`Айсбергът на смъртта` /Джеймс Ролинс/

Дълбоко в северната полярна шапка, издълбана в огромен плаващ остров от лед, се таи секретна база, място на забележителен изоставен експеримент, който би могъл да има неизвестни последици върху планетата. Мозъчният тръст на бившия Съветски съюз, създал преди седемдесет години полярна станция „Грендел“, предпочел просто да се стопи от човешката памет. Но това става невъзможно след като американската изследователска подводница „Полярен страж“ неволно се приближава прекалено близко до кухия айсберг… и член от екипажа забелязва вътре в него нещо живо.
Нещо, което не би трябвало да е оцеляло.
Откритието разтърсва като ядрен взрив разузнавателните служби на две могъщи държави и американски, и руски учени, войници и нищо неподозиращи цивилни се озовават в смъртоносния водовъртеж от тайни, насилие и предателство на „Грендел“. Никакви мерки няма да се окажат прекалено крайни, за да се запази мълчанието и да се попречи на противника да разкрие ужасяващите загадки, заключени зад потопените стени от стомана и лед.
Това място никога не е трябвало да бъде откривано.
Защото експериментите, провеждани някога там, са замъглили границата между живота и смъртта.




Една книга рядко е творение единствено на автора си. Обикновено зад нея стоят съвместните усилия на мнозина приятели. Този роман не прави изключение. На първо място трябва да спомена Стив Прей в качеството му на главен архитект и създател на общия план на книгата, чиято ревностна работа по изготвянето на плана на станцията едновременно вдъхнови и промени повествованието. След това се включиха цяла хайка лингвистични експерти, които ми помогнаха в безброй детайли. Каролин Уилямс, Василий Деребенский и Уилям Чайковски съдействаха за руските преводи, а Ким Крокат и Nunavut.com бяха безценните сътрудници при откриването на преводача от езика на инуитите Емили Ангулалик. Трябва също да благодаря на Джон Овертън от „Хелт Нюз Нетуърк“ за помощта му за събирането на историческата информация.
Освен това трябва да благодаря от сърце на всички мои приятели и близки, които ми помогнаха да оформя ръкописа в сегашния му вид: Каролин Маккрей, Крис Кроув, Майкъл Галоуглас, Лий Гарет, Дейвид Мърей, Денис Грейсън, Пени Хил, Лин Уилямс, Лоуръл Пайпър, Лейн Терел, Мери Хенли, Дейв Мийк, Ройъл Адамс, Джейн О’Рива, Крис „Малкия“ Смит, Джуди и Стив Прей, както и на Каролин Уилямс. Използвана-та карта е взета от The CIA World Factbook 2000.
Разбира се, не мога да пропусна четиримата приятели, които продължават да бъдат моите най-лоялни поддръжници — редакторът ми Лиза Койш, агентите Ръс Гален и Дани Барър, както и рекламният ми агент Джим Дейвис. Накрая с цялата сериозност, на която съм способен, трябва да заявя, че за всички фактологически грешки и пропуски в детайлите вината е изцяло моя.



1. Матю Пайк, надзирател на дивеча и рибата в Аляска
2. Дженифър Аратук, шериф на племената нунамиут и инупиат
3. Джунакваат (Джон) Аратук, пенсионер
4. Крейг Тийг, репортер от „Сиатъл Таймс“
5. Бени и Белинда Хейдън, собственици на компания за свръхлеки самолети за разглеждане на забележителности
6. Бейн, пенсионирано куче спасител и следотърсач, кръстоска между вълк и маламют



1. Доктор Аманда Рейнълдс, американски инженер геолог
2. Доктор Оскар Уилиг, шведски океанограф
3. Доктор Хенри Огден, американски биолог
4. Доктор Лий Бентли, изследовател от НАСА, физик
5. Доктор Конър Макферън, шотландски геолог
6. Доктор Ерик Гюстоф, канадски метеоролог
7. Лейси Девлин, докторант по геология
8. Магдален, Антъни и Зейн, докторанти по биология



1. Грегъри Пери, капитан на „Полярен страж“
2. Роберто Брат, капитан трети ранг, лоцман и помощ-ник-капитан на „Полярен страж“
3. Кент Рейнълдс, адмирал и командващ Тихоокеанския подводен флот
4. Пол Сюел, капитан трети ранг и началник на охраната на „Омега“
5. Серина Уошбърн, лейтенант
6. Митчел Гриър, лейтенант
7. Франк О’Донъл, старшина
8. Том Помаутук, мичман втори ранг
9. Джо Ковалски, матрос
10. Дъг Пърлсън, матрос
11. Тед Кантър, старши сержант, „Делта Форс“
12. Едуин Уилсън, главен сержант, „Делта Форс“



1. Виктор Петков, адмирал и командващ руския Северен флот
2. Антон Миковски, капитан първи ранг на „Дракон“
3. Григор Янович, подводничар и помощник-капитан на „Дракон“
4. Стефан Юрген, специални части „Леопард“







Езерната територия, 23 ноември. Инспекторът от Кралската канадска полиция днес се завърна и потвърди изчезването на ескимоско село в района на Северните езера. Преди десет дни ловецът на кожи Джо Лабел се свърза с полицейското отделение и съобщи за смразяващото си откритие. Докато проверявал капаните си, Лабел се добрал до едно затънтено ескимоско селище на бреговете на езеро Анджикуни и открил, че всичките му обитатели — мъже, жени и деца — буквално са изчезнали от колибите и хранилищата си. „Сякаш всички нещастници се бяха вдигнали като един и бяха поели нанякъде само с ризите на гърбовете си.“
Инспектор Пиер Менар от ККП потвърди, че селището било изоставено при извънредно странни обстоятелства. „Претърсихме го и намерихме недокоснати хранителни припаси, покъщнина и всякакви провизии, но от местните жители нямаше и следа. Не се виждаха дори отпечатъци от стъпки по снега.“ Дори впрегатните кучета на ескимосите били намерени затрупани под снега, умрели от глад. Най-потресаващото откритие обаче бе съобщено накрая — гробовете на предците на ескимосите били разкопани и празни.
ККП обещава да продължи издирването, но засега участта на жителите остава загадка.

„Полярен страж“ се плъзгаше през мрачния океан. Двете бронзови витла тихо скриптяха и тласкаха най-новата изследователска подводница на Военноморския флот напред под ледения покрив. Изведнъж по цялата дължина на съда се разнесе предупредителният вой на сирената.
— Майко мила, ама че чудовище! — промърмори лоцманът от мястото си, наведен над малкия видеомонитор.
Капитан Грегъри Пери стоеше на стенда на перископа в командната зала. Не възрази на квалификацията на командир Брат. Погледът му бе насочен през оптическата система на прибора към океана отвъд двойния титаниево-въглероден корпус на подводницата. Макар да бе средата на деня, в Арктика все още царуваше зимата. От месеци насам никой от екипажа не бе виждал слънцето. Водите около тях тънеха в мрак, докъдето стигаше погледът, разнообразявани тук-там от синьо-зелени петна на местата, където ледът бе по-тънък и пропускаше оскъдната лунна светлина на горния свят. Средната дебелина на полярната ледена шапка бе някакви си три метра, но това далеч не означаваше, че покривът на техния свят е гладък и еднообразен. Навсякъде се забелязваха нащърбени ридове, някои от които достигаха до 25 метра дълбочина и приличаха на гигантски сталактити.
Но нищо не можеше да се сравнява с обърнатата наопаки планина от лед, спускаща се към дълбините на Северния ледовит океан право пред тях — същински леден Еверест. Подводницата бавно заобиколи върха.
— Този дребосък сигурно продължава поне километър и половина надолу — продължи командир Брат.
— Всъщност два километра и двеста и петдесет метра — съобщи старшият вахтен от мястото си, което приличаше на същинско гнездо сред различни видове апаратура. Пръстът му премина по монитора на хидролокатора. Високочестотният уред очертаваше контурите на огромния лед.
Пери продължи да гледа през перископа. Предпочиташе да се доверява на собствените си очи, вместо на техниката. Включи ксенонните прожектори и светлината им възпламени ледената повърхност. Черните стени се обагриха в кобалтовосиньо и аквамарин. Подводницата бавно заобикаляше грамадата — достатъчно близо, за да предизвика протестиращия вой на хидролокатора.
— Няма ли някой да спре проклетата сирена? — измърмо-ри Пери.
— Слушам, сър.
Възцари се тишина. Никой не проронваше нито дума. Единственият звук бе приглушеното бръмчене на двигатели-те и тихото съскане на кислородния генератор. Подобно на всички подводници, малкият ядрен „Полярен страж“ бе про-ектиран да се движи безшумно. Изследователският съд бе едва наполовина на по-големите си събратя. Определяна на шега като клас „Попова лъжичка“, подводницата бе миниа-тюризирана благодарение на ключови постижения в маши-ностроенето, и имаше по-малоброен екипаж. Това на свой ред означаваше по-малко място за жилищни помещения. Проек-тирана като чисто изследователски съд, тя бе освободена от въоръжение, с което пък се осигуряваше повече пространст-во за научна апаратура и персонал. Въпреки „оголването“ на подводницата, никой не се заблуждаваше — „Полярен страж“ беше и тестова платформа на новото поколение подводници — по-малки, по-бързи и по-смъртоносни.
От техническа гледна точка съдът все още бе в пробен период и бе прикрепен към дрейфаща станция „Омега“ — почти постоянно обитаема изследователска база, построена върху полярната шапка в рамките на общ проект на няколко различни правителствени научни учреждения, сред които Националната научна фондация и Националната служба по океанография и метеорология.
Последната седмица прекараха в издигане на повърхността в откритите процепи между ледовете или в покритите с тънък лед езера, наречени полинии*.
[* От рус. „полыня“ — дупка в лед. — Б. пр.]
Задачата на екипажа бе да разположи метеорологична апаратура на леда, която да се използва от научната база. Преди час обаче се бяха натъкнали на този обърнат леден Еверест.
Брат подсвирна:
— Ама че грамаден айсберг!
— По-правилно е да се каже леден остров — обади се нечий глас. Пери отмести очи от перископа.
На входния люк откъм изследователския отсек стоеше сивокос мъж с грижливо подстригана брада. Това бе шведският океанограф доктор Оскар Уилиг. Съпровождаше го един мичман втори ранг. Възрастният, но жилав швед с остър поглед махна пренебрежително към видеомонитора и кимна на капитан Пери.
— Гледката е далеч по-величествена от „Циклоп“. Всъщност доктор Рейнълдс ви кани да се присъедините към нас.
Открихме нещо извънредно интригуващо.
След проточил се цяла вечност миг Пери кимна и сгъна ръкохватките на перископа. Завъртя хидравличния контролен пръстен и стоманеният прът с оптиката се прибра в гнездото си в пода.
— Командир Брат, поемете управлението — каза той, слезе от стенда и тръгна към доктор Уилиг.
Докато минаваше покрай Брат, помощник-капитанът повдигна рунтавите си вежди:
— Отивате в „Циклоп“? При всичкия този лед? Биете ме по храброст, капитане. Явно имате пиринчени топки.
— Не пиринчени — Пери почука плочата на корпуса. — Титаниеви.
Помощникът се засмя.
Очите на шведа горяха от въодушевление:
— През целия си живот не съм виждал по-забележителен леден остров.
Пери прокара длан по червената четина на главата си и направи знак на учения да върви пред него.
Като поклащаше глава, доктор Уилиг го поведе по главния коридор към изследователския отсек на подводницата и заговори като на лекция в Стокхолмския университет:
— Такива острови са много рядко явление. Те се образуват, когато гигантски айсберги се откъсват от континенталните ледове. Океанските течения повличат тези плаващи планини към полярната шапка. След дълги години топене и отново замръзване някои от тях се включват в самата шапка — нещо като бадем в парче шоколад, може да се каже.
Пети го последва приведен заради сто и деветдесет сантиметровия си ръст.
— Но какво толкова вълнуващо има в това откритие? Защо доктор Рейнълдс настоява да го изследваме?
— Освен че подобни ледени острови са изключителна рядкост, техният лед е много стар и в някои има дори скали и части от. Същински замръзнали гледки от далечното минало. Можете ли да си представите?
Пери вървеше след него, като подтикваше учения да продължи напред.
— Нямаме право да изпуснем този шанс. Може никога повече да не открием подобен образец. Полярната шапка е два пъти по-голяма по площ от вашите Съединени щати. И тъй като повърхността и е изровена от зимните ветрове и летните разтопявания, подобни острови не могат да се различат. Дори сателитите на НАСА не са в състояние да ги засекат. Неочакваната ни среща с планината си е чист дар от Бога за науката.
— Не зная за Бог, но определено звучи интригуващо — призна Пери.
Беше получил командването на „Полярен страж“ заради опита си и интереса към Арктика. Баща му бе служил на борда на „Наутилус“ — първата подводница, прекосила Северния ледовит океан и минала през Северния полюс през 1958 г. Беше въпрос на чест да допълни завещаното от него — като поеме командването на най-новия изследователски съд на Военноморския флот.
— Елате — доктор Уилиг посочи люка в края на коридора.
— Трябва да го видите със собствените си очи.
Пери му направи знак да продължи и хвърли поглед през рамо. „Полярен страж“ бе разделена на две секции. Между мостика и кърмата се разполагаха жилищните помещения и машинните отделения. Напред се намираха изследователските лаборатории. А носът, където в една военна подводница клас „Вирджиния“ би трябвало да се намират торпедният отсек и гикът на хидролокатора, беше странна модификация.
— След вас — покани го доктор Уилиг, когато стигнаха люка.
Пери отвори вратата и я бутна навътре. Заради приглушените светлини в останалата част на „Полярен страж“ той не бе подготвен за ослепителната яркост на помещението. Наложи се да закрие очите си, докато влизаше.
Горната черупка на някогашния торпеден отсек бе заменена с покритие от лексанов поликарбонат с дебелина 30 сантиметра. Прозрачната пластмасова черупка се извиваше отгоре и напред, като предлагаше цялостен изглед към водите около подводницата — същински прозорец към водния свят. Погледнат отстрани, носът приличаше на едно-единствено стъклено око, откъдето дойде и прякорът му — „Циклоп“.
Пери не обърна внимание на неколцината учени, наведени над апарати и монитори. Военните се изпънаха и кимнаха на капитана си. Той отвърна на поздрава им, без да откъсва очи от гледката навън.
— Впечатляващо, нали? — обади се нечий глас отпред.
Пери забеляза слаба фигура в центъра на помещението, обгърната в светлина от аквамарин.
— Доктор Рейнълдс?
— Просто не мога да устоя на гледката. — Почувства топлата усмивка в гласа на жената. Доктор Аманда Рейнълдс беше номинален шеф на дрейфаща станция „Омега“. Баща и, адмирал Кент Рейнълдс, командваше Тихоокеанския подводен флот. Израснала като флотско дете, на борда на подводницата тя се чувстваше като стар морски вълк.

Пери пристъпи към нея. Бе срещнал Аманда за първи път преди две години, когато получи капитанските си нашивки, на един прием, даден от баща и. Тогава той обиди по най-тромавия начин картофената и салата, почти счупи палеца на крака и по време на един кратък танц и направи грешката да настоява, че „Кутретата“ ще бият „Гигантите от Сан Франциско“ на предстоящия мач, заради което изгуби заложените десет долара. Общо взето, вечерта беше страхотна. Прочисти гърлото си и се увери, че Аманда го гледа.
— Е, какво мислиш за „Циклоп“? — попита той, като говореше ясно, за да може тя да разчете въпроса по устните му.
Беше оглушала на тринадесетгодишна възраст след автомобилна катастрофа.
Аманда леко се извъртя напред.
— Точно за това мечтаеше баща ми.
Стоеше под свода, заобиколена отвсякъде от Северния ледовит океан, сякаш се носеше във водата. Беше се отпуснала на единия си хълбок, наполовина обърната настрани. Потокът гъсти черни коси бе стегнат в плитка. Носеше синя флотска всекидневна униформа, прилепнала плътно по тялото и.
Пери сякаш потъна в открития океан, когато приближи до нея. Като професионален подводничар той много добре разбираше дискомфорта, който това помещение предизвикваше у екипажа. Макар че най-големият ужас в подводница е пожарът, никой не се доверяваше напълно на дебелата пластмасова черупка, поставена на мястото на двойния корпус от титаниево-въглеродни плочи — особено при всичкия този лед наоколо.
Трябваше да положи усилие, за да потисне желанието да се махне от прозрачния мехур. Имаше чувството, че тежестта на целия Северен ледовит океан се стоварва отгоре му.
— Защо ме извика? — попита той и я докосна по рамото, за да привлече погледа и.
— За това… заради нещо невероятно.
Гласът на Аманда трепереше от възбуда. Тя посочи напред. Прожекторите на подводницата осветяваха ледената стена, бавно пълзяща пред „Циклоп“. Оттук изглеждаше сякаш те са неподвижни, а леденият остров се върти пред очите им като гигантски пумпал. От това разстояние цялата повърхност блестеше под светлините на ксенонните прожектори. Ледът сякаш продължаваше безкрайно нагоре и надолу.
Гледката бе едновременно еднообразна и смразяваща, но Пери така и не разбираше причината да го повикат тук.
— Тествахме новата сонарна система „Дълбочинно око“ — започна да обяснява Аманда.
Пери кимна. Беше запознат с изследователския проект. „Полярен страж“ бе първата подводница, оборудвана с експерименталната система за проучване на леда — проникващ сонар, нещо като рентгенови лъчи за лед. Устройството бе изработено по схеми на самата доктор Рейнълдс. Квалификацията и бе в областта на геоложкото инженерство със специализация в полярните райони.
— Искахме да го изпробваме върху острова и да видим дали ще открием скали или земна материя вътре — продължи тя.
— И открихте ли нещо? — Пери не можеше да откъсне очи от бавно въртящата се ледена грамада.
Аманда пристъпи към двама мъже, приведени над уредите.
— Първите две сканирания не откриха нищо, но това е като белене на лук. Трябваше да бъдем внимателни. Звуковите вълни от „Дълбочинно око“ причиняват незначителни вибрации в леда. Всъщност леко го загряват. Затова се наложи да сканираме острова пласт по пласт. Бавна и педантична работа. И тогава открихме…
Пери пръв видя опасността, когато подводницата заобиколи острова — от другата страна покрай повърхността му се носеха парчета лед с големина на скални отломки и се блъскаха в нея като лавина. А още по-нататък в ледената стена личеше тъмна цепнатина. Чудовищно парче лед полетя към бавно движещия се съд. Сблъсъкът бе неминуем.
Той рязко пое дъх и сграбчи интеркома.
— Капитанът до мостика!
— Действаме, капитане — разнесе се напрегнатият глас на командир Брат. — Пълним догоре.
Пери моментално усети познатия тласък, когато хиляди литри вода изпълниха аварийните резервоари на подводницата.
„Полярен страж“ се спусна под остър ъгъл надолу.
Пери се взираше навън, без да мига, несигурен дали ще успеят да избегнат сблъсъка, докато ледената стена се носеше към тях като странна синя секира. Сега всичко се свеждаше до надпревара между плаваемостта на леда и тежестта на аварийния им баласт. Първи надолу се насочи носът на подводницата. Всички се вкопчиха в скобите. Някакъв бележник се плъзна по наклонения под.
Чуха се сподавени викове, но Пери не им обърна внимание. Беше безсилен. Можеше само да гледа. Сблъсъкът щеше да е фатален. На километри наоколо нямаше подходящо място за издигане на повърхността. Макар че „Полярен страж“ бе построена именно за суровите условия на Арктика, всичко си имаше граници.
Падащата ледена стена изпълни света пред тях. Подводницата продължи да се спуска. Сглобките започнаха да пукат и да скърцат от внезапната промяна в налягането, докато се носеха надолу към ледените дълбини.
Изведнъж непосредствено под бавно падащата ледена грамада се появи открито пространство. Подводницата се устреми към него.
Ледът се плъзна на сантиметри над тях. Пери вдигна глава и видя ледения ръб по протежение на прозрачния купол отгоре. Можеше да различи пиктографските редове от водорасли по повърхността. Задържа дъх, готов всеки момент да чуе писъка на метала и рева на сирените. Но единственият звук си остана равномерното съскане на генераторите на кислород.
След проточила се цяла вечност половин минута Пери си позволи да издиша и се обърна към интеркома.
— Капитанът до мостика — каза той. — Добра работа, момчета.
— Изпразвам резервоарите — отвърна командир Брат. В гласа му се усещаше облекчение и гордост. Подводницата бавно зае хоризонтално положение. — Надявам се да не ни се налага да повтаряме упражнението.
— И аз — съгласи се Пери. — Но ще се наложи да направим още една бавна обиколка и да огледаме района от безопасно разстояние. Обзалагам се, че срутването е причинено от „Дълбочинно око“. — Той хвърли поглед към Аманда, спомняйки си тревогите и заради вибрациите и загряването. — Налага се да направим снимки, нали тестваме проклетото нещо.
Командир Брат потвърди.
— Кормчия, пълен десен двигател — нареди той. — Бавно напред. Заобиколи.
Подводницата се отдалечи от ледената планина в бавен кръг. Пери приближи до редицата видеомонитори.
— Можем ли да видим отблизо зоната на разцепването?
— Да, сър — кимна един от техниците.
Аманда заговори, като леко сливаше думите от вълнение:
— Не бяхме очаквали подобно нещо.
— Тъкмо затова сме на пробно плаване — потупа я по ръката той. — Ако не те раздруса веднъж-два пъти, значи не си свършил работата си.
Лицето и остана напрегнато въпреки тромавия му опит да се пошегува.
Неговото сърце също туптеше бясно от преживяното. Наведе се към монитора, докато техникът фокусираше външните камери. Грапавият леден ръб се очерта ясно на екрана.
— Какво е това? — попита Аманда и посочи към едно тъмно петно. — Можеш ли да увеличиш образа?
Техникът кимна и завъртя някакво копче. Петното се уголеми и изпълни екрана. Не беше лед или скала, а нещо необичайно. „Полярен страж“ се завъртя и прожекторите го осветиха. Беше черно, ъгловато. Изкуствено.
Докато гледаше уголемения образ, Пери разбра какво вижда — носа на друга подводница, замръзнала като клечка в сладолед. Отиде до прозрачната стена и се загледа натам. Едва успя да различи стърчащия от леда нос. Подводницата беше стара, направо древна.
„Полярен страж“ заобиколи на безопасно разстояние.
— Наистина ли е това, което си мисля? — едва успя да промълви доктор Уилиг.
— Подводница — кимна Пери. Можеше да разпознае всеки модел от пръв поглед. — Според мен е от Втората световна война. Руска, 1-серия.
— Това потвърждава предишното ни откритие — обади се Аманда. Стоеше до двама други изследователи. Лицето и вече започваше да възвръща цвета си. — Заради което те повиках тук.
— И какво е то? — извърна се към нея Пери.
Тя посочи към друг монитор.
— Засякохме и очертахме това малко по-рано с „Дълбочинно око“ — Екранът показваше триизмерно изображение на ледения остров. Разделителната способност бе перфектна, но Пери не забеляза нищо особено. — Покажи му — продължи Аманда и докосна рамото на единия от техниците.
Той натисна няколко клавиша и изображението на ледената грамада от плътно стана полупрозрачно. Във вътрешността на острова ясно се очертаха коридори и подобни на гигантски шайби помещения, издигащи се едно над друго нагоре към повърхността.
— Това пък какво е? — попита Пери.
— Смятаме, че е изоставена база, построена във вътрешността на айсберга — отвърна техникът.
Натисна още няколко клавиша и образът се центрира върху една от шайбите. Наистина имаше коридори и помещения. И дума не можеше да става за естествена формация.
— Руска база, ако си прав за подводницата — добави Аманда. — Съдът е на най-долното ниво.
Пери посочи няколко тъмни петна, разпръснати безразборно по екрана.
Техникът спря курсора на едно от петната и чукна един клавиш. Образът се уголеми. Очертанията бяха повече от красноречиви.
— Тела, капитане — отвърна той. — Мъртви тела.
Някакво мигновено движение в ъгъла на екрана привлече вниманието на Пери и изчезна. Той се намръщи и погледна останалите.
— Някой забеляза ли нещо? Очите на Аманда се разшириха.
— Върни записа.
Техникът пусна записа назад и леко отдалечи образа. Когато стигна до размазаното движещо се петно, намали скоростта. Нещо се размърда на най-долното ниво на станцията, след което изчезна в плътните сенки на ледената планина отвъд обсега на локатора. Макар че се видя само за миг, нямаше място за съмнение.
— Там има нещо живо… — прошепна Аманда.








1. Винаги уважавай Майката Природа… особено когато тежи сто и осемдесет килограма и пази малкото си.
Матю Пайк наблюдаваше мечката гризли от разстояние петдесет метра. Тя също го погледна и изпухтя. Едногодишното и мече ровеше с нос в къпиновия храст, но сезонът на къпините още не бе дошъл. Малкото просто си играеше в тръните, без да забелязва високия близо метър и деветдесет горски служител, който стоеше и се потеше под следобедното слънце. Пък и нямаше от какво да се страхува в присъствието на бдителната си майка. Мускулестото и тяло, жълтеникавите зъби и десетсантиметровите нокти бяха достатъчно надеждна защита.
Влажната длан на Мат стискаше флакона със спрей. Другата му ръка бавно се плъзна към пушката на гърба. „Не ми се нахвърляй, скъпа… не скапвай допълнително и без това скапания ми ден.“ Сутринта имаше проблеми със собствените си кучета и се наложи да ги остави завързани в лагера.
Докато стоеше, ушите на мечката бавно се прилепиха към черепа. Задните и крака се свиха и тя леко изнесе тежестта върху предните си лапи. Беше си чиста поза за прогонване на досадници.
Мат потисна стона си. Искаше му се да побегне, но знаеше, че така само ще предизвика мечката да го преследва.
Рискува и отстъпи бавно крачка назад, като внимаваше да не счупи някоя клонка. Носеше старите си ботуши от лосова кожа, ушити на ръка от бившата му съпруга — умение, което бе придобила от баща си. Макар и да бяха минали три години от развода им, Мат бе благодарен за сръчността и. Меките подметки му позволяваха да стъпва безшумно.
Продължи бавното си отстъпление.
Ако в пущинака изневиделица ти се изпречи мечка, най-добрата защита е да започнеш да вдигаш шум — викове, дюдюкане, подсвирване — всичко, което би прогонило хищник единак. Но ако се сблъскаш с майка (по-висока от теб в изправено положение) и малкото и, ако се окажеш лице в лице с Ursus arctos horribilis, всяко рязко движение или шум ще я накара да нападне. Всяка година в Аляска се регистрираха хиляди нападения от мечки, като стотици от тях завършваха фатално. Само преди два месеца Мат и негов колега плаваха с каяк по един от притоците на Юкон в търсене на двама пътешественици със сал, които бяха закъснели да се върнат. Откриха полуизядените им останки.
Познаваше мечките. Знаеше, че при обиколките трябва да си отваря очите на четири за свежи следи — пресни изпражнения, разкъсани чимове, следи от нокти по пънове и дървета. Винаги носеше мечешка свирка на врата си и спрей с пипер в колана. Никой разумен човек не би се осмелил да излезе в пущинака на Аляска без пушка. Но както бе научил след десетгодишна работа като надзирател в парковете и горите, редовно се случваше най-неочакваното. Щатът бе по-голям от Тексас и до повечето места можеше да се стигне единствено с хидроплан. В сравнение с пустошта на Аляска дивите места в южните щати изглеждаха безобидни като пейзажи от Дисниленд — култивирани, претъпкани с хора и комерсиализирани. Тук обаче властваше природата с цялото си неподправено и брутално величие.
Разбира се, точно в този момент Мат се надяваше да се размине с бруталната част. Продължи да се оттегля възможно най-предпазливо. Майката остана на поста си. Точно тогава малкото мече (ако може да се нарече една седемдесеткилограмова топка козина и мускули „малка“) най-сетне забеляза намиращия се недалеч натрапник. Изправи се на задните си крака и го погледна, сетне потрепери и тръсна глава. Мъжкарската му агресия изглеждаше почти комична. Последва онова, което Мат се молеше да не се случи — спусна се на четирите си лапи и се завтече към него, повече от любопитство и желание за игра, отколкото с някакви агресивни намерения. Въпреки това обаче ходът бе смъртоносен.
При все че Мат не се страхуваше от мечето (една доза от спрея със сигурност щеше да охлади намеренията му), реакцията на майката беше съвсем друг въпрос. За нея спреят щеше да е само слабо пикантна подправка, когато се стовареше отгоре му с цялата си сила. А и дума не можеше да става за изстрели в главата — дори с неговата спортна карабина „Марлен“. Дебелият череп просто щеше да отклони куршума. Дори точно попадение в сърцето не би могло да промени нещата. Подобен изстрел би убил мечката най-рано след десет минути, а дотогава стрелецът щеше да се е превърнал в мечо лайно. Единственият истински начин да убиеш гризли бе да се целиш в краката и, да я свалиш на земята и да про-дължиш да я тъпчеш с олово.

