`Амазония - Джеймс Ролинс`

Отец Луис Гарсия Батиста чистеше плевели с мотиката си в градината на мисията, когато странникът излезе от джунглата. Човекът бе облечен с дрипави черни памучни панталони и с нищо друго. Гол до кръста и бос, свлече се на колене сред лехите от млада маниока. Тъмнокафявата му кожа бе татуирана с червена и синя боя.
Отец Батиста реши, че е някой от местните индианци от племето яномамо. Повдигна периферията на широката си сламена шапка и поздрави новодошлия на родния му език:
— Еу, шори, добре дошъл, приятелю.
Странникът го погледна и отецът веднага съобрази, че е сгрешил. Очите на пришълеца бяха тъмносини. Индианците от поречието на Амазонка нямаха такива очи. Освен това имаше гъста тъмна брада. Очевидно бе бял човек.
— Bemvindo — каза отецът на португалски. Реши, че пред него стои селянин от крайбрежието, одързостил се да влезе в амазонската тропическа гора в търсене на по-добър живот. — Добре дошъл, приятелю.
Клетникът вероятно бе живял в гората дълго време. Бе станал само кожа и кости и всичките му ребра се брояха. Черната му коса бе сплъстена, а тялото му бе покрито с рани и язви. Около него бръмчаха мухи. Други го бяха накацали и се хранеха от раните му. Понечи да каже нещо, при което от напуканите му устни по брадичката се стече кръв. Опита се да запълзи към Гарсия и повдигна умолително ръка. Думите му бяха нечленоразделни и наподобяваха звуци, издавани от животно.
Гарсия насмалко неволно не се отдръпна, но вярата му в Бога не му позволи да стори това. Добрите самаряни не отказват помощ на хората, изпаднали в беда. Приведе се и му помогна да се изправи. Той бе толкова слаб, че йе тежеше повече от дете. Отецът усети през ризата си, че тялото му бе горещо. Имаше треска.
— Да отидем на сянка — подкани го Гарсия и го поведе към църквата на мисията. Варосаната й камбанария се извисяваше в синьото небе. Пространството зад нея, непосредствено до джунглата, бе изпълнено с постройки, направени от дъски и палмови листа.
Мисията Ваувай бе създадена само преди пет години, но селището при нея вече наброяваше близо осемдесет жители. Бяха хора от различни индиански племена. Къщите на индианците апалаи бяха издигнати върху колове. Жилищата на хората от племената вайвай и тириос бяха построени изцяло от палмови листа. Преобладаващата част от обитателите бяха индианците яномамо, обитаващи една-единствена голяма кръгла обща постройка.
Гарсия махна със свободната си ръка на един от индианците яномамо, застанал в другия край на градината, мъж на име Хенаове. Ниският индианец, помощник на отеца, бе облечен в панталони и с риза с дълги ръкави, закопчана догоре. С бързи крачки се запъти към свещеника.
— Помогни ми да заведа този човек в дома.
Хенаове с енергично кимане даде знак, че е разбрал, и мина от другата страна на болния. Като го придържаха от двете страни, излязоха от градината, заобиколиха църковната сграда и се запътиха към шперплатовата постройка в южната част на селището. Постройката, в която живееха мисионерите, бе единствената, разполагаща с бензинов генератор. Той захранваше осветлението на църквата, един хладилник и единствената климатична инсталация на селището. Понякога Гарсия се питаше дали успехът на неговата мисия не зависеше в по-голяма степен от чудотворно охладения въздух в църквата, отколкото от искрената вяра за постигане на спасение чрез Христос.
Когато достигнаха постройката, Хенаове се приведе и отвори задната врата. Заедно със странника прекосиха столовата и се запътиха към една от стаите в дъното на сградата. Там живееха някои от мисионерите, но в момента бе свободна. Преди два дни по-младите мисионери бяха заминали с евангелизаторска цел до едно съседно селище. Стаичката бе малко по-голяма от килия, но поне бе хладна и защитена от слънцето.
Гарсия даде знак на Хенаове да запали лампата. Не си бяха сторили труда да прекарат електричество в по-малките стаи. Пламъкът наруши спокойствието на хлебарки и паяци.
Двамата положиха болния върху единичното легло.
— Помогни ми да го съблека. Трябва да промия и превържа раните му.
Хенаове кимна и присегна към копчетата на панталоните на мъжа. След това застина на мястото си. Ахна. Отскочи назад, сякаш бе видял скорпион.
— Уети кете? — попита Гарсия. — Какво има?
Очите на Хенаове се бяха разширили от ужас. Посочи с пръст голата гръд на човека и започна да говори бързо на родния си език. Гарсия се намръщи.
— Татуировката ли имаш предвид?
Сините и червени татуировки представляваха главно геометрични форми: червени кръгове, остри завъртулки и назъбени триъгълници. В центъра обаче се виеше червена спирала, наподобяваща кръв, която се стича. В самата й среда, непосредствено над пъпа, бе изобразена синя човешка длан.
— Шавара! — възкликна Хенаове, отстъпвайки към вратата. Зли духове.
Гарсия погледна помощника си. Смяташе, че индианците вече са се освободили от суеверията си.
— Стига. Това не е дело на дявола. Това е само боя. Ела да ми помогнеш.
В отговор Хенаове ужасено поклати глава и отказа да се приближи.
Намръщеният Гарсия насочи погледа си към своя пациент, който бе започнал да стене. Очите му се бяха изцъклили от треската и цялото му тяло леко трепереше. Отецът Докосна челото му. Бе горещо. Обърна се към Хенаове:
— Поне ми донеси аптечката и пеницилина, който е в хладилника.
Индианецът, без да крие облекчението си, побърза да изпълни молбата му.
Гарсия въздъхна. За десетте години, прекарани в амазонската джунгла, той по необходимост бе придобил елементарни медицински умения: слагане на шини, почистване на рани и лечение на треска. Можеше дори да извършва прости операции от типа на зашиване на рани и оказване на помощ при трудни раждания. Като ръководител на мисия бе не само пазител на души, но и съветник, наставник и лечител.
Съблече мръсните дрехи на мъжа и ги захвърли встрани. Огледа кожата му и видя колко жестоко се бе отнесла джунглата с тялото му. В дълбоките рани помръдваха червеи. Ноктите на краката бяха изцяло разядени от гъбно заболяване, а белег на петата свидетелстваше за ухапване от змия.
Отецът се запита кой бе този човек. Какво можеше да му каже? Имаше ли семейство? На всички опити да го заговори обаче мъжът отговаряше само с нечленоразделни звуци.
Много от селяните, които се опитваха да свържат двата края в джунглата, ставаха жертва на враждебно настроени индианци, крадци, наркотрафиканти и дори горски хищници. Най-честата причина за смъртта им обаче бяха болестите. В отдалечените джунгли най-близкият лекар можеше да се окаже на седмици разстояние. Дори една проста настинка можеше да причини смърт.
Чуха се стъпки и Гарсия се обърна към вратата. Хенаове се бе завърнал със заръчаните неща и с кофа чиста вода. Не бе обаче сам. Придружаваше го Камала, нисък и белокос шапори, племенен шаман.
— Здравей, айя — приветства го Гарсия. „Айя“ означаваше дядо. Това бе приетото обръщение към възрастните представители на племето яномамо.
Камала не изрече и дума. Просто прекоси стаята и отиде до леглото. Погледна лежащия мъж и присви очи. Даде знак на Хенаове да остави аптечката и кофата с вода. После издигна ръце над болния странник и започна да пее. Гарсия владееше много местни диалекти, но не разбра и дума.
След като приключи, Камала се обърна към свещеника и го заговори на правилен португалски:
— Този „набе“, чужд човек, е бил докоснат от шавара, опасните горски духове, които обитават вътрешността на джунглата. Тази нощ ще умре. Тялото му трябва да бъде изгорено преди изгрев слънце.
След тези думи Камала понечи да излезе.
— Почакай! Кажи ми какво означава този символ! Камала се извърна и погледна недоволно отеца.
— Това е знакът на племето бан-али. На кървавите ягуари. Никой не бива да оказва помощ на един бан-и, роб на ягуарите. Ще изгуби живота си, ако го стори. — Камала духна върху краищата на пръстите си, за да се предпази от злите духове, и си тръгна. Хенаове го последва.
Останал сам в слабо осветената стая, Гарсия усети хладни тръпки, които не бяха предизвикани от климатичната инсталация. Бе се наслушал на много неща за бан-али, митологично призрачно племе, обитаващо отдалечената част на джунглата. За бан-али разправяха, че са ужасяващи създания, които се чифтосвали с ягуари и притежавали неведоми способности.
Гарсия прогони тези суеверия от главата си и целуна разпятието си. Наведе се към кофата, накваси една гъба с възтопла вода и я поднесе до устните на мъжа.
Той реагира като младенец, бозаещ от гръдта на майка си, и насмалко не се задави. Гарсия приповдигна главата му, за да го улесни. След няколко минути погледът на мъжа сякаш се поуспокои. Присегна отново към гъбата, пълна с живителната вода, но Гарсия я отдалечи. След такова сериозно обезводняване бе опасно да се пие много вода.
— Успокойте се, господине. Ще почистя раните ви и ще ви инжектирам малко антибиотик.
Човекът сякаш не го разбра. Опита се да приседне, посегна към гъбата и от очите му потекоха сълзи. Когато Гарсия грижовно притисна раменете му към възглавницата, човекът леко изстена и свещеникът най-после разбра защо не можеше да говори.
Нямаше език. Бяха му отрязали езика.
Гарсия се намръщи, зареди спринцовка с ампицилин и започна да се моли на Бога за спасението на душите на чудовищата, които бяха сторили това. Лекарството бе с изтекъл срок на годност, но друго нямаше. Отецът инжектира ампицилин в лявото бедро на мъжа и започна да промива раните му с гъба и мехлем.
Странникът ту изпадаше в безсъзнание, ту възвръщаше съзнанието си. Когато бе в съзнание, присягаше към дрехите си, сякаш се готвеше да се облече и да възобнови пътешествието си из джунглата. В тези мигове обаче Гарсия притискаше ръцете му и го покриваше с одеялото.
След като слънцето залезе и нощта покри гората, Гарсия взе Библията и започна да се моли за болния. Със сърцето си обаче отецът чувстваше, че молитвите му щяха да останат без отговор. Шаманът Камала бе прав. Човекът нямаше да дочака сутринта. Тъй като мъжът може би бе Христово чадо, Гарсия изпълни ритуала на последното причастие. Човекът леко помръдна, когато свещеникът докосна челото му, но не се събуди. Челото му продължаваше да гори. Антибиотикът не бе успял да се справи със заразата на кръвта.
Примирил се с мисълта, че мъжът ще умре, Гарсия продължи бдението си. Това бе най-малкото, което можеше да направи за клетника. Наближи полунощ и въздухът се изпълни с цвърченето на щурци и крякането на милиарди жаби. Гарсия неволно се унесе и заспа с Библията в скута си.
Няколко часа по-късно бе пробуден от задавен вик. Гарсия реши, че пациентът му бере душа, и се изправи, като Библията падна на пода. Когато се наведе да я вдигне, видя, че мъжът го наблюдава. Погледът му все още бе трескав, но не и лишен от разум. Странникът повдигна трепереща ръка и посочи отново дрехите си.
— Не бива да ставате — каза Гарсия.
Човекът за миг затвори очи, поклати глава и после с умоляващ поглед отново посочи дрехите си.
Гарсия най-после се реши да изпълни желанието му. Нима имаше право да откаже да удовлетвори тази последна молба? Стана, взе смачканите панталони и ги подаде на умиращия.
Странникът ги грабна и веднага започна да търси нещо, сложено в единия крачол. След кратко опипване посочи с пръст едно място върху грубия памучен плат. С треперещи ръце подаде панталоните на Гарсия.
Отецът реши, че странникът отново губи съзнание. Дишането му бе станало по-често и по-накъсано. Гарсия взе панталоните и опипа посоченото място.
За своя изненада откри нещо твърдо под пръстите си. Нещо скрито под шева. Таен джоб. Обзет от любопитство, извади ножичка от аптечката. Странникът се отпусна върху възглавниците с въздишка. Не скри задоволството си, че посланието му най-после бе разбрано.
С помощта на ножичката Гарсия разряза шева до тайния джоб. Бръкна в него и извади оттам малка бронзова монета. Повдигна я към светлината на лампата. Върху монетата бе гравирано име.
— Джерълд Уолъс Кларк — прочете на глас. — Това вие ли сте, господине?
Погледна към леглото.
— Мили Боже! — промърмори отецът.
Мъжът бе отправил безжизнен поглед в тавана. Устата му се бе разтворила и гръдният му кош бе неподвижен. Душата му го бе напуснала.
— Почивайте в мир, господин Кларк.
Отец Гарсия доближи отново бронзовата монета до светлината. Удиви се, когато видя надписа върху опаката част на парчето метал.
Специални части на армията на Съединените американски щати.

Джордж Филдинг бе изненадан от обаждането. В качеството му на заместник-директор ръководителите на отделните служби често го канеха на екстрени съвещания, но поканата на Маршал О’Брайън, началник на „Екология“, бе нещо необичайно. Отделът бе създаден през 1997 година и се занимаваше с екологични проблеми. Досега никога не бе поставял въпрос с такава степен на спешност, с каквато поначало се реагираше на събития, непосредствено застрашаващи националната сигурност. Какво се бе случило, че Старата птица — такъв бе прякорът на О’Брайън — бе вдигнал тревога?
Филдинг се придвижи с бърза крачка по коридора, свързващ старата сграда на щаба с новата. Последната бе построена в края на осемдесетте години и приютяваше много от нововъзникналите служби, включително и отдел „Екология“.
Пътьом хвърли поглед върху галерията от картини в рамки, подредени по дългия коридор. Бе създадена от портретите на бившите директори на ЦРУ, като се започне с портрета на генерал-майор Донован, директор на Службата за стратегически изследвания, предшественик на ЦРУ, изградена по време на Втората световна война. Някой ден тук щеше да бъде добавен и портретът на прекия началник на Филдинг. А може би и на самия Филдинг, стига да успееше да разиграе картите си както трябва.
С тази мисъл в главата той влезе в новата сграда и се запъти към помещенията на отдела. Прекрачи една врата и бе веднага посрещнат от секретарката, която стана при влизането му.
— Господин заместник-директор, господин О’Брайън ви очаква в своя кабинет. — Отиде до голяма махагонова врата, почука небрежно и я разтвори пред госта.
— Господин заместник-директор Филдинг, радвам се, че дойдохте лично — чу се плътен басов глас и Маршал О’Брайън се изправи иззад бюрото си. Бе висок мъж със сребристосива коса. Бюрото изглеждаше сякаш малко за него. — Седнете, моля. Знам, че времето ви е ценно, и няма да го губя.
Както винаги, говори само по същество, помисли си Филдинг. Преди четири години имаше слухове, че Маршал О’Брайън може да стане директор на ЦРУ. Всъщност той работеше като заместник-директор на управлението преди Филдинг. Бе обаче отблъснал от себе си прекалено много сенатори със своята деловитост и прямота и бе изгорил много мостове зад себе си със своето старовремско чувство за справедливост. Във Вашингтон политика не се правеше по този начин. И така О’Брайън бе разжалван и назначен за началник на този отдел, чисто представителна длъжност впрочем. Филдинг реши, че с тази покана старецът очевидно търсеше повод да си придаде важност, да покаже, че не е изпаднал от играта.
— За какво става дума? — попита Филдинг, докато сядаше. О’Брайън се намести в креслото си и отвори сива папка, поставена върху бюрото.
Нечие досие, реши Филдинг. Старата птица се изкашля.
— Преди два дни американското консулство в Манаус, Бразилия, бе уведомено, че ще му бъде предадено тялото на американски гражданин. Покойникът е бил идентифициран благодарение на служебния армейски медальон от специалните части, в които някога е служил.
Филдинг се намръщи. Такива медальони ползваха най-различни родове войски. Те бяха по-скоро дан на традицията, отколкото истинско средство за удостоверяване на самоличността. За загубата на медальон един военнослужащ биваше наказван с черпене на колегите си.
— Това какво общо има с нас?
— Човекът е служил не само в специалните части. Работеше в моя отдел. Агент Джерълд Кларк.
Филдинг примигна от удивление.
— Агент Кларк бе изпратен в басейна на Амазонка, за да провери основателността на оплакванията, че някои златодобивни компании увреждат околната среда. Освен това трябваше да събере данни за прехвърлянето на боливийски и колумбийски кокаин през този район.
Филдинг се размърда в креслото си.
— И са го убили? Затова ли ме викате?
— Не. Преди шест дни агент Кларк се появил в мисионерско селище във вътрешността на Амазония, полумъртъв от треска и изтощение. Главата на мисията се опитал да му помогне, но Кларк умрял след няколко часа.
— Това е трагедия наистина, но какво отношение има към националната сигурност?
— Агент Кларк изчезна преди четири години — отвърна О’Брайън и подаде на Филдинг фотокопие от статия във вестник. Филдинг смутено го взе.
— Четири години, казвате.

ЕКСПЕДИЦИЯ ИЗЧЕЗВА В ДЖУНГЛИТЕ НА АМАЗОНКА
Асошиейтъд прес МАНАУС, БРАЗИЛИЯ, 20 МАРТ.
След тримесечни интензивни усилия бе взето решение да се прекратят опитите за откриване на международната експедиция, ръководена от индустриалеца и милионер д-р Карл Ранд. Трийсетчленният екип от учени и придружители, сформиран от Националния раков институт на САЩ и фондацията на бразилските индианци, изчезна в тропическата джунгла, без да остави и следа, и не се знае нищо за съдбата му.
Целта на експедицията бе да направи преброяване на индианците и да установи истинския брой на племената, обитаващи джунглата в поречието на река Амазонка. Три месеца след като експедицията напусна разположения в джунглата град Манаус, радиовръзката с нея бе внезапно прекъсната. Всички опити за установяване на контакт с групата се провалиха. До последния известен лагер бяха изпратени спасителни отряди по суша и с хеликоптери, обаче не откриха никого. Две седмици по-късно бе получено кратко и тревожно съобщение по радиото: „Изпратете помощ, едва се държим… За Бога, те ни обкръжават отвсякъде…“. След това радиоконтактът бе прекъснат и екипът потъна в огромната джунгла.
След тримесечни усилия на международен спасителен екип неговият ръководител полковник Фернанду Гонсалвеш заяви, че експедицията и нейните членове „са се загубили и по всяка, вероятност са мъртви“. По-нататъшното търсене на експедицията бе преустановено.
Сред експертите преобладава мнението, че екипът е станал жертва или на враждебно настроено племе, или на неизвестен отряд наркотрафиканти. Каквото и да се е случило, на надеждите за спасение бе сложен край, тъй като спасителните групи прекратяват дейността си. Напомняме, че всяка година в джунглите на Амазонка изчезват безследно десетки учени, изследователи и мисионери.
— Боже мой! О’Брайън прибра фотокопието от ръцете на изумения мъж и продължи:.
— След изчезването на групата не бяха правени нови опити за контакти с нас. Агент Кларк бе обявен за мъртъв.
— Сигурен ли сте, че става дума за същия човек?
— Да. Данните за зъбите и отпечатъците от пръстите съвпадат напълно с тези в личното му кадрово досие.
— Колкото и да е трагична цялата тази история, все още не мога да разбера по какъв начин засяга националната сигурност.
— И аз бих разсъждавал като вас, но се получи нещо много странно — каза О’Брайън, порови се из документите и измъкна две фотографии. Подаде първата на Филдинг. — Тази снимка е била направена няколко дни, преди Кларк да се включи в мисията.
Филдинг погледна фотографията. На нея се виждаше мъж, облечен с панталони „Ливайс“, хавайска риза и шапка за сафари. Мъжът бе ухилен и вдигаше наздравица с чаша тропически коктейл в ръка.
— Това агент Кларк ли е?
— Да. Снимката е била направена от един колега по време на прощално събиране — отвърна О’Брайън и подаде на Филдинг втората фотография. — А пък тази снимка е направена в моргата в Манаус, където в момента се намира тялото.
Филдинг пое снимката с известно притеснение. Не обичаше да гледа фотографии на покойници, но нямаше избор. Тялото бе голо и положено върху маса от неръждаема стомана. Представляваше скелет, облечен в кожа. Бе ошарено със странни татуировки. Това бе наистина агент Кларк, Филдинг го разпозна по лицето. Имаше обаче едно съществено различие. Филдинг взе отново първата фотография и я сравни с втората.
О’Брайън забеляза как лицето на заместник-директора пребледнява и наруши мълчанието:
— Две години преди изчезването си по време на разузнавателна мисия в Ирак агент Кларк е бил ранен в лявата ръка от снайпер. Раната била обхваната от гангрена, преди да успее да стигне до американска военна част. Наложило се да ампутират цялата ръка, до рамото. С това кариерата му в специалните части приключила.
— Тялото в моргата обаче е с две ръце.
— Така е. При това отпечатъците от пръстите на ръката на трупа съвпадат с тези, които Кларк е имал в личното си досие преди ампутацията. Излиза, че е влязъл в долината на Амазонка с една ръка, а е излязъл оттам с две.
— Но това е невъзможно. Какво, по дяволите, се е случило там?
Маршал О’Брайън погледна Филдинг с ястребовите си очи и му даде да разбере как се бе сдобил с прякора Старата птица. Филдинг се почувства като мишок, застанал пред орел. Гласът на стария мъж стана по-плътен:
— Точно това възнамерявам да разбера.

Анакондата се бе обвила около телцето на малкото индианско момиченце и го влачеше към реката.
Натан Ранд тъкмо се връщаше в селото на индианците яномамо, след като бе прекарал сутринта в събиране на лечебни билки, когато чу писъците му. Захвърли торбичката с билките и се затича към детето. Свали в движение двуцевката, която бе преметнал през рамо. Когато човек се движеше сам в джунглата, винаги трябваше да носи оръжие. Прекоси купчина гъсти храсталаци и видя змията и детето. Анакондата, една от най-големите, които бе виждал, почти тринайсет метра дълга, бе наполовина във водата и наполовина — върху калния бряг. Черните й влажни люспи блестяха. Навярно се бе таила под повърхността, когато момиченцето бе отишло да вземе вода от реката. Гигантските змии имаха навика да дебнат животните, дошли да пият вода от реката: пекари, капибара, горски сърни. Те обаче рядко нападаха хора.
През десетте години, прекарани като ботаник в джунглата на амазонския басейн, Натан бе усвоил едно основно правило: когато едно животно е гладно, нарушава всички правила. В света под безкрайната зелена джунгла трябваше или да изяждаш, или да бъдеш изяден.
Натан присви очи и се прицели. Успя да разпознае момиченцето.
— За Бога, Тама!
Тама бе деветгодишната племенница на вожда, усмихнато и приветливо дете, което му бе подарило букет горски цветя преди месец, когато пристигна в селището. По-късно се забавляваше, като скубеше косми от ръцете му. Окосмяването му впечатляваше индианците, които нямаха косми по тялото. Момиченцето му бе измислило прякора „Иако башо“, „маймунски братко“.
Той захапа устната си. Нямаше как да стреля. Змията се бе обвила плътно около тялото на детето.
— Майната му! — изкрещя, захвърли пушката и присегна към мачетето, затъкнато на пояса му. Измъкна го оттам и се устреми напред. Когато наближи змията обаче, тя рязко се вмъкна под водата, като повлече момиченцето със себе си. Писъците му секнаха и над водата се появиха мехурчета. Без въобще да се замисля, Натан скочи във водата.
Най-опасното място в района на Амазонка бяха водите й. Под спокойната им повърхност се таяха безброй опасности. Глъбините им бяха пълни с пирани, изяждащи плътта до кости. Със скатове, скрили се в калта. С електрически змиорки, заели позиция сред корените и потъналите пънове. Най-опасни в реката бяха обаче истинските убийци, гигантските черни крокодили, наречени каймани. Индианците познаваха добре тези опасности и не навлизаха в непознати води.
Натан Ранд обаче не бе индианец.
Затаи дъх, отвори очи и се опита да се взре в мътната вода. Видя виещото се тяло на змията и бледа ръчица. С рязко движение се изтласка напред и успя да я хване с ръката си. Малките пръстчета се впиха отчаяно в дланта му. Тама все още не бе изгубила съзнание. Използва ръката й, за да се доближи до змията. Като не изпускаше детето, с другата си ръка повдигна мачетето.
Мътните води се раздвижиха и след миг той видя пред лицето си червените очи на голямата змия. Тя бе разбрала, че се опитват да и отнемат обяда. Черната и уста се отвори и се опита да го захапе.
Натан се отмести встрани, като не престана да стиска ръката на детето.
Челюстите на анакондата захапаха ръката му. Змията не бе отровна, но силната й захапка насмалко не строши костта му. С усилие на волята Натан пренебрегна болката и страха и замахна с другата ръка, като се прицели в очите на змията.
В последния миг обаче гигантската анаконда се скри във водата, като събори Натан и се омота около него. Той почувства как остава без въздух, пристегнат от двеста килограма люспести мускули. Опита се да се освободи, но не можа да намери опора в хлъзгавата кал.
Ръката на детето се отдели от неговата.
Не… Тама!
Захвърли мачетето и се опита да се освободи от прегръдките на змията с ръце. Раменете му потънаха в меката кал, но не престана да упорства. Освободеше ли се от един от пръстените, около него се омотаваше друг. Усети, че губи сили. Започна да се задушава.
Натан Ранд в този момент почувства, че бе обречен, и не се изненада особено. Знаеше, че това някой ден ще му се случи. Такава бе съдбата му, такава бе прокобата, тегнеща над семейството му. През последните двайсет години амазонската гора погълна и двамата му родители. Когато бе на единайсет години, майка му умря от непозната горска треска в една малка мисионерска болница. Преди четири години баща му просто изчезна безследно в тропическата джунгла.
Когато Натан се сети за баща си, цялото му тяло се изпълни с гняв. Със или без проклятие нямаше да позволи да го сполети съдбата на баща му. Просто нямаше да допусне и той да бъде погълнат от джунглата. Което бе по-важно, нямаше да изгуби Тама.
Като изхвърли рязко последния въздух, останал в дробовете му, той се напъна и успя да се разкрачи. Освободил краката си за миг, потъна в калта до глезените и се изправи. Успя да подаде глава над водата и пое въздух. Анакондата обаче отново го завлече под тъмната повърхност.
Този път Натан не направи опит да се противопостави на силата на змията. Доближи захапаната си китка до гърдите си и успя с другата ръка да хване чудовището за шията. След това заби левия си палец в най-близкото око на змията.
Тя се загърчи и за миг повдигна Натан над водата, а после отново го завлече под повърхността. Той не отслаби хватката си.
Хайде, гнусна гадино!
Успя да извие така захапаната си китка, че да натисне и другото око на змията. Натисна силно с двете си ръце, като се надяваше това, което бе учил за физиологията на влечугите, да е вярно. Натискът върху очите на змията чрез оптическите нерви трябваше да създаде у нея усещането, че се задушава.
Внезапно стягането на китката му изчезна и след миг бе изтласкан с такава сила, че се озова не само над водата, но направо върху брега, в който си натърти рамото. Извърна се и видя как в средата на потока плава върху повърхността бледа фигурка.
Тама!
Както се бе надявал, змията рефлекторно бе освободила и двамата си пленници. Натан влезе във водата, хвана детето за ръката и го притегли към себе си. Преметна го през рамо и бързо излезе на брега.
Положи мокрото телце върху брега. Детето не дишаше и устните му бяха станали лилави. Имаше пулс, но много слаб.
Натан се огледа наоколо с надеждата, че ще открие някого, който да му се притече на помощ. Не видя никого и разбра, че самият той ще трябва да съживи детето. Бе получил подготовка за оказването на първа помощ, преди да отпътува за джунглата, но не бе лекар. Коленичи до момичето, обърна го по корем и го натисна по стомаха. От носа и устата му изтече малко вода.
Удовлетворен от това, той обърна детето на гръб и започна да прилага изкуствено дишане уста в уста.
В този момент една от индианките, жена на средна възраст, излезе от джунглата. Бе нисичка, подобно на всички индианци, висока не повече от метър и петдесет. Черната и коса бе подстригана по обичайния начин на племето, като паница, а ушите й бяха украсени с пера и късчета бамбук. Видя белия човек, надвесил се над детето, и разтвори очи от удивление.
Натан имаше представа какво впечатление е създал. Изправи се тъкмо в момента, когато Тама внезапно започна да се съвзема, да повръща речна вода и да пищи от ужас и уплаха. Паникьосаното дете, все още не успяло да се освободи от кошмара, започна да го удря с малките си юмручета.
— Нищо ти няма — успокои той детето на родния му език и се опита да хване малките му ръчици. После понечи да обясни на жената какво се бе случило, но дребната индианка изпусна кошницата си, шмугна се в гъстите храсталаци до брега на реката и започна да издава уплашени викове. Натан разпозна тези викове. Индианците ги надаваха винаги, когато човек от племето станеше обект на нападение.
— Боже мой! — въздъхна Натан и затвори очи.
Още когато пристигна в това село преди четири седмици, за да се запознае с билкарските познания на стария шаман, вождът го бе предупредил да стои по-далеч от индианките. В миналото имало случаи, когато пришълци злоупотребявали с гостоприемството на местните жени. Дотогава Натан се бе придържал към този съвет, макар че някои от жените не криеха готовността си да споделят колибата му. Той бе висок над метър и осемдесет и имаше сини очи и коса с пясъчен цвят, които жените от това изолирано племе възприеха като необикновено.
В далечината се разнесоха ответни викове. Бяха разбрали съобщеното им от жената. Името на племето, „яномамо“, се превеждаше приблизително като „свиреп народ“. Индианците бяха едни от най-войнствените в района. „Хейя“, младите мъже, през цялото време защищаваха честта си, като за целта предизвикваха конфликти било с другите племена, било със съплеменниците си. Имало случаи, когато са избивали цели села само заради една-единствена обидна дума.
Натан погледна детето. Как щеше да бъде окачествена неговата постъпка? Бял човек, който напада едно от децата им, и при това племенница на вожда? Тама, поуспокоена, бе изпаднала в дрямка. Дишането й бе нормално, но когато докосна челото й, установи, че гореше. Видя и тъмно петно на десния й хълбок. Докосна го и разбра каква е раната — две ребра, счупени от „прегръдката“ на анакондата. Приклекна и захапа долната си устна. Детето се нуждаеше от незабавно лечение, за да оцелее.
Приведе се и внимателно взе момиченцето в прегръдките си. Най-близката болница се намираше на петнайсетина километра, в градчето Сао Габриел. Трябваше да я отведе там.
Съществуваше обаче един проблем. Яномамо. Нямаше как да отведе момичето, без да го забележат. Намираше се на индианска територия. Смяташе, че познава добре местността, но не бе местен. В Амазония имаше поговорка: „На боеси инги сабе ала сани“ — „Индианецът знае всичко в своята джунгла“. Индианците яномамо бяха превъзходни ловци. Умееха да боравят еднакво добре с лък, отровни стрели, копия и тояги.
Нямаше как да избяга.
Отдалечи, се от реката, взе пушката си и я преметна през рамо. Повдигна детето още по-високо и тръгна към селото. Трябваше да накара индианците да го изслушат. Заради себе си и заради Тама.
Индианското селище, което бе възприемал като свой дом през последния месец, бе съвършено безмълвно. Дори папагалите и маймуните в гората се бяха смълчали.
Затаи дъх и зави по пътеката. Оказа се пред стена от индианци, които му препречваха пътя с лъкове и копия в позиция за стрелба. Чу шумолене зад себе си, обърна се и видя други индианци, заели същата позиция. Лицата им бяха боядисани с червена боя.
Оставаше му само една възможност да спаси момичето и себе си. Нещо, което не му бе приятно да прави, но нямаше избор.
— Набруши и и! — извика. — Искам съд чрез единоборство!

