`Кръвта на сатаната - Джеймс Ролинс`

Не можеше да избяга.
Като си пробиваше път през потъналата в изпарения джунгла, Франсиско де Алмагро вече бе оставил всякаква надежда да се скрие от ловците, преследващи го с настървеността на хрътки. С тежка въздишка спря на тясната пътека и си пое дъх. После избърса потта от челото си с ръкав. Все още бе облечен в своето расо на доминикански монах, изтъкано от черна вълна и коприна, но то вече бе изпокъсано и мръсно. Инките, които го бяха пленили, му отнеха всички вещи. Оставиха му единствено расото и кръста. Шаманът на племето ги бе предупредил, че не трябва да докосват тези талисмани на един чужд бог. Очевидно се боеше да не би неволно да обиди божеството на пришълеца.
Тежката дреха бе много неудобна за бягство през гъстата растителност и изпарения в горната част на Андите, но младият монах не я захвърляше. Расото бе благословено от самия папа Климент при ръкополагането на Франсиско, така че той не искаше да се раздели с него. Налагаше се обаче да го прекрои така, че да подхожда повече на обстановката. Хвана расото за ръба и отпра частта от него до бедрата му.
След като освободи краката си, вслуша се в звуците, издавани от преследвачите. Виковете на ловците инки се чуваха все по-силно и кънтяха в планинския проход зад него. Дори и пискливите крясъци на смутените маймуни, обитаващи зеления гъсталак над главата му, не можеха да заглушат тържествуващите викове на преследвачите. Не след дълго щяха да го настигнат.
Младият монах реши, че му остава само една надежда. Само една възможност за спасение. Ставаше дума за спасението на света, не за неговото.
Целуна отпрания къс плат и го пусна на земята. Трябваше да побърза. Изправи се твърде рязко и за миг му притъмня пред очите. Размаха ръце и се залови за тънко дръвче, за да не падне, и започна трескаво да си поема въздух. Пред очите му заблещукаха искрици. Намираше се високо в Андите и разреденият въздух му пречеше да диша както трябва, така че му се налагаше често да си почива. Нямаше право обаче да си позволи да спре.
Като пусна дръвчето, Франсиско пое отново по пътеката. Походката му бе неуверена и той се препъваше. Това обаче се дължеше не само на надморската височина. Преди да обявят екзекуцията му призори, бяха го подложили на ритуално кръвопускане и го бяха насилили да погълне чаша горчива течност — „чича“ — опияняваща напитка, която бе направила походката му нестабилна. Умората от бягството бе засилила ефекта на питието.
Докато тичаше, му се струваше, че ръцете на джунглата, се протягат към него и се опитват да го хванат. Пътеката се наклони първо наляво, после надясно. Сърцето му се премести в гърлото, ушите му се изпълниха с усилващо се бучене, което заглуши дори виковете на преследвачите. Франсиско се измъкна от джунглата и за малко не падна в една пропаст. Далеч под себе си видя източника на бученето — в черни скали се разбиваше вода, която образуваше бяла пяна. Паметта му подсказа, че пред него бе един от многото притоци, захранващи могъщата река Урубамба. Сега обаче не му беше до топография. Тази пропаст го делеше от спасението. Гърдите му бяха изпълнени с отчаяние, което притискаше сърцето му. Задъхан, Франсиско подпря ръце на наранените си колене. Тогава забеляза тънкия мост, изплетен от треви. Намираше се от дясната му страна и прекосяваше бездната.
„Orbigado, meu Deus!“ — благодари той на Бога на португалски. Не бе говорил на родния си език от деня, когато бе ръкоположен в Испания. Едва сега, когато по лицето му се стичаха сълзи, предизвикани от страха и безсилието, се обърна на матерния си език.
Изправи се, отиде при моста и хвана с ръка въжето, изплетено от тревата ichu. Над реката се простираше единично дебело въже, а над него имаше две по-тънки въжета, които да улесняват прекосяването на бездната. Ако не бе в такова състояние, Франсиско щеше да изпита възхищение от подвига на строителите на моста. Сега обаче мислите му бяха съсредоточени върху бягството. Върху това как да движи краката си, за да не падне. Всичките му надежди бяха да достигне преди преследвачите си светилището, разположено на върха на отсрещния зъбер. Инките боготворяха планинските върхове и им се кланяха. За да стигне до това място обаче, първо трябваше да преодолее пропастта, а после да прекоси изпълнената с изпарения гора и да се изкатери на скалния връх, извисяващ се пред него. Дали щеше да му достигне време за това?
Франсиско за миг наостри слух, но не можа да чуе нищо друго освен рева на реката, намираща се под него. Не виждаше преследвачите, но допускаше, че навярно бързо съкращават разстоянието, делящо ги от него. Нямаше право да се страхува от вероятността да падне в бездната.
Прокара запотена длан върху косите си, наболи по бръснатата му глава, и хвана едно от помощните въжета… Помоли се Богу, стъпи на моста и тръгна по него. Не погледна надолу, вместо това втренчи поглед в другия му край. Преминаването му се стори безкрайно дълго. Най-после усети как левият му крак докосва камък. Отдъхна с облекчение, слезе от моста и стъпи на твърда земя. Тъкмо щеше да коленичи, готов да целуне и благослови земята, когато чу как някой излая зад гърба му. Дълбоко в пръстта до петата му се заби копие, чиято дръжка продължи да трепери след удара в земята.
От страх Франсиско застина на място. Веднага след това чу друг вик. Обърна се и видя воин, застанал от другата страна на пропастта. Погледите им за миг се срещнаха.
Хищник и плячка.
Човекът с украшение от тъмносини и червени пера на главата си се ухили. По тялото му бяха окачени плътни вериги от злато. Изтръпна. Франсиско се молеше да е злато.
Без да се колебае, измъкна сребърна кама изпод расото си. Оръжието, откраднато от шамана, му бе помогнало да избяга. Сега трябваше да му помогне още веднъж. Хвана едно от тънките въжета. Времето нямаше да му стигне, за да пререже основното въже, но успееше ли да прекъсне останалите две, преследвачите му щяха да се затруднят, докато прекосят бездната. Можеше и да не ги спре, но поне ще спечели време.
Раменете го заболяха, когато започна да реже въжето от изсъхнала трева. Бе направено сякаш от желязо. Човекът отсреща заговори на своята езическа реч. Монахът не разбра нито една от думите му, но му стана ясно, че му обещаваше страх и болка.
Новият страх вля сила в мускулите на Франсиско. Продължи да реже въжето, без да обръща внимание на мръсните сълзи, стичащи се по лицето му. Въжето най-после се скъса и издаде удар, подобен на приплясването на камшик. Единият му край закачи бузата на монаха. Той инстинктивно докосна с ръка нараненото място. Видя, че пръстите му са окървавени, но не почувства болка.
Като преглътна, погледна второто спомагателно въже. Още едно копие удари скалата на ръба на пропастта и падна в нея. Последва и трето. Този път, по-близо. Франсиско повдигна очи и видя, че от другата страна на пропастта бяха застанали четирима преследвачи. Последният от тях държеше четвъртото поред копие, докато първият бе започнал да се прицелва с лък. Времето бе изтекло. Той погледна недокоснатото въже. Реши, че прерязаното ще забави преследвачите достатъчно дълго време.
Обърна се и се устреми към джунглата. Пътеката бе стръмна, краката и гърдите му се изпълниха с умора. Тук гората не бе така гъста и храсталаците бяха по-разредени. Продължи да тича и видя, че става все по-проходима. Тази мисъл го зарадва, но в същото време съзнаваше, че отсъствието на прикритие го правеше по-лесна мишена за преследвачите. С всяка измината крачка очакваше в гърба му да се забие стрела.
Толкова съм близо… Боже, не ме изоставяй точно сега.
Отказа се да гледа пред себе си и заби поглед в земята под нозете си. Всяка стъпка му струваше огромни усилия. Внезапно наоколо му избухна светлина, сякаш самият Господ Бог бе решил да махне дърветата, за да го освети със славата Си. Той въздъхна и повдигна очи. Дори и това просто движение го затрудни. Но вече бе оставил джунглата зад себе си. Иззад червените и черни камъни на пустинния връх се показаха ярките слънчеви лъчи.
Бе твърде слаб, за да отправи благодарствена молитва. Като подмина последните храсталаци, започна да се катери към върха, помагайки си с ръце и крака. Това трябваше да се случи там, горе. При тяхното светилище.
Плачеше, но не бе в състояние да чуе собствените си стенания. Измина с пълзене остатъка от разстоянието, делящо го от гранитната плоча. Като достигна каменния олтар, отпусна се и коленичи. Вдигна лице към небесата. Извика. Това не бе опит за молитва, а изблик на успокоение, че бе достигнал заветната цел. Викът му не остана без отговор. Шумните крясъци на преследвачите отново закънтяха зад него. Бяха прекосили пропастта и продължаваха да го преследват.
Франсиско откъсна поглед от сините небеса. Около него, от всички страни на хоризонта, се простираха безбройните върхове на Андите. Някои бяха покрити със сняг, но повечето бяха голи и пустинни, досущ като този, на който бе коленичил. За миг му се стори, че почти може да разбере защо инките боготворят тези планински висоти. Тук, сред облаците и небесата, човек бе по-близо до Бога. Тежкото безмълвие бе изпълнено с усещане за безкрайност и с обещание за вечност. Дори и преследвачите му затихнаха. Или бяха изпълнени с уважение към планината, или имаха желание да не издават присъствието си.
Франсиско бе твърде уморен, за да се опита да установи причината за това. Насочи поглед към другите върхове, които достигаха тези висоти. Отдолу, на запад, се виждаха две димящи планини, calderas, вулканични казани, два кратера близнаци, устремили се към едно и също утринно небе. Оттук тази двойка приличаше на две зловещи и прокълнати очи.
Той се изплю по посока към тях и повдигна юмрук с палец, промушен между двата пръста, за да се предпази от злото.
Добре знаеше какво се крие в тези горещи падини. Застанал на каменния олтар, измисли име на вулканите близнаци. 0jos del diablo, прошепна… „Очите на дявола“.
Изтръпна от гледката и застана с гръб към нея. Нямаше да му бъде по силите да направи това, което трябва, ако продължаваше да гледа тези очи. Обърна се на изток с лице към изгряващото слънце. Като коленичи пред светлината на утринната слава, бръкна под расото си и извади кръста, който висеше на шията му. Опря горещия метал до челото си. Злато. Това бе причината, поради която испанците бяха достигнали тези чуждоземни гори — жаждата за богатства и пари. Тази тяхна алчност сега щеше да стовари проклятие върху всички им.
Франсиско обърна разпятието и целуна златната фигура, изобразена на неговата повърхност. Именно то бе причината, поради която самият той бе дошъл тук. Бе дошъл, за да донесе словото Боже на тези диваци и сега неговият кръст бе единствената надежда, останала на света. Прокара пръст по задната повърхност на кръста и напипа рисунките, които самият той старателно бе нанесъл върху мекото злато. Дано да спаси всички ни, помоли се безмълвно и прибра кръста под расото си, като го постави близо до сърцето си.
Вдигна отново поглед към изгрева. Трябваше да бъде уверен, че инките никога няма да вземат кръста от него. Макар да бе достигнал едно от техните светилища — този естествен планински олтар, — бе необходимо едно последно действие, за да осигури неприкосновеността му. Измъкна сребърната кама на шамана изпод расото си.
С молитва на покаяние на устните си започна да моли опрощение на греха, който се канеше да извърши. Не знаеше дали ще обрече душата си на вечно проклятие, или не, но нямаше избор. Със сълзи на очи повдигна ножа и преряза гърлото си с острието му. Острата болка го накара да изпусне камата. Падна върху ръцете си. От раната му бликна кръв, която започна да струи върху тъмните камъни под него. Под лъчите на утринното слънце червената му кръв засия на фона на черната скала.
Това бе последното нещо, което видя, преди да умре — кръвта на собственото си тяло. Тя започна да се стича по олтара на инките и заблестя ярко като злато.

Пръстите на професор Хенри Конклин леко потрепериха, когато свали последния слой бинтове, обвили неговото замръзнало съкровище. Затаи дъх. В какво състояние ли се намираше мумията, пропътувала пет хиляди километра от Андите дотук? В Перу бе опаковал тялото много внимателно с помощта на сух лед, но при дългото пътуване до Балтимор можеше да се случи какво ли не.
Прокара пръсти през тъмната си коса, доста посивяла впрочем, след като миналата година навърши шейсет години. Помоли се на Бог последните три десетилетия, които бе посветил на научноизследователска работа в лаборатории и на обекти, да се реализират. Втори шанс нямаше да има. Пренасянето на мумията от Южна Америка почти бе пресушило сумата, отпусната му за научни изследвания. Днес такива средства се предоставяха само на по-млади хора. В Тексас бяха започнали да го възприемат като динозавър. Продължаваха да го уважават, но вече се отнасяха към него по-скоро снизходително и не го приемаха много сериозно. Най-новото му откритие обаче — развалините на малко инкско селище високо в Андите — можеше да промени всичко това. Особено, ако успееше да докаже истинността на смелата си теория.
Внимателно свали последния ленен бинт. Парата, издигаща се от топящия се сух лед, моментално замъгли погледа му. Размаха ръка, за да разсее изпаренията, и пред очите му се появи сгърчената фигура. Коленете и бяха опрени до гърдите, а ръцете бяха обвили краката. Бе заела сякаш зародишна поза. В такава поза я бе открил в малка пещера в близост до замръзналия връх на планината Арапа.
Вгледа се в находката си. Изпод кичурите права черна коса, останали върху черепа, го гледаха древни очни кухини, зеещи и празни. Зад устните, изсъхнали и набръчкани, се виждаха пожълтели зъби. По пергаментната кожа все още бяха прилепнали остатъци от погребален саван. Мумията бе така добре съхранена, че под хирургическата светлина на изследователската лаборатория започнаха да сияят ярко дори остатъците от черната и дреха.
— Боже мой, та това е съвършено! — възкликна глас зад гърба му.
Хенри леко подскочи. Бе потънал толкова в собствените си мисли, че за миг бе забравил за присъствието на други хора в помещението. Обърна се и бе заслепен от мълнията на фотосветкавица. Репортерката от „Балтимор Хералд“ се отмести зад рамото му и зае позиция за друга снимка, без да отлепва „Никона“ от лицето си. Русата и коса бе прибрана зад ушите и вързана на делова конска опашка. Тя направи още няколко снимки, без да престава да говори.
— На каква възраст е според вас, професоре?
Като примигваше, за да се освободи от ефекта на светкавицата, Хенри направи крачка назад, за да могат и другите да видят останките. Двама учени с инструменти в ръка се приближиха към него.
— Как да ви кажа… Според мен мумифицирането е било извършено някъде през шестнайсети век. Значи преди четиристотин-петстотин години.
Репортерката престана за миг да се занимава с апарата си, но не отмести поглед от фигурата върху лабораторната маса. Леко сви горната си устна.
— Имах предвид друго. На каква възраст е бил мумифицираният, когато е умрял?
— Разбрах въпроса ви — отвърна той и намести очилата си с метални рамки върху носа. — На около двайсет години. Трудно е да се извърши по-точна датировка на пръв поглед.
Един от двамата лекари, дребна жена на около петдесет години с тъмна коса, падаща на копринени кичури върху гърба и, ги погледна. Бе започнала да оглежда мумията и държеше в ръката си пинцет за притискане на език.
— Бил е на трийсет и две години, когато е умрял констатира равнодушно.
Лекарката, доктор Джоан Енгел, бе ръководителка на катедрата по съдебна медицина в „Джон Хопкинс“ и стара приятелка на Хенри. Именно длъжността и в „Джон Хопкинс“ бе една от причините той да изпрати мумията точно в този университет. Тя започна да обяснява заключението си:
— Съдя за възрастта му по степента на изхабяване на вторите и третите кътници. Допускам точност от плюс-минус три години. Разбира се, резултатите от сканирането ще определят още по-прецизно възрастта.
Очите и ярко искряха, докато говореше, макар че чертите на лицето и издаваха спокойствие. Допирът с изсъхналите човешки останки съвсем не предизвикваше у нея отвращение. Хенри забеляза, че тя споделя неговата възбуда. Стана му приятно при мисълта, че интересът на Джоан към научните разкрития не бе отслабнал от студентските и години. Тя се завърна към огледа на мумията, но преди това погледна Хенри така, сякаш му се извиняваше, че бе възразила на неговата оценка за възрастта.
Той усети прилив на топлина в лицето. Дължеше се повече на смущение, отколкото на раздразнение. Джоан бе запазила някогашната си наблюдателност. Преглътна, опита да се успокои и се обърна отново към репортерката:
— Всъщност надявам се да докажа, че останките, открити в това инкско селище, принадлежат не на инка, а на представител на друго перуанско племе.
— Какво искате да кажете?
— Открай време е известно, че инките са били войнствено племе, което често е покорявало съседните племена и буквално ги е асимилирало. Строили са своите градове върху градовете на други. От моите наблюдения на Мачу Пикчу и на други развалини по отдалечените върхове на Андите стигнах до извода, че инките, обитавали низините, не са построили тези градове във висините, а са ги завладели. Те са били изградени от племе, съществувало преди тях, на което инките са отнели мястото в историята. Именно то е построило тези високопланински градове. Надявам се той да ни помогне да поправим тази историческа грешка. — Хенри кимна към мумията.
Репортерката направи още една снимка, но се отстрани, за да не попречи на двамата лекари да продължат огледа на тялото.
— Защо според вас тази мумия може да докаже истинността на теорията ви? — продължи с въпросите си тя.
— Гробницата, където я открихме, е по-стара поне с век от развалините на инките. Това ме навежда на мисълта, че пред нас е един от истинските строители на планинските крепости. Освен това, тази мумия има ръст, доста по-висок от ръста на обикновен инка от района. Дори и лицевите и черти са различни. Донесох я тук, за да докажа, че пред нас не е представител на племето на инките, а един от истинските архитекти на тези удивителни градове. Тъй като тук разполагаме с възможности за генетическо картографиране, надявам се да…
— Професор Конклин — прекъсна го Джоан. — Елате да видите нещо.
Репортерката се отмести, за да даде път на Хенри, и „Никонът“ отново закри половината от лицето и. Хенри застана между двамата изследователи. Те изучаваха гръдния кош и корема на тялото. Помощникът на Енгел, млад човек с пясъчна коса и големи очи, се бе надвесил над мумията. Внимателно сваляше с пинцет връв, увита около шията и.
— Гърлото му е било прерязано — констатира Джоан, като разкри костите под кожата. — Би трябвало да го изследвам под микроскоп, но според мен тази рана е нанесена ante mortem. Преди смъртта — повтори вече на английски, като погледна Хенри и репортерката. — Всъщност по всяка вероятност тя е причината за смъртта.
— Инките са имали вкус към кървавите ритуали — потвърди Хенри. — В много случаи са извършвали човешки жертвоприношения и са обезглавявали телата.
Асистентът на лекарката продължаваше да се занимава с раната и измъкна още връв от нея. След кратка пауза погледна ръководителката си.
— Според мен е някаква огърлица. — Дръпна силно връвта. Нещо под дрехата се раздвижи.
Джоан погледна въпросително Хенри. Той с кимане и даде знак да продължат.
Помощникът отново се зае с огърлицата. Каквото и да бе окачено на врата на тялото, бе внимателно укрито под дрехата. Тъканта се разкъса и предметът, висящ на връвта, стана видим за всички.
И четиримата възкликнаха от удивление. Под халогенните лампи на лабораторията заблестя злато. Последва поредица от светкавици, тъй като репортерката направи няколко снимки.
— Това е кръст — каза Джоан. Всъщност констатира нещо, което бе очевидно.
Хенри се наведе към предмета.
— Не е просто кръст, а доминиканско разпятие — уточни той.
— Какво означава това? — попита репортерката, без да сваля фотоапарата от лицето си.
Хенри се изправи и махна с ръка.
— Мисионерите от Ордена на доминиканците са придружавали испанските завоеватели, когато те са завладявали Централна и Южна Америка.
— Какво излиза? Че тази мумия принадлежи на испански свещеник? Така ли? — попита репортерката, като отпусна апарата си.
— Да.
— Страхотно!
— Досега не бе известно инките да са мумифицирали испански завоеватели — каза Джоан, като почука кръста с пинцета си.
— Досега — да — потвърди кисело Хенри. — Надявам се това откритие да бъде споменато поне с кратка бележка в някое научно списание — добави. Златното разпятие разсея мечтите му да докаже истинността на теорията си.
Джоан докосна ръката му.
— Не бързай да се отчайваш. Може би кръстът е бил просто откраднат от някой испанец. Нека първо сканираме тялото, за да разберем какво още можем да научим за този приятел.
Хенри кимна утвърдително, но всъщност вече бе изгубил надежда. Погледна патоложката и видя в очите и искрено съчувствие. Отговори и с усмивка, на която, за негово учудване, тя отвърна. Хенри отдавна познаваше тази усмивка. Някога се бяха срещали, но тогава и двамата бяха твърде увлечени в учението, и познанството им не премина в нещо по-значително. След дипломирането и двамата поеха собствени пътища и само от време на време си разменяха коледни честитки. Хенри обаче не бе забравил нейната усмивка. Тя го потупа по ръката и се обърна към асистента си:
— Брент, би ли предал на доктор Рейнълдс, че сме готови да започнем сканирането. — После погледна Хенри и репортерката. — Вас двамата ще ви помоля да отидете в съседното помещение. Ще можете да наблюдавате процедурата през оловното стъкло на контролната стая.
Преди да излезе, Хенри огледа още веднъж мумията, за да се увери, че е надеждно закрепена върху масата за сканиране, а после протегна ръка към златното разпятие. Взе го и последва останалите, които вече напускаха помещението.
Прилежащата малка стая бе изпълнена с компютри и монитори. Екипът бе решил да използва техника, наречена компютърна томография, или КТ, за да направи множество рентгенови снимки, от които компютърът да изготви триизмерно изображение на вътрешността на тялото. Щеше да се постигне същинска аутопсия, без да се уврежда самата мумия. Всъщност това бе една от причините Хенри да я пренесе на такова разстояние. В „Джон Хопкинс“ и преди бяха правили подобни процедури с перуански мумии, открити в ледовете, а и все още разполагаха с подкрепата на дружеството „Нешънъл Джиографик“. Този университет освен това разполагаше и с модерно обзаведена генетична лаборатория, където можеше да се проследи произходът и родословието на обектите. Хенри бе смятал да подкрепи смелата си теория с конкретни факти. Доминиканското разпятие обаче променяше изцяло картината. След малко тежката врата с оловна обвивка безшумно се затвори зад тях.
Джоан ги представи на доктор Робърт Рейнълдс, който им махна с ръка и им даде знак да седнат. Техникът му започна да настройва скенера.
Докато останалите се струпаха със столовете си пред прозореца за наблюдение, Хенри остана прав, за да има поглед едновременно върху мониторите на компютрите и прозореца към помещението, където щеше да се извърши сканирането. Скенерът, голяма бяла машина, заемаше половината от него. Масичката с мумията бе поставена в тесен тунел, водещ към централната част на устройството.
— Да почваме — разпореди доктор Рейнълдс и натисна няколко клавиша.
Хенри подскочи и насмалко не изтърва златния кръст, тъй като говорителите, свързани със съседното помещение, силно изпукаха. През прозореца видя как масата със свитата фигура, поставена върху нея, бавно започна да се придвижва към скенера. След като главата на мумията влезе в тунела, към пукота се прибавиха и шумни щракания. Устройството бе започнало да фотографира.
— Боб, направи първо повърхностна снимка на лицевите кости — каза Джоан. — Нека се опитаме да си изясним откъде е този мъж.
— Нима можете да определите това само по черепа? — попита репортерката.
Джоан кимна утвърдително, без да откъсва поглед от компютрите.
— Да. Формата на скулите и на костите над веждите и носа дава много точна представа за произхода и расовата принадлежност.
— Започва — съобщи доктор Рейнълдс.
Хенри отмести поглед от прозореца и надзърна над рамото на Джоан. На монитора се появи черно-бял образ, разрез на черепа на мумията.
Джоан си сложи очила и се доближи по-плътно до монитора. Наведе се към него, за да огледа по-добре изображението.
— Боб, можеш ли да го завъртиш на трийсет градуса?
Рентгенологът, който дъвчеше върха на молив, кимна утвърдително. Натисна няколко клавиша, след което черепът се отмести и ги погледна фронтално. Джоан взе в ръце малка линия и като се намръщи леко, направи някои измервания. След това почука екрана с пръст.
— Над дясното око има сянка. Можем ли да я видим в по-едър план?
След натискането на още няколко клавиша образът се уголеми. Рентгенологът отмести молива, който бе захапал, и подсвирна.
— Какво има? — попита Хенри.
Джоан се извърна към него и смъкна очилата си, за да го погледне над тях.
— Дупка. — Допря с пръст триъгълната сянка върху изображението на костта. — Не е от естествен произход. Някой е пробил черепа. Ако съдя по липсата на израстъци, това е било направено малко след смъртта.
— Значи, трепанация… — промърмори Хенри. — Подобни черепи съм виждал и в други части на света. Най сложни трепанации обаче са правили инките. Смятало се е, че са най-опитните хирурзи в тази област. Хенри си позволи искрица надежда. Може би бе успял все пак да открие перуански индианец.
Джоан сякаш бе прочела мислите му.
— Не ми е приятно да те разочаровам, обаче мумията с или без трепанация не е южноамериканска. Това съвсем определено е европеец.
— Сигурна… Сигурна ли си?
— Да — отвърна тя и прибра очилата си. Сетне въздъхна облекчено, сякаш вече бе поставила вярна диагноза.

— Да. Според мен този човек е дошъл от Западна Европа. Предполагам, от Португалия. С малко повече усилия бих могла да ти кажа и от коя провинция. Съжалявам, Хенри.
Той видя, че тя му съчувства. Бе изпълнен с отчаяние, но се опита да не се издаде. Погледна доминиканското разпятие в ръката си.
— Сигурно инките са го пленили — каза той. — А после са го принесли в жертва на техния бог Арапа. Щом са пролели кръвта му на такова свещено място, нямало е как да не го мумифицират, въпреки че е бил европеец. Вероятно и заради това са оставили разпятието му. Хората, изгубили живота си на свещени места, са били тачени и не се е позволявало да се взима нищо ценно от труповете им.
— Ще се получи хубав репортаж — възкликна репортерката. Записваше трескаво всичко чуто, макар да бе включила магнетофона си.
— Репортаж — да — потвърди Хенри. — Може би и една или две статии — добави, като повдигна рамене и се опита да се усмихне.
— Но не и това, което очакваше — вметна Джоан. — Това е куриоз и толкоз. Не ни казва нищо ново за инките. — Може би в разкопките ти в Перу ще се открие нещо интересно — каза патоложката.
— Иска ми се да си права. Племенникът ми и още няколко студенти сега се ровят в развалините на храм. Дано да ми съобщят добри новини.
— Ще ме уведомиш ли, ако има такова нещо? — усмихна се Джоан. — Открай време следя твоите открития в „Нешънъл Джиографик“ и „Археология“.
— Наистина ли? — Хенри леко се оживи.
— Да, видяха ми се страшно интересни.
— Непременно ще те известя — увери я Хенри с още по-широка усмивка. Бе решил да спази обещанието си. Тази жена притежаваше чар, който и сега го обезоръжаваше. И прекрасна фигура, която не можеше да бъде скрита напълно от лабораторната престилка. Хенри усети, че леко поруменява.
— Джоан, я ела насам — помоли тихо рентгенологът. — Нещо не е наред със сканирането.
— Какво има? — попита Джоан, като обърна поглед към монитора.
— Реших да измеря дебелината на костта, но кадрите не показват нищо. Доктор Рейнълдс посочи поредица от образи. На всяка снимка дълбочината на фотографиране се увеличаваше. На изображенията обаче във вътрешността на черепа се виждаше само голямо бяло петно.
— Нищо не разбирам — каза Джоан, докосвайки монитора с пръсти, сякаш от допира можеше да се разбере нещо. — Пренастрой го и да опитаме отново.
Рентгенологът натисна едно копче и пукотът спря. Появи се обаче друг звук. От говорителите се разнесе шум, наподобяващ изпускането на газ от балон. Всички погледи се насочиха към говорителите.
— Какъв, по дяволите, е този шум? — попита рентгенологът и натисна няколко клавиша. — Скенерът е напълно блокиран.
Репортерката на „Хералд“ се намести по-близо до прозореца с изглед към скенера. След миг внезапно подскочи и събори стола.
— Боже мой!
— Какво има? — попита Джоан и бързо отиде при репортерката. Хенри, уплашен да не би нещо да се случи на крехката мумия, се присъедини към тях.
— Какво става… — понечи да попита и също онемя от случващото се. Мумията продължаваше да лежи върху масичката за сканиране и се виждаше много добре. Главата и шията и обаче бяха обхванати от гърчове и се удряха с дрънчене върху металната повърхност, Устата и зееше широко отворена, сякаш се канеше да изкрещи. Хенри усети как коленете му отмаляват.
— Боже мой, тя оживя! — изстена ужасената репортерка.
— Това е невъзможно — промълви Хенри.
Гърчещото се досега тяло започна направо да се мята. Дългите му черни коси, подобни на хиляди змии, се развяха около тресящата се глава. В един момент Хенри реши, че тя ще се откъсне от тялото, но това, което се случи, бе по-лошо. Много по-лошо.
Горната част на черепа на мумията се взриви. Отвори се, подобно на диня. От него изригна жълто на цвят вещество, което опръска стената, скенера и прозореца. Репортерката едва се отдръпна от замърсеното стъкло. Бе шокирана. „Боже мой! Боже мой! Боже мой!“, произнасяше механично устата и.
Джоан запази професионално самообладание и се обърна към изумения рентгенолог.
— Боб, в това помещение трябва да се въведе карантина втора степен. Веднага!
Рентгенологът така и не отмести немигащ поглед от мумията. Тя прекрати напълно гърчовете си и застина.
— Майната му. Какво се случи? — прошепна най сетне.
Джоан спокойно отмести очилата си и огледа стаята.
— Не знам. Може би става дума за взрив на натрупал се газ. След като мумията е била замразена на голяма височина, възможно е метанът, получил се при разлагането, внезапно да се е освободил при бързото размразяване.
Репортерката най-сетне се съвзе и поиска да направи още една снимка, но Джоан я спря със знак на ръката си и поклати глава. Повече снимки нямаше да има.
Хенри така и не бе помръднал от мястото си от момента на взрива. Бе застанал до стъклото, прилепил длан към него. Не откъсваше поглед от остатъците от мумията и от блестящите пръски по стената и машината. На светлината на халогенните лампи веществото светеше с наситен жълт цвят.
— Какво, по дяволите, е това нещо? — попита репортерката с все още треперещ глас, като посочи с ръка замърсеното оловно стъкло.
— Злато — отговори смаян Хенри, като продължаваше да стиска доминиканското разпятие в дясната си ръка.