Но въпреки че бе изложен на смъртна опасност, Мат не искаше да се стига дотам. Гризли бе неговият личен тотем. Тя беше символ на тази земя. Броят на мечките бе намалял до по-малко от двадесет и пет хиляди и не можеше да си позволи да убие дори една-единствена. Всъщност бе дошъл на Хребета Брукс в свободното си време, за да помогне при регистрирането и ДНК-маркирането на тукашната популация гризли, току-що отметнала снежното одеяло на зимния сън. Събираше образци от козината им от разположените в затънтените краища на парка капани и сменяше отвратително смърдящите им примамки, когато се оказа в това затруднено положение.
Но сега Мат бе изправен пред избора да убие или да бъде убит. Мечето радостно подскачаше към него. Майка му пре-дупредително изръмжа, но Мат така и не успя да разбере дали се отнася за него или за отрочето и. Ускори отстъплението си, свали пушката и приготви спрея.
Тъкмо се бореше с капачката на флакона, когато зад гърба си чу застрашително ръмжене. Хвърли око през рамо. По пътеката към него се носеше тъмен силует, вдигнал високо опашка.
Мат се ококори, когато разпозна фигурата.
— Бейн! Не! — Черното куче се носеше нагоре по склона с настръхнала по врата козина, без да престава да ръмжи гърлено. Чувствителният му нос явно бе усетил миризмата на мечките… както може би и страха на господаря. — На място! — рязко командва Мат.
Покорен както винаги, песът спря атаката си и се закова до него. Задните му крака бяха свити, беше готов за скок. Присви се до земята, излая и оголи зъби. Кръстоска между вълк и маламют, Бейн имаше широки гърди и на тегло достигаше четиридесет и пет килограма. От нашийника му висеше късо парче прегризана кожена каишка. Мат го беше оставил заедно с другите три кучета в импровизирания си лагер, когато тръгна да смени примамката на намиращия се недалеч капан. Примамката — смес от говежда кръв, разлагащи се рибешки вътрешности и масло от скункс — направо подлудяваше кучетата. Беше си взел поука сутринта, когато Грегьр се бе овъргалял в токущо сложената примамка. Нуж-ни бяха няколко бани, за да махне вонята от кучето. Не ис-каше следобед да се повтори същата случка и затова бе оставил кучетата завързани. Бейн обаче го следваше неотлъчно, явно бе прегризал ремъка и го бе открил.
Кучето излая отново.
Мат се обърна и видя, че двете мечки са замръзнали на място при внезапната му поява. Майката душеше въздуха. Като обитател на Хребета Брукс тя несъмнено добре познаваше вълците. Дали щеше да ги прогони?
Спрялото само на петнадесетина метра мече затанцува на лапите си. След това тръсна глава и се втурна към тях, без да обръща внимание на никакви заплахи. Майката вече нямаше избор. Отвори уста, изрева и се хвърли напред.
Мат съобрази моментално. Пъхна флакона обратно в колана и извади от раницата си буркана с кървавата примамка, замахна и го метна с всички сили. Съдът с размери на юмрук полетя с точността на бърз пас на питчър на „Янките“ и се пръсна в ствола на канадската топола на тридесет метра нагоре по пътеката. Разхвърчаха се кръв и вътрешности. Само два напръстника от съдържанието бяха достатъчни, за да привлекат мечките в радиус от няколко километра. А сега концентрираната миризма моментално изпълни въздуха.
Мечето прекрати небрежния си ход и се закова на място, вдигна нос и започна да души въздуха и да сумти. Главата му се завъртя като радарна чиния към източника на омайното благоухание. Дори майка му забави крачка и погледна към миришещото дърво. Мечето се обърна и заподскача нагоре по склона. Беше гладно, току-що излязло от зимното си леговище след дългия сън и тази воня му бе хиляди пъти по-интересна от храстите с къпини или от някакви си горски надзиратели. Така че то се отдалечи с радост. Майка му ги изгледа все така враждебно, но се затътри назад да охранява отрочето си по пътя към омърсеното дърво.
Мат усети, че сега е моментът да си обират крушите.
— На място, Бейн — прошепна той. Кучето бе вдигнало нос нагоре във въздуха и трескаво душеше. Мат се пресегна и го хвана за прегризания остатък от каишката. — И през ум да не ти минава.
Отстъпи назад и надолу по хребета, отдалечавайки се от мечките и наградата им. Продължаваше да върви заднешком, като с едното око следеше пътеката, а с другото — да не би мамчето да реши да ги последва. Но двете мечки останаха на местата си. След около четиристотин метра Мат им обърна гръб и бързо извървя трите километра до лагера.
Беше се разположил до широк поток, все още замръзнал тук-там — тази година пролетта бе закъсняла. Въпреки това се виждаха признаци на затопляне и навсякъде около него бе пълно с цветя — синя Якова стълбичка, жълти теснолистни върбовки, кървавочервени диви рози и морави виолетки. Дори замръзналият поток, покрай чиито брегове върбите свеждаха клоните си, бе обрамчен с цъфтящ воден бучиниш.
Това бе един от любимите сезони на Мат, когато Арктическият национален парк се събуждаше от зимния си сън, но все още бе прекалено рано за туристи и водни пътешественици. Не че се стичаха множество посетители в поверените му тридесет и две хиляди квадратни километра — резерват с размерите на Върмонт и Кънектикът, взети заедно. За цялата година в дивия парк не дръзваха да навлязат и три хиляди души.
Точно сега обаче всичко това принадлежеше единствено на Мат.
Благополучното му завръщане в лагера бе отбелязано с обичайната какофония от скимтене и лай. Дорестата му кобила, наполовина арабска, наполовина западноамериканска, изпръхтя към него, тръсна глава и удари с копито земята — типична проява на женско раздразнение. Бейн изтича напред и поздрави събратята си. Мат освободи другите три кучета — Грегър, Саймън и Бътхед. Те започнаха да обикалят наоколо, да душат, да повдигат крак и да се оглеждат с изплезени до земята езици — типичните кучешки лудории.
Бейн се върна на мястото си и седна, като поглеждаше по-младите си другари. Козината му бе почти изцяло черна, тук-там прошарена от сребристо и с ярко бяло петно под брадичката.
Мат се намръщи към него, готов да го смъмри, но само поклати глава. Защо да го прави? Бейн бе водач на групата, реагираше бързо на командите, беше силен и пъргав, но и непреклонен инат и особняк.
— Знаеш какво ще ни струва онази бутилка — промърмори Мат. — Керъл ще източи нашата кръв, за да приготви нова примамка.
Керъл Джефрис бе шефката на изследователския екип за провеждане на ДНК-тестовете в Бетълс. Направо щеше да му съдере кожата заради прахосването на примамката. Беше му останала само още една бутилка, което означаваше, че ще успее да покрие само половината от останалите капани, ще му се наложи да се върне по-рано и така ще забави изследванията и с цял месец. Ясно си представяше как ще се разбеснее. Въздъхна и се запита дали нямаше да му е по-лесно да се пребори със сто и осемдесет килограмовата гризли.
Потупа Бейн и разроши гъстата грива на кучето, с което си спечели дружески удар с опашката.
— Хайде да измислим нещо за вечеря. — Денят така и така бе пропилян, поне можеше да се утеши с топла храна за края му. Макар че бе рано, небето започваше да се покрива с облаци, а далеч на север слънцето се готвеше да залезе. Нищо чудно и да превали преди да се спусне нощта.
Така че ако искаше да има огън за вечерта, трябваше да се захване за работа още сега.
Смъкна връхната си дреха — стара и посивяла от носене армейска канадка с кръпки на лактите, подплатена отвътре с вълна от лама. Беше му достатъчно топло в дебелата вълнена риза и плътните панталони, особено след дългия преход и неотдавнашния приток на адреналин. Отиде до потока с кофа в ръка и разби леда до брега. Макар че бе по-лесно направо да загребе вода, ледът определено бе по-чист. А и без това щеше да се разтопи бързо — нали смяташе да пали огън.
С придобита от продължителната практика лекота започна да приготвя лагера за вечерта. Имаше достатъчно дърва. Тихо започна да си подсвирква. Изведнъж наоколо се възцари странна тишина. Отне му миг, преди да я осъзнае. Кучетата се бяха смълчали. Дори бръщолевенето на златните калугерици по клоните на върбите бе секнало. Самият той не бе усетил кога е спрял да тананика.
И тогава го чу.
Двигател на самолет.
Звукът беше слаб до момента, в който едномоторната „Чесна“ премина над хребета и се спусна към долината. Мат се напрегна. Още преди да го види разбра, че нещо не е наред. Звукът на двигателя не бе равномерно бръмчене, а по-скоро нещо като кашляне на астматик.
Самолетът се наклони на едната си страна, след това на другата. Височината му варираше, двигателят се давеше. Мат си представи как пилотът отчаяно търси място за кацане. Самолетът бе снабден с плъзгачи, подобно на повечето летателни апарати тук. Трябваше му само достатъчно широка река, в която да кацне. Но Мат знаеше, че тук няма такава. Малкият поток до лагера му се вливаше в по-широката река Алатна, която течеше през централната част на парка, но това бе на цели сто и шестдесет километра оттук.
Гледаше как „Чесната“ се лута по пиянския си път над долината. След това моторът изрева и самолетът се издигна достатъчно, за да прекоси следващия хребет. Мат трепна.
Можеше да се закълне, че плъзгачите закачиха върха на един смърч. После самолетът изчезна.
Мат продължи да се взира, напрегнал слух да чуе какво става. Не му се наложи да чака дълго. От съседната долина се разнесе трясък, подобен на тътена на далечна гръмотевица.
— Мамка му! — тихо изруга той.
Огледа хоризонта и след един дълъг миг забеляза издайническия стълб черен дим в мръснобялото небе.
— Мислех си, че аз имам лош ден. — Той се обърна към лагера. — Хайде, момчета. Вечерята ще трябва да почака.
Грабна армейското си яке и тръгна към кобилата, като клатеше глава. Навсякъде другаде по света това би било рядкост, но в Аляска митът за пилота единак бе жив и действаше. Имаше някаква надута и безполезна храброст в това да видиш докъде можеш да изстискаш самолета си и често водеше до поемане на ненужни рискове. Всяка година в пустошта на Аляска катастрофираха средно около двеста малки самолета. Спасителните екипи бяха затрупани с работа почти целогодишно. И това се бе превърнало в тенденция. Всяка година падаха все повече и повече машини. „На кого му е притрябвало да търси злато — бе казал веднъж един от спасителите, — когато парите направо се сипят от проклетото небе?“
Мат оседла кобилата си. Самолетите са едно, а хората — съвсем друго. Ако имаше оцелели, колкото по-скоро ги намери, толкова по-голям шанс имаха да оживеят. Аляска не бе благоразположена към слабите и ранените. Мат си преговори този урок днес, когато се оказа очи в очи с грамадното гризли. Законът тук бе ясен — изяж или ще бъдеш изяден.
Затегна ремъците на седлото и метна в чантата комплекта за първа помощ. Не взе ръчния радиопредавател — от три дни се намираше извън обсега на която и да било станция.
Пъхна обутата си в лосова кожа бота в стремето и скочи в седлото. Кучетата нервно подтичваха около лагера. Знаеха, че предстои излизане навън.
— Хайде, момчета. Време е да се направим на герои.

Военноморски комплекс Североморск Мурманск, Русия

Виктор Петков стоеше на четвърти кей, загърнат в дълга кафява шуба и с мъхеста шапка на главата. Единствените отличителни белези за ранга му бяха червените еполети — четири златни звезди.
Пушеше кубинска пура, но напълно бе забравил за нея. Зад гърба му се издигаше военноморският комплекс Североморск — негов дом и царство. Ограден с бодлива тел и бетонни стени, малкият град приютяваше огромните корабостроителници, сухите докове, ремонтните съоръжения и оперативните сгради на руския Северен флот. Разположен на самия бряг, комплексът гледаше към Северния ледовит океан и храбро се изправяше срещу суровите зими на тези враждебни земи. Тук властваха само могъщите презокеански кораби и твърдите мъжки характери.
Сивите като буря очи на Виктор се отделиха от океана и се насочиха по протежението на кея. Подводницата „Дракон“ бе почти готова да потегли. Подсилените привързващи кабели вече бяха откачени и прибрани.
— Адмирал Петков — обади се младият капитан и отдаде чест, — „Дракон“ е готова да отплава по ваша заповед.
Той кимна и погледна часовника си. — Искам засекретена връзка със сушата преди да тръгнем.
— Да, сър. Оттук, моля.
Виктор изучаваше капитан Миковски, докато го водеха по кея към мостчето на подводницата. „Дракон“ бе първият съд, чието командване му бе поверено. В походката му се усещаше гордостта от назначението. Капитан Миковски токущо се бе върнал от успешно изпитателно плаване с новите подводници клас „Акула 2“, а сега тръгваше с адмирала на Северния флот на мисия, подробностите за която все още не знаеше. Тридесетгодишният капитан — наполовина на възрастта на Виктор — крачеше по кея като излязъл на разходка петел.
„И аз ли съм изглеждал толкова глупаво?“ — запита се Виктор, докато приближаваха мостчето.
До пенсионирането му оставаше само година и почти не си спомняше времето, когато е бил толкова млад и самоуверен. През последните десетилетия светът бе станал доста несигурно място.
Капитанът го изпревари и обяви пристигането на адмирала на борда, след което отново се върна при него.
— Моля за разрешение за отплаване, сър.
Той кимна и метна остатъка от пурата в черните води под краката си.
Капитанът започна да издава заповеди, които дежурният офицер на палубата предаваше по високоговорител на екипа на кея:
— Освободете моста. Приберете въже едно. Приберете въже две.
Кранът вдигна моста и го отдалечи. Техници се засуетиха около макари и въжета.
Миковски се закатери по стоманените скоби на командната кула. Когато се озова на върха и, даде последни заповеди на дежурния палубен офицер и помощника му, след което поведе Виктор надолу в сърцето на подводницата.
Бяха изминали почти две години, откакто адмиралът не бе стъпвал на борда на подводница, но все още знаеше на пръсти устройството и — до последното винтче и плоча. Самият той навремето бе подводничар и всички нови чертежи минаваха през кабинета му за преглед и оценка. Все пак позволи на Миковски да го разведе из оживената командна зала и до капитанската каюта, която му бе преотстъпена за пътуването.
Всички присъстващи го проследиха с поглед и бързаха да извърнат очи, когато се обърнеше към тях. Знаеше какво впечатление създава. Малко необичайна гледка за подводничар — жилав и въздълъг. Косата му бе почти изцяло побеляла и необичайно дълга — стигаше почти до яката му. Тя, безстрастното му изражение и леденосивите очи му бяха спечелили прякора. Чу как матросите си го прошепват един на друг.
Белият призрак.
Най-сетне се добра до каютата си.
— Комуникационната линия е все още активна, както по-желахте — каза пред прага Миковски.
— А сандъците от изследователската лаборатория?
— Прибрани са в каютата, както наредихте — капитанът махна към отворената врата.
Адмиралът пристъпи.
— Много добре — каза той и свали шапката си. — Свободен сте, капитане. Ще се видим по-късно на мостика.
— Слушам, адмирале. — Миковски се завъртя кръгом и тръгна.
Виктор затвори вратата на каютата и я заключи отвътре. Личният му багаж бе оставен в спретнат пакет до койката, а в дъното на малкото помещение лежаха струпани една върху друга шест титаниеви кутии. Приближи до червената папка, оставена отгоре, и провери с пръст дали печатът е непокътнат. Всичко бе както трябваше. Върху папката бе изписана една-единствена дума.






Име от древна легенда.
Пръстите му се свиха в юмрук. Името на мисията бе взето от древната юридическа сага за Беовулф. Легендарното чудовище Грендел тероризирало северните брегове, докато не било победено от митичния герой Беовулф. За Петков обаче името означаваше много повече. То бе неговият личен демон, източник на болка, срам, унижение и горест. То го бе създало такъв, какъвто бе сега. Юмрукът му се стегна още повече.
„След толкова време… почти шестдесет години…“ Помнеше как отвеждат баща му под дулото на пушката посред нощ. Тогава бе едва шестгодишен.
Впери поглед в кутиите. Мина време, докато поеме отново Дъх. Извърна се. В боядисаната в зелено каюта имаше една единствена койка, лавица за книги, бюро, умивалник и комуникационна станция, състояща се от високоговорител, видеомонитор и телефон.
Пресегна се и вдигна слушалката, забързано изрече нещо, след което заслуша как думите му се предават, кодират и препредават. Изчака. Не след дълго сред пукота на статичното електричество се разнесе познат глас:
— Тук Леопард.
— Състояние?
— Целта е поразена.
— Потвърждение?
— В момента се провежда.
— Знаете заповедта. Пауза.
— Без оцелели.
Последното нямаше нужда от потвърждение. Адмирал Петков прекъсна връзката и остави слушалката на вилката. Започна се.

Мат пришпорваше коня нагоре към хребета. Катеренето бе тежко. Съседната долина бе с триста метра по-висока. Там по земята все още имаше сняг, по-дебел под сенките на дърветата. Четирите кучета подтичваха напред, душеха и сумтяха с наострени уши. Подсвирна им, за да не се отдалечат прекалено.
От билото Мат се загледа към долината. Димната спирала вече бе изтъняла, но въпреки това показваше мястото на катастрофата. Гората от смърч и елша скриваше от поглед разбития самолет. Заслуша се. Не се чуваха никакви гласове. Лошо. Намръщи се и потупа с пети хълбоците на кобилата.
— Да тръгваме, Марая.
Не пришпорваше животното, за да не се подхлъзнат по снега и леда. Тръгна покрай дълбок поток, лъкатушещ през гората. Над водата се стелеше мъгла. Тишината все повече го изнервяше. Облаците комари бръмчаха така пронизително, че едва не го заболяха зъбите. Единственият друг шум бе от стъпките на коня — рязко хрущене, когато копитото пробиваше ледената кора над снега.
Дори кучетата загубиха от темперамента си, започнаха да се навъртат все по-наблизо и често спираха с вдигнати високо носове.
Бейн бдеше на петдесетина крачки напред. Тъмният полувълк се спотайваше в сенките и почти се губеше сред тях. Като помощник на горски надзирател Бейн бе обучен за спасителни операции. Кучето имаше остро обоняние и сякаш усещаше накъде се е запътил Мат.
Стигнаха долината и ускориха крачка. Мат вече надушваше горящото масло. Тръгнаха напряко, доколкото им позволяваше теренът, но въпреки това им трябваха около двадесет минути, за да стигнат до мястото на катастрофата.
Гората се разтвори в малка поляна. Очевидно пилотът се бе насочил към нея с надеждата, че ще успее да приземи самолета и почти беше успял. Дълга бразда в млечния фий пресичаше поляната през средата. Но мястото за кацане се бе оказало прекалено късо.
Отляво в зелените смърчове лежаха смазаните останки на „Чесна 185 Скайвегън“. Носът и се бе заклещил между две дървета, крилете бяха отчупени и изкривената опашка стърчеше нагоре във въздуха. От разбития двигателен отсек се виеше черен дим, а долината се изпълваше с миризмата на гориво. Всеки момент можеше да избухне пожар.
Докато прекосяваше поляната, Мат погледна тежките сиви облаци, надвиснали почти над дърветата. Е, в този случай дъждът нямаше да навреди. А още по-добре щеше да бъде, ако забележи някакво движение.
Когато до самолета останаха няколко метра, Мат дръпна юздите и скочи от седлото. Известно време остана неподвижен, загледан в останките. Беше виждал трупове и преди, Дори прекалено много. Шест години като зелена барета бе участвал в мисии в Сомалия и Близкия изток, преди да се уволни, за да завърши колежа благодарение на сумата, която му изплатиха военните. Така че не погнусата го спираше. Смъртта го бе докоснала прекалено дълбоко и лично, за да може просто да се разрови из останките.
Но ако имаше оцелели…
Мат пристъпи към разбилата се „Чесна“.
— Хей! — извика той и се почувства като глупак.
Отговор не последва. Нищо чудно.
Промъкна се под едното крило. Разпиляното нечупливо стъкло хрущеше под краката му — от сблъсъка прозорците се бяха пръснали. От двигателя отпред продължаваше да излиза задушлив пушек, който пареше на очите. Под краката му течеше поточе керосин.
Мат закри носа и устата си с длан. Опита да отвори вратата, но тя бе силно огъната и заяждаше. Протегна се и пъхна глава през страничния прозорец. Самолетът не беше празен.
Пилотът седеше привързан с коланите на мястото си, но доколкото можеше да се съди по отпуснатата глава и по пръта, пронизал гърдите му, бе мъртъв. Съседната седалка беше празна. Мат понечи да се обърне към пътническото отделение, но спря поразен. Бе разпознал пилота. Рошавата черна коса, рунтавата брада, сините очи… сега изцъклени и безжизнени.
— Брент… — промърмори той.
Брент Къминг. Редовно играеха покер по времето, когато Мат и Джени бяха все още заедно. Джени бе шериф на племената нунамиут и инупиат и тъй като повереният и район бе огромен, тя бе по необходимост и умел пилот. Ето защо познаваше други пилоти в района, сред които и Брент Къминг. Двете семейства бяха прекарали едно лято на къмпинг, децата им лудуваха и играеха заедно. Как щеше да съобщи на жена му Шерил?
Отърси се от шока, пъхна глава през задния прозорец и вцепенено огледа останалите седалки. Видя някакъв мъж, проснат по гръб. Не се движеше. Мат тъкмо се канеше да въздъхне, когато ръката на непознатия се стрелна напред. Държеше пистолет.
— Не мърдай!
Мат се стресна — повече от неочаквания вик, колкото от дулото.
— Сериозно! Не мърдай! — Мъжът седна. Беше блед, зелените му очи бяха широко отворени, а русата му коса бе просмукана с кръв от лявата страна. Сигурно бе ударил главата си в рамката на прозореца. Въпреки това ръката му не трепваше. — Ще стрелям!
— Стреляй де — спокойно отвърна Мат и леко се облегна на фюзелажа.
Отговорът очевидно обърка непознатия. Веждите му се събраха. Ако се съдеше по чисто новата му канадка „Еди Бауър“, човекът явно бе абсолютен новак в този край. Въпреки това бе куражлия. Макар че току-що бе преживял самолетна катастрофа, очевидно бе останал с ума си. Мат не можеше да му го отрече.
— Ако разкараш този сигнален пистолет, може и да реша да завърша спасителната операция — каза Мат.
Мъжът остана неподвижен няколко секунди, после отпусна ръце и се облегна назад. — Аз… извинете.
— Няма за какво да се извиняваш. Току-що падна от небето. В такива редки случаи съм склонен да прощавам липсата на добри обноски.
Думите предизвикаха уморена усмивка на лицето на мъжа.
— Ранен ли си? — попита Мат.
— Здраво си праснах главата. И кракът ми е заклещен.
Мат се наведе през прозореца. Наложи се да се повдигне на пръсти. Носовата част на самолета се бе смачкала и кракът на мъжа се бе оказал заклещен между седалката на втория пилот и неговата. Дотук с надеждата да го накара да се измъкне през прозореца.
— Пилотът… — започна мъжът. — Той…
— … е мъртъв — довърши Мат. — Нищо не можем да направим за него.
Напъна с всички сили вратата. Нямаше да успее да я освободи само с груба сила. Почука по металния корпус, докато мислеше.
— Изчакай секунда.
Върна се при Марая, хвана поводите и я отведе до разбития самолет. Кобилата протестира с тръскане на глава. Не стига че я отдалечаваше от вкусната паша, ами я водеше към плашещия горящ двигател.
— Няма страшно, момиче — успокои я Мат.
Кучетата останаха по местата си. Бейн се изправи с наострени уши, но Мат направи знак на вълка да седне.
Когато доближиха на достатъчно разстояние, Мат прехвърли въже от седлото до вратата на самолета и го завърза, Не вярваше, че дръжката ще се окаже достатъчно сигурна.
Върна се при кобилата и я подкани да тръгне. Тя го стори с готовност, радостна, че се отдалечава от вонящия двигател, но щом въжето се изпъна, се закова на място.
Мат започна да я приканва и да дърпа поводите, но тя не се подчини. Мина зад нея, промърмори една ругатня, след което сграбчи опашката и и я дръпна. Мразеше да прави това, но трябваше да я накара да дръпне. Тя изцвили от болка и го ритна. Мат залитна назад, пусна опашката и се приземи на задника си. Поклати глава. Все не успяваше да намери общ език с представителките на женския пол.
Тогава се появи Бейн, залая и оголи зъби към глезените и. Марая може и да не уважаваше Мат, но един полувълк бе съвсем друго нещо. Инстинктите надделяха. Кобилата се хвърли напред и задърпа въжето.
Зад гърба му се разнесе вой на метал. Мат се претърколи. Целият корпус на чесната се наклони. Отвътре се разнесе вик. След това вратата се откърти със звука от отваряне на кутия сода.
Марая се изправи на задните си крака, но Мат се върна да я успокои. Освободи въжето от седлото и отпрати Бейн с ръка. Отведе кобилата до края на поляната и я потупа по хълбока.
— Добро момиче. Тази вечер си спечели допълнителна порция овес.
Закрачи обратно към самолета. Непознатият почти бе успял да се измъкне навън. Бе съумял да плъзне крака си между на двете седалки.
Мат му помогна да слезе.
— Как е кракът ти?
Мъжът внимателно го опипа.
— Здравата натъртен, мамка му, но май няма нищо счупено.
Едва сега Мат си даде сметка, че пътникът е по-млад, отколкото му се бе сторило в началото. Сигурно още нямаше тридесет.
Докато се отдалечаваха от останките, Мат протегна ръка.
— Аз съм Матю Пайк.
— Крейг… Крейг Тийг.
Когато стигнаха на безопасно разстояние, Мат настани мъжа на един дънер и пропъди кучетата, които се бяха приближили да подушат непознатия. Разкърши рамене и хвърли поглед към самолета и мъртвия си приятел.
— Е, какво стана?
Известно време мъжът запази мълчание. Когато най-сетне проговори, почти шепнеше.
— Не зная. Пътувахме към Дедхорс…
— При Прудоу?
— Да, към Прудоу Бей — кимна мъжът и предпазливо опипа главата си. Дедхорс бе летище, което обслужваше нефтените находища и градчето при Прудоу Бей. Намираше се в най-северната точка на Аляска, където нефтените находи-ща на Северния склон стигаха до океана. — Бяха минали около два часа откакто излетяхме от Феърбанкс, когато пилотът съобщи, че нещо не е наред с двигателя. Май губел гориво или нещо подобно. Което изглеждаше невъзможно, тъй като бяхме заредили преди да тръгнем.
Мат още можеше да усети миризмата на керосин — определено не бяха останали без гориво. А и Брент Къминг винаги бе поддържал самолета си в пълна изправност. Преди да стане пилот единак, той беше механик и познаваше идеално двигателя с мощност триста конски сили. Имаше жена и две хлапета и от самолета зависеше както семейството му, така и животът му и затова машината работеше прецизно — същински „Ролекс“.
— Когато двигателят започна да се задавя, опитахме да намерим място за кацане, но наоколо бяха само тези проклети планини. Пилотът… той… опита се да потърси помощ по радиото, но сякаш и то не работеше.
Мат разбираше каква е причината. През тази седмица имаше магнитни бури, които объркваха всички съобщения в северните региони. Хвърли поглед към катастрофиралия самолет. Можеше да си представи ужаса на последните мигове — паника, отчаяние и потрес.
Гласът на мъжа леко трепна. Наложи му се да преглътне, за да продължи да говори.
— Нямахме друг избор, освен да кацнем тук. И тогава… и тогава…
Мат се пресегна и го потупа по рамото. Останалата част от историята бе повече от очевидна.
— Всичко е наред. Ще те измъкнем оттук. Но първо трябва да видя раната ти.
Отиде до Марая и извади медицинския пакет. Можеше да осигури наистина пълна първа помощ. Мат лично го беше приготвил, като използва опита си на зелена барета. Освен обикновените марли, бинтове, лепенки и аспирин, в него имаше малка аптечка с антибиотици, антихистамини, антипротозоли и активен въглен. В пакета бяха включени местна упойка, спринцовки, шини за обездвижване и дори сте-тоскоп. Извади шишенце с кислородна вода и проми раната на главата.
— Е, Крейг, защо си се запътил към Прудоу? — попита Мат, без да прекъсва работата си.
Човекът определено не приличаше на работник на нефтена сонда. При онези хора черният петрол и машинното масло просто не можеха да се измият от гънките на ръцете и се бяха превърнали в нещо като татуировки. Дланите на мъжа обаче бяха съвсем чисти, а ноктите му — добре оформени и поддържани. Мат предположи, че е инженер или геолог. Всъщност имаше вид на учен човек и с доста проницателен поглед оглеждаше коня, кучетата, поляната и околните планини. Единственото, което избягваше да гледа, бе разбитият самолет.
— Не пътувах до Прудоу Бей. Там само щяхме да заредим и да продължим към една изследователска база на полярната шапка. Дрейфуваща станция „Омега“, част от изследователската програма НАЛЕДЕКС.
Мат намаза раната с антибиотичен крем и я покри с марля.
— НАЛЕДЕКС ли?
— „Научни ледови експедиции“ — обясни Крейг и трепна, докато Мат поставяше лепенката. — Петгодишен съвместен проект на Военноморския флот и цивилни учени.
— Май съм чувал нещо за това — кимна Мат. Групата използваше подводниците на флота, за да събира данни на хиляди километри извън обичайните морски пътища, и се ровеше на места, които не бяха посещавани никога дотогава.
Сети се обаче още нещо и сбърчи вежди. — Мислех, че проектът е завършил през деветдесет и девета.
Думите му привлякоха изцяло вниманието на мъжа. Очите му леко се бяха разширили от изненада, когато се обърна към Мат.
— Не гледай външния ми вид, аз съм наблюдател на дивеча и рибата — обясни Мат. — Затова съм запознат в една или друга степен с по-големите изследователски проекти в Арктика.
Крейг го изгледа изпитателно с преценяващите си очи, след което тръсна глава.
— Е, прав си. Официално НАЛЕДЕКС завърши, но една от станциите — тази „Омега“ — се озова в Зоната на сравнителната недостъпност на полярната шапка.
Където няма хора, помисли си Мат. ЗСН бе най-отдалечената част на полярната шапка, най-трудна за достигане и почти напълно изолирана.
— Заради възможността да се изследва районът отпуснаха допълнителни средства само за нея.
— Значи си учен? — попита Мат, докато затваряше медицинския пакет.
Мъжът се разсмя, но в смеха му не се долавяше истинско веселие.
— Не, не съм никакъв учен. Командироваха ме от вестника. „Сиатъл Таймс“. Политически репортер съм.
— Политически репортер ли? Мъжът сви рамене.
— Но какво…
Мат внезапно млъкна, когато чу шум на самолетен двигател. Погледна нагоре. Небето бе покрито с ниски облаци. Бейн заръмжа, когато шумът се засили.
Крейг се изправи на крака.
— Друг самолет. Може някой да е уловил сигнала за бедствие.
От облаците се появи малък самолет и се спусна към долината, но запази височина. Мат го изгледа, докато прелиташе над тях. Също „Чесна“, само че по-голяма от самолета на Брент. Май беше „Скайвегън“ 206 или 207, пригоден за осем пътници.
Свирна на Марая да се приближи и извади бинокъл. Отне му миг, за да намери самолета и да го фокусира. Изглеждаше съвсем нов… или прясно боядисан. Нещо рядко срещано по тези краища. Теренът не бе особено благосклонен към летателните апарати.
— Дали са ни видели? — попита Крейг.
Самолетът се наклони и започна бавно да кръжи над долината.
— При този пушек трябва да са слепи, за да ни подминат.
Въпреки това Мат бе обхванат от безпокойство. През изминалата седмица не бе забелязал нито един самолет, а днес виждаше цели два. А и вторият бе прекалено чист, прекалено бял. Докато го наблюдаваше, вратата на товарното отделение отзад се отвори. Това им беше хубавото на по-големите модели. Такива самолети се използваха, за да превозват ранени до най-близката болница. Задната врата бе идеална за товарене и разтоварване на носилки, или в най-лошия случай — на ковчези. Но можеше да се използва и за още нещо.
От багажния отсек се отдели малко петно, последвано бързо от второ. Парашутисти. Мат едва успяваше да ги проследи с бинокъла си. Спускаха се бързо надолу. Накрая над тях се отвориха парашутите и забавиха падането им. Вече можеше да ги фокусира по-лесно. Парапланери, разпозна той. Използваха се за прецизно кацане на сложен терен. Двамата едновременно се завъртяха и се насочиха към поляната.
Мат се взря в самите фигури. Подобно на самолета, парашутите и облеклото им бяха бели, без никакви отличителни знаци. На гърбовете им имаше пушки, но не можеше да различи вида и модела им.
Докато ги следеше, усети как го обзема ужас. Не оръжията бяха причина кръвта на Мат да се смрази, а онова, което се виждаше под парашутистите. Бяха привързани към седалките на мотоциклети. Около гумите бяха вързани метални вериги. Снегоходи. Мощни машини, способни да проникнат навсякъде и да преследват всичко живо из тези планини.
Мат свали бинокъла. Изгледа репортера, след което прочисти гърлото си.
— Надявам се, че си добър ездач.

