`Триъгълникът на дракона - Джеймс Ролинс`

Облечен в обичайната си бяла памучна роба и червени гащета, Джак си почиваше в шезлонга на предната палуба на кораба. Косата му бе още мокра от продължителния душ, но късният следобед беше топъл. Приятно му беше да чувства върху себе си последните лъчи на залязващото слънце. Елвис се бе излегнал до шезлонга.
В другия край на палубата заоблените контури на „Наутилус 2000“ отразяваха светлината с титаниев блясък. Робърт се бе пъхнал под изкараната на сух док подводница и проверяваше всеки квадратен сантиметър от нея. Лиза седеше вътре и правеше същото. Засега изглеждаше, че подводницата е издържала на чудовищното налягане без никакви проблеми. Единствената и грижа бе прекъсването на връзката. Лиза проверяваше компютърната и комуникационната система и се мъчеше да открие някакъв дефект в работата им, но засега без успех.
— Как е челюстта ти?
Джак насочи вниманието отново към госта си. Адмирал Марк Хюстън се бе разположил в съседния шезлонг. Пуфтеше с дебелата пура от безценните запаси на Джак. Адмиралът почеса Елвис зад ухото и бе възнаграден с бавно помахване на опашка.
— Имало е и по-лоши случаи.
Джак разтри челюстта си. Продължаваше да усеща тъпа болка.
Хюстън дръпна от пурата си и я огледа с удоволствие.
— Кубински тютюн… Май престъпвам много забрани…
— Но си струва, нали?
— О, разбира се!
Той лапна отново пурата и дръпна силно. Очите му се присвиха от удоволствие, когато издиша.
Като се изключат адмиралът и двамата му лични адютанти, Джак си бе върнал отново контрола върху „Дийп фатъм“ — поне засега. Дейвид Спенглър и другите правителствени служители бяха заминали незабавно за „Гибралтар“ с кутиите, пазени от въоръжена охрана. Адмиралът предпочете да остане. Щяха да го извикат в мига, когато успееха да разчетат нещо от записите. Дотогава всички чакаха със затаен дъх.
— Доколкото разбирам, срещата ви с командир Спенглър не е довела до изясняване на положението — каза Хюстън.
— А вие какво очаквахте? — Джак се отпусна в шезлонга си. Първо „Гибралтар“, после адмирал Хюстън и накрая Дейвид Спенглър. Всички отново заедно. Бягаше от миналото си повече от десет години, а стигна там, откъдето бе тръгнал. Въздъхна. — Нищо не се променя. Дейвид ме мразеше още преди инцидента със совалката. Чувстваше се обиден, защото аз съм му седнал на мястото.
— Това не беше по твое желание, а решение на НАСА. — Да бе, обяснете му го на Спенглър. Страхотна дандания се вдигна вечерта преди старта. За малко да не излетя.
— Спомням си. Беше открил, че си ходил със сестра му през годината на обучението в НАСА. — Хюстън посочи с пурата си подутата устна на Джак. — И изглежда старата ненавист си е все така силна.
Джак поклати глава.
— Изгуби сестра си. Кой може да го обвинява?
— Ти например. Губили сме и други совалки. Всеки знае за рисковете. — Адмиралът дръпна отново от пурата си. — Освен това у господин Спенглър има нещо, което просто не харесвам. И никога не съм харесвал. Под тази негова хладнокръвна маска винаги е имало много омраза. Изобщо не съм изненадан, че се е забъркал с Никълъс Ружиков в ЦРУ. Тези две акули така си пасват!
Думите на адмирала изненадаха Джак. Лицето му го издаде.
Гласът на Хюстън стана напрегнат.
— Просто се пази от него, Джак. — Той посочи подпухналото му око. — Не позволявай чувството ти за вина да те оставя беззащитен. Не и когато той е наоколо.
Джак си спомни омразата в очите на Дейвид: „Още не съм приключил с теб, Къркланд.“ Може би наистина е по-добре да послуша съвета на бившия си командир и да стои настрана. Затвори очи и се облегна назад.
— Само ако бях забелязал няколко секунди по-рано… или ако държах ръката й по-здраво…
— Премислянето на миналото е нещо съвсем в реда на нещата, Джак. Но знаеш, че понякога стават и гадости. Не можеш да забележиш всеки куршум, полетял към главата ти. Животът просто не е толкова честен.
— Откога сте така философски настроен? Хюстън тръсна пурата си.
— С възрастта човек понатрупва малко мъдрост.
В другия край на палубата Лиза подаде глава през люка.
— Джак, ела да видиш нещо. Джак изпъшка и се надигна.
— Какво има?
Лиза само му махна с ръка.
— Добре. Идвам. — Стана от шезлонга. Адмиралът се понадигна с намерението да го последва. — Стойте си спокойно — обърна се към него Джак. — Сега се връщам.
Елвис вдигна глава и също започна да се изправя на крака. Джак го спря със знак.
— Ти също. Стой на място.
Немската овчарка отново легна, но изсумтя с явно неодобрение. Хюстън потупа кучето по хълбока.
— Ние, старците, ще си правим компания.
Джак завъртя очи и прекоси палубата. Спусна се надолу по стълбата при Лиза. Тя се бе настанила в седалката на „Наутилус“ и Джак се наведе над нея.
— Какво има?
— Виж часовника. — Лиза посочи червените цифри. Секундите си течаха съвсем нормално. — А сега погледни моя часовник.
Джак погледна малкия „Суоч“ на китката й, след това отново премести поглед към електронния часовник на подводницата. Изоставаше с малко повече от пет минути.
— Е, изостанал е малко.
— Преди спускането лично синхронизирах часовника, когато настройвах биосензорната програма. Беше точен до стотна от секундата.
— Все още не виждам какво значение има.
— Сравних разликата във времето със записите на програмата. Съвпада абсолютно точно с времето, през което връзката бе прекъснала.
Джак се намръщи.
— Значи повредата е повлияла и на часовника. Може би някой от акумулаторите е сдал багажа.
— Не, акумулаторите са си в ред — промърмори тя и вдигна поглед към него. — Когато загубихме връзка, забеляза ли часовника да спира?
Джак поклати глава и в ъгълчетата на устата му се появиха бръчки.
— Не. Всъщност спомням си, че го проверих. Часовникът си работеше съвсем нормално през цялото време.
Лиза се размърда в седалката.
— Нищо не мога да разбера. Диагностиката на системите показва, че всичко е в ред. Джак, има ли нещо, което криещ от мен?
Той хвърли поглед през рамо. Адмиралът се наслаждаваше на пурата си. Джак заговори тихо. По време на доклада след спускането бе спестил подробностите около странната кристална колона. А и без това никой не се заинтересува особено.
— Онази колона, която открих там долу… — Да. Онази от диска, дето го даде на Чарли.
Джак прехапа устна. Не искаше думите му да звучат като брътвеж на луд. Прекара пръсти през косата си.
— Не зная. Колоната излъчваше някакви странни вибрации или хармонии. Обърка компаса ми. Усещах ги дори с кожата си. Побиваха ме тръпки.
— Защо не ми каза? — Лиза вдигна вежди.
— Не исках това да повлияе на прегледа на „Наутилус“. Ако имаше някакво друго обяснение, исках ти да го откриеш.
Бузите на Лиза почервеняха.
— За Бога, много добре ме познаваш! При всички положения щях да съм еднакво прецизна.
— Права си. Извинявай.

Лиза се измъкна от подводницата. Джаки помогна по стълбата. Очите й се стрелнаха към адмирала, след което отново се насочиха към Джак.
— Чарли се е затворил с Джордж и изучава онзи твой секретен диск. Ще видя дали са научили нещо. — Тя мина покрай него. — Наистина трябваше да ми кажеш, Джак.
— Какво е това според теб? Лиза сви рамене.
— Не знам, но си струва да се разбере. — Идвам и аз.
Робърт изпълзя изпод опашката на подводницата.
— Всички връзки са в идеално състояние, Джак — докладва биологът. — Ако се наложи да се гмурнеш още веднъж, нямаш никакви проблеми.
Джак кимна разсеяно.
— Робърт, би ли правил компания на адмирала за няколко минути? Има малко бренди в шкафа под микровълновата печка.
— Да, знам къде си го скрил. Но какво става?
— Ще ти кажем веднага щом научим повече подробности — отвърна Лиза и хвърли яден поглед към Джак, след което продължи нататък.
— Веднага се връщам! — извика Джак на адмирал Хюстън. Отговорът бе кимване и махване с ръка.
Джак последва Лиза към стълбата за долната палуба. Тя се спусна по стръмните стъпала преди него. На първото от долните нива се намираха лабораторията на Робърт, корабната библиотека и малкият кабинет на Чарли. Под тях бяха каютите на екипажа.
Лиза мина през лабораторията и стигна до покоите на Чарли. Почука на стоманената врата.
— Кой е? — обади се отвътре Чарли.
— Лиза и Джак. Отваряй!
След малко ключалката изщрака и вратата леко се открехна. Чарли надникна отвътре.
— Само исках да се уверя, че сте сами. — Гласът му беше възбуден. Геологът отвори вратата по-широко. — Влизайте, влизайте… трябва да видите това.
— Откри ли нещо? — попита Джак, след като влязохме.
— О, да, човече, може да се каже.
Лабораторията на геолога не бе по-голяма от едноместен гараж, но всеки квадратен сантиметър от нея бе използван максимално добре. Оборудването и инструментите бяха грижливо подредени по рафтовете — резачки за скали, бургии, сита, везни, магнитометри, дори комплект за анализ на вътрешната структура на минерали. Джак не знаеше за какво служат по-голямата част от инструментите. Тук бе царството на Чарли.
С двойната си докторска защита по геология и геофизика ямаецът можеше да постъпи в който университет пожелае. Но вместо това той се бе озовал на кораба на Джак, за да продължи изследванията си.
— Не съм гонил научни звания, за да се завра в някоя аудитория — бе заявил той преди седем години с блеснали от възбуда очи. — Не и при положение че навън има толкова неща за изучаване. Океанското дъно, Джак! Точно върху него са написани миналото и бъдещето на Земята. Там долу! То чака някой да го прочете. И този някой съм аз!
Сега очите на Чарли блестяха по същия начин и от възбуда и въодушевление. Геологът им махна да се приближат до работната му маса. Върху нея бяха настанени телевизор и видеоуредба.
Пред него стоеше прегърбен корабният историк. Професорът бе забол нос в екрана, присвиваше очи зад дебелите си очила и водеше записки в бележника си.
— Изумително… просто изумително — промърмори той, без да прекъсва работата си.
Лиза и Джак го наобиколиха, като се опитваха да видят и те нещо от образа на екрана.
— Какво откри? — попита Джак.
Сякаш едва сега Джордж забеляза присъствието им. Обърна се с широко отворени очи.
— Трябва да слезеш отново там! — възбудено каза той и хвана Джак за ръкава.
— Какво? Защо?
— Трябва да започнем от самото начало — намеси се Чарли.
Той насочи дистанционното и започна да връща записа. Джак гледаше как кристалното копие изчезва в мрака. Накрая Чарли спря превъртането и пусна диска. Обелискът бавно се появи отново, докато геологът говореше:
— Беше прав, Джак. Кристалът изглежда е естествено образувание. Анализирах записа много внимателно и доколкото мога да съдя по стените и равномерното пречупване на светлината, това би трябвало да е чист кристал.
— Но какъв? Кварц?
Чарли наклони глава, без да откъсва поглед от екрана. — Не. Просто кристал. Не зная. Поне засега. Но бих продал „Дийп фатъм“ за парченце от него.
— Значи смяташ, че е нещо ново? Високият ямаец кимна.
— Никъде другаде на планетата няма природна среда като онази долу. — Чарли чукна по екрана. Подводницата бавно обикаляше искрящата колона и я показваше от всеки ъгъл. Видеоизображението беше кристално чисто и детайлно. Направо безупречно. Нямаше никаква следа от смущенията, за които бяха споменали на повърхността. — При това налягане и соленост на водата кой може да каже как растат кристалите?
Джак се настани на един от столовете и се наведе към екрана.
— Значи искаш да кажеш, че сме първите хора, които виждат подобно кристално образувание?
Чарли се засмя и накара Джак да откъсне очи от екрана.
— Не. Не казвам това, човече… Изобщо не съм го казал. — Той взе дистанционното и забави картината.
Джак наблюдаваше как колоната забавя въртенето си, докато подводницата завършваше обиколката. Чарли стопира записа точно когато ксеноновите прожектори започнаха да пълзят настрани от нея. Джак си спомни, че тъкмо тогава се бе обърнал, за да продължи търсенето на черните кутии. Гледаше в друга посока и бе пропуснал онова, което бе заснела камерата.
На падащата под ъгъл светлина можеха да се видят малки несъвършенства върху кристалната повърхност.
— Какво е това?
— Доказателство, че ние не сме откривателите на кристала. — Чарли отново се зае с дистанционното и образът изпълни монитора. Драскотините се превърнаха в редове от малки белези, прекалено равномерни и точни, за да бъдат естествени. Джак отново се наведе към екрана. Въпреки че образът не бе фокусиран, не можеше да има грешка.
Джордж заговори със страхопочитание:
— Това е писменост. Някакъв древен надпис.
— На тази дълбочина? — Джак зяпна невярващо. Дълбоко в кристала бяха изсечени цели групи и редове малки иконографски изображения — животни, дървета, изопачени фигури, геометрични форми.
{img:6257-hiero2.jpg}
Джак не можеше да отрече онова, което бе пред очите му. Всеки символ бе нанесен върху гладката повърхност и запълнен с някакъв блестящ метал. Не беше оптическа измама.
Това бе древна писменост… върху обелиск на повече от шестстотин метра под водата.

Недалеч от остров Йонагуни, префектура Окинава

Карън държеше фенерчето над главата си и с мъка се движеше през бързо надигащата се вода, която вече бе стигнала до кръста й. Мъчеше се да държи чантата с оборудването колкото се може по-високо, но тежестта непрекъснато я смъкваше надолу. Кога щеше да свърши този проход? Колко бе дълъг? И отпред, и отзад се разнасяше ехото на течащата вода.
Чуваше зад себе си как Миюки се бори с водата. Японката бе по-ниска и водата вече стигаше до гърдите й. Почти и се налагаше да плува, за да се държи на повърхността.
Най-накрая тънкият лъч на фенерчето освети стена срещу тях.
— Мисля, че стигнахме края — извика Карън.
Тръгна по-бързо. Тунелът завършваше със стълбище, водещо нагоре. Приличаше на онова, по което се бяха спуснали. Стъпи на първото стъпало — то беше под черната вода. Като се подпираше на гладката стена, Карън се закатери нагоре, все по-далеч от запълващия се тунел.
Обърна се да помогне на Миюки и двете заедно се изкачиха още няколко стъпала нагоре, преди изтощението да надделее. Седнаха на сухите стъпала, като трепереха и дишаха тежко.
— Градеж — посочи Карън. Стените и таванът бяха от плътно наредени базалтови плочи и блокове. — Намираме се над тунела в лавата.
— Значи няма да потънем?
Миюки изглеждаше бледа. Абаносовочерната й коса бе мокра и полепнала по челото й.
— Ако се изкачим достатъчно високо. Трябва да стигнем над морското равнище.
— Но къде сме? — Миюки погледна нагоре по стълбището.
— Предполагам, че стъпалата ще ни отведат в сърцето на втория Дракон.
Карън поне се надяваше да е така. В разположението на сградите имаше симетричност. И ако не бе сбъркала, тунелът от лава би трябвало да води към другата пирамида.
— Дали ще има изход? Карън кимна. — Сигурна съм, че има.
Премълча страха си. Ами ако не успеят да го открият?
— Да вървим тогава. — Миюки се вдигна на крака и протегна ръка към Карън. — Аз ще нося чантата.
Зарадвана, че ще се освободи от товара, Карън свали чантата от рамото си и я подаде на Миюки, която едва не я изпусна.
— Това нещо наистина било тежичко — отбеляза тя, като се напъваше да нагласи дръжката на рамото си.
— Да. Заради кристалния артефакт е. Сигурно тежи към десетина килограма.
— Но той е толкова малък! Карън сви рамене и се изправи.
— Поредната мистерия, свързана с това място. Въздъхна и пое първа нагоре, като се молеше да успее да разкрие последната мистерия — изхода от този смъртоносен капан.
Изкачването беше същинско изтезание за измъчените им крака. Имаха чувството, че се катерят по въжена стълба. Но въпреки това продължаваха нагоре, прекалено уморени, за да говорят. Поне от усилията телата им се стоплиха. Но не след дълго и топлината започна да ги мъчи. Имаха чувството, че температурата се покачва с всяка стъпка нагоре по тясното стълбище. Когато стигнаха края му, вече се задушаваха. На Карън й се стори, че от мокрите й дрехи се вдига пара.
Изтри потта от челото си и влезе в следващото помещение.
— Най-сетне! — изстена тя, докато тътреше крака из стаята.
Миюки я последва, дишайки тежко. Карън вдигна фенерчето.
Върху голите стени на вътрешната камера нямаше и загатване за изход. Обкръжаваха ги плътно наредени каменни блокове и покривни плочи. Двете жени се взираха във всички посоки. Нямаше украшения, нито някакви знаци.
Карън тръгна покрай стената.
— Загаси лампата — нареди тя на Миюки и изключи и своето фенерче.
Настъпи пълен мрак. Ехото от течащата вода в тунела сякаш стана по-близко. Карън затърси светлина, която да се процежда през някоя цепнатина в стените или тавана. Някаква насока за изход. Предполагаше, че слънцето вече е започнало да клони към залез.
Избърса капчица пот от веждата си. Тук бе прекалено горещо. Въздухът не помръдваше. Опряла ръка на стената, Карън обиколи помещението, търсейки издайническа светлинка. Но мракът изглеждаше пълен.
— Намери ли нещо? — с надежда попита Миюки. Карън отвори уста да отговори, когато ръката й докосна камък, който бе по-топъл от другите. Спря и опря другата си длан в съседния камък. Разликата в температурите се усещаше съвсем ясно.
— Мисля, че открих някаква следа.
Карън прокара пръсти по ръба на по-топлия камък. В тъмното това не и се удаде лесно. Блоковете плътно прилягаха един до друг. Откри единия ръб, но колкото и да се взираше, не видя през него да се процежда слънчева светлина. Намръщи се. Трябваше да има някаква причина камъкът да е по-топъл.
Извади фенерчето си. Миюки остави чантата на каменния под и застана до нея, като си разтриваше рамото.
— Какво намери?
Карън силно бутна камъка. Той не помръдна. Тя отстъпи крачка назад, наклони глава на една страна и се зае да го изучава. Беше квадратен, със страна около половин метър и без каквато и да било украса.
— Този е по-топъл от останалите и вероятно е пряко изложен на слънчевите лъчи.
— Това ли е изходът? — Миюки включи и своята лампа.
— Надявам се. Само че не зная как да го отворя.
Карън затвори очи. „Мисли, по дяволите!“ Представи си втория Дракон. Беше напълно идентичен с първия, като се изключи срутеният храм. Върхът на втората пирамида бе празен. Без никаква следа.
— Какво мислиш? — попита Миюки. Карън отвори очи.
— Не зная. В другата пирамида се влизаше през храмовия олтар. Ключът бе главата на змията.
— И какво?
— Мисли симетрично. Мисли по-мащабно. В Чичен Итца на полуостров Юкатан главната пирамида хвърля змиеподобна сянка по време на равноденствията. Извиващо се тяло, което се докосва до каменна змийска глава в основата на пирамидата.
— Не разбирам.
Карън продължи да говори, интуитивно усещайки, че е близо до отговора.
— Главата на змията беше входната точка. Тя се свързваше с дългия тунел… който може би е тялото й.
Миюки кимна.
— Ако си права, значи сега се намираме в опашката й.
— Били сме погълнати от змията, минали сме през тялото й и сега трябва да завършим храносмилателния процес.
— С други думи, трябва да открием задника на змията. Карън се засмя на сериозността, с която Миюки изрече последните думи.
— Точно така.
Обърна се. Входът към стълбището беше точно срещу нея, Топлият камък се намираше на една линия със стълбището. Права линия. Постави длан върху камъка.
— Това е върхът на опашката. Краят на змията.
— Да. Това вече го каза. Това е изходът.
— Не! Не обръщаме внимание на анатомията. Задникът на змията не се намира на върха на опашката й. Той е отдолу! — Карън посочи пода. — На корема й!
Миюки сведе поглед към обувките си.
— За да се изкачим, трябва да слезем.
Карън коленичи на каменния под. Беше изграден не от плочи, а от блокове, подобно на стените. Запълзя в посока от топлия камък към стълбището, като разчистваше боклуците по пътя си. Трябваше да е някъде тук!
Пръстите й се плъзнаха по някаква неравност върху гладкия камък. Замръзна за секунда, след това прокара отново пръсти по същото място, като се молеше.
— Какво е това? — клекна до нея Миюки. Карън се отмести настрани.
— Задникът на змията! — В каменния блок бе изсечено изображение на звезда. — Дай ми кристала!
Миюки се втурна към чантата. Довлече я до Карън, отвори страничния джоб и измъкна кристалната звезда. Хвана я с две ръце, изсумтя и я подаде на Карън.
— Дръж.
Карън легна по корем и намести звездата във вдлъбнатината. Пасваше идеално. Затаи дъх, готова на всичко. Миюки стоеше до нея, подпряла брадичката си с юмрук.
Не се случи нищо.
Карън се изправи на колене.
— Какво има? Какво сме пропуснали?
— Може механизмът да е повреден.
Карън дори не искаше да си помисля за подобна възможност. Знаеше, че тунелът вече би трябвало да е изцяло потопен. Връщане назад нямаше. Бяха в капан. В очите й напираха сълзи и нещо я стегна за гърлото.
— И как точно кристалът ще разкрие тайния проход? — недоумяваше Миюки.
— Ами… не знам.
— Не спомена ли, че първият механизъм бил чувствителен на натиск?
Думите й прорязаха безнадеждността на Карън. Спомни си как олтарният камък се издигна нагоре, когато Миюки скочи от него. Механизмът наистина трябваше да бъде чувствителен на натиск и да реагира на промяната на теглото.
И тогава й просветна.
— Дръпни се! Дръпни се! — извика тя на Миюки и я помъкна настрани от каменния блок с кристала. — Тежим прекалено много!
— Какво? — не разбра Миюки, но все пак се отдръпна. Карън също се премести извън очертанията на каменния блок.
— Трябва да е балансиран според теглото на кристала. Нито повече, нито по-малко.
Двете жени отстъпиха. Карън гледаше напрегнато звездата. Пак нищо. В гърдите й се надигна отчаяние. Какво пропускаха?
Бавно се завъртя. Стените бяха гладки и празни. Никакъв отговор… Или може би не…
Завъртя се отново. Никакви стенни свещници. Никакви халки, в които да закрепиш факел.
— Мрак — промърмори тя. — Коремът на змията е скрит от слънцето.
— Какво?
— Изгаси лампата!
— Защо?
— Просто я изгаси! — Карън изгаси своето фенерче. Миюки се подчини и двете се озоваха отново в пълен мрак. — И сега какво…
Внезапен шум прекъсна Миюки. Камък върху камък. Карън замръзна, като се молеше да се е оказала права. Протегна се в напрегнатата тишина и хвана Миюки за ръката.
От пода се появи слънчев лъч и се заби като копие в тава на. Като примигваше от ярката светлина, Карън се отпусна на колене. Каменният блок с кристала потъваше в пода.
Карън пропълзя до ръба и огледа отворилата се шахта. Слънчевият лъч влизаше през пукнатина в лявата стена. Докато блокът се спускаше, пукнатината се разшири, разкривайки страничен тунел.
През него влизаше светлина. Зрението й се замъгли от сълзи на облекчение. Откриха изхода!
Каменният блок под тях най-сетне спря спускането си, откривайки широко отворен вход към тунела. Карън се претърколи на една страна и направи знак на Миюки да тръгне първа.
— Да се махаме оттук.
Трябваше само да скочат от височина около два метра. Ухилена до уши, японката грабна чантата си и изпълзя до ръба. Скочи в шахтата и коленичи, загледана към тунела.
— Дълъг е само няколко крачки! Виждам слънцето! Миюки се промъкна в прохода, за да направи място на Карън.
Тя побърза да я последва и скочи. За миг слънчевата светлина я ослепи, после видя в другия край на късия тунел синьото море, по което играеха ярки слънчеви зайчета. Обърна се и грабна кристалната звезда. Нямаше намерение да остави наградата си.
Сега тя бе много по-лека. Можеше да я държи и с една ръка. Веднага щом я вдигна, каменният блок започна да се връща нагоре, блокирайки изхода от вътрешната камера. Карън пъхна артефакта в джоба до бедрото си. Тежеше като оловна топка и шевовете на панталоните й изпукаха. „По дяволите, колко е тежко.“ Когато излезе от тунела и се озова под лъчите на слънцето, във врата й се допря студен метал и я накара да забрави за товара си.
— Не мърдай! — нареди някой на японски. Тя замръзна.
От стъпалото на пирамидата зад нея скочи втори мъж. С облекчение забеляза, че носеше полицейска униформа с емблемата на Чатан на ръкава си. Не бяха иманярите. Беше и наредено да се обърне с лице към пирамидата и да постави ръце върху камъка.
Недалеч Миюки говореше забързано на друг офицер, който държеше в ръка личната й карта. Най-сетне той кимна, обърна се към мъжа, който държеше Карън, и му махна да я освободи.
Карън отстъпи от стената.
— Получили са по телетипа предупреждението на Гейбриъл за иманяри и са били на път, когато са чули експлозията — обясни Миюки. — Докато стигнат дотук, иманярите били избягали. Нямало и следа от тях, затова останали при втората пирамида, за да я охраняват.
— И когато ни видели да изпълзяваме навън, си помислили, че ние сме иманярите.
Миюки кимна.
— За щастие Гейбриъл е съобщил имената ни и че сме в опасност. — Миюки прибра личната си карта. — Ще трябва да отговорим на някои въпроси, но срещу нас няма да бъдат повдигнати никакви обвинения.
Карън си пое дълбоко дъх.
— Отговори ли? Имам повече въпроси, отколкото отговори.
Представи си татуировката на единия от иманярите — бледа извиваща се змия върху тъмната му кожа. Още една змия. На дневна светлина всичко това изглеждаше прекалено сериозно, за да бъде обикновено съвпадение.
Разходи се до ъгъла на пирамидата, за да може да вижда и другия Дракон. Миюки я последва. На стотина метра от тях на върха на първата пирамида зееше кратер. Към небето се виеше пушек — същински изкуствен вулкан.
Защо нападателите им бяха сторили това? Нямаше никакъв смисъл. И къде бяха изчезнали?
— Какво има? — попита Миюки. — Нали сме в безопасност.
— Не знам — Карън не можеше да се отърве от чувството, че истинската опасност тепърва им предстои. — Да се върнем в университета. Мисля, че е време да сглобим парчетата от загадката.
— Нямам нищо против.
Обърнаха гръб на димящата пирамида и се върнаха при полицаите. Синьо-бяла моторница ги чакаше долу. Светлините й примигваха.
Карън въздъхна с колебливо облекчение.
— Напомни ми, че дължа на Гейбриъл една огромна прегръдка.
— А на мен — чифт „Феррагамос“. — Миюки се усмихна уморено и махна кичур коса от мокрото си чело. — След всичко това държа да спазиш обещанието си.

Северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

Сврени в геоложката лаборатория на кораба, Джак и останалите се взираха в застиналия кадър с покрития с надписи обелиск. Ясно се виждаха металните символи, гравирани върху кристалната повърхност.
— Кой може да е направил това? — попита Джак. Джордж свали очилата си.
— Никога не съм виждал нещо подобно. Смятам обаче да вляза в интернет и да пусна запитвания в някои археологически сайтове. Може и да изскочи нещо. — Вдигна бележника си, в който бе прерисувал скици на знаците. — Щеше да е по-добре, ако разполагах с повечко данни — добави историкът и погледна многозначително Джак.
Чарли изключи екрана.
— Съгласен съм с професора. Имаме нужда от повече данни. Всички бяха вперили поглед в Джак. Джордж проговори пръв:
— Трябва отново да се спуснеш там долу.
— Аз… още не съм решил.
Изобщо не бързаше да се връща в подводното гробище.
— Трябва просто да приберем парите и да се омитаме — подкрепи го Лиза. — Изпълнихме задълженията си към флота. От нас не се иска да измъкваме парчета от самолета… а и не ми хареса какво стана, когато Джак се намираше до онова нещо.
— Какво имаш предвид? — вдигна вежди Джордж. — Какво се е случило?
Лиза се обърна към Джак, предполагайки, че той ще обясни. Джак запази мълчание. Изглеждаше му тъпо да споделя смътните си опасения, които бе изпитал там долу.
— Проверката на „Наутилус“ показа, че е съвсем в ред — обясни Лиза. — Уреди, компютри, радио, акумулатори… всичко е направо като ново. Но Джак спомена, че за времето, когато нямаше връзка с повърхността и се намираше близо до колоната, е усетил вибрации, които идвали от нея.
Чарли се опита да предложи приемливо обяснение.
— Ако акумулаторите на подводницата за момент са дали дефект, двигателите биха могли да изгубят синхрон и да причинят вибрациите. — Той погледна към Джак. — Или пък си усетил слабата сеизмична активност. Засякохме я по същото време, когато изгубихме връзката.
Джак беше объркан. Усети как се изчервява.
— Не, вибрациите не бяха от подводницата. Усетих ги… не зная, сякаш някак по-електрически…
— Късо съединение? — не отстъпваше Чарли.
— Не открих никакви следи от късо съединение — поклати глава Лиза.
Джордж пъхна бележника в джоба си.
— И какво е според теб?
Лицето на Джак вече бе пламнало. Не можеше да погледне останалите в очите.
— Беше от колоната. Не мога да го обясня, но съм сигурен. Кристалът излъчваше някакви… не знам… хармонии, вибрации, еманации.
Джордж и Чарли впериха очи в него. Долови съмнение в погледите им.
— Ако е така, това е още една причина да се спуснеш долу. Ще проведем наше собствено разследване — каза най-после Чарли.
Джордж кимна.
— И ако има още надписи, бих искал да разполагам с пълно копие.
Енергично почукване по вратата спаси Джак от даването на отговор.
— Робърт е — обади се от другата страна морският биолог. — Какво има? — попита Джак, доволен, че може да отложи задаването на допълнителни въпроси.
— Получихме съобщение от „Гибралтар“. Имат новини за катастрофата.
Джак отключи вратата. Надяваше се да са открили някакъв конкретен отговор, нещо, което ще направи ненужни евентуални нови потапяния.
Робърт стоеше на прага. Махна с ръка на всички.
— Пращат ни копие от записа на разговорите в пилотската кабина.
— Да вървим — каза Джак.
— Каквото и да са открили, всичко се пази скрито-покрито — разпалено продължи да обяснява биологът. — Видях изражението на адмирала, когато му докладваха по секретната линия. Изобщо не беше щастлив. Поиска да му пратят по факса пълно копие на записа.
Джак забърза, изкачи се по стълбите на главната палуба и оттам — нагоре към мостика. Вътре откри двама помощници на Хюстън — в униформи, въоръжени, неподвижни и напрегнати. Същински близнаци булдози.
В капитанското кресло се бе настанил счетоводителят на „Дийп фатъм“.
— Къде е адмиралът? — попита Джак.
Кендъл Макмилън посочи към затворената врата на свързочната рубка.
— Вътре. Каза да го изчакаме.
Джак намръщено погледна към затворената врата. Това бе неговият кораб. Не му харесваше някой да не го допуска до сърцето на собствения му кораб — дори да е адмирал. Тръгна към вратата, но двамата здравеняци се изпречиха на пътя му с ръце върху пистолетите си.
Преди да избухне конфликтът, вратата се отвори. Първо бе кучето на Джак. Елвис излезе от свързочната, като размахваше опашка. Появи се и адмиралът. Джак отвори уста да смъмри стареца, но я затвори отново, когато видя колко бледо е лицето на Марк Хюстън. Челото на адмирала бе покрито с дълбоки бръчки.
— Какво има? — попита Джак.
Хюстън се огледа. Целият екипаж на кораба се бе натъпкал в малкото помещение.
— Може ли да пийнем по нещо някъде наблизо?
Джак направи знак на останалите да се махнат и се обърна към стария си приятел.
— Елате. Имам бутилка двадесетгодишно уиски в каютата си.
— Точно каквото ми предписа докторът — с мъка се усмихна адмиралът.
Джак го заведе до каютата си, отвори вратата и я задържа пред стареца. Щом влязоха, Хюстън кимна към вратата.
— Заключи.
Джак се подчини и посочи към двата кожени стола пред лавиците с морски сувенири. Хюстън отиде до тях и докосна един стар секстант.
— Същият ли е, който аз ти дадох?
— Да, след като приех мисията на совалката.
Хюстън се обърна и се отпусна с дълбока въздишка в единия стол. За първи път Джак видя истинската му възраст. Изглеждаше смазан и победен.
— Значи все пак не си изхвърлил съвсем миналото си — той посочи назад към секстанта.
— Не и важните неща.
Джак отиде до шкафа и извади бутилката уиски и две чаши. Хюстън кимна. Помълча известно време.
— Джак, реши ли дали ще помогнеш при изваждането на части от Еър Форс 1?
Джак въздъхна. Наля по два пръста във всяка от чашите. Знаеше, че Хюстън обича уискито чисто.
— Не, сър… все още правим преглед на подводницата.
— Хмм… — промърмори адмиралът и взе подадената му чаша. Отпи разсеяно — очевидно обмисляше нещо. Накрая остави чашата си на масичката от тиково дърво. Бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънати листа. — Може би това ще ти помогне да решиш — каза той и му подаде листовете.
Джак ги хвана, но адмиралът не ги пускаше.
— Това е секретна информация. А ако ще ни помагаш, трябва да бъдеш в течение — каза той и едва тогава пусна доклада.
Джак отиде до стола си.
— От черната кутия в кабината ли е?
— Да, последните минути преди катастрофата.
Джак седна и бавно разгъна листовете. При цялото си нежелание да продължи участието си в операцията, не можеше да устои на любопитството. Зачете се.

КАПИТАНЪТ: Хонолулу, тук е Виктор Чарли Алфа. Обновете данните за метеорологичната ситуация. На няколко пъти здравата ни раздруса.
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Защо не отговарят?
КАПИТАНЪТ: Хонолулу, тук е Виктор Чарли Алфа. Моля, отговорете. Имаме проблем с радара и компасите. Можете ли… Дръж се!
[силен тътен и трополене]
НАВИГАТОРЪТ: Какво беше това, по дяволите?
КАПИТАНЪТ: Поредната въздушна яма. Опитай да се издигнеш.
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Издигам се на десет хиляди и шестстотин метра.
НАВИГАТОРЪТ: Получавам противоречиви данни от ВНС*. Омега, радарът, секстантът… пълна каша. Ще се опитам да определя местоположението на ръка.
[* Вътрешна навигационна система — Б. пр.]
КАПИТАНЪТ: Да се стегнем, момчета.
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Много е тежък, сър. Не може да се издигне повече.
КАПИТАНЪТ: Какво?
НАВИГАТОРЪТ: Пълна безсмислица. Засичам земя пред нас.
КАПИТАНЪТ: Трябва да е остров Уейк. Ще се опитам да хвана някоя местна радиостанция. [пауза] Остров Уейк, тук е Виктор Чарли Алфа.
Имаме нужда от помощ.
[мълчание в продължение на четиридесет секунди]
НАВИГАТОРЪТ: Прекалено голям е, сър. Не е възможно.
Ще проверя ръчния секстант.
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Какви са тези светлини?
КАПИТАНЪТ: Просто отблясъци по стъклото. Продължавай издигането.
НАВИГАТОРЪТ: Къде сме, по дяволите?
[силен тътен]
НАВИГАТОРЪТ: Какво става? Какво става?
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Губим височина. Губя контрол!
КАПИТАНЪТ: Господи! НАВИГАТОРЪТ: Летим над суша!
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Не виждам! Светлината!
[скърцане на метал, рев на вятър]
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Двигател едно гори!
КАПИТАНЪТ: Изключи го! Веднага!
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Да, сър.
НАВИГАТОРЪТ: Какво става, по дяволите!
КАПИТАНЪТ: Хонолулу, тук е Виктор… ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Има нещо пред нас! Има нещо пред нас!
НАВИГАТОРЪТ: Не засичам нищо. Нищо на радара… нито на другите уреди!
КАПИТАНЪТ: Хонолулу, тук е Виктор Чарли Алфа. Помощ, помощ!
ПЪРВИЯТ ОФИЦЕР: Небето! Небето се разтваря!
[силен трясък и тишина]
КРАЙ НА ЗАПИСА: 19:08

Джак свали листата.
— Господи! Какво се е случило?
Хюстън се размърда в стола си и протегна ръка за листата.
— Всеки момент ще пристигне хеликоптер, за да ме вземе. Искам да изслушам записа лично. Но има само един начин да разберем… Отговорът лежи на дъното.
Джак посегна с трепереща ръка към чашата си. Изпи съдържанието й на един дъх. Скъпият алкохол изгори гърлото и хранопровода му.
— Джак…
Джак отново напълни чашата си. Облегна се назад и пак отпи, този път по-внимателно. Очите на двамата се срещнаха.
— Ще ида — простичко каза той.
Хюстън кимна и вдигна чашата си. Чукнаха се.
— За липсващите приятели — каза Джак.

Карън забързано прекоси паркинга. Закъсняваше за обедната среща с Миюки. Кабинетът и лабораторията на приятелката й се намираха на четвъртия етаж на старата сграда Ягасаки, която преди това е била седалище на местните власти. Университетът в Рюкю бил основан от американската гражданска администрация през 1950 г. и построен върху останките на древния замък на Шури, но през 1972 г. ръководството му било поето от японците. Оттогава университетът се бе разширил значително и бе обхванал и съседните райони и сгради.
След като изкачи енергично стъпалата и мина през двойната врата, Карън отиде до портиера и размаха личната си карта.
Той провери името й в списъка на бюрото си, след което кимна и й направи знак да продължи. Ректорът не искаше да поема никакви рискове. Макар че Окинава вече се окопитваше след катастрофата, все още от време на време се случваха обири. Допълнителните предпазни мерки трябвате да опазят оцелялото ценно имущество на университета.
Карън тръгна към стълбището покрай редицата асансьори, оградени с жълта лента с надпис „Не работи“. Помисли си, че компаниите, произвеждащи тези ленти, сигурно бележат огромни печалби. Подобни ленти бяха окачени навсякъде из града като празнични транспаранти.
Погледна часовника си и тръгна нагоре по стълбите. Това бе първата възможност за двете приятелки да се срещнат на спокойствие след завръщането от злополучното пътешествие до руините при Чатан. Миюки й се бе обадила тази сутрин и я бе убедила да дойде в лабораторията й. Имаше новини за кристалната звезда, но не желаеше да разказва подробности по телефона.
Карън се чудеше какво ли е открила приятелката й. През изминалите три дни тя правеше свое собствено изследване — изучаваше загадъчните знаци и се мъчеше да проследи произхода им. Напредваше бавно. Островът имаше проблеми с електрозахранването, което се отразяваше и върху комуникациите. За известно време знаците й приличаха на онези в градовете по долината на река Инд в Пакистан, но при по-внимателен анализ разбра, че приликата е само външна. Все пак проучванията й не бяха пълна загуба на време. Те я насочиха по една друга пътека — към друг подобен език, който за нея бе още по-вълнуващ. Въпреки това имаше нужда от още проучвания, за да се осмели да изкаже теорията си на глас.
Миюки я чакаше в края на стълбите, облечена в безупречно чиста бяла престилка.
— Портиерът ми се обади, че се качваш — каза тя. — Ела.
— Какво откри? — попита Карън, докато вървяха по коридора.
Миюки поклати глава и я поведе покрай кабинетите на Другите преподаватели.
— Ще видиш сама. А какво става с йероглифите? — Май попаднах на следа — колебливо отговори Карън. Миюки я погледна изненадана.
— Сериозно? Накарах Гейбриъл да се опита да ги разчете, но не е напреднал особено.
— Нима може да го прави? Да дешифрира?
— Един от основните му алгоритми е декодираща програма. Шифрирането е удобен модел за изграждане на изкуствен интелект, и ако съпоставиш…
Карън вдигна ръка в знак, че се предава.
— Добре, вярвам ти. Гейбриъл научил ли е нещо?
— Само едно… то е една от причините да ти се обадя. Можеше да постигне по-голям напредък, ако имаше повече образци. Повече данни, които да може да сравни, да съпостави и да изгради езиковата база.
Карън прехапа устна и призна тайната си.
— Мисля, че мога да му осигуря. Миюки отново я погледна и се намръщи.
— И как?
— Исках да потвърдя идеята си, преди да я изкажа публично. Но библиотеката е затворена и не мога да ползвам интернет при този режим на тока. От вчера нямам външна линия.
— Какво търсиш?
— Примери на писмеността, открита на остров Рапа Нуи.
— Рапа Нуи ли? Това да не е Великденският остров, онова място с големите каменни глави?
— Именно.
— Но той се намира на другия край на Тихия океан! Карън кимна.
— Тъкмо затова ми трябва повече информация. Не познавам този район. Проучванията ми са съсредоточени върху Полинезия и Микронезия.
Стигнаха до лабораторията. Миюки отключи вратата с магнитната си карта и я задържа, за да може да мине и Карън. Влязоха в малко преддверие. На стените висяха колосани бели „Чисти костюми“. Зад стъклената врата пред тях се намираше лабораторията на Миюки, цялата в неръждаема стомана и линолеум. Всяка повърхност блестеше под неоновите лампи без нито една прашинка или петънце.
Карън свали полото и маратонките си и взе един от костюмите. Беше все още твърд след химическото чистене и гладенето. Напъха се в комбинезона и седна на малката скамейка, за да нахлузи хартиените ботуши.
Миюки стори същото. Настояваше лабораторията й да бъде стерилно чиста. Не желаеше външни фактори да се намесват в работата на десетките компютри, ограждащи центъра на помещението — рожденото място на Гейбриъл.
— И каква е тази връзка с Рапа Нуи?
Карън напъха късата си руса коса под хартиеното боне за еднократна употреба.
— През 1864 един френски мисионер съобщава за откриването на стотици дървени таблички, жезли и дори черепи, върху които били нанесени непознати йероглифни знаци. Местните жители наричали езика ронго-ронго, но не можели да го четат. Някои твърдели, че писмеността е от времето преди пристигането им на острова през 400 г. сл. Хр. За съжаление повечето от находките били унищожени. Днес в музеите и университетите се пазят само около двадесет и пет от тях.
Миюки се изправи.
— И каква е следващата стъпка?
— Искам да вляза в мрежата и да издиря артефактите. Да потвърдя хипотезата.
Миюки започна да се заразява от възбудата на Карън.
— И ако се окажеш права, ще ги вкараме в базата данни на Гейбриъл. Така той би могъл да ги дешифрира!
— Ако успее, това ще бъде археологическото откритие на века.
— Тогава да се залавяме за работа. Гейбриъл може да ти осигури връзка, като се закачи за някоя от военните линии на американците. Те са най-стабилни.
Миюки тръгна към стъклената врата за лабораторията.
— В състояние ли е да го направи?
— Разбира се — кимна Миюки. — Кой мислиш, че е най-големият поддръжник на изследванията ми? Американските военни силно се интересуват от изкуствения интелект и практическото му приложение. Имам трето ниво на достъп.
Отново използва магнитната си карта и отключи вратата, която се отвори със съскане. Помещението бе със слабо повишено налягане — допълнителна застраховка срещу замърсителите, проникващи в лабораторията. Карън я последва в стерилната стая.
— Много проблеми си създаваш, за да избегнеш чистенето на прах — иронично подхвърли тя.
Миюки се престори, че не е чула, и пристъпи към наредените в полукръг компютърни монитори. Наблизо имаше два стола на колела. Седна в единия и направи знак на Карън да се настани в съседния.
— Нека ти покажа какво успя да декодира Гейбриъл до този момент. — Тя започна да пише по клавиатурата, като същевременно говореше на глас. — Гейбриъл, би ли извел изображенията на йероглифите?
— Разбира се, професор Накано. И добро утро, Карън Грейс! — разнесе се изкуственият глас от стереоколоните зад тях.
— Добро утро, Гейбриъл! — отговори Карън. Все още се чувстваше неловко да разговаря с машина. Хвърли поглед през рамо към колоните. Сякаш някой стоеше зад нея. — Б-благодаря за помощта.
— Зо мен бе удоволствие, доктор Грейс, Дадохте ми занимателна главоблъсканици.
По извитата редица монитори се появиха знаците на неизвестната писменост — птици, риби, човешки очертания, геометрични фигури и странни завъртулки.
— Какво е научил? — попита Карън.
— Успя да дешифрира малък отрязък в началото.
— Занасяш ме! — Карън се изправи.
Знаците се понесоха по екрана, докато се появи отрязък, маркиран с червено. След това пълзящите образи замръзнаха, оставяйки подчертаната част в центъра. Тя се състоеше от шест символа.
— Гейбриъл смята, че това са знаци от лунен календар. Така да се каже, някаква дата.
— Хмм… централните символи наистина приличат на полумесеци на нарастваща или намаляваща луна. — Карън се облегна назад. — Но ако е дата, какво означава тя? Датата на полагането на надписа или на някакво историческо събитие?
— По-скоро второто — отвърна Миюки. — Описание на нещо, което се е случило.
— Защо мислиш така? — Миюки не отговори.
— Какво има? — погледна я Карън.
Миюки въздъхна.
— Гейбриъл стигна до заключението за датата, като съпостави знаците със звездната карта върху тавана на вътрешната камера.
Карън си припомни картата от кварц върху купола.
— Е, и?
— Той въведе изображението от картата в астрономическа програма, след което съпостави резултатите с лунния календар. — Миюки погледна към Карън. — И изчисли приблизителната дата, отбелязана в надписа.
— Невероятно… И какво? Коя е датата?
— Гейбриъл?
— Образите означават четвъртия месец на лунната година — отговори програмата.
Карън погледна четирите полумесеца. — Ранна пролет.
— Точно така… а от относителното разположение на изобразените съзвездия мога да намеря и приблизителната година.
— Плюс-минус петдесет години — обади се Миюки.
— Разбира се, не бих могъл да бъда по-точен.
— Това е достатъчно точно! — Мислите на Карън запрепускаха. Ако изчисленията на Гейбриъл се окажеха верни, това щеше да даде идея преди колко време са били построени сградите. — Коя е годината? Преди колко време?
— Според астрономическата карта — преди дванадесет хиляди години.

Северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

Джак отново се носеше над останките. Гледаше как опашката на „Боинг 747“ се издига на няколко метра от него, закрепена за десетсантиметровите стоманени въжета. Облаци тиня се издигнаха от дъното, когато опашката пое нагоре като болен зъб, изваждан от зъболекар. На шестстотин метра отгоре лебедката, монтирана на борда на „Гибралтар“, започна да навива въжетата и бавно, но сигурно измъкваше плячката си на повърхността.
— Тръгвам за следващата рибка — съобщи Джак по микрофона на гърлото си.
Натисна педалите и завъртя подводницата. Провери часовника на „Наутилус“. Работеше вече почти три часа, като подбираше определените части от самолета, избрани от АКБД от видеоматериала, получен при първото потапяне.
Прибирането на останките на Еър Форс 1 вече се бе превърнало почти в рутина. През последните три дни бяха извадили близо четиридесет части от самолета. Сега те лежаха подредени и номерирани в долната хангарна палуба на „Гибралтар“ като парчета от някакъв страховит пъзел.
Макар че операцията вървеше добре, засега бяха открити само четири тела — две се носеха в коварните течения и бяха разпознати като хора от пресслужбата, а пилотът и вторият пилот бяха намерени закопчани за седалките си в пилотската кабина. Джак потисна спомена. Обезобразеният нос на самолета беше едно от първите парчета, които вдигнаха на повърхността. Докато закачваше въжетата, се стараеше да не гледа към разбитото стъкло, но въпреки това мерна картината вътре. Налягането на тази дълбочина бе смазало телата им в безформена маса. Приличаха на глина с цвета на плът, която бе моделирана само приблизително в човешка форма. Единственият начин да бъдат идентифицирани бяха униформите и местата им в кабината.
Оттогава по време на работата си сред останките Джак винаги затаяваше дъх от страх да не попадне на още трупове, яо за негово щастие това не се случи. Ударът с повърхността и теченията бяха разпръснали човешкия товар на самолета.
— Готови сме с втората лебедка — обяви радистът от АКБД. — Разбрано. Втора лебедка. Тръгвам към следващата цел. Джак обърна подводницата и се насочи към другия край на района с останките. Пред него се появи ново въже, което сякаш висеше самостоятелно — горният му край чезнеше в мрака. Беше свързано с втората лебедка на „Гибралтар“. Джак приближи „Наутилус“ до електромагнитната кука, закрепена за края му.
Хвана куката с външните манипулатори и я завлече до една от моторните секции на самолета. След това свали края на въжето и го допря до металната обшивка.
— Добре — обади се той. — Зареждай!
При този сигнал електромагнитният край на въжето се завъртя и се залепи за двигателя.
— Рибката е закачена. Вади!
Даде заден и премести подводницата по-далеч. Въжето се опъна и обтекателят на двигателя се измъкна от тинята.
Джак отново завъртя подводницата. Мястото на катастрофата бе разчистено почти наполовина. Оставаха само по-малките парчета и части от корпуса и крилата. Мина над голямото колело на самолета. Гумата се бе сплескала от налягането. Още ден-два и тук нямаше да остане нищо.
Докато правеше бавен кръг, забеляза някакво движение от лявата си страна. Покрай него мина ято риби томахавки. Беше забелязал, че все повече и повече дълбочинни създания бяха привлечени от светлините и шума по време на спасителната операция — дълги бледорозови змиорки, раци отшелници и дълга метър и осемдесет риба куче. Видя как една сепия вампир изскочи от гнездото си сред останките и хвана една от минаващите риби томахавки, след което изчезна само с едно махване на пипалата.
Това бяха единствените му спътници. Джак завъртя прожекторите и огледа високите хълмове с плоски върхове ва границата на видимост, надвиснали над останките като Някакви великани. По-наблизо около мястото на катастрофата се издигаше гората от стълбове от лава. От хидрофоните до него достигаха самотни изсвирвания и цвъртене на дънни обитатели.
Докато чакаше, усети внезапен пристъп на самота. Тук, в тези лишени от слънце дълбини, сякаш се намираше в друг свят.
Джак въздъхна и подкара подводницата. Имаше работа и не биваше да позволява блуждаещите мисли да отвличат вниманието му. След още двадесет минути двойката въжета щеше отново да се спусне, за да понесе нагоре поредното парче метал. Реши да използва свободното време за собственото си разследване.
Насочи подводницата към центъра на останките. В мътната вода напред се появи кристалната колона, отразяваща меко светлината на ксеноновите лампи. Блестящата й повърхност бе изпъстрена с лазурни и розови вени. През изминалите дни бе заснел обелиска от всички възможни ъгли и бе записал материалите на DVD диск за по-нататъшно изследване от екипа му. Джордж вече разполагаше с пълно копие на странните знаци, гравирани върху кристалната повърхност.
Доближи подводницата до колоната. След първото спускане не бе имало случаи на радиосмущения или някакви други проблеми. Странните излъчвания не се повториха. Джак вече бе почти готов да признае, че странните му усещания се дължаха на нещо обикновено, например моментен срив на системите на „Наутилус“.
Увисна пред обелиска и протегна единия от манипулаторите. Чарли непрекъснато го навиваше да се опита да донесе образец от кристала. Титаниевите клещи докоснаха обелиска. От хидрофоните се чу слаб звън.
В същия миг всеки косъм по тялото на Джак се изправи, сякаш то се бе превърнало в жив камертон. Кожата му настръхна, гледката пред очите му се разлюля и светът започна да се върти около него. Имаше чувството, че всеки момент ще изгуби съзнание. Изведнъж осъзна, че не може да определи къде е горе. Като че ли отново се намираше в пълна безтегловност в космоса. Ушите му бучаха и сякаш от другия край на дълъг тунел го викаха гласове — ехтящи, говорещи на странен език.
Задъха се, натисна до дупка десния педал и отдалечи подводницата от кристала. В мига, в който прекъсна контакта с него, Джак се върна на собствената си седалка, отново в собственото си тяло. Усещането за тръпки и безтегловност изчезна. — … ваш ли ме? Джак! — изкрещя Лиза в ухото му. — Отговори!
Джак докосна микрофона си, жадувайки за какъвто и да е физически контакт със света отгоре. — Тук съм, Лиза. — Какво правиш? — Как… какво имаш предвид?
— Връзката прекъсна за цели четиридесет минути! Флотата беше готова да пусне роботите си да те търсят.
Джак се отдалечи от стълба. Разшири фокуса на прожекторите и видя висящите стоманени въжета. „Как са успели да измъкнат парчетата толкова бързо?“ Погледна часовника си. Бяха изминали само две минути, откакто бе прикрепил въжето към двигателя. Как е възможно това? Намръщи се при спомена за аномалията, забелязана от Лиза при първото спускане.
— Лиза, колко показва твоят часовник?
— Три и четиринадесет.
Джак зяпна компютърния екран. Дигиталният часовник бе закъснял с тридесет и осем минути.
— Джак?
— Аз… добре съм. Просто поредният проблем с комуникациите.
Погледна към въжетата. Нима бе изгубил съзнание?
— Сигурен ли си? — Гласът на Лиза бе напрегнат и изпълнен с подозрение.
— Да, Лиза, няма за какво да се безпокоите. Отивам за следващите парчета.
— Това не ми харесва. Трябва веднага да изплаваш.
— Ще се справя. Всички уреди са в ред. Какви са твоите показатели?
— В момента всичко е идеално — с неохота отвърна Лиза. Намеси се друг глас. Адмирал Хюстън.
— Лекарят ви е прав, господин Къркланд. Всички тук изпаднаха в паника.
— Било е просто временно прекъсване, сър.
— Няма значение. Мисията за днес приключи.
Джак стисна здраво лостовете. Хвърли поглед назад към кристалното копие. Първоначалната паника от странната случка бе погълната от дълбоко спотаявания гняв. Беше твърдо решен да разбере какво се бе случило.
— Нека поне закача последните въжета. И без това вече са тук.
Последва дълга пауза.
— Добре, господин Къркланд. Но внимавайте.
Джак кимна, макар че никой не можеше да го види.
— Слушам, сър.
Приближи подводницата до първото въже и провери в компютъра следващите две цели — разбита секция от корпуса и колело. Хвана края на въжето и го завлече към извитата стена на тялото. Забеляза, че част от тоалетната на самолета все още стоеше закрепена за вътрешната повърхност. Бързо закачи магнитната кука и се обади на повърхността:
— Първото въже е готово.
— Потегля — отговори техникът.
Джак се обърна към въжето на втората лебедка. В същия миг в ухото му избръмча радиосигнал. Беше Робърт от „Дийп фатъм“. Джак се изненада, когато биологът каза:
— Джак, засичам движение долу.
— Какво искаш да кажеш?
— Нещо голямо току-що премина между две възвишения на северозапад и приближава към теб.
Джак се намръщи. За да се появи на хидролокатора при такава дълбочина, това нещо би трябвало да е огромно.
— Колко е голямо?
— Осемнадесет метра.
— Исусе… какво е това? Подводница ли?
— Не. Не мисля. Очертанията му са твърде подвижни, движенията му са твърде гъвкави. Не е изкуствено.
— С други думи, морско чудовище. — Джак си спомни змията, която го бе стреснала в трюма на „Кочи Мару“. — Да не би да е още една риба миньор?
— Не, прекалено дебело е.
— Страхотно — промърмори той. — Колко далеч е от мен?
— Четвърт клик. Но набира скорост. По дяволите, движи се адски бързо! Сигурно са го привлекли светлините.
— Мога ли да му избягам?
— Не. Нямаш достатъчно преднина.
— Имаш ли предложение?
— Направи се на умрял.
— Повтори.
— Спусни се на дъното и изключи светлините и двигателите. Дълбоководните обитатели се привличат от звук, светлина и дори от биоелектрически сигнали. Изключи всичко и би трябвало да станеш невидим.
На Джак не му допадаше подобен вариант. Като бивш тюлен той бе обучаван, че нападението е най-добрият вариант за защита. Но не разполагаше с пушка и гранатомет и затова бе по-добре да послуша експертите. Спусна „Наутилус“ върху тинестото дъно.
Изчака малко и изключи акумулатора. Ксеноновите прожектори изгаснаха. Постоянното бръмчене на двигателите замлъкна. Тъмнината погълна малката подводница. Дори вътрешните светлини помръкнаха и угаснаха.
Собственото му дишане му се струваше прекалено шумно в тясното пространство. Очите му се напрягаха в опит да видят нещо. Стори му се, че някъде в далечината вижда примигващи светлинки. Дали очите не го лъжеха? Биолуминесценция? Призраци?
— Не говори — прошепна в ухото му Робърт. — Може да те усети. Ще се опитаме да пратим ултразвук и да го изплашим.
— Къде…
— Тихо! Току-що мина през последния хребет. Огромно е! Ето го, идва!
Джак затаи дъх, уплашен, че може да се чуе дори дишането му. Взираше се в тъмнината около себе си с ококорени очи.
— Обикаля района. По дяволите, какво е това?
Джак усети как по носа му пълзи капчица пот. Въздухът в кабината бе станал влажен. Знаеше, че без работещи филтри разполага с въздух за около тридесет минути. Не можеше вечно да се прави на умрял.
Внезапно усети как над него преминава нещо голямо. Не го видя, но някаква първична част от съзнанието му заби тревога. Сърцето му се разтуптя бясно. На челото му изби пот и той трескаво се мъчеше да види нещо. Какво беше това?
— Точно над теб е — прошепна Робърт. Подводницата се плъзна няколко сантиметра в тинята. Но Джак знаеше, че не е докоснал нито един уред. Движението бе породено от минаването на нещо голямо, повлякло замрялата подводница след себе си.
„Наутилус“ се завъртя на единия си плъзгач и се издигна, понесена от следващия въртоп. Джак замръзна, опрял и двете си длани в акрилния купол. Колко голямо беше това нещо? Подводницата се олюляваше още два удара на сърцето, след което отново се стовари върху дъното. Разнесе се звук от удар на метал върху метал. Бе уцелила парче от самолета.
„Наутилус“ се закрепи под наклон, като леко се поклащаше.
— Обикаля около теб, Джак. Ултразвукът изобщо не му прави впечатление.
Джак не виждаше дори собствения си нос, но усещаше, че нещо кръжи около него и го дебне. Тихо пое дъх през стиснати зъби.
Усети как подводницата се понася с носа напред. Нещо застърга по купола — мокра кожа върху стъкло. Подводницата падна на една страна и Джак увисна на коланите си. Преди да успее да се намести по-удобно, последва удар върху „Наутилус“ — този път силен.
Джак се блъсна в седалката, задушен от коланите. Подводницата се запремята по дъното. Чу как някаква част се откъсна от рамката.
За щастие подводницата спря върху шейната си. Джак се изправи. Проклетото нещо си играеше с него. Като котка с мишка.
Хвана лостовете. Нямаше намерение да бъде разкъсан от каквато и да било твар без бой. Включи захранването. Светлинните копия пробиха тъмнината. Бръмченето на двигателите отново изпълни кабината.
— Джак, какво правиш?
— Къде е?
— Точно до теб!
Усети движението, преди да го е видял. Обърна се рязко наляво. Върху стена от плът огромно черно око с размерите на капак на кофа за боклук се взираше в него. Джак ахна от изумление. Окото примигна срещу ярката светлина.
Чудовището лежеше до подводницата и в сравнение с него тя изглеждаше съвсем малка. Джак долови друго движение. Обърна се назад. Зад кърмата се издигаше плетеница от пипала, които започнаха да се извиват, след като чудовището се съвзе от първоначалната си изненада. Джак си спомни за сепията вампир и в този момент изпита съчувствие към малката рибка.
Натисна двата педала и понесе подводницата напред и по-надалеч.
— Не бягай! — извика в ухото му Робърт.
— Кой е тръгнал да бяга? — изсъска Джак.
Обърна подводницата с нос към гигантския звяр. Задвижи Титаниевите ръце и щракна клещите. Можеха да разбият и камък.
Създанието се понесе напред. Пипалата му се замятаха и заизвиваха към Джак.
— Какво е това?
— Видеосигналът е неясен, но мисля, че е architeuthis — каза Робърт. — Гигантска сепия от семейството на цефалоподите. Открити са само няколко. Всички са били мъртви и уловени в мрежите на дълбочинни траулери. Но никоя не е била с такива размери.
Чудовището се отмести от пряката светлина на прожекторите. Едно пипало с дебелината на канализационна тръба запълзя по дъното.
Джак се дръпна на пълна скорост… но не бе достатъчно бърз.
Пипалото се стрелна напред и нанесе жесток удар.
Подводницата се разтресе и носът й се обърна нагоре. Джак удари челото си в акрилния купол и пред очите му затанцуваха звезди. Натисна педалите, но подводницата не реагира.
Отначало се уплаши, че захранването е прекъснало. След това видя, че за купола се е залепило пипало, дебело колкото чиния. Беше хванат в прегръдките на чудовището. Пипалото се обви около подводницата и я понесе към туловището. Връзките на обшивката застенаха от напрежението.
Виждаше ясно съществото пред себе си. Осем мускулести пипала и две по-дълги смукала се извиваха от белезникавото му тяло. Кожата му бе почти прозрачна, а плоската му глава завършваше отстрани с перки. Двете дълги пипала опипваха подводницата и протягаха зъбатите си смукала към титаниевата рамка.
Внезапно подводницата се раздруса. Джак забеляза само на метър от себе си клюноподобната уста на чудовището, която се отваряше и затваряше. Чу триенето на челюстите.

