`Триъгълникът на дракона - Джеймс Ролинс`

— Извинявай, не исках да ти надувам главата. Но прекарах цяла седмица във висене над книги и исторически текстове. Това ми помага да изкажа теориите си на глас.
— Е, няма съмнение, че добре си се справила с домашното.
— Просто продължавам проучването на прадядо си. — Тя се обърна напред. — Може и да е бил луд. Но ако успеем да дешифрираме писмеността, сигурна съм, че ще открием отговора. Какъвто и да е той.
Джак усети отчаяние в гласа й. Прииска му се да я докосне и да я успокои. Но си наложи да не пуска кормилото. Най-добрият начин да я успокои бе да и помогне да реши загадката.
Докато завиваше между двете пирамиди, той мислено подреди теориите на Карън — изгубен континент, потънал вследствие на някакъв древен катаклизъм, древна морска раса, владееща тайнствени сили, и в центъра на всичко това — кристал, какъвто не е откриван досега. Колкото и да се опитваше да отхвърли теориите, усещаше, че Карън е попаднала на вярна следа. Но въпреки това основният въпрос си оставаше без отговор — какво общо има всичко това с падането на Еър Форс 1?
Самият той нямаше отговор, но знаеше, че тази интригуваща жена е най-близко до намирането му. Засега щеше да я следва.
Силен рев заглуши шума от двигателя и ги накара да се огледат. Ниско в небето към тях летеше военен самолет. Когато прелетя отгоре, Джак разпозна силуета му — F-14 Томкат от някоя от военните бази в Окинава.
Карън намръщено проследи самолета.
— Нещата май започват да загрубяват — каза тя.

11:45.
„Маги Куест“, Централен Пасифик

Дейвид нахълта в каютата си. Двамата мъже веднага скочиха на крака — заместник-командирът Кен Ролф и Ханк Джефрис, свързочникът на групата. Масата в средата бе покрита с различни комуникационни средства — два сателитни телефона, GPS монитор и два лаптопа IBM, свързани с модеми и мрежови кабели.
— Какво научихте?
Ролф бе видимо притеснен.
— Сър, проследихме всички телефонни връзки от „Дийн фатъм“. — Откри един лист сред бъркотията на масата и го погледна. — Правени са обаждания до Първа кредитна банка в Сан Диего… частна вила в предградията на Филаделфия… апартамент в Кингстън, Ямайка… офиса на авиокомпания „Куантас“ на атола Кважелийн и… — Ролф погледна към Дейвид — … няколко обаждания до университета в Рюкю на Окинава.
Дейвид протегна ръка за листа. Ролф му го подаде.
— Всичко е подредено по дати и часове.
— Много добре. — Дейвид прегледа списъка от горе до долу. Университетът в Рюкю. Срещу обажданията бе написано женско име — доктор Карън Дж. Грейс. — Знаем ли коя е жената?
Ролф кимна.
— Свързахме се със сайта на университета и свалихме данните й. Гостуващ професор по антропология от Ванкувър.
— Каква е връзката и с Къркланд? Ролф нервно погледна към Джефрис.
— Направихме проверка, сър. Забелязахме, че първата връзка между „Дийп фатъм“ и университета е била осъществена един ден след като корабът напусна нашия район.
— Някаква идея защо Къркланд се е обаждал на тази жена?
— Всъщност точно върху това работехме в момента. Изглежда първоначалният контакт е бил осъществен не от „Дийп фатъм“. Тя първа се е обадила.
Дейвид се намръщи и свали листа.
— Тя ли?
— Да, сър. На нас също ни се стори подозрително. Затова лейтенант Джефрис през последния половин час следи всички съобщения по електронната поща, които са стигали или излизали от кораба. Отне ни известно време, докато убедим интернет доставчика им да ни позволи достъп — Ролф завъртя единия от лаптопите към Дейвид. — Свалихме съобщенията им. Разменили са си общо пет.
Дейвид опря длани на масата и се наведе към екрана.
— И всички те се отнасят за някаква неразгадана писменост — добави Ролф.
Дейвид удари с длан по масата.
— Знаех си. Копелето е открило надписа!
Ролф се пресегна и отвори едно от съобщенията.
— Ето част от писмеността. Изглежда морският историк в екипа им е писал до интернет форумите и е питал за произхода й.
Дейвид гледаше петте малки изображения, прикачени към съобщението. Приличаха на онези, които бе видял под водата.
— И тя е отговорила на запитването му от Окинава, така ли?
— Да, сър. Писала е, че разполага с още примери на писмеността и желае да се срещнат.
— И Къркланд е тръгнал натам. Копелето се е заело с изследването.
— Това не е всичко, сър.
Дейвид се извърна от екрана.
— Какво още?
— По-добре сам прочетете отговора. — Ролф извика друго съобщение.
Дейвид се наведе и го прегледа. Ясно личеше, че жената знае повече, отколкото би искала да сподели. Едно нещо обаче привлече вниманието му. Намекваше за откриването на кристал, който показвал необичайни свойства.
— Мамка му! — Дейвид се изправи. — Явно има образец от кристал като нашия.
— Ние си помислихме същото.
— Ако е така, мисията ни тук е компрометирана. Никой не би трябвало да знае за кристала. Ако Къркланд се раздрънка и ако те имат образец… — Гласът му заглъхна. Ставаше неприятно. Махна на хората си да си вървят. — Изчезвайте. Трябва да говоря с Ружиков.
— Слушам, сър! — Двамата побързаха да напуснат каютата.
Останал сам, Дейвид отиде до койката и измъкна персоналния си кодиращ телефон. Във Вашингтон бе късна нощ, но информацията бе прекалено важна, за да чака до сутринта. Отвори канала и набра номера на шефа на ЦРУ. Подозираше, че поради ескалиращото напрежение между САЩ и Китай директорът сигурно все още се намира в кабинета си. Не сбърка.
— Ружиков.
— Сър, обажда се командир Спенглър.
— Знам кой се обажда — рязко отвърна директорът. Дори през сателитната връзка Дейвид можеше да усети изтощението в гласа му. — Какво искаш? Всеки момент ще избухне война.
— Да, сър. Следя комюникетата.
— По-лошо е, отколкото пише в тях — въздъхна Ружиков. — Китайците знаят, че президентът търси повод за обявяване на война. Същински хаос е. Китайският флот вече е заел позиции около Тайван — от остров Батан на юг чак до континента.
Дейвид стисна слушалката.
— А нашите сили?
— „Джон К. Стенис“ вече е в района и очаква заповеди. Но напрежението е толкова силно, че цялата каша може да гръмне, преди Вашингтон да реагира официално. Сещаш се, че съм затънал до гуша в проблеми. Така че дано ми се обаждаш за нещо наистина важно.
— Мисля, че е важно, сър. Мисията е застрашена. — Дейвид разказа за съобщенията между кораба на Къркланд и Окинава. — Ако някой друг надуши за свойствата на кристала, може да изгубим преднина.
— Добре направи, че ми се обади. — Гласът на Ружиков бе изгубил раздразнението. Дейвид се изуми на способността му да превключва на секундата от една криза към друга. Шефът на ЦРУ бързо скрои плана си: — Очевидно онази антроположка знае повече от нас. Искам да се срещнеш с нея и да я убедиш да се присъедини към екипа. Но по-важно е нейният кристал да се конфискува. Това е с черен приоритет.
— Да, сър. Разбирам.
„Черен приоритет“ бяха кодовите думи, които позволяваха на „Омега“ да стигне до летален изход. По-висок приоритет не съществуваше.
— Сигурен ли си, че наистина разбираш, командир? Ако напрежението на изток доведе до война, може да ни потрябва тайно оръжие, еквивалент на атомната бомба през Втората световна. Не можем да позволим това откритие да попадне в чужди ръце. Окинава е на един хвърлей от Тайван и не искам никакви образци от кристала там.
— Не се безпокойте, сър. Ще се погрижа лично. — Направи го — Ружиков сякаш бе готов да затвори. — А Джак Къркланд? — побърза да попита Дейвид. Ружиков въздъхна.
— Казах, че мисията е с черен приоритет. Не трябва да изтече нито думичка за онова, с което се занимавате. Запуши му устата както намериш за добре.
Дейвид се усмихна мрачно.
— Вече съм се заел, сър.
— Не ме разочаровай, командир. — Връзката прекъсна. Дейвид бавно свали слушалката, затвори и отпусна ръка върху кутията. Черен приоритет. Кръвта му закипя при тези думи. Наслади им се за момент и се изправи.
Отиде до вратата на каютата си, отвори я и нареди на подчинения си в коридора:
— Доведи ми лейтенант Хендъл. Да носи детониращия предавател.
Мъжът кимна и се втурна да изпълни заповедта.
Дейвид затвори вратата и се облегна на нея. Ще стоваря цял вагон лайна върху главата на Къркланд, помисли си той. И знаеше къде ще удари първо — право в сърцето и душата му.

17:45.
„Дийп фатъм“, източно от атола Кважелийн

Беше ред на Чарли Мълиър да приготви вечерята. Вратата от камбуза към кърмата беше отворена. Не подухваше никакъв вятър, за да прогони жега. Още от сутринта беше задушно и влажно и докато слънцето се изкачваше в небето, ставаше все по-зле. А в корабната кухня при работеща печка направо не се живееше.
Чарли обаче си подсвиркваше в такт с парчето на Боб Марли, което звучеше от касетофона до мивката. Обут само в торбести гащета до коленете, той леко се поклащаше, докато разбъркваше лютия грах и кокосовата супа, приготвени по стара семейна рецепта. Пикантната пара пареше ноздрите му. Ухили се широко.
— Какво по-хубаво от горещ дъх в горещ ден! — Пресегна се назад и включи миксера. Ревът му заглуши музиката. — И маргарита, разбира се. Много маргарити!
Завъртя се с черпака в ръка в такт с хаотичните кухненски шумове. След заминаването на Джак целият екипаж разпускаше и се наслаждаваше на кратката ваканция. А самият Чарли бе в особено добро настроение. Влага и жега, тропически острови на хоризонта… сякаш се намираше у дома на Карибите. Клекна и открехна вратата на фурната. Разнесе се аромат на печено пиле.
— Идеално!
Както стоеше клекнал, изведнъж нещо го сръга по задника. Подскочи и извика от изненада. Когато се обърна, видя Елвис, вперил очи в него. Немската овчарка отново го бутна с нос и тихо изскимтя.
— Стига си просил, старче! Надуши, че дъртият Чарли готви, и реши да намажеш и ти нещичко, а? — Той се ухили на кучето и хвана едното крилце на пилето. — Само да не кажеш на Джак, ей. Нали знаеш как мрази да просиш? Не трябва да те окуражавам.
Протегна му парчето. Елвис го подуши, отстъпи назад и погледна към отворената врата.
— Какво има, старче? — намръщи се Чарли. — Не ти харесва манджата ли?
Елвис отстъпи още назад и излая към него.
— Ей, какво ти става? На вратата застана Лиза.
— Дойде да досажда на теб — със загрижено изражение каза тя. Беше по бански — печеше се на задната палуба. — Тъкмо бях задрямала и ме събуди. Не ме остави на мира, докато не го изгоних.
Чарли изключи шумния миксер.
— Сигурно Джак му липсва. Никога досега не е напускал кораба за повече от ден.
— Предполагам.
По стълбата от долната палуба се появи Робърт.
— Вечерята готова ли е? Надуших миризмата чак в трюма. Чарли му махна с престорено раздразнение.
— Носът ти може да надуши пържен бекон зад хоризонта. Това беше стара шега, която непрекъснато си разменяха.
Метаболизмът на младия морски биолог беше забележителен. Поглъщаше четири пъти повече от теглото си на ден и въпреки това си оставаше кльощав като бамбукова пръчка.
— Значи е готова? — Робърт хвърли гладен поглед към печката.
— Почти.
Робърт погледна Лиза и клекна до кучето.
— Да не би на Елвис да му има нещо?
— Сигурно му липсва шефът — сви рамене Чарли.
— Цял ден се въртя около мен. Не ме остави на мира, докато не се скрих в товарния отсек.
Лиза се изправи.
— Досажда на всички ни… и май не е заради Джак. Мисля, че е нещо друго.
Елвис като че ли я разбра, излая и размаха опашка. Тръгна към вратата, после спря и се обърна към тях.
— Какво има? — Когато Лиза пристъпи след него, той се отдалечи на още няколко крачки и отново спря и се обърна. Лиза погледна Чарли и Робърт. — Иска нещо.
Чарли поклати глава.
— Може би някой да му измъкне играчката. Тримата тръгнаха след кучето. Сякаш усетил, че са го разбрали, Елвис бързо хукна нагоре към мостика.
— Къде ни води? — попита Робърт.
Елвис задраска по вратата. Лиза я отвори и кучето се хвърли към малката свързочна кабина. Лиза изгледа останалите и отвори и нея.
— Сигурно е подгонил някой плъх — каза Чарли. — Когато беше пале, все ги дебнеше. По-добър е и от котка.
Елвис беше тикнал носа си в дръжката на най-долното чекмедже. Лиза го отвори. Чарли влезе след нея. Чекмеджето беше пълно с хартии и стари разпечатки.
— Нищо не виждам — каза Лиза.
— Сигурно иска да пуснеш факс на Джак — пошегува се Робърт.
Елвис се пъхна между Чарли и Лиза и започна да драска с лапа чекмеджето, като ръмжеше. Движенията му ставаха все по-енергични.
— Добре, старче. Дай да ти помогна.
Чарли отмести кучето, измъкна чекмеджето и изсипа съдържанието му на пода. Елвис обаче не му обърна внимание и насочи носа си към празното пространство в шкафчето. Чарли коленичи и погледна вътре, но беше прекалено тъмно.
— Дайте ми фенерче.
Робърт грабна едно от мостика и го подхвърли на Лиза, която го предаде на Чарли.
Почти опрял буза в пода, Чарли насочи лъча към тъмното пространство.
— Ако тук има плъх… — предупредително започна той. В същия миг светлината се отрази в нещо, скрито зад металната рамка на шкафчето. — Ох, мамка му…
— Какво има? — попита Лиза.
Чарли тихо изруга. Премести се по-напред и освети малка платка, монтирана върху гнездо от малки сиви кубчета. Примигваха червени светлинки.
— Май опипахме плъха на Елвис.

19:50.
Руините недалеч от остров Йонагуни

Карън отпи от бутилката с минерална вода. Почиваха в една от постройките без покрив.
— Разказите за изчезналия континент в Пасифика не се ограничават само до островите — продължи тя, докато прибираше шишето обратно в раницата. — В древни китайски предания от времето на разпадането на единната държава се споменава за огромна земя в Тихия океан, наречена Пен Джиа. Вярвало се, че я населяват хора, които са безсмъртни и могат да летят.
— Ъхъ — отговори спътникът й.
Карън погледна към Джак, който се бе провесил през един от прозорците. Той намокри носната си кърпа със студена морска вода, седна на перваза и сложи кърпата върху лицете си. Цял ден бяха бродили нагоре-надолу из руините и спряха само колкото да хапнат набързо хляб и сирене. Засега търсенето им не се увенча с успех. Бяха открили няколко украсени с миди фрагменти керамика и части от счупени статуетки, но никакви допълнителни надписи или кристали. Само камънаци и още камънаци. Морската вода, пясъкът и теченията бяха унищожили всичко с изключение на базалтовите кости на древния град.
— Умори ли се? — попита го Карън, давайки си сметка, че лекциите й сигурно влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Седна до него на широкия перваз. — Съжалявам, че те мъчих цял ден. Може би най-добре ще е да се връщаме. — Тя погледна часовника си. — Да се надяваме, че Миюки е постигнала някакъв напредък.
Джак махна кърпата от лицето си и се усмихна.
— Няма за какво да се извиняваш. Отвори ми очите за минало, за чието съществуване не бях и подозирал. Вече повече от десет години обикалям океана и търся съкровища, но не съм чувал и една десета от това, което ми разказа.
— Благодаря, че си ме слушал. Джак се изправи.
— Но, за съжаление, си права. Трябва да тръгваме обратно. Карън погледна през прозореца. Започваше да се смрачава. Върху водите бяха запълзели дълги сенки. Тя кимна.
Джак й подаде ръка и й помогна да стане. Отидоха до входа на сградата, където беше завързана моторницата. Докато Джак се суетеше около въжето, тя се зае да прибере багажа.
Както беше с въжето в ръка, Джак изведнъж замръзна.
— Чу ли… — В следващия миг вече тичаше към другия край на помещението, като я повлече със себе си. — Залегни.
Карън също го чу. Висок вой, който ставаше все по-силен.
— Какво е това? — вдигна глава тя.
— Ракети — изсъска той и я прикри с тялото си.
— Какви…
Светът експлодира. Джак се претърколи от нея и надникна през прозореца. Карън отиде при него. На юг към небето се издигаше стълб от дим и парчета скала. Докато гледаха втора експлозия пръсна на парчета една от базалтовите статуи далеч на запад. Каменна ръка прелетя пред залязващото слънце.
— Какво става? — уплашено се сви Карън.
Над главите им прелетя самолет и се насочи на юг. Беше с американски опознавателни знаци. От корема му се отделиха две ракети и огнените им опашки разцепиха потъмняващото небе. Прелетяха и други самолети. Един се носеше ниско над островите, като оставяше тъмна димна следа след себе си.
Джак дръпна Карън надолу.
— Нещо ми подсказва, че блокадата около Тайван току-що е пламнала — двамата запълзяха към прозореца. Хоризонтът на юг беше озарен, сякаш изгряваше ново слънце. — По-добре да се омитаме оттук.
Наблизо избухна нова експлозия, последвана от втора. Ушите на Карън писнаха, докато се мъчеше да се изправи. Небето се изпълни с димни черти. Върнаха се при входа.
— По дяволите! — измърмори Джак. Беше отвързал моторницата и сега тя се поклащаше на няколко метра от сградата. Свали раницата и започна да събува обувките си. — Сега ще я хвана.
Карън го задържа за лакътя, докато той подскачаше на един крак. Нов писък раздра въздуха и продъни ушите им, този път много по-близко. Когато я погледна, очите на Джак бяха огромни. Двамата едновременно се хвърлиха настрани от входа и се проснаха зад прикритието на стените.
Карън изпищя, когато взривът разтресе стените и отгоре й се посипа прах. Грохотът на детонацията сякаш продължи безкрай. Джак се хвърли към нея. Устните му се движеха, но не можеше да чуе думите му. Огромен камък се стовари с трясък в съседното помещение. Когато шумът започна да заглъхва, тя най-сетне го чу.
— … наред. Почти ни улучиха, но засега сме цели.
Тя кимна. Очите й се бяха напълнили със сълзи.
Помогна й да се изправи. Този път тя остана в прикритието на обятията му. Върнаха се при входа. Джак изрита и другата си обувка.
— Взимам моторницата и си разкарваме моментално задниците оттук.
— O, не! — изстена Карън.
Той я прегърна силно.
Ниската постройка от другата страна на канала беше напълно разбита. Димът бе така гъст, че едва виждаха. Силата на експлозията беше отхвърлила моторницата обратно до входа. Лесно можеха да се качат, но лодката бързо се пълнеше с вода. Огромните камъни бяха пробили дупки по целия и корпус. От разбития резервоар изтичаше гориво.
— А сега какво ще правим? Джак поклати глава.
Разнесоха се нови експлозии, този път по-далеч на юг. Джак дръпна Карън към себе си.
— Седни.
Двамата се отпуснаха на каменния под, опрели гърбове в стената. При всяка експлозия камъните потреперваха. Карън откри, че се обляга повече на Джак, отколкото на стената.
Ослушваха се в продължение на половин час. Навън съвсем се стъмни. Писъкът на ракетите и глухите взривове още се чуваха, но вече далеч на юг.
— Май приключиха тук — най-сетне заговори Джак. — Просто ответен огън, колкото да те изтормози и сплаши. Вече сме в безопасност. Ще останем тук през нощта. Утре ще доплувам до Чатан и ще потърся помощ.
Карън потрепери.
— Китайците…
— Мисля, че ще ни оставят на мира. — Джак стана и отиде до входа. — Ще остана да пазя.
Карън се приближи до него. Вече бе станало студено. Усети топлината, която излъчваше тялото му, и се притисна към него.
Тъмното небе беше изпълнено с дим. Един самолет прелетя в западна посока. Карън с тревога проследи курса му Някакво движение наблизо привлече погледай. Забеляза във водата отвъд развалините блясъка на звездите върху метал — Какво е това? — попита тя и присви очи.
— Къде?
Тя посочи. Джак замижа, след което изрови бинокъла от раницата й. Погледна през тях и се навъси.
— Страхотно…
— Какво има?
— Кула. Китайска подводница. Сега разбирам защо бомбардираха развалините. Прикриващ огън, докато тя се е промъквала насам. Видях някакъв вид специални части да се качват на понтонна лодка.
— Защо? Какво правят?
— Сигурно са изпратени да разузнаят или за саботаж. — Той свали бинокъла. — Добре ли плуваш?
— Достатъчно добре. Да се махаме.
В далечината продължаваха да разцъфтяват огнени цветя.
— Всичко ще бъде наред — обеща й той.
През тътена на експлозиите Карън дочу звук някъде съвсем наблизо. Стъпки върху скала. Обърна се и се стресна при вида на тъмната фигура на входа.
— Джак!
Той се извърна като лъв. Мъжът насочи към него пистолет.
Дори в полумрака Карън разпозна татуировката на ръката му — навита змия с рубиненочервени очи.

05:55.
Вашингтон, окръг Колумбия

Лоурънс Нейф се събуди от чукане по вратата. Повдигна се на лакът.
— Какво има? — сънено попита той.
Погледна към часовника на нощното шкафче. Още нямаше шест. Вратата се открехна.
— Сър?
Разпозна гласа и веднага изпита лошо предчувствие.
— Никълъс? — Шефът на ЦРУ никога не го бе търсил в спалнята му. — Какво се е случило?
Никълъс Ружиков влезе в стаята, като за миг спря на прага.
— Съжалявам, че притеснявам вас и първата дама, но… Нейф разтърка очи.
— Мелъни е все още във Вирджиния за откриването на някаква проклета статуя. Какво искаш?
Ружиков затвори вратата зад себе си.
— Китайците са атакували Окинава.
— Какво?
Нейф седна и запали нощната лампа. Едва сега видя, че директорът все още бе с костюма от вечерта. Ружиков пристъпи още напред.
— Току-що получихме сведения за схватки между техни и наши части в района на островите Рюкю.
— Кой е започнал пръв?
— Всички наши доклади обвиняват китайците…
— А какво казват те?
— Твърдят, че се опитваме да пробием блокадата на Тайван, и са предприели защитни мерки.
— Страхотно, просто страхотно… и кое от двете е вярно?
— Сър?
— На четири очи — кой пръв е дръпнал спусъка? Ружиков погледна към стола. Нейф му махна с ръка.
Шефът на ЦРУ седна с дълбока въздишка.
— Какво значение има? Китайците знаят, че търсим повод за официално обявяване на война. Ако искат да задържат района, Окинава е най-близката и най-непосредствената заплаха. Бомбардирали са острова с ракети.
— Щети?
— Само няколко попадения в необитаеми райони. Засега новите системи „Пейтриът“ се справят добре.
Нейф изгледа директора.
— И какво ще предприемем сега?
— Съветът на началник-щабовете на Въоръжените сили вече е в Оперативния център и очаква нарежданията ви.
Нейф стана от леглото и закрачи из стаята.
— С тази агресия срещу нашите сили в Пасифика… — той погледна многозначително Ружиков. — Непровокирана, разбира се…
— Точно така ще го обявят всички новинарски канали.
Той кимна.
— В такъв случай едва ли бихме срещнали особено силна опозиция срещу официалното обявяване на война.
— Не, сър.
Нейф спря до студената камина.
— Ще направя обръщение към Съвета на началник-щабовете, но искам пълната подкрепа на Конгреса. Не желая нов Виетнам.
Ружиков се изправи.
— Ще се погрижа всичко да бъде наред.
— Ако се наложи, ще стигнем чак до Пекин — сви юмрук Нейф. — Въпрос на време е да пробудим страха от Бога сред китайския народ.
— Те реагират единствено на това, сър. На силата. Няма да покажем слабост.
— Нито пък милост — навъсено добави Нейф.

