`Айсбергът на смъртта` /Джеймс Ролинс/

Мат гледаше как адмиралът се мъчи да се изправи на крака и забеляза, че у него все още е останала сила. Ръцете му бяха завързани, така че да не може да използва монитора. Двамата набързо бяха отведени под конвой от лабораторията.
Всичко свърши. Крейг беше победил.
След деактивирането на бомбата копелето щеше да има достатъчно време да извика останалата част от отряда си и да се измъкне оттук. А щом притежаваше бележките и образците, полярната станция вече нямаше да му е нужна.
А и трябваше да почисти мръсотията.
Щом се озоваха в клетката, останалите ги загледаха объркано — доктор Огден и студентите от едната страна, Уошбърн — от другата.
Не след дълго Джени и Маки също бяха свалени долу. Блъснаха ги в клетката на Уошбърн.
Мат и Джени се доближиха от двете страни на решетката.
— Добре ли си?
Тя кимна. Лицето и бе пепелявосиво, но в очите и сякаш горяха адски пламъци. Уошбърн взе момчето и седна с него на леглото. Маки изглеждаше поразен от тъмнокафявата и кожа.
— Какво стана? — попита Джени.
— Крейг притежава дневниците, образците и отменящия код.
Петков се размърда отзад.
— Онзи хуйок не притежава нищо — с плътен глас изрече той. Това бяха първите му думи, откакто се бяха озовали тук.
Мат се обърна към него. Лицето на адмирала сякаш бе от чист лед.
— Какво искате да кажете?
— За „Поларис“ няма отменящ код.
На Мат му трябваше половин секунда, за да асимилира чутото. Адмиралът бе изиграл Крейг, бе го надхитрил в собствената му игра. И въпреки че при други обстоятелства Мат би се възхитил на изпълнението, изходът бе ясен за всички.
— След двадесет и девет минути… — каза Петков — ще настъпи краят на света.




18. На платформата на асансьора Крейг въвеждаше кода с електронната клавиатура, прикрепена към титаниевата сфера. Бързаше. Бяха пропилели десет безценни минути, докато успеят да я свържат.
Но независимо от натиска на времето Крейг внимателно изслуша записа от цифровия диктофон. Въведе кода буква по буква. След това по указанията на адмирала въведе същата поредица, но в обратен ред. Пръстите му се движеха бързо и уверено.
В-Г-Р-О-Б-У-Я-Т-Е-Б-Я-В-И-Д-Е-Л. Щом приключи, натисна Enter. Нищо не се случи. Натисна бутона отново. Същия резултат.
— Това нещо правилно ли е свързано? — попита той експерта по експлозивите сержант Конрад.
— Да, сър. Регистрирам, че устройството приема кода, но не отговаря.
— Може и да съм го въвел неправилно — промърмори той.
Ако имаше грешка, най-вероятно щеше да бъде при въвеждането наопаки. Загледа се по-внимателно в буквите. И тогава разбра.
— Мамка му! — изруга Крейг и стисна юмрук.
Бе прочел руските думи „В гробу я тебя видел“.
Това бе известно руско проклятие.
— Всичко изглежда наред — каза Конрад, приведен над устройството.
— Нищо не е наред! — озъби се Крейг и скочи от платформата. — Дал ни е неверен код.
Бързо заслиза надолу по стълбите. Знаеше как да накара копелето да проговори. Момчето.