Джак изруга наум, премести едната титаниева ръка и насочи щипците й към по-близкото пипало. Титаниевите челюсти се впиха в плътта. Избухна облак черна кръв.
Преди Джак да успее да се наслади на резултата от атаката си, „Наутилус“ бе пометен настрани и се запремята във всички посоки. Пусна лостовете на манипулаторите, събра кураж и се опита да възстанови равновесието с помощта на педалите, но напразно. „Наутилус“ се удари в дъното и заора в тинята. Джак болезнено удари рамото си. Подводницата легна на една страна.
— Джак! Изгаси светлините!
— Преструването не свърши работа — отговори той и се надигна. Потърси с поглед гигантската сепия, но подводницата бе обвита в облак тиня.
— Чуй ме какво ти казвам! Ще се опитаме да го изгоним.
— Как?
Джак се размърда, докато тинята около него се слягаше. Светлините започнаха да проникват през облака. Гледката не бе окуражителна. Към него се гънеха пипалата. Вместо да сплаши чудовището, атаката само го бе разярила.
Джак намали захранването, но не го изключи. Светлините помръкнаха. Не искаше да се прави на съвсем мъртъв. Нямаше намерение да ослепява още веднъж.
— Какво си намислил?
— Току-що предложих на военните да активират електромагнита на второто въже — каза Робърт. — Силното електрическо поле може да отвлече вниманието и… но само ако ти изчезнеш.
Джак прехапа устни. Намали захранването още повече и изключи двигателите. Светлините съвсем слабо мъждукаха. Едва виждаше извиващата се маса от пипала. Чудовището продължаваше да се придвижва бавно през тинята към него.
— Добре. Пробвайте.
— Вече го направихме. Включихме електромагнита преди минута. Сепията реагира ли?
Главоногото продължаваше да се движи към него.
— Не — с отвращение каза Джак. Не се получи. Трябваше да се бие и да се опита да го прогони. Отново включи на пълна мощност. И тогава му хрумна идея. Сети се за първоначалното предупреждение на Робърт да не бяга. — Робърт, пробвайте да раздвижите въжето! Като въдица!
— Какво? О, схванах. Дръж се!
Джак изключи всички системи с изключение на светлините. Потърси въжето, но светлината бе прекалено слаба, за да стигне толкова далеч.
„Хайде, Робърт… хайде…“ Сепията приближаваше — същинска стена от бледа плът, пипала и смукала с диаметър на блюдо за вечеря. Едно огромно око се завъртя към него и го изгледа подозрително. Джак се молеше чудовището да остане нащрек достатъчно дълго, за да може да се хване на въдицата на Робърт.
— Къде си, Робърт? — промърмори той.
Едно пипало се метна към наполовина заровената в тинята подводница. Джак посегна към лостовете на манипулаторите. Включи акумулатора с палеца си.
Внезапно отляво в мастиления мрак ярко светна нова светлина. И Джак, и сепията замръзнаха. Огромното око на чудовището бавно се завъртя към новия източник на светлина. Джак също погледна натам.
От дъното се издигаше ярко блестящо копие. Беше кристалният обелиск, озарен от някакъв вътрешен огън.
На ярката светлина Джак забеляза стоманеното въже на не повече от метър от колоната. Електромагнитът почти я докосваше.
Челюстта му увисна. „Какво, по дяволите…“ Дъното под подводницата затрепери — отначало леко, после все по-заплашително. По-малките парчета от самолета затанцуваха. Страхотно, помисли си Джак. Първо чудовище, а сега и това!
Здраво стисна облегалките на стола си. Вибрациите го пронизваха чак до мозъка на костите му.
Стоманеното въже се отмести от кристала. С отдалечаването му блясъкът започна да намалява и треперенето стана по-слабо. Докато светлината гаснеше, Джак гледаше как електромагнитът изчезва от погледа му в тъмните води.
Обърна се към врага си.
Гигантската сепия бе останала до подводницата. Същинска купчина пипала. Сякаш се колебаеше, очевидно уплашена от странните светлини и треперенето. След това бавно потегли след изчезващата примамка — по-далеч от „Наутилус“.
— Действа! — ликуващо извика Робърт. Джак запази мълчание. Скоро чудовището изчезна извън обсега на приглушените светлини на подводницата. Не посмя да ги засили и се задоволи със съобщенията на Робърт.
— Теглим въжето нагоре и надалеч. Продължава да го следва…
Джак си позволи дълга дълбока въздишка.
— Вече е достатъчно далеч. Най-добре да се разкарат оттам.
Джак не чака повече — включи на пълна мощност, изхвърли баласта и натисна педалите. Тинята се завихри наоколо, когато „Наутилус“ се отдели от дъното и започна бързо да се издига нагоре.
— Мамка му! — обади се Робърт.
— Какво?
— Изгубихме сепията.
— Паниката сграбчи Джак за гърлото.
— Как така сте я загубили?
— Не се безпокой. Не се насочва към теб. — Гласът на Робърт определено звучеше разочаровано. — Отказа се и се спусна отново надолу. Върнала се е вкъщи. По дяволите, щеше ми се да я разгледам по-отблизо!
— Повярвай ми… преживяването не е така весело, както изглежда на видео.
— О… о, да, извинявай, Джак.
— Пътувам нагоре. Ще изплавам след петнадесет минути.
— Ще те чакаме.
Джак се облегна на седалката. Изтри ръце с кърпата си. Макар че ужасът още го стягаше, се ухили. Беше оцелял.
Въпреки това нещо го глождеше и не му позволяваше да се наслади на облекчението. Спомни си ярката светлина, когато въжето мина покрай кристалния обелиск. Спомни си и предишното си преживяване — странните усещания и дупката във времето. Очевидно долу имаше много повече тайни, отколкото катастрофата на Еър Форс 1.

Университетът В Рюкю, префектура Окинава, Япония

— Дванадесет хиляди години ли? Това е невъзможно! — възкликна Карън.
Миюки се дръпна от редицата монитори.
— Може и да е грешка. Базата данни за този език засега е ограничена. Ако Гейбриъл разполагаше с повече информация… с повече примери…
Карън кимна.
— Вероятно е грешка в изчисленията. Няма начин датата да отбелязва събитие отпреди дванадесет хилядолетия. Освен ако събитието не е някакво предание… ако надписът не пресъздава някакъв мит за сътворението.
— И все пак как биха могли онези хора да познават небето преди дванадесет хиляди години? Гейбриъл твърди, че разположението на звездите и съзвездията е точно до десета от милиметъра.
— Не е невъзможно — възрази Карън.
— Маите в Южна Америка са разполагали с календар, който съперничи по точност на съвременните.
— Но да се екстраполира толкова назад във времето?
— Щом маите са го направили, защо да не са могли и тези? Всъщност строителите може да са някое изгубено племе на маите. Кой знае?
— Права си — каза Миюки, поклати глава и стана. — Кой знае? Има прекалено много променливи. Затова не исках да ти се обаждам, когато Гейбриъл ми съобщи за откритието си преди два дни.
— Знаеш за това от два дни? — намръщи се Карън.
— Не мислех, че е толкова важно — сви рамене Миюки. — Просто тествах декодиращите способности на Гейбриъл. Тъй като беше заета, реших да го обсъдим по-късно.
— Значи не това е поводът да ми се обадиш, така ли? Миюки въздъхна.
— Кристалната звезда. Не ме ли чу по телефона? Карън се изправи и си спомни спешното позвъняване на Миюки. Наистина бе споменала нещо за кристалната звезда.
— Какво откри? Намери ли някого от факултета по геология, който да я изследва?
— Не. Повечето от геолозите още изследват трусовете и ефектите от тях. Подобна катастрофа е направо златна мина за някои. Няма да се върнат, докато университетът не отвори врати отново.
— Тогава какво си научила?
— Реших сама да направя това-онова. Любопитно Ми беше да разбера откъде е тази невероятно висока плътност. — Миюки я поведе към другия край на лабораторията. — Взех назаем електронна везна и някои инструменти. Мислех си да направя някои по-прости измервания. Нищо особено. Да изчисля масата, плътността… такива работи.
— И какво?
— И не успях.
Миюки отиде до една маса, върху която спретнато бяха подредени листа милиметрова хартия, метални линийки, шублери, компаси и една ниска метална кутия.
— Как така не успя? — сви вежди Карън.
Миюки вдигна няколко листа. Върху милиметровата хартия имаше прецизни изображения на петолъчната звезда, погледната от най-различни ъгли. При всяко от тях с дребен почерк бяха изписани различни мерки. Очевидно създаването на рисунките бе отнело много часове.
— Изчислих обема и с помощта на геометрията, и според водоизместимостта. Исках да бъда съвсем точна. Обемът е точно 542 кубически сантиметра.
— А тежестта?
— Точно там е проблемът. — Миюки нагласи бонето си и махна с ръка към листата и инструментите. — Помислих си, че именно изчисленията ще бъдат най-трудната част. След това трябваше само да претегля артефакта и да разделя теглото на обема, за да получа плътността. Проста работа.
Карън кимна.
— И колко тежи?
— Зависи. — Миюки отиде до металната кутия. — Взех везната от геоложкия факултет. Може да измерва теглото на предмети с точност до части от милиграма.
— И какво?
— Гледай. — Миюки включи уреда. — Оставила съм звездата вътре в контейнера.
Карън гледаше как червените цифри бягат нагоре и нагоре, докато накрая спряха. Тя зяпна от изненада.

14.325 кг.

— Изумително! Просто не мога да повярвам. Толкова ли е тежка?
Миюки се обърна към Карън. — Понякога.
— Как така „понякога“?
Миюки отвори контейнера. Карън се наведе по-близо. Вътре в него звездата ярко блестеше и пречупваше светлината на стаята в разноцветни дъги. Карън за пореден път се възхити на красотата й.
— Не разбирам — обърна се тя към Миюки. — Какво има?
Миюки посочи към циферблата. Числото беше по-малко.

8.89 кг

Карън се изправи и се намръщи.
— Да не би да не е в ред тази везна?
— И аз си помислих същото. — Миюки взе фенерчето от масата. — Гледай.
Включи фенерчето и насочи тесния му лъч към кристала. Звездата засия още по-ярко. Карън трябваше да присвие очи. Но погледът й не остана дълго върху кристалния артефакт. Погледна към циферблата. Числото беше още по-малко.

2.99 кг

— Как…
Миюки постави длан пред фенера и числото започна да нараства.
— Сега знаеш защо имах проблеми с изчисленията си. Масата се променя. Колкото по-силна е светлината, толкова по-малка е масата.
— Това е невъзможно! На планетата не съществува кристал, който да реагира по такъв начин.
Миюки сви рамене.
— Защо според теб ти се обадих?

Дейвид Спенглър прекоси люлеещата се летателна палуба на „Гибралтар“. Бурята се бе разразила през нощта и се нахвърли върху кораба с порой и яростни ветрове. На сутринта най-лошото вече бе отминало, но небето все още бе скрито от гъсти сиви облаци. Ситен дъжд ръмеше върху палубата.
Предпазните мрежи покрай бордовете на кораба плющяха на поривите на вятъра.
Дейвид се сви от студа и тръгна към наклонения тунел, който водеше към хангара. Като крачеше забързано, приближи двамата мъже, които се криеха на завет в тунела. Охраната. Бяха неговите хора от седемчленната група щурмоваци. И те носеха сиви униформи, черни кубинки и черни колани. Дори късите им руси коси бяха като неговата. Дейвид бе подбрал екипа си преди пет години. Кимна им. Те се обърнаха към него, без да отдават чест.
Макар че върху униформите им нямаше никакви отличителни белези, целият екип на АКБД знаеше кои са. Личното писмо от шефа на ЦРУ Ружиков недвусмислено бе обяснило на следователите от комисията и на командния състав на кораба, че екипът на Спенглър е отговорен за безопасността на операцията, докато „Гибралтар“ е в международни води.
— Къде е Уайнтрауб? — обърна се Дейвид към помощника си лейтенант Кен Ролф.
— В лабораторията. Работи върху втората черна кутия.
— Нещо ново?
— Засега нищо, сър. Пълно мазало.
Дейвид си позволи да се усмихне мрачно. Едвин Уайнтрауб бе главният следовател на АКБД — и главният им проблем. Човекът бе акуратен, с точно око и остър ум. Дейвид бързо бе разбрал, че присъствието му в никакъв случай не е полезно за мисията.
— Някакви подозрения? — запита той по-тихо, като ги приближи.
— Не, сър.
Дейвид кимна удовлетворен. Грегър Хендъл, експертът по електроника в „Омега“, си бе свършил добре работата. Като шеф на охраната Дейвид нямаше проблем да му осигури достъп до черната кутия без знанието на АКБД. Хендъл бе обещал да повреди устройството, без да остави следи. Засега лейтенантът бе доказал, че на дела е също толкова добър, колкото и на думи. След разчитането на записа на разговора в пилотската кабина Дейвид не искаше информацията от втората кутия да разкрие прост дефект в някоя от главните системи на Еър Форс 1. Трудно би било да се обвинят китайците заради обикновена технологична грешка. За целта черната кутия трябваше да бъде повредена.
— Знаете ли защо ме е търсил Уайнтрауб? — попита Дейвид.
— Не, сър. Само че преди около час горе сякаш някой бе хвърлил гнездо стършели.
— Преди около час ли?
Дейвид стисна зъби. Стандартната процедура изискваше да бъде уведомяван незабавно за всяко ново откритие. Продължи нататък. Още от първия ден Уайнтрауб му въртеше номера. Май трябваше да му даде урок.
Дейвид се спусна по дългия тунел към огромния хангар под палубата. Стъпките му отекваха по голия метален под. Хангарът бе огромно помещение с височина две нива и на дължина заемаше почти една трета от дължината на кораба. Половината от самолетите и хеликоптерите бяха пратени в Гуам, за да се освободи място за останките от правителствения самолет.
Дейвид спря на изхода на тунела и се загледа в огромното помещение. Въздухът миришеше на морска вода и бензин. Върху пода в определени квадрати бяха положени различни части от катастрофиралата машина. За всяка част се грижеше отделен специалист. Хората му бяха заели малките кабинети покрай терасата отгоре и така можеха да държат под око останките и персонала.
Проследи как движещата се платформа спуска голямо парче от единия от двигателите.
Доволен, че всичко е под контрол, Дейвид продължи през хангара. Цял цирк можеше да изнесе представление тук. Всъщност следователите, ровичкащи в останките, бяха един вид цирк. Същински клоуни, помисли си Дейвид.
Отскочи настрани, когато един електрокар мина покрай него, натоварен с огънато парче от крило, което за малко не му отнесе главата. През последните три дни следователите денонощно разместваха отделните части, сякаш подреждаха някакъв гигантски пъзел. След като електрокарът отмина, Дейвид продължи нататък към главния щаб на АКБД. От двете му страни се извисяваха по-големите парчета от самолета — разбитият нос, опашката, части от тялото. Стоманени надгробни паметници на екипажа и пътниците.
Дейвид видя лабораторията — покрита с тента част от палубата, оградена от компютри, извиващи се захранващи кабели и работни маси, върху които бяха поставени платки и намотки от Еър Форс 1. Забеляза и червено-оранжевата кутия. Беше отворена и всичките й части бяха извадени навън. Малки цветни етикети обозначаваха съдържанието й. Никой от четиримата специалисти обаче не обръщаше внимание на кутията.
Тримата се бяха скупчили около едрия си шеф, който седеше пред един компютър и трескаво тракаше по клавиатурата.
— Какво става? — пристъпи към тях Дейвид. Уайнтрауб махна с ръка зад него.
— Мисля, че открих как са били унищожени записите. Сърцето на Дейвид подскочи. Хвърли поглед към отворената кутия. Нима са открили, че Грегър е бърникал вътре?
— Какво искате да кажете? Уайнтрауб се надигна от мястото си. — Елате. Ще ви покажа.
Дръпна панталоните си и небрежно загащи ризата си. Дейвид не можа да прикрие отвращението си. Кожата на мъжа беше мазна, черната му коса стърчеше във всички посоки, а зад дебелите стъкла на очилата очите му сякаш плуваха. Дейвид не можеше да си представи по-гадна гледка. Видът на Уайнтрауб бе първото, което му идваше наум при израза „обикновен цивилен“.
— Направихме много интересно откритие. Нещо, което може би ще обясни повредата на кутията.
Следователят отиде до квадрант, в който лежаха части от тялото на самолета. Парчетата бяха подредени приблизително според конструкцията.
Дейвид го последва.
— Още не сте обяснил за какво говорите. И не желая да съм последният, който научава. Информирах ви…
Уайнтрауб вдигна поглед.
— Докладвам когато има какво да се докладва, господин Спенглър — прекъсна го той. — Трябваше първо да отхвърля някои по-приемливи обяснения.
— Обяснения за какво?
— За това. — Уайнтрауб отиде до част от фюзелажа и стовари гаечен ключ върху нея. Отдръпна ръката си, но ключът продължи да виси на мястото си.
Дейвид се ококори.
— Намагнитизиране е — потупа металната обшивка Уайнтрауб и посочи с късата си ръка. — Всички останки са намагнитизиране до най-малкото парченце, в една или друга степен. Това би могло да е причина за повредата на черната кутия. Излагане на силно магнитно поле.
— Възможно ли е ефектът да се дължи на електромагнита, с който се вдигат останките на повърхността? Къркланд се кълнеше, че не е опасно.
Дейвид се запъна при произнасянето на фамилията на Джак. През изминалите три дни двамата стояха на разстояние един от друг. По време на обсъждането в края на деня Дейвид правеше всичко възможно да се намира в противоположния край на помещението.
— Не. Господин Къркланд беше напълно прав. Причината не е в електромагнита. Всъщност не мога да обясня това явление.
— Да не би да е някакво оръжие?
Дейвид си поигра с мисълта дали пък китайците не са виновни наистина.
— Много е рано да се каже. Но не ми се вярва. По-скоро намагнитизирането се е случило след катастрофата. Измерих поляритета на части, които са били една до друга. Различен е.
— Какво означава това?
Уайнтрауб въздъхна, очевидно изгубил търпение. Дейвид сви юмрук. Едва се удържаше да не размаже снизходителната физиономия на следователя.
— Това означава, командир Спенглър, че намагнитизирането на частите на самолета е станало, след като той се е разпаднал на парчета. Не вярвам това да има отношение към катастрофата, но може да се е отразило върху черната кутия. — Той побутна очилата си нагоре. — Онова, което не разбирам, е защо кутията в пилотската кабина е останала незасегната. Щом едната кутия е пострадала, същото би трябвало да сполети и другата.
Дейвид се помъчи да отклони разговора в друга посока. Намръщи се към гаечния ключ.
— Щом намагнитизирането се е случило след катастрофата, защо изобщо се занимавате с него? Общата ни цел е разследването да приключи колкото се може по-скоро. И отговорите да се предоставят на Вашингтон и на целия свят.
— Зная своите задължения, командир Спенглър. Както вече казах, засега всичко е в рамките на предположенията. Не мога да отхвърля тезата, че не електромагнитен лъч или някаква друга външна сила е причина за падането на Еър Форс 1, докато не проверя всеки детайл. — Уайнтрауб измъкна от джоба си смачкана носна кърпа. — Освен това днес гледах новините по Си Ен Ен. Изглежда Вашингтон има вече готово мнение по въпроса. Говори се за атака или саботаж от страна на китайците.
Дейвид се направи, че не го интересува. Знаеше, че Никълъс Ружиков използва всяко зрънце информация, за да засили подозренията към китайците. Общественото негодувание вече бе канализирано в нужната посока. Дрънченето на оръжие нямаше да закъснее. Дейвид прочисти гърлото си.
— Не ме е грижа какво говорят медиите. Единственото, което има значение, е истината.
Уайнтрауб се изсекна и изтри носа си. Очите му се присвиха към Дейвид.
— Така ли? Успяхте ли да откриете откъде е изтекла информация за записа от пилотската кабина? Изглежда голяма част от така наречените новини го използват, за да потвърждават версията за атака срещу Еър Форс 1.
Дейвид усети как бузите му се затоплят. Гласът му стана по-рязък.
— Не давам и пукната пара за някакви си слухове и сплетни. Наш дълг е да съобщим истината във Вашингтон. Оттам нататък политиците имат грижата.
Уайнтрауб прибра носната си кърпа и отлепи гаечния ключ.
— Значи няма да имате нищо против да проуча този странен феномен — каза той и потупа дланта си с инструмента. — В името на истината.
— Вършете си работата и аз ще си върша моята. Уайнтрауб го изгледа и се обърна.
— В такъв случай най-добре да започвам.
Дейвид гледаше как следователят се отдалечава. После се обърна към парчето от фюзелажа и опря длан върху гладката повърхност. За момент се запита какво ли се е случило в действителност с огромния самолет. Побърза да се отърси от подобни мисли. Нямаше никакво значение. Важно беше как Вашингтон тълкува фактите. Истината нямаше значение.
Обърна се и остави тревогите зад гърба си. Бе добре обучен в това. „Подчинявай се, без да питаш.“ Прекоси отново хангара и пое нагоре по рампата. Отвън вятърът беснееше. Дъждът барабанеше по палубата като автоматичен огън. Дейвид кимна на хората си и забърза към надстройката на кораба. Най-добре бе да съобщи на Ружиков за новото откритие.
Мина през люка, потръпна от студ и затвори вратата зад себе си. Останал на завет, изтръска капките от униформата си и когато се изправи, забеляза насреща му да се движи едра фигура.
— Командир Спенглър — поздрави го адмирал Хюстън и спря пред него. Облечен в пилотско яке, Марк Хюстън запълваше коридора. Дейвид усети, че се свива при превъзходството му.
— Да, сър!
— Чухте ли последните новини? — попита Хюстън. — За намагнитизирането на остатъците от самолета?
Устните на Дейвид се свиха до тънка линия. Нима всички бяха научили преди него? С мъка потисна гнева си.
— Да, сър — стегнато отговори той. — Отидох да проверя лично.
— Едвин успя ли да даде някакво обяснение?
— Не, сър. Продължава изследванията си. Хюстън кимна.
— Иска още части, но наближава втора буря. Днес няма да има потапяния. Изглежда Джак и хората му ще имат почивен ден.
Дейвид присви очи.
— Сър, като стана дума за Къркланд, бих искал да ви обърна внимание върху един въпрос.
— Да?
— Подводницата и водолазите от Отряда за дълбочинна работа ще пристигнат утре. Не виждам причина Къркланд да остава тук и да работи срещу допълнително заплащане. От гледна точка на сигурността…
Хюстън въздъхна и го изгледа сурово.
— Знам, че не можете да се понасяте. Но докато флотската подводница не бъде тествана на подобни дълбочини, Джак и „Дийп фатъм“ остават тук. Джак е умел подводничар и няма да се лишим от експертната му помощ заради личния ви конфликт.
— Слушам, сър — със стиснати зъби отговори Дейвид. Вътрешно кипеше срещу подкрепата на Хюстън за Къркланд.
Адмиралът му направи знак да се отмести.
— Всъщност тъкмо в момента отивам на „Дийп фатъм“. Дейвид го гледаше как излиза и не усети ледения вятър, който нахлу през отворената врата. Тя се затвори, а Дейвид стоеше неподвижно, без да извръща глава от нея. Ръцете и краката му трепереха от гняв.
Преди да успее да помръдне, чу зад себе си стъпки. Насили се да изглежда спокоен. За свое облекчение видя, че към него се приближава един от хората му. Експертът по електроника Грегър Хендъл.
Мъжът спря.
— Сър!
— Какво има, лейтенант? — озъби му се Дейвид.
— Сър, директор Ружиков е на секретната линия. Желае да говори с вас веднага.
Дейвид кимна и продължи по коридора. Сигурно това бе обаждането, което чакаше през последните три дни.
Грегър го следваше на крачка отзад. Дейвид крачеше бързо към каютата си. Остави Хендъл навън и затвори вратата. На бюрото му лежеше отворено малко куфарче. Вътре беше кодираният сателитен телефон. На клавиатурата му примигваше червена лампичка. Дейвид вдигна слушалката.
— Спенглър.
Последва кратка пауза. Гласът се чуваше неясно.
— Обажда се Ружиков. Можете да пристъпите към етап две.
Дейвид усети как сърцето му започна да бие по-бързо.
— Разбрано, сър.
— Знаете какво трябва да направите.
— Да, сър. Никакви свидетели.
— И никакви грешки. Сигурността на държавата зависи от действията ви през следващите двадесет и четири часа.
Дейвид нямаше нужда от подобни агитации. Разбираше важността на мисията. Това бе възможност да се постави последната голяма комунистическа сила на колене пред американската мощ.
— Можете да разчитате на мен.
— Много добре, командир Спенглър. Светът очаква следващото ви обаждане.
Връзката прекъсна. Дейвид остави слушалката. Най-после! Чувстваше се така, сякаш от гърба му е паднал тежък товар. С чакането, мотаенето и поклоните бе свършено. Отиде до вратата и я отвори. Хендъл още чакаше отвън.
— Събери групата — нареди му той.
Хендъл кимна и се завъртя на пети.
Дейвид затвори вратата и отиде до койката си. Наведе се и измъкна изпод нея два големи сандъка. Единият бе пълен с пластични експлозиви, детонатори и електронни таймери. В другия се намираше най-новата му награда, донесена сутринта от специален куриер. Положи длан върху капака.
Далеч отвън проеча гръм. Обещаната буря набираше сили. Дейвид се усмихна. С падането на нощта щеше да започне истинската мисия.

