`Айсбергът на смъртта` /Джеймс Ролинс/

Миковски получаваше същата информация от своите техници. Само преди миг към подводницата бе насочен локаторен лъч — преднамерено и точно. Очевидно под водата не бяха сами, а сега се бе присъединила и компания в небето.
„Дракон“ бе засечен и хванат в капан.
Ако лъчът идваше от друга подводница, тя със сигурност вече ги бе взела на прицел. Почти усещаше торпедото, насочено към задника му. Фактът, че наоколо все още нямаше „рибки“, означаваше, че лъчът е само предупреждение: не мърдайте или ще изкараме лодката ви от водата.
Нямаше никакъв начин да се защити. Заклещен в полинята, „Дракон“ нямаше възможност да маневрира и да избяга от вражеската атака. Заобиколени отвсякъде от лед, дори нямаше как да определят мястото на противника. Докато се намираха на повърхността, бяха като наполовина слепи.
И все пак не това беше най-голямата заплаха.
Погледна през рамото на помощника си към радарния екран. Снежната виелица и магнитната буря в района превръщаха показанията му в същински хаос. Към тях се носеха два хеликоптера, летящи ниско над леда, което правеше контакта труден, а прицелването — невъзможно, особено при носещите се навън вихрушки.
— Приближават покрай хребетите — предупреди Григор.
— Регистрирам изстрелване на ракета! — извика един от дежурните на радара.
— По дяволите! — Миковски погледна към мониторите на външните камери. Едва различаваше смътните очертания на ледените хребети около езерото. Останалият свят бе потънал в непроницаема белота. — Въздушни контрамерки. Изстреляйте защитата!
Подводницата бе най-уязвима на повърхността. Би предпочел да лежи на дъното на някой дълбок пролом в океана, отколкото да се намира тук. И тъкмо това смяташе да направи… Майната му на онзи, който го бе засякъл! По-добре да поеме риска под водата.
— Потапяне! — изкрещя той на Григор. — Включи алармата!
Разнесе се вой на сирена. Подводницата забоботи, когато резервоарите и започнаха да се пълнят.
— Продължавайте с въздушната защита, докато не се потопим! — Миковски се обърна към пулта за управление на огъня. — Искам да знам кой е долу с нас. Офицер, трябва ми прицел и отговор веднага щом се озовем под леда.
Кимвания отговориха на заповедите му.
Вниманието на Миковски отново се насочи към видеомонитора. От палубата във въздуха се носеха парчета нарязан станиол, предназначени да заблудят приближаващата ракета и да я отклонят от действителната и цел. Но свирепите пориви на вятъра отнасяха станиола в мига, в който биваше изхвърлен от отворите, и оставяха подводницата незащитена.
Щом резервоарите се напълниха, „Дракон“ започна да потъва като камък… но не и преди Миковски да забележи движение на монитора.
Снежна спирала… идваща право към тях. Ракета „Сайд-Уиндър“.
Нямаше да успеят да се измъкнат.
В този момент морето погълна външните камери и скри гледката.
Експлозията беше оглушителна. „Дракон“ подскочи сякаш ударена с гигантски чук, наклони се и видеокамера отново се подаде над водата. Мониторът показваше половина та от полинята откъм кърмата. В края и се бе образувало заливче. Кнехтите летяха високо във въздуха. Над леда водата гореше огън.
Ракетата бе пропуснала! На косъм, но въпреки това бе пропуснала. Сигурно някой щастлив порив на вятъра бе запратил станиола нагоре и бе отклонил ракетата с няколко градуса.
Но от силното сътресение „Дракон“ бе преобърната на една страна и принудена отново да се появи малко над повърхността. Но не за дълго. Подводницата се стабилизира и продължи потапянето. Външните палуби изчезнаха под кипящата вода.
Миковски благодареше на всички богове на моретата и хората и се извърна от екрана.
В същия миг нещо привлече вниманието му на съседния видеомонитор. Камерата вече се намираше на метър под водата и бе насочена към повърхността. Образът бе слаб, но изпъкваше живо през чистата вода на Северния океан на фона на пламъците от експлозията на ракетата.
Войник, облечен в полярни камуфлажни дрехи, се бе изкатерил на близкия хребет. На рамото си бе закрепил дълга черна тръба, насочена право към камерата.
Базука.
От края на тръбата блъвна огнен език.
— Готови за удар! — изрева Миковски.
Още по време на вика „Дракон“ се разтресе от попадение то. Този път нямаше пропуск.
Тъпанчетата му изпукаха, когато ракетата се взриви някъде в кърмата, пробивайки отвор в обшивката. Бронебойна глава.
Пълнеха се с вода. В мостика нахлу дим. Вече с пълни резервоари, „Дракон“ се изправи с носа нагоре, когато в задната част започна да нахлува още вода. Навигаторът се мъчеше с всички сили да изправи подводницата. Григор се бе навел над него и крещеше нещо.
Ушите на Миковски пищяха. Не можеше да чуе думите му.
Подводницата продължи да се накланя. Силен метален звън проби временната глухота на капитана. Ръчно и автоматично се затваряха херметически люкове, изолирайки всички наводнени секции.
Миковски се наведе, за да запази равновесие. Подът се бе наклонил на тридесет градуса.
Гледаше на монитора как носът на „Дракон“ се показва над повърхността, издигнат високо във въздуха като муцуна на кит, докато натежалата кърма продължаваше да потъва надолу.
Отново бяха изложени на прицел.
Миковски бързо се огледа за самотния войник, който бе изстрелял ракетата. Мъжът тичаше с все сили към противоположната страна на хребета.
„Защо бяга?“
Отговорът се появи от снежната вихрушка миг по-късно. Два хеликоптера, бели като виелицата — „Сикорски Сийхоук“ и „Сикорски Н-92 хелибъс“. От втория увиснаха въжета и по тях започнаха да се спускат хора с оръжия на гърба. След това хеликоптерът направи широка дъга и се насочи към дрейфащата станция.
Миковски можеше да се досети кои бяха новопристигналите. Белият призрак го бе запознал със ситуацията.
Американските „Делта Форс“.
Другият хеликоптер полетя към подводницата, бръмчейки като муха под носа на умиращ бик. Миковски гледаше втренчено. Знаеше, че са обречени. „Дракон“ потъваше в океана с кърмата надолу. Най-доброто, което можеше да направи капитанът за екипажа си, бе да моли противника за милост.
Тъкмо се готвеше да нареди на хората да напуснат подводницата, когато хеликоптерът застана точно над тях. Миковски примижа към монитора. Имаше нещо странно в долната част на летателния апарат. Отне му цяла секунда, докато Разбере какво вижда.
Барабани… няколко сиви барабана бяха прикрепени към Корема на сийхоука, подобно на грозд стоманени яйца.
Разпозна ги веднага. Всички командири на подводници можеха да ги разпознаят.
Дълбочинни бомби.
Гледаше как първият цилиндър се откачва от хеликоптера и полита надолу към ранената подводница.
Миковски знаеше каква ще бъде съдбата на екипажа му. Нямаше да има милост.




Пери стоеше в помещението на „Циклоп“ сред водите на Северния океан. „Полярен страж“ се бе отдалечила на безопасно разстояние от мястото на сражението и оставаше безмълвна под водата. Дори двигателите бяха изключени.
При първото ракетно попадение Пери бе наредил да се потопят още по-дълбоко. Очевидно „Дракон“ се намираше под атака от повърхността. Това бе потвърдено миг по-късно, когато дежурният на локатора съобщи за успешна ракетна атака. От осемстотин метра разстояние бяха чули експлозията и последвалото бълбукане от улучената подводница.
— Май кавалерията най-сетне пристигна — бе казал с мрачно облекчение лейтенант Лианг, изразявайки мнението на всички.
Помощник-капитанът по всяка вероятност бе прав. Нападателите несъмнено бяха отрядът на „Делта Форс“, споменат в последното съобщение на адмирал Рейнълдс.
Въпреки това Пери искаше потвърждение, преди да допусне който и да било да разбере за присъствието им в тези води. Времето на атаката бе избрано прекалено точно. Как са успели „Делта Форс“ да минат през бурята и да пристигнат тъкмо когато трябваше? И защо досега не бяха чули двата хеликоптера? Дали не са летели прекалено високо, за да бъдат засечени с хидрофоните, преди да се спуснат рязко и да атакуват?
Пери не обичаше въпроси, на които не можеше да даде отговор. А и в подводницата параноята е средство за оцеляване. Тя държи съзнанието нащрек.
Така че сега стоеше в носовата част и наблюдаваше битка та през прозореца на „Полярен страж“. Искаше му се да види с очите си какво става. Беше се опитал да използва външните камери от мостика, но те нямаха достатъчно увеличение, за да преодолеят разстоянието.
Ето защо Пери гледаше битката през най-обикновен бинокъл.
„Дракон“ бе вдигнала носа си над водата, откроен на фона на светлината, проникваща от откритото езеро отгоре. Беше се наклонила на повече от шестдесет градуса, почти вертикално.
Пери гледаше и знаеше, че колегата му там сигурно чуваше алармата за евакуация. Битката вече бе приключила. Руският екипаж имаше една-единствена възможност — да напусне кораба.
В този миг ярка светкавица подпали водата и прогори образа в ретината му, преди временно да го ослепи. Примигваше замаян, докато до него достигна глухият рев на експлозията. Звучеше точно като гръмотевица, последвана от разтърсване на палубата от ударната вълна.
Зрението му се избистри. „Дракон“ се бе изправила вертикално нагоре, оградена от водовъртеж от мехурчета. Парчетата лед, потопени от взрива, изплаваха обратно към повърхността.
Интеркомът избръмча.
— Капитане, тук е мостикът. Прихващаме дълбочинна бомба!
Пери забърза към изхода и пътьом натисна бутона.
— Изчезваме! — нареди той, промуши се през люка и се затича към мостика.
Втора експлозия разтресе подводницата. Ледените води тук бяха станали прекалено горещи.




Джон Аратук приемаше смъртта. Бе виждал гибелта на цели села — включително на своето собствено — с брутален и жесток край. Беше държал ръката на жена си, докато тя умираше в катастрофата, която бе предизвикал в пияно състояние. Смъртта бе постоянен спътник в живота му. Затова докато другите около него крещяха и плачеха, той седеше тихо с ръце, обвързани с лепенка зад гърба му.
Още една експлозия разтресе бараката и висящите лампи се разлюляха. Ледът под тях се надигаше и гърчеше от силата на взривовете, заплашващи да разцепят всичко наоколо.
Военните до него все още се мъчеха да се освободят, използвайки всеки остър ръб, който забележеха. Руснаците ги бяха вързали, след като Джени и матросът избягаха, и ги държаха под постоянна въоръжена охрана. Но само преди няколко минути се бяха изнесли. От внезапното им оттегляне и трескавото разграбване на каквото им попадне беше ясно че напускат базата.
Но защо? Може би бяха открили онова, което търсеха? И какво щеше да стане с тях? Тези въпроси непрекъснато се обсъждаха, предимно от цивилните учени. Но Джон бе прочел отговора в очите на капитан трети ранг Сюел. Бе дочул споменаването на запалителните бомби V-клас заложени от руснаците около дрейфащата станция. Нямаше съмнение какво щеше да последва.
Тогава започнаха взривовете, които разтърсваха леда и заглушиха дори бурята.
— Всички да запазят спокойствие! — властно изкрещя Сюел. Опитът му да ги окуражи бе осуетен от поредното разтърсване на леда, от което едва не изгуби опора под краката си. Успя да се подпре на рамката на едно легло. — Паниката няма да ни помогне да се спасим!
Джон седеше спокойно. Джени беше избягала. Бе чул двигателите на самолета и във въздуха. Премести краката си по-близо до калорифера.
Поне нямаше да му е студено, когато умре.

Старши сержант Кантър лежеше на далечната страна на ледения хребет. Базуката, с която бе улучил подводницата лежеше до него. Но вече нямаше да му е нужна. Ушите го боляха от мощните взривове на дълбочинните бомби. Дори защитата на хребетите експлозиите се усещаха като удари в слънчевия сплит.
Гледаше как барабан след барабан падат в морето, потъват на зададените им три метра и се взривяват. Водата се издигаше нагоре като балон, след което експлодираше към небето, изхвърляйки високо във въздуха фонтан от вода и лед. Ледената плоча под Кантър се разтърсваше при всеки взрив.
Широката полиня се бе превърнала в адски басейн с кипяща вода. Пламъци облизваха краищата и. Ръбовете на езерото бяха раздробени. Парата се издигаше и се смесваше със снежната виелица, скривайки туловището на потъващата подводница. Виждаше се само носът и, обърнат вертикално нагоре — но дори и той потъваше бързо.
Кантър забеляза двама руски моряци да изплуват на повърхността, мъчейки се да задържат главите си над водата. Носеха оранжеви спасителни жилетки. Бегълците се опитваха да се спасят, но не успяха. Поредният барабан потъна във водата на метър от тях. От взрива части от телата им излетяха високо във въздуха и изпопадаха върху леда и върху собствения им кораб.
Нямаше спасение за никого.
Транспортният хеликоптер заобиколи увисналия неподвижно „Сийхоук“. Беше спуснал останалите членове на отряда и очакваше по-нататъшни заповеди. Някъде там Делта Едно организираше хората си да превземат обратно американската изследователска база.
Но вниманието на Кантър остана насочено към полинята. Величието на атаката бе завладяващо, истинска симфония от лед, огън, вода и дим. Усещаше всяка експлозия чак до костите си, сам се превръщаше в неразделна част от нея. Никога порано Кантър не бе изпитвал такава гордост.
В този миг забеляза движение в близост до умиращата подводница.



Миковски се бе пристегнал с колани в една седалка, както и повечето от основния екипаж на мостика, опитвайки се да запази някакво подобие на ред. Корабът им бе мъртъв — отделните му части се разпадаха, навсякъде нахлуваше вода двигателите бяха почти спрели. Задушлив дим се виеше по мостика и правеше мисленето и виждането почти невъзможно. Експлозиите ги оглушаваха. Хората му си бяха сложили кислородни маски, но подобни жалки предпазни мерки нямаше да ги спасят, а само щяха да им позволят да направят последния си отмъстителен ход.
— Съобщението пратено по цифровата късовълнова линия! — извика радистът от свързочната кабина до него. Половината от лицето му бе изгорено от електрическата дъга, която бе успял да предизвика. Думите му звучаха кухо и далечно сякаш говореше от другия край на някакъв дълъг тунел.
Миковски погледна офицера зад огневата станция. Получи кимването, което очакваше. Не можеха да спазят необходимия протокол, но все още комуникацията между тях действаше. Офицерът потвърди готовността за огън — по цел, каквато никога преди това не е била набелязвана.
Корабът им може и да бе обречен, но те все още не бяха мъртви.
„Дракон“ носеше пълен набор високоскоростни торпеда „Шквал“, дълбочинни ракети СС-Н-16, предназначени за поразяване на подводници, както и двойка реактивни торпеда УГСТ, които бяха най-нов модел и се задвижваха с течно гориво със собствен окислител. Бяха монтирани в специални тръби, които при стрелба се изтегляха от двете страни на подводницата. Именно подобно изтегляне бе довело до трагедията с „Курск“ през 2000 г. — грешка от немарливост, довела до гибелта на екипажа.
Този път грешки нямаше да има.
От следващото кимване разбра, че тръбата на десния борд е заредена и готова за изстрелване. Ракетата бе прихванала целта си. Оставаше му само да произнесе една-единствена дума.
Последната в живота му.
— Огън!




— Засичам изстрелване! — извика старшият на сонара и скочи на крака. — Торпедо във водата!
Пери тръгна към него.
— Цел?
„Полярен страж“ се отдалечаваше с пълна скорост от горещия район. Дълбочинните бомби заплашваха и нея. Полярната шапка отгоре поемаше ударните вълни и ги препращаше обратно надолу. Беше като да пикаеш срещу вятъра.
Но докато „Полярен страж“ бягаше, Пери продължаваше да следи руската подводница. Не искаше да поема никакви рискове.
— Целта не сме ние — каза старшият.
— Тогава кой?




Обезумял, старши сержант Кантър се мъчеше да се свърже с Делта Едно. Трябваше да предаде предупреждението.
— Делта Едно слуша.
Все още носеше субвокалния си микрофон, с чиято помощ можеше да се чуе и най-слабият шепот, но този път изкрещя:
— Сър, предайте на „Сийхоук“…
Беше твърде късно. От мястото си на ледения хребет Кантър видя запалването на огнената опашка под ватерлинията на умиращата подводница. Сиво метално копие полетя покрай потъващото и туловище и се устреми нагоре във въздуха.
Ракетата летеше, прицелена точно във висящия горе хеликоптер. Беше невъзможно пилотът да успее да отклони машината навреме.
— Христе! — изкрещя Делта Едно, забелязвайки опасността.
Торпедото удари хеликоптера — мина през него като стрела, пронизваща целта си.
Кантър затаи дъх.
Перките удариха острия връх на реактивното торпедо Взривът, усилен от двете останали дълбочинни бомби, все още прикрепени към хеликоптера, пръсна кълбо от огън и метал.
Кантър залегна зад хребета, търсейки прикритие от дъжда от стомана и гориво. През трясъка на експлозията чу издайническия звук на двигателя на втория хеликоптер.
Погледна през рамо.
Товарният хеликоптер се носеше над главата му. Кантър видя как горящите отломки пронизват корпуса му. Въртящата се перка попадна право в пилотската кабина. Хеликоптерът се наклони на една страна и перките му се завъртяха вертикално във въздуха.
Кантър се мъчеше да се изправи, но хлъзгавият лед и силният вятър му изиграха лоша шега. Падна. Опита се да стане отново, забил пръсти в острия лед. С върховете на обувките се мъчеше да се закрепи за нещо.
Отново погледна нагоре. Хеликоптерът падаше неудържимо към него, въртейки се около собствената си ос. Бе невъзможно да се измъкне навреме.
Кантър просто се претърколи по гръб и погледна в лице смъртта си.
— Мамка му…
Не можа да измисли нищо по-мъдро и именно това го вбеси най-много.

Пери чуваше докладите от всички постове, но умът му почти не ги регистрираше — вниманието му все още бе насочено към онова, което се бе случило.
Малко преди това „Дракон“ бе потънала надолу към дълбокия пролом на океанското дъно, минавайки границата, след която налягането щеше да смачка подводницата като консервена кутия. Пери чу със собствените си уши как руското чудовище пое последен дъх, преди да изчезне завинаги.
Но не си бе отишло само.
Плаващият лед е чудесен барабан, когато предава звука на водата под него. Пери чу всичко, което се случи. След това единият от хеликоптерите се стовари върху леда и го разтърси. Можеше да го види през перископа. Останките му дълго горяха, подпалени от собствените му масло и гориво. После ледът се разтопи от жегата и отпусна хватката си. Смазаният хеликоптер потъна в океана, гонейки „Дракон“ надолу в дълбините.
Сега навсякъде се бе възцарила мъртва тишина.
Пери поддържаше пълно мълчание.
Какво ставаше, по дяволите? Беше откъснат от света и не знаеше какъв да бъде следващия му ход. Трябваше ли да излезе на повърхността и да се свърже с онези, които бяха елиминирали руснаците? Наистина ли това бе отряд на „Делта Форс“, или се бе появил трети съперник? Ами руската полярна станция? Дали тя все още се намираше в ръцете на руснаците?
— Сър? — Лейтенант Лианг го гледаше с очакване. — Да се приготвяме ли за изплаване?
Това бе най-логичната следваща стъпка. Но Пери не бързаше да я направи.
Подводницата е най-ефективна тогава, когато никой не знае, че е там. Все още не бе готов да се лиши от това предимство. Бавно поклати глава.
— Още не, лейтенант, още не…




Адмирал Кент Рейнълдс мина през тридесетсантиметро-вата противоударна врата на оперативната зала на командването. Там вече го чакаше подбраният екип експерти, повикани през изминалата нощ. Повечето бяха измъкнати от леглата си.
Тежката врата се затвори зад него и ключалките изщракаха.
В центъра на помещението се простираше дълга заседателна маса от полирано местно дърво коа — истинско хавайско съкровище в богати тъмни тонове, макар че прекрасната и повърхност почти не се виждаше от купищата листа, книги, папки, диаграми и преносими компютри.
Около масата бяха насядали специалистите по комуникация, разузнаване и Русия и работеха самостоятелно или на малки групи. Гласовете им бяха приглушени, стараеха се разговорите да си останат в рамките на групичката. Дори тук отделните фракции с неохота споделяха тайните си.
Висок мускулест мъж пристъпи до една от осветените отзад карти на стената. Носеше костюм „Армани“, но сакото беше на облегалката на стола, ръкавите на ризата му бяха запретнати до лактите. Това бе Чарлз Лендли от НРС — Националната разузнавателна служба. Близък семеен приятел, женен за една от племенниците на Рейнълдс. Изучаваше карта на района на Арктика, изобразен така, че Северният полюс попадаше точно в средата.
Обърна се. Лицето му издаваше умора, но въпреки това се усмихваше приветствено.
— Адмирал Рейнълдс, благодаря, че дойдохте толкова бързо.
— Какво има, Чарли?
Преди пет минути адмиралът бе прекъснат, докато водеше конферентен разговор с командващия Атлантическия подводен флот, но Чарлз Лендли не би го повикал, освен ако въпросът не търпеше отлагане.
— SOSUS е прихванала серия експлозии.
— Къде?
SOSUS бе океанска подслушвателна мрежа от хидрофони. Можеше да улови и китова пръдня във всяко кътче на седемте морета.
Чарли посочи една точка на картата.
— Смятаме с увереност осемдесет и пет процента, че това са координатите на дрейфаща станция „Омега“.
Адмирал Рейнълдс трябваше да си поеме дълбоко дъх. Страхът за дъщеря му Аманда изобщо не го бе напускал през последните часове, а сега пламна в изгаряща болка зад гръдната кост.
— Анализ?
— Смятаме, че става въпрос за серия дълбочинни взривове. Освен това доловихме и сигнали на имплодираща подводница. — Чарли повдигна едната си вежда. — Преди това прихзанахме нещо, което приличаше на двигатели на хеликоптери… но сигналите бяха прекалено слаби, за да се определи със сигурност.
— Ударен отряд?
Чарли кимна.
— Засега така смята разузнаването. Но без картина от сателита „Биг Бърд“ си оставаме слепи.
— След колко време шпионинът ще се измъкне от магнитните бури?
— Най-малко след два часа. Всъщност предполагам че тъкмо затова руснаците се помайваха две седмици след изтичането на информация за откритието. Чакали са удобен момент, за да действат, без да видим.
— А ударният отряд, потопил подводницата?
— Все още работим върху това. Би могъл да бъде втори руски отряд — в такъв случай сме изгубили „Полярен страж“. Или пък екипът от „Делта Форс“ е видял сметката на „Дракон“.
Адмирал Рейнълдс си позволи миг надежда.
— Би трябвало да са „Делта Форс“. От Специалните части разбрах, че отрядите са били разгърнати преди руската атака.
Чарли се вгледа в него. Очите му бяха присвити и в тях се четеше болка. Адмиралът събра кураж за онова, което щеше да чуе. Нещо не беше наред.
— А аз разбрах нещо друго — прошепна приятелят му.
Погледът на адмирал Рейнълдс се стрелна към хората, които събираха и анализираха данните. Чарли не бе споделил за откритието си с никого от другите. Адмиралът чувстваше, че следващите новини са истинската причина, заради която бе извикан толкова спешно. Болката в гръдния му кош стана още по-пронизваща.
Чарли го отведе до странична маса под една от картите. Върху нея имаше титаниев лаптоп. Върху плоския му екран плуваше емблемата на НРС. Чарли въведе паролата си. После постави палеца си върху скенера за пръстови отпечатъци и отвори един файл.
Отстъпи назад и му направи знак да приближи.
Адмирал Рейнълдс се наведе към екрана. Беше паметна записка от Пентагона с гриф „Строго секретно“ отпреди една седмица. Заглавието бе с дебел получер шрифт: ОП. ГРЕНДЕЛ.
Чарли бе получил достъп до този файл чрез НРС по собствените — канали. Организацията му имаше очи и уши навсякъде. С подчертан интерес започна да изучава картата на Азия. Тя нямаше нищо общо със сегашната ситуация, но явно прикова вниманието му.
Адмирал Рейнълдс измъкна от джоба си чифт очила за четене и се наведе напред. Паметната бележка се състоеше от три страници. На първата се описваше онова, което се знаеше за руската полярна станция. Докато четеше, зрението му се замъгли, сякаш тялото му физически се мъчеше да отхвърли онова, което виждаше. Но място за съмнение не можеше да има. Дати, имена — всичко бе там.
Погледът му се спря върху думите „експерименти с хора“ — те го накараха да си спомни разказите на баща му от войната, за освобождаването на затворниците от нацистките концлагери, за зверствата, извършвани в мрачните коридори.
„Как са могли?“
Продължи да чете с отвращение. Последната част от доклада описваше реакцията на Въоръжените сили на САЩ цел, задачи, заключителни сценарии. Прочете какво се криеше в полярната станция и крайната цел на операция „Грендел“.
Чарли отпусна ръка на рамото му, за да го успокои.
— Реших, че трябва да го знаеш.
Изведнъж адмирал Рейнълдс осъзна, че диша с мъка „Аманда…“ Болката зад гръдната кост блъскаше навън обхвана лявата му ръка. Стоманени клещи обхванаха гърдите му и се стегнаха.
— Адмирале?
Ръката на рамото му се стегна и го задържа, когато краката му омекнаха. Като през мъгла видя как другите в помещението бавно се обръщат към тях.
Някак си се бе озовал на колене на пода.
— Извикайте помощ! — изкрещя Чарли, като се мъчеше да го задържи.
Адмирал Рейнълдс се пресегна и стисна ръката му.
— Трябва… трябва да се свържа с капитан Пери.
Чарли гледаше надолу към него. Очите му бяха изпълнени с тревога и мъка.
— Вече е твърде късно.

13. Мат потрепери, докато се навеждаше над плана на станцията. Картата бе разпростряна на пода на поредното тясно сервизно помещение, издълбано в леда. Коленичи до листа заедно с Крейг и Аманда от двете му страни. Срещу него бяха приклекнали Уошбърн, Гриър и капитан трети ранг Брат.
Групичката на биолозите се беше скупчила в единия край, Доктор Огден стоеше облегнат на стената, със затворени очи Устните му беззвучно помръдваха, сякаш си говореше сам, залутал се някъде в мислите си. Тримата докторанти — Магдален, Антъни и Зейн — се бяха сгушили един в друг с еднакви изражения на мъка и страх.
От огнената смърт на старшина Пърлсън бе изминал половин час. Подгонена от притока на адреналин, групата бе избягала тук, в едно от сервизните помещения на трето ниво.
Вече бяха обсъдили няколко различни стратегии — да останат заедно или да се разделят и да избягат през плетеницата сервизни шахти, за да намалят риска от залавянето на цялата група, и дори да се опитат да достигнат до повърхността и да отмъкнат паркираните снегомобили. Но след като обмислиха всички за и против, стана ясно само едно: във всеки сценарий щяха да имат по-добри шансове за оцеляване, ако разполагаха с допълнителна огнева мощ.
Ето защо преди да вземат каквото и да било решение, първо трябваше да стигнат до оръжейната. Уошбърн бе инвертаризирала склада от времето на Втората световна война. Там имаше няколко кутии с руски гранати, три немски огнемета и пирамида от смазани и увити в тюленова кожа руски карабини.
— Все още са годни за употреба — каза тя. — Миналата седмица ги изпробвах. Амунициите са складирани в сандъци със слама. Тук и тук — тя посочи с върха на куката за месо два от ъглите в оръжейната.
Мат се приведе и се зае да разучава разположението. Трябваше да премести тежестта от коленете си. Откакто бе оставил панталоните си в ноктите на Малкия Уили, се движеше по дългите си долни гащи. А колениченето върху леда бе сериозно изпитание за термичните качества на плата.
— Бихме могли да се вмъкнем и да излезем за по-малко от минута — продължи Уошбърн. — Проблемът е как да стигнем дотам.
Брат кимна. Гриър току-що се бе върнал от разузнаване на сервизния тунел, който водеше обратно към станцията. На това ниво люкът се намираше в помещението с генераторите и акумулаторите. За лош късмет оръжейната беше от другата страна на нивото и бе открита откъм централната част.
Мат присви очи и се опита да накара мозъка си да се размрази и да мисли. „Трябва да има начин…“ Отново и отново се взираше в картата заедно с останалите.
Помещението с генераторите имаше странична врата, водеща към електрическа станция, но оттам се налагаше да се прекоси откритото централно пространство. Нямаше съмнение, че то се охранява. А с отмъкнатите хирургически инструменти щеше да им е трудничко да се справят с охраната, без да вдигнат по тревога останалата част от базата.
Мат седна и разтърка коленете си.
— Значи няма друг начин да се стигне? Задължително ли се налага да минаваме през генераторите и електростанцията?
— Поне така знаем — сви рамене Брат. — Това са единствените планове, с които разполагаме.
— Е, най-лесният начин да им отклоним вниманието е да изключим генераторите и да се възползваме от тъмнината — обади се Крейг.
Гриър поклати глава.
— Трябва да приемем, че и руснаците знаят къде са главните генератори. Ако изключим захранването, тутакси ще цъфнат точно там, където не трябва — той потупа плана.
Аманда не откъсваше поглед от лейтенанта, докато говореше. Четеше по устните му.
— Освен това — добави тя, — дори да ги изключим, акумолаторите имат достатъчно мощност, за да захранват по-голямата част от осветлението. Зареждат се още откакто екип от НАСА успя да задейства генераторите.
Мат слушаше внимателно всички.
— Ами ако оставим генераторите да работят, но прекъснем само веригата към най-горното ниво? — той посочи с пръст помещението, след което го премести към съседното електрическо отделение. — Ако лейтенант Гриър е прав, това ще привлече вниманието на руснаците към най-горния етаж.
Гриър кимна на Брат.
— Прав е, сър. Обзалагам се, че повечето руснаци вече са горе. Сигурно са нащрек, защото очакват да се опитаме да стигнем до повърхността. Ако спрем тока само там, всички ще се втурнат да видят какво става.
— Е, да се надяваме, че това включва и постовите тук измърмори Брат и впери поглед в картата, обмисляйки новата възможност.
— Каквото и да правим, най-добре е да действаме бързо — каза Аманда. — В някой момент руснаците ще пратят хора и в сервизните тунели.
— Или просто ще ги натъпчат с още запалителни гранати — кисело каза Крейг.
Репортерът бе клекнал и бе обвил с ръце гърдите си. Погледът му се стрелкаше към трите тунела, излизащи от малкото помещение — очевидно очакваше всеки момент оттам да нахълтат руски командоси или да се търкулне поредната черна шишарка и да изпържи повечето от тях.
Брат кимна и се изправи.
— Добре. Да проверим електростанцията. Да видим дали възможно да преброим руснаците на нивото. — Огледа групата. — Гриър и Уошбърн тръгват с мен.
— Аз също идвам — каза Мат. Нямаше намерение да остава тук.
Гриър го подкрепи.
— Бил е зелена барета, сър. А несъмнено ще ни трябва още някой, ако се наложи да премахнем охраната.
Брат изгледа Мат от горе до долу, после кимна.
— Другите остават тук.
Мат вдигна ръка.
— Освен това ще трябва някой да наглежда помещението с генераторите. Ако загазим, да си довлече задника обратно тук и да изведе останалите.
— Много добре — съгласи се Брат.
— Аз ще дойда — обади се Крейг, но изглеждаше така, сякаш някой е изкарал думите му с ченгел.
— Тогава да действаме. — Брат сгъна картата и я подаде на Аманда. След това направи бърз разбор на плана. — Гасим тока. Използваме суматохата и виждаме сметката на всеки, който е останал там. След това обираме оръжейната.
Мат вдигна заострената си тръба от пода. Срещна разтревожения поглед на Аманда и и се усмихна — опита се да е окуражително.
— Пази се — каза тя.
Той кимна и последва тримата военни в сервизната шахта. Крейг пълзеше зад него. Помещението с генераторите се намираше само на двадесет метра нататък по тунела. Стигнаха решетката и Уошбърн я отвори с куката си.
Изпълзяха в помещението. Миризмата на нафта и отработили газове изпълваше влажния горещ въздух. Генераторите се тресяха на стойките си и вдигаха достатъчно шум, за да прикрият нахлуването им.
Докато се събираха, Мат забеляза подредените покрай лявата стена акумулатори. Всеки бе с размерите на стандартен климатик. Докато ги гледаше, лек блясък на съседната стена привлече вниманието му. Ъгълчетата на устните му се Разтеглиха в усмивка.
Остави тръбата си и отиде до стената. Свали тежката противопожарна брадва от скобите.
— Уха! — завистливо промърмори Гриър. — Защо не я видях пръв!
— Който го намери, негово си е — отвърна Мат и нарами брадвата.
Брат ги поведе в съседната стая. И четирите стени бяха покрити с електрически табла. Затърсиха таблото на първото ниво и незабавно се сблъскаха с основната пречка — всички надписи бяха на кирилица.
— Ето — прошепна Уошбърн и посочи група бушони от стькло и олово с размери на хотдог. Това са предпазителите за първо ниво.
— Сигурна ли си? — попита Мат.
— Баща ми беше електротехник в „Пасифик Газ енд Електрисити“ в Оукланд — отвърна тя.
— А освен това чете на руски — обади се Гриър. — Мой тип жена.
— Главният превключвател е ръждясал — каза тя. — Ще трябва да отвия бушоните.
— Чакай! — Брат застана до вратата към основното помещение. Надзърна през малкото прозорче. Посочи очите си и вдигна четири пръста.
Бе забелязал четирима пазачи. Обърна се към останалите.
— Господин Тийг — прошепна той и посочи Крейг. — Затворете вратата към генераторите. Не трябва да ни чуят, когато отворим тази.
Репортерът кимна, затвори вратата и застана на стража до нея.
Брат се обърна към останалите.
— По мой сигнал. Изваждаме бушоните, след което се втурваме напред.
Вдигна ръка и започна да свива разперените си пръсти един по един.
Пет… четири… три…
15:28 Адмирал Виктор Петков стоеше на входа на лабораторията. Стоманената врата лежеше на пода зад него с разбити пада и резета. Върху нея на кирилица бе гравирана една-единствена дума:

