`Анита Блейк, ловецът на вампири ` - Лоръл К. Хамилтън /поредица/

12

„Мъртвецът Дейв“ се намира в онази част от Сейнт Луис, която носи две имена. Любезното: Крайречният квартал. Грубото: Кървавият квартал. Това е най-горещото вампирско търговско сборище в града. Голяма туристическа атракция. Вампирите наистина вкараха Сейнт Луис сред екскурзионните забележителности. Човек би могъл да си помисли, че планините Озарк, с най-добрите места за риболов в страната, симфоничния оркестър, мюзикълите на нивото на Бродуей или например Ботаническите градини ще са достатъчни за целта, но не. Предполагам, че е трудно да се съревноваваш с немъртвите. Знам, че на мен поне ми е трудно.
Витрината на „Мъртвеца Дейв“ е налепена с бирени табели. Следобедната светлина гаснеше в здрач. Вампирите нямаше да излязат преди да падне пълен мрак. Разполагах с по-малко от два часа. Да ида, да разгледам досието, да се махна. Лесна работа. Да бе!
Бях си навлякла черни шорти, бляскавосиня полоблуза, черни „Найки“ с подходящи черни ленти, черно-бели тенис чорапи и черен кожен колан. Колана носех, за да има за какво да закача презраменния кобур. Моят браунинг „Хай Пауър“ кротуваше на сигурно под лявата ми мишница. Бях си навлякла риза с къси ръкави, за да скрия пистолета. Ризата беше скромна и черна, със сини щампи. Екипът изглеждаше страхотно. По гърба ми се стичаше пот. Беше твърде горещо за ризата, но браунингът разполагаше с тринайсет патрона. Четиринайсет, ако човек е достатъчно тъп да сложи нов пълнител и да остави оръжието заредено.
Не смятах, че положението е чак толкова зле — засега. Разполагах с резервен пълнител, пъхнат в джоба на шортите. Знам, че така джобът увисва, но къде другаде можех да го прибера? Тия дни — бях си обещала — щях да си взема луксозен кобур с джобчета за резервни пълнители. Но всички модели, които съм виждала, трябва да бъдат пригодени за моя ръст и с тях се чувствах като Фрито Бандито*.
[* Frito Bandito — герой от рекламна кампания на Frito Corn Chips от 1968–69 г.; дребен мексиканец, препасан с огромни патрондаши — Бел. пр.]
Почти никога не нося резервен пълнител, когато съм с браунинга. Да говорим сериозно: ако ми потрябват повече от тринайсет изстрела, играта е свършена. Най-тъжното в случая беше, че не бях помъкнала резервите заради Томи или Гейнър. Бях ги взела заради Жан-Клод. Вампира повелител на града. Не, че сребърните куршуми могат да го убият. Но щяха да го наранят, да го накарат да се лекува бавно, почти като човек.
Исках да се махна от квартала преди здрач. Не желаех да се натъквам на Жан-Клод. Той не би ме нападнал. Всъщност имаше добри намерения, ако не и точно почтени. Беше ми предложил безсмъртие без мръсната част от превръщането във вампир. Но имаше и някои усложнения — като например, че щях да го имам за спътник цяла вечност. Той беше висок, блед и красив. По-секси от копринено неглиже.
Искаше да му стана човешки слуга. Не съм ничия прислуга. Няма да стана дори и в замяна на вечен живот, вечна младост и малък копромис с душата. Цената е прекалено висока. Жан-Клод не искаше да ми повярва. Браунинга носех в случай, че се наложи да го накарам да ми повярва.
Влязох в бара и за миг останах заслепена, в очакване очите ми да привикнат със сумрака. Досущ като в старите уестърни, когато добрият герой се колебае на входа на бара и оглежда тълпата. Подозирах, че изобщо не се озърта за лошите типове. Просто е влязъл от слънце на тъмно и не вижда нищо. Никой обаче не го гръмва, докато чака очите му да привикнат. Питам се защо ли…
Минаваше пет в четвъртък. Всички маси и повечето столове на бара бяха заети. Навсякъде гъмжеше от облечени с делови костюми мъже и жени. Цял куп работни обувки и тен, който свършва до лактите, най-често срещан при по-често шофиращите. „Мъртвецът Дейв“ бе станал моден, въпреки усилията да се поддържа ограничена клиентела.
Сякаш бях нахълтала в разгара на часа за безплатни питиета. Мътните го взели. Всички юпита бяха тук да зърнат вампир от безопасно място. Щяха да са и леко пияни по това време. Предполагам, че така усилваха тръпката.
Ървинг седеше на облия ъгъл на бара. Видя ме и ми махна. Вдигнах ръка в отговор и започнах да си проправям път към него.
Пропъхнах се между двама господа с костюми. След известно маневриране се наложи и да подскоча доста идиотски, за да седна на бар-столчето.
Ървинг ми се ухили широко. Във въздуха се носеше мърморене като плътна стена. Думите се сливаха в чист шум на океански прилив. Налагаше се Ървинг да се наведе към мен, за да го чувам.
— Надявам се, оценяваш колко дракони съм убил, за да запазя това столче за теб! — отбеляза той. Дъхът му погали бузата ми — ухаеше леко на уиски.
— Драконите са лесна работа, пробвай някой път с вампири.
Той се ококори. Преди да успее да зададе въпрос, допълних:
— Шегувам се, Ървинг! — По дяволите, някои хора просто нямат никакво чувство за хумор. — Освен това, в Северна Америка никога не е имало дракони.
— Знаех си.
— Да бе! — отвърнах.
Той пиеше уиски от шлифована чаша. Кехлибарената течност блещукаше на смътната светлина.
Лутър, дневният управител и барман, се намираше в другия край на бара и се занимаваше с група веселяци. Ако се разхилеха още по-весело, сигурно щяха да изпопадат на пода.
Лутър е едър — не висок, а дебел. Но тлъстината му е твърда, почти като мускул. Кожата му е толкова черна, че има пурпурни оттенъци. Цигарата между устните му проблясна в оранжево, щом си пое дъх. С цигара в уста е способен да говори по-добре от всичките ми познати.
Ървинг вдигна едно смачкано кожено куфарче от пода до стола си. Измъкна от него папка, дебела поне три пръста. Тлъсто ластиче я държеше затворена.
— Исусе, Ървинг! Мога ли да го взема вкъщи с мен?
Той поклати глава.
— Една колежка прави статия за местните издигащи се бизнесмени, които не са това, което изглеждат. Наложи се да й обещая правата върху първородния ми син, за да взема папката за тази нощ!
Приличаше ми на купчина изрезки. Въздъхнах. Човекът от дясната ми страна едва не си навря лакътя в лицето ми. Обърна се.
— Извинете, малка госпожице, извинете. Не беше нарочно!
„Малка“ прозвуча като „мълкъ“ и беше малко завалено.
— Не нарочно — съгласих се.
Той се усмихна и се извърна към приятеля си. Друг бизнесмен, който се смееше на висок глас. Пийни достатъчно и всичко ще ти се стори смешно.
— Тук надали мога да прочета и една страница — отбелязах.
Ървинг се ухили:
— Ще те последвам до края на света!
Лутър се изправи пред мен. Извади цигара от пакета, който винаги си носи. Долепи връхчето на угарката на предишната до върха на новата. Кранчето й светна в червено като живо въгленче. Дим заструи през носа и устата му. Като дракон.
Лутър смачка угарката в чистия стъклен пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшена играчка. Пушеше като комин, беше ужасно дебел и ако съдим по посивялата коса, минаваше петдесетака. Никога не боледуваше. Би трябвало да се снима за рекламните плакати на Института по тютюнопушенето.
— Второ? — обърна се към Ървинг.
— Да, благодаря.
Лутър взе чашата, напълни я от бутилка под бара и я върна върху нова салфетка.
— К’во да бъде за теб, Анита? — попита.
— Обичайното, Лутър!
Той ми наля чаша портокалов сок. Преструваме се, че е „Отвертка“. Аз съм въздържателка, но защо ще идвам в бар, ако не пия?
Той изтри плота с безупречната си бяла кърпа.
— Имам вест за тебинка от Господаря.
— Господаря вампир на града ли? — намеси се Ървинг. Долових възбуда в гласа му. Надушваше новини.
— Какво? — в моя глас нямаше капка възбуда.
— Много му се ще да те види!
Погледнах към Ървинг, после и към Лутър. Опитах се телепатично да пратя съобщението: „Не пред репортера“. Не стана.
— Господарят пусна вестта. Който те види, да ти предаде това.
Ървинг местеше поглед между нас като възбудено пале.
— Какво общо има с теб Господарят на града, Анита?
— Смятай го за предадено — казах.
Лутър поклати глава:
— Няма да идеш да се видите, нали?
— Не.
— Защо? — попита Ървинг.
— Не е твоя работа.
— Извън записа?
— He.
Лутър ме зяпна:
— Чуй ме, момиче, трябва да говориш с Господаря. В момента на вампирите и хапките им е казано, че Господарят иска да си поприказвате. Следващата заповед ще е да те намерят и да те заведат при него.
„Намирам“ — хубав евфемизъм за отвличане.
— Нямам общи теми за разговор с Господаря.
— Не позволявай положението да се влоши, Анита! — посъветва ме Лутър. — Няма нищо лошо просто да си поговориш с него.
Така си мислеше той.
— Може и да поговоря…
Барманът беше прав. Все някога трябваше да говоря с Господаря. А ако се забавех, надали щеше да е много приятелски настроен.
— И защо Господарят ще иска да се види с теб? — попита Ървинг. Приличаше на любопитна птица с очи, светнали от току-що забелязаното червейче.
Не обърнах внимание на въпроса му и си измислих собствен.
— Дали твоята колежка те е поосветлила за съдържанието на папката? Наистина нямам време да чета „Война и мир“ тази нощ.
— Кажи ми, каквото знаеш за Господаря и ще те осветля.
— Много благодаря, Лутър!
— Нямах намерение да го насъсквам срещу теб — отвърна барманът. Цигарата подскачаше в устата му, докато говореше. Така и не успях да разбера как го прави. Сръчност на устните. Години упражнения.
— Що не спрете да ме третирате като преносител на шибана бубонна чума? — попита Ървинг. — Просто се опитвам да си върша работата!
Отпих от портокаловия си сок и го погледнах.
— Ървинг, забъркваш се в неща, които не разбираш. Не мога да ти говоря за Господаря. Не бива.
— Не искаш — поправи ме той.
Свих рамене:
— Не искам, но причината да не искам е, че не мога.
— Това е омагьосан кръг — възрази той.
— Ами осъди ме! — допих си сока. И бездруго не ми се пиеше. — Виж, Ървинг, сключихме сделка. Досието в замяна на статии за зомбитата. Ако смяташ да си нарушаваш обещанието, сделката отпада. Но ми кажи, че отпада. Нямам време да си седя тук и да си играя на въпроси и отговори.
— Няма да се оттегля от сделката. Дал съм дума — заяви той с толкова достолепие, колкото бе възможно в шумния бар.
— Ами, осветли ме тогава и нека се махам от Квартала, преди Господарят да ме хване.
Ървинг внезапно стана сериозен.
— Имаш проблеми, нали?
— Може би. Помогни ми, Ървинг! Моля те.
— Помогни й — каза Лутър.
Може би беше заради вълшебната думичка. Може би — заради надвисналия Лутър. Каквато и да бе причината, Ървинг кимна:
— Според колежката ми, той е сакат в инвалидна количка.
Кимнах. Колко съм дискретна.
— Харесва „сакати“ жени.
— Какво искаш да кажеш? — сетих се за Сисъли с празните очи.
— Слепи, инвалиди, с ампутации, квото ще да е, дъртият Хари ще се нахвърли на хапката.
— Глухи… — уточних.
— И това му е по специалността.
— Защо? — попитах. Ама какви умни въпроси задавам!
Ървинг сви рамене:
— Може да се чувства по-добре, защото и самият той е в плен на инвалидната количка. Колежката ми не знае защо е перверзник, но си е такъв.
— Какво друго ти каза за него?
— Никога не са го обвинявали в престъпление, но слуховете са наистина кофти. Подозират го във връзки с мафията, но няма доказателства. Просто слухове.
— Разкажи ми! — настоях.
— Една стара приятелка се опитвала да го съди за палимония*. Обаче изчезнала.
[* Palimony (англ.) — издръжка за съвместно съжителство без брак — Бел. пр.]
— Изчезнала да се чете „вероятно мъртва“ — уточних.
— Бинго.
Беше съвсем логично. Значи Гейнър е използвал Томи и Бруно за убийства и преди. Тоест, щеше да е по-лесно да им даде заповед и втори път. Или пък Гейнър им бе заповядвал много пъти, просто така и не са го хванали?
— И какво толкова прави за мафията, че да заслужи правото на двама телохранители?
— О, значи си се срещала със специалиста му по сигурността.
Кимнах.
— Колежката ми ще си умре от кеф да поговорите.
— Нали не си й споменал за мен?
— Да ти приличам на доносник? — Ървинг ми се ухили.
Пропуснах закачката покрай ушите си.
— Та какво общо има с мафията?
— Помага им да перат пари, или поне така се подозира.
— Няма доказателства? — полюбопитствах.
— Никакви — Ървинг ми се стори нещастен.
Лутър поклати глава и изтърси цигарата си в пепелника. Пепел падна и по плота. Той я забърса с безупречната си кърпа.
— Изглежда ми лош тип, Анита. Безплатен съвет остави го на мира, мътните го взели.
Добър съвет. За нещастие, неизпълним.
— Не мисля, че той ще ме остави на мира!
— Няма да питам и не искам да знам…
Някой на бара трескаво махаше за второ питие. Лутър се понесе нататък. Виждах целия бар в голямото огледало, поставено на стената отзад. Виждах дори и вратата, без да се налага да се обръщам. Беше удобно и уютно.
— Аз обаче ще те питам — намеси се Ървинг, — защото искам да знам!
Само поклатих глава.
— Знам нещо, което ти не знаеш — додаде той.
— А искам ли да го знам?
Репортерът закима толкова трескаво, че рошавата му коса щръкна. Въздъхнах.
— Разкажи ми!
— Ти първа.
Стигаше ми толкова.
— Споделих всичко, което имах предвид за днес, Ървинг. Ето го досието. Ще го прегледам. Ти просто ми спестяваш известно време. Точно сега обаче за мен времето може да се окаже важно…
— О, стига де, попиляваш цялата радост от това човек да бъде осведомен репортер! — Той се престори, че ще повърне.
— Просто ми кажи, Ървинг, иначе ще прибягна до насилие!
Приятелят ми почти се засмя. Не мисля, че ми повярва. А би трябвало.
— Добре, добре! — вместо букет цветя с жест на фокусник измъкна иззад гърба си снимка.
Беше черно-бяла. Жена на около двадесет, с дълга кестенява коса с модерна подстрижка, с точно толкова гел по нея, че да изглежда твърда. Беше хубава. Не я познавах. Очевидно не позираше специално за снимката. Беше твърде обикновена, а и на лицето й имаше изражение на човек, който не знае, че го снимат.
— Коя е тя?
— Допреди пет месеца му е била приятелка — уточни Ървинг.
— Значи е… с недъзи? — Втренчих се в красивото, прямо лице. Няма как да отгатнеш по снимките.
— Уанда с инвалидната количка.
Втренчих се в Ървинг. Усещах как очите ми се ококорват.
— Не говориш сериозно!
Той се ухили.
— Сакатата Уанда обикаля улиците с количката си. Много е популярна в определени среди.
Проститутка на инвалидна количка. Нъц, твърде е странно. Поклатих глава.
— Добре, къде мога да я намеря?
— И ние с колежката бихме искали да участваме.
— Значи, затова си задържал снимката извън папката?
Репортерът дори не си даде труда да имитира притеснение:
— Уанда няма да иска да говори с теб насаме, Анита!
— А говорила ли е с твоята приятелка репортерка?

Той се намръщи, погледът му се замъгли. Знаех какво значи това.
— Не иска да говори и с репортери, така ли, Ървинг?
— Страхува се от Гейнър.
— Така и трябва — съгласих се.
— И защо би се разприказвала пред теб, а пред нас — не?
— Заради сладката ми личност? — вдигнах вежди.
— О, стига, Блейк!
— Къде се навърта тя, Ървинг?
— О, по дяволите! — той допи питието си на една гневна глътка. — Ще я намериш близо до клуб на име „Сивата котка“.
„Сивата котка“? Като стария виц, че всички котки са сиви на тъмно? Сладко.
— И къде е това?
Отговори ми Лутър. Не го бях забелязала да се връща.
— На основното разклонение на Тендърлоин, на ъгъла на Двайста и „Гранд“. Не ти трябва да ходиш там сама, Анита!
— Мога да се грижа за себе си.
— Аха, но изглеждаш така, сякаш не можеш. Нали не щеш да гръмнеш някой тъп глупак само защото те е опипал… или по-лошо? Спести си усложненията и вземи със себе си човек, който изглежда сериозен.
Ървинг сви рамене:
— Аз лично не бих отишъл там сам.
Не ми се щеше да го призная, но бяха прави. Може да съм голяма корава убийца на вампири, но на външен вид не ми личи особено.
— Добре, ще взема Чарлз. Изглежда достатъчно корав да свали някой от „Грийн Бей Пакърс“*, но има тъй нежно сърце…
Лутър се засмя и изпусна облаче дим.
— Не допускай Чарли да види нещо сериозно. Може да припадне!
Загубиш ли публично съзнание, хората не го забравят.
[* Ръгби-отбор, печелил 12 пъти шампионата на NFL и 4 пъти Супер-боул — Бел. пр.]
— Ще пазя Чарлз! — сложих на плота повече пари, отколкото трябваше. Всъщност Лутър не ми беше дал кой знае каква информация този път, но обикновено снасяше по нещо. Добра информация. А така и не плащам пълната цена за нея. Получавам намаление, защото съм свързана с полицията. Мъртвеца Дейв е бил ченге, но са го изритали от управлението, защото е вампир. Колко непрактично от тяхна страна. Още се сърдеше на полицията, но искаше и да помага. Тъй че ми снасяше сведения, а аз носех на ченгетата подбрани късчета.
Мъртвеца Дейв излезе от вратата зад бара. Погледнах към витрината от тъмно стъкло. Стори ми се същата, но ако Дейв бе буден, значи навън цареше пълен мрак. Мамка му. Имах доста път пеша до колата, при това сред вампири. Е, поне си носех пистолета. Колко успокоителна мисъл.
Дейв е висок, масивен, с къса кестенява коса и преди смъртта си е започвал да оплешивява. Вече не му пада косата, но и не му е израснала наново. Усмихна ми се достатъчно широко, та да оголи зъби. През тълпата премина възбудена тръпка, сякаш у всички е бил притиснат един и същ нерв. Шепотът се разпространи като кръгове около хвърлено в езеро камъче. Шоуто започваше.
Ръкувахме се с Дейв. Неговата ръка е топла, твърда и суха. Хапвал ли си днес, Дейв? Изглеждаше така, сякаш вече е вечерял, розов и сияен. И какво си си хапнал, Дейв? Доброволно ли е дошло ястието? Вероятно. Като за мъртвец, Дейв беше добър човек.
— Лутър все ми казва, че си наминавала, но е било през деня. Радвам се да те видя наоколо и след здрач!
— Всъщност, канех се да се махна от Квартала преди да се стъмни!
Той се намръщи:
— Тръгваш ли си?
Показах му дискретно оръжието. Ървинг се ококори.
— Носиш пистолет! — прозвуча толкова високо, все едно беше викнал.
Нивото на шума бе утихнало до слабо мърморене. Тишината се възцари точно колкото хората да ни чуят. Но пък, нали за това бяха дошли — да чуят вампир? Да споделят проблемите си с мъртвия. Понижих глас и допълних:
— Защо не кажеш на целия свят, а, Ървинг?
Той сви рамене:
— Съжалявам.
— Откъде познаваш новинарчето? — попита Дейв.
— Понякога ми помага в проучванията.
— Да бе, проучвания, тра-ла-ла — той се усмихна, без да показва зъби. Този номер вампирите го научават едва няколко години след смъртта. — Лутър предаде ли ти съобщението?
— Аха.
— Умно ли ще постъпиш или глупаво?
Дейв е малко брутален, но въпреки това го харесвам. Признах:
— Вероятно глупаво.
— Не се подлъгвай само защото имаш специални отношения с новия Господар. Той все тъй си е вампир-повелител. Всички те са кофти гадна новина. Не се ебавай с него.
— Точно това се опитвам да избегна.
Дейв се ухили достатъчно широко, за да покаже зъби:
— Мамка му, имаш предвид… Е, тцъ, не си му нужна само щото си готино парче.
Приятен комплимент: да си мисли човек, че е готино парче… Предполагам.
— Аха — казах.
Ървинг на практика подскачаше на стола си.
— Какво, по дяволите, става, Анита?
Много добър въпрос.
— Не е твоя работа.
— Анита…
— Стига си ме тормозил, Ървинг! Сериозно говоря.
— Тормозя ли те? Не съм чувал тази дума от баба си насам…
Погледнах го право в очите и заявих внимателно:
— Майната му, остави ме на мира. Така ясна ли съм?
Той вдигна длани — „предавам се“.
— Еее, просто се опитвам да си върша работата!
— Добре, върши си я някъде другаде! Смъкнах се от бар-столчето.
— Вестта е пусната, за да те намери, Анита! — отбеляза Дейв. — Някои от другите вампири може да се престараят!
— Тоест, да се опитат да ме заведат насила?
Той кимна.
— Въоръжена съм, нося си и кръста. Ще се справя.
— Искаш ли да те изпратя до колата? — попита Дейв.
Взрях се в кафявите му очи и се усмихнах:
— Благодаря, няма да забравя това предложение, но съм голямо момиче!
Истината е, че на повечето вампири не би им допаднало Дейв да дава сведения на врага. Аз бях Екзекуторката. Ако някой вампир прекрачи границата, викат мен. За кръвопийците няма такова нещо като доживотна присъда. Смърт или нищо. Не може да вкараш вампир в затвора…
В Калифорния опитаха, но един вампир-повелител избяга. Развихри кърваво клане — уби двадесет и пет души за една нощ. Не се хранил — просто убивал.
Предполагам, ядосал се е, че са го държали заключен. На вратите и по пазачите е имало кръстове. Само че кръстовете не действат, ако не вярваш в тях. И със сигурност не действат, след като повелителят те е убедил да ги свалиш…
Бях нещо като еквивалент на електрическия стол за кръвопийците. Не ме харесваха особено. Леле, каква изненада!
— Аз ще я придружа — писа се доброволец Ървинг. Остави пари на бара и се изправи. Пъхнах обемистата папка под мишница. Предполагам, че той не искаше да я изпуска от поглед. Страхотно.
— Тя вероятно ще защитава и теб — обади се Дейв.
Ървинг се накани да каже нещо, но размисли. Можеше да сподели например, че е ликантроп, само дето не искаше хората да го знаят. Наистина много се стараеше да минава за човек.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Дейв. Още една възможност за вампирска стража до колата ми.
Предлагаше ми да ме защити от Господаря? Та той беше мъртвец от има-няма десет години. Не беше достатъчно силен.
— Радвам се да видя, че ти пука, Дейв!
— Хайде, махай се оттук! — изпроводи ме той.
— Пази се, момиче! — нареди Лутър.
Усмихнах се широко и на двамата, след това се обърнах и излязох от почти стихналия бар. Посетителите не бяха чули кой знае какво от разговора, но знаех, че ме зяпат. Устоях на желанието да се обърна и да извикам: „Бау!“. Обзалагам се, че поне един щеше да изпищи.
Това е заради белега във форма на кръст на ръката ми. Само вампирите имат такива, нали? Свещен кръст, лепнат на нечиста плът… Моят беше от ръчно ковано желязо. Специална поръчка на един вече мъртъв повелител. Сметнал го за забавно. Ха-ха-ха.
Или пък ме зяпаха заради Дейв? Може би посетителите не забелязваха белега? Може и да бях твърде чувствителна. Държиш ли се приятелски с някой спазващ законите вампир, хората стават подозрителни. Ако пък имаш няколко странни белега, ще се питат дали си човек. Но така е и редно. Подозрението е здравословно. Пази те жив.

13

Знойният мрак ме стисна като горещ, лепкав юмрук. Уличната лампа на тротоара стърчеше насред ярка локва, сякаш светлината се бе стопила. Всички лампи бяха репродукции на газови фенери от началото на века. Извисяваха се черни и изящни, но не особено автентични. Като костюм за Хелоуин. Изглежда добре, но е твърде удобен, за да е истински.
Нощното небе бе надвиснало над високите тухлени сгради, но уличните лампи сдържаха нашествието на мрака. Досущ черна шатра, крепена от колове светлина. Изпитваш усещането за мрак, но той е нереален.
Тръгнах към гаража точно до Първа улица. Паркирането в Крайречния е почти невъзможна задача. Туристите само влошават проблема.
Твърдите подметки на официалните обувки на Ървинг стържеха шумно по паважа на улицата. Отекваше ехо. Истински паваж. Улици, правени за коне, не за коли. Именно заради това паркирането беше кошмарно, но пък… очарователно.
Моите найки почти не вдигаха шум. В сравнение с мен Ървинг беше като шумно кученце. Повечето ликантропи, които съм срещала, са потайни. Той може и да е върколак, но се държи no-скоро като куче. Голямо, обичащо веселието куче.
Подминаваха ни двойки и малки групички. Всички се смееха и разговаряха с твърде пискливи гласове. Бяха дошли да видят вампири. Истински вампири на живо, или по-скоро на мъртво, може би? Туристи всички до един. Аматьори. Воайори. Аз бях виждала повече немъртви от всички тях. Бях готова да се обзаложа. Така че удоволствието ми убягваше.
Вече бе съвсем тъмно. Долф и отрядът ме чакаха на гробището „Бърел“. Трябваше да стигна дотам. Ами досието на Гейнър? А и какво щях да правя с Ървинг? Понякога графикът ми е наистина претоварен.
Нечий силует се отлепи от тъмните сгради. Не можах да отгатна дали ни е причаквал или просто се появи. Магия. Застинах, напрегната като заек под автомобилни фарове.
— Какво има, Блейк? — попита Ървинг.
Връчих му папката и той я взе с озадачено изражение. Исках ръцете ми да са свободни, в случай че се наложи да вадя оръжието си. Вероятно нямаше да се стигне до това. Може би.
Жан-Клод вървеше към нас. Вампирът, господар на града. Движеше се като танцьор или котка — с плавна, плъзгаща се походка. Сдържана енергия и грация, готови да избухнат в насилие.
Не беше чак толкова висок, може би метър и седемдесет и пет. Ризата му сияеше от белота. Беше свободна, дълга, с бухнали ръкави, пристегнати на китките от маншети с три копчета. Отпред имаше само връв за завързване на гърлото. Той не я беше стегнал и белият плат само рамкираше бледите му, гладки гърди. Ризата беше запасана в стегнати черни джинси, и само това я спираше да не се вее около него като плащ.
Косата му беше чисто черна и леко се къдреше около лицето. Очите му, ако посмееш да погледнеш в тях, бяха толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни. Бляскави, тъмни скъпоценни камъни.
Спря на около шест крачки от нас. Достатъчно близо, за да се вижда тъмният белег с форма на кръст на гърдите му. Той единствен нарушаваше съвършенството на тялото му. Или поне на тази част от тялото, която бях виждала.
Моят белег беше резултат от кофти шегичка. Неговият — плод на последния опит на някой пътник към отвъдното да отложи смъртта. Питах се дали горкият човечец се е измъкнал? Дали Жан-Клод щеше да ми каже, ако го попитах? Може би. Само че не исках и да знам, ако отговорът е „не“.
— Здравей, Жан-Клод! — казах.
— Здравей, ma petite! — отвърна той. Гласът му бе като кожено палто — пищен, мек, смътно мръснишки, сякаш само да говориш с него бе нещо мръсно. Може и така да беше.
— Не ме наричай „ma petite“ — озъбих се.
Той се усмихна лекичко, без да покаже и следа от зъбите си.
— Както желаеш! — и се извърна към Ървинг.
Върколакът отклони поглед, внимавайки да не срещне очите на Жан-Клод. Човек не бива да гледа право в очите на вампир. Никога. Защо тогава аз го правех с лекота? Наистина, защо?
— Кой е приятелят ти? — Това обръщение прозвуча много тихо и някак заплашително.
— Това е Ървинг Гризуолд. Репортер е в „Пост Диспач“. Помага ми с някои сведения.
— Аха! — възкликна вампирът. Обиколи Ървинг, сякаш той бе стока за продан, а Жан-Клод искаше да го разгледа от всички ъгли.
Репортерът се озърташе нервно, за да държи вампира под око. Погледна ме и ококори очи.
— Какво става?
— Наистина — какво ли, Ървинг? — полюбопитства Жан-Клод.
— Остави го на мира!
— Защо просто не дойде да се видим, моя малка съживителке?
„Малка съживителка“ не беше особено подобрение спрямо ma petite, но щях да го понеса.
— Бях заета.
Изражението, което се изписа на лицето на вампира, бе почти гняв. А аз наистина не исках да ми се ядосва.
— Канех се да се срещна с теб — уточних.
— Кога?
— Утре вечер.
— Тази вечер — не го каза като предложение.
— Не мога.
— О, да, ma petite, можеш! — гласът му отекна като топъл вятър в главата ми.
— Толкова дяволски настоятелен си! — обадих се.
Той се засмя. Смехът му бе приятен и благозвучен като скъп парфюм, който витае в стаята, след като напръсканият с него човек е излязъл. Точно такъв беше — витаеше в ушите като далечна музика. От всички вампири-повелители, които съм срещала, Жан-Клод притежаваше най-хубавия глас. Всеки си има някакъв талант.
— А ти си толкова вбесяваща! — отвърна той, все още с насмешлива нотка. — Какво да правя с теб?
— Остави ме на мира — отрязах. Казах го съвсем честно. Това бе едно от най-големите ми желания.
Жан-Клод внезапно стана напълно сериозен, сякаш някой бе превключил шалтер. Включено — веселие; изключено — неразгадаемо изражение.
— Твърде много от последователите ми знаят, че си мой човешки слуга, ma petite! Овладяването ти е част от организирането на силите ми! — Каза го почти със съжаление.
Страшно ми помогна, да бе.
— Какво искаш да кажеш с това „овладяване“? — Стомахът ми бе присвит в наченките на страх.
Ако Жан-Клод не ме изплашеше до смърт, най-малко щеше да ми докара язва.
— Ти си мой човешки слуга. Трябва да започнеш да се държиш като такава.
— Не съм твоя прислуга!
— Да, ma petite, такава си!
— Проклет да си, Жан-Клод, остави ме на мира!
Той внезапно се озова до мен. Не го забелязах да се движи. Беше замъглил съзнанието ми, без дори да мигне. Сърцето ми изпърха в гърлото. Опитах се да отстъпя, но бледата му, жилава длан ме сграбчи за дясната ръка, точно над лакътя. Не биваше да отстъпвам. Трябваше да посегна към пистолета. Надявах се, че ще преживея тази си грешка.
Заговорих равно и спокойно. Е, поне ще умра смела!
— Смятах, че наличието на два вампирски белега означава, че не можеш да владееш мислите ми!
— Не мога да те омагьосам с очи, а и е по-трудно да замъгля сетивата ти, но все пак е възможно! — Той обхвана ръката ми с пръсти.
Не болеше. И бездруго не се опитвах да се дърпам. Знаех, че може да счупи ръката ми, без дори да се изпоти — или да я откъсне от рамото, или да вдига „Тойоти“ от лежанка. Ако не бях способна да победя на канадска борба Томи, със сигурност нямаше да мога да се преборя и с Жан-Клод.
— Той е новият Господар на града, нали? — обади се Ървинг.
Мисля, че и двамата го бяхме забравили. За репортера щеше да е по-добре да стане точно така.
Жан-Клод леко стегна хватката си около ръката ми и се обърна да погледне Ървинг.
— Ти си репортерът, който се опитва да вземе интервю от мен.
— Да, аз съм — съгласи се приятелят ми с лека нервност — не особено много, просто намек за скованост в гласа му. Изглеждаше смел и решителен. Точка за него.
— Вероятно след като поговоря с тази прекрасна дама, ще ти дам интервю.
— Наистина ли? — Репортерът не можа да прикрие изумлението си. Ухили ми се широко. — Би било страхотно. Ще бъде както пожелаете. Аз…
— Млъквай! — командата съскаше и кипеше.
Ървинг се смълча, сякаш бе омагьосан.
— Гризуолд, добре ли си? — Беше странно, че питах. Стоях буза до буза с един вампир, но все пак проявявах загриженост…
— Аха — отвърна приятелят ми. Дори и това потвърждение прозвуча смазано от страх. — Просто никога не съм усещал нещо като него.
Погледнах към Жан-Клод.
— Той е единствен по рода си.
Жан-Клод отново насочи вниманието си към мен. О, боже!
— Все още се шегуваш, ma petite!
Взрях се в прекрасните му очи, които си бяха просто… очи. Той ми беше дал силата да им устоявам.
— Просто, колкото да убивам времето. Та какво искаш, Жан-Клод?
— Толкова смела, дори и сега…
— Ти няма да ми посегнеш насред улицата, пред свидетели. Може и да си новият Господар, но си също и бизнесмен. Вампир от ново поколение. Това ограничава възможностите ти.
— Само пред свидетели — каза той толкова тихо, че го чух единствено аз.
— Добре де, но и двамата сме съгласни, че няма да ми посегнеш точно тук и сега — продължавах да се взирам в него. — Тъй че стига номера и ми кажи какво, дявол го взел, искаш!
Той се усмихна — леко движение на устните, но пусна ръката ми и се отдръпна.
— Ти също няма да ме застреляш на улицата безпричинно.
Смятах, че имам причина, но не такава, че да мога да я обясня пред полицията.
— Не искам да ме обвинят в убийство, вярно си е.
Усмивката му се разшири, но все още не показваше зъби. Справяше се с това по-добре от всички живи вампири, които съм срещала. Хм, дали жив вампир не е оксиморон? Вече не бях съвсем сигурна.