— Ако се вслушаш по-внимателно, ще можеш да чуеш дори и говора на мъртвите.
Тези думи накараха Сам Конклин да отлепи нос от пръстта. Обърна поглед към младия журналист на свободна практика, командирован от „Нешънъл Джиографик“.
Норман Фийлдс, сложил лаптоп на коленете си, се бе втренчил в обраслите с тропическа растителност развалини. По бузите и шията му имаше мръсотия. Макар да бе навлякъл австралийско яке и подхождаща му кожена шапка, той така и не успяваше да заприлича на закален от приключения фотожурналист. Носеше очила с дебели стъкла, които увеличаваха очите му, така че през цялото време имаше вид на учуден човек. Макар и висок близо метър и деветдесет, бе тънък като вейка, а и крайниците му бяха хилави.
Сам прилегна на лакът върху рогозката от плетени тръстики.
— Не те разбрах, Норм. Какво искаш да кажеш?
— Следобедът е изключително тих — прошепна събеседникът му с бостънски акцент. После притвори очи и си пое дълбоко дъх. — Имаш чувството, че можеш да чуеш как от планината се раздават древни гласове.
Сам внимателно положи четчицата си до малката каменна статуетка, която почистваше, и приседна. Отмести калната си каубойска шапка на тила и изтри ръце о джинсите. И сега, както често му се бе случвало след дълги часове работа върху някой обект, открит в развалините, странната красота на древния инкски град му подейства като глътка студена бира през горещ, тексаски следобед. Когато човек съсредоточеше вниманието си върху движенията на четката по камъка, лесно можеше да изгуби представа за мащабността на това, което е около него. Зае по-удобна позиция, за да оцени по-добре мрачното величие на развалините. Внезапно почувства, че много му липсва конят му, пъстро конче порода апалуса, което сега беше в прашното ранчо на чичо му, разположено непосредствено извън Мълшу, щата Тексас. Изпита желание да поязди из развалините, сякаш виещите се сред тях криви пътеки щяха да го отведат автоматически до тайната, криеща се в гъстата джунгла извън града. Продължи да се наслаждава на гледката и на лицето му се появи сянката на усмивка.
— В това място има нещо мистично — продължи Норман, като протегна ръце. — Високите върхове. Разкъсаната мъгла. Зелената джунгла. Самият въздух е наситен с уханието на живот, сякаш във вятъра има нещо, което засилва жизнеността.
Сам добродушно потупа журналиста по ръката в знак на съгласие. Гледката бе наистина великолепна.
Новооткритият в джунглата град, построен в седловината между два върха на Андите, се простираше терасовидно на площ от около четири квадратни километра. Различните му равнища бяха свързани от стълбища от по около стотина стъпала. От мястото, където бе застанал Сам — останките от Площада на слънцето, — имаше поглед върху всички древни развалини наоколо. Като се почнеше с жилищните сгради в долната част на града, разрушени наполовина, и се свършеше със стълбата, водеща към облаците, всъщност към Площада на слънцето, където се намираха. И тук, както и в другия си град, Мачу Пикчу, инките бяха демонстрирали всичките си архитектурни умения, като бяха изградили град крепост сред облаците.
За разлика от отдавна изследвания Мачу Пикчу тези развалини бяха все още непроучени. Бяха открити от чичо му Ханк едва преди няколко месеца и голяма част от тях бе скрита от лианите и дърветата. Сам се гордееше с това откритие на чичо си. Бе установил местонахождението на града, след като бе изслушал много древни легенди от индианците кечуа от района. С помощта на груби надраскани на ръка карти и на откъслечни легенди бе предприел експедиция от Мачу Пикчу по течението на река Урубамба и само след десет дни откри развалините в подножието на връх Арапа. Откритието бе отразено от всички професионални издания и многотиражки списания. Градът получи названието „Развалините в облаците“ и се появи на първите страници на много вестници. Професорът бе заслужил тази слава — тя бе ярка демонстрация на съчетание от археологически умения и способност за екстраполация.
Тази гордост обаче не можеше да се мери с чувствата, които Сам изпитваше към чичо си. Бе отгледан от него от деветгодишна възраст, когато родителите му загинаха при автомобилна катастрофа. Няколко месеца преди това жената на чичо му бе починала от рак. Общото им нещастие ги сближи и двамата станаха почти неразделни. Никой не се учуди, когато Сам започна да следва археология в тексаския университет.
— Готов съм да се обзаложа, че ако се вслушаш внимателно, ще чуеш стенанията на войниците, щурмуващи хълма — продължи Норман. — Ще чуеш и глъчката на търговците и купувачите от пазара в долния град. Ще чуеш и песните на селяните, работещи на терасовидните ниви извън градските стени.
Сам последва съвета му, но единственото, което успя да чуе, бяха подвикванията на хората, копаещи в една близка дупка, както и стърженето на лопати и кънтенето на кирки. Тези звуци се издаваха не от мъртвите жители на града, а от неговите състуденти и от работниците, които сега разкопаваха центъра на развалините. Прокопаната вертикално десетметрова шахта ги бе отвела до сложна плетеница от галерии и различни помещения, разположени на няколко етажа едни над други. Сам се протегна.
— Норман, би трябвало да се занимаваш с поезия, а не с журналистика.
— Сам, опитвай се да се вслушваш в зова на сърцето си — въздъхна Норман. Сам реши да му отговори на западнотексаски диалект, тъй като знаеше, че това дразня изтънчения Норман, израсъл в Бостън.
— Амчи аз сега се вслушвам в зова на търбуха си, а той ми се оплаква, че остава много време до вечеря.
— Вие, тексасците, нямате никаква поезия в душите си — отвърна надменно Норман. — Само прах и желязо.
— И бира. Не забравяй бирата.
Лаптопът изписука и им напомни, че е 18:00 ч. Сам се изкашля.
— Важно е да запечатаме разкопките преди залез слънце. Щом се стъмни, веднага ще се появят иманярите.
Норман с кимване даде знак, че го е чул, и се наведе, за да прибере фотоапаратите си.
— Спомена иманяри. Полезно е да знаеш, че през миналата нощ чух изстрели — каза.
— Знам. На Гилермо му се наложило да прогони група huaqueros*. Опитали се да се вмъкнат в шахтата. Ако Хил не ги бе открил, можеше да обезсмислят месеци от труда ни.
[* Осквернители на гробища (исп.). — Б. пр.]
— Добре, че чичо ти съобрази да наеме охрана.
Сам отвърна с кимване, като обаче забеляза нотката на погнуса в гласа на Норман при споменаването на името на Гилермо Сала, бившия полицай от Куско, назначен за началник на охраната на експедицията. Сам споделяше чувствата на журналиста. Чернокосият и тъмноок Гилермо имаше по лицето си белези, за които Сам подозираше, че не са от рани, получени по време на изпълнение на служебни задължения. Сам също забелязваше погледите, които си разменяха Гилермо и неговите приятели, когато Маги минаваше покрай тях. Бързите подмятания на испански, редуващи се с гърлен смях, вбесяваха Сам.
Норман се изправи.
— Някой пострадал ли е?
— Не. Разминало се само с няколко предупредителни изстрела, колкото да прогонят крадците.

— Смяташ ли, че можем да попаднем на гроб, пълен с богатства? — запита Норман, докато наместваше камерите на рамото си.
— Да открием гробницата на Тутанкамон от Новия свят? — усмихна се Сам. — Не. Не вярвам. Жаждата за злато може да примами тук само крадци, но не и чичо ми. Тук го докара жаждата за знания. За истина.
— Какво обаче търси толкова старателно? Знам, че търси доказателства, че тук преди инките е живяло друго племе. Не мога обаче да си обясня неговото желание всичко да се запази в тайна. По някое време така или иначе ще трябва да изпратя репортажа си до „Нешънъл Джиографик“ и да им кажа докъде сме стигнали.
Сам присви вежди. Не знаеше какво да отговори на Норман. Същия въпрос си задаваше и той. Съществуваше някаква информация, която чичо Ханк очевидно все още пазеше за себе си. Това бе напълно в стила на професора. Поначало бе открит човек, но когато се стигнеше до професионални теми, умееше да бъде удивително сдържан.
— Не знам — отвърна най-после Сам. — Аз обаче имам доверие в професора. Ако е решил засега да премълчава нещо, ще трябва просто да изчакаме да реши да го сподели.
— Сам! Ела да видиш нещо! — разнесе се внезапно вик от изкоп в съседната тераса.
От шахтата се бе подала покритата с каска глава на Ралф Айзъксън. Огромният афроамериканец, също студент, бе дошъл от университета в Алабама. Бе получил стипендия заради умението си да играе футбол, но бе завършил семестриално с отличие. Благодарение на това му бе отпусната нова стипендия, вече научна, за да защити магистърска степен по археология. Бе не само много силен, но и много умен.
— Трябва да видите това! — повтори Ралф. Карбидната лампа на миньорската му каска проблесна в тяхна посока. — Достигнахме запечатана врата, върху която има надпис.
— Вратата непокътната ли е? — запита развълнувано Сам и се изправи.
— Да. И Маги казва, че не личи някой да се е опитвал да я отвори.
Може би това щеше да увенчае усилията им от изминалите месеци. Непокътната гробница или тронна зала сред развалините. Сам помогна на Норман, затруднен от многото висящи по него фотоапарати, да се изкачи по стръмните стъпала, водещи към най-високата тераса на Площада на слънцето.
— Не допускаш ли, че… — започна Норман.
— Да не избързваме — прекъсна го Сам и вдигна ръка. — Нищо чудно да е само основата на храм. Когато стигнаха до терасата, Норман вече се бе запъхтял.
Ралф го погледна подигравателно.
— Май доста си се поназорил, Норман. Ако искаш, можем заедно с Маги да те понесем.
Фотографът го погледна, но се въздържа от отговор. Бе твърде уморен, за да говори.
Сам се присъедини към тях. Дишаше тежко. На тази надморска височина всякакви усилия натоварваха здравата белите дробове и сърцето.
— Остави го на мира, Ралф — смъмри колегата си. — По-добре ни покажи това, което си открил.
Ралф поклати глава и ги поведе по шахтата с включена лампа на шлема. Огромното му тяло изпълваше широката едва метър шахта. За разлика от Сам Ралф не понасяше Норман. Тъй като фотографът не криеше сексуалните си предпочитания, между двамата възникнаха търкания. Роден в Библейския пояс*, Ралф не можеше да преодолее някои предразсъдъци, които нямаха нищо общо с цвета на кожата. Хенри обаче бе настоял всички да работят съвместно. Да бъдат екип. Така че двамата, макар и неохотно, се търпяха.
[* Консервативните провинциални райони на САЩ. — Б. пр.]
— Глупак — промърмори под носа си Норман, изкривил се под тежестта на фотоапаратите.
Сам потупа фотографа по рамото и надникна в разкопания отвор. Стъпалата на стълбата се спускаха на десетина метра и достигаха до лабиринта от помещения и коридори под тях.
— Не му се връзвай — успокои го Сам и му даде знак да се спусне. — Хайде, аз ще те последвам.
Докато се спускаха, Ралф заговори отново с възбуден глас:
— Тази сутрин направихме радио въглеродна датировка на най-долното равнище. Сам, чуваш ли ме? Показа 1100 година от нашата ера. С два века по-старо от проклетите инки.
— Чух, чух — потвърди Сам. — Само дето е възможно в тази датировка да има отклонение, така че може и да не е съвсем точна.
— Добре де… А какво ще кажеш, когато видиш надписите.
— Инкски ли са?
— Не мога да ти кажа. След като открихме вратата, веднага дойдох да ви извикам. Маги е все още там и се опитва да я разчисти. Реших, че ще е най-добре всички да присъстваме.
Сам продължи да се спуска. Светлината под него образуваше сенки по стените. Представи си как Маги, доближила нос на сантиметър от вратата, старателно я почиства с помощта на пинцет и, четка. С действията си тя освобождаваше историята на тези хора от натрупалите се върху нея в течение на векове глина и нечистотии. Представи си я с кестенявата коса, вързана на конска опашка, докато работеше, присвила нос, гледаща съсредоточено и мъркаща от удоволствие, когато откриеше нещо ново. Искаше му се да привлече върху себе си поне една десета от интереса, който тя проявяваше към развалините.
Потънал в размисли, Сам се подхлъзна върху едно от стъпалата и инстинктивно стисна стълбата с ръце.
След още три стъпала краката му докоснаха твърда скала. От стълбата се озова в пещерата на първото равнище. Силната светлина на натриевите лампи заслепяваше погледа, а ноздрите се изпълваха със силната миризма на прясно разкопана пръст и влажна глина. Това не бе суха и прашна египетска гробница. Непрестанните мъгли и честите проливни дъждове бяха просмукали земята с влага. За да разкрият тайните на подземната структура, археолозите се бореха не с пясък, а с прогнили корени и влажна глина. Около Сам на светлината на лампите засвети трудът на древните строители: тухли и каменни плочи, така плътно положени една до друга, че между тях не можеше да се пъхне дори острието на нож. И те обаче бяха пострадали от въздействието на времето. Значителни части от подземната постройка бяха увредени от виещите се корени и от натрупалата се в продължение на столетия глина, примесена с кал.
Развалините около Сам застенаха. Този звук се чуваше често. Получаваше се, след като каменните плочи се наместваха на местата си при почистване на помещенията от наносите. Местните работници ги бяха укрепили след това с конструкции от дървени греди, но все пак те продължаваха да стенат под тежестта на земята, натрупала се върху тях.
— Оттук. — Ралф ги поведе към дървената стълба, водеща до второто равнище от тунели и помещения. Те обаче не отидоха там. След като се спуснаха по още две стълби, достигнаха най-долното равнище, намиращо се на близо двайсет метра под повърхността. Тази част от постройката все още не бе напълно разчистена и описана. Сред плетеницата от тесни тунели и стаи, укрепени с дървени греди, се движеха голи до кръста работници, натоварени с чували, пълни с глина и пръст. В тунелите поначало се разнасяха песните на работниците, но сега бе тихо. Сякаш и те бяха подразбрали важността на откритието и се бяха смълчали. Над развалините, като покривало, се бе спуснало безмълвие. Разговорливият Ралф също прекрати монолога си за откриването на запечатаното помещение. Тримата, без да кажат и дума, прекосиха последния тунел, водещ до най-дълбокото помещение. Едва там, в широкото преддверие, застанаха един до друг. Сам най-после успя да види нещо повече от извития гръб на Норман Фийлдс.
Помещението не бе по-широко от единичен гараж. Въпреки това, озовал се в тази малка стая на двайсет метра под повърхността, Сам усети, че пред него ще се разкрие историята. Отдалеченият край на помещението представляваше стена от дялани камъни, така изкусно свързани един с друг, че образуваха подобие на мозайка. Макар все още на много места да бе покрита с глина и кал, тя бе издържала както на времето, така и на природните стихии. Колкото и удивителна да бе сама по себе си, това, което привлече вниманието на всички, се намираше в средата на стената: груба каменна арка, запушена от внимателно наместена в нея плоска скала. През последната преминаваха три хоризонтални ивици от метал с мътен блясък, прикрепени с болтове едновременно към вратата и към рамката и.
Никой не бе преминавал през тази врата, откакто я бяха запечатали древните.
Сам започна да диша учестено. Каквото и да се намираше отвъд заключената врата, щеше да бъде нещо по-значително от спускането в поредното подземие. Древните бяха запечатали вратата, за да укрият и защитят нещо, представляващо изключителна ценност за тяхното общество. Зад тази врата имаше тайни, укривани в течение на векове.
— Дявол да го вземе, та това е запечатано по-здраво от Форт Нокс* — наруши мълчанието Ралф.
[* Мястото, където са складирани златните запаси на правителството на САЩ. — Б. пр.]
Думите извадиха Сам от вцепенението. Най-сетне забеляза, че Маги е седнала с кръстосани крака пред вратата. Бе подпряла лакът върху коляното си, а глава, в дланта. Бе втренчила поглед във вратата и я изучаваше. Дори не забелязваше присъствието им.
Приветства ги с кимване единствено Денал, тринайсетгодишното индианче кечуа, преводач на експедицията. Момчето, открито от чичото на Сам по улиците на Куско, бе получило възпитание в католическо сиропиталище и говореше прилично английски. Освен това бе добре възпитано. Бе се подпряло върху дървена греда, стиснало незапалена цигара в уста. В самия обект пушенето бе забранено, за да не се поставят под заплаха разкопките и да не се замърсява въздухът в галериите. Сам се огледа и видя, че някой липсваше.
— Къде е Филип? — попита. Когато професорът замина за САЩ, остави за свой заместник Филип Сайкс, студент в последния курс. Бе редно и той да е там.
— Сайкс ли? — намръщи се Маги. Дори само в тези две думи ирландският и акцент бе осезаем. — Каза, че ще излезе за малко, за да си отдъхне. Вече има час, откакто го няма.
— Много ще ни липсва — промърмори Сам.
Никой не предложи да повикат питомеца на Харвард. След като се сдоби с началническа длъжност, Сайкс започна да се държи надменно към всички. Успя да настрои срещу себе си дори и търпеливите индианци. Сам се приближи до вратата.
— Маги, Ралф каза, че върху вратата имало знаци. Могат ли да се разчетат?
— Все още не. Разчистих пръстта, но ме е страх, да натискам повече, за да не издраскам повърхността. Денал изпрати човек да донесе спирт за последното почистване.
Сам се приведе към вратата и поглади с пръст една от металните щанги.
— Според мен това е полиран хематит — каза. — Обърнете внимание на отсъствието на ръжда — добави. После се отмести встрани, за да позволи на Норман да направи няколко снимки на вратата.
— Хематит ли? — попита Норман, докато измерваше светлината на помещението.
Ралф започна да му обяснява.
— Инките така и не се научили да топят руда, за да произвеждат метали. Тукашните планини обаче са богати на хематит, метална руда, получила се при падането на астероиди. Всички инкски сечива, открити до днес, са направени или от камък, или от хематит. Това само по себе си е изумително, като се има предвид сложната конструкция на техните сгради.
След като Норман направи снимките, Маги се присегна към горната метална щанга и задържа ръката си над нея, сякаш се боеше да я докосне. Все пак накрая пипна мястото, където щангата бе захваната за каменната арка. Всеки болт бе дебел колкото човешки пръст.
— Който и да е направил тази врата, явно е смятал, че това, което се крие зад нея, никога повече не трябва да излиза на дневна светлина — изрази увереност тя.
Преди някой да каже нещо, в помещението се появи чернокос работник. Носеше съдове със спирт и дестилирана вода, както и няколко четки.
— Може би изображенията ще ни дадат представа за това, което се крие зад вратата — предположи Сам.
Сам, Маги и Ралф поеха четките и започнаха да мажат щангите с разреден спирт. Норман остана да ги наблюдава. Сам усети парене в очите и носа от изпаренията на спирта, разтварящ нечистотиите върху метала. След това избърсаха щангите с парцали, напоени с чиста дестилирана вода. Накрая трябваше да подсушат повърхността. Сам започна внимателно да разтрива централната щанга с малки кръгови движения. Маги се бе заела с горната щанга, а Ралф, с най-долната. Сам чу как Ралф, а после и Маги възкликнаха от удивление.
— За Бога, та това е на латински — каза тя. — Но това… Това е невъзможно!
Сам бе единственият, който не промълви нищо. Не защото върху неговата щанга нямаше нищо, а защото това, което видя, го изуми. Отмести се от наполовина почистената щанга и посочи центъра и. Норман се приведе, за да види по-добре. И той не пророни дума, само се поизправи, но устата му бе широко отворена.
Сам не откъсваше поглед от това, което бе открил. В центъра на щангата бе гравиран кръст с изобразена върху него фигурка на разпънат човек.
— Иисус Христос — промълви Сам.

Гилермо Сала бе седнал на пън в края на джунглата, подпрял пушка до коляното си. Слънцето стигна до хоризонта и сенките на малките дръвчета зад гърба му се удължиха и протегнаха към шахтата, разположена на около петнайсетина метра. От отвора излизаше светлината на лампа и поглъщаше близките сенки. Дори и тези сенки знаеха какво има долу, помисли си Хил. Злато.
— Бихме могли да им прережем гърлата още сега — каза застаналият до него Хуан и кимна по посока на палатките, където учените се бяха събрали, за да изследват надписите. — После ще хвърлим вината върху иманярите.
— Не — отсече Хил. — Убийството на gringos* винаги привлича твърде много внимание. Ще действаме според плана. Ще изчакаме нощта. Ще изчакаме да заспят — добави.
[* Пренебрежително название в Латинска Америка на северно американци (исп.) — Б. пр.]
За разлика от Хуан, когото не го свърташе на едно място, Хил бе спокоен. През четирите години, прекарани в чилийски затвор, бе успял да осмисли вредата от прибързаните действия.
Хуан тихо изпсува, докато Хил продължи да се вслушва в шума на пробуждащата се тропическа гора. На лунна светлина джунглата оживяваше. Всяка нощ сред черните сенки хищниците и плячката се надхитряваха. Хил обичаше тези часове. Часовете, в които гората се пробуждаше, събличаше невинната си зелена премяна и разкриваше черното си сърце.
Той, както и джунглата, умееше да чака. Щеше да изчака и нощта, и луната. Бе чакал вече цяла година. Първо се погрижи да го назначат за началник на охраната. После събра необходимите му хора. Бяха му възложили да пази гробницата и я пазеше много съвестно. Не за да съхрани миналото заради прищевките на тези янки, учените, а за да запази съкровищата за себе си.
Тези maricones* го вбесяваха със своята упоритост и с нежеланието си да видят обкръжаващата ги бедност. Глупаво бе да се разравят гробници в името на историята, когато и най-малката дреболия в тях можеше да изхрани едно семейство в течение на години. Хил си спомни за съкровищата, открити през 1988 година в гробница на народа моче в Пампа Гранде. Там бе открит цял порой от злато и скъпоценности. Няколко селяни, опитали се да измъкнат само трошици от тези съкровища, бяха убити от охраната, за да се отправят всички скъпоценности в чуждестранни музеи.
[* Педерасти (исп.). — Б. пр.]
Тук няма да допуснем такава трагедия, помисли си. Това е наследство на нашия народ и ние сме тези, които трябва да извлечем облаги от миналото си. Хил докосна с ръка нещо под якето си. Бе само едно от многото оръжия, подарени му от левите партизани в планините, които го бяха подпомогнали в това начинание. Хил погали ласкаво гранатата. Тя трябваше да им помогне да заличат следите си след опразването на гробницата, но ако тези pelotudos* се опитаха да им попречат, щяха да загинат по-бързо, отколкото от удар с нож.
[* Глупаци, тъпаци (исп.). — Б. пр.]
Маги 0’Донел ненавиждаше латинския. Не ставаше дума за обикновена неприязън към мъртъв език, а за искрена ненавист. Бе възпитавана в строги католически училища в Белфаст, където в продължение на години я бяха принуждавали да учи латински. Дори и след многото удари с пръчка по ръцете, нанесени и от садистични монахини, този език така и не проникна в нея. В момента бе вперила поглед в отпечатъка на надписите върху вратата, положен върху масата в главната палатка.
Сам се бе надвесил с лупа в ръка върху един от филигранните надписи върху горната щанга. Над главата му бе провесен фенер. Бе най-добрият специалист по дешифриране на чужди езици сред групата студенти.
— Струва ми се, че тук пише Nos Christi defenete, но не съм готов да се закълна в това. Журналистът Норман Фийлдс се бе надвесил над рамото на Сам със зареден фотоапарат в ръка.
— И какво, по дяволите, означава това? — попита сърдито Маги, ядосана, че не може да помогне в превода. Ралф Айзъксън, който владееше латинския не по добре от нея, поне можеше да готви. Всяка вечер Ралф готвеше, като оставяше миенето на съдовете на Норман и Сам, докато Маги и Филип отегчено въвеждаха отчетите за деня в паметта на компютъра.
Сам я извади от унеса и. Бе смръщил нос, докато се опитваше да прочете надписа.
— Според мен означава „Христос да ги пази“ или „Христос да ги закриля“. Нещо от този род.
Филип Сайкс, студентът от горния курс, се бе излегнал върху нара със студена мокра кърпа върху очите. Все още бе раздразнен от това, че не бе присъствал на откритието.
— Грешите — каза, без да помръдва от мястото си. — Превежда се като „Христос да ни закриля“. Нас, не тях.
Маги въздъхна. Нямаше нищо чудно, че Филип знаеше добре латински. Това бе още една причина този език да бъде ненавиждан. Филип бе постоянен източник на банални знания, готов всеки момент да поправя грешките на останалите студенти. Знаеше много факти, но не му достигаше опит в разкопките и се бе превърнал в бреме за експедицията. Трябваше обаче да набере определен брой часове, заделени за разкопки, за да може да защити докторска степен. Маги предполагаше, че след това хитрецът нямаше да напусне повече покритите с бръшлян сгради на Харвард, университета, в който следваше и където катедрата по археология, някога заемана от покойния му баща, с положителност го очакваше. Бръшляновата лига* бе все още клуб на важните момчета. Филип, син на уважаван колега, имаше достъп до този клуб.
[* Група американски университети в североизточните щати на САЩ с висока репутация. — Б. пр.]
Маги повдигна рамене и се приближи до Сам. Неволно се прозина. Денят се бе оказал дълъг и уморителен. Бе и се наложило да фотографира вратата, да направи гипсова отливка от надписите на щангите, да отпечата текста с помощта на въглен, да запише и документира всичко, което се бе случило.
Сам и отвърна с лека усмивка и погледна изображението върху средната щанга. Върху него се виждаше само разпятието, гравирано върху хематита. Текст нямаше. Сетне Сам насочи лупата към третия и последен отпечатък.
— Тук са изписани много неща. Шрифтът обаче е много по-дребен и не е така добре запазен. Мога да разчета само част от него.
— Какво по-точно? — попита Маги, като се отпусна върху сгъваем стол до масата. Усети леко главоболие зад дясното си слепоочие.
— Почакай малко — помоли Сам и присви очи. Каубойската му шапка, обикновено килната на главата му, сега бе оставена на масата до него. Професор Конклин бе настоял и в джунглата да се спазва някакво приличие. В палатките шапките трябваше да се свалят и Сам се придържаше към този протокол, макар че сега чичо му отсъстваше. Маги леко се усмихна, като си помисли, че Сам е бил възпитаван строго, и погледна племенника на професора. Правата тъмно руса коса на Сам бе запазила отпечатъка на шапката. Сдържа порива си да протегне ръка и разроши косата му с пръсти.
— Та какво мислиш, Сам? Сериозно ли смяташ, че тези щанги са изписани от испанските завоеватели?
— От кого другиго? Завоевателите определено са претърсили тази пирамида и са оставили своя знак тук. — Сам се намръщи. — А щом испанците са били тук, можем отсега да се откажем от всякаква надежда да заварим гробницата непокътната. Можем само да се надяваме завоевателите да са оставили поне някаква дреболия, която да подкрепи теорията на доктора.
— Според литературата по въпроса обаче испанците никога не са откривали градове в този район. Никъде не се споменава завоевателите да са докоснали с крадливите си ръце нещо, разположено толкова далеч от Куско.
Сам просто посочи масата, върху която се намираха надписите на латински.
— Ето го доказателството. Знаем с положителност поне това. Завоевателите, посетили това място, може би не са успели да се завърнат в своите укрепления в Куско. Възможно е местните жители да са ги избили, преди да успеят да напуснат планините. В такъв случай информацията за този град е изчезнала заедно с тяхната смърт.
— Повтарям, че не е изключено да не са имали възможност да ограбят гробницата — настоя Маги. — Може би…
Маги чудесно знаеше, че думите и не бяха убедителни. И тя съобразяваше, че ако завоевателите са разполагали с достатъчно време, за да надпишат и закрепят щангите, то време за ограбване на храма са имали повече от достатъчно. Не знаеше какво друго да каже, така че просто се отпусна на стола.
Сам се обади:
— Добре. Ето какво успях да прочета. Domine sospitate, следва нечетлив текст. После идва пое hoc sepulcrum caelo relinuemeus. След това има няколко реда, от които въобще не успях да разчета нищо; а накрая пише ne perturbetur. Това е.
— Какво ли означава? — попита Маги.
— Приличам ли ти на римлянин? — отвърна Сам и се ухили насреща и.
— Ох, Боже мой! — възкликна Филип. Маги и Сам го погледнаха. Той приседна и кърпата върху очите му падна.
— Какво има? — запита го Сам и продължи да стиска лупата.
— Последният текст се превежда по следния начин: „Оставяме тази гробница на Небесата. Нека никой не смущава покоя и“.
В палатката внезапно се вмъкна Ралф. Държеше четири канчета в ръце.
— Кой иска кафе? — обърна се към колегите си. Застина на място, когато забеляза, че всички го гледат с ококорени очи. — Какво се е случило?
— Какво ще кажеш вместо това да отворим шампанското? — предложи Сам, — Да пийнем в чест на старите конквистадори, които са опазили нашата инвестиция тук.
— Наистина ли? — попита Ралф. Лицето му издаваше обърканост.
— Господин Айзъксън, нашата гробница може би е все още непокътната — отвърна Филип, като едва сдържаше вълнението си.
— А ти откъде…
Маги подаде на Ралф един от листовете с надписите.
— За Бога, знам, че много обичаш латински — усмихна му се тя.

