`Триъгълникът на дракона - Джеймс Ролинс`

18:45.
„Дийп фатъм“, Централен Пасифик

Джак почука на вратата на Чарли. Никой не бе виждал геолога през целия ден с изключение на Джордж Клейн, а след срещата им историкът се бе заключил в малката корабна библиотека. Двамата очевидно работеха върху нещо, но Джак вече губеше търпение.
— Кой е? — недоволно се обади Чарли.
— Джак. Отвори.
Чу се шумолене и тътрене на крака, след което вратата се отвори.
— Какво?
Джак се вмъкна вътре, без да чака специална покана. Гледката, която се разкри пред очите му, го стресна. Обикновено спретнатата лаборатория на Чарли се бе превърнала в същински хаос. Масата до стената бе затрупана с най-различно оборудване и инструменти. В центъра на целия безпорядък се мъдреше кристалната звезда, закрепена за менгеме. Компютърът чертаеше неразгадаеми графики и таблици. На Джак му се наложи да стъпи върху разпилени купчини списания и научна литература. Някои статии бяха откъснати и окачени на стената.
Сякаш през помещението бе минал истински ураган. А и самият Чарли не изглеждаше добре. Зачервени очи, напукани устни. Дрехите му — торбести гащета и риза — бяха изцапани с мастило, масло и грес. В лабораторията беше горещо и влажно и потта му беше попила на големи петна под мишниците.
Джак забеляза, че единственият вентилатор е изключен, за да се освободи контактът за другото оборудване. Издърпа щепсела, включи вентилатора и го нагласи на максимална мощност.
— За Бога, Чарли, какво правиш? Геологът прокара пръсти през косата си.
— Проучване. Какво друго? — Срита настрани част от разхвърляните списания, затрупали стола, и седна на края му.
— Спал ли си, откакто ти дадох това нещо?
— Как бих могъл? Това е изумително! Никога досега не е откривано подобно нещо, сигурен съм. Направих му всички възможни тестове, които мога — масов спектрометър, прогонен магнитометър, дифракция на рентгенови лъчи… Но кристалът не се поддава на анализ. Досега не съм открил атомното му тегло, валентността, теглото — нищо! Не можах дори да стопя проклетото нещо. — Той потупа малката си пещ. — А това бебче развива температура до седемстотин градуса!
— Значи не знаеш какво е това? — Джак се наведе над масата.
— Ами… имам някои теории. — Чарли прехапа долната си устна. — Но искам да ме разбереш. Проучванията ми засега са само предварителни. Много неща са в сферата на предположенията.
Джак кимна.
— Вярвам на интуицията ти. Чарли огледа лабораторията.
— Откъде да започна?
— Например от самото начало.
— Е, в началото е бил Големият взрив… Джак вдигна ръка.
— Не чак толкова назад.
— Историята отива толкова назад. Джак учудено вдигна вежда.
— По-добре да карам стъпка по стъпка. Разказът ти за действието на кристала върху базалта ме накара да се замисля. Опитах да направя същото с други скали. С гранит, с обсидиан, с варовик. Никакъв резултат. Действа само върху базалт.
— Защо?
— Точно това се запитах и аз. Базалтът е втвърдена магма. Съдържа в изобилие не само призматични кристали, но и желязо. Всъщност толкова много желязо, че може да действа като магнит.
— Така ли?
— Спомняш си странната история с намагнитизирането на металните части на Еър Форс 1. Същото става с базалта, когато се намира в близост до енергизирания кристал, който е способен да излъчва странна магнитизираща енергия.
— Но как това магнитизиране води до промяна на масата?
— Масата не се променя. Само теглото.
— Обърках се.
Чарли се намръщи.
— Бил си в космоса.
— И какво?
— В космоса си безтегловен, нали?
— Да.
— Но въпреки това си имал маса, не разбираш ли? Гравитацията е онова, което придава тегло на масата. Колкото по-силна е гравитацията, толкова по-голямо е и теглото.
— Добре, това го разбрах.
— Е, обратното също е вярно. Колкото по-слаба е гравитацията, толкова по-малко е теглото.
Джак започна да схваща.
— Значи кристалът не променя масата на обекта, а въздействието на гравитацията върху него.
— Именно. И намагнитизираният базалт тежи по-малко.
— Но как?
Чарли търкулна парче базалт към Джак. Той го улови. — Знаеш ли изобщо какво представлява гравитацията? — Разбира се. Гравитацията е… ъъъ… ами… е добре де, умнико, какво е?
— Според Общата теория на полето на Айнщайн гравитацията е просто честота.
— Нещо като радиочестота ли?
— Нещо подобно. Честотата на земната гравитация е определена на 1012 херца, което е някъде между късовълновия обхват на радиото и инфрачервените лъчи. Ако успееш да накараш някой предмет да резонира на тази честота, той ще изгуби теглото си.
— И кристалът го прави?
— Да. Кристалът излъчва тази енергия. Той магнетизира желязото в базалта, което кара кристалите да резонират. Вибрирайки с честота, еднаква с тази на гравитацията, скалата губи теглото си.
— И си научил това само за една нощ?
— Всъщност научих го през първия час. Дотук беше лесното. Но разбирането на енергията, излъчвана от кристала — това бе наистина сложната част. — Чарли му се ухили уморено.
— И успя ли?
— Имам своя теория.
— О, значи вече си я скалъпил. Слушам те.
— Това е тъмна енергия.
Джак въздъхна, предусещайки още една лекция.
— И какво представлява тази тъмна енергия?
— Това е сила, описана от космолога Майкъл Търнър в една негова статия във „Физикъл Ривю Летърс“. — Чарли кимна към една от страниците на стената. — След Големия взрив вселената започнала да се разширява във всички посоки. И продължава да се разширява. От последните наблюдения на отдалечени галактики и на яркостта на свръхновите днес се приема, че скоростта на разширяване се увеличава.
— Не разбирам.
— Вселената се разширява все по-бързо и по-бързо. За да се обясни този феномен, е трябвало да се въведе тази нова сила — тъмната енергия. Странна сила, която кара вселената да се разширява чрез отблъскване на гравитацията.
— И ти смяташ, че енергията, излъчвана от кристала, може да е тъмна енергия.
— Това е теорията, която се мъча да докажа. Но тя също така би могла да обясни и субстанцията на кристала. Тъмната енергия е свързана с друга теоретична част от физиката — тъмната материя.
Джак погледна към тавана. Чарли се изкиска.
— Какво виждаш, когато нощем погледнеш небето?
— Звезди?
— Точно така, човече. Тях астрономите наричат светла материя. Неща, които можем да видим. Неща, които светят в небето. Но те не са достатъчни, за да обяснят движението на галактиките или разширяването на вселената. Според изчисленията на физиците на всеки грам светла материя трябва да има девет грама материя, която не можем да видим. Невидима материя.
— Тъмна материя.
— Точно така — кимна Чарли и стрелна с поглед кристала. — Знаем, че голяма част от липсващата материя се дължи на черни дупки, тъмни планети, кафяви джуджета и други такива неща, които нашите телескопи просто не са в състояние да засекат. И тъй като липсват още деветдесет процента от материята на вселената, повечето физици предполагат, че истинският източник на тъмна материя ще се окаже нещо абсолютно неочаквано.
— Като нашия излъчващ тъмна енергия кристал ли?
— Защо не? Кристалът действа като перфектен свръхпроводник и поглъща енергията толкова ефективно, че повечето методи за сканиране на присъствието му ще се провалят.
— Значи астрономите през цялото време са търсели в погрешна посока. Вместо в небето, е трябвало да гледат под собствените си крака.
Геологът сви рамене.
Джак най-накрая разбра кое стимулира Чарли. Ако беше прав, отговорът на фундаменталните загадки за произхода на вселената се намираше в тази стая… без да се говори за източника на огромна мощност. Мощност, невиждана никога досега. Джак си представи масивния кристал на дъното на океана. Какво би могъл да направи светът с подобен източник на енергия?
През отворената врата влезе Джордж, като шумолеше с някакви листа.
— Чарли, трябва… О, Джак, и ти си бил тук.
Историкът беше разрошен и очевидно не в добро настроение.
— Успя ли да намериш онова, за което те помолих? — попита Чарли.
Джордж кимна. В очите му се четеше страх.
— Какво става тук? — попита Джак.
Чарли кимна към Джордж.

— Неговата графика. Фактът, че на всеки единадесет години има пик в броя на изчезналите кораби. Това също ме накара да се замисля. Струваше ми се познато, особено датите. Проверих изходните му данни. Графиката следва почти абсолютно точно цикъла на слънчевата активност. На всеки единадесет години Слънцето навлиза в период на засилени магнитни бури. Слънчевите петна и протуберансите тогава са най-активни. Тези пикове съответстват на годините, през които в района са изчезвали най-много съдове.
— И се сети за този слънчев цикъл просто ей така?
— Не точно. Вече работих в тази насока. Спомни си, че в деня на Тихоокеанското земетресение имаше слънчево затъмнение, съвпадащо с една от най-силните слънчеви бури. Чудех се дали между двете събития няма връзка.
— Да не би да смяташ, че слънчевите бури са предизвикали земетресенията… и че кристалният обелиск има нещо общо с това?
— Помисли си за платинената книга. Авторът и споменава за странни светлини в небето на север преди голямото земетресение. Северното сияние. То става по-ярко и се вижда още по на юг по време на слънчеви бури. Имало е пик в слънчевата активност преди катастрофата.
— Твърде много ми дойде — поклати глава Джак.
— Нека тогава да сглобим всички части заедно. Помниш ли разговора ни за Триъгълника на Дракона преди няколко дни?
Джак кимна.
— Тогава ти казах, че той е разположен точно срещу Бермудския триъгълник. И че двата са върхове на някаква ос, която причинява объркване на магнитните линии на Земята. Е, мисля, че вече разполагам с обяснение. Готов съм да се обзаложа, че има два големи депозита от този кристал от „тъмна материя“ — единият в Триъгълника на Дракона, а другият — в Бермудския триъгълник. Те действат като положителен и отрицателен полюс на батерия и създават мощно електромагнитно поле. Сигурен съм, че именно това поле кара земната магма да се движи.
Джак се опита да осмисли концепцията.
— Земята е батерия? Сериозно ли говориш?
— Започвам да си мисля така. И ако съм прав, тогава онези древни са направили ужасна грешка, като са разкопали парче от тази батерия и са изложили оста на пряка слънчева светлина. Направили са я уязвима за силната слънчева буря. Нещо като гръмоотвод, ако ти харесва. Кристалът е поел слънчевата енергия, превърнал я в тъмна енергия и я изстрелял в земното ядро, което довело до истинска тектонична експлозия, унищожила континента.
— И смяташ, че нещо подобно се е случило тук преди две седмици?
— Да, някаква подводна версия. Спомни си, че в миналото стълбът се е намирал на сушата. Днес той е под шестстотин метра вода. Дълбините са му служили като щит и срещу най-силните слънчеви бури. Трябва да е настъпило някакво особено слънчево събитие, което е предизвикало неотдавнашния катаклизъм.
Джордж вдигна ръка, за да иска думата, но Джак го прекъсна, уплашен, че съвсем ще изгуби нишката на мисълта си.
— Какво общо има всичко това с президентския самолет?
— Ако е минавал оттук по времето, когато кристалът е излъчвал, тъмната енергия би могла да повреди системите му. Аз самият наблюдавах странни изменения, докато експериментирах с кристала — магнитни пикове, електромагнитни удари, дори малки промени във времето, не по-различни от твоите в подводницата. Обзалагам се, че тези изригвания на енергия са влияели върху корабите в района векове наред.
— Ако това е истина. Чарли сви рамене.
— Не претендирам да съм експерт по тъмна енергия… поне засега. Но можеш ли да си представиш катаклизма, станал тук преди хилядолетия? Земетресения, които разкъсват цели континенти. Силни вулканични изригвания. Облаци пепел, обикалящи цялата планета. Наводнения.
Джак си спомни думите от древния текст: „време на мрак“. Прашните облаци предизвикали парников ефект, който довел до разтопяване на ледниците и заливането на опустошените земи.
— На нас ни е лесно — каза Чарли. — Представяш ли си какво е било да живееш по онова време?
— Може и да го видим наистина — рязко каза Джордж. Джак и Чарли се обърнаха към него.
Той вдигна един лист.
— Свързах се с Центъра за космически полети на Маршаловите острови. Изпълних молбата ти, Чарли. На двадесет и първи юли, четири дни преди земетресенията, сателитът Йоко засякъл масивно ИКМ от повърхността на Слънцето.
— ИКМ? — не разбра Джак.
— Изхвърляне на коронарна маса — преведе му Чарли. — Нещо като свръхпротуберанс. Понякога биват изхвърляни милиарди тонове йонизиран газ. На експлозията са и нужни четири дни, за да стигне до Земята и да предизвика геомагнитна буря. Съобразно теорията си предположих, че вероятно се е случило подобно събитие, за да реагира така силно подводният стълб.
Джордж въздъхна.
— Освен това потвърдиха, че епицентърът на трусовете според изчисленията съвпада с мястото, където се намира обелискът. Точно там, където се е разбил и Еър Форс 1.
Лицето на Чарли светна.
— Значи съм бил прав! Не е зле за двудневна работа. Джак се обърна към Джордж. Историкът държеше втори лист и нервно поглеждаше към него.
— Имаш още новини, така ли? Джордж преглътна.
— От Космическия център ми препратиха последните снимки от японския сателит. Преди три дни е имало още едно коронарно изхвърляне на маса. Най-силното регистрирано досега. — Джордж ги изгледа. — Сто пъти по-мощно от предишното.
— Ох, мамка му! — усмивката изчезна от лицето на Чарли. — Кога енергийната вълна ще достигне Земята според НАСА? — Утре следобед. — По дяволите…
— Какво? Какво ще се случи тогава? — попита Джак. Чарли вдигна очи към него.
— Този път не става дума само за трусове и приливни вълни. А за края на света.

19:02

Миюки седеше на работната маса в лабораторията по морска биология. Някъде наблизо се чуваха приглушените гласове на Джак и на двама членове от екипажа, които оживено обсъждаха някакви геоложки въпроси. Хиляди очи се взираха в нея от прозрачните пластмасови буркани, подредени по лавиците и шкафовете покрай стените. Не можеше да се съсредоточи.
Тръсна глава, за да се освободи от дразнителите, и се зае със собственото си проучване. Малко по-рано бе накарала Гейбриъл да издири всички запазени образци на ронго-ронго от Великденския остров и да види дали в тях не се споменава нещо за кристалния стълб или за древния катаклизъм. Нямаше особен късмет. Няколко мъгляви алюзии, но нищо значимо. Зае се да чете платинения дневник.
Монтираният в куфара компютър иззвъня до лакътя й. От малките тонколони се разнесе гласът на Гейбриъл. Беше натоварен да разработи лингвистичен еквивалент на езика, използвайки за основа фонетиката, която бе приел от Мваху. Миюки вдигна глава от листата.
— Извинете за безпокойството, професор Накано. — Какво има, Гейбриъл?
— Получи се обаждане от доктор Грейс. Желаете ли да отговорите?
Миюки едва не падна от стола си. — Карън? — Бързо се премести пред компютъра. — Гейбриъл, свържи ме веднага! Малката камера над плоския монитор примигна. Безразборните пиксели на екрана бавно оформиха неясно изображение на лицето на приятелката й. Миюки се наведе към микрофона.
— Карън? Къде си? Изображението на Карън трепна.
— Нямам много време. Свързах се с Гейбриъл през интернет адреса ти. Той успя да кодира видеоизображението, но не мога да съм сигурна, че някой няма да го прихване.
— Къде си?
— В някаква подводна изследователска база до обелиска на Джак. Той там ли е?
Миюки кимна и се отдръпна назад.
— Джак! Ела бързо!
Капитанът на „Дийп фатъм“ подаде глава през вратата. Беше разтревожен.
— Какво има?
Миюки стана и посочи към екрана.
— Карън се обажда!
Очите му се ококориха. Препъна се, докато заобикаляше масата.
— Какво? — Едва тогава видя екрана. — Карън, ти ли си?

