`Анита Блейк, ловецът на вампири ` - Лоръл К. Хамилтън /поредица/

26

Телефонът звънна. Поотворих очи, колкото да погледна часовника до леглото: 6:45 сутринта. Мамка му. Търпеливо лежах и отново се потапях в съня, в очакване телефонният секретар да…
— Долф е. Намерихме още един. Обади се на пейджър…
Задрапах за телефона и междувременно изтървах слушалката.
— ’Драсти, Долф. Тука съм.
— Късно си легнала, а?
— Аха, та какво става?
— Нашето приятелче е решило, че къщите с по едно семейство са лесна плячка… — от недоспиване звучеше задавено.
— Боже, не и още едно семейство!
— Боя се, че да. Можеш ли да наминеш?
Въпросът беше глупав, но не му го казах. Стомахът ми се беше смъкнал в петите. Не исках повторение на дома на Рейнолдс. Не мисля, че въображението ми би го понесло.
— Дай насам адреса. Ще дойда.
Долф ми продиктува адреса.
— Сейнт Питърс — повторих. — Близо е до Сейнт Чарлз, но все пак…
— Все пак какво?
— Доста ходене има пеша само за да нападнеш някаква си къща. И в Сейнт Чарлз има постройки от този тип. Защо да пътува толкова надалече, за да се нахрани?
— Мен ли питаш? — изуми се Долф. Долових нещо като смях в гласа му. — Хайде, госпожице Вуду Експерт! Да видим какво има за гледане.
— Долф, толкова зле ли е, колкото у Рейнолдс?
— Зле, даже по-зле, най-зле от всичко досега — изреди той. Смехът още се долавяше, но с оттенъци на твърдост и самосъжаление.
— Не е по твоя вина — казах.
— Да бе, кажи го на големите клечки. Те искат да секат глави!
— Получи ли заповедта?
— Ще излезе късно този следобед.
— Никой не получава заповеди през уикенда — намекнах.
— Специално паникьорско разрешение — уведоми ме Долф. — Домъкни си задника насам, Анита! Всички искат да се прибират вкъщи! — и затвори.
Не си дадох труда да си взимам довиждане.
Още едно убийство. Мамка му. Мамка му. Мамка му! Да му се не види! Не така исках да прекарам съботната сутрин. Но щяхме да получим заповедта. Ура! Въпросът беше, че нямах представа какво търся.
Всъщност, не съм специалист по вуду. Специалист по свръхестествени престъпления съм. Което не е едно и също. Може би трябваше да помоля Мани да ме придружи? Не, не, не исках да доближава Доминга Салвадор, да не би тя да реши да отмени сделката и да го издаде на ченгетата. За човешките жертви няма давност. Все още биха могли да приберат Мани по този повод. И ще е точно в стила на Доминга да изтъргува приятеля ми срещу живота си. С което, по заобиколен път, ще ме натовари с вината. Да, би й харесало!
Лампичката за съобщения на секретаря мигаше. Защо не я бях видяла снощи? Свих рамене. Една от загадките на живота. Натиснах бутона за прослушване.
— Анита Блейк, Джон Бърк се обажда. Получих съобщението ти. Обади ми се по всяко време. Горя от нетърпение да чуя какво си научила! — Той остави телефонен номер и — край.
Страхотно: местопрестъпление, убийство, разходка до моргата и посещение в света на вудуто, всичко в един ден. Щеше да е натоварен и неприятен ден. Идеално подхождаше на предишната вечер, а и на по-предишната също. Да му се не види, какъв късмет имах!

27

Някакъв патрулен полицай повръщаше шумно в една от онези гигантски кофи за боклук слонски размер пред къщата. Лош знак. От другата страна на улицата беше паркиран новинарски бус. Още по-лош знак. Не знаех как Долф е успял досега да оставя кланетата на зомбито извън новините. Наистина би трябвало да се случи нещо невероятно, за да пренебрегнат новинарите толкова сладки заглавия: ЗОМБИ ИЗКОЛВА СЕМЕЙСТВО. ЗОМБИ-СЕРИЕН УБИЕЦ НА СВОБОДА. Исусе, щеше да настъпи хаос!
Екипът с камерата, включително младежът с микрофонче на ревера, ме наблюдаваше как вървя към жълтата полицейска лента. Когато щипнах официалната пластмасова карта на яката си, новинарският екип пристъпи напред в пълен синхрон. Униформеният при лентата я задържа вдигната за мен, втренчен в настъпващата преса. Не погледнах през рамо. Никога не поглеждай назад, ако пресата те гони. Ще те хванат.
Русият с костюма се развика:
— Госпожице Блейк, госпожице! Може ли да ни дадете изявление?
Винаги е приятно да те разпознават, поне така мисля. Но се престорих, че не съм го чула. Продължих да крача, свела целеустремено глава.
Всяко едно местопрестъпление е досущ като всички останали. Разликата е само в специфичните кошмарни елементи. Стоях в спалнята на много приятно едноетажно ранчо. На тавана имаше бял вентилатор, който бавно се въртеше. Издаваше тихо скъ-ъъ-ърцащо пукане, сякаш не е бил добре завинтен от едната страна.
По-добре е да се съсредоточаваш върху дребните детайли. Върху начина, по който източната светлина пада през косите щори, превръщайки стаята в зебров мотив от сенки. По-добре е да не гледаш онова, което е на леглото. Не искаш да гледаш. Не искаш да виждаш.
Но се налага. Нужно е да погледнеш. Може да намериш улика. Да бе, и прасетата имат шибани крилца! Но все пак, може би — само може би! — ще има улика. Може би. Надеждата е истинска кучка.