Това бе името на лабораторията, името на базата, името на чудовищата, обитаващи съседните ледени пещери.
Грендел.
Проектът на баща му.
Виктор отиде до отворения шкаф. В него имаше дневници с посочени дати, кодирани и прибрани грижливо, изписани с почерка на баща му. Не докосна нищо. Просто забеляза липсващите томове. Три на брой. Който и да бе пипал тук, е знаел какво да търси. Стисна юмрук. Можеше да се досети кой е крадецът. Особено като се имат предвид новините, които току-що му бяха съобщили.
Младият лейтенант, който му бе предал съобщението, стоеше скован до него и очакваше отговора му. Преди малко бе дотичал, настоявайки да говори незабавно с адмирала. Радистът при УТК-линията бе прихванал обезпокоителни шумове по хидрофона. Далечни взривове, отекващи под полярната шапка. Множество експлозии.
— Дълбочинни бомби — бе съобщил лейтенантът. — Радистът твърди, че е чул детонации на дълбочинни бомби.
Но това не беше най-лошото. Сред експлозиите се бе промъкнало слабо съобщение в късовълновия обхват. Зов за помощ от „Дракон“. Подводницата им бе подложена на атака.
Отрядът на „Делта Форс“ най-сетне бе пристигнал на сцената. Късно, но си наваксваше със смъртоносна ефективност.
Лейтенантът завърши съобщението, като едва сдържаше паниката в гласа си.
— Радистът засече ясно бълбукане, отбелязващо имплозия на подводница.
Виктор втренчи поглед в празните места на лавицата. Нямаше съмнение кой бе откраднал томовете. Същият човек, който бе наредил атаката срещу „Дракон“. Контролиращият „Делта Форс“, лидерът, изпратен предварително да прибере плодовете на бащиния му труд, да ги скрие на сигурно място, преди да извика чистачите. И когато наградата бе в ръцете му, бе мобилизирал „Делта Форс“.
— Сър? — промърмори лейтенантът.
Виктор се обърна.
— Никой не трябва да научава за „Дракон“.
— Сър?
Последва дълга пауза, през която адмиралът не свали стоманеносивите си очи от лицето му. Накрая дойде измъченият отговор.
— Слушам, сър.
— Ще задържим станцията, лейтенант. Ще открием американците, които са били тук по-рано — той продължи да стиска юмрук. — Няма да провалим мисията.
— Не, сър.
— Трябва да предам новите заповеди на хората.
Лейтенантът застана мирно, готов да приеме заповедите.
Виктор му каза какво трябва да се направи. Последният елемент на „Поларис“ бе разопакован и монтиран на пода на пето ниво. До този момент всички от екипажа бяха запознати с целта на мисията — да приберат резултатите от изследванията, след което от базата да не остане и следа. И въпреки че хората му знаеха със сигурност за разрушителната сила на устройството отдолу — смятаха го просто за ядрен заряд клас Z, никой не подозираше за истинското му предназначение. Лейтенантът пребледня, когато Виктор му даде кода за активиране на „Поларис“.
— Не можем да позволим на американците да откраднат наградата — завърши той. — Това няма да се случи, дори да струва живота ни.
— Да, сър… не, сър — заекна младият мъж. — Хората ми ще ги намерят, господин адмирал.
— Не се проваляйте, лейтенант. Свободно.
Лейтенантът побърза да изчезне.
Нямаше по-силна мотивация от възможността да срещнеш смъртта си. Американците щяха да бъдат открити и наградата щеше да бъде върната в ръцете му, или никой нямаше да се измъкне жив от това място — нито американци, нито руснаци, нито дори той самият.
Виктор гледаше монитора на китката си, докато стъпките на лейтенанта заглъхваха по коридора. Полярната звезда ярко блестеше, отбелязвайки непрекъснатата си връзка с елементите от конфигурацията. Централният спусък си ос-таваше все така тъмен.
Изчакваше.
Смяташе преди да взриви „Поларис“ да се върне в Русия с изследванията на баща си и да възроди честта на семейството си. Но сега нещата бяха взели друг обрат.
Виктор се бе издигнал в командването на Северния флот благодарение на способността си да адаптира стратегията според конкретните обстоятелства, без нито за миг да губи представа за цялостната картина. Същото правеше и сега, докато гледаше мъничката икона с формата на сърце в долния ъгъл на монитора и се връщаше назад в миналото.
Беше на осемнадесет и влезе вкъщи изпълнен с гордост, стиснал документите за приемането му в Руската Военноморска академия. Първо усети миризма на урина. След това от течението през отворената врата тялото на майка му се залюля, увиснало на счупения и врат. Втурна се напред, разпилявайки листата, и се хвърли пред краката на майка си.
Затвори очи. Вече бе изминал пълен кръг — от тялото на майка си до криптата на баща си. От една смърт до друга.
Беше време да го затвори. Желанието за отмъщение тежеше на сърцето му много повече от честта.
И това беше всичко.
Отвори очи и видя, че изображението на монитора се е променило — съвсем малко, но важно. Петте върха на звездата продължаваха да примигват един след друг по посока на часовниковата стрелка, а малкото сърце продължаваше да пулсира в такт със сърцето му. Но сега в центъра на звездата се бе появила нова светлина — кървавочервен ромб.
Лейтенантът бе изпълнил заповедта — двигателят на „Поларис“ бе зареден.
Всичко бе в пълна готовност. Оставаше само едно последно действие.
Виктор протегна пръст към копчето, което досега не беше докосвал. Натисна червения бутон отстрани на монитора и го задържа за една минута.
Секундите изтекоха една по една… и светлината на централния спусък започна да мига. Активиран.
Загледа се в нея. Маркерът на спусъка замига в синхрон с иконата на сърцето в ъгъла на екрана. Едва тогава отпусна копчето.
Свърши се.
Взривът на „Поларис“ сега бе свързан с ударите на собствения му пулс. Ако сърцето му спреше да бие за една минута устройството щеше да се взриви автоматично. Това бе допълнителна застраховка, в случай че всичко се обърне срещу него.
Виктор отпусна ръката си.
Беше се превърнал в живия спусък на системата. Нямаше отменящи кодове и защитни вериги. Веднъж активирана, нищо не бе в състояние да спре „Поларис“.
С взривяването и старият свят щеше да изчезне, за да постави началото на нов, изграден върху лед и кръв. Отмъщението му щеше да бъде еднакво — и за руснаци, и за американци, за целия свят. Скърбеше само за едно — че няма да може да го види с очите си.
Но той знаеше как да живее със скръбта… така беше минал целият му живот.
Тъкмо се обръщаше да излезе, когато един матрос изтича към него от коридора със замръзналите камери.
— Сър! Адмирал Петков, сър! Той спря.
— Какво има?
— Н-нещо… — матросът махна към коридора, — нещо става там.
— Какво? Да не би да са американците?
Виктор бе оставил постови до сервизната шахта. Трябваше да изчакат, докато температурата след взрива на запалителната граната падне, и после да продължат да преследват евентуалните оцелели.
— Не, не са американците! — матросът дишаше тежко с разширени от ужас очи. — Трябва да видите сам!




… две… едно…
От мястото си до електрическото табло Мат гледаше как Брат отброява безмълвно, завършвайки с вдигнат във възду-ха юмрук.
…нула… Напред!
Уошбърн започна да развива бушоните за първото ниво, но старото стъкло бе клеясало на мястото си. Действаше прекалено бавно.
Мат и направи знак да се дръпне и използва тъпата част на брадвата си, за да изпотроши редицата бушони. Каскада от стъкла и отломки пръсна навън. Във въздуха се изви тънка струйка дим.
Ефектът бе моментален. Разнесоха се далечни викове.
Брат им направи знак да се приближат до вратата. Мат видя през прозореца как неколцина мъже в бели канадки се втурват към централното стълбище с насочени пушки. Последваха нови викове, разнесоха се резки команди.
Двама от четиримата, които охраняваха стълбата, също се втурнаха нагоре.
— Две птички не искат да излетят от гнездото — изръмжа Гриър.
— Ще трябва да ги свалим — каза Брат. — Нямаме друг избор. Ние сме на ход.
Двамата стражи в разкопчани канадки останаха на постовете си, но вниманието им бе насочено към стълбата. Стояха с гръб към електрическото отделение.
Брат посочи Уошбърн и Мат.
— Вие — левия, ние се заемаме с другия — и кимна на Гриър.
Мат вдигна брадвата си. Никога не бе убивал човек с такова грубо оръжие. Докато беше в Зелените барети бе застрелвал хора, дори веднъж бе наръгал един с щик, но никога не бе съсичал с брадва. Хвърли поглед към Крейг.
Репортерът гледаше към тях с широко отворени немигащи очи. Сви се до вратата към помещението с генераторите.
— Гледай през прозореца — каза Мат. — Ако нещо се скапе, изчезваш при другите. И се омитате.
Крейг отвори уста, понечи да отговори, но накрая само кимна. Побърза да отвори вратата. Нещо падна от палтото му и тупна на пода.
Врат се намръщи на шума, но ръмжащите генератори го бяха заглушили. Мат взе предмета. Книга. Разпозна един от Дневниците от лабораторията. Вдигна вежди и подаде томчето на Крейг.
— За репортажа — забързано каза журналистът и я прибра.
— Ако успея да се измъкна от тази гадост…
Мат трябваше да му повярва.
Стисна отново оръжието си.
— Готови! — каза Брат.
Кимвания от всички страни.
Брат посегна към дръжката. Изчака отгоре да се разнесат поредните крясъци и отвори вратата. Четиримата се разделиха на две групи и се понесоха към обърнатите с гръб постови.
Мат тичаше, забравил болката в стъпалата си. Стискаше брадвата с двете си ръце. Уошбърн прелетя покрай него и го изпревари.
Но при високата скорост не забеляза падналата и зарязана на пода метална чиния.
Кракът и стъпи върху нея и се подхлъзна, превръщайки спринта и в тромаво падане. Опита се да се задържи за близката маса, но само успя да я събори заедно със себе си в краката на двамата пазачи.

Шумът от падането привлече вниманието им. Обърнаха се с вдигнати оръжия.
Брат и Гриър бяха достатъчно близко. Брат хвърли скалпела си. С блясък на сребро инструментът полетя с ужасяваща точност и се заби в лявото око на мъжа. Той падна по гръб с отворена уста, но преди да успее да извика, Гриър се метна отгоре му.
Мат се изправи срещу собствената си цел, прескачайки мъчещата се да стане Уошбърн.
— Стой долу!
Още във въздуха завъртя брадвата в широка дъга — но беше твърде бавен, твърде далеч.
От дулото на руския АК-47 изригна пламък. Куршумът изсвистя над рамото му, след което автоматът странно се вдигна нагоре.
Едва тогава Мат забеляза под себе си Уошбърн. Бе замахнала с една от куките си и я бе забила в прасеца на войника, изваждайки го от равновесие.
Мат се приближи, докато пазачът падаше назад. Стовари брадвата върху главата му с безпристрастие, което можеше да се придобие само след години подготовка в специалните части. Черепът се разцепи като презряла диня.
Мат бързо пусна дръжката и се претърколи настрани, докато жертвата му агонизираше под забитата брадва.
Ръцете му трепереха. Прекалено много години бяха изминали от времето, когато беше войник. Бе направил грешката да погледне в очите мъжа, когото бе убил — всъщност момчето, чийто живот отне. Беше на не повече от деветнадесет. Бе видял болката и ужаса в очите на жертвата си.
Брат се озова до тях.
— Да вървим. Някой със сигурност е чул стрелбата. Не можем да разчитаме повече на объркването.
Мат преглътна напиращата в гърлото му жлъчка и се изправи на крака. В каквото и състояние да се намираше, трябваше да продължи. Спомни си Джени в изчезващия в снежната виелица снегомобил и последвалите изстрели и взривове.
Не те бяха започнали тази война.
На крачка от него Гриър смъкваше камуфлажната екипировка на жертвата си.
— При целия този шум някой ще трябва да играе ролята на пазач — изчисти кървавите петна от водонепроницаемата горна половина и започна да я навлича, готов да остане на мястото на поваления войник.
— Остави на мен — каза Мат. — Ти по-добре знаеш какво ще е нужно от оръжейната.
Гриър кимна и му хвърли дрехите.
Мат седна на стола и нахлузи панталоните, без да сваля обувките си. Войникът бе едър, така че не му беше трудно. След това облече канадката върху собственото си армейско яке и взе автомата от пода.
Междувременно Уошбърн и Брат бяха изтеглили телата зад две преобърнати маси, а Гриър с помощта на тъпото на оръжието си бе счупил двете висящи над главите им крушки.
— Добре, да действаме — каза Брат и заедно с Уошбърн и Гриър се затичаха на живот и смърт към оръжейната.
Изчезнаха зад вратата.
Останал сам, Мат вдигна качулката на канадката, за да скрие лицето си. Погледна към краката си.
„Ако не друго, поне ще умра с панталони.“
Пристъпи към стълбата и застана между нея и локвите кръв. Досега никой не бе дошъл да провери причината за изстрелите, но нямаше да закъснеят. Объркването не можеше да продължава вечно.
Мат се молеше да продължи само колкото е необходим, но молитвата му не бе чута. Внезапно по стълбата се чу тропот на стъпки.
„Мамка му…“
Мат се приближи още повече, но наклони глава, за да скрие лицето си. Появиха се група войници с готови за стрелба оръжия. Излаяха му нещо на руски.
Лошо… не разбра нито думичка.
Вместо това забърза напред, преструвайки се на уплашен. Държеше автомата насочен надолу, но не сваляше пръст от спусъка. Посочи с другата ръка надолу и трескаво започна да я размахва. При всичкия шум и викове войниците сигурно не бяха в състояние да определят от кое ниво се бе чула стрелбата. Опитваше се да им покаже, че долу нещо става.
За да подкрепи действията си, Мат пристъпи напред, сякаш имаше намерение да последва останалите.
Водачът на групата му направи знак да остане на мястото си и поведе хората си надолу. Всички се понесоха към долните нива на станцията.
Мат отстъпи назад, след като и последният се скри от поглед. Издиша с облекчение. Уловката му нямаше да остане незабелязана дълго — но за щастие нямаше и нужда.
Брат се появи на входа, целият отрупан с оръжия.
— Бързо мислиш — каза той и кимна към стълбата. Явно бе наблюдавал цялата сцена.
Появиха се Гриър и Уошбърн, също натоварени с оръжия. Двамата мъкнеха голям дървен сандък.
— Гранати — каза Гриър, докато минаваше покрай него. В гласа му се долавяше горчилка. — Сега е наш ред за една-две изненади.
Всички заедно изтичаха до електрическото отделение и оттам — в помещението с генераторите. Крейг го нямаше. Явно се бе върнал при другите.
Този път се напъхаха малко по-тромаво в тунела, влачейки арсенала си и тежкия сандък.
Мат водеше, все още с откраднатия АК-47 и още две пушки на гърба си. Джобовете му бяха пълни с патрони.
Стигна до края и се претърколи от шахтата в сервизното помещение. Стана, като се оглеждаше трескаво.
Нямаше никого. Другите бяха изчезнали. Уошбърн се измъкна втора.
— Сигурно журналистът си е изкарал акъла от стрелбата с кисела физиономия каза тя. — Направил е точно каквото му казахме и е офейкал с останалите.
Мат клатеше глава, докато и другите изпълзяха. Гриър се намръщи към празното помещение.
— Мразя такива номера. Разгонваме си фамилията, за да домъкнем материал за купона, а накрая се оказва, че той е свършил.
— Но накъде са тръгнали? — недоумяваше Мат.
Брат огледа пода.
— Не зная, но са взели със себе си и плановете. Единствената ни карта на проклетото място.



Адмирал Петков вървеше по коридора след младия лейтенант. Стараеше се да не гледа към покритите със скреж камери и замразените им стражи вътре. Усещаше погледите на мъртъвците върху себе си, чуваше обвиненията на онези, които насила бяха станали част от експериментите на баща му.
Но това не бяха единствените призраци, витаещи в погубената база. Всички изследователи, в това число и баща му, бяха умрели — загробени в леда, както и бедните нещастници в този коридор.
Сред толкова много призраци единственото нещо, което пасваше идеално, бе мисълта, че Белия призрак от Северния флот също щеше да обикаля из тези коридори.
Мичман Лосевич го водеше напред и се препъваше в опитите си да бърза, но и да не пришпорва началника си.
— Не зная какво означава това, но трябва да го видите с очите си.
— Покажи ми — съгласи се Виктор.
Извитият коридор следваше външната стена на нивото. Почти го бяха преполовили, когато някъде отпред се чу смях. Зад извивката забелязаха групичка от петима войници. Безделничеха, а единият дори пушеше, докато не зърнаха адмирала.
Смехът моментално секна и всички застанаха мирно. Цигарата мигновено бе изгасена.
Отдръпнаха се, за да му сторят път. Бяха се събрали около една от камерите. За разлика от останалите, които бяха тъмни и покрити със скреж, тази светеше отвътре. Скрежът се беше разтопил и по стъклото се стичаха струйки вода.
Виктор се приближи. Усети, че повърхността му е топла Чуваше се как някъде отзад бръмчи малък двигател. Шумът му се смесваше с тихо бълбукане.
— Не знаехме какво да правим — каза Лосевич и прекара длан по черната си коса.
Онова, което досега е било твърд лед, се бе превърнало в топла вода, която тихо бълбукаше, загрявана от мрежата върху задната стена на резервоара. Тя бе и източникът на светлина. Външните и пластове тлееха в червено, докато задните бяха по-ярки.
— Защо не ме уведомихте по-рано? — с равен глас попита Виктор.
— Помислихме, че е някакъв номер на американците, за да ни отвлекат вниманието. Намира се точно до сервизния тунел, през който избягаха — отвърна един от войниците и посочи близката решетка. От отвора все още излизаха струйки дим от запалителната граната.
— Не мислехме, че е важно — добави Лосевич.
„Не е важно?“ Виктор се взираше в камерата. Не можеше да откъсне очи от гледката.
В бълбукащата вода се носеше малко момче. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Лицето му изглеждаше спокойно, гладко, с мургава кожа и ореол от дълга до раменете черна коса. Крайниците му се носеха във водата, сякаш бе ангел.
Изведнъж лявата му ръка трепна, сякаш детето бе кукла на конци, управлявана от невидим кукловод.
— Точно това прави през последните няколко минути — посочи младият мичман. — Отначало помръдна само пръста си.
Кракът на момчето ритна като при спазъм.
Виктор се приближи още повече. „Възможно ли е да е още живо?“ Спомни си за липсващите дневници. Това бе целта на мисията. Да се намерят бележките на баща му. Да се провери дали последният му доклад съобщава истината. Той самият го беше чел и чуваше гласа на баща си в главата си, сякаш разговаряше направо с него. Спомни си последния ред: „На този ден победихме смъртта.“
Гледаше към момчето. „Нима е истина?“ Ако е така, откраднатите тетрадки нямаха никакво значение. Доказателството за успеха на баща му бе пред очите му. Виктор хвърли поглед към войниците. Макар че точният механизъм и процедурата бяха заключени в кодираните бележки на баща му, момчето щеше да бъде живото и дишащо доказателство.
— Има ли начин да се отвори камерата? — попита той.
Мичман Лосевич посочи големия лост от едната страна. Бе вдигнат нагоре, където на руски пишеше „Затворено“. Долният край бе отбелязан с надпис „Отворено“.
Виктор кимна на мичмана.
Той пристъпи напред, хвана тежката дръжка с две ръце и дръпна. За миг тя като че ли се съпротивляваше на усилията му. След това със силно изщракване лостът се освободи. Лосевич напъна всичките си сили и го издърпа надолу към надписа „Отворено“.
Моментално се чу шум на изтичаща вода, сякаш от казанче на тоалетна. От мястото си Виктор видя как решетъчното дъно на камерата се отвори. Водата започна да изтича в канала.
Попаднало в силния водовъртеж, детето се завъртя и ръцете му се разпериха настрани. Тялото му бе меко, сякаш нямаше кости. Когато водата изтече напълно, то се струпа на малка купчинка на дъното на резервоара, безжизнено като изхвърлена на брега морска твар.
След това ключалката на стъклото се освободи с тихо и влажно изпукване. Цялата предна част се отвори, освобождавайки сгъстения въздух отвътре. Разнесе се едва доловим мирис на амоняк.
Лосевич задържа вратата отворена.
Виктор несъзнателно пристъпи напред и се отпусна на колене до голото телце. Докосна ръката на момчето, подала се наполовина през отвора.
Беше топла, загрята от водата. Но изглеждаше напълно безжизнена.
Дланта му се плъзна от китката към малките пръсти.
Представи си, че момчето се съживява отново. Какво ли щеше да разкаже? Познавало ли е баща му? Знаело ли е какво ста-ва тук? Защо базата така внезапно е замлъкнала?
Случи се в последните години на Втората световна война Немците нахлуваха в родината му, завземайки град след град. Тогава далечната изследователска станция в Арктика бе замлъкнала. Закъсня с доклада си… отначало един месец, след това втори. Но войната бе в разгара си и никой не отдели време да провери каква е причината. При онова ниво на комуникациите и при всички трудности, съпътстващи пътуванията в полярния район, нямаше ресурси за пълно разследване на случая.
Измина цяла година. Хвърлиха бомбите над Нагасаки и Хирошима. Ядреното въоръжаване стана великата технология, гонена и търсена от всеки. Полярна станция „Грендел“ и изследователският и проект се превърнаха в спомен от миналото и не заслужаваха отделянето на средства и хора, които поне да изяснят участта им. Теченията биха могли да я отнесат къде ли не. Леденият остров, който я приютяваше, можеше дори да се е разпаднал и разтопил — нещо, което често се случваше с подобни плаващи гиганти.
Така минаха още години.
Последният доклад на баща му с безумните му твърдения за разрушаването на бариерата между живота и смъртта, бе отхвърлен като празни бръщолевения и захвърлен в архива. Единственото доказателство би могло да се намира в дневниците му, изгубени заедно с базата и нейния главен изследовател.
Тайната на живота и смъртта.
Виктор гледаше отпуснатото спокойно лице на момчето, което сякаш бе потънало в дълбок сън. Устните му бяха леко синкави, лицето бе сиво и мокро. Изтри го с дланта си.
Тогава малките пръсти стиснаха другата му ръка — по-силно и твърдо, отколкото можеше да си представи.
Ахна от изненада, когато тялото внезапно се сгърчи на дъното на камерата. Краката му заритаха, главата се отметна назад, гръбнакът се изви нагоре.
От отворената уста потече вода, която изчезна в отвора на канала.
— Помогнете ми да го вдигна! — извика Виктор и дръпна тялото към себе си.
Мичман Лосевич се промъкна вътре и сграбчи тресящите крака, получавайки здрав ритник в слепоочието.
Двамата измъкнаха момчето навън в коридора. Тялото му продължаваше да се гърчи и тресе. Виктор задържа главата му, за да не се счупи от ударите в металния под. Очите на детето трепнаха под клепачите.
— Живо е! — слисано възкликна един от войниците и отстъпи крачка назад.
„Не е живо, но не и съвсем мъртво — наум го поправи Виктор. — Някъде по средата.“
Докато конвулсиите продължаваха, тялото на момчето започна да се затопля; по кожата му избиха капки пот. Виктор знаеше, че една от главните опасности за епилептиците по време на особено продължителни или тежки припадъци е хипертермията — повишаването на телесната температура от контракциите на мускулите, която можеше да доведе до мозъчни увреждания. Дали момчето умираше, или тялото му се мъчеше отново да се върне към живот, като изгаряше остатъците от замръзването?
Постепенно конвулсиите намаляха до силно треперене. Виктор продължи да държи главата. После гърдите на момчето се повдигнаха толкова, че сякаш всеки момент гръдният му кош щеше да се пръсне. Остана в това положение с гръб, извит в дъга над пода. Сините устни постепенно станаха розови, кожата пламна от резките движения.
След това тялото хлътна, сякаш се сви обратно в себе си, съпроводено със задавена кашлица. После момчето остана да лежи неподвижно, отново изпаднало в дълбокия си мъртвешки сън върху пода.
Дълбоко съжаление, примесено с необяснима печал, обзе Виктор.
Може би това бе най-доброто, което бе постигнал баща му — блестящо, но в крайна сметка неуспешно.
Вгледа се в лицето на момчето, спокойно в истинската смърт.
И тогава очите на детето се отвориха и се взряха в него, замаяни. Малкият му гръден кош започна да се издига и отпуска. Вдигна ръка, след което отново я отпусна уморено на пода.
Живо…
Устните му се размърдаха. Произнесоха една-единствена дума — слабо, все още без дъх:
— Отец.
На руски.
Виктор погледна останалите, но когато сведе отново поглед, момчето продължаваше да го гледа.
Устните се раздвижиха отново, повтаряйки същата дума.
— Отец… Папа.
Преди да успее да реагира, се разнесе тропот на множество крака. Появиха се група въоръжени войници.
— Господин адмирал! — викна лейтенантът им. Виктор остана коленичил на пода.
— Какво има?
Очите на мъжа се стрелнаха към голото дете, след което отново към него.
— Сър, американците… Най-горното ниво е без ток. Смятаме, че се опитват да избягат от станцията.
Очите на Виктор се присвиха. Остана долу до момчето.
— Глупости!
— Сър? — в погледа на офицера се мярна объркване.
— Американците няма да ходят никъде. Все още са тук.
— Какво… какво желаете да направим?
— Заповедите са същите! — Виктор се взираше в очите на момчето и знаеше, че държи отговорите на всички въпроси. Нищо друго нямаше значение. — Преследвайте ги. Избийте ги.

Едно ниво отдолу Крейг пълзеше в сервизния тунел, стиснал картата в едната си ръка. Помещението трябваше да е съвсем наблизо. Останалите го следваха.
Спря на едно място, където шахтите се пресичаха. Беше тясно от многото проводници и тръби. Провря се между тях и се насочи наляво.
— Оттук — прошепна той на останалите.
— Още колко остава? — попита доктор Огден някъде отзад.
Отговорът се появи пред него. Слаба светлина проникваше през решетката, вградена в пода на ледената шахта.
Крейг забърза напред. Щом се приближи достатъчно, легна по корем и надзърна през решетката в помещението отдолу. Гледано отгоре и осветено от единствена гола крушка, стаята изглеждаше приблизително квадратна, облицована със стоманени плочи както останалите помещения в станцията. Това обаче бе напълно празно, отдавна изоставено и недокоснато.
Най-доброто скривалище, което успя да измисли.
Далеч от всичко и изолирано.
Извъртя се, за да може да ритне решетката. Отначало винтовете се съпротивляваха, но отчаянието бе по-силно от ръждясалата стомана и леда. Решетката се отвори и увисна надолу.
Крейг провря глава през отвора, за да се увери, че стаята е наистина празна, после пъхна краката си и се спусна долу.
Таванът не беше висок. Помещението отдавна бе наводнено. Водата се беше издигнала на метър нагоре, след което бе замръзнала. Виждаха се няколко варела за гориво и сандъци, наполовина погребани в леда. От замръзналия басейн се подаваше стойка, пълна с инструменти. Долните три лавици бяха забити в пода.
Най-поразителната гледка обаче бяха двете огромни месингови зъбчати колела в двете противоположни стени. Издигаха се на височина три метра, а дебелите им шестоъгълни оси бяха закрепени към два масивни двигателя, вградени в ледения под. Зъбците на колелата влизаха в прорезите на чудовищната месингова стена, която представляваше едната страна на помещението.
Колелото от дясната страна лежеше огънато, паднало при някакъв взрив в миналото. Върху повърхността му все още личаха следи от обгарянето. Беше разрушило съседната стоманена стена до нивото на леда. Може би именно това е била причината за наводняването.
Крейг впери поглед през цепнатината. Беше прекалено тъмно, за да се вижда много далеч.
— Какво е това място? — попита Аманда, след като се спусна долу. Изправи се на крака и зяпна гигантския механизъм.
Крейг се обърна към нея, за да може да разчете устните му.
— Според плановете това е контролното помещение за морската порта на станцията — той посочи месинговата стена с прорезите. — Оттук са спускали и вдигали преградата, когато руската подводница е приставала в пещерата отдолу.
Междувременно доктор Огден и тримата му докторанти също се бяха спуснали долу. Озърнаха се неспокойно.
— Тук безопасно ли е? — попита Магдален.
— Малко по-безопасно — отвърна Крейг. — Трябваше да се измъкнем от сервизните шахти. Руснаците ще плъзнат по тях и ще подпалят всичко. По-добре да се скрием тук. Помещението е изолирано от основния комплекс. Много е вероятно дори да не знаят за съществуването му.
Крейг отиде до единствената врата, намираща се срещу морската порта. В нея имаше малко прозорче. Оттатък се виждаше тесният коридор, който водеше обратно към станцията. Бе наводнен почти до тавана. Никакви руснаци не можеха да дойдат по него.
Аманда трябваше да се доближи до него, за да разчете по устните му.
— Ами Мат и останалите?
Крейг прехапа устни. Беше му трудно да я погледне в очите.
— Не зная. Ще трябва да се погрижат сами за себе си.
Докато гледаше през прозорчето, бе видял как Уошбърн се подхлъзва и пада, привличайки вниманието на охраната. Последвалата стрелба го бе накарала да избяга обратно при групичката цивилни. Със сигурност Мат и останалите бяха заловени или мъртви. И в двата случая не можеше да рискува и да остане там. Затова поведе групата надалеч — но надолу, вместо нагоре. Контролното помещение на портата изг-леждаше идеалното място за криене.
Доктор Огден и другите биолози се приближиха към тях, като внимателно стъпваха върху ледения под.
— Значи просто ще се крием тук и ще чакаме руснаците да си тръгнат?
Крейг премести настрани дървен сандък с празни бутилки водка. Явно последните оцелели на полярна станция „Грендел“ си бяха направили последен купон. Бутилките зазвъняха. Седна на един от сандъците. Самият той също копнееше за глътка нещо по-силно.
— Досега трябва да се е разчуло какво става тук. Вероятно помощта идва насам. Трябва само да оцелеем дотогава.
Аманда продължаваше да го гледа втренчено с пронизващия си поглед. Крейг усети стаения дълбоко в нея гняв. Тя се бе възпротивила на решението да избягат, без да разберат какво точно е станало с Мат и хората от флота. Но всички останали бяха гласували срещу нея.
Крейг извърна поглед, безсилен да се изправи срещу това мълчаливо обвинение. Нуждаеше се от нещо, което да го разсее, да отвлече вниманието на всички от сегашното им поло-жение. Бръкна в пазвата си и извади единия от трите тома, които бе отмъкнал от лабораторията. Ето една главоблъсканица, която щеше да им запълни времето. А и нищо чудно някой от учените да успее да се досети как да я дешифрират.
Очите на Аманда се разшириха.
— Ти си ги откраднал?
— Взех първия том и последните два — сви рамене Крейг, измъкна другите и подаде единия на Аманда, а другия на доктор Огден. — Предположих, че те са най-добрите. Началото и краят. На кого му е притрябвало да чете основното изложение?
Аманда и доктор Огден отвориха книгите. Докторантите надзъртаха през рамото на професора си.
— Написано е на занзибарски — обади се Зейн, най-младият от триото, и се намръщи.
— Не, това е код — поправи го Аманда, прелиствайки страниците.
Крейг отвори третия том, който все още лежеше в скута му. Зяпна началото на страницата.
{img:3205-kod.jpg}
— Но що за писменост е това? — попита той. — Със сигурност не е кирилица.
Аманда затвори своята книга.
— Всички дневници са като тези. Ще е необходим цял екип от криптолози, за да ги дешифрират.
— Но защо изобщо е трябвало да ги кодират? — недоумяваше Крейг. — Какво са криели?
Аманда сви рамене.
— Май придаваш прекалено много значение на кода. От векове учените винаги са били параноици по отношение на откритията си и са се мъчели да прикрият записките си по най-шантави начини. Дори Леонардо да Винчи е писал дневниците си така, че могат да се разчетат само ако се гледат с огледало.
Крейг продължи да се взира в странните знаци, опитвайки се да намери някакъв смисъл в завъртулките и ченгелите. Но нищо не му идваше наум. Имаше чувството, че нещо липсва.
Както седеше, чу някакъв звук. Отначало си помисли, че само му се е сторило, но звукът се повтори — този път по-силно.
— Това пък какво е? — попита Магдален.
Крейг се изправи, а Аманда се заозърта объркано.
Крейг тръгна по посока на звука. Идваше от цепнатината, където счупеното колело бе разкъсало стената. Клекна и се вслуша.
— Мисля… мисля, че е лай — каза Зейн, когато и останалите се струпаха около Крейг.
— Определено е куче — каза доктор Огден.
— Не, не куче… а вълк! — поправи го репортерът.
Бе разпознал характерния лай. Неведнъж му се бе случило да го чува през последните няколко дни. Не можеше да скрие изумлението си.
— Това е Бейн!