— Тъй, значи няма да си посягаме взаимно на обществено място — уточни той.
— Вероятно не — съгласих се. — Е, какво точно искаш? Закъснявам за среща.
— Какво ще правиш тази вечер — ще вдигаш зомбита или ще пронизваш вампири?
— Нито едно от двете.
Вампирът ме погледна, очаквайки да продължа. Не казах нито дума повече. Той сви рамене — и този жест бе изящен.
— Ти си моят човешки слуга, Анита. Използваше истинското ми име, значи вече бях загазила.
— Не съм — отрекох.
Той въздъхна дълбоко:
— Носиш два от белезите ми.
— Не по свой избор — уточних.
— Щеше да умреш, ако не бях споделил силата с теб!
— Не ми дрънкай глупости как си ми спасил живота. Сложи ми насила два белега. Не ме попита, нито ми обясни. Първият може и да ми е спасил живота, страхотно. Но вторият спаси твоя живот. И в двата случая нямах избор.
— Още два белега и ще станеш безсмъртна. Няма да старееш, защото и аз не старея. Ще останеш човек, жива и способна да носиш разпятието си. Способна да влезеш в църква. Не застрашаваме душата ти. Защо се бориш с мен?
— Откъде знаеш какво застрашава душата ми? Ти вече нямаш такава! Заменил си безсмъртната си душа за земна вечност. Но аз знам, че и вампирите умират, Жан-Клод! Какво ще стане, когато умреш? Къде ще отидеш? Дали просто ще изчезнеш? Не, ще отидеш в ада, където ти е мястото!
— И ти смяташ, че като си мой човешки слуга, ще попаднеш там заедно с мен?
— Не знам и не искам да научавам!
— Като се бориш с мен, ме караш да изглеждам слаб. Не мога да си го позволя, ma petite! По един или друг начин трябва да се справим със ситуацията!
— Просто ме остави на мира.
— Не мога. Ти си ми човешки слуга и трябва да започнеш да се държиш като такава!
— Не ме притискай, Жан-Клод!
— Или какво — ще ме убиеш ли? Можеш ли да ме убиеш?
Взрях се в прелестното му лице и казах:
— Да.
— Усещам копнежа ти по мен, ma petite, a и аз копнея за теб!
Свих рамене. Какво можех да кажа?
— Просто обикновена похот, Жан-Клод, нищо особено!
Което беше лъжа. Разбрах, още докато го произнасях.
— He, ma petite, имам предвид нещо по-сериозно. Започвахме да събираме тълпа — но на безопасно разстояние.
— Наистина ли искаш да обсъждаме това насред улицата?!
Той си пое дълбоко дъх и изпъшка.
— Вярно. Караш ме да се самозабравям, ma petite! Страхотно.
— Наистина закъснявам, Жан-Клод! Полицията ме чака.
— Трябва да довършим разговора си, ma petite! — отвърна той.
Кимнах. Прав беше. Опитвах се да не му обръщам внимание. Не е лесно да пренебрегнеш вампир-господар.
— Утре вечер.
— Къде? — попита той.
Колко любезно, не ми нареди да се явя в леговището му! Замислих се къде ще е най-удобно. Исках да сляза до Тендърлоин заедно с Чарлз. Той щеше да проверява работните условия на зомбитата в един нов комедиен клуб. Не по-лошо място от всички останали.
— Знаеш ли къде е „Усмихнатият труп“?
Жан-Клод се усмихна и за миг забелязах връхчетата на зъбите му. Някаква жена в тълпата изпъшка.
— Да.
— Да се видим там… да речем, в единайсет.
— За мен ще бъде удоволствие! — думите погалиха кожата ми като обещание.
Мамка му.
— Ще те чакам в кабинета си, утре вечер.
— Я чакай малко! Какъв е пък този кабинет? — имах лошо предчувствие.
Усмивката му се разшири до ухилване и зъбите му заблестяха под светлината на уличните лампи.
— Ами, аз съм собственик на „Усмихнатият труп“. Мислех, че знаеш!
— Да бе, мислил си!
— Ще те чакам.
Аз бях избрала мястото. И нямаше да отстъпя.
Проклет да е.
— Хайде, Ървинг!
— Не нека репортерът да остане. Не си е получил интервюто.
— Остави го на мира, Жан-Клод, моля те!
— Ще му дам онова, за което копнее, нищо друго.
Не ми хареса как спомена копнежите.
— В какво си се забъркал?
— Аз, ma petite, да се забърквам? — усмихна се вампирът.
— Анита, искам да остана — обади се Ървинг.
Обърнах се към него:
— Не знаеш какво говориш.
— Аз съм репортер. Върша си работата.
— Закълни ми се — закълни се, че няма да го нараниш!
— Имаш думата ми — съгласи се Жан-Клод.
— Че няма да го нараниш по никакъв начин.
— Че няма да го нараня по никакъв начин. — Той запази безизразната си маска, сякаш всичките му усмивки бяха илюзия.
Лицето му притежаваше неподвижността на отдавна мъртвите. Прекрасно на вид, но изпразнено откъм живот като картина.
Погледнах в мъртвите му очи и потръпнах. Мамка му.
— Сигурен ли си, че искаш да останеш тук?
Ървинг кимна.
— Искам това интервю.
Поклатих глава:
— Ти си глупак.
— Аз съм добър репортер! — възрази той.
— И все пак си глупак!
— Мога да се грижа за себе си, Анита!
Гледахме се един друг секунда-две.
— Добре, приятно прекарване. Може ли да взема папката?
Ървинг погледна надолу, сякаш беше забравил, че я държи.
— Хвърли ни я утре заран, иначе Маделин ще получи удар.
— Добре, няма проблем! — Пъхнах обемистата папка под лявата си мишница, колкото се може по-хлабаво. Пречеше ми да си вадя пистолета, но животът не е съвършен.
Разполагах с информация за Гейнър. Имах и името на доскорошна негова приятелка. Паднала жена. Може би щеше да проговори пред мен. Може би щеше да ми помогне да намеря улики. Или пък да ме прати по дяволите. Нямаше да ми е за пръв път.
Жан-Клод ме наблюдаваше с неподвижните си очи. Поех си дълбоко дъх през носа и издишах през устата. Стига толкова за тази нощ.
— Ще се видим и с двама ви утре! — обърнах се и се отдалечих.
Имаше група туристи с фотоапарати. Един колебливо вдигна своя към мен.
— Ако ме щракнеш, ще ти взема апарата и ще го счупя! — Усмихвах се, докато го казвах.
Мъжът несигурно свали апарата си.
— Леле, само една снимчица…
— Стига ти толкова! — заявих. — Айде мърдайте, представлението свърши!
Туристите се разсеяха като облак дим, духнат от вятър. Тръгнах по улицата към гаража. Погледнах през рамо и забелязах, че пак са се посъбрали да гледат Жан-Клод и Ървинг. Туристите бяха прави. Представлението все още продължаваше.
Ървинг беше голямо момче. Искаше интервюто си. Коя бях аз да си играя на бавачка на възрастен върколак? Дали Жан-Клод щеше да разкрие тайната на Ървинг? И ако да, имаше ли значение? Не беше мой проблем. В моя списък стояха Харолд Гейнър, Доминга Салвадор и чудовище, което ядеше добрите граждани на Сейнт Луис, щата Мисури. Нека Ървинг се оправя със собствените си проблеми. Аз си имах предостатъчно на главата.

14

Нощното небе приличаше на извита купа с течен мрак. Звездите сияеха като миниатюрни диаманти и хвърляха студена, зловеща светлина. Луната представляваше бляскав колаж от сиво и златисто-сребърно. Градът те кара да забравиш колко тъмна е нощта, колко ярка е луната и колко много са звездите.
В гробището „Бърел“ нямаше лампи. Не виждах нищо, освен далечното жълто сияние на прозорците на някаква къща. Стоях на върха на хълма, облечена в гащеризона си и с маратонките, и се потях.
Тялото на детето бе изчезнало. Намираше се в моргата, в очакване на вниманието на съдебния лекар. Бях приключила с него. Нямаше да се налага да го виждам отново. Освен в сънищата си.
Долф стоеше до мен. Не каза нито дума, просто разглеждаше тревата и натрошените надгробни камъни, и чакаше. Чакаше да извърша магията си. Да извадя зайчето от шапката. Най-доброто, което можеше да се случи, беше зайчето да е вътре и да го унищожим. Следващото по ред на желанията — да намерим дупката, от която е дошло. Това поне щеше да ни подскаже нещичко. А нещичко щеше да е по-добре от това, което знаехме в момента.
Изтребителите на вредители ни следваха на няколко крачки разстояние. Мъжът беше нисък, месест, с късо подстригана сива коса. Изглеждаше като треньор по ръгби в отпуска, но държеше преметнатата на ремък през гърба му огнепръскачка, сякаш е живо същество. Галеше я с дебелите си ръце.
Жената беше млада, на не повече от двайсет години. Рядката й руса коса бе вързана на опашка. Беше малко по-висока от мен — значи дребна. Около лицето й висяха свободни кичури. Очите й бяха широко отворени, отглеждаше внимателно високата трева. Досущ като стрелец на пост.
Надявах се, че пръстът не я сърби на спусъка. Не исках да ме изяде зомби убиец, но не исках и да ме поливат с напалм. Да изгоря жива или да ме изядат жива? А да има нещо друго в менюто?
Тревата пукаше и шумолеше като сухи есенни листа. Ако вкарахме в употреба огнепръскачките, щяхме да предизвикаме пожар. И да извадим късмет, ако се измъкнем. Но зомби може да се спре единствено с огън. Ако търсеното от нас чудовище беше зомби, а не нещо съвсем различно.
Поклатих глава и тръгнах напред. Съмненията нямаше да ни отведат доникъде. Дръж се така, сякаш знаеш какво правиш — това е главното правило в живота ми.
Сигурна съм, че сеньора Салвадор си имаше специален ритуал или жертва за откриване на гроба на зомби. Явно спазваше доста повече правила от мен самата. Разбира се, уменията й позволяваха да затваря души в гниещи трупове. Аз лично не съм мразила човек толкова, че да му сторя такова нещо. Да убивам да, но да затворя душата му и да го карам да седи и да чака, и да чувства как тялото гние… Не, това не е просто извратено, по-лошо е. Това е зло. Сеньората трябваше да бъде спряна и само смъртта би помогнала. Въздъхнах. Друг проблем — за друга нощ.
Притесняваше ме фактът, че стъпките на Долф отекват в синхрон с моите. Погледнах през рамо към двамата изтребители. Те избиваха всичко — от термити до гули, но гулите са страхливци и най-вече — мършояди. Каквото и да търсехме тук, то не закусваше мърша.
Чувствах и тримата зад гърба си. Стъпките им май бяха по-шумни от моите. Опитах се да прочистя съзнанието си и да започна с претърсването, но чувах само стъпките им. Усещах единствено страха на жената. Те ми пречеха да се концентрирам.
Спрях.
— Долф, трябва ми повече пространство!
— Това пък какво значи?
— Отдръпни се малко. Съсипваш ми концентрацията!
— Може да се озовем твърде далече, за да ти помогнем.
— Ако зомбито излезе от земята и се впие в мен… свих рамене. — Какво ще правите тогава — ще го полеете с напалм и ще ме препечете и мен, а?
— Ти каза, че единственото ни оръжие е огънят — напомни ми той.
— Така е, но ако зомбито наистина нападне някого, кажи на изтребителите да не пържат жертвата!
— Ако зомбито докопа някой от нас, не можем да използваме напалм? — уточни той.
— Бинго!
— Можеше да го споменеш по-рано.
— Току-що се сетих.
— Страхотно!
Свих рамене.
— Ще си взема бележка. Пропускът е мой. Просто се поотдръпнете и ме оставете да си върша работата! — приближих се достатъчно до него, за да прошепна: — И наблюдавай жената. Струва ми се достатъчно уплашена, за да започне да стреля по сенки!
— Те са изтребители, Анита, не са ченгета или убийци на вампири!
— Тази вечер обаче животът ни зависи от тях, така че я дръж под око, става ли?
Той кимна и погледна към двамата изтребители. Мъжът се усмихна и кимна. Момичето продължаваше да се озърта. Почти можех да подуша страха й.
Тя имаше право да се бои. Защо тогава се дразнех толкова? Защото ние с нея бяхме единствените жени наоколо и трябваше да се покажем по-добри от мъжете. По-смели, по-бързи, по-сръчни. Това е правилото при игра с големите момчета.
Закрачих сама през тревата. Изчаках, докато единственото, което започнах да чувам, беше самата трева — мека, суха, шепнеща… Като че ли се опитваше да ми каже нещо със своя стържещ, трескав глас. Трескав и уплашен. Тревата ми звучеше уплашена. Това беше глупаво. Растенията не могат да чувстват. Аз обаче мога, а цялото ми тяло беше покрито с пот. Тук ли беше? Дали тук, в тревата, се криеше в очакване тварта, която бе превърнала жив човек в порции сурово месо?
Не. Зомбитата не са достатъчно умни за такива неща, но, разбира се, това се бе оказало достатъчно хитро да се скрие от полицията. Което си е ум като за един труп. Прекалено много ум. Може и да не беше зомби, всъщност. Най-сетне бях намерила нещо, което да ме плаши повече от вампирите. Смъртта не ме тревожи чак толкова. Заради християнството и тъй нататък. Но начинът, по който умираш… Да те изядат жив. Един от трите най-непредпочитани от мен начини да си идеш от този свят.
Кой изобщо би си помислил, че мога да се страхувам от зомби от каквото и да е зомби? Колко иронично. Ще се посмея после, когато устата ми не е толкова пресъхнала, дявол го взел.
Долавяше се същото онова тихо очакване, присъщо на всички гробища. Сякаш погребаните колективно сдържат дъх в очакване, но на какво? На възкресение? Може би. Но съм се занимавала с мъртвите твърде дълго, за да вярвам точно в този отговор. Умрелите са като живите. Вършат различни неща.
Повечето хора умират и отиват в рая или в ада, и това е всичко. Но малцина, по някаква тяхна причина, не го правят. Призраци, неспокойна душа, насилие, зло или просто объркване — всичко това може да прикове един дух към земята. Не казвам, че приковава душата. Не вярвам в това, но остава да се рее все някакъв спомен за душата, естеството.
Дали очаквах от тревата да изскочи привидение и да ми се нахвърли с писъци? Не. Досега не бях виждала призрак, способен действително да причини физическа вреда. Ако предизвиква физическо нараняване, значи не е призрак; демон може би, или дух на някой магьосник — черна магия — но призраците не нараняват.
Това бе почти успокоителна мисъл.
Земята хлътна под краката ми. Спънах се и се хванах за един от надвисналите надгробни камъни. Хлътнала пръст, гроб без камък… По крака ми премина гъделичкаща вълна — намек за призрачна енергия. Отскочих назад и се тръшнах тежко на земята.
— Анита, наред ли е всичко? — подвикна Долф.
Погледнах към него и открих, че тревата напълно ме скрива от поглед.
— Добре съм — извиках. Изправих се внимателно на крака, така че да не стъпвам върху стария гроб. Който и да лежеше под земята, той или тя не бяха доволни от преминаването ми. Мястото беше „горещо“ — не призрак или дори следа от такъв, но имаше нещо. Навярно навремето е бил истински призрак, но с годините се е изтъркал. Духовете се износват като стари дрехи и отиват там, където им е мястото на старите призраци…
Хлътналият гроб щеше да избледнее напълно още по мое време. Тоест, ако успея още няколко годинки да избягвам зомбита убийци. И вампири. И хора с пушки. О, по дяволите, това горещо петно вероятно ще ме надживее!
Погледнах през рамо и видях Долф и изтребителите на около двадесетина метра. Двадесет метра — нима бяха толкова далече? Бях им казала да отстъпят, но нямах предвид да ме оставят да се ветрея тук самичка. Е, просто никога нямам насита!
Ако им извиках да се приближат, как смятате, щяха ли да се ядосат? Вероятно. Тръгнах отново напред, като се стараех да не настъпвам други гробове. Но това не беше лесно при условие, че повечето камъни се криеха във високата трева. Толкова много гробове без паметници, такава разруха…
Можех да се въртя безцелно цялата проклета нощ. Нима наистина смятах, че ще мина случайно върху правилния гроб? Да. Надеждата умира последна, особено ако алтернативите не са особено човешки.

Вампирите навремето са били обикновени човешки същества; зомбитата също. Повечето ликантропи отначало са хора, макар че има и редки проклятия, които се наследяват. Всички чудовища започват нормални, като изключим мен. Събуждането на мъртъвци не е професия по избор. Не е като да съм седнала някой ден в кабинета на училищния наставник и да съм казала: „Искам да си изкарвам хляба като вдигам мъртвите!“. Не, не става нито толкова лесно, нито толкова чистичко.
Винаги съм имала склонност към смъртта. Винаги. Нямам предвид пресните трупове. Не, не се бъркам на душите, но щом веднъж душата отлети, аз го научавам. Мога да го усетя. Смейте ми се, ако искате. Това е истината.
Когато бях малка, имах куче. Точно като повечето дечица. И, също като кучетата на другите дечица, тя почина. Бях на тринайсет години. Погребахме Джени в задния двор. Една седмица след смъртта й се събудих и открих, че се е свила до мен. Гъстата й черна козина бе покрита с гробищна пръст. Мъртвите й кафяви очи следяха всяко мое движение, също както когато бе жива.
В първия замайващ миг си помислих, че е жива. Че сме я заровили по погрешка — но аз познавам смъртта, когато я видя. Усещам я. Викам я от гроба. Чудех се какво ли би казала Доминга Салвадор за тази история. Да вдигнеш животинско зомби. Колко шокиращо. Да вдигаш мъртвите по случайност. Колко страховито. Колко гнусно.
Моята мащеха Джудит така и не се свести от шока. Тя рядко споделя с хората с какво си изкарвам хляба. Татко? Е, татко също не споменава случката. И аз се опитах да пренебрегна способностите си, но не успях. Няма да се впускам в подробности, само ще питам дали за вас терминът „крайпътна жертва“ има специално значение? За Джудит имаше. Изглеждах й като кошмарна версия на Малкия Тръбач*.
[* Алюзия с приказката за момчето, което с вълшебната си флейта събрало и отвело всички плъхове в един град — Бел. пр.]
Накрая баща ми ме заведе да се срещна с баба ми по майчина линия. Тя не е толкова страховита като Доминга Салвадор, но все пак е… интересна. Баба Флорес се съгласи с татко. Не биваше да ме посвещават във вуду, а само да добия достатъчно контрол, колкото да спра… проблемите.
— Просто я научи да го владее! — каза татко.
Така и стори баба. Аз също се постарах. Татко ме върна вкъщи. И повече не стана дума за това. Или поне не пред мен. Винаги съм се чудила какво ли си говорят с милата ми мащеха при затворени врати. Защото татко не беше особено доволен от случилото се. Аз също не бях.
Бърт ме нае направо след колежа. Нямам представа как е чул за мен. В началото му отказах, но той размаха дебелата пачка. Може би се бунтувах срещу очакванията на родителите си? Или най-сетне бях осъзнала, че за магистри по свръхестествена биология има дяволски малко свободни работни места. Завърших специалност „легендарни същества“. Направо полезна точка в биографията ми.
Все едно имах диплома по древногръцка или римска поезия — интересно, приятно, но какво, по дяволите, можеш да работиш с такава специалност? Аз възнамерявах да постъпя в гимназия или да преподавам в колеж. Но се появи Бърт и ми показа как да превърна вродените си способности в професия. Поне мога да кажа, че използвам дипломата си всеки божи ден.
Никога не съм се чудила как съм започнала с това, което правя. Няма нищо потайно. Предава се по наследство.
Спрях насред гробището и си поех дълбоко дъх. Струйка пот се стече по лицето ми. Избърсах я с опакото на дланта си. Потях се като прасе, но ми беше студено. Страхувах се — но не от чудовището, а от това, което се канех да направя.
Ако силата е мускул, щях да го помръдна. Ако е мисъл, бих я помислила. Ако е магическа дума, щях да я кажа. Но не действа така. По-скоро сякаш кожата ми изстива дори под дрехите. Усещам всичките си нервни окончания сякаш са оголени. И дори в тази гореща, потна августовска нощ, кожата ми бе студена на допир. Почти сякаш от самата мен се излъчваше слаб, студен вятър. Но не е вятър и никой друг не го усеща. Не лъхва през стаята като в някой холивудски филм на ужасите. Не е толкова показно. Тихо е. Лично. Мое си е.
Студените пръсти на „вятъра“ претърсиха наоколо. За разглеждане на гробовете разполагах с три-четириметров кръг. Щом се раздвижех, кръгът щеше да се движи заедно с мен и да търси.
Какво е усещането да ровиш за мъртви тела през плътно пресованата пръст? Не е човешко. Най-близкото сравнение, за което се сещам е: като илюзорни пръсти, ровещи в почвата и търсещи мъртъвците. Но, разбира се, самото усещане няма много общо с това описание. Приблизително вярно е, но не е попадение в десетката.
Най-близкият до мен ковчег е бил наводняван преди години. Парчета начупено дърво, късчета кости, нищо цяло. Кости и стари дъски, пръст, чисто и мъртво. Горещото петно блесна почти като изгарящо усещане. Не можах да прочета ковчега му. Горещото петно да си държи тайните. Не си струваше да ровя. Самата му сила бе един вид жизнена, затворена в капана на мъртвия гроб, докато избледнее. Само тази мисъл стига, за да ти развали настроението.
Бавно тръгнах напред. Кръгът се движеше заедно с мен. Докосвах кости, цели ковчези, парчета дрехи в по-пресните гробове… Това беше старо гробище. Тук не се валяха гниещи трупове. Смъртта бе напреднала до чистата и приятна степен.
Нещо ме сграбчи за глезена. Подскочих и тръгнах напред, без да свеждам поглед. Никога не гледай надолу. Това е закон. С периферното си зрение мернах само за миг нещо бледо и мъгливо, с ококорени пищящи очи.
Призрак — истински призрак. Бях минала над гроба му и той ми показваше, че не му е харесало. Призрак ме бе сграбчил за крака! Голяма работа. Ако не им обръщаш внимание, прозрачните им ръце се разсейват. Ако ги погледнеш, им придаваш плътност и може да загазиш здраво.
Важен съвет за безопасност при общуване с духовния свят: ако не му обръщаш внимание, ще има по-малко сила. Това правило не важи при демоните и другите божествени твари. Друго изключение са вампирите, зомбитата, гулите, ликантропите, вещиците… О, по дяволите, номерът с пренебрегването върши работа само срещу призраци. Но наистина действа!
Фантомни ръце дърпаха крачола на панталона ми. Усещах скелетоподобните пръсти да се придърпват нагоре, сякаш щяха да ме използват, за да измъкнат призрака от гроба. По дяволите! Сърцето ми подскачаше между зъбите. Просто продължавай нататък. Не му обръщай внимание. Ще се махне. Дяволите да го отнесат в ада дано!
Пръстите се изплъзнаха колебливо. Някои видове призраци явно таят омраза към живите. Един вид ревност. Не могат да те наранят, но са способни да те стреснат здравата и да ти се смеят, докато ти причиняват тази гадост.
Открих празен гроб. Парчета дърво, гниещо в земята, но ни следа от кости. Никакво тяло. Празен. Пръстта над него бе обрасла гъсто с трева и плевели. Почвата бе здраво отъпкана и спечена от засухата. Растенията обаче бяха разместени. Показваха се оголени корени, досущ като че ли някой се бе опитвал да изкорени тревата. Или нещо бе преминало отдолу и бе оставило следа…
Коленичих сред съхнещата трева. Положих длани на твърдата, червеникава пръст, но всъщност усещах какво се случва вътре в гроба, сякаш опипвах зъбите си с език. Човек не го вижда, но може да го долови.
Трупът бе изчезнал. Ковчегът бе непокътнат. Оттук бе излязло зомби. Дали това зомби търсехме? Никакви гаранции. Но това бе единственото съживяване, което усещах.
Вдигнах очи от гроба. Беше трудно да оглеждам тревата, използвайки само зрението си. Почти виждах какво лежи под пръстта. Но гледката, която се простираше зад затворените ми клепачи, идваше оттам, където нямам оптични нерви. Гробището, което виждах с очите си, свършваше до оградата на около пет метра от мен. Бях ли го извървяла цялото? Това ли беше единственият празен гроб?
Изправих се и огледах „Бърел“. Долф и двамата изтребители все още се придържаха на около трийсет метра от мен. Трийсет метра ли? Егати подкреплението!
Бях обиколила гробището. Ето го наглият призрак. Ето и горещото петно. Най-новият гроб беше ей там. То вече бе мое. Познавах това гробище. И всичко в него се бе събудило. Всичко, което не бе съвсем мъртво, танцуваше над гроба си. Бели, мъгляви силуети. Бляскави гневни светлини. Възбудени. Няма само един начин да пробудиш мъртвите.
Но те щяха да се успокоят и да заспят, ако може така да се каже. Не бях нанесла трайна щета. Погледнах отново към празния гроб. Щетите не бяха трайни.
Махнах на Долф и друите да се приближат. Извадих от джоба на гащеризона си торбичка „Зиплок“*и сипах малко гробищна пръст в него.
Лунната светлина внезапно помръкна. Долф се бе надвесил над мен. Има навика да надвисва.
[* Найлоново пликче с прилепваща лента за херметично запечатване в горния край — Бел. пр.]
— Е? — попита той.
— От този гроб е излязло зомби — казах.
— То ли е зомбито убиец?
— Не съм сигурна.
— Не си ли?
— Още не.
— А кога ще разбереш?
— Ще занеса това на Евънс и ще го оставя да изпълни номера с докосването.
— Евънс, ясновидецът — уточни Долф.
— Аха.
— Той е куку.
— Да, но е добър.
— Полицията вече не го използва.
— Точка в полза на полицията — казах. — Но още е на договор със „Съживители“ ООД.
Долф поклати глава:
— Не вярвам на Евънс.
— Аз на никого не вярвам. Та какъв е проблемът?
Полицаят се ухили:
— Приемам забележката.
Във втора торбичка пъхнах малко от тревата и плевелите, като внимавах да не повредя корените. Изпълзях до горната част на гроба и разгърнах растенията. Нямаше плоча. По дяволите! Светлият варовик бе оронен до основата. Паметникът бе счупен. Отнесен. По дяволите.
— Че защо ще разрушават надгробен камък? — попита Долф.
— Името и датата можеха да ни подскажат нещо за причината това зомби да бъде събудено и нещата да тръгнат наопаки.
— Наопаки ли?
— Е, може например да събудиш зомби с цел да утрепе един-двама души, но не и да устрои бясно клане. Никой не би посмял!
— Освен, ако съживителят не е луд — уточни Долф.
Втренчих се в него:
— Това не е смешно!
— Не, не е.
И луд би могъл да вдига мъртвите. Смъртоносно зомби, контролирано от откачен. Страхотно. И ако той — или пък тя — са способни да го сторят веднъж…
— Долф, ако някой откаченяк се мотае наоколо, може да има и повече от едно зомби!
— И ако става въпрос за луд човек, не разполагаме с мотив… — допълни той.
— Мамка му.
— Точно така.
Липсата на мотив означава липса на връзка между случаите. А липсата на връзка няма да ни позволи да се досетим, кое как става.
— Не, не ми се вярва да е дело на откачен.
— И защо? — полюбопитства полицаят.
— Защото, ако повярвам в това, няма да има за какво да се хванем! — Извадих донесеното специално за случая джобно ножче и започнах да чегъртам останките на надгробния камък.
— Поругаването на надгробни плочи е забранено от закона — напомни ми Долф.
— Да бе, страхотно! — Настъргах няколко по-малки парченца в трета торбичка и най-сетне се сдобих с достатъчно голямо късче мрамор, примерно колкото палеца ми.
Напъхах всички торбички в джобовете на гащеризона си, заедно с ножчето.
— Наистина ли смяташ, че Евънс ще успее да прочете нещо от тези парченца?
— Нямам представа — изправих се и огледах гроба. Двамата изтребители стояха на няколко крачки от нас. Бяха ни оставили насаме. Колко любезно! — Знаеш ли, Долф, може и да са съсипали надгробния камък, но гробът все още си е на мястото.
— Да, но трупът го няма! — напомни той.
— Така е, но ковчегът също би могъл да ни подскаже нещо. Всяка дреболия ще е от помощ.
Той кимна.
— Добре, ще взема заповед за ексхумация.
— Не може ли просто да го разкопаем още тази нощ?
— He — отвърна полицаят. — Налага се да играя по правилата! — И се взря много усърдно в мен. — А и не искам да се връщам тук и да намирам гроба разкопан, ясно? Уликите не струват пукната пара, ако някой си е играл с тях.
— Улики ли? Наистина ли смяташ, че този случай ще стигне до съд?
— Да.
— Долф, ние просто трябва да ликвидираме това зомби!
— Искам да пипна копелетата, които са го вдигнали, Анита! Искам да им предявя обвинение в убийство!
Кимнах. Бях съгласна с него, макар да смятах, че е слабо вероятно. Долф беше полицай, той трябваше да се грижи за закона. Аз се грижех за по-прости неща, от рода на оцеляването.
— Ще ти съобщя, ако Евънс каже нещо полезно — заявих.
— Непременно!
— Където и да е тварта, Долф, тя не е тук.
— Някъде там е, нали?
— Аха — съгласих се.
— Убива някой друг, докато ние седим и си гоним опашките.
Прииска ми се да го докосна. Да му дам да разбере, че всичко е наред — само дето нищо не беше наред. Знаех как се чувства. Гонехме си опашките. Дори ако това беше гробът на зомбито убиец, с нищо не ни доближаваше до откриването му. А трябваше да го намерим. Да го намерим, да го хванем и да го унищожим. Коронният въпрос беше дали можем да го сторим преди да му се наложи да се храни отново? Не разполагах с готов отговор. Не, излъгах. Имах отговор. Просто не ми харесваше. Там някъде, по белия свят, зомбито се хранеше отново.