В човешкото тяло има приблизително осем литра кръв. Количеството, което слагат по филмите и сериалите, просто не е достатъчно. Пробвай да излееш осем литра мляко на пода в спалнята. Да видиш само каква бъркотия става, а сега го умножи по… нещо си. Кръвта бе прекалено много за един човек. Килимът пльокаше под краката ми и тук там като кал след дъжд избликваха малки гейзери. Белите ми найки се оцапаха в червено преди да измина и половината път до леглото.
Урок, научен: носи черни найки на местопрестъпленията.
В стаята витаеше миризма. Радвах се, че на тавана има вентилатор. Тук смърдеше на смес от кланица и тоалетна. Лайна и кръв. Най-често това е мирисът на скорошна смърт.
Не само леглото, но и голяма част от пода около него беше покрита с чаршафи. Изглеждаше така, сякаш са намятали гигантски хартиени кърпи върху най-големия разлив на „Куул Ейд“* в света. Сигурно навсякъде под чаршафите имаше пръснати парченца. Буците бяха толкова малки… твърде малки, за да съставляват тяло. Нямаше нито една отделна, просмукана в пурпур буца, която да е достатъчно голяма за цял труп.
[* Популярно в САЩ безалкохолно питие — Бел. пр.]
— Моля те, не ме карай да гледам! — прошепнах на празната стая.
— Каза ли нещо?
Подскочих и открих, че Долф е застанал точно зад гърба ми.
— Исусе, Долф, изплаши ме!
— Чакай да видиш онова под чаршафите. Тогава можеш да се плашиш!
Не исках да виждам какво има под купчината просмукани с кръв чаршафи. Бях сигурна, че съм се нагледала на такива работи за цяла седмица напред. Квотата ми за кръв бе надскочена още предишната нощ. Точно така, бях си превишила квотата.
Долф стоеше на прага в очакване. Около очите му забелязах тънки бръчици, които не бях виждала досега. Беше блед и имаше нужда от бръснене.
Всички имахме нужда от нещо. Но първо трябваше да погледна под чаршафите. Ако Долф бе способен на това, значи и аз можех да го понеса. Да-а, бе!
Сержантът подаде глава в коридора:
— Трябват ни няколко ръце да вдигнем чаршафите! Щом Анита Блейк види останките, отиваме си вкъщи! — Мисля, че додаде последното, защото никой не се появи да ни помогне. Нямаше и да открие доброволци. — Зербровски, Пери, Мерлони, домъкнете се насам!
Торбичките под очите на Зербровски изглеждаха като синини.
— Здрасти, Блейк!
— Здрасти, Зербровски, изглеждаш ужасно!
Той се разсмя насреща ми:
— А ти все още си свежа и сладка като пролетно утро!
— Да бе, как ли не — казах.
Детектив Пери се обади:
— Госпожице Блейк, радвам се да се видим отново!
Нямаше как да не се усмихна. Пери е единственото познато ми ченге, което може да се държи любезно дори над кървави останки.
— И аз се радвам на срещата ни, детектив Пери!
— Хайде да приключваме с това — каза Мерлони, — или вие двамата се каните да си пристанете?
Мерлони беше висок, макар и не толкова висок като Долф. Но пък нима в отряда имаше друг с подобен ръст? Сивата му, къдрава коса беше подкастрена късо и се виеше отстрани и над ушите му. Носеше бяла официална риза с навити до лактите ръкави и разхлабена вратовръзка. Пистолетът му стърчеше на лявото бедро като дебел портфейл.
— Ами тогава махай първия чаршаф, Мерлони, щом толкоз си се разбързал! — предложи Долф.
— Ами добре… — въздъхна Мерлони и пристъпи към чаршафа на пода. Коленичи. — Готова ли си за гледката, маце?
— По-добре маце, отколкото жабар! — не му останах длъжна аз.
Той се ухили.
— Давай!
— Време е за шоу! — каза Мерлони. Вдигна театрално чаршафа, само че той беше залепнал за купчинката отдолу и се белеше влажно сантиметър по сантиметър.
— Зербровски, помогни му да вдигне проклетото чудо! — нареди Долф.
Зербровски не спори. Сигурно беше уморен. Двамата отлепиха чаршафа с мокро пльокане. Утринното слънце плисна през червения плат и боядиса килима в още по-ярка отсянка, отколкото беше — а може и да нямаше особена разлика. Там, където стискаха полицаите, от ръбовете на чаршафа капеше кръв. Мокри, тежки капки, като от чешма, която има нужда от ремонт. Досега не бях виждала така просмукан с кръв плат. Сумати неща не бях виждала до тази сутрин.
Взирах се в килима и не можех да подредя пъзела. Представляваше просто купчина буци — при това малки. Коленичих до тях. Студена кръв се просмука в крачола на джинсите ми. По-добре, отколкото топла, предполагам.
Най-голямата буца беше влажна и гладка, около дванайсет сантиметра дълга. Беше с приятен, розов цвят. Представляваше парче от дебелото черво. До нея лежеше малко по-малка бучка. Взирах се в нея, но колкото по-дълго я зяпах, толкова по-малко ми приличаше на нещо. Можеше да е хапка месо от каквото и да е животно. Да му се не види, то и червата не беше задължително да са човешки. Но сигурно бяха — иначе нямаше да съм тук.
Побутнах по-малкото клъбце с облечения си в ръкавица пръст. Този път се бях сетила да надяна хирургическите ръкавици. Точка за мен. Кълбото беше мокро, тежко и плътно. Преглътнах с усилие, но не се доближавах до разпознаването му. Двете парчета бяха като хапки, паднали от устата на котка. Трохи от масата. Исусе. Изправих се.
— Следващият!
Гласът ми беше стабилен и спокоен. Изумително.
Бяха нужни четирима, които да дърпат в ъглите, за да отлепят чаршафа от леглото. Мерлони изруга и изтърва своя край.
— По дяволите!
По ръката му и върху бялата риза покапа кръв.
— Ти кво, оцапа си ризката, а? — попита Зербровски.