“

14. Приклекнала на една пресечка между тунели, Джени вдигна юмрук, за да нареди на Бейн да пази тишина. Вълкът ръмжеше и се притискаше плътно до нея, за да я пази. Мат го бе обучил да реагира на команди с жестове — особено полезно нещо, когато си на лов в гората.
Но в този случай дивечът бяха те.
Том Помаутук стоеше зад нея, притиснат от Ковалски. Посочи зеления ромб, който маркираше тунела вляво.
— Оттук — прошепна той, останал без дъх от ужас.
Джени даде знак на Бейн да води. Вълкът тръгна бавно напред — настръхнал, дебнещ. Последваха го.
През изминалия половин час на няколко пъти бяха видели зверовете — масивни, гладки и мускулести създания. Но бяха намерили начин да ги държат настрана — точно както бяха сторили с първото.
Джени стискаше здраво сигналния пистолет. Експлозията от светлина и горещина беше достатъчна да дезориентира създанията и да ги накара да избягат назад — но въпреки това продължаваха да вървят подире им. А им оставаха само две ракети, които вече бяха заредени в двуцевния пистолет, други амуниции нямаха.

Светлината около тях внезапно замига и за един дълъг миг се възцари пълен мрак. Том изруга и почука фенерчето в стената. То светна отново.
— Дори не си го и помисляй — изстена Ковалски.
Фенерчето, измъкнато от сандъка за извънредни случаи в самолета, беше старо. Джени никога не бе сменяла батериите му. Прокле немарливостта си, когато фенерчето примигна отново.
— Хайде, скъпа — отново изстена Ковалски.
Том разтърси фенерчето, този път с две ръце. Но нищо не можеше да го накара да светне отново. С него бе свършено.
Тъмнината ги обгърна, стовари се тежко отгоре им, притисна ги един към друг.
— Бейн — прошепна Джени.
Усети познатото допиране до крака си. Пръстите и докоснаха козина. Потупа кучето отстрани. Ръмжеше — съвсем тихо, но вибрациите се усещаха през ребрата му.
— И сега какво? — попита Том.
— Сигналните ракети — отвърна Ковалски. — Можем да запалим едната и да я носим. Може и да издържи, докато намерим някоя безопасна дупка по-далеч от гадините.
Джени стисна сигналния пистолет.
— Останали са ми само две. Как ще държим съществата настрана?
— Точно сега трябва да виждаме съществата, ако искаме да отървем кожите.
Джени не можеше да възрази на тази логика. Отвори оръжието и извади едната ракета.
— Чакайте — прошепна Том. — Погледнете надясно. Това не е ли светлина?
Джени се загледа, като се напрягаше да види нещо в тъмнината. Накрая забеляза неясно петно светлина. Нещо блестеше през леда.
— Може би това е станцията?
— Не е възможно — отвърна Том. — Би трябвало все още да сме доста далеч от входа.
— Е, но във всеки случай е източник на светлина. — Ковалски се размърда до Джени. — Хайде да проверим. Запали ракетата.
— Не — Джени продължаваше да се взира в призрачната светлина. Върна сигналната ракета обратно в цевта. — Така няма да можем да виждаме източника.
— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Ковалски.
— Ще трябва да намерим пътя в тъмното — Джени прибра пистолета и зашари с пръсти. — Дай ръка.
Ковалски взе дланта и в своята. Другата и ръка намери Том.
— Тук, Бейн — прошепна тя и тръгнаха. Ковалски водеше.
Подобно на три слепи мишки, те се затътриха по тунела към следващия завой в посока на източника на светлина. Напредваха бавно. Джени усещаше странно напрежение в челюстите си, сякаш бе стиснала зъби — едва доловима вибрация някъде дълбоко зад кътниците. Не я бе напускало още откакто се озоваха в тунелите. Може би бяха вибрации от генераторите или моторите, произвеждащи електричество за базата горе.
Но не бе убедена. Щом се намираха далеч от станцията, защо усещането като че ли се засилваше?
Направиха още няколко завоя, приближавайки към източника на светлина.
— Май се спускаме все по-надълбоко — каза Ковалски.
Трудно можеше да се разбере в пълния мрак дали матросът бе прав.
— Вече трябва доста да сме се отдалечили от маркирания тунел — обади Том. — Като едното нищо можем да се изгубим.
— Светлината става по-силна — каза Джени, макар че не беше съвсем сигурна. Може би просто очите и бяха привикнали към тъмното. Усещаше сърбежи сякаш вътре в главата си. „Това пък какво е?“
— Напомня ми за разказите на дядо за Седна — прошепна Том.
— Седна ли? — не разбра Ковалски.
— Едно от божествата ни — обясни Джени. Знаеше, че може би не трябваше да говорят толкова много, но гласовете на другите действаха успокоително в мрака. — Инуитски дух. Нещо като сирена. Казват, че примамвала рибарите в морето и ги карала да гонят светещия и образ, докато не се удавят.
— Първо чудовища, сега пък и духове… Наистина мразя Арктика — Ковалски стисна пръстите и по-силно.
Продължиха напред, всеки потънал в собствените си мисли и страхове. Джени чуваше как Бейн пристъпва и пъхти до нея.
Минута по-късно заобиколиха извития тунел и се озовах пред източника на светлина. Идваше от ледената пещера пред тях — или по-точно от срутилия се участък от отсрещната стена. Ледът блестеше като сапфир, направо ослепително след непрогледния мрак.
Пуснаха се и забързаха напред. Ковалски влезе пръв в пещерата и се огледа.
— Задънена улица.
Том и Джени го последваха и се заеха да изучават разрушената част от стената.
— Но откъде идва тази светлина? — попита Джени. Чуха я.
— Хей! — разнесе се глас някъде отвъд. Женски. Бейн излая в отговор.
— Кажи ми, че това не е Седна — изсъска Ковалски.
— Не, освен ако не е научила английски — отвърна Том. Джени шътна на Бейн и отговори на вика.
— Хей!
— Кой е там? — обади се друг глас, този път мъжки. Джени се шокира, когато го разпозна.
— Крейг? Пауза.
— Джени?
Тя забърза напред. В разбитата част от стената имаше вертикална цепнатина, широка не повече от пет сантиметра. Светлината идваше през нея. Към тях се взираха лица. Бяха само на метър разстояние. Очите и се напълниха със сълзи.
„Щом Крейг е там, тогава със сигурност и Мат…“
— Как… Какво правите тук? — попита Крейг.
Преди да успее да отговори, Бейн отново започна да лае. Джени се извъртя да го смъмри, но вълкът се бе обърнал към тунела, по който току-що бяха дошли.
Към тях се взираха червени очи, отразяващи слабата светлина.
— Мамка му! — промърмори Ковалски.
Създанието предпазливо се спусна в пещерата и със сумтене пое към тях. Този звяр бе най-големият от всички, които бяха виждали.
Джени измъкна сигналния пистолет, прицели се и стреля.
Огнена следа се изви през ледената пещера и избухна между предните лапи на звяра. Възпламенилата се сигнална пакета ги заслепи всички с ярката си светлина.
От силния блясък съществото се изправи на задни лапи, след това се стовари отново на пода. Отстъпи заднешком навътре в тунела, бягайки далеч от огъня.
Том и Ковалски пристъпиха по-близо до нея.
— Не можем да разчитаме, че онова нещо няма да се върне скоро — каза матросът.
Джени стисна пистолета.
— Имам само още един изстрел — тя се обърна към цепнатината. — След това нямаме с какво да ги прогоним.
Крейг се обади оттатък:
— Това са грендели. Били са замразени в продължение на хилядолетия.
Джени остави засега тази тема. Един друг въпрос я интересуваше много повече.
— Къде е Мат?
Крейг въздъхна. Измина известно време, преди да отговори.
— Разделихме се. Намира се някъде в станцията, но не зная къде точно.
Джени усети нещо недоизречено в думите му, но нямаше време да влиза в подробности.
— Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук — продължи тя. — Фенерът ни се изтощи, а ни е останала само една сигнална ракета.
— Как се озовахте тук? — попита той.
Джени махна неопределено зад себе си.
— През някаква вентилационна шахта. Стига до повърхността.
— Да знаете, че не е безопасно. Имаме някакви метални инструменти. Може би ще успеем да разширим цепнатината — гласът му бе изпълнен със съмнение.
Ледът беше дебел цял метър. Никога нямаше да успеят.
Някъде зад Крейг се разнесе друг глас. Същата жена, която им извика по-рано.
— Ами варелите с гориво за моторите на портата? Може да направим един гигантски коктейл Молотов. Да пробием път през леда.
Лицето на Крейг изчезна от цепнатината.
— Задръж, Джен.
Разнесоха се приглушени думи и препирни, сякаш групата от другата страна търсеше решение или консенсус. Чу как някой се опасяваше, че шумът може да бъде чут от руснаците. Погледна към сигналната ракета, чийто блясък започваше да отслабва. Определено би предпочела да рискува с руснаците.
Лицето на Крейг отново се появи.
— Ще опитаме нещо. По-добре се отдръпнете.
Напъхаха нещо в цепнатината. Приличаше на накрайник на маркуч. Миришеше силно на газ и машинно масло.
Джени отстъпи назад от стената. Том и Ковалски продължаваха да пазят на изхода на тунела. Бейн бе неотлъчно до тях.
Малко пламъче просветна в цепнатината, след което към Джени със съскане се устреми огнен език. Тя падна по гръб и в същия миг над лицето и премина огнена топка. Жегата опърли веждите и.
— Добре ли си? — пристъпи към нея Ковалски.
Направи му знак да се върне и се изправи.
— Май вече няма за какво да се притеснявам, че ми е измръзнал върхът на носа.
— Извади късмет, че все още имаш нос.
Пламъците бушуваха в цепнатината, подобно на адски огньове. Дългите им езици стигаха до тяхната страна, вдигайки съскаща пара, която моментално обгърна и намокри стени, подове и тела. В кухината потекоха ручейчета горящо гориво.
Картината на танцуващи върху леда пламъци бе сюреалистична.
— Опитват се да разтопят проход към нас — досети се Джени.
Огнените ручеи продължиха по пода към тях, принуждавайки ги да отстъпят назад. Ковалски се намръщи.
— Да се надяваме, че няма да ни изпекат преди това.




Аманда държеше края на маркуча, докато Зейн действаше с ръчната помпа.
— Поддържай налягането високо — нареди му тя, натисна спускателния лост и пръсна още гориво в цепнатината, за да не допусне пламъците да се върнат до маркуча.
Поддържането на високо налягане бе задължително. Беше същото като да се опитваш да добавиш гориво във вече горящо барбекю.
Крейг стоеше от другата страна на цепнатината и прикриваше лицето си с длан. Към гъстия дим се прибави и пара. Леденият под започна да се топи и в помещението потекоха струйки вода. На няколко места се запалиха отделни петна попаднало във водата гориво. Биолозите ги изгасиха с азбестовите одеяла, които намериха някъде из лавиците.
— Почти стигнахме средата — обърна се Крейг към нея.
— А каква е ширината? — попита тя.
— Около четиридесет и пет сантиметра. Мисля, че е достатъчно да се промъкнат.
Аманда кимна и продължи да добавя гориво. Трябваше да внимава, за да не направят тунела достатъчно широк да минат през него и гренделите.
Но те не бяха единствената заплаха.
Магдален махна от поста си при вратата, за да привлече вниманието на Аманда.
— Спри! — произнесе само с устни тя.
Аманда отпусна лоста.
Докторантката се притисна към стената до вратата и посочи с палец към нея.
— Войници.
Крейг надникна предпазливо през прозорчето и веднага се скри. Обърна се към Аманда.
— Разбили са отсрещната врата. Коридорът е наводнен и замръзнал, но със сигурно са видели пламъците през прозореца.
— Но не могат да знаят, че това сме ние — каза Огден, като Мачкаше азбестовото си одеяло.
Крейг поклати глава.
— Във всеки случай ще трябва да разберат причината пожара. Едва ли искат базата да избухне под краката им докато са все още тук.
— Какво ще правим? — попита Аманда, опитвайки се да модулира гласа си до шепот.
Крейг хвърли поглед към цепнатината.
— Ще се наложи да измислим друг план, щом този е прецакан.
— Какъв?
Крейг поклати глава. Лицето му изведнъж бе станало необичайно твърдо. Извади някакъв навит на спирала шнур от качулката и напъха края му в ухото си, след което вдигна дебелата външна яка на канадката и я притисна към гърлото си.
Аманда наблюдаваше устните му.
— Делта Едно, тук Оспрей*. Чуваш ли ме?
[* Орел-рибар. — Б. пр.]

— Делта Едно, отговори — повтори напрегнато Крейг.
Чакаше какъвто и да било отговор. Миниатюрният УКВ — предавател в подплатата на канадката му беше в състояние да излъчва силни сигнали, способни да проникват през леда. Въпреки това му бе необходима специална антена чиния, насочена към точните координати, която да може да приеме сигнала. Антената бе разположена в базовия лагер на „Делта Форс“ на около шестдесет и пет километра оттук. Устройството го проследяваше откакто се озова тук през изминалата нощ.
И въпреки че бе необходимо само да прошепне, за да предаде заповедите си на отряда под негово командване, приемането се оказа проблем. Анодизираната нишка, вплетена в канадката му, беше слаба антена при толкова много лед. Трябваше да се махне от тази замръзнала дупка, за да подобри връзката.
Въпреки това слаб сигнал най-сетне стигна до него, макар че прекъсваше.
— Делта… приемам.
— Състояние?
— Целта… потопена. „Омега“ е под контрол. Очаквам нови заповеди.
Крейг си позволи прилив на задоволство. „Дракон“ беше извън играта. Идеално. Натисна микрофона по-силно до гърлото си.
— Делта Едно, сигурността на футбола компрометирана. Измъкването затруднено поради руско присъствие. Всеки враждебен ход от ваша страна може да доведе до защитна реакция, при която да се унищожат всички данни наред с базата. Ще се опитам да се измъкна от полярната станция. Ще се обадя за евакуация при първа възможност. Действайте само по моя заповед.
Отвърна му пращене, последвано от откъслечни думи:
— …усложнение… два хеликоптера изгубени… жертви… само една птичка все още лети.
„Мамка му!“ Крейг трябваше да откаже от опитите да разбере какво се е случило. Сигналът бе прекалено накъсан.
— Все още ли сте мобилни?
— Да, сър.
— Добре. Пазете „Омега“. Мобилизирайте евакуационен екип само при моя заповед. Ще се опитам да се свържа с вас.
— …едно… разбрано.
— Оспрей, край. — Крейг пусна приемника и той се прибра обратно в качулката. Цялата група го гледаше с изумление.
— Кой си ти? — попита Аманда.
— Истинското ми име е без значение. Засега и Крейг е достатъчно.
— Тогава какъв си?
Устните му се свиха. Имаше ли смисъл да крие? Ако искаше да осигури целостта на данните, щеше да му е нужна помощта на всеки от тях. Затова предпочете да бъде честен.
— Аз съм от ЦРУ, отдел за взаимодействие със Специалните части. Временно командвам отряда на „Делта Форс“, който е освободил „Омега“.
— Значи „Омега“ е свободна? — попита Аманда.
— Засега — той махна към цепнатината. — Но това не ни е от полза тук. Трябва да се махнем от тази станция.
— Но как? — обади се стоящият наблизо доктор Огден.
Крейг отново махна към цепнатината.
— Те са успели по някакъв начин да се доберат дотук. Ще се измъкнем по същия път.
— А гренделите? — попита Магдален.
Крейг отиде до сандъка с празни бутилки от водка, който бе преместил по-рано, и изгледа групата.
— За да оцелеем, ще трябва да действаме заедно.




Пламъците отново лумнаха в цепнатината и накараха Джени да отстъпи назад.
„Слава Богу…“
Преди малко, когато огънят изгасна, тя се бе приближила предпазливо и бе надзърнала в сърцето на неотдавнашния пожар. Само на тридесет сантиметра от нея цепнатината се бе превърнала в истински проход — тесен, но все пак преодолим.
Почти бяха успели.
За миг се уплаши, че горивото е свършило. Бе чула неспокоен шепот, но след това маркучът се появи отново и тя се махна.
Пламъците отново се хвърлиха жадно в тунела, пробивайки си път през леда. Щяха да успеят. Въпреки това Джени стоеше със затаен дъх. Обърна се към Том и Ковалски, които заедно с Бейн пазеха входа.
Том забеляза, че ги гледа.
— Още е там. Сенките продължават да се движат.
— Гадината няма намерение да се откаже от кльопачката — добави Ковалски.
— Ще стои настрана, докато огънят продължава да гори — каза Джени, добавяйки наум „надявам се“.
— В такъв случай искам една шибана огнехвъргачка за следващия ми рожден ден — измърмори сърдито Ковалски.
Джени се загледа в тъмния тунел. Спомни си името, което беше използвал Крейг — грендел. Но какво представляваше в действителност този звяр? Сред народа — битуваха митове за духове китове, които излизат от океана и отмъкват млади мъже и момичета. Беше си мислила, че подобни разкази са просто суеверия. Сега не беше толкова сигурна.
Огнените езици отново изчезнаха, привличайки вниманието и. „Какво правят оттатък?“
Джени чакаше. Виждаха се само слаби пламъчета. Отново пристъпи към цепнатината, готова да извика. Но изведнъж в прохода се появи тъмна фигура и се провря през тясната цепнатина. Беше увита в мокро одеяло.
Одеялото бе захвърлено настрани и във внезапно появилата се светлина се очерта фигурата на висока слаба жена, облечена в синьо термично трико. Светлината идваше от миньорския фенер в ръката и. Тя го вдигна.
— Аманда… доктор Рейнълдс! — възкликна Том.
Джени разпозна името. Ръководителката на дрейфаща станция „Омега“.
— Какво става? — Ковалски махна към цепнатината. — Мислех си, че ние би трябвало да дойдем при вас.
— Промяна в плановете — каза тя, като се взираше в тях. — Май тук е по-безопасно, отколкото там вътре.
Сякаш за да подсили думите и, от другата страна се разнесе изстрел, последван от звън на метал.
И втората появила се от прохода фигура махна азбестовото си одеяло. Беше Крейг. Помогна на идващия след него да се измъкне навън.
— Знам, че вече звучи банално, но руснаците идват.
Още четирима души — трима мъже и една жена — се промъкнаха през цепнатината. По лицата на всички имаше едно и също изражение на ужас. Бейн ги подуши, промушвайки се между краката им.
Най-възрастният от тях се обърна към Крейг.
— Руснаците стрелят по вратата.
— Сигурно се опитват да ни задържат на място — каза Крейг. — По всяка вероятност другите идват през сервизните шахти.
Ковалски посочи обратно към цепнатината.
— Като се има предвид какво ни чака там, бих предложил да отидем и да развеем бяло знаме.
— Пак ще ни убият — поклати глава Крейг. — А тук поне разполагаме с достатъчно огнева мощ, за да се изправим срещу гренделите.
Той извади нещо от джоба си. Беше стъклена бутилка от водка, пълна с тъмножълта течност и запушена с парче плат.
— Имаме десет такива. Щом сигналните ви ракети са ги държали настрана, тогава и коктейлите Молотов също биха се справили.
— Какво ще правим? — попита Джени.
— Изчезваме оттук — отвърна Крейг. — През онази вентилационна шахта.
— А на мен тъкмо започна да ми харесва — обади се Ковалски.
Джени поклати глава. Планът бе прекалено дързък.
— Но горе ще измръзнем до смърт. Виелицата продължава с пълна сила.
— Няма да се крием — каза Крейг. — Отмъкваме паркираните снегомобили и изчезваме към „Омега“.
— Но руснаците…
— „Омега“ е била освободена от отряд на „Делта Форс“ — прекъсна я Аманда. — Ще се опитаме да стигнем до точката на евакуация.
Джени млъкна поразена.
Ковалски вдигна очи нагоре.
— Страхотно, мамка му! Изчезваме от проклетото място точно преди да бъде освободено от специалните части. Трябва да поработим по шибаните си графици.
Джени най-сетне си възвърна дар-слово.
— Откъде знаете всичко това?
Аманда посочи с палец към Крейг.
— Приятелчето ти тук е от ЦРУ. Контролира отряда на „Делта Форс“.
— Какво? — Джени се извъртя към Крейг.
Погледите им се срещнаха в мига, когато от другата страна на цепнатината отново се разнесоха изстрели.
— Трябва да се размърдаме — каза той. — Да намерим онази вентилационна шахта.
Джени остана замръзнала на място — умът и бе прекален зает да асимилира цялата нова информация.
— Какво става, по дяволите?
— По-късно ще ти обясня. Сега не му е времето. — Докосна ръката и и каза по-меко:
— Наистина съжалявам. Не исках да ви замесвам във всичко това.
Измъкна се покрай нея, извади първата бутилка, запали парцала със запалката си и се насочи към тунела. Щом влезе в него, запрати бутилката колкото се може по-надалеч.
Огнената експлозия бе страхотна, горящата течност се пръсна по коридора. Джени зърна за миг как звярът с размери на бик побягва зад завоя.
— Да вървим — каза Крейг и се насочи напред към пъкъла, — Нямаме много време.

Натоварен с награбените от оръжейната пушки и амуниции, Мат се закатери по стълбата след Гриър. Капитан Брат бе приклекнал в шахтата горе, осветена от военното фенерче писалка, висящо на врата му. Помогна на Гриър да се вмъкне в тунела.
Докато се качваше, Мат хвърли поглед надолу. Уошбърн наблюдаваше двата тунела, водещи към сервизното помещение и държеше пушката си в готовност. Високата жена не допускаше никакви рискове. Групата бе стигнала до второто ниво и сега се готвеше да продължи нагоре.
Мат се изкатери по оставащите скоби, забити в ледената стена. Една ръка се пресегна и го хвана за качулката, за да го изтегли нагоре.
— Някаква следа от групата на цивилните? — попита Мат, запъхтян от тежестта на оръжията. Всичките му джобове бяха натъпкани с гранати.
— Не. Остава ни само да се надяваме, че са успели да си намерят добро скривалище.
Мат запълзя в тунела след Гриър, за да освободи място за Уошбърн. Не след дълго се промъкваха през ледената шахта, водени от Гриър. Брат този път бе поел ариергарда.
Никой не говореше. Планът им бе прост — да продължават нагоре, да открият слабо място в отбраната на руснаците и да се опитат да си пробият път до изхода на станцията „Полярен страж“ бе оставил маяк ПЕТ. Брат знаеше място то, където го бяха скрили. Надяваха се да стигнат до него и ръчно да изпратят зов за помощ, след което да си потърсят убежище някъде сред ледените върхове и пещери на повърхността. Може би под прикритието на бурята щяха да успеят да си играят достатъчно дълго на котка и мишка с руснаците, докато дойде помощ.
А междувременно играеха и ролята на примамка за противника и отвличаха вниманието му от цивилните, които все още се криеха някъде в станцията.
Стигнаха поредното сервизно помещение някъде между първо и второ ниво. Този път влязоха по-предпазливо. Руснаците несъмнено очакваха да се опитат да излязат навън и претърсваха горните нива.
Гриър влезе пръв и освети с фенерчето си пода, търсейки пресни отпечатъци. После вдигна палци.
Мат изпълзя след него и изправи гърба си с облекчение.
В този миг станцията се разтресе. Разнесе се приглушен, но силен взрив. Мат приклекна. Последваха отделни изстрели, подобни на гърмящи конфети.
— Какво става, по дяволите? — тихо промърмори той.
Във въздуха, разтресени от експлозията, танцуваха ледени кристали. Изгледа останалите, докато се изкачваха в стаичката. Усмихваха се. Както и Гриър.
— Добре де, посветете и мен — каза Мат и се изправи отново.
Гриър посочи с палец през рамото си.
— Май руснаците най-сетне са намерили мъртвите си другари.
— Заложихме експлозиви в оръжейната, преди да се махнем — добави Уошбърн със студена и едновременно доволна усмивка. — Решихме, че щом намерят телата, ще проверят първо там.
— Отплата за Пърлсън и всички останали — завърши Брат и се натъжи. — А и бъркотията долу ще ги забави и ще ги накара да действат по-предпазливо. Вече знаят, че сме въоръжени.
Мат кимна, все още потресен. Толкова много кръвопролития! Треперливо пое дъх. За стотен път откакто напуснаха оръжейната се замисли за участта на Джени и баща и. Безпокойството за тях притъпяваше цялото му съчувствие за загиналите тук. Трябваше да продължи. Нямаше да позволи на никого да застане между него и Джени. Тази решителност едновременно го плашеше и стопляше. През изминалите три дни бе позволил мъката и старата болка да издигнат стена помежду им. Сега тези чувства изглеждаха толкова незначителни, колкото и студеният въздух, който дишаше.
Продължиха нагоре. След още две стълби и пълзене в шахти до тях достигнаха приглушени гласове и викове. Продължиха в тази посока предпазливо и безшумно, като общуваха помежду си само със знаци. Изгасиха фенерчетата.
Брат пръв достигна решетката и надзърна навън. След един дълъг миг се премести от едната страна на решетката, обърна се, посочи Мат и му направи знак да се приближи.
Затаил дъх, Мат изпълзя дотам и погледна навън. Решетката излизаше към кухнята на станцията. Редица от печки и фурни запълваше едната стена, а по-голямата част от свободното пространство бе заета от маси и лавици. Двойна врата водеше към централното помещение.
Един руски войник с фенерче в ръка държеше една от вратите отворена. Бе обърнат с гръб към тях и разговаряше със свой колега.
В полутъмното помещение зад тях играеха светлините, на други фенерчета. Мъже тичаха нагоре-надолу по централната стълба и си крещяха един на друг. Потънал в кръв войник тежко изкачи стъпалата. На ръкава на канадката му имаше червен кръст. Извика нещо и още войници го последваха надолу.
Накрая двамата в кухнята се махнаха и вратата се затвори след тях. През квадратното прозорче продължаваха да се виждат движещи се светлини на фенерчета.
Мат се обърна към Брат.
Командирът им се плъзна до него и зашепна в ухото му:
— Можеш ли пак да се направиш на руснак?
— Какво искаш да кажеш? — но Мат знаеше отговора още Докато питаше. Все още бе облечен в отмъкнатата бяла канадка.
— Имаме съвсем малко време, докато е тъмно. Всички са здравата раздрусани. Ако си нахлупиш качулката, ще можеш да минеш сред тях, без да те разпознаят.
— И какво трябва да правя? Брат посочи затворените врати.
— Да бъдеш нашите очи.
Мат слушаше набързо скалъпения план. Сърцето му бясно биеше в гърдите, но въпреки това осъзна, че кима.
— При сегашната суматоха с гърмящия капан долу може и да нямаме по-добър шанс — завърши Брат.
— Да действаме — съгласи се Мат.
Уошбърн вече бе вкарала в действие многофункционалните си куки и сваляше решетката. Когато отворът беше свободен, Брат докосна Мат по ръката.
— Планът изцяло зависи от способността ти да действаш.
— Зная. — Мат пое дълбоко дъх. — По-добре да намеря подходяща мотивация за изпълнението си.
— Какво ще кажеш за оцеляване? — изръмжа Гриър зад него.
— Да, това ще свърши работа. — Мат пропълзя през решетката и се изправи, обърнат към двойната врата.
Другите го последваха, заемайки позиции в камбуза. Движеха се бързо. Времето бе всичко. Брат погледна въпросително към него. „Готов ли си?“