Сам едва сдържаше вълнението си, докато очакваше компютърът да се свърже с интернет сайта на университета чрез спътник. Заедно с другите студенти се бе разположил в палатката, където се намираше свързочният пункт. Тя имаше добра изолация и бе защитена от въздействието на природните стихии. Оборудването трябваше да бъде предпазено и от постоянната мъгла на покритите с джунгли възвишения.
Погледна часовника си за стотен път. Оставаха две минути до 22:00 часа, времето, когато Сам или Филип докладваха на професора резултатите от разкопките. Тази вечер екипът за пръв път разполагаше с интересни новини за него. Пръстите на Сам заудряха бързо по клавиатурата, след като връзката бе установена. Задейства видеото. Малката камера, закрепена над монитора, примигна с червеното си око. Видеовръзката чрез спътник бе дарение от дружеството „Нешънъл Джиографик“. „Усмихнете се“, каза Сам на другите, след като набра интернет адреса на чичо си.
Компютърът леко забръмча и след малко в горния десен ъгъл се появи малко трептящо изображение на Хенри. Сам натисна още няколко клавиша и образът изпълни целия екран. Видеовръзката не бе добра. Когато Хенри им махна с ръка за поздрав, изображението на пръстите му се насложи върху лицето му.
— Здрасти, професоре — поздрави Сам, като придърпа микрофона по-близо до себе си.
— Виждам, че тази вечер сте се събрали всички — усмихна се той. — Сигурно има какво да ми кажете.
Лицето на Сам го бе заболяло от широката усмивка, не бързаше да се похвали с успеха на екипа.
— Ти първо ни кажи какво стана с мумията. Нали днес сутринта трябваше да я сканират. Какво показа то?
Сам съжали за въпроса си, след като забеляза, че чичо му се намръщи. Макар да се намираше на пет хиляди километра от него, Сам разбра, че няма да чуе добри новини. Усмивката изчезна от лицето му.
— Какво се случи? — повтори въпроса си този път без особен ентусиазъм.
Хенри поклати глава и изображението му отново се размаза на монитора, но гласът му бе ясен и отчетлив:
— Бяхме прави, когато решихме, че мумията не принадлежи на инка. За съжаление се оказа на европеец.
— Какво? — попита Сам. Не само той бе шокиран от тази вест.
Хенри разпери ръце.
— Оказа се мумия на доминикански духовник, вероятно монах.
Маги се наведе към микрофона.
— Какво искате са кажете? Че инките са мумифицирали един от заклетите си врагове? Свещенослужител на чужд бог?
— Давам си сметка, че това е странно. Решил съм да изследвам случая и да се опитам да науча нещо за този монах, преди да се завърна при вас. Е, исках да докажа друго нещо, но и така резултатът поражда много въпросителни.
— Особено в светлината на тукашното ни откритие — съобщи Сам.
— Какво искаш да кажеш? — попита Хенри.
Сам му разказа за запечатаната врата и за надписите на латински език. Хенри започна да кима в знак, че го е разбрал.
— Значи завоевателите наистина са успели да открият селището. Дявол да го вземе — каза Хенри, бавно свали очилата си и започна да разтрива носа си. Следващите му думи оставиха студентите с впечатление, че той просто разсъждава на глас. — Какво обаче се е случило на това място преди петстотин години? Отговорът трябва да се намира зад тази врата.
— Трябва ли утре да отворим вратата? — попита Филип, като грабна микрофона.
Сам го прекъсна още преди чичо му да е успял да отговори.
— Не, разбира се. Според мен трябва да изчакаме професорът да се завърне. Ако находката се окаже важна, мисля че ще са ни нужни неговите знания и опит.
— Аз мога да се справя с всичко, което открием — отвърна Филип със зачервено лице.
— Ти не можеш да се справиш даже и с…
— Господин Сайкс е прав, Сам — прекъсна го Хенри със строг глас. — Отворете вратата още утре. Каквото и да има зад нея, би могло да помогне на работата ми тук, в САЩ. При това имам доверие не само на Филип. Разчитам на всички ви да действате така, както съм ви учил — внимателно и предпазливо.
Сам забеляза, че при тези думи лицето на Филип направо засия. Питомецът на Харвард отсега нататък щеше да стане още по-непоносим. Пръстите на разгневения Сам неволно се впиха в масата. Не смееше обаче да възрази на чичо си. Боеше се, че думите му щяха да прозвучат съвсем дребнаво.
— А сега, Сам, бих искал да си разменя няколко думи с теб насаме — продължи със строг глас Хенри. — Останалите си лягайте. Утре ви чака уморителен ден.
Четиримата промърмориха нещо недоволно, докато ставаха и си взимаха довиждане. Когато излязоха от палатката, гласът на Хенри ги настигна:
— И ви пожелавам успешна работа!
Сам ги проследи с поглед. Филип си тръгна последен, но преди това погледна Сам самодоволно, с израза на победител. Сам присви юмруци.
— Сам, другите излязоха ли? — попита Хенри.
Сам отпусна ръцете си и погледна чичо си.
— Да, чичо Ханк — отговори вече с по-фамилиарен тон.
— Знам, че Филип може да вбеси всекиго. Той обаче е и кадърно момче. Ако притежава дори и само половината талант на баща си, от него ще стане голям учен. Така че го търпете.
— Щом казваш…
— Да, умолявам те — настоя Хенри и се премести по близо до компютъра си. — А сега ще ти обясня защо исках да си поговорим насаме. Макар и да подкрепих Филип, искам утре ти да бъдеш моите очи и уши. Имаш много по-голям опит в разкопките и се надявам, че ще помогнеш на Филип да се ориентира.
— Чичо Ханк, той не се вслушва в думите на никого — изстена Сам. — Той другите не ни брои за нищо.
— Намери начин да го направиш, Сам — насърчи го Хенри, отново намести очилата си и даде да се разбере, че смята въпроса за приключен. После се вгледа мълчаливо в Сам, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Щом ще бъдеш мои очи и уши, Сам, ще трябва да знаеш всичко, което знам аз. Има някои неща, които не споделих пред останалите. За да можеш да оцениш правилно това, което ще откриете утре, трябва да бъдеш добре информиран.
Сам се изправи напрегнато от стола. Раздразнението му от Филип се изпари мигновено.
— Какво ще ми кажеш?
— Две неща. Първо, тук, в „Джон Хопкинс“, с мумията се случи нещо неочаквано — започна Хенри. Описа подробно избухването на черепа на мумията и блестящата златна материя.
Сам се съсредоточи до крайност.
— Боже мой, чичо Ханк, какво, по дяволите, е това?
— Патологът изказа предположение, че става дума за избухване на замръзнал метан, причинено от внезапното размразяване. Аз обаче съм вече четири десетилетия в този занаят и подобно нещо не съм виждал… Доктор Енгел се опитва да разбере причините за взрива. След няколко дни може би ще зная нещо повече, но дотогава искам да си отваряш очите. Загадката за случилото се в селището преди пет века може би ще получи отговор, когато отвориш вратата.
— Ще следя всичко най-внимателно и ще действам предпазливо, дори и да ми се наложи да сложа юзди на Филип.
При тези думи чичо му се засмя.
— Не забравяй, Сам, че опитните ездачи контролират конете със съвсем леки докосвания на юздите. Нека Филип остане с чувството, че той е началникът, и всичко ще бъде наред.
— И все пак необходима ли е цялата тази секретност, чичо Ханк?
Хенри въздъхна и леко поклати глава. На Сам се стори, че чичо му е остарял и има уморен вид.
— В света на науката е необходимо човек да умее да пази тайна — каза Хенри. — Не забравяй иманярите. Дори и в пустошта на Андите няколко неволно изтървани думи привлякоха иманярите така, както фъшкиите привличат мухи. Същите неща се случват и в света на науката. Предварителното огласяване може да те лиши от стипендия, научна степен и катедра. Това е урок, който не бих искал да ти преподавам.
— Можеш да разчиташ на мен, чичо Ханк.
— Знам — усмихна му се Хенри. — Имам ти пълно доверие. Не исках обаче да те натоварвам с тайни. Поне засега. Някой ден ще разбереш колко му е трудно на човек, когато не може да сподели всичко с колегите си. Обстоятелствата обаче сега ме принуждават да прехвърля бремето върху твоите плещи. Трябва да откриеш последната частица от пъзела, да разбереш причината, поради която съм убеден, че този град е построен от едно по-древно племе — продължи Хенри и се приведе към екрана. — Допускам, че дори може би знам кое е то.
— Какво имаш предвид? Та в този обект навсякъде се усеща присъствието на инките.
— Почакай — каза чичо му и предупредително вдигна ръка. — Знам това. Никога не съм отричал, че по някое време инките са се настанили на това място. Кой обаче го е обитавал преди тях? Чел съм легенди и съм записвал устни предания, разказвани от едно поколение на друго, как първият крал на инките отишъл в свещените планини и си намерил невяста в един вълшебен град. Завърнал се с нея и основал империята на инките, която щяла да просъществува хиляди години. Виждаш, че дори и в древните си легенди инките признават, че едно чуждо племе е част от техните корени. Кое обаче? Именно с разгадаването на тази тайна се занимавам от десетилетия. Колкото до отговора на въпроса кой е изградил този град, успях да го открия едва миналия месец.
Сам онемя при мисълта за многото неща, които чичо му бе премълчал досега.
— Ти… Ти наистина ли знаеш кой е изградил този град?
— Ще ти обясня — отвърна Хенри, присегна се към клавиатурата и мишката и започна да се рови из файловете. — Иска ми се да ти кажа, че установих това в резултат на блестящата си съобразителност. Истината е, че в случая става дума за една от тези случайности, които открай време движат археологията напред.
Изображението на Хенри се сви в ъгъла на екрана, на който се появи триизмерна схема на разкопките. Различните равнища бяха отбелязани с цветни линии. Подробностите на компютърното изображение удивиха Сам. Професорът раздвижи мишката и на монитора се появи Площада на слънцето в крупен план. Входът към тунела, водещ към подземните развалини, бе белязан с малко черно квадратче.
— Ето ги и нашите разкопки. Това е шахтата, която води към подземията.
— Разбрах. Обаче това какво общо има с…
— Не бързай, момчето ми — прекъсна го Хенри и се усмихна от ъгъла на екрана. — През миналия месец извадих късмет. Получих един CD-ROM от мой колега от университета „Вашингтон“ в Сент Луис. Съдържаше компютърни карти на няколко пирамиди Моче, които в момента се разкопават в Пампа Гранде, на крайбрежието. На хиляда километра от нашите разкопки.
— Моче? — възкликна Сам. Припомни си какво бе чел за тези земи. Много векове преди възхода на цивилизацията на инките племенната група моче бе обитавала тристакилометрова ивица от перуанското крайбрежие. Тази народност бе притежавала умението да гради пирамиди и да извършва сложна обработка на метали. От 100 до 700 г. от нашата ера бе достигнала своя разцвет. После поради неизвестна причина цивилизацията им бе изчезнала.
Хенри натисна още няколко клавиша и на екрана на Сам се появиха две изображения. На лявата половина от монитора се виждаше въздушна фотография на техните развалини. Отдясно — компютърно изображение на пирамида с плосък връх. Чичо му я посочи с пръст.
— Това е пирамидата в Пампа Гранде. — Той насочи курсора към върха на пирамидата Моче.
— Боже мой! — възкликна Сам.
— Току-що научи малката ми тайна — каза чичото и насложи двете изображения едно върху друго. Напълно се припокриваха. — Площада на слънцето е всъщност върхът на покрита с пръст пирамида Моче. Нашите подземни развалини са остатъци от пирамида. Това е един от свещените храмове на тези хора.
— За Бога, чичо Ханк! Защо пазиш това в тайна? Би трябвало да обнародваш откритието си!
— Още не. Ще го направя, когато се сдобия с нови доказателства. Надявах се, че изследователите в „Джон Хопкинс“ ще открият в моята мумия генетически доказателства за нейната принадлежност към народа моче. За съжаление обаче… — Хенри не довърши мисълта си и повдигна рамене. — Изглежда, че тайните на тези развалини се увеличават с всеки нов детайл, който добавяме към картината.
— Моче — повтори Сам, изумен от информацията, която му предостави. Мумифицирани свещеници, взривяващи се черепи, погребани пирамиди, странни предупреждения на латински… Каква бе връзката между всички тези неща? Чичо му сякаш бе прочел неговите мисли.
— Отговорът на тези въпроси, Сам, може би се крие зад тази врата. Имам такова усещане. Така че бъди внимателен.

Гилермо огледа неосветения лагер. Наближаваше полунощ. Младите учени и работниците индианци се бяха оттеглили в палатките си. Осветление имаше единствено около шахтата. Хил вдигна пушката си и даде знак на Хуан и Мигел.
Хуан, чиято кокалеста фигура едва можеше да се отличи от обкръжаващата я гора, сръга приятеля си. Мигел, с широки плещи, но нисък, излезе от гората. Гърбът му се бе изкривил под тежестта на голям брезентов чувал. В него бяха инструментите, с които щяха да разбият вратата. Хуан с кирка на рамо го последва.
Хил им даде знак да отидат на най-високата тераса. Трябваше да се действа бързо, но той не се притесняваше от недостиг на време, защото до разсъмване оставаха доста часове. Новината, че гробницата бе може би непокътната, бе разпалила въображението му. При входа на шахтата се присъедини към Хуан и Мигел.
— По-тихо, — изсъска им той и после включи шалтера, който захранваше с електричество обекта. Даде знак на Хуан и Мигел да влязат.
След като те изпълниха нареждането, му, той огледа лагера. Тропическата гора бе осветена от четири малки прожектора, разположени по посоките на света. Горските звуци и непреставащото бръмчене на генератора щяха да заглушат шума, предизвикан от действията им.
Удовлетворен от видяното, Хил преметна пушката на рамо и се спусна по стълбата, за да се присъедини към другите.
— Боже мой! Тук човек не може да се оправи! — възкликна раздразнено Хуан.
Мигел просто изръмжа недоволно и изплю няколко сдъвкани листа кока върху гранитните плочи.
Двамата не се бяха спускали в развалините. Единствено Хил бе запознат добре с плетеницата от тунели и помещения. Като се привеждаше, той ги отведе до най-долния тунел, водещ към запечатаната врата.
Хуан продължаваше да мърмори недоволно зад гърба му, докато заедно с другите се озова в преддверието и видя вратата.
— Jesuscristo!* — възкликна.
[* „Иисусе Христе!“ (исп.). — Б. пр.]
Хил си позволи да се усмихне. Вратата в стената говореше за древни времена и скрити съкровища. Металните щанги блестяха на светлината на натриевата лампа. Върху сребристия метал ясно се виждаха надписите и разпятието.
— Хайде, че не разполагаме с цяла нощ! — отсече Гилермо.
Знаеха какво трябва да се направи. Брезентовият чувал с инструменти на Мигел издрънча на пода и той започна да се рови в съдържанието му. Хуан с точни движения на кирката започна да разкъртва камъка около болтовете. После Мигел с помощта на лост и чук ги разхлаби. След няколко минути горната щанга падна върху пръстта и камъните по пода.
От ухиления Хуан се стичаше пот. Ризата на Мигел бе прилепнала към тялото му, сякаш бе излязъл от река. Дори Хил, който само надзираваше действията им, започна да бърше лицето си с кърпа. Влагата в гробницата започна да прилепва по тях.
След малко и другите две щанги се стовариха до първата. Каменният прах започна да дразни очите и носовете, им. Хуан кихна и започна вулгарно да псува. Хил го потупа по рамото.
— Покажи малко уважение към прадедите ни, мой човек. Още повече, че сега ще ни направят богати. — Избърса с пръст кална струйка по лицето на Хуан. — Безобразно богати — добави той. После даде знак с ръка на приятелите си да се отдръпнат, взе лоста и се доближи до каменната врата. — Хайде, майчице, да видим какво криеш от толкова време.
Пъхна края на лоста между вратата и арката и сетне, го натисна с цялата тежест на тялото си. Мускулите на рамото и гърба му се напрегнаха. Вратата не помръдваше. Натисна още по-силно. Чу се пукот и камъкът леко поддаде. Хил отстъпи крачка. Лицето му все още бе напрегнато от усилието.
— Хайде, натиснете и вие — обърна се към Хуан и Мигел.
Двамата подпряха с рамо разхлабената каменна плоча и натиснаха. Тя се наклони напред. От отвора на погребалната камера излезе призрачен прах, а след малко се чу глух звук — вратата се бе стоварила върху пода на гробницата. Като изчака прахът да слегне, Хил отиде до отвора.
— Подайте ми фенер — помоли той и се приведе. Мигел му подхвърли фенер, изваден от чувала. Хил го хвана във въздуха за дългата сребриста дръжка.
— Тук вони — каза Хуан, който се бе доближил до Хил и започна да наднича иззад рамото му.
— Нали е гробница? Ти какво очак… — каза Хил и думите угаснаха в устата му, след като включи фенера и освети пространството пред себе си. Зад съвсем малко преддверие се намираше огромна камера с размери трийсет на трийсет метра. Хил бе предполагал, че ще види купища кости и грънци. Това, което освети фенерът обаче, бе нещо, което не си бе представял и в най-пиянските си сънища. — Dios mio! — възкликна с пресипнал от изумление глас.
Партньорите му, застанали от двете му страни, също не можаха да промълвят думица от удивление.
Лявата и дясната стена на квадратната камера бяха облицовани със златни плочи. Светлината на фенера на Хил се отразяваше в огледалната им повърхност и се превръщаше в блясък, който насмалко не ги заслепи, след като дотогава бяха гледали само мрачните стени на тунелите. Хил обаче не обърна внимание на всичко това и задържа лъча на фенера върху един-единствен обект, намиращ се в дъното на камерата, право срещу скупчилата се тройка.
— Казах ви, че ще бъдем безобразно богати, амигос. В дъното на камерата се намираше двуметров златен идол, инкски крал с ритуална мантия и корона. В ръката си държеше скиптър със стилизирано слънце. Скулптурата бе така майсторски изработена, че за миг им се стори, че кралят със строгото изражение на лицето ще ги наругае. Той обаче не протестира. Златната му статуя остана безмълвна, когато Хил поведе спътниците си в камерата.
Както бе приведен, Хил се шмугна под арката. Не изчака останалите. Прекоси набързо малкото преддверие. Стори му се, че златото го привлича като магнит. Когато влезе вътре, отново се изправи. Затаи дъх от видяното. Подът и таванът също бяха изработени от скъпоценни метали, от образуващи сложна рисунка от златни и сребърни плочи, широки около метър. Рисунките на тавана и пода бяха идентични. Пред нозете на идола бяха натрупани различни предмети и оръжия, също направени от скъпоценни метали и отрупани с рубини, сапфири, аметисти и изумруди. Хил поклати глава. Богатството бе толкова огромно, че трудно можеше да се осмислят мащабите му.
Хуан най-сетне направи няколко крачки и застана до Хил. Излъчваше неловкост, сякаш бе потиснат от откритието. Опита се да говори спокойно, но гласът му го издаде:
— Ами…, Ами да почваме товаренето.
Мигел, който се бе присъединил към тях, започна да се кръсти, когато видя златния крал.
— Не ти е роднина, Мигел — подигра му се Хуан. — Я се стегни.
— Това място е прокълнато — промърмори Мигел с широко отворени очи. — Трябва да побързаме.
— Мигел е прав — каза Хил. — Трябва да действаме бързо. Да приберем, каквото можем тази нощ, и да го оставим в джунглата. Ще се върнем, преди да се е зазорило, и ще видим сметката на americanos и на шибаните индианци. След като ги очистим, ще извикаме наши доверени хора, за да ни помогнат да разчистим мястото.
Хуан закрачи по металния под и стъпките му странно закънтяха в огромното помещение. Кимна към купчината скъпоценни предмети, оставени пред нозете на идола.
— Аз викам да започнем с прибирането на всичките дреболии. Блъскането и изнасянето на тежките неща да го оставим на-другите. И те трябва да заработят своя дял. Последваха го Хил и Мигел, който се движеше по петите му.
— Когато, си свършим работата тук, за всички ще има достатъчно — каза Хил. — И сто души не могат да похарчат това през живота си.
— Няма да мога ли? — ухили се Хуан. — Само ме гледай.
Когато Хуан стъпи върху една сребърна плоча, съответстващата и на тавана златна плоча се отмести. Върху спътника на Хил се изсипа сребърен поток от хиляди малки верижки. Хуан приклекна, но тялото му бе веднага покрито от тях. Сребърният поток, приличащ на водопад, не спираше да се лее. Верижките дрънчаха весело, докато Хуан продължи да върви между тях изненадан, но очевидно невредим. Тъй като не преставаше да се движи, оплете се още по-силно във верижките.
— Какво, по дяволите… — започна Хуан и се опита да отмести дрънчащите сребърни нишки. Веднага отдръпна ръката си. — Мамицата им, по тях има кукички! Хил най-сетне забеляза, че по брънките на верижките имаше едносантиметрови куки. Всичките бяха извити нагоре, така че при падането си не нанасяха никаква вреда.
Хил застина. Мамицата му, рече си, когато внезапно, осъзна опасността. Опита се да предупреди спътниците си, но вече бе късно.
Потокът от верижки внезапно се завъртя зловещо около Хуан и в същото време се извиси нагоре. Човекът нададе вик на ужасено животно. Хуан бе повдигнат на два метра над повърхността от бодливите верижки и се загърчи в обятията им, докато най-сетне не се стовари на пода. Опита се да се повдигне на лакти и колене. Почти всичките му дрехи бяха откъснати от тялото му, както и големи парчета кожа. Обърна лицето си към Хил. Лявото му ухо го нямаше, както и половината кожа на главата. На мястото на очите му зееха кървави дупки. Хил забеляза, че кожата на Хуан бе започнала да почернява на местата, докоснати от кукичките. Отрова.
Хуан, виещ от болка, започна да пълзи по пода. Не успя да стигне далеч. Отровата достигна сърцето му и той се отпусна безсилно върху златните и сребърни плочи. Стонът му секна внезапно.
Мигел понечи да отиде при приятеля си. Хил го хвана за ризата и го спря. Двамата мъже бяха стъпили върху една плоча. След като ехото от стенанията на приятеля им заглъхна, Хил успя да различи отчетливо шума, издаван от могъщи механични устройства, скрити в пода, тавана и зад стените на помещението. Бяха се озовали в клопка. Хил се огледа.
— Сигурно е било направено така, че да се задейства едва когато някой влезе в камерата. — Погледна плочите, водещи към златния идол, както и плочите към изхода. Звукът от задействания механизъм се чуваше отвсякъде. Хил реши, че вече нито един от двата пътя не е безопасен. Застаналият до него Мигел хленчеше.
Хил отново огледа огромните богатства, които, ги обкръжаваха. След като разбра, че зад тях се криеше смъртта, златото вече не му се стори толкова блестящо.
— Попаднали сме в капан — каза.
Сам, свил се в спалния си чувал върху походно легло, се събуди. Някакво животно душеше до вратата на палатката. През нощта опосуми и други любопитни нощни обитатели на джунглата идваха до лагера. Това животно обаче бе по-едро. Сянката му, образувана от осветлението на лагера, покриваше доста голяма част от стената на палатката. Сам се опита да си спомни-дали бе закопчал предпазната каишка, след като бе дръпнал ципа. Реши, че това е ягуар. Няколко от тези големи котки бяха забелязани по течението на река Урубамба; която се виеше около хълма.
Като внимаваше да не вдига шум, Сам присегна към своята карабина „Уинчестър“. Някога бе принадлежала на дядо му и се предаваше в семейство Конклин от баща на син още от 1884 г. Сам не пътуваше никъде без нея. Пушката не бе използвана от години и вече бе повече амулет, отколкото оръжие. Макар да не бе заредена, можеше да се използва като тояга. Ръцете му се плъзнаха върху дървения приклад.
Създанието, каквото и да бе то, започна да дърпа предпазната каишка. Дявол да го вземе, наистина бе забравил да обезопаси вратата! Сам, както си бе в спалния чувал, подскочи и стисна пушката в ръце. Тъкмо се подготви да замахне с нея, когато палатката се отвори.
— Сам, буден ли си? — попита Маги, като провря глава в палатката и се опита да почука по брезента.
Сам отпусна пушката в скута си и усети, че сърцето му бе започнало да бие лудешки. Преглътна, изкашля се и се опита, да придаде на гласа си колкото се може по-безгрижно звучене.
— Да, Маги. Какво има?
— Така и не можах да заспя. През цялото време си мисля за надписа. Искаше ми се да споделя нещо с теб.

Сам си бе представил различни неща във връзка с потайното нощно проникване на Маги в палатката му, но нито едно от тях не бе свързано с обсъждането на древни надписи на латински. Както и да е, не можеше да има нощно посещение на Маги, което да не го радва.
— Изчакай ме секунда, докато се облека. Измъкна се от спалния чувал и навлече джинсите върху гащетата си. В такава гореща нощ никога нямаше да облече риза, но пред Маги трябваше да има приличен вид. Облече коженото си яке.
Взе каубойската си шапка, дръпна ципа на палатката и излезе в нощта. Имаше пълнолуние и сребристото сияние на луната бе по-силно от светлината на четирите малки прожектора, маркиращи границите на лагера. Приглади с пръсти чорлавата си коса и си сложи шапката.
Маги отстъпи крачка. Бе облечена с обичайните си кафяви панталони и кафяво яке, навлечено върху кървавочервена риза. Единственият признак, че тази нощ се бе опитала да се отпусне, бе прическата и. Не бе с обичайната си конска опашка. Кестенявите и къдрици, посребрени от лунната светлина, се спускаха върху раменете и. Омагьосан от играта на светлината върху бузите и устните на Маги, Сам едва набра сили да проговори:
— И така… Какво има?
Както винаги, тя гледаше сякаш през него.
— Мисля си за текста върху последната щанга. Най долната. За липсващите думи и редове. Латинският е странен език. Една-единствена дума може да промени целия смисъл на един текст.
— Да?
— Ами ако не го четем правилно? Ами ако някоя от тези липсващи думи отрича съдържанието на превода ни?
— Може и да си права. Утре обаче така или иначе ще разберем истината. Когато влезем в гробницата, ще ни стане ясно дали някой друг е прониквал в нея, или не.
— Сам, искам да разбера това, преди да проникнем в гробницата — каза Маги с леко раздразнение. — Ти не искаш ли да разбереш какво точно са написали завоевателите върху тези щанги? — Искам, разбира се, но думите са нечетливи.
— Знам, Сам, но ние почистихме щангите само със спирт. — Маги го погледна двусмислено.
Изведнъж съобрази защо го бе събудила и стисна устни. Преди две години бе публикувал статия, в която бе препоръчал използването на фосфоресцираща боя при разчитането на избледнели текстове, изписани върху метал или камък, разядени от времето. Тогава идеята му бе отхвърлена единодушно.
— Ти не си ли донесе приборите тук? — попита Маги.
— Не знам за какво говориш — промърмори Сам. Не бе споделил с никого, дори и с чичо си, че продължаваше да отстоява идеята си и че в течение на години бе изследвал бои с най-различен вискозитет, реагиращи на различни части от диапазона на ултравиолетовата светлина. Не бе споделил това с никого, тъй като бе решил да проведе експерименти с откритието си в полева обстановка, без никой да може да му се подиграе. Внезапно съобрази, че и той, като чичо си, имаше вкус към тайни в науката. Очите на Маги продължиха да сияят в мрака.
— Прочетох статията ти. Сам, ти май в крайна сметка си успял, познах ли?
Откъде бе разбрала? Най-после Сам реши да проговори:
— Струва ми се, че открих решение на проблема. Не съм правил обаче експерименти в полева обстановка.
Маги посочи развалините.
— В такъв случай време е да направим експеримента. Другите вече ни очакват до входа на шахтата — каза Маги и понечи да тръгне.
— Другите?
Тя го погледна намръщено през рамо.
— Разбира се, Сам. Имам предвид Норман и Ралф. Те би трябвало да са в течение на това, което правим.
— Навярно си права — съгласи се Сам и се подготви да изтърпи едно унижение, ако се провали. Слава Богу, не бе известила Филип. Сам не можеше да си представи провал пред очите на г-н Харвард. — Почакай да взема бутилките и ултравиолетовата лампа.
Когато Сам отиде до палатката си, джунглата изведнъж оживя и се изпълни с какофония от звуци. Хиляди разсънени птици напуснаха растителността около лагера и се понесоха във въздуха.
— Какво, по дяволите, става? — попита Маги и се приближи до Сам. Сам се огледа, но тропическата гора бързо се успокои.
— Навярно нещо ги е уплашило — предположи той. Продължи да се вслушва в тишината още известно време, но чу единствено бръмченето на генератора. Джунглата бе спокойна и приличаше на тъмно същество, втренчило се в тях. — Ще отида да взема нещата си.
Влезе в палатката и взе торбичката, в която държеше оцветителите и портативна ултравиолетова лампа. Погледът му се плъзна върху старата пушка. Инстинктивно я грабна и я метна през рамо. Преди това обаче я зареди с няколко патрона калибър 44/40 и сложи в джоба си кутия със запасни боеприпаси. Като човек, нощувал често в лагери в пустошта на Тексас, бе станал предпазлив.
Измъкна се от палатката и видя, че Маги е застанала с гръб към него. Продължаваше да оглежда джунглата.
— Много е тихо — каза тя. — Сякаш гората просто е затаила дъх.
— Ако искаме да изпробваме това, трябва да побързаме — отвърна Сам. — До зазоряването остават само няколко часа.
Маги кимна и неохотно отмести поглед от джунглата.
Сам тръгна към развалините. Тъй като гората се бе смълчала, стъпките им по камъните отекваха много шумно. Сам забеляза, че стъпва внимателно, сякаш се боеше да наруши тишината; като че ли вървяха в нощта през гробище. Изпита задоволство, когато най-сетне достигнаха върха на Площада на слънцето. От отвора излизаше светлина. До шахтата се виждаха две фигури, забулени в здрач — една тънка и една широка. Норман и Ралф. Стояха далеч един от друг. Бившият футболист махна с ръка и посочи шахтата:
— Кой е оставил лампите включени?
— Добре си спомням, че ги изключих — отвърна Маги, като се огледа. — Сигурно този загубен Гилермо ги е включил по време на патрулирането си и после ги е забравил. Както и да е, къде е той? Струва ми се, че трябваше да е тук и да охранява обекта.
— Вероятно е някъде в гората и дебне снощните иманяри. Може би именно той уплаши птиците.
Джунглата бе все така безмълвна. Норман погледна към черната гора.
— Никога не съм обичал тъмнината. Не ми е приятно да работя и в собствената си тъмна стая у дома.
Ралф реагира на тези думи, като започна да си тананика мелодия от „Зоната на здрача“. Норман се престори, че не му обръща внимание. Сам се спусна пръв. Останалите го последваха. Когато достигна дъното, помогна на Маги да слезе от стълбата. Тя се обърна към него с леко приведена глава и не пусна ръката му.
— Чу ли нещо? — попита го.
Сам поклати глава. Чуваше само собственото си туптящо сърце. След малко Ралф и Норман се присъединиха към тях. Маги освободи ръката си, вслуша се за миг в мрака, после разтърси глава и ги поведе.
— Трябва да съм чула призраците на инките — промърмори.