2. „Ще усетя ли отново някога топлина?“ Капитан Пери крачеше по хрущящия лед и сняг към дрейфаща станция „Омега“. Вятърът виеше около него — призрачен звук, който сякаш бе в съзвучие с празнотата в сърцето му. Тук, на края на света, вятърът бе живо същество, което вечно духаше и опустошаваше терена като гладен звяр. Той бе най-големият хищник — безмилостен, постоянен, неизбежен. Както казваше една стара поговорка на инуитите, „Убива не студът, а вятърът“.
Пери неотклонно крачеше напред през бушуващата виелица. „Полярен страж“ остана зад него в една полиня — голямо езеро сред леда. Дрейфаща станция „Омега“ бе построена недалеч от брега и — мястото бе избрано заради полинята, която позволяваше достъп на подводниците. Езерото оставаше постоянно открито благодарение на ограждащия го дебел пръстен ридове, които се издигаха на височината на двуетажна сграда и продължаваха четири пъти повече надолу под водата. Плътните зъбери предпазваха езерото от околните късове лед и така то оставаше свободно. Изследователската станция бе построена на сравнително плоска ледена равнина на около четиристотин метра от брега — дълъг преход при температури далеч под нулата.
Вървеше с малка групичка свои хора — първата от четирите смени, на които бе позволено да излязат от подводницата. Матросите разговаряха помежду си, но Пери мълчеше, сгушен във флотската си канадка, пристегнал здраво качулката, обточена с дебела козина. Гледаше на североизток, където преди два месеца бяха открили руската база — на по-малко от петдесет километра оттук. Тръпки преминаха по тялото му, но те далеч не се дължаха на студа.
„Толкова много мъртъвци…“ В ума му изникна образът на телата — някогашните руски обитатели на полярната база, наредени като окастрени трупи в ледената си гробница. Тридесет и двама мъже и дванадесет жени. Необходими бяха две седмици, за да разчистят труповете. Някои очевидно бяха умрели от глад, но други като че ли бяха завършили живота си насилствено. Намериха едно от телата обесено в някакво помещение. Въжето бе така замръзнало, че се разпадна при първото докосване. „Но това не бе най-лошото…“
Пери прогони мисълта.
Когато се изкачи по ледения хребет (бе сравнително лесно благодарение на изсечените в склона стъпала), пред очите му се появи дрейфащата станция. Представляваше малко селце от червени постройки тип „Джеймсуей“. Петнадесетте сгради приличаха на кървав обрив по белия лед. Над всяка се издигаше дим и се наслояваше в мъгла над базата, като и придаваше измамно топъл вид. Боботенето на двадесет и четирите генератора сякаш се усилваше от мъглата. Над станцията се носеше миризма на нафта и керосин. Самотно американско знаме висеше на един пилон и от време на време изплющяваше при свирепите пориви на вятъра.
Няколко снегомобила „Ски-Ду“ и два големи „Сно-Кат“ бяха пръснати сред почти постоянно обитаемата база, готови да бъдат използвани от учените и персонала. Имаше дори лодка за лед — катамаран, поставен върху два плъзгача от неръждаема стомана.
Пери застана на хребета и се загледа към хоризонта. Видя виещата се по леда следа, свързваща „Омега“ с руската база. Още от откриването и персоналът сновеше напред-назад през полярната шапка, като използваше всяко свободно превозно средство. В момента четвърт от обитателите на станцията се бяха преместили в погребаната руска база и се бяха настанили във вътрешността на обърнатата наопаки ледена планина.
Пътят към руската база се различаваше лесно. Този район на полярната шапка бе покрит с пласт дебел люспест сняг, наречен саструги — малки накъдрени вълнички замръзнал сняг, образувани от вятъра и ерозията. „Като връхчета на лимонени целувки“ — бе отбелязал помощник-капитанът. Но плъзгачите на превозните средства бяха заравнили састругите и бяха проправили тесен път през замръзналите вълни.
Пери разбираше интереса на работещите тук мъже и жени. Те бяха учени с ненаситно любопитство. Никой от тях обаче не бе прекосил петдесетте километра до замрялата база и не бе влязъл в нея преди него. Никой не знаеше какво бяха открили той и малкият му отряд в сърцето на станцията. Незабавно бе заповядал на хората си да пазят строга тайна и бе разположил въоръжена охрана, която да не допуска персонала на „Омега“ в онова отделение на базата. Откритието на Пери бе известно само на един от учените — доктор Аманда Рейнълдс. Тя беше с него, когато влязоха там. За първи път в живота си тази силна и независима жена бе потресена до дъното на душата.
Каквото и да бе онова движещо се петно, показано от сонара „Дълбочинно око“, така и не успяха да го открият. Може би бе просто отражение, мираж, породен от движението на подводницата, или пък някой мародер, напуснал станцията — например полярна мечка. Макар че това не изглеждаше много вероятно — освен ако животното не бе открило входа, който им предстоеше да намерят. Преди два месеца бяха принудени да използват термични взривове, за да си проправят път през леда до погребаната станция. След това използваха още термични заряди и пластичен експлозив, за да отворят недалеч от наново заселената база изкуствена полиня, където да може да изплава „Полярен страж“.
На Пери му се прииска да бяха потопили цялата руска база. Нищо добро нямаше да излезе от това, сигурен беше. Но трябваше да изпълнява заповеди. Потрепери под напора на вятъра.
Нечий вик насочи вниманието му обратно към постройките на „Омега“. Някаква фигура в синя канадка им махна с ръка да се приближат. Пери слезе по склона и се запъти към нея. Човекът бързаше насреща им, приведен срещу ледения вятър.
— Капитане! — Беше канадският метеоролог Ерик Гюстоф, едър мъж с норвежки произход, светлоруса коса и висок ръст, макар че в момента единственото, което се виждаше от него, бяха присвитите му от блясъка на снега очи и побелелите от скрежа мустаци. — Търсят ви по сателитния канал.
— Кой?
— Адмирал Рейнълдс — мъжът погледна небето. — Най — добре да побързате. Наближава силна буря, а заради последните слънчеви изригвания комуникационните системи още са в хаос.
Пери кимна и се обърна към адютанта си.
— Освободете хората до двадесет нула нула. Тогава ще ги смени следващата група.
Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи. Хората му се пръснаха на различни страни — едни се запътиха към трапезарията на станцията, други тръгнаха към постройката за почивка, а някои — към жилищните помещения да почиват в уединение. Капитан Пери последва Ерик към група свързани постройки — главната част на базата.
— Доктор Рейнълдс помоли да побързате — обясни метеорологът. — В момента разговаря с баща си. Не знаем колко дълго ще успеем да задържим връзката.
Стигнаха входа на главната барака, изтупаха снега и леда от краката си и се приведоха, за да влязат. Горещината вътре бе болезнена след смразяващия студ. Пери свали ръкавиците си, разкопча канадката и отметна качулката. Разтърка върха на носа си, за да се увери, че е още на мястото си.
— Хапе навън, а? — обади се Ерик. Бе останал в канадката си.
— Не е от студа, а от влагата — саркастично измърмори Пери и окачи канадката си при останалите. Отдолу продължаваше да носи синия си гащеризон, на джоба на който бе изписано името му. Свали кепето и го затъкна в колана си.
Ерик пристъпи обратно към вратата.
— Знаете как да стигнете до станцията за сателитна връзка. Ще ида да проверя уредите преди да връхлети бурята.
— Благодаря.
Ерик се ухили и отвори вратата. Вятърът моментално нахлу вътре. Поривът удари Пери като плесник през лицето. Ерик побърза да излезе и затръшна вратата след себе си.
Пери потрепери и разтри ръце. „Що за човек ще остане доброволно на това забравено от Бога място цели две години?“
Прекоси антрето и мина през още няколко врати, преди да се озове в централното помещение. Тук се намираха различните кабинети, както и няколко лаборатории. В тази постройка се измерваше сезонното темпо на натрупване и ерозия на ледената покривка — на топлинните запаси на Арктика. Останалите лаборатории в другите сгради обаче се занимаваха с какво ли не — от сондиране за образци от океанското дъно до хидролаборатория, която изучаваше състоянието на фито — и зоопланктона под леда. Изследванията бяха непрекъснати и продължаваха, докато станцията се местеше, носена от полярното течение, и изминаваше по три километра на ден.
Кимна на няколко познати лица зад бюрата или пред компютърните екрани и премина през верига подобни на шлюзове врати, водещи към една от съседните бараки.
Тя бе допълнително изолирана и се захранваше с два резервни генератора. Тук бе живата нишка, свързваща „Омега“ с останалия свят. В бараката се намираше цялото радио-и комуникационно оборудване — предаватели на къси вълни за връзка с екипите навън, на много къси и ултракъси вълни за подводниците, както и НАВСАТ — военната сателитна комуникационна система. Постройката бе празна, с изключение на самотната фигура на Аманда Рейнълдс.
Пери отиде до нея. Тя вдигна поглед над телетипа. Прено-симото устройство с клавиатура и позволяваше да осъществява връзка през сателита. Така можеше да говори по микрофона, а отговорите се появяваха на екрана от течни кристали.
Аманда му кимна, но продължи да разговаря с баща си. — Зная, татко. Зная, че не искаш да съм там. Но… Беше прекъсната и се наведе, за да прочете думите на екрана. Лицето и почервеня — очевидно се водеше разгорещен спор. И по всичко личеше, че той продължаваше от много време. Адмирал Рейнълдс още от самото начало не искаше дъщеря му да приема това назначение, тъй като се тревожеше за нея заради недъга и. Аманда не се бе подчинила и бе приела мястото, с което извоюва независимостта си.
Пери обаче се запита каква част от борбата и целеше не толкова да убеди баща и, колкото самата нея. Никога преди не бе попадал на жена, така твърдо решена да се докаже във всичко и на всяка цена.
И тази борба взимаше своето.
Пери се вгледа в умореното и лице със сенки под очите. За последните два месеца сякаш се бе състарила с цяло десетилетие. Това причиняваха тайните.
— Ще го обсъдим друг път — продължи тя, а в гласа и се долавяше гняв. — Капитан Пери е тук.
Прочете отговора на баща си, затаи дъх и прехапа долната си устна.
— Чудесно! — рязко отвърна Аманда, рязко свали слушалките и ги подаде на Пери. — Ето.
Той ги взе, без да пропусне да забележи, че пръстите и треперят. Гняв, чувство за безсилие или и двете? Закри микрофона с длан. Не искаше никой да ги чува.
— Той още ли пази информацията под ключ?
Аманда изсумтя и се изправи.
— Електронно разпознаване на отпечатъци, сравняване на гласа и сканиране на ретината. И форт Нокс не го пазят толкова надеждно.
Пери и се усмихна.
— Прави всичко по силите си. Бюрократичната машина под него се задвижва бавно. При такива въпроси дипломатическите канали трябва да се използват възможно най-деликатно.
— Само че не разбирам защо. Става въпрос за Втората световна война. След толкова години светът има право да знае.
— Тайната е чакала петдесет години. Може да изтрае още някой и друг месец. Отношенията между Щатите и Русия и без това са обтегнати и трябва да се утъпче пътят, преди да се разгласи информацията.
Аманда въздъхна, погледна го в очите и поклати глава.
— Говориш също като баща ми.
Пери се наведе напред.
— В такъв случай ситуацията е достойна за Фройд — каза той и я целуна.
Тя се усмихна и промърмори:
— И целуваш като него.
Пери се засмя и се отдръпна.
— По-добре не карай адмирала да чака — посочи слушалките тя.
Той ги сложи и нагласи микрофона.
— Капитан Пери.
— Капитане, надявам се, че полагате добри грижи за дъщеря ми — рязко прозвуча гласът.
— Да, сър… много добри грижи — протегна ръка и стисна ръката на Аманда.
Взаимното им привличане не беше тайна, но през последните два месеца се бе задълбочило и бе преминало от привързаност към нещо по-значимо. От благоприличие бяха решили да не дават открит израз на отношенията си. Дори бащата на Аманда не знаеше докъде бе стигнала връзката им.
— Капитане, ще бъда кратък — продължи адмиралът. — Вчера бе осъществена връзка с руския посланик и му бе връчено копие от доклада ви.
— Но аз мислех, че няма да се свържете с него, докато…
— Нямахме избор. По някакъв начин вестта за откриването на станцията вече бе стигнала до Москва.
— Да, сър. Но какво означава всичко това за нашите хора там?
Последва дълго мълчание. За момент Пери дори се запита дали слънчевата буря не е прекъснала връзката, когато адмиралът проговори отново.
— Грег…
Неформалното обръщение моментално изостри внимание му.
— Грег, искам да знаеш и нещо друго. Бил съм в занаята достатъчно време, за да зная кога кошерът във Вашингтон се е разбушувал. Там става нещо. Среднощни срещи между Агенцията по национална сигурност и ЦРУ. Секретарят на флота бе привикан от някакво протоколно посещение в Средния изток. Великденската ваканция на целия кабинет бе прекъсната.
— И за какво е всичко това?
— Там е работата. Не зная. Нещо е станало някъде по върховете на командването. Вестите още не са стигнали до мен…, ако изобщо стигнат. А над всичко това се мъти някаква лайняна политическа буря. Вашингтон затваря люковете и се окопава. Никога досега не съм виждал подобно нещо.
Студените тръпки на ужаса пробягаха по гръбнака на Пери.
— Не разбирам. Защо?
Отговорът отново бе насечен от електронния шум.
— Не съм сигурен. Само исках да те уведомя как стоят нещата тук.
Пери се намръщи. Всичко това му звучеше като обичайно политиканство. Забелязваше загрижеността на адмирала, но какво можеше да стори?
— Капитане, има и още нещо. До мен достигна странна клюка. Всъщност донесе я помощникът на заместник-секретаря. Става въпрос за една-единствена дума, която явно е в центъра на цялата бъркотия.
— Каква дума?
— Грендел.
Пери остана без дъх.
— Може би е кодово име или име на кораб, не зная — продължи адмиралът. — На теб говори ли ти нещо?
Пери затвори очи. Грендел… Откритието, което бе направено едва днес. Стоманената табела, покрита с лед и скреж, която така лесно можеше да бъде подмината незабелязана. Намираше се недалеч от входа към погребаната станция.

ЛЕДОВАЯ СТАНЦИЯ ГРЕНДЕЛ

— Грег?
Съзнанието му бушуваше. Как бяха разбрали във Вашингтон? Преводачът на „Омега“ и лингвистът на „Полярен страж“ водиха разгорещен спор върху превода на надписа и особено върху последната дума, докато накрая бяха стигнали до едно и също заключение.
Това бе името на базата — „Полярна станция Грендел“.
— Капитан Пери, там ли сте? — Да, сър.
— Означава ли тази дума нещо за вас?
— Да, сър, несъмнено — гласът му остана непроменен. Освен върху табелата, Пери бе видял същата дума и на друго място, на една от вратите в станцията… онази, пред която лично бе разположил въоръжена охрана.

До този ден не бе подозирал за значението на кирилските букви, гравирани върху чудовищната врата. Сега вече знаеше. Но не бе първият.

18:26
Планински масив Брукс, Аляска

Мат вървеше по стръмния склон и водеше Марая за поводите. Крейг яздеше кобилата, вкопчил се здраво в края на седлото. Мат не смееше да се качи — не и докато не започнат да се спускат или не достигнат равна земя. Страхуваше се да не изтощи животното прекалено бързо.
Четирите кучета подтичваха напред. Трябваше да се махнат от тези стръмни върхове. Единствено Бейн сякаш усещаше страха на господаря си и се придържаше близо, наострил уши.
Мат хвърли поглед назад. Парашутистите несъмнено вече се бяха приземили, но все още не се чуваха двигателите на мотоциклетите им. Нямаше никаква следа от потеря, но гъстата гора от смърч и трепетлика закриваше гледката.
Над долината вече се бе спуснал сумрак; слънцето изчезваше зад околните върхове. Беше април и дните бяха започнали да се удължават от постоянната тъмнина на зимата към бедното слънце на лятото.
Мат присви очи и погледна през рамо. Нямаше начин да Разбере какво става. Намръщи се. Може би грешеше… може би бе станал параноик сред пустите гори.
Крейг като че ли забеляза загриженото му изражение.
— Възможно ли е да са били спасители? Да не би да бягаме без причина?
Мат отвори уста да отговори, когато експлозия отнесе думите му. Двамата впериха очи надолу. Към небето се издигна огнена топка и разкъса стелещия се мрак. Гърмежът постепенно утихна.
— Самолетът… — промърмори Крейг.
— Унищожиха го — очите на Мат се разшириха. Представи си как тялото на Брент се пръска на парчета.
— Но защо?
Мат присви очи замислено. Причината можеше да е само една.
— Прикриват следите си. Ако самолетът е бил саботира и, трябвало е да унищожат доказателствата — в това число и евентуалните свидетели. — Представи си ясната диря от копита, стъпки и лапи, отдалечаваща се от мястото на катастрофата. Нямаше време да прикрият следите си.
От ниското се разнесе нов звук, подобен на рева на мотор-на резачка. Двигател на мотоциклет изрева свирепо и се укроти до ниско ръмжене. Не след дълго към него се присъедини втори.
Бейн започна да им приглася. Ръмженето сякаш излизаше дълбоко от гърдите му.
Мат погледна към слабите отблясъци на залязващото слънце. Облаците продължаваха да се спускат. Тази нощ щеше да вали сняг. Сигурен бе, че преследвачите им също го знаят. А това означаваше, че ще се опитат да ги настигнат преди залеза.
— Какво ще правим? — попита Крейг.
Вместо отговор Мат дръпна поводите на Марая и тръгна нагоре по склона. Трябваше да намери начин да ги забави… поне докато небето не започне да се изсипва отгоре им.
— Можем ли да се скрием някъде? — гласът на Крейг трепереше. Бе се привел ниско над седлото, докато Марая се катереше нагоре по сипея.
За момента Мат игнорира въпроса. Главната му мисъл бе просто да намерят начин да оцелеят до падането на нощта. Намираха се в определено неизгодно положение. Двама души, един кон. Преследвачите им бяха със снегоходи. Шансовете им не бяха особено добри. Ревът на моторите се усили. Преследването вече бе започнало.
Мат задърпа Марая към хребета. Внезапно горе се надигна силен югозападен вятър — мразовит предвестник на лед и суграшица. Без да се колебае, тръгна надолу към мястото, където бе разположил лагера си. Там не можеха да намерят никакво убежище, затова прецени другите възможности. Знаеше няколко пещери, но те бяха прекалено далеч и не бе сигурен, че в тях ще бъдат в безопасност. Трябваше му друг план.
— Можеш ли да яздиш самичък? — обърна се той към Крейг.
Мъжът леко кимна, но в очите му се четеше ужас.
Мат се протегна и измъкна пушката, закрепена за задната част на седлото, после напъха кутия с патрони в джоба си.
— Какво смяташ да правиш? — попита Крейг.
— Не се безпокой. Просто ще те използвам за стръв — отвърна той и приклекна. — Бейн.
Кучето наостри уши и се обърна към Мат. Той посочи надолу и рязко му заповяда:
— Бейн… към лагера!
Песът се завъртя и се спусна надолу. Останалите кучета го последваха. Мат плесна Марая по задницата и я подкара след тях, след което ги последва няколко крачки.
— Карай след кучетата. Ще те отведат до лагера ми. Скрий се както намериш за добре. На дръвника има брадва. Просто за всеки случай.
Лицето на Крейг побеля, но въпреки това кимна, с което си спечели уважението на Мат.
Той остана загледан за известно време как конят, ездачът и кучетата се спускат надолу по каменистия, обрасъл с дървета склон. Не след дълго изчезнаха в гъстата гора.
Обърна се и се изкатери нагоре по пътеката, докато не стигна на около двадесет метра от билото. Там скочи от калната диря върху гранитен отломък, а от него — на съседния камък. Не искаше да оставя следи. Щом се отдалечи достатъчно, Мат се спотаи сред дърветата и потъна в сенките зад един дънер. Оттук ясно виждаше билото. Ако преследвачите вървяха по същия път, за миг силуетите им щяха да се очертаят на фона на небето, когато прекосяват хребета и за-почнат спускането си към долината.
Мат коленичи, омота ремъка на пушката около китката си, нагласи приклада от орехово дърво на рамо и се прицели. Беше сигурен, че от такова разстояние ще извади от играта единия от мотористите, но как щеше да се справи и с двамата?
От другата страна на билото ревът на моторите се усилваше и доближаваше все повече и повече — същинска двойка побеснели зверове, втурнали се по следите на жертвата си.
Докато стоеше на коляно и кръвта бясно пулсираше в ушите му, Мат си спомни един друг момент преди десет години — в друг живот, когато се криеше в една полуразрушена от оръдейно попадение сграда в Сомалия. Наоколо свистяха куршуми и се разнасяха гърмежи. През уреда за нощно виждане светът се бе свел до зелени сенки и линии. Онова, което най-много изнервяше повечето хора, не бе самото сражение, а чакането.
Пое бавно дъх и си наложи да се отпусне, да остане спокоен и готов. Напрежението можеше да накара и най-опитния стрелец да се прояви като новобранец. Издиша и се съсредоточи. Не беше в Сомалия. Беше сред своите гори. Свежата миризма на смола и борови иглички го ободри и му напомни къде се намира. Познаваше планините по-добре от всеки друг.
Шумът на моторите изпълваше света с ръмженето си. Мат вече чуваше пукота на счупените клонки под окованите във вериги гуми. „Близко са…“ Премести пръста си върху спусъка и се приведе напред, опрял буза в дървения приклад.
Чакането сякаш продължи безкрайно. Въпреки студа по дясното му слепоочие се стече капчица пот. Устоя и не присви око. Винаги дръж и двете си очи отворени, когато стреляш. Баща му го бе учил още когато ходеха на лов за елени в Алабама, а по-късно му го припомни и сержантът в казармата. Пое бавно въздух през носа и се концентрира.
„Хайде…“
Сякаш в отговор на подканата му единият мотор изхвърча с пълна газ над билото и го изненада. Вместо да се изкачи предпазливо, мотоциклетистът бе дал пълна газ и прелетя над хребета.
Мат следваше траекторията му. Натисна спусъка, пушката изгърмя и почти едновременно с нея се чу звън на куршум в метал.
Летящият мотоциклет поднесе във въздуха. Беше уцелил задния калник. Мотористът и моторът се удариха странично в земята, отскочиха веднъж и се затъркаляха надолу. Мотористът успя да се освободи и се претърколи в гъстите храсти.
— Мамка му! — промърмори Мат.
Не откъсваше поглед от хребета. Нямаше представа дали първият преследвач е невредим, ранен или мъртъв, но не смееше да му обърне повече внимание. Всеки миг щеше да се появи вторият мотор. Мат изхвърли празната гилза и вкара нов патрон в цевта. Искаше му се сега с него да бе старата му М-16 от времето на зелените барети.
Прицели се в хребета.
След изстрела и трясъка на падащия мотор слухът му изневеряваше. Ревът на вторият двигател се разнасяше сякаш от всички страни едновременно. С крайчеца на окото си забеляза движение отляво. Насочи пушката навреме, за да види как вторият мотор изхвърча над хребета.
Прицели се — по-скоро отчаяно, отколкото като опитен стрелец — и стреля. Този път не се чу дори звън на метал. Мотоциклетът се приземи плавно, мотористът натисна газта и изчезна.
Мат отстъпи зад дънера на дървото. Отново презареди. Тези двамата не бяха аматьори. Бяха очаквали засадата и бяха пуснали първия мотор на пълна газ, за да отвлече вниманието му, докато вторият успее да заобиколи от другата страна.
Тряс!
Клонът над главата му се пръсна и го засипа с трески. Мат се хвърли на земята и се плъзна по гръб, като стискаше пушката при гърдите си. Изстрел от карабина… идваше от мястото, където бе изчезнал първият моторист. Значи копелето бе оцеляло.
Потисна паниката си и остана на място. Несъмнено снайперистът не можеше да го види добре — в противен случай щеше да е мъртъв. Изстрелът целеше просто да го изкара от прикритието му. По всяка вероятност стрелецът бе налучкал приблизителното му местоположение, докато бе стрелял по втория мотор.
Сега Мат бе притиснат между двамата — единият дебнеше долу и вляво в храстите, а другият все още бе с мотора си някъде сред камънаците.
Напрегна слух, като вдишваше през стиснатите си зъби. Ревът на втория мотоциклет бе утихнал до равномерно ръм-жене. Какво ставаше? Може би вторият чакаше? Или бе оставил мотора си на празен ход, а самият той бе тръгнал да търси по-удобна позиция?
Не можеше да рискува. Трябваше да действа.
Мат тихо изруга и се плъзна по гръб надолу по склона. За щастие бе улеснен от дебелия пласт борови иглички. Плъзна се като сърфист по тях, без да вдига глава, и стигна до малко дере в разтопения сняг, не по-широко от улична канавка. Озова се на дъното на съмнителното убежище. Водата се просмука през вълнените му панталони, но подплатеното армейско яке запази тялото сухо.
Остана за миг така, като се ослушваше. Оцелелият мотор все още застрашително ръмжеше на празен ход. Не се чуваше нищо друго. Преследвачите му се спотайваха. Мат нямаше начин да разбере дали са военни или наемници. Разбираше само, че са професионалисти и работят в екип. Това означаваше, че в момента репортерът бе вън от опасност. Двамата нямаше да оставят зад гърба си въоръжен нападател. Първо трябваше да премахнат Мат, ако искаха да продължат.

Обмисли възможностите си. Не бяха много. Можеше да се измъкне и да остави Крейг на убийците. Бе готов да се обзаложи, че двамата биха предпочели по-скоро да видят сметката на репортера, и не се съмняваше, че ще успее да им се изплъзне в гората. Но това не бе реална възможност.
Трябваше да помисли и за кучетата си.
Продължи да пълзи надолу по канавката. Студът му помогна да потисне паниката. Нищо не избистряше ума по-добре от това да топнеш задника си в ледена вода.
Движеше се колкото може по-безшумно.
Тридесет метра по-нататък улеят свършваше с рязък ръб. Височината бе малка, не повече от два метра. Превъртя се по корем в канавката и скочи с краката надолу, като внимаваше да предпази пушката от водата и калта.
Това бе грешка.
Докато падаше, един изстрел удари пушката и тя отлетя от пронизаните му от остра болка пръсти. В глупавия си опит ла я запази бе вдигнал карабината си прекалено високо и прекалено открито, с което се бе издал. Строполи се тежко в плитката локва от лед и кал и се хвана за изтръпналата ръка.
Огледа се бързо и откри пушката на брега. Черният приклад от орехово дърво се бе превърнал в трески. Побърза да вдигне разнебитеното оръжие. Самата пушка бе останала невредима. Хвана я в ръка и се затича покрай късата скална стена. Не си правеше труда да прикрива следите си. Носеше се през храстите, под краката му трещяха счупени клонки. Стената внезапно свърши с осеян с големи камъни сипей — следи от някогашен ледник.
Не се чуваха никакви звуци на преследване, но знаеше, че противниците го приближават, спускат се бързо надолу по склона, приготвили пушките, готови да очистят жертвата си.
Мат се затича като подгонен, придържайки се колкото се може по-близо до скалата. Сенките пред него ставаха все по-дълбоки и по-дълбоки, докато слънцето залязваше и облаците се спускаха все по-ниско над върховете. Скоро щеше да настъпи нощта. Стигна до изровения терен и се спотаи зад една канара.
Рискува да хвърли поглед зад себе си. Сега сенките облагодетелстваха преследвачите му. Теренът тънеше в мастилен мрак. Огледа края на скалата. Нищо. Обърна се и за малко да го пропусне. Движение на сенките. Мат се сниши още повече. Някой се спускаше надолу по скалата, наполовина скрит зад някаква издатина. Преди Мат да успее да вдигне пушката и да се прицели, фигурата изчезна в тъмното в основата на скалата.
Мат продължи да държи пушката насочена натам, доколкото можеше без приклада. Беше я закрепил по дължината на ръката си. Цевта трепереше. Не можеше да е сигурен, че ще стреля точно.
Нагоре по склона двигателят внезапно отново оживя, изрева и мотоциклетът потегли.
Мат напрегна слух. Вторият моторист се насочваше наляво, явно с намерението да заобиколи сипея и да му излезе в гръб. Другият ловец, който се спотайваше някъде наблизо, не се виждаше никакъв. Можеше да е навсякъде. Мат не беше сигурен в убежището си.
Извъртя се зад канарата и огледа терена. Наоколо растяха само няколко дървета — останалото бе предимно ниски храсти и бурени. Наблизо ромолеше буен поток и се разливаше в серия малки водопади. Коритото му се очертаваше от спускащата се над водата мъгла, все по-гъста с приближаването на нощта.
Затича се приведен надолу по сипея към потока. Трябваше да се отърве от опашката. Краката му бяха мокри и кални от предишното пързаляне и оставяха ясни следи върху голата скала.
Щом се озова при потока, нагази в него, като с мъка се сдържа да не ахне от студа. Водата стигаше едва до коленете му, но течението бе силно и подкосяваше краката му. Камъните бяха хлъзгави. Като се мъчеше да запази равновесие, започна да се изкачва нагоре срещу течението, обратно към склона, по който току-що се бе спуснал. Бързаше приведен, като се стараеше да вдига колкото се може по-малко шум.
Напрегна слух да долови знак от дебнещия наблизо ловец, но въздухът бе изпълнен с рева на мотоциклета и шума на разбиващата се в скалите вода.
Десет метра по-нагоре стигна до един от водопадите. Бе висок не повече от метър и половина. Помоли се поне за капчица късмет през този безкраен смразяващ ден. С изтръпнали от ледената вода крака пристъпи към водопада и протегна ръка през водата. Много от водопадите криеха малки пещери, където гранитът бе отнесен от буйните сезонни води.
Мат размърда пръсти.
Този водопад беше точно такъв.
Завъртя се и пристъпи заднишком през водопада. От леденото течение дъхът му спря, но след миг се облегна на скалата, полуприведен, с разперени настрани крака. Водата се спускаше пред лицето му като завеса. Беше достатъчно тънка, за да може да вижда навън, но светът зад нея бе размазан.
Мат зачака, притиснал пушката до гърдите си. Вече не се бореше с течението, стоеше неподвижно и студът го завладя. Зъбите му затракаха неконтролируемо и болката го прониза до костите. Скоро щеше да изпадне в хипотермия. Надяваше се преследвачите да не го карат да чака прекалено дълго.
Докато трепереше, в главата му нахлу спомен за един друг ден с вода и лед. Тогава бе още по-измръзнал и мокър. Преди три години в края на зимата необичайно затопляне бе събудило всичко живо в Аляска и го бе накарало да излезе навън и да се наслади на прекрасното време. Той и семейството му не направиха изключение. Направиха си зимен лагер с намерението да ловят риба през леда и да пътешестват по снежните планини. И в един момент на невнимание…
„Тайлър… съжалявам…“
Насили се да отвори очи. Сега не бе моментът да оплаква момчето. Въпреки това ледената прегръдка на водата бе събудила спомена. Не можеше да се откъсне от него. Тялото му си спомни леденостудената вода. Мислите, дълбоко замразени досега, бяха пуснати на свобода. Човек, който не е изгубил син или дъщеря, не може да си представи как един спомен може да пронизва като кама — болезнено, ослепяващо, чак до кокал.
„Тайлър…“
Някакво движение рязко го върна в настоящето. Отдясно неясен силует се премести покрай брега. Краката му затрепериха от стария гняв, примесен с онова всепоглъщащо отчаяние, което те кара да забравиш всякакъв страх.
Ловецът бе проследил калните следи на Мат, но без да рискува, придържайки се в сенките. Пушката му бе преметната през рамото му, но в ръката си държеше пистолет. Мъжът бе смъкнал белия си гащеризон и носеше камуфлажна униформа и черна барета, които го скриваха по-добре.
Мат вдигна пушката и изкара цевта през водопада. Не я насочи към прокрадващата се фигура. Оръжието му бе в такова състояние, че не можеше да рискува да стреля между прикриващите врага му скали. Вместо това се прицели към мократа тераса, по която преди няколко минути бе нагазил в потока. Само на десетина метра оттук, без никакво прикритие.
Ловецът достигна до мястото и се показа иззад прикри-тието си. Беше приклекнал ниско. Мат го гледаше как изучава отсрещния бряг. Там нямаше никакви мокри следи Мъжът погледна надолу по течението. Мат можеше да се досети какво си мислеше. Дали жертвата му бе избягала надолу, както порано в снежната канавка? Ловецът се поизправи, за да огледа течението по-добре. Беше висок и мускулест.
Мат премести пръста си върху спусъка и напрегна всички мускули на ръката си, за да задържи пушката стабилно. Някакъв инстинкт накара противника му да трепне. Обърна се рязко, с пребледняло от изненада лице. Забеляза пушката в мига, когато Мат натисна спусъка.
Изстрелът в тясното пространство бе оглушителен. Откатът почти изби оръжието от ръката му. Нещо мъничко профуча покрай ухото му. Мат не обърна внимание. Беше се съсредоточил върху целта си.
Ловецът полетя назад с разперени ръце, сякаш бе изритан в гърдите. Пистолетът отлетя настрани. Мъжът се удари в един гранитен отстъп и тежко се строполи.
Мат вече бе излязъл от скривалището си. Дръпна затвора, за да изхвърли гилзата, но пушката засече. Дръпна още по-силно, но без резултат. Явно пораженията върху оръжието са били много по-големи, отколкото бе допускал. Добре че пушката не бе експлодирала в лицето му, когато стреля.
Хвърли се надолу по течението към поваления ловец. Макар и паднал, мъжът се мъчеше да освободи карабината си. Беше същинско състезание, но в случая течението работеше в полза на Мат. Прелетя десетте метра и изскочи от водата.
Твърде късно.
Карабината се завъртя и се насочи към гърдите му.
Докато летеше във въздуха, Мат изви тялото си настрани и завъртя безполезната пушка като стик. Усети удара на метал в метал в мига, когато карабината стреля. Усети и изгаряща болка в рамото.
Изкрещя… и се стовари с цялата си тежест върху противника си. Все едно се бе хвърлил срещу тухлена стена. Човекът бе по-тежък от Мат най-малко с петнадесет килограма. От сблъсъка обаче пушката му отлетя настрани, удари се в скалите и падна в потока.
Мат се претърколи и замахна с крак, за да размаже лицето на противника си. Той обаче вече се дърпаше настрани. Изглеждаше невредим от попадението в гърдите. Всъщност дори не се виждаше кръв.
„Бронирана жилетка“ — съобрази Мат.
Другият присви ръка; лицето му се бе превърнало в гневна маска. С едната си длан притискаше дупката в камуфлажната си дреха.
„Въпреки това здравата боли, нали, задник такъв?“
В другата ръка на мъжа проблесна кама. Копелето бе натъпкано с оръжия като швейцарско ножче с остриета и отварачки.
Мат вдигна пушката си като сабя за фехтовка. Рамото му гореше, но игнорира болката. Обърна се странично към противника, за да изложи по-малка част от тялото си на ножа.
Убиецът се усмихна като жаден за кръв звяр. Идеално бели зъби. За когото и да работеше, зъболекарското му обслужване бе на ниво.
Без никакво предупреждение мъжът се хвърли към Мат. Държеше ножа ниско, като опитен професионалист. Другата му ръка посегна да парира пушката.
Мат бързо отстъпи две крачки назад. Свободната ръка лежеше на колана му. Измъкна флакона със спрея и с палец махна капачката. Извъртя се рязко и натисна копчето. Предназначен да държи мечките надалеч, флаконът пръскаше на разстояние шест метра.
Струята попадна право в стоманените очи на нападателя.