Джени държеше Бейн до себе си, докато вървеше редом с Крейг. Пред тях Ковалски запрати поредния огнен заряд по дългия тунел. Пътят бе чист.
През последните двадесет минути не бяха видели нито един грендел.
Биологът доктор Огден им бе предложил обяснение:
— Тези същества живеят сред мрак и лед. И въпреки че топлината и светлината ги привличат, тези бомби претоварват сетивата им. За тях те са болезнени и объркващи. Затова бягат.
Досега изглеждаше, че твърденията му са верни. Бяха стигнали до първоначалния маркиран коридор необезпокоявани и без да бъдат нападнати нито веднъж, и сега продължаваха през недрата на ледения остров към вентилационната шахта. Единственото, което ги разтревожи, бе някаква експлозия високо над тях. Тунелите се бяха разтресли и всички спряха. Но тъй като не последваха нови взривове, про-дължиха нататък.
Зад Джени Аманда продължаваше да води шепнешком някаква дискусия с биолозите, докато Том пазеше гърбовете им, въоръжен с два коктейла Молотов.
Крейг тихо продължи да обяснява:
— Аз бях изпреварващият човек, хирургът на мисията. Бях изпратен да открия данните и да се сдобия с тях. Но руснаците явно са усетили кой съм и се опитаха да ми устроят засада в Аляска. Ако не беше Мат, щяха да успеят.
— Трябваше да ни кажеш.
— Имах изрични заповеди — въздъхна Крейг. — Трябваше да го знаят само най-тесен кръг хора. Такива бяха нарежданията. Особено след атаката в Прудоу Бей. Залогът бе прекалено висок. Трябваше да се добера дотук.
— И всичко това заради някакво съмнително изследване в областта на криогениката — Джени се опитваше да си представи камерите със замразените в тях тела. Изглеждаше невъзможно, прекалено чудовищно.
Крейг сви рамене.
— Такива бяха заповедите.
— Но ти ни използва! — Тя си припомни за неговите твърдения и аргументи в самолета след експлозиите в Прудоу Вей. — Изигра ни.
Той се усмихна извинително.
— Какво мога да кажа? Не ме бива в тези неща — въздъхна и усмивката му изчезна. — Трябваше да използвам ресурсите, с които разполагах в момента. Вие бяхте единственият начин да се добера дотук под носа на руснаците. Наистина съжалявам. Не предполагах, че ще стане такава каша.
Джени продължи да гледа право напред, докато групата минаваше покрай мястото на поредната взривена бутилка. Запази последния въпрос за себе си. Дали той все още ги заблуждаваше?
Крейг продължи, но сега сякаш говореше по-скоро на себе си:
— Трябва само да се махнем от станцията. Ще дойдат основните части на „Делта Форс“ и ще овладеят и нея. Тогава всичко ще свърши.
Джени кимна. „Ще свърши… Де да беше толкова лесно!“ Едната и ръка не се откъсваше от Бейн — изпитваше нужда да чувства простичката, първична вярност до себе си. Но имаше и още нещо. Позволяваше си да си го признае. Бейн беше и живата и връзка с Мат. Пръстите и галеха гривата му и усещаха топлината на тялото му. Крейг и бе разказал как Мат и моряците се бяха опитали да оберат старата оръжейна на станцията.
Никой не знаеше какво е станало след това.
Бейн се притисна до крака и, сякаш усетил страховете и.
— Виждам вентилационната шахта! — обади се Ковалски.
Групата ускори крачка след високия матрос. Димът бе горещ и задушлив, миришещ на изгорели въглеводороди, Ледът се разтапяше и се движеше под краката им, хлъзгав и несигурен. Огнени струйки бягаха по пода.
Щом отминаха, пътят отново стана тъмен. Ковалски водеше, вдигнал фенера високо над главата си.
На лявата стена отпред се показа черна дупка. Краят на вентилационната шахта.
Групата се събра пред отвора. Джени тръгна първа. Оттук нататък всичко зависеше от нея. Тунелът бе прекалено стръмен, за да може да се изкатери само с крака и ръце. Крейги подаде малкия пикел, който бяха намерили в контролната стая на морската порта. Провери баланса, тежестта и — най-важното — остротата на инструмента.
Доктор Рейнълдс и даде стоманените си котки.
Джени бързо ги закрепи за обувките си. Шиповете на пръстите и петите щяха даи позволят да се изкачи нагоре по шахтата. Пикелът щеше да и служи за помощ, а при необходимост — и за отбрана.
Когато бе готова, Томи подаде два от останалите коктейли Молотов.
— Хвърлих въжето точно до входа, където… където бяхме нападнати. Ако го завържеш за решетката горе, ще стигне дотук.
Джени кимна и прибра запалителните бомби в джобовете на канадката си.
— Няма проблем. Дръж Бейн под око. Гренделите здраво са го изнервили. Не му позволявай да избяга нанякъде.
— Не се безпокой, ще остане тук и после ще вървя след него по шахтата.
— Благодаря, Том.
Ковалски коленичи и и предложи ръка, за да се изкачи по-лесно. Покатери се по него като по стълба, пъхна се в шахтата и заби котките дълбоко в леда.
— Пази се — каза и Ковалски.
Нямаше глас да окуражи него или самата себе си. Тръгна нагоре по шахтата, като прилагаше на практика онова, на което я бе учил навремето баща и за катеренето и вървенето по ледници — винаги да има две опорни точки.
Закрепила се здраво на два крака, тя се протегна нагоре и заби пикела. Щом се увери, че е застанал стабилно, премести единия крак нагоре, заби котките, след това премести другия крак.
Напредваше бавно. „Бавното е безопасно“, сякаш прошепна баща и в ухото и.
Докато се изкачваше крачка по крачка нагоре в шахтата, си позволи да изпита известно облекчение, най-малкото заради баща си. „Поне е в безопасност. Командир Сюел обеща да го наглежда, а сега са пристигнали и екипи на специалните части.“
Трябваше само да стигне до тях.
„Ами Мат?“
Левият и крак се подхлъзна по измамния лед. Прилепи се плътно до стената. Цялата и тежест се поемаше от малкия пикел, докато не успя отново да закрепи сигурно краката си. След това и трябваха няколко мига, за да се опомни.
„Две опорни точки — през цялото време.“
Изтика от главата си страховете за Мат. Не и помагаха. Трябва да се съсредоточи, да оцелее. След това може да се тревожи колкото си иска. Тази мисъл предизвика неволна усмивка. Мат веднъж и бе казал, че с притесненията си е в състояние да пробие дупка и в стоманена плоча.
Пожела си в момента поне една десета от неговото присьствие на духа и заби за пореден път пикела. Пред нея се появи завоят. „Почти стигнах.“ Зави зад ръба и видя блясъка на дневната светлина. През отвора не се забелязваше никой.
Забърза нагоре, но не толкова, че да допусне небрежност. Двамата мъже в живота и шепнеха в ушите и.
„Бавното е безопасно.“
„Спокойно.“
А накрая се завърнаха и думи от миналото, което бе отдавна погребала дълбоко в себе си и бе изхвърлила ключа, Спомни си меките устни, целуващи шията и, топлия дъх в тила, страстния шепот. „Обичам те… Страшно много те обичам, Джен.“
Задържа думите в сърцето си и произнесе на глас забравената истина.
— И аз те обичам, Мат.

Маскиран в руската униформа, Мат бутна вратите на камбуза и влезе в главното помещение. Макар че нивото си оставаше затъмнено, държеше едната си ръка вдигната и скриваше лицето си, задържайки поръбения с козина край на качулката спуснат до веждите. Носеше своя АК — 47 на рамото си.
Хората продължаваха да се щурат насам-натам, без да му обръщат внимание. Пресече нивото по периферията, като се стараеше да се движи в тъмното. Най-голямата суетня бе в центъра, където до спиралното стълбище се бяха насъбрали войници. Отдолу се носеха кълба дим от експлозията в оръжейната.
Двама мъже измъкнаха нещо тежко, затворено в черен найлонов чувал.
Чувал за труп.
Последва втора двойка със същия мрачен товар. Другарите им наблюдаваха процесията, по лицата им бе изписан гняв.
Отдолу продължаваха да се разнасят викове. Всички говореха разгорещено помежду си. Светлините на фенерчетата непрекъснато обикаляха и патрулираха.
Един лъч го освети. Мат извърна глава. Докато минаваше покрай масите, се блъсна в някакъв стол и го събори. Той падна с трясък на пода и Мат побърза да се отдалечи. Някой извика към него. Звучеше като псувня.
Направи неопределен жест и продължи покрай външната стена на помещението. Най-сетне стигна до набелязаното място, откъдето можеше да вижда в коридора, водещ навън към бурята. Останките от снегомобила все още отчасти блокираха пътя, но бяха избутани настрани и оставяха тесен проход, през който можеше да се мине. Двама войници стояха на пост, но зад разнебитената машина не се виждаше никакво движение.
Продължи да се оглежда с крайчеца на окото си. Това бе мисията му — да разузнае нивото и да определи колко противници стоят между тях и свободата. Ако бягството изглеждаше възможно, щеше да даде сигнал на останалите и да хвърли към централната шахта скритата в джоба му граната, за да създаде суматоха. Тя щеше да прикрие бягството на моряците към изхода, а Мат щеше да им осигури поддържащ огън с автомата. Но първо трябваше да реши дали бягството изобщо е възможно.
Присви очи — и подскочи, когато някой излая нещо точно зад гърба му. Не бе чул приближаването на човека.
Извърна се леко към новодошлия — здравеняк, облечен в разкопчана канадка. Висок най-малко два и петнадесет, доколкото можеше да прецени. Мат му хвърли бърз поглед, търсейки някакви белези за ранга му. Макар че лицето му бе сурово и обветрено, мъжът изглеждаше млад. Прекалено млад, за да има висок чин.
Мат се поизправи малко, докато другият продължи да му говори на руски и посочи с автомата си двете тела в чувалите, които бяха поставени върху една от масите в общата столова. Бузите му бяха червени, в ъгълчетата на устата му се бе насъбрала слюнка. Най-сетне завърши тирадата си, като сумтеше раздразнено.
Мат разбираше само няколко руски думи и направи онова, което би направил и всеки друг, попаднал в подобна ситуация. Кимна и каза мрачно „Да.“ Руският му речник се изчерпваше с тази дума и с „нет“. В случая въпросът беше коя от двете да използва.
„Да“ или „нет“?
Тирадата на войника бе очевидно доста впечатляваща и изглежда най-доброто решение бе да се съгласи. Освен това нямаше никакво желание да се противопоставя на гиганта.
— Да — отвърна Мат, този път влагайки повече чувство опитвайки се да изглежда по-съпричастен.
Изглежда това свърши работа.
Длан с размери на телешка пържола се стовари върху рамото му и едва не го събори на колене. Удържа се и остана неподвижен, докато другият тръгна да си ходи.
Беше се измъкнал.
В този миг скритата в канадката му граната се откачи и шумно тупна на пода. Халката и бе все още на мястото си, така че нямаше реална опасност да експлодира.
Въпреки това Мат трепна така, сякаш всеки момент очакваше гръм.
Гранатата се изтърколи в краката на гиганта.
Той се наведе да я вдигне и замря. Явно бе забелязал, че е древен модел. Както си беше приведен, мъжът погледна към него. Веждите му се вдигнаха, когато колелцата в мозъка му бавно се завъртяха.
Мат вече се бе задвижил. Извъртя автомата си през рамо и стовари приклада му върху носа на руснака. Усети как костта се чупи. Главата на войника се отметна назад, след това напред. Тялото политна.
Без да губи нито миг, Мат се хвърли на колене до него и се престори, че му помага. Неколцина бяха погледнали към тях. Засмя се пресипнало, сякаш онзи се бе спънал.
Преди другите да се усетят и да заподозрат нещо, Мат напипа гранатата под тялото му, дръпна халката и я търкулна под масите към централната шахта. Щеше да е по-добре да я бе метнал, но и така щеше да се отдалечи достатъчно.
За съжаление изчисленията му се оказаха тотално погрешни. Гранатата се удари в някакъв преобърнат стол — същия, който Мат бе съборил неотдавна, — отскочи и се търкулна обратно към него.
„Мамка му…“
Хвърли се на пода, използвайки тялото на гиганта като щит. Мъжът стенеше замаяно, опипвайки сляпо с ръце около себе си.
Мат изруга — сети се, че е забравил да даде знак на другите.
„Майната му… ще се досетят.“
Гранатата избухна.
Масата литна във въздуха с въртене. Мат едва я забеляза. Ударната вълна понесе него и нежелания му партньор по пода. В дебелия врат на войника се заби шрапнел. Струя гореща кръв плисна в лицето на Мат.
Със звънящи от взрива уши се претърколи настрани. За момента бе напълно оглушал за виковете. Гледаше как хората се надигат от пода. Светлините на фенерчетата започнаха да претърсват помещението, сега задимено от взрива.
Някакво движение привлече вниманието му.
През двойната врата на камбуза към него се втурнаха тримата моряци. Брат беше начело. Насочваха се към него.
Все още шокиран, Мат не можеше да разбере защо не тичат към изхода. Все още проснат на пода, той се огледа.
„А, ето защо…“
Лежеше точно на входа на коридора, който водеше навън.
Снегомобилът бе само на няколко крачки.
Още по-близо, само на някакви си пет крачки, стояха двама войници със свалено оръжие. Крещяха… или поне така реши, тъй като устните им се движеха. Но ушите му още пищяха. Не можеше да ги чуе, нито пък би разбрал, ако чуваше.
Тръгнаха към него, насочвайки автоматите към главата му.
Мат реши да рискува. Вдигна ръце.
— Нет!
Шансът бе петдесет на петдесет. „Да“ или „нет“?
Този път бе сбъркал. По-близкият стреля.




15. Аманда се взираше към вентилационната шахта. Шерифката бе изчезнала извън обсега на фенера. Останалите от групата се събраха около отвора — нервни, озъртащи се във всички посоки.
Чувстваше се изолирана. Беше свикнала с липсата на звукова комуникация, с начина, по който се откъсваш от света дори повече, отколкото при слепота. Чуването те обгръща, свързва те със заобикалящия свят. И въпреки че можеше да вижда, винаги и се струваше, че сякаш гледа отдалеч, зад някаква стена, издигната между нея и останалия свят.
През последните няколко години се бе чувствала напълно свързана със света само в редките моменти, когато бе в обятията на Грег. Топлината на тялото му, мекото му докосване, вкусът на устните му, уханието на кожата… всичко това срутваше стената, отделяща я от света.
Но сега него го нямаше. Разбираше, че капитанските му задължения са на първо място, че е трябвало да спаси всички, които може. Въпреки това я болеше. Желаеше го… нуждаеше се от него.
Обгърна се с ръце. Приливът на кураж след първата и среща с грендел се бе свел до простичко желание да оцелее, да продължи да се движи напред.
Том се размърда до нея и потупа Бейн, с когото стояха на стража. Ковалски пазеше другата страна на тунела. Напрежението бе оставило някакъв стоически отпечатък на лицата им и ги държеше нащрек.
Вероятно и тя изглеждаше по същия начин.
Чакането изтощаваше и изнервяше всички. Непрекъснато очакваха нападение, което така и не се случваше. Руснаците… гренделите…
Проследи празния поглед на Том в тунела. Спомни си дискусията с доктор Огден.
Биологът бе изградил теория за социалната структура при гренделите. Допускаше, че видът прекарва голяма част от живота си в състояние на хибернация — добър начин за запазване на енергия при условия, в които ресурсите са така оскъдни. Но един или двама стражи оставали будни, за да пазят територията и замразеното стадо. Тези стражи ловували в околните води през пещерите, свързани с Лабиринта, или се измъквали на повърхността през естествени или направени от хората изходи. Докато бе изследвал тунелите, доктор Огден бе открил на няколко места в Лабиринта следи, сякаш нокти са освобождавали грендел от ледената му спалня. Бе предложил следната теория:
— Пазачите би трябвало да се сменят на всеки няколко години, като са заспивали и са предавали задълженията си на новите членове. Може би именно благодарение на това са останали скрити толкова дълго време. Активни са били само един или двама, докато останалите са спели в продължение на векове. Няма начин да се разбере от колко време тези същества живеят по подобен начин. Вероятно от време на време са се сблъсквали с хора, което довело до възникването на митове за дракони и снежни чудовища.
— Както и на легендата за Беовулф и Грендел — бе добавила Аманда. — Но защо са останали на този остров толкова дълго?
Огден имаше отговор и на този въпрос.
— Островът е тяхно гнездо. Проучих някои от по-малките пещери в скалата и открих замразени млади екземпляри — само няколко, разбира се, но като се има предвид тяхната дълговечност, обзалагам се, че не е необходима висока раждаемост, за да се запази популацията. И както е характерно за повечето видове с малко поколение, социалната група като цяло ще пази гнездото си с нокти и зъби.
„Но къде са те сега?“ — питаше се Аманда. Огънят не би ги държал надалеч завинаги, особено ако защитаваха гнездото си.
Том се завъртя, очевидно привлечен от някакъв шум.
Тя също се обърна. Групата при вентилационната шахта се бе размърдала. Моментално видя причината — от отвора се подаваше краят на червено въже. Явно Джени бе стигнала догоре.
Събраха се на едно място.
Крейг вдигна ръка. Устните му се осветяваха от фенера, който държеше в ръката си.
— За да издържи въжето, ще трябва да се изкачваме на групи по трима. Ще тръгна с двете жени — той посочи Аманда и Магдален. — След мен са доктор Огден и двамата докторанти. Накрая матросите и кучето.
Огледа се за възражения.
Аманда също се огледа. Като че ли нямаше несъгласия. А и тя самата със сигурност не би се противопоставила. Беше в първата група. При липсата на възражения Крейг помогна на Магдален да се покатери нагоре, след което предложи и на нея.
Махна му да тръгва.
— Цял живот се катеря.
Той кимна, хвана въжето и се издърпа нагоре.
Аманда го последва. Изкачването бе трудно, но страхът ги гонеше нагоре, далеч от ужаса на тунелите. Никога не бе изпитвала по-голямо щастие при вида на дневната светлина. Забърза след другите двама и скоро се изтъркаля навън.
Вятърът я блъсна в мига, в който се изправи. Джении помогна да се задържи на крака.
— Бурята утихва — каза тя, загледана в небето.
Аманда се намръщи към носения от вятъра сняг, но не можеше да различи нищо на повече от няколко метра разстояние. Студът вече щипеше неприкритите и бузи. Щом бурята утихва, каква ли е била в разгара си?
Крейг приклекна до шахтата — очевидно викаше останалите долу. После се изправи и се обърна към тях.
— Ще трябва да побързаме. Ако бурята отминава, ще имаме по-малко прикритие.
Зачакаха биолозите. Не след дълго и те се измъкнаха от вентилационната шахта. Крейг отново коленичи до отвора.
Аманда усети как малките косъмчета на врата и настръхват. Глуха за бурята и приказките на останалите, тя го усети първа. Завъртя се в пълен кръг.
„Сонар…“
— Спрете! — извика тя. — Грендели!
Всички застинаха тревожно.
Крейг все още стоеше до отвора. Затършува из канадката си за коктейл Молотов. Видя устните му да се мърдат:
— … вик от шахтата. Атакуват и отдолу.
Хенри Огден се мъчеше да запали друг коктейл, но вятърът непрекъснато гасеше запалката му.
— … координирана атака. Използват сонара, за да общуват помежду си.
Аманда се взираше в непрогледната белота. Бяха попаднали в засада.
От дълбокия сняг към тях пълзяха смътни фигури, плъзгайки се като тежки призраци от сърцето на бурята.
Хенри най-сетне успя да запали парцала и метна бутилката към групата. Тя се понесе във въздуха, падна в една снежна купчина и изгасна. Зверовете продължиха към тях.
Аманда забеляза движение и от съседния леден връх от дясната им страна. Още един грендел… и още един. Наближаваха ги от всички страни.
Крейг пристъпи напред, вдигнал в ръка горяща бутилка.
— Внимавай със снега — предупреди го Аманда. — Още е мокър.
Крейг кимна и хвърли огнения заряд. Той прелетя през снежната виелица и удари острия ръб на един леден хребет. Пламъци избухнаха на пътя на по-голямата група.
Зверовете се дръпнаха уплашени и спряха.
Бягайте, мислено им извика Аманда.
Вместо отговор усети как сонарът става по-интензивен — гренделите ревяха от безсилие и ярост. Очевидно на открито не се плашеха толкова от огъня.
Крейг се обърна към нея и останалите.
— Обратно в шахтата!
Аманда се обърна към отвора в мига, в който от него изскочи Бейн, озъбен и лаещ, яростен като чистокръвен вълк. Но Джени успя да го хване и се мъчеше да го спре да не се хвърли срещу гренделите.
Наоколо всички крещяха. Аманда не чуваше нищо. Всички бяха прекалено уплашени, за да може да разбере какво казваха. Защо никой не се спускаше в шахтата?
И тогава разбра отговора.
Ковалски се измъкна от отвора, целият почервенял, и изкрещя. Успя да разчете по устните му.
— Махайте се! По петите ни са!
Появи се и Том. Левият ръкав на канадката му бе изгорен и пушеше. Изтъркаля се навън и пъхна ръката си в снега. От шахтата излизаше дим.
— Затрупах я с последния Молотов. Шахтата е блокирана.
Ковалски зяпна към пламъците сред бурята и лицето му помръкна.
— Мамка му!
Аманда се обърна. Пламъците от коктейла на Крейг угасваха в разтопения сняг. Подчинявайки се на някакъв сонарен сигнал, чудовищата отново тръгнаха към групата, прегазвайки през пламъците.
Групата се събра на купчина.
Спасение нямаше.

Руснакът стреля от упор със своя АК — 47 в главата на Мат. От дулото изригна пламък. Все още оглушен от взрива на гранатата, Мат не чу изстрела — не чу и другия, който повали стрелеца.
Лявото му ухо гореше. Видя как дясната половина от главата на войника експлодира в дъжд от кости и мозък. Всичко стана в мъртва тишина. Мат се стовари на пода, приземявайки се върху рамото си. По врата му се стичаше кръв Видя Брат, Гриър и Уошбърн да тичат към него. Карабината на Брат още димеше.
Вторият войник в коридора се опита да реагира и насочи оръжието си, но Гриър и Уошбърн стреляха едновременно. Един куршум удари пазача в рамото и го завъртя като пумпал. Втори прониза врата му, плискайки кръв по стената.
Звуците отново започнаха да се връщат към Мат. Викове, още изстрели. Двойната врата на камбуза внезапно експлодира навън, крилата и се отскубнаха от пантите и полетяха през помещението. Вътре изригнаха пламъци и дим — по-редният капан.
Сред целия този хаос Мат се опитваше да се изправи, когато групата стигна до него. Брат го сграбчи за качулката и го издърпа нагоре, крещейки в здравото му ухо:
— Следващия път ще залепя шибаната граната с лейкопласт за задника ти!
Заедно спринтираха към снегомобила.
— Още войници! — задъха се Мат и махна напред, опитвайки се да ги предупреди.
Разнесоха се изстрели — от другата страна на снегомобила. Приклекнаха, използвайки останките като щит. Куршуми разтърсиха разбитата машина.
Мат бе клекнал с гръб към снегомобила и гледаше назад към основното помещение, изпълнено с дим. Все още не бяха ги открили. Трябваше да изчезват.
Димът се раздвижи и той забеляза някакво движение недалеч от центъра на помещението. Някакъв мъж сякаш изплува нагоре по стълбата, осветен от две фенерчета. Беше висок, с бяла коса, с разкопчан шинел. Носеше момче, увито в одеяло. Детето плачеше и запушваше ушите си с ръце.
Това беше абсолютно безсмислено.
— Долу! — извика му Брат и натисна главата му към пода.
Гриър метна граната над останките на машината към скритите снайперисти. Уошбърн търкулна втора към основното помещение.
— Не! — изкрещя Мат.
Двете експлозии отново го оглушиха. Снегомобилът подскочи и се плъзна на цяла педя към тях. Разхвърчаха се парчета лед, коридорът се изпълни с дим.
Брат му направи знак. Нямаха друг избор, освен да продължат напред. Скочиха като един. Налагаше се да приемат, че гранатата е очистила всичките им противници отпред.
Брат водеше, следван от Уошбърн и Мат. Гриър тичаше последен, стреляйки сляпо към централното помещение Изстрелите звучаха далечни, сякаш от някаква играчка.
После Гриър подхвана Мат, опитвайки се да му помогне да побърза, но всъщност почти го стовари на пода. Мат с мъка запази равновесие и го изгледа свирепо.
Гриър бе паднал на коляно. Не беше бутнал Мат. Бе улучен.
Мат спря, пързаляйки се по ледения под, с намерението да му се притече на помощ. Лицето на Гриър се бе превърнало в маска на ярост и болка. Махна на Мат да продължи, крещейки беззвучно.
Мат видя причината. Под Гриър се образуваше локва кръв. Яркочервената течност изтичаше на тласъци от крака му. Артериална кръв. Морякът се стовари на пода с пушка на коленете.
Уошбърн сграбчи Мат за ръката, моментално схванала положението. Дръпна го рязко, принуждавайки го да я последва.
Погледите на Мат и Гриър се срещнаха, след това матросът направи най-странното нещо. Сви разочаровано рамене, сякаш просто беше изгубил бас. Вдигна пушката си, насочи я към станцията и отново започна да стреля.
Пук… пук… пук…
Мат се остави да го помъкнат навън през взривената врата. Навсякъде лежаха трупове. Не срещнаха никаква съпротива.
Мат забеляза познат предмет в нечия откъсната ръка. Грабна го тичешком и го пъхна в джоба си. Можеше да се окаже полезен.
Щом се озова извън станцията, вятърът сякаш издуха глухотата му. Чу рева на бурята.
— Оттук! — изкрещя Брат и се насочи към паркираните снегомобили. Смятаха да отмъкнат едно „Ски-Ду“ и да се насочат към предавателя ПЕТ, скрит сред ледените върхове.
Но първо трябваше да се доберат дотам.
Да пробягат сто метра.
Спринтираха през откритото пространство към машините, наполовина погребани от наветия сняг. Прекалено наивно бе да се надяват, че никой не ги охранява.
Разнесоха се изстрели. Куршуми се забиваха в леда, откъртвайки остри парчета.
Брат и Уошбърн се хвърлиха по корем и се прикриха зад един леден хребет. Мат ги последва. Снайперистите се бяха скрили в ниското между два ледени върха. Бяха добре защитени. Мат забеляза оранжеви палатки.
— Там са труповете от станцията — изсъска Уошбърн. — Знам един заобиколен път. Остана ми една граната. Прикривайте ме.
Брат насочи пушката си към палатките. Мат се претърколи и приготви своя АК — 47. Прицели се, дебнейки снежните сенки. Стреляше всеки път, когато нещо помръднеше.
Отстрани Уошбърн се добра до тясното дере в леда, готова да излезе в гръб на снайперистите.
И тогава, както си бе тръгнал целият ден, всичко отиде по дяволите.




Джени се подготви заедно с останалите при отвора на шахтата. Държеше Бейн за врата. Бурният вятър продължаваше да духа свирепо, но снеговалежът бе намалял.
— По мой знак! — извика Ковалски, който се намираше на няколко крачки напред. Двамата с Том бяха начело, вдигнали запалени коктейли Молотов над главите си.
Пет грендела напредваха към тях. Бяха спрели, когато се разнесоха една след друга две приглушени експлозии от другата страна на съседния леден пик. Съществата, чувствителни към вибрациите, се бяха объркали от сътресенията.
— От станцията е — бе казал Том. — Някой напада.
— Да, май са гранати — съгласил се бе Ковалски.
Моментното объркване на зверовете им даде време да запалят двата коктейла и бързо да измислят някакъв план.
Не беше майсторски. А просто низък и гаден. Ковалски пристъпи към най-близкия грендел и размаха горящата бутилка към него.
В отговор животното оголи зъби като куче. Другите грендели отстъпиха назад, изнервени и предпазливи. Водещия мъжкар остана на мястото си, без да се впечатли особено от представлението.
— Този е доста охранен — прошепна Огден до Джени, като едва не се буташе в нея. — Несъмнено е някой от стражите на стадото. При пазенето на територията той ще бъде най-агресивен.
В това беше надеждата им. Виж сметката на водача и останалите може и да се разбягат.
Ковалски направи още една крачка. Том се промъкваше след него.
Гренделът внезапно и бързо скочи към тях, като изрева.
— Мамка му! — изкрещя Ковалски и метна коктейла право към отворената паст на чудовището. Полетя назад и се блъсна в Том. И двамата паднаха.
Мерникът му обаче се оказа точен. Летящата бутилка по-падна точно в устата на създанието.
Ефектът бе зашеметяващ. Експлозия от горящо масло и нафта блъвна от челюстите му и то заприлича на огнедишащ дракон. Изрева, като кашляше и плюеше огън. Замята се от агония и ярост. Останалите се разбягаха във всички посоки.
Малката долина се изпълни с миризма на горяща плът.
— Сега! — изкрещя Ковалски и скочи на крака заедно с Том.
Младият мичман бе съумял някак си да задържи своя Молотов над снега. Сега го метна със силата на състезател в националната лига. Бутилката прелетя над мятащото се чудовище и се пръсна нататък по пътя, бълвайки още пламъци и прогонвайки останалите грендели.
— Да вървим! — извика Ковалски и ги поведе.
Раненият звяр рухна върху леда с изгорели дробове. Пламъците все още танцуваха от устните му и от двете ноздри разположени високо на главата му. Не помръдваше.
Ковалски го заобиколи отдалеч просто за всеки случай. Том направи знак на останалите да го последват. Джени тичаше до Крейг и доктор Рейнълдс. Вече свободен, Бейн се носеше пред нея редом до Ковалски. Зад тях бяха биолозите и Том.
Тичаха с всички сили, минавайки през огън и лед.
Последните коктейли Молотов бяха у Ковалски, който ги мяташе напред като огнена пътека. Гренделите се разбягваха от пътя им.
И тогава се разнесе вик…
Джени се обърна. Антъни лежеше — единият му крак бе пропаднал в дупка в леда. Том и Зейн помогнаха на обхванало от паника момче да се измъкне.
Ковалски бе спрял на няколко метра напред и ги изчакваше.
— Ама че гадост!
Всички трябваше да внимават за подобни капани. Лесно можеха да си счупят крак… или врат.
Зейн помогна на приятеля си да се изправи.
— По дяволите, ама че студ! — оплака се Антъни.
Ледът зад него се разпука. От дупката изскочи грендел, промъкнал се отдолу, и захапа крака на младежа. Зейн и Том бяха отхвърлени назад, когато ледът започна да се разцепва и надига. Половинтонният звяр изчезна обратно в дупката, повличайки Антъни със себе си.
Студентът изчезна, без да успее дори да извика.
Сред крясъци и викове всички побягнаха напред, но вече несигурно. Заради снега беше невъзможно да се различат местата, където ледът е по-тънък.
— Вървят заедно с нас — каза Огден, като дишаше тежко. — Проследяват ни под леда по стъпките ни.
— Не можем да спрем — каза Ковалски.
А и никой не искаше. Продължиха нататък, но вече по-бавно. Ковалски храбро подбираше къде да стъпи. Всички останали се движеха в стъпките му — не искаха да поемат никакви ненужни рискове.
Джени бе виждала как полярните мечки ловуват по подобен начин — промъкват се отдолу, за да сграбчат нищо неподозиращата жертва. Районът несъмнено бе пълен с прясно замръзнали отвори за дишане и постоянни цепнатини в леда, пазени от многобройните ледени хребети.
Трябваше да внимават.
Джени забеляза как пред тях се издига купчина сняг, сякаш някой я буташе силно отдолу. Чу скърцане и трясък от разчупване на лед. Гренделите продължаваха да ги следват.
— Зад следващия хребет! — извика отзад Том. — Паркингът на станцията е точно отпред!
Предпазливо ускориха крачка.
Джени заобиколи и видя, че Том е прав. Безразборно разположените пикове отстъпваха пред ледена равнина. Почти се бяха измъкнали от коварните ледени хребети.
Докато си пробиваха път към откритото, през воя на вятъра се чуха изстрели. Ковалски стигна до ръба на хребета и вдигна ръка, за да спрат, докато огледа напред. Дочуха се още изстрели, този път по-близо. Сякаш се водеше истинска престрелка.
Том се промъкна до тях.
— Някой се бие с руснаците.
— Дали е отрядът на Делта? — обърна се Аманда към Крейг.
Той поклати глава.
Ковалски изсъска. Всички се придвижиха напред и се събраха при него. Той посочи с ръка. Само на десетина метра от скривалището им се намираше един „Сно-Кат“, а до него бяха паркирани снегомобили и други превозни средства.
Отвъд паркинга Джени видя две фигури върху леда, които стреляха към върховете отляво. Оттам също се разнасяше стрелба. Куршумите се забиваха в ниския хребет, зад който се бяха скрили двамата.
Беше невъзможно да се определи кой какъв е. Въпреки че снеговалежът почти бе спрял, вятърът продължаваше да вдига снежни вихрушки, прикривайки всички подробности.
Внезапно Бейн се дръпна напред и побягна от групата. Втурна се между паркираните машини към откритото пространство.
Джени понечи да скочи след него, но Ковалски я сграбчи за лакътя и изсъска, посочвайки и с ръка.
Зад полесражението входът на базата светна в сумрака на бурята. Отвътре тичешком се появиха фигури, ясно очертани на фона на светлината. Тепърва щеше да започне сериозно сражение.
Отново се заоглежда наоколо, но Бейн бе изчезнал сред паркираните превозни средства.
Стрелбата ставаше все по-ожесточена. — А сега какво ще правим? — попита Том.