— Благодаря ти, Маги — отвърна раздразнено Норман. — Точно такива неща трябва да казваш, когато сме се натикали посред нощ в развалините. Чувствам се неприятно и без тях.
Ралф продължи свирукането на мелодията от „Зоната на здрача“.
— Ухапи ми задника, Айзъксън — избухна Норман. — Не съм от тия, Норми.
— Сигурен ли си? Нали някога си бил футболист? Там през цялото време скачате един върху друг и се удряте по задниците.
— Затваряй си устата.
— Престанете, за Бога! — възмути се Маги. — Престанете и двамата. Нищо не мога да чуя заради вас.
Сам вървеше непосредствено зад Маги и не им обръщаше внимание. Бе му приятно да наблюдава нейните движения. Краката и бяха мускулести, стегнати и приятно заоблени. Сам преглътна и изтри потта от веждите си с носна кърпа. Колежка ми е, каза си за оправдание. Чичо му бе на мнение, че както и в армията, и в експедициите не трябва да се установяват близки отношения между хората. Те може да внесат напрегнатост в една малка група. В гледането обаче нямаше нищо осъдително.
Когато достигнаха второто равнище, Сам се сети за откритието на чичо си. Намираха се в някогашна пирамида на народа моче. Бе просто трудно да се повярва на този факт. Сам плъзна ръка по гранитната стена.
Маги отново спря и се подпря с ръка на стълбата, водеща към третото равнище.
— Сигурна съм, че чух нещо — прошепна. — Чух думи. Думи и… и някакво чукане.
Сам напрегна слух, но не чу нищо. Погледна Ралф и Норман. Двамата поклатиха глави. Очите на Норман бяха уголемени от очилата му. Сам се приближи към Маги, готов да разсее страховете и когато някъде отдолу се раздаде писък, който премина покрай тях като уплашена птица.
Маги се обърна към Сам. Очите и бяха широко отворени Той свали пушката от рамото си.

Хил продължаваше да изучава металните плочи около тях. Невидимият механизъм продължаваше да работи и шуми зад стените.
Очите на Мигел, стъпил на същата златна плоча, бяха ококорени от страх. Ниският човек произнасяше безмълвни молитви.
Хил не му обърна внимание. Тук нямаше да им помогнат никакви богове. Оцеляването им зависеше от самите тях. Хил обаче се интересуваше не само от оцеляването. Очите му продължаваха Да наблюдават богатствата, положени в нозете на златния идол. Хил установи, че между него и статуята на краля на инките имаше петнайсет плочи. Други петнайсет плочи го деляха от изхода. Имаше по петнайсет метра в двете посоки. Прекалено голямо разстояние, за да се преодолее със скок.
Усещаше, че съществува някакъв начин да се прекоси помещението. Огледа се още веднъж. Златните и сребърните плочи бяха подредени не като в шахматна дъска, а в по-сложен ред, в схема, наподобяваща геометричните фигури по килимите и дрехите на инките. Имаше някакъв ред, някакъв начин да се върви без опасност в помещението. Какъв обаче бе той?
Трупът на Хуан лежеше върху близката златна плоча, до която бе успял да допълзи, преди да умре. Изпод тялото течеше кръв. След като Хуан се отмести от сребърната плоча, която бе задвижила капана, не се случи нищо. Дали това бе отговорът? Дали само сребърните плочи бяха опасни, а златните — не? Имаше само един начин да се разбере това.
Хил свали от рамото си късата карабина и сръга Мигел в ребрата с нея.
— Движи се — заповяда му той.
Мигел отмести поглед от дулото на пушката към, лицето на Хил.
— Какво?
— Скочи върху оная златна плоча. — Хил му кимна към плочата, намираща се непосредствено до съседната сребърна плоча. Бе в посока към златния идол. След като така или иначе щяха да рискуват живота си, трябваше да бъдат възнаградени за усилията си.
Застиналият неподвижно Мигел сякаш не вярваше на ушите си. По лицето му бе изписан ужас.
— Тръгвай, ако не искаш да умреш тук — нареди Хил и сръга Мигел още по-силно с пушката.
Ниският му спътник отстъпи крачка назад, без обаче да напуска плочата.
— Моля те, не прави това.
— Изпълнявай, каквото ти казвам, ако не искаш да изпробвам плочите с трупа ти.
Мигел се разтрепери и започна да поглежда ту дулото на пушката, ту трупа на Хуан. После отпусна рамене. Обърна се, прекръсти се и скочи. Краката му трепереха толкова силно от страх, че едва успя да преодолее незначителното разстояние. Приземи се върху плочата на ръцете и коленете си.
Хил видя как Мигел затвори очи и застина на място в очакване да се случи най-лошото. Не се случи обаче нищо. Мигел бавно отвори очи и без да престава да трепери, се изправи. После се извърна към Хил и на лицето му се появи нещо като усмивка, Хил почувства облекчение, когато видя, че предположенията му се оправдаха.
— Златните плочи са безопасни. Стъпвай само по тях и така ще се измъкнем оттук — поясни той. Все пак реши да не рискува. Махна с пушката към Мигел. — Стъпи на следващата, аз ще те последвам.
Мигел кимна утвърдително. Следващата плоча се намираше непосредствено до тази, върху която бе стъпил. Трябваше просто да направи крачка. Направи я бавно. Отново нищо не се случи. Древният механизъм продължаваше да пращи и шуми зад стените и тавана. Мигел се придвижи до следващата златна плоча, като му се наложи повторно да скочи. Пак не се случи нищо.
Хил го последва и видя, че Мигел се бе поуспокоил малко, макар че устните му продължаваха да изричат молитви. Двамата постепенно се приближиха до златния идол. Най-сетне достигнаха последния ред плочи, който ги делеше от съкровището. Всички плочи от този ред бяха сребърни. Единствената златна плоча бе тази, върху която се намираха идолът и съкровищата. Мигел се обърна към Хил и го изгледа въпросително. Хил започна да изучава краля на инките. Стори му се, че златните очи на статуята го гледаха подигравателно. Усети прилив на гняв. Нямаше да позволи на някаква пасмина, кланяща се на идоли, да провали начинанието му. Не сега, когато бе толкова близо до успеха. Премести се на плочата, върху която бе стъпил Мигел. Не смееха да стъпят върху редицата от сребърни плочи, деляща ги от съкровището. Това обаче не означаваше, че нямаше да може да се добере до богатствата, струпани в нозете на статуята. Хил присегна с пушката си над сребърните плочи. Краят на пушката едва успя да докосне отрупаните там предмети. Хил разбута няколко от тях и затаи дъх. Ами ако там имаше друг капан? Стори му се, че долавя лека промяна в шума на механизма. Напрегна още повече слуха си, но нищо не се случи. Хил тихо изруга. Бе му трудно да държи пушката с изопната ръка. Пое си дъх и се съсредоточи върху действията си. Не можеше да си позволи провал. Започна да скърца със зъби и се опита да отпъди изгарящата болка, обхващаща рамото му. Усилията му най-после бяха възнаградени. Пред погледа му се появиха две големи чаши, златна и сребърна, и двете украсени с рубини и изумруди, подредени змиеобразно върху тях. На Хил най-много обаче се хареса това, че всяка от чашите имаше по две дръжки, подобни на дъги. Нещо, което можеше да бъде закачено. Успя да промуши цевта на пушката в една от дръжките на сребърната чаша и я повдигна. Вдигна и пушката си, така че чашата се плъзна по цевта и опря до дървената част, Свали скъпоценната вещ от пушката и я подаде на Мигел.
— Това е за твоята смелост, приятелю.
Мигел взе чашата с трепереща ръка. Предметът бе достатъчно скъп, за да осигури него и семейството му до края на дните им. Ниският човек промълви благодарствена молитва.
Хил се намръщи. На него трябваше да благодари Мигел, а не на своя Бог. Коленичи и протегна отново пушката си, този път към златната чаша. След малко и тя се оказа в ръцете му. Тя щеше да бъде неговата награда. Познаваше човек, търгуващ с крадени древни предмети, готов да заплати за всяка непокътната инкска вещ три пъти теглото и в злато. Пъхна чашата в джоба си и се обърна с гръб към статуята.
Вече бе наясно с това, което щеше да направи. Потупа гранатата в джоба си. Трябваше да защити останалата част от богатството, докато докара тук екип, който да обезвреди капана. След обезвреждането на проклетия механизъм заедно с хората си вече съвсем спокойно щяха да приберат останалите богатства. Преди това трябваше да отстрани още едно препятствие — групата американци, които сега спокойно спяха в палатките си. Стисна пушката си. Тези хора не трябваше да дочакат зората.
Даде знак на Мигел да тръгне към изхода. Човечецът не се нуждаеше от подканвания. Бе щастлив, че ще се измъкне със своето малко съкровище. Скочи върху най-близката златна плоча.
Чу се внезапно раздвижване на зъбчати механизми и лостове. Плочата с Мигел върху нея се понесе към тавана, повдигната от масивна дървена греда. Разположената над нея на тавана сребърна плоча се отмести и оттам се подадоха сребристи шипове.
Мигел видя приближаващата се смърт и се опита да се изтърколи от плочата, ако ще и с цената на падане. Не успя обаче. Краката му, от коленете надолу, бяха промушени от шиповете, които с лекота пробиха мускулната и костната тъкан. Мигел изрева. Костите му изпращяха като счупени клонки, когато се замята сред остриетата.
Златната плоча безшумно се спусна и се прибра на мястото си на пода. Бе окървавена и празна. Хил погледна нагоре. Мигел все още висеше от тавана.
От краката му кръвта се стичаше на струи. Мигел се опита да се освободи и да се откъсне от остриетата. Накрая успя да постигне това и се стовари от двуетажна височина върху металния под. При удара на тялото му в пода отново се чу пращенето на счупени кости.
Хил бе отместил поглед встрани по време на падането на Мигел. Извърна се и видя обезобразеното му тяло върху плочите. Само един от крайниците му не бе пострадал, дясната ръка. Човекът се опита да се повдигне на нея, но болката бе прекалено силна. Изгуби съзнание. Бе твърде слаб и нямаше сила да извика, така че от устата му излезе само тих стон. Обърна умоляващ поглед към Хил. Хил обаче не можеше да го спаси.
— Съжалявам, приятелю — каза, като повдигна пушката си. Застреля Мигел в челото и звукът от изстрела изпълни затвореното пространство. Стенанията на Мигел престанаха. От малката дупчица на челото му потече кръв.
Хил огледа още веднъж плочите. Мигел бе убит от златна плоча. Защо златните плочи бяха престанали да бъдат безопасни? Неговата теория ли бе погрешна, или правилата вече бяха други? Спомни си, че докато бърникаше из съкровищата, шумът на механизма се бе променил. Дали пък сега безопасни не бяха сребърните плочи? На отиване — златните, а на връщане — сребърните? Възможно ли бе всичко да е така просто?
Хил нямаше друг спътник, когото да принуди да рискува. Щеше да му се наложи да провери теорията си сам. Предпазливо почука съседната сребърна плоча с приклада на пушката си. Не се случи нищо. Това обаче можеше ли да се приеме за доказателство? Дали пък капанът не бе така направен, че да се задейства от тежестта на тялото му? Бавно повдигна крак и стъпи върху плочата. Затаи дъх и започна да прехвърля тежестта си върху този крак, готов да отскочи назад и при най-слабото задвижване на плочата или промяна в бръмченето на механизма. След малко се оказа стъпил едновременно на сребърната и на златната плоча. Нищо не се случи.
Бавно положи и другия си крак върху сребърната плоча. Застина неподвижно. Не му се случи нищо. Бе в безопасност.

Пое си въздух и избърса потта от слепоочията си. По бузите му бяха започнали да текат сълзи. Не бе успял да разбере кога бе станало това.
Бе застанал върху сребърна плоча. За да достигне следващата сребърна плоча, ще му се наложи да прескочи една златна. Реши да скочи веднага, без да губи време, както бе все още с пушка в ръка. Приземи се с трясък върху сребърната плоча. Застина, но не му се случи нищо. Ухили се, изправи се на крака и се обърна към краля:
— Надиграх те, мръсно копеле! Обърна се към изхода и започна бързо, макар и предпазливо, да се доближава до него. Спаси го бързината му. Тъкмо бе отскочил от една сребърна плоча върху друга, когато първата се отмести. Подхлъзна се и се стовари с трясък върху втората. От тавана от множество малки отворчета започнаха да се стичат струйки вода и да падат върху отвора на мястото на отместилата се плоча. Капчица от струйките се отклони при падането и докосна бузата му. Бе обгаряща. Хил моментално се отдръпна встрани. Това бе киселина!
Докосна пламналата си буза с ръка. Кожата му на това място бе разядена и съскаше. Изтръпна при мисълта, че можеше да се окаже в яма, заливан от киселинен душ. Такава смърт щеше да бъде дълга и мъчителна.
Огненият дъжд спря и сребърната плоча безшумно закри ямата. Бе се разминал със смъртта на косъм. Все още треперейки, изправи се на крака.
Погледна коварната сребърна плоча. Сребро! През цялото време се бе заблуждавал. Досега се бе спасил единствено благодарение на собствения си късмет и на случайността.
След като най-сетне успя да проумее тази ужасяваща истина, взря се в изхода. Спасението се намираше на три реда от него — на около три метра. Вече знаеше, че не може да се довери на нито една от плочите. Трябваше да рискува и да скочи. Ако се опиташе да падне на корем, можеше и да успее.
Погледна пушката си. Не можеше да си позволи тежестта и да му попречи. Остави я на пода. Положи до нея и колана с боеприпасите. Извади от джоба си тежката златна чаша, огледа я за миг и сетне я прибра. Бе готов по-скоро да умре, отколкото да се лиши от това съкровище. Вместо това се събу. А и с бос крак щеше да успее да се изтласка по-добре от гладката повърхност на сребърната плоча.
Придвижи се до нейния отдалечен от изхода край, за да си създаде простор за засилване. От това спечели в най-добрия случай само две стъпки. Затвори очи и за пръв път от десетилетия се помоли на своя Бог да му даде сила и късмет. След като приключи молитвата, отвори очи и стисна юмруци.
— Сега или никога — промърмори.
Приведе се, направи две бързи крачки и с все сила се изтласка напред към изхода. Прелетя над трите реда плочи и се приземи с удар върху каменния под. Успя донякъде да се извърти, за да понесе основната част от удара върху левия си хълбок. Нещо изщрака в рамото му, когато се претърколи в тясното преддверие и застина до съборената каменна врата.
Хил се изправи на крака с изкривено лице. Пренебрегна режещата болка в шията си. Бе успял! Докосна рамото си и реши, че бе пукнал ключица. Нищо работа. Веднъж бе отнесъл три куршума в гърдите. В сравнение с тях това бе драскотина.
Измъкна скъпоценната чаша. От падането ръбът и бе леко изкривен. Както и самият Хил, не бе пострадала сериозно.
Отиде до ръба на смъртоносния под, размаха чашата и се изплю по посока на инкския крал. Златният идол продължаваше да сияе на фона на черния камък.
— Ще се завърна и ще ти видя сметката! — закани му се. След това обещание се обърна и побягна.
Маги бе коленичила до горната част на стълбата, спускаща се към третото равнище на разкопките.
— Някой иде! — прошепна и отстрани подпрелия се на рамото и Сам.
Инстинктът и подсказа, че трябва да се скрият. Възпитана в Белфаст, знаеше кога да се подчинява на вътрешния си глас. Оцеляването сред постоянния дъжд от куршуми и бомби, които си разменяха воюващите помежду си ирландски организации и британската армия, бе научило Маги 0’Донел да оценява по достойнство хубавите скривалища.
— Хайде! — каза Маги и задърпа Сам. Норман и Ралф я последваха. Сам се опита да се възпротиви.
— Може би са иманяри. Би трябвало да ги спрем. — Той взе пушката си.
— Да не би да искаш всички ни да избият! Не знаем колко са и как са въоръжени. Да вървим.
— Тя е права — съгласи се Норман. — Тукашните леви партизани от „Сияйна пътека“ са добре въоръжени. Разполагат с руски автомати „Калашников АК 47“ и с какво ли не. По-добре да оставим тази грижа на охраната.
Сам хвърли поглед към стълбата, поклати глава и последва Маги. Тя поведе групата към едно странично помещение. Там нямаше натриеви лампи и мракът ги погълна.
— Не вдигайте шум — предупреди ги Маги. — Бъдете готови да побегнете, когато ви дам знак.
— Маги 0’Донел, боен археолог — произнесе Сам, когато приклекна до нея.
В очите на Маги Сам бе само една от няколкото размазани сенки, но тя си представи ироничната усмивка, която сега навярно бе изписана на лицето му.
— Това според мен е Хил или някой от хората му — прошепна Ралф.
— Ами викът? — попита Маги.
— Сигурен съм, че…
Маги докосна коляното на грамадния мъж и му даде знак да замълчи.
Вече чуваше пукота, издаван от стълбата. Някой се изкачваше по нея, и при това бе забързан. Чуваше се и тежкото му дишане. Маги се приведе още по-ниско и насочи поглед към човешката глава, която се подаде от отвора.
Веднага разпозна правата черна коса на Гилермо Сала и подобния на паяк бял белег върху бронзовата му буза. Бившият полицай трескаво се измъкна от шахтата, като насмалко не се подхлъзна. Маги въздъхна облекчено. Ралф бе прав. Това бе просто охраната на лагера.
Тъкмо щеше да се изправи, когато съзря на бузата му огромна рана от изгаряне. Бе напукана и кървеше. Хил я забърса с ръка, която после изтри в ризата си. Бялото на очите му бе така подчертано, че почти засия на светлината на лампата до стълбата. Стиснатите му устни изразяваха ненавист. Тя обаче усети, че той е обхванат преди всичко от страх и е в състояние на шок.
Познаваше добре това изражение. Един неин приятел от детинство, Патрик Дъган, бе със същото изражение на лицето, когато по време на престрелка в Белфаст го улучи заблуден куршум. Бе си подал главата твърде прибързано от канавката, в която се бяха укрили. Тогава Маги показа съобразителност — не помръдна дори след като мъртвото тяло на Патрик се отпусна върху нея. Припряността бе равнозначна на опасност. Тъй като бе усвоила този урок, Маги не излезе от убежището и даде знак и на останалите да стоят неподвижно.
Какво се бе случило долу? Какво бе шокирало дори такъв груб и безцеремонен мъж като Хил?
Както и през онзи ден в Белфаст, Маги съобрази, че сигурност има само в тъмнината. С крайчеца на окото видя как Хил бръкна в якето си и докосна предмет, издул джоба му. Допирът с този предмет сякаш го поуспокои. Така, както разпятие действа успокояващо на стара жена.
От друг джоб обаче той извади нещо, наподобяващо зелена ябълка с дръжка. Маги за миг разпозна оръжието, на което никак не му бе мястото в древните развалини. Дявол да го вземе! Граната! Хил стрелна за последно с поглед шахтата и се затича по тунела.
След като кънтенето на стъпките му престана, Маги установи, че се е схванала. Гранатата, познато оръжие, използвано по улиците на нейния град, и се стори голяма и зловеща. Обхванаха я някогашните и детски страхове и сякаш я парализираха. Ръцете и трепереха. Стисна юмруци и реши да се освободи от паниката. Погледът и леко се размъти и дишането и се наруши.
— Маги, какво ти е? — попита я Сам, усетил напрегнатостта и, и я докосна по рамото. Допирът му я мобилизира и тя рязко се изправи.
— Трябва да се измъкваме оттук. И то веднага — каза забързано.
Сам намести спокойно каубойската си шапка.
— Защо? Та това бе Гилермо.
Маги, все още с напрегнато лице, се обърна към Сам. Не бе забелязал гранатата. Затова пък видя изражението и и отстъпи крачка. Тя не разполагаше с време да му обяснява причините за страховете си.
— Тръгвай веднага, глупако! — изкряска, като страхът подчерта още по-силно ирландския и акцент. Блъсна Сам към тунела и даде знак на останалите да ги последват. Дългокракият тексасец се движеше бързо, Маги, която бе последна, от време на време поглеждаше назад. Пред нея Ралф не изоставаше, но Норман, накичен с фотоапарати, не успяваше да поддържа нужното темпо.
— Побързай! — подкани тя журналиста.
Той я погледна. На светлината на лампите се виждаше, че лицето му бе побеляло. Постара се обаче да ускори ход и започна да скъсява разстоянието, делящо го от двамата по-бързи мъже. След малко достигнаха стълбата, водеща към следващото равнище на изкопа.
Сам бързо заизкачва дървените стъпала. Ралф го следваше по петите. Норман бе след тях. Маги, застанала до долния край на стълбата, се вслушваше, опитвайки се да открие признаци на опасност. Стори и се, че някъде далеч под нея се чуваше тиктакане, звук, подобен на издаван от гигантски будилник.
— Маги, качвай се! — разнесе се гласът на Сам над главата и.
Тя забеляза, че стълбата е свободна. Още веднъж бе допуснала да се наруши усетът и за време. Това бе един от признаците за пристъп. Ами сега? Бързо се закатери по стълбата. Сам и помогна да преодолее последното стъпало, като я повдигна с ръце. Следващата стълба, водеща към повърхността, се намираше на броени метри от тях. Маги поведе групата.
Бързо се понесе докрай зигзагообразната редица от фенери, които проблясваха покрай нея, докато тичаше. Когато видя основата на стълбата, чу нечие недоволно ръмжене в шахтата. Това бе Хил. Тя остана с чувството, че той вече е съвсем близо до площада.
Отгоре се появи повей от свеж въздух и Маги ускори крачка. После покрай ушите и закънтя ехото на нечии думи:
— Дано да се задавиш с това!

Маги застина, след като видя как в основата на стълбата падна един предмет и сетне се затъркаля. Не можа да повярва на очите си, когато видя зеления металически цилиндър. Остана неподвижен в калта до дървената греда, която служеше за основна опора на шахтата. Гранатата!
Маги рязко се обърна към Сам. Той простена, когато тя го блъсна в гърдите.
— Назад… назад… назад… — като песен се изтръгна от Маги. Смутена, групата се отдалечи от стълбата.
— Какво… — каза Сам на ухото и. Вените и бяха изпъкнали от напрежение. Тя изблъска Сам и останалите в едно странично помещение.
Гранатата избухна, когато те бяха още непосредствено до входа на тунела. Взривната вълна ги захвърли във въздуха. Те се удариха в отсрещната стена и се затъркаляха по каменния под. Лампите все още светеха. Маги се изправи на колене. Ушите и бучаха. Чу стенанията на Ралф. Опита се да разбере дали самата тя е ранена. Изглеждаше, че не е пострадала. Като видя обаче през облака от слягащ се прах пораженията, нанесени от гранатата, изстена. Бяха затворени като в капан!
Тунелът, който водеше към най-горната стълба, сега представляваше насип от камъни и пръст. Гранатата бе разрушила подпорните конструкции не само на тунела, но и на голяма част от най-горното равнище на обекта. Пътят им бе препречен от лавина камъни.
Разкопките започнаха да пращят и стенат, тъй като закрепването на защитните греди бе нарушено. Можеше всеки момент да се окажат притиснати от земен пласт с дебелина от десет метра. Какво можеха да сторят? Лампите внезапно примигаха за последен път и угаснаха. Всичко потъна в пълен мрак.
— Всички ли са добре? — Сам, оглушал временно от взрива, едва ли не крещеше.
— Аз съм добре — отвърна Норман. — Заровен съм на десет метра под земята. В гробница. Иначе нищо ми няма.
— И аз съм добре, Сам — съобщи Ралф с по-малко бабаитлък от обичайния за него.
Сам се закашля, задавен от гъстия прах.
— А ти, Маги?
Маги не можа да отговори. Усети как крайниците и вкочанясват, един от първите признаци на пристъпа. След малко се свлече върху каменния под. Загуби съзнание. Последното, което чу, бе задавеният вик на Норман:
— Сам! На Маги нещо и има!

Хил се отдалечи от взрива, който все още продължаваше да кънти над смълчаната джунгла. Димът и парчетата пръст, предизвикани от експлозията, го преследваха чак до мястото, където започваше лагерът. Макар острите камъни да нараняваха босите му крака, той бързо се спусна по стълбището, като се проклинаше, задето бе оставил обувките си. Защо не бе съобразил да ги хвърли към изхода заедно с пушката, преди да скочи? Знаеше отговора на този въпрос: тогава бе обезумял от страх.
Над него ято уплашени папагали прекосиха лъча на един от прожекторите. Потокът от синьо-червена перушина в тъмната нощ го сепна. Ехото от взрива още не бе заглъхнало, а джунглата вече му отговаряше с птици и маймунски крясъци. Тя се бе пробудила. Лагерът под него — също.
В някои от евтините палатки на работниците се появиха светлинки. Спящите хора се разбудиха и в тях се раздвижиха сенки. Дори една от палатките на студентите засия с мека светлина.
Останал без оръжие и без придружители, Хил не се осмели да нападне лагера сам. Ще му се наложи да събере други хора и да се завърне бързо, за да избие американците и техните работници. За щастие гранатата бе успяла да разруши единствения вход към подземните развалини. Плячката под краката му щеше да си остане непокътната до момента, когато се завърнеше, за да я прибере. Тъй като неговите хора нямаше да се вълнуват от опасението, че могат да повредят крехките старини, щяха да изнесат съкровищата за нула време. Най-много за ден или два.
Преди да събере дружината си обаче, трябваше да свърши още една работа в лагера. Стигна до палатките и се укри в една от тъмните сенки между грубите жилища на работниците. От палатките започнаха да се подават лица. Погледите на всички бяха вперени в дима, който продължаваше да излиза от шахтата. Никой не забеляза Хил. Докато се промъкваше сред палатките, чу тихи гласове, говорещи гърлено на кечуа. Откъм скъпите палатки на студентите също се чу писклив глас:
— Гилермо! Сам! Какво става? Това бе надутият началник на тези студенти.
Хил не обърна внимание на гласовете. От купчина инструменти мълчаливо измъкна кирка и остър нож. Мина зад една от палатките и проправи друг вход в нея. Острият нож изсъска, докато разпаряше дебелия брезент. Хил се промъкна през отвора с кирка в ръце.
Огледа това, което търсеше — спътниковата съобщителна система. За щастие нямаше да му се наложи да си губи времето да разрушава всичко. Знаеше кое е слабото звено — малкият компютър. За другите елементи от системата имаше резервни части. За компютъра — не. Без него лагерът щеше да бъде отрязан от света и нямаше да може да се бие тревога или извика помощ.
Сала вдигна кирката над главата си и зачака. Счупената ключица го заболя, когато повдигна тежкия метален инструмент, но не му се наложи да чака дълго. Откъм палатката на Филип Сайкс отново се разнесе неговият заповеднически сърдит глас. Очевидно бе го страх да напусне убежището си.
— Сала, къде си, по дяволите?
Докато студентът продължаваше да крещи, Хил заби острието на кирката в центъра на компютъра. В затъмнената палатка проблеснаха кобалтови искри, които бързо изгаснаха. Хил не си направи труда да измъква кирката или да проверява дали са забелязали саботажа му. Просто премина през среза на палатката и бързо се отдалечи.
Тъй като всички се бяха насочили към димящата шахта, Хил се промъкна в джунглата, без да го забележат. Държеше нож в ръка и таеше жажда за мъст в сърцето си. Стисна така силно дръжката на ножа, че кокалчетата на ръцете му побеляха.
Никой не можеше да си позволи да се гаври с Гилермо Сала. Най-малко пък някакъв древен инкски идол.

