`Анита Блейк, ловецът на вампири ` - Лоръл К. Хамилтън /поредица/

43

Отворените в един и половина сутринта заведения не са много, но „При Дени“ е сред тях. Имаше нещо странно в среща с плъхолаците в „При Дени“, на кафе и понички. Не трябваше ли да се видим в някоя тъмна уличка? Не че се оплаквам, да не си помислите. Просто ми се стори… кретенско.
Едуард влезе първи, за да се увери, че това не е поредният номер. Ако седнеше на маса, значи е безопасно. Ако излезеше навън, не беше. Просто. Все още никой не го знаеше как изглежда. И докато не е заедно с мен, можеше да влезе, където си ще, без да се опитват да го убият. Изумително. Започвах да се чувствам като Тифозната Мери.
Едуард седна. Безопасно беше. Тръгнах под ярките лампи и изкуствения лукс на ресторанта. Сервитьорката имаше черни сенки под очите, хитро маскирани с дебел слой пудра, който им придаваше розоват оттенък.
Огледах внимателно заведението. Някакъв мъж ми махаше. Беше вдигнал високо ръка, с пръсти извити сякаш да викне сервитьорката или някой друг от персонала.
— Вече виждам групата си. Все пак благодаря! — казах на момичето със сенките.
Ресторантът беше почти празен в ранните часове на понеделника, или по-скоро на вторника. Двама мъже седяха на маса пред първия. Изглеждаха достатъчно нормални, но излъчваха нещо като сдържана енергия, която сякаш припукваше във въздуха около тях. Ликантропи. Бях готова да си заложа живота, че са такива — и вероятно точно това правех.
Встрани от първите двама седеше още една двойка — мъж и жена. Бях готова да заложа пари, че и те са ликантропи.
Едуард се бе настанил до тях, но не много близо. Преди време бе ловил ликантропи — и той знаеше как да ги разпознава.
Щом подминах масата, един от мъжете вдигна глава. Втренчи в мен чисто кафевите си очи — толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Лицето му беше квадратно, тялото — жилесто и дребно. Когато подпря брадичката си с длан и ме погледна, мускулите затанцуваха под кожата му. Отвърнах на изпитателния поглед; след това подминах ликантропа и стигнах до сепарето, където седеше Кралят на плъховете.
Беше висок — не по-малко от метър и осемдесет, имаше тъмнокафява кожа, гъста, късо подстригана черна коса и кафеви очи. Лицето му беше слабо, арогантно, с устни, почти прекомерно меки за гадното изражение, с което ме погледна. Беше мургав красавец с мексиканска жилка и подозрението му нажежаваше въздуха като светкавица.
Намъкнах се в сепарето. Поех си дълбоко дъх за успокоение и погледнах плъхолака над масата.
— Получих съобщението ти. Какво искаш? — говореше тихо, но басово, без следа от акцент.
— Искам да преведеш мен и още един човек в тунелите под „Цирка на Прокълнатите“.
Кралят се намръщи още повече и около очите му се появиха леки бръчици.
— И защо да го правя за теб?
— Искаш ли хората ти да се отърват от влиянието на господарката?
Той кимна, все тъй намръщен.
— Преведи ни през входа на тъмницата и ще се погрижа за това.
Плъхът скръсти ръце на масата:
— И как да ти се доверя?
— Аз не съм ловец на глави. Не съм наранявала ликантроп.
— Не можем да се бием срещу нея редом с теб. Дори аз не мога да се бия с нея. Тя ме вика. Аз не отговарям, но го усещам. Мога да сдържа малките плъхове и хората си да не й помогнат срещу вас, но това е всичко.
— Просто ни вкарай вътре. Ще се справим с останалото.
— Толкова ли си самоуверена?
— Искам да заложа живота си на успеха — заявих.
Той силете пръсти пред устните си, облегнал лакти на масата. И в човешката форма белегът от изгаряне на рамото му личеше ясно — груба, четиривърха корона.
— Ще ви вкарам вътре — каза накрая.
Усмихнах се:
— Благодаря!
Кралят на плъховете се вгледа в мен.
— Когато се върнеш жива, тогава ще ми благодариш.
— Става — протегнах ръка.
След кратко колебание, той се ръкува с мен. Сключихме сделката.
— Искаш ли да изчакаш няколко дни? — попита.
— Не — отвърнах. — Искам да вляза утре.
Плъхът наклони глава настрани.
— Сигурна ли си?
— Защо, проблем ли има?
— Ранена си. Мислех си, че ще искаш да се лекуваш.
Бях малко насинена и гърлото ме болеше, но…
— Откъде разбра?
— Миришеш така, сякаш смъртта се е разминала на косъм с теб тази вечер.
Взрях се в него. Ървинг никога не ми върти такива номера, свързани със свръхестествените сили. Не казвам, че не го може, но се напъва здравата да го приемат за човек. Не и този тип тук.
Поех си дълбоко дъх.
— Такава ми е работата.
Кралят кимна.
— Ще ти се обадим кога и къде.
Станах. Той остана седнал. Май нямаше какво повече да си кажем, тъй че си тръгнах.
След около десет минути Едуард се намъкна в колата при мен.
— А сега какво? — попита.
— Спомена за някаква хотелска стая. Смятам да поспя, докато имам време.
— А утре?
— Ще ме изведеш и ще ми покажеш как работи картечницата.
— После? — попита той.
— После отиваме при Николаос — отвърнах.
Едуард изпъшка треперливо — почти се засмя.
— Ох, леле! Ох, леле ли?
— Колко приятно, че поне един от нас се забавлява в този момент!
Той ми се ухили.
— Обичам си професията!
Наложи се да се усмихна. Истината е, че и аз си я обичам.

44

През деня се учих как да използвам картечница. През нощта ходих с плъхолаците на спелеоложка експедиция.
В пещерата цареше мрак. Стисках фенерчето си, потънала в абсолютна тъмнина. Допрях ръка до челото си и не видях нищичко, освен шантавите бели силуети, които ти се въртят пред очите, когато изобщо няма светлина. Бях си надянала миньорска каска с лампа, която в момента беше изключена. Плъхолаците настояха за това. Навсякъде около мен се носеха звуци. Писъци, стенания, пукане на кости, странно стържене като изваждане на нож от плът. Ликантропите се преобразяваха от човешка в животинска форма. Ако се съди по звука болеше, и то много. Накараха ме да се закълна, че няма да включвам фенерче, докато не ми разрешат.
Никога досега не ми се беше случвало тъй отчаяно да копнея да виждам. Преобразяването не би могло да е чак толкова ужасно. Или можеше? Но обещанието си е обещание. Окашлях се: — Човек е човек, все едно колко дребен…
Какво, по дяволите, правех насред пещера, в тъмното, обградена от плъхолаци, цитирайки д-р Зюс, и опитвайки се да убия хилядогодишен вампир?
Тази седмица определено се класираше сред най-странните досега.
Рафаел, Кралят на плъховете, се обади:
— Може да включите фенерчетата!
Незабавно натиснах копчето. Нетърпеливи да прозрат, очите ми сякаш попиваха светлината. Плъхолаците стояха на малки групички в широк тунел с плосък таван. Бяха десетима. Преброила ги бях в човешката им форма. Сега седемте мъжки бяха покрити с козина и носеха джинси с отрязани крачоли. Двама имаха и широки тениски. Трите жени бяха издокарани в безформени рокли, като за бременни. Черните им очи-копчета блестяха на светлината. Всички бяха космати.
Едуард се приближи до мен. Взираше се в плъховете с отсъстващо и неразгадаемо изражение. Побутнах го. Бях казала на Рафаел, че не съм ловец на глави, но спътникът ми изпълняваше и такива задачи от време на време. Надявах се, че впоследствие няма да посегне на тези хора.
— Готова ли си? — попита Рафаел. Беше си все същият жилав черен плъх, какъвто го помнех.
— Да — отвърнах.
Едуард кимна.
Плъхолаците се разпръснаха от двете ни страни, притичвайки по изгладените от времето камъни. Казах, без да се обръщам към никого конкретно:
— Мислех, че в пещерите е влажно.
Един по-дребен плъхолак с тениска се обади:
— Чероки Кавърн е задънена пещера.
— Не те разбрах?
— В откритите пещери има вода и растящи формации. Сухите пещери, където няма образувания, се наричат задънени.
— О! — възкликнах.
Ликантропът разтегли устни и оголи огромни зъби усмивка, по мое мнение.
— Май научи повече, отколкото ти се щеше, а?
Рафаел изсъска в отговор:
— Не сме тук на туристическа обиколка, Луи. Сега млъквайте и двамата!
Луи сви рамене и се разтърча пред мен. Беше същият тип, който придружаваше Рафаел в ресторанта — онзи с тъмните очи.
Една от женските имаше почти сива козина. Наричаше се Лилиан и беше лекар. Носеше раница, пълна с медицинско оборудване. Глутницата явно смяташе, че ще бъдем ранени. Или пък мислеха, че поне има шанс и да излезем живи? Аз лично започвах да се съмнявам в този вариант.
Два часа по-късно таванът се сниши до точка, където вече не можех да стоя изправена. Сега открих и защо на нас с Едуард ни връчиха каски. Ударих си поне хиляда пъти главата в стърчащи камъни. Бих се докарала до мозъчно сътресение далеч преди да срещнем Николаос. Плъховете изглеждаха като създадени за точно този тунел, носеха се напред, присвивайки тела със странна, плъзгаща се грация. Ние с Едуард не можехме да се сравняваме с тях. Дори малко.
Той изруга тихо зад мен. Десетината сантиметра отгоре му причиняваха болка. Кръстът ми вече гореше от напрежението. За него сигурно беше още по-зле. Имаше места, където таванът се извисяваше и Едуард можеше да се изправи. Започвах да ги очаквам с нетърпение бяха като въздушни джобове за гмуркач.
Естеството на мрака се промени. Светлина — пред нас имаше светлина, не много, но определено имаше. Блещукаше в далечния край на тунела като мираж.
Рафаел приклекна до нас. Едуард седна незабавно на сухата скала. Присъединих се към него.
— Там е вашата тъмница. Ще чакаме тук почти до изгрев. Ако не излезете, ще си тръгнем. След смъртта на Николаос ще ви помогнем, ако ни е по силите.
Кимнах. Фенерчето на каската ми кимна заедно с мен.
— Благодаря за помощта!
Кралят на плъховете завъртя тясната си муцунка.
— Доставих ви пред задния вход на дявола. Не ми благодарете за това!
Спогледах се с Едуард. Изражението му бе все тъй неразгадаемо и отсъстващо. Ако се интересуваше от казаното от плъхолака, не му личеше. Щеше да е все същото и ако обсъждахме списък за пазаруване.
Заедно със спътника ми коленичихме пред входа на тъмницата. Факлите примигваха, невероятно ярки след тъмнината. Едуард гушкаше своето узи, окачено на ремък пред гърдите. Аз носех автомата. Носех си също и двата пистолета, два ножа и деринджър, напъхан в джоба на якето. Беше ми подарък от убиеца. Връчи ми го със следния съвет: „Рита като кучи син, но ако го притиснеш под нечия брадичка, ще отвее цялата шибана глава“. Добре беше да го знам.
Навън цареше ден. Вампирите не би трябвало да будуват, но Бърчард сигурно беше на пост. И ако ни забележеше, Николаос щеше да узнае. Все едно как, щеше да разбере. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
Пропълзяхме вътре, готови да убиваме начаса. Помещението беше празно. Адреналинът се натрупваше в тялото ми, караше ме да дишам учестено и сърцето ми да бие бясно, без причина. Мястото, където стоеше окован Филип, беше почистено. Някой го бе изтъркал наистина добре.
Преборих се с желанието да докосна стената, където бе висял танцьорът.
Едуард се обади тихичко:
— Анита!
Стоеше до вратата. Побързах да се присъединя към него.
— Какво има? — попита той.
— Точно тук тя уби Филип.
— Съсредоточи се върху работата. Не искам да умра, защото си се разсеяла!
Започвах да се ядосвам, но преглътнах гнева си. Беше прав.
Едуард изпробва вратата и тя се отвори. Нямаше затворници — нямаше и нужда да я заключват. Аз поех лявата страна, той — дясната. Коридорът беше празен.
Дланите ми върху автомата се потяха. Партньорът ми тръгна по дясното разклонение на коридора. Последвах го в бърлогата на дракона. Не се чувствах много рицарски настроена. Току-що ми бяха свършили блестящите жребци… или беше бляскавата стомана?
Както и да е. Бяхме на мястото. Ето ни тук. Усещах вкуса на сърцето в гърлото си.

45

Драконът не се появи незабавно, за да ни излапа. Всъщност цареше покой. Да употребя едно клише — цареше мъртвешко спокойствие.
Пристъпих плътно зад Едуард и прошепнах:
— Не искам да се оплаквам, но къде са всички?
Той облегна гръб на стената и отвърна:
— Може да си убила Уинтър. Тогава остава само Бърчард. Нищо чудно да е по задачи.
Поклатих глава:
— Твърде лесно би било.
— Не се притеснявай. Скоро нещо ще тръгне наопаки!
Той продължи нататък по коридора и аз го последвах. Изминах цели три крачки, преди да осъзная, че Едуард се е пошегувал.
Коридорът завършваше в голяма зала, досущ като тронната на Николаос, само че без стол в нея. Вместо това имаше ковчези. Пет бяха разпределени из помещението на постаменти, така че да не се намират на течение на пода. В долния и горния край на всеки ковчег гореше по един висок, железен свещник.
Повечето вампири полагат поне известни усилия да си прикрият ковчезите, не и Николаос.
— Каква арогантност! — прошепна Едуард.
— Да — отвърнах му шепнешком. Човек винаги шепне около ковчези — първо, чувстваш се като на погребение и второ, мъртъвците могат да те чуят.
В стаята се носеше застояла миризма, от която ти настръхваше косата. Заседна в основата на гърлото ми. В устата си долавях слабия й, металически вкус. Беше като мирис на змии, затворени в клетки. Миризмата стига, да осъзнаеш, че в тази стая няма нищо топло и космато. Но това описание е доста бегло. Просто… мирис на вампири.
Първият ковчег беше от тъмно, добре лакирано дърво със златни дръжки. Беше по-широк при раменете и се стесняваше надолу, следвайки контурите на човешко тяло. По-старите ковчези често изглеждат така.
— Да започнем оттук — реших.
Едуард не спори с мен. Отпусна картечницата да увисне на ремъка си и извади пистолета.
— Прикривам те — отбеляза.
Оставих автомата на пода пред ковчега, хванах ръба на капака, изредих бърза молитва и го вдигнах. Вътре лежеше Валънтайн. Белязаното му лице бе открито. Придържаше се към традицията си да се облича като комарджия от речните кораби, но този път — в черни дрехи. Украсената му с волани риза бе пурпурна. Цветът не подхождаше особено на кестенявата му коса. Едната му ръка бе положена на бедрото — като безгрижно заспал мъж. Много човешки жест.
Едуард надникна в ковчега с насочен към тавана пистолет.
— По този ли си плиснала светена вода?
Кимнах.
— Добре си го освиткала!
Валънтайн дори не помръдна. Не видях и да си поема дъх. Избърсах потните си длани в панталона и потърсих пулса на китката му. Нищо. Кожата му беше студена при допир. Беше мъртъв. Това не е убийство, все едно какво казват новите закони. Човек не може да убие труп!
Китката трепна под пръстите ми. Отскочих така, сякаш се бях изгорила.
— Какво има? — попита Едуард.
— Напипах пулс.
— Случва се от време на време.
Кимнах. Да, случва се. Ако изчакаш достатъчно време, сърцето ще тупне, кръвта ще текне, но толкова бавно, че ти е мъка да гледаш. Мъртъвци. Започвах да се чудя дали знам какво всъщност значи тази дума.
Знаех обаче нещо друго. Ако нощта ни завареше тук, щяхме да умрем — или да ни се иска да сме умрели. Валънтайн беше помогнал да убият над двадесет души. За малко да ликвидира и мен. Когато Николаос оттеглеше защитата си, той щеше да довърши започнатата работа, ако успее. Бяхме дошли да убием господарката. Смятам, че тя щеше да си оттегли защитата НАБЪРЗО. Както се казва в старата поговорка, беше въпрос на живот и смърт. Предпочитах смъртта да е негова. Смъкнах раницата от гърба си.
— Какво търсиш? — попита Едуард.
— Кол и чук — отвърнах, без да вдигам очи.
— Няма ли да използваш картечницата?
Погледнах го.
— О, да бе! Защо направо да не наемем духов оркестър да ни посвири?
— Ако искаш да пазиш тишина, има и друг начин… Едуард се усмихна лекичко.
Хванах заострения кол в ръка, но ми се щеше да го доизслушам. Пронизвала съм с кол повечето убити от мен вампири, но това не прави задачата по-лесна. Става дума за тежка, мръсна работа, макар че вече не повръщам. Нали съм професионалистка в крайна сметка…
Партньорът ми извади от собствената си раница малка кутия. В нея имаше спринцовки. В ампулите — сивкава течност.
— Сребърен нитрат — уточни Едуард.
Сребро. Проклятието на немъртвите. Бичът на свръхестественото. И то — прелестно модернизиран.
— Действа ли? — поинтересувах се.
— И още как! — Той напълни спринцовката и попита: — На колко е този тип?
— Малко над стоте — отвърнах.
— Две ще свършат работа… — Едуард заби иглата във вената на врата на Валънтайн.
Преди да напълни спринцовката отново, тялото потрепери. Той вкара и втората доза. Трупът на Валънтайн се сгърчи срещу стените на ковчега. Устата му зина и се затвори. Бореше се за въздух като удавник.
Едуард приготви нова спринцовка и ми я подаде. Втренчих се в нея.
— Няма да те ухапе! — обади се той.
Поех я колебливо между палеца, показалеца и средния си пръст.
— Какво ти става? — попита спътникът ми.
— Не обичам много иглите.
Той се ухили.
— Страх те е от инжекции?
Озъбих му се:
— Не точно.
Тялото на Валънтайн трепереше и се гърчеше, дланите му удряха по дървените стени. Издаваше тихи, безпомощни звуци. Дори не отвори очи. Канеше се да проспи собствената си смърт.
Подскочи конвулсивно за последно, после се отпусна на дъното на ковчега като скъсана парцалена кукла.
— Не ми изглежда много умрял — отбелязах.
— Никога не изглеждат умрели…
— А, пронижи им сърцето, отрежи главата и може да си сигурен в смъртта им.
— Това не ти е пронизване с кол — отбеляза Едуард.
Не ми хареса. Валънтайн си лежеше, съвсем цял на вид и почти човек. Искаше ми се да видя гниеща плът и разпадащи се на прах кости. Исках да знам, че е мъртъв.
— Досега никой не е ставал от ковчега си след пълна със сребърен нитрат спринцовка, Анита!
Кимнах, но си останах със съмненията.
— Ти провери от другата страна. Давай!
Тръгнах, но продължавах да се озъртам към Валънтайн. Беше витал в кошмарите ми години наред и за малко да ме убие. Просто не ми изглеждаше достатъчно мъртъв.
Отворих първия ковчег от моята страна — с една ръка, стиснала внимателно спринцовката. Инжекция със сребърен нитрат надали щеше да се окаже полезна и за мен. Ковчегът беше празен. Бялата подплата от имитация на коприна бе обгръщала тялото като матрак, но обитателят го нямаше.
Стреснато се обърнах и огледах стаята, но не забелязах никого. Полека погледнах нагоре, като се надявах, че над мен не витае нищо. Не витаеше. Благодаря ти, Господи!
Най-сетне си спомних, че трябва да дишам. Вероятно това бе ковчегът на Тереза. Аха, точно така. Оставих го отворен и се приближих до следващия. В него лежеше чернокожият. Така и не научих името му. Знаех какво значи това идване тук. Не просто самозащита, а излавяне на вампирите, докато са безпомощни. Поне доколкото ми беше известно, този вампир не носеше вина. Засмях се — нали беше протеже на Николаос! Нима смятах, че никога не е вкусвал човешка кръв? Не. Притиснах иглата във врата му и преглътнах мъчително. Мразя инжекции. Без особена причина.
Забих иглата и затворих очи, докато изпразвах спринцовката. Можех да го промуша с кол в сърцето, но забиването на иглата ме накара да изтръпна цялата.
Едуард подвикна:
— Анита!
Обърнах се и видях, че Обри е седнал в ковчега си. Беше хванал партньора ми за гърлото и полека го вдигаше във въздуха.
Автоматът още беше при ковчега на Валънтайн. По дяволите! Извадих деветмилиметровия и стрелях в челото на Обри. Куршумът отметна главата му назад, но той само се усмихна и вдигна Едуард с изпъната ръка. Краката на убиеца висяха във въздуха.
Хукнах към автомата.
Едуард използваше и двете си ръце, за да се опази от удушаване поради собствената си тежест. Отпусна едната, опитвайки се да докопа картечницата. Обри го хвана за китката.
Вдигнах автомата, пристъпих по-близо и стрелях от три крачки разстояние. Главата на Обри експлодира по стената плиснаха кръв и мозък. Ръцете му свалиха Едуард на пода, но не го пуснаха. Той си пое накъсано дъх. Дясната длан се сгърчи около гърлото му, пръстите ровеха за гръкляна му…
Наложи се да заобиколя спътника си, за да стрелям в гърдите. Изстрелът улучи сърцето и отнесе по-голямата част от лявата страна на гръдния кош. Лявата ръка на вампира увисна на остатъци от тъкан и кост. Трупът се срина заднешком в ковчега си.
Едуард падна на колене, а дъхът свистеше и свиреше в гърлото му.
— Кимни, ако можеш да дишаш! — наредих. Макар че, ако Обри бе смачкал гръкляна му, надали можех да сторя нещо. Освен, може би, да изтърча да доведа Лилиан — докторката…
Едуард кимна. Лицето му бе цялото на пурпурни петна, но поне дишаше.
Ушите ми звъняха от изстрелите на автомата в помещението с каменни стени. Толкова по въпроса за изненадата. Дотук и със сребърния нитрат. Вкарах нов пълнител в оръжието и се върнах до ковчега на Валънтайн. Направих го на парчета. Сега вече беше мъртъв. Едуард с мъка се изправи на крака. Изхриптя:
— На колко беше тази твар?
— Над петстотин — отвърнах.
Той преглътна и явно го заболя.
— Мамка му.
— Не бих опитала да забивам игли в Николаос.
Той успя да ме погледне злобно, все още полуоблегнат на ковчега на Обри.
Обърнах се към петия ковчег. Този бяхме оставили за последно, без дори да се договаряме. Беше нареден до стената. Изящен, бял, твърде малък за възрастен човек. По гравирания му капак играеха отражения от свещите.
Съблазнявах се направо да пробия дупка в ковчега, но трябваше да я видя. Налагаше се да проверя по какво стрелям. Сърцето ми пак се качи в гърлото, а гърдите ми се стегнаха. Тя беше вампир-повелител. Убийството им — дори на дневна светлина — е въпрос на шанс. Погледът им може да те окове до падането на нощта. Техният ум. Гласът им. Толкова много сила! А и Николаос бе най-могъщата, която някога бях виждала. Имах своя свещен кръст. Щях да съм в безопасност… Твърде много кръстове ми бяха отнемали, за да съм съвсем спокойна. Е, добре де! Опитах се да вдигна капака с една ръка, но беше тежък и му липсваше баланс за лесно отваряне не като при съвременните ковчези.
— Може ли да ме прикриваш, Едуард? Или още се учиш наново как се диша?
Той дойде и застана до мен. Почти бе възвърнал обичайния си цвят. Приготвих автомата, а моят партньор хвана капака, вдигна го и го плъзна встрани. Не беше закрепен с панти.
Възкликнах:
— Дявол го взел!
Ковчегът беше празен.

46

— Мен ли търсите? — отекна откъм вратата висок, музикален глас. — Не мърдайте — нали така се казва? На прицел сте ни.
— Не ви съветвам да посягате към оръжието — обади се Бърчард.
Погледнах към Едуард и видях, че ръцете му са близо до картечницата…, но не достатъчно близо. Изражението му бе неразгадаемо, спокойно, обикновено. Като на неделна разходка. Аз бях толкова уплашена, че усещах стомашни киселини в гърлото си. Спогледахме се и вдигнахме ръце.
— Обърнете се бавно — нареди Бърчард.
Така и сторихме.
Той държеше някаква полуавтоматична пушка. Не съм маниак на оръжията като Едуард, тъй че не разпознах марката и модела, но знаех, че пробива големи дупки. Над гърба му стърчеше и дръжка на меч. Меч — най-обикновено старовремско оръжие!
Закари стоеше до него, стиснал пистолет с две ръце, по военному. Не изглеждаше особено доволен.
Бърчард държеше пушката така, сякаш бе роден с нея.
— Моля, хвърлете оръжията и сплетете пръсти на главите си!
Изпълнихме молбата му. Едуард пусна картечницата, а аз изгубих автомата. Имахме предостатъчно други оръжия.
Николаос стоеше отстрани. Изражението й бе ледено и гневно. Гласът й, когато заговори, отекна в залата:
— По-стара съм, отколкото някога сте си представяли. Да не смяташ, че съм подвластна на дневната светлина? След хиляда години? — Тя навлезе в залата, като внимаваше да не минава пред Бърчард или Закари. Прегледа останките в ковчезите. — Ще си платиш за това, съживителке! — след което се усмихна. Досега не бях виждала по-зла гримаса. — Свалете им останалия арсенал, Бърчард! След това съживителката ще си получи наградката!
Стояха пред нас, но не твърде близо.
— С лице към стената, съживителке! — нареди Бърчард. — Ако мъжът мръдне, Закари, стреляй по него!
Бърчард ме блъсна в стената и ме претърси много внимателно. Не провери зъбите ми и не ме накара да си сваля гащите, но пропусна единствено това. Намери всичко, което носех. Дори деринджъра. Пъхна кръста ми в джоба си. Може би щеше да е по-добре да си татуирам един на ръката? Вероятно нямаше да върши работа…
Отидох да застана до Закари, докато претърсват партньора ми. Взирах се в колегата си съживител.
— Тя знае ли? — попитах.
— Млъквай!
Ухилих се:
— Не знае, нали?
— Млъквай!
Едуард се приближи и застанах до мен — и двамата обезоръжени и с ръце на главите. Гледката не беше особено вдъхновяваща.
Адреналинът ми кипеше като шампанско, а сърцето ми направо заплашваше да изскочи през гърлото. Не се страхувах от оръжията — всъщност не. Боях се от Николаос. Какво щеше да ни стори тя? На мен, по-точно? Ако имах избор, щях да ги накарам да ме застрелят. Все щеше да е по-добре от онова, което вампирката кроеше в малкото си зло мозъче.
— Обезоръжени са, Господарке — обади се Бърчард.
— Добре — отвърна тя. — Знаете ли какво правехме, докато убивахте хората ми?
Не мисля, че очакваше отговор, тъй че не се опитах да отгатна.
— Приготвяхме едно твое приятелче, съживителке!
Стомахът си се сви. Първо се сетих за Кетрин, но тя не беше в града. Мили Боже, Рони. Дали бяха хванали Рони?
Сигурно притеснението ми бе проличало, защото Николаос се засмя високо и буйно. Разкикоти се възбудено.
— Наистина мразя този смях — обадих се аз.
— Тихо! — нареди Бърчард.
— О, Анита, толкова си забавна. С удоволствие ще те превърна в един от хората ми! — Вампирката започна изречението високо и детински и завърши толкова басово, че по гърба ми полазиха тръпки.
След това тя подвикна с ясен глас:
— Сега влез в стаята!
Чух тътрещи се стъпки, после в залата пристъпи Филип. Ужасната рана на гърлото му представляваше дебел, бял белег. Озърна се, сякаш всъщност не виждаше помещението.
Прошепнах:
— Мили Боже!
Те го бяха вдигнали от гроба.