Вампирите навремето са били обикновени човешки същества; зомбитата също. Повечето ликантропи отначало са хора, макар че има и редки проклятия, които се наследяват. Всички чудовища започват нормални, като изключим мен. Събуждането на мъртъвци не е професия по избор. Не е като да съм седнала някой ден в кабинета на училищния наставник и да съм казала: „Искам да си изкарвам хляба като вдигам мъртвите!“. Не, не става нито толкова лесно, нито толкова чистичко.
Винаги съм имала склонност към смъртта. Винаги. Нямам предвид пресните трупове. Не, не се бъркам на душите, но щом веднъж душата отлети, аз го научавам. Мога да го усетя. Смейте ми се, ако искате. Това е истината.
Когато бях малка, имах куче. Точно като повечето дечица. И, също като кучетата на другите дечица, тя почина. Бях на тринайсет години. Погребахме Джени в задния двор. Една седмица след смъртта й се събудих и открих, че се е свила до мен. Гъстата й черна козина бе покрита с гробищна пръст. Мъртвите й кафяви очи следяха всяко мое движение, също както когато бе жива.
В първия замайващ миг си помислих, че е жива. Че сме я заровили по погрешка — но аз познавам смъртта, когато я видя. Усещам я. Викам я от гроба. Чудех се какво ли би казала Доминга Салвадор за тази история. Да вдигнеш животинско зомби. Колко шокиращо. Да вдигаш мъртвите по случайност. Колко страховито. Колко гнусно.
Моята мащеха Джудит така и не се свести от шока. Тя рядко споделя с хората с какво си изкарвам хляба. Татко? Е, татко също не споменава случката. И аз се опитах да пренебрегна способностите си, но не успях. Няма да се впускам в подробности, само ще питам дали за вас терминът „крайпътна жертва“ има специално значение? За Джудит имаше. Изглеждах й като кошмарна версия на Малкия Тръбач*.
[* Алюзия с приказката за момчето, което с вълшебната си флейта събрало и отвело всички плъхове в един град — Бел. пр.]
Накрая баща ми ме заведе да се срещна с баба ми по майчина линия. Тя не е толкова страховита като Доминга Салвадор, но все пак е… интересна. Баба Флорес се съгласи с татко. Не биваше да ме посвещават във вуду, а само да добия достатъчно контрол, колкото да спра… проблемите.
— Просто я научи да го владее! — каза татко.
Така и стори баба. Аз също се постарах. Татко ме върна вкъщи. И повече не стана дума за това. Или поне не пред мен. Винаги съм се чудила какво ли си говорят с милата ми мащеха при затворени врати. Защото татко не беше особено доволен от случилото се. Аз също не бях.
Бърт ме нае направо след колежа. Нямам представа как е чул за мен. В началото му отказах, но той размаха дебелата пачка. Може би се бунтувах срещу очакванията на родителите си? Или най-сетне бях осъзнала, че за магистри по свръхестествена биология има дяволски малко свободни работни места. Завърших специалност „легендарни същества“. Направо полезна точка в биографията ми.
Все едно имах диплома по древногръцка или римска поезия — интересно, приятно, но какво, по дяволите, можеш да работиш с такава специалност? Аз възнамерявах да постъпя в гимназия или да преподавам в колеж. Но се появи Бърт и ми показа как да превърна вродените си способности в професия. Поне мога да кажа, че използвам дипломата си всеки божи ден.
Никога не съм се чудила как съм започнала с това, което правя. Няма нищо потайно. Предава се по наследство.
Спрях насред гробището и си поех дълбоко дъх. Струйка пот се стече по лицето ми. Избърсах я с опакото на дланта си. Потях се като прасе, но ми беше студено. Страхувах се — но не от чудовището, а от това, което се канех да направя.
Ако силата е мускул, щях да го помръдна. Ако е мисъл, бих я помислила. Ако е магическа дума, щях да я кажа. Но не действа така. По-скоро сякаш кожата ми изстива дори под дрехите. Усещам всичките си нервни окончания сякаш са оголени. И дори в тази гореща, потна августовска нощ, кожата ми бе студена на допир. Почти сякаш от самата мен се излъчваше слаб, студен вятър. Но не е вятър и никой друг не го усеща. Не лъхва през стаята като в някой холивудски филм на ужасите. Не е толкова показно. Тихо е. Лично. Мое си е.
Студените пръсти на „вятъра“ претърсиха наоколо. За разглеждане на гробовете разполагах с три-четириметров кръг. Щом се раздвижех, кръгът щеше да се движи заедно с мен и да търси.
Какво е усещането да ровиш за мъртви тела през плътно пресованата пръст? Не е човешко. Най-близкото сравнение, за което се сещам е: като илюзорни пръсти, ровещи в почвата и търсещи мъртъвците. Но, разбира се, самото усещане няма много общо с това описание. Приблизително вярно е, но не е попадение в десетката.
Най-близкият до мен ковчег е бил наводняван преди години. Парчета начупено дърво, късчета кости, нищо цяло. Кости и стари дъски, пръст, чисто и мъртво. Горещото петно блесна почти като изгарящо усещане. Не можах да прочета ковчега му. Горещото петно да си държи тайните. Не си струваше да ровя. Самата му сила бе един вид жизнена, затворена в капана на мъртвия гроб, докато избледнее. Само тази мисъл стига, за да ти развали настроението.
Бавно тръгнах напред. Кръгът се движеше заедно с мен. Докосвах кости, цели ковчези, парчета дрехи в по-пресните гробове… Това беше старо гробище. Тук не се валяха гниещи трупове. Смъртта бе напреднала до чистата и приятна степен.
Нещо ме сграбчи за глезена. Подскочих и тръгнах напред, без да свеждам поглед. Никога не гледай надолу. Това е закон. С периферното си зрение мернах само за миг нещо бледо и мъгливо, с ококорени пищящи очи.
Призрак — истински призрак. Бях минала над гроба му и той ми показваше, че не му е харесало. Призрак ме бе сграбчил за крака! Голяма работа. Ако не им обръщаш внимание, прозрачните им ръце се разсейват. Ако ги погледнеш, им придаваш плътност и може да загазиш здраво.
Важен съвет за безопасност при общуване с духовния свят: ако не му обръщаш внимание, ще има по-малко сила. Това правило не важи при демоните и другите божествени твари. Друго изключение са вампирите, зомбитата, гулите, ликантропите, вещиците… О, по дяволите, номерът с пренебрегването върши работа само срещу призраци. Но наистина действа!
Фантомни ръце дърпаха крачола на панталона ми. Усещах скелетоподобните пръсти да се придърпват нагоре, сякаш щяха да ме използват, за да измъкнат призрака от гроба. По дяволите! Сърцето ми подскачаше между зъбите. Просто продължавай нататък. Не му обръщай внимание. Ще се махне. Дяволите да го отнесат в ада дано!
Пръстите се изплъзнаха колебливо. Някои видове призраци явно таят омраза към живите. Един вид ревност. Не могат да те наранят, но са способни да те стреснат здравата и да ти се смеят, докато ти причиняват тази гадост.
Открих празен гроб. Парчета дърво, гниещо в земята, но ни следа от кости. Никакво тяло. Празен. Пръстта над него бе обрасла гъсто с трева и плевели. Почвата бе здраво отъпкана и спечена от засухата. Растенията обаче бяха разместени. Показваха се оголени корени, досущ като че ли някой се бе опитвал да изкорени тревата. Или нещо бе преминало отдолу и бе оставило следа…
Коленичих сред съхнещата трева. Положих длани на твърдата, червеникава пръст, но всъщност усещах какво се случва вътре в гроба, сякаш опипвах зъбите си с език. Човек не го вижда, но може да го долови.
Трупът бе изчезнал. Ковчегът бе непокътнат. Оттук бе излязло зомби. Дали това зомби търсехме? Никакви гаранции. Но това бе единственото съживяване, което усещах.
Вдигнах очи от гроба. Беше трудно да оглеждам тревата, използвайки само зрението си. Почти виждах какво лежи под пръстта. Но гледката, която се простираше зад затворените ми клепачи, идваше оттам, където нямам оптични нерви. Гробището, което виждах с очите си, свършваше до оградата на около пет метра от мен. Бях ли го извървяла цялото? Това ли беше единственият празен гроб?
Изправих се и огледах „Бърел“. Долф и двамата изтребители все още се придържаха на около трийсет метра от мен. Трийсет метра ли? Егати подкреплението!
Бях обиколила гробището. Ето го наглият призрак. Ето и горещото петно. Най-новият гроб беше ей там. То вече бе мое. Познавах това гробище. И всичко в него се бе събудило. Всичко, което не бе съвсем мъртво, танцуваше над гроба си. Бели, мъгляви силуети. Бляскави гневни светлини. Възбудени. Няма само един начин да пробудиш мъртвите.
Но те щяха да се успокоят и да заспят, ако може така да се каже. Не бях нанесла трайна щета. Погледнах отново към празния гроб. Щетите не бяха трайни.
Махнах на Долф и друите да се приближат. Извадих от джоба на гащеризона си торбичка „Зиплок“*и сипах малко гробищна пръст в него.
Лунната светлина внезапно помръкна. Долф се бе надвесил над мен. Има навика да надвисва.
[* Найлоново пликче с прилепваща лента за херметично запечатване в горния край — Бел. пр.]
— Е? — попита той.
— От този гроб е излязло зомби — казах.
— То ли е зомбито убиец?
— Не съм сигурна.
— Не си ли?
— Още не.
— А кога ще разбереш?
— Ще занеса това на Евънс и ще го оставя да изпълни номера с докосването.
— Евънс, ясновидецът — уточни Долф.
— Аха.
— Той е куку.
— Да, но е добър.
— Полицията вече не го използва.
— Точка в полза на полицията — казах. — Но още е на договор със „Съживители“ ООД.
Долф поклати глава:
— Не вярвам на Евънс.
— Аз на никого не вярвам. Та какъв е проблемът?
Полицаят се ухили:
— Приемам забележката.
Във втора торбичка пъхнах малко от тревата и плевелите, като внимавах да не повредя корените. Изпълзях до горната част на гроба и разгърнах растенията. Нямаше плоча. По дяволите! Светлият варовик бе оронен до основата. Паметникът бе счупен. Отнесен. По дяволите.
— Че защо ще разрушават надгробен камък? — попита Долф.
— Името и датата можеха да ни подскажат нещо за причината това зомби да бъде събудено и нещата да тръгнат наопаки.
— Наопаки ли?
— Е, може например да събудиш зомби с цел да утрепе един-двама души, но не и да устрои бясно клане. Никой не би посмял!
— Освен, ако съживителят не е луд — уточни Долф.
Втренчих се в него:
— Това не е смешно!
— Не, не е.
И луд би могъл да вдига мъртвите. Смъртоносно зомби, контролирано от откачен. Страхотно. И ако той — или пък тя — са способни да го сторят веднъж…
— Долф, ако някой откаченяк се мотае наоколо, може да има и повече от едно зомби!
— И ако става въпрос за луд човек, не разполагаме с мотив… — допълни той.
— Мамка му.
— Точно така.
Липсата на мотив означава липса на връзка между случаите. А липсата на връзка няма да ни позволи да се досетим, кое как става.
— Не, не ми се вярва да е дело на откачен.
— И защо? — полюбопитства полицаят.
— Защото, ако повярвам в това, няма да има за какво да се хванем! — Извадих донесеното специално за случая джобно ножче и започнах да чегъртам останките на надгробния камък.
— Поругаването на надгробни плочи е забранено от закона — напомни ми Долф.
— Да бе, страхотно! — Настъргах няколко по-малки парченца в трета торбичка и най-сетне се сдобих с достатъчно голямо късче мрамор, примерно колкото палеца ми.
Напъхах всички торбички в джобовете на гащеризона си, заедно с ножчето.
— Наистина ли смяташ, че Евънс ще успее да прочете нещо от тези парченца?
— Нямам представа — изправих се и огледах гроба. Двамата изтребители стояха на няколко крачки от нас. Бяха ни оставили насаме. Колко любезно! — Знаеш ли, Долф, може и да са съсипали надгробния камък, но гробът все още си е на мястото.
— Да, но трупът го няма! — напомни той.
— Така е, но ковчегът също би могъл да ни подскаже нещо. Всяка дреболия ще е от помощ.
Той кимна.
— Добре, ще взема заповед за ексхумация.
— Не може ли просто да го разкопаем още тази нощ?
— He — отвърна полицаят. — Налага се да играя по правилата! — И се взря много усърдно в мен. — А и не искам да се връщам тук и да намирам гроба разкопан, ясно? Уликите не струват пукната пара, ако някой си е играл с тях.
— Улики ли? Наистина ли смяташ, че този случай ще стигне до съд?
— Да.
— Долф, ние просто трябва да ликвидираме това зомби!
— Искам да пипна копелетата, които са го вдигнали, Анита! Искам да им предявя обвинение в убийство!
Кимнах. Бях съгласна с него, макар да смятах, че е слабо вероятно. Долф беше полицай, той трябваше да се грижи за закона. Аз се грижех за по-прости неща, от рода на оцеляването.
— Ще ти съобщя, ако Евънс каже нещо полезно — заявих.
— Непременно!
— Където и да е тварта, Долф, тя не е тук.
— Някъде там е, нали?
— Аха — съгласих се.
— Убива някой друг, докато ние седим и си гоним опашките.
Прииска ми се да го докосна. Да му дам да разбере, че всичко е наред — само дето нищо не беше наред. Знаех как се чувства. Гонехме си опашките. Дори ако това беше гробът на зомбито убиец, с нищо не ни доближаваше до откриването му. А трябваше да го намерим. Да го намерим, да го хванем и да го унищожим. Коронният въпрос беше дали можем да го сторим преди да му се наложи да се храни отново? Не разполагах с готов отговор. Не, излъгах. Имах отговор. Просто не ми харесваше. Там някъде, по белия свят, зомбито се хранеше отново.

15

Евънс живееше във фургон, разположен в Сейнт Чарлз, точно до 94-та магистрала. Наоколо се ширеха декари с подвижни къщурки. Разбира се, в тях няма нищо подвижно. Когато бях малка, можеше да си закачиш караваната за колата и да я местиш. Проста работа. В това беше тайното им очарование. Някои от тези чудесии в парковете имат по три или четири спални и дори по няколко бани. Тези къщурки би поместил само товарен камион — или торнадо.
Караваната на Евънс беше от по-старите модели. Мисля, че ако се наложи, може да бъде закачена за пикап и да тръгне. По-лесно, отколкото да наемеш микробус, да речем. Но се съмнявах Евънс да се премести някога. По дяволите, не беше излизал от фургона си близо година.
Прозорците бяха позлатени от светлината. Имаше и малка, самоделна веранда, дори и тента над вратата. Знаех, че Евънс вече е станал. Той винаги бе на крак. Безсъние е толкова безвредна дума. Ясновидецът го бе превърнал в чума.
Бях се преоблякла отново в черните шорти. Трите пликчета натъпках в чантичката на колана си. Ако влезех, размахвайки ги в ръка, Евънс щеше да избяга.
Трябваше да се постарая да проявя загриженост. Един вид просто съм наминала да навестя старо другарче. Без никакви задни мисли. Да бе.
Отворих мрежестата врата и почуках. Тишина. Никакво движение. Нищо. Понечих да почукам отново, но се поколебах. Да не би Евънс най-сетне да бе заспал? Първият му истински сън откакто го познавам? Глупости. Все още си седях с ръка във въздуха, когато усетих, че ме гледа.
Погледнах нагоре към малкото прозорче на вратата. Между завеските се забелязваше ивица от бледо лице. Синьото око на Евънс примигна срещу мен. Помахах му.
Лицето изчезна. Ключалката щракна и вратата се отвори. Не видях нито следа от домакина. Влязох вътре. Евънс стоеше зад вратата и се криеше.
Затвори и се облегна на стената. Дишаше бързо и плитко, сякаш бе тичал. Кичури руса коса се спускаха по синия му хавлиен халат. Лицето му бе покрито с щръкнала червеникава брадица.
— Как си напоследък, Евънс?
Той се отпусна на вратата, ококорил широко очи. Все още дишаше прекалено учестено. Да не го бях хванала в крачка?
— Евънс, добре ли си? — когато се съмняваш, задай въпроса си по друг начин.
Той кимна и задъхано попита:
— Какво искаш?
Не смятах, че ще повярва във версията за наминаването. Наречете го инстинкт.
— Нуждая се от помощта ти!
Той поклати глава.
— Не!
— Дори не знаеш какво искам от теб…
Той пак поклати глава.
— Няма значение.
— Може ли да седна? — попитах. Ако не ставаше с прямота, може би с любезност щях да успея?
Евънс кимна.
— Заповядай!
Огледах малката дневна. Бях сигурна, че под вестниците, хартиените чинии, полупълните чаши и старите дрехи се крие диван. На масичката за кафе имаше кутия с вкаменена пица. В стаята миришеше на застояло.
Дали той щеше да се стресне, ако му преместя нещата? А дали можех да седна на купчината, която смятах за диван, без всичко да се срути? Реших да опитам. Бях готова да се насадя и на ужасната мухлясала пица, стига Евънс да се съгласи да ми помогне.
Настаних се на купчина вестници. Определено под тях имаше нещо голямо и твърдо. Може би диванът.
— Какво ще кажеш за чаша кафе?
Евънс поклати глава:
— Няма чисти чаши!
Виж, в това бях готова да повярвам. Той все още се притискаше с цяло тяло към вратата, сякаш се боеше да ме доближи. Беше пъхнал длани в джобовете на халата си.
— А може ли да си поговорим? — попитах.
Той поклати глава. И аз поклатих глава. Той се намръщи. Може би все пак имаше някоя здрава дъска зад челото му.
— Какво искаш? — попита домакинът.
— Казах ти, трябва ми помощта ти.
— Вече не се занимавам с това.
— С кое? — попитах.
— Е, нали знаеш.
— Не, Евънс, не знам. Кажи ми!
— Вече не докосвам разни неща.
Примигнах. Колко странен начин да го облечеш в думи. Огледах купчините с мръсни чинии и дрехи. Изглеждаха ми недокоснати.
— Евънс, я да ти видя ръцете!
Той поклати глава. Този път не му угодих.
— Евънс, покажи ми ръцете си!
— Не — каза той ясно и високо.
Изправих се и тръгнах към него. Разстоянието не беше кой знае колко голямо. Той отстъпи назад в ъгъла между вратата и входа на банята.
— Покажи ми ръцете си!
От очите му бликнаха сълзи. Той примигна и те потекоха по бузите му.
— Остави ме на мира!
Гърдите ми бяха стегнати. Какво бе направил той? Боже, какво беше направил?
— Евънс, или ще ми покажеш ръцете си доброволно, или ще те накарам насила! — преборих се с желанието си да го хвана за рамото, защото не беше позволено.
Той вече плачеше силно, издавайки кратки задавени хлипания. Извади лявата си ръка от джоба на халата. Беше бледа, кокалеста, но здрава. Поех си дълбоко дъх. Благодаря ти, мили Боже!
— Какво смяташе, че съм направил? — попита Евънс.
Поклатих глава:
— Не питай!
Сега вече той наистина ме гледаше — и ме виждаше. Бях привлякла вниманието му. Заяви:
— Не съм толкова луд!
Наканих се да кажа: „Не съм си и помисляла, че си“, но очевидно не беше вярно. Бях си помислила, че си е отрязал ръцете, за да не се налага да докосва неща с тях. Боже, това беше лудост. Сериозна лудост. А аз се канех да го помоля да ми помогне при убийство. Кой от нас двамата беше по-луд? Не ми отговаряйте.
Той поклати глава.
— Какво правиш тук, Анита? — Сълзите дори не бяха засъхнали по бузите му, но гласът му бе спокоен и делничен.
— Нуждая се от помощта ти за едно убийство.
— Вече не правя такива неща. Казах ти!
— Веднъж ми каза и че не можеш да сдържаш виденията. Ясновидството ти не е нещо, което може просто да бъде изключено!
— Именно затова стоя тук вътре. Ако не излизам, няма да се срещам с хора. И няма да имам видения.
— Не ти вярвам! — заявих.
Той извади от джоба си чиста бяла кърпичка и я уви около бравата.
— Изчезвай!
— Днес видях едно тригодишно момченце. Било е изядено живо.
Евънс облегна чело на вратата:
— Не ми причинявай такива неща, моля те!
— Познавам и други медиуми, Евънс, но никой няма твоя процент успеваемост. Нуждая се от най-добрия. Нуждая се от теб!
Той потри челото си във вратата.
— Моля те, недей!
Трябваше да си тръгна — да направя, каквото ми бе казал, но не го сторих. Стоях зад него и чаках. Хайде, стари друже, приятелю, рискувай разума си заради мен! Аз бях безмилостна съживителка на зомбита. Не изпитвах вина. Резултатите са онова, което има значение. Даа бе!
Но в определен смисъл именно резултатите имат значение.
— Ще умрат и други хора, ако не ги спрем! — добавих.
— Не ми пука! — отвърна Евънс.
— Не ти вярвам!
Той прибра кърпичката обратно в джоба си и трескаво се обърна.
— Малкото момченце, не ме лъжеш за него, нали?
— Не бих те излъгала.
Ясновидецът кимна.
— Аха, така си е… — и облиза устни. — Дай ми каквото носиш!
Извадих торбичките от чантата си и отворих онази с парченцата надгробен камък. Все от някъде трябва да се започне.
Евънс не попита какво е това — би било измама. Дори нямаше да спомена момченцето, само дето ми трябваше опорна точка. Вината е чудесен лост.
Когато пуснах в шепата на ясновидеца най-голямото парче камък, ръката му трепереше. Внимавах много да не докосна с пръст кожата му. Не исках да научава тайните ми. Това би могло да го подплаши.
Евънс стисна здраво юмрук. По гърба му пролази тръпка. Целият се разтърси, затворил очи. И напусна караваната — поне мислено.
— Гробище, гроб — въртеше насам-натам глава като че се вслушваше в нещо. — Висока трева. Горещо. Кръв, той сипва кръв на камъка… — Ясновидецът огледа стаята със затворени очи.
Дали би видял помещението, ако очите му бяха отворени?
— Откъде идва кръвта? — попита той. Какво ли се очакваше да отговоря? — Не, не! — Евънс се препъна заднешком и гърбът му се удари във вратата. — Жена пищи, пищи, не, не!
Очите му се отвориха широко. Хвърли камъчето през стаята.
— Те я убиха, убиха я! — Той притисна юмруци към очите си. — О, Боже, прерязаха й гърлото!
— Кои са те?
Евънс поклати глава, все още притиснал юмруци към лицето си.
— Не знам.
— Евънс, какво точно видя?
— Кръв… — той се взираше в мен между пръстите си, скрил лицето си с длани. — Кръв навсякъде. Те й прерязаха гърлото. Размазваха кръв по надгробния камък.
Имах за него още два предмета. Дали смеех да го помоля? Е, от питане не боли. Или?
— Имам още две неща за докосване.
— Няма начин, ако щеш ме убий! — възрази ясновидецът. Отстъпваше заднешком към късото коридорче, което водеше към спалнята. — Махай се, махай се, върви на майната си, напусни дома ми. Веднага!
— Евънс, какво друго видя?
— Махай се!
— Кажи ми поне нещо за жената. Помогни ми, Евънс!
Той се облегна на прага и се смъкна, за да седне на пода.
— Гривна. Носеше гривна на лявата си ръка. Малки накачени дрънкулки — сърчица, лък и стрела, ноти… той поклати глава и зарови лицето си в ръце. — Сега си върви!
Понечих да му благодаря, но голата благодарност не стигаше. Внимателно обиколих в търсене на парчето камък. Намерих го в чаша от кафе. На дъното растеше нещо зелено. Вдигнах камъчето и го избърсах в захвърлени на пода джинси. Прибрах го в торбичката и пъхнах всичко обратно в чантичката.
Взирах се в боклука и не ми се искаше да го оставям тук. Може би се чувствах виновна, задето насилих ясновидеца. Може би.
— Евънс, благодаря!
Той не вдигна очи.
— Ако накарам някоя чистачка да намине, ще я пуснеш ли да изчисти?
— Не искам никой да влиза тук!
— „Съживители“ ООД може да поеме сметката. Длъжници сме ти…
Едва тогава той вдигна поглед. На лицето му бе изписан само гняв — чист гняв.
— Евънс, потърси помощ! Ти направо се разпадаш!
— Обирай-си-крушите-от-дома-ми! — Всяка дума бе достатъчно гореща да те попари. Досега не бях виждала Евънс вбесен. Изплашен — да, но не и в такова състояние. Какво можех да кажа? Все пак това бе неговият дом.
Излязох навън. Стоях на разнебитената веранда, докато не чух ключалката да щраква зад гърба ми. Бях получила онова, което търсех — информация. Защо тогава ми беше толкова зле? Защото бях насилила сериозно болен човек. Добре, това било значи. Вина, вина, вина.
В главата ми блесна един образ — просмуканият с кръв чаршаф на кафявия кариран диван. Гръбначният стълб на госпожа Рейнолдс, който виси влажен и блести на слънчевите лъчи.
Тръгнах към колата си и се качих в нея. Ако изнудването на Евънс можеше да спаси поне едно семейство, тогава си бе струвало. Ако това щеше да ме предпази от гледката на още едно тригодишно момченце с разкъсани вътрешности, бях готова да пребия ясновидеца с подплатена тояга. Или да го оставя той да ме пребие.
Като се замисли човек, нима не бяхме направили точно това?

