`Айсбергът на смъртта` /Джеймс Ролинс/

Аманда се взираше в хаоса, удивена от извършената само една нощ работа — не че часовете от денонощието означаваха нещо в станцията, и особено в тъмните тунели на Лабринта. В тихата изолация на своя свят тя гледаше разиграващата се драма.
— Внимавайте с това! — извика доктор Хенри Огден от другата страна на замръзналото езеро. Дори от мястото си Аманда можеше да разчете устните му и да види напрегнатото му изражение.
Под негово наблюдение двама специализанти се мъчех да издигнат поредния осветителен стълб. Той бе четвъртия предназначен да осветява скалната повърхност. Недалеч генераторът, който захранваше прожекторите и различни други инструменти, подигравателно се тресеше на облицованите си с гума крака. По повърхността на езерото се извиваха кабели и проводници.
Малки червени флагчета отбелязваха определени места Самата скала също не бе останала незасегната. По нея бяха подпрени стоманени стълби, а повърхността и бе осеяна с още повече флагчета.
Там се намираха находища на образци, предположи Аманда. Вгледа се в участъците на езерото, оградени с въжета и флагчета. Знаеше що за образци лежаха под тях. Грендели… както бяха започнали да ги наричат.
Мълвата за откритието се бе разпространила бързо. Аманда бе сигурна, че информацията не е изтекла от самия доктор Огден, но подобна тайна не би могла да се запази задълго сред група изолирани от света учени. Очевидно някой себе разприказвал.
Навсякъде в огромната пещерна зала се трудеха лаборанти и старши членове на биологическия екип. Аманда обаче забеляза и неколцина учени от други дисциплини, сред които и приятеля си доктор Оскар Уилиг. Шведският океанограф бе най-възрастният представител от целия екип на „Омега“. Постиженията и приносите му бяха многобройни и добре известни, в това число и Нобеловата награда за 1972 г. Непокорната му сива коса бе също толкова позната и заради нея се забелязваше лесно.
Тръгна към него, като заобикаляше отрупаните сандък и бутилки за проби. Най-сетне някой се беше сетил да посипе пода с пясък и да постави гумени настилки в най-често посещаваните райони. Доктор Уилиг бе коленичил на една от тях и се взираше надолу в леда. Хвърли поглед към нея, докато се приближаваше.
— Аманда — ухили се той и се изправи, — дошла си да видиш талисмана на станцията, а?
Тя отвърна на усмивката му.
— Видях го още снощи.
Той се изправи на крака с невероятна за възрастта му лекота. Беше на седемдесет, но въпреки това жилав и енергичен.
— Поразително откритие.
— Да, самият легендарен Грендел.
— Ambulocetus natans — поправи я доктор Уилиг. — А ако си склонна да повярваш на нашия изтъкнат колега от Харвард — Ambulocetus natans arctos.
Тя поклати глава. Арктически подвид… Явно доктор Огден не си губеше времето и проявяваше претенции към откритието.
— А ти какво мислиш за тези твърдения?
— Теорията е много интересна. Полярна адаптация на праисторически видове. Но на Хенри му предстои да извърви още много път от теорията до доказването и.
Тя кимна.
— Е, поне разполага с достатъчно образци, върху които да работи.
— Да, така е наистина. Би трябвало да успее да размрази… — започна доктор Уилиг и погледна през рамо.
Аманда проследи погледа му. Беше чул нещо. Не и отне много време да забележи суматохата, която бе отвлякла вниманието му и бе прекъснала разговора им.
Хенри Огден и Конър Макферън отново бяха опрели нос в нос като настръхнали петли. Якият шотландски геолог бе надвиснал над по-дребния биолог. Хенри обаче нямаше никакво намерение да отстъпва. Стоеше с ръце на хълбоците, приведен напред — същинска разярена чихуахуа пред питбул.
Доктор Уилиг се обърна отново към нея, за да може да Разчете по устните му.
— Пак се почва. Това е третото им счепкване за последния един час, откакто съм тук.
— По-добре да видя какво става — с нежелание каза Аманда.
— Дипломатична, както винаги.
— Не. Детегледачка, както винаги.
Остави доктор Уилиг и отиде при настръхналите изследователи. Те почти неи обърнаха внимание и продължих караницата си.
— … не и докато не съберем всички образци. А още дори не сме започнали да фотографираме — лицето на Хенри почти опираше физиономията на геолога.
— Не можеш да използваш цялото проклето време за изследвания за себе си. Тази скала е вулканичен базалт с чисти въглеродни включения. Трябват ми само малко образци.
— Какво ще рече малко?
— Не повече от двадесет.
Лицето на биолога потъмня.
— Да не си се побъркал? Ще направиш всичко на парчета и ще затриеш дявол знае колко важна информация.
Аманда едва успяваше да следва спора им. Пропусна голяма част от изреченото, но въпреки това придоби достатъчна представа от жестовете и позите им. Всеки момент може ше да се стигне и до юмручен бой. Почти надушваше териториалните претенции и притока на тестостерон.
— Момчета — спокойно изрече тя.
Те погледнаха към нея, към кръстосаните и ръце и суровото и изражение. И двамата отстъпиха крачка назад.
— За какво е всичко това? — бавно попита тя.
Конър Макферън отговори пръв. Беше и по-трудно да разчита устните му, защото бяха скрити под гъстата му черна брада.
— Бяхме достатъчно търпеливи към екипа на биолозите. Но имаме също толкова право да вземем проби от тази находка. Такова голямо включение… — той махна към скалната повърхност — не може да бъде собственост единствено на доктор Огден.
Дойде ред на Хенри да защити позицията си.
— Имахме само една нощ за подготовка. Нашите техники на вземане на проби са по-деликатни от булдозерния подход на геолозите. Просто става въпрос за приоритет. Моите проби няма да навредят на неговите, докато неговите безвъзвратно биха унищожили моите.
— Това не е вярно! — въпреки че не можеше да чуе повишаването на тона на Конър, Аманда го долови по цвета на бузите му и по начина, по който се надигнаха гърдите му. — Две-три проби от райони, свободни от проклетите ти плесени и личинки няма да навредят на нищо.
— Прахът… шумът… могат да разрушат всичко. — Хенри се обърна към Аманда. — Мислех, че сме решили всичко още снощи.
Тя най-сетне кимна.
— Конър, Хенри е прав. Скалата е стояла тук петдесет хиляди години. Мисля, че ще издържи още няколко дни, докато биолозите си съберат образците.
— Трябват ми най-малко десет дни — намеси се Хенри.
— Разполагаш с три — тя се обърна към плещестия шотландец, който се бе ухилил доволно. — Тогава вие ще започнете да взимате пробите си… но само там, където ви каже Хенри.
Усмивката изчезна.
— Но…
Тя се обърна. Това бе най-лесният начин да прекъснеш някого, когато си глух. Просто преставаш да го гледаш. Сега гледаше Хенри.
— А ти, Хенри… Предлагам да се съсредоточиш върху освобождаването на скалната повърхност за три дни. Защото след това ще позволя разбиване с бургии.
— Но…
Този път тя обърна гръб и на двамата и видя доктор Уилиг да и се усмихва широко. Макферън пое към изхода. Хенри тръгна в обратната посока, готов да изнесе многословна тирада на подчинените си. Това частично разведряване на отношенията и даваше поне двадесет и четири часа относителен мир между биолози и геолози.
Доктор Уилиг я доближи.
— За миг си помислих, че ще ги шамаросаш.
— Щеше да им хареса.
— Ела — подкани я възрастният швед. — Трябва да видиш какво всъщност защитава доктор Огден.
Хвана я за ръката, както баща би хванал дъщеря си, и я поведе към познатата цепнатина във вулканичната скала Краката и се запънаха.
— Вече бях там.
— Да, но виждала ли си какво прави нашият свадлив учен? Любопитството надделя и двамата стигнаха до отвора. Тази сутрин Аманда бе свалила термичния си водолазен костюм и сега беше с джинси, ботуши, вълнен пуловер и нечия канадка, взета за посещението и в ледения лабиринт. Когато стигнаха до входа на тунела, забеляза колко топло е всъщност. От цепнатината непрекъснато струеше влажен топъл въздух.
Доктор Уилиг продължи да я води за ръка.
— Наистина е потресаващо.
— За какво тава дума?
Топлината отвличаше вниманието и… както и слабата и приятна миризма. По скалата под краката и се стичаха струйки вода. Таванът също капеше.
Шест крачки по-нататък вече бе в малката странична камера. Подобно на голямата зала, тук също бе пълно с модерна апаратура. В ъгъла вибрираше втори генератор. По дължината на двете стени бяха разположени калорифери, обънати навътре към помещението. Двете лампи в центъра ярко блестяха и осветяваха всичко до най-малката подробност.
Предната вечер на светлината на единственото фенерче камерата изглеждаше плашеща и сякаш изгубена във времето. А сега, осветена от халогенните лампи, тя приличаш повече на болнично помещение.
Както и по-рано, разрязаното същество лежеше разпънато и приковано към пода в центъра. Но вместо да е покрито със скреж и лед, от което изглеждаше старо, сега то лъщеше Изложените му на показ органи бяха мокри и отразявах светлината като прясно месо на тезгяха на месар. Сякаш дисекцията бе започнала едва вчера, а не преди шестдесет години.
Оттатък трупа шестте големи ледени блока се бяха превърнали в чист кристал. В сърцевината на всеки от тях лежеше свито на кълбо бледо същество. Дългите гъвкави тела се увиваха около главите, следвани от дебелите опашки.
— Тази форма да ти напомня нещо? — попита доктор Уилиг.
Аманда разрови кошмарите си, но не откри нищо. Поклати глава.
— Може би е заради северния ми произход. Напомня ми на някои от старите нордически изображения на дракони.
Големите змии, завити около себе си. Носове, докосващи опашки. Символ на вечния кръг.
Аманда проследи логическата нишка.
— Да не мислиш, че викингите са открили тези замръзнали зверове още тогава? Тези… грендели?
Той сви рамене.
— Те са били първите полярни изследователи, прекосили са Северния Атлантически океан и са стигнали до Исландия я покритата с лед Гренландия. Щом тук има подобни същества, защо да няма и други из ледовете на северните земи.
— Предполагам, че е възможно.
— Е, все пак е само предположение — той се загледа в топящите се блокове. — Но това повдига лоши предчувствия у мен. Особено като се има предвид онази масова гибел, с която се сблъскахме в станцията.
Тя го изгледа. Доктор Уилиг не знаеше нищо за ниво 4. Той продължи:
— Имам предвид всички онези руски учени и останалия персонал. Страхотна трагедия. Кара ме да се запитам какво се е случило преди шестдесет години тук. Защо базата е била изгубена?
Аманда въздъхна. Спомни си първите си стъпки в ледената гробница. И телата. Някои бяха същински скелети, сякаш хората бяха умрели от глад. Други очевидно бяха сложили край на живота си, докато трети явно бяха загинали от насилствена смърт. Не можеше да си представи що за лудост е царувала тук.
— Не забравяй, че базата е била изгубена през четиридесетте — каза тя. — Преди епохата на сателитните връзки. Преди подводниците да са стигнали Северния полюс и преди да са били картографирани арктическите течения. Достатъчнае била само една силна лятна буря, отказ на свързочните средна, някаква друга механична повреда в базата или изгубването дори на един-единствен продоволствен кораб. Всеки от тези проблеми би довел до загубата на станцията. През 30-те години на миналия век Арктика е била толкова далечна колкото е Марс в наши дни.
— И въпреки това е трагедия.
Тя кимна.
— Може би ще получим повече отговори, когато пристигне руската делегация. Ако са склонни да ни съдействат, може би ще разполагаме с по-пълна картина.
Аманда обаче знаеше нещо, което руснаците никога не биха оповестили. А и как биха могли? Нямаше никакво обяснение за онова, което бе открито на ниво 4.
Забеляза, че погледът на океанографа е прикован към на витите на кълбо грендели, и си спомни, че така и не бе довършил мисълта си.
— Спомена за някакви лоши предчувствия. Нещо за древния символ свити на кълбо дракони.
— Да — той потърка брадичката си, от което и бе малко по-трудно да разчита устните му. Но когато я видя да присвива очи, свали ръката си. — Както казах, изображението символизира вечния живот, но освен това има и едно по-мрачно и зловещо значение. И при цялата трагедия тук… участта на базата… — той поклати глава.
— Какво друго означава символът?
Той се обърна право към нея, за да може да разчете по устните му.
— Краят на света.

Лейси Девлин бе клекнала на едно друго място в Лабиринта. Като младши асистент в отдела на геолозите смяната и под ръководството на Конър Макферън щеше да започне чак след два часа. Пък и вече бе прекарала по-голямата част от изминалата нощ под Конър в импровизираната му стая в базата. Наистина той имаше съпруга в Калифорния, но това не означаваше, че няма потребности.
Усмихна се на спомена, докато завързваше кънките си.
Вече готова, тя се изправи и погледна надолу към дългия, леко извиващ се леден тунел. Направи няколко упражнения, колкото да отпусне възлите в бедрата и прасците си. Краката й бяха нейната запазена марка. Дълги и мускулес-ти, преминаващи в яки бедра. През 2000 година бе участва-ла в олимпийския отбор по бързо пързаляне, но едно скъсване на предно сухожилие в коляното бе сложило край на кариерата и. Така най-сетне успя да завърши дипломната си работа и се премести в Станфорд. Там срещна Конър Макферън.
Лейси направи няколко стъпки с кънките за шорттрек.
Бяха високи до глезените, направени от графит и кевлар, моделирани по формата на крака и. Когато ги обуваше, ставаха част от тялото и, подобно на петите и пръстите. Освен това носеше термично бельо и изолиращ костюм, прилепващ плътно по тялото и и оцветен с червена, бяла и синя ивици. И с шлем, разбира се. В този случай не обичайния пластмасов шлем за състезания, а една от каските на геолозите, снаб-дена с лампа на челото.
Тръгна по тунела. Беше се пързаляла много пъти на по-върхността, но тунелите бяха много по-силно предизвикателство. Процеждащата се в леда разтопена вода бе издълбала перфектната пързалка за високи скорости.
Оттласкваше се с крака, като ги изпъваше изцяло, все още чувствайки дълбокия копнеж от прекараната с Конър нощ. Това усилваше жизнеността и вълнението и. През изминалата нощ той за първи пъти бе казал, че я обича, бе и го прошепнал задъхано в ухото, изричайки всяка дума в ритъм с тласъците. Сега споменът така я стопляше, че едва усещаше студа.
В началото на тунела имаше малко спускане, което увеличи скоростта и. Беше си установила маршрут, по който минаваше всяка сутрин, откакто бяха открили Лабиринта. Намираше се встрани от пътя на геолозите. Тук нямаше интересни включения, затова тунелите не бяха опесъчени. Преди Два месеца бе изминала целия маршрут, за да си отбележи препятствията и да запомни накъде трябва да завие, за да направи пълна обиколка и да завърши там, откъдето бе тръгвала.
Лейси набра скорост на първия завой, като се понесе по заоблената ледена стена. От скоростта вятърът засвири в ушите и. Приклекна, когато излезе от завоя. Чакаше я серия остри завои — това бе любимата и част от обиколката.
Запази равновесие, задържа лявата си ръка зад гърба си и задвижи дясната в ритъма на краката си. Продължи да се оттласква все по-силно и по-силно, набирайки скорост към завоите. Влезе в тях с радостен вик. На всеки завой политаше високо по стената, като оставяше инерцията да я задържи в идеално равновесие.
Излетя от завоите и попадна в участък, който изискваше повишено внимание. Тунелите се пресичаха като в същински лабиринт в лунапарк. Беше запомнила наизуст завоите, но предпочиташе да не прави грешки.
Запали лампата на шлема си. Лъчът проникна далеч напред в тъмния тунел, карайки леда да заблести. Маркерите — оранжеви стрелки — се виждаха ясно. Сякаш светеха със собствена светлина.
Стрелна се в първия маркиран тунел, подминавайки задънените краища и тунелите, водещи към райони с опасен терен. Докато прелиташе покрай един от тях, дълбоко навътре сенките се преместиха, но скоростта и бе прекалено висока, за да успее да различи нещо. Все пак рискува да хвърли поглед назад. Напразно. Вече се бе отдалечила твърде много от разклонението и ъгълът бе прекалено остър, за да може лъчът да проникне в бързо отдалечаващия се тунел.
Обърна се отново напред. При тази скорост не биваше да отклонява вниманието си. Въпреки това нервите и вече бяха разклатени, сякаш някой я бе залял със студена вода. Чувството за лекота и радост се смени с напрегнато безпокойство.
Опита да се отърве от него.
— Просто игра на сенките — изрече на глас с надеждата че думите ще я успокоят. Ехото от тях обаче само я изплаши още повече. Прозвучаха неестествено силно.
Едва сега си даде сметка колко сама е тук.
Дочу някакъв тих шум. Може би парче лед се бе отчупило и се пързаляше надолу по тунела. Но въпреки това стържещият звук стегна сърцето. Отново хвърли поглед назад Лъчът освети празен пасаж, но тунелът завиваше само на двадесетет метра зад нея. Отново се обърна и едва не изпусна един от оранжевите маркери. Наложи и се да контрира, за да завие рязко във верния тунел.
Краката и трепереха. Страхът сковаваше и изтощаваше мускулите и. Досети се, че трябваше да тръгне по тунела преди този. Беше маркирала този, защото водеше към отклоение, дълго осемстотин метра. А другият тунел бе пряк път — прекалено къс за обичайния и пробег от шест и половина километра. А сега и се искаше просто да се разкара оттук и да се върне обратно при останалите, обратно в обятията на Конър.
Набра скорост по пътя към отклонението, опитвайки се да увеличи разстоянието до движещите се сенки. Измина цяла минута, през която обмисли ситуацията. Едва сега разбра колко глупаво се държи. Вече нямаше подозрителни сенки и шумове — чуваше само ясното съскане на кънките върху леда.
Започна да се изкачва по отклонението. Теренът бе наклонен и изискваше по-усилена работа с крака. Но инерцията и гладкият лед и помагаха. Задвижи се в привичния ритъм и полетя към края на отклонението, отново към дома.
Засмя се тихо на глас. От какво се страхуваше? Какво би могло да се спотайва тук? Замисли се над реакцията си. Може би в края на краищата прекараната нощ с Конър бе събудила някакви дълбоко таящи се в нея предчувствия. Може би бе отглас от чувството за вина. Бе срещала съпругата на Конър много пъти в университета. Линда бе сладка и фина жена, непринудена и доброжелателна. Не заслужаваше да бъде така…
Шумът се завърна. Звук от лед, плъзгащ се върху лед.
Този път идваше пред нея.
Рязко намали скоростта. Далеч напред в пасажа, в края на отклонението, сенките се разместиха. Лъчът на фенера и не можеше да стигне чак дотам. Продължи да забавя, но не спря. Не беше сигурна. Искаше да види дали там наистина Има нещо, от което да се страхува. Лъчът пробиваше тъмнината.
— Хей! — извика Лейси. Може би някой колега също бе тръгнал да разучава тунелите.
Никакъв отговор. Каквото и движение да бе забелязала сега то бе спряло. Сенките бяха неподвижни както обикновено.
— Хей! — отново извика тя. — Има ли някой?
Продължи бавно да се пързаля напред, като следваше осветения от фенера път.
Отклонението свършваше пред нея и отново следваше плетеница от тунели. Гърлото и бе пресъхнало и стегнато от студа, сякаш някой я душеше. „Трябва само да мина през лабиринта… и оттам потеглям направо към цивилизацията.“
Въпреки моментния пристъп на чувство за вина в този миг най-много и се искаше да види Конър. Мисълта за високия мъж с неговите силни ръце и широки рамене беше достатъчна, за да задвижи по-бързо краката и. Щом попаднеше в прегръдките му, щеше да бъде в безопасност.
Излезе от отклонението и отново попадна в лабиринта. Нямаше нищо.
— Просто ми се е сторило — прошепна си тя. — Просто игра на лед, светлини и сенки.
Продължи да следва оранжевите маркери. Първо в едната посока, след това в другата. Изведнъж далеч напред в тъмния кладенец на тунела нещо отрази светлината обратно към нея. Заблестяха две червени петна.
Лейси знаеше какво вижда. Очи, немигащи огромни очи. Лишени от каквато и да било емоция. Рязко контрира и спря, вдигайки ледени пръски. Тресеше се от страх. Усети как пикочният и мехур не издържа. Гореща струйка плъзна от вътрешната страна на прилепналия и костюм.
Отстъпи крачка назад, след това втора. Краката и трепереха. Искаше и се да се обърне и да побегне, но се страхуваше да бъде с гръб към пламтящите очи. Продължи бавното си отстъпление. Изведнъж очите изчезнаха — не можеше да определи дали защото светлината се беше отдалечила, или защото нещото си бе отишло. Освободена от парализиращия поглед, тя се обърна и побягна. Носеше се с пълна скорост, гонена от ужаса. Ръцете и бясно се мятаха настрани, кракатаи се забиваха в леда, откъртвайки малки парченца. Летеше сляпо през плетеницата от тунели. Маркерите бяха разположени така, че да показват верния път в обиколката и обратно на часовника. Но сега бягаше в противоположна посока и те бяха неизползваеми. Всички сочеха назад, към нещото зад гърба и. Няколко мига по-късно се изгуби.
Полетя по тесен тунел, по който не бе минавала никога досега. Всъщност бе по-скоро пукнатина в леда, отколкото истински проход. Дишането и се превърна в неравномерни задавени хрипове. Кръвта запулсира в ушите и. Но дори ударите на сърцето и не бяха в състояние да заглушат звука от плъзгане на нещо върху леда.
Със стичащи се по бузите и сълзи тя продължаваше да се носи напред. Тунелът леко се разшири, позволявайки и да разтегне крака по-нашироко и да увеличи скоростта. Трябваше само да се махне… да не спира да се движи. От гърдите и се изтръгна нисък стон. Звучеше чуждо, сякаш не бе неин. Но не беше в състояние да го спре.
Погледна през рамо. Лъчът освети тесния тунел зад гърба и. Нещо се оттласкваше от леда към нея. Беше огромно. Очите му горяха от едрото тяло, бяло като на албинос — същинска снежна лавина.
„Полярна мечка“ — мислено изкрещя тя. Спомни си мълвата, че сонарът „Дълбочинно око“ бе засякъл нещо. Някакво движение. Изкрещя и се понесе с нови сили напред. Взе рязко поредния завой и изведнъж подът изчезна на няколко метра пред нея. Яркият лед се губеше в мрака. Като студентка по геология тя знаеше как се нарича това — леден срез. Подобно на всеки изложен на натиск кристал ледът се Разчупваше на равни плочи. При ледниците това водеше до поява на отвесни ледени стени, каквито можеха да се открият и във вътрешността на ледниците… или на ледените острови.
Лейси заора с кънките, но инерцията и наклонът на тунела надделяха. Полетя през ръба в празното пространство. Нададе писък — достатъчно остър, за да може и сам да разпука леда. Падна в тесния улей, обгърната от всички страни от тъмнина.
Цепнатината не бе дълбока — не повече от четири метра половина — и тя се приземи на крака. Сблъсъкът с леда беше сериозен. Въпреки покритието от кевлар единият и глезен изпука. Коляното на другия и крак удари леда толкова силно, че усети болка чак в рамото си. Строполи се на пода на една страна.
Болката изпълни всичките и нервни окончания и прогони страха. Погледна нагоре към ледения ръб. Лъчът на фенера се издигна като стълб.
Застанал над пропастта, звярът се колебаеше. Взираше се надолу към нея с огромните си мъртвешки очи, отразяващи в червено светлината на лампата. Острите му нокти се забиваха в леда. Раменете му се събраха, когато съществото се наведе. Облачета пара излязоха от ноздрите му, когато от гърлото му се разнесе дълбоко ръмжене, от което сякаш въздухът затрепери.
Загледана нагоре, Лейси разбра, че преди малко бе сбъркала. Ужасът отново я обзе и изтика жалките остатъци от здрав разум в ъгълчето на съзнанието и.
Теглото му бе поне половин тон, с гладка кожа, която блестеше като намазана с мас, подобно на кожата на делфин. Главата му бе гладка, без уши, но въпреки това издадена високо и с издължена муцуна. Цепките на ноздрите бяха разположени прекалено високо, почти над раздалечените едно от друго очи.
Лейси го гледаше вцепенена. Бе прекалено едро, прекалено мускулесто, прекалено първобитно за съвременния свят. Дори в безумието си разбираше какво вижда — нещо праисторическо, подобно на гущер… но въпреки това бозайник.
И звярът я изучаваше. Устните му се изтеглиха назад по продълговатата муцуна и оголиха два реда остри зъби, ярки като прясно счупена кост на фона на розовите му венци. Острите като бръснач нокти потънаха в леда.
Някаква примитивна част от нея отвърна на хилядолетните инстинкти на хищника и жертвата. От гърлото на Лейси се изтръгна тихо скимтене.
Звярът започна бавно да се спуска в цепнатината.

Мат се бе уморил непрекъснато да гледа насочени към него дула. Преди час ги бяха отвели под стража в една столова и сега седяха на една от четирите маси. Задната част на помещението се заемаше от малка кухня — празна и студена. Явно бяха изпуснали закуската.
Бяха им предложили остатъците от кафето — и макар да беше гъсто като тинята на Мисисипи, бе студено и неприятно. Крейг се наведе над чашата си и я обгърна с длани, сякаш тя бе единственото, което стоеше между него и бавната болезнена смърт.
Джени седеше до баща си от другата страна на масата. Намръщената и физиономия не се бе променила още откакто насила я накараха да излезе от самолета си. Всъщност бръчките по лицето и дори бяха станали по-дълбоки. Шерифската значка и документите и не направиха никакво впечатление на флотската охрана и не попречиха на военните да я отведат под дулата на оръжията в импровизирания арест.
Както подозираше Мат, след атаката в Прудоу Бей никой не искаше да поема каквито и да било рискове. Спуснатите отгоре заповеди трябваше да се спазват. Разбираше го прекрасно благодарение на собствения си армейски опит.
Загледа се в двамата пазачи, доколкото можеше да се съди по униформите им — старшина и матрос. И двамата имаха пушки на гърдите и пистолети, прибрани в кобури на коланите. Оръжието на Джени и бе отнето заедно със служебната пушка, която държеше в самолета си.
— Защо се бавят толкова? — най-сетне прошепна Джени със стиснати зъби.
— Връзките са все още нестабилни — отвърна Мат.
Шефът на охраната бе излязъл преди двадесет минути, за да удостовери самоличността им. Но това означаваше да се свърже с някого на сушата, който на свой ред да успее да се свърже с Феърбанкс. Можеха да си останат тук цялата сутрин.
— Е, кой командва тук, по дяволите? — продължи тя.
Мат знаеше какво има предвид. Цялата охрана като че ли се състоеше от шестимата души, които ги бяха ескортирали до станцията. Къде бяха другите представители на флотата Спомни си за празната полиня и стоманените кнехти, забити в леда.
— Сигурно шефовете са в подводницата.
— Каква подводница? — попита Крейг и вдигна глава на чашата си.
Мат обясни какво бе видял от въздуха.
— Старите станции на НАЛЕДЕКС бяха обслужвани от подводници. Тази със сигурност не прави изключение, особено когато се намира толкова навътре в полярната шапка. Залагам си кучешките зъби, че старшият персонал е тръгнал на някаква мисия с подводницата. Може би пътуват към Прудоу.
— Ами шефът на изследователския екип? — попита Крейг.
— Сред цивилните също би трябвало да има някаква йерархия. Ако успеем да убедим някого да ни изслуша…
Откакто бяха пристигнали, неколцина мъже и жени бяха наминали оттук, за да хвърлят поглед на новопристигналите. По лицата им бе изписано типичното за учените любопитство и жаждата да научат новини от останалия свят. Дори се наложи един от мъжете — изследовател от групата на НАСА — да бъде изведен насилствено от охраната.
— Не зная кой е шеф на изследователите, но се обзалагам, че и него го няма. — Мат кимна към пазачите. — Едва лицивилният управител на станцията би имал проблеми да мине през онези двамата.
Сякаш в отговор на казаното вратата рязко се отвори — но новодошлият не беше шефът на базата, а капитан трети ранг Пол Сюел, началник на охраната. Запъти се към масата. Бейн се надигна от мястото си, но Мат опря длан върху главата му. Вълкът седна, но остана нащрек. Военният остави значката и идентификационната карта на Джени на масата.
— Вашите документи са проверени — каза той и изгледа останалите. — Но шефовете ви във Феърбанкс очевидно нямат никаква представа какво търсите тук. Казаха, че сте в отпуск.
Той върна и документите на останалите — значката на Мат, шофьорската книжка на Джон и журналистическата карта на Крейг. Джени прибра значката и картата си.
— А пистолета и пушката ми?
— Остават при нас до пристигането на капитана — тонът му ясно показваше, че място за спорове не може да има. Мат оцени по достойнство учтивото, но същевременно дистанцирано поведение на военния към цивилните.
Но не и Джени. Тя се навъси още повече. Не обичаше да остава невъоръжена.
— Сър, не сме дошли, за да причиняваме неприятности — каза Крейг. — Чухме за откриването на някаква изоставена полярна станция.
Военният се сепна.
— За руската база? — изненадано попита той.
Мат буквално се задави с кафето си. Руска… Очите на Джени се разшириха от удивление. Джон много бавно остави собствената си чаша на масата.
Само физиономията на Крейг си остана спокойна и непроницаема. Продължи, без да се забави нито миг:
— Да, именно за нея. Командироваха ме от вестника да направя репортаж за откритието. Тези хора се съгласиха да ме съпроводят дотук, след като се натъкнах на… да кажем, известни проблеми в Аляска.
Мат успя да се овладее и кимна.
— Някой се опитваше да го убие.
Сега беше ред на капитана да повдигне въпросително вежди.
— Група полувоенни командоси саботирали самолета му и успяха да го свалят — продължи Мат. — После бяха спуснати парашутисти, които да довършат започнатото. Едва успяхме да се измъкнем и да стигнем до… шериф Аратук — и посочи към Джени.
— Как? — Веждите на Сюел се извиха като дъги. — Чакайте! Кой ви каза за руската полярна станция?
— Източниците ми са поверителни — отвърна Крейг, като гледаше напрегнатия капитан трети ранг право в очите. — Мога да разговарям по този въпрос единствено с някой от началниците ви. С човек, който може да взема решения и да действа.
Лицето на капитана се навъси също като на Джени. Естествено, в качеството си на шеф на охраната той гледаше на новодошлите с подозрение. Мат забеляза, че Крейг също го наблюдава, сякаш се мъчи да прочете мислите му.
— Преди да предприема каквото и да било, ще трябва да се консултирам с капитан Пери, когато се върне — отвърна накрая Сюел.
Предава горещия въглен нагоре по веригата, помисли си Мат.
— И кога предстои да стане това? — попита Крейг.
Сюел го изгледа, без да отговори.
— Тогава кой командва станцията сега? — попита Джени.
— Къде е шефът на изследователския екип? Или някой друг с когото да можем да разговаряме?
Капитанът въздъхна, като явно се мъчеше да бъде вежлив, без да загуби авторитета си.
— Доктор Аманда Рейнълдс. Тя… тя ще отсъства известно време.
— Тогава какво става с нас? — настойчиво попита Джени. — Не можете да ни държите тук.
— Страхувам се, че мога, госпожо — той им обърна гръб и излезе. Стражите останаха при вратата.
— Е, доникъде не стигнахме — обади се Мат след дълго проточилото се неловко мълчание.
— Напротив — Крейг се наведе напред и заговори тихо. — Руска полярна станция. Нищо чудно, че ме пратиха тук. Явно са открили нещо в нея. Политически горещ картоф. — Той започна да изброява на пръсти. — Флотата се настанява в дрейфащата станция. На учените им е забранено да си отварят устата. Някой е научил за пътуването ми. И се е опитал да ми попречи да се добера дотук.
— Руснаци? — попита Джени.
Крейг кимна.
— Ако бяха нашите, можеха да ме спрат по хиляди законни начини. А преследвачите пълзяха ниско над земята, за да не ги засекат радарите.
— Може и да си прав — кимна Мат. — Командосите несъмнено имаха военна подготовка. Нищо чудно да е бил малък ударен отряд, изпратен да извърши хирургическа операции.
— Но защо са набелязали тъкмо мен? — промърмори Крейг.
— Та аз съм обикновен репортер.
Мат поклати глава.
— Може да са решили, че си единственият извън базата или брънка от правителствената верига, която има известна представа за откритото в базата. — Той прехвърли наум сценария. Нещо не се връзваше. Какво можеше да бъде толкова важно, че да е необходима такава смъртоносна реакция?
Погледна към стражите. Стояха напрегнати, без характерната небрежност, която биха си позволили, ако се занимаваха с обикновени цивилни. Беше виждал войници да се държат по същия начин, преди да влязат в битка. А и мълчанието на Сюел, когато го попитаха кога ще се върне подводницата и капитанът… Всичко това опъна нервите на Мат като струни. Ако екипажът бе тръгнал към Прудоу Бей, за да участва в спасителните операции, можеха да се забавят с дни. Сюел трябваше да се погрижи да бъдат настанени някъде. Фактът, че все още се намираха тук, означаваше, че се очаква капитанът скоро да се завърне. Но ако това е вярно, защо подводницата не е повикана в Прудоу Бей? В края на краищата гореше собственият им заден двор. Защо подводницата е останала тук? Защо е било нужно да остане?
— Трябва да разберем какво става — обади се Крейг, изричайки на глас очевидното.
— Приемам всякакви идеи — каза Мат.
Джени го погледна.
— Първо трябва да измислим начин да се доберем до руската полярна станция. Каквато и да е причината за всичко, тя се намира там.
— Но как да го направим? — попита Мат. — Едва ли ще ни позволят да си тръгнем просто така. Освен това държат самолета под охрана.
Никой нямаше отговор, но всички осъзнаваха, че времето им изтича.
Мат усещаше, че над ледения остров са надвиснали сили, Далеч по-големи от всеки от тях. Руснаци… американци… изгубена база, криеща тайни…
В каква ли подмолна война се бяха забъркали?

