`Последната тайна на земята - Джеймс Ролинс`

Под ледовете на Антарктида малка група военни специалисти си пробива път към центъра на света. Те не са първите одързостили се да проникнат в този подземен лабиринт. Онези преди тях не са се върнали. Учените откриват цял един нов свят, където еволюцията протича по различен начин. Там ги очакват удивителни неща: диаманти с огромни размери, гущероподобни интелигентни влечуги и последната тайна на земята.



За написването на тази история трябва да благодаря на много хора. На моя литературен агент Пеша Рубинстейн, която съзря някакъв блясък в недовършената чернова. На издателката си Лиза Койч, благодарение на чиито самоотвержени усилия моята история придоби сегашния си обработен вид. На пишещата група, която охотно се зае с фабулата и я направи по интересна; Крис Кроу, Денис Грейсън, Дейв Мийк, Джефри Мос, Джейн О’Рива, Стифън и Джуди Прей и Керълайн Уилямс. Специално държа да изразя благодарността си Към Керолин Мак Крей за нейната помощ, критични бележки, обич и приятелство.
Накрая, нека спомена двама души, на които трябва да хвърля вината за написаното. Благодаря ви, мамо и татко!


БОЖЕ МОЙ, ТА ТОВА МЯСТО Е УЖАСНО!
Бележка, открита в дневника на Робърт Скот, неуспял да достигне Южния полюс.


ВЪВЕДЕНИЕ
Планината Еребус, Антарктида

От единия до другия край на хоризонта континентът бе скован от син лед, излъскан от ураганните ветрове, които разнасяха малки ледени късчета из замръзналата пустош. Единствените създания, живеещи на повърхността, бяха отрупаните в мрачни ивици жълти лишеи, далеч по-стари от всеки от хората, командировани в базата Мак Мърдо.
На три километра под Еребус, под дебели пластове от ледници, замръзнала почва и гранит, редник Питър Уомбли изтри потта от очите си. Мечтаеше за хладилника в каютата си, зареден с каса „Куърс“.
— Не мога да го разбера това място — каза той. — Горе е шибана виелица, а тук е по-горещо от курвенски задник.
— Ами ако престанеш да мислиш за това, няма да ти навреди — отвърна лейтенант Брайън Флатъри и откачи ръчния си фенер от транспортния мотоциклет. — Да вървим. До края на смяната трябва да калибрираме още три релета.
Питър взе фенерчето си, включи го, прорязвайки мрака със светлинен лъч, и последва лейтенанта.
— Внимавай къде стъпваш — каза Брайън, като освети с фенерчето си една пукнатина на дъното на пещерата.
Питър я заобиколи и я огледа с подозрение. Още в деня на пристигането си преди три месеца се бе научил да изпитва уважение към пещерите, наподобяващи пчелни пити. Надвеси се над края и и насочи светлинния лъч надолу. Светлината сякаш потъна в дъното на света. Той изтръпна, когато се замисли дали някъде тук имаше порта към ада.
— Изчакайте ме! — извика към лейтенанта.
— Ще отида до релето — отвърна Брайън и зае позиция пред входа на тунела с една транспортна шейна. — Давам ти петминутна почивка, докато се върна.
Питър въздъхна със скрито облекчение. Никак не обичаше „дупките, проядени от червеи“ — именно така войниците бяха кръстили гладките виещи се проходи. Бяха толкова тесни, че човек едва можеше да се провре през тях. През „дупките“, свързващи отделните пещери, можеше да се пътува единствено с моторна шейна.
Досущ като малко момче през зимата, Брайън легна по корем върху шейната с глава, насочена към отвора. Включи двигателя и отразеният в стените на пещерата звук удвои и утрои силата на децибелите си. След като повдигна за последно палец нагоре, Брайън се изтласка към отвора. Шейната влезе в тесния тунел.
Питър приклекна, за да проследи по-добре движението на Брайън. Някъде в далечината шейната направи завой и светлините изчезнаха. След още няколко мига изчезна и звукът. Питър остана сам в пещерата.
С помощта на фенерчето си провери колко е часът. Брайън трябваше да се завърне след пет минути. Усмихна се. Можеше да се завърне дори и след двайсет минути, ако му се наложеше да разглоби свързочното реле и да подмени някои части. Значи Питър щеше да разполага с повече от достатъчно време. Измъкна от джоба цигара.
Настрои фенерчето на широк ъгъл, за да освети колкото се може по-голяма площ. Сетне се облегна на стената на пещерата, извади кибритена клечка и я запали. Всмукна дълбоко от посмачканата си цигара. Като отметна глава назад, с наслаждение пое дима в белите си дробове.
Изведнъж в пещерата се разнесе шум, сякаш някой стържеше камък.
— Майната му! — каза Питър, като насмалко не се задави от дима. Освети откритото пространство, като раздвижи фенерчето във всички посоки. Нищо. Просто празна пещера. Вслуша се напрегнато, но не чу нови звуци. Сенките продължаваха да подскачат на светлината на фенерчето. Внезапно му се стори, че е станало много по-студено и тъмно.
Погледна часовника си. Бяха изминали четири минути. Брайън вероятно вече се завръщаше. Питър размаза с крак угарката. Чакането щеше да му се стори дълго.


Брайън Флатъри затвори страничния, капак на ретранслаторната станция. Бе изправна. Оставаше да бъдат проверени само още две релета. С тези банални проверки можеха да се справят и подчинените му, но той държеше да направи това лично. Възприемаше едва доловимия шум от статично електричество като предизвикателство към професионалния му опит. Още една малка фина настройка, и всичко щеше да бъде доведено до съвършенство.
Завърна се при шейната и зае повторно позиция за пътуване. Включи я на скорост и приведе глава, когато влезе в тунела. Имаше усещането, че го поглъща змия. Гладките стени прелетяха покрай главата му, а фарът на шейната осветяваше пътя пред него. След минута се озова отново в пещерата, където бе оставил Питър.
Брайън загаси двигателя и се огледа. В пещерата нямаше никого, обаче наоколо се разнасяше добре позната миризма. Марихуана.
— Мамицата му! — възкликна Брайън. Като стана от шейната, повиши глас.
— Редник Уомбли! Раздвижи се и ела веднага тук!
Думите му отскочиха от стените. Питър не отговори. Брайън огледа пещерата с помощта на фенерчето си, но не откри никого. Двата мотоциклета, с които бяха дошли дотук, все още си бяха на мястото. Къде се бе скрило това копеле?
Отправи се към мотоциклетите. Левият му крак се подхлъзна върху нещо мокро. Той се опита да се залови с ръка за стената, но не успя да го стори. Като ругаеше, падна на гръб. Фенерчето му се затъркаля из пода на пещерата и след малко спря на едно място със светлината, насочена към него. Брайън усети как униформата му се просмуква от гореща влага. Стисна зъби и изруга.
След като се изправи, Брайън се опита да почисти с ръка намокрения панталон. След малко един редник щеше да отнесе як ритник по задника. Опита се да оправи измъкналата се от панталона риза, когато забеляза, че от ръцете му капе нещо. Изохка и отскочи назад, сякаш можеше да избяга от собствените си ръце.
Дланите му бяха оцветени от гореща кръв.

КНИГА ПЪРВА
ЕКИП

Глава 1
Каньон Чако, щат Ню Мексико

Проклети гърмящи змии.
Ашли Картър изтръска праха от ботушите си, преди да се качи в своята ръждясала камионетка шевролет. Захвърли прашната си каубойска шапка на седалката до себе си и избърса веждите си с кърпа. Като се приведе над лоста за смяна на скоростите, отвори чекмеджето и извади оттам аптечката серум против ухапвания на змии.
С отсечено движение включи радиостанцията. От слушалката се разнесе пращене. Като си тананикаше тихо, махна опаковката на спринцовката и изтегли с нея необходимото количество противоотрова. Вече можеше да определя дозировката на око. Разтърси бутилката. Бе почти празна. Значи скоро щеше да и се наложи да отиде до Албукерке, за да купи още.
След като почисти кожата си с памуче, напоено със спирт, заби иглата в ръката си и примига, докато вкарваше кехлибарената течност в тялото си. После разслаби малко турникета и забърса с йод двете дупчици върху ръката си. Сетне направи превръзка.
Затегна повторно турникета и погледна часовника на таблото. След десет минути трябваше да разслаби турникета.
Взе слушалката и натисна страничното копче.
— Ранди, обади се. Приемам.
След като освободи копчето, отново се чу пращене.
— Ранди, обади се, ако обичаш. Приемам.
Съседът и Ранди все още бе в болнични, след като си бе наранил гърба в мината. През последните десет седмици си изкарваше по някой и друг необлагаем долар, като се грижеше през деня за сина и Джейсън. Тя запали двигателя и се отправи към успоредния коловоз, който минаваше за път. Радиото изпращя няколко пъти, преди от него да се разнесе звук.
— … досега. Ашли, какво има? Нали трябваше да се прибереш преди час?
Тя взе слушалката.
— Съжалявам, Ранди. На разкопките в Анасази попаднах на нова обитавана пещера. Беше я закрило свлачище. Исках да я огледам, преди да се стъмни. Една тамошна змия обаче не беше на кеф. Сега ще трябва да се обадя на доктор Маршал. Ще се завърна след час. Би ли затоплил лазанята във фурната? Приемам.
Тя закачи слушалката върху станцията. От нея отново се разнесе пращене.
— Пак ли те ухапа змия? Та това ти е четвъртото ухапване от Коледа насам. Играеш си с огъня, Аш. С тези самотни разходки някой ден ще се затриеш. След като те види докторът обаче, прибирай се веднага. Тук те чакат няколко типове с вид на морски пехотинци.
Тя се намръщи. Сега пък в какво се бе провинила? Изстена и взе отново слушалката.
— За какво са дошли? Приемам.
— Не ги знам. Правят се на идиоти — отвърна след малко Ранди. — При това го вършат много убедително. Същински фатмаци — от пехотата. Направо да ги обикнеш.
— Точно те ми трябваха. Джейсън как реагира? Приемам.
— Джейсън е добре. Точно сега надува главата на един ефрейтор. Още малко, и ще убеди този глупак да му даде пищова си.
Тя удари по кормилото с опакото на ръката си.
— Какво правят тези копелета с оръжия в моя дом? Мамицата им, веднага идвам. Дръж фронта! След малко пристигам!
Тя никога не носеше оръжие. Дори и тук, в пустинята на Ню Мексико. Да не и казват Ашли, ако позволи на някакви инфантилни хлапаци да вкарват оръжие в дома и. Включи двигателя на скорост и колелата на автомобила захапаха чакълестата повърхност.


С ръка, обхваната със синя превръзка на врата и, Ашли скочи от камионетката, прекоси кактусовата градина и с бързи крачки се отправи към група униформени мъже, разположили се под малкия зелен навес над входната врата на къщата, единственото място в радиус от стотина метра, където можеше да се открие сянка.
Когато затрополи по дървените стъпала, мъжете пред нея се отместиха. С изключение на един с бронзови нашивки на раменете, който не помръдна от мястото си. Тя се отправи направо към него.
— Какво, по дяволите, си позволявате? Как така ще нахлувате в дома ми с джепане, достатъчно за унищожаването на виетнамско селце? Тук има малко момче!
Офицерът присви устни. После свали слънчевите си очила и Ашли видя леденостудени сини очи, лишени от всякакви чувства.
— Аз съм майор Майкълсън, госпожо. Придружаваме доктор Блейкли.
Тя го погледна.
— Не познавам никакъв доктор Блейкли.
— Затова пък той ви познава, госпожо. Каза, че сте един от най-добрите палеоантрополози в страната. Поне го чух да казва това на президента.
— На кой президент?
Той я погледна безизразно.
— На президента на Съединените щати.
През униформените мъже се шмугна кълбо от енергия с пясъчен цвят на косата.
— Мамо, ти се върна! Ела да видиш! — Синът и забеляза превръзката и я хвана за другата ръка.
— Ела!
Макар и главата му едва да достигаше до токите на коланите на военните, той ги разблъска безцеремонно.
Като се озърташе, тя позволи да бъде завлечена в къщата. Когато мрежестата врата против насекоми хлопна подир нея, тя се насочи към хола. Забеляза, че върху масата бе оставено кожено куфарче.
Откъм кухнята се носеха вълни с чесновото ухание на лазаня. Стомахът и се присви. Не бе яла от сутринта. Ранди, нахлузил омазнени ръкавици, се опитваше да измъкне от фурната бълбукащата лазаня, без да я разлее. Като наблюдаваше как огромният, подобен на мечка мъж, нахлузил престилка, се опитваше да се пребори с тавата с лазаня, Ашли не можа да сдържи усмивката си. Той се ококори насреща и.
Тъкмо понечи да отвори уста, за да го поздрави, когато момчето я дръпна за ръката.
— Хайде, мамо. Ела да видиш какво е донесъл доктор Блейкли. Много е пичовско.
— Внимавай с приказките си, господинчо. Знаеш, че не позволявам такива думи. Хайде сега ми обясни какво става — каза Ашли на Ранди, докато малкият я водеше към хола.
Синът и посочи черното куфарче.
— Държи го вътре — прошепна.
Вниманието и бе привлечено от шума на течаща вода, раздаващ се откъм тоалетната до хола. Вратата и се отвори и оттам излезе висок чернокож мъж, слаб като щека и облечен с костюм с жилетка. Бе възрастен и късо подстриганата му коса бе започнала да посребрява. Намести очилата си с телени рамки върху носа и се усмихва, когато забеляза Ашли. С бързи крачки се устреми към нея и протегна ръка.
— Професор Ашли Картър! По-красива сте, отколкото на снимката в миналогодишния брой на списание „Археология“!
Тя лесно разпознаваше фалшивите комплименти. Както бе цялата покрита с прах, с превръзка на ръката и с окаляни джинси, трудно можеше да бъде възприета за кралица на красотата.
— Оставете преструвките, докторе. За какво сте дошли?
Той прибра ръката си. За миг се ококори, а сетне усмивката му стана още по-широка.
— Вашият делови стил ме радва. Дори ми действа освежаващо. Имам едно предложение…
Не ме интересува — отвърна тя и му посочи вратата. — Заедно с дружинката си можете да се разкарате веднага. Все пак благодаря.
— Моля ви да ме изслу…
— Не ме карайте да ви изритвам оттук — отвърна Ашли и отново посочи мрежестата врата.
— Сто хиляди долара за два месеца работа.
— Просто се… — Ашли не довърши изречението и отпусна здравата си ръка. Изкашля се, погледна доктор Блейкли и присви вежди. — Слушам ви внимателно.
След развода и се бе наложило да полага доста усилия, за да осигурява храна и покрив за двамата. Заплатата и едва стигаше за покриване на най-неотложните разходи. За финансиране на научните и трудове и дума не можеше да става.
— Почакайте! — рече тя изведнъж. — За нещо законно ли става дума? Такова предложение няма как да е законно.
— Уверявам ви, професор Картър, че става дума за нещо съвършено законно. И това е само началото. Гарантират ви се изключителни авторски права върху резултатите от изследванията. Както и назначение в който университет пожелаете.
Тя често бе мечтала за подобни неща след прекалено продължително хранене само с пица със салам и лук.
— Та как е възможно това? Нали университетите си имат правила, наредби, старшинство… Допустимо ли е?
— Става дума за проект, подкрепен от най-високопоставени хора. Бе ми дадена свободата да наемам, когото пожелая и при каквито условия поставя.
Докторът се настани на дивана и кръстоса крака. Протегнатите му ръце обхванаха цялото облегало.
— Реших да привлека вас — добави бавно.
— Защо? — попита Ашли все още с известна подозрителност.
Докторът се протегна и с ръка и даде знак да прояви малко търпение. Сетне взе куфарчето си и го разтвори. Като си служеше с двете ръце, внимателно измъкна от него кристална статуетка. После я обърна към нея.
Представляваше човешка фигура. Ако се съдеше по увисналите гърди и издутия от бременност корем, женска фигура. Слабата светлина прониза кристалната структура и отраженията и се завърнаха в ярки лъчисти снопове.
Даде на Ашли знак да поеме статуетката.
— Какво мислите?
Тя се поколеба, сякаш се боеше да не докосне крехката и красота.
— Определено е примитивна. Изглежда, е някакъв символ на плодородието…
Доктор Блейкли закима енергично в знак на съгласие.
— Напълно сте права. А сега я огледайте по-отблизо. Подаде и тежката статуетка, като ръцете му потрепериха от напрежение.
— Моля ви да я разгледате. Тя се присегна към нея.
— Изваяна е от един-единствен диамант. Няма дори една пукнатина — поясни докторът.
Едва сега тя разбра присъствието на въоръжената охрана. Неволно отдръпна ръце от скъпоценната вещ.
— Страхотно — прошепна изумена.
Седнала на кухненската маса, Ашли Картър проследи с поглед как доктор Блейкли небрежно затвори мобифона си и го прибра в малкия джоб на сакото си.
— И така, професор Картър, докъде бяхме стигнали? — Проблем ли има? — попита Ашли, като забърса доматения сос в чинията си с парченце чеснов хляб. Двамата седяха на зелената метална кухненска маса.
Докторът поклати глава.
— Ни най-малко. Просто проверявам как върви работата с привличането на още един член на екипа. Става дума за един австралийски пещерняк. Та докъде бяхме стигнали? — повтори той с усмивка.
— Кои други хора ще участват в експедицията? — попита тя с уморен глас.
— Боя се, че това е поверителна информация. Мога обаче да ви съобщя, че водим разговори с водещ канадски биолог и с египетски геолог. Предвидени са и още, още няколко души.
Ашли разбра, че с този начин на извличане на информация, няма да стигне доникъде.
— Добре. Да се върнем към диамантената статуя. Така м не ми казахте къде е открит този артефакт.
Той сложи пръст пред устните си.
— Тази информация също е поверителна. Може да се сподели само с хората, включени в изследването — отвърна и сгъна раираната памучна салфетка върху скута си.
— Докторе, бях останала с чувството, че ще разговаряме. Твърде пестелив сте в отговорите си.
— Навярно сте права. Все още обаче не сте ми дали недвусмислен отговор. Имате ли желание да се включите в моята изследователска група?
— Трябва ми повече информация. А и известно време, за да уредя деловите си ангажименти.
— За тези дреболии ще се погрижим ние.
Тя се замисли за Джейсън, който в момента вечеряше пред телевизора, като си взимаше от храната, поставена върху поднос от плетени пръчки.
— Имам син. Не мога просто така да го оставя. Той съвсем не е „дреболия“.
— Доколкото зная, имате и бивш съпруг. Някой си Скот Вандеркливе, ако си спомням добре.
— Никога няма да оставя Джейсън при него. Забравете това.
— В такъв случай ще имаме проблем — въздъхна тежко Блейкли.
Проблемът май се очертаваше като труден. Джейсън си бе имал неприятности в училище и Ашли се бе зарекла това лято да му задели повече време.
— Този въпрос не подлежи на разисквания — каза тя с колкото се може по-решителен глас. — Или Джейсън ще дойде с мен, или ще трябва да отклоня предложението.
Блейкли я изгледа, без да каже нищо.
— Идвал е с мен и при други разкопки. Знам, че ще се справи с положението.
— Не знам дали това би било разумно — каза той с плаха усмивка.
— Той е издръжливо и съобразително дете.
— Да разбирам ли, че ако се съглася с това ваше искане, ще се включите в екипа? — попита Блейкли лукаво. Замълча за миг, свали очилата си и разтри с пръсти вдлъбнатинките, които те бяха оставили върху носа му. Започна да разсъждава на глас — Предполагам, че би могъл да остане в базата Алфа. Тя е надеждно място. — Сетне намести отново очилата си и присегна ръка през масата. — Съгласен съм.
Облекчена, тя си отдъхна и стисна сухата му ръка.
— Защо настоявате толкова много да включите именно мен във вашия екип? — полюбопитства тя.
— Заради вашата специалност. Антропологията на първобитни хора, обитаващи планински скатове. Изследването ви на селището Гила бе блестящо.
— И все пак защо се спряхте именно на мен? Има и други палеоантрополози със сходни интереси.
— Поради няколко причини. — Той започна да сгъва пръстите на ръцете си. — Първо, при други разкопки сте доказвали, че умеете да ръководите екипи. Второ, имате страхотен нюх за подробностите. Трето, упорството ви в разплитането на загадки е пословично. Четвърто, вие сте в чудесна физическа форма. Пето, спечелихте си моето уважение. Имате ли други въпроси?
Удовлетворена и леко смутена от отговора, тя поклати глава. Опита се да не се изчерви от смущение. Хората, работещи в нейната област, рядко получаваха похвали. Почувства известно неудобство и смени темата.
— Щом ще работим заедно, може би вече ще ми кажете къде сте открили този уникален артефакт. — Тя стана и се отправи към умивалника, за да измие чиниите. — Някъде в Африка, предполагам.
Той се усмихна.
— Не, в Антарктида.
Тя го погледна през рамо, опитвайки се да разбере дали той не се шегува.
— Върху този континент няма първобитни култури — каза тя. — Той е ледена пустиня.
Блейкли присви рамене.
— Не съм казал, че е открит върху него. Тя изпусни една чиния в умивалника.
— Къде в такъв случай?
Извърна се към гостенина, облегна се на умивалника и избърса ръцете си с влажна кърпа.
В отговор той просто посочи с пръст към пода.

Глава 2
Блек Рок, Австралия

Бенджамин Бръст проследи с поглед как една кафява хлебарка прекоси белия умивалник. Върна се при решетките и прокара ръка върху четината, израсла по бузите му през седмицата, откакто бе задържан. На това място вонята на стара пикоч, която се носеше в килията, се усещаше по-слабо. Униформеният военен тъмничар откъсна за миг поглед от списанието „ГК“, което държеше в скута си. Бенджамин му кимна. Тъмничарят не отговори на поздрава му и възобнови четенето.
За щастие Ханс Бидерман, клиентът на Бен, се възстановяваше бързо. И слава Богу. На Бен никак не му се искаше като капак на всичко да му лепнат и убийство по непредпазливост. Господин Бидерман още днес щеше да отлети обратно за Германия. За извършеното правонарушение му се размина само с леко мъмрене. В същото време за Бен, в качеството му на организатор на експедицията, се очертаваше един доста дълъг престой във военен затвор.
През изминалите пет години Бен се бе специализирал в придружаването на хора, разполагащи с достатъчно пари, за да досетят екзотични места и наблюдават редки гледки. Тези пътешествия често налагаха известно заобикаляне, а понякога и нарушаване на действащите разпоредби. Бен се бе профилирал в подземни приключения посещения на изоставени диамантени мини в Южна Африка, на развалините на манастири, погребани под Хималаите, и на подводни тунели по крайбрежието на Карибско море. Тук в Австралия, бе развеждал туристи в изумително красиви пещери, чието посещение от граждански лица бе забранено от военните.
Пещерите се намираха в периферията на военната база Блек Рок. Бяха открити и картографирани от самия Бен преди четири години, когато бе служил в базата.
Всичко си вървеше както трябва до момента, когато хер Бидерман, шкембестият германски клиент на Бен, се бе подхлъзнал и си бе счупил крака. Бен би го оставил да си изгние там, задето пренебрегна предупрежденията му. Вместо това обаче се опита да измъкне нещастника от пещерата. Стенанията на хер Бидерман привлякоха военната полиция и Бен бе възнаграден за усилията си с арест.
Отстрани се от решетката и се отпусна върху проядения от молци матрак. Отметна глава назад и започна да изучава петната върху тавана. Чу как по коридора се разнесоха тежки стъпки и някой прошепна нещо на тъмничаря.
Тежкото списание тупна върху пода.
— Ей, там е, сър. Четвъртата откъм оня край.
На Бен се стори, че в гласа на тъмничаря се промъкнаха нотки на страх.
Тежките стъпки наближиха килията и секнаха пред нея. Бен се повдигна на лакти, за да види кой е застанал там. Разпозна лицето на бившия си командир. Плешива глава, нос като клюн и пронизващи сиви очи.
— Полковник Матсън?
— Открай време имах предчувствието, че някой ден непременно ще се озовеш тук. Винаги си бил смутител на спокойствието — каза полковникът. Усмивката в ъглите на устните му обаче смекчаваше строгото му изражение. — Как се чувстваш тук?
— Като в „Хилтън“, сър. Само дето обслужването по стаите е малко мудно.
— То навсякъде е такова — вметна полковникът и даде знак на тъмничаря да отключи килията. — Елате с мен, сержант Бръст.
— Сега съм просто господин Бръст, сър.
— Няма значение какъв си — отвърна полковникът. — Предстои ни разговор.
— Да му сложа ли белезници, сър? — обади се тъмничарят. Бен дари полковник Матсън с най-невинния си поглед.
— Да — разпореди се полковник Матсън, — По-добре му сложи. На тези цивилни не трябва да се хваща вяра.
— Добре де, вие спечелихте — каза Бен и застана мирно. — Сержант Бръст се явява по заповед, сър.
Полковник Матсън кимна с разбиране и даде знак с ръка на тъмничаря да се отдръпне.
— Последвай ме, сержанте. Отиваме в моя кабинет. Бен го последва. Излязоха от затвора и след кратко шофиране пристигнаха в административната сграда. Кабинетът на полковника не се бе променил. Голямо дъбово бюро с петна, оставени от чашите с кафе. Знамена на Старата гвардия покрай стените. Грамоти, покриващи страничната стена. По време на пътуването иначе напористият полковник издаваше известна неувереност и Бен остана с чувството, че му предстои да чуе нещо важно.
Полковникът покани Бен да седне, след което подпря лакти върху бюрото си и започна да го изучава. Лицето му бе каменно. Бен положи известни усилия, за да не започне да примигва. Накрая бившият му командир започна да говори с уморен глас.
— Какво, по дяволите, се случи с теб? Беше най-добрият измежду най-добрите, а просто напусна.
— Получих по-добра оферта.
— Каква? Да придружаваш невротизирани юпита, зажаднели за силни усещания?
— Предпочитам да говоря за приключения. Освен това печеля достатъчно пари, за да опазя бащината си овцеферма от фалит.
— И освен това си си спечелил репутацията на голям пещерняк. И аз научих за тази спасителна акция в Щатите. Та май си станал голям герой, така ли?
Бен присви рамене.
— Обаче ти не напусна армията заради това. Напусна заради Джак, нали?
Лицето на Бен изстина, когато чу името на приятеля си.
— Аз вярвах в гвардията. И в честта. Вярвах и във вас.
Полковник Матсън се намръщи.
— Понякога политическият натиск променя правилата и от честта не остава нищо.
— Не бе справедливо! — Бен гневно поклати глава. — Синът на министър-председателя отнесе съвсем основателно боя от Джак, след като се държа по този начин с неговата приятелка.
— Един министър-председател има могъщи приятели. Този бой не можеше да остане ненаказан.
— Не е така! — отвърна Бен и удари с юмрук върху стола. — На негово място и аз щях да направя същото. Изправянето му пред военен съд бе чист фарс!
Бен си пое дъх, преглътна и продължи с по-спокоен глас — Джак бе лишен от всичко, което съставляваше мъжкото му достойнство. Може ли след това да се учудвате, че напуснах?.
Матсън въздъхна, очевидно удовлетворен от чутото.
— Този път махалото се разклати в различна посока. Политическият натиск е в твоя полза.
Бен присви вежди.
— Какво искате да кажете?
— Би трябвало да се престоря, че не съм получавал никакво писмо. Ти ни създаде много неприятности и напълно заслужаваш да изкараш две годинки зад решетките.
— За какво писмо става дума?
— За писмо от командването. Нареждат ни да те пуснем на свобода.
Що за шега? Нима щяха да го освободят просто така. Бен забеляза как върху лицето на Матсън премина сянката на тревога.
— Какво всъщност става, господин полковник?
— Има една уловка.
Имаше си хас пък да няма някаква уловка. Винаги имаше уловки.
— В замяна на това ще си задължен да се включиш в една международна експедиция. Един американски учен е настоял да бъдеш включен като консултант в изследването на пещера. Става дума за някаква много секретна операция. Не знам други подробности. Готови са да се откажат от всички обвинения срещу теб и да ти заплатят за работата. Ето го и писмото. — Полковникът подаде на Бен един лист.
Бен прочете набързо писмото, като задържа по-дълго погледа си върху числото, посочено в най-долния ред. Погледна многото нули и не посмя да повярва на очите си. Това не можеше да е вярно. След като всичко приключеше, можеше да стане пълноправен собственик на овцефермата. Нямаше да му се налага да се занимава с полулегални туристически пътешествия.
— Вижда ти се прекалено добро, за да е вярно, нали? — попита Матсън и положи ръце върху раменете на Бен. — На такова предложение обаче не може да се откаже.
Бен, неосвободил се от изумлението, кимна утвърдително.
— Нещо обаче ми подсказва, че трябва много да се пазиш, Бен — продължи полковникът, върна се зад бюрото и повторно седна. — От теб са се заинтересували големите момчета, а те имат склонността да мачкат малките хора. Не забравяй какво се случи с твоя приятел Джак.
Бен погледна отново числото, посочено в най-долната част на листа. Наистина всичко изглеждаше прекалено добро, за да е вярно.
След като се завърна в килията и закри лицето си с ръка, Бен потъна в сън и бързо бе погълнат от кошмар, който не бе сънувал от детството си. Отново бе малко момче и вървеше покрай дебели метър каменни колони в огромна пещера. Познаваше това място. Дядо му някога го бе довеждал тук, за да му покаже рисунки на аборигените.
Пещерата не се бе изменила, но сега от каменните колони излизаха клони, натежали от плодове. Изпълнен с удивление, присегна към червен месест плод, но той се оказа много далеч. Когато отдръпна ръката си, усети във врата си нечий поглед. Извърна се, но не видя никого. Сега обаче отвсякъде го наблюдаваха много очи. С края на окото си долови някакво движение зад една голяма колона.
— Има ли някой тук? — извика той и бързо отиде зад колоната. Там имаше само празно пространство. — Има ли някой тук?
В главата му се появи думата „призраци“.
Започна да бяга…
Усети как нещо го следва и го вика. Не му обърна внимание и продължи да бяга, търсейки изход. Каменните стълбове се сгъстиха и забавиха движението му.
После усети как някой леко го докосна в основата на врата и прошепна нещо в ухото му.
— Ти си един от нас.
Той изкрещя и се събуди.
Събуди се върху нара, все още с разтуптяно сърце. Разтри слепоочията си. Дяволите да го вземат. Защо трябваше да се връща онзи стар кошмар? Затвори очи и си спомни, че този кошмар го бе навестил за пръв път след един спор с дядо си в Пещерата на аборигените, намираща се непосредствено до Дарвин.
— Не, това не е вярно — бе изплакал тогава тринайсетгодишният Бен с очи, изпълнени със сълзи, след като бе чул откровението.
— Това е съвършено вярно, млади човече. И знай, че не обичам да ме наричат лъжец. — Дядо му извърна към него набръчканото си лице. — Знай, че тази пещера някога е била родово жилище на баба ми — повтори и след това го сръга в гърдите. — Твоя пряка родственица, както разбираш.
Мисълта, че в жилите му тече аборигенска кръв, тогава го ужаси. Заедно с приятелите си винаги се бе подигравал на тъмнокожите аборигенски деца в училището. А сега само с една дума го бяха обявили за един от тях. Поклати глава.
— Не съм някаква гадна чернилка!
Веднага отнесе шамар по бузата.
— Ще се държиш с уважение към прадедите си!
Дори и сега този спомен му бе неприятен. Като малък се бе срамувал от такова потекло. Аборигените тогава бяха смятани за граждани втора категория, стоящи малко над животните. За негово щастие благодарение на натрупалата се в течение на поколения в него европейска кръв това му потекло лесно бе опазено в тайна. Тайната си остана в него. Именно тогава започнаха кошмарите.
Безброй нощи се бе събуждал с чаршафи, прилепнали към мокрото му тяло, и с очи, изпълнени със сълзи. Като стискаше чаршафите, молеше се никой да не узнае тайната му.
След време порасна и започна да уважава и цени това свое уникално потекло. Сънищата се прекратиха и бяха забравени, подобно на стари играчки, захвърлени в картонена кутия. Забравени, тъй като не бяха необходими.
Поклати глава от удивление. Защо трябваше тези сънища да се завръщат точно сега? Защо трябваше да се възраждат ужасите от детството му?
Вероятно е заради тази идиотска килия, реши и се зави по-плътно с протритото одеяло. Е, благодарение на писмото скоро щеше да се измъкне от това шибано място.