16

В съня си бях малка. Дете. Колата беше нагъната отпред, където я бе блъснала друга кола. Сякаш е била изработена от намачкано на ръка фолио. Вратата беше отворена. Пропълзях вътре по познатата ми тапицерия, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. На седалката имаше петно от тъмна течност. Изобщо не беше голямо. Докоснах го колебливо.
Когато се отдръпнах, пръстите ми бяха оцапани в червено. Първата кръв, която изобщо виждах. Втренчих се през предното стъкло. Беше счупено — паяжина от пукнатини — и изкривено навън там, където главата на майка ми се беше ударила в него. Тя бе излетяла през вратата, за да умре в нивата край пътя. Ето защо на седалката имаше толкова малко кръв.
Взирах се в прясната кръв по пръстите си. В реалността тя бе засъхнала — просто петно. Когато сънувах сцената, винаги беше прясна.
Този път се усещаше и мирис. Смрад на гнила плът. Това не беше вярно. Ококорих се в съня си и осъзнах, че сънувам. А миризмата не беше част от него. Беше истинска.
Внезапно се събудих и се втренчих в тъмното. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Посегнах незабавно към браунинга във второто му хранилище — прикрепен към таблата на кревата кобур. Беше твърд и неподатлив, и успокоителен. Останах в леглото, притиснала гръб към таблата и стиснала здраво пистолета.
Лунната светлина се лееше през тесен процеп в завесите. Бледата светлина очертаваше силует на мъж. Силует, който не реагира на пистолета или на раздвижването ми. Мъкнеше се напред, влачейки крака по килима. Беше се препънал в колекцията ми от плюшени пингвини, които се ширеха като пухкава вълна под прозореца на спалнята. Беше съборил някои от тях и явно не успяваше да се сети къде са му краката, за да ги прекрачи. Така че газеше през плюшени пингвини, влачейки стъпала, сякаш джапа през вода.
Държах го под прицел с една ръка и опипом посегнах с другата към ключа на настолната си лампа. След мрака светлината ми се стори зловеща. Примигнах бързо с надеждата зениците ми да се свият и да се приспособят. Когато очите ми привикнаха и можех да виждам добре, открих, че посетителят ми е зомби.
Приживе е бил едър тип. Раменете му бяха широки като изпълнена с мускули порта на хамбар. Огромните му ръце дори на вид изглеждаха силни. Едното му око бе изсъхнало и свито като стафида. Другото се взираше в мен. В погледа му нямаше нищо — нито предвкусване, нито възбуда, нито жестокост, нищо освен празнота. Празнота, която Доминга Салвадор бе изпълнила с цел. „Убий!“, беше наредила тя. Бях готова да се обзаложа.
Зомбито беше нейно. Аз не можех да го покръстя. Не можех да му наредя да стори нещо, докато не изпълни заповедите на Доминга. Щом ме убиеше, то щеше да стане покорно като мъртво кученце. След като ме убиеше.
Не смятах да чакам това да се случи.
Браунингът беше зареден с „Глейзър Сейфти Раундс“, със сребърно покритие. „Глейзър“ ще убият човек, стига до го улучите някъде близо до средата на тялото. С такава голяма дупка няма връщане назад. Но изстрел в гърдите не би притеснил зомбито. То щеше да продължи да се движи, все едно дали има или няма сърце. Ако със „Сейфти Раундс“ улучите човек в ръката или крака, ще му ги ампутирате. Незабавно. Стига да стреляте точно.
Зомбито явно не бързаше. Тътреше се през падналите плюшени играчки с едностранчивата целеустременост на мъртвите. Зомбитата не са нечовешки силни. Но са способни да използват всяка капка от силата си; не пестят нищо. Почти всеки човек може да се впусне в свръхчовешка демонстрация — еднократно. Ще си пресили мускулите, ще скъса някое сухожилие, ще си счупи гръбнака, но ще успее да вдигне кола. Само мозъчните инхибитори ни спасяват от саморазрушението. Зомбитата нямат инхибитори. Трупът буквално може да ме разкъса на парчета, докато разкъсва и самия себе си. Но ако Доминга наистина искаше да ме убие, би изпратила по-слабо разложено зомби. Това тук бе стигнало до такава фаза, че спокойно можех да подскачам около него и да стигна до вратата. Може би. Но пък, от друга страна…
Гушнах дръжката на пистолета с лявата си ръка, а дясната бе там, където й се полага — с пръст на спусъка. Дръпнах спусъка и изстрелът отекна невероятно силно в малката стая. Зомбито подскочи и се препъна. Дясната му ръка отлетя в дъжд от плът и кост. Кръв нямаше — то бе мъртво от твърде дълго време за такива демонстрации.
Нашественикът продължи да се движи.
Прицелих се и в другата ръка. Задръж дъх, натиснии. Целех се в лакътя. Улучих го. Двете ръце паднаха на килима и започнаха да пълзят към леглото. Можех да накъсам тварта на парченца, и те всички щяха да продължат с опитите да ме убият.
Десният крак под коляното. Кракът не се откъсна напълно, но зомбито падна настрани и се загърчи. Строполи се на хълбок, после се претърколи по корем и започна да се оттласква с оцелелия си крак. От ранения протече някаква тъмна течност. Смрадта се усили.
Преглътнах и слюнката ми беше гъста. Боже. Смъкнах се от леглото — от отсрещната страна, по-далече от тварта. Заобиколих, за да изляза в гръб на зомбито. То веднага усети, че съм се раздвижила. Опита се да се обърне и да тръгне към мен, избутвайки се със здравия си крак. Пълзящите ръце се обърнаха побързо, пръстите им дращеха по килима. Надвесих се и раздробих другия крак от по-малко от метър разстояние. По пингвините ми заваляха парченца и късчета. Мамка му.
Ръцете почти се бяха добрали до босите ми стъпала. Стрелях бързо два пъти и дланите се пръснаха, експлодирайки по белия килим. Лактите без китки се гърчеха и мърдаха. Все още се опитваха да ме докопат.
Долових шумолене на плат и някакво движение точно зад мен, в тъмната дневна. Стоях с гръб към отворената врата. Още докато се обръщах знаех, че съм закъсняла.
Нечии ръце ме сграбчиха и ме притиснаха към съвсем плътен гръден кош. Пръсти се вкопчиха в дясната ми ръка, приковавайки пистолета към тялото ми. Извих глава встрани, използвайки косата, за да прикрия лицето и врата си. В рамото ми се забиха зъби. Изпищях.
Лицето ми бе притиснато към врата на тварта. Пръстите й се забиваха все по-дълбоко. Скоро щеше да ми счупи ръката. Дулото на пистолета бе облегнато срещу рамото на зомбито. Зъбите му пък гризяха моето рамо — но не бяха вампирски. То разполагаше само с комплект човешки зъби. Болеше ужасно и раната щеше да е впечатляваща, ако успеех да се измъкна.
Отместих лице от врата му и дръпнах спусъка. Цялото тяло отскочи назад. Лявата ръка омекна. Изтърколих се от хватката й. Дланта висеше на мен и пръстите продължаваха да стискат.
Стоях на прага на спалнята си и се взирах в тварта, която за малко щеше да ме докопа. Беше бял мъж, метър и деветдесет висок, с телосложение на ръгбист. И беше съвсем пресен. Там, където откъснах рамото, плискаше кръв. Пръстите му се свиха. Не можеше да ми счупи кост, но и аз не можех да ги накарам да ме пуснат. Нямах време за това.
Зомбито тръгна напред, протегнало ръка да ме спипа. А аз сякаш разполагах с цяла вечност да вдигна оръжието си. Закачената за мен ръка се гърчеше и се бореше, сякаш още бе свързана с мозъка на създанието. Стрелях два пъти последователно. Трупът се препъна, левият му крак поддаде, но беше твърде късно. Бях твърде близо. Така че ме събори при падането си.
Паднахме на пода и аз останах отдолу. Успях да удържа браунинга над главата си, така че ръцете ми да са свободни, оръжието също. Тежестта на тварта ме приковаваше — нямаше какво да направя по въпроса. По устните му блестеше кръв. Стрелях от упор, затваряйки очи докато дърпах спусъка. Не само защото не исках да гледам, но и за да се опазя от парченцата кост.
Когато отворих очи, главата бе изчезнала, с изключение на парче оголена челюст и част от черепа. Здравата ръка се насочваше към гърлото ми. Онази, която още висеше на рамото ми, помагаше на тялото. Нямаше как да обърна пистолета, за да стрелям по нея. Ъгълът беше лош.
Зад мен се разнесе шум от влачене на нещо тежко. Рискувах да погледна, извивайки врат назад — и видях първото зомби, което се насочваше към мен. Устата му — единственото му останало способно да ме нарани оръжие — бе зинала широко.
Изпищях и се обърнах отново към зомбито върху мен. Стискащата ме ръка трепкаше до гърлото ми. Издърпах я назад и й дадох да стисне другата за лакътя. Сграбчи я хищно. Мозъкът го нямаше, а поотделно частите на тялото не са толкова умни. Усетих как пръстите на рамото ми се разхлабват. През висящата ръка пролази тръпка. Кръвта бликна от нея като от пръсната диня. Пръстите се сгърчиха и ме пуснаха. Зомбито стисна собствената си ръка така, че тя се пръсна и костите се пукнаха.
Стържещите звуци зад мен се приближаваха.
— Боже!
— Полиция! Излезте с вдигнати ръце! — Гласът беше мъжки и отекваше от коридора.
Хайде, стига толкова хладнокръвие и самостоятелност.
— Помощ!
— Госпожице, какво става там вътре?
Звуците от пълзене бяха съвсем близо до мен. Извих глава и открих, че стоя почти нос до нос с първото зомби. Набутах браунинга в отворената му уста. Зъбите му застъргаха по дулото и аз дръпнах спусъка.
Внезапно на прага, на фона на тъмнината, се очерта силуетът на полицай. Стори ми се огромен, гледан от моя ъгъл. С къдрава кафява, вече прошарена коса, с мустаци и пистолет в ръката.
— Исусе! — възкликна той.
Второто зомби пусна смазаната си ръка и посегна отново към мен. Полицаят го сграбчи здраво за колана и го дръпна нагоре с една ръка.
— Махни я оттук! — нареди.
Партньорът му влезе навътре, но аз не му дадох време. Изпълзях изпод полуповдигнатото тяло, драпайки на четири крака към дневната. Не е необходимо да ме молят по два пъти. Партньорът на ченгето ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. Държеше ме за дясната ръка, в която пък аз държах браунинга.
По принцип преди да предприемат каквото и да е, полицаите те карат да пуснеш оръжието си. По принцип няма начин да се каже от пръв поглед кой е лошият и кой — добрият. Ако държиш пистолета, значи си от лошите, докато не докажеш обратното. В полеви условия правилото „невинен до доказване на противното“ не важи.
Ченгето забърса пистолета от ръката ми. Оставих му го. Знаех си упражнението.
Зад нас отекна изстрел. Подскочих, също и полицаят. Беше горе-долу на моята възраст, макар че точно в момента се чувствах на около милион години. Обърнахме се и открихме, че първият полицай стреля по зомбито. Тварта бе успяла да се отскубне от хватката му. Вече беше на крака и се олюляваше под куршумите, но не спря.
— Я ела тук, Брейди — каза първото ченге.
По-младият полицай извади пистолета си и тръгна напред. Поколеба се и ме погледна.
— Помогни му! — казах.
Той кимна и се захвана да стреля в зомбито. Звукът от стрелбата беше като гръмотевична буря. Изпълни стаята до степен ушите ми да зазвънтят и да ми се догади от смрадта на барут. По стените цъфнаха дупки от куршуми. Зомбито продължаваше да се олюлява напред. Те просто го дразнеха.
Проблемът с полицаите е, че нямат право да зареждат с „Глейзър Сейфти Раундс“. Повечето ченгета не се сблъскват със свръхестественото толкова често като мен. През работното си време гонят хора-престъпници. А властта ще се намръщи, ако откъснеш крака на Джон К. Народни, само щото е гръмнал по теб. Поне по идея не би трябвало да убиваш хората, защото те се опитват да те убият. Нали така?
Така че ченгетата имаха нормални муниции, може би тук-там с някое сребърно покритие за по-лесно преглъщане на лекарството, но не и такива, които ще спрат зомби. Така че се налагаше да отстъпват. Единият презареди, докато другият стреляше. Създанието просто се олюляваше напред. Оцелялата му ръка шареше пред него в търсене. Търсеше мен. Мамка му.
— Пистолетът ми е зареден с „Глейзър“ — заявих. Използвайте го!
Първото ченге се обади:
— Брейди, нали ти казах да я махнеш оттук?
— Трябваше ти помощ — оправда се Брейди.
— Разкарай цивилната оттук, да му се не види!
Аз — цивилна?
Брейди не се опита да спори отново. Просто отстъпи към мен — с изваден пистолет, но без да стреля.
— Хайде, госпожичке, да се махаме оттук!
— Върнете ми пистолета!
Той ме погледна и поклати глава.
— Аз съм с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания! — обясних.
Което си беше истина. Разчитах да допуснат, че съм ченге, което вече не беше вярно.
Той беше млад. Хвана се. Върна ми браунинга.
— Благодаря.
Пристъпих към по-възрастния полицай:
— Аз съм с Отряда на привиденията.
Той ме погледна, все още насочил оръжието си към настъпващия труп.
— Тогава направи нещо!
Някой беше светнал лампата в дневната. Сега, когато вече не се стреляше, зомбито полека-лека излизаше. Вървеше също като човек, крачещ по улицата, като изключим факта, че нямаше глава и беше еднорък. Крачките му пружинираха. Може би долавяше, че съм наблизо.
Тялото му беше в по-добро състояние от това на първото зомби. Можех да го осакатя, но не и да го спра. И осакатяването ми стигаше. Стрелях в левия му крак, който бях улучила и по-рано. Разполагах с повече време за прицел и този път бях точна.
Кракът поддаде. Зомбито се придърпваше напред с една ръка, изтласквайки се с крак по килима. Това му беше последният крак. Започнах да се усмихвам, после се разсмях, но смехът ми заседна в гърлото. Заобиколих отдалече дивана. Не бих искала да ми се случи нещо, нали видях какво направи със собствената си ръка. Не исках да смачка и някой мой крайник.
Излязох в гръб на зомбито и то се извърна по-бързо, отколкото би трябвало в опит да се озове „с лице“ срещу мен. Стрелях два пъти по другия крак. Не си спомнях колко патрона съм използвала. Дали ми беше останал още един — или два… или николко?
Чувствах се като Мръсния Хари*, само дето на оня тип не му пукаше колко куршума са ми останали. Мъртвите не се плашат лесно.
[* Герой на Клинт Истууд от едноименния филм — Бел. пр.]
Зомбито все още се влачеше напред с осакатените си крака. С едничката си ръка. Стрелях почти от упор и дланта избухна като пурпурно цвете на белия килим. Тварта обаче продължи напред, използвайки остатъка от китката.
Дръпнах спусъка и чух щракане на празно. Мамка му.
— Свърших мунициите! — заявих и отстъпих назад. Зомбито ме последва.
По-възрастното ченге се намеси и хвана тварта за глезените. Дръпна назад. Единият крак бавно се изплъзна от панталоните и се загърчи в ръката му.
— Да му се не види! — полицаят пусна крака. Гърчеше се като змия със счупен гръбнак.
Взирах се надолу във все тъй целеустремения труп. Той се бореше да ме стигне. Не напредваше особено добре. Полицаят го държеше във въздуха за единия крак. Но зомбито се бореше. И щеше да продължи да се бори, докато изгние или докато Доминга Салвадор промени нарежданията си.

През вратата нахлуха още униформени ченгета. Нахвърлиха се на разчлененото зомби като лешояди на мърша. То се гърчеше и се бореше. Бореше се да се измъкне и да довърши задачата си. Те пък щяха да го държат, докато не пристигнат подкрепления от лабораторията. Докторчетата щяха да сторят на място каквото могат. След това зомбито щеше да бъде изгорено от екип изтребители. Преди се опитваха да откарват зомбита в моргата и да ги подлагат на тестове, но разни малки парченца непрекъснато им бягаха и се криеха на всякакви странни места. Накрая съдебната лекарка нареди всички зомбита да бъдат наистина мъртви, преди да й ги карат. Екипът от линейката и момчетата от лабораторията се съгласиха с нея. Симпатизирах им, но знаех, че огънят унищожава повечето улики. Да, гадна работа…
Стоях настрани в собствената си дневна. Бяха ме забравили в тарапаната. Добре, и бездруго тази нощ не ми се искаше да се боря с други зомбита. За първи път осъзнах, че съм облечена само в прекалено голяма тениска и гащета. Покритата с кръв тениска бе залепнала влажна по тялото ми. Тръгнах към спалнята. Исках да взема нови гащета. Но гледката на пода ме прикова.
Първото зомби приличаше на безкрако насекомо. Не можеше да се движи, но се опитваше. Кървавите чукани на тялото му все още се стараеха да изпълнят дадените му заповеди. Да ме убият.
Доминга Салвадор бе искала да ме убие. Две зомбита, едното от тях — почти ново. Тя бе имала намерение да ме убие. Тази единствена мисъл бе заседнала в главата ми като мотив от песен. Бяхме се заплашвали една друга, но защо чак такава жестокост? Защо да ме убива? Не можех да я спра по законов път. Тя го знаеше. Защо тогава да предприема толкова сериозен опит?
Може би, защото имаше какво да крие? Доминга ми бе дала дума, че не е вдигнала зомбито убиец, но може би думата й не струваше нищо. Това бе единственият възможен отговор. Тя имаше нещо общо със зомбито убиец. Беше ли го събудила лично? Или знаеше кой го е направил? Не. Тя бе авторката — иначе защо да ме убива в нощта след разговора с мен? Твърде голямо съвпадение се получаваше. Доминга Салвадор бе вдигнала зомби и то й се беше измъкнало. Това беше. Колкото и да бе зла, тя не беше луда. Не би вдигнала просто така зомби — убиец, за да го пусне да вилнее. Великата вуду кралица се бе осрала кралски. Това я изкарваше от нерви повече от всичко друго, дори повече от смъртта или евентуалните обвинения в убийство. Тя не можеше да допусне да си съсипва репутацията по подобен начин.
Взирах се в спалнята покрай кървавите, смрадливи останки. Плюшените ми пингвини бяха покрити с кръв и други, по-гадни неща. Дали пералнята ми щеше да се справи с това? Справяше се доста добре с костюмите ми.
„Глейзър Сейфти Раундс“ не минаваха през стените. Още една причина, поради която ги харесвах. Така поне не застрелвах съседите си. Куршумите на ченгетата бяха пробили стените. Навсякъде имаше спретнати дупки от стрелбата.
Досега никой не ме беше нападал вкъщи, не и така нагло. Противоречеше на правилата. Предполага се, че човек е в безопасност в собственото си легло. Знам, знам. Лошите типове не спазват правилата. Това е една от причините да са лоши.
Знаех кой е вдигнал зомбито. Трябваше само да го докажа. Навсякъде имаше кръв. Кръв и други гадни неща. На практика бях свикнала с миризмата. Боже. Ама смърдеше! Целият апартамент смърдеше. Почти всичко в жилището ми беше бяло — стени, килим, диван, кресла… На тях петната личаха прекрасно, досущ като пресни рани. Дупките от куршумите и напуканият паркет също подчертаваха кръвта.
Апартаментът беше съсипан. Щях да докажа, че Доминга е сторила това и дори стига да извадех късмет, да й върна услугата.
— Сладкишче за сладката — прошепнах, без да се обръщам към никого конкретно. В гърлото ми започваха да парят сълзи. Не исках да плача, но в гърлото ми напираха също така и писъци. Сълзи или писък? Плачът ми се стори по-уместен.
Пристигна „Бърза помощ“. Лекарката беше ниска чернокожа, приблизително на моята възраст.
— Хайде, сладурче, трябва да те прегледаме! — заговори ми тя мило, докато внимателно ме отвеждаше встрани от касапницата.
Дори не възразих срещу обръщението „сладурче“.
Така ми се искаше да се изкатеря в нечий скут и да се оставя да ме утешават! Имах огромна нужда от това. Но нямаше да го получа.
— Сладурче, трябва да проверим колко тежко си ранена, преди да те свалим до линейката долу.
Поклатих глава. Когато заговорих, гласът ми прозвуча далечен и приглушен.
— Кръвта не е моя.
— Какво?
Погледнах докторката, борейки се да остана на фокус и да не отплувам. Изпадах в шок. Обикновено се справям по-добре, но хей, ние всички имаме лоши нощи.
— Кръвта не е моя. Ухапана съм по рамото, това е всичко.
Лекарката явно не ми вярваше. Не я виня. Ако те видят покрит с кръв, повечето хора просто приемат, че все част от нея ще е твоя. Не взимат предвид, че стоят срещу корав като желязо убиец на вампири и съживител.
Сълзите се върнаха, кръжейки точно зад очите ми. Навсякъде по пингвините ми имаше кръв. Не ми пукаше за стените и килима. Тях можех да сменя, но проклетите плюшени играчки бях събирала с години! Оставих докторката да ме отведе. По бузите ми се стичаха сълзи. Не плачех, просто очите ми сълзяха. Очите ми сълзяха, защото всичките ми играчки бяха покрити с парчета от зомбита. Исусе!

17

Била съм на достатъчно местопрестъпления и знаех какво да очаквам. Също като пиеса, която си гледал твърде често. Бих могла да преразкажа появата на героите и излизането им, както и да цитирам повечето реплики. Но този път беше различно. Сцената се разиграваше в собствения ми дом.
Глупаво беше да се обиждам, задето Доминга Салвадор ме бе нападнала в собственото ми жилище. Беше глупаво — но се сърдех. Тя беше нарушила едно основно правило. Правило, което дори не бях знаела, че спазвам. Недей напада добрия тип в неговия или нейния дом. Да му се не види.
Смятах да я разпна на кръст заради това. Да бе аз и коя армия по-точно? Може би аз и полицията?
Завесите в дневната се люлееха под полъха на топлия бриз. По време на стрелбата бяхме счупили прозореца. Радвах се, че току-що бях подписала двегодишен договор за наем. Поне не можеха да ме изритат незабавно.
Долф седеше срещу мен в малката ми кухничка. Пред него масата за закуска с двата й стола с високи облегалки изглеждаше миниатюрна. Той направо запълваше кухнята ми. Или просто аз се чувствах дребна тази нощ? Или тази сутрин, може би?
Погледнах си часовника. Върху циферблата имаше тъмна, лепкава линия. Не можах да различа цифрите. Налагаше се да почистя проклетото чудо. Пъхнах ръка под одеялото, което ми бяха дали от линейката. Кожата ми беше по-студена, отколкото би трябвало. Дори мисълта за мъст не можеше да ме стопли. По-късно, да — по-късно щях да се сгрея. По-късно щеше да ми стане кофти. В момента просто се радвах, че съм жива.
— Добре, Анита, какво точно стана? Погледнах към дневната. Беше почти празна. Зомбитата бяха отнесени. Изпържени на улицата, вече пепел. Забавление за целия квартал. Семейно развлечение.
— Дали бих могла да се преоблека преди да давам показания, моля?
Долф ме погледа секунда-две, после кимна.
— Страхотно! — изправих се, стиснала одеялото около мен, краищата — внимателно подгънати. Нямах намерение да се препъвам в него все пак. Достатъчно се бях изложила тази нощ.
— Запази тениската като улика — подвикна полицаят.
Без да се обръщам, отвърнах:
— Ама естествено!
Бяха покрили с чаршафи по-страховитите петна, за да не разнасят кръвта из цялата сграда. Мило.
В спалнята смърдеше на гнил труп, застояла кръв и стара смърт. Боже. Тази вечер няма да мога да заспя тук. Дори и аз си имам граници.
Най-много ми се искаше да взема душ, но не смятах, че Долф ще ме чака толкова време. Задоволих се с джинси, чорапи и чиста тениска. Занесох всичко в банята. Затворих вратата и миризмата почти не се усещаше. Банята си беше познатото ми убежище. Никакви катастрофи тук.
Хвърлих одеялото на пода, заедно с тениската. На, рамото — там, където ме беше ухапало зомбито — имах дебела превръзка. Какъв късмет, че чудовището не беше отхапало парче плът! Докторката ме предупреди, че трябва да ми се бие ваксина срещу тетанус. Зомбитата не пораждат нови зомбита с ухапване, но устата на мъртъвците е като помийна яма. По-сериозна заплаха са различните бактерии, но и тетанусът трябва да се взима предвид.
По краката и ръцете ми имаше съсирени ивици кръв. Не си дадох труд да си мия ръцете. После щях да се окъпя. Да се почистя цялата наведнъж.
Тениската висеше почти до коленете ми. Отпред имаше голяма карикатура на Артър Конан Дойл, който наднича през огромна лупа, а едното му око е комично уголемено. Взирах се в огледалото над мивката и гледах тениската. Беше мека, топла и успокоителна. А точно сега имах нужда от успокоение.
Старата тениска беше съсипана. Нямаше начин да я спася. Но може би щях да спася някои от пингвините. Пуснах водата във ваната. Ако бяха ризи, щях да ги накисна в студена вода. Дали действаше и при играчките?
Извадих маратонки изпод леглото. Изобщо не ми се щеше да крача само по чорапи през съсирващите се петна. За тази цел имаше обувки. Добре де, изобретателят на „Найки Еърс“ надали ги беше правил за вървене по съхнеща кръв от зомби. Трудно е да предвидиш всичко.
Два от пингвините бяха станали кафяви от кръвта. Набързо ги замъкнах в банята и ги пуснах във водата. Натисках ги надолу, докато се просмукаха достатъчно, за да останат поне отчасти потопени, след това спрях кранчето. Ръцете ми бяха по-чисти. Не и водата. Кръвта се източваше от двете меки играчки, като от изцедена мокра гъба. Ако тези двете се изчистеха, сигурно щях да спася всичките.
Избърсах си ръцете в одеялото. Нямаше смисъл да цапам нещо друго с кръв.
Зигмунд, пингвинът, с когото спях от време на време, бе само опръскан. Просто няколко капчици по рошавото му бяло коремче. Е, все някакъв късмет! Почти го пъхнах под мишница, за да го държа, докато давам показания. Но Долф вероятно не би ме издал. Сложих Зигмунд по-далече от най-гадните петна, сякаш това щеше да помогне. Но се почувствах по-добре при вида на глупавата играчка, натикана в безопасност в ъгъла. Да му се не види.
Зербровски надничаше в аквариума. Погледна към мен.
— Това са най-големите проклети скаларии, които съм виждал! Човек може да си ги опържи в тигана!
— Остави рибите на мира, Зербровски! — посъветвах го.
Той се ухили.
— Разбира се, беше просто предложение!
В кухнята Долф седеше със скръстени на масата ръце. Изражението му бе неразгадаемо. Ако бе разстроен, че тази нощ катастрофата ми се е разминала на косъм, не му личеше. Но пък на Долф никога нищо не му личи. Най-силната емоция, която някога съм го виждала да изявява, бе точно в този случай. Зомбито убиец. Избитите цивилни.
— Искаш ли кафе? — попитах.
— Определено.
— И аз — обади се Зербровски.
— Само ако се помолиш!
Той се облегна на стената точно до кухнята.
— Моля!
Извадих торбичка със зърна от фризера.
— Ти си държиш кафето в хладилника! — изуми се Зербровски.
— Никой ли не ти е варил истинско кафе? — попитах.
— Моята представа за хубаво кафе е „Тейстър’с чойс“*.
[* Nescafe Taster’s Choice — марка популярно разтворимо кафе, рекламирано като „много високо качество“ — Бел. пр.]
Поклатих глава:
— Варварин!
— Ако вие двамата сте свършили с хитроумните подмятания — обади се Долф, — дали не бихме могли да започнем с показанията?
Каза го с доста по-мек тон, отколкото изискваха думите му.
Усмихнах се на него и Зербровски. Дявол го взел, приятно ми беше да ги видя и двамата. Сигурно бях по-тежко ранена, отколкото предполагах, след като се радвах на Зербровски!
— Ами, спях си и си гледах работата, когато се събудих и открих, че над мен се е надвесило зомби — отделих една доза зърна и ги сипах в малката черна кафемелачка, която си бях купила, защото подхождаше на кафеварката.
— Какво те събуди? — попита Долф.
Натиснах бутона на мелачката и кухнята се изпълни с богатия аромат на прясно смляно кафе. Ах, каква наслада!
— Надуших трупове — заявих.
— Обясни ми.
— Сънувах и надуших трупна гнилоч. Не влизаше в сюжета на съня. Това ме събуди.
— И после? — Долф беше извадил вечното си тефтерче. Държеше молив.

Съсредоточих се в дребните подробности по ритуала с варенето на кафе и разказах на полицая всичко, включително подозренията си за сеньора Салвадор. Докато свърша, кафето започна да кипи и да изпълва апартамента ми с онзи присъщ на кафетата великолепен аромат.
— Значи смяташ, че Доминга Салвадор е нашата съживителка? — попита Долф.
— Да.
Той се втренчи в мен през малката маса. Гледаше ме извънредно сериозно.
— Можеш ли да го докажеш?
— Не.
Той си пое дълбоко дъх и затвори за миг очи.
— Страхотно, направо страхотно!
— Кафето ми мирише на готово — обади се Зербровски. Беше седнал на пода, с гръб, облегнат на кухненската каса.
Станах и напълних чашите.
— Ако искате захар или сметана, на самообслужване сме! — сложих сметана — истинска — на кухненския барплот заедно със захарницата. Зербровски си сипа много захар и солидна лъжица сметана. Долф предпочете кафе без примеси. Така го пия и аз през повечето време. Тази нощ обаче си сложих сметана и го подсладих. Истинска сметана в истинското кафе. Ммм, вкуснотия.
— Ако успеем да влезем в дома на Доминга, ще можеш ли да намериш улики? — попита Долф.
— Улики за нещо — определено, но за вдигането на зомби-убиец… — поклатих глава. — Ако тя го е вдигнала и то е избягало, тогава няма да иска да го свързват с нея. Ще е унищожила всички улики, просто, за да си запази имиджа.
— Искам да я пипна! — заяви Долф.
— И аз.
— Може да се опита да ти посегне отново… — обади се Зербровски от прага. Духаше на кафето си, за да го охлади.
— Без майтап! — казах.
— Смяташ ли, че ще опита отново? — поинтересува се Долф.
— Вероятно. Само че как, мътните го взели, двете зомбита са проникнали в апартамента ми?
— Някой се е справил с ключалката — предположи сержантът. — Дали зомбитата…
— Не, едно зомби би избило вратата с все пантите, но няма да си губи времето да човърка ключалката. Дори ако има достатъчно сръчност и умения да се справи с тази задача.
— Значи някой с нужните умения е отворил вратата и ги е пуснал вътре — уточни Долф.
— Така ми изглежда — съгласих се.
— Да имаш идеи кой?
— Обзалагам се, че е някой от телохранителите и. Внукът й Антонио или може би Енцо. Едър тип на около четирийсет години, който май й е лична охрана. Не знам дали някой от тях знае как се прави, но определено биха участвали. Енцо, но не и Антонио.
— Защо го изключваш от списъка?
— Ако Тони беше пуснал зомбитата вътре, щеше да остане да гледа.
— Сигурна ли си?
Свих рамене:
— Изглежда ми като такъв тип. Енцо ще си свърши работата и ще си тръгне. Той изпълнява заповеди. Внукът — не.
Долф кимна:
— От горните етажи вдигат голяма патърдия да разрешим случая. Подозирам, че до четиридесет и осем часа мога да получа заповед за обиск.
— Два дни са доста време, Долф!
— Два дни без никакво доказателство, Анита! Като изключим думите ти. Залагам си главата заради този случай.
— Доминга е забъркана все някак, Долф. Още не знам защо и не знам какво може да я накара да изгуби контрол над зомбито, но ръцете й са мръсни.
— Ще взема заповед — реши той.
— Един от синьодрешковците спомена, че си му казала, че си ченге — намеси се Зербровски.
— Казах му, че съм с вашия отряд. Никога не съм уточнявала полицайка ли съм.
Зербровски се ухили:
— Ахъм.
— Ще бъдеш ли в безопасност тази нощ? — поинтересува се Долф.
— Така смятам. Сеньората не иска да се озове от обратната страна на закона. Вещиците-вероотстъпнички са в една категория с вампирите-вероотстъпници. Носи им незабавна смъртна присъда.
— Защото хората се плашат до смърт от тях — съгласи се полицаят.
— Защото някои вещици могат да се измъкват между шибаните решетки.
— А вуду кралиците? — поинтересува се Зербровски.
Поклатих глава:
— Не искам и да знам!
— Най-добре да тръгваме и да те оставим да поспиш — реши Долф. Остави празната си чаша на масата. Зербровски не си беше допил кафето, но го заряза на барплота и последва началника си.
Изпратих ги до вратата.
— Ще ти съобщя, когато взема заповедта — каза Долф.
— Можеш ли да уредиш да видя личните вещи на Питър Бърк?
— Защо?
— Има само два начина да изгубиш контрола над някое зомби така грозно. Първият — да имаш достатъчно сила да го вдигнеш, но не и да го овладееш. Доминга ще се справи с всичко, което-може да вдига. Второ, ако се намеси някой с приблизително равна сила, един вид като предизвикателство… — втренчих се в Долф. — Джон Бърк като нищо ще да е достатъчно силен да го направи. Може би, ако се притека на помощ и заведа Джон да види вещите на брат си — нали се сещаш, дали това или онова като че ли не е на място, нещо от този род, — та нищо чудно Бърк да се изтърве по някакъв начин.
— Вече си успяла да ядосаш Доминга Салвадор, Анита. Не ти ли стига за тази седмица?
— За цял живот ми стига — съгласих се. — Но това е нещо, което можем да направим в очакване на заповедта.
Долф кимна.
— Добре, ще го уредя. Обади се утре сутрин на господин Бърк и си уговори среща. След това ми звънни.
— Непременно.
Долф се поколеба за миг на прага.
— Пази се, чу ли!
— Винаги внимавам! — отвърнах.
Зербровски се наведе над мен и отбеляза:
— Хубави пингвинчета!
След това тръгна след Долф по коридора. Наясно бях, че следващия път, когато се срещна с отряда на привиденията, те до един ще знаят, че колекционирам плюшени пингвини. Тайната ми бе разкрита. Зербровски щеше да я разкаже на всеки срещнат. Ако не друго, поне целеустременост не му липсваше.
Хубаво е да знаеш, че все нещо не му липсва.