7. Виктор Петков надушваше нетърпението, което се излъчваше от младия капитан. Бяха спрели напълно през последния час и се спотайваха с изключени двигатели на два метра под повърхността. Ледът бе още по-близо — на не повече от метър. Преди час бяха открили малък отвор в него — прекалено тесен, за да излязат на повърхността, всъщност най-обикновена пукнатина. Но тя бе достатъчна, за да издигнат антената.
Както бяха инструктирани, очакваха код „мълния“ от генерал-полковник Ченко от ФСБ, но връзката с Лубянка закъсняваше. Търпението на Виктор също започваше да се изчерпва. Погледна за пореден път часовника си.
— Не разбирам — обади се капитан Миковски. — По график трябва да пристигнем при американската изследователска станция след два дни. Какво чакаме в този случай? Поредното учение ли? Или може би заповед да разположим от някаква метеорологична апаратура?
Нарочно наблегна на последните думи, без да крие сарказма си. Капитанът мислеше, че „Поларис“ е просто подслушвателно устройство, предназначено да шпионира американците.
Нека си мисли.
Целият екипаж на мостика беше изнервен. Бяха научили за нощната атака срещу американската нефтена станция в Аляска. Никой не знаеше какво означава това, но бяха наясно че американските сили в района са поставени в повишена бойна готовност. Водите наоколо доста се бяха сгорещили — дори и за дипломатическа мисия.
Виктор провери уреда на другата си ръка. Мониторът на „Поларис“ тежеше на китката му. Плазменият дисплей продължаваше да изобразява петолъчната звезда. Върховете и блестяха в очакване на главния спусък.
Всичко беше наред.
Проведеният през нощта диагностичен тест не показа никакви дефекти, наложиха се само някои малки допълнителни настройки. Вгледа се в монитора. Ядрената конфигурация използваше най-новата звукова технология, способна да разбие цялата полярна шапка. Но докато се намираше в състояние на готовност, тя действаше и като високочувствителен приемник. Петте върха на звездата изпълняваха ролята на радари — огромна ледена приемателна чиния, разпростряла се на стотици километри. Подобно на нискочестотните системи, използвани в подводниците, мониторът на Петков поддържаше връзка с конфигурацията, независимо в коя точка на света се намираше в момента.
Мъничкото сърце в ъгъла на екрана продължаваше да примигва равномерно в тон със собствения му пулс. Вдигна очи в мига когато свързочникът се втурна навън от комуникационната рубка.
— Получихме спешно съобщение! Лично за адмирал Петков.
Папката бе предадена на капитан Миковски, който на свой ред я връчи на Виктор.
Той се отдалечи на няколко крачки и я отвори. Докато четеше кратките бележки, устните му се разтеглиха в студена усмивка.

СПЕШНО
СПЕШНО
СПЕШНО
СПЕШНО
ОТ: ФЕДЕРАЛНА СЛУЖБА ЗА БЕЗОПАСНОСТ
ДО: „ДРАКОН“
//ТЕКСТ//
ИЗХ № ЛУБЯНКА 76-454А ОТ 9 АПР.
ОТН. ПОТВЪРЖДАВАНЕ НА ОПЕРАЦИЯТА
СТРОГО СЕКРЕТНО СТРОГО СЕКРЕТНО
ЛИЧНО ДО КОМАНДВАЩИЯ ФЛОТА ЗАБ./
(1) ДЕЙСТВИЯТА НА СПЕЦ. Ч. ЛЕОПАРД В ПБ УСПЕШНИ. ОЧИТЕ ГЛЕДАТ В ДРУГА ПОСОКА.
(2) ДАВА СЕ РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА ЦЕЛ НОМЕР ЕДНО ОЗНАЧЕНА КАТО ОМЕГА.
(3) СЛЕД КАТО Я ОБЕЗВРЕДИТЕ, ПРОДЪЛЖЕТЕ КЪМ ЦЕЛ НОМЕР ДВЕ, ОЗНАЧЕНА КАТО ГРЕНДЕЛ.
(4) ОСНОВНА ЗАДАЧА ОСТАВА СЪБИРАНЕТО НА ДАННИ И МАТЕРИАЛИ ЗА РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ
(5) КАТО ВТОРА ЗАДАЧА ОСТАВА РАЗЧИСТВАНЕТО НА МЯСТОТО.
(6) ИМАЙТЕ ПРЕДВИД, ЧЕ ЕКИПЪТ НА ДЕЛТА ФОРС Е РАЗПОЛОЖЕН НА ПОЗИЦИИ. РАЗУЗНАВАНЕТО ПОТВЪРЖДАВА, ЧЕ ЗАДАЧИТЕ НА ПРОТИВНИКА СА СЪЩИТЕ. КОНТРОЛИРАЩИЯТ ОПЕРАЦИЯТА ВСЕ ОЩЕ Е НА СВОБОДА. МИСИЯТА НА ДЕЛТА Е МАРКИРАНА КАТО ЧЕРНА ОТ АНС. ПОВТАРЯМ — ЧЕРНА.
(7) КАНАЛИТЕ ПОТВЪРЖДАВАТ НАМЕРЕНИЕТО НА ДВЕТЕ СТРАНИ.
(8) ДАННИТЕ НЕ БИВА ДА ПОПАДАТ В РЪЦЕТЕ НА ПРОТИВНИКА. ЗА ЦЕЛТА Е ПОЗВОЛЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ СРЕДСТВА.
(9) ГЕН. — ПОЛК. ЧЕНКО
ТЕКСТ

Виктор затвори папката и отново си припомни бележка на Ченко. Мисията е маркирана от АНС като черна… Каналите потвърждават намерението и на двете страни. Поклати глава. Това бе обичайната семантика при тайните операции Ефектни думи за мълчаливото съгласие и на двете страни за воденето на малка тайна война. И двете правителства щяха да стоят зад нея, но никой нямаше да признае, че тя наистина се води.
И Виктор знаеше защо.
Имаше една мрачна тайна, която и двете правителства се стремяха да запазят завинаги неразкрита. А наред с нея вървеше и още по-мрачна награда. Нито една от страните нямаше да признае съществуването и, но и не би се съгласила да се откаже от нея. Залозите бяха прекалено високи. Наградата, венецът на трудовете на баща му, бе откритие, което можеше коренно да промени света.
Но в чии ръце щеше да попадне тя?
Виктор знаеше, че е сигурно само едно нещо — завещанието бе на неговия баща. Американците никога нямаше да го получат. Можеше да се закълне в това.
А после… щяха да се уредят и останалите въпроси.
Отново хвърли поглед към монитора на „Поларис“. След получаването на кода за действие можеше да започне и своя гамбит. Натисна сребърното копче и го задържа за тридесет секунди. Внимаваше да не докосва съседното червено копче — поне засега.
Виктор се взираше в монитора. Разполагаше с тези тридесет секунди в случай че промени решението си. След активирането на „Поларис“ връщане назад нямаше. Продължи да държи копчето натиснато, твърдо убеден в решението си.
През своите шестдесет и четири години беше видял как Русия се променя от монархия със своите царе и дворци в комунистическата държава на Сталин и Хрушчов, за да се превърне след това в разнебитена мозайка от независими държавици — воюващи помежду си, бедни, опустошени до ръба на катастрофата. Всяка следваща промяна отслабваше родината му, народа му.
А и светът като цяло не вървеше към добро. Вековната омраза го бе стегнала в борби и терор — Северна Ирландия, Балканите, Израел и арабските държави. Един и същи сценарий се повтаряше отново и отново — безкрайно, безизходно, безнадеждно.
Виктор продължаваше да държи копчето натиснато. Време бе да се появи нов свят, в който старите схеми ще бъдат заличени веднъж завинаги и отделните нации ще бъдат принудени да работят заедно, за да оцелеят и да възстановят изгубеното. От леда и хаоса щеше да се роди един нов свят. Това щеше да бъде неговото завещание. В памет на баща му и майка му.
Централният спусък остана тъмен, но светлинките по върховете започнаха да примигват последователно, завъртайки се отново и отново.
Виктор отпусна копчето.
Беше свършено.
„Поларис“ бе активирана. Оставаше само в станцията бъде поставен главният спусък. Проектът „Ударна вълна“ бе на път да се превърне от теория в реалност. Виктор гледаше как примигващите светлинки обикалят петолъчната звезда в очакване на последната му команда.
След нея нямаше отменящ код. Нямаше авариен изход.
Миковски пристъпи към него.
— Господин адмирал?
Виктор едва го чу. В този момент капитанът му се вижда ше още по-млад. И толкова наивен. С неговия свят вече бе свършено, а той дори не го подозираше. Виктор въздъхна никога не се бе чувствал толкова свободен.
Освободен от оковите на бъдещето, сега Виктор имаше една единствена цел — да прибере тялото на баща си и да вземе наследството, принадлежащо на семейството му.
При настъпващия край на света нищо друго нямаше значение.
— Господин адмирал? — повтори Миковски. — Сър? Виктор погледна капитана и прочисти гърлото си.
— „Дракон“ получи нови заповеди.

Пери стоеше в командната зала и се взираше през перископ номер едно. Преди десет минути бавно се бяха издигнали на перископска дълбочина в една отворена цепнатина между ледените хребети. Оглеждаше през тръбата ширещата се наоколо ледена пустош. Ветровете отново кръстосваха замръзналите равнини.
Както им бе заповядано, през цялата изминала нощ патрулираха между дрейфащата станция и руската база, като си отваряха очите и ушите на четири за някакъв знак за „Дракон“. Но океанът оставаше пуст. Екраните на локаторите не показаха нищо, освен стадо белуги, преминало на самия край на обхвата им. Изглежда единственият съд наоколо бе „Полярен страж“.
Въпреки това хората му оставаха напрегнати. Бяха воини в корито без зъби, тръгнало на лов за подводница клас „Акула 2“. Пери се бе запознал с данните за въоръжението на „Дракон“. Подходящо име. Бе оборудвана не само с обичайния набор торпеда, но и с реактивни оръжия — бързите като мълния торпеда „Шквал“ и дълбочинните ракети СС-Н-16 за унищожаване на подводници. Беше труден противник дори за най-доброто в американския флот, а ако се озовеше срещу мъничкия „Полярен страж“, срещата щеше да прилича на двубой между попова лъжичка и морски дракон.
В командната зала влезе дежурният радист.
— Сър, свързах се с командващия в Дедхорс. Не зная колко време ще издържи връзката.
— Много добре.
Пери сгъна дръжките на перископа и хидравличните двигатели започнаха да прибират стоманената тръба. Последва мичмана в свързочното отделение.
— Успях да отразя УКВ сигнала в йоносферата — обясни радистът по пътя. — Но не мога да обещая, че това ще продължи дълго.
Пери кимна и отиде до приемника. Бяха се издигнали до перископска дълбочина, за да извадят антените си и да предадат доклада за изминалата нощ, но Пери бе поискал от свързочника да се опита да се свърже с Прудоу Бей. Хората му с нетърпение очакваха новините.
Вдигна слушалката.
— Капитан Пери слуша.
— Тук е командир Трейси — прошепна призрачен глас в ухото му. Звучеше така, сякаш идваше от Луната — слаб, заглъхващ и появяващ се отново. — Радвам се, че успяхте да се свържете с нас.
— Как върви спасителната операция?
— Все още е пълна бъркотия, но успяхме най-сетне да потушим пламъците. И може би попаднахме на първата следя от саботьорите.
— Наистина ли? Имате ли представа кои са?
Последва дълга пауза.
— Надявах се, че вие ще можете да отговорите на този въпрос.
Пери повдигна вежда.
— Аз ли?
— Опитвах се да се свържа с „Омега“, когато се обадихте. Преди час получихме от анонимен подател филм, на който се вижда малък самолет, летящ над Прудоу мигове преди взрива. Образът е зърнест, черно-бял… сякаш е направено камера за нощно виждане.
— Какво общо има това с „Омега“?
— Охраната в базата се е свързала с шерифския отдел във Феърбанкс с въпрос за един от техните самолети и за самоличността на един от шерифите им. Разбрахме това, когато различихме опознавателните знаци и на свой ред също се свързахме с Феърбанкс. Става въпрос за един и същи самолет.
— И къде е той сега? — Пери подозираше какъв ще е отговорът. Миг по-късно дойде и потвърждението.
— Тази сутрин е кацнал до базата ви.
Пери затвори очи. Дотук с идеята да дремне час-два след изтощителната нощ.
— Молбата ми е хората от самолета да бъдат прехвърлени в Дедхорс, за да бъдат подложени на разпит.
— Нима мислите, че те са взривили помпената станция?
— Това ще се опитаме да разберем. Както и да е, трябва да бъдат държани под стража, независимо кои са.
Пери въздъхна. Но ако те бяха саботьорите, защо бяха отишли в базата? А ако не са, веригата от съвпадения бе прекалено дълга, за да се обясни с обикновено стечение на обстоятелствата. Първо експлозията в Прудоу Бей, след това подозрителното поведение на руснаците, а сега и ненадейното пристигане на тези загадъчни гости. Несъмнено те бяха въвлечени във всичко това по някакъв начин. Но как точно.
— Ще трябва да се посъветвам с командването на флота, преди да транспортирам задържаните — завърши Пери. — Дотогава ще ги държа на сигурно място.
— Много добре, капитане. Успешен лов! — Командир Трейси прекъсна връзката.
Пери затвори слушалката и се обърна към радиста.
— Трябва да се свържа с адмирал Рейнълдс веднага щом се върнем в „Омега“.
— Слушам, сър, ще направя всичко възможно.
Пери се върна обратно в командната зала. Командир Брат го погледна от мястото си.
— Какви са новините от Прудоу?
— Май цялата бъркотия се е стоварила в ръцете ни.
— Какво искате да кажете, сър?
— Искам да кажа, че се връщаме в дрейфащата станция. Трябва да забавляваме едни новопристигнали гости.
— Руснаците ли?
Пери бавно поклати глава.
— Просто поемете към станцията.
— Слушам, капитане!
Брат даде заповеди за потапяне.
Пери се мъчеше да подреди парчетата от пъзела, но много от тях все още липсваха. Накрая се отказа. Може би щеше да успее да дремне преди да стигнат до станцията. Усещаше, че скоро няма да има такава възможност.
Тъкмо отвори уста, за да предаде командването на Брат, когато дежурният на локатора докладва:
— До командира на мостика, имаме контакт Сиера Едно!
Всички застинаха. Сонарен контакт.
Командир Брат отиде при локатора BSY-1, където освен дежурния вече се бяха струпали и специалистите по електроника. Пери погледна мониторите и зелените водопади от данни, течащи по тях.
Дежурният се обърна към него.
— Друга подводница, сър. При това голяма.
Пери се взираше в екрана.
— „Дракон“.
— Прав сте, капитане — обади се Брат от оръжейната станция наблизо, докато задаваше курса и скоростта на целта. — насочва се право към „Омега“.




Аманда смъкна канадката си и я окачи до входа веднага щом влезе в затоплената база след студа в сърцето на ледения остров. Но топлината бе влажна, почти като екваториален зной.
Доктор Уилиг само разкопча своята канадка и свали качулката си, смъкна ръкавиците, напъха ги в джобовете, започна да разтрива ръцете си. Седемдесетгодишният океанограф въздъхна, наслаждавайки се на топлината.
— Какво ще правиш сега? — попита той.
Аманда тръгна по коридора.
— Наближава силна буря. Ако искам да се върна на „Омега“, трябва да тръгна веднага. Иначе ще ми се наложи да остана тук за ден-два, докато времето се оправи.
— А аз зная, че не ти се иска.
Забеляза усмивката в ъгълчетата на устата му.
— Капитан Пери също би трябвало да се върне на „Омега“ — каза той и кимна към единствения постови при вратата Бяха намалили броя на матросите и по-голямата част от военния персонал се бе върнал на подводницата, за да участва в някакво учение. — А едва ли би искала да пропуснеш случая.
— Оскар! — предупреди го Аманда, но не успя да сдържи собствената си усмивка. Толкова ли беше очевидно?
— Всичко е наред, скъпа. И на мен Хелена ми липсва, трудно е да си разделен с близките си.
Аманда хвана ръката на учителя си и леко я стисна. Съпругата му бе починала преди две години от болестта на Хочкин.
— Връщай се на „Омега“ — каза доктор Уилиг. — Не си пилей времето, щом можете да бъдете заедно.
Вече бяха стигнали до военния, охраняващ входа към ниво 4. Оскар го погледна и отново се обърна към Аманда.
— Още ли не желаеш да ми кажеш какво има там?
— Всъщност не искаш да знаеш.
Той сви рамене.
— Учените са привикнали с тежките истини… особено ако са стари като тази база.
Аманда продължи нататък.
— Истината рано или късно ще излезе наяве.
— След като пристигнат руснаците…
Тя сви рамене, но не можеше да скрие горчивината в гласа си.
— Политика.
Мразеше да има тайни от подчинените си и бе убедена, че целият свят има право да разбере какво се е случило тук преди шестдесет години. Някой трябваше да поеме отговорността за това. Забавянето на новините безспорно бе само начин да се спечели време, да се притъпи въздействието им, а може би дори всичко да се потули. Дълбоко в нея се разгоряха пламъците на гнева.
Стигна до спиралната стълба и започна да се изкачва нагоре. Стъпалата вибрираха под краката и. Някакво движение в шахтата привлече вниманието и. Стоманената клетка се издигна отдолу и мина покрай тях към горните нива. Тя се обърна към доктор Уилиг.
— Оправили са асансьора!
Той кимна.
— Лий Бентли и екипа му цял ден се занимаваха със старата машинария. Дай им на децата играчки…
Аманда поклати глава. Онова, което отдавна бе излязло от строй и замръзнало в леда, сега отново се връщаше към живот. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.
Щом стигнаха най-горното ниво, тя се сбогува със стария си приятел и отиде в стаята, където бе прекарала нощта. Бързо събра багажа си и навлече термалния си костюм. Разногласията между биолози и геолози бяха потушени поне за няколко дни и сега можеше да се върне на „Омега“. Докато вървеше към изхода, една жена в синя униформа прекоси общото помещение с вдигната ръка, за да привлече вниманието и. Лейтенант Серина Уошбърн бе единствената жена сред военните, разположени тук като част от екипа на базата. Беше висока, с абаносово черна кожа и късо подстригана коса. Като я гледаше, неволно си припомни за митичните амазонки — жените воини, въплъщение на грация и сила Изражението и винаги бе сериозно и се държеше тихо и спо-койно. Застана пред Аманда, като почти зае стойка „мирно“
— Доктор Рейнълдс, получих съобщение от „Омега“. Въздъхна. Сега пък какво беше станало?
— Какво е то?
— Група цивилни са кацнали тази сутрин при „Омега“ са били задържани от охраната.
Аманда се стресна.
— Какви са?
— Четирима на брой, сред които един шериф, горски надзирател и репортер. Самоличността им е била проверена и потвърдена.
— Тогава защо ги държат под стража? Уошбърн пристъпи от крак на крак.
— След саботажа в Прудоу Бей… — сви рамене тя. Никой не искаше да поема каквито и да било рискове.
— Защо са дошли тук?
— Знаят за тази станция.
— Но как са научили? Лейтенантът отново сви рамене.
— Повтарят непрекъснато, че някаква опасност се носи насам. Може би нещо свързано с експлозията в нефтеното поле.
Отказват да споменат повече, докато не се срещнат с някой от шефовете. Не успяхме да се свържем с капитан Пери.
Аманда кимна. Тя трябваше да се заеме със случая като ръководител на базата.
— Тръгвам към „Омега“. Ще се заема веднага.
Тя понечи да продължи пътя си, но лейтенантът я спря с ръка.
— Има и още нещо.
— Какво по-точно?
— Репортерът и останалите настояват да дойдат тук. Направо са продънили ушите на всички.
Аманда мислеше да откаже подобна визита, но си спомни неотдавнашното си чувство на безсилие заради строгата секретност и политическите игри около откритието в ниво 4 „Щом има репортер, той ще документира всичко… а същои шериф…“
Прецени възможностите. Ако се върнеше да разпита новодошлите, наближаващата буря щеше да изолира всички в „Омега“. А и капитан Пери би попречил на репортера да дойде тук. Нямаше да има никакъв друг избор, освен да докладва на шефовете си. Но за Аманда подобни ограничения не съществуваха. Пое дълбоко дъх. Беше и се открила мъничка възможност да пробие тази политическа безизходица и да позволи поне част от истината да излезе наяве преди ужасното откритие да бъде потулено зад облак от високопарна риторика и лъжи. Обърна се отново към лейтенанта.
— Нека да докарат цивилните.
— Моля?
— Ще се срещна с тях тук.
В отговор Уошбърн само повдигна вежди.
— Не мисля, че капитан трети ранг Сюел ще се съгласи с подобно решение.
— Тук могат да бъдат държани под стража също както и там. Ако капитанът желае лично да ги държи под око, нямам нищо против. Може да прати с тях толкова хора, колкото намери за необходимо. Но искам да са тук преди да се е разразила бурята.
Уошбърн помълча за миг, после кимна.
— Да, госпожо.

Обърна се и тръгна през общото помещение към стаята с късовълновата радиостанция за връзка с „Омега“.
Аманда се огледа наоколо. Най-сетне някой от външния свят щеше да научи какво бе скрито тук — малка надежда, че поне зрънце от истината ще излезе наяве Все пак я загложди безпокойство. Но преди да успее да определи на какво се дължи то, нечия сянка я стресна. Това бе едно от нещата, които мразеше най-много — някой да се приближи откъм гърба и. Обърна се и видя Конър Макферън, надвесен над нея с объркано изражение на лицето.
— Да сте виждали Лейси?
— Госпожица Девлин?
Конър кимна. Тя замислено се почеса по носа.
— Видях я на влизане в Лабиринта. Носеше кънките си — Аманда и докторантката по геология имаха общи интереси в спорта и бяха разговаряли за това. Конър погледна часовника си.
— Значи би трябвало да се е върнала от обиколката си още преди час. Трябваше да се срещнем… за да… ъъъ… обсъдим някои данни.
— Не съм я виждала оттогава.
Изражението на шотландеца беше угрижено.
— Да не мислите, че може да се е изгубила? — попита Аманда.
— Най-добре да ида да проверя. Познавам трасето, по което минава.
Той тръгна тромаво като огромна черна мечка.
— Вземете хора със себе си! — викна му тя. — И ми съобщете, когато я откриете.
Той вдигна ръка — знак, че я е чул или че не обръща внимание на съвета и.
Аманда го гледаше как се отдалечава. Безпокойството и премина в тревога. Искрено се надяваше момичето да не се е наранило. Тръгна обратно към стаята си, като разкопчаваше термичния си костюм. Забеляза доктор Уилиг, седнал на една от масите. Той и махна с ръка да се приближи.
— Мислех, че вече си тръгнала.
— Промяна в плановете.
— Е, тъкмо говорих с доктор Гюстоф — Оскар посочи канадския метеоролог, който седеше до него. Ерик Гюстоф ярко се различаваше заради норвежката жилка в кръвта си. Махна трохите от сандвича от късата си брада и и кимна. — Анализираше данните от външните датчици. Наближава същинска виелица. Засякъл е ветрове със скорост над сто и десет километра в час.
Ерик кимна.
— Залостени сме здравата тук.
Аманда въздъхна. Спомни си предупреждението на ново дошлите — „Някаква опасност се носи насам“. Едва ли непознатите имаха предвид времето.
— Добре ли си? — попита я доктор Уилиг.
— Засега да — сковано отвърна тя. — Засега да.




Джени навлече канадката си, без да изпуска от поглед пазачите. Другите също обличаха топли дрехи, част от тях осигурени от персонала на базата — дебели ръкавици, шалове и пуловери. Мат нахлупи на главата си нечия вълнена шапка, тъй като кърпената му армейска канадка нямаше качулка. С характерния си инат бе отказал да я смени с военноморска. Джени знаеше, че бившият и съпруг за нищо на света не би се разделил дори с частица от миналото си.
— Ще ви трябват и слънчеви очила — разпореди се капитан трети ранг Сюел.
— Аз нямам — обади се Крейг, като намести фотоапаратите и останалото оборудване по-удобно на рамото си — един от военните бе отишъл до самолета да ги вземе.
Преди половин час Сюел се бе върнал с нови инструкции. Беше успял да се свърже с цивилния управител на „Омега“, която се оказа дъщеря на адмирала, под чието командване се намираха разположените тук моряци. Доста интересен случай на семейственост, както изглеждаше. Въпреки това Джени нямаше нищо против. Доктор Рейнълдс им бе позволила да отидат на руската база. Сюел даде на Крейг собствените си очила. Офицерът щеше да остане тук заедно с един от хората си.
Джени коленичи и прегърна силно Бейн. Вълкът размахваше опашка и близна ухото и. Сюел не разреши да вземат и кучето.
— Бъди добро момче — каза тя.
Туп… туп… туп…
Мат се приближи до нея и почеса Бейн зад ухото.
— Утре се връщаме, приятел.
Джени погледна с очакване към него. Бейн бе останал единствената връзка помежду им. Последната частица Поделена любов. Мат я погледна със същото изражение в очите, но скоро положението стана неловко. Той се извърна пръв.
— Ще се грижа добре за кучето ви — увери ги морякът, когато Джени се изправи. Държеше повода на Бейн.
— Няма да е зле — контрира Мат. Двадесетгодишният младок кимна.
— Баща ми гледа хъскита у дома.
Изненадана, Джени огледа внимателно младия мичман. Беше със смугла кожа, в очите му блестяха невинност и жизнерадост. По всичко личеше, че е местен индианец, вероятно алеут. Прочете бродираното на куртката му име Том Помаутук. Очите и се разшириха от удивление.
— Да не би случайно да сте син на Снежния ястреб? На Джими Помаутук?
Сега бе негов ред да я изгледа изненадано.
— Познавате баща ми.
— През деветдесет и девета участва в „Идитарод“. Класира се трети.
Горда усмивка цъфна на лицето на младежа.
— Точно така.
— И аз участвах. Помогна ми, когато шейната ми се преобърна — Джени се чувстваше далеч по-спокойна, че оставя Бейн в ръцете на сина на Снежния ястреб. — Как е Нанук?
Усмивката му се разля още по-широко, но този път в нея се прокрадна и тъга.
— Остарява. Сега само помага на татко при обиколките.
Дните му на водач на екипа отминаха. Но едно от неговите кутрета е на обучение на Фокс Айлънд.
Сюел ги прекъсна.
— Трябва да тръгвате, ако искате да изпреварите бурята Джени отново потупа Бейн.
— И да слушаш Том — каза тя и се отдръпна.
— Не ми харесва да оставям Бейн на непознат — изръмжа Мат до нея.
— Нищо не ти пречи да останеш с него — отвърна Джени и тръгна с останалите към вратата.
Мат я последва като сърдита сянка.
Групата излезе в смразяващия студ и сумрака на навъсения ден. Слънцето едва блестеше и наоколо сякаш се спускаше вечен здрач, увиснал между деня и нощта. Още от сутринта хоризонтът сякаш се приближаваше към станцията пропит с ледена мъгла. Точно по този начин Джени си представяше Чистилището — като безкраен бял сумрак.
Още с първото вдишване студът скова гърдите и. Дробовете и сякаш се напълниха с ледена вода. Инстинктивно се закашля. Температурата вече бе започнала да пада. На подобен студ открита кожа моментално би измръзнала. Всяко косъмче в ноздрите се превърна в ледена висулка. Дори сълзите замръзваха още в каналите си. На подобно място бе невъзможно да се оцелее на открито.
Щом излезе от постройката, ветровете се нахвърлиха върху и и се промъкваха през дрехите и, сякаш търсеха топла кожа. В резките пориви на вятъра Джени буквално можеше да надуши миризмата на приближаващата буря.
С мъка поеха приведени към двата паркирани „Сно-Кат“.
Далечен тътен се затъркаля над снега.
Крейг се озърна.
— Какво беше това?
— Разчупване на ледени късове — отвърна Джени. — Бурята раздвижва леда.
Разнесоха се нови пукания и тътени, сякаш приближаваше гръмотевична буря. Усещаха ги дори с краката си. Бурята щеше да бъде ужасна.
Стигнаха до превозните средства. Двама от моряците отведоха Джени и баща и в едното, а Мат и Крейг се настаниха в другото заедно със своята въоръжена охрана. Въпреки че им бе засвидетелствано достатъчно доверие с разрешението да посетят руската полярна станция, Сюел предпочиташе да не рискува. Затова ги раздели и нареди на охраната да не ги изпуска от очи.
Джени се наведе и влезе в кабината, радостна, че се спасява от ветровете.
Шофьорът в униформена синя канадка вече бе заел мястото си и и кимна, когато тя се настани до него.
— Госпожо!
Джени се намръщи. Ако още някой се обърне към нея с „Госпожо“…
Баща и зае съседното място. Двамата военни се настаниха на задната седалка.
— Съжалявам, но не мога да пусна отоплението — обърна се шофьорът към всички. — Налага се да пестим енергия, за да изминем петдесетте километра.
Щом всички заеха местата си, той подкара верижната машина по следите на другия „Сно-Кат“, който вече бе потеглил и се отдалечаваше от базата. Не след дълго шофьорът натисна някакво копче и от мъничките тонколони се разнесе ритмична попмузика.
Единият от пазачите изстена.
— Разкарай я тази простащина. Нямаш ли някакъв хип-хоп?
— Кой кара това чудо? Аз пък предпочитам Бекстрийт Бойс — наежи се шофьорът.
— Добре де, добре… карай — предаде се другият и се отпусна на мястото си.
Продължиха да се отдалечават от базата, всеки потънал в собствените си мисли. Снегът се виеше между веригите.
Шофьорът си тананикаше в такт с музиката. Джени погледна назад. От четиристотин метра разстояние червените постройки на базата приличаха на призраци в сутрешната мъгла и очертанията им ту се замъгляваха, ту се изясняваха според посоките на ветровете. Заваля и сняг.
Тъкмо се обръщаше отново напред, когато някакво движение привлече вниманието и — не откъм базата, а зад нея, В бялата мъгла се появи тъмна сянка, подобно на подаващ се над водата кит. Загледа се натам, без да е наясно какво вижда.
Изведнъж вятърът разсея мъглата. Зад назъбената линия на ледените хребети се издигаше черна командна кула. В ниската температура от повърхността и се издигаше пара, сякаш бе живо същество. По страните и заблестяха малки петънца. Още по-малки червени светлинки затанцуваха върху снега и дори през мъглата. Неясни фигури се появиха по ледения хребет.
— Това вашата подводница ли е? — попита Джени.
Двамата моряци се обърнаха. Музикалният критик, който имаше по-добра видимост, подскочи на мястото си.
— Мамка му! — извика той и отвори задната врата. — Това са шибаните руснаци!
Ветровете нахлуха в кабината. Шофьорът натисна спирачките, Джени видя, че другият продължава напред в ледената мъгла. Явно не бяха забелязали подводницата. Обърна се към баща си, който също гледаше назад към базата.
— Носят бели канадки — спокойно отбеляза той.
И Джени бе забелязала това.
Войникът скочи с пушка в ръка в мига, когато снегомобилът с ръмжене спря.
— Продължавай напред — внезапно подкани тя шофьора, но не и обърнаха внимание.
Войникът отвън вдигна оръжието си и погледна през оптическия мерник подводницата и хората по ледения хребет.
Лазерните мерници светеха в мъглата. Изведнъж от върха на руската подводница излетя огнена струя. Ракетата полетя във висока дъга и се стовари върху една от по-малките външни постройки.
Експлозията превърна колибата в летящи във въздуха горящи отломки. В леда зейна триметрова дупка.
— Унищожиха сателитната връзка — изстена морякът на задната седалка и се наведе към отворената врата.
Джени видя как един от червените лазери запълзя по леда към тях и откри снегомобила. Тя рязко се обърна към шофьора.
— Карай!
Шофьорът отново не реагира и тя натисна газта. Снегомобилът бе все още на скорост и подскочи напред.
— Хей, какво правиш? — извика шофьорът и изрита крака и настрани.
— Взривиха свързочната ви станция! — извика му в отговор Джени. — Да не мислиш, че ще ни оставят да си тръгнем просто така?
Сякаш в потвърждение на думите и навън затрещяха изстрели. Войникът бе коленичил и стреляше.
— Тръгвайте! — изрева той.
Шофьорът се поколеба за миг, после сам натисна педала.
— Дръжте се!
— Хайде, Фернандес! — викна морякът от задната седалка.
Другият се изправи на крака и отстъпи назад. От дулото на пушката му излизаше дим. Още лазерни мерници се насочиха към снегомобила. Човекът се обърна и се затича към кабината. Намираше се само на две крачки от нея, когато внезапно се препъна. Десният му крак се подгъна. Той падна на снега и се плъзна напред, оставяйки червена диря след себе си.
— Фернандес! — другият моряк изскочи от кабината, сграбчи партньора си за яката и го повлече към снегомобила.
Шофьорът намали достатъчно, за да могат двамата да ги настигнат.
Джени побърза да се премести отзад и протегна ръка, за да помогне на ранения.
Щом всички бяха вътре, Фернандес ревна към шофьора.
— Сритай тая консервна кутия по задника! — Изглеждашеповече разгневен, отколкото уплашен от раната си. Удари юмрук седалката.
Другият притискаше здраво с ръкавиците си бедрото му между пръстите течеше кръв.
Снегомобилът с рев се понесе по леда. Джени погледна напред. Другите бяха изчезнали в ледената мъгла. Ако и те успееха да сторят същото…
Попмузиката продължаваше да кънти от тонколоните Снегът скърцаше под веригите. Изведнъж някакъв остър писък заглуши всичко.
— Мамка му! — изруга шофьорът.
Снарядът удари точно пред тях и към снегомобила полетяха парчета лед. По предното стъкло плъзнаха пукнатина За миг всички бяха заслепени.
Шофьорът инстинктивно зави, снегомобилът се изправна една верига и забоксува. През дима Джени успя да види какво се опитваше да избегне водачът.
В леда беше зейнала дупка. Три метра надолу кипяха вода и лед. От краищата на ямата се виеше дим.
Снегомобилът продължи да се плъзга към смъртоносния отвор, все така изправен на едната си верига. Джени бе сигурна, че няма да избегнат падането. Въпреки това шофьорът се мъчеше да овладее кормилото.
Никой не смееше дори да си поеме дъх.
Като по чудо неуправляемата машина спря точно на неравния ръб на дупката. Водачът изруга — наполовина от облекчение, наполовина за да прикрие паниката си. Наклоненият „Сно-Кат“ се стовари обратно на двете си вериги, от което зъбите на Джени изтракаха. Силен трясък последва изправянето му.
Сърцето на Джени се сви.
— Навън! — задавено извика тя и посегна към дръжката на вратата… но вече бе твърде късно.
Като отчупващо се от бряг парче, ледът под тях пропадна. Снегомобилът го последва под звуците на попмузиката и рухна в ледения океан.

