`Триъгълникът на дракона - Джеймс Ролинс`

На сутринта преди затъмнението Дорийн Маклауд забързано излезе от Старбъкс с новия брой на „Кроникъл“ под мишница. Имаше среща в десет на другия край на града и разполагаше с по-малко от час, за да стигне до кантората си недалеч от Ембаркадеро. Обхвана с ръце чашата с гореща мока, потрепери от сутрешния студ и енергично закрачи към подземната станция на „Маркет“ и „Кастро“.
Хвърли поглед към небето и се намръщи. Нощната мъгла трябваше вече да се е разсеяла, но слънцето все още бе като размазано ярко петно някъде отзад. Затъмнението щеше да настъпи малко след четири следобед — първото слънчево затъмнение за новото хилядолетие. Щеше да е жалко, ако мъглата развали цялата гледка. От гръмките съобщения по всички медии знаеше, че целият град се е настроил да празнува. Сан Франциско не би могъл да си позволи да пропусне подобно велико събитие без обичайните фанфари и купони.
Дорийн поклати глава. Какъв беше смисълът да се чака с такава жар няколко мига мрак при проклетата вечна мъгла над Сан Франциско? Дори не ставаше дума за пълно слънчево затъмнение.
Въздъхна, отърси се от блуждаещите си мисли и уви шала по-плътно около врата си. Имаше по-важни грижи. Ако успееше да се оправи със сметката на Делта Банк, партньорството във фирмата й бе в кърпа вързано. Остави тази мисъл да я подкрепя, докато пресичаше „Маркет Стрийт“ и се насочваше към станцията.
Стигна тъкмо когато пристигаше поредният влак. Пъхна картата си в процепа на автомата, забързано слезе по стълбите към перона и зачака влака да спре. Вдигна чашата с мока към устата си. Вече бе напълно сигурна, че ще разполага с достатъчно време за срещата.
Внезапно някой я дръпна за лакътя. От чашата полетя шоколадова дъга и опари ръцете й. Ахна, обърна се и се озова лице в лице с натрапника.
Възрастна жена, облечена в разноцветни дрипи и опърпано одеяло, сякаш гледаше през нея към нещо друго. За миг през съзнанието на Дорийн мина спомен за майка й в леглото — лъх на урина и лекарства, отпуснати черти на лицето и същия празен поглед. Алцхаймер.
Отстъпи назад и инстинктивно посегна да прикрие чантата си. Но старицата — очевидно бездомница — не представляваше непосредствена заплаха. Дорийн очакваше, че ще се опита да изпроси някой цент.
Вместо това жената продължаваше да се взира в нея с празните си очи.
Дорийн направи още крачка встрани. Към гнева и страха й се добави и съжаление. Другите чакащи един по един извърнаха погледи. Така бе прието в големия град. „Не се заглеждай.“ Опита се да се подчини на правилото, но не успя. Може би споменът за отдавна починалата й майка бе събудил състраданието й.
— Имате ли нужда от помощ? — чу се да казва Дорийн. Старицата се раздвижи. Дорийн забеляза мършав териер, скрит досега сред дрипите, които стигаха чак до глезените на жената. Кучето се притисна до господарката си. Беше толкова кльощаво, че му се брояха ребрата. Бездомницата проследи погледа на Дорийн.
— Брауни знае. — Гласът й бе дрезгав от възрастта и живота на улицата. — Всичко знае.
Дорийн кимна в знак че разбира думите й. Най-добре е да не провокираш душевноболни. Беше го научила от майка си.
— Сигурна съм, че знае.
— Говори ми разни неща, нали разбирате.
Дорийн кимна отново. Внезапно се почувства глупаво. Вратата на вагона се отвори със съскане зад гърба й. Трябваше да побърза, ако не искаше да чака следващия влак.
Понечи да се обърне, когато изпод парцаливото одеяло се стрелна слаба ръка. Костеливи пръсти обхванаха китката и. Дорийн инстинктивно дръпна ръката си, но за нейна изненада старицата не я пусна.
Като шумолеше с дрипите си, тя се приближи още повече.
— Брауни е добро куче — каза дрезгаво, като пръскаше слюнка. — Той знае. Той е добро куче.
Дорийн се освободи от хватката й.
— Аз… трябва да тръгвам.
Жената не възрази. Ръката и изчезна някъде сред гънките на дрипите.
Дорийн тръгна заднешком към отворената врата, без да изпуска от поглед старицата. Останала сама, тя сякаш реши да изчезне в дрипите и мъчителните си видения. Дорийн забеляза, че кучето я гледа. Докато вратите се затваряха, чу как бездомницата промърмори:
— Брауни. Той знае. Знае, че днес всички ще умрем.



На сутринта преди затъмнението Джими Помаутук се изкачваше по ледения склон с придобитата от практиката предпазливост. Кучето му Нанук вървеше няколко крачки пред него. Едрият маламют* познаваше чудесно пътеката, но винаги предано бдеше над господаря си и не се отдалечаваше много.
[* Порода ескимоско куче — Б. пр.]
Като стъпваше бавно след старото куче, Джими водеше трима английски туристи, двама мъже и една жена, към върха на Ледената планина — най-високото място на Фокс Айлънд. Гледката оттам беше великолепна.
Прадедите му инуити** бяха идвали тук, за да отдават почит на великия Орка, като издигали дървени тотеми и принасяли в жертва свещени камъни, които хвърляли от скалите в морето.
[** Ескимоси — Б. пр.]
За първи път тук го бе довел прадядо му. Беше още малко момче, когато стъпи на свещеното място. Това бе преди тридесет години.
Днес мястото фигурираше в безбройните туристически карти и корабчетата на „Зодиак“ пристигаха от различни посоки, за да избълват човешкия си товар върху пристанищните докове на живописното селце Порт Ройсън.
Освен старото пристанище, другата основна забележителност на острова бяха скалите на Ледената планина. В ясен ден като днешния можеше да се види целият Алеутски архипелаг, прострял се в една безкрайна дъга. Гледката е била безплатна за предците му, но в съвременния свят струваше четиридесет долара в ненатоварените сезони и шестдесет — през по-топлите месеци.
— Още колко остава да се катерим, по дяволите? — обади се глас зад гърба му. — Задникът ми замръзна!
Джими се обърна. Беше предупредил групата, че температурите ще спаднат, когато се изкачат по-нависоко. Тримата бяха облечени с якета, ръкавици и обувки по последния писък на модата, диктувана от Еди Бауер. Скъпите екипи бяха току-що купени. На якето на жената още висеше етикет с цена.
Джими посочи към мястото, където току-що бе изчезнало кучето, и кимна.
— Ще стигнем след това изкачване. Пет минути. Там има заслон.
Недоволният турист погледна часовника си и изсумтя.
Джими изви очи към небето и продължи катеренето. Ако не беше заплащането, с радост би метнал цялата компания от скалите. Жертвоприношение за океанските богове на предците му. Но както винаги, той просто продължи напред и най-сетне стигнаха.
Чу зад себе си как спътниците му ахнаха. Такава бе реакцията на повечето посетители. Джими се обърна, за да изговори обичайната си реч за значението на това място, но откри, че вниманието на спътниците му не е насочено към забележителните пейзажи. Те трескаво се опитваха да скрият всеки сантиметър от кожите си, изложен на мекия вятър.
— Ама че студ! — обади се вторият мъж. — Дано обективите издържат. Не ми се мисли, че съм се мъкнал до проклетото място, а може да не покажа нищичко от него.
Джими стисна юмрук. Положи усилие, за да овладее тона си.
— Заслонът е в онази горичка от черни борове. Искате ли да отидем да се стоплим? Ще трябва да почакаме до затъмнението.
— Слава Богу! — жената се облегна на мъжа, който се беше оплакал пръв. — Да побързаме, Реджи.
Сега беше ред на Джими да ги следва. Англичаните се понесоха към линеещите борове, сгушили се в малката падина. Нанук се приближи до него и тикна нос в дланта му. Просеше си почесване зад ухото.
— Добро момче, Нанук — смънка Джими.
Погледът му се спря върху струйката дим в небето. Синът му явно бе приключил със задълженията си и бе сложил въглища, преди да отиде на континента. Щеше да празнува затъмнението с приятели.
Вълна от меланхолия връхлетя Джими при мисълта за единствения му син. Не можеше да си обясни защо бе обхванат от това внезапно чувство. Поклати глава. Мястото му въздействаше. Тук сякаш винаги имаше нечие присъствие. Може би боговете на предците ми, полу на шега си помисли той.
Продължи нататък към топлината на заслона. Изведнъж му се прииска да избяга от студа не по-малко, отколкото на туристите. Очите му проследиха димния стълб към слънцето, издигнало се над хоризонта на изток. Затъмнение. Предците му го описваха като кит, който поглъща слънцето. Щеше да настъпи през следващите няколко часа.
Нанук внезапно Заръмжа. Джими се обърна към кучето си. Маламютът гледаше на юг. Джими се намръщи и проследи погледа му.
Скалите бяха пусти, като се изключи дървеният тотем. Беше залъгалка за туристите, изработен на струг някъде в Индонезия и докаран тук. Дори дървото не бе характерно за този регион.
Нанук продължаваше да ръмжи. Джими не можеше да разбере какво го обезпокои.
— Тихо, момче.
При тези думи винаги послушният Нанук млъкна, но не престана да трепери.
Джими присви очи и се загледа в пустото море. Устните му замълвиха стара молитва, която бе научил от дядо си. Учуди се, че изобщо си спомня думите. Не можеше да обясни защо изпита нужда да ги произнесе тъкмо сега. За да оцелее в Аляска, човек трябваше да се научи да уважава природата и собствените си инстинкти. Сега Джими се довери на своите.
Сякаш редом до него стоеше дядо му. Две поколения, наблюдаващи морето. Дядо му имаше любим израз за моменти като този: „Вятърът мирише на буря.“

На сутринта преди затъмнението Джефри Хесмайър ругаеше лошия си късмет, докато бързаше по коридорите на губернаторската резиденция. Първата сесия на конференцията бе прекъсната за закуска. Представителите на Съединените щати и Китайската народна република щяха да заседават отново едва след предвиденото наблюдение на затъмнението.
През това време Джефри в качеството си на младши помощник трябваше да преписва и ксерокопира бележките на държавния секретар от сутрешната сесия, след което да ги раздаде на членовете на американската делегация. И докато останалите асистенти се тълпяха пред бюфета в градинския атриум и установяваха контакти със старшите служители от екипа на президента, той трябваше да се прави на стенограф.
Отново прокле късмета си. Какво изобщо търсеха тук, в средата на Пасифика? По-скоро адът би замръзнал, отколкото да се сключи някакъв договор за ядрено оръжие между двете тихоокеански сили. Нито една от страните не бе склонна на отстъпки, особено по отношение на най-важните точки. Президентът отказа да спре разширяването на новата система за противоракетна отбрана към включването на Тайван. Китайският министър-председател пък отхвърляше всички опити да се ограничи разпространението на техните междуконтинентални ракети, способни да носят ядрени бойни глави. Конференцията, проточила се вече цяла седмица, успя само да засили напрежението.
Единственият светъл момент бе през първия ден, когато президентът Бишоп прие подаръка на китайския министър-председател — нефритена скулптура в естествен ръст, изобразяваща древен китайски воин на боен кон, точно копие на една от прочутите теракотени статуи от Ксиан. Пресата трескаво снимаше двамата държавни глави, застанали до поразителната фигура. Беше ден, изпълнен с надежда, която и до този момент не бе дала никакъв плод.
Джефри стигна до офисите, определени за американската делегация, и размаха пропуска си към мъжа от охраната, който студено му кимна. Стигна до бюрото си и се свлече в коженото кресло. Макар че негодуваше срещу подобна унизителна задача, трябваше да покаже най-доброто от себе си.
Внимателно подреди записките до компютъра и се захвана за работа. Пръстите му летяха по клавиатурата и бележките на секретаря Елиът се превръщаха в ясен и жив текст. Постепенно раздразнението изчезна. Надзъртането в задкулисните политически игри по време на конференцията го бе заинтригувало. Изглежда президентът бе склонен да се откаже от Тайван, но се пазареше за възможно най-много отстъпки от страна на китайското правителство и настояваше за мораториум върху всякакво бъдещо разпространение на ядрено оръжие и влизането на Китай в Режима за контрол над ракетните технологии, който ограничаваше износа на информация за ракетите. Очевидно Елиът мислеше, че целите са постижими, стига президентът да изиграе картите си правилно. Китайците не искаха война заради Тайван. Всички щяха да пострадат.
Джефри бе така погълнат от работата, че не усети как някой се беше приближил. Тихото кашляне зад гърба му го стресна. Обърна се със стола си и видя висок мъж с посребрена коса. Носеше риза и вратовръзка, но сакото му бе преметнато небрежно през ръката.
— Е, какво мислите, господин Хесмайър?
Джефри се изправи така енергично, че столът му се плъзна назад и се удари в празното съседно бюро.
— Гос… господин президент!
— Спокойно, господин Хесмайър. — Даниъл Р. Бишоп, президентът на Съединените американски щати, се наведе над бюрото на Джефри и се зачете в недовършения превод на бележките на държавния секретар. — Какво мислите за позицията на Том?
— Държавния секретар? Господин Елиът?
Президентът се изправи и уморено се усмихна.
— Да. Учите международно право в Джорджтаун, нали така?
Джефри примигна. Не беше и подозирал, че президентът Бишоп го е забелязал сред стотиците други сътрудници и асистенти, трудещи се неуморно в Белия дом.
— Да, господин президент. Завършвам следващата година.
— Най-добрият в курса и специализация по проблемите в Азия, доколкото съм осведомен. И какво е вашето мнение за конференцията? Смятате ли, че ще успеем да придумаме китайците да сключат споразумение?
Джефри нервно облиза устни. Не смееше да вдигне поглед към стоманеносините очи на Даниъл Бишоп — героя от войната, държавника и лидера на свободния свят. Започна да мънка.
— Говорете, млади човече. Няма да ви се сърдя. Просто искам да знам откровеното ви мнение. Защо според вас помолих Том да ви възложи тази задача?
Джефри така се слиса, че съвсем изгуби дар слово.
— Дишайте, господин Хесмайър.
Джефри послуша съвета. Пое дълбоко дъх, прочисти гърлото си и се опита да внесе ред в мислите си. Започна бавно.
— Мисля… мисля, че държавният секретар правилно оценява желанието на континентален Китай да интегрира икономически Тайван. — Проучих присъединяването на Хонконг и Макао. Изглежда китайците използват тези райони като експеримент за интегриране на демократични икономики в комунистическа структура. Според някои наблюдатели експериментите са подготовка за опитите на Китай да преговаря за реинтеграцията на Тайван и да демонстрира как от подобен съюз може да има полза за всички.
— А нарастващият ядрен арсенал на китайците? Увлечен в дискусията, Джефри заговори по-бързо. — Откраднали са ядрените и ракетните технологии от нас.
Но сегашната производствена инфраструктура на Китай далеч не е в състояние да се възползва от тези технологии. В много отношения страната си остава аграрна и не е готова за надпревара в областта на ядреното въоръжаване.
— Вашата преценка?
— Китайците видяха как подобна надпревара разори Съветския съюз. Едва ли ще повторят подобна грешка. Ако иска да запази позицията си на световна сила, през следващото десетилетие Китай трябва да обърне сериозно внимание на технологичната инфраструктура. Не може да си позволи състезание по далечно пикаене със Съединените щати.
— Състезание по далечно пикаене ли?
Очите на Джефри се разшириха. Лицето му пламна.
— Съжалявам…
Президентът вдигна ръка.
— Не, оценявам сравнението.
Внезапно Джефри се почувства като пълен идиот. Що за глупости дрънкаше? Как смее да си мисли, че възгледите му заслужават президентът Бишоп да си губи времето с тях?
Президентът се изправи до бюрото и облече сакото си.
— Мисля, че сте прав, господин Хесмайър. Никоя държава не би искала да финансира нова студена война.
— Да, сър — тихо измънка Джефри.
— Може би има надежда въпросът да се уреди, преди отношенията ни да се влошат още повече, но за това ще е необходима ловкост. — Президентът тръгна към вратата. — Довършете работата си тук и елате на празненството в градината, господин Хесмайър. Жалко ще бъде да пропуснете първото слънчево затъмнение за хилядолетието.
Джефри откри, че езикът му внезапно е станал прекалено дебел, за да може да отговори. Президентът излезе от стаята. Джефри се стовари в креслото си и потъна в него. Президентът Бишоп го бе слушал… и се бе съгласил с него!
Благодари на звездите за благосклонната си съдба, изправи се и се зае с работата с нов прилив на енергия.
Този ден обещаваше да бъде незабравим.

Дорийн Маклауд се взираше над залива на Сан Франциско от балкона на бизнесцентъра. Гледката се простираше чак до вълноломите. Можеше дори да види хората, събиращи се на площад „Жирардели“. Купонът набираше сила. Но не тълпата привлече вниманието й. Дорийн гледаше, нагоре към явлението, което можеше да се види веднъж в живота.
Над сините води висеше черно слънце — короната ярко пламтеше около луната, закрила дневното светило.
През специалните очила, поръчани от „Шарпър Имидж“, Дорийн виждаше как струите пламъци изригваха в дълги потоци по ръба на слънцето. Протуберанси. Астрономите бяха предсказали по Си Ен Ен зрелищно затъмнение поради необичайно засилената слънчева активност, комбинирана с позицията на луната. Прогнозите им се оправдаха.
Другите адвокати и служители около нея издаваха възклицания на изумление и благоговение.
От повърхността на слънцето изригна огромен протуберанс. Радиото, което бе останало включено някъде вътре, внезапно запращя. Още едно предсказание на астрономите се бе сбъднало — по Си Ен Ен бяха предупредили, че слънчевата активност може да предизвика краткотрайни смущения, причинени от слънчевата радиация, която щеше да бомбардира горните слоеве на атмосферата.
Дорийн се възхищаваше на черното слънце и отражението му в залива. В какво чудесно време живееше!
— Някой усети ли това? — с леко безпокойство попита една от секретарките.
Точно тогава Дорийн го усети. Подът трепереше. Настана гробна тишина. Радиото силно изпращя. Керамичните саксии започнаха да се тресат.
— Земетресение! — ненужно извика някой.
При положение че живееш толкова години в Сан Франциско, треперещият под не бе особена причина за паника. Но въпреки това всеки криеше някъде в потайните кътчета на съзнанието си страха от „Големия трус“.
— Всички вътре — нареди шефът на фирмата. Тълпата се понесе към отворената врата. Дорийн забави крачка. Погледна над залива. Черното слънце висеше над морето като дупка в небето.
Спомни си още едно предсказание за този ден. Старата дрипава бездомница и нейното куче.
„Днес всички ще умрем.“ Дорийн отстъпи от парапета към отворената врата. Балконът под краката й започна да се люлее заплашително. Не беше поредният слаб трус.
— Бързо! — Шефът отново бе поел командването. — Всеки да застане на безопасно място!
Дорийн се затича към вътрешните офиси, но дълбоко в себе си знаеше, че там няма безопасно място. „Всички ще умрат.“



Джими Помаутук се взираше в затъмненото слънце от скалите на Ледената планина. До него Нанук нервно пристъпваше напред-назад. Някъде отляво тримата англичани възторжено си крещяха един на друг. От възбуда отдавна бяха забравили за студа. Блясъкът на светкавиците и бръмченето на камерите допълнително подсилваха несвързаните им възклицания.
— Видя ли това изригване!
— Господи, мамка му! Какви снимки ще излязат! Джими въздъхна и се намести на импровизирания си стол от студен камък. Облегна се на дървения тотем и продължи да гледа към черното слънце над Пасифика. Светлината бе странна. Островите изглеждаха като изсечени, почти нереални. Дори самият океан сякаш бе от стъкло със синкавосребристо сияние.
Нанук отново започна тихо да ръмжи. Кучето бе неспокойно цялата сутрин. Нямаше как да разбира какво става със светлината.
— Просто един гладен дух на кит изяжда слънцето — тихо прошепна Джими на кучето си и посегна да го погали, но откри, че то е изчезнало.
Джими се намръщи и погледна през рамо. Едрият маламют стоеше на няколко крачки от него и трепереше. Не гледаше към слънцето над океана, а на север.
— Господи! — Джими се изправи и погледна в същата посока.
Цялото северно небе, помръкнало от затъмнението, бе залято с вълни и вихрушки от искрящ лазур и трептяща жарава. Разперваха се над хоризонта и се катереха високо в небето. Джими знаеше какво е това — aurora borealis, Северното сияние. През целия си живот не го бе виждал толкова ярко. Светлините се плискаха и завихряха в надигащи се вълни, сякаш и в небето имаше блестящ океан.
— Мислех си, че по това време на годината не може да се види Северното сияние — обади се един от англичаните, привлечен от възклицанието му.
— Не може — тихо отговори Джими.
Жената, името й беше Ейлийн, се приближи до него. Камерата беше залепена за лицето й.
— Прекрасно е. Почти колкото затъмнението.
— Сигурно слънчевите изригвания го причиняват — отговори приятелят й. — Бомбардират горните слоеве на атмосферата със заредени частици.
Джими запази мълчание. За един инуит Северното сияние бе свързано с важни знамения и поличби. Сияние през лятото бе предвестник на катастрофа.
Сякаш чул мислите му, тотемът затрепери под дланта му.
Нанук започна да вие — нещо, което не бе правил никога досега.
— Да не би да има земетресение? — разтревожено попита Ейлийн и най-сетне свали камерата.
Вместо отговор силен трус разлюля острова. Ейлийн падна на четири крака и изпищя задавено. Двамата англичани се спуснаха да и помагат.
Джими запази равновесие. Пръстите му все още се впиваха в дървения тотем.
— Какво ще правим? — извика жената.
— Всичко ще се оправи — опита се да я успокои приятелят й. — Тук сме в безопасност.
Джими гледаше към островите, окъпани в неземната светлина. „0, Господи!“ Зашепна благодарствена молитва, че синът му бе отишъл на континента.
Навътре в Пасифика най-отдалечените острови от архипелага потъваха в дълбините подобно на някакви гигантски морски чудовища. Морските богове най-сетне се бяха появили, за да си ги поискат обратно.

Джефри Хесмайър стоеше в градината на губернаторската резиденция и гледаше в захлас пълното слънчево затъмнение. През своите двадесет и шест години бе виждал и други затъмнения, но само частични. Неслучайно за място на конференцията бе избран остров Гуам — той бе единствената американска територия, където можеше да се наблюдава пълно затъмнение.
Джефри изпитваше трепетно вълнение от възможността да наблюдава рядкото явление. Беше приключил с копирането на бележките на държавния секретар и му остана достатъчно време, за да хване края на природния спектакъл.
Сложи се евтини защитни очила и застана при другите американски делегати до западния вход в градината. Китайците се бяха скупчили в отсрещния край на атриума. Между двете групи почти нямаше контакти. Сякаш самият Пасифик продължаваше да ги разделя.
Без да обръща внимание на напрежението в атриума, Джефри продължи да гледа слънчевата корона и могъщите изригвания зад луната. Няколко протуберанса пробляснаха далеч в тъмното небе.
— Поразително, нали? — произнесе нечий глас до рамото му.
Джефри се обърна и за втори път видя президента точно зад гърба си.
— Господин президент! — той понечи да свали очилата си. — Оставете ги. Наслаждавайте се на гледката. През следващите две десетилетия не се очаква втора такава.
— Д-да, сър. — Джефри бавно обърна отново поглед към небето.
Президентът също гледаше нагоре, когато тихо заговори: — За китайците затъмнението е предупреждение, че вълните на съдбата ще се променят съществено. Или за добро, или за лошо.
— За добро — отговори Джефри. — За добро и на двата народа.
— Оптимизмът на младостта — потупа го по рамото президентът. — Трябва да ви уредя да си поговорите с вицепрезидента.
Последните думи бяха съпроводени с насмешливо сумтене.
Джефри разбра намека. Вицепрезидентът Лоурънс Нейф имаше свои собствени възгледи как да се справи с една от последните комунистически твърдини. Макар че външно подкрепяше опитите на Бишоп за дипломатическо решаване на китайския въпрос, зад кулисите Нейф яростно настояваше за по-агресивни действия.
— Ще успеете да изгладите недоразуменията около съглашението — каза Джефри. — Убеден съм.
— Отново този проклет оптимизъм. — Президентът се обърна и кимна на знака, даден му от държавния секретар. Въздъхна уморено и отново потупа Джефри по рамото. — Май е време пак да опитаме да оправим отношенията между двете страни.
И тъкмо направи крачка встрани, когато земята се разтресе.
Джефри усети как ръката на Бишоп се впи в рамото му. И двамата с мъка успяваха да се задържат на крака.
— Земетресение! — извика Джефри.
Разнесе се силен звън на счупено стъкло. Джефри погледна нагоре и закри лице с ръка. Всички прозорци на резиденцията на губернатора бяха изпотрошени. Неколцина членове на делегацията, които се намираха най-близко до стените на атриума, лежаха на земята, целите нарязани и кървящи от посипалите се парчета.
Джефри понечи да им се притече на помощ, но не посмя да изостави президента. В другия край на атриума китайците тичаха към вътрешността на сградата, търсейки прикритие.
— Господин президент, трябва да отидем на безопасно място — каза Джефри.
Тътенът под краката им се засилваше. Една ледена скулптура на лебед с дълга шия се сгромоляса на земята.
Обграден от двама едри агенти на тайните служби, държавният секретар си проправи път през ужасената тълпа към тях и сграбчи президента за лакътя. Трябваше да крещи, за да надвика рева и трясъка наоколо.
— Хайде, Дан, да се връщаме към Еър Форс 1. Не те искам тук, когато островът започне да се разпада.
Бишоп отблъсна ръката му.
— Но аз не мога да напусна…
Някъде на изток се чу силен взрив, който сложи край на всички разговори. В небето се издигна огнена топка. Джефри проговори пръв:
— Сър, трябва да тръгвате.
Лицето на президента остана все така напрегнато и загрижено. Джефри знаеше, че човекът бе служил във Виетнам и не бе свикнал да бяга от опасността.
— Длъжен си — добави Том. — Нямаш право да рискуваш себе си, Дан. Вече си лишен от този лукс… откакто положи клетвата.
Президентът се преви под тежестта на аргументите. Трусовете ставаха все по-силни. По тухлените стени на резиденцията запълзяха пукнатини.
— Добре. Да вървим — стегнато каза той. — Но се чувствам като страхливец.
— Разпоредих се отзад да те чака кола — каза Елиът и когато президентът тръгна, съпровождан от двамата телохранители, се обърна към Джефри. — Отиваш с Бишоп. Погрижи се да се качи в самолета.
— Ами… ами вие?
Том отстъпи крачка назад.
— Ще събера колкото мога повече хора от делегацията и ще ги пратя на летището. — Преди да се обърне, той спря строгия си поглед върху асистента. — Погрижи се самолетът да излети, ако се появи и най-малка опасност за президента. Не ни чакай.
Джефри преглътна мъчително и кимна, след което побърза да настигне президента.
— Май китайците в крайна сметка са прави — промърмори на себе си Бишоп, като гледаше затъмненото слънце.