— Да бе, да ти го начукам! Тука е същинска кланица!
— Предполагам, че собственичката не е имала време да почисти преди да дойдем, Мерлони — казах. Стрелнах с поглед леглото и останките от собственичката. Но упорито върнах погледа си към полицая. Или ченгето-жабарче не може да преживее една-две пръски?
— Мога да преживея всичко, което ми сервираш, дребосъчке — заяви той.
Намръщих се и поклатих глава:
— Обзалагам се, че не можеш!
— Хей, и аз искам да участвам в облога! — намеси се Зербровски.
Долф не ни спря с думите, че сме на местопрестъпление, а не при букмейкър. Знаеше, че имаме нужда от това, за да останем на себе си. Не можех да се взирам в останките и да не се майтапя. Не можех, иначе щях да откача. Ченгетата имат възможно най-странното чувство за хумор, защото така им се налага.
— На какво се обзалагаш? — попита Мерлони.
— Вечеря за двама в „При Тони“ — заявих.
Зербровски подсвирна:
— Висок залог, много висок!
— Мога да си позволя да платя сметката. Сключваме ли сделката?
Мерлони кимна и ми подаде окървавената си длан:
— С жена ми не сме излизали от години!
Стиснах му ръката. Студената кръв полепна по хирургическите ми ръкавици. Беше гъста и сякаш се просмукваше в кожата, което всъщност не беше вярно. Просто илюзия на сетивата. Знаех, че когато сваля ръкавиците, ръцете ми отдолу ще са сухи и покрити с талк. Но при все това беше гадно.
— И как ще докажем кой е по-корав? — попита Мерлони.
— Тук, сега, веднага. — Става.
Съсредоточих се отново върху клането с новопридобита целеустременост. Щях да спечеля облога. Не можех да допусна Мерлони да ме победи. Така имаше върху какво да се концентрирам, а не просто да зяпам бъркотията на леглото.
На матрака лежеше лява половина от гръден кош. Към него все още бе прикрепена гола гърда. Собственичката на дома? Всичко бе ярко, пищночервено, сякаш някой бе изливал кофи с боя на леглото. Трудно беше да се различат парчетата. Имаше лява китка малка, женска.
Вдигнах ръката — отпусната, ни следа от ригор мортис*. На третия пръст имаше сватбена халка. Разтърсих китката.
[* Следсмъртно вкочаняване — Бел. пр.]
— Няма ригор мортис. Как мислиш, Мерлони?

Той се втренчи в дланта. Не можеше да допусне да го надскоча, тъй че си поигра с ръката, въртейки я в китката.
— Може да е настъпил и отминал. Знаеш, че първото вкочаняване е краткотрайно.
— Сериозно ли предполагаш, че са минали почти два дни? — поклатих глава. — Кръвта е твърде прясна. Не, просто още не се е вкочанила. Престъплението е на няма и осем часа.
— Не е зле, Блейк — кимна той и побутна гръдния кош достатъчно силно, за да разлюлее гърдата. — А от това какви заключения си вадиш?
Преглътнах мъчително. Канех се да спечеля облога.
— Не знам. Да видим… Помогни ми да го обърна… — взирах се в лицето на Мерлони, докато го казвах. Дали не пребледня леко? Май да.
— Добре.
Другите трима стояха настрани и гледаха представлението. Ами нека. Беше много по-добре, отколкото да мислят за ставащото като за работа.
Ние с Мерлони преместихме гръдния кош настрани. Внимавах да му оставям по-месестите участъци, тъй че накрая на практика опипваше труп. Дали гърдата под пръстите му си е цица като цица? Има ли значение, че е кървава и студена? Мерлони ми се стори леко прежълтял. Предполагам, че имаше значение.
Вътрешностите на гръдния кош бяха остъргани точно както при господин Рейнолдс. Чисто и кърваво гладко. Оставихме ребрата отново да паднат на леглото. Заляха ни пръски кръв. Личаха по-добре по бялата риза на партньора ми, отколкото по моето синьо поло. Точка за мен.
Той се намръщи и бръсна кървавите капки. Размаза кръвта от ръкавиците си по ризата. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.
— Добре ли си, Мерлони? — попитах. — Не искам да продължаваш, ако това те разстройва!
Той ме стрелна с поглед, после се ухили. Много неприятна усмивка.
— Още не си видяла всичко, маце! А аз го видях.
— Но докосна ли всичко?
Струйка пот протече по лицето му.
— Не искаш да пипаш всичко това.
Свих рамене:
— Ще видим!
На леглото имаше и крак. Съдейки по космите и останалата на него маратонка — мъжки. Облата, влажна ябълка на ставата блестеше срещу нас. Зомбито просто беше отскубнало крака, късайки плътта, но не и костта.
— Това сигурно е боляло ужасно! — констатирах.
— Смяташ ли, че е бил жив, докато са му късали крака?
Кимнах.
— Аха.
Не бях сто процента убедена. Имаше твърде много кръв, за да се познае кой и кога е умрял, но Мерлони ми се стори още малко по-блед.
Останалите парчета бяха просто кървави останки — късчета месо, парченца кост. Партньорът ми събра цяла шепа дреболии.
— Дръж!
— Исусе, Мерлони, това не е смешно! — Стомахът ми се върза на възел.
— Не, но изражението ти е — отвърна той.
Стрелнах го с поглед и заявих:
— Ако искаш го хвърли, Мерлони, но без подигравки!
Той примигна срещу мен, но кимна. Хвърли шепата дреболии. Бяха доста неудобни, но успях да ги хвана. Мокри, тежки, лепкави, просмукани и едновременно с това гнусни, като да докосваш суров телешки дроб, но по-зле.
Долф театрално изпъшка:
— Докато си играете на кой е по-силен, можем ли да научим нещо полезно?
Пуснах парчетата човешка плът обратно на леглото.