10:48.
„Дийп фатъм“

Джордж Клейн се бе погребал жив в корабната библиотека, напълно погълнат от изследванията си, без дори да забелязва бушуващия океан и силното люлеене. Историкът бе прекарал тук последните двадесет и четири часа, ровейки в стари карти и книги в опита си да открие някакви податки за произхода на странните знаци върху кристалния стълб. Макар и да не се увенча с успех, проучването му доведе до смущаващо разкритие, което го държа буден през цялата нощ.
На бюрото си бе разпънал голяма карта на Тихия океан. Върху нея бяха набодени малки червени флагчета с надраскани дати. Те означаваха кораби, самолети и подводници, изчезнали в района през последното столетие: „През 1957 г. Еър Форс КВ — 50 изчезва недалеч от остров Уейк“; „През 1974 г. съветска подводница клас «Голф II» изчезва западно от Япония“; „През 1983 г. британският «Гломър Джава Сий» се изгубва недалеч от остров Хайнан.“ Прекалено много. Стотици и стотици кораби. Джордж разполагаше със стар доклад на Японската агенция по корабоплаване за безследно изчезналите лодки и по-големи съдове.

1968 — 521 съда
1970 — 435 съда
1972 — 471 съда

Джордж се изправи и отстъпи назад, загледан в набедените карфици. Беше плавал в тези води от години, изучавайки останки от различни корабокрушения, и бе чувал за „Триъгълника на Дракона“. Простираше се от Япония на север до остров Яйп на юг и продължаваше до източния край на Микронезия — триъгълник на катастрофирали и изчезвали кораби, подобен на Бермудския триъгълник в Атлантическия океан. Досега никога не бе обръщал особено внимание на подобни разкази. Беше приписвал инцидентите на най-обикновени причини — пиратство, лошо време, подводни земетресения.
Но сега не бе толкова сигурен. Взе стария доклад на японския командир на ескадрила от Втората световна война Широ Кавамото. Той разказваше любопитната история за изчезването на хидроплана „Каваниши“ недалеч от бреговете на Айво Джима. Кавамото цитираше последните думи на обречения пилот по радиото: „Нещо става с небето… небето се разтваря!“ Остави папката върху купчината. Предната вечер Джак му бе преразказал записа от Еър Форс 1, след като стана ясно, че към медиите изтича информация. Именно записът бе събудил спомените му и го бе накарал да се затвори в библиотеката. Отне му цял час, докато намери доклада на Кавамото. Сходството беше поразително. През остатъка от нощта се занимаваше с построяването на модела върху масата.
Джордж се върна при картата. Взе червен молив и линия и начерта върху нея Триъгълника на Дракона. Работеше умело. Когато свърши, се изправи отново. Всички карфици се оказаха вътре в прочутия триъгълник.
Старият историк седна. Не знаеше колко значително е откритието му, но усети как гърдите му се изпълват с ужас. През цялата дълга нощ бе чел разкази и свидетелства за изчезнали кораби. Истории, продължаващи далеч в миналото, чак до записите от старата Японска империя. Неизброими векове.
Но не те бяха главната причина за безпокойството му. Не те го бяха накарали да работи цяла нощ. Сред многобройните червени флагчета в абсолютния център на триъгълника имаше едно-единствено синьо.
То отбелязваше лобното място на Еър Форс 1.

16:24.
Университетът в Рюкю, префектура Окинава, Япония

Седнала пред компютрите, Карън работеше рамо до рамо с Миюки. На малък екран наблюдаваше преминаването през различни интернет връзки. Най-накрая на активния прозорец се появи емблемата на университета в Торонто.
— Успя!
— Гейбриъл успя — отвърна Миюки.
— Не ми пука кой е, важното е, че сме вътре.
През изминалия ден се мъчеха да се свържат с външния свят. Заглушавания, прекъсвания на телефонните връзки и сривове в напрежението непрекъснато проваляха опитите им да се доберат до мрежите в другия край на Пасифика въпреки уменията на Гейбриъл. Но накрая той бе успял. Сега проучването им върху откритията в Чатан можеше да продължи.
— Сега може би дори ще успеем да стигнем донякъде — каза Карън и заработи с мишката.
След като бе научила за странните свойства на кристалния артефакт, тя убеди Миюки да запази тайна, докато не успее да намери повече подробности за непознатия език. Миюки не възрази. И двете бяха прекалено зашеметени — и уплашени — от откритието си. Скриха находката в сейфа в кабинета на Миюки.
Карън се свърза с факултета по антропология, потърси по ключова дума ронго-ронго и откри шест сайта. Работеше бързо, защото се страхуваше връзката да не прекъсне отново. Щракна с мишката върху адрес, наречен „Жезълът от Сантяго“. От проучванията си знаеше, че това е един от двадесет и петте известни автентични артефакти от древното минало на Рапа Нуи.
На екрана се появи изображение на дървена пръчка. Върху нея бяха издълбани редове дребни знаци. Под снимката имаше детайлна разгъвка на надписа. Карън я маркира. Някои от символите изглеждаха подобни на онези, които бяха намерили в пирамидата.
— Трябва да ги сравним с нашите снимки.
— Готово — обади се безплътният глас на Гейбриъл. Екранът на съседния монитор се раздели на две. Отляво запълзяха знаците от жезъла от Сантяго. В дясната половина се появи надписът от пирамидата. На пръв поглед нямаше никакви съвпадения — имаше сходства, но не пълни. Изведнъж знаците спряха да пълзят по екрана. Два символа, маркирани в червено, заеха централната част на монитора.
— Изглеждат почти еднакво! — ахна Миюки. Карън се намръщи. Все още не бе напълно убедена.
— Може и да е съвпадение. Колко различни начина има да нарисуваш морска звезда? — Тя заговори по-високо: — Гейбриъл, можеш ли да откриеш други съвпадения?
— Вече го направих.
Двата звездни символа станаха по-малки. Върху двете половини на екрана се появиха по тридесет знака, всеки от които имаше своето огледално отражение от другата страна. Човешки фигури, странни същества, геометрични форми — но всички те съвпадаха!
— Мисля, че е нещо повече от съвпадение — меко каза Миюки.
— Няма майтап — обади се Карън.
— Допълвам базата данни — каза Гейбриъл. — Очаквам писмеността да се състои от сто и двадесет основни знака, комбиниращи се в хиляда и двеста до две хиляди съставни знака. При наличието на още данни ще бъда в състояние да започна разчитането.
Очите на Карън се разшириха още повече.
— Не мога да повярвам! Ако Гейбриъл е прав, звездната камера ще се окаже същински Розетски камък за писмеността, ключ към отговор, търсен повече от век! Гейбриъл, ще ти прехвърля и другите образци на ронго-ронго.
Тя се зае отново с компютъра и започна да отваря страниците с другите артефакти от Великденския остров — табличната от Мамари, Голямата и Малката табличка от Вашингтон, Веслото, Арука Куренга, табличката от Сантяго и Малката табличка от Санкт-Петербург.
Най-сетне приключи и се обърна към Миюки.
— В сайта на Торонто са само тези находки. Може ли Гейбриъл да потърси сам в другите университети? Ако успеем да въведем и знаците от останалите шестнадесет…
— Вероятността да разчетем писмеността ще бъде по-висока. — Миюки също повиши глас: — Гейбриъл, би ли поразровил в мрежата?
— Разбира се, професор Накано. Започвам веднага. Карън хвана китката на Миюки.
— Даваш ли си сметка какво може да означава това? — И развълнувана си отговори: — Повече от век учените се опитват да разчетат писмеността ронго-ронго. Колко стара е тя? Откъде се е появила? Кой я е предал на островитяните? Историята на тази част от света ще бъде най-сетне разкрита!
— Не се навивай толкова много, Карън.
— Не се навивам — излъга тя. — Но и да не стане така, откриването на нови примери на ронго-ронго в другия край на Пасифика е само по себе си достатъчен повод за безброй статии. Находката ще принуди историците да преразгледат становищата си за района. А и какво ли друго има в Чатан? Та ние зърнахме една нищожна част от повърхността. Трябва…
Монтираната на вратата сирена зави. Карън подскочи. Миюки се изправи.
— Какво става? — попита Карън.
— Алармата в кабинета ми! Някой се опитва да проникне там.
Карън скочи на крака.
— Кристалната звезда! Миюки я хвана за лакътя.
— Охраната долу ще се погрижи.
Карън се освободи от хватката на приятелката си и тръгна към вратата. Мислите й бясно препускаха. Не биваше да си позволи да изгуби следа към тайна, по-стара от човечеството. Разкопча белия си памучен комбинезон и сграбчи пистолета си. За щастие полицаите не бяха открили оръжието й след инцидента при Чатан. А след онова приключение не се разделяше никога с него.
Миюки я последва до преддверието.
— Остави нещата на охраната — продължи да настоява тя.
— Асансьорите не работят. Докато охраната дойде, крадците ще са изчезнали. А аз нямам намерение да губя тази находка! Прекалено ценна е.
Уповавайки се на уменията си на стрелец, Карън отвори вратата и надникна в коридора към кабинета на Миюки. Вратата бе отворена, а стъклото й бе разбито. Карън се напрегна да чуе нещо, но алармата виеше оглушително.
Пое дълбоко дъх и се запромъква покрай стената към кабинета. Миюки я последва въпреки предупрежденията и.
Карън спусна предпазителя и се плъзна покрай стената. От мястото си видя как вътре в кабинета шари лъч светлина. Фенерче. Натрапникът не се плашеше от алармата. Сърцето й заби в ушите. Преглътна с мъка и продължи напред.
Спря до вратата. Чу как вътре спорят двама мъже, но езикът й бе непознат. Разнесе се силен трясък на разцепващо се дърво. Карън стисна здраво дръжката на пистолета, стегне се и скочи напред.
— Не мърдай! — изкрещя тя.
Двамата мъже вътре вдигнаха погледи към нея, очевидно шокирани. Бяха тъмнокожи, очевидно островитяни от Южния Пасифик. Единият държеше железен лост, който бе разбил бюрото на Миюки. Другият бе въоръжен с пистолет. Понечи да го насочи към нея.
Карън стреля предупредително. От стената зад въоръжения мъж полетяха парченца мазилка. Мъжът замръзна.
— Хвърлете оръжията си или сте мъртви! — изкрещя Карън.
Не знаеше дали тези двамата разбират английски, но предупредителният изстрел пресече всякакви езикови бариери.
Крадецът замря, след което с кисела физиономия подхвърли пистолета си към нея. Другият пусна лоста.
Адреналинът бясно се покачваше, сетивата й бяха изострени. С крайчеца на окото си забеляза състоянието на кабинета. За нула време бяха успели да обърнат всичко наопаки. Чекмеджетата на шкафовете бяха извадени и съдържанието им — изсипано на пода. Забеляза с облекчение, че не бяха открили сейфа, скрит в стената зад докторската диплома на Миюки.
— Горе ръцете! — каза тя и направи знак с пистолета си.
Подчиниха се. Карън продължи да държи оръжието си насочено към тях. Охраната би трябвало да пристигне всеки момент. Трябваше просто да държи крадците под прицел.
В същия миг забеляза голите им вдигнати ръце. Татуираната змия се виждаше дори в полумрака. Разпозна символа и дъхът й секна. Това бяха иманярите от пирамидата!
Объркана и шокирана за момент, на Карън й трябваха няколко секунди, за да усети скритата заплаха. При пирамидите бяха нападнати от трима души. Тук бяха само двама. Къде тогава бе третият?
Вдясно от нея Миюки рязко пое дъх. Стоеше в сянката до вратата. Карън погледна към нея. Миюки се взираше към коридора. Карън се завъртя.
Третият крадец пристъпи в коридора откъм стълбата с пушка в ръце. Очевидно стоеше на стража.
Изстрелът бе оглушителен. Но Карън и Миюки вече не бяха там. И двете бяха скочили вътре в кабинета. Рамката на вратата се разлетя на парченца.
Единият от арестуваните се метна към хвърления на пода пистолет. Карън стреля. Ръката на мъжа отскочи сред пръски кръв. Човекът със стонове се претърколи далеч от оръжието, притиснал кървавия юмрук към гърдите си.
Карън се хвърли вътре в стаята, за да може да държи под прицел двамата мъже и вратата.
Вторият крадец продължаваше да стои с вдигнати ръце, без да помръдне. Не страхът го караше да стои неподвижно. Карън видя това в очите му. Спокойствието му бе почти нервиращо. Човекът отстъпи крачка назад и настрани покрай стената, давайки да се разбере, че няма намерение да я заплашва. Срита ранения си партньор и му излая нещо на непознатия език. Другият запълзя по пода към вратата.
Карън не го изпускаше от прицел. Не стреля. Не би могла, след като си бе възвърнала контрола над себе си. Ако смятаха да се махат, тогава нека го направят. Охраната на университета щеше да ги залови на изхода. Но причината да не стреля не бе само фактът, че и двамата бяха невъоръжени. Другият мъж не сваляше поглед от нея. В очите му Карън продължаваше да вижда спокойствие, което никак не се връзваше със ситуацията.
Човекът с пушката се появи на вратата. Преди да успее да насочи оръжието си, първият мъж рязко хвана дулото и го изби настрани. След това погледна към Карън и Миюки и заговори бързо на японски със силен акцент. После двамата хванаха ранения си другар и си тръгнаха.
Карън продължаваше да стои с насочен пистолет дори след като стъпките им заглъхнаха.
— Какво каза? — попита най-сетне тя.
— К-каза, че не знаем на какво сме попаднали. Не е трябвало никога да го вадим изпод земята. — Миюки хвърли поглед към скрития сейф, след което отново се обърна към Карън. — Каза, че това е проклятие за всички ни.

22:34.
„Гибралтар“, Централен Пасифик

Дейвид Спенглър поведе групата си по мократа палуба, като се криеше в сенките. С настъпването на нощта бурята се бе засилила. Гръмотевиците се чуваха като далечен артилерийски огън и светкавиците превръщаха за части от секундата нощта в ден. Вълните се разбиваха в бордовете на огромния кораб и стигаха чак до палубата.
След вечеря следователите от АКБД, мнозина от които бяха хванали морска болест, се оттеглиха по каютите си и изоставиха работата си до отминаването на бурята. Освен това Дейвид бе заявил, че хангарът не е безопасен за персонала при това вълнение, особено след като в него има толкова много незакрепени предмети. Бе наредил в хангара да не влиза никой. С позеленели лица и стиснали стомасите си, хората от АКБД не възразиха. След това Дейвид постави свои хора на стража при входовете за хангара.
Настъпилата нощ и вилнеещата буря бяха идеални за продължаването на операцията. Като се скри за миг на завет до гигантската надстройка, Дейвид погледна към двамата дежурни, охраняващи наклонения тунел към хангара. Единият светна за миг с фенерчето си — знак, че всичко наоколо е чисто.
Дейвид се затича напред през проливния дъжд, притиснал обемиста кутия към гърдите си. Трима от хората му, също натоварени, го последваха с уверена стъпка през палубата.
Дейвид се промъкна в тунела и клекна до пазачите.
— Чисто ли е?
— Да, сър — доложи заместникът му. — Последният от тях си тръгна преди час.
Дейвид кимна и се обърна към останалите.
— Знаете задачите си. Отваряйте си очите на четири. Хендъл и Ролф тръгват с мен.
Двамата взеха торбите с оборудването. Дейвид вдигна кутията и ги поведе по тунела.
С всяка крачка ставаше все по-тъмно. Хангарът бе оставен неосветен. Дейвид си сложи очилата за нощно виждане и включи ултравиолетовия фенер. Парчетата от самолета се появиха в мрака, очертани в тъмнопурпурно и бяло. Направи знак на спътниците си да го последват.
Бързо прекоси централния коридор на импровизирания склад. Никой не произнесе нито дума. Дейвид осветяваше с фенера номерата. Най-накрая откри квадрат 22. Спря и се огледа. Нямаше признаци за ничие чуждо присъствие, но гръмотевиците и дъждът заглушаваха и собствените им стъпки. Това накара Дейвид да настръхне. В работата си зависеше изцяло от сетивата си.
Продължи да се оглежда още минута, след което изгаси фенера. Стоеше до единия двигател на самолета, производство на „Дженеръл Електрик“. Беше останал невредим, ако не се смята огъването на обшивката при удара. Знаеше къде се намира и поведе групата си. Не след дълго отпред се появи целта му — контейнер с надпис 1 — А върху едната от страните си. В него беше първата отломка, изтеглена от дъното.
Кимна на хората си.
Двамата си сложиха хирургически ръкавици, за да не оставят отпечатъци. Работеха ефективно, без излишни движения. Ролф измъкна малки клещи от торбата си и разхлаби пироните. Грегър Хендъл клекна и свърза електронния таймер с четири блокчета С-4 — достатъчно, за да вдигне във въздуха останките в радиус няколко метра.
Дейвид също коленичи, положи кутията на пода и освободи закопчалките.
— Готов съм, сър — доложи Грегър.
Дейвид кимна и отвори кутията. Това беше истинската награда на мисията. В облицования с филц сандък лежеше нефритена скулптура — бюстът на китайския воин.
Дори през очилата за нощно виждане можеше да оцени прецизната работа на създателя й. Усмихна се гордо. Тази част от плана бе направо съвършена. Беше наредил изработването на бюста в деня на първото потапяне. Той бе точно копие на бюста, намерен от Джак Къркланд на дъното на океана. Прекрасният предмет бе част от подаръка на китайския министър-председател — нефритено копие на древен воин на кон. Когато го видя за първи път, Дейвид бързо промени първоначалния си план. Помисли си, че би трябвало да благодари на Къркланд за щастливото стечение на обстоятелствата.
Отвинти ухото на бюста и откри тайника в главата. Подаде статуята на експерта по електроника. Грегър сръчно постави бомбата на мястото й и провери всички жици и проводници.
В това време Ролф извади оригиналния бюст от контейнера и го постави в кутията на Дейвид.
Дейвид погледна часовника си. Беше изминала само една минута.
— Трябва ми истинска светлина — изсъска Грегър и вдигна очилата си за нощно виждане. — Тези чипове са пълен боклук. Трябва да проверя връзките.
Дейвид кимна на Ролф. Той коленичи и насочи тънък лъч към нефритената глава. Дейвид също вдигна очилата си.
Грегър бе наклонил глава и трескаво работеше върху бомбата. Таймерите и детонаторите бяха откраднати миналата седмица от китайски търговец на черно — идеална улика по фалшивата следа.
Грегър въздъхна облекчено и подаде бюста на Дейвид.
— Всичко е в ред.
Дейвид завинти нефритеното ухо на мястото му. — Да вървим — каза той и се изправи. Направи една крачка към контейнера, когато от тъмното се разнесе глас:
— Кой е там?
Тримата замръзнаха. Ролф изключи фенерчето. Сложиха си отново очилата за нощно виждане. Навътре под навеса се появи светло петно. Недалеч от лабораторията.
— Покажи се или ще извикам охраната!
Дейвид мислеше бързо. Вече бе разпознал гласа. Това бе Едвин Уайнтрауб, главният следовател на АКБД. Изруга. Хангарът трябваше да е празен. Дейвид се наведе към Ролф.
— Запуши му устата. Минимални поражения.
Ролф кимна, бързо отстъпи назад и изчезна в тъмното.
Дейвид бързо пренастрои плана си. Именно това го бе направило толкова успешен командир. В истинския свят нещата рядко вървяха така, както са били замислени. За успеха на една мисия планът трябваше да е гъвкав, способен да се променя при нужда. Като например сега…
Дейвид пристъпи напред.
— Успокойте се, Уайнтрауб! — извика той.
— Аз съм!
— Командир Спенглър? — паниката в гласа на мъжа започна да изчезва.
— Правя последна обиколка, преди да си легна. Какво търсите тук?
— Просто дремех на койката си отзад. Компютърът ми сверява данните. Чакам го да приключи.
— Не трябва да излизате в тази буря. — Всичко е изолирано. Няма никаква опасност.
„Така си мислиш.“ Дейвид знаеше, че Ролф вече е заел позиция. Заговори по-високо, за да задържи вниманието на Уайнтрауб върху себе си.
— Добре. Щом всичко е под контрол, аз тръгвам. Охраната отвън ще остане цялата нощ, ако случайно възникнат проблеми.
— Благодаря! Но всичко ще бъде… Хей, кой си…
Чу се силен удар. Дейвид се намръщи. Ролф се бе проявявал и по-добре. Мърлява работа.
— Всичко е наред! — обади се Ролф.
— Пращам Хендъл да ти помогне. Докарайте този чувал с лайна тук.
Докато чакаше, Дейвид постави бюста на пода и събра инструментите. Пропускът можеше да се обърне в тяхна полза. Първоначалният му план бе да взриви бомбата утре по време на работния ден. Неколцина сигурно щяха да умрат, но цената не бе много висока. Сега обаче плановете се промениха.
Чу шума от стъпки въпреки бурята. Обърна се навреме, за да види как двамата му подчинени влизат в квадрат 22, помъкнали отпуснатото тяло на Уайнтрауб. Китките и глезените му бяха омотани с лейкопласт, както и устата му. Едрият мъж стенеше и правеше немощни опити да се съпротивлява, очевидно все още зашеметен от нападението.
— Донесете го тук и го оставете.
Двамата положиха пленника си на пода.
— Съжалявам, сър — извини се Ролф. — Подхлъзнах се в някаква локва грес. Видя ме, преди да му запуша устата.
— Навсякъде издънки! — рязко каза Дейвид. — Уайнтрауб изобщо не трябваше да е тук.
— Койката му бе скрита зад останките. Мониторът беше изключен. В тъмното…
— Не искам да чувам никакви извинения.
Дейвид се обърна към завързания следовател. Уайнтрауб вече бе дошъл в съзнание. Зад лявото му ухо имаше голяма цицина. Струйка кръв бележеше мястото, където го бе ударил Ролф. Уайнтрауб се взираше в Дейвид с очи, пълни с омраза и гняв.
— Какво ще го правим? — попита Грегър. — Да го метнем зад борда? Излязъл по време на буря и…
Дейвид продължи да изучава плячката си. Пред очите му гневът се смени със страх.
— Не. Нямаме полза да го удавим.
Искрица надежда проблесна в очите на жертвата… смесена с подозрение.
Дейвид се протегна и запуши носа на Уайнтрауб.
— Дръжте го.
Ролф прикова краката му към пода, а Грегър натисна раменете му. Устата му бе залепена с лейкопласт и не можеше да диша. Уайнтрауб се замята. Задушаваше се. Дейвид стискаше здраво носа му, докато говореше на хората си.
— Ще използваме тялото му. Слабото звено в плана ни беше в опита да се обясни спонтанната експлозия утре. Защо? Какво я е предизвикало? Това можеше да събуди подозрения.
Кимна към задушаващия се мъж. Беше започнал да става моравочервен, очите му почти изскачаха от орбитите си при осъзнаването на приближаващата смърт. Дейвид не обърна внимание на паниката му.
— И ето я изкупителната жертва. Нещастното копеле е бърникало в контейнера и без да иска, го е взривило.
— Значи ще гръмнем през нощта? — попита Грегър.
— Малко след полунощ. След това ще се погрижим следователите да намерят китайската електроника. Това ще бъде достатъчно доказателство за Вашингтон. Ще повярват, че китайците са напълнили и задника на коня с експлозиви.
— Мисля, че е мъртъв, сър — прекъсна го Ролф, който все още притискаше коленете на Уайнтрауб.
Дейвид погледна надолу и се увери, че Ролф е прав. Отворените очи на Уайнтрауб празно гледаха тавана. Дейвид пусна носа на мъртвеца и с погнуса изтри ръкавицата си в панталона му.
— Махнете му лепенките.
Двамата се заеха да освобождават ръцете и краката, докато Дейвид махна лепенката на устата. Устните на Уайнтрауб бяха станали пурпурни. След това взе нефритения бюст, нагласи го върху гърдите му и постави ръцете му върху него. Докато го влачеше към контейнера, му дойде друга идея. Бръкна в джоба си, изрови един китайски чип, постави го в дланта на мъртвеца и я затвори. Малко допълнителна застраховка.
Изправи се и огледа произведението си, след което отсечено кимна.
— Да вървим. Приключих.
Грегър събра багажа. — Какво ще правим с останалите експлозиви и детонаторите?
Дейвид се усмихна.
— Не се безпокой. Имам специална мисия за теб. Утре ще бъде доста оживено. Хаосът ще прикрие една друга операция.
— Сър?
— Познавам някой, който ще оцени тези експлозиви. — Дейвид си представи Джак Къркланд със самодоволна усмивка, прегърнал сестра му през рамото. — Прощален подарък за един стар приятел.