Докато нощта се спускаше над града, Дорийн Маклауд си пробиваше път през разбития асфалт към Руския хълм. Носеха се слухове, че Армията на спасението е организирала там лагер. Молеше се да е истина. Гладна и жадна, тя трепереше в студената вечер, а неизменната мъгла пълзеше от залива към опустошения град. Земетресението най-сетне бе отминало с изключение на отделни остатъчни трусове. Пораженията вече бяха нанесени.
Изтощена и с треперещи крака, Дорийн погледна през рамо и се втренчи поразена в онова, което доскоро бе бляскав град, издигащ се над залива. Задушлив дим и сажди покриваха всичко. Пожарите осветяваха мъглата отдолу и създаваха зловещи ореоли над разрушенията. От мястото, където се намираше Дрийн, чак до морето Сан Франциско тънеше в развалини. Огромни пропасти разцепваха града, сякаш гигантски чук се бе стоварил отгоре.
Сирените продължаваха да вият, но вече нямаше какво да се спасява. Само няколко сгради изглеждаха непокътнати. Повечето се бяха сгромолясали или стърчаха без фасади и разкриваха разнебитените вътрешни помещения.
Дорийн бе потресена от броя трупове, покрай които мина по пътя нагоре. Раната на главата й кървеше, но все пак се бе отървала почти невредима. Сърцето й се късаше при вида на семействата, събрали се около изгорелите си домове и смазаните тела на близките си. Но откри у себе си онова, което бе забелязала у другите оцелели — сетивата й бяха притъпени от болката и шока.
На върха на следващия хълм видя ярка светлина — не огън, а чиста бяла светлина. Надеждата се събуди отново. Сигурно това бе лагерът на Армията на спасението. Продължи забързано нататък. Стомахът й се бунтуваше.
„0, моля те…“ Катереше се и пълзеше напред. Заобиколи един преобърнат автобус и се озова до източника на ярката светлина. Тълпа мъже, покрити с прах и мръсотия, копаеха в останките на някакъв склад. Бяха отворили контейнер с фенерчета и ги предаваха на останалите.
Нощта се спускаше бързо и светлината се превръщаше в насъщна необходимост.
Дорийн тръгна към тях. Може би щеше да получи фенерче.
Двама от мъжете се обърнаха към нея. Тя срещна погледите им, отвори наполовина уста да помоли за помощ, но забеляза твърдост в очите им.
Спря. Едва сега забеляза, че мъжете са облечени в еднакви дрехи. На гърбовете им имаше номера, над които бяха изписани думите КАЛИФОРНИЙСКА ИЗПРАВИТЕЛНА СИСТЕМА. Затворници. По лицата на мъжете се появиха широки усмивки.
Обърна се да побегне, но зад нея вече стоеше един от тях. Опита се да го удари, но той отблъсна ръката и и така силно я зашлеви през лицето, че тя падна на колене.
Ослепена от болката и шока, Дорийн чу как приближават и други.
— Не! — изстена тя и се сви на кълбо.
— Оставете я — излая нечий глас. — Нямаме време. Трябва да се разкараме от шибания град, преди да е довтасала Националната гвардия.
В отговор се разнесе мърморене, но Дорийн чу как нападателите й отстъпват назад. Заплака от облекчение и ужас.
Главатарят се изправи пред нея. Тя вдигна обляното си в сълзи лице, готова да благодари за проявената милост. Вместо това се озова пред дуло.
— Вземете всички амуниции! — извика главатарят към останалите. — И не забравяйте котлони и бутилки с газ!
После натисна спусъка, без изобщо да поглежда към нея. Дорийн чу трясъка от оръжието и усети как тялото й полита назад. След това светът изчезна.

С падането на нощта Джими Помаутук стискаше здраво тотемния стълб, изобразяващ боговете на прадедите му. Доскоро той гордо се издигаше на върха на Ледената планина, а сега се носеше във водата и се люлееше по вълните. Джими не го изпускаше. Правеше всичко възможно да държи тялото си над водата, но вълните неуморно се опитваха да го съборят от тотема.
Преди часове бе успял да отскубне тотема с циментовата му основа, докато водата пълзеше нагоре по скалите на Ледената планина. Островът потъваше изненадващо плавно и му даде достатъчно време да използва брадвата от заслона, за да отсече стълба. Когато водите наближиха върха, той бутна дървото. Тримата англичани отдавна бяха побягнали надолу по пътеката към Порт Ройсън. Джими се бе опитал да ги спре, но те така и не го чуха. Паниката ги бе направила глухи.
Останал сам, той бе скочил от скалата и бе доплувал до тотема. Нанук остана на края на скалата, като пристъпваше напред-назад. Не знаеше какво да направи. Джими не можеше да спаси старото си куче. Знаеше, че самият той трудно ще оцелее.
С натежало сърце бе яхнал тотема и бе започнал да гребе към далечния континент. Лаят на Нанук се носеше над водата, докато островът не се изгуби далеч назад.
Чувството за вина го измъчваше. Отново чу лая. Но това не бе дух. Обърна се и видя как нещо пляска към него на няколко метра встрани. Мярна се черно-бяла козина.
В сърцето му забушуваха радост и тревога. Старото куче не се бе предало и Джими знаеше, че ще направи всичко възможно да го спаси.
— Хайде, Нанук! — извика той през тракащите от студ зъби. — Домъкни си задника насам.
Посинелите му устни се разтеглиха в усмивка, когато в отговор се разнесе лай.
След това нещо се надигна от вълните зад плуващото куче. Дълга черна перка, прекалено голяма за акула. Орка. Кит убиец.
Сърцето на Джими се сви. Протегна ръка към кучето си, но напразно. Перката изчезна. Джими затаи дъх, като се молеше на древните богове да спасят другаря му.
Внезапно около кучето изригна бял фонтан. Нанук заскимтя, предусещайки съдбата си. След това изчезна сред поток кървава пяна. Черната перка се издигна за малко над вълните, после потъна.
Без да помръдва, Джими се носеше по вълните, яхнал дървото. Пръстите му се впиваха в изображенията на боговете на прадедите му — Мечка, Орел и Орка. Възцари се тишина. Океанът бързо се успокои, заличавайки всяка следа от безмилостната атака.
Усети горещите сълзи да се стичат по измръзналото му лице. В мъката отпусна чело на дървото.
Притъмнялото небе се озари в неестествен червен цвят. Джими вдигна глава и видя източника на светлината вляво. Сигнална ракета. Забеляза катер на Бреговата охрана. Седна и размаха ръка.
— Помощ! — завика той, като се мъчеше да запази равновесие върху дънера.
Отговори му къс сигнал. След това се разнесе слаб глас:
— Виждаме те! Стой на място!
Джими спусна ръка и се притисна до стълба. Позволи си да въздъхне с облекчение. Тогава го усети. Нечие близко присъствие. Обърна глава и погледна напред.
Право срещу него се носеше друга черна перка. Предният й ръб закачи края на дървото, побутна го, изпробва го.
Джими бавно измъкна краката си от водата.
От лявата му страна се появи втора перка… и още една. Глутницата китове убийци бавно го обкръжи. Джими разбра, че катерът няма да успее да стигне навреме. Така и стана. Нещо силно блъсна тотема отдолу и го изхвърли цял метър нагоре във въздуха. Джими полетя, като се мъчеше да се задържи за дървото.
Падна обратно и потъна. Вече бе така премръзнал, че едва усети ледената вода. Отвори очи. На огнената светлина на сигналната ракета видя огромните сенки, които все така продължаваха да кръжат около него. Опита се да остане неподвижен, въпреки че замръзналите му дробове се бореха за глътка въздух. Остави тялото си само да изплува на повърхността.
Преди да стигне вълните, една от сенките се приближи. За миг той се взря в черното око с големина на юмрук. Точно тогава главата му изскочи над водата. Джими изви врат и конвулсивно пое въздух.
Катерът на Бреговата охрана се движеше с пълна скорост към него. Явно екипажът бе забелязал нападението.
Джими затвори очи. Бяха твърде далеч.
Нещо склещи краката му. Не почувства никаква болка, само неимоверно стягане. Крайниците му бяха прекалено измръзнали, за да усетят зъбите. Докато прожекторът на катера кръстосваше над него, тялото му бе завлечено в дълбините от боговете на народа му.



В заседателния салон на Еър Форс 1 Джефри Хесмайър наблюдаваше как президентът реагира на кризисната ситуация. Старшите помощници и съветници се бяха събрали около бюрото му.
— Искам бърза справка, Том. Колко силни са били трусовете?
Държавният секретар Елиът седеше от дясната страна на президента. Лявата му ръка бе стегната в шина и привързана пред гърдите му. Джефри забеляза изцъклените от морфина очи на Том Елиът, но човекът бе изненадващо бодър и във форма. Със здравата си ръка той разлисти купищата разпечатки пред себе си.
— Още е много рано за точни сведения, но очевидно е засегнат целият Тихоокеански пръстен. Получаваме доклади от Нова Зеландия до Аляска. Също така от Япония и Китай на изток, както и от цялото западно крайбрежие на Централна и Южна Америка.
— А Съединените щати? Някакви новини? Лицето на Том стана още по-мрачно.
— Сведенията остават хаотични. Сан Франциско все още е подложен на остатъчни трусове. Лос Анджелис е в пламъци — сведе поглед към листа, сякаш не искаше да съобщи следващата новина. — Целият Алеутски архипелаг е потънал.
Около масата се разнесоха възклицания.
— Нима е възможно? — попита президентът.
— Сателитните снимки го потвърждават — тихо отвърна Том. — Получихме данни и от Хаваите. — Той вдигна поглед от купчината листа. — Приливните вълни са се стоварили върху островите четиридесет минути след първоначалните трусове. Хонолулу все още е под водата. Хотелите на Уайкики са съборени като домино.
Докато Изреждането на пораженията продължаваше, лицето на президента губеше цвят. Устните му се свиха в две тънки линии. Джефри никога не бе виждал Бишоп така състарен.
— Толкова много жертви… — тихо промърмори президентът.
Том завърши доклада си с подробно описание на изригването на вулкан до Сиатъл. Градът бе погребан под цял метър пепел.
— Огненият пръстен — тихо възкликна Джефри. Чуха го.
— Какво означава това, господин Хесмайър? — запита президентът.
Джефри усети как погледите на всички се приковаха към него.
— На… Наричат Тихоокеанския пръстен още и Огнен пръстен заради засилената му сеизмична активност — земетресения и изригвания на вулкани.
Президентът кимна и се обърна отново към Том.
— Добре, но защо точно сега? Защо тъй внезапно? Какво е причинило този катаклизъм по целия Пасифик?
Том поклати глава.
— Още сме много далеч от разясняването на този въпрос. Първо трябва да вдигнем страната от развалините. Съветът на началник-щабовете на Въоръжените сили и кабинетът се събират по нареждане на вицепрезидента. Службата по борба с бедствията е вдигната по тревога. Чакат само нашите заповеди.
— Тогава да се залавяме за работа, господа — започна президентът. — Трябва…
Самолетът се разтресе. Някои от членовете на екипа изпопадаха на пода. Президентът остана на мястото си.
— Какво беше това, по дяволите? — изруга Том.
Капитанът сякаш го чу и се обади по интеркома.
— Извинете за малкото неудобство, но попаднахме в неочаквана турбулентна зона. Ще… ще ни пораздруса още малко. Моля, затегнете предпазните колани.
Джефри усети фалшивата нотка в приповдигнатия тон на пилота. Зад думите му се усещаше тревога. Президентът присви очи и хвърли поглед към Том.
— Ще проверя. — Държавният секретар започна да разкопчава колана си.
Президентът докосна наранената му ръка, за да го спре. После се обърна към Джефри и направи знак на един от охраната.
— Момчета, вашите крака ви слушат по-добре.
Джефри разкопча колана си.
— Разбира се.
Стана и се присъедини към облечения в син костюм агент на тайните служби.
Двамата излязоха от заседателния салон и продължиха напред покрай личните помещения на президента към кабината на боинга. Докато приближаваха вратата, Джефри забеляза ослепително ярко проблясване в един от страничните прозорци.
— Какво… — започна той. В същия миг самолетът рязко се наклони.
Джефри се блъсна в преградната стена и се стовари на пода. Тъпанчетата му изпукаха. Откъм пилотската кабина чу ужасените викове и команди на екипажа.
Изтласка се нагоре и залепи лице в илюминатора.
— Мили Боже…



Сержант Мич Клемънс сграбчи слушалката на червения телефон над редицата радарни екрани. Извика секретната линия и набра кода на командира. Базата бе в състояние на пълна бойна тревога и от другата страна отговориха моментално.
— Да?
— Сър, имаме проблем.
— По-точно?
Плувнал в пот, Мич Клемънс не откъсваше очи от монитора, който следеше самолет с обозначение УС — 25A. При нормални обстоятелства той блестеше с ярка жълта светлина. Сега мигаше. В червено.
Гласът на сержанта трепереше.
— Изгубихме Еър Форс 1.

Джак Къркланд бе пропуснал затъмнението.
Там, където се плъзгаше той, нямаше слънце. Обгръщаше го вечната тъмнина на океанската бездна. Единствената светлина идваше от двойката ксенонови прожектори, монтирани на носа на едноместната подводница. Новата му играчка „Наутилус 2000“ беше извадена на първото си пробно потапяне. Дълго едва два метра и половина, тяло на миниподводницата бе изработено от титан и беше оформено като дундесто торпедо, върху което се бе настанил акрилен купол. Към долната му страна бе прикачена рамка от неръждаема стомана, за която бяха закрепени акумулаторните батерии, двигателната секция, електрогенераторът и прожекторите.
Ярките лъчи на двата прожектора образуваха конус, разсичащ тъмнината на тридесетина метра напред. Управляваше уредите с пръсти и се оглеждаше. С крайчеца на окото си провери аналоговия дълбокомер. Наближаваше четиристотин и петдесет метра. Дъното на падината трябваше да е някъде наблизо. Данните от хидролокатора върху компютърния дисплей потвърдиха преценката му. Оставаха не повече от два клафтера*. Сигналите се чуваха на хидролокатора все по-близо и по-близо.
[* Морска мярка за дължина, равна на 1,83 м — Б. пр.]
В седнало положение главата и раменете на Джак се подаваха в акрилния купол и той разполагаше с пълна панорамна гледка. Макар кабината да бе просторна според повечето хора, за високия над метър и деветдесет Джак бе доста тесничко в стоманената рамка. Все едно да караш закрита моторетка, помисли си той. С тази разлика, че управляваш с крака.
Двата педала в основния корпус контролираха не само скоростта, но и посоката на четирите дюзи с мощност една конска сила. Със заучено движение Джак отпусна десния педал и натисна левия. Подводницата плавно зави наляво и надолу. Лъчите изтръгнаха дъното от вечния му мрак.
Джак намали скоростта до бавно пълзене. Навлезе в естествена страна на чудесата, същински дълбоководен оазис.
Под него по средния Тихоокеански хребет се простираха цели поля тръбести червеи. Rigtia pachyptila. Гроздовете тръби с дължина над метър и осемдесет с техните кървавочервени червеи приличаха на някакви извънземни дървета, които леко се поклащаха от течението, предизвикано от подводницата, и сякаш му махаха. От другата страна, по по-ниските склонове, се бяха подредили черупка до черупка гигантски миди — отворени, филтриращи водата. Сред тях сновяха яркочервени галатеидни раци на дългите си, подобни на антени крака.
Вниманието на Джак бе привлечено от някакво движение отпред. Покрай него мина дебела змиорка без очи. Зъбите и отразяваха ярките лъчи на ксеноновите прожектори. Последва я стадо любопитни рибки, водено от голяма кафява лантерна риба. Нахалникът доплува до самия гладък мехур — истински подокеански водоливник, дошъл да разгледа странния натрапник. Малките биолуминесцентни светлинки предупредително премигнаха по страните на едрата риба — пазеше територията си.
Другите обитатели също запалиха светлинките си. По заплетените възли на бамбуковите корали отдолу пробягаха розови отблясъци. Около купола проблеснаха синьо-зелените светлинки на създания, които бяха прекалено малки и прозрачни, за да могат да се различат ясно.
Гледката напомни на Джак облаците светулки от миналото. Прекарал цялото си детство и юношество в заобиколения от суша Тенеси, Джак моментално се бе влюбил в океана с неговите омайни ширини, безкрайна синева и вечно променливия нрав.
Около купола се въртеше истинска вихрушка от светлини.
— Невероятно! — промърмори сам на себе си Джак и се усмихна широко. Дори сега, след толкова много време, морето намираше начини да го изненада.
— Какво има, Джак? — веднага прозвуча глас в слушалката.
Намръщи се и тихомълком наруга микрофона, закрепен на ларинкса му. Дори на четиристотин и петдесет метра дълбочина не можеше да се изолира от света горе.
— Нищо, Лиза — отговори той. — Просто се възхищавам на гледката.
— Как се държи новата подводница?
— Безупречно. Получаваш ли данните от биосензора? — попита Джак и докосна клипса върху меката част на ухото си. Лазерният спектрометър, вграден в него, непрекъснато следеше нивото на кръвните газове.
Д-р Лиза Къмингс бе спечелила стипендия от Националната научна фондация за изучаване на влиянието на работата в големи дълбочини върху психиката.
— Дишане, температура, налягане в кабината, приток на кислород, баласт, филтри за въглероден двуокис. При мен всичко изглежда в нормата. Някакви признаци за сеизмична активност?
— Не. Всичко е спокойно.
Преди два часа, тъкмо когато Джак започна потапянето с „Наутилус“, геологът Чарли Мълиър бе засякъл странни сеизмични сигнали — хармонични вибрации, минаващи през дълбоководния планински масив. С оглед на безопасността той бе настоял Джак да се върне горе.
— Ела да гледаш затъмнението — каза по радиото Чарли със силния си ямайски акцент. — Страхотно е, човече. И утре можеш да се гмурнеш.
Джак бе отказал. Затъмнението не го интересуваше. Ако трусовете се засилеха, винаги можеше да се върне на повърхността. Но по време на дългото спускане странните сеизмични сигнали отшумяха. В гласа на Чарли вече нямаше тревожни нотки.
Джак докосна микрофона на гърлото си.
— Какво, престанахте ли да се тормозите там горе?
Настъпи пауза, последвана от колебливо „Да“. Джак си представи как русата докторка завърта очи нагоре.
— Благодаря, Лиза. Изключвам се. Искам време за себе си — и махна клипса от ухото си.
Това бе малка победа. Останалата част от биосензорната система щеше да продължи да докладва за състоянието на подводницата, но не и за неговото собствено. Най-сетне мъничко се изолира от света горе. Точно това му харесваше най-много при потапянията. Изолацията, спокойствието, тишината. Това бе единствената възможност. Тук, дълбоко под повърхността, миналото не можеше да го преследва.
Високоговорителите на подводницата изпълваха тясното пространство със странните шумове на океанското дъно — истински хор от тайнствени ритми, цвъртене и високочестотно писукане. Сякаш слушаше звуци от някаква чужда планета.
Заобикаляше го свят, смъртоносен за обитателите на повърхността — безкраен мрак, смазващо налягане, токсични води. Но животът бе намерил начин да се установи и тук, поглъщайки вместо слънчевата светлина отровните облаци водороден сулфид, който бликаше от отворите, наречени шеговито „черните пушачи“.
В момента тъкмо минаваше покрай един от тези отвори. Това бе висока тридесет метра тръба, която бълваше тъмни облаци богата на минерали гореща вода. Докато подводницата се плъзгаше, реактивните дюзи раздвижиха белите облаци бактерии и създадоха миниатюрен вихър. Тези микроорганизми бяха в основата на живота тук — микроскопични реактори, които преобразуваха водородния сулфид в енергия.
Джак заобиколи комина отдалеч. Въпреки това външните датчици отчетоха бързо повишаване на температурата. При самите отвори можеше да се отчете температура до седемстотин градуса по Фаренхайт — повече от достатъчна, за да го свари в малката му подводница.
— Джак? — разнесе се отново в ухото му разтревоженият глас на лекарката на екипа.
Сигурно бе забелязала промените в температурата.
— Просто пушач. Спокойно — отговори той.
С помощта на педалите прекара миниподводницата покрай комина и продължи плавно да се спуска, следвайки дъното на падината. Макар че животът долу направо го очароваше, имаше по-важна цел от съзерцаването на гледката.
През последната година той и екипът на „Дийп фатъм“* търсеха останките на „Кочи Мару“ — японски товарен кораб, потопен по време на Втората световна война.
[* Проникване в дълбините (и прен.) — Б. пр.]
Според товарителницата, до която бяха успели да се доберат след дълги проучвания, корабът бе натоварен с голямо количество златни кюлчета — трофеи от войната. С изучаването на навигационните и метеорологичните карти Джак бе успял да стесни периметъра на търсене до участък с площ десет квадратни морски мили** в района на Централния Тихоокеански масив.
[** Една морска миля е равна на 1,85 км. — Б. пр.]
Това бе изстрел с далечен прицел, залог, който след година къртовска работа започваше да изглежда губещ. До вчера, когато хидролокаторът показа подозрителна сянка върху океанското дъно.
Сега Джак се бе устремил към тази сянка. Хвърли поглед към екрана. Той показваше данните от хидролокатора на кораба далеч горе. Нещото, което хвърляше сянката, се намираше на стотина метра от него. Превключи на хидролокатора на подводницата, за да може да следи дъното по-добре, докато се приближава.
От мрака се появи скален хребет. С помощта на педалите подводницата описа широка дъга около препятствието. С излизането от оазиса животинският свят бързо започна да намалява. Океанското дъно отпред представляваше гола равнина, покрита с тиня. Зад дюзите оставаха малки завихряния. „Сякаш шофирам по прашен черен път.“
Джак заобиколи скалите. Пред него се появи друг хребет — част от подножието на Централния Тихоокеански масив, която блокира по-нататъшния му път. Спря подводницата на място и изхвърли малко баласт с намерение да мине над хребета. При изкачването подводницата попадна в слабо течение, което го понесе напред. Джак умело стабилизира съда с помощта на педалите. „Какво става, по дяволите?“ Предпазливо подкара подводницата напред, към върха на хребета.
— Джак — отново се обади Лиза, — да не би да минаваш покрай друг комин? Датчиците показват повишаване на температурата.
— Не, но не съм сигурен какво… Мамка му! Подводницата тъкмо бе прехвърлила хребета и той видя какво лежи от другата страна.
— Какво има, Джак? — В гласа на Лиза се прокрадваше страх. — Добре ли си?
След хребета се разкри друга долина, но това не бе изпълнен с живот оазис. Сякаш беше пейзаж от самия ад. Пламтящи пукнатини разсичаха океанското дъно. От тях се изливаше разтопена скала, която ставаше тъмночервена и бързо изстиваше. Малки мехурчета намаляваха видимостта. Джак се бореше с течението, което се мъчеше да го завлече напред. От говорителите на хидрофона се разнесе глух рев.
— Господи…
— Джак, на какво попадна? Температурата се покачва рязко.
Нямаше нужда от уреди, за да го усети. С всяко вдишване в подводницата ставаше все по-топло.
— Отваря се нова цепнатина.
Чу се втори глас. Беше на геолога Чарли.
— Внимавай, Джак. Все още улавям слаби трусове. Далеч е от стабилно състояние.
— Оставам.
— Не трябва да рискуваш…
— Открих „Кочи Мару“ — прекъсна го Джак.
— Какво? — Корабът е тук… но не съм сигурен докога.
Джак се взираше през акрилния купол, докато висеше над хребета. В отсрещния край на адската долина лежаха останките на дълъг траулер с разцепен на две корпус. Празните прозорци на Лоцманската кабина гледаха към него през мъждукащата светлина. На носа имаше черни японски йероглифи. Познаваше много добре името — „КОЧИ МАРУ“. Пролетен вятър.
Никак не подхождаше на останките.
Около кораба извираше и течеше разтопена скала и образуваше драперии и езера от магма, която вдигаше пара при изстиването си в ледените дълбини. Предната половина на кораба лежеше точно върху една от цепнатините. Пред очите му стоманата започна да хлътва и да се слива с магмата.
— Цопнал е право в центъра на ада — доложи Джак. — Ще погледна по-отблизо.
— Джак… — отново беше Лиза. Гласът и бе напрегнат заради заповедта, която се канеше да изрече. Но се поколеба. Прекалено добре го познаваше. Последва дълбока въздишка. — Само внимавай за външната температура. Титанът не е устойчив за големи горещини. Особено връзките…

— Разбрах. Никакви ненужни рискове.
Джак натисна и двата педала. Подводницата се отдалечи от хребета, като същевременно започна да се издига. Докато наближаваше корабокрушението, температурата продължаваше да се покачва.