— Побързай, Сам! — извика Норман с треперещ глас в мрака.
В непрогледната тъмнина Сам започна да се рови в чантата си. Никой не бе съобразил да вземе със себе си фенерче. Наложи му се да импровизира. Пръстите му се провряха през подрънкващите бутилки и най-после докоснаха озовалата се на дъното ултравиолетова лампа. Сам я измъкна от сака и я включи.
Гледката, която се появи на светлината и, бе призрачна. Прашинките от взрива, които се носеха във въздуха, флуоресцираха като снежинки. Зъбите, бялото на очите и светлите дрехи на присъстващите блестяха необикновено ярко. Норман Фийлдс коленичи до Маги. Тя бе вперила поглед в тавана, гръбнакът и се бе извил като дъга, а краката и барабаняха по древния каменен под. Норман я хвана за раменете, а Ралф се надвеси над тях като черен призрак. Норман погледна Сам.
— Има някакъв пристъп. — Сам се доближи до тях.
— Изглежда, ударила си е главата при падането и се е наранила зле — предположи той. Повдигна лампата, но виолетовата светлина не успя да освети зениците и. Лицевите и мускули конвулсивно потрепваха. Клепачите и — също.
— Не знам какво да кажа. — Сам погледна спътниците си. И те нямаха представа какво трябва да се направи.
Маги започна да хърка, сякаш се задушаваше:
— Не трябва ли да внимаваме да не си глътне езика? — попита неуверено Ралф.
Сам кимна утвърдително. Лицето на Маги бе започнало да придобива лилав оттенък.
— Трябва да и превържа устата — каза той.
Норман бръкна в задния си джоб и извади оттам носна кърпа.
— Това ще свърши ли работа?
Сам нямаше представа, така че взе парчето плат и го омота като въже. Поколеба се, когато приклекна до Маги, тъй като не знаеше какво точно трябва да направи. От ъгъла на устата и се стичаше струйчица слюнка. Сам знаеше как се слагат юзди на коне, но тази ситуация бе нещо съвсем ново за него. Опита се да надвие страха си. Първо направи опит да отвори устата на Маги, но тя бе стиснала здраво треперещите си челюсти. Отне му много усилия, повече, отколкото бе предполагал. Най-накрая с помощта на пръст придърпа крайчеца на езика и. Устата и бе много гореща и влажна. Успя да промуши кърпата между зъбите и и да намести езика и така, че да не се задави.
— Добре се справи — поздрави го Норман.
Дишането на Маги сякаш започна да се нормализира.
— Пристъпът и май преминава — каза Ралф. Петите на Маги бяха престанали да ритат по пода, а гърбът и се отпусна.
— Слава Богу! — промърмори Сам.
След няколко секунди тя спря да трепери. Направи усилие да повдигне ръка. Примига няколко пъти с все още стъклени и невиждащи очи. Сетне го погледна и Сам си даде сметка, че се е свестила. Погледът и бе изпълнен с гняв. Пръстите и стиснаха ръката на Сам, тази, с която продължаваше да държи кърпата в устата и. Тя отблъсна ръката му и изплю кърпата.
— Какво се опитваш да правиш? — попита, приседна и разтри устни.
Норман спести обясненията на Сам.
— Ти имаше някакъв пристъп.
— И заради това решихте да ме удушите ли? — Маги посочи наслюнчената кърпа. — Следващия път просто ме наместете така, че да легна на хълбок. Колко време бях в безсъзнание?
— Може би около две минути — отвърна Сам, след като събра сили да отговори.
— Дявол да го вземе! — намръщи се Маги. После отиде до лавината от камъни и глина, която бе запушила изхода. Не бе никак изненадана или разтревожена от пристъпа и Сам съобрази, че той не бе предизвикан от удар в главата. Обхвана го прилив на възмущение, който развърза езика му:
— Та ти си епилептична!
— Така е, страдам от идиопатична епилепсия — потвърди Маги, като отметна косата си. — Още от юношеските си години имам периодични пристъпи.
— Трябваше да го кажеш. Чичо Ханк знае ли за това?
— Не — отвърна Маги, като избягваше погледа му. — Пристъпите са толкова редки, че дори не ползвам лекарства. А и за последен път имах такъв пристъп преди цели три години.
— Все пак бе редно да споделиш това с чичо ми.
— И да изтърва разкопките, така ли? — запита разпалено Маги. — Ако професор Конклин знаеше за моето заболяване, никога нямаше да ме пусне тук.
— Може би щеше да е по-добре да не бе идвала — възрази Сам не по-малко раздразнен. — И за теб не е безопасно, и правиш чичо ми уязвим. Той носи цялата отговорност за тези разкопки. Близките ти биха могли да го дадат под съд.
Маги понечи да възрази, обаче в разговора се намеси Норман.
— Няма нищо лошо в това да обсъждате медицински и правни проблеми. Позволявате ли ми обаче да ви напомня, че в момента сме заровени под десет метра неустойчиви скални пластове? Сякаш за по-голяма убедителност на думите му скалите над главите им започнаха да стенат, а измежду две големи гранитни плочи започна да се сипе струйка пръст.
— И аз ще взема да се съглася веднъж с Норман — включи се в разговора Ралф. — Трябва да си разкараме задниците колкото се може по-бързо оттук.
— Точно това исках да кажа и аз — добави Норман.
Сам се намръщи отново. В гърдите му бушуваха смесени чувства. Не се разкайваше за думите си, тъй като Маги бе длъжна да не държи в тайна заболяването си. Съжаляваше обаче за своето избухване. Бе се уплашил за съдбата и и сърцето му се бе свило, но не бе посмял да изрази страха си гласно. Вместо това я бе обидил. Всъщност разбираше донякъде желанието и да запази заболяването си в тайна. И той бе готов да направи какво ли не за да остане на разкопките. Дори да излъже: Обърна се към колегите ся.
— Добре. Филип и останалите няма как да не са чули експлозията. Когато видят, че палатките ни са празни, ще съобразят, че сме тук, и ще ни потърсят. Ще ни избавят.
— Дано да го направят, преди да ни свърши въздухът — добави Норман.
— Никак не ми е приятно животът ми да зависи от Филип — каза Ралф и се присъедини към останалата част от групата, събрала се пред запушения тунел.
В мъртвата тишина на гробницата се чуваха отчетливо пукотът и раздвижването на камъните над главите им. Сам ги освети с лампата си. Между няколко камъка бе започнала да се стича пръст. Взривът определено бе нарушил устойчивостта на цялата конструкция на пирамидата. Опитите да се разчисти тунелът можеха да предизвикат сриването на целия храм върху главите им. Надяваше се Филип Сайкс да отчете тази опасност. Сам поклати угрижено глава и спусна лампата. Трудно му бе да си представи по-лошо положение от това.
— Чухте ли нещо? — попита Норман. Фотографът гледаше не към срутената галерия, а в обратна посока, към глъбините на храма.
Сам се заслуша. И той чу звука и се обърна. Бе тих и мек звук, сякаш влачеха нещо по каменния под на развалините. Звукът се раздаваше от далечината на тунела, някъде откъм плетеницата от галерии и помещения. Стори му се, че се приближава към тях.
— Това пък какво е? — озадачи се Маги и докосна ръката му. След като произнесе тези думи, звукът внезапно спря.
— Не знам — прошепна Сам. — Каквото и да е, вече знае, че сме тук.

Филип Сайкс прегракна от кръщенето. Бе застанал бос до входа на своята палатка, с халат, плътно увит около мършавото му тяло. Защо никой не му отговаряше? Извън палатката цареше оживление. Работниците търчаха из развалините с фенерчета и инструменти в ръце. Изглежда, никой не бе разбрал какво точно се бе случило. На Площада на слънцето, където облакът прах най-сетне се разнесе, кънтяха индиански думи. Филип обаче почти не разбираше кечуа. Не в степен, че да може да разбере репликите, които си разменяха хората.
Погледна светещия циферблат на часовника си. Минаваше полунощ. В главата му се появиха най-различни предположения. Иманярите от предната вечер се бяха завърнали с по-добри, оръжия и бяха нападнали лагера. Или самите индианци кечуа, които поначало не му внушаваха доверие, се бяха разбунтували. Или пък някой от трите генератора бе избухнал.
Филип притисна яката на халата си. Къде бяха останалите студенти? Най-сетне успя да преодолее страха и раздразнението си и излезе от палатката, без да се обува. Надникна зад нея и стрелна с поглед останалите палатки — бяха тъмни. Защо другите не се появиха? Дали не се бяха скрили в мрака?
Филип се завърна в палатката си уплашен. Може би и той трябваше да постъпи като тях. Добре осветеното му жилище бе превъзходна мишена за всеки нападател. Вмъкна се вътре и загаси лампата. Когато се обърна отново към входа, там се бе появила огромна сянка. Филип затаи дъх. Светлината на фенерче го заслепи.
— Какво искаш? — изстена той.

Светлината се премести и освети лицето на един от работниците индианци. Филип не можа да го разпознае, тъй като всичките му изглеждаха еднакви. Човекът произнесе няколко думи на кечуа, от които Филип не разбра нищо. Знакът, който направи с ръка обаче, бе недвусмислен — подкани Филип да го последва.
Филип обаче продължи да се колебае. Този човек добро ли му мислеше, или зло? Защо го нямаше Денал, мръсното гаменче от Куско, което им служеше като преводач? Неспособен да общува, Филип се чувстваше напълно беззащитен между тези чужденци.
Тъмната фигура отново даде знак на Филип да го последва, след което се обърна и излезе. Филип усети, че механично тръгва подир човека, отдалечил се в мрака, Не искаше да остава повече сам. Макар и все още бос, ускори крачка.
Нощният вятър бе остър и Филип усети неговия хлад през дрехата си. Мъжът го поведе към палатките на другите студенти. Отметна брезента, служещ за врата на палатката на Сам, и я освети. Бе празна.
Филип направи крачка назад и погледна развалините. Ако това копеле Конклин бе някъде там, защо не бе отговорило на обажданията му? Индианецът кечуа му показа и останалите палатки. И те бяха празни. Сам, Маги, Ралф и дори фотографът Норман бяха изчезнали. Крайниците на Филип затрепериха силно и причина за това не бе студеният вятър. Къде бяха тези хора?
Работникът се обърна към него. Очите му представляваха тъмни сенки. Промърмори нещо на родния си език. От тона му Филип разбра, че също е разтревожен. Филип махна с ръка.
— Трябва… Трябва да потърсим помощ — успя да промърмори през тракащите си от страх зъби. — Трябва да кажем на някого какво става тук.
Сетне с бързи крачки се отправи към палатката със свързочната апаратура. Мъжът с фенерчето го последва. Пред очите на Филип заигра собствената му сянка. Трябваше да уведоми властите. Каквото и да се бе случило, той нямаше да успее да се справи сам.
Като стигна до палатката, Филип развърза каишките на вратата с треперещи ръце. Най-сетне успя да я отвори и влезе вътре. Работникът остана на входа и освети вътрешността на палатката с фенерчето си. На светлината на неговия лъч Филип разтвори очи от ужас, когато видя състоянието на свързочното оборудване. В централния компютър стърчеше кирка.
— Боже мой! Това не е възможно… — изстена Филип и се свлече на колене.

Сам бе насочил карабината си към тъмния коридор, водещ към центъра на разкопките. В мрака продължи да се разнася шумолене, което се чуваше все по-близко.
Ралф, седнал до него, бе насочил ултравиолетовата лампа към мрака. Светлината бе твърде слаба, за да пробие стената от сенки. Това, което се криеше в мрака, продължаваше да е загадка.
Зад тях бяха застанали Маги и Норман. Маги се наведе над ухото на Сам и го заговори. Той усети топлия и дъх на шията си.
— Хил бягаше от нещо — обясни тя. — Нещо, което му бе изкарало акъла.
— Точно сега не ми се слушат такива работи — изсъска в отговор Сам. Бе изтръпнал от думите и. После стисна пушката по-здраво. Ралф също чу разговора. Бившият футболист шумно преглътна и повдигна фенерчето по-високо, сякаш по този начин щеше да освети по-голямо пространство. Нищо не се получи. Сам се умори от играта на мълчание. Изкашля се и извика:
— Кой е там?
Отговорът бе незабавен и заслепяващ. Откъм тъмния коридор към тях се насочи светлинен лъч. Толкова ярък, че ги заслепи. Всички отскочиха назад. Сам насмалко да натисне спусъка, но навиците, придобити по време на ловните експедиции с чичо му, му попречиха да направи това. Човек никога не трябва да стреля по нещо, което не може да види. Сам не отклони пушката, но отмести пръст от спусъка.
— Аз съм — обади се зад ослепителната светлина писклив гласец, изпълнен с ужас. Светлинният лъч се отклони от лицата им и заигра по тавана. Зад него видяха малка фигурка.
— Денал, ти ли си? — попита Сам и благодари мислено на чичо си за неговите напътствия. Бе малкото индианче, което работеше като преводач при тях. Личицето на детето бе пепеляво и очите му бяха изпълнени със страх. Сам прибра пушката си. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Момчето се приближи и насочи лъча на фенерчето към земята. От устата му се посипа порой от английски думи:
— Видях… Видях как Хил тайно се вмъква тук заедно с Хуан и Мигел. Носеха със себе си чували, така че реших да ги проследя.
— Какво се случи? — каза Маги, която отиде до треперещото момче и го прегърна през рамо.
Със свободната си ръка Денал пъхна цигара в устата си. Не я запали, но тя все пак го поуспокои. Започна да говори, без да изважда цигарата.
— Не знам… Не съм сигурен… След като те разбиха каменната врата…
— Какво? — не се сдържа Сам. Дори и при сегашните обстоятелства това предателство го възмути.
Денал в отговор кимна.
— Не успях да видя много неща… Стараех се да не ме забележат… Те влязоха през вратата и после… — Денал обърна отново уплашен поглед към Сам. — После чух писъци. Избягах и се скрих.
— Мамицата им — възмути се Маги. — Това мръсно копеле е щяло да ограби гробницата направо под носа ни.
— Обаче нещо очевидно им е попречило — предположи Норман, отново вперил поглед в разрушената шахта. После се обърна към Денал. — Какво стана с другите двама? С Хуан и Мигел?
— Не знам — отвърна Денал, който едва сега забеляза разрушенията. — Гилермо избяга, а аз изчаках. Страх ме бе другите двама да не ме хванат. От гробницата обаче не излезе никой. После чух силен взрив. Наоколо ми започнаха да падат камъни… Побягнах… — Денал посочи с ръка разрушената галерия. — Голям глупак съм. Не трябваше да слизам сам. Трябваше да ви предупредя.
Сам взе ултравиолетовата лампа от Ралф и я изключи.
— Ти да си глупак? — обърна се към момчето. — Поне си съобразил да вземеш фенерче.
— Какво ще правим сега? — обърна се Маги към Сам.
— Ще трябва да изчакаме Филип да разбере, че сме тук, долу.
— Може да ни се наложи да чакаме доста дълго — въздъхна Норман.
— Защо не му се обадим по уоки-токито? — попита Денал.
— Защото никой от нас не съобрази да вземе едно — отвърна намръщено Сам.
— Заповядай. — Денал бръкна в задния си джоб и извади оттам малко уоки-токи.
Сам погледна малкото устройство и на лицето му се появи усмивка.
— Денал, отсега нататък никому не казвай, че си глупак. — Той прибра портативния радиопредавател. — Ако ти си глупак, то ние какви сме?
— Пленници — каза Денал, като погледна тъжно срутената галерия.
Филип все още бе коленичил в свързочната палатка, когато радиостанцията започна да пращи. Изненаданият студент изохка от удивление. Пукотът от радиото започна да се примесва с думи. „… срутени каменни плочи…; някой да се обади…“ Думите бяха произнесени на английски! Значи можеше да разговаря с някого! Филип грабна бързо слушалката. Натисна превключвателя на режим за предаване и се обади.
— Тук лагерът. Има ли някой? Имаме извънредно произшествие. Приемам.
Зачака отговор. Който и да се обадеше, все щеше да му помогне. Известно време чу само пукот. После отново се чуха думи.
— Филип, ти ли си? Сам се обажда.
Сам? Сърцето на Филип се сви. Отново вдигна слушалката.
— Къде си? Приемам.
— Хванати сме в капан в разкопките. Хил взриви изхода — каза Сам и разказа за предателството на началника на охраната. — Цялата конструкция сега е неустойчива.
Филип безмълвно благодари на своя ангел хранител, който не позволи да го закопаят заедно с другите.
— Ще трябва да поискаш помощ от Мачу Пикчу — продължи Сам, — Ще ни трябва тежко оборудване. Филип отново погледна стърчащата кирка от компютъра и тихо простена:
— Не мога да се свържа с никого, Сам. Някой е повредил спътниковата връзка. Изолирани сме.
Измина доста време, преди Филип да получи отговор. Опита се да си представи ругатните, излизащи от устата на тексасеца. След малко отново чу гласа му. Бе сърдит.
— Добре, Филип. В такъв случай още на развиделяване изпрати някого, който да потърси помощ. Кажи му да побърза! След изгрев слънце се опитай да оцениш щетите по повърхността. Добре ще е работниците да започнат внимателно да копаят още преди да пристигне помощта. Нямам представа за колко време ще ни стигне въздухът. Филип кимна в знак, че е разбрал, макар да си даваше сметка, че Сам не може да го види. Умът му бе зает със съвсем други работи. Със собствената му безопасност в частност.
— Ами Хил? — попита.

— Какво Хил? — отвърна Сам раздразнено. — Сигурно отдавна е изчезнал.
— Ами ако се върне? Отново последва дълга пауза.
— Прав си. Щом взриви шахтата и повреди радиовръзката, сигурно смята да се върне. Постави охрана.
Филип преглътна от страх, след като осъзна надвисналата над самия него опасност. Какво ще се случи, ако Хил се върне с други разбойници? В лагера разполагат само с няколко ловни пушки и мачете. Бандитите лесно ще им видят сметката. Филип погледна към индианеца, който все още продължаваше да осветява палатката с фенерчето си. На кого от тези тъмнокожи чужденци може да се довери? Чу пореден пукот и отново взе слушалката.
— Сега ще прекъсна връзката, Филип — предупреди Сам. — Трябва да пазя батериите на предавателя. Ще ти се обадя след изгрев слънце, за да ми кажеш какво е положението. Разбрахме ли се?
Филип държеше слушалката с ръка, която вече бе почнала да трепери.
— Добре, ще се опитам да се свържа с теб в шест часа сутринта.
— Ще те чакам. Край на връзката.
Филип сложи слушалката на мястото и и се изправи. Извън палатката обстановката като че ли се беше поуспокоила. Отиде до изхода и застана до дребния индианец кечуа. Бос и само по халат, Филип се взря в тъмната джунгла и димящите развалини. Нощният хлад бе проникнал до костите му и той се загърна по-плътно с дрехата си. Отчасти съжаляваше, че не се бе озовал долу при останалите от групата. Така поне нямаше да се чувства самотен.




Лъчите на утринното слънце започнаха да проникват през процепите между тежките завеси на хотелската стая. Хенри, седнал срещу малкото орехово бюро, разглеждаше артефактите, които бе открил в мумията: сребърен пръстен, къс избледнял пергамент, две испански монети, церемониална сребърна кама и тежкия доминикански кръст. Имаше усещането, че съдбата на свещеника можеше да се разкрие с тези няколко предмета. Представляваха елементи от труден пъзел. Дано го сглоби…
Поклати глава, протегна се и разтри очите си под очилата. Навярно имаше ужасен вид. Все още не бе съблякъл смачкания си сив костюм, макар да бе съобразил да захвърли сакото си върху неоправеното легло. Бе изучавал предметите цяла нощ и само около полунощ си позволи кратка дрямка. Артефактите, оставени върху бюрото на хотелската стая, продължаваха да го карат да прелиства книгите и списанията, които бе взел от библиотеката на „Джон Хопкинс“. Хенри просто не намираше сили да се откъсне от пъзела, особено след първото си откритие.
За пореден път взе в ръце сребърния пръстен на свещеника. Преди това внимателно бе почистил наслоенията върху повърхността му и бе открил почти изличен надпис, обкръжаващ родов герб. С помощта на лупа бе успял да прочете надписа. De Almagro. Бе успял да научи фамилното име на свещеника. То се оказа достатъчно, за да заживее този човек в съзнанието на Хенри. Вече не бе просто мумия. Бе се превърнал в човек от кръв и плът. Човек с история, с минало, дори с род. Колко много неща се съдържаха в едно име.
Като остави лупата, Хенри взе писалката и се зае с изобразяването на последните детайли от копието, което правеше на символа, изобразен на пръстена. Част от него определено бе родов герб, очевидно, този на рода Алмагро. Семейната хералдика обаче бе допълнена от друго изображение: разпятие с два кръстосани меча над него. На Хенри му се стори, че този символ трябва да му говори нещо. Не успя обаче да се сети какво.
— Кой си ти, отче Алмагро? — промърмори, докато работеше. — Какво си правил в изгубения град? Защо инките те мумифицираха? — Като хапеше замислено долната си устна, Хенри най-после нанесе последните щрихи върху копието, взе листа и го погледна. — Готово — каза си полугласно.
Погледна часовника си. Бе почти осем часът. Не му бе удобно да се обажда по телефона толкова рано, но не можеше да си позволи да чака повече. Отмести стола и се присегна към телефона. Провери дали портативният факс бе включен както трябва. Удовлетворен, набра номера. Гласът, който чу, бе любезен и твърд:
— Тук кабинетът на архиепископ Кърни. С какво мога да ви бъда полезен?
— На телефона е професор Хенри Конклин. Вчера ви се обадих, за да проверя дали мога да получа достъп до старите архиви на вашия орден.
— Ах, да, професор Конклин. Архиепископ Кърни е готов да разговаря с вас. Само за миг, моля.
Хенри се намръщи, след като чу тези думи. Не бе очаквал, че ще говори със самия архиепископ. Предполагаше, че ще го прехвърлят към някой дребен служител от архивната администрация. Гласът му излъчваше строгост и топлота:
— Професор Конклин? Това, което ни съобщихте за мумифицирания свещеник, много ни развълнува. Имаме най-голямо желание да разберем какво сте научили и как можем да ви помогнем.
— Благодаря ви, но не очаквах, че с този въпрос ще занимават Ваше Високопреосвещенство.
— Напротив, вашето, откритие много ме заинтригува. Преди да постъпя в семинарията, защитих магистърска степен по европейска история. Възможността да участвам в такова изследване за мен е въпрос на чест. Така че кажете ни с какво можем да ви помогнем.
Хенри се зарадва на късмета си: сред тези достолепни мъже бе открил любител на историята. Изкашля се.
— Бих искал с помощта на Ваше Високопреосвещенство да получа достъп до архивите на Църквата. Храня надеждата, че може би ще успея да науча нещо за миналото на този човек. Дори за това, което му се е случило в Перу.
— Напълно ви разбирам. Ще бъда изцяло на ваше разположение. Ако мумията действително принадлежи на брат от Ордена на доминиканците, редно е мощите му да бъдат осветени и погребани, както подобава на свещеник. Ако този човек има все още живи родственици, според мен ще е уместно тленните му останки да бъдат предадени в семейната енория, за да бъдат надлежно погребани.
— Съгласен съм с вас. Опитах се да получа някаква информация, но оттук нататък няма да мога да се справя без ваша помощ. Досега разбрах единствено името на покойника — Де Алмагро. По всяка вероятност е бил член на испанското тяло на Доминиканския орден някъде през 1500-те години. Успях да направя копие и на родовия му герб и бих искал да ви го изпратя.
— 1500-те години… За толкова стари архиви може да ни се наложи да огледаме хранилищата на някои абатства. Това би могло да ни отнеме известно време.
— Така и предположих. Все пак реших, че е редно да ви се обадя, преди да се завърна в Перу.
— Правилно сте постъпили. А и така ми давате идея откъде да започнем. Аз естествено ще изпратя вашата информация във Ватикана. В Куско, Перу, обаче има един много стар доминикански манастир. Неговият настоятел, ако не се лъжа, е абат Руис. Ако този свещеник е бил изпратен с мисия в Перу, местното абатство би могло да разполага с някакви сведения.
Хенри стана от стола си. Бе силно развълнуван. Точно така! Самият той трябваше да съобрази.
— Чудесно! Благодаря ви, архиепископ Кърни. Убеден съм, че вашата помощ за разгадаването на тази тайна ще бъде неоценима.
— Надявам се да е така. Ще предам на секретаря си да ви съобщи номера на нашия факс. Очаквам посланието ви.
— Веднага ще го изпратя — обеща Хенри. Още преди да го прехвърлят отново на секретаря, започна да мисли за предстоящата работа. Ако отец Де Алмагро бе живял в Перу дълго време, сигурно в абатството в Куско щяха да се открият някои негови писма и доклади. Може би тези документи съдържат информация за изгубения град.
С треперещи пръсти върна слушалката на мястото и, а след това пъхна рисунката във факса. Набра съобщения му номер и изчака да чуе бръмченето на факса на адресата.
След като изпрати рисунката, насочи вниманието си към другата тайна, свързана с мумията. Бе прекарал нощта в догадки относно миналото на покойника, но вече бе прехвърлил проблема на друг. Сега си позволи да се замисли върху последната загадка, свързана с мумията. За нещо, което не бе споделил с архиепископа. Хенри си спомни за избухването на черепа на мумията и за златния дъжд. Какво точно се бе случило? Какво представляваше това вещество? Знаеше, че архиепископът не може да му помогне да намери отговор на този въпрос. Можеше да му помогне само един човек. Човек, с когото той и без това търсеше предлог да си поговори. Тази жена не излизаше от мислите му, след като я бе срещнал след три десетилетия раздяла.
Факсът приключи изпращането на посланието му и Хенри отново грабна телефона. Набра един номер. Телефонният сигнал прозвуча пет пъти, преди Хенри да чуе задъхан глас:
— Да?
— Джоан, ти ли си?
— Да?
Хенри си представи нежното лице на патоложката и гарваново черните и коси. Времето едва я бе докоснало. Косата и бе посребряла само тук-там. Ползваше очила при четене и имаше няколко бръчици. Най-приятните и черти обаче бяха останали непроменени: загадъчната усмивка и веселият поглед. Годините, прекарани в света на науката, не бяха успели да притъпят младежката и любознателност и да отслабят бързия и ум. На Хенри изведнъж му стана трудно да говори.
— Обажда се… Обажда се Хенри. Прощавай, че ти звъня толкова рано.
Гласът и се освободи от хладината и значително се стопли:
— Рано ли? Че аз току-що се прибрах от болницата.
— Цяла нощ си работила?
— Как да ти кажа… Изучавах рентгеновите снимки на твоята мумия и — последва кратка пауза — изгубих представа за времето.
Хенри погледна смачканите си дрехи и се усмихна.
— Напълно те разбирам.
— Успя ли да научиш нещо ново?
— Как да ти кажа, стигнах до някои неща — отвърна Хенри. После набързо и съобщи как бе открил името на свещеника и и предаде разговора си с архиепископа.
— А ти? Откри ли нещо ново на твоя фронт?
— Нищо особено. И все пак иска ми се да анализирам по-спокойно откритията си. Материалът в черепа се оказа съвсем необичаен.
Хенри, без много да се замисля, продължи да настъпва.
— Какво ще кажеш днес да обядваме заедно? — попита и веднага изпита известно неудобство от думите си. Страните му поруменяха от смущение. Последва дълга пауза.
— Боя се, че днес на обяд съм заета.
Хенри се ядоса на себе си за непрофесионалното си поведение. Навярно бе прозряла истинските му намерения. След смъртта на Елизабет не бе имал романтични контакти с други жени. Вярно е и че не бе усещал особена потребност от такива контакти.
— Какво ще кажеш обаче да вечеряме заедно? — продължи Джоан. — Знам едно чудесно италианско ресторантче до реката.
Хенри преглътна и едва не онемя. Можеше ли да си позволи да храни надежда, че тя намеква за нещо по-значимо от среща между стари колеги? Например за събуждането на стари чувства? Та нали това се бе случило толкова отдавна? Нали бе изминало ужасно много време между студентските им години и днешния ден? По всяка вероятност малката искрица, проблеснала между тях, отдавна се бе превърнала в пепел. Или пък не?
— Хенри?
— Да, да, идеята ти е чудесна.