Пери стоеше на мостика. Целият екипаж бе затаил дъх. Погледите на всички бяха вперени в мониторите и уредите. Самият той също се бе навел над един от тях с дигитално изображение на заснетото от външните камери. На осемстотин метра се виждаше сянката на „Дракон“, очертана от стълба светлина, проникващ откъм отворената полиня. Вражеската подводница не даваше признаци, че е доловила присъствието им.
— Капитане — прошепна командир Брат от огневата станция. Беше си сложил слушалки. — Хидрофоните регистрират стрелба.
— По дяволите! — тихо изръмжа Пери и стисна юмрук. Погледите им се срещнаха.
— Заповеди?
Веднага щом я бе засякъл на локатора, „Полярен страж“ последва руската подводница клас „Акула“, която безшумно и бързо се движеше към „Омега“. Нямаше никакъв начин да се защитят или да нападнат по-големия и добре въоръжен противник. А и не можеха да предупредят дрейфащата станция, без да излязат на повърхността. Не им оставаше нищо друго, освен да следват другата подводница като призрак.
— Засичам изстрелване на ракета! — изсъска дежурният на локатора.
На екрана част от ледения покрив внезапно се понесе надолу с ярък проблясък, сякаш насреща им се носеше метеор. Не се нуждаеха от хидрофоните, за да чуят ехото от взрива.
Последва мъчителна тишина.
— Мисля, че беше бараката със сателитната връзка — прошепна Брат. Показалецът му беше върху векторната карта на „Омега“.
Изолират станцията, досети се Пери. Сателитните предаватели и приемници бяха единствената и връзка с останалия свят — с изключение на „Полярен страж“.
— Какво ще правим? — попита Брат.
— Трябва да се измъкнем над водата — отвърна Пери а по-висок глас. — Командир, поемете курс обратно към руската полярна станция. Ще съобщим за ситуацията оттам, а междувременно ще евакуираме цивилните. Несъмнено тя ще бъде следващата цел на руснаците.
— Слушам, сър.
Брат започна да издава приглушени заповеди на механиците. Кормчията и лоцманът обърнаха подводницата в нужната посока. Започнаха безшумно да се отдалечават.
Експлозиите продължаваха да отекват и да кънтят през леда. Шумът помогна да се оттеглят незабелязани. Всъшност щяха да се измъкнат дори ако наоколо цареше мъртвешка тишина. Оборудвана с най-новите безшумни дюзи по-дебела антилокаторна облицовка, „Полярен страж“ бе напълно невидима за повечето средства за засичане. Отдалечи ха се, без „Дракон“ да даде и най-малък признак, че ги забелязала.
Пери продължаваше да наблюдава видеоекраните. Колоната от светлина избледняваше зад тях, докато наоколо не се възцари пълен мрак.
— Предполагаемо време на пристигане в руската база след тридесет и две минути — съобщи Брат от пулта за управление.
Пери кимна и огледа мостика. Всички лица бяха мрачни и гневни. Бягаха от битката, но това бе битка, която не можеха да спечелят. „Полярен страж“ бе единствената възмож ност за евакуиране на станцията.
Изведнъж още по-силен страх сви вътрешностите му в ледена буца.
Аманда…
Беше тръгнала вчера към полярната станция да разреши някакъв спор между биолозите и геолозите и по график би трябвало да тръгне към „Омега“ днес сутринта. Дали вече се бе върнала? Или все още се намирали в станцията?
Брат пристъпи към него.
— На руснаците няма да им е нужно много време да се справят с „Омега“, особено като се има предвид липсата на каквато и да било защита. След това ще си замъкнат задниците към своята база.
Заместникът му бе прав. Нямаше да разполагат с много време, за да евакуират цивилните.
— Командир, формирайте екип за бързо реагиране — нареди Пери. — Под ваше командване. Да бъдат в пълна готовност да слязат на сушата веднага щом излезем на повърхността. Трябва да изпратим хора там колкото се може по-бързо.
— Слушам, капитане. С колко време разполагаме за евакуацията?
Пери се замисли, преценявайки скоростта на другата поводница и нищожната защита на „Омега“. Трябваше му кол-кото се може повече време, но не искаше да рискува да заловят подводницата му на повърхността.
— С петнадесет минути — отвърна той. — Ще се потопим отново точно петнадесет минути по-късно.
— Няма да е достатъчно.
— Не ми пука дали ще ви се налага да ги измъквате голи изпод душовете. Домъкнете им задниците, без да се занимавате с оборудване, с провизии, с каквото и да било. Просто всички да се качат на борда.
— Слушам — още докато се обръщаше кръгом, Брат закрещя заповедите си.
Пери се загледа след него. Всички на мостика се заеха с работата си. Останал насаме с мислите си, тревогата му за Аманда се засили.

Дълбоко в Лабиринта Аманда следваше широкия гръб на Конър Макферън. След като нареди репортерът и останалите да бъдат транспортирани тук, я бе обхванала нервна енергичност. Знаеше, че допускането на неканените гости нарушава опита на Военноморските сили да наложат забрана върху изтичането на информация, макар да нямаше официална заповед. Новината за намереното на Ниво 4 не трябваше да стигне до останалия свят, но това не означаваше, че няма право да я съобщи на онези, които вече и без това са тук. На шерифа, на репортера и на другите… Докато се намираха в станцията, те попадаха под чадъра на информационната завеса, а не извън него.
Въпреки това Аманда съзнаваше, че се движи по много тънък лед. Капитан Пери нямаше да е особено радостен от това. Подобно на баща и, той бе истински моряк. Свободното тълкуване на правилата беше нещо, на което не гледаха с добро око. Но Аманда искаше да бъде искрена пред самата себе си. Фактите трябваше да получат известност чрез независим наблюдател, който да опише всичко. Като този репортер например.
След като взе решението си, тя бе твърде изнервена, за да може просто да седи и да изчака двата часа до пристигането на гостите, затова слезе обратно в Лабиринта да види дали има новини за Лейси Девлин.
Така извади късмет.
Бе попаднала на Конър Макферън тъкмо когато слагаше котки на ботушите си. Отдолу бяха осеяни с шипове, подобно на маратонки за голф, и целта им бе да позволят да се запази равновесие на хлъзгави повърхности. Очевидно Конър се канеше да тръгне да търси сам, пренебрегвайки нареждането да вземе със себе си още хора.
— Всички са заети — оплака се той и потупа джоба си. Освен това съм взел едно уоки-токи.
Естествено, Аманда отказа да го пусне самичък и тъй като все още бе облечена в термичния си костюм, трябваше само да сложи котки и на своите обувки.
Конър спря на едно от многобройните кръстовища на ледените тунели. Носеше миньорска каска и освети с фенера и избягващите се коридори. Постави длани до устата си и гърдите му се надигнаха. Аманда знаеше, че вика Лейси по име.
Изчака, глуха за какъвто и да било отговор. Държеше фенерче в едната ръка и бе преметнала на рамо найлоново въже. Намираха се в район, който все още не беше картографиран. Същинска плетеница от тунели, цепнатини и пещери.
Конър докосна нарисуваната с оранжев спрей стрелка на стената. Аманда знаеше, че тя отбелязва трасето на обиколката на Лейси. Но тя не се нуждаеше от маркерите, за да проследи откъде е минавала докторантката. Пътеката беше осеяна със следи от кънките и, подобни на някакви тайнствени знаци, написани със стомана върху леда.
Конър продължи по маркирания тунел, като от време на време вдигаше ръце към устата си и викаше. Но от равномерната му крачка ставаше ясно, че няма отговор.
Вървяха още двадесет минути по едно дълго и обикалящо отклонение, после се върнаха обратно към бъркотията от тунели и цепнатини. Конър продължи да вика, докато следваха оранжевите маркери.
Беше така зает да слуша и да търси следващия маркер, че пропусна следите, които се отклоняваха в някаква дълга цепнатина.
— Конър! — извика Аманда.
Той подскочи. Може би гласът и бе прекалено силен. Обърна се към нея.
— Какво?
— Тръгнала е натам.
Тя посочи отклоняващите се следи, наведе се и разтърка наранения лед. Трудно бе да се каже колко стари бяха следите, но въпреки това си заслужаваше да се провери. Вдигна поглед към геолога.
Той кимна и влезе в цепнатината. Аманда го последва с фенерчето си.
Продължиха напред, забивайки котките в пода, за да запазят равновесие. Тунелът се стесняваше, но следите продължаваха напред.
Конър спря и погледна назад — не към нея, а към измива тия дотук път. Едната му вежда бе сбърчена.
— Какво има? — попита тя.
— Струва ми се, че чух нещо — той остана на място и се заслуша, после обезсърчено сви рамене. Обърна се и продължи нататък.
След още десетина крачки пътят се прекъсваше от пропаст в леда.
Конър пръв стигна до ръба и се наведе, за да освети дъно то. Внезапно застина и се отпусна на колене.
Аманда се промъкна до него. Мястото беше тясно. Дупка та бе дълбока около четири метра и половина. Червена локва на леда зееше като прясна рана. В средата лежеше обувка, До нея — миньорски шлем със счупен фенер.
Конър се обърна.
— На Лейси са.
Нямаше никаква следа от тялото, но кървавата следа се отдалечаваше натам, където погледите им не стигаха.
— Трябва да сляза долу — настоя Конър. — Може би има и друг път, който не можем да видим. Ако Лейси се е опитала да се измъкне…
Аманда гледаше количеството кръв на дъното. Нямаше надежда, но въпреки това свали намотаното въже.
— Аз съм по-лека. Осигурявай ме, ще сляза да погледна.
Конър имаше вид, сякаш всеки момент щеше да скочи долу. Но вместо това само кимна.
Аманда спусна въжето. Конър се намести стабилно на няколко крачки от ръба, разперил крака и забил котки в леда Прекара примката зад гърба си, под мишниците. Разклати въжето, за да провери дали се движи свободно.
— Готов ли си? — попита тя.
— Няма да изпусна дребно момиченце като теб — измърмори той. — Просто намери Лейси.
Аманда кимна, прибра фенерчето в джоба си, хвана въже то и започна да се спуска внимателно в ледената дупка, като забиваше шиповете на обувките си в стената. Бързо измина разстоянието.
— Готово! — извика тя, когато краката и докоснаха дъното.
Въжето се разклати, когато едрият мъж се освободи и припълзя до ръба. Не беше свалил примката от гърдите си. Взираше се неспокойно надолу към нея и говореше нещо, но от гъстата му брада и заслепяващата светлина на каската не можеше да разчете по устните му.
Вместо да признае неспособността си да го разбере, тя просто му махна с ръка и извади фенерчето си.
Още докато го включваше, носът и се сбърчи. Вонята беше ужасна. Сякаш се стелеше над дъното на ямата подобно на застоял въздух в пещера — тежка, гъста и задушаваща. Преглътна с мъка. Едно лято, докато учеше в Станфорд, бе работила в кучкарник на опитна станция. Вонята я върна назад в миналото — кръв, изпражнения и урина. За нея се бе превърнала в синоним на страх.
Проследи кървавата следа с фенерчето си. Водеше към някакъв отвор в ледената стена. Беше хоризонтален жлеб на нивото на пода, приличащ на уличните канавки, водещи към подземните отводнителни канали. На дълбочина стигаше най-много до коляното и, но на дължина можеше да я побере цялата.
Голяма отводнителна канавка.
Тръгна към нея и извика.
— Лейси!
Обърна се към Конър, за да разбере дали той е чул някакъв отговор. Мъжът все още стоеше на колене до ръба, но гледаше назад към тунела, а не към ямата.
Кракът и докосна нещо на пода и я накара да погледне надолу. Втората обувката на Лейси се плъзна напред, като се въртеше. Инстинктивно я проследи с фенерчето си. Обувката се удари в стената и спря, обърната с горната част към лъча на фенерчето.
Не беше празна. От нея стърчеше яркобяла кост с назъбен край.
Изкрещя. Но от устата и не излезе никакъв звук. А може би излезе. Нямаше начин да разбере. Трескаво заотстъпва заднишком по леда, като използваше този път котките си като кънки.
Вдигна глава нагоре към ръба.
Нямаше никого.
— Конър!
Виждаше светлината на лампата му там горе, но тя се мяташе на всички посоки, сякаш изпълняваше някакъв странен шотландски танц. Дори въжето, спускащо се надолу в ямата, танцуваше и се въртеше бясно.
— Конър!
Светлината спря танца си, сякаш я бе чула. Замръзна на място, насочена към тавана на тунела. Въжето се свлече надолу.
Аманда отстъпи назад, опитвайки се да увеличи разстоянието и да види по-надалеч в тунела. Насочи фенерчето си нагоре. В гърлото и сякаш заседна буца, кръвта запулсира в безполезните и уши. Не си направи труда да извика отново. Нещо се придвижи над главата на геолога и хвърли сянка на тавана. Нещо едро, приведено…
Вече държеше фенерчето с двете си ръце, насочено напред като оръжие. Разбира се, това бе просто Конър. Но бе глуха и нямаше начин да го разбере със сигурност. Може би той я викаше…
Ужас стегна стомаха и.
Сянката се приближи.
Аманда не остана да чака.
Хукна по леда покрай кървавата следа от Лейси към единственото място, където можеше да избяга. Метна се по корем на пода. Изкара си въздуха, но го преодоля. Плъзгаше се към тъмния отводнителен канал с насочено напред фенерче.
След това изчезна. Отворът я погълна.
Инерцията я отнесе на няколко крачки надолу по канала. Ниският таван, осветяван от фенерчето и, се дръпна нагоре. Намали и успя да се изправи на колене, като леко се въртеше върху леда.
Наклоненият улей водеше към кухо пространство. Таванът бе достатъчно висок, за да стои изправена, ако приведеше глава, но Аманда остана на колене. Лъчът от фенерчето обходи помещението.
Беше без изход… във всеки смисъл на израза.
Навсякъде по хлътналия под лежаха кости — разпукани, натрошени, някои съвсем бели, други вече пожълтели. Проблясваха празни човешки и животински черепи. Бедрени кости, ребра, лопатки.
В главата и зазвъня една единствена дума.
Гнездо…
В дъното видя смачкано тяло, сгърчено и размазано, неподвижно, по което висяха остатъци от спортен костюм на червени, бели и сини ивици. Около тялото имаше замръзнала локва кръв.
Беше намерила Лейси.




Мат се бореше със стражите, които го притискаха от двете страни в снегомобила.
— Трябва да се върнем! — викна той.
Получи жесток удар по носа. Искрите и болката го заслепиха и го отхвърлиха назад в седалката.
— Стой мирен, или ще ти сложим белезници — лейтенант Митчел Гриър се намръщи и разтърка лакътя си.
Другият пазач — здравеняк на име Дъг Пърлсън — бе извадил пистолета си. В момента дулото сочеше към тавана на купето, но заплахата бе повече от красноречива.
— Мат, успокой се — каза Крейг от предната седалка.
— Трябва да изпълняваме заповедите — обади се и шофьорът.
Минута по-рано капитан трети ранг Сюел се бе свързал по радиото с тях и им бе наредил незабавно да продължат към Руската полярна станция. Не бе успял да се свърже с командира, а предупреждението за руската засада трябваше да се предаде на всяка цена.
В този миг връзката се прекъсна от експлозия. Ударът попадна наблизо, усетиха го с петите си. Ледът под веригите се разтресе. Очите на всички се насочиха назад. Накъде в Далечината се чу стрелба.
Но ужасната буря бе подранила и снежната виелица скриваше всичко наоколо. Опитите да се свържат с другия снегомобил се провалиха. Страхът за Джени и баща и беше накарал Мат да се опита да командва, но безуспешно. Все още нямаше нито следа от втората кола.
— Тогава опитай пак да се свържеш с тях! — озъби се Мат и примигна от сълзите, бликнали от ужасната болка в разбития му нос. Усети вкуса на кръв в гърлото си.
Водачът поклати глава и взе предавателя.
— Кат Две, тук Кат Едно. Отговори. Край.
Никакъв отговор.
— Може просто да се намират в някаква локална сянка каза водачът. — Ще опитаме после. Понякога можеш да се свържеш с някого на другия край на света, без да успееш да поговориш с човека в съседния двор.
Сви рамене и леко подскочи — снегомобилът премина през серия ледени хребети.
Мат не повярва. Джени се намираше в беда. Знаеше го до мозъка на костите си. Но вече се бяха отдалечили най-малко на три километра от нейния снегомобил. Дори и да можеше да се освободи, нямаше да успее да се добере до нея и да и помогне.
— Сигурен съм, че тя е добре — каза Крейг, като се опитваше да срещне погледа му.
Мат си спести отговора.
Снегомобилът тежко продължаваше напред през виелицата, отдалечавайки се все повече и повече от жената, която навремето беше обичал. А може би обичаше и досега.
Джени като че ли бе изгубила съзнание. В един миг снегомобилът се преобръщаше около нея, а в следващия ледена та вода я изгаряше през джинсите. Поизправи се и бързо се огледа.
Машината се бе преобърнала с веригите нагоре и в каби-ната имаше тридесетина сантиметра вода. Двигателят про-дължаваше да ръмжи и машината се тресеше. Сигналната лампа на покрива осветяваше водите надолу и хвърляше мрачна светлина върху живата картина. Баща и се изправяше, като се държеше за китката.
— Татко? — тя затътри крака по покрива към него.
— Мммм, добре съм — промърмори той. — Навехнах си ръката.
Погледът му се стрелна към водача, който лежеше с лице във водата. Главата му бе неестествено извита назад.
— Счупил си е врата — каза Джон.
Двамата военни се мъчеха да отворят вратата.
Фернандес стовари рамото си върху дръжката. Тя не поддаде. Налягането отвън действаше по-добре от всяка ключалка.
— Мамка му! — той отскочи назад на един крак. Кръвта от раната оставяше червени струйки във водата около него.
— Измислете как да разбием прозореца — излая той. Бялото на очите му светеше от отблясъците на водата.
Джени се приближи.
— Какво ще кажеш за това?
Пресегна се към гърба на другия войник и измъкна пис-толета му. Обърна се, свали предпазителя и стреля. Предно-то бронирано стъкло на снегомобила се напука и една част се счупи.
— Да — кимна Фернандес. — Това ще свърши работа.
Пазачът си взе пистолета и го прибра в кобура си, като я изгледа намръщено.
— Гледай да не обидиш Ковалски — каза Фернандес и им направи знак да вървят. — Джо не обича да пипат нещата му.
Наведоха се, за да минат под седалките. Ковалски изрита навън остатъците от стъклото. Водата нахлу в кабината, примесена с парчета лед.
— От трън, та на… — промърмори Фернандес.
— Трябва да стигнем до онази цепнатина — Джени показа една част от стената, която като че ли ставаше за катерене.
— Дамите са с предимство — предложи Ковалски.
Водата стигаше до бедрата им. Джени размърда вдървените си крака. Ледена вълна премина през тялото и, когато скочи във водата. С мъка се съпротивляваше на естествения рефлекс на тялото си да се свие на топка от студа. Морската вода замръзваше при 28,6 градуса по Фаренхайт*.
[* –1,88 градуса по Целзий. — Б. пр.]
Температурата тук и се струваше с милиони градуси по-ниска — беше толкова студено, че чак изгаряше. Изрита и отстрани с ръка парчетата лед пред себе си. Бавно преплува няколкото метра до ледения склон и се издърпа нагоре, като се мъчеше да се задържи с безчувствените си пръсти.
Измъкна се от водата и погледна назад. Другите я следваха. Ковалски се опита да помогне на Фернандес, но беше избутан.
Работещият на празни обороти снегомобил зад тях вдигна предницата си и потъна в сините дълбини. Светлините му постепенно угаснаха в мрака. За миг Джени видя бялото лице на водача, притиснато в стъклото. След това машината и единственият и пътник изчезнаха.
Джени помогна на баща си да се покатери по напукания участък от стената. Прорезът беше пълен с блокове и остри като бръснач парчета лед, но препятствията предлагаха и естествена стълба, по която да се измъкнат от ямата.
Закатериха се нагоре като екип. Изкачването бе бавно и студено. Мокрите им дрехи се вледениха. Космите замръзваха за кожата. Крайниците трепереха слабо в неуспешни опити да се стоплят.
Един по един се измъкнаха и се изтеглиха на леда. Сковаваше ги не умората, а студът. Беше ги стегнал като менгеме. Измъкване от него нямаше.
Задуха вятър. Около тях се вдигна вихрушка от сняг и лед.
Баща и успя да припълзи до нея и я прегърна като бебе. Сякаш бяха минали векове, откакто я бяха държали така за последен път. Бе само на шестнадесет, когато загуби майка си. През следващите две години живя при леля си и чичо си, които я приютиха, докато баща и лежеше в затвора и изтърпя пробния период. След това двамата почти не разговаряха. Но животът на инуитите беше тясно свързан със събиранията — рождени дни, кръщенета, сватби и погребения Наложи и се да сключи нежелан мир с баща си, но това далеч не ги бе сближило.
Особено колкото сега.
Сълзите потекоха и замръзваха по бузите й. Нещо у нея най-сетне се пречупи. — Татко… съжалявам. Той я прегърна още по-силно.
— Шшш, пази си силите.
— За какво? — промърмори тя, но не бе сигурна дали го е изрекла на глас.

8. — Небесна светлина отпред! — извика старшият вахтен. — Четиридесет градуса ляво на борд!
— Слава Богу! — прошепна Пери, без да отделя очиот перископа.
Обърна уреда на указаните градуси. Изгубиха пет минути в търсене на изкуствената полиня в близост до ледения остров. Бурният вятър в района бе изместил повърхностни лед с няколко градуса. Нищо не е постоянно тук, помисли си той. „Нищо, освен опасността.“
През перископа покривът на света се виждаше като черен лед, но наляво, както бе посочил вахтеният, се забелязваш отвор с неестествено правоъгълни очертания. Сияеше в ярьк аквамарин и осветяваше водите в светлосиньо, подобно н морето на Бахамските острови. Погледна целта си с напрегната усмивка.
— Това е полинята! Ляво на борд една трета, дясната перка на пълна мощност. Закарай ни под небесната светлина!
Този термин се използваше от подводничарите, откакто за първи път навлязоха под полярната шапка. Отвор в леда място, където можеш да излезеш на повърхността. Нямаше по-хубава гледка от тази, особено когато времето те пришпорва.
Заповедите му бяха предадени и плочите на мостика леко завибрираха, когато подводницата се завъртя и се насочи към целта.
— Право напред, бавно.
Приближиха отвора.
— Старши, колко е ледът отгоре? — попита Пери, без да откъсва очи от перископа.
— Всичко изглежда нормално. Замръзването е съвсем малко — старшият вахтен се вгледа във видеомонитора на локатора.
— По цялото протежение дебелината е между седем и петнадесет сантиметра.
Пери въздъхна с облекчение. Можеха да изплават без проблеми през него. Огледа тъмните ледени стени около аквамариненото езеро — неравни и заплашителни като зъбите на акула.
— Под небесната светлина сме — доложи Брат от пулта за управление.
— Стоп машини. Право нагоре — Докато изпълняваха заповедта му, той завъртя перископа в кръг, за да се увери, че има достатъчно свободно място между подводницата и назъбените стени на каньона. Остана доволен, изправи се и прибра ръкохватките. Стоманената тръба започна да се спуска надолу.
— Готови за изплаване. Давай нагоре бавно — обърна се към Брат.
Когато водният баласт от резервоарите беше освободен, се чу тиха въздишка. Подводницата започна бавно да се издига.
— Руснаците със сигурност ще ни чуят — обърна се Брат към него.
— Нямаме друг избор. — Пери слезе от стенда на перископа. — Готова ли е групата за евакуация?
— Да, сър. Всички са в пълна готовност. Ще опразним мястото за по-малко от десет минути.
— Погрижете се да доведете всички — мислите на Пери за стотен път се върнаха към Аманда.
Брат се взря напрегнато в него, сякаш беше прочел мислите му.
— Няма да пропуснем никого, сър. Бъдете сигурен. Пери кимна.
— Готови за леда! — викна старшият вахтен.
Подсилената горна обшивка се сблъска с ледената кора и подводницата се разтресе. Всички наоколо отваряха или затваряха клапи и проверяваха показания на уреди. Отвсякъде се разнасяха доклади за състоянието.
— Отворете люковете! — извика Брат. — Евакуационният екип в готовност!
Резетата се вдигнаха и определените за излизане на леда хора се събраха, облечени в канадки и с пушки на рамо. Единият от тях носеше канадка и я подаде на Брат.
— Веднага се връщаме.
Пери погледна часовника си. Руснаците вече със сигурност пътуваха след тях.
— Петнадесет минути. Не повече.
— Повече от достатъчно. — Брат поведе хората си навън.
Пери гледаше как се изкачват. Отгоре нахлу студен въздух, свеж и влажен. След като излезе и последният човек, люкът се затвори. Пери отиде до перископа. Искаше му се да бъде навън с Брат, но знаеше, че мястото му е тук.
Накрая не издържа.
— Старши, поеми командването. Отивам да наблюдавам от „Циклоп“. Прехвърляй всички съобщения от брега през интеркома.
— Слушам, сър.
Пери напусна мостика и тръгна към носа на подводницата. Покатери се през люковете и мина покрай празните изследователски отделения. Отвори последния люк и влезе в естествено осветената камера.
Пристъпи под лексановия купол. Водата, заливаща стъклото, се разпръскваше на назъбени ледени струйки, които бързо замръзваха в сложни конфигурации върху повърхността. Видимостта навън беше лоша. От въглеродно-стоманената обшивка на подводницата се вдигаше пара, а откъм ледените хребети се носеха внезапни снежни вихрушки.
Пери се загледа в улея надолу към руската станция. Различи смътни човешки силуети, които бавно се придвижваха, приведени срещу вятъра. Екипът на Брат не след дълго изчезна в пастта на тунела.
Интеркомът избръмча.
— Капитане, тук е мостикът — обади се слаб глас. Той отиде до стената и натисна копчето.
— Какво има, старши?
— Дежурният радист съобщи, че нямаме връзка с НАВСАТ — Отново има магнитна буря и сме откъснати от света за момента.
Цери тихо изруга. Сателитите не работеха, а той трябва ше да съобщи новините на външния свят. Натисна бутона на интеркома.
— Имаш ли представа колко ще трае?
— Не съвсем. Радистът очаква краткотрайни пробиви, но не знае кога. Най-вероятно слънчевата буря ще утихне след залеза. — Последва дълга пауза. — Смята да се опита да отрази УКВ сигнал от йоносферата, но няма никаква гаранция, че някой ще го прихване при тези климатични условия. С малко късмет може и да успее да стигне до Прудоу Бей.
— Разбрано, мостик. Нека се опитва, докато сме на повърхността. Но искам също така конфигуриран и скрит в леда ПЕТ. Настройте го да излъчва след залеза.
ПЕТ, или подводничарски еднопосочен трансмитер, бе комуникационен маяк, който можеше да се остави и да се настрои да излъчи сигнала в определено време.
Така щяха да са сигурни, че съобщението им ще бъде изпратено след като слънчевата буря отмине.
— Слушам, сър.
Пери погледна часовника си. Бяха изтекли пет минути. Отново се върна под лексановия купол. Видимостта бе едва няколко метра. Трудно различаваше линията на хребетите, но без никакви подробности. Въпреки това остана на поста си, След още една безкрайна минута сред снега се появиха призрачни фигури. Първата партида бегълци.
Чу как външният люк се отвори. Представи си порива на вятъра. От снежната мъгла се появяваха нови и нови фигури. Опита се да ги преброи, но бушуващата виелица обричаше на неуспех всеки опит да ги различи един от друг, дори мъж от жена.
Челюстта го болеше от непрекъснатото стискане на зъбите.
Интеркомът отново избръмча.
— Капитане, тук е мостикът. Прехвърлям ви съобщени от командир Брат.
Следващите думи едва се чуваха от шума.
— Капитане? Претършувахме всички нива. Двама от хората ми търчат с високоговорители из използваните райони на Лабиринта.
Пери си наложи да не прекъсне заместника си и направо да поиска да разбере какво е положението с Аманда. Отговорът не закъсня.
— Разбрахме, че доктор Рейнълдс е все още тук.
Пери въздъхна с облекчение. Не се бе върнала в дрейфащата станция и не бе попаднала под атаката. Беше на сигурно място. Беше тук.
Следващите думи обаче бяха доста обезпокоителни:
— Но, сър, никой не я е виждал от час. Заедно с един от геолозите е тръгнала да търси самоотлъчила се студентка ледените тунели.
Той натисна бутона.
— Командир, не искам да оставяте никого.
— Слушам, сър.
Пери погледна часовника си.
— Имате седем минути.
Преди да получи отговор, от командната зала отново ги прекъснаха.
— Мостикът до капитана. От няколко минути престанахме да получаваме сигнали за стрелба по хидрофоните. Хидролокаторът прехваща подозрителни сигнали, които може би са от потапяща се подводница. Задвижване на въздушни клапани…
Можеше да бъде единствено „Дракон“. Руският ловец-убиец се беше размърдал. Времето беше изтекло. Не можеше да рискува живота на хората тук.
— Свържете ме отново с Брат.
— Слушам, капитане.
Миг по-късно гласът на помощника се разнесе сред пукота.
— Брат слуша.
— Командир, скоро ще си имаме компания. Всички трябва да излязат оттам моментално!
— Сър, все още дори не сме прочистили Лабиринта. — разполагате точно с три минути да опразните станцията.
— Слушам. Край.
Пери затвори очи и пое дълбоко дъх. Хвърли поглед през рамо, погледна за последен път навън и се измъкна от помещението. Върна се обратно на мостика и пое командването на подводницата.
Хората му сновяха насам-натам в привиден безпорядък, помагайки на стъписаните цивилни да се спуснат надолу по стълбите и да се настанят в жилищния отсек оттатък конт-ролната зала. Заради виелицата горе температурата вътре бе паднала най-малко с десет-дванадесет градуса.
Внезапно до Пери се появи доктор Уилиг.
— Зная, че сте зает, капитане — задъхано каза шведският океанограф. В косата му се топеше сняг.
— Какво има, господине?
— Аманда… все още е в Лабиринта.
— Да. Знаем — мъчеше се да задържи гласа си твърд и уравновесен. Не можеше да позволи да покаже собствената си паника. Трябваше да бъде лидер.
— Разбира се, трябва да сме сигурни, че всички са налице, преди да тръгнем.
— Ще направим всичко по силите си.
От отговора му страхът от очите на възрастния човек не изчезна. Аманда му беше като дъщеря. Старшият вахтен се надигна от мястото си.
— Командир Брат се обажда отново, капитане.
Пери погледна часовника си, след което нагоре към отворения люк. Стълбата бе пуста. Къде беше заместникът му? Отиде до радиостанцията.
— Командир, времето изтича. Моментално си довличайте задниците на борда.
Отговорът бе съвсем слаб. Всички на мостика затаиха дъх.
— Неколцина цивилни все още липсват. В момента съм в Лабиринта с лейтенант Уошбърн. Искам разрешение да остана и да помогна на тези, които са тук. Ще ги открием… и ще си намерим подходящо скривалище.
Пери стисна юмрук. До него се разнесе нечий глас. Беше Лий Бентли от екипа на НАСА.
— Оставих на командира моите чертежи на станцията заедно с входните тунели и старите конструкторски шахти.
Очите на всички се заковаха в Пери. Доктор Уилиг никога не беше изглеждал по-блед. Очакваха решението му. Пери натисна бутона на радиото.
— Командир… — задържа бутона. Страхът за Аманда свиваше сърцето му, но цялата подводница бе натоварена с цивилни, които трябваше да спасява. — Командир, не можем да ви чакаме повече.
— Разбрано.
— Открийте другите… и се погрижете за тях.
— Слушам. Край.
Пери затвори очи.
Доктор Уилиг заговори в надвисналата мрачна тишина. От тона му личеше, че човекът просто не може да повярва на чутото.
— И ще ги оставите там просто така?
Пери пое дълбоко въздух и се обърна към старшия вахтен.
— Потапяй.