20:14.
Руините недалеч от остров Йонагуни

Полунаведен, Джак гледаше дулото на пистолета, насочен към гърдите му. За част от секундата обмисли шансовете си да обезоръжи противника. Щеше да бъде улучен — нямаше друг начин, — но въпреки това би могъл да събори по-дребния мъж и евентуално да избие оръжието от ръцете му. Но после какво? В зависимост от това къде е ранен, щеше ли да бъде в състояние да го задържи достатъчно дълго, за да може Карън да вземе пистолета? А ако имаше и други?
— Това е водачът на групата, която ни нападна — прошепна му Карън, наполовина вдигнала ръце.
Джак си спомни разказа й и се наведе към нея:
— Мога да го поваля… но бъди готова.
— Как да помогна?
Изненада се на решителността й. Тази жена трудно губене самообладание.
— Отвлечи му вниманието…
Мъжът ги изпревари и осуети всякакви планове.
— Идва с мен — прошепна им той на развален английски. — Трябва напусне това място. Опасност.
Той свали пистолета и го затъкна в колана си.
Джак се изправи, все още изпълнен с подозрение. Погледна объркано Карън. Нейното изражение бе същото.
— Доверяваме ли се? — попита той.
Тя сви рамене.
— Не ни застреля.
Мъжът изчезна през отвора, водещ към задното помещение на сградата. Джак хвърли поглед след него. Ехото от далечните взривове продължаваше да се носи над водата. Южният хоризонт се озаряваше от експлозиите.
Карън кимна към мрачната гледка.
— Нямаме много шансове тук. Май ще е по-добре да вървим.
— Да си чувала случайно поговорката „От трън, та на глог“?
— В такъв случай ти си първи — направи му път тя. Под прозореца леко се поклащаше малка тъмна лодка.
Джак разпозна, че това е сампан — една от вездесъщите рибарски лодки в източните морета. Направена изцяло от дърво, тя бе с издължено тяло и кърмата й бе наполовина покрита с бамбук и раздърпана мушама. В нея имаше още двама мъже. Единият придържаше лодката близо до сградата и нервно поглеждаше на юг.
— Китайци идва — каза водачът им и направи знак на Джак да се качва. — Ние води вас до Окинава.
Карън настигна Джак и леко го побутна.
— Винаги можем да скочим във водата, ако стане напечено.
Като държеше раницата в едната си ръка, Джак прекрачи каменния перваз. Мъжът, който придържаше лодката, му протегна ръка, но Джак не я прие. Вместо това скочи в лодката и изгледа стоящите в нея. Тъмнокожи и дребни на ръст, те очевидно бяха островитяни от Южния Пасифик, но не можеше да определи откъде точно. Забеляза, че и двамата са въоръжени.
Карън скочи до него с недоволно мърморене. Сграбчи лакътя му, когато лодката се разклати от тежестта и. Помогна й да се задържи на крака, но тя не го пусна.
— Добре, и сега какво?
Водачът даде някакви кратки нареждания на хората си и също се качи в лодката. Направи знак на Карън и Джак да го последват под навеса.
Другите двама използваха дългите си пръти, за да отблъснат лодката между постройките. Джак разбра защо бяха успели да ги изненадат. Сампанът се движеше безшумно по вълните и тъмното дърво го правеше невидим.
Докато плаваха, Джак потърси с очи китайската подводница. Беше изчезнала — както и понтонната лодка с въоръжените мъже. Можеха да бъдат къде ли не.
Около двадесет минути сампанът бавно се носеше в мрака сред руините. Тътенът на войната на юг приличаше на далечна буря. Накрая от двете страни се издигнаха две големи постройки.
Пирамидите на Чатан.
Седнал под навеса, Джак си позволи да въздъхне с облекчение. Почти бяха напуснали древния град.
Внезапно се чуха изстрели. Куршуми разкъсаха мушамата и се забиха в старите дървени бордове на лодката. Джак блъсна Карън на пода и я прикри с тялото си. Водачът извика някакви заповеди.
От кърмата се дочу рев на мотор. Джак почувства как носът се вдигна нагоре, когато перката заработи. Сампанът се понесе напред.
Малко зад кърмата се разнесе слаба експлозия и вдигна стълб вода. Граната.
„По-бързо, по-бързо!“ — повтаряше си наум. Върху лодката продължаваха да се сипят куршуми.
Водачът, зает с руля, се наведе към Джак, извади пистолета си и му го подаде. Джак се поколеба и го взе. Мъжът посочи носа.
Джак запълзя напред.
— Джак? — тревожно извика Карън.
— Лягай долу. Веднага се връщам.
Джак запълзя към другите двама мъже, които бяха приклекнали на носа с пистолети в ръце. Стигна до тях и им обясви със знаци да изчакат сигнала му.
Извън навеса се долавяше лек бриз. Един куршум уцели десния борд и разпръсна трески във всички посоки. Зачака стрелбата да спре за момент.
Когато това стана, рязко се изправи и стреля в посоката, откъдето бе открит огънят. Другите двама последваха примера му. Джак стреля пет пъти и отново залегна. Мъжете отново сториха същото.
Следващият залп не бе така точен. Повечето куршуми прелетяха покрай тях. Сампанът вече бе набрал скорост и бързо се отдалечаваше. Джак остана на дъното на лодката. Когато излязоха извън обсега на стрелбата, мъжете предпазливо се изправиха.
Джак се надигна и бързо притича до навеса.
— Добре ли си? Карън кимна.
Очите на Джак срещнаха погледа на водача. Известно време се гледаха мълчаливо, после Джак му подаде пистолета. Мъжът взе оръжието, прибра го обратно в кобура си и им направи знак да седнат на очуканата дървена пейка.
Карън седна, но Джак остана прав. Искаше отговори.
— Кой си ти?
— Аз съм Мваху, син на Уаупау.
— Защо ни помогна? Мъжът се намръщи.
— Старейшини казват, че трябва. Бъдем наказани. Разочаровали наш велик прародител.
— С какво? — Джак посочи с пръст към Карън. — Че не сте успели да убиете нея и приятелката й миналата седмица ли?
— Джак… — тихо го предупреди Карън. Мваху се облегна на руля и извърна поглед.
— Ние не иска навреди никому. Само да защитава. Това наш дълг.
— Не разбирам — меко каза Карън. — Кого да защитавате?
Мъжът не отговори.
— Кого? — повтори Джак. Мъжът вдигна ръце към покрива.
— Света. Най-стари заръки казват ние не трябва да безпокоим каменни села, или ще ни сполети проклятие и ще ни унищожи. — Той хвърли поглед към пламъците на хоризонта. — Вече проклятието идва.
Джак се наведе към Карън.
— Разбираш ли нещо от тези дрънканици? Тя поклати глава, без да сваля очи от водача. — Мваху, разкажи ми повече за тези заръки. Чии са те?
— Думите на наш велик прародител Хорон-ко били записани много отдавна. Само старейшини ги четат.
— Старейшините на кой остров? Къде е домът ти?
— Никой остров не дом. — Той обгърна с ръка откритото море. — Това е наш дом.
— Океанът?
Той се намръщи и обърна гръб на Карън.
— Не.
— Мваху…
— Аз вече не говори за това. Старейшини ми казва да ви помогна. Аз ви помагам.
— Защо са ти го казали? — намеси се Джак. Островитянинът посочи татуировката си.
— Старейшина Рау-рен казва не можеш да върнеш отрова в зъби на змия, след като тя ухапе. — Той свали ръка в знак, че дискусията е прекратена. — Убиване на змия не добро. Само помощ може спаси вас.
— С други думи, духът е излязъл от бутилката — прошепна Карън на Джак. — Стореното зло не може да се върне назад.
— Какво зло? — попита Джак.
— Нещо свързано с това, че сме взели кристала от пирамидата.
Той се намръщи.
— Отново всичко се свежда до кристала.
— Ако старейшините му имат някакви древни текстове с предупреждения за тези руини, те трябва да са от същото време, когато градът е бил построен. — Карън възбудено скочи на крака. — Мваху, можеш ли да четеш старите писания? Той я погледна.
— Малко. Мой баща бил старейшина. Учи мен, преди да умреКарън се разрови в раницата си за лист и химикалка. Премести се по-близо до Мваху, постави листа върху дъската и грубо нарисува няколко символа. Той се наведе, без да изпуска руля.
— Можеш ли да прочетеш нещо? — попита го тя. Докато гледаше листа, дишането му се учести и очите му се разшириха. След това внезапно сграбчи листа, смачка го и го хвърли в морето.
— Забранено е! — каза той през стиснатите си зъби. Карън отстъпи назад при изблика му и седна.
— Това трябва да е същата писменост — каза на Джак тя. — Но очевидно има някаква забрана да се пише на хартия.
— Може би това е начинът да запазят езика в тайна. Тя се замисли за миг.
— Може би си прав, но никога не съм чувала за подобна островна секта. Каква е тази тайна? За какво са ги предупреждавали предците им?
— Кой знае? — поклати глава Джак.
— Може би отговорът е в надписите. Ако успеем да убедим Мваху да ни помогне, това би ускорило работата ни.
— Ако можем да приемем всяка негова дума за чиста монета.
Карън въздъхна.
— Изглежда напълно честен. И определено вярва в това, което говори.
— Вярата не го прави истина.
— Предполагам. Все пак това е добра отправна точка. — Тя се наведе назад и зарея поглед в океана.
Той въздъхна и също се облегна, но не обърна внимание на гледката, а продължи да държи под око тримата им спътници. Макар и да твърдяха, че искат да помогнат, сблъсъците на Карън и Миюки с тях показваха, че могат да бъдат и опасни.
През останалото време пътуваха мълчаливо. Скоро пред тях заблестяха светлините на пристанището на Наха. Дори оттук ясно си личеше, че на острова цари смут. Американската база в южната част на пристанището беше осветена като „Таймс Скуеър“. Самолети с всякакви размери кръжаха над острова, а морето пред тях бе претъпкано с военни съдове.
Джак и Карън отидоха на носа. Тя посочи с ръка. Една от сградите на управата бе превърната в димящи развалини.
— Ракетно попадение — коментира Джак.
Очите на Карън се разшириха.
— Миюки…
Той я хвана за ръката.
— Сигурен съм, че е добре. Университетът е във вътрешността, далеч от най-вероятните цели. Освен това я защитават тридесет и девет американски бази.
Карън не изглеждаше съвсем убедена.
На път за острова лодката бе спирана на два пъти и претърсвана, преди да им позволят да продължат нататък. Джак бе доволен да види как оръжието на тримата беше конфискувано още при първото претърсване. Бе опитал да убеди Карън да изоставят островитяните и да се прехвърлят на военен катер, но тя категорично отказа.
— Мваху може би държи единственият ключ към този език — му беше прошепнала тя. — Не мога да го изпусна.
Така те останаха в сампана, докато не стигнаха до пристанището. Покатериха се на кея. Един японски офицер провери документите им. Джак се изненада, когато островитяните измъкнаха раздърпани и окъсани паспорти.
Офицерът им върна документите и заговори на английски:
— Избрали сте неподходящ момент за обиколка. Имаме голям наплив бежанци от юг. Опитваме се да препратим колкото се може по-голяма част от тях на север. А всички останали цивилни се евакуират през международното летище.
— Да не би да евакуирате цялото население на острова? — попита Джак.
— Или го настаняваме в бомбоубежищата. Толкова, колкото могат да поберат. Не очакваме сраженията да достигнат яо нашите брегове, но предпочитаме да не рискуваме. Всеки момент може да последва поредната ракетна атака. Съветвам ви да си съберете личните вещи и да отидете на летището.
Карън кимна.
— А университетът?
— Вече е опразнен. — Мъжът им направи знак да продължат. Към пристанището приближаваха и други лодки. — Късмет!
Джак поведе Карън и Мваху към града. Другите двама островитяни останаха на сампана. Карън се изравни с Джак.
— Ами ако Миюки вече е тръгнала?
— Ще ни чака. Не мога да си представя да напусне лабораторията си, освен ако не я изнесат ритаща и пищяща оттам.
Карън се усмихна на думите му. Без да мисли, Джак я прегърна около кръста. Карън се притисна и се сгуши в него.
Никой от двамата не проговори. Заедно със следващия ги Мваху тръгнаха през разрушения от земетресенията град към автобуса, който все още обслужваше университетския район. Пропътуваха няколко спирки, а после мълчаливо закрачиха към компютърния център.
Когато стигнаха до стълбите, Карън посочи към петия етаж. Не светеха никакви лампи. Оказа се, че входът е заключен, а фоайето тъне в мрак.
— Ехо! — извика Карън и почука.
Зад ъгъла се появи пазач. Фенерчето му бързо освети тримата и се спря върху Карън.
— Професор Грейс! — с видимо облекчение възкликна той. Изкачи се по стълбите, като хвърли подозрителен поглед към Мваху. Извади връзка ключове и тръгна към вратата. — Професор Накано отказа да тръгне, докато не се върнете.
— В лабораторията си ли е?

— Не, в моята стая. Запечатахме всички горни етажи.
Той отключи, въведе ги във фоайето и тръгнаха в тъмнината, водени от лъча на фенерчето. Под вратата пред тях струеше светлина. Пазачът почука и отвори.
Миюки седеше зад бюрото. Пред нея лежеше отворен обемист куфар. Като ги видя, веднага скочи на крака.
— Слава Богу, добре сте!
— Нищо ни няма. — Карън я прегърна окуражаващо. — Ти как си?
— Поразтърсена. Имаше прекалено много фойерверки. Карън забеляза преносимия компютър в куфара.
— Какво правиш?
— Не можех да рискувам да изгубя всичко направено. Затова накарах Гейбриъл да прехвърли всички данни извън университета и направих резервно копие на този компютър, просто за всеки случай. Преработих и компютъра, за да се побере и Гейбриъл — Миюки докосна един клавиш.
— Добър вечер, професор Накано! — разнесе се безплътният глас от вградените тонколони. — Ще продължа да проверявам връзките и интерфейсите, за да съм сигурен, че всичко е наред.
— Благодаря, Гейбриъл!
Островитянинът се промъкна покрай Джак в стаята и хвърли подозрителен поглед към компютъра. Миюки го забеляза едва сега и стреснато отскочи назад.
Карън постави ръка на рамото й.
— Всичко е наред. После ще ти обясня.
Миюки затвори лаптопа, без да изпуска от очи татуирания островитянин. Откачи кабелите и започна да ги навива.
— Трябва да се махаме.
— Чух за евакуацията. Кристалът у теб ли е?
Миюки й се намръщи и направи знак с глава към Мваху.
— Всичко е наред — повтори Карън. — Дошъл е да ни помогне.
Миюки изобщо не изглеждаше убедена. Джак се приближи до нея.
— И ако това ще те убеди, той е сам и невъоръжен. Миюки го изгледа за миг, след това като че ли отстъпи.
— Звездата е в багажа ми. — Тя кимна към куфара на колелца зад бюрото. — Отидох също така до апартамента ти и събрах някои твои неща… включително и багажа на Джак.
Тя посочи втори куфар.
— Можехме да го направим и сами — каза Карън.
— Не и ако искаш да хванеш самолета. Братовчед ми има малък самолет за чартърни полети. Съгласи се да ни изкара оттук, но трябва да излетим… — тя погледна часовника си — … след половин час.
Джак се намръщи. Всичко ставаше прекалено бързо.
— Накъде ще пътуваме? Към Токио ли?
Миюки прехапа устна.
— Не. Помислих си, че най-добре ще е да напуснем целия район.
— Тогава къде? — попита Карън.
— Помолих го да ни закара до остров Понпей. — Миюки изгледа първо единия, после другия. — Помислих си, че щом така и така трябва да идем някъде, защо да не тръгнем по една от следите в надписа? Руините в Нан Мадол.
— Фантастично — засмя се Карън. — Знаех си, че по душа си авантюристка.
— Планът не е лош — каза Джак. — Можем да потърсим допълнителни следи, без да сме по средата на бойното поле. Но първо трябва да се свържа с кораба и да кажа на хората си за промените в плана.
— Господи, съвсем забравих при цялата тази лудост! Малко след като излязох от апартамента на Карън, получих обаждане от кораба ти. От Чарлз Мълдър.
— Чарли Мълиър?
— Да. Искаше на всяка цена да говори с теб.
— Кога се обади?
— Преди около половин час.
— Има ли някъде наблизо работещ телефон? Миюки кимна.
— Линията, която използвах с компютъра, все още работи. — Тя свърза малкия телефон на бюрото и му подаде слушалката.
Той се наведе над бюрото и набра сателитния номер на „Дийп фатъм“. Шумът по линията бързо се преобрази в гласа на Чарли.
— Джак? Ти ли си?
— Да, какво има? Тук се отприщва същински ад. Отивам към Понпей.
— В Микронезия?
— Да, дълга история. Още ли сте при Кважелийн?
— Да, но…
— Не е далеч от Понпей. Можете ли да стигнете дотам?
— Да, но…
— Добре. Ще ви държа в…
— Мамка му, Джак! — избухна Чарли. — Изслушай ме.
— Какво има? — Джак едва сега си даде сметка, че не го е попитал защо се е обаждал.
— Има бомба на борда.
Бяха му необходими няколко мига, докато проумее думите.
— Бомба ли?
— Да, проклета бомба! Като голяма шибана експлозия.
— Как… Кой…
— Поставена е в радиорубката.
— Разкарай я!
— Господи, човече, как не се сетих? Може и да не съм спец по експлозивите, но това бебче е маскирано и си има електронен приемник. Не пипвам нищичко.
След като първоначалният шок отмина, Джак започна да подозира, че зад всичко това стои Дейвид Спенглър. Спомни си за малкия подарък.
— Спенглър — изсъска той.
— Какво?
— Някой от хората на Спенглър я е поставил. — Докато говореше, се питаше дали Дейвид се опитва само да си отмъсти, или е заподозрял нещо. — Слушай, Чарли, не зная какво правите още на кораба, но искам да разкараш всички и да уведомиш властите.
— Вече работя по въпроса. Всички са в спасителната лодка с изключение на Робърт и мен. За малко да ни изпуснеш.
— Разкарайте си задниците оттам! Защо изобщо е трябвало да си правиш труда да се обаждаш?
— Надявахме се, че ще можеш да ни обясниш как да я обезвредим?
— Да не си се побъркал?
— По дяволите, става дума за „Дийп фатъм“, Джак. Джак стисна здраво слушалката.
— Чуй сега…
— Само секунда…
Джак чу Чарли да вика на някого, след което друг глас му отговори. Беше Робърт.
— Лампите… мигат по-бързо.
Господи!
— Чарли! Разкарайте се оттам! — изкрещя Джак.
Внезапно слушалката запращя и косата му настръхна, след което настъпи зловеща тишина.
— Чарли!
Натисна два пъти бутона за прекъсване. Появи се сигнал „свободно“. Трескаво набра отново номера на „Дийп фатъм“.
— По дяволите!
Карън застана зад него.
— Джак? Какво се е случило?
Не отговори. Чу как сателитът установява връзка, но в отговор получи само пращене. Последва тишина. Свали слушалката. Подпря се на бюрото, страхувайки се от най-лошото. Молеше се да е някаква повреда в линията. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Беше чул паниката в гласа на Робърт.
— Джак? — Карън постави ръка на рамото му.
Той бавно окачи слушалката.
— Мисля… мисля, че някой току-що взриви кораба ми.

22:55.
„Маги Куест“, Централен Пасифик

— Готово — каза Грегър Хендъл. — Не засичам нищо от „Дийп фатъм“. Нито дори сигнал за помощ. Свършено е с него, сър.
— Чудесно! — Дейвид свали слушалките от ушите си. Малко по-рано Ролф бе успял да разбие Глобълстар кода на „Дийп фатъм“ и така можеха да засичат разговорите им. Дейвид бе подслушал последния разговор между Джак и кораба му. Остави слушалките на масата. — Какво по-хубаво от това? Джак знае, че съм аз. Чу как шибаният му кораб експлодира. И знаеше, че хората му са били още на борда.
— Свързах се с пристанищните власти в Кважелийн — обади се Ролф от компютъра си. — Да изпратя ли хеликоптер да потвърди?
— Изчакай около час. Не искаме никакви оцелели.
Хендъл изсумтя подигравателно.
— При толкова много пластичен експлозив радиусът на поражение е поне стотина метра. Нищо не би могло да оцелее.
Усмивката на Дейвид стана още по-широка.
— Добра работа, момчета. — Наведе се и извади изпод масата бутилка „Дом Периньон“. — За безупречния край на мисията.
— Именно край — ухили се доволно Ролф.
Дейвид стана и отвори бутилката. Тапата излетя с гръм и се удари в стената. Докато пенестото шампанско излизаше през гърлото, той отново вдигна бутилката.
— И това е само първата стъпка към смазването на Къркланд.

15.
Понпей

6 август, 06:15
Остров Понпей, Микронезия

Карън седеше в просторната кабина на частния „Лиърджет“, който рулираше по пистата на летището в Понпей. Навън ръмеше ситен дъжд и покриваше с пелената си обраслите с джунгла върхове. Самолетът зави и пред тях се появя най-характерната гледка на острова — вулканът Сокес Рок, извисяващ се над Колония Харбър, наричан също Диамантената глава на Микронезия.
— Прекрасно е — обади се седящата до нея Миюки, която бе толкова изтощена, че проспа целия полет и се събуди едва когато самолетът започна да се снишава.
Карън обаче не успя да поспи. Нито пък Джак. Погледна през пътеката. Той все още стоеше вдървен на мястото си, без да обръща внимание на гледката навън. Мваху се беше изпънал до него и хъркаше.
След като се бяха качили в самолета, Джак прекара няколко мъчителни часа в опити да разбере какво е станало с кораба му. Когато най-сетне успя да се свърже с някой от местните власти, който бе склонен да го изслуша, го уведомиха, че вече са пратили хеликоптер да провери. Така че трябваше да чака. Джак нервно крачеше напред-назад из самолета, като стискаше и отпускаше юмруци. Когато най-сетне новините пристигнаха, не бяха никак добри.
„Останките от кораба лесно се забелязват, осветени от голямото горящо петно гориво.“ След това Джак не произнесе нито дума. Отиде до барчето, наля си два пръста уиски, пресуши чашата и си наля още два пъти, докато Карън най-накрая го склони да се върне на мястото си. И сега той седеше, вперил немигащ поглед напред. Когато се опита да го заговори, отговорът му бе леден и суров.
— Ще видя сметката на мръсното копеле.
И Карън бе принудена да се отдръпне и да наблюдава как светът минава покрай нея.
Пътуването бе дълго и монотонно. Преди да кацне, самолетът направи кръг над острова. Понпей имаше диаметър двадесетина километра и бе заобиколен от пръстени коралови рифове, образуващи лагуни и покрити с мангрови дървета блата. Планинската му вътрешност бе покрита с джунгли, потоци, водопади и отвесни скали.
Докато гледаше кръглия остров, Карън се бе надявала да забележи крайбрежните руини на Нан Мадол. Но в югоизточната част на острова пълзяха гъсти мъгли.
Когато самолетът доближи терминала, Миюки се облегна назад.
— Ще се оправи ли? — кимна към Джак тя.
— Мисля, че ще му е необходимо време.
Карън знаеше, че Джак се измъчва от чувство за вина. Беше изписано в бръчките на лицето му и в пустите му очи. Самолетът спря и Миюки разкопча колана си.
— Да го накараме да се размърда. Опитай да го разсееш по някакъв начин.
Карън кимна, макар и да се съмняваше, че ще успее. Едва ли би могла да го измъкне така лесно от депресията, в която бе изпаднал.
— Стигнахме ли? — протегна се Мваху.
— Да — Карън също разкопча колана си.
Джак продължаваше да седи неподвижно.
Вратата се отвори и в салона нахлу ярка слънчева светлина. Докато Миюки и Мваху вървяха към изхода, Карън седна до Джак и докосна рамото му.
— Добре ли си?
Той помълча известно време.
— Аз съм виновен… отново — глухо каза Джак. — Първо „Атлантис“, а сега и „Дийп фатъм“.
— Вината не е твоя. Той сякаш не я чу.
— Не биваше да тръгвам. Ако бях останал там, щях да успея да обезвредя бомбата.
— А може би щеше да убиеш и себе си, и тях. Тогава онзи Спенглър щеше да спечели напълно. Ако той наистина е сложил бомбата в останките на борда на „Гибралтар“, значи ти си единственият, който знае истината. Ако беше умрял, нямаше да има никаква надежда да бъде разобличен.
— Какво значение има истината? Не заслужава тази цена. — Джак най-сетне погледна към нея.
Карън бе потресена от болката, която изпълваше сините му очи. Приискай се да го притисне към себе си, да го прегърне и да не го пуска, докато болката не отмине, но знаеше, че истинското утешение нямаше да дойде от нея. Джак трябваше да намери свой собствен начин да преодолее трагедията.
— Ако искаш справедливост за приятелите си, трябва да я спечелиш — меко, но решително каза тя. — И няма да я постигнеш, като убиеш Спенглър.
Болката се смеси с гняв.
— Тогава как?
Нейните очи също проблеснаха гневно.
— Като изобличиш проклетото копеле. Само така можеш да победиш! — Тя го докосна по коляното. — И аз ще ти помогна. Не си сам, Джак. Трябва да го разбереш.
Той затвори очи, въздъхна и няколко секунди остана така. Когато отново отвори очи, болката бе все още там, но не бе така всепоглъщаща. Зад нея надничаше онзи Джак, когото бе видяла на летището в Окинава.
— Може би си права. Прекалено много неща са заложени на карта. Дейвид трябва да си получи заслуженото, но единственият начин за това е да се открие истината за Еър Форс 1. Няма да му позволя да победи.
— Ще го направим заедно. Джак кимна неохотно.
Карън почувства, че критичният момент между тях е отминал… че бившият тюлен рядко допуска някой да сподели скръбта и вината му.
Джак вдигна ръката й до устните си. Краткото докосване я накара да изтръпне цялата.
— Благодаря ти — прошепна той.
Шокирана от внезапната проява на близост, Карън не можа да помръдне.
Джак пусна ръката й. Карън видя в очите му объркване, сякаш импулсивната му реакция бе изненадала и самия него.
— Трябва да вървим — обади се Миюки от изхода и махна с ръка.
Двамата продължиха да се гледат мълчаливо още секунда.
— Да вървим — най-сетне каза Карън. — Имаме много неща за обмисляне.