— Разбира се. Зомбито е дошло през плъзгащата се врата, както и предишния път. Преследвало е мъжа или жената дотук и ги е спипало и двамата… — спрях да говоря. Просто застинах.
Мерлони държеше бебешко одеялце. Кой знае защо, едното му ъгълче бе останало чисто. Беше поръбено с коприненорозово, с малки балончета и клоуни. От другия му край тежко капеше кръв.
Взирах се в малките балони и клоуни, а те танцуваха в безполезни кръгове.
— Копеле такова — прошепнах.
— На мен ли говориш? — попита полицаят.
Поклатих глава. Не исках да докосвам одеялото.
Но посегнах към него. Мерлони се постара кървавият ръб да ме плесне по голата ръка.
— Жабарско копеле! — изсумтях.
— На мен ли говориш, кучко?
Кимнах и се опитах да се усмихна, но не се справих много добре. Трябваше да продължим да се преструваме, че всичко е наред. Че това е възможно. Беше отвратително. Ако не ме обвързваше залогът, щях да избягам с писъци.
Взирах се в одеялцето.
— На колко е?
— Ако съдим по семейната снимка отпред, бих казал — на три или четири месеца.
Най-сетне стигнах до другата страна на леглото. Там имаше още едно покрито с чаршаф място. Беше също толкова кърваво и също толкова малко. Под чаршафа нямаше нищо цяло. Исках да отменя залога. Ако момчетата не ме караха да поглеждам отдолу, щях да ги заведа всичките в „При Тони“. Стига само да не се налага да вдигам този последен чаршаф. Моля ви, моля ви!
Но трябваше да погледна, със или без облог. Трябваше да видя каквото има за гледане. По-добре да погледна и да спечеля, отколкото да избягам и да загубя.
Връчих одеялцето обратно на Мерлони. Той го взе и го остави пак на леглото, достатъчно високо, за да остане чистото ръбче на сухо.
Коленичих до чаршафа. Той коленичи от другата му страна. Погледите ни се срещнаха. Предизвикателство за кошмарния край. Издърпахме покривалото.
Отдолу имаше само две парчета. Само две. Стомахът ми се сви толкова силно, че се наложи да преглътна киселина. Задавих се и за малко да повърна, но се удържах. Удържах се!
Мислех си, че окървавеното нещо е бебето, но не беше. Оказа се кукла. Толкова просмукана с кръв, че не можех да отгатна какъв е бил първоначалният й цвят, но все пак просто кукла. При това твърде стара, за да бъде четиримесечно бебе.
На килима лежеше и малка ръчица, покрита с кръв като всичко друго. Човешка ръка. Малка. Детска ръка, не бебешка. Разперих длан над нея, колкото да я премеря. Дете на може би три или четири години. На възрастта на Бенджамин Рейнолдс. Беше ли това съвпадение? Вероятно. Зомбитата не са толкова придирчиви.
— Може би кърми бебето, когато чува силен шум. Съпругът отива да погледне. Шумът събужда малкото момиченце, то излиза от стаята си да види какво става. Съпругът вижда чудовището, грабва детето и тича към спалнята. Зомбито ги хваща тук. Убива ги всички, пак тук… — собственият ми глас звучеше дистанцирано и клинично. Точка за мен.
Опитах се да избърша част от кръвта от малката ръка. И момиченцето е носило пръстен като мама. От онези, пластмасовите, които получаваш от машините за дъвки.
— Видя ли пръстена, Мерлони? — попитах. Вдигнах ръката от пода и подвикнах: — Дръж!
— Исусе! — Той скочи на крака и се раздвижи още преди да му я метна. Озова се зад вратата извънредно бързо. Всъщност нямах намерение да хвърлям ръката. Наистина.
Държах ръчицата в шепи. Беше тежка, сякаш пръстите щяха да се свият около дланта ми. Да ме помолят да ги заведа на разходка. Изпуснах гнусното чудо на килима. Падна с влажно цопване.
Стаята беше много гореща и леко се въртеше. Примигнах и се втренчих в Зербровски.
— Печеля ли облога?
Той кимна:
— Анита Блейк, коравото маце. Една нощ кулинарни наслади при Тони за сметка на Мерлони! Чувал съм, че правят страхотни спагети!
Споменаването на храната ми дойде в повече.
— Къде е банята?
— Нататък по коридора, третата врата отляво — обясни Долф.
Хукнах към банята. Мерлони тъкмо излизаше оттам. Нямах време да вкуся победата. Бях твърде заета да освобождавам стомаха си.

28

Бях опряла чело в студения линолеум в банята. Чувствах се по-добре. Какъв късмет, че не бях имала време да закуся!
На вратата се почука.
— Какво? — провикнах се.
— Долф е. Мога ли да вляза? Обмислих въпроса му.
— Ами, да.
Той се появи с кърпа в ръка. Както предположих — от шкафа за бельо. Погледа ме известно време и поклати глава. Намокри кърпата в мивката и ми я подаде:
— Знаеш какво да правиш с нея.
Така е. Кърпата беше студена и много приятно охлади лицето и шията ми. Попитах:
— Връчи ли една и на Мерлони?
— Аха, той е в кухнята. И двамата сте истински задници, но беше забавно.
Успях да възпроизведа вяла усмивка.
— Сега, след като приключихме със самоизявяването, да имаш някакви полезни наблюдения? — Долф седна на затворената тоалетна чиния.
Аз останах на пода.
— Някой да е чул нещо, за разнообразие?
— Един съсед доловил някакъв шум призори, но отивал на работа. Казва, че не искал да се забърква в семейни скандали.
Втренчих се в Долф.
— Чувал ли е караници от съседната къща и преди?
Сержантът поклати глава.
— Боже, само да беше викнал ченгетата! — възкликнах.
— Смяташ ли, че ситуацията щеше да се развие другояче? — поинтересува се полицаят.