Мат слушаше описанието на адмирал Петков за конфигурацията на „Поларис“. Бомбата горе беше само едно от устройствата. Имаше още пет други усилвателя, готови да разпространят вълната на унищожението във всички посоки. Но онова, което го накара да онемее, бе амбициозността на целта — да се унищожи цялата полярна шапка, да се предизвикат катастрофи навсякъде по земното кълбо и евентуално да се постави началото на нова ледникова епоха.
Най-сетне успя да проговори.
— Да не си се побъркал? — Не бе най-дипломатичният отговор, но отдавна вече бе прекрачил прага на каквато и да било дипломатичност.
Петков го погледна бегло.
— След всичко преживяно още ли смятате, че това е светът, който искате да спасите?
— Да, по дяволите! Аз съм част от него — протегна се през решетката и хвана ръката на Джени. — Всичко, което обичам, е част от него. Вярно е, че е шибан, прав сте, но мамка му — не можеш да изхвърлиш проклетото бебе заедно с водата от ваната.
— Няма смисъл да спорим — отвърна Петков. — „Поларис“ не може да бъде спряна. Детонацията ще настъпи след двайсетина минути. Дори да избягаме оттук, вторичните усилватели са разположени в радиус от осемдесет километра около острова. Ще трябва да обезвредите поне два от петте, за да предотвратите ефекта в пълната му сила. Няма да успеете. Всичко е свършено.
Мат не приемаше пораженството на адмирала, но то започна да овладява и него. Какво можеха да направят?
— Чакайте малко — Джени измъкна ръката си от неговата и изгледа двамата пазачи. Стояха на входа на затворническото крило — единият гледаше навън, а другият — навътре.
Подаваха си запалена цигара и не им обръщаха внимание.
Никой от двамата не гледаше към тях и Джени отиде до Маки. Момчето бе почти заспало в ръцете на Уошбърн, изтощено от уплахата и шока. Разгърна дрехата му и измъкна черното уоки-токи. Натика го в собственото си яке и се върна обратно.
— С кого мислиш да се свържеш? — попита я Мат.
— С „Полярен страж“… надявам се.
Уошбърн я чу.
— Нима капитан Пери е тук? — изсъска тя и понечи да стане от леглото.
Джени и направи знак да остане на мястото си.
— Наблюдаваше всичко и търсеше начин да ни спаси — обясни тя. — Може би те могат да направят нещо с „Поларис“.
Мат кимна. Вероятността за успех бе почти нулева, но друга възможност нямаха.
— Опитай да се свържеш.
Уошбърн и помогна да се прикрие, като започна да се разхожда с Маки из клетката и да му припява някаква приспивна песничка.
Мат се доближи до руснака.
— Ако искаме поне да се надяваме на някакъв успех, ще ни трябват точните координати на вторичните усилватели.
Петков поклати глава — не толкова като отрицание, колкото от безнадеждност.
Мат потисна желанието си да го удуши с голи ръце. Заговори бързо, усещайки натиска на времето, падащата към шиите им секира.
— Адмирале, моля ви! Всички ще измрем. Това, което баща ви е искал да скрие, ще бъде унищожено. Победата е ваша.
Изследванията му ще бъдат изгубени завинаги. Но отмъщението, което искате за света… заради жестокостта, с която са се отнесли с баща ви вашето или моето правителство… всичко това е свършило. И двамата разбрахме какво се е случило в действителност. Трагедията тук е била дело на баща ви. Той е съдействал на проучванията и едва накрая е преоткрил своята човечност.
Петков беше уморен. Главата му леко клюмна.
— Маки е спасил баща ви — продължи Мат, сочейки към детето. — А той се е опитал да спаси него, като го е замразил.
Дори е умрял с надежда за бъдещето. И тази надежда в момента лежи ей там. — Мат посочи Маки. — Децата на света.
Нямате право да им го отнемете.
Петков се загледа към момчето. Маки лежеше в прегръдките на Уошбърн, притиснал глава в шията и. Тя тихичко му пееше.
— Чудесно момче — съгласи се Петков. Погледът му се премести към Мат. — Ще ви дам координатите, но подводницата никога няма да стигне навреме дотам.
— Прав е — каза Джени и пристъпи отново до решетката, след като скри предавателя в якето си. — Свързах се с „Полярен страж“. Пери не вярва, че ще успее да стигне и до един от усилвателите, да не говорим за два. Но въпреки това се отдалечава с пълна скорост. Трябват му точните координати.
Мат извъртя очи. Беше готов да даде и дясната си ръка поне за един оптимист в проклетата група. Протегна ръка за радиото.
— Дай го насам.
Джени провря уоки-токито през решетката. Мат натисна копчето и задържа радиото пред устата на Петков. Ръцете на адмирала все още бяха завързани на гърба му.
— Кажете им ги.
Преди да успее да изрече и дума, при входа се чу шумно тупване. Очите на всички се насочиха натам. Единият от пазачите лежеше на пода. От лявото му око стърчеше дръжка на кама. Другият падна по гръб, някой бе скочил отгоре му. Опитът му да извика за помощ бе прекъснат от дълъг нож, прерязал гръкляна му. Кръвта запръска по пода.
Войникът още хриптеше, давейки се в собствената си кръв, когато нападателят му стана. На ръст бе същинска горила.
Джени се втурна към вратата на клетката.
— Ковалски!
Мъжът изтри кръвта от месестите си ръце в якето си.
— Трябва да спрем да се срещаме все по този начин.
— Как… мислех, че… ракетата? Той бързо претърси пазача.
— Взривът ме изхвърли върху купчината сняг. Зарових се в него, когато видях какво става. След това намерих друга вентилационна шахта. На майната си.
— Как успя?
Ковалски посочи с палец към вратата.
— С малко помощ от приятели.
В помещението влезе втори човек с превързана глава и пушка в ръката. Остана на позиция при вратата.
— Том! — възкликна Джени. Очевидно познаваше и двамата.
Но приятелят и не бе сам. Нещо рошаво с ярки очи и изплезен език мина покрай коляното му и скочи в помещението.
— Господи! — възкликна Мат и се отпусна на коляно. — Бейн!
Думите заседнаха в гърлото му. Кучето скочи при вратата на клетката и напъха нос между пръчките, опитвайки се да се промуши между тях, като скимтеше и неспокойно пристъпваше от нетърпение.
— Намерихме го при ледените върхове — обясни бързо Ковалски, докато отключваше вратите на клетките. — Или по-скоро, той ни намери. Руснаците оставиха Том като парче мъртво месо на леда, но той бе само зашеметен. Измъкнах го.
— Значи оцеляхте! — Джени все още не можеше да повярва на очите си.
Ковалски се изправи.
— Не и благодарение на вас, приятели… Избягахте и ни оставихте като мъртъвци. Следващия път проверявайте шибания пулс, за Бога.
Веднага щом вратата на клетката му се отвори, Мат се измъкна навън и забърза. Времето бе срещу тях. Извади камата от трупа и освободи ръцете на адмирала, след което претърси стражите за други оръжия и взе всичко, което можеше да свърши някаква работа. Раздаде оръжия и на останалите.
— Най-добре да си размърдаме задниците.
— Оттук — каза Том и всички се втурнаха по извития външен коридор към същата сервизна шахта, през която Мат и останалите бяха избягали преди часове.
Докато се вмъкваха един по един, в другия край на нивото настъпи суматоха. Разнесоха се викове. Мат спря и заслуша, давайки знак на групата на биолозите да влезе в тунела. Беше Крейг. Сигурно бе разбрал, че отменящият код е уловка. Мат не искаше да попада пред очите му, когато открие че са избягали.
Вмъкна се в шахтата, следван от Бейн и Джени. Ковалски ги поведе към сервизните шахти.
— Криехме се като плъхове в стените още откакто започна атаката. Том познава станцията като дланта си. Просто чакахме удобен момент да ви измъкнем.
— Къде е тази вентилационна шахта? — попита Уошбърн, докато групата се изсипваше в едно от сервизните помещения. Маки все още бе в ръцете и. Момчето мълчеше и се оглеждаше с ококорени очи.
— На около осемстотин метра оттук — отвърна Том. — Но тук долу сме в по-голяма безопасност.
Мат се обърна към адмирала.
— Какъв е периметърът на поражение на бомбата? Ковалски се обърна към тях с див поглед.
— Бомба ли? Каква бомба? Петков сякаш не го чу.
— Опасността идва не толкова от самия взрив, колкото от ударната вълна. Ще разбие целия остров и ледовете на километри. Няма начин да се спасим.
— За каква шибана бомба говорите? — извика Ковалски.
Джени му разказа. Той поклати глава, сякаш се мъчеше да отхвърли истината.
— Фантастично, мамка му! Значи за последен път ви спасявам задниците.
— Колко време ни остава? — попита Том. Мат погледна часовника си.
— Петнадесет минути. Няма да можем да се измъкнем.
— Тогава какво ще правим?
Мат взе едно от конфискуваните оръжия — черна шишарка.
— Май имам идея.
— Приятел, това нещо не е достатъчно мощно, за да пробие дупка до повърхността — каза Ковалски.
— Не отиваме нагоре.
— Ами тогава накъде?
Мат отговори и всички се втурнаха като луди. Времето изтичаше.
Ковалски тичаше след него.
— Няма да стане, мамка му.

Крейг зяпна празните клетки и мъртвите пазачи. Рязко се извърна към двамата бойци, които го съпровождаха.
— Намерете ги!
Трети се втурна през вратата.
— Сър, май са избягали в сервизните шахти.
Крейг стисна юмрук.
— Естествено! — промърмори. Но какво се мъчеха да направят? Къде щяха да отидат? Мислеше трескаво. — Пратете двама души вътре. Руският адмирал не трябва…
Прекъсна го глух взрив. Подът се разтърси. Пазачите замръзнаха на място.
Крейг се загледа между краката си.
— Мамка му!