08:23.
„Маги Куест“, Централен Пасифик

Дейвид стоеше на кърмата на изследователския кораб. В хеликоптера зад него се товареха последните принадлежности на групата му. Пътуването до Понпей щеше да отнеме седем часа. Благодарение на помощта на Ружиков американското посолство на острова бе предупредено за пристигането му и го очакваше.
— Командир Спенглър.
Дейвид се обърна. Така беше потънал в собствените си мисли и планове, че не бе усетил приближаването на дебелия мексиканец.
— Какво има, Кортес?
— Помолихте да ви съобщя, когато сме готови да изпомпаме водата от „Нептун“.
Дейвид прочисти гърлото си.
— Разбира се. Готови ли сте?
— Да, сър. Ако дойдете в командния център, ще можете да наблюдавате процеса.
Дейвид му направи знак да върви. Кортес го поведе към надстройката на кораба и сви към главната наблюдателна зала на второ ниво. Бившата каюткомпания бе претъпкана с компютри, монитори и всякакво оборудване. В малкото помещение вече имаше четирима други учени, които побързаха да направят място на Дейвид и се спогледаха нервно.
Кортес го заведе до редица монитори. Посочи два от екраните.
— Тук получаваме картина от роботите. Както виждате, „Нептун“ е готов за втория етап.
Дейвид огледа сглобената база. Представляваше три поставени един над друг пръстена върху четирикрака рамка. От най-горната част към повърхността се издигаха захранващи и комуникационни кабели. Наблюдаваше как единият от роботите поставя на място поредния „светлинен стълб“ на базата. Всеки от тях бе висок шест метра и завършваше с мощен халогенен прожектор. Общо дванадесет на брой, стълбовете обкръжаваха базата и превръщаха дъното в добре осветено място за акостиране.
На ярката светлина Дейвид видя как „Персей“, пилотиран от лейтенант Брентли, бавно кръжи около голямата база. Напълно сглобена, тя предлагаше повече от хиляда и двеста квадратни метра обитаема площ.
Кортес седна пред конзолата.
— Гледайте трите централни монитора. Ще включа вътрешните камери. По една за всяко ниво в комплекса.
На екраните се появиха неясни и тъмни изображения на запълнени с вода помещения. Виждаха се съвсем малко подробности. Единствената светлина идваше отвън.
— Какво наблюдавам? — попита Дейвид.
Кортес потупа първия монитор.
— Най-долното ниво е предназначено само за пристигащите подводници. В средното се намират лабораториите, а в най-горното са жилищните помещения. — Той погледна към Дейвид. — Избрахме това подреждане, за да може при опасност горното ниво да бъде демонтирано ръчно и да изплава само. Предпазните мерки в целия комплекс обаче не са никак малко.
Дейвид въздъхна, без да си прави труда да скрива нетърпението и раздразнението си.
— Чудесно. Готови ли сте да пресушите комплекса или не?
— Разбира се. Проверихме всичко по три пъти.
— Тогава започвайте. Трябва да тръгвам след час.
С крайчеца на окото си забеляза как двама от техниците се споглеждат с доволни усмивки. Явно нямаше да липсва никому.
— Просто чакахме да дойдете. — Кортес се наведе над един от компютрите и заговори по микрофона: — „Персей“, тук е повърхността. Готови за продухване. Повтарям, готови за продухване.
Единият от мониторите показа как подобната на торпедо подводница рязко зави и започна да се отдалечава от базата.
— Разбрано. Напускам района — разнесе се от колоните гласът на лейтенант Брентли.
— Започваме. — Кортес чукна няколко клавиша на клавиатурата си. — Ниво 1… продухва се. Ниво 2… продухва се. Ниво 3… продухва се.
Образите на екраните изчезнаха в експлозия от мехури и кипяща вода.
— Вижте — Кортес посочи централните монитори. Нивото на водата във вътрешността на базата започна да спада и образът се изчисти. След няколко минути водата изчезна съвсем. Помещенията останаха мокри, но обитаеми. Вътрешното осветление премигна и се включи.
— Установяване на налягане от една атмосфера. Проверка на целостта на корпуса. — Кортес се усмихна към Дейвид. — Всичко е в ред, командир. „Нептун“ е готов да посрещне гости.
Дейвид потупа мексиканеца по рамото. Колкото и да не му се щеше да го признае, човекът си разбираше от занаята, — Добре работа, Кортес.
— Оттук ще се заемем ние, командир — ученият стана от конзолата. — Знам, че трябва да отсъствате няколко дни, но не трябва да се безпокоите. Екипът ми няма да ви подведе.
— Най-добре да не го прави — каза Дейвид, докато се обръщаше към изхода. Не успя да вложи достатъчно суровост в думите си. На кораба всичко вървеше като по часовник.
От командния център се спусна на палубата. В момента, в който излезе от охлажданата с климатици надстройка и се озова под палещите лъчи, бе посрещнат от заместника си. Ролф носеше черно пилотско яке.
— Готови сме за тръгване, сър. Джефрис току-що се свърза в Понпей. Джак Къркланд и жената са кацнали преди час. В момента са под наблюдение.
— Добре.
Всичко вървеше идеално. Първо базата, а сега и това. Сякаш Къркланд нарочно го улесняваше. Измъкването на антроположката и кристала й от разширяващата се зона на бойни действия около Окинава щеше да е по-трудно. Но в затънтените води на приятелски настроената към Съединените щати Микронезия нямаше да имат никакъв проблем.
— Сър, Джефрис също така каза, че жената се опитва да наеме лодка до някакви развалини в югоизточната част на острова.
Дейвид кимна. През нощта бе изучил подробно топографските карти на Понпей. Познавяше острова на пръсти.
— Кога смятат да отидат там? — Късно следобед.
Дейвид се замисли за миг и отново кимна. Времето щеше да им стигне.
— Дай ми Джефрис. Искам готова моторница. — Той разкопча якето си. — Ще поздравим господин Къркланд и приятелите му с добре дошли.

16:34.
Остров Помпей

Главоболието все още пулсираше в слепоочията на Джак. А разнебитеният джип „Чероки“, който подскачаше по черния път през джунглата, никак не правеше положението по-поносимо. Карън седеше зад волана и напрегнато се взираше през мръсното стъкло, за да не пропусне някой указател.
— Сигурна ли си, че знаеш накъде караш? — попита Миюки от задната седалка.
Едно особено силно друсване запрати дребната жена почти до тавана. Тя тихо изруга на родния си език.
— Това е правилен път — каза Мваху, който също бе седнал отзад. — Мост до остров Темвен не е много далеч.
— Значи си бил на Нан Мадол и преди? — попита Карън с надежда да изкопчи повече информация от него.
— Свещено място. Идвал с баща три пъти.
Карън погледна многозначително Джак.
Той разтри слепоочия с надежда да прогони главоболието. След кацането бе успял да поспи, но болката от изминалите двадесет и четири часа не можеше да се премахне с една дрямка.
Карън бе наела колата и се спазари за лодка, с която да разгледат развалините. Тръгнаха късно следобед, защото най-добрият момент за оглеждане бе по време на прилива, когато лодките можеха да минават по дълбоките един метър канали. Иначе трябваше да газят до колене в тиня.
Джак се прокашля и откри начин да се разсее от главоболието.
— Карън, не си ми разказвала за Нан Мадол. Какво му е специалното на това място?
— За острова има много митове и предания — отговори тя. — Но историята за Нан Мадол е най-интересната. Според мита двама демиурзи — Олосипа и Олосопа — пристигнали на острова на голям кораб от някаква изгубена земя.
С помощта на магически сили те преместили гигантските базалтови трупи през острова и помогнали на местните жители да построят каналния град. Според някои митове трупите сами се носели по въздуха.
— Да бе! — поклати глава Джак.
— Никой не знае със сигурност каква е истината — сви рамене Карън. — Но загадката си остава. Целият комплекс Нан Мадол се състои от двеста и петдесет милиона тона. Как са успели да ги съберат на едно място?
— С големи салове — предположи Джак. — Бамбукът е чудесен строителен материал, а на острова има колкото искаш от него. — Той кимна към заобикалящата ги джунгла.
Карън поклати глава.
— През 1995 г. учените се опитали да транспортират еднотонен блок, като използвали всякакви възможни видове салове. Не успели. Справили се само с камъни, тежащи неколкостотин килограма. Как тогава необразованите местни жители са можели да придвижват камъни, някои от които достигат до петдесет тона? И след като ги докарвали на място, как са ги повдигали и нареждали на височина дванадесет метра?
Джак сви вежди. Макар и да не искаше да го признае, тайната бе интригуваща. Как ли наистина?
— Нямам представа какъв е отговорът — продължи Карън, — но митът за демиурзите ми се струва интересен. Още едно предание за хора със свръхестествени способности от изчезнал континент.
— Колко стари са развалините? — попита Джак и се облегна назад.
— Хмм… по този въпрос още се спори. В момента се предполага, че са на около деветстотин години според радиовъглеродни дати от проби от пещ, изследвани през шестдесетте в Смитсъновия институт. Но други изследователи твърдят, че са по-стари.
— Защо?
— Радиовъглеродните дати от пещи само доказват, че те са били използвани по времето на пробата, а не че са били построени тогава. В началото на седемдесетте един археолог от Хонолулу с помощта на най-новите за времето си техники получил дата, по-стара с над хиляда и сто години. Кой може да каже със сигурност? — сви рамене Карън.
Миюки се наведе напред и пъхна глава между тях.
— Вижте.
Карън намали скоростта, когато отпред започна да прос-ветлява. Джунглата свършваше.
— Най-сетне — промърмори Джак.
Пред тях се разгърна широк залив, ярко осветен от следобедното слънце. В средата му се издигаше стръмен планински остров, обкръжен с блата. От височината на пътя се виждаше кораловият риф около малкия остров, който обагряше сините води с розови и нефритени тонове.
— Нан Мадол е от другата страна на остров Темвен — посочи Карън. — Гледа към открития океан.
Зави и насочи джипа надолу по стръмния склон към стоманения мост с две платна, който свързваше острова с брега. Спуснаха се в сенките. Залязващото слънце се скри зад планините на Понпей. Не след дълго се носеха над кораловите атоли и дълбоките сини води.
Карън пое ролята на екскурзовод.
— Заливите навсякъде наоколо са пълни с потънали развалини — колони, стени, каменни пътища, дори един малък замък. По време на Втората световна война японски водолази съобщили, че са открили на дъното ковчези от чиста платина.
— Платина ли? Тук?
— Ъхъ. Водолазите успели да извадят една част. Платината станала един от основните износни суровини на острова по време на японската окупация.
— Странно. — Джак се загледа във водата.
— Всъщност неотдавна покрай източния бряг на остров Накапф бяха открити още мегалити — тя посочи един остров, който едва се виждаше на хоризонта на изток. — Потънало каменно селище, наречено Канинф Намкхет. Преданията на местните жители са известни от десетилетия, но водолазите го преоткриха едва през последните пет години.
Джипът напусна моста с подскок, който разтърси бъбреците им, и продължи по крайбрежния път, обикалящ малкия остров. Карън увеличи скоростта. Скоро излязоха от сенките и се озоваха под слънчевите лъчи на южното крайбрежие Пред тях и отдолу се появиха руините на Нан Мадол.
Поразен от гледката, Джак свали картата, която изучаваше. Далеч навътре в плиткото море се простираха стотици изкуствени островчета. Сградите и укрепленията бяха изградени изцяло от базалтови греди и плочи, напомнящи грубите къщи от неодялани дървета в Америка. Цялото място бе оградено от гигантска дига, построена също от базалт.
— Невероятно — каза той. — Сега разбирам защо го наричат Тихоокеанската Венеция.
Древният град се простираше на повече от шестнадесет квадратни километра. Пресичащите се канали свързваха отделните му райони. Беше обрасъл с гъсти горички от мангрови дървета. Камъните проблясваха на слънчевата светлина, отразявайки лъчите с кварцовите съставки в базалта.
— Сравняват го с построяването на Великата китайска стена — каза Карън. — Построили са целия град върху кораловия риф, като са издълбали каналите в самия него. Съществува и огромна система от тунели, която свързва отделните островчета. Добре че земетресенията в деня на затъмнението не са били толкова силни тук. Би било голяма трагедия да се изгуби това място.
Джак се взираше, все още невярващ на очите си.
— Но той е огромен!
Карън кимна и преодоля последните завои преди началото на града.
— Това е поредната загадка. Защо е толкова голям? За да може да съществува, такъв град се нуждае от население, десетократно надвишаващо сегашния брой жители на острова — при това на площ, която е тридесет пъти по-голяма.
— Още едно доказателство за изчезналия континент ли?
— Може би. — Карън зави към мястото за паркиране пред руините, спря под сянката на голямо мангрово дърво и изключи мотора. След това се обърна назад към Мваху: — Ти каза, че това място е свещено за твоя народ. Преди да продължим, искам да разбера защо.
Мваху дълго време гледа навън, без да каже нищо. Когато накрая отвори уста, заговори бавно, сякаш думите му причиняваха болка:
— Това е последният дом на нашия древен учител Хорон-ко. Той дошъл тук, за да умре.
— Кога е станало това? Преди колко време? Мваху се обърна към Карън и Джак.
— Много, много отдавна.
— Но защо е дошъл точно тук? — продължи да настоява Карън.
— Защото собственият му дом бил унищожен.
— Собственият му дом ли?
Мваху отново не изглеждаше склонен да отговори. Гласът му премина в шепот.
— Той дошъл от Катуа Рейди. При тези думи Карън ахна.
— Какво има? — съвсем объркан, попита Джак.
— Според митовете — обясни тя — Катуа Рейди е мястото, откъдето пристигнали двамата братя магьосници, помогнали да се построи Нан Мадол.
Джак се намръщи.
— И смята, че учителят му бил един от онези катуани?
— Така изглежда. — Тя отново се обърна към островитянина: — На какво е учил прадедите ти Хорон-ко?
— Той учи много неща. Най-много той учи нас да пазим свещените места. Той ни казва къде са те. Знание минава от баща на син. Забранено разказва. Той казва никой не трябва отваря сърце на стари места. — Мваху впи поглед в Карън.
Тя игнорира обвинението в очите му и започна да мисли на глас:
— Тайна секта, призована да пази безбройните тихоокеански мегалити… — Обърна се отново към Мваху: — Казваш, че Хорон-ко е умрял тук.
Той кимна.
— Тук ли е бил погребан?
Той кимна отново и обърна глава към наводнените руини на Нан Мадол.
— Ще ви заведа. Но ние трябва напуснем преди нощта.
— Защо? — попита Джак.
— Суеверие, свързано с руините — обясни Карън. — Вярва се, че ако някой посрещне нощта тук, няма да доживее до следващия ден.
— Страхотно — промърмори Миюки и хвърли поглед към залязващото слънце.
— Това е само мит — каза Карън.
Всички погледи се обърнаха към Мваху. Той бавно поклати глава.

17:45.
База „Нептун“, Централен Пасифик

Фердинанд Кортес се возеше като пътник на борда на двуместния „Аргус“. Пилотът на подводницата, седнал отпред в свой собствен акрилен купол, вдигна палци и насочи съда под базата и нагоре към пристана в най-долното ниво. Люкът под тях се затвори и помпите заработиха.
Фердинанд гледаше как водата около купола му спада, Цялата процедура по акостирането отне по-малко от пет минути. Усмихна се на успеха си. След смъртта на жена си се бе посветил изцяло на разработването на проекта „Нептун“. Това бе цел, която навремето гонеха двамата заедно.
Функционираща дълбоководна изследователска станция.
— Успяхме, Мария — прошепна той към станцията. — Най-сетне успяхме.
На стената светна зелена лампа — централният компютър бе настроил въздушното налягане в пристана и показваше, че вече могат да напуснат „Аргус“. Фердинанд развинти купола си с помощта на механичен ключ. При отварянето се чу едва доловимо съскане от разликите в налягането. Фердинанд се усмихна.
Вдигна купола, изкатери се върху подводницата и измъкна торбата си. Пилотът остана на мястото си. Трябваше да свали до станцията още четирима изследователи.
Фердинанд пое дълбоко дъх. Въздухът бе спарен, но нищо не можеше да се направи. Никакви климатици нямаше да могат да го освежат.
Махна на пилота в знак на благодарност, отиде до вратата и освободи трите резета. От другата страна го чакаше Джон Конрад, ухилен до уши.
— Тук сме! — възкликна неговият колега и приятел. — На проклетото океанско дъно!
Фердинанд се усмихна и го потупа по рамото.
— В такъв случай защо не ме разведеш?
Не че имаше нужда от обиколка. „Нептун“ бе построен по собствените му проекти. Познаваше всеки сантиметър от базата, всяка електрическа верига, всяко копче.
Джон взе торбата му и я метна на рамо.
— Ела. Всички те чакат — каза той и пое нагоре по стълбата към второто ниво.
Докато се катереше, електронните сензори регистрираха присъствието му и отвориха люка отгоре. Всичко бе автоматизирано. Когато и двамата се изкачиха на Ниво 2, люкът се затвори сам. Поредната мярка за безопасност. Всяко ниво бе отделено от другото, освен ако някой от екипа не се намираше на стълбите. Люковете можеха също така да се затварят и ръчно в случай на прекъсване на захранването или срив на системите.
Фердинанд огледа царството си. Ниво 2 се състоеше от наредени в кръг лаборатории — биологична, геоложка, по климатология, психология и дори археологическа. Тук се намираше и малкият лазарет. Отгоре, в Ниво 3, бяха каютите, столовата, малка фитнесзала и обща баня.
Фердинанд не беше в състояние да изтрие усмивката от лицето си. Най-сетне „Нептун“ бе готов и функционираше. Докато минаваше през лабораториите, другите учени се обръщаха към него и го поздравяваха. Прие пожеланията им и продължи към собствената си бърлога — геофизичната лаборатория.
Джон вървеше до него.
— Не можеш да спреш да работиш, а?
— Как бих могъл? Особено след като онзи кретен Спенглър го няма. Спъваше ми работата още от мига, в който стъпи тук. Това може би е единствената ми възможност да съм свободен от проклетия задник и нямам намерение да пропусна момента.
Фердинанд седна на закрепения за пода стол пред гладката метална конзола. Натисна един бутон, херметическите капаци се вдигнаха и разкриха редица компютри, монитори и инструменти.
— „Персей“ при кристалния стълб ли е? — попита той.
— Ъхъ. Лейтенант Брентли чака около час и вече губи търпение. Трябваше да го убеждаваме да не взима проби на своя глава.
— Добре, добре… Ще наглеждам вземането на пробата. Не бива да рискуваме да повредим стълба.
— Аудиовръзката е на четвърти канал. Видеото — на трети. Фердинанд извика двата канала на централния монитор, — „Персей“, тук е „Нептун“. Чуваш ли ме?
— Тъй вярно, „Нептун“, чувам те добре. Тъкмо охлаждах мотора.
Фердинанд настрои монитора да приема видеосигнал от подводницата. Качеството на образа го изненада. „Персей“ се намираше на десетина метра от кристалния стълб. Многостранната му повърхност изпълваше екрана. Върху нея ясно се виждаха сребърните гравирани знаци.
— Заснехте ли го целия?
— Тъй вярно, всичко е готово и записано. Чакам само да взема проба.
Фердинанд долови раздразнението в гласа на пилота.
— Благодаря за търпението, лейтенант. Можем да продължим. Опитайте да вземете проба, без да разрушите надписа.
— Слушам, сър. Огледах пилона. Няма надписи в близост до върха. Да се опитам ли да взема проба оттам?
— Да. Много добре.
Фердинанд наблюдаваше на екрана как „Персей“ кръжи около високия четиридесет метра кристал и се издига към върха му. Образът се фокусира върху заострения край на обелиска.
— Ще се опитам да откъсна парче от самия връх — гласът на пилота потъна в шум, когато подводницата приближи до колоната.
— Внимавайте.
Видеосигналът също започна да се влошава. „Персей“ се движеше все по-бавно и по-бавно. Накрая едната от Титаниевите ръце предпазливо се протегна напред.
— Внимавайте — предупреди Фердинанд. — Не знаем колко чупливо е това нещо.
В отговор се чуха само няколко накъсани думи, едва различими от шума: — … странно… трептения… не чувам… Джон докосна Фердинанд по рамото.
— Сигурно емисиите на кристала заглушават комуникациите. Спомни си докладите от подводницата на спасителния кораб.
Фердинанд кимна, като се питаше загрижено дали нямаше да е по-добре, ако беше изчакал завръщането на Спенглър. Ако с флотската подводница се случеше нещо…
— Първото дълбоководно обрязване — промърмори Джон. Фердинанд пропусна покрай ушите си опита за хумор на приятеля си и затаи дъх.
Щипците доближиха върха. Внезапно от колоните се разнесе гласът на Брентли, отново кристално ясен:
— Мисля, че…
Видеоизображението замръзна. Джон и Фердинанд се спогледаха объркано. Намръщен, Фердинанд почука монитора. За миг му се стори, че подводницата изчезва и се появява отново.
— … успях! — най-неочаквано довърши Брентли в мига, когато видеото продължи.
Подводницата започна да се отдалечава от колоната. Титаниевата и ръка бе вдигната високо нагоре. В щипците й проблясваше парче кристал.
— Успя! — възкликна Фердинанд.
— Майната им на прекъсванията! — радостно изтърси Джон. Присъстващите възкликнаха радостно… и млъкнаха, когато подът изведнъж затрепери.
Настъпи тревожна тишина. Фердинанд затаи дъх. Треперенето се засили и се превърна в яростно друсане. Вратите се разтресоха.
— Земетресение! — извика Джон.
От различни места се разнесоха викове и писъци. Видеовръзката с „Персей“ прекъсна. Екранът на монитора изпращя и се покри с паяжина от пукнатини.
Джон се заклатушка към близкия илюминатор.
— Ако някоя от връзките се скъса…
Фердинанд знаеше опасността. На дълбочина шестстотин метра налягането отвън се равняваше на над седемдесет килограма на квадратен сантиметър. И най-малкият пробив щеше да доведе до моментална имплозия.
Завиха предупредителните сирени. Навсякъде замигаха червени светлини.
— Отстъпете в Ниво 3! Готови за евакуация! — изкрещя заповедта Фердинанд.
Един от морските биолози затича към него и едва не се сблъска с Джон.
— Люковете са се заключили. Не мога да мина на ръчен контрол.
Фердинанд изруга. В случай на опасност системите за безопасност автоматично заключваха и изолираха всяко ниво, но ръчният контрол би трябвало да работи. Изправи се върху гънещия се под в момента, когато главното осветление изгасна. Станцията потъна в червената светлина на аварийните лампи.
— Господи! — възкликна Джон. Продължаваше да притиска лице към илюминатора.
Фердинанд се добра до съседния илюминатор.
— Какво има?
Отне му няколко секунди, преди да асимилира гледката. Близката гора от стълбове се люлееше сякаш под напора на ураганен вятър. В далечината ярки огнени отблясъци маркираха местата на новопоявили се магмени цепнатини. Но не това бе предизвикало възклицанието на Джон.
В посока откъм обелиска океанското дъно се разделяше от назъбена пукнатина. Разшири се пред очите на Фердинанд и ужасният й зигзаг се протегна към „Нептун“.
— Не…
Време за евакуиране нямаше.
Другите учени също се бяха залепили за илюминаторите. Възцари се гробна тишина. Някой зашепна молитва. Фердинанд не можеше да направи нищо, за да предотврати наближаващия край на мечтата на живота си. Съдбата му бе в Божиите ръце. Затвори очи и опря чело в студеното стъкло. Колко души щеше да убие тук? Измъчван от страх и чувство за вина, отначало не забеляза, че люлеенето и тътенът започват да отслабват. Трусовете престанаха.
Фердинанд вдигна глава. Джон се взираше в него с уплашена усмивка.
— Свърши ли?
Фердинанд погледна през илюминатора. Пукнатината бе стигнала на метър от единия стоманен крак на „Нептун“. Последва още един трус, след което всичко се успокои.
— Размина ни се на косъм — обади се Джон. Фердинанд кимна.
Радиото изпращя.
— „Нептун“, тук е „Персей“. Добре ли сте там долу? Фердинанд се затътри към предавателя, щастлив, че Брентли се е измъкнал невредим.
— Всичко е наред, „Персей“. Само ни пораздруса.
— Радвам се да го чуя! Ще съобщя на повърхността.
— Благодаря, „Персей“.
Стовари се в стола си и се обърна към Джон.
— Да се надяваме, че няма да се повтори. Джон кимна.
— Дано. Не си взех достатъчно резервно бельо. Фердинанд едва-едва се усмихна. Помъчи се да успокои побеснялото си сърце. Наистина се бяха отървали на косъм.