Мануел Азеведу знаеше, че го следят. Докато тичаше по пътеката, чу как из горските дебри се раздава ръмженето на ягуара. Уморен и целият потънал в пот, продължи да се спуска по стръмната пътека, водеща към Хълма на свещения път. В едно пусто място между дърветата зърна Сао Габриел. Градчето се бе сгушило в извивката на Рио Негро, северния приток на великата река Амазонка.
Близо е… Може би вече достатъчно близо…
Мани спря и хвърли поглед нагоре по пътеката. Вслуша се, за да разбере дали ягуарът се приближава. Не чу обаче нито пукота на настъпени клонки, нито шумоленето на листа. Нищо не издаваше присъствието на горската котка. Тя дори и не изхриптя, както правеха ягуарите по време на лов. Бе разбрала, че трябва да изтощи плячката си, преди да се нахвърли върху нея.
Мани поклати глава. Чуваха се единствено цвърченето на щурци и птичи песни в далечината. По шията му се стече струйка пот. Напрегна се. Напрегна и слуха си. Ръката му инстинктивно присегна към дръжката на ножа, затъкнат в пояса му. Другата хвана дръжката на късия му камшик. Огледа се около себе си. От двете му страни имаше само възлести лиани и избуяли храсталаци. Откъде ли щеше да се появи?
Сенките започнаха да се движат.
Извърна се и приклекна. Взря се в гъстата растителност. Не забеляза нищо.
По-надолу по пътеката една сянка се устреми към него. Бе призрачна сянка, образувана от пъстра козина, черна и оранжева. Бе заела позиция само на три метра от него, прилепнала към земята. Котката бе голям млад самец на две години.
Тя усети, че я бяха забелязали, и размаха енергично опашка. Нападалите листа зашумоляха.
Мани приклекна, готов да посрещне нападението.
Котката глухо изръмжа и се нахвърли върху него с оголени зъби.
Мани изстена, когато тя се стовари върху него. Тежеше като скала. Двете същества се затъркаляха по пътеката. Светът се разтвори в редуващи се проблясъци от зеленина, слънчеви лъчи, козина и зъби.
Голямата котка обхвана Мани и ноктите й се впиха в дрехите му. Един джоб бе отпран. В рамото му се впиха зъби. Макар че ягуарът бе животното на суша с най-силна захапка в света, зъбите му само леко стиснаха тялото на Мани.
Най-накрая се изтъркаляха на равно място. Мани се оказа върху ягуара, все още обхванат от прегръдката му. Погледна в очите огромния звяр, който продължаваше да ръмжи и да дъвчи ризата му.
— Е, Тортор, свърши ли? — попита. На езика на индианците араваки „тортор“ означаваше „призрак“. В момента това име не му се стори особено уместно.
Ягуарът чу гласа на господаря си, пусна ризата му и го погледна в очите. След това потта на челото на Мани бе обливана от топъл грапав език.
— И аз те обичам. Хайде, сега ме пусни.
Ноктите се прибраха и Мани се изправи. Огледа дрехите си и въздъхна. Учеше младия ягуар да ловува, но това се отразяваше много зле на гардероба му.
Мани изохка и се разкърши. Бе на трийсет и две години, твърде стар вече за тази игра.
Котката застана на лапите си и се протегна. Рязко навири опашка и започна да души въздуха.
Мани се засмя и потупа ягуара по бузата.
— За днес ловуването свърши. Стана късно. А и в офиса ме чака работа.
Тортор изръмжа недоволно, но не възрази.
Две години преди това Мани бе спасил ягуарчето, сираче на няколко дни. Майка му бе убита от бракониери заради кожата й, съкровище, за което можеше да се получи доста добра сума на черния пазар. В джунглите на амазонския басейн вече бяха останали само около петнайсет хиляди ягуари. Защитниците на околната среда не успяваха да убедят селяните, които едва свързваха двата края, че не трябва да убиват тези животни за пари. На гладен стомах е трудно да разбереш колко е важно да се пази местната фауна.
Мани чудесно знаеше това от собствен опит. Бе наполовина индианец и бе израсъл като сираче по улиците на Барселос, градче на брега на Амазонка. Бе се препитавал с просия от туристите и с дребни кражби. След време попадна при мисионери от Салезианския орден и по-късно се дипломира като биолог в университета в Сао Пауло. Стипендията му бе отпусната от ФУНАИ, държавната бразилска фондация за индианците. За да я отработи, зае се с индианските племена. Защищаваше интересите им, помагаше им да съхранят своите традиции и да отстояват собствеността върху своите земи пред съда. На трийсетгодишна възраст се озова в Сао Габриел като началник на местната служба на ФУНАИ.
Именно по време на едно преследване на бракониери, действащи върху земите на племето яномамо, Мани откри Тортор, сирак като него. Едното задно краче на ягуарчето бе счупено от ритника на един от бракониерите. Мани реши, че не може да изостави беззащитното животно. Уви малкото съскащо и мяучещо същество в чаршаф и се зае с лечението му.
Погледна Тортор, който вървеше пред него. В походката му все още можеше да се усети едва доловимо куцане. След по-малко от година Тортор щеше да достигне полова зрялост. Зверската природа на котката тогава щеше да се прояви, така че му бе време да се завърне в джунглата. Мани искаше обаче преди това Тортор да се научи да се прехранва сам. Джунглата не бе място за непосветени.
Взеха последния завой на пътеката, спускаща се от Хълма на свещения път. Пред тях се разстла град Сао Габриел, смесица от бордеи и еднакви циментени сгради на фона на река Рио Негро. Гледката се разнообразяваше от няколко хотелски сгради, построени през последните пет години за прииждащите туристи. В далечината се виждаше ново гражданско летище. Пистата му представляваше черна рана, нанесена върху околната джунгла. Дори и в тези отдалечени краища нямаше как да бъде спрян прогресът.
Мани избърса запотеното си чело и се блъсна в Тортор, който внезапно бе спрял. Ягуарът ръмжеше гърлено, предупреждаващо.
— Какво има? — попита Мани. После и той чу звука.
Чу се засилващо се бучене, което сякаш идваше отвсякъде. Мани присви очи. Разпозна звука, макар че той рядко се разнасяше тук. Хеликоптер. Повечето хора пътуваха до Сао Габриел с речни кораби или с малки витлови самолети. Разстоянията бяха поначало твърде големи, за да се използват хеликоптери. Дори в местната база на бразилската армия имаше един-единствен хеликоптер, използван за спасителни операции.
Мани се вслуша в звука и осъзна още нещо. Хеликоптерите бяха няколко.
Погледна небето, но не видя нищо.
Тортор внезапно настръхна и се шмугна в близките храсталаци.
Над главите им преминаха три хеликоптера, продължиха над Хълма на свещения път и после закръжиха над градчето като оси.
Трите големи хеликоптера „Хюи“ очевидно бяха военни.
Над главата на Мани се стрелна четвърти хеликоптер. За разлика от събратята си бе продълговат и черен и звукът му наподобяваше шепот. Мани имаше известни познания по военно дело и разпозна и него. Бе „Команч“, щурмови и разузнавателен хеликоптер.
Малкият летателен апарат беше съвсем ниско и Мани забеляза американското знаменце върху корпуса му. Джунглата се разбуни от шума на ротора. Маймуните се разбягаха, като крещяха от страх, а ято морави папагали премина като пламък през синьото небе.
После и този хеликоптер изчезна. Последва останалите три и се насочи към базата на бразилската армия.
Мани се намръщи и подсвирна на Тортор. Огромната котка подаде глава от скривалището си и се огледа.
— Всичко е наред — успокои я той. Хеликоптерите кацнаха и шумът от двигателите заглъхна.
Мани отиде до Тортор и сложи ръка върху гърба му. Той потрепери при допира. Напрегнатостта на ягуара се предаде и на Мани. Той продължи да се спуска по пътеката, като стисна в ръка грапавата дръжка на камшика, затъкнат на кръста му.
— Какво, по дяволите, търсят американските военни в Сао Габриел?

Натан, съблякъл се по гащи, бе застанал в центъра на селския площад. Около него се простираше „шабано“, „кръглата къща“ на племето яномамо. Бе голяма постройка с широчината на половин футболно игрище и в централната част на покрива и имаше отвор, през който преминаваха слънчевите лъчи. Под покрива от бананови листа се бяха разположили жени и по-възрастни мъже, докато младите мъже, хейя, продължаваха да стоят на пост, за да не може Натан да се опита да избяга.
Преди това, когато го поведоха към селището с копия, насочени към тялото му, той се бе опитал да им обясни случилото се и да им разкаже за нападението на анакондата. Показа им и следите от ухапване върху китката си като доказателство, но те въобще не пожелаха да го изслушат. Дори и старейшината на селото, който пое детето от ръцете му, се отнесе пренебрежително към думите му, сякаш те го обиждаха.
Натан знаеше, че хората около него няма да чуят гласа му, преди да приключи изпитанието. Такива бяха обичаите на яномамо. Бе поискал единоборство, за да спечели време, и сега никой нямаше да го изслуша, преди да приключи схватката. Щяха да го сторят единствено ако боговете го даряха с победа.
Натан бе стъпил на бос крак в прахта. До него група мъже разискваха кой ще приеме предизвикателството и какви оръжия щяха да се използват. Традиционните дуели обикновено се провеждаха с „набруши“, тънки триметрови тояги, с които съперниците си нанасяха удари. При по-сериозните дуели обаче се използваха смъртоносни оръжия, мачетета или копия.
Тълпата се раздвижи и от нея излезе индианец. Бе висок, почти колкото Натан, и с тяло, сякаш изплетено от жилави мускули. Бе Такахо, баща на Тама и брат на вожда. Единственото му облекло бе връв, омотана около кръста, под която бе затикнал пениса си. Това бе типичното облекло на мъжете от племето. Гърдите му бяха украсени от резки, изрисувани с пепел, а челото му бе опасано от маймунска опашка. Лицето му бе боядисано в червен цвят. Долната му устна бе изпъкнала, тъй като бе захапал голям къс тютюн, и това му придаваше войнствен вид.
Той протегна ръка и един от мъжете с бързи стъпки се приближи, и пъхна в нея дълга брадва. Дръжката й бе от мораво змийско дърво и на единия й край бе прикрепено стоманено острие с формата на пика. Брадвата имаше зловещ вид и се смяташе за едно от най-смъртоносните оръжия за дуел.
След миг такава брадва бе пъхната и в ръцете на Натан.
Друг мъж дотърча при Такахо и протегна глинено гърне, пълно с мазна течност. Такахо потопи острието на брадвата си в него.
Натан разпозна течността. Самият той бе помогнал на шамана да приготви това гърне с „вурари“ или „кураре“, както го наричаха на английски, смъртоносна нервнопаралитична отрова, приготвена от лиана от семейството на лунните семена. Течността поначало се използваше при лова на маймуни, но днес предназначението й бе по-зловещо.
Натан се огледа. Никой не дойде да му поднесе подобно гърне. Очевидно битката нямаше да се води при равни условия.
Старейшината надигна лък над главата си и с вик обяви началото на дуела.
Такахо тръгна към него, като размахваше брадвата с привични движения.
Натан повдигна собствената си брадва. Имаше ли шансове да победи? Една-единствена драскотина щеше да бъде равнозначна на смърт. А и да надделееше, какво щеше да постигне? Бе дошъл тук, за да спаси Тама, а сега трябваше да убие баща й.
Повдигна своята брадва пред гърдите си и погледна противника си в очите.
— Не съм сторил зло на дъщеря ти! — изкрещя сърдито.
Такахо присви очи. Чу думите на Натан, но погледът му бе изпълнен с недоверие. Стрелна с поглед дъщеря си, за която в момента се грижеше селския шаман. Мършавият старец се бе надвесил над детето, размахваше пред лицето му сноп горяща трева и пееше. Натан усети горчивата й миризма. Бе растение, подобно на конопа. Детето обаче не помръдваше.
Такахо с рев скочи към Натан и се опита да го улучи с брадвата по главата.
Натан в юношеството си се бе занимавал с борба и знаеше как да реагира. Рязко се наведе и отмести встрани, размаха собственото си оръжие, удари противника си по краката и го събори.
Такахо падна шумно върху утъпканата пръст, удари рамото си и насмалко не се лиши от маймунската опашка, вързана около челото му. Иначе нищо му нямаше. Натан го бе ударил с тъпата част на брадвата си, за да не го осакати.
Когато индианецът падна, Натан се нахвърли върху него, като смяташе да го обездвижи със своето по-тежко тяло.
Само ако успея…
Такахо обаче се изтърколи с бързината на котка и отново замахна с все сили с брадвата си.
Натан бързо се отмести встрани. Отровното острие изсвистя покрай крайчеца на носа му и се заби в пръстта между ръцете му. Натан, радостен от спасението, закъсня със секунда, когато се опита да се отмести встрани от насочения към него крак. От ритника ушите му засвириха и той се сгромоляса върху земята. Собствената му брадва отскочи от ръката му и падна близо до зрителите.
Като изплю кръвта от разцепената си устна, Натан бързо се изправи.
Такахо вече бе на крак.
Докато индианецът се опитваше да измъкне брадвата си, забила се в земята, Натан забеляза шамана зад гърба му. Старецът сега насочваше дима към устните на Тама. Един вид прогонваше злите духове, преди да е настъпила смъртта.
Около него младите мъже започнаха с песен да призовават към убийство.
Такахо с ръмжене повдигна брадвата си и се извърна към Натан. Лицето на индианеца се бе превърнало в разгневена червена маска. Устреми се към Натан, размахвайки брадвата си.
Натан, останал без оръжие, отстъпи. Значи така ще умра…
Гърбът му опря до стена от копия, държани от останалите индианци. Нямаше как да избяга. Такахо се спря за миг, за да повдигне брадвата високо над главата си.
Натан усети допира на върховете на копията върху голия си гръб, когато инстинктивно се отмести.
Такахо повдигна брадвата с две ръце високо над главата си.
— Юло! — чу се силен вик, който заглуши песента на мъжете. — Спри!
Натан се присви, за да се опази от удара, който така и не бе нанесен. Погледна нагоре. Брадвата бе застинала на около сантиметър над лицето му. Капка отрова се стече от острието й и падна върху бузата му.
Силният вик бе нададен от шамана, който сега, след като разбута мъжете, се приближаваше към тях.
— Дъщеря ти се пробужда! Каза, че я нападнала голяма змия и че белият човек я спасил.
Всички извърнаха поглед към Тама, която с мъка отпиваше вода от кратунка, поднесена и от жена от племето.
Натан погледна Такахо право в очите. На лицето на индианеца се бе изписало облекчение. Той отдръпна оръжието си и после го захвърли върху земята. С освободената си по този начин ръка хвана Натан за рамото и го придърпа към себе си.
— Иако! — каза, като го притисна към гърдите си. — Братко!
И така всичко приключи.

Вождът направи крачка напред и изпъчи гърди.
— Ти си надвил голямата сусури, анакондата, и си отървал дъщерята на нашето племе от търбуха й. Вече не си набе, не си чужд човек. Сега си иако, брат на моя брат. Сега си един от нас, от яномамо.
След тези думи извади перо от ухото си и го тикна в косата на Натан. Бе перо от опашката на орел харпия и високо се ценеше.
Тълпата нададе радостни възгласи.
Натан осъзнаваше, че по-голяма чест от тази не можеше да му се окаже, но все още продължаваше да се тревожи.
— Сестра ми е все още болна. — Посочи Тама. Сред яномамо бе табу да се използват собствените имена. Вместо това се използваха понятията, обозначаващи роднинските връзки, независимо дали бяха действителни, или не. Тама тихо изстена. — Получи рани, които могат да бъдат излекувани от лечителите в Сао Габриел. Моля ви да ми позволите да я отведа в градската болница.
Селският шаман направи крачка напред. Натан се побоя, че той ще възрази и ще заяви, че неговите умения са достатъчни. Шаманите поначало бяха горделиви хора. Вместо това обаче възрастният индианец се съгласи, като положи ръка върху рамото на Натан.
— Нашата малка сестра бе спасена от прегръдките на сусури от нашия нов иако. Нека благодарим на боговете, че са го избрали за неин спасител. Аз не мога да направя нищо повече за нея.
Натан избърса отровата от бузата си, като внимаваше да не засегне наранени места по кожата си, и благодари на стареца. Шаманът и без това вече бе направил много. Билките му бяха свестили момиченцето тъкмо навреме и Натан бе спасен. Натан се обърна към Такахо:
— Ще те помоля да ми услужиш със своето кану за пътуването.
— Всичко, което е мое, е и твое. И аз ще дойда до Сао Габриел.
— Да побързаме.
Тама бе поставена на носилка от бамбук и палмови листа и положена в кануто. Такахо, облечен вече с потник и с къси панталони „Найк“, даде знак на Натан да се намести на кърмата на кануто, издълбано от ствола на дърво, и се изтласка от брега с греблото. Реката щеше да ги отведе до Сао Габриел.
Изминаха петнайсетте километра в мълчание. Натан непрестанно проверяваше състоянието на Тама и забелязваше тревогата в очите на баща и. Момиченцето отново бе изгубило съзнание, трепереше и стенеше. Натан уви малкото й телце с одеяло.
Кануто премина покрай група индианци от съседно селище, които ловяха риба с помощта на копия. Една жена, застанала горе по течението, хвърляше черен прах във водите на реката. Натан знаеше какво представлява този прах. Бе смляна лиана от аяея. Разтворен във водата, замайваше рибите, които изплаваха на повърхността, и с това ставаха лесна плячка на мъжете с копия. Този древен начин на риболов бе широко разпространен в цяла Амазония.
Колко още време щяха да успеят да съхранят тези познания? Още поколение или две? Или това изкуство щеше да бъде забравено за вечни времена. Натан се намести в лодката. Знаеше, че има битки, които не може да спечели. За добро или за лошо цивилизацията щеше да продължи своя поход в джунглата.
Докато пътуваха, Натан наблюдаваше стените от гъста растителност от двете страни на реката. Всичко бе изпълнено с живот. С живот, който бръмчеше, пищеше, крещеше, чуруликаше и ръмжеше.
От двете страни на реката стада от червени кресливи маймуни, насядали по клоните, крещяха хорово. По плитчините белоперести чапли с дълги оранжеви клюнове ловяха риба, а тук-там сребърните муцуни на кайманите издаваха местата, където гнездят. Въздухът жужеше от мухи и комари, застрашаващи всеки сантиметър незащитена кожа.
Тук джунглата господстваше по всички възможни начини. Изглеждаше безкрайна, непроницаема и изпълнена със загадки. Намираха се в една от последните неизследвани части на планетата. Имаше големи площи, върху които не бе стъпвал човешки крак. Именно тези чудеса и тайни бяха накарали родителите на Натан да прекарат живота си тук и да запленят единствения си син със своята обич към великата гора.
Натан забеляза, че започнаха да се появяват признаци на цивилизация. Наближаваха Сао Габриел. Покрай бреговете на реката имаше разчистени пространства. Тук-там деца шумно ги приветстваха. Дори и горските звуци на джунглата започнаха да отстъпват пред шумовете на съвременния свят: пърпоренето на трактор, ръмженето на двигател с вътрешно горене, тенекиените звуци на музика, излизащи от радиоприемник.
Зад един завой джунглата внезапно изчезна. Градчето Сао Габриел приличаше на раков тумор, разял корема на гората. Градчето представляваше безразборна смесица от прогнили дървени коптори и сиви циментени правителствени учреждения. По близките хълмове имаше домове, малки и големи. Покрай речните кейове се бяха струпали туристически катери и речни гемии.
Натан се извърна, за да каже на Такахо да насочи кануто към една незаета част от брега. Видя, че индианецът е притиснал плътно греблото към гърдите си и наблюдава града с очи, разширени от ужас.
— Та той изпълва целия свят! — възкликна.
Натан също погледна малкото градче. Самият той бе идвал за последен път в Сао Габриел преди две седмици, за да закупи припаси, и сега шумът и оживлението го подразниха. Как ли щеше да възприеме града, ако никога не бе напускал джунглата? Посочи на Такахо свободно място на брега.
— Тук няма нищо, което да може да уплаши един велик воин. Трябва да закараме дъщеря ти в болницата.
Такахо кимна и се опита да прикрие шока си. Лицето му отново придоби стоическо изражение, но очите му не преставаха да разглеждат чудесиите на този различен свят. Изведе кануто на брега и след това помогна на Натан да повдигне носилката, върху която бе положено неподвижното тяло на Тама.
Детето изстена, повдигна клепачи и се видя бялото на очите му. Бе пребледняло значително по време на пътуването.
— Трябва да побързаме.
Двамата поеха момичето и тръгнаха по крайбрежната улица под погледа на зяпачите. Блеснаха мълниите на фотоапаратите на неколцина туристи. Макар и Такахо да бе облечен в „цивилизовани“ дрехи, маймунската опашка около челото му, перата, затъкнати в ушите му, и подстриганата му като паница коса издаваха представител на едно от местните амазонски племена.
За щастие малката едноетажна болница се оказа съвсем наблизо. Единствено яркият червен кръст на фасадата на сградата издаваше нейното предназначение, обаче Натан бе идвал тук и по-рано, за да разговаря с местния доктор, човек от Манаус. Болницата вонеше на амоняк и дезинфектанти, обаче бе приятно охладена от климатична инсталация.
Натан отиде в стаята на сестрата и я заговори. Пълната женица присви вежди в знак на недоумение и Натан съобрази, че й говори на яномамо. Бързо премина на португалски.
— Детето бе нападнато от анаконда. Има няколко счупени ребра, но се страхувам да не би да има и вътрешни увреждания.
— Елате насам — даде им знак сестрата и ги поведе към една двойна врата. Погледна с подозрение Такахо.
— Това е баща й.
— Доктор Родригеш отиде при пациент, но мога да му позвъня.
— Побързайте, моля ви — каза Натан.
— Може би аз бих могла да помогна — чу се глас зад тях. От един от дървените сгъваеми столове в чакалнята стана висока стройна жена с дълга кестенява коса. Дотогава не я бяха забелязали, тъй като бе седнала зад купчина дървени сандъци с червени кръстове по тях. Жената се приближи с уверена походка и внимателно ги огледа. Натан също я погледна.
— Аз съм Кели О’Брайън — представи се жената на добър португалски, в който обаче Натан долови следа от бостънски акцент. Показа им добре познатото му лекарско удостоверение. — Аз съм американска лекарка.
— Доктор О’Брайън, с удоволствие ще се възползваме от вашата помощ — каза Натан на английски. — Момичето бе нападнато…
Гръбнакът на Тама внезапно се изви. Ръцете й почнаха да удрят палмовите листа. Цялото й тяло потрепери.
— Има пристъп! — извика Докторката. — Бързо в манипулационната!
Пълничката сестра отвори вратата и им даде път.
Кели О’Брайън застана плътно до момичето, докато двамата мъже отидоха при едно от четирите легла в малкото спешно отделение. Високата лекарка измъкна отнякъде чифт хирургически ръкавици и се обърна към сестрата.
— Трябват ми десет милиграма диазепам!
Сестрата кимна и отиде при шкафа с лекарства. След няколко секунди в ръката на Кели бе тикната спринцовка с течност с цвета на янтар. Лекарката междувременно бе стегнала ръката на детето с турникет*.
[* Приспособление за спиране на кръвотечение от кръвоносен съд. — Б. пр.]
— Дръжте я! — нареди на Натан и Такахо. Междувременно в стаята се появиха още една сестра и едър санитар.
— Донесете устройство за интравенозно хранене и глюкоза! — отсече Кели. Пръстите й напипаха здрава вена в тънката ръчица на детето. С уверени, отработени движения Кели вкара иглата във вената и бавно инжектира медикамента.
— Това е валиум — поясни. — Би трябвало да успокои детето за достатъчно дълго време, за да разберем какво му е. Думите й се оказаха верни. Гърчовете на Тама спряха. Крайниците й престанаха да се движат и се отпуснаха върху леглото. Само клепачите и крайчецът на устните й продължиха да потрепват. Кели започна да оглежда очите й с малко фенерче.
Санитарят избута Натан встрани и доближи устройство за интравенозно хранене до другата ръка на Тама.
Натан надникна над рамото му и видя, че очите на Такахо са изпълнени със страх и притеснение.
— Какво й се случи? — попита лекарката, без да престава да оглежда детето. Натан й обясни.
— Тя ту припада, ту се връща в съзнание. Селският шаман успя да я задържи в съзнание за известно време.
— Има две счупени ребра и вътрешни кръвоизливи. Не мога обаче да си обясня гърчовете. Имаше ли такива пристъпи, докато пътувахте насам?
— Не.
— Има ли епилептици в рода си?
Натан се обърна към Такахо и повтори въпроса на яномамо.
— Адимина гунти — потвърди Такахо. Натан се намръщи.
— Какво каза? — попита Кели.
— „Адимина“ означава „електрическа змиорка“. „Гунти“ означава „болест“ или „заболяване“.
— Болест на електрическата змиорка, това ли искаше да каже?
— Това каза. Не мога обаче да го разбера. Хората, пострадали от допир с електрическа змиорка, имат гърчове за съвсем кратко време. Тама обаче я извадихме от водата още преди часове. Не знам. Може би „болест на електрическата змиорка“ е техният термин за епилепсия.
— Лекуват ли я? Ползва ли лекарства?
Натан преведе въпроса й на Такахо и после й съобщи отговора.
— Селският шаман веднъж седмично я лекува с пушека на конопена лиана.
Кели отчаяно въздъхна.
— С други думи не е била лекувана. Нищо чудно, че стресът от преживяното е предизвикал такъв сериозен пристъп.
Вие с баща й защо не отидете в чакалнята? Ще се опитам да се справя с пристъпа с по-сериозни медикаменти. Натан погледна Тама. Тялото й бе спокойно.
— Смятате ли, че ще има още гърчове?
— Та тя все още не се е освободила от тях — отбеляза Кели и го погледна в очите. — В момента е в състояние на епилептичен припадък, на непреставащ гърч. Ако не успеем да го прекратим, тя ще умре.
— Искате да кажете, че през цялото време е била в такова състояние?
— Ако съдя по това, което ми казвате, да.
— Селският шаман обаче успя за известно време да я върне в съзнание.
— Просто не мога да повярвам в това. Не виждам откъде може да има медикаменти, достатъчно силни, за да нарушат цикъла.
Натан си спомни как детето пи вода от кратунката.
— Направи го обаче. Не смятайте, че шаманите са прости билкари. От години работя с тях и като гледам с какво трябва да се справят, смятам, че са много компетентни.
— Както и да е, тук разполагаме с по-силни лекарства. С истински лекарства. Защо не отидете заедно с баща й в чакалнята? — настоя отново Кели, обърна се към сестрите и санитаря и престана да обръща внимание на Натан.
Той се наежи, но се подчини. Привържениците на западната медицина открай време се отнасяха пренебрежително към шаманизма. Натан изведе Такахо в чакалнята, каза му да седне на един стол и да не мърда оттам и след това излезе от болницата.
Отново се озова в горещия въздух на Амазония. Американската докторка можеше да вярва или да не вярва, но той лично бе видял как шаманът съживи детето. Имаше един човек, който можеше да обясни тайнственото заболяване на Тама, и Натан знаеше как да го открие.
Едва ли не на бегом въпреки следобедния пек той се устреми към южната част на града и след десетина преки достигна базата на бразилската армия. Базата поначало бе спокойно място, но в момента кипеше от оживление. На пистата имаше четири хеликоптера с отличителните знаци на ВВС на САЩ. Местни хора се бяха прилепили към оградата, сочеха с пръст летателните апарати и оживено коментираха.
Натан не им обърна внимание и се устреми към циментено здание, разположено сред овехтели дървени бараки. Върху фасадата му бе изписано ФУНАИ. Това бе местната служба на бразилската фондация за индианците, единствената институция, която осигуряваше помощи, образование и правни услуги на местните племена банива и яномамо. В малката постройка имаше както канцеларии, така и помещения за настаняване на индианци, дошли да разберат причините за благоденствието на белия човек.
ФУНАИ разполагаше и със собствен медицински експерт, стар приятел на семейството и учител на баща му, когато за пръв път се появил в амазонските джунгли.
Натан профуча през антрето и се устреми по стълбите. Молеше се на Бог приятелят му да е на работа. Когато наближи отворената врата, чу звуците на Петия концерт за цигулка от Моцарт. Слава Богу! Почука по касата на вратата, за да съобщи за присъствието си.
— Професор Коуве?
Индианецът, седнал зад малко бюро, вдигна поглед от купчина документи. Бе на петдесет и няколко години, с дълга до раменете черна коса, посребряваща по слепоочията. За четене ползваше очила с телени рамки. Свали ги и на лицето му се появи широка усмивка, когато разпозна новодошлия.
— Натан!
Реш Коуве се изправи, заобиколи бюрото и стисна Натан в прегръдка, не по-малко силна от тази на анакондата. Макар и невисок, бе силен като вол. Някога бе шаман на, живеещото в Южна Венецуела племе триос. Преди три десетилетия се бе запознал и сприятелил с бащата на Натан. С негова помощ напусна джунглата и получи научни степени по лингвистика и палеоантропология в Оксфорд. Освен това бе един от най-изтъкнатите специалисти в района по местната флора.
— Не мога да повярвам, че си тук, момчето ми! Мани свърза ли се с теб?
Натан си отдъхна, когато се освободи от мечешката прегръдка.
— Не, какво имаш предвид?
— Търси те. Той се отби тук преди час, за да пита в кое село работиш сега.
— Защо? — присви вежди Натан.