18

Плюшените животни не са правени, за да ги потапят във вода. Двете играчки във ваната бяха съсипани. Може би препарат срещу петна? Миризмата беше плътна и изглеждаше вечна. Оставих спешно съобщение на телефонния секретар на фирмата ми за почистване. Не споменах подробности. Не исках да ги плаша излишно.
Опаковах си багаж за през нощта. Два ката дрехи и един пингвин с току-що изчистено коремче. Папката на Харолд Гейнър — и бях готова за тръгване. Опаковах също и двата пистолета: файърстарът в кобура на кръста и браунинга под мишницата ми. Него скрих с помощта на шлифер. Носех допълнителни муниции в джобовете на якето си. За двата пистолета разполагах с общо двайсет и два патрона. Двайсет и два патрона… защо ли не се чувствах в безопасност?
За разлика от повечето ходещи мъртъвци, зомбитата понасят докосването на слънчевите лъчи. Не им харесва, но се примиряват. Доминга можеше да нареди на някое зомби да ме убие посред бял ден също така спокойно, както и нощно време. Не би могла да вдигне мъртвец през деня, но ако планираше нещата правилно, щеше да събуди трупа предишната нощ и да го прати да ме хване на следващия ден. Вуду жрица с мениджърски способности за планиране. Какво пък, каквато съм късметлийка…
Всъщност не вярвах, че Доминга има резервни зомбита, които само чака да хвърли по мен. Въпреки това се чувствах параноично настроена тази сутрин. Параноята е просто друго определение за дълголетие.
Излязох в тихия коридор и се огледах и в двете посоки, все едно бях на улица. Нищо. Никакви ходещи трупове не се криеха в сенките. Никой, освен нас, ранните пилета. Единственият звук бе съскането на климатика. Коридорът имаше определено излъчване. Достатъчно често се прибирам вкъщи рано призори и познавам вкуса на тишината. Обмислих това за около минута. Знаех, че е почти призори. Не от часовник или от прозореца, а на някакво по-дълбоко ниво. Някакъв инстинкт, присъщ на моите предци, които са се крили в тъмна пещера и са се молили за светлина…
Повечето хора се страхуват от мрака по неясни за тях причини. Боят се от онова, което може да ги чака там. Аз вдигам мъртвите. Убила съм над дузина вампири. Знам какво се крие в мрака. И се ужасявам от това. По идея хората трябва да се боят от неизвестното, но когато познанието е толкова ужасяващо, незнанието е благословия.
Знаех какво щеше да ми се случи, ако се бях провалила снощи. Ако бях по-бавна или имах по-лош прицел. Преди две години имаше три убийства. Не ги свързваше нищо, освен начинът на настъпване на смъртта. И трите жертви бяха разкъсани от зомбита. Не са били изядени. Нормалните зомбита не ядат нищо. Могат да те ухапят един-два пъти, но само дотам. Един от пострадалите беше с прехапан гръклян, но и това е било случайност. Зомбито просто захапва най-близката до него телесна част. Случило се е така, че нараняването е било смъртоносно. Чист късмет.
Едно зомби по принцип просто ще те накъса на парченца. Също като момченце, което къса крилцата на муха.
Вдигането на зомби с цел да бъде смъртоносно оръжие означава автоматично смъртно наказание. Съдебната ни система дяволски се разбърза през последните няколко години. Напоследък смъртната присъда е точно това, което името подсказва. Особено, ако престъплението ти е свързано със свръхестественото. Вещиците вече не ги изгарят. Слагат ги на електрическия стол.
Ако успеех да се добера до улики, държавата щеше да убие Доминга Салвадор вместо мен. Джон Бърк също, ако успеехме да докажем, че съзнателно е предизвикал умопобъркването на въпросното зомби. Проблемът със свръхестествените престъпления е, че трудно се доказват в съда. Повечето заседатели не са наясно с модерните заклинания и магии. По дяволите, то и аз не съм. Но съм се опитвала да обяснявам в съда що е то зомби и вампир. Научих се да говоря просто и да добавям всички по-кървави подробности, които защитата ми позволи. Заседателите оценяват зловещото изпълнение. Повечето свидетели или са ужасно досадни, или са сърцераздирателни. Аз се старая да бъда интересна. Малко да променя ритъма.
Паркингът беше тъмен. Звездите още сияеха отгоре, но вече избледняваха като свещи под силен вятър. Можех да вкуся зората във въздуха. Да я близна с език. Може би заради лова на вампири, с който се занимавам, но съм по-добре приспособена към смените на светлина и мрак, отколкото преди четири години. Тогава не можех да долавям пришествието на зората.
Разбира се, и кошмарите ми бяха далече по-малко интересни преди четири години. Човек придобива нещо и губи друго в замяна. Такава е системата на живота.
Минаваше пет сутринта, когато влязох в колата си и се насочих към най-близкия хотел. Нямаше начин да остана в апартамента си, докато чистачките не убиеха миризмата в него. Ако изобщо успееха да се справят. Хазяинът ми щеше направо да умре от щастие, ако не успееха.
Щеше да остане още по-малко възторжен от наличието на дупки от куршуми и от разбития прозорец. Смяна на стъклото. Измазване на стените, може би?
Всъщност нямах представа как се ремонтират такива дупки. Надявах се само, че договорът ми за наем не може да бъде обжалван в съда.
Първите утринни лъчи се разгаряха на изток. Чисто бяла светлина, която се разпръсва като лед върху мрака. Повечето хора смятат зората за толкова пищна, колкото и залеза, но първият цвят на утрото е бялото, и е абсолютно безличен — по-скоро отсъствие на нощ.
Добрах се до някакъв мотел, но всичките им бунгала бяха на по един или два етажа, а някои — ужасно изолирани. Исках да съм сред хора. Задоволих се със „Стауфър Конкорс“, който не е особено евтин, но пък ще принуди зомбитата да се возят на асансьори. А хората имат навика да усещат смрад в асансьора. „Стауфър Конкорс“ освен това предлагат рум-сървис дори в този нечовешки час призори. Аз имах нужда от румсървис. Кафе — дайте ми кафе!
Момчето на регистратурата ме погледна с изражение от типа „ококорих се, но съм твърде любезен, за да го кажа на глас“. В асансьорите имаше огледала и в течение на няколко етажа нямаше какво друго да правя, освен да съзерцавам образа си. В косата си забелязах засъхнали окървавени кичури. От дясната страна на физиономията ми, точно под косата и чак до врата се точеше голямо петно. Не го бях видяла в огледалото вкъщи. Шокът те кара да забравяш едно-друго.
Но не кървавите петна бяха накарали младежа да ме погледне така. Освен ако човек не знае какво да търси, няма да забележи, че това е кръв. Не, проблемът беше, че кожата ми имаше мъртвешки бял цвят, като на чист лист. Очите ми, които са съвършено кафяви, изглеждаха почти черни. Бяха големи и тъмни и… странни. Стресната, аз се погледнах отново. Изненадана, че съм жива. Може би. Все още се борех с вълната на шока. Все едно колко корава се чувствах, лицето ми издаваше нещо различно. Когато шокът преминеше, щях да успея да поспя. Но дотогава щях да чета папката на Гейнър.
Стаята беше с две легла. Повече пространство, отколкото ми трябваше, но какво, пък? Извадих си чисти дрехи, оставих файърстара в чекмеджето на нощното шкафче и взех браунинга с мен в банята. Ако внимавах и не пусках душа с пълна сила, можех да закача презраменния кобур на закачалката за кърпи в задната част на банята. Дори нямаше да се намокри. Макар че, честно казано, повечето съвременни оръжия не страдат от влагата. Стига след това да ги почистите добре. Повечето пистолети дори стрелят под вода.
Обадих се на рум-сървиса, заметната само с кърпа. Почти бях забравила. Поръчах кана с кафе, захар и сметана. Отсреща попитаха дали искам безкофеиново. Отказах любезно. Бяха малко нахални. Все едно сервитьорът да те пита дали искаш диетична кола, ако не си поръчал изрично. Мъжете никога не ги подкокоросват за диетична кола, дори ако са шкембести.
Бях напълно способна да изпия цяла кана кофеин и пак да спя като бебе. Кафето нито ме държи будна, нито ме прави нервна. Просто има приятен вкус.
Да, щяха да оставят количката зад вратата. Не, нямаше да чукат. Щяха да добавят кафето към сметката ми. Чудесно, съгласих се аз. Разполагаха с номера на кредитната ми карта. Когато си с пластмасовото чудо в ръка, винаги си склонен да ти добавят разни неща към сметката. Поне докато издържи лимитът.
Заклещих под дръжката на вратата облегалката на един стол. Ако някой напънеше отвън, щях да чуя. Вероятно. Заключих банята и вкарах пистолета под душа заедно с мен. Осигурих си толкова безопасност, колкото изобщо бе възможно.
Нещо, свързано с голотата, ме кара да се чувствам уязвима. Предпочитам да се изправя пред лошите типове облечена, а не съблечена. Предполагам, че това се отнася за всички.
Дебелата превръзка върху раната от ухапване на рамото ми се оказа проблем, защото исках да си измия косата. Трябваше да изчистя кръвта, все едно с превръзка или без.
Използвах малките бутилчици шампоан и балсам. Ухаеха така, както се предполага, че миришат цветята, само дето истинските не постигат този аромат. Кръвта бе засъхнала на ивици по тялото ми. Изглеждах като леопард. Стичащата се в канала вода беше розова.
Отиде цяла бутилка шампоан, преди косата ми да заскърца от чистота. При последното изплакване водата се просмука в превръзката на дясното ми рамо. Болката бе остра и настоятелна. Не трябваше да забравям за ваксината срещу тетанус.
Изтърках тялото си с кесе и изхабих цяло парче сапун. Когато свърших с тази задача и бях толкова чиста, колкото изобщо бе възможно, се пъхнах под горещата силна струя. Оставих водата да се стича по гърба ми и по тялото. Превръзката и бездруго отдавна се бе намокрила.
А ако не успеех да свържа Доминга със зомбитата? Ако не успеех да намеря доказателства? Тя щеше да опита отново. Вече бе заложена гордостта й. Беше ми пратила две зомбита, а аз ги попилях. С малко помощ от страна на полицията. Доминга Салвадор щеше да го сметне за лично предизвикателство.
Тя беше вдигнала зомби, което напълно се бе измъкнало от контрола й. И предпочиташе да мрат невинни хора, вместо да признае грешката си. А и предпочиташе да ме убие, вместо да ме остави да го докажа. Брей, каква злобна кучка!
Сеньора Салвадор трябваше да бъде спряна. Ако заповедта не ни помогнеше, тогава щеше да се наложи да проявя практичност. Тя вече ми бе изяснила, че въпросът е на живот или смърт. Предпочитах смъртта да е нейна. И ако бе нужно, щях да се погрижа лично.

Отворих очи и спрях водата. Не исках да мисля повече за това. Обмислях убийство. Виждах го като самозащита, но се съмнявах, че и съдебните заседатели ще са на такова мнение. Щеше да е ужасно трудно да се докаже. Исках няколко неща. Доминга да изчезне от живота ми — мъртва или в затвора. Аз да оцелея. И то, не в килия, с обвинение в убийство. Да хвана зомбито убиец, преди да е посегнало отново. За което си трябваше доста късмет. И да открия къде е мястото на Джон Бърк в тази бъркотия.
О, и да спра Харолд Гейнър да не ме насилва да извършвам човешко жертвоприношение. Аха, почти бях забравила за това!
Да, натоварена седмица, няма що.
Кафето ме чакаше на малък поднос в коридора. Сложих го на пода вътре, заключих вратата и пак заклещих стола под дръжката. Едва тогава занесох таблата с кафето на малката масичка до прозореца. Завесите бяха спуснати. Браунингът вече бе поставен на масата, без кобур. Самият кобур се намираше на леглото.
Дръпнах завесите. При нормални обстоятелства бих ги оставила спуснати, но днес исках да виждам светлината. Утрото се разстилаше като мека мъгла от светлина. Горещината не бе имала време да се натрупа и да задуши този първи нежен полъх на разцъфващия ден.
Кафето не беше лошо, но и не беше превъзходно. Разбира се, и най-ужасното кафе, което съм пила, винаги е било прелестно. Добре де, това не се отнася за кафето в полицейските участъци. Но дори и онова е по-добро от нищо. Кафето е моето утешително питие. По-добро е от алкохола, поне според мен.
Разгърнах на масата папката на Гейнър и се зачетох. До осем сутринта, по-рано отколкото ставам по принцип, бях прочела всички бележки и бях разгледала всяка една размазана снимка. Знаех повече за господин Харолд Гейнър, отколкото ми се искаше, и нито една новина не ми бе от полза.
Гейнър беше свързан с мафията, макар че нямаше доказателства за това. Беше спечелил сам доста множкото си милиони. Точка за него. Можеше да си позволи онзи милион и половина, които Томи ми беше предложил. Хубаво е да знаеш, че мъжът може да си плаща сметките.
Роднини? Единствено майка му, починала преди десет години. Баща му по идея бе умрял преди момченцето да се роди. Нямаше следи от смъртта му, обаче. Всъщност, сякаш изобщо не бе имал баща.
Внимателно замаскирано незаконно раждане? Може би. Значи Гейнър е копеле според първоначалния смисъл на думата? Е, и какво от това? Вече знаех, че е такъв и по дух.
Облегнах на кафеника снимката на „Уанда Инвалидката“. Тя се усмихваше, сякаш е знаела, че я снимат. Може би просто беше фотогенична. Разполагах с две снимки на нея и Гейнър заедно. На едната се усмихваха и се държаха за ръце. Томи буташе количката на богаташа, а Бруно — тази на Уанда. Тя се взираше в Гейнър с изражение, което съм забелязвала и у други жени. Обожание, любов. Самата аз никога не съм го изпитвала, с изключение на онази кратка връзка в колежа. Човек го преодолява.
Втората снимка бе почти като първата. Бруно и Томи ги бутат. Само че двамата влюбени не се държаха за ръце. Гейнър се усмихваше, Уанда — не. Стори ми се ядосана. Сисъли с русата коса и празния поглед вървеше от другата страна на Гейнър. С нея се държаха за ръце. Аха.
Значи милионерът бе въртял известно време и двете. Защо си бе тръгнала Уанда? От ревност? Или Сисъли бе уредила нещата? Или бе омръзнала на Гейнър? Единственият начин да разбера, бе да я попитам.
Взирах се в снимката със Сисъли. Сложих я до усмихнатия портрет на Уанда. Нещастна млада жена, уязвена любима. Ако мразеше Гейнър повече, отколкото се страхуваше от него, Уанда щеше да говори с мен. Щеше да се покаже глупачка, ако проговори пред пресата, но аз нямах намерение да публикувам тайните й. Исках да науча тези на Гейнър, за да му попреча да ме нарани. Е, освен това исках да занеса и някое парченце на полицията.
Господин Гейнър щеше да има за какво друго да се притеснява, ако успеех да го вкарам в затвора. Нищо чудно да забрави за онази колеблива съживителка. Освен ако, разбира се, не откриеше, че имам нещо общо с ареста му. Това щеше да е лошо. Гейнър ми се беше сторил отмъстителен тип. Доминга Салвадор вече ми беше ядосана. Не исках още някой по петите си.
Дръпнах завесите и си поръчах събуждане по обед. Ървинг щеше просто да почака за папката си. Без да имам такова намерение, му бях уредила интервюто с Господаря на града. Това със сигурност ми печелеше точки. А ако не — да върви на майната си. Аз отивах в леглото.
Последното, което направих преди да си легна, беше да се обадя в дома на Питър Бърк. Предположих, че Джон е отседнал там. Телефонът звъня пет пъти, преди да се включи секретарят.
— Анита Блейк е, може би имам информация за Джон Бърк по въпроса, който обсъждахме в четвъртък… — съобщението бе малко неясно, но не исках да оставям нещо от рода на: „Обади ми се по повод убийството на брат ти“. Би изглеждало мелодраматично и жестоко.
Оставих номера на хотела, а също и домашния си. Просто за всеки случай. Вероятно отсреща бяха изключили телефоните. Аз на тяхно място бих постъпила точно така. Историята излизаше на първа страница, защото Питър е… беше… съживител. Съживителите не ги убиват по време на въоръжен обир, да речем. Обикновено става дума за нещо далече по-необикновено.
Имах намерение да оставя папката на Гейнър на път към къщи. Исках да я хвърля на бюрото в приемната на вестника. Нямах особено желание да говоря с Ървинг за страхотното му интервю. Не исках да чувам, че Жан-Клод е чаровен тип или че има велики планове за града. Много ясно, че ще внимава какви ги говори пред репортерите. Имаше нужда от позитивни статии. Но аз знаех истината. Вампирите са същите чудовища като, кое да е зомби, може да са и по-лоши. Вампирите обикновено извършват доброволно това, което правят, а зомбитата — не.
Също както Ървинг доброволно поиска среща с Жан-Клод. Разбира се, ако той не бе заедно с мен, Господарят щеше да го остави на мира. Вероятно. Така че вината бе моя, дори и ако изборът е бил негов. Бях уморена до болка, но знаех, че изобщо няма да успея да заспя, ако не чуя гласа на върколака. Можех да се престоря, че му се обаждам заради закъснението си с папката.
Не бях сигурна дали е тръгнал за работа или не. Така че пробвах първо на домашния телефон. Ървинг вдигна при първото позвъняване.
— Ало?
Възелът в стомаха ми се отпусна.
— Здрасти, Ървинг, аз съм.
— О, госпожице Блейк, на какво дължа това удоволствие рано сутринта? — звучеше ми толкова спокойно.
— Снощи имаше известни вълнения в апартамента ми. Надявах се да не възразиш, че ще оставя папката по-късно от уговореното.
— Какви вълнения? — в тона му долових трелите „кажи ми“.
— От онзи вид, които са работа на полицията, а не твоя — уточних.
— Сигурен бях, че така ще кажеш — отвърна Ървинг. — Значи тъкмо си лягаш?
— Аха.
— Е, предполагам, че мога да оставя затъналата в черна работа съживителка да си отдъхне. Сестричето репортерка все ще прояви разбиране.
— Благодаря, Ървинг!
— А ти добре ли си, Анита?
Исках да кажа „Не!“, но не посмях. Просто подминах въпроса.
— Жан-Клод държа ли се добре?
— Страхотен беше! — Ентусиазмът на Ървинг беше искрен, той просто кипеше от възторг. — Получи се страхотно интервю! — Замлъкна за момент. — Хей, ти се обаждаш да ме провериш! Да се увериш, че съм добре.
— Не е вярно! — отрекох.
— Благодаря ти, Анита, това значи много за мен! — о, наистина, той беше много цивилизован.
— Страхотно. Тогава ще затварям. Приятен ден!
— О, приятен ще е — издателят ми ще прави цигански колела заради интервюто с Господаря на града.
Разсмя ме начинът, по който произнесе тази титла.
— Лека нощ, Ървинг!
— Гледай да поспиш, Блейк! Ще ти звънна след ден-два за онези статии за зомбитата.
— Тогава ще поговорим — съгласих се.
Затворихме.
Ървинг беше добре. Трябваше да се притеснявам повече за себе си и по-малко — за останалите.
Изключих лампата и се свих под завивките. Стисках пингвина в обятията си. Браунингът „Хай Пауър“ се намираше под възглавницата ми. Не беше така лесно да го докопам, като в кобура у дома, но беше по-добре от нищо.
Не бях сигурна кое ме успокоява повече — пингвинът или пистолетът. Предполагам, че и двете предлагаха еднаква утеха, но по различни причини.
Казах си молитвите като добро момиченце. Помолих се съвсем искрено да не сънувам.

19

Един от часовете на фирмата за почистване бил отменен, така че те съумели да вмъкнат в графика спешното ми повикване. До следобед апартаментът ми беше излъскан и ухаеше като след пролетно почистване. От поддръжката на сградата бяха сменили счупения прозорец. Дупките от куршуми бяха замазани с бяла боя. Приличаха на нещо като трапчинки в стената. Като цяло, жилището изглеждаше страхотно.
Джон Бърк не бе отговорил на обаждането ми. Може би се бях самонадхитрила? Канех се да оставя ясно съобщение по-късно. Но точно в момента имах по-приятни неща, за които да се тревожа.
Облякох се за джогинг. Тъмносини шорти с бели напречни линии, бели найки със светлосини завъртулки, сладки къси тенис чорапки и подходяща тениска. Шортите бяха от онези, с вътрешните джобове, които се затварят с велкро. В джоба имаше деринджър. Американски деринджър, за да съм по-точна: 180 грама тегло, калибър 38 спешъл, 12 см обща дължина. С тези 180 грама имах чувството, че нося обемисто перце.
Джобовете с велкро не са удобни за бърза стрелба. Два изстрела, пък и е по-вероятно далечната цел да улучи рикошет, но пък хората на Гейнър не искаха да ме убиват. Да ме наранят — да, но не да ме убият. А за да ме наранят, трябваше да се доближат до мен. Достатъчно близо, че да използвам деринджъра. Разбира се, изстрелите бяха само два. След което загазваш лошо.
Постарах се да измисля как да нося някой от деветмилиметровите, но нямаше начин. Не можех да търча и да подскачам с такава огнева мощ. Даа, какъв избор само…
Вероника Симс стоеше в дневната ми. Рони е почти метър и осемдесет висока, руса, със сиви очи. Тя е частен детектив на договор към „Съживители“ ООД. Освен това се упражняваме заедно поне два пъти седмично, освен ако някоя от нас не е извън града, ранена или затънала до шия във вампири. Последните две неща се случват по-често, отколкото ми се иска.
Тя носеше изрязани пурпурни шорти и тениска с надпис: „Извън кучетата, най-добрият приятел на човека е книгата. Вътре в кучетата е твърде тъмно за четене“. Има си определени причини ние с Рони да сме приятелки.
— Липсваше ми във вторник във фитнеса — каза тя. — Погребението беше ли ужасно?
— Аха.
Тя не ме помоли за пояснения. Знаеше, че погребенията не са сред любимите ми събития. Повечето хора ги мразят заради мъртъвците. Аз мразя цялата тази емоционална гадост.
Рони раздвижваше дългите си крака паралелно на тялото, ниско на пода. Нещо като разтягане с присядане. Винаги се разгряваме в апартамента. Повечето раздвижвания на мускулите на краката изобщо не са предназначени да бъдат правени, ако носиш къси панталонки.
Повторих същите движения. Мускулите на бедрата ми се размърдаха и протестираха. Деринджърът беше неудобен, но поносимо буцест.
— Просто от любопитство — отбеляза Рони, — защо смяташ за необходимо да носиш пистолет с теб?
— Винаги нося пистолет — възразих.
Тя само ме погледна, а отвращението в погледа й личеше от километър.
— Ако не искаш да споделиш — недей, но не ми приказвай глупости.
— Добре де, добре — казах. — Колкото и да е странно, никой не ми е казал да не обсъждам случката.
— Какво, никакви заплахи в смисъл „не ходи в полицията“? — изуми се приятелката ми.
— Нъц.
— Леле, колко ужасно добронамерено!
— Не е добронамерено — възразих, седнала на пода и изпънала крака под ъгъл. Рони повтори същата стойка. Изглеждаше така, сякаш се каним да търкаляме топка по земята. — Нищо добро няма в това… — наведох се над левия си крак, докато бузата ми не докосна бедрото.
— Разкажи ми — настоя Рони.
Така и сторих. Когато приключих, бяхме разгрели и готови за джогинг.
— Мамка му, Анита! Зомбита в апартамента ти и луд милионер, който те преследва за човешко жертвоприношение! — Сивите очи на детективката се зареяха по лицето ми. — Ти си единственият ми познат, който има по-шантави проблеми и от моите!
— Много благодаря! — казах. Заключих вратата зад нас и пъхнах ключовете си в джоба заедно с деринджъра. Знам, щяха да го надраскат, но какво се предполага да направя — да тичам с ключовете в ръка ли?
— Харолд Гейнър. Мога да го проверя, ако искаш…
— Нямаш ли си случай? — Приказвахме си, докато слизахме по стъпалата.
— В момента се занимавам с три различни разследвания на застрахователни измами. Главно наблюдение и снимки. Ако изям още една вечеря от бърза закуска, ще започна да пея в реклами!
Ухилих се.
— Къпем се и се преобличаме у нас. Ще излезем на истинска вечеря.
— Страхотно звучи, но нали не искаш да караш Жан-Клод да те чака?
— Стига вече, Рони!
Тя сви рамене.
— Би трябвало да стоиш колкото се може по-далече от тази… твар, Анита!
— Знам — беше мой ред да свия рамене. — Съгласието да се видя с него ми се стори по-малкото зло.
— А какъв беше изборът?
— Или доброволна среща с него, или ме отвличат и ме водят на гости.
— Страхотен избор!
Отворих двойната врата, която водеше навън. Горещината ме удари в лицето. Задушаваща жега, като да влезеш във фурна. А ние се канехме да тичаме в това чудо?!
Погледнах към Рони. Тя е с петнайсетина сантиметра по-висока от мен, като разликата до голяма степен се дължи на краката. Можем да тичаме заедно, само ако аз определям темпото и при това се напрягам. Упражнението е страхотно.
— Сигурно е над трийсет и седем градуса — възкликнах.
— Без мъка, няма сполука — заяви Рони. Носеше спортна бутилка вода в лявата си ръка. Бяхме толкова готови, колкото изобщо бе възможно.
— Осем километра в ада — изръмжах. — Хайде да се поизпотим!
Тръгнахме в по-бавно, но пък равномерно темпо. Обикновено приключвахме с обиколката за половин час или по-малко.
Въздухът беше уплътнен от горещината. Имах чувството, че тичаме през полутвърди стени от нагрят въздух. Влажността в Сейнт Луис почти винаги е около сто процента. Съчетайте я с 35—40-градусова температура и получавате малко, мокро резенче от ада. Сейнт Луис посред лято, хип-хип-ура!
Упражнението не ми беше приятно. Слабите бедра и мускулестите прасци не са достатъчен стимул за тази разновидност на самобичуване. Но възможността да надбягаш лошите типове е. Понякога всичко се свежда до това кой е по-бърз, по-силен и по-пъргав. Избрала съм си погрешната професия. О, не се оплаквам! Но петдесет и три килограма не са кой знае колко мускули все пак.
Разбира се, когато въпросът опре до вампири, е все едно дали съм сто кила чист мускул — това дори не би ми донесло и грам полза. Даже мъртвите отскоро могат да вдигнат кола на лежанката с една ръка. Така че стоят класи над мен. Вече бях свикнала с това.
Първият километър остана зад нас. Началото винаги е най-кофти. Нужни са ми поне три, за да убедя тялото си, че не може да ме откаже от тази лудост.
Напредвахме през по-стари квартали. Цял куп малки дворчета с огради и къщи от петдесетте, че дори и от 19-ти век. Гладката тухлена стена на един склад даже датираше отпреди Гражданската война. Бяхме я приели за средата на пътя. Четири километра. Чувствах се отпусната и силна, сякаш можех да тичам цяла вечност, ако не се налага да го правя твърде бързо. Бях се съсредоточила в движението на тялото ми през жегата и поддържането на ритъма. Именно Рони забеляза човека.
— Не ми се ще да вдигам тревога — обади се тя, но защо този тип просто си стои там?
Присвих очи насреща ни. На около пет метра по-нататък тухлената стена свършваше и се издигаше висок бук. Близо до ствола на дървото стоеше мъж. Не се опитваше да се крие. Но пък носеше джинсово яке. Прекалено горещо беше за такива дрехи, освен, ако не криете оръжие под тях.
— Откога е там?
— Току-що излезе иззад дървото — уточни Рони.
Параноята властва над всичко.
— Нека се връщаме. И в двете посоки са по четири километра.
Детективката кимна.
Обърнахме се и се затичахме в обратна посока. Човекът зад нас не ни подвикна и не ни нареди да спрем. Да, параноята е кошмарно заболяване!
Друг тип излезе иззад отсрещния край на тухлената стена. Претичахме още няколко стъпки към него. Погледнах през рамо. Господин Дънково яке спокойно крачеше към нас. Якето му беше разкопчано и ръката му бе пъхната под мишницата. Толкова по въпроса за параноята.
— Бягай! — казах.
Вторият тип извади пистолет от джоба на якето си.
Спряхме да тичаме. В случая изглеждаше като добра идея.
— Ахъ — съгласи се мъжът. — Хич не ми се гони някой в таз жегица. Требе само да си останте живички, мацета, сичко друго е лесна работа…
Пистолетът му беше 22-ри калибър автоматик. Не е кой знае какво, но е страхотен за рани. Бяха го измислили чак дотам. Страшничко.
Рони стоеше скована до мен. Преборих се с желанието да я хвана за ръката и да стисна, но това не беше присъщ за корав-като-желязо убиец на вампири жест, нали?
— Какво искате?
— Така е по-добре — рече мъжът. Светлосинята му тениска зееше там, където биреното му коремче се изсипваше над колана. Но ръцете му имаха месест вид. Може и да беше с наднормено тегло, но се обзалагам, че ако те удари, щеше да боли. Надявах се да не се налага да изпробвам теорията си на практика.
Отстъпих така, че да опра гръб в тухлената стена. Рони се премести заедно с мен. Господин Джинсовото яке вече почти се бе изравнил с нас. Държеше отпусната в дясната си ръка деветмилиметрова берета. Виж, тя не беше правена само за нараняване.
Погледнах към Рони, след това към Дебелака, който почти се бе покатерил отгоре й. Погледнах и Джинсовото яке, който пък се намираше кажи-речи до мен. Пак погледнах Рони. Тя съвсем леко ококори очи. Облиза устни, след това отново се зазяпа в Дебелия. Типът с беретата беше мой. Рони получаваше другия. Разпределение на задълженията в най-добър вид.
— Какво искате? — повторих пак.
Мразя да се повтарям.
— Идвате на кратка разходчица с нас, тва е сичко. — Дебелия се усмихна, докато го казваше.
Отвърнах на усмивката му и се извърнах към Джинсовия с неговата домашна берета.
— А ти можеш ли да говориш?
— Мога — отвърна той. Пристъпи още две крачки към мен, но оръжието му беше съвсем спокойно насочено към гърдите ми. — Говоря, при това добре! — и докосна косата ми, нежно, с връхчетата на пръстите си. Беретата буквално беше притисната в мен. Ако дръпнеше спусъка, край на всичко. Мътночерното дуло на пистолета ставаше все по-голямо. Илюзия, но колкото по-дълго се взирате в някое оръжие, толкова по-важно ви се струва то. Особено, ако сте от погрешната страна…