47

Николаос затанцува около зомбито. Полата на пастелнорозовата й рокля се вихреше около нея. Голямата, розова панделка в косата й подскачаше, щом тя се завърташе с разтворени ръце. Слабите й крака бяха обути в бял клин. Обувките й бяха бели, с розови носове.
Спря, задъхана и засмяна. По бузите й изби розовина, очите й блестяха. Как го постигаше?
— Изглежда много жив, нали? — Обиколи го и прокара длан по рамото му. Филип се дръпна, следвайки с ужасен поглед всеки неин жест. Помнеше я. Бог да ни е на помощ. Помнеше я!
— Искаш ли да видиш танца му? — попита вампирката.
Надявах се, че не съм я разбрала. Постарах се да си придам каменно изражение. Сигурно съм успяла, защото тя се обърна към мен и сложи ръце на кръста си.
— Е — попита, — искаш ли да видиш изпълнението на любовника си?
Преглътнах киселината в гърлото си. Май щеше да е по-добре да повърна в лицето й. Това би й послужило за урок.
— С теб ли? — попитах.
Тя се плъзна към мен и сплете пръсти зад гърба си.
— Може и с теб. По твой избор!
Направо бе завряла лице в моето. Дявол да го вземе, очите й бяха толкова ококорени и невинни, че направо приличаше на светотатство.
— И двете не ми звучат съблазнително — признах.
— Колко жалко! — тя се върна странешком при Филип.
Той беше гол и загорялото му тяло още бе красиво. Какво са няколко белега повече?
— Не си знаела, че ще дойда — тогава защо си възкресила Филип? — полюбопитствах.
Николаос се завъртя на токчетата на малките си обущета.
— Вдигнахме го, за да се опита да убие Обри. Зомбитата — жертви на убийство, са извънредно забавни, когато се опитват да умъртвят убиеца си. Смятахме да го пуснем да си опита късмета, докато Обри още спи. Той може да се движи, ако го обезпокоите… — тя погледна към Едуард. — Но, както виждам, вече сте открили този факт…
— Щяла си да оставиш Обри пак да го убие! — възкликнах.
Господарката кимна и залюля глава.
— Ахммм…
— Кучка такава!
Бърчард заби дулото на пушката в корема ми и паднах на колене. Давех се, опитвайки се да дишам. Не ми помогна много.
Едуард се взираше много настоятелно в Закари, който държеше пистолета на нивото на гърдите си. На такова разстояние не е нужно да си добър стрелец, нито дори да имаш късмет. Дръпнеш ли спусъка, убиваш някого. Бум.
— Мога да те накарам да правиш, каквото си поискам — обади се Николаос.
Нов прилив на адреналин се вля във вените ми. Много ми идваше. Повърнах в ъгъла. От нерви, пък и от твърде силния удар с пушка в корема. Нервите ме тресяха отпреди — това с пушката беше просто допълнение.
— Тц-тц — обади се Николаос. — Чак толкова ли те плаша?
Най-сетне успях да се изправя.
— Да — признах. Защо да го отричам?
Тя плесна с ръце.
— Олеле-мале! — изражението й внезапно се смени, като скорости на кола. Малкото момиченце изчезна и дори розовата, пищна рокличка не можеше да го върне. Сега лицето на Николаос изглеждаше по-слабо и чуждо. Очите й бяха като големи езера, в които да се удавиш. — Чуй ме, Анита! Усети мощта ми във вените си!
Стоях си, взирах се в пода и имах чувството, че студен вятър брули кожата ми. Изчаквах нещо да трепне в душата ми. Силата й да ме помете и да ме отнесе. Не последва нищо.
Вампирката се намръщи. Малкото момиченце се завърна.
— Ухапах те, съживителке! Би трябвало да пълзиш при една моя дума! Какво си направила?
Промърморих кратка, чистосърдечна молитва и й отговорих:
— Светена вода.
Тя се озъби:
— Този път ще те държим при нас до след третото ухапване! Ще заемеш мястото на Тереза. Вероятно тогава ще проявиш по-голяма готовност да търсиш кой убива вампирите!
Борех се със себе си да не погледна към Закари. Не защото не исках да го издам. Щях да го сторя и просто чаках подходящия момент, когато новината щеше да ни е от полза. Вероятно така щях да допринеса за смъртта на съживителя, но надали щях да разкарам Бърчард или Николаос, а Закари беше най-безопасното създание в цялата зала.
— Не мисля, че ще стане — отвърнах.
— О, обзалагам се на обратното, съживителке!
— Предпочитам да умра.
Вампирката разтвори широко ръце:
— Но аз искам да умреш, Анита! Искам те мъртва!
— Значи сме квит — обадих се.
Тя се изкиска. Зъбите ме заболяха от този звук. Ако наистина искаше да ме измъчва, беше достатъчно само да ме затвори в една стаята със себе си и да се смее. Това вече щеше да е истинско мъчение.
— Хайде, момчета и момичета, да поиграем в тъмницата! — Николаос поведе процесията.
Бърчард ни махна да я последваме. Двамата със Закари вървяха отзад, с оръжията в ръце. Филип стоеше несигурно в средата на залата и ни гледаше как потегляме.
Николаос се провикна през рамо:
— Нека ни последва, Закари!
Съживителят нареди:
— Хайде, Филип, след мен!
Танцьорът се обърна и тръгна след нас, все още с несигурен и не съвсем фокусиран поглед.
— Хайде — подкани ме Бърчард. Вдигна заплашително пушката и аз тръгнах.
Преходът до вратата на тъмницата не беше кой знае колко дълъг. Ако се канеха да ме оковат за стената, щях да ги нападна. Щях да ги накарам да ме убият. Следователно щеше да е по-добре да атакувам Закари. Бърчард можеше да ме рани или да ме прати в безсъзнание, а това би било много, много лош вариант.
Николаос ни поведе надолу по стълбите. Какъв ден за парад! Филип ни следваше, но вече се озърташе и наистина виждаше. Застина, втренчен в мястото, където Обри го беше убил. Протегна ръка и докосна стената. Сви юмрук, търкайки пръсти във възглавничката на дланта си, сякаш усещаше нещо. Посегна към врата си и напипа белега. Изпищя. Ехото отекна.
— Филип! — казах.
Бърчард ме бутна назад с пушката. Филип се сви в ъгъла, скри лице и обгърна коленете си с ръце. Хленчеше високо и пронизително.
Николаос се засмя.
— Стига, стига! — тръгнах към танцьора и Бърчард ме удари с пушката в гърдите. Изкрещях в лицето му: — Застреляй ме, застреляй ме, мътните те взели! Все ще е по-добре от това!
— Стига! — обади се Николаос. Приближи се до мен и аз отстъпих. Тя продължи напред, изблъсквайки ме докато не се озовах до стената. — Не искам да стрелят по теб, Анита, но искам да страдаш. Ти уби Уинтър с малкото си ножле. Нека видим колко си добра в действителност! — тя се отдалечи от мен. — Бърчард, върни й ножовете!
Той нито се поколеба, нито попита защо. Просто дойде при мен и ми ги връчи с дръжките напред. И аз не задавах въпроси. Просто ги взех.
Николаос внезапно се озова до Едуард. Той се помъчи да се дръпне.
— Убий го, ако пак мръдне, Закари!
Съживителят се приближи с прицелен пистолет.
— Коленичи, смъртни!
Едуард не го стори. Погледна към мен. Николаос го ритна в сгъвката на коляното достатъчно силно, за да го накара да изпъшка. Той падна на едно коляно. Вампирката сграбчи дясната му ръка и я издърпа зад гърба. С другата си ръчица го стисна за врата.
— Ще ти разкъсам гърлото, ако мръднеш, човече. Напипвам пулса ти — като биеща в дланта ми пеперудка е! — тя се засмя и изпълни помещението с топъл, веселяшки ужас. — А сега, Бърчард, покажи й какво означава да боравиш с нож!
Слугата на господарката отиде до отсрещната стена. Вратата се намираше непосредствено над него, на горната площадка на стълбите. Той положи пушката на пода, разкопча сбруята на меча си и също го остави до огнестрелното оръжие. След това извади дълъг нож с почти триъгълно острие.
Направи няколко бързи упражнения за раздвижване на мускулите, а аз стоях и го зяпах.
Знам как се използва нож. Хвърлям добре — упражнявала съм се. Повечето хора се боят от ножовете. Ако имаш желание да накълцаш някого, хората се страхуват от теб. Бърчард не беше като повечето хора. Приведе се леко, стиснал ножа хлабаво, но здраво в дясната си ръка.
— Пребори се с Бърчард, съживителке, иначе този тук умира! — Николаос дръпна здравата ръката на Едуард, но той не извика. Тя можеше да му извади рамото, а той дори не трепна.
Върнах ножа си обратно в канията на дясната китка. Боят с ножове в двете ръце може и да изглежда зловещо, но всъщност така и не го овладях. Повечето хора не успяват. Хей, Бърчард също не държеше два ножа!
— До смърт ли се бием? — попитах.
— Няма да успееш да убиеш Бърчард, Анита. Колко глупаво. Той само ще те пореже. Нека вкусиш острието, нищо сериозно. Не искам да губиш прекалено много кръв! — В тона на вампирката се долавяше потисната веселост, която после изчезна. Гласът й изпълни тъмницата като огнен порив: — Искам да видя кръвта ти!
Страхотно.
Бърчард започна да ме обикаля, а аз държах стената откъм гърба си. Той ме нападна и ножът блесна. Удържах позицията си, избегнах острието и замахнах към него, докато се оттегляше. Моят нож улучи само въздуха. Слугата стоеше извън обсега ми и ме гледаше. Притежаваше шестстотингодишен опит, плюс-минус. Аз не можех да го победя. Не бях изживяла и една десета от този срок.
Той се усмихна. Кимнах му леко. Той ми кимна. Знак на уважение между двама бойци, може би. Или пък си играеше с мен. На кое бихте заложили, а?
Ножът му внезапно се стрелна, порязвайки ръката ми. Замахнах отвън навътре и го улучих в корема. Той ми се нахвърли, вместо да отскочи. Избегнах острието и се отлепих от стената. Бърчард се ухили. По дяволите, искаше да ме изкара на открито. Неговият обхват беше два пъти колкото моя.
Болката в ръката ми бе остра и силна. Но на плоския му стомах се виждаше лека пурпурна чертичка. Усмихнах му се. Той присви очи само за миг. Дали могъщият войн бе неспокоен? Надявах се.
Отдръпнах се от него. Това беше глупаво. Щяхме да умрем, къс по къс, и двамата. Тогава защо да си играя? Нападнах Бърчард и замахнах. Сварих го неподготвен и той даде заден. Повторих огледално позата му и започнахме да се обикаляме.
Междувременно казах:
— Знам кой е убиецът!
Бърчард вдигна вежди. Николаос се обади:
— Какво каза току-що?
— Знам кой убива вампирите!
Бърчард внезапно замахна към ръката ми и разряза ризата. Не ме заболя. Той си играеше с мен.
— Кой е? — попита Николаос. — Кажи ми, иначе ще убия този смъртен!
— Естествено — съгласих се.

Закари изврещя:
— Не! — и се обърна да стреля по мен. Куршумът изсвистя над главата ми. И двамата с Бърчард се проснахме на пода.
Едуард изпищя. Понадигнах се да хукна към него. Ръката му бе извита под странен ъгъл, но беше жив.
Пистолетът на Закари стреля още два пъти. Накрая Николаос му го взе и го хвърли на пода. Сграбчи съживителя и го притисна към себе си, превивайки го в кръста, сякаш го гушкаше. Сведе рязко глава. Закари изпищя.
Бърчард се надигна на колене, за да гледа представлението. Забих ножа си в гърба му. Потъна чак до дръжката, преди да се удари в кост. Гърбът на слугата се скова, той се пресегна назад в опит да извади острието. Не изчаках да видя дали ще успее. Извадих другия си нож и го забих отстрани в гърлото му. По ръката ми плисна кръв, когато издърпах оръжието. Ударих още веднъж и слугата полека се свлече по очи.
Николаос захвърли Закари на пода и се обърна с изплескано в червено лице. Предницата на розовата й рокля беше пурпурна. Гърлото на съживителя зееше разкъсано. Той лежеше задъхан на пода, но още мърдаше и беше жив.
Вампирката се втренчи в тялото на Бърчард, после изпищя — див вой на банши, който трептеше и отекваше в стените. Втурна се към мен с протегнати ръце. Хвърлих ножа си, но тя го отблъсна. Удари ме, инерцията й ме повали на пода и тя се възкачи върху мен. Все още пищеше, без да спира. Изви главата ми настрани. Никакви номера на ума, само груба сила.
Изпищях:
— Нееееее!
Някакъв пистолет стреля и Николаос трепна — веднъж, два пъти… Изправи се и усетих вятъра. Носеше се през помещението като порив в началото на буря.
Едуард се облягаше на стената, стиснал изтървания от Закари пистолет.
Вампирката се хвърли към него и той изпразни пълнителя в крехкото й тяло. Тя дори не трепна.
Седнах и проследих напредването й към Едуард. Той я замери с празния пистолет. Тя внезапно го връхлетя и го събори на пода.
Мечът лежеше на земята и беше дълъг почти колкото моя ръст. Извадих го от канията. Тежък и странен, влечеше ръката ми надолу. Вдигнах го над главата си, отпуснах плоската страна на острието на рамо и хукнах към Николаос.
Тя отново нареждаше с онзи висок, напевен глас:
— Ще те направя мой, смъртни! Мой!
Едуард изврещя. Не виждах добре причината. Вдигнах меча и тежестта му ме повлече надолу и настрани, точно както планирах. Удари се във врата на вампирката с тежко, мокро тупване. Острието застърга в кост и аз го измъкнах. Не удържах върха и той одраска пода.
Николаос се обърна към мен и се накани да се изправи. Вдигнах отново меча и замахнах, а инерцията ме повлече след него. Изпука кост и щом Николаос се свлече на колене, аз също паднах на пода. Главата й още висеше на ивици кожа и плът. Примигна срещу мен и се опита да се изправи.
Изкрещях и замахнах изотдолу, влагайки цялата си сила. Ударът улучи вампирката между гърдите и аз се изправих с меча в ръце, натисках ли натисках… Плисна кръв и аз я приковах към стената. Острието се подаваше откъм гърба й и издра стената, когато тя се плъзна надолу.
Паднах на колене до трупа. Да, до трупа, защото тя беше мъртва!
Погледнах към Едуард. На шията му имаше кръв.
— Ухапа ме! — каза той.
Борех се за въздух, имах проблеми с дишането, но това беше прекрасно. Бях жива, а тя — не. Тя не беше, мамицата й!
— Не бой се, Едуард, ще ти помогна. Имаме предостатъчно светена вода — ухилих се.
Той ме позяпа известно време, след това се разсмя и аз се засмях с него. Още се кискахме, когато плъхолаците изпълзяха от тунела. Рафаел, Кралят на плъховете, пулеше черните си копчета-очи срещу касапницата.
— Тя е мъртва.
— Зън-зън, вещицата е мъртва! — съгласих се.
Едуард поде песничката:
— Проклетата стара вещица!
Отново се разкикотихме заедно, а косматата докторка Лилиан се погрижи за раните ни — първо за тези на Едуард.
Закари още лежеше на земята. Раната на гърлото му бе започнала да се затваря, кожата се слепваше. Щеше да живее, ако този термин изобщо му прилягаше.
Вдигнах ножа си от пода и пристъпих към съживителя. Плъховете ме гледаха. Никой не ме спря. Коленичих до нещастника и разрязах ръкава на ризата му. Оголих гри-грито. Той все още не можеше да говори, но ококори очи.
— Помниш ли, когато се опитах да го намажа с моята кръв? Ти ме спря. Явно се боеше, макар че не разбрах защо… — седнах до него и погледах как се самовъзстановява. — Всяко гри-гри се нуждае от някаква определена грижа — на това тук му трябва вампирска кръв — и има нещо, което никога не бива да правиш, иначе магията спира. Пуф и край! — протегнах ръка, от която все още съвсем задоволително капеше кръв. — Човешка кръв, Закари, толкова ли е опасна?
Той успя да издаде нещо като:
— Н’дей!
Кръвта се стече по лакътя ми и капката — гъста и тръпнеща — увисна над неговата ръка. Той се помъчи да поклати глава — не, не… Капката се откъсна и пльосна на рамото му, без да оцапа гри-грито.
Той целият се отпусна.
— Днес ми липсва търпение, Закари — разтрих кръвта по плетената лента.
Очите на съживителя блеснаха, оголвайки бялото. Той издаде странен звук. Ръцете му задраскаха по пода. Гърдите му подскачаха, сякаш не можеше да диша. От гърлото му се изтръгна въздишка — дълга и съскаща — и той утихна.
Проверих за пулс — нищо. Отрязах гри-грито с ножа си, свих го на топка в дланта си и го пъхнах в джоба. Зловещ продукт на занаята.
Лилиан дойде да ми превърже ръката.
— Това е само временно. Ще ти трябват шевове. Кимнах и се изправих.
Едуард се обади:
— Какво правиш?
— Събирам другите оръжия… — трябваше да намеря Жан-Клод. Не го казах на глас. Не смятам, че спътникът ми щеше да ме разбере.
С мен дойдоха двама от плъховете. Това ме устройваше. Нека ме придружат, стига да не се месят. Филип още бе свит в ъгъла. Там го и оставих.
Взех оръжията. Провесих картечницата през рамо и стиснах автомата в ръце. Зареден с амуниции за мечки. Бях убила вампир на цели хиляда години. Не, не аз. Определено не и аз!
Заедно с плъховете намерихме стаята за наказания. В нея имаше общо шест ковчега. На капака на всеки имаше осветен кръст, затворени ги придържаха сребърни вериги. В третия намерих Уили, така дълбоко заспал, сякаш никога нямаше да се събуди. Така го и оставих, да отвори очи с падането на нощта. Да тръгне по своята си работа. Уили не беше лош човек. А като за вампир беше направо страхотен!
Всички други ковчези се оказаха празни, само последният остана неотворен. Откачих веригите и поставих кръста на земята. Жан-Клод се взря в мен. Очите му бяха среднощен огън, усмивката му — мила. Спомних си първия си сън — ковчегът пълен с кръв, той посяга към мен… Отстъпих и вампирът се надигна от ложето си.
Плъхолаците се раздвижиха със съскане.
— Всичко е наред — обадих се. — Той е един вид на наша страна.
Жан-Клод излезе от ковчега, сякаш бе поспал добре. Усмихна се и протегна ръка:
— Знаех си, че ще се справиш, ma petite.
— Ти, арогантен кучи син такъв! — ръгнах го в корема с дулото на картечницата. Присви се, колкото ми трябваше. Цапнах го по брадичката и той се олюля. — Махай се от ума ми!
Жан-Клод потри лице и по пръстите му остана кръв.
— Белезите са постоянни, Анита. Не мога да ги махна.
Стиснах оръжието така, че пръстите ме заболяха.
Кръв покапа от раната на ръката ми. Замислих се. В началото исках да стрелям, докато красивото му лице стане на пихтия. Не го направих. По-късно сигурно щях да съжалявам, но…
— Можеш ли да не ме навестяваш насън, ако не друго? — попитах.
— Да, това е по силите ми. Съжалявам, ma petite!
— Стига си ми викал така!
Вампирът сви рамене. На светлината на факлите черната му коса изглеждаше почти пурпурна. Направо спираше дъха.
— Стига си играл с ума ми, Жан-Клод!
— Какво точно искаш? — попита той.
— Знам, че тази прекомерна красота е номер. Така че, спри!
— Не го правя аз — уточни той.
— Това пък какво точно значи?
— Когато откриеш отговора, Анита, върни се при мен и ще поговорим!
Бях твърде уморена за загадки.
— За какъв се смяташ ти, бе? Да използваш така хората…
— Аз съм новият господар на града — отвърна Жан-Клод. Внезапно се озова до мен и докосна бузата ми с пръсти. — А ти ме сложи на трона!
Отскочих назад.
— Стой по-далеч от мен известно време, Жан-Клод, защото, кълна се…
— Ще ме убиеш ли? — попита той. Усмихваше се. Надсмиваше ми се.
Не го застрелях. А и някои хора казват, че нямам чувство за хумор.
Намерих една стая с пръстен под и няколко плитки гроба. Филип ме остави да го заведа до там. Чак вътре спря, втренчен в прясно изкопаната дупка и после се обърна към мен.
— Анита?
— Шшшт — успокоих го.
— Анита, какво става?
Започваше да си припомня. Щеше да се посъживи почти напълно след няколко часа. За един-два дни щеше да е досущ като истинския Филип.
— Анита? — говореше високо и колебливо. Малко момче, което се бои от тъмното. Сграбчи ме за ръката и според мен си беше съвсем истински… Очите му бяха все тъй съвършено кафяви.
— Какво става?
Изправих се на пръсти и го целунах по бузата. Кожата му бе топла.
— Трябва да си починеш, Филип, уморен си.
Той кимна и повтори:
— Уморен съм.
Поведох го по меката пръст. Той легна на нея, после седна с ококорени очи и посегна към мен.
— Обри! Той…
— Обри е мъртъв. Вече не може да те нарани!
— Мъртъв? — Филип огледа внимателно тялото си, сякаш едва сега го видя за първи път. — Обри ме уби.
Кимнах.
— Да, Филип!
— Страх ме е.
Прегърнах го и разтрих гърба му с кръгови, безполезни движения. Притискаше ме така, сякаш никога нямаше да ме пусне.
— Анита!
— Шшшт, шшт! Всичко е наред. Всичко е наред!
— Ще ме върнеш в гроба, нали? — той се отдръпна, за да вижда лицето ми.
— Да — кимнах.
— Не искам да умра.
— Вече си мъртъв…
Филип се загледа в ръцете си и ги размърда.
— Мъртъв? — прошепна. — Мъртъв ли? — и легна на прясно изкопаната пръст. Помоли: — Положи ме да почивам в мир!
Така и сторих.
Накрая очите му се затвориха и лицето му се отпусна, мъртво. Потъна в дупката и изчезна.
Паднах на колене до гроба на Филип и се разплаках.

48

Едуард се отърва с изкълчено рамо, две счупени кости и плюс това — едно вампирско ухапване. Аз получих четиринайсет шева. И двамата се оправихме. Тялото на Филип бе преместено в местното гробище. Наминавам да го поздравя всеки път, когато работя там. Макар да знам, че е мъртъв и не му пука. Гробовете са за живите, не за мъртвите. Дават ни нещо, върху което да се съсредоточим вместо факта, че любимите ни хора гният под земята. Мъртвите не се интересуват от хубавите цветенца и гравираните мраморни статуи.
Жан-Клод ми изпрати дузина чисто бели рози с дълги стебла. На картичката пишеше:
„Ако си отговорила на въпроса, ела да потанцуваме заедно!“
Написах на гърба: „Не!“ и пъхнах през деня картичката под вратата на „Престъпни удоволствия“. Бях привлечена от Жан-Клод. Може и още да съм. И какво толкова? Той смяташе, че това променя положението. Не е вярно. Достатъчно ми е само да посетя гроба на Филип, за да знам, че не е вярно. О, по дяволите, дори не е нужно да ходя чак до там. Знам коя съм и каква съм. Аз съм Екзекуторката и не си уреждам срещи с вампири. Вампирите ги убивам.

1

Къщата на Харолд Гейнър се намираше в средата на пищна зелена морава и бе обградена от изящно разклонени дървета. Сградата блестеше под яркото августовско слънце. Бърт Вон, шефът ми, паркира колата на ситния чакъл на алеята. Камъчетата бяха толкова бели, че приличаха на ръчно натрошена каменна сол. Невидими за гостите, наблизо тихичко бръмчаха и бълбукаха пръскачките. Насред една от най-лошите суши, сполитали Мисури през последните двайсет години, тревата беше абсолютно съвършена. Е, какво пък. Не бях тук, за да си говоря с господин Гейнър за разхищението на вода. Бях дошла да приказваме за вдигане на мъртъвци.
Не възкресяване. Не съм толкова добра. За зомбита става дума. Разпадащи се мъртъвци. Гниещи трупове. Нощта на живите мъртви. Такъв тип зомбита. Макар и не толкова драматични, колкото Холивуд ги представя на екрана. Аз съм съживителка. Това е професия — точно тъй, досущ като търговията.
Едва от около пет години насам съживяването е лицензирано занятие. Преди това представляваше просто притеснително проклятие, религиозна практика или туристическа атракция. В някои части на Ню Орлиънс още минава за такова, но тук, в Сейнт Луис, е професия. При това доходна, благодарение най-вече на шефа ми. Той е вагабонтин, нехранимайко, разбойник…, но мътните да го вземат, знае как да трупа парици! Което е подходяща за бизнес мениджър черта.
Бърт е около метър и осемдесет висок, широкоплещест — бивш ръгбист от колежа — и полека трупа бирено коремче. Беше облякъл тъмносин костюм, скроен така, че коремчето да не личи. Сако за осемстотин долара би трябвало да може да скрие и стадо слонове. Шефът ми подстригва късо русата си до бяло коса — прическа, която се върна на мода след доста годинки. Още по-драматичен контраст със светлите му коса и очи придава придобитият на борда на яхтата му тен.
Бърт намести раираната си синьо-червена вратовръзка и попи струйка пот от загорялото си чело.
— Чух по новините, че е постъпило предложение да се използват зомбита в замърсени с пестициди ниви. Щяло да спести на хората…
— Зомбитата гният, Бърт, няма как да спреш процеса, а и не остават умни достатъчно дълго, за да се използват за селскостопанска работа!
— Просто се замислих по въпроса. Мъртвите нямат никакви законови права, Анита…
— Все още.
Погрешно е да се събуждат мъртвите, за да ни стават роби. Просто е нередно, но никой не ще и да ме чуе. Правителството най-сетне бе принудено да се размърда. Създаден беше национален комитет, съставен от съживители и други специалисти. По идея би трябвало да проверим условията на труд на местните зомбита.
Условията на труд. Та те просто не разбираха! Не можеш да създадеш на един труп приятна работна среда! Мъртъвците и бездруго не го оценяват. Зомбитата могат да ходят и дори да говорят, но са си много, ама много умрели.
Бърт ми се усмихна отстъпчиво. Преборих се с желанието да му вкарам един десен прав в ухилената физиономия.
— Знам, че вие с Чарлз членувате в комитета… поде той. — Навирате си носа по предприятията и проверявате всички онези зомбита. Страхотна реклама за „Съживители“ ООД.
— Не го правя заради рекламата — заявих.
— Знам. Ти вярваш в тази малка кауза.
— Ти пък си едно снизходително копеле! — отвърнах и сладко му се усмихнах.
Той ми се ухили.
— Знам.
Само поклатих глава. При Бърт е трудно да спечелиш дуел по обиди. Въобще не му пука какво мисля за личността му, стига само да работя за него.
Моряшкосиньото ми сако по идея би трябвало да е летен модел — пълна лъжа. Веднага щом слязох от колата, по гърба ми шурна пот.
Бърт се обърна към мен и присви очи. Способен е да ги затваря до подозрителни цепки. Отбеляза:
— Още си носиш пистолета!
— Сакото го скрива, Бърт. Господин Гейнър няма да забележи!
Потта започна да се събира на езерце под каишите на презраменния ми кобур. Усещах как копринената блуза започва да се топи. Старая се да не нося коприна и кобур по едно и също време. По ръбовете на каишите платът добива един такъв оръфан вид и се набръчква. Пистолетът беше браунинг „Хай Пауър“ 9-милиметров — и обичах да ми е под ръка.
— Стига, Анита, не мисля, че ще ти трябва пистолет посред бял ден, на посещение при клиент! — в гласа на Бърт забелязах бащинска нотка, каквато хората използват при разговор с деца. Ето, малко момиченце, нали знаеш, че това е за твое добро.
Бърт изобщо не го е грижа за моето добруване. Просто не иска да плаши Гейнър. Човекът вече ни беше дал чек за пет хиляди долара. И това — само за да подкараме колата и да поговорим с него. Изводът беше, че ако се съгласим да поемем случая му, ни чакат още пари. Ужасно много пари. Бърт направо пърхаше от радост поради това. Аз бях скептично настроена. В крайна сметка, нали не шефът ще вдига трупа. Аз ще го правя.
Проблемът е, че Бърт вероятно беше прав. Нямаше да ми трябва пистолет посред бял ден. Вероятно.
— Добре де, отваряй багажника!
Той отключи задната врата на почти новото си волво. Вече си бях свалила сакото. Бърт застана пред мен, прикривайки ме от страната на къщата. Бог забранява хората да виждат как си прибирам пищова в багажника. Какво ли ще сторят — ще заключат вратите и ще се развикат за помощ?
Увих каишите около пистолета и го положих в чистия багажник. Миришеше на нова кола — пластмасово и някак нереално. Бърт затвори багажника и аз го зяпнах, сякаш все още виждах пистолета.
— Идваш ли? — попита шефът ми.
— Аха — отвърнах.
Не ми харесва да си зарязвам пищова, независимо каква е причината. Това лош знак ли беше? Бърт ми махна да побързам.
Така и сторих, пристъпвайки внимателно по чакъла — черните ми обувки бяха с високи токчета. На жените им е позволено да обличат шарено, но мъжете получават удобните обувки.
Бърт се взираше във вратата, вече цвъкнал усмивка на физиономията си. Беше най-добрата му професионална усмивка, от която направо капе искреност. Светлосивите му очи блестяха от веселие. Но това беше маска. Той можеше да си я слага и да я сваля все едно щрака шалтер. Би си я включил дори ако му признаете, че сте убили собствената си майчица. Стига, разбира се, да искате и да я вдигнем от гроба.
Вратата се отвори и веднага разбрах колко бърка Бърт по въпроса, че няма да ми трябва пистолет. Пред нас се изпъчи мъж с ръст около метър и седемдесет и пет, но с изпънато по гърдите оранжево поло. Черното спортно сако май му беше прекалено тясно, сякаш още при първото движение шевовете ще се скъсат като кожа на насекомо, което вече я е надраснало. Черните му, прани с киселина* джинси разкриваха тясната му талия, все едно някой го бе прищипнал в средата, докато глината е била още мокра. Косата му беше много светлоруса. Огледа ни мълчаливо. Очите му бяха празни и мъртви като на кукла. Под спортното сако мернах за миг презраменен кобур и едва устоях на желанието да сритам Бърт по глезена.
[* Доскоро модерен стил в облеклото на „фалшиво“ изтъркани дрехи, обработени с киселина за получаване на ефекта — Бел. пр.]
Или шефът ми не забеляза пистолета, или не му обърна внимание. Вместо това се усмихна очарователно на посрещача ни:
— Здравейте, аз съм Бърт Вон, а това е сътрудничката ми Анита Блейк. Доколкото знам, имаме среща с господин Гейнър!
Бодигардът — какъв друг би могъл да бъде — отстъпи от вратата. Бърт прие това за покана и влезе вътре. Последвах го, не съвсем уверена, че ми се иска. Харолд Гейнър беше много богат човек. Нищо чудно, че имаше нужда от телохранител. Може би е получавал заплахи? Или пък е от онези типове, които имат достатъчно пари да държат наоколо наемни мускули, все едно дали им трябват или не?
Или пък ставаше нещо друго. Нещо, което изисква пистолети и мускули, и мъже с мъртви, безизразни погледи. Не особено весела мисъл.
Климатикът бе включен докрай и потта ми незабавно се желира. Последвахме телохранителя по дългия централен коридор, облицован с тъмно, скъпо на вид дърво. Пътеката на пода ми изглеждаше ориенталска и вероятно бе тъкана на ръка.
В стената отдясно бяха вградени тежки дървени порти. Телохранителят отвори двете крила и отново застана от едната страна, докато ние преминем. Помещението отвъд се оказа библиотека, но се обзалагах, че никой тук не чете книгите. Лавиците от тъмно дърво стигаха чак до тавана. Имаше дори втори етаж книги и полици, до които се стигаше по елегантно извито тясно стълбище. Всички издания бяха с твърди корици, всички — с един и същ размер, в пастелни цветове и подредени хармонично като колаж. Обзавеждането? Разбира се, червени кожени кресла с набити в тях медни капси.
Близо до отсрещната стена ни очакваше домакинът. Усмихна се, когато влязохме. Беше едър тип с приятно обло лице и двойна брадичка. Седеше в електрическа инвалидна количка, с преметнато в скута малко, едноцветно одеяло, което скриваше краката.
— Господин Вон и госпожица Блейк, колко мило, че се отбихте! — гласът му подхождаше на лицето приятен, почти дружелюбен, мътните го взели.
В едно от кожените кресла до него се изтягаше чернокож. Беше над метър и осемдесет на ръст, но ми бе трудно да определя колко „над“. Седеше прегърбен, изпънал напред дългите си крака, глезен върху глезен. Само краката му бяха по-дълги, отколкото аз — висока*. Кафявите му очи ме следяха, сякаш се опитваха първо да ме запомнят и после — оценят.
[* Анита е висока около метър и шейсет — Бел. пр.]
Русият телохранител отиде да се облегне на полиците с книги. Не беше в състояние да скръсти удобно ръце, тъй като сакото му идваше прекалено тясно, а мускулите му бяха твърде големи. Човек наистина не бива да се обляга на стена и да си придава вид на корав тип, освен, ако ще скръства ръце. Ефектът се съсипва. Господин Гейнър обясни:
— С Томи вече сте се видели… — Той махна към седналия телохранител. — А това е Бруно.
— Това истинското ти име ли е или просто прякор? — поинтересувах се, загледана право в очите на Бруно.
Той леко се размърда в креслото си.
— Истинско е.
Ухилих се.
— Защо? — попита чернокожият.
— Просто досега не бях срещала охранител, който наистина да се казва Бруно.
— Това някаква шега ли е? — поинтересува се той.
Поклатих глава. Бруно. Нямаше никакъв шанс.
Все едно да кръстиш момиченце Венера. Всички Бруно трябва да стават телохранители. Това е закон. Може би ченге? Нъц, това е име за лошите типове. Ухилих се.
Бруно се надигна в креслото си — плавно, мускулесто движение. Не носеше пистолет — или поне не забелязах, — но излъчваше присъствие. Опасност, подсказваше той, внимавай.
Предполагам, не биваше да се усмихвам.
Бърт ни прекъсна:
— Анита, ако обичаш! Извинявам се, господин Гейнър… господин Бруно! Госпожица Блейк има доста странно чувство за хумор.
— Не се извинявай от мое име, Бърт! Не ми харесва! — така и не разбрах защо всъщност се вкисва толкова. Не бях казала на глас нищо истински обидно.
— О, стига, стига! — намеси се господин Гейнър. — Не сме обидени. Нали, Бруно?
Чернокожият поклати глава и ми се намръщи — не гневно, а малко объркано.
Бърт ме стрелна с ядосан поглед, след това с усмивка се извърна към човека в инвалидната количка:
— А сега, господин Гейнър, доколкото знам, вие сте зает човек. Така че — на каква възраст точно е зомбито, което искате да вдигнем?
— Човек, който пристъпва направо към работа. Това ми харесва! — Гейнър се поколеба и погледна към вратата.
Влезе една жена. Беше висока, дългокрака, руса и със сини като метличина очи. Роклята й — ако можеше да мине за такава — беше розова и копринена. Висеше около тялото й точно както би трябвало, скривайки, каквото приличието изисква, но оставяйки твърде малко храна за въображението. Имаше дълги, бледи крака и бе обута в розови чехлички на висок ток. Жената пое величаво по килима и всички мъже в стаята я зяпнаха. Тя бе наясно с ефекта.