Аманда се сви в гнездото от кости. Кръвта яростно пулсираше в ушите и. Вонята на кръв и вътрешности изпълваше малкото пространство. Тялото на Лейси изглеждаше нереално, приличаше на счупен манекен. Нещо бе разкъсало младата докторантка по геология на части. Нещо едро.
Аманда пое въздух през стиснатите си зъби.
Трупът на момичето бе обърнат по гръб, с изпотрошени крайници и смазано лице, сякаш някой я бе разтърсвали блъскал многократно в леда.
Стараеше се да не гледа към коремната област. Беше разпрана. По отворената кухина личаха поточета замръзнала кръв. Вълците винаги изяждаха първо меките коремни органи на жертвите си — първо разпаряха коремите им, за да се доберат до изобилната храна вътре.
Несъмнено подобен хищник се навърташе и наоколо. Но какъв беше той? „Не е вълк… не и толкова на север.“ Освен това нямаше следи за господаря на арктическата пустош — бялата мечка. Никакви изпражнения. Никакви бели косми.
„Тогава какво е това създание?“
Настани се до единствения изход и бързо започна да сглобява малкото налични парчета от картината. Спомни си движението, засечено от сонара „Дълбочинно око“. Вече знаеше със сигурност, че не е било просто сянка.
Притиснатите и от паниката мисли минаваха по невъзможни канали. Каквото и да е било онова на монитора, то бе усетило преминаването на сонарния сигнал и бе избягало от него, за да се скрие в гнездото си в сърцевината на ледения остров. Но що за животно би могло да направи това? Кои бяха способни да усетят сонара? Тъй като бе изучила най-подробно материята заради проучванията и с „Дълбочинно око“, тя знаеше обичайните отговори — прилепи, делфини… и китове.
Хвърли бърз поглед към простряното и изкормено тяло. Напомняше и друго тяло, също така разпростряно и разрязано на леда — подложения на дисекция екземпляр Ambulocetus на доктор Огден.
Според биолозите видът Ambulocetus бе прародител на съвременните китове. Мисълта я смрази още повече. Възможно ли бе наистина? Нима тук има и жив представител, а не само замръзнали трупове?
Потръпна от ужас. Допускането изглеждаше нелепо, но по-логично от предположението за вълк и за полярна мечка. И тук, в самотата, кошмарите придобиха плът и кръв. Невъзможното изглеждаше възможно.
Прикри с длан фенерчето си. Отвън лъчът от лампата на каската на Конър все още се отразяваше в тавана на тунела. Огледа колкото можеше единственият път. Нищо не помръдваше. Нямаше начин да разбере дали хищникът продължава да е някъде там или се връща към леговището си.
Беше попаднала в капан — не само в пещерата, но и в пакула на тишината. Без слух не бе в състояние да долови издайническите шумове от приближаването на съществото — Ръмжене, драскане на нокът по леда или шумно дишане.
Страхуваше се да излезе навън.
Но как би могла да остане на това място?
Погледна назад и затърси къде да се скрие. Имаше няколко цепнатини по стените и в нападалите ледени блокове но не бяха достатъчно дълбоки или големи, за да може да се свие на сигурно място.
Отново се обърна към тунела. Тежка сянка се премести покрай фенера на каската.
Стресната, Аманда запълзя назад сред костите. Изгаси фенерчето си. Сега единствената светлина идваше извън леговището, отразявайки се в тавана и осветявайки слабо ямата. Нещо се приведе при входа, подобно на голям камък в река от светлина.
След това се затъркаля към нея.
Побягна към една от цепнатините в леда. Мислите и трескаво се мятаха. Помъчи се да потисне паниката, включи отново фенерчето и го метна недалеч от тялото на Лейси с надеждата да привлече вниманието на съществото. Тази последна мисъл моментално породи други. Как всъщност виждаше то в тъмното? Усещаше телесната топлина? Вибрациите? Или с ехолокация?
Налагаше се да приеме и трите възможности.
Вдигна качулката на костюма си и се напъха странично в цепнатината, като едва успя да промъкне тялото си. Задраска ледените стени с ръка, след което разтърка лицето си. Ако съществото се ориентираше по телесната топлина, изолиращият и костюм би трябвало да я скрие, като остави незащитено единствено лицето. Изстуди с ледената вода кожата си колкото можеше по-добре.
Притисната в цепнатината, Аманда се надяваше, че силуетът и не се поддава на пряка ехолокация. Прикри уста и задържа дъх. Страхуваше се, че дори издишваният въздух е в състояние да я издаде.
Наложи си да стои неподвижна като мъртвец и зачака.
Не отне много време.
Аманда гледаше като насън как съществото пропълзя към пещерата и се приведе пред входа, точно срещу нея.
Жив грендел.
Първо пъхна главата си в пещерата. От двете тесни ноздри разположени високо на куполообразната му глава, излизаше горещ въздух. От дългата му бяла муцуна капеха кръв и лиги.
„Конър…“
Устните се отдръпнаха назад и оголиха остри като бръснач зъби. Създанието пропълзя в гнездото си с вдигната муцуна, като душеше въздуха. Беше едро, поне половин тон, притиснало се ниско до пода. От муцуната до върха на дебелата опашка имаше най-малко три метра.
Обиколи внимателно леговището си покрай стените. Движеше се като видра — гъвкаво и с извивки, но беше с бяла гладка кожа без козина. Изглежда се бе приспособило да се движи безпрепятствено във вода или да се пързаля по тесни тунели. Черните му очи се присвиха, за да се защитят от яркия лъч на захвърленото и фенерче.
Мина покрай цепнатината на Аманда, насочило цялото си внимание към източника на светлина. Беше почти стигнало до краката и, когато спря и се сви за скок, загледано във фенерчето. Зад предните му лапи се надигнаха високи мускулести върхове, бедрата се напрегнаха. Ноктите на задните му крака се забиха в леда, а опашката рязко се стрелна настрани, помитайки старите кости по пода.
Тогава то скочи бързо като лъв право към светлината. Приземи се върху тялото на Лейси. Фенерчето изхвърча настрани. Доразкъса и раздра трупа с помощта на ноктите и зъбите си с ужасяваща бързина. След това се обърна, преследвайки фенерчето, като блъскаше металния предмет из цялата пещера. Накрая фенерчето се удари в един леден блок и угасна.
Аманда не смееше да диша.
Цялата атака се бе провела сред мъртвешка тишина.
Внезапният мрак я ослепи за миг. След това започна да различава проникващата отвън светлина. В сумрака гренделът приличаше на призрачна сянка.
Отново обиколи леговището си. Веднъж, два пъти. Сякаш не подозираше за присъствието и. Настани се в центъра на пещерата и проточи шия, проверявайки всички стени. За миг — независимо дали беше от собствения и страх или от някакъв ултразвук, Аманда усети как косъмчетата на тила и настръхнаха.
Капка пот се търкулна по челото и.
Гренделът рязко се обърна, като душеше и пуфтеше. Сякаш гледаше право към нея.
Аманда се сдържа да не изкрещи.
Нямаше никакво значение.
Гренделът се изправи на крака, оголил заплашително зъби, и тръгна с дебнеща стъпка към скривалището и.

Джени все още бе жива. По някакъв начин…
Лежеше заедно с баща си върху леда. Той отдавна бе престанал да реагира, въпреки че студените му ръце продължаваха да я притискат и прегръщат. Тя нямаше сили да се помръдне, да погледне как е. Дрехите им вече бяха замръзнали и бяха свързали в едно баща и дъщеря. Виелицата бушуваше около тях и ги изолираше. Бе изгубила от поглед двамата моряци — Фернандес и Ковалски.
Опита се да се премести, но вече не чувстваше крайниците си. Треперенето също бе спряло — тялото и се бе отказало да ги снабдява с кръв. Организмът и бе минал в състояние на оцеляване и изразходваше ресурсите си единствено за да задържи жива основата.
Дори усещането за студ бе изчезнало и бе заменено от смъртоносно спокойствие. Трудно и бе да стои будна, но знаеше, че в съня я дебне смъртта.
„Татко…“ Не можеше да говори. Устните и не помръдваха. Появи се друго име, неканено, нежелано: „Мат…“
Сърцето и я болеше, докато пулсираше тежко като олов-но.
Щеше да заплаче, но каналите за сълзите и бяха замръзнали. Не искаше да умира по този начин. През последните три години бе живяла механично, без да влага никакви чувства. Сега искаше да живее. Прокле изгубеното време, полуживота, който бе водила. Но природата бе безчувствена към желания и мечти. Тя просто убиваше — безмилостно и сигурно, подобно на всеки друг хищник.
Очите и се затвориха. Бе твърде болезнено да ги държи отворени.
Докато светът избледняваше, през бушуващата виелица избухнаха светлини. „Една, две, три, четири…“ Мъгливи светлини във виелицата, летящи напред и назад във възду-ха. „Снежни ангели…“
Примигна, като се бореше да държи очите си отворени. Светлините ставаха все по-ярки и след още няколко поемания на дъх към тях се присъедини заплашително ръмжене, което гневно се надигаше през воя на вятъра.
„Не са ангели…“
От снега се появиха странни машини. Приличаха на снегомобили, но се носеха върху леда с грация и скорост, която бе недостижима за обикновеното „Ски-Ду“. По-скоро и напомняха на джетове, летящи над леда.
Но машините не бяха нито снегомобили, нито ски-джетове. Плъзгаха се над леда, без да благоволят да го докоснат, превръщайки се от илюзия в реалност. Джени беше вижда-ла подобни превозни средства и преди — на изложенията, като експериментални модели.
Снегомобили на въздушна възглавница.
Но тези бяха малки, не по-големи от двуместни джетове, открити отгоре и карани като мотоциклети. Предното стъкло се извиваше назад, за да защити водача и пътника. И както при джетовете, в долната им част имаше ски, но машините като че ли ги използваха само когато завиваха или намаляваха скоростта си. Отпуснаха се умело на леда, като кацнаха на плъзгачите си и се плъзнаха още няколко метра, преди да спрат.
От тях слязоха хора. Облечени в бели канадки. Със свалени пушки.
Джени чу руски говор, но светът остана като в мъгла, осветен единствено от фаровете на машините.
Войниците носеха маски на щурмоваци на главите си, приближиха се предпазливо, след което малко ускориха крачка. Някой провери отворената от взрива дупка в леда.
Другите тръгнаха право към тях. Един коленичи пред Джени и изкрещя нещо на руски.
Единственото, което успя да се изтръгне от устата и, бе стон.
Човекът посегна към нея. За миг тя изгуби съзнание Беше използвала всичките си сили, за да издаде дори този слаб звук. Когато дойде на себе си, се намери на някаква седалка, завързана здраво с колани. Светът наоколо продължаваше да е замъглен. Летеше.
След това се свести достатъчно, за да си даде сметка, че седи зад някакъв войник. Той не беше с канадка, а само по дебел сив пуловер. Джени видя, че е облечена в горната му дреха. Подплатената с козина качулка почти закриваше главата и.
Връщаха се обратно към дрейфащата станция. От останките на една от постройките се извиваха пламъци.
Тя отново изгуби съзнание.
Събуди се в океан от болка. Всеки сантиметър от тялото и гореше. Сякаш я одираха жива или я заливаха с киселина която разяждаше и смъкваше кожата и. Изкрещя, но от устата и не излезе никакъв звук. Замята се в ръцете, които я държаха.
— Всичко е наред, госпожице Аратук — обади се дрезгав глас зад нея. — В безопасност сте.
Същият глас се обърна към онзи, който я държеше:
— Пусни малко по-топла вода.
Джени дойде на себе си. Беше гола под някакъв душ, държаха я под струята му. Успя някак да си развърже езика.
— Го… гори.
— Водата е съвсем хладка. Просто кръвта се връща в кожата ви. На няколко места имате слаби измръзвания. — Нещо се заби в ръката и. — Слагаме ви малко морфин, за да притъпим болката.
Най-накрая успя да погледне към говорещия. Беше капитан трети ранг Сюел. Тя седна на пода от фибростъкло в общата баня. В помещението имаше неколцина матроси. Всички бяха заети с нещо. Другите душове също бяха пуснати.
По лицето и потекоха сълзи и се смесиха с водата. Температурата и бавно започна да се покачва. Тялото и се затресе Неудържимо.
— Б… ба… баща ми — успя да каже през тракащи зъби.
— Погрижиха се за него — отвърна Сюел. — Всъщност справя се по-добре от вас. Вече се подсушава. Як дърт нехранимайко, дума да няма. Сякаш е направен от лед.
Думите му я накараха да се усмихне.
Остави тялото си да се гърчи и трепери. Сетивата и се събуждаха отново и по ръцете и краката и сякаш се забиха милиони иглички. Същинско бавно разпятие.
Накрая и позволиха да стане. Вече бе достатъчно затоплена, за да се почувства дори леко засрамена от голотата си. Навсякъде около нея имаше униформени мъже. Докато я извеждаха, мина покрай Ковалски, чийто гол задник все още се тресеше под душа.
Завиха я с топли кърпи.
— Фернандес? — попита тя. Сюел поклати глава.
— Когато руснаците стигнаха до вас, вече бе мъртъв.
С натежало сърце тя го последва до някакви столове, оставени срещу калорифери. Баща и вече бе там и посръбваше горещо кафе от чашата си. Морфинът оплиташе краката и, но все пак успя някак да се добере до него.
— Джен — каза баща и, — добре дошла отново сред живите.
— И ти наричаш това живот? — кисело отвърна тя.
Докато сядаше, си припомни кривата усмивка на Фернандес. Трудно бе да си представиш, че един човек вече го няма. Въпреки това през нея премина глуха вълна на облекчение. Може би отчасти се дължеше на морфина, но основният импулс идваше от сърцето и.
Беше жива.
Калориферът духаше влажен въздух в лицето и. Някой набута чаша кафе в треперещите и ръце.
— Изпийте го — каза Сюел. — Трябва да се стоплите и отвътре. А и кофеинът е добър стимулант.
— Няма нужда да ми рекламирате кафе, капитане — тя отпи от горещата течност и усети как се спуска надолу чак до стомаха и. Потръпна — от удоволствие и от болка.
Озърна се. Намираше се в някаква голяма обща спалня.
Покрай двете стени бяха разположени койки, а в центъра-маса и столове. Повечето бяха цивилни, учени… но сред тях имаше и неколцина от флотата. Обърна се към Сюел.
— Кажете ми какво се случи. Той я погледна.
— Руснаците превзеха базата.
— За това и сама успях да се сетя. Защо? Той поклати глава.
— Има нещо общо с руската станция, която открихме, Нещо е скрито там. Систематично разпитаха ключовите хора, за да разберат какво знаем. Тъкмо затова ви спасиха. Мислеха, че бягате с нещо или с някого, затова ви домъкнаха обратно тук. Казах им, че нямате нищо общо.
— И какво търсят?
— Не зная. Каквото и да има в другата база, държат го в тайна. Наричат го ОКЗ.
— ОКЗ?
— Онова, което знаем — гласът му стана по-твърд. — И очевидно аз не съм от онези, които трябва да знаят.
— И сега какво?
— Нямаме голям избор. Бяхме само малка охранителна част — той посочи към стаята. — Копелетата убиха петима от хората ми. Бързо сломиха съпротивата ни и ни натикаха тук. Цивилните също. Държат ни под стража. Съобщиха ни, че ако не им създаваме неприятности, ще ни освободят след четиридесет и осем часа.
— Ами другият „Сно-Кат“? — обади се баща и изпод завивките. — Онзи, в който бяха Мат и Крейг?
Джени усети, че се напряга в очакване на най-лошото.
— Доколкото зная, те са добре. Успях да се свържа с тях преди да ме заловят. Казах им да стигнат до полярната станция и да вдигнат тревога.
Джени отпи от кафето си. Ръцете и затрепериха още по лошо. Наложи и се да преглътне напиращите по незнайна причина сълзи.
— Всички останали тук ли са?
— Всички, които са още живи.
Тя огледа отново стаята, търсейки точно определено лице. Не го откри.
— Къде е мичман Помаутук?
Сюел поклати глава.
— Няма го. Той е сред изчезналите, заедно с неколцина цивилни. Но не мога да кажа нищо със сигурност. Руснаците отнесоха някои от тежко ранените в болничното крило.
Може да е там. Подробностите са все още оскъдни.
Джени погледна баща си. Върхът на носа му бе пепеляв, явно измръзнал. Очите му разгадаха страха и. Едната му ръка се подаде изпод завивките и затърси нейната. Тя докосна пръстите му. Бяха грапави от стари мазоли, но въпреки това запазваха силата си. Беше се сблъскал с много несгоди през живота си, но беше оцелял. Пое от силата му и отново се обърна към Сюел.
— А този четиридесет и осем часов срок? Вярвате ли, че ще ни пуснат?
— Не зная. Джени въздъхна.
— Значи не. Той сви рамене.
— В момента няма никакво значение дали им вярваме или не. В числено отношение ни превъзхождат две към едно. Освен това цялото оръжие е у тях.
— Ами вашият капитан и подводницата?
— „Полярен страж“ трябва да е някъде наоколо, но няма никакво въоръжение. Надявам се, че си обират крушите оттук и са тръгнали да викат помощ. Разбира се, ако все още са живи.
— И сега какво? Нима просто ще чакаме? И ще се доверим на думата на руснаците, че сме в безопасност?
Междувременно към тях се бе присъединил и Ковалски, Увит от глава до пети в хавлии. Стовари се тежко в един от своловете.
— Мамка му, не — отвърна той на въпроса и.
Настъпи мълчание. Никой не му възрази.
— Тогава се нуждаем от план — първа проговори Джени.

„Не минахме ли вече оттук?“
Капитан трети ранг Роберто Брат се беше изгубил, което сериозно го ядоса. Винаги бе смятал, че се пали лесно заради произхода си — майка му беше мексиканка, а баща му — кубинец. И двамата бяха шумни и избухливи и непрекъснато се караха. Но тези проклети тунели можеха да сринат дори търпението на Ганди. Всичко изглеждаше по един и същи начин — лед, лед и пак лед.
Лейтенант Серина Уошбърн пред него забърза в поредния тунел. Последва я. Пясъкът под краката му скърцаше.
— Уошбърн! — извика Брат. — Знаеш ли къде отиваш, по дяволите?
Лейтенантът забави равномерната си крачка и насочи фенерчето си към пурпурния знак, нарисуван със спрей на стената.
— Сър, този знак сочи към единственото място, което още не сме претърсили. След това ще ни е необходим някакъв спрей, за да отбелязваме пътя си в неотбелязаните райони.
Той и махна с ръка да продължи. „Страхотно… направо страхотно…“
В хаоса при евакуацията хората на Брат използваха високоговорители, за да оповестят тревога. Вестта се разпространи бързо. Хората се изсипаха от ледените тунели. Но руснаците им дишаха във вратовете и нямаха време да обходят всяко кътче от Лабиринта.
Ето защо, след като цялата суматоха утихна, неколцина липсваха. В това число и шефката на „Омега“ доктор Аманда Рейнълдс.
И тъй като за тях не се знаеше нищо, Брат се почувства длъжен да остане. Изненада се, когато лейтенант Уошбърн настоя да се присъедини към него. До момента станцията бе под нейна закрила и тя не смяташе да я изоставя, докато не изпълни и последното си проклето задължение тук.
Докато навлизаха все по-навътре, Брат започна да се възхищава на партньорката си. Уошбърн беше няколко сантиметра по-висока от него — направо прекалено за жена, освен това бе жилава и мускулеста. Приличаше на хрътка следотърсач. Косата и бе късо подстригана и и придаваше строг вид, без обаче по никакъв начин да намалява женствеността и. Кожата и бе гладка, с цвета на кафе, а очите и — големи и дълбоки. Но в момента работата я бе погълнала напълно.
Както и него. Отново насочи вниманието си към ледените тунели. Имаше мисия — да намери изгубилите се цивилни и да осигури безопасността им.
Вдигна високоговорителя и натисна бутона. Думите му изтрещяха като изстрели и ехото се разнесе из тунелите.
— Говори капитан трети ранг Брат! Ако някой ме чува, моля да отговори!
Свали устройството. Ушите му звъняха. Трябваше да мине малко време, преди да може да чуе евентуален отговор. Но не очакваше такъв. Бяха търсили и крещели в продължение на половин час без никакъв резултат. Затова когато накрая някой все пак отвърна, не беше сигурен дали е истина или просто халюцинира.
Уошбърн се обърна към него, повдигнала вежди.
Тогава викът се повтори — слаб, но въпреки това ясен:
— Насам!
Идваше някъде отпред.
Забързаха заедно по посока на гласа. Брат намести пушката по-високо на рамото си. Бойната му куртка и канадката бяха натежали от амунициите, събрани от хората му преди да се изнесат обратно в подводницата. Уошбърн беше натоварена не по-малко, но въпреки това го изпреварваше.
Тунелът завърши в голяма ледена пещера, пълна с въртящи на празен ход генератори, лампи и оборудване. Въздухът бе осезаемо по-топъл и влажен. Задната стена на пещерата бе от напукана вулканична скала.
— Христе! — тихо изруга той.
Дребен плешив мъж с разкопчана канадка се заподхлъзва към тях през леденото езеро на пода на помещението. Беше един от учените в базата. Придружаваха го двама по-млади мъже.
— Доктор Огден? — разпозна го Уошбърн. — Защо сте още тук? Не чухте ли заповедта за евакуация?
— Да, да — задъхано каза той, като стигна до тях. — Но моята работа няма нищо общо с политиката. Това е наука. Не ми пука кой контролира станцията, стига образците ми да са защитени. Опасно или не, не бих ги оставил за нищо на света. Особено в това критично положение. Размразяването почти приключи.
— Образци ли? Размразяване? Какви ги дрънкате, по дяволите?
— Те трябва да бъдат защитени — настояваше ученият, — Трябва да ме разберете. Не мога да рискувам да изгубя данните.
Брат забеляза как по-младите помощници на мъжа пристъпват от крак на крак и кършат ръце. Докторанти, доколкото можеше да прецени по външния им вид. Май не споделяха съвсем убеждението му.
— Трябва да видите със собствените си очи! — каза доктор Огден. — Долавяме ЕЕГ-активност!
И забърза обратно в посоката, откъдето беше дошъл, право към стената от вулканична скала. Уошбърн го последва.
— И доктор Рейнълдс ли е тук?
И Брат тръгна, за да чуе отговора. „Ако всички липсващи са тук…“
Но докторът разби надеждите му.
— Аманда ли? Не, не зная къде е — той се обърна и сви вежди. — Защо?
— Трябва да е някъде тук — отвърна Уошбърн. — Смята се, че е тръгнала с доктор Макферън да търсят някаква студентка.
Огден разтърка замръзналия си мустак.
— Не зная нищо за това. През цялата нощ бях тук с останалите биолози.
Докато наближаваха стената, Брат забеляза от един от процепите да изтича вода, която се плискаше под краката им. Биологът ги поведе към нея. Но само след няколко стъп-ки пред тях се появи нов силует, който тичаше право насреща.
Беше друга студентка — млада жена в началото на дваде-сетте. Брат я подхвана, когато тя се подхлъзна в паниката.
— Професоре? Н-нещо става!
— Какво?
Жената посочи назад към процепа. Опита се да проговори но в очите и се четеше само див ужас. Огден се наведе към нея.
— Какво се е случило?
Тръгнаха натам. След десет крачки се озоваха в пространство с размери на двоен гараж. Нещо като мехур в стената. Осветяваха го още лампи. Навсякъде бе разхвърляно оборудване.
Брат ахна — и от гледката, и от миризмата. Едно лято бе работил в рибна фабрика в Монтерей. Помнеше жегата, вонята на разлагащи се рибешки черва, миризмата на кръв. Тук беше същото. Но не риба бе причина за миризмата.
Одраното и изкормено тяло на някакво бледо създание бе обърнато на една страна. Приличаше на кит белуга, но имаше крака. Съществото не беше единствено. Други шест лежаха свити на кълбо на пода. Към две от тях бяха прикрепени разноцветни проводници, свързани с машини и видеоекрани. На малките монитори преминаваха синусоиди.
Огден се огледа.
— Не разбирам — каза той и се обърна към паникьосаната докторантка. — Какъв е проблемът?
Тя посочи едно от свитите на кълбо същества — онова, ко-ето се намираше най-близо до изкормения си събрат.
— То… то помръдна…
Огден се намръщи и махна пренебрежително с ръка.
— Абсурд! Просто сенките са си направили някаква шега. Сигурно някоя от лампите се е изместила.
Момичето сви ръце на гърдите си. Изобщо не беше убедена — Имаше наистина изплашен вид.
Огден се обърна към Брат и Уошбърн.
— Това са ЕЕГ показателите. Объркаха някои от по-неопитните в екипа ни.
— ЕЕГ? Като електроенцефалограма? Мозъчни вълни? — Брат зяпна монитора.
— Да — отговори Огден. — Доловихме известна активност от размразяващите се образци.
— Майтапите се. Да не искате да кажете, че тези неща са живи?
— Не, разбира се. Те са на петдесет хиляди години. Но подобен феномен понякога се наблюдава, когато образците бъдат замразени изключително бързо и след това се размразят бавно. Въпреки че животното е мъртво, химикалите в мозъка му започват да се размразяват. А химията си е химия. Някои от нервнохимичните функции започват отново да действат. Но след време при липса на циркулация ефектът отшумява. Именно затова беше толкова важно да остана и да събера данните, преди да изчезнат. Наблюдаваме мозъчна активност, каквато не е била виждана от петдесет хиляди години насам!
— Така да бъде — каза Брат. — Стига само тези неща да си останат мъртви.
Едно от телата се сви в спазъм, сякаш ги бе чуло. Опашката му се изправи рязко и блъсна един от фенерите, разбивайки го в пода.
Всички отскочиха назад — с изключение на доктор Ог-ден, който зяпна невярващо.
Тялото на съществото продължи да се разгъва, като се извиваше. След това започна да се мята и да се гърчи на пода подобно на уловена змиорка. Ужасни конвулсии минаха по дължината му.
Биологът пристъпи напред, протегнал едната си ръка, сякаш искаше да го докосне, за да се увери в съществуването му.
— Съживява се!
— Докторе… — предупреди го Брат.
Звярът тежко се завъртя към Огден. Пастта му се отвори разкривайки остри като на акула зъби. Щракна челюсти само на сантиметри от пръстите на биолога. Огден отскочи назад и дръпна ръката си, сякаш наистина бе ухапана.
За Брат това беше повече от достатъчно. Протегна се и дръпна Огден назад, след което събра всички зад гърба си и свали пушката.
Докторът отново пристъпи до него.
— Поразително!
Брат отвори уста, но изведнъж усети остър писък някъде зад ушите си. Челюстите му завибрираха като камертон, усещането му беше познато. Като подводничар бе попадал в обсега на лъча на хидролокатора. Знаеше какво е това.
Останалите също го бяха усетили и притиснаха ушите си.
Ултразвук…
— Гледайте! — един от докторантите посочи електроенцефалографа.
Брат хвърли поглед натам. Бавните синусоиди се бяха превърнали в бясно препускащи назъбени линии. Двата екземпляра, към които бяха прикрепени датчиците, започнаха да треперят. Още една опашка се разгъна рязко.
Всички побързаха да се изтеглят към изхода.
— Не мога да повярвам! — каза Огден, като бъркаше с пръст в ухото си. — Изглежда първото същество вика останалите.
— С ултразвук — каза Брат. Челюстите му продължаваха да вибрират.
— Със събуждаща китова песен — коригира го биологът.
— Ambulocetus е предшественик на съвременните китове. Ултразвукът играе ролята на биологичен спусък и събужда останалите от стадото. А може би наистина ги вика. Един вид защитен механизъм. Начин да се защитават.
Ударите ставаха все по-силни. Оборудването се разхвърчаваше на парчета. Ултразвукът започна да става все по-пронизителен и непоносим.
Първото същество лежеше на една страна и задъхано гълташе въздух през отворената си уста. След това се претърколи по корем — нестабилно, треперещо, студено.
— Някой да застреля проклетите неща! — с писклив глас се обади момичето.
Брат вдигна оръжието си.
Биологът местеше невярващ поглед от цевта към треперещото създание.
— Да не сте полудели? Това е откритието на века… и искате да го убиете? Трябва да ги защитим!
Брат се постара да прозвучи учтиво, но твърдо.
— Господине, тук не сме в ситуация като във „Волния Уили“. Точно сега повече ме е грижа да защитя нас — сграбчи по-дребния доктор за лакътя и го повлече към изхода И ако не сте забелязал, тези приятелчета приличат повече на белуги, отколкото на дъвчещи планктон гърбати китове Смятам, че и сами могат идеално да се погрижат за себе са Огден понечи да протестира, но Брат се обърна към Уошбърн.
— Изкарай ги навън, лейтенант.
Тя кимна, без да изпуска от поглед мятащите се чудовища.
Брат се постара всички да останат зад гърба му. Щом излязоха от другата страна, забързаха през леденото езеро.
— Руснаците трябва да са знаели — бърбореше Огден. — Явно затова се опитват да превземат станцията. Искат цялата слава за себе си.
Брат знаеше, че докторът греши. Той бе един от малцината, които знаеха какво се криеше в Ниво 4. Руснаците търсеха не слава, а мълчание и запазване на тайната.
Тъкмо стигнаха отсрещната страна, когато намиращата се на няколко крачки зад тях Уошбърн изкрещя:
— Командире! Имаме си компания!
Той се извърна.
Едно от съществата се плъзна през цепнатината в скалата, Последва го второ… и трето…
Краката им трепереха, но въпреки това се движеха неотклонно към тях. А и след петдесет хиляди години сигурно бяха ужасно гладни.
— Много бързо се събуждат — обади се Огден. В гласа му ясно се долавяше възхищение.
Брат посочи изхода.
— Навън! — изкрещя той. — Хайде, размърдайте се!
Трите чудовищни глави се извърнаха едновременно към източника на гласа. Отново усети ултразвуковият лъч да минава през него. Проклетите неща го засичаха с локатори те си.
— Мамка му! — изруга той и вдигна пушката си, отстъпвайки назад. Бяха се превърнали в дивеч!
Още две същества се измъкнаха от цепнатината.
— Уошбърн, всички да отстъпят в тунела. Веднага! Знаеш пътя. Ще се погрижа тези гадини да не се приближават прекалено много. Вдигна пушката си.
— Недейте! — замоли се Огден.
— Професоре, сега не е време за дебати.