Ефектът бе същият, какъвто би се получил при удар с гюлле.
Мъжът падна на колене, отметнал глава назад, забравил за камата. След миг вцепенение от гърлото му се разнесе нечовешки рев. Звучеше неестествено. Явно бе вдишал точно в момента, когато струята го бе поразила и бе изгорила гърлото и ларинкса му. Заби нокти в очите и лицето си, като оставяше кървави дири по бузите си.
Мат отстъпи назад. Спреят бе десет пъти по-силен от онзи, който използваха умиротворителните сили — комбинация между пипер и сълзотворен газ. Бе предназначен да спре гризли, а не някакъв обикновен здравеняк. Очите на мъжа вече бяха набъбнали като мехури. Заслепен от болката, той се замята на земята като изскочила на палуба летяща риба. В движенията му обаче имаше цел. Мъчеше се да стигне до ледения поток. Тялото му се сгърчи, повърна върху скалите и се задави. Рухна на няколко метра от водата, сви се на кълбо и застена.
Мат направи крачка напред и вдигна камата. Смяташе да му пререже гърлото, но днес не бе настроен особено великодушно. Този тук вече не представляваше заплаха. Имаше голяма вероятност дори да умре от спрея. А и дори да оживееше, щеше да остане инвалид до края на живота си. Мат не изпитваше никакви угризения. Спомни си Брент Къминг със счупен врат в разбития самолет.
Обърна се и огледа собствените си поражения. Изстрелът едва бе засегнал рамото му. По-скоро бе изгаряне, отколкото рана.
В далечината ревът на двигателя утихна. Дали мотористът бе чул воя на партньора си? Дали е разбрал, че това е другарят му? Или се питаше дали не е воят на жертвата им?
Мат потърси пушката в потока, но течението я беше отнесло. Не посмя да се бави повече тук. Сигурен бе, че вторият преследвач рано или късно ще тръгне да търси партньора си. Мат не смяташе да го чака. Трябваше да стигне до лагера, да събере кучетата, коня и репортера и да се запъти към единственото безопасно място в района. Със или без покана, добре дошъл или не, трябваше да го приемат.
Двигателят изрева отново. Разбира се, там някъде бе последната пречка на плана му. Мат прекоси сипея, като се от-далечи от другия преследвач. Лагерът се намираше на около три километра оттук, но поне беше от тази страна. На моториста щеше да му е нужно малко време, за да открие партньора си, да заобиколи и да продължи преследването. Дотогава Мат смяташе да е далеч оттук.
С тази идея той навлезе в гората и се затича към лагера. Мокрите му дрехи тежаха като торби с цимент, но след няколко минути крайниците му се сгряха и прогониха заплахата от хипотермия. Щом стигнеше в лагера, щеше да облече нещо сухо.
Докато продължаваше надолу по склона, заваля сняг. Снежинките бяха едри, тежки и предвещаваха силен валеж. Десет минути по-късно снегът скриваше всичко и видимостта падна до няколко метра. Мат обаче познаваше гората. Стигна до покритата с лед река в средата на долината и продължи по течението и до лагера. Видя следите на коня си.
Първият, който излезе да го посрещне, беше Бейн. Кучето едва не го събори, докато изминаваше последните няколко крачки.
— Да, и аз се радвам да те видя — потупа Мат радостния пес.
Марая дъвчеше някакви зелени стебла. Другите кучета тичаха нагоре-надолу, но от репортера нямаше нито следа.
— Крейг?
Журналистът се изправи зад близкия храст. С двете си ръце стискаше малката брадва. На лицето му бе изписано дълбоко облекчение.
— Аз… не знаех какво се е случило? Чух стрелба… писък…
— Не бях аз — Мат се приближи и взе брадвата. — Но все още не сме се измъкнали.
Далеч в долината продължаваше да се разнася непрекъснатото ръмжене на мотоциклета. Мат се загледа в тъмната заснежена гора. „Не, със сигурност още не сме се измъкнали.“
— Какво ще правим? — Крейг също слушаше двигателя.
Звукът вече бе започнал да се усилва. Очите на репортера се отместиха към разнебитената пушка.
Мат съвсем бе забравил, че продължава да я мъкне със себе си.
— Счупена е — промърмори той.
Върна се обратно в лагера и започна да рови в екипировката си, като бързо подбираше всичко, което можеше да им е от полза в среднощното бягство. Налагаше се да пътуват със съвсем малко багаж.
— Имаш ли друго оръжие? — попита Крейг. — Или може би конят е в състояние да надбяга мотоциклета?
Мат поклати глава в отговор и на двата въпроса.
— Тогава какво ще правим?
Откри онова, което търсеше, и го прибра в торбата си. „Поне това е все още цяло.“
— А другия мотор? — в гласа на Крейг вече се долавяше паника.
Мат се изправи.
— Не се безпокой. Има една стара местна пословица.
— Каква е тя?
— Тук оцелява само силният… но понякога дори той може да бъде убит.
Думите му очевидно не донесоха никаква утеха на журналиста от Сиатъл.





Стефан Юрген носеше очила за нощно виждане, които му позволяваха да вижда в тъмното без помощта на фара на мотора си, но снежната буря снижаваше видимостта едва до десет метра. Валеше обилно. Снегът приличаше на зелена мъгла.
Управляваше уверено пригодения за сняг и лед мотоциклет нагоре по лъкатушещата следа. Снегът наистина ограничаваше видимостта, но същевременно му позволяваше по-лесно да проследи жертвите си. Бе различил следите на един кон и четири кучета. Явно и двамата яздеха. От време на време единият от тях слизаше от коня и го превеждаше през по-трудните участъци, след което отново го яхваше.
Озърташе се за следи от разделяне на групата, но нямаше никакви отклонения от основната пътека.
„Добре.“ Трябваха му всичките накуп.
Под замръзналата маска чертите му бяха изкривени в постоянна намръщена гримаса. Микал бе негов по-малък брат. Преди час бе открил обезобразеното му тяло до малък поток. От болката бе почти изпаднал в безсъзнание, а лицето му бе превърнато в кървава пихтия. Трябваше да изпълнява заповедта. Въпреки това сърцето му се късаше, когато натисна спусъка, за да сложи край на агонията на Микал.
Беляза челото си с кръвта на брат си. Мисията вече не бе просто търсене и унищожаване. Бе се превърнала в лична вендета. Щеше да се върне с американски уши и нос. Щеше да ги връчи на баща си във Владистак. За Микал… за онова, което бе сторено на по-малкия му брат. Бе се заклел в кръвта му.
Стефан бе успял да зърне за миг целта си през оптическия мерник на пушката — висок, с пясъчноруса коса и обрулено от вятъра лице. Човекът доказа, че е изобретателен, но пък Микал бе най-младият член на специалните части „Леопард“, с десет години по-млад от него самия. Нямаше бойния опит на Стефан. Беше същинско пале в сравнение с лъв. Сега, предупреден за уменията на жертвата си, Стефан и не помисляше да я подценява. В отмъщение за кръвта на брат си щеше да залови американеца жив и да го реже къс по къс, докато все още диша. Писъците му щяха да достигнат чак до Майка Русия.
Докато се изкачваше по покритото с гора дефиле, следата на преследваните все по-ясно се различаваше. Чертите на лицето му станаха още по-сурови. Разстоянието помежду им се скъсяваше. Доколкото можеше да прецени, оставаха му не повече от стотина метра. Опитен следотърсач, обучен в зимните планини на Афганистан, Стефан знаеше как да раз-чита отпечатъците.
Изкачи се още един зиг-заг нагоре и спря. Слезе от мото-ра и нарами пушката си. После посегна към оръжието в ка-лъфа от едната страна на мотора. Времето за истинския лов бе настъпило. Израснал на сибирското крайбрежие, Стефан познаваше студа, снега и леда и знаеше как да преследва дивеч в бурята.
Оттук нататък щеше да продължи пеш… но първо трябваше да пораздруса жертвите си, да ги паникьоса и да ги накара да действат според инстинктите си. А като всички други животни, и хората правят грешки, когато изпаднат в паника.
Свали очилата за нощно виждане, вдигна тежкото оръжие и се вгледа в индикаторите на разстоянието и височината в оптическия мерник.
Със задоволство натисна спусъка.





Крейг потрепери и се притисна към мъжа пред себе си. Мъчеше се да получи колкото се може повечко топлина от допира им. Поне широкият гръб на горския надзирател донякъде го защитаваше от най-силните пориви на вятъра.
— Не разбирам — говореше Мат, докато продължаваха да се изкачват в бурята. — За всичко това трябва да има някаква причина. Да не би да е свързано с теб?
— Не зная — за десети път повтори Крейг през вълнения шал, покрил долната част на лицето му. Не му се говореше за това. Искаше само да му е топло. „Проклето назначение…“
— Ако е свързано с теб, защо трябва да се минава през такива трудности, за да те задържат колкото се може по-настрана от историята ти?
— Не зная. В Сиатъл се занимавах с общинските и коментирах официалните новини от Вашингтон от местна гледна точка. Командироваха ме тук, защото редакторът ми има зъб. Веднъж излязох с племенницата му. Та тя беше на двадесет, за Бога, а не на дванадесет!
— Политически репортер — промърмори Мат. — Защо пращат политически репортер на изследователска станция?
Крейг въздъхна. Ясно бе, че този човек няма да миряса. В желанието си да сложи край на разпитите накрая той развърза езика си и разказа всичко, което знаеше.
— Един от морските биолози в базата е братовчед на колега от вестника. Изпратил телеграма, в която се споменава за някакво много важно откритие. Нещо свързано с изоставена база, на която се натъкнали другите учени. Каквото и да са намерили, предизвикало голямо въодушевление, но в крайна сметка хората от Военноморските сили им затворили устата.
— Затворили им устата, значи? И въпреки това онзи биолог успял да пусне новината.
Крейг кимна.
— Пратиха ме да проверя дали наистина става въпрос за събитие от национален интерес.
— Е, определено е от нечий интерес — въздъхна Мат.
Крейг изсумтя, но в крайна сметка се почувства облекчен, когато спътникът му замълча. Ръмженето на мотоциклета зад тях като че ли заглъхна. Може би все пак успяха да избягат от преследвача си. Може би той се бе отказал от преследването и се бе върнал обратно.
Мат забави ход и погледна назад.
След като моторът замлъкна, гората сякаш стана още по-смълчана и тъмна. Снегът се сипеше с тих шепот между клоните. Мат спря коня. Изправи се на стремената и впери поглед назад, смръщил вежди.
Тишината внезапно се разкъса от пронизителен писък.
— Какво… — започна Крейг, докато се обръщаше.
Мат се пресегна, сграбчи го за раменете и двамата се стовариха от седлото на земята. Ударът изкара въздуха от гърдите му. Крейг се закашля, като се мъчеше да си поеме дъх.
— Какво, по дяволите…
Мат навря лицето му в снега, като наполовина скриваше тялото му със своето.
— Лягай! — изръмжа той.
Взривът разтърси смълчаната гора. На няколко метра нагоре по пътеката във въздуха полетяха сняг, пръст и храсти. Листа и иглички се посипаха от околните дървета.
Кобилата се изправи на задните си крака и изцвили с разширени от ужас очи. Мат вече бе скочил на крака и сграбчи поводите и. Наоколо лаеха и скимтяха кучетата.
Крейг започна да се изправя. Мат се пресегна и го издърпа на крака.
— Ставай, ставай — подкани той и го помъкна към коня. — Какво беше…
— Граната… копелето има шибан гранатомет.
Когато писъкът в ушите му поутихна, Крейг опита да осмисли чутото. С мъка се покатери обратно на седлото. Пла-нините отново бяха утихнали. Дори моторът не се чуваше никакъв. — Тръгнал е след нас пеша. Нямаме много време — обясни Мат и свирна на кучетата си, които се бяха пръснали навсякъде след взрива. Всички се върнаха, но едно от тях куцаше. Мат се наведе да огледа раненото животно.
Крейг не бе толкова търпелив.
— Да тръгваме… зарежи кучето.
Мат го изгледа остро, след което отново насочи вниманието си към маламюта. Прокара длан по крака му.
— Само си го навехнал, Саймън — прошепна с облекчение и го потупа по главата.
После се изправи, хвана поводите на коня и тръгна встрани от еленската пътека, по която се движеха.
— Накъде отиваме? — Крейг продължаваше да се оглежда във всички посоки и напрягаше слух да чуе издайническия писък на следващата граната.
— Онзи скапаняк се мъчи да ни изкара акъла.
Бе напълно успял — що се отнася до Крейг.
Трудно си проправяха път през по-гъстата гора и по-дълбокия сняг. На Крейг му се наложи да се навежда, за да мине под най-долните клони. По гърба му се сипеше сняг. Преходът бе труден и бавен, прекалено бавен, но Мат сякаш бе твърдо решен да продължи в същата посока.
— Накъде отиваме? — попита Крейг, като отърсваше снега от раменете си.
— Да проверим дали наоколо не се навъртат едни стари приятели.

Стефан приклекна над следата. С бял гащеризон, ръкавици и качулка, той идеално се сливаше със снега. За самия него обаче светът бе ясно очертан в различни оттенъци на зеленото. Изучаваше следата през очилата си за нощно виждане. Жертвите му се бяха отклонили наляво, очевидно прогонени от експлозията пред тях — точно както се бе надявал.
Последва ги, като се движеше бързо и безшумно. Беше преследвал вълци по хълмовете около родния си град. Знаеше как да прекосява незабележим гората и да използва всяко прикритие. А с придобитите от военното си обучение умения се превръщаше в съвършения убиец.
Въпреки това нямаше нужда да плаши жертвите с втори изстрел. Бе оставил гранатомета при мотора. Пушката щеше да му е достатъчна… заедно с ловджийския нож, с който възнамеряваше да одере американеца, убил брат му. Вървеше по следите им, като внимаваше двойката да не се е разделила. Но отпечатъците от копита, лапи и човешки стъпки продължаваха неотклонно в една и съща посока.
Преди да остави мотора, той се бе свързал с началниците си и бе съобщил за станалото. Бурята беше прекалено силна за изпращането на подкрепления, а и Стефан увери лейтенанта, че няма нужда от тях. Щеше да улови жертвите си преди полунощ. Изтеглянето му на другата сутрин вече бе уредено.
Продължи по следата, като си отваряше очите на четири за евентуална измама. Но явно гранатата си бе свършила работата — те бягаха.
На около четиристотин метра по-нататък попадна на мяс-то, където снегът бе здравата разровен. Сякаш конят се бе подхлъзнал върху леда отдолу. Стефан се надяваше да е счупил някоя кост при падането.
Претърси бързо района, но от него продължаваше да води една-единствена следа. Този път тя бе много по-свежа. Кишата в отпечатъците от копитата още не бе успяла да замръзне. Намираха се на не повече от пет минути пред него. Американецът продължаваше да води коня си.
Стефан се изправи и усети острата миризма на леш. Си-гурно някъде наблизо бе умряло животно. Преди края на нощта обаче за горските санитари щеше да има още подаръци.
Предполагайки, че се намира достатъчно близо, за да използва възможностите на очилата си, Стефан завъртя лещите, като превключи от нощно на инфрачервено виждане. Зелените нюанси изчезнаха и светът потъна в мрак. Погледна напред, като търсеше следи от топлина. Обсегът на уреда при хубаво време бе около сто метра. При сегашния снеговалеж очакваше, че радиусът ще се намали наполовина. Едва Успя да различи червеникаво петно, едва забележимо на границата на видимостта.
Усмихна се и отново превключи на нощно виждане, за да може да продължи преследването. Без да изпуска от очи целта си забърза по пресните следи. Ето защо не успя да забележи тънката бяла нишка, опъната през пътеката, но усети слабото и съпротивление в крака си, когато я скъса. Метна се настрани в преспата, очаквайки взрив или някакъв смъртоносен капан. Хвърли поглед назад и видя слаб зелен проблясък, преди нещо да падне от клона над него и да се разбие в скалата отдолу.
Прикри лицето си, свали бързо очилата и се извърна.
Нещо влажно полепна по краката му.
Погледна надолу. Кръв… Червеното петно ясно се открояваше на белия гащеризон. Сърцето бясно заблъска в гърлото му, но не усети никаква болка. Успокои се. Кръвта не беше негова.
Тогава го удари миризмата. Навремето в Афганистан бе пълзял в тунелите на въстаниците и се бе натъкнал на група мъртви войници — убити вероятно от ръчно направена бомба с пирони. Кръв, разкъсани вътрешности, мухи, личинки, лятна жега… Бяха се разлагали най-малко седмица. Тази воня бе още по-лоша.
Догади му се. Опита се да се измъкне от нея, но вонята се лепна за него, следваше го и го поглъщаше. В гърлото му се надигна стомашен сок. Закашля се и повърна.
Все пак бе кален войник. Изтърка крачолите си в снега и се изправи на крака. Очите му сълзяха, а светът се въртеше около него в черно и бяло, в сняг и сенки.
Запрепъва се нататък по следата. Ако шибаняците си мислеха, че ще го изведат от строя с някаква си смрадлива бомба, много жестоко се лъжеха. Бе трениран да издържа на атака със сълзотворен газ и по-лоши неща. Като плюеше, той продължи да крачи и нагласи добре очилата си.
Отново превключи в инфрачервения спектър и потърси целта. Отначало всичко тънеше в мрак. Изруга и преглътна поредното повдигане. Наистина, забавиха го, но следите им сред пустите върхове оставаха ясно видими. Рано или късно щеше да ги догони.
Посегна към очилата си, но преди да успее да върне на нощно виждане, на черния фон се появи червеникаво сияние. Внезапната инфрачервена сигнатура бе ярка и ясна. Явно вятърът бе прогонил снега и бе разширил обсега на видимост. Ухили се. Значи не бяха чак толкова далеч. Тръгна към петното.
Докато се движеше, топлинната сигнатура нарастваше бързо… прекалено бързо. Стефан спря. Розовото петно изглеждаше голямо, по-голямо от човек. Да не би да се връщаха яхнали коня? Може би са решили да го заловят след грубия си опит за химическа война?
Присви очи. Е, в такъв случай ги чакаше груба изненада. Не биваше да се подценява елитен руски командос. Обърна се… и забеляза втора топлинна сигнатура, която го приближаваше отляво. Завъртя се отново и се намръщи. Появиха се трето и четвърто петно.
„Какво, по дяволите, е това?“
Приклекна сред отвратителната воня, сякаш увиснала във въздуха. Формите ставаха все по-големи и по-големи. Червените сигнатури бяха масивни, по-едри от всякакъв кон. Бяха пет или шест. Събираха се от всички страни.
Вече знаеше какви са.
„Мечки… гризли, ако се съди по големината им.“
Превключи отново на нощно виждане. Снегът валеше все по-силно. Гората бе забулена в зелена мъгла. Нямаше нито следа от приближаващите чудовища. Отново превключи на инфрачервено. Бяха се приближили още, намираха се почти до него.
„Примамени са насам… вонята…“ От гърдите му се изтръгна стон.
Превключваше трескаво между инфрачервено и нощно виждане. Накрая вдигна пушката си и се прицели в едно от червените петна точно срещу него. Трясъкът на счупени клони и хрущенето на снега се чуваше отвсякъде. Стреля.
Гърмежът накара останалите да спрат, но мечката, която бе улучил, нададе ужасен рев — смразяващ кръвта първичен звук — и се хвърли към него — по-бързо и по-настървено. Останалите отвърнаха с яростни ревове и също се втурнаха към него.
Той стреля отново и отново. Но нищо не можеше да забави чудовищата. Дробовете му горяха, сърцето му биеше в гърлото. Захвърли настрани очилата, приведе се, вдигнал пушката във въздуха.
Ревовете изпълваха главата му и прогонваха всяка ми и чувство. Обръщаше се отново и отново, заобиколен от тъмнина и сняг.
„Къде… къде… къде…“
Изведнъж от снега изникнаха тъмни фигури — масивни създания, излезли сякаш от някой кошмар, движещи се с невероятна скорост. Хвърлиха се към него — не гневно, а с неумолимата инерция на погнал жертвата си хищник.




Мат стоеше до Марая, без да изпуска юздите, и слушаше писъците на ловеца. Не продължиха дълго и прекъснаха внезапно. Обърна се, преведе кобилата през последното възвишение и се заспуска към долините. Искаше до сутринта да се намира колкото се може по-далеч от този район, да изчезне безследно в по-гъстите и високи гори по ниските склонове на планинския масив. Чакаха ги поне два дни път до самотната хижа в района — единственото място на стотици километри наоколо, където имаше сателитно радио.
Крейг яздеше кобилата. Беше блед като платно и леко трепереше. Успя да проговори едва след като минаха билото.
— Гризли… откъде знаеше, че тук ще има гризли?
Мат заговори глухо, без да откъсва очи от вървящите отпред кучета.
— Разбих бутилка с кървава примамка на същото място малко по-рано. Досега доста мечки би трябвало да са се насъбрали там.
— И… и ни преведе през онова място?
Той сви рамене.
— Снегът, тъмнината… най-вероятно щяха да ни оставят на мира, стига да не им досаждаме.
— А онази бутилка, която нагласи на дървото?
Благодарение на военния си опит знаеше как набързо да скалъпи прост капан.
— Още кървава примамка — обясни той. — Реших, че опресняването на миризмата ще ги привлече и ще създаде работа на приятелчето с гранатомета.
Поклати глава със съжаление не към преследвача, а към ранените мечки.
Продължиха нататък. Мат крачеше до коня и се питаше хиляден път кои бяха хората, които ги преследваха, и защо го правеха. Ако имаше време и възможност, би се възползвал от шанса да разпита поне единия. Несъмнено бяха професионалисти с военен опит. Но дали все още са били на действителна служба, или са действали като наемници?
Измъкна камата, която бе взел от първия преследвач. Завъртя я в ръка и я огледа на светлината на фенерчето писалка. Никакви инициали, никаква марка на производител, никакви особености в дизайна. Всичко това целеше да се избегне всякакъв намек за произход. Не се съмняваше, че ако бе проверил пушките и пистолетите, резултатът щеше да бъде същият. Само по себе си това предполагаше, че двамата не бяха просто наемници. Подобен род хора не се грижеха да изтрият всички следи от оръжията си.
Но Мат знаеше кой го прави.
Специалните части.
Спомни си разказа на Крейг за информационната завеса над станцията. Нима бе дело на американското правителство? След осем години в елитните части на Зелените барети знаеше много добре, че понякога се налагаше да направят труден избор. Често в името на националната сигурност се принасяха жертви.
Въпреки това Мат отказа да повярва. Но ако не са нашите, кой тогава?
— А сега накъде отиваме? — прекъсна размишленията му Крейг.
Мат въздъхна, прогони засега тревожните мисли от гла-вата си и се загледа в покритата със сняг гора.
— На едно място, което е по-опасно и от онова, през което минахме. — Гласът му се изпълни със скръб. — Домът на бившата ми жена.

3. Дженифър Аратук стоеше пред капана с тояга в ръка. Лакомецът я изгледа враждебно и предупредително изсъска. Задницата му се надигна — пазеше собствената си плячка. Мъртвата бялка с големина на котка лежеше вкочанена по гръб на снега, оплетена в капана на баща и. Бе мъртва и погребана под прясно натрупания сняг със счупен врат, но лакомецът бе открил капана пръв и я бе изкопал. Мъжкарят определено нямаше намерение да се откаже от замръзналата си награда.
— Разкарай се! — извика Джени и размаха тоягата.
Бялото животно изръмжа и се хвърли към крака и, след това отстъпи назад. Поведение, което най-общо означаваше „майната ти“. Лакомниците не изпитваха никакъв страх и имаше случаи, когато се изправяха и срещу вълци, щом се отнасяше за храна. Бяха въоръжени с нокти като на граблива птица, остри зъби и челюсти, способни да раздробят кост.
Намръщена, но без да губи предпазливостта си, Джени обмисляше дали да не го удари с тоягата. Едно здраво прасване по главата щеше или да го прогони, или да го замае достатъчно дълго, за да може да прибере бялката. Баща и събираше кожите и ги разменяше срещу тюленова мас и други местни продукти. През последните два дни тя обикаляше капаните — намираше ги, събираше евентуалния улов и презареждаше. Не се радваше особено на това еднообразно занимание, но артритът на баща и се бе изострил значително през последната година и я беше страх да го пуска сам в гората.
— Добре, младши — отстъпи Джени. — Прав си, ти пръв дойде тук.
С помощта на тоягата откачи примката от клона на канадската топола. Бялката беше негова.
Лакомецът изръмжа и заби зъби в замръзналото и бедро. После бавно заотстъпва заднишком с плячката си през снега към скритата си някъде бърлога, без да престава да съска предупредително.
Джени го изгледа как отмъква наградата си и поклати глава. Нямаше да разкаже на баща си, че е пропуснала шан-са да прибере кожата на бялката и на лакомеца. Никак нямаше да му хареса. Пък и в края на краищата тя бе шериф, а не трапер. Би трябвало да е достатъчно доволен, че всяка година прекарва половината от двуседмичната си почивка с него и му помага за проклетите му капани.
Тръгна обратно към шейната си, като тромаво стъпваше със снегоходките „Шерпа“. Нощната обиколка на капаните не бе само рутинно занимание. През последните три дни бу-рята бе покрила националния парк с шестдесет сантиметрова снежна покривка — тъкмо да разходи групата си за последен път преди да настъпи истинската пролет. Наслаждаваше се на тези разходки — само тя и кучетата и. Все още бе прекалено рано за туристи и пътешественици и тази част от парка бе изцяло нейна. Домът на семейството и се намираше в ниската долина точно в покрайнините на парка. Баща и — чистокръвен инуит — все още имаше право да ловува и да залага капани в някои от районите на парка благодарение на Указа за националните паркове в Аляска от 1980 г. И затова сега тя обикаляше с кучетата си.
Екипът и я посрещна с обичайните излайвания и скимтене. Разкопча ремъците на снегоходките, свали ги и ги закрепи на шейната. В нея бяха събрани спалният и чувал, комплект сухи дрехи, брадвичка, фенер, репелент против комари, пластмасова кутия с изсушена кучешка храна, картонена кутия шоколадчета „Пауър Барс“, торбичка пикантен чипс „Доритос“ и малка хладилна чанта със сода „Табс“. Свали кобура от рамото си, закачи служебния револвер на една от дръжките на шейната и го пристегна до поставената в кожен калъф брадва.
След това свали дебелите си вълнени ръкавици. Под тях носеше втори чифт — по-тънки петпръстови ръкавици, с които можеше да действа по-свободно.
— Хайде, момчета и момичета, да тръгваме.
При командата и онези кучета, които продължаваха да се излежават в снега, станаха и размахаха опашки. Затегна ремъците и потупа всяко куче в колоните — Мътли и Джеф, Джордж и Грейси, Холмс и Уотсън и Кагни и Ласи. Всички те бяха дворни кучета или спасители, шарена компания от кръстоски между лабрадори, маламюти и овчарски породи. Вкъщи имаше още и екипът наброяваше общо шестнадесет кучета, с които миналата година бе участвала в „Идитарод“ от Анкоридж до Ноум. Не се бе класирала дори в първата половина, но предизвикателството и прекараното с кучетата време бяха за нея достатъчна награда.
Когато всички бяха готови, стисна поводите и ги тръсна.
— Напред!
Кучетата забиха лапи в снега и с много лай и подскачане поеха в тръс. Капанът с лакомеца бе последният от редицата. Бе направила пълна обиколка. Оттук до колибата имаше само пет километра. Надяваше се баща и да се е сетил да и остави топло кафе тази сутрин.
Водеше кучетата по плавно извиваща се серия завои нагоре по рядко залесения склон. Стигна върха и спря. Светът се разтвори пред нея. Хребет след хребет се катереха към хоризонта. Посребрени от снега смърчове блестяха изумрудено на слънчевата светлина, а елшите и канадските тополи покриваха пейзажа с неуловими нюанси на зеленото и жълтото. Далеч напред сребърната река се спускаше в многобройни водопади и ярко отразяваше слънчевите лъчи.
Пое дълбоко въздух и се наслади на аромата на бор. Тукашната земя имаше своеобразна студена и сурова красота. За някои тя бе прекалено много, за други — недостатъчно.
Слънцето, което рядко се бе появявало през последните ня-колко дни, светеше ярко и стопляше лицето и. Самотен ястреб кръжеше високо в изпъстреното с облаци небе. Известно време не откъсна очи от него.
Това бяха земите на нейния народ, но независимо колко дълго прекарваше тук, не можеше да докосне онова минало… вече не. Бе като да изгубиш сетиво, което знаеш, че си притежавал. Но това бе най-малката от загубите и.
Обърна се отново към кучетата, сложи си тъмните очила, за да се предпази от ослепителното сияние на снега, и стъпи на плъзгачите.
— Айя! — извика на кучетата и плесна с поводите.
Екипът и се втурна надолу по склона. Шейната летеше върху снега. Рязък порив на вятъра отметна качулката на кожената и канадка назад. Пресегна се да я вдигне обратно, но и хареса да усеща студения вятър в лицето и косите си. Разтърси глава и дългата и черна коса се развя на свобода. Вдигна стъпало от спирачката и остави шейната да лети право надолу. Вятърът свиреше в косите и и дърветата профучаваха покрай нея като размазани петна. Насочи кучетата по плавна крива покрай течението на един широк поток. В един безкраен миг се почувства в съвършена хармония с кучетата, със стоманата и ясеновите летви на шейната си, с целия заобикалящ я свят.
Внезапен пушечен изстрел я върна в тялото. Скочи с двата си крака върху спирачката и остави дълбока бразда след шейната. Кучетата намалиха ход. Изправи се, без да слиза от плъзгачите.
Втори изстрел разсече сутрешната тишина.
Тренираният и слух веднага определи откъде идва стрелбата — откъм дома и!
Страх за баща и премина през нея като огнен език.
— Айя! — извика тя и подкара шейната.
През ума и минаха какви ли не ужасни сценарии. Мечките вече се бяха събудили и скитаха из горите, макар че рядко слизаха толкова ниско. Лосовете обаче можеха да бъдат не по-малко опасни, а колибата се намираше недалеч от реката, където сочните листа на върбите привличаха младите мъжкари. Освен това имаше и хищници на два крака — бракониери и крадци, които обираха усамотените къщи. Откакто беше шериф, се бе нагледала на достатъчно трагедии в студената пустош на Аляска.
Паниката я тласна да действа отчаяно и безразсъдно.
Заора на острия завой на реката. Пред нея тясната пътека се промушваше между гранитната скала и бурния поток. Едва сега си даде сметка, че се движи прекалено бързо. Натисна спирачките, но под нея имаше лед. Шейната летеше право към скалата.
Нямаше начин да я избегне.
Премести се на единия плъзгач и с помощта на цялата си тежест и инерцията от острия завой изправи шейната. Долната част на другия плъзгач се удари в покритата с лед стена. Стоманата задра скалата с пронизителен писък.
Приведена и молеща се шейната да не се преобърне отгоре и, Джени стисна здраво дръжките и пусна поводите. Кучетата се затичаха с всички сили. Шейната се понесе след полуделите си водачи.
Потисна писъка си… След това всичко свърши.
Скалата остана някъде назад и шейната тежко се приземи на двата си плъзгача, като за малко не я изхвърли настрани. С мъка успя да запази равновесие. Кучетата продължаваха да се носят с пълна скорост към дома. Знаеха, че къщата се намира само на неколкостотин метра оттук.
Джени не направи опит да намали скоростта.
Рязко пое дъх и се заслуша за още изстрели, но единственото, което чу, бе пулсирането на кръвта в ушите и. Страхуваше се от онова, което щеше да открие в колибата. Разкопча кобура. Остави револвера вътре — не се осмеляваше едновременно да управлява и да държи оръжие.
Шейната се носеше покрай брега. Вече следваше дирята, която бе оставила вчера. Последен широк завой и внезапно пред нея се появи колибата. Бе построена на една поляна, където потокът завиваше и се вливаше в придошлата река. Зад нея в края на здравия дървен док шерифският самолет се олюляваше на вълните.
Веднага забеляза баща си, застанал на входа. Бе облечен в традиционните инуитски дрехи — кожена канадка, кожени панталони и муклукски ботуши*.
[* Ескимоски ботуши от кожа на тюлен или северен елен. — Б. пр.]
Пред гърдите си стискаше стара ловна пушка „Уинчестър“. Дори от това разстояние забеляза гневните искри в очите му.
— Татко!
Той се стресна и се обърна към нея. Тя подкара кучетата към колибата, като отблъскваше шейната с крак, за да запази скоростта и.
Щом излезе от гората и се озова на откритата, огряна от слънцето поляна, тя измъкна пистолета и скочи от шейната. Завтече се към баща си. Неуправляемата шейна се натъкна на камък и се преобърна зад нея. Джени се огледа за заплахата. Очите и се стрелкаха във всички посоки.
И в този миг опасността се нахвърли към нея. Голяма черна фигура скочи откъм сенките на верандата.
Вълк — стресна се тя и вдигна револвера.
— Не! — разнесе се рязка команда някъде зад гърба и.
Очите и се фокусираха. Големият тъмен силует придоби познати очертания.
— Бейн! — извика с облекчение тя.
Отпусна оръжието си и коленичи, за да приеме радостните поздрави и целувките на горещия език на голямото куче. След като бе най-грижливо омазана със слюнка, тя се обърна. На десетина метра от нея, в края на гората, стояха двама мъже. Недалеч от тях един кон скубеше листа от сведените ниско клони на близкото дърво.
— Предупредих копелето да се разкара — гласът на баща и бе рязък и гневен. — Не е добре дошъл в този район.
Той вдигна пушката, за да придаде допълнителна тежест на думите си.
Джени погледна към бившия си съпруг. Матю Пайк и се усмихна в отговор, но зад ослепително бялата му усмивка се долавяше тревога и нервност. Тя хвърли поглед към разнебитената си шейна, след което отново се обърна към баща си и се изправи.
— Давай, виж му сметката.