19:05.
Базата „Нептун“

Карън гледаше лицето на Джак на малкия прозорец в долния десен ъгъл на екрана. Беше жив! Очите й се напълниха със сълзи.
— Карън, къде си?
Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си, и набързо разказа за изминалите двадесет и четири часа — залавянето й, пътуването с хеликоптера и затварянето й в подводната база. Подхвърлих кокал на изследователите — продължи тя. — Казах им за връзката с ронго-ронго. Следата е безполезна без другите примери, които открихме, но те не го знаят. Преструвам се, че им помагам, и в замяна получих малко повече свобода. — Тя погледна през рамо, когато в коридора избухна смях. — Другите вечерят или са се оттеглили да работят. Не зная колко дълго ще мога да задържа тази линия, без да събудя подозрения.
— Ще намеря начин да те изкарам оттам — каза Джак. — Вярвай ми.
Карън се наведе по-близо до екрана.
— Искам да ти съобщя нещо. Планират да взривят обелиска по някое време утре следобед. Сондирали са района и смятат, че отдолу има по-голям депозит. И че обелискът е като върха на прословутия айсберг.
Джак погледна встрани от монитора.
— Оказа се прав, Чарли!
— Естествено, че съм прав — каза някой до него. Карън се намръщи.
— Какво искаш да кажеш? Какво си научил?
Джак разказа сбито за наученото от платинената книга и теориите на Чарли. Карън слушаше потресена — древни катаклизми, тъмна материя, слънчеви бури… Челюстта и увисна, когато Джаки каза за приближаващата опасност.
— Господи! Кога ще удари бурята?
— Утре. В ранния следобед.
На екрана се появи непознато лице.
— Това е Чарли Мълиър — представи го Джак. — Геологът на кораба.
— И какво ще правим? — попита Карън. По гърба и се стичаха капчици пот. Беше сигурна, че всеки момент ще я хванат.
— Разкажете ми за експлозивите и намеренията на сапьорите — каза Чарли.
Карън изложи плана на военните да взривят сърцевината на кристала.
— Може и да е за добро — обади се Джак. — Поне обелискът няма да действа повече.
— Не — възрази Чарли. — Ако успеят, положението ще стане още по-лошо. Ще отворят самото сърце на депозита и така ще увеличат площта, която ще бъде изложена на слънчевата буря. Единственият начин да се предотврати катастрофата е стълбът да се погребе или да се отреже в основата без остатък.
— С други думи, да се събори гръмоотводът — каза Джак. Карън погледна часовника си. Ако геологът бе прав, оставаха едва седемнадесет часа.
— Ами ако експлозивите се насочат само към обелиска?
— Пак е опасно — промърмори Чарли. — Дори и да успеете да го направите, кинетичната енергия от взрива ще се абсорбира от основния депозит. — Той поклати глава, — Рисковано е. Силата на експлозия, способна да пречупи стълб с такива огромни размери, сама по себе си може да се окаже достатъчна, за да предизвика катастрофата, която се мъчим да избегнем.
Линията замлъкна. От двата й края размишляваха за безизходността на ситуацията.
— Ще ни трябва помощ — каза най-сетне Чарли. Карън помисли.
— Ще се опитам да привлека на наша страна главния изследовател тук, доктор Кортес. Предупреждавал е военните да не взривяват кристала, а и не мисля, че е пламенен почитател на Спенглър.
— Не знам — каза Джак. — Отнасям се с подозрение към всекиго, който работи заедно с онова копеле.
— Но той е геофизик — възрази Карън. — Светило в областта си.
— А и на мен наистина ще ми е необходима помощта на експерт — съгласи се Чарли.
Джак се намръщи и погледна право в камерата.
— Можем ли да му се доверим, Карън? Тя помълча малко, после въздъхна.
— Мисля, че да. Но ще ми трябват данни. Трябва да го убедя по някакъв начин.
Джак се обърна към Чарли.
— Можеш ли да прехвърлиш резултатите си? Той кимна и изчезна.
— А аз ще събера всички преводи и ще кажа на Гейбриъл да ти ги прати — обади се Миюки някъде встрани от екрана.
— Чудесно — отвърна Джак. Обърна се отново към камерата и Карън изпита чувството, че гледа право в сърцето й. — А ти как си? — меко попита той.
— Като се има предвид, че съм затворничка на океанското дъно и светът утре ще свърши — не чак толкова зле.
— Биха ли те?

Тя си спомни за насиненото си ско и го докосна.
— Е, ударих се в ръба на масата… няколко пъти поред.
— Съжалявам, Карън. Не трябваше да те въвличам във всичко това.
Тя се изправи в стола си.
— Не се самообвинявай, Джак. По-добре да съм тук, отколкото в пълно неведение в университета. Ако има начин да се предотврати онова, което предстои, бих предпочела да съм в първите редици.
— Файловете са събрани — обади се Миюки. — Но за да ги пратя, ще ми трябва линията.
Джак кимна.
— Чу ли това?
— Да. — Карън се мъчеше да запази гласа си спокоен. Намрази мисълта да прекъсне контакта с приятелите си.
— След това Гейбриъл ще продължи да наблюдава този канал — каза Миюки. — Използвай го, ако искаш да говориш с нас.
Джак се наведе към камерата. Лицето му изпълни малкия прозорец.
— Внимавай, Карън. Дейвид е задник, но не е тъп.
— Зная.
Гледаха се още едно дълго вдишване. Джак целуна пръстите си и ги залепи на екрана.
— Ще те измъкна оттам.
Преди да успее да му отговори, връзката прекъсна и прозорецът се смени с лента, която показваше количеството прехвърлена информация. Тя пренасочи данните към DVD записвачката.
— Какво правиш?
Карън се обърна. Дейвид се качваше от долното ниво. Трябваше да бъде навън с „Персей“ и да наблюдава сапьорите. Явно се бе върнал по-рано.
Бос, облечен в неопренов костюм, той се изкачи по стълбата и тръгна към нея.
— Казах на Кортес непрекъснато да има някой около теб. Какво правиш тук сама?
Карън отговори с безизразна физиономия. С крайчеца на окото си гледаше как лентата бавно се запълва.
— Дадох на Кортес онова, което искахте. Ключа за разчитането на надписа. В момента работят и нямат нужда от помощта ми.
Той я доближи. Карън се извъртя така, че да скрие лентата с лакътя си.
Той премести погледа си към екрана, после го върна към нея. Очите му се присвиха.
— Щом нямат нужда от теб, трябва да стоиш затворена в каютата си. — Хвана я за рамото. — Тръгвай с мен.
Дръпна я да се изправи. Тя не посмя да погледне към екрана, за да не би да привлече вниманието му.
— Защо да ме затваряте? — дръзко каза Карън и застана пред него, закривайки екрана. — Къде бих могла да ида?
Лицето на Дейвид се изкриви.
— Защото така казвам. Никой не смее да престъпва заповедите ми. Дори Кортес.
— Майната им на…
Опакото на дланта му я зашлеви толкова силно, че тя залитна настрани. Сварена неподготвена, Карън изпъшка и едва не падна на коляно. Сграбчи облегалката на стола, за да се задържи.
— Никой не смее да поставя под въпрос заповедите ми — изръмжа той. Разтри ръката си и очите му се преместиха към монитора.
Карън трепна. „Господи…“ Обърна се към екрана.
За щастие той бе празен. Прехвърлянето бе приключило. Тя се отпусна прималяла.
Дейвид подозрително погледна към извития коридор с лаборатории, търсейки улики за някакъв пъклен план. Карън видя как ноздрите му се разшириха и подуши въздуха като ловджийско куче, преди рязко да се извърне обратно.
Тя неволно се присви. Дейвид се наведе към нея.
— Надушвам Къркланд по теб, кучко. Не знам какво сте намислили, но ще разбера.
Ледени тръпки плъзнаха по гърба й. Пръстите му се впиха в лакътя й.
— А сега да намерим останалите. Време е за малко уроци по военен етикет.
Докато я дърпаше, Карън погледна към работната станция. В малкия диск бяха скрити отговорите на всичко — на древните загадки, за произхода на вселената, дори за съдбата на света. Трябваше да намери начин да ги даде на някого, който може да помогне. Но как?

20:12.
„Дийп фатъм“

Джак седеше в геоложката лаборатория. Чарли се бе прегърбил пред компютъра и преглеждаше файловете си. Джак се мъчеше да мисли, но лицето на Карън, подпухнало и в синини, продължаваше непрекъснато да изниква пред него и го разсейваше. Затвори очи.
— Ами ако се опитаме да направим късо съединение на проклетото нещо?
— Какво? — не разбра Чарли.
— Нали каза, че залежът действа като някаква електромагнитна батерия. Не знам, не можем ли… да я пренатоварим или нещо подобно?
Чарли загърби компютъра и уморено се намръщи.
— Това само би ускорило… — Геологът се намръщи още повече. Джак сякаш виждаше изчисленията, прелитащи в главата му.
— Мислиш ли, че ще проработи?
Очите му се фокусираха отново върху Джак.
— Не, не. Но ми даде идея.
Чарли стана, отиде до работната си маса и започна да тършува из джунджуриите си. Намери някакъв флотски акумулатор, закачен за брояч.
— Какво правиш? — попита Джак.
— Малък експеримент. — Чарли свърза акумулатора със стоманените стеги, държащи кристалната звезда. Сложи си една от маските на Робърт за нощно виждане. — Ще загасиш ли лампата?
Джак стана й щракна ключа. Чарли мърдаше в тъмното. След това се чу тихо изпращяване на електрическа искра. Между изводите на акумулатора премина синя дъга, болезнено ярка в тъмното. Кристалният артефакт светна като истинска звезда.
Светлината се разчупи във всички цветове на спектъра. Джак си спомни същата картина, когато електромагнитът, използван за изваждането на отломките на Еър Форс 1, мина прекалено близко до обелиска. Пилонът бе светнал също така ярко.
Звездата блестеше все по-силно. Вдигна ръце, за да предпази очите си. Чарли се бе навел над кристала и местеше поглед между него и брояча. Завъртя регулатора на напрежението. Акумулаторът забръмча по-силно.
— Чарли…
— Шшшт! — Чарли увеличи напрежението още повече.
Звездата се издигна над масата и увисна на няколко сантиметра над нея. Светеше толкова силно, че едва можеше да се гледа. Въздухът се изпълни със статично електричество. Косъмчетата по ръцете на Джак настръхнаха и пломбираните му зъби започнаха да го болят. Сякаш отново се намираше в подводницата.
Погледна стенния часовник, висящ над масата. Секундар-никът вървеше обратно.
— Изумително! — промърмори Чарли, все така наведен над звездата.
В същия миг в тясното пространство се разнесе силен пукот. Светлината изгасна. Джак чу как кристалната звезда падна обратно върху масата.
— Дай светлина — нареди Чарли.
Джак се подчини и почеса ръцете си, за да се отърве от усещането за гъдел.
— Какво направи?
Чарли вдигна звездата с помощта на щипци. Стоманата се бе зачервила от високата температура.
— Хмм… интересно…
— Какво?
Геологът наклони звездата така, че Джак да може да я види. През средата й минаваше пукнатина.
— Какво означава това? — попита Джак. Чарли го погледна.
— Още не съм сигурен.

20:56.
Базата „Нептун“

Карън едва се сдържаше да не заплаче. Седеше на тясна койка в стая, не по-голяма от половин баня. Какво щеше да стане с нея? Дейвид беше събрал целия състав на станцията в столовата. В продължение на петнадесет минути им крещеше и ги заплашваше. Един от учените направи грешката да зададе някакъв въпрос. За тази дързост Дейвид внезапно го удари и му счупи носа. В помещението се бе възцарила мъртва тишина. Дейвид доказа своето. Той бе господарят тук. След демонстрацията на сила тръгна, като влачеше Карън след себе си.
Малко след това тя се озова заключена в тази каюта. Изгуби всякаква надежда. През последните два дни почти не беше спала. Бе ранена и изтощена.
Отпусна лице върху ръцете си. Не можеше да се справи сама.
Дълбоко в гърдите й се надигаха ридания. В същото време някой тихо почука на вратата.
— Доктор Грейс?
Тя уплашено скочи на крака.
— Кой е?
— Доктор Кортес. Мога ли да вляза?
Карън едва не се задави от облекчение.
— Разбира се.
Ключалката изщрака. Възрастният учен се промъкна вътре и затвори вратата след себе си. — Съжалявам, че ви безпокоя по това време.
— Няма нищо. Имам нужда от компания. — Гласът й прозвуча по-спокойно.
— Той е едно мръсно гадно копеле, нали? Не трябваше да ви оставям сама долу. Не съобразих. Бях толкова развълнуван от откритието ви за връзката с надписите от Рапа Нуи. Карън седна на койката и му посочи единствения стол.
— Вината не беше ваша.
— След като всичко това приключи, ще подам официално оплакване.
Тя кимна. Не разсея фантазиите му, че от подобно нещо щеше да има някакъв резултат. Спенглър действаше от името на най-висшестоящите в страната му. Можеше да направи каквото си иска и щеше да остане безнаказан.
— Дойдох, защото се питах дали не бихте могли да ни помогнете — продължи Кортес. — Все още имаме проблеми при дешифрирането на знаците.
Карън преглътна с мъка. Ако изобщо можеше да има надежда, сега беше времето да се довери на някого. Стига игри.
— Доктор Кортес, не бях докрай откровена.
— Какво искате да кажете?
— Притежавам пълния превод. Не само на надписа върху колоната, но и на други текстове, написани по времето на откриването й.
Кортес я погледна изумено, после се опита да проговори: — Не… как… но кога…
— Разполагам с информация, която трябва да предам на човек с власт — каза Карън. — Някой извън веригата на Спенглър.
— Каква информация?
— За края на света.
Кортес се намръщи и я погледна подозрително. Карън стана.
— Знам как звучи. Заведете ме до работната станция на Ниво 2 и ще ви покажа доказателството.
Той се колебаеше, Карън погледна надолу към него. — След неотдавнашната демонстрация на кого бихте се доверил — на Спенглър или на мен?
Кортес наведе глава за миг, после се изправи.
— Няма място за сравнение. Елате. Командирът е в каютата си, но заместникът му патрулира. Вървете с мен. Щом сме заедно, не би трябвало да има проблеми.
Той отвори вратата. Карън излезе след него. Макар че нямаше забрана да се движи свободно, когато е под нечие наблюдение, все пак й приличаше на бягство от затвор. Двамата тихо се промъкваха през жилищното ниво, надничаха зад ъгли, затаяваха дъх. Наоколо нямаше никого.
Стигнаха до стълбата за долното ниво и Кортес слезе първи. Направи й знак, че всичко е чисто и може да го последва. Люкът зад нея се затвори със съскане. Двамата безшумно отидоха до малката секция, която й бе отделена.
— И сега какво? — попита Кортес и огледа мястото.
Карън му посочи стола, а самата тя остана права.
— Цялата информация е записана.
Тя се пресегна и активира диска. Данните потекоха по екрана. Ориентира го в информацията, показа му текста от платинената книга и обясни къде и при какви обстоятелства беше открита. Предаде му сбита версия на онова, което бяха постигнали с Джак.
След малко Кортес я спря с ръка. Наведе се напред и пръстите му полетяха по клавиатурата, като извикваха прозорец след прозорец. По-голямата част от данните бяха прекалено технически за Карън, но Кортес направо ги поглъщаше.
— Този Чарлз Мълиър е изумителен учен. Да открие толкова много неща за кристала за такова кратко време… Невероятно! Но това съответства на резултатите от първоначалните ми тестове.
Той продължи да изучава текстове и графики. Карън наблюдаваше как изразът на лицето му постепенно преминава от изумление в ужас. Накрая Кортес се облегна назад и свали очилата си.
— Знаех си, че трябва да подходим по-предпазливо. Лудост е да си играем със сила с подобни размери.
Тя клекна до него.

— Ще го предадете ли на някого, който би ви изслушал? Остават ни само петнадесет часа, преди слънчевата буря да достигне Земята.
— Да, разбира се. На приятели в Лос Аламос и Националната лаборатория „Лоурънс Бъркли“. Има начини да се заобиколят обичайните правителствени канали.
У Карън се зароди искрица надежда.
— Има ли още данни? — разтърка очи Кортес.
— Не знам. Това е всичко, което ми изпратиха. Но мога да разбера.
— Как?
Тя набра кода на Гейбриъл. Почти незабавно от колонките се разнесе глас:
— Мога ли да ви помогна, доктор Грейс?
— Кой е този? — попита Кортес.
— Никой… наистина никой. — Карън насочи вниманието си обратно към компютъра. — Гейбриъл, трябва да се свържа с „Дийп фатъм“.
— Разбира се. Веднага.
В ъгъла на екрана се отвори прозорецът на видеовръзката. Образът трепна и се появи лицето на Миюки.
— Карън?
— Доктор Кортес е с мен. Готов е да помогне.
Миюки изчезна от обхвата на камерата и след малко се появиха Джак и Чарли. Представиха се бързо.
— Имате ли някакви препоръки? — попита Кортес. — Ще предам информацията на подходящи хора, но после какво? От наличните данни мога само да заключа, че трябва да намерим начин да попречим ударът на слънчевата буря да достигне до основните залежи. Това ни оставя малко възможности.
Джак кимна.
— Вече обсъждахме въпроса. Най-лесният метод е да се екранира колоната. Да се закопае или да се постави в оловна кутия… нещо подобно. Не знам дали някое от двете е изпълнимо за такъв кратък срок. Ако не може да стане, тогава трябва да рискуваме и да насочим експлозивите така, че да отделят стълба от основата му.
Кортес се намръщи.
— Но кинетичната енергия от взрива…
— Знаем, но както казах, това е втората възможност. И все пак тя е по-добра от нищо, защото след това ни остава само едно.
— И какво е то?
— Целувка отзад за сбогом. Лицето на Кортес помръкна.
— Ще продължа да работя с кристала, може и да измисля нещо… — наруши тишината Чарли, но не изглеждаше особено обнадежден.
— Остава само едно препятствие — продължи Джак. — Спенглър. Не мога да рискувам Карън да остане там повече от необходимото. Ако Дейвид научи, че действате зад гърба му, животът й няма да струва и пукнат грош. Тя трябва да се махне оттам, преди Спенглър да разбере какво правим.
Кортес се намръщи.
— Това няма да е лесно. Утре сутринта ще евакуират станцията от съображения за сигурност, преди да взривят експлозивите. Вече проверих разписанието. Двамата с Карън ще напуснем последни заедно със Спенглър.
Карън се премести пред камерата.
— А след днешния инцидент не вярвам утре Спенглър да ме остави и секунда без наблюдение.
— Тогава пак вие трябва да ни помогнете, професор Кортес. Корабът ми е на половин ден път от вашия периметър. Когато се доближим достатъчно, ще се спусна с моята подводница. Ще трябва да координираме действията си така, че да измъкнем Карън изпод носа му.
— Ще направя всичко възможно. Ще обясня на доктор Грейс това, което знам за „Нептун“, и ще измислим някакъв план.
Джак кимна.
— Ще се свържа с вас, преди да тръгна.
Някъде зад Карън се затвори люк. Двамата с Кортес подскочиха.
— Някой идва — изсъска Карън и обърна лице към екрана. — Трябва да се изключваме.
Джак я погледна.
— Ще се видим утре.
Карън докосна екрана и връзката прекъсна.
Кортес извади DVD диска и го прибра в джоба си.
— Ще се свържа веднага щом ви отведа в каютата ви. Утре ще настъпи същински нов ден. Ще преодолеем това — и вие, и светът.
Карън се усмихна, залята от вълна надежда. Спомни си последните думи на Джак. „Ще се видим утре.“ Смяташе да го накара да спази обещанието си.

