`Анита Блейк, ловецът на вампири ` - Лоръл К. Хамилтън /поредица/

Глава 30

В четири часа сутринта стоях в коридора пред жилището си. Бях облечена в много розов анцуг. Държах мокрите си дрехи внимателно във вързоп под лявото рамо. Дори и с анцуга ми беше студено. Парамедиците ме бяха пуснали само защото им бях обещала, че ще пия топли течности и ще си взема горещ душ. Бях изтичала нагоре по стълбите, обута в чорапи за фитнес. Можех да нося дрехите на Кати, но не и обувките и.
Беше ми студено, бях уморена и лицето ме болеше. Главоболието обаче бе изчезнало. Може би се беше разтворило в леденостудената вода. Или пък в резултат на докосването на нагата. Не можех да си спомня за истории, които ги свързват със спонтанно лечителство, но пък бе изминало много време, откакто бях чела за тях. Те бяха част от финалния изпит по свръхестествена биология. Голямата подсказка бяха перлата и кожата на кобра. Щях да си изровя учебниците и отново да прочета информацията. На лекаря в съответната болница обаче щеше да му се наложи да чете по-бързо от мен. Интересно дали нагите присъстваха в компютрите им? По закон беше желателно да присъстват. Дали нагите разполагаха с някой, който да ги съди от тяхно име, ако липсваше? Или пък щеше да се надигне от смъртното си ложе и сам да ги съди?
За втори път в рамките на шест часа стоях пред апартамента си и нямах ключове. За момент облегнах глава на вратата и почувствах жалост към себе си. Не исках отново да виждам Ричард. Имахме да говорим за много неща, които нямаха нищо общо с превръщането. Искаше ми се да не се бях замисляла за деца. Не исках да обсъждаме малките нахалници тази вечер. Не исках да обсъждам нищо. Исках да се довлека до леглото и да остана сама.
Поех си дълбоко въздух и застанах изправена. Нямаше нужда да изглеждам толкова злощастно, колкото се чувствах. Позвъних на собствения си звънец и се зарекох да направя още един комплект ключове. Не, никой от тях не бе за Ричард. И двата бяха за мен.
Той отвори вратата. Разрошената му от съня коса падаше на тежки вълни около лицето. Беше гол до кръста и с боси крака. Горното копче на дънките му бе разкопчано. Внезапно се зарадвах да го видя. Желанието е прекрасно нещо.
Сграбчих горната част на дънките му и го притеглих към себе си. Той подскочи, когато мокрите ми дрехи докоснаха голите му гърди, но не се отдръпна. Тялото му бе почти трескаво горещо от съня. Затоплих ръцете си, придвижвайки ги по гръбнака му, а той потрепери и се изви от студа, но не се отдръпна. Пуснах мокрите дрехи на пода.
Целунахме се. Устните му бяха нежни. Ръцете ми се придвижиха по краищата на колана му, а пръстите бяха опасно ниско. Прошепна ми нещо тихо и нежно. Очаквах да са сладки безсмислици или мръсни обещания. Вместо това получих:
— Имаме си компания.
Може да се каже, че замръзнах. В главата ми се появи образът на Рони или по-лошо, на Ървинг, седящ на кушетката, докато ние се опипваме.
— По дяволите — казах аз тихо и с чувство.
— Най-сетне си вкъщи, ma petite.
Беше много по-лошо от Ървинг. Изгледах Ричард с отворена уста.
— Какво става?
— Появи се, докато бях заспал. Събудих се от отварянето на вратата.
Внезапно отново ми стана студено, чак до върха на пръстите на краката.
— Добре ли си?
— Наистина ли искаш да обсъждате това в коридора, ma petite? — О, колко благоразумно звучеше гласът на Жан-Клод.
Искаше ми се да остана в коридора само защото той е казал да не го правя, но беше детинско. Пък и това си беше моят апартамент.
Пристъпих напред, усещайки топлото присъствие на Ричард край себе си. Изритах мокрите си дрехи през вратата, за да са свободни ръцете ми. Пистолетът се виждаше съвсем открито върху анцуга. Кобурът се поклащаше свободно поради липсата на колан, но можех да извадя оръжието, ако възникнеше нужда. Вероятно нямаше да се наложи, но беше добре да припомня на Господаря, че съм сериозна.
Ричард затвори вратата и се облегна на нея с ръце зад гърба. Лицето му бе почти скрито зад кичури коса. Мускулите по корема му изпъкваха и сякаш подканяха да ги погаля, което вероятно щях да правя, ако във всекидневната ми нямаше вампир.
Жан-Клод седна на кушетката. Черната риза се разтвори над голия му торс. Ръцете му бяха опънати по дължината на облегалката и повдигаха ризата, така че разкриваха зърната на гърдите му, които бяха само две идеи по-тъмни от бледата му кожа. Устните му бяха извити в лека усмивка. Изглеждаше драматично и перфектно върху бялата кушетка. Пасваше на обзавеждането. Мамка му. Щеше да се наложи да си купя нови мебели, нещо не в бяло или черно.
— Какво правиш тук, Жан-Клод?
— Така ли посрещаш новия си ухажор?
— Моля те, поне тази нощ не бъди толкова дразнещ. Твърде уморена и натъртена съм, че да се закачаш с мен. Кажи ми защо си тук и какво искаш и се разкарай.
Той се изправи на крака сякаш дръпнат с невидими конци, с лекотата на човек, чието тяло сякаш няма кости. Поне ризата му се затвори и прикри по-голямата част от бледото съвършенство на тялото му. И това бе нещо.
— Тук съм, за да се срещна с теб и Ричард.
— Защо?
Той се разсмя и звукът се отърка в мен като вълна от козина, мека и разкошна, гъделичкаща и мъртва. Поех си дълбоко въздух и свалих кобура. Не беше дошъл да ни нарани. Беше тук, за да флиртува. Минах покрай двамата и преметнах кобура на облегалката на един кухненски стол. Почувствах как погледите им ме следват, докато се движа. Беше едновременно ласкателно и адски притеснително.
Погледнах към тях. Ричард все още стоеше край вратата, необлечен и подканящ. Жан-Клод стоеше край кушетката, напълно неподвижен, като триизмерна картина на мокър сън. Сексуалният потенциал в стаята беше астрономически. Фактът, че нищо нямаше да се случи, беше почти тъжен.
В кафеварката имаше останало кафе. Ако си пийнех достатъчно горещо кафе и си вземех наистина гореща вана, може би щях да се посгрея. Бих предпочела горещ душ, така щеше да стане по-бързо за четири сутринта, но бях обещала на парамедиците. Заради нещо във връзка с нормалната ми температура.
— Защо искаш да ни видиш с Ричард? — Налях си кафе в прясно измитата ми чаша с пингвин. Ричард си го биваше в домакинстването.
— Беше ми казано, че мосю Зееман смята да прекара нощта тук.
— И какво, ако е така?
— Кой ти каза? — попита Ричард.
Беше се отдръпнал от вратата и дори бе закопчал горното си копче. Жалко.
— Стивън.
— Той не би предал тази информация доброволно — каза Ричард.
Стоеше много близо до Жан-Клод. В чисто физически аспект се извисяваше малко над него. Полуоблечен. Би трябвало да изглежда несигурен, колеблив. Изглеждаше си съвсем у дома. Първият път, когато бях видяла Ричард, беше гол в легло. И тогава не бе притеснен.
— Стивън не я даде доброволно — отвърна Жан-Клод.
— Той се намира под моя защита — каза Ричард.
— Ти не си водач на глутницата, Ричард. Можеш да защитаваш Стивън вътре в нея, но Маркус все още е господар. Той даде Стивън на мен, както направи и с теб.
Ричард просто си стоеше на място. Не бе помръднал, и все пак внезапно въздухът около него сякаш се завъртя. Ако човек примигнеше, щеше да пропусне момента. Въздухът се изпълни с извиваща се енергия, която гъделичкаше кожата ми. Проклятие.
— Не принадлежа на никого.
Жан-Клод се обърна към него. Лицето му бе приятно и открито, а гласът му — общителен.
— Тоест не признаваш властта на Маркус? — Беше подвеждащ въпрос и всички го знаехме.
— Какво ще стане, ако каже „не“? — попитах аз.
Жан-Клод се обърна към мен. Лицето му бе премерено безизразно.
— Казва „не“.
— И ти казваш на Маркус, и следва какво?
Той се усмихна, бавно извиване на устните, от което перфектните му сини очи заблестяха.
— Маркус ще го приеме като директно предизвикателство към властта му.
Оставих чашата с кафе и заобиколих плота. Стоях почти между двамата, енергията на Ричард пъплеше по кожата ми като маршируващи насекоми. От Жан-Клод не се излъчваше нищо. Мъртвите не издават шумове.
— Ако причиниш смъртта на Ричард, дори и индиректно, сделката ни отпада.
— Не е нужно да ме защитаваш — обади се Ричард.
— Ако загинеш, докато се биеш с Маркус, е едно, ако загинеш, защото Жан-Клод те ревнува, това вече е по моя вина.
Ричард ме докосна по рамото. Силата му беше като вълна електричество по тялото ми. Потреперих и той махна ръката си.
— Мога просто да се предам пред Маркус, да призная водачеството му и ще бъда в безопасност.
Поклатих отрицателно глава.
— Виждала съм какво смята за приемливо Маркус. Дори не се приближава до идеята ми за безопасно.
— Маркус не е знаел, че са филмирали два края — каза Ричард.
— Значи си разговарял с него?
— Нима говорите за прекрасните малки филми, измислени от Рейна? — попита Жан-Клод.
И двамата се обърнахме към него. В стаята плисна вълна от енергия, която постепенно започна да се усилва. Беше ми трудно да дишам, застанала толкова близо до него, сякаш се опитвах да преглътна гръмотевична буря.
Поклатих глава. По един проблем, моля.
— Какво знаеш за филмите? — попитах аз.
Жан-Клод ни изгледа, първо единия, после другия. В крайна сметка спря погледа си върху моя.
— По гласа ти звучи по-важно, отколкото би трябвало да е. Какво е направила Рейна сега?
— Откъде знаеш за филмите? — попита Ричард. Пристъпи крачка напред. Гърдите му докоснаха гърба ми и аз ахнах. Кожата започна да ме гъделичка сякаш някой бе допрял до нея оголена жица, но не болеше. Просто усещането бе почти завладяващо. Доставяше удоволствие, но по начин, за който знаете, че ще премине в болка, ако не спре скоро.
Отдръпнах се от него и застанах помежду им, така че да не съм с гръб към никого. И двамата ме изгледаха. Израженията им бяха почти идентични. Отчуждени, сякаш през главите им минават неща, за които никога не бих мечтала, сякаш слушаха музика, на която не бих могла да танцувам. Бях единственият човек в стаята.
— Жан-Клод, просто ми кажи какво знаеш за филмите на Рейна. Без игрички, става ли?
Той се втренчи в мен за секунда, после елегантно сви рамене.
— Добре. Вашата алфа женска ме покани да се включа в мръсните й филми. Предложиха ми ролята на звездата.
Знаех, че е отхвърлил предложението. Беше ексхибиционист, но все пак предпочиташе да спазва някакво ниво на благоприличие при представленията си. Мръсните филми бяха неприемливи за него.
— Хареса ли ти да правиш секс с нея пред камерите? — попита Ричард. Гласът му бе нисък, цялата му енергия изпълваше стаята.
Жан-Клод се обърна към него, а в очите му имаше гняв.
— Тя похвали теб, мой космати приятелю. Твърди, че си великолепен.
— Това беше евтино, Жан-Клод — отвърнах аз.
— Не ми вярваш. Толкова ли си сигурна в него?
— Че не би правил секс с Рейна ли? Да.
По лицето на Ричард пробягна странно изражение. Изгледах го.
— Не си, нали?
Жан-Клод се разсмя.
— Бях на деветнадесет. Тя беше алфа женската. Мислех, че нямам избор.
— Да бе.
— Тя има право да си избира от новите мъжкари. Това е едно от нещата, които искам да спра.
— Още ли спиш с нея? — попитах аз.
— Не, не и откакто имам избор — отвърна той.
— Рейна говори с голяма привързаност за теб, Ричард. С такива подробности. Не може да е било чак толкова отдавна.
— Беше преди седем години.
— Наистина? — В тази дума се съдържаше цяла вселена от съмнение.
— Не те лъжа, Анита — отвърна той.
Ричард пристъпи напред. Жан-Клод тръгна към него. Нивото на тестостерона започна да прехвърля това на свръхестествените сили. Щяхме да се удавим в двете.
Застанах между двамата, поставяйки ръце на гърдите им. В мига, в който дланта ми докосна голата кожа на Ричард, силата започна да тече надолу по нея като някаква хладна електрическа течност. Другата ми ръка докосна Жан-Клод секунда по-късно. Това някаква игра на дрехата ли беше, или вампирът постави дланта ми върху голите си гърди? Плътта бе хладна и мека и почувствах как силата на Ричард преминава през тялото ми и се забива в перфектната кожа.
Щом го докосна, от вампира се изстреля ответен прилив на енергия. Двете енергии не се бореха помежду си, смесиха се вътре в мен, разливайки се една в друга. Силата на Жан-Клод беше хладък, буен вятър. Тази на Ричард бе цялата горещина и електричество. Двете се подхранваха взаимно като дърво и пламък. И под всичко това можех да почувствам себе си, онова нещо вътре в мен, което ми позволяваше да призовавам мъртвите. Магията, поради липсата на по-добра дума. Трите сили се сляха в един поток, от който кожата ми настръхна, сърцето ми се разтупка, а стомахът ми се присви.
Коленете ми поддадоха и се озовах задъхана на пода на четири крака. Кожата ми сякаш искаше да се отлепи от тялото. Чувствах сърцето си в гърлото и не можех да си поема въздух. Всичко изглеждаше златисто по краищата, а пред очите ми танцуваха светли петна. Имаше опасност да изгубя съзнание.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Ричард.
Гласът му сякаш идваше от по-далеч, отколкото би трябвало. До този момент не го бях чувала да ругае.
Жан-Клод коленичи до мен. Не се опита да ме докосне. Погледнах към очите му само от няколко сантиметра. Зениците ги нямаше, останало беше само това прекрасно тъмносиньо. Очите му изглеждаха така, когато се държеше по вампирски. Не мисля, че този път беше нарочно.
Ричард коленичи от другата ми страна и започна да посяга към мен. Когато ръката му бе на няколко сантиметра, помежду ни прескочи енергия като от статично електричество. Той рязко дръпна ръката си обратно.
— Какво е това? — Звучеше леко уплашено. Аз също бях.
— Ма petite, можеш ли да говориш?
Кимнах. Виждах всичко свръхфокусирано, по начина, по който изглежда светът при прилив на адреналин. Сенките по гърдите на Жан-Клод на мястото, където ризата му се разливаше около него, изглеждаха плътни и осезаеми. Платът беше почти металически черен, като гръб на бръмбар.
— Кажи нещо, ma petite.
— Анита, добре ли си?
Обърнах се към Ричард почти на забавен каданс. Косата му бе паднала над едното око. Всеки косъм бе дебел и идеален като начертана линия. Можех да различа всяка от миглите около кафявите му очи във впечатляващ контраст.
— Добре съм. — Но дали бях?
— Какво стана? — попита Ричард.
Не бях сигурна към кого е адресиран въпросът. Надявах се, че не е към мен, защото нямах представа.
Жан-Клод седна до мен на пода с облегнат на плота гръб. Затвори очи и си пое дълбоко въздух с потръпване. Когато го изпусна, очите му се отвориха. Бяха с все същия тъмносин цвят, в който да се удавиш, сякаш смяташе да се нахрани с нещо. Гласът му прозвуча нормално, или поне толкова нормално, колкото въобще беше възможно.
— Никога преди не съм чувствал такъв прилив на сила, не и без преди това да се е проляла кръв.
— Винаги може да се разчита на теб да кажеш идеалното нещо в подобна ситуация — отвърнах аз.
Ричард почти се рееше над мен, сякаш искаше да помогне, но се страхуваше да ме докосне. Погледна към Жан-Клод.
— Какво ни направи?
— Аз? — Красивото лице на Жан-Клод беше почти отпуснато, очите наполовина затворени, устните — разделени. — Не съм правил нищо.
— Това е лъжа — отвърна Ричард.
Седна по индиански на малко разстояние от мен, достатъчно далеч, че да не се докоснем случайно, но достатъчно близо, че точещата се сила да пълзи помежду ни. Отдръпнах се с няколко сантиметра и установих, че по-близо до Жан-Клод не е кой знае колко по-добре. Каквото и да беше, не бе нещо моментно. Напрежението все още витаеше във въздуха и под кожите ни.
Погледнах към Ричард.
— Звучиш напълно сигурен, че е намислил нещо. Ще ми се да го вярвам. Но какво знаеш ти, което на мен не ми е известно?
— Не го направих аз. Не си и ти. Разпознавам магията, щом я помириша. Трябва да е той.
Щом я помириша? Обърнах се към Жан-Клод.
— Е?
Той се разсмя. Звукът се понесе надолу по гръбнака ми като докосване на козина, мека, разкошна, изумителна. Дойде твърде скоро след прилива на енергия, който бяхме споделили. Потреперих и той се разсмя още по-силно. Боли ви и сте наясно, че не трябва да го правите, но чувството е твърде приятно, за да спрете. Смехът му винаги бе опасно вкусен, като отровен бонбон.
— Кълна се, в каквото пожелаеш, че не съм направил нищо умишлено.
— А какво си направил, без да искаш? — попитах аз.
— Задай си същия въпрос, ma petite. Аз не съм единственият господар на свръхестественото в тази стая.
Е, прав беше.
— Твърдиш, че един от нас го е направил.
— Казвам, че не знам кой го направи, нито какво беше. Но мосю Зееман е прав, беше магия. Сурова мощ, която би накарала козината на всеки вълк да настръхне.
— Какво би трябвало да означава това? — попита Ричард.
— Че ако можеш да овладееш такава сила, Вълчо, дори Маркус може да и се преклони.
Ричард придърпа коленете си нагоре и ги опря до гърдите си. Очите му изглеждаха далечни, замислени. Идеята го бе заинтригувала.
— Аз ли съм единствената в тази стая, която не се опитва да сплоти кралството си?
Ричард ме погледна. Изразът на лицето му бе почти извинителен.
— Не искам да убивам Маркус. Ако успея да направя достатъчно величествена демонстрация на сила, може и да отстъпи.
Жан-Клод ми се усмихна. Беше много доволна усмивка.
— Признава, че не е човек и сега иска сила, за да стане водач на глутницата*. — Устните му се разшириха почти до усмивка.
— Не знаех, че си фен на музиката от шейсетте — казах аз.
— Има много неща, които не знаеш за мен, ma petite.
Просто го зяпах. Представата за Жан-Клод, купонясващ на музиката на „Шангри-Ла“, ми се струваше по-странна от всичко, на което бях станала свидетел тази вечер. В крайна сметка вярвах в наги, но не вярвах, че Жан-Клод има хоби.
[* Става дума за песента „The Leader of the Pack“, която се превежда като Водач на глутница. — Бел. прев.]