Отметна глава и се разсмя, но от устата й не се чу нито звук. Лицето й засия, устните се движеха, очите блестяха — но в пълна тишина, сякаш някой бе изключил копчето на телевизора. Облегна бедро на Харолд Гейнър и положи длан на рамото му. Той я прегърна през кръста и с този жест вдигна с още няколко сантиметра и бездруго късата й рокля.
Дали жената бе способна да седне с тази дреха, без всички да й видят прелестите? Надали.
— Това е Сисъли — представи я Гейнър.
Тя се усмихна ослепително на Бърт, а очите й искряха от беззвучния смях. Обърна се към мен и погледът й угасна, а усмивката изчезна. За миг на лицето й се изписа несигурност. Гейнър я потупа по бедрото. Усмивката отново пламна. Жената кимна грациозно и на двама ни.
— Искам да вдигнеш труп на двеста осемдесет и три години.
Зяпах инвалида и се питах дали разбира какво е казал току-що.
— Ами — обади се Бърт, — това са си почти триста годинки. Много са, като за вдигане на зомби. Повечето съживители изобщо не биха успели да се справят.
— Наясно съм с това — отвърна Гейнър. — Ето защо потърсих госпожица Блейк. Тя ще се справи.
Бърт ме погледна. Досега не бях вдигала толкова стар труп.
— Анита?
— Да, ще успея — кимнах.
Доволен, шефът ми отново се усмихна на Гейнър.
— Само че няма да се заема.
Началството бавно се извърна към мен с повехнала усмивка.
Гейнър още сияеше срещу нас. Телохранителите не помръдваха. Сисъли ме гледаше любезно с безизразни като кристали очи.
— Един милион долара, госпожице Блейк — заяви Гейнър с тихия си, мил глас.
Видях Бърт да преглъща. Стисна здраво облегалките на креслото. Неговата представа за секс са парите. Вероятно току-що бе чул най-високата сума в живота си.
— Нали разбирате какво точно искате, господин Гейнър? — полюбопитствах аз.
Той кимна.
— Ще ви снабдя с бял козел… — все още говореше мило и още се усмихваше. Само че очите му бяха потъмнели — страстни и изпълнени с предчувствие.
Изправих се.
— Хайде, Бърт, време е да си ходим!
Бърт ме сграбчи за ръката.
— Анита, седни, моля те!
Взирах се в дланта му, докато той не ме пусна. Очарователната му маска изчезна и ми разкри притаения отдолу гняв, след което той отново се превърна в господин Любезен бизнесмен.
— Анита! Това е щедро заплащане!
— Белият козел е евфемизъм, Бърт. Става дума за човешка жертва.
Шефът ми погледна към Гейнър, след това пак към мен. Познаваше ме достатъчно добре, за да ми повярва, но не искаше. Каза:
— Не разбирам…
— Колкото по-старо е зомбито, толкова по-голяма смърт се изисква, за да го вдигнеш. След няколко века единствената „достатъчно голяма“ смърт е човешката жертва — обясних аз.
Гейнър вече не се усмихваше. Не отлепваше от мен черните си очи. Изражението на Сисъли все още бе сладко и щастливо. Има ли някой вкъщи зад тези тъй сини очи?
— Наистина ли искаш да говорим за убийства пред Сисъли? — попитах.
Гейнър ми се ухили — това бе винаги лош знак.
— Тя не може да разбере нито една дума, която казваме. Глуха е.
Зяпнах го неразбиращо и той ми кимна. Момичето ме гледаше с блеснали очи. Говорехме за човешко жертвоприношение, а тя дори не ни разбираше. Ако можеше да чете по устните, значи се прикриваше извънредно умело. Предполагам, че дори и инвалидите и физически обременените, могат да попаднат в лоша компания, но това ми се стори ужасно.
— Мразя жени, които не спират да дърдорят — обясни Гейнър.
Поклатих глава:
— Всичките пари на света не стигат да ме купят, за да работя за вас!
— А не може ли просто да убиеш много животни вместо едно-единствено? — поинтересува се Бърт. Той е много добър бизнес мениджър. Запознат е с дреболиите около съживяването на мъртъвци.
Погледнах го предпазливо:
— Не.
Той стоеше съвсем неподвижен в креслото си. Перспективата да изгуби милион долара сигурно му причиняваше истинска физическа болка, но той я скри. Господин Корпоративен Договарящ.
— Все има начин да се споразумеем — отбеляза. Говореше кротко. Професионална усмивка изкриви устните му. Все още се стараеше да свърши работа. Шефът ми не разбираше какво става.
— Да познавате друг съживител, който би могъл да вдигне зомби на такава възраст? — попита Гейнър.
Бърт ме погледна, след това сведе очи към пода, после пак се извърна към инвалида. Професионалната му усмивка избледня. Вече разбираше, че става дума за убийство. Дали това имаше значение за него?
Винаги съм се питала къде минава границата за Бърт. Предстоеше ми да науча. Фактът, че не знаех дали ще откаже договора би трябвало да ви подскаже доста неща за шефа ми.
— Не — отвърна Бърт тихо, — не. Явно не мога да ви бъда полезен, господин Гейнър.
— Ако е заради парите, госпожице Блейк, мога да предложа повече…
През раменете на шефа ми пробяга конвулсия. Бедният той, все пак успя да се прикрие. Голяма точка за него.
— Аз не съм убийца, Гейнър! — заявих.
— Чувал съм едно-друго… — обади се Томи с русата косица.
Стрелнах го с поглед. Очите му все още бяха празни като на кукла.
— Аз не убивам хора за пари.
— Да, но убиваш вампири за пари.
— Законни екзекуции, а и не го правя заради парите — уточних.
Томи поклати глава и се отлепи от стената:
— Чух, че обичаш да промушваш вампири. А и не те е грижа много-много кого ще убиеш, за да ги докопаш!
— Информаторите ми съобщиха, че сте убивали хора и преди, госпожице Блейк — обади се богаташът.
— Единствено при самозащита, Гейнър. Аз не съм убийца.
Бърт вече се беше изправил.
— Мисля, че е време да си тръгваме!
Бруно се надигна с едно плавно движение, като същевременно отпусна големите си черни длани покрай хълбоците и леко ги присви. Бях готова да се обзаложа, че владее някакво бойно изкуство.
Томи вече бе далече от стената. Бе смъкнал спортното си сако, за да разкрие пистолета — досущ като някакъв старовремски стрелец. Беше Магнум 357. Тия пушкала правят наистина огромни дупки.
Просто си стоях и ги зяпах. Какво друго можех да сторя? Сигурно щях да се справя с Бруно, но Томи имаше пистолет, а аз — не. Което горе-долу решаваше спора.
Те се държаха с мен, сякаш съм някаква много опасна личност. С моите метър и петдесет и нещо хич не съм впечатляваща. Вдигни някой и друг мъртвец, убий един-два вампира и хората започват да те смятат за едно от чудовищата. Понякога боли. Но сега… сега криеше определени възможности.
— Наистина ли смятате, че съм дошла невъоръжена? — попитах. Прозвуча съвсем мирно и кротко.
Бруно погледна Томи. Той пък леко сви рамене.
— Не съм я претърсвал.
Чернокожият изсумтя.
— Обаче — допълни Томи, — тя не носи пистолет!
— Би ли заложил живота си? — поинтересувах се. Усмихнах се, когато го казах и пъхнах ръка — много бавно — отзад към кръста си. Нека си мислят, че имам кобур някъде на бедрата. Томи трепна, мърдайки длан покрай собствения си пистолет. Ако посегнеше към него, щяхме да умрем. Имах намерение да се върна от мъртвите и да преследвам Бърт като призрак.
Гейнър се обади:
— Не. Няма нужда днес да умират хора, госпожице Блейк!
— Не — съгласих се и аз, — няма никаква нужда!
Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и отдалечих ръка от въображаемия си пистолет. Томи на свой ред я дръпна от истинския си. Браво на нас.
Гейнър се усмихна отново, като мил безбрад Дядо Коледа.
— Разбира се, наясно сте, че няма да има полза да споделяте с полицията!
Кимнах.
— Нямаме доказателство. Дори не ни казахте кого искате да вдигнете от гроба или пък защо.
— Така че въпросът е на кого ще повярват — на вас или на мен… — допълни той.
— А аз съм сигурна, че имате високопоставени приятели. — Усмихнах се, когато го казах.
Неговата усмивка се разшири, разтегляйки дебелите му бузки.
— Разбира се!
Обърнах гръб на Томи и пистолета му. Бърт ме последва. Излязохме под изгарящата лятна жега. Шефът изглеждаше малко нещо стреснат. Почти бях готова да го съжаля. Приятно е да знаеш, че и той си има граници, че не би се захванал с някои неща дори и за един милион долара.
— Наистина ли щяха да стрелят? — попита той.
Говореше спокойно, по-твърдо, отколкото подсказваха леко ококорените му очи. Коравият Бърт. Отключи багажника без дори да го помоля.
— При условие, че името на Харолд Гейнър фигурира в органайзера ни и в компютъра? — извадих пистолета си и надянах сбруята на кобура. — И като не знаят пред кого сме споменали за днешната разходка? — поклатих глава. — Би било твърде рисковано.
— Тогава защо се престори, че имаш пистолет? — той ме погледна право в очите, докато задаваше този въпрос и за първи път видях несигурност на лицето му. Мда, дъртият чувал с кинти имаше нужда от успокоителни слова, само дето те ми бяха свършили.
— Защото, Бърт, можех и да бъркам.

2

Сватбеният магазин беше точно до 70-та Западна в Сейнт Питърс. Наричаше се „Пътуването на девицата“. Колко сладко. От едната страна го подпираше пицария, от другата — фризьорски салон. Според табелата се казваше „Красота по тъмно“. Прозорците бяха затъмнени и подчертани с кървавочервен неон. Ако желаеше, тук човек можеше да си оправи косата и маникюра при вампир.
Вампиризмът в Съединените американски щати бе законен едва от две години. Все още бяхме единствената страна в света, която го е позволила. Не питайте мен — не съм гласувала за това. Имаме дори движение, целящо вампирите да получат право на глас. Не може да им се взимат данъци, а да не са представени политически и тъй нататък.
Ако някой вампир притесняваше хората, допреди две години просто отивах и набивах на кол кучия му син. Сега трябва да получа съдебно разрешение за екзекуция. Без него ще ме обвинят в убийство, ако ме хванат. Копнеех за добрите стари дни.
На витрината на сватбения магазин имаше руса манекенка, буквално опакована в дантели. Не съм голям любител на дантелите, нито на изкуствените перли, нито на пайетите. Особено на пайетите. Два пъти бях идвала с Кетрин да й помогна за избора на сватбена рокля. Не ми трябваше много време да осъзная, че не съм от помощ. Нито един модел не ми допадна.
Кетрин ми беше добра приятелка, иначе изобщо нямаше да съм тук. Тя ми каза, че ако някога се омъжа, ще си променя мнението. Не мисля, че влюбването те кара да си губиш здравия разум или добрия вкус. Ако някога си купя рокля с пайети по нея, направо ме застреляйте.
Освен това не бих избрала и шаферските рокли, на които се спря Кетрин, но за това вече вината е моя — не бях наблизо, когато ги гласуваха. Работя прекалено много и мразя да пазарувам. Така че се наложи да броя 120 долара плюс данъка* за розова вечерна рокля от тафта. Изглеждаше като избягала от абитуриентски бал.
[* Жителите на САЩ плащат допълнителен данък върху цената на повечето стоки, един вид ДДС само за местни — Бел. пр.]
Прекосих сватбения магазин под съпровода на съскането на климатика и тракането на високите ми токчета по толкова светлосивия килим, че изглеждаше почти бял. Появата ми незабавно бе забелязана от госпожа Касиди, управителката. Усмивката й трепна за миг, преди да я овладее. Представете си, смелата госпожа Касиди ми се усмихваше!
Отвърнах на усмивката й, изпълнена с лоши предчувствия за предстоящия един час.
Госпожа Касиди е на възраст между четиридесет и петдесет, със стегнато тяло и толкова тъмночервена коса, че изглежда почти кафява. Връзва я на кок ниско на врата по маниера, обожаван навремето от Грейс Кели. Управителката си сложи очилата със златна рамка, намести ги по-здраво на носа си и отбеляза:
— Както виждам, госпожица Блейк дойде за последната проба!
— Надявам се наистина да е последна — отвърнах аз.
— Е, ами работим по… проблема. Според мен измислихме нещо… — зад щанда имаше малка стаичка. Полиците вътре бяха натъпкани с покрити с найлон „парадни униформи“. Госпожа Касиди посегна между две еднакви розови рокли и извади моята.
Поведе ме към съблекалните, преметнала роклята през ръка. Вървеше с изправен като дъска гръб. Готвеше се за нова битка. На мен не ми се налагаше да се готвя, винаги съм готова да встъпя в бой. Но схватките за промените в официална дреха, които водехме с госпожа Касиди, стократно надминаваха по мащаб спречкването с Томи и Бруно. Онази сцена можеше да се развие много зле, но не стана така. Гейнър ги бе отзовал — за днес, както се изрази.
Какво ли трябваше да значи това? Вероятно изказването му нямаше нужда от пояснения. Бях оставила Бърт в офиса, все още поразтърсен от фронталния сблъсък. Той не се разправя с мръсната част от работата. Свързаната с насилието. Не. С нея се сблъскваме аз или Мани, или Джеймисън, или Чарлз. Ние, съживителите от „Съживители“ ООД, вършим мръсната работа. Бърт си стои в приятното безопасно кабинетче и праща към нас клиентите и неприятностите. Поне до днес беше така.
Госпожа Касиди окачи роклята на закачалка в една от онези кутийки за преобличане и излезе. Преди да вляза аз, се отвори още една от кутийките и от нея излезе Кейси — приносителката на букета на Кетрин. Беше на осем годинки и направо сияеше. Майка й вървеше плътно по петите й, все още издокарана в деловия си костюм. Елизабет (наричай ме Елси) Марковиц беше висока, жилава, чернокоса адвокатка с маслинен тен. Работеше заедно с Кетрин, а участваше също така и в организацията на сватбата.
Кейси изглеждаше като умалена и смекчена версия на майка си. Тя първа ме забеляза и възкликна:
— Здрасти, Анита? Тази рокля не е ли тъпа?
— Не така, Кейси! — обади се Елси. — Роклята е прекрасна. С всичките тези прелестни розови плисета…
На мен роклята ми приличаше на петуния, натъпкана със стероиди. Смъкнах си сакото и понечих да вляза в собствената си съблекалня, преди да се наложи да изразявам гласно мнението си.
— Пистолетът истински ли е? — попита Кейси.
Бях забравила, че все още е на мен.
— Да — отвърнах.
— Ти полицайка ли си?
— Не.
— Кейси Марковиц, задаваш твърде много въпроси! — усмихната притеснено, майка й я избута покрай мен. — Съжалявам за това, Анита!
— Нямам нищо против — отвърнах.
Малко по-късно се озовах на ниска платформа пред почти идеален кръг от огледала. С наличието на подходящи розови обувки на висок ток, роклята най-сетне бе добила нужната дължина. Имаше си също и буфан-ръкавчета, както и онова изрязано до раменете деколте… Показваше почти всичките ми белези.
Най-новият все още беше розов и зарастваше. На дясната мишница. Беше просто рана от нож. Те са спретнати и чистички в сравнение с другите, които имам. На ключицата и по лявата ръка имам счупвания. Един вампир ме ухапа и ме тръскаше както куче парче месо. Имам също и следа от изгорено с формата на кръст, тя е на лявото рамо. Един хитър вампирски човек-слуга го бе сметнал за забавно. Аз — не.
Изглеждах като Булката на Франкенщайн на абитуриентски бал. Добре де, може и да не беше толкова зле, но госпожа Касиди смяташе точно така. Смяташе, че белезите ще отклонят вниманието на хората от роклята, от сватбата и от булката. Обаче Кетрин — самата булка — не беше съгласна. Смяташе, че щом сме толкова добри приятелки, и аз заслужавам да присъствам на сватбата. Плащах си добре, за да ме унижават публично. Сигурно наистина бяхме добри приятелки.
Госпожа Касиди ми връчи чифт дълги розови сатенени ръкавици. Навлякох ги, напъхвайки пръсти дълбоко в малките дупчици. Никак не обичам ръкавиците. Карат ме да се чувствам така, сякаш пипам света през завеса. Но яркорозовите чудеса поне скриваха ръцете ми. Белезите изчезваха. Какво добро момиче. Да бе.
Сватбената организаторка развя сатенената пола, надничайки в огледалото.
— Ще свърши работа, поне според мен — тя се изправи и почука начервената си уста с дългия си, лакиран нокът. — Струва ми се, че измислихме с какво да скрием това, ъъъ… ами… — тя махна неопределено към мен.
— Белега на ключицата ми? — помогнах й аз.
— Да — управителката явно изпита облекчение.
За първи път ми хрумна, че госпожа Касиди нито веднъж не е произнасяла думата „белег“. Сякаш това бе нещо мръсно или неприлично. Усмихнах се срещу кръга от огледала. Усещах смеха на върха на езика си.
Госпожа Касиди вдигна нещо, изработено от розова панделка и изкуствени портокалови цветчета. Смехът ми приседна. Попитах:
— Това пък какво е?
— Това — обясни тя, пристъпвайки към мен, — е разрешението на нашия проблем.
— Добре де, ама все пак какво е?
— Ами, украшение във вид на яка.
— Минава около врата ми, така ли?
— Да.
Поклатих глава:
— Няма да я нося.
— Госпожице Блейк, направих всичко по силите си, за да прикрия тази… тази… следа. Шапки, прически, обикновени панделки, корсажи… — управителката буквално разпери ръце. — Направо ще се побъркам!
Виж, в това вярвах. Поех си дълбоко дъх.
— Симпатизирам ви, госпожо Касиди, наистина. Представлявам гигантски трън в задника ви.
— Никога не бих се изразила така!
— Знам, затова аз се изразявам. Но това е най-отвратителното украшение, което някога съм мяркала!
— Е, госпожице Блейк, ако имате по-добро предложение, готова съм да ви изслушам! — Тя криво-ляво скръсти ръце на гърдите си. Ужасното „украшение“ увисна кажи-речи до кръста й.
— Голямо е — отбелязах.
— Ще скрие вашия… — тя стисна здраво устни — белег.
Бях готова да й ръкопляскам. Най-сетне каза мръсната дума. Имах ли по-добри предложения? Не. Нямах. Въздъхнах.
— Сложете ми го. Дължа ви поне един поглед, нали?
Тя се усмихна:
— Моля, вдигнете си косата.
Сторих, каквото ме помоли. Тя закопча „яката“ около врата ми. Дантелата ме гъделичкаше, панделките също, а и дори не исках да се гледам в огледалото. Вдигнах бавно очи и направо зяпнах.
— Благодаря на Бога, че имате дълга коса! Лично ще приготвя прическата ви в деня на сватбата, за да помогне на камуфлажа!
Нещото около врата ми приличаше на кръстоска между кучешки нашийник и най-голямата платнена гривна на света. По врата ми като гъбки след дъжд никнеха розови панделки. Беше ужасно и никакви прически не можеха да променят вида му. Но скриваше белега напълно и идеално. Та-дам!
Просто поклатих глава. Какво да кажа? Госпожа Касиди прие мълчанието ми за комплимент. Трябваше да си има едно наум. Спаси ни звънът на телефона.
— Връщам се след минутка, госпожице Блейк!
Управителката се отдалечи, пристъпвайки безшумно с високите си токове по килима.
Просто се зяпах в огледалата. Косата и очите ми си подхождат — черна коса, и толкова тъмнокафяви очи, че също изглеждат черни. В тази област съм наследила латинската жилка на майка ми. Но кожата ми е бледа — следа от германската кръв на баща ми. Сложете ми малко грим и изглеждам досущ като китайска кукла. Навлечете ми бухнала розова рокля и придобивам деликатен, изтънчен и крехък вид. По дяволите!
Всички други жени на сватбата бяха от метър и шейсет нагоре. Може би някои от тях наистина щяха да изглеждат добре. Съмнявах се.
Освен това, което си беше чиста обида, се налагаше да носим и кринолинени обръчи под полите. Приличах на отхвърлена актриса от „Отнесени от вихъра“.
— Ето, изглеждате прекрасно! — госпожа Касиди се завърна и засия срещу мен.
— Изглеждам така, сякаш са ме топнали в „Пептобисмол“* — уточних.
Усмивката й се поокърти по ръбовете. Тя преглътна.
— Май последната ни идея не ви харесва… — говореше много стегнато.
От съблекалните излезе Елси Марковиц. Кейси се влачеше след нея и мрънкаше. Знаех как се чувства.
[* Гъст, розов лекарствен сироп, продава се в дрогериите в САЩ без рецепта — Бел. пр.]
— О, Анита! — възкликна Елси. — Изглеждаш очарователно!
Страхотно. „Очарователно“ — точно каквото ми се искаше да чуя.
— Благодаря!
— Особено ми харесват панделките на шията ти. Всички ще носим такива, нали знаеш?
— Приеми съболезнованията ми — отвърнах.
Елси се намръщи:
— Мислех, че вървят в комплект с роклята?!
Беше мой ред да се мръщя.
— Говориш сериозно, нали?
Предприемчивата адвокатка доби озадачен вид:
— Е, ама разбира се. Не ти ли харесват роклите?
Реших да не отговарям, защото можеше и да обидя някого. Какво друго, според вас, може да се очаква от жена, която си има съвършено прекрасно име като Елизабет, а предпочита да я наричат с умалително като за крава?
— Госпожо Касиди, това наистина ли е последното нещо, което можем да използваме за маскировка? — попитах аз.
Управителката кимна — еднократно и много решително.
Въздъхнах и тя се усмихна. Победата бе нейна и тя го знаеше. Аз пък знаех, че са ме победили още като видях роклята, но ако ще губя, предпочитам някой да си плати за това.
— Добре, значи приключихме. Това е то. Ще го нося.
Госпожа Касиди засия. Елси се усмихна. Кейси се ухили мазно. Аз пък вдигнах чак до коленете полата с обръча и слязох от платформата. Обръчът се въртеше, все едно роклята бе камбана, а аз бях езичето.
Телефонът звънна. Госпожа Касиди отиде да отговори с приповдигнато настроение и пеещо сърце — щях да се махна от магазина й. Каква следобедна радост!
Още се мъчех да прекарам широката пола през тясната врата, която водеше към съблекалните, когато тя ме повика:
— Госпожице Блейк, за вас е! Детектив сержант Стор.
— Ето, мамо, нали ти казах, че е полицайка? — обади се Кейси.
Не спрях да се обяснявам, понеже Елси ме беше помолила да не го правя — още преди седмици. Смяташе, че дъщеря й е прекалено малка, за да се просвещава що е то съживител, зомби и убиец на вампири. Не че е възможно дете на осем годинки да не знае какво е вампир. Та нали те са общо взето медийното събитие на десетилетието.
Постарах се да долепя слушалката до лявото си ухо, но проклетите цветенца ми се пречкаха. Пресегнах се назад да разкопчея яката, притискайки уреда между врата и рамото си.
— Здрасти, Долф, какво има?
— Убийство — говореше мило, сякаш се кани да пее тенорова партия.
— И що за убийство?
— Мръсно.
Най-сетне успях да се освободя от нашийника и изтървах слушалката.
— Анита, там ли си?
— Аха, просто имам неприятности с облеклото!
— Какво?
— Няма значение. Та, би ли желал да намина към местопрестъплението?
— Е каквото и да го е сторило, не е човек.
— Вампир?
— Ти си специалистката по немъртви. Ето защо искам да дойдеш да хвърлиш едно око.
— Добре, дай ми адреса и пристигам начаса! — забелязах тефтерче с бледорозови листа, украсени с малки сърчица. На края на химикалката имаше пластмасов купидон. — Сейнт Чарлз? На не повече от петнайсет минути от теб съм.
— Добре — той затвори.
— И на теб приятен ден, Долф! — казах аз в слушалката, просто, за да почувствам известно превъзходство. Върнах се в малката стаичка, за да се преоблека.
Днес ми бяха предложили един милион, просто, за да убия човек и да вдигна зомби. След това наминах в сватбения магазин за последната проба. Следваше оглед на убийство. Мръсна работа, както бе уточнил Долф. Явно следобедът се очертаваше много натоварен.

3

Мръсна работа — така каза Долф. Майстор на подценяването. Навсякъде имаше кръв, плиснала по белите стени като че някой е грабнал кофа с боя и щедро я е разлял. Имаше също и блестящобял диван с бродирани кафяви и златни цветни мотиви. По-голямата част от него бе скрита под чаршаф с твърде пурпурен цвят. Ярък квадрат следобедно слънце се лееше през чистите, лъскави прозорци. Слънчевата светлина придаваше на кръвта черешов цвят и лъскавина.
Прясната кръв всъщност наистина е по-ярка от онази, която виждате по телевизията и в киното. В големи количества. Истинската кръв в големи количества е крещящочервена като пожарникарска кола, но на екрана тъмночервеното стои по-добре. Толкова по въпроса за реализма.
Червена — ама наистина червена — е само прясната кръв. Тази тук беше стара и би било редно да изгуби цвета си, но на яркото слънце стоеше лъскава и свежа.
Преглътнах много усърдно и си поех дълбоко дъх.
— Изглеждаш ми прежълтяла, Блейк — обади се току иззад гърба ми нечий глас.
Подскочих и Зербровски се разсмя:
— Стреснах ли те, а?
— Не — излъгах.
Детектив Зербровски е малко над метър и седемдесет, а къдравата му черна коса е започнала да се прошарва. Той носи очила с тъмни рамки, за да подчертае кафявите си очи. Кафявият му костюм беше омачкан, а вратовръзката в жълто и кафеникаво — петносана, вероятно от обяда. Хилеше ми се. Зербровски винаги ми се хили.
— Фанах те, Блейк, признай си! Нима нашата яростна убийца на вампири ще оповръща жертвите?
— Качил си някое и друго кило, нали, Зербровски?
— Ооо, заболя ме! — отвърна той. Долепи длани до гърдите си, олюлявайки се леко. — Не ми казвай, че не копнееш за тялото ми тъй, както аз копнея за твоето!
— Я стига, Зербровски! Къде е Долф?
— В голямата спалня… — Зербровски стрелна с поглед високия таван и капандурата. — Ще ми се ние с Кати да можехме да си позволим нещо такова.
— Аха — съгласих се. — Хубавко е!
Погледнах покрития с чаршаф диван. Платът полепваше по онова, което се криеше отдолу, досущ като салфетка, метната върху разлят сок. Но във вида му имаше нещо нередно. Накрая ми хрумна, че подутините не са достатъчно, та да съставят цяло човешко тяло. Каквото и да се криеше отдолу, му липсваха някои части.
Стаята сякаш се завъртя. Отклоних очи, преглъщайки конвулсивно. Бяха минали месеци, откакто наистина ми беше призлявало на местопрестъпление. Е, поне климатикът работеше. Това беше добре. От жегата винаги смърди повече.
— Хей, Блейк, да не би наистина да ти трябва чист въздух? — Зербровски ме хвана за ръка, сякаш за да ме поведе към вратата.
— Благодаря, добре съм — погледнах го право в ясните кафяви очи… и излъгах. Той знаеше, че лъжа. Изобщо не се чувствах добре, но щях да се оправя.
Полицаят ме пусна, отстъпи назад и подигравателно отдаде чест:
— Обичам яките кучки!
Усмихнах се, просто не успях да се сдържа.
— Разкарай се, Зербровски!
— В края на коридора, последната врата вляво! Ще намериш Долф там! — той потъна в тълпата. На местопрестъпленията при убийство присъстват ужасно много хора — нямам предвид зяпачите отвън, а униформени и цивилни ченгета, техници, онзи тип с видеокамерата… Местопрестъплението прилича на пчелен кошер ужасно претъпкано е и цари трескав хаос.
Проправих си път през присъстващите. Ламинираната ми карта беше защипана на яката на морскосиньото сако. Стоеше там, за да знаят ченгетата, че съм на тяхна страна, а не съм някаква си зяпачка. Освен това така по-спокойно носех пистолет в пълна с полицаи къща.
Промъкнах се през тълпа, която се беше струпала като в пътно задръстване до една врата в средата на коридора. Разнасяха се откъслечни фрази:
— Исусе, виж кръвта… Още ли не са открили трупа?… Искаш да кажеш — останките му?… Не.
Промуших се между двама униформени. Единият се обади: „Ей!“. Забелязах празно място точно пред последната врата от лявата страна. Не знам как бе успял Долф, но беше сам в стаята. Сигурно тъкмо бяха приключили с огледа.
Заварих го коленичил в средата на светлокафявия килим. Бе сложил дебелите си длани, опаковани в хирургически ръкавици, на бедрата. Черната му коса беше толкова късо подстригана, че ушите му сякаш стърчаха от двете страни на голямото, плоско лице. Видя ме и се надигна. Беше почти два метра висок и имаше телосложение на кечист. Разположеното зад него легло с балдахин сякаш внезапно се смали.
Долф е началник на най-новата оперативна група в полицията — Отрядът на привиденията. Официално го наричат Регионален отряд за свръхестествени разследвания, накратко РОСР. Занимава се с всичко, свързано със свръхестественото. На практика е девета глуха за проблемните ченгета. Никога не съм се питала какви ги е забъркал Зербровски, за да попадне при Привиденията. Чувството му за хумор е твърде странно и абсолютно безмилостно. Но Долф… Та той е идеалното ченге. Винаги съм смятала, че е обидил някоя важна клечка — обида от типа да си твърде добър в работата си. Няма да се усъмня, ако ми кажат нещо такова.
На килима до него имаше още един завит с чаршаф вързоп.
— Анита… — той винаги говори така — с по една дума.
— Долф! — приветствах го аз.
Беше коленичил между балдахина и оцапания с кръв чаршаф.
— Готова ли си?
— Знам, че си от мълчаливците, Долф, но не би ли могъл да ме осветлиш какво все пак би трябвало да търся?
— Искам да знаеш какво виждаш, а не какво съм ти казал, че трябва да видиш…
Като за Долф това беше цяла реч.
— Добре — съгласих се. — Давай!
Той дръпна чаршафа. Обели го като лучена люспа от окървавеното чудо отдолу. Стоях, взирах се и виждах само парче кърваво месо. Можеше да е всякакво: говеждо, конско, еленско… но човешко? Определено не.
Очите ми го виждаха, но мозъкът ми отказваше да приеме. Приклекнах, подпъхвайки полата между бедрата си. Килимът поддаваше под краката ми, сякаш го бе валял дъжд… само дето не беше дъжд.
— Да имаш да ми дадеш назаем чифт ръкавици? Оставих си нещата за местопрестъпление в офиса…
— В десния джоб на сакото! — Долф вдигна ръце във въздуха. По ръкавиците му имаше кървави следи. — Обслужи се. Жената мрази, когато окървавявам чистото пране!
Ухилих се. Изумително. Чувството за хумор е задължително от време на време. Наложи се да се пресегна над останките. Извадих две найлонови ръкавици — един размер става за всички. Човек винаги има чувството, че отвътре са пълни с пудра. Не ги усещаш точно като ръкавици, а no-скоро като презервативи за ръце.
— Мога ли да го докосна, без да унищожа някоя улика?
— Да.
Побутнах „го“ отстрани с два пръста. Беше като да ръгаш парче прясно телешко. Приятно, плътно докосване. Проследих с пръсти изпъкнала кост и ребра под плътта. Ребра. Внезапно осъзнах какво гледам. Част от гръдния кош на човешко същество. Ето го рамото — бялата кост стърчи там, където явно са откъснали ръката. Това беше всичко. Искам да кажа — всичко. Изправих се твърде бързо и се спънах. Килимът поддаде под краката ми.
Внезапно в стаята бе станало твърде горещо. Обърнах гръб на останките от тялото и открих, че се взирам в някаква тоалетка. Огледалото й бе така опръскано с кръв, сякаш някой го бе покрил с пласт червен лак за нокти. Червено „Черешов цвят“, „Карнавален пурпур“, „Захарна ябълка“.
Затворих очи и много бавно преброих до десет. Когато пак погледнах, стаята ми се стори по-хладна. За първи път забелязах, че вентилаторът на тавана бавно се върти. Чувствах се добре. Яка корава убийца на вампири. Даа бе!
Докато отново прикляках до тялото, Долф не каза и думица. Дори не ме погледна. Добър човек. Постарах се да бъда обективна и да видя каквото има за виждане. Но ми беше трудно. Предпочитам труповете в състояние, в което мога да различа за коя част от тялото става дума. А сега виждах само… останки. Можех да мисля единствено за факта, че това някога е било човешко тяло. „Било е“ — като служебна фраза.
— Доколкото виждам, няма следи от оръжие, но съдебният лекар ще определи по-точно… — посегнах да пипна буцата месо отново, но се спрях. — Ще ми помогнеш ли да го вдигнем, за да погледна в гръдната кухина? В останките от гръдната кухина?
Долф остави чаршафа и ми помогна. Останките бяха по-леки, отколкото изглеждаха. Когато ги изправихме на една страна, се оказа, че отдолу няма нищо. Бяха изчезнали всички органи, които ребрата обикновено защитават. В името на всичко свято, изглеждаше досущ като разрязани телешки ребра, като изключим мястото, където се прикрепяха костите на ръката. Виждаше се дори част от ключицата.
— Добре — заявих. Не ми хареса как се задъхвах. Изправих се, отпуснала окървавените си ръце. — Покрий го, моля те!
Долф изпълни молбата ми и се изправи:
— Е, какви са впечатленията?
— Насилствена смърт, причинена с изключителна жестокост. Упражнена е значително повече сила, отколкото има обикновен човек. Тялото е било разкъсано на части на ръка.
— Защо на ръка?
— Няма следи от нож… — засмях се, но смехът ме задави. — По дяволите, бих казала, че някой е използвал електрически трион, както в касапницата при кравите, но костите… — поклатих глава. — Нищо механично не е било вкарвано в действие тук.
— Нещо друго?
— Аха, къде е остатъкът от шибаното тяло?
— Надолу по коридора, втората врата отляво.
— Остатъкът от тялото ли? — в стаята отново ставаше по-топло.
— Просто хвърли едно око и ми кажи какво си видяла.
— По дяволите, Долф, знам, че не обичаш да влияеш на експертите си, но не искам да влизам там на сляпо!
Той просто се взираше в мен.
— Поне ми отговори на един въпрос!
— Може би. Какъв?
— По-зле ли е от това?
Той явно се позамисли за малко.
— И да, и не.
— Проклет да си!
— Ще разбереш, след като го видиш!
Не исках да разбирам. Бърт беше очарован, че полицията ме иска за щатен сътрудник. Беше ми казал, че ще събера ценен опит, работейки заедно с тях. Засега бях събрала само голяма колекция от кошмари.
Долф тръгна пред мен към съседната стая на ужаса. Всъщност не исках да откривам останалата част от тялото. Исках да си ида у дома. Той се поколеба пред една затворена врата, докато се изравня с него. На вратата имаше картонен силует на зайче — като за Великден. Точно под Зайо висеше бродирано ковьорче с надпис „Стаята на Бебчо“.
— Долф… — успях да смотолевя.
До нас от дневната долиташе приглушен шумът.
— Да?
— Няма нищо, няма нищо — поех си дълбоко дъх и издишах.