Полунощ, на борда на „Дийп фатъм“

Джак и адмирал Хюстън седнаха на малка маса в камбуза. През тесния прозорец се видя как една назъбена светкавица разсича покритото с черни облаци небе. Заради ужасното време адмиралът бе решил да остане на борда на „Дийп фатъм“, но Джак подозираше, че причината не е само в бурята.
Докато корабът се мяташе върху вълните, адмиралът дъвчеше края на дебелата си пура и пускаше облачета дим. Старият морски вълк опасно бързо унищожаваше запасите от кубински пури на Джак.
— Трябваше да ни разкажеш по-рано — каза Хюстън. Джак наведе глава. Преди си играеше на конспиратор с тайните записи на кристалния обелиск и странните йероглифи. Но след инцидента с гигантската сепия не можеше да мълчи за откритията си.
— Знам, но отначало реших, че това не е важно за разследването.
— И си намерил начин да покажеш среден пръст на флотата.
Джак го погледна кисело. Нищо не можеше да убегне на стареца.
— Откритието ти може да обясни намагнитизирането на останките — продължи адмиралът. — Ако кристалът излъчва някакво поле, то вероятно въздействало върху тях. Уайнтрауб би се радвал да научи нещо повече.
Джак кимна. Вестта за намагнитизираните метални части на самолета го бе изненадала.
— Има ли още нещо, което криеш? — попита Хюстън.
— Не, всъщност не.
— Всъщност не? — изгледа го изпитателно Хюстън. — Само няколко мисли… нищо конкретно.
— Какви по-точно?
— Не е важно.
Стоманеният поглед на Хюстън се заби в Джак. Дори след дванадесет години Джак се сви под него.
— Нека аз да реша кое е важно и кое — не.
Джак усети, че е притиснат в ъгъла.
— Не знам. Не е ли странно, че по-голямата част от останките са нападали в близост до колоната?
— Странно? Несъмнено. Но кой знае колко подобни колони има долу? Изследвана е съвсем малка част от океанското дъно.
— Може би — Джак изобщо не изглеждаше убеден.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от далечния грохот на бурята. Накрая Хюстън се размърда и изгаси пурата.
— Е, ако това е всичко… става късно. По-добре да лягам, преди да съм унищожил напълно кубинските ти запаси. Благодаря, че ми отстъпи каютата си.
Джак пое дълбоко дъх. Целия следобед бе мислил върху идеята, но се страхуваше да я каже на глас.
— Марк…
Адмиралът го погледна и учудено вдигна вежди. За първи път Джак се обръщаше по подобен начин към него.
— Какво има?
— Знам, че звучи безумно, но ако… ако кристалният обелиск има нещо общо с катастрофата на Еър Форс 1?
— Стига, Джак, наистина стигаш до крайности.
— Да не мислиш, че не го знам? Но аз бях единственият там долу.
Джак си спомни момента, в който титаниевата ръка на подводницата докосна кристалната повърхност. Усещането за свободно падане, прекъсванията.
— Какво искаш да кажеш?
Джак заговори разпалено, като се мъчеше да облече в думи онова, което чувстваше.
— Веднъж плавах на атомна подводница. Койката ми се намираше недалеч от реактора. Въпреки че беше екраниран, аз някакси усещах огромната мощ зад стените му. Сякаш усещах с костите си нещо, което никоя машина не би могла да регистрира. Почувствах същото тук долу. Огромна сила, притаена, бездействаща.
Известно време Хюстън само го гледаше, после бавно каза:
— Вярвам на преценката ти, Джак. Не се съмнявам, че си усетил нещо. Ако обелискът е бил в състояние да намагнитизира отломките, значи излъчването му е адски силно. Но да се свали самолет от височина десет хиляди и шестстотин метра… — Гласът на адмирала заглъхна.
— Знам… знам как звучи. Само исках да ти кажа какво открих, какво усетих долу. Единственото, за което моля, е да останеш непредубеден.
Хюстън кимна.
— Оценявам искреността ти, Джак. Но аз винаги бягам от предубеждения. — Старецът уморено поклати глава. — Ще ми се и Вашингтон да постъпва така. Нали разбираш, не си единственият, който има теории за катастрофата. Новата администрация май вече си е съставила мнение по въпроса.
— Какво е то?
— Саботаж. Направен от китайците, Джак сбърчи вежди. През последните няколко дни бе прекалено зает, за да следи новините.
— Но това е нелепо! Президентът Бишоп беше един от най-ревностните защитници за установяване на дълготрайни връзки с Китай. Каква им е ползата да го убиват?
— Всичко опира до политиката — навъсено каза адмиралът. — До позите. Но в отговор китайците вече отзоваха посланиците си от Щатите и изгониха нашите от страната си. Тази сутрин чух, че китайският флот е започнал маневри. Поза и от тяхна страна, но… Вашингтон започна опасна игра.
Джак внезапно се почувства пълен глупак, загдето бе изказал лудите си предположения. Адмиралът си имаше достатъчно грижи.
— В такъв случай предполагам, че трябва да открием истинската причина колкото се може по-скоро.
— Несъмнено. За щастие утре на помощ ще пристигне и флотска подводница. Така ще можем да ускорим работата.
Джак кимна. Подводницата беше най-новият прототип в Отряда за дълбочинна работа, можеше да се спуска на дълбочина до четири хиляди и петстотин метра и да развива скорост до четиридесет възела.
— Четох за „Персей“. Същинско ферари.
— При това зъбато ферари. Наскоро го оборудваха с мини-торпеда.
Очите на Джак се разшириха.
— Това е най-новата модификация на „Персей“. Информацията е все още секретна.
— Трябваше ли да ми го казвате?
Хюстън махна с ръка.
— Утре така и така щеше да разбереш. Тези малки подводни приятелчета биха ти помогнали, ако някоя твар отново се опита да те налапа.
Джак се ухили.
— Е, не бих възразил флотата да ми пази гърба.
Шум от стъпки по стълбата прекъсна разговора им. И двамата се обърнаха. Джордж Клейн се показа откъм долната палуба.
— Стори ми се, че чух гласове — каза историкът. — И се надявах, че си все още буден, Джак.
Джак бе изненадан от неугледния вид на професора — тъмни кръгове около очите, покрита с четина брада. Сякаш бе изкарал две денонощия, без да мигне. И като се замисли, си даде сметка, че не бе виждал Джордж през целия ден.
— Какво има, професоре? Историкът вдигна навита на руло карта.
— Нещо, което исках да споделя с теб. Проучвах инцидентите от миналото в този район. Мисля, че трябва да видиш това.
Джак знаеше, че Джордж не приказва празни приказки. Историкът си държеше езика зад зъбите, преди да постигне резултат. А от състоянието му личеше, че е попаднал на нещо значително.
— Какво си открил?
— Може би причината за катастрофата на Еър Форс 1. Адмиралът се изправи и изгледа многозначително Джак.
— Май днес всички представят теориите си.
Джордж не обърна внимание на думите му, отиде до масата и разви рулото. Джак позна картата на Тихия океан с начертан червен триъгълник върху нея. Преди да се вгледа по-добре, корабът се разтресе от силен тътен.
Всички замръзнаха.
Когато грохотът утихна, Джак чу Елвис да лае някъде от търбуха на кораба. Професорът потръпна и нагласи очилата си.
— Размина ни се на косъм. Тази гръмотевица сигурно е… Адмиралът и Джак бяха скочили на крака.
— Това не беше гръмотевица — каза Джак и се насочи към вратата, водеща към задната палуба.
Валеше силен дъжд. Вятърът се мъчеше да отскубне вратата. Подът силно се люлееше под краката му. Двамата мъже го последваха от камбуза.
Джак заоглежда морето. На около четиристотин метра от тях забеляза очертанията на „Гибралтар“. Целият кораб светеше. От палубата му към небето се понесе малка огнена топка.
— Какво стана? — попита Джордж, като си бършеше очилата.
Никой не му отговори. Но докато гледаше огнената топка, Джак почувства, че истинските неприятности тепърва започват.

Докато се изкачваше по стълбите, Карън трепереше от желание да се захване за работа. След вчерашния опит за кражба двете с Миюки бяха прекарали целия ден в разправии с охраната на университета. Въпреки че бе използвала пистолета си за самоотбрана, властите й го отнеха. Поради стриктните японски закони трябваше да дава показания в продължение на часове, докато най-после я пуснаха от полицията. По-късно ректорът на университета, загрижен след атаката, се обади и увери двете жени, че ще им осигури допълнителна охрана.
Карън от своя страна също бе взела мерки и бе преместила кристалната звезда в трезора на банката, очаквайки повторен опит за кражба.
Дори в този момент, докато се катереше нагоре по стълбите, я придружаваха двама униформени служители на охраната. Поне ректорът бе удържал на думата си, помисли си Карън. Най-сетне стигна до четвъртия етаж и тръгна към лабораторията на Миюки. След като почука и се представи, чу изщракване на ключалка. Вратата се отвори едва-едва.
— Добре ли сте, докторе? — попита бодигардът на японски.
Миюки кимна и отвори вратата, за да може Карън да влезе.
— Тук сме в безопасност — каза Карън на развален японски. — Ще заключим вратите и ще ви се обадим, когато стане време да тръгваме.
Мъжът кимна и се обърна. Карън затвори вратата и Миюки я заключи отново. Карън въздъхна и хвана ръката на приятелката си.
— Сега сме защитени — каза тя. — Няма да се върнат. Не и при толкова много охрана.
— Но…
Карън стисна ръката й. Спомни си колко спокоен бе главатарят на крадците и как изби пушката на партньора си.
— Не мисля, че възнамеряват да ни сторят зло. Искат само артефакта.
— И са решени да го получат на всяка цена — мрачно добави Миюки.
— Не се безпокой. Оставила съм го в трезора. Ще им се наложи да се справят с охраната на Токийската банка, за да се доберат до него.
— Въпреки това не искам да рискувам. — Миюки посочи към комбинезоните, висящи на стената. — Хайде. Гейбриъл откри нещо интересно.
— Наистина ли? Нещо за писмеността?
— Да, приключи със събирането на останалите образци от Великденския остров.
Карън побърза да навлече комбинезона. — Смяташ ли, че разполага с достатъчно информация, за да може да я преведе?
— Много е рано да се каже. В момента работи по въпроса. Като напъхваше косата си в бонето по пътя към втората врата, Карън попита:
— А ти какво мислиш?
Миюки сви рамене и отключи вратата към лабораторията. Отново се разнесе познатото съскане.
— Не би трябвало ти да ме питаш.
С типичния си японски стоицизъм Миюки рядко се шегуваше, когато ставаше въпрос за работа. Затова думите й заинтригуваха Карън.
— Какво има? — Сама ще видиш.
Очевидно бе открила нещо важно.
— Какво? Какво има?
Миюки я поведе към редицата компютри.
— Гейбриъл, ако обичаш, изведи Образ 2B на първи монитор.
— Разбира се. Добро утро, доктор Грейс.
— Добро утро, Гейбриъл! — Карън вече започваше да свиква с безплътния им колега.
Двете седнаха на столовете си. Карън видя на монитора пред тях да се носят данни с такава скорост, че изглеждаха размазани. Но все пак успя да забележи, че много от образите бяха на непознатите йероглифи. След няколко секунди на екрана се появиха пет знака.

@@@@@@

Не й направиха особено впечатление.
— Добре. Какво е това? Да не би да си в състояние да ги преведеш, Гейбриъл?
— Не, доктор Грейс. При сега наличните данни дешифрирането на езика остава невъзможно.
Карън разочаровано се намръщи.
— Откри ли други образци на писмеността ронго-ронго? — Открих всичките, доктор Грейс.
— Всичките двадесет и пет? — вдигна вежди Карън. — Толкова бързо?
— Да. Свързах се с четиристотин и тринадесет сайта и събрах всички образци на този език. За съжаление, върху три от артефактите имаше еднакви надписи, а един съдържаше само един-единствен знак. Данните са недостатъчни за успешно дешифриране.
— Какво е това тогава? — погледна към монитора Карън. — От кой артефакт са тези знаци?
— От никой.
— Какво?
— Моля те, обясни, Гейбриъл. Обясни параметрите си на търсене — намеси се Миюки. Обърна се към Карън и добави забързано: — Сам се сети за всичко това.
Лицето й сияеше от радост и гордост.
— След като потърсих по ключова дума „ронго-ронго“, направих и търсене по всеки отделен символ — 120 на брой, за да бъдем точни. В археологическия сайт на Харвардския университет открих обява, която отговаряше на три от моите критерии.
Три от петте символа на екрана светнаха в червено.
— А другите два? — Карън все още се мъчеше да разбере.
— Те нямат съответствие с никой от знаците на ронго-ронго.
— Какво?
— Това са нови символи — отговори Миюки. — Никой не ги е виждал досега.
— То… това означава, че сме открили непубликуван артефакт. — Карън се изправи в стола си. — Нова находка!
— Бележката в сайта е била оставена преди два дни.
— Мога ли да я видя?
— Ето я — подадем един лист Миюки. — Разпечатах я.
— Просто невероятно.
— Зная. Гейбриъл успя сам да разшири параметрите на търсене. Това означава наистина самостоятелно мислене. Невероятен прогрес!
— Миюки, имах предвид новите символи. — Карън размаха листа. — Това е невероятното.
— В твоята област — може би.
Карън си даде сметка, че е омаловажила постиженията на приятелката си.
— Извинявай, Миюки. И двамата с Гейбриъл заслужавате дълбоката ми благодарност.
Миюки поомекна.
— Просто го прочети. Има и още.
Карън докосна ръката й.
— Наистина съм ви благодарна, Миюки. Честна дума! — О, зная. Просто ми харесва да го чуя.
Карън завъртя очи и зачете обявата.

Тема: Запитване относно непознат език.

До всеки, който се интересува:

Ще бъда благодарен за всяка помощ за установяването на произхода на приложената йероглифна писменост. Тези няколко символа бяха открити гравирани върху парче кристал. Бих се радвал да споделя повече информация с всеки, който желае да помогне в проучването ми.
{img:6257-hiero3.jpg}
Благодаря предварително за помощта ви. Доктор Джордж Клейн, „Дийп фатъм“

Заглавия
Обратен адрес: „gklein@globalnet.net“
Получено: от globalnet.net ([209.162.104.5]) от rly-ye04.mx (y71.10) чрез ESMTP;
Вторник, 27 юли, 13:47:46 — 0400
Клиент: Microsoft Outlook Express Macintosh Edition — 4.5 (0410)
От: Джордж Клейн gklein@globalnet.net
До: Arc language@harvarduniversity.org

Карън свали листа. Не можеше да не забележи освен знаците и споменаването на втори кристал. Прекалено много съвпадения, за да бъде случайност.
— Знаем ли откъде е дошло съобщението? Миюки кимна.
— Гейбриъл направи проследяване. Изпратено е от спасителен кораб на име „Дийп фатъм“. В момента се намира в центъра на Тихия океан. Гейбриъл установи местоположението му чрез GPS сигнала.
— Къде по-точно?
— Недалеч от остров Уейк. Но не това е странното. Гейбриъл откри новинарско съобщение за кораба. „Дийп фатъм“ в момента помага за изваждането на останките на Еър Форс 1.
— Ама че работа… — Карън се намръщи, мъчейки се да разбере какво е общото между двете събития. — Трябва да се свържем с този Джордж Клейн.
— Гейбриъл вече работи по въпроса.



09:00. „Гибралтар“, Централен Пасифик

Джак седеше напрегнат в кожения стол в голямата заседателна зала. Макар че бе пълно с хора, никой не продумваше. Всички очакваха появата на адмирал Хюстън. След нощната експлозия той бе събрал Съвета на началник-щабовете на Въоръжените сили. През остатъка от нощта следователите и военният персонал претърсваха останките след взрива. Под светлините на натриевите лампи около стотина мъже ровеха, местеха и събираха парченца доказателства.
Останките на главния следовател Едвин Уайнтрауб бяха открити и откарани в корабния лазарет. Тялото му бе разкъсано и силно овъглено. Първоначалната идентификация бе възможна единствено благодарение на венчалната му халка. Нощта бе дълга и мрачна. Охраната се бе наежила и на Джак не му бе разрешено да стъпи на борда на „Гибралтар“ до сутринта.
Но въпреки че корабът бе напълно изолиран, слуховете плъзнаха по останалите съдове, в това число и на „Дийп фатъм“. Бомба. Скрита в китайски бюст от нефрит. Парчетата са се разлетели навсякъде, разкъсали тентата и дори се забили в костите и черепа на Уайнтрауб. Освен това експлозията подпалила цистерна с бензин, което породило огненото кълбо, излетяло през шахтата на товарния асансьор.
Джак потрепери. Той бе държал нефритения бюст. Ако историята бе вярна, какво ли щеше да стане, ако бе избухнал на дъното? Изхвърли ужасната мисъл от главата си.
В залата продължаваше да тегне напрегната тишина. Всички изглеждаха зашеметени и уморени до смърт. Не се чуваше дори шепот.
Накрая вратата се отвори. Влезе адмирал Хюстън, съпровождан от двамата си адютанти и Дейвид Спенглър, който вървеше последен. Адмиралът остана прав, докато останалите заемат местата си. Джак го погледна, но той сякаш не го забеляза. Лицето му бе пепеляво, а погледът му — твърд като ахат.
— Господа — започна Хюстън, — първо искам да ви благодаря за всеотдайната ви помощ през изтеклата седмица. Трагедията през изминалата нощ не може да омаловажи безценния ви принос. — Адмиралът наведе глава. — Но с мъка трябва да обявя, че останките, открити в хангара, бяха идентифицирани като доктор Едвин Уайнтрауб.
Сред персонала на АКБД се разнесе мърморене.
— Зная, че всички, които са се срещали с доктор Уайнтрауб, са останали с най-добри впечатления от него. Ще ни липсва. — Гласът на адмирала се усили. — Но смъртта му няма да бъде безсмислена. Убийците му са оставили доказателство за своето коварство. Експертите — както тук, така и в Сан Диего — потвърдиха произхода на електронния таймер и детонатора. И двата са китайско производство.
Неколцина от АКБД нададоха гневни викове. Моряците и морските пехотинци запазиха самообладание с изключение на лейтенанта до Джак, който тихо изстена:
— О, Господи!
Адмиралът вдигна ръка.
— Предполага се, че доктор Уайнтрауб случайно е задействал скритата бомба, докато е изследвал бюста. Вероятно подобни взривни устройства са били поставени в цялата статуя, която е била висока три метра. Смята се, че именно експлозия в товарния отсек е причинила катастрофата на Еър Форс 1. Присъстващите притихнаха.
— Тези разкрития ще бъдат оповестени по време на сутрешните новини в Съединените щати. Те не могат да бъдат държани в тайна от американския народ. Но след разпространяването на вестта напрежението по целия свят ще се засили, особено толкова скоро след Тихоокеанската трагедия. Ето защо току-що ме известиха, че на „Гибралтар“ е наредено да поеме към Филипинско море. По пътя ще оставим персонала на АКБД и останките от Еър Форс 1 на остров Гуам.
През залата отново се понесе мърморене. Адмиралът изчака присъстващите да млъкнат.
— Спасителният и изследователски кораб „Маги Куест“ и Отрядът за дълбочинна работа на Военноморските сили ще извадят последните останки от Еър Форс 1 от океанското дъно. Те също ще бъдат закарани на Гуам. Тази мисия ще бъде проведена под ръководството на сегашния шеф на охраната командир Спенглър.
Адмиралът остана прав с каменно лице известно време, след което бавно продължи:
— Президентът Нейф обеща, че терористите няма да останат безнаказани. Вашингтон вече поиска от Китай да предаде всички виновници на международния съд. — Хюстън сви юмрук. — Позволете ми и аз да обещая нещо. Справедливостта ще възтържествува, независимо дали китайското правителство ще реши да ни съдейства или да откаже. Америка ще отговори на терористичните атаки срещу народа й бързо и безмилостно.
Джак никога не бе виждал адмирал Хюстън толкова ядосан. Жилите на врата му бяха изпъкнали, устните му бяха побелели от гняв.
— Това е всичко. Ако имате допълнителни въпроси, обръщайте се към офицера по протокола. Благодаря ви за съдействието.
Джак вдигна ръка, все още несигурен за своето положение.
— Сър, мога ли да попитам за спасителната…
Адмиралът ядосано го прекъсна.
— Господин Къркланд, отнасяйте всички подобни въпроси към командир Спенглър.
Без да каже нито дума повече, Хюстън се обърна и излезе от залата.
Джак погледна към Дейвид. Едва забележима презрителна усмивка се появи на лицето на Спенглър още преди да се изправи.
— В отговор на въпроса ви, господин Къркланд, бих искал да благодаря за помощта ви. Тъй като въпросът вече се отнася до националната сигурност, няма да имаме нужда от понататъшните ви услуги.
— Но…
— Операцията вече е военна. Участието на цивилни е недопустимо. Ще бъде поставен кордон с радиус от три километра от мястото на катастрофата. Трябва да напуснете зоната до 18.00 часа.
Джак гневно изгледа Дейвид. Много ясно разбираше, че причината за това прогонване е лична.
— Ако дотогава не сте напуснал района или направите опит да се върнете в него, вие и вашият екипаж ще бъдете арестувани, а корабът ви — конфискуван.
Сред присъстващите се чу мърморене.
— Вече наредих да бъдете изпратен от „Гибралтар“. — Дейвид вдигна ръка. Двама от хората му станаха.
Лицето на Джак пламна. Стисна зъби от отчаяние. Не знаеше какво да отговори. Не можеше да отиде при адмирала, тъй като Хюстън очевидно бе претрупан с грижи, за да се занимава с междуличностни разправии. Изгледа гневно Дейвид Спенглър. Беше рискувал живота си, а сега най-безцеремонно го изхвърляха.
— Нямам нужда от изпращачи — студено отвърна той. Дейвид направи знак на хората си.
— Погрижете се господин Къркланд да напусне незабавно. Джак не оказа съпротива, когато го отведоха. А и защо? Щом правителството не желае помощта му, така да бъде.
Само след няколко минути се озова в катера. Пилотът форсира двигателя и се насочи към „Дийп фатъм“ с леко друсане. След отминаването на бурята времето бе останало ветровито, но ясно.
Зад Джак седяха двамата от групата на Спенглър. Не бе разменил нито дума с облечените в сиви униформи мъже. Те също не опитаха да го заговорят.
Джак се облегна в седалката си. По расовата принадлежност на хората от охраната си личеше, че Спенглър не се е променил. Дженифър веднъж му бе признала, че баща и е редови член на Ку Клукс Клан. Често взимал Дейвид на събранията им като момче и го биел, ако се дърпал. Джак хвърли поглед към русите си спътници. Явно уроците от детството бяха усвоени добре.
Пилотът приближи моторницата до кърмата на „Дийп фатъм“ и спря.
— Готово.
Джак стана и отиде до кърмата. Преди да се качи на кораба си, единият от хората на Дейвид го хвана за лакътя.
— Господин Къркланд, командир Спенглър ни помоли да ви предадем това.
Русият мъж държеше малък пакет с размери на кутия за бижу. Беше завързан с панделка. Джак се намръщи.
— Прощален подарък — каза мъжът. — С благодарностите на командир Спенглър.
Джак взе кутийката, мъжът кимна и отстъпи назад. Джак се прехвърли на платформата за лодки и хвана с една ръка стълбата. Моторницата веднага даде заден и се отдалечи с рев. Пръските стигнаха до шпангоута и намокриха обувките му.
Робърт се появи на кърмата отгоре и се надвеси през перилата.
— Как мина? — извика той. — Научи ли нещо?
— Да, извикай всички.
Робърт вдигна палец и изчезна.
Джак погледна към малката кутийка. Беше сигурен, че не е благодарствен подарък. По-скоро някой от гадните номера на Дейвид, последна обида, пратена по типичния му начин. Джак изпита внезапен порив да изхвърли кутийката в морето, но любопитството надделя. Докосна панделката и поклати глава. Денят му и без това бе отвратителен — защо да го вгорчава още повече? Щеше да отвори проклетото нещо по-късно. Пъхна кутийката в джоба на якето си и се заизкачва по стълбата.
Докато се катереше, хвърли поглед към „Гибралтар“, Изпита съжаление. Сякаш отново се уволняваше и късаше с миналото, което бе целият му живот.
Завладян от ненадейната меланхолия, Джак се изкатери на палубата. Елвис побърза да дойде и да го поздрави. Джак коленичи и потупа енергично кучето си, което размаха опашка от удоволствие. Някои неща не се променят.
— Никога не би ме изхвърлил зад борда, нали, приятелю? — сподели огорчението си той.