Мат усещаше гръбнака си като направен от желе. Вече повече от час водачът на снегомобила Франк О’Донъл караше с пълна скорост, без да обръща внимание на неравния терен. Сякаш беше яхнал пневматичен чук. Всяка костица в тялото му се тресеше и болеше.
Гледаше в бушуващата снежна виелица навън. Ветровете подмятаха машината. Отдавна се бе отказал от надеждите си да убеди моряците да не продължават към руската полярна станция. Единственото, което спечели, бяха опитите на всеки пет минути да се свържат с другия „Сно-Кат“.
Никой не отговаряше.
Опитаха се също така да се свържат с базата по късовълновия канал, но и тук нямаха късмет. Като че ли бяха останали съвсем сами.
Страхът за Джени сякаш се превърна в камък с размери на грейпфрут в корема му. Беше му трудно да преценява какво става непосредствено около него.
— Ето я станцията! — обади се О’Донъл и посочи право напред. В гласа му се долавяха радост и облекчение. — Поне са оставили проклетите светлини включени.
Мат се наведе напред, радостен, че може да се откъсне от безпокойните си мисли. Крейг го погледна с блеснали очи.
Ледени хребети се издигаха като планина пред тях. Снегът се носеше хоризонтално над повърхността и скриваше всякакви подробности. Но недалеч от основата на един връх в сумрака се виждаше светлина.
— Не виждам никаква станция — каза Крейг.
— Под повърхността е — обясни водачът. — Цялата е вкопана отдолу.
Снегомобилът се насочи към блестящия маяк, като подскачаше над неравния лед. Мат забеляза и други превозни средства, наполовина затънали в снега, паркирани на завет между хребетите. Имаше дори закотвена лодка за лед със спуснати платна. Минаха покрай тях и продължиха право към светещия отвор.
— Мамка му!
Възклицанието на лейтенант Гриър ги стресна. Всички се обърнаха в посоката, към която гледаше и той. През снежната виелица Мат видя нещо, което му се стори абсолютно невъзможно. Разбивайки леда, от дълбините се издигаше командна кула на подводница, от която се стичаше вода и се издигаше пара.
— Руснаците! — изсъска Пърлсън. — Изпревариха ни!
Мат огледа полинята, в която изплаваше подводницата.
Беше малка, прекалено малка за огромния руски съд. Имаше място едва ли не единствено за кулата.
— Какво ще правим? — попита той.
— Горивото почти свърши — каза О’Донъл.
Гриър беше най-старши по чин. Човекът мислеше бързо. Изобщо не се поколеба.
— Карай към станцията!
Мат кимна в мълчаливо съгласие. Трябваше им прикритие. Оставането им тук означаваше смърт. Хидрофоните на подводницата със сигурност бяха засекли движещия се по леда снегомобил. Руснаците знаеха, че са тук.
О’Донъл отново натисна газта до дупка. Мат подскочи чак до тавана, когато минаха през един особено висок хребет.
— Дръжте се! — извика О’Донъл.
„Намери кога да го кажеш“ — помисли си Мат, като разтриваше главата си.
Гриър сграбчи седалката пред него. — О’Донъл…
— Виждам ги, сър!
Мат погледна към подводницата. Мъже в бели канадки се изкачваха по подвижния и мост. Към тях се насочиха оръжия.
Снегомобилът рязко зави и се понесе към входа на базата.
— Намали! — извика Крейг от предната седалка, опрял здраво ръце в панела пред него.
Очите на Мат се разшириха, когато разбра какво е намислил водачът.
Полетяха право към тунела.
Стрелбата започна изведнъж. Куршуми влетяха в задната част на снегомобила. Сякаш някой беше взривил пакет фишеци точно до тях. Шумът ги оглуши. Задният прозорец се пръсна.
И в този момент снегомобилът достигна тунела.
О’Донъл се наведе напред и рязко удари спирачките, но набраната инерция изобщо не можеше да бъде намалена. Машината се понесе надолу по стълбите. Задницата и се вдигна високо във въздуха и удари ледения таван. Задната част на кабината се смачка при сблъсъка, после снегомобилът отново удари стълбите. Веригите остро изскърцаха.
Пътниците се превърнаха в кълбо от мятащи се във всички посоки крайници. Отгоре им се посипаха още стъкла.
За миг Мат зърна стоманени врати, носещи се право към тях.
От удара всички полетяха напред. Мат се прекатури през седалката и удари предното стъклото с рамо. Стъклото излетя от рамката си. Той се претърколи през капака, наполовина покрит с парченца стъкло. Плъзна се чак до пода и се строполи пред снегомобила.
Е, поне бяха спрели.
— Добре ли си? — попита Крейг, докато Мат се изправяше на крака.
Репортерът се беше навел навън от кабината, раната на главата му се беше отворила отново.
— По-добре от теб — отвърна Мат, като провери крайниците си.
О’Донъл изстена и опита да се изправи в седалката си. Беше се ударил силно във волана и май бе пукнал ребро. Гриър и Пърлсън вече се бяха изправили и гледаха през задното стъкло в очакване на руснаците.
Мат огледа машината. Снегомобилът се бе забил във вратата като тапа в гърлото на бутилка.
— На това му се казва обслужване от врата до врата.
— Всички навън! — нареди Гриър, вдигна оръжието си от пода и посочи към станцията.
Вратите бяха част от основната конструкция на станцията, но предното стъкло го нямаше и така разполагаха с готов изход. Мат им помогна да пропълзят по капака.
— Бързо надолу! — викна Гриър, който се провря последен. — Катастрофата ще забави руснаците, но не се знае за колко време.
Всички заедно забързаха по коридора. Гриър настигна Мат и му подаде деветмилиметрова „Берета“.
— Знаеш ли как да използваш това?
— Бил съм зелена барета.
Гриър го изгледа изпитателно и накрая пъхна пистолета в ръката му.
— Добре, значи няма да се простреляш.
Мат претегли на ръка оръжието.
— Не, освен ако това не успее да ме измъкне от цялата тази бъркотия.
След още няколко метра тунелът свърши. Озоваха се в голямо кръгло помещение с много врати. Около някаква стълба в центъра бяха разположени маси и столове. Тук-там имаше недоядена храна. Претърсиха всичко наоколо с насочени оръжия.
Помещението бе празно.
— Отишли са си. — Пърлсън беше шокиран.
— Евакуирали са се — поправи го Гриър. — Явно „Полярен страж“ е разбрал за нападението и е тръгнал право насам, за да опразни базата.
— Страхотно! — ядоса се Мат. — Изминахме целия път до тук, за да ги предупредим, а те вече са си обрали крушите.
— Какво ще правим сега? — попита Крейг. Половината му лице бе покрито с кръв, а другата половина бе пепеливо бледа.
Гриър продължи да ги води навътре.
— На трето ниво има стара оръжейна. Гранати, стари карабини. Ще вземем колкото можем да носим.
— И после?
— После се крием. И оцеляваме.
— Последната част от плана ми допада — обади се Мат.
Когато стигнаха до трето ниво, внезапно се чу стрелба. Но ехото идваше не отгоре, а отдолу.
— Някой е останал — учудено каза Крейг.
— Май е точно под нас — обади се Пърлсън.
— Да вървим! — поведе ги Гриър.
Тъкмо тръгнаха, когато отгоре се разнесе експлозия. Всички замръзнаха.
— Руснаците — каза Мат.
— По-бързо! — нареди Гриър и продължи надолу по стълбите.
Отгоре се чуха гласове. Някой крещеше заповеди на руски. Разнесе се тропот на тичащи крака.
Крейг и Мат бързаха надолу по стълбите след Гриър. Пърлсън и О’Донъл прикриваха гърбовете им. Стигнаха четвъртото ниво. Вместо да се озоват в отворено общо пространство както на горните нива, попаднаха в дълъг коридор.
Той също беше празен, но в другия край имаше двойна врата.
— Лабиринтът — обади се зад тях Пърлсън.
— Подходящо място за криене — каза Гриър. — Шибан лабиринт. Хайде!
— Но кой стреляше? — попита Крейг, докато тичаха.
Мат също искаше да знае.
Гриър се намръщи.
— Молете се да са наши момчета — изръмжа той.
Мат прие присърце думите на лейтенанта. Трябваше им подкрепление. Но, разбира се, това пораждаше друг въпрос. „Ако са от добрите, тогава по кого стрелят?“

БЕЗИЗХОДИЦА

9 април, 12:02
Полярна станция „Грендел“

9. Масивното създание се прокрадваше в сумрака на пълното с кости леговище към скривалището на Аманда — приведено, дебнещо, неуверено. Пастта му беше отворена, зъбите бяха изпоцапани с кръв. По ноктите все още висяха остатъци от костюма на Лейси.
Притиснала се колкото може по-навътре в ледената цепнатина, Аманда усещаше ултразвуковото излъчване от грендела — с челюстите си, с корените на зъбите си, с косъмчетата по врата си. Стоеше неподвижно, подобно на застинал пред фаровете на автомобил заек.
Махай се, мислено го умоляваше тя с цялото си сърце. Беше задържала дъха си толкова дълго, че започваха да и се привиждат звезди. Не смееше да издиша. Тънки струйки студена пот се стичаха по лицето и.
„Моля те…“
Гренделът приближи на крачка от нишата и. На фона на процеждащата се отвън светлина чертите на звяра не се различаваха ясно. Единствено двете му очи продължаваха да улавят част от светлината, отразяваща се в ледените стени.
Червени… кървавочервени… безчувствени и студени като грамадата лед отгоре.
Аманда срещна погледа му. Знаеше, че ще умре.
Тогава звярът рязко извъртя глава обратно към изхода. Внезапното му движение стресна Аманда и тя издиша. Не можеше да се сдържа повече. Напрегна се от допускането, че се е издала.
Но звярът не и обърна внимание и се обърна към изхода. Наклони глава на една страна, после на друга. Очевидно слушаше нещо.
Аманда нямаше начин да разбере какво точно. Нима идваше някой? Или Конър бе все още жив и викаше за помощ?
Каквато и да бе причината, гренделът махна няколко пъти с опашка, след което се стрелна към тунела и изчезна нагоре.
Аманда остана още известно време в нишата си, треперейки неудържимо. После излезе и се запрепъва с подкосени крака към изхода. Звездите продължаваха да танцуват пред очите и — повече от страх, отколкото от липсата на кислород. Наведе се в тунела навреме, за да види как масивният силует на звяра се стрелна нагоре в посока към стената.
Страхувайки се повече от спотайващата се в тишината неизвестност, отколкото от съществото, Аманда се изкачи от жлеба. С помощта на котките си продължи напред по хлъзгавия наклон и се наведе, когато таванът стана по-нисък. Стигна края и подаде глава навън.
От едната страна гренделът се катереше по ледената стена като гущер по скала. Изчезна зад ръба. Движеше се бързо, очевидно бе тръгнал на лов.
Погледът и се спря върху синьото въже, което висеше от ръба. То бе единствената и надежда.
Аманда се измъкна от тунела и се изправи на крака. Молеше се въжето да е все още завързано за онова, което бе останало от Конър. Когато го видя за последен път, геологът го бе завързал през гърдите си.
Стигна до стената и хвана въжето.
„Моля те, Господи…“
Дръпна го надолу. Изглежда държеше. Отпусна се на него, за да се увери, че е здраво.
Сълзи избиха в очите и, докато се катереше по стената. Местеше бавно ръка след ръка, като забиваше котките дълбоко в леда. Ужасът сякаш и придаваше допълнителни сили.
Със зъби и нокти стигна до ръба и се повдигна само на сантиметри от обезобразеното тяло на Конър Макферън. Лампата на каската му светеше в тавана като сигнален фар в тъмните тунели.
Аманда се извърна. С мъка се изправи на крака, като се мъчеше да не гледа изкорменото тяло. Кръвта бе изтекла на локва около него и бе замръзнала. Именно това бе позволило на Аманда да се покатери по стената. За единия час, който бе прекарала долу, остатъците от тялото на Конър бяха замръзнали — кървава котва, осигурила спасението и.
С длан върху устата и с молитва за опрощение на устните, Аманда се наведе и разкопча каската на геолога. Светлината и трябваше. Докато освобождаваше каишката, не можеше да не гледа към Конър. Лявото му око и носът му бяха изчоплени с нокти. Гръклянът му бе изтръгнат до самия гръбнак. Брадата се бе превърнала в замръзнала кървава каша.
Най-накрая освободи каската с хлипане.
Изправи се и я сложи на главата си. Беше прекалено голяма, но успя да закопчае ремъка. Погледна надолу по дългия тунел. От грендела нямаше и следа.
Пристъпи напред и някакъв блясък привлече погледа и. Обърна се. На пода лежеше малка брадвичка за лед. Беше на Конър, носеше я на колана си. Явно се бе опитал да се защити с нея.
Побърза да я вземе. Макар да бе съвсем малка, все пак носеше някакво чувство за сигурност.
Обърна се отново към тунела и събра кураж за ужасното пътешествие, което я очакваше. Но докато пръстите и стис-каха брадвичката, в главатаи и нахлу друг спомен. По-рано днес, когато се скара с Конър, че се кани да тръгне самичък, той пренебрегна упреците и. Беше казал, че всички останали са заети. Но беше споменал и още нещо.
„Освен това съм взел едно уоки-токи.“
Аманда се обърна.
Коленичи отново до тялото на Конър. Претърси разпрания му и втвърден от студа елек, от който изпадаше пух, и откри малката ръчна радиостанция.
Коленичи и завъртя копчето. Светна малка червена лампичка на батерията. Доближи уоки-токито до устните си.
— Говори Аманда Рейнълдс. — Мъчеше се да овладее гласа си опитваше се да шепне, но се страхуваше, че никой няма да я чуе, ако говори прекалено тихо. — Ако някой ме чува, помогнете ми. Попаднала съм в капан в Лабиринта. В тунелите дебне едър хищник. Той уби Лейси Девлин и Конър Макферън. В момента е някъде навън… не зная къде. Ще се опитам да стигна горните нива. Моля ви… моля ви, ако ме чувате, пригответе оръжия. Ще съобщя за местоположението си веднага щом стигна някой от маркираните тунели.
Постави пръсти върху говорителя на радиото. „Моля те, дано някой да ме е чул.“ Изчака, мъчейки се да усети някаква вибрация, знак, че някой се опитва да се свърже с нея. Но нямаше нищо.
Стана отново и се обърна към тъмния тунел. Лъчът на каската пронизваше мрака пред нея. В едната си ръка държеше радиото, а в другата — пикела за лед.
Трябваше да се измъкне от Лабиринта.
Тогава щеше да е в безопасност.




Хората му се представяха блестящо.
Капитан първи ранг Антон Миковски стоеше на стенда на перископа с ръце зад гърба. Носеше лека униформа — зелена туника и панталони с пъхнати в ботушите крачоли. От оръжейните станции непрекъснато идваха доклади.
Навсякъде нещата вървяха по план.
Не поемаше никакви рискове. Екипът на брега потвърди, че полярна станция „Грендел“ е овладяна. Американците, които бяха разбили снегомобила си във вратите на станцията, все още липсваха. Петимата мъже побягнали като подплашени зайци и изчезнали в дълбините на станцията. Но Щяха да бъдат намерени. Всичко бе само въпрос на време, останалата част от базата бе пуста — явно опразнена от подводницата, която чуха преди по-малко от час да изхвърля баласта си.
Миковски познаваше противника. Американската изследователска подводница „Полярен страж“. Не представлява ше никаква заплаха. Беше експериментален модел, лишен от каквото и да било въоръжение. Несъмнено вече бягащ заедно с евакуираните от станцията хора. Беше му наредено да не я преследва.
Основната цел на мисията му бе да проникне в базата, да я овладее, да разположи свързочна станция, да се потопи и да патрулира наоколо, охранявайки района от истинската заплаха. В Арктика враговете бяха бързо атакуващите подводници, които постоянно патрулираха под полярната шапка.
Разполагаха точно с дванадесет часа. Бързо вътре и бързо навън. Бъркотията в Прудоу Бей би трябвало да забави противниците му.
— Капитане — приближи дежурният радист, — успях да се свържа с базата „Омега“.
— Много добре — той слезе от стенда на перископа и отиде в свързочната кабина. Радистът му подаде слушалките.
— Обажда се капитан Миковски. Трябва да говоря с адмирал Петков.
През пукота се разнесе отговорът:
— Веднага, капитане. Адмиралът очакваше обаждането ви.
Докато чакаше, Миковски обмисляше думите си. Адмирал Петков бе останал на „Омега“, за да разпита пленниците и да претърси станцията им. Искаше да бъде сигурен, че онова, което руското правителство търсеше в полярна станция „Грендел“, не се намира вече в лабораториите на американската изследователска база.
Миковски никога досега не бе виждал толкова целеустремен и същевременно така спокоен човек. Това го изнервяше. Излъчваше течения, които бяха по-ледени от всичко, което можеш да намериш около полюса. Прякорът на Петков — Белият призрак — му пасваше идеално. Преди седмица, ко-гато Миковски получи назначението да командва флагманския кораб заедно с адмирала от Северния флот, беше завладян от ужас и гордост. Наслаждаваше се на завистта на колегите си със същия ранг. Но сега… сега беше щастлив, че адмиралът не е на кораба му.
Сякаш в отговор на мислите му прозвуча гласът на Пет ков — безстрастен, лишен от емоции.
— Капитане, каква е ситуацията?
Той преглътна с мъка, хванат неподготвен.
— Всичко е върви по план, сър. Станцията е била евакуирана точно както предполагахте, но останаха пет вражески единици. — Бързо преразказа историята със снегомобила. — удвоих щурмовия отряд и изпратих навън двадесет души. Ще претърсят станцията ниво по ниво. Докато пристигнете, всичко ще бъде прочистено.
— Тръгвам към вас сега. Ядреният заряд прехвърлен ли е на станцията?
— Д-да, сър — пред очите на Миковски изникна титаниевата сфера с диаметър един метър. Както бе наредено, тя бе закрепена на най-долното ниво на станцията. — Но, адмирале, не е необходимо да идвате, докато всичко не бъде поставено под контрол. Процедурата…
— Не ме интересува дали ще намерите онези американци или не. Изолирайте базата, и особено Ниво Четири. Тръгвам с един от щурмовите екипи. Незабавно се потапяйте. Патрулирайте на голяма дълбочина. Ще се срещнем на „Грендел“ в шестнадесет нула-нула.
— Слушам, сър. — Погледна часовника си — по-малко от три часа. — „Дракон“ ще изплава на повърхността точно в шестнадесет нула-нула.
— Много добре — радиото замлъкна. Призракът бе изчезнал в ефира.
Миковски се обърна към радиста.
— Свържете ме с водача на ударната група.
— Слушам, сър.
Вълнение откъм дежурните на хидролокатора привлече вниманието му. Всички се бяха привели зад различните приемници и оживено спореха.
Отиде при тях.
— Какво има?
Старшият на екипа скочи на крака и застана мирно. — Прихванахме аномалия. Но е абсолютно безсмислена.
— Каква аномалия?
— Множество сонарни сигнали. Изключително слаби.
— Откъде идват?
Умът му моментално прехвърли възможните източници — американската изследователска подводница, приближаваща се щурмова подводница, а може би дори кораби отвъд полярната шапка. Отговорът обаче бе още по-объркващ. — Сигналите идват от вътрешността на станцията.

Стиснал пистолета в ръка, Мат мина след лейтенант Гриър през двойната врата и се озова извън организираната структура на полярната станция в света на хаотично разположените ледени тунели, внезапни пропасти и пещери. Крейг вървеше непосредствено до него, следван от Пърлсън, чиито очи сякаш бяха издялани от камък, и треперещия от болка О’Донъл. Затичаха се към дълбините на лабиринта.
Гриър държеше единственото фенерче, което бяха намерили при входа. Лъчът му танцуваше по стените и от светлината тъмният лед започваше да искри в бяло. Сякаш тичаха сред вътрешностите на някаква ледена скулптура.
— Знаеш ли накъде отиваме? — попита Крейг.
— Тук има хора — каза Гриър. — Трябва да ги намерим.
— Колко е голям този лабиринт? — попита Мат.
— Достатъчно — гласеше лаконичният отговор. Продължиха да тичат. Знаеха, че руснаците са по петите им. Сега разстоянието беше по-важно от посоката.
Продължиха по извиващите се тунели и потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко към сърцето на ледения остров. Тъкмо стигнаха едно разклонение, когато отново се разнесоха изстрели. Автоматичен огън, някъде пред тях. Но по кой тунел?
Всички спряха.
— Накъде? — попита Пърлсън.
Отговорът дойде миг по-късно. От дясната им страна внезапно се появи светлина. Мяташе се френетично във всички посоки. Още изстрели, оглушителни в затвореното пространство.
— Почнаха неприятностите — каза Мат и насочи беретата към тунела.
Вече се чуваха викове.
Моряците вдигнаха оръжията си.
Непосредствено от другата страна на завоя светлината стана по-ярка и освети в гръб тичаща фигура. Появи се млад мъж, който се подхлъзваше и пързаляше независимо от пясъка по пода. Размахваше ръце, сякаш викаше за помощ, Очевидно не бе военен. Косата му бе дълга до раменете, носеше канадка „Норд Фейс“ и панталони „Тинсулейт“.
Хвърли се към тях. Мат очакваше да започне да ги моли за помощ. Вместо това младежът ги подмина.
— Бягайте! — изкрещя той, без да забавя крачка.
Появиха се още фигури, тичащи с пълна сила — по-възрастен плешив мъж, двадесет и няколко годишно момиче и още един младеж. Групата се водеше от висока, поразително красива чернокожа жена в синя флотска униформа.
— Уошбърн! — извика О’Донъл.
— Вдигай си топките и се размърдай! — озъби му се тя.
Отзад се чуха нови изстрели. Светлината на огъня освети последната фигура — още един моряк. Отпусна се на коляно и откри преграден огън. Осветен от лъча на фенерчето, тунелът заблестя като синя змия, извиваща се дълбоко в леда.
— Какво става? — попита Гриър.
Мат видя тъмно петно отвъд коленичилия стрелец, което бързо се придвижваше към него.
„Какво по дяволите?“
Уошбърн поведе групата към тях. Трябваше да крещи, за да надвика изстрелите.
— Трябва да се измъкнем от тези тунели… веднага!
— Не можем — каза Гриър, когато Уошбърн стигна до тях. — Руснаците…
— Майната им на руснаците! — Уошбърн дишаше тежко. — Натресохме се на нещо много по-лошо!
Тя направи знак на останалите да продължат напред.
Стрелбата спря. Другият моряк бе скочил на крака и спринтираше към тях, като се мъчеше в движение да махне празния пълнител.
— Давай, давай, давай!
Гриър посочи с пръст Пърлсън и О’Донъл.
— Ти и ти. Отведете цивилните.
О’Донъл кимна. Сграбчи Крейг за лакътя и го помъкна след паникьосаната група. Мат се изтръгна от опитите вя Пърлсън да направи същото.
Морякът сви рамене и тръгна самичък, но спря за миг и попита през рамо лейтенанта:
— Ами руснаците, сър?
„Майната им на руснаците.“ Мат все още бе поразен от отговора на жената.
Отговорът на Гриър бе по-смислен.
— Отведете ги колкото се може по-близо до изхода на Лабиринта. Чакайте ни там!
Последва рязко обръщане на пета и групата продължи бягството си нагоре по тунела. Последният моряк стигна до тях.
— Командир Брат! — Гриър бе искрено изненадан.
— Пригответе се да откриете огън! — Брат бързо се обърна назад и коленичи. Извади нов пълнител от джоба си и презареди.
Гриър се присъедини към старшия офицер. Застана зад него и насочи пушка над рамото на Брат. Пъхна фенерчето си в свободната ръка на Мат.
Мат погледна отдалечаващата се група и двамата стрелци, Чудеше се кое е по-доброто — да остане или да тръгне. Единственият му друг избор бе да побегне сляпо в някой страничен тунел и да се изгуби. Нито една от възможностите не му се струваше по-мъдра от другите, затова просто остана там, където се намираше.
Приближи се до другото рамо на Брат.
Офицерът му хвърли бърз поглед и отново се обърна напред.
— Ти пък кой си, по дяволите?
Мат вдигна пистолета си и го насочи напред.
— Точно сега съм някой, който ти прикрива задника.
— Е, тогава добре дошъл на купона — изръмжа Брат.
— Какво идва насам? — попита Гриър от другата страна.
— Най-лошият ти шибан кошмар.
В далечината, извън обсега на фенерчето, към тях светнаха червени очи. Мат започна да усеща странно бръмчене в главата си, сякаш вътре в черепа му имаше комари.
— Ето ги! — каза — Брат, като пое въздух през зъби.
Пред тях се появи масивно създание със снежнобяла кожа, покрита с червени… не, кървави ивици… Изпълни тунела, като кървеше от многобройните огнестрелни рани. Половината от муцуната му приличаше на неопечен хамбургер. Но въпреки това продължаваше да се приближава.
„Какво е това, по дяволите?“
Зад него се мяркаха други сенки.
Водещият звяр се хвърли към тях. Ноктите му браздяха леда.
Бръмченето в главата на Мат се засили.
Изведнъж се разнесоха изстрели. Мат се стресна и започна да действа. Насочи пистолета, но знаеше, че това оръжие е безполезно. Нямаше да успее да причини нищо на звяра — също както на гризли.
Няколко от раните бяха преки попадения между очите на чудовището. И въпреки това се носеше към тях, навело ниско глава като бик. Явно дебелата еластична кожа и подкожната мазнина действаха като бронежилетка — същинска жива стенобойна машина.
Мат натисна спусъка — повече от страх, отколкото от реална надежда да го убие.
— Проклетите неща просто не умират! — потвърди Брат.
Мат продължи да стреля куршум след куршум, докато затворът на пистолета не остана дръпнат назад. „Свършиха се патроните.“ Гриър забеляза това.
— Тръгвай! — нареди той и посочи с глава към вече изчезналата група бегълци. Гласът му вибрираше от отката на собственото му оръжие, докато даваше радиостанцията на Мат. — Четвърти канал.
Мат взе предавателя, готов да побегне.
В този миг първият звяр рухна върху леда, сякаш се бе подхлъзнал, с подкосени крака. Продължи да се пързаля още малко, забил муцуна в леда, докато накрая спря. Очите му продължаваха да гледат напред, все така отразявайки в червено лъча на фенерчето. Но в тях вече нямаше живот.
Беше мъртъв.
Бръмченето в главата на Мат намаля до досаден сърбеж зад ушите. Брат скочи на крака.
— Оттегляме се.
Трупът на звяра блокираше останалите същества, но те приближаваха зад планината от обезобразено месо.
Мат и двамата моряци се оттеглиха до следващото разк лонение. Пушките продължаваха да сочат към мъртвата маса препречваща тунела.
— Това би трябвало да ги задържи засега — каза Гриър.
Трупът се раздвижи и се плъзна към тях, като леко се обърна на една страна. След това отново спря.
— Да бе, как ли пък не — промърмори Мат и отстъпи крачка назад.
— Какво става? — попита Гриър.
Трупът отново се плъзна напред.
— Другите го бутат отзад! — Брат беше повече поразен, отколкото уплашен. — Мамка му!
Бръмченето в главата на Мат, което неотдавна бе отслабнало, отново се засили. Но усети, че този път идва от друга посока, сякаш някой надничаше през рамото му. Обърна се към страничния тунел.
Две червени очи отразиха лъча на фенерчето обратно към него.
Само на десет метра разстояние.
Мат вдигна инстинктивно пистолета, докато съществото се хвърляше към него.
С крайчеца на окото си видя, че затворът все още зее отворен.




Без да може да разбере какво накара грендела да се махне, Аманда нямаше представа и къде се намира той в момента. Миньорската каска на Конър хвърляше полегат лъч в тунела, осветявайки оранжев маркер, нарисуван със спрей върху стената.
Един от знаците на Лейси Девлин.
Аманда се огледа. „Моля те…“
Върху синия лед се появи друг знак — зелен ромб. Трасе-то на Лейси най-сетне се бе пресякло с друго. Аманда изхлипа, Беше стигнала до картографираните райони на Лабиринта.
Отново вдигна предавателя и натисна бутона.
— Ако някой ме чува, открих маркирана пътека. Зелени ромбове. Тръгвам по нея. Не съм виждала съществото през последния един час. Моля ви, помогнете.
Изключи радиото, за да запази батерията, и започна да се моли. Ако поне някой слушаше…
Ускори крачка в мъртвешката тишина.
Докато вървеше от ромб към ромб, си даде сметка, че би трябвало да се намира в близост до изследваните райони на системата от ледени пещери. Реши да рискува. Завъртя лам-пата на каската и изгаси единствения си източник на светлина.
Тъмнината я обгради отвсякъде — близка, създаваща чувство за клаустрофобия. Сега бе глуха и сляпа едновременно.
След около половин минута очите и привикнаха към мрака и черния лед. Огледа се — първо с очи, а след това бавно започна да върти глава. Откри онова, което търсеше.
Отгоре, дълбоко в леда, светеше слаба звезда. Тук имаше хора с фенерчета.
Докато я гледаше, без да помръдва, светлината изведнъж се раздели на две звезди — по-слаби, но ясно различаващи се. Двете бързо се отдалечиха една от друга.
Едната се издигна нагоре и навън, избледня и накрая изчезна.
Другата се насочи към нея. Ставаше все по-ярка. Движеше се бързо.
Спасители… някой несъмнено я беше чул.
Страхуваше се да извика, особено като знаеше какво друго се спотайваше в тези тъмни тунели. Най-доброто за нея бе Да скъси разстоянието между себе си и движещата се светлина. Отново включи лампата.
В блясъка на крушката й другата светлина изчезна. Никак не искаше да заличи единствения лъч надежда, но беше твърде опасно да върви слепешком в ледения лабиринт. Освен това не смееше да изгуби трасето със зелените ромбове.
Ако спасителите и я бяха чули, те несъмнено я търсеха по него.
Забърза напред, като спираше всяка минута, за да изключи лампата и да провери местоположението си спрямо друга та светлина.
Освен това при всяко спиране търсеше помощ.

„Следвам зелените ромбове. Но моля ви, внимавайте. Хищникът, който уби Лейси и Конър, все още е някъде из тунелите.“
Радиото в джоба на Мат, дадено му от Гриър, продължаваше да повтаря сагата на изгубилата се жена. Вече се беше опитал да се свърже с нея, но тя или не можеше да прихване сигнала, или радиото и бе повредено. Каквато и да бе причината, самият Мат също си имаше проблеми.
Продължи лудешкия си бяг в ледения тунел с празен пистолет в едната ръка и фенерче — в другата.
Преди пет минути ловецът единак ги бе нападнал при пресечката и бе разделил Мат от двамата моряци. Те бяха открили огън, за да дадат време на Мат да избяга.
Не бяха успели.
След миг колебание звярът го подгони — като лъвица след отделила се от стадото газела.
Останал само с празния пистолет в ръка, Мат се затича презглава в тунела, като се подхлъзваше и пързаляше по стръмните участъци. Едва успяваше да се задържи на крака. Раменете му се блъскаха с всичка сила в ледените стени и издатъци. Но въпреки това нямаше никакво намерение да намалява. Вече бе видял колко бързо се движи раздразненото от раните си чудовище. Не смееше и да си помисли за скоростта, която би развил здрав екземпляр.
В продължение на няколко дълги минути не бе виждал никаква следа от чудовището. Може би се беше отказало. Дори бръмченето в главата му престана. Изглежда от съществата излизаше нещо като звук, който бе отвъд границите на възприятието на човешкия слух.
Сега той бе изчезнал.
Дали да се надява, че звярът също си е отишъл? Радиото отново изпращя. „Моля ви… ако чувате това, доведете помощ. Вземете оръжия! Все още продължавам да се движа по маркировката от зелени ромбове.“
Какво означаваше това, по дяволите? „Маркировката от зелени ромбове.“ Звучеше като реклама на мюсли „Лъки Чармс“.
„През последните четиридесет и пет минути не съм виждала следа от грендела. Сякаш е изчезнал. Може би е избягал.“
Мат се намръщи. „Грендел?“ Така ли наричаха нещото, което го бе нападнало? Ако е така, значи жената явно знаеше за ставащото тук повече от всеки друг.
Стигна тичешком един ъгъл, изпързаля се на пети и се обърна, за да вземе завоя. Тунелът пред него се разделяше на две. Лъчът на фенерчето му освети някакво странно цветно петно на леда. При входа на десния тунел имаше нарисуван син кръг, а на левия — зелен ромб.
Маркировки.
Чак сега разбра за какво става дума. Продължи да тича по левия тунел. Не преставаше да се озърта назад, но вече се оглеждаше и за следващия зелен ромб.
„По дяволите, щом така и така тичам, защо да не стигна до някого, който знае какво става тук.“
Мат тичаше, завивайки ту наляво, ту надясно. Гравитацията и хлъзгавият склон го отнасяха все по-навътре. Но нямаше и следа от жената с радиото. Само безкраен тъмен лед, а той сякаш се движеше в блестяща синя пещера, осветена единствено от фенерчето му.
— Хей! — Този път гласът не идваше от радиото, а някъде отпред.
Мат се пързулна по склона, като се придържаше с една ръка за ледената стена, за да запази равновесие. Заобиколи следващия ъгъл и лъчът на фенерчето му освети странна картина — висока и стройна жена, напълно гола и боядисана в синьо, подобно на някаква богиня на инуитите.
Плъзна се към нея и изведнъж разбра, че не е гола, а облечена в плътно прилепнал по тялото костюм с вдигната качулка. На главата си беше сложила миньорска каска. Лампата светеше право в очите му.
— Слава Богу! — извика тя и забърза насреща му.
Успя да я разгледа ясно, когато изключи лампата. Объркването в погледа и се изписа и на цялото и лице.
— Кой сте вие? — тя погледна зад него. — Къде са другите?
— Ако търсите спасителен отряд, ще се наложи да се за доволите с мен — той вдигна безполезния пистолет. — Макар да се съмнявам, че ще ви бъда от особена полза.
— А кой сте вие? — отново попита тя. Говореше леко завалено и необичайно високо. Да не би да беше пияна?
— Матю Пайк, надзирател на дивеча и рибата в Аляска.
— Рибата и дивеча ли? — объркването и се засили. — Вихте ли свалили фенерчето си? Аз… аз съм глуха и не мога да виждам устните ви от светлината.
Той свали фенерчето.
— Извинявайте. Аз съм един от групата, която тръгна от „Омега“.
Тя кимна разбиращо. Но същевременно в очите и проблесна подозрение.
— Какво става? Къде са всички останали?
— Станцията е била евакуирана. Руснаците нападнаха „Омега“.
— Мили Боже… не разбирам.
— И в момента овладяват тази станция. А вие коя сте? И какво търсите сама тук?
Тя приближи, но очите и продължаваха да се местят между него и тунела зад гърба му.
— Аз съм доктор Аманда Рейнълдс. Шеф на станция „Омега“.
Разказа му набързо историята за изчезналите учени и внезапната атака на гигантския хищник.
— По радиото го нарекохте грендел — спомни си той. — Май знаете нещо повече за тях.
— Открихме ги замразени. В една ледена пещера. Би трябвало да са на петдесет хиляди години, от времето на последния ледников период. Изчезнал вид.
Изчезнала е баба ти, помисли си той. Разказа и за собствените си премеждия след нападението на руснаците, без да престава да следи тунела.
— Значи гренделът не е само един… — промърмори съвсем тихо тя. — Разбира се, трябва да има и други. Но как са останали скрити толкова дълго време?
— Вече не се крият. Ако това е някакво замръзнало гнездо, значи е твърде опасно да оставаме тук. Знаете ли как да стигнем до повърхността? Ако се съди по опита ми, май е по-добре да се откажем от тези зелени ромбове. Да опитаме друг път.
Тя посочи напред.
— Оттук ще стигнем до други тунели. Но не съм много добре запозната с Лабиринта. Предполагам, че накрая всички водят към изхода.
— Да се надяваме. Хайде — Мат се обърна и бавно и предпазливо пое по обратния път нагоре. — Трябва да се оглеждаме за всяка следа от гренделите — стъпки, драскотини от нокти по леда, такива неща. И да избягваме тези райони.
Тя кимна. Мат изпита уважение към нея. Беше се срещнала лице в лице с едно от онези чудовища и бе оцеляла. И сега се мъчеше да се спаси само с едно уоки-токи и малка брадвичка за лед. При това напълно глуха, неспособна да чуе какво се приближава към нея.
— С малко повече късмет няма да срещнем други от тях — каза тя.
Мат се обърна и в същия миг през главата му премина познатото бръмчене, от което костиците в ушите му завибрираха.
Някой яростно го хвана за лакътя. Аманда се издърпа до него. Макар и глуха, тя също бе усетила вибрациите. А от начина, по който пръстите и се впиваха в десния му бицепс, беше ясно, че знае какво следва.
Късметът токущо им беше изневерил.