Глава 31

Гореща вана. Отново в голямата тениска, анцуга и чорапите. Щях да съм най-зле облеченият човек в стаята. Планирах да заменя онази черна роба при първа възможност.
Седяха на кушетката толкова далече един от друг, колкото беше възможно. Позата на Жан-Клод бе манекенска, с една ръка на гърба на кушетката и другата на страничната облегалка. Единият му крак бе преметнат на коляното на другия и демонстрираше меките му ботуши. Ричард се бе свил на своя край с едно коляно, притиснато към гърдите, а другото — свито на кушетката.
Ричард изглеждаше удобно настанен. Жан-Клод сякаш очакваше да се появи някой бродещ фотограф. Двамата мъже в живота ми. Едва издържах гледката.
— Трябва да поспя малко, така че тези, които не остават, да се разкарат.
— Ако имаш предвид мен, ma petite, нямам намерение да напусна, освен, ако и Ричард не дойде с мен.
— Стивън ти е казал защо съм тук — обади се Ричард. — Тя е наранена и не трябва да остава сама.
— Погледни я, Ричард. Изглежда ли ти зле? — Той протегна изящна ръка. — Признавам, че е понесла малко наранявания, но не се нуждае от помощта ти. Вероятно не се нуждае и от моята.
— Аз поканих Ричард да остане. Теб не съм.
— О, всъщност ме покани, ma petite.
— Първо престани да ме наричаш така. И второ, кога съм те поканила?
— Последния път, когато бях тук. Мисля, че беше през август.
Мамка му, бях забравила. Това беше твърде небрежно. Бях изложила Ричард на опасност. Нещата тъкмо се нареждаха, но не съобразих, че го оставям сам на място, където Жан-Клод може да влиза и излиза по желание.
— Веднага мога да се погрижа за това — отвърнах аз.
— Ако подобен драматичен жест ще ти достави удоволствие, давай. Но Ричард не трябва да прекарва нощта тук.
— Защо не?
— Мисля, че си от онези жени, които щом отдадат тялото си, отдават и сърцето. Ако преспиш с нашия мосю Зееман, мисля, че няма да има връщане назад.
— Сексът не е обвързване — отвърнах аз.
— За повечето хора не е, но в твоя случай мисля, че е точно това.
Фактът, че ме познаваше толкова добре, ме накара да се изчервя. Проклет да е.
— Не планирам да спя с него.
— Вярвам ти, ma petite, но виждам начина, по който го следиш с очи. Той си седи тук и изглежда сладък и топъл, и много жив. Ако не бях дошъл, когато се прибра, дали щеше да му устоиш?
— Да.
Той сви рамене.
— Възможно е. Силата на волята ти е ужасяваща, но не мога да поема този риск.
— Не ми вярваш, че няма да му се нахвърля?
Отново онова свиване на рамене, което би могло да означава всичко. Усмивката му беше подканяща и снизходителна.
— Защо? Да не би и ти да си падаш по него?
Въпросът го свари неподготвен. Изненадата, изписана по лицето му, си струваше ядосаното изражение на Ричард. Жан-Клод погледна към Ричард. Посвети му пълното си внимание. Втренчи се в него с очи, шарещи по тялото му в бавен, интимен танц. Погледът му се спря не на слабините или гърдите, а на врата.
— Вярно е, че кръвта на превръщачите може да е по-сладка от човешката. Диво преживяване е, ако успееш да го направиш, без да те разкъсат.
— Звучиш като изнасилвач — обадих се аз.
Усмивката му разцъфна в изненадващо проблясване на зъби.
— Не е лошо сравнение.
— Знаеш ли, това беше обида.
— Знам, че беше предвидено да е.
— Мислех си, че имаме споразумение — каза Ричард.
— Имаме.
— Значи можеш да стоиш и да говориш за мен като за храна, но пак имаме споразумение.
— Ще е приятно да те взема по много причини, но имаме уговорка. Няма да се отметна от нея.
— Каква уговорка? — попитах аз.
— Ще изследваме общите си сили — отвърна Жан-Клод.
— И какво означава това?
— Не сме сигурни — обади се Ричард. — Още не сме изяснили подробностите.
— Току-що се разбрахме да не се избиваме взаимно, ma petite. Дай ни малко време, за да планираме нещата и нататък.
— Добре. Тогава изчезвайте и двамата.
Ричард се изправи на кушетката.
— Анита, чу Лилиан. Трябва да те будят на всеки час.
— Ще си наглася алармата. Виж, Ричард, добре съм. Обличай се и тръгвай.
Изглеждаше объркан и леко наранен.
— Анита.
Жан-Клод не изглеждаше объркан или наранен. Изглеждаше самодоволен.
— Ричард няма да прекара нощта тук. Доволен ли си?
— Да.
— Ти също няма да прекараш нощта тук.
— Не съм и смятал. — Изправи се и се обърна с лице към мен. — Ще напусна веднага, щом си получа целувката за лека нощ.
— Твоята какво?
— Моята целувка. — Заобиколи кушетката и застана пред мен. — Признавам, че си те представях облечена в нещо по… — той подръпна ръкава ми — …изкусително, но човек се задоволява с онова, което може да получи.
Дръпнах ръкава от ръцете му.
— Още не си получил нищо.
— Вярно е, но съм изпълнен с надежда.
— Нямам представа защо — отвърнах аз.
— Споразумението ми с Ричард се базира на това, че всички ние излизаме. Ти излизаш с Ричард и излизаш с мен. И двамата те ухажваме. Едно задушевно, малко семейство.
— Може ли да ускорим нещата? Искам да си лягам.
Между очите му се появи лека бръчка.
— Анита, не ме улесняваш.
— Ура.
Бръчката се изглади и той въздъхна.
— Човек би казал, че трябва да се откажа от надеждата все някога нещата да стават по лесния начин с теб.
— Да — отвърнах аз, — би трябвало.
— Целувка за лека нощ, та… Анита. Ако наистина имаш намерение да излизаш с мен, няма да е последната.
Погледнах нагоре към него. Искаше ми се да му кажа да върви по дяволите, но имаше нещо в начина, по който беше застанал.
— И какво ще стане, ако кажа, че няма целувка?
— Тогава ще се махна за тази вечер — пристъпи към мен така, че почти се докосвахме. Платът на ризата му докосваше предната част на тениската ми. — Но ако даваш целувки на Ричард и не ми позволяваш подобни привилегии, уговорката ни отпада. Ако аз не мога да те докосвам, а той може, няма да е особено честно.
Бях се съгласила да излизаме заедно, защото тогава ми се беше сторило добра идея, но сега… Не се бях замисляла за всички усложнения. Излизане, целувки, контене. Гадост!
— Не се целувам, докато не мине първата среща.
— Но ти вече си ме целувала, Анита.
— Не и по собствено желание.
— Кажи ми, че не ти хареса, ma petite.
Щеше да ми хареса да излъжа, но никой от двамата нямаше да се хване.
— Ти си едно досадно копеле.
— Не толкова, колкото ми се иска да бъда.
— Не е нужно да правиш нищо, което не желаеш — обади се Ричард. Беше коленичил на кушетката, а ръцете му стискаха облегалката.
Поклатих глава. Не бях сигурна, че мога да го обясня на глас, но ако щяхме да го правим, Жан-Клод бе прав. Не можех да държа ръката на Ричард и да не държа неговата. Въпреки че ми даваше реален стимул да не стигам до края с Ричард. Каквото повикало, такова се обадило и прочее.
— След първата ни среща можеш да получиш доброволна целувка, не и преди това. — Щях да пробвам стария колежански номер.
Той поклати отрицателно глава.
— Не, Анита. Ти самата ми каза, че харесваш, а не просто обичаш Ричард. Че можеш да си представиш как прекарваш живота си с него, но не и с мен. Вероятно той е по-приятен компаньон. Не мога да се състезавам с него по този параграф.
— Това определено е самата истина — отвърнах аз.
Той ме изгледа с тези сини, сини очи. Не използваше силата си, но в погледа му имаше тежест. Не магия, но нещо не по-малко опасно.
— Но в една област мога да се съревновавам.
Можех да почувствам погледа му върху тялото си, сякаш ме докосваше. Тежестта му ме накара да потреперя.
— Престани.
— Не. — Една дума, нежна, гальовна. Гласът му бе една от най-приятните му страни. — Една целувка, Анита, или прекратяваме нещата тук и сега. Няма да те изгубя без борба.
— Ще се биеш с Ричард тази вечер само защото не искам да те целуна.
— Не става дума за целувката, ma petite. Заради това, което видях тази вечер, когато се срещнахте на вратата. Виждам ви как се превръщате в двойка пред очите ми. Трябва да се намеся сега или всичко е загубено.
— Ще използваш гласа си, за да я впримчиш — обади се Ричард.
— Без номера тази вечер, обещавам.
Щом казваше без номера, значи наистина го имаше предвид. Веднъж дадеше ли дума, държеше на нея. Което значеше също и, че би се борил с Ричард заради целувката. Бях оставила и двата пистолета в спалнята. Мислех си, че сме в безопасност поне тази вечер. Бях твърде уморена, за да се занимавам с това точно сега.
— Добре.
— Не е нужно да правиш нищо, което не искаш, Анита — каза отново Ричард.
— Ако всички ще умрем в кървав сблъсък, нека е за нещо по-значимо от една целувка.
— Искаш да го направиш — каза Ричард. — Искаш да го целунеш.
Не звучеше доволен.
Какво се предполагаше да отговоря?
— Това, което искам най-много в момента, е да се озова в леглото, сама. Искам да поспя малко.
Това поне беше истина. Може би не цялата истина, но достатъчно, че да ми спечели объркан поглед от Ричард и раздразнена въздишка от страна на Жан-Клод.
— Добре, щом задължението е толкова неприятно, нека приключим с него бързо — каза Жан-Клод.
Стояхме толкова близо един до друг, че нямаше нужда да прави още една стъпка, за да се притиснат телата ни. Опитах се да вдигна ръце, така че да ни държа разделени. Дланите ми се плъзнаха по голата кожа на корема му. Отдръпнах се от него, свивайки ги в юмруци. Усещането за кожата му остана като закачено по пръстите ми.
— Какво има, ma petite?
— Остави я на мира — обади се Ричард.
Стоеше до кушетката със свити в юмруци ръце. По кожата ми пробягваха тръпки от сила. Неговата енергия пълзеше навън като бавен вятър. Косата му падаше върху едната страна на лицето му. Гледаше през завеса от коса. Лицето му бе скрито от сенки. По кожата му блестеше светлина и я оцветяваше в оттенъци на сиво, златно и черно. Стоеше там и внезапно бе започнал да изглежда див. Из стаята се разнесе ниско, гъделичкащо гръбнака ръмжене.
— Престани, Ричард.
— Той използва силите си върху теб — гласът му бе неузнаваем. Ниско басово ръмжене, което излизаше от човешко гърло. Бях благодарна за сенките. Благодарна, че не мога да видя какво става с лицето му.
Бях толкова притеснена, че Жан-Клод може да започне кавга, че въобще не ми бе минало през ума, че Ричард може да е инициаторът.
— Не използва силите си върху мен. Просто докоснах кожата му. Това е.
Той пристъпи напред на светло и лицето му се оказа нормално. Какво ли се случваше в това прекрасно гърло, зад тези меки вкусни устни, че правеше гласа му толкова чудовищен?
— Обличай се и изчезвай.
— Какво? — Устните му се раздвижиха, но навън излезе същият ръмжащ глас. Беше все едно да гледаш лошо дублиран филм.
— Ако на Жан-Клод не му е разрешено да те напада, и на теб със сигурност не ти е позволено. Смятах, че той е единственото чудовище, с което трябва да се разправям. Ако не можеш да се държиш като човек, Ричард, напусни.
— А какво става с моята целувка, ma petite?
— И двамата стигнахте до максимума тази вечер казах аз. — Всички вън.
Смехът на Жан-Клод изпълни мрака.
— Както желаеш, Анита Блейк. Внезапно вече не съм толкова притеснен за теб и мосю Зееман.
— Преди да започнеш да се поздравяваш, Жан-Клод — оттеглям поканата си.
Разнесе се нещо подобно на свръхзвуково изпукване. Стаята се изпълни със страховит грохот. Вратата се отвори с трясък и се удари в стената. Вътре, като невидима река, нахлу вятър, развя дрехите ни и разроши косите ни.
— Не е нужно да го правиш — каза Жан-Клод.
— Напротив, нужно е.
Сякаш невидима ръка го изблъска през вратата и я трясна след него.
— Съжалявам — каза Ричард. Ръмженето започваше да се разсейва. Гласът му бе почти нормален. — Пълнолунието е твърде скоро, за да си позволявам да се ядосвам до такава степен.
— Не искам да слушам повече. Просто си тръгвай.
— Анита, съжалявам. Обикновено не губя контрол по този начин. Дори и пълнолунието да е толкова скоро.
— Какво беше по-различно тази вечер?
— Никога преди не съм бил влюбен. Изглежда, това пречи на концентрацията ми.
— Ревността е причината — казах аз.
— Кажи ми, че няма причина да ревнувам, Анита. Накарай ме да повярвам.
Въздъхнах.
— Върви си, Ричард. Все още ми предстои да почистя пистолетите и ножовете, преди да мога да си легна.
Той се усмихна и поклати глава.
— Предполагам, че тази вечер не успях да те успокоя с това до каква степен съм човек.
Заобиколи кушетката и се наведе, за да прибере пуловера си от пода, където бе оставен прилежно сгънат.
Нахлузи го през глава и измъкна от джоба на дънките си ластик, за да хване косата си на конска опашка. Дори и през пуловера можех да видя как се движат мускулите му. Нахлузи обувките си и се наведе да ги завърже.
Палтото му бе дълго и стигаше чак до глезените. В полумрака изглеждаше като наметало.
— Предполагам, че и аз няма да получа целувка.
— Лека нощ, Ричард.
Той си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
— Лека нощ, Анита.
Тръгна си. Заключих вратата. Почистих оръжията си и се мушнах в леглото. След представлението, което бяха изнесли Ричард и Жан-Клод, единственото, което исках в леглото си тази вечер, беше броунингът. Добре де, пистолетът и един плюшен пингвин.

Глава 32



Телефонът звънеше. Изглежда го правеше от дълго време. Лежах в леглото, слушах звъненето и се чудех кога, по дяволите, ще се включи секретарят. Претърколих се и посегнах към слушалката. Нямаше я. Звъненето идваше от съседната стая. Мамка му. Снощи бях забравила да го прибера.
Изпълзях изпод топлите завивки и с клатушкане се озовах във всекидневната. Телефонът иззвъня най-малко петнадесет пъти, преди да го вдигна. Отпуснах се на пода със слушалка до ухото.
— Кой е?
— Анита?
— Рони?
— Звучиш ужасно.
— Изглеждам още по-зле.
— Какво е станало?
— По-късно. Защо се обаждаш в — погледнах ръчния си часовник — седем часа на проклетата сутрин. Дано да имаш основателна причина, Рони.
— О, основателна е и още как. Надявах се да хванем Джордж Смиц, преди да иде на работа.
— Защо?
Лицето ми пулсираше. Излегнах се на килима със слушалката, сгушена до ухото ми. Килимът беше много мек.
— Анита, Анита, там ли си?
Примигнах и осъзнах, че съм заспала. Изправих се и се облегнах на стената.
— Тук съм, но не чух нищо след онова, че трябва да говорим със Смиц преди работа.
— Анита, знам, че не си от ранобудните, но никога преди не си ми заспивала. Колко си спала снощи?
— Около час.
— Господи, съжалявам. Но знаех, че ще искаш да чуеш това. Открих улики.
— Рони, моля те, за какво говориш?
— Имам снимки на Джордж Смиц с друга жена. — Тя изчака малко, колкото да осмисля чутото. — Анита, там ли си?
— Тук съм. Мисля. — Последното бе по-трудно, отколкото ми се искаше. Никога не съм в добра форма рано сутрин. След само час сън даже не бях близо до добрата форма. — Защо казваш, че е улика?
— Ами в много случаи единият от съпрузите обявява другия за изчезнал, за да отклони подозренията.
— Значи мислиш, че Смиц е очистил жена си?
— Как поетично се изрази само но да, така мисля.
— Защо? Много мъже изневеряват на жените си, но повечето не ги убиват.
— Точно тук е необоримото доказателство. След като взех снимките, говорих със собствениците на няколко оръжейни магазина в района. Купил е малко сребърни куршуми от магазин, близо до месарницата.
— Не особено умно — коментирах.
— Повечето убийци не са.
Кимнах, после осъзнах, че няма как да го види, но не ми пукаше.
— Добре, изглежда, че г-н Смиц не е скърбящият вдовец, за който се представя. Какво искаш да направим по въпроса?
— Да се изправим срещу него в дома му.
— Защо не повикаме ченгетата?
— Човекът от магазина не е напълно сигурен, че е бил Джордж.
Затворих очи.
— Страхотно, просто страхотно. Да не мислиш, че ще си признае пред нас?
— Може и да го направи. Споделяли са едно легло петнадесет години. Родила му е деца. Трябва да таи доста вина.
Не мисля особено добре, когато съм спала само час.
— Ченгета, поне трябва да има ченгета, които да чакат отвън.
— Анита, той ми е клиент. Не предавам клиенти на ченгетата, освен, ако не се налага. Ако си признае, ще ги повикам. Ако не признае, ще предам, каквото имам. Но първо трябва да опитам по моя начин.
— Добре, ти ли ще му се обадиш да му кажеш, че идваме, или искаш аз да го направя?
— Аз ще го направя. Просто реших, че ще искаш да присъстваш.
— Аха, само кажи кога.
— Още не е отишъл на работа. Ще му се обадя и ще дойда да те взема.
Искаше ми се да кажа „Не. Трябва да поспя още малко“, но ако наистина я беше убил? Какво щеше да стане, ако беше убил и другите? Джордж не ми бе направил впечатление на достатъчно опасен, че да убива превръщачи, но пък аз мислех, че скърби искрено. Че е искрено притеснен за жена си. Какво ли, по дяволите, разбирах?
— Ще бъда готова. — Затворих, без да кажа „довиждане“. Започвах да заприличвам на Долф. Щях да й се извиня, щом пристигнеше.
Телефонът иззвъня, преди да успея да изпълзя на крака.
— Какво има, Рони?
— Анита, Ричард е.
— Извинявай, Ричард, какво има?
— Звучиш ужасно.
— А ти не. Не си спал кой знае колко повече от мен. Как е възможно да звучиш толкова по-добре? Моля те, кажи ми, че не си от ранобудните.
Той се разсмя.
— Виноват.
Можех да му простя това, че е космат, но за ранобуден трябваше да помисля.
— Ричард, не ме разбирай погрешно, но какво искаш?
— Джейсън е изчезнал.
— Кой е Джейсън?
— Млад мъж, рус, налазил те е в „Кафенето на лунатиците“.
— Аха, помня го. Изчезнал е.
— Да. Джейсън е един от най-новите членове на глутницата. Тази вечер е пълнолуние. Точно днес не би рискувал да се разхожда сам. Поръчителят му отишъл до дома му, но той липсвал.
— Поръчител като при Анонимните алкохолици ли?
— Нещо подобно.
— Някакви следи от борба?
— Не.
Изправих се, влачейки телефона в една ръка. Опитах се да мисля, въпреки тежката умора. Как смееше Ричард да звучи толкова бодър!
— Съпругът на Пеги Смиц — Рони го е хванала с друга жена. Някакъв магазинер може би му е продал сребърни куршуми.
От другата страна на слушалката цареше мълчание. Можех да чуя дишането му, но това бе всичко. Дишането беше леко забързано.
— Говори ми, Ричард.
— Ако е убил Пеги, ние ще се заемем.
— Да ти е хрумвало, че той може да стои зад всичките изчезвания? — попитах аз.
— Не виждам как.
— Защо не? Сребърният куршум върши работа срещу всеки превръщач. Не са нужни някакви особени умения. Просто трябва да си някой, на когото превръщачът вярва.
Още мълчание.
— Добре, какво искаш да направя?
— Двете с Рони мислехме да се изправим срещу него тази сутрин. С изчезването на Джейсън няма за кога да действаме предпазливо. Можеш ли да ми осигуриш един-двама превръщачи, които да помогнат да сплашим Смиц? Може би с малко груба сила ще научим истината по-бързо.
— Днес трябва да преподавам в училището, а и не мога да си позволя да разбере какъв съм.
— Не помолих да идваш ти. Просто някой от вас. Но се погрижи да изглеждат заплашително. Ървинг може и да е върколак, но не е особено страшен.
— Ще изпратя някого. В твоя апартамент ли?
— Аха.
— Кога?
— Колкото се може по-бързо. И Ричард…
— Да.
— Не казвай на никого, че подозираме Джордж Смиц. Не ми се ще да го намеря разчленен, като се озовем там.
— Не бих направил подобно нещо.
— Ти не, но Маркус би могъл, а знам, че Рейна със сигурност би.
— Ще им кажа, че имаш заподозрян и искаш подкрепление. Няма да казвам кой е.
— Чудесно, благодаря.
— Ако откриеш Джейсън, преди да го убият, ще съм ти длъжник.
— Ще приема заплащане само в натура. — В минутата, в която го казах, ми се щеше да не съм.
Донякъде си беше истина, но след снощи не ми беше приоритет.
Той се разсмя.
— Готово. Трябва да тръгвам за работа. Обичам те.
Поколебах се само секунда.
— И аз те обичам. Преподавай добре на децата.
Запази мълчание само за няколко удара на сърцето.
Беше усетил колебанието.
— Ще го направя. Чао.
— Чао.
Постоях около минута, след като затворих. Ако някой просто се разхождаше и стреляше по превръщачи, Джейсън беше мъртъв. Най-доброто, което можех да направя, би било да открия тялото. Беше по-добре от нищо, но не беше кой знае какво.