Един етаж по-надолу Мат доближи люка на пристана. Останалите се бяха наредили покрай стената на петото ниво. Миг по-рано той бе отворил люка и бе хвърлил вътре двете запалителни гранати, взети от убитите стражи.
Докосна металната врата с голи пръсти. От ледено студена тя се бе нажежила. Мощността на зарядите V-клас продължаваше да го поразява. Но дали бяха достатъчно мощни, за да свършат работа?
Имаше само един начин да се разбере.
Щом ехото от взрива утихна, Мат отвори вратата. Тя водеше към пристанището на руската транспортна подводница от старата 1-серия. Допреди миг помещението бе наполовина пълно с лед, който изцяло обгръщаше кулата. Мат си спомни последното признание на Владимир. Баща му бе саботирал подводницата, като изхвърлил целия и баласт, тя изплавала и се заклещила на място. През годините помещението се бе наводнило и замръзнало.
Мат погледна вътре. Двете гранати бяха превърнали замръзналата гробница в огнен ад. Водата кипеше. Огнени петна танцуваха по новообразуваното около подводницата езеро. Разнасяше се миризма на дим и фосфор. Започнаха да го парят очите и лицето. Все още бе прекалено горещо, за да може да се влезе.
— Следващия път пробвай само с една — промърмори Ковалски, като си прикриваше лицето.
Поне леденият хълм около кулата се бе разтопил. Люкът на подводницата бе открит.
Ако успееха да се доберат до него.
Мат погледна часовника си. Тринадесет минути. Обърна се към останалите. Нямаше време за губене.
— Всички вътре!
Уошбърн нагази първа, следвана от биолозите. Водата стигаше до коляното. Том тръгна след тях.
— Отворете люка! — извика Мат.
Той и Ковалски заеха позиции на входа, насочили оръжията си към стълбите. Въпреки солидната изолация на пристана сигурно всички бяха чули експлозията.
— Всички да влязат в подводницата! — обърна се Мат към Джени.
Тя кимна и тръгна с Маки на ръце и с Бейн до нея. Петков продължаваше да говори по уоки-токито, предавайки координатите на „Полярен страж“.
— Мат! — извика Джени. Усети тревогата в гласа и и се обърна. — Водата става по-дълбока! Помещението се пълни!
Беше права. Нивото на водата се бе покачило до бедрата и. Внезапно от полузамръзналото езеро изригна воден фонтан.
— Мамка му! — изруга Мат, като разбра какво става.
Руските запалителни гранати се бяха оказали прекалено добри. Бяха разтопили отделни части от леда чак до открития океан долу. Налягането на водата отвън, задържано от дебелия лед, сега се освобождаваше. Изригна втори гейзер. Помещението започна да се пълни с вода.
Джени и адмиралът стояха по средата на горящото езеро. Изведнъж се оказаха до кръста във вода.
— Побързайте — извика му тя.
Разнесе се изстрел. Ковалски бе вдигнал пушката си до бузата. От дулото и излизаше дим.
— Идват! — изсъска той.
Тук поне изненади нямаше.
Мат и Ковалски отстъпиха крачка назад.
Уошбърн и Том бяха успели да отворят люка. Биолозите вече влизаха в подводницата. Тя бе мъртва, повредена. Единствената им надежда за оцеляване бе да се скрият в стария съд и да се надяват, че дебелият му корпус ще ги защити, когато ледът се разтроши от ударната вълна. Шансовете за оцеляване бяха минимални, но у Мат все още бе останала частица от магарешкия му инат.
Щеше да се бори, докато умре.
Металически звън привлече вниманието му към външния коридор. По стъпалата подскачаше граната.
— Мамка му! — изкрещя Ковалски, сграбчи дръжката на люка и го затръшна. — Скачай!
Мат отскочи на едната страна, Ковалски — на другата.
Експлозията откърти вратата от пантите и. Тя полетя нагоре, удари тавана на ледената пещера и със силен плясък потъна във водата.
Мат запълзя настрани от отвора.
Ковалски махна с ръка, като стреляше с другата.
— Всички вътре!
Мат тежко се задвижи през бързо пълнещото се помещение с плуване и оттласкване от дъното. Ковалски се оттегляше след него.
Джени и адмиралът почти бяха стигнали до подводницата. Том и Уошбърн вече бяха измъкнали Бейн и го бяха пуснали вътре.
И тогава изригна нов гейзер точно между Джени и Петков.
Джени падна във водата, без да изпуска детето. Показа се на повърхността, като плюеше. Маки пищеше от ужас.
Адмиралът се мъчеше да стигне до нея.
Между тях изплава нещо бяло. Отначало Мат помисли, че е парче лед. Изведнъж то се завъртя и с плясък изчезна под водата. Всички разбраха какво е и замръзнаха от ужас.
Грендел.
Хищникът по всяка вероятност се бе промъкнал през отворите в леда, за да проучи новата територия.
Джени вдигна Маки още по-високо.
Мат се озърна. Нямаше начин да разберат къде се намираше съществото. Страхуваха се да помръднат, за да не привлекат вниманието му. Но оставането на едно място бе не по-малко смъртоносно.
Мат погледна часовника си. Дванадесет минути.
Отново се озърна наоколо. Надигащата се вода в езерото оставаше тъмна и спокойна. Гренделът можеше да дебне навсякъде.
Не смееха да мръднат.




Пери изучаваше компютърните данни и карти.
— Сигурен ли сте, че това са координатите на най-близкия усилвател? — попита той мичмана.
— Да, сър.
„По дяволите!“ Повтори наум изчисленията, направени от компютрите. Погледна своя „Ролекс Събмаринър“ — искаше му се поне този път да не е така отвратително точен. Дванадесет минути…
Нямаше да успеят. Дори при най-високата си скорост от петдесет и два възела* едва щяха да стигнат само една от точките на „Поларис“, в никакъв случай необходимите две. Движеха се толкова бързо, че цялата подводница вибрираше — атомните двигатели произвеждаха пара с налягане десет процента по-голямо от проектираното. Вече нямаше нужда да пазят тишина. Сега всичко се свеждаше до бруталния спринт към финала.
[* 96 км/ч. — Б. пр.]
— Трябва ни още мощност — каза той.
— Инженерите казват…
— Зная какво казват инженерите.
Рискуваше цялата подводница. Имаше определени лимити, на които можеха да издържат въглеродно-титаниевите плочи. Освен това не разполагаше с достатъчно време, за да изплава и да получи инструкции от адмирал Рейнълдс. Решението трябваше да бъде изцяло негово.
— Старши, кажи в машинното да увеличат мощността с още десет процента.
— Слушам, сър.
Заповедите му бяха предадени към машинното отделение.
След няколко мига вибрациите станаха толкова силни, че папки и химикалки започнаха да подскачат по масите. Ся-каш се движеха върху релси.
Всички стояха напрегнати по местата си.
Пери се изкачи на стенда на перископа и закрачи по него. Малко по-рано бе разговарял с Аманда. Като експерт по динамиката на леда тя бе потвърдила теорията, на която се основаваше конфигурацията „Поларис“. Това наистина бе глобална заплаха.
— Шестдесет възела*, сър — съобщиха му нарастващата скорост на подводницата.
[* 111 км/ч. — Б. пр.]
Хвърли поглед към мичмана при картата. Младият мъж поклати глава.
— Още шестнадесет километра до първите координати. Трябваше още мощност.
— Свържете ме с машинното — нареди Пери.

Водата вече стигаше до подмишниците на Мат. Горящите петна осветяваха помещението, но не и тъмните води, в които се криеше гренделът. От време на време пътят му между тях се издаваше от случайни вълнички.
Бяха в капан, а времето течеше.
Десет минути!
Бяха обречени.
Изведнъж откъм задимения коридор се разнесе глас.
— Не мърдай!
— Страхотно! — изръмжа Ковалски. — Направо супер!
— Взети сте на прицел! — извика Крейг. — Едно рязко движение и ще стреляме.
В потвърждение на думите му лъчите на лазерните мерници зашариха задименото помещение и се спираха по гърдите им.
— Не мърдайте — повтори Крейг.
Никой не помръдваше — но не оръжията ги караха да стоят като замръзнали.
Водата беше все така тъмна и спокойна.
— Сякаш съм се затичал! — измърмори Ковалски. В задимения коридор се раздвижиха фигури.
— Искам адмирала веднага! — извика Крейг.
На три метра от Мат водата се раздвижи. Той погледна Джени и мълчаливо я замоли да не мърда. Това бе равносилно на смърт.
Отново погледна часовника си. Девет минути…
Изборът не бе кой знае колко разнообразен — пушки, грендели или атомна бомба.
Отново погледна към Джени. Имаше само един шанс за останалите. Съжалявам! — прииска му се да каже… Обърна се и тръгна към изхода.




Виктор знаеше какво се опитва да направи американецът. Саможертва. Искаше да привлече грендела към себе си, за да могат останалите да избягат в подводницата. Очите му се спряха върху момчето в ръцете на жената.
Баща му го бе приел като свой син и накрая бе пожертвал всичко, за да го запази. Изпълни го гняв — донякъде егоистичен, израз на ревност от любовта, дадена на това дете и отказана на него самия. Но много по-силно бе чувството за връзка с баща чу чрез момчето. Където може, човек създава семейство. Баща му бе изгубил толкова много тук, но накрая бе открил човечността си.
Адмиралът се обърна. Той бе причината за този ужас.
Подобно на баща си, Виктор също знаеше какво да стори.
— Идвам! — извика към изхода той, спирайки американеца на половин крачка.
— Какво… — започна той.
— Вземи — прекъсна го Виктор и му подхвърли предавателя.
Пайк го улови лесно.
— Грижи се за детето — извика Петков и тръгна през вода та към изхода. — Излизам! — викна отново той и вдигна ръце над главата си. — Не стреляйте.
— Адмирале! — предупредително извика Пайк.
Погледът му се стрелна към американеца.
— Една минута — тихо каза той и почука монитора на китката си. — Имате една минута.