КРЪВ ПО ЛЕДА

9 април, 13:02
Дрейфаща станция „Омега“

10. След един час прекаран пред калорифера, Джени се чувстваше почти размразена и колкото и да бе странно — изпълнена с енергия. Може би заради кофеина, или заради морфина, а може би просто заради глупостта на плана.
Току-що бяха научили, че руската подводница се е махнала. Новината донесе един от моряците, когото руснаците бяха намерили скрит в една от изследователските бараки и го бяха хвърлили при останалите пленници. Човекът бе видял с очите си как подводницата се потапя.
— Имаш ли представа колко руснаци останаха тук? — попита Сюел.
Човекът потрепери в стола си. Ръцете му бяха накиснати в купа с топла вода. Когато проговори, зъбите му тракаха.
— Не съм сигурен, сър. Забелязах около десетина, но може да има и други.
— Значи над десет — от тревога устните на Сюел се изтеглиха в тънки линии.
Матросът погледна с широко отворени очи старшия офицер.
— Т-те застреляха Дженкинс. Опита се да притича преледа. Искаше да стигне до бараката на НАСА. Да използва снегохода им, за да се измъкне. Застреляха го в гръб.
Сюел го потупа по рамото. Вече бяха чули подобни съобщения. Ясно беше, че руснаците стриктно се придържат към заповедта да държат станцията напълно изолирана. Един по един всички офицери и някои от учените биваха измъквани навън под дулото на оръжието. Но всички се бяха завърнали невредими с изключение на един лейтенант, на когото бяха счупили носа.
Разпит, бе обяснил Сюел на Джени. Руснаците явно търсеха нещо. Нещо, което беше скрито в изгубената полярна станция. Все още не го бяха открили. Засега.
Джени бе успяла да зърне разпитващия — висок, внушителен руснак с поразително бяла коса и още по-бледо лице.
Сюел започна да се изправя, но треперещият матрос го спря отново, като извади мократа си ръка от купата.
— Сър, видях как двама руснаци хвърлят метална кутия в дупка в леда. Пробиваха и други дупки.
— Опиши кутиите.
— Колкото малки бурета — матросът показа размера и формата с мокрите си ръце. — Напълно черни с ярко оранжеви капаци.
— Мамка му!
Джени се бе навела наблизо и завързваше сухите си обув-ки. Изправи се.
— Какво е това?
— Руски запалителни бомби. Експлозиви V-клас — Сюел затвори очи и се изправи. — Явно смятат да разбият леда и да потопят цялата база в океана.
Ковалски бе приключил с обличането и се изправи пред калорифера. Държеше ръцете си към струята горещ въздух. Ноктите на ръцете му все още бяха сини.
— Е, в такъв случай ще изпълняваме ли плана си?
— Нямаме избор. Става все по-ясно, че задачата им е „граби и пали“. Смятат да отмъкнат каквото могат и да изгорят всичко останало. Каквото и да има в базата „Грендел“, руснаците са твърдо решени да си остане тайна.
Ковалски въздъхна.
— Значи ще останем живи, докато не намерят онова, което търсят. След това умираме.
Сюел дори не си направи труда да потвърди. Вместо това се обърна към Джени.
— Планът. Още ли смяташ, че ще успееш да изпълниш своята част?
Бащата на Джени постави ръка на рамото и. Тя я покри дланта си. Той не искаше да я пуска.
— Ще се справя.
Сюел я изгледа за миг, като явно се мъчеше да прецени докъде стига решимостта и. Накрая кимна.
— Да действаме.
Ковалски пристъпи напред и се извиси над нея — същинска горила, само че с по-слабо окосмяване.
— Ще се наложи да не се отделяш от мен.
Тя изви очи нагоре.
Сюел ги поведе към мястото, където двама матроси бяха отворили част от тавана и бяха прорязали изолацията на бараката с пластмасовите си ножове. Мястото бе извън пряка видимост от вратата. За щастие руснаците не се задържаха много тук, явно уверени в сигурността на затвора — и не без основание. Къде щяха да идат пленниците, дори да успееха да се измъкнат навън? Около бараката имаше патрули, а отвъд базата не ги чакаше нищо друго, освен дълга и мъчителна ледена смърт.
Канадките им бяха конфискувани. Само безумец би рискувал да излезе навън в бурята само по риза. Бягството оттук означаваше сигурна смърт.
Мрачната мисъл завладя Джени, докато наблюдаваше работата на двамата потящи се моряци. Трудеха се в кухината на изолацията от фибростъкло, като отвинтваха външната плоскост на покрива. Беше трудно само с помощта на пластмасовите инструменти, но въпреки това се справяха.
Един от винтовете падна на пода. Сюел посочи нагоре.
— Обикновено там има панел за слънчево осветление. Един от общо три. Но в Арктика половин година е нощ, а другата — ден и се оказа, че прозорците по-скоро пречат, особено за запазването на топлината. Затова са ги махнали.
— Още малко — обади се един от моряците отгоре.
— Намалете осветлението — даде знак Сюел.
Лампите в непосредствена близост до района бяха изгасени.
Джени взе едно резервно одеяло и го уви около раменете си в нещо като грубо пончо с качулка. Бе прекалено голямо за дребната и фигура, но все пак по-добре от нищо. Поне щеше я предпази донякъде от вятъра.
След последния винт и плоскостта падна в очакващите ръце на моряците. Последва я силен порив студен въздух.
Вятърът засвири вътре в помещението. Прекалено силно. Сюел посочи един сержант, който веднага включи SD-плейъра си. Парчето на U2 заглуши воя на бурята отвън.
— Трябва да побързате — каза Сюел на Ковалски и Джени. — Ако някой реши да влезе, ще ви открият. Ще трябва да върнем плочата на мястото и колкото се може по-бързо.
Джени кимна. Отдолу бяха преместили двуетажно легло, което да изпълнява ролята на импровизирана стълба. Започна да се изкачва нагоре. За миг срещна погледа на баща си и прочете тревогата в очите му. Но той запази мълчание. Нямаха друг избор. Тя бе най-добрият пилот тук.
Джени се изправи върху горното легло и се протегна към дупката в тавана. Ръцете и хванаха ледения ръб на покрива. Без ръкавици пръстите и моментално замръзнаха за метала и започнаха да парят. Не обърна внимание на болката.
С помощта на двамата моряци се набра нагоре и подаде глава във виелицата. Вятърът и леденият сняг моментално я заслепиха.
Надяна очилата си и изпълзя по корем върху заобления покрив на бараката, после се плъзна настрани. Движеше се внимателно. Носът и бе на сантиметри от гофрираната повърхност. Вятърът заплашваше да я издуха от покрива. Нещо по-лошо — подобно на старите „Куонсет“, бараките „Джеймсуей“ бяха със заоблени покриви, които стръмно се спускаха от двете страни към земята.
Джени изпълзя на върха, прилепнала колкото се може по-плътно до покритата с лед повърхност. Предпазливо се обърна и видя как Ковалски като по някакво чудо промъкна едрото си туловище през слабо осветената дупка подобно на библейския Йона, излизащ от ноздрата на някакъв метален кит.
Той изръмжа тихо и посочи с пръст към наветрената страна на бараката. Двамата запълзяха и се плъзнаха по задници до мястото, където покривът продължаваше право надолу до земята. Рискуваха да се плъзнат по леда през ръба противно на желанието им.
Той я погледна. Тя кимна.
Ковалски поведе. Спусна се с краката напред и скочи върху купчината сняг, след което умело се претърколи по ледения наклон. Не след дълго изчезна от поглед.
Джени събра кураж и погледна назад към отвора. Вече беше затворен. Връщане назад нямаше. Плъзна се на измръзналите си задни части и падна в снега.
А сега — по-далеч оттук.
Запремята се неумело надолу по склона, изгубила всякакъв контрол, докато не се приземи върху Ковалски. Беше като да се блъснеш в скрит камък. Ударът и изкара въздуха.
Задавено се помъчи да си поеме дъх.
Вместо да и помогне, Ковалски я бутна надолу по снега и посочи с ръка.
Група неясни фигури се бяха свили срещу вятъра недалеч от близката барака. Виждаха се само благодарение на запалените фарове на моторите им на въздушна възглавница.
Двамата замръзнаха на място.
Не след дълго групата се качи на моторите. Явно двигателите бяха работили на празни обороти, защото фаровете моментално светнаха още по-ярко, олюляха се наляво-надясно и накрая се обърнаха. Воят на вятъра заглушаваше звука на двигателите, придавайки свръхестествен нюанс на картината.
Моторите изчезнаха в пустите ледени равнини. Двамата останали стражи се отдалечиха и влязоха в следващата постройка.
Джени гледаше как светлината на последния мотор изчезва в сумрака. Можеха да отиват само на едно място — към руската полярна станция. Мислите и се насочиха към другия снегомобил, който бе изчезнал в същата посока, отнасяйки Мат и репортера от Сиатъл.
За първи път от години се помоли Мат да е в безопасност. Искаше и се да беше изговорила думите, които горчивината и гневът бяха държали затворени в нея. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Толкова много години бяха пропилели в отчаяние.
Прошепна тихо през вятъра.
„Съжалявам… Мат, толкова съжалявам…“
Зад тях се разнесе стрелба — силна и близка.
— Ставай! — викна и Ковалски и я дръпна нагоре. — Бягай!

Аманда тичаше до високия непознат. Гренделът все още не се виждаше в плетеницата от тунели, но излъчването му изпълваше задната част на главата и с дразнещо усещане за сърбеж.
Следеше ги — бавно и внимателно, като ги караше да потъват все по-дълбоко в ледения остров.
— Какво чака? — попита Мат.
— Да ни свърши късметът — отвърна тя, спомняйки си участта на Лейси Девлин. — Рано или късно ще се озовем в безизходица. Блокиран тунел, пропаст, ледена стена. И тогава ще се окажем в капана му.
— Смъртоносен и умен… страхотна комбинация.
Двамата продължиха нататък по слабо извития тунел.
Котките на обувките на Аманда я държаха стабилно на крака, но Мат се подхлъзна и тя трябваше да го хване за ръка, за да му попречи да падне. Мат се обърна към нея.
— Не можем да продължаваме така. Само се спускаме все по-надолу и по-надолу. Обратно на посоката, която ни трябва.
— Какво друго ни остава? — тя извади малката брадвичка, която бе взела от Конър. — Да се изправим срещу него с това ли?
— Нямаме шанс.
— Е, нали си по лова и риболова. Аз съм инженер геофизик. Това е по твоята част.
Мат се намръщи.
— Трябва ни нещо, което да го примами. Да му оставим лъжлива следа, по която да тръгне. Ако успеем да се промъкнем покрай него, поне ще бягаме към изхода.
Аманда се замисли над решението на задачата и мозъкът и отново превключи на работен режим. Помъчи се да си спомни какво знаеше за животните. Отговорът бе — почти нищо но това не и пречеше да състави хипотеза. Гренделите ловуваха с помощта на ехолокация, но освен това бяха чувствителни към светлина, а може би и към топлина. Спомни си преживяното в леговището на звяра. Той усети скривалището и чак когато унищожи фенерчето и и тя започна да се поти.
Светлина и топлина. Усещаше, че отговорът е близо, но какво по-точно?
Изтичаха през поредната пресечка… и тогава се сети!
— Чакай! — извика тя и спря.
Мат забави скорост, като се плъзна на пети и опря ръка в стената. Обърна се към нея.
Аманда отстъпи назад до пресечката. Светлина и топлина. Разкопча ремъка на каската си и я свали. Включи лампата на пълна мощност, след което бръкна в пояса си, където бе пъхнала предпазната си маска заедно с нагревателя. За въртя регулатора на нагревателя докрай. Той бързо затопли пръстите и.
— Какво мислиш? — попита Мат.
Тя забърза обратно към пресечката, като се оглеждаше за някакви следи от ловеца.
— Тези същества се привличат от светлина и топлина — обърна каската и напъха в нея маската и нагревателя, който вече направо пареше.
Вдигна по-високо творението си. Мат я настигна и кимна.
— Примамка. Фалшива следа.
— Да се надяваме, че номерът ще успее.
Тя се промъкна покрай него, приклекна ниско и плъзна каската надолу по главния тунел. Жълтата полусфера се плъзна и завъртя, а лампата и замига като сирена на линейка. Отскочи в стената и изчезна зад завоя, отнасяйки със себе си нагревателя.
Аманда се изправи и се обърна към Мат.
— Светлина и топлина. Да се надяваме, че гренделът ще последва примамката и ще тръгне надолу. Щом мине оттук, ще можем да се промъкнем зад него и да продължим нагоре.
— Като да хвърлиш пръчка на куче — кимна Мат и я погледна с още повече уважение. Изключи фенерчето си. Сега единствената светлина идваше от изчезналата каска. Оттеглиха се в тъмнината по един от страничните тунели и се криха зад изпопадали ледени блокове. Приклекнали един до друг двамата се загледаха към пресечката. Светлината бе слаба, но равномерна. Явно каската бе спряла някъде надолу — Аманда се надяваше, че е на достатъчно разстояние, за да могат да се изплъзнат на звяра.
Оставаше само да чакат и да видят дали гренделът ще се хване на въдицата.




Мат се отпусна на коляно. Надзърташе през една дупка, пробиваща леда като шпионка. Напрягаше широко отворените си очи, за да улови всеки фотон, осветяващ съседния проход. Целият се бе превърнал в слух, за да долови и най-малкия шум. Единственото, което усещаше, бе смътната дразнеща вибрация на сонара на ловуващия звяр. Беше притъпена. Но се засилваше.
Внезапно Аманда силно стисна ръката му.
Мат също бе забелязал. Преместване на сенките.
Появи се тъмна маса, която погълна немощната светлина на каската. Съществото изпълни тунела и раменете му се появиха на пресечката. В сенките изглеждаше черно като нефт, но Мат знаеше, че е бледо като оглозгана кост.
Спря.
Челюстите му се оголиха. Проблеснаха зъби. Масивната глава се завъртя настрани. Бръмченето премина през тях, сякаш в търсенето на жертвата си съществото караше и самия мрак да вибрира.
Мат стоеше абсолютно неподвижно. Макар и скрит зад леда, той се страхуваше, че и най-малкото движение ще привлече вниманието му. Възможно ли бе да долавя топлината им през замръзналите блокове?
Усети погледа на звяра върху себе си.
Страхуваше се дори да мигне. „Хвани се на въдицата, мамка ти!“
Съществото продължи подозрително да гледа към тях явно усещайки нещо. Издаде дълбок гърлен звук, после извърна глава.
Продължи нататък по тунела — бавно, но равномерно, привлечено от светлината и топлината. Каквото и да бе усетило от тях, отказа се и се насочи към по-силната примамка.
Накрая изчезна.
Мат изчака още цяла минута — достатъчно дълго, за да може звярът да се отдалечи от тях и да се скрие зад завоя След това предпазливо се изправи и пристъпи до главния тунел. Не посмяха да чакат прекалено дълго. Скоро гренделът щеше да разбере измамата и да се върне. Трябваше да увеличат разстоянието до него колкото се може повече.
Аманда вървеше плътно зад гърба му. Той провери тунела. Видя сянката на дебнещия фалшивата си плячка грендел.
Даде знак на Аманда.
Стигнаха основния тунел и тръгнаха обратно в тъмнината, като внимаваха да не вдигат шум и опипваха пътя с ръце, Накрая далечната светлина на каската замръкна напълно.
Минута по-късно Мат трябваше да рискува и да използва фенерчето си, като се молеше лъчът му да не ги издаде. Включи го, но го прикри с дланта си. Светлината едва се процеждаше между пръстите му, но това им беше достатъчно. Ускориха крачка.
Никой не проговори.
Докато ту тичаха, ту се пързаляха по тунела към изхода. Мат се сети за другите грендели, които може би се спотайваха някъде наоколо. Но засега не долавяха издайническия гъдел от излъчването им.
Накрая се осмели да използва уоки-токито. Даде фенерчето на Аманда и вдигна радиото до устните си. Зашепна, стараейки се да не говори прекалено силно.
— Лейтенант Гриър? Чувате ли ме? Край.
Зачака отговор, тичайки на крачка пред Аманда.
— Обажда се капитан Брат. — Гласът бе слаб, но ясен. Къде си?
Мат се намръщи.
— Проклет да съм, ако знам. Вие къде сте?
— Всички сме се събрали при изхода на Лабиринта. Можеш ли да стигнеш до нас?
— Открих доктор Рейнълдс. Ще си скъсаме задниците, но ще се пробваме.
Мат се обърна към Аманда. Внезапно някъде отзад се надигна рев. Аманда явно забеляза изписаната на лицето му тревога.
— Какво има?
— Май Малкия Уили е открил измамата. Аманда погледна през рамо.
— Ще се върне оттук. Свали си обувките.
— Какво?
— Така ще бъдеш по-стабилен върху леда.
Той кимна, развърза мокасините си и смъкна вълнените си чорапи. Ледът беше ужасно студен, но тя бе права. Сцеплението бе по-добро. Напъха мокасините в пазвата си и отново побягнаха.
Мат отново вдигна радиото.
— Матю Пайк. Двамата с доктор Рейнълдс се насочваме нагоре. Но имаме компания.
Отговорът не се забави нито за миг.
— Тогава си мърдайте задниците колкото може по-енергично. Ще помогнем, но не знаем къде сте.
В същия миг Мат забеляза цветния проблясък на стената. Разбира се… Отново вдигна радиото.
— Вървим по тунелите със зелени ромбове! Това говори ли ви нещо?
След дълга пауза радиото отново изпращя.
— Разбрано. Зелени ромбове. Край.
Мат пъхна радиото в джоба си, молейки се наистина да успеят да им се притекат на помощ. Иначе двамата с Аманда трябваше да разчитат само на себе си.
Бягаха нагоре по тунелите, следвайки причудливите им извивки.
И тогава Мат отново го усети — вибрацията от сонара на звяра. Гадината ги беше открила.
Докато приближаваше края на един особено дълъг и прав проход, Мат хвърли поглед назад. Червените очи светнаха към него. Хищник и жертва срещнаха погледи на разстояние двадесет метра един от друг.
Гренделът зловещо изръмжа. Предизвикателството беше отправено.
Последната гонитба започваше.

Джени тичаше с Ковалски през снега. Снишаваха се колкото се може повече, за да не забележат силуетите им. Вятърът духаше свирепо и се мъчеше да ги върне назад. Краищата на импровизираното пончо на Джени плющяха и се мятаха на поривите му. С едната ръка притискаше качулката на главата си, като я придърпваше около устата и носа си, оставяйки открити единствено очилата.
Продължиха напред. Придвижваха се бавно и мъчително Откритата на студа кожа вече пареше. Но не смееше да се откаже.
Изстрелите продължаваха да се носят през виелицата, но не бяха насочени към тях. Както бяха планирали, Сюел и останалите бяха инсценирали бунт и се бяха втурнали към вратите с намерението да отвлекат вниманието от бягащата двойка. Руснаците щяха да се принудят да извикат подкрепление.
Джени се молеше всички да са живи, но най-вече се страхуваше за баща си. Особено след като планът бе толкова слаб — да се вдигнат във въздуха, да се обадят за помощ и да полетят по вятъра към брега.
Заобиколиха поредната постройка. Пред тях се появи паркингът на станцията. Тъмните купчини по леденото поле отбелязваха местата на различните снегоходи — мрачно гробище на изоставени превозни средства.
Но от самолета нямаше нито следа. Видимостта бе едва няколко метра и той все още бе невидим някъде във виелицата.
Свита на завет зад бараката, Джени се опита да се ориентира. Заслепени от бурята, можеха да минат на няколко крачки от самолета, без да го забележат. А не разполагаха с никакво време да се мотаят наоколо. Ако се забавеха, вятърът щеше да ги убие вместо руснаците.
Докато стоеше, студът се просмука през дрехите на Дже-ни и сякаш стигна до мозъка на костите и. Имаше чувството че бузите и са търкани с телена четка. Разтри ги с длани. Пръстите и се бяха подули като вкочанени наденички.
Изчакаха вятъра да утихне за миг, надявайки се да зърнат целта си. Но времето като че ли нямаше никакво намерение да им сътрудничи и ветровете продължаваха да духат постоянно и силно като океанско течение.
Накрая Ковалски изгуби търпение.
— Да вървим! — изсъска той в ухото и. — Не можем да чакаме повече.
Стрелбата вече бе утихнала. Фалшивото въстание на Сюел беше потушено. Ако руснаците се сетеха да ги преброят, щяха да открият двамата липсващи и да започнат да ги търсят. Дотогава трябваше да са излетели.
Ковалски отново излезе под шибащия вятър. Джени го последва, като използваше широкия му гръб за прикритие. Пресякоха паркинга и продължиха нататък през неравното ледено поле.
След десетина крачки Джени погледна през рамо.
Базата вече бе изчезнала в бурята. Дори светлините и изглеждаха повече като мираж, отколкото истински.
Продължиха по леденото поле. Джени не виждаше нито следа от самолета си. Сякаш се движеха във вътрешността на бял мехур, който непрекъснато се тресеше и завиваше около тях. Пристъпваха бавно и се стараеха да вървят доколкото е възможно по права линия.
Изтекоха минути. Тревогата на Джени се засили. Несъм-нено вече трябваше да сме стигнали до самолета.
Изведнъж се появи мигаща светлинка. Ковалски изруга. Това трябваше да бъде един от периферните осветителни стълбове на базата, захранвани от генератори. Явно бяха изгубили ориентация и по някакъв начин бяха вървели в кръг. Но това беше безсмислено! Вятърът продължаваше да духа право в лицата им.
Изведнъж през слабата светлина се стрелна някаква сянка. Тъмна, притисната ниско долу… и насочваща се право към тях.
Джени и Ковалски замръзнаха.
Нещото се движеше прекалено бързо, за да различат очертанията му.
Тъмният звяр скочи през бурята към тях.
Ковалски се наведе, за да поеме атаката — като мечка готова да посрещне лъв.
И тогава за миг вятърът утихна и тъмното създание се превърна в любим приятел.
— Бейн!
Джени се втурна покрай матроса. Едрият пес я стовари на земята. Горещият му език опари замръзналата и кожа.
Вълкът се притисна плътно до нея, сякаш се опитваше да се слее с нея, драскаше и скимтеше от радост.
Високата светлина също наближи. Не беше от осветителен стълб, а от човек със запалена сигнална ракета. Беше облечен в дебела канадка и вървеше към тях.
Джени незабавно забеляза, че канадката му е синя, а не бяла.
Американец.
— Знаех си, че сте или вие, или съпругът ви — каза новодошлият. В гласа му се усещаше облекчение. Беше Том Помаутук, мичманът, който трябваше да се грижи за кучето. — Бейн започна да скимти, а после изведнъж се отскубна.
Ковалски се опомни.
— Къде се криеш?
— В самолета на шериф Аратук — посочи със сигналната ракета младият мичман. — Още при първия взрив Бейн се понесе натам.
„Към познатото — помисли си Джени. — Тръгнал е към единственото място, което свързва по някакъв начин с дома“.
— Трябваше да го последвам — продължи Том. — Отговарях за кучето. А щом разбрах какво става, реших да използвам радиото и да изпратя сигнал за помощ.
— Успя ли да се свържеш с някого?
Том поклати глава.
— Нямах много време. Трябваше да се крия от патрулите и заедно с кучето се напъхахме в товарния отсек. А при такава буря се съмнявам, че някой ще рискува да дойде чак дотук. Затова опитах отново. Всъщност тъкмо бях излязъл от самолета и свалях леда от антената, когато Бейн заскимтя и побягна към вас. Джени потупа Бейн.
— Хайде да се махаме от този вятър.
— Съгласен — обади се Ковалски. Целият трепереше.
— Какъв е планът? — попита Том, докато ги водеше през леда. На белия фон започна да се очертава призрачният силует на самолета.
— Първо да се помолим двигателите да запалят — отвърна Джени. — При тази буря бихме могли да ги пуснем, без да бъдем чути. Но ще ни трябват няколко минути, докато загреят.
— Да не искаш да излетиш? — изненада се Том. — В това време?
— Случвало ми се е и преди — увери го Джени. Но не в ледена мъгла, добави наум тя. Вихрушката щеше да постави на изпитание всичките й умения.
Стигнаха до самолета, свалиха опорните въжета, махнаха замръзналите подложки и влязоха вътре. Изолирана от вятъра, кабината сякаш бе с двадесет и пет градуса по-топла. Джени седна на пилотското място, Ковалски — до нея, а Том и Бейн се настаниха на задната седалка.
Ключовете все още си бяха на мястото. Включи основното захранване и направи бърза проверка на системите. Всичко изглеждаше наред. Натисна бутоните и изключи нагревателите на моторите, захранвани от резервния акумулатор.
— Започва се — каза Джени, включи двата двигателя и усети познатото мощно вибриране.
Шумът от двигателя можеше и да се изгуби в рева на вятъра, но Джени все още не бе сигурна за воя на двата мотора. Докъде щеше да се чуе той? Може би руснаците вече идваха насам?
Погледна към Ковалски. Той сви рамене, сякаш бе прочел мислите и. „Какво значение има сега?“
Бавно даде мощност, оставяйки време на двигателите да загреят достатъчно. Едва успяваше да види през прозорците как перките завъртат във вихрушка носения от вятъра сняг.
Измина една минута.
— Готови ли сте?
Никой не отговори.
— Тръгваме — каза тя толкова тихо, че едва я чуха. Дори и на нея самата думата и прозвуча като молитва. Даде газ, перките загребаха вятъра, отерът се освободи от леда и се понесе върху плъзгачите.
Джени го насочи встрани от базата. Смяташе да използва силата на вятъра, за да успее да се издигне. Въпреки това задачата изглеждаше ужасно трудна.
— Дръжте се!
— Имаме си компания — каза Ковалски. Беше се обърнал и гледаше някъде назад.
Джени също погледна. Две светлини, подобни на фарове на автомобил, бяха насочени към тях. След това внезапно се разделиха, но продължиха да приближават.
Мотори на въздушна възглавница.
Джени даде още газ. Самолетът набра скорост, но не достатъчно бързо заради насрещния вятър. При обичайни условия насрещният вятър бе идеален за бързо излитане, но тукашният рязко променяше посоката си и ги подмяташе на всички страни.
— Руснаците явно са ни чули.
— Или са поставили инфрачервени сензори и са забелязали загряването на двигателите.
Внезапно сред рева на моторите се чуха изстрели, донякъде заглушени от бурята. Няколко куршума попаднаха в отдалечаващия се самолет. Но опашната част и товарният отсек защитиха кабината.
Джени се мъчеше да увеличи скоростта срещу вятъра.
— Заобикалят ни! — извика Том от задната седалка.
Джени се огледа наляво и надясно. Двете светлини приближаваха, за да заемат удобна позиция за стрелба по кабината.
„По дяволите, тези мотори летят бързо!“
Загледа се напред в бурята, която се нахвърляше срещу тях и се мъчеше да ги върне обратно. Никога нямаше да успеят. Нямаха време да се преборят с вятъра. Трябваше и друг ъгъл — и имаше една-единствена възможност.
— Дръжте се! — извика Джени.
Намали оборотите на левия двигател и едновременно даде газ на десния. В същото време вдигна едната задкрилка и спусна другата. Отерът се завъртя върху плъзгачите си като кола на въздушна възглавница. Направи пълен оборот и тръгна в обратната посока.
— Какво правиш? — извика Ковалски и се дръпна от прозореца, към който се бе залепил.
Джени даде пълна газ и на двата двигателя. Перките превърнаха снега в мъгла. Отерът отново се понесе напред. Ковалски разбра накъде се беше насочила. Обратно към базата.
— Нямаш достатъчно пространство. Няма да успееш да се издигнеш достатъчно.
— Знам.
Двата мотора се завъртяха рязко и се понесоха след тях, продължавайки гонитбата. Един куршум попадна в опашката.
— Няма да успеем — прошепна Том.
Джени не обърна внимание — следеше уредите и най-вече спидометъра. „Хайде…“
С крайчеца на окото си видя отпред да се появяват светлините на базата. По-тъмните сенки отбелязваха мястото на бараките.
Носеха се право към тях.
Вибрациите намаляха, когато самолетът започна да се издига. Джени затаи дъх. Все още не бе набрала достатъчно скорост. Краткотрайните издигания се дължаха единствено на поривите на вятъра. Оказа се права. Плъзгачите отново докоснаха леда. Самолетът се затресе, когато се понесе по неравния лед.
— Обърни! — викна Ковалски. — Няма да успеем!
Джени започна тихо да си тананика и се насочи право към една от тъмните постройки, чиято сянка се открояваше под светлините на базата. Молеше се да е ориентирана като бараката, от която се бяха измъкнали с Ковалски.
Самолетът се носеше с пълна скорост към нея. Но Джени още не бе дала пълна газ. Щеше да и потрябва.
— Какво пра… — започна Ковалски и завърши с — О, мамка му!
Както при тяхната барака, от наветрената страна на тази се бе натрупала купчина сняг, достигаща почти до покрива и.
Отерът достигна заледения склон и рязко вдигна нос на горе. Джени даде пълна мощност. Плъзгачите се понесоха нагоре по купчината и излетяха във въздуха.
Долната им част задра гофрирания покрив. Разнесе се писък на метал, стържещ метал… и после се озоваха във въздуха, право в лапите на бурята.
През следващите няколко инфарктни минути Джени трескаво се мъчеше да овладее управлението. Самолетът се мяташе във въздуха като детско хвърчило, понесено от вятъра Но макар и силен, вятърът бе постоянен. Джени се обърна срещу бурята, използвайки подемната му сила, за да се издигне още повече. Най-сетне успя да овладее положението и да стабилизира самолета.
Въздъхна с облекчение и провери датчиците — височина, скорост, посока. При тези условия уредите бяха единственото нещо, на което разчиташе. През предния прозорец не можеше да различи небето от леда.
— Направо си велика, мамка му! — възкликна Ковалски с дива усмивка.
На Джени и се искаше да може да сподели ентусиазма му. Докато продължаваше да следи уредите, усети как стомахът и се свива на топка. Стрелката на датчика на резервния резервоар се въртеше назад — от пълен към половин, после до една четвърт. Един от куршумите го беше пробил. Губеше гориво. Провери основния резервоар.
Държеше се чудесно — ако една осма можеше да се нарече чудесно.
— Какво има? — попита Том.
— Горивото ни почти свършва.
— Какво? — възкликна Ковалски. — Как е възможно?
Джени посочи датчиците и му обясни. Ковалски грозно изруга.
— Колко далеч можем да стигнем, преди да се наложи да кацаме? — попита Том.
Джени поклати глава.
— Не много. Може би осемдесет километра.
— Страхотно… — изстена Ковалски. — Точно колкото да се наресем в шибаното нищо.
Джени разбираше гнева му. Оставени на произвола на стихията, изгубени, без храна и топли дрехи те нямаше да оцелеят дълго на студа.
— Какво можем да направим? — попита Том.
Никой не отговори.
Джени продължи да лети. Това бе всичко, което можеше да стори засега.