18:15.
Овалният кабинет в Белия дом, Вашингтон, окръг Колумбия

Останал за момент сам, Лоурънс Нейф се завъртя на стола си, като обмисляше последните събития. Планът му да обвини китайците се развиваше като по часовник. Никълъс Ружиков се показа като лоялен приятел и умел манипулатор на медиите. Бе прегледал проектонотата на държавния секретар до китайския министър-председател. Беше гневна. Нейф разпозна отпечатъците на Ружиков навсякъде: „никакви компромиси… незабавни ответни действия… крути мерки…“ Беше само на крачка от обявяване на война. Нейф обаче подписа проекта с удоволствие. Според него бе дошло времето китайското правителство да изпита с пълна сила мощта на американската дипломация… подкрепена с най-голямата военна машина на света. Кратката нота оповестяваше внезапния край на безгръбначната политика на администрацията на Бишоп. Минаване напряко, така да се каже.
Облегна се назад и обгърна с поглед Овалния кабинет. Сега администрацията бе негова, мислеше си Нейф, като се наслаждаваше на новото си положение. Но краткият момент на уединение бе прекъснат от чукане на вратата.
— Влез!
Вратата отвори и влезе личният му помощник — слаб младеж на двадесет и няколко години, чието име Нейф така и не запомни.
— Какво има?
Младежът нервно се приведе в полупоклон.
— Сър, шефовете на ЦРУ и СИС са тук.
Нейф се поизправи в креслото. Нито един от двамата нямаше уговорена среща.
— Да влязат.
Момчето отстъпи назад и пусна посетителите.
Никълъс Ружиков влезе първи и посочи на Джеб Фийлдинг, шефа на Службата за извънредни ситуации, тапицираните с кожа кресла до стената. По-възрастният мъж с вид на архивар, съсухрен и със свити рамене, мъкнеше куп хартии под мишница.
— Господин президент, помислих си, че трябва да видите това. — Ружиков посочи към канапетата и фотьойлите около старата маса за кафе, където Фийлдинг вече се настаняваше. — Ако обичате, заповядайте.
Набитият Нейф стана със стон и заобиколи бюрото си.
— Стана късно, Никълъс. Не може ли да изчака? Утре сутринта ще правя обръщение към нацията и не искам да изглеждам прекалено уморен. Американският народ ще има нужда да види силно лице, след като се излъчат новините за Еър Форс 1.
Ружиков леко наведе глава, спазвайки етикета.
— Разбирам, господин президент, и ви моля за извинение. Но този въпрос може би има връзка с утрешното обръщение.
Нейф се настани на дивана на мястото за неофициални срещи. Ружиков и Фийлдинг седнаха на фотьойлите и шефът на СИС се зае с листата си. Бяха карти, забеляза Нейф.
— Какво е всичко това? — попита той и се наведе напред, когато Фийлдинг разгъна една от картите върху масата.
— Последните новини — отвърна Ружиков. — Хмм?
— Както знаете, СИС изучаваше сериите трусове отпреди осем дни. Заради разрушенията по Западното крайбрежие събирането на подробна информация се забави.
Нейф нетърпеливо кимна. Още миналата седмица бе направил изявление за „националното бедствие“. Това вече не бе негова грижа. Знаеше, че в следващите няколко дни има планирана обиколка, на която ще трябва да се ръкува в най-различни лагери с останалите без дом и да участва в мемориални церемонии. В графика му дори бе включено хвърляне на венец от брега на Аляска в израз на скръб за хилядите загинали при потъването на Алеутските острови. Беше готов за това пътуване. Вече беше избрал костюмите си и бе позирал пред огледалото с метнато на рамо сако „Армани“ и навити до лактите ръкави. Имаше сериозния делови вид на президент, дошъл на място и готов да помогне лично на нуждаещите се.
Ружиков насочи вниманието на Нейф към картата на масата.
— Благодарение на данните от сеизмичните станции по Западното крайбрежие хората на Джеб са събрали цялата достъпна засега информация в опитите си да обяснят причините за катастрофата.
— Знаем ли какви са те? — вдигна очи Нейф.
— Не, не точно, но може би Джеб ще обясни по-добре.
Ружиков кимна на Фийлдинг. Човекът бе видимо притеснен. Избърса потта от челото си с носна кърпа и прочисти гърлото си.
— Благодаря за отделеното време, господин президент. — Да, да… и какво сте научили?
Фийлдинг приглади картата. Изобразяваше Тихия океан — топографска карта на океанското дъно, континенталния шелф и бреговите линии. Върху нея бяха нанесени серия концентрични кръгове. Външният — най-големият — минаваше през Западното крайбрежие на Съединените щати и стигаше до островите на Япония. Вътрешните ставаха все по-малки. Червени кръстчета обозначаваха местата на разрушения по бреговите линии и островите. Фийлдинг прокара ръка по кръговете.
— Успяхме да нанесем на карта посоките на тектоничните сили по време на трусовете.
Нейф повдигна вежда. Мразеше да се чувства невежа, но Ружиков навреме усети смущението му.
— Започни от самото начало — каза той на Фийлдинг.
— Разбира се… извинете… — закима Фийлдинг и нервно облиза устни. — Отначало знаехме, че трусовете в деня на затъмнението са станали по края на Тихоокеанската тектонична плоча — и той посочи най-външния кръг. Изражението на Нейф не се промени.
— Може би е по-добре аз да продължа — намеси се Ружиков. — Както несъмнено ви е известно, господин президент, повърхността на Земята всъщност представлява твърда кора върху разтопена сърцевина — всъщност кората е напукана като черупката на твърдо сварено яйце, ударено в масата. Всяко от парчетата на черупката, или тектонична плоча, се носи върху тази течна сърцевина и постоянно е в движение, търка се в съседната, понякога потъва под нея и образува проломи, или пък се издига отгоре и така се появяват планините. Именно на местата, където плочите се допират, сеизмичната активност е най-висока.
— Зная всичко това — раздразнено каза Нейф и се направи на обиден.
Ружиков посочи картата.
— Под Тихия океан има една голяма плоча. Трусовете и вулканичната активност отпреди осем дни бяха по границите й или по слабите й места — шефът на ЦРУ посочи някои от островите в центъра на картата. — Допълнителните катастрофи по крайбрежията и другите острови са били причинени от приливните вълни, породени от трусовете на океанското дъно.
Нейф се облегна, прекалено уморен, за да се преструва на заинтригуван.
— Чудесно. Разбирам. И за какво е тази среднощна лекция?
— Джеб, защо не довършиш? Фийлдинг кимна.
— През изминалата седмица се опитвахме да открием какво е задействало толкова много точки по ръба на Тихоокеанската плоча в едно и също време, каква е била причината за тази верижна реакция.
— И какво?
Фийлдинг посочи всеки от кръговете върху картата, започвайки от най-външния и продължавайки към центъра.
— Като триангулирахме данните от стотици геоложки станции, успяхме да проследим посоката на интензитета и така да определим същинския епицентър на цялата серия трусове.
— Искате да кажете, че всички трусове са били предизвикани от някакво по-голямо събитие на друго място?
— Именно. Нарича се тектонична хармония. Достатъчна по големина сила, приложена върху плочата, е в състояние да предизвика концентрично разпространяващи се ударни вълни, които да активират краищата на плочата.
— Подобно на камъче, хвърлено в езеро — добави Ружиков. — Образува вълни по брега.
— Знаем ли какво би могло да бъде това „камъче“? — вдигна вежди Нейф.
— Не, но затова пък знаем къде е ударило то. — Шефът на СИС продължи да плъзга пръста си по картата, докато не достигна до мъничкия кръг в центъра, очертан в червено. — Точно тук.
Нейф се наведе и се вгледа в картата. Мястото беше насред океана.
— Какво му е особеното?
— Точно там падна Еър Форс 1 — отговори Ружиков. Нейф рязко пое дъх.
— Да не искаш да кажеш, че катастрофата на Еър Форс 1 е причинила всичко? Че самолетът на Бишоп е бил камъчето, което споменахме?
— Не, разбира се — каза Фийлдинг. — Всичко е започнало часове преди падането на Еър Форс 1. Всъщност именно трусовете на Гуам наложиха евакуирането на президента. Но и да не беше така, самолетната катастрофа не би могла да освободи сила, достатъчна да предизвика хармонична вълна по цялата Тихоокеанска плоча. Тук става дума за мощност, равна на трилион мегатонова експлозия.
Нейф се облегна назад.
— Значи казвате, че подобно нещо е станало някъде там? — Той кимна към малкия червен кръг.
Фийлдинг бавно кимна в отговор. Ружиков пръв наруши мълчанието.
— Джеб, засега това е всичко. Ще поговорим утре. Фийлдинг понечи да прибере картата.
— Остави я — каза Ружиков.
Човекът неохотно отдръпна ръката си. Събра останалите хартии и стана.
— Благодаря, господин президент.
Нейф вдигна ръка в знак, че е свободен. Докато Фийлдинг вървеше към вратата, Ружиков добави:
— Джеб, ще бъдем благодарни, ако не разгласяваш откритието си. Нека засега си остане между нас.
— Разбира се, сър — отвърна Фийлдинг и излезе.
— Какво мислиш, Ник? — попита Нейф, след като останаха сами.
Ружиков посочи картата.
— Смятам, че това откритие ще бъде най-важното за века. Нещо се случва там. Нещо, което може би е свързано с катастрофата на Еър Форс 1. — Шефът на ЦРУ погледна Нейф право в очите. — Затова исках да го научите още тази вечер, преди официалното обръщение и преди окончателно да тръгнем по плана за обвиняване на китайците.
Нейф поклати глава.
— Няма да променя становището ни. Играта вече е в напреднал стадий. — Той се намръщи към концентричните кръгове. — Всичко това е просто… просто наука. А не политика.
— Съгласен съм — отривисто кимна Ружиков. — Вие сте начело. Върховното решение е ваше. Исках да бъдете напълно информиран.
Нейф усети прилив на гордост от подкрепата на шефа на ЦРУ.
— Добре. А какво ще правим с цялата тази друга информация, Ник? Можем ли да я държим потулена?
— Джеб е мой човек. Няма да си отвори устата, докато не му позволя.
— Добре, в такъв случай утрешното обръщение ще се състои, както е предвидено. — Нейф се облегна на дивана, доволен, че планът не е нарушен. — А какво имаше предвид за това откритие на века?
Известно време Ружиков мълчаливо изучаваше картата.
— Следя всички доклади от мястото на катастрофата. Знаехте ли, че всички отломки от самолета са намагнитизиране — Не, но какво значение има това?
— Главният следовател, покойният Едвин Уайнтрауб, предположил, че частите били изложени на силно магнитно поле малко след като са се озовали на океанското дъно. В някои от докладите прочетох също така, че човекът, който се е спускал с подводницата, е изпитал странни ефекти, докато е бил долу… нещо свързано с откриването на ново кристално образувание.
— Все още не виждам връзката. Ружиков вдигна поглед.
— Каквото и да има там долу, то е достатъчно мощно, за да разтърси цялата Тихоокеанска плоча. Както спомена Джеб, това е сила, равна на трилион мегатона. Ами ако сме в състояние да обуздаем тази сила? Да разкрием тайната й? Ще разполагаме с нов източник на енергия. Представяте ли си подобна огнева мощ в ръцете ни? Тя може да ни освободи от зависимостта от арабските доставки на нефт… да задвижва оръжия и кораби, способни да се справят с всяка друга армия. Възможностите са направо безкрайни.
— Звучи ми доста пресилено. Как можеш да обуздаеш еднократно събитие, случило се на океанското дъно?
— Още не знам, но ако някоя друга държава го направи? Джеб не е единственият учен на света. Съвсем скоро някой друг може да направи подобна карта и да реши да я проучва. Водите там са международни. Не можем да спрем никого.
Нейф преглътна.
— Какво предлагаш?
— В момента имаме чудесна възможност да проучим мястото, без да предизвикваме подозрения или външен интерес. Просто вадим останките от самолета на загиналия си президент. Идеално прикритие. Вече разполагаме с хора и кораби на място. Командир Спенглър е поставил кордон. Така ще можем да пратим долу изследователски екип.
Нейф видя как очите на Ружиков заблестяха.
— Значи вече си го измислил?
— И дори разработих предварителен план — каза той с мрачна усмивка. — Недалеч от Хаваите от десет години тече съвместен проект на Националната научна фондация и канадски частни предприемачи. Те са проектирали и построили самостоятелна дълбоководна изследователска лаборатория… оборудвана със собствена подводница и дистанционно управляеми роботи. Може да бъде закарана на мястото на катастрофата и екипирана за четири дни. Двете мисии — изваждането на оставащите парчета от Еър Форс 1 и тайното проучване — ще се слеят в една. Никой няма да заподозре каквото и да било.
— И каква е първата стъпка?
— Трябва ми само вашето одобрение. Нейф кимна.
— Ако там има нещо, не можем да рискуваме то да попадне в чужди ръце. Действайте!
Ружиков стана и нави картата.
— Незабавно ще се свържа с командир Спенглър и ще започна операцията.
Нейф също се изправи на крака.
— Ник, след като задвижим нещата утре, никой не трябва да разбере за това. Никой.
— Не се безпокойте, господин президент. Командир Спенглър ще държи всичко под контрол. Досега никога не ме е разочаровал.
Нейф заобиколи бюрото и отново се намести в креслото си.
— И по-добре да не го прави.

20:12.
„Дийп фатъм“, Централен Пасифик

Джак и екипажът на „Дийп фатъм“ седяха около масата в морската лаборатория на кораба. Тя бе едно от лишените от прозорци помещения и удобно място за срещи — макар и не най-уютното. За сядане имаше само метални столове, а по стените на лавици бяха наредени стотици стъкленици с различни образци на морски живот, препарирани в солен разтвор или формалдехид. Редиците мъртви същества сякаш се взираха надолу към събралия се екипаж.
— Все още не приемам това обяснение — отсече Джордж. — Целия ден следя новините и слушам безумията на така наречените експерти по Си Ен Ен, Си Ен Би Ес и Би Би Си. Не вярвам на нито една тяхна дума.
Джак въздъхна. По-рано бе съобщил на хората си информацията, изнесена на срещата, както и новата заповед — напуснете района. Отне им цял следобед да съберат такелажа, да приберат „Наутилус“ и да вдигнат котва. До вечерта бяха напуснали зоната на катастрофата и сега от всички страни ги заобикаляше пуст океан.
— Катастрофата вече не е наша грижа — раздразнено каза Джак.
Срещата не протичаше по начина, по който бе очаквал. Беше ги събрал, за да ги поздрави за помощта им и да решат какво да правят. След като корабът съкровищница „Кочи Мару“ потъна в подводния вулкан, „Дийп фатъм“ се нуждаеше от нова цел. Двете златни кюлчета, измъкнати от потапянето преди седмица, бяха изпратени на остров Уейк и оттам — в банката на Кендъл Макмилън в Сан Диего. Малкото съкровище едва успя да покрие разходите им за едногодишното търсене на „Кочи Мару“. Сумата, изплатена от Военноморските сили за участието в спасителната операция, щеше да стигне за известно време, но не за дълго. Трябваше отново да искат отсрочване на заема.
Счетоводителят Макмилън седеше на отсрещния край на масата, все още зеленикав от морската болест, сполетяла го по време на вчерашните бури. Независимо от взетите тук решения последна дума имаше банката — дали да финансира следващото им начинание, или да откаже. Макмилън седеше с писалка в ръка и драскаше по краищата на бележника си. Екипажът, още гневен от безцеремонното изритване, тепърва трябваше да обсъди въпроса.
Джак се опита да смени темата.
— Да оставим този въпрос и да решим какво ще правим оттук нататък.
Джордж се намръщи.
— Слушай, Джак, снощи преди експлозията исках да ти покажа нещо. И все още искам.
Джак си спомни, че историкът бе прекъснал среднощния му разговор с адмирал Хюстън.
— Добре, но това е последното нещо по този въпрос После се захващаме с истинската работа.
— Съгласен.
Джордж се наведе и измъкна навитата на руло карта, която бе сложил на пода до себе си. С едно движение я разгъна върху масата. Картата изобразяваше целия Пасифик. Върху него бе начертан голям червен триъгълник, изпълнен с малки хиксове.
Лиза стана, за да вижда по-добре.
— Какво е това?
— Триъгълникът на Дракона — потупа картата Джордж.
— Какво? — не разбра Лиза.
Джордж проследи с пръст червения триъгълник.
— Среща се и под други имена. Японците го наричат Мано Уми, или Дяволското море. В този район от векове изчезват съдове.
Той седна и започна да сочи хиксовете, описвайки трагедията на всеки изчезнал кораб, подводница или самолет. Лиза подсвирна.
— Та това си е чист Бермудски триъгълник.
— Именно — каза Джордж и продължи лекцията си, завършвайки с историята за японския пилот от Втората световна война и последните му думи, преди самолетът му да изчезне. — „Небето се разтваря“. Това е било последното съобщение, получено по радиото. Намирам забележително съвпадение. Еър Форс 1 пада в центъра на Триъгълника на Дракона и последните думи на капитана са същите като на изчезналия японски пилот отпреди половин век.
— Изумително — съгласи се Лиза.
Робърт зяпна, ококорил момчешките си очи. Чарли се наведе напред и плъзна пръст по географските паралели и меридиани. Челото му се покри с дълбоки бръчки. Джордж погледна към Джак.
— Как ще обясниш това?
— Видях мястото на взрива — каза Джак. — Това не е ника къв странен феномен, а най-обикновено убийство.
Джордж подигравателно изсумтя.
— А собствените ти открития долу? Кристалната колона, непознатите йероглифи, странните излъчвания? И на всичкото отгоре по-голямата част от отломките на президентския самолет са нападали на едно място просто ей така. Ако наистина е имало експлозия във въздуха, парчетата щяха да се пръснат надалеч.
Джак не отговори. В думите на Джордж чуваше собствените си възражения в разговора с адмирала. Той също бе убеден, че там долу има нещо могъщо. Нещо достатъчно силно, за да свали летящ самолет. Огледа картата. Съвпаденията бяха твърде много.
— А бомбата в нефритения бюст, чиповете…
— Ами ако е била сложена нарочно? — попита Джордж. — Ако е инсценировка? Вашингтон беше обвинил Пекин преди експлозията.
Джак се намръщи.
— Не знам, човече — обади се Чарли. Ямайският му акцент се бе засилил. — Мисля, че старият Джордж наистина е надушил нещо.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз също съм чувал за Триъгълника на Дракона. Просто не направих връзката до този момент.
— Страхотно, още един новопокръстен — промърмори Кендъл Макмилън от мястото си.
Джак не му обърна внимание.
— Какво знаеш за района? — обърна се той към корабния геолог.
Чарли побутна Робърт.
— Би ли домъкнал глобуса от библиотеката?
— Няма проблем — скочи на крака Робърт. Чарли кимна към картата.
— Някой чувал ли е термина агонични линии? Всички поклатиха глави.
— Става въпрос за една от многото теории за изчезванията. Агоничните линии са определени райони, в които земното магнитно поле е изкривено. Показанията на компасите там са различни. Основната агонична линия в Източното полукълбо минава през центъра на този Триъгълник на Дракона. — Чарли огледа присъстващите. — А знаете ли откъде минава главната линия в Западното полукълбо? Ново поклащане на глави.
— През Бермудския триъгълник — отвърна Чарли и замълча, за да могат останалите да осмислят чутото.
— Но каква е причината за тези магнитни отклонения? — запита Лиза. — За тези агонални линии?
— Агонични — поправи я Чарли. — Никой не може да каже със сигурност. Някои го обясняват с повишената сеизмична активност в същите райони. По време на земетресенията се генерират много силни магнитни потоци. Но като цяло магнетизмът, в това число и земното магнитно поле, е познат много слабо. Свойствата, енергиите и динамиката му тепърва предстои да се изучават. Повечето учени приемат, че земното магнитно поле се получава от движение на разтопена мантия около твърдото никелово-желязно ядро. Но въпреки това остават много неизвестни. Като например флуидността на полето.
— Флуидност ли? — прекъсна го Джордж. — Какво означава това?
Чарли усети, че се е разпалил и е започнал да говори прекалено бързо.
— От гледна точка на геологията — започна по-бавно той — човекът е възникнал само преди миг. За такъв нищожен отрязък от време земното магнитно поле изглежда неизменно. Северният полюс е горе, Южният — долу. Дори и за това кратко време обаче полюсите са се премествали. Действителното местоположение на магнитния север непрекъснато се променя. Но това са само незначителни изменения. През геоложката история на Земята полюсите не само са се измествали, но дори са разменяли местата си на няколко пъти.
— Разменяли? — обади се Лиза. Чарли кимна.
— Северът е ставал юг, а югът — север. Подобни събития все още не могат да се обяснят изцяло.
Джак почеса главата си.
— Какво общо има това с нашия въпрос?
— Убий ме, не знам. Видя ми се интригуващо. Нали каза, че останките от Еър Форс 1 са били намагнитизирани? Този факт не влиза ли в списъка на съвпаденията? А какво ще кажеш за проблемите със собствения ти компас?
Джак поклати глава. Бяха изминали два дни и вече не бе сигурен какво точно бе изпитал там долу.
— Ами онези странни загуби на време? — попита Лиза. — Правих какво ли не, за да разбера защо часовникът на „Наутилус“ винаги се обърква, когато доближи кристалното нещо, но така и не успях да разбера.
Джордж подскочи на мястото си.
— Разбира се! Как не се сетих! — Той започна да рови из бумагите си. — Загуба на време! Ето доклада на пилота Артър Годфрий. През 1962 — ра летял на стар самолет към Гуам. Самолетът му изминал петстотин и четиридесет километра за един час. С триста и двадесет километра повече, отколкото би могъл да премине при обичайната скорост — Джордж заби нос в листата. — Когато кацнал, господин Годфрий не можел да обясни по-ранното си пристигане, нито защо часовникът му показва различно време от часовника на летището.
Лиза погледна към Джак.
— Това ми звучи адски познато.
— Има и още примери — възбудено каза историкът. — Съвременни самолети, които прекосяват Пасифика, но необяснимо защо пристигат часове по-рано от очакваното. Имам и подробности в библиотеката. — Джордж стана. — Ще ида да ги донеса.
— Това е абсурдно — каза Джак, но му бе трудно да вложи убедителност в думите си. Спомни си за собственото си изчезване за четиридесет минути.
— Може и да не е толкова странно — каза Чарли, докато историкът минаваше покрай него. — Според една теория достатъчно силните електромагнитни полета биха могли да повлияят върху времето, подобно на гравитацията на черните дупки.
На излизане от стаята историкът едва не се сблъска с Робърт. Морският биолог направи път на възрастния професор, след което влезе вътре. Държеше глобус с размерите на плажна топка.
— А! — възкликна Чарли. — Сега да ви покажа наистина шантавата част. Нещо, за което бях чел в университета.
Робърт му подаде синия глобус. Чарли го взе и заби пръст в Тихия океан.
— Тук е центърът на Триъгълника на Дракона. Ако прекарате линия от него през центъра на Земята и към другата страна, знаете ли къде ще се окажете?
Никой не отговори. Чарли обърна глобуса и отново заби пръст в него.
— В центъра на Бермудския триъгълник. Лиза ахна.
— Сякаш двата диаметрално противоположни триъгълника маркират друга ос на Земята — продължи Чарли. — Полюси, които никога не са били известни и изучавани.
Джак стана, взе глобуса от Чарли и го постави на масата.
— Стига. Всичко това е много интересно, момчета, но няма да ни оправи финансите.
— Съгласен съм с господин Къркланд — кисело каза Макмилън. — Ако знаех, че тази среща ще се превърне в епизод на „Тайни и загадки“, щях да си легна по-рано.
Джак постави ръка върху глобуса.
— Мисля, че трябва да прехвърлим темата към нещо по-важно от теории и древни митове. Засега да оставим догадките настрана. Става въпрос за бизнеса.
В същия миг влезе Джордж. Беше силно пребледнял и носеше в ръка един-единствен лист.
— Получих този имейл току-що — протегна листа той. — От професор по антропология в Окинава. Тя твърди, че е открила други подобни йероглифни надписи… гравирани върху стените на тайна камера в някакви наскоро открити развалини.
Джак изстена. Очевидно нямаше начин да измени темата на разговора.
— Но не това е най-интересното. — Джордж огледа присъстващите. — Тя също е открила кристал. И той е у нея!
Чарли веднага изгуби интерес към картата.
— Кристал ли? Какво казва за него?
— Не много и двусмислено, но намеква за някои негови странни свойства. Отказва да даде повече информация… докато не се срещнем лично.
Джак усети, че всички погледи са насочени към него.
— Никой от вас не иска да се откаже, нали? Странни кристали, древни писмености, магнитни потоци… чуйте се само!
С изключение на банковия чиновник, Джак видя стена от решителност. Той вдигна безпомощно ръце и се отпусна на стола си.
— Чудесно… значи независимо дали флотата иска нашата помощ или не, независимо дали ще навлезем в забранена територия или не, всички вие искате да продължим да проучваме какво има на дъното?
— Звучи ми приемливо — обади се Чарли.
— Ъхъ — добави Лиза.
— Как бихме могли да правим нещо друго? — попита Робърт.
— Съгласен съм — обади се Джордж. Единствено Кендъл Макмилън поклати глава.
— На банката това няма да и хареса.
Джак изгледа продължително екипажа си и въздъхна.
— Добре, Джордж, кога можеш да ми запазиш самолетен билет до Окинава?

Дейвид Спенглър стоеше на носа на спасителния кораб на Военноморските сили „Маги Куест“, загърнат в кожено пилотско яке. Корабът бе грозен, боядисан в яркочервено и покрит с безброй антени, радари и сателитни чинии. Най-обик ловено шестдесетметрово корито, помисли си Дейвид. С тридесетчленния си екипаж спасителният кораб бе временен дом на Отряда за дълбочинна работа на Военноморските сили и най-новата му придобивка — „Персей“. Голямата подводница все още бе на сух док на кърмата и очакваше първото си спускане на вода по-късно през деня.
Застанал сам на носа, Дейвид дръпна дълбоко от цигарата си. До утрото оставаха часове, но той знаеше, че не би могъл да мигне тази нощ. Преди два часа бе вдигнат заради обаждането на шефа му Никълъс Ружиков. Бяха разговаряли надълго и нашироко за новата задача на Дейвид.
Първоначалната цел да хвърли вината за падането на Еър Форс 1 върху китайците бе изпълнена. Страната все още се възстановяваше след катастрофата по Западното крайбрежие, параноята бе обхванала всички и общественото мнение бе готово да приеме всякакво обяснение. Задачата бе лесна. Дейвид бе получил поздравленията и на благодарния президент. Всъщност Лоурънс Нейф щеше да направи официално изявление само след няколко часа, открито да обвини Китай и да начертае линия в пясъка между двете страни.
Но сега Дейвид имаше нова задача — да ръководи таен проект за изследването на неизвестен енергиен източник. Нещо, свързано с трусовете отпреди девет дни.
Не разбра и половината от подробностите, с които го бе засипал Ружиков, но те и без това не бяха важни. Основното бе да държи района затворен. За останалия свят присъствието им тук трябваше да прилича на спасителна работа.
Загледан в черните води, Дейвид бавно издиша дима на колелца. Преди половин ден „Гибралтар“ бе напуснал района по залез слънце, за да поеме към Филипинско море. Без огромния кораб наоколо бе пусто. Освен „Маги Куест“ в района имаше само три други кораба — разрушители с достатъчна огнева мощ, за да ги пазят.
Металната врата зад Дейвид се затвори.
— Сър.
Дейвид погледна през рамо.
— Какво има, господин Ролф?
— Сър, исках само да ви съобщя, че изследователският център на Хаваите е затворен. В момента подготвят лабораторията за пренасяне. — Някакви проблеми?
— Не, сър. Ръководителят на проекта е бил информиран и е подписал декларация за пазене на тайна. Единственото му настояване е да му бъде позволено да наблюдава работата на място. Офицерът за свръзка в Лос Аламос гарантира за него. И директорът на ЦРУ одобри.
Дейвид кимна и се усмихна мрачно. Очевидно Ружиков също бодърстваше.
— Кога ще тръгнат?
— След по-малко от два дни.
„Два дни. Ружиков действа бързо. Добре.“ Дейвид отново се загледа в морето.
Смяташе по-късно да се спусне с подводницата и да я изпита. Беше гледал видеозаписите на спусканията на Къркланд, но искаше да види мястото на катастрофата с очите си. Със започването на мисията „Омега“ трябваше да поеме наблюдението горе, а той щеше да остане долу в лабораторията.
— Сър, а… ъъъ… другата задача… Ще продължим ли?
Дейвид дръпна от цигарата си.
— Да. Няма да има никакви промени. Ако не друго, вече имаме повече пълномощия. Никой външен човек не трябва да знае какво лежи отдолу. Такива са заповедите.
— Да, сър.
— Продължаваме ли да държим под око „Дийп фатъм“?
— Разбира се, сър. Но кога смятате да продължим с…
— Ще ви уведомя. Не бива да действаме прибързано. Искам да се отдалечи достатъчно. — Дейвид хвърли фаса си в морето, раздразнен от нарушаването на покоя му.
Беше чакал повече от десетилетие и можеше да си позволи още малко търпение. Три дни, реши Дейвид. Не повече.

13.
Размяна на тайни

4 август, 00:15.
Овалният кабинет в Белия дом, Вашингтон, Окръг Колумбия

Малко след полунощ почукване по вратата прекъсна срещата на Лоурънс Нейф с трима сенатори от Демократическата партия — и тримата упорити противници на неговия законопроект за преодоляване на последиците от катастрофата по Западното крайбрежие. Законопроектът трябваше да се гласува сутринта и целият екип остана да работи през нощта, за да осигури необходимите гласове за приемането му. Вратата на Овалния кабинет се отвори и влезе личният му помощник.
— Какво има, Маркъс? — Нейф най-накрая бе запомнил името на младока.
— Сър, господин Уелингтън е тук, за да…
Шефът на екипа избута младежа настрани и влезе.
— Извинете за прекъсването, господин президент, но трябва да ви съобщя спешна новина.
Нейф улови напрежение по очите и устните му. Уилиам Уелингтън, потомък на богата фамилия от Джорджия, обикновено излъчваше обаяние и се държеше учтиво. Нещо не беше наред. Нейф стана.
— Благодаря ви, господа. Това е всичко.
Сенаторът от Аризона понечи да възрази, но погледът на Нейф го накара да си затвори устата. Ако Джейкъбсън държеше на подкрепата му за мястото си на изборите догодина, беше по-добре да преосмисли позицията си. При този законопроект нямаше да допусне опозиция в редовете на собствената му партия. Мъжът премълча. Другите двама промърмориха благодарности и излязоха.
Нейф се обърна към шефа на екипа.
— Какво има, Бил?
Уелингтън продължи все така официално:
— Господин президент, трябва да отидете в Оперативни център.
— Какво се е случило?
— Китайците, сър. Въздушните и военноморските им сили са нанесли удар срещу Тайван.
Нейф едва не се свлече в креслото си.
— Какво? Кога? Та сега е посред нощ, по дяволите!
— Сега в Далечния изток е средата на деня. Ударили са малко след дванадесет на обяд тайванско време.
Нейф беше потресен. Изобщо не си бе представял, че китайците ще проявят подобна дързост. Никълъс Ружиков го убеждаваше, че министър-председателят им ще склони глава пред американските обвинения и ще даде възможност за нови концесии. Нейф искаше отговори за тази грешка.
— Къде е Никълъс Ружиков?
— В Оперативния център. Съветът по национална сигурност и кабинетът вече се събират там — Уилиам Уелингтън отстъпи към вратата. — Сър, трябва да тръгвате. Необходим е незабавен отговор.
Нейф кимна и тръгна към вратата. Съветът би трябвало да разполага с план за непредвидени ситуации. Следван от шефа на екипа и ограден от хората на тайните служби, той прекоси Западното крило. След минута гневно влезе в светая светих на Белия дом.
Разправиите и шумът стихнаха, когато пристъпи в Оперативния център. Униформените мъже и жени покрай дългата маса станаха прави. Тук бяха началникът на Генералния щаб, секретарят на флота, началникът на щаба на сухопътните сили, командващият Корпуса на морските пехотинци и други военни шефове. Членовете на кабинета на Нейф също се бяха събрали.
В другия край на помещението мониторът, заемащ цялата стена, показваше карта на Филипинско море. Различните военни сили бяха обозначени със синьо, червено и жълто.
Навъсен, Нейф закрачи към председателското място. Щеше да се погрижи Щатите да отговорят на китайската агресия. Никаква дипломация. Ако се наложеше, щеше да ликвидира китайския флот.
Седна. Онези, които разполагаха със столове, също заеха местата си. Другите останаха на крака.
— И сега какво? — попита Нейф.
Никой не проговори. Всички избягваха погледа му.
— Искам отговори и план за отвръщане на удара с удар — гневно каза Нейф.
Никълъс Ружиков се изправи.
— Господин президент, вече е прекалено късно.
— Какво искате да кажете?
— Сраженията спряха. Тайван капитулира.
Нейф не можа да го разбере.
— Как е възможно? Да не искате да кажете, че за времето, през което изминах разстоянието от Овалния кабинет дотук, китайците са окупирали Тайван?
Ружиков сведе глава.
— Островът силно е пострадал от земетресенията и тайванците не са били в състояние да окажат никаква съпротива. Преди да реагираме, правителството им се е съгласило да анулира независимостта и да приеме китайската хегемония в замяна на помощ и прекратяване на враждебните действия. Китайските сили вече са там. Тайван отново е китайска провинция.
Нейф беше прекалено потресен, за да говори. Всичко ставаше толкова бързо.
— Не можем просто да приемем положението — обади се министърът на отбраната. — На острова… в района му имаме наши сили.
— Не можем да действаме без искане от тайванското правителство — каза шефът на военноморските операции. — А такова искане няма да има. Свързахме се с тяхното посолство. Не желаят да се озоват между две враждебни страни и се страхуват, че сегашното положение би довело до унищожаването на острова им. Всъщност току-що получихме вестта, че правителството им е настояло нашите сили да напуснат териториалните води на Тайван.
Нейф усети как топлината пълзи по лицето му. Беше влязъл в Овалния кабинет преди по-малко от две седмици и вече губеше Тайван. Стисна юмруци.
— Не мога да приема това. Няма да допусна разпространяване на комунизъм, докато съм начело на държавата.
— Сър… — започна Ружиков. Нейф стовари юмрук върху масата.
— Време е да престанем да глезим Китай. На това ще бъде сложен край. Още сега.
— Сър, какво предлагате?
— Предвид коварното убийство на президента Бишоп и сегашната агресия не виждам друг избор. — Нейф впери поглед към командващите американските военни сили. — Ще поискам Конгресът да обяви състояние на война.