„Една минута?“ — намръщи се Мат и погледна собствената си китка. Според часовника оставаха осем минути, преди бомбата да…
И изведнъж се сети.
Забеляза дирята във водата. Започна с едно мързеливо 8, след което се изправи и се насочи право към газещия през водата адмирал.
Погледът на Мат отново се стрелна към монитора на китката на Петков. Щом сърцето му спреше да бие, таймерът на бомбата незабавно щеше да започне да отброява последната минута.
Дирята бързо приближаваше към шумно плискащия във водата руснак.
Той щеше да се жертва вместо Мат — но с това щеше и да съкрати времето, което им оставаше.
Мат се обърна към Джени. Погледът и бе объркан, изпълнен с ужас.
— Пригответе се да тичате — предупреди той нея и Ковалски.
На входа се появи Крейг, придружен от двама войници.
Бяха все още на плитко — водата едва стигаше до коленете им. Пушките бяха насочени към адмирала. Вниманието на всички бе приковано към Петков.
Намираше се само на четири метра от Крейг, когато гренделът нападна. Изскочи от водата, разтворил широко паст, и му се нахвърли отзад.
Главата на адмирала рязко отлетя назад от удара, а тялото залитна напред. Изтласкан от грендела, Петков се издигна над водата. Звярът се завъртя и склещи плячката в челюстите си. Петков се стовари обратно във водата.
Крейг и хората му паднаха ужасени назад.
— Бягайте! — изкрещя Мат.
Джени бе най-близко, но и в най-дълбоката част — водата стигаше до шията и. Заплува, като риташе с крака, без да пуска Маки. Щом се озова достатъчно близо до кулата на подводницата, Том се протегна и грабна детето.
С освободени ръце Джени се хвана за външните скоби и се закатери нагоре.
Мат се оттегляше заедно с Ковалски.
Водата при изхода кипеше. Гренделът блъскаше жертвата си, премяташе я във всички посоки. Около бялото му туловище се бе образувало кърваво петно. Едната ръка на адмирала слабо се движеше.
Крейг и хората му побягнаха назад от жестоката атака, забравяйки за момент за останалите.
Ковалски пръв стигна до подводницата. Мат му направи знак да се качва и матросът се покатери бързо по стълбата. Озърна се и едва не падна. Рязко посочи с ръка.
— Зад теб!
Мат се обърна във водата. На повърхността изплува втора бяла сянка. След това още една. Кръвта привличаше другите от стадото.
Мат прецени възможностите си. Предпочете скоростта пред паниката. Зарита с крака и загреба, мъчейки се да стигне до подводницата.
Ковалски се изкачи до върха на кулата, обърна се и започна да стреля във водата, осигурявайки му някаква защита.
Мат най-сетне се добра до подводницата и сграбчи долната скоба. Изтегли се нагоре. Пръстите му се пързаляха, безчувствени от студа и хлъзгави от водата.
Ковалски го сграбчи и го задърпа нагоре по стълбата.
Последва силен удар по кулата. Мат изгуби опора и полетя надолу по мократа стълба. Но Ковалски все още го държеше за качулката и това го спаси да не падне обратно във водата.
Един грендел с широко отворени челюсти се хвърли нагоре към него.
Като изрева от усилието, Ковалски изтегли Мат. Челюстите изщракаха отдолу и измъкнаха обувката от крака му. Чудовището изчезна във водата с наградата си.
Мат сграбчи стълбата и се изкатери по последните скоби.
— Проклето копеле!
— Какво? — Ковалски вече бе влязъл в люка.
Мат погледна към водата. Беше разпознал грендела по незарасналите дупки от куршуми. Беше същият, който ги бе преследвал с Аманда в Лабиринта и му бе отмъкнал панталоните.
— Сега алчното копеле ми отмъкна и проклетата обувка!
Ковалски поклати глава и скочи вътре.
Мат тъкмо се обръщаше да го последва, когато няколко куршума рикошираха от обшивката точно до главата му. Присви се и заднешком запълзя към люка.
На изхода стоеше Крейг. Беше насочил пушката си към Мат. Между двамата плуваше малко стадо грендел и.
От тялото на адмирала нямаше и следа.
„Колко остава до…“
Отговорът дойде миг по-късно. Внезапно гренделите като че ли полудяха. Водата кипна, когато чудовищата започнаха да се мятат, превъртат и скачат във въздуха.
Мат разбра какво ги бе влудило. Той също го усети. От главата до пръстите на краката си. Цялата станция завибрира като гигантски камертон, ударен от ковашки чук.
Звуков импулс.
Мат знаеше какво означава това.
„Поларис“ бе активирана.
Както бе описал адмиралът, устройството щеше да генерира звуков импулс. Той щеше да продължи една минута след което ядреният заряд щеше да се взриви, да унищожи острова и да причини смъртоносна ударна вълна.
От другата страна на кипящото езеро Крейг беше отстъпил крачка назад, но все още държеше пушката в ръце, навел глава настрани, заслушан в звука.
Мат се надигна.
— Една минута! — извика той на Крейг и потупа свободната си китка, повтаряйки предупреждението на Петков.
Крейг веднага разбра смисъла на думите му и изпусна пушката.
Адмиралът бе мъртъв… звуков импулс…
Времето за всички току-що бе изтекло.
Доволен от изписания по лицето на Крейг ужас, Мат се спусна надолу и затвори люка. Затегна го здраво и слезе при останалите.
Ковалски затвори вътрешния люк. Том и Уошбърн бяха извадили фенерчета. Никой не проговори. Бейн усещаше напрежението и тихо скимтеше.
Вече нямаше начин да се спре „Поларис“.

— По-малко от минута ли? — невярващо повтори Пери.
— Да — потвърди мъжкият глас през пращенето и шума. — …не мога да кажа… само секунди!
Пери погледна към Аманда. Беше следила устните му и виждаше изражението на лицето му. Собствената и реакция бе същата. Надпреварата бе свършила още преди да започне. Бяха победени.
— … ядрен спусък… — продължаваше мъжът. — Махнете се…
Преди Пери да успее да отговори, Аманда заби пръсти в ръката му. Говорът и се заваляше от внезапната обхванала я нервност.
— Спускай надолу! Веднага!
— Какво? — попита той.
Но тя вече тичаше.
— Толкова дълбоко, колкото може да стигне подводницата!
Пери реагира, доверявайки се на тревогата и.
— Аварийно потапяне! — викна той на екипажа. — Пълнете резервоарите! Веднага!
По цялата подводница завиха сирени.




Крейг тичаше по коридора на четвъртото ниво. Щеше ли да му стигне времето? Нямаше начин да разбере. Потупа джоба на якето си и чу донякъде успокоителния звън.
Профуча покрай войниците от „Делта Форс“.
— Сър? — обърна се към него главният сержант.
Изобщо не намали скоростта. Тичаше презглава по извития коридор. Видя целта пред себе си. Трябваше му някакво сигурно скривалище, нещо, което да издържи на ударната вълна, нещо водонепроницаемо. Знаеше само едно такова място.
Вратата на камерата все още бе отворена. Предишният обитател — инуитското момче — го нямаше. Крейг се хвърли вътре и затвори стъклената врата. Все още захранвана от генераторите, тя автоматично се заключи.
Но дали бе достатъчно сигурно? Докосна стъклото. Вибрираше от звуковия импулс на „Поларис“.
Крейг се сви на дъното на цилиндъра и събра целия си кураж.
Колко ли време оставаше?