22:55

— Прав бяхте, сър — каза Ролф и свали слушалките.
Дейвид също свали своите. С помощта на Джефрис от повърхността двамата бяха подслушали тайната връзка с кораба на Къркланд. Дейвид яростно запрати слушалките в стената на каютата.
— Копелето още е живо. Следващия път ще се погрижа да натикам граната в задника му. Да съм сигурен, че ще си остане мъртъв.
— Да, сър. Какво ще наредите?
Дейвид се облегна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си. Беше чул само последната част от разговора. Джефрис, специалистът по комуникациите в групата, държеше под око канала и беше разбрал за осъществяването на връзката, но тя бе кодирана много хитроумно. Когато Джефрис се справи, разговорът приключваше. Въпреки това Дейвид чу достатъчно. Групата планираше да саботира станцията и да освободи жената.
— Сър?
Дейвид се изкашля и оформи плана.
— Ще си мълчим. Нека си помислят, че са спечелили. — А кога ще действаме?
— Когато разберем, че Къркланд е тръгнал насам. Щом се отдалечи от кораба си. Сам. — Той стана. — Тогава приключваме играта. Превземаш кораба, прекъсваш комуникациите му и оставяш Джак на мен. Щом жената е при мен, той ще дойде.
Ролф кимна.
— Много добре, сър. А какво ще правим с Кортес? Дейвид се ухили и свали ръцете си.
— Май довечера ще се наложи да поизчистим къщата.

23:14

Кортес се спускаше на пристанищното ниво и си мърмореше.
Най-долният пръстен бе разделен на три секции — големият пристан, помпената станция е четирите мощни помпи и малката контролна стая със съседните й складови помещения, които наричаха „гаражи“. В момента там се съхраняваха тежководолазните костюми на сапьорите.
Кортес отиде до контролния пулт. Беше напълно автоматизиран. Натискаш един бутон — и цялата процедура по акостирането минава като по учебник. Налягането на пристана се изравнява с външното, след което се отваря люкът, за да могат подводниците да влязат или излязат. После подът се затваряше отново.
Или поне така пишеше в ръководството.
След като бе оставил Карън в каютата й, го информираха за проблем с контролния пулт. Помисли си дали да не прати някой от техниците, но никой не познаваше системите на „Нептун“ по-добре от него. А и след като вече се бе обадил на приятеля си в Лос Аламос, целият кипеше от нерви и енергия.
Приклекна до пулта, извади инструментите си и бързо го отвори. Лесно откри повредата. Съпротивлението на едната от помпите бе изгоряло. Нищо работа. Пристанът можеше да функционира и с останалите три помпи, макар и малко по-бавно.
Проклинайки досадната повреда, провери дали в куфарчето има нужния вид съпротивления и влезе в празния пристан. Двете подводници — „Персей“ и „Аргус“ — в момента бяха на повърхността. Преди утрешната евакуация и двете бяха извадени на сух док за преглед. Пристанът приличаше на голям склад с обрамчени в големи тръби стени.
Кортес се насочи към отсрещния край. Лесно щеше да поправи нещата.
Изведнъж усети, че не е сам. Някакво първично предчувствие за опасност опъна нервите му. Забави крачка, обърна се и видя, че сенките от другата страна на вратата се раздвижиха.
Сърцето му бясно заби.
— Кой е там?
Огледа вратата и малкото прозорче над контролната станция. Никой не отговори. Никой не помръдна. Вероятно му се беше привидяло.
Бавно се обърна и продължи нататък към панела в далечния край на помещението. Нервите му бяха опънати до скъсване. Напрягаше слух да чуе и най-малкия шум. Но не чуваше нищо, освен собствените си стъпки.
Тъкмо стигна до стената, когато през пристана се разнесе метален звън. Рязко пое дъх, шокиран. Сърцето му скочи в гърлото. Обърна се и видя, че люкът на пристана е затворен. Пред очите му колелото се завъртя.
— Хей! — изкрещя той. — Хей, аз съм вътре! Захвърли инструментите, намести очилата си и забърза към изхода. Ами ако го оставеха заключен цялата нощ? Другите разчитаха на него.
По средата на пътя чу съскане отгоре. Ужасен, вдигна глава. Познаваше всеки сантиметър и всеки звук в огромната станция.
— O, Господи… не!
Беше задействана процедурата за изплаване. Налягането в помещението се повишаваше.
Затича се към вратата. Трябваше да се обади, че е вътре. Тогава отново забеляза движение. От другата страна на малкото прозорче се появи глава. Кортес позна лицето, изкривено в презрителна усмивка.
Спенглър.
Не беше случаен инцидент. Кортес спря. Ушите му вече бяха заглъхнали от налягането. Ако не бъде спряно, то щеше да се покачва, докато не се изравни с външното — над седемдесет килограма на квадратен сантиметър.
Обърна се. Явно Спенглър бе повредил съпротивлението на помпата и така беше заложил капана си. Единственият му шанс беше да повреди останалите три помпи. Ако махне другите три съпротивления…
Бързо тръгна към срещуположната стена и захвърлените инструменти. Напрежението продължаваше да се покачва. Вече ставаше трудно да се диша. Зави му се свят. Като се мъчеше да си поеме дъх, продължи с усилие нататък.
Болката експлодира в главата му, когато тъпанчетата му се спукаха. Изкрещя и ръцете му се стрелнаха към главата и избиха очилата му. От ушите му потече кръв. А налягането продължаваше да се покачва. Препъна се. Зрението му се замъгли, в краищата на очите му заиграха светлини. Падна на колене, като се мъчеше да поеме глътка въздух. Отпусна се на една ръка, после и на двете, а налягането продължаваше да го притиска. Без да може да поеме дъх, той се прекатури на една страна и падна по гръб. Вече бе ослепял — очите му потънаха дълбоко в костеливите си орбити.
Пръстите му задраскаха върху пода, молейки за милост. Ужасната тежест върху гърдите му нарастваше. През тялото му премина огън, когато ребрата му започнаха да се чупят и да разкъсват белите дробове. А тежестта продължаваше да расте.
Отказа се от борбата. Жена му Мария бе посветила живота си на проекта „Нептун“, преди да умре. Бе дошъл мигът проектът да отнеме и неговия живот. „Мария… скъпа… обичам те.“ Накрая, като последна въздишка, съзнанието го напусна. Настъпи мрак.

23:20

Дейвид гледаше през прозореца към смазаното тяло на бившия главен изследовател. Видя как черепът му имплодира от силното налягане и мозъкът му се разтече наоколо.
Като водолаз много добре знаеше, че такъв е рискът за всеки, който дръзне да се спусне на тези дълбочини. Но да го видиш с очите си…
Извърна глава и преглътна, за да не повърне. Отвратителна гледка.
Ролф стоеше до пулта.
— Сър?
— Пусни водата в този кенеф.
Заместникът му се подчини и Наводни пристана.

19.
Боен кораб

9 август, 05:02.
„Хикмън“, Източнокитайско море

Адмирал Хюстън стоеше на задната палуба на разрушителя „Хикмън“. До изгрева оставаше още време, но на юг бушуваха огньове и осветяваха целия хоризонт.
Никога досега не бе виждал океана да гори.
Ядрените удари бяха нанесени точно и безмилостно и унищожиха ракетните инсталации и летищата на фронта. Батан, Сенкаклу Шото, Лу ван. Непознати за по-голямата част от света, имената на тези островчета скоро щяха да станат синоними на Хирошима и Нагасаки.
Американските сили вече се придвижваха напред, за да доунищожат остатъците от блокадата.
Но не и „Хикмън“. Той откарваше ранените обратно в Окинава. Сред тях бе и Хюстън — лявата му ръка бе превързана пред гърдите. Беше оцелял от потъващия „Гибралтар“ — напусна кораба мигове преди пороят от ракети да го разкъса на парчета. Мнозина не успяха. Мъртвите и безследно изчезналите наброяваха хиляди, включително капитанът на кораба и по-голямата част от командния състав.
Стоеше и мислено изреждаше имената… онези, които знаеше. Много повече бяха незнайните.
— Сър, не бива да стоите тук — меко се обади лейтенантът до него. Младият офицер от испански произход му бе зачислен като адютант. — Всички трябва да сме долу.
— Не се безпокой. Вече сме достатъчно далеч. — Капитанът…
— Лейтенант — повиши глас той.
— Да, сър. — Младежът млъкна и отстъпи назад.
Хюстън усети ледения сутрешен бриз през разкопчаното си пилотско яке. Не можеше да го закопчае догоре заради обездвижената ръка. Потръпна от студа. Щяха да стигнат в Наха след час, точно по изгрев слънце. Оттам трябваше да се върне обратно в Щатите. Огненият ад бавно потъваше зад хоризонта и се превръщаше в отслабващо сияние. От време на време над водата се разнасяха глухи гърмежи. Най-накрая Хюстън обърна гръб на гледката. — Вече мога да сляза долу — уморено каза той.
Лейтенантът кимна и му подаде ръка тъкмо когато зави сирена. Двамата замръзнаха. Радарно предупреждение. Приближаваше ракета.
Хюстън я чу. Свистящ рев.
Лейтенантът го сграбчи за здравата ръка с намерение да го завлече до най-близкия люк. Той се освободи. — Отдалечава се.
И наистина високо в нощното небе се появи огнена опашка, насочваща се на север от кораба.
— М-11 — отбеляза Хюстън и тръгна към десния борд, следван плътно от лейтенанта.
Докато я гледаха, към нея се присъедини втора… после трета. Новите ракети идваха от запад, откъм Китай. Макар и изстреляни от различни места, Хюстън можеше да познае целта им. Окинава се намираше точно срещу тях.
— О, Господи…
— Какво има?
От североизток в представлението се включиха нови фойерверки. Дузина насрещни огнени езици пронизаха нощта.
Ято „Пейтриът II“ се стрелнаха в небето като увеселителни ракети на Четвърти юли.
Една от китайските ракети бе улучена. Огнената й дъга се прекъсна и започна да пада надолу. Но другите две продължиха по курса си и изчезнаха зад тъмния хоризонт.
— Какво става? — попита лейтенантът.
Хюстън не отговори, а продължи да се взира.
Отначало нямаше никакъв звук. Само взрив от светлина, сякаш самото слънце бе експлодирало зад хоризонта.
Лейтенантът отстъпи назад.
Над водата се понесе нисък рев като от буря под морето. На хоризонта светлината се стовари върху самата себе си и образува два нажежени облака, спрели до ръба на света. Бавно, много бавно те започнаха да се издигат нагоре, избутвани от огнени стъбла. От сърцевината на двата казана засияха ярки нюанси — огненооранжево, пурпурно, тъмнорозово.
Хюстън затвори очи.
Дори от толкова голямо разстояние ударната вълна блъсна „Хикмън“ като чук и изпари адмирала от палубата, преди да успее да довърши молитвата си.

06:04.
„Наутилус“

Облечен в неопренов костюм, Джак се спусна в „Наутилус“, който се поклащаше на вълните зад кърмата на кораба. Намести се на пилотското кресло и направи последна проверка на системите.
Знаеше, че сигурно не бе нужно да го прави, а и времето го притискаше, но рутината на действията му помагаше да се успокои. Нямаше да се провали. Не трябваше да се проваля.
През цялата нощ, докато „Дийп фатъм“ се носеше на пълна пара към мястото на катастрофата на Еър Форс 1, екипажът му се трудеше здравата, за да подготви подводницата за дългото й пътуване. Заредиха главните акумулатори, напълниха резервоарите за кислород, смениха филтрите за въглероден двуокис, смазаха движещите се дюзи на двигателя. Прясно боядисан и лъснат, „Наутилус“ изглеждаше като нов.
Но всичко това бе необходимо. Джак щеше да предприеме най-дългото пътуване, което някога бе правила подводницата.
Един час по-рано „Дийп фатъм“ бе пуснал котва от подветрената страна на малък остров с размерите на бейзболно игрище. Намираше се на около тридесет и пет километра от мястото на катастрофата. Планът на Джак бе да се промъкне с подводницата колкото може по-близо, да се свърже с доктор Кортес и Карън и да съгласуват плана за освобождаването й от подводната база. Координацията на действията им трябваше да бъде безукорна.
Джак вдигна палци към Робърт, който свали акрилния купол и завинти с автоматичната отвертка болтовете. Обикновено това правеше Чарли, но той бе прекарал цялата нощ затворен в лабораторията си и изучаваше кристала.
Робърт потупа два пъти с длан борда на подводницата — обичайния сигнал, че всичко е наред. Джак кимна. Морският биолог се наведе над купола, пожела му късмет и скочи. Джак погледна назад. Целият екипаж се бе събрал зад парапета на кърмата. Дори Елвис стоеше до Лиза и размахваше бавно опашка.
Отдаде им чест и натисна бутона, който напълни двете странични камери с вода; Подводницата започна бавно да се потапя. Докато нивото на водата пълзеше нагоре по купола, усети тръпката на лошо предчувствие. Отдаде го на обичайното нервничене преди потапянето, но дълбоко в сърцето си знаеше, че този път има и още нещо.
След шест часа майката на всички слънчеви бури щеше да достигне Земята… и ако другите се провалят, нямаше да има никакво значение дали е спасил Карън или не. Джак остави подводницата да потъне от собствената си тежест. Можеше да се спусне и по-бързо, но трябваше да пази заряда на акумулаторите. Водата наоколо стана тъмносиня, докато дълбокомерът пълзеше към границата от петдесет метра. Щом я стигна, даде съвсем слаб тласък с дюзите, за да насочи „Наутилус“ към плавно спускане по-далеч от малкия остров, към открито море.
Подводницата бавно потъваше в здрача… сто метра… и в пълен мрак… сто и петдесет метра.
Джак остави светлините изключени, за да пести енергия, и се насочваше само с помощта на компютъра. Районът бе картографиран от хидролокатора при пристигането на „Дийп фатъм“ и данните бяха прехвърлени в навигационната система на подводницата. Щеше да включи активния хидролокатор, когато наближеше дъното. Беше наредил също така да се пази радиомълчание между него и кораба, за да остане колкото се може по-дълго време невидим.
Двеста метра… Започнаха да се появяват малки светли точици. Биолуминесцентен планктон и други малки многоклетъчни организми. Джак се наслаждаваше на гледката. Животът бе намерил начин да оцелее дори тук. Това донякъде му вдъхна надежда.
Четиристотин метра.