След трийсет дни в Блек Рок се получи телеграма от тайнствения благодетел на Бен и той само за двайсет часа се премести от мръсната килия в Австралия в апартамент в хотел „Шератон“ в Буенос Айрес, Аржентина.
Бен опита температурата на водата във ваната с крак. Зарадва се на топлината и се усмихна. Чудесно. След месец, прекаран в затвора в Блек Рок, през който се бе радвал единствено на хладни душове, едва успяващи да проникнат в слоя мръсотия, просмукал се в порите му, една гореща вана щеше да бъде нещо като оргазъм. Вмъкна се във ваната и се потопи в горещата вода. Завъртя крана, регулиращ водните струи. Гъделичкащите струи започнаха да го масажират отвсякъде, като образуваха малък водовъртеж. Това наистина му подейства почти като оргазъм. Въздъхна, облегна се във ваната и остави тялото си да се отпусне и разхлаби.
На вратата се почука.
Бен не обърна внимание на почукването и се разположи по-удобно под струите.
Отново се почука, този път по-настоятелно.
С помощта на лактите си той се надигна във ваната.
— Кой е?
— Извинявайте, господине, но доктор Блейкли ви очаква в салон „Пампас“ на партерния етаж — отвърна приглушен глас. — Останалите гости вече са се запътили натам.
— След пет минути идвам — отвърна Бен и разтри зачервените си очи. Измъкна се от горещата вана и от охладения от климатичната инсталация въздух голите му крака настръхнаха. След като облече стар кафяв спортен костюм, запъти се към заседателната зала.
За негова радост в предверието и имаше подвижен бар. Барманът, раздаващ пиенето, се бе скрил зад редица от бутилки. В залата вече имаше доста мъже и жени, събрали се на малки групи.
Огледа се. Никой не му обърна внимание. Не го вълнуваше липсата на официално посрещане. Огледа залата още веднъж и реши, че едно уиски ще му помогне да се включи по-лесно в „купона“. Запъти се към бара.
— Какво желаете, господине?
— Уиски и бира.
Подпря се на облицовката от черна изкуствена кожа на ръба на плота и огледа още веднъж стаята. Компанията не бе от тези, които му допадаха. Не се чуваше гръмогласен смях и нямаше нито разлети напитки, нито сърдити пияници. Скучна работа. След като изсипа уискито направо в стомаха си, остави празната чаша, понаслаждава се известно време на появилото се топло усещане и се зае с бирата.
Зад гърба си чу женски глас.
— Уиски, ако обичате. Чисто.
Бен се извърна, за да види кой има вкус, подобен на неговия. Жени, пиещи уиски, вече се срещаха по-рядко, отколкото кокоши зъби. Не остана разочарован.
Дамата, без да бърза, взе питието, поставено пред нея. Дълги пръсти и къси нокти. Чисти. Никакви пръстени. Никакви венчални халки — това беше добре. Бе висока колкото него — ръст, който не се срещаше често при жените. Кожата и бе бронзова с тъмен меден оттенък, свидетелстващ за дни, прекарани на слънце. Дъхът му обаче секна най-вече от дългата и черна коса, спускаща се на меки вълни до кръста и.
— Може ли да ви предложа още едно? — попита Бен, като наблегна на австралийския си акцент. Той винаги привличаше вниманието на дамите.
Тя повдигна лявата си вежда.
— Без пари са. Плаща фирмата. Усмивката му стана още по-сваляческа.
— В такъв случай да ви предложа две.
Тя просто го изгледа със зелените си очи. Подаде и ръка.
— Аз съм Бен Бръст. От Сидни.
— Разбрах го по произношението ви — поясни тя без следа от усмивка. — Само дето този провлечен селски говор ми напомня повече за Западна Австралия, отколкото за Нов Южен Уелс.
— Ами аз всъщност израснах в овцефермата на татко Перт, в Западна Австралия. Повечето хора обаче не могат да различат Сидни от…
— Така и си помислих — прекъсна го тя. Взе чашата си и даде да се разбере, че ще го напуска. — Заседанието скоро ще започне.
Той реши да направи един последен опит.
— А вие сте…!
— Ашли Картър — произнесе тя и премина покрай него.
Бен проследи с поглед вървежа и. Походката и определено не бе професорска. Той погълна остатъка от бирата си, докато се наслаждаваше на отдалечаването и.

Глава 3
Буенос Айрес, Аржентина

Ашли отиде до младия испанец, който трябваше да провери нейната самоличност. Той кимна и отвори вратата. В помещението имаше около петдесет места, от които само една четвърт бяха заети. Един разпоредител я отведе до запазено за нея място на първия ред и сетне изчезна. Като потрепера от студ, облечена в тънка пола и сако, изрази съжаление, че не бяха повишили температурата.
След като седна, мислите и се устремиха към събитията от миналите седмици. Тревогите и отново изплуваха на повърхността. Най-вече една.
Джейсън.
Не и бе приятно, че бе оставила сина си сам в хотелската стая. Този следобед се бе държал спокойно, без да показва обичайната си напористост. Ръцете и неволно стиснаха чантичката.
А и тази мисия. Бе получила единствено писмо с два самолетни билета и инструкции да побърза. „Всичко е уредено“, бе написано в писмото. Други подробности не се съобщаваха.
На креслото до нея се отпусна един мъж.
— Ха здрасти.
Тя го погледна. Отново австралиецът. Дявол да го вземе. Не можеше ли да се порадва поне на минута спокойствие? Пустинните каньони на Ню Мексико никога не бяха и домилявали толкова.
— Позволете ми да направя още един опит. — Мъжът отново подаде ръка. — Аз съм Бенджамин Бръст.
Тъй като не искаше да го обиди, този път пое ръката му. А сега изчезвай — каза си наум.
Той се усмихна. Бели зъби на фона на загоряло лице, високи скули и бръчици, предизвикани от слънчевите лъчи в краищата на очите. Пълни устни.
— Та какво знаете за цялата тази история? — попита той.
С повдигане на рамене Ашли даде да се разбере, че не желае да води разговор, и се извърна в обратната посока.
— Много тайнствена ми се вижда тази история — промърмори Бен. Тя кимна в знак на, съгласие.
— Навярно скоро ще научим нещо повече.
Той замълча. При все това тя не престана да усеща присъствието му. Одеколон с наситено ухание на мускус. Равномерно и дълбоко дишане.
Огледа се. Залата вече бе почти пълна. Бе започнало да става топло. Дано да пренастроят термостата.
— Имате ли му доверие? — прошепна той.
— Не — отвърна тя, гледайки пред себе си. Знаеше кого има предвид. — Ни най-малко.

Застанал до една врата, Блейкли гледаше как залата се изпълва. Неговият екип се бе събрал в петте кресла на първия ред. Даде знак на своя помощник Роланд да започва. Роланд кимна с разбиране и поднесе микрофон пред устата си.
— Дами и господа, моля ви да заемете местата си. След малко ще започнем.
След още няколко минути, през които се появиха закъснелите, вратите на залата бяха затворени, а светлината, леко отслабена. Блейкли се качи на подиума и застана зад осветената катедра. Избърса челото си с кърпа. Знаеше словото си наизуст и бе преценил всичките си думи.
Почука по микрофона с пръст, за да провери неговата изправност. Почукването бе възприето от присъстващите като знак да замълчат.
— Преди всичко благодаря ви за вашата отзивчивост — каза Блейкли и направи кратка пауза. — Знам, че за вас не е било лесно да прекъснете така внезапно делничните си занимания. Уверен съм обаче, че след малко сами ще се убедите, че това прекъсване си е струвало труда.
Взе дистанционното управление на апарат за прожектиране на диапозитиви и натисна едно копче. На екрана се появи планина със заснежен връх, от който излизаше струйка мръсен дим.
— Това е планината Еребус, разположена на остров Рос, непосредствено до крайбрежието на Антарктида. Тя е един от трите вулкана на този континент. В основата и е разположена научноизследователската станция на САЩ Мак Мърдо. Живях в нея през последните пет години.
Натисна още веднъж копчето и на екрана се появиха група ниски метални постройки, прилепени към повърхността на сив ледник. Спътниковите антени по покривите им наподобяваха паяци.
— През последните десет години изучавах геотермалните източници в някои горещи разломи под планината и под съседното Море на Рос, които все още са активни. За тази цел ползвах помощта на Националната агенция за космически изследвания. Преди шест години тяхната трета совалка сканира с радиовълни земната кора в търсене на нефтени находища и други подобни джобове. Помолих да бъде сканирана и планината Еребус, при което бяха установени някои удивителни неща.
Натисна копчето и на екрана се появи структурата на кората под вулканичния конус.
— Както можете да видите, под Еребус е разположена сложна пещерна система, простираща се на стотици километри.
Превключи на следващия диапозитив.
— При по-обстоен оглед с помощта на сонар и радар бе установено наличието на огромна пещера, отделена от близкия разлом само от шестстотин метра скална маса. — С показалец посочи мрежата от разломи, водеща към огромната пещера. — Назовахме този обект „пещерата Алфа“. Диаметърът и е от близо осем километра. Подът и е разположен на три километра и половина под повърхността на континента. Това е три пъти по-голяма дълбочина от достигнатата доскоро от човек.
На следващата картина бе показана група от усмихнати мъже с мръсни и прашни лица, застанали пред огромен отвор с неравни краища.
— След три години работа успяхме с помощта на взривове и земекопни машини да си пробием път до тази пещера. Бе ни необходима още година, за да построим лагер на дъното и.
На снимката се виждаха осветени палатки и сглобяеми къщи. В средата им се извисяваше триетажна дървена сграда. Имаше още една, досущ като нея, само че недостроена.
— Това е базата Алфа — отбеляза Блейкли. — Работехме в обстановка на най-строга тайна. Достъпът до нея бе ограничен само за тесен кръг лица.
Следващият диапозитив накара присъстващите да възкликнат от удивление. Блейкли леко се усмихна.
— Дами и господа, предлагаме на вашето внимание една загадка.

Ашли, която дотогава си триеше очите и се прозяваше, чудейки се какво общо има цялата тази вулканична и минна дейност с нея, подскочи от креслото си. Това беше монтаж! Това, което видя на диапозитива, правеше километрова дупка в цялата общоприета антропологическа теория.
На фотографията на екрана се виждаше осветена част от стената на пещерата. В нея бе прокопана гъста мрежа от скални жилища, обхващаща площ с над сто метра височина. За разлика от добре планираните пещерни жилища на народността анасази, които тя бе изучавала в Ню Мексико, тези пещерни жилища бяха по-недодялани, по първични, едва ли не поредица от набързо прокопани пещери.
Блейкли изчака реакцията на зрителите да премине в тих шепот и едва тогава продължи.
— За нещастие не заварихме никого у дома — каза, и на тези му думи публиката реагира с нервен кикот. — За сметка на това обаче открихме няколко артефакта.
Показа нова поредица от диапозитиви. Една от тях бе диамантената фигурка, изобразяваща плодородието. Ашли бе като замаяна, когато се отпусна в креслото си.
— Доктор Блейкли, имам един въпрос!
Той и даде знак да го зададе и отпи малко вода от чашата си.
— Мястото датирано ли е?
Той допи водата и кимна утвърдително.
— Направихме обща радио въглеродна датировка. Можем с доста голяма степен на точност да заявим, че жилищата са на около пет цяло и два милиона години.
— Какво! — Ашли подскочи от креслото си за втори път. — Та това е невъзможно!
— Тази възраст бе потвърдена по самостоятелен път от няколко различни лаборатории — отвърна той с известно снизхождение.
Погледите на всички присъстващи сега се съсредоточиха върху Ашли. Техникът по осветлението дори я освети. Тя закри лицето си с ръка.
— Но първите човекоподобни, имам предвид най-древните прадеди на съвременния човек, са се появили на планетата едва преди четири милиона години! При това въобще не са разполагали със сечивата и с общественото устройство, необходими за построяването на подобни жилища.
— Точно поради тази причина сега сме тук — отвърна той и повдигна рамене. Показа следващия диапозитив, на който се виждаше тунел в основата на стената, — Подобни тунели има на най-различни места в тази огромна пещера. Свързани са с други пещери и тунели. Смятаме, че в някой от тези проходи се крият отговорите на въпросите, зададени от професор Картър. Кой е построил тези жилища? Кой е изваял статуетките? Къде може да бъде открит сега?
Изумените от видяното зрители така и не реагираха. Ашли, все още неизлязла от шока, повторно се отпусна в креслото си.
— Комплектувах екип, който трябва да започне изследването. Да навлезе в дълбочина на тази плетеница от тунели и да разкрие какво има долу. Групата ще бъде ръководена от професор Ашли Картър, специалист по палеоантропология и археология. Останалите членове на групата са водещи специалисти в своите области.
Блейкли посочи с поглед русокоса жена, седнала на няколко стола от Ашли.
— В екипа е включена Линда Фюрстенбург, професор по биология от университета във Ванкувър. Тя ще има грижата да изучава уникалната биосфера, която открихме там, долу. Предвиден е и геолог. — Блейкли кимна към един арабин, седнал със скръстени крака отляво на Линда. — Г-н Халид Наджмон ще ни помогне в картографирането на богатствата, скрити под антарктическите ледове. Нищо чудно неговите открития да изменят представите ни за този континент.
Блейкли приключи, като посочи и останалите двама мъже, седнали на предната редица.
— Бенджамин Бръст, австралийски изследовател на пещери със световна известност, ще картографира тази изключително сложна пещерна система. Спретнатият мъж с униформа е майор Майкълсън от Морската пехота на САЩ. Заедно с други двама добре обучени военни ще придружава екипа и ще отговаря за неговото снабдяване и охрана.
Сетне махна с ръка още веднъж по посока на групата пред него.
— Дами и господа, представям ви нашия екип. Сред присъстващите се разнесоха шепот и ръкопляскания.
След още няколко обяснения и отговора заседанието приключи. Блейкли, видимо удовлетворен, се оттегли от катедрата, Когато отиде в съседното помещение, въздъхна и разхлаби вратовръзката си. Първата част от работата бе приключила. Роланд, негов помощник от петнайсет години, след малко също влезе в помещението с подноса диапозитиви в ръка. Блейкли му кимна.
— Всичко премина добре, сър — каза Роланд, докато прибираше диапозитивите в кутия. — Представителите на правителството останаха много доволни. Също и останалите, които финансираха начинанието.
— Прав си — отвърна Блейкли с уморена усмивка. — И аз мисля така.
После свали сакото си, захвърли го на един стол и седна на съседния.
— Никой от присъстващите не знаеше, че там вече бе изпратен един екип — отбеляза Роланд, докато прибираше прожекционния апарат в една кутия.
— Едва ли е необходимо да им се съобщава тази информация още сега — прецени Блейкли и повдигна рамене.
— Така е. Обаче какво ще стане, ако…
— Бъди спокоен. Този път се подготвихме много по-добре. Този екип няма да го изгубим.

Глава 4

За втори път през последните няколко месеца Ашли се сблъска лице в лице с майор Майкълсън. Макар този път да бе в парадна униформа, Ашли веднага разпозна в него Синеокия сякаш направен от пластмаса военен, който бе ескортирал доктор Блейкли до дома и.
— Хич не ми пука дали вие и вашите двама главорези ще придружавате моя екип, или не — каза му тя, като го притисна в един ъгъл непосредствено до изхода на залата. — Искам обаче нещо да ви е съвършено ясно още отсега този екип ще го ръководя аз.
Майорът, застанал мирно, въобще не направи опит да се отдръпне.
— Госпожо, аз ще действам в съответствие със заповедите, които ми бяха дадени.
Тя не обичаше подобни изненади. Бе редно Блейкли от самото начало да я предупреди, че екипът и ще бъде придружен от въоръжена охрана.
— Това е научна мисия, а не военна — добави Ашли.
— Доктор Блейкли обясни, че ние ще ви придружим единствено в качеството си на охрана. Заради вашата лична сигурност.
— Добре — каза тя, като не откъсна поглед от очите му. — Но не забравяйте може вие да носите пищовите, но заповедите ще издавам аз. Ясно ли е?
— Вече ви казах, госпожо, че ми бяха дадени надлежните заповеди.
Тя стисна зъби, за да не избухне. Какво можеше да направи? Отстъпи една крачка.
— Добре, очаквам между нас да няма неразбирателство.
— Някакъв проблем ли има, госпожо? — попита Бен, появил се междувременно до левия и лакът. Усмихваше се, но когато обърна лице към майора, в усмивката му се, появи и строгост.
Ашли усети твърдия характер на Бен. Сегашната му реакция нямаше никаква връзка с доскорошното му по-скоро лековато поведение, Вероятно и на него не му е много приятна мисълта, че ще бъде заобиколен от пистолети, помисли си тя.
— Не — отвърна. — Просто изяснявахме някои неща.
— Чудесно. Всички ще изкараме лятото закопани заедно в трикилометрова дупка. Най-добре е да се сприятелим още отсега — каза Бен и протегна ръка към офицера.
Майор Майкълсън пренебрегна протегнатата ръка.
— Вие си вършете вашата работа, а аз ще отговарям за моята. — Кимна на Ашли и си тръгна.
— Голям симпатяга, нали? Веднага му пролича, че е общителен — каза Бен. Сарказмът в гласа му бе съвсем ясно доловим.
— Не се нуждаех от подкрепления.
— Моля?
— Мога да се справя с майор Майкълсън и без вашата помощ.
— Разбрах — отвърна обидено Бен. Съвсем ясно му личеше, че е засегнат от думите и — Не дойдох да ви спасявам. Разговарях с професор Фюрстенбург и с господин Наджмон. Решихме да отидем в хотелския бар. Просто дойдох да поканя и вас.
Ашли сведе поглед, смутена от собствената си грубост. Не трябваше да си изкарва яда на Бен. За нещастие именно той се бе оказал наблизо в момент, когато трябваше да си го изкара на някого.
— Съжалявам, че бях груба. Не исках да…
— Моля ви, не се безпокойте — прекъсна я той, отново усмихнат. — Австралийците сме дебелокожа порода. Та, ще ни придружите ли?
— Бих искала да се прибера в стаята си. Там е синът ми.
Бен повдигна вежди.
— Довели сте синът си? На колко е години?
— На единайсет — отвърна тя, готова да се отбранява. — И друг път ме е придружавал.
— Супер. Чудесно е да запознаеш собствените си деца с работата си — каза той. После посочи с поглед белия хотелски телефон на стената. — Защо не му се обадите оттук? Ако му няма нищо, елате с нас.
Тя бе очаквала да бъде укорена заради това, че бе помъкнала сина си през половината земно кълбо, така че неговият отговор донякъде я успокои. Може би идеята и Джейсън да я придружи в това изключително приключение бе напълно редна.
— Прав сте. Ей сега ще му позвъня.
От обаждането си установи, че Джейсън все още бе изцяло погълнат от играта „Нинтендо“. От слушалката се разнесоха писуканията и позвъняванията на видеоиграта.
— Мамо, сега нямам време да разговарям с теб. Почти стигнах до двайсет и трето равнище. Досега никога не съм го достигал. При това ми остават още три.
— Добре, добре, миличък. Мисля да отсъствам около час. Имаш ли нещо против?
— Нямам. Ела, когато си искаш. Хайде, че трябва да играя.
— Добре, поиграй си, миличък.
Сигналът прекъсна. Ашли въздъхна и се запъти към бара. Всъщност щеше да бъде добре да опознае колегите си по екип още отсега, преди да са се отправили на път.
„Макси“, хотелският бар, бе оформен във френски стил, с малки масички като на парижко кафене и интимни сепарета. Над бара висеше френско знаме. Бе вечер и барът бе претъпкан. Масичките бяха препълнени с кафе еспресо, кафе с мляко и с екзотични напитки. Независимо от европейския декор музиката бе латиноамериканска, шумна и ритмична.
В един далечен ъгъл имаше сепаре, заделено за екипа и. Ашли видя как Бен бе понесъл към него напитки. Като държеше в двете си ръце една бира и три коктейлни чаши, той успешно премина през гората от лакти и крака, като по-голямата част от напитките не се изля от чашите. Тя успя да се разположи в сепарето малко преди него.
Като седна до нея, той и подаде чаша.
— Ако си спомням добре, дамата предпочита уиски. В отговор тя се усмихна.
— Благодаря.
— Вие май вече се познавате — отбеляза египетският геолог Халид Наджмон, наместил се на другата страна на сепарето до Линда Фюрстенбург. На мургавото му и по своему красиво лице бе засияла усмивка. — Отдавна ли се познавате? — попита и отпи вино от чашата си.
— Не. Бяха ни настанили в две съседни кресла на заседанието — обясни Ашли. — Дотогава бяхме непознати един за друг. Бен се престори на обиден.
— „Непознати“ е мръсна дума.
— Е, докато господин Бръст носеше напитките, аз успях да се запозная по-отблизо с професор Фюрстенбург — каза Халид.
— Моля ви, наричайте ме Линда. — Тя поруменя леко и започна да намотава на пръста си кичур от русата си коса. Външно изглеждаше спокойна, но не преставаше да оглежда помещението е нервен поглед.
Халид кимна.
— Линда тъкмо ми обясняваше докторската си дисертация. Еволюционна биология. Изучавала е фосфоресциращи водорасли в пещерни системи. Страшно интересно.
— Виждал съм такива водорасли — каза Бен. — Виждал съм ги в една пещера в Мадагаскар. Светеха толкова силно, че едва ли не ти трябваха слънчеви очила.
— Това е Rinchari luminarus — уточни Линда. Великолепен вид. При това са разноцветни — добави и започна да разяснява по какво се отличават различните разновидности.
Ашли не следеше разговора. Предпочете да изучи Линда. Очите и бяха толкова сини, че изглеждаха изкуствени. Тялото и бе едро, меко с малки ръце с нежни детски пръсти. Контрастираше рязко със стегнатото твърдо тяло на Ашли. Никой не би описал Ашли като мека.
Халид така и не откъсна поглед от Линда и кимаше непрестанно с разбиране, докато тя продължаваше обясненията си. Очевидно бе впечатлен не само от генетическите мутации на светещите водорасли. Дори и лицето на Бен се бе озарило от усмивка.
Ашли се почувства като парче гранит до роза. Погълна уискито си. — …и така се сдобих с докторската степен.
— Сега ми става ясно защо доктор Блейкли се е спрял на вас — внезапно се обади Ашли. От думите и двамата мъже сякаш излязоха от транс. — Вашите познания в областта на уникалните еволюции очевидно ще ни бъдат от голяма полза при изследванията.
Бен се изкашля.
— Това определено ще е плюс — каза той.
Халид също кимна утвърдително.
— Прав е.
Бен най-сетне отмести поглед от Линда.
— Халид, а каква е твоята специалност? Ти нали си геолог?
Халид отпи от чашата си, преди да отговори.
— Договорът за Антарктида от 1959 г.
— Това пък какво е? — попита Бен.
— Никой не е собственик на Антарктида. В договора от 1959 година бе обявено, че континентът ще се използва само за мирни научни цели. Един вид, ще е нещо като световен парк.
— Това го знам. Австралия има няколко бази там.
— Така е. Знаете ли обаче, че поради забраната да се търсят полезни изкопаеми, минералните богатства на Антарктида все още са неизвестни? Антарктида е едно голямо бяло петно.
Халид остави другите да поразсъждават върху думите му, преди да продължи.
— Е, договорът изтече през 1991 година. Търсенето на полезни изкопаеми на континента вече бе разрешено. С една-единствена ключова уговорка обаче земята трябва да бъде защитена от увреждания.
Едва сега на Ашли и стана ясно. Залогът беше наистина огромен.
— Значи благодарение на тези подземни тунели ти ще можеш да търсиш природните богатства на континента, без да има опасност да замърсиш повърхността му.
— Така е — отвърна той. — Каквото и да има там — нефт, полезни изкопаеми, скъпоценни камъни, — ще се превърне в собственост на правителството, което го открие.
— Като знам как правителството на САЩ обича да предявява териториални претенции — никак не се учудвам, че Националната фондация за развитие на науката бе толкова щедра към нас — каза Ашли. — С кого обаче все пак си имаме точно работа?
— Предполагам, че в случая се съчетават научни, делови и политически съображения — отвърна Халид и след малко се ухили, — Очевидно става дума за нещо, наподобяващо някогашния проект „Манхатън“ на вашето правителство.
Ашли се намръщи.
— Велика работа, няма що. Виж колко добре се получи.
— Какъв според теб е шансът да се открие нещо значително? — обърна се Линда към египтянина.
— Като имам предвид, че връх Еребус е единственият вулкан на планетата, в чийто пушек се съдържа златен прах, предполагам, че приходите ще покрият разходите по нашата експедиция.
— Злато във вулканичен дим. Доста смело твърдение — каза Бен.
— Това отдавна е установено и доказано — реагира Халид.
Останалите членове на екипа замълчаха, изумени от чутото.
Ашли настръхна. Блейкли бе пропуснал да ги информира и за този аспект от мисията им. Първо, въоръжена охрана, а сега и това.
— Това никак не ми харесва — отбеляза тя. — Ще се изнасилва континент. Кой ще извлече полза от това?
Линда я подкрепи с кимване.
Всички се умълчаха, погълнати от отрезвяващата новина.
Бен изведнъж наруши тягостното мълчание.
— Майната му! Хайде да танцуваме! Забравихме, че сме в родния град на тангото! Хайде! Буенос Айрес едва сега започва да се събужда!
Ашли се намръщи. Този австралийски овчар така и не ще да миряса, помисли си.
— Аз няма да мога да дойда. В стаята ме чака синът ми.
Халид също поклати глава.
— В моята страна не танцуваме танго.
Затова пък Линда засия.
— Аз ще дойда! Не ми се стои в този задушен хотел!
— Чудесно! — каза Бен. — Знам един бар в квартала Сан Телмо. Старовремски и автентичен.
Бен се измъкна от сепарето и подаде ръка на Линда.
— Очакват ни нощта и звездите! — произнесе патетично и леко се поклони.
Линда реагира със стеснителна усмивка на тази реплика.
Ашли забеляза как Халид присви вежди, докато двамата се отдалечаваха. Той промърмори нещо под носа си на арабски, взе си довиждане и също напусна масата.
Тя проследи с поглед как Бен извежда Линда от бара. Когато излязоха на улицата, оттам се разнесе звънкият и смях.
Ашли остана сама с остатъка от питието си. От високоговорителите на бара внезапно се разнесоха стенанията на танго. Тъжната музика я накара да се почувства още по-самотна.

КНИГА ВТОРА
ПОД ЛЕДА

Глава 5

Пак съм в самолет, помисли си тъжно Ашли, прилепила нос на прозореца. Далеч под нея от единия до другия край на хоризонта се простираха ледници и гранитни зъбери.
Това бе последният етап от двудневното пътешествие. Вчера бяха прелетели хиляда и триста километра от Буенос Айрес до Есперанса, базата на аржентинската армия накрая на Антарктида. Там Ашли за пръв път вдъхна антарктически въздух и и се стори, че белите и дробове се изпълват с ледена вода. Прекараха нощта в местната казарма и на другия ден се качиха отново на аржентинския самолет. Блейкли бе обещал, че преди обяд ще достигнат назначението си — военноморската база на САЩ Мак Мърдо. Ашли изгаряше от желание да прекара повече от двайсет и четири часа извън самолет. Надигна се, за да провери дали Джейсън се държи добре. Бе се настанил до Бен и му обясняваше нещо оживено, като не пестеше ръкомаханията. Бяха се сприятелили, след като спаха заедно в мъжката спалня на казармата в Есперанса.
Бен забеляза погледа и и и се усмихна. Австралиецът показваше забележително търпение. Разказите на Джейсън понякога бяха много дълги.
— С него всичко е наред — каза седналият до нея майор Майкълсън.
Удивена, тя му се озъби.
— Не съм искала вашето мнение.
— Просто исках… — Той леко се намръщи. — Както и да е, няма значение.
Ашли захапа долната си устна. Човекът очевидно се бе опитал да я успокои.
— Съжалявам за думите си. Не исках да ви обидя. Но започнах да се чудя дали постъпих правилно, като доведох Джейсън тук.
Раменете на майора станаха по-малко напрегнати.
— Синът ви има характер. Ще се справи.
— Благодаря. Какво обаче ще прави Бен? Не се е включил в тази мисия, за да става детегледач.
Майорът се усмихна.
— Може би Джейсън ще успее да му предаде част от зрелостта си.
Тя се засмя.
— Този човек-наистина прилича на странстващ панаирджия.
— Обаче си разбира от работата — каза майорът, като кимна в посока към Бен. — Четох досието му. Известен спасител, специализирал се в спасяването в пещери. Преди две години спасил екип от опитни пещерняци в пещерата Лечугиля. Нямало ги осем дни и никой не успял да ги открие. Бен влязъл сам в пещерата и излязъл оттам със счупен крак и четири спасени пещерняци. Познава пещерите. Има сякаш шесто чувство за тях.
— Нямах представа, че… — Тя отново погледна Бен, който бе започнал да играе на карти с Джейсън. Замисли се върху току-що чутото.
— Вашето досие бе също много впечатляващо — каза майорът.
— Моето досие ли?
— Вие сякаш притежавате удивителната дарба да правите нови открития на разкопки, огледани от безброй експедиции.
Тя реагира на похвалата му само с повдигане на рамене. Майорът бе станал много по-разговорлив. А доскоро бе мълчалив и сдържан. Тя се обърна към него.
— Очевидно знаете много за нас. Самата аз обаче получих единствено билети и разписание на полета. Не знам дори собственото ви име.
— Казвам се Денис — представи се майорът. — Доктор Блейкли ще проведе пълен инструктаж на базата Алфа.
Значи майор Денис Майкълсън, помисли си тя. Със собствено име майорът вече почти приличаше на човешко същество. Тя се настани по-удобно в креслото си.
— Откъде сте, Денис?
— От Небраска. Нашата семейна ферма се намира непосредствено извън Норт Плат.
— Защо постъпихте в Морската пехота?
— С брат ми Хари се записахме заедно. Той-си пада много по машините само му дай коли и мотоциклети. Имаше желанието да се заеме с по-големи машини. Чувстваше се щастлив само тогава, когато ръцете му бяха изцапани с масло. — На лицето на Майкълсън се появи топла усмивка, когато спомена брат си.
— А вие? Вас кое ви откъсна от фермата?
— Трябваше да наглеждам Хари. А и както вече казах, фермата ни е непосредствено извън Норт Плат. А Норт Плат е извън света.
— И така, постъпихте на служба, за да видите свят. И сега сте тук, служите на дъното на света.
— Да — каза той почти ожесточено. — Норт Плат никога не ми е домилявал толкова, колкото в този момент.
— Защо тогава не напуснете армията и не се завърнете във фермата?
Лицето му внезапно помрачня. Той свъси черните си вежди и поклати глава, но не каза нищо. Опита се да научи още нещо от него.
— И как така се вързахте с тази скучна мисия? Да пазите група учени?
— Сам подадох молба да бъда включен в нея.
Тя се навъси. Такова решение изглеждаше необяснимо за професионален военен. Една командировка в най-затънтената част на света не носеше нито уважение, нито слава.
— Защо го направихте?
Той повдигна рамене.
— Имам причини — отвърна. Сетне разкопча колана си и стана, като промърмори, че трябва да отиде до тоалетната.
Останала без компания, тя започна отново да изучава пейзажа, простиращ се пред ските на самолета. Върху леда играеха отраженията на слънцето. Колкото повече опознаваше съекипниците си, толкова по-малко ги разбираше. Дали пък това бе нещо ново? Тя май така и не успяваше да разбира хората. Да вземем брака и. Нестихващ меден месец, продължил цели осем години, докато една сутрин, когато се завърна от утринни разкопки — бе и станало лошо, — завари съпруга си в семейното легло в компанията на неговата секретарка. Това я изненада. Дотогава не бе имало никакви предупредителни сигнали. Никакви следи от червило по ризата му или руси косми по сакото му. За нея това си остана пълна мистерия.
Ашли сложи ръка на корема си. Изневярата на Скот не бе най-лошото в тази история. Тя си спомни изведнъж режещата болка и кръвоизлива. Емоционалното претоварване, предизвикано от изневярата му, бе станало причина тя да пометне. Загубата на детето насмалко не я уби. Не се лиши от разум единствено заради Джейсън, тогава седемгодишен.
Оттогава бяха изминали години, но все пак част от нея страдаше, когато си спомнеше за загубата си — Имаше предвид не само загубата на бебето, но и загубата на вяра в хората. Бе решила никога повече да бъде така доверчива, така уязвима.
Отпусна се в креслото и заби поглед в заскрежения прозорец. На самия край на хоризонта се виждаше кула от дим, тъмен образ на фона на синьото небе. Изправи се от седалката. Докато самолетът продължаваше да бръмчи, появи се и източникът на сивия дим. Подобно на пробуждащ се гигант, от плоската равнина изникна планината Еребус.