Глава 33

Спряхме пред къщата на Джордж Смиц малко след 9 сутринта. Рони шофираше. Аз се возех по принуда. Габриел и Рейна бяха на задната седалка. Ако зависеше от мен, щях да избера други хора за подкрепление. Освен това нямаше да избера бившата любовница на гаджето си. Какво си мислеше Ричард? Или може би Рейна не му бе дала право на избор. Ставаше дума за идването и днес, не за секса. Все още не бях сигурна как се чувствах по въпроса. Добре де. Знаех как се чувствам. Бях бясна. Но и аз бях спала с друг. Стъклени дворци и прочее. Във всеки случай Ричард ми беше осигурил точно каквото исках: страховити, заплашително изглеждащи превръщачи. Не бях свикнала да получавам точно каквото съм си поискала. Следващия път щях да бъда по-конкретна.
Габриел отново беше облечен в черни кожени дрехи. Почти беше възможно да са същите, с които го бях видяла първия път, чак до обкованата с метал гривна на дясната му ръка. Може би целият му гардероб представляваше един огромен парад на кожените дрехи. Обиците липсваха. Дори дупките по хрущялната част на ухото бяха зараснали.
Рейна бе облечена достатъчно нормално. Така да се каже. Носеше дълго до глезените кожено палто. Лисица. Канибализмът е едно, но да носиш кожата на мъртъвците си? Изглеждаше малко твърде хладнокръвно дори за откачена кучка от ада. Добре де, тя беше вълк, не лисица, но проклятие, аз не нося кожа по морални съображения. Тя се пъчеше с нея.
Наведе се към седалката и попита:
— Какво търсим пред къщата на Пеги?
Беше време да разкрием картите. Защо не ми се искаше да го правим? Разкопчах колана и се обърнах към нея. Гледаше ме с достатъчно приветливо изражение. Костната структура на ликантроп бе оформена с високи скули и пищни устни. Може би планираше да върши нещо порочно по-късно днес.
Габриел се бе отпуснал на задната седалка. Ръката с гривната зашари по рамото на Рони. Дори и под коженото си палто тя пак потрепери.
— Докосни ме отново и ще те накарам да изядеш тази ръка.
Отдръпна се от него колкото й позволяваше кормилото, което всъщност не бе особено далече. Габриел я беше докоснал неколкократно по време на пътуването.
Закачливо, нищо смущаващо, но въпреки това беше дразнещо.
— Ръцете са много костеливи. Предпочитам да има повечко крехко месце. Гърди или бедра по възможност — каза Габриел.
Сивите му очи бяха поразителни и на дневна светлина, дори може би повече. В сивото имаше светлина, която бе почти сияйна. И преди бях виждала подобни очи, но не можех да се сетя къде.
— Габриел, знам, че си трън в задника. Знам, че ти е адски забавно да закачаш Рони, но ако не престанеш, ще видим на практика точно колко добри са възстановителните ти сили.
Той се плъзна по седалката по-близо до мен. Не беше непременно подобрение на ситуацията.
— Твой съм, когато ме поискаш.
— Нима приближаването толкова близо до смъртта е твоята представа за секс?
— Стига да боли — отвърна ми той.
Рони ни изгледа с разширени очи.
— Ще трябва да ми разкажеш как си прекарала вечерта.
— Не искаш да знаеш.
— Защо сме тук? — повтори въпроса си Рейна.
Нямаше да си позволи да се разсее заради г-н Кожения. Браво на нея. Лошо за мен. Погледът й бе напрегнат, сякаш лицето ми бе най-важното нещо на света.
Това ли харесваше у нея Маркус? Много мъже се чувстват поласкани от съсредоточеното внимание. Но пък нима всички не сме така?
— Рони?
Тя извади фотографиите от чантата си. Бяха от типа снимки, които не се нуждаят от обяснение. Джордж беше оставил завесите вдигнати, доста невнимателно от негова страна.
Габриел се сви обратно на седалката и започна да прехвърля снимките с широка усмивка на лице. Стигна до един определен кадър и се разсмя.
— Много впечатляващо.
Реакцията на Рейна беше доста по-различна. Не се забавляваше. Беше ядосана.
— Доведохте ни, за да го накажем, че изневерява на Пеги?
— Не точно — казах аз. — Смятаме, че е отговорен за изчезването й. Ако е отговорен за едно изчезване, може да е отговорен и за повече.
Рейна ме погледна. Беше все така съсредоточена, но сега трябваше да се преборя с желанието да потръпна. Яростта и беше чиста и проста. Джордж беше наранил член на глутницата. Щеше да си плати за това. В погледа й нямаше несигурност, само ярост.
— Нека двете с Рони да говорим. Вие двамата сте тук, за да го сплашите, ако има нужда.
— Ако съществува и най-малкият шанс да държи Джейсън, нямаме време да действаме потайно — обади се Рейна.
Бях съгласна с нея, но не го казах на глас.
— Ние говорим, вие стоите отзад и изглеждате зловещо. Освен, ако не ви помолим за друго. Ясно ли е?
— Тук съм, защото Ричард ме помоли — каза Рейна. Той е алфа мъжкар. Подчинявам се на заповедите му.
— Някак си не мога да си те представя да се подчиняваш на каквито и да било заповеди — коментирах аз.
Тя ми хвърли доста гадна усмивка.
— Подчинявам се на заповедите, на които искам да се подчиня.
Това го вярвах. Посочих с пръст към Габриел.
— Кой повика него?
— Аз го избрах. Габриел е много добър в сплашването.
Беше едър, облечен в кожи, обкован с метал и имаше остри стърчащи зъби. Да, бих казала, че това изглежда заплашително.
— Искам думата ти, че ще стоите назад и няма да се месите, освен ако нямаме нужда от вас.
— Ричард каза, че трябва да ти се подчиняваме така, както се подчиняваме на него — отвърна Рейна.
— Страхотно и понеже се подчиняваш на Ричард, когато ти изнася, това какво означава?
Рейна се разсмя. В смеха се долавяше твърда, остра нотка. От типа, който кара човек да си представя луди учени и хора, държани твърде дълго в изолация.
— Докато вършиш добра работа, ще те оставя да се оправяш сама, Анита Блейк. Но Джейсън е член на моята глутница. Няма да позволя твоята гнусливост да го изложи на опасност.
Това започваше да ми харесва все по-малко.
— Не съм гнуслива.
Тя се усмихна.
— Така е. Моите извинения.
— Ти не си вълк — коментирах аз. — Какво печелиш от цялата работа?
Габриел се усмихна, демонстрирайки остри, щръкнали зъби. Все още премяташе снимките.
— Маркус и Ричард ще ми дължат услуга. Цялата проклета глутница ще ми е задължена.
Кимнах. Това беше мотив, който можех да приема.
— Върни снимките на Рони. Без остроумни забележки, просто й ги дай.
Той се нацупи с издадена напред долна устна. Щеше да има по-добър ефект, ако не бяха зъбите. Но все пак върна снимките. Върховете на пръстите му погалиха ръката и, задържаха се малко, но не каза нищо. Това бях поискала. Всички превръщачи ли разбираха нещата толкова буквално?
Странните му очи се взираха в мен. Внезапно си спомних къде ги бях виждала. Зад маска в един филм, който предпочитах да не бях гледала. Габриел беше другият мъж в снъф-филма. Не бях спала достатъчно, за да успея да скрия шока си. Почувствах как изражението ми се променя и не можах да го спра.
Габриел наклони глава на една страна, като куче.
— Защо ме гледаш така, сякаш току-що ми е поникнала втора глава?
Какво можех да кажа?
— Очите ти. Току-що се сетих къде съм ги виждала.
— Да? — Премести се по-близо и постави брадичката си на облегалката, предоставяйки ми добра възможност да погледна в блестящите му очи. — Къде?
— В зоопарка. Ти си леопард. — Лъжа, лъжа, при това скапана, но не можах да измисля по-добра за толкова кратко време.
Той примигна и продължи да ме гледа.
— Мяу, но не това си помисли. — Звучеше много сигурен в себе си.
— Ако щеш вярвай, не ми пука. Това е най-добрият отговор, който ще получиш.
Той остана в тази поза, с брадичка, набраздяваща тапицерията. Човек не можеше да види раменете му и главата изглеждаше, сякаш е отделена от тялото, като набучена на копие. Каквото би станало, ако Едуард разбереше кой е той. А Едуард щеше да разбере. Щях да му кажа с готовност, ако това щеше да спре заснемането на още подобни филми. Естествено, не бях сигурна, че ще ги спре. Те бяха творение на Рейна. Може пък да не знаеше за алтернативния край. Да бе, а пък аз работех като Великденския заек.
Рони ме зяпаше. Познаваше ме твърде добре. Не й бях казала за снъф-филма, а сега я бях запознала с две от звездите. Мамка му. Излязохме от колата на ярката, студена светлина на зимната утрин. Вървяхме по тротоара с един превръщач зад гърба ни, когото бях видяла да убива жена и да се храни с все още потръпващото й тяло. Господ да е на помощ на Джордж Смиц, ако беше виновен. Господ да ни е на помощ, ако не беше. Джейсън беше изчезнал. Един от най-новите членове на глутницата, бе казал Ричард. Ако Джордж Смиц не го държеше, кой беше тогава?

Глава 34

Рейна сграбчи ръката ми, преди да успея да докосна звънеца на входната врата. Движението беше много бързо. Нямах време за никаква реакция. Ноктите й бяха дълги, с перфектен маникюр и лак с цвят на презряла тиква. Тези оранжево-кафяви нокти се забиха в китката ми достатъчно силно, за да набраздят кожата. Позволи ми да почувствам силата в деликатните й ръце. Не ме нарани, но усмивката на лицето и говореше, че би могла. Отвърнах на усмивката. Беше силна, но не беше вампир. Можех да се обзаложа, че ще успея да докопам пистолет, преди да е досчупила ръката ми. Не я счупи. Пусна ме.
— Може би Габриел и аз трябва да минем през задния вход. Нали каза, че искаш да стоим настрани. — Усмихваше се и изглеждаше толкова разумна. Белезите от нокти по кожата ми още не бяха изчезнали. — Имам предвид, само ни вижте, госпожице Блейк. Дори и да не казваме нищо, той не би могъл да ни игнорира.
Имаше право.
— И как вие двамата ще минете през задната врата, ако е заключена?
Рейна ми хвърли поглед, достоен за Едуард, сякаш й бях задала много тъп въпрос. Аз ли бях единствената, която не знаеше как се отварят ключалки?
— Добре, действайте.
Тя се усмихна и тръгна през снега. Кестенявата й коса блестеше на фона на палтото от лисичи кожи. Кафявите ботуши с високи токчета оставяха малки остри следи в топящия се сняг. Габриел я следваше по петите. Веригите по коженото му яке подрънкваха, докато вървеше. Обкованите му с метал каубойски ботуши сякаш нарочно мачкаха по-деликатните отпечатъци, оставени от Рейна.
— Никой няма да ги обърка с търговски пътници — каза Рони.
Погледнах към дънките ни, моите найкове, нейните ботуши за сняг, моето кожено яке, нейното дълго кожено палто.
— Нито пък нас — отбелязах.
— Имаш право.
Стояхме на малката веранда отпред и слушахме капчуците. Преживявахме едно от онези странни зимни затопляния, с които е известна Мисури. Снегът беше мек и се топеше като снежен човек на слънце. Нямаше да изкара дълго. Такъв обилен снеговалеж през декември не беше обичаен за тукашните земи. Обикновено не получавахме истински сняг до януари или февруари.
На г-н Смиц му отнемаше много време да дойде до вратата. Най-сетне чух движение. Нещо достатъчно тежко, че да е човек, идващ към вратата. Джордж Смиц я отвори с окървавена престилка върху дънките и светлосинята тениска.
Имаше петна от кръв на едното рамо, сякаш беше вдигал парче говеждо, което е кървяло върху него. Изтри ръцете си в престилката с отворени длани, разтривайки кожата си по тъканта, сякаш не можеше да ги изчисти. Може би просто не беше свикнал да е покрит с кръв. Или пък дланите му се потяха.
Усмихнах се и му протегнах ръка. Прие я. Дланта му беше потна. Нервен. Страхотно.
— Как сте, г-н Смиц?
Той се здрависа с Рони и ни въведе вътре. Застанахме в малко преддверие. От едната страна имаше гардероб, а на стената срещу него огледало с ниска масичка. На масата имаше ваза, пълна с изкуствени жълти цветя. Стените бяха боядисани в светложълто и пасваха на цветята.
— Може ли да взема палтата ви?
Ако беше убиец, значи беше най-учтивият убиец, когото бях срещала.
— Не, благодаря, ще ги задържим.
— Пеги винаги ми правеше забележка, ако не поискам палтата на хората. „Джордж, да не си расъл в гората, питай ги дали можеш да вземеш палтата им.“ — Имитацията звучеше точно.
Влязохме във всекидневната. Там имаше светложълти тапети със съвсем малки кафяви цветя. Кушетката, диванът за двама, креслото с падащата облегалка, всички мебели бяха в светложълто, почти бяло. Имаше още изкуствени цветя на масата от светло дърво. Жълти.
Картините по стените, джунджурийките по лавиците, даже килимите по пода бяха жълти. Все едно се намирахме в капка лимонов сок.
Или е било изписано на лицето ми, или Джордж бе свикнал с подобни реакции.
— Жълтото беше любимият цвят на Пеги.
— Беше?
— Имам предвид, е. О, Боже! — Строполи се на бледожълтата кушетка с лице, скрито в дланите на големите си ръце. Той беше единственото нещо в стаята, което не пасваше на жълтите дантелени завеси. — Толкова е ужасно да се чудиш.
Погледна към нас. В очите му блестяха сълзи. Беше представление, достойно за „Оскар“.
— Госпожица Симс каза, че има новини за Пеги. Открихте ли я? Добре ли е?
Очите му бяха толкова искрени, че чак болеше да ги гледаш. Все още не можех да кажа дали лъже. Ако не бях видяла снимките му с друга жена, нямаше да мога да повярвам. Естествено, изневярата не беше убийство. Можеше да е виновен за едното и невинен за другото. Сигурно.
Рони седна на кушетката колкото се може по-далече от него, но все пак на достатъчно дружелюбно разстояние. Беше по-задушевна, отколкото исках да съм с копелето. Ако въобще успея да се омъжа и съпругът ми ми изневерява, няма аз да съм изчезналата.
— Моля, седнете, госпожице Блейк. Съжалявам, не се представям като особено добър домакин.
Разположих се на ръба на креслото с падаща облегалка.
— Мислех, че работите в строителството, г-н Смиц. Каква е историята с престилката?
— Бащата на Пеги не може да се справя сам с магазина. Прехвърли й го преди години. Може да се наложи да напусна строителството. Но знаете ли, той е част от семейството. Не мога да го зарежа в беда. Пеги вършеше по-голямата част от работата. Тате е почти на 92. Просто не може да се справя с всичко.
— Вие ли наследявате месарницата? — попитах аз. Автоматично превключихме на доброто ченге и лошото ченге. Познайте кое бях аз. Той примигна насреща ми.
— Ами да. Предполагам.
Този път не попита дали тя е добре. Просто ме гледаше с одухотворените си очи.
— Обичате ли жена си?
— Да, разбира се. Що за въпрос е това? — Вече изглеждаше по-малко тъжен и повече ядосан.
— Рони — казах аз тихо.
Тя извади снимките от чантата си и му ги подаде. Първата снимка показваше как прегръща тъмнокоса жена. Пеги Смиц беше блондинка.
Лицето му смени цвета си. Не толкова към червено, колкото към лилаво. Той хвърли снимките на масата, без да разглежда останалите. Те се разпиляха и разкриха образи на него и жената в различни степени на разсъблеченост, как се целуваха, награбваха, как почти го правеха изправени.
От червено лицето му стана лилаво. Очите му се изцъклиха. Изправи се, а дъхът му излизаше на пресекулки.
— Какво, по дяволите, е това?
— Мисля, че снимките са красноречиви — отвърнах аз.
— Наех ви, за да откриете жена ми, не да ме шпионирате. — Той се обърна към Рони и се извиси над нея. Големите му ръце оформиха още по-големи юмруци. Мускулите му изпъкнаха, вените се откроиха като червеи.
Рони се изправи, използвайки ръста си от метър и седемдесет и пет в своя полза. Беше спокойна. Ако се притесняваше, че се изправя срещу мъж, който я превъзхождаше с 45 килограма, не й личеше.
— Къде е Пеги, Джордж?
Той погледна първо към мен, а после пак към Рони. Вдигна ръка, сякаш щеше да я удари.
— Къде скри тялото?
Завъртя се светкавично към мен. Аз просто си седях и го гледах. Щеше да му се наложи да заобиколи или да мине през масата за кафе, за да стигне до мен. Бях доста сигурна, че мога да се измъкна. Или да извадя оръжие. Или да го изхвърля през прозорец. Последното ми звучеше все по-добре и по-добре.
— Напуснете къщата ми.
Рони отстъпи назад, така че да е извън обсега му. Той стоеше като лилава планина и се олюляваше между нас.
— Напуснете къщата ми.
— Не можем да го направим, Джордж. Знаем, че си я убил. — Може би „знаем“ беше твърде силна дума, но „почти сме сигурни, че си я убил“ не звучи по правилния начин. — Освен ако наистина не смяташ да размахаш юмруци, мисля да поседя, Джорджи-бой.
— Да, Джордж, непременно седни.
Не погледнах зад мен, за да видя къде е Рейна. Не смятах, че Джордж наистина ще ме нарани, но беше по-добре да бъдем внимателни. Отместването на погледа от тип, който тежи над 90 килограма, звучеше като лоша идея.
Той гледаше Рейна. Изглеждаше объркан.
— Какво, по дяволите, е това?
Рони промълви:
— О, Боже! — Взираше се зад мен с отворена уста.
Нещо ставаше зад гърба ми, но какво? Стоях с поглед, съсредоточен върху Джордж, но той вече не ме гледаше. Отстъпих настрани за всеки случай. Когато разстоянието бе достатъчно, че да съм в безопасност, вече можех да погледна към вратата.
Рейна беше облечена с кафяво копринено боди, ботуши с висок ток и нищо друго. Коженото пълто беше разтворено и кървавочервената подплата драматично подчертаваше тялото й.
— Мислех, че ще стоиш настрани, освен ако не те повикам.
Тя пусна кожата в пухкава купчина на пода. Разходи се грациозно из стаята, поклащайки всичко, което можеше да мърда.
С Рони се спогледахме. Тя беше тази, която изрече думите на глас:
— Какво става?
Свих рамене. Нямах ни най-малка представа.
Рейна се наведе над изкуствените цветя на масичката за кафе, предоставяйки на Джордж Смиц дълъг, подробен изглед към стройните си задни части.
Цветът бавно се оттегли от лицето му. Ръцете му бавно се отпуснаха. Изглеждаше объркан. Добре дошъл в клуба.
Рейна му се усмихна. Изправи се много бавно, предоставяйки на Джордж този път много добър изглед към стегнатите си гърди. Очите му бяха залепнали за деколтето й. Изправи се и прокара ръце по бодито, завършвайки с движение над слабините. Джордж, изглежда, имаше проблеми с преглъщането.
Рейна тръгна към него, докато не го приближи на един пръст разстояние. Погледна го и промълви с пълните си чувствени устни:
— Къде е Джейсън?
Той се намръщи.
— Кой е Джейсън?
Тя го погали по бузата с лакираните си нокти. Те започнаха да излизат от кожата й все по-дълги и по-дълги, докато не се превърнаха в огромни хищнически нокти. Върховете им все още бяха с цвят на презрели тикви.
Заби ги под брадичката му, натискайки достатъчно леко, че да не пробие кожата.
— Само един лек натиск и веднъж месечно ще се наслаждаваш на виенето срещу луната.
Беше лъжа. Все още се намираше в човешката си форма. Не бе заразна. Кръвта се оттегли от лицето му. Кожата му бе с цвета на неизбелена хартия.
— Къде е тялото на жена ви, г-н Смиц? — попитах аз. Заплахата беше добра и си струваше повече от един въпрос.
— Не знам… не знам за какво говорите…
— Не ме лъжи, Джордж. Не ми харесва. — Тя вдигна другата си ръка пред лицето му и ноктите изскочиха като оголени ножове.
Той изхленчи.
— Къде е Пеги, Джордж? — прошепна Рейна. Гласът и все още беше прелъстителен. Спокойно можеше да е прошепнала „обичам те“, а не заплаха.
Продължи да държи ноктите под брадичката му и бавно започна да сваля другата ръка. Очите му я последваха. Опита се да премести главата си надолу, но ноктите го спряха. Той ахна.
Рейна разряза кървавата престилка. Две бързи силни замахвания. Дрехите отдолу бяха непокътнати. Това си беше талант.
— Аз… убих я. Аз убих Пеги. О, Господи! Застрелях я.
— Къде е тялото? — Аз зададох въпроса. Рейна, изглежда, се наслаждаваше твърде много на игричките си, за да обръща внимание на детайлите.
— В бараката отзад. Има пръстен под.
— Къде е Джейсън? — попита Рейна. Допря върховете на ноктите си до слабините му.
— О, Господи, не знам кой е Джейсън. Моля ви, не знам. Не знам. — Гласът му излизаше на пресекулки.
Габриел влезе в стаята. Беше зарязал якето някъде и носеше прилепнала черна тениска, кожени панталони и ботуши.
— Не му стиска достатъчно, че да е убил Джейсън и другите.
— Така ли е, Джордж? Не ти ли стиска? — Рейна допря гърдите си към неговите, а ноктите й продължаваха да са под брадичката и върху слабините му. Долните започнаха да натискат плата на дънките, без напълно да го пробиват.
— Моля ви, моля ви, не ме наранявайте.
Рейна приближи лицето си много близо до неговото. Ноктите й го принудиха да се изправи на пръсти или да му разцепят брадичката.
— Жалък си. — Тя заби нокти в дънките и разкъса плата.
Джордж припадна. Рейна трябваше да отдръпне ръцете си, за да не го разпори. Запази си почти идеално парче от дънките му. Изпод дупката се показаха белите му слипове.
Габриел коленичи до тялото, балансирайки на пръсти.
— Този човек не е убил Джейсън.
— Жалко — отвърна Рейна.
Наистина беше жалко. Някой беше убил осем, не, седем превръщани. Осмата беше Пеги Смиц. Убиецът и беше на килима с разкъсан дюкян. Кой ги беше убил и защо? Защо някой ще иска седем ликантропа? Нещо ми прещрака. Нагата беше одран жив. Ако вместо това беше ликантроп, някоя вещица би могла да използва кожата, за да се превърне в змия. Това беше начин да станеш превръщач с всички предимства, но без недостатъците. Така луната не те контролираше.
— Анита, какво има? — попита Рони.
— Трябва да ида до болницата и да разговарям с някого.
— Защо? — Само един поглед беше достатъчен, за да накара Рони да зареже темата. — Добре, ще се обадя на ченгетата. Но аз карах.
— Проклятие.
Погледнах през прозореца и мярнах кола, преминаваща по улицата. Беше зелена мазда. Познавах я.
— Може и да си намеря превоз. — Отворих вратата и тръгнах по тротоара, махайки с ръка. Колата намали, след което паркира до колата на Рони.
Прозорецът се отвори с едно натискане на копчето. Едуард седеше зад волана с чифт тъмни очила, скриващи очите му.
— Следвам Рейна от дни. Как ме забеляза?
— Просто късмет.
Той се ухили.
— Не чак толкова прост.
— Нужен ми е превоз.
— Ами Рейна и нейният малък кожен приятел?
Хрумна ми да му кажа, че Габриел е другият участник в снъф-филма, но ако го направех сега, щеше да иде и да го убие. Или поне нямаше да иска да ме откара до болницата. Какво да се прави, приоритети.
— Можем или да ги закараме у тях, или да ги оставим да си хванат такси.
— Такси — отвърна той.
— И аз предпочитам така.
Едуард повъртя из квартала, за да ме изчака. Рейна и Габриел бяха склонени да си повикат такси, което да ги вземе пред друга къща. Не искаха да разговарят с полицията. Представете си. Джордж Смиц се свести и Рейна го убеди да си признае пред полицията, когато последната пристигнеше. Аз се извиних на Рони, че я зарязвам и тръгнах надолу по улицата, за да се срещна с Едуард. Потеглихме към болницата, за да разговарям с нагата, с надеждата, че е дошъл в съзнание.