Замислих се за малко.
— Не за това семейство, може би, но нищо чудно да имахме хванато зомби!
— Разляното мляко*… — проточи Долф.
[* Поговорката е „Разляното мляко не може да се налее обратно в каната“ — Бел. пр.]
— Може и да не е така. Всичко тук е съвсем прясно. Зомбито ги е убило, след това се е мотало наоколо, докато похапне четирима души. Това не става бързо. Призори това чудо още ги е убивало.
— Ти така казваш.
— Запечатай района.
— Защо?
— Зомбито със сигурност е наблизо, имам предвид съвсем наблизо. Крие се и чака да падне нощта.
— Мислех си, че зомбитата могат да излизат денем — възрази Долф.
— Могат, но не обичат. Едно зомби няма да се покаже на слънце, ако не му наредят.
— Значи — най-близкото гробище — уточни той.
— Не е задължително. Зомбитата не са като вампирите или гулите. Не се нуждаят от ковчези и дори от гробове. То просто ще иска да се махне от светлото.
— Тогава къде да го търсим?
— В бараки, гаражи… навсякъде, където ще остане скрито.
— Значи може да е и в детска къщичка на дърво? — попита Долф.
Усмихнах се. Хубаво бе да знам, че още го мога.
— Съмнявам се, че зомбитата биха се катерили дори ако имат такава възможност. Забележи, че всички къщи са били едноетажни.
— Мазета?
— Да, но никой не е изтичал в мазето — казах аз.
— Щеше ли да помогне?
Свих рамене.
— Зомбитата не ги бива много по катеренето, по принцип. Това е по-бързо и по-жизнено, но… Е, мазето поне би могло да го забави. Ако там има прозорци, хората са щели да изкарат децата навън… — потърках яката си. — Зомбито избира едноетажни къщи с плъзгащи се врати. Сигурно почива в някоя наблизо.
— Съдебният лекар казва, че трупът е висок, метър и осемдесет или осемдесет и нещо. Мъж, бял. Невероятно силен.
— Последното го знаем, а останалото наистина не е от помощ.
— По-добра идея ли имаш?
— Всъщност — заявих — искам всички офицери с приблизително подходящ ръст да вървят през квартала около час. След това районът се блокира.
— И се претърсват всички барачки и гаражи — уточни Долф.
— И мазета, тесни пространства, стари хладилници… — допълних.
— Ако го намерим?
— Пържим го. Докарай насам изтребителите.
— Зомбито ще бъде ли нападателно посред бял ден? — поинтересува се полицаят.
— Ако е достатъчно притеснено, да. Това тук е ужасно агресивно.
— Без майтап! — възкликна той. — Ще ни трябват поне дузина изтребителски екипи. Градът никога няма да се навие за това. Освен това, можем да извървим прекалено широк кръг. Да си го претърсваме цял ден и пак да изтървем плячката…
— Ще се раздвижи по тъмно. Ако сме нащрек, ще го намерим тогава.
— Добре. Защо ми се струва, че няма да помогнеш с претърсването?
— Ще се върна да помагам, но Джон Бърк отговори на обаждането ми.
— Ще го водиш в моргата, а?
— Аха, навреме да се опитам да го използвам срещу Доминга Салвадор. Колко удобно! — казах.
— Добре. Искаш ли нещо от мен?
— Само достъп до моргата за нас двамата.
— Това е ясно. Наистина ли смяташ, че ще научиш нещо от Бърк?
— Няма да узная, докато не опитам — отвърнах.
Долф се усмихна.
— Старият опит от колежа, а?
— Забий едно за Гипър.
— Добре, отивай на гости в моргата и се разправяй с вуду-Джон. А ние ще обърнем целия шибан квартал с краката нагоре.
— Хубаво е да знаем, че и двамата имаме план за деня — захилих се.
— Не забравяй, че следобед трябва да навестим дома на Салвадор.
Кимнах:
— Аха, а пък тази нощ сме на лов за зомбита.
— Тази вечер слагаме край на гадорията — заяви Долф.
— Надявам се.
Той ме погледна с присвити очи:
— Нещо те притеснява в плана ни?
— Просто няма такова нещо като перфектен план. Сержантът помълча за малко и се надигна.
— Ще ми се този да е такъв.
— И на мен.

29

Моргата на Сейнт Луис е голяма сграда. Така и трябва да бъде. Тук свършва пътят на всеки, до чието смъртно легло не е стоял доктор. Да не споменаваме и за убийствата. В Сейнт Луис общата бройка е доста голяма.
По едно време идвах в моргата доста често. Да набивам на кол предполагаеми вампирски жертви, за да не могат да се вдигнат и да похапнат от сътрудниците там. След приемането на новите вампирски закони, това се смята за убийство. Трябва да изчакаш паленцето да се събуди, освен ако няма съвсем ясно завещание в смисъл, че се забранява завръщането му като вампир. В моето например, се казва да ме избавят от мъките, ако смятат, че има шанс да се върна озъбена. Да му се не види, та в завещанието си съм настояла за кремация! Не искам да се връщам и като зомби, много благодаря.
Джон Бърк си беше, какъвто го помнех. Висок, мургав, красив и смътно зловещ. Козята брадица създаваше този ефект. Извън филмите на ужасите никой не носи такива. Нали се сещате — онези филми със странните култове, дето се кланят на рогати образи.
Стори ми се, че Джон изглежда повехнал около очите и устата. Мъката влияе така на хората, дори ако естественият цвят на кожата им е тъмен. Устните му бяха свити в тънка линия, докато вървяхме през моргата. Държеше се така, сякаш го боли нещо.
— Как се справяш при зълва си? — попитах.
— Зле, много зле.
Почаках да се уточни, но той не каза нищо повече. Така че смених темата. Ако не искаше да говори за това, имаше пълното право.