Мат знаеше, че бившата му жена просто дава израз на гнева си, но въпреки това остана на края на гората. Един дълъг миг двамата се взираха напрегнато един в друг. След това тя поклати с отвращение глава и пристъпи до баща си. Взе му пушката и заговори меко, но строго на езика инуктитут:
— Татко, знаеш, че не бива да се стреля във въздуха. Дори по тези места.
Мат я гледаше, неспособен да откъсне очи от нея. Майка и бе канадка от френски произход и затова Джени бе висока за инуит — почти метър и осемдесет. И подобно на баща си, бе слаба и жилава като върбова клонка. Кожата и бе с цвета на кафе със сметана, мека и приканваща да я докоснат. А очите бяха най-изразителните, които бе виждал. Можеха да танцуват, да хвърлят искри или да те накарат да се разтопиш. Беше се влюбил в тях.
Сега, три години след развода им, същите тези очи го гледаха с открит гняв… и с нещо по-дълбоко, нещо изпълнено с болка.
— Какво търсиш тук, Мат?
Откри, че не може да развърже езика си. Крейг се оказа по-бърз.
— Извинете, че ви безпокоим, госпожо, но стана самолетна катастрофа — той посочи новата превръзка, която бе направил Мат на главата му. — През последните два дни пътуваме насам. Мат ме спаси.
Джени хвърли поглед към него.
— Беше самолетът на Брент Къминг — добави Мат, който най-сетне си бе възвърнал говора. Замълча, като забеляза как чертите на лицето и бавно се изострят. — Мъртъв е — отговори той на въпроса, който се четеше в очите и.
— О, Господи!… — тя вдигна длан към челото си. — Шерил… как ще и кажа?
Мат предпазливо тръгна напред, като държеше Марая за поводите.
— Ще и кажеш, че не е било нещастен случай.
Обърканият израз на лицето и се смени с напрегнатост.
— Какво искаш да кажеш?
— Дълга история.
Мат погледна към издигащия се от комина на колибата пушек. Беше помогнал в строежа на къщата преди десет години. Бе изградена от необелени трупи, с покрит с чимове покрив. Беше се придържал към традиционния стил. Отзад имаше дори малък лагяк, или склад за месо. Но бе използвал някои модернизации за отоплението на постройката — пропанов резервоар и прозорци с троен стъклопакет.
Стоеше и гледаше, а спомените от миналото се наслагваха върху настоящето. Бе прекарал много щастливи мигове тук… и една ужасна зима.
— Може би ще е по-добре да ти разкажа вътре — каза той.
— В гората има и още два трупа.
Тя загрижено сбърчи чело, но кимна. Думите му обаче далеч не смекчиха твърдото изражение на баща и.
— Ще се погрижа за коня и кучетата — каза Джон Аратук и хвана поводите на Марая.
Старецът се бе успокоил достатъчно, за да погали муцуната на кобилата, но въпреки това отказа да погледне Мат очи в очи. Все пак кимна едва-едва на Крейг, докато се разминаваха. Нямаше причина да се отнася враждебно към непознатия, просто не одобряваше компанията му.
Джени отвори вратата на къщата и подпря страховития „Уинчестър“ до нея.
— Влизайте.
Мат направи знак на Крейг да мине пръв. Репортерът влезе, но Мат спря на прага. „Минаха години, откакто влязох тук за последно.“ Опъна дрехата си, облиза пресъхналите си устни и пристъпи вътре. Частица от него очакваше да види малкото телце на Тайлър все така проснато на голата маса, с кръстосани на гърдите костеливи ръчички. Тогава Мат бе влязъл с натежали от горест крака, полузамръзнал, безчувствен, със сърце, превърнало се в късче лед в гърдите му.
Но сега вътре бе топло, миришеше на стар пушек и смола. В отсрещния край на помещението Джени се бе навела над малка чугунена печка. Отвори вратичката и разрови въглените с машата. На котлона стоеше кафеникът и тихо къкреше.
— Чашите са в бюфета — каза Джени. — Знаеш къде да ги намериш.
Мат отиде до бюфета и извади три глинени чаши. Изправи се и огледа просторната стая с наклонен таван. Нещата не се бяха променили особено. Основното помещение се осветяваше от три традиционни лампи кулик от стеатит с форма на полумесец. Имаше и електричество, но за него трябваше да се пуска генераторът. В единия ъгъл се разполагаше камина, изградена от речни камъни. Столовете и диванът бяха направени от местен занаятчия от кожа на опушен смърч. На стените висяха снимки, направени от самата Джени. Беше превъзходен фотограф. Навсякъде из стаята можеха да се видят различни местни произведения на изкуството и артефакти, използвани като украса — малки тотеми, издялана статуетка на Седна, инуитския бог на морето, както и изрисувана шаманска маска, използвана в церемонии за излекуване.
Всеки предмет имаше история. Трудно му бе да стои тук. Трагедията сякаш го следваше по петите. Още по време на първата година в университета в Тенеси родителите му бяха убити при домашен обир. Останал без средства, Мат бе принуден да се запише в армията. Там насочи гнева и болката в кариерата си и накрая влезе в Специалните части и стана зелена барета. Но след Сомалия не можеше повече да понася кръвопролитията и смъртта. Затова напусна и продължи образованието си, като специализира екология. След завършването се премести в Аляска заради обширните пространства и огромните паркове.
Бе дошъл тук, за да живее в уединение.
Но всичко се промени, когато срещна Джени…
Мат стоеше с чашите в ръце, раздвоен между минало и настояще. До централното помещение имаше две спални. Извърна се, неспособен да се изправи пред интимните спомени. Някои от тях обаче го достигнаха.
Цялото семейство, облечено във вълнени пижами, се бе събрало в едната стая… и четеше „Мечо Пух“ на Тайлър на мъждукащата светлина на фенера…
В другата стая… свити с Джени под тежките юргани, натъпкани с гъша перушина, голото и тяло, горещо като въглен, притиснато в неговото…
— Кафето е готово — каза Джени и го върна в реалността.
Вдигна кафеника със стара ръкавица и махна на двамата мъже да седнат на дивана.
Мат остави чашите на плетената масичка и тя ги напълни.
— Разкажи какво е станало — гласът и бе лишен от емоции, като на професионалист. Глас на шериф.
Крейг започна пръв със своята част от историята. Разказа всичко, през което бе минал от момента, когато бе напуснал редакцията на вестника си в Сиатъл, и завърши с фаталното падане на самолета.
— Саботаж? — попита Джени.
Беше толкова близка с Брент, колкото и Мат. Ако е имало някакъв проблем със самолета му, зад него би трябвало да се крие нещо повече от проста небрежност или неизправност на уредите.
— Предположих същото — кимна Мат. — Точно тогава се появи вторият самолет.
Съобщи и опознавателните знаци на самолета, но можеше да се обзаложи, че машината или е крадена, или знаците ще се окажат фалшиви.
— Както кръжеше, от него скочиха двама командоси със снежни мотоциклети и пушки. Очевидно не искаха да оставят след себе си никой, който да се раздрънка.
Джени сви вежди. Погледът и се стрелна към Крейг, но репортерът бе зает да изучава кафето си и да разбърква захарта.
— И какво стана?

Мат описа съдбата на двамата убийци колкото се може по-безстрастно. Тя разгъна топографска карта на района и отбеляза мястото на катастрофата и приблизителните места, където можеха да се намерят двата трупа.
— Ще се наложи да съобщя за това във Феърбанкс.
— А аз трябва да се свържа с вестника — добави Крейг и направи гримаса от силното кафе. — Сигурно се чудят какво е станало. Трябваше да им съобщя, когато стигна Прудоу Бей.
Джени стана и затвори бележника си.
— Сателитният телефон е ето там — посочи бюрото тя. — Побързай, защото трябва да се свържа със службата си.
Крейг стана и взе чашата със себе си.
— Как се използва?
— Просто набираш номера като от всеки друг телефон. Може да е малко по-шумно заради неотдавнашните слънчеви бури. Доскоро бяха прекъснати всички съобщения.
Крейг кимна, седна зад бюрото и вдигна слушалката. Джени пристъпи към камината.
— Какво мислиш за всичко това? — обърна се тя към Мат.
Той се приближи и се облегна на полицата над камината.
— Явно някой иска да държи вестникарите настрана от дрейфащата станция.
— Прикритие?
— Не зная.
Зад тях Крейг заговори по телефона:
— Сандра, Тийг се обажда. Свържи ме с голямата клечка.
Пауза.
— Не ми пука, че е на събрание. Имам новини, които не могат да чакат.
Мат си помисли, че репортерът вече е насъбрал повече материал, отколкото е подозирал, когато бе напускал Сиатъл. Джени обърна гръб на Крейг и сниши глас.
— Да не би да знае повече, отколкото ни казва?
Мат хвърли бегъл поглед към Крейг.
— Не ми се вярва. По-скоро се е озовал тук, защото е издърпал късата клечка.
— А онези командоси… сигурен ли си, че са били военни?
— Или най-малко с военен опит.
Мат усети как Джени се напряга все повече и повече. Извръщаше очи от него, изричаше отсечено думите. Имаше да върши работа, но присъствието му я държеше нащрек.
Не можеше да я обвинява. А и не заслужаваше нищо по-добро. Въпреки това искаше да намери някакъв начин да избегне този насилствен разговор. Искаше дай каже, че не е близвал нито капка от две години насам, но какво й пукаше? Изобщо имаше ли вече някакво значение? Непоправимото беше станало.
Загледа се в самотната снимка на Тайлър, поставена в рамка на полицата — усмихнат, светлокос, с кутре в ръцете си. Бейн тогава бе едва на осем седмици. Сърцето му се разкъсваше от мъка. Остави се на чувството. Отдавна се бе отказал да се опитва да го заглуши. Все още болеше… и в много отношения това бе добре.
— Други впечатления? — проговори Джени.
Той пое дълбоко дъх, за да скрие болката в гласа си, и отстъпи от камината.
— Не зная — потърка вежда с кокалчетата на пръстите си. — Май бяха чужденци.
— Защо мислиш така?
— Така и не казаха нито дума. Като се замисля сега, сякаш нарочно мълчаха, за да не разкрият откъде са. Същото, което бяха направили с оръжията си.
— Възможно ли е да са били наемници?
Той сви рамене. Нямаше никаква представа.
— Не разполагаме с кой знае какво. — Погледът и се зарея, когато започна да крои план. — Ще закараме там съдебни медици, може и да изкопчат това-онова. Но нещо ми подсказва, че отговорите се намират в полярната база. Ако е така, ще се наложи да се обърнем към ФБР… а с всичко това по някакъв начин е свързано и флотското разузнаване. Ама че бъркотия…
Той кимна.
— Бъркотия, която някой е искал да изчисти с помощта на оловото.
Тя хвърли поглед към него. Сякаш искаше да каже нещо, но после размисли.
Мат пое дълбоко въздух.
— Джени… виж…
Крейг разговаряше тихо, но внезапно повиши глас.
— Прудоу Бей, защо?
Джени и Мат се обърнаха едновременно към него.
— Не разбирам защо трябва да… — Последва продължителна пауза. — Добре, но в момента съм с шерифа. Не мога да обещая, че ще успея да стигна дотам. — Крейг завъртя очи и поклати глава. Накрая въздъхна и продължи:
— Очаквайте да хвърчат лайна после, мамка му.
И затвори телефона.
— Какво стана? — попита го Мат.
Крейг изруга още няколко пъти, след което дойде на себе си.
— Искат да остана тук. Представяш ли си? Трябваше да се срещна с кореспондента в Прудоу и да следя събитията. Да разбера дали няма нещо общо с изследователската станция.
Джени отиде до бюрото, след като Крейг ядосано стана от него.
— Така и така ще ти се наложи да останеш тук, докато във Феърбанкс не потвърдят самоличността ти. Още си под разследване.
— Страхотно — измърмори той.
Джени вдигна телефона. Преди обаче да успее да набере номера, външната врата се отвори и влезе баща и, като изтупа снега от ботушите си.
— Май ще имаме още неканени гости — каза той и ядно изгледа Мат. — Някакъв самолет се готви да кацне тук.
Ревът на двигателя се чуваше през отворената врата. Ку-четата лаеха.
Мат и Джени се спогледаха и забързаха към изхода.
Загледаха се в небето под прикритието на навеса. Бяла „Чесна“ бавно кръжеше отгоре, като се готвеше да заеме курс успоредно на широката река.
— Мат?
Той се взираше напрегнато към самолета. Кръвта се стече в краката му.
— Същият е.
— Сигурен ли си? — тя си направи козирка над очите, като се мъчеше да разчете отличителните знаци от долната страна на крилете.
— Да.
Нямаше нужда да се вглежда в букви и числа.
— Как са разбрали, че сте тук?
Мат забеляза движение до единия от прозорците на самолета. Някой се приведе навън и им махна с ръка. Стресна се. Не беше ръка… а гранатомет, по-скоро базука.
Блъсна Джени вътре в мига, когато огнената струя блъвна от края на оръжието.
— Какво… — извика тя.
Експлозията погълна думитеи. Прозорецът в южната стена се пръсна. В стаята се разлетя стъкло.
Щом трясъкът утихна, Мат се метна към разбития прозорец. На мястото на малкия лагяк имаше димящ кратер. Покривът все още летеше високо във въздуха.
Самолетът бързо прелетя ниско над дърветата и се наклони за втори заход.
Мат се извърна и срещна погледа на Джени.
— Знаят, че сме тук.
Изражението на Джени остана напрегнато. Старият „Уинчестър“ вече бе в ръцете и. Тръгна към отворената врата, следвана от останалите.
Мат забърза след нея.
— Какво мислиш да направиш?
Навън Джени трябваше да крещи, за да надвика лая на кучетата и рева на самолетния двигател.
— Махаме се оттук — вдигна пушката и се прицели в самолета. — Всички да се изнасят към моя „Туин Отер“.
— Няма ли да е по-добре да се скрием в гората? — Крейг колебливо погледна към малкия шерифски самолет, олюляващ се на плъзгачите си в реката.
— Веднъж вече се измъкнахме по този начин. — Мат пов-лече репортера към пристана. — Не можем да разчитаме на същия късмет отново. Не и в такъв ясен ден. А и не се знае дали не са пуснали други командоси някъде там.
Групата побягна през двора към пристана. Джени поддържаше баща си за лакътя. Кучетата тичаха около тях, скачаха и лаеха.
Изведнъж до Мат се озова Бейн и затича до господаря си. Мат нямаше време да пропъди вълка.
Вместо това протегна ръка към пушката на Джени.
— Включвай двигателя. Ще се опитам да ги задържа.
Джени кимна и той се изненада на липсата на страх в очите и. Подаде му пушката.
Мат се върна назад по кея. Бейн го последва.
Чесната зави и отново се насочи към къщата. Мат вдигна пушката и се прицели. Стреля, но без резултат. Отвори магазина, за да вкара втори патрон в цевта.
В края на кея двигателят на шерифския самолет се закашля и млъкна. „Хайде, Джен…“
Чесната пусна задкрилките си и се спусна надолу по дължината на реката право към хидроплана. Мат се прицели в кабината и стреля отново. Не уцели. Самолетът продължи невредим спускането си.
— Мамка му! — Изхвърли гилзата и нарами пушката.
Двигателят на хидроплана най-сетне се задави и закашля. Ревът му заглуши лая на кучетата.
— Мат! — извика през страничния прозорец Джени. — Влизай!
Чесната вече летеше на не повече от десет метра над водата. От отворената странична врата се подаде фигура в бяла канадка. Черен гранатомет бе опрян на рамото и. Приближаваха бързо, явно този път щяха да стрелят от упор. Нямаше начин отерът да успее да се измъкне навреме.
Единственият изход бе Мат да стреля отново, да ги накара да предприемат нов заход и така да спечели време да излетят. Прехапа устна и се прицели в човека с гранатомета, Можеше да се закълне, че копелето гледаше право в него. Натисна спусъка.
Гърмежът го накара да примигне. Мъжът бе приклекнал встрани от вратата. Мат бе пропуснал, но близкото попадение бе смутило противника му.
За съжаление и това не бе достатъчно. Гранатометът бързо се завъртя отново към тях. Чесната се намираше на не повече от седемдесет метра и приближаваше — неумолимо и ниско.
Презареди пушката.
— Мат! — извика Джени. — Идвай веднага!
Хвърли поглед към самолета и. Бащата на Джени държеше вратата отворена и му махаше с ръка.
— Още сме вързани за пристана! — изрева той и посочи въжето.
Мат изруга и се затича натам, стиснал пушката в едната си ръка. С другата освободи възела и скочи на плъзгача.
Бейн се озова вътре с един-единствен грациозен скок. От прекараните заедно години кучето бе добре запознато с този начин на пътуване.
— Давай! — извика Мат към отворената врата.
Двигателят изрева. Двете перки на крилете загребаха въздуха. Самолетът се отдалечи от кея.
Бащата на Джени се пресегна да помогне на Мат да влезе вътре.
— Не, Джон — каза Мат и срещна погледа на инуита. Преметна примката на въжето около кръста си и подаде другия край на стареца. — Вържи ме!
Веждите на Джон се повдигнаха.
— Осигури ме! — обясни Мат и посочи стоманената скоба до вратата.
Очите на стареца се разшириха. Бе го разбрал. В миналото двамата на няколко пъти се бяха катерили по глетчери.
Докато отерът ускоряваше по реката, Мат се спусна надолу към плъзгача и се опря на въжето като катерач. Бащата на Джени отпускаше малко по малко въжето, като го дър-жеше изпънато през скобата.
Мат с мъка си проправи път зад сянката на крилото.
Чесната бе на около тридесет метра назад, почти право над тях и бързо се спускаше. Нямаше да се измъкнат навреме.
Мат вдигна пушката и се наведе колкото се може по-нап-ред, задържан единствено от въжето, разперил широко кра-ка върху плъзгача. Този път се прицели право в кабината.
Докато дърпаше спусъка, от гранатомета изригна огън. Мат изкрещя. Бе закъснял.
Но в същия миг чесната рязко се заклати, сниши се и се наклони на една страна.
С разтърсващ вътрешностите рев недалеч пред хидропла-на изригна висок гейзер от вода и камъни.
Мат се извърна, хванал се здраво за въжето, докато мина-ваха покрай мястото на попадението. Камъни падаха в реката и покрай брега.
Гранатата бе пропуснала целта си. Явно стрелецът бе из-губил равновесие в мига, в който бе дръпнал спусъка.
Неспособна да спре инерцията, чесната прелетя с рев над главите им и се озова пред тях. Пилотът успя да овладее самолета, но Мат забеляза паяжината от пукнатини по прозореца на кабината.
Беше уцелил.
Започна да отстъпва назад по плъзгача. Реката се носеше с шеметна скорост под краката му. Въздушното течение го блъскаше назад, докато Джон се мъчеше да го издърпа към вратата. Мат стигна отвора в мига, когато плъзгачите се из-дигнаха над водата. Друсането под краката му моментално престана.
Самолетът внезапно се наклони, Мат изгуби равновесие и залитна назад, размахвайки ръце. Изпусна пушката и тя потъна във водата.
В същия миг нечия ръка го сграбчи за колана.
Впери поглед в черните очи на бившия си тъст. Инуитът, сигурно пристегнат за седалката си, го държеше здраво. Погледите им се срещнаха, докато вятърът ревеше около тях. Изведнъж нещо в лицето на стареца се пречупи и той дръпна Мат вътре.
Падна в кабината и се обърна да затвори вратата. Бейн протегна нос от третия ред седалки и изплези език, за да го поздрави. Мат грубо го отблъсна и затръшна вратата.
— Опитват се да ни заобиколят! — извика Джени от мястото си.
Мат се повдигна и се помъкна към седалката на копилота. Чесната пред тях рязко зави настрани.
Докато се настаняваше, тихо се наруга заради изгубената пушка.
— Имаш ли друго оръжие?
Джени отговори, докато даваше газ. Самолетът с мъка набираше височина.
— Един „Броунинг“ и служебната пушка отзад на стената.
Но няма да уцелиш нищо във въздуха.
Той въздъхна. Беше права. Нито едно от тези оръжия не бе точно на големи разстояния, още повече при такъв вятър. Джени издигна самолета.
— Единственият ни шанс е да стигнем до Прудоу Бей.
Мат я разбра. Там имаше военна база. Двубоят надхвърляше възможностите им. Но Прудоу се намираше на шестстотин и четиридесет километра оттук.
Джени гледаше как чесната се спуска към тях.
— Нещата загрубяват.

— Съобщение за вас, адмирале.
Виктор Петков не обърна внимание на младия лейтенант, застанал на прага на каютата му, и продължи да чете откъса от лежащата на бюрото книга — „Братя Карамазови“ на Достоевски. Често намираше утеха в творбата на мъртвия руски писател. В моменти, когато душата му се подлагаше на изпитания, често сравняваше преживяванията си с борбата на Иван Карамазов със самия себе си и с вярата си.
Но това никога не е било борба за бащата на Виктор. Той завинаги си бе останал най-ревностен православен християнин. Дори след възцаряването на Сталин, когато на религията никак не се гледаше с добро око, той не се бе отказал от вярата си. Може би именно по тази причина баща му, един от най-перспективните руски учени, бе заточен — отнет от семейството си под дулото на оръжието — и изпратен на изо-лираната полярна станция в Северния ледовит океан.
Виктор довърши частта, озаглавена „Легендата за Великия инквизитор“, в която Иван драматично отхвърляше Бог. Тя винаги го разтърсваше. Гневът на Иван сякаш откликваше на неговото сърце, на собственото му отчаяние и чувство за безсилие. Подобно на Ивановия, бащата на Виктор също бе убит — не от ръцете на един от синовете си, както бе в романа, но въпреки това от коварна ръка.
И мистерията не приключваше с това. След изчезването му през 1948 г. майка му изпадна в тежка депресия, която продължи цяло десетилетие до онази сутрин, когато я намери обесена с чаршаф. Виктор бе на осемнадесет. Влезе в стаята и откри майка си да виси от корниза.
Нямаше никакви други роднини и се озова в армията. Тя стана неговото ново семейство. Докато търсеше истината за съдбата на баща си, интересът на Виктор към Арктика пос-тоянно растеше. Това обсебване и дълбоко потисканият гняв направляваха кариерата му и доведоха до безапелационното му издигане в подводния флот на Съветския съюз до поста началник-щаб на Военноморския комплекс Североморск.
Въпреки успешната си кариера той никога не бе забравил как баща му бе изтръгнат от семейството си. Продължаваше да вижда майка си, висяща на своята бесилка. Върховете на пръстите и почти докосваха голия паркет на стаята.
— Сър? — лейтенантът пристъпи от крак на крак и го върна в настоящето. Гласът му трепереше, очевидно младежът се ужасяваше от мисълта да обезпокои Белия призрак.
— Ние… получихме кодирано съобщение, маркирано като спешно и предназначено лично за вас.
Виктор затвори книгата, прокара пръст по кожената подвързия и протегна ръка към лейтенанта. Очакваше съобщението. „Дракон“ се бе вдигнал до перископска дълбочина преди половин час и бе издигнал антените си през една пукнатина в леда, за да изпрати докладите и да получи новините.
Мъжът с облекчение му подаде металната папка. Виктор се подписа и я взе.
— Свободен сте, лейтенант. Ако се наложи да изпратя отговор, ще се обадя на мостика.
— Слушам, сър — офицерът се завъртя кръгом и излезе.
Виктор отвори папката. Отгоре се мъдреше щампата „ЛИЧНО ЗА КОМАНДВАЩИЯ ФЛОТА“. Останалото бе кодирано. Въздъхна и започна разшифроването. Подател бе генерал-полковник Йерген Ченко, от дирекцията на ФСБ — Федералната служба за безопасност, една от наследниците на бившето КГБ. „Старата песен на нов глас“, кисело си помисли той. Съобщението идваше от щаб-квартирата им в Лубянка.




СПЕШНО!
ОТ: ФЕДЕРАЛНА СЛУЖБА ЗА БЕЗОПАСНОСТ (ФСШ;
ДО: ДРАКОН
//ТЕКСТ//
ИЗХ № ЛУБЯНКА 76-453А ОТ 8 АПР. ОТН. КООРДИНАТИ НА РАЗГРЪЩАНЕ/СРЕЩА
СТРОГО СЕКРЕТНО!
ЛИЧНО ДО КОМАНДВАЩИЯ ФЛОТА
ЗАБ./
(1) ПОСЛЕДНИТЕ ДАННИ ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО ПОТВЪРЖДАВАТ, ЧЕ КОНТРАРАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОПЕРАЦИЯ ПРОДЪЛЖАВА. ДЕЛТА ФОРС МОБИЛИЗИРАНИ. КОНТРОЛИРАЩИЯТ ОПЕРАЦИЯТА ИДЕНТИФИЦИРАН И ПОТВЪРДЕН. ВЗЕТИ СА КОНТРАМЕРКИ, КООРДИНИРАНИ СЪС СПЕЦ. Ч. ЛЕОПАРД.
(2) ДРЕЙФАЩА СТАНЦИЯ ОМЕГА ПОТВЪРДЕНА КАТО ЦЕЛ НОМЕР ЕДНО. КООРДИНАТИ АЛФА ЧЕТИРИ ДВЕ ТОЧКА ШЕСТ ЧЕРТА ТРИ ЕДНО ТОЧКА ДВЕ, КАРТЕН ЛИСТ 2-ЕДНО.
(3) НА „ДРАКОН“ СЕ ЗАПОВЯДВА ДА СЕ ПРИБЛИЖИ БЕЗШУМНО ДО ЦЕЛТА, ДОКАТО НЕ БЪДЕ ПРЕДАДЕН КОД МЪЛНИЯ.
(4) ИЗПРАЩАНЕТО НА КОДА ОПРЕДЕЛЕНО ЗА 0800.
(5) НОВИНИ ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО ЩЕ БЪДАТ ПРЕДАДЕНИ ЗАЕДНО С КОДА.
(6) ГЕН. — ПОЛК. ЧЕНКО.
ТЕКСТ

Виктор приключи с разшифроването и се намръщи.
Съобщението бе ясно и в него нямаше нищо изненадващо. Целта и времето на атаката бяха установени и потвърдени — Дрейфаща станция „Омега“, утре сутринта. И очевидно Вашингтон знаеше какво се готви около старата полярна база.
Но както бе типично за Ченко, между редовете се криеше допълнителна информация.
„Делта Форс“ мобилизирани.
Простото твърдение оставяше много неизказани неща. Американските „Делта Форс“ бяха най-секретната от техните специални части и когато влизаха в действие, бяха недосегаеми от закона. Попаднали в зоната на действие, екипите на „Делта Форс“ бяха напълно автономни и се надзираваха единствено от „контролиращ операцията“, който можеше да бъде някой високопоставен военен или човек със значителна власт в правителството.
С Разгръщането на „Делта Форс“ правилата на предстоящия сблъсък ставаха ясни и за двете страни. Бъдещата малка война никога нямаше да се отрази в медиите. Щеше да е тайна. Независимо от изхода и светът така и нямаше да узнае какво се е случило. И двете страни разбираха прекрасно това и с действията си приемаха правилата.
Някъде сред полярната шапка имаше съкровище за спечелване, но и тайна, която трябваше да бъде погребана. И двете правителства смятаха да излязат победители.
Тежко на озовалите се помежду им!
Такива тайни сблъсъци не бяха нещо ново. Въпреки при видното сътрудничество между Съединените щати и Русия зад закритите врати политиците си оставаха побъркани и отмъстителни както винаги. В съвременния нов свят едната ръка дружески махаше, докато другата криеше нож.
Виктор до болка познаваше тази игра. Беше истински експерт в нейните стратегеми и измамни ходове. В противен случай нямаше да бъде там, където се намираше в момента.
Затвори папката и се изправи. Приближи шестте титаниеви сандъка на пода. Всеки от тях бе с дължина половин метър. Отгоре с кирилски букви бяха отпечатани инициалите на Института за арктически и антарктически изследвания в Петербург. Никой — дори Москва — не знаеше какво има в тях.
Виктор присви очи и погледът му спря върху символа, изобразен под инициалите. Трилистно изображение, познато на целия свят.
Ядрена опасност…
Докосна го.
Смяташе да спечели тази игра.




4. Дженифър Аратук провери скоростта и посоката. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на чесната, която се спускаше в небето към нея. Не и беше лесно — още повече когато Мат се бе навел напред на седалката си и бе залепил нос в стъклото на кабината.
— Заобикалят ни! — извика той.
„Добро утро!“ Рязко наклони самолета на една страна и го насочи в другата посока. Докато завиваха, видя дома си. Уцеленият склад все още димеше, а кучетата бягаха в кръг и продължаваха беззвучно да лаят. Сърцето и се късаше за приятелите и. Щеше да им се наложи да се погрижат сами за себе си, докато се върне или не изпрати някого да се пог-рижи за тях.
Първо обаче трябваше да оцелее заедно с останалите.
Докато прелиташе над покритите със сняг върхове на дър-ветата, за момент й се стори, че минава през порой от гра-душка. Кабината се разтресе.
Бейн излая от мястото си.
— Стрелят по нас! — извика Крейг, закопчан в седалката до баща и.
Джени погледна дясното крило. Гладката му повърхност е нарушена от дупки. „Мамка им!“ Дръпна ръчката и даде газ. Маневреният самолет рязко полетя нагоре, като бързо набираше височина.
До нея Мат сграбчи дръжките на креслото си, за да се задържи на място.
— Закопчай се — заповяда му тя.
Той забързано преметна колана си, като същевременно извиваше врат в опит да открие чесната. Другият самолет излизаше от пикирането си и се мъчеше да ги догони.
— Дръжте се! — предупреди тя, докато прелитаха над хребета в края на долината. Не можеше да позволи другият самолет да се окаже отново над тях, но също така знаеше, че нейният не е толкова бърз. Щеше даи се наложи да приложи малко висш пилотаж.
Пусна задкрилките и избута щурвала напред, насочвайки носа надолу към ниското. Склоновете бяха стръмни — по-скоро клисура, отколкото долина. Използва гравитацията, за да увеличи скоростта. Самолетът се понесе надолу към широката река, вдълбала се в центъра на каньона. Насочи се по течението и.
Чесната се появи зад тях. Задържа се високо над долината. Отново се опитваше да застане над тях.
Джени рязко изправи самолета и полетя над лъкатушещото русло на реката.
— Хайде, скъпи — прошепна тя. Летеше с него, откакто постъпи в полицейското управление. Неведнъж я беше измъквал от тежки ситуации.
— Отново ни настигат! — каза Мат.
— Чувам те.
— Това е добре — каза той.
Хвърли поглед към него, но той се взираше навън.
Самолетът направи рязък завой там, където реката премина през серия от бързеи. „На косъм…“ Взираше се напред. Гъста мъгла скриваше реката.
— Джен? — сега Мат също гледаше напред.
— Зная.
Спусна се още по-ниско. Плавниците вече се носеха само на метър над камъните и разпенената вода. Ревът отекна в кабината.
Внезапно към него се прибави и друг шум, подобен на гърмеж на фишеци. Автоматичен откос мина по скалистия бряг на реката и продължи във водата, като се насочваше към тях. Чесната летеше отгоре и малко назад.
— Картечница — промърмори Мат.
Един куршум рикошира от някакъв камък в реката и удари страничния прозорец. Появи се мрежа пукнатини.
Крейг ахна и рязко се дръпна настрани.
Джени стисна зъби. Нямаше друг избор, освен да продължи напред. Сама се бе поставила в това положение. Склоновете на клисурата се бяха превърнали в стени и злокобно надвисваха една към друга отгоре им, подобно на събиращи се длани.
Куршуми отново попаднаха в крилото и самолетът се наклони надолу. Джени се бореше да овладее управлението. Единият плъзгач докосна водата, но отскочи. Куршум профуча през кабината.
И изведнъж се озоваха в мъгла.
Джени въздъхна. Светът около тях изчезна и кабината се изпълни с рев, заглушаващ дори двигателите. Предното стъкло се покри с капки. Не си направи труда да пусне чистачките. За миг бе останала напълно сляпа, така че нямаше значение.
Натисна щурвала напред, хвърляйки самолета в спускане, от което им се обърнаха стомасите.
Крейг извика. Мислеше, че катастрофират.
Нямаше за какво да се тревожи. Скоростта им рязко се увеличи, докато се спускаха почти отвесно надолу, следвайки шестдесетметровия водопад на реката. Мъглата се разсея и земята внезапно се понесе насреща им.
Джени зави рязко надясно, следвайки лицето на скалата от лявата и страна.
Мат гледаше чудовищната стена. Крейг зяпна, стиснал с всички сили облегалката на седалката си.
— Континенталният вододел — обърна се Мат към него. — Щом си дошъл тук, в никакъв случай не бива да го пропускаш.
Джени погледна към скалата. Континенталният вододел разделяше речните басейни на страната, като започваше от Скалистите планини на юг, минаваше през цяла Канада, продължаваше през планинския масив Брукс и накрая завършваше на полуостров Сюуърд. Тук той разделяше реките, които продължаваха на север и изток към Северния ледовит океан, от онези, насочващи се на юг и запад към Берингово море.
В момента се молеше да раздели курсовете на нейния самолет и на самолета на преследвачите им. Забеляза Чесната в момента, когато излетя високо над водопада, насочена право напред. Устните и се стегнаха в мрачна усмивка. Докато я забележеха, щеше да се е откъснала доста напред.
Но дали това щеше да се окаже достатъчно?
Сега Чесната приличаше на светла точка зад тях, но Джени забеляза, че се обръща.
Направи корекция на курса и се насочи към широка долина, която се спускаше от планинския масив към по-ниските предпланини. Това беше долината Алатна. Не след дълго прелетяха над реката, която течеше на юг от планините, Продължи право напред, като остави водната ивица зад гърба си.
— Накъде отиваме? — попита Мат и се обърна назад. — Летим на запад, мислех, че си се запътила към Прудоу Бей.
— Това и правя.
— Тогава защо не продължим право нагоре по Алатна и през прохода Антигън? — той посочи назад към реката. — Това е най-безопасният път през планините.
— Никога няма да стигнем дотам. Ще ни настигнат. След Антигън няма нищо друго, освен открита тундра. Щяха да ни спипат на място.
— Но…
Тя ядно го изгледа.
— Искаш ли ти да караш това чудо? Той махна с ръка.
— Не, маце. Това е по твоята част.
Джени стисна още по-силно щурвала. Маце? Едва се сдържа да не забие лакът в лицето му. Мат можеше да управлява самолет. Самата тя го бе научила, но той не обичаше да рискува. В известен смисъл бе прекалено предпазлив пилот, за да бъде наистина блестящ. Човек понякога трябваше просто да се остави на вятъра, да се довери на машината и на мощта въздушното течение. Мат никога не бе успявал да го направи. Вместо това винаги се бореше и се мъчеше да контролира всеки аспект от полета, сякаш обуздаваше кон.
— Защо не пробваш да бъдеш полезен и не опиташ да се свържеш по радиото. Трябва да уведомим някого какво става тук.
Мат кимна и посегна към слушалките и закрепения за тях микрофон. Включи се към САТКОМ, за да използва сателита на полярна орбита. Това бе единственият начин за свръзка в тези планини.
— Има само шум.
Тя се намръщи още повече.
— Отново слънчеви бури. Превключи на радио. Канал единадесет. Опитай да се свържеш с Бетълс. Някой все пак може и да улови сигнала.
Той се подчини. С отсечени думи съобщи местоположението и посоката им. След като приключи, повтори всичко. Едва ли щеше да получи някакъв отговор.
— Накъде пътуваме? — с треперещ глас се обади Крейг. Гледаше през пукнатия страничен прозорец към поляните и горите далеч под тях. Джени можеше да си представи ужаса му. Вече бе катастрофирал един път за тази седмица.
— Познаваш ли района? — попита тя, като привлече вниманието му към себе си.
Той поклати глава.
— Ако искаме да се освободим от опашката, ще ни трябва скривалище. Тук е прекалено открито. Изложени сме на показ.
Мат също я чу. Хвърли поглед към нея, след това натам, накъдето се бяха насочили. И изведнъж му просветна.
— Шегуваш ли се?
Баща и произнесе една-единствена дума. Той също знаеше целта им.
— Аригеч.
— Мили Боже! — тихо възкликна Мат и пристегна още по-здраво колана си. — Тук някъде имаш парашути, нали?