От позицията си зад ледения хребет Мат гледаше как Уошбърн бе хваната и съборена от трима мъже. Тя риташе и се бореше, но нямаше смисъл. Появиха се още войници, които заградиха входа. Други пък заеха позиции за стрелба под прикритието на стените при входа.
Не след дълго и двамата с Брат щяха да бъдат обградени и застреляни. Мат покриваше противниците при входа, за да им попречи да излязат на позиция и да стрелят директно към тях. Брат правеше същото с групата, криеща се сред палатките.
Само че патроните привършваха.
— Ще се опитам да ги отвлека — викна Брат. — Тръгвай към машините. Опитай да отмъкнеш някоя и изчезвай.
— А ти?
— Ще задържам, за да се отдалечиш колкото се може повече.
Мат се поколеба.
Брат се обърна към него с изкривено лице. Очите му горяха.
— Това не е твоя война!
„Нито пък твоя“ — искаше да отвърне Мат, но моментът не бе подходящ за дебати. Кимна примирено.
Брат отново насочи вниманието си към противника и измъкна граната от джоба си. Приготви се да я хвърли.
— Готов?
Мат пое дълбоко дъх и се надигна от леда, заемайки позиция за нисък старт.
— Давай!
Брат метна гранатата. Нямаше достатъчно замах, за да стигне групата при палатките — особено при вятъра, който духаше откъм ледените планини. Но въпреки това свърши идеална работа. Експлозията в леда скри от поглед всичко.
Това бе възможността за Мат. Спринтира с всички сили.
Зад него Брат откри огън по войниците, заели позиции при входа на станцията.
Планът можеше и да проработи, ако руснаците при палатките не бяха успели да заредят базуката си. Мат чу гърмежа, последван от характерния издайнически писък.
Хвърли се напред, извъртя се и падна на рамо, като се плъзна няколко метра напред. Острият лед раздра канадката му. Видя как Брат се обръща, готов да се метне настрани но разстоянието бе прекалено малко, а ракетата — прекалено бърза.
Мат прикри лице — и за да се предпази, и за да не гледа.
Ракетата падна с разтърсващ взрив. Ледът под Мат се разтресе. Свали ръка и се надигна. На мястото на доскорошното им прикритие зееше димяща дупка.
От Брат нямаше нито следа.
До него се стовари една обувка и се заби в снега.
Ужасен, Мат скочи на крака. Втурна се с всички сили към машините, за да не допусне саможертвата на матроса да се окаже напразна.

Джени се взираше в самотната фигура, тичаща през леда. Носеше бяла канадка… руснак. След това порив на вятъра вдигна облак сняг и закри гледката.
— Трябва да действаме веднага — обади се Крейг до нея, привличайки вниманието и. — Да използваме момента и да се доберем до която машина успеем.
— Кой може да кара „Сно-Кат“? — попита Ковалски. Голямата машина беше само на десет метра от тях. Толкова близо…
— Аз — вдигна ръка Огден.
Ковалски кимна.
— Двамата с Том ще вземем два скутера и ще играем ро-лята на ескорт и отвличащи примамки. Снегомобилът би трябвало да побере всички ви. Останали са ми два коктейла — той хвърли единия на Том. — Ще направим каквото можем да задържим руснаците настрана.
— Да вървим — каза Крейг.
Групата се затича към близкия снегомобил. Том и Ковалски се разделиха и побягнаха към двата „Ски-Ду“.
Хенри стигна пръв снегомобила и отвори вратата. Магдален се покатери на предната седалка, докато Хенри се опитваше да включи двигателя. Той се задави и закашля. Шутът им се стори силен и несъмнено би привлякъл вниманието на руснаците, особено след като стрелбата бе спряла. Надяваха се, че войниците са все още оглушени от експлозията на ракетата. А и да не бяха, постоянно виещият вятър също би могъл да прикрие звука.
Джени се огледа за някакъв знак, че са били чути. Но димът от ракетната атака продължаваше да скрива района. Вятърът го издухваше към входа на станцията и пречеше на войниците там да ги видят. Но това нямаше да трае още дълго.
Чу включеният двигател на едно „Ски-Ду“, после и още един. Том и Ковалски си бяха намерили превоз.
— Влизайте! — подкани ги Крейг и отвори задната врата за Аманда и Джени.
Докато Аманда се качваше, през шума на двигателя се дочу остър лай.
Джени направи крачка встрани. „Бейн!“
Затърси с очи и видя движение. Една фигура тежко се движеше в снега на петдесетина метра от тях. Самотният руснак с бялата канадка. Джени изсъска към Крейг.
Той се обърна. Аманда спря на отворената врата.
Джени посочи въоръжения човек, който като че ли не подозираше за присъствието им. Беше се озовал близко до мястото на експлозията. Може би бе замаян и оглушен.
— Ще трябва да го премахнем — каза Крейг.
В същия миг Джени забеляза и друга фигура, тъмна и писка. Беше Бейн. Вълкът скочи към човека и го събори.
Крейг също я забеляза.
— Май в крайна сметка няма да ни се наложи да се занимаваме с него. Ама че пес! Истинско бойно куче.
Джени гледаше намръщена. Бейн не беше от този тип кучета.
Видя как мъжът се бореше с кучето, след това седна на колене и го притисна силно към себе си. Спусна се няколко крачки напред.
— Това е Мат!




Мат изхлипа, докато прегръщаше Бейн. „Как е успял да се добере дотук? През целия път от дрейфащата станция?“ Изглеждаше като същинско чудо.
Чу слаб вик през вятъра, но не можеше да определи откъде. Вдигна поглед. Отново го чу. Някой го викаше по име.
Бейн изтича на няколко крачки, после се върна, очевидно подканяйки Мат да го последва.
Така и направи. Тръгна след кучето, тежко премествайки крак след крак, без да може да повярва на късмета си.
А и не би трябвало да вярва.
Отново характерният писък раздра воя на вятъра. Втора ракета.
Руснаците знаеха каква е целта му. Искаха да унищожат паркинга и да му отрежат всички възможности за бягство.
Мат се затича тежко след Бейн, мъчейки се да хване проклетото куче и да го накара да легне. Но вълкът продължаваше да тича с пълна сила напред и стигна до първите машини.
— Бейн! Не!
Послушен както винаги, Бейн спря и се обърна към него.
В същия миг ракетата удари и отхвърли Мат назад. Падна по гръб и си изкара въздуха. Усети как горещата вълна от експлозията мина над него.
— Не! — изкрещя той.
Успя да седне. От мястото за паркиране бяха останали само разбит лед и разпокъсани машини. В центъра се бе открила дупка, през която се виждаше океанът.
Мат скри лице в дланите си.




Джени сигурно бе изгубила съзнание за част от секундата. В един момент стоеше до снегомобила и викаше Мат… в следващия лежеше по гръб. Седна с мъка. Светът леко се въртеше около нея.
Ушите и пищяха. Намираше се на около шест метра от снегомобила. Спомни си как ледът изригна под нея, изхвърляйки я високо във въздуха. Снегомобилът лежеше смазан на една страна, преобърнат от ударната вълна.
„Мат…“
Мерна и се образът му точно преди взрива. Страхът изтри всяка следа от моментното и замайване.
Опита се да стане. На три метра вдясно от нея Крейг се пъчеше да направи същото. Странно, но Аманда вече бе на крака. Стоеше до снегомобила и на пръв поглед нищо и нямаше.
Леденото поле пред тях бе заличено, скрито от дима. Недалеч зееше огромна дупка към океана. Навсякъде около тях лежаха останки от машини, разкъсани и разпръснати като детски играчки. Нямаше нито следа от Мат или Бейн, но димът продължаваше да скрива гледката.
По-наблизо Том лежеше върху снега, затиснат от скутера, и не помръдваше. Яркочервено поточе изтичаше изпод него.
„О, Господи!“
Забеляза скутера на Ковалски по склона на съседния леден хребет, преобърнат на една страна. Двигателят му все още работеше, но матросът не се виждаше никакъв.
— Трябва да им помогнем — каза Аманда.
Джени се запрепъва към нея.
Аманда се обърна. Думите и бяха по-завалени от обикновено.
— Взривът… — тя поклати глава. — За малко да падне отгоре ми.
Джени докосна рамото и. Сигурно бе ужасно да виждаш всичко това, без да чуваш нито звук.
Крейг се присъедини към тях.
През предното стъкло на снегомобила се виждаха движещи се фигури. Огден имаше дълбока рана на челото. Двамата с Магдален се мъчеха да успокоят Зейн. Момчето беше замаяно, размахваше несвързано ръце, почти в безсъзнание.
— Трябва да ги измъкнем оттам — каза Джени.
— Вратата е затисната — каза Аманда. — Опитах… не можах… може би всички заедно.
Крейг отстъпи от преобърнатия снегомобил.
— Няма да имаме време — каза той, загледан оттатък дупката в леда.
Вятърът издуха дима от мястото на попадението и разкри редица фигури в бели канадки, напредващи през леда с готови за стрелба оръжия.
Крейг се обърна към тях.
— Групата за прочистване. Трябва да изчезваме оттук, преди да са ни забелязали.
Джени погледна към изпотрошените машини.
— Къде? — посочи към хребетите. — Обратно в територията на гренделите ли?
Крейг поклати глава.
— Отрядът на Делта би могъл да пристигне за двадесет минути… ако успеем да оцелеем дотогава.
Аманда бе следила разговора.
— Може би зная по-добър начин. Но по-добре да побързаме. Елате — тя се обърна и тръгна извън мястото за паркиране.
Джени местеше поглед от фигурите в снегомобила към неподвижното тяло на Том. Не искаше да ги изоставя, но нямаше друг избор. Особено при положение че нямаха никакво оръжие. Пръстите опипаха празния кобур. Обърна се, изпълнена с чувство за безсилие и вина.
Тръгна след Крейг и Аманда, но чу зад себе си звук на двигатели. Хвърли поглед през рамо и видя светлините на два фара, разкъсващи мъглата и дима. Движеха се близо една до друга, заобикаляйки зоната на попадението на ракетата.
Мотори на въздушна възглавница.
Затича се по-бързо.
На тридесет метра отпред Аманда изчезна зад хребетите. Крейг я последва. Щом стигна до завоя, Джени спря и хвърли последен поглед към онези, които изоставяше. Забеляза движение. Все още затиснат от скутера, Том слабо вдигна едната си ръка.
Тя ахна.
— Том е още жив!
— Нямаме време да се връщаме! — извика Крейг от някаква ниша в леда, образуваща естествено защитено заливче — руснаците ще ни настигнат само след миг!
Джени забеляза средството им за бягство. Вътре в нишата имаше едномачтова лодка за пързаляне върху лед на дълги титаниеви плъзгачи. Аманда стоеше до носа и с малка брадвичка отсичаше въжетата, които придържаха лодката към леда.
Джени направи крачка към нишата и хвърли за последен път поглед към Том. Ръката му бе паднала върху снега и той отново лежеше неподвижно.
Стисна зъби и направи трудния избор. Не можеха да рискуват да бъдат заловени отново. Обърна гръб на Том и останалите и тръгна към лодката.
— По един от всяка страна! — нареди Аманда, докато бързо освобождаваше лодката. — Ще трябва да бутаме!
Джени побърза да се подчини. Воят на моторите наближаваше. Крейг я погледна многозначително. Времето бе изтекло. Спасяването на останалите бе наистина невъзможно. Заработиха по-бързо.
Щом лодката бе освободена, Аманда метна брадвата вътре и започна да бута откъм носа.
— Трябва да я избутаме поне три метра, после ще вдигна платната.
Всички се напрегнаха, но лодката бе ужасно тежка. Не помръдваше. Нямаше да успеят навреме.
— Хайде — помърмори Крейг откъм десния борд

Изведнъж ледът се освободи. Лодката не беше тежка.
Просто плъзгачите бяха замръзнали на място. Бързо я измъкнаха от скривалището и навън под духащия вятър.
— Качвайте се и стойте в предната част! — извика Аманда, докато тичаше към кърмата. — По един от всяка страна, за да има баланс.
Джени и Крейг се наместиха.
Аманда освободи платното с необичайна бързина и опитност. Само за секунди платното улови вятъра, разви се и се изду.
Лодката незабавно се понесе право напред, отдалечавайки се от ледените хребети, понесена от ветровете, духащи надолу по склоновете.
Джени забеляза двата мотора на въздушна възглавница Обикаляха преобърнатия снегомобил. На всяка машина имаше по двама души.
За нещастие руснаците също ги забелязаха.
Моторите се обърнаха към тях.
— По дяволите! — изруга Крейг от другата страна.
Седящите зад водачите откриха огън. Куршумите се забиха в леда пред и около лодката. Няколко пробиха платното, но не нанесоха особени щети.
— Легнете! — извика Аманда от кърмата. — Дръжте си главите ниско!
Джени се наведе, но Крейг бе успял да се притисне по-ниско и от нея.
Гикът мина над тях с такава сила, че можеше да счупи череп. Лодката рязко се завъртя, повдигайки се на един плъзгач.
Джени затаи дъх, уверена, че ще се преобърнат, но след миг лодката се стовари отново върху леда. Платното изплющя и се понесоха с пълна скорост.
Вятърът ревеше покрай тях.
Джени рискува да надигне глава и да надзърне назад. Отдалечаваха се от моторите с все по-нарастваща скорост. Забеляза как преследвачите им зад Аманда постепенно изчезват в мъглата. При този вятър нямаха шанс да ги настигнат.
Позволи си да изпита искрица надежда.
И в същия миг видя огнени проблясъци от двете страни на първия мотор.
Миниракети!




Мат тичаше през леда, приведен ниско, а куршумите се забиваха и рикошираха в леда около него. Гневът му даваше сили да изтича около преобърнатите и разнебитени машини, търсейки каквото и да било скривалище, но редицата от руснаци неотклонно напредваше зад него.
Пред него беше дупката в центъра на паркинга. Трябваше да я заобиколи, което му струваше загуба на време, но поне издигащата се от дупката пара и дим донякъде го прикриваха.
Насочи се към наветрената страна, където мъглата бе най-гъста. Но накъде щеше да продължи след това? Не можеше дълго да се крие в дима. Трябваше да се отскубне от руснаците.
Движение привлече погледа му към откритото ледено поле. Видя синьо платно, носещо се над снега. Преследваха го два мотора на въздушна възглавница. Изведнъж до лодка-та избухна силна експлозия и вдигна високо във въздуха лед и вода. Спаси се само благодарение на рязкото извиване в последния миг, но отгоре и паднаха парчета лед. Моторите наближиха загубилата скорост лодка.
Куршум се заби в леда до петата на Мат и му припомни собствения му проблем. Още куршуми засвириха около него. Но погледът му отново бе привлечен от нещо друго.
Може би…
Опита се да прецени разстоянието, след което просто тегли една ругатня. Предпочиташе да умре при опит да се спаси, вместо да бъде застрелян в главата.
Рязко смени посоката и спринтира право към мястото, където беше ударила ракетата. Нарочно остана изправен, давайки възможност на руснаците да го видят ясно. Куршумите засвистяха отново, този път още по-близко.
Мат стигна ръба на дупката и се метна в нея, разперил широко ръце.
Във водата се носеха парчета разбит лед. Студът моментално го преряза и го сграбчи, по-скоро изгарящ, отколкото смразяващ. Едва преодоля инстинкта на тялото си да се свие на кълбо. Белите му дробове крещяха за глътка въздух.
Подчиняването на тези рефлекси означаваше смърт.
Вместо това напрегна всичките си мускули и заповяда на краката си да се раздвижат, на ръцете си да загребат надолу под ръба на леда. Напрежението му помогна, както и тройно подплатената канадка. Заплува в тъмния океан.
Водата беше като мастило, но той се съсредоточи към Целта, която бе зърнал от повърхността. На около шестдесет метра от него лъч приглушена дневна светлина се забиваше в океанските дълбини.
Това беше изкуственото езеро, в което по-рано бе изплавала руската подводница. Заплува натам, като се придържаше непосредствено под леда. Напрягаше всичките си сили, за да се противопостави на студа и тежестта на дрехите. Трябваше да се справи.
Руснаците щяха да си помислят, че е мъртъв след самоубийствения скок, и щяха да се откажат от преследването При първа възможност щеше да излезе от полинята и да открие някоя ледена пещера сред хребетите. Във вътрешния джоб на откраднатата канадка имаше пакет руски цигари и запалка. Щеше да намери някакъв начин да запали огън и да остане на топло, докато руснаците си тръгнат.
Планът му не бе от най-добрите… всъщност имаше прекалено много недостатъци, за да го смята за план. Но въпреки това бе за предпочитане пред възможността да бъдеш застрелян в гръб.
Мат се напрягаше и плуваше с всички сили към светлината. „Още мъничко…“
Но кладенецът от спасителна светлина като че ли изобщо не се приближаваше. Риташе с крака и гребеше, оттласквайки се от някой леден блок, за да увеличи скоростта си към откритата вода.
Дробовете го боляха, а пред очите му започнаха да се въртят светлинки. Вътрешностите му се свиваха от студа.
„Може би все пак това не беше най-добрата идея…“
Мат не позволи паниката да го овладее. Като зелена барета бе обучен на какво ли не, във всички възможни условия. Просто продължи да рита с крака и да загребва с ръце. Щом сърцето му биеше, значи бе жив.
Но дълбоко у него се надигна още по-голям ужас.
„Тайлър умря по този начин… удави се под леда.“
Отхвърли мисълта и продължи решително напред към светлината. Но страхът и чувството за вина останаха.
„Какъвто бащата, такъв и синът.“
Дробовете му конвулсивно се свиха и от устата му излязоха малко мехурчета. Светлината стана по-приглушена.
„Може би го заслужавам… Аз допуснах смъртта на Тайлър.“
Но част от него отказа да повярва. Краката му продължиха да се движат. Със зъби и нокти продължаваше напред към светлината. Вече изглеждаше по-близо. За безброен път се бореше за избавлението си — както сега, така и в миналото. Нямаше да умре. Нямаше да позволи на чувството за вина да го убие. Вече не. Не и както бе правило бавно и постепенно през последните три години.
С един последен тласък изплува към светлината и инерцията го изведе под езерото. Светлина озари водата около него.
Щеше да оживее.
С последните остатъци въздух в гърдите си заплува нагоре, нагоре към светлината, към избавлението. Треперещата му измръзнала ръка се протегна към повърхността… и докосна прозрачен лед.
Повърхността на езерото се бе покрила с ледена кора по време на бурята.
Инерцията го отнесе нагоре. Главата му се удари в леде-ния покрив. Заблъска го с длани, после с юмрук. Беше дебел най-малко петнадесет сантиметра. Прекалено здрав, за да се пробие отдолу.
Гледаше нагоре към светлината, към избавлението, отказано му от някакви си петнадесет сантиметра.
„Както баща ми… както синът ми…“
Отчаянието и чувството за безнадеждност го завладя. Погледът му се насочи надолу, следвайки потъващата в ледените дълбини светлина.
Дълбоко под себе си забеляза движение. Изникнаха форми. Първо една, после втора… трета. Големи и грациозни въпреки масивните си тела, идеално пригодени за адските условия. Белите същества закръжиха в спирала нагоре към попадналата в капан жертва, нагоре към светлината.
Грендели.
Гърбът на Мат се притисна в леда.
В крайна сметка нямаше да умре като Тайлър.




Аманда наклони платното напред, мъчейки се да премине през дъжда взривен лед. Синя грамада колкото крава се стовари на метър пред носа и се затъркаля пред лодката.
Наклони на една страна с тежестта на тялото си, за да заобиколи. Минаха на сантиметри покрай търкалящата се грамада, която постепенно губеше скорост.
Аманда се обърна и видя как още ледени парчета падат от небето. Зад тях в леда на полярната шапка бе взривена дълбока дупка.
Двата мотора на въздушни възглавници я заобиколиха от двете страни и продължиха преследването.
Аманда действаше с педалите, като ги натискаше на неравномерни интервали. Това намаляваше скоростта, но не можеха да разчитат само на нея, за да се откъснат от ракетите или моторите. Най-доброто в случая бе да прави всевъзможни резки завои в различни посоки, с които максимално да затрудни преследвачите.
Концентрира се върху терена отпред. Джени и Крейг лежаха по корем и гледаха назад. Лицата им бяха обърнати към нея, така че да може да следи по устните им, когато бе нужно.
— Страхотно майсторство, по дяволите! — изрече Джени.
Позволи си да се усмихне мрачно, но все още не бяха в безопасност.
Крейг се размърда и измъкна скрития си радиопредавател. Напъха слушалката в ухото си и придърпа яката на канадката. Устните му бяха закрити.
Аманда не можа да разбере какво бе казал, но си представи как трескаво вика за помощ отряда на „Делта Форс“. Вече бяха извън станцията. „Футбола“, който носеше, за момента бе далеч от лапите на руснаците. Крейг не смееше да рискува нещата почти в края на играта. Не и когато целта бе така близко.
Джени и махна и посочи назад. „Проблем.“
Аманда се обърна в седалката си. Моторът отдясно ги приближаваше под ъгъл, носейки се на пълна скорост над леда.
Тя се обърна отново напред и изправи лодката, набирайки скорост от внезапен свиреп порив на вятъра. Опита се да държи колкото се може по-голяма дистанция между тях и преследвачите.
Устните на Джени се размърдаха.
— Приготвят се отново да стрелят.
Аманда се озърна през рамо. Водачът зад тях се бе навел над мотора, както и пътникът на задната седалка. Явно изстискваха и последната сила от машината си.
Тя щеше да стори същото.
Хвърли поглед към лазерния спидометър. Приближавате деветдесет и пет километра в час. Най-високата скорост, която бе развивала някога с лодката.
Опита се да пренебрегне опасността и се съсредоточи върху управлението — въжетата в пръстите и, стъпалата върху педалите, едната ръка върху руля. Усещаше ветровете, издуващи платното. Насочи сетивата си навън, сля се с лодката си по начин, по който можеше да го стори само абсолютно глух човек. Успяваше да чуе съскането на плъзгачите, воя на вятъра. Недъгът и стана част от майсторството и.
Увеличи скоростта, гледайки как стрелката на спидометъра пълзи нагоре… деветдесет и пет… сто и пет…
— Стрелят! — безмълвно изкрещя Джени.
Сто и десет… сто и двадесет…
Огнена мълния удари вляво от тях и към небето полетяха парчета лед. Аманда измести платното така, че да улови ударната вълна.
… сто и тридесет…
Попаднаха на някакъв леден ръб. Лодката полетя високо във въздуха, подобно на уиндсърф, уловил идеалната вълна. Огън експлодира под тях, пръскайки хребета на парчета.
… сто четиридесет и пет… сто и петдесет…
Отново около тях заваля лед, но вече се намираха отвъд района на най-силния взрив. Лодката полетя през леда, превърнала се в едно цяло с бурята и пилота си.
Крейг посочи с ръка.
— Господи, те се отказват. Успя!
Аманда дори не си направи труда да се озърне през рамо. Знаеше, че е успяла. Лодката летеше, едва докосвайки леда. Остави я да се носи, поета от бурята. Чак когато скоростта започна да намалява сама, тя посмя да докосне спирачката.
Лекото движение на лоста веднага и разкри опасността. Последният скок бе разбил спирачката.
Продължи да дърпа ръчката. Никакъв резултат. Опита се да спусне малко платното, но вятърът го изпълваше и надуваше прекалено силно. Въжетата сякаш се бяха превърна ли в железни прътове, здраво закрепени за стойките си. Лодката не бе проектирана за подобни скорости.
Другите наблюдаваха усилията и с широко отворени очи.
Вятърът задуха на силни пориви. Стрелката на спидометъра отново запълзя нагоре.
… сто и петдесет… сто и шестдесет…
Това бе максималното, което уредът можеше да покаже.
Носеха се като ракета по замръзналата равнина. Оставени изцяло на милостта на бурния вятър, летяха по леда със скорост, при която и най-малката грешка означаваше неминуема смърт.
Оставаше им една единствена възможност.
Нещо, което Аманда не искаше да направи.
— Трябва ни брадвата! — извика тя на пътниците.

На крачка от загубата на съзнание Мат гледаше издигащото се към него стадо грендели. Обикаляха го — бавно и търпеливо. Не бързаха. Знаеха, че няма да може да избяга. Беше заловен в капан между леда отгоре и острите зъби от-долу.
Спомни си как Аманда бе успяла да подмами чудовището с помощта на каската и затоплящата маска. Само да можеше да намери начин да ги накара да се махнат… нещо топло… нещо ярко…
Мисълта го порази. Нещо забравено.
Бръкна в джоба на канадката, молейки се да не е изпаднал — предметът, който бе измъкнал от откъснатата ръка на руския войник, докато бягаха от полярната станция. Все още беше у него.
Измъкна черната шишарка. Това бе една от руските запалителни гранати — като онази, която бе убила Пърлсън.
С помътняло от липсата на кислород зрение Мат издърпа предпазителя на спусъка и натисна светещия отдолу бутон. Загледа се към най-близкия грендел — бяла сянка, издигаща се на спирала и пусна гранатата към него, надявайки се тежестта и да е достатъчна.
Потъваше бързо, право към очакващото стадо.
Без да знае какъв е таймерът, Мат се сви на топка. Запуши ушите си и издиша целия застоял въздух в дробовете си, оставяйки устата си отворена. Морската вода нахлу в гърлото му. Едното му око не изпускаше издигащото се чудовище.
Гренделът се обърна към минаващата покрай него граната и я докосна с нос.
Мат затвори очи. „Моля те…“
И светът под него избухна в ослепителен пламък. Мат го видя през затворените си клепачи, докато ударната вълна го блъсна като тежък камион, запрати го нагоре, смазвайки гърдите му и стискайки черепа му като с менгеме. Почувства как ужасната жега пронизва измръзналите му крайници.
Тялото му бе изхвърлено нагоре. Ледената кора се разцепи от експлозията и Мат полетя във въздуха, размахвайки ръце и крака. Пое с усилие дъх, зърна за миг откритите ледени равнини и падна обратно в океана, покрит с късове лед. Пламъци танцуваха по повърхността му.
Мат потъна и изплува обратно замаян, с бучаща глава. Тежко задвижи ръце срещу течението.
Нещо едро се издигна към него от дълбините, бяло и бледо. Черни очи се взряха в него.
Мат се помъчи да избяга.
Тогава масивното тяло се завъртя… и потъна надолу в океана.
Мъртво.
Треперейки от студ и ужас, Мат се загледа нагоре към стълба пара, устремил се към небето. Край на опитите да се измъкне тихомълком. Затърси място, където да може да се изкатери на повърхността, и на ръба на езерото се появиха Фигури.
Руснаци с насочени към него оръжия.
Мат се вкопчи в парче лед. Триковете му се бяха изчерпали.




16. Джени измъкна брадвата изпод себе си. Докато се повдигаше, погледна през борда. Летяха с пълна сила в бурята. Вятърът ревеше. Съскането на плъзгачите приличаше на гнездо разгневени змии под кила. От вибрирането на корпуса чак кожата засърбяваше.
Вкопчи се в парапета със свободната си ръка. Имаше чувството, че всеки миг ще бъде изхвърлена от откритата палуба.
— Какво да правя? — извика тя през вятъра.
Аманда посочи към гика.
— Трябва да освободим платното! Въжетата са се оплели!
Това е единственият начин да намалим!
Джени погледна издутото платно, след това отново се обърна към Аманда, за да може да следи устните и.
— Кажи какво да направя.
Аманда посочи и се наведе напред, за да може да бъде чута.
— Искам платното да се освободи, но не и да се скъса.
Трябва да има с какво да задвижваме лодката. Срежи някои от връзките, така че платното да заплющи. Щом е освободено, ще мога да действам с въжетата. Или поне така се надявам — и посочи за кои връзки става дума.
Първите бяха лесни. С тях платното се закрепваше за гика. Джени просто трябваше да легне по гръб и да ги разсече с брадвата. При прерязването на всяко въже връзките се освобождаваха и силно изплющяваха от напрежението. Платното се раздвижи, но все още се държеше здраво.
Следващите бяха по-трудни. Трябваше да застане на колене и да се наведе напред. Сграбчила с една ръка мачтата, тя разсече въжетата, които закрепваха платното към нея. Про-дължи нагоре по стълба, затаила дъх. Една от връзките изплющя като камшик, удряйки я през бузата.
Падна назад, изгубила опора. Щеше да излети зад борда. Крейг я хвана за колана в последния момент и я издърпа отново до мачтата.
Джени отново се хвана здраво. Кръв се стичаше по бузата и. Вместо да се предаде на страха, тя се ядоса. Придърпа се по-напред и яростно замахна с брадвата.
— Внимавай! — извика Аманда.
Платното изплющя, когато профилът му изведнъж бе променен. Гикът изскърца зловещо.
Аманда се мъчеше да овладее такелажа. Изведнъж шпилът се освободи и въжетата полетяха като камшици.
— Долу! — изкрещя тя.
Джени понечи да се подчини, но беше късно. Гикът описа смъртоносна дъга. Нямаше да успее да се измъкне навреме. Вместо да се хвърли долу, тя подскочи.
Гикът я пропусна, но освободеното платно се стовари отгоре и. Вкопчи се в края му, опитвайки се да се хване за каквото и да е. Пръстите и намериха няколко халки до мачтата, за които се хвана, докато гикът я отнесе извън корпуса на лодката.
Ледът стържеше под пръстите на краката и.
В същия миг платното улови вятър и се блъсна в нея, издувайки се напълно. Изгуби опора от гика и полетя във въздуха. Писък се разнесе от устата и.
И тогава се удари — не в леда, а в лодката.
Аманда бе успяла майсторски да нагласи корпуса под Джени и да я улови, докато падаше.
— Добре ли си? — попита Крейг.
Джени не можеше да продума, а и самата тя не знаеше какъв е отговорът. Само потупа с длан палубата, знаейки, че се е разминала на косъм със смъртта.
— Овладях платното! — извика Аманда. — Намалявам.
„Слава Богу!“
Джени усети как лодката забавя скорост. Вятърът престана да бушува толкова жестоко, а съскането на плъзгачите позатихна. Въздъхна с облекчение.
И тогава чуха друг звук — дълбоко плътно бучене.
Претърколи се и погледна напред към носа. От ниските облаци се появи бял хеликоптер. Забеляза американския флаг, изобразен върху борда му.
— Екипът на „Делта Форс“ — обади се Крейг от другата страна.
Едва сега Джени позволи на сълзите да се надигнат в очите и. Бяха успели.
— Тук Оспрей — заговори Крейг в микрофона си. — В безопасност сме. Връщаме се в базата. Някой да приготви кофа кафе.