18:22.
Развалините Нан Мадол, югоизточно от остров Понпей

— Казелели! — поздрави ги на местното наречие дребният лодкар и се усмихна широко. Беше гол до кръста и носеше широки шорти, достигащи до възлестите му колене. Зад него към открито море се простираха изкуствените островчета на Нан Мадол.
— Иа иромв?
— Добре сме — отвърна Карън и леко сведе глава. — Менлау. Благодаря. Обадих се по-рано, за да наема една от гребните ви лодки.
Човекът енергично кимна.
— Учените. Да. Имам нещо по-добро от гребна лодка. — Той се обърна и ги поведе по късия кей от черен базалт към две дълги канута. — Много по-добри. По-малки. По-добре пътува канали. По-бързо.
Карън колебливо погледна канутата от стъклопласт. Не изглеждаха особено надеждни дори за плитките канали.
— Мисля, че ще свършат работа. Усмивката на лодкаря стана още по-широка.
— Имам карта. Два американски долара.
— Имам своя собствена — поклати глава Карън. — Благодаря.
— Аз бъде ваш водач. Седем американски долара на час. Аз покаже всички забележителности. Разкаже предания.
— Мисля, че ще се оправим и сами. Освен това си имаме собствен водач — тя кимна към Мваху.
Лодкарят ги погледна унило и им махна да вървят към лодките.
— Менлау — Карън тръгна по кея, следвана от останалите.
Джак се изравни с нея.
— Този образ е същински капиталист — промърмори той. Миюки ги настигна при канутата и погледна към увисналото над хоризонта слънце.
— Да тръгваме. Не ни остава много дневна светлина. Карън въздъхна. Знаеше, че приятелката й още се тормози от предупрежденията на Мваху.
— Миюки, та ти си компютърен специалист! Откога започна да вярваш в духове?
— Като гледам това място, започвам да се двоумя. — Над главите им прелетяха двойка плодни прилепи. Някъде далеч се чу самотен крясък на птица. — Ама че е зловещо!
Карън придърпа една от лодките.
— Е, за едно нещо си права. Трябва да тръгваме. Защо двамата с Мваху не се качите заедно? Ние с Джак ще вземем другото кану.
Миюки кимна и се качи в лодката, докато Мваху я придържаше. След това островитянинът умело се прехвърли вътре.
— Сигурен ли си, че можеш да ни заведеш до гроба на твоя древен учител? — попита Карън.
Мваху кимна.
Карън се обърна към второто кану. Джак вече се бе настанил на кърмата. Тя внимателно стъпи на носа и вдигна веслото.
— Всички ли са готови? Получи дружно потвърждение.
— Да тръгваме тогава!
Карън налегна греблото и кануто плавно се отдели от кея. Миюки и Мваху се насочиха към базалтовата порта, водеща към руините. След нея градът се ширна пред тях. Високи дворци, ниски гробници, зали, миниатюрни замъци, обикновени къщи. Всичко това оградено с пълни с вода канали. Мангровите дървета надвисваха отгоре им. Същински лабиринт от вода, камък и избуяла растителност.
Карън мълчаливо гребеше, а Джак управляваше кануто със завидно умение. Направиха завой в тесен канал. Пътуваха през мястото, известно като „централната част“ на Нан Мадол. Каналите тук не бяха по-широки от метър, заобиколени от притиснатите един до друг базалтови острови. Джак продължи да следва зигзагообразния курс на Мваху.
— Много си добър — отбеляза Карън, когато Джак ловко промъкна кануто под завеса от увивни растения, отрупани с бели цветове. — Да не е част от уменията ти на тюлен?
— Не — засмя се Джак. — Научих се, докато плавах по реките и бързеите на Тенеси. То е като карането на колело. Никога не се забравя.
Карън се обърна напред и скри усмивката си. Радваше се, че отново чува смеха му. Отпусна се назад, докато бавно се плъзгаха към сърцевината на развалините, прекосявайки ту потънали в сенки, ту окъпани от слънцето канали. Някои от Участъците бяха тъй обрасли с папрати и мангрови клони, че й се искаше да има мачете. И през цялото време ги обкръжаваха базалтови греди, чиито призматични кристали проблясваха на залязващото слънце. Стените се издигаха на девет-десет метра нагоре, прекъсвани от случайни прозорци или входове.
Най-накрая каналите станаха по-широки. От дясната им страна се появи особено голям базалтов остров с масивна постройка отгоре. Чудовищната конструкция от гигантски греди и каменни блокове се издигаше на повече от дванадесет метра.
— Нан Довас — посочи Карън. — Централният замък на града.
Плъзгаха се покрай обраслите с папрат брегове на обширния остров. Имаше многобройни входове — някои непокътнати, други срутени.
— Страхотно — обади се Джак.
Минаха покрай още един вход, пазен от огромен базалтов блок. Карън обясни:
— Това е един от входовете към мрежата от подземни тунели. Проходите още не са изследвани напълно и се смятат за връх на инженерното майсторство. По-нататък на запад има още едно островче, наречено Даронг, с изкуствено езеро. На дъното му има подводен тунел, който води до ръба на рифа. Така рибата може да стига до езерото и да бъде ловена на място.
— Невероятно!
Джак натисна греблото и насочи кануто встрани от замъка. Мваху продължаваше към другите открити части на града. Носеха се над кораловия риф, пълен с анемонии и пъстроцветни риби.
Оттук ясно се виждаше дигата от базалтови греди и плочи. Високите монолити мълчаливо се вглеждаха в океана като някакви древни стражи. От време на време се виждаха тесни отвори — порти към откритото море.
След няколко минути отново навлязоха в лабиринта от островчета. Не след дълго Карън се озова в тесен канал, чиито стени бяха отрупани с малки розови и сини цветчета. Вдъхна дълбоко.
Силен плясък отвлече вниманието й.
— Пчели — предупреди я Джак. Карън се усмихна.
— Остави ги на мира и те няма да те закачат. — Усети нещо да пълзи по ръката и, подскочи уплашено… и разбра, че Джак я гъделичка с дълъг стрък изсъхнала трева. — Много смешно! — намръщи му се тя.
Той хвърли тревата с възможно най-невинното изражение на лицето си.
Карън отново се обърна напред, поставила греблото на коленете си. Изглежда Джак най-сетне излизаше от шока, в който бе изпаднал.
Гласът му този път прозвуча малко по-сериозно:
— Имаш ли някаква представа накъде ни мъкне нашият приятел?
Тя измъкна картата си и я разтвори. Огледа островчетата наоколо и се наведе над картата. — Хмм… — Какво?
— Мога да предположа накъде сме тръгнали. Недалеч оттук има едно свещено място — тя вдигна поглед, докато завиваха покрай една висока стена.
Пред тях се появи огромен остров, по-голям дори от Нан Довас. Но вместо един замък, върху него се издигаше обширен комплекс от сгради и порутени стени.
Мваху насочи кануто си към брега.
— Пан Кадира — каза Карън. — „Забраненият град“ на Нан Мадол.
— Защо забранен? — попита Джак.
— Никой не може да обясни. Името се предава от поколение на поколение.
Джак насочи лодката към брега и спря до другото кану.
— Изглежда скоро ще разберем.
Задържа кануто, докато Карън слезе на сушата. Когато тя се присъедини към Миюки и Мваху, Джак привърза двете лодки към стеблото на едно самотно мангрово дърво.
— Оттук — тихо каза Мваху.
Погледът му се стрелкаше към дълбоките сенки, докато ги водеше по тясната пътека през гъстата растителност към големия засводен вход.
Зад портата се разкри широк каменен площад. В цепна, тините бяха пробили треви и цветя. От лявата им страна лежаха останките от старите крепостни стени. Отдясно се издигаха двуетажни сгради с тесни входове и мънички прозорци. А пред тях, като разрязваше площада на две, се простираше тесен канал — изкуствена пукнатина с широк мост отгоре.
— Ама че горещина! — изсумтя Миюки, изтри лицето си с носна кърпа и извади малко чадърче.
Понпей бе известен с честите си валежи, но този ден на небето не се бе появило нито едно облаче. Миюки разтвори чадъра си и се скри под сянката му.
Всички заедно прекосиха площада.
На Карън й се искаше да разгледа наоколо, но Мваху продължаваше целеустремено напред, без да поглежда около себе си. Поведе ги през моста към високата сграда на отсрещната страна на площада. Извисяваше се поне на дванадесет метра над площада и от централната й част продължаваха две ниски странични крила.
Карън пристъпи до Мваху.
— Това ли е гробницата на Хорон-ко?
Мваху не отговори. Направи неопределен жест да запазят мълчание. Когато стигна до широкия вход на централната част, той спря и склони глава. Устните му безмълвно зашепнаха нещо.
Карън и останалите чакаха.
След като приключи, Мваху пое дълбоко дъх и ги поведе навътре. Карън го следваше по петите.
Преддверието бе тъмно и освежаващо хладно. Карън се изненада колко чист беше въздухът тук. Само слаб дъх на сол и влага. Късият проход водеше към обширна камера. Звуците от стъпките им отекваха някъде далеч над главите им. Карън разрови в торбата си и измъкна малкото фенерче писалка. Тънкият лъч проряза мрака и освети празните стени и тавана.
Базалт и пак базалт. Никакви кристали, никакви признаци за надписи.
Мваху й се намръщи, но продължи да ги води нататък.
Джак подсвирна.
— Ама че огромно място! Ти го описа, но да го видиш с очите си… Сигурно са били необходими хиляди хора за построяването само на тази сграда, дори с помощта на двама братя магьосници.
Карън само кимна, прекалено прехласната, за да може да отговори.
Излязоха от огромната зала и продължиха по следващия нисък проход. Плътната каменна маса сякаш се стовари върху главата на Карън. Не страдаше от клаустрофобия, но надвисналата тежест я потискаше. Проходът рязко зави и пред тях грейна слънчева светлина.
Мваху ги поведе към някакъв заден двор. Карън пристъпи под ярките слънчеви лъчи и жегата. Миюки отново отвори чадърчето си.
Някогашните високи стени около мястото лежаха съборени. Напуканите базалтови греди бяха нападали върху големите каменни блокове и по-малки камъни. Въпреки това мястото и сега изглеждаше тържествено. Макар да бе под открито небе, Карън усети върху себе си тежестта на вековете.
Сякаш за да засили този ефект, в центъра на двора се издигаше олтар — масивен изсечен базалтов блок. Беше дълъг четири метра и висок един. По размерите му предположи, че тежи няколко тона. Всички пристъпиха към него, привлечени от блясъка му на последните слънчеви лъчи. Никой не можа да се въздържи да не го докосне.
Мваху падна на колене.
Карън запомни мястото, където бе коленичил. Колко ли поколения негови предшественици бяха идвали на поклонение тук, запита се тя и отиде до него.
— Това ли е надгробният камък на древния учител?
Той кимна с наведена глава. Джак обиколи камъка.
— Не виждам никакви надписи. Нищо.

Мваху стана и направи знак на Карън да изрази уважението си и да коленичи. Тя кимна. Не искаше да го обижда, затова пусна раницата си и коленичи. Мваху посочи към камъка.
Тя се взираше, без да разбира дали трябва да се поклони да каже молитва или да направи нещо друго. Когато погледна към мястото, където сочеше Мваху, веднага получи отговора.
— О, не!
— Какво има? — попита Джак. Миюки застана от другата и страна.
— Елате да видите. — Карън стана, отиде до олтара и изчисти с длан повърхността му. Не беше зрителна измама. — Не се изненадвам, че не го забелязахте. Може да се види само ако си на колене.
— За какво говориш?
Тя задърпа Джак за ръката надолу така, че нивото на очите му да се изравни с повърхността на олтара.
— Ето там — посочи Карън.
Челюстта на Джак увисна.
— Звезда!
— Врязана толкова плитко или така заличена от времето, че може да се види само под такъв голям ъгъл.
Той се изправи.
— Но какво означава това?
Миюки също погледна и отговори изпод чадъра си:
— Същата като в пирамидата. Трябва ни кристалът. Карън кимна и бръкна в раницата си.
— За какво става дума? — все още объркан, попита Джак. Тя не му бе разказала как бяха използвали кристалната звезда. Измъкна малката черна торба и я отвори. Зад нея Мваху ахна с благоговение. Тя отиде до олтара, следвана от останалите, и внимателно постави кристала върху едва забележимото изображение. Съвпадаха перфектно. Карън затаи дъх, без да знае какво да очаква. Не се случи нищо. Разочарована, тя отстъпи назад.
— Кристалната звезда е ключът, но как действа? Миюки се бе навела над камъка.
— Спомни си в пирамидата — последният ключ е тъмнината.
Карън бавно кимна. Трябваше да настъпи пълен мрак, за да се задейства ключът в пирамидата в Чатан.
— И какво ще правим? — попита Джак. — Ще чакаме насипването на нощта ли?
На Миюки сякаш й прилоша от това предложение.
— Не зная… — Карън огледа камъка. Нещо не беше наред. И тогава се сети — симетрията и баланса на пирамидите в Чатан. Ин и ян. — Разбира се!
— Какво? — пристъпи към нея Джак.
— Не ни трябва тъмнина! — Тя направи знак на Миюки да отстъпи. Чадърът на приятелката и хвърляше сянка върху камъка. Слънчевите лъчи окъпаха кристала и звездата пламна и разпръсна блясъка си. — Трябва ни светлина!
От камъка се чу силно изпукване. Всички отстъпиха няколко крачки назад. Само Карън остана, без да помръдне.
По стените се появи тънка цепнатина. Тя бележеше дебелия десетина сантиметра капак, поставен върху каменния блок.
Карън пристъпи напред.
— Внимавай — предупреди я Джак.
Тя докосна капака и натисна. Плочата се отмести толкова лесно, сякаш бе направена от стиропор.
— Лек е като перце!
Джак приближи, без да сваля поглед от кристалната звезда. Заслони я с длан от слънчевите лъчи.
— Опитай сега.
Тя опита. Плочата не помръдна.
Джак махна ръката си, за да изложи звездата отново на слънчева светлина, и премести каменната плоча само с един пръст.
— Звездата по някакъв начин променя свойствата на базалта.
Карън бе потресена.
— Изумително. Ето как са се „носели“ по въздуха камъните.
— На мен ми прилича на чиста магия, дума да няма. Миюки посочи към вътрешността на камъка.
Карън се наведе, докато Джак отместваше капака до края. Отвътре в олтара имаше издълбана ниша, облицована с блестящ метал. Карън го докосна.
— Платина. Джак кимна.
— Точно както в разказа ти за платинените ковчези, открити от японците на дъното на океана по време на войната. Карън кимна.
— Но този ковчег не е празен. Вътре лежаха човешки кости.
— Хорон-ко — прошепна Мваху до рамото на Карън.
Карън огледа останките. По костите бяха полепнали няколко парченца прогнил плат, но онова, което привлече вниманието й, бе обкованата с платина книга в костеливата ръка на погребания.
Внимателно посегна към нея.
— Не! — извика Мваху.
Карън не можеше да се сдържи. Сграбчи книгата и я вдигна.
От докосването костите на пръстите се разпаднаха на прах. След това, подобно на плочки на домино, останалата част от скелета също започна да се разпада. Гръдният кош хлътна, бедрените кости и тазът се раздробиха, черепът се натроши на малки парченца. Не след дълго от скелета не остана нищо.
— От пръст сме направени и на пръст ще станем — промърмори Джак.
Карън държеше платинената книга в ръцете си, потресена от собственото си безразсъдство и оскверняването на гроба.
Зад нея Мваху зарида.
— Обречени сме! — изстена той.
Сякаш в потвърждение на думите му първият куршум уцели базалтовия олтар и парченца скала ужилиха лицето на Карън.

„Гибралтар“, Филипинско море

Адмирал Марк Хюстън се изкачи през петте нива към мостика на „Гибралтар“. Пътуваха с пълна пара от Гуам, където преди два дни бяха оставили цивилния екип от АКБД и останките от Еър Форс 1. Там също „Гибралтар“ бе попълнен с обичайното си въоръжение — четиридесет и два хеликоптера „Сий Найт“ и „Кобра“, пет изтребителя бомбардировачи „Хариър“, както и десантни амфибии. Всичко необходимо за безопасното дебаркиране на морските пехотинци на Окинава и за осигуряване на допълнителна защита на острова.
Новините от региона ставаха по-лоши с всеки изминал час. Очевидно китайските военноморски и военновъздушни сили бяха твърдо решени на всяка цена да задържат Тайван.
Хюстън мина през заключващата се с шифър врата и поклати глава. „Пълно безумие! Нека китайците да си задържат проклетия остров.“ Беше прочел докладите на разузнаването за съглашението, подписано между лидерите на Тайпе и Пекин. По нищо не се различаваше от съглашението, прието при присъединяването на Хонконг и Макао. Както обикновено, всичко щеше да опре до бизнеса. Също както в Хонконг, китайците нямаха никакъв интерес да отслабват икономическата база на Тайван.
Въпреки това можеше да разбере позицията на държавната администрация. Президентът Бишоп беше убит. Независимо дали висшите кръгове в Пекин знаеха за заговора или не, престъплението не можеше да остане безнаказано.
Когато разбра за ескалиращия конфликт, Хюстън сам предложи да остане на борда и да продължи към фронта. Там имаше нужда от по-спокойни глави. Трябваше да огледа обстановката и да даде препоръките си на Съвета на началник-щабовете на Въоръжените сили.
Изкачи последната стълба и стъпи на мостика на „Гибралтар“. Коленете му протестираха от болка. Около навигационното оборудване, картите и комуникационните възли се тълпяха заети хора.
— Адмиралът на мостика! — извика мичманът.
Всички се обърнаха към него. Направи им знак да продължат работата си. Капналият от умора капитан Бренинг излезе от кабината си. Изглеждаше така, сякаш през последните три дни бе спал не повече от час.
— Мога ли да ви помогна, сър?
— Извинявайте, че ви обезпокоих. Просто дойдох да се по разтъпча. Как вървят нещата?
— Чудесно, сър. Намираме се на тридесет и шест часа път и сме готови.
— Отлично.
Капитанът кимна към кърмата.
— Сър, командирът на морските пехотинци уточнява дебаркирането. Мога да го уведомя, че сте тук.
— Не е нужно.
Хюстън се загледа през зеленикавите стъкла на мостика. Навън валеше. Дъждът не бе спрял през целия ден и мъглите скриваха хоризонта. След като бе стоял в каютата от сутринта, уточнявайки различни подробности с Вашингтон, основната причина, поради която се качи тук, бе да види слънцето. Беше си помислил, че така поне ще успее да се разведри и да прогони мрачните си мисли. Но вместо това усети как тежестта в гърдите му се усилва. Колко души щяха да умрат през следващите няколко дни?
Лейтенантът при свързочната станция свали слушалките си и се обърна към капитана.
— Сър, имаме кодирано обаждане от Пентагона. Искат да говорят с адмирал Хюстън.
Капитан Бренинг кимна към кабината си.
— Господин адмирал, ако желаете, можете да използвате моята стая.
Хюстън поклати глава.
— Това вече не е моето място, капитане. Ще се обадя оттук. — Той отиде до лейтенанта и взе слушалките. — Адмирал Хюстън.
Докато слушаше, усети как студът на метала под краката му запълзя нагоре по костите. Не можеше да повярва на онова, което чуваше, но нямаше друг избор.
— Да. Разбрано — свали слушалките и ги подаде на лейтенанта.
Останалите очевидно забелязаха смайването му. Мостикът потъна в мълчание.
— Сър? — пристъпи към него капитан Бренинг. Поразен, Хюстън примигна няколко пъти.
— Май ще приема предложението да използвам кабината ви.
Той се обърна и тръгна към вратата, като направи знак на Бренинг да го последва. Щом влязоха, затвори зад себе си и се обърна към капитана.
— Джон, току-що получих нови заповеди и нова цел.
— Накъде трябва да тръгнем?
— Към Тайван. Капитанът пребледня.
— Заповедта е директно отгоре — завърши Хюстън. — Официално сме във война с Китай.

18:45.

16.
Игра на котка и мишка

6 август, 19:34.
Развалините Нан Мадол, югоизточно от остров Понпей

— Залегнете! — извика Джак и дръпна Карън надолу. Куршумите свистяха през откритото пространство. Джак бързо прецени ситуацията, докато четиримата приклекнаха под прикритието на базалтовата крипта. „Карабини. От две места.“ Опита се да открие снайперистите покрай стените, но огънят беше много силен.
Огледа останалите. По бузата на Карън течеше кръв.
— Добре ли си?
Тя кимна с ококорени очи и докосна бузата си.
— От камъните е — моментният й шок премина. Напъха платинената книга в раницата си.
Джак изгледа подозрително Мваху.
— Знаеш ли нещо за това? Островитянинът енергично поклати глава.
Джак се облегна на камъка. Мислеше бързо. Никой не бе улучен. Защо? Бяха идеална мишена. Не би трябвало да оцелеят при изненадваща атака. Стрелбата спря.
— Опитват се да ни задържат тук — каза на глас той. — Искат нещо от нас. В противен случай досега да са ни убили.
— Но какво е това нещо? — гневно се обади Миюки.
— Кристала — отговори Карън. — Очевидно всички искат тъкмо него.
Джак кимна. Пропълзя до ръба на криптата. Кристалната звезда все още лежеше върху капака на гробницата.
— Не мога да го достигна. Трябва някой да отклони вниманието им. — Той погледна през рамо. — Миюки…
Дребната японка кимна, след като Джак набързо й каза плана си, и се промъкна към противоположната страна на базалтовия ковчег.
— По мой знак — прошепна Джак. — Раз… Два… Три!
Миюки вдигна чадъра си нагоре във въздуха, разтвори го и го размаха.
Стрелбата незабавно се възобнови и куршумите разкъсаха плата на чадъра. Миюки изпъшка уплашено, но продължи да го държи изправен.
Джак се заслуша. И двамата снайперисти стреляха. Добре. Хвърли се покрай ръба на криптата, грабна кристалната звезда и се метна назад към прикритието, като притискаше артефакта към гърдите си.
— Кървиш — каза Карън.
Джак погледна надолу. Върху кристала имаше червена следа. Не бе усетил куршума, засегнал ръката му. Снайперистите бяха ужасно бързи. Не биваше да ги подценява.
— Добре съм. Това е само драскотина.
Карън пропълзя до него, измъкна кърпата си и стегна здраво ръката му с нея.
— Ох!
— Стига си ревал, бебе такова.
Дори в незавидното положение, в което се намираха, Джак не можа да се сдържи и се ухили.
Стрелбата отново спря.
— И сега какво? — попита Миюки.
— Искат да ни задържат тук. Което означава, че идват и други.
Мваху допълзя до тях.
— Знам таен изход от Забранен град. Но трябва да се върнем там — той посочи тъмното помещение в централната сграда.
Джак погледна натам и прехапа долната си устна. Входът се намираше само на десетина метра — но без разлика можеха да бъдат и сто. Щяха да останат под прицела на снайперистите прекалено дълго.
— Рисковано е.
Карън грабна раницата си и отвори страничния джоб. — Имам идея — тя измъкна пакетче дъвки „Трайдънт“.
— Страхотно — каза Джак. — Тъкмо се притеснявах за устната си хигиена.
Тя му се ухили.
— Остави кристала на земята.
Когато Джак се подчини, тя обърна звездата наопаки и отвори пакетчето. Пъхна една дъвка в устата си, подъвка няколко секунди, след което я извади и я лепна върху кристала.
— Какво…
Тя кимна към капака и Джак разбра.
— Дай да ти помогна. — Грабна няколко дъвки и трескаво ги задъвка.
Миюки ги зяпна, сякаш и двамата се бяха побъркали. Джак лепна дъвката върху кристала и го повдигна. Карън погледна звездата. — Мисля, че е достатъчно.
— Трябва ли да я поставя точно на мястото й?
— Не знам. Само гледай да е осветена.
Джак сграбчи артефакта с дъвката нагоре. Пое дълбоко дъх и залепи кристала до най-близкия край на каменния капак. Натисна силно и завъртя звездата, за да залепне здраво. Дръпна ръката си в мига, когато стрелбата се поднови и куршумите започнаха да рикошират от камъка. Погледна ръката си и я протегна към Карън.
— Виж, мамче, никакви дупки.
— Много смешно. Провери капака.
Легнал зад прикритието си, Джак се протегна към подаващия се край на капака и го бутна. Скалата се затърка в скала и капакът се вдигна няколко сантиметра нагоре.
— Лек е като перце.
— Тогава да си разкарваме задниците оттук.
Джак примъкна капака към тяхната страна на криптата след което се изправи, като вдигна капака между себе си и стрелците подобно на щит. Куршумите удариха камъка.
— Уф! — Джак усети попаденията чак в раменете си, но щитът издържа. Отстъпи назад, като помъкна капака вдигнат вертикално, така че и останалите да могат да се скрият зад него. — Добре, време е да си обираме крушите.
Тръгна заднешком, като прикриваше останалите. Само пръстите му стояха изложени на открития огън. Молеше се стрелците да не са толкова добри, че да му отнесат някой пръст.
— Гледай кристалът да е на слънце — напомни му Карън. — Почти стигнахме.
Куршумите продължаваха да блъскат импровизирания щит. Ръцете на Джак започнаха да се хлъзгат, изтръпнали от силните рикошети.
— Още малко… — обади се Карън.
Джак пристъпи в тъмното. Направи още една крачка и изведнъж тежестта на камъка внезапно се завърна и го свари неподготвен.
— Назад! — извика той, когато плочата започна да се накланя към него.
Някой го сграбчи за колана и рязко го дръпна назад. Той направи няколко крачки, препъна се и се друсна тежко по задник. Капакът се стовари на земята, като за малко не премаза пръстите на краката му. Джак се изправи в клекнало положение. Карън бе паднала на колене и в момента се изправяше, като изтупваше ръцете си.
— Благодаря — каза и той.
— Вземи кристала — посочи тя към пукнатия капак. Джак сграбчи звездата и я изтръгна от базалта. Даде я на Карън, която я напъха в раницата си. Куршумите продължаваха да плющят около входа, но и четиримата бяха достатъчно навътре и не бяха изложени на пряк огън.
— Продължавайте нататък. Няма да сме в безопасност още дълго.
— Оттук — изсъска им Мваху в другия край на тунела. — Бързо. Някой идва.
Джак и Карън се присъединиха към другите двама на входа на голямата централна зала. Джак видя в отсрещния край на помещението лъчове на фенери. Изходът беше затворен.
— Оттук — прошепна Мваху и се промъкна покрай стената отляво.
Групата се прокрадна в мрака покрай стените. Джак се протегна назад и хвана Миюки. Пръстите на японката трепереха. Той стисна окуражително ръката й. Последваха Мваху до ъгъла на голямата зала. От отсрещния коридор се дочу приглушен разговор. Не можеха да разпознаят думите, но от гневния тон Джак заподозря, че снайперистите са съобщили по радиото за неуспеха си да ги задържат на място. Светлините бързо се приближаваха.
„По-бързо!“ — мислено подтикна той Мваху.
Лъч на фенер освети залата. Някой влезе. Джак бутна Миюки зад себе си.
Тихо съскане го накара да се огледа. Едва забеляза в тъмнината Мваху, клекнал до тънка цепнатина в стената. На височина стигаше до коляното на Джак и бе не по-широка от раменете му. Карън вече се бе промъкнала вътре, като бе избутала раницата пред себе си. Мваху се взираше със страх към хората, които влизаха в залата.
Джак беше сигурен, че ще ги хванат.
Бутна Миюки към отвора и дребната японка без всякакво колебание изчезна в гърлото на тунела. Джак направи знак на Мваху да я последва. Той бе единственият, който знаеше къде да вървят след това.
Островитянинът се пъхна в отвора.