— Стига глупости, Сеймор — намеси се Дебелия. — Не я бараш и не можем да я убием, такива са правилата.
— Мамка му, Пит!
Пит, или Дебелака, отвърна:
— Можеш да вземеш русата. Никой не е казал, че с нея не можем да се забавляваме.
Не погледнах към Рони. Взирах се в Сеймор. Трябваше да бъда готова, ако ми се разкрие възможност. За което нямаше да си помогна, ако проверя как понася приятелката ми идеята, че й предстои изнасилване. Хич.
— Фалическата сила, Рони! Всичко се свежда до половите жлези… — казах.
Сеймор се намръщи.
— Това пък какво значи, мамка му?
— Значи, Сеймор, че те смятам за глупак и че мозъкът ти е в топките — усмихнах се приятно, докато го казвах.
Той ме удари с опакото на ръката си, здравата. Олюлях се, но не паднах. Оръжието му все още бе стабилно и не трепна. По дяволите. Той изръмжа гърлено и ме цапардоса с юмрук. Паднах. За миг останах да лежа на ръбестия тротоар, вслушана в плисъка на кръвта в ушите ми. От шамара бузата ми изтръпна. От удара с юмрук ме заболя.
На всичкото отгоре получих и ритник в ребрата.
— Остави я на мира! — изпищя Рони.
Лежах по корем и се преструвах, че ме боли. Не беше трудно. Опипвах джоба си. Сеймор размахваше беретата в лицето на Рони. Тя пък му крещеше. Пит беше сграбчил приятелката ми за ръцете и се опитваше да я удържи. Положението се изплъзваше от контрол. Страхотно.
Втренчих се нагоре в краката на Сеймор и се напънах да се надигна на колене. Заврях деринджъра в слабините му. Той застина и сведе поглед към мен.
— Не мърдай, иначе ще ти сервирам топките на чиния — осведомих го.
Рони заби лакът в слънчевия сплит на Дебелия. Той се поприведе, притискайки стомаха си с ръце. Тя се изплъзна и го ритна с коляно във физиономията. От носа му бликна кръв и той се олюля назад. Детективката го халоса отстрани по главата, влагайки цялата сила на рамото и торса си в удара. Гадината падна. Приятелката ми вече държеше пистолета му в ръка.
Преборих се с желанието да извикам: „Давай, Рони!“, защото не ми прозвуча достатъчно добре. После щяхме да се поздравяваме с успеха.
— Кажи на приятелчето си да не мърда, Сеймор, иначе дърпам спусъка!
Той преглътна достатъчно шумно да го чуя.
— Не мърдай, Пит, ясно?
Пит само ни зяпаше.
— Рони, моля те, вземи пистолета на Сеймор. Благодаря!
Все още бях коленичила на чакъла, с деринджър притиснат в слабините на мъжа. Той остави Рони да му вземе оръжието, без да се дърпа. Умен човек.
— Готова съм с този, Анита — обади се детективката.
Не погледнах към нея. Тя си знаеше работата. Аз също.
— Сеймор, това е 38-ми калибър спешъл, два изстрела. Може да се зарежда с различни муниции, 22-ри, 44-ти или .357 магнум. — Това беше лъжа, нова олекотена версия не можеше да поема нищо по-едро от 38-ми, но се обзалагах, че Сеймор не може да направи разлика. — Четирийсет и четвърти или .357-ицата и може да си целунеш семейните ценности за сбогом. Ако е двайсет и втори, може и просто много много да те заболи… Както казва един мой любимец: „Чувствате ли се късметлия днес?“.
— Какво искате, да му се не види, к’во искате? Гласът му бе висок и писклив от страх.
— Кой ви нае да ни преследвате?
Той поклати глава:
— Не, човече, ще ни убие!
— Триста петдесет и седмицата магнум прави шибано големи дупки, Сеймор!
— Не й казвай нищо! — обади се Пит.
— Ако си отвори още веднъж устата, Рони, гръмни го в коляното! — наредих.
— С удоволствие! — съгласи се Рони. Чудех се дали наистина ще го стори. Чудех се дали трябваше да й казвам да го прави. По-добре да не задълбаваме.
— Говори веднага, Сеймор, иначе дърпам спусъка! — натиснах пистолета малко по-навътре. Сигурно дори само това болеше адски. Той видимо се помъчи да се надигне на пръсти.
— Божке, моля те, недей!
— Кой ви нае?
— Бруно.
— Ти си задник, Сеймор! — обади се Пит. — Той ще ни убие!
— Рони, моля те, гръмни го — казах.
— Поръча капачката на коляното, нали?
— Аха.
— А дали да не е лакътя? — поинтересува се тя.
— Ти си избери — съгласих се.
— Вие сте луди! — възкликна Сеймор.
— Аха — потвърдих. — Не го забравяй. Та какво точно ти каза Бруно?
— Каза да ви заведем в някаква сграда до Гранд, на „Уошингтън“. Каза да ви доведем и двете, но че можем да нараним русата, за да те накараме да тръгнеш.
— Я ми дай адреса — наредих.
Сеймор го продиктува. Мисля, че щеше да ми каже и тайната съставка на магическия сос, ако го бях попитала.
— Ако отидете там, Бруно ще знае, че сме ви казали — обади се Пит.
— Рони? — намекнах.
— И да ме гръмнеш, пичке, все едно. Ако идете там, или пратите полицията, ние сме мъртви.
Погледнах към Пит. Стори ми се съвсем искрен. Те бяха лоши типове, но…
— Добре де, няма да им се стоварим на главите.
— И няма да викаме ченгетата? — поинтересува се Рони.
— Не ако го направим, все едно сме ги убили на място. А не се налага да го правим, нали, Сеймор?
— Не, не!
— Колко ви плати сладкият Бруно?
— Четиристотин на глава.
— Не е било достатъчно — установих.
— Вече знам.
— Сега, Сеймор, аз ще се изправя и ще оставя топките ти там, където им е мястото. Не се доближавай повече до мен или до Рони, иначе ще кажа на Бруно, че си го предал.
— Той ще ни убие, човече. Ще ни убие бавно!
— Точно така, Сеймор. Нека просто се престорим, че всичко това изобщо не се е случвало, става ли?
Той закима трескаво.
— Теб това устройва ли те, Пит? — попитах.
— Не съм кретен. Бруно ще ни извади сърцата и ще ни ги натъпче в гърлата. Няма да проговорим — стори ми се отвратен.
Изправих се и внимателно се отдръпнах от Сеймор. Рони прикриваше Пит с беретата — чисто и стабилно. Двайсет и две калибровият бе пъхнат в ластика на шортите й.
— Махайте се оттук! — казах.
Сеймор беше пребледнял и по лицето му се стичаше ледена пот.
— Може ли да си получа пистолета? — май не беше от умните типове.
— Не ми хитрувай! — заявих.
Пит се изправи. Кръвта под носа му бе започнала да се съсирва.
— Хайде, Сеймор, да си обираме крушите!
Те тръгнаха по улицата. Сеймор се беше привел, сякаш се бореше с желанието да стисне с ръка оборудването си.
Рони изпусна дълбока въздишка и се облегна на стената. Все още стискаше пистолета в дясната си ръка. Промърмори:
— Мили Боже!
— Аха — съгласих се.
Тя пипна лицето ми там, където Сеймор ме беше ударил. Болеше. Простенах.
— Боли ли много? — поинтересува се приятелката ми.
— Не — отвърнах. Всъщност имах чувството, че половината ми физиономия е станала на гигантска синина, но нямаше да ме заболи по-малко, ако го опишех на глас.
— Ще ходим ли на мястото, където искаха да ни заведат?
— Не.
— Защо не?
— Знам кой е Бруно и кой му дава заповедите. Знам и защо се опитаха да ме отвлекат. Какво ново ще науча, че да си струва два живота?
Рони се замисли за малко.
— Предполагам, че си права. Но нима няма да съобщиш на полицията за нападението?
— Че защо? Аз съм добре, ти също. Сеймор и Пит няма да се върнат.
Тя сви рамене.
— Нали не искаше наистина да му гръмна капачката, а? Искам да кажа, играехме си на доброто и лошото ченге, нали? — приятелката ми ме погледна твърдо, докато задаваше въпроса си и сивите й очи бяха откровени и твърди.
Отклоних очи.
— Нека повървим до вкъщи. Нещо не ми се тича вече.
— И на мен!
Тръгнахме полека по улицата. Рони извади тениската си от шортите и пъхна беретата в колана. Другия пистолет криво-ляво прикри с длан. Така не изглеждаха особено забележими.
— Преструвахме се, нали? Че сме корави?
Истината ли искаше?
— Не знам.
— Анита!
— Не знам, това е истината.
— Не бих могла да го застрелям само за да му затворя устата!
— Значи е добре, че не ти се наложи, нали?
— Ама ти сериозно ли щеше да дръпнеш спусъка срещу онзи?
Някъде в далечината запя кардиналче. Песента му изпълни застоялата жега и сякаш й вдъхна прохлада.
— Отговори ми, Анита! Наистина ли щеше да дръпнеш спусъка?
— Да.
— Да? — В тона й ясно прозвуча изненада.
— Да.
— По дяволите! — повървяхме в мълчание няколко минути, преди Рони да попита: — С какво си заредила пистолета днес?
— Трийсет и осми.
— Вероятно щеше да го убиеш.
— Вероятно — съгласих се.
Видях я как ме гледа с ъгълчето на окото си, докато се прибирахме. И преди бях виждала такова изражение. Смес от ужас и обожание. Просто досега не се бе изписвало на лицето на мой приятел. Заболя ме. Но все пак отидохме да вечеряме в „Дъщерята на Мюлер“ в стария Сейнт Чарлз. Обстановката беше страхотна. Храната — великолепна. Както винаги.
Говорихме си и се посмяхме, и си прекарахме чудесно. И двете не споменахме случилото се този следобед. Преструвай се достатъчно упорито и може би дразнителят ще изчезне.

20

В десет и половина същата вечер слязох в квартала на вампирите. Тъмносиня поло блуза, джинси, червен шлифер. Шлиферът скриваше презраменния кобур с браунинга „Хай Пауър“. Потта се стичаше на ручеи под мишниците ми, но по-добре така, отколкото да не нося пистолет.
Следобедното забавление беше преминало успешно, но отчасти бе въпрос на късмет. И на това, че Сеймор си изтърва нервите. И на това, че можех да понеса удара и да продължа да функционирам. С помощта на лед овладях подуването, но лявата страна на лицето ми беше подпухнала и червена, сякаш изпод кожата се напъваше да изпълзи някакъв плод. Все още нямаше синина.
„Усмихнатият труп“ беше сред най-новите клубове в Квартала. Вампирите са секси. Признавам им го. Но смешни? Не мисля. Очевидно оставах малцинство. Пред клуба се беше проточила опашка чак до съседната пресечка.
Не ми беше хрумнало, че ще ми трябва билет или резервация, или изобщо някакъв начин за влизане. Но пък, хей, нали познавах шефа? Извървях цялата опашка до гишето за билети. Чакащите бяха най-вече младежи. Жените носеха рокли, мъжете — основно спортни дрехи, тук-там се забелязваше по някой костюм. Приказваха си с възбудени гласове, мнозина се държаха за ръце или се прегръщаха. Двойки на среща. Спомням си аз срещите. Просто бе минало известно време. Може би, ако не газех всеки ден до кръста в алигатори, щях по-често да ходя на срещи. Евентуално.
Напъхах се пред някаква четворка на двойна среща.
— Хей! — подвикна единият от мъжете.
— Извинете — отвърнах.
Жената зад гишето за билети ми се намръщи.
— Не можете просто да се пререждате, госпожо.
Госпожо ли?
— Не искам да си купувам билет. Не искам да гледам шоуто. По идея имам среща с Жан-Клод тук. Това е всичко.
— Ами, не мисля… Откъде да знам, че не сте репортерка?
Репортерка ли? Поех си дълбоко дъх.
— Обадете се на Жан-Клод и му кажете, че Анита е тук. Става ли?
Жената продължаваше да ми се мръщи.
— Вижте какво, просто се обадете на Жан-Клод. Ако съм нагла репортерка, той ще се разправя с мен. Ако съм онази, която твърдя, ще бъде доволен, че сте му звъннали. Няма как да загубите.
— Ами, не знам…
Преборих се с желанието да се разкрещя на билетопродавачката. Вероятно нямаше да помогне. Вероятно. Повторих:
— Просто се обадете на Жан-Клод, ако обичате!
Може би заради, „ако обичате“, жената завъртя стола си и отвори горната половина на вратата в задната част на будката си. Малка кабинка. Не чух какво каза, но отново се обърна.
— Добре, управителят казва, че можете да влезете.
— Страхотно, благодаря! — изкачих се по стъпалата.
Всички на опашката ме гледаха гневно. Усещах как прегарят гърба ми с поглед. Но са ме гледали гневно експерти, така че бях спокойна и не трепнах. Хората не обичат да ги пререждат.
Вътрешността на заведението тънеше в сумрак, както е присъщо на клубовете. Някакъв тип точно зад вратата каза:
— Билетчето, моля!
Втренчих се в него. Носеше бяха тениска с надпис: „Усмихнатият труп, истински писък“. На гърдите му в големи размери бе нарисувана карикатура на вампир със зинала уста. Типът беше едър и мускулест, и все едно имаше татуирано на челото „Бияч“. Повтори:
— Билетчето, моля!
Първо билетопродавачката, а сега и билетаджията?
— Управителят е казал, че мога да вляза и да се видя с Жан-Клод — заявих.
— Уили — подвикна проверяващият билетчетата — ти ли я пусна?
Обърнах се и ей ти го на Уили Маккой. Ухилих се, щом го видях. Радвах се да го видя. Това ме изненада. Обикновено не се радвам чак толкова на срещи с мъртъвци.
Уили е нисък, слаб, с черна коса, зализана на челото. В сумрака нямаше как да отгатна цвета на костюма му, но ми изглеждаше като мътно доматеночервено. Ризата му беше бяла, в комплекта влизаше и широка, яркозелена вратовръзка. Наложи се да погледна по-внимателно, за да се уверя, но да — на вратовръзката имаше луминесцентна танцьорка на хула… Беше най-изящно подбраният кат дрехи, който съм виждала Уили да носи.
Той се ухили, показвайки щедро зъбите си.
— Анита, радвам са да те вида!
Кимнах:
— И аз се радвам, Уили!
— Наистина ли?
— Аха.
Той се ухили още по-широко. Кучешките му зъби заблестяха в сумрака. Не беше минала и година от смъртта му.
— Откога си управител тук? — попитах.
— Къмто две седмици.
— Моите поздравления!
Той се приближи до мен. Аз отстъпих. Инстинктивно. Нищо лично, но вампирът си е вампир. Не бива да си близо до него. Уили още беше пресен, но все пак беше способен да хипнотизира с поглед. Добре де, може би пресен като Уили вампир не би могъл наистина да ме грабне с очи, но старите навици умират трудно.
Усмивката на Маккой повяхна. В очите му проблесна искрица — болка, може би? Той понижи глас, но спря да се опитва да ме приближава. Като мъртвец се учеше по-бързо, отколкото някога приживе.
— Благодарение на помощта ти онзи път, ние с шефа наистина се разбираме добре.
Прозвуча точно като в старите гангстерски филми, но — такъв си е Уили.
— Радвам се, че Жан-Клод се отнася добре с теб.
— О, аха — кимна вампирът, — това е най-хубавата работа, която някога съм имал. И шефът не е… — той размаха ръце насам-натам. — Знайш кво имам напредвид.
Кимнах. Знаех. Можех колкото си искам да се цупя и фръцкам относно Жан-Клод, но в сравнение с повечето Господари той беше мил като котенце. Голямо, опасно, хищно котенце, но все пак — определено подобрение…
— Точно в тоз момент шефът е зает — добави Уили. — Каза, че ако наминеш рано, требе да ти дам маса близо до сцената.
Страхотно. На глас попитах:
— И кога ще се появи Жан-Клод?
Управителят сви рамене:
— Ни знам с точност.
Кимнах:
— Добре, ще го почакам известно време.
Уили се ухили и ми показа зъбите си:
— Искаш ли да река на Жан-Клод да се разбърза?
— Сериозно ли го казваш?
Той се намръщи, сякаш бе глътнал муха.
— По дяволите, не.
— Не ругай! Ако ми писне да чакам, лично ще му го съобщя.
Уили ме погледна един вид крадешком.
— Наистина ще му го кажеш, така ли?
— Ахъм.
Той просто поклати глава и ме поведе между малките кръгли масички. Всички до една бяха заети. Посетителите се смееха, пъшкаха, пиеха, държаха се за ръце… Направо е замайващо усещането да те обгражда тълпящ се, потен живот.
Погледнах към Уили. Дали и той го чувстваше? Дали топлата преса на човешките тела караше стомаха му да се свива от глад? Дали се прибираше вкъщи след работа и сънуваше как се врязва в тази шумна, креслива тълпа? Почти го попитах, но харесвах Уили поне дотолкова, доколкото е възможно да харесам вампир. Не исках да знам, ако отговорът на въпроса ми беше „да“.
На един ред от сцената имаше празна маса. На нея стоеше голямо, бяло, сгънато картонено чудо с надпис: „Резервирано“. Уили се помъчи да ми държи стола, но му махнах да се дръпне. Не заради свободата и женските права. Просто никога не съм разбирала какво се предполага да правя, докато мъжът ръчка стола под мен. Дали сядам и го гледам как се напъва да избута стола и мен с него? Притеснителна работа. Обикновено се правя, че сядам и накрая ме удрят със седалката под коленете. Да върви на майната си.
— Ша искаш ли по питие докат чакаш? — попита Уили.
— Може ли една кола?
— Нищо по-силничко?
Поклатих глава.
Уили тръгна между масите и посетителите. На сцената стоеше жилав мъж с къса, тъмна коса. Слабоват и с почти черепоподобно лице, но определено беше човек. Самият му външен вид беше извънредно смешен, досущ дългорък и дългокрак клоун. До него, взирайки се сляпо в тълпата, стоеше едно зомби.
Светлите му очи все още бяха ясни и човешки на вид, но не примигваше. Познатият ми застинал поглед се рееше над публиката. Посетителите слушаха шегите с половин ухо. Повечето погледи бяха залепнали за изправения мъртвец. Той се беше разложил точно колкото да изглежда страховито, но дори и на един ред от него не се долавяше миризма. Хубав номер, ако си способен да го извъртиш.
— Ърни тука е най-добрият съквартирант, дето съм имал — заяви комикът. — Не яде много, не приказва докато ти окапят ушите, не влачи сладки мацки вкъщи и не ме заключва, докато си изкарва добре с тях…
Нервен смях от страна на публиката. Погледите са залепнали за сладура Ърни.
— Макар че в хладилника имах развалено свинско. На Ърни много му хареса.
Зомбито се извърна бавно, почти мъчително, и погледна комика. Погледът на мъжа го стрелна и отново се върна към публиката, със съответната усмивка. Зомбито продължаваше да се взира в мъчителя си. Това явно не се хареса на господаря му. Не го виня. Дори мъртвите не обичат да са солта на шегичката.
Пък и майтапите не бяха особено смешни. Номерът разчиташе на новостта си. Зомби в ролята на декор. Доста изобретателно, но и доста извратено.
Уили се върна с моята кола. Управителят обслужва масата ми, уха-леле. Разбира се, резервираното място беше и доста добро. Вампирът постави питието на една от онези безполезни хартиени салфетчици.
— Наздраве — каза. Обърна се да си тръгне, но го бутнах по ръката. Прииска ми се да не съм го докосвала.
Ръката му беше достатъчно плътна и съвсем истинска. Но оставаш с чувството, че си пипнал дърво. Беше мъртва. Не знам как другояче да го опиша. Не се долавяше усещане за движение. Нищо.
Пуснах полека ръката на Уили и вдигнах поглед към него. Благодарение на белезите на Жан-Клод можех да срещам погледа му. В кафявите му очи забелязах нещо като мъка.
Внезапно чух сърцебиенето в ушите си и се наложи да преглътна, за да успокоя собствения си пулс. Мамка му. Вече исках Уили да се разкара. Обърнах глава встрани и изцяло се съсредоточих върху чашата си. Той си тръгна. Не го чух как се отдалечава — може би просто заради избухналия смях.
Уили Маккой беше единственият вампир, когото съм познавала и преди да умре. Помня го приживе. Беше дребна риба. Хлапе за поръчки на едрите риби. Може би е смятал, че ако се превърне във вампир, ще стане голяма риба. Грешка. Сега представляваше просто малка немъртва рибка. Жан-Клод или някой друг като него щяха да управляват „живота“ на Уили до края на вечността. Бедният той!
Изтрих в крачола си дланта, с която го бях докоснала. Исках да забравя допира на тялото му под новия доматеночервен костюм, но не можех. Тялото на Жан-Клод беше различно. Разбира се, Жан-Клод почти би могъл да мине за човек, мътните го взели. Някои от по-старите го умеят. И Уили щеше да се научи. Господ да му е на помощ!
— Зомбитата са по-добри от кучетата. Ще ти донесат чехлите и нямат нужда от разходки. Ърни даже седи в краката ми и се моли, ако му наредя.
Публиката се разсмя. Не бяха сигурни защо. И смехът не беше от онзи, искрения. По-скоро оглушителна шокова вълна. Смях от типа „не мога да повярвам, че оня го каза“.
Зомбито бе тръгнало към комика с нещо като забавено трепкане. Разлагащите се ръце посегнаха напред и стомахът ме сви. Спомен от снощи. Зомбитата почти винаги нападат като просто се пресягат. Точно като във филмите.
Комикът явно не забелязваше настояването на Ърни, че му стига толкова. Ако зомбито е вдигнато просто ей-така, без някакви конкретни заповеди, обикновено се връща към нормалната си същност. Добрият човек си остава добър, докато мозъкът му изгние и го лиши от личност. Повечето зомбита не биха убили без заповед, но от време на време вадиш късметлийската карта и вдигаш някой, който има кофти наклонности. Комикът явно беше късметлия.
Зомбито вървеше към него като лош вариант на франкенщайновото чудовище. Изпълнителят най-сетне осъзна, че нещо не е наред. Спря насред вица и се ококори. Каза:
— Ърни! — и горе-долу дотам стигна. Разлагащите се ръце се свиха около гърлото му и започнаха да стискат.
В течение на една прелестна секунда почти оставих зомбито да го довърши. Експлоатацията на мъртвите е нещо, срещу което възразявам силно, но все пак… глупостта не води до смъртно наказание. Иначе щяхме да имаме сериозен спад на населението.
Изправих се и огледах клуба, за да се убедя, че това не е част от представлението. Уили изскочи тичешком на сцената. Стисна зомбито за кръста и го дръпна, вдигайки във въздуха далече по-високото тяло, но хватката на тварта продължаваше да се стяга.
С тихо хриптене комикът падна на колене. Лицето му преминаваше от червено в пурпурно. Публиката се смееше. Те смятаха, че това е част от представлението. Беше далече по-забавно от самия номер.
Пристъпих към сцената и тихо попитах Уили:
— Имаш ли нужда от помощ?
Той ме зяпна, все още залепнал за кръста на зомбито. С изумителна сила като неговата, би могъл да откъсва пръст след пръст от врата на мъжа и вероятно да го спаси. Но супервампирската сила не ти помага, ако не се досетиш как да я използваш. Уили не се беше сетил. Разбира се, зомбито сигурно щеше да смаже гръкляна на човека много преди вампирът да му откопчи пръстите. Може би. По-добре беше да не проверяваме на практика.