Мат седна в клетката, напълно омаломощен. Носеше комплект сухи руски дрехи — панталони, зелена блуза с качулка и обувки, които му бяха прекалено големи. Смътно си спомняше как ги бе облякъл. Все още трепереше и зъзнеше от скорошното си къпане в Северния ледовит океан. Мокрите му дрехи лежаха на купчина в ъгъла на помещението за охраната, в което се намираше килията. Бяха ги претърсили сантиметър по сантиметър, без да пропуснат и последния джоб.
На изхода стоеше един постови. Двамата, които го бяха съблекли, го претърсиха грубо и му метнаха приготвените вече дрехи, после изчезнаха с документите му. Но преди това не пропуснаха да опразнят портфейла му и да си разделят мокрите банкноти. Нямаше и помен от старите комунистически идеали.
Погледна към съседните килии. Въпреки че бе замаян, когато го доведоха тук, знаеше къде се намира. Бе зърнал редицата килии по-рано, докато бягаха от руснаците. Отново се намираше на четвъртото ниво, в отделението, където по всяка вероятност бяха държани замразените нещастници, преди да бъдат напъхани в камерите.
Всяка килия представляваше клетка от метални пръчки. Единствената плътна стена беше задната. Никаква възможност за уединение. Никакви тоалетни. Само една ръждива кофа в ъгъла. Единствената друга мебелировка се състоеше от метална пружина. Без дюшек.
Седеше в леглото, обхванал главата си с ръце. Взривът от гранатата продължаваше да бучи някъде зад ушите му. Челюстта го болеше от удара с приклад, който бе получил на посрещане. От носа му все още течеше кръв. Но не знаеше със сигурност дали се дължеше на гранатата или на приклада.
— Добре ли си? — попита го обитателят на съседната клетка.
Опита се да си спомни името на младежа. Един от биолозите. Все още не можеше да мисли ясно.
— …що ми няма — успя да промърмори.
Заедно с момчето бяха и останалите биолози — доктор Огден и момичето. Смътно се запита къде ли е другият докторант. Не бяха ли трима? Изстена. „Какво значение има?“
— Пайк — обади се нечий по-твърд глас зад него. Обърна се.
В другата клетка беше Уошбърн. Долната и устна бе разцепена, лявото и око бе подпухнало и затворено.
— Какво стана с командир Брат?
Той успя само да поклати глава. Сякаш разбъркаха мозъка му. Повдигна му се. Едва успя да преглътне стомашния сок, вдигнал се в гърлото му.
— Мамка му! — промърмори Уошбърн.
Бяха единствените оцелели.
Огден пристъпи към решетката.
— Господин Пайк… Мат… има нещо, което трябва да знаете. Съпругата ви…
Мат вдигна глава и се намръщи.
— Какво… какво съпругата ми?
— Беше с нас — каза Огден. — Видях как тя, онзи тип от ЦРУ и доктор Рейнълдс избягаха с лодката.
Мат усети горчивината в гласа му, но така и не можеше да проумее какво казва биологът. Прекалено много неща изглеждаха напълно безсмислени. Спомни си, че видя състезателна лодка, преследвана от два мотора на въздушна възглавница.
— Джени…
Огден му разказа историята.
Мат не искаше да му повярва, но си спомни внезапната поява на Бейн… и също така внезапния му край. Пръстите запълзяха по лицето му, за да скрият и потиснат мъката „Джени… е била толкова близко. Какво е станало с нея?“
— Говоря малко руски — продължи Огден, като сведе гласа си до шепот. — Подочух какво си говореха руснаците, до като ни обискираха. Търсят някакви книги. Същите, които взе онзи от ЦРУ.
— И аз чух същото — обади се Уошбърн почти шепнешком. Мат се намръщи.
— За какъв тип от ЦРУ става дума?
Докторантът отговори. Мат най-сетне си спомни името му, Зейн.
— Каза, че името му било Крейг Тийг — промърмори момчето.
Мат се вцепени. Усети как през тялото му минава гореща вълна. Запъна се за миг, опитвайки се да си възвърне дар-слово.
— Крейг… Тийг е от ЦРУ?
Огден кимна.
— Изпратен бил тук да се добере до руските документи за замразяването на живи организми и да се измъкне.
Мат се замисли за всичко, което бяха преживели заедно с така наречения репортер. През цялото време бе усещал някаква вътрешна сила у него, някакъв скрит извор на точни решения, но никога не бе и помислял…
Стисна юмрук. Беше спасил живота на проклетото магаре и ето отплатата.
— Шибано копеле…
— Какво ще правим? — попита Уошбърн.
На Мат му бе трудно да се съсредоточи, балансирайки между яростта и страха за Джени.
— Защо ни държат тук? — продължи Уошбърн.
Преди някой да успее да отговори, вратата на помещението се отвори. Бяха двамата, които им бяха взели документите. Посочиха и казаха нещо на въоръжения пазач. Групата приближи клетката на Мат.
— Ти идваш с нас — каза единият на недобър английски.
Пазачът отключи клетката и отвори широко вратата. Другите двама бяха извадили пистолети. Мат се замисли какво ли ще стане, ако успее да се докопа до единия. Стана. Краката му се разтрепериха. Едва не падна. Дотук с идеите за фронтална атака.
Единият въоръжен му направи знак да тръгне към изхода.
„Май това е отговорът на въпроса на Уошбърн.“ Щяха да ги разпитват. А след това? Мат погледна към пистолета. Несъмнено накрая от пленниците нямаше да има нужда. Бяха видели прекалено много. Нямаше начин да им позволят да останат живи.
Мат закрачи към вътрешността на Ниво Четири между двамата пазачи. Коридорът свършваше с уединена стая. Направиха му знак да влезе вътре.
Озова се в малък кабинет, обзаведен с изящна махагонова мебел — широко бюро, открити лавици, шкафове. На пода дори беше опъната дебела кожа. Полярна мечка заедно с главата.
Първото нещо, което привлече вниманието му, бе малко момче, облечено в торбеста дреха, подобна на роба. Беше коленичило върху кожата и потупваше полярната мечка по главата, шепнейки нещо в ухото и.
Момчето вдигна поглед към него.
Мат ахна, спъна се в края на кожата и падна на коляно. Не можеше да обърка това лице.
Единият от пазачите му излая нещо на руски и го сграбчи за яката. Мат бе прекалено поразен, за да отговори по някакъв начин.
Разнесе се друг глас, студен и заповеднически. Мат вдигна очи и фокусира погледа си към другия обитател на стаята. Беше станал от коженото си кресло и правеше знак на пазача да се махне.
Мъжът бе висок, някъде около метър и деветдесет и пет, широкоплещест, в дебела черна униформа. Но най-поразителното в него бяха чисто бялата му коса и сивите като облаци по време на буря очи. Сега те пронизваха Мат.
— Моля, седнете — на безупречен английски каза мъжът.
Мат осъзна, че се подчинява инстинктивно и се изправи.
Но щом застана отново на крака, отказа да седне. Знаеше кой е човекът зад бюрото. Лидерът на руските части.
Вратата се затвори зад него, но единият от пазачите остана. Мат забеляза, че командващият също носеше пистолет прибран в кобура на бедрото му.
Стоманено сивите очи не се откъсваха от него.
— Аз съм адмирал Виктор Петков. А вие?
Мат видя, че портфейлът му лежи на бюрото. Нямаше причина да лъже. И без това нямаше никакъв шанс.
— Матю Пайк.
— Надзирател на дивеча и рибата? — в тона се четеше съмнение.
— Така пише в документите ми, нали?
Едното око трепна. Очевидно руският адмирал не бе свикнал да се държат нагло в негово присъствие. Гласът му стана твърд като стомана.
— Господин Пайк, можем да се разберем цивилизовано, или…
— Какво искате? — чувстваше се прекалено уморен, за да спазва какъвто и да било етикет. Не беше Джеймс Бонд.
Лицето на адмирала доби цвят, устните му се свиха.
В този момент детето стана от кожата и се приближи до възрастния мъж. Очите на адмирала се сведоха към малкия инуит. Момчето докосна ръката му.
— Това е детето от замразените камери — Мат не бе в състояние да скрие искреното си изумление.
Дланта на адмирала обви закрилнически мъничките пръстчета.
— Чудото на изследователската работа на баща ми.
— На вашия баща?
Петков кимна.
— Беше велик мъж, един от най-големите руски учени, посветили се на Арктика. Като шеф на изследователската станция се е занимавал с възможността за потискане на жизнените функции и криогенно замразяване.
— Правил е опити с хора — обвинително каза Мат.

Петков погледна надолу към момчето.
— Сега е лесно да се отправят обвинения. Онова, което днес се смята за мерзост или извращение, тогава беше наука. — Гласът му омекна — от срам и същевременно от гордост. — По времето на баща ми, в годините между двете световни войни, динамиката в света ставала все по-напрегната. Всяка страна се стремяла към ново откритие, към по-високо технологично постижение, което да революционизира икономиката и. С приближаването на войната и нарастването на напрежението способността да се спаси животът на бойното поле би могла да се окаже решаваща за победата или поражението. Войниците биха могли да бъдат замразявани, докато раните им се излекуват, да се запазват органи, дори цели армии биха могли да се оставят в хладилник и да се използват при нужда. Възможностите за медицинското и военното прило-жение на откритието били безкрайни.
— И затова правителството ви насила е изпратило хора от собствения си народ тук. За да изиграят ролята на лабораторни мишки.
Очите на Петков се присвиха.
— Значи наистина не знаете какво е ставало тук, така ли?
— Не знам абсолютно нищо, по дяволите — призна Мат.
— Значи не знаете и къде са откраднатите дневници на баща ми? Нито кой ги е взел?
Мат понечи да излъже, но не изпитваше особени симпатии към Крейг Тийг в момента.
— Изчезнаха.
— В лодката, която успя да се измъкне.
„Да се измъкне?“ Смееше ли да се надява? Джени би трябвало да се намира в лодката. С мъка успя да проговори:
— Значи са успели да се спасят?
Петков го изгледа пронизително, сякаш също се мъчеше Да прецени риска да му каже истината. Може би бе доловил умолителния тон в гласа му, или пък просто бе решил, че Мат не представлява никаква заплаха. Така или иначе, отговори на въпроса.
— Изплъзнаха се от хората ми и стигнаха до „Омега“.
Мат отстъпи назад и рухна в креслото, което бе отказал преди малко. Заля го вълна на облекчение.
— Слава Богу! Джен… бившата ми съпруга бе в лодката.
— В такъв случай е изложена на по-голяма опасност от вас.
Мат вдигна вежда и отново се напрегна.
— Какво искате да кажете?
— Още нищо не е свършило. За никого — погледът на Петков се премести към момчето. — Тази полярна станция не е руска изследователска база.
Стомахът на Мат се сви на топка.
Погледът на Петков отново се обърна към него.
— Американска е.

Джени слезе от лодката и краката и отново стъпиха върху леда. Загледа се към намиращата се наблизо полиня. Бе взривена, покрита с черни сажди и ръждиви петна от машинно масло. От останките на двата хеликоптера, разбити върху леда, все още се издигаха пламъци. Въздухът миришеше на дим и гориво.
Ревът на двигателя на оцелелия хеликоптер ехтеше над замръзналия терен, докато машината направи кръг, за да кацне до лодката. Аманда бе заета да я закрепи на място, да свали платното и да намери резервните дървени подложки, с които да застопори плъзгачите. Озърна се през рамо, когато „Сикорски Сийхоук“ прелетя през нестихващия вятър и се спусна върху леда.
Крейг тръгна към хеликоптера, като се привеждаше срещу вятъра от витлата. Държеше микрофона си под брадичката — разговаряше с командира на „Делта Форс“ вътре в машината.
Откъм бараките се появиха група войници в бели екипи и с оръжия в ръце, но не вдигнати за стрелба. Руснаците се намираха съвсем близко и не трябваше да се поемат никакви рискове.
Един от тях приближи към двете жени.
— Госпожи, ако ме последвате, ще ви заведа при останалите. Руснаците бяха заложили запалителни заряди из цялата база. Не знаем дали някои от тях не са капани.
Джени кимна. Радваше се да го последва, но се страхуваше да научи за участта на баща си. Какво ли бе станало с него?
Тръгнаха между постройките. Снеговалежът бе спрял, но вятърът продължаваше яростно да се нахвърля върху бараките. Джени едва не се свлече на земята от притеснение, когато наближиха. Още докато вървяха, разбра накъде ги водят — в същата барака, от която бяха избягали с Ковалски.
Мисълта отново напълни очите и със сълзи. Смяташе, че е приключила с плача още докато пътуваха с лодката насам — от облекчение, но и от скръб. Ковалски бе изчезнал. Том по всяка вероятност бе мъртъв. Бейн също. Както и Мат…
Вече ги нямаше.
Ускори крачка, когато пазачът отвори вратата на постройката. Джени влезе първа, следвана от Аманда. Войникът ги поведе към двойната врата към основното помещение.
Джени забеляза, че на входа стоят двама въоръжени войници.
— За вашата безопасност — обясни водачът им. — Опитваме се да задържим всички на едно място, докато се уверим, че базата е в безопасност. А и докато руснаците са само на петдесет километра оттук, никое друго място не е безопасно.
Джени не възнамеряваше да се съпротивлява на този малък арест с предохранителна цел. Особено след всичко, през което бе минала.
Топлината на помещението я удари като мокро одеяло в лицето. Жегата се дължеше както на двата калорифера, така и на множеството тела. Бързо затърси с поглед сред хората.
Незабавно забеляза Сюел. Седеше най-отпред. Половината му лице бе превързано с бинт. Пристъпи към нея и я зяпна със здравото си око.
— Просто не можеш да стоиш настрана, така ли?
— Какво се е случило? — тя огледа разбитата му физиономия.
— Заповяда ми да защитавам баща ти — сви рамене той. — А аз приемам заповедите сериозно.
Тълпата се раздели, за да стори път на позната фигура с уморени очи, но невредим. Хвърли се в обятията му. — Папа!
— Джен… скъпа — прегърна я силно той.
Не можеше да каже нищо повече. Нещо в нея се пречупи Започна да хлипа. Не просто плач, а вълни от болка и задавени въздишки. Не можеше да се контролира, чувствата и се издигаха сякаш от дъното на душата и. Болеше я. Беше оцеляла. А толкова много други не успяха.
— Мат — успя да изхлипа тя.
Прегръдката стана още по-силна.
Продължи да плаче, докато баща и я отвеждаше назад към леглото и я настани до себе си. Не се опитваше да я утеши с думи. Сега тя просто се нуждаеше от някого, когото да прегърне, и да бъде прегърната.
Баща и нежно я залюля.
След известно време започна да идва на себе си, сломена и с притъпени сетива. Бавно вдигна глава. Около тях седяха Крейг, Аманда, Сюел и някакъв мъж в бойна униформа, с каска под мишница. Косата му бе черна, къса, пригладена назад. Беше в средата на тридесетте, но личеше, че са били трудни. Имаше ужасен белег, който започваше от ухото му и стигаше до гръкляна. Разтриваше го с пръст, докато се на-веждаше до Крейг и изучаваше нещо на масата, която бяха придърпали.
— Не виждам какво значение има това — каза военният. — Трябва да атакуваме още сега, преди руснаците да са се окопали още по-здраво.
Джени се измъкна от обятията на баща си, заинтересувана от дискусията. Потупа го по ръката.
— Джен?
— По-добре съм. — Поне засега, добави мислено тя. Стана и приближи до групата. Баща и я последва.
Крейг вдигна поглед към нея.
— Добре ли си?
— Доколкото може да се очаква.
Той отново насочи вниманието си към дискусията.
— Това са дневниците, които трябваше да открия. Но са кодирани. Не мога да намеря никакъв начин да ги дешифрирам.
Аманда погледна към Джени.
— Не е сигурен, че е взел точно онези, които трябва.
— Какво значение има? — повтори военният. — Хората ми ще се справят със станцията за по-малко от два часа. След това ще можеш да пратиш там колкото искаш експерти по разшифроване.
Джени го изгледа. Явно това бе шефът на отряда на „Делта Форс“.
— Руският адмирал не е глупак — отвърна Крейг. — Ще взриви станцията, преди да позволи да я овладеете. Така че преди да започнете да стреляте насам-натам, трябва да помислим още.
Джени се съгласи. Определено мисленето тук не достигаше. Загледа се в отворената върху другите две книга. Откраднатите дневници. Погледът и се плъзна по редовете символи, докато накрая спря върху заглавието:
{img:3205-kod.jpg}
Пресегна се и взе тетрадката. Крейг я погледна намръщено. Пръстът и се плъзна по редовете.
— Последната дума е „Грендел“. Крейг рязко се обърна.
— Да не би да разчиташ кода? Джени поклати глава.
— Не. Вижда ми се напълно безсмислен — тя се обърна и показа тетрадката на баща си.
— Не го разчитам — поклати глава и той.
— Нищо не разбирам — опули се насреща им Крейг.
— Нито пък аз — каза Джени, разлиствайки страниците. — Всичко е написано на инуктитут — или по-точно с инуитска писменост, но на друг език. Последната дума я разчитам, защото е написана фонетично.
— Фонетично ли? — скочи на крака Крейг.
Тя кимна.
— Можеш ли да прочетеш заглавните редове? Как звучат, ако се прочетат на глас?
— Ще опитам — сви рамене Джени. Зачете редовете бавно сричайки: — И-стор-ия-лед-ян-ой-стан-ции-Грендел.
Крейг подскочи.
— Това е на руски! Ти четеш на руски! — и повтори думите, този път по-ясно: — История ледяной станции Грендел.
Преведено означава „История на полярната станция «Грендел»“.
Джени го зяпна с изумление.
— Разбира се, ученият, който е управлявал станцията, е знаел езика на инуитите — плесна се по челото Крейг. — Нали те са му били опитните зайчета. Трябвало е да общува с тях. И е използвал тяхната писменост, за да си води бележките.
— Той се обърна към Джени. — Искам да ми ги прочетеш.
— Всичките ли? — стъписа се тя.
— Само най-важните места. Трябва да разбера дали съм взел правилните томове.
— За да се увериш, че това са резултатите от изследването.
— Аманда бе следила разговора им.
Крейг кимна, почти без да и обръща внимание, и погледна към дневника в ръцете на Джени.
Изнервена от всичко случило се, Джени рискува да хвърли поглед към Аманда, без да е сигурна дали е разбрала какво става. Раздвижи безмълвно устни над рамото на Крейг: „Имаш ли му доверие?“
Аманда остана неподвижна, само едва-едва поклати глава.
„Не.“



Виктор Петков се наслаждаваше на изражението на пленника. Не можеше да понася факта, че американците са пълни невежи по отношение на собствената си история и злодеяния, а същевременно нападат останалите страни с обвинения за точно такива ужасии. От това двуличие му се повдигаше.
— Глупости! Няма начин това да е американска база — настояваше мъжът. — Пропълзях я цялата. Всичко е написано на руски.
— Защото откритието си е наше, господин Пайк. Руското правителство отказа да позволи на вас, американците, да го откраднете. И да оберете цялата слава. — Той махна с ръка. — Но позволихме на Съединените щати да финансират и наблюдават изследванията.
— Значи е било съвместен проект? Кимване.
— Значи ние сме давали мангизите, а вие сте ги харчили.
— Вашето правителство участваше не само с финансови средства. — Виктор сложи момчето на коленете си. То се облегна сънено в него, търсейки успокоение от познат. Руснакът отново погледна американеца. — Вие осигурявахте и опитните екземпляри.
Мъжът го погледна изумен и на лицето му се изписа ужас, когато разбра смисъла на думите. Погледът му се закова върху детето.
— Невъзможно! Никога не бихме участвали в подобно нещо.
Това противоречи на всички принципи, защитавани от Съединените щати.
Виктор реши да го просвети.
— През хиляда деветстотин тридесет и шеста година недалеч от езеро Анджикуни бил спуснат диверсионен екип от американската армия. Опразнили едно селце. Всички мъже, жени и деца — пръстите му разрошиха косата на момчето. — Дори събрали труповете на мъртвите, запазили се в замръзналите гробове, за да ги използват като сравнителен материал за изследването. На кого са притрябвали неколцина ески-моси от затънтено село?
— Не ви вярвам. Никога не бихме взели участие в експерименти с хора.
— Наистина ли си вярвате?
Пайк го изгледа кръвнишки.
— Вашето правителство има богат опит в използването на онези граждани, които смята за по-нежелателни, като опитни зайчета. Несъмнено сте чувал за проучванията върху сифилиса в Тускеги. Двеста чернокожи са били използвани против волята им като обекти на изследването и заразени със сифилис. Не са били уведомени за заболяването и им е било отказано лечение, за да могат вашите американски изследователи да видят доколко болезнено и в какви ужасни мъки ще умрат.
Пленникът имаше любезността да сведе поглед.
— Това е било през тридесетте. Преди много време.
— Но нещата не са спрели през тридесетте — поправи го Виктор. — Хиляда деветстотин и четиридесета, Чикаго. Четиристотин затворници са заразени умишлено с малария, за да се изпробват върху тях нови експериментални лекарства. Същият този експеримент се посочва по-късно от нацистите, за да оправдаят злодеянията си по време на холокоста.
— Не можете да го сравнявате с онова, което са сторили нацистите. Ние осъдихме техните действия и ги преследвахме.
— Тогава как ще оправдаете проекта „Кламер“?
Мъжът се намръщи.
— Вашите тайни служби наели нацистки учени, предложили им убежище и нови самоличности в замяна на участието им в свръхсекретни проекти. И не става въпрос само за немски учени. През двадесет и пета собственото ви правителство призна, че е постъпвало по същия начин с японски военнопрестъпници — същите, които първоначално са правили експерименти върху ваши войници.
Лицето на Пайк пребледня. Взираше се в момчето инуит и започваше да схваща истината. Болезнено е да разбиеш всичко детско у човек по такъв брутален начин.
— Това е станало отдавна — промърмори той, мъчейки се да намери някакво оправдание за онова, което бе прекалено трудно за приемане. — По време на Втората световна война.
— Точно така. — Виктор вдигна ръце. — А според вас е била построена тази база?
Пайк само поклати глава.
— И не се залъгвайте, че подобни експерименти върху собствените ви хора са минало, на което може да се махне с ръка. Има доказателства, че през петдесетте и шейсетте вашето ЦРУ и Министерството на отбраната са пускали отровни газове и биологични агенти над по-големите американски градове. Включително и инфектирани с жълта треска комари над Джорджия и Флорида. След това изпратили военни учени, прикрити като представители на медицинските власти, да изследват жертвите. Списъкът продължава и по-нататък — експерименти с ЛСД, излагане на радиоактивно лъчение, откриването на нервнопаралитичните газове, биологическите изследвания. Продължават и в този момент, в задния ви двор… върху собствения ви народ. Още ли се учудвате, че са се провеждали и тук?
Мъжът не отговори. Гледаше го и леко трепереше — дали от неотдавнашното плуване в Северния ледовит океан или от проумяването на истината.
Гласът на Виктор стана по-дълбок.
— А вие съдите баща ми. Човек, заточен тук под заплахата на оръжието, откъснат насила от семейството си…
Едва преглътна гнева и покрусата си. Трябваха му години, за да прости на баща си — не за жестокостите, извършени тук, а за това, че е изоставил семейството си. Бе разбрал и приел нещата много по-късно. Не можеше да очаква подобно нещо от мъжа пред него. Всъщност чудеше се защо изобщо се опитва. Може би за да оправдае случилото се тук пред самия себе си? Беше ли простил на баща си наистина?
Загледа се в лицето на момчето в скута му.
— Отведете го — уморено се обърна той към постовия и мръдна с пръсти. — Този човек повече не ми е нужен.
Движението стресна детето. Мъничката ръка се вдигна до бузата му.
— Папа — каза то на руски. Стоеше неотлъчно до него като новоизлюпено пиле при майка си.
Но Виктор знаеше нещо повече. Знаеше какво мисли детето. Още пазеше няколко стари фотографии на баща си. Съзнаваше колко много прилича на него. Същата бяла коса. Същите леденосиви очи. Дори прическата му беше като на баща му. За току-що излязлото от ледения си сън дете не бе изминало никакво време. Просто синът бе станал бащата. За Момчето нямаше разлика.
Докосна детското лице. „Тези очи са гледали баща ми. Тези ръце са го докосвали.“ Чувстваше се дълбоко свързан с момчето. Очевидно баща му се бе грижил добре за него, щом усещаше такава привързаност. Как би могъл да не отговори със същото? Погали го с пръст по бузата. След като бе изгубил цялото си семейство, най-сетне бе намерил връзка с миналото си.
Момчето се усмихна и меко му заговори. Не беше на руски. Не разбра нищо.
Но американецът разбра.
— Говори на инуитски. — Пайк бе спрял на прага под дулото на пазача и се бе обърнал назад.
Виктор сбърчи чело.
— Какво… какво каза?
Мъжът се върна в стаята. Наведе се към момчето, като леко се поклони.
— Кинаувит?
Детето грейна, поизправи се и се обърна към Пайк.
— Макивик… Маки!
Мъжът погледна към Виктор.
— Попитах го как се казва. Макивик, но галено го наричат Маки.
Виктор отметна кичур коса от лицето си.
— Маки — повтори името той. Хареса му. Подхождаше на момчето.
Детето се протегна и дръпна кичур от косата му.
— Нанук — каза то и се изкиска.
— Полярна мечка — преведе пленникът. — Заради цвета на косата ви.
— Същата като на баща ми — каза Виктор. Пайк зяпна.
— Смята ви за баща ви? Виктор кимна.
— Не мисля, че има представа колко време е изминало. Маки, който вече си имаше слушатели, бъбреше сънено и търкаше очите си. Пайк се намръщи.
— Какво каза? — попита го Виктор.
— Предполагал, че още спите.
— Да спя ли?
Двамата впериха погледи един в друг, осъзнали едновременно за какво става дума.
Нима бе възможно?
Погледът на Виктор се стрелна към коридора със замразените камери.
— Нет. Това е невъзможно! — Гласът му трепна — нещо, което никога не му се бе случвало. — П-попитай го. Къде?
Пайк го погледна безмълвно, очевидно разбра какво иска да знае и се обърна към детето.
— Маки — започна той, — нау таима?
Размяната на реплики продължи и завърши с това, че детето слезе от скута на Виктор.
— Квянамиик — прошепна му Пайк и повтори на английски: — Благодаря ти!
Виктор се изправи.
— Знае ли къде би могъл да бъде баща ми? Вместо отговор Маки махна с ръка.
— Малинга! Пайк преведе:
— Последвайте ме…

Аманда седеше до масата, докато преводът на дневниците продължаваше. Джени четеше инуитските символи, като говореше бавно, за да може Крейг да превежда от руски.
Прегледаха набързо първия том. В него се описваше историята на основаването на полярната станция, която започваше още от прочутата трагедия на „Джинет“ от 1879 г.
Американската парна фрегата „Джинет“ под командването на капитан Джордж У. Делонг била изпратена да открие нов път между Русия и Съединените щати, но попаднала в плен на ледовете и замръзнала на място. Параходът останал скован в леда в продължение на две зими, докато не бил разрушен през 1881 г. Оцелелите от екипажа избягали с три спасителни лодки, които носили по леда, докато не се добрали до открита вода. Само две от лодките обаче стигнали до Сибир.
Съдбата на третата била изгубена за историята, но очевидно не и за руснаците.
— Събота, първи октомври, лето господне 1881 — преведоха Джени и Крейг цитирания откъс от дневник. — Ние сме благословени. Молбите ни бяха чути. След бурната нощ в която вълните подмятаха лодката ни, денят настъпи ярък и тих. В далечината се появи остров. Не земя. Бог не е толкова милостив към моряците. Беше айсберг, надупчен от пещери, но временно се спасихме от бурите и морето. Затърсихме място къде да се скрием и открихме телата на някакви странни морски зверове, замръзнали в леда. Тъй като умирахме от глад, всякакво месо би било посрещнато с благодарност, а това се оказа особено вкусно. Беше сладко. Благословен да си, Господи!
Джени огледа стаята. Всички вътре вече знаеха що за „зверове“ са били открити на ледения остров. Грендели. Дори споменаването, че месото им било забележително сладко, съвпадаше със сравнението на доктор Огден между физиологията на гренделите и на арктическата дървесна жаба. Както при жабите, в клетките им е имало глюкоза, или захар, които са ги предпазили от разрушаване. Джени и Крейг продължиха:
— Втори октомври… вече сме само трима. Не зная какви грехове сме извършили, но те ни се върнаха стократно. През нощта мъртвите се събудиха и ни нападнаха, докато спяхме. Създанията, които бяха наш обяд, ни ядоха на вечеря. Ние тримата успяхме да се доберем до лодката и да избягаме. Те продължиха да ни преследват. Само едно щастливо попадение с харпун ни спаси. Влачихме тялото зад лодката, докато не се убедихме напълно, че е мъртво, след което отсякохме главата му като трофей. Като доказателство за гнева Господен, което да покажем на света.
Последното решение не се оказало мъдър избор. Три дни по-късно оцелелите достигнали суша при някакво крайбрежно село в Сибир заедно с наградата си и разказали за преживелиците си. Но местните жители били много суеверни. Страхували се, че донасянето на главата на чудовището в селото им ще привлече към него други зверове. Тримата моряци били убити, а главата на чудовището била поръсена със све-тена вода от местния свещеник и погребана под селската черква.
Едва три десетилетия по-късно тази история стигнала до някакъв историк и естествоизпитател. Той я проследил до дневника, ексхумирал черепа на чудовището и се върнал с находките в Санкт Петербург. Дневникът попаднал в най-богатата библиотека в света върху изследванията на Арктика — библиотеката на Института за арктически и антарктически изследвания. Така започнало търсенето на знаменития леден остров. Но дори с помоща на картите, начертани от убитите моряци, били необходими още двадесет години докато той бил открит повторно — този път замръзнал в ледовете на полярната шапка. Но търсенето си заслужавало.
Разказът на моряците се оказал истина. Гренделите били намерени отново.
На това място Крейг, който все повече и повече губеше търпение, накара Джени да спре и да продължи с другите два тома — бележките на учения Владимир Петков, бащата на руския адмирал, атакувал „Омега“ и полярната станция.
— Точно това ни трябва — каза Крейг.
Тъкмо започна новият превод, когато в бараката влезе командирът на „Делта Форс“, представил се само като Делта Едно. Двама от хората му го съпровождаха.
Отиде до Крейг и рапортува.
— Птичката е готова да полети — прочете по устните му Аманда. — Трябва ни само вашата заповед, за да продължим към полярна станция „Грендел“.
Крейг го спря с вдигната ръка.
— Още не. Не и докато не съм сигурен, че разполагаме с всичко, което ни е нужно.
Тъй като времето бе критично малко, набързо прехвърлиха двата тома, за да проверят дали наистина разполагат със заключителните бележки върху изследването. Но веднага стана ясно, че доктор Владимир Петков не е бил глупак. Дори и в кодирания си текст ученият бе проявил достатъчно предпазливост, за да не разкрие всичко.
Екипът му успял да извлече от жлезите в кожата на гренделите хормона, който контролирал способността им да изпадат в състояние на понижена жизнена активност. Като че ли тези жлези реагирали на леда по кожата и отделяли хормона, който създавал криозащита.
Но всички опити с инжектиране на хормона водели до ужасен край. След замразяването нямало успешни случаи на съживяване.
Крейг превеждаше, запъвайки се на някои думи:
— Тогава направих интуитивен скок. Открих… кофактор който активира хормона. Така се стигна до първото ми успешно съживяване. Това бе пробивът, на който се надявах.
Жертвата било шестнадесетгодишно инуитско момиче което умряло в конвулсии няколко минути след размразяването. Но за доктор Петков това било напредък.
Джени пребледняваше все повече и повече, докато четеше останалата част. Аманда я разбираше напълно — на това безсърдечно и жестоко отношение са били подлагани хора от народа и.
Според датите в дневника в продължение на следващите три години доктор Петков усъвършенствал техниката си с помощта на нови опити. Крейг и Джени минаха набързо през тази част, в която се говореше предимно за спомагателни изследвания в областта на седативите и приспивателните средства. Рецептите за сънотворни нямаха отношение към основната линия на изследването.
Едва към самия край Крейг откри онова, което търсеше. Владимир най-сетне уцелил правилната комбинация — както сам се бе изразил — „невъзможна смес, която може да се получи по-скоро случайно, отколкото със средствата на науката“. Но въпреки това бе успял да синтезира определено количество от окончателния серум.
И тук дневникът внезапно завършваше. Какво бе станало с опитите и каква е била съдбата на станцията си оставаше загадка.
— Това е всичко. — Джени затвори последния том.
— Трябва да има още — каза Крейг и го грабна.
Аманда се намеси като изследовател:
— Изглежда с успешния си напредък доктор Петков е ставал все по-параноичен. И затова е разделил откритието си между бележките и образците.
Крейг се намръщи. Делта Едно се размърда.
— Сър, какво ще наредите?
— Ще се наложи да се върнем — промърмори Крейг. Разполагаме само с половината от главоблъсканицата. Бележките са у мен, но руснаците притежават образците от серума. Трябва да се доберем до тях преди да бъдат унищожени от адмирал Петков.
— Готови сме да тръгнем веднага — рязко каза Делта Едно.
— Да действаме — каза Крейг. — Не бива да даваме на руснаците време да открият образците.
Делта Едно изкряска заповедите си на своите хора, докато излизаха.
— Идвам след миг — обади се Крейг. — Пригответе птичката.
Продължи да изучава тетрадките, след което се обърна към Джени. На лицето му бе изписана болка.
— Не мога да оставя дневниците тук. Трябва да ги пазя. Но искам да ги прегледам по-подробно. В случай че сме пропуснали някои важни детайли.
— Какво искаш? — попита Джени.
— Трябва ми някой, който може да чете инуктитут — погледът му се премести от нея към баща и. — Искам да знам дали има някакви намеци или указания.
— Искаш някой от нас да дойде с теб? — Джени пристъпи напред. — Не смяташ ли, че и без това ни се събра прекалено много? Че пожертвахме достатъчно?
— А познанията ви все още могат да спасят живот. Доктор Огден, студентите му и всички други, които може би са там. Няма да ви карам насила, но наистина се нуждая от някого от вас.
Джени хвърли поглед към баща си, след това отново се обърна към Крейг. В погледай личеше подозрение и очевидно изпитваше съмнения.
— Ще дойда, но само при едно условие.
На лицето на Крейг се изписа облекчение. Джени потупа празния си кобур.
— Искам си проклетия пистолет. Крейг кимна.
— Не се безпокой. Този път всички ще бъдем въоръжени. Това пък като че ли облекчи нея.
Аманда гледаше през прозореца как Крейг разговаря навън в снега с Делта Едно. Бурята отново се засилваше, но въпреки това почти успяваше да разчете по устните им. Обърна се към Сюел, който преглеждаше своите хора. Те щяха да защитават базата до връщането на екипа на „Делта Форс“, в последната мисия щеше да участва целият отряд.
— Капитан Сюел, мога ли да използвам бинокъла?
Той се намръщи, но го извади от джоба на канадката си и и го даде.
Аманда го насочи към Крейг и Делта Едно, които продължаваха да разговарят под една от лампите.
— Тук готово ли е всичко? — попита Крейг.
Отсечено кимване. Аманда долови напрежението в очите на другия.
— Готово. Вината ще падне върху руснаците.
Някой застана до нея и я стресна. Беше Джон Аратук.
— Какво гледаш? — попита я той. Аманда се приготви да отговори, да изрече на глас страха и подозрението си. Но заедно с ужаса у нея се зароди и ново усещане. Беше и познато.
„Не… не е възможно.“
Малките косъмчета по ръцете и бяха настръхнали и вибрираха. Усети издайническото изтръпване между глухите си уши. Но сега той звучеше като предупредителна сирена.
„Възможно ли е гренделите да са изминали целия път дотук?“
— Какво има? — попита Джон, долавяйки паниката и.
Обърна се към него, като чешеше ръцете си.
— Сонар…