Не им оставаха никакви други номера освен един-единствен. Основното средство за защита.
— Бягай! — извика Мат и бутна силно Аманда.
Тя ахна, но се понесе напред като уплашена газела.
Мат правеше всичко възможно да не изостава, но имаше чувството, че тича с две замразени пържоли, завързани за стъпалата му.
Тичаха през тунелите, но с всяка следваща стъпка Мат изоставаше все повече.
— Познавам… познавам това място! — извика Аманда. — Близо сме до изхода!
Мат погледна през рамо.
Гренделът се носеше след тях — вече само на десетина метра зад него. Движеше се бързо, гъвкав и смъртоносен. Ноктите му се забиваха в леда и откъртваха малки парченца. Сякаш усещаше, че жертвата му всеки момент ще му се изплъзне. Цялата му предпазливост бе изчезнала.
— Залегни! — викът се разнесе от тунела пред тях, пробивайки постоянното бръмчене в главата му.
Мат се обърна и видя насочени към него дула.
Моряците!
Аманда изчезна сред тях. Мат бе изостанал твърде много. Нямаше начин да успее. Метна се по корем с протегнати напред ръце, стиснал здраво брадвата.
Разнесоха се изстрели. Над главата му засвистяха куршуми. Ледени парчета полетяха от стените и тавана. Някои от тях рикошираха и попаднаха в него.
Мат се претърколи по гръб и погледна назад между краката си.
Гренделът се бе снишил само на метър от него, привел глава до леда. Продължаваше да драпа напред, твърдо решен да достигне жертвата си. От гърдите му се разнасяше рев пара излизаше от ноздрите му. Кръв течеше от многобройните рани — тялото му бе направено на решето от куршумите.
Мат зарита с босите си крака, за да се отдалечи.
Въпреки дъжда от куршуми звярът продължаваше да се мъчи да го достигне. Един нокът се стрелна напред, уцели крачола му и го закова за леда. Мат се напъна, но не успя да се освободи. За миг погледите им се срещнаха.
Мат видя огъня в очите му.
Гренделът оголи зъби. Можеше да умре, но щеше да повлече и него със себе си.
Мат замахна с брадвата — не към главата на звяра, а докъдето можеше да достигне ръката му. Острият край се заби в леда. С другата ръка разкопча панталона си. Като използва брадвата за котва, той се измъкна от панталона и се изтърколи настрани от създанието.
Останал само по термогащи, продължи да пълзи напред. Звярът ревеше зад него — ужасяващ звук, който преминава ше във всички спектри, зловещ и изпълнен с отчаяние.
Мат стигна до моряците. Нечии ръце го сграбчиха и го изправиха на крака.
Погледна назад към чудовището. То се мъчеше да се оттегли, като се бе покатерило наполовина на стената, за да се обърне. Избяга от жилещата атака и се скри зад далечния завой.
Мат и Аманда отидоха при останалите — група учени и неколцина военни.
Гриър беше изумен.
— Помислих си, че с теб е свършено.
— Още не е късно.
Брат събра всички и обясни ситуацията. Аманда го погледна изумена.
— „Полярен страж“ си е тръгнал?
— Капитан Пери нямаше друг избор. Аманда се сви, поразена от новината.
— И сега какво ще правим?
— Не можем да останем тук — отвърна Брат. — Боеприпасите ни са на привършване. Ще трябва да рискуваме с руснаците.
— Сър, знам няколко места на трето ниво, където можем да се скрием — обади се Уошбърн, и кимна към тунелите. — Има сервизни шахти и хранилища. А също и стара оръжейна. Ако успеем да се доберем дотам, без да ни видят…
— Навсякъде е по-добре, отколкото в шибаните тунели — каза Гриър.
Брат кимна.
— Добре, но трябва да внимаваме.
Самият Мат също с радост щеше да се махне от тунелите. Постоянното бръмчене в ушите му вече започваше да го подлудява.
Изведнъж трепна.
„О, Господи…“
Обърна се. Ушите му още звъняха от изстрелите. Едва сега го усети отново.
Чудовището беше прогонено, но бръмченето продължаваше.
По очите на Аманда разбра, че тя също го е усетила.
— Не сме сами! — викна Мат.
Веднага бяха включени фенерчетата и лъчите им се насочиха към другите тунели. В тъмното светнаха няколко чифта червени очи.
— Това е размразената група от пещерите! — извика Брат и направи знак на всички да отстъпят назад. — Най-сетне са успели да заобиколят проклетия труп.
— Сигурно ги е привлякла стрелбата! — ужасен извика биологът и се дръпна назад.
— Навън! — извика Брат. — Не можем да задържим толкова много!
Всички заедно се втурнаха презглава по тунела.
— Оттук! — извика Аманда.
Пред тях се появиха двойните врати на станцията.
Достигнаха ги, тичайки с всички сили. Мат задържа вратите и подкани цивилните.
— Бързо, бързо, бързо!
Военните тичаха последни, но и те побързаха да се вмъкнат в станцията.
Тъкмо затръшнаха вратите, когато над тях профуча куршум. Мат се сниши и рикошетът от металната стена мина покрай него.
Явно стрелбата им бе привлякла не само гренделите.
— Стой! — извика със силен акцент войник с бяла канад ка. Той и още четирима стояха в другия край на коридора.
Оръжията им бяха насочени към тях. — Хвърлете оръжията!
Веднага!
За миг никой не помръдна.
Аманда продължаваше напред, без да чува заповедта, но Мат я сграбчи за лакътя. Тя го погледна. Мат поклати глава.
— Остани тук — каза само с устни.
— Правете каквото ви казват — нареди Брат и хвърли настрани пушката си. Другите го последваха. — Продължавайте напред. Махнете се от вратата.
— Горе ръцете! — викна им руснакът. — Движете се в колона по един!
Брат кимна и всички се подчиниха на инструкцията.
Строиха се в колона и забързаха напред по дългия коридор. Не успяха да направят и десет крачки, когато нещо огромно блъсна двойните врати зад тях. Металът се изкриви.
Всички замръзнаха.
— Долу — нареди Брат.
Всички се хвърлиха на пода. Мат дръпна Аманда след себе си.
Разнесе се един-единствен изстрел — може би стрелецът се бе стреснал. Но мерникът му бе точен. О’Донъл се беше забавил за миг. Тилът му експлодира, пръскайки навсякъде кост и кръв. Тялото му политна назад с разперени ръце и крака.
Последва порой от руски команди, войниците започнаха да си крещят един на друг.
— Мамка му! — изруга Брат. Лицето му бе почервеняло от гняв.
Мат погледна радостните от попадението руснаци и изкривената врата. Нито една от двете възможности не изглеждаше добра.
Командирът на руснаците пристъпи напред.
— Що за номер…
Нещо отново атакува вратата и я блъсна като парен локомотив. Пантите поддадоха и двете врати рухнаха.
Първият грендел са озова в коридора. Последваха го останалите.
Настъпи пълен хаос, когато всички запълзяха напред.
Разнесоха се изстрели, съпроводени от уплашени викове.
— Останете долу! — извика Брат. — Пълзете напред.
Нямаше да успеят. Дори ако избегнеха някой заблуден куршум, зверовете щяха да ги разкъсат.
— Насам! — извика Аманда. Беше се претърколила до стената и се протягаше към дръжката на вратата над главата и.
Един куршум за малко да отнесе пръста и, но тя успя да натисне дръжката. С другата ръка бутна вратата. Дебелата стомана сега им служеше като щит. — Вътре!
Всички се понесоха след нея.
Гриър бе последен, следван по петите от грендел.
Аманда затръшна вратата точно когато звярът нападна. Ударът я отхвърли към Мат. Той я задържа, но тя отново се хвърли към вратата.
Мат чу в тъмното как изтрака металното резе.
Приглушено от дебелите стени, ехото от стрелбата продължаваше да достига до тях. От време на време тежки тела се блъскаха във вратата и стените.
Докато в коридора бушуваше битката, всички лежаха притиснати към пода, струпани непосредствено до вратата. Мат използва момента да измъкне обувките си и да напъха в тях замръзналите си и изгарящи от болка стъпала.
— Поне засега сме в безопасност — обади се Аманда в тъмното. — Тази врата е от плътна стомана.
— Къде сме? — попита Мат докато връзваше обувките си.
— В сърцето на станцията — отвърна Брат. — В главната лаборатория.
Някой напипа контакта и на тавана светнаха голи крушки.
Мат огледа чистата и подредена лаборатория. Стоманени те маси бяха разположени с военна прецизност. Зад стъклените витрини стояха в готовност стъкленици и най-различни инструменти. Една от стените бе заета от плътно наредени един до друг хладилници. От основната лаборатория имаше входове към по-малки помещения, но те бяха твърде тъмни, за да се види какво се крие в тях.
Докато погледът му обхождаше стаята, светнаха още лампи. Крушките се включваха една след друга, осветявайки извитата зала. Коридорът явно следваше външната стена и вероятно опасваше цялото ниво.
Мат гледаше какво осветява всяка следваща лампа.
— О, мили Боже…

11. Сгушен в бялата си канадка, Виктор Петков се носеше през сърцето на виелицата. Ръцете му бяха защитени със затоплящи се ръкавици, а лицето — от поръбена с козина качулка, дебел вълнен шал и слънчеви очила.
Но никакво облекло не бе в състояние да го защити от студа в сърцето му. Пътуваше към гроба на баща си, към замръзналата крипта, погребана в леда.
Беше седнал на задната седалка на мотора на въздушна възглавница, привързан здраво за мястото си. Опитният водач — млад офицер под командването на Миковски — управляваше машината с дръзка увереност, присъща единствено на младостта. Носеха се на не повече от педя над леда, подобно на ракета срещу вятъра.
Бурята се мъчеше да ги отклони от курса им, но водачът компенсираше и продължаваше по права линия към изгубената станция, използвайки жироскопите на мотора.
Виктор гледаше обруления пейзаж. Навсякъде около него бе единствено пустош, огромна ледена пустиня. Слънцето бе скрито зад облаци сняг и светът се разтваряше в бледия сумрак. Изсмукваше всички сили и воля. Безнадеждността и отчаянието придобиваха тук физически форми. Вятърът виеше в ушите му и вечната безутешност се просмукваше чак до костите му.
„Тук е прекарал последните си дни — самотен, заточен забравен от всички.“
Моторът направи плавна дъга, следвайки сянката на един леден хребет, приличащ на гръбнака на заспал дракон. И тогава сред еднообразния сумрак се появи неясна светлинки.
— Целта е пред нас, господин адмирал! — съобщи водачът.
Моторът промени курса си. Двата му спътника повториха маневрата като ескадрила изтребители. Триото се понесе към светлината.
Постепенно през снега започнаха да се различават детайли. Истинска ледена планинска верига, черен отвор — квадратен, очевидно направен от човешка ръка. В основата на един от върховете имаше осветена шахта, подобна на маяк в бурно време.
Заобиколиха полинята и се понесоха към входа на базата. Двигателите утихнаха. Трите мотора се отпуснаха на титаниевите си ски и се плъзнаха по леда. Спряха недалеч от входа, на завет зад един от хребетите, за да се предпазят от най-свирепите пориви на бурята.
Водачът скочи от седалката, докато Виктор се мъчеше да се освободи от предпазните колани. Ръкавиците му пречеха, но дори и без тях нямаше да му е лесно. Ръцете му трепереха. Очите му не се откъсваха от шахтата — пробита насила, разтопена и издълбана до гробницата отдолу. Беше виждал в Египет древни гробници, в които грабителите си бяха пробили път по същия начин. Точно такива бяха и те — американ-ци и руснаци — отвратителни грабители на гробници, биещи се помежду си сред кости и бляскави артефакти.
Гледаше, без да мигне.
„Аз съм единственият, който е на своето място тук.“
— Сър? — водачът му предложи помощта си и посегна към коланите.
Виктор се върна обратно към реалността, освободи се самичък и слезе от седалката. Вече на свобода, той свали дебелите ръкавици и ги прибра в джоба си. Студът моментално опари оголената плът. Сякаш смъртта се ръкуваше с него и го приветстваше с „добре дошъл“ в криптата на баща му.
Мина покрай хората си и се насочи към входа. Вътре в тунела имаше един-единствен пазач. Момчето тутакси потисна треперенето от студ и застана мирно.
— Господин адмирал!
Виктор разпозна в него един от старшите офицери на „Дракон“. Защо беше на пост? Вниманието му се изостри.
— Какво има, лейтенант?
Човекът се мъчеше да намери подходящи думи.
— Сър, натъкнахме се на два проблема. Единият е тук, а другият — на „Омега“. Капитан Миковски очаква обаждането ви по УТК — линията.
Виктор се намръщи и погледна назад към празната полиня. Черен кабел, почти засипан от снега, излизаше откъм езерото и изчезваше надолу в шахтата. Това бе УТК-линията — подводен телефон, нещо като активен сонар, който вместо единични къси сигнали можеше да предава гласове. Подобна комуникация бе възможна само на къси разстояния, така че „Дракон“ би трябвало все още да е някъде наблизо.
Полузамръзналата група тръгна надолу по тунела, минавайки покрай взривените останки на някакъв снегомобил до вратата. Постовият продължи да говори забързано:
— Сър, проблемът тук е, че неколцина военни и група цивилни се барикадираха в Ниво Четири. Не успяхме да се доберем до тях заради някакви странни зверове, които нападнаха хората ни.
— Зверове ли?
— С бяла кожа. Масивни. Колкото бикове. Аз лично не съм ги виждал. Създанията изчезнали в ледените пещери, преди да пристигне подкреплението. Загубихме един от нашите. В момента коридорът е под охрана.
Краката на Виктор омекнаха. Преди да тръгне, бе прочел секретните доклади на баща си до Москва.
„Грендели… Нима е възможно? Нима още са живи?“
Не след дълго пристигнаха в основната част на станцията, черният кабел свършваше в малък радиоприемник. Свързочникът скочи на крака при появата на адмирала.
— Сър! Капитан Миковски чака…
— Разбрах — отиде до УТК-телефона и взе слушалката. — Адмирал Петков.
— Господин адмирал, токущо получих съобщение от нашите в „Омега“ — думите звучаха кухо, сякаш някой говореше през дълга тръба, но това бе несъмнено гласът на капитан Миковски. — Бих искал да ви го предам незабавно.
— Слушам.
— Имало е пробив в охраната. Една жена от пленниците и американски матрос са се измъкнали от бараката и са стигнали до малък летателен апарат.
Сви юмрука си. Как беше възможно да се случи това?
— Успели са да избягат, сър. Не сме в състояние да ги проследим заради бурята. По всяка вероятност са се насочили към Аляска, за да вдигнат тревога.
Ярост забушува в гърдите на Виктор. Такава грешка не биваше да се допуска в никакъв случай. В тази мисия не можеше да има живи свидетели. Всичко бе нагласено до последната секунда. Под прикритието на виелицата и магнитната буря американските сателити можеха да различат в най-добрия случай само неясни инфрачервени сигнатури. И въпреки че ехото от миналите битки понякога се регистрираше от патрулиращи кораби или подводници дори при липса на живи свидетели, на руското правителство му правеше чест, че категорично и приемливо отричаше каквото и да било свое участие в тях. Дори на изследователската подводница „Полярен страж“ и бе позволено да се измъкне безпрепятствено заедно с бегълците. Макар че тя би могла да засече „Дракон“ в тези води, не можеше да установи със сигурност как-во се е случило върху леда.
Убедително опровержение. Това бе ключовата фраза, характеризираща съвременните битки.
Но сега бяха избягали двама от пленниците. Двама свидетели, които можеха да посочат него, руския адмирал.
Виктор се насили да поеме дълбоко въздух и да се успокои. Потисна изблика на гняв. Първоначалната му реакция бе инстинктивна, чисто военна. Всъщност нямаше никакво значение. Обхвана с ръка монитора на „Поларис“ и си напомни за голямата мисия, която трябваше да изпълни.
Отново възвърна спокойствието си. Освен това и двете правителства бяха одобрили тайната война, която бе мълчаливо определяна в политическите кръгове като престрелка. Подобни прикрити сражения непрекъснато избухваха между различни държави и американците не правеха изключение. Водеха се в затънтените кътчета на света — във водите около Северна Корея, в пустините на Ирак, в просторите на Китай, а неведнъж дори в самотната пустош на полярния оайон. Командването беше информирано, но детайлите никога не достигаха до екраните на широката публика. „Далеч от очите, далеч от мислите.“
— Господин адмирал, какви са заповедите ви? — продължи Миковски.
Виктор обмисли ситуацията. Беше неприятно, но все пак положението можеше да бъде овладяно. Все пак не можеше да рискува повече. Станция „Омега“ вече не представлявате никакъв интерес. Наградата просто не беше там.
— Капитане, отплавайте към „Омега“ — гласът му звучеше твърдо и непоколебимо.
— Сър?
— Щом пристигнете, приберете нашите хора и се оттеглете.
— А „Омега“… и пленниците?
— Щом хората ви са в безопасност, задействайте експлозивите. Потопете цялата база.
Последва дълга пауза. Това бе смъртна присъда за невинни хора.
— Слушам, сър — тихо отвърна капитанът.
— След това се върнете тук. Мисията ни е почти изпълнена.
Виктор остави слушалката на вилката и се обърна към хората, насъбрали се около него.
— Я сега да се заемем с другия проблем.

Ужасени, Мат и останалите рязко поеха въздух. Дългият извит коридор се простираше далеч зад основното помещение на лабораторията. През две крачки в черната стена бяха вградени стоманени камери, по-високи от Мат. Дебели гумени шлангове и усукани проводници пълзяха по пода и тавана и свързваха камерите помежду им. Макар че предните им страни бяха от дебело стъкло, нищо не се виждаше от дебелия скреж, натрупал се върху гладката повърхност.
Но на десетина от най-близките камери скрежът се бе разтопил и светлината на крушките проникваше безпрепятствено вътре. Вътрешността им бе изпълнена с твърд и идеално чист син лед.
А в сърцето на всяка камера, подобно на насекомо, попаднало в капка кехлибар, се виждаше фигура. Гола. Човешка На всяко лице бе изписана агония. Прилепени към стъклото длани, изкривени и сини пръсти. Мъже. Жени. Дори деца.
Мат погледна по дължината на тунела. Колко ли бяха общо? Извърна се от ужасната гледка. Видя шока, изписан по лицата на останалите.
Двама от групата обаче изглеждаха повече смутени, отколкото ужасени.
Мат се обърна към Брат и Аманда Рейнълдс.
— Какво е всичко това? — той махна с ръка към коридора.
Крейг застана до него. Уошбърн и цивилните учени се събраха около тях.
— Тайната, която руснаците искат да скрият — отговори Аманда. — Секретна лаборатория от времето на Втората световна война. Използвана е за експерименти върху хора.
Мат огледа залостената врата. Охраняваха я Гриър и Пърлсън. Засега руснаците се бяха отказали от опитите да я отворят. Може би се опасяваха, че гренделите могат да се върнат отново. Но страхът им нямаше да ги държи настрана завинаги.
— Какво са се опитвали да направят мръсните копелета?
Уошбърн изглеждаше най-силно потресена от всички. От стоическия и вид не бе останала и следа.
Аманда поклати глава.
— Не знаем. Затворихме лабораторията веднага щом открихме какво се крие тук. — Тя посочи един стъклен шкаф две от лавиците на който бяха заети от спретнато подредени дневници. — Отговорите може би са там. Но всичко е коди рано с някакви странни знаци. Не успяхме да ги разчетем.
Крейг отиде до шкафа и отвори вратата му. Наведе се напред и огледа подвързиите.
— Има числа. По всяка вероятност дати — пръстът му пробяга по редовете. — Ако разчитам правилно, от януари 1933… до май 1945 г.
Измъкна последния дневник и го разлисти.
— Дванадесет години — каза Брат. — Не мога да повярвам, че е продължило толкова дълго, без да разбере някой.
— По онова време връзките в тази част са били спорадични — отвърна Аманда. — Пътуванията също. Не е било трудно да скриеш подобно място.
— Или да го изгубиш, ако пожелаеш — добави Мат. — Какво е станало тук, по дяволите?
— Имам идея — обади се биологът доктор Огден. Стоеше изправен до една от камерите.
Всички се обърнаха към него.
— Е? — безцеремонно попита Брат.
— Гренделите — каза ученият. — Видяхте какво стана. Съживиха се, след като са били замразени в продължение на хилядолетия.
Очите на Аманда се разшириха.
— Това е невъзможно.
— Не, госпожо — обърна се към нея Брат. — Доктор Огден е прав. Видях с очите си какво се случи.
— Подобни чудотворни съживявания не са непознати в природата — продължи доктор Огден. — Някои видове костенурки изпадат в сън в замръзналата тиня за цяла зима и се съживяват отново, когато се затоплят през пролетта.
— Но ако са дълбоко замразени? — попита Аманда.
— Да. Арктическите дървесни жаби замръзват и стават твърди като камък през зимата. Сърцата им престават да бият. В това състояние можеш да ги разрежеш на две и пак няма да кървят. Всякаква ЕЕГ активност замира. Всъщност няма никаква клетъчна активност. Откъдето и да погледнеш, те са мъртви. Но стига да дойде пролетта и да се размразят, само след петнадесет минути всичките им органи започват да функционират и можеш да ги видиш да подскачат насам-натам.
Мат кимна, когато Аманда погледна към него.
— Така е. Чувал съм за тези жаби.
— Но как е възможно? — не отстъпваше Аманда. — Когато тялото замръзва, ледът в клетките се разширява и ги унищожава. Нали така е при измръзването. Как е възможно жабите да оцелеят?
— Отговорът е съвсем прост — каза Ог ден. Аманда вдигна вежда.
— Захарта.
— Какво?
— И по-точно глюкозата. Има един канадски изследовател, доктор Кен Стори, който изучаваше арктическите дървесни жаби през последното десетилетие. Той открил, че когато в кожата на жабата започва да се образува лед, клетките на тялото и започват да се пълнят с глюкоза. Тя увеличава осмалността на клетките до степен, в която вътре в тях не може да се образува лед.
— Но нали каза, че жабите всъщност замръзват?
— Точно така, но замръзва само водата извън клетките. Глюкозата вътре в тях действа като криозащита, един вид антифриз, който запазва клетките, докато тялото не бъде размразено отново. Доктор Стори установил, че този еволюционен процес се управлява от група от двадесет гена, които преобразуват глюкогена в глюкоза. Агентът, който задейства внезапно тези гени, все още е неизвестен. Най-популярна е хормоналната теория, според която жлезистата кожа на жабите произвежда някакво съединение. Странното обаче е, че тези двадесет гена съществуват у всички гръбначни организми.
Аманда пое дълбоко дъх.
— Включително и у Ambulocetus… у гренделите.
Той кимна.
— Помниш ли, казах ти, че ще класифицирам новия вид като Ambulocetus natans arctos. Адаптиран към арктическите условия подвид на първоначалния кит амфибия. Гигантизмът, депигментацията… всички те са характерни арктически адаптации. Защо да не става дума за същото? Ако това същество е избрало за свой дом този район — управляван не от слънцето, а от циклите на замразяването и размразяването, — тогава тялото му би могло също да се адаптира към подобен ритъм.
— Освен това ние видяхме, че с чудовищата става тъкмо това — добави Брат. — Знаем, че могат да го правят.
Огден кимна и продължи:
— Това е форма на потисната жизнена активност. Можете ли да си представите потенциалното и приложение? Дори сега изследователите в университетите използват арктическата жаба като модел при опитите да замразят човешки органи. Откритието ще бъде истинска благодат за света. Дарените органи могат да бъдат замразявани и да се използват, когато има нужда от тях.
Погледът на Мат се върна отново към камерите.
— Ами тези хора? Мислите ли, че тук е ставало тъкмо това? Един вид гадна банка за органи? Голям склад за резервни части?
Огден се обърна към него.
— О, не, изобщо не го допускам. Мат го изгледа.
— Тогава какво?
— Обзалагам се, че руснаците са се опитвали да постигнат нещо по-голямо. Нали ви казах, че двадесетте гена, които ръководят потискането на жизнената активност на жабата, се срещат у всички гръбначни организми. Е, и хората са такива.
Мат се ококори.
— Смятам, че тези хора са били като опитни мишки в програма за потискане на жизнената активност. Руснаците са се опитвали да внедрят у хората способността на гренделите да оцеляват при замразяване и са търсили начини за практическото и приложение. Търсили са Светия граал на всички науки — Огден погледна обърканите лица около себе си. — Безсмъртието.
Мат се обърна към изкривените от агония тела в леда.
— Да не искате да кажете, че тези хора са все още живи?
Но преди да получи отговор, някой заблъска по вратата — твърдо, заповеднически. Всички млъкнаха.
— Незабавно отворете вратата… — разнесе се груб глас отвън. — Ако се наложи да влезем със сила, ще платите скъпо за неприятностите, които ни създавате.
От категоричния тон на гласа беше ясно, че това не е просто заплаха.
Вълкът беше спрял пред вратата им.




Джени се бореше със силния вятър, блъскащ предното стъкло. Внезапните пориви и завихряния я караха да държи щурвала с всички сили и да не откъсва очи от датчиците. През последните десет минути дори не си бе направила труда да погледне навън. А и за какво?
Макар че не виждаше нищо, все още не бе свалила защитните очила. Дори при цялата тази вихрушка през предния прозорец нахлуваше ярка светлина. Караше я да затвори очи. От колко ли време не бе мигвала?
Отърси се от тези мисли и провери скоростта. Прекалено ниска. Насрещният вятър я убиваше. Опита се да не обръща внимание на състоянието на горивото. Жълтата лампичка мигаше предупредително. Празно. Летяха на пари през бурята.
— Всички ли сме сигурни? — обади се Ковалски. Матросът се бе отказал от опитите си да намери някого по радиото.
— Не виждам какво друго ни остава — каза Джени. — Нямам достатъчно гориво, за да стигна до брега. Така или иначе ще бъдем принудени да кацнем. По-добре да бъде на място, където имаме поне някакъв шанс да оцелеем.
— Още колко ни остава? — попита Том от задната седалка. Бейн лежеше свит на кълбо на седалката до него.
— Ако координатите ви са верни, около петнадесет километра.
Ковалски се загледа напред през прозореца.
— Не мога да повярвам, че го правим.
Джени пренебрегна думите му. Вече го бяха обсъдили. Това беше единственият им шанс. Мъчеше се да изстиска поне още малко скорост, като използваше всяко затишие на вятъра и всеки порив, който ги отнасяше в желаната посока. Управлението ставаше все по-трудно — по крилете и предното стъкло се натрупваше лед. Лека-полека се превръщаха в летящо ледено кубче.
Летяха мълчаливо още пет минути. Джени едва поемаше дъх очаквайки всеки момент перките да се задавят и замрат, когато алчните мотори погълнат и последните капки гориво.
— Ето там! — внезапно възкликна Том и протегна ръка между нея и Ковалски. Бейн вдигна глава.
Джени се опита да проследи накъде сочи мичманът. — Не виждам…
— Дясно на борд десет градуса! Изчакай вятърът да утихне!
Джени съсредоточи вниманието си към мястото, което и сочеше. И тогава, след като снегът внезапно изчезна след поредното диво завихряне, право пред тях грейна светлина.
— Сигурен ли си, че това е мястото? Том кимна.
— Полярна станция „Грендел“ — изстена Ковалски. Джени започна да се спуска, без да откъсва очи от алтиметъра. Нямаха гориво и им трябваше място, където да кацнат. Не можеха да се върнат до „Омега“, а оставането им в пустошта на полярната шапка означаваше сигурна смърт. Имаше само още едно място, където можеха да намерят някакъв подслон. Полярната станция.
Беше рисковано, но не и напълно безумно. Руснаците нямаше да ги очакват. Ако кацнеха някъде настрани, Том Помаутук познаваше разположението на станцията достатъчно добре и ще могат да се доберат до някоя от външните вентилационни шахти, снабдяващи станцията с пресен въздух. Можеха да се крият там, докато руснаците си отидат.
А и без това горивото им бе на привършване и нямаха Друг избор.
Отерът се наклони, когато левият двигател се задави. Перката превъртя и спря. Само за миг двумоторният самолет стана едномоторен. Джени се мъчеше да го задържи изправен с помощта на задкрилките. Спускаха се рязко надолу.
— Дръжте се!
Ковалски сграбчи с всички сили дръжките на седалката.
— За това съм застрахован.
Не се виждаше граница между небето и ледовете под тях. Джени гледаше как стрелката на алтиметъра се върти надолу. Вятърът продължаваше да ги връхлита, сякаш се мъчеше да задържи самолета във въздуха.
Джени прехапа долната си устна. Опита се да фиксира ума си мястото на светлинния сигнал на станцията, който вече не се виждаше. В главата и се появи карта, оформена от показанията на уредите и от собствения и инстинкт.
Когато алтиметърът показа височина под шестдесет метра, тя се съсредоточи върху баланса, като се мъчеше да преодолее едновременно вятъра и замлъкналия двигател, за да остане в хоризонтално положение. Снегът стана по-гъст — вече не само падаше от небето, но и се вдигаше от ледената равнина под тях.
Опитваше се да се спусне колкото се може по-плавно. Това бе единственият начин да кацнеш безопасно при нулева видимост. Бавно и равномерно… докато държи двигателят. Гледаше как алтиметърът отброява тридесет метра… после двадесет… после…
— Внимавай! — извика Том от задната седалка.
Погледът й се откъсна за миг от уредите. Резките пориви на вятъра разгониха снега пред тях и откриха ледена стена, натрошена и извита нагоре като зъби на гигантско чудовище, покрити със сняг. Намираше се само на сто метра от тях. Джени бързо прецени възможностите. Нямаше достатъчно мощност, за да успее да мине отгоре.
Седнал до нея, Ковалски монотонно редеше псувня след псувня, сякаш се молеше.
Джени стисна зъби и натисна щурвала напред, гмуркайки се стръмно надолу. „Майната му, писна ми от такива кацания.“ Спусна самолета през последните петнадесет метра право към ледените пикове.
Земята не се виждаше никъде.
Молитвата на Ковалски ставаше все по-гореща и завърши с „Мамка му, мамка му, мразя те!“.
Джени не му обърна внимание. Насочи цялото си внимание към уредите. На тях имаше повече доверие. Те твърдя ха, че земята се намира някъде долу. Спусна докрай задкрилките. Самолетът рязко се гмурна.

Това бе прекалено много за двигателя. Той се задави, закашля се и млъкна. За миг се превърнаха в замръзнала скала с криле, летяща право надолу.
— Мамка муууууууууу! — закрещя Ковалски, притиснал ръце в предното стъкло и панела.
Джени си тананикаше. Инерцията от плавното спускане се бе запазила. Стрелката на алтиметъра пълзеше все по-надолу и по-надолу, докато спря на нулата. Все още не се виждаше никаква земя.
И тогава плъзгачите докоснаха леда. Меко и плавно.
Вдигна рязко задкрилките, за да намали скоростта. Бяха кацнали с много по-висока скорост, отколкото и се искаше.
Отерът продължаваше да се носи по хлъзгавата повърхност, страничният вятър заплашваше да го преобърне на една страна, но Джени управляваше умело задкрилките, за да продължат да се движат.
— Лед! — извика Том от задната седалка.
Ледените пикове летяха към тях. Скоростта на самолета не намаляваше. Той имаше само плъзгачи и не разполагаше с хидравлични спирачки — разчиташе единствено на задкрилките и триенето. Но последното липсваше.
Обаче от десетилетния си опит с кучешки шейни Джени познаваше деликатната физика на леда и стоманените плъзгачи. Отерът продължи да се плъзга към извисяващите се грамади, носейки се към сигурна катастрофа. Джени вече виждаше неизбежното.
— Ще боли — промърмори тя.
Докато летяха към стената, тя се молеше ледът да остане все така гладък. Всичко зависеше от задкрилките. И от избора на подходящ момент.
Гледаше как стената расте пред тях. Броеше наум и в последния момент пусна десните задкрилки и продължи да намалява с левите. Маневреният самолет поднесе и се завъртя като състезател по фигурно пързаляне на олимпийски игри.
Задната част се обърна и се блъсна в ледената стена, като пое по-голямата част от удара и се смачка. Коланите на седалката едва задържаха Джени да не полети настрани. Крилото се откъсна и отлетя нанякъде. След като основната част от удара бе поета от останалите части на самолета, сблъсъкът с кабината по-скоро приличаше на чукване на броня в броня.
Всички бяха здравата раздрусани, но живи.
Бейн скочи обратно на седалката си. По вида му личеше че никак не се радва на преживяното. Джени се обърна към Ковалски. Той протегна двете си ръце, хвана я за бузите и я целуна право в устата.
— Хайде повече да не се караме — каза морякът.
Двигателят на другото счупено крило се откъсна и падна с трясък върху леда.
— По-добре да се махаме оттук — обади се Том.
Измъкнаха се навън. Преди да слезе, Джени взе някои неща от сандъка за извънредни случаи — фенер, две резервни канадки и ръкавици, голяма намотка алпинистко въже сигнален пистолет и кутия сигнални ракети. Хвърли поглед към празните куки, на които обикновено бе закачена служебната и пушка и наруга наум Сюел.
Излезе от разнебитения самолет и хвърли едната канадка на Ковалски.
— Май Коледа е подранила — промърмори той, докато я навличаше. Беше прекалено малка за едрото му тяло. Ръкавите достигаха на десетина сантиметра от китките му, но не се оплака.
Джени потрепери от вятъра, но поне се намираха на завет. Ледените възвишения ги прикриваха от най-свирепите пориви на бурята. Бързо облече канадката си.
Бейн обиколи останките от самолета, след което вдигна крак. От жълтата струйка се вдигна пара.
Ковалски го изгледа за миг.
— Дяволски умно куче. На негово място бих сторил също то. Напомни ми отсега нататък да не се качвам в нещо по малко от „Боинг 747“.
— Прояви малко уважение. Направи всичко по силите си, за да те докара дотук. — Джени гледаше останките от само лета. Изненада се от силното чувство на загуба, което изпитваше.
Том сгуши момчешките си рамене в канадката.
— А сега накъде?
— Натам, където не сме добре дошли — отвърна Ковалски и посочи ледената планинска верига. — Да видим дали не можем да се промъкнем през задната врата.
Докато вървяха, Джени попита:
— И накъде води тази скрита вентилационна шахта?
Том и обясни системата на въздушната циркулация на станцията. Работеше без помощта на помпи. Просто бяха прокопали шахти от повърхността до най-дълбоките нива — дори под самата станция. По-студеният и по-тежък въздух отгоре се спускаше надолу и изместваше по-топлия и застоял въздух.
— Така се получава пасивна система на циркулация — завърши той. — Пресният въздух се задържа в пещерната система около станцията. Така да се каже, резервоар от чист въздух. След това той се загрява и се вкарва в станцията.
— Значи вентилационната шахта ще ни отведе до пещерната система? — попита Джени.
Ковалски кимна.
— Стигнем ли дотам, ще бъдем в безопасност. Том се съгласи с него.
— Наричаме я Лабиринта.