Лично аз смятах комика за глупак. Но не можех просто да си стоя и да го гледам как умира. Наистина не можех!
— Спри! — казах. Тихо и само за ушите на зомбито. То спря да стиска, но още държеше здраво. Комикът започваше да омеква. — Пусни го.
Зомбито разхлаби хватката си. Полуприпаднал, мъжът се сгърчи на сцената. Уили се изправи след фанатичното си дърпане на мъртвеца. Приглади доматеночервения си костюм. Косата му все още бе идеално зализана. Малко свободна борба със зомбита не може да развали скрепена с толкова много гел прическа.
— Благодаря! — прошепна вампирът. След това се изпъчи в цял ръст и заяви: — Изумителният Албърт и неговото домашно зомби, дами и господа!
Публиката леко се колебаеше, но започнаха аплодисменти. Когато Изумителният Албърт се изправи на крака, се разрази истинска буря от ръкопляскане. Той изхъхри в микрофона:
— Ърни смята, че вече е време да се прибираме. Бяхте страхотна публика!
Аплодисментите бяха шумни и искрени.
Комикът напусна сцената. Зомбито остана да ме зяпа. Чакаше — чакаше нова заповед. Не знам как става така, че човек не говори, а зомбитата му се подчиняват. Дори не ми изглежда като магия. Не се усеща гъделичкане по кожата, няма полъх на сила. Аз говоря и зомбитата ме слушат. Аз и Е. Ф. Хютън*.
[* Има се предвид популярното рекламно мото: „Когато Е.Ф.Хютън говори, хората слушат“, използвано от брокерската къща „Е.Ф.Хютън и Ко“ — Бел. пр.]
— Върви след Алберт и се подчинявай на заповедите му, докато не ти кажа друго.
Зомбито ме погледа миг-два, после бавно се обърна и се затътри след мъжа. Вече нямаше да му посегне. Не смятах да осветлявам комика, обаче. Нека си мисли, че животът му е в опасност. Нека си мисли, че е време да положи зомбито в гроба. Точно това исках. Вероятно и зомбито го искаше.
Определено не ми се струваше, че Ърни е бил човек, който лесно приема шегичките. Апострофирането е едно, но удушаването на шегаджията е малко пресилено.
Уили ме съпроводи обратно до масата ми. Седнах и отпих от колата си. Той се настани срещу мен. Стори ми се стреснат. Малките му ръце лекичко трепереха. Беше вампир, но все още си оставаше и Уили Маккой. Чудех се колко ли години ще са нужни, за да изчезнат и последните остатъци от личността му. Десет, двайсет… цял век? Колко време бе нужно на чудовището да изяде човека?
Ако отнемеше толкова много, проблемът нямаше да е мой. Нямаше да съм наблизо да присъствам. Честно казано, не исках и да бъда.
— Зомбитата никога не са ми били по вкуса — заяви Уили.
Взирах се в него.
— Страхуваш ли се от тях?
Той ме стрелна с поглед и пак сведе очи към масата.
— Не.
Ухилих му се.
— Страхуваш се от зомбита! Имаш фобия!
Той се наведе напред.
— Не казвай никому! Моля те, не ме издавай! — В очите му забелязах истински страх.
— Че на кого да кажа?
— Знаеш на кого. Поклатих глава.
— Не знам за какво говориш, Уили!
— ГОСПОДАРЯТ.
Каза го цялото с главни букви.
— И защо да споделям с Жан-Клод?
Сега вече той шепнеше. Нов комик се бе качил на сцената, чуваха се смях и шум, но той все пак шепнеше:
— Ти си човешкият му слуга, все едно дали ти харесва или не. Когато говорим с теб, той казва, че говорим и на него.
Вече почти бяхме опрели носове. Лекият полъх на дъха му ухаеше на ментови бонбони. Почти всички вампири миришат на ментови бонбони. Не знам какво са правили, преди те да бъдат изобретени. Предполагам, имали са лош дъх.
— Знаеш, че не съм му човешки слуга.
— Но той иска да бъдеш.
— Това, че Жан-Клод иска нещо си, не означава, че ще го получи — възразих.
— Не знаеш какъв е понякога.
— Струва ми се, че знам…
Уили ме хвана за ръката. Този път не отскочих. Бях твърде заинтересувана от думите му.
— Станал е различен след смъртта на старата Господарка. Много по-силен е, отколкото го познаваш!
Е, това го подозирах и бездруго.
— Тогава защо да не му казвам, че се страхуваш от зомбита?
— Ще го използва, за да ме накаже!
Взирах се в Уили, между нас нямаше и педя разстояние.
— Искаш да кажеш, че измъчва хората, за да ги контролира?
Той кимна.
— Мамка му.
— Нали няма да му кажеш?
— Няма. Обещавам.
Вампирът ми се стори толкова облекчен, че го потупах по ръката. На допир си беше като ръка. Тялото му вече не стоеше твърдо като дърво. Защо? Не знаех, а ако попитах Уили, той сигурно също нямаше да знае. Една от загадките на… смъртта.
— Благодарско!
— Струва ми се, каза, че Жан-Клод е най-милият господар, който си имал.
— Така си е — съгласи се Уили.
Това вече беше страховито признание. Ако мъченията с помощта на най-гадните ти страхове минават за мил подход, колко по-лоша е била Николаос? По дяволите, знаех отговора на този въпрос. Тя беше откачена. Жан-Клод не проявяваше жестокост, просто за да гледа хората как страдат. За неговата жестокост си имаше причини. Което беше крачка в правилната посока все пак.
— Требе да бегам. Благодарско за помощта със зомбито! — Уили се изправи.
— Беше много смел, да знаеш — казах.
Той ми се ухили, зъбите му блеснаха в сумрака. Усмивката изчезна от лицето му, сякаш някой бе щракнал копчето.
— Не мога да си позволя да не съм!
Вампирите са до голяма степен като вълчата глутница. Слабаците или ги юркат, или ги унищожават. Не е възможно просто да те прогонят. Уили се катереше по стълбицата. Проявата на слабост би спряла този му възход — че и по-лошо. Често съм се чудила от какво се боят вампирите. Един от тях се страхуваше от зомбита. Ако не бях видяла страха в очите му, щеше да ми се стори смешно.
Комикът на сцената беше вампир. Мъртъв отскоро, с тебеширенобяла кожа и очи като пламтящи дупки в лист хартия. Венците му бяха безкръвни и оголваха кучешки зъби, на които би завидяла всяка немска овчарка. Досега не бях виждала вампир с такъв чудовищен вид. Като че ли всичките полагаха усилия да изглеждат човешки. Не и този.
Бях пропуснала реакцията на публиката към самата му поява, но сега те се смееха. И ако бях сметнала шегите със зомбито за безвкусни, тези бяха още по-лоши. На съседната маса някаква жена се кискаше толкова силно, че по бузите й се стичаха сълзи.
— Отидох в Ню Йорк, страхотен град. Нахвърли ми се банда, но ги нахапах…
Посетителите се държаха за ребрата, сякаш ги болеше.
Аз не схванах майтапа. Наистина не беше смешно! Оглеждах тълпата и открих, че всички зяпат сцената. Взираха се в изпълнителя с безпомощната целеустременост на омаяните.
Той използваше номера на ума. Бях виждала как само с концентрацията си вампирите съблазняват, заплашват, ужасяват. Но досега не бях чувала да предизвикват смях. Е, този тук насилваше зрителите да се смеят.
Това не беше най-лошата употреба на вампирски сили, която съм виждала. Поне не се опитваше да ги нарани. А и тази масова хипноза беше безвредна, временна. Но беше погрешна. Масовият контрол на съзнанието е едно от най-страховитите неща, които повечето хора не знаят, че са по силите на вампирите.
Аз знаех — и не ми хареса. Вампирът беше мъртвец отскоро и дори преди белезите на Жан-Клод не би успял да ме докосне. Съживителството дава частичен имунитет срещу вампирите. Което беше една от причините толкова често да ставаме убийци на вампири. Тъй да се каже, имаме преднина от самото начало.
Бях звъннала на Чарлз преди да дойда, но все още не го забелязвах. А не е лесно да не го видиш в тълпа, той е малко като Годзила, пресичаща Токио. Къде ли беше? И кога щеше да е готов Жан-Клод да ме приеме? Вече минаваше единадесет. Страшен номер — първо ме насилва за среща и после ме кара да го чакам. Беше такъв арогантен кучи син!
Чарлз изникна през люлеещите се врати, които водеха към кухнята. Крачеше между масите, на път към изхода. Клатеше глава и мърмореше нещо на дребния азиатец, комуто се налагаше да подтичва, за да върви наравно с него.
Махнах с ръка и Чарлз сви към мен. Вече чувах как дребният тип спори:
— Мойта кухня е много добра, чиста.
Колегата ми изръмжа нещо, което не успях да разгадая. Омаяната публика беше извън сметките. Можеше да гръмнем салют с двадесет и едно оръдия и те нямаше да трепнат. Докато не свърши вампирът-комик, те нямаше да чуят нищо друго.
— Какъв си ти бе, от проклетото министерство на здравето ли? — попита по-дребният тип. Беше облечен в типичните за готвач дрехи. Имаше и голяма бухнала шапка, която мачкаше в ръце. Тъмните му, дръпнати очи блестяха от гняв.
Чарлз е висок само метър и осемдесет и пет, но изглежда по-едър. Тялото му е като огромен скален къс от широките рамене чак до краката. Сякаш няма талия. Прилича на подвижна планина. Огромен. Тъмнокафявите му очи са почти със същия цвят като кожата му. Прелестно черна. Дланите му са достатъчно големи, за да ми скрият лицето.
До него азиатецът-готвач приличаше на ядосано паленце. Сграбчи Чарлз за ръката. Не знам какво си мислеше, че ще постигне, но съживителят се закова на място. Втренчи се в досадната хватка и каза много любезно, с почти болезнено басов глас:
— Не ме докосвай!
Готвачът свали длан, сякаш се беше опарил. Отстъпи крачка назад. Чарлз го възнаграждаваше само с част от „излъчването“ си. Цялата доза се славеше с това, че отпраща потенциалния нападател с писъци за помощ. Но и малка част от порцията бе напълно достатъчна като за един раздразнен готвач.
Когато заговори, азиатецът използваше спокоен и разумен тон:
— Кухнята ми е чиста.
Чарлз поклати глава:
— Не може да държиш зомбита там, където се приготвя храната. Незаконно е. Здравните наредби забраняват да има трупове близо до храна.
— Асистентът ми е вампир! Той е труп.
Чарлз забели очи към мен. Симпатизирах му. И аз съм водила същия разговор с неколцина готвачи.
— Вампирите вече не се смятат законно за мъртъвци, господин Ким. Но зомбитата са.
— Не разбирам защо!
— Зомбитата гният и могат да разнасят болести също като всеки един нормален труп. Това, че ходят и говорят не значи, че не са преносители на болести.
— Аз не…
— Или си дръж зомбитата далече от кухнята, или ще затворим заведението. Това разбираш ли го?
— И ще се наложи да обясняваш на собственика защо бизнесът му не изкарва пари — допълних, усмихвайки се и на двамата.
Готвачът пребледня леко. Брей, какво чудо!
— Аз… аз разбирам. Ще бъдат взети мерки.
— Добре — кимна Чарлз.
Готвачът ме стрелна с ужасен поглед и след това започна да си проправя път обратно към кухнята. Забавно как Жан-Клод започваше да плаши толкова много хора. Беше един от най-цивилизованите вампири, преди да стане главен кръвопиец. Властта развращава.
Чарлз седна срещу мен. Изглеждаше прекалено голям за масата.
— Получих съобщението ти. Какво става?
— Нуждая се от ескорт до Тендърлоин.
Трудно е да познаеш кога Чарлз се изчервява, но той се размърда на стола си.
— И защо изобщо ти е притрябвало да ходиш там?
— Трябва да издиря един човек, който работи в онзи квартал.
— Кого?
— Една проститутка — обясних.
Чарлз се размърда отново. Все едно гледаш планина, на която й е неудобно…
— На Каролин хич няма да й хареса…
— Не й казвай — посъветвах го.
— Ние с Каролин не се лъжем един друг за нищо.
Преборих се да запазя неутралното си изражение.
Ако Чарлз иска да обяснява на жена си всяко свое движение, значи сам си го е избрал. Не беше задължително да оставя Каролин да го контролира. Сам е направил този избор. Но на мен ми изглеждаше, все едно друг ти мие зъбите.
— Просто й кажи, че имаш допълнителна съживителска работа. Тя няма да пита за подробности!
Каролин смяташе, че работата ни е гадна. Да обезглавяваш пилета, да вдигаш зомбита… колко примитивно.
— И защо трябва да търсиш тази проститутка?
Пренебрегнах въпроса и отговорих на друг. Колкото по-малко Чарлз знаеше за Харолд Гейнър, толкова по-малко опасност го заплашваше.
— Просто ми трябва човек със заплашителен вид. Не искам да стрелям по някой нещастен помияр, само защото ми е посегнал. Ясно?
Чарлз кимна.
— Ще дойда. Поласкан съм, че се сети за мен!
Усмихнах му се окуражително. Всъщност имах Мани за далече по-страховит и далече по-добро подкрепление. Но и той беше като мен. Не изглеждаше опасен. Чарлз — напротив. А тази вечер се нуждаех от добър блъф, не от огнева мощ.
Погледнах си часовника. Беше почти полунощ. Жан-Клод ме караше да го чакам вече час. Огледах се и забелязах Уили. Той веднага тръгна към мен. Щях да се опитам да използвам тази сила само за добро.
Той се наведе ниско, но не твърде ниско. Погледна към Чарлз, поздрави го с кимване. Колегата ми също кимна. Господин Стоик.
— Какво щеш? — попита Уили.
— Жан-Клод готов ли е да ме приеме или не?
— Аха, тамън идвах да те взема. Не знаех, че очакваш компания тази вечер — той пак погледна към Чарлз.
— Това е мой колега.
— Вдигач на зомби? — поинтересува се Уили.
Чарлз се обади:
— Да.
Тъмното му лице бе безразлично. Погледът му — доста заплашителен.
Уили явно остана впечатлен. Кимна.
— Убаво, имате начи зомби работа след като се видиш с Жан-Клод?
— Аха — отвърнах. Изправих се и тихичко заговорих на Чарлз, макар че беше твърде вероятно Уили да ни подслуша. Дори и пресните мъртъвци имат по-добър слух от повечето кучета. — Ще побързам, доколкото е възможно!
— Добре — съгласи се той. — Но скоро ще трябва да се прибирам!
Разбирах го. Каишката му беше възкъса. По негова собствена вина, но май притесняваше мен повече, отколкото самия Чарлз. Може би това е една от причините да не съм омъжена. Не си падам по компромисите.

22

Излязох сред глъчката на клуба. Чарлз стоеше изправен до масата. Още отдалече ми се стори, че му е неудобно. Сега пък какво се беше объркало?
Стискаше здраво огромните си лапи. Тъмното му лице бе сгърчено почти като от болка. Господ Бог бе сътворил Чарлз едър и зловещ, защото под тази външност той бе мек като памук. Ако притежавах ръста и силата на Чарлз, аз щях да стана идеалният лош тип. Беше малко тъжно и нечестно.
— Какво е станало? — попитах.
— Обадих се на Каролин — отвърна той.
— И?
— Детегледачката е болна. А Каролин са я повикали в болницата. Някой трябва да стои със Сам, докато тя е на работа.
— Ахъм — промърморих.
Той не изглеждаше и грам корав, когато попита:
— Дали не бихме могли да слезем до Тендърлоин утре?
Поклатих глава.
— Няма да ходиш там сама — уточни Чарлз. Нали?
Взирах се в огромния като планина мъж и въздъхнах.
— Не мога да чакам, Чарлз.
— Да, но Тендърлоин… — той понижи глас, сякаш дори произнасянето на името твърде високо би домъкнало тълпа сводници и проститутки около нас. — Не можеш да идеш там сама нощес!
— Ходила съм и на по-лоши места, Чарлз. Ще се справя.
— Не, няма да те оставя да слезеш там сама. Каролин може просто да потърси друга детегледачка или да откаже на болницата — той се усмихна, когато го казваше. Винаги се радваше да помогне на приятел. Каролин щеше да му го изкара през носа. И, което беше по-лошо, не исках да водя Чарлз с мен. На човек му трябва нещо повече от корав вид.
Ами ако Гейнър е надушил, че ще разпитвам Уанда? Ако открие Чарлз и си помисли, че и той е забъркан? Не. Беше егоистично да рискувам живота на колегата си. Той има четиригодишен син. И съпруга.
Харолд Гейнър щеше да изхруска Чарлз за закуска. Не можех да го забърквам. Той беше едра, добродушна и щастлива да услужи мечка. Сладка, пухкава мечка. Не ми трябваше плюшено мече за подкрепление. Трябваше ми човек, който ще успее да се справи с евентуалните изпратени от Гейнър предизвикателства.
Хрумна ми една идея.
— Прибери се у дома, Чарлз. Няма да ида сама. Обещавам!
Стори ми се, че той се колебае. Сякаш не ми вярваше напълно. Представете си, моля ви се!
— Анита, сигурна ли си? Няма да те зарежа ей тъй на!
— Тръгвай, Чарлз! Ще си взема подкрепление!
— Че кого можеш да намериш по това време?
— По-добре не питай. Върви у дома при сина си!
Той изглеждаше неуверен, но облекчен. Всъщност, и бездруго не му се искаше да слиза в Тендърлоин. Може би късата каишка на Каролин бе точно онова, което Чарлз искаше и търсеше. Извинение за всичко, което всъщност не му се искаше да прави. Що за основа за един брак!
Но пък, ако колата и така върви, защо да я поправяш?
Чарлз си тръгна след продължителни извинения. Но аз знаех, че се радва да се махне. И щях да запомня, че е бил доволен да се разкара.
Почуках на вратата на кабинета. Тишина, после:
— Влез, Анита!
Откъде бе разбрал, че съм аз? Нямах намерение да питам. Не исках и да знам.
Жан-Клод се преструваше, че проверява цифрите в огромна счетоводна книга. Стори ми се древна — с пожълтели страници и избледняващо мастило. Счетоводна книга като копие на онази, в която Боб Кречит е пишел в студената коледна вечер*.
[* Б.Кречит е писарят на Скрудж от „Коледна песен“ на Ч. Дикенс — Бел. пр.]
— Какво съм сторил, за да заслужа две посещения в една нощ? — попита вампирът.
Почувствах се глупаво, изправена лице в лице с него. Губех толкова време в опити да го избягвам. А сега възнамерявах да го поканя да дойде с мен да поровим в каналите. Но пък с един куршум щях да сваля два заека. Щях да зарадвам Жан-Клод, а и всъщност не исках да ми се сърди, ако можех да го избегна. Пък и ако Гейнър се опиташе да тръгне срещу Господаря, бях готова да заложа на Жан-Клод!
Та нали само преди няколко седмици и вампирът бе сторил същото с мен? Беше ме избрал за свой герой. Беше ме изправил срещу чудовище, което бе убило трима вампири-повелители. И се бе обзаложил, че накрая ще се сбия и с Николаос. Е, победих я, макар и доста трудно.
Какво пък, сосът за печената гъска става и за печения гъсок. Усмихнах му се сладко. Бях доволна, че можеше да ми върне услугата толкова бързо.
— Би ли желал да ме съпровождаш из Тендърлоин?
Той примигна, а на лицето му се изписа изненада като у истински човек.
— С каква цел?
— Налага се да разпитам една проститутка по случай, върху който работя. Нуждая се от подкрепление.
— Подкрепление ли? — поинтересува се Жан-Клод.
— Трябва ми подкрепление, което да изглежда по-зловещо от мен самата. Ти подхождаш за ролята.
Той се усмихна блажено:
— Ще ти бъда телохранител!
— Дал си ми достатъчно поводи за мъка, време е за разнообразие да направиш и нещо мило!
Усмивката се стопи.
— И откъде тази внезапна промяна на чувствата, ma petite?
— Наложи се подкреплението ми да си иде вкъщи да гледа синчето си.
— А ако аз не пожелая да дойда?
— Отивам там сама — уточних.
— В Тендърлоин?
— Ахъм.
Вампирът внезапно се озова до бюрото и тръгна към мен. Не го бях видяла да се изправя.
— Ще ми се да спреш да правиш така.
— Как?
— Да ми замъгляваш съзнанието, за да не виждам как се движиш.
— Правя го толкова често, колкото мога, ma petite просто, за да си докажа, че все още го мога.
— Това пък какво значи?
— Когато те белязах, се отказах от по-голямата част от властта си над теб. Упражнявам се в дребните номерца, които все още са ми останали — той вече стоеше кажи-речи до мен. — За да не забравиш кой и какво съм!
Взирах се в сините му, о, тъй сини очи.
— Никога няма да забравя, че си ходещ мъртвец, Жан-Клод!
По лицето му пробяга изражение, което не успях да разчета. Може да беше и болка.
— Не, в очите ти виждам знанието за това, което съм… — той заговори тихо, почти шепнешком, но не упоително. Съвсем като човек. — Очите ти са най-ясното огледало, в което някога съм надничал, ma petite! Винаги щом започна да се преструвам пред себе си. Винаги, щом получа илюзия за живот. Мога просто да погледна лицето ти и да видя истината.
Интересно, какво очакваше да му кажа? Извинявай, ще се опитам да не обръщам внимание, че си вампир?
— Тогава защо искаш да се навъртам наоколо? — поинтересувах се.
— Вероятно, ако Николаос бе имала подобно огледало, нямаше да се превърне в такова чудовище.
Зяпнах го. Може и да беше прав. Това правеше избора му на човешки слуга почти благороден жест.
Почти. О, по дяволите, нямах намерение да съжалявам проклетия Господар на града. Не точно сега. Нито някой друг път.
Щяхме да идем в Тендърлоин. Сводници, пазете се! Водех си Господаря като подкрепление. Все едно да влачиш атомна бомба за изтребване на мравуняк. Мда, наднормената мощ винаги ми е била на сърце!

23

През 19-ти век първият Тендърлоин — кварталът с червените фенери — се е намирал в Крайречния. Но, както и по-голямата част от Сейнт Луис, с времето се бе изнесъл по-нагоре. Слезте по „Уошингтън“ покрай „Фокс Тиътър“, където можете да гледате гостуващите трупи от Бродуей да пеят весели мюзикли. Продължете нататък по „Уошингтън“ към западния край на централен Сейнт Луис и ще стигнете до съживения скелет на Тендърлоин.
Нощните улици са облечени в неон — бляскави, лъскави и пулсиращи в цветове. Прилича на някакъв порнографски карнавал. Трябва му само виенско колело на някой от празните парцели. Биха могли да продават захарен памук с формата на голи тела. Хлапетата да си играйкат, докато тати се отдава на телесни наслади. Мама дори няма да научи.
Жан-Клод седеше до мен в колата. През цялото ни пътуване мълчеше като пън. От време на време се налагаше да поглеждам към него, за да се убедя, че още е до мен. Хората вдигат шум. Нямам предвид, че говорят или се оригват, или нещо от този род. Но хората, като правило, не могат просто да си седят, без да вдигат шум. Те помръдват и дрехите им се търкат в седалката; дишат и се чува тихото поемане на въздух; облизват устни тихичко, но издават все някакъв звук. Жан-Клод не правеше нищо такова, докато карах. Не бях готова да се закълна дори, че е мигнал. Живият мъртвец, хип-хип-ура!
Отнасям се към мълчанието така добре, както всеки друг, а и го понасям no-добре от повечето жени и мнозина мъже. Сега обаче изпитвах желание да наруша тишината. Да говоря просто заради шума. Хабене на енергия, но имах нужда от това.
— Тук ли си още, Жан-Клод?
Той изви шия и обърна глава. Очите му проблеснаха, отразявайки неоновите табели като тъмно стъкло. Пу, да му се не види.
— Можеш да се преструваш на човек по-добре от всеки друг вампир, когото съм срещала, Жан-Клод. Защо правиш тези свръхестествени глупости?
— Глупости ли? — попита той съвсем тихо.
— Аха, защо се опитваш да ме стряскаш?
— Да те стряскам? — поинтересува се той и гласът му изпълни колата. Сякаш думата означаваше нещо съвсем различно.
— Спри веднага! — наредих.
— С кое?
— Да отговаряш на въпросите ми с въпроси.
Той примигна веднъж.
— Много съжалявам, ma petite, но мога да почувствам улицата.
— Да чувстваш улицата ли? Това пък какво значи?
Той се намести на седалката и облегна удобно главата и врата си. Скръсти ръце на корема си.
— Тук има ужасно много живот.
— Живот? — Сега пък аз започвах да го повтарям.
— Да — каза той. — Мога да ги усетя как търчат напред-назад. Малки твари, отчаяно търсещи любов, болка, приемане, алчност. Тук има и много алчност, но най-вече болка и любов.
— Човек не ходи при проститутките за любов. Ходи за секс.
Вампирът завъртя глава така, че тъмните му очи да са обърнати към мен.
— Много хора бъркат двете неща.
Взирах се в пътя. Космите по врата ми бяха настръхнали.
— Не си ял тази вечер, нали?
— Ти си специалистът по вампирите. Можеш ли да познаеш? — гласът му бе затихнал почти до шепот. Дрезгав и плътен.
— Знаеш, че при теб не е така лесно.
— Това е комплимент за силата ми, убеден съм.
— Не съм те довела тук на лов — заявих. Говорех твърдо, но май твърде високо. Сърцето ми подскачаше чак в синусите.
— Ще ми забраниш ли да ловувам тази нощ? — поинтересува се Жан-Клод.
Обмислих въпроса му внимателно. Щяхме да обиколим и да повторим захода в търсене на удобно място за паркиране. Щях ли да му забраня да ловува тази нощ? Да. Той знаеше отговора. Значи въпросът бе двусмислен. Проблемът бе, че ми се изплъзваше второто му значение.
— Да, бих те помолила да не ловуваш тази вечер — съгласих се.
— Ще ми посочиш ли причина, Анита?
Беше ме нарекъл по име, без да го подканвам. Определено беше намислил нещо.
— Защото аз те доведох тук. Не би дошъл да ловуваш насам, ако не бях аз.
— Изпитваш вина заради онзи, който ще ме нахрани тази нощ?
— Незаконно е да се използват човешки жертви без доброволното им съгласие — заявих.
— Така е.
— За такава постъпка наказанието е смърт.
— От твоята ръка.
— Ако го сториш в този щат, да.
— Та това са някакви си проститутки, сводници, измамници… Какво значение имат те за теб, Анита?
Не си спомнях досега да ме е наричал по име два пъти поред. Това беше лош знак. На няма и пресечка от клуб „Сивата котка“ една кола излезе на улицата. Какъв късмет! Пъхнах моята „Нова“ в освободеното място. Успоредното паркиране не ми е слабост, но за щастие онази кола беше два пъти по-голяма от моята. Така че разполагах с достатъчно място за маневри напред-назад до тротоара.
Когато наместих колата си удобно и далече от движението, изключих двигателя. Жан-Клод се бе отпуснал на седалката и ме наблюдаваше.
— Зададох ти въпрос, ma petite, какво значат тези хора за теб?
Разкопчах колана си и се извърнах да го погледна. Някакъв номер на светлините и сенките бе потопил по-голямата част от тялото му в мрак. На лицето му лежеше ивица почти златна светлина. Високите му скули изпъкваха на бледата кожа. Връхчетата на зъбите му се подаваха между устните. Очите му блестяха като син неон. Отклоних поглед и се съсредоточих върху волана, докато обяснявах:
— Нямам лична връзка с тези хора, Жан-Клод, но те са хора. Добри, лоши или по средата, те са живи и никой няма право да ги затрива ей тъй наслуки.
— Значи вярваш в свещения смисъл на живота?
Кимнах.
— Да, а и във факта, че всяко човешко същество е специално. Всяка смърт е загуба на нещо ценно и незаменимо — погледнах го, когато изрекох тези думи.
— И преди си убивала, Анита. Унищожавала си това незаменимо нещо.
— И аз съм незаменима — уточних. — И мен никой няма право да ме убива.
Той седна с едно плавно движение и реалността сякаш се сгъсти около него. Почти усещах движението на времето в колата, като звуков удар вътре в главата ми, вместо в ушите.
Жан-Клод седеше и изглеждаше съвсем като човек. Бледата му кожа бе добила лека розовина. Внимателно сресаната му и оформена вълниста черна коса изглеждаше пищна и осезаема. Очите му бяха просто тъмносини, нищо изключително освен цвета. Отново бе човек, само с едно примигване.
— Исусе — прошепнах.
— Какво има сега, ma petite?
Поклатих глава. Ако попитах как го прави, щеше просто да се усмихне.
— Защо задаваш всички тези въпроси, Жан-Клод? Защо се интересуваш от виждането ми за живота?
— Ти си ми човешки слуга — той вдигна ръка да възпре автоматичното ми възражение. — Започнал съм процеса по превръщането ти в мой човешки слуга и бих желал да те разбера по-добре.
— Не можеш ли просто да… виждаш чувствата ми, както с хората на улицата?
— He, ma petite! Мога да усещам желанието ти, но почти нищо друго. Отказах се от това, когато те белязах.
— Не можеш да ме прочетеш?
— Не.
Това беше наистина приятна вест. Не беше необходимо Жан-Клод да го споделя с мен. Защо тогава го стори? Той никога не даваше нещо безплатно. Монетката непременно бе вързана с конец, а аз дори не го виждах. Поклатих глава.
— Ти си ми просто подкреплението за тази нощ. Не прави нищо на никого, освен ако не ти кажа, става ли?
— Да правя нещо?
— Не наранявай никого, освен, ако не се опитат да наранят нас.

Той кимна с много сериозно изражение. Защо подозирах, че ми се надсмива в някое тайно ъгълче на съзнанието си? Да се разпореждаш с Господаря на града. Да, предполагам, че беше смешно.
Навън по тротоара се носеше глъч. Всяка една сграда бълваше музика. Песните не бяха еднакви, но винаги бяха шумни. Ярките табели обявяваха: „Мацки, мацки, мацки!!! Голи цици!“. Един от розовите надписи гласеше: „Поговори с Голата жена от Сънищата си!“. Пфууу.
До нас се приближи висока и слаба чернокожа. Носеше пурпурни шорти, толкова къси, че изглеждаха като бикини-прашки. Черен мрежест чорапогащник обгръщаше краката и задника й. Предизвикателно.
Тя спря някъде помежду ни. Стрелкаше ни с поглед.
— Кой от вас го праи и кой от вас ша гледа?
Спогледахме се с Жан-Клод. Той се усмихна съвсем леко.
— Съжалявам, но ние търсим Уанда — обясних.
— Доста са с туй име тука — отвърна жената. — А аз мога да прая сичко, дето и таз Уанда — и го прая по-добре! — Тя пристъпи съвсем близо до Жан-Клод, почти го докосваше. Той я хвана за ръката и нежно поднесе китката й към устните си. Следеше ме с поглед, докато го правеше.
— Ти си действащият — заяви жената. Гласът й бе станал гърлен, секси. Или просто такъв ефект оказваше Жан-Клод върху жените. Може би.
Проститутката се сгуши във вампира. Кожата й изглеждаше много тъмна на фона на белите дантели на ризата му. Ноктите й бяха боядисани в яркорозово, като изкуствената трева във великденските кошници.
— Съжалявам, че ви прекъсвам — обадих се, — но не разполагаме с цялата нощ!
— Значи не тази търсиш — обади се вампирът.
— Не.
Той я стисна точно над лактите и я избута встрани. Тя се побори малко да го докопа отново. Сграбчи го за раменете и се опита да се придърпа към него. Той без усилие я задържа с изпънати ръце. Можеше да удържи и пикап без усилие.
— Ще те оправя безплатно! — предложи жената.
— Какво си й сторил? — попитах аз.
— Нищичко.
Не му повярвах.
— Нищичко, и тя предлага да те оправя безплатно? — Сарказмът е сред вродените ми таланти. Постарах се Жан-Клод да го долови.
— Кротувай! — каза той.
— Не ми нареждай какво да правя!
Жената стоеше напълно неподвижна. Бе отпуснала ръце покрай хълбоците си. Той всъщност изобщо не говореше на мен.
Жан-Клод я пусна. Проститутката дори не помръдна. Той я заобиколи, все едно подминаваше цепнатина между плочките. Хвана ме под ръка. Позволих му. Гледах чернокожата, чаках я да помръдне.
Изправеният й, почти гол гръб потръпна. Раменете й се отпуснаха. Тя отметна глава и си пое дълбоко и треперливо въздух.
Жан-Клод ме задърпа леко нататък по улицата, стискайки ме за лакътя. Проститутката се обърна и ни видя. Погледът й дори не трепна. Не ни позна.
Преглътнах с достатъчно усилие, та чак ме заболя. Измъкнах се от хватката на Жан-Клод. Той не ми се опъна. И правилно.
Дадох заден срещу някаква витрина. Вампирът застана пред мен и сведе очи.
— Какво й направи?
— Нали ти казах, ma petite, нищо!
— Не ме наричай така! Видях я, Жан-Клод! Не ме лъжи!
Двама мъже спряха до нас и се зазяпаха във витрината. Държаха се за ръце. И аз погледнах през рамо и усетих как по бузите ми пълзи червенина. Там се виждаха камшици, кожени маски, подплатени белезници и неща, които дори не знаех как се наричат. Единият мъж се притисна към другия и прошепна нещо. Вторият се разсмя. Първият забеляза, че ги зяпам. Погледите ни се срещнаха и аз отклоних бързо очи. Тук в квартала гледането беше опасно.
Изчервявах се и се мразех заради това. Двамата мъже се отдалечиха, все още хванати за ръце.
Жан-Клод разглеждаше витрината, сякаш бе тръгнал на покупки в събота следобед. Спокойно.
— Какво направи на онази жена?
Той продължаваше да се взира във витрината. Не можех да позная какво точно е приковало вниманието му.
— Беше плод на небрежността ми, та… Анита. Изцяло моя вина.
— Каква твоя вина по-точно?
— Ами… силите ми нарастват, когато съм до моя човешки слуга — едва тогава той се обърна към мен. Погледът му тежеше. — Когато си до мен, силите ми се увеличават.
— Я чакай, нещо като при чирака и вещицата ли?
Той наклони глава настрани и се усмихна лекичко:
— Да, доста сходно явление. Не знаех, че си запозната с вещерството.
— Такова ми беше детството — уточних. Нямах намерение да се отклонявам от основната тема. — Така значи, способността ти да омагьосваш хората с поглед се увеличава, когато сме заедно. Достатъчно е силна, че ти без да се мъчиш, си очаровал онази проститутка.
Той кимна. Поклатих глава:
— Не, не ти вярвам.
Той сви рамене — поредният изящен жест.
— Вярвай, в каквото си искаш, ma petite. Това е самата истина.
Не исках да му вярвам. Защото, ако беше вярно, тогава на практика се явявах негов човешки слуга. Не с действията си, а със самото си присъствие. От жегата по гърба ми се стичаше пот, но ми стана студено.
— Мамка му — казах.
— Да, така си е — съгласи се вампирът.
— Не. Точно сега нямам време да мисля за това. Не мога! — Вдигнах очи към него. — Дръж под контрол там каквито сили има между нас, става ли?
— Ще се постарая — съгласи се той.
— Не се старай, мамка му, направи го!
Жан-Клод се усмихна достатъчно широко, че да проблеснат връхчетата на зъбите му.
— Разбира се, ma petite!
В дълбините на стомаха ми се разгаряше паника. Стиснах здраво юмруци.
— Ако ме наречеш така още веднъж, ще те ударя!
Той лекичко разшири очи, устните му помръднаха. Осъзнах, че се опитва да не се засмее. Мразя, когато смятат заплахите ми за забавни.
Жан-Клод беше един нагъл кучи син и исках да го нараня. Да го нараня, защото ме плашеше. Разбирах тази нужда и я бях изпитвала и спрямо други хора. Това е желание, което може да доведе до изблик на насилие. Взирах се в леко развеселеното му изражение. Вампирът беше едно снизходително копеле, но ако помежду ни някога се стигнеше до истинско насилие, един от нас щеше да умре. При това имаше нелош шанс това да съм аз.
Веселието се оттече от лицето му — гладко и сладко, и арогантно.
— Какво има, Анита? — Говореше тихо и интимно. Гласът му можеше да ме омае и погълне при все горещината и движението наоколо. Какъв дар.
— Не ме натиквай в ъгъла, Жан-Клод! Повярвай ми, не ти се иска да ме лишаваш от всички възможности!
— Нямам представа за какво говориш — призна той.
— Ако нещата станат въпрос на живот и смърт, заставам на моя страна. Не го забравяй.
Той просто ме гледаше в течение на секунда-две. След това примигна и кимна.
— Вярвам ти напълно. Но не забравяй, та… Анита, че ако ме нараниш, ще нараниш и себе си. Аз мога да преживея напора на твоята смърт. Въпросът, amante de moi*, е дали ти можеш да преживееш моята…
Amante de moi? Какво, по дяволите, значеше това? Реших да не питам.
[* Amante de moi (фр.) — възлюблена моя — Бел. пр.]
— Проклет да си, Жан-Клод, проклет да си!
— Това, скъпа ми Анита, е било факт далече преди да ме срещнеш!
— Това пък какво значи?
Погледът му бе по-невинен отвсякога.
— Ами, Анита, нали собствената ти католическа църква e обявила всички вампири за самоубийци? Ние сме автоматично прокълнати.
Поклатих глава.
— Вече съм към Епископалната, но и бездруго нямаше това предвид.
Той се засмя. Звукът бе като коприна, галеща основата на врата ми. Беше приятно и нежно усещане, но ме накара да потреперя.
Отдалечих се от вампира. Оставих го да си стои пред гнусната витрина. Тръгнах сред тълпата от курви, уличници и клиенти. Никой на тази улица не бе по-опасен от Жан-Клод. Бях го довела тук да ме защитава. Какъв майтап. Каква глупост! Каква гнусота!
Спря ме юноша на не повече от петнадесет години. Носеше потник без риза и беше със скъсани джинси.
— Интересуваш ли се?
Беше малко по-висок от мен. Имаше сини очи. Две други момчета точно зад гърба му се взираха в нас.
— Рядко слизат жени насам — отбеляза новият ми познат.
— Ужасно си прав… — изглеждаше ми невероятно млад. — Та къде мога да намеря Сакатата Уанда?
Едно от хлапетата зад гърба му се обади:
— Любителка на сакатите, Исусе!
Съгласна бях с мнението му.
— Та къде? — и вдигнах двайсетачка. Беше твърде голяма сума като за това сведение, но може би, ако я дадях на хлапето, щеше да се прибере у дома по-рано. Може би с двайсетина долара щеше да откаже на някоя от колите, които обикаляха по улицата. Двадесет долара — това щеше да промени живота му. Като да си пъхнеш пръста в атомна експлозия.
— Тя е точно пред „Сивата котка“. В края на улицата.
— Благодаря! — дадох му банкнотата. Ноктите му бяха мръсни.
— Сигурна ли си, че не искаш малко екшън? — гласът му бе тих и несигурен, също като погледа.
С ъгълчето на окото си мернах Жан-Клод да напредва през тълпата. Приближаваше към мен. В опит да ме защити. Обърнах се отново към момчето:
— Около мен се върти толкова екшън, че не знам какво да го правя.
Той се намръщи с озадачено изражение. Нищо, съвсем нормално. И аз бях озадачена. Какво прави човек с вампир-повелител, който не ще да те остави на мира? Хубав въпрос. За нещастие се нуждаех от хубав отговор.