Мат държеше ръката на момчето и го последва по коридора, през затворническото отделение, чак до другия край на външния коридор.
Зад Мат вървеше адмирал Петков, съпровождан от двама въоръжени бойци. Нямаше начин да се измъкне. Страхуваше се за безопасността на малкия Маки. Нямаше да изостави момчето.
Докато минаваха през затворническото отделение, останалите пленници му хвърлиха въпросителни погледи. Доктор Огден погледна момчето. Мат видя шока, изписан на лицето му.
Стискаше мъничките пръсти, тъй топли в ръката му. Изглеждаше невъзможно да е същото дете, което само преди няколко часа бе замразено. Мислите му полетяха назад. Двамата с Тайлър вървяха ръка за ръка. И двете момчета бяха умрели в леда, но сега едното се бе завърнало.
Когато влязоха в извития коридор с камерите, момчето започна да се взира в мъглявите фигури в леда. Знаеше ли кои бяха хората? Дали собствените му родители бяха някъде тук?
Маки пъхна палец в устата си, отворил широко очи. Забърза уплашено нататък.
— Знае ли накъде отива? — попита Петков зад гърба му.
Мат преведе въпроса на инуктитут.
— Ии — отвърна Маки и кимна, без да вади пръст от устата си.
Коридорът зави. Пред тях се появи стена. Бяха обиколили цялото ниво. По-нататък нямаше път. Нямаше и врата.
Момчето продължи към края на коридора. Камерите от дясната страна най-сетне бяха свършили. Маки поведе Мат към празния участък от стената. Изглеждаше плътна и солидна, но малките пръсти на момчето напипаха някакъв скрит панел. Отвори го и разкри месингово колело с диаметър около тридесет сантиметра.
Маки се помъчи да го завърти. Заговори на инуктитут.
— Казва, че оттук се влиза в тайната ви стая — преведе Мат на Петков.
Адмиралът нежно отстрани ръката на момчето и се загледа в колелото. После отстъпи и направи знак на Мат.
— Отвори го.
Мат приклекна до отвора и сграбчи колелото. Не помръдваше. Беше напълно замръзнало.
— Ще ми трябва лост — изпъшка той и се напрегна още повече.
Момчето се пресегна под колелото и натисна някакво скрито копче. Колелото моментално се завъртя — добре смазано и запазено.
Щом спря да се върти, с тихо съскане се освободиха някакви резета. В стената се открехна тайна врата.
Мат беше отведен назад под насочено към него дуло. Вторият войник пристъпи напред и отвори вратата.
Отвътре нахлу студен въздух, като от фризер. Светлините примигнаха и се запалиха, разкривайки точно отсреща ледена кутия. Подобно на сервизните помещения, стаята бе изсечена направо в острова. Но не представляваше обслужваща кабина, а истинска лаборатория от син лед.
Покрай трите стени имаше работни маси, също издялани от лед. Ледени полици се издигаха над тях, покрити с най-различни инструменти от неръждаема стомана — груби центрофуги, капкомери, мензури. А в полиците на задната стена, осветени от редица голи крушки, бяха издълбани вместилища, в които имаше стъклени спринцовки със стърчащи игли. Ледът бе достатъчно прозрачен, за да се види кехлибарената течност във всяка спринцовка. Дозите бяха повече от петдесет.
Мат пристъпи в ледената лаборатория и се заозърта. Явно тук бяха работили при пълно замръзване.
Момчето също влезе, като все още смучеше пръста си. Окопити се още повече. Зяпна към средата на стаята, после се обърна към руския адмирал.
Мат разбра каква бе причината за объркването му.
— Папа — каза момчето на руски.
На пода седеше прегърбена фигура с разперени настрани крака и отпусната глава. Дори през скрежа не можеше да има съмнение кой бе това. Бялата като сняг коса бе невъзможно да се сбърка.
По ахването на Петков разбра, че е познал. Адмиралът се промъкна напред, падна на колене пред тялото и протегна ръка към него.
Лицето на стария Петков бе посиняло, дрехите му бяха замръзнали. Единият му ръкав бе вдигнат нагоре. На пода лежеше счупена спринцовка. Струйка кръв бе замръзнала под дупката от вътрешната страна на ръката му.
Мат отиде до лавицата със спринцовките и извади една от тях. Течността не бе замръзнала, останала неподатлива на ниските температури. Погледна към фигурата на пода.
— Бил си е инжекция — промърмори той.
Петков погледна детето, после баща си. След това към Мат.
Мислите му ясно се разбираха от изражението на лицето му. „Възможно ли е баща ми да е все още жив?“
На масата под лавиците Мат забеляза дневник, подобен на другите. Отвори го и видя редове, написани с писмеността на инуитите. Джени и баща и го бяха научили как да ги разчита, но написаното тук нямаше никакъв смисъл. Засрича на глас, опитвайки се да разбере значението му.
Петков отново го погледна.
— Говорите руски.
Мат се намръщи и посочи тетрадката.
— Просто чета какво пише тук.
Все още на колене пред баща си, Петков протегна ръка към дневника. Разлисти страниците — очевидно това бяха последните записки — и му го подаде.
— Прочети го… — Гласът му трепна. — Моля те.
Маки пристъпи до адмирала и се облегна на него — беше уморен и търсеше подкрепа. Петков прегърна момчето.
Мат не можеше да възрази под дулата на двата пистолета, насочени към него. Освен това бе любопитен. Зачете, а Петков започна да превежда на глас. От време на време адмиралът млъкваше, за да попита нещо или да го помоли да препрочете абзаца.
Истината бавно излезе наяве.
Дневникът бе последното показание на Владимир Петков. Явно през десетте години, прекарани тук, бащата на Виктор постепенно започнал да се измъчва от угризения на съвестта. Най-вече заради Маки. Детето се родило тук и останало сираче, след като родителите му умрели по време на експериментите. Тъй като му липсвал собственият син, оставен нейде в Майка Русия, Владимир силно се привързал към момчето, а това е грешка при всеки научен експеримент. Никога не давай имена на опитните си животни! Но така Владимир неминуемо преоткрил човечността си, губейки професионалната си безпристрастност.
Това се случило по същото време, когато успял да намери начин да активира хормона на гренделите. Той трябвало да бъде извлечен от живи и размразени образци. Ако се добивал от мъртви или замразени, оставал инертен. Нещо повече — когато пробата се изваждала със спринцовката направо от живия грендел, тя трябвало да се манипулира внимателно и да се съхранява при постоянна температура.
Температурата на ледените пещери.
Мат се огледа. Сега разбираше необходимостта от тази ледена лаборатория.
Отговорът на загадката отново била огън и лед — огънят на живия грендел и ледът на острова. Никъде другаде не би могло да се осъществи подобен експеримент.
Това откритие окончателно пречупило Владимир Петков, Отвратен от собствените си дела тук, от толкова много погубени животи, той решил да не допусне откритието му да достигне до останалия свят. Особено след като чул за холокоста в Германия.
— В рода ни има руски евреи — тихо се обади Петков.
Мат разбираше. Когато преследват твоя народ, осъзнаваш собствените си злодеяния. Но само осъзнаването не било достатъчно. Владимир трябвало да предприеме последната стъпка светът никога да не се възползва от постигнатото тук. Затова заедно с неколцина от най-близките му поддръжници направили върховната жертва — саботирали собствената си база, повредили радиото и извадили от строя транспортната подводница. Откъснати от света и понесени от теченията, те щели да изчезнат в тишината на Арктика. Няколко души се опитали да избягат, но очевидно така и не успели.
За да защити невинните затворници, Владимир ги приспал в леден сън.
Мат погледна към коридора — трудно му беше да прецени дали това е било проява на милосърдие или още една жестокост. От спринцовката беше ясно, че Владимир си е инжектирал от хормона. Но дали е подействал?
— Баща ми е унищожил полярната станция! — прошепна втрещен Петков. — И това не е било предателство.
— Не е имал друг избор, ако е искал да се помири със съвестта си — отвърна Мат. — Трябвало е да погребе онова, до което се е добрал по такъв отвратителен начин.
Петков се загледа в баща си.
— Какво направих? — промълви той и опипа големия часовник на дясната си ръка. На екрана му примигваха мънички светлинки. Някакъв особен предавател. — Докарах всички тук. Борих се в името на саможертвата на собствения си баща. Да извадя откритието му на бял свят.
При входа настъпи раздвижване и суетня. Един руски войник нахълта вътре и застана мирно пред адмирала. Заговори бързо на руски, очевидно силно развълнуван.
Адмиралът отговори и се изправи. Войникът побягна навън.
Петков се обърна към Мат.
— Токущо получихме сигнал, че хидрофонът е засякъл шума на излитащ хеликоптер. Току-що е напуснал района на база „Омега“.
Екипът на „Делта Форс“, мълчаливо предположи Мат. Най-сетне кавалерията бе тръгнала. Но означаваше ли това, че Джени е в безопасност? Можеше само да се надява.
Петков направи знак на пазачите да изведат Мат навън.
— Баща ми е жертвал живота си, за да скрие откритието си. Не мога да позволя сега то да бъде откраднато. Ще завърша онова, което той е започнал. — Адмиралът вдигна ръкава на шинела си над големия уред на китката си. — Още нищо не е приключило.

Джени седеше в задната част на „Сикорски Сийхоук“. Взираше се навън. Нямаше много за гледане. Бързо въртящите се перки вдигаха снежна вихрушка около издигащия се хеликоптер. Отделиха се от земята сред непрогледен бял облак.
Но веднага щом се отдалечиха от повърхността, снегът изчезна. Вятърът разтърсваше вертолета, но пилотът бе опитен и успяваше да задържи машината стабилна.
Крейг и заговори от предната седалка. Не можеше да го вижда, но гласът му достигаше до нея през радиото, вградено в звукозащитните слушалки.
— Ще стигнем до станцията за около двадесет минути. Можеш да продължиш да четеш от последния дневник, включил съм микрофона ти на запис. Освен това ще слушам, докато пътуваме. И най-малката следа може да се окаже ключ към успеха или провала.
Джени докосна дневника и огледа отделението за пътници. Делта Едно се беше закопчал в седалката катапулт, готов да реагира на мига с още дванадесет души. Неприветливият мъж гледаше безчувствено снежната пустош навън.
Джени проследи зареяния му сякаш на хиляди километри оттук поглед. Червените постройки на „Омега“ сега приличаха на мъгляви петна. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта, но все още не бе залязло — дните се увеличаваха и наближаваше времето на денонощната слънчева светлина от средата на лятото.
„Ще свърши ли някога този безкраен ден?“
Насочи вниманието си обратно към дневника в скута и, готова да продължи четенето, но някакъв огнен проблясък привлече погледа и обратно към прозореца.
Хоризонтът избухна като роза от пламък и виещ се сняг.
И тогава ги настигна ударната вълна. Дори през слушалките чу тътена. Блъсна я в гърдите като ритник на муле.
„Господи… не… не…“
Наведе се докъдето и позволяваше коланът, притисна се към прозореца с обезумял поглед. Беше прекалено ужасно, за да може да повярва. Слухът и сякаш се сви и всички звуци изчезнаха, когато нещо вътре в нея нададе вой.
Хеликоптерът рязко изви настрани и се завъртя.
За момент гледката изчезна. Джени се молеше да не се е случило онова, от което се страхуваше. После огненото торнадо се появи отново сред ледените равнини като бясно виеща се колона. Там, където се бе намирала „Омега“, танцуваха пламъци, които гонеха бягащия хеликоптер.
Пламтящата каскада бавно се спусна надолу, погълната от вятъра и снега.
Слухът и се върна. Крясъци на изненада и шок се разнасяха из кабината. Хората се местеха, за да могат да виждат по-добре. Лицата им се бяха превърнали в маски на гняв и болка.
Сред заледената пустош, осветена от огньовете, се бе отворила огромна димяща дупка, подобна на кратер на някакъв арктически вулкан. Ледът около нея бе покрит с горящи локви.
От „Омега“ нямаше нито следа. Бе унищожена, заличена от лицето на земята.
Джени не можеше да си поеме дъх. Баща и… всички останали…
Крейг изкрещя по общия канал на радиото:
— Мамка му! Нали казахте, че всички руски капани са обезвредени!
— Точно така, сър! — отвърна един сержант. — Освен… освен ако съм пропуснал някой…
Джени все още не можеше да си поеме дъх. В очите й се събраха сълзи, но останаха върху миглите и. На лицата на всички бе изписано искрено удивление — на всички, с изключение на един.
Командирът на „Делта Форс“ продължаваше да се взира навън към пламъците. Изражението му не се бе променило — все така твърдо, безчувствено… без следа от изненада.
Погледна към нея.
С все по-нарастващ ужас Джени разбра каква е истината.
Чуваше как Крейг крещи на сержанта. Чуваше лъжата в гласа му. Всичко беше предварително нагласено. Водачите на екипа действаха в същия стил, както и руснаците — грабни наградата и не оставяй никого, който може да се раздрънка. Свършваш си работата и почистваш напълно след себе си.
Никакви свидетели.
Джени запази изражението на шок, за да не показва, че е разбрала. Гледаше към Делта Едно. Той се бе обърнал към нея, сякаш се опитваше да прочете мислите и. Щеше да живее само докато от нея имаха нужда. Познанието и върху писмеността на инуитите бе единственото, което забавяше куршума в главата и.
Крейг я успокояваше, но тя оставаше глуха. Взираше се надолу към дневника.
С периферното си зрение виждаше как пламъците продължават да танцуват. По бузите и потекоха сълзи — и от гняв, и от мъка. „Папа…“
Едната и ръка пропълзя към кобура. Поредното неспазено обещание.
Все още беше празен.




17. Под дулата на оръжията отведоха Мат в клетката му. Странно, но оставиха момчето при него. Сега Маки лежеше свит в леглото, увит в одеяла като какавида. Може би адмиралът искаше момчето и преводачът да са му подръка. Мат нямаше нищо против да играе ролята на бавачка. Седеше на крайчеца на леглото и бдеше над хлапето, гледаше го как спи, събрало малките си пръстчета при устните, сякаш се молеше.
Чертите на Маки несъмнено бяха инуитски — мургава кожа, абаносовочерна коса, кафяви бадемови очи. Докато го наблюдаваше, в съзнанието на Мат нахлуха спомени за Тайлър — и неговата коса бе тъй черна, също като на майка му. Сърцето го болеше — не от ужаса и страха, а от дълбокото чувство за загуба.
— Направо не е за вярване… — промърмори доктор Огден от съседната клетка.
Мат им бе разказал написаното в дневника на Владимир Петков. Кимна едва-едва, без да е в състояние да откъсне очи от детето.
— Какво ли не бих дал да го проуча… може би да взема проба от кръвта му.
Мат въздъхна и затвори очи. Учени. Никога не вдигаха носове от проучванията си, за да видят засегнатите от тях.
— Хормон от гренделите — продължаваше Огден. — Най — накрая нещо, което да има смисъл. За да се получи криосусденсия, би трябвало да е необходима ензимна каскада на генетичната секвенция. А жлезите в кожата биха могли да изиграят идеално ролята на механизъм за задействане на събитието. Кожата се вледенява, това предизвиква отделянето на хормона, гените се активират в клетките на тялото, в тях се натрупва глюкоза, за да ги предпази, а тялото замръзва. А тъй като гренделите са бозайници, химичният състав на хормоните им би трябвало да е сравним с този на останалите видове бозайници. Също както инсулин от крави и свине се използва при лечението на болни от диабет хора. Постигнатото тук далеч е изпреварило времето си. Всъщност е направо блестящо!
За Мат това вече бе прекалено.
— Блестящо? — рязко се извърна той. — Да не си откачил, по дяволите? Пробвай да го замениш с чудовищно! Даваш ли си изобщо сметка какво са правили с тези хора? Колко от тях са били убити, мамка му! — Посочи Маки, който се размърда в леглото. — Да не би да ти прилича на някакъв шибан лабораторен плъх?
Огден отстъпи назад от решетките.
— Не исках да кажа…
Мат забеляза сенките под очите му. Ръцете на Огден трепереха, когато пуснаха металните пръчки. Мат знаеше, че и той е уморен и изплашен като всички останали.
— Някой трябва да поеме отговорност — по-тихо продължи той. — Трябва да се постави граница. Науката не може да погазва морала в желанието си да постигне поредния скок напред. Когато това се случва, всички губим.
— Като стана въпрос за загуба — обади се зад гърба му Уошбърн, — какво е положението с отряда на „Делта Форс“? Могат ли да завземат това място?
Мат забеляза как двамата студенти се размърдаха при този въпрос. Това бе единствената им надежда — спасението. Но не забравяше и пламенната решимост на адмирал Петков. Руският командващ никога нямаше да се предаде, дори пред лицето на многократно по-силен противник. Мат бе забелязал блясъка в очите му, студената безстрастност, която платеше американеца повече от оръжията и гренделите.
Сякаш единствено момчето бе в състояние да стопи леда в сърцето му. Мат погледна към Маки. Момчето държеше ключа към избавлението на адмирала. Но подобна промяна изисква време… време, което нямаха. Петков бе руска мечка, притисната в ъгъла на бърлогата си. Нямаше нищо по-опасно от това — или по-непредсказуемо.
Мат се обърна към Уошбърн.
— Преброих най-малко двадесет войници. Освен това руснаците имат предимството, че са се барикадирали тук. Ще е необходима фронтална атака с всички сили, за да се проникне вътре, а после кърваво и брутално прочистване на всяко ниво.
— Но въпреки това ще дойдат, нали? — обади се Магдален от леглото си.
Мат огледа малката групичка оцелели. Общо петима — шестима, ако включат и Маки. Щом екипът на „Делта Форс“ се връщаше, значи това не беше обикновена спасителна операция. Може би Крейг бе научил за образците. Може би окончателният успех на мисията изискваше получаването им.
Уошбърн също разбираше това.
— Не идват за нас — отговори тя на въпроса на Магдален.
Погледът и срещна очите на Мат. — Ние не сме техен приоритет.
Вратата на затворническото крило се отвори. Влезе адмирал Петков, съпровождан от същите двама войници. Триото приближи клетката на Мат.
„Пак се почва“ — помисли си той и се изправи.
— Вашите „Делта Форс“ взривиха дрейфащата станция — каза Петков с присъщата си прямота.
Мат го зяпна. Трябваше му малко време, за да асимилира чутото.
— Глупости — обади се Уошбърн.
— Прихванахме експлозията минути след излитането на хеликоптера им.
Уошбърн се намръщи, но Мат знаеше, че Петков не лъже. Не действаше по такъв начин. „Омега“ наистина е била унищожена. „Но защо?“
Петков отвърна на мълчаливия му въпрос само с две думи.
— Убедително опровержение.
Мат се замисли върху отговора му. В него имаше истина. Отрядите на „Делта Форс“ бяха секретни екипи за хирургически удари при минимален надзор. Озоваваха се в бойната зона, изпълняваха мисията си и не оставяха след себе си никакви свидетели.
„Никакви свидетели…“
Мат рязко си пое дъх. Разбра какво означава тази новина. Спъна се, залитна и блъсна с пети леглото. Детето се събуди стреснато.
Петков направи знак на единия войник да отвори клетката.
— По всичко личи, че вашето правителство гони същата цел, каквато и моето — да обяви откритието за свое и след това никой да не може да твърди обратното. На каквато и да било цена.
Вратата се отвори. Пистолетите отново се насочиха към него.
— Какво искате от мен? — попита Мат.
— Да ги спрете и двете. Баща ми е пожертвал всичко, за да погребе резултатите от изследването си. Няма да позволя нито едно от правителствата да спечели.
Мат присви очи. Ако казаното от Петков бе истина — ако това наистина е свръхсекретна операция с нула свидетели, — тогава може би току-що бе намерил съюзник. Имаха общ враг. Погледна адмирала. Изгаряше го гняв. Ако екипът на „Делта Форс“ е избил всички на „Омега“… изглеждаше немислимо, но и ужасяващо възможно… тогава щеше да стори всичко, за да отмъсти на всички.
В ума му изникнаха черните очи, гледащи го с любов.
„Джени…“
Обзе го ярост. В очите на Петков виждаше същата решимост. Но доколко можеше да се довери на този студен тип?
— Какво предлагате? — най-сетне рече Мат.
— Да носите бяло знаме — ледено отвърна Петков. — Ще говоря с лидера на екипа — онзи, който открадна дневниците на баща ми. По-нататък ще му мислим.
Мат се намръщи.
— Не мисля, че Крейг ще бъде в настроение за разговори, когато се добере тук. Предполагам, че той и хората му ще предпочетат да говорят с карабините си.
— Трябва да го разубедите.
— Какво ви кара да мислите, че ще ме послуша?
— Ще вземете със себе си някого, чието присъствие ще го блокира.
— И кой е този някой?
Погледът на Петков се спря върху малкото момче в леглото.

Джени четеше текста през сълзи. Нямаше представа как-во означават думите. Просто четеше на руски чрез символите на инуктитут. Можеше да прави само това, за да не се разкрещи. Знаеше, че Крейг слуша, записва, търси някаква нишка.
Срещу нея Делта Едно продължаваше да се взира през прозореца. Пламъците от изпепелената дрейфаща станция отдавна бяха изчезнали в здрача. Хеликоптерът бе направил обиколка над зоната на поражението. Не забелязаха нито един оцелял.
По общия канал се разнесоха думи, които прекъснаха четенето и.
— Полярната станция е право пред нас! — съобщи пилотът.
— Готови за ракетна атака! — викна Крейг. — По моя команда.
„Ракетна атака?“ Джени се изправи на мястото си.
— Координатите на прицел.
— Огън!
Преди да успее да реагира, от външната страна на вратата се разнесе съскаща експлозия. Съпроводи я огнен проблясък. Наведе се напред, когато вертолетът се изнесе настрани от вятъра.
Спирална димна следа маркираше траекторията на ракетата. Удари върховете вляво от входа на станцията. Лед и огън полетяха във въздуха и се стовариха върху откритата ледена равнина. Някакво оранжево петно — палатка — се понесе във въздуха, подгонена от вятъра.
Джени познаваше целта. Това бе мястото, от което руснаците бяха изстреляли ракети по тях. Явно Крейг прочистваше района, за да приземи хеликоптера — и може би да отмъсти.
Разпръсквайки парата и дима под себе си, машината се понесе надолу към леда.
— Екип едно готови! — изрева Делта Едно, стряскайки Джени.
Вратата срещу нея се отвори. Вятърът нахлу в кабината. Студът защипа оголените части от кожата и. Войниците за-почнаха да се спускат по въжетата един по един. Изчезваха от поглед за секунда.
— Екип две!
Вратата от страната на Джени също се отвори и вятърът се нахвърли върху нея. Едва не изпусна дневника. Притисна го здраво до гърдите си.
Мъжете се промъкваха покрай нея, сграбчваха въжетата и скачаха навън. Кабината се опразни за секунди. Останаха само трима, включително и Делта Едно.
— При картечниците! — излая командирът.
Войниците вече бяха заели местата и насочиха огромните дула навън.
— По моя команда! — нареди Делта Едно. — Пълен преграден огън!
Джени рискува да се наведе и да погледне надолу. Димът от ракетната атака бе започнал да се разсейва. Забеляза спуснатите войници. Облечените в бели екипи фигури притичваха и се хвърляха по корем на леда.
— Огън! — нареди Делта Едно.
Картечниците затракаха зловещо, бълвайки огън. Празните гилзи се посипаха като месингов дъжд. Ледът се разкъса от широките откоси, защитаващи войниците.
Един-единствен руски войник побягна от някакъв скрит бункер. Откосът го разряза на две и обагри леда в червено. Изглежда оцелели нямаше.
— Слизаме — нареди Крейг на пилота по общия канал.
Хеликоптерът се спусна надолу, като леко се оттегли зад екипа на леда.
Делта Едно държеше слушалката плътно до ухото си.
— Получавам докладите! — съобщи той. — Повърхността е в наши ръце! На входа на станцията има силна охрана!
— Безопасно ли е да се кацне? — попита Крейг.
— Бих предпочел птичката да е във въздуха до превземането на станцията — отвърна Делта Едно. — Но горивото е проблем. Имаме много път до Аляска. Момент! — Той се заслуша и притисна микрофона си до гърлото, за да разговаря с някой долу. Накрая се изправи. — Сър, екипите съобщават за раздвижване при входа на базата. Някой излиза навън. Невъоръжен. Носи бяло знаме.
— Какво? Толкова бързо? Кой е?
Хеликоптерът се обърна около оста си. Джени забеляза фигурата на стотина метра от тях. Изпъкваше добре на снега, въпреки че димът продължаваше донякъде да я замъглява. Носеше зелено яке, което ярко изпъкваше на белотата наоколо. Дори от това разстояние разпозна износената дреха. Беше прала, поправяла и кърпила проклетото нещо в продължение на десет години.
Не бе в състояние да прикрие радостта и изумлението си.
— Това е Мат! — възкликна тя и изхлипа. Общият канал все още бе открит. Крейг я чу.
— Джен, сигурна ли си?
— Сър, има и някакво момченце с него — обади се Делта Едно от другата страна на кабината.
Едва сега забеляза детето, притиснало се до крака на Мат. С едната си ръка той прегръщаше момчето, а в другата държеше прът с парче от бяла канадка на него.
— Приземи се! — нареди Крейг.
Хеликоптерът започна да се спуска.
— Може би е по-добре да останем във въздуха, докато се изяснят нещата — призова към предпазливост Делта Едно.
— Изпратен е като посредник. Може да успеем да обърнем това в наша полза.
Облекчението на Джени се смеси със страх. От самото начало двамата с Мат се бяха оказали дребни пионки в тази игра между свръхсилите. Изглежда ролята им все още не бе свършила.
Плъзгачите се отпуснаха върху леда. Около машината бушуваше и се вихреше сняг. Двигателят намали оборотите си.
— Искам да държиш мотора загрят — нареди Делта Едно на пилота.
— Слушам, командир.
Крейг се промъкна от пилотската кабина в основното отделение.
— Ще оставим дневниците тук — посочи към Делта Едно. — Твое задължение е да ги пазиш.
— Какво ще правите? — попита той.
— Ще се срещна с онзи човек. Няколко пъти ми спаси задника, да видим дали ще успее да го направи и сега. Предпочитам да останеш тук — обърна се той към Джени.
— За нищо на света! — тя разкопча коланите си. Трябваше да я застрелят, за да я накарат да остане в хеликоптера.
Крейг я изгледа за миг, сякаш преценяваше искреността и, после сви рамене. Може би все пак предпочиташе всичките му жертви да са заедно.
Двамата слязоха от вертолета и се приведоха под перките, за да изчакат трима бойци от екипа на „Делта Форс“ за въоръжен ескорт.
Джени едва ги забелязваше. Очите и бяха приковани към фигурата на тридесетина метра от входа на станцията. Мат! Едва се сдържаше да не се затича към него. Страхуваше се, че подобен внезапен порив ще доведе до смъртта и на двамата. Затова тръгна в групата, оградена от двете страни и отпред от войници. Прекосиха леда и минаха в неутралната територия отвъд охранявания периметър.
Мат се бе отпуснал на коляно и прикриваше детето. Беше насочил цялото си внимание към него. Дребосъкът го прегръщаше. Беше увит от глава до пети в нечия канадка, която му стоеше като истински шинел. Ръкавите висяха чак до земята. Без да се отделя от прегръдката на Мат, детето се обърна и погледна с ококорени очи приближаващата група.
Джени за пръв път видя ясно лицето му — черна коса, големи кафяви очи, мъничко личице. Спъна се, краката и внезапно омекнаха. — Тайлър!