75… 100… 110…

По челото му изби пот и дланите му се навлажниха. Ако някоя от връзките бе слаба и се скъсаше, смазващото налягане на тази дълбочина щеше да го убие за по-малко от секунда.
Издигна се още нагоре, докато температурата спадна под сто градуса. Вече се намираше в безопасност и посочи подводницата над падината. Не след дълго увисна над останките. Наклони „Наутилус“ на една страна и обиколи разбития кораб.
Леко се наведе и впери поглед в кораба. Оттук можеше да види разбитата кърма, лежаща на цели петдесет метра от носа. Цялата задна част бе обърната далеч от цепнатината.
Върху дъното, осветени от огнените отблясъци на по-малките пукнатини, лежаха разпръснати контейнери, наполовина погребани в тинята. Дървото бе почерняло през десетилетията, прекарани под водата.
— Как изглежда, Джак? — попита Лиза.
Той присви очи и огледа разпилените останки.
— Ужасно, в това може да бъдеш сигурна.
— Ами… — обади се Лиза след многозначителна пауза.
— Не зная. Ипотекирах кораба си и старото семейно ранчо, за да финансирам тази експедиция. Да се върна с празни ръце…
— Зная, но животът ти е по-ценен от цялото злато на света. Не можеше да възрази. Но въпреки това обичаше старото имение — зелените хълмове, боядисаните в бяло огради…
След като баща му умря от рак на панкреаса, Джак бе станал наследник на ранчо и сто акра* земя.
[* Около 40 хектара — Б. пр.]
Тогава бе само на двадесет и една. Дълговете го бяха принудили да напусне университета и да постъпи в армията.
Макар че можеше да продаде ранчото и да завърши образованието си, не го направи. Земята принадлежеше на семейството му вече пет поколения, но имаше и още по-лична причина.
По времето, когато си отиде баща му, майка му отдавна бе покойница — почина при най-обикновена операция от апендицит, когато Джак бе съвсем малък. Той нямаше братя и сестри. Едва си я спомняше — за него тя бе само снимки по, стената и откъслечни мъгляви образи в паметта му. Твърдо бе решен да не ги губи заради липсата на пари.
— Винаги мога да се опитам да си продължа стипендията и да изровя още някакви средства — прекъсна мислите му Лиза.
Именно благодарение на правителствените пари бяха успели да наемат „Наутилус“ и да тестват патентованата от тях биосензорна система.
— Няма да стигнат — мрачно промърмори Джак.
Тайно се бе надявал да спечели достатъчно при тази операция, за да може да покрие дълговете си и да финансира бъдещи експедиции за търсене на изгубени съкровища. Разбира се, ако документите на „Кочи Мару“ казваха истината…
Джак пренебрегна предпазливостта и се подчини на сърцето си. Натисна и двата педала и се понесе в стръмна спирала към разбития корпус. Какво щеше да му навреди да хвърли един последен поглед?
Стрелката на термометъра отново започна да пълзи нагоре: 110… 120… 130…
Извърна поглед.
— Джак… датчиците…
— Зная. Просто ще хвърля един поглед по-отблизо. Никакви рискове.
— Поне си постави биосензорния клипс, за да мога да те наблюдавам.
Джак избърса потта от очите си и въздъхна.
— Добре, мамче. — Постави клипса на ухото си. — Сега доволна ли си?
— На седмото небе съм. Гледай да не се убиеш. Джак долови тревога в гласа й.
— И дръж една „Хайнекен“ студена.
— Нямаш проблем.
Стигна дъното и разположи подводницата зад кърмата, с нос към трюма. Огромните ребра и болтове караха подводницата му да изглежда като джудже. Животът процъфтяваше дори тук. Старият корпус, целият потънал в ръжда, се бе превърнал в изкуствен риф за най-различни мекотели и корали.
Издигна се, колкото да се отдалечи от кила, след което обърна подводницата и насочи светлините към трюма. Хвърли поглед към термометъра. 140. Поне корпусът донякъде стабилизираше покачващата се температура. Оттатък тъмното туловище на кораба морето пламтеше в огненочервено, сякаш някъде наблизо от бездната изгряваше слънце. Не обърна внимание на горещината. Гърбът и седалищните му части бяха залепнали за неопреновия костюм.
Повдигна носа на подводницата и насочи ксеноновите прожектори към сърцето на тънещия в мрак трюм. От вътрешността в него се взираха две огромни очи.
Сърцето му подскочи.
— Какво, по дяволите…
В същия миг чудовището се хвърли срещу него от импровизираната си бърлога. Дълго, змиевидно, сребристо. Морската змия се стрелна срещу него с отворена в безмълвен гневен рев паст.
Джак ахна и сграбчи лостовете за управление на хидравличните манипулатори. Размаха Титаниевите ръце в опит да се защити, но бе така шокиран, че почти се провали.
В последния момент чудовището се дръпна настрана и се метна покрай него. Дългото сребролюспесто тяло мина покрай подводницата като някакъв жилав локомотив. Беше дълго най-малко двадесет метра. От движението му мъничкият съд се завъртя на място като тресчица във водовъртеж.
Джак проточи врат и продължи да гледа как съществото изчезва в тъмните води с ударите на заострената си опашка. Чак сега разбра какво бе това. Рядък звяр, но не змия. Очевидно бе изненадано от срещата не по-малко от самия него. Джак с мъка преглътна, като се мъчеше да успокои биещото в гърлото му сърце.
— По дяволите! — изруга той, след като най-сетне успя да стабилизира бясно въртящата се подводница. — Кой казва, че морски чудовища не съществуват?
Слушалката запращя в ухото му.
— Морски чудовища ли? — Отново бе Лиза.
— Риба миньор — обясни той.
— Господи, пулсът ти се ускори почти двойно! Да не би… Прекъсна я гласът на Робърт Бонацек, морският биолог в групата.
— Риба миньор ли? Regalecus glesne? — използва латинското наименование той. — Сигурен ли си?
— Да, при това доста едричка. Към двадесет метра, доколкото можах да преценя.
— Успя ли да я снимаш?
Джак пламна при спомена за паниката си. Като бивш флотски тюлен съзнаваше много добре, че реакцията му при срещата с чудовището далеч не бе от най-героичните. Изтри потта от челото си.
— Не… ъъъ… всичко стана много бързо.
— Жалко. Толкова малко знаем за тях. Никой не е предполагал, че живеят толкова дълбоко.
— Е, тази живее, при това и доста нашироко, бъди сигурен. Направила си е леговище в трюма.
Джак придвижи подводницата напред и отново насочи прожекторите към вътрешността на кораба. Навсякъде лежаха разпръснати и разбити контейнери. Явно „Кочи Мару“ е бил натоварен догоре. Забеляза мястото, което създанието бе избрало за свой дом — разчистено ъгълче недалеч от края на кораба. Внимателно промъкна подводницата в отворения трюм.
В ушите му се разнесе пращене.
— Джак… не зная, човече…
Разпозна гласа на геолога, но връзката бе прекъсната от стените на трюма в момента, когато подводницата се плъзна вътре. Явно дори патентованата дълбоководна радиостанция не можеше да се справи с осемсантиметровите метални стени.
Джак докосна микрофона на гърлото си.
— Повтори.
В отговор се чу само пращене.
Намръщи се и отпусна педалите с намерение да обърне и да излезе навън. Точно тогава забеляза ярки отблясъци в дъното на трюма. Насочи лъчите към пода.
Гледката в отсрещния край го накара да подсвирне. Ударите на опашката на рибата миньор при изкачването от гнездото бяха разместили няколко блокчета, почернели от полепналите върху тях водорасли, на върха на една внушителна купчина. Сега се виждаха и блокчетата от вътрешността й.
Златото сияеше на ксеноновата светлина по-ярко и от карибско слънце.
Джак се придвижи малко напред. Не вярваше на късмета си. Щом достигна нужното разстояние, постави ръце върху контролерите на външните хидравлични манипулатори. Беше тренирал доста и се оправяше без проблеми с тях. Протегна механичните щипци на лявата ръка на пълната им дължина от четири и половина метра. Улови едно от черните блокчета и го вдигна пред лъча на прожектора. С другата ръка внимателно разчопли повърхността.
Злато. Нямаше никакво съмнение. Ухили се до уши, взе още едно кюлче с другата ръка и почука по микрофона. Трябваше да съобщи на останалите. Отново се разнесе само остро пращене. Беше забравил за стените на трюма. Пое бавно заднешком, като внимаваше да не се закачи за нещо. В главата му се въртяха няколко възможни сценария за измъкване на находката. Балоните нямате да свършат работа. Трябваше да закачат мрежа за „Наутилус“ и да направят няколко курса.
Най-сетне подводницата мина през отвора и се озова навън. Моментално някой изкрещя в ухото му.
— Изчезвай оттам, човече! Веднага! Джак, разкарай си задника оттам!
Беше Чарли. Изпаднал в паника.
— Какво има? — извика в отговор Джак. Хвърли поглед към външния термометър. Беше стигнал почти до сто и петдесет градуса. Златото така му беше взело акъла, че не бе забелязал повишаването на температурата. — Мамка му!
— Сеизмичната активност се засилва, Джак. Центърът й е точно при теб. Размърдай си задника! Намираш се в шибания епицентър!
Флотското обучение си каза своето. Знаеше кога трябва да се подчинява на заповеди. Насочи „Наутилус“ нагоре и напред към по-студените води с максималната скорост от четири възела*.
[* Един възел е равен на 1,85 км/ч. — Б. пр.]
Обърна се и погледна назад.
— Мамка му!
Предната част на „Кочи Мару“ се бе разтопила наполовина в езерото от магма. Огнените цепнатини бяха станали още по-широки. Но най-зловещата гледка представляваше дъното. То се издуваше като мехур, който ще се пръсне всеки миг. Джак натисна и двата педала до пода и рязко насочи подводницата към далечната повърхност. Изхвърли целия баласт. Двигателите завиха от напрежението.
— Мамка му, мамка му, мамка му… — ругаеше монотонно той.
— Джак, нещо се случва. Показанията…
Чу го, преди да го усети. От хидрофоните се разнесе чудовищен рев, подобен на гръмотевичен тътен. След това ударната вълна настигна подводницата и я запремята във всички посоки.
Главата му се удари в акрилния купол. Докато се мъчеше да се задържи, пред очите му попадна морското дъно.
Под него бе зейнала огнена рана, бълваща магма. Пръските се носеха нагоре към него. Намираше се точно над кратера на изригнал вулкан. Докато изгубилата управление подводница се мяташе във всички посоки, водата около Джак започна да кипи. Мехури с размерите на „Наутилус“ се пукаха около съда и нанасяха удари като някакви гигантски юмруци.
Джак правеше всичко възможно да поддържа някаква посока, но без успех. Усети в устата си вкус на кръв. Закрещя, мъчейки се да предупреди „Дийп фатъм“. Но единственият отговор бе пращене.
Сякаш цяла вечност прекара в борба с управлението, носен от верига мехури нагоре към повърхността. Трябваше да се измъкне от вулканичния поток. И докато корабът му се мяташе напред-назад, той се сети. За да се спаси от мъртвото вълнение, плувецът не трябваше да му се съпротивлява.
Вдигна крак от десния педал и остави да работят само левите дюзи. Вместо да се мъчи да спре въртенето, накара подводницата да се завърти още по-бързо. Не след дълго центробежните сили го притиснаха към левия борд. Въпреки това не престана да натиска педала.
— Хайде… хайде…
Един от огромните мехури удари кила. Въртящата се подводница вдигна нос нагоре. От внезапната промяна в посоката „Наутилус“ изхвърча от потока мехури като изстрелян с прашка камък.
Когато мятането позатихна, Джак се върна обратно на седалката си и заработи с педалите. Въртенето спря. Той въздъхна с облекчение и се насочи към повърхността. Забеляза, че заобикалящият го мрак се бе сменил със смътен здрач. Погледна нагоре и забеляза неясното петно на далечното слънце.
Пращенето в слушалката изчезна.
— Джак… отговори… чуваш ли ни?
Джак постави обратно микрофона на гърлото си. Беше се отлепил по време на бурята.
— Всичко е наред — дрезгаво отвърна той.

— Джак! — с облекчение възкликна Лиза. — Къде си? Провери дълбокомера. Шестдесет и седем метра. Не можа да повярва на скоростта, с която се издигаше. За щастие налягането в подводницата бе константно — една атмосфера. В противен случай досега щеше да е мъртъв от декомпресията.
— Ще изплавам след около три минути.
Хвърли поглед към компаса и се намръщи. Стрелката продължаваше да се върти бясно, сякаш още се намираше сред мехурите. Почука компаса, но стрелката не спираше. Накрая се отказа и докосна микрофона си.
— Компасът е гръмнал. Не зная къде съм, но веднага щом изляза, ще пусна GPS* сигнал, за да ме засечете.
[* Global Positioning System — система за спътникова навигация — Б. пр.]
— А ти как си? Всичко наред ли е?
— Малко понатъртен и насинен. Нищо сериозно.
— Извади луд късмет, Джак — обади се Чарли. — Особено за човек, под чийто задник е изригнал вулкан. Как ми се иска да можех да го видя…
Джак се ухили. Естествено, раждането на подводен вулкан си е направо върхът на мокрите сънища на всеки геолог. Опипа цицината на главата си и трепна от болка.
— Честно, Чарли, и аз бих предпочел ти да си на моето място.
Водите наоколо променяха цвета си от тъмнопурпурно до светъл аквамарин.
— Излизам — докладва Джак.
— А „Кочи Мару“? — с надежда се обади друг глас.
Джак се изненада, когато разпозна професор Джордж Клейн, историк и картограф в екипа. Професорът рядко излизаше от богатата библиотека на „Дийп фатъм“.
С мъка потисна напиращия стон.
— Съжалявам, професоре. Вече го няма… както и златото.
— Е, какво пък… — разочаровано отговори Джордж след известно мълчание. — Дори не сме сигурни, че товарителницата на „Кочи Мару“ е достоверна. Японците често са фалшифицирали документите, за да запазят пратките в тайна.
Джак си спомни голямата купчина кюлчета.
— Достоверна беше — отговори глухо той.
— Хей, Джак, май не си единственият пораздрусан — обади се отново Чарли. — Отвсякъде получаваме сигнали. Има земетресения и изригвания из целия Пасифик.
Джак се намръщи. Какво му пукаше? Откакто обърна гръб на света преди дванадесет години, останалата част от планетата малко го интересуваше. Единственото, което се бе оказало от значение, бе това изригване. Струваше му не само огромно състояние, а може би дори собствения му кораб.
— Изключвам се — отговори той с тежка въздишка. — Ще изляза след минута.
Гледаше как водата става все по-светла. След малко куполът изскочи на повърхността. Яркото следобедно слънце почти го заслепи. Прикри очи с длан. На запад морето кипеше — потокът мехури маркираше мястото на подводния вулкан. А на югоизток забеляза тъмна сянка. „Дийп фатъм“.
Включи GPS-локатора, облегна се назад и зачака. Нещо проблесна над самата вода и привлече вниманието му. Понадигна се любопитно и посегна към контролерите, за да вдигне двете механични ръце. От Титаниевите им стави закапа вода.
Джак рязко се изправи и отново удари главата си в купола.
— Не може да бъде…
Слънчевите лъчи ярко се отразяваха от двете големи блокчета, стиснати в щипците. Съвсем беше забравил, че ги бе взел, преди да избяга от трюма на „Кочи Мару“. Златните кюлчета бяха очистени от водораслите по време на резкия полет към повърхността и по някаква щастлива случайност бяха останали заклещени в хидравличните хватки. Подсвирна от възхищение.
— Нещата изведнъж приеха по-ярък облик. Отново се разнесе гласът на Джордж: — Джак, уловихме сигнала ти!
— Страхотно! — тържествуващо възкликна Джак, като едва чуваше думите си. — И се погрижете шампанското да е изстудено!
— Ооо… — Гласът на Джордж определено прозвуча объркано. — Добре… Само искам да ти съобщя, че току-що получихме сигнал по Глобълстар.
Джак веднага стана сериозен, усетил скритото напрежение.
— Кой се обади?
Последва дълга пауза.
— Адмирал Марк Хюстън.
Джак се почувства така, сякаш някой го е изритал с все сила в стомаха. Някогашният му флотски командир.
— Ка… какво? Защо?
Беше се надявал никога повече да не чуе това име. Този период от живота му бе приключил веднъж завинаги.
— Нарежда ни да се прехвърлим на други координати. На около четиристотин морски мили оттук, както и…
— Нарежда ли? — прекъсна го Джак и стисна юмруци. — Кажи му да вземе заповедта и да си я натика…
— Имало е самолетна катастрофа — прекъсна го на свой ред Джордж. — Събират кораби за спасителна операция.
Джак прехапа устни. Военноморските сили имаха право да изискват сътрудничество от негова страна. „Дийп фатъм“ бе регистриран като спасителен кораб. Въпреки това усети, че ръцете му треперят.
В съзнанието му ярко пламнаха образи и емоции от миналото. Спомни си благоговението при вида на совалката „Атлантис“, проблясваща под слънчевите лъчи във Флорида. Гордостта, когато разбра, че ще бъде първият тюлен от Военноморските сили, който ще полети с тази птица. Но сред тези приятни спомени се прокрадваха и сенки — пламъци, изгаряща болка… облечена в ръкавица ръка, протегната към него, викове… разтърсване, въртене… безкрайно пропадане…
Седнал удобно в „Наутилус“, на Джак изведнъж му се стори, че пропадането продължава.
— Чу ли ме, Джак?
Така трепереше, че не можеше дори да си поеме дъх, камо ли да отговори.
— Джак, катастрофиралият самолет е… Еър Форс 1.

Приклекнала зад контейнера за отпадъци, Карън Грейс правеше всичко възможно да избегне военния патрул. Скри се, когато пред нея изникнаха двама спокойно разхождащи се въоръжени мъже в униформи и с фенерчета в ръце. Единият спря, за да запали цигара. Затаила дъх, Карън се молеше да я отминат. Пламъкът на кибритената клечка бе осветил нашивката на ръкава — „ВМС на САЩ“.
След земетресенията предния ден във всички префектури на Япония бе обявено военно положение, включително по южната верига острови, сред които бе и Окинава. Из целия град и околностите му бяха плъзнали грабители. Заради огромните разрушения и настъпилия хаос местните власти се бяха обърнали за помощ към американските военни бази, за да могат да разчистят и предпазят разрушения град и да спасят оцелелите.
Бе обявен полицейски час от залез до изгрев слънце. Карън го бе нарушила. До изгрева на слънцето оставаше още час и половина.
„Хайде… продължавайте нататък“ — мислено ги отпрати тя.
Единият от мъжете сякаш я чу, вдигна фенерчето си и освети алеята. Карън замръзна, стиснала силно очи. Страхуваше се, че и най-малкото движение ще привлече вниманието му. Бе облечена в тъмно яке и широки черни панталони, но й се искаше да беше покрила с нещо русата си коса. Чувстваше се незащитена и бе сигурна, че всеки момент ще я видят. Най-сетне светлината изгасна.
Отвори очи. Дочу мърморене, последвано от рязък смях. Някаква мръсна шега. Двамата продължиха обиколката си. Карън с облекчение облегна гръб на металния контейнер.
— Отидоха ли си? — разнесе се шепот от сенките.
Карън се изправи.
— Да, но се разминахме на косъм.
— Не трябваше да го правим — изсъска съучастникът й, като се измъкваше от тъмното.
Карън помогна на Миюки Накано да излезе навън. Приятелката й тихо изруга — доста убедително, като се имаше предвид, че английският не и бе матерен език. След като напусна преподавателското си място в японския университет, Миюки бе работила две години в интернет фирма в Пало Алто и бе овладяла много добре английски. Дребната японка очевидно не се чувстваше на мястото си, докато изпълзяваше от купчината стари вестници и гниещи зеленчуци. Миюки почти не напускаше стерилната си компютърна лаборатория в университета в Рюкю и рядко ходеше облечена в нещо различно от колосана и току-що изгладена бяла престилка.
Тази сутрин обаче беше различно.
Миюки бе облечена в тъмночервена блуза и черни джинси, вече доста позацапани. Абаносовочерната и коса бе стегната в консервативна опашка. Хвана листо спанак от блузата си и го изхвърли с погнуса.
— Ако не беше най-добрата ми приятелка…
— Зная… и ти се извинявам за стотен път — Карън се извърна. — Но нямаше нужда да идваш с мен.
— И да те оставя самичка да скиташ из Наха и да се натъкнеш на кой знае какви негодници? Просто е опасно.
Карън кимна. Последните думи бяха самата истина. Из опустошения град се чуваха сирени. Нощното небе се озаряваше от кръстосващите прожектори на временните лагери. Въпреки полицейския час отвсякъде се чуваха викове и изстрели. Карън не бе очаквала, че ще завари града обхванат от такъв хаос.
— Кой знае що за хора ще ни чакат? — продължи да мрънка Миюки. — Търговци на роби? Контрабандисти на наркотици?
— Просто местен рибар. Само гарантира за него.
— И ти ще се довериш на думата на един изкуфял портиер? Карън извъртя очи. Миюки можеше да пробие дупка и в закалена стомана.
— Само е всичко друго, но не и изкуфял. Щом казва, че рибарят може да ни откара да видим Драконите, значи е така. — Разтвори леко якето си и показа черен кожен кобур.
— А и имам това.
Дръжката на 38 — калибров автоматичен пистолет се подаваше изпод мишницата й.
Очите на Миюки се разшириха и тя пребледня.
— Носенето на оръжие е в нарушение на японските закони. Откъде…
— В моменти като този всяко момиче има нужда от малко повече средства за самозащита.
Карън се прокрадна до края на пресечката и погледна към улицата.
— Чисто е.
Миюки я последва, като се криеше в сянката й.
Карън водеше, едновременно развълнувана и неспокойна. Погледна към небето. След час щеше да е светло. Въпреки полицейския час тя бе твърдо решена да не пропусне срещата. Такава възможност изникваше веднъж в живота.
Преди три години бе дошла тук от Британска Колумбия, за да продължи обучението си в университета в Рюкю и да довърши доктората си върху микронезийските култури. Търсеше следи за произхода и миграцията на ранните полинезийци. Докато учеше, Карън чу за Драконите на Окинава — две потънали пирамиди, открити през 1991 г. недалеч от брега от Кимура Масаки, професор по геология в университета в Рюкю. Той ги бе сравнил с пирамидите, издигнати от древните маи в Централна Америка.
Карън бе настроена скептично до момента, когато видя снимките — две стъпаловидни пирамиди с плоски върхове, издигащи се на двадесет метра над песъчливото дъно. Заинтригува се на мига. Дали не е имало някакви връзки в древността между маите и полинезийците? През изминалото десетилетие продължаваха да се откриват и други потопени структури недалеч от съседните острови, които се простираха на юг до Тайван. Скоро стана трудно да се разделят фактите от измислицата, естествената топография от издигнатата от човешка ръка постройка.
А сега сред рибарите от Рюкю се разпространяваше най-новата вест: „Драконите се надигат от морето!“ Независимо дали бе истина или не, Карън не можеше да пропусне възможността да види пирамидите с очите си. Един местен рибар, когото бяха натоварили да снабдява с медицински принадлежности и други помощи съседните острови, й бе предложил да я откара до мястото. Но смяташе да отплава на разсъмване — със или без нея. Това бе причината за ранното каране на велосипед от университета до покрайнините на Наха, последвано от играта на котка и мишка с полицията и военните патрули.
Карън продължи по улицата. Усещането, че отново се движи, я ободряваше. Утринният бриз разрошваше разпиляната й руса коса. Махна немирните кичури от лицето си и продължи да крачи забързано. Ако ги хванеха, и двете рискуваха да бъдат изхвърлени от университета. Е, може би на Миюки ще и се размине, помисли си Карън. Приятелката и бе сред най-често издаваните и награждавани професори. Радваше се на международна известност и бе първата жена, номинирана за Нобелова награда в областта на компютърните науки. Именно затова Карън не бе възразила, когато Миюки реши да тръгне с нея. Ако ги хванеха заедно, авторитетът и известността на Миюки можеше да смекчи последиците за самата нея. Поне така се надяваше.
Погледна часовника си. Щяха да стигнат точно навреме. Пътищата бяха сравнително чисти. Тази част от града бе леко засегната от земетресенията — изпочупени прозорци, напукани основи и само няколко срутени сгради. Слаби поражения в сравнение с другите квартали, които бяха изравнени със земята.
— Няма да успеем — обади се Миюки и намести чантата с фотоапаратите на рамото си.
Макар че Карън носеше един евтин „Кодак“ в джоба на якето си, Миюки бе настояла за пълно оборудване — цифрови и полароидни фотоапарати, видеооборудване, дори малък Палм-компютър. Всичко това бе натъпкано в рекламна чанта с логото на списание „Тайм“.
Карън взе чантата от приятелката си и я преметна през рамо.
— Напротив, ще стигнем — отговори тя и ускори крачка. Миюки, която бе с цяла глава по-ниска, трябваше да подтичва, за да не изостава.
Стигнаха до края на улицата. Заливът Наха започваше само стотина метра нататък по следващата пресечка. Карън предпазливо погледна зад ъгъла. Улицата бе празна. Продължи, следвана по петите от Миюки. Мирисът на море се засили — мирис на сол и водорасли. Не след дълго се появиха светлините на пристанището. Окуражена, Карън продължи още по-бързо напред.
Намираше се в края на улицата, когато я стресна рязка команда:
— Йобитомеру! Стой!
Ярък лъч я заслепи и тя замръзна на място.
От сянката между две сгради излезе тъмна фигура. Светлината се измести надолу — достатъчно, за да може Карън да разпознае униформата на американски моряк. Той насочи лъча за миг към Миюки, след което освети улицата в двете посоки. От прикритието си във входа на сградата се появиха още двама моряци. Очевидно се бяха натъкнали на един от мотаещите се американски патрули. Първият моряк пристъпи напред.
— Говорите ли английски?
— Да — отговори Карън.
Той като че ли се отпусна и насочи лъча на фенерчето надолу.
— Американка ли сте?
Карън се намръщи. Вече бе свикнала с подобна реакция.
— Канадка.
Морякът кимна.
— Все тая — промърмори той и направи знак на спътниците си да продължат нататък по улицата. — Връщайте се към базата — каза им той. — Тук всичко е под контрол.
Другите двама преметнаха пушките си обратно на раменете и тръгнаха, но не и преди да огледат хубаво двете жени. Единият промърмори нещо, което предизвика смях и последен похотлив поглед към Миюки.
Карън скръцна със зъби. Макар и да не беше вътре в нещата, неофициалната представа на флота за контрол звучеше гадничко.
— Дами, не знаете ли за полицейския час?
— Какъв полицейски час? — опита се да изглежда объркана Карън.
Морякът въздъхна.
— Не е безопасно за две жени да излизат сами по такива места. Ще ви изпратя. Къде сте отседнали?
Карън смръщи чело, опитвайки се да измисли подходящ отговор. „Време е за импровизации.“ Смъкна чантата от рамо и посочи голямата емблема на „Тайм“.
— Ние сме нещатни сътрудници на списанието. — Извади университетската си лична карта и я размаха пред лицето му. Изглеждаше съвсем достоверна, а японските йероглифи бяха повече от нечетивни. — Акредитивите ни са потвърдени от местните власти.
Морякът се наведе по-близко и сравни лицето на Карън със снимката в картата. Кимна в знак на одобрение. Мъжкарското му самочувствие бе прекалено силно, за да признае, че не може да чете на японски.
Карън прибра картата си, като се мъчеше да изглежда колкото се може по-делово. След това представи Миюки.
— Тя е моята свръзка и фотограф. Събираме снимки от различните острови. Корабът ни тръгва по изгрев към външните острови и Тайван. Наистина нямаме много време.
Морякът все още я гледаше подозрително. Малко оставаше да повярва на думите й, но все още не се колебаеше.
Преди Карън да продължи натиска си, Миюки се пресегна, разкопча чантата и извади цифровия фотоапарат.
— Всъщност донякъде извадихме късмет, че попаднахме на вас — каза тя на безупречен английски. — Мис Грейс тъкмо спомена, че страшно й се иска да снима някой от военните. Да покаже как Съединените щати помагат за опазването на реда в това хаотично време.
Обърна се към Карън и кимна към моряка.
— Какво ще кажете?
Карън бе шокирана от неочакваната дързост на дребната компютърна специалистка. Докато кашляше, за да прочисти гърлото си, мислеше трескаво.
— Ъъъ… да, за приложението за американските умиротворителни сили. — Наклони глава настрани и замислено огледа мъжа. — Има онова типично американско изражение, което търсим.
Миюки вдигна фотоапарата и го насочи към моряка.
— Какво ще кажете да се видите в списанията из цялата страна?
Очите му се разшириха.
— Сериозно?