Можех да се справя. Щях да се справя. О, Боже, не исках! Докато вратата се отваряше навътре, прошепнах под нос кратка молитва. В живота има мигове, когато единственият начин да преминеш изпитанието е с малко благоволение отгоре. Обзалагах се, че сега е настъпил един такъв миг.
През малкия прозорец струеше слънчева светлина. Завесите бяха бели, с избродирани по ръбовете малки патенца и зайчета. По светлосините стени танцуваха картонени животинки. Нямаше люлка, заместваше я едно от онези легла с перила, които се свалят. Креватче за голямо момче, нали така ги наричат?
Тук нямаше толкова много кръв. Благодаря ти, мили Боже! Кой казва, че никога не отвръщаш на молитвите? Но в квадрата от ярко августовско слънце седеше плюшено мече. Беше покрито с плътен слой кръв. Едното му стъклено око се взираше наоколо и изпъкваше изненадано от копринената изкуствена козина.
Коленичих до него. Килимът не поддаде, не беше просмукан с червено. Защо, дявол го взел, проклетото мече киснеше тук, покрито със съсирваща се кръв? В цялата стая, доколкото забелязвах, нямаше и капчица.
Дали някой простото е поставил така? Вдигнах глава и открих, че гледам към малък бял скрин с чекмеджета с изрисувани по тях зайчета. Явно собствениците са смятали, че щом си започнал декорацията с един мотив, ще е най-добре да се придържаш към него. На бялата боя се виждаше един малък, идеален отпечатък от длан. Припълзях към него и вдигнах ръка нагоре, за да сравня размера. Дланта ми не е толкова голяма, малка е дори за жена, но този отпечатък беше миниатюрен. Две, три, може би четиригодишно дете… Сини стени, значи вероятно момченце.
— На колко е детето?
— На гърба на снимката в дневната пише „Бенджамин Рейнолдс, 3 г.“.
— Бенджамин… — прошепнах и се втренчих в кървавия отпечатък. — В тази стая няма тяло. Тук не е убиван никой.
— Не.
— Тогава защо искаше да огледам? — обърнах се към Долф, както бях на колене.
— Мнението ти не струва нищо, ако не си видяла всичко.
— Това проклето мече ще ми се явява насън!
— И на мен — уточни Долф.
Изправих се, устоявайки на порива да пригладя полата си отзад. Изумително колко пъти съм си пипала неволно дрехите и съм се изплесквала с кръв. Но не и днес.
— Това под чаршафа в дневната тялото на детето ли е? — още докато го казвах, се молех да не е.
— Не — отвърна полицаят.
Благодаря ти, Боже!
— На майката?
— Да.
— А къде е трупът на момчето?
— Не можахме да го намерим… — той се поколеба, после попита: — Дали е възможно тварта напълно да е изплюскала тялото на детето?
— Искаш да кажеш: до степен, в която да не остане нищо за намиране?
— Да — призна Долф.
Стори ми се съвсем лекичко пребледнял. Вероятно и аз не сияех в розово.
— Възможно е, но дори и немъртвите имат граници на апетита си… — поех си дълбоко дъх. — Да сте намирали следи от… повръщано?
— Повръщано? — той се усмихна. — Хубав термин. Не, тварта не е яла, за да повръща след това. Или поне не сме открили такова нещо.
— В такъв случай хлапето вероятно е още наоколо.
— Може ли да е живо? — попита Долф.
Вдигнах очи към него. Искаше ми се да кажа „да“, но знаех, че вероятно отговорът е отрицателен. Спрях се на компромис.
— Не знам.
Долф кимна.
— Дневната ли следва? — поинтересувах се.
— He — той излезе от спалнята, без да каже нито дума повече и аз го последвах.
Къде другаде можех да ида? Само дето не бързах. Ако искаше да си играе на корав тип, безмълвен полицай, тогава, нека си ме чака да го настигна.
Последвах широкия му гръб зад ъгъла, през дневната и към кухнята. Към бара водеше подвижна стъклена врата. Навсякъде имаше стъкла. Бляскавото им сребро хвърляше искри под светлината на поредната капандура. Кухнята беше безупречна, като в реклама от списание, цялата в сини плочки и пищно, светло дърво.
— Хубава кухня — казах аз.
От мястото си виждах сновящите по моравата хора. Групата бе излязла навън. Високата ограда ги скриваше от любопитните съседи, както бе скрила и убиеца снощи. Един самотен детектив стърчеше пред бляскавата мивка. Записваше си нещо в бележника.
Долф ми махна да погледна по-отблизо.
— Добре — кимнах аз. — Нещо е нахлуло през плъзгащата се стъклена врата. Сигурно е вдигнало страхотен шум. Толкова чупещо се стъкло, дори и ако климатикът е дрънчал… Човек все ще чуе.
— Така ли мислиш? — попита началникът на Привиденията.
— Някой от съседите да е чул нещо? — попитах.
— Никой няма да си признае — уточни Долф.
Кимнах.
— Стъклото се чупи, някой слиза да провери… вероятно мъжът. Сексистките стереотипи умират трудно.
— Какво имаш предвид? — поинтересува се Долф.
— Смелият ловец защитава семейството си — обясних.
— Добре, да речем, че е бил мъжът. После?
— Той влиза, вижда онова, което се е метнало през стъклото, и вика жена си. Вероятно й нарежда да бяга. Да вземе детето и да си обира крушите.
— Защо не й казва да позвъни на полицията?
— Не забелязах телефон в голямата спалня… — кимнах към телефона на стената в кухнята. — Това вероятно е единственият апарат. Налага се да минеш покрай чудовището, за да се добереш до слушалката.
— Давай нататък.
Обърнах се назад да погледна към дневната. Покритият с чаршаф диван едва-едва се виждаше.
— Нещото каквото и да е то, е хванало мъжа. Бързо го е обездвижило, пратило го е в несвяст, но не го е убило.
— Защо да не го убива?
— Я не ме изпитвай, Долф! В кухнята няма достатъчно кръв. Бил е изяден в спалнята. Каквото и да е било това чудо, не е влачило мъртвец до спалнята. Преследвало го е и го е убило там.
— Не е зле, искаш ли да хвърлиш едно око и на дневната?
Всъщност не исках, но не го казах на глас. От жената беше останало доста повече. Торсът беше почти недокоснат. На дланите й бяха нахлузени хартиени пликове. Под ноктите й беше открито някакво вещество. Надявах се от тази находка да има полза. Ококорените кафяви очи се взираха в тавана. Горницата на пижамата влажно прилепваше към мястото, където се бе намирала талията на собственичката на къщата. Преглътнах с усилие и използвах показалеца и палеца си, за да я вдигна.
Гръбнакът на жената блесна под суровата слънчева светлина, мокър и бял, и увиснал — като кабел, който е бил откъснат от щепсела.
Добре.
— Нещо я е разкъсало на части, също като… мъжа в спалнята.
— Откъде разбра, че е мъж?
— Освен, ако не са имали гости, онова ще да е бил съпругът. Не са имали и гост, нали?
Долф поклати глава:
— Доколкото знаем, не.
— Значи трябва да е мъжът. Защото всичките ребра на жената са на място, а също и ръцете й… — помъчих се да преглътна гнева си. Вината не беше на Долф. — Не съм някое от ченгетата ти. Ще ми се да спреш да задаваш въпроси, на които вече знаеш отговорите.
Той кимна:
— Добре де, права си. Понякога забравям, че не си от момчетата.
— Благодаря, за което.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам — и знам дори че си го замислил като комплимент, но можем ли да продължим разговора навън, моля?
— Става — той свали кървавите си ръкавици и ги пъхна в отворената торба за боклук в кухнята. И аз направих същото.
Горещината се залепи за мен като топящ се найлон, но кой знае защо, ми действаше добре. Гълтах на жадни глътки горещия, кипящ въздух. Ах, лято!
— Значи бях прав, че не е човек? — полюбопитства детективът.
Двама униформени полицаи удържаха тълпата далече от моравата и навън на улицата. Деца, родители, хлапета на велосипеди… Приличаше на цирк за извратеняци.
— Не, не е човек. По стъклата на мястото на взлома нямаше кръв.
— Забелязах. Какво значи това?
— Повечето мъртъвци не кървят, изключая вампирите.
— Повечето?
— Е, прясно умрелите зомбита също пускат кръвчица, но вампирите кървят досущ като хората.
— Значи не смяташ, че е било вампир?
— Ако е, значи яде човешка плът. Вампирите не могат да смилат твърда храна.
— Гул?
— Твърде далече сме от гробище, а и в къщата щеше да има повече разрушения. Гулите разкъсват мебелите досущ като диви животни.
— Зомби?
Поклатих глава:
— Честно казано, не знам. Вярно, съществуват разновидности като плътоядни зомбита. Редки са, но се случва…
— Преди време ми каза, че е имало три доказани случая. И при трите зомбитата оставали човекоподобни по-дълго време и не гниели.
Усмихнах се:
— Добра памет имаш. Точно така. Плътоядните зомбита не гният, поне докато ги храниш. Или поне не гният толкова бързо.
— А имат ли склонност към насилие?
— Поне засега не са проявявали — отвърнах.

— Зомбитата падат ли си по насилието? — уточни Долф.
— Само ако им наредиш.
— Това пък какво значи? — попита той.
— На зомби може да се нареди да убива хора, стига съживителят да има достатъчно сила.
— Зомби като оръжие?
Кимнах:
— Да, нещо такова.
— Че кой би измислил подобно клане?
— Не съм сигурна какво се е случило тук — заявих.
— Знам. Но кой е способен на това?
— Ами, дявол го взел, аз например бих могла да се справя, но не бих го сторила. А и никой от достатъчно способните ми познати не би се осмелил.
— Остави на нас да преценим — отбеляза детективът. Беше си извадил малкото тефтерче.
— Сериозно ли искаш да ти изброя имената на приятелите си, та да ги питаш да не би случайно да са вдигали зомби и да са го пращали да убива тези хора тук?
— Ако обичаш!
Въздъхнах:
— Не мога да повярвам! Добре, значи — аз, Мани Родригес, Питър Бърк и… — спрях, миг преди да изрека последното име.
— Какво има?
— Нищо. Просто си спомних, че точно тази седмица трябва да ходя на погребението на Питър Бърк. Той е мъртъв, значи надали е сред заподозрените.
Долф ме гледаше изпитателно, а на лицето му ясно бе изписано подозрение.
— Сигурна ли си, че това са всички имена, които ще ми изброиш?
— Ако се сетя за още някого, ще те известя — заявих.
Придадох си най-невинното ококорено изражение. Ето, нямам нищо в ръкава.
— По-добре да го сториш, Анита!
— Естествено!
Долф се ухили и поклати глава:
— Кого защитаваш?
— Себе си — отвърнах.
Той ми се стори озадачен. Нека кажем просто, че не искам да настройвам някого срещу себе си.
— Кого?
Вдигнах глава към ясното августовско небе:
— Смяташ ли, че ще вали?
— По дяволите, Анита, нуждая се от помощта ти!
— Вече ти я дадох.
— Името!
— Още не. Първо ще проверя и ако ми се стори подозрително, обещавам да споделя с теб.
— Е, ти си самата щедрост, нали? — по бузите на ченгето пълзеше червенина. Досега не бях виждала Долф да се ядосва. Боях се, че ми предстои да присъствам на грозна сцена. — Първата жертва беше бездомник. Сметнахме, че е припаднал от пиене и гулите са го докопали. Намерихме го точно до едно гробище. Случаят е ясен, нали? — повишаваше тон с всяка следваща дума. — След това открихме онази двойка — тийнейджъри, спипани да се натискат в колата на хлапето. Мъртви, все още не особено далече от гробището. Повикахме изтребител* и свещеник. Случаят приключен… — Долф заговори по-тихо, но все едно беше преглътнал крясъците си. Гласът му бе напрегнат и почти задавен от гняв: — А сега и това. И е същата твар каквото и да е то, мътните го взели. Но се намираме на километри от най-близкото проклето гробище. Не е гул, а и ако те бях извикал при първия или втория случай, това клане нямаше да се случи. Ама смятах, че ставам по-добър в свръхестествените дивотии. Вече съм понатрупал опит, но не е достатъчен. Изобщо не е достатъчен… — той мачкаше бележничето в огромните си лапи.
[* Има се предвид изтребител на вредители: хлебарки, плъхове, гули… — Бел. пр.]
— Това е най-дългата реч, която някога съм чувала от устата ти — заявих.
Долф почти се засмя:
— Нуждая се от името, Анита!
— Доминга Салвадор. Тя е вуду жрица на целия Среден Запад. Но ако пратиш полицията при нея, няма да говори с теб. Нито един от хората в списъка няма да разговаря с вас.
— Но с теб ще разговарят?
— Да — признах.
— Добре, тогава най-добре до утре да си надушила нещо.
— Не знам дали ще успея да си уредя среща толкова бързо.
— Или успяваш, или отивам аз — настоя Долф.
— Добре де, добре, ще се справя все някак!
— Благодаря, Анита! Поне сега има откъде да започнем.
— Може изобщо да не е зомби, Долф! Просто предполагам наслуки.
— Че какво друго може да е?
— Ами, ако по стъклата бе имало кръв, щях да предположа, че е ликантроп*.
[* Общо название за хората, способни да сменят облика си: върколаци, плъхолаци и др. — Бел. пр.]
— О, страхотно, точно това ми трябваше — развилиял се превръщан!
— Да, но по стъклата няма кръв.
— Значи вероятно е някакъв вид немъртвец — кимна Долф.
— Именно.
— Е, говори с тази Доминга Салвадор и ми докладвай незабавно.
— Слуш-шам, сержант!
Долф ми спретна една гримаска и се прибра в къщата. По-добре той, отколкото аз. Аз имах задача само да се прибера у дома, да се преоблека и да се приготвя за събуждане. Тази вечер, след падането на мрака, щяха да ме чакат трима клиенти, строени за… или по-правилно е да се каже „легнали“?
Терапевтката на Елен Гришъм смяташе, че за пациентката й ще е от полза да се изправи срещу баща си, който я е насилвал като малка. Проблемът се коренеше в това, че от няколко месеца насам човекът почиваше в гроба. Така че аз трябваше да вдигна господин Гришъм от мъртвите и да оставя дъщеричката да му обясни какъв кучи син е бил приживе. Терапевтката смяташе, че това ще има пречистващо въздействие. Е, ако си защитил докторат, сигурно ти се позволява да се изказваш по този начин.
Другите две съживявания бяха по-обикновени; оспорвано завещание и главен свидетел на обвинението, проявил лошия вкус да получи сърдечен удар преди да свидетелства на делото. Все още не беше сигурно дали показанията на едно зомби са приемливи в съда, но хората бяха достатъчно отчаяни да пробват и да си платят за това.
Стоях насред зелено-кафявата морава. Радвах се, че семейството не е било привърженик на пръскачките. Хабене на вода. Може би дори рециклираха кутиите и вестниците? Нищо чудно да бяха почтени граждани-природолюбители. А може и да не бяха.
Един от униформените вдигна жълтата лента с надпис „Не преминавай!“ и ме пусна да изляза. Постарах се да не обръщам внимание на зяпачите и се намъкнах в колата си. Беше скорошен модел „Нова“. Можех да си позволя и по-добра, но защо да си давам труда? Нали върви?
Воланът беше прекалено нагорещен, за да го пипам. Пуснах климатика и оставих колата да се охлади. Всичко, което казах на Долф за Доминга Салвадор беше истина. Нямаше да проговори пред полицията, но не по тази причина се опитах да задържа името й извън играта.
Ако полицията пристигнеше да тропа по вратата на сеньора Доминга, тя би пожелала да научи кой ги е пратил. И щеше да открие кой. Сеньората беше най-могъщата жрица-вудун, която някога съм срещала. Безспорно, събуждането на зомби-убиец се нареждаше сред многото неща, на които бе способна, стига да пожелае…
Честно казано, има и по-страшни неща от зомбита, които могат да припълзят през прозореца ти някоя тъмна нощ. За тази страна на бизнеса знаех толкова малко, колкото можех да си позволя да пренебрегна. Сеньората бе измислила повечето гадости.
Не, не желаех Доминга Салвадор да ми се ядосва. Така че май се налагаше да си поприказвам с нея още утре. Беше малко като да си назначиш среща с Кръстника на вудуто. Или, в този случай — с Кръстницата. Проблемът беше, че тази кръстница не бе особено доволна от мен. Доминга ми бе пращала покани за гостуване в дома й. За присъствие на церемониите й. Аз любезно й бях отказала. Според мен я разочароваше фактът, че съм християнка. Тъй че досега бях успявала да избегна личните срещи.
А сега смятах да питам най-силната жрица-вудун в Щатите, а може би и в цяла Северна Америка, дали не е вдигала някакво зомби. И ако това зомби просто ей-тъй, случайно, скита наоколо и трепе хора, дали не го прави по нейна заповед? Да не бях откачила? Може би. Струваше ми се, че и утрешният ден щеше да влезе в графата на натоварените.

4

Будилникът се разврещя. Претърколих се, блъскайки наслуки копчетата от горната страна на дигиталния часовник. В името Божие, все някога щях да натисна и онова за прекъсването. Накрая се наложи да се надигна на лакът и всъщност да отворя очи. Изключих алармата и се втренчих в блестящите числа. Шест сутринта. Мамка му. Бях се довлякла вкъщи едва в три. И защо ли съм нагласила събуждане в шест? Не си спомнях. Не съм във върхова форма след само три часа сън. Легнах отново във все още топлото гнездо от чаршафи. Очите ми се затваряха, когато си спомних. Доминга Салвадор.
Тя се беше съгласила да се срещнем днес в седем. Да поговорим на закуска. Измъкнах се от чаршафа и просто поседях една-две минути на ръба на леглото. Апартаментът тънеше в покой. Чуваше се единствено съскането на климатика. Тихо като на погребение…
Станах неохотно, а в мислите ми още танцуваха покрити с кръв плюшени мечета.
Петнайсет минути по-късно вече бях облечена. Винаги взимам душ след като се прибера от работа, без значение колко е късно. Не понасях самата мисъл да си лягам в хубавото, чисто легълце, цялата изплескана със засъхнала пилешка кръв. Понякога кръвта е от коза, но най-често е кокоша.
Спрях се на компромисно облекло — някъде по средата между „демонстрация на уважение“ и „стапяне в жегата“. Щеше да ми е по-лесно, ако не възнамерявах да си нося пистолета. Наречете ме параноичка, но не излизам от къщи без оръжие.
Протърканите фабрично джинси, тенис чорапите и черните „Найки“ бяха лесната част. Маскировката довършваше набедрен кобур на „Ънкъл Майк“, в който кротуваше 9-милиметровия файърстар. Файърстарът ми е резервното подкрепление за браунинга „Хай Пауър“. Той е прекалено голям, за да го пъхам в кобур под панталона, но файърстарът пасва чудесно.
Сега ми трябваше само блуза, с която хем да прикрия пистолета, хем той да ми е под ръка за сграбчване и стрелба. Проблемът беше по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. В крайна сметка се спрях на къса горница, която едва-едва ми стигаше до кръста. Завъртях се пред огледалото.
Пистолетът оставаше невидим, поне докато не се самозабравя и не си вдигна прекалено високо ръцете. Горницата, за нещастие, беше много, много бледо розова. Ама какво ли ме бе прихванало да си купувам такава дрешка? Честно, не помнех. Може да ми е била подарък? Надявах се. Стори ми се непоносима самата мисъл, че наистина съм похарчила пари за нещо розово.
Все още не бях дърпала завесите. Целият апартамент тънеше в полуздрач. Имам много плътни пердета, специална поръчка. Рядко попадам под слънчевите лъчи и не ми липсват много. Включих лампата от дясната ми страна. Скалариите изплуваха към повърхността, мърдайки умолително усти на забавен кадър.
Според мен рибите са идеалните домашни любимци. Не се налага да ги разхождаш и да им чистиш, нито да им създаваш хигиенни навици. Почистваш от време на време аквариума, храниш ги — и на тях изобщо не им пука точно по колко часа работиш извънредно…
Кафеварката ми разпръсна из апартамента аромата на прясно сварено силно кафе. Седнах на малката кухненска маса с две столчета и отпих от горещото, черно колумбийско кафе. Зърната бях извадила току-що от фризера; мелех си ги на място. Няма друг начин да си пиеш кафето. Макар че в извънредни случаи пия онова, до което се докопам.
Звънецът на вратата се обади. Подскочих и разлях кафе по масата. Нервна? Аз? Оставих файърстара си на кухненската маса, вместо да го взимам с мен до вратата. Ето, не съм параноичка. Просто съм много, много предпазлива.
Надникнах през шпионката и отворих. На прага стоеше Мани Родригес. Той е около пет сантиметра по-висок от мен. Черната му като въглен коса е прошарена със сиво и бяло. Гъстите къдри обрамчват слабото му лице и преминават в черни мустаци. На петдесет и две е и, ако имам право на избор, бих предпочела той да ми прикрива гърба в опасни ситуации — с едно изключение.
Ръкувахме се — винаги така правим. Хватката му беше здрава и суха. Ухили ми се — снежнобелите му зъби блеснаха на фона на мургавото му лице.
— Надушвам кафе!
Отвърнах на усмивката му:
— Знаеш, че аз закусвам само кафе!
Той влезе и аз заключих зад гърба му. По навик.
— Росита смята, че не се грижиш за себе си. — Мани успя почти идеално да имитира пискливия глас на жена си, с много по-плътен мексикански акцент от неговия собствен. — Тя не се храни както трябва, затуй е толкоз слаба. Бедната Анита, няма мъж, няма даже приятел…
Той се ухили.
— Росита говори досущ като мащеха ми. Джудит направо се поболява от мъка, че ще остана стара мома.
— А ти си на колко, двадесет и четири?
— Ахъм.
Мани просто поклати глава:
— Понякога не разбирам жените!
Беше мой ред да се ухиля:
— А аз какво съм, кълцан дроб ли?
— Анита, знаеш какво имам предвид…
— Знам, аз съм „едно от момчетата“. Ясно.
— Ти си по-добра от всички момчета в работата.
— Сядай. Ще ти напълня гърлото с кафе, преди да ти се е схванала устата!
— Много труден случай си. Знаеш какво имах предвид! — Мани впи в мен кафявите си очи. Изражението му беше извънредно сериозно.
Усмихнах се:
— Да, знам, разбира се.
Взех една от близо дузината чаши в кухненския ми шкаф. Любимите ми са окачени на специалната поставка на бара.
Мани седна, отпи кафе и огледа чашата си. Беше червена и на нея с черни букви пишеше: „Аз съм студенокръвна кучка, но ме бива за тая работа“. Гостът ми се разсмя и от носа му пръсна кафе.
Аз пък пиех моя еликсир от чаша, украсена с пухкави бебета пингвинчета. Не си го признавам — в никакъв случай! — но тя ми е любимата.
— Защо не носиш пингвинската си чаша на работа? — полюбопитства Мани.
Последната блестяща идея на Бърт беше всички ние да си имаме собствени чаши за кафе на работа. Смяташе, че това ще добави домашен уют към офиса. Аз занесох сива съдинка със сив надпис: „Тва е мръсна работа и се налага да я върша аз!“. Бърт ме накара да я върна вкъщи.
— Кеф ми е да дърпам каишката на Бърт.
— Значи ще продължиш да мъкнеш неприемливи чаши.
Ухилих се:
— Ахъм.
Колегата ми само поклати глава.
— Наистина съм ти благодарна, че ще ме придружиш при Доминга.
Той сви рамене:
— Не бих те оставил да се изправиш сама срещу жената-дявол, нали?
Намръщих се при споменаването на този прякор… или може би беше обида?
— Е, жена ти нарича така Доминга, не аз.
Мани погледна към захвърления небрежно на масата пистолет.
— Да, но ще носиш оръжие, просто за всеки случай.
Изгледах колегата си над ръба чашата.
— За всеки случай.
— Ако се стигне до престрелка, Анита, значи сме загазили. Там гъмжи от телохранители.
— Не смятам да стрелям по някого. Просто ще идем да й зададем няколко въпроса. Това е всичко.
Мани изсумтя.
— Рог favor*, сеньора Салвадор, случайно наскоро да сте вдигали зомби-убиец?
[* Por favor (исп.) — ако обичате — Бел. пр.]
— Я стига, Мани! Знам, че е малко странно…
— Странно ли? — той поклати глава. — „Странно“, казва тя. Ако разсърдиш Доминга Салвадор, странностите ще са само началото.
— Не е задължително да идваш…
— Ти ме повика за подкрепление! — Той ми се ухили с онази негова бляскава белозъба усмивка, която озаряваше цялото му лице. — Не звънна на Чарлз или на Джеймисън. Обади се на мен и, Анита, това е най-хубавият комплимент, който можеш да направиш на един старец!
— Ти не си старец — казах го искрено.
— Е, жена ми все ми повтаря съвсем друго. Росита ми е забранила да ходя на лов за вампири с теб, но не може да ме опази от свързаните със зомбита дейности, поне засега.
Изненадата ми сигурно си пролича, защото Мани продължи:
— Знам какво сте си говорили преди две години, докато бях в болницата.
— За малко да умреш — уточних аз. — А ти колко счупени кости имаше?
— Росита отправи съвсем разумна молба, Мани. Ти имаш да мислиш за четири деца.
— И съм твърде стар, за да коля вампири… — той говореше с ирония, но и с горчивина.
— Никога няма да бъдеш твърде стар за това — отбелязах.
— Приятна мисъл… — колегата ми отпи от кафето си. — Най-добре да тръгваме. Сеньората не бива да ни чака.
— Боже опази! — ухилих се аз.
— Амин!
Взрях се в него, докато той плакнеше чашата си на мивката.
— Да не би да знаеш нещо, което не ми казваш?
— Не — отвърна Мани.
На свой ред изплакнах чашата си, все още втренчена в него. Наясно бях за подозрителната бръчка на челото си.
— Мани?
— Честна мексиканска, не знам нищичко.
— Тогава какво има?
— Нали знаеш, че бях вудун преди Росита да ме покръсти в чистото християнство?
— Да, и?
— Доминга Салвадор не беше просто една от жриците ми. Беше ми любовница.
Позяпах го няколко секунди.
— Майтапиш ли се?
Мани ми отвърна извънредно сериозно:
— Не бих се шегувал с подобно нещо.
Свих рамене. Изборът на съкреватници на познатите ми често ме изумява.
— Значи, затова успя да ми уредиш среща така мълниеносно?
Той кимна.
— Защо не си ми казвал преди?
— Защото можеше да се опиташ да се вмъкнеш там без мен.
— Толкова зле ли щеше да е?
Мани просто ме съзерцаваше с извънредно сериозен поглед.
— Вероятно.
Взех си пистолета от масата и го пъхнах в кобура в панталона. Осем патрона. Браунингът можеше да побере четиринайсет. Но да се върнем в реалността: ако ще ми трябват повече от осем патрона, значи да се пиша мъртвец. Също и Мани.
— Мамка му — прошепнах.
— Какво?
— Имам чувството, че отивам на гости на Торбалан.
Мани завъртя лекичко глава.
— Сравнението си го бива.
Страхотно, ама направо велико изказване! Защо ли изобщо си пъхах главата в бърлогата на лъва? Пред очите ми изплува образът на покритото с кръв плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс. Добре де, знаех защо съм се хванала на хорото. Ако имаше и най-малък шанс момчето още да е живо, лично щях да сляза до ада — стига да ми се отваря и шанс да се върна оттам. Не казах това на глас. Не исках да узная дали адът също е добро сравнение.