Глава 35

Пред стаята на нагата имаше униформен полицай. Едуард остана в колата. Все пак полицията го издирваше. Едно от лошите неща при работата с Едуард и ченгетата е, че не можеш непременно да работиш с тях едновременно.
Полицаят пред вратата беше дребна жена с руса конска опашка. Край вратата имаше стол, но тя стоеше изправена с ръка на дръжката на пистолета. Светлите й очи се присвиха подозрително към мен.
Кимна ми рязко.
— Вие ли сте Анита Блейк?
— Аха.
— Имате ли някакъв документ за самоличност? Каза го много кораво, без майтап.
Вероятно беше новобранка. Само новобранците имаха толкова строго поведение. По-старите ченгета щяха да поискат документи, но нямаше да се опитат да направят гласа си по-нисък.
Показах й пластмасовата си идентификационна значка. Онази, която закачах на ризата си, когато преминавах полицейски ограждения. Не беше полицейска значка, но бе най-доброто, с което разполагах.
Взе я в ръце и дълго време я гледа. Преборих се с желанието да попитам дали после няма да я изследва. Никога не помага, ако ядосате полицията. Особено заради разни незначителни неща.
Най-сетне ми я върна. Очите и бяха сини и студени като зимното небе. Много корава. Вероятно упражняваше този поглед всяка сутрин пред огледалото.
— Никой не може да разпитва мъжа без присъствието на полицията. Когато позвънихте с молба да разговаряте с него, се свързах със сержант Стор. Пътува насам.
— Колко дълго ще трябва да чакам?
— Не знам.
— Вижте, има изчезнал човек, всяко забавяне може да му струва живота.
Най-сетне привлякох вниманието й.
— Сержант Стор не спомена нищо за изчезнал човек.
Мамка му. Бях забравила, че ченгетата не знаят за липсващите върколаци.
— Предполагам, че няма да се вържете на „времето е от изключително значение“. Какво ще кажете за „заложени са животи“?
От твърд погледът й стана отегчен. Беше впечатлена.
— Сержант Стор беше съвсем ясен. Иска да присъства, докато разпитвате мъжа.
— Сигурна ли сте, че сте разговаряли със сержант Стор, а не с детектив Зербовски?
Щеше да е типично за Зербовски да ми създаде пречки само за да ме ядоса.
— Знам с кого разговарях, госпожице Блейк.
— Не исках да намекна, че не сте знаели, полицай. Просто споменах, че Зербовски може да се е объркал относно това какъв достъп ми е разрешен до… свидетеля.
— Разговарях със сержанта и знам какво ми каза. Няма да влизате, докато не пристигне. Такива са заповедите.
Тръгнах да казвам нещо неприятно, но се спрях. Полицай Кирлин беше права. Имаше своите заповеди и нямаше да отстъпи от тях.
Погледнах към табелката с името й.
— Добре, полицай Кирлин. Ще изчакам зад ъгъла в чакалнята.
Обърнах се и се отдалечих, преди да изрека нещо не толкова приятно. Искаше ми се да си пробия път към стаята, използвайки чина си. Но нямах чин. Това беше един от онези случаи, в които насила ми се припомняше, че съм цивилна. Не ми харесваше да ми го припомнят.
Седнах на многоцветната кушетка, зад която се намираше повдигната площ с истински растения. Високата до гърдите част с растенията създаваше илюзията за стени, разделящи чакалнята на три псевдостаи. Илюзия за уединеност, ако ви е нужна. Високо на стената беше закачен телевизор. Никой не си бе направил труда да го включи. В болницата беше тихо. Единственият шум идваше от климатика.
Мразех да чакам. Джейсън беше изчезнал. Нима беше мъртъв? Ако беше жив, колко още щеше да е в това състояние? Колко дълго Долф щеше да ме накара да чакам?
Долф се появи зад ъгъла. Добър човек, изобщо не ме накара да го чакам.
Изправих се.
— Полицай Кирлин каза, че си споменала изчезнал човек. Криеш ли нещо от мен?
— Да, но не по собствен избор. Имам клиент, който не иска да иде в полицията. Опитах се да го убедя, но… — Свих рамене. — Само защото аз съм права, а те грешат, не означава, че мога да издам тайните им без първо да се посъветвам с тях.
— Няма такова нещо като тайна между клиент и съживител, Анита. Ако поискам информацията, си задължена от закона да ми я предоставиш.
Не бях спала достатъчно, че да се справя с това.
— Или какво?
Той се намръщи.
— Или ще те вкарам в затвора за възпрепятстване на правосъдието.
— Добре, да вървим — казах аз.
— Не ме принуждавай, Анита.
— Виж, Долф, ще ти кажа всичко, което знам, когато получа позволение. Може да ти го кажа въпреки това, защото се държат като глупаци, но няма да го направя, защото си ме принудил.
Той си пое въздух през носа и го издиша бавно.
— Добре, да вървим да разговаряме със свидетеля ни.
Оцених факта, че нагата все още е „нашият“ свидетел.
— Да, да вървим.
Долф ме изведе от чакалнята. Вървяхме мълчаливо по коридора, застанали един до друг. Но мълчанието бе приятелско. Нямаше нужда да го изпълваме с празни приказки или обвинения.
Лекар с бяла престилка и стетоскоп, преметнат през раменете като малка боа, ни отвори вратата. Полицай Кирлин беше на поста си, все така бдителна. Хвърли ми най-добрия си, твърд като стомана поглед. Нуждаеше се от упражняване. Но когато си дребна, руса жена, че и ченге, трябва поне да се опитваш да изглеждаш корава.
— Може да говори съвсем за кратко. Цяло чудо е, че е жив, камо ли че говори. Ще наблюдавам задаването на въпросите. Ако се развълнува, ще спра интервюто.
— Нямам проблем с това, д-р Уилбърн, той е жертва и свидетел, а не заподозрян.
Докторът не изглеждаше напълно убеден, но пристъпи в стаята и задържа вратата за нас.
Долф се извисяваше зад мен. Беше като непоклатима сила зад гърба ми. Разбирах защо докторът смяташе, че можем да сплашим свидетеля. Долф не може да изглежда безвреден, даже и да се опитваше, така че въобще не си направи труда.
Нагата лежеше на леглото, целия опасан с жици и системи. Кожата му израстваше отново. Човек можеше да види как се разпростира на сурови, оголени парчета, но поне растеше наново. Все още изглеждаше, сякаш е бил сварен жив, но имаше подобрение.
Обърна очите си към нас. Премести главата си много бавно, за да ни вижда по-добре.
— Г-н Джавад, помните сержант Стор. Той е довел някого, за да разговаря с вас.
— Жената… — каза нагата. Гласът му бе нисък и звучеше изпълнен с болка. Преглътна внимателно и се опита отново. — Жената от реката.
Пристъпих напред.
— Да, бях при реката.
— Помогнахте ми.
— Опитах се.
Долф пристъпи напред.
— Г-н Джавад, можете ли да ни кажете кой ви причини това?
— Вещици.
— „Вещици“ ли казахте? — попита Долф.
— Да.
Долф ме изгледа. Не беше нужно да моли. Това беше моята област.
— Джавад, разпозна ли вещиците? Някакви имена?
Той преглътна отново на сухо.
— Не.
— Къде ти причиниха това?
Той затвори очи.
— Знаеш ли къде се намираше, когато те… одраха?
— Упоиха ме.
— Кой те упои?
— Жена… очи.
— Какво за очите й?
— Океан. — Трябваше да се наведа напред, за да чуя последното. Гласът му изчезваше. Внезапно отвори очите си широко.
— Очи, океан. — Издаде нисък гърлен звук, сякаш преглъщаше писъци.
Лекарят пристъпи напред. Провери пулса му, докосвайки го колкото се може по-нежно. Дори това го накара да се гърчи от болка.
Натисна някакъв бутон край леглото.
— Време е за лекарството на г-н Джавад. Донесете го.
— Не — каза Джавад. Сграбчи ме за ръката. Ахна, но продължи да ме държи. Усещах кожата му като топло, сурово месо. — Не пръв.
— Не пръв? Не разбирам.
— Други.
— Правили са го на други?
— Да. Спри ги.
— Ще ги спра. Обещавам.
Отпусна се обратно на леглото, но не можеше да стои неподвижно. Болеше го твърде много. Всяко движение беше болезнено, но той не можеше да стои неподвижен от болка.
В стаята се появи сестра с розова престилка и спринцовка в ръка. Постави иглата в абоката му. Няколко мига по-късно дишането му се успокои. Очите му потрепериха и се затвориха. Сънят дойде и нещо в гърдите ми се отпусна. Толкова много болка бе трудна за понасяне, дори и ако само гледаш.
— Ще се събуди и ще се наложи да го приспим отново. Никога не съм виждал някой, който се лекува толкова бързо. Но само защото може да излекува нараняванията си не означава, че не го боли.
Долф ме дръпна настрани.
— Какво беше това за очите и другите?
— Не знам. — Полуистина. Нямах представа какво означава коментарът за очите, но подозирах, че другите са липсващите превръщачи.
В стаята влезе Зербовски. Направи знак на Долф и двамата излязоха в коридора. Сестрата и лекарят се суетяха около нагата. Никой не ме бе поканил да изляза в коридора, но така бе справедливо. Аз не споделях с тях, така че защо те да споделят с мен.
Вратата се отвори и Долф ми направи знак да изляза. Направих го. Полицай Кирлин не беше на поста си. Вероятно й бяха казали да се махне за малко.
— Не можем да намерим никакъв случай с изчезнали хора, който да върви с твоето име — каза Долф.
— Накарал си Зербовски да ме провери?
Долф просто ме изгледа. Очите му бяха станали студени и далечни — очи на ченге.
— С изключение на Доминга Салвадор — обади се Зербовски.
— Анита каза, че не знае какво се е случило с госпожа Салвадор — отвърна му Долф.
Все още ме гледаше с коравия си поглед. Справяше се доста по-добре от полицай Кирлин.
Преборих се с желанието да помръдна неспокойно. Доминга Салвадор беше мъртва. Знаех го, защото бях видяла как се случва. Бях дръпнала спусъка, казано метафорично. Долф подозираше, че имам нещо общо с изчезването й, но не можеше да го докаже, а приживе тя беше много зла жена. Ако я бяха осъдили за всичко, което подозираха, че е извършила, щеше да получи моментално смъртна присъда. Законът не харесва вещиците кой знае колко повече от вампирите. Бях използвала зомби, за да я убия. Това бе достатъчно, за да ми осигури пътуване до електрическия стол.
Пейджърът ми избръмча. Спасена от звънеца. Проверих номера, не ми беше познат, но нямаше нужда да го огласявам.
— Спешен случай. Налага се да намеря телефон. Измъкнах се, преди Долф да успее да каже още нещо. Изглеждаше ми по-безопасния вариант.
Позволиха ми да използвам телефона на сестрите. Мило от тяхна страна. Ричард вдигна при първото позвъняване.
— Анита?
— Да, какво има?
— В училището съм. Луи така и не се появи за сутрешните часове. — Сниши гласа си толкова, че ми се наложи почти да намуша ухото си в слушалката, че да го чувам. — Тази вечер е пълнолуние. Не би пропуснал часовете. Това предизвиква подозрения.
— Защо ми се обаждаш?
— Каза, че ще се среща с твоята приятелка, писателката Елвира нещо си.
— Елвира Дрю? — Докато изричах името, си представих лицето и. Синьо-зелените й очи с цвят на океанска вода. Мамка му.
— Така мисля.
— Кога се предполагаше да се срещнат?
— Тази сутрин.
— Отиде ли на срещата?
— Не знам. На работа съм. Все още не съм минавал покрай тях.
— Страхуваш се, че му се е случило нещо, нали?
— Да.
— Не съм уреждала срещата лично. Ще се обадя в работата и ще разбера кой го е направил. На този номер ли ще отговаряш?
— Трябва да се връщам в час. Но ще съм на линия веднага щом мога.
— Добре. Ще ти се обадя, когато разбера нещо.
— Трябва да тръгвам — каза той.
— Чакай, мисля, че знам какво е станало с липсващите превръщачи.
— Какво!
— Става дума за текущо полицейско разследване. Не мога да говоря за него, но ако мога да кажа на полицията за тях, може да успеем да открием Луи и Джейсън по-бързо.
— Маркус ти е казал да мълчиш?
— Да.
Замълча за около минута.
— Кажи им. Ще поема отговорността.
— Чудесно. Пак ще се чуем. — Затворих телефона. Едва след като чух сигнала „свободно“ осъзнах, че не бях казала, че го обичам. О, да му се не види.
Обадих се в офиса. Вдигна Мери. Не изчаках да довърши поздрава си.
— Свържи ме с Бърт.
— Добре ли си?
— Просто го направи.
Не почна да спори. Добра жена.
— Анита, дано да е важно. В момента съм с клиент.
— Днес да си разговарял с някого за намирането на плъхолак?
— В интерес на истината, да.
Стомахът ме заболя.
— Къде и кога е уговорката за срещата?
— Тази сутрин, около шест. Г-н Фейн искаше да се състои, преди да отиде на работа.
— Къде?
— В къщата й.
— Дай ми адреса.
— Какъв е проблемът?
— Мисля, че Елвира Дрю може да го е подмамила, за да бъде убит.
— Шегуваш се, нали?
— Адресът, Бърт.
Даде ми го.
— Може и да не дойда на работа тази вечер.
— Анита…
— Зарежи, Бърт. Ако го убият, вината ще е наша.
— Добре, добре. Прави, каквото трябва.
Затворих. За пръв път Бърт отстъпваше. Ако не знаех, че в главата му се въртят видения на съдебни искове, щях да съм по-впечатлена.
Върнах се при малката ни групичка. Всички мълчаха.
— Седем превръщачи са били отвлечени в този район.
— За какво говориш? — попита Долф.
Поклатих глава.
— Просто слушай. — Разказах му всичко за изчезванията. Завърших с думите: — Сега са изчезнали още двама. Мисля, че който и да е одрал нагата, е смятал, че е ликантроп. Възможно е да вземеш с магия кожата на превръщач и да я използваш, за да се превръщаш. Получаваш всички предимства, по-голяма сила, скорост и прочее… И не си свързан с луната.
— Защо не е проработило с нагата? — попита Зербовски.
— Той е безсмъртен. Превръщачът трябва да умре в края на магията.
— Знаем защо. А сега, къде, по дяволите, са те? — попита Долф.
— Имам адрес — отвърнах аз.
— Как?
— Ще обясня по пътя. Магията не работи, докато не се стъмни, но не можем да поемем риска да се надяваме, че ще ги държат живи. Би трябвало да са се притеснили, че нагата се е излекувал достатъчно, за да проговори.
— След като го видях снощи, не бих се притеснявал — обади се Зербовски.
— Ти не си вещица — отвърнах му аз.
Тръгнахме. Щях да се радвам, ако Едуард ми пази гърба. Ако наистина откриехме вещици ренегати и няколко превръщачи в нощта на пълнолунието, присъствието му не би било лоша идея. Но не можех да измисля как да наглася нещата. Долф и Зербовски не бяха небрежни, но бяха ченгета. Не им се разрешаваше да стрелят по хората, без да им дадат всяка възможност да се предадат. Елвира Дрю беше одрала нага. Не бях сигурна, че искам да й давам подобна възможност. Не бях сигурна, че можехме да го преживеем.
Къщата на Елвира Дрю беше тясна двуетажна сграда, отделена от пътя от гъста редица храсти и дървета. Човек даже не можеше да види двора, преди да отбие по алеята. Около парцела се простираха дървета, сякаш някой бе поставил къщата и бе забравил да съобщи за това.
Една патрулна кола ни следваше по чакълестата алея. Долф паркира зад ослепително зелен „Гранд Ам“. Колата пасваше на очите й.
В двора имаше табела „Дава се под наем“. Втора лежеше край нея в очакване да бъде забита в земята. Вероятно щеше да е някъде край пътя.
В колата имаше две чанти за дрехи. Задната седалка беше натъпкана с кутии. Подготвяше се бързо бягство.