Мат лежеше до Джени. Прегърнати, двамата се бяха свили между два дюшека в едната от койките като сандвич. Останалите се бяха настанили по същия начин, по двама на легло. Уошбърн бдеше над Маки. Дори Бейн се бе свил в клетка от дюшеци.
След като се озоваха в подводницата, нямаше време за разговори и планове. Всички бяха побягнали към каютите и намериха начин да се предпазят от наближаващата експлозия.
И сега чакаха.
Мат се притисна до Джени. Адмиралът сигурно бе оцелял по-дълго, отколкото бе предположил. Или пък забавянето на устройството бе повече от една минута.
Прегърнаха се силно. Дланите се затърсиха, задвижвайки се по спомен, почти инстинктивно. Устните му намериха нейните. Мърмореха си нещо — не думи, само начин да споделят дъха си, да достигнат един до друг по всички възможни начини, да си обещаят неща, никога неизречени, но пазени дълбоко в сърцата.
Искаше му се да можеше да бъде повече време с нея.
Но времето бе изтекло.




Главен сержант Едуин Уилсън, с кодово название Делта Едно, стоеше на леда под притъмняващото северно небе. „Сикорски Сийхоук“ се намираше на пет крачки зад него. Перките му бавно се въртяха — пилотът поддържаше двигателя топъл, готов за незабавно действие. Както му бе наредено, беше се отдалечил на петдесет километра от ледения остров. След откриването на бомбата в станцията от него зависеше охраната на откраднатите дневници. Можеше да се върне единствено ако контролиращият операцията му дадеше зелен сигнал.
Чакаше. Засега не бе получил никакви нови заповеди.
Ледът под краката му започна да вибрира. Отначало си помисли, че е плод на въображението му, но вече не беше толкова сигурен. Вибрациите продължаваха.
„Какво става?“
Обърна се на североизток и погледна през мощния бинокъл за нощно виждане. Теренът бе така плосък и лишен от особености, че с лекота откри високите очертания на ледените хребети на хоризонта.
Нищо. Отговори оттам нямаше.
Погледна часовника си. Според графика от първоначалните заповеди трябваше да чакат само още няколко минути.
Намръщи се и отново вдигна бинокъла.
В същия миг светът на север пламна. Зеленият проблясък през лещите заличи гледката и за миг го заслепи. Отстъпи назад и пусна бинокъла на гърдите си.
Замига, за да оправи зрението си, и се загледа на север. Нещо с хоризонта не беше наред. Той вече не представляваше плавна дъга, а се изкривяваше нагоре, подобно на надигаща се вълна.
Вдигна бинокъла и отново се загледа през него. Дълбоко зелено сияние бележеше центъра на дъгата като сигнална шамандура на гребена на вълна.
След това то изчезна.
Над леда се разнесе рев, сякаш настъпваше краят на света.
Продължи да гледа. Бомбата очевидно се бе взривила, но какво ставаше? Не разбираше онова, което виждаше през бинокъла.
Внезапно разбра защо сиянието в центъра бе изчезнало. Беше скрито от погледа му — от ледена стена, широка колкото целия хоризонт, която се носеше към него.
Докато гледаше, вълната се разпространяваше от центъра на взрива, като от камък, хвърлен в тихо езеро.
Цунами от лед.
Сърцето му подскочи в гърлото, докато тичаше към хеликоптера.
— Тръгвай! — изкрещя той, а светът продължаваше да тътне зловещо. Вместо да заглъхва и отслабва, звукът от експлозията ставаше все по-силен.
Стигна до вратата и един от хората му я отвори.
— Какво става?
Уилсън се метна вътре.
— Вдигай птичката в небето. Веднага!
Пилотът го чу. Перките незабавно започнаха да се въртят по-бързо, вдигайки снежни облаци.
Уилсън се хвърли към мястото на копилота. Ударната вълна от лед се носеше към тях.
Погледна към небето и се помоли. Перките се движеха толкова бързо, че не се виждаха. Хеликоптерът се издигна малко над леда и се заклати във въздуха.
— Хайде! — подкани Уилсън.
Хоризонтът приближаваше към тях.
И тогава птичката се издигна, политайки право нагоре.
Уилсън прецени разстоянието до леденото цунами. „Нима скоростта му намалява? Снишава се?“
Май беше така.
Наистина!
Щяха да успеят.
И тогава на около осемстотин метра от тях нещо изригна отдолу. Цялата полярна шапка полетя нагоре към тях и достигна плъзгачите на хеликоптера. Той се разлюля жестоко.
Уилсън запищя.
Засилената вълна удари машината и я изличи от небето.




Аманда се взираше в екрана на „Дълбочинно око“. Преди малко изображението се бе замъглило от силен сонарен импулс, от който всички подробности изчезнаха. След това стана още по-лошо — екранът внезапно посиня.
Само едно нещо можеше да породи подобен син оттенък на монитор на сонарно устройство.
Ядрена експлозия.
Джон Аратук стоеше до нея. Беше останал на поста си в „Циклоп“. Взираше се през купола от лексаново стъкло към мрачните води наоколо. Намираха се почти на дълбочината, след която налягането щеше да смачка подводницата. В света около тях никога не проникваше слънчев лъч.
Джон посочи.
В мрака светна звезда. Южно от тях, високо горе.
Център на ядрен взрив.
Старецът се обърна към Аманда. Не каза нищо. Нямаше нужда. Мъката му личеше във всяка чертица на лицето му. Само за миг се бе състарил с десетилетия.
— Съжалявам — каза Аманда.
Той затвори безутешно очи и се извърна.
Аманда отново погледна към „Дълбочинно око“. Дъщеря му и останалите бяха пожертвали всичко в опита си да спасят света.
Но дали не бяха жертвали живота си напразно?
Спусъкът на „Поларис“ се бе взривил. Това бе очевидно според монитора на сонара. На какво бе станало с опитите на Аманда да блокира двата усилвателя?
Взираше се в посинелия екран. Идеятаи бе съвсем проста и я бе развила бързо. Бе поискала „Полярен страж“ да се спусне колкото се може по-дълбоко. Трябваше да е далече от повърхността.
Докато подводницата потъваше в арктическите дълбини, тя бе побързала да въведе координатите и бе насочила „Дълбочинно око“ към двата най-близки усилвателя от конфигурацията. Щом се спуснаха на достатъчна дълбочина, бе увеличила ширината на излъчване на сонарния конус, така че да покрие и двете устройства. За целта и бяха необходими разстояние и дълбочина. След това бе пуснала „Дълбочинно око“ на максимална мощност. Оттам нататък и оставаше само да се моли.
За да се получи търсеният от създателите на „Поларис“ ефект, конфигурацията трябваше да разпространи съвършена хармонична вълна с точно определена честота, която да предизвика разбиването на леда. Но ако „Дълбочинно око“ излъчваше през фронта на вълната, би могъл да разстрои, а може би дори и да попречи на вълната да задейства двата усилвателя, попадащи в конуса.
Аманда се взираше в монитора и чакаше да се изчисти.
Дали планът и бе успял?