5

В квартала имаше стари къщи — от петдесетте и шейсетте. Моравите бяха покафенели от липсата на вода. Нямаше пръскачки. Цветята в градинките до сградите се бореха да оцелеят. Срещаха се най-вече петунии, мушката и тук-там по някой розов храст. Улиците бяха чисти и спретнати, а само на една пресечка оттук можеха да те гръмнат, ако носиш яке с неправилните цветове.
Бандитската дейност в района на сеньора Салвадор обаче бе прекратена. Дори тийнейджърите с автоматични пистолети се боят от нещата, които не можеш да спреш с куршум, все едно колко добър стрелец си. Муниции със сребърно покритие биха ранили вампир, но няма да го убият. Ще убият ликантроп, но не и зомби. Всъщност даже да насечеш проклетата твар на парчета, разчленените части на тялото ще продължат да пълзят след теб. Виждала съм го на живо. Не е приятна гледка. Бандите бяха оставили сеньората на мира. Край на насилието. В квартала цареше вечно примирие.
Носеха се легенди за латиноамериканска банда, която смятала, че има защита срещу гри-гри*. Твърди се, че бившият водач на бандата е още в мазето на Доминга и от време на време изпълнява по някоя заповед. Той е чудесна жива демонстрация за всяко хлапе, дето се мисли за голяма клечка.
[* Вид вуду талисман — Бел.пр.]
Лично аз никога не съм виждала сеньората да вдига зомби. Но пък не съм я виждала и да вика змиите. И предпочитам положението да си остане такова.
Двуетажната къща на сеньора Салвадор се намираше насред около половин акър. Приятно, просторно дворче. На фона на варосаните бели стени като червен огън пламтяха мушката. Червено и бяло, кръв и кост. Сигурна бях, че и случайните минувачи долавят символичния смисъл. Във всеки случай, на мен ми се разкриваше.
Мани паркира колата си на алеята зад кремава „Импала“. Двойният гараж беше боядисан в бяло, за да подхожда на къщата. На тротоара момиченце на около пет годинки бясно караше напред-назад триколесно велосипедче. Две малко по-големи момченца седяха на стълбите, които водеха към верандата. Спряха да играят и ни погледнаха.
На верандата зад тях стоеше мъж. Носеше презраменен кобур, сложен върху синя безръкавна блуза. Малко нещо нагло. Трябваше му само примигваща неонова табела: „Лош тип“.
На тротоара забелязах драсканици с тебешир. Пастелени кръстове и неразгадаеми диаграми. Приличаха на детски рисунки…, но не бяха. Вероятно пламенни фенове на сеньората бяха нарисували обожествителни знаци пред къщата й. Около рисунките стояха стопени до бучки остатъци от свещи. Момичето с колелцето караше напред-назад през рисунките. Нормално, а?
Последвах Мани през изгорената от слънцето ливада. Малката с велосипедчето вече също ни гледаше с неразгадаемо изражение на кафявото си личице.
Колегата ми свали слънчевите си очила и се усмихна на мъжа:
— Buenos dias, Антонио! Доста време мина!
— Si — отвърна Антонио. Имаше басов и задавен глас. Силно загорелите му ръце бяха скръстени пред гърдите. Така дясната длан се намираше точно до дръжката на пистолета.
Използвах Мани за прикритие и за всеки случай доближих ръка до собственото си оръжие. Девизът на бойскаутите е „Винаги готов!“. Или това беше девизът на морските пехотинци?
— Станал си силен и хубав мъж! — отбеляза Мани.
— Баба казва, че трябва да ви пусна вътре — отвърна Антонио.
— Тя е мъдра жена — съгласи се партньорът ми.
Младежът сви рамене:
— Тя е Сеньора… — и ме огледа любопитно. — А тази коя е?
— Синьорита Анита Блейк. — Мани отстъпи, за да изляза аз напред.
Така и сторих, отпуснала дясната си ръка край хълбока, сякаш ми е нервно, но това беше единственият начин да я държа близо до пистолета.
Антонио сведе очи към мен. В погледа му се четеше гняв — и нищо повече. Дори не се доближаваше до изражението на телохранителите на Харолд Гейнър. Усмихнах се.
— Приятно ми е да се запознаем!
Той подозрително ми се намръщи за миг, после кимна. Продължих да му се усмихвам и по лицето му полека също се разля усмивка. Смяташе, че флиртувам с него. Оставих го да си мисли така.
Той каза нещо на испански. Аз можех само да се усмихвам и да клатя глава. Говореше тихо и в тъмните му очи се появи искрица, а на устните — извивка. Не беше необходимо да владея езика, за да знам, че са ми направили предложение. Или са ми нанесли обида.
Мани целият се скова и вратът му се зачерви. Каза нещо през стиснати зъби.
Сега беше ред на Антонио да се изчерви. Посегна към пистолета си. Изкачих две стъпала и го хванах за ръката, сякаш нямах представа какво става тук. Мускулите му бяха напрегнати като натегнати жици.
Заслепих го с усмивка, без да разхлабвам хватката си. Той прехвърли поглед от Мани към мен, но аз не го пуснах, докато китката му не се озова до хълбока. Едва тогава той реши да ми целуне ръка. Плъзна устни по опакото на дланта ми, но не отлепяше очи от Мани. Беше разгневен, направо преливаше от ярост.
Антонио носеше пистолет, но беше аматьор. Аматьорите с оръжие в крайна сметка ги убиват. Питах се дали Доминга Салвадор знае това? Сигурно е факир на вудуто, но се обзалагам, че няма голяма представа от оръжия и какво се изисква, за да ги ползваш редовно. Е каквото и да се искаше, Антонио не го притежаваше. Би убил човек като стой, та гледай. Без да трепне. Но не по нужната причина. По аматьорски повод. Разбира се, мъртвецът пак ще си остане мъртъв…
Той ме изкачи горе при себе си на верандата, все още стиснал ръката ми. Беше лявата. Нека си я държи цял ден ако ще.
— Трябва да ви претърся за оръжия, Мануел!
— Ясно — съгласи се Мани.
Качи се на верандата и Антонио отстъпи, спазвайки дистанция помежду им, да не би случайно колегата ми да му се нахвърли. Така аз получих чисто пространство за изстрел в гърба на младежа. Невнимание: при други обстоятелства — смъртоносно.
Той накара Мани да се облегне на перилата на верандата — като при полицейска проверка. Антонио знаеше какви ги върши, но претърсването беше гневно, съпроводено с твърде бързи, поривисти движения, сякаш самото докосване до тялото на партньора ми го вбесяваше. Да, старият Тони тънеше в омраза…
Изобщо не му и хрумна да ме опипа за оръжие.
Тцъ-тцъ.
От къщата излезе още един тип. Според мен беше към петдесетте. Носеше бял потник, заметнат с разкопчана риза. Ръкавите бяха навити чак догоре. По челото му блестеше пот. Обзалагах се, че пистолетът е на кръста му. Точно на челото черната му коса бе разделена от чисто бял кичур.
— Какво те бави толкова, Антонио? — Имаше плътен глас и силен акцент.
— Претърсих го за оръжие.
По-възрастният мъж кимна.
— Тя е готова да приеме и двама ви.
Антонио отстъпи встрани, заемайки отново поста си на верандата. Когато го подминах, измляска след мен като при целувка. Усетих как Мани се стегна, но влязохме в дневната, без да стрелят по нас. Бяхме яхнали вълната.
Дневната бе просторна, от лявата страна имаше маса за хранене. Имаше дори и настенно пиано. Чудех се кой ли свири. Антонио? Нъц.
Последвахме мъжа по къс коридор към просторна кухня. По черно-белите плочки на пода тежко се виеха златни ивици слънчеви лъчи. И плочките, и самата кухня бяха стари, но уредите бяха съвременни. До стената в дъното стоеше един от онези луксозни хладилници с ледогенератор и чучур за студена вода.
Всички уреди бяха бледожълти — „Житно жълто“, „Есенен бронз“.
На кухненската маса седеше жена на около шейсет години. Слабото й кафяво лице беше цялото във весели бръчки. Чисто бялата коса бе стегната на опашка в основата на врата й. Седеше като глътнала бастун на стола си, а тънките й кокалести ръце бяха положени на масата. Изглеждаше ужасяващо безопасна. Сладка стара баба. Ако и една четвърт от слуховете за нея бяха верни, тя използваше най-страхотната маскировка, на която някога съм попадала.
Усмихна се и протегна ръце. Мани излезе напред и прие жеста, отърквайки устни в кокалчетата й.
— Радвам се да те видя, Мануел! — Тя говореше с плътен глас, контраалт с галещ кадифен акцент.
— Аз също, Доминга! — той я пусна и седна срещу нея.
Жената ме стрелна бързо с черните си очи. Все още стоях на прага.
— Така значи, най-сетне дойде при мен, Анита Блейк!
Много странно изказване. Спогледахме се с Мани. Той примигна безразлично. Явно нямаше представа какво е намислила домакинята ни. Страхотно.
— Не знаех, че ме чакате с нетърпение, сеньора!
— Чувала съм легенди за теб, chica*. Изумителни истории! — в черните й очи забелязах искрица… усмивката й подсказваше, че изобщо не е безопасна.
[* Chika (исп.) — буквално „пиленце“; хлапе, девойче Бел. пр.]
— Мани? — попитах.
— Не съм бил аз.
— Не, Мануел вече не говори с мен. Малката му женица забранява! — последното бе казано с гняв и горчивина.
О, Боже! Най-могъщата вуду жрица в Средния Запад се държеше като обидена любовница. Мамка му. Тя извърна към мен гневния си поглед.
— Всички, които се занимават с вудун, в крайна сметка идват при сеньора Салвадор.
— Аз не се занимавам с вудун.
Тя се разсмя. Бръчките по лицето й се вдълбаха още повече при този изблик на веселие.
— Ти вдигаш мъртъвците, зомбита — и не се занимаваш с вудун. О, chica, какъв майтап!
По тона й съдех, че наистина се забавлява. Много се радвах, че съм хвърлила малко светлина в деня й.
— Доминга, казах ти защо пожелахме да се срещнем. Бях съвсем ясен… — поде Мани.
Тя му махна да замълчи и се наведе към мен:
— О, Мануел беше много предпазлив по телефона! Съвсем ясно подчерта, че не сте тук, за да участвате в някой от варварските ми ритуали! — горчивината в гласа й бе достатъчно остра да се пореже човек. — Ела тук, chica! — протегна ми едната си ръка, не двете.
Дали трябваше да я целуна, както бе сторил Мани? Не смятах, че съм дошла на среща с папата.
Тогава осъзнах, че не искам и да я докосвам. Доминга Салвадор не беше сторила нищо лошо. При все това мускулите на раменете ми бяха напрегнати до болка. Страхувах се — и не знаех от какво.
Пристъпих и се ръкувах с нея, без да знам какво да правя след това. Кожата й беше топла и суха. Все още стискайки ръката ми, Доминга ме придърпа и ме настани на най-близкия до нея стол. Каза нещо с тихия си, плътен глас.
Поклатих глава:
— Съжалявам, не разбирам испански.
Тя погали косата ми със свободната си ръка.
— Черна коса, като гарваново крило. Не си подхожда с бледата ти кожа.
— Майка ми беше мексиканка.
— Но не говориш езика й…
Доминга още ме държеше за ръката, а аз си я исках обратно.
— Почина, когато бях съвсем малка. Отгледана съм от народа на баща ми.
— Ясно…
Издърпах си дланта и незабавно се почувствах по-добре. Сеньора Салвадор не ми беше сторила нищо.
Нищичко. Тогава защо ме сърбяха петите? Мъжът с белия кичур стоеше на пост зад сеньората. Ясно го виждах. Ръцете му бяха на видно място. Държах под око задната врата и входа на кухнята. Никой не можеше да се промъкне зад гърба ми. Но косъмчетата по врата ми стърчаха от напрежение.
Погледнах към Мани, но той се взираше в Доминга. Беше сплел ръце върху масата — толкова здраво, че кокалчетата му се белееха.
Имах чувството, че съм на фестивал на чуждестранното кино и липсват субтитри. Горе-долу можех да отгатна какво става, но не бях сигурна дали съм права. Настръхналата кожа на шията ми подсказваше, че някой врътка фокуси. Реакцията на Мани пък нашепваше, че най-вероятно фокусчето е предвидено за него.
Той отпусна рамене. Напрежението в хватката му също спадна. Сякаш го заля видима вълна на облекчение. Доминга се усмихна и зъбите й блеснаха:
— Можеше да станеш също толкова могъщ, mi corazon*!
[* Mi corazon (исп.) — сърце мое — Бел. пр.]
— Не исках силата, Доминга — отвърна той.
Местех поглед от единия към другия, без да знам какво точно е станало току-що. Не бях сигурна и дали искам да знам. Копнеех да вярвам, че незнанието е благословия. Твърде често наистина е така.
Доминга отново извърна черните си очи към мен:
— А ти, chica, ти искаш ли сила?
Напрежението в основата на черепа ми се разля по цялото ми тяло. Имах чувството, че по кожата ми лазят насекоми. По дяволите.
— Не.
Прост и ясен отговор. Вероятно по-често трябва да съм лаконична.
— Вероятно не, но ще закопнееш за нея.
Не ми хареса начина, по който го каза. Каква глупост — да стоя насред слънчевата кухня в седем и половина заранта, и да се страхувам. Но така си беше. Направо червата ми се връзваха на възел.
Доминга се взираше в мен. Очите й си бяха просто очи. Не притежаваха омайващата сила на вампир. Най-обикновени очи и все пак… Космите по врата ми опитаха да изпълзят надолу в гащите. Цялата бях настръхнала и ме заля притеснителна топлина. Облизах устни и отвърнах на погледа на Доминга Салвадор.
Беше като магически шамар. Тя ме изпитваше. Бях минавала през това и преди. Хората са тъй очаровани от професията ми! Убедени, че познавам магията. Не е вярно. Имам общо само със смъртта. Което не е едно и също.
Взирах се в почти черните очи на домакинята и имах чувството, че плувам напред. Беше като да падаш неподвижен. Светът сякаш се завъртя за миг, после се стабилизира. От тялото ми бликна топлина, досущ като намотана на стегнато въже струя горещина. Стрелна се напред към старицата. Удари я здраво и изпитах усещането, че е донякъде като токов удар. Изправих се, зинала за въздух:
— Мамка му!
— Анита, добре ли си? — Мани също се беше надигнал. Леко ме докосна по рамото.
— Не съм сигурна. Какво, по дяволите, ми направи тя?
— Не, ти си тази, която ми посегна, chica — отвърна Доминга. Стори ми се леко пребледняла. По челото й изби пот.

Телохранителят й се отлепи от стената, отпуснал ръце и нащрек.
— Не, Енцо, добре съм! — заяви сеньората задъхано, сякаш бе тичала.
Останах права. Исках да си ида у дома, ако може веднага, много моля.
— Не дойдохме да си играем игрички, Доминга! — обади се Мани. Гласът му бе натежал от ярост и, според мен, от страх. Съгласна бях, особено с последното чувство.
— Не е никаква игра, Мануел! Да не си забравил всичко, на което съм те учила? Всичко, което си бил?
— Нищо не съм забравил, но не съм я довел, за да пострада!
— Дали ще пострада или не, зависи само от нея, mi corazon!
Последното твърдение не ми хареса особено.
— Ти няма да ни помогнеш. Просто ще си играем на котка и мишка. Е, тази мишка си отива! — обърнах се, без да отклонявам вниманието си от Енцо. Той не беше аматьор.
— Не искаш ли да намериш малкото момче, което според Мани е било отвлечено? На три годинки, твърде малко, за да се озове в ръцете на бокор!
Това ме спря. Тя знаеше, че така ще стане. Проклета да е.
— Какво е бокор*?
[* Силен, високопоставен вуду жрец и магьосник — Бел. пр.]
Доминга се усмихна.
— Наистина ли не знаеш, а?
Поклатих глава.
Усмивката й се разшири, направо сияеше от удоволствие.
— Сложи си дясната ръка с дланта нагоре на масата, рог favor!
— Ако знаеш нещо за момчето, просто ми кажи. Моля!
— Ако издържиш едно-две изпитания, ще ти помогна.
— Що за изпитания? — надявах се, че прозвучах толкова подозрително, колкото бях настроена.
Доминга се засмя — буен и весел смях. Подхождаше си с всичките весели бръчки по лицето й. Очите й направо сияеха. Защо ли имах чувството, че се надсмива над мен?
— Хайде, chica, няма да те нараня! — каза тя.
— Мани?
— Ще те предупредя, ако стори нещо, което ще ти навреди!
Доминга вдигна поглед към мен — нещо като озадачено учудване.
— Чувала съм, че можеш да вдигаш по три зомбита на нощ, и то всяка нощ. При все това си истинска новачка.
— Незнанието е благословия — заявих.
— Седни, chica. Няма да те боли, обещавам! Няма да те боли.
Обещание за по-болезнени процедури по-късно. Седнах.
— Всяко закъснение може да коства живота на момченцето! — опит да призова добрата й страна.
Доминга се наведе към мен.
— Наистина ли смяташ, че детето е още живо?
Според мен тя нямаше добра страна. Отдръпнах се назад. Не можах да се сдържа, а не можех и да я излъжа.
— Не.
— Значи разполагаме с време, нали?
— Време за какво?
— Ръката ти, chica, рог favor, и след това ще отговоря на въпросите!
Поех си дълбоко дъх и положих дясната си длан на масата. Доминга се държеше загадъчно. Мразя, когато хората са загадъчни.
Тя извади изпод масата малка черна кесия, която сякаш бе държала в скута си през цялото време. Сякаш го бе планирала предварително.
Мани се взираше в торбата, сякаш от нея ей-сега ще изпълзи нещо гнусно. Доминга Салвадор наистина извади отвътре нещо гнусно.
Беше талисман — гри-гри, изработено от черни пера, парчета кост и мумифицирано птиче краче. Поне в първия миг предположих, че е пиле, но видях черните дебели нокти. Значи някъде наоколо имаше ястреб или орел с дървен крак.
Привидя ми се как жрицата забива ноктите в плътта ми и цялата се стегнах, за да се дръпна. Но тя просто положи гри-грито в отворената ми шепа. Пера, парчета кост и сух ястребов крак. Не беше лигаво. Не болеше. Всъщност почувствах се като глупачка.
След това го усетих — топлина. Гадното нещо се затопляше, както си стоеше в шепата ми. Секунда преди това беше хладно.
— Какво му правиш?
Доминга не отговори. Погледнах я, но тя се взираше настоятелно в ръката ми. Като котка, която ще скочи.
Пак се втренчих в гри-грито. Пръстите на крака се размърдаха, разтвориха се, пак трепнаха. Движеше се в ръката ми!
— Мамка му!
Искаше ми се да скоча. Да метна ужасното нещо на пода. Но не го сторих. Седях си, цялата настръхнала, с препускащо в гърлото сърце и оставих гадорията да мърда в шепата ми.
— Добре… — казах задавено, — издържах малкото ти изпитанийце. А сега разкарай това дяволско нещо от мен!
Доминга внимателно вдигна талисмана. Внимаваше да не докосне мен. Не знам защо, но се забелязваше какви усилия полага.
— По дяволите, по дяволите! — промърморих под нос. Изтрих длан в корема си, докосвайки пътьом и скрития наблизо пистолет. Беше успокояващо да знам, че ако лошото стане много лошо, мога просто да я гръмна. И то преди съвсем да ми е изкарала ангелите.
— Сега можем ли да се хванем за работа? — успях да кажа почти спокойно. Точка за мен.
Доминга люлееше талисмана в шепи.
— Накара пръстите да се движат. Страхуваш се, но не си изненадана. Защо?
Какво можех да кажа? Нищо, което исках тя да узнае.
— Имам усет към мъртвите. Реагира спрямо мен като някои хора, дето четат мисли.
Тя се усмихна.
— Наистина ли вярваш, че способността ти да вдигаш мъртъвци е като четенето на мисли? Театрални номера?
— Аз вдигам мъртъвци, сеньора. Това е просто професия.
— Всъщност сама не си вярваш.
— Е, старая се — признах.
— Била си изпитвана и преди! — каза го като твърдение.
— Баба ми по майчина линия ме изпита, но не с това — посочих към застиналия подвижен крак. Изглеждаше като някоя от изкуствените ръце, дето си ги купуваш в „Спенсърс“. Сега, когато не се намираше у мен, можех да се преструвам, че просто вътре са скрити малки батерийки. Да бе.
— Тя вудун ли беше?
Кимнах.
— Защо не си учила при нея?
— Имам вроден дар да вдигам мъртъвци. Това не влияе на религиозните ми предпочитания.
— Ти си християнка. — Доминга го каза така, че да прозвучи като нещо лошо.
— Така си е — надигнах се. — Ще ми се да кажа, че ми е било приятно, но не е вярно!
— Задай въпросите си, chica!
— Какво? — смяната на темата ми дойде твърде внезапно.
— Питай онова, което си дошла да ми кажеш! — обясни сеньората.
Погледнах към Мани.
— Ако тя казва, че ще отговори, значи ще отговори — той не изглеждаше особено доволен от развоя на събитията.
Седнах отново. Още една обида и се махах оттам. Но ако сеньората наистина щеше да помогне… о, мътните го взели, тя си играеше с тъничката нишка на надеждата. А след онова, което видях в дома на Рейнолдс, аз бях готова да се вкопча с две ръце в нея…
Бях намислила да съм колкото се може по-любезна, формулирайки въпроса, но сега не ми пукаше.
— Да си вдигала зомбита през последните няколко седмици?
— Няколко — съгласи се Доминга.
Добре. Поколебах се преди следващия въпрос. Усещането, което изпитах, докато нещото мърдаше в шепата ми, пак се върна. Потрих длан в крачола си, сякаш можех да избърша и допира. Какво ли беше най-лошото, което сеньората щеше да ми стори, ако я обидех? По-добре да не питам.
— А случайно да си пращала някое зомби със задача… за мъст? — ето, вижте само колко любезна формулировка!
— Нито едно.
— Сигурна ли си?
Доминга се усмихна:
— Щях да си спомням, ако съм пуснала от гроба убийци.
— Зомбитата убийци не е задължително да са били убийци приживе — обадих се.
— О? — тя вдигна прошарените си вежди. — Нима си така добре запозната с вдигането на зомбита „убийци“?
Преборих се с желанието да се свия като хваната в лъжа ученичка.
— Само с едно.
— Разкажи ми!
— Не — заявих твърдо. — Не, не смятам да обсъждам тази случка!
Това си беше мой личен кошмар, който нямах намерение да споделям с някаква вуду бабишкера. Реших да променя малко темата:
— Вдигала съм убийци. Те не са по-жестоки от обичайните немъртви.
— Колко мъртъвци си повикала от гроба? — поинтересува се Доминга.
Свих рамене:
— Нямам представа.
— Кажи ми, ъъъ… — тя явно търсеше подходящата дума, — приблизително.
— Наистина нямам представа. Стотици са.
— Хиляда?
— Може и да са, не съм следила бройката — признах.
— А дали твоят началник в „Съживители“ ООД ги брои?
— Предполагам, че всичките ми клиенти имат досиета, да — съгласих се.
Доминга се усмихна.
— Живо ме интересува точната цифра. С какво би навредило?
— Ще проверя, ако е възможно.
— Такова послушно момиче! — тя се изправи. — Не, не съм събуждала това твое „убийствено“ зомби. Ако това е създанието, което похапва граждани… — тя се усмихна, почти се разсмя, сякаш й прозвуча забавно. — Но познавам хора, които никога не биха говорили с теб. Хора, които са способни да извършат този ужасен подвиг. Ще ги разпитам и те ще ми отговорят. Ще науча истината от тях и ще ти препредам тази истина, Анита!
Изрече името ми с придихание и провлачено: Йъниигъ. Прозвуча екзотично.
— Много благодаря, сеньора Салвадор!
— Но ще искам една услуга в замяна на тази информация — допълни тя.
Скоро щеше да изрече нещо неприятно, бях готова да се обзаложа.
— И каква ще е тази услуга, сеньора?
— Искам да преминеш още едно изпитание.
Зяпнах я в очакване да продължи, но не последва нищо повече. Попитах:
— И що за изпитание е това?
— Ела долу и ще ти покажа — говореше сладко като мед.
— Не, Доминга! — обади се Мани. Вече се бе изправил. — Анита, нищо, което сеньората ще ти каже, не си струва това, което иска от теб.
— Мога да говоря с хора и твари, които няма да разговарят с нито един от вас. Каквито сте ми добри християни!
— Хайде, Анита, не ни трябва помощта й! — колегата ми тръгна към вратата.
Не го последвах. Мани не беше видял изкланото семейство. Не беше сънувал цяла нощ окървавени плюшени мечета. Аз сънувах. Не бих могла да си тръгна, ако имаше някакъв шанс сеньората да ми помогне. Независимо дали Бенджамин Рейнолдс беше жив или мъртъв. Важното беше, че онази твар ще убива отново. И се обзалагах, че има нещо общо с вудуто. Това не беше моята област. Имах нужда от помощ, и то бързо.
— Анита, хайде! — Мани ме хвана за ръката и ме дръпна към вратата.
— Разкажи ми за изпитанието!
Доминга се усмихна триумфално. Знаеше, че съм паднала в капана. Знаеше, че няма да си тръгна, докато не получа обещаната от нея помощ. По дяволите.
— Нека се оттеглим в мазето и ще ти обясня изпитанието там.
Хватката на Мани се стегна.
— Анита, не знаеш какво правиш! Прав беше, но…
— Просто стой с мен, Мани, и ме прикривай. Не ме оставяй да сторя нещо наистина болезнено. Става ли?
— Анита каквото и да иска тя от теб там долу, ще боли. Може би не физически, но ще боли.
— Налага се да го сторя, Мани! — потупах го по ръката и се усмихнах. — Всичко ще бъде наред!
— Не — отвърна той, — нищо подобно.
Не знаех какво да му отговоря, освен, че вероятно е прав. Но това нямаше значение. Стига с това да спра убийствата, смятах да направя каквото и да поискаше жрицата от мен — в границите на разумното. Щях да пърхам от радост, стига да не видя и друго полуизядено тяло.
Доминга се усмихна:
— Нека слезем долу!
— Може ли да поговоря с Анита насаме, сеньора, рог favor! — обади се Мани. Още ме държеше за ръката. Усещах колко е напрегнат.
— Ще можете да си говорите през целия прекрасен днешен ден, Мануел. Но аз разполагам със съвсем малко време. Ако тя се подложи на този тест сега, обещавам да й помогна да хване своя убиец, доколкото ми е по силите.
Това беше голямо обещание. Много хора биха разговаряли с нея, дори и само от чист ужас. Полицията например не може да вдъхне такова усещане. Способни са само да те арестуват. Това не е достатъчен мотив. Виж, ако немъртви запълзят по прозореца ти… това вече е мотив.
Четири, може би пет жертви досега. Доста неприятен начин да умреш.
— Вече казах, че ще го сторя. Да вървим!
Сеньората заобиколи масата и хвана Мани за ръката. Той подскочи, сякаш го бе ударила. Тя го издърпа надалече от мен.
— Няма да й навредя, Мануел. Кълна се!
— Не ти вярвам, Доминга!
Старицата се разсмя.
— Да, но изборът е неин, Мануел! Не съм я насилвала!
— Но я изнуди, Доминга. Изнудваш я с живота на други хора.
Сеньората погледна през рамо.
— Да съм те изнудвала, chica?
— Да — казах.
— О, тя ти е добра ученичка, corazon! Честна е като теб. И смела като теб.
— Смела е, но не е виждала онова, което се намира долу.
Исках да попитам какво точно има в мазето, но не посмях. Всъщност не исках и да знам. Предупреждавали са ме за свръхестествените дивотии и преди. Не влизай в онази стая, чудовището ще те пипне. Обикновено там има чудовище — и по принцип се опитва да ме хване. Но досега съм успявала да изляза по-бърза или по-късметлийка от чудовищата. Засега вадех късмет.
Искаше ми се да послушам предупреждението на Мани. Точно сега прибирането вкъщи ми се струваше прекрасна идея, но дългът подаде грозната си глава. Дългът — и шепотът на кошмарите. Не исках да се сблъсквам с друго изклано семейство.
Доминга изведе Мани от стаята. Последвах ги, а Енцо се влачеше отзад. Що за ден за парад!