Вътрешността на камиона додж вонеше на цигари, а самият камион подскачаше в такт със звуците, издавани от касета на Пърл Джем. Зад върха на планината Еребус се подаваше уморено обедно слънце. Шофьорът, млад моряк, движеше главата си в такт с музиката.
— Почти сме у дома — каза им през рамо. — След следващия леден завой сме там.
Пътят от Уилямс Фийлд до базата Мак Мърдо бе грубо издълбан в леда. При завоя камионът подскочи така силно, че ги заболяха зъбите. След това Ашли видя местоназначението им.
Забърса с ръкавица запотения прозорец. Забеляза, че и останалите членове на експедицията правят същото. Базата Мак Мърдо представляваше черно петно на фона на синия леден шелф, обкръжаващ Морето на Рос. На юг се виждаше промишлен комплекс от сиви сгради, зад който имаше огромно сметище. Камионът подскочи още веднъж покрай запалена кофа за боклук, от която се издигаше мазен дим към синьото небе.
Ниско над камиона прелетя вертолет на ВМС, от чийто шум прозорците задрънчаха. На самата база бръмчаха други хеликоптери. Ашли потупа шофьора по рамото.
— Тук винаги ли е така оживено?
Шофьорът направи знак с пръста си.
— Днес е сравнително спокоен ден.
Тя се отпусна отново на седалката си. Прекрасно. Блейкли се усмихна.
— Ще останем на повърхността само един-два часа. Оттам ще продължим направо към базата Алфа. Там е много по-спокойно.
Усмихна се закачливо и погледна през прозореца.
— Всъщност изкараш ли година-две тук, свикваш и с шума, и с миризмата. На мен почти ми липсват — добави той.
— Това място е прекалено замърсено за научна станция — каза намръщено Линда. — Тукашните биосистеми са много крехки.
Блейкли повдигна рамене.
— Отпуснали са ни десет милиона долара за почистване. Ще стане по-красиво.
— Надявам се да е така — отвърна Линда.
Камионът ги остави до циментена сграда. Ашли се загърна по-плътно в анорака си. Вятърът изгаряше бузите и като горещ камшик. Кожата и можеше да замръзне за броени минути, ако не бе защитена. Съекипниците и бързо се устремиха към входа. Тя поиска да се увери, че Джейсън е пред нея. Никак не и се искаше да се загуби някъде.
Топлина. Отвътре сградата бе затоплена, но въздухът бе влажен и лепкав. Усещаше се силна воня на кисела пот. Присви нос и видя, че по коридора бяха закачени много разноцветни анораци.
Блейкли им каза да се съблекат тук.
— Никой няма да ви открадне анораците. Тук за кражбата на анорак бесят.
Ашли помогна на Джейсън да съблече анорака си и го закачи до своя.
— Тук ще останем само за обяд, а после ще продължим направо към базата Алфа — продължи Блейкли. — Столовата се намира в края на този коридор. Нахранете се и си отдъхнете. Ще се срещнем тук след два часа. Непосредствено до столовата има стая за отдих с маси за пинг-понг и билярд. Починете си.
— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Ашли.
— Не. Трябва да се срещна с командира на базата, за да уточня няколко последни подробности.
След като Блейкли ги напусна, останалите отидоха в столовата. Неколцина моряци ги погледнаха с интерес. Един млад мъж задържа поглед върху Ашли повече време, отколкото и бе приятно, и се наложи тя да го изгледа строго. Като цяло обаче моряците не бяха особено впечатлени от новодошлите. Ашли реши, че след като Мак Мърдо бе база на Националната фондация за научни изследвания, моряците бяха привикнали към постоянен приток на нови лица.
Ашли постави на подноса си две ябълки, дебел сандвич с месо и кутия мляко. Джейсън се бе опитал да зареди своя поднос с пудинги и сладкиши, но тя го накара да ги върне на мястото им.
— Първо ще обядваш, а чак след това ще можеш да хапнеш шоколадов пудинг или един сладкиш.
Джейсън се дотътри до масата с най-малкия сандвич, който можа да открие, без да откъсва поглед от щанда със сладкишите.
На тяхната маса седна Бен. Майор Майкълсън, Халид и Линда заеха съседната маса.
— Почти стигнахме — прошепна Бен на ухото и, докато сядаха. — Намираме се пред прага на един нов свят. Как е самочувствието ви, капитане?
Дали от думите му, или от дъха му, но я полазиха тръпки.
— Чувствам се добре — отвърна. — Все пак малко съм напрегната. Изгарям от нетърпение да погледна пещерите.
— И аз — каза той с широка усмивка и протегна към, нея трепереща ръка. — Ето, ръцете ми треперят, преди да се заема за работа.
Тя не можа да разбере дали той не се шегува.
— Да си толкова близо до целта винаги действа на нервите… — отбеляза тя.
— Знам как се чувствате — кимна Бен с разбиране. От две десетилетия ходя по пещерите. Това за мен е първата възможност да натрупам плячка в една нова система.
— Да натрупаш плячка? Какво означава това?
— Аз знам, мамо — каза унило седналият до нея Джейсън. Говореше с пълна уста. — Това е израз на пещерняците. Означава да си първият, който открива нещо ново.
— Ах да… Разбрах. — Тя се усмихна на сина си, пожелал да я впечатли със знанията си.
— Бен ми го обясни. Той и други неща ми разказа. Как се казваше това? Ах, да, девственият проход.
— Какво? — Ашли се обърна към Бен — Вие какви, по дяволите, неща сте разказвали на сина ми?
— Разказах му за девствените проходи — отвърна Бен, като с мъка сдържаше смеха си. — Това са проходи, през които дотогава не е преминавал човек. Така им викат.
— О, да! — каза тя, като изпита внезапен прилив на неудобство. — Аз пък си помислих…
Той я прекъсна с палава усмивка.
— Сетих се какво сте си помислили.
— Значи вие се смятате за следващия Нийл Армстронг?
— Кого имате предвид?
Тя отвърна със снизходителна усмивка на неговото невежество.
— Първия човек, стъпил на Луната. Този, който направи „една гигантска стъпка за човечеството“.
Очите на Бен засияха.
— Точно така! Искам да бъда първият човек, видял нещо дотогава непознато! По-вълнуващо нещо от това няма!
Тя си спомни за тайната гробница на анасазите, която бе открила. Спомни си как пулсът и се ускори и дъхът и секна, когато отмести последния камък, зад който се криеше тайното светилище на първосвещеника. Спомни си влажното ухание на древната погребална камера. За слънцето, което огряваше шията и. Тогава бе първата, която видя тайна, неразкрита в течение на столетия. Сега предстоеше да открие нещо, укривано в течение на хилядолетия. Какво ли щеше да намери? От вълнение започна да чува собственото си сърцебиене. Да, тя разбираше чудесно възбудата на Бен.
— Ще сгреша ли, ако кажа, че и вие се гласите да натрупате плячка? — попита той.
Тя се усмихна.
— Не. Никак. Надявам се, че ще ни остане време, за да разгледаме тези скални жилища. Готова съм дори да пропусна обяда, ако мога да ги видя още днес. — Отхапа голям залък от сандвича си и установи, че хлябът е влажен, а месото има вкус на гума. — Особено такъв обяд.
Бен се засмя — Военната кухня май много-много не ви допада?
Ашли стана.
— Ще отида да си взема малко пудинг и един сладкиш.
— Това не е честно, мамо! — извика Джейсън.
Джейсън забърса с пръст всички трошици от сладкиша, останали в чинийката му. След това облиза пръста си, наслаждавайки се на вкуса на шоколад.
— Мога ли да си взема още един сладкиш? — обърна се към майка си.
— Ти вече изяде два. Това е достатъчно. По-добре иди в тоалетната и се измий.
— Добре — отвърна Джейсън, промърмори нещо под носа си и стана от стола.
Бен се раздвижи.
— Искаш ли да поиграем малко билярд, след като се измиеш?
Лицето на Джейсън се оживи.
— Може ли, мамо?
— Може, но побързай, защото скоро ще тръгваме.
— След малко ще съм с теб, Бен — извика Джейсън и се затича от столовата в посока към тоалетната, разположена срещу нея. Там нямаше никого. Джейсън се вмъкна в средната клетка и започна да си разкопчава колана.

Докато се наместваше върху седалката, чу как вратата на тоалетната се отваря. Оттам нахлу шум, който секна веднага, след като вратата се затвори. Някой, подсвиркващ си тихо, се вмъкна в клетката отдясно на Джейсън. Без да престава да си подсвирква, остави раницата си на пода. Непосредствено до Джейсън.
Джейсън проследи с широко разтворени очи как ръка, обрасла с черни косми, присегна към раницата и я разкопча. Чу драскането на кибритена клечка. След малко усети миризмата на запалена цигара. Последва шум от разкопчаването на колан, като подсвиркването не секна. Когато свирукащият седна, неволно подритна раницата си и тя падна. От нея в клетката на Джейсън се изсипа малка купчинка кубчета от вещество, наподобяващо сив пластилин, обвити в целофан. От съседната клетка последва порой от ругатни на непознат език. Джейсън проследи с поглед как ръката се присегна към пода и изправи раницата. Сетне тя бръкна и в неговата клетка и прибра кубчетата. Той едва успя да си повдигне краката навреме. Последваха още ругатни. Джейсън забеляза и края на нечий нос, когато човекът се наведе, за да провери дали е събрал всичките кубчета.
Точно в този миг вратата на мъжката тоалетна отново се отвори. Новодошлият се насочи към писоарите. Джейсън чу дръпването на цип, а след малко и добре познатото шуртене. Човекът при писоарите въздъхна. Джейсън чу как съседът му по клетка си закопчава панталоните и после взима раницата си.
Съседът му излезе от клетката.
Човекът при писоарите се обади и Джейсън разпозна акцента на Бен.
— Халид, приятелю, тук не е разрешено да се пуши.
— Знам де, знам, но тези американци са измислили толкова много забрани. Откъде да знам с коя да се съобразявам и с коя не? Искаш ли цигара?
— Благодаря ти, но точно сега ще играя билярд. Вратата на мъжката тоалетна се отвори и Халид излезе.
Джейсън стъпи на пода и се изправи. Докато закопчаваше колана си, огледа клетката. Египтянинът бе пропуснал да прибере едно от кубчетата в целофан. Бе се изтъркаляло до другия край на клетката. Джейсън се присегна и го взе, чудейки се какво да го прави. На допир наподобяваше твърд пластилин. Знаеше, че е редно да го върне на Халид, но в такъв случай той щеше да разбере, че Джейсън го е подслушвал. Тъкмо започна да го пъха в джоба си, когато вратата на клетката рязко се отвори.
— Ето те и теб! — каза Бен. — Майка ти бе започнала, да се страхува дали не си паднал в чинията.
Джейсън се ухили и довърши пъхането на пластилина в джоба.
— Ти какво криеш, приятелю? Да не си успял да докопаш трети сладкиш? — попита го усмихнато Бен.
— А, не, няма нищо — отвърна Джейсън и се засмя.
— Чудесно. Хайде да поиграем малко билярд.


Блейкли се озова под силен вятър, когато пресичаше територията на базата. Кабинетът на командира и се намираше в другия и край, далеч от сметището. Ако Блейкли не се нуждаеше толкова много от това проклето оборудване, щеше да продължи направо към базата Алфа. За съжаление всичките молби и увещания на Роланд бяха пренебрегнати от заинатилия се командир. Без тези проклети схеми свързочното оборудване нямаше да проработи.
Изкачи се по стълбите пред сградата на щаба и един часовой провери документите му. Блейкли го изгледа мрачно, докато чакаше. Един червен вертолет на ВМС на САЩ премина наблизо, като опръска будката на часовоя с ледени парчета. Намръщеният часовой погледна Блейкли.
— Документите ви са наред, доктор Блейкли.
— Благодаря — отвърна Блейкли и влезе в сградата. Проклети правила. Закачи анорака си и тръгна по коридора. Кабинетът на командира се намираше в ъгловата стая на първи етаж. След малко Блейкли се озова при секретаря му, писар с очила с черна рамка и невоенна стойка.
— Трябва да разговарям с командира Сун — каза Блейкли още преди писарят да успее да си отвори устата.
— Имате ли уговорен час с него?
— Кажете му, че е дошъл доктор Блейкли. Той ще ме приеме.
— В момента е много зает.
Блейкли веднага разбираше кога го лъжат. Поклати глава.
— Предайте му, че съм тук.
— Само за момент — каза секретарят и натисна едно копче върху табло с жълти светлинки. Обърна се с гръб към Блейкли, когато говореше, но той успя да дочуе думите му.
— Извинете ме, сър, но тук е дошъл някой си доктор Блейкли и иска да разговаря с вас. Последва пауза, след което секретарят започна да говори още по-тихо — Опитах и това, сър, но той е много настойчив.
Последва още една пауза, при която лицето на секретаря почервеня. Никак не бе трудно да се разбере, че в момента му триеха сол на главата. Разговорът приключи с едно „Тъй вярно, сър“. Секретарят с капчици пот на челото се обърна отново към Блейкли.
— Благодаря ви за търпението, сър. Командирът веднага ще ви приеме.
На Блейкли му стана жал за писаря. Докато заобикаляше бюрото му, успя да го утеши.
— Не се тревожи, синко. Всички знаят, че Сун е задник.
— Пожелавам ви късмет — отвърна секретарят с измъчена усмивка.
Човек сам създава късмета си, помисли си Блейкли, когато отвори вратата, водеща към кабинета.
Командир Сун се бе разположил зад огромно махагоново бюро, така силно лакирано, че изглеждаше мокро. Пред него имаше няколко разтворени папки. Той побутна една от тях с пръст към Блейкли с жест, издаващ погнуса.
— Прочетох молбата ти, Ендрю.
Блейкли никак не обичаше да се обръщат към него с малкото му име, особено пък самодоволни бюрократи като Сун. Не за пръв път си кръстосваха шпагите. В качеството на старши изследовател в Националната фондация за развитие на науката Блейкли неведнъж бе имал проблеми със Сун, старши офицер от ВМС. Нерядко между науката и военните възникваха конфликти особено когато ставаше дума за вещи, съхранявани в бедните складове на тази отдалечена база. Враждебността между двамата се засили, след като Блейкли откри диамантения идол. Все още си спомняше как Сун позеленя от яд, че се бе разминал с толкова много пари и слава. Оттогава сътрудничеството с военните в базата се превърна в нещо, наподобяващо изваждането на болен зъб.
— Струва ми се, че бях съвършено ясен — продължи Сун с презрителна усмивчица в краищата на устните. — Тези интегрални схеми са последните, които имаме на склад. Не мога да разреша ползването им, преди да е пристигнала новата партида.
— Говориш глупости и чудесно го знаеш. Тези схеми са ми необходими за ремонта на една жизненоважна свързочна система.
— Извадил си лош късмет. Не съм ти виновен аз, че твоите схеми са се скапали — каза Сун и повдигна рамене.
— Нямаше да се скапят, ако ми беше дал нови схеми, а не стари, които си свалил от бракувано оборудване — отвърна Блейкли и положи свитите си юмруци върху масата. — Тези нови схеми са ми необходими веднага. Няма да ти позволя да провалиш този екип.
— В такъв случай ще трябва да изчакаш следващата доставка. Ще пристигне след три седмици.
— И без това закъсняваме.
— Решението, което ти съобщих в качеството си на командир на базата, е окончателно — заяви Сун и се отпусна в креслото си.
На Блейкли му омръзна да си губи времето с това мръсно копеле. Изправи се и се присегна през бюрото. Сун веднага отскочи назад с шокирано лице. Блейкли потисна усмивката си. Копелето бе решило, че Блейкли ще го бие. Глупак! Блейкли придърпа телефона. Това, което му гласеше, беше много по-неприятно.
Без да обръща внимание на възраженията на Сун, набра един номер и съобщи парола. Сигналът премина през няколко телефонни оператора и накрая връзката бе установена. Като чу добре познатия му глас, Блейкли започна да докладва за проблема си.
— Сър, не мога да се разбера по един въпрос с командира на базата. — Настъпи кратка пауза. След това Блейкли продължи… — Точно така, сър! Той е тук.
С усмивка подаде слушалката на Сун.
— Началникът ти иска да говори с теб.
Блейкли проследи с поглед как лицето на командира първо побеля, а после стана яркочервено. Разбра, че отново става свидетел на триене на сол на главата.
— Да, да, разбрах — каза Сун с бодър глас. — Да, господин министре, незабавно! Разбрах указанията на президента.

Глава 6

Само още една минутка, и всичко ще приключи. Ашли, макар и да бе затегнала здраво колана си във вертолета на ВМС, бе стиснала силно релсата над главата си. След един внезапен рязък завой я стисна така, че кокалчетата на ръцете и побеляха. Зад очите и се появи признак на главоболие. Дано най-сетне приземят тази измишльотина, помисли си. Сякаш в отговор на желанието и, вертолетът рязко се насочи към повърхността.
Джейсън нададе лек вик, когато машината се устреми към заледената скална стена. Целият видим хоризонт бе запълнен от скатовете на Еребус. Стори и се, че преминава покрай безкрайна поредица от заснежени скали и черни скатове, издигащи се към небесата.
Ашли затвори очи. Усети, че стомахът и се придвижва към гърлото.
Джейсън я задърпа за ръкава.
— Мамо, трябва да видиш това!
— Не сега, миличък — отвърна тя и се освободи от ръцете му.
— Трябва да видиш дупката! Страхотна е!
Ашли изстена и отвори едно око. Светът се бе превърнал в наклонена чиния и базата при Еребус се разстла пред тях, докато кръжаха около нея. Районът бе обсипан с оранжеви палатки, наподобяващи циреи върху бяло тяло. От лагера с палатките започваше път от спечена кал, водещ към черно устие в скалистия скат на Еребус. Бе достатъчно голямо, за да може през него да премине двуетажен автобус. От отвора излизаше сняг, сякаш дишаше.
Вертолетът изправи курс и се спусна върху площадката за кацане. Наоколо се разлетяха лед и сняг.
Гласът на Блейкли успя да надвие шума на транспортния хеликоптер…
— Всичко е наред, приятели! Отвън ни очакват две моторни шейни, който ще ни отведат до отвора!
— Оттук нататък ще се движим само надолу — каза седналият срещу нея Бен и се ухили.
След като синът и си издейства място до прозореца в тясната кабина, Ашли се оказа притисната между Джейсън и Бен. Линда, необременена от син, се разположи на мястото до шофьора. Другите членове на експедицията ги последваха във втората шейна.
Пред тях се появи отворът на тунела. Първоначално бил естествена пукнатина дълбоко в хълбока на Еребус. С помощта на взривни вещества и минно оборудване пукнатината бе разширена и превърната в проход във вулканичната планина. Ашли затаи дъх, когато шейната навлезе в тунела, достатъчно широк, за да се движат едновременно по него два камиона. Съвсем нормално двупистово шосе, разположено дълбоко в сърцето на вулкана.
Стените на тунела, начупени и грапави в резултат на взривовете и прокопаването, бяха осветени от халогенови лампи, окачени на тавана. Шейната направи завой и дневната светлина изчезна. Оттук нататък пътят бе осветяван само от лампите. Шофьорът включи фаровете и те разкъсаха мрака пред тях.
Усещането бе, че се движат по равна повърхност. Ашли обаче бе предварително информирана, че се движат надолу. Когато стигнеха края на шесткилометровия тунел, щяха да са се спуснали на близо километър и половина.
Напредваха бавно. Макар и да се движеха с бързината на охлюв, поради неравния под шейната подскачаше и Ашли от време на време залиташе към Бен.
— Извинявай — каза му, като се отлепи от рамото му.
— Не се безпокой. На мен ми е приятно.
Тя го изгледа сърдито. Този човек нямаше ли да се вразуми?
— Имате ли нещо против да отворя мъничко прозореца си? — попита Линда, — Струва ми се, че е някак си… задушно.
Ашли присви вежди. Линда бе побледняла и устните и бяха сухи и напукани. Вероятно и на нея не и бе допаднал полетът с вертолет. Съчувстваше и, но студът навън бе убийствен.
— Не знам. Не бих искала Джейсън да настине. Може би…
— Малко чист въздух няма да ни навреди — каза Бен, и стисна Ашли за ръката, — Джейсън, имаш ли нещо против?
Ашли погледна ръката на Бен. Той продължаваше да я държи, сякаш така му бе по-лесно да общува с нея. Тя понечи да му каже нещо, но премълча.
Синът и с поглед, вперен в тунела, и отворена уста им махна с ръка.
— Не, нямам нищо против.
— Чудесно — отвърна Бен. — Линда, отваряй. Джейсън, завий се по-добре.
Линда отвърна с измъчена усмивка и се обърна. Свали стъклото с няколко сантиметра и в кабината нахлу леден вятър. Прилепи нос до отвора и пое дълбоко въздух. Очевидно почувства облекчение.
Бен пусна ръката на Ашли. Тя се зави по-плътно с анорака си и стегна качулката около лицето си. Реши да заговори Бен, но видя, че той не откъсва загрижен поглед от Линда.
Примирила се с положението, Ашли се отпусна и започна да следи с поглед лампите, преминаващи над главите им.
Алиса се спусна в хралупата на Белия заек.

Блейкли, седнал до шофьора, наблюдаваше мигачите на моторната шейна пред тях. Междувременно бе успял да огледа електрозахранващите и свързочните кабели, закрепени по стените. Всичко бе наред. Стига командирът на базата да не се опиташе в последния момент да саботира усилията му, всичко щеше да бъде както трябва.
Халид, заел задната седалка, се наклони към него.
— Колко още ни остава?
Блейкли се извърна, за да погледне геолога в лицето.
— След около десет минути ще достигнем асансьорите на шахтата. Ще бъдем в базата Алфа преди вечеря. Така че се отпуснете и се наслаждавайте на пътуването.
Халид с кимване даде знак, че е разбрал. Блейкли забеляза, че египтянинът се завръща към предишното си занимание наблюдаването на кабелите и лампите. Очите му не изпускаха и най-малката подробност.
Блейкли се намести отново на седалката си. Разбираше напрегнатостта на геолога. Това чакане наистина лазеше по нервите.
Ашли раздвижи мускулите си, схванати от пътуването. Хвърли бегъл поглед върху втората моторна шейна, от която слизаха пътниците, и сетне се втренчи отново в масивния асансьор — клетка от стоманени пръти.
Джейсън оглеждаше огромните сандъци, изпълващи задната половина на пещерата. Приличаше на мишок, изучаващ разпилени детски играчки.
— Джейсън! Не се отдалечавай от мен, миличък!
Синът и махна с ръка, че я е чул.
Блейкли даде знак на Бен да му помогне и махна с ръка към асансьорите.
— Я ми помогнете да отворя тези врати.
Бен и майор Майкълсън разтвориха вратите и дадоха път на останалите. Джейсън влезе пръв в асансьора. Бен разроши косата му.
— Готов ли си за пътуването, приятелю?
Джейсън се усмихна, когато огледа големия колкото гараж асансьор, способен да побере две снежни шейни.
— Страхотен е!
Ашли огледа вътрешността на асансьора. Таванът и подът представляваха масивна валцована стомана, боядисана в червен цвят, но стените бяха направени от стоманени пръти с три сантиметра дебелина. Асансьорът приличаше на гигантска клетка за птици.
— Сега ще изминем разстояние, равняващо се на около двеста етажа — каза Блейкли, след като вратите се затвориха. — Прокопаването на шестстотинметровата шахта, свързваща тази площадка с пещерата долу, ни отне близо цели три години.
После натисна един лост и асансьорът започна да се спуска. Ашли усети добре познатото и залитане, когато асансьорът замърка.
Стисна Джейсън за ръката. Дали тази машина бе достатъчно надеждна? Сподели опасенията си с Блейкли.
— С този асансьор сме спускали и издигали тежки товари — усмихна се той. — Дори и няколко камиона. С групата ни няма да има проблем.
После почука с ръка металната стена на клетката. — Този асансьор поддържа живота на базата Алфа — продължи той. — Поддържан е като скъп швейцарски часовник и е охраняван като кралска корона.
Ашли забеляза, че Халид се усмихва. Очевидно женските и страхове му се струваха забавни. Още един мъжага, безстрашен до безразсъдство. Забеляза, че той внимателно оглеждаше клетката, сякаш я изучаваше.
Докато екипът продължаваше да се спуска, настъпи неловка тишина. Единственото осветление бе единична лампа на покрива на клетката. Имаха чувството, че висят свободно в пространството.
Ашли почувства потребност да наруши мълчанието и се обърна към Блейкли.
— Знаете ли, има нещо, което отдавна ме тревожи. Струва ми се, че тревожи и някои други сред нас.
— Да? — запита Блейкли замислено.
Бен се оттласка от стената, на която се бе облегнал. Останалите също впериха любопитни погледи в Ашли и Блейкли.
— Нека бъдем искрени. — каза тя. — За какво сме дошли на този континент? За да го изследваме или за да го озлочестим?
Блейкли присви удивено вежди.
— Всички знаем, че науката не е чак толкоз рентабилна. — Ашли махна с ръка в посока към стените на асансьора. — Тук залогът е много по-голям от едно обикновено археологическо проучване.
— Права сте — каза Блейкли, като свали очилата си и разтри основата на носа си. — Позволете ми обаче да ви уверя, че аз съм преди всичко учен. За мен тази мисия винаги е била и продължава да е научна мисия. Това е и една от причините да определя именно вас за ръководител на този екип, професор Картър. Искам тази мисия да си остане научно начинание. Не живеем обаче във вакуум. Не крия, че мисията същевременно има и някои важни икономически и политически аспекти. Моля ви да не бъдете прибързана в съжденията си. Така успяваме да плащаме сметките. Сдобихме се и с необходимото оборудване. И успяхме да комплектуваме първокласен екип — завърши Блейкли, като обгърна с поглед нея и останалите.
— И все пак какво ще трябва да дадем в замяна? — попита Ашли. — Ако всичко приключи с един разяден от мини и взривове континент, цената ще е прекалено голяма. В края на краищата аз бих могла да живея и без да науча тайната на скалните жилища.
— Наистина ли мислите така, професор Картър? — отвърна Блейкли с тъжен поглед.
Тя понечи да отговори утвърдително, но така и не намери сили да изрече една лъжа. Бе помолила Блейкли да бъде искрен с нея. Можеше ли да не му отвърне със същото? Спомни си за диамантената фигурка, сияеща на слабите лъчи на залязващото слънце. Дявол да го вземе.
— Пристигаме — каза той, след като кимна в посока към пода.
Точно, в този момент силен полъх отметна качулката й. Горещ вятър! Пространството около тях бе внезапно окъпано от светлина. Асансьорът току-що бе достигнал пещерата.
Таванът и, осветен отдолу, бе изпълнен с гигантски сталактити, същински планини, обърнати наопаки. Някои от тях достигаха пода на пещерата и образуваха гигантски стълбове. Естествени колонади. Асансьорът се спускаше зад стълб, два пъти по-широк от отвора на шахтата. Ашли забеляза, че някой вече бе успял да го ошари. Върху стълба бе изобразена стрелка, насочена надолу, придружена от текст „До пъкъла — 2 км.“ Бен се намръщи.
— Пещерата е осквернена — каза. — Това говори не само за лош вкус. Сред пещерняците се смята, че носи нещастие.
— Това нещо да се почисти още днес — каза навъсено Блейкли на помощника си Роланд.
Ашли разтърси глава. От края на носа и полетяха капчици. Изтри веждите си. Бяха влажни. Влажността навярно достигаше сто процента. Въздухът обаче бе невероятен! Тя си пое дълбоко дъх. Бе изключително чист.
Протегна глава встрани, но гледката бе закрита от огромния стълб. Жалко. Много и се искаше поне да зърне скалните жилища.
— Мамо, виж! — Джейсън посочи дъното на пещерата.
Като въздъхна отчаяно, тя застана на пръсти и подпря чело на студената решетка. Подът на пещерата бе изпъстрен със сгради и палатки, осветени от прожектори и лампи. Една дълбока цепнатина, подобна на черна рана, разделяше лагера на две. Над нея бе прокаран ярко осветен мост. Бяха достигнали местоназначението си.
Това бе базата Алфа.
— Погледни натам! — възкликна Линда. — Виждат се риби!
Ашли застана зад Линда, сложи ръка на рамото и и надникна.
На самия край на базата Алфа, като отразяваше светлините и, се намираше гигантско езеро от няколкостотин декара. Повърхността му бе набраздена от спокойни вълни. От височината на клетката можеше да се види как няколко негови обитатели се плъзват и стрелват под стъклената повърхност. Гледката определено бе едновременно странна и поетична.
— Супер — възкликна Джейсън.
— Така е, приятелю — съгласи се Бен и леко докосна Ашли с лакът. — Изумително, нали?
Ашли кимна утвърдително, запленена от видяното. Почти забрави доскорошните си съмнения.
— Добре ли съм запомнила? Дължината на пещерата от осем километра ли беше?
— Приблизително — отвърна Блейкли усмихнато. Бен подсвирна от удивление.
След няколко минути клетката докосна пода на пещерата. До нея се появи униформен охранител, готов да ги отведе в отредените им жилища. Блейкли погледна екипа си.
— Пристигнахме у дома!

Глава 7
База Алфа, Антарктида

Ашли огледа с доволна усмивка тичащия из стаята си Джейсън. Собствената и стая в двустайния апартамент бе не по-малко впечатляваща. Все още и бе трудно да повярва, че всеки член на експедицията разполага със собствен апартамент в жилищното помещение на базата. Удоволствията от участието в мисията ставаха все по-големи. Дантелени завеси, орехови мебели, масивни тапицирани кресла, скъпи тапети. Кой можеше да повярва, че се намират на три километра под земята?
— Виж, мамо, истински „Пентиум“! — възкликна Джейсън, като посочи едно бюро в ъгъла на стаята. — Не е някоя бавна кутия!
Не и бе приятно да разваля доброто му настроение, но рано или късно щеше да и се наложи да го стори.
— Това е, за да има на какво да си пишеш домашните. Джейсън се извърна към нея с отворена от удивление уста.
— Та лятото едва сега започва, мамо!
— От теб искам да учиш само по два часа дневно. Докато не съм при теб, ще трябва да си оползотворяваш времето. В базата има библиотека. Искам да вземеш две книги оттам, докато отсъствам, и после да преразкажеш писмено съдържанието им.
— Чудесна лятна ваканция, няма що! — възкликна тъжно изненаданият Джейсън.
— Ще я прекараш много приятно. Роланд ще… — Тя бе на път да каже „ще те наглежда“, но знаеше, че Джейсън няма да и прости това. — …Роланд ще ти прави компания. Ще те навестява, докато ме няма. Очаквам да се държиш добре с него.
Джейсън, разгневен, все още продължаваше да я гледа намръщено.
— Ако се държиш възпитано и направиш това, което ти казах, без да мрънкаш, за теб ще има някои приятни изненади.
— Слушам — отвърна той с недоверие. — Какви например?
— Преди всичко открих в базата специалист по бойни изкуства, при когото можеш да продължиш уроците си. Ако искаш до края на годината да се сдобиеш с жълт пояс, ще трябва да тренираш, докато ме няма.
Черният облак по лицето на Джейсън започна да се разсейва.
— И освен това тук има електрически мотоциклети и водни ски.
— Защо електрически?
— Тук броят на двигателите с вътрешно горене е ограничен, за да не се уврежда екосистемата. Военните са решили да допринесат с нещо за запазването на пещерата — отвърна Ашли. Спомни си за недоволството на Бен от грубото отношение към крехката екосистема, докато разглеждаха базата. Вниманието и обаче веднага бе повторно привлечено от мусенето на Джейсън. Тя оправи косата си и продължи — Джейсън, това не е всичко. Тук можеш да се занимаваш с други работи с баскетбол, риболов и какво ли още не. Ще има как да се развличаш, докато отсъствам. Освен това доктор Блейкли ми обеща, ако ти наистина се учиш както трябва, да те допусне до контролната стая, за да можеш да наблюдаваш хода на експедицията. Оттам дори ще можеш да се свържеш с мен.
— Ами, предполагам, че в такъв случай всичко е наред — отвърна Джейсън все още малко недоволен.
— И, последно, тук имат кабелна телевизия. — Тя кимна в посока към хола. — Сто и петдесет канала, всичките декодирани.
— Леле, веднага ще ги проверя!
Джейсън се затича към хола, но тя го хвана за ръкава.
— Не бързай, момчето ми. След половин час ще вечеряме, така че се приготви.
— Ти пък, мамо… Не може ли човек малко да се поразвлече? — промърмори Джейсън, докато се отправяше към банята.
Тя се усмихна. Всичко беше както у дома. Само дето се намираха на три километра под земната повърхност.

— За какво си се замислила, малката? — попита Бен, като се доближи до Линда.
Тя бе застанала до брега на езерото, наречено „Бездънната яма“ от местните шегобийци. Само на половин метър от тях една скала бе оплискана от вълните, предизвикани от преминаването на военна понтонна лодка. Той почеса брадясалата си буза.
Тя се извърна към него и той видя как в очите и се отразяват светлините на базата.
— Учудващо е наистина — каза тя и посочи тавана на пещерата на няколкостотин метра над главите им. — Все едно, че сме на открито.
Той кимна в посока към водата.
— Да не си решила да плуваш съблечена?
— Аз, не, но ти би могъл — отвърна тя с усмивка.
— В никакъв случай! Ще ми скриеш дрехите и после ще стана за смях на цялата база.
Усмивката и стана по-широка.
— Не това имах предвид. В това езеро наистина може да се плува. Разбрах, че някои от морските пехотинци го правят. Водата е съвсем топла, двайсет и осем градуса по Целзий. Измерих и температурата. Затоплена е от вулканичните газове.
— Странно е наистина — съгласи се Бен. — Горе има лед и убийствени ветрове, а тук топла вода и тропически бриз.
— Не е чак толкова странно. Чух, че водите около остров Десепшъп недалеч от брега, понякога достигат температурата на термални извори. Вулканичната активност е така силна, че водата понякога направо кипи. При това само на няколко метра от ледниците.
— Хайде де — каза той и присви вежди, сякаш се съмняваше в думите и.
— Вярно е — отвърна тя и леко го сръга с лакът.
— Вярвам ти — усмихна се той в отговор. — Бил съм и в други пещери, затоплени от подводни течения. Не е чак толкова рядко срещано явление. Просто се пошегувах.
— Разбрах — рече тя. В този момент една риба с кехлибарен блясък подскочи във въздуха само на метър от брега и стресна Линда. Бен присви очи.
— Виж какво, девойко, искам да си поговорим. Тя избърса капките от лицето си.
— За какво?
— Наблюдавам те от доста време и… как да ти кажа… Тя повдигна ръка.
— Съжалявам, Бен. Не съм забравила, че танцувахме в Буенос Айрес, но това беше само за да се поразтоваря. Иска ми се отношенията между нас да си останат съвсем делови.
Бен се ухили, когато съобрази, че Линда го подозира в опити да я сваля. При нейната външност навярно се бе пренаситила на такова отношение.
— Не, госпожо, съвсем не това имах предвид.
— А какво?
— Дълги години съм развеждал цели стада туристи по пещерите и, как да ти кажа, веднага надушвам кога ще си имам неприятности с тях. Казах ти, че те наблюдавам от доста време. И в пренаселения бар, и сега, в пещерата, си доста раздразнителна. Учестено дишане, запотени длани, побледняло лице… — Бен видя как тя заби поглед в земята, докато го слушаше. — Та затова и пожелах да си поговорим насаме. Струва ми се, че имаш някакъв проблем, който ти се иска да разрешиш. Тя го погледна с потънали в сълзи очи.
— Прав си, Бен. Проблемът ми са затворените пространства.
— Клаустрофобия?
Тя разтри челото си, отново сведе поглед и кимна утвърдително.
— Предстои ни пътуване из много затворени пространства — каза Бен. — Достатъчно е един да се паникьоса, за да застраши живота на всички ни.
— Това ми е известно. Аз обаче взимам лекарства против нея и освен това се лекувах в продължение на години. Ще се справя с изпитанията.
— Дори този бар в Буенос Айрес ти се отрази зле.
— Това е, защото тогава не си взех хапчетата. Помислих си, че няма да ми потрябват. Шумната тълпа и шумната музика направо ме изненадаха. Ще се справя с тази мисия.
— Сигурна ли си в това? — попита той и я хвана за раменете.
Тя издържа погледа му.
— Сигурна съм. Не се тревожи.
Още една риба скочи от водата. Този път плясъкът и не стресна Линда. Продължи да гледа Бен право в очите.
Той замълча за малко, опитвайки се да си изясни нейната решимост.
— Взе ли си въдица? — попита я след малко.
— Защо?
— Защото ще ти потрябва, ако си решила да наловиш образци от фауната през това пътешествие.
— Разбрах те — отвърна му тя с усмивка. — Нали няма да споделяш това с никого?
Бен я пусна, взе плосък камък и го захвърли така, че той подскочи няколко пъти върху гладката повърхност.
— Какво да споделям? — попита той.