— Не ми каза защо, но с него бе една от важните клечки на „Телукс“.
Натан се намръщи. „Телукс“ бе мултинационалната корпорация, която финансираше неговото изследване на познанията на местните шамани. Коуве бе наясно с причините за това настроение на Натан.
— Ти сам пожела да сключиш тази сделка с дявола.
— Сякаш имах някакъв избор, когато баща ми умря.
— Не трябваше да се предаваш така лесно. Ти винаги… Натан не обичаше да му напомнят този черен период от живота му. Сам щеше да носи отговорността за последиците от решенията си.
— Виж какво, сега не ми е до „Телукс“. Имам съвсем друг проблем — прекъсна го и набързо разказа за случилото се с Тама. — Тревожи ме състоянието й. Според мен добре ще е да консултираш Докторката…
Коуве взе кутия за рибарски принадлежности от един рафт.
— Нелепа, наистина нелепа работа — каза и се запъти към вратата.
Натан го последва и забеляза, че не му е лесно да догонва по-възрастния мъж. След малко и двамата бяха в болницата. Такахо скочи, когато видя Натан.
— Братко…
— Доведох човек, който може да помогне на дъщеря ти. Коуве не чака. Нахлу стремително в спешното отделение.
Натан го последва.
Там цареше суматоха. Стройната американска лекарка с лице, обляно от пот, се бе надвесила над детето, отново обхванато от силни гърчове. Медицинските сестри се суетяха, докато изслушваха нарежданията й.
— Ще я изтървем — каза уплашено Кели, без да изпуска от поглед гърчещото се тяло на момиченцето.
— Може би ще мога да ви помогна — предложи Коуве. Какви лекарства й дадохте?
Кели му съобщи няколко названия и отмести кичур коси, полепнали върху изпотеното й чело.
Коуве кимна, отвори кутията с рибарски принадлежности и от едно от многото й отделения извади кесийка.
— Трябва ми сламка.
Една от сестрите се отзова незабавно на думите му. Натан предположи, че професор Коуве не идва в болницата за първи път. Тук едва ли имаше човек, по-вещ в местните болести и лечението им.
— Какво правите? — попита Кели с почервеняло лице.
— Излезли сте от невярна предпоставка — отвърна той спокойно, като тъпчеше сламката с прашец от кесийката. — Гърчовете, предизвикани от „болестта на електрическата змиорка“ не са проява на смущение на централната нервна система, като епилепсията например. В случая се дължат на наследствено химическо неравновесие в течността на гръбначния стълб. Това заболяване е присъщо единствено на няколко племена яномамо.
— Искате да кажете, че става дума за наследствено неравновесие в обмяната на веществата?
— Точно така. Като фавизма сред някои средиземноморски родове или „мазната болест“ сред маронските племена на Венецуела.
Коуве отиде при детето и даде знак на Натан да се приближи.
— Стисни я, за да не мърда.
Натан притисна главата на момиченцето към възглавницата.
Шаманът постави единия край на сламката в ноздрата на детето и духна съдържанието й.
— Вие доктор Родригеш ли сте, главният лекар на болни? — попита Кели, застанала зад гърба му.
— Не, мила. Аз съм местният шаман.
Кели го погледна със смесица от недоверие и ужас. Преди да успее да възрази, гърчовете на детето започнаха да стихват. Първо, по-бавно, после, по-бързо.
Коуве повдигна клепача на детето. Руменината по лицето му започна да се появява отново.
— Установих, че поемането на някои лекарства през синусовите мембрани е почти толкова действено, колкото и венозната инжекция.
— Дава резултат — каза удивена Кели, без да откъсва поглед от детето. Коуве подаде торбичката на една от сестрите.
— Доктор Родригеш скоро ли ще дойде?
— Вече се свързах с него, професоре — отвърна сестрата и погледна часовника си. — Би трябвало да пристигне след десетина минути.
— Нека през следващите двайсет и четири часа момичето получава по една доза веднъж на три часа, а после, по веднъж дневно. Това би трябвало да я стабилизира в достатъчна степен, за да може да се пристъпи към лечението на останалите увреждания.
— Разбрах, професоре.
Тама разтвори очи. Погледът й се плъзна по непознатите хора и се изпълни със страх и смущение. Накрая обаче очите й срещнаха погледа на Натан.
— Иако башо — промълви детето.
— Да, твоят маймунски брат е тук — успокои го той на яномамо, като погали детето по главата. — Нищо ти няма. И татко ти е тук.
Една от сестрите доведе Такахо. Когато видя дъщеря си в съзнание и говореща, падна на колене. Престана да демонстрира твърдост и с облекчение се разплака.
— Ще се оправи — увери го Натан.
Коуве взе кутията си за рибарски принадлежности и тръгна към изхода. Натан и д-р О’Брайън го последваха.
— Какво имаше в този прах? — запита лекарката.
— Прахът представлява стрита лиана от кананема. Натан побърза да обясни думите му на нищо неразбиращата лекарка.
— Лиана на пълзящ коноп. Същото растение, което племенният шаман запали! за да съживи момичето в селото. Аз вече ви разказах това.
Кели поруменя от неудобство.
— Предполагам, че ви дължа извинение… Не мислех… Искам да кажа, че не можех да си представя, че…
Коуве я потупа по ръката.
— Западният етноцентризъм тук е добре познат. Няма защо да се притеснявате от него. Той просто вече е преодолян — добави, като й смигна приятелски.
Натан обаче не прояви чак такава любезност.
— Следващия път се освободете от предубежденията си, когато ви се казва нещо — смъмри я.
Тя прехапа устните си и се обърна.
Натан внезапно съобрази, че се бе държал като простак. През този ден бе изживял много тревоги и страхове и нервите му се бяха изопнали. Лекарката просто се бе опитала да помогне. Не трябваше да и говори по този начин. Редно бе да се извини.
Преди обаче да успее да каже нещо, вратата се отвори и във фоайето се появи висок червенокос мъж с камуфлажна униформа и овехтяла бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Той забеляза Докторката.
— Кели, ако си приключила с предаването на пратките, добре е да тръгваме. Открих лодкар, който е готов да ни отведе нагоре по реката.
— Да, да, вече уредих — отвърна лекарката. После се обърна към Натан и Коуве: — Благодаря ви.
Натан забеляза, че новодошлият и младата лекарка си приличат. И двамата имаха еднакви лунички и еднакви бръчици около очите. Дори и гласовете им имаха еднаква бостънска напевност. Реши, че вероятно са брат и сестра.
Натан ги последва, когато излязоха на улицата. Това, което видя там, го накара да отстъпи крачка и неволно да се блъсне в професор Коуве.
От другата страна на улицата имаше група от десет войници в пълно бойно снаряжение, включително карабини М — 16 със сгъваеми приклади, пистолети в кобури и тежки раници. От отличителните им знаци разбра, че всички принадлежаха към един и същ род войски: рейнджъри. Един от тях съобщи нещо по портативна радиостанция и даде знак на групата да се доближи към брега на реката. Двамата американци се присъединиха към военните.
— Почакайте! — разнесе се глас иззад рейнджърите. Сред военните се появи познато лице. Бе Мани Азеведу.
Набитият чернокос мъж се промъкна сред войниците. Бе облечен в смачкани панталони и джобът на ризата му бе раздран и висеше. Камшикът, с който никога не се разделяше, бе омотан около кръста му.
Натан отвърна на усмивката на Мани и отиде при него. Двамата се прегърнаха и се потупаха по гърбовете. После Натан погледна към разпрания джоб.
— Виждам, че пак сте си играли с Тортор.
— Чудовището сега тежи с десет кила повече от последния път, когато го видя.
— И тогава не беше дребен — засмя се Натан. Забеляза, че войниците бяха спрели и ги наблюдаваха. Кели О’Брайън и брат й също не откъсваха поглед от тях.
— Каква е тази история? Накъде са тръгнали? — попита Натан и кимна по посока на военните.
Мани погледна групата. Около нея вече се бе събрала голяма тълпа зяпачи, които с интерес оглеждаха спрелите войници.
— Изглежда, че американското правителство е решило да финансира експедиция в далечната джунгла.
— Защо? Наркотрафиканти ли ще търсят?
Към тях се запъти Кели О’Брайън. Мани и кимна и махна с ръка към Натан.
— Мога ли да ви представя доктор Ранд? Доктор Натан Ранд?
— Вече се познаваме, макар че той не ми съобщи името си — отвърна Кели със смутена усмивка.
Натан остана с усещането, че двамата премълчават нещо.
— Какво става? — попита заинтригувано. — Какво ще търсите нагоре по реката?
Тя го погледна право в очите. Дотогава не бе виждал такива зелени изумрудени очи.
— Дойдохме да търсим вас, доктор Ранд.

Натан прекоси улицата срещу офиса на Мани във ФУНАИ и се запъти към базата на бразилската армия. Придружаваха го бразилският биолог и професор Коуве. Професорът току-що се бе завърнал от болницата. Натан с облекчение научи, че Тама е по-добре.
Изкъпан, избръснат и с изпрани и изгладени дрехи, Натан се чувстваше съвсем различно от човека, пристигнал тук преди няколко часа. Струваше му се, че бе изчистил тялото си не само от пот и мръсотия, но и от самата джунгла. В течение само на няколко часа от новопосветен член на племето яномамо се бе превърнал отново в американски гражданин. Ефектът от дезодориращия сапун „Ирландска пролет“ бе потресаващ. С удоволствие вдъхна остатъчното ухание на сапуна.
— След продължителен престой в джунглата тя ти се вижда противна, нали? — попита професор Коуве и всмукна дим от лулата си. — Когато за пръв път напуснах дома си във венецуелската джунгла, най-трудно ми бе да привикна към бомбардирането на всичките ми сетива. Имам предвид миризмите, звуците, цялата динамика на цивилизацията.
— Човек много бързо свиква с простия живот в гората — каза Натан. — Има обаче поне едно нещо, което оправдава изцяло всички неудобства на съвременния цивилизован живот.
— И кое е то? — попита Мани.
— Тоалетната хартия.
— Защо според теб напуснах джунглата? — засмя се Коуве. Запътиха се към портала на осветената база. Съвещанието трябваше да започне след десет минути. Може би тогава нещата щяха да се изяснят.
Докато вървяха, Натан хвърли поглед към смълчалото се градче и огледа тази малка крепост на цивилизацията. Върху тъмната повърхност на реката се отразяваше пълна луна, като отражението бе леко замъглено от вечерната мъгла. Единствено през нощта джунглата ставаше отново господарка на Сао Габриел. След залез слънце градските звуци заглъхват и на тяхно място се появяват звуците на нощната джунгла, придружени от хора на крякащите жаби и цвърченето на скакалците и щурците. Дори и на улиците пляскането на крилете на прилепите и жуженето на кръвожадните комари заменят звуците, предизвикани от клаксоните на автомобилите и от хорското оживление. В такива часове човешкото присъствие се чувства единствено пред отворените кръчми, от които се разнася смехът на късните посетители. Иначе през нощта джунглата е господар и тук.
— За какво според теб може да съм притрябвал на правителството на САЩ? — обърна се Натан към Мани.
— Нямам представа. Но трябва да има някаква връзка с хората, които те финансират.
— С фармацевтичните заводи „Телукс“?
— Точно с тях. Заедно с военните пристигнаха и хора с вид на бизнесмени. Ако съдя по външността им, адвокати.
— Та нима не се появяват винаги адвокати, когато „Телукс“ се заема с нещо? — отвърна сърдито Натан.
— Не трябваше да им продаваш „Екотек“ — обади се Коуве, без да изважда лулата от устата си.
— Професоре…
— Извинявай. Знам, че не трябва да подхващам тази тема. Деликатна е…
Натан бе по-склонен да използва друга дума. „Екотек“, създадена преди дванайсет години, бе дело на баща му. Бе фармацевтична фирма, която целеше да използва познанията на местните шамани за производството на нови лекарства от растителен произход. Баща му бе решил да съхрани мъдростта и познанията на измиращите лечители от амазонския басейн, като при това местните племена се облагодетелстват от знанията си чрез зачитането на правата си на интелектуална собственост. Това се бе превърнало не само в амбиция на баща му, но и в смисъл на неговия живот. Бе дал обещание да го постигне на Сара, майката на Натан. Докато работеше като лекарка по линия на Корпуса на мира, тя бе посветила живота си на местните племена и съпругът й се зарази от тази нейна страст. Баща му й бе обещал да продължи делото й и така след няколко години се появи „Екотек“, синтез от истинска деловитост и от безкористни адвокатски услуги.
Днес обаче всичко, което бе останало от родителите му, бе изчезнало. Бе обсебено и погълнато от „Телукс“.
— Май са ни устроили почетен караул — отбеляза Мани, като прекъсна мислите на Натан.
Пред будката до портала двама рейнджъри бяха застанали в скована поза зад бразилски войник с нервен вид.
Натан погледна пистолетите им и отново се замисли за предстоящата среща.
Когато стигнаха до портала, бразилският часовой поиска документите им. След това един от рейнджърите направи крачка напред.
— Възложено ми е да ви придружа до съвещателната зала. Моля, последвайте ме.
Натан се спогледа с приятелите си и тръгнаха след войника. Вторият рейнджър зае стратегическа позиция зад тях. Натан погледна отново четирите военни хеликоптера, кацнали на футболното игрище на базата, и усети, че нещо се стегна в стомаха му, както при предусещането на опасност.
Нищо обаче очевидно не смущаваше професор Коуве. Той продължи да пуска облачета дим от лулата си и да върви с небрежна походка зад въоръжената охрана. На Мани видимо всичко това му се струваше по-скоро забавно.
Преминаха покрай ламаринените бараки, използвани като казарми от бразилските военнослужащи, и се отправиха към дървен склад със занемарен вид в другия край на базата. Малкото прозорци бяха боядисани с черна боя.
Водещият рейнджър отвори ръждясалата врата. Пръв влезе Натан. Очакваше да види мрачно помещение, пълно с паяци, но бе изненадан. Огромният склад бе ярко осветен от халогенни и флуоресцентни лампи. Циментеният под бе покрит с кабели, някои, дебели колкото китката му. В един от трите офиса в дъното бръмчеше генератор.
Натан се удиви от голямото количество хардуер, разпръснато из помещението: компютри, радиостанции, телевизионни приемници и монитори.
Сред целия този организиран хаос бе разположена голяма заседателна маса, върху която бяха разстлани разпечатки, карти, графици, дори вестници. Мъже и жени в униформи и в гражданско облекло шареха из помещението. Неколцина, сред които и Кели О’Брайън, се бяха съсредоточили в четене на документацията.
Какво ли ставаше тук?
— Боя се, че пушенето вътре не е разрешено — каза охранителят и кимна към запалената лула на професор Коуве.
— Разбирам — извини се Коуве и изтръска съдържанието на лулата си пред прага. Рейнджерът старателно разтри горящия тютюн с петата на обувката си.
Вратата на един от офисите се отвори и оттам излезе високият червенокос мъж, когото Натан бе решил, че е брат на д-р О’Брайън. До него се появи човек, когото познаваше добре и към когото изпитваше огромна неприязън. Носеше тъмносин костюм и бе преметнал сакото през едната си ръка. Натан бе сигурен, че върху това сако бе извезан гербът на „Телукс“. Както винаги, тъмнокестенявата му коса бе идеално сресана и намазана с брилянтин. Същото можеше да се каже и за грижливо подстриганата му козя брадичка. Усмивката, с която дари Натан и двамата му приятели, не бе по-малко мазна.
Червенокосият мъж се устреми към Натан с протегната отдалеч ръка и искрено доброжелателна усмивка.
— Доктор Ранд, благодаря ви, задето се отзовахте на поканата ни. Вярвам, че познавате доктор Ричърд Дзейн.
— Срещали сме се — отвърна студено Натан и стисна ръката на червенокосия. Той имаше жеста на способен да троши камъни с ръка.
— Аз съм Франк О’Брайън, ръководител на операцията. Вие вече познавате сестра ми. — Франк кимна към Кели, която вдигна поглед от документите и им махна с ръка. — Щом всички сме тук, можем да започнем.
Франк придружи Натан, Коуве и Мани до масата, а после даде знак на останалите да седнат. Точно срещу Натан седна мъж с волево изражение на лицето и дълъг светъл белег на гърлото. До него, един от рейнджърите. Двете му сребърни нашивки навеждаха на мисълта, че той бе най-старшият сред военните. В края на масата седна Ричърд Дзейн. Зае мястото между Кели и Франк, който не бързаше да седне. От лявата му страна седна друга служителка на „Телукс“, дребна жена от азиатски произход в традиционен син костюм. Имаше умни очи, които сякаш попиваха всичко, случващо се около нея. Погледите им се срещнаха. Тя се усмихна на Натан едва забележимо и кимна.
След като всички се настаниха, Франк се изкашля.
— Преди всичко, доктор Ранд, позволете ми да ви приветствам с „добре дошъл“ в командния център на операция „Амазония“, съвместно начинание на отдела по екология на ЦРУ и на командването на специалните части. — Франк кимна към капитана с нашивките. — Освен това имаме подкрепата на бразилското правителство и се радваме на съдействието на научноизследователския отдел на „Телукс“.
С вдигане на ръка Кели прекъсна брат си. Очевидно бе усетила объркаността, изписана на лицето на Натан.
— Доктор Ранд, вярвам, че имате много въпроси. Преди всичко навярно сте се запитали защо сте поканен за участник в това начинание.
Натан кимна утвърдително. Кели стана от мястото си.
— Основната цел на операция „Амазония“ е да установи съдбата на изчезналата експедиция на баща ви.
Челюстта на Натан увисна и му притъмня пред очите. Имаше усещането, че са му нанесли удар под кръста. Нужно му бе известно усилие, за да заговори.
— Но… Но това се случи преди повече от четири години…
— Знаем това. Обаче…
— Не! — Той рязко се изправи и столът му издрънча върху цимента. — Те всички са мъртви! Мъртви!
Професор Коуве се опита да го хване за лакътя.
— Натан…

Той обаче издърпа ръката си. Спомни си ясно телефонния разговор, сякаш се бе състоял вчера. Тогава тъкмо привършваше подготовката на докторската си дисертация в Харвард. Бе взел първия самолет за Бразилия и се бе включил в търсенето на изчезналата експедиция. Спомни си за тогавашните си чувства, чувства на гняв, страх и безсилие. Дори и след като всички останали се бяха отказали да търсят експедицията, той не се предаде. Не можеше да си го позволи. Още тогава отправи настойчива молба към „Телукс“ да му помогне да продължи търсенето, вече по частен път. „Телукс“ съвместно с „Екотек“ бе спонсор на тогавашното им общо начинание. Бяха си поставили обща цел — за период от десет години да направят преброяване на местните племена и да запишат цялата възможна информация за медицинските им познания, преди да се е загубила завинаги. „Телукс“ обаче отговори отрицателно на молбата на Натан за помощ. Корпорацията заяви, че според нея експедицията е била избита от войнствени индианци или от наркотрафиканти.
Натан не мислеше така. През следващата година похарчи милиони, за да продължи търсенето, като не пропусна и най-необещаващите следи. Търсенето му се превърна в черна дупка, в която потънаха средствата на „Екотек“, и без това силно отслабена на фондовата борса, след като председателят й изчезна в джунглата. Не след дълго средствата се изчерпаха. Тогава „Телукс“ предложи да закупи компанията на баща му. Натан вече бе твърде уморен и твърде обезсърчен, за да може да окаже съпротива. „Екотек“ и всичките й активи, в това число и самият Натан, станаха собственост на мултинационалната корпорация.
Последва един още по-мрачен период от живота му. Време, изпълнено с алкохол, наркотици и разочарования. Успя да се съвземе единствено благодарение на помощта на приятелите си професор Коуве и Мани Азеведу. После установи, че в джунглата болката му отслабва. Заживя там, като се опита да продължи делото на баща си. Работеше с индианците, финансиран от дребните подаяния на „Телукс“. Продължи да се занимава с това до днешния ден.
— Мъртви са! — повтори, като се олюля към масата. — След толкова години няма никакви шансове да се установи съдбата на баща ми.
Усети погледа на зелените изумрудени очи на Кели, която го изчака да свърши.
— Познавате ли Джерълд Уолъс Кларк? — попита тя. Натан тъкмо щеше да отговори отрицателно, когато си спомни за него. Бе член на екипа на баща му.
— Да. Бивш военнослужащ. Бе командир на петчленната охрана на експедицията.
Кели дълбоко пое въздух.
— Преди дванайсет дни Джерълд Уолъс Кларк излезе от джунглата.
Очите на Натан се разшириха от удивление.
— Дявол да го вземе — промърмори Мани.
Професор Коуве вдигна стола на Натан и му помогна да седне. Кели продължи:
— За съжаление умря в едно мисионерско селище, преди да успее да обясни откъде е дошъл. Целта на нашата операция е да тръгнем по неговия път и да се опитаме да разберем какво се е случило. Надявахме се, че като син на Карл Ранд ще ни помогнете в нашите търсения.
Възцари се мълчание, което след малко бе прекъснато от Франк.
— Доктор Ранд, вие не само сте експерт по джунглата и по местните племена, но и познавате баща си и екипа му по-добре от всеки друг. Вашата компетентност би могла да бъде изключително полезна за експедицията.
Натан бе все още твърде изумен от чутото, за да бъде в състояние да отговори. Не и професор Коуве, който кимна към ухиления Ричърд Дзейн.
— Разбирам добре защо „Телукс“ е инвестирал в тази експедиция. Компанията никога не би пропуснала да извлече изгода от нечия трагедия.
Усмивката на Дзейн секна. Коуве продължи, като се обърна към Франк и Кели:
— Защо обаче проявява интерес към този случай отделът по екология на ЦРУ? Защо трябва да се командирова подразделение от специалните части към експедицията? Някой от вас двамата или капитанът би ли отговорил на тези въпроси?
Франк леко се намръщи на този въпрос на професора. Кели побърза да отговори:
— Джерълд Кларк бе не само бивш военнослужащ, но и агент на ЦРУ. Бе включен в експедицията, за да събере информация за превозването на кокаин през тропическата гора.
Франк стрелна с поглед Кели, сякаш тя бе избързала с предоставянето на тази информация. Тя не обърна внимание на погледа му и продължи:
— Повече сведения ще ви съобщя единствено ако доктор Ранд се съгласи да вземе участие в нашата операция. В противен случай няма да мога да ги споделя.
Коуве втренчи строг поглед в Натан. Младият човек си пое дълбоко въздух.
— Ако съществува и най-малката възможност да се разбере какво се е случило с баща ми, няма да я пропусна. И двамата знаете, че не мога — добави, като се обърна към приятелите си: — Ще тръгна — заяви той и се изправи.
Мани също стана.
— В такъв случай ще го придружа. — Той погледна събеседниците си. Продължи бързо, преди да успеят да го прекъснат: — Вече се свързах със своите началници в град Бразилия. В качеството си на главен представител на ФУНАИ в този район имам правомощията да наложа ограничения на дейността на тази мисия.
— За това вече ни уведомиха преди час — информира ги Франк. — Изборът е ваш. Запознах се с личното ви досие и смятам, че познанията ви по биология биха могли да ни бъдат полезни.
— И един експерт по лингвистика няма да ви дойде в повече — заяви професор Коуве, след като се изправи и сложи ръка на рамото на Натан.
— Оценявам високо вашето предложение, но такъв експерт вече сме си осигурили — отказа Франк и кимна към дребната азиатка. — Доктор Ана Фонг е антрополог, специализирал се по индианските племена. Владее десетина техни диалекта.
— Не искам да обиждам доктор Фонг, но професор Коуве владее над сто и петдесет — поясни Натан. — По-вещо лице от него в тази област няма.
Обади се Ана. Гласът й бе приятен и мелодичен.
— Доктор Ранд е съвършено прав. Професор Коуве е световно известен познавач на племената от Амазония. За нас би било чест да разчитаме на неговото съдействие.
— Освен това професорът е забележителен специалист по растителни лечебни средства и болести на джунглата — добави Кели, като кимна почтително към професора.
Коуве отвърна на кимването и с лек поклон.
— В качеството си на лекар на експедицията също не възразявам срещу неговото включване в групата — обърна се Кели към брат си.
Франк повдигна рамене и се обърна към Натан:
— Това приемливо ли е за вас?
— Разбира се — отговори Натан, след като се спогледа със своите приятели.
— Тогава да се залавяме за работа. Откриването на доктор Ранд в града ни спести време. Предстои ни обаче да свършим още много, за да успеем да тръгнем утре призори.
Присъстващите станаха и започнаха да се разотиват. Франк се обърна към Натан:
— А сега да отговорим на някои от вашите въпроси. — Заедно със сестра си тръгнаха към един от офисите в дъното на помещението. Натан и двамата му приятели ги последваха.
— За какво, по дяволите, кандидатствахме? — попита Мани, като хвърли поглед през рамо към оживеното помещение.
— За нещо удивително — отвърна Кели и разтвори вратата. — Влезте и ще ви го покажа.
Натан погледна още веднъж снимките на агент Кларк и ги подаде на останалите.
— Значи казвате, че на този човек му поникнала ръка?
— Така излиза — потвърди Франк. — Направена бе съпоставка на отпечатъците на пръстите. Тялото му днес е било изпратено от моргата в Манаус в САЩ. Тленните му останки утре ще бъдат изучени в частна лаборатория, спонсорирана от МЕДЕА.
— Защо това название ми звучи познато? — попита Мани. Отговори му Кели, която дотогава изучаваше няколко топографски карти, окачени на стената.
— МЕДЕА бе включена в опазването на тропическите гори още от основаването й през 1992 година.
— Какво представлява МЕДЕА? — попита Натан, след като остави фотографиите на масата.
— През 1989 година комисия на Конгреса на САЩ започна да проучва въпроса дали секретната спътникова информация на ЦРУ не може да се използва за следенето и изучаването на глобалните промени в околната среда. В резултат на това през 1992 година бе основана МЕДЕА. ЦРУ събра над шейсетина учени, работещи в различни области, и създаде от тях организация, занимаваща се с анализа на секретна информация, свързана със състоянието на околната среда.
— Разбирам — кимна Натан.
— Майка ни е един от основателите на МЕДЕА — обади се Франк. — Тя е медик, специализирал се в опасните отпадъци. Бе назначена в тази организация от баща ми, когато той бе заместник-директор на ЦРУ. Тя ще ръководи аутопсията на тялото на агент Кларк.
Мани се намръщи.
— Баща ви е заместник-директор на ЦРУ?
— Беше — отвърна мрачно Франк. Кели отмести поглед от картите.
— Днес е началник на център по екология на ЦРУ. Служба, създадена през 1997 година от Ал Гор по искане на МЕДЕА. Франк също работи в тази служба.
— А вие също ли сте от ЦРУ? — попита Натан.
Кели се престори, че не го е чула. Отговори му Франк.
— Тя е най-младият служител на МЕДЕА — отвърна с гордост брат и. — Това назначение й прави чест. Именно поради това бяхме определени за ръководители на тази операция. Аз представлявам ЦРУ, а тя — МЕДЕА.
— Най-хубаво си е всичко да си остава в семейството — каза развеселено Коуве.
— Колкото по-малко хора знаят за тази мисия, толкова по-добре — съгласи се Франк.
— В такъв случай къде се вписва ролята на „Телукс“ в цялата тази история? — запита Натан. Отговори му Коуве, изпреварвайки двете деца на семейство О’Брайън.
— Нима не ти е ясно? Експедицията на баща ти бе финансирана от „Екотек“ и „Телукс“, които сега са едно и също. „Телукс“ е законен собственик на цялата информация, събрана от експедицията. Ако се окаже, че тя е открила средство за възстановяване на тъкани, „Телукс“ ще е мажоритарният собственик на правата върху него.
Натан се обърна към Кели. Тя бе забила поглед в земята. Франк просто кимна.
— Той е прав. Дори и в „Телукс“ обаче само шепа хора са в течение на истинската цел на настоящата мисия.
Натан поклати глава неодобрително.
— Много хубаво, не ще и дума — въздъхна Коуве и сложи съчувствено ръка върху рамото му.
— Добре, ако оставим настрана всичко това, каква ще е първата ни стъпка? — обади се Мани.
— Сега ще ви покажа — отвърна Кели и се обърна отново към картите на стената. Посочи централната. — Сигурна съм, че доктор Ранд е запознат с тази карта.
Той я погледна. Наистина я познаваше като дланта си.
— Да, това е пътят, извървян от баща ми преди четири години.
— Точно така — потвърди тя и плъзна пръст върху виещата се линия. Тя започваше от Манаус, извиваше на юг, достигаше река Мадейра до град Порто Вельо, след което завиваше на север и навлизаше в сърцето на амазонския басейн. Оттам се насочваше към слабо изследван район между северните и южните притоци на Амазонка. Пръстът на Кели се спря върху малко кръстче в края на линията. — Точно на това място се прекъсва всякакъв радиоконтакт с експедицията. Оттук започват и всички спасителни експедиции. Както спонсорираните от бразилското правителство, така и финансираните от частни лица. Какво можете да ни кажете за тези търсения? — обърна се Кели към Натан.
Той заобиколи масата и се втренчи в картата. Усети как цялото му същество започна да се изпълва с добре познатото му чувство за отчаяние.
— Това се случи през декември, в разгара на дъждовния сезон — прошепна тъжно. — Районът бе засегнат от две големи бури и заради това никой първоначално не се разтревожи. Когато обаче радиовръзката по график с експедицията закъсня близо седмица, вдигна се тревога. В началото никой не бе особено притеснен — нали експедицията бе съставена от хора, прекарали целия си живот в джунглата? Нима можеше да им се случи нещо? После обаче спасителните отряди видяха, че всякакви следи от експедицията са изчезнали, че всичките са били изличени от дъждовете и наводненията. Ей това място — Натан посочи с пръст черното кръстче — се оказа под водата, когато пристигнаха първите спасители. — После се обърна към събеседниците си: — Измина седмица, след това, още една. Пълно мълчание. Докато един ден не се чу последно отчаяно обаждане: „Изпратете помощ… не можем да издържим… Боже мой, те ни обграждат отвсякъде“.
— Натан въздъхна дълбоко. Споменът за тези думи продължаваше да го измъчва. — Сигналът бе толкова слаб и толкова смесен с паразитни шумове, че не успяхме дори да разберем кой се обажда. Възможно е да е бил агентът Кларк.
Със сърцето си обаче Натан знаеше, че тези думи бяха произнесени от баща му. Бе слушал безброй пъти записа. Това бяха последните думи на баща му. Погледна снимките и документите, разхвърляни върху бюрото, и продължи:
— През следващите три месеца спасителите обиколиха целия район, обаче бурите и наводненията ги затрудниха. Просто нямаше начин да се установи в каква посока бе продължил баща ми: на изток, запад, север или юг. Това се оказа невъзможно. Изследвахме район, по-голям от щата Тексас. След време всички се отказаха.
— Освен вас — каза тихо Кели.
— От това нямаше никаква полза. Повторен контакт не бе установен.
— До преди няколко дни — поправи го Кели. Нежно го хвана за ръката и му посочи едно малко червено кръгче, което той дотогава не бе забелязал. Намираше се на около триста и двайсет километра на юг от Сао Габриел, близо до река Жарура, вливаща се в Солимоес, могъщия южен приток на Амазонка. — Тук се намира мисията Ваувай — поясни Кели.
— Там е умрял агентът Кларк. Утре ще се отправим именно за това място.
— А после? — побърза да се информира Мани.
— Ще вървим по стъпките на Джерълд Кларк. За разлика от досегашните спасители разполагаме с едно предимство.
— Кое? — попита Мани. Отговори му Натан.
— Намираме се в края на сухия сезон. Цял месец тук не е имало силни валежи. Би трябвало да успеем да открием следите му.
— Точно заради това и бързаме — намеси се Франк и посочи картата с ръка. — Надяваме се да открием нещо преди настъпването на дъждовния сезон и дъждовете да унищожат следите. Надяваме се също така агентът Кларк да е бил с достатъчно бистър разсъдък и да е съобразил да остави някакви следи по пътя си. Върху дървета или върху камъни. Знаци, които да ни помогнат да разберем къде е бил държан през последните четири години.
Франк отиде до бюрото и взе оттам голям сгънат лист.
— Освен това ангажирахме Ана Фонг, за да можем да общуваме с местните хора: селяни, индианци, трапери. Идеята е да разберем дали някой е видял човек с такава татуировка — каза Франк и разгъна листа. Върху него имаше рисунка, направена на ръка. — Този знак е бил татуиран върху гърдите на агент Кларк. Надяваме се да срещнем хора, които са видели човек с такава татуировка.
Професор Коуве потрепери, когато видя рисунката. Реакцията му не остана незабелязана.
— Какво има? — запита го Натан.