24

Сакатата Уанда се оказа дребна жена, седнала в една от онези спортни инвалидни колички, които се използват за състезания. Носеше тренировъчни ръкавици и мускулите на раменете й се движеха под загорялата кожа, докато се избутваше. Дългата кестенява коса се сипеше в нежни вълни около много сладкото й лице. Гримът й беше нанесен с вкус. Носеше бляскава металносиня блуза без сутиен. Дългата й до глезените пола беше с поне два пласта многоцветен кринолин, а стъпалата й се криеха в стилни черни ботуши.
Напредваше към нас с добро темпо. Повечето проститутки, мъже и жени, изглеждаха обикновени. Не бяха облечени крещящо — шорти, бюстиета. В тази жега кой би ги обвинил? Предполагам, че ако носиш мрежести гащеризони, ченгетата просто по инстинкт стават подозрителни.
Жан-Клод стоеше до мен. Гледаше неоновата табела на съседната сграда. Надписът — с изискан цвят на обички — гласеше „Сивата котка“.
Как се подхожда към проститутка, пък, ако ще да е и само за разговор? Не знаех. Човек научава по нещо ново всеки ден. Стоях на пътя й и я чаках да се приближи до мен. Тя вдигна поглед и забеляза, че я гледам. Когато не отклоних очи, тя установи връзка помежду ни и се усмихна.
Жан-Клод застана до мен. Усмивката на Уанда се разшири и разцъфна. Определено беше от типа „Ела насам да те излапам!“, както обичаше да казва баба Блейк.
Жан-Клод прошепна:
— Това ли е проститутката?
— Да — кимнах.
— В инвалидната количка? — уточни той.
— Ахъм.
— Леле — беше всичко, което каза. Според мен Жан-Клод бе шокиран. Хубаво бе да знам, че това е възможно.
Уанда спря количката си с опитно движение на ръцете. Усмихваше се, вдигнала глава, за да ни гледа. Ъгълът ми се стори доста болезнен.
— Здрасти — каза проститутката.
— Здрасти — поздравих.
Тя продължаваше да се усмихва. И да ни зяпа. Защо ли внезапно се почувствах кофти?
— Един приятел ми каза за теб — зявих.
Уанда кимна.
— Ти си онази, дето й викат Уанда с количката, нали?
Тя внезапно се ухили и лицето й придоби реален вид. Зад всичките тези мили, но фалшиви усмивки стоеше истинска личност.
— Аха, аз съм.
— Можем ли да поговорим?
— Разбира се — каза тя. — Имаш ли стая?
Дали имах стая? Не се ли предполагаше тя да има?
— Не.
Тя изчакваше. О, да му се не види.
— Искаме просто да поговорим за един-два часа. Ще си платим каквото струва.
Тя ми каза колко ще струва.
— Исусе, това е бая множко! — установих.
Уанда се усмихна ангелски.
— Въпрос на търсене и предлагане — обясни. — Никъде другаде не можете да получите това, което имам аз! — и докато го казваше, плъзна длани по краката си. Погледът ми последва движението й, както се и очакваше. Това наистина беше шантаво.
Кимнах.
— Добре, сделката е сключена!
Все пак, ставаше дума за делови разходи. Компютърна хартия, пълнители за химикалки, една проститутка, кафяви папки. Ето, чудесно пасва в списъка.
На Бърт направо щеше да му хареса.

25

Заведохме Уанда в апартамента ми. В сградата няма асансьори. Стълбите не са особено приспособени за инвалидни колички. Жан-Клод я пренесе. Вървеше пред мен с все тъй плавни крачки. Уанда дори не го забави. Следвах го с инвалидната количка. Виж, мен ме бавеше.
Единствената ми утеха беше, че мога да гледам как Жан-Клод изкачва стълбите. Ами, осъдете ме, де! Задните му части бяха извънредно хубави като за вампир.
В коридора горе той ме изчака, застанал с Уанда, сгушена в обятията му. И двамата ме гледаха с нещо като приятна безизразност.
Изтъркалях сгънатата количка по мокета и Жан-Клод ме последва. Кринолинът на полите на Уанда припукваше и шумолеше при всяко негово движение.
Облегнах количката на бедрото си и отключих вратата. Избутах я колкото се може по-навътре, чак до стената, за да освободя място за Жан-Клод. Инвалидният стол се сгъваше досущ като платнена бебешка количка. Напънах се да закача металните подпори, тъй че столът отново да стане стабилен. Както и подозирах, беше по-лесно да го счупиш, отколкото да го поправиш.
Вдигнах поглед и открих, че Жан-Клод стои точно пред вратата. Уанда се взираше намръщена в него.
— Какво има? — попитах.
— Никога не съм влизал в жилището ти.
— Е, и?
— Страшен специалист по вампирите си, Анита… О!
— Имаш позволението ми да влезеш в моя дом.
Той леко сведе глава в стилизиран поклон и каза:
— За мен е чест!
Инвалидната количка най-сетне щракна сглобена. Жан-Клод постави Уанда на седалката. Аз пък затворих вратата. Проститутката приглади дългата пола върху краката си.
Жан-Клод стоеше в средата на дневната ми и се оглеждаше. Зазяпа се в календара с пингвини на стената на кухничката. Разлисти страниците, за да види идните месеци, съзерцавайки картинките на тлъсти нелетящи птици, докато не ги разгледа всичките.
Искаше ми се да му кажа да спре, но поведението му беше безвредно. Не си записвах ангажименти на календара. Защо тогава се притеснявах, че се интересува от него, да му се не види?
Обърнах се отново към проститутката в дневната ми. Нощта като цяло бе прекалено шантава.
— Нещо за пиене? — предложих. Когато се колебаеш, бъди любезен.
— Червено вино, ако има — отвърна Уанда.
— Съжалявам, не държа алкохол вкъщи. Кафе, безалкохолно с истинска захар в него и вода — това се предлага.
— Безалкохолно — реши тя.
Извадих й кутийка кола от хладилника.
— Искаш ли чаша?
Гостенката ми поклати глава.
Когато излязох от кухнята, Жан-Клод се облягаше на стената и ме зяпаше.
— И на мен не ми трябва чаша — каза тихо.
— Не се дръж мило — срязах го.
— Твърде късно — уточни той.
Ухилих се.
Усмивката май го зарадва. Което ме накара да се намръщя. С Жан-Клод наоколо живота е трудно нещо. Той един вид се зарея към аквариума. Саморазвеждаше се из апартамента ми. Ама, естествено. Но поне щеше да осигури малко уединение за нас с Уанда.
— Да му се не види, той е вампир — възкликна гостенката ми. Явно бе изненадана. Което пък изненада мен. Аз винаги познавам. Мъртвите за мен са мъртви, все едно колко е красив трупът.
— Не знаеше ли? — попитах.
— Не, аз не джиткам по ковчези — отвърна Уанда. Стори ми се напрегната. В очите й се забелязваше нова искрица, докато следеше спокойните движения на Жан-Клод из стаята. Явно се плашеше от него.
— Не джиткаш по ковчези ли? — връчих й безалкохолното.
— Така казват за проститутки, които чукат вампири.
Джиткане по ковчези, колко шантаво.
— Той няма да те пипа.
Уанда извърна към мен кафявите си очи. Погледът й бе много замислен, сякаш се опитваше да прочете какво се върти в ума ми. Дали й казвах истината?
Колко ли е ужасно да ходиш насам-натам с непознати и да не знаеш дали ще те наранят или не? Отчаяние или самоубийствени наклонности?
— Значи с теб ще го правим? — попита Уанда. Погледът й изобщо не се отклони от лицето ми.
Примигнах срещу нея. Отне ми известно време да осъзная какво е имала предвид.
— Не — поклатих глава. — Не, казах, че просто искам да поговорим. Точно това имах предвид!
Мисля, че се изчервих.
Може би в изчервяването бе вината. Тя отвори кутийката и отпи от нея.
— Искаш да си поговорим как го правя с други хора, докато го правиш с него? — тя врътна глава към обикалящия вампир.
Жан-Клод стоеше пред единствената картина, която имах в стаята. Беше модернистична и подхождаше на декора. Сиво, бяло, черно и съвсем бледорозово. Беше от онези шарении, в които колкото повече се взираш, толкова повече форми различаваш.
— Виж, Уанда, наистина просто ще си говорим. Само това. Никой няма да прави нищо с никого. Ясно?
Тя сви рамене.
— Парите са си твои. Можем да правим каквото искаш.
От това изказване ме заболя корем. Тя наистина го мислеше. Аз й плащах. Щеше да прави каквото си поискам. Всичко, което си поискам? Беше прекалено ужасно. Това, че някое човешко същество може да предложи „всичко“ и да го мисли. Разбира се, тя прокарваше границата до вампирите. Дори курвите си имат стандарти.
Уанда ми се усмихваше. Промяната бе изумителна. Лицето й засия. Незабавно стана сладка. Дори очите й блестяха. Напомни ми за беззвучно смеещата се Сисъли.
Но, да се върнем на темата.
— Чух, че си била любовница на Харолд Гейнър преди време.
Без встъпителни слова, без сладки приказки. Направо за врата.
Усмивката на Уанда избледня. Веселите искрици в очите й угаснаха, заменени от предпазливост.
— Името не ми е познато.
— Охо, познато ти е и още как — казах. Все още стоях права, с което я карах да гледа нагоре към мен под онзи почти болезнен ъгъл.
Тя отпи от питието си и поклати глава без дори да ме погледне.
— Стига, Уанда, знам, че си била любовница на Гейнър. Признай, че го познаваш и да тръгнем оттам!
Тя ме погледна и бързо сведе очи.
— Не. Ще те обработя. Ще оставя вампира да гледа. Ще говоря мръсотии и на двамата. Но не познавам никого на име Гейнър.
Наведох се и се опрях на облегалките на количката. Лицето й бе точно пред мен.
— Не съм репортер. Гейнър дори няма да разбере, че сме говорили, ако не му кажеш.
Тя се ококори. Погледнах, накъдето зяпаше и тя. Шлиферът се бе разтворил при навеждането. Пистолетът ми се показваше и това явно я разстрои. Добре.
— Говори с мен, Уанда! — казах меко. Мило. Най-милият тон често е най-лошата заплаха.
— Кои, по дяволите, сте вие? Не сте ченгета. Не си репортер. Социалните работници не носят оръжие. Коя си ти? — В последния въпрос вече се долавяше страх.
Жан-Клод влезе в стаята. Беше ходил в спалнята ми. Страхотно, направо велико.
— Проблем ли има, ma petite?
Не го поправих в обръщението. Свалих шлифера и го оставих на барплота в кухнята. Уанда се взираше в оръжието точно както си знаех, че ще стане.
Аз може да не съм страховита, но браунингът е.
Жан-Клод пристъпи зад проститутката. Жилестите му ръце докоснаха раменете й. Тя подскочи, сякаш я бяха ударили. Знаех, че не я боли. Може би щеше да е по-добре, ако болеше.
— Той ще ме убие — възкликна Уанда.
Май доста хора казваха същото за господин Гейнър.
— Той дори няма да разбере — отвърнах.
Жан-Клод потри буза в косата й. Пръстите му нежно масажираха раменете й.
— Пък и, сладка моя coquette*, той не е тук с нас тази вечер — каза с устни, долепени до ухото й. — А ние сме… — той добави още нещо, толкова тихо, че не го чух. Само устните му помръдваха. Кой изключи звука за мен?
[* Coquette (фр.) — букв. кокетка, прен. уличница — Бел. пр.]
Уанда обаче го чу: Ококори се и се разтрепери. Цялото й тяло сякаш попадна в хватката на някакъв припадък. В очите й заблестяха сълзи и се търкулнаха по бузите й в изящни криви.
Исусе.
— Моля те, недей! Не го оставяй, моля те! — гласът й бе писклив от страх, а гърлото й — свито.
В този миг мразех Жан-Клод. Мразех и себе си. Сред последните ми оцелели илюзии беше, че съм на страната на добрите. Нямах желание да се откажа от тази мисъл, поне докато вършеше работа. Уанда щеше да проговори — или пък нямаше. Но без мъчения!
— Назад, Жан-Клод! — наредих.
Той вдигна поглед към мен.
— Мога да вкуся ужаса й като силно вино — очите му бяха изцяло оцветени в задавящо синьо. Изглеждаше като слепец. Лицето му все още бе симпатично, когато широко отвори уста и зъбите му блеснаха.
Уанда продължаваше да плаче и да ме гледа. Ако можеше да види изражението на Жан-Клод, сигурно щеше да се разпищи.
— Мислех, че се владееш далече по-добре, Жан-Клод!
— Контролът ми е отличен, но не безкраен — той се отдръпна и тръгна да обикаля стаята от другата страна на дивана. Като леопард, въртящ се из клетката си. Сдържана енергия, очакваща освобождението си чрез насилие. Не виждах лицето му. Дали страховитият номер беше само за пред Уанда? Или беше истински?

Поклатих глава. Нямаше начин да задам подобен въпрос в присъствието на жената. Може би по-късно. Евентуално.
Коленичих пред Уанда. Тя стискаше толкова здраво кутийката с кола, че я беше вдлъбнала. Не докоснах гостенката си, просто клекнах пред нея.
— Няма да допусна да те нарани. Честно. Харолд Гейнър ме заплаши. Ето защо се нуждая от сведения.
Уанда ме гледаше, но вниманието й бе съсредоточено върху вампира зад гърба й. Раменете й бяха напрегнати до крайност. Не би се отпуснала и за миг, докато Жан-Клод е в стаята. Дамата си имаше вкусове.
— Жан-Клод, Жан-Клод…
Когато се обърна към мен, изражението му бе съвсем обикновено — както винаги. Пълните му устни бяха изкривени от усмивка. Било е номер. Преструвка. Дявол да го вземе. Нима в процеса на превръщане във вампир влизаше и нещо, което задължително те прави садист?
— Върви за малко в спалнята. Ние с Уанда трябва да поговорим насаме.
— В твоята спалня — усмивката му се разшири. — За мен е удоволствие, ma petite!
Намръщих му се. Той беше непоклатим. Както винаги. Но напусна стаята, точно както го помолих.
Раменете на Уанда хлътнаха. Тя си пое треперливо дъх.
— Наистина ли няма да допуснеш да ме нарани?
— Кълна се!
Тя внезапно се разплака — тихи, треперливи хлипове. Не знаех какво да правя. Никога не съм се справяла добре с ревльовци. Дали да я прегърна? Да я потупам утешително по ръката? Какво?
В крайна сметка седнах на пода пред нея, облегнах гръб на колелата и не направих нищо. Отне известно време, но най-сетне сълзите спряха. Уанда примигна срещу мен. Гримът около очите й се беше изтрил — просто изчезнал. Така изглеждаше по-скоро уязвима, а не непривлекателна. Изпитвах желание да я взема в обятията си и да я залюлея като дете. Да й шепна лъжи, като например как всичко ще се оправи.
Когато тя си тръгнеше оттук, все още щеше да бъде проститутка. Саката проститутка. Това дали беше „оправяне“? Поклатих глава по-скоро за себе си, отколкото за нея.
— Искаш ли кърпичка?
Тя кимна.
Извадих кутия „Клийнекс“ изпод кухненския барплот. Уанда попи сълзите си и си издуха тихичко носа, много достолепно.
— Сега вече можем ли да поговорим?
Тя примигна и кимна. Отпи колебливо от колата си.
— Познаваш Харолд Гейнър, нали?
Уанда само се взираше сляпо в мен. Дали я бяхме пречупили?
— Ако научи, ще ме убие. Вярно, не искам да джиткам по ковчезите, но определено не искам и да умирам!
— Никой не иска. Говори с мен, Уанда, моля те!
Тя изпъшка разтреперана.
— Добре де, познавам Харолд. Харолд?
— Разкажи ми за него.
Уанда ме изучаваше. Присви очи. В ъгълчетата се очертаваха фини бръчици. Изглеждаше по-стара отпреди.
— Пращал ли е Томи или Бруно по следите ти?
— Томи дойде с покана за лична среща.
— И какво стана?
— Извадих му пистолет.
— Този тук ли? — попита тихичко гостенката ми.
— Да.
— А с какво си вбесила Харолд?
Истината или лъжата? Нито едното от двете.
— Отказах да свърша една работа за него.
— Какво по-точно?
Поклатих глава:
— Няма значение.
— Не може да е било секс. Ти не си саката… — тя го каза, сякаш ставаше дума за ерекция. — Той не докосва никой, който е здрав… — Горчивината в гласа й бе достатъчно гъста да гребеш с лъжица.
— Как се срещна с него? — поинтересувах се.
— Бях в колежа към Вашингтонския и Гейнър спонсорираше нещо си.
— И те покани на среща?
— Аха. — Уанда говореше толкова тихо, че се наложи да се наведа напред, за да я чувам.
— И какво стана?
— И двамата бяхме в инвалидни колички. Той беше богат. Страхотно беше… — Тя всмука устни, сякаш нагласяше червилото си, след това ги изпружи и преглътна.
— Кога свърши страхотната част? — попитах.
— Преместих се при него. Напуснах колежа. Беше… по-лесно от колеж. По-лесно от всичко друго. Той не можеше да ми се насити. — Тя отново се взираше в скута си. — Започна да търси разнообразие в спалнята. Нали разбираш, краката му бяха сакати, но има остатъчна чувствителност. Аз нямам… — Гласът на Уанда бе спаднал почти до шепот. Облегнах се чак на коленете й, за да я чувам. — Харесваше му да прави разни неща с краката ми, но не можех да го усетя. Тъй че в началото смятах, че всичко е наред, но… той можеше да бъде наистина гнусен. — Тя внезапно ме погледна, а лицето й беше на сантиметри от моето. Огромните й очи тънеха в непролети сълзи. — Поряза ме. Не можех да го почувствам, но не в това е въпросът, нали?
— Така е — съгласих се.
Първата сълза се търкулна по лицето й. Погалих я по ръката. Уанда уви пръсти около моите и стисна здраво.
— Всичко е наред — казах. — Наред е!
Тя се разплака. Държах я за ръката и я лъжех.
— Всичко вече е наред, Уанда! Той повече не може да те нарани!
— Всички те нараняват — каза тя. — И ти ще ме нараниш! — В погледа й прочетох обвинение.
Беше малко късно да обяснявам стратегията на доброто и лошото ченге. Тя и бездруго не би ми повярвала.
— Разкажи ми за Гейнър.
— Той ме замени с една глуха.
— Сисъли.
Уанда вдигна очи изненадана:
— Срещали ли сте се?
— За кратко.
Проститутката поклати глава:
— Сисъли е голяма извратенячка. Обича да измъчва хората. Това я кефи… — погледна ме, сякаш се опитваше да улови реакцията ми. Бях ли шокирана? Не.
— От време на време Харолд спеше и с двете ни. Накрая винаги правехме тройка. Ставаше наистина мръсно… — Тя снижаваше глас все повече и повече, дрезгав шепот. — Сисъли обича ножовете. Тя е наистина добра в дрането на разни неща… — Уанда отново всмукна устни в онзи оправящ червилото тик. — Гейнър може да ме убие дори само защото ти разказвам тайните от спалнята му.
— А знаеш ли и бизнес тайните му?
Тя поклати глава:
— Не, кълна се. Той винаги много внимаваше да ме държи далече от работата си. В началото мислех, че е за да не ме арестува полицията, ако стане нещо… проститутката сведе поглед към скута си. — По-късно осъзнах, че е защото знае, че ще ме замени. Не искаше да научавам нещо, което може да го нарани, когато ме захвърли!
В гласа й вече не се долавяха нито горчивина, нито гняв — само куха тъга. Искаше ми се да беснее и да къса. Това тихо отчаяние издаваше болка от рана, която никога няма да се излекува. Гейнър бе постъпил с нея по-зле, отколкото, ако я бе убил. Нали я бе оставил жива? Жива и така осакатена вътрешно, както и външно.
— Не мога да ти разкажа нищо, освен за случките в спалнята. А това няма да ти помогне да му навредиш.

— А в спалнята да се е говорило за друго, освен за секс? — поинтересувах се.
— Какво имаш предвид?
— Лични тайни, но не сексуални. Била си му любимка в течение на близо две години. Той сигурно е говорел и за други неща, освен за секс.
Уанда се намръщи и се замисли.
— Ами… Предполагам, че е говорил за семейството си.
— И какво за семейството му?
— Незаконородено дете е. Беше вманиачен по семейството на истинския си баща.
— Знаеше ли кои са те?
Уанда кимна:
— Те бяха богати, от старите родове. Майка му е била уличница, превърната в любовница. Изхвърлили я, когато забременяла.
Точно както Гейнър постъпваше с жените си, помислих си аз. Фройд толкова често действа на практика в живота ни!
— И кой род е това?
— Така и не ми каза. Мисля, че смяташе, че мога да ги изнудвам или да ида при тях с малките му мръсни тайни. Толкова отчаяно искаше да съжаляват, задето не са го приветствали с добре дошъл в семейството! Мисля, че бе направил пари само за да стане богат като тях.
— Ако така и не ти е споменал име, откъде знаеш, че не те е лъгал?
— Не би питала, ако можеше да го чуеш. Говореше така пламенно. Мрази ги. И иска рожденото си право. Парите им са негови по рождение.
— И как точно смята да се добере до богатството им? — попитах.
— Точно преди да го напусна, Харолд беше открил къде са погребани някои от предците му. Говореше за някакво съкровище. Заровено съкровище, би ли повярвала?
— В гробовете им?
— Не, но родът на баща му спечелил първото си състояние от речно пиратство. Плавали по Мисисипи и обирали хората. Гейнър се гордееше с това и се дразнеше от него. Казваше, че цялата им сган произлизали от крадци и курви. Как тогава са станали толкова високопоставени и могъщи в сравнение с него? — тя ме гледаше внимателно, докато го казваше. Може би забеляза зараждането на една идея.
— И от къде на къде гробовете на предците му ще помогнат за докопването на съкровището им?
— Казваше, че ще викне някакъв вуду жрец да ги вдигне. Ще ги накара да му предадат съкровището, което е било изгубено през вековете.
— Аха! — възкликнах аз.
— Какво? Това помогна ли ти?
Кимнах. Ролята ми в малкото планче на Гейнър вече се бе изяснила. Болезнено ясна ми беше. Единственият въпрос бе защо иска точно мен за задачата. Защо да не вземе някой с наистина гадна репутация като Доминга Салвадор? Някой, който ще му вземе парите и ще убие безрогия козел, и няма да си изгуби съня заради това. Защо аз — с моята слава на морална?
— Някога да е споменавал имена на вуду жреци?
Уанда поклати глава:
— Не, никакви имена. Винаги внимаваше с имената. Изражението ти е много странно! Как може да ти помогне това, което ти казах току-що?
— Мисля, че колкото по-малко знаеш по въпроса, толкова по-добре, нали?
Тя ме позяпа известно време, но накрая кимна.
— Предполагам.
— Има ли някакво място… — оставих изречението недовършено. Канех се да й предложа самолетен или автобусен билет за някъде. Някъде, където нямаше да може да се продава. Някъде, където щеше да оздравее.
Може би тя го прочете по лицето ми или в тишината. Разсмя се и звукът бе пищен. Нима курвите не би трябвало да се кикотят цинично?
— Май все пак си социален работник. Искаш да ме спасиш, нали?
— Толкова ужасно наивно ли е да ти предложа билет за дома или някъде другаде?
Тя кимна:
— Ужасно. А и защо ще искаш да ми помагаш? Не си мъж. Не си падаш по жени. Защо ще ми предлагаш да ме пратиш у дома?
— От чиста глупост — казах и се изправих.
— Не, не е глупаво. — Уанда ме хвана за ръката и я стисна здраво. — Но няма да е от полза. Аз съм курва. Тук поне познавам града и хората. Имам редовни клиенти… — тя ме пусна и сви рамене. — Справям се.
— С малко помощ от приятелите — допълних.
Тя се усмихна, но гримасата не беше весела:
— Курвите нямат приятели.
— Не се налага да бъдеш курва. Гейнър те е направил такава, но не е задължително да останеш…
В очите й за трети път заблестяха сълзи. Да му се не види, не беше достатъчно корава за улиците. Никой не е.
— Просто ми извикай такси, става ли? Не искам да говорим повече.
Какво можех да направя? Повиках такси. Както Уанда ме помоли, казах на шофьора, че клиентът е в инвалидна количка. Тя остави Жан-Клод да я свали по стълбите, защото аз не можех да се справя сама. Но беше съвсем скована и неподвижна в обятията му. Оставихме я на количката на тротоара.
Гледах, докато таксито не дойде да я откара. Жан-Клод стоеше до мен в златния кръг от светлина точно пред жилищната ми сграда. Топлата светлина сякаш изсмукваше цвета от кожата му.
— Трябва да те напусна, ma petite! Беше много възпитателно изживяване, но времето ми изтича.
— Отиваш да се нахраниш, нали?
— Личи ли си?
— Малко.
— Трябва да те наричам ma verite, Анита. Винаги ми казваш истината за мен.
— Това ли означава verite? Истина? — попитах.
Той кимна.
Стана ми зле. Бях нервна, сърдита, неспокойна. Бях бясна на Харолд Гейнър, задето бе превърнал Уанда в жертва. И на Уанда, задето го е допуснала. Дразнех се от себе си, защото не можех да сторя нищо по въпроса. И освен това тази нощ бях бясна на целия свят. Бях научила какво точно иска от мен Гейнър. И тази информация изобщо не ми помогна.
— Винаги ще има жертви, Анита! Хищници и плячка, така е устроен светът.
Стрелнах Жан-Клод с поглед.
— Мислех, че вече не си способен да ме четеш!
— Не мога да чета съзнанието или мислите ти, само изражението ти и това, което знам за теб.
Не исках да научавам, че Жан-Клод ме познава така добре. Толкова отблизо.
— Махай се, Жан-Клод, просто си тръгвай!
— Както желаеш, ma petite! — и изчезна просто ей така. Порив на вятъра и после — нищо.
— Брех, какъв номер! — промърморих. Стоях си в тъмното, вкусвайки солта на сълзите. Защо ли ми се плачеше за някаква си курва, която току-що бях срещнала? Или плачех за нечестността на света като цяло?
Жан-Клод беше прав. Винаги ще има плячка и хищник. А аз се напъвах здравата да бъда една от хищниците. Бях Екзекуторката. Защо тогава винаги симпатизирах на жертвите? И защо отчаянието в погледа на Уанда ме караше да мразя Гейнър повече, отколкото това, което бе сторил лично на мен?
Наистина — защо?