Карън скри усмивката си. Не познаваше нито един американец, който да не си загубва ума от тайнството на известността. При внезапно открилата се възможност за влизане в този бленуван кръг всякакъв разум отиваше на заден план.
Миюки обиколи моряка и го огледа от няколко различни ъгъла.
— Не мога да гарантирам нищо. Всичко зависи от редакторите.
— Ще направим няколко снимки — обади се Карън. — Поне една със сигурност ще мине през цедката.
Тя направи рамка пред очите си към моряка, сякаш го гледаше на снимка.
— „Американски миротворец“… Мисля, че наистина ще се получи.
Миюки започна да снима, като караше моряка да заема най-различни пози. Накрая прибра фотоапарата и си записа името и номера му.
— Ще ви пратим формуляра по факса. Но, Хари, ще трябва да го върнете в Ню Йорк преди края на седмицата.
— Разбира се — енергично закима мъжът. Карън погледна към изсветляващото небе.
— Миюки, трябва да тръгваме. Журналистическият кораб ще отплава всеки момент.
— Ще ви изпратя. И без това съм към залива.
— Благодаря, Хари — каза Миюки. — Ако ни изпратиш до втория пристан, ще бъде чудесно.
Тя му се усмихна лъчезарно, след което се обърна към Карън и завъртя очи.
— Да тръгваме.
Водени от моряка, те забързаха към залива. Сивкавото разсъмване караше водата да изглежда като от матово сребро. Сред пилоните и лодките на кейовете се рееха чайки. Навсякъде се виждаха разрушени съдове, които се бяха блъснали във вълноломите и рифовете по време на земетресението. Крановете и тежките машини вече бяха заели позиция за разчистване. Пристанището беше жизненоважно за острова и трябваше да се освободи възможно най-бързо.
Стигнаха до входа на пристанището, когато слънцето изскочи над източния хоризонт. Миюки и Карън благодариха още веднъж на Хари и си взеха довиждане. Щом морякът си тръгна, двете забързаха към дългите кейове.
Карън хвърли поглед през рамо, за да се увери, че морякът наистина си е тръгнал. Нямаше и следа от него. Въздъхна с облекчение и се обърна към Миюки, която наместваше чантата на рамото си.
— Направо не мога да повярвам. Миюки се усмихна и се изчерви.
— Голям майтап. Добре че получих чантата заедно с абонамента.
Двете започнаха да се смеят така силно, че от очите им потекоха сълзи.
Карън поведе към дванадесети док. Забеляза малката рибарска гемия, която все още стоеше привързана до брега.
Двадесетметровият дървен съд бе натоварен с дървени сандъци с ярки червени кръстове по страните. Двама души отвързваха въжетата и се готвеха да отплават.
— Уейто! Чакайте! Единият от мъжете погледна към тях и извика на другия в гемията. Побелял японец остави руля и ги посрещна на кърмата. Протегна ръка и им помогна да се качат на борда.
— Само ни праща — каза Карън на развален японски.
— Зная — отговори на английски мъжът. — Американка.
— Всъщност съм канадка — поправи го тя.
— Все тая. Трябва да тръгваме. И без това вече закъснява.
Карън кимна и свали чантата си. Двете с Миюки бяха отведени до изцапана дървена пейка, край която лежеше навита рибарска мрежа. Вонята на рибешки вътрешности и кръв, пропита в дъските, почти ги зашемети.
Двучленният екипаж освободи въжетата от дока и скочи на борда. Капитанът, застанал зад руля в кабината си, изджавка някакви заповеди. Двигателят Заръмжа. Водата закипя и гемията бавно потегли напред. Членовете на екипажа заеха място в предната част — единият на десния борд, другият на левия — и наблюдаваха водата напред. Потъналите останки правеха пристанището опасно.
Ясно беше защо капитанът бе настоявал да отплава по изгрев слънце. С настъпването на деня водите щяха да станат още по-опасни.
Минаха покрай дървения кей, след което се насочиха към централния канал на пристанището и бавно заобиколиха наклонен прът, който стърчеше от водата. На върха му се вееше флаг.
Карън погледна през перилата и едва тогава си даде сметка, че вижда мачта на потънал съд. За щастие гемията газеше плитко и успяха да минат над всички останки.
От другата страна на залива лежеше изгорялата американска военна база. Над рафинерията все още бушуваха пламъци — трусовете бяха разбили намиращите се под земята резервоари. Високо в утринното небе се издигаха кълбета мазен дим. Във въздуха кръжаха хеликоптери с контейнери, пълни с морска вода и пясък, с които се опитваха да загасят пожара. Засега не успяваха.
Тумбест транспортен самолет, боядисан в характерното за военните сиво, мина с гръм ниско над главите им. Капитанът размаха юмрук към него. Американското присъствие тук (и особено базата) продължаваше да дразни местните. Още през 1974 г. бе постигнато съглашение, че земята ще бъде върната на жителите на острова, но и досега не се предприемаха никакви реални стъпки.
Най-сетне гемията излезе от пристанището и се насочи към открито море. Далеч от задимените райони бризът стана по-свеж. Капитанът кимна на единия от помощниците си да поеме руля и без да бърза, отиде при двете пътнички.
— Казвам се Оши — обяви той. — Аз води вас до Дракони. След това се връща преди слънце залезе.
— Чудесно — кимна Карън.
Той протегна ръка. Чакаше си парите.
Карън се изправи и измъкна пачка банкноти от вътрешния джоб на якето си. Забеляза, че морякът гледа пистолета й. Добре. Нека нещата да са ясни. Отброи уговорената сума и прибра половината обратно.
— Останалата част ще получиш, като се върнем в Наха.
Лицето на мъжа остана твърдо за миг, след което се свъси. Той промърмори нещо на японски и напъха парите в джоба на джинсите си.
Когато японецът се отдалечи, Карън отново седна на мястото си.
— Какво каза той?
Миюки се беше ухилила до уши.
— Каза, че всички американци били еднакви. Никога не спазват собствените си обещания и не може да им се вярва.
— Не съм американка — остро отговори Карън. Миюки я потупа по коляното.
— Щом говориш английски, имаш руса коса и безразборно пилееш пари около себе си, значи си американка.
Карън направи всичко възможно да се нацупи, но не успя.
— Хайде стига. Щом съм си платила за екскурзията като американка, ще поискам и по-добри места за сядане.
Стана и поведе Миюки към предната част на кораба. Докато отиваха към перилата при носа, гемията заобиколи южния край на Окинава и мина покрай мъничкия остров Токашики Шима. Островите Рюкю се простираха на юг в дъга, която стигаше почти до Тайван. Драконите се намираха недалеч от остров Йонагуни — на цял час път, но въпреки това в рамките на префектура Окинава.
Появи се другият моряк и леко им се поклони, след което остави две малки порцеланови чашки със зелен чай и паничка с кейк на пейката до тях.
Карън благодари, взе чашата си и я обгърна с ръце, за да се стопли. Миюки последва примера й и щипна от края на кейка. Известно време двете безмълвно гледаха как зелените острови бавно се носят покрай тях. Кораловите рифове оцветяваха плитчините в оттенъци на аквамарин, розово и смарагдово зелено.
Накрая Миюки наруши мълчанието:
— Какво всъщност се надяваш да намериш там?
— Отговори. — Карън се облегна на парапета. — Чела си тезата на професор Масаки.
Миюки кимна.
— Че някога тези острови са били част от изгубен континент, който сега е под водата. Доста шантаво предположение.
— Не е точно така. През холоцена — преди около десет хиляди години — морското равнище е било с около деветдесет метра по-ниско. Ако е вярно, тогава много от тези острови са били едно цяло.
— Но въпреки това от собствените си изследвания знаеш много добре, че островите са били заселени само преди около две хиляди години. А не преди десет хиляди.
— Така е. Не казвам, че грешиш, Миюки. Просто искам да видя пирамидите с очите си. — Карън стисна перилата по-здраво. — А ако успея да намеря доказателства за твърденията на професор Масаки? Представяш ли си какви последствия ще има подобно откритие? Ще преобърне цялата историческа парадигма за региона. Ще обедини толкова много коренно различни теории… — Тя се поколеба, след което продължи: — Може дори да обясни тайната на изчезналия континент Му.
— Му ли? — сбърчи нос Миюки.
Карън кимна.
— В началото на двадесети век полковник Джеймс Чърчуърд заявил, че попаднал на табли на маите, в които се говорело за изчезнал континент, подобен на Атлантида, само че в Тихия океан. Нарекъл го Му. Написал цяла поредица книги и есета за него… докато накрая бил дискредитиран.
— Дискредитиран ли?
— Никой не вярваше на прадядо ми — сви рамене Карън. Веждите на Миюки се извиха нагоре и в гласа й прозвуча искрена изненада:
— Прадядо ти!
Карън усети, че се изчервява. Никога не бе споменавала за това някому. Заговори бавно и малко объркано.
— Полковник Чърчуърд е мой прадядо по майчина линия. Когато бях малка, майка ми често ми разказваше за него… дори ми четеше части от дневниците му за лека нощ. Именно те ме запалиха по Южния Пасифик.
— И смяташ, че Драконите могат да докажат лудите идеи на прадядо ти?
— Кой знае? — сви рамене Карън.
— Продължавам да смятам, че всичко това си е чисто гонене на вятъра.
Карън отново сви рамене. Гонене на вятъра ли? Случвало се е в семейството ми, горчиво си помисли тя. Преди двадесет години баща й напусна жена си и малките си дъщери, за да преследва мечтата си за нефт и богатства в Аляска. Повече не чу нищо за него — с изключение на документите за развод, които пристигнаха по пощата година по-късно. След изчезването му лишенията направо изсмукаха живота от дома им. Майка й, останала сама да се грижи за двете си дъщери, вече нямаше време за мечти, захвана се с една тъпа и монотонна работа като секретарка и си уреди още по-монотонен втори брак. Емили, по-голямата сестра на Карън, след завършването на гимназията се премести в затънтеното градче Мууз Джау. Беше бременна с близнаци.
Карън обаче бе наследила от баща си страстта към приключения и не можеше да остане на едно място. Между смените като келнерка в „Летящата пъстърва“ и благодарение на няколкото оскъдни стипендии тя успя да се запише в университета в Торонто и да се дипломира в Британска Колумбия. Така че никой от познатите й не се учуди особено, когато Карън Грейс се озова на другия край на Тихия океан. Но бе научила още едно важно нещо след изчезването на баща си и всеки месец изпращаше запис на сметката на майка си. Макар да бе наследила кръвта му, не можеше да приеме студеното му сърце.
Глас от капитанската кабина привлече вниманието й.
— Йонагуни! — извика капитанът през тътена на двигателя и посочи към големия остров от лявата страна.
Гемията направи широк завой около южния му бряг.
— Стигнахме — каза Карън и засенчи очите си. — Това е остров Йонагуни.
— Нищо не виждам. Сигурна ли си…
Точно тогава ги видяха зад високите скали, на не повече от стотина метра навътре в морето, обвити от сутрешната мъгла — две пирамиди, издигащи се над вълните, с покрити с водорасли стъпаловидни тераси. С приближаването започнаха да различават отделни детайли. По стъпалата на пирамидите се разхождаха бели жерави и ловяха оказалите се на сухо морски таралежи и раци.
— Истински са — обади се Карън.
— И това не е всичко — добави Миюки. Гласът и бе изпълнен с благоговение.
Докато малкото корабче кръжеше около острова, мъглата започна да се разсейва и гледката стана по-ясна. Покрай пирамидите над вълните се издигаха редици покрити с корали колони и сгради без покриви. В далечината се виждаше базалтова статуя на облечена в роба жена, потопена до кръста в морето. Каменната й ръка бе вдигната, сякаш ги викаше на помощ. Още по-нататък купчини от съборени тухли и напукани каменни обелиски се спускаха към дълбините на Пасифика.
— Мили Боже! — възкликна Карън в захлас.
Заедно с Драконите от дъното се бе издигнал цял древен град.

3.


Джак се бе изтегнал мързеливо в креслото си на капитанския мостик на „Дийп фатъм“, вдигнал босите си крака на съседния стол. Беше облечен в бяла памучна риза и червен бански „Найки“. Макар че в помещението имаше климатик, не му пукаше. Наслаждаваше се на влагата и горещината.
Едната му ръка бе лениво отпусната върху руля. „Дийп фатъм“ плаваше на автопилот, откакто вчера бяха напуснали мястото на потъналия „Кочи Мару“, но Джак се чувстваше много по-комфортно с ръка на руля. Неясна недоверчивост към автоматиката. Обичаше да държи нещата под непосредствен контрол.
Седеше и дъвчеше края на висящата от устата му пура. Кубинска „Ел Президенте“. Едно димно колелце лениво заплува към отворения прозорец. Зад гърба му от компактдисковата уредба „Сони“ се разнасяха нежните звуци на „Концерт за кларинет в А мажор“ от Моцарт. Нищо друго не му трябваше — само открито море и хубав кораб под негово управление.
Но днес нещата не стояха точно така.
Джак хвърли поглед към показателите на „Нортстар 800 GPS“. При сегашната скорост щяха да стигнат на местоназначението си след около три часа.
Изпусна струя дим и се загледа през прозореца към горната палуба. Разбираше защо корабът му бе призован на помощ за търсенето на Еър Форс 1. „Дийп фатъм“ бе най-близкият спасителен кораб, екипиран със средства за потапяне на големи дълбочини. По договор бяха длъжни да се озовават при критични ситуации.
Но макар да знаеше задълженията си, това не означаваше, че трябва да ги харесва. Извади пурата от устата си и яростно я изгаси в пепелника. Това бе неговият кораб.
Преди дванадесет години с парите, които получи като обезщетение от „Дженеръл Дайнамикс“ след катастрофата със совалката, Джак бе купил на търг „Дийп фатъм“. Двадесет и пет метровият кораб бе построен първоначално като изследователски съд за институт Уудс Хол през 1973 г. Като добавка към цената се наложи да вземе голям заем, за да превърне остарялото изследователско корито в модерен спасителен кораб — да го снабди с хидравличен товарителен кран, да заздрави носещите ребра така, че да имат капацитет 5 тона, както и за основен ремонт на дизеловия двигател марка „Катерпилър“. Смени навигационните прибори и приведе „Дийп фатъм“ в състояние да действа седмици без външна помощ. Добави стабилизатори „Наяд“, компресор за гмуркане „Бауер“ и водни пречистватели „Вилидж Марийн“.
Това му бе струвало всичките спестявания, но накрая „Дийп фатъм“ се превърна в негов дом и свят. През годините успя да събере около себе си група учени и ловци на съкровища. Те станаха неговото семейство.
И сега, дванадесет години по-късно, го бяха призовали да се върне отново в света, който бе оставил зад гърба си.
Вратата изскърца и се отвори. В капитанската рубка нахлу свеж бриз.
— Джак, какво правиш тук?
Беше Лиза. Докторката се намръщи, докато влизаше. Носеше само шорти и горнище от бански и видът й не отговаряше на представата за опитен медик изследовател. Кожата й беше придобила шоколадов цвят, а дългата й руса коса бе съвсем избеляла през месеците, прекарани под яркото слънце. Изглеждаше като момиче от крайбрежието, което търси да се завърти около някой мускулест сърфист. Но Джак знаеше истината. Никъде в открито море не можеше да се намери по-добър лекар.
Лиза задържа вратата, за да влезе още един член на екипажа. Едра немска овчарка се вмъкна в помещението и се настани до Джак, за да си изпроси почесване зад ухото. Кучето бе родено на борда по време на една ужасна буря в Южнокитайско море. Майка му го беше изоставила и Джак пое грижите за него. Това се бе случило преди почти девет години.
— Елвис се тревожеше за теб — каза Лиза, избута краката на Джак от съседния стол и седна.
Джак потупа кучето и посочи към кедровата постелка в ъгъла.
— Лягай — нареди той.
Елвис прекоси помещението и се отпусна на постелката си с дълбока въздишка.
— Като стана въпрос за лягане — обади се Лиза, — сещам се, че би трябвало някой да те е сменил по изгрев слънце! Трябваше да се опиташ да заспиш.
— Не бих могъл да заспя. И реших, че поне мога да свърша нещо.
Лиза бутна пепелника настрана, за да направи място за керамичната чаша, която носеше със себе си. Хвърли поглед върху навигационните уреди. През петте години пътешествия с „Дийп фатъм“ се бе превърнала в доста опитен лоцман.
— Изглежда ще пристигнем на мястото на срещата след по-малко от три часа. — Тя погледна Джак в очите. — Май все пак няма да е зле да поспиш малко. Чака ни тежък ден.
— Да, но трябва да…
— Да отидеш и да подремнеш — намръщено довърши тя. Протегна чашата към него. — Билков чай. Опитай го. Ще ти помогне да се отпуснеш.
Джак се наведе над димящата течност. След пурата миризмата му се стори остра.
— Май ще се въздържа.
Лиза побутна чашата още по-близо.
— Изпий го. Лекарско нареждане.
Джак извъртя очи и пое чашата. Отпи няколко глътки, колкото да я успокои. На вкус чаят бе също толкова гаден, колкото и на мирис.
— Трябва му захар.
— Захар ли? И да разваля лечебните си билки? — Лиза имитира шок и побутна пепелника. — Както гледам, имаш достатъчно лоши навици.
Той отпи още една глътка и се изправи.
— Ще ида при Чарли. Искам да видя как вървят тестовете. Лиза се обърна към него със стиснати устни и суров поглед.
— Джак, Чарли и златото няма да избягат никъде. Иди в каютата си, дръпни завесите и се опитай да поспиш.
— Ама аз само ще…
Тя вдигна ръка. Изражението й омекна, както и гласът и.
— Чуй ме, Джак. Ние знаем много добре кое те прави така нервен. Всички вървим на пръсти около теб.
Той отвори уста, за да протестира.
Лиза го спря с докосване. Изправи се, разкопча ризата му и допря длан в гърдите му. Джак не се дръпна при тази неочаквана проява на близост. Лиза го бе виждала гол много пъти. На такъв малък кораб никой не можеше да се уедини напълно. А и преди години, когато Лиза за първи път се качи на борда, двамата бяха станали нещо като любовници. Накрая стана ясно, че привличането им е повече физическо, отколкото духовно. Без да разговарят за това, постепенно престанаха да се срещат и си останаха просто добри другари. Повече от приятели и по-малко от любовници.
— Лиза…
Тя прокара пръст по ключицата му, после го плъзна надолу през острите косъмчета на гърдите. Усещаше топлия й пръст върху кожата си. Но когато стигна под дясното му зърно, усещането изчезна. Джак знаеше защо. През средата на гръдния му кош минаваха дълги белези. Стари изгаряния. Белезите оставаха бледи на фона на бронзовата му кожа. Безчувствена мъртва плът.
Джак потрепери, когато отново усети докосването на Лиза, този път точно над пъпа си. Пръстът й продължи надолу и захвана ластика на банския. Тя го придърпа към себе си и прошепна:
— Стига, Джак! Миналото не може да бъде променено. Само простено и забравено.
Той меко я отблъсна с ръка и отстъпи. Лесно й беше да го каже — момиче, прекарало безгрижно живота си в Южна Калифорния.
Тя го изгледа. От погледа и личеше, че е малко засегната.
— Не те обявиха за виновен, Джак. Дори ти предложиха проклетия Медал на честта.
— И аз го отказах — отсече той и се извърна.
Тръгна към вратата. Инцидентът със совалката беше личен въпрос, който не искаше да споделя и обсъжда. Не с всеки. Достатъчно бе общувал с психиатрите на Военноморските сили. Измъкна се от капитанския мостик и забърза надолу по стълбите към палубата.
С натежало сърце Лиза гледаше как едрият мъж се изнизва през вратата.
Елвис също вдигна глава от постелката и изгледа стопанина си. После едрото куче жално изскимтя.
Лиза се настани в креслото, което пазеше топлината на тялото му.
— Взе ми думите от устата, Елвис.
Потъна в креслото. Въпреки че от връзката им бе останала само пепел, Лиза все още усещаше топлината на предишните си чувства — мускулестото тяло на Джак, притиснало се силно до нейното, горещият му дъх върху гърдите и шията й, нежните му и едновременно с това груби движения. Бе много внимателен любовник, един от най-добрите, които бе срещала. Но силните ръце и крака сами по себе си не можеха да изградят връзка. Трябваше още по-силно сърце. Джак я обичаше. Никога не се бе съмнявала в това, но част от сърцето му бе също толкова мъртва и безчувствена, колкото белезите по гърдите му. Така и не бе намерила начин да излекува старата му рана. И се съмняваше, че някога ще успее. Самият Джак не би позволил да бъде лекуван.
Пресегна се за чашата и изля остатъка от билковия чай в кошчето. Бе сипала вътре халцион, преди да се качи в кабината. Джак имаше нужда от сън и приспивателното щеше да му помогне да се отпусне.
Поне така се надяваше. Никога не го бе виждала в такова лошо състояние. Обикновено беше отзивчив, лесно се усмихваше и незабавно реагираше на шеги, бе изпълнен с енергия, която сякаш струеше от кожата му. Но понякога се затваряше в себе си, странеше от другите и се усамотяваше в същата тази кабина. Всички се бяха научили да стоят настрана и да не му досаждат в подобни моменти. Но последните двадедет и четири часа бяха най-лошите. Изведнъж вратата от отсрещната страна се отвори с трясък. Унесена в мислите си, Лиза се стресна и подскочи. От ъгъла си Елвис заплашително излая. Лиза се обърна в момента, когато двамата мъже влязоха в помещението, без да спират оживения си спор. Лицето на Чарли Мълиър бе по-тъмно от обичайния му ямайски шоколадов цвят. Очите на геолога горяха. — Стига, Кендъл. Тези кюлчета тежат по петдесет камъка* парчето.
[* 317,5 кг — Б. пр.]
Струват най-малко половин милион долара. Кендъл Макмилън само сви рамене, без да се впечатлява от тирадата на по-едрия си събеседник. Макмилън бе счетоводител от Чейз Манхатън Банк и трябваше да присъства при изваждането на богатствата от „Кочи Мару“ и да надзирава банковите инвестиции. — Може би, господин Мълиър, но както доказаха лабораторните ви изследвания, кюлчетата са пълни с примеси. Златото не е дори шестнадесет карата. Банката ви прави доста добро предложение.
— Мръсен кожодер! — гневно викна Чарли. Едва тогава геологът забеляза Лиза. — Можеш ли да повярваш на този тип?
— Какво става?
— Къде е Джак? — отговори Чарли. — Мислех, че е тук някъде.
— Слезе долу.
— Къде? — Чарли отиде до срещуположната врата. — Трябва да му кажа…
— Не, не трябва, Чарли. На капитана му се насъбра достатъчно. Остави го на мира.
Лиза хвърли поглед към Макмилън.
Докато Чарли бе облечен в обичайните си широки гащета и разноцветна ямайска риза, висяща до коленете, Макмилиън носеше моряшки обувки „Спери“, панталони в цвят каки и стегната риза, закопчана догоре. Счетоводителят на средна възраст беше на „Дийп фатъм“ от почти два месеца, но все още не се бе приспособил към небрежната обстановка на кораба. Даже червената му коса бе грижливо подстригана и сресана.
— За какво всъщност става дума изобщо? — попита Лиза. Макмилън се поизпъна пред погледа и.
— Както обяснявах на господин Мълиър, след като прегледах резултатите от лабораторния му анализ, няма начин банката да плати за златото по пазарната му цена. Кюлчетата са пълни с примеси. Използвах сателитния телефон, за да съпоставя предвижданията си с мнението на експертите от банката.
Чарли вдигна ръце.

— Това си е чиста проба пиратство. Лицето на Макмилън придоби резки черти. — Приемам изказването ви за лично оскърбление, което…
— Не мога да повярвам! — прекъсна ги Лиза. — Целият Тихоокеански район се опитва да дойде на себе си след ужасните катастрофи, а вие двамата се пазарите за пари и проценти. Не можете ли да изчакате?
Двамата мъже провесиха глави. Макмилън посочи към Чарли.
— Той започна. Аз само му съобщих моите изчисления. — Ако не беше…
— Достатъчно! Разкарайте се и двамата оттук! И ако разбера, че сте издрънкали това на Джак, ще съжалявате, че изобщо сте стъпили на борда.
— Лично аз вече съжалявам — промърмори под нос Макмилън.
— Какво беше това? — гневно се обърна Лиза. Счетоводителят отстъпи крачка назад.
— Нищо.
— Разкарайте се от мостика — заповяда тя и посочи вратата.
Двамата побързаха да се изнесат. На капитанския мостик отново настъпи тишина. Немската овчарка се отпусна върху леглото си и затвори очи. Тихите звуци на класическата музика изпълниха пространството. Лиза прокара пръсти през косата си. „Мъже!“ До гуша и беше дошло от всички тях.
Завъртя креслото и извади компактдиска с класическа музика. „Защо Джак харесва това?“ Разрови из купчината и избра един по свой вкус. Натисна бутона и от тонколоните загърмя момичешката група „Хол“. Дрезгавият глас на солистката се разнесе из кабината, подкрепян от воя на соло китарата и здравия ритъм на барабаните. Пееше за мъжката неадекватност и недостатъци.
Лиза потъна в креслото.
— Така е по-добре.
Джак се бе проснал по гръб на леглото, както си беше с ризата. Устата му бе отворена и леко хъркаше. Беше потънал дълбоко в кошмара си, оцветен допълнително от приспивателното.


Облечен в скафандъра, привързан към „Атлантис“, той се рееше свободно, обгърнат от чернотата на космоса. Под него се виждаха отворените врати на товарния отсек. От мястото си наблюдаваше как останалите членове на екипажа извеждат в орбита сателита с помощта на механичните ръце на совалката.
Емблемата на тюлените изпъкваше неестествено ярко върху тялото на сателита, както и собственото му име — „Спартак“. Сателитът — тестов модел на цена половин милиард долара, екипиран с експериментално оръдие за изстрелване на лъч елементарни частици — бавно се издигна от товарния отсек, носен от механичните ръце. След като се отдалечи от вратите, слънчевите батерии и комуникационните възли започнаха да се разгъват.
Гледката на отразяващите се от соларните клетки слънчеви лъчи бе невероятна. Сякаш пеперуда излизаше от пашкула си.
Зад совалката ярко блестеше синьото кълбо на Земята.
Благодари на звездите за късмета си. Никога не се бе надявал, че ще види нещо толкова красиво — особено при положение че го споделяше с жена, чиито очи бяха по-ярки дори и от звездите.
Дженифър Спенглър бе специалистката на тази мисия, а от предишната вечер — и негова годеница. Срещна я за първи път преди шест години, когато един познат тюлен му представи по-малката си сестра. После се оказаха заедно по време на обучението за астронавти. Двамата бързо и страстно се влюбиха един в друг — срещаха се тайно в тоалетни и съблекални, измъкваха се да танцуват в клуб „Спалшдаун“ и дори си организираха среднощни пикници сред стотиците квадратни метри асфалт около центъра. През тези безкрайни нощи, под същите тези звезди, двамата решиха да заживеят заедно.
И все пак когато я бе издебнал вечерта и бе протегнал ръка с малкия венчален пръстен, беше нервен като ученик. Не знаеше какъв ще бъде отговорът й. Може би прекалено избързваше? Дали и нейните чувства бяха така дълбоки? В продължение на един безкраен миг златният пръстен висеше между тях в пълна безтегловност и блестеше на лунната светлина… после тя се протегна и прие предложението му. Усмивката и сълзите в очите й казаха достатъчно.
Ухили се при този спомен, но бе прекъснат от деловия глас на Дженифър в комлинка, който върна вниманието му отново към сателита.
— Отделяме ръцете. Раз, два, три. Всичко е готово. Повтарям, пригответе се за изстрелване. Джак?
— Визуална проверка потвърдена — отвърна той. После се разнесе гласът на полковник Дюръм, който командваше полета:
— Тук всичко е наред. Освобождаваме товара след десет секунди… девет… осем… седем…
Времето сякаш се забави, докато членовете на екипажа се отдалечаваха от сателита. С ключ в ръката Джак се пристрои с помощта на въжето си към левия борд. Бяха тренирали освобождаването стотици пъти.
Докато се носеше в пълна безтегловност, той си представяше тялото на Дженифър и се питаше какво ли ще бъде двамата да прекарат заедно в едно легло тук и цялата Земя да е вперила поглед в тях. Какъв по-добър начин да изкараш медения си месец?
— … шест… пет… четири…
Както се беше замечтал, пропусна да забележи грешката. Едната от трите механични ръце, произведени от „Дженеръл Дайнамикс“, не бе успяла да се освободи напълно. От мястото си видя как сателитът се наклони с няколко градуса към десния си борд. Господи! Отне му секунда, за да се убеди в грешката. Прекалено много време.
— … три… две…
— Спрете изстрелването! — изкрещя Джак в микрофона си.
— …едно…
Видя как пружините се освобождават и катапултират сателита от трюма. Пружините бяха предназначени да го оттласнат от совалката и да го изведат плавно в определената орбита. Вместо това механизмът засече.
С ужас гледаше забавената като насън картина.
Петтонният сателит се стовари върху вратите на товарния отсек откъм десния борд. Един от слънчевите панели се разби в корпуса на совалката. Вратата на товарния отсек безшумно се огъна. Стотици керамични плочки върху повърхността на совалката се напукаха и се разхвърчаха във всички посоки, подобно на карти за игра под напора на вятъра.
„Спартак“ се завъртя в космоса и се насочи към по-висока орбита.
Видя с очите си кратка експлозия в долната част на сателита, докато той минаваше над главата му. Някакъв малък панел се взриви, когато навигационната система се претовари.
„Спартак“ се понесе в пространството мъртъв.
Часове по-късно Джак седеше на мястото си в средното ниво, облечен в спасителния скафандър. Чу как горе в кабината пилотът и командирът на совалката се съветват с НАСА. Вратата на товарния отсек бе поправена, но загубата на защитните керамични плочки правеше завръщането рисковано.
Планът бе да се стигне колкото се може по-навътре в горните слоеве на атмосферата и да катапултират, ако нещата тръгнат зле. Но новата система за евакуация, инсталирана след трагедията с „Чалънджър“, все още не бе тествана.
По откритата комуникационна линия се чуваха тихи молитви.
Дженифър седеше до него в креслото на специалиста на мисията. Гласът му прозвуча кухо и някак безкрайно далечно, когато се опита да я окуражи.
— Ще успеем, Джен. Чака ни сватба.
Тя кимна и го дари с измъчена усмивка, но не можа да отговори. За нея това също бе първи полет. Лицето й зад шлема оставаше все така бледо.
Погледна встрани. Другите двама астронавти седяха по местата си с превити гърбове и впити в облегалките пръсти. Горе в кабината бяха само пилотът и командирът, който бе настоял екипажът да бъде колкото се може по-близо до аварийния люк на средното ниво.
Полковник Джеф Дюръм направи проверка на уредите и се свърза с Хюстън за последен път преди спускането.
— Тръгваме. Молете се за нас.
Сред пращенето се разнесе глас от Контролния център:
— Бог с вас, „Атлантис“!
След това се удариха в атмосферата. Зад тях се понесоха пламъци. Корабът се тресеше и мяташе на всички страни. Никой не продума, всички бяха затаили дъх.
По челото му изби пот. Температурата се покачваше прекалено бързо и скафандърът не можеше да комленсира. Провери връзката на охладителната система, но тя бе наред. Погледна към Дженифър. Шлемът й бе запотен. Прииска му се да се протегне и да я прегърне. След това чу най-хубавите думи в живота си. Изрече ги пилотът.
— Наближаваме височина осемнадесет хиляди метра! Почти сме си вкъщи, братлета!
По всички канали се разнесоха радостни възгласи.
Преди още ликуването да утихне, совалката рязко подскочи. Земята се завъртя пред очите му, когато корабът се наклони на едната си страна. Пилотът правеше всичко възможно да го изправи, но безуспешно.
Чак по-късно щеше да разбере, че една повредена част от външното покритие е прегряла, прогорила е дупка в хидравличната система и е възпламенила допълнителния резервоар с кислород. Но в момента единственото нещо, което усещаше, бяха ужасът и болката, докато совалката се мяташе в плътните слоеве на атмосферата.
— Пожар в товарния!
Знаеше, че пилотът напразно се опитва да овладее управлението. Последва нов рязък трус.
— Петнадесет хиляди и двеста метра! — изкрещя пилотът.
— Пригответе се за катапултиране! — разнесе се гласът на командира по интеркома. — Декомпресирайте по мой знак!
— Тринадесет хиляди и седемстотин! — викаше пилотът. — Дванадесет хиляди!
Падаха прекалено бързо.
— Затворете визьорите и активирайте аварийния кислород. Джак, отвори предпазния клапан.
Осъзна, че се изправя от креслото със закрепен парашут на гърба си. Заклатушка се през тресящия се отсек и стигна до кутията с Т-образна дръжка. Издърпа дръжката и я завъртя. Клапанът постепенно щеше да декомпресира кабината, за да изравни външното и вътрешното налягане.
— Готови! — нареди полковник Дюръм. — Превключи на автопилот!
Корабът се разтресе още по-силно, Джак полетя нагоре и удари глава в стената. Един от другите астронавти също бе разкопчал колана си и се удари в поддържа щата решетка над него. Шлемът му се разцепи и край ниците на човека се отпуснаха.
Понечи да се притече на помощ, но вторият астронавт му махна с ръка.
— Стой на мястото си!
— Автопилотът не работи! — изкрещя командирът. — Оставам на ръчно управление!
Погледна през рамо към Дженифър. Тя се мъчеше да се освободи от креслото си, за да помогне на ранения член на екипажа, но очевидно имаше някакво затруднение. Нещо бе закачило лявата й ръка.
— Десет и шестстотин! — оповести пилотът. Совалката продължаваше яростно да се тресе. — Губя контрол! Губя контрол! — Гласът на пилота звучеше така, сякаш спореше със самия себе си, и после… — Исусе Христе!
Порой ругатни изригнаха от устата на полковник Дюръм.
— Катапултирайте се! — изкрещя той по интеркома. — Разкарайте си задниците оттук!
Знаеше, че все още са твърде високо, но се подчини на пряката заповед. Завъртя втората Т-образна дръжка. Аварийният люк излетя навън. В отсека се понесоха вихрушки. Декомпресацията не бе достатъчна. За малко да излети навън. Спаси го само желязната хватка, с която се бе вкопчил в дръжката.
Комуникационните линии прокънтяха от викове и писъци. Совалката започна да се преобръща. Подът затанцува под краката му.
С крайчеца на окото си забеляза движение, обърна се и видя как Дженифър се носи покрай него с корема напред, а пръстите й трескаво търсят да се хванат за нещо. Парашутът й го нямаше. 0, Господи…
Протегна се и я сграбчи за ръката.
— Дръж се!
Зад тях се разнесе мощна експлозия. Таванът на отсека се разлетя навън с ужасяващо стържене на метал. В помещението нахлуха пламъци, изгарящи всичко по пътя си към командната кабина. Не виждаше останалите астронавти. Пламъците се носеха към него и Дженифър.
— Помощ! — изкрещя той в комуникатора. Отговор не последва. Совалката се бе превърнала в падаща към земята скала. Хватката му започна да отслабва.
— Пусни ме! — извика Дженифър, като се мъчеше да освободи ръката си. — Дърпам те навън…
— Мамка му! Дръж се!
— Няма да те завлека със себе си!
Дженифър протегна другата си ръка и освободи металния фланец, който закрепваше ръкавицата към ръкава на скафандъра.
— Не!
Той стисна с все сила, но вече бе късно. Държеше празна ръкавица. Дженифър се беше изплъзнала.
Не можеше да помръдне, както във всеки кошмар. Гледаше като на забавен кадър как Дженифър се понася далеч от него… тъй бавно. Мъчеше се да я достигне, но крайниците му не се подчиниха. Можеше само да гледа.
Последното нещо, което видя, не бе ужасеното лице на Дженифър… а малкия златен пръстен, проблясващ ярко на ръката й с обещания за вечна любов.
Без да чува собствените си крясъци, той се хвърли след нея, гонен по петите от огнената стена. Излетя през люка в мига, когато совалката започна да се премята по дължината си. Огромното й крило разсече въздуха точно над главата му. Пред очите му причерня, докато се въртеше във всички посоки, без да е в състояние да се стабилизира. Не можеше да си поеме дъх.
Правеше всичко възможно да открие някаква следа от Дженифър, но синевата бе пуста. Само огнената следа маркираше пътя на горящата совалка.
Със сълзи на очи дръпна шнура на парашута. Четиридесет и пет сантиметровият парашутводач се освободи и моментално разтвори еднометровия стабилизатор, който прекрати премятането му. Но малките парашути не бяха в състояние да намалят скоростта на падането. Не бяха предназначени за толкова разреден въздух. Едва по-късно се отвори третият парашут и го спусна плавно надолу, но той така и не го видя.
Мракът го бе погълнал.