Коуве посочи рисунката. Представляваше сложна серпантина във формата на спирала, завършваща със стилизирано изображение на човешка длан.
— Това е лошо, много лошо — произнесе разтревожено Коуве. Бръкна в джоба си, извади лулата и погледна въпросително Франк.
Червенокосият мъж кимна утвърдително.
Коуве измъкна кесия с местен тютюн, натъпка лулата и я запали с една-единствена кибритена клечка. Натан забеляза, че пръстите му треперят. Досега подобно нещо не се бе случвало с професора.
— Какво представлява това?
Коуве пое дълбоко дим и бавно отговори:
— Това е символът на бан-али. На кървавите ягуари.
— Познавате ли това племе? — заинтересува се Кели. Професорът дръпна още веднъж от лулата си, въздъхна и поклати глава.
— Никой не познава това племе. Никой не го е виждал. За него говорят със страх селските старейшини, като легендата се предава от едно поколение на друго. Става дума за митове за племе, което се чифтосва с ягуари и може да се разтваря във въздуха. Това племе носи смърт на всекиго, който има допир с него. Говори се, че то е по-старо от джунглата, и че дори самата тя му се подчинява.
— Но аз никога не съм чувал за тях — изненада се Натан. — А съм работил с племена от цяла Амазония.
— Доктор Фонг, антропологът на „Телукс“, също не реагира на рисунката — допълни Франк.
— Това не ме изненадва. Човек, който не е от племето, колкото и радушно да го приемат, винаги ще бъде възприеман като пананакири. Като човек, чужд на индианците от района. Те никога не биха споделили с вас нещо за бан-али.
Натан се засегна от тези думи.
— Но аз…
— Не ме разбирай зле, Натан. Ни най-малко не смятам да подценявам способностите ти. Много племена обаче смятат, че думите притежават вълшебни свойства. Малцина биха се осмелили да споменат името на племето бан-али. Страх ги е, че така могат да привлекат вниманието на кървавите ягуари. Ако ще взимате този символ със себе си, трябва да бъдете много внимателни, когато го показвате. Много индианци могат да ви убият просто заради това, че го притежавате. В едно село няма по-голямо табу от показването на този символ.
— В такъв случай съмнително ще е агент Кларк да е преминавал през селища — намръщи се Франк.
— Ако беше влязъл в някое село с този знак, нямаше да излезе жив.
Кели и Франк се спогледаха загрижено, след което лекарката се обърна към Натан:
— Експедицията на баща ви е преброявала амазонските племена. Ако е научил нещо за тези загадъчни бан-али, възможно е да е започнал да ги търси.
— И да ги е открил — добави Мани.
— Молете се на Бог да не ги е открил — каза Коуве и се загледа в димящата си лула.

Малко по-късно, след като повечето подробности по операцията бяха изяснени, Кели проследи с поглед как тройката, придружена от един рейнджър, прекоси помещението и излезе от склада. Брат й Франк междувременно вече се бе настанил до портативното устройство за спътникова връзка, за да докладва събитията от деня на своите началници, включително и на баща си.
Кели усети, че погледът й проследява именно Натан Ранд. След краткия им сблъсък в болницата тя все още не можеше да си изясни неговото поведение. Така или иначе той вече въобще не приличаше на чорлавата и миризлива отрепка, която бе докарала детето в болницата на носилка. Обръснат и облечен в чисти дрехи, бе определено красив мъж: тъмна кожа, пясъчноруса коса, стоманеносиви очи. Дори и начинът, по който присвиваше вежди, когато нещо го озадачаваше, не бе лишен от чар.
— Кели, някой иска да си поговорите! — извика брат и. Кели въздъхна уморено и отиде при него. Предстоеше заключителният етап от подготовката и проверката на оборудването. Подпря се с длани на масата и погледна екрана на лаптопа. Там видя две познати лица и на лицето й се появи топла усмивка.
— Мамо, Джеси не би трябвало да е будна по това време — каза Кели, погледна часовника си и направи бързи изчисления. — Навярно наближава полунощ.
— Полунощ отдавна мина, мила.
Майката на Кели можеше да мине за нейна сестра. Косата й бе като нейната. Единственото свидетелство за разликата във възрастта бяха по-дълбоките бръчици около очите и малките очила, прилепнали на носа и. Тя бе бременна с Кели и Франк още като студентка по медицина, когато бе само на двайсет и две години. Близнаците се оказаха достатъчно за студентката по медицина и за младия инженер от ВМС. Родителите на Кели нямаха други деца.
Това не попречи на самата Кели да последва примера на майка си. Забременя, когато бе студентка по медицина четвърти курс в Джорджтаун. За разлика от майка си, която запази брака си с бащата на своите деца, Кели не се поколеба да се разведе с Даниел Никерсън, когато го завари в леглото със своя колежка. За щастие той се оказа достатъчно порядъчен, за да не оспори родителските права на Кели върху тяхната едногодишна дъщеря Джесика.
Джеси, вече на шест години, бе застанала до рамото на баба си. Бе облечена в жълта бархетна нощница, върху която, бе изобразена Покахонтас, героинята от филма на Уолт Дисни. Червената й коса бе разрошена, сякаш току-що се бе измъкнала от леглото. Махна с ръка от екрана.
— Здравей, мамо!
— Здравей, миличка. Приятно ли ти е с баба и дядо? Детето отвърна с енергично ръкомахане.
— Днес ходихме в „Чак И. Чийз“.
— Много се радвам. Жалко, че не бях с вас.
— Запазихме парче пица за теб.
Зад гърба й баба и въздъхна отчаяно, подобно на всички баби и дядовци, сблъскали се с гигантския гризач „Чак И. Чийз“.
— Видя ли лъвове, мамо?
— Не, миличка, тук няма лъвове. Лъвове има в Африка.
— А горили?
— И горили има само в Африка. Видяхме обаче други маймуни.
— Можеш ли да уловиш една и да ми я донесеш? Отдавна искам да си имам маймунка.
— Не знам дали на маймуната това ще и е приятно. И тя си има майка, която я обича.
Майка й прегърна Джесика.
— Според мен време е да оставим майка ти да си легне. И тя трябва да става рано, също като теб.
Джесика се нацупи.
— Обичам те, Джеси — каза Кели, като се доближи до екрана.
— Довиждане, мамо. Майката на Кели се усмихна.
— Бъди внимателна, мила. Жалко, че не съм с теб.
— Имаш си доста работа и без мен. Онова нещо… пакетът… пристигна ли без проблеми?
Лицето на майка й придоби сериозно изражение.
— Премина през митницата в Маями около шест часа, пристигна тук, във Вирджиния, около десет и веднага бе изпратено в института „Инстар“. Баща ти всъщност е все още при него, за да осигури всичко необходимо за утрешния оглед.
Кели кимна с разбиране. Бе доволна, че тялото на Кларк бе пристигнало в САЩ без проблеми.
— Трябва да отведа Джеси в стаята й. Утре по време ца вечерния сеанс ще ти дам повече информация. Бъди внимателна.
— Не се тревожи. Имам десет армейски рейнджъри за телохранители. Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото в центъра на Вашингтон.
— При все това пазете се един друг.
Кели погледна Франк, който разговаряше с Ричърд Дзейн.
— Ще се пазим.
— Обичам те — каза майка й и й изпрати въздушна целувка.
— И аз те обичам, мамо. След това екранът потъмня.
Кели затвори капака на лаптопа и безсилно се отпусна в стола до нея. Чувстваше се изтощена. Погледна другите. Нейните вещи вече бяха опаковани и натоварени на хеликоптера. В момента нямаше други задачи, така че мислите й се върнаха към червената татуировка със синята длан. Към символа на бан-али, призрачното племе на Амазония.
Две неща я смущаваха. Съществуваше ли подобно племе, притежаващо митични способности? Ако съществуваше, десет рейнджъри щяха ли да бъдат достатъчни?

Луи Фавр имаше репутацията на мръсник и пияница, Никой обаче не му го казваше в лицето. Клетникът, имал неблагоразумието да направи това, сега лежеше в уличката зад хотел „Сена“, голяма олющена постройка в колониален стил, кацнала върху хълм в главния град на Френска Гвиана.
Броени мигове преди това в мрачния бар на хотела глупакът бе обидил един от редовните посетители, човек над осемдесет години, успял да оцелее след пребиваване в страшния затвор на Дяволския остров. Луи никога не бе разговарял със странника, но бе научил неговата история от бармана. Както мнозина от затворниците, изпратени тук от Франция, бе получил двойна присъда. За всяка година, прекарана на ужасния остров, разположен на петнайсетина километра от брега, получаваше по още година престой във Френска Гвиана. По този начин се целеше да се осигури френско присъствие в колонията. Както френското правителство очакваше, повечето клетници там си и оставаха. Та на какъв живот можеха да се надяват във Франция след едно тъй дълго отсъствие?
Луи често бе наблюдавал този мъж. Възприемаше го като сродна душа, като друг изгнаник. Наблюдаваше го как отпива от своя бърбън. Опитваше се да разчете чертите на възрастното му и отчаяно лице. Луи обичаше тези мигове.
След като полупияният англичанин се препъна и се блъсна в лакътя на стареца и разля чашата му, а после просто понечи да си тръгне, без дори да се извини, Луи Фавр стана от мястото си и се изправи пред него.
— Разкарай се, шибан французино — изломоти младият англичанин. Луи обаче не се отмести.
— Или ще купите едно питие на моя уважаем приятел, господине, или ще трябва да си поговорим навън.
— Казах ти да се разкараш, пияна гадино.
Луи въздъхна и после с внезапен юмручен удар му разкървави устата и носа. След това го хвана за реверите на костюма. Останалите клиенти забиха поглед в чашите си. Измъкна през задната врата невъзпитания млад човек, все още замаян от удара и от много пиене.
Зае се да го убеждава да се извини, макар да не можеше да направи това с разкървавената си уста. Когато Луи приключи с ударите и ритниците, човекът лежеше в локва от пикоч и кръв в калната уличка. Ритна го за последно и с удовлетворение чу пукота на чупещи се ребра. След това сложи на главата си бялата панамена шапка, която бе оставил върху кофа за боклук, и оправи белия си костюм. Погледна кожените си обувки с цвета на слонова кост. Намръщи се, измъкна носна кърпичка от джоба си и изтри окървавените им краища. Замисли се дали да не ритне още веднъж англичанина, но се взря в почистените си обувки и се отказа.
Като намести шапката си, той се върна в задимения бар и се обърна към бармана. Посочи стария господин.
— Моля ви, подновете напитката на приятеля ми. Барманът, испанец, кимна с разбиране и присегна към бутилка бърбън.
Луи го погледна в очите и му се закани с пръст.
Испанецът осъзна грешката си. Луи поръчваше винаги най-хубавото дори когато черпеше приятелите си. Взе бутилка стар „Гленливет“, най-доброто питие в заведението.
— Мерси — благодари учтиво Луи. Когато всичко бе уредено, тръгна към изхода и насмалко не се сблъска с портиера. Дребният мъж започна да се кланя и да се извинява.
— Доктор Фавр, тъкмо вас търсех. Търсят ви от чужбина. Питах дали желаят да ви предам нещо, но те отказаха и подчертаха, че трябва бързо да им се обадите.
След това подаде на Луи сгънат лист. Той го разгъна. На него пишеше „Биохимична компания «Сен Савен»“. Сгъна отново листа и го прибра в малкия джоб на сакото си.
— Ще им се обадя.
— Има едно специално помещение…
— Знам къде е — прекъсна го Луи. Бе провеждал много свои делови разговори оттам.
Луи и портиерът отидоха до малка стаичка, намираща се непосредствено до рецепцията на хотела. Луи влезе в нея и се настани в малко кресло, миришещо на мухъл, одеколон и пот. После вдигна слушалката.
— Доктор Луи Фавр на телефона — каза бодро.
— Добър ден, доктор Фавр — чу се глас. — Нуждаем се от вашите услуги.
— Щом разполагате с този номер, предполагам, че ви е известен и моят ценоразпис.
— Запознати сме.
— Смея ли да попитам от какво качество услуги се нуждаете?
— Първо.
Думичката накара Луи неволно да стисне слушалката. Първо. Първокласни услуги значи. За такива се заплащаше сума, изписвана с повече от шест цифри.
— Място?
— Бразилската тропическа джунгла.
— Цел?
Събеседникът заговори бързо. Луи го слушаше внимателно, без да си води записки. Всички цифри и имена се запечатаха в паметта му. Особено едно име. Луи присви очи и се размърда в креслото.
— Американският екип трябва да бъде проследен и каквото и да открие, да му бъде отнето — приключи събеседникът.
— А другият екип?
По линията не се чу никакъв отговор. Само пукот.
— Разбрах и приемам — каза Луи. — Утре до края на работния ден половината от сумата трябва да бъде преведена на моята обичайна делова сметка. Всички подробности за американския екип трябва да се изпратят по факс на частния ми номер колкото се може по-скоро. — Луи продиктува набързо номера си.
— Ще бъде направено до час.
— Много добре.
Разговорът приключи и телефонът млъкна.
Луи бавно върна слушалката на мястото й и се отпусна в креслото. Мислите за парите и за хилядите подробности по формирането на екип преминаха на заден план. Едно име, подобно на светкавица, обгори разума му. Новият му работодател бе пропуснал да научи значимостта на това име за Луи. Ако бе съобразил да направи това, вероятно щеше да му предложи много по-малко пари. Всъщност Луи би се съгласил да изпълни задачата дори и срещу стойността на бутилка евтино вино. Произнесе тихо името на глас, сякаш му се наслаждаваше.
Карл Ранд.
Преди седем години Луи бе работил като биолог на Френската национална база за научни изследвания, най-важната френска научна фондация. Като специалист по екосистеми в тропическите гори бе обиколил целия свят: Австралия, Борнео, Мадагаскар, Конго. През последните петнайсет години обаче се бе специализирал в тропическите гори на амазонската джунгла. Бе обиколил целия район и си бе създал международна репутация.
Всичко това приключи, когато се сблъска с проклетия доктор Карл Ранд.
Американският лекар бе изразил неодобрение към изследователските подходи на Луи, след като бе видял как той разпитва местен шаман. Доктор Ранд не смяташе, че последователното отрязване на пръстите на упорития индианец бе правилният начин да се извлича информация от него. При това опърничавият американец не прие парите, които целяха да го убедят в противното. Купчините кожи от застрашени от изчезване черни каймани и ягуари, открити в селището, влошиха още повече положението. Доктор Ранд така и се оказа неспособен да разбере, че допълването на заплатата с приходи от продажби на черния пазар бе просто въпрос на личен избор и на стил.
За нещастие бразилските войници, които придружаваха Карл, се бяха оказали повече от хората на Луи. Той бе арестуван и прибран в затвора от бразилската армия. За щастие имаше връзки във Франция и достатъчно пари, за да подкупи няколко корумпирани бразилски служители. Успя да се измъкне, като му се размина съвсем леко.
Не успя обаче да понесе удара, нанесен върху неговата репутация. Изгуби доброто си име завинаги. Останал без стотинка, успя да се измъкне от Бразилия и да се укрие във Френска Гвиана. Като съобразителен човек, запазил контактите си с черния пазар, сформира наемнически отряд за боеве в джунглата. През последните пет години групата му се бе занимавала с различни неща. Осигуряваше охраната на пратки наркотик, идващи от Колумбия. Избиваше и ловеше животни от редки и застрашени видове, търсени от частни колекционери. Елиминира един досаден бразилски правителствен служител, който пречеше на откриването на златна мина. Дори веднъж превърна в прах и пепел селце, чиито обитатели се бяха осмелили да се противопоставят на компания за добив на дървесина. Бизнесът си вървеше.
А ето дойде и най-новата оферта: да се проследи американска военна експедиция, тръгнала по следите на Карл Ранд, и да се открадне всичко, което тя открие. Всъщност ставаше дума за някакъв медикамент, възстановяващ растежа на тъканите, за който се предполагаше, че е открит от групата на Ранд.
Това искане не му се стори необичайно. През последните години състезанието за откриването на нови растителни лекарствени средства от тропическите джунгли бе набрало скорост. В тази борба бяха заложени милиарди долари. Търсенето на „зелено злато“, сиреч на следващата чудотворна билка в Амазония, се бе превърнало в нова златна треска. В дебрите на джунглата, обитавана от отчайващо бедни селяни и от неграмотни индианци, предателствата и престъпленията бяха ежедневие. Нямаше кой да следи какво става й да разкаже това някому. Всяка година в джунглата умираха хиляди хора от болести, от нападения и от рани. Кой щеше да обърне внимание на смъртта на още няколко? На един биолог, на един ботаник или един билкар?
Теренът бе свободен за всякакви финансови битки.
Сега с помощта на една френска фармацевтична компания и Луи Фавр щеше да се включи в играта. Усмихна се и стана. Преди четири години му стана много драго, когато научи за изчезването на Карл Ранд. Тогава пиянства цяла нощ, за да чества неговото нещастие. Сега щеше да забие последния пирон в ковчега на това мръсно копеле. Щеше да открадне всичко, което оня бе открил, и да нахвърли пресни трупове върху гроба му.
Луи отключи вратата на стаичката и излезе.
— Надявам се всичко да е било наред, доктор Фавр — каза любезно портиерът.
— Всичко бе наред, Клод — кимна Фавр. — Дори много наред.
Луи отиде до малкия асансьор, древна клетка от ковано желязо и дърво, в която едва се побираха двама души. Натисна копчето за шестия етаж, където се намираше апартаментът му. Изгаряше от желание да сподели добрата новина.
Асансьорът издрънча, изстена и тръгна нагоре. След като излезе от него, Луи тръгна по тесния коридор и се запъти към най-отдалечената врата. Както и още неколцина постоянни гости на хотел „Сена“, Луи бе ангажирал апартамент: две спални, малка кухня, голяма дневна стая с врати, отварящи се към балкон от ковано желязо, и дори малък кабинет, пълен с библиотечни шкафове. Апартаментът не бе претенциозен, но му вършеше работа. Прислугата бе дискретна и не обръщаше внимание на ексцентричното поведение на гостите.
Луи отключи вратата и влезе. Две неща веднага му направиха впечатление. Първо, добре познатото му ухание, изпълнило стаята. Върху малката газова печка вреше тенджера, пълна с листа на айяуаска, растението, от което се получаваше силния халюциногенен чай натем. Второ, шумът на факсовия апарат, намиращ се в кабинета му. Новите му работодатели определено бяха делови хора.
— Цуи! — извика.
Не очакваше отговор, но хората от племето шуар имаха навика да обявяват пристигането си, когато влизаха в жилище. Видя, че вратата на спалнята е леко открехната.
Усмихнат, отиде до кабинета и видя как от факса пада поредна страница. Ставаше дума за подробности във връзка с предстоящата операция.
— Цуи, имам прекрасни новини!
Луи взе най-горния лист и го погледна. Бе списък на хората, съставящи американската експедиция.

Луи насмалко не пропусна да прочете последното име. Стисна силно листа факсова хартия. Натан Ранд. Синът на Карл Ранд. Разбира се, това бе логично. Момчето нямаше как да не се включи в екипа, който търси баща му. Луи затвори очи от наслаждение. Реши, че всички божества на джунглата са решили да му се притекат на помощ. Отмъщението, което бе замислил за бащата, щеше да се стовари върху сина. Ситуацията бе почти библейска.
Чу леко шумолене, идващо от голямата спалня. Разтвори пръсти и листът се изхлузи от ръката му. С подробностите и с планирането на акцията щеше да се заеме по-късно. Сега просто ще се порадва на мига.
— Цуи! — извика отново Луи и се отправи към спалнята.
Отвори вратата и видя, че стаята е осветена само от няколко свещи и от мангал, върху който горяха благовония. Върху леглото се бе изтегнала гола неговата любовница. Огромното легло бе застлано с бяла коприна и мрежата против комари бе сгъната. Дребната жена от племето шуар се бе изтегнала върху чаршафа с цвят на слонова кост. Тъмната и бронзова кожа сияеше на светлината на свещите. Дългите и черни коси се бяха разпилели като ветрило около главата й. Очите й бяха притворени, навярно както от страст, така и вследствие на въздействието на чая натем. Върху малкото нощно шкафче имаше две чашки с такъв чай. Едната бе празна, другата, пълна.
Както винаги, дъхът на Луи секна при вида на неговата възлюбена. Бе се запознал с тази красавица преди три години в Еквадор. Тя бе жена на шуарски племенен вожд до момента, когато неговите безкрайни изневери я вбесили. Убила го със собственото му мачете. Макар и тези неща — изневерите и убийствата — да бяха нещо обичайно сред бруталните шуари, Цуи била изгонена от племето и пусната гола в джунглата. Никой, дори и най-близките роднини на вожда, не смеели да я докосват. Била известна в целия район като една от малкото жени шамани, веща във „вавек“, черната магия. Хората се страхували от нея, тъй като не само умеела да борави с най-различни отрови, но владеела и древното, почти изчезнало изкуство „цанца“, смаляването и препарирането на глави. Единственото украшение, с което бе напуснала селището, бе сбръчканата глава на нейния съпруг, закачена на плетена връв и висяща между гърдите й.
Такъв бе видът, в който Луи за пръв път видя това красиво и диво създание на джунглата. Макар да имаше някаква съпруга във Франция, Луи прие индианката като своя жена. Тя не отблъсна чувствата му особено след като той заедно със своите наемници избиха всички мъже, жени и деца от нейното село, за да отмъстят за нея.
От този ден двамата станаха неразделни. Цуи, владееща изкуството на разпита и познаваща мъдростта на джунглата, го придружаваше във всичките му походи. Продължи да събира трофеи от всяка акция. По рафтовете на четирите стени на стаята имаше четирийсет и три глави „цанца“. Имаха размерите на средно големи ябълки. Очите и устата бяха зашити, а косите се разстилаха върху рафтовете като мъх. Умението й да обработва и свива глави бе удивително. Веднъж бе видял как го прави. Това му се бе оказало достатъчно.
Със сръчността на хирург тя отделяше кожата от черепа на жертвата си, понякога, докато тя бе още жива и пищеше. Бе истински художник. След като сваряваше кожата заедно с косата и я изсушаваше с гореща пепел, с помощта на костна игла и конец зашиваше устата и очите, а после пълнеше вътрешността с нагорещени камъни и пясък. Докато кожата се свиваше, тя с пръстите си я оформяше. Имаше дарбата да придаде на препарираната глава удивителна прилика с чертите на лицето на жертвата.
Луи погледна последното й произведение, оставено на масичка до леглото. Бе главата на боливийски офицер, опитал се да изнудва наркотрафикант. Като се почнеше с грижливо подстригания мустак и се свършеше с кичура коса над челото, резултатът от труда й бе удивителен. Колекцията заслужаваше да бъде изложена в най-известен музей. Всъщност служителите на хотела смятаха, че Луи е антрополог, който събира образци за някой музей. И да имаше някой на друго мнение, не го изказваше.
— Мила моя, имам чудесни новини.
Тя се премести към него и издаде тих звук. Цуи рядко говореше. Иначе, подобно на дива котка, Непрестанно се движеше, наблюдаваше и мъркаше.
Луи не можа да се сдържи повече. Свали шапката и сакото. След миг и той бе гол. Тялото му бе стройно, мускулесто и покрито с белези. Изпи чашата с настойка от натем, подадена му от Цуи, докато тя лениво плъзна ръка от корема към бедрото му. Цялото му тяло потрепери. Докато наркотикът се разтваряше в кръвта му и изостряше сетивата му, той легна върху жената. Тя се разтвори пред него и той потъна в нейната топлина. После я целуна страстно, докато тя дращеше гърба му с острите си нокти.
Не след дълго пред очите му заиграха цветове и светлини. Стаята леко се разлюля — това се дължеше на ефекта от алкалоидите в чая. Стори му се, че десетките препарирани глави наблюдаваха любовната им игра, докато проникваше в жената. Присъствието им го възбуди още повече.
През цялото това време човешките лица го наблюдаваха със слепите си очи.
Преди да потъне изцяло в морето от страст и болка, Луи се сети за нещо. Към тази колекция щеше да добави спомен от сина на човека, който го разори: главата на Натан Ранд.