Колкото повече се променя животът, толкова по-неизменен си остава, помисли си Ашли, вгледана в чинията пред себе си. Там, в димящ сос маринара, плуваше парче набъбнал кашкавал и вълни от чесново ухание докосваха обонянието и. Отново лазаня. Ашли се усмихна, тъй като бе яла лазаня за последен път в деня, когато Блейкли и направи предложението си. Храната бе същата, но не и обстановката. Тук имаше ленени покривки, порцеланови съдове, кристални свещници и махагонова маса. Нямаше особена прилика с кухненския бокс в нейния трейлър. Набоде залък на вилицата си.
— Професор Картър — започна Блейкли, — договорих се с научния сътрудник доктор Харолд Симски да ви разведе из северната стена. Той ще ви потърси утре някъде към осем сутринта.
Ашли побърза да изяде залъка си, преди да отговори.
— Тъй като ще разполагам само с един ден, бих предпочела да започнем по-рано. Да кажем, към шест сутринта.
— Ще уведомя доктор Симски — усмихна се Блейкли.
— И аз бих искал да огледам северния скат — обади се Бен, след като се изкашля и избърса капка мазнина от брадичката си.
— Нямам нищо против — отвърна Блейкли. — А вие, професор Картър?
Ашли си представи как Бен пълзи до нея в някоя тясна пещера и я притиска с тялото си.
— Стига да не ми се пречка из пътя, не възразявам.
— Кой? Аз да се пречкам? — възмути се престорено Бен и разтвори ръце.
— Други кандидати има ли? — обърна се Блейкли към останалите участници в групата.
— Аз бих искал да дойда — вдигна ръка Джейсън.
— Според мен това не би било разумно — отвърна строго Блейкли. — В този район има твърде много сипеи и ями. Тук е по-безопасно.
Джейсън се обърна към Ашли.
— Мамо, ти нали…
— Може да дойде с мен — прекъсна го Линда. — Ще изследвам езерото. Районът, който ще оглеждам, е в периметъра на лагера. Нали ще ми помогнеш, Джейсън? — обърна се към момчето.
— Нали нямаш нищо против, миличък? — каза Ашли на поруменялото дете.
— Разбира се. Това ще ми бъде много приятно — отвърна Джейсън с малко унил глас.
— Значи договорихме се — усмихна се Линда. — Ще изследваме езерото заедно с Джейсън.
Бен, седнал до Джейсън, леко го сръга с лакът.
— Уредихме се, приятелю — прошепна на Джейсън. Уж тихо, но така, че Ашли да го чуе. — Сега и двамата си имаме гаджета.
Джейсън се опита да прикрие усмивката си с ръка. Ашли въздъхна отчаяно. Мъже.

Започнаха да гасят светлините. От прозореца си Халид проследи как лампите започнаха да изгасват една по една. Фалшивият залез трябваше да напомни, че е време за сън. Блейкли вече бе обяснил колко е важно в една напълно тъмна среда да се поддържа денонощен ритъм. Непрекъснатото редуване на фазите на светлина и мрак подпомагаше работоспособността.
Това се вписваше напълно в плановете му. Сенките са добро прикритие.
След малко само тук-там останаха да светят отделни лампи. Както и лампата на асансьора. Светлинният и лъч, излизащ от тавана, бавно описваше овали около сталактитите — черни пръсти, сочещи надолу.
Погледна часовника си. Десет часът. Бе време да се заеме с работа. Излезе от стаята си и после тихо се измъкна от оградата. „Нощта“ бе все още топла и въздухът бе пренаситен с голяма почти осезаема влага. Обстановката с нищо не напомняше сухите нощи в родния му край. Пустинният пясък запазваше топлината си дори и в леденостудени нощи. Небето бе осеяно със звезди, подобни на огньовете на джихада на Аллах.
Докато прекосяваше жилищната част на лагера и криволичеше сред няколко декара, обсипани с палатки със защитен цвят, Халид не се измъкна от сенките. В същото време се стараеше походката му да е естествена, така че да не привлече ничие внимание, ако случайно бъде зърнат. В по-отдалечената част на лагера, разположена зад дълбока цепнатина, се намираха изследователските лаборатории и щабът на военните. Обектът, към който се бе устремил, асансьорът, също бе разположен там.
Единственото препятствие за преодоляване бе мостът над цепнатината. Още от асансьора бе забелязал, че е охраняван. Един самотен часовой обаче не, го плашеше. Халид продължи да прекосява палатковия лагер.
След като заобиколи разположена в края му сглобяема къща, видя моста. Бе направен от дърво и метал и имаше осветителни тела по ъглите. Едно от тях не светеше. Мостът бе охраняван от часовой, облегнал се на лек стълб и провесил пушка на рамо. Районът беше чист.
Халид бръкна в джоба си и стъпи в островчето от светлина до моста, след което се запъти към цепнатината. Часовоят го забеляза, отдръпна се от стълба и свали пушката от рамото си. Халид се доближи до ръба на цепнатината и застана на метър от моста. Приведе се напред и надникна в мрака. Дъното на цепнатината представляваше тъмна загадка.
Часовоят, млад момък със селски вид и сламено руса коса, се обади.
— Внимавайте! Тази пръст е много ронлива.
— Да, да, внимавам. Само исках да погледна — отвърна Халид. Бръкна в гръдния джоб на якето си и забеляза, че часовоят въобще не обърна внимание на това заплашително движение.
Чудесно.
Извади от джоба кутия „Уинстън“ и взе оттам нова цигара. Пъхна я в устата си, прибра кутията в джоба и измъкна от него червена запалка „Бик“. С крайчеца на окото си проследи часовоя. Той бе съсредоточил вниманието си върху пламъка.
Халид загаси запалката и я пусна в страничния си джоб, до ножа.
— Искаш ли цигара? — обърна се към часовоя.
Часовоят повдигна рамене.
— Ами да, благодаря — каза след малко. Напусна поста си и се отправи към мястото, където бе застанал Халид, до ръба на бездната, Халид измъкна отново пакета с цигари и го разтърси така, че да се подадат повече.
— Вземи си няколко.
Часовоят пъхна една цигара в устата си и прибра друга в джоба на униформата си.
— Имаш ли огънче?
— Естествено — отвърна Халид и бръкна в джоба си. Стисна дръжката с ръка и се изкашля шумно, за да заглуши прищракването на копчето на предпазителя. — Дъното на тази пропаст било ли е обследвано?
— Не — отвърна часовоят, като премести поглед към черната цепнатина. — Много е дълбока.
— Чудесно — отвърна Халид. След това с рязко движение измъкна ножа и го заби дълбоко в гърлото на разсеяния морски пехотинец. Постара се да пререже ларинкса, за да не се чуе никакъв шум. Така и стана. Нямаше писък. Чу се само бълбукане.
Като отстъпи крачка, за да избегне струята от артериална кръв, Халид блъсна часовоя в бездната. Часовоят за миг се опита да се задържи на крака. Очите му бяха широко разтворени от ужас и гърдите му бяха покрити с кръв. Сетне политна в мрака.
Халид се вслуша. След като изминаха доста секунди, чу се тъп удар.
Доволен от стореното, прекоси моста и отново се скри в сенките. Сега вече трябваше да се движи не само безшумно, но и бързо. Насочи се направо към асансьора, като избягваше осветените места. За негово щастие те бяха малко на брой и отдалечени едно от друго.
След четири минути бе вече при асансьора. Районът бе добре осветен, но неохраняван. Нямаше никого. Военните, разположили се в края на света, бяха прекалено спокойни относно собствената си безопасност.
След няколкоминутни наблюдения Халид се приведе и се устреми към голямата метална кутия, където се намираше двигателният комплекс на асансьора. Измъкна от вътрешния джоб на якето си кубче с пластичен взрив и го прикрепи към една зле осветена част от механизма. За миг се поколеба. Тук не биваше да се работи небрежно. Извади още едно кубче и го прикрепи до първото. Така бе по-добре. Това бе повече от достатъчно, за да се образува кратер на мястото, където сега бяха двигателите. Грижливо свърза бомбата с кабел, така че да може да я възпламени с подходящ сигнал на дистанционното си управление. Огледа резултата от работата си и на тънките му устни се появи усмивка.
Това бе застраховка. Когато настъпеше подходящият момент, щеше да избяга, без никой да може да го последва.
Направи още един оглед и изчезна в мрака.

Глава 8

Седем часът сутринта? На нея и се струваше, че е все още полунощ. Ашли поклати глава и се втренчи през предното стъкло на електрокара. Поради затвореното пространство и опасността от пренасищане на пещерите с въглероден окис двигателите с вътрешно горене бяха забранени. Изключение бе направено единствено за няколко моторни лодки.
Електрокарите, подобни на колички за голф и кръстени „мулета“ от войниците, бяха единственото истинско превозно средство, използвано за придвижване в пещерата Алфа.
Ашли забърса с ръка запотеното стъкло на мулето. Мракът се нарушаваше единствено от светлината на предните фарове. До нея бе седнал доктор Симски, млад и луничав мъж, току-що сдобил се с научната си степен, и стискаше здраво с две ръце кормилото.
Откъм задната седалка хърканията на Бен, наподобяващи изстрели с двуцевки, заглушаваха тихото бръмчене на електрическия двигател. Тя се извърна и го погледна. Как можеше човек да спи в такава обстановка? Вече пътуваха цял час по неравен път. След едно по-яко подскачане на мулето тя зае предишната си поза.
— Трудно ми е да повярвам, че седя до известната професор Картър — каза доктор Симски. — Четох вашите материали за проучванията в Гила. Бяха удивителни. А сега ето ви тук, при нас.
— Благодаря — отвърна Ашли. Младият учен и се стори прекалено ентусиазиран. Сутрешното кафе все още не и бе подействало, а от мириса на озон, разнасящ се откъм батериите на мулето и се гадеше.
— Жалко, че не бяхте с нас още от самото начало. Боя се, че тук вече не е останало нищо за изследване. Успяхме да изследваме, да огледаме и да опишем всеки квадратен сантиметър. Всичко се съдържа в материалите, които ви изпратих снощи.
Тя разтри зачервените си очи. Бе чела тези материали до четири часа сутринта. След два часа сън само няма как да се събудиш с удоволствие.
— Щеше да е хубаво, ако ми бяхте изпратили тези материали по-рано по факс. Добре е да бях успяла да се запозная с тях много по-внимателно, преди да видя тази находка.
— Права сте, но всичко това се смята за поверително. Бе ни наредено да не го обнародваме преди вашето пристигане.
— Пуста тайнственост! — промърмори тя, докато наблюдаваше как мулето пълзи из сенките.
— Ще ви покажа основните райони веднага щом пристигнем. Като гид, ако нямате нищо против.
Майната ти, помисли си тя.
— Сигурна съм, доктор Симски, че вашият екип е работил най-старателно. Вих предпочела обаче да изследвам обекта сама. За да усетя мястото, ако щете. Изучаването на един археологически обект предполага нещо повече от описване и документиране.
— Какво искате да кажете?
Тя си пое дълбоко дъх. Как да се изрази това с думи? Колкото повече работиш на едни разкопки, толкова повече усещаш тяхната индивидуалност. Или характер, ако щеш. Разкопките в Гила бе почувствала по един начин, а разкопките в Чако, по друг. Именно това „усещане“ и помагаше да разбере в дълбочина някогашните обитатели на селищата и техните обичаи.
— Не ми обръщайте внимание. Просто имам този навик.
— Както желаете. — Той повдигна рамене. — Ще ви оставя да оглеждате сама. Исках да проверя повторно някои обекти.
Тя кимна с разбиране. Чудесно. Бе започнал да и лази по нервите.
Отпусна се отново на седалката и позволи на пътя да я приспи. Тъкмо бе притворила повторно очи, когато доктор Симски с рязко движение закова мулето.
— Пристигнахме — каза той.
Тя се огледа. Отвъд светлините на фаровете цареше пълен мрак.
— Къде е? — попита Ашли.
— Първо трябва да включа генератора — обясни докторът и отвори вратата. Вътрешното осветление на електрокара се включи. Бен се събуди с недоволно ръмжене.
— Пристигнахме ли? — попита с дрезгав глас и прокара ръка през косите си.
— Да — отвърна тя, като се опита да вложи в гласа си колкото се може повече презрение. Ако искаш, сега можеш да си доспиш.
— И да изтърва гледката? И дума да не става.
Тя проследи с поглед как младият доктор с фенерче в ръка отиде до отсрещната стена, където се намираше генераторът. Той се приведе и започна да бърника в устройството. Ашли се намръщи и слезе от електрокара. Много се боеше да не би тромавите военни изследователи да бяха увредили разкопките. Историята на древни общества нерядко бе унищожавана под краката на невежи хора.
След малко генераторът кихна, изкашля се и започна да бръмчи равномерно. Започнаха да се включват прожектори, от чиято светлина очите я заболяха след дългото пътуване в мрака. Северната стена се освети подобно огромна театрална сцена.
— Леле! — възкликна Бен, застанал междувременно до нея.
Покрай цялата стена, изпълнена с изкуствени пещери, бе изградено огромно скеле от метални тръби и груби дъски. Жилищата бяха разположени на пет различни равнища. Според нея най-високите се намираха на около четирийсет метра височина. Различните равнища на скелето бяха свързани помежду си с метални стълби или с груби дървени стъпала. Тя погледна наляво. Изкуствените жилища се простираха дори над езерото. Тук-там над водата, подобно тераси, стърчаха каменни площадки.
— Е, Ашли, как ти се струва? — попита Бен.
— Бих могла да прекарам тук години.
— Кой според теб е построил тези неща?
— В едно съм сигурна — това не е построено от homo sapiens.
— От кого в такъв случай?
— Предполагам от някаква по-ранна разновидност на човека. Обърни внимание на размера на пещерите. Няма нито една по-висока от метър и двайсет. Прекалено малки са, за да са построени от съвременен човек. Може и да са прокопани от homo erectus, но и в това се съмнявам. Тя се усети, че започва да разсъждава на глас — Да ги е прокопало неандерталско племе? Не знам. Никъде не са открити следи от толкова голямо неандерталско селище. А и как биха могли да дойдат тук неандерталците? Ще трябва да огледам пещерите отблизо.
— Не е ли редно да изчакаме доктор Симски?
— Не вярвам да е необходимо — каза тя и се запъти към стената. В движение сложи на главата си миньорска каска. Зад гърба си чу хрущенето, предизвикано от обувките на Бен.
— Стъпвайте внимателно! — извика доктор Симски. — Наоколо има много пукнатини. Някои са дълбоки.
Тя му махна с ръка в знак на благодарност, но не му обърна внимание. Той за каква я взимаше, за неопитна новачка ли? Ускори ход.
Внезапно нещо я хвана изотзад. Тя реагира инстинктивно с рязко движение на лакътя си.
— Ох! — каза Бен, като я пусна и направи, крачка назад. — Опитах се да те опазя от стъпването в тази дупка.
Посочи и дупката пред краката и без да престава да разтрива слънчевия си сплит.
— Ти този лакът специално ли си го наточила?
— Извинявай — каза тя и покри лакътя си с длан, сякаш се опитваше да го прикрие. Черната дупка, дори и след като Бен я предупреди, едва-едва можеше да се различи от черната скала.
— Можеше да си изкълчиш глезена.
— Благодаря.
— Няма защо. Все пак следващия път, когато те докосна, опитай се да не ме убиваш.
Тя поруменя от неудобство и се зарадва, че все още не бяха достигнали осветените от прожекторите скатове. Благодарение на мрака той не успя да забележи червенината по лицето и.
— Да проверим долните жилища — каза тя, като се откъсна от него. Бе и трудно да определи дали бе смутена от собствената си неловкост, от неговите действия, или от нещо друго. Бен никак не приличаше на бившия и съпруг. Скот с душевността на счетоводител бе поначало затворен и често мрачен. Много рядко споделяше какво мисли. Колкото до Бен, неговата откритост и добро настроение изглеждаха неизчерпаеми.
Достигнаха входа на едно от жилищата.
— Давам път на дамата — каза Бен.
Ашли отбягна погледа му и приклекна, като освети вътрешността на пещерата с лампата на каската си. Помещението имаше дълбочина от около пет метра. Стените, неукрасени с нищо, съвсем очевидно бяха издълбани в скалата и после полирани. Тя поглади гладката повърхност с ръка, изненадана от съобразителността и упорството на тези ранни човеци. С примитивните им инструменти навярно им бе отнело години да оформят така всяка една пещера.
Пещерата бе празна. В нея нямаше нищо, което да съдържа сведения за някогашните и обитатели. Тя се приведе и запълзя навътре. Нямаше да е зле да огледа помещението отблизо.
Каската и започна да стърже по тавана, когато се промъкна през малкия отвор. На пода, в близост до входа, имаше малка вдлъбнатина. Вероятно бе древно огнище. Тя навлезе навътре. Нищо. Приседна за миг и се замисли кой ли е построил тези домове.
— Откри ли нещо?
Тя се обърна към Бен, коленичил до входа с каска на главата. Блокираше изхода.
— Много странно — каза тя.
— Кое?
— Къде ли са отишли?
— Вероятно са измрели. — Той сви рамене. — Изчезнали са. Досущ като динозаврите.
— Не. Това никак не се връзва със състоянието на тези жилища.
— Какво искаш да кажеш?
— Първите изследователи са открили само шепа счупени сечива и примитивни каменни съдове. Истината е, че подобни примитивни жилища поначало са претъпкани от артефакти. Тук обаче няма нищо.
— Вероятно са се преместили другаде и са взели имуществото си със себе си.
— Точно така! — кимна тя, впечатлена от интуицията на Бен. — Защо обаче са напуснали? Защо са прекопавали тези жилища в течение на десетилетия, а после внезапно са ги напуснали? Как ще обясниш диамантената статуетка? Защо са я оставили?
Бен не каза нищо.
— Ох, да можех да прекарам повече време тук — каза тя и удари скалата с опакото на ръката си.
— Защо? Доколкото разбрах, вече са пречесали всичко с гребен.
— Не е така. — Ашли поклати глава. — Често пъти се пренебрегват важни следи. Дори и след години разкопки. Ще ми бъде необходимо повече време.
— Защо трябва това да те тревожи? Нищо чудно да открием много отговори на тези въпроси по време на нашата експедиция.
— Надявам се да си прав — отвърна тя и започна да пълзи обратно към изхода. Бен и подаде ръка. Пое я и усети, че е гореща. Той я придърпа към себе си и тя бе изненадана от силата му. Левият и крак се подхлъзна в кухината на огнището и тя падна на гръб, като Бен се стовари върху и. Носът на Бен се бе оказал на сантиметър от гърдата и.
— Разчитам този път да не ме удряш — каза той.
— Извинявай, подхлъзнах се — оправда се тя. Бе поруменяла, тъй като тялото му силно притискаше нейното.
— Няма защо да се извиняваш — отвърна ухиленият Бен и се изкашля. — Още няколко такива подхлъзвания и ще трябва да се оженим.
— Просто се махни от мен — нареди тя сърдито. Искаше и се гласът и да прозвучи строго, но не успя да постигне това. Започна да се смее шумно и неудържимо. — Говоря ти сериозно… — успя да му каже между два пристъпа на смях. — Слез от мен!
Като я изгледа удивено, той се отдръпна от нея.
— Смехът ти е приятен — отбеляза.
Ашли избърса сълза от окото си, без да престава да се смее. Отпусна глава на пода, опитвайки се да си поеме дъх. Погледна нагоре. И го видя. Бе там, на тавана, непосредствено до изхода.
— Дявол да го вземе!
Присви очи и погледна още веднъж тавана. Да, това не и се бе сторило.
— Дявол да го вземе! Тя приседна.
— Какво ти е? — попита Бен. На лицето му бе изписана тревога.
— Тези пусти любители казаха, че са огледали всеки квадратен сантиметър. Че не са открили никакви произведения на изкуството. Никакви рисунки. Какво, по дяволите, е това в такъв случай? — каза тя, като посочи към тавана.
— За какво говориш? — попита Бен, като се опита да извие глава.
— За да го видиш, трябва да легнеш. Струва ми се, че точно поради това не са го открили.
Тя се отмести встрани, за да може и той да легне до нея. После обърна глава, за да освети мястото с лъча на фенерчето на каската си.
— Погледни точно там!
В кръга на светлината на фенерчето имаше древна каменна рисунка. На тавана бе издълбан овал с дължината на човешка ръка. Бе разделен на две от начупена линия, наподобяваща мълния.
Бен присегна, докосна рисунката с ръка и подсвирна. Продължи шепнешком.
— Знаеш ли, това ми се вижда познато.
— Какво искаш да кажеш? — Тя се побоя да не би да и отвърне с пошла шега.
— И друг път съм виждал нещо подобно. Показа ми го дядо ми.
— Шегуваш се.
— Говоря ти съвсем сериозно — отвърна той с глас, в който личеше изненада от видяното. — Прапрабаба ми е била чистокръвна гагуджа, член на едно от аборигенските племена в района Джувар. Не съм ли ти говорил за това?
— Не.
— Това е самата истина, драга госпожо — каза той и се усмихна на сантиметър от носа и.
Този човек не преставаше да я изненадва. Или пък си измисляше разни неща. Тя го погледна и забеляза, че сините му очи я гледат напълно сериозно. Не каза нищо и погледна отново рисунката.
— Нещо конкретно ли ти напомня?
Той присви рамене, при което я докосна по рамото.
— Това, което съм виждал, не е съвсем същото. Много прилича обаче на символа, който използват гагуджите за изобразяването на един от своите призрачни народи от духове. Става дума за един от най-древните им народи, народа мими.
Тя се опита да осмисли тази информация. Възможно ли бе да има някаква връзка? Това да бе дело на някое загубено аборигенско племе? Тези жилища обаче бяха на възраст от над пет милиона години. Бяха съществували еони време, преди аборигените да се появят на австралийския континент.
Погледна още веднъж овалната рисунка и леко се намръщи. Вероятно ставаше дума за съвпадение. Нерядко най-различни култури ползваха едни и същи универсални символи. Дали и в този случай не е нещо подобно?
— Какво още можеш да ми кажеш за духовете мими? — попита тя. — Що за духове са били?
— Ох, става дума просто за бабини деветини!
— Продължавай, ако обичаш. В много митове има зрънца от истина. Кажи ми какво знаеш.
— Мими са били духове, обитаващи скалите — каза той и докосна стените на пещерата.
Тя сякаш внезапно осъзна, че отвсякъде са обградени от скали, и студена тръпка пролази по гърба и.
— Мимитата научили първите бушмени да ловуват и рисуват. Към тях изпитвали голямо уважение. И голям страх…
Точно тогава при нозете им се появи доктор Симски.
— Какво правите? — попита. В гласа му укорът се бе примесил с неловкост.
Ашли осъзна позата, която бяха заели, и се измъкна от пещерата.
— Струва ми се, че бяхте правили оглед на този район.
— Така е. Защо казвате това?
— Погледнете какво има там. На тавана. — Тя кимна към мястото до Бен.
Докторът се вмъкна в пещерата и легна до австралиеца.
— За Бога! — възкликна. — Наистина е удивително.
Какво според вас означава това?
— Нямам представа, но съм решила на всяка цена да го разбера — отговори тя, като сложи ръце на бедрата си.

Линда, седнала върху едно одеяло, наблюдаваше как вълните на езерото заливат крайбрежните скали на метър от нея. Водата, кристална като прозоречно стъкло, бе изпълнена с малки рибки и други морски създания. До нея имаше разтворена кошница с храна, приготвена от готвача във войнишката столова. Върху книжна чиния бяха оставени два недоядени сандвича от салам и кашкавал.
— Приличат на малки чудовища — каза Джейсън.
Усмихната, Линда хвърли поглед към момчето, надвесило се над обектива на портативния и микроскоп „Никон“. Наблюдаваше образци от езерна вода.
— Тези с конусовидната форма се казват тинтиниди — поясни тя. — Правоъгълните се казват диатоми.
— Те какво представляват? Малки буболечки?
— Не съвсем. Повече наподобяват растения. Заедно с други подобни организми образуват семейство, наречено фитопланктон. Поемат слънчева светлина и я превръщат в енергия така, както правят това растенията.
— Щом обаче им трябва слънчева светлина, като на растенията, как оцеляват тук, в тъмното? — попита сериозно Джейсън.
— Въпросът ти е съвсем уместен — каза тя, като разроши косата му. — Нямам представа. Допускам обаче, че някъде има подводно течение, което докарва част от повърхностната вода тук, в подземното езеро. Водата му е много солена. Наподобява разредена морска вода.
— А какво им е толкова важното на тези… — Джейсън надникна отново в микроскопа. — На тези буболечки?
Докато Линда обмисляше отговора си, погледът и се плъзна върху лагера. Забеляза, че военните, които бяха в близост до цепнатината, разделяща лагера на две, бяха много оживени. Вероятно провеждаха някакво учение.
— Та какво им е важното? — повтори въпроса си Джейсън.
— Искаш ли да ти изнеса една научна лекция? — обърна се тя към момчето.
— Разбира се! — отвърна то с въодушевление.
— Добре, ти сам си го изпроси — усмихна се тя, приятно изненадана от неговата любознателност. — Планктонът е строителната материя на живота. Когато се намираме на сушата, тревата превръща слънчевата светлина в енергия. После кравата изяжда тревата. После ние изяждаме кравата. Това е начинът, по който ние поемаме слънчевата енергия. В морето обаче слънчевата светлина се превръща в енергия от фитопланктона. После него го изяждат малки създания като тези медузи. После пък тях ги изяждат малки рибки. Тях пък ги изяждат по-големите риби и така нататък. Както виждаш, дори и в морето енергията на слънчевата светлина се предава като щафета. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Да. Че тези малки планктончета са като нашата трева.
— Точно така. Те са затревените площи, които крепят тази екосистема.
— Чиста работа — кимна Джейсън с разбиране.
— Значи ние направихме първата стъпка и установихме, че водата е жива. След като доядем сандвичите си, ще трябва да уловим някои от създанията, които живеят във водата. Видях съвсем близо до брега няколко морски звезди и морски гъби. Ще ми помогнеш ли да хванем някои от тях?
— Разбира се!
— Един от морските пехотинци ми обеща после да ми улови някои от светещите риби — каза Линда. Фосфоресцирането на големите риби бе събудило интереса и. Никога дотогава не бе виждала подобни създания и мисълта, че би могла да открие нов вид, я вълнуваше.
— Защо не се заемем с това още сега? — попита Джейсън, като се надигна. — Видях…
— Не бързай, моето момче! — Тя му посочи чинията с недоядените сандвичи. — Първо трябва да приключиш със закуската си. Докато майка ти се прибере, аз отговарям за теб.
— Добре, добре — Джейсън присви устни и се отпусна отново върху одеялото.
— Да побързаме обаче, че ни предстои риболов — каза тя и, му подаде сандвича. Отхапа и залък от своя.
— Ще ловим само големи риби — отвърна той с усмивка. — Само най-големите. Може и да ги сготвим за вечеря.
— Светещите риби ли? Страхотно.
— Така е. И да спре токът, пак ще можеш да знаеш какво ядеш.
Джейсън се разсмя. Тя също се усмихна, като почти забрави километрите скална маса, надвиснали над главите им.

Бен забеляза как Ашли се навежда, за да огледа по-добре олтара. Тялото на тази жена наистина имаше приятни извивки. Той свали каската си и избърса потното си чело с червена кърпа. Времето напредваше и стомахът му бе започнал да се обажда. Слава Богу, че това бе последната пещера, която им предстоеше да разгледат. Въздъхна, след като видя как тя изважда рулетка. За днес е достатъчно, промърмори под носа си. Още от сутринта се чувстваше непотребен, като пето колело на каруцата, докато се мъкнеше подир Ашли и доктор Симски. Отбиваха се във всяко отделно жилище, като правеха измерения, стържеха пода и стените и взимаха проби от нещо. Скучна работа. Бе се надявал да остане повече време насаме с нея, обаче след откриването на рисунката двамата доктори се държаха като хрътки, попаднали на гореща следа. Нищо не можеше да ги отклони от работата им. Нито шега, нито приказка. Бе станал невидим за тях.
— Значи, това е мястото, където открихте диамантената фигурка? — попита Ашли, като се надвеси над нисък каменен пиедестал, извисяващ се от пода на една от пещерите. — Пиедесталът е издълбан в самата скала, образуваща пода. Това навежда на мисълта, че това помещение още от самото начало е било предназначено за тази цел. Във всички останали помещения на това място има отвори за огнища. Тази пещера е единствената, където няма овално изображение над изхода.
Бен бе застанал върху скалната изпъкналост, която изпълняваше ролята на стъпало към пещерата. Хвърли поглед към водната повърхност, разстилаща се под него. Пещерата се намираше на най-горния ред и бе разположена върху частта от скалата, надвиснала над езерото. Ако нямаше скеле, и на него щеше да му е трудно да я достигне.
Ашли се обърна към доктор Симски, приклекнал в дъното на пещерата.
— Когато вашите хора откриха статуетката, тя накъде гледаше? Навътре или навън?
— Ами… — Докторът застърга с крак върху повърхността. — Тук се получи една малка неприятност. Първият, който влезе вътре, я блъсна, така че не знаем накъде е гледала.
— Кажете ми какво друго сте забатачили — каза Ашли, като докосна с ръка каменния олтар.
Доктор Симски поруменя.
Бен, комуто цялото това мотаене бе омръзнало, реши да се обади.
— Че какво от това? Има ли значение дали е гледала навътре, или навън или е лежала на шибания си гръб?
— Да, има огромно значение — отвърна троснато Ашли с присвити очи. — Това е единственият значим артефакт, открит в обекта. Някога без съмнение е имал огромно значение за тукашната култура. Ако е гледала навън, статуетката, по всяка вероятност е била пазач, който е трябвало да прогонва злите духове. Ако е гледала навътре, най-вероятно да е била използвана при ритуали.
Бен се почеса зад ухото. Под каската му бе потекла струйка пот.
— Добре де… Ако погледнем нещата в тяхната цялост, има ли значение дали е бил пазач, или просто ритуален предмет? Това как ще ни помогне да проумеем голямата тайна, да разберем къде са отишли?
Ашли отвори уста да му отговори, но веднага я затвори със звук, наподобяващ щракане.
— Отказвам се — промълви едва-едва, докато мина покрай него и се спусна надолу.
Бен веднага съжали за думите си. Инстинктивно разбра, че бе обезсмислил всичките си опити да впечатли и очарова Ашли.
— Почакай! — извика подире и доктор Симски я последва.
— Вървете по дяволите и двамата! — извика тя, без дори да се обръща.
Пътуването до базата Алфа премина мълчаливо.