Джак пропадаше надолу към Земята, чак до леглото в каютата си на „Дийп фатъм“. След силно стряскане клепачите му се повдигнаха. Светлината бе прекалено ярка. Трябваше му известно време, за да си спомни къде точно се намира. С мъка се надигна и седна. Ризата му бе мокра от пот. Потрепери и я смъкна от гърба си. Изправи се полугол на омекналите си крака.
Потрепери отново и отиде до сейфа в стената. Набра комбинацията и го отвори. Сред корабните документи и няколкото хиляди долара в брой лежеше сбръчкана ръкавица. Джак я извади. Пръстите и ръбовете й бяха обгорени, но не можеше да се раздели с нея. Независимо колко силно му се искаше да забрави миналото. Просто не можеше.
— Съжалявам, Дженифър — прошепна той и допря ръкавицата до устните си.
Когато спасителният екип бе освободил безчувственото тяло на Джак от издуващия се на вятъра парашут, бяха открили ръкавицата стисната в ръката му. Той бе единственият оцелял. Дори и сега можеше да почувства как Дженифър уплашено се вкопчва в ръката му.
Някой почука рязко на вратата зад гърба му. Джак бавно върна ръкавицата в сейфа и затвори очи, за да спре напиращите сълзи.
— Какво? — раздразнено изръмжа той.
— Просто реших, че трябва да знаеш, Джак. Скоро ще стигнем мястото на срещата.
Разпозна гласа на морския биолог и погледна часовника си. Бяха минали точно три часа.
— Благодаря, Робърт. Идвам след малко.
Отиде до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Изправи се и се загледа в отражението си в огледалото. По острите черти на лицето и волевата му брадичка се стичаха капки. Черната му коса бе започнала да посивява по слепоочията. Носеше я дълга до раменете. Отдавна не се придържаше към военната прическа. Приглади мокрите косми зад ушите си и избърса загорялото си от слънцето лице. Извърна се. Вече не можеше да понася дори собственото си отражение.
Отдавна превърнал се в част от кораба си, Джак долови лека промяна в обичайния шум на двигателите. Намаляваха скоростта. Набързо навлече някаква широка риза и без да я закопчава, отиде бос до вратата. Изненада се, че Робърт Бонацек все още го чакаше.
Биологът изглеждаше нервен, пристъпваше от крак на крак и не смееше да погледне Джак в очите. Бе едва двадесетгодишен — най-младият член на екипажа, но и най-сериозният и мрачният. Рядко се усмихваше. Бе завършил с магистърска степен морска биология на крехката възраст осемнадесет години и последните две години прекара на борда. Работеше върху доктората си. Лиза го наричаше „стара душа, заклещена в младо тяло“. Тази преценка сякаш се потвърждаваше и от факта, че русата му коса бе започнала да оредява.
— Какво има, Робърт? Биологът поклати глава.
— Сам трябва да видиш.
Младежът се обърна и тръгна към вратата за палубата. Джак го последва, като се промъкна през вратата след него.
Макар да се бе спуснало към хоризонта, слънцето го ослепи. Примигна няколко пъти и вдигна ръка, за да вижда. Всички останали членове на екипажа вече се бяха събрали на палубата с изключение на Чарли Мълиър. Джак мерна едрото му тяло зад прозореца на Лоцманската кабина. Геологът му махна с ръка.
Присъедини се към останалите на перилата. Робърт стоеше от едната му страна, а Лиза — от другата.
— Как спа? — попита го лекарката.
— Пробута ми нещо, нали? Тя сви рамене.
— Имаше нужда от малко сън.
Дали да не я скастри? Откъде накъде ще го третира като малко дете! Та той беше проклетият капитан на този кораб! Но вместо това отклони поглед.
Отпред обикновено пустите океански простори бяха претъпкани с кораби — риболовни траулери, товарни кораби, военни катери. По мачтите се развяваха флагове на най-различни държави. Над главите им прелетяха двойка хеликоптери „Джейхоук“. Джак проследи курса им и предположи, че са излетели от военновъздушната база на остров Уейк. Ниско над хоризонта се носеше тумбест С — 130, като очевидно претърсваше района. Вероятно самолетът бе сканирал с хидролокатора си през цялата нощ. Очевидно Американската комисия по безопасност на движението бе мобилизирала всичките си налични ресурси.
Джордж Клейн пристъпи зад Джак. Сякаш бе прочел мислите му.
— АКБД е била доста заета. Впечатляваща мобилизация, като се има предвид колко сме далеч.
Професорът изпуфтя с лулата си, загледан в суетенето наоколо. Като се изключеше лулата, Джордж изобщо не изглеждаше като шестдесетгодишен професор в Харвард. Бе твърде мускулест за годините си и облечен само по шорти. Рошавата му бяла коса се развяваше на слабия бриз. Джак винаги си бе мислил, че Джордж поразително напомня за Жак Кусто.
— Каква е тази миризма? — обади се Кендъл Макмилън и сбърчи нос.
Джак също усети острия мирис.
— Разлято гориво.
Едва сега забеляза петното на повърхността пред носа на кораба. Горивото се разливаше като разцъфващо черно цвете. Несъмнено бе станала катастрофа.
Сред петното Джак забеляза няколко олюляващи се на вълните шамандури. Обозначителни, досети се той. Бяха спуснати тук, за да предупредят търсещите, че в района евентуално могат да се открият плаващи тела и останки.
— Трябваше да ме събудите по-рано.
Джордж хвърли поглед към Лиза, която изведнъж започна да проявява подчертан интерес към океана.
— И да се оставя на гнева на Лиза ли? По-скоро бих скочил в басейн с акули. Освен това Чарли се свърза с командващия операцията едва преди час. — Джордж погледна към Джак с вдигнати вежди. — Самият вицеадмирал на Бреговата охрана… е долетял през нощта от Сан Диего. Не бил особено дружелюбен според описанието на Чарли.
— Как трябва да им помогнем?
— Ще стоим в готовност, докато засекат сигналите от черните кутии на Еър Форс 1 и не обявят плана за действие. Очевидно АКБД се интересува единствено от нашия „Наутилус“. Ние оставаме тук, докато им трябва подводницата ни.
— А адмирал Хюстън? — попита Джак. Именно бившият му командир от Военноморските сили им бе наредил да се включат в операцията. — Той тук ли е?
— Трябва да пристигне утре.
— Защо толкова късно?
— Предполагам, че е нужно малко повечко време, за да се задвижат колелата на огромната военна машина. Трябва да пристигне на разсъмване на борда на „Гибралтар“. — Джордж посочи с лулата си напред. — Цялата тази суматоха е само приготовления. Всички трябва да са на линия преди началото на сериозното подводно търсене.
— „Гибралтар“ — промърмори Джак.
— Бил си на това корито, нали?
Джак кимна. Бе служил на борда му цели седем години. „Гибралтар“ бе плаващ хангар за вертолети клас „Оса“, един от най-големите съдове във флота, превъзхождан само от гигантските самолетоносачи. Корабът бе част от прочутите „Алигатори“ — специална част, съчетаваща бойната мощ на морската пехота и скоростта и подвижността на флота.
— Вижте — обади се Робърт и посочи с ръка.
Сред шамандурите се носеше някакво парче. Само миг преди това го нямаше там. Явно току-що бе изскочило на повърхността. Джак присви очи.
— Дайте ми бинокъл.
Робърт забързано се отдалечи и след малко се върна с една „Минолта“. Джак вдигна бинокъла към очите си. Отне му известно време да фокусира изображението. Беше облегалка от самолетно кресло. Президентската емблема се открояваше с яркосиния си цвят на тъмночервения фон.
Внезапно надигнала се вълна преобърна седалката. Мярна се бледа плът. Безжизнено отпусната ръка. След това всичко изчезна.
— От катастрофата ли е? — попита Робърт.
Джак не можеше да отговори. Пред очите му преминаваше собственото му премятане във въздуха преди дванадесет години. Катастрофата на „Атлантис“. Гледката уцели прекалено близко до раната.
— Джак, добре ли си? — докосна рамото му Лиза.
Той свали бинокъла, пребледнял и треперещ.
— Не трябваше да идваме тук. Нищо добро няма да излезе от това.

Дейвид Спенглър чакаше пред Овалния кабинет. Около него — дори в този късен час — Западното крило на Белия дом гъмжеше от асистенти, служители и куриери. Суетнята не се ограничаваше единствено до Пенсилвания авеню. Целият Белтуей беше под пара — провеждаха се безброй пресконференции, извънредни заседания в Капитолия, из всички помещения се носеха безброй слухове и препирни.
Целият този пандемониум бе заради загубата на един-единствен човек — президента Бишоп.
Самият Дейвид бе пристигнал сутринта със специален полет от Турция. Той и екипът му бяха изтеглени преждевременно от мисия по иракската граница, но все още не му бяха казали защо.
— Желаете ли кафе, сър? — попита една помощница с поднос.
Отговори на плоскогърдото момиче с едва забележимо поклащане на глава.
Седнал сковано и без да помръдва в тапицирания стол, Дейвид продължаваше да изучава помещението, като улавяше всичко около себе си — подхвърлени шеги, части от вицове, лек полъх на парфюм. Дишаше дълбоко. Във въздуха витаеше някаква възможност.
Собственият му шеф, директорът на ЦРУ Никълъс Ружиков, беше на среща с новия лидер на Съединените щати — вицепрезидента Лоурънс Нейф.
Всички членове на бившия кабинет на Бишоп се срещаха на четири очи с Нейф. Кой ли щеше да бъде изхвърлен? Кой ще запази работата си? Из правителствените зали слуховете се разпространяваха като пожар. Много добре се знаеше, че между бившия президент и заместника му имаше същинска пропаст по отношение на политическите възгледи. Нейф бе включен в предизборната кампания само като маневра за спечелване на Юга. След изборите между двамата непрекъснато прехвърчаха искри. Дейвид подозираше, че този ден задникът на Нейф е целуван повече от когато и да било — но не и от шефа на ЦРУ. Нейф и Ружиков винаги са били близки приятели — състуденти от Йейл и съмишленици, когато ставаше въпрос за разчистване на сметки с чужди агресори.
Веднъж Дейвид се бе ръкувал с Нейф в Белия дом. Стори му се, че човекът е слаб и непочтен като всеки политик — само фалшиви усмивки и благосклонно-снизходителни погледи. Но по негово мнение Нейф бе за предпочитане пред бившия обитател на Белия дом. Президентът Бишоп бе прекалено миролюбив и склонен на отстъпки пред китайците, докато Нейф клонеше към твърдолинеен подход.
Секретарката на вицепрезидента пишеше нещо на компютъра си. На ухото й бе закрепена слушалка на диктофон.
Докато чакаше края на срещата, Дейвид забеляза, че жената го поглежда от време на време и тайно и срамежливо се усмихва, когато очите им се срещнат. Беше свикнал с подобни реакции от страна на жените. Бе висок, раменете му бяха широки и яки, русата му коса бе подстригана късо и подхождаше на изсечените черти на лицето му, а кожата му бе бронзова от годините, прекарани под слънцето в различни далечни страни. Последната мисия преди прекъснатата в Турция бе в Ливан, където той и групата му се погрижиха за един местен терорист с обичайната акуратност — елиминираха семейството му и пуснаха запалителни гранати в хотела, с което заличиха всички следи. Операцията бе чиста.
Кръвта му закипя от гордост при мисълта за групата. Внимателно бе подбрал и обучил всеки от хората си. Знаеше, че са готови да умрат за него. „Омега“ бе една от най-успешно действащите специални части. Жертвите им вече бяха над хиляда.
Телефонът на бюрото на секретарката избръмча. Дейвид погледна към нея. Тя вдигна слушалката.
— Да, сър. Веднага, сър.
Затвори и вдигна очи към Дейвид.
— Президентът… — усети грешката си и пламна. Формално Нейф още не бе положил клетва. Нямаше конкретни доказателства за смъртта на Бишоп. — Вицепрезидентът ви вика в Овалния кабинет.
Дейвид плавно се изправи. Единствено бръчката на челото му издаваше изненадата от поканата.
Секретарката посочи вратата и отново се върна към заниманието си. Той прекоси помещението, като се чудеше защо го викат на срещата. Вратата отвори агент на тайните служби, но Дейвид дори не го забеляза.
Направи три крачки навътре и застана мирно до ръба на кръглия килим, върху който бе изобразена емблемата на президента. Орелът сякаш се взираше в него, както и двамата мъже в кабинета. Шефът му бе седнал в кресло пред бюрото. Бившият морски пехотинец, макар с посивели коси и наближаващ шейсетте, бе жилав и издръжлив, както по време на службата. Студените му сини очи бяха непроницаеми. Дейвид дълбоко уважаваше Ружиков.
— Заповядайте, командир Спенглър — каза вицепрезидентът и го покани с жест, докато вратата се затваряше зад гърба му. Лоурънс Нейф стоеше прав, облегнат на ръба на огромното бюро. На външен вид бе пълна противоположност на шефа на ЦРУ. Чертите на лицето му бяха меки — дебели устни, начало на двойна брадичка, влажни очи. Шкембето му леко провисваше над колана, а кафеникавият цвят на косата му — доколкото все още я имаше — очевидно се дължеше на някакви оцветители. — Моля, седнете.
Дейвид отсечено кимна и пристъпи навътре, като запази стегната стойка.
Вицепрезидентът заобиколи бюрото и се настани непринудено в креслото, сякаш го бе правил хиляди пъти досега. Побутна някаква папка.
— Господин Ружиков ми разказа много за подвизите на екипа ви. — Очите му се вдигнаха изпитателно към Дейвид, който продължаваше да стои прав. — Моля, седнете — повтори Нейф, този път с леко раздразнение.
Дейвид погледна към шефа на ЦРУ, който му посочи съседния стол. Седна с изправен гръб, без да докосва облегалката. Подозрително и нащрек.
— Група „Омега“ е служила добре на страната, независимо дали обществото знае за това или не — продължи Нейф.
— Благодаря, сър.
Нейф се облегна назад в креслото и скръсти пръсти върху шкембето си.
— Четох доклада за Сомалия. Чудесна работа. Не можехме да позволим издаването на комунистически вестници в такъв взривоопасен район.
Дейвид кимна. Четиринадесет мъртви. Всичко бе нагласено така, че да прилича на масово самоубийство. Операцията бе изпипана до съвършенство — дискредитира комунистическите бунтовници и сложи край на заплахата от метеж. Освен членовете на група „Омега“, истината знаеха само двама души. В момента те бяха в тази стая.
— Обсъждахме нова мисия за вас. Смятаме, че вие и хората ви сте идеални за целта.
Мълчаливият въпрос увисна във въздуха.
— Както кажете, сър — отвърна Дейвид.
Отговорът му предизвика лека усмивка върху лицето на Нейф, отново с ледения намек за снизходителност.
— Отлично! — Вицепрезидентът се изправи в креслото, взе папката и я подаде на шефа на ЦРУ. — Заповедите и подробностите са тук.
Никълъс Ружиков на свой ред предаде папката на Дейвид. Така се запазваше веригата на командването. Ако станеше нещо непредвидено, Дейвид с пълно основание би могъл да заяви, че е получил заповедта от шефа на ЦРУ, а не от вицепрезидента.
Остави папката в скута си.
Шефът му заговори за първи път, като описа най-общо мисията. Нейф запази мълчание, облегнат в креслото с ръце на корема.
— Както знаете, китайците са трън в очите ни от десетилетия. Докато се мъчим да ги вкараме в двадесет и първия век с всякакви помощи и търговски привилегии, в отговор на това те стават все по-войнствени и неотстъпчиви.
— Искат да захапят ръката, която ги храни — обади се Нейф.
— Именно. Докато правителството ни се кланяше до земята на комунистическите лидери, китайците ставаха все по-силни — трупат нови запаси от ядрени оръжия, крадат тайни за междуконтиненталните ракети, увеличават флота си и разширяват морското си присъствие. Само за десет години се превърнаха от поредната комунистическа напаст в заплаха от глобален характер. На това трябва да се сложи край.
Дейвид усети как пръстите му се впиват в облегалките на стола. Не можеше да има по-верни думи от казаните. Кимна отсечено.
— Да, сър.
Ружиков хвърли бърз поглед към Нейф, след което отново се обърна към Дейвид.
— Обществената нагласа обаче не подкрепя подобни действия. Средният американец се интересува предимно от цената на акциите си и от телевизионните програми. Конфронтацията с Китай не е сред приоритетите му. Всъщност обратното е по-вярно. Станали сме самодоволни. Ако искаме да обуздаем тази надигаща се вълна на комунизъм, тогава нагласата също трябва да се промени.
Дейвид кимна в знак на разбиране.
Ружиков го изгледа изпитателно, след което продължи:
— Знаете за мобилизацията, свързана с търсенето на Еър Форс 1.
Дейвид не отговори. Думите на шефа на ЦРУ не бяха въпрос. Разбира се, че знаеше за мобилизацията. За нея се говореше по новините. Целият свят бе вперил поглед в онзи район сред океана. Въпреки това ноздрите му се разшириха. Почти подуши неудобството на шефа си.
— Смятаме, че подобна възможност не бива да бъде изпускана. Така ще имаме шанс да извлечем някаква полза от загубата на президент Бишоп.
— И как точно? — заинтригува се Дейвид.
— Ще се присъедините към спасителния екип на мястото на катастрофата.
Лявото око на Дейвид потрепери от изненада.
— За да помагаме при спасяването?
— Да… но и да помогнете информацията, която идва оттам, да е в наша полза.
— Не разбирам.
— Искаме вината за катастрофата да падне върху китайците — обясни Нейф.
— Независимо какво сочат фактите — завърши шефът му. Дейвид учудено вдигна вежди. Никълъс Ружиков се изправи.
— Ако китайците бъдат обвинени за убийството на президента, обществото ще поиска възмездие.
— И ние ще удовлетворим искането му — добави Нейф.
Дейвид оцени плана по достойнство. Целият свят бе в суматоха след бедствията в района на Пасифика и за подобна промяна не можеше да има по-подходящ момент.
— „Омега“ приема ли мисията? — формално попита Ружиков.
Дейвид се изправи.
— Безусловно, сър.
Нейф прочисти гърлото си, за да привлече вниманието към себе си.
— Още нещо, командир Спенглър. Изглежда там вече има ваш колега. Тюлен… някой, с когото навремето сте работили заедно.
Дейвид отново се почувства така, сякаш всеки момент ще избухне бомба.
— Кой?
— Джак Къркланд.
Дейвид рязко издиша. Едва успя да чуе следващите няколко думи на вицепрезидента. Пред очите му притъмня.
— Знаем, че все още го обвинявате за инцидента с „Атлантис“. Цялата страна оплака смъртта на сестра ви.
— Дженифър — промърмори Дейвид.
Спомни си лицето на сестра си, изпълнена с гордост в деня на старта — първия й космически полет, — а до нея Джак Къркланд, също член на екипажа, изтипосал мазна усмивка на лицето си. Джак бе спечелил мястото на военен в совалката. И двамата с Дейвид се бяха готвили за този полет, но НАСА не допускаше в една и съща мисия да участват роднини — просто в случай че се случи нещо непредвидено. Дейвид затвори очи. Тялото на Дженифър така и не бе открито.
— Съжалявам за загубата ви — обади се Нейф и изтръгна Дейвид от унеса.
Той се изпъна и си върна самообладанието.
— Благодаря, сър.
— Искаме да сме сигурни, че присъствието на Къркланд няма да попречи на мисията ви — обади се до рамото му Ружиков.
— Не, сър. Миналото си е минало. Разбирам важността на мисията и няма да позволя нещо да застане на пътя ми. Най-малко Джак Къркланд.
— Много добре! — Ружиков се обърна към изхода. — В такъв случай съберете хората си. Корабът ви тръгва след два часа.
Дейвид кимна на новия лидер на страната и се завъртя на внезапно вцепенените си крака. Щеше да направи онова, което му бе наредено. „Омега“ никога не се бе проваляла в мисия. Но този път щеше да свърши и една лична работа. Да отмъсти за смъртта на сестра си.