Включи хидролокатора преди доближаването до дъното. Беше твърде опасно да плава сляпо в посоката, към която се беше насочил. Следеше едновременно данните от локатора и дълбокомера. От време на време докосваше съвсем леко педалите, за да въведе минимални корекции на курса.
Гледаше как числата на брояча растат. Петстотин метра. Най-накрая включи прожекторите и двете копия от светлина се насочиха напред, разкъсаха мрака и осветиха дъното.
Джак натисна педала и наклони подводницата на една страна, за да огледа терена под себе си. Беше точно такъв, какъвто се надяваше — лабиринт от дълбоки каньони. Този разпокъсан ландшафт продължаваше чак до мястото на катастрофата. Беше решил да го използва като прикритие, както бе използвал потопените руини, за да се промъкне до катера на Дейвид. Този път обаче се надяваше резултатът да е по-добър.
Когато наближи дълбочина шестстотин метра, насочи подводницата към един широк каньон между два хребета. Намали скоростта и изхвърли част от баласта, за да запази дълбочината.
Когато бе готов, включи двигателя и започна дългото си криволичещо пътуване.
Стените на каньона бяха покрити с миди, раковини, анемонии и дълбоководни Корали. Между камъните се движеха омари и раци и щракаха с щипките си срещу нашественика. Други същества се разбягаха от светлините — ята сребристи рибки едновременно смениха посоката си и изчезнаха само за едно мигване, кървавочервени октоподи панически се скриха зад облаци черно мастило, черни крилати морски лисици се заровиха по-дълбоко в пясъка.
Захласнат за момент от живота около себе си, Джак продължи да се носи по каньона. През следващия час се движеше с помощта на компаса и хидролокатора възможно най-рационално, описвайки сложен зигзаг.
Заобиколи един подводен хълм и се гмурна в дълъг тесен каньон. Беше перфектен. Странични проходи и каньони се разклоняваха от него, но главното му стъбло продължаваше право напред към целта.
Провери часовника си. Четири часа до обед. Времето намаляваше. Даде пълна газ и се понесе през каньона. И това рязко увеличаване на скоростта спаси живота му, когато скалата вдясно от него внезапно избухна.
Подхваната от ударната вълна, кърмата се вдигна нагоре, завъртя „Наутилус“ и го удари в отсрещната стена.
Джак рязко пое дъх и си удари главата в купола. „Наутилус“ се затъркаля надолу по скалата. Разнесе се зловещо скърцане и някаква част от шасито се откъсна. Един от прожекторите избухна шумно и запрати парчета дебело стъкло във всички посоки.
Опитваше се да се задържи в седалката, като се молеше вътрешната титаниева черупка и дебелият акрилен купол да запазят целостта си. Разкъсването дори на един-единствен шев на тези дълбочини щеше да доведе до моментална имплозия и смърт.
Изправи подводницата с помощта на педалите. Не виждаше нищо, увиснал в облак от тиня и пясък. Чу по хидрофона глухия удар на скала върху пясък някъде зад себе си. Погледна през рамо и едва успя да избегне лавината падащи камъни. Изви глава нагоре. Облакът тиня бързо се разнасяше от теченията.
Видя нападателя, увиснал над главата му.
Другата подводница обикаляше като акула. Продълговата като пура и с къси перки, тя дебнеше. Джак познаваше този съд.
„Персей“ — най-новата подводница на флота, колкото лъскава, толкова и смъртоносна. Адмиралът му бе показал плановете и качествата й в нощта на саботажа. Беше два пъти по-добра от „Наутилус“ — по-бърза, способна да се потапя на по-голяма дълбочина, по-маневрена. Но най-лошото бе, че имаше и зъби.
Джак видя тръбната перка на титаниевата акула. Въртяща се платформа с миниторпеда.
Трепна и моментално изключи единствения прожектор. Скри се в мрака. Един слаб лъч кръжеше и кръжеше над главата му.
Гладният хищник дебнеше плячката си.

08:02.
„Дийп фатъм“

Чарли мереше с крачки малката си лаборатория и си мърмореше под нос.
— Това може и да проработи…
Беше проверявал отново и отново изчисленията си и бе провел още седем теста с кристала. Въпреки това съмненията си оставаха. Теорията беше едно, а практиката — съвсем друго. Искаше да се консултира с доктор Кортес в подводната база, преди да представи плана си. Но времето изтичаше, а нямаше начин да се свърже с геофизика. Бяха зависими. Трябваше те да чакат обаждане от базата.
Наведе се над компютъра си, натисна един клавиш и на монитора се появи триизмерно изображение на Земята. Около планетата обикаляха стотина малки хиксове, движейки се бавно в някакъв сложен балет. Отляво вълна от тънки линии приближаваше с всяка минута към центъра на екрана, към Земята. Линиите маркираха предния фронт на слънчевата буря. Чарли погледна горния десен ъгъл, където малък часовник отброяваше времето до сблъсъка на вълната с горните слоеве на атмосферата.
Четири часа.
Танцът на хиксовете около земното кълбо се базираше на реално времевите данни от Центъра за космически полети на Маршаловите острови, който следеше наближаващия фронт и изчисляваше по какъв начин той ще засегне сателитите в орбита.
Чарли постави пръст върху един от хиксовете. Почукване на вратата го прекъсна.
— Чарли, обажда се Карън — каза Лиза отвън. Чарли се изправи с облекчение.
— Слава Богу! Губим време, човече! — Измъкна диска с последните данни от зип-устройството на компютъра си и се хвърли към изхода.
Лиза и Миюки се бяха настанили пред преносимия суперкомпютър на японката. Веднага усети увисналото във въздуха напрежение. И двете не изглеждаха особено радостни.
— Какво се е случило? — попита той, докато заобикаляше масата.
Карън го чу и отговори:
— Обадих се да видя дали сте се чули с доктор Кортес. Чарли се наведе пред екрана.
— Какво искате да кажете? Защо не го попитате сама?
— Защото чух, че е излязъл на повърхността през нощта и оттогава нямам нито вест от него. Помислих си, че може да се е свързал с вас.
— Не. Не се е обаждал. — Чарли обмисляше информацията. — Това не ми харесва. Щом доктор Кортес се е самоотлъчил, трябва да решим как да се справим сами. Просто за всеки случай. Джак вече тръгна с подводницата. Ще ви свържа с „Наутилус“, за да се разберете с него как да ви измъкне оттам.
Изображението на Карън трепна за миг.
— Може би така е по-добре. Последните учени тръгват след час и аз оставам тук сама със заместника на Дейвид. Ако ще има спасителна операция, тя трябва да стане колкото се може по-скоро. Ами обелиска? Какво ще правим, ако доктор Кортес не се появи?
— Ще се молим да се появи. Ще се молим да е бил прекалено зает да спасява света, за да си направи труда да се свърже с нас. — Но дори Чарли ясно си даваше сметка, че подобна молитва едва ли ще бъде чута. — Вижте, Карън, работя върху нещо, което може би си струва да се опита. Нека оттук нататък поддържаме по-често връзка.
— Ще се опитам, но няма да е лесно. Ролф в момента помага за следващия курс. Престорих се, че трябва спешно да ида до тоалетната, за да ви се обадя. — Тя погледна часовника си. — И времето ми вече свършва. Трябва да се връщам долу.
— Тогава ви свързвам веднага с Джак. — Чарли се обърна към Миюки.
Тя натисна един клавиш и заговори с висок глас:
— Гейбриъл, би ли прехвърлил канала към „Наутилус“?
Пауза.
— Страхувам се, че не мога да го направя. Очевидно има някакви смущения.
Веждите на Карън се свиха тревожно, след което образът й затрептя и изчезна сред статичния шум, който погълна изцяло връзката.
— Гейбриъл, върни я! — нареди Миюки.
— Страхувам се, че не мога да го направя. Очевидно има някакви смущения.
Преди Чарли да успее да попита какво става, чу как някой тича надолу по стълбите.
— Имаме си… — разнесе се гласът на Робърт през малките високоговорители на интеркома.
— Компания — довърши Кендъл Макмилън, който изненадващо бързо се бе озовал в стаята. — Два военни кораба заобикалят острова от двете страни.
Всички се завтекоха към изхода с изключение на Миюки. Пръстите й летяха по клавиатурата на компютъра.
— Няма да оставя Карън — викна тя. — Ще се опитам сама да се свържа с нея и да й кажа какво става.
Чарли кимна.

— Направи всичко възможно. Но ако ни вземат на абордаж, скрий компютъра. Той може да е единственото нещо, което стои между нас и края на света.
После се изкачи на задната палуба и видя един издължен кораб да заобикаля южната страна на малкия остров. Разнесе се вой на сирена, последвана от заповед.
— Пригответе се да бъдете взети на абордаж! При най-малкия опит за съпротива ще използваме сила!
Макмилън се ококори.
— Какво ще правим?
— Нямаме избор — каза Чарли. — Не и този път. Предаваме се.

08:14.
Базата „Нептун“

Карън отново въведе адреса на Гейбриъл. Не получи никакъв отговор. Погледна часовника си и стана. Не можеше да се забави повече, без да събуди подозрения. Погледна за последен път компютъра. Внезапното прекъсване на връзката с „Дийп фатъм“ заплашваше да я хвърли в паника. Отиде до люка на Ниво 2 и се спусна долу, без да престава да мисли за комуникационния срив. Когато стъпи на следващата скоба, някой внезапно я сграбчи за глезена и рязко я дръпна.
Тя извика и падна от стълбата. Ролф я хвана и стисна ръката и.
— Къде се забави толкова много?
Карън с мъка преглътна, опитвайки се да избегне обвинителния му поглед. Накара гласа си да трепери. Не беше никак трудно.
— Ами… ами…
— Ами какво?
Тя го изгледа свирепо.
— Ами сега ми е месечният цикъл, щом трябва да знаеш! Лицето на Ролф се изчерви още повече. Явно тези професионални убийци не си правеха труда да знаят някои подробности около женската физиология.
— Добре, добре. Стой плътно до мен. Тъкмо ще пускаме последния курс към повърхността.
Думите му не й се харесаха. Последния курс… Ами тя?
Ролф я замъкна до контролната кабина на пристана. Погледна през прозореца и се наведе към тънкия микрофон на таблото.
— Готови ли сте, „Аргус“?
Карън надзърна през прозореца. Пилотът и последните двама учени, натикани в отделението за пътници, се бяха настанили и херметизирали подводницата.
— Всички системи са в ред. Готови за старт — отвърна пилотът.
— Изравнявам налягането. — Ролф натисна големия син бутон, който стартираше процедурата.
Карън гледаше. Когато налягането се изравни, изходните тръби се отвориха и в пристана нахлу вода, която започна бързо да поглъща подводницата. Гледаше всичко много внимателно. При отсъствието на доктор Кортес може би щеше да й се наложи сама да повтори операцията.
Цялата сутрин вървеше след Ролф, наблюдаваше мълчаливо и се учеше как работи базата. Всичко бе лесно благодарение най-вече на тази компактна контролна станция. Четири монитора показваха района около „Нептун“. Два други монитора се мъдреха над контролните лостове, които управляваха роботите. Останалата част от таблото управляваше самата процедура по акостиране и отпътуване.
Гледаше през малкото прозорче как нивото на водата се покачва. Докато пристанът се пълнеше, погледът й бе привлечен от проблясък на метал. Нещо малко се носеше свободно във водата. Помисли го за някакъв забравен инструмент и отново насочи вниманието си към подводницата. Пилотът изпробва дюзите и се издигна малко над палубата.
Проблясъкът отново привлече погледа и. Беше същият предмет и сега мина покрай прозорчето.
Карън се наведе напред и го разпозна.
Чифт очила. Със счупени стъкла и смачкана рамка.
Затисна устата си с длан, за да не изпищи.

08:15.
„Наутилус“

Скрит в облака тиня, Джак плъзна подводницата покрай основата на стената, като се държеше плътно до нея, за да не оставя сянка на хидролокатора на противника си. Докосваше педалите едва-едва и се мъчеше да не се движи по-бързо от течението. Не смееше да увеличи скоростта, за да не остави следа в облака и да разкрие местонахождението си. Прожекторите на „Персей“ кръстосваха тъмнината. Врагът го дебнеше и чакаше тинята да се утаи.
Трябваше да се махне, преди това да се случи.
Въпреки това си наложи да поддържа бавния ход и управляваше подводницата сляпо, без светлини, само с помощта на хидролокатора. Целта му бе страничният каньон отпред. Нямаше представа дали води нанякъде или свършва малко по-нататък, но знаеше, че трябва да излезе от централния каньон, преди облакът да се е разнесъл.
В ухото му прогърмя глас:
— Знам, че си тук, Къркланд. Не можеш да се криеш вечно.
„Спенглър… страхотно… дотук нищо ново.“
Не отговори. Правеше се на умрял.
— Държа мацката ти в подводната база, а корабът ти е арестуван. Покажи се и другите може и да живеят.
Джак потисна порива си да се разсмее. „Да бе, как ли пък не.“ Мълчанието се проточи. Накрая гласът на Дейвид се завърна. Този път звучеше по-гневно.
— Искаш ли да науча професор Грейс на това-онова, докато те няма? Или да я чуеш как крещи, докато лейтенант Ролф я чука?
Джак стисна юмруци, но запази мълчание. Ако се разкриеше, щеше да навреди на Карън, вместо да и помогне. Най-доброто решение бе да остане невидим.
Най-сетне стигна до входа на страничния каньон. Насочи „Наутилус“ през тесния процеп и даде газ. Сонарното изображение се появи на навигационния дисплей на компютъра. Въздъхна облекчено. Каньонът не свършваше сляпо, а продължаваше далеч напред и се разклоняваше.
Нетърпеливо увеличи скоростта още повече и се понесе през дълбоката цепнатина. Стените профучаваха покрай него. Трябваше му време и разстояние, за да се отърве от копелето.
— Накъде си тръгнал, Джак? — Зад него пламнаха светлини.
Джак подскочи и се обърна. По дяволите…
„Персей“ се гмурна в каньона след него подобно на атакуваща акула.
Докато гледаше назад, Джак разбра грешката си. Зад подводницата се издигаше дълга опашка от тиня. Идеална следа. Глупава грешка.
Отказа се от всякакви опити да се крие, включи светлините и натисна педалите до дупка. „Наутилус“ полетя нагоре от каньона като тапа от бутилка шампанско.
Рязко се завъртя и едно миниторпедо профуча на косъм от купола. Отляво избухна малка експлозия, когато торпедото удари подводен хълм. От хидрофоните се разнесе грохот.
Яхнал ударната вълна, Джак насочи подводницата стръмно надолу и се гмурна в съседния каньон. Вдигна носа в последния момент и шасито задра дъното, вдигайки облак тиня.
Онова, което го беше издало преди малко, сега трябваше да го спаси. Изключи прожектора и продължи по инерция в разширяващия се облак.
Дейвид изруга в ухото му. Увлечен в преследването, беше забравил радиовръзката отворена. Джак не си направи труда да поправи грешката му. Предпочете да подслушва.
— Мамка ти, Къркланд! Ще те видя да умираш, преди денят да е свършил.
Джак се ухили. „Продължавай с опитите, скапаняко.“ Понесе се нататък по каньона, като се плъзгаше покрай издатините. Прозвуча предупредителен сигнал. Каньонът завършваше със сляпа скала само на двадесет метра напред.
— Ох, мамка му…
Рязко завъртя дюзите в обратна посока, което предизвика протестен вой, и насочи носа право нагоре. Но това не беше достатъчно. Дъното на „Наутилус“ силно се удари в стената.
Предпазните колани се впиха в раменете му. Намести се обратно на седалката, натисна газта и започна да се изкачва право нагоре.
Компютърът подаде нов предупредителен сигнал. Акумулаторите започваха да се изтощават.
— Страхотно… просто страхотно…
Изкачи се до върха на стената, изправи подводницата и се понесе над възвишенията. Молеше се да има достатъчно енергия. Усетил движение от лявата си страна, Джак се обър-на и бе заслепен от ярка светлина. „Персей“ излетя от съседния каньон право към него. За да не бъде блъснат отстрани, Джак се извъртя, за да поеме удара с дъното. „Наутилус“ се разтресе жестоко и се завъртя на място — ударът бе попаднал в кърмата. Джак се опита да я стабилизира, но безуспешно. Подводницата удари хълма и заби нос в дебелия пласт тиня. Изпотен, с кънтящи уши, Джак се мъчеше да я измъкне. „Наутилус“ се освободи със стон на метал. Изправи подводницата и видя с периферното си зрение как „Персей“ рязко зави. Торпедната установка се завъртя към него.
Време беше да се маха!

Натисна педалите. Дюзите нададоха вой. Подводницата се разтресе, но не помръдна. Предната дюза се беше напълнила с пясък.
— Хайде, хайде…
Рязко даде заден ход и освободи дюзата. „Персей“ бързо се приближаваше, този път решен на всяка цена да не пропусне целта. — Готов ли си да умреш, Къркланд? Вече свободен, Джак натисна педалите. Нямаше време да избяга, затова се насочи право срещу противника си. Рискована игра, в която можеше да разчита единствено на малодушието на Дейвид. Прекалено близката експлозия можеше да повреди и неговата подводница.
Вместо да се отклони, „Персей“ продължи право по курса си.
Джак включи прожектора. Лъчът се заби в другата подводница и ослепи пилота й. В последния миг Спенглър зави настрани.
Джак се стрелна под него. За част от секундата мярна Дейвид, легнал по корем в издължената си стъклена капсула. След това „Персей“ изчезна.
Докато гледаше отстъплението му, Джак забеляза как торпедната установка се завърта. Към него се протегна огнен пръст.
— Ох, мамка му!
Замръзна на седалката. Най-близкият каньон бе прекалено далеч. Приближаващото торпедо се виждаше като зловеща точка на хидролокатора. Приведе се напред, сякаш така щеше да увеличи скоростта.
— Давай…
В ухото му се разнесе смях.
— Адиос, задник!
Джак разбра, че няма да успее да достигне каньона. Бързо се огледа и забеляза голяма скала на върха на хълма. Натисна рязко левия педал и се гмурна стръмно надолу към него.
— Самоубиваш ли се, Джак? Поне умри мъжки!
Погледът му се стрелкаше между торпедото и приближаващата скала. Прехапа устни. В последния миг изхвърли баласта и рязко изви дюзите. Подводницата удари с носа си тинестото дъно пред скалата — и отскочи.
Рязко изгубил тегло, малкият съд прелетя над скалата като гимнастик, полетял от трамплин.
Торпедото не можеше да направи това.
Огромната скала избухна под „Наутилус“. Взривът подхвана кърмата на подводницата и посипа осколки върху долната й част. Замаян, Джак се премяташе в кабината, докато пълнеше резервоарите с вода за баласт. Ударната вълна го отхвърли право към ръба на каньона.
Подобно на оловна тежест „Наутилус“ потъна в цепнатината.
Когато наближи дъното, Джак вдигна носа и задра скалната основа. Обхваналото го смесено чувство на облекчение и радостна възбуда не продължи дълго. Тъмните води отгоре просветляваха. Дейвид се втурна след него с по-бързата си подводница.
Джак погледна данните от хидролокатора. Някаква странна сянка се бе появила далеч напред. Неизвестността го накара да остави светлините включени. Трябваше му скривалище — при това бързо!
Плъзна се по плавната крива на каньона и забеляза аномалията. През каньона се протягаше скална арка — висок и тесен каменен мост.
Мина под него. Беше прекалено тесен, за да го скрие, но му хрумна идея. Намали скоростта и се спусна върху тинестото дъно.
Време беше да изравни неизвестните.