Натан гледаше през прозореца на хеликоптера. Независимо от шумозащитните наушници ревът на двигателите бе заглушаващ и изолираше всеки отделен пътник в пашкул от шум.
Под тях във всички посоки се разстилаше необятно зелено море. Сякаш целият свят се бе превърнал в гора. Равната безкрайна шир се нарушаваше тук-там единствено от гигантски зелени дървета, стърчащи над околните. Огромните им зелени корони се извисяваха над събратята им и служеха като място за гнездене на орли харпии и тукани. Целостта на зеленината се нарушаваше и от полускритите в нея тъмни реки, които се виеха като змии в джунглата. Тя изглеждаше величествена, непроходима, безкрайна.
Натан прилепи чело до стъклото. Дали баща му бе все още някъде там, долу? Ако ли пък не, можеше ли някой да отговори какво се бе случило с него? Дълбоко в себе си усещаше тревога, горчивина и гняв. Щеше ли да се справи с това, което бе научил? След четири години неведение бе разбрал една истина — времето наистина лекува всички рани, но оставя грозни и неприятни белези.
След изчезването на баща му Натан се изолира от света. Първо се скри на дъното на бутилка „Джак Даниелс“, а после, в прегръдката на по-силни наркотици. Неговите лекари в САЩ използваха изрази от типа на „конфликт на доверието“ и „клинична депресия“. Натан обаче реши, че просто бе изгубил вяра в живота. С изключение на Мани и Коуве той нямаше истински приятели. Бе се затворил в себе си. Станал бе твърде непроницаем.
Едва след завръщането си в джунглите откри някакво подобие на душевен мир. Сега обаче… Дали бе наистина готов да отвори старите рани? Да се сблъска отново с болката?
Говорителят на радиото изпука и през шума на двигателя се чу гласът на пилота:
— Намираме се на двайсет километра от Ваувай. На хоризонта се вижда дим.
Натан се опита да се ориентира, но през прозореца видя единствено джунглата под себе си. Ваувай щеше да бъде като вторична база за експедицията. Като място, където щяха да се стоварят запаси, и откъдето щеше да се проследява придвижването на експедицията през джунглата. Два часа преди това трите товарни хеликоптера заедно с разузнавателния бяха излетели от Сао Габриел, натоварени с авангарда на екипа и с първите сандъци с припаси и въоръжение. След като експедицията по-късно през деня навлезеше в джунглата, тозарните хеликоптери щяха да бъдат използвани като снабдителна линия между Ваувай и Сао Габриел и да доставят още припаси, хора и гориво. Колкото до бойния хеликоптер „Команч“, той щеше да остане във Ваувай. Черната птица щеше да се използва при спешни случаи. Големият й обсег и въоръжението и щяха да помогнат да защити експедицията от въздуха при необходимост. Такъв беше планът.
— Този дим май се разнася от мястото, накъдето сме се запътили — продължи пилотът. — Селището е обхванато от пожар.
Натан се отдръпна от прозореца. Пожар? Огледа кабината. Освен двамата млади О’Брайън заедно с него се намираха професор Коуве, Ричърд Дзейн и Ана Фонг. Седмият пътник бе човекът със сурово лице и грозен белег на шията, седял срещу Натан по време на заседанието. Тази сутрин им бе представен като Олин Пастернак, служител от научно-техническия отдел на ЦРУ. Натан срещна погледа му. Човекът имаше леденостудени сини очи и лицето му бе истинска маска, неиздаваща никакви чувства.
— При това положение можем ли да се приземим? — попита Франк в микрофона.
— От това разстояние не мога да определя, сър. Капитан Уоксмън тръгва напред, за да оцени обстановката.
Натан видя, че един от хеликоптерите напуска строя и се устремява напред, докато техният хеликоптер намали скорост. Хеликоптерът направи кръг и Натан успя да забележи как в близост до хоризонта от зеленината се издигаше висок стълб дим, достигащ небесната синева. Другите пътници също започнаха да надничат през прозорците.
Кели О’Брайън надникна през рамото му, втренчила поглед в дима. Устните й се движеха, но поради силния шум той не можа да разбере думите й. Тя се отдръпна и забеляза, че той я наблюдава.
Веднага отмести поглед и поруменя.
После се обади пилотът:
— Господа, капитанът даде разрешение да се приземим. Площадката за кацане е разположена в посока, обратна на вятъра. Моля, подгответе се за приземяване.
Всички се отпуснаха в креслата и закопчаха коланите си. След малко хеликоптерите започнаха да кръжат около селото. Пилотите внимаваха въздушните вълни, предизвикани от витлата на машините им, да не разпалят повече огъня. Източникът на пожара все още не можеше да се забележи. Докато хеликоптерът се приготвяше за кацане, Натан забеляза верига от хора, подаващи си кофи вода от реката.
При спускането си забелязаха дървена църква с белосана камбанария. Източникът на огъня се намираше откъм другия й край. На покрива на църквата бе стъпил човек, който я поливаше с вода.
След малко шасито на хеликоптера докосна земята и Франк им даде знак да слизат.
Натан свали наушниците си и усети как шумът на роторите премина в рев. Разкопча колана си и слезе от хеликоптера. Когато се отдалечи от витлата, огледа района. Последният товарен хеликоптер се приземяваше в далечния край на площадката. Обработената почва и запазилите се лехи го наведоха на мисълта, че площадката, за кацане преди това е била градина.
Рейнджърите вече се бяха заели с работа. Неколцина от тях започнаха да разтоварват припасите и снаряжението, докато други се запътиха към църквата, за да помагат в гасенето.
Шумът на хеликоптерите постепенно стихна и стана възможно да се различават човешки гласове. Чуха се заповеди и крясъци, както и говорът на войниците, пренасящи снаряжението.
Кели и Франк отидоха до Натан.
— Трябва да проверим дали е тук свещеникът, който е видял агента Кларк — каза Франк. — Добре е да поговорим с него, преди да се отправим на път.
Кимна и заедно с Кели тръгнаха към задния вход на църквата.
Някой потупа Натан по рамото. Бе професор Коуве.
— Хайде да помогнем — каза професорът и посочи дима. Натан го последва и двамата заобиколиха църквата. Това, което видяха от другата и страна, представляваше пълен хаос. Хората търчаха насам-натам с кофи и лопати, а отвсякъде се разнасяха пламъци и дим.
— Боже мой! — възкликна Натан.
Между църквата и реката бяха разположени стотина малки къщи. Около три четвърти от тях горяха.
Двамата забързано тръгнаха напред, за да се включат в огнеборската бригада. В гасенето се бяха включили индианци със смугла кожа, бели мисионери и униформени рейнджъри. След около едночасови усилия всички бяха покрити със сажди и кашляха от дима.
Натан с кофи в ръце непрекъснато заливаше пламъците. Усилията бяха насочени към изолирането на огнището на пожара от останалите къщи. В самото огнище пламъците продължаваха да унищожават къщите от палмови листа, като ги превръщаха във факли за броени секунди. Най-после успяха да спрат огъня. Пламъците бързо угаснаха, след като унищожиха всички постройки, оказали се в техния обсег. На тяхно място останаха само димящи главни.
По време на гасенето Натан се бе отдалечил от професора и сега се оказа седнал до висок широкоплещест бразилец. Човекът едва сдържаше сълзите си. Промълви на португалски нещо, което прозвуча като молитва. Натан реши, че е мисионер.
— Извинявайте, има ли жертви? — запита Натан на португалски, след като отмести парчето тъкан, с което закриваше носа и устата.
— Пет. Все деца — отвърна мъжът с треперещ глас. — На много други обаче им прилоша от дима.
— Какво точно се случи?
Мисионерът извади носна кърпа и започна да изтрива саждите от лицето си.
— Аз съм виновен. Трябваше да съобразя. — Хвърли поглед през рамо към църквата. Бе опушена от дима и саждите, но иначе нищо й нямаше. Свещеникът закри очи с ръце и раменете му започнаха да треперят. — Именно аз взех решение да изпратя тялото на човека в Манаус.
Натан изведнъж съобрази с кого разговаря.
— Отец Батиста?
Бе ръководителят на мисията, човекът, който бе срещнал Джерълд Кларк. Високият бразилец кимна утвърдително.
— Дано Бог ми прости.
Натан хвана свещеника за ръката и го отведе далеч от пепелището, към недокосната от пламъците ливада, а после, към църквата. Представи му се и пътьом каза на един от рейнджърите, покрит със сажди и пот, да извика двамата О’Брайън в църквата.
Рейнджърът с кимане потвърди, че е разбрал, и тръгна да изпълнява нареждането му.
Натан придружи свещеника и двамата изкачиха дървените стъпала, и прекосиха двойната врата. Вътрешността на църквата бе тъмна и хладна. В нея имаше лакирани дървени скамейки за молещите се, а в дъното — гигантско махагоново разпятие. Помещението бе почти напълно празно. Няколко индианци със страдалчески вид бяха легнали по пода и скамейките. Натан последва свещеника до първия ред и двамата седнаха.
— Аз съм виновен за всичко — повтори свещеникът, сведе глава и повдигна ръце за молитва.
Натан реши да не пречи на своя спътник да остане насаме със себе си и замълча, Вратата на църквата се отвори и оттам се появиха Франк, Кели и професор Коуве. И тримата бяха покрити от глава до пети със сажди. Той им даде знак да се приближат.
Появяването на групата откъсна отец Батиста от молитвите му. Натан представи спътниците си и отново седна до отеца.
— Кажете ни какво се случи? Как започна пожарът? Гарсия погледна новодошлите, после въздъхна тежко и заби поглед в пръстите на краката си.
— Всичко се случи заради собственото ми късогледство.
— Какво искате да кажете? — попита тихо Кели. След кратко мълчание отецът заговори:
— През нощта, когато клетникът излезе от гората, един шаман от племето яномамо ме упрекна, задето съм го допуснал в мисията. Предупреди ме, че тялото на човека трябва да бъде изгорено. Как можех да допусна това? Та той вероятно има роднини. Възможно е и да е бил християнин.
— Точно така е — потвърди Натан.
— Не биваше обаче да пренебрегвам с лека ръка суеверията на индианците. Бях се предоверил твърде много на тяхното привличане в лоното на католическата вяра. Та те дори бяха покръстени!
Натан го разбра.
— Вината за случилото се не е ваша. Някои суеверия са твърде силни, за да могат да бъдат преодолени само със светото кръщение.
— В началото всичко изглеждаше наред. Шаманът се бе ядосал, задето не изгорих тялото, но се задоволи с това, че го изнесох от селото. Това сякаш го успокои.
— Какво се случи после? — попита Кели.
— Седмица след това две деца от селото заболяха от треска. Тази болест тук е нещо обичайно. Шаманът обаче реши, че това е резултат от проклятие на мъртвеца.
Натан кимна с разбиране. Той самият бе ставал свидетел на подобни неща. Повечето индиански племена смятаха, че болестите можеха да се дължат и на проклятия, отправени от друг шаман. Заради такива обвинения бяха избухвали междуселски войни.
— Нямаше как да го разубедя. След няколко дни се разболяха още три деца. Едно от тях бе от племето яномамо. Цялото село настръхна. Семействата прибраха вещите си и си тръгнаха. През нощта се чуваха барабани и хорово пеене. Поисках по радиостанцията да ни изпратят квалифицирана медицинска помощ. Когато обаче след четири дни пристигна лекар от Джунта, индианците не му позволиха да прегледа децата им. Шаманът на племето яномамо ги бе спечелил на своя страна. Как ли не молех родителите, но те отказаха да допуснат лекаря до децата. Вместо това ги повериха на този вещер.
Натан трепна, когато чу тази дума. Спогледа се с професор Коуве. Той му даде знак да не реагира. Свещеникът продължи разказа си.
— Снощи, когато едно от децата умря, селото потъна в скръб. За да прикрие провала си, шаманът обяви, че селото е прокълнато. Каза, че хората трябва да го напуснат. Направих всичко, което ми бе по силите, за да ги успокоя, но те бяха омагьосани от шамана. Призори той заедно със своите съплеменници яномамо запалиха собствения си общ дом и избягаха в джунглата. — На това място отецът се разплака. — Чудовището бе оставило болните деца вътре. Всички изгоряха живи. — Свещеникът закри лицето си с ръце. — Тъй като останаха твърде малко хора, бе ни трудно да се преборим с пожара. Пламъците обхванаха съседните колиби. Ако не бяхте дошли, вероятно щяхме да изгубим всичко. И църквата, и паството.
Натан положи ръка върху рамото на свещеника.
— Не се безпокойте. Ще ви помогнем да възстановите всичко — обеща му, като погледна брата на Кели в очите. Франк се изкашля.
— Разбира се. Докато ние сме в джунглата, тук ще останат войници и учени. Убеден съм, че като ваши гости те с удоволствие ще докарат материали с хеликоптерите, както и хора, които да построят отново селището.
Думите му сякаш успокоиха донякъде отеца.

— Бог да ви благослови — каза и избърса очите и носа си с кърпа.
— Ще направим всичко, което е по силите ни — увери го Кели. — Отче, времето обаче не ни достига. Искаме да тръгнем по следата на покойника, преди да е съвсем изстинала.
— Разбирам, разбирам. Ще ви разкажа всичко, което знам — отвърна свещеникът с отпаднал глас.
Разговорът бе кратък. Отецът обясни всичко, докато отвеждаше посетителите към работните помещения на църквата. Столовата бе превърната в импровизирана болница за пострадалите от дима. Никой обаче не бе пострадал сериозно. Гарсия обясни как е успял да убеди неколцина индианци да тръгнат по следата на покойника, за да потърсят други оцелели. Следата достигнала до един от притоците на река Жарура. Не открили никаква лодка, но останали с чувството, че следите водят на запад, към най-затънтената част на джунглата. Индианците се побояли да продължат по-нататък.
— Някой може ли да ни отведе дотам? — попита Кели, подпряла се на прозореца, гледащ към градината в задния двор. Гарсия кимна утвърдително. Бе си измил лицето и донякъде се бе посъвзел. Излязъл бе от шока и гласът му зазвуча по-спокойно.
— Ще ви придружи моят помощник Хенаове — уведоми ги и посочи нисичък индианец.
Натан забеляза с удивление, че човекът е от племето яномамо.
— Той е единственият човек от племето, който остана при мен — въздъхна Гарсия. — За щастие любовта към Христос спаси поне един от тях.
Отецът даде знак на помощника си да се приближи и го заговори бързо на яномамо. Натан остана удивен от лекотата, с която свещеникът използваше този индиански език.
Хенаове кимна в знак на съгласие. Очите му обаче бяха изпълнени със страх. Спасен или не, човекът не се бе освободил от суеверията.
Групата излезе от църквата. Влажната горещина ги покри като мокро вълнено одеяло. Отидоха до хеликоптера и установиха, че рейнджърите си бяха уплътнили времето. На една линия бяха подредени пълни догоре раници. Зад всяка от тях бе застанал рейнджър. Капитан Уоксмън проверяваше хората си и екипировката им. Забеляза приближаващата се към него група и се обърна към новодошлите:
— Имаме готовност да тръгнем веднага, когато наредите. Уоксмън, мъж на четирийсетина години, бе типичен военен. Каменно безизразно лице. Широки плещи. Униформата му бе изгладена. Кестенявата му коса бе обръсната.
— Готови сме — отвърна Франк. — Намерихме човек, който ще ни е водач. — Посочи дребния индианец. Капитанът с кимване показа, че е разбрал. Обърна се към хората си.
— Подгответе се за тръгване! — изкомандва.
Кели поведе групата към друга редица от раници, наполовина по-малки от тези на военните. Там Натан завари останалите членове на експедицията. Ана Фонг водеше оживен разговор с Ричърд Дзейн. И двамата бяха облечени с елегантни униформи със знака на фирмата „Телукс“. До тях бе застанал Олин Пастернак, облечен с чист, но вече доста стар сив анорак, и обут в черни ботуши. Той се приведе и вдигна най-голямата раница. Натан знаеше, че там се намира тяхното оборудване за спътникова връзка. Пастернак обаче бе насочил вниманието си не към деликатното оборудване, а към последния член на експедицията. Или по-скоро, към последните членове.
Натан се усмихна. Не се бяха виждали с Мани, откакто се разделиха в Сао Габриел. Бразилският биолог бе летял с един от другите хеликоптери. Причината за отделянето му от групата бе ясна. Мани поздрави Натан с махане на ръка. В нея държеше камшика си, а с другата бе стиснал кожена каишка.
— Тортор как понесе полета? — попита Натан. Мани потупа стокилограмовия ягуар с дръжката на камшика.
— Като котенце. Съвременната химия прави чудеса.
Котката все още леко се клатушкаше вследствие на ефекта на транквилизатора. Протегна се и подуши крачола на Натан. Разпозна го и отри муцуна в крака му.
— Този приятел винаги те е харесвал — засмя се Мани. Натан коленичи и погали ягуарчето под брадичката. В отговор си спечели благодарствено мъркане.
— Наистина много е пораснал от последния път.
Олин Пастернак погледна намръщено звяра, промърмори нещо под носа си и се отдалечи. Очевидно не бе очарован от най-новата придобивка на екипа.
Натан се изправи. Включването на Тортор в експедицията се бе оказало трудна задача, но Мани съумя да се наложи. Тортор не след дълго щеше да достигне полова зрялост и му бе необходим по-дълъг стаж в джунглата. Пътешествието щеше да се отрази добре на животното. А и то бе добре обучено от Мани и можеше да се окаже полезно на експедицията, било като пазач, било като следотърсач.
Натан подкрепи Мани. Ако екипът желаеше да привлече местните индианци към сътрудничество, присъствието на Тортор щеше да допринесе за спечелването на тяхното доверие. Всички индианци почитаха ягуара. Един ягуар в експедицията автоматично й придаваше легитимност.
Ана Фонг се съгласи.
След като съпротивата и на Франк, и на капитан Уоксмън бе преодоляна, Тортор бе включен в експедицията.
— Трябва да тръгваме — подкани Кели, като остана на безопасно разстояние от котката.
Натан се съгласи и взе своята малка раница. Съдържаше само най-необходимото: люлка, мрежа за комари, малко суха храна, кат дрехи, мачете, бутилка за вода и филтрираща помпа. Можеше да изкара месеци в джунглата, без да му е необходимо друго. В джунглата можеха да се открият най-различни плодове, ягоди, други растения и изобилие от дивеч и риба, така че не бе необходимо да се мъкне в нея много храна.
Натан носеше още нещо — своята двуцевка, преметната през рамо. Рейнджърите бяха добре въоръжени, обаче Натан разчиташе и на собственото си оръжие.
— Да тръгваме, че изгубихме цяла сутрин в гасенето — настоя Кели и метна раницата на гърба си. Натан за миг се загледа в дългите крака на жената. После премести поглед нагоре. Върху раницата й бе изобразен голям червен кръст. Кели щеше да носи медикаментите на експедицията.
Франк мина пред цивилните членове на експедицията, за да установи тяхната готовност. Спря пред Натан, измъкна от задния си джоб избеляла бейзболна шапка и я постави на главата си.
Това бе шапката, с която Натан го видя в болницата в Сао Габриел.
— Почитател на клуба ли си? — попита Натан, като посочи герба на „Бостон Ред Сокс“.
— Да. И освен това шапката ми носи късмет — отговори франк. После се обърна към групата: — Потегляме!
Групата от осемнайсет души се отправи към джунглата. Водеше я нисичък индианец с широко ококорени очи.
Кели дотогава никога не бе влизала в джунгла. По време на подготовката за това пътешествие прочете много книги и статии. От пръв поглед обаче разбра, че джунглата не бе това, което бе очаквала. След като зае място зад четиримата рейнджър и, тръгнали пред нея, започна да се озърта. За разлика от това, което бе виждала в много филми, амазонската джунгла не бе само от висящи лиани и пищна растителност. Стори й се, че по-скоро се движи из зелена катедрала. Короните на дърветата високо над главата й се преплитаха и поглъщаха по-голямата част от слънчевата светлина. Всичко около нея имаше зеленикав оттенък. Кели бе чела, че в джунглата само десет процента от слънчевата светлина достигат повърхността. Най-ниското равнище на гората, това, в което сега се движеха, за нейна изненада бе лишено от растителност. Тук джунглата представляваше свят от сенки и разложение, царство на насекомите, гъбите и корените. Независимо от отсъствието на растителност прекосяването на лишената от пътеки гора съвсем не бе лесно. Навсякъде се търкаляха гниещи трупи и клони, покрити с жълт мъх и бели гъби. Под краката й земята бе хлъзгава от разлагащите се черни листа, а корените на гигантските дървета, прикрити от гниещата маса, увеличаваха риска да си изкълчиш глезена. На това равнище растителността бе рядка, но все пак съществуваше. Наоколо и имаше много ветрилообразни папрати, бодливи бромелиади, изящни орхидеи и стройни палми. Навсякъде се виждаха вездесъщите и подобни на въжета лози, наречени лиани.
Чу звука на шамар. Озърна се и видя как брат и разтрива врата си.
— Проклети мухи.
Кели бръкна в джоба си и му подаде пластмасово шишенце с течен репелент против насекоми.
— Сложи си повечко.
Франк намаза оголените части на крайниците и врата с течността.
До нея застана Натан. Бе нахлузил върху главата си австралийска защитна шапка и приличаше на кръстоска между Индиана Джонс и Дънди Крокодила. Сините му очи издаваха, че е развеселен.
— Губиш си времето с този репелент — каза на Франк. — Всичко, с което се намажеш, ще бъде размито от потта ти след броени минути.
Кели нямаше как да възрази. Само петнайсет минути след навлизането в джунглата цялото й тяло бе покрито с пот. Влажността навярно доближаваше стоте процента.
— В такъв случай как да се опазим от насекомите? — попита тя. Натан повдигна рамене и се усмихна лукаво.
— Трябва просто да се предадеш. Да не им обръщаш внимание. Това е битка, която не можеш да спечелиш. В този свят трябва или да изяждаш другите, или да бъдеш изяден. Понякога трябва просто да заплатиш цена за навлизането в него.
— Със собствената си кръв ли? — попита Франк.
— Не се оплаквай. Това е най-малкото. Тук има много по-лоши насекоми. При това нямам предвид големите, като паяците птицеяди или трийсетсантиметровите скорпиони. Страшни са именно малките насекоми. Познаваш ли насекомото убиец?
— Боя се, че не — отвърна Франк. Кели също поклати глава.
— То има лошия навик да хапе и да се изхожда едновременно. Когато жертвата почеше раната си, то вкарва изпражненията си, изпълнени с амебата Tripanozoma crusii, в кръвния поток. След това в период от една до двайсет години умираш от увреждания на мозъка или сърцето.
Франк побледня и престана да чеше ухапаното място на шията си.
— Опасни са и черните мухи, пренасящи червейчета, които се заселват в окото ти и причиняват болестта, наречена речна слепота. Страшни са и пясъчните мухи, преносители на лешманиазис, заболяване, подобно на проказата.
Кели остана с усещането, че ботаникът се опитва да уплаши брат й, и се намръщи.
— Добре съм запозната с всички тукашни заразни болести: жълта треска, денге, малария, холера, тиф. Приготвила съм се за най-лошото.
— А за кандиру приготвили ли сте се?
— Що за болест е тази?
— Не е болест. Това е названието на тукашна малка рибка. Понякога я наричат риба клечка. Съвсем тънка риба е, дълга около пет сантиметра. Живее като паразит в хрилете на големите риби. Има лошия навик да прониква в пикочния канал на мъжете и да засяда там.
— Да засяда ли? — запита Франк и се намръщи.
— Да. Разгръща перките си и засяда. Блокира пикочния мехур и причинява болезнена смърт до двайсет и четири часа.
— Как може да се отърве човек от нея?
Кели междувременно се сети за рибата и за лошите й навици. Спомни си, че бе чела за тях. Извърна се към брат си и му отговори съвсем спокойно с делови тон:
— Единственият начин е да се отреже пенисът на жертвата и да се измъкне рибата.
— Да се отреже пенисът ли? — попита стреснато Франк.
— Добре дошли в джунглата — каза Натан и повдигна рамене.
Кели го погледна сърдито. От усмивката му разбра, че той по-скоро се шегува.
— А пък що се отнася до змиите… — възобнови лекцията си Натан. Професор Коуве, който се движеше зад тях, реши да прекрати просвещаването на брата и сестрата от доктор Ранд. Направи крачка напред.
— Достатъчно — спря го той. — Според мен джунглата наистина трябва да бъде уважавана, както Натан красноречиво ни обясни. Тя обаче е място, пълно не само с опасности, но и с красота. Може не само да причинява заболявания, но и да ги лекува.
— Точно заради това сме тук — чу се глас зад тях.
Кели се извърна. Това бе доктор Ричърд Дзейн. Зад него вървяха Ана Фонг и Олин Пастернак и разговаряха. Следваха ги Мануел Азеведу и ягуарът му. Най-накрая се движеха рейнджърите, защищаващи тила им.
Кели се извърна още веднъж и видя, че усмивката на лицето на Натан бе изчезнала. Настроението му бе развалено от обаждането на представителя на „Телукс“.
— Вие пък какво знаете за джунглата? — обърна се Натан към Дзейн. — През последните четири години не сте излизали от управлението на компанията в Чикаго. Горе-долу от времето, когато баща ми изчезна, ако не се лъжа.
Ричърд Дзейн погали малката си добре подстригана брадичка й запази спокойно изражение на лицето. В очите му обаче просветна гняв и Кели забеляза това.
— Знам какво е вашето мнение за мен, доктор Ранд. Именно то бе една от причините за моето доброволно включване в тази експедиция. Добре знаете, че бях приятел на вашия…
Стиснал юмрук, Натан направи бързо крачка към него.
— Не си позволявайте да казвате такова нещо! — извика. — Да казвате, че сте бил приятел на баща ми. Дойдох при вас и ви умолявах да продължим търсенето, след като правителството се отказа. Вие също отказахте. Прочетох докладната записка, която изпратихте от град Бразилия до САЩ: „Не виждам по-нататъшна полза от изразходването на финансовите ресурси на «Телукс» за безсмисленото търсене на доктор Карл Ранд. По-добре ще е парите ни да се изразходват за други начинания“. Спомняте ли си тези ваши думи? Думите, които обрекоха баща ми на гибел? Ако бяхте настояли пред ръководството…
— Резултатът щеше да е същият — процеди през зъби Дзейн. — Винаги сте били наивен. Решението бе взето много преди да изпратя докладната си записка.
— Глупости — прекъсна го Натан.
— След изчезването на експедицията към „Телукс“ бяха отправени над триста отделни иска. От роднините на изчезналите, от партньорите им, от застрахователните компании, от бразилското правителство, от кого ли не. „Телукс“ бе нападната отвсякъде. Това бе една от причините да поемем активите на „Екотек“. Така се спасихме от хищните фармацевтични компании. Кръжаха като акули около кървящите ни финанси. Не можеше да си позволяваме да финансираме повече едно търсене, което изглеждаше безнадеждно. Предстоеше ни да се борим за нещо друго, по-важно.
Натан продължаваше да гледа намръщено.
— Повтарям, решението вече е било взето.

— Вярвам, че няма да ми се разсърдите, задето не проливам сълзи за „Телукс“.
— Ако бяхме загубили битката, хиляди семейства щяха да останат без работа. Понякога се налага да се взимат трудни решения и не смятам да се извинявам за това.
Натан и Дзейн продължиха да се гледат враждебно. Професор Коуве се опита да ги помири.
— Нека повече не говорим за миналото. За да успеем в сегашното си начинание, ще трябва да работим съвместно. Предлагам примирие.
След кратко забавяне Дзейн подаде ръката си. Натан не я пое и се обърна.
— Да вървим.
Дзейн поклати глава и отдръпна ръката си. Срещна погледа на професора.
— Благодаря ви за опита.
Коуве проследи отдалечаващия се Натан.
— Дайте му повече време. Болката му все още не е преминала, въпреки че се опитва да прикрие това.
Кели също се взря в гърба на Натан. Бе оклюмал и вървежът му стана скован. Опита се да си представи, че губи майка си или баща си, но не успя. Вероятно това щеше да бъде една бездна от болка, от която човек трудно може да се измъкне. Особено ако е сам. Погледна към брат си и изпита радост, че са заедно.
Отпред се раздаде гласът на един от рейнджърите.
— Достигнахме реката!

Докато вървяха покрай реката, Натан изостана. От дясната му страна през гъстата растителност проблясваха кафявите води на малкия приток. Движеха се покрай него близо четири часа. Натан прецени, че са извървели малко под двайсет километра. Напредваха бавно. Ефрейтор Нолан Варчак, опитен следотърсач, имаше грижата да не се отклонят от пътя си.
Ако водачът им бе индианец, щяха да напредват много по-уверено и по-бързо. Но след като достигнаха реката, дребничкият индианец яномамо от Ваувай отказа да ги придружава. Посочи им ясно очертаните стъпки в пръстта, идващи от джунглата.
— Вие вървете по-нататък — промърмори на развален португалски. — Аз ще се върна при отец Батиста.
И така продължиха, решени да извървят колкото се може по-голямо разстояние преди падането на нощта. Ефрейтор Варчак обаче бе предпазлив следотърсач, така че се движеха със скоростта на охлюв. Благодарение на това на Натан му остана достатъчно време, за да може да размисли върху неотдавнашното си скарване с Дзейн. Замисли се върху думите му. Нищо чудно самият Натан да бе проявил тесногръдие и да не се бе замислял върху всички фактори, замесени в случая.
Откъм лявата му страна се чу пукотът на настъпена клонка. Мани и Тортор се държаха на известно разстояние от останалата част от групата. Рейнджърите ставаха малко нервни, когато голямата котка минаваше покрай тях, и доближаваха моментално пръстите си до спусъците на техните карабини М — 16. Единственият войник, който прояви интерес към ягуара, бе ефрейтор Денис Йоргенсен. Разговаряше с Мани и му задаваше въпроси за любимеца му.
— И колко казваш, че изяжда на ден? — Високият ефрейтор свали шапката си и избърса потта от веждите си. Косата му бе почти бяла, а очите му — бледосини. Очевидно бе от скандинавски произход.
Мани потупа котката по главата.
— Около пет кила месо на ден, но при мен живее заседнал живот. В джунглата това количество ще трябва да се удвои.
— Как смяташ да го изхраниш?
— Ще трябва сам да се изхранва. Да ловува. Заради това го взех с нас — обясни Мани и погледна Натан, който се бе присъединил към тях.
— А ако не успее?
— Ако не успее, ще намери други източници на месо — каза Мани и кимна към войниците зад тях.
Йоргенсен леко пребледня, но после съобрази, че Мани се шегува, и леко го сръга с лакът.
— Голям майтапчия си, няма що — каза. После се присъедини към останалите войници. Мани насочи вниманието си към Натан.
— Как се чувстваш? Разбрах, че си се сдърпал с Дзейн.
— Добре съм — отвърна Натан след дълга въздишка. Тортор докосна крака му с косматата муцуна и Натан почеса ягуара зад ухото. — Имам обаче усещането, че постъпих глупаво.
— Нямаш причини да мислиш така. Самият аз не изпитвам никакво доверие към този човек. Видя ли как се е облякъл като конте? Този човек въобще влизал ли е в джунгла?
Натан се усмихна.
— А я виж доктор Фонг, на нея дрехите й отиват — продължи Мани. — Нея не бих я изгонил от люлката си. А Кели О’Брайън…
Разговорът им бе прекъснат от внезапна глъчка. Групата бе спряла до една от извивките на реката. Мани и Натан побързаха да се присъединят към останалите.
Видяха, че Ана Фонг и професор Коуве се бяха навели над кану, издърпано на брега на реката и неумело прикрито с палмови листа.
— Бил е тук — съобщи им Кели.
Натан я погледна. Лицето на Докторката, цялото обляно в пот, почти сияеше. Бе дръпнала косата си назад и я бе обвила със зелена кърпа.
Професор Коуве държеше едно от палмовите листа в ръка.
— Това е откъснато от палма мвапу. Откъснато, а не отрязано. — Професорът посочи на останалите неравните краища на листа.
— Агентът Кларк не е имал нож в себе си, когато са го открили — каза Кели.
Професор Коуве прокара пръст по сухия и вече пожълтял ръб на откъснатото място.
— Ако съдя по степента на разложение, този лист е бил откъснат преди около две седмици.
— Значи по времето, когато Джерълд Кларк се е появил в селото — каза Франк.
— Точно така.
— С други думи няма съмнение, че е използвал тази лодка, за да стигне дотук — каза възбудено Кели.
Натан погледна малката река. И двата й бряга бяха обрасли с гъста растителност: лиани, храсталаци, мъхове и папрати. Самата река бе широка около десетина метра и кафява на цвят. Непосредствено до брега водата бе достатъчно бистра, за да се види калното дъно. Само на метър от него обаче вече нямаше видимост.
Под повърхността на реката можеше да се крие какво ли не: змии, каймани, пирани. Можеше да има и скатове. Някои от тях бяха толкова големи, че отхапваха краката на непредпазливите плувци.
Капитан Уоксмън се доближи до тях.
— Оттук накъде ще продължим? Мога да поискам да ни изпратят лодки с хеликоптер. После обаче накъде ще вървим?
— Струва ми се, че мога да ви отговоря — каза Ана Фонг и разчисти кануто от закрилите го палмови листа. Малките й пръстчета опипаха вътрешността на лодката. — Начинът, по който е издълбано това кану, както и червените ивици по краищата му говорят, че е дело на племето яномамо. Само те правят такива канута.
Натан коленичи до нея и също прокара ръка по вътрешността на лодката.
— Тя е права. Кларк е получил или може би откраднал това кану от племето яномамо. Ако тръгнем нагоре, срещу течението, ще можем да разпитаме индианците яномамо дали са виждали наскоро бял човек, или дали не им липсва някое кану — каза Натан и се обърна към Франк и Кели: — Тогава отново ще мислим накъде да продължим.
Франк кимна в знак на съгласие и се обърна към капитан Уоксмън:
— Казахте, че могат да ни снабдят с лодки?
— Да. Ще съобщя нашата позиция по радиото и хеликоптерите ще ги донесат. Това обаче ще ни отнеме останалата част от деня, така че ще е добре да си приготвим бивак.
Всички се заеха с устройването на временен лагер в близост до брега на реката. Накладоха огън. Коуве набра диви сливи и орехи савари от близката гора, а Мани, след като изпрати Тортор в джунглата да ловува, с помощта на прът и мрежа улови няколко пъстърви.
През следващия час джунглата се изпълни с рева на хеликоптери. Уплашените горски птици и маймуни се разкрещяха и разбягаха. Хеликоптерите спуснаха във водата три големи сандъка, които бяха изтеглени на брега с помощта на въжета. В сандъците имаше самонадуващи се понтонни лодки с малки двигатели, плавателни средства, които рейнджърите наричаха „гумени щурмоваци“. Още преди залез слънце трите черни лодки бяха завързани за крайбрежните дървета.
Докато войниците работеха, Натан опъна люлката си и започна да простира върху нея мрежата против комари. Забеляза, че Кели се занимава със същото, но среща известни затруднения. Реши да й помогне.
— Мрежата трябва да се постави така, че въобще да не докосва люлката. Инак комарите ще ви ухапят направо през тъканта.
— Ще се справя — увери го Кели, но личеше, че това занимание й е непривично.
— Позволете да ви помогна — каза Натан. После с помощта на камъчета и парчета дърво закрепи мрежата против комари както трябва. Оформи я като копринена палатка около леглото на Кели. В близост до тях Франк се мъчеше със своята мрежа.
— Не мога да разбера защо не можем да използваме спални чували. Навсякъде, където съм нощувал на открито, съм ползвал спален чувал.
— Това е джунгла — каза Натан. — Ако спите върху земята, на сутринта можете да се събудите с всякакви твари в леглото си: змии, гущери, скорпиони, паяци.
Франк промърмори недоволно, но продължи да си приготвя леглото.
— Добре, добре. Няма как, ще спя в тази проклета люлка. Защо обаче трябва да слагам мрежа против комари? Нали и без това цял ден ни хапаха?
— Защото през нощта стават хиляда пъти по-свирепи. И ако те не ти изсмучат кръвта, ще я изсмучат прилепите вампири.
— Вампири? — възкликна Кели.
— Тук е пълно с такива прилепи. През нощта човек трябва да се пази от тях даже когато излиза по нужда. Нападат всички топлокръвни същества. Очите на Кели се разшириха.
— Вие нали сте ваксинирана против бяс? Кимна утвърдително.
— В такъв случай всичко е наред.
Тя погледна леглото, което той бе приготвил. Натан се изправи и лицето му се оказа само на няколко сантиметра от нейното.
— Благодаря ви.