Зад Джак се появи нова светлина. Обърна се, както бе клекнал. Светлината идваше от прохода, водещ към двора. В залата влязоха тъмни фигури. Снайперистите. Двете групи си размениха знаци с фенерчетата. Един от лъчите се насочи към Джак.
Той се хвърли на пода. Лъчът мина точно над него, без да спре.
Джак запълзя на колене и лакти по пода и се пъхна в цепнатината. Едва не се заклещи. Задържа дъх, сви рамене и се плъзна още по-навътре. Като се подпираше на лакти в пръсти, той се запромъква надолу по шахтата, очаквайки всеки момент лъчите да го открият. Най-сетне краката хлътнаха в тунела. Спря, подтискайки въздишката си на облекчение, погледна напред… но не видя нищо. В тунела бе непрогледен мрак. Единственият признак за присъствието на останалите бе приглушено тътрене на крака.
Наведен в тесния и нисък тунел, тръгна по него, като се водеше по шума. С рамене и с нокти се подпираше в грубите стени. В тъмнината бе като ослепял. Колко ли бе дълъг този проход?
Най-сетне успя да различи неясната фигура на Мваху, който се промъкваше на няколко метра пред него. Дочу шепот.
— Виждам края — някъде отдалеч се обади Миюки.
Джак се молеше да не говорят повече. Тръгна по-бързо, без да обръща внимание, че жули коленете и лактите си. Не след дълго забеляза края на тунела — ярко осветен от слънцето квадрат.
— Внимавайте — прошепна той към останалите.
Видя как японката се измъква от тунела и изчезва. Останалите я последваха. Запълзя след тях, стигна до края и подаде глава навън. Тримата го чакаха в широк около метър канал, пълен до кръста със застояла вода. Едва сега разбра къде се намират — спомни си за изкуствения канал, разделящ площада на две. Вдигна глава нагоре и прецени ситуацията. Каменният мост се намираше на двадесетина метра от тях. Заслуша се, но не чу никакви гласове.
Джак се измъкна от шахтата и също се озова в канала. Водата му се стори прекрасно хладна, но солта защипа одраните колене и лакти.
— Дренажна система — тихо каза Карън, като кимна към тунела.
Той кимна. Не беше като да пълзиш в отходна тръба. Погледна въпросително Мваху. Преди островитянинът да им посочи накъде да тръгнат, над площада и някъде зад тях се разнесе силен глас:
— Къркланд! Покажи се, ако искаш другите да живеят!
Джак замръзна. Познаваше този противен глас. Спенглър. Стисна юмруци.
Карън докосна рамото му и поклати глава. Посочи към Мваху, който почти плуваше по изкуствения поток.
Миюки тръгна след него. Карън я последва. Джак отпусна юмруци. Знаеше, че сега не беше времето да се изправя срещу Дейвид. Още не. Не и докато другите са изложени на опасност. Потопи се във водата и безшумно заплува след останалите.
Чу тропане на кубинки върху камък… идващи право към тях. Изсъска на другите и посочи с палци нагоре.
Мваху се мушна под моста и се обърна. Направи знак на останалите да го последват. Не след дълго Джак и двете жени бяха до него. Мостът бе толкова нисък, че между него и водата се подаваха само главите им.
Преследвачите отгоре вече тичаха право към скривалището им. Двама души, доколкото можа да прецени по стъпките им.
Джак прехапа устни. Слънцето бе слязло съвсем ниско и целият канал бе в сянка. Под моста бе още по-тъмно. Но ако се сетят да го осветят…
Двамата стигнаха на моста и спряха. Сенките им паднаха върху отсрещната стена на канала.
— Някаква следа? — рязко попита Спенглър.
— Не, сър. Продължаваме да претърсваме сградата. Не могат да се измъкнат. Целият остров е под наблюдение. Няма начин да не бъдат засечени.
— Добре.
— Сър, току-що се обади Ролф. — Последва пауза, след това гласът продължи възбудено: — Открил е тунел!
— По дяволите! Защо не са го забелязали по-рано! Хайде. Кажи на Ролф да приготви гранатите.
— Да, сър. — Стъпките се отдалечиха от моста обратно към голямата постройка.
Джак не чака повече. Сръга Мваху да продължава напред.
Четиримата заплуваха един зад друг към далечната стена. Не смееха да си поемат дъх. Всички се придържаха към най-дълбоките сенки в канала. Когато доближиха стената Джак забеляза, че каналът свършва. Не се виждаше изход навън.
Мваху ги изчака да се съберат. Когато дойде и Джак, островитянинът направи знак с ръка, че трябва да се гмурнат. След това се потопи под водата и изчезна.
— Каналът е свързан с останалите, иначе щеше да е пресъхнал — прошепна Карън, но погледна загрижено към базалтовите греди.
— Ще се справиш — окуражи я Джак.
Карън кимна, свали раницата си и я задържа в ръце.
— Тръгвам. — Пое дълбоко дъх и се потопи в застоялата вода. Оттласна се с крака и изчезна в подводния тунел.
Миюки изглеждаше твърде уплашена, за да помръдне. Джак се плъзна до нея.
— Ще тръгнем заедно.
Тя кимна и преглътна с усилие.
— Не съм особено добър плувец.
Въпреки това решително му протегна ръка. Той я хвана.
— На три.
— На три — повтори тя.
Джак преброи и двамата се гмурнаха под водата. Откри лесно прохода. Беше доста широк. Отблъсна се от стената и поведе Миюки през тунела. Беше не по-дълъг от два метра. В другия край се виждаше светлина.
Джак изплува и откри, че е попаднал в един от съседните канали. Миюки изплува до него и махна мокрите кичури от лицето си. Бяха скрити под надвисналите отгоре им папрати.
Джак чу тихо бръмчене. Звукът ставаше все по-силен.
— Мамка му!
— Какво? — попита Карън.
— Колко дълго можете да издържите, без да дишате?
— Колкото е необходимо — сви рамене Карън. Шумът премина във вой. Идваше от съседния канал.
— Какво е… — отвори уста Карън.
— Хванете се за ръце — прекъсна я Джак. — Гмурнете се под водата и стойте, докато не ви дам знак.
Те се подчиниха и главите им изчезнаха. Джак също пое дъх и се потопи. Над водата останаха само очите му. През завесата от папрат видя черен джет, който с рев взе завоя. Насочи се към тях, като се носеше от единия край на канала до другия и леко докосваше стените му. Джак се притисна към каменната стена.
Полуизправен, пилотът огледа острова и намали, докато минаваше покрай тях. Беше облечен в черен неопренов костюм с вдигната на челото маска и носеше чифт огледални слънчеви очила.
„Продължавай нататък, задник!“ Джак знаеше, че другите няма да издържат още дълго без въздух. В огледалните стъкла на слънчевите очила забеляза собственото си лице, скрито сред листата. Бялата му кожа сякаш светеше в сенките. Трябваше да намаже лицето си с кал. Но вече бе твърде късно.
Джетът мина на сантиметри от него и едва не одраска бузата му. Мъжът върху него не усети присъствието им. Когато се отдалечи, Джак разпозна автоматичното оръжие на гърба му. „Хеклер и Кох“ MP5A3. Предпочитаното оръжие на тюлените.
Не изпусна стрелеца от очи, докато не се скри зад ъгъла, след което повика останалите. Те трескаво поеха дъх.
Джак се заслуша напрегнато. Дочу шум на втори двигател. Още един джет! Предположи, че пазачите са само двама и обикалят острова. Разполагаше най-много с три минути, за да състави план.
— Трябва да се махаме оттук. Веднага.
Мваху посочи към едно островче на петдесетина метра от тях.
— Още тунели. Излизат на бряг. — Но и самият той не изглеждаше особено уверен.
— Сигурен ли си?
Мваху го погледна и сви рамене.
— Прав си — въздъхна Джак. Нямаха друг избор. Трябваше да рискуват. — Размърдай се, народе. Идват ни още гости.
Шумът от двигателя на втория джет ставаше все по-силен.
Мваху водеше. Водата тук бе по-дълбока. Наложи се да плуват. Джак изтръпна, като чу плясъците. Щом вторият патрул се появеше зад ъгъла, щеше да ги забележи веднага, Джак плуваше последен и непрекъснато се оглеждаше през рамо. Шумът се превърна в рев, отекващ от околните стени.
— По-бързо!
Плясъците станаха още по-силни, а скоростта им се увеличи едва-едва. Джак разбираше, че няма да успеят. Видя малък страничен канал.
— Натам!
Мваху бързо зави по тесния проход.
Джак заплува след тях. От три страни ги притискаха голи стени — каналът свършваше само на няколко метра по-нататък. Бяха приклещени. Трябваше отново да се потопят.
Знаеше, че не може да рискува дори да надзърне. Заслуша се напрегнато, опитвайки се да определи момента, хвана Карън и вдигна другата си ръка.
Двигателят вече се чуваше съвсем близо. Спусна ръка към водата. Другите поеха дъх и изчезнаха. Джак отново потопи главата си така, че очите му да останат над водата.
Джетът мина по главния канал, но пилотът — точно копие на предишния — гледаше към големия остров отсреща. Мъжът стоеше изправен и държеше едната си ръка до ухото — слушаше и докладваше за обстановката по радиовръзка. Думите му се заглушаваха от шума на двигателя.
Джак се молеше да продължи нататък.
Сякаш чул безмълвната му молба, мъжът рязко се обърна. Джак едва успя да се потопи навреме под водата и оттам видя как преследвачът им спря джета.
Карън дръпна ръката му. И тя, и останалите оставаха без въздух. Той стисна ръката и, след това я пусна и се отдалечи от нея. Карън се опита да го хване за ризата, но той изби ръката й настрани.
Джетът се обърна към тях. Джак видя как мъжът посяга за пушката си. Издиша бавно и се потопи още по-надълбоко. Измъкна се от страничния канал и се промъкна под десния борд на джета. Не искаше да изоставя другите, но трябваше да използва моментното отвличане на вниманието на преследвача.
Опря крака в дъното на канала и присви очи нагоре. „Хайде!“ — мислено подтикна останалите. В същия миг чу как някой рязко ритна дъното и изплава, явно останал съвсем без въздух.
Нямаше време за губене. Оттласна се с цялата сила на краката си и се изстреля нагоре.
Пилотът, все още обърнат към страничния канал, бе насочил оръжието си в погрешна посока. Забеляза атаката прекалено късно. Джак го свали от седалката. Мъжът сграбчи кормилото и се опита да се завърти, но лакътят на Джак посрещна лицето му, счупи носа и заби костиците в мозъка. Моментална смърт.
Джак не спря. Старите инстинкти се събудиха отново. Взе от убития оръжието и радиопредавателя и бутна тялото в канала.
Когато се метна обратно на седалката на джета, видя Карън, която се взираше шокирана в него.
— Убий или ще бъдеш убит — измърмори той и включи двигателя. — Хайде.
Карън протегна ръка и Джак я изтегли на седалката зад себе си. Нямаше място за другите двама.
— Дръжте се за плъзгачите — инструктира ги той. — Ще ви тегля.
Миюки и Мваху доплуваха от двете страни на джета и се хванаха.
— Готови ли сте?
— Д-да. — Миюки трепереше.
Джак потегли. През шума на двигателя чу наближаващия рев на другия джет. Увеличи скоростта, но протестният вик на Миюки го накара да спре. Японката се задави и изплю морска вода.
— Съжалявам — каза той, докато си отваряше очите на четири за втория противник. Стискаше нервно кормилото. — Не можем да им избягаме по този начин.
— А тунелът на Мваху? — Карън кимна към канала.
Щяха да стигнат точно навреме, помисли си Джак и потегли бавно.
— Задръжте въздуха.
Насочи се към островчето, което бе посочил Мваху. Щом се изравни с него, зави по напречния канал и спря.
— Това ли е мястото? — обърна се Карън към Мваху. Полуудавен, островитянинът посочи към задната страна на единствената възниска постройка.
Джак преметна оръжието през рамо, скочи на брега и помогна на останалите да се качат на покрития с бурени остров. Бързо заобиколи сградата и рязко спря.
— Мамка му! — Входът бе препречен от голям базалтов блок. Джак отпусна рамене и унило се обърна. — Това ли е твоят вход към тунелите?
Мваху постави длан върху камъка. Очите му се напълниха със сълзи. Нямаше смисъл от отговор. Карън доближи островитянина.
— Можем да го преместим. — Тя смъкна мократа си раница. — Това е базалт. А кристалът е у нас.
Джак погледна към канарата. Беше в сянка.

— Трябва ни слънчева светлина. Карън му подаде кристала.
— Ще ти я осигуря. — Извади пластмасова пудриера от раницата си, отвори я и отчупи капака с огледалцето. Отиде до ъгъла, улови лъчите и насочи слънчево зайче към блока.
— Заслужава си да се опита — усмихна се Джак.
Отиде до канарата и постави върху нея звездата. Дъвката не успя да се залепи за грапавата повърхност, но откри, че може да държи звездата и да бута с рамо. Кимна на Карън.
Трябваха й няколко опита, за да уцели кристала. Джак буташе всеки път, когато звездата започваше да свети с отразената светлина. Блокът беше много по-масивен от капака на гробницата и ужасно тежък. Джак заби пети в земята и натисна с всички сили. Мваху също се присъедини към него. Канарата бавно се отмести.
— Не чувам другия джет — каза Миюки.
Джак спря и се ослуша. Тя бе права. Руините бяха потънали в тишина.
— Сигурно е открил тялото и в момента докладва. — Отново се облегна на камъка. — Хайде, времето изтича.
Карън наклони огледалото. Звездата ярко пламна. Двамата мъже наблегнаха с всички сили. Канарата се отмести и освободи малък отвор, достатъчен да се промъкне по-дребен човек.
— Повече не ни трябва — каза Карън. — Ще се промъкнем. Подаде на Джак раницата си и се промуши през цепнатината.
— Мваху е прав — обади се отвътре тя. — Има тунел. Слиза стръмно надолу.
Джак направи знак на Миюки и Мваху да тръгват. Двамата бързо се пъхнаха вътре в каменната постройка, а Джак отиде до другия край на камъка. Той вече стърчеше извън края на сградата и бе окъпан от слънчевата светлина.
— Ти си — обади се Карън отвътре. — Джак?
Той преметна раницата й през рамо и постави звездата върху камъка.
— Джак?
Кристалът ярко заблестя. Джак се приведе, напрегна всичките си сили и бутна. Огромният камък се потътри обратно в сянката. Изправи се и се върна при входа. Без слънчева светлина бе невъзможно камъкът да се върне обратно.
— Какво правиш? — обади се Карън от другата страна. Цепнатината бе широка колкото дланта му. Тя беше притиснала лице към отвора.
— Не можем да оставим вратата отворена — отвърна той. — Ще намерят джета и бързо ще разберат накъде сме тръгнали. Ще ни преследват в тунелите.
— Но…
Отново се разнесе рев на двигател. Първо един, после още един, и още един.
— Идват. — Джак се изправи. — Ще се опитам да им отвлека вниманието.
Той отстъпи и пъхна звездата в раницата на рамото си.
— Но ако ме хванат, ще получат онова, което искат — кристала. Така че би трябвало да ви оставят на мира.
— Джак… — Карън протегна ръка през цепнатината. Джак коленичи и я пое.
— Опитай да се свържеш с властите.
Карън кимна. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Добре.
Джак нежно допря устни в дланта и.
— Ще се видим скоро.
Тя затвори длан, сякаш за да запази целувката.
— Не си и помисляй друго.
Джак отново стана. Нямаше повече какво да си кажат. Намести раницата на Карън на рамото си и забърза към джета. Другите наближаваха сред руините.
Джак се настани на седалката, сложи слушалките на ушите си и закрепи оръжието. Запали двигателя и включи рева му в хора на останалите. Даде пълна газ и полетя напред.
Слънцето потъваше зад хоризонта. Докато над руините на Нан Мадол падаше мрак, Джак си спомни предупреждението на Мваху.
Старото суеверие. Смъртта дебне в мрака.

20:45

Дейвид Спенглър стоеше на върха на централната кула, една от най-високите постройки в Нан Мадол. Имаше великолепен изглед към целия мегалитен град. Гледаше през очилата си за нощно виждане началото на гонитбата. Джетът на Джак изведнъж се стрелна от скривалището си зад едно от островчетата.
— Намира се в четвърти квадрант — сигнализира той на хората си. — Заградете района и го дръжте там.
Другите три джета рязко се завъртяха и се насочиха към посоченото им място. Слушаше разговорите на преследвачите, докато затягаха примката.
Дейвид си позволи да се усмихне. Тъмнината винаги е била един от най-добрите съюзници на група „Омега“. Докато Джак се луташе сляпо насам-натам, хората му, екипирани с очила за нощно виждане и фенери с ултравиолетова светлина, се придвижваха бързо и ловко. Гледаше как капанът се затваря. Всичко щеше да приключи тази вечер.
Докосна микрофона си.
— Джефрис, провери острова, където се криеше Джак. Виж дали не е оставил някого там.
Знаеше, че Джак като нищо може да реши да се направи на герой и да накара хората му да гонят вятъра, докато истинската награда оставаше скрита някъде другаде.
Отдолу чу един от джетовете да набира скорост. Беше оставил последния в резерва за случай на неочакван обрат. Сега резервният джет с рев се насочи към малкото островче.
Дейвид въздъхна и отново проследи гонитбата. Когато пристигнаха, беше заповядал на хората си да заловят Къркланд и останалите живи. Но Джак се бе оказал по-способен противник, отколкото бе очаквал. Наложи се да промени заповедта на „Убийте го на място“.
Но въпреки това беше разочарован. Екипът му бе надхитрен. Бе прекарал много часове в планирането на мисията. Осигури полицейски катер и шест джета. Официалното обяснение беше, че преследва контрабандисти на наркотици. Беше оставил катера оттатък рифа и очакваше пристигането на Джак и останалите. Видя как обикаляха из развалините и най-сетне спряха канутата си. По-нататък бе съвсем лесно да доплават с джетовете през отворените към океана порти и да продължат тихо през руините. Бе наредил районът да се отцепи, а той и екипът му започнаха лова.
Дейвид все още не бе наясно как Джак и останалите успяха да се измъкнат от капана. Ролф и Хендъл обясниха, че са използвали някакъв каменен щит. След това очевидно са се скрили в тайни тунели и по-късно Джак успял да убие един от хората му. Всичко това бяха врели-некипели и щеше здравата да нахока подчинените си след акцията.
От мястото си видя как джетът на Джак бе заобиколен отвсякъде в едно особено тясно място. Всички възможни пътища за бягство бяха блокирани от хората му. Джак беше хванат в капан. Нямаше да се измъкне втори път.
— Пипнете го! — нареди Дейвид. — Стреляйте на месо!
Злорадо наблюдаваше как хората му го доближават. Щом не можеше да присъства лично, оставаше му втората възможност — да гледа как Къркланд бива обкръжен и застрелян като куче.
— Виждам го! — извика един от хората му по радиото. Едва се чуваше от рева на двигателя на джета.
Ехото от изстрела се понесе над руините. Подплашени птици запляскаха с криле отляво и излетяха от гнездата си. Но погледът на Дейвид остана прикован към бялото петно на джета на Джак.
Петното блесна ярко и заслепи очите му като светкавица на фотоапарат. Дейвид изруга, свали очилата за нощно виждане и примигна няколко пъти.
По радиото се разнесоха ликуващи възгласи. Дейвид сви победоносно юмрук. Сред руините изригна огнен стълб и озари водата в каналите.
Радиото изпращя.
— Пипнахме го, сър! — възкликна Ролф. — Подпалихме му задника. Целта е унищожена.

21:05

Карън чу стрелбата. Сви се от страх, след което чу още по-ужасяващ звук — приглушена експлозия. Трясъкът се разнесе из тунелите и ехото му дълго отекваше от всички страни. Звукът се разпространяваше странно през подземните проходи. Дори собствените им стъпки звучаха по-скоро като маршируване. Това я изнервяше… сякаш не бяха сами.
А сега тази стрелба и експлозията. Карън опря юмрук в гърлото си, като се молеше Джак да е добре.
Мваху бе приклекнал напред в ниския тунел. Малкият и фенер беше в ръцете му. Той бе единственият им източник на светлина.
— Продължавай — с треперещ глас каза Миюки. — С нищо не можем да помогнем на Джак.
Мваху кимна. Карън ги последва.
Тунелите бяха издълбани в самия коралов риф. Стените и таванът бяха груби и неравни и трябваше да внимават да не се наранят. Единствено подът бе гладък, изтрит през вековете от краката на минаващите и от течащата от време на вреле вода. В каналите все още имаше локви — леденостудени и хлъзгави от водораслите.
— Още малко — обеща Мваху.
Карън се надяваше да е така. Макар и в безопасност, тя се чувстваше безпомощна и сякаш попаднала в капан. Струваше й се, че с всяка измината стъпка изоставя Джак в лапите на бандата убийци сред развалините. Ако не й бяха конфискували пистолета в Япония…
Мваху стигна до един завой и им направи знак.
— Вижте!
Карън и Миюки го настигнаха. Отворът се намираше малко зад завоя. Въпреки че слънцето беше вече залязло, навън все още бе по-светло, отколкото в мрачните тунели. Забързаха към изхода.
Карън със закъснение усети опасността.
— Чакайте!
Миюки и Мваху вече бяха излезли отвън. Карън побърза да ги настигне. Посочи фенерчето в ръката на Мваху.
— Изключи го!
Той изумено погледна фенерчето, сякаш държеше отровна змия, и го пусна.
Карън се наведе, напипа фенерчето и го изключи. Изправи се и се огледа наоколо. Бяха излезли от ниска базалтова постройка недалеч от брега на остров Темвен. Всъщност каменният кей, където бяха наели канутата, се намираше на не повече от петдесетина метра от тях.
Дали ги бяха забелязали? Дали току-що не бяха провалили опита на Джак да ги спаси?
Отговорът не закъсня. Карън чу звука на приближаващ джет. Някой идваше да провери какво става. Прецени разстоянието до изхода към брега. Убийците вече бяха нащрек и знаеха накъде ще се насочат. Но какво друго им оставаше?
Затвори очи, взе решение и включи отново фенерчето.
— Къде отиваш? — обади се Миюки.
— Знаят, че ще се опитаме да излезем през портата. Но ако тръгна с фенерчето натам — Карън посочи обратната посока, ще им се наложи да ме последват.
— Карън…
Тя се протегна и хвана приятелката си за рамото.
— Върви. Аз те насадих във всичко това. И аз ще те измъкна.
— Не ми пука кой ме е насадил.
— На мен пък ми пука. — Ревът на двигателя приближаваше. — Вървете!
Карън отстъпи назад и скочи в канала, като държеше фенерчето високо над главата си. Водата тук беше съвсем плитка и едва стигаше до кръста й. Опита се да ходи, а след това заплува колкото се може по-далеч от портата. Чу зад себе си плясъците, когато Миюки и Мваху също скочиха във водата и поеха към изхода.
Останала сама, Карън плуваше в мътната вода, като се мъчеше да увеличи разстоянието между себе си и останалите. Скоро изгуби от поглед изхода. Заобикаляха я само тъмни стени.
Но не беше напълно сама.
Чу рева на джета, който се носеше право към нея.