Мат прегръщаше момчето с две ръце. Щом излязоха от тунела, Маки се бе залепил плътно за него. Експлозиите и ревът на 50-милиметровите картечници вече го бяха изплашили достатъчно. А сега на откритото бе изпаднал в паника от вятъра и снега. Мат можеше да се досети защо. Вероятно бе прекарало целия си кратък живот изолиран долу, може би дори само в рамките на онова ниво. Тук, на открито, пред него се простираше огромен свят и това го изваждаше от равновесие.
Нуждаеше се от някого, в когото да потърси опора, от котва — и това бе Мат.
Почти не обърна внимание на приближаващите. Бе забелязал Крейг сред войниците, но след това трябваше да държи Маки да не се втурне обратно към станцията.
— Тайлър!
Познатият вик го накара рязко да се обърне.
Джени се отскубна от групата войници. Очите и бяха диво разширени, но бързо дойде на себе си. Разбра грешката си веднага щом я произнесе на глас. Чист рефлекс, досети се Мат.
— Името… името му е Маки — заекна той, докато се изправяше. Детето се вкопчи в крака му, но Мат този път нямаше нищо против. Краката му бяха омекнали от облекчение, когато видя Джени жива, и се нуждаеха от опората на детето.
Тя се втурна към него.
Мат не знаеше какво да очаква и леко се присви.
Хвърли се в обятията му, притисна се силно в него, обви с ръце шията му. Стана тъй естествено, че Мат се изненада. Сякаш винаги е било така. Сякаш не бе минало никакво време. Прегърна я още по-силно, сякаш да се увери, че не сънува, и усети аромата на косата и, тилаи… Беше истинска… и в обятията му.
— В базата… папа… — хлипаше тя в ухото му.
Мат се вцепени. Джон не беше с нея или в хеликоптера. Баща и бе останал в „Омега“. От реакцията на Джени ставаше ясно, че казаното от Петков не е било лъжа. Дрейфащата станция наистина е била взривена.
— Джени, страшно съжалявам!
Думите прозвучаха глупаво. Единственото, което можеше да направи, бе да и предложи силата си, рамото си, ръцете си.
Трепереше в прегръдките му. Думите и стигнаха до него — прошепнати, тихи, предназначени единствено за неговите уши.
— Крейг го направи. Не му се доверявай.
Пръстите му стиснаха канадката и. Погледна към фигурата в познатата синя дреха. Външно запази самообладание, сякаш не бе чул предупреждението.
Всичко се бе оказало истина. Всичко.
Бавно отдръпна Джени от себе си, но продължи да я прегръща с едната ръка.
Крейг пристъпи напред.
— Мат, радвам се, че си жив. Но какво става? Какво правиш тук?
Мат потисна порива да стовари юмрук право в лицето му. С подобно действие щеше само да си изпроси куршума. За оцеляването оттук нататък щеше да е необходима майсторска игра с полуистини и лъжи.
За начало — с лъжа.
— Господи, как се радвам да ви видя всички тук!
Крейг се усмихна по-уверено.
— Руският адмирал продължава да контролира всичко долу, но ме изпрати нарочно. Реши, че ако първо ще стреляте, а после ще питате, по-добре да се почне с един американец.
— Защо изобщо те е изпратил?
— За да уговоря временно примирие. Ще цитирам адм-рала: и двете страни разполагат само с половината от ключа Към чудото тук. У вас са техническите бележки, у него са образците. Едното е напълно безполезно без другото.
Крейг пристъпи напред.
— Истина ли е?
Мат отстъпи настрани и побутна малкия Маки между себе си и Джени. Момчето не се пускаше от крака му.
— Ето доказателството, с което ме пратиха.
— Не разбирам. — Крейг се намръщи и се наведе да пог-ледне детето по-отблизо.
Мат не се изненада. Крейг бе обучен да бъде като кон с капаци, да се насочва единствено към целта и да пренебрегва всичко останало. Особено труповете, оставени по пътя.
— Това е момчето от камерата — обясни той. — Онази, която доктор Огден активира.
Погледът на Крейг се стрелна към него.
— Господи, сериозно? Съживило се е? Значи наистина действа?
Мат запази самообладание. Не можеше да се издава, че знае за зловещото намерение на „Делта Форс“.
— Действа, но единствените запазени образци от еликсира се държат на едно тайно място долу. Аз самият го видях с очите си. Обаче адмирал Петков е заложил експлозиви из цялата база. Може да унищожи всичко.
Погледът на Крейг помръкна.
— Какво иска?
— Временно примирие. Преговори между вас двамата. На горното ниво. Ще оттегли хората си надолу. Можеш да дойдеш с петима от твоите, въоръжен както си искаш. Но ако от главата на адмирала падне и косъм, на хората му е заповядано да застрелят пленниците и да взривят избата. Струва ми се, че нямаш кой знае какъв избор. Или губиш всичко, или сключваш съглашение с онзи дявол.
Зачака, несигурен дали не е преиграл.
Крейг изсумтя и се обърна. Вдигна яката на якето си и заговори в нея, след което извади шнура от качулката си и пъхна края му в ухото си. Скрито радио, досети се Мат.
Джени се присламчи по-близо.
— Консултира се с командира на „Делта Форс“. Откраднатите дневници са при него в хеликоптера. А тези преговори? Можем ли да имаме доверие на някого?
— Единственият човек, на когото имам доверие, е до мен.
Тя стисна ръката му.
— Ако се измъкнем от всичко това…
— Когато — поправи я той. — Когато се измъкнем от всичко това.
— Мат…
Той се наведе и леко я целуна по устните. Не беше толкова целувка, колкото обещание за бъдеще. Обещание, което смяташе да изпълни. Усети соления вкус на сълзитеи. Щяха да оцелеят.
Крейг се обърна. Междувременно около тях се бяха събрали още хора. Приготвяха си оръжията.
— Прав си. Май нямаме друг избор, освен да се срещнем с копелето.
Мат преброи хората на Крейг. Петима.
— Взел си един повече — каза той, кимайки към войниците.
— Какво? — вдигна вежди Крейг. — Каза петима.
— Тя идва с нас. — Мат посочи към Джени. — Ще трябва да и върнеш пистолета.
— Но…
— Или идва, или аз не се връщам там. А ако не се върна, както ми е заповядано, Петков ще взриви избата.
Клатейки глава, Крейг направи знак на един от хората си да отстъпи.
— Добре, но навън тя е в по-голяма безопасност.
Мат не отговори. За добро или лошо, двамата с Джени бяха неразделно свързани. Тя стисна ръката му и протегна отворена длан за пистолет.
Един от войниците и даде своя. Мат придържаше ръката и до кобура. Както беше ядосана, можеше да застреля Крейг на място.
Поеха към станцията. Мат взе на ръце момчето, което ококорено зяпаше Джени. В очите му се четеше страх. Минаха през пробития отвор и за пореден път заслизаха надолу по тунела. Топлият въздух от станцията ги удари в лицата.
Мат се питаше дали Петков е готов. Адмиралът не бе споделил плановете си. „Доведи Крейг вътре“ — това бе целта на мисията му. Останалото Петков сам щеше да свърши. Но какво се надяваше да постигне? Руският контингент бе по-малоброен и по-зле въоръжен.
Мат водеше групата. Осветлението отново работеше. Явно някой бе намерил резервни бушони и бе пуснал тока на първото ниво. Беше прекалено светло. Кръвта по пода изпъкваше на ярки червени петна. Покрай една от стените бяха наредени телата на загиналите. Масите бяха избутани настрани.
В центъра на помещението, недалеч от спиралната стълба, стоеше Петков. Асансьорът бе вдигнат от долните нива. Руският адмирал бе стъпил с единия крак на платформата.
— Добре дошли! — студено каза той.
Премести се изцяло върху платформата. Там имаше и някакво странно устройство. Титаниева сфера, поставена на триножник. През централната и част примигваха малки сини лампички. Макар и без никакви обозначения, самият и вид сякаш казваше: бомба.
Мат внезапно изпита неприятното усещане, че новооткритият му съюзник не е такъв, какъвто би му се искало. Сега пък каква игра се играеше?
Внезапно чу тропот на крака. Извърна се рязко. Още петима войници от „Делта Форс“ нахлуха в помещението. Изглежда нито една от страните не смяташе да спазва примирието.
Мат се изненада, въпреки че не би трябвало.
Петков остана невъзмутим и непредвидим. Не помръдна от мястото си.
— Рискувате мисията си — най-сетне проговори той. — При една моя дума или при смъртта ми образците ще бъдат унищожени.
Крейг пристъпи до Мат и взе момчето от ръцете му. Маки стреснато извика.
— Това е всичко, което ми трябва — каза той и вдигна детето във въздуха.
— Исследовательский субъект.
Джени бе така мила да прочете още някои откъси от дневника на баща ви, докато пътувахме насам. Изглежда хормонът остава активен у съживения образец в продължение на цяла седмица. С неговите бележки и с момчето ще извлечем хормона и сами. Онова, което имате, е безполезно. Но въпреки това ще ви направя предложение — вашия живот в замяна на образците. Офертата е валидна точно една минута.
— Благодаря за великодушието — отвърна Петков, — но тази минута не ми трябва.
Експлозията разтърси нивото, разлюля пода и разхвърля хората на различни страни. За тях се издигнаха гъсти кълба дим. Мат се строполи на купчина до Джени. Бързо се обърна назад.
Изходът към повърхността бе изчезнал. Ледените късове бяха хлътнали надолу, блокираха коридора и се бяха изсипали дори в нивото. Изправи се на крака. Ушите му пищяха. Крейг и онова, което бе останало от екипа на „Делта Форс“, се мъчеха да станат от пода. Двама от тях бяха мъртви, смазани от падналия лед.
Светлините примигваха. От гъстия дим всички кашляха неудържимо.
Мат погледна към стълбата. Петков бе изчезнал надолу. Отмести поглед към Крейг.
Беше се оказал в капан, погребан под леда заедно с двама побъркани мъже.
Погледна титаниевата сфера, оставена на платформата на асансьора. Сините светлинки все така примигваха и обикаляха по екватора и.
Не предвещаваха нищо добро.

Аманда бе клекнала до капитан Грег Пери на борда на „Полярен страж“. Двамата наблюдаваха монитора на „Дълбочинно око“. Останалите се бяха скупчили отзад. Някои гледаха екрана, други се взираха навън през лексановото око на подводницата.
Грег отпусна ръка на коляното и. Повече нямаше да и позволи да се отдалечи и на крачка от него… и тя нямаше нищо против.
Само преди половин час на „Омега“ беше изпаднала в пълна паника. Опитваше се да предупреди останалите за онова, което са намислили командирите на „Делта Форс“, и за сонарната честота, издаваща присъствието на грендели. Оказа се, че не са били чудовищата — „Полярен страж“ бе активирал „Дълбочинно око“.
Но преди да успее да привлече вниманието на Сюел, двойните врати на бараката рязко се отвориха и вътре се бе втурнал Грег с малка група свои хора. Нареди на всички да запазят пълно мълчание.
Смаяна от чудото, Аманда се бе хвърлила в обятията му. Без да обръща внимание на присъстващите, той я бе притеглил към себе си, целуваше я и шепнеше, че я обича.
Изчакаха хеликоптерът на „Делта Форс“ да се издигне във въздуха. След това тичаха през сенките начело с Грег към бараката на океанографите. Вътре Аманда видя странна гледка. В центъра на главната лаборатория се издигаше кулата на „Полярен страж“. Подводницата бе изплавала през квадратната дупка, изрязана в леда, която бе пристанище на двуместната батисфера на океанографите.
Когато всички се спуснаха долу в подводницата, Грег заповяда аварийно потапяне. „Полярен страж“ се спусна надолу като тухла. Намираха се на дълбочина четиридесет фатома*, когато руските запалителни експлозиви V-клас вдигнаха във въздуха покрива над главите им.
[* Около 73 метра. — Б. пр.]
По това време Аманда беше в „Циклоп“. Видя с очите си ослепителния проблясък, невъзможната гледка на пламъци, изригващи надолу във водата. Подводницата се бе разтърсила и само благодарение на водната изолация бяха оцелели, макар и здравата раздрусани.
След това Грег бе изпратил безумно послание на дълги вълни до баща и, в което го информираше за действителната мисия на отряда на „Делта Форс“.
— Вече бях там и се готвех да направя опит да ви измъкна под носа на руснаците. Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да ви спасявам от свои — последните му думи бяха пропити с горчивина.
Освен товаи бе съобщил за състоянието на баща и след инфаркта. Но за щастие сега се възстановяваше в болницата на Военноморските сили в Оаху.
— Беше настоял преди да започнат да го лекуват, да изпратят предупреждението.
Беше ги спасило умелото и точно разпределение на времето.
В момента „Полярен страж“ отново шпионираше отдолу. Този път подводницата бе увиснала неподвижно до обърнатата ледена планина, криеща в недрата си полярната станция „Грендел“. С помощта на проникващия сонар на „Дълбочинно око“ бяха наблюдавали нападението срещу базата. Зловещо бе да гледаш безмълвната картина на екрана, призрачните образи на хора и престрелки.
След това избухна експлозия, изобразила се на монитора като ярко жълто петно.
Постепенно то се изчисти.
Грег стисна коляното и — искаше да говори с нея. Аманда се обърна и го погледна.
— Не зная как бихме могли да им помогнем — каза той. — Май входът се срути. Попаднаха в капан.
Зад Грег някой се размърда и пристъпи напред.
— Джени.
Беше бащата на другата жена. Посочи един от призраците на екрана.
— Това е дъщеря ми. Аманда го погледна.
— Сигурен ли сте?
Той се наведе още по-напред и прокара пръст по долната половина на образа.
— Счупи си крака, когато беше на двадесет и две. Използваха гвоздеи, за да закрепят костта.
Аманда леко настрои фокуса на сонара. Старецът май беше прав. Проникващият сонар действаше донякъде като рентгенов апарат. И наистина в единия крак като че ли имаше метал. Нищо чудно да беше тя.
Обърна се към Джон и видя изписания на лицето му страх. Той знаеше, че на екрана е дъщеря му. Трябваше да спасят Джени и останалите, попаднали в капана между двете сили.
Грег посочи монитора. По горните нива на станцията се появиха малки жълти петна. Нямаше нужда от обяснение какво означават те. Стрелба.
Голям кехлибарен пламък лумна в центъра на станцията Аманда се обърна към Грег. — Граната — раздвижиха се устните му. Отново загледа монитора, на който проблясъците и петна-та продължаваха да се спускат към дълбините на станцията. Това бе истинска война.




Избухна нова граната и разтърси пода. Джени държеше на ръце инуитското дете. Момчето пищеше и плачеше, запушило ушите си и стиснало здраво очи. Приклекна и го залюля, за да го успокои.
Мат стоеше над тях с пушка в ръка.
Викове и изстрели се чуваха от централната шахта, съпроводени с кълба дим и сажди. Някъде долу имаше пожар. Базата бе изградена предимно от стомана, месинг и мед, но значителна част от инфраструктурата и се състоеше от леснозапалими материали.
Сега те горяха.
Дори екипът на „Делта Форс“ да успееше да овладее станцията, какво можеха да направят? Щяха или да умрат в пламъците, или да останат погребани в леда.
А не биваше да се забравя и третата възможност.
Сякаш рееща се в колоната от дим, голямата титаниева сфера продължаваше да стои на платформата на асансьора. Един от екипа, експерт по експлозиви, бе коленичил пред отворения панел в долната и част и го изучаваше от десет минути. Инструментите до него оставаха недокоснати. Това не беше добър знак.
Крейг изкрещя нещо веднага щом стрелбата долу затихна. Говореше по радиото, като същевременно оглеждаше нивото. Други двама войници бяха заели позиция при шахтата. Останалата част от екипа продължаваха партизанската си война долу.
Крейг свали микрофона и се приближи.
— Хората отгоре са малко и няма начин да ни измъкнат оттук. Ще отнеме дни. А всеки опит да се пробие изход с ракета може само да ни убие.
— Тогава какво ще правят?
Крейг затвори очи за момент, после отново ги отвори. Загледа се в бомбата.
— Наредих им да се отдалечат на петдесет километра оттук. Не мога да рискувам дневниците.
— Петдесет километра? Не е ли прекалено? — попита Мат.
Крейг кимна към устройството в шахтата.
— Атомна бомба. Засега сержант Конрад знае само това.
Освен ако не успеем да я деактивираме… — той сви рамене.
Джени трябваше да му признае — беше хладнокръвен тип. Дори и в такава ситуация основен приоритет си оставаше мисията.
Мат се ослуша.
— Стрелбата… май намалява…
Джени отново залюля детето. Битката бе приключила, чуваха се само отделни изстрели.
Двамата войници при шахтата се размърдаха.
— Идват свои! — извика единият.
Други двама от екипа се изкачиха по стълбите. Водеха руски войник, вдигнал ръце на главата си. Беше съвсем млад, най-много на осемнадесет, и мигаше от кръвта, стичаща се по челото му. Дрехите му бяха покрити със сажди.
Единият от войниците му заповяда нещо на руски. Момчето падна на колене. Другият отиде при Крейг.
— Предават се. На Ниво Три имаме още двама пленници.
— А останалите?
— Мъртви са — войникът хвърли поглед към стълбището. Стрелбата бе спряла напълно. — Прочистихме всички нива без четвъртото. Нашите в момента са там.
— А адмирал Петков? — попита Мат.
Мъжът побутна пленника. Отслабнал от ужаса и загубата на кръв, той се строполи на една страна, без да посмее дори Да си свали ръцете, за да се подпре на тях.
— Казва, че адмиралът е избягал в Ниво Четири. Но засега не сме го открили. Може и да лъже.
В този момент към тях се приближи сержант Конрад. Крейг насочи цялото си внимание към него.
— Е?
— Никога не съм виждал подобно нещо — поклати глава войникът. — Мога само да кажа, че е някакво маломощно ядрено устройство. С минимален радиационен риск. Но със сигурност не е обикновена бомба. По-скоро цели да разстрои нещо. Като онези електромагнитни пулсови оръжия, които се разработват. Експлозивната мощност е ниска за ядрена бомба, но енергията и би могла да създаде мощен импулс. Не мисля, че става въпрос за електромагнитен импулс. Нещо различно е, непознато.
— Казахте, че експлозията ще бъде малка — прекъсна док-лада му Мат. — Само това ме интересува. Колко малка?
— Малка за ядрено устройство — сви рамене сержантът. — Но ще пукне този остров като твърдо сварено яйце. Гръмне ли, всички сме мъртви, без значение що за импулс ще излъчи.
— Можете ли да я деактивирате?
Конрад поклати глава.
— Задействащият механизъм е от субсонични приемници. Свързан е към външен детонатор. Ако не успеем да се доберем до отменящия код и да го изключим, това бебче ще гръмне след… — той погледна часовника си — … след петдесет и пет минути.
Крейг потърка лявото си слепоочие.
— Значи трябва да открием адмирала. Той е единственият ни шанс — погледът му се спря върху уплашения младеж на пода. Кимна на войника, който го бе ритнал. — Разбери какво знае.
Явно пленникът го бе разбрал. Ужасен, започна да дърдори на руски, като продължаваше да държи ръцете си на главата.
Мат застана между него и войника.
— Няма нужда. Мога да намеря Петков. Знам къде се е заврял.
Крейг се обърна към него.
— Къде?
— На Ниво Четири. Ще ви заведа.
Крейг присви очи и погледна първо младежа, после стълбата.
— Добре. И без това се съмнявам, че този знае нещо — извади пистолета си и стреля в главата на пленника.
Гърмежът прозвуча силно в притихналата станция. Кост, мозък и кръв се пръснаха по пода.
— Исусе Христе! — изкрещя Мат, щом ехото заглъхна. — Защо го направи?
Крейг отново присви очи.
— Не се прави на глупак, Мат. Много добре знаеш защо — тръгна към шахтата и даде знак на двамата войници да го последват. — Или ние, или те. Избирай страна и да действаме.
Мат остана замръзнал на мястото си, но загледан в Джени, която се беше извърнала от трупа, за да скрие ужасната гледка от детето. Изстрелът го бе накарал отново да се разреве с пълна сила. Джени го държеше здраво.
Мат пристъпи към тях, наведе се и ги прегърна.
— Върви — каза му тя въпреки желанието си. Не и се искаше да се отделя от тях. — Но си отваряй очите на четири.
Едва забележимо кимване. Беше я разбрал. В момента най-голямата опасност бе бомбата. Ако успееха да я блокират, трябваше да намерят начин да се спасят и от руснаците, и от „Делта Форс“.
Мат се изправи и метна пушката на рамо.
Джени затвори очи. Не искаше да гледа как се отдалечава. Но когато той направи няколко крачки, ги отвори отново. Гледаше всяко негово движение, широките рамене, големите крачки. Изпиваше го с поглед, без да знае дали ще го види отново. Съжали за пропилените в горчив гняв години.
Изчезнаха от поглед. Двамата стражи останаха на местата си при шахтата. Опита се да утеши хлипащото дете, както не бе успяла да утеши Тайлър. Прекара пръсти през косата му, като шепнеше безсмислени успокоителни думи.
Двамата войници тихо разговаряха. Стрелбата и експлозиите бяха затихнали окончателно. Нивото все още бе замъглено от пушека. Сферата все така проблясваше през мъглата като маяк — титаниево сърце, отброяващо изтичащите минути.
Докато люлееше момчето, зад нея зашепна нечий глас, призрачен и неясен. Отначало дори си помисли, че само и се е сторило. И тогава гласът изрече името и.
— Джени… чуваш ли ме?
Предпазливо погледна зад себе си. Звукът идваше от някаква разпиляна по пода електроника.
— Джени, тук е капитан Пери от „Полярен страж“.

Пери стоеше в свързочната кабина на мостика и говореше по УТК-линията на подводния телефон.
— Ако ме чуваш, премести се към мястото, откъдето идва гласът ми.
Докато чакаше, включи интеркома и повика „Циклоп“.
— Джон, Аманда може ли да види Джени на монитора?
Реагира ли дъщеря ти?
Кратка пауза, след което дойде и отговорът:
— Да!
Усети бащинската надежда в гласа му.
През изминалите пет минути бяха изчаквали момент Джени да остане сама. По-рано Пери бе подслушал разговора между „Дракон“ и станцията по подводния телефон. Надяваше се спуснатият във водата изолиран проводник да не е пострадал при взрива.
— Джени, виждаме те на сонара. Има ли начин да отговориш? Би трябвало да има приемник. Прилича на обикновен телефон. Ако го откриеш, просто говори по него.
Зачака, като се молеше. Не знаеше каква помощ би могъл да предложи, но поне трябваше да е наясно със ситуацията в станцията, за да изработи някакъв план.
Линията остана безмълвна.
„Хайде… трябва ни някакъв шанс. Поне мъничко късмет.“
Тишината продължаваше.




Джени стискаше телефонната слушалка. Сълзи се стичаха по бузите и. Жицата бе прерязана. Нямаше начин да отговори. От безсилие и отчаяние и идваше да разбие слушалката в пода.
За момента двамата стражи бяха заети със собствения си разговор. С едната си ръка продължаваше да прегръща Маки — не искаше да привлича вниманието им.
Гласът на капитана се разнесе отново.
— Трябва да има някакъв проблем при слушалката. Но имаме достъп до всички средства за комуникация в станцията. Подслушваме всичко. Просто трябва да намериш какъвто и да било радиопредавател. Дори и обикновено уоки-токи.
Слухът ни е адски добър. Направи го. Но не позволявай никой от „Делта Форс“ да те види.
Джени затвори очи.
— Просто знай, че те наблюдаваме. Ще направим каквото можем, за да ти помогнем.
Слушаше уверения му глас, но той бе недостъпен за нея, както водата не може да проникне през кожата на тюлен. Дори и да намери радио, каква полза от това? Как биха могли да помогнат?
Гледаше сините светлинки, обикалящи по титаниевата сфера. Обхвана я чувство на отчаяние и безнадеждност. Беше прекалено уморена, за да продължи да се бори. Не бе мигвала почти две денонощия. Постоянният ужас и напрежение бяха изцедили всичките и сили. Усещаше се куха и празна.
От малкия говорител се разнесе друг глас.
— Джени, тук сме. Няма да се махнем, докато не ви изведем всички оттам.
Едва различи думите, но самият глас привлече вниманието и — познатото заваляне, леко провлеченото произношение.
— Аманда… — изричаше името на призрак.
— До мен стои някой, който иска да говори с теб.
Последва пауза, през която Джени се мъчеше да намери логично обяснение.
— Джен… скъпа…
Сълзи бликнаха от очите и.
— Папа!
Възклицанието привлече вниманието на стражите. Наведе се към момчето и му заприказва, за да прикрие грешката си. Зад нея баща и продължаваше да говори… жив!
— Прави каквото казва капитан Пери — насърчи я той. — Няма да ви оставим.
Джени прегърна детето и го залюля, като се мъчеше да сподави хлипанията си. Баща и беше жив! Чудото я извади от отчаянието. Нямаше да се откаже.
Вдигна глава и се загледа към мъртвия руски младеж. От горния джоб на униформата му се подаваше черно уоки-токи.
Стана и взе детето на ръце. Започна да се разхожда насам-натам, тананикайки тихо, като постепенно се приближаваше до тялото. Спря достатъчно близо и зачака пазачите да се обърнат с гръб към нея. Издебна удобен момент, бързо измъкна предавателя и отново се изправи.
Скри го на място, където никой не би се сетил да погледне.
А сега какво?
Титаниевата сфера в центъра на помещението продължаваше зловещото си отброяване. Нямаше да има никакво спасение, докато не се намери начин да се справят с тази заплаха.
А това зависеше от мъжа, когото обичаше.

Мат вървеше по дългия извит коридор със замразените камери.
Крейг и двамата му придружители го следваха. Други войници от отряда заемаха ключови позиции в нивото. Всички оцелели руснаци бяха екзекутирани и базата отново бе станала американска… с изключение на руския адмирал.
Мат стигна до тайния панел в края на коридора. Спря, за да прецени двете злини — Крейг или руския адмирал. Но веднага си представи Джени и малкото момче. Почерпи сила от сърцето и, от готовността и да защити невинния. Преди решаването на останалите проблеми трябваше да деактивира бомбата.
Пръстите му се стегнаха около пушката.
— Тук няма нищо — подозрително рече Крейг.
— Така ли? — Мат отвори тайния панел и откри ключалката за секретната ледена лаборатория. Погледна към Крейг с вдигнати вежди. — Тогава влез пръв, защото се съмнявам, че ще можем да разчитаме на топло посрещане.
Крейг му направи знак да отстъпи и нареди на един от войниците да се заеме с колелото. Мат го остави да се помъчи малко, спомняйки си за собствените си безплодни усилия по-рано. Но времето беше от критично значение. Наведе се и натисна тайното копче, което освобождаваше колелото. То се завъртя.
Вратата се открехна едва-едва. Никой не се опита да я отвори съвсем.
Крейг пристъпи към нея.
— Адмирал Петков! Поискахте да се срещнем и да преговаряме, за да намерим решение на проблема. Все още съм склонен на това, стига да желаете.
Отговор не последва.
— Може да се е самоубил — промърмори единият от войниците.
Предположението му бързо бе опровергано.
— Влезте — обади се Петков отвътре.
Крейг се намръщи, обезпокоен от отстъпчивостта на адмирала. Погледна към Мат. Той поклати глава:
— Не влизам там пръв. Шибаната игра си е твоя, а не моя.
Крейг направи знак на всички да отстъпят встрани, после отвори вратата, като криеше тялото си зад нея. Стрелба не последва.
Единият от войниците протегна малко шпионско огледало.
— Всичко е наред — каза сержантът, без да крие изненадата си. — Просто си седи там. Не е въоръжен.
Крейг му направи знак да влезе пръв. Сержантът вдигна пушката си, промъкна се от удобната си позиция и снишен се стрелна през входа. Отпусна се на коляно и насочи оръжието напред в очакване на някаква заплаха. Такава нямаше.
— Чисто е! — извика той.
Крейг предпазливо влезе в стаята с готов за стрелба пис-толет. Мат го последва, а двамата войници останаха в коридора.
Ледената лаборатория изглеждаше по същия начин. Нищо не бе преместено или унищожено. Мат бе очаквал, че Петков ще е разбил образците, но стъклените спринцовки все още си стояха подредени на задната лавица.
Адмиралът седеше на ледения под до баща си. Двамата приличаха повече на братя, отколкото на баща и син.
— Владимир Петков — каза Крейг.
Нямаше нужда да се потвърждава очевидното.
Крейг хвърли поглед към пълните спринцовки. Оръжието му бе насочено към адмирала.
— Не е нужно да завършваме по този начин. Дайте ни отменящия код за бомбата горе и ще останете жив.
— Ще ме пощадите, както пощадихте хората ми, както пощадихте и вашите в „Омега“ — навъсено го погледна Петков. Вдигна едната си ръка и дръпна ръкава, откривайки монитора на китката си. — Бомбата горе е звуков заряд, настроен да се задейства след четиридесет и две минути.
Крейг заряза лъжите.
— Мога да превърна тези четиридесет и две минути в едно малко море от болка.
В отговор на заплахата Петков само се засмя презрително.
— Не можеш да ме научиш на нищо ново за болката, хуйок.
Крейг настръхна от явното оскърбление.
— Какво значи „звуков“ заряд? — прекъсна ги Мат. — Мислех, че е ядрена бомба?
Погледът на Петков се стрелна към него и отново се върна към Крейг. Руският адмирал знаеше кой е истинският враг.
— Устройството има ядрен спусък. След звуков импулс с продължителност една минута главният реактор ще достигне критичната точка и ще избухне. Ще унищожи целия остров.
Крейг приближи пистолета към главата му. Ударникът се вдигна назад.
Без изобщо да се впечатли, Петков просто потупа монитора на китката си.
— Спусъкът е свързан и със собствения ми пулс. Нещо като предпазна мярка. Убийте ме и времето на детонацията ще се съкрати на една минута.
— В такъв случай може би нещо друго ще ви разубеди. — Крейг насочи пистолета към главата на баща му. — Мат ми разказа историята. Баща ви си е инжектирал еликсира заедно с ескимосите. Щом го е направил, значи поне част от него е искала да живее.
Петков остана непроницаем и безмълвен.
— Може би е все още жив, също като момчето. Ще му отнемете ли шанса за прераждане? Разбирам срама и мъката, които са подтикнали баща ви към това решение, но изкупление на греховете може да има само приживе, не и след смъртта. Ще откажете ли това на баща си? — Крейг пристъпи напред и стъпка спринцовката, използвана от учения преди десетилетия. — Инжектирал си е хормона, защото е искал да живее.
Петков погледна към баща си. Ръката му се вдигна, след това се отпусна. Очевидно се колебаеше.
— А малкия Маки? — натисна го и Мат. — Баща ви сам го е подложил на последното изпитание — момчето, което е отгледал като свой син. Искал е то да живее. Така че ако не за друго, помислете за него.
Петков въздъхна. Очите му бяха затворени. Тишината се спусна като огромна тежест върху всички. Накрая адмиралът заговори.
— Отменящият код е серия букви. Трябва да се въведат веднъж, после втори път в обратния ред.
— Кажете ми го — настоя Крейг. — Моля ви. Петков отвори очи.
— Ще го направя, но искам да ми обещаете нещо.
— Казвайте!
— Правете каквото искате с мен, но пазете детето. Крейг присви очи.
— Разбира се.
— Никакви лаборатории. Споменахте, че ще го използвате като исследовательский субъект — посочи спринцовките на стената. — Тук имате повече от достатъчно. Просто оставете детето да живее нормално.
Крейг кимна.
— Кълна се.
Петков отново въздъхна.
— Най-добре си запишете кода.
Крейг измъкна някакво малко устройство от джоба си.
— Цифров диктофон. Петков сви рамене.
— Кодът е Л-Е-Д-И-В-Я-Б-Е-Т-Я-У-Б-О-Р-Г-В.
Крейг пусна записа, за да се увери, че всичко е наред. Адмиралът кимна.
— Точно така.
— Чудесно. — Крейг вдигна пистолета си и натисна спусъка.
В тясното пространство изстрелът прозвуча като взрив на граната. Няколко спринцовки се пръснаха на парчета.
За пореден път Мат бе поразен от внезапната проява на насилие. Отстъпи назад. Единият от войниците, подчинявайки се на някаква предварителна команда, изби пушката от ръцете му, а другият насочи оръжието си към лицето му.
Петков остана да седи на пода. Обезглавеното тяло на баща му бе паднало в краката му. Замразеният череп бе наполовина отнесен от изстрела в упор.
Мат зяпна към Крейг.
Онзи сви рамене.
— Този път го направих, защото бях бесен.




Виктор прегръщаше тялото на баща си. Части от черепа му се бяха разпилели по скута му, по пода, по лавиците. Едно парче дори бе одраскало дълбоко бузата му, но едва усещаше болката. Притисна студената плът.
Само допреди миг имаше някаква надежда, че част от баща му е все още жива, замразена във времето. Но сега всички надежди бяха разбити като замразения му череп.
Мъртъв.
Отново.
Как бе възможно болката да бъде тъй силна след всички тези години?
Въпреки че сърцето му сякаш се разкъсваше, нямаше сълзи. Беше изплакал сълзите за баща си още като момче. Не бяха му останали.
— Отведете ги в клетките при останалите — нареди от входа Крейг на войниците. — Свалете долу жената и момчето.
„Момчето…“
Виктор намери причина да се размърда.
— Ти се закле — дрезгаво каза той. Крейг спря на прага.
— Ще спазя обещанието си, ако не сте излъгал.