Глава 36

— Ако е убиец, защо ти е дала истинския си адрес? — попита Зербовски.
— Проверяваме клиентите си. Трябва да имат жилище или някакъв начин да докажат кои са. Искаме повече документи за самоличност и от банка.
— Защо?
— Защото от време на време се появява някой луд. Или пък репортер от таблоид. Трябва да знаем с кого си имаме работа. Мога да се обзаложа, че е пробвала да плати в брой без документ за самоличност и когато е била помолена за три вида, въобще не е била подготвена.
Долф ни поведе по пътя към вратата. Последвахме го като добри войници. Полицай Кирлин бе една от униформените. Партньорът й беше по-възрастен мъж с посивяваща коса и малко кръгло коремче. Можех да се обзаложа, че не се тресе като купа с желе. На лицето му бе изписано кисело изражение, което подсказваше, че е видял всичко на този свят и то не му е харесало.
Долф почука на вратата. Последва тишина. Почука по-силно. Вратата потрепери. Отвори Елвира. Беше облечена в разкошна зелена роба, пристегната на кръста. Гримът й бе все така перфектен. Цветът на маникюра й бе в тон с робата. Дългата й руса коса бе пристегната назад с шалче, което бе с една идея по синьо-зелено от робата. Очите й блестяха със същия цвят.
— Очи като океан — промърмори Долф.
— Извинете, за какво е всичко това?
— Може ли да влезем, госпожо Дрю?
— Защо?
Нямаше време да извадим заповед. Долф даже не бе сигурен, че бихме могли да получим на базата на нещата, с които разполагахме. Цветът на нечии очи не беше точно доказателство.
Може да се каже, че надникнах иззад Долф:
— Здравейте, госпожо Дрю, трябва да ви зададем няколко въпроса за Луис Фейн.
— Госпожице Блейк, не знаех, че сте с полицията.
Аз се усмихнах и тя се усмихна. Дали Луи беше тук? Нима тя ни забавяше, докато някой го убиваше? Проклятие. Ако я нямаше полицията, щях да извадя пистолета и да нахлуя. Има си някои недостатъци да спазваш закона.
— Проверяваме изчезването на г-н Фейн. Вие сте последната, която го е видяла.
— О, Боже. — Тя не отстъпи от вратата.
— Може ли да влезем и да ви зададем няколко въпроса? — попита Долф.
— Ами, не знам какво бих могла да ви кажа. Г-н Фейн така и не се появи на срещата ни. Въобще не го видях.
Стоеше там като хубава усмихваща се стена.
— Трябва да влезем и да огледаме, госпожо Дрю, просто за всеки случай.
— Имате ли заповед?
Долф я изгледа.
— Не, госпожо Дрю, нямаме.
Усмивката й бе ослепителна.
— В такъв случай съжалявам, но не мога да ви пусна.
Сграбчих предната част на робата й и я стиснах достатъчно, за да разбера, че не носи сутиен.
— Или ще минем покрай теб, или през теб.
Ръката на Долф се спусна върху рамото ми.
— Съжалявам, госпожо Дрю, госпожица Блейк се пали твърде много. — Думите едва се процедиха през зъбите му, но все пак ги изрече.
— Долф…
— Пусни я, Анита, веднага.
Погледнах към странните й очи. Все още се усмихваше, но вече имаше и нещо друго. Страх.
— Ако той умре, и ти умираш.
— Не осъждат човек на смърт заради подозрения — отвърна тя.
— Не говорех за законна екзекуция.
Очите й се разшириха. Долф отново стисна рамото ми и ме избута надолу по стълбите. Зербовски вече се извиняваше за моята нетактичност.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита Долф.
— Той е вътре, знам го.
— Не го знаеш. Обадих се за заповед. Докато не я получим, ако тя не ни пусне или той не се появи край някой прозорец и не извика за помощ, не можем да влезем. Такъв е законът.
— Значи не струва.
— Може би, но ние сме полицията. Ако ние не се подчиняваме на закона, кой друг ще го прави?
Свих ръце, забивайки нокти в лактите си. Другият вариант бе да изтичам нагоре и да разбия перфектното лице на Елвира Дрю. Луи беше там по моя вина.
— Разходи се, Анита, изпусни парата.
Погледнах го. Можеше да ми каже да ида да седна в колата, но не го направи. Опитах се да разчета лицето му, но беше сложил празното полицейско изражение.
— Разходка, добра идея.
Отправих се към дърветата. Никой не ме спря. Долф не ме повика обратно. Би трябвало да е наясно какво ще направя. Навлязох сред оголените от зимата дървета. Топящият се сняг падаше на капки върху главата и лицето ми. Вървях, докато вече не можех да ги виждам ясно. През зимата човек може да мерне неща от много метри разстояние, но беше достатъчно далече за нашата малка игра на преструвки.
Свих към задната част на къщата. Топящият се сняг напои найковете ми. Листата представляваха влажен килим под краката ми. Имах двата пистолета и два ножа. Бях заменила онзи, който Гретхен така и не върна. Бяха комплект от четири остриета, специално направени за мен. Не е лесно да намериш нож с достатъчно съдържание на сребро, че да убие чудовища и въпреки това да има твърдо острие.
Но сега не можех да убивам никого. Задачата ми бе да вляза вътре, да открия Луи и да извикам за помощ. Ако някой в къщата извикаше за помощ, полицията можеше да влезе. Такива бяха правилата. Ако Долф не беше уплашен, че ще убият Луи, нямаше да ми разреши да го направя. Но закон или не, да стоиш отвън, докато заподозряната убива поредната си жертва, бе трудно за преглъщане.
Приклекнах на границата на дърветата и огледах гърба на къщата. Задна врата водеше към закрита веранда. На нея имаше стъклена врата, която водеше вътре в къщата и втора врата на едната страна. Повечето къщи в Сейнт Луис имат мазета. При някои от по-старите имаше само външен достъп до тях. Добавете малка веранда и малка врата. Ако исках да скрия някого, мазето звучеше като добро място. Ако беше килер за метли, просто нямаше да вляза.
Погледнах прозорците на горния етаж. Завесите бяха спуснати. Ако имаше хора, които наблюдаваха, не можех да ги видя. Надявах се, че и те не могат да ме видят.
Пресякох откритата местност, без да извадя оръжие. Те бяха вещици. По правило вещиците не те застрелват. Всъщност вещиците, истинските вещици, не използват кой знае колко насилие. Една последователка на Уика не би имала нищо общо с човешко жертвоприношение. Но думата вещица означава много различни неща. Някои от тях могат да са доста страшни, но рядко те застрелват.
Коленичих край мрежестата врата, която водеше към верандата. Държах ръката си толкова близо до дръжката, колкото бе възможно, без да я докосвам. Не топлина, но… проклятие, няма дума, която да го опише. Но на дръжката нямаше магия. Даже добрите вещици понякога омагьосват външните врати, така че да получат предупреждение в случай на крадец или пък, за да стане залепване. Представете си, че проникнете в дома й, но не вземете нищо. Магията ще се залепи за вас и ще позволи на вещицата и приятелите й да ви намерят. Лошите могат да поставят по-неприятни неща на вратите си. Вече бяхме установили що за вещици има вътре, така че предпазливостта изглеждаше най-добрият вариант на поведение.
Промуших върха на ножа си покрай рамката на вратата. Малко движение напред-назад и тя се отвори. Все още не беше взлом, но определено бях проникнала. Дали Долф щеше да ме арестува заради това? Вероятно не. Ако Елвира ме принудеше да я застрелям без свидетели, можеше и да ме арестува.
Отидох до втората врата. Онази, за която се надявах, че води към мазето. Прекарах ръка над дръжката и я усетих. Магия. Не съм вещица. Не знам как да развалям магии. Да ги усещам е горе-долу максимумът ми. О, и още нещо. Мога да ги разбивам. Но става дума за суров прилив на енергия, насочен към магията. Просто призовавах онова, което ми позволяваше да вдигам мъртвите, и сграбчвах дръжката. До този момент вършеше работа, но е като да изриташ вратата, без да знаеш какво има от другата страна. В някакъв момент ще си отнесеш изстрел в лицето.
Истинският проблем беше, че даже и да преминех невредима покрай магията, този, който я бе поставил, щеше да го разбере. По дяволите, една добра вещица щеше да почувства нагнетяването на силата още преди да я докоснех. Ако Луи беше зад вратата, супер. Щях да вляза и да го пазя, докато виковете ми докарат кавалерията. Ако не беше зад вратата, можеше да се паникьосат и да го убият.
Повечето вещици, добри или лоши, са до някаква степен поклонници на природата. Ако ставаше дума за последователи на Уика, мястото им за церемонии щеше да е някъде отвън. Но за това мракът и затвореното пространство можеха да свършат работа.
Ако правех човешко жертвоприношение, щях да искам да се намира колкото се може по-близо до мястото на церемониите. Беше си комарджийско залагане.
Ако грешах и убиеха Луи… Не. Никакво мислене за най-лошите възможни сценарии.
Все още имаше дневна светлина. Беше следобед. Зимните лъчи на слънцето бяха сиви и меки, но не беше тъмно. Способностите ми не се проявяват, докато не мръкне. Мога да усещам мъртвите и някои други неща на дневна светлина, но си имам ограничения. Последният път, когато бях правила нещо подобно, беше тъмно. Подхождах към магията по същия начин, по който и към всичко друго. Директно, с употребата на груба сила. Комарджийският момент беше, че разчитах силите ми да са по-големи от тези на човека, направил магията. Нещо като теорията, че мога да понеса повече бой, отколкото той или тя могат да ми причинят.
Дали това бе вярно и на дневна светлина? Щяхме да разберем. Въпрос: Дали магията беше само на дръжката на вратата? Може би. Аз бих я заключила, независимо от магията. Защо просто да не прекараме посредника?
Извадих браунинга и се отдръпнах. Съсредоточих се, концентрирайки вниманието си върху една точка близо до ключалката, но не върху нея. Изчаках, докато това парче дърво стана единственото, което съществуваше. В ушите ми бе абсолютна тишина. Ударих го с всичко, което имах. Вратата се разтресе, но не се отвори. Още два удара и дървото се разцепи. Ключалката поддаде.
Нямаше изблик на светлина. Ако някой ме наблюдаваше отстрани, нямаше да забележи нищо друго, освен как падам назад. Цялото ми тяло беше изтръпнало, сякаш бях бръкнала с пръст в контакта.
Чух забързани стъпки в къщата. Пропълзях до отворената врата. Издърпах се на крака, като използвах парапета. Полъх на хладен въздух обрули лицето ми. Тръгнах надолу по стълбите, преди да съм сигурна, че мога да вървя. Трябваше да открия Луи, преди Елвира да ме хване. Ако не откриех доказателство, тя можеше да поиска да ме арестуват за влизане с взлом и щяхме да се озовем в по-лоша ситуация, отколкото в началото.
Залитнах надолу по стълбите, стиснала с едната ръка парапета в мъртва хватка, докато с другата държах пистолета. Мракът беше като черно кадифе. Не можех да видя нищо извън процеждащата се дневна светлина. Дори нощното ми зрение се нуждае от малко светлина. Чух стъпки зад себе си.
— Луи, долу ли си?
Нещо се размърда в мрака под мен. Звучеше голямо.
— Луи?
Елвира стоеше на върха на стълбите. Беше обгърната от светлина, сякаш се намираше в ореол с размерите на човешко тяло.
— Госпожице Блейк, настоявам моментално да напуснете собствеността ми.
Кожата ми все още щипеше от нещото на ключалката. Само ръката на парапета ме поддържаше изправена.
— Ти ли направи магията на вратата?
— Да.
— Добра си.
— Явно не достатъчно. А сега, наистина настоявам да се качите по стълбите и да напуснете собствеността ми.
От мрака долетя ниско ръмжене. Не звучеше като плъх и определено не звучеше като човек.
— Излез, излез където и да си — казах аз.
Ръмженето стана по-силно и по-близко. Нещо голямо и космато се стрелна през бледите снопове светлина. Един поглед ми беше достатъчен. Винаги можех да кажа, че съм го сметнала за Луи. Облегнах се на парапета и изкрещях. Изкрещях за помощ с цялата сила, която успях да събера.
Елвира хвърли поглед зад гърба си. Чух далечните викове на полицията, нахлуваща през входната врата.
— Проклета да си.
— Думите не струват — отвърнах аз.
— Ще бъдат повече от думи веднага щом ми остане време.
— Разкарай се.
Тя се затича към къщата, а не извън нея. Нима бях сгрешила? Възможно ли е Луи да е бил вътре през цялото време, а аз да се намирах насаме с друг косматко? Дали беше Джейсън?
— Джейсън?
Нещо се качи по стълбите и надникна към слабата светлина. Беше куче. Голямо, космато куче от смесена порода с размерите на пони, но не беше превръщач.
— Проклятие.
Отново изръмжа към мен. Изправих се и започнах да отстъпвам по стълбите. Не исках да го наранявам, ако не се налагаше. Къде беше Долф? Досега трябваше да е дошъл.
Кучето ми позволи да отстъпя. Очевидно трябваше да пази само мазето. Това ме устройваше.
— Добро кученце.
Забавих, докато успея да докосна счупената врата. Затръшнах я, задържайки бравата. Кучето се удари с грохот в нея. Собственото му тегло я държеше затворена.
Бавно отворих задната врата. Кухнята беше дълга, тясна и бяла. От другата част на къщата долитаха гласове. Ниско ръмжене изпълваше къщата. Звукът накара космите по врата ми да настръхнат.
— Не е нужно никой да бъде наранен — прозвуча гласът на Долф.
— Точно така — отвърна Елвира. — Напуснете веднага и никой няма да пострада.
— Не можем да го направим.
Коридор, състоящ се от една стена и стълбище, водеше извън кухнята към всекидневната и гласовете. Проверих стълбището, беше празно. Продължих да вървя, приближавайки се към гласовете. Ръмженето прозвуча отново, по-близо.
Долф изкрещя:
— Анита, домъкни си задника тук!
Накара ме да подскоча. Нямаше как да ме е видял все още. Входът към всекидневната представляваше отворен портал. Клекнах и надникнах покрай стената. Елвира стоеше с лице към тях, а до нея имаше вълк с размерите на пони. Ако човек само му хвърлеше поглед, можеше да го обърка с голямото куче. Беше добро прикритие. Съседите го виждат и си мислят, че е куче.
Другият беше леопард. Черен леопард, който засрамваше всяко коте за Хелоуин. Беше притиснал Зербовски в един ъгъл. Гладкият му космат гръб стигаше до кръста му. Огромен като адска котка. Исусе.
Защо не бяха стреляли? Полицията имаше право да използва оръжие при самозащита.
— Ти Луи Фейн ли си или Джейсън? — попита Долф.
Осъзнах, че пита превръщачите. Не му бях казала какъв вид е Луи, а Джейсън беше вълк. Вълкът можеше и да е Джейсън. Макар че нямах идея защо би помагал на Елвира. Може би не ми трябваше да зная.
Изправих се и излязох иззад ъгъла. Може би движението беше твърде рязко. Може би котката тъкмо бе изгубила търпение. Леопардът се хвърли към Зербовски. Пистолетът му изгърмя.
Вълкът се обърна към мен. Всичко тръгна на забавен каданс. Имах цяла вечност да се прицеля и да стрелям. Всеки пистолет в стаята изгърмя. Вълкът се строполи с куршум в мозъка от моето оръжие. Не бях сигурна кой още го улучи.
Писъците на Зербовски изпълниха отекващата тишина. Леопардът беше върху него и го разкъсваше.
Долф стреля още веднъж, след това захвърли пистолета на земята и се метна напред. Сграбчи котката и тя се обърна към него, замахвайки с остри като кинжали нокти. Той изкрещя, но не отстъпи.
— Долф, дръпни се и ще го закова.
Той се опита да се отмести, но котката се метна върху него и двамата се озоваха на пода. Пристъпих напред с протегнато оръжие. Двамата представляваха търкаляща се маса. Ако улучех Долф, той щеше да е точно толкова мъртъв, колкото се канеше да го направи и леопардът.
Коленичих край тях и заврях оръжието в мекото космато тяло. Ноктите прорязаха ръката ми, но натиснах спусъка два пъти. Нещото се отпусна, потрепери и умря.
Долф примигна срещу мен. Имаше кървава резка на бузата, но беше жив. Изправих се на крака. Лявата ми ръка беше вдървена, което означаваше, че наистина е наранена. Когато вцепенението изчезнеше, исках да съм на някое място с лекари.
Зербовски лежеше по гръб. Имаше много кръв. Паднах на колене край него. Оставих браунинга на земята и затърсих пулс по врата му. Имаше, едва доловим, но имаше. Искаше ми се да се разплача от облекчение, но нямаше време. Близо до долната част на тялото му имаше черно петно кръв. Отметнах палтото му и за малко не повърнах върху него. Как ли би се изсмял на това? Проклетата котка почти го беше изкормила. Вътрешностите му се подаваха през разреза.
Опитах се да сваля якето си и да покрия раната, но лявата ръка отказваше да ми се подчини.
— Някой да ми помогне.
Никой не се отзова.
Полицай Кирлин сложи белезници на госпожа Дрю. Зелената й роба бе разтворена отпред и беше очевидно, че не носи нищо под нея. Плачеше, плачеше за падналите си другари.
— Жив ли е? — попита Долф.
— Аха.
— Повиках линейка — обади се униформеният полицай.
— Ела тук и ми помогни да спра кървенето.
Мъжът само ме изгледа някак засрамено, но нито той, нито Кирлин дойдоха да помогнат.
— Какво, по дяволите, ви става? Помогнете ми.
— Не искаме да го прихванем.
— Кое?
— Болестта — отвърна той.
Пропълзях обратно до леопарда. Дори и мъртъв, изглеждаше голям. Близо три пъти по-голям от нормална котка. Затършувах по корема му и намерих запънката. Не копче, не колан, а запънка, откъдето кожата се отлепи. Вътре имаше голо човешко тяло. Дръпнах кожата назад, така че да могат да го видят.
— Те са превръщачи, но не са ликантропи. Магия е. Не е заразно, страхлив кучи син.
— Анита, не го закачай — каза Долф.
Гласът му звучеше толкова странно, толкова далечно, че го послушах.
Мъжът свали якето си и го наметна върху Зербовски. Натисна надолу, но някак предпазливо, сякаш все още не вярваше на кръвта.
— Махни се от него. — Наведох се над палтото, използвайки тежестта на тялото си, за да задържа вътрешностите в корема му. Те мърдаха под ръката ми като нещо живо, меки и толкова топли, че чак пареха.
— Кога, по дяволите, ще осигуриш малко сребърни куршуми за отряда си? — попитах аз.
Долф почти се разсмя.
— Скоро, надявам се.
Може би аз можех да им купя няколко кутии за Коледа. Моля ти се, Господи, нека има Коледа за всички нас. Вгледах се в пребледнялото лице на Зербовски. Очилата му бяха паднали при борбата. Огледах се наоколо и не можах да ги открия. Изглеждаше ми важно да намеря очилата му. Коленичих в кръвта и се разплаках, защото не можех да открия проклетите очила.

Глава 37

Лекарите сглобяваха Зербовски. Никой не ни даваше информация какво става. Тайна. Състоянието му беше тайна. Долф също беше в болницата. Не в толкова лошо състояние, но достатъчно, че да престои поне един ден там. Зербовски не бе дошъл в съзнание, преди да го отнесат. Аз чаках. Кати, съпругата му, пристигна по някое време насред цялото чакане.
Това беше едва вторият път, в който се срещахме. Беше дребна женица с буйна тъмна коса, хваната на хлабава конска опашка. Беше прелестна и без капчица грим. Никога не разбрах как Зербовски е успял да я грабне.
Тя вървеше към мен с разширени тъмни очи. Беше сграбчила чантата си като щит, а пръстите й се забиваха дълбоко в кожата.
— Къде е той? — Гласът й беше висок и задъхан, като на малко момиченце. Винаги звучеше по този начин.
Преди да успея да кажа нещо, лекарят излезе от двукрилите врати в края на коридора. Кати го погледна. Цялата кръв се оттече от лицето й.
Изправих се и се приближих, за да застана до нея. Взираше се в приближаващия лекар, сякаш бе някакво чудовище от най-ужасяващия й кошмар. Вероятно бе по-вярно, отколкото ми се искаше.
— Вие ли сте г-жа Зербовски? — попита лекарят.
Тя кимна. Ръцете й, на местата, където стискаха чантата, бяха на петна и трепереха от напрежение.
— Съпругът ви е стабилизиран. Нещата изглеждат добре. Ще се оправи.
Все пак щеше да има Коледа.
Кати изпусна лека въздишка и краката й се подкосиха. Подхванах я и останах край нея, за да я подкрепя. Надали имаше и 40 килограма.
— Тук имаме кресло, ако можете да… — Лекарят ме изгледа и сви рамене.
Вдигнах Кати Зербовски на ръце, възстанових равновесието си и казах:
— Водете.
Оставих Кати край леглото на съпруга й. Ръката му беше стиснала нейната, сякаш знаеше, че тя е там. Може и така да беше. Люсил, съпругата на Долф, остана, за да държи нейната ръка за всеки случай. Докато се взирах в бледото лице на Зербовски, се молех да няма „за всеки случай“.
Исках да почакам, докато той се събуди, но лекарят ми каза, че вероятно ще стане чак утре. Не можех да изкарам толкова дълго без сън. Новите ми шевове изкривяваха прогорения белег с формата на кръст на лявата ми ръка. Следите от ноктите се извиваха на една страна и пропускаха за малко белязаната тъкан върху извивката на ръката ми.
Носенето на Кати беше скъсало част от шевовете и кървях през превръзката. Лекарят, който беше оперирал Зербовски, лично ги заши. Дълго време се взира в белезите.
Ръката ме болеше и бе бинтована от китката до лакътя. Но всички бяхме живи. Ура.
Таксито ме хвърли пред жилището ми в нещо, което би минало за приличен час. Открихме Луи дрогиран и завързан в мазето. Елвира беше признала, че е взела кожите на върколак, леопардлак и се е пробвала с нагата. Джейсън не беше в къщата. Отрече въобще да го е виждала. За какво и е друга върколашка кожа? Заяви, че кожата на плъхолака била за нея. Когато я попитаха за кого е щяла да бъде змийската кожа, отново отговори, че е била за нея. Имаше най-малкото още един замесен и тя не желаеше да го предаде.
Беше вещица и бе използвала магия, за да убива. Това означаваше автоматична смъртна присъда. Веднъж осъдена, присъдата щеше да се изпълни в рамките на четиридесет и осем часа. Без обжалване. Без помилване. Смърт. Адвокатите се опитваха да я накарат да признае за другите изчезвания. Ако признаеше, можеше и да смекчат присъдата й. Можеше. Вещица убийца. Не вярвах, че ще стане, но кой знае, можеше и да го направят.
Ричард ме чакаше пред вратата на апартамента. Не очаквах да го видя, нали беше пълнолуние и прочее. Бях оставила съобщение на телефонния му секретар, че сме открили Луи и че е добре.
Полицията се опитваше да не раздуха нещата и да опази тайната му самоличност. Надявах се, че ще успеят. Но поне беше жив. Ветеринарната служба бе прибрала кучето.
— Получих съобщението ти — каза той. — Благодаря ти, че спаси Луи.
Поставих ключа в ключалката.
— Пак заповядай.
— Все още не сме открили Джейсън. Наистина ли смяташ, че са го отвлекли вещици?
Отворих вратата. Той ме последва и я затвори след нас.
— Не знам. Това притеснява и мен. Ако Елвира беше отвлякла Джейсън, той трябваше да се намира в къщата — щом махнахме кожата на вълка, се оказа, че е жена, която не познавах.
Влязох в спалнята, сякаш бях сама. Ричард ме последва. Чувствах се лека и далечна, и малко нереална.
Бяха отрязали ръкавите на якето и пуловера ми. Бях се опитала да спася якето, но предполагам, че така или иначе е било съсипано. Освен това бяха срязали и ножницата на лявата ми ръка. Тя и ножът бяха прибрани в джоба на якето ми. Защо в кабинетите за спешна помощ винаги режат всичко наред?
Той застана зад мен, без да ме докосва, с ръце, увиснали над раменете ми.
— Не ми каза, че си ранена.
Телефонът иззвъня. Вдигнах го, без да се замисля.
— Анита Блейк? — Гласът беше мъжки.
— Да.
— Обажда се Уилямс, биологът от природния център „Одюбон“. Прегледах част от видеокасетите си с бухали, които записвам нощем. На една от тях има нещо, за което бих се заклел, че е хиена. Казах на полицията, но те, изглежда, не схващат важността. Разбирате ли какво може да означава наличието на звуци от хиена?
— Хиена превръщач — отвърнах аз.
— Да, и аз си помислих същото.
Никой не му бе казал, че убиецът вероятно е върколак. Но един от липсващите превръщачи беше хиена. Може би Елвира наистина не знаеше какво се е случило с всички липсващи ликантропи.
— Не каза ли, че си съобщил на полицията?
— Да, съобщих.
— На кого?
— Обадих се в кабинета на шериф Тайтъс. — С кого разговаря?
— С Айкенсен.
— Знаеш ли дали той е предал на Тайтъс?
— Не но защо да не го направи?
Защо, наистина.
— Има някой на вратата. Може ли да изчакаш за минута?
— Не мисля, че…
— Веднага се връщам.
— Уилямс, Уилямс, не отваряй вратата! — Но вече говорех на въздуха.
Чух как прекоси стаята. Врата се отвори. Нададе изненадан вик. Нечии по-тежки стъпки се приближиха до телефона.
Някой вдигна слушалката. Чувах дишането му. Не каза нищо.
— Говори ми, копеле проклето.
Дишането стана тежко.
— Айкенсен, ако го нараниш, ще те накарам да изядеш патката си, набучена на нож.
Той се разсмя и затвори. И никога нямаше да мога да свидетелствам пред съда кой е бил от другата страна на телефонната линия.
— Проклятие, проклятие, проклятие.
— Какъв е проблемът?
Обадих се на телефонни услуги, за да получа номера на полицейското управление в Уилотон. Натиснах бутона за автоматично набиране срещу минимална такса.
— Анита, какво има?
Вдигнах ръка, показвайки му да изчака. Отговори ми женски глас.
— Заместник Холмс ли е на телефона?
Не беше. Свързаха ме с началник Гароуей, след като убедих диспечерката, че е въпрос на живот и смърт. Не й се развиках. Заслужавах много червени точки за това.
На Гароуей съобщих варианта за вестниците.
— Не мога да повярвам, че дори Айкенсен би се забъркал в подобно нещо, но ще изпратя кола.
— Благодаря.
— Защо не се обади на 911? — попита Ричард.
— Щяха да се обадят на местната полиция. Можеше дори Айкенсен да поеме обаждането.
Опитвах се да се измъкна от разкъсаното си яке. Ричард ми помогна да го махна от лявата си ръка, иначе можех и въобще да не успея. Когато го свалих, осъзнах, че съм свършила якетата. За два дни бях скапала две. Сграбчих единственото останало. Беше тъмночервено, дълго и плътно. Бях го обличала два пъти. Последният път бе по Коледа. Червеното изпъкваше даже и през нощта. Ако се наложеше да се промъкна към някого, можех да го сваля.
Трябваше Ричард да ми помогне да вкарам лявото си рамо в ръкава. Все още болеше.
— Да вървим да намерим Джейсън — каза той.
Погледнах го.
— Няма да ходиш никъде освен на мястото, където ходят ликантропите по пълнолуние.
— Дори не можеш да си облечеш палтото. Как смяташ да шофираш?
Имаше право.
— Това може да те изложи на опасност.
— Аз съм възрастен върколак и тази вечер е пълнолуние. Мисля, че мога да се справя.
Погледът му беше далечен, сякаш чуваше гласове, които аз никога не бих доловила.
— Добре. Да вървим, но ще спасим Уилямс. Мисля, че превръщачите са близо до неговото жилище, но не знам къде точно.
Стоеше пред мен, облечен в дълго леко палто. Носеше бяла тениска и дънки, скъсани на едното коляно. Обувките му също бяха доста износени.
— Каква е причината за окъсаните дрехи?
— Ако се превърна, докато съм с дрехи, винаги се разкъсват. Предпазна мярка. Готова ли си?
— Аха.
— Да вървим.
У него имаше нещо различно. Някакво изчакващо напрежение, като при водата точно преди да прелее над ръба. Когато погледнах в кафявите му очи, нещо се плъзна зад тях. Вътре имаше някаква космата форма, която очакваше да изскочи на свобода.
Осъзнах какво усещах да се излъчва от него. Нетърпение. Звярът в Ричард надничаше иззад кафявите му очи и нямаше търпение да се заеме за работа.
Какво можех да кажа? Тръгнахме.