21:27

Дейвид седеше в джета зад Джефрис. Стисна зъби и мислено изруга. Къркланд се опитваше да го направи на глупак.
Малко след експлозията му се обади лейтенант Джефрис. Дейвид почти беше забравил, че го е пратил да огледа мястото, където Къркланд се криеше отначало. Лейтенантът докладва, че няма и следа от други хора.
Тази новина го озадачи. Къде беше успял да ги замъкне? В края на краищата главната му цел бе да отвлече канадската антроположка и да и отнеме образеца от кристала. Обхванат от подозрения, нареди на Джефрис да дойде да го вземе. Двамата щяха да претърсят околните островчета. Спътниците на Джак трябваше да бъдат все някъде.
Беше чист късмет, че успя да ги засече. Тъкмо слагаше очилата си за нощно виждане, когато забеляза светлинка недалеч от брега, на около четиристотин метра от тях. Веднага разбра какво означава това. Беше чел за подземните проходи.
Докато Джак отвличаше вниманието му, останалите почти се бяха измъкнали от капана. Но Къркланд се провали, помисли си със задоволство Дейвид. Саможертвата му не постигна нищо.
Докато двамата с Джефрис се носеха през руините, Дейвид свали пушката си. Целта бе в обсега и. Светлината изгасна за миг, но след това се появи отново.
— Движи се обратно на изхода! — извика му Джефрис.
— Виждам. Продължавай след тях. Сигурно се опитват да стигнат до друг тунел. Трябва да ги настигнем, преди да се скрият.
Джефрис кимна, завъртя рязко джета и се понесе към целта. Караха на зигзаг сред лабиринта от островчета. Дейвид се държеше здраво за кръста на лейтенанта, опрял пушката си на рамо. На острите завои вълните под плъзгачите на джета се удряха в стените и се стоварваха обратно отгоре му. Той не обръщаше внимание на пръските.
— Точно пред нас са! — Джефрис рязко наклони джета и взе следващия завой.
— Пресечи им пътя, ако се наложи! — извика Дейвид.
Джефрис се понесе по канала към следващия завой. Когато закова на място, изпод плъзгачите се вдигна същинска водна стена. Източникът на светлината лежеше точно пред тях.
Дейвид се изправи.
— Мамка му!
Мъничко фенерче писалка бе закрепено в основата на клон на мангрово дърво. Наоколо нямаше никого. Беше изигран… отново.
Радиото изпращя в ухото му. Беше Ролф.
— Сър, не открихме никакви следи от тялото на Къркланд.
Съмнението се засили. Особено след поредния номер.
— Кой го застреля?
— Сър?
— Кой скапаняк се обади по радиото и каза, че е видял Къркланд и го е застрелял!
Тишина. Никой не отговори.
— Някой от вас изобщо стрелял ли е с проклетата си пушка? Отново тишина.
Едва сега се сети, че убитият му подчинен имаше не сама оръжие, но и радиостанция. По дяволите! Джак беше инсценирал собствената си смърт и се бе представил по радиото за един от групата.
— Мамка му! — Докосна микрофона си и изкрещя: — Намерете проклетото копеле!
— Какво има? — попита Джефрис и изключи двигателя.
— Къркланд! Измъкнал се е!
Когато се стовари в седалката, Дейвид чу едва доловим плясък наблизо. Замръзна и даде знак на Джефрис да мълчи. Имаше още някой.

22:22

Джак бавно изплува на повърхността в другия край на развалините. Останал само по боксерки, той тихо мушна пушката си под гъстите папратови листа покрай брега и се ослуша за преследвачи. Беше му трудно да чува. Главата му още кънтеше от експлозията на джета. Беше прекалено близо, но нямаше друг избор. Трябваше да е сигурен, че ще уцели резервоара с един-единствен изстрел.
Но силата на експлозията го изненада. Взривът го отхвърли назад, опърли му веждите и изби слушалките и микрофона от главата му. Замаян, той бе принуден бързо да се гмурне и да преплува под джетовете на струпващите се около мястото на експлозията преследвачи. Продължи да плува, докато дробовете му не пламнаха, след което подаде глава на повърхността. Както се беше надявал, противниците му бяха свалили очилата си за нощно виждане — пламъците от джета бяха прекалено силни за оборудването им.
Това му позволи да се скрие дълбоко сред руините. Бързаше колкото се може по-незабележимо, без да има представа колко време щеше да трае заблудата. Затърси изход от развалините. Планът му бе да стигне до крайбрежните блата на остров Темвен. Но знаеше, че е изгубил ценно време и единственото, което постигна, бе да се заблуди в тъмното.
Около четиристотин метра по-нататък чу отново рева на двигателите и разбра, че преследвачите му най-накрая са се усетили. Набираха скорост. Ловът бе започнал отново.
Досега бе стоял скрит във водата колкото се може по-дълго, като се опитваше да намали телесната си топлина и да не разкрие факта, че все още е жив. Но знаеше, че този трик вече е безполезен. Трябваше да се махне оттук — и то бързо. Мангровите блата бяха единствената му надежда. Джетовете щяха да са неизползваеми сред тинята и гъсто преплетените корени.
Но първо трябваше да се добере дотам…
Измъкна се върху малкото островче и полежа изтощен по корем, преди отново да стане на крака. Нагоре следваше стръмен склон. Катеренето щеше да е трудно, но не и невъзможно. Трябваше да се изкачи някъде нависоко, за да се ориентира, дори това да означаваше да се издаде за няколко секунди.
Хвана пушката и метна на рамо раницата.
Като стенеше тихо, Джак се заизкачва нагоре. Склонът се оказа по-стръмен, отколкото предполагаше. Промъкваше се през бодливи храсти и базалтови тераси. Пръстите и коленете му бяха жестоко изподрани, а уморените крака едва го държаха. Но най-сетне успя да стигне до върха.
Застанал на четири крака, Джак се огледа. В тъмното не бе предполагал, че се намира толкова близко до свободата, но на звездната светлина видя как малките вълни се разбиват в изкуствения вълнолом само на тридесетина метра от него.
Зад вълнолома се простираше океанът.
Там в дълбокото забеляза малък катер, боядисан в бяло и синьо и със синя лампа на мачтата. Бреговата охрана. Светлините от прожекторите го заслепяваха. На предната палуба се виждаше дребна фигура. Малко проблясване му подсказа, че човекът гледа през бинокъл, по всяка вероятност оборудван за нощно виждане. Джак знаеше, че това не е приятелски кораб. По всяка вероятност Спенглър бе пристигнал тук с него.
Едва сега забеляза, че стои във вода. Басейнът бе квадратен и неясно защо привлече вниманието му. Тъмната вода бе обрамчена с тънка ивица пясък и ситно натрошен корал, Ръцете и коленете му потъваха в мекия пясък.
Граната улучи далечния край на островчето, избухна и вдигна във въздуха пръст и разкъсани папратови листа. Джак залегна. Ушите му звънтяха от експлозията. Когато гърмежът заглъхна, чу издайническия звук на джетовете, които приближаваха. В същия миг забеляза малката фигура на полицейския катер, която трескаво сочеше към него.
Втора граната се изви във въздуха, отскочи от каменния връх на островчето и експлодира долу в канала, вдигайки воден стълб. Някой се целеше в него с гранатомет.
Джак запълзя по корем към ръба. Трябваше да се добере до каналите. Беше извадил късмет на два пъти и шансовете му намаляваха. Надникна надолу и видя два джета да се носят към него, докато трети заобикаляше от другата страна. Скоро щяха да го обградят. В същия миг един куршум се заби в камъните, като пропусна главата му с не повече от педя. Дръпна се назад, но не и преди да забележи противника си.
Стрелецът се бе настанил върху покрива на постройка на три острова от него.
Докато се претъркулваше настрани, трета граната изсвистя във въздуха и избухна в пясъка и водата на басейна. Полетяха щрапнели.
„По дяволите!“ Джак свали пушката си, но остана проснат върху камъка, за да не позволи на снайпериста да стреля отново. Запълзя напред. Когато ниската сграда в отсрещния край се появи пред очите му, замръзна, надявайки се, че не е повредил оръжието си, докато бе плувал в морската вода. Бавно издиша, нагласи пушката и зачака. Когато забеляза движение, изстреля един залп и бързо се претърколи настрани. Лежеше по гръб, притиснал пушката до гърдите си. Не знаеше дали е уцелил снайпериста, но поне сега той щеше да е по-предпазлив. А и освен това вече знаеше, че оръжието му е в изправност.
Нещо тежко падна във водата със силен плясък.
— Хендъл е ударен! — извика нечий глас от единия джет. — Пипнете мръсния шибаняк!
Джак отново се претърколи по корем и запълзя към другия край на островчето. Налагаше се да рискува и да скочи. Каналите тук бяха дълбоки едва метър и осемдесет, но врагът наближаваше. Нямаше друг избор.
Стигна до ръба и се приготви да скочи, когато забеляза точно под себе си джет. Не бе чул идването му в бъркотията.
Метна се настрани, а куршумите засвистяха. Дясното му ухо пламна, но той не обърна внимание на болката и продължи да се търкаля, докато не стигна песъчливия склон към басейна в центъра. Чу как приближава втори джет. По шията му се стичаше кръв. Вдигна оръжието си, съзнавайки чудесно, че е обречен, и отстъпи още назад. Стъпалата и коленете му бяха във водата. Нямаше къде да отиде. Единствената му утеха бе, че Карън и останалите са успели да избягат.
Докато чакаше последната атака, малки рибки загризаха пръста му, привлечени от кръвта по изранените му крака. Изрита ги.
И тогава си спомни разказа на Карън за конструкцията на остров Даронг. Морски тунел свързвал езерото с океана и през него рибата стигала вътре. Погледна зад себе си. Вълноломът се намираше само на тридесетина метра. Трудно плуване, но не и невъзможно.
Чу тътрене на крак върху камък.
Знаеше кой от двата риска е по-опасен.
Хвърли пушката си, намести раницата на раменете си и се плъзна в изкуственото езеро. Дъното му бе стръмно. Направи една-две крачки и пое дълбоко дъх. При обичайни обстоятелства можеше да издържи пет минути, без да диша, но сега му предстоеше дълго плуване в пълен мрак.
Пое дъх още веднъж и се гмурна. Раната на ухото му гореше от солената вода, но поне болката го държеше концентриран.
Ръцете му докоснаха тинестото дъно. Завъртя се, като трескаво се мъчеше да открие входа на тунела. Най-напред се насочи към вълнолома, сигурен, че това е най-вероятното място. Оказа се прав — ръката му изчезна в гърлото на каменния проход.
Запомни мястото и отново изплува на повърхността, като напълни дробовете си с бързи дълбоки вдишвания. Докато се подготвяше, се заслуша. Стори му се, че шумът от двигателите на джетовете се отдалечава. Но около езерото всичко звучеше странно. Не можеше да бъде сигурен, особено при толкова много противници. След това чу наблизо шепот, спор, трополене на камъни, думата „бомба“. Това му стигаше.
Гмурна се и веднага намери входа на тунела. Без да спира, се вмъкна в обраслата с корали дупка и продължи надолу, като си помагаше с ръце и крака. Не виждаше нищо. Движеше се опипом и раздираше краката и ръцете си в острите корали. Но вече не усещаше болката. Беше концентрирал цялата си воля върху едно — да продължава напред.
Докато мърдаше и риташе с крака, дробовете също започнаха да го болят. Пренебрегна и тази болка.
Протегна ръка напред и докосна камък. Обзе го паника. Трескаво затърси и с двете си длани. Пътят му напред бе блокиран от каменна стена. Заблъска се в нея и издиша малко въздух, преди да си наложи да се успокои. Паниката бе най-лошият враг на гмуркача.
Опипа стените и откри, че отворът се намира вдясно от него. Бе стигнал до завой. Продължи напред.
Макар и облекчен, започна да се тревожи. Колко дълъг беше този тунел? Остров Даронг се намираше само на тридесет метра от края на рифа, но ако имаше и други завои, какво разстояние щеше да му се наложи да преплува?
Въздухът му вече привършваше. Изтощителните часове, прекарани в игра на котка и мишка, си взимаха своето. Крайниците му се нуждаеха от още кислород. Пред очите му започнаха да играят искри. Сигурен признак за изчерпване на кислорода.
Джак забърза напред, като се мъчеше да не позволи на паниката съвсем да го овладее. Движеше се бързо, но внимателно. Тунелът направи още два завоя.
Белите му дробове започнаха да се свиват болезнено. Знаеше, че накрая рефлексите му ще вземат връх и ще го накарат да си поеме дъх. Но сред пълната тъмнина, без никаква представа още колко път му остава, не можеше да направи нищо друго, освен да потисне инстинкта.
Главата му започна да пулсира. Светлинките пред очите му се завъртяха в многоцветни вихри.
С мисълта, че е на ръба на удавянето, предпазливо издиша. Това даде на тялото му фалшивото усещане, че всеки момент ще поеме дъх. Дробовете му се отпуснаха. Номерът му осигури още малко време.
Продължи напред, като издиша още малко.
Но следващият опит не мина. Дробовете му бяха почти празни. Тялото му неистово се нуждаеше от кислород.
Джак напрегна очи, опитвайки се да разбере колко далеч се намира изходът. От всички страни го заобикаляше единствено мрак. Нямаше никакъв намек, че тунелът ще свърши.
Знаеше, че е обречен.
Размърда ръце, но нямаше сили. Пръстите му се забиха в скалата.
Тогава пред него проблесна светлина. Истинска ли беше? Или предсмъртна халюцинация?
Насили натежалите си крайници да се размърдат.
Чу някъде зад себе си приглушена експлозия. Звукът завибрира в костите му. Озърна се през рамо точно когато го настигна ударната вълна. Водният поток го понесе напред, завъртя го и го блъскаше в стените. Водата напълни носа му. Издуха я с последните остатъци от въздух. Размаха сляпо ръце. Отне му около секунда, преди да разбере, че не докосва стените.
Беше извън тунела!
Насочи се към повърхността. Имаше нужда единствено от въздух…
Видя горе светлините на звездите… и луната!
Като риташе и се извиваше, с всички сили се помъчи да изплува. Пръстите му пробиха повърхността в мига, когато дробовете му най-сетне отказаха и през устата и носа му нахлу солена вода. Задави се и пое дъх. Тялото му се разтърси, опитвайки се да изхвърли водата.
В следващия момент някой го сграбчи за косата и измъкна главата му вън от водата. Към въздуха, към светлината Джак отвори очи. Луната се бе спуснала до океана. Ярък ослепителен кръг. Обърна се… или беше обърнат.
— Разкарай този фенер от лицето му! Заобиколиха го гласове. Познати гласове. Гласовете на мъртвите.
Някаква черна фигура се наведе над него. Стар приятел, дошъл да го отведе. Протегна немощно ръка напред, докато мракът го обгръщаше. Прошепна наум името на приятеля си: „Чарли…“

23:05

— Ще се оправи ли? — попита Лиза.
Чарли издърпа отпуснатото тяло на Джак на понтонната лодка.
— Ти си докторът, ти ще ми кажеш.
Той обърна Джак, смъкна от гърба му пълната с вода раница и натисна гръдния му кош. Джак се разкашля и повърна морска вода.
— Е, поне диша. — Лиза се наведе над него. — Трябва да то закараме на „Фатъм“. Нуждае се от кислород.
Робърт, който стоеше на кърмата, запали двигателя. Лодката се завъртя и се понесе към чакащия кораб. „Дийп фатъм“ бе хвърлил котва недалеч от залива. Два полицейски катера патрулираха напред-назад покрай руините.
Малко по-рано Чарли бе изгубил половината от вечерта, за да убеди местните власти да му помогнат в търсенето на Джак и спътниците му. Никой не искаше да го изслуша и настояваха да изчака до сутринта. Тогава се получи онова паническо обаждане от професор Накано за нападение над групата им в Нан Мадол. Вече мотивирани, полицаите пристигнаха с „Дийп фатъм“ на мястото, но то вече бе пусто.
Очевидно групата на Спенглър е била предупредена предварително, защото в мига, когато влязоха в залива, силен взрив вдигна във въздуха едно от малките островчета. Чарли, който бе заел позиция на кърмата, веднага се насочи към руините. Все пак трябваше да има някаква причина за експлозията.
Когато заобикаляха ръба на рифа, Робърт забеляза как водата недалеч от тях закипя. Тъкмо се насочи натам, когато една бледа ръка проряза повърхността. Пръстите почти веднага потънаха отново. Като едното нищо можеха да пропуснат мястото.
Явно морските богове бдяха над капитана им, помисли си по-късно Робърт.
Джак изстена и се помъчи да се надигне. Клепачите му потрепнаха, но не дойде в съзнание. Чарли се наведе над него.
— Почини си, човече — прошепна в ухото му той. — Спокойно. Спасен си.
Думите сякаш достигнаха до Джак. Крайниците му се отпуснаха.
— Започна да си възвръща цвета — отбеляза Лиза, но самата тя бе бледа като призрак. От страх и тревога по лицето й не бе останала и капчица кръв.
Ако бяха пристигнали дори минута по-късно…
На кърмата Робърт притисна слушалката до ухото си.
— От полицията казаха, че ще обикалят руините до изгрев слънце. Но изглежда бойната група се е измъкнала.
— Мръсни копелета! — изруга Чарли. — Само да ми паднат…

23:34

Дейвид се спусна надолу по тясната стълба на малкия полицейски катер. Групата му се изплъзна на косъм. Бе получил съобщение по радиото за приближаващата полиция в момента, в който ударната му група откри Джак.
Притиснат от времето, Дейвид нареди да поставят експлозиви около островчето и заповяда на всички да се евакуират на катера. За войник от специалните части разкриването или залавянето бе по-лошо от смъртта. Хората му работеха ефективно и не оставиха никакви следи след себе си. Прибраха мъртвите и бързо изчезнаха в лабиринта от атоли и острови. Измъкването им отне не повече от пет минути.
И въпреки това се бяха отървали на косъм. Докато се измъкваха в тъмното, Дейвид видя как първият полицейски катер влезе в залива секунда след като той бе излязъл. Експлозията ангажира вниманието на полицаите и спомогна за бягството на „Омега“.
Никога досега през цялата си кариера не се бе разминавал толкова близо със залавянето.
Разярен, Дейвид слезе в трюма на катера и отиде до стоманената врата. Набра кода на електронната ключалка и влезе в малката килия. Макар да бе изгубил двама от най-добрите си хора, мисията не бе пълен провал. Канадската антроположка бе привързана за ръцете и краката към леглото и се мъчеше с всички сили да се освободи. Когато влезе, очите й се разшириха.
— Откажи се. Не можеш да се измъкнеш.
Извади водолазния нож от канията и пристъпи към нея. Вместо да изкрещи или да продължи да се мята, тя само го гледаше. Дейвид седна на края на леглото и разряза кърпата на устата й. Тя изплю парчето плат.
— Копеле!
Дейвид прокара пръст по острието на ножа.
— Трябва да проведем един малък разговор, доктор Грейс. Да се надяваме, че няма да ми се налага да развързвам езика ви с помощта на това.
Забеляза струйка кръв, стичаща се от челото и. Пресегна се и натисна с палец цицината. Тя трепна.
Той я бе ударил с приклада на пушката си, когато откри къде се крие. Номерът й с фенерчето за малко не бе успял. Натисна чувствителното място още по-силно и я накара да изкрещи от болка.
— Ще погаждате ли още от малките ви номерца?
Тя плю срещу него и го уцели по бузата. Дейвид остави слюнката да потече надолу, без да си направи труда да се избърше.
— Значи се разбираме.
Той я сграбчи между краката. Беше още мокра от плуването в каналите. Дейвид я стисна здраво. Тя рязко пое дъх, очите й се разшириха още повече и се опита да се измъкне.
— Пусни ме, копеле мръсно! Той продължи да я стиска.
— Въпреки че шефовете ми ви искат жива, за да ви изпият мозъка, това не означава, че не можем да ви нараним по начини, каквито не си и представяте. Така че нека да започнем отново. Къде е кристалът, за който споменавате в имейла си до Къркланд?
— Не зная за какво говориш.
— Грешен отговор — каза той с жестока усмивка. Почукване по вратата го накара да прекрати играта си.
Ролф стоеше на прага, все още облечен в разкопчания наполовина неопренов костюм. Изгледа пленницата, след което отново се обърна към Дейвид.
— Сър, Джефрис продължава да държи под око полицията. Има… ъъъ… някои необичайни новини. Може би е по-добре да ги обсъдим отвън… — Ролф кимна към Карън.
— Джак е още жив, нали? — обади се тя от леглото. Дейвид я зашлеви с опакото на дланта си. — Дръж се прилично, кучко.
Ролф нервно пристъпи от крак на крак.
— Тя е права, сър. Измъкнали са Къркланд от океана. Ранен, но жив.
Гореща вълна заля Дейвид.
— По дяволите! Този човек не може ли просто да пукне?
— И това не е всичко.
— Какво?
— Той… той е на борда на „Дийп фатъм“. Дейвид бе прекалено потресен, за да е в състояние да продума.
— Не зная как, но корабът му е тук — обясни Ролф. Дейвид затвори очи и се разтрепери от ярост. Джак го изиграваше на всеки ход. Обърна се към завързаната жена. Къркланд бе рискувал собствения си живот, за да може тя да избяга. Защо? Огледа я замислено. Тук имаше нещо, можеше да се възползва от нея по някакъв начин… Стана и посочи към пленницата.
— Изкарайте я на палубата.

23:56

Джак бавно дойде на себе си. Отне му известно време, за да разбере къде се намира. Ламперията от тиково дърво кантонерката, капитанската маса и раклата… Намираше се в собствената си каюта на борда на „Дийп фатъм“. Пълна безсмислица…
— Я виж кой се е събудил — произнесе нечий глас. Обърна глава и едва сега забеляза кислородната маска върху лицето си. Тръбите водеха към преносима бутилка. Вдигна ръка, за да я махне.
— Остави я.
Джак се взря в седящата до леглото фигура.
— Лиза?
Зад нея стоеше Чарли Мълиър, опрял ръка на рамото й, Елвис чу гласа на господаря си, вдигна глава от пода и я отпусна върху леглото.
— А ти кого очакваше? — Лиза изправи възглавницата му. — Чувстваш ли се достатъчно силен, за да седнеш?
Умът на Джак се размърда мудно, опитвайки се да възстанови събитията. Спомни си гонитбата сред руините на Нан Мадол, мъчителното бягство през подводния тунел, но…
— Но вие сте мъртви! — Закашля се тежко, докато се мъчеше да се надигне, и изстена.
— Внимателно. — Лиза му помогна да седне и подпря възглавници зад гърба му.
Болеше го всеки сантиметър от тялото. Вдигна ръка и видя забитата в нея интравенозна игла, свързана с пликче физиологичен разтвор. Ръцете му бяха целите в мехлеми и превръзки.
— Ние ли да сме мъртви? — ухили му се Чарли и показа всичките си зъби. — Човече, ти извади див късмет, че си жив.
Джак отново се закашля. Имаше чувството, че някой е търкал дробовете му със стъклен памук. — А бомбата?
Чарли седна на ръба на леглото. — А, това ли. Съжалявам, но трябваше да накараме всички да си помислят, че сме потопени. Бомбата е долу в лабораторията ми. Напълно обезвредена.
Джак поклати глава и веднага съжали за движението.
— Какво се е случило, по дяволите? — раздразнено попита той.
Чарли му разказа. Екипажът открил бомбата и Робърт разпознал, че се задейства по радиото. Благодарение на уменията на Лиза било проста работа да откачат приемника. Дали си сметка обаче, че онзи, който е заложил бомбата, няма да миряса, докато корабът не бъде вдигнат във въздуха. Затова се обадили на Джак и го предупредили за бомбата, сигурни, че ако атентаторите ги подслушват, ще натиснат копчето.
— Така и направиха — обясни Чарли. — Когато видяхме приемникът да примигва, разбрахме какво става и инсценирахме собствената си смърт. Изляхме малко масло и гориво в океана, хвърлихме няколко стола и спасителни пояси и им драснахме клечката.
Джак го изгледа изумено.
— И оттам тръгнахме направо към Понпей. Разбира се, трябваше да пазим тишина. Никакви комуникации, иначе щяхме да провалим номера.
— Но… но… — Джак усети как гневът му се завръща и му влива нови сили. Смъкна кислородната маска и ги изгледа свирепо. — Имате ли представа как ми изкарахте акъла?
Чарли му отвърна с най-невинния поглед на света.
— Тоест… предпочиташ да се бяхме взривили?
Джак зяпна обидената му физиономия и избухна в смях. Стисна зъби от болка.
— Разбира се, че не. — Вдигна поглед към двамата. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи. — Нямате представа колко се радвам да ви видя отново…
Лиза се пресегна и го дари с една бърза прегръдка.
— Почини си. Имал си кофти ден.
— А какво стана със Спенглър? — внезапно се сети Джак. И с другите?
Чарли погледна Лиза.
— Спенглър отдавна се покри. Но разговарях с професор Накано. Искаше да разбере какво е станало с доктор Грейс. Не са успели да я открият.
Стомахът на Джак се сви на топка.
— Какво? Карън беше с нея. Чарли поклати глава.
— Полицията продължава да разпитва професор Накано на един от катерите. Тя ме попита дали може да дойде тук, Казах й, че нямаме нищо против.
Джак кимна, но главата му се въртеше. „Къде е Карън? Какво се е случило?“ Отвън по коридора се чуха бягащи стъпки. Робърт влетя в каютата.
— Слава Богу, че си жив, Джак!
— Какво има?
— Обаждане по радиото. — Робърт бе останал без дъх. — Дейвид Спенглър. Иска да говори с теб.
Джак свали краката си на пода и избута Елвис настрана. Посочи на Лиза интравенозната игла.
— Откачи ме.
Лиза се поколеба.
— Откачи ме. Добре съм. Имал съм и по-лоши случаи.
Лиза измъкна катетъра и сложи лейкопласт върху дупката. Хвърли загрижен поглед към Чарли.
Джак стана и се олюля. Чарли веднага му се притече на помощ, но Джак му направи знак да се махне.
— Хайде. Да видим сега пък какво иска това копеле. Всички заедно се качиха на мостика. Джак грабна микрофона на късовълновото радио.
— Къркланд.
— Джак, радвам се да чуя, че си жив и здрав. Носят се слухове, че здравата те е пораздрусало.
— Да ти го начукам! Какво искаш?
— Май имаш нещо, което искам, а аз имам нещо, което ти искаш.
— Какви ги дрънкаш?
От колоните се разнесе нов глас:
— Джак?
Джак стисна дръжката на микрофона още по-силно.
— Карън? Добре ли си?
— Наслаждава се на компанията ни — отговори Спенглър вместо нея. — А сега да поговорим делово. Тази жена не ми е нужна. Единственото, което искам, е онова парче кристал. Джак изключи микрофона и погледна към Лиза.
— Раницата ми?
— В каютата ти е.
Джак възстанови връзката.
— И какво предлагаш?
— Равностойна размяна. Кристалът срещу жената. После си стискаме ръцете и забравяме за станалото.
Да бе, помисли си Джак. Вярваше на Дейвид толкова, колкото би повярвал на кобра. Но нямаше избор.
— Кога?
— За да не реши някой да доведе и статисти… да кажем, утре сутринта. В морето. По изгрев слънце.
— Става, но аз определям мястото. — В главата му започна да се оформя смътен план.
— Съгласен… Но ако видя и едно ченге наоколо, ще нарежа жената на парчета и ще нахраня акулите с тях.
— Ясно. В такъв случай утре по изгрев слънце на източния бряг на остров Накапф. — Джак повтори името буква по буква. — Знаеш ли къде се намира?
— Ще го намеря. Ще се видим там. Радиото замлъкна. Джак остави микрофона.
— Знаеш, че това е капан — каза Чарли.
Джак се свлече в седалката.
— О, разбира се, без капчица съмнение.