Глава 9

— Мамо! Да знаеш само каква риба уловихме! — Джейсън разпери ръцете си докрай и насмалко не събори Линда, седнала до него на масата. — Бе по-голяма от това!
— Значи наистина голяма риба — съгласи се Ашли.
— При това фосфоресцираше! Това значи, че светеше! Ашли забеляза, че синът и бе предпочел да седне до Линда. Вероятно двамата бяха прекарали незабравим ден.
— Беше синя. С големи зъби.
— Това ми звучи доста интересно, приятелю — каза Бен, който влезе в столовата с все още влажна от душа коса. — Сигурно е била същински звяр.
— Здрасти, Бен! — Джейсън го приветства с широка усмивка. — Жалко, че те нямаше.
— Съжалявам, приятелю, но трябваше да помагам на майка ти — отвърна Бен. Седна на масата на два стола през Ашли.
На нея и стана ясно защо бе предпочел да е по-далеч. Разбърка граховите зърна в чинията си с вилица и призна пред себе си, че този следобед се бе държала като същинска кучка.
Замисли се дали да не се извини за следобедното си избухване. Тъкмо понечи да го стори, когато вратата на столовата се отвори и оттам нахълта Халид.
— Добър вечер на всички — каза и седна от другата страна на Линда. — Извинявам се за закъснението си, но се срещнах с доктор Блейкли. Помоли да ви предам, че е много зает и няма да може да вечеря с нас.
Ашли забеляза, че още един от членовете на групата отсъства.
— Някой да знае къде е майор Майкълсън? — обърна се към тях.
— Аз — каза Линда и вдигна ръка. — Всъщност не съвсем. Един морски пехотинец, който ми помогна днес при риболова, ми каза, че майор Майкълсън се е преселил във военната част на базата. От другата страна на бездната.
— Защо? — Ашли се озадачи. — Та тука има много свободни помещения. Сградата е практически празна.
— Предполагам, че подготвя другите двама военни за пътешествието — отвърна Линда. — За нашите телохранители ми е думата.
Страхотно, помисли си Ашли. Още двама мъже с пушкала ще се мъкнат с нас. Прецени обаче, че моментът не е подходящ за вайкане. Намираха се в навечерието на едно приключение. А и в качеството си на ръководител на групата трябваше да каже нещо. Нещо впечатляващо. Нещо, което да повдигне настроението. Макар в главата и да нямаше такава мисъл, остави вилицата и се съсредоточи. Опита се да открие подходящи за случая думи, докато наблюдаваше как останалите привършват вечерята си. Дори и в момента, когато Бен забърса соса в своята чиния с парче черен хляб, тя все още нямаше представа какво ще каже. Всъщност майната им на „подходящите“ думи. Ашли се изкашля.
— Бих искала, да вдигна тост — каза тя и повдигна своята чаша с вода. Останалите я изгледаха изненадано. — През последните няколко дни изживяхме заедно много неща. Може и да ни е трудно, обаче утре ще започнем едно пътешествие, чийто успех ще зависи от способността ни да работим като екип. И да не съм съгласна във всичко с Блейкли, трябва да призная, че той комплектува страхотен екип. И така… — Ашли вдигна чашата си по-високо — пия за нас. За екипа!
— За екипа! — повториха хорово присъстващите и вдигнаха чаши.
— За вас, момчета! — Джейсън размаха чашата си с кола.
— Ами ние, момичетата? — попита го Линда и разроши косата му.
— Е, нали всички ме разбрахте. — Джейсън се изчерви.
— Разбрахме те — каза Линда, наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти.
От неудобство Джейсън стана морав.
Докато Ашли се усмихваше на сина си, усети как някой я потупа леко по рамото. Зад нея бе застанал Бен. Наведе се и прошепна нещо на ухото и.
— Искам да поговорим. Имаш ли нещо против една малка разходка след вечеря?
— Ами… — Тя се поколеба, тъй като предложението му бе съвсем неочаквано. — Трябва да изчакам да си легне Джейсън.
— Добре, нека се разходим след това. Само за няколко минути.
— Толкова ли е важно? Не може ли да почакаме до сутринта?
— Предпочитам да махна тази грижа от главата преди лягане.
— Добре — съгласи се тя неохотно. — Предполагам, че ще мога да ти отделя малко време. След половин час устройва ли те?
— Да. Ще те чакам пред входа. Ще взема и яке. Тя кимна утвърдително и го изчака да излезе.
— Джейсън, хайде да се прибираме — каза след малко. Синът и, вече с по-нормален цвят на лицето, тъй като Линда сега оказваше внимание на Халид, отмести стола си. Той рязко изскърца.
— Може ли да погледам телевизия?
— Да, но само половин час, след което ще си легнеш. Тя го прегърна, притисна го към себе си и махна с ръка на останалите двама.
— Утре ще се видим!
След като остави Джейсън пред телевизора, излъчващ в момента „Островът на Гидигън“, Ашли навлече жълт пуловер.
— След малко ще се върна.
Джейсън и махна с ръка, когато излизаше, без да откъсне поглед от екрана, Ашли отвори вратата и видя как Бен разговаря с един часовой. Той си взе довиждане с морския пехотинец и се отправи към нея.
— Благодаря ти, че дойде.
— Е, и? — каза тя и скръсти ръце на гърдите.
— Защо не се поразходим до тази пропаст? — Той посочи към другата половина на лагера. — Казват, че била много романтично място.
— Ако си мислиш, че… Виж какво, не съм дошла тук за такива неща — каза тя и премести ръце на кръста си.
— Просто се шегувам — каза Бен и се ухили.
— За какво все пак искаше да поговорим?
— Хайде, ела. Да се поразходим. Имам желание да видя този разлом. Едва успях да го зърна, когато го прекосихме вчера. — Бен и подаде ръка. — Да вървим.
Тя не обърна, внимание на ръката му и го задмина.
— Не мога да отсъствам дълго. Джейсън ме чака. Той я настигна и двамата тръгнаха заедно.
— Искам да поговорим за днешния следобед…
— Разбирам те — прекъсна го тя и повдигна ръка. — Давам си сметка, че не реагирах правилно.
— Не мисля така. Аз се държах като глупак.
— Наистина ли чувстваш вина? — Тя го погледна в лицето.
— Да. Пъхах си големия нос там, където не му е работа.
Тя го погледна съсредоточено. Обърна внимание на сериозния му поглед и на решителната му челюст, леко осветена от лампата на една близка палатка.
— Слушай — започна неуверено, като гърлото я сви и гласът и стана по-плътен, — има нещо, което ме смущава.
— Какво? — Той се опита да я улови за ръката, но тя се отдръпна.
— Предполага се, че тук аз съм водачът. Че аз съм тази, която трябва да ръководи и да мотивира екипа. Оказа се обаче, че дори един обикновен въпрос може да ме изкара от релсите. Велик водач съм, няма що — гласът и леко потрепери.
— Не бъди толкова строга към себе си — каза Бен. Присегна към нея и улови ръката и този път. Допирът и подейства като електрически удар. Направи слаб опит да я отдръпне, но той я бе стиснал здраво.
— Ето какво, Аш, на теб просто не ти стигна време — продължи Бен. — Остана ти само един-единствен ден за разглеждането на пещерите, а пък аз започнах да те разсейвам с глупави въпроси.
— Въпросите ти не бяха глупави. Моят отговор беше такъв. — Тя се опита да освободи ръката си, но той я притисна още по-силно. — Струва ми се, че е по-добре да продължим разходката си — предложи, като едва успя да се освободи.
— Да… Права си… — Той погледна встрани.
Продължиха да се разхождат мълчаливо из лагера. Мълчанието скоро стана тягостно.
— Знаеш ли — започна тя. — Имах достатъчно време, за да поразсъдя кое ме накара да избухна този следобед. Осъзнах, че ти беше прав.
— За какво?
— За статуетката. Засега все още не е толкова важно да се разбере в коя посока е гледала. Понякога така се вживявам в подробностите, че ми се губи по-голямата картина. Когато ти ми обърна внимание на това, аз избухнах. Моля да ме извиниш.
— Ти беше много напрегната. Освен това обичам откровените хора.
Ашли се усмихна.
— Хора като теб — прошепна той.
— Благодаря ти, Бен — отвърна тя.
После заобиколиха една сглобяема къща и се оказаха пред тъмен разлом. Над него имаше осветен мост. Веднага щом се показаха, на светлина, чуха гласа на часовоя.
— Не мърдайте.
Пушката, насочена към тях, придаваше убедителност на думите му.
— Достъпът до този район е ограничен — каза часовоят.
— Боже мой — прошепна Бен, когато към тях се доближи още един часовой, — а казаха, че това място било романтично.
Часовоят разгледа пропуските им с безизразно лице. После даде знак с ръка на часовоя от другата страна на моста.
— Документите ви са редовни. Извинявам се за безпокойството, обаче мерките за сигурност са засилени.
— Защо? — попита тя.
— Съжалявам, госпожо, но тази информация е поверителна — отвърна часовоят. После се извърна и се запъти към моста.
— Ти какво мислиш за това? — Ашли се обърна към Бен.
— Кой може да разбере военните? — Той повдигна рамене. — Всички са шутове.
— Знам. С удоволствие бих ги блъснала всички в проклетата пропаст.
— Видя ли, че между нас има нещо общо? — каза Бен.
Извърна се на петите си, досущ като военен, и я поведе обратно към спалното помещение. Отново и предложи ръката си. Този път тя не я отблъсна.
Блейкли се отдръпна от клавиатурата и се протегна. Погледна часовника на стената. Бяха изминали няколко минути след полунощ. Времето напредваше. След девет часа екипът щеше да се отправи на път.
— Най-сетне имаме зелена светлина — чу глас зад гърба си.
Блейкли се обърна към лейтенант Брайън Флатери, началник на свързочната служба.
— Знаех си, че тези нови схеми ще свършат работа. С тази комуникационна мрежа ще можем да контактуваме с екипа където и да се намира на планетата.
— Това е много хубаво — съгласи се Флатери. — Обаче…
— Не се оплаквай. Този път всичко ще е различно.
— Така и не открихме тялото на Уомбли — каза Флатери с поглед, забит в пода. — Открихме само едно кърваво петно…
— Знам, знам.
— Не знаем все още нищо за съдбата на първия екип. А оттогава изминаха четири месеца. Ами изчезването на часовоя, който беше на пост пред моста?
Блейкли го прекъсна, като повдигна ръка. Известно му бе, че в лагера се носят много слухове.
— Този път сме се подготвили. Ще поддържаме постоянна връзка.
— Не е ли редно тази група да бъде предупредена за рисковете?
— Майор Майкълсън и двамата му подчинени са в течение на всичко — каза Блейкли. — Според мен това е достатъчно. Ще съобщя на останалата част от екипа някои подробности, но не е необходимо да научат всичко. Този път вече сме наясно с рисковете. Освен това разполагаме и с необходимото въоръжение.
— В последното не можем да бъдем сигурни. Блейкли присви очи и се взря в ивицата от зелени светлинки върху комуникационния пулт. Една от тях примигваше. Той я почука и мигането секна.
— Сега няма за какво да се тревожим.

КНИГА ТРЕТА
СКАТОВЕ И СТЪЛБИ

Глава 10

Раницата бе тежка и презрамките и, макар и подплатени, се впиха в раменете на Ашли. Тя я свали и остави до краката си. Пак си оставаше тежка, но можеше да се носи. Видя, че Линда се мръщи, докато се опитва да намести раницата си върху раменете. Ашли отиде до нея и повдигна раницата по-високо върху гърба и.
— Ако я държиш в това положение, няма да ти тежи толкова.
Линда се усмихна, но досадата не изчезна напълно от лицето и.
— Благодаря ти. Май ще трябва просто да свикна с нея.
Ашли кимна с разбиране. Всички ще трябва да свикнем, помисли си примирено.
Ашли поведе Линда към групата, събрала се около радиостанцията на екипа. Блейкли обясняваше нейния начин на функциониране на Бен, Халид и майор Майкълсън.
— Нашата мрежа от приемници и предаватели работи на ултракъси честоти. Заложени са върху голяма площ, така че ще можем да поддържаме връзка във всички посоки, дори и когато ни разделят стотици километри скална маса.
Майор Майкълсън повдигна радиостанцията, за да си изясни теглото и.
— Прилича на предавателите, които ориентират нашите подводници.
— Така е. Принципът на действие е един и същ. Използват се нискочестотните трептения. Системата е проверена многократно.
— Колко често ще поддържаме контакт? — попита Ашли.
— Три пъти дневно. В определени часове — отвърна Блейкли. После посочи радиостанцията. — Това е най-важният елемент от вашата екипировка.
— За мен най-важният елемент от моята екипировка е ей това — каза майор Майкълсън, като потупа пистолета си.
— И двамата грешите — обади се назидателно Бен. — С тези думи показвате, че нямате опит като пещерняци. Ей, това е най-важната част от нашата екипировка — каза, като посочи батериите, закачени на пояса му. — Без батерии няма светлина. Без светлина не можеш да разбереш по какво стреляш и освен това на света не съществува радиостанция, способна да те измъкне от някоя дупка. Това ще е нашата кръвоносна система, когато слезем там, долу — завърши, като потупа още веднъж пояса с батериите. Всички погледи се насочиха към него.
— Разбира се, и това съвсем не е маловажно — каза Бен, като измъкна ролка тоалетна хартия от раницата си.
Ашли се усмихна, а Линда едва успя да сдържи кивота си. Трябваше да се признае на Бен, че понякога проявяваше чувство за хумор.
— А водата? — попита Халид, който се изправи, след като бе стоял приклекнал до радиостанцията. — Обезводняването не е ли опасно?
— Поначало е опасно. Повечето пещерни системи обаче изобилстват с питейна вода. Просто зареждайте манерките си догоре при всеки водоизточник.
Ашли стисна зъби. Радиостанции, пистолети, батерии, вода. Отсъствието на всяко едно от тези неща можеше да обезсмисли експедицията. Бяха се събрали прекалено много променливи величини за нейния вкус.
После им бе обяснено каква е останалата част от съдържанието на раниците им. Изсушена и замразена храна в станиолова опаковка, електролитна течност за зареждане, сгънати надуваеми дюшеци за спане, аптечка за първа помощ, тоалетни принадлежности и здраво въже, намотано на кълбо. На гърба на раницата бяха закачени леко-катераческо снаряжение заедно с торбичка тебешир на прах за ръцете, както и каска с вградена карбидна лампа.
В раницата на Бен имаше допълнително катераческо снаряжение карабинери, клинове и котки. Ашли бе съвсем наясно с ползата от тези неща. Смути я обаче съдържанието на раницата на майор Майкълсън четири допълнителни пистолета, сгъваем автомат и безброй кутии с боеприпаси, обвити с непромокаемо платно.
Сякаш всичко това не бе достатъчно, екипът най-сетне бе представен на новите двама членове на експедицията майор Скип Холоуей и майор Педро Вилянуева. От отличителните знаци на раменете им — орел, държащ тризъбец — ставаше ясно към кой род войски принадлежат. „Тюлени“ на ВМС, елитни кадри. И те бяха препасали пистолети на кръста си и раниците им бяха два пъти по-големи от тези на останалите. Бяха тежки, без всякакво съмнение, но майорите приличаха на мускулести машини, на въоръжени работни коне.
— Май огневата ни мощ си я бива — каза Бен, като сръга леко Ашли.
— Виждам. Тази работа не ми харесва.
— Чувал съм някои неща за тези тюлени. Никъде не тръгват, без да са се въоръжили до зъби.
— Защо според теб… — започна Ашли. Прекъсна я гласът на Блейкли.
— Оттук нататък ще командва професор Картър. Възприемайте нейните нареждания като мои.
Ашли забеляза, че червенокосият тюлен Скип Холоуей се ухили и сръга с лакът партньора си, чието лице остана безизразно. Очевидно щеше да бъде трудно да се разбере какво мисли и какво чувства чернокосият и черноок Педро Вилянуева.
Ашли въздъхна. Още двама бабаити, които щеше да и се наложи да озаптява. Забеляза, че не само тя оглеждаше новодошлите. Лицето на Халид, който не откъсваше поглед от тюлените, имаше подчертано мрачно изражение. Присви устни и на устата му се появи неприятна усмивка. После прошепна нещо на ухото на Линда. Тя се усмихна и прикри лице с ръка, за да скрие усмивката си.
— И така, готова ли си да поведеш тази пъстра банда от авантюристи към сърцето на земята? — попита Бен.
— Точно в момента се надявам да няма бунтове на кораба.
Ашли се отправи към малък отвор в южната стена на пещерата. Погледна малкия тунел, един от тези, които бяха получили прозвището „дупка, прокопана от червей“. На нея и приличаше повече на канализационна шахта. Височината му бе от около осемдесет сантиметра. Тя приклекна и освети вътрешността му с ръчното си фенерче. Реши, че с раница на гърба щеше да и бъде невъзможно дори да се пъхне в отвора.
Сякаш, за да разсее страховете и, Блейкли и подаде последния елемент от тяхната екипировка голяма пластмасова дъска с колелца.
— Това скейтборд ли е? — попита Ашли и завъртя едно от колелцата с ръка.
— Предпочитам да ги наричам транспортни шейни — отвърна Блейкли. — Проектирани са специално за тези скатове. Ей сега ще ви обясня — добави той и взе друга от седемте шейни с флуоресциращи цветове. Удари по повърхността и с длан. — Първоначално създадохме моторизирани алуминиеви шейни, но те се оказаха твърде обемисти. Тези шейни, от друга страна, са направени от изключително яка пластмаса, както дъската, така и колелата. Сачмените им лагери са от титан, издържащ на всякаква корозия. Много са подходящи за терен и за влага като тукашните. Когато се натисне този лост, шейната се разтяга и пътникът може да положи върху нея цялото си тяло. Като легне по корем върху дъската, ще използва ръцете си, задължително в ръкавици, както и краката си, за да се изтласква напред и да спира.
— Като при сърфинг, само че сухопътен — вметна Бен.
— Всъщност да, това сравнение е уместно. След като човек достигне основата на ската, може да прибере шейната, да я сгъне и да я закачи на раницата си. Всички шейни са направени по мярка. На всяка е изписано името на ползвателя. Освен това са с различни цветове, за да могат по-лесно да се различават.
Ашли няколко пъти разгъна и сгъна шейната. Бе наистина с опростена конструкция и много лека. Очевидно спускането по тези тунели е било предшествано от сериозна подготовка.
— Доктор Блейкли, какъв е произходът на тези тунели? — попита Линда. — През тях да не е изтичала лава?
— И да, и не — отвърна Блейкли. — Вярно е, че този район е препълнен с тунели, през които е изтичала лава. Някои имат диаметъра на юмрук, а при други той е колкото човешки ръст. Работата е там, че тунелите, през които е преминавала лава, като например повечето от останалите тунели тук, са с неправилна форма и грапава повърхност. Тунелите с този диаметър обаче са изключения. Те са еднакви по размери и са с изключително добре полирана повърхност. Кой и защо ги е полирал? — Блейкли повдигна рамене. — И това е една от загадките, които ви предстои да изясните.
— Какво сте успели да изследвате досега? — попита Ашли. — Очевидно много други скатове вече са били проучени.
— Тунелите се простират от тази централна пещера, подобно на спиците на колело. Някои от тях завършват със стена. Повечето обаче са свързани с други междинни пещери, разположени на все по-голямо разстояние от повърхността. Сеизмичните изследвания ни навеждат към извода, че тази система се простира поне на няколкостотин километра.
— Но вие не сте отишли надалеч, така ли? — попита удивено Ашли. — Та вие сте тук от месеци!
В отговор Блейкли просто я погледна в очите в продължение на няколко секунди и после свали очилата си. Почеса се по основата на носа. Останалите, впечатлени от мълчанието, се извърнаха към тях.
Бен остави на пода една от шейните, която разглеждаше, и се премести до Ашли.
Майкълсън направи крачка напред и се обърна към Блейкли.
— Обяснете им, докторе — каза. — Редно е да са в течение.
— Тъкмо смятах да ги информирам по този въпрос — отвърна Блейкли, като направи знак с ръка по посока на майора.
Ашли усети как сърцето и се свива.
— Професор Картър, не се гордея с това, което ще ви съобщя — започна Блейкли. — Работата е там, че досегашното ми мълчание бе обусловено от обстоятелствата. Редица неща трябваше да бъдат държани в тайна.
— Нема лабаво — вметна Бен. Ашли с поглед му даде знак да замълчи и след това погледна още по-сурово Блейкли.
— Продължете. За каква тайна става дума?
— Поискахте да разберете какво сме изследвали отвъд тази пещера. Не сте първият екип, който ще премине по този път. Преди малко повече от четири месеца в този тунел влезе екип от пет учени и един морски пехотинец.
— Защо в такъв случай трябваше да ни докарвате тук, след като тунелът вече е изследван?
— Защото все още очакваме първия екип.
— Какво? — попита Бен, като направи крачка напред. — Да не би да искате да кажете, че те са все още там, долу?
— Без радиовръзка нямаше как да проследим движението на екипа. Трябваше да се завърне две седмици след началото на изследванията. Изминаха три седмици, без да получим вест от тях, така че изпратихме спасителна група. Тя откри голяма плетеница от тунели, шахти и пещери. От хората нямаше и следа.
— Защо, по дяволите, не продължихте търсенията? — запита Бен с вече почервеняло лице.
— Без необходимата радиовръзка щяхме да поставим в опасност спасителните групи. Можеше да им се случи същото, което се случи с екипа. Търсенето бе прекратено и екипът бе обявен за изгубен.
— Страхотно! — възкликна Ашли. — Ами ако и нас ни сполети беда? И нас ли ще зарежете?
— Това е недостойно! — добави Бен. — Това е подло спрямо тях. — Блейкли стисна юмруци и присви очи.
— Този екип беше под мое ръководство. Приех изчезването му като лична трагедия. Не можех обаче да позволя да изчезнат други хора. Изгубихме първия екип, защото бяхме превъзбудени и започнахме да действаме без предпазни мерки. Реших да забраня продължаването на спасителните работи, преди да сме се сдобили с подходяща система за връзка. — След това посочи с пръст радиостанцията. — Вече я имаме!
— Съжалявам, но въпреки това ми се струва, че една малка група… — реши да продължи Бен.
— Това беше и мое решение — прекъсна го Майкълсън.
— Защо, по дяволите, поне вие в такъв случай не се опитахте да направите нещо? — обърна се Ашли към майора, застанал до раниците. Той я погледна право в очите.
— В качеството си на командир на частта от морската пехота на тази база трябваше да преценя дали да действам слепешком, или да послушам съвета на доктор Блейкли и да изчакам да се изгради система за радиовръзка. Предпочетох да направя второто.
— Напълно в армейски дух — коментира кисело Бен, върху чието лице бе застинала презрителна усмивка. — Възприемат хората като пионки, които могат да бъдат жертвани. Кого го е било еня дали този екип е бил съставен от живи хора? Спокойно са могли да бъдат похарчени.
Майкълсън присви устни и се отдалечи. Лицето на Бен имаше сърдито изражение. Ашли реши, че то го загрозява.
Тя понечи да тръгне след майора, за да продължи разговора, но докторът я докосна по лакътя, когато тя мина покрай него.
— В първия екип беше братът на майора — прошепна и.

Ашли спря и проследи с поглед как Майкълсън с бързи и нервни движения закопча раницата си. За Хари ли ставаше дума? Тя си спомни как на лицето на майора се бе появила топла усмивка, когато и говори за по-малкия си брат и за страстта му към автомобилите и двигателите. Може би бе редно да му каже нещо…
Бен обаче не бе прекратил тирадата си в посока към Майкълсън.
— Много другарско отношение, няма що! Оставили сте тези хора да изгният. На ваше място…
— Престани! Остави го на мира! — каза Ашли на Бен. Проследи с поглед как Майкълсън взе раницата си и се отдалечи. После се обърна към Блейкли. — Какво ще правим сега?
Блейкли се изкашля.
— Решенията са предмет на разискване. Трябва да си изясним какво ще правим по-нататък. Каквото и да реши екипът, двамата тюлени и майор Майкълсън днес ще се опитат да си изяснят съдбата на предишната експедиция. Колкото до останалите членове на екипа, решението е ваше. Сега, след като вече знаете какво се случи с предишния екип, колко от вас желаят да продължат участието си?
Пръв реагира Бен.
— Ако тези хора не се бяха оказали в беда, щях да зарежа цялата работа веднага. Чакането им обаче се е проточило твърде дълго. Аз ще участвам.
Всички обърнаха погледи към Ашли.
— Това променя всичко. Трябва ми време, за да обмисля решението си. Сега се превръщаме в спасителна мисия.
— Не е така — каза Блейкли. — Според мен мисията е комплексна. Основната цел остава същата, която бе поставена и на предишния екип да се изучи системата и се потърсят сведения за произхода на обитателите на пещерите. Тъй като обаче вашият екип ще върви по стъпките на първия, надявам се двете цели да се постигнат едновременно. — Той посочи Ашли с пръст, — Това бе и причината да определя вас за водач. Все още ли сте съгласна да бъдете ръководител на този екип?
— Трябваше да ни съобщите това по-рано — намръщи се тя. — Не обичам да ме лъжат.
— Не съм ви лъгал. Грехът ми се състои в друго в премълчаване на нещо. И аз нямах избор. Имах изрични нареждания във връзка с това. За съдбата на първия екип все още нищо не се говори. Дори и семействата им все още не знаят за случилото се.
Бен изръмжа недоволно под носа си. Блейкли не му обърна внимание.
— Та какво ще решите, професор Картър?
Тя се бе замислила за Джейсън. Той сега бе в безопасност в базата и за него се грижеше Роланд, помощникът на Блейкли. Дали можеше да си позволи да рискува? Тя бе длъжна да мисли не само за кариерата си, но и за другите си отговорности. Не каза нищо.
— Аз ще участвам — каза Халид. — Тази работа е много важна.
— Аз също — обади се Линда. — Нищо чудно за откриването на другия екип да бъде необходим опитът на всички ни.
Ашли съобрази, че не може да изостави екипа. Обърна се към Блейкли.
— Добре! Все още разполагате с екип. Ако обаче оттук нататък към нас не се проявява напълно почтено отношение…
Блейкли я прекъсна със сериозен глас. Направи крачка назад и и даде знак да се приближи.
— Можете да разчитате на моята дума. Не забравяйте ще поддържаме непрестанно връзка, за да знаем къде се намирате и да сме в течение на неприятностите ви, ако имате такива. Решенията ще бъдат изцяло ваши. Отсега нататък всичко, като се започне с избора на мястото за лагеруване и се свърши с продължителността на експедицията ще решавате самите вие. Вашата дума е закон.
Останалите обърнаха очи към нея. Мащабността на задачата започна да я потиска.
— Добре — каза Ашли. — Ако продължаваме да стоим тук, няма да постигнем нищо. Да тръгваме. Холоуей, води ни. Всички останали ще те последваме. Ще се видим в следващата пещера.
Членовете на екипа провериха за последен път екипировката си, взеха раниците си и ги метнаха на рамо. Ашли проследи с поглед как започнаха да разтварят шейните си.
Холоуей не изчака да му наредят втори път. Сложи каската си и се пъхна в отвора с шейната си. Останалите се наредиха на опашка зад него.
Щастлива от това, че най-сетне вече се отправят на път, Ашли сложи ръкавиците си и ги закопча. Взе раницата си и я метна на рамо. Докато другите се плъзгаха в отвора, приближи се до Блейкли.
— Погрижете се за сина ми както трябва — каза му с леден глас.
— Не се безпокойте. Роланд ще има грижата момчето всяка сутрин да е при радиостанцията, за да можете да поддържате връзка.
Тя кимна с разбиране и забеляза, че всички останали вече бяха влезли в тунела. Коленичи и разположи шейната под себе си. Запали карбидната лампа на каската си и се залови с две ръце за стените, за да се изтласка. Направи го и се оказа върху ската.
Проклетото нещо все още продължаваше да и прилича на канализационна шахта.

Глава 11

Ашли нарами шейната и отиде при групата, събрала се около купчина сталагмити. Мракът бе разчупен от светлините на ръчните фенерчета и лампите на каските. Приличаха на светлините на светулки, поставени в буркан. Пещерата, голяма като футболен стадион, бе несравнимо по-малка от тази, където бе разположена базата Алфа. В пещерата се усещаше равен бриз, топъл и влажен. Линда взе в ръка носната си кърпа и тя се развя като знаме под напора на въздушното течение.
— Пещерите вдишват и издишват въздух — обясняваше Бен на Линда, когато Ашли се приближи към тях. — Това е резултат от промените в барометричното налягане. В една пещера в Белиз дори успях да развея хвърчило.
— Този ветрец е приятен — отбеляза Линда. — Действа, освежаващо.
— Всичко е наред, колеги — каза Ашли, като застана до Бен. — Следващият километър на тази система е вече картографиран, така че можем да ускорим ход.
— Имам едно предложение — каза Бен.
— Да не забравя, искам всеки да се чувства свободен да прави предложения — вметна Линда. — Ние сме екип.
— Според мен още преди да достигнем неизследваните райони, трябва да се разделим на групи — предложи Бен. — При изследването на пещерите катеренето и спускането са по-чести движения от ходенето по равна повърхност. Ако се разделим на двойки, ще можем да си помагаме на трудните места.
— Добра идея — съгласи се Ашли. — Според мен…
— Освен това можем да пестим енергията на батериите си — продължи Бен. — В този мрак дори една-единствена светлина осветява достатъчно добре. — Обърна се към Ашли и се усмихна. — Само след еднодневен престой тук прекомерно силната светлина започва да дразни очите. Повярвай ми.
Тя кимна в знак на съгласие. Погледна останалите членове на екипа и посочи Бен с пръст.
— Добре, да направим така. Всеки да си избере партньор.
— Много ти се радвам, партньорке — каза Бен, който незабавно се насочи към нея.
— Ти не успя ли да забележиш досега, че броят ни представлява нечетно число? — отвърна му Ашли. — В качеството си на ръководител ще се присъединявам към една или друга двойка в зависимост от обстоятелствата.
Междувременно Линда и Халид бяха образували двойка. Двамата тюлени също се бяха събрали заедно и си шепнеха. Останалите двама, Майкълсън и Бен, се спогледаха.
— Майната му — промърмори майорът.
— Кой ме караше да правя такива предложения? — каза мрачно Бен и поклати глава. Ашли прикри усмивката си, докато наместваше раницата си.
— След като решихме и този въпрос, да продължим — завърши тя. — Чака ни дълъг път.
После кимна към двамата мърморещи мъже.
— Бен и Майкълсън ще водят. Нека през следващите няколко километра всички следим най-внимателно как се движи Бен. Той е най-опитният пещерняк сред нас и ми се иска всички да усвоим от него необходимите умения и да се научим как да се пазим. Вярвам, че никой не иска да ни сполети съдбата на първия екип.
Групата намести раниците си и излишните ръчни фенерчета бяха изключени. Ашли забеляза, че силата на осветлението не спадна много. Тръгна подир Бен и Майкълсън. Докато се движеше, осветяваше пътя с фенерчето си. Мракът поглъщаше неговата светлина.
Мислите и отново се завърнаха към мисията. По-точно, към двете мисии. За миг си представи, че е останала сама в този адски мрак, гледайки как последната и батерия се изчерпва, докато тъмнината я обгръща със студен саван. Потрепера при тази мисъл. Какво ли бяха чувствали строителите на скалните жилища, тези древни прадеди на човека? Как бяха успели да оцелеят в този вечен мрак?
Отърси се от тези мисли едва когато достигнаха входа на следващия тунел. Застана пред него.
Бен бе разтворил своя голям колкото бележник компас. Бе геопозициониращо устройство, приемащо сигналите на радиопредавател, разположен в базата. Благодарение на него можеше да определи не само точната им позиция спрямо четирите посоки на света, но и дълбочината, която бяха достигнали.
— И на това нещо карта ли му викат? — възкликна Бен. В неговото качество на водач му бяха дали да съхранява чертежите на предишните изследователи. — Това е пълен боклук. Погледни! Нито са отбелязани посоките на света, нито са очертани контурите на пещерите, нито е написана дълбочината… Съвсем не се учудвам, че първият екип се е заблудил.
— Затова си и тук — отвърна Ашли. — Постарай се да начертаеш правилно пътя, по който ще се завърнем. Разчитаме на теб.
— Ами, как да ти кажа… — започна той, очевидно затруднен в намирането на подходящите думи. — И едно дете би направило по-добра карта от тази.
— Значи напълно си подходящ за тази работа.
Той я изгледа сърдито, а тя му отвърна с най-невинния си поглед. Отдалечи се от нея с компас в ръка, като изглеждаше общо взето удовлетворен от разменените реплики. Тя поклати глава. Понякога той и приличаше удивително на Джейсън.
— Ако всички са готови, да продължим — разпореди се тя. — Искам довечера да си устроим бивак на нова територия.

Ашли се колебаеше.
— Още малко — разнесе се гласът на Бен някъде под нея. Като захапа долната си устна, тя се взря в стръмния скат под нея. Изглеждаше дълъг почти два километра. Целият покрит с кал, скатът бе хлъзгав като лед. Тя погледна нагоре към въжето си. На няколко метра над нея в една пукнатина се бе устроил майор Майкълсън, подсигурил се с въже. Над него, на самия връх на ската, висеше Вилянуева. Тези двама мъже трябваше да осигурят безопасното спускане на своите съекипници.
Ашли си пое дълбоко дъх и се изтласка от стената, както я бяха инструктирали. Въжето бе обхванато от карабинера и така забави спускането и. Започна да се спуска, като крайчецът на лявата и обувка стъпи на изпъкнал камък. Придвижи се още мъничко напред.
Камъкът, върху който бе стъпила, внезапно се изхлузи и изтърколи. Тя се устреми подир него, като въжето започна да се плъзга между облечените и с ръкавици ръце. Бен ги бе инструктирал при подобни обстоятелства да изкрещят „Падам!“, но сега, съвсем уплашена, тя можа само шумно да изстене.
След кратко сърцебиене съскащото въже бе хванато от карабинера и спускането и спря. Някъде отгоре се разнесе протестно ръмжене. Майор Майкълсън бе успял да я задържи.
— Внимавай! — извика Бен. — Щеше да се блъснеш в скалата.
— Съжалявам — каза тя по посока към калната стена, намираща се само на сантиметри пред носа и. Продължаваше да стиска въжето с две ръце.
— Хайде, малката, успокой се! — каза Бен. — Стъпи пак на стената и прекрати спускането. Вече почти си стъпила на твърда почва.
Именно твърдостта на почвата я смущаваше. Вече си бе представила как главата и се удря в тази твърда почва при падането и. Нямаше обаче да остане да виси там. Съществуваше само един начин да се излезе от това положение. Присви се, стъпи с два крака на стената, изправи ги и се изтласка от нея. Благодарение на този скок успя да се спусне два метра по-надолу и отново опря крака в стената. Този път без колебания се изтласка и се спусна на още два метра. След още две изтласквания почувства как ръцете на Бен я улавят за кръста.
— Ето те и теб — каза на ухото и. — Сладурана.
Тя стъпи върху скалистата повърхност и усети как коленете и леко треперят.
— Прав си, не беше трудно.
— Това беше добра тренировка. Хубаво е, че попаднахме на този стръмен скат още през първия ден. Сигурен съм, че ни очакват още по-трудни скатове.
Тя вдигна глава. Вилянуева се бе превърнал в малка светлинка някъде във висините. Успя да потисне въздишката си и се подпря на един сталагмит. Съобрази, че всичко това им се бе случило още в първия ден.