14:40.
Наха, префектура Окинава, Япония

Убеден, че мрази пътуването със самолет — застоял въздух, тесни неудобни седалки, ревящи деца, — Джак изпита радост, когато гумите най-сетне докоснаха пистата и той можеше да излезе от търбуха на звяра. Всъщност раздразнението му не бе причинено толкова от обичайните неудобства на полета, колкото от спомените му за катастрофата на Еър Форс 1. Пътуваше със същата машина — „Боинг 747“. През по-голямата част от пътя гледаше напрегнато през прозореца и се вслушваше и в най-малката промяна на шума на двигателите, във всяко потрепване на крило, подрусване и поклащане.
И три дни след като бе взел решение да тръгне, най-сетне бе в Окинава. Пътуването се проточи толкова дълго, защото най-близкото летище бе на атола Кважелийн — на един ден път от местоположението на „Дийп фатъм“. След като пристигна, трябваше да чака свободно място и изгуби още половин ден. Но пътуването най-сетне бе приключило.
Джак отиде до пропуска. Малката раница — единственият му багаж — бе на гърба му. Пристъпи до японския митничар и му връчи паспорта си. Служителят направи знак да отвори раницата.
Джак се подчини. Човекът прегледа паспорта и каза на английски:
— Добре дошъл в Окинава, господин Къркланд. Ако обичате, минете вдясно.
Джак се обърна и видя втори митничар с металотърсач, а първият обясни, докато ровеше из бельото и тоалетните му принадлежности:
— Допълнителни мерки за сигурност. Заради китайската атака.
Джак кимна. Пилотът на самолета бе съобщил накратко по интеркома за нападението и бързата капитулация на Тайван. Силният винаги изяжда слабия.
Пристъпи към втория митничар, който прокара металотърсача по тялото му. Детекторът иззвъня при китката му. Джак издърпа ръкава и показа часовника си. Служителят продължи да го претърсва. Уредът звънна втори път, когато мина в областта на сърцето му. Служителят отново вдигна поглед.
Джак се намръщи и потупа якето си. Във вътрешния му джоб имаше нещо. Бръкна вътре и си спомни за прощалния подарък на Дейвид Спенглър. Извади завързаната с панделка кутийка. В бъркотията съвсем бе забравил за нея.
— Ще се наложи да го отворите — каза първият митничар.
Джак кимна и отиде отново до масата. Развърза панделката. „Остави нещо на Дейвид и ще си имаш неприятности.“ Отвори кутийката.
Вътре, положен върху виолетова тапицерия, лежеше малък чип. От него стърчаха две сини жички.
— Какво е това? — попита служителят, като въртеше чипа между пръстите си.
Джак нямаше никаква представа, но все пак трябваше да даде обяснение. Мислеше трескаво.
— Това… това е за поправка. Скъп и важен компонент. Аз съм компютърен консултант.
— И сте го опаковал в кутия за бижу? — попита мъжът, като оглеждаше подозрително чипа, търсейки някаква потенциална заплаха.
— Това е шега между… — помъчи се да си спомни името на компютърния специалист, който помагаше на антроположката, — … между мен и професор Накано.
Митническият служител кимна.
— Чувал съм за нея. Компютърният експерт на университета. Умна жена. Лауреат на Нобелова награда. — Той върна чипа на мястото му, затвори кутийката и му я подаде. — Преподава на племенника ми.
Джак прибра кутийката в раницата си.
Зад него към гишето приближаваше шумно португалско семейство. Едрата жена спореше на висок глас със съпруга си. И двамата мъкнеха огромни куфари. Служителят хвърли поглед към тях и раздразнено въздъхна.
— Можете да продължите.
Джак закопча раницата си и влезе в главния терминал. Летището беше претъпкано. Повечето пътници бяха заминаващи. Очевидно китайската атака беше изнервила всички. Тайван бе прекалено близко, за да се чувстват в безопасност малко на юг от островите Рюкю, част от които бе и Окинава.
Погледът му блуждаеше през тълпата. Беше толкова претъпкано, че забеляза махащата жена едва след като извика името му.
— Господин Къркланд!
Джак спря и погледна наляво. Жената бързаше към него. Спря и протегна ръка.
— Карън Грейс. За секунда Джак я погледна тъпо.
— Вие… вие ли сте професорът? — Не очакваше да срещне толкова млада жена.
Тя се усмихна.
— Казахте, че ще се обадите, след като се настаните в хотела, но… е… — Тя се изчерви. — Миюки проникна в мрежата на летището и разбра маршрута ви. Помислих си, че можете да останете в моя апартамент, вместо да ходите в хотел. Така нещата ще бъдат по-лесни. То… тоест… — заекна тя, очевидно усещайки, че май е прекрачила някаква граница, — … ако нямате нищо против.
Джак я измъкна от неудобното положение.
— Благодаря. Приемам предложението ви. И без това мразя хотелите.
— Чудесно… чудесно… Е, да вземем такси.
Тя се обърна и го поведе. Джак я наблюдаваше. В момента, когато се бе хвърлила насреща му, тя му напомни за Дженифър. Не че двете си приличаха. С изключение на русата коса, антроположката с нищо не приличаше на Дженифър. Бе по-висока, прическата й — по-къса, а очите й — зелени. Освен това се държеше по различен начин. Крачеше отсечено и твърдо.
Въпреки това Джак усети познато излъчване. То направо струеше от нея и засенчваше външните разлики.
— Значи вие сте онзи астронавт — каза Карън, когато я настигна. — Спомням си новините. Героят. Господи, понякога така ми се иска и аз да ида там горе!
— Не бих казал, че ми хареса особено. Карън спря.
— О, извинявайте! Катастрофата. Изгубил сте приятелите си. Къде ми е умът?
— Всичко е минало — промърмори той с надежда да сложи край на този разговор.
Тя му се усмихна неловко.
— Съжалявам.
Когато продължиха, Джак смени темата.
— Американка ли сте?
— Всъщност канадка. Гостуващ преподавател. Жилището ми е недалеч от университета… собственост на факултета.
— Звучи добре. Бих желал да взема душ и да пристъпим веднага към работа.
— Разбира се.
Излязоха от терминала и Карън започна да си проправя път през потока. Стигна до отбивката и вдигна ръка. Таксито пристигна веднага. Тя отвори вратата.
— Хайде. Искам да стигнем до банката, преди да е затворила.
Джак се пъхна в малката кола. Карън каза на шофьора нещо на японски и седна до него.
— Щом искате да работите днес, първо трябва да взема нещо от трезора.
— Какво по-точно?
— Кристала.
— Държите го в банката?
Докато таксито се провираше през задръстването, тя го изгледа изпитателно. Джак забеляза в очите й, че нещо я гризе отвътре.
— Нямате татуировки по себе си, нали? — запита най-сетне тя.
— Защо?
Тя продължи да го гледа, очаквайки отговор.
— Е добре, имам. Бил съм тюлен.
— Мога ли да ги видя?
— Само ако искате да предизвикаме пътнотранспортно произшествие.
Тя отново пламна. Джак с мъка потисна усмивката си. Реакцията й започваше да му харесва.
— Хм, няма да е необходимо — промълви тя. — А татуировки на змии? Нещо от този род?
— Не. Защо?
Тя прехапа долната си устна.
— Имахме известни проблеми с едни хора, които се опитваха да ни откраднат кристалния артефакт. Имаха татуировки на змии по ръцете си. Затова настоях да ви посрещна лично. Трябва да сме предпазливи.
Джак дръпна нагоре ръкавите на якето си.
— Няма змии. Никъде, честна дума.
Тя му се усмихна и се отпусна на мястото си.
— Вярвам ви.
Не след дълго излязоха от магистралата. Табелите към университета бяха написани на японски и на английски. Карън се наведе напред и заговори на шофьора, който кимна. Тя му посочи следващия ъгъл до голяма сграда с емблемата на Токийската банка. Таксито спря.
— Веднага се връщам — каза Карън и изскочи навън. Джак остана в горещата кола. Със спирането на таксито въздухът замря, въпреки че прозорците бяха отворени. Мислите му отново се завъртяха около антроположката. От нея се носеше ухание на жасмин. Миризмата бе останала в купето. Не можа да се сдържи да не се усмихне. Може би пътуването не бе чак толкова лоша идея.
Карън се появи отново.
— Взех го. Ето — и му подаде малка кожена торба. Той я взе и едва не я изпусна. Тежестта го изненада.
— Доста е тежък, нали?
— Това ли е кристалът?
— Вижте сам.
Джак развърза кожените връзки и отвори торбата. На дъното й лежеше кристална звезда, по-малка от разтворената му длан. Дори на приглушената светлина в купето съвършената й изработка не можеше да не му направи впечатление. Не пропусна да забележи и друго — полупрозрачният кристал бе изпъстрен с лазурни и рубинени жилки.
— Същият е.
— Моля?
Той бръкна в торбата и извади находката.
— Готов съм да се закълна, че това е същият вид кристал като онзи, който открих на мястото на катастрофата.
— Кристалният обелиск с надписите ли?
— Именно.
Джак вдигна кристала и го изложи на пряка слънчева светлина. Страните му грейнаха във всички цветове на дъгата.
— Не забелязвате ли нещо странно в него?
— Какво имате предвид?
— Държите го с една ръка.

— Да, така е.
Карън извади черна носна кърпичка и покри с нея кристала. Ръката на Джак се отпусна надолу. Кърпичката сякаш тежеше пет килограма.
— Какво става?
— Теглото на кристала зависи от количеството светлина, на което е изложен. Колкото по-силна е светлината, толкова е по-лек.
Джак махна парчето плат. Наистина стана по-лек.
— Господи!
Карън взе кристала и го прибра обратно в торбата.
— Моят геолог би си продал душата, за да може да види това.
— Вече уредихме да го проучат. Всъщност в понеделник ще се върне геоложкият екип. Ще пратя резултатите на приятеля ви.
Джак знаеше, че това едва ли би задоволило Чарли. Прииска му се да беше успял да вземе проба от кристала на дъното.
— Сега е ваш ред — каза Карън. — Казахте, че ще донесете копие на надписа върху обелиска.
— Нося го — той потупа раницата си.
— Мога ли да го видя?
Джак сви рамене, наведе се и затърси бележника си. Най-накрая го откри и й го подаде.
Карън го отвори. Първата страница бе покрита с малки йероглифи. Тя тихо ахна.
— Ронго-ронго.
— Моля?
Карън бързо прелисти бележника. Четиридесет страници от него бяха запълнени със знаци.
— Никога досега не е правено подобно откритие — промърмори тя. Бележникът трепереше в ръцете й.
— Какво откритие?
Тя затвори бележника и му изнесе кратка лекция за надписите, открити на Великденския остров.
— В продължение на векове — завърши Карън — никой не е успял да ги преведе. Може би тук се намира ключът.
— Надявам се да ви е от полза — неуверено каза Джак, а мислите му препускаха.
Ако езикът е от Великденския остров, какво търси тогава върху кристална колона на шестстотин метра под водата? Мъчеше се да обедини различните късове информация. Възможно ли бе това да има някаква връзка с катастрофата на Еър Форс 1?
Преди да тръгне, не бе съобщил на Карън собствения си интерес от срещата — да намери връзка между странния кристал и Еър Форс 1. Изглеждаше му прекалено неестествено да сподели подобно нещо с непознат.
— Мислите ли, че ще успеете да разчетете написаното върху обелиска?
Карън стисна бележника. Загледа се през прозореца, потънала в мислите си.
— Не знам.
Десет минути по-късно бяха стигнали до жилището й — двуетажна къща с две спални, чиста и приятно прохладна. Карън се извини за неугледните мебели — в бежово и кафяво.
— Дадоха ми го обзаведен.
Джак обаче забеляза малките лични отпечатъци. Върху полицата имаше колекция от каменни статуетки и фетиши от Микронезия. В ъгъла бяха подредени четири грижливо поддържани саксии с бонсай. А върху вратата хладилника имаше снимки — семейство, приятели, ваканционни спомени, — закрепени с разноцветни магнити.
Джак последва Карън към банята. Когато тя мина покрай хладилника, всички магнити внезапно изпопадаха на пода и снимките се разпиляха из кухнята.
Карън стреснато отскочи настрани. Джак погледна хладилника, а после към нея. Стоеше, притиснала торбата към гърдите си.
— Мисля, че е от кристала. Показваше странни магнитни ефекти и по-рано.
За доказателство и направи знак да отстъпи. След като тя се отдалечи няколко крачки, взе един от магнитите и го доближи до вратата на хладилника. Той отново се залепи.
— Ама че шантаво! — каза Карън. — Нищо чудно че грабителите смятаха кристала за прокълнат.
— Прокълнат ли? — намръщи се Джак.
Тя също се намръщи и кимна към магнита.
— Май и двамата сме премълчали нещо. Настанете се и да вървим в лабораторията. Имаме много неща за обсъждане.
Джак бавно кимна.
Взе душ, избръсна се и облече широки панталони в цвят каки и лека риза с къси ръкави. Остави в раницата си само фотоапарата, бележниците, химикалки и клетъчния си телефон. Когато излязоха от къщата, светът му се стори по-приветлив. Университетът се намираше съвсем наблизо.
— Вече се обадих на Миюки — каза Карън. — Чака ни в лабораторията си.
Джак намести раницата на рамото си.
— Имате предвид професор Накано ли? Карън кимна.
— Тя има програма, която може да разчете писмеността. Докато вървяха, настъпи неловко мълчание. Джак го наруши.
— Е, разкажете ми как намерихте кристала.
— Дълга история — въздъхна Карън. Но все пак описа основните моменти — издигналите се от морското дъно пирамиди, засадата, бягството през подводния тунел.
Докато разказваше, Джак изпита нарастващо уважение към двете жени.
— И иманярите бяха същите, които нахлуха в кабинета на професор Накано?
Карън кимна.
— Но как е възможно да са знаели за кристала в пирамидата?
— Не съм сигурна, че са знаели. Знаели са само, че там има нещо. Нещо, което според тях е прокълнато.
Джак си помисли за катастрофата на Еър Форс 1 и се запита дали в твърденията на онези хора не се крие зрънце истина.
— Определено е странно — промърмори той.
— Стигнахме.
Карън посочи сградата пред тях. Поведе го към нея. Вътре показа пропуска си и човек от охраната ги изпрати до асансьора.
— Асансьорите работят ли вече? — попита тя, когато вратата се отвори.
Пазачът кимна и също влезе в тясната кабина.
Изкачиха се бързо. Когато вратата се отвори, Джак се озова срещу дребна японка, която ги чакаше и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
Карън ги запозна. Миюки леко се поклони, но не протегна ръка. В отговор на поздрава й Джак също само кимна. Азиатските обичаи рядко включват физически контакт.
— Професор Накано, благодаря за помощта ви.
— Моля ви, наричайте ме Миюки — срамежливо каза тя.
— Да вървим — каза Карън, когато пазачът се върна в асансьора. — Искам да вкарам данните на Джак колкото се може по-скоро.
Тя забърза напред, като им направи знак да я последват. Джак се наведе към Миюки.
— Винаги ли е такава?
Миюки завъртя очи и въздъхна театрално.
— Винаги.
Щом стигнаха до кабинета, Миюки пристъпи напред и отключи. Карън влезе първа.
— Миюки държи компютрите си в специална лаборатория — обясни тя, когато и Джак влезе. Посочи към редицата комбинезони, закачени покрай стената. — Ще трябва да облечеш един от костюмите.
— Не зная дали имам костюм с неговите размери — каза Миюки и се разрови из закачалката. — Този май ще свърши работа — каза тя и му подаде един голям комбинезон.
Джак го взе и остави раницата си на пейката до стената. Карън вече се закопчаваше.
— Джак, може ли да покажа бележника ти на Миюки, докато се обличаш?
Той кимна и бутна раницата към нея, след което се замъчи да напъха едрото си тяло в тесния комбинезон.
— Миюки, ела да видиш това.
Тя измъкна бележника му. Заедно с него от раницата се изхлузи нещо и се затъркаля по пода. Миюки се наведе да го вдигне.
Докато Джак се мъчеше да вкара раменете си в комбинезона, видя Миюки да държи кутийката от Дейвид Спенглър. Хрумна му една идея.
— Отворете я — каза той на Миюки. — Вих искал да чуя мнението ви на експерт.
Тя вдигна капака. Присви очи и се загледа в съдържанието на кутийката.
— Какво е това според вас? — попита Джак. Миюки разгледа чипа още по-отблизо.
— Евтин превключвател — каза накрая тя и затвори кутийката. — Не струва.
Джак се намръщи. Каква беше уловката на Дейвид? Чипът явно съдържаше прикрита обида, но каква точно?
— Просто безполезен китайски чип — Миюки подаде кутийката на Карън.
Думите й сякаш удариха Джак в стомаха. Изведнъж се почувства зле.
— Китайски ли? Сигурна ли сте? Тя кимна.
Джак трескаво се мъчеше да намери някакво обяснение. Първото му подозрение не би могло да е вярно. Но си спомни въпроса на Джордж преди няколко дни — „Ами ако бомбата е била сложена нарочно? Ако е инсценировка?“ Джак обмисли различни предположения, но едно-единствено му звучеше достоверно — експлозията е дело на Спенглър.
— Копеле мръсно! — изруга той.
Малкият „подарък“ беше начин Дейвид да му натрие носа, уверен, че Джак няма да може да направи нищо. От Вашингтон искаха обяснение на трагедията и Дейвид им го бе осигурил. Никой нямаше да се вслуша в друго мнение.
В гърдите му се надигна ярост. „Мръсен смърдящ кучи син!“ И докъде стигаше коварството му? Дали само до инсценировката, или е имал пръст и в самата катастрофа? Джак изруга под нос и стисна юмруци, взел твърдо решение. Щеше да разбере истината за катастрофата. Или да умре, докато се опитва да разбере!
— Какво има? — попита Карън.
Джак най-сетне видя, че двете жени са го зяпнали. Седна. С отшумяването на гнева краката му внезапно омекнаха.
— Май и аз имам дълга история за споделяне.
— За какво? — Карън седна до него.
— За катастрофата на Еър Форс 1.

18:30.
Централен Пасифик

Дейвид Спенглър се издигаше от дълбините на океана, затворен в търбуха на подводницата, която кръжеше в бавна спирала към повърхността. През изминалите три дни флотският прототип „Персей“ се показа много по-добър, отколкото бяха очаквали дори конструкторите му.
Дейвид лежеше по корем във вътрешната част на подводницата — прозрачна камера с форма на торпедо и с дебели пет сантиметра прозрачни стени от лексан. С изключение на конуса на носа, в който се побираха главата и раменете му, останалата част на камерата бе затворена във външната черупка на подводницата, изработена от свръхсекретен керамичен материал, който бе по-лек и по-здрав от титана. Под нея се намираха всички механични, електрически и двигателни системи. Двойната обвивка бе проектирана от съображения за сигурност. В случай на опасност цялата външна част можеше да бъде отделена и да освободи вътрешната лексанова капсула, която щеше да изплава сама на повърхността.
— „Персей“ — разнесе се глас в ухото му. — Засякохме ви. Ако желаете, можете да минете на автопилот. Ще ви водим до пристана.
— Ще се справя сам — отвърна Дейвид на техника горе.
Това бе шестото му потапяне с „Персей“ и вече се чувстваше достатъчно уверен, за да може да се справи и сам. С върха на палеца си натисна един превключвател и върху конусовидния нос се появи навигационен дисплей. Траекторията му към дока на „Маги Куест“ бе отбелязана с червено. Трябваше просто да се придържа към курса. Също като авиосимулатор.
— Свързах се с навигационния компютър — доложи той. — Ще изплавам след три минути.
— Да, сър. Ще се видим горе.
Дейвид намали скоростта и насочи подводницата нагоре. С приближаването на повърхността тъмните води около него започнаха да просветляват. Докато маневрираше, не можеше Да избяга от усещането за летене. Сякаш беше едно цяло с подводницата. Ръчното управление реагираше едва ли не на мислите му. Телескопичните криле от двете страни бяха като перки на морско създание, които дори се извиваха, за да направляват съда.
Но това не бе морско създание. Под корема му бяха сгънати чифт титаниеви манипулатори, способни да раздробят и гранит, а на гърба, подобно на перка на акула, се подаваше въртяща се платформа с миниторпеда. Макар и малки, ракетите носеха мощни бойни глави, които можеха да пробият корпуса на бронирана подводница. В Отряда за дълбочинни работи ги наричаха „подводни бичета“. Оръжията даваха допълнително превъзходство във вражески води.
Дейвид прокара пръст върху копчето за активиране на торпедата. По-рано този ден бе научил за загубата на Тайван и окупирането му от китайците. Новината не му даваше мира. Как така са изгубили острова и са го оставили на проклетите комунисти? Това бе позор и черна точка за цяла Америка. Само да можеше да вземе участие в битката…
— Сър, един от вашите хора е тук — обади се техникът. — Казва, че трябва спешно да говори с вас.
— Дайте ми го.
След кратка пауза, се обади Ролф:
— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но казахте да ви съобщим, ако има промяна в… ъъъ… във втората задача.
Дейвид се намръщи. Втора задача ли? Беше така съсредоточен в графика тук и във все по-близко звучащите барабани на войната, че бе забравил за Джак Къркланд.
— Какво има?
— Целта е напуснала зоната.
Дейвид отвърна с дълга ругатня. Къркланд беше изчезнал. Но повече подробности и обяснения не можеха да се дават по радиото.
— Излизам на повърхността след две минути. Изчакайте ме в каютата да ми разкажете подробностите.
— Да, сър.
Дейвид се намръщи и потисна мислите си за Къркланд. В момента имаше работа за довършване. Завъртя подводницата около перката в подходящо положение. Погледна часовника. Бе прекарал под водата почти шест часа. След изплаването „Персей“ щеше да бъде подложен на преглед и подготвен за третото спускане за деня. Вторият пилот от флота щеше да се спусне до мястото на катастрофата на дъното на океана. А след още седем часа отново щеше да дойде неговият ред.
Но двамата пилоти не бяха единствените, чиито графици бяха така натоварени. След пристигането на изследователския екип и баржите от Мауи целият екипаж работеше денонощно. С помощта на роботите и изследователската подводница носещата рамка на лабораторията вече бе монтирана на дъното. Следобеда започнаха да спускат и да сглобяват жилищните помещения и лабораториите. Ако не се случеше нещо непредвидено, Дейвид очакваше цялата база да бъде завършена в рамките на следващите четиридесет и осем часа, а скоро след това в нея щеше да се прехвърли персоналът с оборудването.
Беше наредил базата да бъде готова за четири дни и заповедта трябваше да бъде изпълнена, дори ако за целта се наложеше да плющят камшици. Всъщност когато днес шефът на изследователския екип — геофизик на име Фердинанд Кортес — възрази срещу високото темпо, Дейвид го накара да се обади във Вашингтон. Достави му голямо удоволствие да наблюдава как Никълъс Ружиков трие сол на главата на мексиканеца по сателитния телефон. Макар да стоеше на една крачка разстояние, Дейвид успя да чуе как Ружиков крещи на учения. След тази случка, макар че отношенията си останаха напрегнати, никой не се осмели да поставя под въпрос заповедите му или определения график.
Той беше единственият командващ тази операция и нямаше да позволи някой или нещо да попречи на осъществяването й — нито смущаващата загуба на Тайван, нито пък загадъчното изчезване на Джак Къркланд. Нямаше да се провали.
Напред в полумрака се появи пристанът. Дейвид умело зави, плъзна подводницата върху потопената платформа и я прекара между самозатварящите се скоби. Когато пусна уредите за управление, крилете се прибраха сами и две С-образни щипци се допряха до керамичното тяло на подводницата.
— Закотвена и готова — обади се Дейвид.
— Закотвена и готова — потвърди техникът. — Издърпвам ви нагоре.
Дейвид чу по хидрофоните воя на хидравликата, която измъкваше прикованата подводница на повърхността. Солената вода се оттече по носа й и в бордовете й се разбиваха малки вълни, но съдът не помръдна. „Персей“ и пилотът и бяха издигнати нагоре и спуснати върху кърмата на „Мага Куест“.
Щом подводницата докосна палубата, петчленният екип я наобиколи от всички страни. Развинтиха носовата част и конусът се отвори. Дейвид се плъзна като тюлен върху палубата. Единият от техниците му подаде ръка. След шестте часа, прекарани по корем в тясното пространство, крайниците му едва го слушаха.
Щом се изправи на крака, Дейвид разкопча неопрена си и се протегна. Зад него техниците вече се бяха заели за работа — проверяваха връзките, продухваха филтрите за въглероден двуокис и зареждаха кислород в двата странични резервоара. Напомняха му технически екип от „Формула 1“. Бързи, ефективни и координирани.
Дейвид се обърна и видя Кортес, който прекосяваше палубата към него. Изстена и се изпъна. Точно в този момент единственото, което искаше, бяха душ и легло. Не му беше до разправии с геофизика. Придаде си намръщено изражение.
— Какво има, професоре?
Ако се съдеше по тъмните кръгове около очите му, човекът почти не бе спал. Дори дрехите му — панталон каки и широка фланела — бяха измачкани и неугледни.
— Една молба, командир.
— Какво?
— Питах се дали при следващото спускане лейтенант Брентли не може да отдели няколко минути и да се приближи до кристалното образувание. Видеоматериалите от предишните спускания показват някакви драскотини по повърхността му. Изглеждат прекалено равномерни, за да бъдат естествени. Смятаме, че са някакъв вид писменост.
Дейвид поклати глава.
— Всички подобни изследвания трябва да изчакат. Главният ми приоритет е построяването и оборудването на базата. След това вие и вашите учени ще можете да се заемете с проучванията си.
— Но това ще отнеме само няколко…
— Тук аз давам заповедите, професоре. — Дейвид изплю последната дума, сякаш бе обида. — Стойте настрана от кристала до построяването на базата. Онзи стълб излъчва силно магнитно поле и създава прекъсвания и проблеми с комуникациите. Няма да рискувам „Персей“, за да задоволя любопитството ви.
— Да, командир.
Макар че Кортес отстъпи, Дейвид забеляза презрение в очите му. Не му пукаше. Мексиканецът бе под негово подчинение. И щеше да прави каквото му се каже.
В другия край на палубата, до входа към кърмата, стоеше на пост един от подчинените му. Дейвид го приближи.
— Къде е лейтенант Ролф?
— В каютата ви, сър.
Дейвид кимна и мина през вратата. Изкачи се две нива към горната палуба. Беше настанил хората си на това ниво. Вратата на каютата му беше притворена. В коридора патрулираше друг от групата. Кимна му и бутна вратата на каютата си.
Ролф стана. Дейвид затвори и започна да смъква неопреновия костюм.
— И какво е станало с Къркланд? Да не би да сте изгубили кораба му?.
— Не, сър. — Ролф прочисти гърлото си. — Следим местоположението на „Дийп фатъм“ непрекъснато. Все още продължава да е до атола Кважелийн.
— Тогава какво е станало?
— Рано тази сутрин лейтенант Джефрис се зачуди защо корабът остава там толкова дълго. Направи някои проверки и откри името на Джак Къркланд в списъка на пътниците на „Куантас“, напускащи атола.
Дейвид изрита неопрена и остана гол.
— По дяволите! Кога е напуснал?
— Преди два дни. Според разписанието явно е отишъл до Окинава.
Дейвид се намръщи. Какво търси проклетото копеле в Окинава? Отиде до банята и пусна душа.
— Знаем ли къде точно е отишъл?
— Не, сър. Имал е резервация в местния „Шератън“, но така и не е отишъл там. Обаче билетът му е двупосочен. Ще се върне след два дни.
Лицето на Дейвид потъмня. Още два дни. С нетърпение чакаше да завърши тази малка странична мисия колкото се може по-скоро. Въпреки това бе впечатлен от съобразителността на екипа си. Къркланд нямаше да им избяга, А и при цялата работа, която имаше тук, можеше да изчака още два дни.
— Много добре, господин Ролф. Искам да ми съобщите веднага щом Къркланд се върне обратно на кораба си.
— Да, сър.
Дейвид провери водата. Малката кабина се изпълни с пара.
— Сър, имаме и друг проблем — огорчено каза лейтенантът.
— Какъв?
— Не знам дали разполагаме с два дни. Според Хендъл сигналът е започнал да се влошава. Очаква след ден или два да прекъсне съвсем.
Дейвид побесня.
— Казах на Хендъл да направи всичко възможно бомбата да остане в готовност най-малко две седмици!
— Той знае, сър. Смята, че някой от чиповете може да е дал дефект. Твърди, че китайските боклуци са ненадеждни.
Дейвид стоеше прав и почти трепереше от безсилие и гняв. Не можеше да се признае за победен и започна да обмисля други евентуални възможности. Знаеше, че никой план не е така безпогрешен, както изглежда на теория. Импровизацията можеше да бъде ключът към успеха на всяка мисия. Докато мислеше за това, в съзнанието му се избистри нова стратегия.
— Добре. В такъв случай, ако Къркланд не се върне навреме, пак ще взривим кораба му.
— Сър?
— Унищожаването на коритото и екипажа му ще бъде само първата крачка към унищожаването на самия него.
Докато стоеше под горещия душ, Дейвид започваше все повече да харесва новия си план. Бавното мъчение на Джак Къркланд също си имаше добрите страни.