Аманда Рейнълдс летеше през леда. Нямаше друг термин за този начин на придвижване. Макар че точното му наименование бе ледоплаване, подобно описание далеч не отговаряше на самото преживяване.
Ветровете издуваха шестметровото платно като ярка синя вълна пред нея. С присвито тяло, но разположена удобно в седалката от фибростъкло, тя натискаше последователно двата педала в пода, а с едната ръка държеше управляващия кливера лост. Лодката се носеше с шеметна скорост по леда, разсичайки замръзналите снежни вълни.
Въпреки скоростта тя се огледа. На Земята не съществуваше по-пусто и безплодно място. Беше същинска ледена пустиня, по-огромна и негостоприемна и от Сахара. И същевременно имаше някаква ясно изразена пленяваща красота — непрестанните ветрове, танцът на снежните вихрушки, неуловимите оттенъци на леда. Дори назъбените върхове на ледените ридове приличаха на скулптури, увековечили природните сили.
С помощта на педалите заобиколи ридовете с ловкост, придобита след десетилетна практика. Тук тя беше в стихията си. Магазинът в Порт Ричардсън, южно от Сан Франциско, собственост на семейството и, беше далеч в миналото.
Лодката, която караше в момента, бе построена с помощта на брат и. Петметровият корпус бе от ръчно обработен смърч от Ситка, а плъзгачите — от титаниева сплав. На езерото Отачи в Канада бе развивала скорост до 95 километра в час, но имаше ограничение от едва триста метра.
Погледна към безкрайните площи около себе си и се усмихна.
Някой ден…
Но засега се отпусна на мястото си и се наслади на уеди-нението, далеч от претъпканата и влажна станция. Слънцето ярко блестеше в небето, но температурите си оставаха под нулата. Въпреки че ветровете непрекъснато се нахвърляха върху нея, бе неуязвима за студа. Носеше прилепващ по тялото и термален костюм с качулка, използван от водолазите Арктика. Цялото и лице бе покрито от специално изработена маска от полипропилен, снабдена с поляризирани стъкла. Само когато вдишваше, арктическият студ и напомняше за себе си. Но дори това можеше да се избегне, ако дишаше през маркуча, излизащ от захранвания с батерия нагревател в костюма. Въпреки това предпочиташе да вкуси истинския въздух. И да се наслади на изживяването. Тук не бе недъгава. Нямаше нужда да чува вятъра или рязкото съскане на плъзгачите по леда. Усещаше вибрациите на дървото и натиска на вятъра, виждаше танца на снега над ледената повърхност. Светът около нея пееше.
Можеше почти да забрави за автомобилната катастрофа. Пиян шофьор… фрактура в основата на черепа… Светът замлъкна и стана още по-пуст. Оттогава се бореше със съжалението — на хората и стаеното в собственото и сърце. От инцидента беше изминало цяло десетилетие и тя вече започна да губи способността си да говори ясно. Виждаше объркването в очите на останалите, когато я молеха да повтори казаното или да обясни със знаци. От отчаяние бе насочила енергията си към проучванията и научната кариера. Съзнаваше, че сама се изолира. Но къде бе границата между изолацията и независимостта?
След като изгуби майка си, баща и бдеше неотлъчно до нея и рядко я изпускаше от очи. Подозираше, че причината не е само глухотата и. Просто той се страхуваше да не изгуби и нея. Загрижеността му бе станала задушаваща. Борбата и за свобода бе не толкова израз на стремежа и да докаже, че може да живее и като глуха жена в големия свят, колкото на желанието и да бъде независима. И точка.
Тогава в живота и се появи Грег… капитан Пери… Усмивките му, липсата на съжаление, тромавите му опити за флирт — всичко това я бе уморило. Сега бяха на прага на една по-дълбока връзка и не знаеше какво да мисли за това. Майка и бе съпруга на моряк. Това не беше свят на изолация и независимост, а означаваше празненства, официални вечери, ежеседмични обществени прояви и срещи с други съпруги. Но искаше ли наистина подобен живот?
Поклати глава и се помъчи да прогони тревожните мисли. Поне засега нямаше нужда да взема каквито и да било решения. Кой знае до какво щеше да доведе всичко това?
Намръщи се и натисна педалите, за да прекара лодката по изящен зиг-заг към целта си на три километра оттук — погребаната в леда руска станция. По-рано през деня шефът на биолозите доктор Хенри Огден се бе свързал с нея по радиото и съобщи за някакво откритие, което бе довело до сблъсък с геоложкия екип. Настояваше тя лично да се намеси и да разреши спора.
Като шеф на „Омега“ Аманда често бе викана да играе ролята на арбитър в споровете между различните групи. Понякога имаше чувството, че усмирява разглезени деца. Макар че нищо не и пречеше да откаже на подобни посегателства върху времето и, за нея те бяха идеален повод да се измъкне от дрейфащата станция за един ден.
Затова се бе съгласила и тръгна веднага след обеда.
Червените знамена върху огромните зъбери на ледените ридове, простиращи се на километри във всички посоки, се развяваха яростно на вятъра и отбелязваха входа към полярната станция. Но те вече не бяха необходими. Под прикритието на хребетите бяха паркирани четири скутера „Ски-Ду“ и двата по-големи снегомобила „Сно-Кат“, всички боядисани в ярко червено. А зад тях равният терен бе разкъсан от белег на мястото, където военните бяха взривили леда, за да изплува „Полярен страж“.
Докато се насочваше към отвора към руската база, я завладя лошо предчувствие. От пастта на изкопания леден тунел се издигаше пара, сякаш бълвана от гърлото на спящ дракон. През последната седмица новите обитатели на станцията бяха успели да задействат старите генератори. Цели петдесет и два на брой, запазени до един. Изненадаха се, когато откриха, че осветлението също е в изправност, както и отоплителната система. Добре изолираната база се очертаваше да бъде истинска сауна.
Но Аманда помнеше първите си стъпки в ледената гроб-ница долу. С помощта на металотърсачи и преносими локатори бяха успели да открият главния вход и използваха топлинни взривове, за да стигнат до запечатаната врата на базата. Входът бе преграден от лед и от дебело стоманено резе. Наложи се да използват ацетиленова горелка, за да си пробият път към мъртвата база.
Сега Аманда се питаше дали всички тези усилия си заслужаваха. Спусна платното и постепенно започна да намалява докато наближаваше към ледените хребети. В закътаната долина между два върха бе установена временна морга. Оранжевите палатки скриваха замръзналите трупове. Според баща и от Москва вече бе тръгнала руска делегация, за да прибере телата на изгубените си другари. Щяха да пристигнат другата седмица.
Все още никой не бе споменал нито дума за другото нещо, което бяха открили там долу.
С помощта на педалите зави майсторски и спря лодката на импровизирания паркинг.
Никой не я посрещна и не я поздрави за изпълнението.
Озърна се и огледа възвишенията. Бяха покрити със сенки. Зад тях теренът бе същински лабиринт от мостове, надвиснали урви, процепи и остри върхове. Отново си спомни странните няколко секунди, в които бяха засекли движение с помощта на „Дълбочинно око“. Може би наистина ставаше дума за радарно отражение, но предположението, че е било животно, полярна мечка, я накара да настръхне. Взря се в непроходимата територия отвъд входа и потрепери.
Бързо сгъна платното, завърза го и с помощта на чук заби котвата в леда. След като всичко бе здраво закрепено, взе малката си раница и извървя краткото разстояние до мъгливия отвор на тунела.
Входът приличаше на всяка друга ледена пещера, която можеше да се открие в ледниците зад полярния кръг. Бяха го разширили от последния път, за да могат през него да минават платформи. Стигна до прага и слезе по няколкото стъпала до стоманената врата, която изскърца на пантите си, когато я натисна. Тук парата бе по-гъста — топлият въздух отдолу се кондензираше от студа. Над входа се намираше табелата, която бе описал капитан Пери. Сигурно бе открита при разширяването на тунела.
Разгледа я внимателно. Големите кирилски букви изпълваха дебелата занитена плоча:

Полярна станция Грендел.
Защо руснаците я бяха кръстили по такъв странен начин? Аманда бе достатъчно образована, за да разпознае намека за чудовището от легендата за Беовулф. Но каква беше връзката?
Поклати глава, продължи напред към вратата и се наложи да се завърти странично, за да се провре вътре. Сред скърцане на стомана и лед с мъка прекрачи прага.
Млад мъж в края на коридора погледна към нея. Беше коленичил до някакво отворено електрическо табло. Лий Бентли, изследовател от НАСА в областта на материалите. Беше облечен само по фланелка и джинси.
„Толкова ли е топло тук?“
Щом я забеляза, ученият вдигна ръце в престорен ужас.
— Не стреляй!
Аманда се намръщи и едва сега си даде сметка как изглежда с полипропиленовата маска на лицето. Смъкна я и я окачи на колана си.
— Добре дошла на полярната сауна „Грендел“ — изкиска се Лий и се изправи.
Беше дребен — едва метър и петдесет и пет. Веднъж бе обяснил как искал да стане астронавт, но не покривал изискванията за височина с някакви си пет сантиметра и затова получил място в лабораторията. Бяха го пратили да провери издръжливостта на новите сплави на екстремните температури и атмосферни условия в Арктика.
Аманда го доближи, като сваляше качулката си.
— Каква жега!
— Затова съм тук. — Лий посочи разхвърляните по покрития с метална решетка под инструменти. — Всички се оплакват от жегата. Пуснахме още няколко въздушни помпи, но решихме, че е по-добре да оправим проблема с термостата, иначе базата ще започне да топи леда на планината.
— Има ли такава опасност? — очите на Аманда се разшириха.
Той се изсмя и потупа обшитата със стоманени плочи стена.
— Не. Изолацията отвъд корпуса на станцията е дебела цял метър. Можем да я нагорещим като готварска пещ и пак няма да навредим на леда кой знае колко. — Той се огледа с уважение наоколо. — Който и да е проектирал и построил това място, си е разбирал от работата и е знаел какви материали да използва. Изолацията се състои от няколко пласта импрегниран с азбест цимент и порести блокове. Скелетът е комбинация от стомана, алуминий и керамични съединения. Леко, издръжливо и изпреварило времето си с десетилетия. Бих казал…
Аманда го прекъсна. Това бе типично за учените. Щом започнеха да говорят за нещо от своята област, можеха да продължат безкрайно. А и беше трудно да разчита по устните им, когато дърдореха техноглупости.
— Лий, имам среща с доктор Одген. Да знаеш къде е?
— Хенри? — той се почеса по главата с отвертката. — Не съм сигурен, но лично аз бих опитал в Лабиринта. Здравата се беше сдърпал с геолозите тази сутрин. Крясъците им се чуваха чак тук.
Аманда кимна и продължи навътре. Базата бе изградена на пет нива, свързани помежду си с тясна спирална стълба през центъра на структурата. Всяко ниво бе приблизително с един и същи план — централно общо място, заобиколено от пръстен помещения, които се отваряха към него. Но всяко следващо ниво бе по-малко от предишното. Като цяло базата приличаше на гигантски пумпал, забит в леда.
Най-горният пръстен бе и най-широкият — с диаметър петдесет метра. В него се намираха жилищните помещения, кухня и няколко кабинета. Аманда влезе в централното по-мещение. Наоколо бяха разположени маси и столове — очевидно бе служило като столова и заседателна зала.
Махна на двамата учени, седнали зад една от масите, и отиде до спиралната стълба. Стъпалата се виеха около отворена шахта с диаметър три метра. Тежки, омазани с машинно масло кабели се спускаха надолу към груб контейнер с форма на варел — по-скоро кош за отпадъци, отколкото асансьор, използван за извозване на материали от едно ниво на друго.
Докато слизаше, стъпалата вибрираха в съзвучие с пуфтящите генератори и бръмченето на машините отдолу. Беше странно, сякаш базата оживяваше отново, събудила се след дълбок продължителен сън.
Аманда се спускаше надолу по стълбата кръг след кръг, Подмина нива 2 и 3 — малки лаборатории и машинното отделение на базата.
Оставаха още само две нива. Най-долното бе и най-малкото, затворено с херметична врата. В него се намираше старият пристан за руската подводница, сега наполовина наводнен и замръзнал. Кулата на подводницата можеше да се види през леда, който я покриваше напълно.
Целта на Аманда обаче бе четвъртото ниво. Този пръстен не приличаше на останалите. В него нямаше централно общо помещение. Затворен коридор водеше от стълбата право на-вън от нивото. От едната му страна имаше врата — единственият достъп до запечатания етаж.
Пристъпи между стоманените стени на коридора и забеляза двама униформени стражи, разположени на няколко крачки от вратата. На раменете си носеха пушки.
Кимна на дежурния офицер.
— Виждали ли сте доктор Огден?
— Да, госпожо. Спомена, че ще дойдете. Помоли да не пускаме в Лабиринта никого до пристигането ви. — Пазачът посочи към другия край на коридора.
Там също имаше врата, но тя не водеше към лабораторията на етажа. Представляваше изход към сърцето на ледения остров. Отвъд нея се простираше плетеница от естествени каверни и изкуствени тунели, издълбани в леда. Учените бяха лепнали на мястото прякора Лабиринта.
Районът караше всички геолози и гласиолози да се мотаят насам-натам като пияни с отнесени усмивки на лицата. Взимаха проби, измерваха температури и правеха какви ли не странни тестове. Не можеше да ги обвинява. Колко пъти може да ти се отвори щастието да изследваш вътрешността на айсберг? Беше чула, че са открили включения — геоложия термин за камъни и други земни маси. В резултат на това геоложкият екип се бе преместил от „Омега“ тук.
Но защо беше сблъсъкът с биолозите?
С радост остави запечатания етаж зад себе си. Беше и трудно да гледа охраната в очите. Вината от знанието и тежеше и заглушаваше способността и да оцени по достойнство откритията на другите.
Сред специалистите се носеха какви ли не слухове за онова което се намираше в ниво 4 — извънземни космически кораби, ядрена технология, биологично оръжие и дори предположения, доближаващи се повече до истината.
Още мъртви тела.
Истината обаче бе много по-ужасна и от полета на най-развинтената фантазия.
Щом стигна до края на коридора, двойната врата отпред се отвори и през нея тромаво изтрополи фигура в тежка жълта канадка. Аманда усети студения въздух през отворената врата — диханието на ледения остров.
Човекът отметна качулката. Доктор Хенри Огден, петдесетгодишният биолог от Харвард, беше изненадан да я види тук.
— Доктор Рейнълдс!
— Хенри — кимна му тя.
— Мили Боже! — Той махна ръкавицата си със зъби и погледна часовника си, след което прокара длан по плешивото си теме. Като се изключат веждите, единствената растителност по главата му бяха тънките мустаци и малката брадичка под долната му устна. Разсеяно я подръпна. — Извинявайте. Надявах се да се срещнем горе.
— За какво става дума? Той хвърли поглед назад към вратата. — Аз… открих нещо… нещо изумително. Трябва да… — Той се извърна и тя вече не можеше да вижда устните му. — Доктор Огден?
Той се обърна, вдигнал въпросително вежди. Тя докосна устните си с пръсти.
— О, извинявайте! — говореше неестествено бавно, сякаш пред него стоеше бавноразвиващ се. Аманда потисна гнева.
— Трябва да го видите с очите си. Затова настоявах да дойдете. — Той се загледа за миг към охраната в коридора. — не можех да разчитам, че ще успеят да задържат скалоядите достатъчно време. Образците… — Гласът му заглъхна унесено. Поклати глава. — Да ви намерим някаква дреха, ще ви отведа вътре.
— С това ми е достатъчно топло — нетърпеливо отвърна тя и прокара ръка по термалния костюм. — Покажете ми какво открихте.
Биологът продължаваше да гледа към охраната с вдигнати вежди. Аманда можеше да се обзаложи, че спекулира като всички останали. Погледът му най-сетне се върна отново към нея.
— Какво съм открил… Мисля, че това е причината за построяването на станцията.
Отне и време, докато проумее думите му.
— Какво? Какво искате да кажете?
— Елате и вижте сама. — Той се обърна и закрачи към двойната врата.
Аманда го последва, но по пътя се озърна назад към охраняваната врата. Причината за построяването на станцията.
Молеше се биологът да греши.

Мат се взираше през предното стъкло и се мъчеше да се съсредоточи върху красотата на едно от най-големите естествени чудеса на света. Всяка година тази част от Портите на Арктическия национален парк бе главната цел на хиляди планинари, катерачи и пътешественици.
Пред тях се издигаха върховете Аригеч. Името бе от езика на нунамиутите и означаваше „изпънати нагоре пръсти на ръка“. Много точно описание. Целият район бе осеян с върхове и огромни гранитни копия. Това бе земя на тристаметрови отвесни стени, опасни скални мостове и ледникови амфитеатри. Подобен терен бе естествено сборище за катерачите, а туристите се наслаждаваха на свежите алпийски ливади и сините, кристално чисти ледени планински езера.
Летенето през Аригеч обаче бе пълна лудост. И не само заради скалите. Ветровете тук също бяха убийствени. Въздушните течения се спускаха от ледниците като реки по водопади и образуваха внезапни завихряния и въздушни ями.
— Пригответе се! — предупреди Джени.
Самолетът се издигна между планини с искрящи от снега и заледени участъци склонове. Между тях се издигаше Аригеч. Сякаш нямаше път.
Мат се обърна. Преследвачите им почти ги бяха настигнали. Чесната летеше на около четиристотин метра зад тях. Щяха ли да се осмелят да ги последват в този лабиринт?
Под тях се спускаше поток, събрал водите си от зъберите. Рядката тайга окончателно отстъпи и остана някъде назад. Вече се намираха над гористата зона на континента.
Мат се обърна към Джени, готов да се опита за последен път да я разубеди. Но видя решителния блясък в очите и и начина, по който веждите и се бяха събрали на челото. И дума не можеше да става да я накара да размисли.
— Отзад сме готови — обади се баща и. Джон бе закопчал нашийника на Бейн към дръжката на едната от седалките.
Крейг седеше до стария инуит, изпънал гръб в облегалката. Очите му бяха втренчени право напред. Беше пребледнял само при вида на Аригеч. От земята гледката не представляваше нищо особено, но от въздуха бе същински ужас.
Профучаха над последния от скалистите склонове.
— Ето че се започва — каза Джени.
— Ето че идват — като ехо отвърна Мат.
Стрелбата се чу през рева на моторите. По склоновете полетяха скални отломки. За щастие прицелът бе неточен. Другият самолет все още бе прекалено далеч. Правеха последния си отчаян опит преди да изгубят жертвата си в Аригеч.
Докато гледаше наближаващата „Чесна“, Мат видя от единия от прозорците и да изригва познатият огнен език. Макарче не чу нищо, ясно си представи воя на наближаващата ракета. Димна следа отбелязваше пътя и. Профуча на два метра от края на крилото и се изгуби напред. Една от скалните стрели избухна и предизвика дъжд от камъни. Част от скалата се отчупи и рухна надолу.
Джени рязко изви настрани от уцеления стълб и наклони самолета с едното крило нагоре. Мат за миг видя как профучаха между две копия.
— Боже мой, Боже мой — монотонно повтаряше Крейг от мястото си.
Джени изправи самолета. Отвсякъде бяха заобиколени от колони и кули, върхове и стрели, стръмни скали и стени. Издигаха се толкова високо, че не можеха да видят върховете им през прозорците.
Ветровете подеха малкия самолет и го запремятаха във всички посоки. Мат се вкопчи в дръжките на креслото си.
Джени рязко зави и отново обърна самолета на една страна. Очите на Мат се разшириха. Искаше му се да ги затвори, но поради някаква причина не можеше. Изруга наум стила на летене на Джени. Изведнъж му се прииска да бе живял просто и пестеливо.
Отерът се стрелна между каменната стена и една наклонена колона. Джени започна да си тананика. Мат знаеше, че тя обикновено постъпва така, когато се концентрира върху нещо, но най-често обектът на вниманието и не бе нещо по-различно от кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.
Самолетът заобиколи върха на косъм и отново се изправи, но само за миг.
— Дръжте се — промърмори Джени.
Мат се ококори още повече. Ръцете вече го боляха от стискане на дръжките. Какво още искаше?
Тя отново обърна странично и рязко заобиколи колоната. През следващите пет минути летеше като слаломист в скалния лабиринт, накланяйки се ту на едното крило, ту на другото.
Стомахът му се бунтуваше. Мат потърси с поглед чесната, но беше като да се взираш през каменна гора. Бе изгубил от поглед преследвачите още щом влязоха в Аригеч — което беше планът на Джени. Оттук имаше хиляди изходи — проходи, улеи, морени, долини и глетчери. А при надвисналите отгоре облаци чесната трябваше да ги последва, ако искаше да не ги изгуби и ако и стискаше.
Озоваха се в широк ледников циркус — естествен амфитеатър в склона на една от планините. Джени пое по плавна крива покрай ръба на стръмните стени. Краят на ледника надвисваше над ръба на планината като леден корниз. Дъното бе покрито с огладени камъни и втвърдена глина, натрошени скали и чакъл, останали след отстъпването на леда.
А в центъра беше застинало високопланинско езеро. Синята му повърхност отразяваше като огледало кръжащия „Отер“. Стените на циркуса бяха прекалено стръмни, за да бъдат преодолени изведнъж. Джени започна да се издига по бавна спирала, опитвайки се да достигне ръба.
Мат въздъхна с облекчение. Бяха оцелели след Аригеч. Изведнъж някакво движение в езерото привлече погледа му.
Вторият самолет.
Чесната влетя в циркуса от съвсем различна посока и за миг се разклати. Мат реши, че преследвачите им са били не по-малко изненадани от внезапната среща.
— Джен?
— Още не съм набрала достатъчно височина. — Гласът и за първи път звучеше уплашено.
Двата самолета кръжаха в каменния амфитеатър, издигайки се все по-нагоре. Процесията се отразяваше в синьото езеро долу. Вратата на чесната се отвори. От седемдесетте метра разстояние Мат ясно различи познатата фигура в бяла канадка, която заемаше по-удобна позиция и приготвяше гранатомета.
Обърна се отново към Джени. Знаеше, че в края на краищата ще съжалява за думите си, но същевременно осъзнаваше, че може никога да не стигнат ръба на циркуса.
— Обръщай към Аригеч!
— Няма време!
— Просто го направи!
Мат се разкопча и стана от мястото на копилота. Заклатушка се към страничния прозорец, гледащ към другия самолет.
Джени изви към лабиринта от скали и се насочи към Аригеч.
Мат отвинти прозореца и го плъзна назад. Вятърът нахлу с вой в кабината. Бейн се разлая с пълна сила от мястото си и размаха яростно опашка. Вълкът обичаше да лети.
— Какво правиш? — извика Джени.
— Просто карай! — изрева той и разби аварийната кутия до вратата. Трябваше му оръжие, а не разполагаше с време да откачи и зареди пушката. Грабна сигналния пистолет от кутията за спешни случаи и го насочи към другия самолет При всички тези ветрове, завихряния от перката и постоянното клатушкане на самолетите изстрелът щеше да бъде абсолютно сватбарски.
Прицели се, доколкото можеше, и натисна спусъка.
Съскащата димна следа описа дъга над циркуса, отразена от водите на езерото. Беше се прицелил в човека с бялата канадка, но ветровете отклониха сигналната ракета към носа на самолета.
Другият пилот, очевидно все още напрегнат от преминаването през нащърбените лапи на Аригеч, рязко отклони самолета на една страна. Човекът при вратата изгуби равновесие и полетя навън, като размахваше ръце. Но само няколко метра по-надолу увисна — беше завързан за рамката на вратата. Завъртя се като пумпал под корема на чесната.
Това трябваше да е достатъчно отклоняване на вниманието.
— Давай! — извика Мат и затръшна прозореца, след което се помъкна към предната седалка.
Бащата на Джени го потупа по рамото, докато минаваше покрай него.
— Добър изстрел.
— Идеята беше негова. — Мат кимна към Крейг. Беше си спомнил как преди два дни репортерът насочи сигналния пистолет към него, когато беше дошъл да го спасява. Това му бе припомнило един от уроците на стария му сержант: — „Използвай каквото ти попадне подръка, но никога не се отказвай от боя.“
Мат се стовари на мястото си. Чувстваше се по-добре-Джени вече се спускаше към лабиринта.
— Идват след нас — каза тя.
Мат се завъртя изненадан — точно навреме, за да види как мъжът полетя надолу и падна в синьото езеро.
Поразен, Мат отново се обърна напред. Бяха жертвали един собствените си хора, за да продължат преследването.
Джени обърна самолета на една страна и се стрелна сред калите. Този път обаче нямаше да могат да се отърват от другия самолет.
А и Джени се уморяваше. Мат видя, че ръцете и са започнали да треперят. Решимостта в очите и бе изчезнала и в тях се четеше отчаяние. Една единствена грешка, и щяха да са мъртви. Случи се в мига, в който си го помисли.
Джени рязко зави около една ръбеста колона.
Пред тях се изпречи солидна скална стена. Задънена улица.
Нямаше да могат да завият навреме. Мат се стегна в очакване Джени да се опита да завие, но вместо това тя увеличи скоростта.
Нещо стегна гърлото му. Внезапно разбра къде се намират и какво смята да опита Джени.
— Не, не, не…
— О, да — отвърна му тя. Носът на самолета рязко се насочи надолу. Направи къса спирала и зави.
От основата на скалата излизаше река. Преди незапомнени времена земетресение разтърсило Аригеч и срутило един от върховете върху съседния. Така се бе появил Дяволският проход — отворът между двете катурнали се скални копия. Той бе един от изходите от Аригеч.
Джени се гмурна към реката и се насочи към отвора в гранита. Ъгълът на спускане бе прекалено остър. В последния миг обаче тя дръпна рязко щурвала и намали тягата, като почти спря перките. Хидропланът се изравни на педя над водата и се стрелна в Дяволския проход.
Светът моментално потъна в тъмнина, изпълвана от глу-юхия рев на моторите — но дневната светлина вече се виждаше Далеч пред тях. Проходът беше прав, не по-дълъг от четири-юдесет метра, но и тесен — от двете страни на крилете оставаше не повече от метър свободно пространство.
Джени отново си тананикаше.
— Още са зад нас! — изкрещя Крейг.
Мат се обърна в мига когато чесната се вмъкна в тунела Другият пилот явно бе твърдо решен да не изгуби целта си.
Мат стисна юмрук. Последната им отчаяна маневра се бе оказала напълно безполезна. Преследвачите следваха триковете на Джени стъпка по стъпка. Положението беше безнадеждно. Оттатък тунела имаше само открити планини. Нямаше къде да се скрият.
— Дръжте се здраво, приятели — предупреди ги Джени когато наближиха края на тунела.
— Какво смяташ…
Самолетът се гмурна надолу. Плъзгачите му удариха водата и заораха, хвърляйки висок разпенен стълб зад тях. Самолетът рикошира от повърхността и излетя от тунела, понесъл се високо във въздуха.
Мат погледна назад, докато Джени завиваше. От отвора на тунела се появи чесната, като се въртеше и премяташе със счупени криле. Едната перка се откачи и се понесе по заснежения склон.
Мат се обърна и погледна със страхопочитание бившата си жена. Водният стълб, вдигнал се при внезапното спускане срещу течението на потока, бе ударил перките и крилете на другия самолет и бе запратил чесната срещу едната от стените на тунела. Фатално.
Гласът на Джени трепереше.
— Мразя да ми се влачат зад опашката.