Карън цъфна на пристанището още по изгрев слънце и се спазари за наема на моторната лодка. Гледаше към морето. Двойката пирамиди лежеше само на двеста метра навътре в океана. След вчерашното откритие тя бе отказала да се върне в Наха. Вместо това, без да обръща внимание на протестите на Миюки, бе наела една рибарска лодка да ги остави в градчето Чатан на брега на остров Йонагуни.
— Трябваше да се върнем в Наха още вчера — каза Миюки, като се мръщеше при вида на лодката. Старият съд от стъклопласт бе доста износен — металните перила бяха огънати и изкривени, пластмасовите седалки — напукани и назъбени по сглобките, но самият корпус изглеждаше достатъчно здрав, за да успее да пресече стотина-двеста метра до пирамидите. — Там можехме да намерим нещо по-добро.
— И да загубим половин ден, докато се върнем — отвърна Карън. — Не мога да си позволя риска Драконите бъдат разбити от иманяри… Ами ако междувременно потънат отново?
Миюки въздъхна. В очите й личеше умора.
— Добре, добре. Но ти ще управляваш.
Карън, която все още кипеше от вълнение въпреки безсънната нощ, кимна и се покатери на кърмата.
Двете с Миюки бяха разговаряли до късно през нощта, а между тях кръстосваше бутилка саке. От мъничкия балкон на хотелската им стая се откриваше чудесен изглед към морето и двата Дракона. Под лунните лъчи забулените в лека мъгла пирамиди меко сияеха, сякаш със собствена светлина. През остатъка от безкрайната нощ Карън многократно ставаше от неудобното легло и се взираше през прозореца, сякаш се страхуваше, че гледката ще изчезне. Но пирамидите си останаха там, в плитчините недалеч от брега.
Още при първите признаци на зазоряване Карън сръчка Миюки да става и я измъкна от завивките. В утринния хлад двете жени прекосиха краткото разстояние до пристанището и уредиха да наемат за цял ден рибарска лодка с мотор. Цената беше безбожна — колкото месечния доход на рибаря. На Карън не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Други лодки просто нямаше.
Застана зад руля, докато Миюки поемаше въжето от ухиления рибар, доволен от печалбата си.
— Естествено, даваш си сметка, че току-що те ограбиха — каза Миюки.
— Може би — отвърна Карън. — Но бих платила и десетократно повече, стига да съм първата, която ще изследва тези руини.
Миюки поклати глава и се настани на мястото до водача, а Карън натисна газта. Двигателят рязко избоботи. Разнесе се миризма на изгоряло гориво. Миюки сбърчи нос.
— Това си е чисто пиратство.
— Не се бой, ако се появят и други пирати…
Карън потупа якето си, под което криеше 38 — калибровия автоматичен пистолет.
Миюки драматично изстена и потъна в седалката си. Карън се усмихна. Въпреки протестите на приятелката си тя бе забелязала пламъчето в очите й. Строгата сериозна японска професорка тайничко се наслаждаваше на авантюрата. Миюки бе имала предостатъчно възможности да се върне в университета, но въпреки това остана. Именно в това бе разковничето на приятелството им. Миюки укротяваше по-буйните й изблици, а тя на свой ред вливаше малко свежа жилка в монотонното ежедневие на компютърната специалистка.
Щом се отдалечиха от кея, Карън увеличи скоростта. Воят на двигателя огласи утрото. Щом заобиколиха вълнолома, се появи останалата част от древния град, пръснат по цялото водно пространство и изпълващ морето пред тях. Двете гледаха мълчаливо, докато моторницата подскачаше върху вълните. Зад тях крайбрежното градче се смаляваше все повече и повече и се стопяваше в утринната мъгла, спуснала се върху острова и морето около него.
Най-накрая слънцето се показа зад хоризонта и озари с розов блясък руините.
— Кой ли е построил този потънал град? — запита се гласно Карън.
— Точно в момента ме е грижа единствено за моя град и за лабораторията ми — отвърна Миюки и направи жест към развалините. — Миналото си е минало.
— Но чие минало? — продължи Карън с почуда и благоговение.
Миюки сви рамене, порови в чантата си и измъкна Палм-компютъра. Намести се удобно и започна да натиска малкия дисплей с електронната писалка.
— Какво правиш?
— Свързвам се с Гейбриъл. Искам да съм сигурна, че в лабораторията всичко е наред.
От малкото преносимо устройство се разнесе тих синтезиран глас:
— Добро утро, професор Накано!
Карън се ухили.
— Вие двамата май вече трябва да се замислите за сериозно обвързване.
Миюки само я изгледа намръщено и продължи да работи.
— Вече съвсем сте затънали — подразни я Карън.
— А пък ти ревнуваш.
— От някакъв компютър?! — изсумтя Карън.
— Гейбриъл е повече от компютър — възрази Миюки с напрегнат глас.
— Знам, знам — вдигна ръка Карън, за да прекъсне тирадата. Гейбриъл бе невероятно сложен изкуствен интелект, проектиран и патентован от Миюки. Разработването на теоретичната основа на алгоритмите й бе донесло Нобеловата награда. За последните четири години тя бе превърнала теорията в практика. Резултатът бе Гейбриъл, кръстен на един от архангелите. — Как се справя?
— Подредил ми е електронната поща и продължава да следи сигналите за бедствие в различни сайтове.
— Някакви новини?
— Трусовете са престанали навсякъде, но има мащабна мобилизация на американски сили в Централния Пасифик, макар че данните са непълни. Опитва се да се промъкне в мрежата на АМО.
— АМО ли?
— АМО е съкращение от Американско министерство на отбраната — обясни гласът от компютъра.
Карън слисано погледна приятелката си. Не само че се нервира, дето Гейбриъл отговори на въпроса й, но и това ровене в компютърната мрежа на военните… Можеше здравата да загазят.
— Редно ли е Гейбриъл да прави това? Миюки не обърна внимание на тревогата й.
— Никога няма да успеят да го хванат. — И защо?
— Не можеш да хванеш нещо, което не съществува. Макар и роден в моя компютър, сега Гейбриъл живее в тъканта на интернет. Няма определен адрес, до който да може да бъде проследен.
— Дух в машината — промърмори Карън.
— Всъщност, доктор Грейс, духът в машината. Аз съм единствен по своята същност.
По гърба на Карън пробягаха тръпки. Веднъж Миюки се бе опитала да й обясни цикличните алгоритми и самообучаващите се модули на Гейбриъл — вид синтетичен разум, — но всичко това бързо бе излетяло от главата й. Никога не се чувстваше особено комфортно в лабораторията на Миюки. Сякаш непрекъснато я наблюдаваха нечии невидими очи. По същия начин се почувства и сега.
— По дяволите! — тихо изруга Миюки.
— Какво има?
— Университетът затваря за цял месец. Ректорът току-що разпрати имейли на деканите. На студентите се разрешава да се завърнат по домовете си и да помогнат на семействата си.
— И защо това са лоши новини? — вдигна вежди Карън.
— Без помощници няма да мога да продължа проучванията си. Трябва да предам отчета за работата си след три седмици, за да получа стипендия.
— Като се има предвид ситуацията, сигурно ще успееш да си издействаш отлагане.
— Може би… — Миюки постави писалката в гнездото и. — Благодаря, Гейбриъл. Ще ти предавам видеоматериали през целия ден. Моля те да запишеш данните на твърдия диск на главния компютър и на DVD.
— Име на файла? Миюки погледна към Карън.
— Дракон.
— Отварям файл „Дракон“. Очаквам следващата трансмисия.
— Благодаря, Гейбриъл!
— Довиждане, професор Накано. Приятен ден, доктор Грейс!
Карън прочисти гърлото си.
— Довиждане, Гейбриъл.
Миюки закачи компютъра на колана си. Вече бяха стигнали до наполовина потопените руини. Карън намали скоростта.
— Миюки, би ли направила една панорамна снимка? Приятелката й се разрови в чантата, извади компактната видеокамера и я свърза с компютъра. След това се изправи и засне гледката — цифровото изображение се прехвърляше през преносимия компютър към компютъра в лабораторията.
— Готово.
Карън бавно подкара лодката напред. Моторът едва-едва пърпореше. Знаеше, че трябва да внимава. Около развалините бе плитко — нямаше метър и осемдесет. Бавно се носеха сред издигащите се колони, покрити с водорасли. Белезникави раци се разбягваха от пътя им. Погълната от този древен свят, Карън бързо забрави за Гейбриъл и сложните компютърни алгоритми.
— Невероятно!
В далечината сред руините се виждаха още няколко лодки. Над водата се носеха възбудени гласове — твърде далечни, за да се разберат отделните думи. Една плоскодънна лодка мина покрай тях. Трима тъмнокожи микронезийци гледаха в захлас древните колони и потъналите във водата постройки.
„Възможно ли е техните предци да са построили този град? И ако е така, какво се е случило?“ — питаше се Карън.
Лодката изчезна, докато Карън бавно завиваше покрай ниска постройка без покрив, чиито прозорци зейнаха срещу тях. Всички сгради изглежда бяха построени по еднакъв начин — от плътно прилепнали блокове и плочи от един и същи тъмен камък. Вулканичен базалт. Някои от плочите вероятно тежаха по няколко тона. Личаха архитектурни умения, каквито рядко се срещаха в Южния Пасифик — съперничеха на строителното майсторство на инките и майте.
Заобиколиха сградата и пред тях се извиси единият от Драконите.
— Снимай — каза Карън със затаен дъх.
— Вече го правя. — Миюки държеше камерата пред себе си.
Върхът на пирамидата се извисяваше на двадесет метра над вълните. Виждаха се осемнадесет стъпаловидни тераси, всяка с височина около метър, които водеха към равната площадка отгоре. Лъчите на слънцето огряваха полуразрушения храм на върха — малка постройка, изградена от плоски плочи.
Шумът от двигателя подплаши ято жерави, които се вдигнаха във въздуха. Костенурки, излезли да се пекат върху стъпалата, цопнаха във водата. Карън обиколи пирамидата. От другата страна се появи вторият Дракон. Беше досущ като първия — с тази разлика, че върху плоския връх нямаше и следа от храм.
— Да погледнем по-отблизо.
Карън насочи моторницата към първата пирамида и доближи най-долното стъпало. Малкото базалтово стълбче на североизточния ъгъл бе идеално място за акостиране.
— Дръж руля — каза Карън и спря двигателя.
Вълните люлееха лодката. Карън хвана въжето на кърмата, качи се на перилата и със засилване скочи над водата. Приземи се на стъпалото и се подхлъзна на водораслите.
— Внимавай! — извика Миюки, докато Карън размахваше ръце, за да запази равновесие.
Когато стъпи здраво на крака, Карън отметна няколко кичура от очите си и се ухили.
— Права и читава.
Този път с повишено внимание пристъпи към високия около метър стълб с въжето в ръце. Когато се наведе да завърже лодката, видя, че стълбът всъщност е статуя на облечен в роба човек. Пясъкът и водата бяха заличили всички детайли, дори очите не бяха нищо повече от две плитки вдлъбнатини.
Карън издърпа въжето, докато лодката не се удари в долното стъпало, и го завърза здраво за основата на статуята.
— Ще ми помогнеш ли? — помоли Миюки и протегна чантата, пълна с фотографска техника.
Карън я пое, за да може дребната професорка да прескочи перилата.
Миюки направи кисела физиономия, когато петата й потъна в нещо лигаво и жвакащо.
— Дължиш ми чифт обувки, да знаеш.
— Чисто нови „Феррагамос“, обещавам ти — саркастично отговори Карън. — Направо от Италия.
Миюки се усмихна за миг, но все още отказваше да признае, че страшно се забавлява от приключението.
— Е, тогава май всичко е наред.
— Хайде. Искам да разгледам храма на върха. Миюки погледна нагоре.
— Има много за изкачване.
— Няма да бързаме.
Карън се изкачи на първото стъпало и се обърна да помогне на Миюки. Тя обаче бутна ръката й и се изкатери сама. Но щом стъпи на стъпалото, хвана с два пръста някакво дълго водорасло от глезена си и го изхвърли настрани с погнуса, като гледаше укорително към Карън.
— Добре де, значи ще идем и до „Нордстром“ и ще ти купим нов костюм.
Това вече предизвика истинска усмивка.
— Нови обувки, нов костюм. Хм, да продължаваме тогава. Преди да сме приключили, ще си сменя целия пролетен гардероб.
Карън я потупа по ръката и продължи нагоре, но скоро се озова далеч пред приятелката си. На половината на пътя спря и докато изчакваше Миюки, се загледа в ширналия се под нея потънал град. Слънцето вече бе изгряло и ослепителното му кълбо висеше над източния хоризонт. Колоните и сградите хвърляха дълги сенки върху синята вода. Оттук можеше да види, че руините се простират на цели два километра, преди да изчезнат в океана. Поразителните размери на града подсказваха за десетки хиляди жители население. „Къде ли са отишли всички те?“ Отстъпи встрани, когато Миюки най-сетне я настигна.
— Остава още малко — увери я тя.

— Всичко е наред — махна с ръка Миюки, като дишаше тежко. — Да продължаваме.
— По-добре си почини — рече Карън, въпреки че изгаряше от нетърпение да се втурне нагоре.
— Щом настояваш…
Миюки седна, без да обръща внимание на водораслите под себе си.
Карън извади бутилка вода и й я подаде. Миюки отвъртя капачката и пи жадно, без да откъсва поглед от панорамата.
— Толкова е голям. Изобщо не бих могла да си го представя.
Карън се настани до нея и също отпи от бутилката.
— Как е възможно всичко това да е останало неоткрито досега?
— Тук е… по-скоро беше твърде дълбоко и имаше коварни течения. Само много опитни гмуркачи можеха да се спуснат до дъното. Но виж сега! Само да се разчуе и тук ще бъде претъпкано от посетители.
— И изпотъпкано — добави Карън. — Сега е най-добрият момент да се проучи градът.
Миюки се изправи.
— Ако си готова, да тръгваме.
— Да починем още малко. Тези руини са чакали векове, за да бъдат открити. Няколко минути повече едва ли са от значение.
Миюки седна отново. Карън също се настани по-удобно. Гледката бе изумителна.
— Благодаря ти за помощта, Миюки. Не бих могла и да си помисля за по-добра приятелка.
— Аз също — с мек глас каза Миюки.
Бяха се срещнали в социалния отдел на университета. И двете бяха неомъжени, на една и съща възраст и работеха в области, в които традиционно доминираха мъжете. Започнаха да излизат заедно — посещения в местния караоки бар, късни вечери след сесиите, ходене на кино в съботите — и станаха близки приятелки.
— Казах ли ти какво чух от Хироши вчера? — попита Миюки.
— Не! Не си! — Карън се изправи. Хироши Таката, също преподавател в университета, бе годеник на Миюки, но нейните успехи бяха породили професионална ревност, довела до проблеми във връзката им. Преди две години той внезапно бе развалил годежа и се бе преместил в Кобе. — Копеле! Какво иска?
— Просто се обади, за да ми каже, че той бил добре след земетресенията. Дори не си направи труда да ме попита как съм.
— Да не би да иска да се помирите?
— Как ли пък не! — изсумтя Миюки.
— Май привличаме най-противните мъже — засмя се Карън.
— По-скоро най-безгръбначните.
Карън кимна утвърдително. В Канада бе минала през своята дълга поредица неуспешни връзки — от студени до чисто оскърбителни. Не бързаше да продължи в същия стил. Това бе и една от причините да приеме четиригодишната стипендия в Окинава. Нов град, ново бъдеще.
— И какво мислиш за всичко това? — смени темата Миюки.
— Може ли да е част от изгубената Атлантида на прадядо ти?
— Имаш предвид континента Му? — бавно отвърна Карън.
— Съмнявам се. Пасификът е осеян със стотици други мегалитни паметници — статуите на Великденския остров, каналния град в Нан Мадол, камъните Лате в Гуам, Грамадата в Тонга. Всички те са по-стари от историческите свидетелства за островите. Досега никой не е успял да намери връзка между тях. — Загадката започна да я разгорещява.
— И се надяваш ти първа да го направиш?
— Кой знае какви отговори лежат тук? Миюки я дари с крива усмивка и стана.
— Има само един начин да разберем.
Карън също скочи на крака с подобна усмивка на лицето си.
— И аз така мисля.
Двете продължиха нагоре, без да се разделят, като си помагаха по високите стъпала. Стигнаха до върха за двадесет минути, когато слънцето вече се бе изкачило по-високо. Карън изпълзя първа, като дишаше тежко.
Върхът представляваше една-единствена чудовищно голяма плоча. По повърхността й минаваше дълга пукнатина, която очевидно бе нова — най-вероятно причинена от неотдавнашната сеизмична активност. Карън предположи, че когато са строили пирамидата, плочата е била поставена на върха неповредена. Обърна се бавно. Доколкото можеше да прецени, страните бяха по десет метра. Дебелата цял метър плоча би трябвало да тежи стотици тонове. Как са успели древните строители да я качат дотук?
Миюки се изкатери зад нея и също се огледа бавно във всички посоки. Очите й блестяха.
— Направо изумително.
Карън кимна. Все още бе прекалено зашеметена, за да говори. Отиде до полуразрушения храм в центъра, построен от плочи и базалтови блокове. Можеше да си представи как е изглеждал. Масивна ниска постройка, покрита с плочи. Заобиколи, за да я разгледа от всички страни. Миюки я следваше по петите с видеокамерата в ръце.
Карън огледа внимателно храма. Не беше украсен. Или може би украсата отдавна е била унищожена. Накрая взе решение.
— Влизам вътре.
— Какво? — отпусна камерата Миюки. — Какви ги говориш?
Карън посочи две плочи, които бяха паднали от стените и се подпираха една друга. Между тях имаше тесен отвор, който се спускаше надолу.
— Да не си луда? Не знаеш дали са стабилни тези камънаци! Карън отчупи парче корал, закрепил се между плочите като цимент.
— Щом има корали, значи не са помръдвали от векове. Освен това ще сляза само да хвърля един поглед. Ако има някакви релефи или петроглифи, ще са вътре. Запазени от ерозията. — Свали якето си и се отпусна на колене. — Май ще ми е доста тесничко.
Махна колана, за да не и пречи катарамата, после свали кобура и остави пистолета.
— Фенерчето писалка още ли е в чантата ти?
Миюки измъкна мъничко пурпурно флуоресцентно фенерче. Карън го взе, лапна го откъм дръжката и легна по корем.
— Сериозно ли смяташ да го направиш?
В отговор Карън пъхна глава в отвора, насочила фенерчето напред. Запълзя навътре, като се мъчеше да намери с ръце издатини в камъка, но напредваше предимно с краката. Не обърна внимание на надвисналите отгоре й дебели плочи. Навремето бе влизала в пещери, но никога в толкова тесни процепи. Мъчеше се да диша спокойно и си повтаряше да не спира, а просто да продължава напред.
— И краката ти изчезнаха! — извика й Миюки.
Гласът на приятелката й звучеше приглушено. Тялото на Карън плътно опираше в стените на тунела. Откри, че й е трудно да диша. Стените я притискаха. Беше на ръба на паниката, но я потисна. С няколко бързи плитки вдишвания. Нямаше опасност да се задуши.
Продължи напред. Ако се заклещеше, щеше да използва ръцете си, за да се избута обратно. А и Миюки щеше да и помогне, като я издърпа за глезените. Не съществуваше истинска опасност. Въпреки това устата й пресъхна, когато пръстите на краката и започнаха да се пързалят по мокрия камък.
— Как си?
Карън отвори уста да отговори и откри, че няма достатъчно въздух, за да извика.
— Добре съм — думите излетяха като сподавен шепот от устата й, в която все още държеше фенерчето.
— Какво?
Карън протегна ръце напред. Пръстите на дясната й ръка напипаха ръба на плочата. Краят бе близо! Стигна ръба и се издърпа, като си помагаше с крака. Тялото й се плъзна напред. Сърцето вече туптеше в ушите й. Челюстта я болеше от стискането на металното фенерче.
— Хайде, по дяволите! — изруга през зъби тя.
Най-сетне успя да напипа опора и за лявата си ръка. Ухили се, придърпа се напред и най сетне измъкна глава от тунела. Спря да огледа. Лъчът на фенерчето зашари наоколо.
Намираше се в тясно помещение, не по-голямо от половин баня. Онова, което привлече погледа и, бе нещо подобно на олтар в отсрещния край. На пода между водораслите лежаха покрити с раковини урни и парчета от керамични съдове. По ръба на олтара се виеше релефно изображение на змия. Карън проследи тялото й с лъча. Зъбатата й глава бе заобиколена от грива каменни пера. Очите й, направени от червени камъни, отразяваха светлината на фенерчето. Най-вероятно бяха рубини.
Без да се захласва по скъпоценните камъни, тя върна лъча обратно, по-силно впечатлена от перата. Напомняха й за Кетцалкоатл — пернатата змия и върховен бог на маите. Можеше ли това да се смята за доказателство, че маите са построили града?
Изплю фенерчето и като се избутваше с ръце, най-сетне успя да се измъкне от влажния тунел и се озова в помещението. Вдигна фенерчето и се обърна към входа. Миюки трябваше да види това.
Тъкмо се наведе, когато се разнесе изстрел.
Гърмежът изкънтя в малкото пространство, последван от ужасен писък.
Карън се отпусна на колене и се опита да погледне през тунела.
— Миюки!

За първи път от дванадесет години Джак стъпи на борда на американски военен кораб — при това не някой малък влекач. Излезе от хеликоптера „Сий Найт“ и се озова на летателната палуба с площ почти четири декара. „Гибралтар“ бе дълъг колкото две футболни полета и широк половин поле — чудовищен звяр, задвижван от две машини. Навсякъде по палубата проблясваха огромни цифри — площадки за приземяването на девет вертолета.
Приведе глава и побърза да се отдалечи от хеликоптера. Ревът на перките над главата му бе оглушителен. Въздушната струя почти разкъса незакопчаното му яке. Измъкна се изпод перките и едва не се препъна в една от многото закрепващи скоби. Почувства се като пълен глупак. Грешка на новобранец. Наистина бе минало много време, откакто бе ходил по тази палуба.
Измъкнал се от обсега на смъртоносните перки, Джак най-сетне се изправи и погледна към морето. Едва успя да различи малката точка на „Дийп фатъм“ почти на хоризонта. Докараха го тук за организационна среща, която трябваше да започне по обед. От двете страни на огромния кораб имаше три по-малки разрушителя.
При гледката Джак се намръщи. Чиста демонстрация на сила. Добре че вицепрезидентът не е изпратил цяла бойна група, по дяволите!
Обърна се и погледна към гората от дула, стърчащи от надстройката на „Гибралтар“. Защо е нужна бойна група при наличието на такава огнева мощ? „Гибралтар“ и сам би могъл да се справи с някоя по-малка държавица. Въздушният му контингент се състоеше от четиридесет и два хеликоптера „Сий Найт“, пет прехващача „Хариър“ и шест хеликоптера за борба с подводници. Освен това корабът разполагаше и със собствена защита — ракетни системи земя-въздух „Сий Спароу“, система за близък бой „Фаланкс“, оръдия „Бъшмастър“ и дори противоторпедна система „Никси“. С две думи, повече от достатъчно, за да стовари същински ад върху който и да е враг на Съединените щати.
От лявата му страна забръмча двигател. Платформа елеватор издигна поредния хеликоптер „Сий Найт“ от хангара отдолу. По палубата сновяха мъже и жени в якета на червени и жълти ивици. С приближаването на центъра на катастрофата грамадният звяр започваше да се раздвижва.
Забеляза, че в Кърмовата част има допълнения към летателната палуба — три големи крана и лебедки. Сега разбра една от причините за закъснението на кораба. Очевидно са го подготвили за спасителната операция, преди да тръгне насам.
— Господин Къркланд — разнесе се отсечен глас.
Джак се обърна. Към него се приближаваха трима униформени членове на екипажа. Не познаваше никого от тях, но видя отличителните им знаци. Усети, че инстинктивно се изправя и изпъчва гърди. Водеше ги капитанът на „Гибралтар“.
— Капитан Джон Бренинг — представи се мъжът, когато застана пред Джак. Не протегна ръка, а посочи към спътниците си. — Моят пръв помощник капитан трети ранг Джули Нъдсън и старши офицер Хейуърд Линкълн.
Двамата кимнаха. Жената изгледа Джак от горе до долу, сякаш бе някаква противна буболечка. Чернокожият старши офицер остана невъзмутим и едва кимна.
— Контраадмирал Хюстън желае да се срещне с вас насаме преди срещата. Капитан Нъдсън ще ви заведе до офицерската каюткомпания.
Капитанът и старшият офицер се обърнаха с намерението да тръгнат към главната палуба и хеликоптерите. Жената офицер се завъртя на пети, готова да поведе Джак надолу.
Но Джак остана на място.
— Защо насаме?
Три чифта очи се извърнаха към него. Явно заповедите ям рядко предизвикаха въпроси. Джак устоя на погледите им и зачака отговор, без да помръдне. Слънцето безмилостно блестеше по металната палуба. Джак беше извън обсега на военната йерархия. Беше цивилен. Човек, който сам си е господар.
Капитан Бренинг въздъхна.
— Адмиралът не обясни причините. Просто нареди да ви заведем при него веднага.
— Последвайте ме, ако обичате — обади се Нъдсън с едва доловима нотка на раздразнение в гласа.
Джак скръсти ръце на гърдите си. Нямаше намерение да им се подчинява. Когато нещата опрат до вземане-даване с военни, най-добре е да им дадеш да разберат, че не си един от тях и признаваш само обществената йерархия.
— Съгласих се да предоставя подводницата си за това издирване — каза той. — Нищо повече. Приех да дойда на днешната среща само за да се отърва от това задължение колкото се може по-бързо. И по никакъв начин не съм длъжен да лижа задника на контраадмирала.
— А чий задник би искал да оближеш, Джак? — разнесе се груб глас от отворения люк зад него.
Тримата униформени мигом се изпънаха и козируваха.
— Адмиралът на палубата! — излая старшият офицер.
От сянката на люка излезе едър мъж. Небрежно бе наметнал на раменете си зелено пилотско яке. Военните му отличия се виждаха отдалеч. Пристъпи от прикритието на входа на слънце. За последен път Джак бе разговарял с Марк Хюстън, когато адмиралът бе все още капитан на кораб. Иначе не се бе променил особено. Все същата късо подстригана сива коса и изсечено лице. Студените му сини очи все така пронизително се впериха в Джак.
Хюстън поздрави хората си с кимване. Капитан Бренинг пристъпи напред.
— Нямаше нужда да се качвате, сър. Господин Къркланд тъкмо тръгваше към каюткомпанията.
— Не се и съмнявам — изсмя се адмиралът. — Но трябва да знаете едно нещо за Джак Къркланд, капитане. Заповедите не му понасят.
— Вече забелязах, сър — сковано отвърна капитанът. Макар че Джак бе висок метър и деветдесет, адмиралът сякаш се надвеси над него, опрял юмруци на хълбоците си.
— Джак „Светкавицата“ Къркланд — строго измърмори той.
— Кой би си помислил, че ще те види отново на „Гибралтар“?
— Не и аз, сър. Това е дяволски сигурно. — Макар никак да не му харесваше, че се намира на борда на военен кораб, Джак не можеше да се освободи от топлото чувство, което изпита при вида на стареца. Марк Хюстън бе нещо повече от негов командир. Той му бе приятел и покровител. Именно неговото застъпничество изигра решаваща роля за получаване на мястото в космическата мисия. Джак се изкашля. — Радвам се да ви видя отново, сър.
— А аз се радвам да чуя това от теб. Сега може би ще се съгласиш да слезеш с мен долу в заседателната зала.
— Да, сър.
Адмиралът освободи офицерите с кимане.
— Ела. Долу имам кафе и сандвичи — обърна се той към Джак и тръгна към входа на огромната надстройка над палубата. — Момчетата от АКБД имаха тежка нощ, затова се погрижихме за малко подсилване.
— Благодаря, сър!
Джак затаи дъх, когато минаха през входа и се озоваха вътре в кораба. Тук, далеч от слънчевите лъчи, моментално го побиха тръпки. Бе забравил колко студено може да бъде във вътрешността на „острова“, но миризмата на метал и смазка събуди старите спомени. От дълбочината на кораба ехтяха гласове. Сякаш бе влязъл в живо същество. Йона в кита, мрачно си помисли той.
Адмиралът го поведе надолу към Ниво 2, като от време на време спираше, за да отвърне на поздрава на други офицери, да пусне някоя шега или да издаде заповед. Марк Хюстън открай време бе свикнал да държи нещата в свои ръце. Преди да стане адмирал, когато командваше кораба, никога не се заседяваше много в каютата си. Можеше да бъде открит с еднаква вероятност както долу в помещенията на екипажа, така и в офицерската столова. Тъкмо тази негова черта Джак харесваше най-много. Старецът познаваше до един подчинените си и екипажът бе готов на всичко за него.
— Стигнахме — каза Хюстън, хвана дръжката на вратата и хвърли поглед към залата с уморена усмивка на лице. — „Гибралтар“. Не мога да повярвам, че отново съм тук.
— Разбирам какво имате предвид. Хюстън изсумтя.
— Настаниха ме горе в адмиралския апартамент. Шантава работа. Снощи за малко да вляза в капитанската каюта по навик. Странно как работи мозъкът. Старецът поклати глава и отвори вратата, след което направи знак на Джак да влезе пръв.
В центъра на заседателната зала се простираше дълга махагонова маса. Вече бе подготвена за срещата. Чаши за вода, бележници и химикалки бяха внимателно подредени пред всеки от десетте стола. Имаше също термоси с кафе и подноси с малки сандвичи.
Докато пристъпваше към масата, Джак се огледа. По стените висяха карти и диаграми със забодени в тях малки игли с флагчета. Разпозна карта на теченията в района. Върху нея с туш бе начертана квадратна мрежа. Районът за претърсване. Очевидно адмиралът не бе пропилял времето, докато е пътувал насам.
Огледът му отне само миг. После се обърна към Хюстън, който стоеше точно зад него. Адмиралът сякаш отново го изучаваше.
— Е, Джак, как я караш?
— Оцелявам — сви рамене Джак.
— Хм… лоша работа.
Джак сви вежди, изненадан от отговора. Не предполагаше, че адмиралът му има зъб за нещо.
Но Хюстън изясни обстановката, като се стовари в един от столовете и подритна съседния към Джак.
— Животът не е само оцеляване. Той е и за живеене. Джак седна.
— Щом така казвате.
— Има ли някоя жена около теб?
Джак се намръщи. Не разбираше накъде отива разговорът.
— Знам, че не си женен, но… няма ли някой по-специален човек в живота ти?
— Не. Наистина няма. Само приятели. Защо?
— Просто питам — сви рамене адмиралът. — Не сме общували повече от десет години. Дори и с коледни картички.
— Та вие сте евреин! — вдигна вежди Джак.
— Добре де, картичка за Ханука*, магаре такова. Исках да кажа, че поне можеше да се обаждаш от време на време.
[* Еврейски празник по повод преосвещаването на Храма в Йерусалим. — Б. пр.]
Джак се загледа в ръцете си и зачопли облегалката на стола си от неудобство.
— Исках да оставя всичко в миналото. Да започна отново.
— И как се справяш? — язвително попита Хюстън.
Неудобството се смеси с гняв. Джак го потисна и запази мълчание.
— По дяволите, Джак! Не разбираш ли кога някой се опитва да ти помогне?
Джак погледна бившия си капитан.
— И как по-точно?
— Независимо дали си разбрал или не, държа те под око. Зная финансовите затруднения, които изпитваш. На път си да се простиш с ръждясалото си корито.
— Ще се справя.
— Да, и ще се справиш много по-добре с няколко хилядарки от Военноморските сили за участието си в търсенето на Еър Форс 1.
— Нямам нужда от милостинята ви — поклати глава Джак.
— Имаш нужда от нещо, проклет твърдоглавецо!
Двамата се гледаха мълчаливо няколко вдишвания. Накрая Хюстън стисна юмрук върху коляното си, но гласът му омекна от старата болка.
— Помниш ли кога умря Етел?
Джак кимна. Етел беше съпруга на адмирала повече от тридесет години. Една година преди катастрофата със совалката тя почина от рак на яйчниците. В известен смисъл Етел бе за Джак единствената майка, която бе познавал. Собствената му майка бе умряла, когато той бе на три години.
— В деня преди да изпадне в кома ми поръча да се грижа за теб.
Джак изненадано вдигна очи. Адмиралът извърна поглед, но Джак забеляза блясък на сълзи в очите му.
— Така и не разбрах какво е видяла в теб, Джак. Но не мога да разочаровам мойта старица. Дадох ти достатъчно време да останеш със себе си… да се възстановиш след онова, което стана с „Атлантис“. Но стига толкова.
— Какво искате от мен? Очите им се срещнаха.
— Достатъчно се кри. Искам да излезеш от морето. Джак го гледаше слисано.
— Именно затова те мобилизирах. Не само заради подводницата. Време е да се върнеш в истинския свят.
— И флотът е истинският свят, така ли? — изсумтя Джак.
— Достатъчно близо до него. Поне от време на време се отбиваме в някое пристанище.
Джак поклати глава.
— Вижте, оценявам загрижеността ви. Честна дума. Но вече съм почти на четиридесет, а не дете, което да глезите. Ако искате вярвайте, но сегашният живот ми харесва.
— Ама и ти си един чешит, Джак! — Бившият му командир въздъхна и вдигна ръце в знак, че се предава. Стана от стола си. — Срещата ще започне след малко. Предполагам, че разбираш сериозността на задачата.
Джак кимна и също се изправи.
— Разбира се. Става въпрос за Еър Форс 1. И за президента.
— За нещо повече от президента, Джак. И преди сме губили президенти. Но никога при подобни обстоятелства — по време на световна катастрофа. Макар че повечето страни не одобряват Съединените щати и външната ни политика, това не им пречи да очакват от нас лидерство по време на криза. И сега сме лидер… но без водач.
— А вицепрезидентът? Лоурънс Нейф?
— Виждам, че се стараеш да си в течение на нещата — развесели се за миг Хюстън, но лицето му бързо си възвърна сериозното изражение. Веждите му се свъсиха. — Вашингтон натиска за отговор. Преди Нейф да положи клетва, трябва да докажем какво е сполетяло президент Бишоп. Слуховете вече тръгнаха. Някои подозират тероризъм — араби, руснаци, китайци, сърби, споменават дори ИРА. Каквото ти хареса. Според други всичко е някакъв номер. Според трети — конспирация, свързана с Кенеди. — Адмиралът поклати глава. — Пълна бъркотия. За да се възстанови редът, ни трябват конкретни отговори. Трябва ни тяло, което да погребем със съответната помпозност и церемонии. Затова сме тук.
Джак никога не бе виждал Марк Хюстън толкова разтревожен.
— Ще направя всичко по силите си — искрено каза той. — Каквото поискате.
— Никога не съм очаквал по-малко от теб. — Преди Джак да успее да го спре, адмиралът се протегна и го прегърна за миг. — И независимо дали ми вярваш или не, Джак, радвам се да те видя отново. Добре дошъл на „Гибралтар“!
Джак замръзна в прегръдката му, без да може да продума.
Хюстън го пусна и тръгна към вратата.
— Имам да свърша някои неща, но ти се заемай със сандвичите. Препоръчвам ти яйчената салата. С истински яйца е, а не с прахообразните лайна.
Адмиралът му се усмихна уморено, излезе и затвори вратата след себе си.
Останал сам, Джак се свлече в първия попаднал му стол. Изтри в панталоните изпотените си длани. Тежестта на ситуацията започна да го притиска. След повече от десет години усти как очите на целия свят отново са се вперили в него.