Глава 38

Едуард се беше подпрял на джипа ми с кръстосани ръце. Дъхът му излизаше под формата на пара и замъгляваше въздуха. Температурата беше спаднала чувствително с падането на мрака. Смразяващият студ се беше завърнал. Капчуците бяха замръзнали. Снегът хрущеше под обувките ни.
— Какво правиш тук, Едуард?
— Щях да се кача до апартамента ти, когато те видях да слизаш.
— Какво искаш?
— Да участвам в играта.
Изгледах го.
— Просто така. Не знаеш в какво съм замесена, но искаш да си част от него.
— Като те следвам ми се удава възможност да убивам много хора.
Тъжно, но вярно.
— Нямам време за спорове. Влизай.
Той се плъзна на задната седалка.
— Кого точно ще убием тази вечер?
Ричард запали мотора. Аз си сложих колана.
— Да видим. Имаме ченге-ренегат и неизвестният, който стои зад отвличането на седем превръщачи.
— Значи не са вещиците?
— Не и за всички случаи.
— Как мислиш, ще имам ли възможност да убия някой ликантроп? — Мисля, че дразнеше Ричард.
Той не се обиди.
— Обмислях кой би могъл да ги отвлече без борба. Трябва да е някой, на когото са имали доверие.
— На кого биха вярвали? — попитах аз.
— На някой от нас.
— Уха — обади се Едуард, — в тазвечершното меню има ликантроп.
Ричард не го поправи. Ако за него нямаше проблем, значи и за мен нямаше.

Глава 39

Уилямс лежеше сгърчен на една страна. Беше прострелян в сърцето от близко разстояние. Два изстрела. Толкова по въпроса с доктората.
Едната му ръка бе стиснала Магнум 357. Бях готова да се обзаложа, че по пръстите му щеше да има барутни изгаряния, сякаш наистина сам е натискал спусъка.
Заместник Холмс и партньорът й, чието име не можех да си спомня, лежаха мъртви в снега. Магнумът беше отнесъл по-голямата част от гръдния й кош. Подобните й на фея черти бяха отпуснати и въобще не толкова привлекателни. С вперени в небето очи не изглеждаше, сякаш е заспала. Просто изглеждаше мъртва.
По-голямата част от лицето на партньора й липсваше. Беше се строполил в снега, а кръвта и мозъкът му разтапяха замръзналия сняг. Все още стискаше пистолета си в ръка.
Холмс също бе извадила оръжието си. Не че й беше помогнало особено. Съмнявах се, че те са застреляли Уилямс, но бях готова да заложа месечната си заплата, че е бил използван някой от техните пистолети. Коленичих в снега и промърморих:
— Мамка му.
Ричард застана до Уилямс. Взираше се в него, сякаш, за да го запомни.
— Самюел не притежаваше пистолет. Дори не вярваше в ловуването.
— Познавал си го?
— В „Одюбон“ съм, не помниш ли.
Кимнах. Нищо тук не изглеждаше реално, а съвсем нагласено. Щеше ли да се измъкне? Не.
— Мъртъв е — казах тихо.
Едуард застана до мен.
— Кой е мъртъв?
— Айкенсен. Все още ходи и говори, но е мъртъв. Просто не го знае.
— Къде можем да го намерим? — попита Едуард.
Добър въпрос. Обаче нямах добър отговор. Пейджърът ми иззвъня и аз изпищях. Един от онези леки писъци, които винаги са много смущаващи. Проверих номера, а сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите.
Не го разпознах. Кой можеше да е и дали беше толкова важно, че да се налага да се обадя посред нощ?
Бях оставила номера на пейджъра си в болницата. Не знаех какъв е техният. Трябваше да отговоря. Проклятие, трябваше да се обадя и на началник Гароуей и да му кажа, че хората му са попаднали на засада. Можех да направя и двете обаждания от къщата на Уилямс.
Пристъпих тежко вътре. Едуард ме последва. Бяхме вече на верандата, преди да осъзная, че Ричард не е с нас. Обърнах се. Беше коленичил до Уилямс. В първия миг си помислих, че се моли, след това осъзнах, че докосва окървавения сняг. Наистина ли исках да зная? Аха.
Върнах се обратно. Едуард остана на верандата, без да го моля. Точка в негова полза.
— Ричард, добре ли си?
Беше глупав въпрос, при положение, че в краката му лежеше мъртъв мъж, когото е познавал. Но какво друго се предполагаше да го попитам?
Ръката му се сключи около окървавения сняг и го смачка. Поклати глава. Помислих, че е просто ядосан или покосен от мъка, докато не видях потта по лицето му.
Вдигна лице нагоре със затворени очи. Луната се появи пълна и ярка, тежка и сребристобяла. Толкова далече от града светлината бе ярка почти като през деня. По небето се носеха облаци, блестящи на лунната светлина.
— Ричард?
— Познавах го, Анита. Заедно сме ходили да наблюдаваме птиците. Говорили сме си за доктората му. Познавах го, а сега единственото, за което мога да мисля, е за миризмата на кръв и колко топъл е все още.
Отвори очите си и ме погледна. В тях имаше тъга, но преобладаваше мракът. Звярът в него гледаше през очите му.
Обърнах се настрани. Не можех да издържа този поглед.
— Трябва да проведа телефонен разговор. Не изяждай нищо от доказателствения материал.
Отдалечих се през снега. Нощта беше станала твърде дълга.
Обадих се от телефона в кухнята на Уилямс. Най-напред позвъних на Гароуей и му казах какво съм открила. Когато най-сетне можеше да диша, започна да ругае и отвърна, че ще дойде лично. Вероятно се чудеше дали нещата щяха да се развият по друг начин, ако още отначало бе дошъл той. Отговорните решения винаги са трудни.
Затворих и набрах номера, изписан на пейджъра ми.
— Ало.
— Анита Блейк е на телефона. Този номер се изписа на пейджъра ми.
— Анита, Каспар Гундерсон е. Човекът лебед.
— Да, Каспар, какво има?
— Звучиш ужасно. Да не се е случило нещо?
— Много неща, но защо си ми звънил?
— Намерих Джейсън.
Поизправих се леко.
— Шегуваш се.
— Не, открих го. В момента е в дома ми. Опитвах се да се свържа с Ричард. Имаш ли представа къде е?
— С мен.
— Отлично — отвърна той. — Може ли да дойде и да поеме Джейсън, преди да се е превърнал?
— Ами да, предполагам, че може, защо?
— Аз съм просто птица, Анита. Не съм хищник. Не мога да контролирам неопитен върколак.
— Добре, ще му кажа. Къде се намира къщата ти?
— Ричард знае къде е. Трябва да се връщам при Джейсън и да се опитам да го успокоя. Ако изгуби контрол преди Ричард да се появи, ще си плюя на петите. Така че, ако не отговарям на звънеца, ще знаете какво се е случило.
— Представлява ли заплаха за теб?
— Просто побързайте — каза той и затвори.
Ричард беше влязъл вътре. Стоеше в рамката на вратата и изглеждаше омаян, сякаш слушаше музика, която само той можеше да чуе.
— Ричард?
Главата му се обърна бавно по посока на гласа ми, като на видеолента, пусната на бавни обороти. Очите му бяха бледи, оцветени в златистожълто, цветът на кехлибара.
— Исусе! — промълвих.
Той не извърна поглед. Примигна с новите си очи към мен.
— Какво има?
— Каспар се обади. Открил е Джейсън. Опитвал се да се свърже с теб. Каза, че не може да го контролира, щом се превърне.
— Джейсън е добре? — Придаде на изречението въпросителна нотка.
— Да, а ти добре ли си?
— Не, трябва да се превърна скоро или луната ще избере времето, в което да го направя.
Не разбрах изцяло това изявление, но можеше да ми обясни в колата.
— Едуард може да кара, в случай че луната реши, че най-удачното време е докато се движим по Четиридесет и четвърта магистрала.
— Добра идея, но къщата на Каспар е малко по-нагоре в планината.
— Какво искаш да кажеш?
— Каспар живее малко по-нагоре по пътя.
— Чудесно, да вървим.
— Ще трябва да ни оставиш с Джейсън там горе.
— Защо?
— Мога да се погрижа да не нарани никого, но той трябва да ловува. Ще го изведа там. В горите има елени.
Погледнах го. Все още беше Ричард. Все още бе моят любим, но… Очите му бяха с цвета на светъл кехлибар, изглеждаха впечатляващо върху тъмното му лице.
— Няма да се промениш, докато сме в колата, нали? — попитах аз.
— Не. Никога не бих те поставил в опасност. Имам пълен контрол над звяра в мен. Това означава да си алфа вълк.
— Не се притеснявах, че ще бъда изядена — отвърнах му аз. — Просто не исках да изцапаш новите ми седалки с боклуците при превръщането.
Той ми отправи една усмивка. Щеше да е много по-успокоителна, ако зъбите му не бяха малко по-заострени от обичайното.
Исусе Христе!

Глава 40

Къщата на Каспар Гундерсон беше изградена от камък или поне бе облицована с него. Светли късове гранит оформяха стените. Первазът беше бял, дъските по покрива й светлосиви. Вратата също беше бяла. Беше чисто, спретнато и въпреки това успяваше да изглежда недодялано. Намираше се насред сечище на върха на планината. Пътят свършваше пред къщата му. Имаше място, където да обърнеш колата, но пътят не продължаваше по-нататък.
Ричард позвъни на вратата. Каспар отвори. Изглеждаше много облекчен да ни види.
— Ричард, благодаря на Бога. Засега успява да стои човешка форма, но не мисля, че ще издържи много дълго — каза той и задържа вратата отворена за нас.
Влязохме и открихме двама странни мъже, седнали във всекидневната му. Този вляво беше нисък, тъмен имаше очила с телени рамки. Другият беше по-висок, рус, с рижава брада. Те бяха единствените, които не пасваха на декора. Цялата стая беше бяла — килимът, кушетката, двата стола, стените. Беше като да стоиш в средата на фунийка с ванилов сладолед. Имаше същата кушетка като моята. Нуждаех се от нови мебели.
— Кои са тези? — попита Ричард. — Не са от нашите.
— Би могло да се каже. — Гласът принадлежеше на Тайтъс. Стоеше в рамката на кухненската врата с пистолет в ръка. — Никой да не мърда. — Южняшкият му акцент беше тежък като царевична пита.
Айкенсен излезе от врата, водеща към останалата част на къщата. В ръката си държеше друг голям магнум.
— Да не си ги купуваш с кашони? — попитах аз.
— Хареса ми заплахата ти по телефона. Възбуди ме.
Пристъпих напред несъзнателно.
— Моля те — каза Айкенсен.
Беше насочил големия пистолет към гърдите ми. Тайтъс държеше Ричард на мушка. Мъжете на столовете също бяха извадили оръжия. Една голяма весела група.
Едуард стоеше съвсем неподвижен зад мен. Почти можех да почувствам как преценява шансовете си. Зад гърба ни се чу звук от зареждане на пушка. Всички подскочихме, дори и той. Зад нас на вратата-стоеше още един мъж. Имаше тъмносива коса, която бе започнала да оплешивява. Пушката в ръцете му бе насочена към главата на Едуард. Нямаше да остане достатъчно, че да го съберем в торбичка.
— Всички да вдигнат ръце.
Направихме го. Какво друго ни оставаше?
— Сплетете пръсти над главите си — каза Тайтъс.
Двамата с Едуард го направихме по същия начин, по който го бяхме правили и преди. Ричард беше по-бавен.
— Веднага, вълчо, или ще те отстрелям на място, а малката ти приятелка може да отнесе няколко куршума в пукотевицата.
Ричард сплете пръстите си.
— Каспар, какво става?
Каспар седеше на кушетката, не, беше се облегнал удобно. Изглеждаше отпуснат и щастлив, като добре нахранена котка… ъ, лебед.
— Тези господа тук платиха малко състояние, за да ловуват ликантропи. Аз им осигурявам плячка и място за лов.
— А Тайтъс и Айкенсен се грижат никой да не разбере, нали?
— Казах ви, че съм ловувал малко, госпожице Блейк — обади се Тайтъс.
— Мъртвецът беше един от ловците ви, нали?
Очите му проблясваха, не се извърнаха настрани, но потрепнаха.
— Да, госпожице Блейк, беше.
Погледнах към двамата мъже с извадени оръжия. Не се обърнах, за да видя сивокосия край вратата.
— Нима вие тримата смятате, че ловът на ликантропи е нещо, за което си струва да се умре?
Тъмнокосият ме изгледа иззад кръглите си очила. Очите му бяха далечни, спокойни. И да се притесняваше от това, че е насочил оръжие към друг човек, не му личеше.
Погледът на брадатия шареше из стаята, без да се спира на нищо. Не си прекарваше добре.
— Защо двамата с Айкенсен не разчистихте бъркотията преди Холмс и партньорът й да открият тялото?
— Бяхме излезли на лов за върколак — обади се Айкенсен.
— Каспар, ние сме твоите хора — каза Ричард.
— Не — отвърна му Каспар и се изправи. — Не сте. Аз дори не съм ликантроп. Даже не става дума за наследено състояние. Бях прокълнат от вещица толкова отдавна, че дори не си правя труда да се опитам да си спомня кога е било.
— И това трябва да ни накара да ти съчувстваме, така ли? — попитах аз.
— Не. Всъщност не смятам, че е нужно да се обяснявам. И двамата бяхте честни с мен. Предполагам, че чувствам известна вина заради това. — Той сви рамене. — Това ще е последният ни лов. Едно голямо гала-събитие.
— Ако беше заклал Рейна и Габриел, може би щях да мога да те разбера — казах аз. — Но какво ти бяха сторили ликантропите, за чиято смърт си помогнал?
— Когато вещицата ми каза какво е направила, помня, че си помислих, че да бъда велик хищен звяр ще е хубаво. Пак щях да мога да ловувам. Дори щях да мога да убия враговете си. Вместо това бях превърнат… — той разпери широко ръце.
— Убиваш ги, защото те са онова, което ти искаш да бъдеш — казах аз.
Усмихна се леко.
— Ревност, Анита, завист. Това са доста горчиви емоции.
Помислих си дали да не му кажа, че е копеле, но нямаше да помогне. Седем души бяха загинали, защото на този кучи син не му харесваше, че е птица.
— Трябвало е вещицата да те убие бавно.
— Искаше да науча урока си и да се покая.
— Не ме бива по покаянията — казах аз. — Повече ми харесва отмъщението.
— Ако не бях сигурен, че тази нощ ще умрете, това би ме притеснило.
— Притеснявай се — отвърнах му аз.
— Къде е Джейсън? — попита Ричард.
— Ще те заведем при него, нали, момчета? — обади се Тайтъс.
Едуард не беше промълвил и дума. Не бях сигурна какво си мисли, но се надявах, че не посяга към оръжие. Ако го направеше, повечето хора в тази стая щяха да загинат. Трима от мъртъвците щяхме да сме ние.
— Претърси ги, Айкенсен.
Айкенсен се ухили. Прибра голямото си оръжие в кобура. Така оставаха един револвер, два автоматични и една мощна пушка. Беше достатъчно. Макар с Едуард да бяхме екипът мечта, все пак и нашите възможности си имаха предел.
Айкенсен претърси Ричард набързо. Забавляваше се, докато не стигна до момента, в който можеше да види лицето му. Пребледня леко, щом надникна във вълчите очи. Беше хубаво, че е изнервен.
Ритна краката ми така, че да се раздалечат още. Ръцете му надвиснаха над гърдите ми, това не е обичайното място за начало на претърсване.
— Ако направи нещо друго, освен да ме претърси за оръжие, ще извадя пистолет и ще се пробвам.
— Айкенсен, ще се отнасяш с госпожица Блейк като с дама. Никакви лудории.
Айкенсен коленичи пред мен. Прокара само дланта си по гърдите ми, леко докосвайки зърната. Забих десния си лакът в носа му. Бликна кръв. Той се претърколи на пода с ръце върху разбития си нос.
Тъмнокосият мъж започна да се изправя. Беше насочил оръжието си към мен съвсем спокойно. Очилата му отразяваха светлината и скриваха очите му.
— Всички да се успокоят — обади се Тайтъс. — Предполагам, че Айкенсен си го заслужи.
Айкенсен се изправи, долната част на лицето му беше обляна в кръв. Посегна към пистолета си.
— Ако оръжието напусне кобура, лично ще те застрелям — каза Тайтъс.
Айкенсен дишаше тежко и накъсано през устата. Когато се опиташе да диша през носа, се появяваха малки кървави мехурчета. Определено беше счупен. Не беше толкова хубаво, колкото да го изкормя, но все някакво начало беше. Държеше ръцете си върху пистолета, но не го извади. Остана на колене дълго време. Човек можеше да види борбата, изписана в очите му. Толкова много искаше да ме застреля, че почти бе готов да опита. Чудесно. Чувството беше взаимно.
— Айкенсен — промълви Тайтъс внимателно. Гласът му беше много сериозен, сякаш едва сега осъзнаваше, че той може да се пробва. — Наистина мисля това, което казах, момче. Не си играй с мен.
Айкенсен се изправи на крака, плюейки кръв в опити да я махне от устата си.
— Тази вечер ще умреш.
— Може би, но не ти ще ме убиеш.
— Госпожице Блейк, ще оценя, ако се въздържате да дразните Айкенсен достатъчно дълго, че да мога да го махна по-далеч от вас.
— Винаги се радвам да сътруднича на полицията — отвърнах.
Тайтъс се изсмя. Копелето му проклето.
— Е, в наши дни престъпниците плащат по-добре, госпожице Блейк.
— Да ти го начукам.
— Не е нужно да ставаме вулгарни. — Той прибра собствения си пистолет в кобура на кръста. — Сега няма да правя нищо друго, освен да ви претърся за оръжие. Ако продължавате с тези глупости, ще се наложи да застреляме някой от вас, за да докажем, че сме сериозни. Не искате да загубите любимия си, нали. Или пък приятеля си.
Усмихна се. Просто добрият стар шериф Тайтъс. Приятелски настроен. Исусе.
Откри и двата пистолета, след това ме претърси втори път. Вероятно съм потрепнала от болка, защото попита:
— Как наранихте ръката си, госпожице Блейк?
— Помагах на полицията по друг случай.
— И те оставиха цивилен да пострада?
— Сержант Стор и детектив Зербовски са в болницата. Бяха ранени при изпълнение на служебния си дълг.
Нещо премина по топчестото му лице. Може и да беше съжаление.
— Героите не получават нищо освен смърт, госпожице Блейк. Най-добре го запомнете.
— Лошите също умират, Тайтъс.
Той вдигна ръкава на червеното палто и извади ножа. Претегли го на ръка, изпробвайки баланса му.
— По поръчка ли е?
Кимнах утвърдително.
— Оценявам добрата екипировка.
— Задръж го. Ще си го взема по-късно.
Той се подсмихна.
— Не ти липсва кураж, момиче. Признавам го.
— А ти си шибан страхливец.
Усмивката му изчезна.
— Желанието винаги да имате последната дума е лоша черта, госпожице Блейк. Вбесява хората.
— Това е идеята.
Премина към Едуард. Трябва да призная едно нещо на Тайтъс, беше изключително внимателен. Прибра от Едуард два автоматични пистолета, един деринджър и нож, толкова голям, че можеше да мине за къс меч. Нямах представа къде може да го е криел.
— За кои се мислите вие двамата? За проклетата кавалерия ли?
Едуард не каза нищо. Ако той можеше да си мълчи, значи можех и аз. Имаше твърде много оръжия, за да се опитваме да ядосаме някой от тях и да се пробваме да се нахвърлим на останалите. Превъзхождаха ни по численост и по огнева мощ. Не беше добър начин да започнеш седмицата.
— Сега всички ще слезем по стълбите — каза Тайтъс. — Искаме всички вие да се присъедините към лова. Ще ви пуснем в горите. Ако успеете да ни избягате, сте свободни. Може да изтичате до най-близкия полицейски участък и да ни предадете. Ако се пробвате да направите нещо преди да ви пуснем, просто ще ви убием. Разбрахте ли?
Просто го погледнахме.
— Не ви чувам.
— Чух какво каза — отвърнах аз.
— Ами ти, русолявко?
— И аз чух — каза Едуард.
— Вълчо, чу ли ме?
— Не ме наричай така — каза Ричард.
Той също не звучеше особено уплашен. Добре. Ако трябва да умирате, поне умрете храбро. Вбесява враговете.
— Можем ли вече да си свалим ръцете? — попитах аз.
— Не — отвърна Тайтъс.
Лявата ми ръка започваше да пулсира. Ако това беше най-болезненото нещо, което ми се случеше тази вечер, щях да съм много напред с материала.
Айкенсен тръгна пръв. Ричард го последва с тъмнокосия мъж със спокойните очи зад гърба му. После брадатият. След това аз. Тайтъс. Едуард. Следваха Сивокосия и пушката му. Каспар завършваше колоната. Направо приличаше на парад.
Стъпалата водеха към естествена пещера под къщата. Беше приблизително 9 на 18 метра с таван, не по-висок от 4 метра. От далечната стена излизаше тунел. Електрически крушки придаваха на всичко груб жълт блясък. В гранитените стени имаше две клетки. В по-далечната клетка в ембрионална поза се беше свил Джейсън. Не помръдна, когато всички се струпахме в пещерата.
— Какво сте му направили? — попита Ричард.
— Опитахме се да го накараме да се промени за нас — отвърна Тайтъс. — Пиленцето ни каза, че ще е лесна мишена.
Каспар, изглежда, се чувстваше неудобно. Дали причината бе забележката за пиленцето или твърдоглавието на Джейсън, бе трудно да се каже.
— Той ще се промени за нас.
— Така твърдиш ти — каза Сивокосия.
Каспар се намръщи срещу него.
Айкенсен отвори празната клетка. Носът му все още кървеше. Беше притиснал към него парче „Клийнекс“, но то не помагаше особено. Кърпичките бяха оцветени в червено.
— Влизай вътре, вълчо — каза Татйтьс.
Ричард се поколеба.
— Г-н Кармайкъл, момчето, ако обичате. Тъмнокосият прибра 9-милиметровия и извади 22 калибър от колана си. Насочи го към свитата на кълбо фигура на Джейсън.
— И без това обсъждахме дали да не му вкараме един куршум. Да видим дали ще помогне да го убедим да се превърне за нас. А сега влизай в клетката.
Ричард стоеше на място.
Кармайкъл насочи пистолета през решетките и наведе ръката си надолу.
— Недей — каза Ричард. — Ще го направя.
Влезе в клетката.
— А сега ти, русолявко.
Едуард не се опита да спори. Просто влезе. Приемаше нещата доста по-добре, отколкото смятах, че ще го направи.
Айкенсен затвори вратата. Заключи я, после отиде до втората клетка. Не я отключи. Изчака с напоената кърпичка, притисната към носа. Капка кръв падна на пода.
— Ще трябва да споделите квартирата с нашия млад приятел.
Ричард сграбчи с ръце решетките на клетката си.
— Не може да я вкарате там. Когато се превърне, ще има нужда от храна.
— Две неща помагат превръщането да започне — каза Каспар, — секс и кръв. Видях колко много харесва Джейсън твоята приятелка.
— Не го прави, Каспар.
— Твърде късно — отвърна той.
Ако влезех в клетката, щях да свърша изядена жива. Това всъщност беше в топ пет на начините, по които не исках да умра. Нямаше да вляза в клетката. Щях да ги накарам да ме застрелят преди това.
— Айкенсен ще отвори клетката и вие ще влезете вътре, госпожице Блейк.
— Не — отвърнах аз.
Тайтъс ме изгледа.
— Госпожице Блейк, г-н Фийнстийн ще ви застреля, ако не го направите.
Брадатият мъж, онзи с несигурните очи и прочее, насочи към мен 9-милиметрова „Берета“. Хубаво оръжие, ако не настоявате да си купите нещо, произведено в Америка. Цевта изглеждаше много голяма и масивна от грешния край.
— Добре, застреляйте ме.
— Госпожице Блейк, не се шегуваме.
— Нито пък аз. Вариантите ми са да бъда изядена жива или да ме застрелят. Така че, застреляйте ме.
— Г-н Кармайкъл, бихте ли насочили вашия 22-ри калибър насам. — Кармайкъл го направи. — Можем да ви раним, госпожице Блейк. Да пуснем куршум в крака ви и да ви завлечем в тази клетка.
Погледнах в малките му лъскави очички и осъзнах, че ще го направи. Не исках да влизам в клетката, но определено не желаех да се озова там ранена.
— Ще броя до пет, госпожице Блейк, след което Кармайкъл ще ви рани и ще ви довлечем до клетката. Едно… две… три… четири…
— Добре, добре, проклет да си. Отключете шибаната врата.
Айкенсен го направи. Влязох вътре. Вратата се затвори с издрънчаване зад гърба ми. Стоях близо до нея. Джейсън трепереше сякаш имаше треска, но иначе не се движеше.
Мъжете отвън изглеждаха разочаровани.
— Платихме добри пари, за да ловим върколак — каза Сивокосия. — За момента не получаваме нищо срещу тях.
— Имаме цялата нощ, господа. Той няма да успее да устоява на тази секси мръвчица безкрайно.
Не ми харесваше да ме наричат мръвчица. Независимо секси или не.
— Обадих се на Гароуей, преди да тръгнем насам. Казах му, че заместниците му са попаднали в засада. Казах му, че си бил ти, Айкенсен.
— Лъжкиня. Погледнах право в Тайтъс.
— Смяташ ли, че лъжа?
— Може би просто ще ви избием и ще избягаме, госпожице Блейк.
— И ще върнеш обратно парите на тези господа?
— Искаме лов, Тайтъс. — Тримата въоръжени мъже не изглеждаха склонни да си тръгнат, докато все още имаше възможност за забавление. — Полицията не знае, че човекът птица е замесен — каза Кармайкъл с 22-рия калибър. — Може да остане горе. Ако дойдат и започнат да задават въпроси, той може да им отговори.
Тайтъс изтри длани в панталоните си. Потящи се длани, нерви? Надявах се да е така.
— Не се е обадила. Просто блъфира — отвърна Айкенсен.
— Накарай го да се превърне — обади се Кармайкъл.
— Не й обръща никакво внимание — каза Сивокосия.
— Дайте му време, господа.
— Каза ни, че нямаме време.
— Ти си експертът, Каспар. Измисли нещо.
Каспар се усмихна, гледайки някъде зад мен.
— Не мисля, че ще се наложи да чакаме още много.
Обърнах се бавно и погледнах зад себе си. Джейсън все още беше свит на земята, но лицето му бе обърнато към мен. Превъртя се на четири крака с едно леко движение. Очите му пробляснаха към мен, след това се втренчиха в мъжете извън клетката.
— Няма да го направя. Няма да се превърна заради вас. — Гласът му беше напрегнат, но нормален. Звучеше човешки.
— Удържа се достатъчно дълго, Джейсън — каза Каспар, — но луната изгрява. Помириши страха й, Джейсън. Помириши тялото й. Знаеш, че я желаеш.
— Не! — Той наведе главата си към земята, дланите и ръцете му бяха изпънати на пода, а коленете му вдигнати нагоре. Поклати глава, притискайки лицето си към скалата. — Не — вдигна лице. — Няма да го правя като някакъв цирков изрод.
— Смяташ ли, че ако осигурим на Джейсън и госпожица Блейк малко уединение, това ще ускори нещата? — попита Тайтъс.
— Би могло — отвърна Каспар. — Изглежда, не му харесва да има публика.
— Ще ви осигурим малко пространство, за да си поемете въздух, госпожице Блейк. Ако не сте жива, когато се върнем, е, беше ми приятно да ви срещна.
— Не мога да кажа същото, Тайтъс — отвърнах аз.
— Е, това си е самата божия истина. Сбогом, госпожице Блейк.
— Гний в ада, кучко — беше прощалната реплика на Айкенсен.
— Всеки път като погледнеш в огледалото ще си спомняш за мен, Айкенсен.
Ръката му посегна към носа. Дори това докосване му причини болка. Намръщи се, но е трудно да изглеждаш корав с кърпичка, притисната към носа.
— Надявам се да умреш бавно.
— Ти също — отвърнах му.
— Каспар, моля те — каза Ричард. — Не го прави. Ще се променя за вас. Ще ви позволя да ме ловувате. Просто пусни Анита.
Мъжете спряха и го погледнаха.
— Не ми помагай, Ричард.
— Ще ви дам най-добрия лов, в който някога сте участвали. — Беше се притиснал към решетките с ръце, обвити около тях. — Знаеш, че мога да го направя, Каспар. Кажи им.
Каспар го изгледа продължително, после поклати глава.
— Мисля, че ще ги убиеш.
— Обещавам да не го правя.
— Ричард, какво говориш?
Той ме игнорира.
— Моля те, Каспар.
— Трябва много да я обичаш.
Ричард просто ме гледаше.
— Независимо какво ще правиш, Ричард, те няма да ме пуснат.
Той не ме слушаше.
— Ричард!
— Съжалявам — каза Каспар. — Вярвам ти, Ричард, но звярът в теб… не мисля, че той заслужава такова доверие.
— Хайде, губим време. Гароуей не знае къде да търси, но може да дойде насам. Нека им осигурим малко уединение — каза Тайтъс.
Всички изтрополиха след топчестия шериф. Каспар беше последен по стълбите.
— Ще ми се Габриел и Рейна да бяха в клетките. Съжалявам за това. — Човекът лебед изчезна в тунела.
— Каспар, не ни оставяй така! Каспар! — виковете на Ричард отекваха в пещерата.
Никой не отговори на ехото. Бяхме сами. Звуци от тътрузене ме накараха да се обърна рязко. Джейсън отново бе паднал на колене. Зад светлите му сини очи се движеше нещо чудовищно и определено враждебно настроено. Не бях и наполовина толкова сама, колкото ми се искаше.