Оперативният център В Белия дом

Лоурънс Нейф стоеше пред компютърната карта, заемаща срещуположната на входа стена на залата. Зад него се бяха събрали целият Съвет на началник-щабовете на Въоръжените сили, правителството и шефовете на тайните служби. Малкият остров Окинава гореше в червено. Унищожен. Стотици хиляди убити за част от секундата.
— Трябва да изберем цел, господин президент — обади се зад гърба му министърът на отбраната. — Бързо и сурово отмъщение.
Нейф отстъпи назад и се обърна.
— Пекин.
Мъжете около масата го гледаха безмълвно.
— Изпепелете го до основи.

08:55.
„Персей“

Легнал по корем в продълговатата капсула, Дейвид се носеше по кривата. Потта се стичаше по лицето му и влизаше в носа и устата. Не си направи труда да я избърше. Не смееше да пусне управлението нито за миг. Навигационният дисплей блестеше върху конусообразния полиакрилен нос. Данните от хидролокатора се наслагваха върху реалната картина на терена.
Дейвид излезе от завоя и забеляза жертвата си. Усмихна се. Все пак копелето не се бе отървало от взрива невредимо.
Под извисяващата се каменна арка помръкналата подводница на Джак се разтърсваше и олюляваше. Очевидно беше повредена. Дейвид гледаше как отчаяният й пилот се мъчи да я подкара и вдига облаци тиня и пясък, но без успех. Подводницата продължаваше да затъва. „Като наперено пиле с пречупено крило.“ — Проблеми ли имаш? — обади се по радиото той.
— Върви да си го начукаш!
Дейвид се ухили. Насочи „Персей“ надолу и нагласи светлините си така, че да освети купола на другата подводница. Гледаше как Джак трескаво се мъчи да потегли.
Въодушевен, Дейвид се вдигна малко нагоре и застана над врага си. Плъзна се под арката и нагласи светлините, за да вижда падналия в капан противник. Мисълта да види как Джак се мъчи като обезумял да спаси живота си го изпълваше с трепет и възбуда. Докато бавно минаваше над него, двамата противници се спогледаха.
Джак вдигна очи нагоре, а Дейвид му се ухили надолу.
От това малко разстояние видя в очите на Джак не страх, а задоволство. Той вдигна ръка, махна… и „Наутилус“ се изстреля нагоре.
Хванат неподготвен, Дейвид не успя да се измъкне навреме. Двата съда се сблъскаха. Брадичката на Дейвид се удари в пода. Прехапа върха на езика си. Пред очите му затанцуваха искри и устата му се напълни с кръв.
За миг куполът на Джак се изравни с носа на „Персей“. Двамата бяха на една ръка разстояние, но недосегаеми един за друг.
Джак му се ухили.
— Време е да изравним играта, копеле.
Дейвид погледна навигационния дисплей. Изведнъж разбра капана. Но вече бе късно.
Гърбът на „Персей“ се удари в каменната арка. От устата на Дейвид се изсипаха проклятия. Със зловещо скърцане на метал торпедната установка се заби в скалата. Едно от торпедата се активира, полетя през каньона и се взриви далеч в стената му. Установката се счупи и потъна надолу.
След като капанът хлопна, подводницата на Джак рязко потъна надолу.
— Както сам каза… адиос! — „Наутилус“ се стрелна напред към облака тиня, вдигнат от избухналото торпедо. Като плюеше кръв, Дейвид завъртя един ключ. — Не си познал, смотаняко!

09:04.
„Наутилус“

Усмивката на Джак се изпари, когато „Наутилус“ внезапно се разтресе под него и рязко спря.
Обърна се и видя зад себе си „Персей“, склещил здраво рамката на подводницата му с единия си манипулатор. Дейвид не му позволяваше да избяга. Титаниевата ръка рязко дръпна. Заскърца метал.
Върху компютърния екран на Джак се появиха предупредителни червени светлини. Беше се озовал в капан. Не можеше да използва собствените си манипулатори, за да отговори на нападението.
Титанът продължи да протестира шумно, докато щипците на подводницата на Дейвид трошаха и разкъсваха. Компютърният екран замига. Филтрите за въглероден двуокис замлъкнаха. Дейвид се опитваше да прекъсне главния захранващ кабел. Това вече бе лошо.
Като мислеше трескаво, Джак се насочи към дъното, като потъваше единствено благодарение на баласта си и мъкнеше флотската подводница след себе си. Започна да кръжи, докато се спускаше. Запали прожектора и се насочи към откъснатата торпедна установка, която лежеше на дъното. Светлината помръкна, когато захранващият кабел бе прищипан. Не обърна внимание и продължи да преследва целта си.
Когато се доближи достатъчно, Джак хвана лостовете на манипулаторите. Протегна дясната ръка и сграбчи едно от изпопадалите торпеда.
Дейвид вече беше разбрал опасността. „Наутилус“ яростно се затресе.
Джак изпусна торпедото, но успя веднага да го хване с левия манипулатор. Преди да го изпусне отново, той изви ръката назад и рязко изстреля торпедото в основата на каменната арка.
Взривът се оказа достатъчно силен. Арката се пречупи и към тях започнаха да падат камъни.
Както и предполагаше, Дейвид нямаше намерение да рискува собствената си кожа. Освободи „Наутилус“ и се обърна, за да избяга. Но Джак също се завъртя и сграбчи задната рамка на „Персей“. Ролите се смениха. Акулата беше хваната за опашката.
— Накъде си се разбързал?
Огромни камъни падаха право към тях.
— Пусни ме! Ще убиеш и двама ни!
— И двама ни? Не мисля.
Малки скални блокове започнаха да падат около тях, като издълбаваха кратери в тинята. С помощта на втория манипулатор Джак разкъса основната дюза на „Персей“, счупи перката му, след което освободи щипците и даде пълен назад.
Подводницата на Дейвид се разтресе, опитвайки се да изпълзи далеч от скалния порой, но безуспешно. Големите камъни се забиваха дълбоко в тинята.
Около „Персей“ внезапно експлодира малък облак мехурчета. Отначало Джак си помисли, че подводницата е имплодирала, но когато мехурчетата се вдигнаха, от външната титаниевата обвивка се отдели малка акрилна капсула. Спенглър бе задействал спасителния механизъм. Капсулата изхвръкна от тежката външна черупка, която моментално бе смазана от тонове скала.
Копелето се измъкваше!
Джак гледаше намръщено, докато се издигаше над разширяващия се облак от тиня.
В леката капсула единственият пътник се изкачваше бързо нагоре. Малка червена светлинка в края й подигравателно му намигаше. Джак нямаше никакъв шанс да го настигне с тежката си подводница. Проследи с прожектора си капсулата, която се издигна над каньона и се насочи към повърхността.
Стиснал зъби, Джак държеше лостовете за управление, без да знае какво да направи. Изведнъж някакво рязко движение привлече погледа му.
Огромно създание се протегна от скалистата си бърлога към отдалечаващия се стъклен мехур. Очевидно експлозиите и нарушаването на територията му го бяха раздразнили.
Джак докосна микрофона на гърлото си.
— Дейвид, мисля, че някой е решил да закуси с теб.

09:17

Дейвид се намръщи на съобщението на Джак. Какви ги приказваше? Какво можеше да му направи? Никога нямаше да го настигне. Макар че капсулата беше невъоръжена и слабоманеврена, тя бе бърза. Издълженото акрилно торпедо бе изключително леко и бързо се издигаше към повърхността.
Дейвид въведе в компютъра кода, за да се свърже с базата. Щеше да нареди антроположката да бъде убита бавно. Ролф бе много изкусен „събеседник“. Беше накарал мнозина да развържат езиците си. Дейвид щеше да се погрижи Джак да чуе виковете и молбите й, преди да умре.
Докато набираше последните знаци, капсулата внезапно се разтърси и Дейвид се озова легнал на една страна. Огледа се наоколо, но не видя нищо на слабата мигаща светлина на опашката. Повдигна се на лакът. В същия миг капсулата се разтърси отново, след което изведнъж бе повлечена право надолу. Главата на Дейвид се удари в стената.
— Какво по…
Погледна към краката си и думите умряха непроизнесени. На светлината на червения маяк видя голямо смукало с размерите на чиния. Едно дълго пипало се уви около капсулата и го понесе надолу към дъното като хваната на въдица риба.
Гигантска сепия!
Беше чел доклада на Джак за битката със същото чудовище. Долепи длани за стъклото, обхванат от паника. Не беше въоръжен. Трескаво огледа водата наоколо. Видя още пипала, които се появяваха и изчезваха на мигащата червена светлина, насочени към жертвата.
Капсулата грубо се разтърси. Дейвид се претърколи и видя огромно черно око, взиращо се право в него.
Тихо изпъшка.
Капсулата се завъртя и окото изчезна. Дейвид се сви. Всичко около него бе само плът и пипала.
Загледан назад, Дейвид изведнъж усети опасността над главата си. Рязко се обърна… и изпищя.
На една ръка разстояние от него се отвори огромна паст, обрамчена с остра като бръснач човка, достатъчно голяма, за да разкъса тънката капсула на две. Все още пищейки от ужас, Дейвид хлътна с главата напред в устата на гладното чудовище. То загриза стъклото по края и подобната на менгеме човка застърга повърхността на мехура.
Дейвид панически се сви в задната част на капсулата. Лакътят му се удари в комуникационната система.
Погледът му попадна върху екрана с размерите на длан. Все още работеше! Можеше да се обади за помощ. Може би бронираното стъкло щеше да издържи достатъчно дълго. Или пък сепията ще се умори да се занимава с костеливата си жертва и просто ще го изплюе.
Хванал се за тази надежда като удавник за сламка, той си наложи да се отърси от паниката, да се концентрира, да запази ситуацията под контрол.
Запълзя на лакти напред към предавателя. Докато се мъчеше да се свърже, през капсулата се разнесе ужасяващо пропукване.
Погледна нагоре. Малки цепнатини плъзнаха по стъклото. „О, Господи… не…“ Той си спомни смъртта на доктор Кортес — смазан, с имплодирал череп.
Чудовището продължаваше да дъвче. Пукнатините го обвиха като паяжина. При огромното налягане тук имплозията бе неминуема.
Дейвид стисна юмруци. Всяка надежда отлетя. Остана едно-единствено желание — за мъст.
Никълъс Ружиков, параноик до мозъка на костите си, бе наредил да се инсталира предохранителна система, в случай че мястото на катастрофата бъде изложено на опасност. Шефът на ЦРУ не искаше потенциалният източник на мощ да попадне в чужди ръце. По-добре да го няма — бе обяснил той.
Дейвид включи специалния екран и набра кода. Пръстът му увисна над клавиша Enter.
Погледна нагоре. Челюстите на чудовището продължаваха да дъвчат. Появиха се още пукнатини.
Чудовището или налягането… коя ли смърт е по-лоша?
Натисна клавиша.
ПРЕДОХРАНИТЕЛНАТА СИСТЕМА АКТИВИРАНА — светна надпис за част от секундата.
Капсулата се сплеска и изтръгна от него живота преди следващия удар на сърцето.

09:20.
Базата „Нептун“

Седнала до надзирателя си, Карън знаеше, че времето изтича. Слънчевата буря щеше да ги връхлети след по-малко от два часа. Трябваше да се свърже с „Дийп фатъм“ и да им съобщи, че доктор Кортес е убит. Но Ролф ней позволяваше да се отдалечава.
Седеше така със стиснати в скута ръце, когато лейтенантът се наведе над радиото. Получи се обаждане от повърхността. Макар че той шепнеше, Карън успя да различи думите „евакуация“ и „предохранителна“. Напрегна се в опит да чуе още от разговора.
Накрая лейтенантът прекъсна връзката и се обърна към нея.
— Пращат „Аргус“. Напускаме незабавно.
Карън забеляза, че мъжът избягва да я погледне в очите. Лъжеше я — той може би щеше да напусне, но не и тя.
Престори се, че приема обяснението му, и стана.
— Крайно време беше.
Лейтенантът също се изправи на крака. Карън видя как лявата му ръка посяга към ножа, закопчан на бедрото му. Никакви куршуми. Не и при това налягане.
Тя се обърна и забързано тръгна към стълбата, водеща към пристана. Стъпи на нея първа, без да изпуска от поглед противника си.
Той й кимна да слиза надолу. Ръката му се отмести от дръжката на ножа.
Карън бързо прецени. Системите за безопасност й бяха обяснени от Кортес. Всичко бе автоматизирано. За да проработи планът й, трябваше да бъде точна до част от секундата.
Бавно тръгна надолу по стълбата. Ролф я последва, без да се отделя много от нея — както обикновено.
Добре.
По средата на пътя Карън скочи от стълбата и се приземи с глухо тупване. Лейтенантът погледна надолу и се намръщи.
— Внимавай, по дяволите!
Карън се хвърли към стената и счупи с лакът предпазното стъкло. Пъхна ръка вътре и порязвайки пръстите си, посегна към лоста за ръчен контрол. Това бе предпазна мярка, с която се изолираха отделните нива в случай на наводнение.
Лейтенантът, който беше стигнал до средата на стълбата, прочете намерението в очите й и се отблъсна от парапета, за да падне върху нея.
Карън дръпна лоста. Завиха предупредителните сирени. Люкът се плъзна, за да се затвори.
Карън се изтъркаля настрани, защото лейтенантът прелетя през люка, като се целеше с крака в главата й. Но атаката му внезапно бе спряна.
Докато се изправяше, Карън видя, че виси от люка и хрипти. Вратът му бе прищипан от плъзгащата се врата. Затваряше се със сила, предвидена да издържи на водното налягане на дълбочина шестстотин метра.
Изхрущяха кости. По палубата плисна кръв.
Тя се извърна, когато обезглавеното му и все още треперещо тяло тупна на пода.
Пробяга няколко стъпки и повърна. Остана приведена, стомахът й се свиваше в спазми. Знаеше, че няма друг изход. „Убий или ще бъдеш убит“ — беше казал веднъж Джак.
И въпреки това…
Интеркомът в контролната кабина забръмча.
— „Нептун“, тук е Горната земя. Засичаме аварийно затваряне на люковете. Добре ли сте?
Карън се изправи. Сърцето й бясно биеше. „Аргус“ със сигурност вече бе потеглил надолу. Не можеше да рискува да бъде хваната. Изтича до пулта, като трескаво се мъчеше да си спомни как да включи радиото. Най-накрая уцели правилния ключ.
— Тук е „Нептун“. Прекратете евакуацията. Повтарям — прекратете евакуацията. Станцията е повредена. Имплозията е неминуема. Разбрахте ли?
Гласът се разнесе отново, този път мрачно.
— Разбираме. Имплозията е неминуема. — Последва дълга пауза. — Молим се за вас, „Нептун“.
— Благодаря, Горна земя. Край на връзката.
Карън прехапа устни. Най-сетне свободна, сега можеше да насочи вниманието си към по-важни грижи. „Къде, по дяволите, е Джак?“

09:35.
„Наутилус“

Джак се спусна бавно в последния каньон. Забеляза светлини пред себе си. Мястото на катастрофата. Беше съвсем близко. Натисна няколко пъти педалите в отчаян опит да изкара още малко енергия от изтощените акумулатори. Дюзите слабо изхълцаха.
Ако не друго, лудото преследване сред подводните хълмове го бе довело на не повече от половин километър от целта му. След като видя как спасителната капсула на Дейвид имплодира, на Джак му трябваха само осем минути, за да стигне до базата. Екранът на компютъра му обаче примигваше с червени и жълти светлинки. А още по-лошото бе, че акумулаторите се бяха изтощили.
Токът бе толкова слаб, че се принуди да изключи всички системи, които не бяха от жизнена важност — светлините, филтрите за въглероден двуокис, дори нагревателите. Вече трепереше целият и устните му бяха посинели от студ.
А сега, когато светлините на базата осветяваха каньона, Джак изключи и хидролокатора. Това осигури още половин минута работа на двигателя. Насочи „Наутилус“ напред. Плъзгачите на подводницата, огънати и смачкани, се носеха на сантиметри от пясъчното дъно.
Измина цяла вечност, докато излезе от каньона.
След дългото време, прекарано в тъмнина, светлината го заслепи. Присви очи. Обелискът се намираше на двадесетина метра вдясно, а пръстените на базата светеха ярко пред него. Тихо изруга, когато видя още колко път трябваше да измине. Защо бяха построили базата толкова далеч? Никога нямаше да успее да стигне до нея.
Сякаш в знак на съгласие, дюзите изхълцаха за последен път и зловещо замлъкнаха. Джак продължи да помпа педалите.
— Хайде, дявол да те вземе, на две крачки сме! Никакъв резултат.
Облегна се назад. Разтри ръце, опитвайки се да сгрее безчувствените си пръсти.
— И сега какво?