6

Стълбището към мазето бе стръмно, сковано от дървени талпи. Докато трополяхме надолу, стъпалата осезаемо вибрираха. Не беше успокоително. Ярката слънчева светлина откъм вратата се изливаше в пълен мрак. Слънцето отслабваше и сякаш бледнееше като че ли нямаше сила да проникне в подобното на пещера помещение. Спрях на сивия ръб на дневната светлина и се взрях надолу в потъналото в нощен мрак помещение. Не различавах дори Доминга и Мани. А те би трябвало да са точно пред мен, нали?
Телохранителят Енцо стоеше зад мен, досущ търпелива планина. Не ме подкани да побързам. Имах ли право на избор? Можех ли да си взема куклите и парцалките и да си ида вкъщи?
— Мани — обадих се.
В далечината се разнесе глас. Твърде далечен. Може и да беше от акустиката на помещението. А може и да не беше.
— Тук съм, Анита!
Напрегнах се да различа нещо там, откъдето се бе разнесъл гласът, но нямаше нищо за гледане. Спуснах се още две стъпала в мастиления мрак и спрях, сякаш се бях блъснала в стена. Обгърна ме присъщата за повечето мазета влажна миризма на мухлясал камък, но под нея долавях и нещо друго — застояло, кисело и сладникаво. Онази почти неописуема миризма на трупове. Тук, в горната част на стълбите беше едва осезаема. Но се обзалагах, че ще се сгъстява с всяко следващо стъпало.
Баба ми беше жрица на вудун. Нейното хъмфо* не миришеше на трупове. Границата между доброто и злото във вудото не е така ясно очертана, както при уика** или християнството и сатанизма, но съществува. Доминга Салвадор беше от другата й страна. Знаех го, още когато дойдох. И все още се притеснявах от това.
Баба Флорес ми беше казала, че съм некромант. Това е повече, отколкото да си вуду жрица…, но и по-малко. Имах връзка с мъртвите — с всички мъртви. Трудно е да бъдеш вудун и некромант, и да не си на страната на злото. Твърде съблазнително е. Така казваше баба. Окуражаваше ме да напредвам в християнството. Окуражаваше баща ми да ограничава връзката ми с нейната част от рода. Окуражаваше го заради любовта си към мен — и от страх за душата ми.
А ето ме сега — слизах по стълбите в челюстите на съблазънта. Какво би казала баба Флорес за това?
[* Вуду светилище, най-често украсено с рисунки, кости и др. — Бел. пр.]
[** Неопаганистична религия, свързана с бялото вещерство и шаманизма — Бел. пр.]
Вероятно — „Марш вкъщи!“. Което беше добър съвет. Стегнатият възел в стомаха ми подсказваше същото.
Светнаха лампи. Запримигвах на стъпалата. Единствената мътна крушка в подножието на стълбите ми се стори ярка като звезда. Доминга и Мани стояха под крушката и ме гледаха.
Светлина. Защо ли незабавно ми стана по-добре? Глупаво, но вярно. Енцо пусна вратата зад нас да се затвори. Постарах се да дишам през устата, но така дъхът само засядаше в основата на гърлото ми. Мирисът на гнила плът полепва по езика.
Доминга ни поведе между тесните стени. На равни разстояния от двете ни страни се забелязваха правоъгълници. Места, където сякаш е бил наплескан цимент върху…, ами, врати. Върху цимента е била сложена боя, но отдолу е имало врати, стаи… на равни разстояния. Защо е трябвало да ги зазиждат? Защо да ги циментират? Какво имаше зад тях?
Прокарах пръсти по неравния цимент. Повърхността беше грапава и хладна. Боята не бе много стара. В тази влага би се олющила. А не беше. Какво се криеше зад тази затворена врата?
Започна да ме сърби между раменете. Преборих се с желанието да се обърна да погледна Енцо. Обзалагах се, че се държи прилично. Обзалагах се и че в момента най-малкото ми притеснение би трябвало да е куршум в гърба.
Въздухът бе студен и влажен. Самото дъно на мазето. Имаше три врати — две отдясно и една отляво. Бяха си просто врати. На едната имаше лъскав нов катинар. Когато я подминахме, чух вратата да пука, сякаш на нея се бе облегнало нещо тежко.
Спрях.
— Какво има там?
Щом се заковах на място, Енцо също застина. Доминга и Мани завиха зад ъгъла, така че останахме сами. Докоснах вратата. Дъските изпукаха и пантите изтракаха. Сякаш от другата страна се търкаше някаква гигантска котка. Изпод вратата ме лъхна смрад. Задавих се и отстъпих назад. Смрадта лепнеше по устата и гърлото ми. Преглътнах конвулсивно и я вкусих чак в стомаха си.
Тварта зад вратата измяучи. Не бих могла да позная дали звукът идва от човешко или животинско гърло. Каквото и да обитаваше стаята, определено беше по-едро от човек. И беше мъртво. Много, много мъртво.
Прикрих носа и устата с лявата си длан. Дясната ръка оставих свободна за всеки случай. Ако случайно тварта си пробие път навън. Стрелба срещу ходещ труп? Знаех, че няма да свърши работа, но пистолетът ме успокояваше. В бъркотията може да гръмна и Енцо. Знаех обаче, неясно как, че ако разтърсващата вратата твар се измъкне, Енцо ще е също толкова заплашен, колкото и аз.
— Трябва да продължаваме вече — обади се той.
Не разчетох нищо по физиономията му. Все едно вървяхме по улицата към магазина на ъгъла. Стори ми се непоклатим, заради което го намразих. Ако аз се ужасявам, Господи, това следва да се отнася и за всички останали!
Огледах предполагаемо незаключената врата отляво. Трябваше да разбера. Отворих я рязко. Помещението беше приблизително два на метър и нещо, досущ като килия. Циментовият под и варосаните стени бяха чисти и празни. Приличаше на килия, която очаква следващия си обитател. Енцо затвори вратата с трясък. Не му се опънах. Не си струваше. Ако щях да се бия с човек, който ме надминава с над петдесет кила, би трябвало да избирам внимателно къде си вадя шпагата. Някаква празна стая не си струваше.
Телохранителят се облегна на вратата. Светлината на голата крушка разкриваше, че челото му е оросено с пот.
— Не пробвай и други врати, синьорита. Може да стане много зле!
Кимнах:
— Добре, няма проблеми!
Една празна килийка, а той се поти. Хубаво е да знаеш, че има какво да го уплаши. Но защо тази стая, а не онази с ужасната смрад? Представа си нямах.
— Трябва да догоним сеньората — телохранителят махна с ръка като метр д’отел, който ми показва стол.
Тръгнах натам, накъдето ми посочи. Какво ли друго да сторя?
Коридорът водеше към голяма правоъгълна зала. Беше боядисана в същото ослепително бяло, както и килията. Варосаният под бе покрит с яркочервени и черни мотиви. Наричат се „верве“. Символи, рисувани във вуду светилищата, за да привличат лоа — боговете на вудун.
Символите служеха за стени, очертаващи пътя. Водеха към олтара. Ако излезеш от пътеката, ще объркаш всички така щателно нарисувани поредици. Не знаех дали това ще е за добро или за лошо. Правило номер триста шейсет и девет за дейност при сблъсък с непозната магия: когато се съмняваш, не го пипай.
Не пипах.
В дъното на помещението блестяха свещи. Топлата, пищна светлина трепкаше и насищаше белите стени с горещина и светлина. Доминга стоеше в средата на светлината и белотата, и излъчваше зло. Няма друг подходящ термин. Не беше просто лоша, а зла. Злото бликаше около нея като мрак, който е втечнен и може да се пипне. Усмихнатата старица бе изчезнала. Пред нас стоеше създание на силата.
Мани бе застанал от едната й страна. Взираше се в нея. Тя пък гледаше мен. Забелязваше се чак бялото на очите й. Олтарът се намираше точно зад изправения гръб на Доминга. Върху него бяха насипани мъртви животни, които образуваха цяло езеро на пода. Пилета, кучета, малко прасенце, два козела. Вързопи козина и засъхнала кръв, която не успях да идентифицирам. Олтарът приличаше на фонтан, от чиято среда бликаха мъртви същества, лигави и тлъсти.
Жертвоприношенията бяха пресни. Не миришеше на гнилоч. Стъклените очи на козела се взираха в мен. Мразя да убивам кози. Винаги ми изглеждат далече по-интелигентни от пилетата. Или пък просто смятам, че са по-милички?
Отляво на олтара стоеше висока жена. На светлината на свещите кожата й хвърляше почти черни отблясъци, сякаш бе издялана от тежко, лъскаво дърво. Косата й беше подстригана късо и сресана, стигаше й до раменете. Имаше широки скули, пълни устни и бе умело гримирана. Носеше дълга копринена рокля, яркочервена като прясна кръв. Подхождаше на червилото й.
Отдясно на олтара стоеше едно зомби. Навремето е било жена. Дългата й, светлокестенява коса стигаше почти до кръста. Някой я бе сресал така, че да заблести. В този труп единствено тя изглеждаше жива. Кожата бе добила сивкав цвят. Плътта се бе спихнала около костите като вакуумирана опаковка. Под тънката, гниеща кожа мърдаха изпънати като конци мускули. Носът почти бе изчезнал, придавайки на жената полузавършен вид. Пурпурната й рокля висеше хлабаво и се вееше около останките на скелета.
Имаше си дори наченки на грим. Спихването на устните не позволяваше червило, но изпъкналите очи бяха подчертани от бледоморави сенки. Преглътнах с голямо усилие и се обърнах да огледам първата жена.
Тя се държеше като зомби. Едно от най-добре запазените и живо-изглеждащи, които съм виждала, но все едно колко прелъстителка беше, си оставаше мъртвец. Жената — зомбито — отвърна на погледа ми. В идеалните й кафяви очи имаше нещо, което нито едно зомби не запазва задълго. Споменът за това кои са и какво са изчезва за няколко дни, понякога и за часове. Но това зомби се страхуваше. Страхът блестеше като ярка, стъклена болка в очите й. Зомбитата нямат такива очи.
Обърнах се към по-изгнилото зомби и открих, че също ме зяпа. Изпъкналите й очи бяха вперени в мен. Тъй като повечето поддържаща очните ябълки плът бе изчезнала, не беше лесно да се изобрази изражение, но тя успяваше. Успяваше да изглежда уплашена. По дяволите.
Доминга кимна и Енцо ми махна да вляза по-навътре в кръга. Не ми се искаше.
— Какво, по дяволите, става тук, Доминга?
Тя се усмихна и почти се разсмя.
— Не съм свикнала с такава грубост.
— Ами свиквай! — отсякох.
Енцо като че въздъхна зад мен. Сторих всичко по силите си да не му обърна внимание. Дясната си ръка държах криво-ляво незабележимо близо до оръжието, без да изглежда така, сякаш посягам към пистолет. Явно никой не забелязваше. Точка за нас.
— Какво си направила с тези две зомбита?
— Провери сама, chica! Ако си така могъща, както се говори, ще откриеш!
— А ако не успея?
Сеньората се усмихна, но очите й бяха черни и безизразни като на акула:
— Значи не си така силна, както се говори.
— Това ли е изпитанието?
— Вероятно.
Въздъхнах. Вуду бабишкерата искаше да провери колко съм корава в крайна сметка. Защо? Може би без определена причина. Може би просто беше алчна за власт садистична кучка. Аха, в това бях готова да повярвам. Но пък, може би в представлението имаше вложена цел. Ако беше така, все още не знаех каква е.
Погледнах към Мани. Той едва забележимо сви рамене. Явно също нямаше представа какво се случва. Страхотно.
Не ми харесваше да играя игрите на Доминга, особено когато не знаех правилата. Зомбитата все още ме зяпаха. В погледите им се четяха чувства. Имаше страх, но и нещо по-лошо — надежда. По дяволите. Зомбитата не се надяват. Те не притежават нищо. Те са мъртви. Тези обаче не бяха. Трябваше да се сетя. Ето ти надеждата, че любопитството няма да убие съживителя.
Внимателно заобиколих Доминга, като я следях с ъгълчето на очите си. Енцо остана отзад, блокирайки пътеката между верве. Изглеждаше огромен и стоеше стабилно на мястото си, но ако чак толкова ми се приискаше, можех да мина покрай него. Например — да ми се прииска толкова силно, че да го убия. Надявах се, че няма да изпитам такова желание.

Гниещото зомби сведе очи към мен. Беше почти метър и осемдесет на ръст. Висока, стройна жена, вероятно и красавица навремето. Изпъкналите й очи се завъртяха в почти голите орбити. Движението бе съпроводено от влажен, всмукващ звук.
Повърнах, когато за първи път чух подобно нещо. Звукът от очна ябълка, въртяща се в гниеща очна орбита. Но това беше преди четири години, когато едва навлизах в занаята. Вече не се стряскам и не повръщам от разложена плът. Това ми е правило номер едно.
Очите на жената бяха бледокафяви, с множество зелени пръски. Около нея лъхаше ароматът на някакъв скъп парфюм. Беше суха и нежна миризма, като попаднала в носа ти ситна пудра, сладка и ухаеща на цветя. Но под нея се долавяше смрад на гниеща плът.
Сбърчих нос и се задавих. Следващия път, щом подуша този изящен и скъп парфюм, ще се сетя за гниещо месо. Е, добре де, и бездруго ароматът бе твърде скъп за моите възможности.
Тя ме зяпаше. Не то, а тя. В погледа й забелязвах силата на личността. Наричам повечето зомбита „то“, защото им подхожда. Те може и да излизат от гроба почти като живи на вид, но не траят. Гният. Личността и интелектът си отиват първи, след това и тялото. Винаги в този ред. Бог не е толкова жесток, че да кара някого да гледа как тялото му гние по кокалите. С това зомби обаче нещата бяха тръгнали ужасно наопаки.
Заобиколих Доминга Салвадор. Нямах очевадна причина, но се държах далече от нея. Тя нямаше оръжие, в това бях почти сигурна. Опасността, която представляваше, нямаше нищо общо с ножове или пистолети. Просто не исках да ме докосва, дори и по случайност.
Зомбито отляво беше съвършено. Нямаше и следа от разложение. Погледът й бе жив и нащрек. Бог да ни помага! Навсякъде би могла да мине за човек. Как ли бях разбрала, че не е жива? Дори не бях сигурна. Не се забелязваха обичайните следи, но разпознавам мъртъвците, когато ги усетя. При все това… Взирах се във втората жена. Прелестното й мургаво лице блестеше срещу мен. В очите й преливаше страх.
Онази сила, която ми позволява да вдигам мъртвите, каквато и да е тя, ми подсказваше, че това тук е зомби, но зрението ми не бе в състояние да потвърди това наблюдение. Направо изумително! Ако Доминга можеше да вдига такива зомбита, значи трябваше да й падна в краката.
На мен ми се налагаше да чакам три дни, преди да съживя труп. Така душата получава възможност да напусне района. Душите обикновено се мотаят наоколо известно време. Три дни е средният период. Нищо не мога да вдигна от гроба, ако душата още присъства. На теория е възможно съживителят да опази душата недокосната, докато вдига тялото — в такъв случай се постига възкресение. Нали се сещате — истинско възкресение, като при Исус и Лазар. В това обаче не вярвах. Или просто си знаех границите.
Взирах се в това зомби и разбрах, че е различно. Душата му още присъстваше тук. Душите си бяха и в двете тела. Как? Как, в името на Исус, го е постигнала?
— Душите. Душите са вътре в телата… — вложих в тези думи цялото отвращение, което изпитвах. Защо да си давам труда да го крия?
— Много добре, chica!
Застанах от лявата страна на Доминга, държейки Енцо под око.
— Как си успяла?
— Душата е уловена в мига, в който е излитала от тялото.
Поклатих глава.
— Това не обяснява нищо.
— Ти не знаеш ли как се бутилират души?
Души в бутилка? Да не се майтапеше? Не, нищо подобно.
— Не знам — постарах се да не прозвучи високомерно.
— На толкова неща мога да те науча, Анита, на толкова много неща!
— Не, благодаря! — отказах. — Ти си заловила душите им, когато си вдигнала телата, и си ги върнала вътре… — карах наслуки, но ми прозвуча правилно.
— Много, много добре. Точно така е — тя ме наблюдаваше толкова внимателно, че чак ми стана неудобно. Празните й, черни очи запаметяваха всяка молекула от мен.
— Защо обаче второто зомби гние? На теория, ако душата е недокосната, зомбито не се разлага…
— Вече не е теория. Доказах я — отвърна Доминга.
Втренчих се в гниещия труп и тя отвърна на погледа ми.
— Тогава защо едната гние, а другата не?
Просто двама некроманти, които обсъждат занаята. Кажи ми дали и ти вдигаш твоите зомбита само при новолуние?
— Душата може да бъде вложена в тяло, после извадена… колкото често ми се прииска.
Взирах се в Доминга Салвадор. Взирах се и се опитвах да удържа ченето си да не увисне, а и да не оставя задавящият ме ужас да се изпише по лицето ми. Тя би умряла от радост, че ме е шокирала. Не исках да й доставя такова удоволствие, без значение каква е причината.
— Нека проверим пак — казах с най-добрия си тон на младши счетоводител. — Слагаш душата в тялото и то не гние. След това вадиш душата от тялото, превръщайки го в обикновено зомби, и то гние.
— Точно така — отвърна Доминга.
— Тогава връщаш душата в гниещия труп и зомбито е отново в съзнание и живо. Разложението спира ли, когато душата се върне?
— Да.
Мамка му.
— Значи можеш да си държиш гниещото зомби, ако ще и цяла вечност?
— Да.
Още веднъж мамка му.
— А това тук? — този път посочих с пръст, сякаш изнасях лекция.
— Мнозина биха платили прескъпо за нея.
— Я чакай малко, да не възнамеряваш да я продадеш като секс-робиня?
— Може би.
— Но…
Самата идея беше твърде ужасна. Жената беше зомби, което значеше, че не се нуждаеше от храна или сън, или от каквото и да е. Човек би могъл да си я държи в килера и да я вади оттам като играчка. Съвършено послушна робиня.
— Те изпълнителни като нормалните зомбита ли са или душата им дава свободна воля?
— Изглеждат ми съвсем изпълнителни.
— Може би просто ги е страх от теб? — попитах.
Тя се усмихна.
— Може би.
— Не можеш да държиш душата в плен завинаги!
— Не мога ли? — учуди се сеньората.
— Душата трябва да продължи по пътя си!
— Към твоя християнски ад или рай ли?
— Да — кимнах.
— Тези тук са били зли жени, chica. Собствените им семейства са ми ги дали. Платили са ми, за да ги накажа.
— Взела си пари за това тук?!
— Незаконно е да се работи с мъртви тела без разрешението на семейството — обясни сеньората.
Нямах представа дали съзнателно е искала да ме ужаси. Надали. Но това изречение ми стигаше да разбера, че всичко, с което се занимава тя, е напълно законно. Мъртвите нямаха права. Това е и причината, поради която се нуждаехме от закони за защита на зомбитата. Мамка му.
— Никой не заслужава да прекара цяла вечност, заключен в труп — заявих.
— Можем да го правим например с осъдени на смърт, chica. Могат да бъдат накарани да служат на обществото след смъртта си.
Поклатих глава:
— Не, не бива!
— Създадох негниещо зомби, chica! Съживители, както, доколкото знам, се наричате — е, вие търсите тайната от години. Ето я тук и хората ще си платят за нея.
— Грешно е. Може и да не знам много за вуду, но дори и според твоите хора това е грешно. Та как можеш да държиш душата като затворник и да не й позволяваш да продължи и да се обедини с лоа?
Доминга сви рамене и въздъхна. Внезапно ми се стори уморена.
— Надявах се, че ще ми помогнеш, chica. Ако двете се хванем за работа, можем да създадем далече повече зомбита и то по-бързо. Можем да забогатеем като кралици!
— Обръщаш се не към когото трябва!
— Вече знам. Надявах се, че след като не си вудун, няма да го сметнеш за грешно.
— Християнство, будизъм, ислям, все едно коя е религията, Доминга, никой няма да го сметне за правилно!
— Вероятно, но може и да не е така. Питането не струва пари.
Погледнах към гниещия труп.
— Е, поне избави първия си експеримент от страданията!
Доминга погледна към зомбито.
— Тя е чудесна демонстрация, нали?
— Създала си негниещо зомби, ами чудесно. Не се дръж като садистка!
— Смяташ, че съм проявила жестокост ли?
— Аха — кимнах.
— Мануел, проявила ли съм жестокост?
Когато отговори, Мани гледаше мен. Опитваше се да ми подскаже нещо с поглед. Не отгатнах какво.
— Да, сеньора, била си жестока.
Тя го стрелна с поглед. И в движенията, и по лицето й си пролича колко е учудена.
— Наистина ли ме смяташ за жестока, Мануел? Мой обични amante — (любим)?
Той кимна внимателно:
— Да.
— Допреди няколко години не ме съдеше толкова прибързано, Мануел. Ти си клал белия козел в моя чест и то неведнъж!
Обърнах се към Мани. Получи се като онзи кадър във филмите, където главният герой го сполита прозрение. Би трябвало да се чуе музика и да видиш снимани под различен ъгъл кадри, когато научиш, че един от най-добрите ти приятели е участвал в човешко жертвоприношение. При това неведнъж, както тя каза. Неведнъж.
— Мани? — прошепнах дрезгаво. Според мен това бе по-ужасно и от зомбитата. Да вървят по дяволите разни непознати жени. Но това беше Мани — нямаше как да е истина.
— Мани? — повторих.
Той не ме погледна. Лош знак.
— Не си ли знаела, chica? He ти ли е разказвал твоят Мани за миналото си?
— Млъквай — отрязах я.
— Той беше най-ценният ми помощник. Щеше да стори всичко за мен.
— Млъкни! — ревнах в лицето на Доминга.
Тя спря и присви очи от гняв. Енцо пристъпи крачка-две към олтара. Не бях сигурна дори на кого говоря, когато заявих:
— Недей. Трябва да го чуя от него, не от теб.
Гневът на жрицата още си личеше ясно. Енцо надвисваше над нас като лавина, която всеки миг ще се срути. Доминга кимна остро и късо:
— Тогава го попитай, chica!
— Мани, тя истината ли казва? Наистина ли си участвал в човешки жертвоприношения? — гласът ми прозвуча толкова нормално. А не би трябвало. Стомахът ми бе на топка — толкова свит, че ме болеше. Вече не се страхувах, или поне не от Доминга. Истината — боях се от истината.
Той вдигна очи. По челото му бяха паднали кичури, които обграждаха очите му. В тях прочетох много болка. Почти трепнах.
— Истина е, така ли? — полазиха ме тръпки. — Отговори ми, проклет да си! — все още звучах съвсем естествено и спокойно.
— Да — каза той.
— Да, принасял си човешка жертва?
Сега вече ме стрелкаше с гневен поглед — емоцията му помогна да ме погледне в очите.
— Да, да!
Беше мой ред да се извърна.
— Боже, Мани, как си могъл? — вече говорех тихо и не тъй кротко. Ако не се познавах, бих казала, че ей сега ще се разплача.
— Беше преди почти двайсет години, Анита. Бях вудун и некромант. Вярвах. Обичах сеньората. Поне така си мислех.
Отново вдигнах очи към него. От изражението на лицето му гърлото ми се сви.
— Мани, дявол го взел…
Той не каза нищо. Просто си стоеше с нещастен вид. А аз не можех да събера в едно два образа. Мани Родригес и човек, който би убил безрог козел в церемония. Той ме бе научил да различавам доброто от злото в този бизнес. Беше отказал да върши толкова много неща. Неща, които не са и наполовина толкова лоши като това. Нямаше смисъл.
Поклатих глава. Чух се да казвам на глас, което нямах намерение да правя:
— Точно сега не мога да разнищвам това! — и продължих: — Добре, ти хвърли малката си бомбичка, сеньора Салвадор. Каза, че ще ни помогнеш, ако аз издържа изпитанието ти. Издържах ли го?
Когато се съмняваш, съсредоточи се върху настоящия проблем. Едно по едно.
— Исках да ти предложа възможността да ми помогнеш с новото ми бизнес начинание.
— И двете знаем, че няма да участвам — заявих.
— Колко жалко, Анита! С малко обучение ще можеш да се равняваш с мен по сила!
Да стана точно като нея, когато порасна. Не, благодаря!
— Много мило, но съм доволна и от сегашното положение.
Доминга стрелна Мани с поглед и отново се обърна към мен:
— Доволна?
— Ние с Мани ще се оправим с това, сеньора. А сега — ще ми помогнеш ли?
— Ако помогна на теб, а ти не ми помогнеш с нищо, тогава ще ми дължиш услуга.
Не исках да й дължа нищо.
— Предпочитам просто да разменим сведения.
— И какво би могла да знаеш ти, което ще си струва усилията, похабени от мен в преследване на твоите зомбита убийци?
Замислих се за миг.
— Знам например, че точно в момента се пише законът за зомбитата. Те ще имат права и скоро ще има и закон за тяхната защита… — надявах се да е по-скоро. Нямаше защо да й разправям, че процесът по узаконяването е още в началото си.
— Значи трябва да продам по-бързичко няколко негниещи зомбита, преди това да е станало незаконно!
— Не мисля, че незаконната страна те притеснява особено. Човешката жертва също е незаконна!
Доминга се усмихна криво:
— Вече не правя такива неща, Анита! Отказах се от пътищата на злото.
Не й повярвах, а и тя знаеше, че не съм. Усмивката й се разшири.
— Когато Мануел ме напусна, спрях тези церемонии. След като го нямаше да ме насърчава, аз се превърнах в уважаван бокар.
Лъжеше ме, но не можех да го докажа. И тя го знаеше.
— Дадох ти ценна информация. Сега ще ми помогнеш ли?
Тя кимна щедро.
— Ще потърся сред последователите ми да проверя, дали някой знае за твоите зомбита убийци…
Имах чувството, че Доминга тайно ми се надсмива.
— Мани, ще ни помогне ли тя?
— Ако Сеньората казва, че ще направи нещо, значи ще го направи. В това е добра.
— Ще намеря убиеца ти, ако има нещо общо с вудун — заяви тя.
— Чудесно! — Не й благодарих, защото ми се стори погрешно. Исках да й кажа, че е кучка и да я гръмна между очите, но тогава щеше да се наложи да застрелям и Енцо. А как да обясня това на полицията? Тя не нарушаваше никакви закони. Дявол го взел.
— Съмнявам се, че ако призова доброто в теб, ще те накарам да забравиш за този луд план да използваш новоподобрените си зомбита като роби?
Сеньората се усмихна:
— Chica, chica, ще съм по-богата, отколкото би могла да си представиш! Можеш да откажеш да се присъединиш към мен, но не можеш да ме спреш.
— Не залагай на това — заявих.
— И какво ще направиш — ще идеш в полицията ли? Не нарушавам закона. Единственият начин да бъда спряна е убийството ми! — Тя ме гледаше право в очите, когато го каза.
— Не ме изкушавай!
Мани пристъпи към мен.
— Недей, Анита, не я предизвиквай!
Бях му бясна и на него, така че — да върви по дяволите.
— Ще те спра, сеньора Салвадор. На всяка цена!
— Призоваваш смъртоносна магия срещу мен, Анита, и ти си тази, която ще умре.
Не бих могла да различа смъртоносната магия от фокуса. Свих рамене.
— Мислех си за нещо по-земно, например куршум.
Енцо нахлу при олтара и пристъпи така, че да застане между своята шефка и мен. Доминга го спря.
— Не, Енцо, тази сутрин тя е ядосана и стресната! — все още ми се подиграваше с поглед. — Не знае нищо за по-сериозните магии. Не може да ми навреди, а и дотолкова ме превъзхожда в морала, че няма да ме убие хладнокръвно.
Най-лошото в случая беше, че тя е права. Не можех просто да й вкарам куршум между очите, не и ако не ме заплаши. Погледнах към чакащите зомбита, търпеливи като трупове, но под това им безкрайно търпение долавях страх и надежда, и… Боже, границата между живота и смъртта се стеснява непрекъснато!
— Е, поне положи в гроба първия си експеримент! Доказа, че можеш да вадиш и слагаш душата многократно. Не я карай да гледа!
— Но, Анита, аз вече й намерих купувач!
— О, Исусе, нали нямаш предвид… О, Боже, некрофил*!
[* Некрофилията е психическо заболяване, при което болният получава удоволствие от секс с трупове — Бел. пр.]

— Онези, които обичат смъртта повече, отколкото ние двете с теб бихме могли, ще платят невероятни суми за такава като нея!
Може би все пак трябваше да я гръмна?
— Ти си студенокръвна, аморална кучка!
— А ти, chica, трябва да се научиш да уважаваш по-възрастните!
— Уважението трябва да се печели — заявих.
— Според мен, Анита Блейк, трябва да си спомниш защо хората се боят от мрака. Ще се погрижа съвсем скоро да имаш гост на прозореца. Някоя тъмна нощ, когато спинкаш дълбоко в мекото си, сигурно креватче, нещо зло ще пропълзи в стаята ти. Ще заслужа уважението ти, ако това е начинът, по който трябва да стане!
Би трябвало да се уплаша, но не изпитах страх. Бях ядосана и исках да се прибера у дома.
— Можеш да накараш хората да се боят от теб, сеньора, но не можеш да ги насилиш да те уважават!
— Ще видим, Анита! Обади ми се, след като получиш подаръка ми. Ще е съвсем скоро.
— Ще ми помогнеш ли все пак да открием зомбито убиец?
— Щом съм казала, че ще направя нещо, ще го направя.
— Добре — кимнах. — Сега можем ли да си ходим?
Тя махна на Енцо да мине зад нея.
— В името на всичко свято, тичай на дневна светлина, където можеш да си храбра!
Тръгнах по пътеката. Мани вървеше близо до мен. Внимавахме да не се гледаме един друг. Бяхме твърде заети да следим сеньората и любимците й. Спрях точно в началото на пътеката. Мани леко ме побутна, сякаш знаеше какво се каня да кажа. Не му обърнах внимание.
— Може и да не умирам от желание да те убия хладнокръвно, но ако ме нараниш, ще ти вкарам куршума някой слънчев, светъл ден!
— Заплахите няма да те спасят, chica! — обади се Сеньората.
Ухилих се сладко:
— Теб също, кучко!
Лицето й изтъня от ярост. Усмихнах се по-широко.
— Тя не искаше да каже това, Сеньора — намеси се Мани. — Няма да те убие!
— Така ли е, chica? — гласът й бе като ръмжене, приятен и ужасяващ едновременно.
Стрелнах колегата си с мръсен поглед. Заплахата беше чудесна. Не ми харесваше да я подправяме със здрав разум или с истината.
— Казах, че ще те застрелям. Не съм казала, че ще те убия. Казах ли го?
— Не, не си.
Мани ме хвана за ръката и ме задърпа заднешком към стълбите. Дърпаше ме за лявата ръка, оставяйки дясната свободна за пистолета. Просто за всеки случай.
Доминга дори не помръдна. Черните й, гневни очи се взираха в мен, докато не завихме зад ъгъла. Някогашният й любовник ме издърпа до онази част от коридора, където вратите бяха циментирани. Там се освободих от хватката му. Секунда-две просто се гледахме.
— Какво има зад вратите?
— Нямам представа.
Сигурно на лицето ми се бе изписало съмнение, защото той каза:
— Бог ми е свидетел, Анита, наистина не знам. Не изглеждаше така преди двайсет години!
Продължавах да го гледам, сякаш можех да променя положението с поглед. Щеше ми се Доминга Салвадор да бе запазила тайната на Мани в тайна. Не бях пожелала да я научавам.
— Анита, трябва да се махаме оттук!
Крушката над главите ни угасна, все едно някой бе духнал свещ. И двамата вдигнахме очи. Нямаше какво да се види. Ръцете ми настръхнаха. Лампата точно пред нас отслабна и после също угасна.
Мани беше прав. Време беше да си ходим. Почти се затичах към стълбите. Той не изостана. Вратата с лъскавия катинар дрънчеше и тътнеше, сякаш тварта вътре се опитваше да се измъкне. Още една крушка угасна. Мракът ни гонеше по петите. Докато стигнем стълбите, вече тичахме с пълна пара. Бяха останали две крушки.
Изкачихме половината стъпала, когато и последната светлина угасна. Светът потъна в мрак. Застинах, неспособна да помръдна, щом не можех и да виждам. Мани ме бръсна с ръка, но не го различавах. Мракът бе пълен. Можех да си извадя очите и да не си видя пръста. Хванахме се за ръце и останахме така. Неговата длан не беше много по-голяма от моята. Беше топла и позната, и дяволски успокоителна.
Пукането на дърво се чу шумно като изстрел на автомат в мрака. По стълбите лъхна смрад на гнило месо.
— Мамка му!
Ругатнята отекна и отскочи в мрака. Щеше ми се да не съм я изтървала. Нещо голямо се измъкна в коридора. Не беше възможно да е толкова голямо, колкото ми се стори. Влажните, хлъзгащи звуци се насочиха към стълбите. Или поне така ми прозвуча.
Препънах се на следващите две стъпала. Мани нямаше нужда от подкани. Драпахме през мрака, а звуците под нас се ускоряваха. Ивицата светлина под вратата беше толкова ярка, че почти ме заболя от нея. Колегата ми побърза да отвори. Слънцето ме заслепи. И двамата бяхме заслепени.
Нещо изпищя под нас, хванато в капан от дневната светлина. Писъкът прозвуча почти човешки. Наканих се да се обърна и да погледна. Мани тръшна вратата. Поклати глава.
— Не искаш да го видиш. Просто не искаш.
Прав беше. Защо тогава изпитвах такова желание да отворя широко вратата и да се втренча в мрака, докато не различа там долу нещо бледо и безформено? Пищящ кошмар за очите. Взирах се в затворената врата и изчаках да ми мине.
— Смяташ ли, че ще ни последва? — попитах.
— На дневна светлина ли? — поинтересува се Мани.
— Аха.
— Не, не мисля. Нека си тръгнем, без да проверяваме!
Съгласих се. Августовското слънце се лееше в дневната. Топло и истинско. Писъкът и мракът, и зомбитата, всички те ми се струваха погрешни за дневната светлина. Не ми изглеждаше редно такива неща да те потрисат сутрин.
Отворих спокойно и полека външната врата. Аз да се паникьосвам? Само че напрягах слуха си толкова старателно, че чувах и туптенето на кръвта в ушите си. Вслушвах се за мазните звуци от потеря. Нищо не чух.
Антонио още стоеше на пост отвън. Дали трябваше да го предупредим за вероятността някой кошмар на Лъвкрафт да ни припка по петите?
— Чукахте ли зомбито долу? — попита Антонио.
Толкова по въпроса относно предупреждението за стария Тони.
Мани не му обърна внимание.
— Ходи да го духаш! — препоръчах му аз.
Младежът отвърна:
— Ха!
Спуснах се по стълбите на верандата. Мани вървеше плътно до мен. Антонио не извади пистолета си и не ни застреля. Денят тепърва напълваше.
Малкото момиченце на велосипедчето беше спряло до колата на колегата ми. Вдигна поглед към мен, когато отворих вратата откъм пътника. Взрях се в големите кафяви очи. Личицето на малката бе силно загоряло. Надали беше на повече от пет годинки.
Мани отвори вратата на шофьора. Включи колата на скорост и ние потеглихме. Двете с малкото момиченце се зяпахме. Точно преди за завием зад ъгъла, тя отново подкара колелото си нагоре-надолу по тротоара.