Глава 41

Джейсън пропълзя към мен и спря.
— Не, не, не… — Всяка дума беше тихо стенание.
Главата му падна напред. Русата му коса се изсипа, не достатъчно дълга, че да докосне пода, но много гъста. Беше облечен в размъкната синя тениска и дънки. Дрехи, които няма да ти липсват, ако случайно се превърнеш, докато си в тях.
— Анита — обади се Ричард.
Преместих се, така че да виждам другата клетка, без да изпускам Джейсън от поглед.
Ричард се протягаше през решетките. Едната му ръка се изпъваше в моя посока, сякаш по някакъв начин можеше да заличи разстоянието между нас и да ме придърпа при себе си.
Едуард пропълзя до вратата и започна да прокарва ръцете си по ключалката. Нямаше как да я види от вътрешността на клетката. Допря буза до решетките и затвори очи. Когато не можеш да използваш очите си, те се превръщат в пречка.
Отпусна се назад и извади от джоба си тънка кожена кутийка. Отвори я и отвътре се показаха фини инструменти. От това разстояние не можех да ги видя ясно, но знаех какво представляват. Той щеше да отвори ключалката. Можехме да се измъкнем в гората, преди въобще да усетят, че ни няма. Нощта започваше да се оправя.
Едуард се притисна към решетките с по една ръка от двете страни на ключалката, хванал във всяка длан по един шперц. Очите му бяха затворени, лицето безизразно, цялата концентрация бе съсредоточена в ръцете.
Джейсън издаде кратък дълбок звук. Пропълзя към мен, две бавни провлачени стъпки. Главата му се отметна нагоре. Очите му все още имаха невинния син цвят на пролетно небе, но в тях вече нямаше никой. Гледаше към мен, сякаш можеше да види вътре в тялото ми, да наблюдава туптенето на сърцето в гърдите ми, да помирише кръвта ми. Това не беше човешки поглед.
— Джейсън — каза Ричард, — дръж се. Ще сме свободни след няколко минути. Просто се дръж.
Джейсън не реагира. Не мисля, че го чу.
Смятах, че няколкото минути са твърде оптимистична прогноза, но исках да го повярвам, ако и Джейсън щеше.
Той пропълзя към мен. Долепих гърба си до решетките.
— Едуард, докъде стигна с ключалката?
— Не това са инструментите, които бих избрал за тази конкретна ключалка, но ще се справя.
Имаше нещо в начина, по който Джейсън се промъкваше към мен, сякаш имаше мускули на места, където не би трябвало.
— Побързай, Едуард.
Не ми отговори. Нямаше нужда да поглеждам, за да знам, че работи по ключалката. Имах пълна вяра, че ще отключи тази врата. Отстъпих по решетките, опитвайки се да поддържам дистанцията между мен и върколака. Едуард щеше да отвори вратата, но дали щеше да успее навреме? Това беше въпросът за 64 000 долара.
Някакъв звук откъм входа ме накара да погледна назад. Кармайкъл пристъпи в пещерата. Държеше в ръка 9-милиметровия. Усмихна се. Това беше най-радостното изражение, което бях виждала на лицето му.
Едуард го игнорира и продължи да работи по ключалката, сякаш въоръженият мъж го нямаше.
Кармайкъл вдигна пистолета и го насочи към Едуард.
— Махни се от ключалката, веднага. — Дръпна петлето назад, нещо ненужно, но пък винаги драматично. — Не си ни нужен жив. Спри… да… се занимаваш… с… ключалката.
Пристъпваше по-близо с всяка дума.
Едуард погледна към него. Лицето му все още беше безизразно, сякаш концентрацията му все още бе в ръцете и не бе напълно фокусиран върху оръжието, насочено към него.
— Хвърли инструментите. Веднага.
Едуард го гледаше. Изражението му въобще не се промени, но хвърли двата малки инструмента далеч от себе си.
— Извади пълния комплект от джоба си и го хвърли извън клетката. Дори не се опитвай да кажеш, че нямаш такъв. Ако имаш тези две парчета, значи разполагаш и с останалите.
Зачудих се с какво ли се занимава в реалния свят. С нещо неприятно. С нещо, което му даваше информация за наличните инструменти в професионален комплект шперцове.
— Няма да те предупреждавам отново — каза Кармайкъл. — Изхвърли го или ще натисна спусъка. Уморих се от проблемите и тази бъркотия.
Едуард изхвърли навън тънката кожена кутийка. Тя издаде малък пляскащ звук, когато се удари в скалата. Кармайкъл не посегна да вземе инструментите. Бяха извън обсега ни. Това беше важното. Отстъпи назад, така че да държи всички ни под око. Пренасочи част от вниманието си към нас с Джейсън. О, каква радост.
— Нашият малък върколак е буден. Надявах се да е така.
От гърлото на Джейсън се изтръгна ниско дрезгаво ръмжене.
Кармайкъл се разсмя от удоволствие.
— Исках да го видя как се превръща. Добре, че се върнах.
— Толкова се вълнувам, че си тук — обадих се аз.
Приближи се и застана точно извън обсега ни. Гледаше съсредоточено към Джейсън.
— Никога не съм виждал как се превръщат.
— Пусни ме и ще го наблюдаваме заедно.
— И защо бих направил подобно нещо? Платил съм си, за да гледам пълната програма.
Очите му блестяха в очакване. Ярки и лъскави като на хлапе по Коледа. Мамка му.
Едно изръмжаване прехвърли цялото ми внимание обратно към Джейсън. Беше се привел на каменния под с ръце и крака, събрани под него. Да гледам как това ръмжене излиза от човешките му устни накара косъмчетата по врата ми да настръхнат.
Не гледаше към мен.
— Мисля, че ръмжи към теб, Кармайкъл.
— Но не аз съм в клетката — отвърна той. Имаше право.
— Джейсън, не му се ядосвай — обади се Ричард. Гневът ще подхрани звяра. Не можеш да си позволиш да си ядосан.
Гласът на Ричард беше невероятно спокоен, даже утешителен. Опитваше се да успокои Джейсън, да го овладее или каквато там дума използвате за удържането на един върколак от превръщане.
— Не — каза Кармайкъл, — ядосай се, вълчо. Ще отрежа главата ти и ще я закача на стената си.
— След като умре, ще се превърне обратно в човешката си форма — обадих се аз.
— Знам — отвърна Кармайкъл.
Исусе!
— Ако полицията открие, че притежаваш човешка глава, може и да стане леко подозрителна.
— Имам много трофеи, за които не бих искал полицията да узнава.
— С какво се занимаваш в реалния свят?
— По-реално от това не може да стане.
Поклатих глава. Беше трудно да спориш с него, но ми се искаше.
Джейсън пропълзя до решетките по почти маймунски маниер. Не беше толкова грациозно, но бе изпълнено с енергия, сякаш се канеше да се изстреля във въздуха. Сякаш ако скочеше, щеше да полети.
— Успокой се, Джейсън, полека — каза Ричард.
— Хайде, момче, опитай се. Пробвай решетките и ще натисна спусъка.
Наблюдавах как Джейсън напрегна всяко мускулче и се хвърли към решетките. Увисна на тях с ръце помежду им. Протегна ги, доколкото му бе възможно. Вклини рамо между тях, сякаш щеше да се промуши. За момент Кармайкъл изглеждаше несигурен, после се разсмя.
— Застреляй ме — каза Джейсън. Гласът му бе по-скоро ръмжене, отколкото членоразделни думи. — Застреляй ме.
— Няма да стане — отвърна Кармайкъл.
Джейсън сграбчи решетките с ръце и се плъзна надолу, падайки на колене с чело, опряно в тях. Дишането му беше ускорено, накъсано, сякаш бе пробягал над километър само за минута. Ако беше човек, досега да е припаднал от хипервентилация. Главата му се обърна бавно към мен, болезнено бавно, сякаш не искаше да го прави. Беше опитал да накара Кармайкъл да го застреля. Рискувал бе да го убият, за да не се превърне и да се нахвърли върху мен. Не ме познаваше достатъчно добре, че да рискува живота си. Това му спечели доста точки в тефтерчето ми.
Погледна ме, лицето му беше разголено, изпълнено с първична нужда. Не секс, не глад, а и двете и същевременно нито едното, нито другото. Не разбирах погледа в очите му и не исках да го разбирам.
Той пролази към мен. Отстъпих, почти побягвайки назад.
— Не бягай! — извика Ричард. — Това го възбужда.
Нужно ми бе цялото ми самообладание да остана неподвижна, гледайки нечовешкото изражение на Джейсън. Ръцете ми сграбчиха решетките достатъчно силно, че да ме заболи, но спрях да отстъпвам. Бягането беше лошо.
Джейсън спря, щом и аз спрях. Приведе се малко извън обсег. Постави една ръка на земята и пропълзя към мен. Беше бавно, сякаш не искаше да го прави, но въпреки това се приближаваше.
— Други умни идеи? — попитах аз.
— Не бягай. Не се съпротивлявай. Действа възбуждащо. Опитай се да останеш спокойна. Опитай се да не се страхуваш. Страхът е много възбуждащ.
— От личен опит ли говориш? — попитах аз.
— Да — отвърна ми той.
Исках да се обърна и да погледна лицето му, но не можех. Очите ми бяха съсредоточени върху върколака, който се промъкваше към мен. Върколакът в другата клетка можеше да се погрижи за себе си.
Джейсън застана на четири крака до мен като куче, очакващо команда. Вдигна глава и ме погледна. Петънца светлозелено изпълниха очите му. Синьото на ирисите му се удави във водовъртеж от новия цвят. Когато процесът приключи, очите му бяха с цвета на новопоникнала пролетна трева, бледо-бледозелени и абсолютно нечовешки.
Ахнах. Не можах да се въздържа. Той се приближи по-бързо и започна да души въздуха около мен. Потрепнах. Джейсън издаде дълга въздишка и потърка бузата си в крака ми. Беше стигнал много по-далеч в „Кафенето на лунатиците“, но тогава очите му все още бяха повече човешки. А и аз бях въоръжена. В момента бих дала почти всичко за оръжие.
Джейсън сграбчи подгъва на палтото ми и сви ръце в юмруци, подръпвайки тъканта. Щеше да ме дръпне на земята. В никакъв случай. Оставих палтото да се плъзне по раменете ми. Джейсън го свали от мен. Отстъпих от купчината плат. Той допря палтото до лицето си, стискайки го с две ръце. Претърколи се на пода с притиснатата до тялото му дреха, като куче с парче мърша. Отъркваше се в миризмата.
Изправи се на колене. Пристъпи дебнешком към мен, движейки се с почти течна грация, която действаше адски изнервящо. Човешките същества не лазят грациозно.
Отстъпих бавно, без да бягам. Но не исках да ме докосва. Той се задвижи по-бързо, а всяко негово движение бе прецизно. Бледозелените очи се бяха втренчили в мен, сякаш на света не съществуваше нищо друго.
Започнах да отстъпвам по-бързо. Той се движеше заедно с мен.
— Не бягай, Анита, моля те — обади се Ричард.
Гърбът ми опря в ъгъла на клетката. Извиках леко. Джейсън взе разстоянието помежду ни с две плавни движения. Ръцете му докоснаха краката ми. Преглътнах един писък. Пулсът ми бе толкова ускорен, че заплашваше да ме задуши.
— Анита, овладей страха си. Успокой се, успокой мислите си.
— Ти се успокой, мамка му! — Гласът ми звучеше рязко, паникьосано.
Джейсън бе хванал колана ми с върховете на пръстите си. Притисна тялото си към краката ми и ме заклещи до решетките. Ахнах леко, макар да се мразех за това. Ако нещата щяха да свършат по този начин, проклета да съм, нямаше да си отида, хленчейки.
Заслушах се в сърцето си, което туптеше в ушите ми, и започнах да си поемам въздух бавно, на равни интервали. Взирах се в тези пролетнозелени очи и се учех отново как да дишам.
Джейсън притисна бузата си до бедрото ми, а ръцете му се плъзнаха по кръста ми. Сърцето ми усили ритъма си и се опитах да го преглътна. Концентрирах се върху собственото си сърце, докато пулсът ми не се забави. Беше от типа концентрация, която ви позволява да приложите онова ново хвърляне от джудото. Концентрацията, която подхранваше вдигането на зомбитата.
Когато Джейсън вдигна глава и отново ме погледна, посрещнах погледа му със спокойни очи. Чувствах лицето си безизразно, неутрално, невъзмутимо. Не бях сигурна колко дълго ще продължи, но беше най-доброто, на което бях способна.
Пръстите му се плъзнаха под пуловера ми, нагоре по гърба ми. Преглътнах и ритъмът на сърцето ми се ускори. Опитах се да го забавя, да се концентрирам, но ръцете му се плъзнаха около кръста ми върху голата кожа. После проследиха ребрата ми и се придвижиха нагоре. Сграбчих китките му и ги спрях малко преди да докоснат гърдите ми.
Ръцете ми останаха върху неговите, докато се изправяше. Все така държейки своите под пуловера ми, той повдигна материята нагоре, оголвайки стомаха ми. Изглежда Джейсън харесваше гледката на гола кожа. Отново коленичи, като ми позволи да задържа ръцете му. Почувствах почти изгарящия му дъх върху голия си стомах. Езикът му се стрелна и ме докосна леко встрани от пъпа. Устните му погалиха кожата ми, меки, гальовни.
Почувствах как си пое дълбок накъсан дъх. Притисна лицето си към меката плът на корема ми. Езикът му облизваше кожата ми, а устата му се притискаше силно към нея. Зъбите му леко одраскаха кръста ми. Накара ме да потръпна и то не от болка. Ръцете му се свиха в юмруци под пуловера ми, трепереха. Не исках да пусна китките му, но исках да се махне от мен.
— Ще ме яде ли или…
— Ще те чука — добави Кармайкъл.
Почти го бях забравила. Беше лекомислено да забравя човека с пистолета. Може би причината бе в осъзнаването, че не представлява опасност за мен. Опасността беше коленичила в краката ми.
— Джейсън е един от нас само от няколко месеца. Ако може да канализира енергията в секс вместо в насилие, бих приел това. И бих се опитал да го държа настрани от смъртоносните зони.
— Какво би трябвало да означава това?
— Дръж го далеч от гърлото и стомаха си.
Впих поглед в Джейсън. Той ме погледна и завъртя очи. Имаше мрак в тези бледи очи, мрак, достатъчно дълбок, че да се удавиш в него.
Измъкнах ръцете му изпод пуловера си. Той ги плъзна в моите и пръстите ни се преплетоха. Потърка носа си в стомаха ми, опитвайки се да зарови лице на мястото, където пуловерът беше оголил кожата ми. Изправих го, все още вплела ръце в неговите.
Той вдигна ръцете ни нагоре, притискайки моите назад към решетките. Преборих се с желанието да се съпротивлявам, да се отдръпна. Съпротивата беше възбуждаща, а това беше лошо.
Бяхме с почти еднакъв ръст. Очите му бяха твърде поразителни от няколко сантиметра разстояние. Устните му се разтвориха леко и успях да мярна зъбите.
Исусе!
Той потърка бузата си в моята. Устните му се придвижиха надолу по очертанията на челюстта ми. Обърнах глава в опит да го държа по-далече от големия туптящ пулс на врата ми. Той повдигна глава, за да си поеме въздух и докосна с уста моята. Притисна тялото си към моето достатъчно силно, за да разбера, че се радва да е в тази поза. Или поне тялото му се радваше. Зарови лице в косата ми и остана така притиснат към мен, докато ръцете ни бяха върху решетките.
Можех да почувствам тупкането на пулса на врата му, допрян до челюстта ми. Дишането му беше твърде учестено, гърдите му се повдигаха и спускаха, сякаш правеше много повече от любовна игра. Нима щях да се превърна от обект на любовна игра в мезе?
Кожата ми настръхна от нечия енергия, но не беше Джейсън. Бях опитвала тази сила и преди. Нима представлението беше възбуждащо за Ричард? Нима да ме гледа как умирам по този начин щеше да е толкова възбуждащо, колкото и с жената от филма?
— Тя е моя, Джейсън. — Беше гласът на Ричард, но с басов полутон. Промяната наближаваше.
Джейсън изскимтя. Това беше единствената дума, с която да се опише звука.
Силата на Ричард се носеше по въздуха като далечна гръмотевица и се приближаваше все повече.
— Махни се от нея, Джейсън. Веднага! — Последната дума излезе с нещо близко до писък.
Но беше от типа писъци, които надават когуарите, не от страх, а като предупреждение.
Почувствах как Джейсън поклати глава срещу косата ми. Ръцете му се разтърсиха от конвулсии срещу моите. Силата им ме накара да ахна. Това беше грешен ход.
Пусна ръцете ми толкова рязко, че щях да залитна, ако не беше тялото му да ме задържи изправена. Отдръпна се рязко от мен и наистина залитнах. Той ме сграбчи за бедрата и ме вдигна във въздуха твърде бързо, за да мога да го спра, дори и да имах сили. Удари ме назад в решетките. Поех по-голямата част от удара с гърба си. Бях натъртена, но жива.
Придържаше ме с една ръка, докато с другата отметна пуловера ми нагоре. Аз го дръпнах обратно надолу. Той издаде нисък гърлен звук и ме хвърли на земята. Ударът в скалата премахна всяка съпротива от моя страна за около минута. Джейсън разкъса пуловера, сякаш бе хартия и го разпръсна далече от стомаха ми. Вдигна глава към небето и изкрещя, но устата, която отвори, вече не беше човешка.
Ако имах достатъчно въздух, и аз щях да изпищя.
— Джейсън, не! — Гласът вече не беше човешки.
Достатъчно плътна, че да се задавиш от нея, силата на Ричард изпълни клетката. Джейсън се бореше, сякаш тя наистина бе по-плътна от въздуха. Замахна срещу нещо, което бе невидимо за мен, с ръце, които имаха извити нокти вместо пръсти.
— Назад! — Думите бяха едва разпознаваемо ръмжене.
Джейсън изръмжа в отговор, а зъбите му изщракаха във въздуха, но не срещу мен. Той се претърколи и започна да пълзи по скалата, ръмжейки.
Аз просто лежах по гръб и се страхувах да помръдна. Страхувах се, че каквото и да било движение ще наруши баланса и ще го накара да завърши онова, което е започнал.
— Мамка му — каза Кармайкъл. — Веднага се връщам, приятели, и дано човекът птица измисли нещо, с което да накара някой от вас да се промени.
Излезе от пещерата и ни остави в тишина, която постепенно бе заменена от ниско постоянно ръмжене. Осъзнах, че това вече не беше Джейсън.
Бавно се изправих, подпирайки се на лакти. Той не се опита да ме изяде. Ричард все още стоеше до решетките на клетката си, но лицето му се беше издължило. Имаше муцуна. Гъстата му кафява коса бе станала по-дълга. Тя сякаш бе потекла надолу по гърба му, все едно бе закачена за гръбнака. Само една нишка го придържаше все още към човешкото. Тънка, слаба нишка.
Едуард стоеше съвсем неподвижен до вратата. Не се беше опитал да побегне, когато Ричард бе започнал да се държи странно. Едуард винаги бе имал стоманени нерви.