Сякаш попадна в друг свят. Лабиринтът до руската база представляваше естествена плетеница от ледени пещери и тунели. Щом прекрачи прага, зад Аманда остана не само топлината на станцията, но и всички създадени от човешка ръка структури.
Непосредствено от другата страна на двойната врата лежаха ръждиви купчини от стоманени плочи, стари торби с цимент, тръби и навита на макари тел. Когато откриха мястото първи път, решиха, че естествените образувания в леда са били използвани като допълнително складово помещение.
Строителният инженер и групата от НАСА изказаха предположението, че станцията може би е била построена в естествена кухина във вътрешността на ледения остров, което би изисквало по-малко разкопки. Според него Лабиринтът вероятно бе остатък от една по-голяма пещерна система.
Но като се изключат подобни умозрителни предположения, Лабиринтът малко впечатляваше по-голямата част от учените на „Омега“. За тях той бе просто септичната яма на базата. Само геолозите и гласиолозите изглеждаха наистина възхитени от тези задни стаички и ледени тунели.
— Оттук — каза доктор Огден, закопча якето си до брадата и покри плешивата си глава с поръбената с мъх качулка.
После взе едно фенерче от лавицата до вратата, запали го и се насочи към тъмните райони отвъд разхвърляното преддверие. Когато спря за миг, Аманда си помисли, че и говори, но не можеше да бъде сигурна, тъй като човекът беше с гръб към нея. Преди да го попита, той продължи напред към плетеницата тунели. Аманда го последва. Поне геолозите бяха нахвърляли пясък върху пода и можеше да ходи, без да се пързаля. Щом осветеното преддверие остана зад гърба и, стана много по-студено. По неясни причини неподвижният въздух тук като че ли изглеждаше по леден, отколкото на повърхността. Извади отоплителната маска от колана си и я включи.
Хенри Огден продължи по криволичещия път, като подминаваше страничните зали — някои празни, други напълнени с инструменти. В една от кухините дори имаше затворени месарски чували и сандъци с руски надписи върху тях. Нетрайни стоки, предположи Аманда. Тук нямаше нужда от фризери.
Като продължиха още по-навътре, забеляза следи от работата на учените — пробити с кухи свредели стени, контролни колчета с малки знаменца на върха, тук-там по някой съвременен уред, дори празна кутия от сладкиш „Хостес Динг Донг“. Подритна я, докато минаваше покрай нея. Новите обитатели на полярна станция „Грендел“ също оставяха своите Уникални отпечатъци тук.
Улисана в обстановката, Аманда бързо се изгуби. Тунелите се пресичаха във всички възможни посоки. Доктор Огден спря на едно от кръстовищата и освети стените с фенерчето си.
Аманда забеляза дребни знаци, изписани със спрей върху леда. Изглеждаха нанесени неотдавна и бяха с различни цветове и форми — червени стрелки, сини завъртулки, оранжеви триъгълници. Очевидно бяха обозначителни знаци, оставени от учените.
Хенри докосна една зелена точка, кимна сякаш на себе си и продължи.
Междувременно тунелите се бяха стеснили и бяха станали по-ниски. Аманда трябваше да се приведе, за да продължи след решително крачещия биолог. Ледените кристали излъчваха искри под светлината на фенерчето в неестествено неподвижния въздух. Стените тук бяха толкова прозрачни, че се виждаха блестящите като перли мехурчета въздух, заловени в леда.
Прокара облечената с ръкавица длан по стената. Гладка като коприна. Такива тунели и пещери се образуваха, когато през лятото ледът от повърхността се стопяваше и топлата вода проникваше през пукнатини и цепки надолу, образувайки шахти и кухини. Накрая повърхността замръзваше отново, като запечатваше и запазваше пещерната система отдолу.
Аманда се взираше в сините стъклени стени. В тях имаше красота, която сякаш пропъждаше студа. Докато се обръщаше, се подхлъзна. Панически се вкопчи в някаква издатина.
Доктор Огден хвърли поглед назад.
— Внимавайте. Оттук нататък става доста хлъзгаво.
„Намери кога да ми го кажеш“ — помисли си тя и се издърпа обратно на крака. Едва сега си даде сметка, че се бе хванала не за лед, а за парче скала, подаващо се от стената. Това бе едно от множеството включения, за които говореха геолозите. Докосна го с благоговение. Бе камък, откъснат от сушата преди милиони години.
Мрак се спусна около нея, когато биологът зави зад ъгъла. Забърза след него, като съжаляваше, че не си бе взела фенерче от лавицата. Внимаваше къде стъпва. Тунелите тук бяха покрити с пясък. Явно геолозите все още не се бяха добрали до тази част на Лабиринта.
— Право напред е — погледна я Хенри.
Аманда се заоглежда. Тунелът отново започна да се разширява. В прозрачните стени висяха камъни — същинска замръзнала лавина. Още по-дълбоко в леда се виждаха други сенки — очевидно в струпване на включения.
Тунелът направи последен завой и се разля в голяма зала. Аманда отново изгуби равновесие и се плъзна напред. С мъка успя да спре, като размахваше ръце за равновесие.
Застина на място. Подът на пещерата бе с размери на олимпийска пързалка. Но бързо забрави за него — около нея и над главата и се извисяваше огромна естествена катедрала — наполовина от лед и наполовина от камък.
Задната част на кухината се състоеше от масивна скала, която опасваше и част от противоположната стена и се издигаше нагоре като огромна каменна купа.
Нещо докосна лакътя и и я стресна. Беше доктор Огден. Устните му се раздвижиха.
— Това е остатък от древно скално лице. Или поне така казва Макферън — Хенри имаше предвид шефа на екипа на геолозите. — Според него то се е отделило от сушата по времето, когато ледникът се е отчупил и е образувал острова. Отнася се към последната ледникова епоха. Макферън незабавно поиска да взриви част от нея, за да събере проби, но се наложи да го спра.
Аманда все още бе така поразена, че не можеше да говори.
— Оглеждах от чисто любопитство и открих мъртви дървета и замръзнали мъхове. Тогава претърсих цепнатините на скалата по-основно и открих три птичи гнезда. В едното дори имаше яйца! — от възбуда биологът заговори по-бързо и Аманда трябваше да насочи цялото си внимание върху устните му. — Освен това има и няколко гризача и една змия. Същинско съкровище от ледниковия период, цяла замръзнала биосфера! И това не е всичко! Елате да видите! — и той я поведе през залата към каменната стена.
Последва го, като се взираше напред. Стената се оказа не така солидна, както изглеждаше на пръв поглед. Цялата бе осеяна с вдлъбнатини. Някои от частите и изглеждаха разбити и полусрутени. Дълбоки цепнатини се врязваха в нея но беше прекалено тъмно, за да се прецени колко дълбоко стигаха.
Аманда доближи каменната арка и с трепет погледна плочите, надвиснали заплашително над главата и. Нито една от тях не изглеждаше толкова стабилна, колкото допреди миг.
Доктор Огден я хвана здраво за лакътя и я накара да спре.
— Внимавайте — каза той и посочи към пода.
На няколко стъпки пред нея в ледената пързалка имаше подобен на кладенец отвор. Овалът му бе прекалено правилен, за да бъде естествен, а ръбовете му бяха грубо одялани.
— Изкопали са едно от тях точно тук.
— Едно какво? — намръщи се Аманда. Чак сега забеляза и други дупки в леда.
— Ето там.
Хенри я помъкна настрани. Откачи манерката за вода от колана си и и направи знак да коленичи върху леда. Намираха се само на няколко метра от разнебитения скален отвес — сякаш се бяха свили на тесния само няколко стъпки бряг на замръзнало езеро.
Биологът избърса с ръкавица леда и постави фенерчето с лампата надолу. Осветеният участък от леда заблестя, но детайлите се виждаха смътно заради скрежа върху повърхността. Въпреки това Аманда различи някаква тъмна сянка на няколко стъпки отдолу.
— Гледайте — раздвижиха се устните на Хенри и той отвори манерката.
Наведе се и разля малко вода върху повърхността, която разтопи скрежа и превърна леда в стъкло. Светлината заблестя и освети намиращото се отдолу до най-малката подробност.
Аманда ахна и се дръпна назад.
Създанието сякаш бе застинало в момента, когато се е хвърляло през леда към нея. Тялото му бе бледо, почти бяло, с гладка кожа като на често срещащите се в Арктика китове белуга и горе-долу със същите размери и тегло — най-малко половин тон. Но за разлика от белугата имаше къси предни крайници, завършващи с извити нокти, както и големи задни крайници с ципи, които бяха разтворени, сякаш готови да го изтласкат срещу нея. Тялото му също изглеждаше по-гъвкаво, отколкото на малкия кит — с по-издължено тяло, извито като видра. Сякаш бе създадено за развиване на високи скорости. Но онова, което я смрази до кости, бе отворената в захапка издължена паст, пълна с остри зъби. Бе достатъчно широка, за да погълне малко прасе. Черните му очи бяха наполовина извити и се виждаше бялото — подобно на големите хищни китове, преследващи дивеча си. Аманда седна и издиша няколко облачета топла пара. Дробовете и трепереха от студ и шок.
— Какво е това, по дяволите?
Биологът не обърна внимание на думите и.
— Има и още образци!
Той се плъзна на колене по леда и разкри второ създание, дебнещо непосредствено до скалата. Звярът се бе свил в леда, сякаш спеше — с челюстите в центъра и опашка, обвиваща тялото, също като спящо куче.
Хенри бързо скочи на крака.
— И това не е всичко.
Преди да успее да му зададе въпрос, той хлътна в една широка цепнатина в скалата. Аманда го последва като устремила се към светлината нощна пеперуда. Широко отворените гладни челюсти на чудовището още бяха пред очите и.
Цепнатината продължаваше няколко метра навътре в скалата и завършваше с пещера колкото двоен гараж.
Аманда се изправи. До отсрещната стена имаше шест огромни ледени блока, а във всеки от тях — по едно от създанията, всички свити като зародиши. Но онова, което накара Аманда да отстъпи назад към изхода, бе разположено в центъра на кухината.
Едно от съществата лежеше изпънато на пода с широко Разтворени настрани крайници, подобно на жаба в биологическа лаборатория. Тялото му бе разрязано от гърлото до таза, кожата бе изпъната настрани и закована за леда — очевидно го бяха подложили на дисекция още когато станцията е била обитавана от руснаците. Но и беше достатъчно да хвърли само един поглед върху костите и вътрешностите, за да се извърне. Забърза към замръзналото езеро. Доктор Огден я последва. Изглеждаше безразличен към шока, който я бе обхванал, Докосна ръката и, за да и привлече вниманието.
— Откритие от такъв мащаб ще промени из основи биологията — каза Хенри, като настоятелно се наведе към нея. — Сега разбирате защо трябваше да попреча на геолозите да съсипят цяла една екосистема. Находка като тази… така запазена…
— Какви са тези неща, по дяволите? — прекъсна го Аман — Гласът и трепереше.
Хенри примигна и махна с ръка.
— Разбира се. Та вие сте инженер.
Макар и глуха, тя почти чу снизхождението в тона му. Наежи се, но си задържа езика зад зъбите.
Той посочи назад към цепнатината и заговори бавно.
— Цял ден изучавах онзи образец там. Имам опит в палеобиологията. Вкаменени останки на подобни видове са били открити в Пакистан и Китай, но никога не са попадали така добре запазени екземпляри.
— Екземпляри на какво, Хенри? — очите и се взираха остро в биолога.
— На Ambulocetus natans. Обикновено го наричат „ходещ кит“. Това е еволюционната брънка между сухоземните бозайници и съвременните китове.
Тя го зяпна.
— Предполага се, че е съществувал преди около четиридесет и девет милиона години и е изчезнал преди около тридесет и шест милиона години. Но разперените навън крака, съединеният с гръбнака таз, разположението на ноздрите… всички тези елементи несъмнено сочат, че става въпрос за Ambulocetus.
Аманда поклати глава.
— Да не би да искаш да кажеш, че тези екземпляри са на цели четиридесет милиона години?
— Не. — Очите му се разшириха. — Точно там е работата! Макферън твърди, че ледът в този пласт е само на петдесет хиляди години, от времето на последната ледникова епоха.
Освен това екземплярите тук имат някои уникални особе-ости. Първоначалното ми предположение е, че малко стадо Ambulocetus е мигрирало в Арктика, подобно на някои съвременни китове. Настанило се е тук и се е адаптирало към местните условия. Вижте например бялата кожа, гигантизма по-дебелите слоеве подкожна мазнина. Също като при бялата мечка и белугата.
Аманда също ги бе сравнила с белугата.
— Тези същества са успели да оцелеят до последния ледников период? И досега не е била открита нито следа от тях?
— Нима наистина ви се струва така изненадващо? Всичко живяло и умирало на полярната шапка би могло просто да потъне на дъното на океана — район, за който не знаем почти нищо. А вечната замръзналост на сушата прави разкопките зад Полярния кръг почти невъзможни. Затова е напълно допустимо някои животни да са съществували в продължение на милиони години и да са изчезнали, без да оставят нито следа. Дори в наши дни не разполагаме с почти никакви палеобиоложки данни за този район.
Аманда поклати невярващо глава, но не можеше да отхвърли онова, което току-що бе видяла с очите си. А и не можеше да обори аргументите му. Едва през последното десетилетие, с развитието на високите технологии и появата на нови уреди, районът на Арктика се изучаваше по-обстойно. Засега откритията се ограничаваха само до някакви нови и некласифицирани видове фитопланктон и водорасли — нищо, което да може да се сравни с тези създания.
— Руснаците сигурно са ги открили, когато са строили базата си — продължи Хенри. — А може би са я построили именно заради тях. Кой знае?
Аманда си спомни думите на Хенри — това е причината за построяването на станцията.
— Какво те кара да мислиш така? — В ума и за миг премина споменът за откритието на ниво 4. Това ново откритие, колкото и да бе впечатляващо, сякаш по никакъв начин не бе свързано с другото.
— Не е ли очевидно? — погледна я Хенри.
Аманда повдигна вежда.
— Вкаменелостите на Ambulocetus бяха открити едва в последните години — той посочи към цепнатината. — По време на Втората световна война никой не е подозирал за тях и затова руснаците избрали подходящо име за подобно чудовище.
Очите и се разшириха.
— Кръстили са базата на създанието — ненужно обясни доктор Огден. — Предполагам, нещо като заклинание.
Аманда се взираше надолу към замръзналото езеро и нахвърлящия се към нея звяр. Вече знаеше какво вижда в действителност. Чудовището от нордическата легенда.
Грендел.

5. Мат неспокойно дремеше на мястото си. Зад гърба му се разнасяше хъркане. Не идваше от спящия репортер, нито от клюмащия баща на Джени, а от вълка, проснал се по гръб през третата редица седалки. Едно особено силно изхъркване породи призрак на усмивка на лицето на Мат и веднага чу гласа на Джени:
— Мислех, че ще вземеш мерки за тази крива преградка.
Призракът се превърна в истинска усмивка. Бейн хъркаше откакто беше кутре и спеше свит на кълбо при краката на леглото им. И за двамата бе извор на непрекъснат смях. Мат се поизправи.
— Пластичният хирург в Ноум каза, че ще е необходима доста сериозна операция на носа. Прекалено много рязане и скъсяване. Накрая щял да прилича на булдог.
Джени не отвърна, затова Мат хвърли поглед към нея. Гледаше право напред, но той забеляза малките бръчки в ъгълчетата на очите и. Развеселена и същевременно малко тьжна. Мат скръсти ръце и се запита дали това бе най-доброто, което би могъл да постигне. Е, засега беше достатъчно. Погледна навън. Луната бе почти пълна и хвърляше сребърни отблясъци по заснежените равнини. Толкова далеч на север зимата все още здраво държеше земята, но въпреки това вече се виждаха някои признаци на настъпващата пролет — малко поточе с надвиснала върху него мъгла, тук-там по някое езерце от разтопен сняг. Редки стада карибу се мяркаха в тундрата, движеха се бавно в нощта, следваха водите на топящия се сняг, хранеха се с еленов мъх, бродеха из блатата и пасяха вездесъщите туфи трева с размери на тиква, израснали върху топящата се кал.
— Извадихме късмет, че се свързахме с Дедхорс навреме — тихо промърмори Джени и привлече вниманието му.
— Какво искаш да кажеш?
След като излязоха от Аригеч, бяха успели да се свържат с летището в Прудоу Бей на Северния склон на Аляска. Там предупредиха цивилните и военните власти за преследването над планините Брукс. На сутринта щяха да изпратят хеликоптери да търсят остатъците на чесната. Скоро щяха да разберат повече за преследвачите си. Мат успя да се свърже и с Керъл Джефрис, изследователката на мечки в Бетълс, Тя знаеше къде се намира къщата на Джени и щеше да изпрати свои хора да се погрижат за изоставените животни. Крейг също откри свръзката си в Прудоу. Щом бе разпитан и даде показания, репортерът имаше страхотни новини за разказване. След като историята на тяхното изпитание стана достъпна и за останалия свят, всички се отпуснаха облекчени.
Сега пък какво ставаше? Мат се изправи в седалката.
Джени посочи към предното стъкло — но не към тундрата под тях, а към ясното небе.
Мат се наведе напред. Отначало не видя нищо необичайно. Съзвездието Орион ярко блестеше. Полярната звезда грееше точно пред тях. И тогава зърна светещите ивици, които се издигаха от хоризонта и проблясваха в зелено, червено и синьо. Северното сияние се надигаше.
— Ако се вярва на прогнозите, предстои ни страхотно зрелище — каза Джени.
Мат се отпусна назад, загледан в спектакъла от цветни драперии и танцуващи студени пламъци в нощното небе. Това естествено шоу имаше множество имена — северно сияние, северни светлини, а местните индианци атапаска го наричаха коюкон или юяких, докато за инуитите то бе просто светлините на духовете.
Гледаше как цветната вълна се издига в небесния свод, като трептеше в блестяща корона и покриваше облаците в пурпур и лазур.
— За известно време ще бъдем откъснати от всички — каза Джени.
Мат кимна. Завладяващите светлини, породени от сблъскващия се с горните слоеве на атмосферата слънчев вятър, блокираха повечето от средствата за съобщения. Но не се налагаше да пътуват прекалено далеч. Оставаше им не повече от половин час. Северният хоризонт вече бе започнал да просветлява от прожекторите на нефтените полета и далечния Прудоу Бей.
Летяха в мълчание още няколко минути, като просто се наслаждаваха на светлинното представление в небето, придружено от хъркането на Бейн. В тези няколко мига имаше чувството, че е у дома си. Може би това бе просто последица от ужасния ден, предизвикано от ендорфина чувство за лекота и комфорт. Но Мат се страхуваше да го наруши с говор.
Джени първа проговори.
— Мат… — Гласът и бе мек.
— Недей — каза той.
Трябваха им три години и днешната борба на живот и смърт, за да се озоват отново заедно. Не искаше да постави под заплаха това крехко начало.
Джени въздъхна. Забеляза раздразнението и.
Пръстите и се свиха около щурвала и кожената му калъфка изскърца.
— Няма значение — прошепна тя.
Моментът на мир бе изчезнал, без дори да са необходими думи. Кабината се изпълни с напрежение, което издигна стена помежду им. Прелетяха останалото разстояние в пълна тишина — този път напрегната и горчива.
Появиха се първите нефтени кули, обкичени със светлини подобно на коледни елхи. Назъбена сребърна линия отляво загрози съвършената тундра, като се издигаше и спускаше по повърхността на земята като някаква гигантска метална змия. Щатският петролопровод. Реката от черно злато извираше от Прудоу Бей на северния бряг на Аляска и стигаше до Валдиз при Пролива на принц Уилям.
Наближаваха целта си. Петролопроводът им показваше пътя. Джени го следваше, като караше успоредно. Опита се да се свърже по радиото с контролната кула в Дедхорс. Намръщената и физиономия беше достатъчно красноречив отговор. По небето още танцуваха разноцветни сияния.
Наклони самолета в полегата дъга. Пред тях в нощта заблестяха светлините на градчето Прудоу Бей (ако изобщо можеше да се нарече така), като някакъв райски кът за добиващите петрол. Градчето почти изцяло принадлежеше на компанията и бе построено единствено за целите на петролодобива, транспортирането и поддръжката. Постоянното му население бе под сто души, но заради приходящите работници на кладенците броят варираше в зависимост от заетостта. Тук имаше и малка военна база, която охраняваше сърцето на нефтодобива в Северния склон.
Отвъд границите на градчето се простираха морето на Бофор и Северният ледовит океан, но трудно можеше да се определи къде свършваше сушата и започваше водата. На километри навътре в океана от брега се простираха огромни ледени късове, които накрая се сливаха с ледените маси на полярната шапка. През лятото, когато районът се затопляше, полярната шапка се свиваше наполовина, но все още всичко бе покрито със солиден лед.
Джени полетя към морето, обиколи Прудоу Бей и се приготви за приземяване на единствената писта на летището.
— Нещо става там долу — каза тя и наклони самолета.
Мат също забеляза — трескаво оживление в края на градчето. Няколко превозни средства се носеха по снежното поле от военната база, сякаш бързаха да напуснат града колкото се може по-бързо. Погледна от другата страна.
Под тях се намираше краят на щатския петролопровод. Гигантските постройки на Събирателна станция 1 и Помпена станция 1 бяха осветени зад високата ограда от бодлива тел. Тук изстудяваха добития нефт, отделяха водата и газта и черната течност започваше шестдневното си пътешествие към танкерите в Пролива на принц Уилям.
Докато прелитаха над помпената станция, Мат забеляза, че част от оградата е съборена. Хвърли поглед отново към бързо отдалечаващите се военни автомобили. Изпълни го мрачно предчувствие.
— Измъкни ни веднага оттук! — рязко нареди той.
— Какво?
Експлозията погълна думите и. Сградата на събирателната станция се пръсна. Огромна огнена топка изригна нагоре в небето. Разлетяха се горящи отломки, които рухваха върху покритите със сняг полета и околните сгради. Изригнаха нови пламъци. Покривът на Помпена станция 1 излетя във въздуха, последван от второ огнено кълбо. Тръбата с диаметър метър и двадесет, влизаща в сградата, се разкъса и по дължината и избухнаха серия взривове. Горящ петрол се разхвърча във всички посоки и не спря, докато не достигна първата от шестдесет и двете двойни прегради, която спря по-нататъшния му унищожителен ход по петролопровода.
За секунди зимният покой на полузаспалото градче се превърна в същински ад. Обвити с дим огнени реки залъкатушиха към морето. Горяха сгради. Избухваха по-малки вторични експлозии от газовите цистерни. Хора и превозни средства бягаха във всички посоки.
— Мили Боже! — възкликна Крейг от мястото си, залепил лице към стъклото.
От радиото по общия канал се разнесе глас, едва различим от силното пращене:
— Незабавно напуснете въздушното пространство! Всеки опит за кацане ще се посрещне с въоръжена сила!
— Отцепват района! — възкликна Джени и зави настрани от пламъците. Полетя над замръзналото море.
Баща и се взираше назад към сушата.
— Какво се е случило?
— Не зная — промърмори Мат, загледан в горящата брегова линия. — Злополука, саботаж… във всеки случай, сякаш е било нагласено специално за пристигането ни.
— Разбира се, че не може да има нищо общо с нас — каза Крейг.
Мат си припомни съборената ограда и бързащите автомобили от базата. Някой се бе вмъкнал вътре и бе задействал сигнализацията. А след последните два дни не можеше да отхвърли възможността това по някакъв начин да е свързано с тях. Бедата сякаш ги следваше по петите още откакто се бе разбил самолетът на журналиста. Определено някой бе твърдо решен политическият репортер на „Сиатъл Таймс“ да не стигне до станцията на НАЛЕДЕКС, изгубена някъде сред ледовете.
— И сега какво ще правим? — попита Крейг.
— Горивото привършва — предупреди Джени и почука датчика, сякаш по този начин щеше да накара стрелката да се помръдне. — Кактовик — добави рязко тя.
— Кактовик ли? — попита Крейг.
— Рибарско село до остров Бартър, недалеч от канадската граница — отвърна Мат. — На около двеста километра оттук. Имаш ли достатъчно гориво? — обърна се той към Джени.
Тя вдигна едната си вежда.
— Може да се наложи да излезеш и да побуташ последните няколко километра.
Страхотно, помисли си той.
Лицето на Крейг пребледня. Вече бе преживял една самолетна катастрофа. Несъмнено полетите над Аляска му бяха дошли в повече.
— Не се безпокой — окуражи го Мат. — Ако ни свърши горивото, отерът може да кацне на плъзгачите си на всеки равен заснежен участък.
— И после? — кисело попита Крейг и скръсти ръце.
— После ще направим онова, което каза дамата… ще бутаме!
— Стига, Мат — предупреди го Джени и хвърли поглед назад към репортера. — Ще се доберем до Кактовик. А ако не успеем, имам отдолу авариен резервоар. Ако се наложи, можем ръчно да напълним основния.
Крейг като че ли се отпусна мъничко и кимна.
Мат гледаше отдалечаващата се зад тях горяща брегова линия. Забеляза, че бащата на Джени гледа натам. За миг размениха погледи. Прочете подозрението в очите му. Внезапните експлозии бяха прекалено голямо съвпадение, за да са чиста случайност.
— Какво мислиш? — промърмори тихо Джон.
— Саботаж.
— Но защо? И за какво? Само заради нас ли?
Мат поклати глава. Дори някой да искаше да ги спре или отклони, действията му приличаха на опитите да убиеш муха със сандък динамитни шашки. Крейг ги чу. Гласът му трепереше.
— Това е предварително планирано действие за отвличане на вниманието и насочване по погрешна следа.
— Какво искаш да кажеш? — Мат впери изпитателен поглед в лицето му. Започваше да се безпокои за спътника им. Беше виждал посттравматична стресова дезориентация и преди.
Но Крейг с мъка преглътна и заговори бавно. Очевидно се концентрираше, докато се мъчеше да намери решение на проблема.
— Съобщихме в Прудоу Бей за нападението. Утре щяха да пратят следователи. Обзалагам се, че това ще трябва да почака. Сега всички ще са заети за седмици. Повече от достатъчно, за да могат нападателите да прикрият следите си.
— Значи всичко това е било направено, за да скрият поразиите в планините?
— Не — махна с ръка Крейг. — Подобно мащабно покушение би трябвало да предполага по-сериозни цели. В противен случай е масово изтребление.
За миг Мат имаше усещането, че чува изречени на глас собствените си мисли.
— Експлозиите ще забавят евентуалните проверки в планините. Освен това ще отклонят вниманието и ще осигурят нова и още по-вълнуваща история за разказване. Пожарът в Прудоу Бей ще стои на първите страници с дни. Кой репортер би изпуснал подобна възможност? Да бъде източник от първа ръка. Да е видял всичко с очите си. — Умореният мъж поклати глава. — Копелетата първо се опитаха да ме убият, а сега се мъчат да ме подкупят с още по-съблазнителна и обещаваща новина. Направо я бутат в проклетите ми ръце.
— Отвличане на вниманието и насочване в грешна посока — промърмори Мат.
Крейг кимна.
— При това не насочено единствено към нас. Ние сме дребни риби. Залагам лявата си топка, че цялата атака е предварително планирана. Ние сме само вторични участници. Сасаботьорите искат да отвлекат вниманието на по-широкия свят Сега всички ще гледат към Прудоу Бей, ще го обсъждат и ще разследват катастрофата. Още утре ще довтасат репортери на Си Ен Ен.
— Но защо?
Погледите им се срещнаха. Мат с изненада видя стоманения блясък в очите на Крейг. Спомни си как бе насочил сигналния пистолет към него. Дори изпаднал в стрес, репортерът мислеше бързо. Независимо от уплахата му, дълбоко в този човек се криеше сила. Уважението на Мат към него нарастваше.
— Защо? — повтори Крейг. — И аз това се питам. Може би точно заради отклоняването на вниманието. Целият свят ще гледа фойерверките — той завъртя пръсти във въздуха, — докато истинските поразии се извършват тихомълком ня къде другаде. Не искат да гледаме натам — журналистът посочи на север.
— Научната станция — каза Мат.
Гласът на Крейг се сниши до шепот.
— Там нещо ще се случи. Нещо, за което светът не трябва да научава. Нещо, което оправдава взривяването на Прудоу Бей.
Сега Мат разбираше защо редакторът е пратил на север именно Крейг. Репортерът се бе опитал да представи командировката си като наказание за престъпването на установени граници — заради това, че е излизал с племенницата на шефа си. Мат обаче не му бе повярвал. Човекът просто разбираше от занаята си. Имаше остър ум и развит усет за политическите игри.
— И какво предлагаш да правим сега? — попита той. Крейг го изгледа.
— Сега летим към Кактовик. Какво друго ни остава? Мат сви вежда.
— Ако смяташ, че ще отида на оная замръзнала станция, жестоко се лъжеш — изсумтя Крейг. — Предпочитам да съм колкото се може по-далеч от нея.
— Но ако си прав?
— Научил съм се прекалено много да си харесвам кожата.
Огненото шоу на копелетата може и да не ме заблуди, но това не означава, че не разбирам намека им.
— Значи нямаме избор. Някой трябва да иде там.
Крейг поклати глава.
— Или просто да се скрие в малкото рибарско селце и да чака всичко това да се разлети във въздуха.
Мат се замисли за упоритостта на преследвачите им и експлозията в Прудоу Бей.
— Наистина ли смяташ, че ще ни оставят на мира? Ако печелят време, за да прикрият поразиите си, това може да включва и нашето ликвидиране. Познават самолета ни.
Решителното изражение на Крейг се изкриви.
— И ще бъдем живи примамки в Кактовик — завърши Мат.
Крейг затвори очи.
— Мразя Аляска… Честна дума.
Мат се облегна в седалката си и погледна към Джени. Бе чула всичко.
— Е? — попита я той.
Тя хвърли поглед към уредите.
— Ще се наложи да презаредим, ако ще пътуваме толкова далеч.
— При Бени в Кактовик.
— Ще стигнем там след около час. И ще излетим след още толкова.
Той кимна и се загледа на север. В главата му отекнаха думите на Крейг — „Там нещо ще се случи. Нещо, за което светът не трябва да научава“.
Но какво, по дяволите?

— Наредено ни е да сме в пълна готовност, но да не се разгръщаме. Пери стоеше на стенда на перископа. Офицерите му се бяха събрали в командната зала. Думите му се посрещнаха със стонове. Всички бяха флотски хора, професионални подводничари. Бяха научили за атаката в Прудоу Бей, на шестстотин и четиридесет километра оттук, и горяха от желание да действат.
Новината бе дошла преди половин час благодарение на свръхнискочестотни звукови вълни, които се разпространяваха бавно с широки километър и половина амплитуди през океанските вълни и предаваха съобщението буква по буква, Комуникационната мрежа НАВСАТ или УКВ обхватът, позволяващи връзка в реално време, в момента бяха извън строя заради магнитната буря.
Хората му се надяваха, че ще се отправят към крайбрежието, за да вземат участие в разследването и да помогнат за изясняването на случая. Наглеждането на групичка учени в подобна ситуация изглеждаше недопустимо. При наличието на криза — буквално в задния им двор — всички се надяваха да пристъпят към действие.
Последните заповеди от командването на Тихоокеанския подводен флот бяха пристигнали преди пет минути. Пери споделяше разочарованието на хората си.
— Някакви новини за причината за експлозията? — попи-та мрачно командир Брат.
— Прекалено рано е — поклати глава Пери. — В момента се мъчат да потушат пожарите.
Собственият му екипаж обаче вече бе обсъдил какви ли не сценарии — екотерористи, решили да спасят дивото северно крайбрежие на Аляска от по-нататъшни проучвания и сондиране, араби — заради интерес да откъснат Аляска от нефтодобива, тексасци — по същата причина. Естествено, китайците и руснаците също получиха своя дял от обвиненията. По трезвите умове предположиха, че става въпрос за най-обикновена промишлена злополука — но подобно мнение не бе достатъчно интересно.
— Значи трябва просто да седим тук на замръзналите си задници — още по-мрачно каза Брат. Пери се изправи. Не можеше да позволи по-нататъшен упадък на морала.
— Командире, докато не получим други заповеди, ще изпълняваме задълженията си тук. — Гласът му стана по-твърд.
— Ще поддържаме това корито в пълна готовност. Не трябва да пренебрегваме сегашното си назначение. Руската делегация ще пристигне след три дни, за да прибере телата на сънародниците си. Да не би да искате да оставим учените сами да се справят с руския генерал и хората му?
— Не, сър. — Брат заби поглед във върховете на обувките си. Той бе един от малцината на борда на „Полярен страж“, които знаеха какво се криеше на ниво 4 в базата „Грендел“. Разговорът им бе прекъснат от дежурния радист, който се втурна в помещението. В ръката си носеше папка.
— Капитан Пери, получи се спешно съобщение от командването. По извънредния канал. Адресирано е лично до вас.
Той направи знак на лейтенанта да се приближи и взе папката с гриф „Строго секретно“.
— Извънреден канал? Да не би да се е оправила връзката с НАВСАТ?
Лейтенантът кимна.
— За късмет получихме съобщението цяло. Сигурно са го предавали непрекъснато, за да мине през някое от затишията на слънчевата буря. Предават го и по-бавно на дълги вълни.
„По всички канали. Какво ли е толкова важно?“
— Успях да предам потвърждение, че сме получили съобщението — добави радистът.
— Много добре, лейтенант!
Пери обърна гръб на любопитните офицери и отвори папката. Съобщението беше от адмирал Рейнълдс. Докато четеше съобщението, по гръбнака му запълзяха ледени тръпки от ужас.

СПЕШНО ### СПЕШНО ### СПЕШНО ### СПЕШНО
384749zAPR
ОТ: КОМАНДВАНЕ НА ТИХООКЕАНСКИЯ ПОДВОДЕН ФЛОТ, ПЪРЛ ХАРБЪР HI//N475
ДО: ПОЛЯРЕН СТРАЖ SSN-777 //ТЕКСТ//
ИЗХ №КТПФ 37-6722А ОТ 8 АПР. ОТН. ГОСТИТЕ ПОДРАНЯВАТ
СТРОГО СЕКРЕТНО — ОМЕГА
ЛИЧНО ЗА К.О.
(1) ПОЛЯРНИЯТ САТЕЛИТ ПОТВЪРЖДАВА, ЧЕ РУСКА ПОДВОДНИЦА КЛАС АКУЛА II СЕ Е ПОЯВИЛА НА ПОВЪРХНОСТТА С ИЗВАДЕНА АНТЕНА В 14:25, КООРДИНАТИ АЛФА ПЕТ ДВЕ ТОЧКА ОСЕМ ЧЕРТА ТРИ СЕДЕМ ТОЧКА ЕДНО.
(2) ЕДИНИЦАТА Е РАЗПОЗНАТА КАТО „ДРАКОН“ РУСКА ФЛАГМАНСКА ПОДВОДНИЦА. НА БОРДА Е АДМИРАЛ ВИКТОР ПЕТКОВ.
(3) РУСКИТЕ ГОСТИ ПОДРАНИХА. РАЗУЗНАВАНЕТО ЗАСЕГА НЕ МОЖЕ ДА ОБЯСНИ ПРОМЯНАТА В ГРАФИКА. С ОГЛЕД НА СКОРОШНИТЕ СЪБИТИЯ В ПРУДОУ ПОДОЗРЕНИЯТА СА ГОЛЕМИ. ПОТВЪРДЕН САБОТАЖ. ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ СА ВСЕ ОЩЕ НЕИЗВЕСТНИ.
(4) „ПОЛЯРЕН СТРАЖ“ ДА ОСТАНЕ В СЪСТОЯНИЕ НА ПОВИШЕНА БОЙНА ГОТОВНОСТ И ДА ПАТРУЛИРА.
(5) ГОСТИТЕ ДА СЕ ТРЕТИРАТ КАТО ПРИЯТЕЛИ ДО РЕШАВАНЕ НА ОБРАТНОТО.
(6) ЗАЩИТАТА НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ НА ДРЕЙФАЩА СТАНЦИЯ ОМЕГА И НА БАЗАТА ГРЕНДЕЛ СИ ОСТАВАТ ПЪРВОСТЕПЕННА МИСИЯ ЗА „ПОЛЯРЕН СТРАЖ“.
(7) ЗА ПОДКРЕПА НА ТЕЗИ ИНТЕРЕСИ В РАЙОНА НА АРКТИКА СА ИЗПРАТЕНИ ЧАСТИ НА ДЕЛТА ФОРС. КОНТРОЛИРАЩИЯТ ОПЕРАЦИЯТА Е ИЗПРАТЕН ПО-РАНО В РАЙОНА ОТ РЛ. ОЧАКВАЙТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ.
(8) КЪСМЕТ И СИ ДРЪЖ ОБУВКИТЕ ЛЪСНАТИ, ГРЕГ.
(9) АДМ. К. РЕЙНЪЛДС


Пери затвори папката, стисна очи и повтори наум бележките.
Адмиралът бе закодирал и свое лично съобщение. „РЛ“ означаваше „Разузнаването на Лангли“, което означаваше, че е замесено и ЦРУ. Значи ли това, че „Делта Форс“ са задействани под тяхно командване? Лоша работа. Това можеше да доведе дотам едната ръка да не знае какво върши другата. По време на една от официалните флотски сбирки адмирал Рейнълдс бе използвал този израз, когато в залата се бяха появили хора от командването на Атлантическия подводен флот. Тихоокеанската и атлантическата групи яростно се съревноваваха помежду си, което водеше до предизвикателства, военни игри и непрекъснати надпревари, които често излизаха извън рамките на позволеното. „Дръж си обувките лъснати“ означаваше „отваряй си очите, защото всекии момент лайното ще уцели вентилатора“.
Пери се обърна към помощника си.
— Командир, цивилните да напуснат кораба. Върнете ги в „Омега“ и приберете хората на брега.
— Слушам, сър.
— Веднага щом сме готови, очаквайте потапяне по моя заповед.
— Значи тръгваме към Прудоу Бей? — обади се старшият вахтен от мястото си.
Пери огледа изпълнените с надежда лица на хората си. Знаеше, че няма да се наложи да отиват до Прудоу Бей, за да действат. Скоро и те щяха да го разберат. Потупа бедрото си с металната папка.
— Просто си дръжте обувките лъснати, господа. Скоро ни очакват пируети.