7

Климатикът помпаше прохладен въздух в колата. Мани караше по улиците на предградието. Повечето алеи за паркиране оставаха празни. Хората бяха на работа. В дворовете играеха дечица. Тук-там на стълбите на верандите седяха майки. Не забелязах татковци у дома с децата. Положението се променя…, но не чак толкова. Помежду ни се точеше мълчание. Не беше от особено приятния вид.
Мани ме стрелна колебливо с ъгълчето на окото си.
Отпуснах се на седалката и коланът се вряза в пистолета ми.
— Така значи — казах, — ти си изпълнявал човешко жертвоприношение…
Стори ми се, че той трепна.
— Да те излъжа ли искаш?
— Не, изобщо не искам да знам за това. Искам да си живея в благословено неведение.
— Не става по този начин, Анита — отвърна той.
— Да, предполагам, че не става — съгласих се. Наместих лентата на колана така, че да не притиска пистолета ми. Ах, удобство! Ех, защо не можеше всичко да се наглася така лесно? — И какво ще предприемем по този случай?
— Имаш предвид, че вече знаеш за жертвите, така ли? — попита Мани. Погледна ме, щом зададе въпроса. Кимнах. — Нима няма да се разврещиш и да побеснееш? Да ми разправяш какво гнусно копеле съм?
— Не виждам особен смисъл да го правя — отвърнах.
Този път той задържа погледа си върху мен по-дълго време.
— Благодаря.
— Не казвам, че всичко е наред, Мани. Просто нямам намерение да ти крещя. Поне засега, във всеки случай…
Той задмина голяма бяла кола, пълна с тъмнокожи тийнейджъри. Уредбата им беше толкова усилена, че зъбите ми задрънчаха. Шофираше хлапе от онези с високите скули, с плоски лица, сякаш извадени от ацтекска гравюра. Погледите ни се срещнаха, докато го задминавахме. Той раздвижи устни, сякаш ми пращаше целувка. Останалите се разсмяха на висок глас. Устоях на желанието да им махна. Не бива да окуражаваме малките копеленца.
Те завиха надясно. Ние продължихме направо. Чудесно.
Мани спря на светофара, беше трета кола. Точно зад кръстовището се намираше отклонението за 40-та Западна. Щяхме да караме по 270-та до „Олив“ и след това да отскочим набързо до апартамента ми. Имахме пред себе си около четиридесет и пет минути до час път. По принцип — нищо страшно. Но днес исках да се махна от Мани. Нуждаех се от малко време, за да смеля новините. Да реша какво чувствам.
— Кажи нещо, Анита, моля те!
— Честно, Мани, нямам представа какво да кажа! Истината. Придържай се към истината между приятели. Да бе. — От четири години се познаваме, Мани. Ти си добър човек. Обичаш жената и децата си. Спасявал си ми живота. И аз твоя. Смятах, че те познавам.
— Не съм се променил.
— Напротив — погледнах го. — Променил си се. Мани Родригес никога и при никакви обстоятелства не би участвал в човешко жертвоприношение.
— Беше преди двайсет години.
— За убийствата няма давност.
— Ще съобщиш ли на ченгетата? — попита той съвсем тихичко.
Светна зелено. Изчакахме реда си и се вляхме в сутрешното движение. Беше натоварено — както винаги в Сейнт Луис. Не е като задръстванията в Ел Ей, но резките спирания и потегляния доста дразнят. Особено онази сутрин.
— Не разполагам с доказателства. Само с казаното от Доминга Салвадор. А не бих я нарекла точно „достоверен свидетел“.
— А ако имаше доказателства?
— Не ме притискай, Мани! — зазяпах се през прозореца. Отстрани караше сребриста „Миада“ със свален гюрук. На волана беше белокос мъж с наперена шапчица и шофьорски ръкавици. Криза на средната възраст.
— Росита знае ли? — попитах.
— Подозира, но не е сигурна.
— Не иска да научава — уточних.
— Вероятно не… — Мани се обърна и ме погледна. Един червен форд-пикап наби спирачки точно пред нас. Изкрещях:
— Мани!
Той също наби спирачките и единствено коланът ме спря да не се блъсна в таблото пред мен.
— Исусе, Мани, внимавай как караш!
Той се съсредоточи върху движението за известно време, след това, този път, без да ме поглежда, попита:
— Ще кажеш ли на Росита?
Обмислих въпроса му. Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и отвърнах:
— Не мисля. В случая неведението наистина е благословия, Мани. Не смятам, че жена ти ще се справи с такава вест.
— Ще ме остави и ще вземе децата.
И аз така смятах. Росита беше много религиозна. Приемаше въпроса за прегрешенията твърде насериозно.
— Тя и бездруго си мисли, че рискувам вечната си душа, като вдигам мъртвите — уточни Мани.
— Нямаше проблем, докато папата не заплаши да анатемоса всички съживители, ако не спрат да пробуждат мъртъвците.
— Църквата е много важна за Росита.
— Също и за мен, но сега съм щастлива енориашка на Епископалната църква. Просто сменяш сградата и…
— Не е толкова лесно — отвърна колегата ми.
Не беше. Знаех го добре. Но пък човек прави каквото може или каквото му се налага.
— Можеш ли да ми обясниш защо би принесъл човешка жертва? Искам да кажа — по начин, който да ми прозвучи разумно?
— Не — отвърна той и мина в лявата лента. Май напредвахме малко по-бързо. Движението обаче се забави веднага щом сменихме лентите. Законът на Мърфи за уличното движение.
— Дори няма да се опиташ да ми обясниш?
— Нямам подходящо оправдание под ръка, Анита. Налага се да живея с мисълта за онова, което съм сторил. Няма как!
Прав беше.
— Начинът, по който гледам на теб, ще се промени, Мани…
— Как точно?
— Още не знам! — Честност. Ако бъдем много внимателни, все още беше възможно да сме честни един с друг. — Сещаш ли се за нещо друго, което би трябвало да знам? Нещо, което Доминга може да ми сервира по-късно?
Той поклати глава.
— Няма по-лоши работи.
— Добре — кимнах.
— Добре — съгласи се и той. — И това ли е — без разпит?
— Засега не… може би няма и да посмея — внезапно се почувствах скапана. Беше 9:23, имах нужда да поспя. Бях емоционално изцедена. — Още не знам как се чувствам, Мани. Не знам как този факт ще промени приятелството ни или работните ни отношения…, ако изобщо ги промени. А мисля, че ще има изменения… О, по дяволите, просто не знам!
— Честен отговор — отвърна той. — Нека сменим темата и поговорим за нещо, което не ни обърква толкова.
— Като например? — полюбопитствах.
— Ами, например за това, че Сеньората ще прати нещо лошо на прозореца ти, точно както обеща.
— Вече се досетих.
— Защо я заплаши тогава?
— Не я харесах.
— О, страхотно, направо велико — въздъхна колегата ми. — Защо ли не се сетих?
— Смятам да я спра, Мани. Предположих, че е редно да го знае.
— Никога не давай преднина на лошите типове, Анита! Нали съм те учил на това?
— Учил си ме също и че човешкото жертвоприношение е убийство.
— Ей, това ме заболя!
— Да — съгласих се. — Болезнено е.
— Трябва да си готова, Анита. Тя ще прати нещо по петите ти. Според мен, просто, за да те изплаши, не да ти навреди наистина.
— Защото ме накара да призная, че няма да я убия ли?
— Не защото всъщност не вярва, че ще я убиеш. Заинтригувана е от силата ти. Според мен предпочита да те посвети, не да те унищожи.
— Да стана част от фабриката й за производство на зомбита…
— Да.
— Не и в този живот.
— Сеньората не е свикнала да й отказват, Анита!
— Проблемът е неин, не мой.
Мани ме погледна и отново се концентрира върху движението.
— Тя ще го направи твой.
— Ще се справя.
— Не може да си толкова самоуверена!
— Не съм, но какво точно искаш да направя — да се пречупя и да ревна ли? Ще се оправям с това, когато и ако — нещо шумно се намъкне през прозореца ми.
— Не можеш да се справиш със Сеньората, Анита. Тя е силна — по-силна, отколкото някога би могла да си представиш.
— Тя ме изплаши, Мани. Наистина съм впечатлена. Ако прати нещо, с което не мога да се справя, ще избягам. Става ли?
— Не става. Ти не знаеш, просто не знаеш…
— Чух онази твар в коридора. Подуших я. Изплашена съм, но тя е просто човек, Мани. Никакви идоли няма да я опазят от куршум!
— Е, куршумът може да я нарани, но няма да я свали…
— Това пък какво значи?
— Ако я улучиш в главата или гърдите и ти се стори мъртва, лично аз бих се отнесъл с нея като с вампир. Режа главата и вадя сърцето. Тялото изгарям… — той ме стрелна с ъгълчето на окото си.
Не казах нищо. Обсъждахме убийството на Доминга Салвадор. Тя пленяваше души и ги влагаше в трупове. Което беше извращение. Вероятно щеше да ме нападне първа. В дома ми щеше да допълзи някакво свръхестествено чудовище… Тя беше зла и щеше да ме нападне първа. Дали ако й устроех засада, щеше да се брои за убийство? Аха. Щях ли въпреки това да го направя? Оставих мисълта да ври на бавен огън. Обръщах я като сладкиш, вкусвайки идеята. Да, бих могла да я осъществя.
Би трябвало да се почувствам зле от факта, че съм способна на убийство, независимо от причината, и не трепвам. Но не ми стана зле. Беше по-скоро успокоително да знам, че ако Сеньората ме притисне, мога да отвърна на удара. Коя бях аз, че да замерям Мани с камъни заради убийства с двайсетгодишна давност? Аха — наистина, коя ли…

8

Беше ранен следобед. Мани ме остави, без да каже и дума. Не поиска да се качи, а и аз не го поканих. Все още не знаех какво да си мисля за него, Доминга Салвадор и негниещите зомбита, допълнени с души. Реших да не умувам по въпроса. Нуждаех се от усилени физически упражнения. И точно като по поръчка, този следобед имах час по джудо.
Заслужила съм си черен колан, което звучи далече по-представително, отколкото всъщност е. Справям се добре на доджото, където има съдии и правила. Но в истинския свят, където повечето лоши типове са по-тежки от мен с по петдесетина кила, предпочитам да се доверявам на оръжието.
Всъщност тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато звънецът иззвъня. Оставих претъпкания спортен сак и надникнах през малката шпионка. Всеки път ми се налага да застана на пръсти, за да видя нещо през нея.
Изкривеният образ беше на рус, светлоок и смътно познат мъж. Оказа се Томи — мускулестият бодигард на Харолд Гейнър. Денят просто ставаше от чудесен по-чудесен!
Обикновено не нося пистолет на уроците по джудо. Все пак са следобед. През лятото това означава и ярко слънце. Истински опасните неща не излизат от бърлогите си преди залез. Запретнах червеното поло, което носех, и пристегнах на място вътре в панталона си кобура. 9-милиметровият пистолет, джобен размер, ми убиваше съвсем малко. Ако знаех, че ще ми потрябва, бих обула по-широки джинси.
Звънецът пак позвъни. Не бях се обадила, за да уведомя Томи, че съм вкъщи. Той не изглеждаше обезкуражен. Позвъни за трети път, по-продължително.
Поех си дълбоко дъх и отворих вратата. Втренчих се в светлите очи на госта си. Все още бяха празни и мъртви. Идеалният мрак. Томи, Томи, с този поглед ли си се родил или се налага да се упражняваш?
— Какво искаш? — попитах.
Той изкриви устни:
— Няма ли да ме поканиш?
— Нямам такова намерение.
Телохранителят на Гейнър сви масивните си рамене. Забелязах каишите на нараменния кобур под сакото на костюма му. Нуждаеше се от по-сръчен шивач.
Отляво се отвори врата. Излезе някаква жена с бебе на ръце. Заключи, преди да се обърне и да ни забележи.
— О, здрасти — усмихна ни се широко.
— Здравей — казах.
Томи кимна.
Жената се обърна и тръгна към стълбите. Мърмореше на бебчето си някакви нечленоразделни глупотевини.
Телохранителят пак ме погледна:
— Наистина ли искаш да си стоим в коридора?
— Че какво толкова правим?
— Говорим за работа. За пари.
Погледнах го внимателно, но изражението му не ми подсказа нищо. Единственото ми успокоение беше, че ако Томи се канеше да ми стори зло, вероятно нямаше да дойде у дома, за да ми го причини. Вероятно.
Отстъпих назад и отворих много широко вратата. Стоях извън обхвата на ръцете му, когато той влезе в апартамента. Огледа се.
— Хубаво, чисто местенце…
— Почистване по домовете — уточних. — Хайде да си говорим по работа, Томи. Имам ангажимент!
Той стрелна с поглед спортния сак до вратата.
— Делова среща или за удоволствие? — попита.
— Не е твоя работа.
Отново леко изкривяване на устните. Предположих, че това е неговата версия на усмивка.
— Долу в колата имам цял куфар с пари. Милион и половина, половината сега и половината след като вдигнеш зомбито.
Поклатих глава:
— Вече казах на Гейнър отговора си.
— Да, но това беше за пред шефа ти. А сега сме само ние двамата. Никой няма да научи, че си поела случая. Никой!
— Не го казах само защото имаше свидетели. Отказах, защото не принасям хора в жертва! — усмихвах се. Боже каква глупост изтърсих! След това обаче се сетих за Мани. Добре де, може и да не беше толкова глупаво. Но, все едно, нямаше да го направя.
— Всеки си има цена, Анита! Само я назови. Можем да я платим.
Томи нито веднъж не спомена името на Гейнър. Единствено аз го произнасях. Той внимаваше толкова много — твърде много.
— Нямам цена, момченце. Върни се при господин Харолд Гейнър и му го предай.
Едва сега лицето му потъмня. Между очите му се очерта бръчка.
— Не познавам такъв човек.
— О, я стига. Не нося микрофон.
— Кажи си цената. Можем да я платим — повтори той.
— Няма цена.
— Два милиона, без данъци? — предложи телохранителят.
— Що за зомби би струвало два милиона долара, Томи? — втренчих се в леко смръщеното му лице. Какво се надява да получи Гейнър, та да изкара и печалба от подобно изпълнение?
Томи продължи да ме зяпа безизразно.
— Не ти трябва да знаеш!
— Така си и мислех, че ще кажеш. Махай се, Томи. Аз не се продавам! — отстъпих отново към вратата, с намерение да го изпроводя от къщи. Той внезапно тръгна напред — по-бързо, отколкото предполагах. Разпери мускулестите си ръце, за да ме сграбчи.
Извадих файърстара и се прицелих в гърдите му. Телохранителят застина. Мъртвите му очи примигнаха срещу мен. Огромните му длани се свиха в юмруци. Нагоре по врата му запълзя почти пурпурна червенина. Гняв.
— Не го прави — наредих съвсем тихо.
— Кучка — озъби ми се той.
— Е, Томи, хайде да не се обиждаме, а? Карай по-кротко и може и двамата да доживеем до славното утре!
Светлите му очи прескочиха от пистолета към лицето ми, след това обратно към оръжието.
— Няма да си толкова корава без желязото!
Ако мислеше, че ще му предложа канадска борба, значи го очакваше разочарование.
— Махай се, Томи, иначе ще те гръмна още сега. И цялата мускулатура на света няма да те спаси!
В мъртвите му очи проблесна искрица, след това цялото му тяло се отпусна. Той вдиша дълбоко през носа си.
— Добре, днес ти печелиш. Но ако продължиш да разочароваш шефа ми, ще се наложи да те спипам без оръжието! — телохранителят изкриви устни. — И ще видим колко си корава всъщност!
Тихо гласче в главата ми се обади: „Застреляй го сега!“. Бях абсолютно сигурна, че скъпият Томи ще ме издебне някой ден. Не исках да ми се мотае зад гърба, но… Не можех и да го убия ей така само защото смятам, че някой ден може да ме подгони. Причината не беше достатъчно основателна. А и как бих обяснила подобно нещо на полицията?
— Махай се, Томи! — отворих вратата, без да свалям от мъжа нито погледа, нито пистолета си. — Разкарай се и кажи на Гейнър, че ако продължи да ме дразни, ще започна да му пращам телохранителите опаковани!
Ноздрите на Томи трепнаха леко при тези думи и вените на врата му изпъкнаха. Подмина ме много сковано и излезе в коридора. Държах пистолета край хълбока си и го гледах, заслушана в стъпките му, които се отдалечаваха по стълбите. Когато, доколкото е възможно, бях сигурна, че си е тръгнал, прибрах пистолета си в кобура, взех си спортния сак и тръгнах към школата по джудо. Не биваше да допускам такива дребни приключения да ми съсипят спортната програма. И бездруго утре със сигурност щях да пропусна фитнеса. Налагаше се да ходя на погребение.
Освен това, ако Томи наистина се надяваше на канадска борба, имах нужда от цялата мощ, с която можех да се сдобия.

9

Мразя погребенията. Е, това поне не беше на човек, когото съм харесвала. Гадно, но вярно. Приживе Питър Бърк беше непоносим досадник. Не виждах причина убийството автоматично да го прави светец. Смъртта, особено насилствената, обикновено превръща дори и най-гнусния тип на света в приятен човек. Откъде накъде?
Издокарана в черна рокля и с черни слънчеви очила, стоях под яркото августовско слънце и гледах процесията. Над ковчега имаше шатра, бяха струпани цветя, сложили бяха и столове за семейството. Може би се питате защо бях тук, след като не го броях дори за приятел? Защото Питър Бърк беше съживител. Не особено добър, но ние сме членове на малък клуб с тясна специализация. Ако умре някой от нас, присъстваме всички. Такова е правилото. Няма изключения. Може би само за собствената ти смърт, но като се има предвид, че ние вдигаме мъртвите — надали.
Мога да препоръчам предприемането на някои мерки, за да не се изправи трупът от гроба като вампир, но зомбитата са друго нещо. Ако не те кремират, всеки един съживител може да те върне. Огънят бе май единственото нещо, което зомбитата уважаваха или от което се бояха.
Бихме могли да вдигнем Питър и да го питаме кой го е гръмнал в главата. Но пък го бяха гръмнали с Магнум 357 и то точно зад ухото. От главата му не беше останало и колкото да се напълни найлонова торбичка. Можеше да бъде събуден като зомби, но не би съумял да говори. Дори и мъртъвците имат нужда от уста.
Мани стоеше до мен и се чувстваше неудобно в черен костюм. Росита, жена му, бе застанала с абсолютно изправен гръб. Стискаше здраво черната си кожена чантичка. Имаше масивни ръце. Мащехата ми нарича жени като нея „с едър кокал“. Черната й коса бе подстригана точно до ушите и накъдрена. Просто плачеше за по-дълга коса. Тази прическа подчертаваше колко е обло лицето й.
Чарлз Монтгомъри стоеше зад мен, досущ голяма черна планина. Чарлз изглежда като професионален ръгбист. Има способността да се мръщи и да кара хората да се разбягват в търсене на прикритие. Просто прилича на корав тип. Всъщност припада при вида на друга кръв, освен животинска. Голям късмет, че на вид е такъв едър черен гангстер. Почти не понася болка. Плаче на филмчетата на Дисни, например когато умира майката на Бамби. Може да те разчувства до сълзи.
Съпругата му Каролин беше на работа. Не успяла да се смени с някого. Чудех се и доколко се е опитвала. Каролин е свястна, но като че ли донякъде презира онова, което правим. Както го нарича, „дърдоренето“. Тя е медицинска сестра. Предполагам, че след като по цял ден се разправя с лекари, е логично да гледа все на някого отвисоко.
По-нататък, в предните редове, бе застанал Джеймисън Кларк. Той пък е висок и слаб, и е единственият червенокос и зеленоок чернокож, когото някога съм виждала. Кимна ми от мястото си от другата страна на гроба. Отвърнах на поздрава му.
Всички бяхме тук — съживителите от „Съживители“ ООД. Бърт и Мери, дневната секретарка, удържаха крепостта. Надявах се, че Бърт няма да ни впише в графиците нещо, с което не можем да се справим. Или ще откажем да се занимаваме. Често го правеше, ако не го надзиравахме.
Слънцето ме блъскаше в гърба като гореща метална ръка. Мъжете все подръпваха вратовръзките и яките си. В дъното на гърлото ми беше заседнал аромат на хризантеми. Интересно, хората не подаряват хризантеми, докато не пукнеш. Карамфилите, розите, кученцата — те всички обслужват щастливите поводи, но хризантемите и гладиолите са погребални цветя. Само дето дългите стебла на гладиолите поне не смърдят.
В предната редица столове под шатрата седеше жена. Беше се привела напред като счупена кукла. Хлипаше достатъчно силно, за да заглуши и думите на свещеника. До мен — отзад в тълпата — достигаше само тихия, утешителен ритъм на словата му.
Две малки деца стискаха ръцете на по-възрастен мъж. Дядо? Децата бяха бледи и имаха празни погледи. По лицата им се смесваха страх и сълзи. Наблюдаваха как майка им се пречупва, напълно безполезна за тях. Мъката й беше ли по-важна от тяхната? Загубата й — по-голяма? Глупости.
Собствената ми майка почина, когато бях на осем. Дупка като тази не може да се запълни. Все едно е изчезнала част от теб. Болка, която никога не си отива напълно. Понасяш я. И продължаваш напред, но тя е винаги там.
До жената седеше мъж, който разтриваше гърба й с кръгови движения. Косата му бе почти черна, късо подстригана и спретната. Имаше широки рамене. Откъм гърба изглеждаше досущ като Питър Бърк. Призраци посред бял ден.
Гробището бе осеяно с дървета. Сенките им мърдаха, бледосиви на яркото слънце. Двама души стояха тихо и чакаха от другата страна на насипаната с чакъл алея, която се виеше през гробището. Гробари. Чакаха да си довършат работата.
Погледнах отново към ковчега под одеялото от розови карамфили. Точно зад него имаше голяма купчина, покрита с яркозелена изкуствена трева. Под нея се намираше прясно изкопаната пръст, която щеше да се върне в дупката.
Скърбящите не бива да мислят за червена пръст, която се сипе по лъскавия ковчег. За това как буците се удрят в дървото и покриват твоя съпруг или баща. Завинаги го затварят в обкованата с олово кутия. Добрият ковчег е непроницаем за вода и червеи, но не може да спре разложението.
Знаех какво ще се случи с тялото на Питър Бърк. Покрий го със сатен, увий му вратовръзка на шията, тури руж на бузките, затвори му очите… пак си остава труп.
Докато се озъртах, церемонията приключи. Опечалените благодарно се надигнаха в един общ порив. Тъмнокосият мъж помогна на скърбящата вдовица да се изправи. Тя едва не падна. Още един господин се затича и я подкрепи от другата страна. Жената увисна между двамата, влачейки крака по земята.
Погледна през рамо, завъртайки безсилно глава. Изпищя, високо и накъсано, след което се хвърли към ковчега. Метна се сред цветята, драскайки дървенията. Търсеше да напипа ключалките на капака. Онези, дето го държат затворен.
Присъстващите на церемонията сякаш се вцепениха. В тълпата забелязах двете деца — все още неподвижни, ококорени. По дяволите.
— Спрете я! — казах твърде високо.
Хората се обръщаха да ме зяпат. Не ми пукаше.
Проправих си път през топящата се тълпа и редиците столове. Тъмнокосият мъж държеше ръцете на вдовицата, докато тя пищеше и се бореше. Беше паднала на земята и черната й рокля се беше вдигнала високо нагоре. Отдолу носеше бяло бельо. Разтеклата се по лицето й спирала приличаше на черна кръв.
Застанах точно пред възрастния господин и двете деца. Той се взираше в жената, сякаш никога повече няма да помръдне.
— Господине — казах. Той не реагира. — Господине?
Мъжът примигна и погледна надолу към мен, сякаш току-що бях изникнала от нищото.
— Господине, нима смятате, че децата трябва да гледат това?
— Тя ми е дъщеря — отвърна дядото. Имаше дълбок и плътен глас. Упоен ли беше или просто изпитваше болка?
— Съчувствам ви, господине, но точно сега децата трябва да стигнат до колата.
Вдовицата започна да вие — високо и нечленоразделно, разкъсвана от болка. Момиченцето се разтрепери.
— Вие сте й баща, но сте и техен дядо. Дръжте се като такъв. Махнете ги оттук!
В погледа му просветна гняв:
— Как смеете…
Той изобщо нямаше да се вслуша в думите ми. Бях просто някакъв нарушител на мъката им. По-голямото дете, момче на около пет години, ме зяпаше изотдолу. Кафявите му очи бяха огромни, а слабото лице — толкова бледо, че приличаше на призрак.
— Мисля, че вие трябва да си отидете — обади се дядото.
— Прав сте. Толкова сте прав… — казах. Заобиколих ги по тревата и под яркото слънце. Не можех да помогна на децата. Не можех да им помогна, както не бе имало и кой да помогне на мен. Бях оцеляла. Те също щяха да се справят, може би.
Мани и жена му ме чакаха. Росита ме прегърна.
— Трябва да дойдеш в неделя на обед, след църква!
Усмихнах се:
— Съмнявам се, че ще успея, но благодаря за поканата.
— Братовчед ми Албърт идва на гости — допълни тя, — той е инженер. Може да ти бъде добър партньор.
— Не се нуждая от партньор, Росита!
Тя въздъхна.
— Печелиш твърде много пари за жена. Заради това не ти трябва мъж.
Свих рамене. Ако изобщо някога се омъжа, в което бях започнала да се съмнявам, нямаше да е заради пари. Щеше да е по любов. По дяволите, нима чаках любовта? Нъц, не и аз.
— Трябва да вземем Томас от детската градина обади се Мани. Усмихваше ми се извинително иззад раменете на Росита. Тя беше почти една глава по-висока от него. Надвисваше и над мен.
— Разбира се. Предай много поздрави на хлапето!
— Трябва да дойдеш на вечеря — обади се Росита. — Албърт е много приятен младеж.
— Благодаря, че не си ме забравила, но предпочитам да се въздържа.
— Хайде, жено — обади се Мани. — Синът ни чака!
Тя го остави да я издърпа към колата, но на мургавото й лице бе изписано неодобрение. Дълбоко в себе си Росита се чувстваше засегната, задето съм на двадесет и четири и в близко бъдеще не ме очаква брак. Тя, също както и мащехата ми…
Изобщо не виждах Чарлз. Вероятно бързаше към офиса за среща с клиенти. Предположих, че това се отнася и за Джеймисън, но той стоеше сред тревата и ме чакаше.
Беше безупречно облечен, с идеално изгладени ревери и тясна червена вратовръзка на ситни черни точици. Иглата на вратовръзката беше сребърна, с оникс. Джеймисън ми се усмихна, което винаги е лош знак.
Зеленикавите му очи бяха някак празни, сякаш художникът бе изтрил част от кожата. Ако човек плаче много, кожата от силно зачервена става мътнобяла.
— Радвам се, че мнозина от нас дойдоха — отбеляза той.
— Знам, че ти беше приятел, Джеймисън. Моите съболезнования!
Той кимна и сведе поглед към дланите си. Държеше в ръка слънчеви очила. Пак вдигна очи и се втренчи в лицето ми. Твърде сериозен.
— Полицията не иска да сподели нищо със семейството — заяви. — Гръмват Питър, а ченгетата нямат ни най-малка представа кой го е сторил…
Щеше ми се да го уверя, че полицията прави всичко възможно, защото така и беше. Но в Сейнт Луис всяка година стават ужасно много убийства. Състезавахме се с окръг Вашингтон като столица на убийствата в Щатите.
— Те правят всичко възможно, Джеймисън!
— Тогава защо не споделят нищо с нас? — Сви юмруци. Разнесе се остро пукане от чупеща се пластмаса. Той май не забеляза.
— Не знам — признах.
— Анита, ти си в добри отношения с ченгетата. Би ли могла да попиташ? — гледаше ме открито, с толкова истинска болка в очите… През повечето време не обръщам внимание на Джеймисън — дори не го харесвам. Той е флиртаджия, шегаджия, ужасен либерал, който смята, че вампирите са просто зъбати хора. Но днес… днес беше истински.
— Какво точно искаш да питам?
— Дали има някакъв напредък? Имат ли заподозрени? Такива неща.
Това бяха мъгляви въпроси, но пък важни.
— Ще видя какво може да се направи. — Той се усмихна кисело: — Благодаря, Анита, наистина съм ти благодарен! — и ми подаде ръка.
Приех жеста. Ръкувахме се. Той забеляза, че очилата му са счупени.
— По дяволите, деветдесет и пет долара отиват на вятъра!
Деветдесет и пет долара за слънчеви очила? Сигурно се шегуваше. Група опечалени най-сетне отвеждаше семейството. Майката бе обградена от добронамерени роднини от мъжки пол. Те буквално я изнасяха от гроба. Децата и дядото се влачеха отзад. Никой не ще и да чуе добър съвет.
Иззад тълпата излезе един мъж и тръгна към нас. Беше същият, който в гръб ми напомни за Питър Бърк. Около метър и осемдесет висок, мургав, с черни мустаци и тънка, почти козя брада, обграждаща красивото му лице. Наистина беше красив — като мургава кинозвезда, но в движенията му личеше нещо… Може би беше заради белия кичур в черната му коса, точно над челото? Във всеки случай беше от онези, за които човек просто знае, че винаги ще им отреждат ролята на злодея.
— Тя ще ни помогне ли? — попита без встъпителни думи или поздрав.
— Да — отвърна Джеймисън. — Анита Блейк, това е Джон Бърк, братът на Питър.
Джон Бърк — онзи Джон Бърк, това ми се щеше да попитам. Най-великият съживител в Ню Орлиънс и убиец на вампири? Сродна душа. Ръкувахме се. Имаше силна хватка, почти болезнена, сякаш искаше да провери дали ще трепна. Не трепнах. Той ме пусна. Може би просто не си знаеше силата? Съмнявах се.
— Наистина съжалявам за брат ви — казах. Говорех откровено. И се радвах, че съм честна с него.
Той кимна.
— Благодаря, че ще поговорите с полицията.
— Изненадана съм, че не сте успели да изцедите от нюорлеанските ченгета някоя полезна връзка с местните — обадих се.
Той имаше достатъчно чест да се престори, че му е неудобно.
— Не се разбирам добре с полицаите в Ню Орлиънс.
— Така ли? — възкликнах изумена. Бях чувала слухове, но исках да науча истината. А тя винаги е по-странна от измислиците.
— Джон беше обвинен в участие в ритуални убийства — обади се Джеймисън. — Просто защото е действащ жрец вудун.
— О! — възкликнах. Такива бяха и слуховете. — И откога си в града, Джон?
— Почти от седмица.
— Така ли?
— Питър се водеше изчезнал два дни преди да открият… тялото — той облиза устни. Стрелна поглед по сцената зад мен. Дали гробарите се заемаха с работа? И аз погледнах през рамо, но гробът ми се стори непроменен.
— Всичко, което откриете, ще ни бъде от полза! — допълни съживителят.
— Ще сторя, каквото ми е по силите.
— Трябва да се прибирам вкъщи. — Джон размърда рамене, сякаш да отпусне мускулите на врата си. Зълва ми не приема станалото добре.
Не се обадих. Заслужавам цял куп точки за това. Но не можех да не коментирам друго.
— Ще можете ли да се погрижите за племенниците си?
Той ме погледна с озадачена бръчка между черните вежди.
— Искам да кажа, да ги предпазвате от най-тежкото, когато е възможно.
Джон кимна.
— Дойде ми в повече като я видях как се хвърли върху ковчега. Боже, какво ли са си помислили децата? — сълзи като сребърна плака замъглиха очите му. Той отвори широко очи, за да не потекат по бузите му.
Не знаех какво да кажа. Не исках да го гледам как плаче.
— Ще поговоря с полицията, ще видя какво мога да науча. И ще звънна на Джеймисън, когато разполагам с нещо интересно.
Джон Бърк кимна предпазливо. Очите му приличаха на стъкло, и само повърхностното напрежение удържаше сълзите.
Кимнах на Джеймисън и си тръгнах. Включих климатика в колата и го оставих да духа възможно най-силно. Когато запалих колата и я подкарах, двамата мъже още стояха сред пожълтялата лятна трева под жежкото слънце.
Щях да говоря с ченгетата и да науча, каквото мога. Разполагах и с още едно име за Долф. Джон Бърк — най-големият нюорлеански съживител и вуду жрец. Според мен чудесно пасваше в списъка със заподозрените.