Ашли разтри гърба си и бавно се отпусна върху надуваемия дюшек. Слушаше как Майкълсън говори тихо по радиостанцията на няколко метра от нея и съобщава отчета си за деня. Екипът бе открил следи от преминаването на предишната група — разхвърляни вещи, следи от ботуши в глинестия под, драскотини по скалите — и се придържаше строго към неговия маршрут.
Изпусна дълга въздишка и се отпусна. Усети остра болка в долната част на гърба си. Днешното им придвижване наподобяваше битка. Повечето пътеки бяха покрити от хлъзгава кал. Остри гипсови кристали бяха полепнали върху цялото и тяло, досущ като песъчинки на плаж, и стържеха кожата и при всяка крачка. Стръмните скатове затрудняваха движението им и забавяха скоростта на тяхното придвижване.
Най-неприятното нещо бе горещината. Наподобяваше вездесъща влажна пелена, която ги обвиваше все по-плътно. Свали ластичната лента на челото си и я изцеди. От нея изтече струйка пот. Започна да осъзнава опасността от обезводняване при броденето из пещери. Отвинти капачката на почти празната си манерка, надигна я и погълна останалите там няколко горещи капки.
— Водата трябва да се пести — предупреди я Бен. — Не можем да сме уверени, че всеки ден ще откриваме водоизточник. — Той кимна в посока на малкото езеро в дъното на пещерата, полузакрито от няколко стърчащи скали.
— Този източник ми беше известен — отвърна тя. — Беше нанесен на картата.
— Вярно е, но тази пещера е последната, която е нанесена върху картата. Оттук нататък ще се озовем в непозната местност.
— Знам. От утре ще бъда по-внимателна. Сутринта трябва да напомним това на всички. Особено на Линда. Тя привърши водата си още по обяд и поиска да и дам от моята манерка.
— И от теб ли взе? — попита усмихнатият Бен. — Остатъците от моята вода пресуши преди около час.
— Съобразително момиче — коментира Ашли. — Между другото къде е?
— До езерото. И пие вода.
— Ще трябва да пием водата по-пестеливо — поклати глава Ашли.
— Ох, не приемай това толкова сериозно! Пошегувах се. Тя наистина е при езерото, но се занимава с анализ на водата. Не и е леко.
— На никого от нас не му е леко.
Бен кимна по посока към двамата тюлени, застанали на няколко метра встрани от тях. От фенерите им струеше светлина.
Тя видя как Вилянуева съблече кафявия си потник и изтри лицето и мишниците си с него, преди да облече зелено яке. Чу се слабо пукане, когато Холоуей запали походната бутанова печка. И двамата тюлени изглеждаха съвсем свежи, сякаш днешният ден бе преминал като неделна разходка в парка. Всички останали едва се движеха, сякаш бяха участвали в маратонско бягане. Имаха измъчен вид и страдаха от мускулна треска. Ашли усети как стомахът и започна да къркори.
— Аз също съм гладен — каза Бен. — Разполагаме обаче само със сушен боб и кренвирши.
— В такъв момент и това е достатъчно.
— Хубаво би било към тях да има и една бира — ухили се Бен. — Това наистина би било божествено. — След като се отпусна върху собствения си дюшек, изведнъж се удари по ръката. — Хей, нещо ме ухапа!
— Какво?
Той освети ръката си с фенерчето. Тя се приведе към него и погледна ухапаното място. — Прилича на ухапване от комар.
— Проклет кръвопиец. Отхапа половината ми ръка.
— Преувеличаваш.
— Когато ухапе и теб, може и да се разплачеш — закани и се той с пръст.
— Много странно — запита се тя, като се почеса зад ухото. — Какво може да прави един комар в Антарктида? И то точно тук?
— Въпросът ти е уместен — каза сериозно Бен. — В тези места няма много насекоми. Срещал съм в пещерите щурци, паяци и стоножки, но не си спомням да съм виждал комар.
— Може би няма да е зле да разберем какво мисли по въпроса нашата биоложка — предложи Ашли, все още озадачена от значимостта на това откритие.

— Благодаря ти за водата, Халид — каза Линда. — Едва ли щях да се оправя без твоята помощ.
— Няма защо — отвърна той, като дишаше шумно влажния въздух. Седнал на един камък, следеше с поглед как Линда събира вода в малки стъклени епруветки. В средата, на гърба и забеляза ивица пот, прилепила памучната и тениска към тялото. През тънката тъкан прозираше закопчалката на нейния сутиен. Той ухапа езика си, за да потисне надигащото се в него желание.
Като му се усмихна, Линда се изправи, седна на камъка до него и разклати епруветката.
— Последното спускане бе много трудно. Радвам се, че за днес приключихме.
През малкото разстояние, което ги разделяше, той усети топлината на тялото и. Замълчаха. Линда изучаваше кристалната повърхност на езерото. Халид изучаваше нея.
— За Бога! — внезапно възкликна тя, като се отправи към края на черната вода. — Халид, я виж това нещо! Коленичи и махна с ръка към него.
Той отиде при нея и усети уханието и. Във влажния въздух то му въздейства като хипнотизиращ парфюм.
— Какво има?
Тя му показа извита раковина, от която капеше вода, частично скрита зад един камък в плитчините. Раковината фосфоресцираше на светлината на фенера. Халид я огледа. Приличаше на черупката на охлюв, но бе много по-голяма, почти колкото диня.
— Какво представлява? — попита отново.
Тя приседна и постави огромната раковина в скута си.
— Ако наистина е това, което предполагам, че е… — започна тя. Поклати глава и постави ръка на коляното му. — Ако не бе настоял да останем малко повече тук, можеше и да не я забележа.
Ръката и обгори коляното му като въглен. Едва се удържа да не я притисне към себе си. Усети как то обхваща силна възбуда.
— Та какво и е особеното на тази празна черупка? — попита с напрегнат глас.
Преди да успее да му отговори, наблизо се разнесоха гласове.
— Казвам ти, че този проклет комар е по-лош от змия със счупени зъби.
Бен забеляза Халид и Линда, приклекнали до брега на езерцето. Видя как Линда отлепва ръката си от коляното на геолога тъкмо когато заобиколи скалистия нос. Бен присви вежди.
Ашли се изкашля, за да издаде присъствието им.
— Линда, Бен току-що бе ухапан от насекомо, което много прилича на комар. Искаше ни се да разберем какво мислиш по въпроса.
— С удоволствие ще ви кажа. Успяхте ли да го уловите?
— В известен смисъл да — каза Бен и посочи размазаното насекомо върху ръката си.
Линда се усмихна, хвана ръката му и я доближи до светлината.
— Не ми предоставяш особено богат материал за наблюдение — прецени тя и се взря по-отблизо в ухапаното място. — Трудно ми е да кажа нещо по-определено. Съществуват стотици мухи и комари, които се хранят с кръв. Това би могло да бъде какво ли не. — Тя пусна ръката му. — Бях любопитна да науча, защото Бен ми каза, че в пещерите много рядко се срещат хапещи насекоми.
— Това звучи логично — отвърна Линда. — Нали трябва да се хранят с нещо, а в пещерите няма топлокръвни видове — обясни им и поклати глава. — Вероятно се хранят по някакъв друг начин, но този индивид очевидно е решил да си потърси нов източник на препитание. Тези пещери стават все по-интересни. Погледни само тази черупка. — Повдигна черупката пред Ашли и Бен, за да могат да я разгледат по-добре. — Какво ще кажете за това?
Ашли взе черупката и я огледа от всички страни. После плъзна ръка по спиралата и.
— Прилича на раковина, но не познавам този вид. Пък и тук ти си биологът.
— Ти пък си археологът. Ако не се бях занимавала с еволюционна биология, нямаше да я разпозная.
— Е? И какво представлява според теб? — попита Бен, като взе черупката в ръце и се замисли за причината на оживлението.
— Това е черупката на амонит, хищна сепия — каза Линда.
— Какво? — Ашли дръпна черупката от ръцете на Бен. Отново я огледа най-внимателно, като този път я държеше грижливо, сякаш бе направена от фин порцелан. — Това е невъзможно. Тази черупка принадлежи на неотдавна умряло същество. Не е вкаменелост. Бен погледна празните си ръце.
— Какво и е все пак интересното? Защо толкова се развълнувахте?
Двете жени не му обърнаха внимание.
— Сигурна ли си? — запита Ашли. — Не съм специалист по палеобиология.
— Да — отвърна Линда. — Погледни тези набраздявания. Няма ги при нито едно съвременно мекотело. Погледни и камерите. Само един вид е притежавал такава уникална черупка. Това съвсем определено е амонит.
— Какво обаче прави тук? — продължи с въпросите Ашли, без да откъсва поглед от черупката. — Амонитите са измрели заедно с динозаврите в края на кредния период. Черупката, дори и да е стара, в никакъв случай не е на шейсет и пет милиона години.
— Нека отново я погледна — каза Бен и взе черупката. — В много пещери са се съхранили добре вкаменелости благодарение на опазването им от въздействието на външната среда. Може би тази черупка просто се е съхранила добре.
— Възможно е — съгласи се Линда. — Докато се подготвях за тази експедиция обаче, четох много неща за антарктическата фауна. На остров Симър, недалеч оттук, учените открили много вкаменелости на амонити. Вкаменелости от времето след масовата гибел през кредния период.
— Масова гибел? — попита Бен. — За какво говорите?
— Преди 65 милиона години, в самия край на кредния период, едно голямо бедствие унищожило множество видове, включително и динозаврите — отвърна Ашли. — Според мнозина учени това се е случило вследствие на масовото падане на астероиди на земната повърхност. Образували се облаци прах, които закрили слънцето, и планетата изстинала.
— Така е — добави Линда. — Палеонтолозите, които изучават Антарктида, смятат, че благодарение на полярното и разположение тук ветровете са разпръснали частиците прах, образувани от астероидите, и така този континент е избегнал масовата гибел.
— Всичко това е вече в миналото — прекъсна ги Бен. — Значи тези охлюви са успели да живеят по-дълго от останалите. И какво от това? Искам да кажа, че…
— Линда! — извика Халид. Бе коленичил отново до брега на езерцето. — Ето още една! — Той бръкна във водата, като потопи ръка почти до рамото. — Не мога да го… Не… Ето, хванах я!
Той протегна мократа си ръка, в която държеше черупка, по-голяма от първата. Вдигна я над главата си, подобно трофей.
Бен поклати глава. Отново юначества, помисли си. Тъкмо понечи да каже нещо, когато от черупката изведнъж се подаде сноп виещи се пипала. Линда възкликна от удивление. Пипалата се впиха в ръката на Халид.
Той се опита да се отърве от животното, но то се бе впило здраво в него. Лицето му се изкриви от болка и на очите му се появиха сълзи.
— Това проклето нещо ме хапе! — закрещя той. По ръката му започнаха да се стичат струйки кръв. Стенещият Халид замахна с ръка и удари животното в каменната стена до него. Без какъвто и да е резултат.
— Не мърдай! — извика Бен и извади ножа си. Халид с лице, изкривено от болка, застина.
— Само ме отърви от това нещо — изстена през зъби.
Бен пъхна острието на ножа между пипалото и ръката. Не бе лесно. Крайниците на създанието се бяха впили здраво в плътта на Халид. Бен отряза едно пипало и от него заструи зеленикаво черна течност. Създанието затегна останалите си пипала и Халид отново изстена.
Силата му бе невероятна. Ако стисне малко по-здраво, може и да строши костта, помисли си Бен. Внимателно пъхна острието под второ пипало и също го отряза. Този път създанието се загърчи и отслаби захапването си. След като се лиши от още две пипала, то пусна ръката на Халид. Падна на пода на пещерата, потрепна и прибра останалите пипала в черупката си.
Халид падна на колене с тих стон. Прикри раната си с ръка. Между пръстите му струеше кръв.
Бен не откъсна поглед от черупката, от чийто отвор продължаваше да струи черна течност. Със сърдит вик ритна животното. Черупката описа голяма дъга над езерцето, след което с плясък изчезна от погледа му.
— Защо, по дяволите, направи това? — извика сърдито Ашли. — Можеше да го изследваме. За Бога, та това е отдавна изчезнал вид!
— Изчезнал „друг път“ — каза Бен, като посочи окървавената ръка на Халид.
— Ще оживее — каза майор Вилянуева.
Ашли проследи с поглед как той обви с водонепроницаема лента превръзката, която бе направил на ръката на Халид. Тюленът, обучен да оказва първа медицинска помощ, веднага се бе заел с пострадалия, след като го докараха в лагера. Почисти раната, обработи я с два вида антибиотици.
— Ще може ли да остане с нас? — попита. Вилянуева повдигна рамене.
— Има само една дълбока прорезна рана на ръката, която е и малко натъртена. Ще се оправи.
Кимна в знак, че е разбрала, и се отдалечи. Чудесно. Щеше да и е много неприятно да се лиши от член на екипа още преди да достигнат непозната територия. Когато мина покрай походната кухня, Холоуей и предложи канче с поизстинала яхния от пиперки и боб. Тя му благодари, взе канчето и се настани върху надуваемия дюшек.
— Как е ръката на Халид? — поинтересува се Бен. Вече бе изял съдържанието на собственото си канче и погледна с гладни очи към нейното.
— Добре е. Натъпкаха го с антибиотици и обезболяващи.
— Много зловещо създание — отбеляза Бен, като остави празното си канче.
Тя повдигна рамене и започна да говори с уста, пълна с боб.
— Разговарях с Линда. Каза ми, че неговият основен източник на храна бил някакъв праисторически рак и че тези води били изпълнени с най-различни ракообразни. Очевидно и в тази изолирана среда сепията е открила с какво да се храни.
— Чудя се.
— На какво се чудиш?
Бен кимна в посока към лагера. Там Майкълсън бе разглобил автомата си на малки метални частици, които внимателно оглеждаше и почистваше.
— Чудя се какво ли още е успяло да оживее тук.

Тази нощ Бен отново бе навестен от добре познатия му сън. Отново вървеше през пещерата от детските му кошмари, изпълнена с колони, от които се подаваха плодове. Отвсякъде струеше светлина. Някой го викаше и го призоваваше да върви напред.
— Кой ме вика? — закънтя гласът му из празната пещера. — Кой е там?
Насочи се към северната част на пещерата, като следваше песента на невидимите сирени. Стълбовете се сгъстиха и препречиха пътя му. Тъй като не можа да се промъкне, започна да наднича през тях.
Северната стена на пещерата сияеше с мека светлина. На стената се виждаше единичен черен отвор. Това бе малка пещера. Досущ като тези, които откриха при базата Алфа.
— Има ли някой там? — попита, като притисна лице между два стълба.
Отговор не последва. Той започна да бута стълбовете, сякаш бе в състояние да помести скалните великани. Докато наблюдаваше стената, някой изпълзя от пещерата. Някой със сбръчкани ръце и ожулени колене. Старецът, излязъл на светло, имаше тъмно лице, върху което бяха изрисувани жълти и червени ивици. Единственото му облекло бе къс плат, увит около слабините. Фигурата му даде знак да се приближи. — Дядо! — извика Бен и протегна ръце, опитвайки се да се промуши между каменните стълбове.
Внезапно се събуди, целият плувнал в пот. Приседна върху надуваемия дюшек. Лагерът бе осветен от един-единствен фенер. Вилянуева, приседнал върху голям камък, го погледна. След инцидента със сепията тюлените настояха лагерът да се охранява от часовой. Никой не възрази.
Бен отново се отпусна върху дюшека, като се обърна с гръб към светлината. Сънят все още не излизаше от съзнанието му, сякаш отскачаше от каменните стени. Бен усети желание да се потопи по-дълбоко в загадката. Затвори очи.

Глава 12

— Ела — извика Бен към Ашли. — Виж това.
— Какво откри? — попита тя, като изтри ръце върху комбинезона си. След тридневно пребиваване в още неизучената територия вече успя да привикне към непрестанното мърморене на Бен. Той и показваше необичайните пещерни образувания — кучешки зъби, каменни кутии, пещерни бисери — и нерядко се обиждаше, когато тя не реагираше с необходимата доза почуда. Отиде при него и се надвеси над приклекналото му тяло. В ръката си той държеше тенекиено канче. Бе смачкано от едната страна и без дръжка. Бе досущ като канчетата, който имаха в раниците си.
— Това пък с какво те впечатли?
— С това, че не е наше.
— Сигурен ли си? — Коленичи до него и взе канчето. — Може би го е изгубил някой от нас.
— Не е. Намерих го потънало наполовина в стара тиня. Няма как да не е принадлежало на някого от първия екип. Мисля, че те са изкарали една нощувка тук. В пещерата има питейна вода — каза Бен. Посочи поточето, преминаващо през средата на малката пещера. — Погледни само как е утъпкана калта. Готов съм да се обзаложа, че ако започнем да търсим, ще открием и други следи от техния лагер.
— Струва ми се, че си прав — въздъхна тя. Наскоро не бяха попадали на следи от предишните изследователи. — Редно е да уведомим Майкълсън. Нервен е като разгонена кобила, откакто изгубихме следите на първия екип.
— Тази новина би трябвало наистина да го оживи — изсумтя Бен.
Прекосиха пещерата, като прескочиха малък поток, прокопал русло насред нея и виещ се покрай многото сталагмити, стърчащи от пода. Напред вървеше Бен, като светлината на шлема на Ашли осветяваше гърба му. Тя проследи с поглед как той изкачи малко възвишение, при което мускулите под влажния му и окалян гащеризон се напрегнаха. Преглътна и насочи светлината на лампата си встрани, вляво от Бен. Прокара ръка през веждите си. Проклетата пещера бе гореща като ада.
От лявата и страна нещо шавна. Сепната, тя насмалко не се подхлъзна върху един кален камък. Насочи фенера си в посока на шума, но видя единствено обичайните криви сталагмити. Там нямаше нищо. Бен бе забелязал, че е спряла, и се обърна към нея:
— Трябва ли ти нещо? — попита.
— Не. Просто ми се стори, че ей там нещо помръдна. — Тя кимна наляво. — Не видях обаче нищо. Предполагам, че това просто е било игра на сенките.
Бен се престори на уплашен и бързо огледа пространството от двете си страни.
— Може да е бил хищният охлюв, зажаднял за още една порция от кръвта на Халид — засмя се той. — Представям си го като герой на заглавие „Антарктическите плужеци вампири“.
— Да вървим — подкани го тя.
След малко достигнаха следващия тунел. Останалите членове на експедицията бяха застанали до входа му, подпрени на скалите. Линда преглеждаше ръката на Халид. Всички изглеждаха изтощени с изключение естествено на двамата тюлени. Ашли си помисли, че може би трябваше да спрат и да си устроят бивак за през нощта. Потърси, с поглед Майкълсън и не го откри никъде. Чудесно, само оставаше да е предприел самостоятелно търсене! Ашли не бе казала на никого, че брат му е бил в състава на първата експедиция. Бе решила, че той е в правото си да запази това в тайна. Не бе престанала обаче да го наблюдава и бе забелязала, че с течение на времето бръчките на челото му ставаха повече и по-дълбоки. Ако бе тръгнал някъде сам…
— Къде е Майкълсън? — обърна се тя към Вилянуева.
— На разузнаване — отвърна той и кимна към отвора на тунела пред тях.
Дявол да го вземе, този човек не бе успял да се сдържи. Бе тръгнал пред останалите, за да открие следи от брат си.
— Не съм разрешила на никого да се движи самостоятелно — подчерта тя.
— Вас ви нямаше — повдигна рамене Холоуей.
— Е, сега вече ме има. Очаквам да се завърне тук, при нас.
На лицето на войника се появи снизходителна усмивка.
— Ще му кажа, когато се върне.
— Намери го още сега — нареди Ашли и докосна с пръст гърдите на войника.
Върху лицето на тюлена се спусна тъмен облак. Пред Холоуей тя приличаше на мишка, застанала пред лъв.
Ашли не му остави време да и възрази.
— Чухте заповедта ми, войнико — произнесе тя, като го прониза с поглед. Холоуей стисна зъби, а сетне върху лицето му съвсем неочаквано се появи студена усмивка.
— Е, майор Майкълсън, независимо дали сте привършили, или не, идвам при вас. Завъртя се на петата си и само за секунда изчезна в отвора.
Ашли тихо въздъхна.
Линда и Халид я погледнаха въпросително. Вилянуева, който никак не изглеждаше впечатлен от тази размяна на реплики, повдигна рамене и започна да точи ножа си.
— Чудесно се справихте, капитане. Много плашливо излезе момчето, нали? — каза и Бен, като внезапно я хвана за раменете. От допира с него тя подскочи.
Поради внезапната възбуда, предизвикана от словесната схватка, тя неволно се отпусна в ръцете му, за да се освободи поне малко от прилива на адреналин. Той я притисна малко по-силно и сетне я отведе на няколко крачки встрани от останалите.
— Постъпи правилно, но едва ли си спечели нов приятел — промълви тихо.
Тя кимна утвърдително и се измъкна от прегръдката му.
— Вече си имам достатъчно приятели, Бен. Благодаря ти все пак.
— На твое разположение съм, Аш.
Тя отмести поглед встрани, като едва не се поддаде на изкушението да се отпусне отново в прегръдките му, за да почувства известно облекчение. Удържа се обаче. Двамата просто приседнаха, като коленете им се докоснаха.
Измина доста време, преди да се чуе гласът на Линда:
— А, ето го и майор Майкълсън.
Ашли погледна към отвора на тунела и видя как оттам се подава майор Майкълсън. Мрачният му вид издаваше, че е разочарован от пътуването си.
— Майкълсън, струва ми се, че се бяхме договорили всички да се съберем тук, преди да продължим.
— Знам, обаче много ми се искаше да проверя дали първият екип не е минал оттук.
— Ако не беше толкова нетърпелив и беше претърсил тази пещера по-старателно, както това направи Бен, щеше да намериш това, което търсиш.
— Какво искаш да кажеш? — в гласа му се появи проблясък на надежда. — Да не би да сте открили нещо?
— Само това — каза Бен, като направи крачка напред и му подаде смачканото канче. Не бе особен трофей, но майор Майкълсън очевидно го възприе като Свещения Граал, тъй като очите му светнаха като крушките на коледна елха. Както винаги обаче, не издаде чувствата си.
— Сигурни ли сте, че това канче не е наше? — попита със спокоен глас.
Бен кимна утвърдително.
— Чудесно — продължи майорът и се подпря на една скала, за да намести по-добре раницата си. — В такъв случай на прав път сме. Добре е след почивката да продължим по-нататък. Все още е рано.
— Рано „друг път“ — възрази Ашли. — Денят беше доста уморителен. А след това откритие може би ще е добре да се отправим утре на път съвсем отпочинали.
— Не обичам да възразявам, но в съседната пещера открих препятствие, което може би ще е по-добре да преодолеем още днес — намръщи се Майкълсън.
— И какво е то? — попита Ашли. Усъмни се дали той просто не иска да пришпори целия екип да търси по-бързо брат му.
— Река. Широка е около десет метра и е доста бърза. Пресича следващата пещера. Ще трябва да я прекосим. Струва ми се, че ще е за предпочитане да направим това още днес. Иначе утре ще се намокрим още сутринта и цял ден няма да изсъхнем.
Линда изстена и напусна Халид, за да се присъедини към тях.
— Само не и днес, моля ви се. По-добре да оставим тази работа за сутринта. Ние и така или иначе по цял ден сме мокри. Нима може едно утринно наквасване да промени положението ни?
Халид естествено я подкрепи.
— Вече е късно. И аз мисля, че ще е по-добре да нощуваме тук.
Ашли забеляза как бръчките на челото на Майкълсън стават по-дълбоки. Очевидно канчето бе засилило желанието му да търси брат си. Личеше си, че много му се искаше веднага да продължи.
— Прав сте, майоре — каза решително тя. — Най-добре ще е да прекосим реката по-бързо, за да можем сетне да изсушим дрехите си. Планът ви е добър.
Останалите, макар и с недоволно мърморене, взеха раниците си и приготвиха шейните си. Ашли се обърна към Майкълсън:
— Холоуей долу ли остана да ни чака?
— Холоуей? — възкликна Майкълсън. Присви вежди и започна да се оглежда.
Сърцето на Ашли започна силно да тупти.
— Изпратих го да ви потърси. Реших, че той ви е казал да се върнете тук.
Лицето на Майкълсън придоби хладно изражение.
— Никого не видях — каза.

Глава 13

Ашли се измъкна от изхода на тунела и бързо се отмести встрани, за да улесни излизането на Вилянуева. Чудесно. Той бе последният, който се спусна. Останалите членове на екипа вече ги очакваха и осветяваха поредната пещера с фенерите си. Бен викаше Холоуей.
— Има ли някакви следи от него? — обърна се Ашли към Майкълсън. Майорът поклати глава.
— Не. И като имам предвид тези проклети препятствия, ще трябва да го търсим доста дълго време.
Ашли се намръщи. Времето бе скъпоценно. Ако Холоуей бе ранен, забавянето им можеше да причини смъртта му. Тя освети пространството пред себе си с фенера и изстена, когато видя гледката, простираща се пред очите и.
Целият под на пещерата бе обсипан с големи кълбообразни скали с жълтеникав цвят. Някои имаха размерите на слонове, други бяха големи колкото къщи. Някои бяха струпани на купчини, подобно вкаменени гигантски яйца. Други се търкаляха поединично и приличаха на самотни хипопотами. Скалите сякаш бяха надвиснали над хората.
Тя се намръщи. Огромните скали закриваха панорамата и щяха да затруднят търсенето с фенери. Раненият Холоуей можеше да се намира зад който и да е от тези огромни камъни.
— Ще се разделим на три групи — предложи Ашли, като се опита да надвика шума на реката, прокопала дълбоко русло в средата на пещерата. — Ще трябва да огледаме пространството зад всички тези скали.
Бен прокара нокът по повърхността на един от камъните.
— За Бога, та това са пещерни бисери! — извика. Сетне се отдръпна встрани и се почеса по главата. — Никога обаче не съм виждал толкова големи. Обикновено не са по-едри от грейпфрути.
— Бен, сега нямаме време за такива неща — каза Ашли. — Имаме по-важни грижи. Трябва да…
— Не, това наистина е важно — прекъсна я той.
— Защо? — попита тя и въздъхна. Искаше и се да бъде кратък.
— Пещерните бисери представляват разтворен варовик, наслоил се около камъче или песъчинка. Те се образуват само там, където има течаща вода. Очевидно тази пещера някога е била наводнена догоре.
— Чудесно — каза тя. — Какво искаш да ни кажеш? Че тази пещера може да се наводни отново? Че може да закрие пътя ни за връщане?
— Не. — Той поклати глава. — Тези бисери са сухи от еони време насам. Водите са променили руслото си.
— Бен, разбирам твоята страст към пещерите, но сега трябва да насочим всичките си усилия към откриването на Холоуей — прикани Ашли.
— Знам, и точно заради това ви обяснявам. Ако е зад някоя от тези скали, веднага ще го разберем — поясни Бен и постави фенера си върху повърхността на скалата. Внезапно тя цялата светна с жълта светлина, подобно на огромна лампа. — Те са прозрачни. Може да изглеждат непрозрачни, обаче светлината преминава през тях. Ако Холоуей е някъде тук, фенерът му не свети.
Ашли въздъхна. Шансовете да открият бързо Холоуей рязко намаляваха.
— Значи или е ранен, или умишлено се крие — предположи тя.
Бен кимна утвърдително.
Внезапно се чу възклицанието на Линда, която се бе доближила до скалата.
— За Бога! Погледнете какво има в средата и!
Бен веднага отиде при нея. След малко подсвирна от удивление.
— Това, което е в центъра на твоя бисер, не е камъче — възкликна Ашли.
— Бисер може да се образува около всякакъв твърд предмет — каза Бен и положи длан върху скалата. После отмести леко Ашли. — Трябва да я осветим по-добре.
Ашли се приведе и запали и своя фенер, като фокусира лъча в центъра на скалата. Камъкът засия с ясна бяла светлина. Независимо от оптическото изкривяване на образа, причинено от многото кристални слоеве, вече можеше да се определи безпогрешно какво представлява предметът в центъра на скалата.
— Това е череп. Човешки череп.
От около метър разстояние се чу треперещият глас на Линда:
— И в тази също има череп. Какво ще кажете? Това да не би да е изчезналият екип?
Ашли поклати глава, като отмести фенера си от камъка.
— Не. Ако съдим по изключителните размери на тези скали, те са започнали да се образуват преди около милион години. Това са по-скоро нашите пещерни жители. — Тя се отмести от скалата. Щеше и се да остане поне няколко часа при тази находка, но разгадаването на тайната и трябваше да се отложи. Дявол да го вземе! След три изтощителни дни най-сетне бяха попаднали на следа на изгубената цивилизация, но трябваше да я пренебрегнат, поне за известно време. Сигурността на Холоуей зависеше от тяхната експедитивност.
— Прегрупирайте се! — нареди тя. — Трябва да започнем търсенето!
Останалите членове на групата прекратиха огледа на съседните пещерни бисери и се събраха при нея. Пръв пристигна Майкълсън.
— Според мен трябва преди всичко да направим систематичен оглед на тази страна на реката — предложи той. — Възможно е Холоуей да се е наранил или да е паднал в някоя от пукнатините.
Ашли кимна в знак на съгласие. През това време към тях се приближиха Халид и Вилянуева.
— Може пък и да е прекосил реката — предположи Линда с известно съмнение в гласа, като погледна към другия тюлен.
Вилянуева поклати глава, като прехвърли в другата ръка късия си автомат КАР-1.
— Той никога не би изоставил екипа — тросна се той.
— Първо ще претърсим тази страна — каза Ашли на групата. — Линда и Халид ще останат до входа на тунела, в случай че Холоуей се завърне, докато ни няма. Бен и Вилянуева ще тръгнат на север, а ние с Майкълсън ще се отправим на юг. Така ще успеем да обходим целия район.
— По-добре е аз да дойда с теб — настоя Бен.
— Не. Предпочитам във всяка от групите да има по един въоръжен човек. Ще оставим едно оръжие и на Халид — каза Ашли и се отстрани от Бен.
Тъй като нямаше други възражения, двойките се отправиха на път.
— Бъдете много внимателни — напомни Ашли, докато тръгваше в компанията на Майкълсън. — Отваряйте си очите на четири и запалете всички фенери. Сега не е време да се икономисва енергия.
Майкълсън и помогна да прескочи една голяма дупка, после още едно препятствие. Движеха се бавно, тъй като им се налагаше да заобикалят скалите и в същото време да внимават да не паднат в някоя от многобройните пукнатини в земята. Нямаше нищо чудно в това, че Холоуей се бе заблудил.
— Трябваше да си вземем портативни радиостанции — отбеляза Ашли, като заобиколи една пукнатина. — Щяхме веднага да се свържем с Холоуей по радиото.
— Скалната маса е прекалено плътна. Нямаше да ни свършат работа — изръмжа в отговор Майкълсън.
Ашли въздъхна и измина в мълчание още няколко метра, преди да заговори отново спътника си.
— И какво? Докато беше тук, долу, нищо ли не видя и не чу?
— Почакай да стигнем до реката. Ревът и е направо оглушителен. И стадо биволи да беше минало, пак нямаше да го чуя — отвърна Майкълсън. Гласът му бе измъчен. — Ненавиждам такива забавяния! Досега трябваше да сме прекосили реката и да сме продължили нататък. Майната му на Холоуей!
Ашли се изненада от този внезапен изблик на раздразнение.
— Вината за случилото се не е негова.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ти бе наредено да стоиш до отвора на тунела. Ти обаче реши на своя глава да продължиш напред. Бях длъжна да изпратя някого да те потърси. Заради това Холоуей се изгуби.
Майкълсън поклати глава.
— Занимавах се с разузнаване. Търсех начини да ускоря пътуването ни, да си спестим излишното бавене.
— Това са глупости, Денис!
Като чу тези думи, той спря. Цялото му тяло се напрегна.
— Денис, знам за какво си дошъл тук. Дошъл си заради брат си.
— Значи Блейкли ти е казал.
— Няма значение кой ми е казал. Важното е, че желанието ти да откриеш Хари започна да вреди на тази мисия.
— Не намирам да е така — отвърна той с напрегнат глас.
— Знам. Затова ти го и казвам. Все някой трябваше да ти го каже. Разсъждаваш с чувствата си, а не е главата си. Така пропускаш важни следи, като канчето например. Иска ти се да изпревариш целия екип. Да действаш сам. Това е рисковано и за самия теб, а по този начин излагаш на опасност и всички нас.
— Длъжен съм да намеря брат си — промълви тихо той.
Ашли положи ръка на рамото му. Почувства как той трепна от допира и.
— Непременно ще го открием. Но нека да работим като екип — каза тя.
Няколко мига той не каза нищо, след което направи крачка напред и се изкашля.
— Почти достигнахме реката. Намира се непосредствено пред нас.