Сгушени между двата дюшека, Джени и Мат се притискаха един към друг. Подводницата и сякаш целият свят около тях се премятаха неистово като в шейкър. Главите им бучаха от експлозията.
Но бяха живи.
Мат я прегръщаше здраво, обвивайки я с ръце и крака.
— Спускаме се надолу — изкрещя той в ухото и.
Тя също бе почувствала нарастващото налягане.
След една безкрайна минута светът забави въртенето си, успокоявайки се под някакъв изкривен ъгъл.
— Май се стабилизирахме. — Мат повдигна ъгъла на дюшека, за да надзърне навън.
Джени направи същото.
Ковалски вече бе измъкнал главата си навън. Освети с фенерче помещението за екипажа. Подът бе наклонен и все още леко се люлееше.
— Всички ли сте добре? — извика той.
Останалите изпълзяха като излизащи от какавидите си пеперуди. Приглушен лай потвърди доброто състояние на Бейн.
— Зейн… Паднал е! — извика Магдален от задната част.
— Добре съм — глухо отвърна Зейн от противоположната страна. — Счупил съм си китката.
Всички проверяваха дали собствените им крайници не са пострадали. Уошбърн носеше Маки и му припяваше успокоително.
Том тръгна по тесния коридор между койките, като оглеждаше стените и тавана. Джени знаеше защо. Беше чула скърцането на нитовете и пукота на сглобките.
— Дълбоко сме — промърмори той. — Експлозията сигурно ни е пратила право надолу.
— Но поне оцеляхме след нея — обади се Огден.
— Заради леда около подводницата — глухо каза Том. — Той ни защити. Кухата подводна пещера беше структурно слабата точка на станцията. Просто се е разрушила, отнасяйки ни надолу със себе си.
— До дъното ли ще потънем? — попита Магдален.
— Имаме положителна плаваемост — отвърна Том. — Би трябвало рано или късно да изплаваме като коркова тапа. Но…
— Но какво? — попита Зейн, като се държеше за ръката.
Всички матроси гледаха стените, които продължаваха да стенат и скърцат.
— Но трябва да се молим преди това да не стигнем зоната на критично налягане — отговори Ковалски.




Крейг се събуди със стряскане в мрака. Беше надолу с главата. Усети вкуса на кръв в устата си, главата го болеше, а рамото му изгаряше, сякаш някой го бе пронизал с нажежено до бяло желязо. Счупена ключица. Но нито едно от тези усещания не беше причината да дойде на себе си.
А струята студена вода, пръскаща право в лицето му.
Трябваха му няколко мига, за да се ориентира в мрака. Изправи се и ръцете му се протегнаха към стъклените стени. Напипа източника на пръскащата струйка — пукнатина във вратата на камерата. Водата бе леденостудена.
Очите му се напрягаха, за да открият поне някакъв източник на светлина. Но светът около него оставаше тъмен като мастило. Водата под краката му се надигаше. Чуваше бълбукането на излизащия през пукнатината въздух. Камерата вече не беше здрава. Бе оцелял от ударната вълна на бомбата, но тя го бе запратила дълбоко под водата.
И продължаваше да потъва.
Пръскащата струя се засилваше с увеличаването на дълбочината. Ледената вода вече стигаше до бедрата и изсмукваше топлината му. Зъбите му тракаха — от студа, от шока, но най-вече от нарастващата паника.
Винаги тайно се бе страхувал да не бъде погребан жив. Беше чувал разкази за премахнати по такъв начин агенти.
Това беше по-лошо. Студът се просмукваше по-бързо от водата. От какво щеше да умре, запита се той — от хипотермия или от удавяне? Минута по-късно дойде и отговорът.
Шумното бълбукане престана, пръскащата струя отначало отслабна, а после спря. Беше достигнал някаква точка на равновесие. Въздушният джоб задържаше водата… поне засега.
Но малкото количество въздух бързо щеше да стане негоден за дишане, а още преди това студът щеше да го убие.
А може би не.
Затърси в джоба на канадката си. Разнесе се звън. Парчета счупено стъкло порязаха пръстите му. Въпреки това продължи да рови и откри онова, което търсеше. Измъкна оцелялата стъклена спринцовка. Беше взел две от ледената лаборатория — просто за застраховка.
Сега това се оказа застраховка живот.
Свали предпазителя на иглата. Нямаше начин в тъмното да уцели вена.
Хвана спринцовката с две ръце и заби дългата игла право в корема си. Болката бе умопомрачителна. Натисна буталото, инжектирайки еликсира в коремната си кухина. Оттам той би трябвало бавно да се абсорбира и да попадне в кръвта.
Измъкна празната спринцовка и я пусна в ледения басейн, който вече стигаше до кръста му. Зъбите му тракаха неконтролируемо. Крайниците му също затрепериха.
Нов страх се надигна през паниката.
„Дали криогенният еликсир ще се абсорбира достатъчно бързо?“
Само времето щеше да покаже.




Всички стояха, затаили дъх. Старата подводница стенеше и пукаше. Ковалски освети с фенерчето си коридора. Някъде далеч се чу тихо шуртене на вода. Теч. Мракът ги притискаше.
Джени стискаше здраво ръката на Мат. Дланите и се бяха изпотили.
Изведнъж подът под краката на Мат сякаш се измести. Обърна се към Ковалски и Том — несъмнено сетивата на матросите бяха по-добри от неговите собствени.
Том потвърди надеждата му.
— Издигаме се.
Пръстите на Джени стиснаха неговите. Отново се насочваха към повърхността. Разнесоха се възгласи на облекчение и радост.
Но лицето на Ковалски оставаше напрегнато. Том също не изглеждаше особено спокоен.
— Какво има? — попита Мат.
— Няма начин да променим плаваемостта — отвърна Том. Ковалски кимна.
— Издигането е неконтролируемо. Ще се изкачваме все по-бързо и по-бързо.
Мат си спомни аналогията, която Том бе направил по-рано. Подводницата бе като коркова тапа, потопена дълбоко под водата. Сега изплаваше обратно, набирайки скорост, задвижвана от собствената си плаваемост. Представи си какво ще последва.
Когато стигнат повърхността, скоростта на издигането им щеше да се окаже смъртоносна. Сблъсъкът с подводната част на полярната шапка щеше да прилича на сблъсък между кола и движещ се с пълна скорост товарен влак.
— Обратно в дюшеците ли? — попита Мат.
— Това няма да ни помогне особено — каза Ковалски. — Подводницата ще стане на палачинка, когато стигнем горе.
Нямаха избор. Групата отново побърза да се свие под сигурността на дюшеците. Мат се пъхна до Джени. Усещаше как скоростта се увеличава все повече и повече. Ушите му заглъхнаха. С изкачването наклонът на подводницата ставаше все по-голям.
Джени го затърси с ръце. Сгуши се в нея, без да знае дали не го прави за последен път. Дланите му докоснаха бузите й. Бяха мокри.
— Джен…
Тя се разтресе в обятията му.
— Обичам те — прошепна той. — Винаги съм те обичал.
Никога не съм преставал…
Тялото и се гърчеше от безмълвния плач, но въпреки това устните и затърсиха неговите. Целунаха се силно и продължително. Нямаше нужда да говори. Тялото и душата го правеха.
Притиснаха се един в друг, изключвайки света около тях, ужаса. В този миг съществуваха единствено прошка, любов и близост. Как са могли да забравят нещо толкова просто?
Мигът се проточи една кристална вечност.
И тогава подводницата удари повърхността.