Вървяхме по широк празен коридор. Достатъчно широк да караш по него три колички едновременно. Кабинката на пазача изглеждаше като противоядрен бункер, в комплект с картечниците. За в случай, че мъртвите се надигнат като един и хукнат към свободата. Досега не се е случвало тук в Сейнт Луис, но сме имали подобно изпълнение в съседство, в Канзас Сити.
Картечницата ще убие ентусиазма на всеки ходещ мъртвец. Загазваш единствено, ако са повечко. А ако се събере тълпа, смятай, че се присъединяваш към тях.
Размахах картата си пред пазача.
— Здрасти, Фред, отдавна не сме се виждали!
— Ще ми се да те пускаха да идваш тук като преди. Тази седмица имахме трима, дето възкръснаха и си отидоха вкъщи. Можеш ли да повярваш?
— Вампири?
— Че какво друго? Някой ден ще станат повече от нас!
Не знаех какво да кажа, затова си премълчах. Той вероятно беше прав.
— Тук сме да видим личните вещи на Питър Бърк. Сержант Рудолф Стор би трябвало да го е уредил.
Фред порови в малкия си тефтер.
— Аха, имате разрешение. Хванете по десния коридор, третата врата отляво. Доктор Савил ви очаква.
Вдигнах вежди при това изказване. Рядко се случва главният съдебен лекар да се води по акъла на полицията или на някой друг. Но само кимнах, сякаш очаквах подобно кралско посрещане.
— Благодаря, Фред, ще се видим на излизане!
— С все повече и повече хора така става — заяви той.
Не ми прозвуча като шегичка.
Найките ми не издаваха нито звук в тази вечна тишина. Джон Бърк също не вдигаше шум. Не го бях сметнала за тип, който носи маратонки. Погледнах надолу и се оказах права. Кафяви обувки с меки подметки. Но въпреки всичко крачеше до мен като тиха сянка.
Беше облечен в тон с обувките. Луксозно кафяво сако — толкова тъмнокафяво, че беше почти черно, метнато върху светложълта риза, с кафяви официални панталони. Дайте му само една вратовръзка и може да го смятате за част от корпоративна Америка. Дали винаги се издокарваше или бе пазарувал за погребението на брат си? Не, костюмът на погребението беше съвсем черен.
В моргата винаги е било тихо, но в събота сутрин е наистина мъртвешки спокойно. Дали линейките кръжат като самолети до настъпването на по-човешки час от уикенда? Знаех, че убийствата се множат в края на седмицата, но в събота и неделя сутрин винаги е тихо. Сетете се сами защо.
Броях вратите от лявата страна. Почуках на третата. Чу се тихо:
— Влезте! Отворих вратата.
Доктор Мариан Савил е дребна жена с къса черна коса, завита точно под ушите. Мургава е, има тъмнокафяви очи и високи изящни скули. Тя е смес от френска и гръцка кръв и притежава идеалния външен вид. Екзотична, без да е страховита. Вечно се изненадвам, че д-р Савил не е омъжена. Причината не е, защото й липсва хубост.
Единственият й недостатък беше пушенето — и лъхащата от нея миризма на цигари, прилепчива като отвратителен парфюм.
Тя се приближи с усмивка и ми подаде ръка:
— Анита, радвам се да се видим отново!
Ръкувах се с нея и се усмихнах:
— И аз се радвам, че ви виждам, д-р Савил!
— Мариан, ако обичаш.
Свих рамене.
— Мариан, това ли са личните вещи?
Намирахме се в малка операционна. На симпатична маса от неръждаема стомана имаше няколко пластмасови торби.
— Да.
Втренчих се в нея, питайки се какво цели. Главният съдебен лекар не тича по задачи. Имаше още нещо, но какво? Не я познавах достатъчно добре, за да се държа неучтиво, а и не исках да ме изгонят от моргата, тъй че нямаше как да проявя грубост. Проблеми, проблеми…
— Това е Джон Бърк, брат на починалия — обясних.
Веждите на д-р Савил подскочиха при това изказване.
— Моите съболезнования, господин Бърк!
— Благодаря — Джон се ръкува с нея, но така и не отклони очи от найлоновите торби.

Днес нямаше време за симпатични докторки и любезности. Смяташе да види личните вещи на починалия си брат. Търсеше улики, които да помогнат на полицията да хване убиеца. И взимаше много на сериозно тази идея.
Ако не беше забъркан с Доминга Салвадор, значи му дължах голямо извинение. Но как да го накарам да говори, ако доктор Мариан се мотае наоколо? Как ли да я помоля за уединение? Все пак моргата беше нейна, поне в общи линии.
— Трябва да съм наблизо, за да се уверя, че няма да пострадат никакви улики — обади се съдебната лекарка. — Напоследък има доста целеустремени репортери.
— Аз не съм репортер.
Тя сви рамене.
— Не си и официално лице, Анита. Новите правила отвисоко твърдят, че никое неофициално лице не бива да бъде оставяно при веществени доказателства за убийство, без някой да го наглежда… — тя се усмихна. — И бездруго бях тук, и предположих, че ще ти е по-удобно аз да ти надничам през рамото, а не някой друг.
Права беше. Какво ли смятаха, че се каня да правя, да открадна някой труп? Ако ми се искаше, можех да изпразня цялата проклета сграда и да накарам всички трупове да си играят на „следвай водача“.
Вероятно именно за това ми трябваше наглеждане. Може би.
— Не искам да проявявам нелюбезност — намеси се Джон, — но дали ще може да се хващаме за работа?
Погледнах към красивото му лице. Кожата около устата и очите беше изпъната, сякаш изтъняла. Прониза ме остър пристъп на вина.
— Разбира се, Джон, колко глупаво от наша страна!
— Моите извинения, господин Бърк! — каза и Мариан.