Джени обикаляше около отера и го оглеждаше под лъча на фенерчето. Дупки от куршуми бяха избродирали едното крило, без да причинят сериозни повреди. Нищо друго не се нуждаеше от незабавни мерки, а самите пробойни можеха да се запушат и с фолио. Завърши прегледа и отпи кафе от чашата си.
Бяха се приземили на мъничката тъмна писта на Кактовик преди половин час. Мат и останалите бяха отишли в близкия хангар — там в единия ъгъл се разполагаше импровизирана гостилница. Видя през изцапаното с грес стъкло на прозореца, че разговарят с младата сервитьорка инуит. Само Бейн бе останал при нея, докато се занимаваше с презареждането и проверката на самолета. Едрият вълк направи своя лична обиколка на мястото, като вдигаше от време на време крак и оцветяваше снега в жълто. Сега я следваше по петите с изплезен език и размахваше опашка.
Зави покрай опашката на самолета и се върна от страната на Бени Хейдън. Якият мъж с телосложение на ескимос се бе облегнал на фюзелажа, захапал пура между зъбите. Държеше маркуча за гориво с една ръка. Шапката му беше нахлупена ниско над сънените му очи.
— Трябва ли да пушиш тук? — попита Джени.
Той сви рамене и отговори, без да вади пурата от устата си:
— Жена ми не дава да пуша вътре — и кимна ухилен към сервитьорката.
Бени също бе работил в полицията и извършваше патрулни полети, докато не спести достатъчно пари, премести се тук с жена си и отвори собствен сервиз. В същия хангар се помещаваше и фирмата му за разглеждане на забележителности — Бени разхождаше туристи със свръхлеките си самолети над намиращия се недалеч Национален резерват Аляска. Малките пъргави летателни апарати — всъщност планери с двигатели от сенокосачки и с перки — бяха идеални за прекосяване на дивата пустош по въздух, насочване на стадата карибу или полети над тундрата. Отначало туристите бяха екзотична рядкост, но след нарасналия интерес заради нефтодобива в момента той превозваше геолози, репортери, правителствени служители и дори сенатори. Миниатюрните самолетчета вече бяха дузина.
Бени хвърли поглед към брояча.
— Готово — каза той разклати маркуча, за да го освободи. — И двата резервоара са пълни догоре.
— Благодаря ти, Бени.
— Няма защо, Джен — той извади маркуча и го помъкна настрани. — А сега ми разкажи какви са тези дупки от куршуми.
Джени тръгна с него към хангара.
— Дълга история, в която все още няма истински отговори.
Бени замислено изсумтя.
— Нещо като вас с Мат — той кимна към прозореца. Ярко светената вътрешност блестеше като фар в среднощния мрак. Джени въздъхна и потупа Бейн по гърба.
Бени и хвърли бърз поглед, докато навиваше маркуча на макарата.
— Знаеш ли, той спря да пие.
— Бени, не ми се разговаря за това.
Той отново сви рамене и пусна облак дим от пурата си.
— Просто казвам.
— Зная.
Малката врата на хангара се отвори. На прага застана Белинда, жената на Бени.
— Вие двамата няма ли да се скриете от този студ? Приготвила съм яйца и пържоли от карибу.
— Идваме, скъпа.
Бейн обаче нямаше търпение. Вдигнал нос, за да усети по-добре миризмата на печено, песът се завтече към вратата и лудо размаха опашка.
Белинда го пропусна, като го потупа по главата, след което посочи горящия край на пурата на Бени.
— Кучето е добре дошло, но не и това.
— Да, скъпа — той изгледа Джени демонстративно. Но Джени усещаше и любовта между двамата.
Белинда затвори вратата и неодобрително заклати глава. Беше с десет години по-млада от съпруга си, но острият и ум и житейският и опит запълваха разликата. Беше родом от Кактовик и можеше да проследи предците си поколения назад, но родителите и се преместиха във Феърбанкс, когато бе тийнейджърка. Това бе в първите години на треската за черно злато — прилив на нефт, пари, работни места и поквара. Индианците и местните инуити, жадни да получат своя дял от богатството, изоставиха своите родни места и обичаи и се стекоха към градовете. Но завариха замърсен град на строителни работници, търговци на впрегатни кучета, шофьори и сводници. Неопитните местни бяха калта под краката на прогреса. За да помага на семейството си, на шестнадесет години Белинда стана проститутка. Двамата с Бени се срещаха след арестуването и и той я взе под крилото си — в буквалния смисъл на думата. Показа и небето над Феърбанкс и другия живот. Накрая се ожениха и се преместиха тук заедно но с родителите и.
Бени се изправи, дръпна за последно от пурата си, хвъли фаса в снега и го стъпка.
— Джен, зная какво мислиш за Мат.
— Бени… — предупредително започна тя.
— Изслушай ме. Зная каква загуба е… и за двама ви — той свали изпоцапаната си с машинно масло шапка и прокара пръсти през оредяващата си коса. — Но не трябва да забравяте. И двамата сте млади. Едно друго дете би…
— Недей! — рязката и реакция бе абсолютно инстинктивна.
Веднага щом извика думата, тя си спомни как Мат я бе прекъснал също толкова безцеремонно, но не бе в състояние да потисне гнева си. Как смееше Бени да твърди, че знае какво е да изгубиш дете? И да си мисли, че друго дете може да замести изгубеното!
Бени я гледаше изпитателно, присвил едното си око. Когато заговори, гласът му бе спокоен и премерен.
— Джен, ние също изгубихме дете… дъщеричка.
Това простичко изричане на подобни думи я порази. Гневът и изчезна като пламъче на духната свещ.
— Боже мой, Бени, кога?
— Преди година… спонтанен аборт. — Той се загледа към тъмните, покрити със сняг равнини. В далечината от посоката на крайбрежното селце мъждукаха няколко светлинки. Въздъхна тежко. — Белинда едва го преживя.
Джени усещаше, че мъжът пред нея се е чувствал по същия начин. Той прочисти гърлото си.
— След това се оказа, че тя никога няма да може да роди. Нещо, свързано с нараняванията и. Докторите казаха, че е следствие от… — гласът му трепна. Поклати глава. — Да кажем, че е следствие от предишната и работа.
— Бени, толкова съжалявам…
Той махна с ръка на съчувствието и.
— Продължаваме напред. Живот.
Джени погледна през прозореца към Белинда, която се смееше, докато доливаше кафе на Мат. Не се чуваше никакъв друг звук, освен воя на вятъра в тундрата.
— Но ти и Мат — започна отново Бени, — и двамата сте млади.
Тя чу неизречените думи — „Вие двамата бихте могли да имате второ дете.“
— Двамата идеално си пасвахте — продължи той и отърси снега от обувките си. — Крайно време е единият да си го припомни.
Тя отново погледна към прозореца.
— Аз си го спомням — прошепна думите по-скоро на себе си, отколкото на събеседника си.
Беше срещнала Мат, докато разследваше случай на бракониерство в планините Брукс. Между федералното правителство и местното население бе назрял конфликт заради правата на ловуване на територията на Националния парк. Той бе представител на държавата, но след като се запозна с нуждите на местните племена, се превърна в един от най-запалените им привърженици. Джени бе впечатлена от спо-собността му да гледа отвъд законите и да вижда живите хора — рядко срещано качество у правителствените служители.
Докато се мъчеха заедно да решават проблема и да подготвят новия закон, двамата се сближиха. Отначало търсеха свързани с работата поводи, за да се срещат. След това измислените извинения свършиха и те просто започнаха да излизат заедно. А година по-късно вече бяха женени. На семейството и бе нужно време, за да приеме присъствието на бял, но със своя чар, непосредственост и безкрайна търпеливост Мат ги спечели. Дори баща и.
Бени отново прочисти гърлото си.
— Значи още не е късно, Джен.
Тя погледа още миг прозореца и се извърна.
— Понякога е. Някои неща не може да бъдат простени.
Бени я погледна в очите.
— Беше нещастен случай, Джен. Дълбоко в себе си го знаеш.
Гневът и, който така и не бе потиснат напълно, пламна отново. Стисна юмруци.
— Той пиеше. — Но не е бил пиян, нали?
— Какво значение има, по дяволите! Дори една-единствена капка алкохол… — Джени започна да се тресе. — Трябваше да бди над Тайлър. А не да пие! Ако не беше…
— Джен, зная мнението ти за алкохола — прекъсна я Бени.
— По дяволите, достатъчно дълго работих с теб във Феърбанк. Знам какво е причинил той на народа ти… и на баща ти.
Думите му бяха като ритник в корема.
— Пресичаш границата, Бени.
— Някой трябва да го направи. Та нали бях там, когато баща ти бе затънал до шия, по дяволите! И знам! Майка ти умря в автомобилна катастрофа, защото баща ти беше пиян.
Тя се извърна, но не можеше да избяга от думите му Тогава бе едва на шестнадесет. Дори бяха измислили термин — „епидемичен алкохолизъм“. Той съсипваше инуитите. Е проклятие, предавано от поколение на поколение, убиващо, осакатяващо — чрез насилие, самоубийства, удавяния, изнасилвания, родилни дефекти и вроден алкохолен синдром.
Като местен шериф беше виждала цели села, обезлюдели единствено заради алкохола. И собственото и семейство не бе останало невредимо.
Първо майка и, а после и синът и.
— Нали баща ти прекара цяла година зад решетките — продължи Бени. — После се записа в „Анонимни алкохолици“. Така спря пиячката и намери опора в старите традиции.
— Няма значение. Аз… не мога да му простя.
— На кого? — остро попита той. — На Мат или на баща ти?
Джени се извърна със стиснати юмруци, готова да ги вкара в действие.
Бени не помръдна от мястото си до вратата.
— Дори Мат да беше трезвен като краставичка, Тайлър пак щеше да бъде мъртъв.
Рязката откровеност на думите му разкъса дебелия белег който се бе образувал в тялото и. Беше не само около сърцето, но бе пуснал дебелите си върви в корема и, стягаше я за гърлото и караше краката и да изтръпват. Той бе единственото, което и бе помогнало да оцелее. Така прави тялото, когато не може да се излекува напълно. Образува белег. Сълзи напираха в очите от болка.
Бени пристъпи напред и я прегърна. Тя се сгуши в обятията му. Искаше и се да отхвърли думите му, да му отвърне гневно, но дълбоко в сърцето си знаеше, че е прав. Беше ли простила на баща си? До каква степен гневът и бе станал част от самата нея? Влизането и в правозащитната система бе опит да намери някакъв ред в трагедиите и внезапните обрати на живота, да потърси утеха в правилата, регулациите и процедурите, където наказанието се раздаваше за определени срокове — една, пет или десет години, — където срокът можеше да се изтърпи и греховете да бъдат забравени. Но проблемите на сърцето не можеха да се измерят толкова лесно.
— Още не е късно — повтори Бени в ухото и.
— Понякога е — промълви отговора си тя в гърдите му. И знаеше, че така трябва да бъде. Онова, което двамата с Мат бяха споделяли, бе разрушено и не можеше да се поправи.
Вратата отново се отвори, донасяйки топлината на печката, миризмата на пържено олио и весели смехове. На прага стоеше Мат.
— Вие двамата май трябва да си вземете стая.
Джени се измъкна от прегръдката и прокара ръка по косата си. Надяваше се, че сълзите по бузите и са се изтрили.
— Самолетът е презареден. Можем да продължим веднага щом се нахраним.
— И все пак накъде сте се запътили? — попита Бени, като си прочисти гърлото.
Мат го изгледа намръщено. Заради безопасността на всички бяха решили да запазят посоката в тайна.
— Добър опит, Бени.
— Добре де, не можеш да ме обвиняваш само защото съм се пробвал — сви рамене Бени.
— Напротив, мога — каза Мат и се обърна. — Хей, Белинда, знаеш ли какво правеше съпругът ти с бившата ми жена отвън?
— Кажи на Джени, че може да си го задържи! Мат се обърна и вдигна палци.
— Е, деца, можете да действате. Забавлявайте се! — и затвори вратата. Джени поклати глава в тъмното.
— И искаш да си оправя отношенията с него?
Бени отново сви рамене.
— Аз съм само механик. Откъде, по дяволите, мога знам?

Адмирал Виктор Петков следеше видеомониторите в командната зала. Масивната ледена равнина се простираше като черно одеяло над главите им, осветено отдолу от прожекторите на „Дракон“. Четиримата водолази в термични костюми бяха прекарали последния половин час в разполагане на сферата от титан. Процедурата включваше забиване на еднометрови закрепващи болтове в долната част на полярната шапка и прикрепването на скобите на устройството към тях, така че сферата да увисне непосредствено под леда.
Това бе последното от петте еднакви устройства. Всяка титаниева сфера бе разположена на сто километра от ледения остров — обграждаха изгубената руска база като петолъчна звезда. Местата на разполагане бяха определени според дадените им точни координати. Оставаше само да се инсталира задействащият спусък. Той трябваше да се намира в абсолютния център на звездата.
Виктор се загледа в тъмните води зад водолазите. Представяше си огромния леден остров и станцията в него. Не би могъл и да мечтае за по-подходящо място за спусъка.
Москва му бе наредила да прибере извършеното от баща му и да опустоши всичко след себе си. Но личните му планове бяха по-мащабни.
Единият от водолазите натисна бутона в долната част на устройството и през средата на сферата заблестяха сини светлини, които привлякоха вниманието на Виктор. И последното устройство вече бе активирано. На меката синя светлина кирилските букви по повърхността на сферата се виждаха ясно — инициалите на Института за арктически и антарктически изследвания.
— Значи това са просто научни сензори? — попита капитан Миковски, който стоеше до адмирала. Съмнението в гласа му бе очевидно.
— Последното постижение в областта на батиметрията*, предназначено да измерва промените в морското равнище, теченията, солеността и плътността на леда — меко отвърна Виктор.
[* Наука за измерване на дълбочините на водни басейни. — Б. пр.]
Капитанът на „Дракон“ поклати глава. Не беше наивен срочнослужещ. При напускането на доковете на Военноморския комплекс Североморск Миковски бе получил конкретна задача — да ескортира адмирала на дипломатическа мисия до мястото на изгубената руска станция. Но капитанът много добре знаеше, че са замислени и други неща. Беше видял оборудването и оръжията, натоварени на подводницата. И естествено, знаеше за кодираното съобщение от ФСБ — макар и без съдържанието.
— Тези подводни съоръжения нямат ли и военно приложение? — продължи натиска си Миковски. — Например да подслушват американците?
Вместо отговор Виктор просто му хвърли кратък поглед и сви рамене. Позволи на капитана да разбере погрешно мълчанието му. Понякога е най-добре да позволиш нечии подозрения да стигнат до най-очевидното заключение. Миковски кимна и погледна сферата с по-голям респект. Вярваше, че вече е разбрал за какво става въпрос. Виктор отново насочи вниманието си към мониторите. След време младият капитан щеше да научи, че в игрите на властимащите има и по-дълбоки нива.
Преди десет години Виктор бе наел група учени от ИААИ и така положи началото на секретен проект „Ударна вълна“ в Североморск. Подобно начинание не бе единствено по рода си. В рамките на военноморския комплекс се провеждаха множество изследователски проекти. Необичайното за този бе, че се ръководеше пряко от тогавашния капитан Виктор Петков. Изследователите отговаряха единствено пред него. А не бе никак трудно да заровиш един проект сред множество други на пустото северно крайбрежие, далеч от любопитни очи. Никой не задаваше въпроси за работата му, дори след като шестимата изследователи загинаха при самолетна катастрофа. Смъртта им преди две години беше краят и на проекта „Ударна вълна“.
Или поне така изглеждаше.
Единствено Виктор знаеше, че той вече бе завършен. Наблюдаваше как водолазите се отдалечават от титаниевата сфера.
Всичко бе започнало с някаква публикация от 1979 г, според която въглеродният двуокис е една от основните при чини за постепенното глобално затопляне. Страховете от разтопяването на полярните шапки бяха станали източник на ужасяващи сценарии за издигане на нивото на Световния океан и за опустошителни наводнения. Разбира се, Институтът за арктически и антарктически изследвания в Петербург стана основното учреждение в Русия, натоварено да проучи тези заплахи. Така той натрупа една от най-големите бази данни в света за ледовете. Накрая бе решено — макар че разтопяването на ледовете, забелязано в Гренландия и Антарктида, наистина би могло да доведе до потенциално повишаване на водите на Световния океан с драматичните шестдесет метра, северната полярна шапка не представлява по-добна заплаха. Докато плаваше в океана, тя изместваше толкова вода, колкото би се получила и при разтопяването и, което не би довело до повишаване на нивото на океаните — също както пълната с вода чаша не прелива от топящите се кубчета лед. Просто нямаше такава опасност.
Но през 1989 г. изследователите от ИААИ откриха, че много по-опасно би било, ако полярната шапка изведнъж изчезне. Тя е играла ролята на изолатор на Северния океан. Без да може да отразява слънчевата енергия, той би се изпарявал по-бързо и би освобождавал огромни количества вода в атмосферата, което на свой ред би довело до обилни валежи във формата на дъжд, сняг и суграшица. Според доклада на ИААИ подобна промяна в световния климат би довела до хаос в океанските течения и климата по места и би причинила наводнения, упадък на земеделието, дезинтеграция на екосистемите и световен екологичен крах. А това означава — до рухване на държави и на цялата световна икономика.
Мрачната правдивост на това предсказание бе потвърдена през 1997 г., когато се случи едно най-просто изместване на теченията в Тихия океан, известно като Ел Ниньо. Според данни на ООН това бе довело до загуби в размер на повече от 90 милиарда долара и стана причина за смъртта на над петдесет хиляди души — и всичко това само от едно малко изместване на теченията в рамките на една-единствена година. Последиците от изчезването на северната полярна шапка биха продължили десетилетия и биха засегнали всички океани, а не само Пасифика. А това щеше да е най-голямата катастрофа в човешката история.
Естествено, докладът за подобна възможност породи въпроса за евентуална военна намеса. Възможно ли бе някой да унищожи полярната шапка? Изследванията бързо показаха, че енергията, необходима за разтопяване на огромната ледена покривка, далеч надхвърляше възможностите дори на съвременната ядрена технология. Изглеждаше, че подобна възможност е само теоретична.
Ненадейно обаче един от учените в ИААИ излезе с твърде интригуваща теория. Нямаше нужда ледът да се разтопява — достатъчно бе само да се дестабилизира. Ако полярната шапка бъде разтопена само частично, а другата част от нея — напукана, останалата работа щеше да свърши едно-единствено арктическо лято. С превръщането на полярната шапка в полярна киша слънчевите лъчи ще проникват до по-голяма част от повърхността на Северния океан, ще затоплят водата около раздробените ледове, което ще доведе до разтопяването на останалата част. Нямаше нужда да се използва създадената от човека ядрена енергия, за да се унищожи полярната шапка — не и когато това можеше да стори самото слънце. Ако се пропукаше в края на пролетта, до края на лятото полярната шапка би престанала да съществува.
Но как да се дестабилизира полярната шапка? Отговорът Дойде през 1998 г., когато друг учен от ИААИ, изследвайки кристализацията на леда в Арктика и връзката на океанските течения с ледените хребети, излезе със собствена хармонична теория. Подобно на всяка друга кристална структура, особено когато е подложена на високо налягане и вибрации с подходяща честота, ледът би се пръснал като кристалната.
Именно това изследване залегна в основата на проект „Ударна вълна“ — изкуственото създаване на подходяща екосистема хармонични вълни и топлинни сигнатури, които да разчупят полярната шапка на части.
След намаляването на външните прожектори титаниевата сфера заблестя в тъмните води. Виктор погледна масивния си ръчен монитор. Плазменият дисплей изобразяваше петлъчна звезда. Всеки от върховете и блестеше. Оставаше да се разположи главният спусък в центъра.
Скоро и това щеше да стане.
Виктор се взираше в блестящите точки. Загиналите учени бяха нарекли тази конфигурация „Поларис“, на името на Полярната звезда. Но ядреният спусък в центъра имаше чисто техническо обозначение — субсоничен разрушител. При активирането му ефектът щеше да бъде двоен. Първо, щеше да изиграе ролята на обикновено оръжие и да създаде кратер с диаметър километър и половина След това обаче, вместо да излъчи електромагнитен импулс подобно на всяка друга ядрена бомба, устройството трябваше да предаде хармонична вълна през леда. Тя щеше да достигне едновременно до петте сфери и да ги накара да експлодират, като разпространят и усилят хармоничните вълни във всички посоки и с достатъчно мощност, за да разтърсят цялата полярна шапка.
Виктор избърса някакво петънце на монитора. В единия ъгъл на екрана имаше малко червено сърце, което мигаше в синхрон със собствения му пулс.
„Още малко…“
Щеше да прекара остатъка от нощта в проверки, за да се увери, че всичко работи според очакваното.
Беше чакал шестдесет години… можеше да почака някой и друг ден.
Всъщност бе отложил осъществяването на плана си цели две години след завършването на проект „Ударна вълна“. Бе намерил някакъв вътрешен покой от съзнаването, че държи оръжието в ръцете си. Сега вече вярваше, че съдбата го е накарала да почака. Откриха полярна станция „Грендел“’ гробницата на баща му. Не можеше да има съмнение, че това бе знамение. Щеше да прибере тялото на баща си, да вземе погребаната в сърцето на станцията награда и да взриви „Поларис“, променяйки света завинаги.
Виктор гледаше как външните прожектори на „Дракон“ постепенно гаснат. Титаниевата сфера на „Поларис“ блестеше в мрака като истинската Полярна звезда в арктическата нощ. Имаше причина преди десетилетие да започне проекта „Ударна вълна“ и да го направи свое възмездие. Тя се криеше в последните предупредителни думи в доклада от 1989 г. ученият бе предсказал, че унищожаването на полярната шап-ка ще доведе до друга опасност, много по-голяма от краткотрайните ефекти от наводненията и резките промени в климата.
Заплахата бе много по-силна и дълготрайна. При изпаряването на Северния океан водите му щяха да се изсипят върху сушата във формата на валежи — в северните части — като сняг и суграшица. С течение на времето този сняг и суграшица ще се превърнат в лед, ще уголемят съществуващите ледници и ще образуват нови ледени грамади. След това ледниците щяха да се разпрострат и да образуват огромна покривка, движеща се на юг. Така щеше да настъпи нова ледникова епоха, петдесет хилядолетия след отминалата! Виктор се наслаждаваше на симетрията, докато се взираше в блясъка на „Поларис“ в среднощните води на Арктика. Баща му бе умрял, замръзнал в леда. Същото ще сполети и целия свят.

6. Мат гледаше от мястото на копилота как слънцето се изкачваше над покрива на света. Светлината болезнено се отразяваше от ледената дъга и изгаряше ретината му. Джени носеше авиаторски слънчеви очила, но Мат реши да се наслаждава на красотата на зазоряването в полярния район. На тази ширина щеше да има само още десетина изгрева, след което студеното кълбо щеше да увисне в небето за цели четири месеца. Така че тук човек се научаваше да оценява по достойнство всеки изгрев и залез.
Тази сутрин бе особено забележителна. Постоянният югоизточен вятър бе успял да разчисти вездесъщите мъгли, които обикновено надвисваха над полярната шапка. Във всички посоки отдолу се простираше девственият свят на бял лед, кристални върхове и небесносини езерца.
Слънчевите лъчи се лееха от хоризонта в розова вълна и се разтегляха към посоката, в която летяха. В синьото небе заиграха оранжеви и кървавочервени вълнички.
— Идва буря — обади се дрезгав глас зад тях. Бащата на Джени се бе събудил с широка прозявка.
Мат се обърна.
— Защо смяташ така, Джон?
Преди да получи отговор, откъм мястото на Крейг се чу тихо недоволно мучене. Репортерът се бе свил в седалката си и се мъчеше да спи. Очевидно не се интересуваше от метеорологичните познания на възрастния инуит. Зад Крейг Бейн вдигна муцуна и се протегна с прозявка, която сякаш щеше да разчекне челюстите му. Вълкът изглеждаше също толкова недоволен от събуждането, колкото и журналистът.
Без да им обръща внимание, Джон се наведе напред и посочи небето на север. Там все още царуваше здрач. Сякаш недалеч от хоризонта нагоре към небето се извиваше стълб пушек.
— Ледена мъгла — каза инуитът. — Температурата пада въпреки изгряващото слънце.
Мат се съгласи.
— Явно времето се променя.
Тук бурите рядко бяха леки. Бе или ясно и тихо като сега, или светът се превръщаше в пъклена виелица. И макар че снеговалежите по тези ширини рядко бяха обилни, ветровете бяха особено опасни и вдигаха във въздуха лед и сняг от повърхността, превръщайки всичко в ослепителен бял облак.
— Ще успеем ли да стигнем до полярната станция? — обърна се Мат към Джени.
— Би трябвало.
Това бяха първите и думи откакто бяха напуснали Кактовик. Нещо я бе разстроило там, но тя така и не пожела да говори за това. Изяде храната си механично, както багер поглъща твърдия склон на някой хълм, после изчезна в кабинета да подремне малко. Когато обаче се върна от тъмната ста-ичка, очите и бяха зачервени. Сякаш изобщо не бе мигнала.
Баща и хвърли поглед към Мат, сякаш го изучаваше. Когато Джени и Мат бяха женени, той и тъстът му се бяха сближили като братя. Редовно излизаха заедно на лагер на лов или на риболов. Но след смъртта на Тайлър старецът охладня към него.
Тогава Мат не чувстваше обвинение от страна на възрастния инуит. Джон познаваше суровостта на живота в Аляска и риска от внезапна смърт повече от всеки друг. Детството му бе преминало в малко крайморско село при залива Коцебу недалеч от Беринговия пролив. Пълното му инуитско име бе Джунакваат, съкратено на Джон при преселването във вътрешността. Родното му село бе сполетяно от глад по време на студовете през 1975 г. и само за една зима бе изчезнало Беше изгубил всичките си роднини — и подобна участ не бе рядко явление. Ресурсите в заледения север винаги са били оскъдни и оцеляването бе на ръба на бръснач.
Макар че не обвиняваше Мат за удавянето на Тайлър, Джон се отнесе много остро към гадния период, който последва, Мат престана да се държи мило с дъщеря му. Бе погълнат от горест и чувство за вина. За да оцелее, все почесто посягаше към бутилката, отдалечаваше се от жена си, неспособен да понесе обвинението в очите и думите и. По онова време си бяха казали думи, които не би трябвало да се изричат никога. Накрая нещата отидоха прекалено далеч. Пречупени, смазани, без изглед да се съвземат, двамата се разделиха. И всичко се разпадна.
Сега Джон опря ръка в рамото на Мат. Пръстите му го стиснаха леко. В този жест Мат намери известен покой и разбиране. Инуитите се научаваха да преживеят не само смъртта, но и мъката. Джон го потупа по рамото и се облегна назад в седалката си.
Мат гледаше, без да мига, към леденото сияние на утринта, по-несигурен в себе си от когато и да било. Чувството бе неприятно, сякаш вътре в него се бе освободило нещо тежко и бе изместило центъра на равновесието му.
— Би трябвало да стигнем дадените от Крейг координати след половин час — каза Джени, като посочи с пръст датчиците за посоката и скоростта.
Мат продължи да гледа право напред.
— Може би няма да е зле да се обадим на базата предварително? Да ги уведомим, че идваме?
Тя поклати глава.
— Докато не разберем какво става там, колкото по-късно ги уведомим, толкова по-добре. А и радиовръзката и без това е рехава.
По пътя бяха прихващали на няколко пъти части от раз-говори по откритите канали. Вестта за експлозията в Прудоу Бей се бе разпространила за миг. Както бе предрекъл Крейг, всички новинарски агенции се занимаваха с нея и се правеха какви ли не спекулации.
Крейг недоволно се изправи в седалката си.
— А как ще обясним внезапното си появяване? Ще нахлуем вътре като защитници на закона? Като журналисти следователи? Или като търсещи убежище бегълци?
— Забрави за влизането като представители на властта — каза Джени. — Тук нямам никакви правомощия. Предлагам да разкажем всичко, което знаем, и да предупредим главните. Нищо чудно ония още да ни следват по петите.
Крейг огледа пустото небе, явно търсейки някакви следи от преследвачи.
— Базата може ли да ни защити?
Мат се обърна към него.
— Ти знаеш за „Омега“ повече от всеки друг, господин Репортер. Що за военноморски контингент е разположен там?
Крейг поклати глава.
— Не ми дадоха никакви сведения… Просто ми казаха да си събирам багажа и ме натириха да хвана първия полет на „Аляска Еърлайнс“ от Сиатъл.
Мат се намръщи. Би трябвало да има поне една подводница. А вероятно и други военни са разквартирувани в самата станция.
— Е, който и да е там, ще му се наложи да ни приеме при тази наближаваща буря — реши гласно той. — След това ще ги накараме да ни изслушат. А дали ще ни повярват или не, това е друга бира. Но след експлозията в Прудоу Бей подозренията ще бъдат засилени.
— Добре, ще действаме по този начин — кимна Джени. — Поне докато не си изясним по-добре ситуацията.
— Виждам нещо на няколко градуса от севера — обади се Джон, който се взираше през прозореца. — Някакви червени сгради.
Джени коригира курса.
— Това ли е дрейфащата станция? — попита Крейг.
— Не зная — отвърна Джени. — Тези постройки са на десетина километра от координатите, които ми даде.
— Така ме упъти шефът ми.
— Заради теченията е — каза Мат. — Ненапразно я наричат Дрейфаща станция. Аз даже съм изненадан, че е толкова близо до координатите. Информацията на Крейг е отпреди една седмица.
Джени се насочи към червените постройки.
С приближаването започнаха да различават отделни подробности. Недалеч от базата имаше голяма полиня. В леда около водата бяха забити стоманени кнехти. Пристан за подводницата, досети се Мат, макар че в момента езерото бе празно. Зад полинята преброи общо петнадесет червени постройки. Разпозна ги като колиби „Джеймсуей“ от военните си години — версия на старите „Куонсет“, пригодена за студено време. В центъра на малкото селце на върха на висок пилон се развяваше американското знаме.
— Е, поне е американска база — промърмори Крейг, докато Джени правеше обиколка над мястото.
— Значи е това — промърмори Мат.
В единия край бяха паркирани няколко превозни средства. От полинята до постройките водеше ясно видима пътека. Други следи обаче, също толкова утъпкани и ясно различими, тръгваха от базата в неизвестна посока. Накъде ли водеха? Преди да успее да се вгледа по-внимателно, Джени направи завой и се приготви за кацане.
От някои от сградите се появиха човешки фигури. Всички бяха облечени в дебели канадки и се взираха в небето. Явно бяха чули шума от двигателя на самолета. Посетителите несъмнено бяха рядко явление на полярната шапка. Мат с облекчение откри, че канадките на посрещачите им са най-различни — зелени, сини, жълти и червени. Подобни цветове бяха предназначени за лесно откриване, особено ако ня-кой от другарите ти е закъсал в буря.
За щастие сред тях нямаше нито една бяла канадка.
Джени спусна плъзгачите на самолета и задкрилките. Самолетът започна плавно да се снижава към равното като тепсия ледено поле северно от базата.
— Дръжте се здраво — предупреди ги тя.
Мат сграбчи дръжките на седалката си. Самолетът се понесе надолу, после рязко се изравни и се понесе по леда. Вибрациите на плъзгачите по леко неравната повърхност на-караха всяко винтче на самолета и дори пломбите в зъбите на Мат да затреперят.
Но още щом докоснаха повърхността, Джени бързо изключи двигателя и вдигна задкрилките, за да спре. Самолетът забави скорост и вибрациите преминаха в леко подрусване.
Крейг издиша с облекчение.
— Добре дошли в сърцето на Северния ледовит океан! — каза Джени и направи завой. Насочи се обратно към базата, която се намираше недалеч от тях.
— Северния ледовит океан — като ехо повтори Крейг, гледайки подозрително през прозореца.
Мат разбираше опасенията му. От три години насам и той самият нямаше вяра на леда. Дори повърхността под краката ти да изглежда солидна, тя никога не е такава. Ледът създава илюзия за здравина, фалшиво чувство за сигурност, което те предава точно когато най-малко го очакваш. Достатъчно е да се обърнеш само за секунда… за миг да си отвлечеш вниманието…
Мат продължаваше да стиска дръжките на седалката си. Гледаше втренчено ледения свят наоколо. Това тук бе неговият личен ад — не пламъци и врящ катран, а безкраен лед.
— Май си имаме комисия по посрещането — каза Джени, докато изключваше двигателите. Перките постепенно спряха да се въртят.
Мат отново насочи вниманието си към базата. Към тях се приближаваха шест моторни шейни. Хората вътре бяха с еднакви сини канадки. Забеляза емблемите на флота. Охраната на базата. Един от мъжете се изправи и вдигна високоговорител.
— Незабавно излезте от самолета! Дръжте ръцете си така, че да се виждат! Всеки опит да избягате или да предприемете враждебни действия ще бъде посрещнат с огън!
Мат въздъхна.
— Явно в наше време гостоприемството е отишло по дяволите.