— Ти си в „Шератон“, нали? Мога да мина да те взема към осем вечерта. Стига да нямаш нищо против късните вечери.
— Часът е съвсем подходящ. Често вечерям късно, така че съм свикнал. И всъщност…
От вълнение бе на път да започне да говори глупости, но за негов късмет апаратът изписука. Търсеха го по телефона. Изкашля се неловко.
— Извинявай, Джоан, но ме търсят по другата линия. След малко пак ще се чуем.
Постави слушалката в гнездото и, пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и отново я вдигна, като превключи на другата линия.
— Да?
— Професор Конклин?
Хенри разпозна гласа.
— Архиепископ Кърни ли се обажда?
— Да. Искам да ви съобщя, че получих вашия факс и го разгледах. Доста ме изненада.
— Защо?
— Заради изображението на двата меча над разпятието. Като човек, изучавал историята на Европа, познавам го много добре.
Хенри взе сребърния пръстен и го вдигна пред лампата.
— И на мен ми се стори познато, но не можах да се сетя къде съм го виждал.
— Това не ме учудва. Рисунката е доста архаична.
— Какво представлява?
— Знака на испанската инквизиция.
— Какво? — каза Хенри и дъхът му спря. Веднага си представи камери за мъчения и човешка плът, обгаряна с нажежено до червено желязо. Черната секта на католицизма отдавна бе разпусната заради продължилите векове убийства и изтезания, извършвани от нея в името на вярата.
— Така е. Ако съдим по пръстена, нашият мумифициран свещеник е бил инквизитор.
— Боже мой! — изпусна се Хенри, като за миг забрави с кого разговаря. Архиепископът се засмя.
— Мислех, че е редно да знаете това. Сега ще ви оставя. Ще предам вашата информация на Ватикана и на абат Руис в Перу. Надявам се скоро да научим нещо повече.
Архиепископът затвори телефона. Хенри, изумен от чутото, остана неподвижен. Телефонът иззвъня в ръката му и го стресна.
— За Бога, забравих за Джоан — промърмори Хенри, натисна копчето за прехвърляне на линия и се обади на патоложката. — Извинявай за забавянето — произнесе задъхано. — Отново се чух с архиепископ Кърни.
— Какво ти каза?
Хенри и предаде набързо разговора, все още развълнуван от чутото. Джоан за миг замълча.
— Инквизитор значи — каза след малко.
— Така излиза — въздъхна посъвзелият се Хенри.
Появи се нов елемент от пъзела.
— Това е наистина удивително. Изглежда, ще имаме още една тема за разговор по време на вечерята.
Хенри почти бе забравил за вечерята.
— Да, разбира се, довечера ще се видим — каза с искрен ентусиазъм.
— Приемам я като романтична среща — разчувства се Джоан, взе си довиждане с него и затвори телефона.
Хенри бавно сложи слушалката на мястото и. Не знаеше кое го бе изненадало повече. Това, че мумията бе на испански инквизитор, или романтичният характер на срещата.

Хил се изкачи по стълбите на единствения хотел в разположеното сред джунглите градче Вилякуача. Дървените стъпала заскърцаха под тежестта му. Дори и в сенчестото преддверие на страноприемницата бе невъзможно да се избяга от утринната горещина. Тя вече бе обвила Хил като дебело одеяло. Той обърса потта от шията си с ръкава на разкъсаната си риза и тихо изруга. От нощното бягство през джунглата целият бе изподраскан и в лошо настроение. Бе успял да подремне за съвсем кратко време, преди да договори тази среща.
— За него ще е по-добре да не закъснява — промърмори Хил, докато се изкачваше към третия етаж. След като избяга от лагера на американците, непосредствено преди изгрева успя да достигне до черен път през джунглата. За негов късмет след малко попадна на местен индианец с муле и разбита каруца. С шепа монети, заплати пътуване до градчето. Оттам се обади на свръзката си, на човека, който го бе уредил на работа в експедицията на американците. Договориха се да се срещнат по пладне в хотела.
Хил погали златната чаша в джоба си. Свръзката — търговец на древни предмети — трябваше да заплати солидна сума за рядката находка. Този търговец на крадени вещи щеше да сгреши, ако се опиташе да се пазари с Хил за цената. На Хил му трябваха много пари, веднага и в брой, тъй като му предстоеше да наеме екип, с който да се завърне при разкопките. Докосна с ръка дългия нож, забучен на пояса си.
Можеше да се наложи да прибегне до него, за да убеди купувача да заплати предложената сума. Нямаше да позволи нищо да му попречи да се сдобие със съкровището. Още повече, че това вече му бе струвало много.
Когато достигна стълбищната площадка, намести превръзката върху обгорялата си буза. И тази негова рана ще бъде осребрена. Сетне изпсува, изскърца със зъби и тръгна решително по тесния коридор. Достигна вратата на посочената му стая и почука.
— Влез — отговори твърд мъжки глас.
Хил натисна дръжката. Стаята не бе заключена. Влезе в нея и веднага бе впечатлен от две неща. Първо, от освежаващата хладина в помещението. Над главата му вентилатор, закрепен за тавана, бавно се въртеше и сякаш пречистваше стаята от влага. В другия край на помещението беше отворена широка двойна врата, гледаща към малък балкон, извисил се над изпълнения със зеленина двор на хотела. Отнякъде идваше свеж бриз, който охлаждаше стаята. Бризът леко поклащаше леки дантелени завеси и издуваше мрежата против комари над единичното легло.
Хил обаче остана по-силно впечатлен от обитателя на стаята. Сякаш хладината се дължеше на него, а не на бриза. Хил за пръв път се срещаше лично с него. Високият мъж бе седнал на пълен с възглавнички плетен стол с лице към Хил и с гръб към двойната врата. Облечен бе изцяло в черно, от обувките до закопчаната риза, кръстосал небрежно крак връз крак, и държеше чаша с напитка с лед в ръка. Елегантността му издаваше испанско потекло. Под късо подстриганата му черна коса имаше тъмни очи, които изпитателно оглеждаха Хил. Над горната устна на човека имаше тънък мустак. Домакинът не се усмихваше. Единственото му движение бе с очите, с което даде знак на Хил да седне на другия стол в стаята.
С разкъсаните си и запотени дрехи Хил се почувства като селянин пред кралска особа. Не можа да събере сили да изрази поне малко основателно раздразнение от поведението на човека. Усети у него твърдост, която той, Хил, не трябваше дори да си помисля да предизвиква.
— Ами… Ами аз дойдох за това, дето го уговорихме — успя да изломоти.
Домакинът кимна.
— В такъв случай, ще трябва само да се разберем за цената.
Хил се поотпусна върху стола. Приседна едва-едва на ръба му. Не смееше да се отпусне по-удобно. У него внезапно възникна желание да приключи колкото се може по-скоро с тази сделка, каквато и цена да му предложеха. Искаше му се да напусне хладната стая и да се завърне при добре познатите му горещини. Не посмя да погледне търговеца в очите. Вместо това насочи поглед към прозореца. На фона на синьото небе се виждаше църковна кула с бял кръст.
— Покажи ми това, което си намерил — каза мъжът, леко помръдна и ледът в чашата му издрънка.
— Да, разбира се — отвърна Хил. В гърлото му бе заседнала суха бучка. Извади от джоба си леко увредената чаша и я постави на масичката, разположена между двамата. Рубините и изумрудите, инкрустирани в златото, весело заблестяха. Като погледна дракона, омотал се около масивната златна чаша, Хил усети как започва да възвръща част от самочувствието си. — Има още нещо — добави. — Ако имам на разположение достатъчно хора и инструменти, до края на седмицата мога да донеса сто пъти повече неща.
Без да обръща внимание на думите на Хил, мъжът остави напитката си върху масата и присегна към инкската чаша. Взе я в ръка, повдигна я срещу слънцето и впери поглед в нея. Задържа я пред очите си прекалено дълго време.
Хил започна да кърши ръце в скута си, докато чакаше. И той впери поглед в изкривения край на чашата, която мъжът продължаваше внимателно да оглежда. Хил се боеше, че това увреждане можеше значително да намали цената. Мъжът го бе предупредил, че всички предмети трябва да са в безупречно състояние.
Когато човекът остави чашата върху масата, Хил се осмели да го погледне в очите. Видя, че те са изпълнени с гняв.
— Ами тя… Ами тя си беше изкривена — изломоти Хил.
Човекът, без да изрече и дума, стана и отиде до малък бар, разположен зад Хил. Той чу как мъжът слага още бучки лед в чашата си. След това се придвижи зад гърба му.
Хил не намери в себе си сили да се обърне. Продължи да гледа съкровището, оставено на масата.
— Ако не ви харесва… С нищо не ви задължавам…
Хил усети, че мъжът се бе надвесил над него. Почувства, че косъмчетата на тила му настръхват, досущ както при далечните му прадеди, обитавали някога пещерите. После долови дъха на човека в ухото си.
— Това е само обикновено злато. Нищо не струва.
Хил осъзна опасността твърде късно. Ръката му се стрелна към ножа, но не откри нищо. Преди да успее да реагира, мъжът го хвана за косата и отметна главата му назад. Хил видя собствения си нож в ръката му. Не му остана време дори да помисли как му го бяха отмъкнали. Китката на мъжа леко трепна и острието преряза гърлото на Хил от едното до другото ухо. Той подскочи напред и падна на пода. Кръвта му започна да обагря боядисаните в бяло подови дъски.
Изтърколи се на гръб и видя как мъжът отиде отново до бара, за да си вземе напитката, докато Хил се задавяше с кръвта си.
— Моля ви се… — опита се да каже, но се чу само бълбукане. Протегна ръка и усети как светлината започва да гасне. Мъжът не му обърна внимание.
С очи, изпълнени със сълзи, Хил се извърна към отворения прозорец и отново видя църковния кръст на фона на синьото небе. Моля ви се, не така, изрече безмълвно, но собствените му думи не внесоха мир в душата му.

— Ти си в „Шератон“, нали? Мога да мина да те взема към осем вечерта. Стига да нямаш нищо против късните вечери.
— Часът е съвсем подходящ. Често вечерям късно, така че съм свикнал. И всъщност…
От вълнение бе на път да започне да говори глупости, но за негов късмет апаратът изписука. Търсеха го по телефона. Изкашля се неловко.
— Извинявай, Джоан, но ме търсят по другата линия. След малко пак ще се чуем.
Постави слушалката в гнездото и, пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и отново я вдигна, като превключи на другата линия.
— Да?
— Професор Конклин?
Хенри разпозна гласа.
— Архиепископ Кърни ли се обажда?
— Да. Искам да ви съобщя, че получих вашия факс и го разгледах. Доста ме изненада.
— Защо?
— Заради изображението на двата меча над разпятието. Като човек, изучавал историята на Европа, познавам го много добре.
Хенри взе сребърния пръстен и го вдигна пред лампата.
— И на мен ми се стори познато, но не можах да се сетя къде съм го виждал.
— Това не ме учудва. Рисунката е доста архаична.
— Какво представлява?
— Знака на испанската инквизиция.
— Какво? — каза Хенри и дъхът му спря. Веднага си представи камери за мъчения и човешка плът, обгаряна с нажежено до червено желязо. Черната секта на католицизма отдавна бе разпусната заради продължилите векове убийства и изтезания, извършвани от нея в името на вярата.
— Така е. Ако съдим по пръстена, нашият мумифициран свещеник е бил инквизитор.
— Боже мой! — изпусна се Хенри, като за миг забрави с кого разговаря. Архиепископът се засмя.
— Мислех, че е редно да знаете това. Сега ще ви оставя. Ще предам вашата информация на Ватикана и на абат Руис в Перу. Надявам се скоро да научим нещо повече.
Архиепископът затвори телефона. Хенри, изумен от чутото, остана неподвижен. Телефонът иззвъня в ръката му и го стресна.
— За Бога, забравих за Джоан — промърмори Хенри, натисна копчето за прехвърляне на линия и се обади на патоложката. — Извинявай за забавянето — произнесе задъхано. — Отново се чух с архиепископ Кърни.
— Какво ти каза?
Хенри и предаде набързо разговора, все още развълнуван от чутото. Джоан за миг замълча.
— Инквизитор значи — каза след малко.
— Така излиза — въздъхна посъвзелият се Хенри.
Появи се нов елемент от пъзела.
— Това е наистина удивително. Изглежда, ще имаме още една тема за разговор по време на вечерята.
Хенри почти бе забравил за вечерята.
— Да, разбира се, довечера ще се видим — каза с искрен ентусиазъм.
— Приемам я като романтична среща — разчувства се Джоан, взе си довиждане с него и затвори телефона.
Хенри бавно сложи слушалката на мястото и. Не знаеше кое го бе изненадало повече. Това, че мумията бе на испански инквизитор, или романтичният характер на срещата.

Хил се изкачи по стълбите на единствения хотел в разположеното сред джунглите градче Вилякуача. Дървените стъпала заскърцаха под тежестта му. Дори и в сенчестото преддверие на страноприемницата бе невъзможно да се избяга от утринната горещина. Тя вече бе обвила Хил като дебело одеяло. Той обърса потта от шията си с ръкава на разкъсаната си риза и тихо изруга. От нощното бягство през джунглата целият бе изподраскан и в лошо настроение. Бе успял да подремне за съвсем кратко време, преди да договори тази среща.
— За него ще е по-добре да не закъснява — промърмори Хил, докато се изкачваше към третия етаж. След като избяга от лагера на американците, непосредствено преди изгрева успя да достигне до черен път през джунглата. За негов късмет след малко попадна на местен индианец с муле и разбита каруца. С шепа монети, заплати пътуване до градчето. Оттам се обади на свръзката си, на човека, който го бе уредил на работа в експедицията на американците. Договориха се да се срещнат по пладне в хотела.
Хил погали златната чаша в джоба си. Свръзката — търговец на древни предмети — трябваше да заплати солидна сума за рядката находка. Този търговец на крадени вещи щеше да сгреши, ако се опиташе да се пазари с Хил за цената. На Хил му трябваха много пари, веднага и в брой, тъй като му предстоеше да наеме екип, с който да се завърне при разкопките. Докосна с ръка дългия нож, забучен на пояса си.
Можеше да се наложи да прибегне до него, за да убеди купувача да заплати предложената сума. Нямаше да позволи нищо да му попречи да се сдобие със съкровището. Още повече, че това вече му бе струвало много.
Когато достигна стълбищната площадка, намести превръзката върху обгорялата си буза. И тази негова рана ще бъде осребрена. Сетне изпсува, изскърца със зъби и тръгна решително по тесния коридор. Достигна вратата на посочената му стая и почука.
— Влез — отговори твърд мъжки глас.
Хил натисна дръжката. Стаята не бе заключена. Влезе в нея и веднага бе впечатлен от две неща. Първо, от освежаващата хладина в помещението. Над главата му вентилатор, закрепен за тавана, бавно се въртеше и сякаш пречистваше стаята от влага. В другия край на помещението беше отворена широка двойна врата, гледаща към малък балкон, извисил се над изпълнения със зеленина двор на хотела. Отнякъде идваше свеж бриз, който охлаждаше стаята. Бризът леко поклащаше леки дантелени завеси и издуваше мрежата против комари над единичното легло.
Хил обаче остана по-силно впечатлен от обитателя на стаята. Сякаш хладината се дължеше на него, а не на бриза. Хил за пръв път се срещаше лично с него. Високият мъж бе седнал на пълен с възглавнички плетен стол с лице към Хил и с гръб към двойната врата. Облечен бе изцяло в черно, от обувките до закопчаната риза, кръстосал небрежно крак връз крак, и държеше чаша с напитка с лед в ръка. Елегантността му издаваше испанско потекло. Под късо подстриганата му черна коса имаше тъмни очи, които изпитателно оглеждаха Хил. Над горната устна на човека имаше тънък мустак. Домакинът не се усмихваше. Единственото му движение бе с очите, с което даде знак на Хил да седне на другия стол в стаята.
С разкъсаните си и запотени дрехи Хил се почувства като селянин пред кралска особа. Не можа да събере сили да изрази поне малко основателно раздразнение от поведението на човека. Усети у него твърдост, която той, Хил, не трябваше дори да си помисля да предизвиква.
— Ами… Ами аз дойдох за това, дето го уговорихме — успя да изломоти.
Домакинът кимна.
— В такъв случай, ще трябва само да се разберем за цената.
Хил се поотпусна върху стола. Приседна едва-едва на ръба му. Не смееше да се отпусне по-удобно. У него внезапно възникна желание да приключи колкото се може по-скоро с тази сделка, каквато и цена да му предложеха. Искаше му се да напусне хладната стая и да се завърне при добре познатите му горещини. Не посмя да погледне търговеца в очите. Вместо това насочи поглед към прозореца. На фона на синьото небе се виждаше църковна кула с бял кръст.
— Покажи ми това, което си намерил — каза мъжът, леко помръдна и ледът в чашата му издрънка.
— Да, разбира се — отвърна Хил. В гърлото му бе заседнала суха бучка. Извади от джоба си леко увредената чаша и я постави на масичката, разположена между двамата. Рубините и изумрудите, инкрустирани в златото, весело заблестяха. Като погледна дракона, омотал се около масивната златна чаша, Хил усети как започва да възвръща част от самочувствието си. — Има още нещо — добави. — Ако имам на разположение достатъчно хора и инструменти, до края на седмицата мога да донеса сто пъти повече неща.
Без да обръща внимание на думите на Хил, мъжът остави напитката си върху масата и присегна към инкската чаша. Взе я в ръка, повдигна я срещу слънцето и впери поглед в нея. Задържа я пред очите си прекалено дълго време.
Хил започна да кърши ръце в скута си, докато чакаше. И той впери поглед в изкривения край на чашата, която мъжът продължаваше внимателно да оглежда. Хил се боеше, че това увреждане можеше значително да намали цената. Мъжът го бе предупредил, че всички предмети трябва да са в безупречно състояние.
Когато човекът остави чашата върху масата, Хил се осмели да го погледне в очите. Видя, че те са изпълнени с гняв.
— Ами тя… Ами тя си беше изкривена — изломоти Хил.
Човекът, без да изрече и дума, стана и отиде до малък бар, разположен зад Хил. Той чу как мъжът слага още бучки лед в чашата си. След това се придвижи зад гърба му.
Хил не намери в себе си сили да се обърне. Продължи да гледа съкровището, оставено на масата.
— Ако не ви харесва… С нищо не ви задължавам…
Хил усети, че мъжът се бе надвесил над него. Почувства, че косъмчетата на тила му настръхват, досущ както при далечните му прадеди, обитавали някога пещерите. После долови дъха на човека в ухото си.
— Това е само обикновено злато. Нищо не струва.
Хил осъзна опасността твърде късно. Ръката му се стрелна към ножа, но не откри нищо. Преди да успее да реагира, мъжът го хвана за косата и отметна главата му назад. Хил видя собствения си нож в ръката му. Не му остана време дори да помисли как му го бяха отмъкнали. Китката на мъжа леко трепна и острието преряза гърлото на Хил от едното до другото ухо. Той подскочи напред и падна на пода. Кръвта му започна да обагря боядисаните в бяло подови дъски.
Изтърколи се на гръб и видя как мъжът отиде отново до бара, за да си вземе напитката, докато Хил се задавяше с кръвта си.
— Моля ви се… — опита се да каже, но се чу само бълбукане. Протегна ръка и усети как светлината започва да гасне. Мъжът не му обърна внимание.
С очи, изпълнени със сълзи, Хил се извърна към отворения прозорец и отново видя църковния кръст на фона на синьото небе. Моля ви се, не така, изрече безмълвно, но собствените му думи не внесоха мир в душата му.
След като допи чашата си, мъжът изгледа неподвижното тяло на Гилермо Сала. Кръвта, изтекла от него, бе образувала локва, която изглеждаше черна на фона на белите дъски. Убийството не му бе доставило удоволствие. Просто чилиецът вече бе изиграл ролята си и ако останеше жив, щеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне на каузата му.
Въздъхна и прекоси стаята, като внимаваше да не настъпи кръвта с добре лъснатите си обувки. Взе инкското съкровище от масата и го претегли с ръка. Опита се да прецени колко пари щяха да се вземат от него след свалянето на скъпоценните камъни и претопяването на златото. Не такова откритие очакваше неговата група, но ще трябваше да се задоволят и с него. От думите на Хил остана с впечатлението, че има шанс да се нанесе още по-голям удар. Отиде до леглото, взе оттам малка кожена чанта и прибра чашата в нея. Огледа още веднъж стаята. До настъпването на вечерта щяха да я почистят основно.
Взе чантичката, напусна хладната стая и се озова отново в горещия и влажен коридор, водещ към стълбите. По челото му веднага се появиха капчици пот. Не им обърна внимание. Бе израсъл в тези влажни планини и климатът не го измъчваше. Бе метис, човек с испанска и местна индианска кръв. Не бе нито испанец, нито кечуа. Макар и подобен произход да се възприемаше като безчестие сред местните хора, бе успял да си пробие път до една достойна за уважение длъжност. Излезе от малкото хотелско фоайе и се озова под лъчите на обедното слънце. Стъпалата бяха толкова бели, че за миг го заслепиха. При слизането си по тях едва не се препъна в една индианка, седнала заедно с детенцето си в тяхното подножие.
Жената, облечена с наметало от груба тъкан и шал, бе не по-малко изненадана от него, когато той и се извини. Веднага падна на колене пред него, хвана го за крачола и повдигна рожбата си, увита в ярко одеяло от вълната на лама. След това го помоли за нещо на родния си кечуа.
Той и се усмихна доброжелателно и кимна. Остави чантичката върху последното стъпало, присегна ръка към врата си и свали от него сребърното разпятие, което висеше на гърдите му и блестеше на фона на черната му дреха. Вдигна ръка над главата на детенцето и го благослови. След като направи това, целуна го по челцето, взе чантата си и тръгна по стръмната уличка, водеща към църквата му. Дребната индианка се загледа зад него.
— Благодаря ви, отче Отера.

В мрака на подземието времето течеше бавно. Маги имаше чувството, че са изминали дни. Часовникът и обаче, ако бе точен, говореше, че бе едва пладне. Бяха престояли в капана по-малко от половин ден. Скръстила ръце на гърдите си, не сваляше поглед от своите спътници, застанали на няколко крачки от нея. Сам, преметнал пушка през рамо, се бе разположил до срутените камъни и държеше уоки-токито до устните си. Още от зори тексасецът поддържаше непрестанни контакти с Филип. Стремеше се да опази батерията от изтощение, но в същото време и да обясни на техния колега действителното им положение.
— Не! — изкрещя Сам в микрофона. — Скалите са единственото, което крепи това равнище. Ако се опиташ да разкопаеш шахтата откъм старата галерия, всичко ще се срути върху главите ни. Не, Филип, изслушай ме! Аз съм тук, долу, и знам какво ни е положението. С очите си виждам как подпорите едва се крепят на скалата. Направо ще ни убиеш, ако копаеш тук. Опитай се да разбереш къде са пробивали иманярите. Това ще е най-доброто решение.
Сам поклати глава.
— Това копеле съвсем се е объркало. Както винаги, на всичко му търси лесното.
Маги се опита да му отвърне с пресилена усмивка. И на нея и се искаше всичко да стане лесно. Ралф и Норман се занимаваха с единствения им източник на светлина, фенерчето на Денал. Ралф осветяваше разрушените части от шахтата и огъналия се таван, а Сам ги оглеждаше. Норман, след като си подремна, няколко пъти ги засне. И сега бе заел поза с фотоапарат, притиснат до корема. Надяваше се, ако оцелеят, да получи някаква професионална награда за тези снимки. Лицето му обаче бе все още пребледняло и Маги бе сигурна, че фотографът с удоволствие би заменил наградата „Пулицър“ срещу едно сигурно избавление.
— Пази се!
Този вик стресна Маги и тя застина, но една ръка я блъсна напред. Тя се препъна и едва не падна, и тъкмо в този момент върху камъните зад гърба и се сгромоляса голяма гранитна плоча. Целият храм се разтресе. Въздухът се изпълни с прах и тя се закашля.
Обърна се и видя как Денал, целият покрит с прах, се изправя на крака. Каменната плоча се намираше между тях. Маги се уплаши, когато разбра на какво малко разстояние се бе разминала със смъртта. Сам вече се бе озовал до нея.
— Трябва да внимаваш и да наблюдаваш тавана — смъмри я той.
— Прав си, Сам, без майтап — отвърна тя и отмести поглед към момчето, което прескачаше плочата. Гласът и се изпълни с топлота: — Благодаря ти, Денал.
То промълви нещо на родния си език, но не посмя да я погледне в очите. Маги бе сигурна, че е поруменяло, но нямаше как да установи това на слабата светлина. Стисна го за брадичката и го целуна по бузата. Когато се отдръпна от нея, очите му се бяха разширили като чинийки. Маги се отстрани, за да не смущава повече Денал.
— Сам, може би няма да е зле да се преместим на друго равнище. — Тя махна по посока на гранитната плоча. — Прав си, като казваш, че тук всичко е неустойчиво. Ще е по-безопасно да се поотдалечим оттук.
Сам се замисли над думите и, свали каубойската си шапка и прокара ръка по косата си.
— Май имаш основание. Ралф направи крачка напред и освети тавана. — Виж, всички плочи са се разместили.
Маги погледна нагоре. Ралф бе наистина наблюдателен. Взривът бе разместил някои от правоъгълните плочи и те стърчаха на сантиметри от съседните. Докато говореха, една от плочите се размести още със сантиметър. Сам също забеляза последното разместване.
— Добре. Хайде, слизаме на долния етаж.
Ралф ги поведе с фенерче в ръка.
— Точно в този момент бих се зарадвал много на чаша лимонада, пълна до ръба с лед — каза Норман.
Сам се намръщи.
— Ако ще говорим за напитки, Норман, самият аз бих предпочел нещо по-сериозно. Например голяма заскрежена халба „Корона“ с малко лимонов сок.
Маги изтри потта и праха от челото си и ги последва.
— В Ирландия пием бирата топла — намеси се тя. — Точно сега обаче одобрявам просташкия начин, по който я пият американците, студена.
Ралф се засмя.
— Не ми се вярва инките да са ни оставили хладилник на долния етаж, обаче ще проверя — опита се да се пошегува той. Сетне освети стълбата и даде на Маги знак да се спуска.
Усмивката изчезна от лицето на Маги, когато се отдалечи от светлината на фенерчето и потъна в мрака на долния етаж. Престореното им веселие не успяваше да отпъди ужаса. Знаеха, че отвъд светлината на фенерчето има само мрак. Знаеха, че положението им е наистина много опасно.
Докато чакаше да се спуснат останалите, замисли се над думите на Ралф. Какво ли им бяха оставили инките там, долу? Какво имаше зад запечатаната врата? Какво се бе случило с двамата спътници на Хил? Любопитството на Маги се изостри. Ако съсредоточи мислите си над тези загадки, няма да се тревожи толкова от опасността да бъде погребана жива под двайсет метра развалини. А ако отново се уплаши…
Маги разтърси глава. Не биваше да губи повече контрол над себе си. Почувства известно неудобство пред Сам, който в момента се спускаше по стълбата. Бе спестила част от истината, когато му разказа за своите пристъпи. Те бяха започнали, след като стана свидетел на смъртта на Патрик Дъган в канавката в Белфаст. Лекарите не бяха открили никакви физиологически основания за пристъпите и единодушно решиха, че те са последица от силна уплаха. Маги бързо отхвърли чувството за вина — Сам няма защо да знае тези подробности. След затварянето в развалините съумя да се държи спокойно в новата обстановка. Ако не мисли много за опасността, нищо няма да и се случи.
Застанал до нея, Сам отново задейства своето уоки-токи. Радиовръзката се бе запазила, но пращенето на тази дълбочина бе по-силно. Сам уведоми Филип за новото им местонахождение. След като приключи разговора, Маги се приближи до него и облиза устните си.
— Ще те помоля да ми услужиш с ултравиолетовата си лампа.
— Защо ти е?
— Искам да видя какви поразии са направили Хил и неговите хора.
— Не мога да те пусна сама. Не трябва да се делим — обясни Сам и понечи да се отдалечи.
— Сам, ти не ме разбра правилно — опита се да го склони Маги, като го стисна за рамото. — Аз така или иначе ще направя това. Ще ми отнеме само няколко минути.
— Аз ще ви придружа, госпожице Маги — каза застаналият наблизо Денал. Сам ги погледна и, изглежда, оцени нейната решителност.
— Добре. Но не стойте там повече от петнайсет минути. Трябва да пестим енергията и не бива да губя време да ви търся.
— Благодаря, Сам — каза Маги.
— И аз ще дойда с вас — обърна се Норман към тях и намести фотоапарата на рамото си. Ралф също прояви интерес, но Сам охлади ентусиазма му.
— Добре, вие тримата отивайте, а ние с Ралф ще огледаме още веднъж това равнище с фенерчето, за да си изясним състоянието му. — Извади ултравиолетовата лампа от джоба си и я подаде на Маги, но и я връчи едва след едно последно предупреждение: — Значи, разбрахме се. Петнайсет минути. Бъдете внимателни.
В привидно строгия му глас тя усети загриженост и заради това се постара отговорът и да не прозвучи раздразнително.
— Разбрах те, Сам — каза тихо и взе лампата. — Не се тревожи за нас.
Той и се усмихна и сетне възобнови разговора си по уоки-токито с Филип.
Маги включи светлината и даде знак на двамата си спътници да я последват. След като напуснаха добре осветения район, тъмнината отново ги обгърна. Лилавата на цвят светлина освети кварца в гранитните плочи и коридорът се изпълни с мънички съзвездия. Маги тръгна напред, а те се стараеха да не изостават от нея. След като се спуснаха по няколко стълби и достигнаха най-ниското равнище на разкопките, Маги започна да чува все по-отчетливо туптенето на собственото си сърце. След малко и се стори, че звукът се раздава от гърдите и.
— Какъв е този шум? — попита Норман, след като се спусна от последното стъпало на стълбата.
В отговор чу шепота на Денал:
— Този шум ми е познат. Чух го, след като господин Сала прекоси онази врата.
Едва тогава Маги разбра, че чуваше не собственото си сърце, а нещо друго. Нещо, намиращо се в глъбините на храма. Усети дори и вибрации под краката си.
— Бих го оприличил на тиктакането на огромен будилник — допусна Норман.
— Да продължим — подкани ги Маги и повдигна фенера. В сравнение с подземното бучене гласът и наподобяваше цвърченето на мишле.
След още един завой се озова пред осквернената врата. На нея и около нея стърчаха останките на скъсани болтове. Трите щанги от изкривен хематит бяха захвърлени в пръстта. И трите бяха напукани и олющени от лоста, използван за изтръгването им. Самият лост бе подпрян на стената.
Денал се приведе, взе лоста и здраво го стисна в ръце. Погледна въпросително Маги. Тя не възрази против желанието му да се сдобие с оръжие.
Входът бе частично закрит от съборената каменна плоча, използвана като врата. Норман приклекна на две крачки от отвора, намести очилата на носа си и се опита да надникне.
— Нищо не виждам — каза той.
Маги приклекна до него. И тя не изпитваше желание да се доближи повече до вратата. Спомни си ужаса в очите на Хил и зловещата рана на бузата му. Какво имаше там?
Норман я изгледа недоумяващо. Тя повдигна рамене и направи крачка напред, държейки лампата пред себе си като пистолет. Спря за миг непосредствено пред вратата и сетне протегна ръка отвъд прага. Светлината свършваше в малко преддверие. Тук тиктакането се чуваше много по-ясно.
— Имам чувството, че отпред има голямо помещение, но светлината не стига дотам. — Маги погледна Норман.
— Може би ще е по-добре да изчакаме другите — прошепна фотографът.
Маги тъкмо се гласеше да каже същото, но след като го чу от Норман, промени решението си. Нямаше да се връща със съвсем празни ръце. Ако дори не надникнеше, Сам щеше да се ухили самодоволно. Щеше да я упрекне, че е изразходвала енергията на батерията му ей така, за нищо. Трябваше да занесат някаква информация на експедицията.
— Ще вляза там. — Маги посочи към помещението и се придвижи напред бързо, за да не и остане време да се уплаши. Нямаше повече да позволява на парализиращия детински страх да определя постъпките и.
— В такъв случай ще влезем всички — реши Норман и зае позиция зад нея.
Тя пролази на ръце и крака по съборената каменна врата и след малко се озова в преддверието, и се изправи. Норман и Денал я последваха.
— А, вижте! Там има нещо, което отразява светлината — забеляза тя и бавно продължи напред.
— Стой! — спря я Норман. — Нека първо проверим какво има там. Извърна се и видя, че фотографът вдига апарата си. — Не гледай срещу светкавицата — предупреди я той. Отмести поглед тъкмо когато светкавицата освети пространството за част от секундата. Изохка. След дългото лутане в мрака очите почти я заболяха от ярката светлина. Не светкавицата обаче я накара да изохка, а това, което успя да види през този кратък миг. Образът на стаята се отпечата върху ретината и.
— Видяхте ли… Видяхте ли това? — попита.
Денал промърмори нещо на родния си език. Очевидно бе уплашен. Норман се поизкашля, преди да отговори.
— Тук е пълно със злато и сребро — произнесе удивен.
Маги повдигна фенерчето си. Лилавата му светлина изглеждаше съвсем слаба.
— Видяхте ли статуята? Висока е поне два метра.
Маги направи крачка напред. Норман застана до нея. Денал също ги последва с лост в ръце.
— Към два метра е наистина — прошепна Норман. — Нима и тя е от злато? Това въобще възможно ли е?
Маги повдигна рамене.