09:48.
„Нептун“

Карън изтри кръвта в панталоните си. Беше се покатерила обратно на Ниво 2, след като бе спряла аварийната система. През последните пет минути се опитваше безрезултатно да се свърже с Гейбриъл.
Откъсната от останалия свят, тя се чувстваше сляпа и глуха. Какво щеше да прави сега?
Стана и закрачи напред-назад, за да се отърси от нервността си. Дали да не се обади на повърхността и да разкрие всичко? Съдбата на света зависеше от това някой… който и да е… да предприеме нещо. Но знаеше, че шансовете и да убеди когото и да било са нулеви. Дискът с информацията от „Дийп фатъм“ беше изчезнал заедно с тялото на доктор Кортес. А и кой би повярвал на жена, която току-що беше обезглавила военен от американските въоръжени сили?
Почеса се по главата. Сърцето й продължаваше бясно да тупти. Трябваше да има начин.
Изведнъж усети как подът под краката й слабо затрепери. Спря и затаи дъх. Последното, което и трябваше в момента, бе трус. Отиде до най-близкия илюминатор. Докато се взираше навън, треперенето престана. Забеляза угасваща светлина. Идваше откъм обелиска.
Карън присви очи. Странно.
Внезапно нагоре по обелиска отново пламна светлина. Подът пак се разтресе. Залепи ръце за стената, за да запази равновесие. За миг забеляза ярко металическо проблясване.
Там имаше нещо.
Трусът престана и светлината угасна.
Тя се взираше напрегнато с присвити очи… но не можеше да различи нищо.
— Какво беше това? — промърмори сама на себе си.
И както стоеше, скръстила ръце, Карън измисли начин да разбере.

10.18.
„Наутилус“

С тракащи от студ зъби и останал без сили от застоялия въздух, Джак се мъчеше да сграбчи поредния камък от дъното с манипулатора. При предишните четири опита бе успял да уцели колоната два пъти. Не беше чак толкова зле.
Когато подводницата замря на дъното, си бе спомнил лекцията на Чарли за чувствителността на кристала към енергия — дори към кинетична енергия. Токът в акумулаторите му стигна само колкото да задейства единия манипулатор и да замеря колоната. Дъното се разтресе и колоната блесна. Но дали имаше някой, който да види сигнала му за бедствие? Дали базата вече не бе евакуирана? Нямаше начин да разбере.
Опита се да измъкне следващия камък. Зрението му се замъгли. Студът и въглеродният двуокис си казваха думата. Докато се мъчеше да остане в съзнание, манипулаторът замръзна. Дръпна лостовете. Нямаше достатъчно енергия.
Опита за последен път да се свърже по радиото. Капките енергия в акумулаторите щяха да му стигнат само за това.
— Някой чува ли ме? Чарли… който и да е…
Джак изстена и се свлече в ледената седалка. Никакъв отговор. Разтрепери се целият и не можеше да спре. Зачака. Дълбините изсмукваха и последната топлина от малката подводница. Зрението му отново се замъгли. Започна да изпада в безсъзнание и после да идва на себе си. Бореше се с всички сили, но океанът бе по-силен.
Последното нещо, което видя, бе някакво черно чудовище, спускащо се към него… и мракът го погълна. 10:21. Базата „Нептун“ Карън седеше в контролната станция в Ниво 1. С помощта на лоста се мъчеше да накара робота, наречен Хюи, да хване с манипулаторите подводницата на Джак. Наблюдаваше резултата от работата си на монитора. Щипците на робота се протегнаха и сграбчиха Титаниевите тръби на „Наутилус“.
След като се увери, че захватът е здрав, накара Хюи да тръгне назад към базата. Подводницата отначало сякаш се възпротиви, но след това бавно се размърда. Карън изтри потта от очите си.
— Хайде, Хюи. Можеш да го направиш.
Роботът с размерите на Фолксваген бръмбар продължи да отстъпва назад, като влачеше подводницата със себе си. Карън непрекъснато въртеше камерата му, за да избегне евентуални препятствия и същевременно да не изпусне Джак.
През акрилния купол виждаше как фигурата му се люлее безжизнено напред-назад от друсането по морското дъно. Ръцете му висяха, раменете бяха отпуснати. Дали бе в безсъзнание? Или мъртъв? Нямаше как да разбере, но не искаше да се отказва.
Погледът й се стрелкаше между монитора и часовника на стената. Дланите й бяха мокри от пот. Оставаха по-малко от два часа. Защо изобщо се надяваше, че ще успее? Гледаше как Хюи се тътри назад, помъкнал мъртвата подводница. Каквото и да ставаше, нямаше намерение да остави Джак навън.
Като се бореше с лоста, Карън продължи да влачи подводницата по дъното. За щастие пътят между обелиска и базата вече бе разчистен. Бяха махнати дори малките парчета от катастрофиралия самолет. Карън работеше с максималната безопасна скорост и се молеше за още малко време.
От високоговорителите се разнесе познат глас.
— Доктор Грейс, ако ме чувате, моля, отговорете.
Карън извика от радост и облекчение. Без да изпуска лоста за управление, включи със свободната ръка комуникационната система.
— Гейбриъл!
— Добро утро, доктор Грейс! Моля, изчакайте включване от „Дийн фатъм“.
На монитора Хюи най-сетне стигна до станцията. Карън намали скоростта му и внимателно изтегли подводницата. Наклони камерата, за да нагласи „Наутилус“ под входния люк на пристана.
— Карън!
— Миюки! Ох, слава Богу!
Преди приятелката й да отговори, се намеси друг глас. Беше корабният геолог — издаваше го силният му ямайски акцент.
— Доктор Грейс, времето е от жизнена важност. Свързахте ли се с доктор Кортес? Какво става?
Карън му разказа сбито случилото се в базата, докато изчакваше процедурата по изравняването на налягането. Той също й разказа събитията горе. Корабите напуснали мястото на катастрофата с максимална скорост и изоставили „Дийп фатъм“. След като се махнали, комуникацията се възстановила.
— Но защо бягат? — попита тя.
— Гейбриъл засече кодирана линия и успя да я дешифрира. Очевидно е задействана някаква предохранителна система, която да унищожи района. Явно не искат да рискуват и да оставят ресурсите долу в ръцете на чужда сила. Мястото ще бъде подложено на ракетна атака.
— Кога?
— Гейбриъл все още се опитва да разбере.
Карън внезапно се почувства отпаднала. Зави и се свят. От колко различни посоки смъртта щеше да се цели в тях?
— Какво става с Джак? — попита Чарли. Карън фокусира зрението си върху монитора.
— Опитвам се да го изтегля в станцията, но не знам дали ще успея. Роботът не може да повдигне подводницата толкова високо. Джак трябва да го направи сам, но мисля, че е останал без захранване.
— Ще накарам Гейбриъл да ви свърже с подводницата. Опитайте да го събудите.
— Добре.
Докато чакаше, Карън се наведе напред и погледна през прозорчето. Пристанът беше пълен с вода и вратите се плъзгаха настрани.
— Доктор Грейс, имате радиовръзка с „Наутилус“.
Карън заговори в микрофона.
— Джак, ако ме чуваш, събуди се! — Насочи камерата на Хюи към стъкления купол и използва ръцете му, за да разтърси подводницата. — Събуди се, по дяволите!

10:42.
„Наутилус“

Джак плуваше в мрака и слушаше шепота. Познат глас. Последва го нагоре към ярката светлина. Гласът на ангел…
— По дяволите, Джак! Размърдай си задника! Раздруса се в седалката си, изтощен и ослепен. Отметна глава назад. Светлините бяха навсякъде. Не можеше да види нищо.
— Джак, това съм аз, Карън!
— Карън? — Не беше сигурен дали говори на глас или в мислите си. Светът плуваше в светлина.
— Джак, трябва да издигнеш подводницата четири метра нагоре. Искам да влезеш в пристана над теб.
Джак вдигна глава. Когато очите му свикнаха със светлината, видя над себе си широк отвор. Бавно започна да схваща.
— Не мога… — промърмори той. — Нямам мощност.
— Трябва да има някакъв начин. Почти вътре си!
Джак се взираше нагоре и си спомни смъртта на Спенглър. Може би наистина имаше начин.
Гласът на Карън звучеше отчаяно.
— Джак, ще проверя дали роботът е достатъчно силен, за да те бутне.
— Не…
Езикът му бе надебелял и едва се мърдаше. Потърси между краката си. Пръстите му намериха лоста за ръчно освобождаване на външната рамка. Дръпна го. Беше заял или той бе прекалено слаб.
— Джак…
Като пое дълбоко дъх, той отново сграбчи лоста с безчувствените си пръсти. Намери опора за краката си и използва двете си ръце и цялото си тяло, за да го издърпа. Чу приглушеното изпукване на малките заряди. Външната рамка се разлетя настрани и освободи вътрешната пилотска капсула.
Тя се измъкна от черупката си, подобно на насекомо, което се отърсва от старата си какавида, и се понесе нагоре през отворения люк. Джак не видя нищо. Отново изгуби съзнание.

10:43.
Базата „Нептун“

Карън гледаше на екрана как подводницата сякаш се разцепи на две. Възкликна уплашено, но видя, че вътрешната капсула се изстреля нагоре — право през отвора. Натисна бутона на пулта и задейства процедурата по изравняване на налягането.
Отиде до прозореца. Капсулата на Джак се носеше под тавана. Под нея вратите на люка се затвориха. Помпите шумно заработиха.
Карън гледаше, затаила дъх. Джак висеше отпуснат в коланите си.
Петте минути, необходими за пресушаване и изравняване на налягането, й се сториха цяла вечност. Свърза се за малко с „Дийп фатъм“, за да им съобщи новините. Разбра, че Чарли разработва някакъв план заедно с Гейбриъл. Уплашена за Джак, Карън едва ги чуваше.
Най-сетне над входа към пристана светна зелена светлина. Завъртя бързо ключалката и отвори. Пилотската капсула — наполовина акрил, наполовина титан — лежеше на едната си страна. Карън вече бе инструктирана от Робърт как да я отвори. Грабна бутилката с кислород за спешни случаи и се втурна през вратата.
Изтича до капсулата, взе ръчния гаечен ключ и започна да го върти като манивела. Впери поглед към вътрешността на капсулата. Лицето на Джак бе посиняло. Натисна още ключа с всички сили. Връзките се отвориха със съскане. Надуши излизащия отвътре въздух — застоял, мъртъв.
Отвори с ритник освободения купол. Коленичи, освободи Джак от коланите и измъкна безжизненото му тяло навън. Кожата му бе студена и влажна. Реши, че е мъртъв.
Проснала се на пода на пристана, Карън провери пулса на врата му. Слаб и неравномерен. Дишането му бе плитко. Изправи се на колене, взе малката кислородна бутилка и освободи маската. Завъртя клапана и постави маската върху носа и устата му.
Наведе се над ухото му и прошепна:
— Дишай, Джак.
Сякаш я беше чул някъде дълбоко в себе си. Гърдите му се надигнаха и той пое въздух. Карън разкопча неопреновия костюм.
Джак вдигна ръка и слабо я хвана за китката.
Тя погледна към лицето му и откри, че я гледа.
— Карън… — Гласът под маската бе слаб и пресипнал.
Тя заплака и го прегърна нежно през врата. За миг и двамата останаха неподвижни.
Най-накрая Джак се опита да седне. Карън му помогна. Той махна кислородната маска и бутилката. Цветът на лицето му бе започнал да се възвръща.
— Кажи ми какво става — попита той. Зъбите му тракаха. Тя му разказа. Джак застана на колене и се изкашля дълбоко.
— Какъв е този план на Чарли?
— Не каза точно.
— Типично за него. — Джак се изправи с нейна помощ, като разтриваше ръцете си. — Колко време ни остава?
— Един час.

20.
Прозорец във времето

9 август, 11:05.
База „Нептун“, Централен Пасифик

Джак седеше, увит в топли хавлии. Най-накрая бе започнал да чувства пръстите на краката си. На компютърния екран пред него се появи образът на Чарли.
— Първо ми разкажи за ракетния удар. За какво става дума?
— По радиото от дъното е стартирана някаква предохранителна процедура. Мислех, че ти може би ще знаеш повече по въпроса.
Джак погледна към Карън.
— Не е било оттук — каза тя. — По това време бях с Ролф.
— В такъв случай трябва да е бил Спенглър — навъсено каза Джак. — Последният му опит да ме затрие от оня свят.
— Трябва наистина да те е мразил много, Джак — обади се Чарли. — За да прати междуконтинентална ракета с бойна глава, върху която са написани имената ни…
Джак се опули. Напълно забрави за премръзналите си крайници.
— Колко време имаме?
— Според изчисленията на Гейбриъл — петдесет и седем минути. Една минута след като ни връхлети слънчевата буря.
— Значи дори и да блокираме този обелиск и да спасим света, ще се изпарим в ядрена експлозия — поклати глава Джак.
— Нещо такова — сви рамене Чарли.
Джак замълча, мрачно обмисли ситуацията и въздъхна.
— Майната му! От героите не се очаква да живеят вечно. Що за нов план си измислил, Чарли?
— Това е изстрел от далечно разстояние, Джак.
— Като имам предвид сегашното състояние на нещата, готов съм да поема всеки проклет риск.
— Щеше ми се да можех да сверя изчисленията си с доктор Кортес.
— Е, ако нямаш масичка за спиритически сеанси някъде около теб, забрави. Така че изплюй камъчето. Що за план си съставил?
Чарли стана мрачен.
— Ти ми даде идеята, Джак. Ще пренатоварим пилона с енергия.
— Да се опитаме да направим късо ли?
— Не точно. Ако го пренатоварим с добре изчислено количество енергия, която пулсира с точно необходимата честота, бихме могли да отчупим кристала без ответна кинетична реакция. Все едно да строшиш кристална чаша, като изсвириш правилната нота.
— И ти знаеш коя е тази нота ли? Чарли кимна.
— Мисля, че да. Трудното беше да намерим начин да изсвирим нотата. Енергията трябва да бъде прецизно насочена и да се подава в продължение на три минути.
— Да не би да си се сетил как?
— Надявам се — въздъхна Чарли. — Точно върху това работихме с Гейбриъл, откакто ти тръгна… и няма да ти хареса, Джак. За подобен тип енергия ще ни трябва лъчево оръжие.
— И как ще се доберем до подобно нещо?
Чарли го изгледа така, сякаш вече би трябвало да знае отговора.
И изведнъж му просветна. Скочи на крака.
— Чакай… да нямаш предвид „Спартак“?
— Гейбриъл се добра до спецификациите му. Би трябвало да свърши работа.
— Какво представлява този „Спартак“? — прекъсна ги Карън.
Джак отново се отпусна на стола.
— Военен сателит. Същия, който извеждах в орбита, когато се повреди „Атлантис“. Оборудван е с експериментално оръжие, изстрелващо лъч елементарни частици. Проектиран е да поразява цели от космоса. Самолети, ракети, кораби, дори и подводници. — Джак се обърна към екрана. — Но той не работи, Чарли.
Чарли поклати глава…
— Не работят само навигационната система и системата за проследяване — което, разбира се, го прави неизползваем за правителството. За да работи, ще им трябва оператор, който да виси там горе и да се прицелва ръчно. — Чарли помълча. — Но за щастие ние разполагаме с такъв оператор.
Джак не разбра, но Карън се сети.
— Гейбриъл!
— Именно. Преди известно време го пратих да се опита да получи достъп до централния процесор на сателита. При сегашната криза и приемането на „Спартак“ за мъртъв той и Миюки успяха да се промъкнат през старите защитни стени. Процесорът на сателита все още работи.
— Стига бе… след толкова много години? — скептично се обади Карън.
— Захранва се от слънцето. Така че разполага с неизчерпаем енергиен източник.
Докато разговаряха, Джак седеше притихнал. Спомни си как яркият сателит се издигаше бавно от товарния отсек и разгъваше широките си сребристи криле. Опита се да затвори ума си за последвалите събития, но не успя. Експлозията, писъците, безкрайното падане…
Потръпна — но не от студ, а от надигналия се в гърдите му суеверен ужас. „Спартак“ бе прокълнат. Около него витаеше смърт. Нищо добро не би могло да излезе от проклетото нещо.
— Няма да стане — промърмори той.
— Имаме ли друг избор? — попита го Карън. Сложи ръка на рамото му и се обърна към Чарли: — Кога можем да опитаме?
— Точно това е проблемът. Ще имаме право само на един опит. Сателитът ще излезе на позиция след четиридесет и осем минути.
Джак погледна часовника.
— Три минути преди слънчевата буря.
— Три минути са ми напълно достатъчни. Или ще проработи, или не.
Джак поклати глава.
— Това е безумно.
— Какво трябва да направим? — възрази Карън.
— За да се прицели, Гейбриъл се нуждае от активна GPS мишена. Нещо, към което да насочи оръдието. Ще трябва да поставиш GPS устройството на „Наутилус“ до самия обелиск. То ще прехвърли данните на „Дийп фатъм“, а аз ще ги препратя на Гейбриъл.
Джак отново поклати глава.
— В такъв случай имаме проблем. „Наутилус“ е все още извън базата. Трябваше да освободя капсулата, за да вляза в пристана. Няма начин да стигна до „Магелан“.
— Ами ако опитаме с робот? — предложи Карън.
— Прекалено груб е, за да извади „Магелан“, без да го повреди. Трябва да се направи ръчно.
Настъпи мълчание. И изведнъж Карън светна.
— Имам идея.