Даде и на двама ни по чифт гумени ръкавици. Ние с нея си ги навлякохме с опитна ръка, но Джон не беше свикнал с процедурата. Има определен трик — научава се с практиката. По времето, когато свърших да му помагам с нахлузването на ръкавиците, той се хилеше. Цялото му лице се променяше с усмивката. Бляскав и красив, и без капка зловещ привкус.
Д-р Савил разпечата първата торба. Вътре имаше дрехи.
— Не — каза Джон. — Тези дрехи не са ми познати. Може и да са негови, нямам представа. Ние с Питър… не се бяхме виждали от две години.
Трепнах при вината в гласа му.
— Добре, да продължим с по-дребните вещи — каза Мариан и се усмихна. Сладко и весело, упражняваше добрите си маниери. Толкова рядко й се удаваше да ги упражни!
Отвори една далече по-малка торба и изсипа внимателно съдържанието на лъскавия метален плот. Гребен, четвъртак, две пенита, остатък от билет за кино и вуду-талисман. Гри-гри.
Беше изтъкано от черна и червена нишки с вплетен помежду им човешки зъб. По ръбовете му висяха още кости.
— Това кокалчета от човешки пръсти ли са? — попитах.
— Да — отвърна Джон с много спокоен глас. Стоеше вкочанен и изглеждаше малко странно, сякаш го бе заляла нова вълна от ужас.
Гри-грито беше зловещо творение, но не разбирах силата на реакцията му спрямо него.
Наведох се и побутнах талисмана с пръст. В средата имаше и парче изсъхнала кожа. Освен това не ставаше дума за черен конец, а за черна коса.
— Човешки зъби, коса, кости и кожа — казах тихо.
— Да — отвърна Джон.
— Ти си по-просветен във вудуто от мен — казах. Какво значи всичко това?
— Някой е умрял заради този талисман.
— Сигурен ли си?
Той ме стрелна с истинско презрение:
— Не смяташ ли, че ако имаше шанс да е станало по друг начин, нямаше да споделя? Да не мислиш, че ми е приятно да науча, че брат ми е участвал в човешко жертвоприношение?
— Задължително ли е Питър да е бил там? Не може ли просто да го е купил по-късно?
— НЕ! — почти изкрещя Джон. Обърна ни гръб и отиде до стената. Дишането му бе шумно и накъсано.
Дадох му известно време да се вземе в ръце, след това зададох въпроса, който се налагаше да задам:
— За какво служи това гри-гри?
Той се обърна, достатъчно спокоен да се изправи срещу нас. Издаваше го само напрежението около очите.
— Дава на сравнително слаб некромант възможност да вдига по-стари мъртъвци, като взема назаем сила от някой по-силен.
— Как така назаем?
Джон сви рамене:
— В талисмана се крие част от силата на най-могъщия сред нас. Питър е платил прескъпо за него, тъй че да може да вдига повече и по-стари трупове. Питър, Боже, как си могъл?
— Колко могъщ трябва да си, за да можеш да споделяш силата си по такъв начин?
— Много могъщ — уточни Джон.
— Има ли начин това чудо да се проследи до човека, който го е създал?
— Не ме разбра, Анита! То Е част от нечия сила. То е същността на душата на създателя си. Човек трябва да е в голяма нужда или много алчен, за да го направи. Питър никога не би могъл да си го позволи. Никога.
— Може ли да се проследи?
— Да, просто влизаш в едно помещение с човека, който наистина го притежава. Това чудо ще запълзи право към него. Нали е липсващото парченце от душата му!
— Може ли да мине за доказателство в съда?
— Ако накараш заседателите да разберат принципа, предполагам да… — Бърк пристъпи към мен. — Знаеш ли кой го е направил?
— Може би.
— Кой — кажи ми, кой?
— Ще направя нещо по-добро от това. Ще уредя да дойдеш на претърсването на къщата й.
Мрачна усмивка раздвижи устните му.
— Започвам много да те харесвам, Анита Блейк!
— Комплиментите по-късно.
— Какво значи това? — попита Мариан. Беше преобърнала талисмана. Сред косата и костите блестеше по-малък амулет, досущ като парче от орнаментирана гривна. Беше във формата на музикален знак — бемол.
Какво точно бе казал Евънс, когато докосна парченцата от надгробния камък? Те прерязали гърлото й, тя имала гривна с музикални знаци и малки сърчица по нея. Вгледах се в талисмана и усетих как светът се раздвижва. Всичко си дойде на мястото с едно плавно движение. Доминга Салвадор не беше вдигнала зомбито убиец. Тя беше помогнала на Питър Бърк да го събуди. Трябваше обаче да се уверя. Разполагахме само с няколко часа, преди да се върна пред вратата на Доминга в опит да докажа твърдението си.
— Случайно по същото време като Питър Бърк тук да се е появявала и една жена?
— Сигурна съм, че е имало няколко — отвърна Мариан с усмивка.
— Жени с прерязани гърла? — уточних.
Докторката ме стрелна с изпитателен поглед.
— Ще проверя в компютъра.
— Можем ли да вземем талисмана с нас?
— Защо?
— Защото, ако съм права, тя има гривна с накачени по нея лък, стрели и малки сърчица, а това е парче от гривната — вдигнах златния амулет към светлината. Той заблестя весело, сякаш не знаеше, че собственичката му е мъртва.

30

След смъртта сивотата настъпва преди всички други цветове. О, изгубилото много кръв тяло може да изглежда бяло или синкаво. Но щом веднъж започне да се разлага — не да гние, още не — то добива сив цвят.
Жената изглеждаше сива. Раната на врата й бе почистена и сондирана. Изглеждаше зинала като втора гигантска уста под брадичката й.
С привичен жест д-р Савил дръпна главата назад.
— Разрезът е много дълбок. Прерязани са вратните мускули и каротидната артерия. Смъртта е настъпила сравнително бързо.
— Професионална работа — казах.