Натан отново бе изненадан от цвета на очите й. Изумруденозелени със златисти жилки.
— Няма защо. — После се обърна към огъня и забеляза, че групата се събира за вечеря. — Да видим какво са приготвили за ядене.
Натан отиде до огъня и забеляза, че Мани и Дзейн водеха разгорещен спор.
— Как можете да възразявате срещу ограниченията върху изсичането на дървета? — попита Мани, като си взе парче риба от тигана. — Изсичането на горите с търговска цел е най-големият враг на тропическите джунгли в целия свят. Тук, в Амазония, всяка секунда губим по един акър горска площ.
Дзейн бе седнал върху един пън. Бе свалил якето си и навил ръкавите на ризата си, сякаш се гласеше да се бие с някого.
— Статистическите данни, които ми съобщавате, са неточни. Изопачени са от защитниците на околната среда. Не са научно издържани и целят повече да уплашат, отколкото да просветят хората. Спътниковите фотографии показват, че деветдесет процента от бразилската джунгла са все още непокътнати.
— Дори и данните за обезлесяването да са пресилени, както вие твърдите, това, което губим, остава загубено за вечни времена. С всеки изминат ден губим сто различни вида растения и животни. Губим ги завинаги.
— Това са ваши твърдения — отвърна спокойно Дзейн. — Твърдението, че една изсечена тропическа джунгла не може да се възстанови, е невярно. В индонезийските джунгли след осемгодишна промишлена сеч темповете на възстановяване на флората и фауната надминаха всякакви очаквания. Същото важи и за вашите гори. През 1982 година с цел да се разработят едни мини бяха изсечени значителни горски площи в Западна Бразилия. Петнайсет години по-късно учените установиха, че възстановената гора не може да се отличи от околната. Следователно непрекъснатият дърводобив е възможен и човекът и природата могат да съжителстват и в джунглата.
Натан се запита дали този човек не бе слабоумен. Как можеше да защищава унищожаването на тропическите джунгли?
— А какво ще кажете за селяните, които изгарят джунглата, за да си освободят място за пасбища и ниви? Предполагам, че подкрепяте и това.
— Естествено. За горите в западната част на Америка е здравословно в определени интервали да изгарят. Така околната среда донякъде се обновява. Защо тук трябва да е различно? Когато господстващите видове бъдат отстранени чрез сеч или изгаряне, получава шансове за развитие това, което наричаме „потиснати видове“, по-малките дървета и храсталаци. А в действителност именно те са най-ценни от медицинска гледна точка. С какво ще им навредят малко изгаряне и малко сеч? Те са полезни за всички ни.
Намеси се Кели.
— Вие обаче пренебрегвате глобалните последици от тези действия. Парниковия ефект например. Не сте ли съгласен, че тропическите гори са пословичните „бели дробове на планетата“, източник на кислород?
— Боя се, че тук е уместна само думата „пословични“ — отвърна тъжно Дзейн. — Най-новите изследвания, извършени с помощта на метеорологични спътници, показват, че приносът на горите към световните запаси на кислород е съвсем малък, да не кажа нулев. Тук имаме затворена система. Короните на високите дървета наистина произвеждат големи количества кислород, които обаче се усвояват изцяло от приземния слой на гората с нейните разложителни процеси. Така че в случая кислородното салдо е нулево. Единствените райони, които действително обогатяват атмосферата с кислород, са районите, където растат млади вторични гори. Районите, в които новите млади дървета произвеждат изобилен кислород. Накратко, именно контролираното обезлесяване е здравословно за земната атмосфера.
Натан изпитваше смесени чувства. Бе разгневен и едновременно не вярваше на ушите си.
— А какво ще кажете за хората, които живеят в гората? През последните петстотин години броят на индианците, обитаващи джунглата, е спаднал от над десет милиона на по-малко от двеста хиляди. Предполагам, че ще одобрите и това.
Дзейн поклати глава.
— Разбира се, че не. Това е истинска трагедия. Когато един местен лечител умре, без да е предал някому познанията си, светът губи незаменима информация. Именно това е една от причините да настоявам да ви отпускат средствата за финансиране на вашата работа с изчезващите племена. Това е неоценима дейност.
— Гората и обитателите й обаче са едно цяло. Дори това, което казвате, да е вярно, обезлесяването унищожава някои видове. Не можете да отречете това.
— Вярно е, обаче движенията на зелените раздуват числата им.
— И все пак дори един-единствен вид може да се окаже много важен. Като мадагаскарския зимзелен например.
Лицето на Дзейн почервеня.
— Е, в случая става дума за едно изключение. Такива растения не се срещат всеки ден.
— Какво представлява мадагаскарският зимзелен? — попита заинтригувано Кели.
— Розовият зимзелен на остров Мадагаскар е източник на две силни лекарства против рака: винбластин и винкристин.
— Сещам се — отвърна Кели. — Използват се за лечението на болестта на Ходжкин, на лимфоми и на много видове рак по децата.
— Така е — потвърди Натан. — Тези лекарства всяка година спасяват хиляди деца. Растението, от което те се получават, в самия Мадагаскар вече не може да се открие. Какво щеше да се случи, ако тези свойства на розовия зимзелен не бяха открити навреме? Колко деца щяха да загинат без него?
— Вече казах, че растения като зимзелена се срещат много рядко.
— Как можете да сте сигурен в това? Въпреки всичко, което говорите за статистически данни и спътникова фотография, едно е ясно: всяко растение е потенциално лечебно средство. Всеки растителен вид е безценен. Можем ли да знаем от какви лекарства бихме се лишили, ако изсичането на горите е безконтролно? Може ли да знаем кое растение ще помогне за лекуването на СПИН? Или на диабета. Или на стотиците видове рак, които измъчват човечеството.
— А дали някое от тях не би помогнало за възстановяването на крайници? — подхвърли Кели.
— Знам ли? — отвърна Ричърд Дзейн, намръщи се и впери поглед в пламъците.
— Вярвам, че разбрахте мисълта ми — приключи Натан. При огъня се появи Франк, който не даде вид да е впечатлен от състоялите се преди малко разгорещени спорове.
— Ще изгори рибата — подсети ги високият мъж и посочи забравения тиган, от който бе започнал да се надига черен пушек. Мани веднага го измъкна от огъня.
— Добре че е внимателният господин О’Брайън, инак тази вечер щяхме да останем на сухоежбина — каза развеселено.
— Олин вече включи спътниковата антена към лаптопа — каза Франк на Кели. — След час би трябвало да се свържем със САЩ.
— Чудесно — отвърна Кели и отмести поглед към Олин Пастернак, който продължаваше да се занимава с компактна спътникова антена, прикрепена към компютърно оборудване. — Може би ще получим някакви резултати от аутопсията на тялото на Кларк. Нещо, което да ни бъде от полза.
Натан чу разговора им. Втренчил поглед в пламъците, реши, че може би е трябвало да послушат шамана от племето яномамо и да изгорят тялото. Индианците наистина разбираха по-добре от всеки друг загадките и потайностите на джунглата. „На боеси инги сабе ала сани“ — в джунглата наистина индианецът знае всичко.
Джунглата започна да се изпълва с най-различни звуци. Митовете за гъстата гора сякаш започнаха да се материализират. В този гъст лес всичко бе възможно.
Дори и проклятието на бан-али.

Дорийн О’Брайън тъкмо се бе надвесила над микроскопа си, когато се обадиха от моргата.
— Дявол да го вземе — промърмори тя. Стана от стола си, намести върху носа си очилата за четене, дотогава закрепени върху челото й, и натисна копчето на апарата. — Тук хистологията.
— Доктор О’Брайън, според мен трябва да дойдете тук и да видите нещо — разнесе се от слушалката гласът на Стенли Хиберт, патолог и съдебен експерт в „Джон Хопкинс“ и сътрудник на МЕДЕА. Бе привлечен като консултант при аутопсията на Джерълд Кларк.
— В момента съм доста заета с биопсията. Току-що започнах да разглеждам образците на тъканите.
— Бях ли прав за състоянието на устната кухина? Дорийн въздъхна.
— Изводът ви е правилен. Карцинома на люспестите клетки. Ако съдя по високата степен на митоза и на отсъствието на диференциация, това е злокачествен тумор първа категория. Един от най-лошите, които съм виждала.
— Значи езикът на жертвата не е бил отрязан. Просто е бил разяден от рака.
Дорийн потрепери съвсем непрофесионално. Устната кухина на мъртвеца бе пълна с тумори. Езикът му се бе превърнал в малък кървав израстък, разяден от карциномата. Уврежданията съвсем не се изразяваха само в това. По време на аутопсията бе установено, че буквално цялото му тяло — бял дроб, черен дроб, бъбреци, далак, панкреас — е засегнато от ракови образувания в най-различни фази на развитие.
Дорийн погледна многото проби, приготвени от хистологичната лаборатория. Всяка една от тях съдържаше частици от тумори или от костен мозък.
— Имате ли някакво предположение за началото на рака на устната кухина? — попита патологът.
— Трудно ми е да назова определен ден, но предполагам, че е започнал да се развива преди шест или осем седмици.
Събеседникът й подсвирна от удивление.
— Много бързо се е развил!
— Знам. Повечето от останалите образци, които успях да прегледам, показват също така подобна висока степен на злокачественост. Не открих дори едно раково образувание, по-старо от три месеца. И все пак останаха още доста образци за анализ.
— Какво ще кажете за тератомите?
— И те са същите. На възраст от един до три месеца. Обаче…
— За Бога, в цялата тази работа не виждам нищо смислено — прекъсна я доктор Хиберт. — Никога не съм виждал толкова много ракови тумори в едно тяло. Особено тератоми.
Лорийн разбираше смущението му. Тератомите бяха кистови тумори на зародишните стъбловидни клетки на тялото. Ставаше дума за тези редки зародишни клетки, които можеха да достигнат зрялост във всяка тъкан: в мускулите, в косите, в костите. Тумори от тези клетки обикновено се срещаха само в някои органи, тимуса или тестисите. В тялото на Джерълд Кларк обаче ги имаше навсякъде. И дори това не бе най-странното.
— Стенли, при това не са просто тератоми. Те са тератокарциноми.
— Нима? Всичките ли?
Тя кимна утвърдително, преди да съобрази, че разговаря по телефона.
— Да, до една.
Тератокарциномите бяха злокачествената форма на тератомите. Представляваха бурно развиващи се ракови образувания, които засягаха мускулите, косите, зъбите, костите и нервите.
— Никога досега не бях виждала такива образци — продължи Дорийн. — Открих образувания, засегнали черния дроб, тестикулите, дори жлезите.
— Това може би обяснява нещата, които открихме тук — каза Стенли.
— Какво имаш предвид?
— Още в началото на разговора ти казах, че е добре да дойдеш тук и да видиш лично.
— Добре — въздъхна тя отчаяно. — Идвам веднага. Лорийн приключи разговора и се отдръпна от масата с микроскопа. Протегна се, тъй като се бе схванала от двата часа, прекарани над пробите. Замисли се дали да не позвъни на съпруга си, но той вероятно бе много зает. Освен това щеше да се свърже с него след час, когато настъпеше моментът за връзка с Франк и Кели.
Наметна лабораторната си престилка, излезе от помещението и се спусна по стълбите към моргата на института. Не бе в добро настроение. Въпреки че бе лекарка и вършеше такава работа десет години, не й бе приятно да се занимава с цялостни некропсии. Предпочиташе приветливата и чиста хистологична лаборатория пред моргата с нейните триони, маси от неръждаема стомана и теглилки. Днес обаче нямаше избор.
Докато прекосяваше дългия коридор, замисли се отново върху загадката. Джерълд Кларк бе изчезнал за четири години, а после бе излязъл от джунглата с нова ръка. Това наистина бе чудотворно лечение. За сметка на това обаче тялото му бе буквално унищожено от тумори, появили се само три месеца преди смъртта му. Кое бе предизвикало тези внезапни ракови образувания? Защо в тях преобладаваха чудовищните тератокарциноми? И най-важното, къде бе прекарал Кларк тези четири години?
Поклати глава. Бе твърде рано, за да търси отговори. Тя обаче вярваше в съвременната наука. Беше убедена, че благодарение на нейната работа и усилията на децата й загадката щеше да бъде разгадана.
Влезе в съблекалнята, нахлузи сини хартиени чорапи върху обувките си, разтри малко „Викс Вапоруб“ под носа си, за да неутрализира миризмите, и постави върху лицето си хирургична маска.
Сцената приличаше на кадър от лош филм на ужасите. Тялото на Джерълд Кларк бе изкормено подобно тялото на жаба. Половината от органите му бяха поставени в червено-оранжеви пластмасови торби, а другата половина бяха поставени върху везни. В другия край на помещението проби от тъканите му се обработваха с формалдехид и течен азот. След време тези проби щяха да пристигнат при нея във вид на грижливо надписани диапозитиви за микроскоп, подредени и готови за оглед. Тя предпочиташе да работи по този начин.
Когато влезе в помещението, някои от по-силните миризми си пробиха път през ментоловата защитна завеса. Миришеше на жлъчка, на кръв, на съдържанието на стомаха и на некротични газове. Тя се опита да диша през устата.
Около нея мъже и жени с окървавени престилки спокойно си гледаха работата и очевидно не изпитваха ужас. Бяха професионалисти и зловещата сцена не ги смущаваше.
Висок мъж, мършав като скелет, й даде знак с ръка да се приближи. Дорийн в отговор кимна и после заобиколи една жена, която прибираше черния дроб на Кларк в пластмасова торбичка.
— Какво откри, Стенли?
Гласът на доктор Хиберт бе заглушен от хирургичната му маска.
— Щеше ми се да видиш това, преди да го изрежем. Отидоха до единия край на масата с тялото на Кларк.
Жлъчката, кръвта му и други телесни течности се стичаха по улей в една кофа. Горната част на черепа му бе разрязана с трион и се виждаше мозъкът.
Патологът внимателно издърпа с пръст външната менингова мембрана, сякаш дърпаше завеса. Под мембраната се виждаха гънките на мозъчната кора, кръстосани от артерии и вени.
— Когато правехме дисекция на мозъка, открихме това.
Доктор Хиберт раздалечи с ръце лявата от дясната половина на мозъка. В браздата между тях се намираше маса с размерите на орех. Бе разположен върху мазолестото тяло, белезникаво преплитане от нерви и кръвоносни съдове, които свързваха двете полукълба. Стенли погледна Дорийн в очите.
— Това е поредната тератома. Или тератокарцинома. Гледай внимателно. Досега не бях виждал такова нещо.
Докосна образуванието с края на пръста си.
— За Бога! — възкликна Дорийн и подскочи. Туморът се бе отдръпнал от пръста. — Та то… то се движи!
— Удивително, нали? Именно заради това те повиках тук. Бях чел, че някои тератоми притежават такова свойство. Че могат да реагират на външни дразнители. Описана е дори добре диференцирана тератома с достатъчно сърдечен мускул, пулсираща като сърце.
— Но Джерълд Кларк е мъртъв от две седмици! — успя най-после да проговори Лорийн.
— Ако съдим по месторазположението му, туморът навярно е богат на нервни клетки. Голяма част от тях все още могат да реагират слабо на външни дразнители. Очаквам обаче бързо да изгубят тази способност, когато нервите нямат повече течност, а малките мускулчета изчерпат запасите си от калций.
Лорийн си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да събере мислите си.
— Дори и при това положение тази маса трябва да е високоорганизирана, за да притежава рефлекс — произнесе тя.
— Организирана е, не ще и дума. Ще наредя да вземат проби от нея и да ти ги изпратят колкото се може по-скоро. Реших обаче, че ще ти бъде интересно да видиш със собствените си очи как реагира.
Лорийн кимна утвърдително и премести поглед от тумора към ръката на трупа. В главата й внезапно възникна предположение.
— Чудя се дали…
— Какво?
— Чудя се дали многото тератоми и развитието на този конкретен тумор не биха могли да ни обяснят механизма, чрез който на Кларк му е поникнала ръка.
— Боя се, че не мога да те разбера — каза патологът и присви очи.
Лорийн го погледна. Беше й приятно, че гледа лицето му, а не обезобразеното тяло върху масата.
— Думата ми е — естествено това е само догадка, — че ръката на този човек може би е била тератома, която впоследствие се е развила и превърнала във функциониращ крайник.
— Допускаш, че става дума за контролиран растеж на тумор? За жив, функциониращ тумор?
— Защо не? Нали такава е била нашата еволюция в края на краищата? Телата ни са се образували от оплодена клетка чрез бързо размножение на клетките, подобно на раковото. Само дето при нас клетките, като се диференцират, се превръщат в конкретни функционални тъкани. Нали това е всъщност целта на повечето изследвания на стъбловидните клетки? Да се разбере механизмът на контролирания растеж. Да се разбере кое кара една клетка да се превърне в костна клетка, съседката й, в мускулна клетка, а пък нейната съседка, в нервна клетка. Може би сме на път да разкрием тази загадка — допусна Дорийн и усети, че обезобразеното тяло на Кларк събужда у нея вече не ужас, а удивление.
— Искаш да кажеш, че ако успеем да открием този механизъм…
— Успеем ли, това ще означава край на рака и революция в медицината.
Стенли поклати глава и възобнови кървавото си занимание.
— Да се помолим на Бога синът ти и дъщеря ти да открият това, което търсят.
Дорийн кимна и се отправи към изхода. Погледна часовника си. Споменаването на Франк и Кели я подсети, че наближаваше часът на сеанса. Бе време да сверят информацията си. Погледна за последен път това, което бе останало от Джерълд Уолъс Кларк, и излезе.
— В тази джунгла има нещо — промърмори под нос. — Какво ли е?

Кели, отдалечила се от останалите, се опитваше да осмисли информацията, съобщена от майка й. Погледна към джунглата, откъдето се разнасяше хорът на щурци и речни жаби. Светлината на огъня проникваше само на няколко метра в сенчестите дебри на гората. Джунглата криеше своите тайни.
Близо до нея група рейнджъри инсталираха защитната система от сензори, засичащи движения. Лазерният лъч, разположен на около метър над земята и отделящ лагера от джунглата, целеше да установи присъствието на хищници, осмелили се да се доближат до тях повече, отколкото трябва.
Кели отново втренчи поглед в тъмната гора.
Какво се бе случило с агент Кларк?
— Доста зловещи новини наистина — разнесе се глас зад гърба й.
Бе професор Коуве. Кели го изгледа. Шаманът очевидно не бе изгубил умението си да се придвижва по джунглата безшумно и незабележимо.
— Прав сте. Наистина са зловещи.
Коуве извади лулата си, натъпка я с тютюн и я запали. Усети силното ухание на ароматизиран тютюн.
— Какво е вашето мнение за предположението на майка ви? В смисъл, че може да съществува връзка между туморите и регенериралата се ръка?
— Любопитно е… И може би не е неоснователно.
— Така ли мислите?
— Преди да напусна САЩ, прочетох много материали по въпроса за регенерирането. Реших, че трябва да съм готова за всичко, преди да отпътувам за тук.
— Това е наистина умно от ваша страна. Когато става дума за джунглата, подготовката и знанията могат да предопределят оцеляването или гибелта.
Кели кимна и продължи да разсъждава на глас. Бей приятно, че може да изразява мислите си и да ги споделя с друг.
— По време на тази подготовка попаднах на интересна статия в „Алманах на Националната академия на науките“. През 1999 година изследователски екип във Филаделфия провел опити с мишки с увредени имунни системи. Целта била да се изучават множествената склероза и СПИН. Когато започнали да работят с лишените от имунна защита, случило се нещо странно и неочаквано.
— Какво?
— Изследователите пробили дупчици в ушите на мишките — това е обичаен начин да се маркират опитните животни. Установили, че перфорациите зараствали удивително бързо, без да остава и следа от рана. Не само че нямало белези, но цялата повредена тъкан се била възстановила: хрущялът, кожата, кръвоносните съдове, дори нервите. След това ръководителката на екипа доктор Елън Хебер-Кац провела няколко опита. Ампутирала опашките на няколко мишки, но те поникнали отново. Прекъснала очните нерви на други, но те се възстановили. Премахнали част от гръбначния мозък на друга мишка, но и той се възстановил след месец. Подобна фантастична регенерация дотогава никога не била срещана при бозайниците.
— Кое я е направило възможна? — попита Коуве, като отмести лулата си. Очите му бяха изпълнени с удивление.
— Не знам. Единственото различие между тези мишки и обикновените била увредената им имунна система.
— Как възприемате значимостта на случилото се?
Кели сдържа усмивката си, тъй като знаеше, че събеседникът й е хитър човек.
— От изследването на животни с доказана способност да възстановяват крайниците си — морски звезди, земноводни и влечуги — знаем, че техните имунни системи са в най-добрия случай примитивни. Доктор Хебер-Кац излага следната хипотеза: преди незапомнени времена бозайниците сключили еволюционна сделка. За да могат да се защищават от раковите образувания, отказали се от способността си да възстановяват телесните си крайници. Виждате ли, нашите сложни имунни системи са така устроени, че да могат да спрат произволното размножаване на клетките, каквото представляват раковите тумори. От това печелим, разбира се, но същевременно тези имунни системи биха блокирали опита на тялото да възстанови свой крайник. Имунните системи биха възприели размножаването на слабо диференцирани клетки, необходимо за създаването на нова ръка, като злокачествено и биха го спрели.
— Излиза, че сложността на нашите имунни системи едновременно ни помага и вреди.
Кели присви очи и се замисли.
— Освен ако нещо успее да изключи имунната система по безопасен начин. Както при тези мишки.
— Или както при Джерълд Кларк? — зададе въпрос Коуве. — Ако ви разбирам добре, изказвате предположението, че нещо е изключило имунната му система, за да може да се регенерира ръката му, но че то в същото време е позволило цялото му тяло да се изпълни с различни видове ракови образувания.
— Може би е така. Нещата обаче няма как да не са по-сложни. Какъв е този механизъм? Защо всичките ракови образувания са се появили наведнъж? Което е най-важно — какво е предизвикало тази промяна?
— Ако подобно нещо съществува, то би могло да се открие там. — Коуве кимна към джунглата. — Днес три четвърти от всички лекарства против рак са извлечени от растения в тропическите гори. Защо пък да не може да се открие растение с обратните свойства — растение, което предизвиква рак?
— Карциноген?
— Да, но с благоприятни странични ефекти. Като регенерацията на крайници например.
— Това ми се струва малко вероятно. Като се замисля обаче за случилото се с агент Кларк, не изключвам да е възможно. През следващите няколко дни по моя молба изследователите от МЕДЕА ще изследват състоянието на имунната система на Кларк и по-специално туморите. Може би ще открият нещо.
— Какъвто и да бъде окончателният отговор, той няма да се появи в една лаборатория — каза Коуве. — В това съм убеден.
— А къде в такъв случай?
Вместо да отговори, Коуве просто посочи мрачната джунгла с горящата си лула.
Няколко часа по-късно едно голо тяло приклекна безшумно в гората. Зае позиция непосредствено извън обсега на светлината. Бе боядисано със смес от пепел и сока на плодовете на мех-ну. Покрито със сложен рисунък от черни и сини ивици, наподобяваше жива сянка. Човекът бе започнал да шпионира пришълците още при здрачаване. Джунглата го бе научила на търпение. Всички тешари-рин, следотърсачите на племето, добре знаеха, че успехът зависи в по-малка степен от действията, отколкото от умението да не вдигаш шум. Остана на пост през цялата нощ и не престана да наблюдава лагера. Както бе приклекнал, наблюдаваше внимателно гигантските мъже, които миришеха на чужденци и се разхождаха из местността. Разговаряха помежду си на непонятни езици, а дрехите им бяха още по-странни. Не престана да ги наблюдава, за да научи повече неща за враговете си.
Както бе застинал, забеляза как върху ръката му кацна щурец. Едното му око не се отлепи от лагера, а с другото видя малкото насекомо да разтрива задните си крачета, при което издаде звук.
Скоро щеше да се зазори. Нямаше смисъл да остава повече. Бе научил всичко, което можеше да се научи. Изправи се, но така, че щурецът се задържа върху ръката му и довърши песента си. Той доближи ръката до устните си и издуха изненаданото насекомо.
Хвърли последен поглед към лагера и след това побягна към вътрешността на джунглата. Бе обучен да тича из гората, без да настъпи и листо. Никой нямаше да разбере, че е минавал оттук.
Следотърсачът знаеше добре какъв е неговият дълг.
Смъртта трябваше да порази всички, освен Избраните.

Натан държеше пръст върху спусъка на пушката си. Кайманът вероятно бе дълъг около седем метра. Бе голям екземпляр от вида Melanosuchus niger, черен кайман, крал на гигантските хищни крокодили от амазонските води. Бе се изтегнал на припек върху калния бряг и се радваше на следобедните горещини. Черните му бронирани люспи мътно блестяха. Огромната му паст бе полуотворена. Острите му жълти зъби бяха по-дълги от дланта на Натан. Изпъкналите му очи бяха черни, изпълнени със студенина и смърт, очите на праисторическо чудовище. Звярът бе съвършено неподвижен и бе трудно да се разбере дали той въобще забелязваше трите наближаващи го лодки.
— Дали ще ни нападне? — прошепна Кели. Натан повдигна рамене, без да се извръща към нея.
— Те са непредсказуеми, но предполагам, че ако не му сторим нищо, и той няма да ни атакува.
Натан бе приклекнал в носовата част на средната понтонна лодка. В нея бяха още двамата млади О’Брайън, Ричърд Дзейн и Ана Фонг. В лодката имаше само един военнослужещ, ефрейтор Окамото, който управляваше малкия увиснал зад борда двигател. Набитият ефрейтор от азиатско потекло имаше навика да си подсвирква почти непрекъснато, което след четири дни плаване по широкия приток измъчи спътниците му. Гигантското чудовище, лежащо до реката, отклони вниманието им от заниманието на военния.
Челната лодка започна да заобикаля звяра, като се доближи плътно до отсрещния бряг. Последната лодка настръхна от карабини М-16, насочени към черния кайман.
Във всяка лодка пътуваха по шест члена на екипа. В първата се намираха трима войници и останалите граждански лица: професор Коуве, Олин Пастернак и Мани, разположил се в средата на лодката с ягуара. Тортор и преди бе пътувал в лодки и очевидно харесваше това превозно средство. Лениво помръдваше опашка, ушите му потрепваха, а очите му бяха замрежени. В последната лодка пътуваха шестима рейнджъри и капитан Уоксмън.
— Би трябвало просто да застрелят тази гадина — каза Франк.
— Застрашен вид е — възрази Натан. — През последния век почти всичките бяха избити от бракониери. Броят им едва в последно време започна отново да нараства.
— Защо ли тази новина не ме радва? — промърмори Франк, като се огледа. Дръпна козирката на бейзболната си шапка по-ниско, сякаш се опитваше да се скрие зад нея.
— Кайманите убиват стотици хора всяка година — промърмори Дзейн. — Обръщат лодки и нападат всичко, което се движи. Четох за убит черен кайман, в чийто стомах открили два двигателя с вътрешно горене. Глътнал ги целите. Напълно съм съгласен с господин О’Брайън. Няколко точни изстрела…
Челната лодка вече премина покрай мястото, където животното се грееше на слънце. Последва я лодката на Натан. Продължи да плава бавно срещу слабото течение и заобиколи каймана.
— Страшен е — каза Натан, като погледна каймана, намиращ се на десетина метра от него. Бе чудовище, създание от други времена. — Много е красив.
— Самец ли е? — попита Ана Фонг.
— Ако съдим по формата на ноздрите му, вероятно е самец.
— Тихо! — просъска Франк.
— То се раздвижи! — извика уплашено Кели и бързо се отмести на противоположната страна на лодката. Ричърд Дзейн бързо я последва.
Бронираната глава бавно се извърна към лодката им.
— Започна да се пробужда — забеляза Франк.
— То въобще не е било заспало — поправи го Натан. — Просто проявява любопитство към нас, така, както ние към него.
— Самият аз не изпитвам никакво любопитство — сподели Франк, който не криеше удоволствието си, че чудовището е останало зад тях. — Всъщност то може да…
Гигантският кайман с внезапно светкавично движение се изтласка напред и потъна под кафявата повърхност. От третата лодка се бяха приготвили за стрелба по него. Светкавичната му реакция обаче изненада войниците. Крокодилът бе вече изчезнал и куршумите им се забиха в калта.
— Не стреляйте! — изкрещя Натан. — То просто бяга!
Знаеше, че естествената реакция на каймана, когато нямаше какво да защищава, бе просто да се отдалечи от неизвестността. Освен ако го заплашеха или нападнеха.
Един от военните, висок чернокож ефрейтор на име Родни Грейвс, се изправи в лодката и започна да оглежда реката, насочил пушка към нея.
— Не виждам какво…
Всичко се случи много бързо. Последната лодка подскочи на около метър във въздуха. Пред очите на Натан се стрелна дебела люспеста опашка. Войникът, който се бе изправил, падна във водата. Останалите войници стиснаха гумените дръжки на лодката. Тя с плясък се стовари отново върху повърхността.
— Грейвс! — изкрещя капитан Уоксмън, застанал до двигателя.
Ефрейторът внезапно се появи от реката на около десетина метра от лодките. Бе останал без шапка, но все още стискаше пушката си. Започна да рита във водата и да плува към най-близката лодка.
Зад него, подобно на подводница, се подаде главата на каймана. Очите му приличаха на два перископа.
Рейнджърите веднага присегнаха към оръжията си. Преди да успеят да стрелят обаче, кайманът отново изчезна във водата.
Натан си представи как гигантското същество с помощта на мощната си опашка се придвижва през мътните дълбочини към ритащия войник, привлечено от движенията му.
— Дявол да го вземе! — промърмори под нос и изкрещя с все сили: — Ефрейтор Грейвс! Не се движете! Престанете да ритате във водата!
Ефрейторът не го чу. Всички останали го призоваваха да побърза. Той се паникьоса и плясъците му станаха още по-шумни. Капитан Уоксмън даде заден ход, за да се приближи до изнервения плувец.
— Не плувай! — изкрещя отново Натан. После, не толкова от смелост, колкото от яд, че не го бяха чули, остави пушката си и се гмурна във водата. Плуваше безшумно и с широко отворени очи. Водата обаче бе мътна и видимостта не бе по-голяма от метър. Остави течението да го повлече. Чу как отляво покрай него преминава последната лодка.
Изтласка се и главата му се подаде над повърхността. Родни Грейвс бе само на метър от него.
— Ефрейтор Грейвс! Спрете да се движите! Преструвайте се на умрял! — каза Натан и застана неподвижно, наполовина легнал във водата.
Войникът се обърна към него. Очите му бяха разширени от ужас. Продължаваше да пляска с ръце и крака по водата с все сила.
— Майната му… — извика. Спасителната лодка бе само на три метра от него. Оттам вече се подаваха ръце, които да го изтеглят.
Натан усети движение до себе си. Между него и ефрейтора премина нещо. Нещо голямо и бързо. Боже мой!
— Грейвс! — изкрещя Натан за последен път.
Един от рейнджърите — Натан разпозна в него Томас Грейвс, брат на плуващия — се надвеси над понтонната лодка. Други два войника го крепяха, като го държаха за колана. Том изпъна двете си ръце. Всички мускули на тялото му бяха напрегнати. На лицето му бе изписан страх за съдбата на брат му.
Родни продължи да рита и протегна ръка. Том я улови.
— Хванах го! — изкрещя. Мускулите на собствената му ръка се напрегнаха като стоманени въжета.
Двамата войници издърпаха обратно Том, за когото Родни се бе заловил. Със свободната си ръка Том улови брат си за мокрото яке и после падна на гръб в лодката, като измъкна и брат си.
Родни излетя от водата и падна по корем върху понтона. Засмя се с облекчение.
— Проклет крокодил!
Тъкмо понечи да измъкне и краката си от водата, когато от нея се подадоха две широко разтворени гигантски челюсти и погълнаха и двата му крака чак до бедрата. Челюстите се сключиха върху плячката и се прибраха отново в реката. Войниците не успяха да окажат съпротива на еднотонното бронирано чудовище. Родни бе откъснат от ръцете на брат си и изпищя.