11:44

Джак стоеше в пристана и гледаше как нивото на водата се издига до шлема му. Раздвижи ръце, за да свикне с тежководолазния костюм. Беше от онези, които използваха сапьорите. Големият шлем имаше четири отвора за виждане — отпред, от двете страни и отгоре. Беше толкова широк, че се закрепяше направо за раменете, и му придаваше вид на куршум с ръце и крака. Върху шлема и на китките бяха прикрепени малки фенерчета. Имаше също ускорителни дюзи на гърба, подобни на ракетните раници в старите научнофантастични филми.
Докато се движеше бавно в пълнещия се с вода пристан, Джак интуитивно откри, че може да управлява костюма както скафандър за работа в открития космос.
— Как си? — разнесе се гласът на Карън по радиото. Видя я да му маха зад наблюдателното прозорче. След като говориха с Чарли, Карън бе завела Джак в долното ниво и му бе показала „гаражите“, където се съхраняваха костюмите. Нямаше спор, решението й бе страшно находчиво.
Махна й в отговор.
— Чудесно.
— Чарли се включи в радиосистемата. Той също наблюдава.
— Чарли? — повика го Джак.
— Тук съм, човече.
— Как се справя Гейбриъл?
— Малкият мошеник приключи с проверката на системите. В момента се зареждат и чакат сигнал. Просто занеси GPS-а до обелиска и си омитай по-бързо задника оттам. Времето ни изтича.
Джак хвърли поглед към компютърния екран в шлема. Шестнадесет минути.
— Виждам.
— Внимавай — обади се отново Карън. — Люкът се отваря.
Джак леко се наведе и погледна надолу. На няколко крачки от него огромната врата пълзеше настрани. Зад нея беше океанът.
Джак се насочи към отвора.
— По-добре да тръгвам.
Видя лицето на Карън през прозореца. Беше притиснала юмрук към гърлото си. Разтревожена и уплашена. Джак изпита чувството, че страхът й е повече за него, отколкото за онова, което може да се случи на целия свят.
Махна й за последен път, прекрачи и се спусна надолу към океанското дъно. Нагласи тежестта си с помощта на панела, закрепен на лявата му ръка. Останките от „Наутилус“ се намираха на два метра от него. Джак се завъртя с помощта на дюзите към подводницата и я доближи.
Опря коляно на дъното и затърси. GPS устройството се намираше точно пред страничните ускорители. Зашари с ръце, докато не го откри. Протегна ръка и с помощта на тройните щипци започна да отвинтва плочата. Наложи се малко да се понапъне, защото от неотдавнашните блъскания по дъното панелът леко се беше огънал навътре.
Най-накрая плочата се освободи.
Джак тромаво се наведе още по-напред и освети с фенера на китката си нишата. „Ох, мамка му…“ Устройството с размери на кутия за обувки беше смачкано и частите му се подаваха навън. Изстена на глас.
— Добре ли си, Джак? — веднага реагира Карън. Той се изправи.
— „Магелан“ е станал на пихтия. — Заля го чувство на безсилие и безнадеждност. — Проклет да е Спенглър!
— Но аз получавам GPS сигнал, Джак — обади се Чарли.
— Не е възможно. Не е от „Наутилус“.
— Я се дръпни малко — каза Чарли. — Отдалечи се от базата.
Като използваше реактивните дюзи, Джак се плъзна между двата опорни крака към открития океан.
— От теб е! — каза Чарли. — Явно костюмът е оборудван с GPS устройство. Предпазна мярка, ако някой загази!
Надеждата се върна отново.
— Значи ми остава само да отида до обелиска.
— Имаш осем минути. — Чарли замълча. — Но, Джак, ако устройството е част от костюма, ще трябва да останеш там.
Джак разбра какво намеква Чарли. Това щеше да означава, че отива към смъртта си.
Карън също се досети.
— Трябва да има друг начин. Ами вторият план? Последната възможност. Да задействаме експлозивите и да откъснем само пилона.
— Но ответната кинетична енергия… — понечи да възрази Чарли.
Джак включи дюзите на пълна скорост.
— Народе, така и така атомната птичка вече е полетяла към нас. Това е единствената осъществима възможност, — Завъртя се и полетя ниско над океанското дъно. Обелискът се намираше на петдесетина метра. — Бъдете готови.

11:58.
„Дийп фатъм“

Лиза стоеше на носа заедно с Робърт и Джордж. Слънцето ярко светеше. В небето нямаше нито едно облаче. Бяха се качили на предната палуба, за да посрещнат развръзката.
Другите четирима бяха долу и в лабораторията бе станало прекалено претъпкано и тясно. Лиза искаше да почувства бриза в лицето си… пък било и за последен път.
Джордж смучеше лулата си, а Робърт си бе сложил слушалките на уокмена. Лиза чу Брус Спрингстийн да пее „Роден, за да бяга“.
Въздъхна. Ако можеха да избягат…
Но не можеха. „Дийп фатъм“ трябваше да бъде наблизо, за да осигури връзката между подводната база долу и сателита над главите им. Никой не можеше да се спаси. Дори планът им да успееше, малко по-късно районът щеше да бъде изпепелен от ядрения взрив.
Джордж мълчаливо посочи с лулата си към хоризонта.
Лиза погледна натам. От североизток нагоре към небето се издигаше тънка опашка. Предохранителната ракета.
Джордж отново засмука лулата си, без да откъсва очи от небето.
Никой не каза нито дума.

11:59

Затворен в тежководолазния си костюм, Джак опря гръб в кристалния обелиск. Около него цареше мрак. Преди малко бе наредил на Карън да изключи външното осветление. Той също изключи фенерите на скафандъра си. Не можеше да рискува да възбуди кристала предварително и да заглуши GPS сигнала.
— Добре ли ме виждаш? — попита той.
— Ясно и чисто — отвърна му Чарли от „Дийп фатъм“. — Прехвърлям данните на Гейбриъл.
Огледа се около себе си. Единствената светлина идваше от жълтите илюминатори на „Нептун“. Макар че не можеше да я види, Джак чувстваше, че Карън също гледа към него. Въздъхна. Би се радвал, ако можеше да я опознае по-добре. Съжаляваше единствено за това.
Зачака. Не му оставаше нищо друго. Сега беше просто една жива и дишаща мишена за космическата оръжейна система.
Погледна през горното стъкло на шлема си, сякаш се надяваше да види сателита. Винаги бе имал смътното чувство, че един ден пътищата им ще се пресекат отново. Провидение, което трябваше да бъде изпълнено. Веднъж беше избегнал смъртта. Единственият оцелял. И сега стоеше на прицела на същия този сателит. Не можеш да откажеш на смъртта втори път.
Затвори очи.
— С теб сме, Джак — прошепна като призрак в ухото му Карън. — Всички сме с теб.
Мълчаливо й благодари. Дълги години бе заобиколен от призраци. От спомените за мъртвите. Едва сега, в последните мигове на живота си, разбра колко много енергия е отделял на сенките от миналото си.
Е, стига толкова. В този момент искаше до него да бъдат единствено приятелите му от плът и кръв. Отвори очи.
— Успех на всички. Да действаме!
— Почна се — обади се Чарли.

12:01.
Ниска орбита, 900 километра над Пасифика

Слънчевата светлина се отразяваше в крилете на блестящия сателит. Отличителните знаци върху тялото му, отчетливи като в деня, когато бяха поставени, се виждаха ясно — малко знаме, идентификационни номера и големи червени букви, оповестяващи името му — „Спартак“.
Докато се носеше над ширналия се Пасифик, сателитът бавно се завърташе. Вътрешният му жирокомпас се въртеше като детски пумпал и нагласяваше батериите към слънцето. Те на свой ред започнаха да захранват високоенергийния химически лазер.
Това бе балет на сила и мощ.
В долната страна се отвори люк, от който се подаде телескопична тръба.
В горните слоеве на йоносферата около сателита проникнаха йонизирани частици, подобно на дъждовни капки, падащи в езерце. Разбягаха се вълнички. Комуникационната система на „Спартак“ започна да прекъсва.
Нещо там вътре слушаше и компенсираше, отстранявайки смущенията.
Но тези дъждовни капки бяха само предвестници на прииждащия потоп. Истинската буря бе преминала орбитата на Луната и се носеше към Земята — същинска хала от бушуваща енергия със скорост три милиона километра в час.
Без да обръща внимание на заплахата, сателитът приключи каскадата си. Химическият лазер пренасочи енергията на микроимпулси към генератора на лъча от заредени частици. Мощта нарастваше до прагове, които можеха да бъдат сдържани единствено от силното поле на двата лудо въртящи се електромагнита. Централният процесор регистрира напрежението и направи последната настройка — прицели се в целта някъде далеч долу.
Енергията бушуваше между магнитите, мъчейки се да намери път навън.
И изведнъж успя. Тесният лъч от неутрони прелетя през атмосферата, вряза се морето и мина през водата също толкова лесно, колкото и през въздуха. Натрупана в космоса, енергията се понесе към вечния мрак на океанските дълбини, където никога не бе прониквал слънчев лъч.

12:02.
Базата „Нептун“

Карън стоеше, залепила лице на прозореца. На слабата светлина на илюминаторите се опитваше да открие някаква следа от Джак, но не можеше да види нищо.
Беззвездна нощ.
Изведнъж кристалът заискри в ослепително ярка светлина.
Карън ахна, затвори очи и прикри лице с ръка, но обелискът продължаваше да свети — образът му гореше в ретината на очите й. Направи няколко крачки назад, обляна в сълзи. Изминаха няколко секунди без да може да отвори очи. Когато най-сетне успя, илюминаторите светеха толкова ярко, сякаш самото слънце се бе спуснало върху базата.
— Господи!
Като предпазваше очите си, Карън отиде до един от илюминаторите и се опита да погледне навън. Нищо не се виждаше. Нито Джак, нито океанското дъно. Светът бе само светлина.
— Джак…

12:02.
„Дийп фатъм“

Лиза, Джордж и Робърт продължиха да стоят на носа.
Старият историк издиша дълга струйка дим, видимо без да се притеснява от ракетата, носеща се в небето към тях. Вече ясно се виждаше огнената й опашка.
Лиза протегна ръка и го хвана за ръката. Той леко стисна пръстите й.
— Не се безпокой — прошепна и бащински, без да откъсва очи от небето.
И както гледаха, ракетата замръзна във въздуха, подобно на уловено в смола насекомо. Лиза зяпна и челюстта и увисна. Зрителна измама, разбира се.
Мина секунда… после още една. И още една.
Ракетата продължаваше да виси неподвижно.
Робърт отвлече вниманието й от небето. Беше се навел през парапета и гледаше надолу. Обърна се към тях и свали слушалките си.
— Хора… къде изчезна океанът?
— Какво? — Лиза и Джордж погледнаха надолу и ахнаха. Под кила нямаше вода. Корабът се носеше във въздуха и леко се олюляваше върху невидими вълни.
Лиза се наведе над парапета. Далеч долу видя ослепително ярка светлина. Огледа се във всички посоки. Океанът в радиус стотина метра около кораба беше изчезнал. Отвъд този периметър всичко изглеждаше както обикновено. Сякаш „Дийп фатъм“ се носеше над някакъв дълбок кладенец в океана.
Само дето на дъното на кладенеца имаше слънце.
— Вижте небето! — възкликна Джордж.
Лиза откъсна очи от чудото долу, за да види нещо още по-изумително над главата си. Ракетата, която допреди малко висеше във въздуха, започна да се плъзга обратно по димната си следа като в пуснат назад филм.
— Какво става, по дяволите?

12:02

Джак стоеше, закрил прозорчетата на шлема си с ръце. Криеше се от светлината, отворил уста в беззвучен писък. Енергията, течаща на сантиметри от гърба му, караше бронираната му черупка да вибрира. Кожата му гореше, космите по тялото му бяха настръхнали. „Господи!…“ Преди разумът му да се изпари в светлината, усети промяна в тембъра на енергията. Светлината стана по-мека.
Той спусна ръката си.
Вместо ослепяващо, излъчването бе станало сребристо ярко и осветяваше тъмните води. Подводните хълмове, изследователската станция, дори стълбовете от лава бяха очертани рязко, сякаш гравирани със сребро, и самите те се превръщаха в огледала под странната светлина.
Безнадежден, уплашен глас прошепна в ухото му:
— Джак…
Гледаше, съзнавайки, че от смъртта го делят само мигове, и изведнъж долови някакво движение. Обърна се и затърси през прозорците на шлема си.
И ги видя!
Гледаше отразените в сребристите повърхности на близките скали образи на мъже и жени, коленичили с вдигнати към небето ръце. Зад тях прииждаха други. Тълпи облечени в роби и наметала фигури, някои със сложни прически с пера и скъпоценности. Едни носеха пълни с плодове подноси, други караха свине и овце, завързани с кожени върви.
— Господи! — прошепна той.
Огледа се и видя същите образи върху огледалните повърхности — забулени фигури, движещи се по неравната кожа на океанското дъно, начупени образи върху стълбовете от лава, а върху недалечния камък — отражение на висок мъж, коленичил и опрял чело в земята.
Сякаш сребристите повърхности се бяха превърнали в магически прозорци, гледащи към някакъв друг свят.
— Джак, ако ме чуваш, отговори! — Беше Карън.
— Виждаш ли ги? — Гласът на Джак издаваше изумление. Страхът бе изчезнал.
Коленичилият мъж вдигна глава. Беше брадат, с пронизващи очи и силни крайници. Изправи се и излезе от огледалния камък.
Джак ахна, отстъпи назад и опря гръб в обелиска. Навсякъде около него хората пристъпиха напред и излязоха от огледалните си повърхности. Вече чуваше далечни гласове, музика, монотонни припявалия.
Мъжът от камъка вдигна високо ръце и извика ликуващо.
Джак погледна нагоре. Нямаше океан, а само небе. Яркото слънце висеше над главата му, затъмнено от луната. Сведе поглед и видя в далечината обвити в мъгла планини и гъсти гори. И колкото и да бе странно, в същото време усещаше океана, морската база, скалите…
И изведнъж разбра. Това бяха древните, народът, населявал изгубения континент. Надзърташе в техния свят.
Карън прошепна в ухото му. Гласът й едва се чуваше от засилващите се песни и молитви.
— Виждам… виждам хора около теб, Джак.
Значи не бе само плод на въображението му! Джак пристъпи напред, за да види чудото по-добре. В същия миг високият мъж рухна на колене пред него с възторжено изражение на лицето. Гледаше право към Джак.
— Мисля, че и те ме виждат! — потресен, възкликна Джак.
— Но кои са те?
Джак спря и вдигна ръка. Всички мъже и жени на призрачната поляна паднаха на колене и вдигнаха ръце нагоре.
— Това са твоите древни. Същите, които си търсила толкова много години. Гледаме към техния свят през някаква странна пролука във времето. А те гледат нас.
Коленичилият мъж — явно някакъв лидер или шаман — заговори с висок глас. Макар че думите му бяха напълно неразбираеми, очевидно молеше нещо.
На Джак му хрумна идея.
— Карън, още ли имаме връзка с „Дийп фатъм“?
— Да.
— Можеш ли да прехвърлиш думите на този човек на Гейбриъл? Може би ще успее да ги преведе?
— Ще опитам.
Последва дълга пауза. Изумен, Джак се оглеждаше около себе си.
Най-сетне в ушите му прозвуча познатият глас, слаб поради огромното разстояние.
— Ще се опитам да превеждам… но съм едва в началото на фонетичния анализ на древния език.
— Дай всичко от себе си, Гейбриъл.
— Трябва да побързате — обади се Чарли. — Пикът ще настъпи след тридесет и две секунди.
Мъжът в краката на Джак продължаваше да говори. Гейбриъл започна да превежда.
— Нуждата ни е голяма, о, дух на стълба, бог на слънцето! Каква вест ни носиш, та земята се тресе и се изпълва с огън?
Едва сега Джак усети, че земята трепери под краката му. И в същия миг разбра не само къде се намира, но и кога!
В деня на унищожаването на континента.
Разбра каква е и собствената му роля. Спомни си разказа от платинения дневник: „Бог от светлина излезе от своята колона…“ Облечен в бронирания си костюм, окъпан в светлина, самият той бе този бог.
Джак пристъпи напред и вдигна и двете си ръце.
— Бягайте! — извика той, а Гейбриъл успоредно превеждаше. — Време на мрак ще се спусне върху вас! Време на неволи! Водите на морето ще се надигнат и ще погълнат домовете ви. Трябва да сте готови!
Джак видя шокираното изражение на мъжа пред себе си. Беше го разбрал.
— Готови за последния импулс! — извика в слушалките Чарли.
Картината от изгубения континент започна да примигва.
— Построй големи кораби! — нареди бързо Джак. — Съберете стадата си и напълнете трюмовете с плодовете на земята! Спаси народа си!
Шаманът сведе глава.
— Твоят скромен слуга Хорон-ко те чу и ще се подчини.
— Хорон-ко! — изумена прошепна в ушите му Карън. — Същият, който е написал дневника… чиито кости видяхме в ковчега.
Джак кимна, загледан в коленичилия мъж. Разменените послания затвориха кръга. Образите отново се превърнаха в огледални отражения.
— Почва се! — изкрещя Чарли.
Джак се напрегна в очакване на наближаващата експлозия. Но тя така и не настъпи… вместо това светлината помръкна, сякаш някой бе духнал свещта.
Джак се изправи. След ярката светлина мрачните дълбини му се сториха още по-тъмни. Светлината от илюминаторите на базата изглеждаше анемична и слаба.
— Джак! — уплашено извика Карън. — Все още съм тук.
Тя въздъхна с облекчение и в същия миг се намеси Чарли:
— Ами обелискът?
Джак се завъртя с помощта на дюзите и включи светлините на костюма си. Лъчите пробиха тъмнината.
Нищо.
Кристалната колона беше изчезнала. Единственото, което бе останало от нея, бяха разпилени по дъното парчета, проблясващи под лъчите като разсипани звезди. Пристъпи напред сред блестящите съзвездия.
— Джак? — прошепна Чарли.
— Успяхме. Обелискът е разрушен. Чарли нададе победоносен вик.
Джак се намръщи. Трудно му бе да сподели тази радост. Светът бе спасен, но самите те?
— А ядрената ракета? — попита Джак. — Отмъщението на Спенглър. Кога ще удари?
— На твое място не бих се притеснявал за това, човече.