17.
Смяна на курса

7 август, 05:30.
Източният бряг на остров Накапф, Микронезия

Половин час преди изгрева Джак плуваше в тъмната вода. Провери светещия циферблат на водолазния си часовник. Засега се движеше по разписание. Беше скочил от кърмата на „Дийп фатъм“ преди десет минути. Екипиран в неопренов костюм, плавници, кислородни бутилки и надуваема спасителна жилетка, той отдавна се бе преборил с болежките и раните си. Плуваше спокойно, като махаше бавно, но силно с плавниците си и бързо се спускаше надолу към дъното. Ловко заобиколи поредната каменна колона, която изникна пред него от мрака. С помощта на екипировката за нощно гмуркане на Робърт — малки ултравиолетови фенерчета, закрепени на китките, и маска за нощно виждане — нямаше проблеми с тъмнината.
Погледна компаса и коригира курса си към мястото, където бе спрял полицейският катер на Спенглър. Двата съда бяха пристигнали до източния бряг на остров Накапф един час по-рано и предпазливо бяха хвърлили котва на около километър един от друг в очакване на изгрева.
Джак обаче беше във водата преди още корабът му да спре. Планът му изискваше бързина, невидимост и прикритието на нощта. Малко преди това бе получил по факса схема на катерите, използвани от полицията в Понпей, както и кода за електронните ключалки на катера на Дейвид. Ако Карън се намираше на борда му, непременно е заключена.
Появи се нова каменна колона, после още една. Джак намали скоростта си. Напред изникнаха стените на порутени сгради, покрити плътно с корал и с люлеещи се на течението водорасли. Джак вдигна фенерчетата. Зад постройките се простираха още руини.
Това бе потъналото каменно селище Канинф Намкхет.
Карън му бе разказала за него на път за Нан Мадол. Това бе причината да избере мястото. Полицейските катери имаха хидролокатори, а Джак се нуждаеше от колкото се може повече прикритие, за да доплува незабелязано под кораба на Спенглър.
Гмурна се до дъното и продължи, като се придържаше плътно до колоните и сградите. Не искаше да оставя голяма сянка на екрана на хидролокатора. Когато стигна на около двеста метра от целта си, избра възможно най-заплетения маршрут, като не се отделяше от стените.
Видя над главата си сигналните лампи на катера, които грееха над водата. През маската му за нощно виждане гледката приличаше на ярко украсена коледна елха. Продължи още по-предпазливо, като правеше кратки преходи и паузи сред нишите и купищата нападали камъни.
Най-накрая се озова на десет метра под кила на катера. Погледна часовника си. Закъсняваше с няколко минути. Слънцето скоро щеше да изгрее.
Джак изпразни жилетката си и се спусна на дъното. Скри се в сянката на някаква дебелостенна постройка. Смъкна от себе си бутилките, плавниците и тежестите. Задържа в устата си регулатора на акваланга. Освободи от хълбока си втората, по-малка резервна бутилка с кислород за Карън и я остави до другата екипировка. Всичко беше наред.
Изправи се, опипа колана си и отново провери дали двете водонепроницаеми найлонови торби са на мястото си. После угаси ултравиолетовите фенерчета. Настъпи мрак.
Вече напълно готов, Джак пое дълбоко дъх, изплю мундщука и заплува към повърхността, като се насочи към кърмата. Докато се издигаше, издишаше бавно, за да компенсира разликата в налягането. Въпреки това изплуваше прекалено бързо, но не можеше да рискува да го засекат.
След няколко секунди дланта му опря гладката долна повърхност на корпуса. Насочи се към задната част на катера, като внимаваше да не доближава едва въртящата се перка. Излезе на повърхността в сянката на кърмата и свали маската си. Лицето и ръцете му бяха намазани с мазут, за да не отразява светлината.
Забеляза един от хората на Спенглър, облегнат на парапета. В устата му висеше цигара. Джак се заслуша. Не чу гласове или стъпки, но не можеше да рискува. Плъзна се към десния борд, извади от колана си огледало, закрепено на края на антена, и го вдигна към кърмата. На палубата имаше само един пазач. Добре, помисли си Джак. Носът на катера бе насочен към неговия кораб и Спенглър не бе сложил засилена охрана на кърмата. Завъртя антената към предната палуба и забеляза движение. Двама души. А може би повече.
Джак бързо свали огледалото и се върна обратно при стълбата на кърмата. Провери я с ръка. Спасителната стълба бе закрепена за корпуса с нитове, така че не би трябвало да издаде нито звук.
Извади едната найлонова торба. Пръстите му напипаха дръжката на пистолета вътре. Вдигна ръката си над водата и проби тънкия найлон, за да може да постави пръст на спусъка. Предпазителят вече бе свален. Зачака удобен момент.
Докато чакаше, непрекъснато отклоняваше поглед към часовника си. Хоризонтът на изток започваше да порозовява. „Хайде, твоята кожа…“ Пазачът метна цигарата си в морето. Тлеещият фас прелетя над главата на Джак и изгасна със съскане. Пазачът се прозя и се обърна с гръб към парапета. Бръкна в джоба си и измъкна пакет „Уинстън“. Почука го, за да извади поредната цигара.
Джак се издърпа с една ръка нагоре по стълбата, закрепи се здраво с краката си, насочи пистолета и стреля. Прикри глухия звук от заглушителя с безобидна кашлица. По бялата палуба се пръснаха кръв и мозък. Джак успя да хване падащото тяло и използвайки тежестта му като лост, се покатери през парапета. Остави безшумно тялото на палубата.
Като се привеждаше, притича до резервоара с гориво, освободи втората найлонова торба и натисна червения бутон. Преглътна с усилие, провери още веднъж часовника си и пъхна пакета зад стоманения варел.
Обърна се и бързо се промъкна до вратата, водеща към стълбата за трюма. Надзърна вътре, като държеше пистолета си напред. Нямаше никого. Отвори вратата докрай и се спусна по слабо осветените стълби в трюма. В дъното на коридора имаше метална врата с малко прозорче.
Джак предпазливо влезе в коридора. Наоколо бяха складирани сандъци и рула мушама — потенциални места за засада. Продължи нататък с насочен напред пистолет. И тук нямаше хора. Стигна до вратата, погледна през прозорчето и въздъхна облекчено. Карън беше завързана за малкото легло вътре в помещението.
Бързо набра кода на ключалката и бравата издайнически изщрака. Рязко отвори вратата и се претърколи вътре, готов за засада. Завъртя се с насочен пистолет. Нямаше никаква охрана.
Карън се мъчеше да се освободи. Очите й се ококориха от изненада.
— Джак!
Докато пристъпваше към нея, изведнъж разбра, че в гласа й има не изненада… а страх.
Чу шум зад себе си и рязко се завъртя. Дейвид стоеше на прага с насочен към гърдите му пистолет. Мушамата, зад която се беше крил, сега се бе превърнала в пелерина на раменете му.
— Хвърли оръжието, Къркланд.
Джак се поколеба, но накрая свали пистолета си и го остави на пода.
Дейвид сви рамене под пелерината.
— Ритни го към мен.
Вдигнал ръце, Джак с неохота се подчини.
— Толкова си предвидим, Джак. Вечно се правиш на герой. — Дейвид влезе в стаята. — Знаех как да те накарам да дойдеш тук. Всичко е въпрос на примамка. Но трябва да призная, че не си изгубил форма. Успя да се промъкнеш покрай хората ми, без да те усетят. — Той вдигна пистолета. — За щастие не се доверявам на никого, освен на самия себе си.
— Никога не си бил отборен играч, Спенглър. Точно заради това предпочетоха мен. — Докато лицето на противника му се изчервяваше от гняв, Джак продължи по-бавно: — Заради това ме мразиш като трън в задника си, нали? А не заради сестра си. Не заради смъртта на Дженифър. Не можа да понесеш най-невзрачен тип като мен да победи чистокръвен ариец като теб, нали?
Дейвид яростно пристъпи към него и вдигна пистолета към главата му.
— Никога повече не споменавай името на Дженифър.
Джак рискува да хвърли поглед към часовника си. Петнадесет секунди. Трябваше да задържи Дейвид разгневен и близо до себе си.
— Стига си преигравал, Спенглър. Двамата със сестра ти разговаряхме надълго и нашироко. Зная много неща за теб и баща ти.
Дейвид отново вдигна пистолета.
— Какво ти е казала… Каквото и да е, всичко е лъжа. Никога не ме е докосвал.
Джак повдигна вежда. Навремето Дженифър бе споделила, че баща му го е тормозел физически. Но дали нещата не са стигнали и по-надалеч?
— Май беше обратното — сниши поверително глас Джак. Дейвид го доближи още повече.
— Затваряй си шибаната уста! Пет секунди…
Джак стегна крака и сви юмруци. Дейвид бе така побеснял, че от устните му пръскаха слюнки.
— Никога не ме е докосвал! Една…
Джак замахна с юмрук в мига, когато изтрещя експлозията. Трюмът подскочи под краката им. Юмрукът се стовари странично върху челюстта на Дейвид и го просна на пода.
Той стреля напосоки. Куршумът се заби в стената зад Джак, който се завъртя и изрита оръжието от ръката на Дейвид. То се плъзна по пода.
Дейвид се хвърли напред. Джак инстинктивно отскочи настрани и докато се обръщаше, разбра грешката си. Изиграха го собствените му рефлекси. Дейвид можеше да е пълен скапаняк, но бе и опитен убиец. Стовари се близо до оставения пистолет на Джак и запълзя към него.
— Бягай! — извика Карън. Джак замръзна.
— Той ще те убие…
— Не! Шефовете му ме искат жива! Бягай! Джак спря. Дейвид стигна до пистолета. — Бягай! — изкрещя Карън.
Джак изруга и се стрелна през вратата, като я блъсна зад себе си. Трюмът бе пълен с дим. В горния край на стълбите танцуваха пламъци. Джак се хвърли в близката каюта. Бомбата, изработена от малко парче от пластичния експлозив на самия Дейвид, бе предвидена само колкото да отвлече вниманието на всички, за да могат двамата с Карън да избягат.
Джак прекоси каютата и спусна аварийната стълба. Сложи маската на лицето си, покатери се на стълбата и дръпна резето на люка към палубата.
Някъде пищеше аларма.
Отвори малкия люк и се измъкна горе. Претърколи се по палубата и скочи на крака. Наоколо тичаха мъже с кофи и маркучи. Един от тях спря и запречи пътя му, зяпнал от изненада.
Докато мъжът пускаше кофата и посягаше към пистолета си, Джак се хвърли отгоре му и стовари лакътя си в адамовата му ябълка. Мъжът падна и захъхри. Джак се втурна към парапета на кърмата.
Скочи във водата, като държеше маската си, после се оттласна и се насочи към дъното. Включи ултравиолетовите фенерчета на китките си, когато около него започнаха да пищят куршуми. Пренебрегна опасността и затърси мястото, където бе оставил оборудването си.
Откри го бързо. Скрит зад порутената стена, Джак бързо пое въздух от малката кислородна бутилка и я захвърли настрана. Карън нямаше да има нужда от нея. Погледна нагоре.
Катерът все още беше отгоре, но това нямаше да е за дълго. Експлозията на резервоара беше сигналът за Чарли да се обади на полицията. Първоначалният план бе двамата с Карън да се крият тук долу, докато полицията подгони Спенглър.
Докато слагаше плавниците си, забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Рязко се обърна и погледна нагоре.
Към него потъваха малки метални предмети, не по-големи от кутия за газирана напитка. Десетина, а може би и повече. Пред очите му една от тях се удари във висока колона на петнадесетина метра от него. Взривът го притисна към пясъка и изкара въздуха от дробовете му. Очите му пламнаха от болка. Отгоре му се посипаха парчета скала. Претърколи се по дъното, напълно ослепял за момент.
Когато зрението му се върна, забеляза около себе си още десетина заряда. Втори капан. Разполагаше с по-малко от пет секунди, преди всичко наоколо да закипи.
Сграбчи спасителната жилетка и прикрепения към нея резервоар и я надяна, но наопаки. Вместо на гърба, бутилката се намираше на гърдите му. Хвана я между краката си и притисна клапана й в близката колона. Навън изригна кислород под налягане.
Бутилката се превърна в ракета.
Джак я стисна пред гърдите си и я насочи встрани от дълбочинните заряди. Докато се мъчеше да поеме управлението, удари гърба си в някаква стена. По гръбнака му премина огнена болка. Прехапа устни и се опита да намести ръцете си в оплелата се спасителна жилетка. С помощта на краката и плавниците грубо направляваше траекторията си сред лабиринта от колони и стени подобно на топче в някакъв гигантски подводен флипер.
Експлозивите избухнаха. Усети всеки взрив като ритник от муле. Голямо парче базалт прелетя покрай него и отскочи от дъното.
Скоростта му намаля за секунди, след като бутилката остана празна. Заплува, като работеше с все сили с краката, за да се отдалечи колкото се може по-далеч. Накрая когато дробовете му не издържаха, пусна празната бутилка и се отблъсна нагоре към повърхността.
Над него водите вече не бяха мастиленосини, а тъмен аквамарин. Слънцето изгряваше.
Гребеше към слабата светлина и вдъхна дълбоко, когато главата му най-сетне се показа на повърхността. Счупеното му ребро протестираше с всяко вдишване, но вкусът на свежия въздух притъпяваше болката.
Утрото бе мъгливо и предвещаваше дъжд. На седемдесет метра от него водата все още бълбукаше около катера. Сякаш корабчето плаваше в котел с вряща вода. Докато гледаше, последната експлозия стигна до повърхността и вдигна истински гейзер високо във въздуха.
В далечината ревяха многобройните сирени на полицейските катери. Дизеловият двигател на катера на Спенглър изрева. Носът му се вдигна нагоре и той се понесе напред.
Джак можеше само да гледа. Чувстваше се безсилен. Усети горчилката на поражението.
Беше оцелял, но бе загубил Карън. И независимо от думите й, не и оставаше още много живот. Щом добиеха от нея онова, което им трябваше, щяха да я елиминират.
Близо до брега катерът набра скорост и изчезна зад скалите на остров Накапф.
Докато гледаше след него, заваля дъжд. Обърна се по корем и бавно заплува към „Дийп фатъм“.

08:46.
Недалеч от атола Пинджелап

Дейвид стоеше в Лоцманската кабина на катера. Дъждът шибаше яростно стъклото. Бурята се засилваше, но на него не му пукаше. Дъждът и лошото време му бяха помогнали още веднъж да избяга. Скрити в тежката сутрешна мъгла, за трите часа след бягството на Джак бяха успели да се отдалечат на повече от осемдесет километра от остров Понпей.
На север се виждаше малкият атол Пинджелап. Хората му прехвърляха екипировката в надуваемата лодка на катера. След като свършеха, щяха да вземат пленницата, да напуснат катера и да се скрият на брега. Хеликоптерът за евакуиране вече пътуваше насам.
Слушаше по засекретената линия как Ружиков продължава да му трие сол на главата. Мисията не само че се оказа пълен провал, но и бе проведена некадърно и уличаваше американското правителство. Посолството в Понпей вече вреше и кипеше, към властите летяха уверения, че върху виновниците ще бъде стоварена цялата сила на закона. Посланикът категорично отричаше да знае за хората на Дейвид и какво са вършили в Нан Мадол. Сметките на някои ключови понпейски служители набъбнаха. Дейвид знаеше, че не съществува проблем или недоразумение, което не може да не изчезне, ако пожертваш достатъчно пари в брой. До утре всички доказателства за участието на Съединените щати щяха да потънат.
— Имам си достатъчно проблеми с войната — завърши тирадата си Ружиков. — Не ми е до замазване на лайната след вас, командир.
— Да, сър, но Джак Къркланд…
— В доклада ви пише черно на бяло, че сте го елиминирал. — Така се надяваме. — Дейвид си спомни кипящата вода която подхвърляше и люлееше кораба. Няма начин Джак да е оцелял, помисли си той с присвити очи. Но не можеше да бъде напълно сигурен. Копелето имаше повече животи и от някоя проклета котка. — Но остава екипажът му, сър. Смятаме, че кристалът е у тях.
— Това вече не е важно. Учените са успели да вземат проба. В момента я изследват и първоначалните данни са повече от интересни. Но което е по-важно, Кортес смята, че разчитането на надписа върху обелиска може да ускори изследването. Така че забравете за кристала. Основен приоритет на мисията ви е да закарате антроположката в базата „Нептун“.
Дейвид стисна юмруци.
— Слушам, сър.
— След това ще помогнете на флотския екип да измъкнат обелиска и да го докарат в Щатите. Едва тогава ще ви се даде право да довършите останалите неща. — Бившият морски пехотинец едва удържаше гневното си избухване.
По лицето на Дейвид сякаш плъзнаха пламъци. Никога досега не се беше случвало да бъде руган от шефа на ЦРУ. Имаше трима мъртви и един тежко ранен. Мисията щеше да бъде огромна черна точка в досието му.
— Чувате ли ме, командир Спенглър?
Дейвид беше престанал да слуша, обладан от гняв и срам.
— Да, сър. Незабавно ще откараме антроположката в подводната база.
Последва тежка въздишка.
— Командир, ситуацията на изток се влошава с всеки изминал миг. Около Тайван се води ожесточена морска битка. Окинава е подложена на непрекъснати ракетни атаки. А във Вашингтон вече се обмисля отговор с ядрено оръжие. — Ружиков направи пауза, за да подчертае важността на думите си. — Така че разбирате значението на мисията ви. Ако има начин да се използва скритата в този кристал сила, той трябва да се открие колкото се може по-бързо. За постигането на целта трябва да се използват всички възможни средства. Тук няма място за лични войни и вендети. Дейвид затвори очи.
— Разбирам. Няма да ви разочаровам отново.
— Докажете го, командир. Откарайте жената на „Нептун“.
— Вече сме на път.
— Много добре.
Връзката прекъсна. Дейвид не затвори веднага. Да ти го начукам, добави безмълвно той, след което тресна слушалката.
В далечината се чу слабо боботене. Хеликоптерът им бе подранил. Дейвид пристегна якето си и излезе навън под дъжда. Отиде при Ролф.
— Доведете жената — нареди кратко.
— Мисля, че все още е в безсъзнание.
— Тогава я донесете. Напускаме веднага.
Дейвид гледаше отдалечаващия се помощник и опря юмруци на бедрата си. Може би бе прекалил с грубостта си към жената. Припомни си как след измъкването на Къркланд бе излял яростта си върху нея. Но вече нямаше да допуска грешки. Нито свои, нито на хората си, а още по-малко — нейни.
Ролф се появи отново и се заизкачва по стълбите, преметнал пленницата през рамо.
Дъждът сякаш я посъживи. Тя се размърда и вдигна глава. Лявото и око беше затворено, а от носа и разцепената и устна течеше кръв. Закашля се.
Дейвид се обърна, доволен, че е жива.
„Не. Не съм бил прекалено груб.“

15:22.
„Гибралтар“, пролив Лусон

Ивицата вода между Тайван и Филипините беше претъпкана с кораби, оръдията на много от които бълваха огнени езици. Адмирал Хюстън наблюдаваше битката през зелените стъкла на мостика. Небето бе изпълнено с дим, превръщащ дневната светлина в сумрак. Тази сутрин „Гибралтар“ се бе присъединил към бойната група на „Джон К. Стенис“ състояща се от самия самолетоносач клас „Нимиц“ заедно с всичките му въздушни сили на борда и ескадра разрушители.
Точно когато „Гибралтар“ пристигна в района, китайците започнаха въздушна атака. Изтребители изпълниха небето и обстрелваха корабите с ракети. В отговор нагоре полетяха ракети „Сий Спароу“. Няколко самолета избухнаха и в океана се посипаха огнени потоци, но истинската битка тепърва предстоеше. Китайският флот, който все още бе зад хоризонта, скоро щеше да се включи в конфликта и да пусне в ход тежката артилерия.
Морската битка бушуваше през целия ден.
Южно от „Гибралтар“ гореше разрушителят „Джеферсън Сити“. Евакуацията беше в пълен ход. Хеликоптерите за борба с подводници вече се издигаха като стършели от палубата на „Гибралтар“, за да помогнат на защитата в техния периметър.
Застанал до Хюстън, капитан Бренинг крещеше заповеди на екипажа на мостика.
Хюстън се взираше в дима и хаоса навън. Двете страни методично се изтребваха помежду си. И за какво?
Изпищя аларма. Системата за близък бой „Фаланкс“ в предната част на надстройката завъртя 20 — милиметровите си оръдия „Гатлинг“ и откри огън, като изстрелваше по петдесет снаряда в секунда. Приближаващата към десния борд ракета се взриви на по-малко от двеста метра от кораба.
Изкрещяха се заповеди.
Фрагменти от ракетата полетяха към „Гибралтар“ и заваляха върху бронираните панели от кевлар. Корабът понесе удара с минимални щети.
— Сър!
Един от лейтенантите посочи напред. Два хеликоптера, улучени от парчетата, рухнаха в морето. В същото време оръдията на защитната система на фентайла* залаяха срещу новите ракети, насочили се към обсадения кораб. Мортирите изстреляха във въздуха облаци метални примамки.
[* Издадена част на кърмата при някои кораби — Б. пр.]
„Гибралтар“ се разтърси от падащите върху него осколки.
— Господин адмирал, трябва да се оттеглим — каза капитан Бренинг. — Положението е прекалено напечено за хеликоптерите.
Хюстън стисна юмруци, но кимна.
— Наредете летателната палуба да се опразни.
Докато заповедта му се предаваше надолу по веригата, Хюстън се обърна към „Джеферсън Сити“. Колко ли моряци бяха загинали на борда му? Гледаше как пожарът се засилва. Мънички спасителни лодки се отдалечаваха от потъващия гигант.
Огромен взрив разкъса на парчета кърмата и над кораба се издигна огнено кълбо. Спасителните лодки, които бяха прекалено близо, изхвърчаха във въздуха. Огромният кораб зловещо вдигна носа си нагоре и започна да потъва. С всяка секунда „Джеферсън“ се потапяше все по-бързо и по-бързо. Хюстън си наложи да не извръща поглед.
— Сър! — изкрещя лейтенантът от радарната система. — Засичам вектори откъм север. Тридесет ракети са се насочили към нас.
Капитан Бренинг изкрещя още заповеди.
Хюстън продължи да гледа потъващия „Джеферсън“. Знаеше капацитета на защитните системи на „Гибралтар“ и започна тихо да се моли за екипажа си, когато откъм фентайла се разнесе първата експлозия.