Глава 42

Тайтъс беше първият, който влезе през вратата.
— Много съм разочарован от всички вас. Кармайкъл ми каза, че почти се е получило, когато този се намесил.
Каспар се взираше в Ричард, сякаш го виждаше за пръв път. Може би никога преди не беше виждал наполовина човек, наполовина вълк, но нещо в стойката му подсказваше, че не това е причината.
— Маркус не би могъл да направи това, което ти си сторил.
— Джейсън не искаше да я нарани — отвърна Ричард. — Искаше да направи онова, което е правилно.
— Е, Пернатко — обади се Кармайкъл, — какво следва сега?
Бях седнала на каменния под. Джейсън се бе свил край далечната стена, застанал на ръце и колене, и се клатушкаше напред-назад, напред-назад. От гърлото му излизаше ниско стенание.
— Той е почти на ръба — отвърна Каспар. — Малко кръв ще го тласне отвъд него. Даже алфа не би могъл да го удържи при наличието на прясна кръв.
Не ми хареса как прозвуча това.
— Госпожице Блейк, бихте ли дошли до решетките, моля.
Придвижих се така, че да държа под око стенещия върколак и въоръжената групичка отвън.
— Защо?
— Направете го или Кармайкъл ще ви застреля. Не ме карайте отново да започвам да броя, госпожице Блейк.
— Не мисля, че искам да се приближа до решетките.
Тайтъс извади своя 45-и калибър и се приближи до другата клетка. Едуард седеше на пода. Погледна към мен и си казах, че ако успеем да се измъкнем, всички те бяха мъртви. Ричард все още стоеше при решетките с ръце, обвити около тях.
Тайтъс се загледа в животинското му лице и подсвирна.
— Мили Боже! — Насочи пистолета към гърдите на Ричард. — Това са сребърни куршуми, госпожице Блейк. Ако сте се обадили на Гароуей, така или иначе, няма да имаме време за два лова. Гароуей не знае, че сте тук и това ни дава малко време, но нямаме цялата нощ. Освен това си мисля, че този вълк тук може да е твърде опасен. Така че, ако продължите да ме ядосвате, ще го убия.
Срещнах погледа на Ричард.
— Така или иначе, ще ни убият. Не го прави — каза той.
Гласът му все още бе ръмжене, толкова басово, че предизвика тръпки по гръбнака ми.
Щяха да ни убият. Но не можех да стоя и просто да гледам, не и ако бях в състояние да удължа неизбежното. Пристъпих към най-близките до тях решетки.
— Сега какво?
Тайтъс остана с пистолет, насочен към Ричард.
— Протегнете ръце през решетките, моля.
Исках да кажа „не“, но вече бяхме установили, че все още не искам да гледам как Ричард умира. Това правеше отказа някак празен. Проврях ръце през решетките, което ме обърна с гръб към върколака. Това не беше хубаво.
— Хванете китките й, господа.
Свих ръце в юмруци, но не ги дръпнах обратно. Щях да го направя, нали?
Кармайкъл сграбчи лявата ми китка. Брадатият Фийнстийн хвана дясната. Фийнстийн не държеше много здраво. Бих могла да се измъкна, но ръката на Кармайкъл беше като топла стомана. Втренчих се в очите му и не открих никаква милост. Фийнстийн започваше да става гнуслив. Сивокосия с пушката стоеше в средата на стаята и се отдалечаваше от ставащото. Кармайкъл обаче беше на линия за пълната програма.
Тайтъс се приближи и започна да сваля превръзката на ръката ми. Преборих се с желанието да го попитам какво прави. Мисля, че знаех. Надявах се да греша.
— Колко шева ви направиха, госпожице Блейк?
Не бях сгрешила.
— Не знам, спрях да броя на двадесет.
Той остави превръзката да падне на пода. Извади собствения ми нож и го задържа така, че да отрази светлината. Малко фукане никога не е излишно.
Опрях глава в решетките и си поех дълбоко въздух.
— Ще отворя част от раната. Ще срежа няколко шева.
— И сама се досетих.
— И няма да се съпротивлявате?
— Действайте.
Айкенсен се приближи.
— Нека аз да го направя. Дължа й малко кръв.
Тайтъс ме изгледа, сякаш искаше позволение. Демонстрирах му най-доброто си празно изражение. Той подаде ножа на Айкенсен.
Айкенсен задържа острието малко над първия шев близо до китката. Усетих, че очите ми се разширяват. Не знаех какво да правя. Да гледам звучеше като кофти идея. Да не гледам изглеждаше още по-лошо. Да ги помоля да не го правят беше безполезно и унизително. Някои вечери просто няма добри възможности за избор.
Сряза първия шев. Почувствах как се скъса, но изненадващо не ме заболя чак толкова. Погледнах настрани. Шевовете се разкъсваха един след друг. Можех да се справя.
— Трябва ни кръв — каза Кармайкъл. Погледнах обратно точно навреме, за да видя как Айкенсен допира върха на ножа до раната. Щеше да я отвори наново, бавно. Това щеше да боли. Мярнах Едуард в другата клетка. Беше станал на крака. Гледаше ме. Опитваше се да ми каже нещо. Очите му се плъзнаха надясно.
Сивокосия се отдалечаваше от представлението. Стоеше близо до другата клетка. Очевидно можеше да те застреля, но мъченията не му се нравеха.
Едуард ме погледна. Мисля, че знаех какво искаше. Поне се надявах да е така.
Ножът се заби в кожата ми. Ахнах. Болката беше остра и внезапна, както при всички повърхностни рани, само че тази щеше да продължи дълго. Кръвта потече в широка линия надолу по кожата ми. Айкенсен заби върха на ножа още на милиметьр. Дръпнах рязко ръце. Фийнстийн изпусна хватката си. Посегна към съдраната ми ръка. Кармайкъл стегна захвата си.
Не можех да се освободя, но можех да се строполя на пода и да движа ръката си твърде много, за да я уцелят с ножа.
Започнах да пищя и да се боря упорито. Ако на Едуард му трябваше диверсия, щях да му я осигуря.
— Една жена в клетка и вие тримата не можете да се справите с нея. — Тайтъс пристъпи с поклащане напред.
Сграбчи лявата ми ръка, докато Кармайкъл държеше китката ми. Дясната ми ръка беше обратно в клетката при мен.
Фийнстийн се рееше около клетката, без да е сигурен какво да направи. Ако ще си плащаш, за да ловиш чудовища, е нужно да си по-добър в насилието, отколкото беше той. Кобурът му се намираше близо до решетките.
Продължавах да крещя, извивайки лявата си ръка. Тайтъс държеше ръката ми под неговата, затисната към тялото му. Хватката на Кармайкъл върху китката ми беше болезнена. Най-накрая ме обуздаха. Айкенсен вкара ножа в раната и започна да реже.
Фийнстийн се наведе надолу сякаш да помогне. Изкрещях и се наведох към решетките. Не извадих пистолета му. Вместо това сграбчих спусъка и го натиснах към тялото му. Изстрелът го улучи в стомаха и той падна назад.
В пещерата проехтя втори изстрел. Главата на Кармайкъл се пръсна върху Тайтъс. Широкополата му шапка беше покрита с кръв и мозък.
Едуард стоеше изправен с пушка, подпряна на рамото. Сивокосия лежеше отпуснат край решетките на клетката. Вратът му бе извит под странен ъгъл. Ричард беше коленичил до тялото. Той ли го бе убил?
Зад мен се разнесе звук. Нисък, гърлен плач. Тайтъс измъкна пистолета си. Все още държеше ръката ми затисната. Фийнстийн се търкаляше по земята. Оръжието му се намираше твърде далече.
Зад мен се разнесе ниско ръмжене. Чух движение. Джейсън се връщаше да си поиграе. Страхотно.
Тайтъс изви ръката ми напред, почти измъквайки я от ставата. Завря пистолета си в бузата ми. Цевта беше студена.
— Свали пушката или ще натисна спусъка.
Лицето ми бе притиснато към решетките и пистолета. Не можех да погледна зад себе си, но можех да чуя как нещо лази към мен.
— Променя ли се?
— Не още — отвърна Ричард.
Едуард все още държеше пушката вдигната и се целеше в Тайтъс. Айкенсен изглеждаше замръзнал на едно място с окървавения нож в ръце.
— Свали я, русолявко. Веднага или тя умира.
— Едуард.
— Анита — отвърна той.
Гласът му звучеше както обикновено. И двамата знаехме, че може да застреля Тайтъс, но ако пръстът на шерифа трепнеше, докато умира, и аз си отивах с него. Избори.
— Направи го — казах аз.
Той дръпна спусъка. Тайтъс се сгърчи върху решетките. Кръв опръска лицето ми. Парче от нещо по-гъсто от кръв се плъзна надолу по бузата ми. Дишах на пресекулки. Тайтъс се изтърколи край решетките, все така стиснал пистолета си в ръце.
— Отвори клетката й — каза Едуард.
Нещо докосна крака ми. Трепнах и се обърнах рязко. Джейсън сграбчи кървящата ми ръка. Силата му беше невероятна. Можеше да ми счупи китката. Наведе лице към раната и започна да ближе кръвта, както котката ближе сметана.
— Отвори клетката или и ти умираш.
Айкенсен стоеше неподвижно.
Джейсън ближеше ръката ми. Езикът му милваше раната. Болеше, но преглътнах изпъшкването. Никакви звуци. Никаква борба. Беше се справил чудесно, като не ми се бе нахвърлил, докато се борех с мъжете отвън. Но търпението на върколака не е безкрайно.
— Веднага! — каза Едуард.
Айкенсен подскочи, след това се хвърли към вратата. Пусна ножа ми на пода и започна да бърника ключалката.
Джейсън захапа ръката ми съвсем леко. Изпъшках. Не можах да се сдържа. Ричард изкрещя, страховито и без думи.
Джейсън се отдръпна от мен.
— Бягай — каза и заби лице в локвата кръв на пода. Гласът му беше напрегнат, по-скоро ръмжене, отколкото думи: — Бягай.
Айкенсен отвори вратата. Излязох на заден ход. Джейсън отметна глава към небето и изкрещя:
— Бягай!
Изправих се на крака и побягнах. Айкенсен затръшна вратата след мен. Джейсън се гърчеше на пода. Падна на земята, обхванат от конвулсии. От устата му излизаше пяна. Ръцете му се свиваха в спазми и се протягаха към нещо, невидимо за мен. И преди бях виждала хора да се променят, но никога толкова яростно. Приличаше на особено неприятен пристъп на епилепсия или на някой, умиращ от стрихнин.
Вълкът изхвърча от тялото му в почти завършена форма, като жетварка, излизаща от старата си кожа. Човекът вълк се хвърли към решетките. Ноктите замахнаха към нас. И двамата се отдръпнахме. От челюстите му капеше пяна. Зъбите изщракаха във въздуха и аз знаех, че ще ме убие и след това ще ме изяде. Такава бе природата му, такъв беше той.
Айкенсен се взираше във върколака. Наведох се и вдигнах захвърления нож.
— Айкенсен?
Той се обърна към мен, все още стреснат и пребледнял.
— Изпита ли удоволствие, като застрелваше заместник Холмс в гърдите?
Той се намръщи насреща ми.
— Пуснах те. Направих, каквото ми каза.
Пристъпих по-близо до него.
— Спомняш ли си какво ти казах, че ще се случи, ако нараниш Уилямс?
Той ме погледна.
— Помня.
— Добре.
Забих ножа в слабините му. Забих го до дръжката. По ръката ми потече кръв. Той впери поглед в мен, а очите му започнаха да стават стъклени.
— Обещанието си е обещание — казах.
Той падна и аз оставих собственото му тегло да прокара ножа през коремната му област. Очите му се затвориха, а аз извадих острието.
Изтрих го в якето му и взех ключовете от вкочанената му ръка. Едуард беше преметнал пушката на рамо, използвайки презрамката й. Ричард ме гледаше така, сякаш ме вижда за пръв път. Даже със странно оформеното му лице и кехлибарени очи можех да кажа, че не одобрява действията ми.
Отключих вратата им. Едуард излезе. Ричард го последва, но се взираше в мен.
— Не беше нужно да го убиваш. — Думите бяха негови, макар гласът да не беше.
Двамата с Едуард стояхме и гледахме алфа върколака.
— Напротив, трябваше.
— Ние убиваме, защото трябва, не за удоволствие и не от гордост — каза Ричард.
— Ти може би — отвърнах аз. — Но останалите от глутницата, останалите превръщачи не са толкова придирчиви.
— Полицията може би е на път — включи се Едуард. — Едва ли искаш да си тук.
Ричард погледна към хищния звяр в другата клетка.
— Дайте ми ключовете и ще изведа Джейсън през тунела. Мога да помириша външния свят.
Подадох му ключовете. Върховете на пръстите му докоснаха дланта ми. Ръката му се сключи конвулсивно около ключовете.
— Не мога да издържа още дълго. Тръгвайте.
Погледнах в странните му кехлибарени очи. Едуард ме докосна по рамото.
— Трябва да вървим.
Тогава чух сирените. Вероятно те бяха чули изстрелите.
— Бъди внимателен — казах аз.
— Ще бъда.
Оставих Едуард да ме издърпа нагоре по стълбите. Ричард падна на земята с лице, скрито в ръцете му. Вдигна глава нагоре, костите му вече бяха по-дълги. Издължаваха се от лицето му, сякаш беше от глина.
Спънах се по стълбите. Единствено ръката на Едуард предотврати падането ми. Обърнах се и се затичахме нагоре. Когато отново погледнах назад, Ричард го нямаше.
Едуард пусна пушката на стълбите. Вратата се отвори с трясък и полицията нахлу. Едва тогава осъзнах, че Каспар го няма.

Глава 43

Нито Едуард, нито аз отидохме в затвора, въпреки че полицаите откриха убитите от нас хора. В общи линии всички смятаха, че е цяло чудо, че сме се измъкнали живи. Хората бяха впечатлени. Едуард ме изненада, като показа документи за самоличност на името на Тед Форестър, ловец на глави. Убийството на банда незаконни ловци на ликантропи само подобри репутацията на всички ловци на глави, и тази на Тед Форестър в частност. Аз също получих доста добри отзиви. Бърт беше доволен.
Попитах Едуард дали Форестър е истинското му име. Той само се усмихна.
Долф беше изписан от болницата навреме за Коледа. Зербовски трябваше да остане по-дълго. Купих и на двамата по една кутия сребърни куршуми. Това бяха само пари. Освен това не исках никога да гледам как животът на някой от тях изтича от системите.
Направих едно последно посещение в „Кафенето на лунатиците“. Маркус ми каза, че Алфред е убил момичето по собствена инициатива. Габриел не знаел, че това щяло да се случи, но веднъж щом тя умряла, решил да не оставя храната да иде нахалост. Ликантропите са, ако не друго, практични. Рейна бе разпространила филма по същата причина. Всъщност не им повярвах. Адски удобно беше да стовариш вината на мъртвец. Но така и не казах на Едуард. Обаче казах на Рейна и Габриел, че ако се появи друг снъф-филм, могат да се сбогуват с косматите си задници. Щях да уведомя Едуард за тях. Макар че не им казах последното.
Купих на Ричард златен кръст и го накарах да ми обещае, че ще го носи. Той ми купи плюшен пингвин, който свиреше „Winter Wonderland“, торба чернобели гумени пингвини и малка кадифена кутийка като за пръстен. Помислих, че ще си глътна сърцето. Вътре нямаше пръстен, само бележка, която гласеше „Обещания, които да се спазят“.
Жан-Клод ми подари стъклена скулптура на пингвини върху леден къс. Беше красива и скъпа. Щях да я харесвам още повече, ако ми я беше подарил Ричард.
Какво подарявате на Господаря на града за Коледа? Половин литър кръв? Спрях се на старинна камея.
Щеше да изглежда страхотно на врата на някоя от неговите дантелени ризи.
Някъде през февруари пристигна колет от Едуард. Съдържаше лебедова кожа. Бележката гласеше: „Открих вещица, която да вдигне проклятието му“. Извадих покритата с перушина кожа от кутията и оттам на земята изпадна втора бележка. Тази гласеше: „Маркус ми плати“. Трябваше да се досетя, че ще изкара печалба от убийство, което би извършил безплатно.
Ричард не разбираше защо убих Айкенсен. Опитах се да му обясня, но убийството на човек само защото сте казали, че ще го направите, наистина звучи, сякаш е въпрос на гордост. И все пак не ставаше дума за гордост. Беше заради Уилямс, който никога няма да завърши доктората си или да види бухалите си отново. За Холмс, която никога няма да стане първата жена, началник на полицията. Заради всички хора, които беше убил и никога нямаше да получат втори шанс. Щом те нямаше да имат тази възможност, и за него важеше същото. Не изгубих съня си заради убийството на Айкенсен. Може би това би трябвало да ме притеснява повече от самото убийство — фактът, че въобще не ме притеснява. Не-е.
Поставих лебедовата кожа в изискана рамка, зад стъкло. Окачих я във всекидневната. Отива на кушетката. Ричард не я харесва. На мен обаче ми допада.