Родни изчезна под водата, но викът му продължи да кънти над повърхността й. Войниците, застанали на колене, насочиха пушките си към реката, но не стреляха. Куршумите Щяха да убият по-скоро колегата им, отколкото каймана. Изражението на лицата им издаваше, че бяха разбрали истината. Ефрейтор Родни Грейвс вече го нямаше. Всички видяха размера на чудовището, видяха и челюстите му.
Натан знаеше, че те са прави.
Кайманът щеше да отнесе жертвата си на дълбоко място и да я държи там, докато тя се удави. Сетне щеше или да я изяде, или да я тикне в корените на Мангровите храсталаци, където тя щеше да изгние и после да бъде погълната по-лесно.
Нямаше как да се спаси човекът.
Натан остана неподвижен във водата, без да помръдва. Кайманът навярно щеше да се задоволи с плячката си, но може би наоколо имаше и други хищници. Можеха и скоро да се появят особено ако усетят вкуса на кръв по течението. Легна на гръб във водата и изчака да го поемат и приберат в лодката.
След малко видя ужасеното лице на Том Грейвс. Бе втренчил поглед в ръцете си, сякаш ги обвиняваше, че не са се оказали достатъчно силни, за да задържат брат му.
— Съжалявам — каза тихо Натан.
Човекът го погледна и Натан видя, че погледът му е разгневен. Яростен от това, че Натан бе оцелял, а брат му бе загинал. Натан се извърна.
Един друг военен обаче не бе така сдържан.
— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя капитан Уоксмън с лице, изкривено от гняв. — Що за глупост допусна? И ти ли искаше да загинеш?
Натан отмести с ръка мокрия кичур коса върху очите си. През тази седмица скачаше за втори път във водите на Амазонка, за да спаси някого. Не биваше това да му става навик.
— Опитах се да помогна — промърмори. Капитан Уоксмън малко се поуспокои.
— Изпратиха ни, за да те пазим. Не ти да ни пазиш.
Лодката на Натан междувременно се бе доближила до лодката на войниците. Той стъпи върху понтоните и се завърна на мястото си.
След като направи това, капитан Уоксмън даде знак на хората си да продължат. Двигателите бяха форсирани. Натан чу, че Том Грейвс се опита да протестира.
— Капитане… Брат ми… Тялото му…
— Вече го няма, ефрейтор, няма го.
Трите лодки продължиха напред. Натан усети, че професор Коуве го наблюдава. Професорът поклати тъжно глава. В джунглата никакво обучение и никакво оръжие не можеха да ти гарантират стопроцентова безопасност. Ако джунглата искаше да те убие, щеше да те убие. На това му викаха „амазонския фактор“. Всички, които пътуваха из могъщата зелена пустиня, зависеха изцяло от нейните прищевки.
Натан усети, че някой го докосва по коляното. Бе Кели. Тя въздъхна, преди да проговори.
— Това, което направи, бе глупаво. Дори много глупаво — каза тя, като го погледна в очите. — И все пак радвам се, че го направи.
След неочакваната трагедия Натан не намери сили да реагира с нещо повече от едно кимване. Топлите й думи обаче помогнаха да се разсее студът, изпълнил тялото му. Тя отдръпна ръка от коляното му.
Остатъкът от деня премина в мълчание. Дори ефрейтор Окамото престана да си подсвирква, докато управляваше лодката. Пътуваха нагоре по течението, докато слънцето наближи хоризонта, сякаш се опитваха да увеличат колкото се може повече разстоянието между себе си и мястото, където смъртта застигна Родни Грейвс.
Докато приготвяха лагера, съобщиха новината в базата във Ваувай. Настроението на всички бе мрачно, докато вечеряха. Вечерята бе от риба, ориз и див ямс, намерен от професор Коуве близо до лагера.
Единствената тема на разговора бе сладкият ямс. Натан се удиви на това изобилие.
— Необичайно е на едно място, да се намерят такива големи количества ямс — отбеляза той. Професорът бе донесъл цяла раница, пълна догоре с див ямс. Коуве кимна в знак на съгласие.
— Предполагам, че на мястото, където го открих, е имало индианска градина. В същия район видях няколко дървета авокадо и няколко ананасови храста.
— Индианска градина ли? — попита Кели, която поднасяше в този момент към устата си парче риба.
През последните четири дни не бяха срещнали жива душа. Ако Джерълд Кларк се бе сдобил с кануто си в някое индианско селище, все още нямаха представа къде е.
— Отдавна е била изоставена — каза Коуве, който забеляза проблясъка на надежда в очите на Кели. — Такива изоставени градини могат да се открият колкото искаш покрай бреговете на която и да е река в Амазония. Тукашните племена, особено яномамо, са чергарски. Засаждат градина на дадено място, живеят там година или две и после се придвижват другаде. Боя се, че тази изоставена градина не означава нищо.
— И все пак свидетелства, че тук е имало и човешко присъствие — опита се да възрази Кели, която не искаше да губи напълно надежда.
— Освен това ямсът е наистина много вкусен. Оризът бе започнал да ми омръзва — каза Франкс пълна уста.
Мани се усмихна и поглади с пръсти гърба на ягуара. Тортор бе изял една голяма риба и сега се бе протегнал край огъня.
Рейнджърите бяха запалили втори огън недалеч от тях. При залез слънце отслужиха кратка църковна служба за загиналия техен другар. Сега бяха мрачни и едва говореха. Държаха се съвършено различно от предишните вечери, през които войниците изпълваха пространството със закачки и смях, преди да си приготвят люлките за спане и да застанат на пост. Тази нощ обстановката бе различна.
— Най-добре ще е да си легнем — каза Кели. — Утре ни очаква още един дълъг и уморителен ден.
Всички се надигнаха и след малко всеки тръгна към люлката си. Когато се завърна от тоалетната, Натан видя, че до неговата люлка е застанал професор Коуве и пуши лулата си.
— Какво има, професоре? — попита Натан. Усети, че Коуве иска да му каже нещо насаме.
— Ела да се поразходим малко, преди рейнджърите да са включили сензорите — покани го шаманът и го поведе към гората. Натан го последва.
— Какво има?
Коуве не каза нищо и просто продължи, докато двамата навлязоха навътре в джунглата. От това разстояние лагерните огньове наподобяваха малки зелени светлинки. Професорът най-после спря и всмукна дълбоко дим от лулата си.
— Защо ме доведе тук?
Коуве запали малко джобно фенерче.
Натан се огледа. Джунглата около тях бе разчистена и на това място имаше само няколко дървета: ниски хлебни палми, портокали и смокини. Натан разбра, къде са го довели. Това бе изоставената индианска градина. Дори успя да види два бамбукови пръта с обгорени върхове, забити сред растенията. Поначало те се изпълваха с прах ток-ток и се запалваха по време на прибиране на реколтата, за да прогонват с дима си гладните насекоми. Без всякакво съмнение тук някъде бяха живели индианци.
По време на пътуванията си из Амазония Натан бе виждал и други подобни изоставени градини. Сега обаче, през нощта, като гледаше изоставената градина, Натан изпита чувството, че тя е омагьосана. Стори му се, че очите на мъртвите индианци го наблюдават.
— Следят ни — сподели Коуве. Тези думи учудиха Натан.
— Какво говориш?
Коуве поведе Натан из градината. Освети с фенерчето си едно дръвче маракужа и придърпа едно от по-ниско разположените клончета.
— Обрали са го — посочи Коуве. — Бих казал, че са откъснали плодовете горе-долу по времето, когато издърпвахме лодките на брега. Някои от клонките все още бяха влажни от мъзга.
— И ти забеляза това?
— Очаквах да стане. Последните две сутрини, когато отивах в джунглата да набера плодове за през деня, забелязах, че някой бе посещавал местата, където се бях разхождал предната вечер. Забелязах счупени клонки, а една слива, бе наполовина обрана.
— Възможно е това да е било дело на диви животни.
— И аз допуснах тази възможност, и заради това в началото не казах нищо. Не открих нито следи от стъпки, нито каквито и да е категорични доказателства. Сега обаче, след като тези случайности зачестиха, съм на друго мнение. Някой ни следи.
— Кой?
— По всяка вероятност индианци. Тези гори са техни. Те знаят как да проследят някого, без той да ги забележи.
— Яномамо.
— Сигурно са те — съгласи се Коуве. Натан обаче усети, че в отговора на професора се бе прокраднала сянка на съмнение.
— Кой друг би могъл да бъде? Коуве присви очи.
— Не знам. Вижда ми се обаче много странно, че този, който ни следи, не е достатъчно предпазлив. Един истински следотърсач въобще не би допуснал неговото присъствие да бъде забелязано. Работата ми се струва някак си твърде мърлява за индианец.
— Но ти самият си индианец. Бял човек нямаше да забележи тези следи. Дори рейнджърите няма да ги забележат.
— Възможно е — отвърна Коуве, но сякаш не бе съвсем убеден.
— Редно е да уведомим за това капитан Уоксмън.
— Затова те и извиках. Наистина ли трябва да го направим?
— Какво искаш да кажеш?
— Ако те са индианци, според мен не трябва да усложняваме нещата, като изпратим в джунглата екип от рейнджъри да ги търси. Индианците или който и да е друг на тяхно място просто ще изчезнат. Ако искаме да установим контакт с тях, може би трябва да изчакаме те да ни се обадят. Нека те направят първия ход; а не ние.
Натан бе готов да се възпротиви срещу тази предпазливост. Той гореше от желание да получи отговори, да научи нещо за изчезването на баща си след всички тези години. Трудно му бе да надвие нетърпението си. Скоро щеше да започне дъждовният сезон. Дъждовете щяха да размият всички надежди да се открият следите на Джерълд Кларк.
Днешният случай обаче му напомни, че тук царуваше Амазонка. Трябваше да се съобразяват със скоростта на нейния ход. Припряността и излишният шум щяха да доведат само до поражение. Тук най-добрият начин да се оцелее бе да се плува по течението.
— Може би ще е добре първо да изчакаме още няколко дни — продължи Коуве. — Не е изключено и да греша. Може и да си прав. Може би това е дело на диви животни. В случай че съм прав, бих се радвал, ако дадем на индианците възщожност сами да дойдат при нас. За предпочитане е да стане това, а не да се опитаме да ги довлечем тук с пушките си. Ако искаме да получим информация, разбира се. Натан се съгласи с него, обаче постави едно условие.
— Добре. Ще изчакаме още два дни. Тогава ще споделим съмненията си с другите.
Коуве кимна и изключи фенерчето си.
— Добре. Да си лягаме.
Двамата извървяха бързо краткото разстояние до огньовете. Натан се замисли върху думите и съмненията на шамана. Коуве бе присвил очи, когато се запитаха дали това са индианци. Та кой друг би могъл да бъде?
Когато се завърнаха в лагера, Натан установи, че повечето участници в експедицията вече бяха в люлките си. Няколко войници стояха на пост. Коуве му пожела лека нощ и отиде при люлката си, защитена от мрежа против комари. Докато Натан се събуваше, чу как Франк тихо изстена. След днешната трагедия вероятно сънят на всички щеше да е нарушен.
Настани се в люлката и закри очите си с ръка, за да не вижда светлината на огньовете. Безсмислено бе да се опитва да се бори с Амазонка, дори и да изпитваше такова желание. Тя си имаше собствен ритъм и собствен глад. Можеше само да се молиш на Бога да не си следващата й жертва. Тази мисъл дълго време се въртя в главата на Натан и той трудно заспа. Кой ли щеше да бъде следващият?
Ефрейтор Джеймс де Мартини започна бързо да намразва джунглата. След четиридневно пътуване по реката тя напълно му омръзна. Омръзна му всичко: вечно влажният въздух, хапещите мухи, комарите, непрестанните крясъци на маймуните и птиците. Отгоре на това сякаш всичко плесенясваше: и дрехите, и люлките, и раниците се оказаха покрити с плесен. Цялата му екипировка вонеше на мръсни чорапи за спортуване, след като са били забравени за месец в шкафа. И всичко това — само след четири дни престой в нея.
В момента бе на пост. Бе се подпрял на дърво в близост до тоалетната с карабината си М-16 в ръце. Партньор в този наряд му беше Йоргенсен, който в момента бе решил да използва тоалетната. Де Мартини, застанал само на няколко метра от него, чу как партньорът му разкопча ципа си. При това си подсвиркваше.
— Намерил кога да сере — промърмори недоволно Де Мартини. Партньорът му го чу.
— От проклетата вода е…

— Добре де, все пак побързай — каза Де Мартини и извади цигара. Съдбата на неговия колега Родни Грейвс не му излизаше от ума. Де Мартини бе в челната лодка заедно с неколцина от цивилните, обаче се бе оказал достатъчно близо, за да види как чудовищният кайман се подаде от водата и откъсна Грейвс от другата лодка. Неволно потрепери. Не бе новобранец. И преди бе ставал свидетел на смъртта на свои колеги: от изстрели, от катастрофи с хеликоптери, от удавяне. Тя обаче не можеше да се сравни с това, което бе видял днес. Бе нещо наистина кошмарно.
Наруга Йоргенсен на ум. Защо това копеле толкова се мотае? Всмукна дълбоко дим от цигарата си. Навярно биеше чикии. Впрочем йе биваше да укорява Йоргенсен за подобно нещо. Така или иначе двете жени сред тях ги разсейваха. Той веднъж скришом бе огледал Докторката от азиатски произход, когато си събличаше якето. Тънката й блуза, подгизнала от пот, бе прилепнала плътно към малките й гърди.
Прогони тези мисли, загаси цигарата си и се поизправи. Единствената светлина в мрака бе светлината на фенерчето, прикрепено със скоч към пушката му. Насочи го надолу, към близката река.
Навътре в гората, отвъд лазерните сензори, проблясваха слаби светлинки. Светулки. Бе израсъл в Южна Калифорния, където нямаше такива насекоми. Примигването им го разсейваше. Не можеше да откъсне поглед от светлинките. Джунглата около него продължи да въздиша. По-големите клони пукаха като ставите на стари хора. Струваше му се, че тя е живо същество, което го е погълнало.
Де Мартини отмести светлината си. Твърдо вярваше в партньорството, особено в тази черна джунгла. Рейнджърите дори си имаха шега по този повод: патрулирането по двойки е много важно за оцеляването, тъй като врагът има по кого другиго да стреля.
— Хайде, Йоргенсен, побързай.
— Почакай малко — отвърна с раздразнение партньорът му от няколко метра разстояние.
Когато Де Мартини се извърна, нещо ужили бузата му. Той плесна по насекомото с ръка и му се стори, че го размазва. После усети още по-болезнено ужилване по шията, непосредствено под челюстта. Намръщи се и присегна да отстрани мухата или комара от шията си. Пръстите му докоснаха нещо, което все още стърчеше от нея. Изненадан и ужасен, той го изтръгна.
— Какво, по дяволите… — ядоса се и отстъпи крачка. — Мръсни кръвопийци!
— Добре, че не си по гол задник! — засмя се Йоргенсен. Де Мартини с изкривено лице издърпа нагоре яката си, за да защити шията си от кръвожадните насекоми. Светлината на фенерчето му освети нещо ярко в калта под краката му. Той се наведе и го повдигна. Бе малко острие, на чийто край бяха закрепени няколко перца. На върха му имаше кръв. Неговата кръв.
Майната му!
Той приклекна и отвори уста, за да предупреди другите, но от гърлото му излезе само слабо хъркане. Опита се да си поеме въздух, но усети, че гръдният му кош се е схванал. Крайниците му натежаха като олово. Внезапно обезсилен, падна на хълбока си.
Отровен съм… Парализиран съм…
Все още можеше да контролира в достатъчна степен ръката си. Тя, подобно паяк, се придвижи към спусъка. Трябваше да произведе изстрел… Да предупреди Йоргенсен…
Усети, че някой го дебне. Че някой го наблюдава от тъмната джунгла. Не можа да се извърне, за да го види, но някакъв първичен инстинкт му подсказа това и подаде необходимото предупреждение към тялото му.
Обзет от паника, продължи да се моли да намери сили да достигне спусъка на карабината М-16. Пръстът му най-после го достигна. Ако бе имал сили да въздъхне с облекчение, Щеше да го направи. Започна да му причернява пред очите. Той събра всичката си сила в пръста си и натисна спусъка.
Нищо не се случи.
Отчаян, разбра, че не бе освободил предпазителя. Когато се изтърколи в калта, върху бузата му потече сълза. Бе осъзнал поражението си. Бе парализиран и нямаше сили дори да затвори очите си.
Нападателят му най-после се надвеси върху неподвижното му тяло. На светлината на фенерчето той видя картина, която му се стори нереална.
Бе жена. Гола жена. Стройно същество с неземна красота. С дълги крака и заоблени бедра и стегнати и закръглени гърди. Именно очите й обаче привлякоха вниманието му, докато бавно се задушаваше. Очи, пълни с тайнственост и глад. Тя се надвеси над него и порой от черни коси покри скованото му лице.
За миг му се стори, че тя се опита да дъхне в лицето му. Усети нещо като полъх от топъл дим.
Сетне изгуби съзнание и всичко потъна в мрак.
Кели внезапно се събуди. Разбудиха я оживени гласове. Изправи се рязко и заради това падна от люлката, и си удари коленете.
— Майната му! — изруга и се огледа.
Върху двата огъня бяха нахвърляни нови клони. Пламъците се издигаха високо и всичко наоколо бе силно осветено. В далечината се виждаха светлините на фенери, движещи се из гората. Явно, търсеха някого или нещо. От джунглата се раздаваха викове и заповеди.
Кели се изправи на крака и започна да се измъква от мрежата против комари. Наблизо бяха Натан и Мани, и двамата боси и облечени само по боксерки и потници. Между двамата бе застанал големият ягуар.
— Какво става тук? — извика Кели, като най-после се освободи от мрежата.
Останалите цивилни членове на експедицията бяха също полусъблечени и объркани. Кели веднага забеляза, че всички зелени брезентови люлки на рейнджърите бяха празни. Между двата огъня бе застанал ефрейтор с карабина в положение на готовност.
На въпроса й отговори Натан, който бе започнал да се обува.
— Един от часовоите е изчезнал. Трябва да стоим тук, докато войниците огледат района.
— Кой е изчезнал? Защо? Как?
— Ефрейтор Де Мартини.
Кели си спомни кой е. Мъж с гладка черна коса, широк нос и очи, изпълнени с подозрителност.
— Какво му се е случило?
— Все още никой не знае — обясни Натан и поклати глава. — Просто изчезнал.
До реката се чу крясък. Лъчите на повечето фенерчета се насочиха натам.
Професор Коуве се присъедини към тях. Кели забеляза, че Натан и професорът си размениха странни погледи. Сякаш знаеха нещо, неизвестно на другите.
Внезапно от другия край на лагера се появи Франк. Затича се към тях с фенер в ръка. Бе се задъхал и луничките изпъкваха ясно върху пребледнялото му лице.
— Открихме оръжието на изчезналия — извика и погледна към Натан, Мани и Коуве. — Вие тримата познавате джунглата по-добре от всички нас. Има нещо, за което искаме да чуем вашето мнение. Капитан Уоксмън помоли да отидете при него.
Цялата група цивилни тръгна към Франк, готова да го последва. Той ги спря, като повдигна ръка:
— Да дойдат само тримата.
— Ако е ранен, бих могла да помогна — обади се Кели. Франк за миг се поколеба, но й даде знак да се присъедини към тях.
Ричърд Дзейн понечи да го последва и дори отвори уста, готов да протестира, но Франк поклати глава.
— Не искаме там да се събират прекалено много хора.
Групата се запъти към реката. Ягуарът ги последва с безшумни стъпки, прилепен до господаря си. Навлязоха в гъстата растителност до брега на притока. Тук можеше да се види истинската джунгла — гъсталак от преплетени лиани, храсталаци и дървета. Като вървяха един зад друг, хората навлязоха в пищната растителност и се придвижиха към мястото, където светеха фенерите.
Кели вървеше непосредствено зад Натан. За пръв път забеляза широчината на плещите му и лекотата, с която се придвижваше из гората. Въпреки че бе висок мъж, заобикаляше лианите и храстите без усилия. Тя тръгна по стъпките му и се опита да повтори движенията му, но въпреки това продължи да се препъва в мрака.
Стъпи върху нещо хлъзгаво и насмалко не падна. Разпери ръце, за да омекоти удара. Натан обаче мигновено я подхвана.
— Бъдете внимателна.
— Бла… Благодаря — отвърна Кели и поруменя. Опита се да се хване за една лиана, за да се повдигне, но преди да направи това, Натан я отдръпна встрани. Тя успя да докосне лианата единствено с краищата на пръстите си.
— Какво пра… Ох! — Пръстите и бяха започнали да горят. Започна да ги разтрива в блузата си, но от това болката стана още по-силна. Стори й се, че ръката й е обхваната от пламъци.
— Спокойно — каза професор Коуве. — Не бива да я разтривате.
Откъсна шепа месести листа от тънко дръвче до него. Разтри ги в дланите си, след това хвана китката на Кели и намаза пръстите й с получилата се маслена течност. Болката моментално намаля. Кели погледна с почуда смачканите листа.
— Това е ку-ру-не — поясни Натан. — От семейството на теменугите. Силно обезболяващо средство.
Коуве продължи да разтрива пръстите й, докато болката изчезна.
На светлината на фенерчето на брат си видя, че в краищата на пръстите й се бяха образували два мехура.
— Добре ли си? — попита Франк.
Тя кимна утвърдително. Чувстваше се глупаво.
— Продължавайте да разтривате с ку-ру-не и ще ви мине — посъветва Коуве и я потупа бащински по ръката.
Натан й помогна да се изправи и й посочи сивата лиана.
— Наричат я „огнена лиана“, при това съвсем основателно. Излъчва силно активно вещество, което прогонва насекомите.
Кели съобрази, че щеше да падне точно в гъстите преплетени лиани, ако Натан не я бе задържал.
— Своеобразна химическа война — добави Коуве.

— Тя се води през цялото време около нас — каза Франк. — Именно заради това джунглата е толкова богат склад на всякакви лечебни средства. Сложността и многообразието на тези химически вещества надминават всичко, което хората биха могли да създадат в своите лаборатории.
Кели го изслуша внимателно. Възможността да стане една от жертвите на тази химическа война не й допадна.
Изминаха още няколко метра и стигнаха до рейнджърите, събрали се в кръг. Двама от тях се бяха отдръпнали встрани с пушки на рамо и в позиция за стрелба. На лицата им имаше очила за нощно виждане.
Ефрейтор Йоргенсен бе застанал в поза „мирно“ пред капитана.
— Както казах, използвах тоалетната. Де Мартини бе застанал до едно близко дърво.
— А това какво е? — Капитанът навря угарка от цигара под носа на ефрейтора.
— Признавам, че чух щракането на запалка, но не смятам, че е напуснал поста. Когато си закопчах панталона и се огледах, вече го нямаше. Той въобще не ми каза, че смята да ходи до реката.
— И всичко това заради една цигара — изръмжа капитанът. — Свободно, ефрейтор.
— Слушам.
Капитанът си пое дълбоко въздух и отиде при цивилните. Очите му все още бяха изпълнени с гняв.
— Искам да чуя вашето мнение по един въпрос — каза, като се обърна към Натан, Коуве и Мани. Освети място, където тревата бе утъпкана. — Тук намерихме оръжието на Де Мартини и този фас, но никаква следа от тялото му. Ефрейтор Варчак се опита да открие някакви следи. Не откри нищо. Просто тревата, стигаща до брега, е утъпкана.
Кели реши, че това бе вярно. Утъпкано бе именно пространството, водещо към реката. Високите зелени тръстики До самия бряг бяха изпочупени.
— Бих искал да огледам района още веднъж — предложи професор Коуве.
Капитан Уоксмън кимна утвърдително и подаде фенерчето си на професора.
Натан и Коуве тръгнаха напред. Мани понечи да ги последва, обаче ягуарът спря. Подуши тревата и започна да ръмжи. Мани, сложил ръка върху дръжката на камшика си, се опита да убеди котката да го последва.
— Хайде, Тортор, да вървим.
Животното обаче отказа да направи това, дори отстъпи крачка.
Коуве, приклекнал до тръстиките, докосна нещо на земята и подуши пръстите си.
— Какво е това? — попита Натан.
— Изпражнения на кайман — отвърна Коуве. После изтри ръката си в тревата и кимна към ягуара. — Виждам, че и Тортор е съгласен с мен.
— Какво искате да кажете? — попита Кели. Отговори и Мани:
— Дивите котки са в състояние да определят размерите на едно животно просто по миризмата на неговите изпражнения или пикоч. В западната част на САЩ слонската пикоч дори се продава като средство за отпъждане на пуми и диви котки. Те не биха наближили място, опръскано със слонска пикоч, тъй като самата миризма на такова голямо животно ще ги уплаши.
Коуве премина през тръстиките и отиде до самия бряг. Внимателно отскубна няколко прекършени тръстики и след това даде знак на капитан Уоксмън да се доближи. Кели последва капитана.
Коуве освети едно място на калния бряг. Ясно се виждаха стъпките на животно с нокти.
— Кайман.
Кели усети необяснима нотка на облекчение в гласа на професора. Забеляза, че той отново се спогледа с Натан.
— Кайманите често ловуват по самия бряг — обясни Коуве и се изправи. — Нападат тапирите и дивите прасета, когато идват на водопой. Вероятно вашият ефрейтор се е приближил прекалено близо до брега и е бил нападнат.
— Възможно ли е да е същият кайман, който нападна ефрейтор Грейвс? — попита капитанът. Коуве повдигна рамене.
— Черните каймани са съобразителни животни. След като е разбрал, че нашите лодки са източник на храна, възможно е да ни е последвал, като се е ориентирал по шума на двигателите и след залез слънце да е устроил засада.
— Мамицата му мръсна! — изруга Уоксмън и стисна юмруци. — Да загубиш двама души за един ден!
Сержант Костос пристъпи крачка. Изражението на лицето на високия жилав рейнджър издаваше решимост.
— Господин капитан, мога да извикам подкрепления. До сутринта хеликоптерите ще ни докарат двама души.
— Направи го — отсече капитанът. — Отсега нататък искам да има по два патрула на нощ. Всеки патрул да е от двама души! Не искам никой — бил той цивилен или военен — да се разхожда в тази джунгла сам. При никакви обстоятелства. Да се поставят сензори и откъм реката, не само откъм джунглата.
— Слушам.
— Благодаря ви за вашата помощ, господа — обърна се Уоксмън към цивилните. В гласа му нямаше никаква топлота.
Групата пое отново пътя към лагера. Кели се чувстваше опустошена. Още един човек бе изчезнал, също внезапно. Премина покрай преплетените огнени лиани и ги погледна боязливо. Тук се водеше не само химическа война. Бе се развихрила битка на живот и смърт, в която силните изяждаха слабите.
Почувства облекчение, когато стигна до лагера и огньовете му. Пламъците прогонваха мрака на джунглата и действаха успокояващо. Усети върху себе си погледите на останалите членове на екипа. Ана Фонг бе застанала до Ричърд Дзейн. Олин Пастернак, колегата на Франк, грееше ръцете си на огъня.
Мани набързо им обясни какво бяха видели. Докато го слушаше, Ана закри устата си с ръка и се обърна. Олин, както винаги, не измени изражението на лицето си и не отлепи поглед от пламъците.
Кели не успя да забележи техните реакции. Бе съсредоточила вниманието си върху Натан и Коуве. Двамата се бяха отдръпнали малко встрани, до люлката на Натан. Тя не спря да ги наблюдава с крайчеца на окото си. Двамата мъже не си казаха нищо, но в погледа на Коуве се криеше въпрос. Неизказан гласно въпрос, отправен към Натан.
Той отвърна с леко поклащане на глава.
Този жест сякаш изясни нещо между двамата. Коуве извади лулата си и се премести на няколко крачки. Очевидно искаше му се да остане за малко насаме със себе си.
Кели се отдръпна, за да не пречи на възрастния мъж, и забеляза, че Натан я следи с поглед.
Тя отмести лице към огъня. Чувстваше се глупаво и същевременно бе уплашена. Преглътна и захапа долната си устна. Спомни си за силните ръце на този мъж. Ръце, които я прегърнаха и спасиха. Все още усещаше погледа на Натан. Този поглед подейства върху тялото й като слънчева светлина — едновременно я стопли и погали.
Това усещане бавно угасна.
Какво криеше Натан?