Три часа по-късно Джак се намираше пак на борда „Дийп фатъм“, но не за дълго. Облечен в синия си неопренов костюм, той се качи в кабината на „Наутилус 2000“ и се намести в неудобната седалка. После закачи биосензорните монитори и свърза микрофона си. Заедно с Лиза, която го бе сменила в Лоцманската кабина, провериха всички мерки за безопасност преди потапянето.
Чарли се бе покатерил върху подводницата, която се носеше зад „Дийп фатъм“, и проверяваше всички връзки, докато Робърт с маска и шнорхел я оглеждаше отдолу. Джак бе приключил със своята проверка, но хората му не искаха да оставят нищо на случайността. Беше им наредил да проверят всяка дреболия по два пъти.
Чарли се надвеси над Джак. Гледаше го загрижено.
— Сигурен ли си, човече? Доста дълбоко е. Много повече, отколкото някога си свалял това момиче.
— Подготвена е за такава дълбочина.
— На чертожните дъски — сигурно, но това е истинският живот. Океанът винаги намира начин да те изненада. Може и да бъде същинска кучка.
Джак погледна нагоре към геолога.
— Тръгвам, Чарли.
— Добре, човече. С теб е свършено, да знаеш.
Джак се протегна и плесна дланта на едрия ямаец. Чарли спусна акрилния купол над главата му и завинти връзките. След това вдигна палец и скочи във водата, за да се присъедини към морския биолог, докато Джак завършваше последните приготовления.
Около „Дийп фатъм“ имаше други кораби, разгърнати в широк кръг. Далеч на юг „Гибралтар“ изпълваше хоризонта. Отгоре прелитаха хеликоптери „Сий Найт“. Всички очи бяха вперени в Джак и малката му подводница.
— Готов си за тръгване, Джак — обади се Лиза. Не можеше да скрие тревогата в гласа си.
— Всичко е проверено. Потапям се — сухо отговори той.
Включи двигателите и подводницата тихо забръмча под него, след което започна да се спуска. Нивото на водата се заизкачва нагоре по купола и океанът затвори водите си над главата му.
Обзе го мимолетен пристъп на клаустрофобия. Не му обърна внимание. Знаеше, че това е най-обикновена първична реакция, проява на инстинкта за самосъхранение при всяко потапяне. Хората са го изпитвали, откакто са започнали да се гмуркат. Наложи си да диша дълбоко и бавно, за да прогони моментното чувство за безпокойство, докато подводницата се спускаше все по-надълбоко. Предстоеше му дълъг път.
„Шестстотин метра. Повече от половин километър.“
Срещата на „Гибралтар“ бе кратка и делова. Продължилото цяла нощ търсене бе довело до засичане на сигналите на черната кутия и екипът на АКБД бе определил най-подходящото място за потапяне — на дълбочина над шестстотин метра. Вицеадмиралът от Бреговата охрана настояваше да се използва флотският „Дийп дроун“ — дистанционно управляван робот, предназначен за проучване на морското дъно. Но сега той се намираше в Атлантическия океан и не можеше да бъде докаран още цели два дни.
В хода на разискването Джак съобщи на групата, че подводницата му е пригодена за спускане на дълбочина до осемстотин метра и че няма нищо против да проучи мястото и да се опита да стигне до черната кутия. От АКБД не изглеждала особено склонни да приемат помощта му.
— Прекалено опасно е — бе заявил водачът на екипа. — Не можем да си позволим да рискуваме още хора.
Но бившият командир на Джак възрази срещу подобна предпазливост.
— Щом господин Къркланд казва, че може без опасност да проучи района, аз не бих го спрял.
Дори сега Джак усети прилива на гордост при подкрепата на Марк Хюстън, без която нямаше да се спуска на тази непозната дълбочина.
След като помощниците му се отдалечиха, Джак задвижи педалите и започна да спуска „Наутилус“ по бавна спирала надолу, без да откъсва очи от мониторите. Сигналът от собствения му хидролокатор отекваше в ухото му. Времето между сигнала и отражението все още бе дълго. …пит…пит…
Колкото по-дълбоко се спускаше, толкова по-тъмно ставаше около него. Включи акумулатора и запали предните светлини. Ярките конуси се устремиха напред, изчезвайки в безкрайната синева. След дълбочина двеста метра водата стана мастиленосиня, сякаш се спускаше в петрол, а не в океана. Джак вече чуваше издайническите поскърцвания и изпуквания на връзките. Но това бе едва началото. На дълбочина шестстотин метра налягането щеше да достигне над седемдесет килограма на квадратен сантиметър — достатъчно, за да го направи на лепенка преди следващия удар на сърцето.
Обърна се към компютъра и извика сонарния модел на дъното в този район. Подробностите бяха малко. Сканирането бе открило само някакви неясни очертания. Дори и сканирането с кос лъч не бе довело до по-добри резултати. Дъното бе прекалено неравно и пресечено с хълмове, стръмни склонове, подводни планини и други неравности. Отдавна се бяха отказали от всякаква надежда да открият очертанията на потъналия самолет. Той сам трябваше да го стори.
…пинг………….…пинг…
Джак започна да подава на компютърния модел данните от своя хидролокатор. Постепенно неясните очертания започнаха да се фокусират. Появиха се детайли.
— Получавате ли това? — докосна микрофона си той.
— Долу е пълна бъркотия — отвърна Лиза. — Внимавай.
С избистрянето на образа започна да различава по дъното лабиринта от гигантски подводни възвишения и хълмове с плоски върхове. Между тях се извиваха дълбоки каньони и падини. Напомняше му на Бедлендс в американския запад — лабиринт от пресичащи се каньони и речни корита през местност с обрулени от вятъра скалисти плата и червени скали. Веднъж бе пътешествал на кон из онази дива пустош. Човек лесно можеше да се изгуби, дори да имаше карта. Подозираше, че същото важи и за това място.
Радиото изсъска за миг, след което се разнесе гласът на Чарли:
— Не ми харесва това, което виждам, Джак.
— Какво искаш да кажеш?
— Подводните възвишения са продукт на вулканична активност. А това гъсто струпване ми изглежда много подозрително.
— Какво показват сеизмичните датчици? Последва дълга пауза.
— Хм, нищо… всичко е спокойно, но въпреки това не ми харесва.
— Наглеждай ме, Чарли.
Джак си спомни какво се случи последния път, когато пренебрегна съвета на геолога. Вулканът се бе отворил точно под него. Не му се искаше да го преживее отново.
Продължи надолу на все по-широки кръгове, като забавяше спускането. Наблюдаваше как стрелката на дълбокомера пълзи от четиристотин към петстотин метра. Слаби проблясъпи от външната страна на купола отклониха вниманието му от уредите. Отначало си помисли, че му се е привидяло, но в следващия миг се озова сред облак сини светлинки, които се вихреха около подводницата, сякаш бе попаднала в снежна виелица. Биолуминесцентни организми, прекалено малки и прозрачни, за да могат да се видят ясно.
— Тук долу има живот — каза Джак, натисна бутона за видеотрансмисия и завъртя подводницата, за да заснеме бурята, която изфуча и изчезна в тъмнината. — Как е новата видеосистема?
— Малко трепери и образът е накъсан… но детайлите са добри.
Светещият облак изчезна така бързо, както се бе появил. Отново се възцари мрак. Джак се намести на седалката си. Експерименталната видеосистема им бе осигурена от флота и бе инсталирана бързо, за да могат и другите да наблюдават действията му. Хвърли поглед към дълбокомера. Приближаваше шестстотин метра.
…пинг…пинг…
Отразеният сигнал се връщаше все по-бързо и по-бързо. Наближаваше дъното. Намали още скоростта на потапянето и премина от спирала в полегато спускане. Плъзгаше се бавно надолу със запалени светлини.
— Джак!
— Ох, мамка му! — забеляза го в същия миг.
Натисна левия педал, наклони подводницата и рязко зави наляво. За малко щеше да се блъсне във висок чепат стълб, който само преди миг бе изплувал от тъмнината. Стабилизира подводницата, заобиколи стълба и се озова в същинска гора от подобни огънати и стърчащи колони. Някои бяха издължени, широки само колкото една длан, но високи десет метра. Други бяха дебели като секвои и не по-ниски. За малко да кацне принудително в истинска каменна гора.
— Снимай колкото можеш повече. — Гласът на Чарли бе пълен с благоговение.
Джак не бе виждал подобно нещо досега. Издигна се малко, за да избегне най-гъстите области, но въпреки това му се налагаше непрекъснато да лавира между по-големите стълбове.
— Какво е това?
— Стълбове от лава! Чупливи базалтови колони, образували се при изтичането на лава през малки процепи в мантията, която е изстинала бързо в ледените води.
Джак наклони подводницата, за да заснеме гората, и видя огромен октопод, който се катереше нагоре. Ято риби избяга от лъчите на прожекторите.
— Все още знаем много малко за тях — продължи Чарли. — Открити са съвсем наскоро.
Джак се промъкна покрай една чудовищна колона, дебела най-малко три метра и чезнеща нагоре в мрака над главата му.
— Само внимавай, Джак. Както ти казах, това струпване на стълбове от лава означава, че районът е нестабилен. Не е най-приятното място за размотаване. Но можеш да бъдеш спокоен, прикривам ти гърба. При най-малките признаци за сеизмична активност ще надуя алармата.
— Бъди така добър. — Джак прочисти гърлото си. — Лиза, чуваш ли ме?
— Да, Джак.
— Какво е положението ми съобразно предполагаемите координати на черната кутия на Еър Форс 1?
Последва кратка пауза.
— Прехвърлям в компютъра ти последните данни. Намираш се почти над нея. Около сто и двадесет метра на север.
Джак погледна компаса. Стрелката скачаше с половин кръг напред-назад. Почука стъклото. Само преди десетина минути уредът работеше безупречно.
— Лиза, май ще се наложи ти да ме водиш. Компасът нещо върти номера. Не мога да определя ясно посоката.
— Няма проблем. Обърни носа на около тридесет градуса и карай направо.
Джак бавно завъртя подводницата, като използваше една от колоните за ориентир.
— Така добре ли е?
— Идеално. Сега бавно карай напред.
Натисна педалите и леко се понесе напред, като осветява ше пътя си.
— Добре, вървиш право към целта.
Джак се намръщи. Стрелката на компаса полудя. Спомни си за същия проблем по време на изригването на вулкана.
— База… нещо не е наред с…
Внезапно лъчите на прожекторите се отразиха обратно към Джак и го ослепиха за миг.
— Да му…
— … се не види! — довърши Лиза.
Огромен триъгълник от лъскав метал се издигаше от джунглата стълбове точно пред него. Заблестя ярко на светлината. В центъра му ясно изпъкваше огромният американски флаг, под който се четеше „Боинг 28000“. Опашката на Еър Форс 1.
— Открихме Орела — прошепна Джак.
Намали скоростта и се издигна над гигантската опашка, максимално разшири обхвата на лъчите и освети пейзажа под себе си. Появи се и останалата част от самолета. Отломките се бяха разпръснали в голям кръг. Сред тях лежаха повалени стотици колони. Далеч напред се издигаха хълмове.
Джак бавно обиколи района. Дъното бе осеяно с парчета разкъсан метал от крилете и корпуса. Мина над разбития нос на самолета. Стъклото се бе раздробило, но успя да види панелите с уредите за управление.

Извърна очи от гледката, уплашен от онова, което би могъл да открие. Долу бе същинско гробище. Спомените за катастрофата на совалката нахлуха в главата му. Още едно падане от небето. Нима всичко, което бе останало от „Атлантис“, бе само парчета, разпръснати по дъното на морето? Джак изтръпна.
Желанието на адмирала да научи за участта на президент Бишоп бе удовлетворено. Всичко останало бяха подробности.
Кой е виновен?
Джак за миг затвори очи и пое дълбоко въздух. След катастрофата с „Атлантис“ бе изпитал влудяващата сила на обвинението и съжаляваше нещастника, върху чиято глава ще се стоварят всички нападки. Отвори очи и се зае с управлението на механичните ръце. Оставаше да свърши едно последно нещо. Трябваше да вземе двете черни кутии — с данните от полета и с разговорите в пилотската кабина — и да ги изнесе на повърхността.
— Лиза, ще ми трябва помощта ти да намеря кутиите. — Джак хвърли поглед към компаса. Очакваше, че стрелката ще се движи все така лудо, но не мърдаше и сочеше към полето с отломките. — Май компасът се оправи.
— Добре, тогава какво искаш да правя…
Джак гледаше как стрелката бавно се премества, докато кръжеше около останките.
— Само секунда, Лиза.
Набра скорост и се понесе по ръба на катастрофата. Направи почти пълен кръг, но стрелката продължаваше да сочи към центъра на кръга.
— Не може да бъде!
— Какво става? — попита Лиза. — Проблем ли има? Джак намали скоростта на подводницата и наведе носа и напред. Сви лъчите до тънки копия. Светлината проникна до сърцето на останките. Близо до центъра се издигаше стълб, висок най-малко четиридесет метра… но нещо не беше наред.
Стълбът сякаш светеше.
Джак примигна. Сигурно водата правеше някакви оптически номера.
Придвижи „Наутилус“ напред и за първи път навлезе в гробището. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Страхуваше се не от духове, а от нещо далеч по-материално. Косъмчетата по ръцете му също настръхнаха.
По радиото се разнесе гласът на Лиза, но смущения заглушиха думите й. Не беше обикновен шум. Сякаш някой ги бе записал и ги бе пуснал на високи обороти.
— Повторете, база.
Съсредоточи се и едва успя да разбере.
— Сърдечният ти ритъм… пада. Добре ли си?
Джак погледна датчика, който мереше пулса му. Беше съвсем нормален.
— Не разбирам.
И да имаше отговор, той бе погълнат от високочестотни смущения. Джак намали звука — започнаха да го болят ушите. Сигурно на радиото нещо му има, помисли си той и погледна компаса. Продължаваше да сочи към странната колона.
„Проклетото нещо сигурно е магнитно.“ С приближаването по цялото му тяло преминаха тръпки, сякаш някой го бе полял със студена вода. Намали скоростта и увисна до колоната.
Проточи врат и я заразглежда. Тя продължаваше да блести, но не със собствена светлина. Прост оптичен ефект — отражение и пречупване на неговите светлини, подобно на слънчеви лъчи, минаващи през диамант. Макар че бе очевидно от камък, това не беше черна вулканична скала. По-скоро бе от някакъв вид кристал, като кула от кварц, издигната на океанското дъно.
Под нивото на светлините кристалът светеше в мек аквамаринен нюанс, нашарен от рубиненочервени петна. Макар че стълбът бе прав като стрела, Джак имаше чувството, че се намира пред естествено образувание. Творение на природата, а не на човешки ръце. Някакъв естествен феномен, останал до този момент неизвестен. Бяха проучени едва пет процента от дъното на Световния океан и подобни открития — както и стълбовете от лава — се случваха непрекъснато.
Обиколи кристалния обелиск. Връзка все още нямаше и опасявайки се, че видеото не предава, Джак превключи на автономно записване на DVD диск. После обърна подводницата и се върна в края на района на катастрофата.
Засега тази мистерия щеше да изчака. Трябваше да довърши мисията си. Можеше да използва собствените си хидрофони и хидролокатора, за да открие черните кутии на Еър Форс 1. Щеше да е по-трудно, но не и невъзможно. Повредата във връзката сигурно вече беше отстранена.
Щом излезе от района на катастрофата, гласът на Лиза отново се завърна — чист и ясен като планински поток.
— Джак… Какво, по дяволите, става там долу?
— Лиза?
— Джак! — В гласа и ясно се долавяше облекчение. — Ама че си проклето копеле! Защо не ми отговаряше? Всички датчици замръзнаха и видеото не предаваше нищо. Не знаехме какво става.
— Как са показателите сега?
— Ами… чудесно. Всичко е в нормата. Какво стана?
— Не съм съвсем сигурен. Има нещо, което не мога да обясня. Повлия на компаса ми и сигурно е засегнало и вашите уреди.
— За какво става дума? — намеси се Чарли. — Започнах да получавам слаби сеизмични сигнали в момента, когато връзката изчезна. Изкара ми акъла, човече.
— Не зная точно, Чарли. Но съм записал всичко на DVD. Ще ти го покажа, като изляза, но точно сега имам работа за довършване. — Джак отново плъзна подводницата покрай опашката. Вече бе направил пълна обиколка. — Лиза, можеш ли да ме водиш до кутиите?
— Т-точно над тях си. — Гласът на Лиза трепереше. Очевидно все още бе шокирана. — Взимай ги и си разкарай задника оттам.
Джак започна да спуска подводницата.
— Добре.
Погледна отново компаса. Продължаваше да сочи към странния обелиск, издигащ се от сърцето на отломките гигантски надгробен камък, отбелязващ мястото на вечен покой на загиналите.
Започна да рови из отпадъците, като безмълвно се молеше за мъжете и жените, летели на борда на Еър Форс 1. И особено за един от тях.
„Почивайте в мир, господин президент.“

— Миюки! — извика Карън.
От другата страна прозвуча втори изстрел, този път по приглушен. Но кой бе стрелял? Карън коленичи. Видя, че тунелът е блокиран. Някой пълзеше към нея.
Насочи фенерчето си нагоре. От тунела я гледаше изкривеното от паника лице на Миюки.
— Издърпай ме! — изсъска тя и протегна ръце. — Някой стреля по нас.
Карън пусна фенерчето и протегна ръце, за да хване китките на приятелката си. Намери опора за краката си и издърпа Миюки в тясното сърце на храма.
Задъхана и облещила очи, Миюки се претърколи върху Карън и седна. После се пресегна и развърза двата пакета от глезените си — чантата с оборудването и автоматичния пистолет на Карън, който все още си беше в кобура.
— Не исках да оставям нищо — обясни тя и и подаде пистолета.
Карън разкопча каишките и извади пистолета от кобура Усещането на хладната стомана в ръката й я ободри.
— Какво стана?
— Мъже… трима. Сигурно са забелязали лодката ни и са дошли да видят какво сме открили.
— Иманяри? Миюки кимна.
— И ти се напъха в тунела?
— Не знаех какво друго да направя.
— Видяха ли те?
— Не знам.
Вече чуваха резки гласове. Нападателите им се катереха по пирамидата. Карън нямаше време да пропълзи обратно и да им устрои засада. Огледа помещението в търсене на друг изход. Бяха се озовали в капан. Единственото, което можеха да използват за своя защита, бяха осемте патрона в пистолета й.
Миюки се отдръпна от входа на тунела.
— Какво ще правим сега?
Тя отиде до олтара със змията и клекна до него.
Шумът от стъпки върху камък наближи и гласовете зазвучаха по-високо. Иманярите не говореха японски. Звучеше като диалект на островитяни от Южния Пасифик. Карън се помъчи да разбере думите, но езикът не й бе познат.
В другия край на тунела се виждаха нечии крака.
Карън изтръпна, изгаси фенерчето и помещението потъна в мрак. Вдигна пистолета, като го държеше с двете си ръце. Слънцето в другия край на тунела блестеше ярко. Имаше чудесна позиция за стрелба. Трима души, осем патрона. Ако стреляше точно, може би имаха шанс. Но ръцете й трепереха. Беше великолепен стрелец, но никога досега не и се бе налагало да се цели в човек.
Човекът коленичи до отвора и опря длан в камъка. Карън забеляза бледа татуировка по тъмната му ръка — извиваща се змия. Мъжът се извърна и изкряска някаква заповед на другите. При движението на ръката му Карън забеляза перата около главата на змията. Червените й очи гледаха право към нея.
Карън потисна възхищението си. Изображението бе същото като релефа върху олтара! Появи се лицето на мъжа. Държеше фенер. В другата му ръка бе нейното яке. Изкрещя нещо към тях. Макар и да не разбираше езика, Карън се досети, че им заповядва да се покажат.
Отдръпна се в мига, когато лъчът на фенера се насочи към нея. Притисна пистолета към гърдите си. Щеше да стреля само в краен случай. Може би щяха да си помислят, че двете с Миюки са избягали.
Лъчът изчезна и камерата отново потъна в тъмнина. Карън се облегна на влажната каменна стена. Докато пазят тишина, ще са в безопасност, помисли си тя. Ако някой от мъжете се опиташе да се промъкне навътре, лесно щеше да го елиминира с един-единствен изстрел.
Най-добрата защита в момента бе изчакването.
Мъжете отвън замлъкнаха. Карън чуваше как влачат и бутат нещо, но не можеше да разбере какво точно правят. Като се стараеше да се движи колкото се може по-безшумно, тя отиде отново до тунела и надникна към отвора.
На ярката слънчева светлина видя ръждясала метална туба, обърната на една страна. Съдържанието й се изливаше в тунела. Миризмата на течността и моменталното осъзнаване на ситуацията смразиха сърцето й.
Нафта!
Карън гледаше как струйката запалителна течност напредва по наклонения тунел към тях. Прикри устата си пред надигащите се пари.
Мъжете възнамеряваха да ги изгорят живи или да ги убият. Отдалечи се от тунела. Знаеше, че няма да посмее да стреля, при положение че някоя искра може да възпламени горивото.
Блъсна се в Миюки, която отново бе извадила компютъра си и трескаво пишеше по малкия светещ екран.
— Опитвам се да се свържа с Гейбриъл — напрегнато обясни тя. — Исках да извика помощ, но тук има силни смущения.
Карън се изненада от находчивостта й.
— Ами ако отидеш до входа?
Миюки погледна към тунела.
— Може и да стане.
Карън отново забеляза на слабата светлина на компютърния екран змията с рубинените очи върху олтара. Приличаше на изображението върху ръката на мъжа отвън. Дали съществуваше някаква връзка? Но как би могло? Пирамидата е била под водата в продължение на векове.
Миюки се премести по-близко до входа. Карън не се отделяше от нея. Струйката вече бе стигнала до помещението. Карън погледна в тунела и отново видя тубата. Нападателите не се виждаха, въпреки че можеше да ги чуе. Наклони глава и се заслуша. Пееха песен… или може би заклинание.
Потрепери и се обърна към Миюки.
— Побързай.
Приятелката и коленичи в потока леснозапалима течност. Ръцете й трепереха. Легна по корем и протегна компютъра навътре в тунела с надежда да намери връзка.
— Едва виждам екрана.
— Просто опитай. Трябва да…
— Добър ден, професор Накано. — Гласът на Гейбриъл звучеше гръмогласно. Миюки замръзна.
— Гейбриъл?
— Продължавам да събирам и сверявам данните. Мога ли да ви помогна с нещо друго?
Припяването от другата страна на тунела продължи без прекъсване. Не бяха ги чули.
— Можеш ли да засечеш местоположението ни? — Разбира се, сателитната ми навигационна система работи перфектно, професор Накано.
— Тогава се свържи, моля те, с властите в Чатан. Кажи им къде се намираме и че сме нападнати от иманяри.
Преди Гейбриъл да потвърди, припяването отвън внезапно спря. Карън стисна ръката на Миюки да запази тишина. Миюки прибра компютъра и двете се дръпнаха настрани. Карън отново забеляза лицето на същия мъж да се появява в отсрещния край. Този път държеше в ръката си не фенер, а кибритена клечка.
Времето им бе изтекло.
Мъжът драсна клечката в камъка. Появи се малко пламъче. Като държеше високо клечката, човекът отново извика към тях. В думите му прозвучаха нокти на съжаление. След това хвърли клечката в тунела.

Северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

— Въздухът ти е на привършване, Джак — предупреди го Лиза.
Гласът й си оставаше нервен след прекъсването на връзката и възстановяването й. Обаждаше му се почти всяка минута.
— Зная — рязко отговори той. — И аз имам датчици.
Джак работеше с педалите на подводницата и същевременно управляваше механичните ръце. Повлече голямо парче от обшивката. От дъното се вдигна тиня и скри всичко наоколо. Беше сред отломъците вече около час, като пълзеше по сигналите на черните кутии. Пусна парчето изкривен метал и обърна подводницата, за да разчисти облака тиня с помощта на дюзите. Нямаше време да чака да се утаи на дъното.
„Наутилус“ се движеше заднешком, но Джак виждаше как водата пред него се избистря. Остана доволен от резултата, намали скоростта и отново се върна на мястото, където работеше. Наклони подводницата и огледа песъчливото дъно. Дебела морска краставица се търкаляше през разчистения район, понесена от раздвижената вода.
„Хайде, гадино, къде си?“ В същия миг я забеляза — правоъгълен предмет, наполовина заровен в пясъка. Фокусира лъчите върху него и облекчено въздъхна. „Слава Богу!“ Изтри потта от очите си. В тясната подводница бе станало влажно от непрекъснатите му движения.
— Намерих я! — дрезгаво извика той в микрофона.
— Повтори!
— Намерих втората черна кутия.
Подкара подводницата напред и я спусна върху дъното. Пред носа й лежеше характерната оранжево-червена кутия.
Терминът „черна кутия“ бе погрешен. Записващите устройства никога не бяха черни. Джак протегна Титаниевите ръце. Хвана кутията с дясната и внимателно я издърпа от тинята. Повдигна я на нивото на очите си и се ухили. Внезапно му се зави свят от облекчение. Беше успял! Това беше кутията от пилотската кабина на Еър Форс 1.
— Взех я!
— Тогава се разкарай веднага оттам, Джак. След малко вече няма да можеш. Нивото на въглероден двуокис се покачва.
— Добре, мамче — отвърна той, докато проверяваше уредите.
Оставаше му кислород точно колкото да стигне до повърхността — или поне така се надяваше. Направи рязък завой, върна се към мястото, където бе открил първата кутия със записите от полета и я хвана с лявата ръка.
— Взех и двете награди. Качвам се!
Джак се протегна да натисне бутона, с който се изхвърляше баласта, когато някакво проблясване върху дъното привлече погледа му. Намръщи се и завъртя прожекторите натам. От гърдите му се изтръгна вик:
— Господи!
— Джак, какво има?
Под лъчите на прожекторите от морското дъно към него се взираше лице. След няколко удара на сърцето осъзна, че не вижда мъртвец. Лицето светеше в яркозелено. Беше твърдо, направено от кристал. Нефрит. Насочи светлините и разпозна характерни азиатски черти и древна бойна корона. Бяха му казали за подаръка, поднесен на президента Бишоп от китайския министър-председател — изработено от нефрит копие на воин от теракота. Джак придвижи „Наутилус“ напред и побутна бюста с една от механичните ръце. Главата се затъркаля по дъното. Само това бе останало от триметровата статуя.
— Джак, какво има? — повтори Лиза.
Джак с мъка преглътна.
— Нищо. Добре съм. Тръгвам нагоре.
Но преди да потегли, погледът му отново се спря върху нефритения бюст. Чертите на лицето бяха така живи — единственият оцелял от трагедията. Прехвърли черните кутии в едната ръка и използва свободната, за да вземе и парчето от скулптурата. Това бе последният подарък на мъртвия президент. Не можеше да го остави тук.
Събрал всичките си съкровища, Джак натисна бутона и изхвърли баласта. Подводницата се устреми нагоре, подпомагана допълнително от дюзите.
Гледаше как останките под него изчезват. Недалеч от центъра на катастрофата отново се появи кристалният обелиск, стърчащ от океанското дъно. Не можеше да откъсне очи от него. Знаеше, че Чарли би дал мило и драго, за да може да види изумителното образувание с очите си. Джак се надяваше, че видеоматериалът, който бе записал на диска, ще се окаже сполучлив.
Гледката постепенно изчезна извън обсега на лъчите. Джак се облегна на седалката. Всички мускули го боляха. Едва сега усети колко са го изтощили напрежението, тясната кабина, пипкавата работа. Докато ровеше из останките, се бе стегнал като в юмрук. От време на време го побиваха онези странни тръпки, които караха косъмчетата по цялото му тяло да настръхват. Сякаш очите на мъртвите го изучаваха. На моменти можеше да се закълне, че с крайчеца на окото си е забелязал движение. Но когато се обръщаше, намираше единствено отломки.
— Джак, един човек иска да говори с теб.
— Кой?
— Как си, Джак? — разнесе се нов глас от високоговорителя.
— Господин адмирал?
Какво правеше Марк Хюстън на борда на „Дийп фатъм“?
— Долетях до твоето корито преди десетина минути — прочете мислите му адмиралът. — Чух добрата новина по пътя. Значи успя да намериш и двете кутии, така ли?
— Да, сър. Ще изляза на повърхността след около петнадесет минути.
— Знаех, че ще се справиш, Джак.
Джак замълча. Въпреки че правеше всичко възможно, за да загърби миналото си, похвалата на бившия му командир го развълнува.
— Как се справя подводницата? — продължи адмирал Хюстън.
— Като изключим проблема с комуникациите — направо като в мечта.
— Добре, защото екипът на АКБД следеше видеоданните ти от катастрофата. Вече са набелязали няколко ключови компонента от самолета, които да бъдат извадени на повърхността.
— Сър?!
— Би ли се съгласил да се заемеш с това?
Джак прехапа долната си устна, за да не изругае. Беше се надявал, че с намирането на черните кутии задължението му към флота ще приключи.
— Ще трябва да се посъветвам с екипажа. — Естествено, давам ти цяла нощ да си помислиш. От АКБД ще имат достатъчно работа само с анализирането на записите.
Джак се намръщи. Не искаше да се връща в гробището на дъното. Макар че бе претърсвал много останки през изминалите десет години, това тук бе нещо различно. Напомняше му катастрофата, от която той самият бе оцелял.
— Ще си помисля, господин адмирал. Засега мога да кажа само толкова.
— Това е всичко, за което те моля.
Джак въздъхна, облегна се и загледа дълбокомера, чиято стрелка пълзеше към двестаметровата граница. Мракът около него започна да се разсейва. Сякаш настъпваше зазоряване след дълга безлунна нощ. Никога не бе искал така отчаяно отново да види небето.
По радиото се чу познат глас.
— Засякохме местоположението ти — каза Лиза. — Чарли вече спусна надуваемата лодка.
— Благодаря, Лиза. Колкото по-бързо се разкарай от този титаниев ковчег й си взема студен душ, толкова по-добре.
— А какво ще кажеш за новината на адмирала?
Лицето на Джак се изкриви. Не искаше да води този разговор.
— Ти какво мислиш? Трябва ли да се съгласим?
Сякаш можеше да чуе как Лиза свива рамене.
— Зависи от теб, Джак, но на мен не ми хареса това прекъсване на връзката. Подводницата е все още експериментална. Не е предназначена за такива драстични тестове. Ще ми се да я изтеглим на сух док и да я прегледаме изцяло, за да се уверим, че връзките и шевовете са наред. На такива дълбочини не може да се поемат неразумни рискове.
— Сигурно си права, Лиза. Останките няма да отлетят. — Джак хареса тази идея. Така можеше да изясни чувствата си. — Ще помолиш ли Робърт да подготви А-рамката? Ще измъкнем „Наутилус“ и ще я прегледаме, преди да решим как да отговорим на флотата.
— Добре — с облекчение отговори Лиза.
Стрелката на дълбокомера премина границата от сто метра. Джак погледна нагоре. Виждаше слънцето като светло петно в мътната вода.
— Ще изляза на повърхността след по-малко от минута.
— Чакаме те. Чарли вече тръгна.
Джак затвори очи, позволявайки си няколко мига насаме със себе си. Щом адмиралът е на борда на „Дийп фатъм“, подозираше, че това ще бъдат последните спокойни мигове през остатъка от деня. Знаеше, че го очаква продължителна среща и анализ.
Слънчевата светлина внезапно избухна около него и Джак отвори очи. Порови в страничното отделение и измъкна тъмните си очила. След продължителното прекарване на тъмно светлината изгаряше очите му. Затвори отделението и отпусна ръка върху DVD рекордера.
Без определена причина, но и без да може да устои на импулса, той извади малкия диск и го пъхна в джоба на влажния си неопренов костюм. Видеозаписът с кристалната колона нямаше нищо общо с катастрофата и Чарли щеше да иска да го види. Ако военните научеха за него, щяха просто да му го конфискуват и да го затрият сред хилядите други подробности — или поне така се помъчи да убеди сам себе си.
Всъщност дребната хитрина беше неговият начин да упражни някакъв контрол над ситуацията. Искаше да запази от цялото това приключение и нещичко за себе си.
Дочу се звук от мотор на съд, който се приближаваше към „Наутилус“. Джак се обърна и забеляза надуваемия „Зодиак“. Зелените му понтони подскачаха на вълничките.
Ухили се и си сложи слънчевите очила. Чарли бе на руля и му махна с ръка. „Кавалерията идва!“ Тогава Джак видя, че до геолога стои друг човек, облечен в черен неопренов костюм. Намръщи се. „Този пък кой е?“ Чарли спря до люлеещата се подводница и скочи на нея. Докато привързваше лодката, другият се гмурна във водата, преди Джак да успее да го разгледа по-добре.
Чарли се покатери на купола и го отвинти. Джак бутна отвътре и отвори капака. В кабината нахлу свеж въздух и той вдъхна дълбоко. Едва сега си даде сметка колко опасен бе станал въздухът в подводницата. Наистина бе прекалил с продължителността на това спускане.
Набра се на ръце и се измъкна от кабината.
— Кой е с теб?
— Едно от момчетата от АКБД. Дойде да се увери, че с черните кутии всичко е наред.
Джак се изпъна и ставите му изпукаха. Запълзя към носа на подводницата.
— Можех и сам да ги занеса.
— Не искат да поемат никакви рискове. Въпрос на национална сигурност и други подобни. Трябва да имат свой човек.
Джак коленичи и видя човека с шнорхел и маска до щипците на механичните ръце. Работеше бързо и ефективно. Поне бяха пратили човек, който разбира от подводници. Човекът освободи първата щипка и прибра двете кутии в голяма торба. Тя изплава на повърхността, закрепена с въже за кръста му. После, без дори да излезе за глътка въздух, мъжът се насочи към втората ръка. Освободи нефритения бюст и го прибра във втора торба.
Джак изпита уважение. Човекът си разбираше от работата.
— Помогни ми да обърнем лодката! — извика Чарли, когато и втората торба излезе на повърхността.
Джак напусна мястото си и помогна на Чарли в последните приготовления за отвеждането на „Наутилус“ обратно до „Дийп фатъм“. Нямаше да се наложи да пътуват дълго — корабът вече се бе насочил към тях. Джак присви очи към него.
Лодката рязко се залюля под краката му. Сграбчи облегалката на седалката на водача, за да запази равновесие. Погледна през рамо и видя човека от АКБД да се качва в лодката. Заклатушка се към него да му помогне, но докато стигне, мъжът вече се бе претърколил вътре и измъкваше едната от торбите.
— Нека ви помогна.

Джак се наведе и хвана другата торба. В следващия миг се озова паднал по задник на дъното на лодката.
— Не пипай! — нареди мъжът. Думите му бяха резки и със заповеднически тон.
Джак скочи на крака, почервенял от гняв и с кипнала кръв. Никой нямаше право да го докосва на собствената му лодка. Пристъпи напред.
— За какъв, по дяволите, се мислиш…
Едрият мъж се обърна, рязко свали маската и дръпна качулката на неопреновия си костюм.
Джак ахна. Не може да бъде! Не бе виждал бившия си колега повече от десет години.
— Дейвид?
Лицето на мъжа се изкриви от омраза. Преди Джак да успее да помръдне, към лицето му полетя юмрук. Ударът попадна в долната челюст и го отхвърли назад. Удари се в дъното на лодката и пред очите му заиграха искри.
Чарли моментално застана между нападателя и капитана си.
— Какво правиш, човече? Джак седна.
— Стой настрана, Чарли.
Изправи се на крака и усети вкус на кръв в устата си. Високият ямаец отстъпи половин крачка назад, готов при нужда да се притече на помощ на приятеля си.
Устните на Дейвид Спенглър се изкривиха в презрителна усмивка към Джак.
— Това беше за Джен! — рязко каза той.
Джак потърка челюстта си. Нямаше какво да отговори. Облегна се на седалката и попита:
— Какво правиш тук?
— Изпратен съм от новия президент да участвам в операцията.
— Но какво общо има ЦРУ с всичко това? Дясното око на Дейвид трепна.
— Да, чух за преместването ти — уморено каза Джак. — Май си се издигнал в света.
— А ти би трябвало да си го напуснал — отвърна Дейвид, обърна се и измъкна втората торба.
— Идеята да дойда тук не беше моя.
— Нека позная — рязко каза Дейвид. — Адмирал Хюстън те е извикал.
Джак сви рамене. Дейвид хвърли грубо втората черна торба на пода.
— Хюстън винаги е имал слабост към теб, Къркланд.
— Беше приятел и на Дженифър. — Гласът на Джак също започна да звучи грубо.
— Да, и видя какво й струваше това. Джак побутна Чарли към кормилото.
— Да се махаме оттук. — Погледна към Дейвид. В сините очи на другия виждаше обвинението, което чувстваше в собственото си сърце. — Съжалявам за Дженифър… — започна той.
— Майната им на съжаленията ти! — рязко го прекъсна Дейвид. — Аз си имам моите задължения, ти — твоите. Само не ми се пречкай.
Джак не можеше да намери думи да успокои положението. Дейвид никога нямаше да му прости за смъртта на сестра си. За пропастта между двамата нямаше мост. Отиде до кърмата, за да се увери, че буксирните въжета няма да се закачат в двигателя. Когато минаваше покрай бившия тюлен, мъжът се наклони към него и горещият му дъх стигна до лицето на Джак.
Очите на Дейвид блестяха от омраза и желание за мъст. Гледаше като бясно животно. Прошепна така, че единствено Джак да чуе думите му.
— Още не съм приключил с теб, Къркланд.

Недалеч от остров Йонагуни, префектура Окинава

— Назад!
Карън дръпна Миюки. Пламъците изпълваха тесния тунел и бързо пълзяха по струята. Лазейки на четири крака, двете се скриха зад олтара.
Огънят лумна в камерата, съпроводен с изгаряща жега и задушлив пушек. Миюки закри уста с ръка. Очите й сълзяха.
Карън направи същото, като се мъчеше да не се закашля и да се издаде. Какво можеха да направят? На светлината на пламъците погледът й бе привлечен от ярките отблясъци от увитата около олтара змия. Двете й горящи очи я гледаха, отразявайки огъня. Рубини.
— Карън… — Миюки протегна ръка към нея.
Карън я пое и двете се притиснаха една към друга. Огнената стена не им позволяваше да избягат. Въздухът ставаше по-задимен с всяко вдишване.
— Съжалявам — промълви Карън.
— Може би има друг изход? — предположи Миюки. — Някакъв таен проход.
Карън прехапа устна, като трескаво се мъчеше да мисли през заливащата я вълна от паника.
— Не зная. Ако има, сигурно трябва да е някъде до олтара.
Очите й отново се отместиха към релефа. Нещо в него я тормозеше и привличаше вниманието й. Погледът и се спря върху рубинените очи. Докосна със свободната си ръка каменното изображение. И тогава го видя в отражението на пламъците — дефект. Едното око блестеше много по-ярко от другото. Сякаш зад него имаше празно пространство. Натисна окото с пръст.
— Какво правиш? — обади се Миюки.
Камъкът потъна навътре, чу се рязко изщракване и главата на змията се размърда в ръката й.
— Това е ключалка!
Сега можеше да движи главата напред-назад. Но не се случи нищо. Как точно действаше?
Междувременно димът ставаше все по-гъст и започна да се стеле по пода. Пламъците при тунела намаляха — горивото бе почти изцяло изгоряло. Карън разтърка възпалените си очи. Чу как нападателите им се суетят отвън. Щом този опит да ги накарат да излязат не успя, какво ли щяха да предприемат сега?
Отговорът дойде бързо. В помещението полетя горяща бутилка и експлодира пред олтара. Лумнаха пламъци.
Карън падна назад, а Миюки се метна зад олтара с писък.
— Майната им! — изруга Карън.
Без да обръща внимание на пламъците, тя отново се доближи до олтара. Тайната ключалка подсказваше, че изображението не е просто украса. „Възможно ли е тук да има скрит проход?“ Жегата изгаряше страните на Карън, докато изучаваше каменната змия. Тя обвиваше целия олтар и опашката й не бе далеч от изправената й глава. Осени я идея. Влечугото Уроборос. Змията, захапала собствената си опашка. Символът на безкрая. Много култури имаха подобни митични образи. Имаше го дори в астрологията на маите.
От другата страна на тунела гласовете станаха разгорещени, резки и спокойни. Внезапно в камерата влетя куршум и рикошира в стената сред дъжд от каменни отломки. Карън приклекна и завъртя главата на змията, докато върхът на муцуната не докосна опашката.
Под краката й се чу шум от разместване.
— Какво става? — прошепна Миюки, като махаше с ръка, за да разгони пушека.
Карън отстъпи назад, когато олтарът хлътна надолу и започна да потъва в пода.
— Хайде!
Тя извади фенерчето от джоба си и насочи лъча надолу към мастиленочерната тъмнина. Олтарът се бе спуснал поне два метра.
Усети, че отдолу има по-голямо помещение, и се наведе да го разгледа по-добре. Покрай лявото й ухо изсвири куршум и Карън се хвърли по корем.
— Няма друг изход оттук — каза тя и погледна приятелката си.
От ужас Миюки бе ококорила очи, но й отговори с рязко кимане. Карън пъхна фенерчето в устата си.
— Аз съм първа — изфъфли тя.
Провеси крака в ямата и потърси опора. Не успя да открие. Погледна надолу, прицели се във върха на олтара и скочи. Краката й се подгънаха и тя се подпря на една ръка.
Освети помещението, в което се бе озовала. По пода имаше локви тъмна вода, а от тавана висяха бледи завеси от водорасли. В отсрещната стена започваше тъмен тунел. Изправи се и го освети, за да го огледа. Не беше тунел, а стълба. Спускаше се под стръмен ъгъл надолу. Накъдето и да водеше, беше по-добре, отколкото да останат тук.
Поредният изстрел се разнесе отгоре, последван малко по-късно от друг.
Миюки изпищя, легнала по корем. Карън се изправи и извика:
— Хвърли ми пистолета и кобура. Лицето на Миюки изчезна за миг.
— Дръж!
Тя хвърли кожения кобур. Пистолетът полетя секунда по-късно и Карън успя да го улови.
— Сега скачай и ти!
— Още не. — Миюки отново изчезна. „Какво е намислила?“ После се появиха краката й. Карън се протегна и насочи глезените й.
— Така. Можеш да скачаш.
Миюки се пусна и се стовари почти върху главата на Карън, която я задържа.
— Браво!
— Да бе, благодаря — измърмори Миюки, стиснала чантата с оборудването плътно до гърдите си. — Нямах намерение да оставям Гейбриъл горе.
Въпреки ситуацията, в която се намираха, Карън се ухили. Наведе се и взе пистолета. Сега и двете разполагаха със своята малка защита. Постави оръжието в кобура и го закопча на рамото си.
— Да вървим.
Скочи от олтара, следвана от Миюки. Веднага щом дребната японка слезе от камъка, отново чуха тътен над главите си. Олтарният камък и платформата му поеха нагоре, издигнаха се на базалтов стълб и се наместиха обратно.
— Чувствителност на натиск.
Карън със страхопочитание си представи хитроумната система от противотежести. Беше поразена от факта, че механизмът функционираше след цялото време, прекарано под солената вода.
Възцари се пълен мрак. Откъм шахтата се чуваше звук от падащи капки. Миюки извади фенер от чантата, включи го и го насочи напред. Лицето й бе решително.
— Ти си първа.
Карън кимна и поведе напред. Стълбата беше тясна, но таванът бе достатъчно висок, за да могат да слизат прави. Вътре в тунела ехтящият звук от падащата вода стана по-силен. Карън освети влажната стена и прокара пръст по повърхността й.
— Каменните блокове прилягат плътно един към друг. Едва виждам процепите.
В отговор Миюки само изсумтя. Продължаваше да хвърля поглед през рамо, докато се спускаха бавно надолу.
— Мислиш ли, че ще ни последват? Карън отново насочи фенерчето си напред.
— Ами… не знам. Но ако решат да го направят, по-добре да бъдем колкото се може по-далеч.
Следващите няколко стъпала Миюки запази мълчание. Дишането й обаче стана напрегнато и забързано. Най-накрая зададе въпроса, който се въртеше и в главата на Карън:
— Накъде ли води това?
— Предполагам, че до някаква погребална камера. Но не съм сигурна. Шахтата е много стръмна. Вече би трябвало да сме близо до основата на пирамидата.
Сякаш за да потвърди думите й, стълбата свърши и се озоваха в тунел, който продължаваше право напред. Беше много дълъг. Фенерчето на Карън не можеше да пробие до края му. Подът бе покрит с повече от педя вода. На светлината Карън видя тънки струйки вода, процеждащи се през пукнатините в тавана.
— Сигурно сме под пирамидата… под нивото на океана — промърмори тя. — Погледни стените. Не са от дялани камъни, а са изсечени в скалата. Сигурно са били необходими десетилетия, за да се прокопае този тунел.
Миюки се наведе към стената.
— Може и да не е. Може да е просто тунел в лавата. Япония е пълна с такива.
— Хмм… може би.
Миюки се загледа към течащата вода.
— Не съм много запозната с това. Не може ли просто да изчакаме…
Прекъсна я остър звън, отекващ надолу по стълбите към тях. Метал върху камък. Двете жени се спогледаха.
— Опитват се да проникнат вътре — каза Карън. Миюки я побутна към наводнения тунел. — Давай нататък!
Карън нагази и дъхът й секна от студената вода, покрила глезените й. В застоялия въздух се носеше остър мирис на сол. Миюки я последва, здраво стиснала чантата си. Продължиха нататък по дългия тунел. Плясъците под краката им отекваха напред и назад. Шумът ги държеше напрегнати.
Карън прокара отново пръсти по стената. Бе все така гладка, почти като от стъкло. Прекалено гладка, за да бъде изсечена с примитивни инструменти. Изглеждаше като естествен тунел, точно както бе предположила Миюки. Почука по стената.
— Недей! — викна Миюки.
Викът й стресна Карън. Тя отпусна ръка.
— Нали не искаш да се издавим?
— Но тунелът е оцелял векове!
— Въпреки това недей да чукаш по стените. След земетресенията и издигането един дявол знае колко крехки са станали.
— Добре — каза Карън, — ще я оставя на мира.
Насочи вниманието си напред към прохода, който сякаш започна да се разширява. Ускори крачка. Може би са стигнали края? Молеше се да има още един изход. Звънът на метал върху камък продължаваше да се разнася зад тях. Преследвачите им не бяха се отказали.
Нагазила във водата вече до колене, Карън забърза напред, но скоро спря. Огледа се със зяпнала уста. Тунелът продължаваше, но в тази част се разширяваше. Таванът се превръщаше в купол — също толкова гладък, колкото и самият проход. Ако беше с вулканичен произход, сигурно това място е било образувано от някакъв мехур.
Карън освети стените с фенерчето си. Таванът бе изпъстрен с парченца кварц. Отначало си помисли, че в тях няма никаква система, но след като се завъртя в кръг и ги огледа, разбра:
— Това е звездна карта. Виж, онова там е съзвездието Орион.
Миюки не изглеждаше чак толкова впечатлена. Погледна през рамо, когато зад тях се разнесе поредният удар.
— По-добре да продължаваме напред.
Карън отпусна фенерчето. Знаеше, че Миюки е права, но краката й просто не можеха да помръднат. Никога досега не бе откривано подобно нещо из островите на Южния Пасифик. Кой бе построил всичко това? Лъчът на фенерчето, насочен сега напред, освети част от стената на височината на кръста й. Вниманието и привлече ярко проблясване. Присви очи. В гладката стена бе издълбана малка ниша. Гнездо. Нещо вътре в него отразяваше светлината. Карън приближи към нишата.
Миюки понечи да каже нещо, но Карън я спря с ръка. Наведе се и погледна към малката вдлъбнатина. Вътре лежеше кристална звезда с големина на човешка длан. Петте върха заблестяха под лъча на фенерчето. Сякаш в звездата експлодира дъга. Когато отклони фенерчето, Карън забеляза дълбоки линии върху стената и направи крачка назад. За малко щеше да ги пропусне. Освети извитата стена.
— Господи!

Върху камъка имаше грижливо издълбани символи. Три реда. Очевидно някаква древна писменост.
Наведе се напред и докосна първия символ с пръст. Врязванията бяха точни и дълбоки, сякаш нанесени с инструмент с диамантен връх. Но въпреки прецизността самите знаци изглеждаха недоизкусурени. Груби йероглифи. Рисунки на животни и хора в неестествени пози и с променени форми. Странни образи и повтарящи се символи.
{img:6257-hiero1.jpg}
Карън наклони глава и премести лъча. Редовете продължаваха на височината на кръста й по целия мехур в тунела. Обърна се запъхтяна към Миюки.
— Трябва ми снимка на това.
— Какво? — Приятелката и я изгледа, сякаш бе полудяла. Карън се изправи и посегна към чантата на Миюки. — Снимай с камерата. Запази го. Не мога да рискувам да се загуби.
Миюки се намръщи.
— Какви ги дрънкаш? Трябва да се махаме оттук.
— Иманярите могат да ги унищожат. Или всичко отново да потъне в океана.
— Повече ме е грижа да не потъне заедно с нас. Карън я погледна умолително. Накрая Миюки въздъхна и и подаде чантата. Карън я задържа, докато дребната японка ровеше за малката си цифрова камера. Намери я и подаде фотографската си лампа на Карън.
— Ще ми трябва много светлина. Помогни ми.
Миюки се обърна към стената с вдигната камера. Бавно започна да се върти, докато не засне целия пояс древни знаци.
Докато работеха, Карън изведнъж проумя нещо.
— Това не са три реда — промърмори тя. — А един-единствен. Започва от кристалната звезда и обикаля по стената като канал на грамофонна плоча.
— Или на навита на кълбо змия — Миюки приключи с филмирането, свали камерата и започна да я прибира. — Доволна ли си?
Карън й подаде лампата.
— Би ли могла да направиш и няколко снимки на звездната карта на тавана?
Миюки се намръщи, но взе лампата. Карън преметна чантата през рамо и се обърна.
— Ще взема кристала. Не можем да го оставим на иманярите. — Тя отиде до нишата, хвана звездата, опита да я вдигне, но не успя. Внимателно я натисна, но тя така и не помръдна. — По дяволите! Циментирана е.
Миюки приключи със снимането и се присъедини към Карън.
— Тогава я остави. — Погледна назад към тунела. Ударите бяха спрели преди няколко минути. — Не ми харесва тази тишина. Може би са успели да си пробият път.
Карън се намръщи. Не й се искаше да оставя кристалната звезда.
— Светни ми. Трябва да виждам какво правя.
Миюки се доближи още повече и насочи лъча към нишата. Дъгата пак заблестя ярко.
— Изумително! — призна тя шепнешком.
Карън отново хвана звездата и започна да дърпа. Този път тя се отдели лесно. Карън залитна назад и се блъсна в Миюки. Фотографската лампа полетя и падна във водата.
Миюки се наведе, за да я вземе.
— Надявам се, че си приключила — каза тя, като шареше с ръце във водата. — Добре че лампата е водоустойчива.
Карън държеше звездата на височината на корема си. Беше тежка колкото топка за боулинг и трябваше да я държи с две ръце. Звездата не бе циментирана в нишата, просто Карън не бе очаквала да е толкова тежка.
— Това нещо тежи цял тон!
Вдигна звездата и я пусна в страничния джоб на чантата. Тя увисна тежко на рамото й.
— Добре. Да тръгваме.
— Трябва да побързаме. Не ми харесва тази тишина…
Експлозията ги свари неподготвени. Двете жени паднаха на колене, когато тунелът се разтресе. Ехтящият грохот ги оглуши.
Карън се извъртя, стараейки се да задържи чантата над водата. Посегна да извади пистолета си. Миюки насочи фенера към началото на тунела. Към тях се носеха талази дим.
— Динамит — каза Карън. — Сигурно са им омръзнали кирките.
Когато екотът заглъхна, тунелът се изпълни с нисък тътен. Чуха гъргорене. На няколко метра от тях изригна фонтан морска вода. Още по-близко в тавана се отвори пукнатина, от която започна да тече малък водопад.
— Разпада се! — ужасена извика Миюки.
В тунела започнаха да изригват фонтан след фонтан. Полетяха късове скала.
— Да изчезваме — изкрещя Карън.
Водата вече се бе покачила до бедрата им.
Карън тръгна нататък към следващия тунел. Миюки с мъка вървеше зад нея през дълбоката вода.
— Къде отиваме?
Карън не знаеше какво да отговори. Първо огън, а сега и вода. Ако не бе вълната от страх, щеше да оцени иронията. Но не и в този момент. Тъмният проход напред продължаваше отвъд досега на фенерите им… и бързо се пълнеше с леденостудена вода.