Мат бягаше с останалите по кръглия коридор, опасващ изследователското ниво. От дясната му страна една след друга се редуваха зловещите камери. Хвана се, че ги брои. Беше стигнал до двадесет и две.
Спря. Камерите продължаваха и зад извивката. Сигурно бяха най-малко петдесет. Обърна се към другата стена от стоманени плочи. На някои места в нея имаше прозорци, гледащи към кабинетите, няколко заключени врати и отворени люкове. През един от тях зърна помещение, разделено на малки затворени клетки. Друг гледаше към по-голямо спално помещение.
„Тук са държали пленниците — помисли си Мат. Можеше само да си представи ужаса, който са изпитвали тези хора. — Дали са знаели каква участ ги очаква?“
Доктор Огден следваше Мат по петите, а Аманда беше напред. Биологът от време на време почистваше скрежа от някое стъкло с ръкава си, взираше се вътре и мърмореше.
Мат поклати глава. Научното любопитство вече не му понасяше. Искаше само да се махне оттук и да се върне обратно в горите на Аляска, където единственото, от което трябва да се страхуваш, бе някоя изгладняла гризли.
Откъм централната лаборатория се разнесе силен звън. Руснаците се мъчеха да проникнат вътре. След заплахата на ледения глас всички бяха побягнали по-далеч от вратата.
Брат ги водеше.
— Трябва да е на десетина метра оттук — В ръката си стискаше комплект планове на станцията.
Крейг надничаше през рамото му към листата. Плановете бяха изработени от специалиста по материалите от групата на НАСА, който бе картографирал цялата станция. Мат се молеше човекът да е разбирал от работата си.
— Насам! — извика Гриър, който вървеше на известно разстояние пред останалите и разузнаваше терена.
Лейтенантът се бе отпуснал на едно коляно. Между две от камерите имаше отвор с решетка. От него излизаха проводници и тръби, които се разделяха и продължаваха по двете страни на коридора по протежение на пода и тавана, явно за да обслужват ужасния експеримент.
Пърлсън посочи диаграмата на стената над отвора. Представляваше план на нивото. Посочи големия червен X, означен върху него.
— Вие сте тук — промърмори той.
Мат разгледа плана, след което се озърна. Намираха се в средата на хранилищния коридор. Бяха изминали половината от обиколката на нивото.
Пърлсън и Гриър се заеха да развинтят решетката с помощта на стоманени скалпели. Всеки бе сграбчил каквото му попадне оръжие, преди да побегне от лабораторията — скалпели, триони за кости, стоманени чукове, а Уошбърн се бе сдобила дори с двойка куки за месо. Мат не искаше и да си помисля за евентуалното хирургическо приложение на противните инструменти. Самият той се бе въоръжил с метална тръба, дълга около метър.
Огледа групата, докато матросите се занимаваха с решетката. Всички се бяха превърнали в ловци от каменната ера… въоръжени с майсторски изработени хирургически инструменти. Странна картина.
Огден отново чистеше поредната камера. Скърцането на вълната върху стъклото направо подлудяваше Мат. Едва се сдържа да не го фрасне с тръбата. Искаше да му изкрещи да остави нещастниците на мира.
Биологът сякаш прочете мислите му и се обърна към него, присвил очи.
— Всички са местни — промърмори той. Гласът му леко трепереше. Мат усети какво напрежение се бе насъбрало в съзнанието на учения и заплашваше да го пречупи. Опитваше се да се държи на положение, като занимаваше непрекъснато мозъка си. — Всички до един.
Въпреки съпротивата си Мат пристъпи към него, сбърчил вежди.
— Местни?
— Инуити. Алеути. Ескимоси. Наричайте ги както искате — Огден махна с ръка към камерите. — Всички си приличат — Може би дори са от едно и също племе.
Мат приближи стъклото, което биологът бе почистил токущо. Отначало камерата му се стори празна. После погледна надолу.
На дъното седеше малко момче, замръзнало в леда.
Доктор Огден беше прав. Нямаше никакво съмнение в хлапето е било инуит. Черната коса, бадемовите очи, заоблените скули, дори цветът на кожата — макар и леко посиняла — ясно показваха произхода му.
Инуит. От народа на Джени.
Мат се отпусна на коляно.
Очите на момчето бяха затворени, сякаш спеше, но мъничките му ръце бяха вдигнати нагоре, с притиснати към стените на ледения затвор длани.
Мат опря своята длан от външната страна на стъклото, точно срещу неговата. Другата му ръка стисна тръбата, която носеше. Що за чудовища можеха да постъпят така с едно дете? Момчето е било най-много на осем години.
„На същата възраст, на която загина Тайлър.“
Взираше се в застиналото лице, но в главата му се промъкна друг призрак — Тайлър, лежащ на дървената маса в къщата им. Синът му също бе умрял в леда. Устните му бяха посинели, очите му се бяха затворили.
„Сякаш спеше.“
Болката от спомена го жегна. Радваше се, че Джени не беше тук. Молеше се да е в безопасност, но тя никога не трябваше да види това… и най-малката частица от него.
— Съжалявам — прошепна той, извинявайки се и на двете момчета. Очите му се наляха със сълзи.
Нечия длан го докосна по рамото. Беше Аманда.
— Светът ще узнае за това — високо изрече тя. Произношението и се бе влошило допълнително от обхваналата я мъка.
— Как е възможно… Та той е бил само едно момче! Кой се е грижил за него?
Мат все още гледаше към стъклото. Пръстите и го стиснаха съчувствено.
Огден приклекна от другата му страна и с трескав поглед започна да изучава панела с бутони и превключватели. Пръстът му проследи някакъв надпис.
— Странно.
— Какво? — попита Мат.
Огден посегна към един лост и с известно усилие го дръпна надолу. Изщракването се чу силно в притихналия коридор. Бутоните на панела светнаха. Стъклото завибрира, когато някакъв древен двигател се закашля, размърда се и започна да бръмчи.
— Какво направи? — извъртя се към него Мат — обиден, изпълнен с гняв.
Огден отстъпи назад и погледна Мат и Аманда.
— Боже мой, все още работи! Не мислех…
Отнякъде се разнесе силен трясък и ехото му завибрира из коридора.
— Руснаците — каза Брат. — Вътре са.
— Ние също — с изкривена физиономия каза Гриър. — Почти.
Пърлсън се бореше с последния винт.
Крейг стоеше зад тях с широко отворени и немигащи очи и местеше поглед ту към отвора, ту към коридора. Беше се въоръжил с тридесетсантиметрова стоманена шпилка за кост — хирургически пикел, който здраво стискаше пред гърдите си.
— Хайде, хайде! — изстена той.
Вече се чуваха викове и стъпки върху стоманените плочи — засега бавни и предпазливи.
— Готово! — изсъска Гриър. Двамата с Пърлсън вдигнаха решетката на сервизната шахта.
— Всички навън! — нареди Брат.
Крейг, който се намираше най-близо, мина пръв. Останалите го последваха.
Внезапно останал без сили, Мат все още стоеше на коляно пред замразеното момче. Ръката го болеше от допира с леденото стъкло. Чувстваше вибрациите от работещите машини.
Аманда отстъпи назад.
— Побързай, Мат.
Той погледна още веднъж към момчето. Докато се изправяше, имаше чувството, че го изоставя. Пръстите му се задържаха още миг върху стъклото, после се обърна.
Гриър помогна на Аманда да влезе в шахтата и направи знак на Мат.
Той се приведе и се пъхна вътре.
До входа стоеше Уошбърн. Посочи с едната от куките си към тунела — приличаше на някаква амазонка пират.
Мат последва Аманда на четири крака, без да се разделя тръбата си. Брат водеше групата, следван от Крейг и биолозите. Мат бързаше, за да направи място за останалите за него — Пърлсън, Гриър и Уошбърн.
Тунелът приличаше по-скоро на пробита в леда шахта подът беше застлан с гумени рогозки, които да правят придвижването по-лесно. Покрай двете стени се виеха проводници.
Пет метра по-нататък внезапно стана тъмно. Мат погледна през рамо. Гриър бе дръпнал решетката обратно с надеждата да скрие мястото, откъдето са избягали, или поне да забави откриването му. Четвъртото ниво беше голямо и разделена на множество помещения. Руснаците щяха да изгубят време, докато го проверят цялото. При малко повече късмет можеше да не обърнат веднага внимание на решетката.
Стана още по-тъмно и по-студено.
Накрая шахтата свърши в някакво старо сервизно помещение. Беше просто куб, изсечен в леда. Няколко дървени мебели, проводници, медна жица, резервни метални плочи, дебел гумен маркуч и сандък за инструменти.
Стълба от дървени скоби, набити в една от ледените стени, водеше към друга шахта на шест метра нагоре.
Брат посочи плана. Говореше колкото се може по-тихо.
— От тук би трябвало да се стига до трето ниво. Изкачват се стъпаловидно нагоре, следвайки нивата на базата.
Уошбърн огледа следващия тунел.
— Може да успеем да се доберем до старата оръжейна. Тя е в централната част на станцията, но ако отвлечем за малко вниманието на руснаците, малка група би могла да стига дотам.
Брат кимна.
— Нагоре — нареди той.
Прибраха хирургическите инструменти по джобовете, за да освободят ръцете си. Групата продължи в същия ред нагоре по стълбата. Мат бе след Аманда. Стигна до края на скобите и се пъхна в поредната сервизна шахта.
Зад тях се разнесе вик. На руски. Идваше от тунела след лабораторията в Ниво Четири.
— Мамка му! — изръмжа Гриър.
Руснаците вече бяха открили заешката им дупка.
Разнесе се изстрел. Куршумът рикошира от стените на шахтата и отскочи в помещението. Ледени парчета се пръснаха там, където удари стената — на сантиметри от изкачващата се по стълбата Уошбърн.
Мат се пресегна да и помогне. Гъвкава като котка, Уошбърн се плъзна покрай него.
— Накарай останалите да се размърдат — подкани я той.
Нямаше нужда от повтаряне. Всички бяха застинали при стрелбата, но сега побързаха да продължат. Брат ги водеше.
Долу отново настъпи суматоха. Разнесоха се заповеди на руски. Трудно можеше да се определи какво точно означаваха. Ушите на Мат още пищяха от стрелбата, но не му хареса лукавия тон на гласовете.
Показа се през отвора и погледна надолу.
— Качвайте се нагоре! — изсъска той на последните двама.
Бяха се прилепили за стените, очаквайки нови изстрели.
Гриър се хвърли първи към стълбата, пъргав като маймуна. Пърлсън го следваше плътно, като буквално пълзеше нагоре по краката на партньора си.
Мат сграбчи качулката на Гриър, изтегли го нагоре и се отмести да му направи път.
Пърлсън бе стигнал с едната си ръка до ръба на шахтата. Мат се обърна да му помогне. През рамото му видя как някакъв предмет отскочи в помещението отдолу.
Очите на Мат се разшириха от ужас. Нещото приличаше на черна шишарка.
Явно Пърлсън гледаше лицето му в същия момент.
— Какво… — Той също надзърна през рамо.
Черният предмет затанцува по пода и се удари в стената точно под стълбата.
— Мамка му! — възкликна Пърлсън и погледна нагоре.
Мат се пресегна и го сграбчи за качулката.
Пърлсън се набра и скочи нагоре, закривайки отвора на вахтата с тялото си.
— Давай! — изстена той с мрачен ужас в гласа.
От взрива Мат падна назад. Ударът го отпрати още по-нататък в тунела. Ярките пламъци го ослепиха. Усети как го лизват огнени езици по лицето и шията. Несъмнено бе изкрещял, но не чу собствения си глас.
Светлината изчезна веднага, но не и жегата. Тя ставаш все по-силна и по-силна.
Мат виждаше източника и ужасяващо ясно.
Пърлсън все още затулваше входа, но дрехите му горяха Не, не дрехите — цялото му тяло.
Бяха хвърлили не обикновена граната, а запалителна бомба, заредена с напалм.
Тялото на Пърлсън се свлече надолу, а краят на шахтата започна да се топи към Мат. По гумените рогозки се издуха мехури. Мат зарита с крака, за да се отдалечи. Лицето и вратът му бяха изгорени. Ако Пърлсън не бе прикрил шахтата, всички щяха да се сварят. Жегата беше толкова силна, сякаш бе застанал пред отвора на пещ. Ледът се разтопяваше и покриваше всичко наоколо с вода.
Нечия ръка го сграбчи за рамото. Беше Гриър.
— Мърдай.
Ушите на Мат все още пищяха. Едва успя да го чуе, не кимна.
Двамата запълзяха след останалите.
Но къде можеха да отидат? Навсякъде ги дебнеше смърт. Единственият въпрос бе как ще ги умъртвят. Мат се взираше напред, след това хвърли поглед през рамо.
Лед или огън.

12. Групата мъже и жени очакваха заповедите на капитан Пери. „Полярен страж“ се бе издигнал до перископска дълбочина под открита цепнатина между две ледени плочи. Вятърът вилнееше само на педя над тях и издухваше снега по ледените полета със скорост сто километра в час, но под водата цареше мъртва тишина.
Обърна се към луничавия радист, който изглеждаше по-блед и от листата в ръката му.
— Все още ли няма надежда за сателитна връзка?
Двадесет и две годишният радист преглътна с мъка, но издържа тежестта на вперените в него погледи.
— Не, сър. Магнитната буря е по-свирепа и от виелицата отгоре. Опитах всеки номер, за който можех да се сетя.
Пери кимна. Все още бяха оставени сами на себе ни. Но вземането на решение не можеше да се отлага повече. Преди половин час същият този радист се бе втурнал на мостика. Беше засякъл съобщение на руски по УТК-линия. Макар и удобни за комуникация на къси разстояния, подводните телефони не осигуряваха поверителност на връзката, особено за съд, оборудван като „Полярен страж“. Малката подводница бе не само бърза и безшумна, но и разполагаше с най-добрите уши в океаните.
От тридесет километра разстояние бяха успели да прихванат едва доловимата сонарна комуникация между водача на руската група и капитана на „Дракон“. За корабния преводач не беше проблем да го преведе на английски. Самият Пери също бе прослушал записа и бе чул как студеният и кух глас издава заповедта си.
„Задействайте експлозивите. Потопете цялата база.“
Руснаците възнамеряваха да унищожат всичко. Цивилните, останалите войници… всички щяха да бъдат пожертвани под полярната шапка.
Щом чу това, Пери незабавно заповяда на кормчията да открие някое място, където да могат да издигнат антената си. Макар и да се съмняваше, че някой ще успее да реагира навреме, беше длъжен да обяви тревога. Времето бе отчайващо малко.
Но дори този безнадежден опит бе претърпял неуспех Преди петнадесет минути бяха изплавали в една тясна цепнатина, притиснати от двете страни от ледени стени. Издигнаха антената във виелицата отгоре и радистът се бе захванал за работа, но без резултат. Комуникациите все още не работеха.
Доктор Уилиг пристъпи напред. Шведският океанограф бе поел функцията на говорител на цивилните на борда.
— Става въпрос за наши хора там — колеги, приятели, дори роднини. Разбираме риска, на който се излагаме.
Пери огледа лицата около себе си. Екипажът му, заел съответните места, бе също толкова твърдо решен. Обърна се и изкачи стъпалото към стенда на перископа. За момент претегли собствената си мотивация. „Аманда също е там… някъде там.“ Доколко решенията му бяха зависими от чувствата му към нея? До каква степен бе готов да рискува екипажа си и намиращите се под закрилата му цивилни, та дори и самата подводница?
Четеше твърда решимост в израженията на останалите, но крайното решение и отговорност бяха негови. Можеше или да продължи да бяга към бреговете на Аляска, или да се върне обратно при „Омега“ и да направи всичко възможно, за да спаси хората там.
Но с какво разполагаше „Полярен страж“ срещу много поголемия и въоръжен до зъби руски ловец и убиец? Само с три оръжия — бързина, невидимост и хитрост. Пери пое дълбоко въздух и се обърна към очакващия радист.
— Не можем да чакаме повече. Оставете тук един ПЕТ.
Настройте го за непрекъснато предаване към НАВСАТ и за редете и записаното руско съобщение.
— Слушам, сър — мъжът се втурна обратно в кабината си.
Пери погледна към доктор Уилиг, после се обърна към заместника си.
— Дълбочина двадесет и пет метра, ъгъл на спускане тридесет градуса…
Всички затаиха дъх в очакване на решението му. Накъде щяха да тръгнат оттук — напред или назад? Следващата заповед съдържаше отговора.
— И минете в ултратих режим.



Капитан Миковски наблюдаваше кормчията и навигатора, докато двамата насочваха подводницата към полинята. Помощник-капитанът Григор Янович следеше дълбочината и съобщаваше на глас положението.
Всичко вървеше нормално.
Григор се обърна към него. В очите му се четеше силна тревога. Беше негов помощник вече почти цяла година. Двамата се познаваха толкова добре, че можеха да разчетат настроенията и дори мислите си. И сега Миковски прочете мълчаливия въпрос — „Наистина ли ще направиш това?“
В отговор само въздъхна. Трябваше да изпълнява заповед. След бягството на пленниците дрейфащата станция се превърна повече в опасност, отколкото в предимство за мисията им.
— Всички вентили са затворени — обади се помощникът и хвърли поглед към капитана. — Готови за изплаване.
— Изплаване — нареди Миковски. — Дръжте кораба в хоризонтално положение и устойчив.
Завъртяха се превключватели. Помпите се задействаха и „Дракон“ се издигна бързо и плавно на повърхността. Отвсякъде започнаха да пристигат съобщения — всичко беше на ред.
— Отворете люка — нареди той.
Григор предаде заповедта с махване на ръка към матроса до люка. Докато той изпълняваше, помощникът тръгна към Миковски.
— Групата за действие на брега в готовност. — Думите му бяха резки, изречени с мъка — принудителна проява на професионализъм заради ужасната задача, която им предстое ше. — Заповеди?
Миковски погледна часовника си.
— Заключете пленниците. Проверете дали запалителните заряди са поставени според инструкцията. След петнадесет минути искам всички обратно на борда. Следва незабавно потапяне.
Григор не помръдна. Очите му вече не гледаха към Миковски, а към някакво въображаемо място, където онова, което предстоеше да сторят, можеше да бъде погребано и простено. Но ничие зрение не достигаше толкова надалеч.
Миковски издаде последната заповед:
— Веднага щом се потопим, взривете зарядите. От дрейфащата станция не трябва да остане нито следа.




Докато се катереше с мъка по поредния леден хребет, Джени бе благодарна, че баща и беше останал на „Омега“ Теренът тук беше жесток. Ръкавиците и вече бяха нарязани от острия като нож лед. Пръстите и горяха, прасците се сковаваха от болка. Останалата част от тялото и бе замръзнала до мозъка на костите.
С тежка въздишка — по-скоро стон — тя се издърпа на ръба на хребета.
Ковалски вече се бе покатерил и и помогна да се изправи Двамата заедно се спуснаха по задници по другия склон.
— Добре ли си? — попита я той, докато я издърпваше на крака. Тя кимна, като дишаше тежко в ледения въздух, и се обърна назад за да види как Бейн и мичман Помаутук преодоляват хребета. Младежът избута кучето, за да му помогне да се покатери. След това двамата се плъзнаха надолу.
— Още колко ни остава? — попита Джени.
Том погледна часовника си, в който имаше и компас. Посочи с ръка.
— Още стотина метра.
Джени погледна натам, където сочеше. Изглеждаше непреодолимо. Беше им необходим цял час, за да успеят да минат през първия пояс ледени хребети, които се извисяваха над погребаната станция. Теренът пред тях бе нагънат, напукан и набразден. Сякаш трябваше да минат през камари от натрошено стъкло.
Но нямаха друг избор.
С мъка продължиха напред. Вятърът бушуваше над главите им, сякаш някъде горе се разбиваха вълни в скалист бряг. Снегът се виеше около тях от резките пориви.
Джени продължаваше да използва широкия гръб на Ковалски като щит. Якият матрос беше като някакъв глинен Голем, проправящ си спокойно път през снега и леда. Съсредоточи се върху раменете и гърба му, мъчейки се да върви в крачка с него.
Изведнъж Ковалски рязко залитна и се отпусна на едно коляно, размахвайки ръце.
— Мамка му!
Кракът му бе стъпил върху тънък лед, под който имаше малко езерце. Потъна до бедрото, преди да се хване за ръба. Изтъркаля се настрани, като сипеше порой ругатни, и измъкна мокрия си крак от ледената вода.
— Страхотно, мамка му! Май все ми е писано да падам в проклетата вода.
Въпреки приповдигнатия тон Джени забеляза истински страх в очите му. Двамата с Том му помогнаха да се изправи.
— Не спирай да се движиш — каза тя. — Топлината на тялото ти и движението ще те предпазят от замръзване.
Ковалски се отърси от ръцете им.
— Къде е шибаната вентилационна шахта?
— Съвсем наблизо! — Том поведе, следван неотлъчно от Бейн. Ковалски тръгна след тях, като сърдито мърморещ нещо.
Джени, която вървеше на крачка зад него, чу слабо пляскане някъде отзад. Хвърли поглед през рамо. Парчетата лед се поклащаха във водата, развълнувана от нещо отдолу. „Просто течение.“
Продължи след останалите.
След още пет минути обещанието на мичман Помаутук се сбъдна. Заобиколиха един леден пик и се озоваха пред истински планински връх, който запречваше пътя им.
Джени зяпна в краката си. Не можеше да повярва, че се движи върху айсберг. Същинско чудовище, продължаващо километър и половина под водата.
— Къде е вентилационната шахта? — попита Ковалски. Зъбите му тракаха от студа.
— Ето там — Том посочи черния отвор на тунел, започващ в основата на планината. Беше прекалено правоъгълен, за да е с естествен произход. Страните му бяха с дължина около метър. Месинговата врата, която някога се беше затваряла, сега зееше наполовина погребана в снега.
„Полярни мечки — помисли си Джени. — Търсели са убежище.“ Приближи предпазливо.
Том измина разстоянието, без изобщо да се страхува, и застана на четири крака.
— Трябва да внимаваме. Доста е стръмно. Към четиридесет и пет градуса. Най-добре да използваме въжето.
Джени изрови фенерчето от джоба си и му го подаде. Тон го включи и освети вътрешността на тунела.
— Май прави внезапен завой на около десетина метра надолу — каза той и посочи с фенерчето. Смъкна намотаното въже от рамото си. — Прилича на входовете на нашите снежни къщи.
Джени се наведе напред. За входните коридори на иглуто на инуитите бе типично да правят един или два остри завоя, преди да стигнат до основното помещение. Така носеният от ветровете сняг не можеше да проникне направо в дома.
— Мамка му! Давайте да влизаме вътре — Ковалски трепереше целият.
Докато се изправяше, косъмчетата на врата и изведнъж настръхнаха. Като шериф бе развила остри възприятия — бяха и необходими, за да може да оцелее. Не бяха сами. Рязко се извъртя, стряскайки с неочакваното си движение Ковалски.
— Какво… — Той също се обърна.

Нещо изпълзя иззад ледения пик. Беше тежко, с подобна на куршум глава и черни очи. Ноктите му се забиваха в леда. Вдигна муцуната си и подуши въздуха към тях.
Джени зяпаше, замръзнала на място. Какво беше това, по дяволите?
Бейн скочи напред и предупредително излая.
Съществото се извъртя към внезапната заплаха. Устните му с цвят на боровинка се изтеглиха назад, разкривайки челюсти на белуга.
За Джени това бе повече от достатъчно. Беше израснала в Аляска и знаеше, че ако нещо има зъби, непременно ще се опита да се нахрани с теб.
— Бързо вътре! — извика тя и сграбчи Бейн за козината на шията. — Хайде!
Том нямаше нужда от допълнително подканване. Знаеше как да изпълнява заповеди и сега чудесно демонстрира уменията си. Хвърли се по корем в шахтата и се плъзна надолу по леда.
Джени отстъпи към отвора, като дърпаше Бейн.
Ковалски и направи знак да влиза вътре. Когато се обърна, изпусна Бейн. Вълкът се отдалечи на няколко крачки и отново залая. Пресегна се да го хване, но бе спряна.
— Остави кучето! — изръмжа Ковалски и я натика вътре.
Последва я по петите, оставяйки я без избор.
Плъзна се надолу по стръмната ледена шахта.
— Бейн! — рязко извика тя. — Тук!
Погледна през рамо, но масивното тяло на Ковалски изпълваше тунела. Скоростта им леко се забави, когато приближиха острия завой.
— Пълзи! Давай напред! — подкани я той.
Шахтата зад тях внезапно притъмня.
— Мамка му! След нас е!
Джени стигна завоя и погледна назад. Създанието се спускаше надолу по шахтата, като се извиваше и плъзгаше бързо върху гладкия си корем.
Бейн се носеше само на метър-два пред него.
— Мърдай! — извика Ковалски и се опита да я бутне напред.
Но този път тя се удържа на място, като трескаво се мъчеше да намери нещо в канадката си. Накрая измъкна сигналния пистолет.
— Залегни! — и го насочи нагоре в шахтата.
Матросът се залепи за пода.
Джени се прицели над ухото на вълка и стреля. Ракетата полетя напред, накара Бейн да изскимти уплашено и екс-лодира право в муцуната на звяра.
Той изрева, когато светлината избухна около него и го заслепи напълно. Започна да търка с крайниците си уцелената си глава.
Когато Бейн скочи до тях, Джени се претърколи настрани. Като пълзеше и се пързаляше, тя тръгна след изчезналия с фенерчето мичман.
Ковалски остана да пази зад тях, докато завиха зад завоя.
— Излиза навън — каза той и се обърна към Джени. — Май си прекалено люта за вкуса му.
Не след дълго наклонът отново стана стръмен. Скоро се запързаляха презглава по шахтата. Джени се мъчеше с всички сили да намали скоростта си с ръце и крака, но стените бяха хлъзгави като пода.
Минута по-късно чуха гласа на Том да ехти някъде отдолу:
— Стигнах края! Не е много далеч.
Беше прав.
Светлината стана по-ярка и Джени изведнъж се озова от шахтата в голям леден тунел. Ковалски едва не се приземи отгоре и, следван от Бейн. Джени се претърколи настрани и се изправи, като разтриваше ръцете си. Огледа се. Колко ли дълбоко в ледения остров се намираха?
Том стоеше до една от стените. Пръстът му сочеше зелен ромб, нанесен със спрей върху леда.
— Мисля, че знам къде се намираме… но…
Насочи фенерчето си към пода. Някой бе разлял червена боя.
Все още настръхнал, Бейн я подуши.
Джени се изправи на крака. Не беше боя… а кръв.
При това все още прясна.
— Изобщо не трябваше да напускаме проклетата дрейфа станция — поклати глава Ковалски.
Никой не възрази.




Старши сержант Тед Кантър лежеше, наполовина затрупан в снега, облечен в бял полярен щурмови екип, който го покриваше от глава до пети. Гледаше през инфрачервения бинокъл към американската изследователска база. Бе видял как руската подводница изплава преди петнадесет минути, изпускайки пара сред бушуващата виелица.
Намираше се само на сто метра от станцията. Единственото му средство за връзка с външния свят бе акустичната слушалка „Дженеръл Дайнамикс“, закрепена на ухото му. На гърлото си имаше залепен субвокален микрофон. Беше доложил ситуацията и продължаваше наблюдението.
Заповедта бе да стои нащрек, но да не предприема нищо.
Такива бяха указанията още от пристигането му.
На четиристотин метра от него две бели палатки прикриваха останалата част от екипа на „Делта Форс“ с изключение на партньора му, който лежеше скрит в снежната купчина на няколко метра встрани. Шестчленният отряд се намираше тук от шестнадесет часа, докаран по въздуха и спуснат под прикритието на нощта.
Командирът им, главен сержант Едуин Уилсън с позивна Делта Едно, беше с останалата част от групата в Сборен пункт Алфа, на шест и половина километра оттук. Двата им хеликоптера бяха покрити с арктически камуфлаж, докато не получеха сигнал за действие.
Застанал на пост, екипът на Кантър бе наблюдавал от непосредствена близост как руската подводница пристигна на зазоряване. Видя как войниците нахлуха в дрейфащата станция и я овладяха. Гледаше как убиват хора. Един бе застрелян само на четиридесет метра от мястото, на което се намираше. Но не можеше да реагира. Имаше заповед — гледай наблюдавай, докладвай.
Но не действай. Още не.
Контролиращият мисията бе оставил ясни заповеди за действие едва след като бъде даден сигнал. Преди това трябваше да се уредят въпроси — както политически, така и стратегически. Освен това целта на мисията, носеща прякора „футбол“, трябваше да бъде открита и поставена под контрол. Едва тогава можеха да направят своя ход.
Преди петнадесет минути бе видял как руснаците излизат от подводницата. Преброи слизащите, след това прибави и броя на разположените по-рано тук противници.
Сега те се връщаха. Присви очи и започна отново да брои руснаците, които един по един изчезваха през люка в търбуха на подводницата. Устните му се свиха.
Обстановката бе ясна.
Натисна с пръст предавателя.
— Делта Едно, отговори. Отговорът последва незабавно.
— Докладвай, Делта Четири.
— Сър, смятам, че руснаците се изтеглят от базата. — Кантър продължи да брои хората, които се катереха по ледения хребет и се насочваха към подводницата.
— Разбрано. Делта Четири, имаме нови заповеди.
Кантър се напрегна.
— Контролиращият активира сигнала за атака. Приготви хората си за действие по мое нареждане.
— Разбрано, Делта Едно.
Кантър запълзя назад от скривалището си. Идваше ред на истинската битка.




Пери прекоси мостика на носещата се под ледовете подводница. Никой не произнасяше нито дума. Екипажът сьзнаваше неотложността на мисията и риска, които поемаше. Планът изглеждаше почти невъзможен. Знаеше, че дори и да успееше, това щеше да му струва капитанските звезди. Не му пукаше. Познаваше границата между правилно и неправилно, между слепия дълг и личната отговорност. Измъчваше го един друг въпрос — къде е границата между храбростта и откровената глупост?
Докато пътуваха към „Омега“, най-малко сто пъти бе на крачка да заповяда да обърнат назад и да се върнат на сигурно място в Аляска. Но така и не го направи. Просто гледаше как разстоянието до целта намалява все повече и повече. Дали капитаните в миналото са били измъчвани от подобни съмнения? Никога преди не се бе чувствал по-неподходящ за водач.
Но нямаше на кого да прехвърли бремето.
— Капитане — прошепна помощникът му. „Полярен страж“ бе изолирана и звуконепроницаема, но никой не смееше да говори прекалено силно, да не би да ги чуе спотайващият се в тези води дракон. — Местоположението е потвърдено. „Дракон“ вече е изплавала при „Омега“.
Пери приближи до него и провери разстоянието до станцията. Оставаха още пет морски мили*.
[* Около 9 километра. — Б. пр.]
— От колко време са там?
Помощникът поклати глава. Засега подробностите бяха оскъдни. Не можеха да активират сонара си, а в пасивно състояние точното местоположение и действията на „Дракон“ оставаха неясни. Това значително намаляваше собствените им възможности за действие. Руснаците сигурно вече се бяха евакуирали от станцията. Според прихванатото по УТК-линията съобщение капитанът на „Дракон“ трябваше да взриви базата веднага щом започне да се потапя. Не би могъл да рискува да повреди собствения си кораб при разрушението.
Но колко време им оставаше?
Лоцманът лейтенант Лианг застана до него. Лицето му бе напрегнато.
— Сър, проиграх предложения сценарий с кормчиите.
Прегледахме всички възможности.
— И каква е оценката за времето?
— Можем да заемем позиция за по-малко от три минути но ще са ни необходими още две, за да изплаваме безопасно.
— Пет минути…
„А освен това трябва и да се доберем дотам.“
Пери хвърли поглед към спидометъра. Четиридесет и два възела*. За всяка подводница бе трудно да се движи в пълна тишина, но това бе едно от преимуществата на „Полярен страж“. Пък и не смееха да се движат по-бързо. Ако „Дракон“ регистрираше шума на перките им или някакъв друг издайнически сигнал, с тях бе свършено.
[* Около 78 км/ч. — Б. пр.]
Мислено изчисли времето, което щеше да им е необходимо да стигнат до „Омега“, да заемат позиция, да организират спасяването… и да избягат. Не разполагаха с толкова време. Погледна помощника си.
Лианг мълчеше. Той също разбираше. Всички разбираха. За пореден път се приготви да нареди да обърнат. Бяха се опитали, но вече всичко бе безнадеждно. Руснаците ги бяха победили.
Но в същия миг си представи усмивката на Аманда, бръчките в ъгълчетата на очите и, когато се смееше, начинът, по който се движеха устните и — меко, сладко…
— Лианг — каза Пери, — трябва да попречим на „Дракон“ да отплава.
— Да, сър.
— Искам да насочиш към тях активния локатор.
— Сър?
Пери се обърна към хората си.
— Трябва да накараме „Дракон“ да разбере, че във водите му има и още някой. Че някой го наблюдава. — Той замълча, след което започна да излага плана си на глас. — Те предполагат, че сме се махнали, че наоколо няма свидетел на това което ще се случи. Като се издадем, капитанът им ще бъде принуден да се свърже с началника си, да се забави поне малко. Може би това ще ни спечели времето, от което се нуждаем.
— Но те ще бъдат в пълна готовност и нащрек — обади се Лианг — — При това положение няма да можем да се промък-нем под носа им и да извършим спасителната операция.
— Зная. Изпратени сме на север да проверим възможностите на „Полярен страж“. Да докажем бързината и невидимостта му. Тъкмо това се каня да направя.
Лианг пое дълбоко въздух.
— Слушам, сър. Пери кимна.
— Само веднъж… след което пълна тишина.
— Слушам, сър! — Помощникът се обърна към локатора и започна да го настройва.
Пери продължи:
— Веднага щом изключим локатора, искам кормчията да насочи кораба на четиридесет и пет градуса встрани от сегашния курс. Не искам да ни прихванат. Ще продължаваме бързо и тихо.
— Като призрак, сър — Лианг направи кръгом и се върна на мястото си.
Един от техниците внезапно скочи на крака.
— Сър! Прихващам отваряне на клапани! От „Дракон“ е!
Пери изруга. Руската подводница се готвеше да се потопи, изхвърляше въздух и пълнеше резервоарите си с вода. Бяха закъснели. Евакуацията вече бе приключила.
Помощникът му го гледаше напрегнато. Изражението му питаше — „Да продължаваме или да се отказваме?“ Пери срещна погледа му, без да трепне.
— Позвънете им на вратата.
Лианг се обърна и отпусна длан върху рамото на главния техник, който завъртя ключовете и натисна копчето.
Свърши се. Токущо се бяха издали. А сега трябваше да чакат реакцията. И без това дългият миг се проточи сякаш безкрайно. Палубата се наклони, докато поемаха по новата траектория.
Пери стоеше, стиснал юмруци.
— Пълненето спря, сър — прошепна техникът.
Обаждането им бе чуто.
— Сър! — друг техник бе скочил на крака и трескаво се мъчеше да привлече вниманието му. — Долавям друг сигнал през хидрофоните — изсъска той и посочи слушалките си „Друг сигнал?“ Пери забърза към него.
— Откъде?
Очите на техника посочиха нагоре.
— Точно над нас, сър.
Пери взе слушалките и ги притисна до ушите си. Чуваше се нещо като бавно биещи барабани… повече от един… темпото бързо се увеличаваше.
Навремето Пери също бе служил като хидролокаторен техник. Знаеше какво барабани върху леда над главите им.
— Ротори — прошепна той. Техникът кимна.
— Имаме две птички във въздуха.