Луната бе пълна като ярка монета и пробиваше буреносните облаци. Лъчите и се отразяваха в неподвижния лед и превръщаха смълчаната Арктика в сребърна пустиня. Единственият дефект в картината бе тъмната осемстотинметрова дупка, от която все още се издигаше черен дим. Останалата част от света оставаше съвършена равнина от сребро.
Но това нямаше да продължи вечно. Съвършенството е винаги нетрайно.
На километър и половина от дупката нещо изскочи от дълбочините като черен кит, издигащ се над водата. Излетя и увисна във въздуха, преди гравитацията да предяви претенциите си.
Продълговатото тяло от желязо и стомана се стовари по корем в морето, изчезна за миг и се появи отново, разплисквайки кишата.

Мат лежеше, оплел се плътно с Джени, притиснати в тъмнината между дюшеците.
Миг преди това бяха стигнали до повърхността. Двамата останаха за един дълъг миг в безтегловност, сякаш летяха. После отново започнаха да падат.
Сблъсъкът ги захвърли обратно към койката. Паднаха в нея на купчина.
Откъм останалите се разнесоха викове. Подводницата се въртеше и люлееше.
Мат се измъкна и и помогна да стане от гнездото им. Краката не го държаха — или това се дължеше на люлеенето на подводницата? Хвана се с една ръка за леглото.
— Какво стана?
Ковал ски почеса главата си с фенерчето.
— Би трябвало да сме мъртви. Размазани.
Звучеше странно разочарован — вярата му във физическите закони на плаваемостта и леда току-що се беше сринала.
— Аз лично не се оплаквам. — Подводницата постепенно се укроти и Мат отново стъпи стабилно. — Да видим къде сме.
Хванал здраво ръката на Джени, той поведе групата към централната част на подводницата. Вътрешният люк не бе заключен. Отвори се внезапно, изливайки вода върху Ковалски.
— Мамка му! — изруга той. — Защо все аз се накисвам?
Мат се изкатери по стълбата към върха на кулата и освободи горния люк. Той се отвори с метален звън. Отгоре нахлу студен въздух. Никога не бе усещал нещо по-прекрасно.
Изкачи се на подвижния мостик, за да направи място на останалите. Ахна при гледката наоколо.
Бурята бе отминала. Лунната светлина превръщаше света в сребро.
Но не твърдо сребро.
Подводницата се олюляваше в море от киша. От люлеенето и се образуваха вълнички. На стотина метра от тях те се разбиваха в бряг от солиден лед. Той отбелязваше границата между два свята — на леда и на кишата.
Огромна черна дупка разделяше световете.
Джени се приближи до него и ръката и отново се озова в неговата.
— Какво е станало?
— „Поларис“ направи онова, за което е била предназначена — каза той и посочи огромното море от киша и натрошен лед.
— Но само наполовина. Изглежда другата половина от конфигурацията не се е задействала.
— Да не би да е дело на „Полярен страж“? Мат сви рамене.
— Че кой друг?
— „Полярен страж“ — като ехо повтори Ковалски.
Мат го погледна. Сочеше към покритото с киша море. Черно туловище се издигна нагоре, разбутвайки леда. Голямото светещо око на подводницата гледаше към тях, сякаш бе изненадано да ги види живи.
Мат дръпна Джени до себе си и я прегърна. Осъзна, че двамата отново са едно цяло.
Трябваше да признае, че това го изненада.

?“

Беше отвратително рано.
Мат се зарови под стария юрган, твърдо решен да не се отказва от топлината му. Въпреки че вече бе пролет, утрините във високите части на Аляска бяха студени като всяка зима в Средния Запад. Затърси най-топлото място в леглото, точно до голото тяло на жена си.
Изтегна се до нея, прилепи се до тялото и, подуши шията и и я погали с крак.
— Снощи имахме меден месец — промърмори тя във възглавницата си.
Той изръмжа недоволно, но не беше в състояние да прикрие усмивката си. Не бе престанал да се хили подобно на влюбен до уши тийнейджър от вчера следобед, когато изрече клетвата си на брега на реката. Церемонията бе съвсем скромна. Присъстваха само няколко приятели и роднини.
Аманда и Грег, също младоженци, бяха долетели дотук. Капитан Пери бе награден за героичната си постъпка на север. Макар че половината от полярната шапка бе унищожена от „Поларис“, другата половина остана здрава благодарение на неговите усилия и на съобразителността на Аманда да използва сонара на „Дълбочинно око“.
Пораженията бяха значителни, но не и непоправими. И без това всяка година през лятото половината от полярната шапка се стопяваше, но през зимата се възстановяваше, доказвайки по този начин забележителната жизненост на Земята. Същото се бе повторило и тогава. През изминалата година полярната шапка се бе възстановила и отново се простираше непокътната над Северния океан.
Излекуването на две правителства обаче — на Русия и на Съединените щати — не бе нито лесно, нито така бързо. По коридорите на властта в Москва и Вашингтон голямата метла все още вилнееше. Изслушванията в Конгреса, разследванията и делата във военния съд продължаваха. Но дори и тази бъркотия щеше в крайна сметка да отшуми и да замръзне.
Мат само се надяваше, че в крайна сметка от всичко това ще излезе нещо добро.
За случилото се на север не се разбра нищо. Схемите и техническите характеристики на конфигурацията „Поларис“ така и не бяха намерени — адмирал Петков ги бе унищожил още преди да напусне пристанището. Гренделите също бяха изчезнали завинаги, изтрити от лицето на земята от ядрения взрив.
В крайна сметка войната бе завършила без резултат.
Е, почти…
От всекидневната отново се разнесе смях. Бе звънлив и пълен с радост, какъвто може да бъде само смехът на едно дете. Именно той бе събудил Мат от краткия му сън.
Този път Джени се размърда.
— Маки е станал.
От съседната стая се чуваше и дрънчене на канчета и чинии. Мат се отви, готов да извика за малко тишина и спокойствие. Но усети миризмата. Вдиша дълбоко и въздъхна.
— Кафе… не играят честно. Джени се обърна и седна в леглото.
— Май е по-добре да ставаме.
Мат се облегна на лакът. Гледаше новата си жена, която сякаш се къпеше в слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца. Чувстваше се най-щастливият мъж в целия проклет свят.
Отново се разнесе детски кикот и смях.
Джени се усмихна. От старата мъка не бе останала нито следа. И двамата виждаха колко е хубаво в дома отново да се чува смях.
Навлякоха дрехи и тръгнаха към вратата на спалнята. Мат отвори и и направи път, после и той излезе.
В средата на дневната Маки си играеше с Бейн. Едрият вълк лежеше по гръб, оголил корем. Момчето го галеше, но когато стигаше до определено място, задните крака на Бейн рефлексивно трепваха. Това предизвикваше поредния изблик на смях.
Мат се усмихна на простичкото удоволствие. Момче и куче.
— О, станали сте! — разнесе се глас от кухнята. Беше Белинда Хейдън.
— Къде е мъжът ти? — попита Мат.
— Бени и Джон излязоха преди час с въдиците.
Маки стана и отиде до кухнята.
— Мамо — започна той на инуитски, — мога ли да си взема „Поп-Тарт“?
Втората част от изречението бе на английски. Научаваше езика бързо.
— След като си изядеш ядките, миличък — твърдо отвърна Белинда.
Маки се нацупи леко и тръгна обратно към Бейн.
Мат го проследи с поглед. След изпитанието преди година двамата с Джени искаха да го осиновят, но между тях имаше много неща, които първо трябваше да се излекуват. Не беше времето да се заемат с отглеждане на толкова травмирано дете.
Откриха обаче идеалното семейство за него — Бени и Белинда. Джени бе разказала на Мат за спонтанния аборт и безплодието на Белинда. Двамата имаха достатъчно любов и за десет деца. Ако изобщо имаше хора, които да помогнат на момчето да се възстанови и да израсне нормално, това бяха те.
Загледа се в Джени. Те самите можеха да имат деца. Вече го бяха обсъждали тихичко помежду си, шепнейки в нощта, споделяйки надеждите си под завивките.
Все още имаше достатъчно време за всички.
— Чичо Мат — извика Маки. — Бейн също иска „Поп-Тарт“.
Мат се разсмя. Джени му се усмихна. Усмихна се и на двамата.
Вгледа се в ясните и очи.
Наистина бе най-щастливият мъж на света.