Като поклати глава, Ашли последва Майкълсън зад следващата скала. Пътят към ревящата река ставаше все по-труден. Последните няколко метра до брега бяха блокирани от струпване от бисери, така че им се наложи да пълзят.
Целите окаляни, най-сетне стигнаха до брега. Между стръмните брегове течеше черна вода. Солените и пръски раздразниха очите им.
Ашли избърса калта от челото си с влажната си носна кърпа и се доближи плътно до Майкълсън. Започна да крещи в ухото му, опитвайки се да надвие рева на реката.
— Не ми се вярва да се е опитал да я прекоси сам. — Той кимна в знак на съгласие.
— Може би Бен и Вилянуева са извадили повече късмет — също изкрещя той. — Защо не…
В този миг ревът на реката бе заглушен от писък, който изкънтя из цялата пещера.
Изумени от чутото, Майкълсън и Ашли се спогледаха.
— Какво, по дяволите, беше това? — извика Ашли. — Стори ми се, че идва от другата страна на реката.
— Би могло да е ехо — отвърна Майкълсън, който се опитваше да прониже мъглата със светлината на фенера си.
— Това никак не ми харесва. Да се връщаме веднага — предложи тя. Тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли, когато се чу втори писък. След миг писъкът внезапно секна. — Да побързаме — каза Ашли.
Майкълсън все още се бе вторачил в мрака от другата страна на реката. Ашли стисна зъби и го дръпна за ръката.
— Да се махаме, войнико. Тук нямаме повече работа.

Бен се почеса зад лявото ухо. Защо Ашли и Майкълсън се бавеха? Заедно с Вилянуева бяха претърсили своя участък още преди петнайсет минути. Тюленът се движеше много бързо. Бен винаги бе смятал, че е в прекрасна физическа форма, но докато се опитваше да не изостава от Вилянуева, се почувства като болен от артрит старец. Неговият собствен принос към търсенето се изрази главно в напомняния на Вилянуева да не бърза чак толкоз. Въпреки усилията им не откриха и следа от Холоуей. Върнаха се при входа на тунела без каквато и да е нова информация за Линда и Халид.
Бен погледна Вилянуева. Тюленът се разхождаше напред-назад с ръка върху кобура на пистолета си. Човекът бе нервен като разгонено кенгуру. Чакането очевидно го измъчваше.
Бен започна да се тревожи. Другите трябваше досега да са се върнали. Удари с ръка по камъка, който бе огледал с фенерчето си. Трябваше да я придружи. Той разбираше от пещери повече от Майкълсън. Ами ако и тя изчезнеше като Холоуей?
— Бен, ела да видиш това — извика го Линда, надвесила се над пещерен бисер с размерите на голяма надуваема топка.
— Какво има? — попита Бен, като приклекна до нея.
— Освети бисера. Този е по-малък, така че подробностите се виждат по-добре.
— Линда, точно сега ли, му е времето да се занимаваме с такива неща? — промърмори той, но изпълни молбата и.
— Погледни костните дъги — отбеляза тя възбудено. — Прекалено са плътни. Обърни внимание и на ушните отвори. Прекалено ниско са. Бен, това не е човешко същество. Или най-малкото не е съвременен човек. Размерът на черепната кутия навежда на мисълта, че става дума за развито човекоподобно създание. Не мога обаче да разпозная към кой вид принадлежи. Това трябва да го види Ашли. Тя сигурно ще го разпознае.
Линда внезапно се зарази от тревогата на Бен.
— Защо толкова се бавят? — попита.
В пещерата внезапно изкънтя силен писък. Бен и Линда подскочиха едновременно. Линда се приближи до него. Бен усети, че сърцето му се свива. Какво ли ставаше с Ашли?
Вилянуева бе застинал с пистолет в ръка и държеше фенерчето така, че лъчът му да играе ролята на прицел. Халид се доближи до Линда и тя, подобно на луна, привлечена към друга орбита, се отмести от Бен и се скри в сянката на египтянина.
Чу се втори писък. Бен се доближи до Вилянуева.
— Трябва да ги потърсим — каза Бен. — В беда са.
— Не. Ще останем тук — нареди Вилянуева.
— Ти луд ли си? Някой ги е нападнал.
Лицето на тюлена запази каменното си изражение.
— Не. Писъкът се раздаде отдалеч. От другата страна на реката — уточни майорът.
— Откъде можеш да си сигурен? Акустиката на една пещера е много измамна.
— Сигурен съм — повтори Вилянуева, без да откъсва поглед от мрака.
— Не ме интересува. Ще отида да ги потърся.
— Ако се опиташ да се отдалечиш, ще те застрелям в крака — добави тюленът. От спокойния тон, с който изрече тези думи, стана ясно, че не се шегува.
— Ти какво си въобразяваш?
— Тук аз съм старшият командир. Заповедите ми ще се изпълняват.
— Но…
— Мястото на срещата е тук. Ако другите имат неприятности, трябва да тръгнат насам. Ще ги изчакаме още десет минути.
— И като изминат тези десет минути, какво ще правим? Ще отидем да ги търсим ли?
— Не. Ще се върнем в базата.
— И ще ги оставим тук? Не разчитай на мен.
— Радиостанцията е у Майкълсън. Без него няма как да се свържем с базата. Ако не дойдат до десет минути, ще се евакуираме.
Бен втренчи поглед в черната пелена и си представи как там се развиват ужасяващи събития. Как Ашли бяга и се крие, преследвана от лигави същества. Как те нападат Ашли и я осакатяват. През по-голямата част от тези десет минути не каза нищо. Проклетият тюлен, да върви по дяволите. Ако тя не се завърнеше, той знаеше как да се грижи за себе си в пещерите.
Вилянуева насочи пистолета си към земята. На мястото на лъча на фенера му се появи мрак, който жадно си възвърна изгубената територия.
— Пригответе багажа си — разпореди Вилянуева през рамо. — Връщаме се.
Бен започна неловко да тъпче на едно място, без да се отказва от опитите си да пробие тъмнината.
— Пригответе се за връщане, господин Бръст — каза тюленът, като му даде знак с пистолета си. — Не затруднявайте работата ми.
На Бен внезапно му хрумна една идея.
— Почакайте малко — предложи той. — Всички изключете светлините си.
— Какво? — попита Линда с треперещ глас. — Ти откачил ли си?
— Направете каквото ви казвам. Ако и тогава не видим следа от техните светлини, ще се върнем.
Вилянуева го погледна с присвити очи.
— Добре. Давам ви една минута.
Линда се притисна по-близо до Халид, преди да изгасят фенерите си.
Лагерът потъна в пълен мрак.
На Бен му бяха необходими само няколко секунди, за да привикне зрението му към внезапната слепота. Върху ретината му известно време се запазиха следи от светлините на лагера. След като и тези следи изчезнаха, той забеляза, че от лявата му страна все пак остана известно сияние. Разширените му от мрака зеници се напрегнаха. Забеляза сияещ пещерен бисер. След малко сиянието се отмести към друг пещерен бисер. Доближи се до него. Светлините се приближаваха до тях.
— Някой идва — каза Бен с облекчение. — Завръщат се.
— Да, и аз ги забелязвам — потвърди Линда. Вилянуева им каза да запалят фенерите си. Мракът отново бе отблъснат от лъчите им. След няколко минути откъм тъмното се доближиха шарещите светлини на фенери. Тюленът, все още заел бойна позиция, насочи пистолета към тях.
— Стой! Кой иде! Кои сте вие? — извика.
— Кой може да идва, по дяволите? — чу се сърдитият глас на Ашли.
— Ние сме, майоре. Бъдете спокоен — обади се и Майкълсън.
Вилянуева отмести пистолета си.
На светлината се появи Ашли, следвана от Майкълсън, който все още извръщаше поглед към реката, останала зад него.
— Чия бе гениалната мисъл да изключите внезапно светлините? — попита раздразнено Ашли. — Използвахме ги като фар, когато идвахме насам. Решихме, че нещо ви се е случило, и побягнахме назад. Насмалко щях да падна в един разлом.
Линда посочи с пръст Бен.
— Просто искахме да ви открием — каза той и кимна към тюлена. — След като чухме писъка, колегата реши да се приберем горе с подвити опашки, ако не се появите.
— Как така? — настръхна Ашли. Майкълсън я прекъсна с жест.
— Действал е правилно. Ние разполагаме с радиостанция. Те — не.
Ашли разтри замислено слепоочията си и после кимна в знак на съгласие.
— Всъщност, прав е. Следващия път изпълнявайте заповедите му, Бен — нареди тя. После мина покрай него и огледа лагера. — Добре. При тези обстоятелства ни предстои да решим дали да продължим по-нататък, или да се връщаме.
— Предлагам Вилянуева и аз да прекосим реката и да огледаме по-обстойно местността, докато вие ни изчакате тук — каза Майкълсън, като направи крачка напред. Ашли обаче поклати глава.
— Не. При тези обстоятелства няма повече да се делим. Видяхме какво ни се случи, когато направихме това.
— В такъв случай ще трябва да се евакуираме — констатира мрачно Майкълсън. — Не мога да си позволя да рискувам живота на граждански лица. Холоуей знаеше, че пътуването крие рискове.
— А ако този писък бе издаден от някого от нас, пак ли щеше така да бързаш? — попита сърдито Ашли.
Майкълсън не каза нищо.
— Разбрах те — каза Ашли. — Според мен Холоуей заслужава също помощ, както всеки от нас.
— Но той може би е ранен или е в безсъзнание — вметна Линда. — Въобще не го чухме, след като се раздадоха писъците. Не можем да напуснем това място, без да сме го огледали най-внимателно.
Майкълсън понечи да възрази, но Ашли го прекъсна с жест:
— След като са изложени на опасност нашите цивилни задници, то и ние трябва да решим дали да продължим по-нататък, или не.
Бен и Линда я подкрепиха с кимване. Халид не каза нищо.
— Според мен трябва да продължим — каза Ашли. — Някой да възразява?
Никой не каза нищо.
— Добре. В такъв случай искам след трийсет минути да сме от другата страна на реката.
Ашли се движеше напред-назад по брега на реката. Вилянуева, съблечен по бельо внимателно нагази в черната като нефт вода. На кръста му бе привързано въже. Майкълсън бе прикрепил другия му край към близък сталагмит.
— Досега можеше да сме преплували реката — каза Ашли. — Само си губим времето с тези излишни предпазни мерки.
— Не си права — възпротиви се Майкълсън, като затегна възела на въжето. — Течението е много силно. Реката спокойно би могла да отнесе някого от нас, ако просто се опитаме да я преплуваме.
— В такъв случай дайте да се навържем всички на това въже — каза Ашли. Не можеше да разбере причината за упорството на майора. Нима не си даваше сметка, че всяка изгубена секунда можеше да причини смъртта на Холоуей?
Бен поклати глава и се опита да я успокои с усмивка.
— Така много лесно бихме могли да се заплетем във въжето, мила. Това е най-сигурният начин някой от нас да се удави.
Вниманието на Ашли бе привлечено от силен плясък. Вилянуева се бе гмурнал под бурната вода и излезе повторно от нея, след като бе преплувал половината път. Силните му ръце пореха равномерно и спокойно водите, но въпреки това течението го отнесе далеч встрани.
— Погледни! — изкрещя паникьосано Линда, като стисна Ашли за ръката.
Ашли насочи поглед към мястото, посочено от биоложката. Еднометров тръбен плавник, бял като на албинос, пореше водите. После плавникът изчезна. Бен също го бе забелязал и бе зинал от удивление.
— Господи мой Иисусе Христе! — успя да смотолеви. Майкълсън, чиято ръка бе все още омотана във въжето, с което бе вързан тюленът, се опита да се освободи, но не успя. С другата ръка взе пушката си и я подхвърли на Бен, който се намираше най-близо до него.
— Стреляй! Използвай я, преди това нещо да е достигнало Вилянуева!
Бен намести приклада на пушката на рамото си и потърси с поглед своята мишена. Непосредствено под тях нещо се белна под повърхността и последва изстрел. На мястото, където куршумът удари водата, се образува малък гейзер. Бе на близо метър, от плавника. Бен не бе улучил.
— Майната му — изруга и зареди повторно карабината. Пак не улучи.
Вилянуева, който бе чул изстрелите, спря да плува напред и ги погледна въпросително. Линда и Ашли му дадоха знаци с ръка да побърза към отсрещния бряг.
— Плувай! Изчезвай оттук! — разкрещя се Ашли. Плавникът отново се появи над водата в целия си размер. Сега бе на половината от разстоянието, отделящо екипа от тюлена. Майорът се устреми с все сили напред, като водата побеля от движенията на неговите крайници. При все това течението го забавяше. Създаваше впечатлението, че е муха, залепнала върху смола. Няма да успее да достигне брега, разтревожи се Ашли. Стисна с все сила юмруци и му пожела късмет.
Плавникът се извърна в посока към плуващия тюлен.
Бен повдигна пушката още веднъж и сетне я отпусна.
— Дявол да го вземе! Не мога да стрелям! От този, ъгъл бих могъл да улуча Вилянуева!
Ашли грабна пушката от ръцете му и се прицели. Първият и изстрел откъсна част от плавника. Прицели се по-ниско, под него. Натисна спусъка и усети силата на отката върху рамото си. Този път гейзерът, който се появи, бе червен. Плавникът се наклони встрани и сетне изчезна.
Ашли стисна зъби. Боеше се да не би раненото животно внезапно да се появи от водата и да се нахвърли върху тюлена. Не отмести пушката от рамото си, докато Вилянуева не достигна отсрещния бряг и се закатери по хлъзгавите скали. Той отвърна с ръкомахане на поздравите на екипа и тръгна нагоре по брега.
— Бях останал с чувството, че ненавиждаш оръжията — каза Бен, докато поемаше пушката от треперещите и ръце.
— Трябва да познаваш нещата, които ненавиждаш — отвърна тя и разтри ръцете си.

Бен просто кимна. Стана му ясно, че тя не желае да продължава този разговор.
Ашли погледна към другия бряг. Вилянуева бе отвързал въжето от кръста си и го привързваше към дебел сталагмит, Майкълсън опна въжето откъм своя край и между двата сталагмита се образува въжен мост. Двамата се държаха така, сякаш не се бе случило нищо. Сякаш едно кошмарно създание не се бе опитало току-що да погълне един от тях.
Майорът провери надеждността на моста, като опна въжето. Удовлетворен от резултата, обърна се към екипа:
— Можем да тръгваме!
Като си пое дълбоко дъх, Ашли се опита да успокои все още бързо туптящото си сърце. Трябва да прекося реката, каза си наум. Все още са ми останали екип за ръководене и съекипник за откриване.
Като използва карабинери, за да се закачи на въжето, екипът прекоси реката с помощта на ръцете си. Висящата от въжето Ашли се постара да не гледа надолу. Височината не бе голяма, но мисълта, какво ли още се крие под черната повърхност на реката, действаше парализиращо.
Вилянуева, вече облякъл гащеризона си, и помогна да се откачи от моста. Ръката му леко трепереше, когато и я подаде, за да се изправи. Тя така и не успя да си обясни дали треперенето се дължеше на студената вода, или на закъснялата уплаха.
— Благодаря ти — каза той, като я погледна смутено. — Дължа ти благодарност.
Тя понечи да му каже нещо, но той бързо се отдалечи от нея и насочи вниманието си към Майкълсън, последния, който прекоси реката.
След като и майорът стъпи на скалистия бряг, Ашли отново събра групата.
— Тази част от пещерата е много по-малка, така че ще я изследваме заедно. Да тръгваме. Бъдете много внимателни. Това, което издаде тези писъци, може би е все още тук.
Това търсене е безсмислено, прецени Халид, като изчегърта калта изпод нокътя си с малко ножче. Холоуей трябваше да е мъртъв. Тези проклети идиоти кога щяха да разберат това, и да продължат пътя си? Проследи с поглед как тюленът огледа отвора на току-що открития тунел. Там нямаше и следа от отсъстващия съекипник. Бяха огледали всяко камъче и всяка пукнатина. Не бяха открили нищо.
— Няма смисъл да търсим тук — каза Вилянуева, след като освети с фенера си вътрешността на тунела. — Оттук никой не е минавал поне години. Погледнете само колко кал се е наслоила пред входа. Няма нито отпечатъци от човешки крака, нито следи от шейни.
Ашли се приведе до него и бръкна в калта с пръст.
— Прав си. Ако някой бе минал оттук, щеше да е оставил следа. Някъде трябва да има и друг изход, който не сме забелязали — обърна се към групата.
— Възможно е — каза Халид. Искаше му се екипът да тръгне отново на път. Така или иначе той трябваше да изпълни своя план, независимо дали щяха да открият Холоуей, или не. — Нищо чудно реката да го е отнесла.
— Не — поклати глава Майкълсън. — Писъкът се раздаде далеч от брега на реката. Съгласен съм с Ашли. Някъде трябва да има друг изход.
Халид успя да прикрие презрителната си усмивка.
— Преди да тръгнем обаче, някой ще трябва да огледа този тунел — каза Ашли. — За да се уверим, че сме прави. Има ли доброволци?
— Аз съм готов — отговори Вилянуева и започна да разгъва шейната си.
— Добре, обаче бъди внимателен. Просто разбери какво има на другия край и веднага се върни. Без солови изпълнения.
Той даде знак, че е разбрал, и се вмъкна в дупката. Ашли засече часа.
Халид, ядосан от поредното забавяне, отиде при Линда. Бе седнала на една скала, скръстила ръце на гърдите си. Седна при нея.
— Смяташ ли, че ще го открием? — попита тя със страдалчески глас.
— Не. Каквото и да казва майорът, според мен реката го е отнесла.
Линда потрепера. Той отгатна мислите и. Плавникът бе бял, като корема на личинка. Сякаш някоя призрачна акула се бе явила, за да погълне душите им. От хората и от камъните не го беше страх. Но колкото до тукашните създания, нещата стояха иначе. Първо се появи сепията, която се опита да разкъса ръката му, а после и това чудовище. Белият плавник бе накарал кожата му да настръхне. Стори му се, че самата Природа бе пожелала да им покаже колко са незначителни.
Като малък му бяха разказали за пясъчната буря, погребала лагера в Сирия, в който бе живяла майка му. Никой не бе оцелял. Бяха нарекли бурята „черната ръка на Аллах“, но той не се съгласи с това. Хората бяха станали жертва на Природата — божество, безразлично към човешките съдби. Всеки беше уязвим спрямо дивата и стихия. Халид не обичаше да бъде уязвим.
Линда се раздвижи, без да отмества поглед от реката.
— Тази акула албинос бе наистина огромна. Местната водна екосистема трябва да е много по-богата, отколкото сме предполагали, за да може да осигури оцеляването на такъв хищник. Ако не трябваше да търсим Холоуей, с удоволствие щях да взема някои проби.
— На твое място бих стоял по-далеч от тази екосистема и не бих се отдалечавал много-много от сушата — вметна намръщено Халид и докосна мястото, където го бе наранило животното.
— Открих нещо! — възкликна намиращият се на няколко метра от тях Бен.
Халид изви главата си и насочи поглед към него. Бен бе застанал до стената на пещерата със запалена кибритена клечка в ръка.
— Какво откри, Бен? — разнесе се гласът на Ашли.
— Открих друг тунел, който може да ни изведе оттук.
Защо ли се шегуваше? Ашли погледна тясната цепнатина в лицето на скалата. Простираше се от тавана до пода, но широчината и не надвишаваше трийсет сантиметра. Нищо чудно, че преди това не я бе забелязала.
— Прекалено тясна е. Никой не би могъл да мине оттук — отбеляза тя.
— Не си права. Успях да я измеря — отвърна Бен.
— С какво?
— С крака си.
Тя го погледна с недоумение.
— Това е старо правило на пещерняците. Щом е по-широка от крака ти, можеш да минеш и ти.
— Не ми се вярва. Особено пък за Холоуей. Той е едър мъж.
— Вярно е, че би му се сторило малко тясно, но би могъл да премине.
— А и можем ли да знаем има ли нещо в другия край?
Вместо да и отговори, Бен поднесе запалената кибритена клечка към пукнатината. Пламъчето и се раздвижи в обратна посока.
— Има течение — каза Бен. — Оттам вее някакъв въздушен поток.
Ашли проследи с поглед как пламъчето продължава да примигва. Дали пък…
Вниманието и бе отклонено от стъргане, раздало се от тунела зад гърба и. Оттам се подадоха два крака. Беше Вилянуева. Изправи се и изтри ръце о коленете си.
— Запушен е — каза той, леко задъхан. — Трийсет метра след входа има срутване. Видях зор, докато се измъкна.
Ашли изруга. Щом онзи път е блокиран, щеше да бъде възможно да се продължи единствено оттук. Появи се Линда и надникна в тясната цепнатина.
— Защо ли пък му е трябвало на Холоуей да минава оттук? — попита. Личеше си, че цепнатината я плаши. — Защо му е трябвало въобще да прекосява реката?
— Възможно е нещо да го е нападнало — отговори Вилянуева. — Нещо, с което не е могъл да се справи. Вероятно се е опитал да го отведе по-далеч от нас. За да не изненада и нас така, както е изненадало него.
— Защо мислиш така? — попита Ашли. Вилянуева я погледна право в очите.
— Защото на негово място щях да постъпя точно така.

— Какво предлагаш да направим? — зададе отново въпрос Ашли, като прехапа устната си.
— Опитва се да спечели време, през което да можем да избягаме. Според мен би следвало да го оползотворим.
Ашли затвори очи. Не можеше да се примири с мисълта, че трябваше да изоставят Холоуей.
— Ела да видиш какво открих! — обади се отново Бен. Подаде и ръката си, която току-що бе измъкнал от тесния отвор. Дланта му бе покрита с кръв. Прясна кръв.
— Минал е оттук, и то съвсем неотдавна — промърмори Ашли. После се обърна към Вилянуева. — Все още ли смяташ, че трябва да се връщаме?
— Ти си командирът, ти решаваш — отвърна той и стисна устни.
— Б, кой ще влезе пръв? — попита Бен. — Трябва да побързаме.
Ашли въздъхна. Бен очевидно не бе чул разговора им.
— Нещата са малко по-сложни — каза тя.
— В какъв смисъл? Та ние сме съвсем близо до него!
— Вилянуева допуска, че Холоуей се опитва да отклони нещо опасно от нас.
— Ами ако е само ранен? — запита възмутено Бен. — Ако просто се е опитал да се укрие някъде? Аш, кълна ти се, че е някъде съвсем близо до нас! Не можем да го изоставим!
— Добре, да вървим — отвърна тя и разтри уморените си очи.

Линда, останала по бельо, трепереше до стената. Не само бе свалила раницата си, но и съблякла гащеризона си. За да няма какво да се закача по стените, бе пояснил Бен. Цепнатината бе тясна. Тя потрепера. Как можеше да се пъхне там? Та нямаше да може въобще да си поеме дъх!
Изчакваха завръщането на Бен, който бе решил да огледа тунела. Бе се вмъкнал в черната скала преди три минути. Ашли и Майкълсън стояха като часовои от двете страни на цепнатината и се вслушваха в съобщенията му.
— Приключих — обади им се, като гласът му закънтя в пещерата. — Тесни са само първите два метра. След това цепнатината внезапно се разширява и се превръща в съвсем приличен тунел. Нищо му няма. Както казах, тясно е само в началото.
— Ще изпратя Вилянуева — реши Ашли. — Той е най-едър от всички ни. Ако той може да мине, ще успеем и ние.
Никой не възрази.
Линда затаи дъх. Надяваше се, че тюленът ще се провали и нямаше да и се наложи да се пъха между тези страшни стени. Сърцето и застина, когато чу радостния възглас на Бен.
— Мина! Малко си поодраска гърдите, но нищо му няма!
— Чудесно! — възкликна Ашли и радостно потри ръце.
— Да тръгваме.
Следващият бе Халид. Преди да влезе в отвора, стисна ръката на Линда. Тя обаче не усети ръкостискането му. Проследи с поглед как той изчезна в отвора с въже, вързано на кръста. С това въже предстоеше да изтеглят раниците си през процепа.
— Отпред е чисто! — провикна се Бен. — Изпратете раниците!
В продължение на десетина дълги минути раниците и оръжията бяха изтеглени на другата страна.
— Готово. — провикна се Ашли. Сетне се обърна към Линда. — Сега е твой ред!
Линда, без да откъсва поглед от черната цепнатина, не помръдна от мястото си. Опита се да направи крачка напред, но краката и не се подчиниха, Сърцето и така затуптя, че и стана трудно да разбира какво и казват.
— Линда?
— Няма да… мога.
— Как няма да можеш? Вилянуева е два пъти по-едър от теб.
Линда поклати глава. Преглъщаше трудно и още по трудно произнасяше думите:
— Не. Няма да успея. Прекалено тясно е.
Ашли се доближи до нея и я прегърна. Линда трепереше неудържимо.
— Не можем да те оставим тук — каза Ашли и притисна Линда още по-силно. — Виж какво, ще тръгнем заедно. Ще бъда непосредствено зад теб. Бъди сигурна, че ще се справиш, Линда.
Ашли направи крачка напред и накара Линда да я последва.
— Добре… Ще се опитам… — смотолеви Линда, като повлече натежалите си като олово крака. Дръж ме обаче за ръката. Не ме пускай.
— Няма. Ще се справим заедно.
Линда се опита да се усмихне, но не се получи нищо. Водена за ръката, тръгна към отвора. Струваше и се, че някой е налял кофа с нагорещен пясък в устата и.
— Дръж така шлема си, че светлината му да сочи напред — посъветва я Ашли. — Притисни се с гръб към лявата стена. Според Бен тя е по-гладката. После просто се плъзгай напред.
Линда успя да пъхне лявото си рамо в процепа. После започна бавно да се вмъква в пукнатината, като се опита да укроти уплашеното туптене на сърцето си и да мисли само как да върви напред. Някъде пред нея се виждаха отблясъци на светлина. Очевидно само на няколко крачки от тясната цепнатина другите я изчакваха.
Цепнатината я погълна. Стените я притиснаха и тя не можа дори да извърне глава, за да види движещата се зад нея Ашли. Успя само да приплъзне единия си крак напред и да повлече тялото си след него. Започна да брои движенията си, опитвайки се да се разсее.
— Чудесно се справяш — разнесе се зад нея гласът на Ашли. — Още съвсем малко остана.
— Пет… шест… седем… — Дишането на Линда се бе стабилизирало, като си поемаше дъх при всяка стъпка. Вече виждаше началото на тунела и нечие лице.
— Браво, Линда — каза Бен. — Още три стъпки и си при нас.
Върху устните на Линда се появи сянката на усмивка. Щеше да успее! Осем… девет… Левият и крак се премести напред, но когато се опита да извие тялото си, гръдният и кош се затисна в пукнатината. Неволно изписка. Опита да се придвижи, но се залости още по-силно. Понечи да направи движение назад, но не успя.
Само не по този начин, започна да се моли на Бога.
Не ме оставяй да умирам така!
Започна да диша тежко. Пред очите и заиграха светли точици. Коленете и отмаляха.
— Линда, не бива да спираш точно сега — окуражи я Ашли. — Остана съвсем мъничко.
— Заклещих се — изписка Линда. Гласът и издаваше паника.
— Бен, Линда се заклещи — извика Ашли.
— Дявол да го вземе! — отвърна той. — Я подайте повече светлина насам!
Само за един миг пукнатината се изпълни със светлина.
— Виждам те! — обади се Бен. — Линда, чуй ме! Подай си ръката. Така. Сега ще я стисна. Ще броя до три. Когато кажа „три“, искам да издишаш изведнъж всичкия въздух от дробовете си, да свиеш гръдния си кош, и аз ще те изтегля.
— Не — прошепна тя, като затвори очи. Почти не можеше да разтвори гръдния си кош. — Отново ще се заклещя. И няма да мога въобще да дишам.
Настъпи кратко мълчание. След това Линда усети как Бен пусна ръката и и я стисна някой друг. Тя позна тази ръка. Бе и помагала да преодолее много препятствия. Това бе Халид, нейният партньор в пещерата.
Египтянинът я заговори с равен и спокоен глас, сякаш се опитваше да я хипнотизира.
— Линда, знаеш, че няма да те изоставя. Познаваш силата на ръцете ми. Прави, каквото ти казва Бен. Ще те изтегля при себе си. Имай ми доверие.
Сърцето на Линда лудо затуптя. Звездичките пред очите и се бяха превърнали в малки съзвездия. Вярваше, че след малко ще се измъкне от процепа. Кимна с глава.
— Да, имам ти доверие.
— Значи, ще броя до три — повтори Бен, намиращ се зад Халид. — Едно… две… три!
Линда изкара целия въздух от белите си дробове. Изпита болка в тях. Ръката и и тялото и бяха изтеглени трийсетина сантиметра напред, но ето, че се заклещи отново. По бузата и потекоха сълзи. Ето как щеше да умре.
Внезапно рязка болка проряза рамото и. Пак я бяха дръпнали за ръката, като почти я измъкнаха от ставата. Тя изхвърли последните молекули въздух от дробовете си. Това се оказа достатъчно. Излезе от пукнатината така, както тапа излиза от разклатена бутилка шампанско. Беше свободна.
— Добре ли е? — попита Ашли, когато се измъкна от коварната пукнатина. Забеляза, че Халид държеше Линда в ръцете си.
— Мисля, че да — кимна Бен. — Най-вече е уплашена. Е, рамото и ще има доста да я боли, но друго нищо и няма.
— Остава само Майкълсън — каза Ашли. — След като и той се появи, искам всички да продължим.
Вилянуева, приклекнал на няколко метра от тях, им даде знак да се приближат.
— Холоуей е минал оттук — отбеляза тюленът и освети един от пръстите си. Бе почервенял от кръв. Сетне освети част от тунела. — Следата води насам.
Ашли замълча за миг. Значи Холоуей все още бягаше.
— Искам всички да се въоръжат! — разпореди се тихо. — Веднага!
Чу стържене зад себе си и се извърна. От процепа се измъкваше Майкълсън. Ризата му бе скъсана. Ашли даде знак на групата да се съберат.
— Да се подготвим. След две минути тръгваме. Искам всеки да бъде въоръжен с пистолет или карабина.
— Може би трябва просто да се махнем оттук — предложи Линда с треперещ глас. По бузите и все още се стичаха сълзи.
— Вече отидохме твърде далеч — каза Ашли, като постави ръка върху рамото на Линда. — Не трябва повече да се делим.
Линда си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се съвземе. Когато проговори, гласът и бе по-спокоен:
— Права си!
— Да тръгваме — нареди Ашли, като се обърна към екипа и пусна рамото на Линда.
Никой не възрази. След няколко мига групата тръгна по тунела. Вилянуева и Бен бяха на няколко метра пред останалите.
— Не се отдалечавайте прекалено много! — извика Ашли, когато Бен отиде твърде напред. — Нека има видимост между нас. Трябва да се движим плътно.
На едно място тунелът се раздвои. Накъде да тръгнат? Ашли погледна въпросително водачите на групата.
— Следата от кръв води в тази посока — отбеляза Вилянуева, като я освети с фенера си.
Ашли даде знак с пистолета на останалите да я последват. Зад всеки завой очакваше да открие неподвижното тяло на Холоуей. Докато напредваха по тунела, ускориха ход. Основната група започна да притиска водачите.
— Още малко, и ще се качиш на гърба ми — изсъска Бен, на Ашли. — Холоуей няма да спечели нищо, ако паднем в някоя пропаст.
— Съжалявам, но кръвта е твърде много.
— По-бързо от това не можем да вървим, без да се излагаме на опасност.