„Дийп фатъм“

Чарли седеше в Лоцманската кабина, почти опрял микрофона до устните си.
— Джак, миналия път пропусна затъмнението. Може би ще поискаш да се върнеш горе и да видиш повторението.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
Чарли се ухили на смаяния му тон. Просто не можеше да се сдържи да не се бъзика с капитана си. Цялото му същество беше изпълнено с изумление и радост. Стана и се загледа през широкия прозорец. Останалите се събираха на палубата и сочеха нагоре.
В ясното небе светеше черно слънце. Океанът сияеше като платина.
Погледна ръчния си часовник. Малко след дванадесет. Отново погледна към слънцето. Беше ниско над хоризонта. Прекалено ниско.
Чарли поклати слисано глава и хвърли поглед към сателитната навигационна система. Нейният часовник и дата се осъвременяваха непрекъснато от дузина сателити в геосинхронна орбита. Аномалията се потвърждаваше и от данните на спътник.

Вторник, 24 юли, 13:45

— За Бога, Чарли, какви ги дрънкаш? Чарли въздъхна и заобяснява:
— Натъкнахме се на малка аномалия, Джак. Както вече казах, не съм експерт в областта на тъмната енергия.
— Да, и какво? Какво стана?
— Ами когато бомбардирахме обелиска, тази енергия реагира точно по начина, по който се бях надявал — излъчи се навън, вместо надолу. Но имаше и страничен ефект, който не бях предвидил.
— Какъв?
— Вместо да разбърка магмата, тъмната енергия предизвика глобален времеви прилив и върна батерията на Земята в състоянието й от момента, когато енергията е била възбудена за последен път. По време на слънчевата буря преди две седмици. В деня на слънчевото затъмнение.
— Какви ги приказваш? — невярващо попита Джак. — Да не искаш да кажеш, че сме се върнали назад във времето?
— Не ние, а целият свят. Като изключим нашия малък район тук, останалата част от планетата се е върнала назад с шестнадесет дни.

Базата „Нептун“

Карън помагаше на Джак да се освободи от обемистия тежководолазен костюм. Беше чула разговора между него и геолога.
Глобален времеви прилив.
Звучеше прекалено лудо, за да го осмисли точно в този момент. Единственото, което можеше да проумее, бе, че са останали живи. Стълбът го нямаше. Светът бе спасен. Мистериите на Айнщайновите аномалии, на тъмната материя и тъмната енергия можеха да почакат.
Джак изстена, докато се измъкваше през раменете на разкопчания костюм.
Карън го хвана за ръка, за да му помогне. Пред нея имаше нещо, което можеше да разбере — плът и кръв. Джак бе жив и се бе върнал, както бе обещал.
Най-сетне свободен, той се изправи с широка усмивка.
— Успяхме.
Карън отвори уста да го поздрави… и погледите им се срещнаха. Разбра, че думите са прекалено слаби, за да изразят истинските й чувства. Хвърли се на врата му. Той залитна назад и се блъсна в костюма.
Преди да се усетят, устните им вече се търсеха.
Карън го целуна силно, сякаш да се увери, че не е призрак. Той я придърпа по-близо до себе си. Устните му се спуснаха от устата към шията й. Топлината на докосването му беше като ток, неговата тъмна енергия. Прошепна името му, прокара пръсти през косата му, стискайки и стискайки, без да помисли да го пусне.
Пламтящата им страст не бе любов, нито дори похот. Бе нещо повече. Двама души, които се нуждаеха от доказателства, че са живи. Чрез топлината на устните и докосването на кожата те празнуваха живота с всичките му физически нужди, усещания и чудеса.
Притисна се към нея, нетърпелив и гладен. Тя го прегърна още по-силно. Ръцете й трепереха.
Но Джак се отдръпна.
— Ние… ние… не сега, не по този начин. Нямаме време. — Отстъпи назад и неопределено махна с ръка. — Трябва да измислим начин да излезем на повърхността.
Карън го сграбчи за китката.
— Ела.
Тръгна енергично към стълбата. Докато се катереше, още чувстваше горещината от докосването му по кожата си — нежна топлина, която се разливаше по цялото й тяло. Стигна до най-горния пръстен и му помогна да изкачи последните стъпала.
— Минах инструктаж по безопасност, когато ме доведоха тук — обясни Карън. — Има вградена аварийна система за евакуиране. — Тя забърза към една ниша в стената, оградена с големи предупредителни надписи, и отвори вратата. Вътре имаше голям Т-образен лост. — Помогни ми.
Джак застана до нея. Раменете им се допряха.
— Какво е това?
— Горният пръстен играе ролята и на спасителна капсула, нещо като евакуационната система на подводницата ти. Този лост освобождава горното ниво от другите две и то — ако се вярва на спецификациите — изплава на повърхността. Готов ли си?
Джак кимна. Двамата заедно дръпнаха дръжката. Прозвуча приглушен взрив и подът се разлюля. Светлините примигнаха и изгаснаха, когато пръстенът се освободи от долните два.
Карън намери в тъмното ръката му. След няколко секунди се включи червеното аварийно осветление.
Подът се разлюля и после се наклони. Карън залитна и се озова в ръцете му.
Той я прегърна.
— Свободни сме. Издигаме се към повърхността. След малко се обърна към нея с блеснали очи.
— След колко време ще стигнем?
Карън разпозна жаждата в гласа му. Същата като нейната.
— Тридесет или четиридесет минути — дрезгаво прошепна тя. Освободи се от прегръдката му и посегна към блузата си. Разкопча горните копчета и отстъпи назад към спалните помещения. Очите им се срещнаха. — Май така и не те разведох, както подобава, а?
Той я следваше, стъпка по стъпка. Ръката му посегна към ципа на неопреновия костюм и го смъкна надолу.
— Не. И мисля, че много изостанахме с разписанието.

„Дийп фатъм“

Седем часа по-късно всички седяха около импровизираната маса на палубата. Джак бе гръмнал бутилка шампанско и измъкна последните пържоли от фризера. Това беше галавечеря за отпразнуване на оцеляването и тайната, споделена между тях деветимата.
Само те знаеха какво се бе случило в действителност.
По-рано през деня се бяха разделили на групи, за да разберат какво става в другите части на света. Чарли откри, че този път, при унищожен обелиск, Тихоокеанската катастрофа не се бе състояла.
— Не е засечен и най-слаб трус.
През това време Джордж проверяваше дали някъде в океана случайно не се намира друг „Дийп фатъм“. Нямаше.
— Сякаш сме се телепортирали от едно място на друго. — Освен това историкът научи от хавайската мрежа, че базата „Нептун“ ненадейно изчезнала от дока си недалеч от Вайлеа. Прочете с усмивка новините: — „Ръководителят на експеримента доктор Фердинанд Кортес се обърна към властите и изрази своето изумление и потрес от кражбата.“
— Значи е оцелял? — с облекчение попита Карън.
— Предполагам, че теченията са отнесли тялото му отвъд зоната около обелиска — отвърна Чарли. — Когато настъпи времевият прилив, той просто се е озовал в предишното си време — в онова, в което никога не е напускал мястото си и не е умирал.
— А дали има спомен какво се е случило?
— Съмнявам се — сви рамене Чарли. — Може би нещо дълбоко в подсъзнанието. Нещо неуловимо. По-скоро някакво странно чувство, отколкото знание.
— А лейтенант Ролф? Тялото му все още е там долу.
— Точно така. Той е останал в зоната. Затова и си остава мъртъв. Обзалагам се, че ако провериш, ще се окаже, че е изчезнал и в истинския свят — също както „Дийп фатъм“ и базата.
Заинтригуван, Джак реши да провери сам. Обади се на Хюстън и го откри в Сан Диего. Адмиралът беше потресен да го чуе след толкова много години.
— Проклет да съм, ако не си мислех за теб тъкмо днес, Джак. По време на затъмнението.
След като си размениха любезности и обещания да се видят, Джак забързано обясни, че много би искал да разбере какво става с един негов приятел — лейтенант Кен Ролф. Два часа по-късно адмиралът се обади отново, изпълнен с подозрение.
— Джак, да не би да знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш? Преди час пристигна доклад от Турция. В него пише, че приятелят ти е изчезнал по време на мисия на специални части на границата с Ирак — заедно с един друг твой стар приятел.
— Стар приятел ли?
— Дейвид Спенглър.
Джак едва успя да скрие изненадата си и с известни усилия успя да довърши разговора. След като затвори, остана известно време мълчалив. Значи Дейвид си беше останал мъртъв и може би все още бе в корема на гигантската сепия. Сигурно бърлогата на чудовището се намираше някъде недалеч около кристала. Джак почувства известно съжаление. Останал жив и свободен, можеше да си позволи лукса да поскърби за него. Дейвид беше жертва на детството си, на пазения в тайна тормоз от страна на баща му. Тогава къде беше истинската вина? Джак знаеше, че не би могъл да отговори на подобен въпрос.
Късно следобед Лиза предложи да си направят тържествена вечеря и да вдигнат наздравица за оцеляването си. Естествено никой нямаше нищо против.
Сега, когато слънцето потъваше зад хоризонта на запад, Джак седеше отпуснат на масата в разгара на празненството. Срещу него седеше Кендъл Макмилън. Нещо привлече погледа му. Счетоводителят бе облечен с широк пуловер и шорти — твърде необичайно за него.
— Капитане, имам една молба към вас.
— Каква по-точно?
Кендъл прочисти гърлото си.
— Бих искал официално да се включа в екипажа ви — твърдо заяви той.
Думите му изненадаха Джак. Кендъл винаги се бе държал подчертано настрани от останалите. Джак се намръщи.
— Не мисля, че ще имаме нужда от счетоводител на пълен работен ден.
Кендъл сведе поглед към чинията си и промърмори:
— Ще имате, когато си видите милионите.
— Какви ги разправяте?
Кендъл огледа седящите на масата и заговори с висок глас:
— Говоря за „Кочи Мару“. Ако господин Мълиър е прав в твърденията си, че този път не е имало никакви земетресения, има голям шанс вулканът, който погълна кораба, да не е изригнал. „Кочи Мару“ би могъл все още да си е на мястото.
Джак се опули насреща му. Спомни си трюма на кораба, пълен със златни кюлчета. Най-малко сто тона. Стана и се протегна през масата. Хвана ръката на счетоводителя и я раздруса енергично.
— Добре дошъл сред екипажа на „Дийп фатъм“, господин Макмилън. Вашето наблюдение току-що ви осигури една десета от печалбата.
Кендъл се ухили като ученик. Джак вдигна чашата си.
— Ще делим поравно. Между всички. В това число и Карън, Миюки и Мваху.
Кендъл огледа масата.
— Но вие казахте една десета. Не сме ли само девет? Джак почука по масата. Старата немска овчарка, която стоеше свита в краката му, скочи и качи предните си лапи на масата. Джак разроши дебелата му козина.
— Някой да има нещо против Елвис да вземе своя дял? В края на краищата той ви спаси задниците.
Кендъл пръв скочи на крака и вдигна чашата си.
— За Елвис!
Другите го последваха. Старият пес излая. Джак си седна усмихнат.
Като стигнаха до десерта, хората започнаха един по един да стават от масата и да се разхождат напред-назад, да се събират на групички и да обсъждат изминалите събития и бъдещето си, щастливи, че отново имат такова. Джак откри Карън на парапета на десния борд. Гледаше как слънцето изчезва зад хоризонта.
Изправи се на крака, леко замаян от шампанското. Прекоси палубата, прегърна я през рамо и леко я придърпа до себе си. Видя, че държи в ръцете си двете парчета от кристалната звезда.
— Е, моето проучване приключи след тези няколко дни. — Гласът й звучеше меланхолично. — Прадядо ми се оказа прав. Наистина е имало такъв континент. Вече съм сигурна. — Тя го погледна тъжно. — Но ако запазим тайната за тъмната материя, тогава никой не трябва да научи истината. Виж само как бяхме на крачка от самоунищожението с нищожната енергия на атома! Можеш ли да си представиш какво бихме сторили с мощта на цяла планета?
Пусна парчетата в тъмната вода.
— Също като древните, ние все още не сме готови за подобна мощ.
Джак я хвана за ръце и покри дланите й със своите.
— Не се безпокой. Има и други тайни за разгадаване. — Наведе се и погледна в очите й. Устните му докоснаха нейните. — Само трябва да знаеш къде да ги търсиш.

Няколко часа след затъмнението Дорийн Маклауд излезе от сградата, в която се намираше кантората. Погледна надолу по „Маркет Стрийт“. Слънцето се спускаше към хоризонта. И докато гледаше небето, изпита необяснима радост. Не знаеше на какво се дължи това внезапно появило се чувство. Днес бе изгубила важен клиент и старшите съдружници й бяха определили утре ранна сутрешна среща, за да обсъдят положението. При обичайни ситуации това би я хвърлило в ужас. Но сега единственото, което изпитваше, бе простата радост от студения вечерен бриз.
Докато вървеше към станцията на метрото, забеляза, че и други хора също поглеждаха към небето и се усмихваха.
Дорийн спря в началото на стълбите и отново погледна към залязващото слънце.
Какъв странен и чудесен ден!

Алеутски острови, Аляска

Джими Помаутук слизаше надолу по пътеката, следван плътно от Нанук. Тримата шумни англичани крачеха пред него, без да спират да дърдорят и да се смеят. Макар че се оплакваха по целия път нагоре, затъмнението все пак ги бе впечатлило. Всъщност гледката бе успяла да докосне дори неговата цинична душа — тъмното слънце, сребърният океан, яркото Северно сияние.
Искаше му се да я сподели със сина си и да предаде съкровеното завещание на едното поколение на следващото.
Джими се обърна и се загледа в слънцето, което се скриваше зад Ледената планина. Неизвестно защо, но днес се чувстваше по-близо до дядо си, до прадедите си, дори до старите богове на народа си. Въздъхна и потупа кучето.
— Беше хубав ден, момчето ми!

Аганя, остров Гуам

Джефри Хесмайър стоеше до държавния секретар в градината на резиденцията на губернатора. Двамата гледаха как президентът Бишоп прекосява двора. Празненството по случай затъмнението отшумяваше. Хората се връщаха към обичайната си работа.
Президентът застана пред председателя на народната република. Леко се поклони в знак на уважение и протегна ръка.
След кратка пауза председателят вдигна ръка и стисна ръката на Бишоп. Избухнаха светкавици — журналистите се надпреварваха да документират паметното събитие.
— Зная, че между нашите две страни остават още много неуредени въпроси — каза президентът. — Но заедно ще успеем да намерим път към мира.
Председателят се поклони в знак на съгласие. Държавният секретар изсумтя.
— Това направо ще убие Лоурънс Нейф и всичките му поддръжници с пагони. След днешния ден политическата подкрепа на вицепрезидента ще се стопи по-бързо от бучка лед в Сахара. И макар че ще му трябва време да го проумее, кариерата на Нейф приключи днес. — Елиът потупа Джефри по рамото. — С две думи, днес беше един адски хубав ден.
Загледан в церемонията, Джефри не бе в състояние да изтрие усмивката от лицето си.
Нямаше място за съмнение… този ден определено щеше да се запомни.