Камерата лежеше на океанското дъно, пълна с вода и напукана. Самотният обитател бе замръзнала буца от кост и втвърдена тъкан. Нямаше никаква светлина. Никакъв звук.
Никой не можеше да чуе писъците в главата му.
Еликсирът бе подействал, бе го запазил и го защитаваше. Но имаше и един страничен ефект, който не бе очаквал. Ужасен, чудовищен страничен ефект. Едва сега разбираше защо руските учени бяха прекарали години в изучаването на седативи и сънотворни. Сънотворни. Това изследване не е било помощно, а решаващо за потискането на жизнените функции.
Защото състоянието, което причиняваше еликсирът, не беше сън.
Съзнанието оставаше — също замразено, но непокътнато. Сънят му бе отказан.
Крещеше отново и отново, но дори сам не се чуваше. Глух, ням, сляп.
И въпреки това тялото му оставаше запазено завинаги. Дълбоко в черните дълбини на Северния океан една-единствена мисъл оставаше, докато лудостта поглъщаше онова, което бе останало от него.
„Колко? Колко дълга е вечността

През последните години много пъти са ми задавали въпроса къде лежи границата между истина и измислица в книгите ми. Затова реших, че може би ще бъде интересно тук, на последните страници на „Айсбергът на смъртта“, да споделя част от детайлите.
Да започнем от самото начало. Романът започва с измислена вестникарска статия за изчезването на жителите на инуитско село при езерото Анджикуни. Подробностите около внезапното и мистериозно изчезване на племето са базирани на действителен случай. Разбира се, съдбата на нещастниците е плод на въображението ми. Същото може да се каже за участта на моряците от „Джинет“ през 1881 г. Трагедията е съвсем истинска, но съдбата на екипажа от третата спасителна лодка е чиста измислица.
Колкото до заплахата, представена от конфигурацията „Поларис“, сценарият се базира на действително съществуваща научна теория, но хармоничното устройство с форма на звезда е мое собствено изобретение. Предполагаемият ефект от унищожаването на северната полярна шапка — началото на нова ледникова епоха — се основава на прогнози на водещи специалисти, занимаващи се с Арктика.
Така нареченият вид „грендели“ също е смесица между истина и измислица. Открити са вкаменели останки на представители на вида Ambulocetus natans, известен също и като ходещ кит. Биологичният куриоз, наричан арктическа дървесна жаба, също е факт. Тези странни същества действително замръзват като камък през зимните месеци и се съживяват, когато се затоплят. Кен Стори от университета в Карлентън действително е изследвал механизма на тази чудодейна адаптация. Ролята на обикновената захар в този процес на „потискане на жизнените процеси“ е също истинска, както и изненадващият факт за генетичния му механизъма именно, че тези гени съществуват у всички гръбначни. Просто смесих тези факти и видове и така се получиха гренделите.
И накрая, кратък коментар върху един въпрос, който сигурно е най-труден за вярване — възможно ли е Съединените щати и Русия действително да бъдат въвлечени в нещо толкова отвратително като експерименти върху хора? В романа адмирал Петков споменава случаи, базирани на исторически факти, но дори той едва докосва истината. Затова, като предупреждение, позволете ми да завърша тази книга с един непълен списък на злоупотреби, събран и публикуван от „Хелт Хюз Нетуърк“ (www.healthnewsnet.com):
[1932] Започва изследването върху сифилис в Тускеги. На двеста чернокожи мъже, заразени с болестта, не им е било съобщено за нея, било им е отказано лечение и действително са били използвани като опитни зайци. Всички до един са умрели от болестта.
[1935] Инцидентът Пелагра. След като милиони хора умират от пелагра в продължение на две десетилетия, Американската служба по здравеопазване най-сетне предприема действия за ограничаване на болестта. Директорът на службата признава, че най-малко от двадесет години била известна причината за болестта — недостиг на ниацин*, но не били взети мерки, тъй като по-голямата част от смъртните случаи били сред бедното чернокожо население.
[* Никотинова киселина. — Б. пр.]
[1940] Четиристотин затворници в Чикаго са заразени с малария, за да се проверят ефектите от нови експериментални лекарства. По-късно на Нюрнбергския процес нацистките лекари използват това американско проучване, за да защитят своите.
[1945] Начало на проекта „Кламер“. Министерството на външните работи, военното разузнаване и ЦРУ привличат нацистки учени и им предлагат имунитет и нова идентичност, при условие че работят по свръхсекретни правителствени проекти.
[1947] ЦРУ започва да изпробва ЛСД като потенциално оръжие. За опитите със или без тяхното знание са използвани както военни, така и цивилни.
[1950] В експеримент, с цел да се провери колко податлив е един град на биологична атака, Военноморските сили разпръскват от кораби облаци от бактерии над Сан Франциско. Голяма част от жителите се разболяват и проявяват симптоми, близки до тези на пневмонията.
[1956] Американските военни разпръскват заразени с жълта треска комари над Савана, Джорджия, и Ейвън Парк, Флорида. След всеки тест в заразените места са изпращани военни специалисти, които се представяли за служители на здравеопазването и изследвали жертвите.
[1965] Върху затворниците в щатския затвор Холмсбърг във Филаделфия се прилага диоксин — високотоксичен химически компонент на използвания във Виетнам „Ейджънт ориндж“. По-късно голяма част от тях развиват ракови заболявания.
[1966] Американските военни разпръскват варианта niger на Bacillus subtilis в нюйоркското метро. Повече от един милион цивилни граждани биват заразени, когато военните специалисти пускат пълни с бактерии стъкленици във вентилационните шахти.
[1990] На над 1500 шестмесечни бебета с латиноамерикански и афроамерикански произход в Лос Анжелис се прави „експериментална“ ваксина срещу дребна шарка, която никога не е била одобрявана за употреба на територията на САЩ. По-късно Центърът за контрол и профилактика на заболяванията признава, че родителите не са били информирани, че инжектираната на децата им ваксина е била експериментална.
[1994] Сенаторът Джон Рокфелер публикува доклад, според който в продължение на най-малко петдесет години Министерството на отбраната е използвало стотици хиляди военни за експерименти и ги е излагало преднамерено на опасни субстанции.
[1995] Американското правителство признава, че е предлагало на японски военнопрестъпници и учени, извършвали медицински експерименти върху хора, заплати и имунитет от преследване в замяна на участие в проекти за разработка на биологически оръжия.
[1995] Доктор Гарт Никълсън разкрива, че биологичните агенти, използвани във Войната в залива, са били произведени в Хюстън, Тексас, и Бока Рейтън, Флорида, и преди това са били изпробвани върху затворници в Тексас.
[1996] Министерството на отбраната признава, че войниците, участвали в Пустинна буря, са били изложени на химични агенти.
[1997] Осемдесет и осем конгресмени подписват писмо с настояване да се проведе разследване за използването на биологически оръжия и синдрома на Войната в залива.

КРАЙ