20:15. Университетът в Рюкю, префектура Окинава, Япония_

— Има ли гладни? — попита Карън и разкърши врата и раменете си. Виждаше размазано от дългото взиране в екраните. — Аз лично бях дотук.
Високият американец седеше прегърбен пред терминала си от лявата й страна. Сякаш изобщо не я чу.
— Гейбриъл, хайде да минем на символи четиридесет А и В.
— Разбира се, господин Къркланд.
От другата страна на американеца Миюки бе погълната от своята задача — сканираше последните страници на бележника. Обработката на данните се оказа бавна и еднообразна работа, защото компютърът трябваше да сравни всеки нововъведен знак с вече каталогизираните.
Карън погледна към работната станция на Джак. На екрана се появиха две фигури — едната от неговия бележник, а другата — от собствената им колекция.

@@@@@@@@

В бележника имаше копие на надписа от колоната, прерисувал от историка на борда на кораба му. Това понякога пораждаше неясноти. Както например в този случай. Дали двете изображения бяха на един и същи знак, или имаше някаква разлика в значението или просто в почерка на пишещия?
Докато работеха, Гейбриъл се бе научил да сравнява над двеста точки върху всеки два подобни знака. Ако сходството беше над деветдесет процента, се приемаше, че двата символа са еднакви. Ако разликата беше по-малка от петдесет процента, знакът се смяташе за достатъчно уникален, за да бъде класифициран като нов символ. Така се получаваше една сива зона в диапазона между петдесет и деветдесет процента сходство. И вече разполагаха с триста двойки символи, които попадаха в нея. Всяка двойка изискваше визуална оценка от трите човешки същества.
— Образи четиридесет A и B имат степен на сходство петдесет и два процента — обясни Гейбриъл. — Как ще класифицираме?
Джак се приведе още по-близо до монитора.
— Прилича на онези детски главоблъсканици — намерете десетте разлики между картинките.
— Първата фигура има нарисувано око, а втората няма. — Миюки бе приключила със сканирането и се облегна назад.
Джак кимна.
— Освен това първата носи две топки, а втората — само една.
Той погледна към Карън. Тя отново се изуми колко яркосини очи има този човек. Сигурно носеше контактни лещи. Не можеше да има толкова сини очи.
— Останалите части ми изглеждат еднакви — каза тя и се изкашля.
— Е, в такъв случай каква е присъдата, народе? Достатъчно ли са различни, за да ги определим като два различни символа?
Карън се премести по-близо до монитора и докосна с рамо Джак. Той не се отдръпна, а дори наклони глава към нейната. Двамата се загледаха в екрана.
— Склонна съм да омаловажа окото — каза Карън. — Но не и броя на предметите в ръката. Мисля, че несъответствието е достатъчно важно, за да ги определим като отделни символи. През изминалите дни открихме и други символи, върху които имаше различни на брой детайли — броя на лъчите на морската звезда, броя риби в устата на пеликана. Мисля, че тук имаме подобен случай. Макар и да си приличат, те определено са различни.
Джак кимна, удовлетворен от отговора й.
— Гейбриъл, бъди така добър да определиш образи четиридесет А и В като отделни символи.
— Готово. Ще продължим ли с четиридесет и едно А и четиридесет и едно В?
Карън изстена.
— Не знам за вас двамата, но аз лично умирам от глад и очите ми горят. Какво ще кажете да починем за час-два?
— Мисля, че с удоволствие бих хапнал — каза Джак. — Единственото нещо, което съм слагал в устата си през последното денонощие, беше храната в самолета.
Докато Джак се протягаше, Карън се мъчеше да не забелязва ширината на раменете му или начина, по който се издуха мускулите на врата му.
— Знам един ресторант на няколко пресечки оттук. Имат най-добрата тайванска кухня в района.
— Звучи примамливо. Колкото по-пикантно, толкова по-добре.
— Направо изкарва пришки по езика. Гаранция.
— Точно както ми харесва. Миюки стана и започна да ги пъди.
— Вие двамата вървете. Аз искам да пробвам нещо с Гейбриъл.
— Сигурна ли си? — попита я Карън.
Миюки кимна, но очите й продължаваха да следят мъжа. Когато Джак се обърна, тя смигна на Карън.
— Напълно — отвърна с дяволита усмивка.
Карън се изчерви. Нима влечението й към Джак си личеше толкова много? Изгледа свирепо Миюки, но това само накара приятелката й да се усмихне още по-широко.
— Освен това наскоро ядох тайванска храна — каза по-високо Миюки. — Но знам ти колко месеца се въздържаш.
Карън не пропусна двусмислието в думите й. Изчерви се още повече. Продължи да гледа приятелката си, когато Джак се обади от вратата:
— Искаш ли да ти донесем нещо, Миюки?
— О, няма нужда. Не аз съм гладната. По-добре се погрижи за Карън. И колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Няма проблем! — Джак излезе. Карън игриво тупна Миюки по ръката.
— Ама че си гадна!
— А ти си задръстена. Хайде. Действай. Вече го проверих. Няма халка, няма дори приятелка. А ми се струва, че и той те харесва.
— Не е вярно. Дори не ме поглежда. Миюки завъртя очи.
— Не и когато може да забележиш. Сякаш гледам двама тийнейджъри, които се събличат с погледи, само че внимават другият да не се усети.
— Не ме е оглеждал.
Миюки сви рамене и се обърна към компютъра си, Карън я докосна по рамото.
— Наистина ли го правеше?
— Като влюбено кученце. Хайде, върви. Почеши кученцето по коремчето и ме оставете на мира за няколко часа.
— Отиваме само да вечеряме.
— Ъхъ.
— И двамата сме професионалисти, един вид колеги.
— Ъхъ.
— И той ще остане тук само още два дни.
— Ъхъ.
Карън се почувства безсилна и се обърна.
— Това е само една вечеря! — подметна тя на път към изхода.
— Ъхъ — последва я отговорът на Миюки.

22:02.
Университетът В Рюкю, префектура Окинава, Япония

На връщане от ресторанта Джак се смееше толкова гръмогласно, че минаващите дребни японци започнаха да се обръщат след него. Той се смути и се наведе към Карън.
— Не може да бъде! Казала си на президента на Британското антропологическо общество да си измъкне главата от задника?
— Предизвика ме — сви рамене Карън. — Той и смърдящите му идеи. Какво му разбира главата от Южния Пасифик? Прадядо ми е обиколил всеки остров десетилетия преди онзи нещастник да започне да напикава пелените си. Какво право яма тъпият тлъст задник да твърди, че прадядо ми не е бил с всичкия си?
— О, не се съмнявам, че отговорът ти съвсем го е убедил в това. Сигурно си мисли, че цялата ви фамилия е побъркана. Нищо чудно че си дошла чак в Япония.
Карън го изгледа изпепеляващо, но Джак виждаше, че гневът й е престорен.
— Всъщност не съм прокудена от Канада. Реших да дойда тук, за да правя свои проучвания. Полковник Чърчуърд, дядото на майка ми, може и да е изказвал някои нелепи твърдения за потънал континент в центъра на Тихия океан, но аз дойдох тук, за да докажа, че приетата историческа догма за района е невярна. А след тези нови открития започвам да мисля, че твърденията на прадядо ми не са лишени от основания.
— За загубения континент ли? — насмешливо попита той.
— Стига, Джак, помисли малко. До бреговете на Чатан от морето се появява древен град. И ако изчисленията на Гейбриъл за календара от звездната камера са верни, той е бил построен преди около дванадесет хиляди години. По онова време морското равнище е било с около деветдесет метра по-ниско от сегашното. Кой знае още колко градове лежат на дъното на океана? Ами твоя обелиск? Да не искаш да кажеш, че представителите на онази изчезнала раса са можели Да се спускат до океанското дъно и да дълбаят надписи върху кристални пирамиди?
— Не знам какво искам да кажа. Но след всичко, което ми Показа днес, започвам да гледам по-широко на нещата.
Карън кимна, очевидно доволна от отговора.
— Наистина трябва да видиш града и пирамидите. Това ще Те убеди окончателно.
— Честно казано, не бих имал нищо против.
— Ако остане време, ще те заведа. Дотам са само два часа Нът с моторница.
— О… ами, с удоволствие. Значи се уговорихме.
Почувстваха се неловко. Продължиха да вървят в мълчание през градината на университета. От двете страни на пътеката растяха лавандула и хибискус, но единственият аромат, който долавяше Джак, бе нейният жасминов парфюм. Какво в тази жена го привличаше така силно? Лиза беше два пъти по-забележителна физически. Но въпреки това в дързостта и ентусиазма на Карън имаше нещо възбуждащо и заразително.
По време на вечерята бе открил, че тя е твърде своенравна. Умът й бе остър като бръснач, имаше доста пиперлив език, а в очите й непрекъснато играеше дяволито пламъче, Кривата й усмивка бе едновременно насмешлива и омайваща. Когато стигнаха до десерта, вече бе престанал да вижда в нея Дженифър, а просто Карън… и гледката не го разочарова.
— Почти стигнахме — тихо каза Карън и най-сетне наруши мълчанието.
Да не би в гласа й да се долавяше съжаление? Джак усещаше същото в сърцето си. Жадуваше да прекара насаме с нея още няколко откраднати часа. Установи, че неусетно е забавил крачка.
Тя също закрачи по-бавно. Когато стигнаха до стълбите към входа, тя спря и се обърна към него.
— Благодаря за вечерята. Прекарах чудесно.
— Това е най-малкото, с което бих могъл да се отплатя, че ме приюти при себе си.
Стояха прекалено близо един до друг, но никой не понечи да се отдръпне.
— Трябва да видим дали Миюки не е открила още нещо — каза Карън и вдигна ръка към сградата. Изкачи първото стъпало.
Лицето й се изравни с неговото. Очите им се срещнаха и останаха така един удар на сърцата повече отколкото трябваше. Джак се наклони към нея. Беше глупаво, неуместно, детинско… но не можеше да се спре. Не знаеше дали споделя чувствата му, затова продължи бавно. Ако се дръпнеше, това щеше да бъде отговорът й.
Но тя не се отмести. Само устните й се отвориха едва-едва.
Тъкмо протегна ръце към нея, когато откъм вратата един глас внезапно излая нещо. Освети ги лъч на фенер. Карън се задави от изненада и отстъпи крачка назад.
Човекът им говореше нещо на японски. Лъчът се отмести и Джак забеляза, че това е дежурният от охраната на сградата.
— Какво иска? — попита той, когато пазачът се обърна. — Миюки го е предупредила да ни чака. Има новини. — Карън тръгна нагоре по стълбите. Гласът й ставаше все по-въодушевен и прогони страстта, която бе припламнала само преди миг. — Да вървим!
Джак я последва, едновременно разочарован и облекчен. Нелепо беше да започва връзка с тази жена, още повече че след два дни щеше да си тръгне. Не че спазваше някакво правило против срещите за една нощ. Макар че сърцето му бе затворено, той имаше физически потребности като всеки друг мъж и рядко се случваше да не успее да си намери партньорка, която с радост би споделила леглото му по време на престоите в някое пристанище. Но сега усещаше, че един малък флирт с Карън едва ли ще го задоволи. Всъщност нещата можеха да се влошат.
Изкачи се по стъпалата и влезе вътре. Може би беше най-добре да оставят чувствата на стълбите.
Карън вече бе до асансьорите в другия край на фоайето и му махна с ръка. Ускори крачка и пристигна точно в момента, когато вратата на асансьора се отвори. Придружаваше ги служител от охраната и двамата не продумаха. Всеки се бе затворил в собствения си пашкул.
Когато вратата се отвори, и двамата забързаха към лабораторията. Беше отворена и Миюки им махаше да побързат.
— Стана! Елате да видите! Всички знаци са каталогизирани.
— Всички ли? — изненада се Карън.
Джак разбираше изненадата й. Отне им часове, докато достигнат до номер четиридесет в списъка, който наброяваше повече от триста двойки. Как Миюки бе успяла да приключи толкова много работа за нула време?
Тя не отговори. Когато я последваха в лабораторията, само посочи към екрана. Символите бързо се сменяха.
— Гейбриъл прави проверка — обясни тя. — Ще му отнеме около час, докато приключи, след което ще се опита да декодира надписите.
Карън стоеше и невярващо клатеше глава.
— Но как? Как успя да го направиш?
— Както вече ти обясних, Гейбриъл е изкуствен интелект. Може да се учи от опита си. Докато вечеряхте, аз го накарах да проучи първите четиридесет двойки, да определи защо сме отхвърлили или приели отделни признаци и да ги включи в системата си за сравнение, след което да приложи същите параметри към останалите двойки. — Миюки се ухили. — И той успя да го направи! Научи се от нашите примери!
— Но той е компютър! — каза Карън. Джак забеляза, че тя прошепна думите, сякаш се страхуваше да не засегне по някакъв начин Гейбриъл. — Как можем да сме сигурни, че решенията му са правилни?
Вместо да се обезсърчи, Миюки се въодушеви още повече.
— Защото след като приключи, беше в състояние да разшири откъслечните си знания за лунния календар и системата за отбелязване на дати на тези хора.
— Какво искаш да кажеш? — Карън все още бе настроена скептично. — Какво е научил?
— Вътре в текста има скрити препратки към определено място в Пасифика.
— Какво място? Нищо не разбирам.
— По-добре да обясни Гейбриъл, защото, честно казано, и аз не го разбирам много добре — Миюки погледна настрани и заговори на невидимия си партньор: — Гейбриъл, обясни изчисленията си, ако обичаш.
— Разбира се, професор Накано. От звездната карта и разчитането на лунния календар открих препратка към определено място, триангулирано от местоположението на луната, слънцето и полярната звезда според текста.
Джак бе потресен от чутото.
— И си успял да го направиш, преди да можеш да преведеш езика им?
— Всичко е само астрономия и математика — обясни Миюки. — Числата и движението на звездите наистина са космически език. Подобна информация може да се преведе много лесно, тъй като е относително константна при всички култури. Всъщност когато археолозите правели първите си опити да дешифрират древноегипетските йероглифи, най-напред успели да разчетат числата и астрономическите знаци. Същото се отнася и за това — Миюки посочи редуващите се знаци.
— И какво откри? — нетърпеливо попита Карън.
— Върху надписа от пирамидата има две препратки — каза Миюки. — Всяка от тях се отнася до едно и също място в Пасифика. Гейбриъл, извикай картата на втория монитор и ни покажи мястото.
На малкия екран се появи карта на Пасифика. Джак усети пристъп на deja vu. Спомни си за неотдавнашната дискусия с Джордж за загадките на Триъгълника на Дракона. Очакваше, че мистериозната точка ще бъде мястото на кристалния обелиск. Но вместо това доста по на юг замига малка червена точка, точно на север от екватора.
— Гейбриъл, увеличи образа триста пъти.
Картата се разгъна и сякаш се гмурнаха към дълбините на Южния Пасифик. Островите, които дотогава бяха толкова малки, че не се виждаха, сега започнаха да растат и можеше да се разчетат имената им — Сатавал, Чуук, Пулусук, Мортлок. Всички те бяха част от Микронезия. Червената точка се намираше на югоизточния край на един от тях.
Това беше Понпей, столицата на Микронезийските федерални щати.
Карън се изправи на стола си.
— Гейбриъл, можеш ли да увеличиш още за повече подробности?
Макар че я познаваше по-малко от ден, Джак усети, че Карън явно се досеща за нещо.
Другите острови на Микронезия изчезнаха и очертанията на Понпей запълниха екрана. Мигащата червена светлина се намираше недалеч от югоизточния бряг на острова.
Джак се наведе към екрана. Не можеше да разчете името.
— Какво пише?
Карън не помръдна. Почти не гледаше екрана.
— Нан Мадол.
— Село ли? — погледна я Джак.
— Развалини — отвърна тя. — Едни от най-забележителните мегалитни останки в Южния Пасифик. Обектът заема площ около осемнадесет квадратни километра и е същинско инженерно чудо от канали и базалтови постройки. И до днес никой не знае кой го е построил.
Джак се облегна назад и кимна към съседния екран, където продължаваха да се сменят знаците.
— Може би ние вече знаем.
— Трябва ми повече информация! — Карън сграбчи Миюки за ръкава.
Приятелката й се намръщи.
— Съжалявам. Разполагам само с това. След като Гейбриъл провери работата си, ще е необходим най-малко един ден, за да започне някакво по-сериозно разчитане. С новите знаци общият брой на простите йероглифи стана над петстотин, а на съставните — около десет хиляди. Работата няма да е от най-простите.
— Колко време смяташ, че ще отнеме? — Карън бе останала без дъх.
— Мини утре в късния следобед — каза Миюки. — Може би, повтарям — може би, дотогава ще разполагам с нещо.
— Цял ден! — изстена Карън. — Какво ще правя цял ден? Джак се досети, че антроположката има нужда от нещо, върху което да съсредоточи енергията си.
— Ами обещанието към мен?
Карън учудено вдигна вежди. Не го бе разбрала.
— Древният град при Чатан. Обеща да ме заведеш дотам. Тя грейна, но не заради причината, заради която се бе надявал Джак.
— Прав си. Щом там се споменава Нан Мадол, значи в Чатан може да има и други следи. Струва си да се провери отново.
— И този път ще имаш по-подходящ спътник от мен — обади се Миюки. — Силен мъж, който да ти пази гърба.
Карън погледна към Джак, сякаш едва сега го забеляза.
В зелените й очи Джак разпозна горящата страст да се впусне към следващата загадка. Потърси и нещо друго… но не намери.
Подсмихна се. Дотук с романтиката.

14.
Под пълна пара

5 август, 09:15.
Мястото на катастрофата на Еър Форс 1, Централен Пасифик

Дейвид Спенглър бавно плъзна подводницата около стоманената основа на дълбоководната изследователска станция. Всеки от четирите метални крака на конструкцията бе здраво закрепен за океанското дъно с триметрови метални клинове. Рамката дори не трепна, когато първата секция от четиритонната станция се спусна върху платформата.
— Оттук всичко изглежда добре — обади се техникът от повърхността. — Как е положението долу?
Дейвид продължи наблюденията си. Лабораторията приличаше на широка двадесет метра поничка, поставена върху поднос на крака. Гмурна се под секцията, изви врат, за да се увери, че отсекът е поставен правилно, и включи предавателя.
— Всичко е наред. Перфектно кацане. Ще откача въжетата.
Дейвид завъртя подводницата и се насочи към четирите дебели кабела за спускане и поставяне на секцията на мястото й.
— Не е необходимо. Имаме добра видимост от роботите, командир. Екипът ни е тренирал подобна ситуация стотици пъти. Достатъчно е само да ни наблюдавате на място.
Увиснал над дъното, Дейвид гледаше как два ъгловати робота бавно пълзят напред, вдигайки облаци тиня зад себе си. Двойката, наречена Хюи и Дюи, се управляваше дистанционно от техниците на повърхността. Заеха се да застопорят секцията за основата й.
До утре щяха да спуснат и другите две секции, да ги закрепят една върху друга и да изпомпат водата от наводнените лаборатории. Планът беше да подадат налягане от една атмосфера, колкото беше налягането и на повърхността. Така учените щяха да се изкачват до кораба със собствената си подводница, без да е необходимо да минават през декомпресиращата камера.
Засега всичко вървеше добре. Дейвид трябваше да признае донякъде способностите на мексиканеца. След като под опашката му започна да пари, Кортес сам затегна режима. Може би все пак ученият заслужаваше да му се подхвърли някой и друг кокал. От вчера не беше престанал да му досажда с исканията си да разгледат кристалната колона по-отблизо. Може би е време да му направи това удоволствие.
След като направи последен оглед, Дейвид започна да кръжи във все по-разширяваща се спирала. На около петдесет метра от него беше гробището на Еър Форс 1. Много от частите му все още лежаха разпилени по дъното. В далечината се издигаха гигантските плосковърхи възвишения, а самите останки бяха заобиколени от гора от стълбове от лава. Дейвид не можеше да си представи по-негостоприемно място на Земята.
Увеличи скоростта и се понесе над мястото на катастрофата. В центъра от Дъното се извисяваше странният кристален обелиск. Спря „Персей“ сравнително далеч. Още изпитваше нервност при мисълта да се доближи прекалено много до гигантската структура, която бе показала такива странни свойства по време на спусканията на Къркланд. Дори от десет метра разстояние можеше да оцени размерите й. Върхът на колоната се губеше в мастиленочерните води далеч нагоре.
Увиснал на място, Дейвид насочи светлините по дължината на обелиска. Многостранната му повърхност сякаш поглъщаше светлината и я връщаше усилена десетократно. Несъмнено бе великолепен и ако шефът му бе прав, може би щеше да се окаже най-мощният енергиен източник на света.
Дейвид спазваше разстоянието. Използвайки тъчпада на видеомонитора си, той увеличи изображението. Драскотините по повърхността започнаха да оформят ред след ред малки фигурки и геометрични форми, които блестяха като сребро. Не можеше да повярва на очите си. Това бе писменост!
— Майната ти, Къркланд! — измърмори Дейвид.
— Какво беше това, сър?
— Нищо. Продължавайте работата по станцията!
Дейвид изключи предавателя. Трябваше да помисли. Джак Къркланд не бе споменал за надписи върху кристала в нито един от докладите си, но Дейвид знаеше, че е бил достатъчно близо, за да ги види. Не би могъл да ги пропусне. Сребристите символи направо сияеха върху кристалната повърхност. Защо бе премълчал? Какво е намислил? Какви други тайни пазеше Джак Къркланд? Дейвид стисна здраво лостовете. Всички инстинкти в него крещяха от подозрение.
Активира кодираната връзка с повърхността. Беше я инсталирал сам, след като се сблъска с известни трудности да разговаря по открития канал.
Заместникът му отговори моментално.
— Какво има, сър?
— Ролф, може би имаме проблем. Искам достъп до всички комуникационни връзки от и към „Дийп фатъм“ от времето на пристигането му тук.
— Сър, не сме държали под наблюдение свързочната система.
— Знам. Но това е просто едно проклето корито. Всеки телефонен разговор би трябвало да минава през сателитна линия. А тя може да се проследи. Може и да не разберем какво точно е казал той, но искам да знам на кого го е казал.
— Да, сър. Ще наредя на Джефрис да се заеме веднага.
— Излизам на повърхността. Искам отговори, когато стъпя на палубата.
— Слушам, сър.
Дейвид превключи каналите и сигнализира на техника. Повтори, че ще излезе по-рано от предвиденото.
— Кажете на Брентли да се подготвя — рязко завърши той. — Лейтенантът може да бъде бавачка на роботите.
Без да чака потвърждение, Дейвид изключи радиото и изхвърли баласта. Натисна газта докрай. „Персей“ се понесе нагоре.
С какво се беше захванал Къркланд?

09:42.
Недалеч от остров Йонагуни

Слънцето още висеше над източния хоризонт, когато Джак се изправи зад кормилото на шестметровата моторница.
— Проклет да съм — измърмори той, изключи мотора и се плъзна тихо покрай носа на остров Йонагуни.
Отпред покрай брега бе струпан Чатан — малко градче с разнебитени къщи, евтини хотели и крайбрежни ресторантчета. Но не то прикова вниманието на Джак, а двете стъпаловидни пирамиди, издигащи се от морето.
— Изумително, нали? — обади се Карън.
Зад пирамидите се появиха и други части от древния град — базалтови колони, постройки без покриви, обелиски, очукани статуи. Градът се простираше към хоризонта и чезнеше в утринната мъгла.
— „Изумително“ е слабо казано — рече Джак. — Знаех какво да очаквам, но да го видиш с очите си… — Гласът му заглъхна от вълнение и страхопочитание. Накрая той седна отново на мястото си и включи двигателя. — Струваше си разправията да дойдем дотук.
— Казах ти, че си струва.
Карън остана права, докато моторницата летеше към града, с развяваща се назад коса и порозовели бузи от вятъра. Фигурата й се очертаваше на фона на пръските, които се вдигаха покрай бордовете.
Джак я изучаваше с крайчеца на окото си. В пристанището на Наха беше прекарал един влудяващ час, през който едва успяха да наемат моторница. Американските бази по островите бяха вдигнати в пълна тревога заради китайците и морският трафик беше претоварен и хаотичен. Джак бе принуден да плати безбожна цена за еднодневния наем на лодката. За щастие беше взел кредитната си карта. И въпреки това, като гледаше Карън, нямаше как да не признае, че пътуването определено си струваше разправиите.
Когато наближиха първата пирамида, изключи двигателя и плъзна моторницата към нея. Карън седна на мястото си.
— Щом веднъж видиш града, как да не повярваш, че на тези острови някога са живели праисторически хора? — Тя обгърна с жест простиращите се около тях руини. — Не може да е дело на ранните полинезийци. Някой друг, по-древен народ е построил всичко това, както и останалите мегалитни обекти, открити из целия Пасифик — каналният град Нан Мадол, камъните Лате на Марианските острови, колосалната Грамада в Тонга.
— Щом този древен народ е бил толкова надарен, какво му се е случило?
Карън се замисли и очите й се ококориха.
— Не зная. Някакъв ужасен катаклизъм. Прадядо ми изучавал табличките на маите и вярвал, че някога в центъра на Пасифика е съществувал голям континент. Нарекъл го Му… според хавайското му наименование.
— Твоят прадядо ли?
— Полковник Чърчуърд. — Тя му се усмихна. — В уважаваните научни кръгове са го смятали за… е, за доста ексцентричен.
— Аха… — завъртя очи Джак.
Карън го изгледа с добре имитирана свирепост.
— Въпреки всички ексцентричности на прародителя ми сред жителите на тихоокеанските острови наистина много често се срещат митове за изгубен континент. Индианците от Централна и Южна Америка наричали тези изчезнали хора виракоча. На Малдивските острови били известни като Редин — местната дума за „древен народ“. Дори полинезийците говорят за Вакеа, древен учител, който пристигнал на грамаден кораб с огромни платна и гребци. Просто разказите из целия Пасифик са прекалено много, за да могат да се пренебрегнат току-така. А ето че сега разполагаме с още една следа. Потънал град, издигнал се отново от дъното.
— Но това е само един град, а не цял континент.
Карън поклати глава.
— Преди дванадесет хиляди години тези води са били с деветдесет метра по-плитки. Много от местата, които сега са под водата, са били суша.
— Все пак това не може да обясни изчезването на цял континент. Щяхме да знаем за съществуването му, дори да се намира на деветдесет метра под водата.
— Така е. Не мисля, че изчезването на континента се е дължало единствено на промяната на морското равнище. Погледни този град. Земетресенията са издигнали тази част от крайбрежието нагоре, докато в Аляска целият Алеутски архипелаг потъна. Има стотици подобни случаи. На потъващи и издигащи се острови.
— Значи смяташ, че някакъв голям катаклизъм е разкъсал този континент и го е потопил.
— Именно. Знаем, че горе-долу по същото време, преди дванадесет хиляди години, е настъпила някаква голяма катастрофа с резки промени в климата. При това внезапно. Откриват се мастодонти, замръзнали прави и с трева в коремите си. Цветята замръзвали, докато цъфтели. Според една от теориите изригнал огромен вулкан или серия от вулкани, които изхвърлили достатъчно количество пепел в горните слоеве на атмосферата, за да се стигне до рязко понижаване на температурите. Ако наистина е имало подобна сеизмична активност, може би трусовете са били достатъчно силни, за да разцепят и потопят континента.
Докато слушаше, Джак си спомни за кристалната колона на шестстотин метра под повърхността на морето. Възможно ли е сегашното дъно някога да е било суша? Част от изчезналия континент на Карън? Замисли се върху теориите й. Изглеждаха прекалено дръзки. Но въпреки това…
Карън го погледна и се изчерви.