Вилянуева прекрати спора им, като им даде знак с ръка. Посочи следващия завой. Ашли се доближи до него и надникна. Малко след завоя тунелът свършваше и преминаваше в голяма пещера.
— Струва ми се, че е добре да продължа сам — предложи тюленът. — Редно е да огледам района.
— Не — възрази решително Ашли. — Няма да се делим. Нека повече очи оглеждат гърбовете ни и нека повече пръсти, поставени върху спусъците, защищават тези гърбове.
Вилянуева повдигна рамене.
Групата навлезе в пещерата. Лъчите на фенерчетата се разпростряха във всички страни, подобно спиците на колело. Пещерата приличаше на останалите, които бяха прекосили. Сталагмити, стърчащи от пода, и сталактити, провесени от тавана. Имаше обаче нещо ново. Ашли изтри една снежинка от миглите си.
— Дявол да го вземе, та тук вали сняг!
И наистина през лъчите на фенерите им се спускаха гъсти снежинки. Линда протегна ръка и няколко снежинки паднаха върху дланта и.
— Не са нито студени, нито мокри — отбеляза тя.
— Това е лошо — каза Бен, като се доближи до Ашли.
— Защо?
— Това не е сняг. Това са кристали от гипс — поясни Бен и насочи лъча на фенера си към колоните от гипсови кристали, спускащи се от тавана, подобно на десетметрови бели свещници. — Те са много крехки и нежни образувания. Под въздействието на телесната топлина те се размекват и започват да падат.
— Все още не мога да разбера каква опасност крие това за нас — попита Ашли, като изтупа няколко подобни на пърхот гипсови снежинки, паднали на раменете и.
— Този снеговалеж означава, че неотдавна тук се е излъчвала много телесна топлина. Много повече от тази, която може да излъчи тялото на ранен тюлен.
Очите на Ашли се разшириха, когато осъзна смисъла на думите на Бен.
— Тук, долу, не сме сами — каза той.
Гипсовият снеговалеж стана все по-гъст, когато наближиха средата на пещерата. Светлинните лъчи подскачаха във всички посоки, а заедно с тях и сенките. Ашли намести по-добре кърпата, която бе вързала над носа и устата си, за да не вдишва снежинките. Останалите бяха направили същото. Приличаха на група маскирани разбойници, приближаващи се към нищо неподозираща жертва.
Все още водач на групата бе Вилянуева. Той се привеждаше и придвижваше с бързи движения от едно място на друго, преди да им даде знак да продължат. Никой не говореше. Всички се бояха от това, което можеше да се укрива зад следващата сянка.
Бен вървеше до Ашли с пистолет, насочен към земята. Освети пода на пещерата.
— Ивицата от кръв става все по-тънка — прошепна. Трябваше да се свържат, с базата Алфа още преди час, но не можеха да си позволят да прекратят търсенето. Щеше да им бъде необходим поне половин час, за да извадят частите на радиото от водонепроннцаемите им пластмасови опаковки, да ги сглобят и да установят връзка. Времето, подобно на кръвта на тюлена, изтичаше.
Ашли откъсна поглед от червената следа, след като чу шепота на Вилянуева. Останалите бяха приклекнали и не мърдаха. Само тя все още бе изправена. Бен я придърпа към себе си и я стисна за ръката.
Тюленът, приклекнал до една огромна скала, бе доближил пръст до устните си и и даде знак да се приближи, без да вдига шум. Ашли отиде при него. Вилянуева притисна устни към ухото и и започна бързо да говори.
— Достигнахме другия край на пещерата. Има два изхода. Един широк тунел и един тесен, като тези, през които минахме.
— И какво от това? Да продължим! Следата накъде води?
— Трудно ми е да определя — отвърна той, като поклати глава. — Калта тук е твърде много, за да можем да разберем.
— В такъв случай ще проверим и двата тунела — реши тя и понечи да се отдалечи.
— Почакай. Не за това те извиках — каза той. — Подай си главата и се вслушай.
Като присви вежди, Ашли подаде глава иззад скалата. На каменната стена видя отвора на друг тунел, подобен на този, през който бяха достигнали пещерата. В началото не чу нищо освен собственото си тежко дишане. Може би слухът и не бе толкова остър, колкото този на тюлена. Тъкмо щеше да го заговори, когато и тя чу шума. Пукот, като този, който издават настъпените сухи съчки. Също и гърлесто сумтене. По гърба и полазиха тръпки, Звукът се раздаваше от тунела пред тях.
Повдигна фенера си, за да освети вътрешността на тунела, обаче Вилянуева я хвана за ръката.
— Недей. Каквото и да има там, то не знае, че сме тук.
— Може би това е Холоуей — каза тя, без сама да вярва на думите си.
— Глупости — отвърна тюленът.
— И какво според теб трябва да направим? Просто да седим и да чакаме?
Зад гърба им се чу силно кихане. Ашли рязко се извърна. Халид присви рамене в знак на извинение и посочи с ръка падащите снежинки. Другата ръка бе притиснал към устата си, за да не кихне повторно, Ашли се извърна повторно към Вилянуева и затаи дъх.
— Вече не чувам нищо — прошепна на тюлена, който бе затворил очи.
— И аз — въздъхна той.
Дявол да го вземе! Каквото и да се таеше в тунела, вече бе уведомено за присъствието им. Нямаше смисъл повече да се крият. Тя се изправи, като държеше пистолета в двете ръце.
— Бен, Вилянуева, елате с мен — разпореди Ашли. — Майкълсън, ти остани при останалите и бъди готов да ни прикриваш.
— Това е военна работа — отсече Майкълсън и направи крачка напред. — Ти остани тук, а аз ще придружа Бен и Вилянуева.
— Не — отвърна тя, като огледа пистолета си. — Искам да останеш тук. Да пазиш тила ни и останалите. Може да ни се наложи да се оттеглим бързо.
Проследи с поглед как майорът обмисля решението и. Очевидно не можа да открие недостатъци в него.
— Добре — прие той. — Внимавай.
— Да тръгваме — нареди тя, като свали предпазителя на пистолета си.
Групата излезе иззад скалата и насочи оръжията си към вътрешността на тунела.
— Трябва да открием огън — каза тихо тюленът. — Първо ще го обсипем с куршуми, а после ще задаваме въпроси.
— Не — просъска в отговор Ашли. — Все още съществува някаква възможност Холоуей да е там.
— Трябва да се възползваме от предимството си, докато го имаме — оспори Вилянуева и повдигна автомата си.
Тя отмести с рамо автомата му и направи крачка напред.
— Холоуей! — извика с все сили. — Ако си там, дай ни някакъв знак!
Тунелът им отвърна с мълчание.
— Е, сега доволна ли си? — попита тюленът, като вложи цялото си презрение в тази дума. Той приведе глава и се прицели. Пространството сякаш се взриви, след като куршумите се понесоха слепешком във вътрешността на тунела. Цялата пещера затрепера.
Ушите и продължиха да пищят и след като тюленът прекрати стрелбата. От отвора на тунела излезе облак от прах и дим.
Бен се опита да стесни лъча на фенера си, за да проникне по-дълбоко в мастилено черния мрак. Без какъвто и да е успех.
— Дявол да го вземе — изруга той.
От устата на тунела се раздаде вик, подобен на вика на кукумявка, само че по-гърлен и дрезгав. Ашли се намръщи, когато го чу. Първичната част от нейното същество реагира с желание да се скрие някъде или да избяга. Тя обаче коленичи и се прицели с пистолета си. След това някакъв малък предмет се изтъркаля в голямата пещера.
— Мамицата му мръсна да… — започна да псува Вилянуева, като отстъпи крачка.
Беше Холоуей. Или по-точно, главата му. Главата на тюлена, отделена от тялото му, се изтъркаля на метър от отвора. Очите и се втренчиха в нея. Върху миглите и започнаха тихо да падат снежинки.

Глава 14

Джейсън се отпусна шумно в креслото в офиса. Въздъхна достатъчно силно, за да привлече вниманието на своя „детегледач“. Вече чакаше пет минути. Цели пет минути! Щеше да закъснее за урока по карате.
Роланд откъсна поглед от документите. Очилата му се бяха свлекли до края на тънкия му нос.
— А, Джейсън, ти още ли си тук? Мислех, че вече си тръгнал за гимнастическия салон.
— Добре знаеш, че това не ми е разрешено — каза Джейсън, като наблягаше на всяка сричка.
— Защо?
Джейсън погледна към тавана.
— Доктор Блейкли нареди да не напускам нито една от сградите, без да съм придружен от някакъв тъп детегледач — отвърна. Смръщи лице и се опита да имитира носовия говор на Блейкли. — Каза, че това било за мое добро.
— Е, чак толкоз… Гимнастическият салон е съвсем наблизо. Ако си добро момче, ще отидеш дотам сам. Все още има цяла камара документи, които трябва да прегледам и заведа.
Лицето на Джейсън засия. Чудесно! Отскочи от креслото с рязко движение, от което то изскърца, и изтича навън. Продължи да тича и докато излизаше от сградата. Сакът със спортните му принадлежности се удряше в крака му. Измина десетте метра до следващата сграда на бегом. Лейтенант Бръсерман навярно вече го чакаше. Джейсън прекоси вратата и усети познатата миризма на гимнастически салон: миризма на запотени памучни анцузи, на лака, с който се покриваше пода на баскетболното игрище, и на дезинфекциращи средства.
Отиде в залата за аеробика и потърси с поглед лейтенант Бръсерман, но не го видя. Джейсън прекоси салона и отиде при гардеробите. Пътьом мина покрай баскетболното игрище. Там завари майор Чан, с когото вчера бяха гребали заедно.
Майор Чан си даде почивка и отиде при Джейсън. Бе задъхан и говореше трудно.
— Здрасти, малкия. Обади се лейтенантът. Виж какво, каза, че днес няма да може да дойде и помоли да го извиниш. Каза, че ще се видите утре — предаде му майорът. После имитира боксов удар в посока на Джейсън и се върна при баскетболното табло.
— В такъв случай какво да… — започна да пита Джейсън. Сърцето му се сви. Майорът вече бе възобновил играта си и щурмуваше коша.
Какво, да прави? Не му се искаше да се завърне в офиса на Роланд. Бе му омръзнало да прелиства скучните списания за живота във ВМС.
Отвори вратата и се измъкна навън. Покрай него премина група учени с бели халати и се запъти към жилищните помещения. Смееха се и си разменяха шеги.
Джейсън седна на стъпалата и реши да се порови в сака, за да открие някакво развлечение. Играта „Нинтендо“? Не, беше му омръзнала. Комикса за Спайдермен? Бе го прочел. Като въздъхна, все пак прерови съдържанието. Няколко монети издрънчаха и в ръцете му попадна пакетче дъвка. Като се намръщи, той го взе и го тикна в страничния джоб на сака. Докато правеше това, напипа в джоба нещо твърдо и кръгло.
Извади го оттам. Точно така. Огледа стария червен фишек. Фойерверк. Усмихна се, като си спомни как го бе получил от Били Сандерсон срещу един брой на комикс за „Мъжете Хикс“. Почти бе забравил за тази дреболия. Като я огледа още веднъж с искрици в очите, замисли се дали не си струваше да се скрие някъде и да я запали.
Тъкмо тогава откъм един ъгъл се появи учен с бял халат и се запъти към него. Бързо върна бомбичката в скривалището и. Може би щеше да е по-добре да я възпламени, когато се завърне в Щатите. Ако майка му научеше за това негово малко съкровище… Не, по-добре щеше да бъде да изчака.
Затвори ципа на чантата си и продължи да се пита как да оползотвори свободното си време.
Изправи се и премести сака в другата си ръка. Точно тогава откъм къщичката на другия ъгъл се зададе група офицери. Един от тях бе украсен с толкова много медали, че и слон трудно щеше да издържи тежестта им.
Човекът с медалите свали фуражката си и изтри челото си.
— Тук винаги ли е такава шибана жега? — запита.
— Не е толкова горещо, колкото влажно — обади се един от придружаващите го офицери.
— Проблемът е в жегата, лейтенанте — произнесе властно мъжът.
— Тъй вярно, гусин адмирал.
Джейсън бе впечатлен от страха, който този мъж внушаваше у околните, и застина на мястото си.
— Къде е този Блейкли? — попита адмиралът, като отново нахлузи фуражката си.
— Насам, гусин адмирал — козирува един лейтенант и тръгна напред.
Явно, предстоеше да се случи нещо важно. Джейсън надникна иззад ъгъла. Мъжете изчезнаха в една от циментените сгради.
Джейсън познаваше тази сграда. Бе свързочният център. Беше влизал в нея точно три пъти, когато му позволяваха две минутни разговори с майка му. Разговорите обикновено се състояха от въпроси: майка му се интересуваше дали слуша „детегледачите“ си. Независимо от многото паразитни шумове бе му приятно да чува гласа и.
Като се почеса зад ухото, Джейсън се запита какво ли искат военните от доктор Блейкли. Присви устни. Може би щеше да разбере. Знаеше, че майка му ненавижда подслушването, но не можеше да удържи на изкушението. Освен това може би щеше да научи нещо и за нея.
Промъкна се покрай ъгъла и се доближи безшумно до вратата. Нямаше никого. Санди, секретарката, не беше на бюрото си. Бе извадил късмет, Вмъкна се вътре. Когато присегна към бравата на вратата на основния коридор, тя се завъртя и вратата се отвори.
Пред него бе застанала Санди. Държеше поднос с наполовина пълна кана с кафе.
— Ха, Джейсън! — изненада се тя и му се усмихна, като оправи кичур руса коса зад ухото си. — Не знаех, че ще идваш.
Джейсън прехапа устната си и отстъпи крачка, готов да побегне. После се изкашля.
— Просто исках да кажа нещо на доктор Блейкли. Тя остави подноса с каната върху масата и извади нов филтър.
— Съжалявам, миличък, но докторът е много зает. Можеш да го разкажеш на мен, пък аз ще имам грижата да му го предам.
— Как да ти кажа… — започна да заеква той, разтворил широко очи. — Става дума за нещо много… много лично.
В отговор тя първо се нацупи, а после върху лицето и се появи усмивка.
— Разбирам. Защо в такъв случай не седнеш? Можем заедно да изчакаме доктор Блейкли.
Той кимна в знак на съгласие. Така обаче нямаше да стигне до никъде. Може би най-добре щеше да бъде да си тръгне и да каже, че по-късно ще поговори с Блейкли. Именно това щеше да бъде разумното, но изведнъж реши друго.
— Трябва да отида до тоалетната.
— Добре, миличък. Първата врата вляво. Естествено това вече му бе известно. Нещо повече, тоалетната се намираше и до главната свързочна стая. Джейсън се отправи към вратата.
— Благодаря.
В отговор Санди се усмихна иззад компютъра си и му смигна.
Като затаи дъх, Джейсън излезе в коридора. Гуменките му заскърцаха по излъскания балатум. В коридора нямаше никого, но приглушените гласове, раздаващи се от различните офиси, се чуваха съвсем ясно. Като запристъпва на пръсти, тръгна надолу по коридора, опитвайки се да се придвижва колкото се може по-тихо. Стигна до вратата, водеща към главната свързочна стая. Застина на място и се заслуша. Гласът на Блейкли бе ясен и твърд.
— Защо, по дяволите, според теб поисках тази свързочна система. От моите доклади чудесно знаеш, че там, долу, се крие някаква неясна опасност. Трябва да… Гласът на адмирала го прекъсна.
— И така да е, вечерният рапорт на твоя екип засега закъснява само с един час. Според мен обявяването на бойна тревога е преждевременно.
— Ако не е бил възпрепятстван, Майкълсън нямаше да закъснее и секунда с рапорта.
— Майорът прие тази мисия прекалено присърце. Има си лични причини за това. Въобще не трябваше да го включваш в екипа.
— За това вече сме говорили. Така или иначе, вече е сторено. Сега искам да разбера какви мерки си решил да вземеш.
— Никакви.
— Виж какво, сензорите направо се побъркаха. Вчера в Четвърти сектор изчезна още един човек. Сега пък връзката с екипа закъснява. И ти си решил да не правиш нищо? Да си седиш на задника и да изчакаш да изчезнат още хора?
Следващите думи бяха толкова студени, че Джейсън затрепера.
— Не. Вашингтон ми възложи да свърша само една работа. Да преценя дали си годен да продължиш да ръководиш обекта. Ти улесни решението ми. От този момент се смятай за освободен от длъжност.
Настъпи мълчание, след което се чуха думи, изпълнени с гняв.
— Вие, глупаците, отдавна бяхте планирали тази работа, нали? Въобще не искахте да допуснете да се запази гражданският характер на проекта. Кога точно решиха фуражките да ми отнемат този обект? Когато изчезна първият екип? Или още от самото начало?
Последва тягостна тишина.
Вратата рязко се отвори и Джейсън не успя да реагира. Блейкли с обезумял поглед неволно блъсна момчето и го събори.
— Джейсън!
— Аз…
— Какво правиш тук?
— Щях да… Исках да…
— Няма значение. — Блейкли се наведе и помогна на Джейсън да се изправи. — Да вървим.
Джейсън, поведен към вратата, се препъна.
— Какво става? Мама добре ли е?
Старецът не му обърна внимание.
— Трябва да те отведа на безопасно място. Въобще не трябваше да допускам да слизаш тук, долу.
Адмиралът излезе в коридора.
— Ако това е Джейсън Картър, нека остане. Отсега нататък аз ще отговарям за него.
— Върви по дяволите! — изкрещя му в отговор Блейкли и изведе Джейсън през вратата. Придружен от Блейкли, Джейсън се озова в приемната. Бе го страх да мисли, като се стараеше единствено да върви поне крачка напред от разгневения доктор. Неволно се блъсна във вратата.
Санди зина от изненада и прекъсна писането си.
— Какво става?
Никой не и отговори. Джейсън излезе бързо навън, прегърнат през рамото от Блейкли. По лицето на детето започнаха да се стичат сълзи. То притисна сака към гърдите си.
Когато излязоха на чист въздух, Блейкли се поуспокои.
— Съжалявам, Джейсън. Не исках да те плаша. Редно е обаче да знаеш…
Изведнъж в пещерата започна да вие сирена. Воят и бе така пронизителен, че Джейсън притисна ушите си с ръце.
— Какво е това? — извика.
— Това са периферните сензори. Има нападение срещу базата. Побързай — каза Блейкли, като хвана Джейсън за ръката.

Глава 15

Настъпи тишина. От момента, когато от тунела се разнесе вой, бяха изминали десет дълги секунди. Димът, предизвикан от стрелбата в тунела, започна да се разнася. Бяха ли успели да убият създанието. Като преглътна, Ашли погледна цевта на пистолета си. С крайчеца на окото си видя главата на Холоуей. Тя все още лежеше на метър от крака и и я гледаше въпросително, сякаш искаше да я запита защо бе позволила да се случи това.
Тя се осмели да стрелне набързо с поглед Бен, застанал от дясната и страна. Той усети погледа и и повдигна рамене. Може би това, което бе убило тюлена, бе мъртво. Може би бяха извадили късмет…
Със зверски рев то изскочи от тунела.
Пред очите им се стрелнаха зъби. Остри като игли и назъбени като триони.
— За Бога! — изкрещя Ашли. Шокирана, залитна назад и не успя да се прицели.
Бен я блъсна встрани, далеч от насочилите се към тях челюсти, и сетне я придърпа зад купчина скали.
Нейде отдалеч се раздаде писъкът на Линда.
— Какво, по дяволите… — започна Ашли, но Бен запуши устата и с ръка.
Убежището им се изпълни с вонята на мърша. Грамадна глава, подобна на крокодилска, се надвеси към тях откъм една скала. Шията на звяра бе люспеста. Широко разтворените му ноздри душеха въздуха. Черепът и челюстта бяха покрити от мазна черна кожа. Муцуната се насочи към тях. Голямо, лишено от клепач черно око, сякаш направено от полиран обсидиан, погледна към нея.
Бен, застанал до Ашли, се мъчеше да освободи пушката си. Пространството обаче бе твърде тясно.
Ашли понечи да се прицели с пистолета си, но ръката и се оказа празна. Бе го изпуснала при падането. Дявол да го вземе!
Вилянуева не мърдаше. Страхуваше се, че едно евентуално негово движение ще привлече вниманието на звяра и ще му попречи да се прицели. Изучи мишената си и се опита да разбере кои са слабите и места.
Какво, по дяволите, бе това?
Вилянуева го взе на мушка. Бе високо над три метра, черно като катран и се клатушкаше на два тежки и масивни задни крака, балансирани от голяма опашка. Предните му крайници изглеждаха хилави в сравнение със задните, обаче в края си имаха остри нокти, подобни на котешки. Ноктите, остри като бръсначи, ту се прибираха в крайниците, ту се подаваха отново от тях, докато звярът стържеше по повърхността на скалата.
Вилянуева продължи да го наблюдава, докато то се движеше напред и назад. Главата му, пъхната зад скалата, не се виждаше. Задните му крайници, с нокти като ятагани, стържеха пода на пещерата.
Как да го убие? Създанието имаше широка гръд, покрита с кал и защитена от люспи, които изглеждаха твърди като желязо. Дали куршум, изстрелян от карабина, можеше да достигне сърцето му? Може би. Това обаче щеше да бъде рисковано. Можеше да стреля само веднъж. Прицели се отново. Трябваше да го улучи в главата.
Създанието все още се въртеше около купчината камъни, зад които се бяха скрили Бен и Ашли, така че Вилянуева не можеше да види главата му. Внезапно тялото му настръхна и опашката му престана да мърда. Очевидно бе открило нещо зад камъните. Това нещо можеше да бъде само Бен или Ашли.
Създанието изсъска зловещо. Досущ както при побесняло куче, по ръба на шията му и по протежение на целия му гръбнак настръхна остра четина.
Покажи главата си, гнусно чудовище, помисли си Вилянуева. Дай ми възможност да се прицеля както трябва.
Стисна зъби. Ако първият му изстрел не беше смъртоносен, той щеше само да разяри звяра и да се лиши от възможността за втори изстрел. Безпомощно проследи с поглед как мускулите на чудовището се напрегнаха, сякаш се подготвяше да скочи върху жертвите си.
Трябваше да го отклони от тях!
Кокалчетата на ръцете на Вилянуева побеляха от напрежение, докато стискаше пушката си.
Трябва да се оттеглим, помисли си Майкъл сън. Бяха му възложили да отговаря за Линда и Халид.
Присви се зад скалата. Никак не му се искаше да изоставя останалите, обаче не бе в състояние да им окаже някаква реална помощ. Погледна към Линда, която все още трепереше в ръцете на Халид. Трябваше да се оттеглят към по-лесно защитима позиция.
Изтласка се от скалата и отиде при тях.
— Взимайте си раниците. Оттегляме се.
— Ами другите? — Линда обърна към него побелялото си лице.
— Незабавно! — каза той грубо и и подхвърли раницата и.
Халид нарами раницата си и помогна на Линда да вземе своята.
— Той е прав. С нищо не можем да им помогнем. Майкълсън с пушка в ръка поведе двамата си подопечни. След като заобиколиха първата скала, пред тях се разкри панорамна гледка на подобната на купа пещера. Застанал на горния и ръб, Майкълсън можа да огледа спокойно полегатата долина, която бяха прекосили само преди час.
— По дяволите! — изруга той и спря.
— Какво има? — понита застаналият до него Халид.
— Погледни ей там. При следващия зъбер.
Халид се обърна в тази посока и също изруга на родния си език. Линда притисна лице върху рамото му.
Майкълсън хвърли още веднъж поглед към разстлалата се пред очите му панорама. Над обсипаното със скали дъно на пещерата се подаваха четири глави на влечуги с дълги шии и гледаха в посока към тях. Досущ като зловещи огромни лалугери. Докато ги наблюдаваше, една от главите изчезна.
Нямаше представа колко може да са чудовищата, но едно бе сигурно: всеки опит да се прекоси равнината щеше да бъде самоубийствен. Нямаше накъде да се оттеглят. Смръщи лице и стисна още по-силно ремъка на пушката.
С края на окото си долови внезапно движение.
Насочи лъча на фенера наляво. На десетина метра от него се намираше масивен сталагмит, подобен на хилядите други, покрай които бяха преминали, преди да стигнат тук. Там сега нищо не се движеше. Стисна пушката още по-силно. Дали зад него не се криеше нещо? От сталагмита внезапно се подадоха змийска опашка и глава с остра муцуна. Мазната скала представляваше съвършено укритие. Дори и при силно осветление трудно можеше да се разбере къде свършва скалата и къде започва чудовището.
Погледът на черните очи на чудовището се извърна към него. Устата му се разтвори и разкри огромни зъби.
Ашли се присви, когато муцуната се насочи към нея. Звярът съскаше и дъхът му миришеше на леш. Ръката и автоматично започна сама да търси каквото и да е оръжие и докосна фенера, закачен на пояса и. Като грабна огромния фенер, тя го вдигна пред себе си.
Бен прекрати усилията си да освободи пушката.
— Включи го! — изкрещя. — На тесен лъч!
Като изпълни механично неговото нареждане, тя настрои фенера на този режим. От скривалището им излезе светлинно копие и улучи звяра точно в окото.
Създанието изрева и отмести глава.
Когато то я оттегли зад скалата, чу се пушечен изстрел. Това е Вилянуева, помисли си тя. Все още е там. Застана на колене. В този миг се чу втори пушечен изстрел. Този път, зад тях. Ашли обърна въпросителен поглед към Бен.
— Тръгвай! — изкрещя той.
Тя рязко се изправи и отскочи няколко крачки встрани, като освободи място на Бен. През това време пред тях се разнесе поредният пушечен изстрел.
Пещерата се изпълни с гневен рев, след което върху скалите се стовари нещо тежко.
— Пази се! — извика Бен и я бутна напред. Докато падаше, тя се претърколи встрани. Видя как между нея и Бен се изсипа каскада от едри камъни, която запълни мястото, където току-що бе стояла.
— Бен! — извика уплашено.
— Добре съм! — чу се глас отвъд каменната стена. — Не виждам обаче как мога да стигна до теб!
— Опитай се да стигнеш до Майкълсън!
— И дума да не става! Няма да те изоставя!
— Върви!
Тя изпитваше страх за съдбата на Вилянуева. Без да чака повече, тя предпазливо се изкатери до горната част на каменната купчина и надникна.
Очите и се разшириха от ужас.
Изстрелът на Вилянуева се оказа безполезен. Не успя да улучи чудовището в главата. Куршумът се плъзна по шията му, но това се оказа достатъчно, за да привлече вниманието му.
Реагира със скоростта на раздразнена змия. Челюстите му щракнаха там, където бе тюленът. Той обаче бе успял миг преди това да отскочи няколко метра назад. Животното отвори устата си и заръмжа. Очите му бяха станали червени. Несигурен, тюленът направи още една крачка назад. Главата на животното се наведе по-близко до земята. Мускулестото му тяло се напрегна. Готвеше се за скок.
Като се прицели от кръста, тюленът натисна спусъка, когато животното се устреми към него. Този път попадението бе точно. Улучи звяра в рамото и оттам бликна кръв.
Това обаче не спря устрема му.
Тюленът отскочи вдясно. Този път не бе достатъчно бърз. Както се опитваше да се извърне, ръката му бе захапана и той падна върху твърдата скала. След миг цялото му тяло се оказа във въздуха. Челюстите на звяра продължаваха да стискат ръката му. Стори му се, че от ужасяващата болка ще изгуби съзнание. Като стисна зъби, опита се да използва пушката си, чийто ремък все още се мотаеше в ръката му. Не можа обаче да я хване. Придърпа оръжието към гърдите си и се опита да го хване с една ръка.
Тъкмо когато го хвана, звярът го разтърси така, както куче разтърсва парцалена кукла. Раменната му кост се измъкна от ставата.
Чу се счупването на кост.
Той потъна в пълен мрак. Тъмнината го обгърна отвсякъде.
Пушката се изхлузи от неподвижните му пръсти.

— Върни се! — извика Майкълсън на Линда, като я избута зад себе си.
Зае позиция зад друга скала и се приготви за стрелба, за да прикрие оттеглянето им. Животното се доближаваше и се опитваше да ги накара да отстъпят към стената. Ако се съдеше по стрелбата, тикаше ги в посока към групата, която водеше бой с другото чудовище.
Умно действа, помисли си. То се опитваше да го натика в челюстите на другия звяр.
— Халид, ела насам! — изкрещя. — Приготви се за стрелба! Трябва ми време, за да презаредя!
Отговор не последва.
— Халид!
Погледна през рамото си.
Не видя нито Халид, нито Линда. Къде бяха?
Отново насочи поглед пред себе си. На два метра пред него иззад една скала се подаде глава, голяма като на бик. Подобни на китайски фенери, малки кожести образувания, прилепени към ноздрите и, душеха въздуха. Животното се стресна от светлината на фенера му. Непосредствено зад рамото на Бен се появи една вече добре позната на Майкълсън наранена муцуна. Той отново се прицели.
— Отмести се!
Без въобще да се колебае, Бен скочи при Майкълсън и се извърна назад с пушка в ръце.
Когато видя цялата глава, Майкълсън се прицели и натисна спусъка. Главата се отметна назад и от устата и бликна фонтан от кръв. Тялото на звяра рухна върху пътеката. Опашката му се загърчи няколко пъти, преди също да застине неподвижно.
— Колко са, за Бога? — попита изуменият Бен.
— Видях поне четири.
— Трябва да побързаме — настоя Бен. — Ашли и Вилянуева все още не са се справили с първото.
Точно в този момент се раздаде пистолетен изстрел, а после още един.
— Да вървим — каза Бен. Погледът му издаваше тревога.
— Глезенът ми пострада. Не мога да вървя бързо.
— Тогава върви ти напред — предложи Бен, като захапа долната си устна. — Аз ще прикривам тила ни. Ще се справим както можем.
— Не, ти тръгни сам. Аз ще пристигна, когато мога.
— И дума да не става. Няма да те оставя тук сам и ранен. Хайде, тръгвай, за да не губим повече време.
Майкълсън вече бе опознал упоритостта на австралиеца и си даде сметка, че няма смисъл да спори с него. Отблъсна се от скалата и се намръщи от болка, когато кракът му докосна земята. Започна да се придвижва с подскачания. На всяко движение на наранения му крак се падаха две движения на здравия. Заподскача по-бързо, когато чу думите на австралиеца:
— Имаме компания.

Легнала върху шейната си, Ашли надничаше от отвора на тунела. При всеки изстрел примигваше. През изминалите петнайсет минути изстрелите бяха спорадични. Първо чу пет последователни изстрела. После цяла минута не се чу нищо. Сетне последва нов откос. През последните две минути обаче в пещерата цареше тишина. Не се чуваше никакъв звук. Безмълвието и причиняваше болка.
Хайде, Бен, просто се върни.
Някъде в дъното на тунела се чуха стоновете на Вилянуева. От морфина почти бе изпаднал в безсъзнание. Ръката му бе бинтована и притегната към гърдите. С помощта на доста голяма доза обезболяващи медикаменти и рязко изтегляне бе успяла да намести раменната му кост. Сетне той изпадна в дрямка. Дявол да го вземе, жилаво копеле се оказа.
При все това се нуждаеше от по-сериозна помощ от тази, която можеше да му се окаже с полева аптечка. Щом пристигнеха на безопасно място, трябваше веднага да поискат помощ по радиото. Най-добре миномети.
Линда и Халид бяха пренесли раниците и бяха помогнали за вкарването на тюлена в тунела. Ашли се бе разположила на самия вход и наблюдаваше пещерата. Къде си, Бен? Напрягаше очи и се опитваше да съзре нещо в мрака пред нея. Зад гърба си чу шума на колела, стържещи по скалното дъно.
— Виждаш ли нещо? — попита Линда.
Ашли я погледна през рамо. Лицето на Линда бе бледо и тя дишаше учестено.
— Не — отвърна и Ашли. — Тази тишина ми се струва прекалено неприятна.
— Ашли, трябва да изляза на открито. — В тунела си в по-голяма безопасност.
— Не мога да дишам. Нуждая се от въздух.
Ашли най-сетне разбра истината. Как не се бе досетила по-рано?
— Ти страдаш от клаустрофобия. Познах ли? Линда не отговори на въпроса. Едва след малко се обади.
— Моля ти се.
— Добре. И аз ще дойда с теб.
Ашли излезе първа. Включи фенера и освети района непосредствено около тях. Обърна се, за да даде знак и на Линда да излезе. Биоложката обаче вече бе застанала до нея. Краката и едва я държаха. Направи няколко крачки, като дишаше дълбоко.
Ашли огледа пещерата. Все още не се виждаше признак за присъствието на каквото и да е живо същество.
— Какво мислиш за това… създание? — чу се треперещият глас на Линда.
Ашли се обърна към нея. Дребната жена бе застанала до трупа на звяра. Задната част на главата му се бе превърнала в кървава каша. Биоложката я докосна с крак.
Ашли повдигна рамене. Нямаше настроение да обсъжда такива неща. Поне докато Бен бе в неизвестност.
— Не знам.
Линда коленичи до огромното създание и смръщи нос, като усети миризмата му. Прокара пръст над костната дъга на здравото око.
— Очната орбита е твърде странна за влечуго. Костта на скулата не е такава, каквато би трябвало да бъде. Повече прилича на костта на млекопитаещо. Костите на краката му също са странни. Нали запомни как се движеше? Като птица. Краката и ставите му са като, на птица — говореше сякаш в полусън, без да си дава сметка какво точно изрича. — Не съм виждала подобно нещо.
Ашли повдигна рамене и освети стената на пещерата.
— Та то е живяло в пълна изолация тук най-малкото от векове — уточни тя. — Може ли да знае човек какво еволюционно развитие е създало това чудовище? — добави замислено. Бе обаче твърде разсеяна. Съзнанието и бе изпълнено само с една мисъл. Бен, къде си?
Линда продължаваше да изучава тялото на създанието, като се разхождаше покрай него.
— Хъм. Ела да видиш това.
Ашли отиде при Линда и я освети. Биоложката опипваше подобните на четина бодли, растящи по гръбнака на животното.
— Това не са люспи. Косми са. Заинтригувана, Ашли се доближи.
— Внимавай — предупреди я Линда. — Не изключвам да са отровни. Обърни внимание на блясъка по краищата им и на жлезите в основата им.
Линда се отмести и продължи огледа на трупа.
Ашли коленичи до обезобразения череп и внимателно докосна един от бодлите с ръка, облечена в ръкавица. Сетне приклекна.
— Може би това е неизвестен вид динозавър — каза — Струва ми се, че съзирам някои от първичните черти на влечуго. Дори и люспите му приличат на люспите на плезиозавър, вид динозавър. Какво обаче можем да кажем за останалата част от тялото. Челюстната става е разположена прекалено ниско на черепа. Може да откача долната си челюст, подобно на змия, и да разтвори устата си достатъчно, за да погълне цяло прасе. Не знам обаче да е имало динозаври с козина.
— Ашли, погледни това.
— Какво откри? — попита Ашли и се доближи до биоложката.
— Не е динозавър. Не е и влечуго. Не е и бозайник — каза Линда и присегна към корема на животното. На туловището му имаше торбичка. — Това е двуутробно животно.
Разсеяната Ашли си спомни думата, но не успя да осъзнае веднага точния и смисъл.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е торбесто животно, което снася яйца. Подобно на австралийската птицечовка. Тези създания притежават черти както на влечугите, така и на бозайниците. Предполагало се е, че са задънена улица на еволюцията.
Откъм тунела се разнесе задавеният стон на ранения тюлен.
— Много странна задънена улица — коментира Ашли.