Дорийн О’Брайън се страхуваше, че ще закъснее за работа.
— Джеси! — извика, докато поставяше в кутията за закуски един портокал до филията, намазана с фъстъчено масло. — Хайде, миличка, слизай!
Отбиването до детската градина щеше да отнеме на Дорийн около двайсет допълнителни минути. Освен това в този час автомобилното движение в Лангли бе претоварено. Тя погледна часовника си.
— Маршал!
— Идваме — отвърна й строг глас.
Дорийн повдигна очи. Съпругът й и внучката и слизаха по стълбите. Джеси бе облечена, но обута с два различни чорапа. Все пак почти е успял да я облече както трябва, каза си Дорийн. Отдавна бе забравила какво означаваше да имаш малко дете вкъщи. Бе и се наложило отново да променя навиците си.
— Аз ще я отведа в градината — каза Маршал. — Имам съвещание чак в девет.
— Не, аз ще свърша тази работа.
— Нека ти помогна, Дорийн — помоли Маршал и я целуна набързо по бузата. Тя се върна в кухнята и затвори кутията за закуски.
— Ти трябва да бъдеш на работното си място колкото се може по-рано — отвърна. Опитваше се да говори спокойно. Маршал обаче усети тревогата в гласа й.
— Джеси, нали не забрави да си вземеш пуловера?
— Ей сега ще го взема, дядо — каза детето и излезе. Маршал се обърна към Лорийн.
— Франк и Кели са живи и здрави. Ако имаше нещо, щяхме досега да сме го узнали.
Лорийн кимна утвърдително, но остана с гръб към съпруга си. Не й се искаше той да види, че почти се е разплакала. Снощи научиха за рейнджъра, нападнат от крокодил. Няколко часа след полунощ телефонът отново позвъня. От начина, по който говори Маршал, Лорийн разбра, че научава още лоши новини. Тогава реши, че обаждане в този час можеше да означава само едно: че нещо ужасно се бе случило с Франк или Кели. След като Маршал затвори телефона и й разказа за втория загинал войник, Лорийн въздъхна със себично облекчение. И все пак в душата и се затаи ужас, който тя не можа да потисне. Вече бяха загинали двама души. Колко още щяха да ги последват? Тя така и не успя да заспи до сутринта.
— Изпращат в лагера им още двама рейнджъри, така че ще бъдат добре охранявани.
Тя кимна и потисна сълзите си. Държеше се като глупачка. Снощи бе разговаряла с близнаците. Личеше им, че са шокирани от трагедията, но и двамата бяха изпълнени с решимост да продължат.
— Те са деца с характер — каза Маршал. — Не само са съобразителни, но и предпазливи. Няма да предприемат неразумни рискове.
— Неразумни рискове ли? — попита тя, все още с гръб към съпруга си. — Нали вече са там? Това не е ли неразумно?
Маршал положи ръце на раменете й. Отмести косата й и я целуна нежно по шията.
— Нищо няма да им се случи — прошепна тихо в ухото й. На петдесет и четири години Маршал бе красив мъж.
Черната му ирландска коса бе започнала да посребрява по слепоочията. Волевата извивка на челюстта му бе омекотена от сочни устни. Очите му, кафяви със синкави жилки, я пленяваха.
— На Кели и Франк нищо няма да се случи — отсече той. — Сега ти го повтори.
Тя се опита да сведе поглед, но той задържа брадичката и с пръст.
— Повтори го, моля те. Направи го заради мен. Искам да го чуя от твоята уста.
Тя видя как в очите му проблесна болка.
— На Кели и Франк… нищо няма да се случи — промърмори Дорийн. Изричането на тези думи на глас, странно защо, я поуспокои.
— Така е — потвърди той. — Нали ние ги възпитахме?
— Прав си — съгласи се Лорийн и прегърна силно мъжа си. Той я целуна по челото.
— Аз ще отведа Джеси в детската градина.
Тя не възрази. След като прегърна внучката си до входната врата, позволи да я придружат до нейното БМВ. Четирийсетминутното пътуване до института премина като през мъгла. Когато пристигна, грабна куфарчето си и се устреми към вратите с цифрови ключалки, водещи към главната сграда. Хубаво бе, че след мъчителната нощ щеше отново да се заеме с работа, да се разсее и да забрави страховете си.
Отправи се към кабинета си и по пътя срещна познати лица. Днес трябваше да получи пълния доклад на имунолозите и много й се искаше да провери предположението на Кели, че имунната система на Джерълд Кларк се е променила. Предварителните отчети, които получаваше на парче, не й бяха от особена полза. При многото ракови процеси, опустошили тялото, бе трудно да се правят обобщения.
Лорийн стигна до кабинета си и видя, че пред входа му е застанал непознат.
— Добро утро, доктор О’Брайън — поздрави я той и й подаде ръка. Бе на не повече от двайсет и пет години, слаб и с бръсната глава. Бе облечен в син работен комбинезон.
В качеството си на ръководител на проекта МЕДЕА Дорийн познаваше лично всички, ангажирани в изследването. Не обаче и този човек.
— Да?
— Аз съм Ханк Алвизио.
Името й говореше нещо. Дорийн се опита да се сети откъде го знае.
— Епидемиолог съм — поясни мъжът, след като забеляза нейната обърканост.
— Ах, да наистина. Прощавайте, доктор Алвизио. Младият човек бе епидемиолог от Станфорд. Досега не се бе срещала лично с него. Той се бе специализирал в изучаването на заразяването с болести.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Дорийн. Той измъкна кафяв плик.
— Има нещо, което искам да ви покажа.
— След десет минути имам заседание със специалистите от отдел „Имунология“ — каза Дорийн, след като погледна часовника си.
— Това е още едно основание да се запознаете с материала. Тя отключи вратата на кабинета си с магнитна карта за самоличност и го покани да влезе. После включи осветлението, седна зад бюрото си и го покани да седне.
— Какво ми носите?
— Нещо, с което се занимавам от известно време. — Той започна да се рови в плика. — Имам информация, която ме смущава, и искам да я споделя с вас.
— Каква информация?
— Медицинска информация от Бразилия. Опитах се да разбера дали там има и други случаи, подобни на случая с Джерълд Кларк.
— Имате предвид други хора, на които да са се възстановили крайници?
Той се усмихна срамежливо.
— Не, разбира се. Опитах се като епидемиолог да разбера какви видове рак се развиват сред хората, обитаващи бразилската тропическа джунгла и в частност района, където е умрял Кларк. Реших, че ако проследим случаите и видовете на раковите заболявания, това би могло косвено да ни помогне да разберем откъде е минал този човек.
Дорийн се изправи в креслото си. Това бе интересно. Свидетелстваше за съобразителност. Нищо чудно, че бяха включили и доктор Алвизио в проекта. Ако той успееше да открие средище на подобни ракови заболявания, това щеше да стесни периметъра на търсене. Съответно щеше да съкрати времето, през което Кели и Франк се разхождаха из джунглата.
— И какво открихте?
— Не това, което очаквах — отвърна той разтревожено. — Установих връзка с всички градски болници, клиники и медицински центрове в района. Те започнаха да ми изпращат сведения за последното десетилетие. Отне ми доста време да обработя информацията с помощта на компютърни модели.
— Открихте ли някакви специфични тенденции в раковите заболявания в района? — попита обнадеждено Лорийн. Докторът поклати глава.
— Не открих нищо подобно на туморите на Джерълд Кларк. Той изглежда е уникален случай.
Лорийн се опита да скрие разочарованието си, но все пак в гласа й се промъкна раздразнение.
— Какво открихте в такъв случай?
Той извади лист от плика и й го подаде. Тя сложи очилата си за четене.
Бе карта на Северозападна Бразилия. Бе пълно с реки, движещи се в една посока — към Амазонка. Големите и малки градове бяха разположени най-често при плавателните канали и пристанищата. На черно-бялата карта бяха нанесени много малки знакове „х“. Младият доктор посочи няколко знака с върха на химикалката си.
— Тук са отбелязани всички медицински учреждения, които предоставиха информация. Обади ми се лекар от болница в град Барселос. — Докторът посочи градче на Амазонка на около триста километра от Манаус. — Там имат проблем с вирус, засегнал децата и старите хора в града. По симптомите наподобява хеморагична треска: висока температура, повръщане, подуване на жлезите, рани по вътрешността на устната кухина. Вече са умрели към дванайсет деца. Докторът от Барселос каза, че такова нещо досега не бил виждал и помоли за помощ. Обещах да му помогна.
Лорийн леко се намръщи. Епидемиологът бе нает, за да работи само и единствено по техния проект. Не го прекъсна обаче.
— Тъй като вече бях създал връзки в района, изпратих спешно запитване до всички. Помолих да ми съобщят дали и при тях има случаи на тази епидемия.
Доктор Алвизио извади друг лист от плика. Бе същата карта. На този екземпляр обаче много от знаците „х“ бяха обградени от сини кръгчета и до тях бяха изписани дати.
— Това са местата, където са открити подобни случаи. Лорийн разтвори широко очи. Кръгчетата бяха много. Поне в дузина здравни заведения имаше случаи на заболяването.
— Улавяте ли тенденцията?
Лорийн отново погледна картата и бавно поклати глава. Епидемиологът посочи един знак „х“ в син кръг.
— Датирал съм всички регистрирани случаи. Този е първият — докторът почука едно кръгче и я погледна в очите. — Това е мисията във Ваувай.
— Мястото, където е бил открит Джерълд Кларк? Докторът кимна утвърдително.
Тя си спомни един от докладите на експедицията, изпратен още през първия ден. Мисията бе опожарена от суеверни индианци. Паникьосали се, след като няколко деца станали жертви на неизвестно заболяване.
— Свързах се с местните власти — продължи доктор Алвизио. — Малкият параход, който пренесъл тялото на Кларк, е спрял на всички тези пристанища. — Докторът посочи няколко градчета по реката. — Навсякъде, откъдето е преминало тялото, са се появили случаи на болестта.
— Боже мой! Смятате, че тялото е носител на някакъв патоген, така ли?
— В началото допуснах и такава възможност. Болестта е могла да се разпространи от Ваувай по много начини. Почти целият транспорт в района е речен, така че всички заразни болести биха се разпространили по същия модел. Моделът сам по себе си не е достатъчно доказателство, че тялото е източник на заразата.
Дорийн въздъхна с облекчение.
— Няма как да е било тялото — поясни. — Дъщеря ми се е запознала със състоянието на трупа, преди да напусне Бразилия. Бил е проверен за всякакви патогени: холера, жълта треска, денге, малария, тиф, туберкулоза. Работило се е съвестно. Тялото е било тестувано за всякакви възможни патогени. Било е чисто.
— Боя се, че не сте права — възрази тихо Алвизио.
— Защо смятате така?
— Днес сутринта получих този факс от Маями. — Подаде и последния лист. — Тялото на Кларк е било инспектирано в митницата на международното летище. Сред местните деца вече има три случая на заболяването. И в трите става дума за деца на служители на летището.
Дорийн, ужасена от чутото, се отпусна в креслото си.
— Значи каквато и да е болестта, вече е тук. Ние сме я донесли тук. Това ли искате да кажете?
Докторът кимна утвърдително.
— Силно заразна ли е?
— Трудно е да се твърди това с положителност. Дорийн си даваше сметка, че макар и млад, докторът трябваше да е водещ специалист в областта си. Иначе нямаше да е тук.
— Каква е вашата преценка? Вече имате собствено становище, нали?
Докторът преглътна, преди да и отговори.
— От началните данни за болестта и за инкубационния период излиза, че е стократно по-заразна от обикновения грип… Не по-малко заразна е от вируса ебола.
Дорийн усети, че пребледнява.
— А смъртността?
Доктор Алвизио сведе поглед и поклати глава.
— Ханк? — каза тя дрезгаво. Гласът й бе изпълнен със страх.
— Боя се, че досега никой не е оживял — каза доктор Алвизио и я погледна в очите.

Луи Фавр, застанал в края на лагера си, се наслаждаваше на изгрева на слънцето над реката. Сега можеше да си отдъхне. Нощта бе уморителна: отвличането на ефрейтора от другия лагер им бе отнело часове. Както винаги, екипът му се справи блестящо с поставената задача.
След четири дни следенето на другия екип се бе превърнало в нещо банално. Всяка нощ следотърсачите на Фавр заемаха позиции по високите дървета по пътя, откъдето се очакваше да минат рейнджърите. Шпионираха и поддържаха връзка с наемниците по радио. През деня Луи и основната част на силите му следваха първата група в канута, които не се доближаваха на повече от десет километра. Позволяваха си да са близо до противниците си единствено през нощта.
Луи се отдалечи от реката и навлезе в джунглата. Лагерът му бе добре камуфлиран и се забелязваше едва в момента, когато влезеш в него. Фавр огледа отново своята група. Наброяваше около четирийсетина души и имаше много пъстър състав: индианци с бронзова кожа от различни племена, мършави черни марони от Суринам, мургави колумбийци от наркокартелите. Независимо от външните си различия всички тези хора имаха общи черти: до един бяха издръжливи и бяха получили кървава закалка в джунглата.
До местата за спане хората му бяха подредили грижливо оръжието си, положено в намаслени калъфи. То се отличаваше също с не по-малко разнообразие: германски автомати „Хеклер и Кох“, чешки „Скорпиони“, автоматични пистолети „Инграм“, израелски „Узи“, дори и няколко старовремски британски автомата „Стен“. Всеки човек имаше лични предпочитания, що се отнася до оръжие. Луи притежаваше компактен автомат „Мини-Узи“. Притежаваше огневата мощ на големия си събрат, но на дължина не достигаше и четирийсет сантиметра. Малко, но смъртоносно оръжие. Като самия Луи.
Неколцина мъже точеха своите мачетета. Шумът, предизвикан от допира на стоманата с камък, се смесваше с утрините песни на пробуждащите се птици и с крясъците на маймуните. При близък ръкопашен бой едно остро мачете бе, предпочитане пред пистолет.
До Луи се доближи първият му заместник, висок черен марон на име Жак. На тринайсетгодишна възраст бил изгонен от селото си, след като изнасилил момиче от съседно племе. Човекът все още носеше белези от тогавашното си пътуване през джунглите. Половината му нос липсваше. Бе отхапана от пираня. Обърна се почтително към Фавр:
— Докторе?
— Да, Жак.
— Госпожа Цуи каза, че е готова.
Луи въздъхна с облекчение. Най-после. Този пленник се бе оказал особено труден. Бръкна в джоба си, извади оттам „кучешките“ медали и ги подхвърли в ръката си. Запъти се към самотната палатка в края на лагера. В палатката със защитен цвят поначало живееха само Луи и Цуи. През последната нощ обаче тя бе „забавлявала“ там друг гостенин. Луи я уведоми за пристигането си.
— Цуи, мила, нашият гостенин готов ли е за събеседване? В палатката бе нетърпимо горещо. В единия ъгъл гореше малък мангал. Любовницата му бе коленичила гола пред него и палеше изсушени листа. Над мангала се издигаше ароматичен пушек. Цуи се изправи. Смуглата и кожа бе запотена и лъщеше.
Луи я погледна. Готов бе да я погълне с поглед. Изпита желание веднага да я обладае, но се отказа. Тази сутрин имаха гост.
Видя голия мъж, разпънат на кръст върху земята. Единственото му облекло бе парцалът, натикан в устата му. Луи предпочете да не задържа поглед върху кървавата развалина, в която бе превърнато тялото на ефрейтора.
Без да изпуска „кучешките“ медали на рейнджъра от ръката си, Луи отиде до сгъваем стол и седна. Погледна името, гравирано върху медалите.
— Ефрейтор Джеймс де Мартини — прочете и продължи на добър английски: — От достоверен източник научих, че сте готов да ни сътрудничите.
Човекът изстена и от очите му потекоха сълзи.
— Да приема ли, че това означава „да“? Рейнджърът, заприличал на пребито и измъчено куче, потвърди това с притваряне на очи. Луи го огледа. Кое предизвикваше по-големи страдания? Болката от изтезанията или осъзнаването на факта, че са те пречупили?
Въздъхна уморено и измъкна парцала, затъкнат в устата на пленника. Луи се нуждаеше от информация. В течение на години бе успял да осмисли истината, че разликата между успеха и провала се крие в подробностите. Разполагаше с много информация за противната страна. Не само със сведенията, предадени му пряко от наелата го компания, а и с разузнавателна информация, събрана от разположен по-близо до противника източник.
Но тази информация не бе удовлетворила Луи.
Бе отвлякъл младия ефрейтор, защото останалите му източници се бяха оказали плачевно некомпетентни, що се отнасяше до подробностите от живота на рейнджърите. Не му бяха съобщили нищо за огневата им мощ, за кода на техните радиостанции и за ежедневното им разписание. Освен това военните винаги имаха задачи, известни единствено на самите тях. На последно място Луи бе го отвлякъл, за да предизвика противника си, и да провери готовността на собствените си сили.
Акцията бе осъществена безупречно. Малка група с очила за нощно виждане се бе промъкнала откъм реката. Отровиха един от рейнджърите със специална стрела с кураре, приготвена от Цуи. След това прикриха следите си с изпражнения и фалшиви следи от кайман. После любовницата му поддържаше живота на пленника с помощта на дишане уста в уста, докато го закарат в лагера и му дадат противоотрова.
Цуи обаче разкри истинския си талант по време на дългата нощ. Нямаше равна на себе си в изкуството на изтезанията. Редуваше удоволствията и болките в хипнотичен транс, докато накрая пречупеше волята на жертвата си.
— Моля ви, убийте ме — изстена младият мъж и от устата му потече кръв.
— Скоро ще сторя и това, драги приятелю. Първо обаче искам да ви задам няколко въпроса.
Луи се отдръпна, докато Цуи размахваше горящите листа из палатката, обикаляйки около ефрейтора. Забеляза, че сломеният войник следеше с ужасен поглед всичките й движения. Това подейства възбуждащо на Луи, но той не изгуби самообладание.
— Нека първо да чуем няколко цифри.
През следващите минути научи всички кодове и часове за връзка на военното подразделение. Не записа нищо, тъй като запамети всички честоти и други цифрови данни. Тази информация щеше да му бъде изключително полезна за подслушването на противника. Осведоми се за всички подробности за въоръжението на рейнджърите: брой и видове оръжие, бойна подготовка, слабости, средства за въздушна подкрепа.
Рейнджърът се оказа разговорлив. Даваше дори повече информация от тази, която искаха от него. — …сержант Костос държи в раницата си две бутилки уиски… в лодката на капитан Уоксмън има сандък с напалмови минибомби… ефрейтор Конджър притежава брой на списание „Пентхауз“…
— Почакайте, господине. Напалмови бомби ли казахте?
— Минибомби… може би дузина…
— Защо ви са?
Ефрейторът изглеждаше объркан.
— Джеймс — каза строго Луи.
— Не знам… Предполагам, че за да се разчисти част от джунглата при необходимост… Да се отстрани някакво препятствие от пътя ни…
— Каква площ може да унищожи една от тези бомби?
— Не знам… — изхълца пленникът. — Не съм сигурен… Може би един акър… Не знам…
— Казваш ли ми истината, Джеймс? — Луи посочи с пръст Цуи. Тя се бе отегчила от разговора и седнала със скръстени крака, делово подреждаше до себе си нови инструменти.
По знак на Луи тя се изправи и подобно на дива котка, тръгна към голия войник.
— Не… — проплака ефрейторът. — Нищо друго не знам!
— Трябва ли да ти вярвам?
— Моля ви се…
— Струва ми се, че ти вярвам. — Луи се обърна към любовницата си: — Аз вече приключих работата си, мила. Оставям го на теб.
Тя се доближи до него и подложи буза за целувка.
— Не… — изстена човекът, разпънат на земята.
— Не се бави, мила. Слънцето вече изгря и не след дълго ще се отправим на път.
Тя отвърна на думите му с усмивка. Миришеше на дим и бе пълна със скрити страсти. На излизане от палатката Луи забеляза, че тя се наведе, за да вземе костната си игла и конците. В последно време Цуи бе започнала да използва нов начин в подготовката за препарирането на човешки глави. Зашиваше им очите, докато са още живи. За да разбере по-добре характера им, предположи Луи. Шаманите от племето на шуарите възприемаха очите като пътека към духа.
Зад себе си чу пронизителен вик.
— Цуи, не забравяй парцала — смъмри я Луи. Допусна грешката да погледне през рамо.
Цуи се бе надвесила над лицето на ефрейтора, стиснала главата на пищящия човек с бедра, докато работеше с иглата и конеца. Луи присви удивено вежди. Изглежда, Цуи се опитва да направи нещо ново.
— Прощавай, мила. — Той се поклони и излезе от палатката. Очевидно бе избързал с укора си. Парцалът не се оказа необходим.
Цуи вече бе започнала да зашива устата на ефрейтора.

Натан се намръщи и върза въжето за мангрово дърво.
— Тук е много блатисто. Внимавайте къде стъпвате — предупреди спътниците си. Помогна на Кели да слезе от лодката и да стъпи на сравнително по-твърда почва. Самият той бе съвсем мокър и потънал в кал до коленете.
Подложи лицето си на дъждеца, падащ от заоблачените небеса. През нощта ги бе връхлетяла буря, придружена от пороен дъжд, който през последния час премина в непреставащо ръмене. Денят протече трудно — през цялото време трябваше да изхвърлят водата от лодките на смени с помощта на ръчна помпа. Натан се зарадва, когато капитан Уоксмън обяви обедна почивка.
След като помогна и на останалите си спътници да слязат от лодките, Натан се изкачи по калния бряг. Джунглата около него сякаш плачеше. От високите корони на дърветата се стичаха капки.
Професор Коуве сякаш не позволяваше нищо да го смути. От палмови листа направи набързо кошница и се запъти към гората в търсене на нещо съедобно. Последва го ефрейтор Йоргенсен, мокър до кости. Ако се съдеше по изражението на лицето на високия швед, не изпитваше особено желание Да се разхожда из джунглата. Капитан Уоксмън обаче бе наредил никой, включително и опитният Коуве, да не се движи сам.
Настроението на цялата група бе мрачно. Предния ден бяха научили, че е възможно тялото на Кларк да е предизвикало сериозно заразно заболяване. В Маями и в института, където се изследваше трупът, бе въведена карантина. За случилото се бе уведомено и бразилското правителство и то започна да създава карантинни центрове в Амазония. Засега изглеждаха застрашени единствено децата и старците, както и хората с увредени имунни системи. Пълнолетните хора в добро здравословно състояние успешно се съпротивяваха на заболяването. Така или иначе много неща все още бяха неизвестни: причинителят, начинът на заразяване и начинът на лечение. В института в САЩ бе учреден специален екип, който да търси отговори на тези въпроси.
Натан погледна Франк и Кели. Франк бе прегърнал сестра си. Тя бе все още пребледняла. Цялото й семейство, в това число и собствената и дъщеря, както и семействата на други учени и служители от института, бяха поставени под карантина. Не бяха показали никакви признаци на заболяване, но Кели бе разтревожена и това й личеше.
Обърна се, за да не пречи на уединението им, и продължи пътя си.
През последните четирийсет и осем часа единственото хубаво нещо бе, че джунглата не взе повече жертви. След загубата на ефрейтор Де Мартини преди два дни всички бяха нащрек. Вслушваха се в съветите и предупрежденията на Натан и Коуве. Сега преди да слязат от лодките или да се измият, всички проверяваха дали в плитчините не са се скрили скатове или електрически змиорки. Коуве обясни как трябва да се пазят от скорпиони и змии. Сутринта никой не се обуваше, преди да е изтърсил старателно обувките си.
Натан огледа местността, за да види дали в нея не се таят други опасности: огнени лиани, мравуняци или змии. Такива бяха новите правила.
Забеляза двете нови попълнения на групата, изпратени на мястото на жертвите на каймана. Събираха съчки. И двамата бяха редници, току-що започнали работа като рейнджъри. Редник Еди Джоунс имаше размерите на танк и акцент, който издаваше, че е живял в Бронкс. Вторият рейнджър, за изненада на всички, бе жена — Мария Карера. Бе една от първите жени рейнджъри. Само шест месеца преди това Конгресът на САЩ бе премахнал забраната за приемане на ясени в този род войски. Но все още не им се позволяваше да участват в бойни действия и ги включваха единствено в мисии като тази.
Още на другата сутрин след нощното нападение двамата нови войници бяха спуснати по въже от бръмчащ над главите на експедицията товарен хеликоптер „Хюи“. Той достави също и малки резервоари с гориво и допълнително снаряжение.
Последната доставка бе изключително важна. От този ден екипът щеше да се намира извън обсега на товарните хеликоптери и щеше да е лишен от въздушна подкрепа. Вече бе изминал почти шестстотин километра. Отсега нататък единственото летателно средство, което можеше да ги достигне, бе черният „Команч“. Малкият щурмови хеликоптер обаче щеше да се използва единствено при извънредни обстоятелства. Сиреч за евакуирането на ранен член на експедицията или при необходимост от въздушно нападение. Накратко, оттук нататък трябваше да се оправят сами.
Натан завърши огледа и се запъти към центъра на лагера. Ефрейтор Конджър бе приклекнал над купчина съчки и се мъчеше да запали с кибритена клечка изсъхналите листа под тях. Капките, стичащи се от дърветата, затрудняваха усилията му.
— Майната му! — изруга раздразнено младият тексасец. — Всичко е просмукано с вода до немай къде. Ще се опитам да го запаля с магнезиев заряд.
— Пести ги — предупреди капитан Уоксмън, застанал на метър от него. — Ще обядваме със сухоежбина.
Някъде наблизо изохка Мани. Бе мокър до кости. Единственият член на експедицията, който имаше най-измъчен вид, бе Тортор. Ягуарът се разхождаше мрачно около стопанина си с вода, стичаща се от козината му, и с клепнали уши. Няма нищо по-жалко от мокра котка дори когато е стокилограмова.
— Може би ще успея да ви помогна — каза Натан. Всички обърнаха погледи към него.
— Известен ми е един стар индиански номер.
Отиде в гората и потърси с поглед едно дърво, което бе забелязал по-рано. Придружаваха го Мани и капитан Уоксмън. Бързо откри високото дърво с грапава сива кора. Извади мачетето си и направи прорез в кората. Оттам започна да изтича гъста червеникава мъзга. Натан потопи пръст в нея и го поднесе под носа на капитан Уоксмън.
— Мирише на терпентин — констатира военният.
— Тази течност се нарича „копал“ — поясни Натан. — Произлиза от „копали“, ацтекското название на гумата. Дървета от това семейство могат да се открият в тропическите джунгли в цяла Централна и Южна Америка. Използва се за най-различни цели: за почистване на рани и лекуване на диария и настинка. Използва се и в съвременното зъболечение.
— Така ли? — попита Мани.
— Да. Ако скоро са ти поставяли пломба, по всяка вероятност имаш част от това вещество в устата си.
— И как ще ни помогне? — попита Уоксмън.
Натан коленичи и започна да се рови в разлагащите се листа под дървото.
— Копалът е богат на въглехидрати. Бяха правени опити да се използва като гориво. Подаде ли се в двигател с вътрешно горене, изгаря с повече калории от бензина, и при това замърсява по-малко околната среда — обясни Натан. Бе намерил това, което търсеше. — Индианците открай време познават тези му свойства.
Изправи се и показа на останалите голяма колкото ръката му бучка от втвърдила се мъзга. Забоде я на една пръчка.
— Някой може ли да ми услужи с кибритена клечка? Капитан Уоксмън извади клечка от херметизирана кутия.
Натан я запали върху кората на дървото и поднесе пламъка към бучката. Тя веднага започна да гори с ярка синя светлина. Натан тръгна към все още незапалената клада.
— Индианските ловци от векове използват тази смола за паленето на огньове. Може да гори в течение на часове и се използва за подпалването на влажна дървесина.
Към групата се присъединиха Франк и Кели. Всички проследиха с поглед как Натан пъхна топката сред листата и клечките. След малко се появи ярък пламък.
— Добра работа — зарадва се Франк и започна да грее ръцете си на огъня.
Натан забеляза, че Кели го наблюдава. На лицето й се бе появила усмивка, първата от двайсет и четири часа насам.
— Благодарете не на мен, а на индианците — промърмори Натан, след като се изкашля.
— Може и да имаме такава възможност — каза внезапно Коуве.
Всички се обърнаха към него.
Професорът и ефрейтор Йоргенсен бързо се присъединиха към тях.
— Открихме селище — съобщи удивеният ефрейтор и кимна по посоката, от която бяха дошли. — Намира се само на около четиристотин метра оттук. Изоставено е.
— Или поне изглежда изоставено — вметна Коуве, като погледна многозначително Натан.
Натан се замисли. Дали това не бяха индианците, които ги бяха следили през последните дни? В сърцето му се появи надежда. След началото на бурята изпита опасението, че всякакви следи от, преминаването на Джерълд Кларк могат да бъдат заличени. Бурята бе първата, която отбеляза началото на дъждовния сезон. Времето им бе започнало да изтича. Сега обаче…
— Би трябвало да проверим това веднага — реши капитан Уоксмън. — Първо обаче искам група от трима войници да претърси селото.
Коуве повдигна ръка.
— Според мен е за предпочитане да не създаваме впечатление, че сме агресори. Индианците вече знаят, че сме тук. Предполагам, че това е причината селото да е изоставено.
Капитан Уоксмън понечи да възрази, но Натан го прекъсна с жест.
— Какво предлагаш? Коуве кимна към Натан.
— Предлагам първо в селото да влезем ние двамата. Сами.
— Определено не! — забрани Уоксмън. — Не мога да ви оставя без охрана!
Франк свали бейзболната си шапка и избърса веждите си.
— Според мен добре ще е да послушаме професора. Нахлуването на тежко въоръжени войници в селото само ще изплаши индианците. Нуждаем се от тяхното съдействие. В същото време обаче намирам опасенията на капитан Уоксмън за основателни.
— В такъв случай нека ни придружи само един войник — посъветва Натан. — При това да държи пушката си през рамо. Макар че повечето от тукашните племена живеят в изолация, познават пушките.
— И аз искам да се включа — пожела Ана Фонг. Тъмните и коси бяха разпилени върху лицето и раменете й. — Групата ще изглежда по-малко опасна, ако в нея има жена. В щурмовите отряди на индианците няма жени.
— Доктор Фонг е права — потвърди Натан.
Капитан Уоксмън изръмжа недоволно. Не му се искаше да позволява на цивилни да навлизат в непознато селище.
— В такъв случай може би ще е най-добре аз да ги охранявам — обади се Карера, жената рейнджър. Бе учудващо красива смугла латиноамериканка с късо подстригана коса. — Господин капитан, ако жените не се възприемат като заплаха, аз ще съм най-подходяща за тази мисия.
— Добре — съгласи се най-после неохотно Уоксмън. — Доверявам се на здравия разум на професор Коуве. Искам обаче през това време останалите войници да бъдат на сто метра от тях. И да се поддържа постоянна радиовръзка.
Франк погледна Натан и Коуве.
Те кимнаха утвърдително. Франк се изкашля удовлетворено.
— Да тръгваме в такъв случай.