— Испанците още при първото си идване из тези земи описали Храма на слънцето в Куско — каза. — „Корианча“, както го нарекли. Според тях стаите му били облицовани с големи златни плочи, а във вътрешния храм имало модел на царевична нива в естествен размер, направен от злато. Стъблата, кочаните, дори и пръстта, всичко било златно.
Междувременно достигнаха самото помещение. Маги коленичи и прокара внимателно ръка върху златната плоча до краката и.
— Удивително нещо… Изглежда, сме открили втори храм на слънцето.
— Какво е това? Там, върху пода? — попита напрегнато Норман.
— Кое? — Маги се изправи.
Той посочи тъмна сянка в самия край на пространството, осветено от фенерчето. Тя повдигна лампата още по-високо. Върху пода се появиха отражения, наподобяващи отраженията на луната върху спокойно езеро. Реши да огледа сянката и стъпи с крак върху златната плоча. Денал я спря, като препречи пътя и с лоста.
— Недейте, госпожице Маги. Тук нещо вони.
— Напълно е прав — потвърди Норман. — Каква е тази воня?
Тя се напрегна и също усети неприятната миризма, примесена с уханието на влажна глина и мъх. Кимна на фотографа.
— Норман, я светни още веднъж.
Той даде знак, че е разбрал, и Маги се взря отново в пода. След проблясването на светкавицата тя изстена и веднага се отдръпна назад, далеч от плочите.
— Иисусе Христе! — възкликна тя.
Закри уста с ръка. Гледаше към пода. В погледа и мигновено се запечата страдалческо измъчено лице. Тялото бе покрито с рани и изкривено, в очите му светеше пустотата на смъртта, а наоколо имаше кръв, много кръв. Зад първото тяло, недалеч от отсрещната стена, лежеше второ.
— Хуан и Мигел — позна ги Денал. Всички се умълчаха.
— Това да не би да го е сторил Хил.? — наруши тишината Норман. — Да ги е убил заради златото.
Маги бавно поклати глава. Осакатеното тяло на Хуан отново се превърна в сянка. В безмълвието и тримата чуха отново шума. Сякаш в помещението туптеше сърцето на голямо чудовище. Маги разпозна звука — зад стените и под пода бяха задействани големи механични устройства. През ума и проблесна предупреждението, изписано върху щангите. Помещението трябваше да се остави на небесата и покоят му да не се смущава.
— Маги, какво ти е? — попита Норман.
Тя се обърна към него.
— Не ги е убил Хил. Убила ги е стаята — отвърна Маги.
Преди Норман да успее да реагира на думите и, цялото помещение внезапно се затресе и всички изпопадаха на пода. Маги тежко се стовари досами златния под и се задъха. Бързо си пое въздух и отстъпи назад. Бе усетила опасността.
— Какво беше това? — изкрещя Норман.
Маги обърна лампата в посока към изхода. Оттам към тях се носеше облак от гъст прах.
— Боже мой! Ставайте и двамата! — викна Маги.
— Какво има? — попита отново Норман, вече с нотки на уплаха в гласа. Маги го заблъска към изхода.
— Хайде, Норман! Побързай, по дяволите! Проклетият, храм започна да се срутва.
Сам потърси Ралф. Грамадният чернокож се изправяше. Част от срутващия се покрив насмалко не му бе затиснала главата. За тяхно щастие покривът бе заскърцал, преди да се срути:
— Добре ли си? — попита Сам, като изтупа праха от джинсите си.
— Май съм добре — каза Ралф, като се повдигна на колене и опипа окървавена подутина на челото си. — Досега не бях блъскал с глава гранитна плоча.
— Не мърдай! — Сам повдигна фенерчето, което се бе изтърколило на пода. Ще се опитам да разбера какво се е случило.
— Друг път — отвърна Ралф и стана. — Ще вървим заедно.
Сам кимна с разбиране. Всъщност не му се искаше да остава сам. Тунелът се бе превърнал в едва ли не плътен облак от прах и песъчинки. Сам се закашля и покри устата и носа си с ръка.
— Оттук. — Посочи той и двамата тръгнаха към шахтата, водеща до първото равнище.
— Това никак не ми харесва — изстена Ралф, когато видя останките от стълбата.
Гледката наистина не бе приятна. Пътят нагоре бе затворен от големи скали, наподобяващи гигантски детски кубчета.
— Първото равнище навярно е напълно разрушено — предположи Сам.
Уоки-токито на пояса му запищя. Сам го включи и чу истеричния глас на Филип: „…добре ли сте? Обади се, мамицата му! Приемам“.
Сам натисна копчето.
— Филип, тук е Сам. Добре сме.
Таванът над главите им повторно заскърца и от него започна отново да се сипе пръст.
— Не знам обаче докога — продължи Сам. Как върви прокопаването на нов вход в основата на хълма?
В отговор се чу пукот. След това — откъслечни думи.
— …съвсем наскоро попаднахме на тунела на иманярите… току-що започнахме да копаем… поне два дни… потърсих помощ, обаче няма отговор…
Въпреки пращенето гласът на техния състудент се чуваше ясно. Сам разбра, че той се е паникьосал.
— Два дни — промърмори Ралф. — Глупости. Храмът няма да издържи толкова. Сам се опита да получи повече информация от Филип, но дочу само части от думи.
— Ще се опитам да заема позиция за по-добра връзка — изкрещя Сам в радиостанцията. — Не прекъсвай контакта! — Той прибра уоки-токито, — Я по-добре да видим как са другите — предложи на приятеля си. — Искам да се убедим, че са в безопасност.
— Може би и за нас ще е най-добре да слезем — добави Ралф. Таванът отново изпука. — Тук етажите май се рушат последователно.
— Да се надяваме, че ще ни спасят, преди да са се свършили — изрази известна увереност Сам и поведе Ралф по коридора. Той мълчаливо го последва.
Тъкмо когато достигнаха шахтата, водеща надолу, към третото равнище, оттам се подаде главата на Норман. Фотографът закри очи, за да се предпази от лъча на фенерчето.
— Слава Богу, че нищо ви няма! — каза запъхтяно Норман. — Нямате представа какво открихме!
След него се появи и Денал. Сам забеляза лоста в ръката на юношата, но не каза нищо. Последна от отвора излезе Маги.
— Какво стана? — запита тя напрегнато, като изключи ултравиолетовата лампа.
— Етажът над нас се срути — поясни Сам и набързо и описа обстановката. — След като горните равнища са толкова неустойчиви, решихме, че може би ще бъдем в най голяма безопасност на петото равнище. За всеки случай.
— Един вид трябва да се снишим — образно продължи Маги.
— Какво излиза? Че пак ще трябва да слизаме? — възкликна Норман и погледна стълбата. Сам забеляза, че Норман и Маги размениха разтревожени погледи. — Какво има? — попита ги той.
— Там открихме Хуан и Мигел — съобщи Норман. От начина, по който изрече тези думи, Сам разбра, че двамата бяха вече мъртви.
— Какво им се е случило?
— По-добре ще е сам да ги видиш — въздъхна Маги.
Групата мълчаливо се спусна на най-долното равнище. Сам след малко видя разбитата врата.
— Мръсни копелета… — промърмори, докато се привеждаше към вратата.
— Те вече заплатиха за престъпленията си, Сам — подчерта троснато. Маги. — Да вървим. Въведе го в следващото помещение, без да се откъсва от него.
На светлината на фенерчето Сам го огледа съвсем набързо. Не задържа светлинния лъч дълго върху двата трупа. За миг си спомни как след злополуката телата на двамата му родители бяха натоварени и отнесени на носилки. Тогава на Сам, закопчан с ремъци за задната седалка на семейния форд, му се размина само със счупена ръка.
— Какво все пак им се е случило?

— Гробницата е капан — обясни Маги. — Вслушай се и ще чуеш как под пода се движат механизми. Поставени са капани против грабители.
— Не знаех, че инките са разполагали с такава техника.
— Инките може би не, но някои обитатели на крайбрежието са използвали сложни механизми за напояване на нивите си. Нищо чудно и да са помогнали на тукашните строители — продължи Маги.
Лъчът на фенерчето се задържа върху златната статуя на инкския крал, релефна и изпъкваща на фона на черната гранитна стена.
— Добра примамка са измислили. Кой може да остане безразличен към тази статуя? — възкликна Сам и огледа плочите на пода. Веднага разпозна капана. — Това е игра, в която бих предпочел да не играя.
Скалите под краката им затрепериха и над главите им се разнесе грохот.
— Може да ни се наложи да я играем — допусна Маги. — Нищо чудно, ако целият храм се срине, това да се окаже най-надеждното помещение. Механизмите могат да неутрализират удара.
— Сам, опитай да се свържеш със Сайкс! — разнесе се гласът на Ралф откъм преддверието. — Дай му зор! Това място съвсем ще се разпадне!
Той свали отново уоки-токито от пояса си и го включи. От говорителя се разнесе пукот, който секна, след като го удари с ръка.
— Филип, ако можеш да ме чуеш, обади се. Приемам.
Единственият отговор бе тишината. После чуха откъслечни изрази:
— …опитваме се да разширим шахтата, за да може да копаят повече работници… ще копаем денонощно…
— Побързай, Филип! Този храм се е разклатил като замък от игрални карти.
— …старая се… проклетите работници не искат да ме разберат… Отново последва пукот.
— Това е безсмислено — промърмори Сам и поклати глава. — Дръж ни в течение на всеки кръгъл час — повтори отново молбата си и се обърна към Маги. — Май ни предстои доста дълго чакане.
— Дано наистина да разполагаме с време — усъмни се Маги, вслушвайки се в шума, издаван от храма. Сам се опита да я прегърне през рамо, но тя отмести ръката му. — Нищо ми няма.
Сам видя как Маги се отдалечава от стаята. Освети за сетен път смъртоносното помещение и я последва. Блясъкът на златото и среброто се запечата в съзнанието му. Плочите не бяха подредени шахматно. Образуваха сложна плетеница. Вниманието му бе привлечено от два правоъгълни златни острова. Единият се намираше в горната лява част на помещението, другият, в долната дясна част. Замисли се върху разположението на плочите. Стори му се, че то му говори нещо. Обърна се и още веднъж освети пода.
— Какво има? — запита, го Маги.
— Изчакай ме секунда — помоли Сам и отиде до плочите. Опита се да се съсредоточи. Рисунката имаше обяснение и му се стори, че го знае. Двата трупа го бяха разсеяли и заради това не бе открил отговора веднага. — Боже мой! — прошепна изумен.
— Какво става? — повтори Маги, приближила се отново до него.
— Ти си напълно права, че и други перуански индианци имат пръст тук — подчерта той, като плъзна лъча на фенерчето върху трийсетте реда еднометрови плочи. — Това не е дело на инките.
— Какво искаш да кажеш? Тази статуя е в чисто инкски стил.
— Нямах предвид нея. Инките сигурно са я сложили по-късно. Думата ми бе за пода. За превръщането на стаята в капан.
— Не те разбирам.
— Обърни внимание на разположението на плочите. Нито една от народностите на древно Перу — парака, уари, наска, моче, дори и самите инки — не са имали писменост. Всяко племе обаче е разполагало с уникални пиктограми и идеограми, нанесени върху рисунките им и вплетени в тъканите им. Обърни внимание на двата златни правоъгълника в срещуположните ъгли, свързани помежду си със зигзагообразна линия. Можеш ли да се сетиш къде вече си виждала такова нещо?
— За Бога, прав си! — възкликна Маги, след като се доближи до пода. После се обърна към Сам. Очите и издаваха възбуда. — Това е на народа моче, не е инкско.
— Точно както подозира чичо Ханк — разкри Сам. — Намираме се във вътрешността на пирамида на народа моче.
— Защо твърдиш това? Професор Конклин кога е споменавал народа моче?
Сам въздъхна. Даде си сметка, че не бе опазил тайната на чичо си. При сегашните обстоятелства обаче по-нататъшното пазене на тайни щеше да бъде смехотворно.
— Слушай, Маги. Има нещо, което чичо ми не е споделил с вас — призна и Сам и разказа набързо как чичо му установил, че тукашният Площад на слънцето съвпада по структура с върха на пирамида Моче, открита по крайбрежието. — Направил е тези изводи непосредствено преди да отпътува с мумията.
— Значи не съм единствената, която е пазила тайни.
Сам си спомни как бе нагрубил Маги, задето бе премълчала заболяването си.
— Извинявай — промълви той.
Настъпи неловко мълчание. Маги го наруши:
— Всичко това изглежда логично. Стаята има сложна конструкция, а моче са били по-добри металурзи от инките. Създали са помпи и механизми за обслужване на техните сложни напоителни системи. Единствената народност, способна да направи такъв капан от скъпоценни метали, е моче. Ти си най-опитният пиктограф сред нас. Какво означава тази рисунка?
Сам отново освети помещението с фенерчето си.
— Обърни внимание на стъпаловидната линия, която свързва двата златни правоъгълника. Обозначава издигането на призрак от нашия свят към кралството на призраците и боговете. С две думи това е порта към небесата.
— Боже мой…
— Това обаче не е всичко — продължи Сам и освети тавана. Там се виждаше огледален образ на рисунката върху пода. — На всяка златна плоча на пода съответства сребърна плоча на тавана и обратно. Моче, както и инките, са вярвали в дуализма. На езика кечуа се използват понятията „янантин“ и „янапаке“, светло и тъмно, горно и долно.
— Като китайските ин и ян — съпостави ги Маги.
— Точно така. Дуализмът се среща в много култури.
— Значи казваш, че… — Маги не довърши мисълта си, след като отново видя двата осакатени трупа. Завърши я Сам:
— Да. Това е същевременно и порта към ада.

Филип продължи да наблюдава, хлътналия връх на хълма. Целият покрив на подземния храм се бе сринал и на негово място зееше дълбока три метра яма, изпълнена с глина и камъни. Над нея, подобно на вулканичен пушек, във влажния въздух се издигаше облак прах.
Филип остана в свързочната палатка, макар до поредния контакт със Сам да имаше още половин час. Скръсти ръце на гърдите си. От работниците кечуа нямаше никаква полза. Опита се да предаде с жестове и рисунки указанията си на тези необразовани хора, но те така и не разбраха голяма част от нарежданията му. Започна да подозира, че поне част от тяхното „неразбиране“ е съзнателно особено след като се опита да им нареди независимо от предупрежденията на Сам да разчистят първоначалната шахта. Тексасецът се бе оказал прав. Галерията се срути, още по-бързо, когато някои от работниците се опитаха да отместят голяма гранитна плоча. При пропадането на покрива един индианец си счупи крака. От този момент останалите гледаха мрачно Филип и изпълняваха неговите нареждания с неохота.
При последния си разговор със Сам Филип умишлено премълча вината си за почти настъпилата трагедия. За щастие лошата връзка му спести необходимостта от подробно обяснение. Погледна мястото, където започваше джунглата. Слава Богу, че работниците бяха успели да открият недовършения тунел на иманярите в подножието на обраслия с дървета хълм. Филип прецени, че до храма оставаха още петнайсетина метра. Прокопаването им щеше да отнеме поне четири, а не два дни, както бе казал на Сам. Разбира се, преди това можеше да пристигне помощ. Ако не станеше, онези долу щяха да бъдат обречени. Дори храмът да не се разпаднеше напълно, което не изглеждаше вероятно, щеше да възникне проблем с водата. Въпреки тази влага смъртта от обезводняване бе съвсем реална. Някой непременно трябваше да му помогне. Не биваше в никакъв случай да допусне трагедията с другите да бъде свързана с него или с отчета му. Ако избухнеше скандал, свързан с името му, рискуваше да се прости с всякакви шансове за кариера в Харвард.
Следобедното слънце бе силно и Филип закри очи с ръка. Двама работници бяха напуснали лагера призори, за да потърсят помощ. Имаха дълги и стройни крака и тичаха бързо. Филип остана с чувството, че са в състояние да поддържат такова темпо цял ден. В такъв случай вече са стигнали в градчето Вилякуача, откъдето можеха да се обадят по телефона. Ако последва бърза реакция, още през следващите два дни може да се организира спасителна операция.
Филип разчиташе само на пристигането на помощ. Ако в спасителната акция се включеха и други хора, никой няма да търси вина само у него. Дори ако останалите студенти загинеха, това няма да е само по негова вина. Ще я раздели с други. Една споделена вина няма да се отрази чак толкова зле на кариерата му.
Имаше обаче още една причина, поради която той се молеше да се явят спасители. До залеза не оставаше много време и на Филип никак не му се искаше да прекара още една дълга, тъмна нощ в изпълнената с шумове джунгла. Някъде в нея се криеше Гилермо Сала и изчакваше удобен момент за нападение. Като се вгледа по посока на далечното градче Вилякуача, Филип изпрати мислено послание до двамата вестоносци. Побързайте, мръсни копелета.

Отец Отера, застанал на една пътека в джунглата, погледна залязващото слънце, а после нахлузи още по-плътно качулката на главата си. На следващия ден към обяд трябваше да достигнат развалините.
— Да вървим — каза на хората си и тръгна.
Последваха го петима монаси в кафяви раса. Шумът, който предизвикваха, бе единственият звук, който се чуваше в джунглата при здрачаване. Тя винаги потъваше в безмълвие, когато слънцето започнеше да залязва, сякаш горските животни стаяваха дъх пред настъпването на изпълнената с опасности нощ. Не след дълго нощните хищници щяха да започнат да ловуват.
Именно благодарение на тази тишина тъмнокосият свещеник успя да чуе пукота от настъпена клонка и учестеното дишане на приближаващ човек. Не, на двама души. Отец Отера, без да произнесе и дума, вдигна ръка и останалите спряха. Църквата ги бе обучила както трябва.
Скоро по пътеката пред тях се появиха двама голи до кръста индианци. Мършавите им тела лъщяха от пот и се създаваше илюзията, че са запалени от лъчите на залязващото слънце. Отблизо стана ясно, че двамата, целите изподраскани от тръните и уморени, бяха пътували дълго и бързо.
Отецът, скрил лице в качулката, стисна устни от задоволство. Ненавиждаше факта, че бе възпитан сред индианци, но сега това се оказа полезно. Като момче другите деца често го тормозеха в училище, защото бе метис, човек със смесена кръв. Единственото място, където можеше да се укрие от присмеха им, бяха тъмните пътеки на джунглата. Познаваше ги по-добре от всеки друг. Знаеше, че всеки, търсещ помощ, трябваше да мине по тази пътека. Заповедите, които предстоеше да даде, бяха съвсем ясни. Отец Отера вдигна ръка за поздрав.
Първият индианец в началото прояви недоверие към групата непознати. Съвсем основателно, тъй като джунглите гъмжаха от партизани и разбойници. Веднага след това обаче различи расата и сребърните кръстове. Коленичи и благодари на гърления си език кечуа.
Отец Отера наведе глава и пъхна китките си в дългите ръкави на дрехата. Докосна дръжката на скритата кама.
— Не се бой, сине мой. Успокой се и ми кажи какво се е случило.
— Отче, идваме отдалеч. Търсим помощ. Работим за едни американци високо в планината. Имаше нещастен случай. Случи се нещо ужасно.
— Нещастен случай?.
— Срина се подземна гробница и няколко американци останаха под нея. Ако не побързаме, ще загинат.
Отец Отера тъжно поклати глава:
— Това наистина е ужасно — промърмори на родния си език кечуа, макар да го ненавиждаше. Езикът runa simi, груб диалект на езика на инките, бе език на бедните хора. Лекотата, с която го владееше, му напомняше за собствения му произход и това му бе неприятно. Изпълни се с гняв, но го затаи. Изслуша спокойно съобщението на индианеца за взрива и за повредената спътникова връзка. Кимна в знак на разбиране.
— Така че ще трябва да побързаме, отче, преди да е станало късно.
Отец Отера облиза устни. Значи при развалините бе останал само един американец. Чудесно.
— Така е, ще трябва да побързаме — съгласи се със запъхтения индианец. — Добре стори, че ни съобщи тази новина, сине мой.
Индианецът сведе глава в знак на благодарност.
Отец Отера премина покрай него и се доближи до втория индианец.
— И ти, сине, заслужаваш нашата благодарност.
По време на разговора този индианец не бе казал нищо и не бе коленичил. В тъмните му очи продължаваше да се крие недоверие. Отстъпи крачка, сякаш усети опасността, но не бе достатъчно бърз.
Отец Отера нанесе бърз удар с камата, скрита в ръкава му. Човекът притисна с ръце прерязаното си гърло, сякаш се опитваше да спре струята бликаща кръв. Част от нея опръска расото на свещеника, когато индианецът се свлече на колене. Късно е да се молиш сега, езичнико. Отец Отера блъсна с крак умиращия и той падна по гръб.
Като прекрачи през трупа му, отец Отера продължи да върви по пътеката. Не чу и звук, когато монасите се справяха с втория индианец. Кимна удовлетворено. Църквата определено ги бе възпитала както трябва.

Джоан опита виното. Бе хубаво отлежало мерло, полусухо и с приятен букет. Кимна утвърдително и келнерът напълни чашата и догоре.
— Би трябвало да подчертае вкуса на бифтека — усмихна се тя. От другата страна на осветената със свещ маса Хенри също се усмихна.
— Патолог и същевременно познавач на вина. Много ме изненадваш. Едно време пиеше бира и текила.
— Времето помага за изтънчването на вкуса. Както и умората на един стомах, който вече не може да търпи претоварвания — отвърна Джоан и погледна Хенри. Той бе елегантен в тъмния си костюм. Бе облечен с двуредно сако, снежнобяла риза и светлорозова вратовръзка. Бе добре избръснат и с безупречна външност. Трудно бе да се повярва, че допреди седмица се бе мъкнал из перуанските джунгли.
— И ти ме изненадваш, Хенри. Годините, прекарани в експедиции, не са ти навредили.
Хенри с вилица в ръка погледна остатъците от салатата „Цезар“. На лицето му се бе появила дяволита усмивка, която върна Джоан в студентските и години.
— Ако не ви познавах, доктор Енгел, щях да допусна, че кокетничите.
— Това бе обикновен комплимент, професор Конклин, и нищо повече. Проява на учтивост. Такива комплименти правя на всичките ни гости.
— Навярно това обяснява популярността ви в научните среди — пошегува се Хенри и леко се усмихна, докато набождаше с вилицата си парченце пържен хляб.
Джоан се престори на обидена и закачливо го плесна по ръката със салфетката си. Той пък се престори, че го заболя.
— Добре, добре — успокои я той. — По-добре ще е да си поговорим за работата.
— Май наистина ще е по-добре — съгласи се тя с уморена усмивка.
До този момент бяха разговаряли само за миналото. Джоан кимна с разбиране, когато Хенри спомена за жена си, умряла от рак. Бе научила за това от общи приятели. По същото време нейният брак бе приключил с мъчителен развод. След това, изглежда, и двамата се бяха потопили изцяло в работата си и бяха постигнали успехи в професионалното си развитие. И двамата с наранени сърца не бяха търсили близки връзки с никого. Сякаш болката им не бе успяла да отслабне независимо от промяната в обстановката.
— Успя ли да научиш нещо ново за златистата материя в черепа на мумията? — попита със сериозен тон Хенри.
Джоан се изправи в стола си и зае по-делова поза.
— Нищо определено. Освен че в никакъв случай не е злато. Наподобява гъста вискозна течност. На стайна температура може да се моделира като пластилин. Предполагам, че е тежка метална амалгама. Може би живак, примесен с нещо — съобщи му Джоан и повдигна рамене.
Хенри присви вежди и поклати глава.
— Няма логика в това. За инките е прието да се смята, че не са разбирали много от обработката на метали. Не са знаели дори как да разтопяват желязна руда. Вижда ми се странно да са успели да създадат нова амалгама.
— Сигурно са понаучили нещо, щом са успели да напълнят черепа на мумията с този странен метал.
— Да, може би си права…
— Защо обаче според теб са го направили? Защо са напълнили черепа му с него?
— Мога само да изкажа предположение. Инките са възприемали мозъчната кутия като източник на сила. Дори са правели чаши от черепите на убитите си врагове. Според мен, уплашили са се от християнския бог на свещеника и са изпълнили този странен ритуал, за да не предизвикат гнева на това чуждо божество.
— Сиреч пробили са отвор в черепа, извадили са мозъка, а после са напълнили черепа с амалгама, за да умилостивят чуждия бог?
— Това е само моя догадка. Иначе са имали вкус към трепанацията. Ако събереш всички черепи, открити по света, ще са по-малко от черепите, които инките са обработили по този начин. Предполагам, че трепанацията е имала религиозен смисъл за тях, но това е само моя теория.
— При това не е неубедителна — отвърна тя с усмивка.
— Утре може би ще мога да тя кажа повече за амалгамата. Свързах се с доктор Къркпатрик от университета „Джордж Вашингтон“, известен металург. Дължи ми услуга. Съгласи се да дойде утре и да види веществото.
При тези думи Хенри се оживи.
— Бих искал и аз да присъствам.
— Разбира се — покани го Джоан. За миг се обърка. И без това обмисляше начин да се срещне още веднъж с Хенри преди заминаването му, а ето, че това се получи от само себе си. — Това би било… би било чудесно. Винаги си добре дошъл.
Джоан мислено се укори за тона си. Защо се държеше като смутена хлапачка? Та тя бе на четирийсет и осем години, дявол да го вземе. Кога щяха да се опростят игрите между мъжете и жените? Забеляза, че Хенри се усмихва.
— И на мен би ми било приятно да работим заедно — изрази задоволството си той.
Тя поруменя и изтри ръце в салфетката на скута си. За щастие не и се наложи да отговаря, тъй като пристигна келнерът с два подноса цвърчащи бифтеци. Двамата изчакаха мълчаливо той да подреди масата и да се отдалечи.
— А ти научи ли нещо ново? — запита Джоан. — Узна ли още нещо за този свещеник Де Алмагро?
— Не — отговори Хенри унило. — Очаквам да ми се обадят хората на архиепископа.
— Знаеш ли какво? Когато се занимавах с амалгамата, сетих се за доминиканското разпятие. Чудех се дали и то е златно, или от някоя амалгама, подобно на материята в черепа.
— За Бога! Знаеш ли, че въобще не се бях замислял за това? Стана и приятно от изненадата и възхищението, които се изписаха върху лицето му. — Може би не инките са създали този метал — продължи. — Вероятно е дело на испанските завоеватели.
— Завоевателите! Виж, в това бих могъл да повярвам по-лесно. Когато се срещнем с металурга, надявам се да успеем да разкрием поне тази част от загадката.
Джоан се зарадва на този ентусиазъм. Нямаше нищо по-привлекателно от мъж, готов да сподели страстта ти към загадките в науката. Особено когато този мъж имаше представителната външност на Хенри.
— Ще огледам внимателно кръста веднага щом се прибера в „Шератон“ — каза Хенри.
Джоан опита бифтека си. Бе изпечен точно както на нея и харесваше. Тукашният готвач никога не я бе разочаровал.
— Ако го направиш, бих се радвала да науча мнението ти колкото се може по-скоро.
— В такъв случай щом така или иначе ще ме оставяш в „Шератон“, защо не се качиш горе с мен в стаята, за да го видиш сама? След като и без това цял ден си се занимавала с амалгамата, ти по-добре ще прецениш от какво е направен.
Джоан откъсна поглед от бифтека и погледна Хенри, за да разбере какво се крие зад поканата му. Не бе от жените, които лягаха с всеки мъж, който изглеждаше интересен, дори когато този мъж бе стар приятел. Нямаше обаче нищо против да отдели по-голяма част от вечерта за него.
Хенри отряза парченце от бифтека си. Погледна я над очилата си, сякаш не знаеше как да си обясни колебанието и Джоан се реши.
— Всъщност, да. Бих се радвала да видя разпятието още веднъж.
— Чудесно — възкликна Хенри, отметна глава и се зае отново с бифтека.
Джоан видя, че той се усмихва. Усети, че и на нейното лице се появява усмивка. Държаха се като юноши по време на първа среща.
След като решиха този въпрос, двамата се насочиха отново към ястията. Остатъкът от вечерята премина като безгрижен разговор между двама хранещи се хора: обсъждане на качеството на храната, споделяне на спомени и дори коментиране на новината, че откъм Големите езера се е задала буря. Когато донесоха десерта — крем ванилия, — вече и двамата се държаха съвсем естествено и обстановката бе направо задушевна.
— Защо някога се разминахме? — най-сетне попита Джоан, набрала смелост да докосне деликатна тема. — Защо между нас не се получи нищо?
Хенри стисна дръжката на чашката за кафе.
— Струва ми се, че тогава морето ни бе до колене. Ти искаше да постигнеш големи успехи в медицината, а аз, да защитя магистърска степен в тексаския университет. Струва ми се, че тогава не ни остана време за други неща, най-малко пък за сериозна връзка.
— Така е, когато човек мисли само за кариерата си — промърмори Джоан и се сети за бившия си съпруг. Той все се оплакваше, че тя никога не си стои у дома и не намира време за него. Хенри отпи от кафето си.
— Сигурно си права — потвърди той. — А по-късно аз се запознах с Елизабет, а ти, с Робърт.
— Даа…
Хенри въздъхна и остави чашката си.