18:32.
На път към базата „Нептун“

Карън гледаше безучастно през прозореца на хеликоптера океана отдолу. Цялото й лице пулсираше от болка и не можеше да понесе вкуса на кръвта. Побоят я бе оставил без сили и й се гадеше. Вече бе повърнала два пъти.
Срещу нея Спенглър се бе излегнал на седалката си и тихо похъркваше. Трима от хората му бяха заели останалите места. Единият от тях — заместникът на Спенглър — я гледаше. Тя отвърна на погледа му. Той се извърна, но не преди Карън да забележи сянката на срам, която мина по лицето му.
Загледа отново океана, като мислеше и кроеше планове, Можеха да я измъчват, но нямаше да престане да се съпротивлява. Докато беше жива, щеше да търси начини да провали Спенглър и екипа му.
Облегна се на студеното стъкло. След целия ужас на изминалия ден една основна грижа продължаваше да тормози мислите й — Джак. Завързана на леглото в килията, Карън бе чула приглушените взривове и усети как катерът се разтърсва.
Затвори очи при спомена за болката в очите му, когато трябваше да се хвърли през вратата и да я изостави. Беше ли жив? Твърдо си обеща да оцелее, дори само за да разбере отговора.

19:08.
„Дийп фатъм“, северно от остров Понпей

Джак стоеше на челното място на масата в лабораторията на Робърт. Екипажът му бе насядал по дължината и. Тук бяха и двамата новодошли — Миюки и Мваху, които се бяха качили на борда преди няколко часа.
Полицията бе разпитала всички, но беше ясно, че не могат да ги обвинят. Освободиха ги. Шефът на полицията сякаш беше по-заинтересован да ги види как се махат от района му, отколкото да задълбава в подробностите около нощното нападение и отвличането. Джак подозираше, че действията му се ръководят от нечия невидима ръка, протегнала се да измете цялата история под чергата.
Пирати — това бе окончателният глупашки отговор. Шефът на полицията обеща да продължи търсенето на изчезналата антроположка, но Джак знаеше, че това бяха само празни приказки. Всичко щеше да се потули в мига, в който си тръгнат.
— И какво ще правим оттук нататък? — попита Чарли.
Джак вдигна раницата от земята, като се намръщи от болката в бинтования му гръден кош. Беше раницата на Карън. Изсипа съдържанието й на масата. Кристалната звезда се изтъркаля по гладката повърхност. До нея падна платинената книга, която бяха намерили в гробницата.
— Трябват ни отговори — яростно отсече той и плъзна книгата към Миюки. — Първо трябва да разберем какво пише тук.
Миюки отвори книгата. Джак знаеше какво има вътре. Вече я бе разглеждал. Страниците й бяха тънки листа от платина, върху които бяха гравирани йероглифни знаци.
— Двамата с Гейбриъл започваме веднага.
Миюки затвори книгата. Мваху се наведе към нея и докосна единствения символ върху корицата й. Триъгълник, вписан в кръг.
— Камвау — произнесе той. — Познавам този знак. Мой баща научил. Означава „опасност“.
— Това се казва изненада — саркастично отбеляза Кендъл Макмилън.
Всички погледнаха към счетоводителя. Джак бе предложил на нервния мъж да остане в Понпей, но той бе отказал с думите „При всички тези безумия не бих заложил и миша опашка, че ще се измъкна жив от острова“.
Джак отново насочи вниманието си към книгата.
— Мваху, щом знаеш някои от знаците, защо не помогнеш на Миюки в разчитането им?
След това даде кристалната звезда на Чарли.
— Искам да изследваш свойствата и способностите на това нещо.
Геологът се усмихна, като хвърляше жаден поглед към кристала.
— Джордж… — Джак се обърна към сивокосия историк. — Искам да продължиш проучването на изчезналите кораби в този Триъгълник на Дракона. Виж дали няма да откриеш още някакви закономерности.
Джордж кимна.
— Вече работя върху някои теории.
Кендъл Макмилън се намръщи и отново взе думата:
— Кое ще ни помогне да си спасим задниците? Защо просто да не се покрием? И да избягаме?
— Защото никога няма да престанем да бягаме. А те няма да престанат да ни гонят. Единственият ни изход е да открием истинската причина за катастрофата на Еър Форс 1. — Джак облегна юмруци на масата. — Отговорът лежи в сърцето на всичко това. Просто го зная!
— Но Кендъл е прав — обади се Лиза от края на масата. — Какво ще правим дотогава? Накъде ще тръгнем?
— Натам, откъдето започнахме. Връщаме се на мястото на катастрофата.
— Но защо? — намръщи се Лиза. — Мястото е под усилена военна охрана. Нямаме никакъв шанс да се доберем дотам.
Гласът на Джак бе твърд и непреклонен.
— Защото ако Дейвид е тръгнал нанякъде, то е именно натам.

18.
Тъмни работи

8 август, 01:15.
Оперативният център в Белия дом

Лоурънс Нейф слушаше последните доклади от всеки член на Съвета на началник-щабовете. Новините бяха мрачни. Китайският флот и авиация държаха американските сили притиснати до стената.
Думата взе началник-щабът на Военноморските сили:
— След земетресенията базите по цялото Западно крайбрежие все още са в ужасно състояние и това не дава възможност за поддържане на продължителен конфликт в другия край на Пасифика. Самолетоносачът „Ейбрахъм Линкълн“ и бойната му група са тръгнали към зоната на военните действия от Индийския океан. Но са му необходими дни, за да стигне до местоназначението си.
— Какво искате да кажете с това? — попита Нейф. Изтощението го бе направило още по-раздразнителен.
— Бием се с една ръка, завързана за гърба ни, сър — отговори Ханк Райли, командващ корпуса на морските пехотинци. — Снабдителните ни линии през Пасифика са, меко казано, слаби. След приливните вълни Хонолулу все още е потопен под цял метър вода. Военновъздушните му бази…
— Вече чух това от началник-щаба на Военновъздушните сили — сърдито каза Нейф. — Искам отговори, алтернативи…
Председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Хикмън стана от мястото си.
— Остава една-единствена възможност, която не сме обсъждали.
— И каква е тя?
— Както вече се спомена, ние се бием в тази война с една вързана ръка. Можем да променим това.
Нейф се изправи в креслото си. Ето какво искаше да чува — отговори, а не проблеми.
— Какво предлагате?
— Тактически ядрен удар.
Из Оперативния център се разнесе шепот. Нейф стисна колене с ръцете си. Вече бе обсъждал тази възможност с Никълъс Ружиков по-рано през деня. Опита се гласът му да прозвучи развълнувано.
— Формулирали ли сте плана? Генералът кимна.
— Разбиваме блокадата по най-решителен начин. Изненадващ удар. Само по военни цели.
Нейф присви очи.
— Продължавайте.
— От две подводници клас „Охайо“, базирани до Филипините, нанасяме удар върху три критични зони с ракети „Трайдънт Две“. — Генералът посочи целите на картата. — Така ще бъде разбит тилът на блокадата. Китайците ще бъдат принудени да се оттеглят. Но което е по-важно — ще разберат колко сериозно сме решени да защитим интересите си в региона.
Нейф погледна към Никълъс Ружиков. Шефът на ЦРУ му бе предложил подобен сценарий. Ясно беше, че влиянието и пипалата му са стигнали чак до Съвета на началник-щабовете. Нейф се направи на дълбоко замислен, играейки ролята на загрижен патриций.
— Ядрен удар — поклати глава той. — Тъжен е денят, в който китайците ни принудиха да стигнем дотам.
— Да, сър — съгласи се генералът и леко склони глава.
Нейф въздъхна, сякаш е претърпял поражение.
— Но колкото и да е трагично, не виждам друг избор. Пристъпете незабавно към изпълнението на плана. — След внимателно изчислена пауза се изправи на крака. — И нека Бог да прости на всички ни.
Обърна се и се насочи към изхода, следван плътно от агентите на тайните служби.
Не след дълго Никълъс Ружиков го настигна по коридора. Нейф си позволи да се усмихне.
— Добра работа, Ник. Наистина добра.

11:15.
„Дийп фатъм“, Централен Пасифик

Лиза откри Джак на носа, вперил очи в хоризонта. Небето бе покрито с тънки тъмносиви облаци и постоянна мъгла, през която не можеше да пробият дори лъчите на обедното слънце. Беше с обичайните си червени гащета и широка разкопчана риза.
Елвис седеше до него и се подпираше в крака му. Лиза не можа да потисне усмивката си при тази проява на вярност и привързаност. Джак разсеяно почесваше кучето си зад ушите.
Лиза тръгна към него, завладяна от непреодолимото желание да изтръгне от гърдите му онова, което го болеше.
— Джак…
Той се обърна към нея, трепна от болка и докосна с пръсти превръзката си.
— Да?
Тя застана до него и се подпря на парапета. Моментът на уединение бе отминал и Елвис се принуди да се свие на кълбо на едно малко по-слънчево местенце на палубата.
Известно време Лиза мълчаливо наблюдаваше морето.
— Джак, защо правим всичко това?
— Какво искаш да кажеш?
— Кристалът е у нас. Миюки твърди, че е близо до разчитането на писмеността. Защо просто не се притаим, докато не получим отговорите, а след това да предадем цялата история на „Ню Йорк Таймс“ например?
Джак силно стисна парапета.
— Ако го направим, Дженифър ще бъде мъртва преди още кървата страница да е излязла от печат.
Лиза мълчаливо се взря в него, като се опитваше да види дали е разбрал грешката на езика си. Но той просто продължи да гледа към морето.
— Дженифър ли?
— Какво?
— Каза, че Дженифър ще бъде мъртва. Джак най-сетне я погледна. На лицето му бяха изписани болка и объркване.
— Знаеш кого имам предвид — промърмори той, като се мъчеше да омаловажи думите си.
Лиза го хвана за ръката.
— Тя не е Дженифър.
— Зная! — рязко отвърна Джак.

Понечи да се обърне, но Лиза го задържа.
— Разкажи ми, Джак.
Той въздъхна, но раменете му останаха напрегнати.
— Животът на Карън е в опасност заради мен… Избягах и я оставих в ръцете на оня луд.
— Но знаеш защо си го направил. Карън е била права. Ако беше останал, и двамата щяхте да бъдете убити. Ако е толкова силна, колкото казваш, ще оцелее.
— Само докато му е нужна на копелето. — Джак се извърна. — Трябва да се опитам да я спася. Не мога само да бягам.
Лиза леко го докосна по рамото.
— Джак, откакто те познавам, ти винаги си бягал. От Дженифър, от катастрофата на совалката, от миналото. Защо спираш точно сега? Какво означава тази жена за теб?
— Не… не зная — Джак помръкна и наведе глава надолу към вълните. После отново погледна към Лиза. — Но бих искал да разбера.
Тя го прегърна през кръста.
— Това исках да чуя.
Облегна глава на рамото му и се опита да преглътне мъката и болката си. Джак най-сетне бе отворил сърцето си — дори съвсем малко — за някоя жена… и това не бе тя.
Той я прегърна през раменете и я притисна до себе си, очевидно усетил тъгата й.
— Съжалявам.
— А аз не, Джак. Но, за Бога, избрал си страхотно време да се влюбиш.
Той се усмихна и я целуна по челото. Стояха така прегърнати, докато през отворената врата не надникна Мваху.
— Миюки казва идвате! Джак се отдръпна от нея.
— Да не би да е превела надписите? Мваху развълнувано кимна.
— Идва!
Лиза последва Джак, който тръгна след тъмнокожия островитянин. Миюки си беше устроила същинска компютърна станция върху голямата маса в лабораторията на Робърт. Около нея бяха разпръснати разпечатки, написани на ръка бележки и чаши за кафе.
Японката вдигна поглед от листа, който четеше. Беше разтревожена.
— Успя ли? — попита я Джак.
Тя кимна и започна да подрежда листата.
— Гейбриъл успя. Но помощта на Мваху бе жизненоважна. Благодарение на познанията му за някои от символите Гейбриъл успя да състави целия речник. Преведе всичко — книгата от гробницата, надписа върху обелиска, дори надписа в пирамидите в Чатан.
— Страхотно! И какво научи от тях? Тя се намръщи.
— Оказва се, че надписът върху обелиска съдържа предимно молитви към боговете за добра реколта, плодородие и разни такива неща. — Миюки измъкна една страница и зачете: — „Нека слънцето изгрее над празните полета и ги направи плодородни… нека утробите на нашите жени натежат с деца, многобройни като рибата в морето.“ — Не е от голяма полза — вметна Джак.
— Другите надписи обаче са по-интересни. И двата описват едно и също нещо. Древен катаклизъм. Джак взе лежащата на масата книга.
— Карън спомена за нещо подобно. За континент, потънал след страшна катастрофа.
— Права е.
Той повъртя книгата в ръце.
— Какво се казва тук?
Миюки беше мрачна.
— Оказва се, че това е дневникът на Хорон-ко.
— Наш най-древен учител — добави Мваху.
Миюки кимна.
— Разказва, че неговият народ е кръстосвал целия Пасифик някъде преди десет-дванадесет хиляди години. Макар че били номади, родината им била голям континент насред океана. Живеели в малки крайбрежни села и градчета. Един ден от вътрешността на континента се върнал ловец, който донесъл „парче от слънчева магия“. Магически камък, който светел и блестял. Хорон-ко разказва надълго и нашироко как благодарение на този дар народът му можел да накара камъните да летят.
— Кристалът! — каза Джак.
— Именно. Изкопали и други кристали… всички на същото място, дълбоко във вътрешността на континента. От тях изработвали инструменти и култови предмети.
— А какво казва за свойствата на кристала?
— Може би и Чарли трябва да чуе това — намеси се Лиза. Джак кимна.
— Събери всички. И другите трябва да го чуят.
След по-малко от пет минути екипажът отново се бе събрал в лабораторията на Робърт. След като всички насядаха, Лиза се обърна към Миюки.
— Продължавай.
Миюки кимна и набързо преразказа историята, след което продължи:
— Кристалите променили народа на Хорон-ко. Хората му вече били способни да издигат огромни градове и храмове на различни места. И докато се разширявали, започнали да прекопават дълбоки мини, за да търсят още кристали. И един ден попаднали на голяма кристална жила в сърцето на една планина. За петнадесет години разкопали цялата планина и оставили само един кристален стълб.
— Обелискът! — възкликна Джак.
— Така изглежда. Почитали го, като го смятали за благословен дар от боговете. Той се превърнал в място за поклонение. Всъщност самият Хорон-ко е бил един от жреците на обелиска.
— А голямата катастрофа?
— Именно тук е странната част — отвърна Миюки и се обърна към компютъра си. — Гейбриъл, би ли прочел превода от двадесета глава нататък?
— Разбира се, професор Накано — отвърна компютърът през малките тонколони. — „Настъпи време на лоши поличби. Странни светлини започнаха да се виждат на север. Завеси от светлина се носеха в нощното небе като морски вълни. Земята се люлееше. Хората се събраха около бога стълб да молят за помощ. Направиха жертвоприношения. В последния ден луната погълна слънцето. Боговете на нощта закрачиха по земята.“ — Слънчево затъмнение — промърмори Чарли.
— „Разгневен на луната, богът стълб ярко засия — продължи Гейбриъл. — Земята се разтресе. Планините паднаха, морето започна да се издига. Огньове изригнаха от земята и поглъщах села. Но боговете не ни изоставиха. Бог от светлина излезе от стълба и ни заповяда да построим големи кораби. Да натоварим в тях нашата стока и семейства. Богът разказа за ужасното време на мрак, когато морето ще се надигпе и ще погълне нашата земя. С нашите големи кораби трябва да плаваме в огромното море. И ние събрахме нашите семена и нашите животни. Построихме огромен кораб.“ — Също като Ноевия ковчег и потопа — прошепна Лиза. Гейбриъл продължи нататък:
— „Богът каза истината. Небето потъна в мрак. Слънцето изчезна за много луни. Отвориха се огнени ями, входове към долния свят. Отровен дим се виеше във въздуха. Настъпи жега. Морето се надигна и погълна земите ни. С огромните си кораби заплавахме към Ледената земя далеч на юг. И когато пристигнахме…“ — Благодаря, Гейбриъл. Това е достатъчно — прекъсна го Миюки и се изправи. — Нататък се описва как пътували по целия свят и търсили други народи, на които да оставят своите предания и знания, докато накрая така се разпръснали, че народът им изчезнал. Само Хорон-ко и шепа негови последователи се завърнали при гроба на родината им, за да умрат там. Предупредил онези, които останали след него, да не се връщат на старите места, за да не събудят и да не разгневят отново боговете. — Миюки въздъхна. — И тук разказът свършва.
Джак погледна към другите.
— Е, какво мислите?
Никой не отговори. Джак погледна към Джордж. — Това помага ли по някакъв начин на проучванията ти за Триъгълника на Дракона?
— Не съм сигурен. — Старият историк бе слушал мълчаливо, смучейки лулата си. — По-рано днес съставих интригуваща статистика за изчезналите кораби в региона. Но не съм сигурен какво означава тя.
— Какво си открил?
— Нека ви покажа. — Джордж затърси из джобовете си и накрая измъкна някаква разпечатка. — Въведох броя изчезнали кораби и самолети на година за последните сто години.
Той разгъна листа.
{img:6257-grafika.jpg|Графика на броя инциденти между 1910 и 2000 година}
— Както виждате, има закономерност — той посочи графиката. — Броят инциденти има пикове и спадове през равни периоди. Височината на пиковете варира, но не и честотата им. Между два пика има период от единадесет години.
Чарли се наведе над графиката и измърмори нещо, явно изненадан. Главите на всички се завъртяха към него.
— Познато ли ти е? — попита Лиза.
— Не съм сигурен. Трябва да проверя някои неща. — Чарли се обърна към Джордж. — Мога ли да го взема?
— Всичко е в компютъра ми — сви рамене Джордж.
— За какво мислиш? — настоя Лиза.
Чарли поклати глава, потънал в мисли.
— Не сега.
Той се извини и тръгна към собствената си лаборатория, като затвори вратата след себе си. Всички гледаха след него, докато най-накрая Лиза не заговори отново:
— Е, Джак, сега е твой ред. Какво мислиш за Карън? Какъв ти е планът за спасяването й?

11:45.
Базата „Нептун“

Подводницата се спускаше към подводната изследователска станция. Седнала на задната седалка, Карън гледаше прехласната. След Двадесетминутното спускане във все по-сгъстяващия се мрак базата се бе появила под тях като изгряващо слънце, осветена от външните прожектори и горящи с жълта светлина илюминатори. Почти забрави за положението си, омаяна от величествената гледка.
Подводницата се насочи към пристана под най-долното ниво на станцията. Докато пилотът маневрираше, Карън забеляза приличащи на кутии роботи, мъкнещи кабели и оборудване. Сред тях се движеха и други фигури — хора, облечени в бронирани тежководолазни костюми. Приличаха на астронавти, работещи на повърхността на някаква чужда планета… а ако се съдеше по враждебната среда и странния ландшафт с нападалите стълбове лава, това наистина бе един друг свят.
Една лантерна риба, привлечена от движението, доплува до подводницата. Карън я погледна през дебелото дванадесет сантиметра стъкло — двама пришълци от различни земи си размениха влюбени погледи. След това рибата махна с опашка и изчезна.
От предната част се разнесе приглушеният глас на пилота, който пристъпваше към акостиране и разговаряше със станцията.
Подводницата се издигна нагоре и влезе в пристана през люк с размерите на врата на гараж. Люкът бързо се затвори зад тях и водата беше изпомпала навън. Не след дълго Карън вече беше извън тясната подводница.
Протегна ръце зад гърба си. Пилотът — лейтенант Ролф — и нареди да не мърда и свали белезниците й.
Отвързваха я за първи път от момента на залавянето й. Огледа се, като разтриваше китките си, и бързо разбра причината да я оставят свободна. Къде би могла да иде? По целия свят нямаше по-сигурен затвор от този. Бягството бе немислимо.
В задната част на пристана се отвори врата. Към тях приближи посивял пълен мъж на около шестдесет години. Насочи се право към лейтенанта.
— Защо е всичко това? Нямаше нужда да я сваляте тук. Можеше да ни помага и отгоре. Рисковете…
— Така ми бе наредено, доктор Кортес — отсечено отвърна Ролф. — Пленницата оттук нататък е на ваше разположение.
Кортес направи крачка, за да спре лейтенанта.
— Но защо са тези нови заповеди? Командирът ви сигурно се шегува.
— Четохте докладите. — Лейтенантът се качи обратно на пилотското място. — Ще се върна с командир Спенглър. Отнесете възраженията си към него.
Кортес се обърна към Карън и смръщи вежди при вида на лицето й.
— Какво сте й направили? — Посегна колебливо към подпухналото й око, но тя се дръпна. Кортес се обърна към лейтенанта. — Отговорете, по дяволите!
Лейтенантът избегна погледа му.
— Отнесете се към командир Спенглър — повтори той. Лицето на учения помръкна.
— Елате — рязко се обърна той към Карън. — Ще пратя доктор О’Банън да ви види.
— Добре съм — отговори тя, докато вървеше след него към изхода. Бяха й дали два аспирина и й биха инжекция антибиотик. Беше наранена, но не и осакатена.
Кортес я поведе по стълбата към горното ниво. Набързо й обясни разположението на станцията. Карън слушаше внимателно, силно впечатлена от обстановката. Намираше се на шестстотин метра под водата. Трудно беше да се повярва.
Изкачи се на второто ниво, където мъже и жени сновяха в малки лаборатории. Когато пристъпи напред, всички обърнаха глави към нея. Разнесе се шепот. Знаеше, че не представлява особено привлекателна гледка. — … а в нивото отгоре се намират жилищните помещения. Малко е тесничко, но затова пък с всички удобства. — Кортес се опита да се усмихне.
Карън кимна. От вперените в нея погледи се чувстваше неловко.
Кортес въздъхна.
— Извинете, професор Грейс. Едва ли това е най-приятният начин да се срещат колеги и…
— Колеги ли? — тя се намръщи. — Аз съм пленник, професор Кортес.
Думите й го засегнаха.
— Това няма нищо общо с нашата работа, можете да бъдете сигурна. Командир Спенглър има пълната власт и контрол върху тази станция. А когато сме в състояние на война, нашето мнение не се взима под внимание. Дейността ни тук е засекретена и е въпрос на национална сигурност. Свободите са орязани в името на държавните интереси.
— Това не е моята държава. Аз съм канадка. Кортес се намръщи, сякаш не виждаше разлика.
— Най-добрият начин да не се стига до по-нататъшни… ъъъ… — той изгледа обезобразеното и лице — злоупотреби от страна на властимащите е да сътрудничите. Да работите отвътре. След като всичко свърши, убеден съм, че правителството ще ви намери място.
Дрън-дрън, помисли си Карън. Знаеше къде ще бъде това място — на шест стъпки под земята, застреляна като шпионин. Но нямаше нужда да разсейва заблудите му.
— И какво сте научили досега? — смени темата тя. Той се оживи.
— Доста неща. Успяхме да вземем малка проба от кристала. Още първоначалният оглед даде някои изумителни резултати.
Карън кимна, без да споменава за собствените си открития.
— Но след новите заповеди от Вашингтон всякакви по-нататъшни проучвания се отлагат.
— Нови заповеди ли?
— Военните действия са прекалено близо до нас и Вашингтон е на мнение, че сме силно уязвими. Вчера получихме нареждане да измъкнем кристалния стълб и да го откараме в Съединените щати за по-нататъшно проучване. А сега и тази заповед се променя.
— Какво искате да кажете?
— Първоначалният анализ на седиментите и на океанското дъно сочи, че колоната е просто част от по-голяма конкреция. При това много по-голяма. Все още не сме успели да определим дълбочината и площта й. Проклетото нещо не се поддава на стандартните методи на сканиране. Знаем само, че е огромно. Когато съобщихме във Вашингтон, заповедта се промени. — Той тревожно присви очи. — Вместо обелиска, искат да изгребем целия депозит, ако е възможно.
— И как ще го направите?
Той махна към един от илюминаторите. Карън погледна навън.
В далечината едва можеше да различи високия стълб зад светлините. Обелискът на Джак! Около него работеха хора в тежки водолазни костюми.
— Какви са онези хора?
— Експерти сапьори от Военноморските сили. Смятат да пробият дупка в депозита с помощта на взрив и да разработят мината.
Карън зяпна шокирана.
— Кога започват?
— Утре.
Тя се обърна.
— Но обелискът… надписите… Той също изглеждаше огорчен.
— Зная. Опитах се да ги убедя да бъдат по-внимателни. Целият район е нестабилен. Всеки ден сеизмографите отчитат слаби трусове, а преди два дни имаше много силно земетресение. Но никой не ме слуша. Именно затова — независимо от обстоятелствата около пристигането ви — се радвам, че сте тук. Ако знаехме какво е написано върху обелиска, това би могло да накара правителството да забави малко темпото и да си осигурим време за по-задълбочени изследвания.
Въпреки че не желаеше да помага на похитителите си, Карън си даде сметка, че разрушаването на древния артефакт е още по-голямо зло. Отстъпи назад от илюминатора.
— А ако успея да ви подскажа начин как да разчетете надписа?
Той вдигна вежди, явно заинтригуван.
— Но ще трябва да си имаме доверие — понижи глас тя. Той бавно кимна.
— Имам нужда от компютър и досегашните резултати от проучванията ви върху езика.
Той й направи знак да го последва.
— Рик е археологът в екипа ни — също така тихо каза Кортес. — Все още е на повърхността, но мога да го накарам да прехвърли данните в някоя свободна работна станция.
— Добре. Да се захващаме за работа.
Докато вървяха към свободната секция, Карън обмисляше плана си. Колкото и да и се искаше да заблуди мъжа, нямаше избор.
— Ако ми осигурите интернет връзка, ще ви покажа докъде съм стигнала.