10

Когато пъхнах ключовете в ключалката, телефонът звънеше. Изревах му:
— Ида де, ида!
Интересно, защо хората правят така? Крещят на апарата, все едно онзи отсреща може да ги чуе и да изчака?
Отворих вратата и грабнах слушалката на четвъртото позвъняване.
— Ало?
— Анита?
— Долф! — поздравих. Стомахът ми се сви. — Какво става?
— Май намерихме момчето… — каза той тихо и равнодушно.
— Брей — отвърнах. — Защо „май“?
— Знаеш много добре какво имам предвид — отвърна полицаят. Прозвуча ми уморено.
— Като родителите ли е? — всъщност не задавах въпрос.
— Аха.
— Боже, Долф, много ли е останало?
— Ела и виж. Намираме се в гробището „Бърел“. Знаеш ли го?
— Ами да, работили сме там.
— Ела веднага щом можеш. Искам да се прибера у дома и да прегърна жена си.
— Разбира се, Долф, разбирам… — говорех си сама. Телефонът беше прекъснал. Позяпах за миг слушалката. Полазиха ме студени тръпки. Не исках да ходя и да гледам останките на Бенджамин Рейнолдс. Не исках да знам. Вкарах си голяма доза въздух през носа и бавно издишах.
Огледах тъмния си чорапогащник, обувките с високи токове, роклята. Не бях в обичайните за оглед на местопрестъпление дрехи, но щеше да ми отнеме твърде много време да се преобличам. Обикновено се явявах последният повикан експерт. Щом приключех, ченгетата можеха да прибират тялото. И всички да си идат у дома. Награбих чифт черни „Найки“ за ходене по трева и през кръв. Няма как да изчистиш кръвта от оцапани официални обувки.
Носех със себе си браунинга „Хай Пауър“, заедно с кобур, един вид увит върху черната ми кожена чанта. Пистолетът бе преживял погребението в колата ми. Не се сещах къде да пъхна каквото и да е оръжие, ако съм облечена в рокля. Знам, по телевизията сте виждали кобури отвътре на бедрото, но говори ли ви нещо терминът „ожулване“?
Позачудих се дали да си взема допълнителния пистолет и да го пъхна в чантата, но се отказах. Чантата — като всички дамски чанти — май съдържаше истинска черна дупка. Никога не бих могла да извадя пистолета навреме, ако наистина ми потрябва.
Под късата черна пола обаче криех сребърен нож в набедрена кания. Чувствах се така, все едно ме дере Кит Карсън, но след краткото посещенийце на Томи нямах намерение да стоя невъоръжена. Не си правех илюзии какво ще последва, ако ме спипа без оръжие. Ножовете не са така добри, но надминават с няколко класи ритането с крачета и писъците.
Засега не ми се беше случвало скоростно да вадя нож от набедрена кания. Вероятно щеше да изглежда малко неприлично, но ако успеех да се опазя жива… хей, какво е малкото притеснение в такъв случай?
Гробището „Бърел“ се намира на склона на хълм. Някои от надгробните камъни датират отпреди векове. Мекият, обветрен варовик вече е почти оронен — като изсмукано захарно петле. Буйната трева стига до кръста и само камъните стърчат като уморени стражи.
На края на гробището стои къщата, където живее пазачът, но той няма кой знае какви грижи. Гробището е пълно и стои така от години. Последният погребан тук човек най-вероятно е заварил Световното изложение през 1904-та.
Към гробището вече не води път. Има нещо като призрачна следа — коловоз, където тревата не е чак толкова висока. Къщата на пазача беше обкръжена от полицейски коли, имаше и бус на Съдебна медицина. Моята „Нова“ изглеждаше миниатюрна. Може би трябва да си купя някоя голяма дълга антена, или пластмасова лепенка „Зомбитата и ние“ за вратите? Бърт вероятно ще откачи.
Извадих от багажника гащеризон и се намъкнах в него. Покрива ме от петите до врата. Като повечето гащеризони, и при него дъното на панталона е на нивото на коленете. Така и не можах да разбера защо ги кроят така, но поне полата нямаше да се нагъне. В началото купих гащеризоните за пронизване на вампири, но кръвта си е кръв. Освен това плевелите щяха да видят сметката на чорапогащника ми. Извадих чифт хирургически ръкавици от малката кутийка в багажника. Найките смениха официалните обувки и ето ме готова да огледам останките.
Останки. Добре казано.
Долф стоеше като някакъв древен страж, извисявайки се над всички други наоколо. Проправих си път към него, като се стараех да не се спъна в някой счупен надгробен камък. Вятърът беше достатъчно горещ, та да изпече яйце. Потях се под гащеризона.
Детектив Клайв Пери дойде да ме посрещне — сякаш се нуждаех от ескорт. Детектив Пери беше един от най-любезните хора, които съм срещала някога. Изтъкан е от едностранчива любезност. Джентълмен в най-добрия смисъл на думата. Все ми се иска да го питам какво е направил, та да го захвърлят в Отряда на привиденията.
Слабото му черно лице беше окъпано в пот. Все още носеше сакото на костюма си, макар че сигурно беше над трийсет и пет градуса.
— Госпожице Блейк!
— Детектив Пери! — поздравих го. Погледнах към склона на хълма, където Долф и неколцина други стояха с вид, сякаш не знаят какво да правят. Никой не гледаше към земята.
— Какво е положението, детектив Пери? — попитах.
Той поклати глава:
— Зависи с какво го сравняваш…
— Видя ли записите и снимките от дома на Рейнолдс?
— Аха.
— По-зле ли е? — ето я моята нова система за измерване на „най-лошото нещо на света“. Преди първото място заемаше вампирската банда, опитала се да се премести от Лос Анджелис тук. Почетното вампирско общество ги беше насякло с брадви. Някои части още пълзяха из стаята, когато ги намерихме… Сегашният случай може би не беше по-страшен. А може би просто времето замазва спомените.
— Не е по-кърваво — уточни Пери, но се поколеба. — Обаче това е дете. Малко момченце.
Кимнах. Нямаше нужда да ми обяснява. Ситуацията винаги изглежда по-страховита, ако става дума за дете. Така и не разбрах защо. Може би е някакъв първичен инстинкт да защитаваш малките. Дълбок хормонален порив. Във всеки случай с децата е по-зле. Взирах се в един бял надгробен камък. Изглеждаше като посивял, полустопен лед. Не ми се искаше да изкачвам хълма. Не исках да видя…
Изкачих се по хълма. Детектив Пери ме последва. Смел детектив. Смела аз.
На тревата като палатка бе разтворен чаршаф. Долф се намираше най-близо до него.
— Долф — поздравих.
— Анита…
Никой не предложи да дръпне чаршафа.
— Това ли е?
— Аха.
Долф май се поотърси — или пък го полазиха тръпки. Пресегна се и хвана ръба на чаршафа.
— Готова ли си? — попита.
Не, не бях готова. Не ме карайте да гледам! Моля ви, не ме карайте да гледам! Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Кимнах.
Чаршафът отлетя, уловен от порив на вятъра като бяло хвърчило. Тревата беше отъпкана. Признак за борба? Дали Бенджамин Рейнолдс е бил жив, когато са го влачили през високата трева? Не, определено не. Божке, надявах се да не е бил.
Долнището на пижамата беше цялото в малки фигурки от анимационни филми. Самата пижама изглежда е била обелена като кора на банан. Едната малка ръчица бе заметната над главата, като насън. Дългите клепки усилваха илюзията. Кожата на момчето бе бледа и безупречна, малката устица като купидонов лък — полуотворена. Би трябвало да изглежда зле — много по-зле.
На пижамата му имаше мръснокафяво петно там, където платът прилепваше към тялото. Не исках да виждам причината за смъртта му. Но нали за това бях тук? Поколебах се, люлеейки пръсти над скъсания плат. Поех си дълбоко дъх — и сбърках. Над тялото във ветровитата августовска жега се носеше прясна миризма. Наскоро умрелите миришат като помийна яма, особено, ако стомахът или вътрешностите са били разкъсани. Знаех какво ще видя, когато вдигнах окървавения парцал. Миризмата ми бе подсказала.
Коленичих и закрих за малко устата и носа си с ръкав. Дишах повърхностно и през устата, но всъщност това не ми помагаше. Щом веднъж надушите смрадта, носът ви не я забравя. Миризмата пълзеше в гърлото ми и не искаше да се махне.
Бързо или бавно? Да дръпна ли плата или да го отместя? Бързо. Дръпнах, но пижамата беше залепнала заради съсирената кръв. Платът се обели с влажно всмукване.
Изглеждаше така, сякаш някой е грабнал гигантска лъжица за сладолед и е изкормил детето. Стомахът, вътрешностите, органите… всичко бе изчезнало.
Слънцето се завъртя около мен и се наложи да се подпра с длан на земята, за да не падна.
Погледнах към лицето. Косата на момчето беше светлокестенява като на майка му. По бузките бяха полепнали влажни къдрици. Погледът ми се върна отново към зейналата руина на корема му. От скъсания край на чревцето му течеше някаква тъмна, гъста течност.
Запрепъвах се встрани от местопрестъплението, използвайки за опора надгробните камъни. Щях да хукна, но бях сигурна, че ще падна. Небето се въртеше, за да се срещне със земята. Рухнах в буйната трева и повърнах.
Повръщах, докато се почувствах изцедена и светът спря да се върти. Избърсах си устата с ръкава и се изправих с помощта на един крив надгробен камък.
Никой не ми каза и дума, докато се връщах при ченгетата. Чаршафът бе закрил тялото. Тялото. Трябваше да мисля за него така. Не биваше да умувам върху факта, че е принадлежало на малко момче. Не можех. Щях да полудея.
— Е? — попита Долф.
— Не е мъртъв отдавна. Проклети да сме, Долф, било е късно сутринта или може би рано призори. Бил е жив, жив, когато тази твар му е посегнала! — взирах се в лейтенанта и усетих горещите зародиши на сълзи в очите си. Нямаше да плача! Вече се бях унижила достатъчно за днес. Поех си дъх — дълбоко, но внимателно — и издишах. Нямаше да ревна!
— Дадох ти двадесет и четири часа да говориш с тази Доминга Салвадор. Научи ли нещо?
— Казва, че не знае за случая. Вярвам й.
— Защо?
— Защото, ако искаше да убива хора, нямаше да извърши нещо толкова драматично.
— Какво имаш предвид? — попита той.
— Спокойно може да си пожелае да са мъртви… — обясних.
Долф се ококори.
— Вярваш ли си?
Свих рамене:
— Може би. Да. По дяволите, не знам. Тя ме плаши!
Той вдигна едната си гъста вежда:
— Ще го запомня.
— Имам обаче още едно име, което да си вкараш в списъка — допълних.
— Кого?
— Джон Бърк. Дошъл е от Ню Орлиънс за погребението на брат си.
Долф записа името в малкото си тефтерче.
— Ако е дошъл на гости, имал ли е време да…?
— Не се сещам за мотив, но той може да го извърши, ако иска. Провери го в нюорлеанската полиция. Според мен там го подозират в убийство.
— И за какъв дявол е излязъл от щата тогава?
— Не мисля, че те разполагат с доказателства уточних. — Доминга Салвадор каза, че ще ми помогне. Обеща да поразпита и да ми съобщи, ако изникне нещо.
— Аз пък разпитвах откакто ми спомена името й. Не помага на никого извън собствения й кръг. Как си я накарала да ти сътрудничи?
Свих рамене:
— Заради сладката ми личност е.
Долф поклати глава.
— Не е незаконно, Долф! Като изключим това, не искам да говоря за случката.
Той остави темата. Умен човек.
— Кажи ми веднага, щом научиш нещо, Анита! Трябва да спрем това чудо, преди да убие пак.
— Съгласна съм — обърнах се и зареях поглед над разлюляната трева. — Това ли е гробището, близо, до което сте намерили първите жертви?
— Да.
— Може би част от отговора се крие тук? — предположих.
— Какво имаш предвид?
— Повечето вампири трябва да се прибират в ковчезите си преди изгрев. Гулите се крият в подземни тунели — като гигантски къртици. Ако ставаше дума за нещо такова, бих решила, че тварта е някъде тук и чака да падне нощта.
— Но… — проточи детективът.
— Но, ако е зомби, то няма да пострада от слънчевите лъчи и не се нуждае от ковчег за почивка. Може да е вдигнато къде ли не, но според мен идва от това гробище. Ако са използвали вуду, би трябвало да намерим следи от ритуала.
— Като например?
— Нарисувано с тебешир верве, някакви символи около гроба, изсъхнала кръв, може би огън… — взирах се в шумолящата трева. — Макар че аз лично не бих запалила огън на открито точно тук.

— А ако не е било вуду?
— Тогава е бил съживител. И отново търсим изсъхнала кръв, може би мъртво животно… В такъв случай няма да останат толкова следи и е по-лесно да се почисти.
— Сигурна ли си, че е някакъв вид зомби? — поинтересува се Долф.
— Не знам какво друго може да е. Според мен трябва да постъпваме така, сякаш виновникът е зомби. Така поне има откъде да започнем и какво да търсим.
— Ако не е зомби, няма да си имаме и понятие — съгласи се ченгето.
— Точно така.
Той се усмихна, но не беше доволен.
— Надявам се да си права, Анита!
— Аз също — кимнах.
— Ако е дошло оттук, можеш ли да намериш гроба му?
— Може би.
— Може би ли?
— Да, може би. Вдигането на мъртви не е като науката, Долф. Понякога мога да усетя мъртъвците под земята. Неспокойни са. Да позная откога са мъртви, без да гледам камъка. Понякога не мога… — свих рамене.
— Ще ти помогнем, доколкото е възможно.
— Ще трябва да изчакам до смрачаване. Силите ми… са по-големи на тъмно.
— Това е след няколко часа. Можеш ли да направиш нещо сега?
Позамислих се.
— Не. Съжалявам, но не мога.
— Добре. Ще се върнеш ли тук довечера?
— Аха.
— Кога точно? Ще пратя хората си.
— Не знам по кое време. А и не знам колко ще трае. Може да се въртя тук с часове и да не намеря нищо.
— Или?
— Или пък да намеря самия звяр.
— Значи ще ти трябва подкрепление, просто за всеки случай!
Кимнах:
— Съгласна съм, но куршумите дори ако са сребърни, не вършат работа.
— А какво тогава?
— Огнепръскачки с напалм, каквито изтребителите използват за тунелите на гулите — обясних.
— Това не е стандартно въоръжение.
— Ами повикай екип изтребители, да се навъртат в готовност наоколо.
— Добра идея! — Долф си я записа.
— Искам една услуга — обадих се. — Той вдигна глава:
— Каква?
— Питър Бърк е бил убит, застрелян е. Брат му ме помоли да проверя какво е постигнала полицията по случая.
— Знаеш, че не можем да издаваме информация току-тъй.
— Знам, но ако успееш да научиш фактите, аз ще кажа на Джон Бърк само толкова, колкото да поддържам интереса му.
— Ти май се разбираш добре с всичките ни заподозрени — предположи Долф.
— Аха.
— Е, ще поразпитам в „Убийства“. Знаеш ли под чия юрисдикция е бил намерен?
Поклатих глава:
— Не, но мога да разбера. Тъкмо ще имам извинение пак да поговоря с Бърк.
— Каза, че бил заподозрян за убийство в Ню Орлиънс?
— Ахъм — съгласих се.
— И че може да е сторил това… — Долф махна към чаршафа.
— Мда.
— Пази си гърба, Анита!
— Винаги внимавам.
— Обади ми се колкото се може по-рано тази вечер. Не искам хората ми да седят и да кълчат пръсти срещу заплащане за извънреден труд.
— Ще звънна щом мога. Трябва да отложа трима клиенти само за да имам време да дойда…
Бърт нямаше да остане доволен. Денят тепърва започваше.
— Защо не е изяло повече от момчето? — попита Долф.
— Не знам — отвърнах.
Той кимна.
— Добре, значи ще се видим довечера.
— Предай на Лусил много поздрави от мен. Тя как се справя с дипломната си работа?
— Почти е приключила. Все ще успее, преди най-малкият да си вземе инженерната диплома.
— Страхотно!
Чаршафът запляска под порива на топлия вятър. Струйка пот потече по челото ми. Безсмислените ми теми бяха на свършване.
— Ще се видим после — казах и тръгнах по склона. Спрях и се обърнах: — Долф?
— Да?
— Досега не бях чувала за точно такова зомби. Може би става от гроба no-скоро като вампирите. Ако онези изтребители и подкреплението се въртят наоколо след здрач, нищо чудно да го спипате как се вдига от гроба и да успеете да го претрепете.
— Колко е вероятно?
— Не особено, но е възможно — уточних.
— Не знам как ще обясня извънредния труд, но ще се справя.
— Ще дойда веднага щом мога.
— Че какво по-важно може да има от това? — изуми се Долф.
Усмихнах се.
— Нищо, което би пожелал да научиш.
— Хайде, опитай!
Поклатих глава. Той кимна.
— Довечера, колкото се може по-рано.
— Колкото се може — съгласих се.
Детектив Пери ме изпрати. Може би от учтивост, може би просто искаше да се махне от corpus delicti*. Не го виня.
— Как е жена ти, детектив?
— Чакаме първото бебе след месец.
[* Съвкупност от признаците, които характеризират едно престъпление; буквално — местопрестъпление (лат.) — Бел. пр.]
Усмихнах му се:
— Не знаех. Моите поздравления!
— Благодаря! — Внезапно лицето му се помрачи и между тъмните му очи се очерта бръчка. — Смяташ ли, че ще открием тази твар, преди да убие отново?
— Надявам се — отвърнах.
— И какъв е шансът?
Какво искаше — успокоение или истината? Истината.
— Нямам ни най-малка представа.
— Надявах се, че няма да го кажеш.
— Аз също, детектив! Аз също!

11

И кое беше по-важно от залавянето на твар, изкормила цяло семейство? Нищо, абсолютно нищо. Но до смрачаване оставаше доста време, а и аз си имах други проблеми. Дали Томи ще се върне при Гейнър да му предаде какво съм казала? Да. А Гейнър ще приеме ли вестта с лека ръка? Вероятно не. Нуждаех се от информация. Трябваше да науча докъде може да стигне той. Репортер… трябваше ми репортер. Ървинг Гризуолд идва на помощ!
Ървинг обитаваше едно от онези пастелни кубчета, които минават за кабинети. Няма покрив, няма врата, но притежава стени. Ървинг е висок само метър и шейсет. Дори и това ми стига, да го заобичам. Не срещам често мъже точно с моя ръст. Рошавата кафява коса обграждаше плешивото петно на темето му като цветни венчелистчета. Носеше бяла риза с навити до лактите ръкави, връзката му беше разхлабена. Лицето му бе обло и розовобузо. Приличаше на плешиво херувимче. С нищо не напомняше на върколак, какъвто всъщност беше. Дори ликантропията не лекува оплешивяването.
Никой в сейнтлуиския „Пост Диспач“ не знаеше, че Ървинг е превръщач. Това е заболяване и дискриминацията спрямо ликантропите е незаконна, но, както и при хората със СПИН, работодателите престъпват закона въпреки това. Е, може би ръководството на вестника щеше да се окаже либерално и с широки разбирания, но аз бях на мнението на Ървинг. Предпазливостта на първо място!
Заварих го на стола зад бюрото му. Аз самата се облегнах на прага на кубчето-кабинет.
— Как върви? — попита приятелят ми.
— За забавен ли се смяташ или просто имаш дразнещ навик? — поинтересувах се.
Той се ухили:
— Просто съм общителен. Питай приятелката ми!
— Обзалагам се!
— Та к’во стаа, Блейк? И, моля те, кажи ми, че каквото и да става, е годно за запис, а не обратното.
— Как ти се струва идеята да напишеш статия за готвещия се нов закон за зомбитата?
— Ми може — отвърна той. Присви подозрително очи. — Какво ще искаш в замяна?
— Тази част не става за запис, Ървинг, поне засега.
— Естествено! — той ми се намръщи. — Продължавай!
— Трябва ми цялата информация за Харолд Гейнър, с която разполагате.
— Това име не ми говори нищо — призна той. Трябва ли?
Веселостта бе изчезнала от погледа му и сега ме гледаше сериозно. Съсредоточаваше се напълно, когато надушеше някоя статия.
— Не е задължително — отвърнах аз. Предпазливост! — Можеш ли да се сдобиеш с информацията?
— В замяна на статия за зомбитата?
— Ще те разходя из всички заводи, които използват зомбита. Можеш да водиш фотограф и да щракаш труповете!
Очите му светнаха.
— Серия статии с много ужасяващи снимки. На централното място — ти. Красавицата и Звяра. Издателят ми вероятно ще се хване.
— И аз така си помислих, но не съм сигурна за централното място…
— Хей, шефът ти ще го хареса! Публичността значи и повече работа…
— И продава повече вестници…
— Така си е — съгласи се Ървинг. Погледа ме известно време. Стаята бе почти тиха. Повечето служители си бяха тръгнали. Езерцето светлина тук бе едно от малкото. Ървинг ме бе чакал. Толкова по въпроса, че пресата никога не спи. Тихото дихание на климатика запълваше покоя на ранната вечер.
— Ще видя имаме ли Харолд Гейнър в компютъра — заяви той накрая.
Усмихнах му се:
— Хубав номер — да запомниш името само от едно споменаване.
— В крайна сметка съм опитен журналист — отвърна той. Завъртя пресилено стола си към клавиатурата на компютъра. Надяна си въображаеми ръкавици и нагласи дългата опашка на смокинга си.
— О, я стига! — усмихнах му се по-широко.
— Не припирай маестрото! — Ървинг написа няколко думи и екранът оживя, след което приятелят ми призна: — Имаме го. Разполагаме с доста нещо за него. Ще отнеме цяла вечност да го разпечатам! — Той завъртя стола си, за да се обърне към мен. Лош знак. Поде: — Виж какво ще ти предложа… Ще опаковам папката с все снимките, ако имаме такива. Ще ти ги връча право в сладките ръчички.
— И къде е уловката?
Ървинг сплете пръсти на гърдите си.
— Моля ти се, никакви уловки. Правя го от добро сърце.
— Добре, донеси ги в апартамента ми.
— Защо не се видим при „Мъртвеца Дейв“? — предложи върколакът.
— „Мъртвецът“ е долу във вампирския квартал. Каква работа имаш пък ти натам?
При все сладкото си херувимско лице, той ме наблюдаваше много внимателно.
— Носят се слухове, че има нов Господар на Града. Искам статия.
Само поклатих глава:
— Значи се навърташ около „Мъртвеца Дейв“, за да намериш информация?
— Точно така.
— Вампирите няма да говорят с теб. Приличаш на човек.
— Благодаря за комплимента! — ухили се Ървинг. С теб обаче ще говорят, Анита! Знаеш ли кой е новият Господар? Дали може да се срещна с него… или с нея? Да взема интервю?
— Исусе, Ървинг, нямаш ли си достатъчно проблеми и без да се забъркваш с този вампирски крал?
— Значи е мъж.
— Това беше просто обрат на речта — възразих.
— Знаеш нещо! Знам, че знаеш!
— Това, което знам е, че не би желал да привличаш вниманието на вампир-повелител. Те са зли, Ървинг!
— И самите вампири се опитват да се издигнат сред каймака на обществото. Искат позитивна популярност. Едно интервю за това какво възнамерява да прави Господарят с вампирското общество. Представата му за бъдещето. Ще е много спретнатичко и приповдигнато. Никакви шеги за трупове. Без сензации. Чиста журналистика!
— Аха, да бе. На страница с вкусно заглавийце: ГОСПОДАРЯТ ВАМПИР НА СЕЙНТ ЛУИС ПРОГОВАРЯ!
— Мда, би било страхотно!
— Пак си се надишал с печатарско мастило, Ървинг!
— Ще ти дам всичко за Гейнър, което намеря. Снимки.
— И откъде знаеш, че имаш снимки? — попитах.
Той се взря в мен, налагайки внимателно безизразна маска на облото си, сладко лице.
— Ти разпозна името, малък кучи с…
— Тцъ-тцъ, Анита! Помогни ми да взема интервю от Господаря на града. Ще ти дам всичко, което поискаш!
— Аз ще ти предоставя серия статии за зомбитата. Цветни снимки на гниещи зомбита, Ървинг! Ще продават вестника!
— Без интервю с Господаря?
— Ако имаш късмет — без! — съгласих се.
— По дяволите.
— Може ли да получа досието на Гейнър?
Ървинг кимна.
— Ще го събера — и ме погледна. — Все още искам да се видим при „Мъртвеца Дейв“. Може пък, ако ти си наоколо, някой вампир да ме заговори…
— Ървинг, няма да станеш по-мил на вампирите, ако те видят с техен законен екзекутор!
— Те още ли те наричат Екзекуторката?
— Да, а имам и доста други прякори.
— Добре, досието на Гейнър в замяна на участие в следващата ти вампирска екзекуция?
— Не — отвърнах.
— Ах, Анита…
— Не.
Той разпери широко ръце:
— Добре де, беше просто предложение. Би излязла страхотна статия!
— Не се нуждая от публичност, Ървинг, не и от този тип във всеки случай.
Той кимна:
— Аха, така си е. Е, ще се видим в „Мъртвеца Дейв“ след два часа.
— Нека е час. Ще ми се да изляза от Квартала преди здрач.
— Да не би някой да те е взел на мушка? Искам да кажа, не бих желал да излагам на опасност живота ти, Блейк! — той се ухили. — Снесла си ми толкова първи страници! Не бих искал да те загубя!
— Благодаря за загрижеността. Не, не са ме взели на мушка. Поне доколкото знам.
— Не ми прозвуча много уверено…
Втренчих се във върколака. Зачудих се дали да му кажа, че новият Господар на града ми е пратил дузина бели рози и покана за танци. Отказах му. На секретаря ми имаше съобщение и покана за официален прием. Изтрих го. Поне засега Господарят се държеше като истински дворцов джентълмен отпреди няколко века. Но нямаше да продължи дълго. Жан-Клод не е човек, който приема леко пораженията.
Не споделих с Ървинг. Нямаше нужда да научава.
— Ще се видим в „Мъртвеца“ след час. Трябва да изтичам до вкъщи да се преоблека.
— Сега, като го спомена, май никога досега не съм те виждал в рокля…
— Бях на погребение днес.
— По работа или на близък човек?
— На близък — отвърнах.
— Моите съболезнования в такъв случай!
Свих рамене.
— Трябва да тръгвам, за да ми стигне времето да се преоблека и да дойда на срещата. Благодаря, Ървинг!
— Това не е услуга, Блейк! Ще те накарам да си платиш с онези статии за зомбитата!
Въздъхнах. Въртяха ми се пози от рода на „Прегърни онзи труп!“. Но новият закон се нуждаеше от обществена подкрепа. Колкото повече хора научеха за ужаса, толкова по-голям шанс имахме да го приемат. На практика Ървинг ми правеше услуга. Нямаше нужда обаче да го осведомявам за това.
Излязох в сумрака на тъмния офис. Помахах, без да се обръщам. Исках да съблека роклята и да се намъкна в нещо, което може да скрие пистолет. Щом щях да ходя в Кървавия квартал, имах нужда от оръжие.