— Може би няма да е зле да ставаме. Наближава часът, в който трябва да се свържа с екипа в Перу.
Тя погледна часовника си. Бе близо десет часът. Кога бе отлетяло това време?
— Аз пък утре трябва да ставам рано. Ако ще оглеждаме разпятието тази нощ, по-добре е да тръгваме.
Въпреки протестите и Хенри настоя да плати сметката.
— Това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря след всичко, което направи за мен — уверяваше я той, докато изваждаше портфейла си. — Пък и сметката ще я мина по параграф „Представителни разходи“ от държавната субсидия — засмя се.
Джоан повдигна ръце, отказвайки се от всякакви претенции за участие в заплащането.
— Щом ще плаща правителството, нямам никакви възражения.
След кратко шофиране Джоан се оказа в един асансьор с професора. Настъпи малко тягостна тишина. Хенри си играеше с копчетата на костюма си. На седмия етаж вратата на асансьора се отвори и двамата се насочиха към стаята на Хенри.
— Ще те моля да ме извиниш, че е малко разхвърляно. Не очаквах посещения — оправда се Хенри, докато отключваше вратата. После я отвори и даде път на Джоан. Тя видя безпорядъка, който цареше в хотелската стая на професора. Леглото бе обърнато, а матрака — разпран. Всички чекмеджета бяха извадени, а съдържанието им, изсипано върху пода. Дори и телевизорът бе оставен върху мокета с отвинтен заден капак. — Боже мой! — възкликна изумен Хенри.
— Ти ме предупреди, че е малко разхвърляно, но не очаквах чак такова нещо — обади се Джоан, като се опита плахо да се пошегува.
Хенри нахълта в стаята и я огледа. Отмести няколко хартии върху разхвърляната маса и под тях откри лаптопа си. Отвори го и го включи. Едно писукане му подсказа, че е изправен. Въздъхна с облекчение.
— Всичките ми разработки са там… Слава Богу…
Джоан го последва с предпазливи крачки.
— По-добре ще е много-много да не пипаш. Ще извикам хората от хотелската служба за сигурност. Нищо чудно крадците да са наблизо.
Хенри оправи бюрото и намести компютъра върху него.
— Защо ли не са откраднали лаптопа? — зачуди се той. През това време Джоан набираше телефонен номер.
— Предполагам, че са търсели по-едра плячка — предположи тя. — Готова съм да се обзаложа, че днешният репортаж в „Балтимор Хералд“ е привлякъл вниманието на някои дребни крадци.
Хенри подскочи, като чу тези думи.
— Разпятието! — извика и се устреми към другия край на стаята.
— Моля те, кажи ми, че си го оставил в хотелския сейф — разтревожи се Джоан.
Хенри поклати глава и се запъти към един от стенните аплици.
— Пътувал съм в много чужди страни и съм си изработил собствена система за сигурност — обясни той.
Докато Джоан съобщаваше по телефона за случилото се на хотелската охрана, Хенри извади от джоба си швейцарско армейско ножче, отвинти аплика и бръкна зад него. Измъкна оттам маяка и тежка кадифена торбичка. Изсипа доминиканското разпятие и сребърния пръстен върху дланта си.
Джоан остави слушалката на мястото и.
— Хората от службата за сигурност ей сега ще дойдат, Хенри. Този път извади късмет. Следващия път използвай хотелския сейф.
— Струва ми се, че си права — съгласи се Хенри. — Крадците са пипали доста старателно. Добре дошъл обратно в Америка — промърмори кисело.
Джоан забеляза, че в един от ъглите се търкаляше кутия за опаковка на костюми от „Варни“. Върху нея зее още стоеше залепената фактура. После погледна елегантния костюм на Хенри. Очевидно професорът бе напазарувал едно-друго в последния момент преди „романтичната“ им среща. Леко се усмихна и прокле на ум крадците, които бяха развалили чудесната им вечер.
След малко в отворената врата се появиха двама едри мъже в сини костюми. Показаха служебните си карти и влязоха.
— Обадихме се в полицията — уведоми единият. — Веднага ще изпратят човек, който да състави протокол. Вече приготвят за вас друга стая.
— Защо не се прибереш? — обърна се Хенри към Джоан. — Ще се оправя сам.
— Прав си. Утре обаче не забравяй да донесеш разпятието. Ще помоля доктор Къркпатрик да го огледа. Той сто на сто ще определи дали е злато, или нещо друго.
— Няма да забравя, разбира се.
Тя понечи да си тръгне, но той я спря, като я докосна по ръката. Тя се обърна към него и видя, че и се усмихва.
— Колкото и странно да ти звучи при сегашното, състояние на стаята, прекарах незабравима вечер — сподели развълнувано Хенри.
Тя стисна ръката му и я задържа само секунда по-дълго, отколкото изискваше обикновената учтивост.
— И за мен бе чудесна! — Също се усмихна, макар и малко по-плахо. — Утре ще се видим.
— До скоро виждане — пожела той, когато тя си тръгна.
Джоан не се обърна и се престори, че не го е чула. Всъщност тя се боеше, че поруменялото и лице ще издаде чувствата и. Позволи си да си отдъхне с облекчение едва когато се озова в асансьора. Не си въобразявай нищо, отправи тя предупреждение към празния асансьор. Става дума за едно старо приятелство и за нищо повече.
Въпреки това, когато асансьорът се спусна, усети приятна тръпка. Зачака с нетърпение утрешния ден.

Коленичил, Сам погледна към тавана, където се раздаде нов грохот. После отмести поглед към спътниците си, струпали се при трите хематитови щанги. Норман също вдигна глава и присви рамене. Ралф само промърмори нещо и продължи да нанася жълтата боя с четка върху своята щанга. Денал, приседнал до тях, бавно и равномерно поглаждаше с ръка лоста, подпрян на скута му. Единствено Маги погледна Сам в очите.
— Навярно се е срутило и второто равнище.
Сам кимна утвърдително и въздъхна. Нито един от тях не искаше да се замисля върху значимостта на случилото се. Погледна часовника си. Минаваше десет часът вечерта. При тези темпове на саморазрушение пирамидата едва ли щеше да оцелее, още два дни. За да не мислят за тежестта на скалната маса, която постепенно бе започнала да ги притиска, опитаха се да си намерят някаква работа. Предложението на Сам да използват времето, за да изпробват неговия метод, бе прието, макар и неохотно.
— А сега какво да правя? — попита Ралф и се протегна.
Сам се приближи до него.
— Сега трябва с помощта на гъбата и на този липофилен разтвор внимателно да отстраниш излишния оцветител — обясни той и подаде на Ралф суха гъба и буркан с прозрачен разтвор.
— И аз съм готова — съобщи Маги и се присегна към другата гъба.
След като изпълниха указанията на Сам, двамата студенти скоро бяха готови да разчетат надписите. Сам взе черната ултравиолетова лампа и я включи.
— Загасете другия фенер.
Тъмнината отново ги обгърна. Единственото, което нарушаваше абсолютния мрак, бе петънце от възлилава светлина. Двете щанги, оказали се в него, флуоресцираха с мек зелен цвят. Групата се премести по-близо до тях.
— Удивително — произнесе Маги.
На светлината на ултравиолетовата лампа древният надпис придоби релефност. Засия в яркозелена светлина и стана така четлив, както в деня на нанасянето му върху метала.
— Екстра работа — оцени и Ралф и потупа Сам по ръката.
Сам, като не даваше външен израз на задоволството си, прокара пръст покрай буквите и започна да чете внимателно текста върху първата щанга и започна да превежда от латински. „Нека Христос ни закриля. Нека злото никога не избяга“, прочете Сам и усети как го полазват тръпки по гърба.
— Човек, погребан жив в гробница, май няма как да се зарадва точно на такива думи — коментира Ралф.
— Особено, когато е седнал точно до прокълната погребална зала — добави Норман и погледна Сам. — Ти какво точно каза за пиктограмата в тази зала? Това порта към небесата ли беше, или към пъкъла?
Сам се опита да разсее страховете на фотографа:

— Тези ми думи бяха съвсем общ коментар от юдеохристиянска гледна точка. Древните перуанци не са вярвали в библейски рай или ад, а в три различни равнища, на съществуването: „ханан пача“ — горен свят, „кай пача“ — нашия свят, и „ука пача“ — долен или вътрешен свят. Вярвали са, че тези три свята са тясно свързани един с друг и че има свещени места, наречени „пакарискас“, където те се сливат — поясни той. После погледна през рамо. — Ако съдя по пиктограмите, много е възможно това помещение да е било тачено като пакарискас.
— Значи това е порта едновременно към горния и към долния свят — уточни Норман, като погледна по посока на зареденото с капани помещение.
— Точно така.
— Достатъчно! — спря го Маги и го сръга с лакът. — Заеми се с втората щанга.
Сам се изкашля и се наведе над изкривения хематит. Отново плъзна пръст под надписите на латински и започна да превежда. „Боже, който си над нас, закриляй ни. Умоляваме те. Оставяме тази гробница на волята на Небесата. Нека никой не смущава покоя и. Пазете се от…“ Сам прочете последните два реда и затаи дъх от удивление. Отскочи назад.
— Боже мой!
— Какво пише? — Маги се приближи до него. Сам погледна спътниците си.
„Отвъд вратата се намират делата на Сатаната, волята на Нечестивия. Запечатвам тази врата, за да не може да проникне през нея Змията Едемска и родът человечески да бъде прокълнат за вечни времена“. Пет чифта очи се извърнаха едновременно към отворената врата.
— Змията едемска? — озадачи се Норман.
— Да. От книга „Битие“ на Библията — обясни Маги. — Става дума за изкусителната на човешкия род, за изкушението на познанието. — Най-отдолу има подпис — продължи Сам.




„Брат Франсиско де Алмагро, раб Божи, Лето Господне 1535“



— Чичо ти не каза ли, че мумията май принадлежи на доминикански монах? — запита Ралф.
— Да — потвърди Сам. — Това може би е последното завещание на човека. Сигурно са го убили, след като е запечатал гробницата. Защо обаче? — Сам отново приседна на петите си. — Какво се е случило тук? Какво е имало в тази стая, което така силно го е уплашило? Не ми се вярва това да са били капаните, след като споменава едемската змия.
— Какъвто и да е отговорът на въпросите ти, той се намира някъде там. — Маги погледна към вратата. — Може би става дума за нещо, което моче са открили, а инкските завоеватели са обсебили. Нещо, което е изкарало акъла на нещастния отец.
— Жалко, че чичо го няма тук — ядоса се Сам. — Неговите знания щяха да ни бъдат от полза.
Над главите им се изтърколиха други скали и се чу звук, наподобяващ чупене на кости. Норман впери поглед в тавана.
— Не ми се вярва у чичо ти да се събуди точно такова желание — възкликна той.
Маги внезапно се изправи и взе фенерчето.
— Искам отново да огледам камерата — осмели се тя.
Сам забеляза, че краката и леко потрепериха, преди да тръгне. Предположи, че зад любопитството и се криеше и нуждата да се движи, да прави нещо, да се разсейва.
— Аз ще те придружа — изяви желание той.
— Ние с Норман пък ще отидем да проверим състоянието на горното равнище — предложи Ралф и също се изправи.
— Ама аз защо трябва да идвам? — заекна Норман с разширени очи.
— Престани да се държиш като страхопъзльо — избухна Ралф и изгледа люто фотографа.
— Добре де, ще дойда — примири се Норман и се изправи. Взе другото фенерче. Денал го бе открил в торбата с инструменти, изоставени от бандата на Хил.
— Не се бавете — предупреди ги Сам. — Горе е опасно, а освен това не трябва да изтощаваме батериите.
— Можеш да разчиташ на мен — успокои го Норман. — В компанията на Ралф и на падащи камъни няма да се задържа дълго време там.
Денал също се изправи и отиде при Сам и Маги. Норман и Ралф тръгнаха нагоре.
— Да вървим — подкани ги Маги.
Сам и Денал я последваха, когато тя се шмугна през вратата. Сам забеляза, че преди да се промуши под арката, Денал набързо докосна челото си и се прекръсти, а после беззвучно произнесе молитва.
Тройката мълчаливо се доближи до покрития с плочи под. Златото и среброто ярко отразиха светлината на фенера. Инкският крал наподобяваше жълта звезда на фона на черната гранитна стена. Механизмът тиктакаше тихо и синхронно със сърцебиенето на Сам. Килна каубойската си шапка и започна отново да оглежда пиктограмата. Лъчът на фенерчето се плъзна от златния правоъгълник, символизиращ кай пача, физическия свят, към отдалечения правоъгълник на горния свят, ханан пача. Двата правоъгълника бяха свързани от начупена зигзагообразна линия от златни плочи.
— Сега какво ще правим? — попита Сам, като съзнателно избягваше осветяването на двата трупа. Маги, подобно на лъвица в клетка, започна да се разхожда напред-назад.
— Не може да не съществува начин това пространство да се прекоси безопасно — обърна се тя към Сам. — Хайде, намери решение на тази задача и ще бъдеш възнаграден за постъпката си.
— Да не си решила да се вживяваш в ролята на едемската змия? — пошегува се Сам.
— Нима не искаш да разбереш какво е имал предвид монахът? — запита Маги и очите и заблестяха на отразената светлина.
— Да ти кажа правата, точно сега бих предпочел първо да си измъкнем задниците оттук.
— Добре де, но дотогава… — Маги се наведе към пиктограмата. — Дотогава ще свърша някаква работа. Без да каже нищо повече, стъпи върху една от златните плочи, образуващи близкия златен правоъгълник.
— Недейте, госпожице Маги! — извика Денал.
Сам се протегна към нея, като се опита да я спре, но тя стъпи върху съседната златна плоча и се озова извън обсега на ръката му.
— Какво правиш? — изкрещя Сам.

Маги се обърна, но не към него, а към момчето.
— Денал, я сега ми кажи кой е безопасният път.
Сам погледна момчето. То цялото трепереше, а на лицето му бе изписан ужас.
— Маги, що за въпроси задаваш? Той няма как да знае — упрекна я Сам.
— Знае — увери го тя. — Още при първото ни идване тук ме предупреди да не стъпвам на пода — припомни тя и погледна момчето в очите. — Денал, тогава разбрах, че много неща са ти ясни.
Малкото индианче отстъпи крачка.
— Успях да разреша част от загадката — продължи Маги. — Стъпила съм върху тази част на пиктограмата, която представлява нашия свят. А пък трябва да стигна до ханан пача, до горния свят. — Посочи с ръка отдалечения златен правоъгълник в другия край на помещението. — Нали е така? Как обаче да се върви безопасно по пода? Златната пътека ми се вижда твърде подвеждаща.
Денал енергично заклати глава.
— Маги, Денал няма как да…
Тя го стрелна със суров поглед и даде вид, че се готви да стъпи върху първата златна плоча от стъпалообразната редица, водеща към другия правоъгълник.
— Недейте! — изкрещя Денал с очи, изпълнени със сълзи. — Сега ще ви обясня!
Сам погледна юношата с удивление. Той сякаш се смали под погледа му.
— Става дума за стара легенда на моя народ. Разказва се за място, страшно като това, в което се намираме. Според нея животът трябва да бъде уравновесен между ханан и кай. За да вървиш между тях, трябва да балансираш между слънцето и луната.
— Между слънцето и луната? — повтори Маги. — Разбрах, стана ми ясно. — Стъпи върху една съседна сребърна плоча.
— Маги! Недей! — предупреди Сам.
Тя не обърна внимание на думите му и стъпи върху златна плоча.
— При вървенето по златната стълба трябва да се редува всяка златна плоча със сребърна. Именно така се уравновесяват златото и среброто, слънцето и луната.
— Не можеш да знаеш това с положителност!
— Напълно съм сигурна. — Маги продължи да напредва, като стъпваше от злато на сребро и после отново на злато. — Инките са вярвали, че златото е потта на слънцето, а среброто са сълзите на луната. Слънце и луна… злато и сребро…
Сам, застанал до пода, не смееше да си поеме дъх.
— Ако тръгне, няма да се върне — прошепна уплашено Денал на родния си език. Изтръпнал, Сам не го чу. Денал го задърпа за ръката. — Госпожица Маги трябва да спре! Легендите казват, че който тръгне за ханан пача, никога не се завръща!
Сам най-после осъзна предупреждението на момчето. Подскочи, сякаш бе опарен от пламък.
— Маги!
Тревогата в гласа му привлече вниманието и.
— Денал казва, че ако прекосиш тази стая, няма да можеш да се върнеш!
Маги погледна отсрещната стена, а сетне — отново към Сам. Остана върху плочата, но гласът и затрепери.
— Та това е нелепо! Защо помещението да е еднопосочно?
— Нямам представа. Не му е обаче сега времето да го установяваме.
Маги въздъхна.
— Може би си прав. — Стъпи отново върху сребърната плоча, която преди миг бе напуснала.
— Не! — изкрещя Денал.
Викът му спаси живота на Маги. Тя отдръпна крака си тъкмо в момента, когато сребърната плоча започна да потъва под него.
— Пази се! — изкрещя и Сам. — Отгоре!
Бе успял да забележи помръдването на съответстващата златна плоча на покрива. Оттам със съскане заваля, дъжд от копия, които потънаха в отвора, образувал се на мястото на сребърната плоча.
Маги, встрани от дъжда от остриета, силно трепереше. Когато сребърната плоча се прибра на мястото си, отпусна се на колене.
— Сам…
— Не трябва да се връща — започна да обяснява Денал с бурни жестове. — Щом госпожица Маги е тръгнала, трябва да извърви пътя докрай.
Очите на Маги бяха разширени от страх, когато погледна Сам, застанал на шест метра от нея. Той усети, че тя е на път да се паникьоса. Какво трябваше да направи?
Внезапно цялото помещение силно се разлюля. Чу се трясък, подобен на гръмотевица. Сам падна на пода. Маги се присви и закри глава с ръце. Две разместени метални плочи на тавана се сгромолясаха с грохот върху пода.
— Храмът! Храмът се разпада! — закрещя Денал, единственият, който успя да се задържи на крака. Момчето видя как откъм входа на погребалната камера влизат облаци от прах и песъчинки.
— За Бога… Ами Норман и Ралф… — разтревожи се Сам, когато подът се поуспокои. Сякаш отзовали се на думите му, от облаците внезапно изскочиха две фигури. Като се закашля, Ралф спря до Сам. Огромният чернокож младеж бе покрит от глава до пети със сив, гранитен прах. Същия вид имаше и фотографът.
— Всичко се разпада! — съобщи им задъхано Ралф, Грохотът на търкалящи се скали се чуваше отвсякъде. От време на време силни трясъци се разнасяха непосредствено до самия вход.
— Над нас вече не е останало нищо читаво — увери го Норман и избърса носа си с ръкав.
— Ела да пипнеш — предложи Ралф на Сам и го отведе до най-близката стена.
Сам прилепи длан до стената от дялани гранитни плочи. Усети как напрежението, предизвикано от тоновете срутваща се скална маса и глина, започва да тресе това последно препятствие.
— Всичко, което крепеше този хълм, отива по дяволите — започна да разсъждава на глас.
Норман рязко го прекъсна и посочи пода.
— Маги!
Сам се обърна. Ирландската студентка бе легнала върху златната плоча и крайниците и се тресяха и гърчеха. Очевидно отново имаше пристъп.
— Какво, по дяволите, прави там? — избухна сърдито Ралф.
— Нямам време да ти обяснявам! — Сам свали пушката от рамото си и я подаде на Ралф. — Стой тук! — нареди и се устреми към златните плочи.
Денал се опита да каже нещо, но Сам не му обърна внимание. Заподскача върху златните и сребърните плочи, образуващи стълбата, която водеше към ханан пача. Когато стигна до плочата на Маги, коленичи до нея и положи главата и в скута си. Допирът с него сякаш малко я успокои. Като забеляза това, започна да я гали по косата и тихо да и говори. Треперещите и крайници се успокоиха.
— Маги, ако можеш да ме чуеш, кажи нещо. Вслушай се в гласа ми.
От устните и се раздаде тихо стенание.
— Хайде, Маги… Нуждаем се от теб. Сега не е време за сън.
Тя отвори очи и след малко го забеляза.

— Сам?
— Слава Богу! — въздъхна той и силно я прегърна в обятията си. Усети миризмата на косата и потта и.
Маги се измъкна от прегръдката му и бързо се съвзе.
— Не трябваше да идваш тук — опита се да го смъмри, но в гласа и се почувства по-скоро облекчение. — Какво става с храма?
— Храмът се срутва около нас. Това е последното равнище, което все още не е разрушено.
Маги погледна Сам в очите. В погледа и се таеше неизказан въпрос.
— Най-много около час — прецени Сам. Помогна и да се изправи. Краката и все още бяха отмалели. Той усети горещите и длани върху кожата си.
— Трябваше да се замислим по-рано по този въпрос — съжали Сам. — Би ли ми обяснила защо моче или инките са направили тази стая еднопосочна? Маги поклати глава. Сам погледна отсрещната стена. — В това не би имало никакъв смисъл, освен, ако няма друг изход — добави.
— Таен коридор?
— Тук трябва да има нещо повече от тази зала с капани. Нещо, което да оправдае предупреждението на мумифицирания монах. А тук няма нищо. Отвъд тази зала трябва да съществува нещо друго.
— Ако си прав, къде се намира този изход?
Сам посочи огромната статуя на инкския крал. Тя продължаваше да сияе на фона на тъмните камъни.
— Ако някой знае това, той ще е. От него ще го научим — увери я Сам, като я погледна в очите.
— Излиза, че ще трябва да отидем при него — добави тя и преглътна. После се опита да дари Сам с колеблива усмивка. — Още една загадка.
Таванът отново изпука.
— Права си. Или ще я решим, или ще трябва да се сбогуваме с живота.
— Вие двамата какво правите там? — закрещя Ралф. — Времето ни изтича!
Сам бързо му обясни намеренията им.
— Това е безумие! Рискувате живота си без никакви сериозни основания!
— Предпочитам да рискувам, отколкото да чакам това да се стовари отгоре ми. — Сам кимна по посока на тавана.
Ралф не отговори. Просто започна да пристъпва нервно от крак на крак.
— Добре, шефе, обаче внимавай.
— И аз ще дойда с вас — реши Денал и стъпи върху пода на залата. Лицето му бе пепеляво.
— Не! — извикаха едновременно Маги и Сам.
Денал обаче не спря.
— Знам много стари легенди и мога да ви помогна. Освен това не искам да умра, без да съм оказал съпротива. Преди да умре, майка ми ми каза, че трябва да съм смел. Няма да опозоря името и — заяви той, когато ги достигна.
Сам го изгледа за миг, а сетне го потупа по рамото.
— Благодаря ти, Денал!
Момчето леко се усмихна, но погледът му продължи да кръжи около статуята на краля и пода. С треперещи ръце извади от джоба си смачкана цигара и я пъхна между устните. Забеляза, че Сам се е втренчил в цигарата, и го погледна предизвикателно.
— Да вървим.
— Знаеш, че цигарите забавят растежа — напомни му Сам.
— Ако не ги запалвам, няма да го забавят — отвърна кисело Денал.
— Добре. Открий начин да се измъкнем оттук, а после ще можеш да пушиш, докато ти почернеят дробовете.
— Хайде, движете се — подкани ги Маги, — Този таван няма да е вечен.
Сам продължи мълчаливо да върви напред. Всяко стъпване върху поредната плоча го изпълваше с ужас. Не се случваше обаче нищо. Изглежда, че заедно с Маги и Денал бяха успели да разгадаят тайната на плочите. Какво от това обаче? Сам достигна до средата на пода и застина.
— Защо спря? — разнесе се гласът на Маги зад гърба му. Той се отмести, за да може тя сама да види причината.
— Аха.
Върху следващата плоча Сам стъпи много внимателно. Бе хлъзгава от многото кръв. Постара се да не гледа към обезобразеното тяло на Хуан, лежащо върху нея. Стори му се, че мъртвецът го наблюдава. Отмести поглед встрани, но вонята бе много силна. Металната миризма на кръв се бе смесила със земната миризма на пръст и разложение. Продължи напред и въздъхна с облекчение, когато се озова върху следващата плоча.
Сетне ускори ход, за да се отдалечи по-бързо от трупа. Никой не каза нищо. Единствено шумът от стъпките на Маги и Денал издаваше, че вървят подир него. На разстояние се чуваха реплики, които си разменяха Ралф и Норман. Говореха обаче твърде тихо, за да разбере какво си казват.
Най-сетне Сам се озова върху четирите златни плочи, образуващи горната част на ханан пача. Приклекна облекчено и сложи ръце върху коленете си. Затвори очи и благодари на небесата за успешното си пътуване. След малко се появиха Маги и Денал.
— Добре ли сте? — попита Сам и се изправи.
Маги само успя да кимне. Цялото и лице бе покрито с пот. Цигарата на Денал трептеше между устните му, но и той кимна утвърдително.
Сам погледна стената. Бяха застанали в горната лява част на пиктограмата. Последната редица от плочи бе изцяло сребърна. Единствено самата статуя, разположена в централната част на стената, бе положена върху златна плоча. Около нея бе отрупана купчинка златни и сребърни предмети.
— А сега какво да правим? Как да достигнем златната статуя?
— Напрегни слуха си — помоли Маги.
Сам се намръщи.
— Какво има? — попита. След това разбра какво искаше да му каже.
— Така е, спря — потвърди предположението му Денал. Сам отметна глава назад. Вече не се чуваше и следа от тиктакането, което задействаше капаните.
— Престана веднага щом дойдохме тук — каза Маги.
— Значи сме го дезактивирали, като сме вървели по правилния път — коментира Сам.
— Това означава ли, че ще бъде безопасно да отидем до статуята по сребърните плочки? — обърна се Маги към Денал.
— Не знам. — Момчето повдигна рамене. Сам пое дълбоко въздух и след това тръгна по сребърните плочки. За миг спря и се заслуша, но не се случи нищо. Погледна към Маги.
— Механизмът не се задейства — констатира тя. — Значи, всичко е наред.
Сам продължи да се приближава към златната статуя. Другите го следваха. Скоро се озоваха пред инкския военачалник. Той ги изгледа надменно. Тримата започнаха да изучават своя противник.
Статуята, по-висока от човешки ръст, бе застанала с гръб към тясна сребърна арка в гранитната стена. В едната си ръка държеше жезъл, а в другата, истинска „бола“, ласо с три камъка от жилите на лама.
— Погледни короната. Тип llautu е. — Сам посочи короната, украсена с три папагалски пера и сноп коса на царевица. — Определено е Сапа Инка, един от техните крале.
— Така е, обаче чертите на лицето му са подчертано реалистични — добави Маги. — Нямат нищо общо с обичайното стилизиране на изображенията, присъщо на инките. Съвършено е като „Давид“ на Микеланджело. Сам се доближи до статуята, за да огледа по-внимателно лицето на древния крал.
— Странна работа. — Който и Сапа Инка да е изобразен тук, определено е бил тачен повече от другите.
Денал, застанал само на крачка от тях, се изкашля.
— Вижте стената. Не е направена от камъни.
Сам отмести поглед от статуята. Момчето се бе втренчило не в златния идол, а в черната стена зад гърба му. Стената определено беше от гранит.
— Какво искаш да кажеш?
Маги ахна от удивление.
— Денал иска да каже, че стената не е изградена от отделни каменни плочи. Виж, никъде няма следи от сглобяване на каменни блокове като храма.
Сам отиде до стената и плъзна длан по нея.
— Така е. Направена е от цяло парче гранит.
— Открихте ли нещо? — раздаде се от другия край на залата гласът на Норман.
— Открихме планината! — извика силно Сам и отново огледа стената. — Пирамидата е била построена в основата на скала.
— Защо? — попита Маги.