— Ами, да който и да й е прерязал гърлото, е знаел какво прави. Има поне дузина начини да се нарани шията, без това да е смъртоносно или да убие толкова бързо.
Джон Бърк се обади:
— Да не казвате, че брат ми се е упражнявал?
— Не знам — признах. — Личните й вещи тук ли са?
— Ето ги — Мариан разпечата далече по-малка торбичка и я изсипа на една празна маса. Златната гривна заблестя под флуоресцентните крушки.
Вдигнах украшението. Все още носех ръкавици. Малък опънат лък заедно със стрелата, друг музикален знак, две преплетени сърца. Всичко, което Евънс описа.
— Откъде знаеше за амулета и мъртвата жена? — попита Джон Бърк.
— Занесох малко улики на ясновидец. Той видя смъртта на жената и гривната й.
— Какво общо има това с Питър?
— Смятам, че една вуду жрица е накарала Питър да вдигне зомби. То му се е изплъзнало. И убива хора. За да скрие стореното от нея, тя е убила брат ти.
— Коя е тя?
— Не разполагам с доказателства, освен ако самото гри-гри не докаже нещата.
— Едно видение и едно гри-гри — Джон поклати глава. — Трудничко ще го пробуташ на заседателите.
— Знам. Точно за това ни трябват още доказателства.
Д-р Савил следеше разговора ни като страстен запалянко.
— Име, Анита, трябва ми име!
— Трябва да се закълнеш да не тръгваш на бой, докато законът не получи възможност. Само ако законът се провали, обещай ми!
— Давам ти думата си!
Изучавах го внимателно минута-две. И той ми отвърна с ясен и уверен поглед. Но можеше да излъже с чиста съвест.
— Не вярвам на ничия честна дума — позяпах го още малко. Джон дори не трепна. Предполагам, че моят поглед в стил „кова гвоздеи с очи“ е позагубил силата си. Или просто той възнамеряваше да си удържи на думата. Случва се понякога.
— Добре де, приемам думата ти. Но не ме карай да съжалявам!
— Няма — обеща той. — А сега ми кажи името.
Обърнах се към д-р Савил.
— Извини ни, Мариан. Колкото по-малко знаеш по въпроса, толкова по-голям е шансът през прозореца ти никога да не пропълзи зомби!
Малко преувеличавах, но намекът ми улучи целта. Стори ми се, че съдебната лекарка се кани да възрази, но накрая кимна:
— Много добре. Бих дала мило и драго някой ден да чуя цялата история, ако е безопасно.
— Ако мога да ти я разкажа, няма да пропусна! — обещах.
Тя кимна отново, затвори чекмеджето, в което лежеше Джейн Доу*и си тръгна.
[* В САЩ е общоприета практика лицата с неизвестна идентичност, живи или мъртви, да получават „идентификация“ като Джон Доу — мъже; Джейн Доу — жени, до установяване на истинската самоличност — Бел. пр.]
— Викнете ме, когато приключите. Имам и друга работа — каза и затвори вратата.
Остави ни с уликата. Предполагам, че ми вярваше. Че ни вярваше?
— Доминга Салвадор — казах.
Джон си пое остро дъх.
— Името ми е познато. Ако всички истории са верни, тя е голямо страшилище.
— Истина са — признах.
— Срещала ли си се с нея? — поинтересува се той.
— Имах това нещастие.
На лицето му се изписа изражение, което не ми хареса особено.
— Закле се да не отмъщаваш!
— Полицията няма да я спипа. Тя е твърде хитра за тях — каза той.
— Можем да я спипаме по законен път. Убедена съм.
— Но не си сигурна — възрази Джон.
Какво можех да кажа? Прав беше.
— Почти сигурна съм.
— „Почти“ не е достатъчно за убийството на брат ми.
— Това зомби е убило още доста хора, не само брат ти. Аз също искам да я пипна. Но трябва да я смажем по законен начин, чрез съдебната система.
— Има и други начини да я докопаме.
— Ако законът ни подведе, чувствай се свободен да използваш вуду. Просто не ми казвай, става ли?
Джон ми се стори развеселен и озадачен.
— Няма да се ядосаш, ако прибягна до черна магия?
— Тя вече се опита да ме убие веднъж. Не смятам, че ще се откаже.
— Преживяла си нападението на Сеньората? — попита той и ми се стори изненадан.
Изражението му не ми хареса.
— Мога да се грижа за себе си, господин Бърк!
— Не се и съмнявам, госпожице Блейк! — той се усмихна. — Нараних егото ти. Май не ти хареса, че толкова се учудих, а?
— Запази си наблюденията за собствена употреба, ясно?
— Ако си преживяла челен сблъсък с онова, което може да ти изпрати Доминга Салвадор, тогава трябва да повярвам на някои от историите, които съм чул за теб. Екзекуторката, съживителка, която може да вдигне всичко — все едно на каква възраст е.
— За последното не съм убедена, но просто се старая да остана жива, това е всичко.
— Ако Доминга Салвадор иска да умреш, това няма да е лесно.
— Почти невъзможно си е, мен, ако питаш — признах.
— Тогава, нека я докопаме първи! — предложи Джон.
— По законен начин — напомних аз.
— Анита, много си наивна.
— Предложението да участваш в обиска на къщата й все още е в сила.
— Сигурна ли си, че можеш да го уредиш?
— Така мисля.
В очите на Джон Бърк блестеше нещо като мрачна светлина или искряща тъмнина. Той се усмихна напрегнато и много зловещо, сякаш обмисляше неприятни мъчения за една жена на име Доминга Салвадор. Тази мисъл явно го изпълни с удоволствие.
Кожата между раменете ми се напрегна при това му изражение. Надявах се Джон никога да не ме погледне с такъв мрачен поглед. Нещо ми подсказваше, че от него би станал кошмарен враг. Ужасен почти колкото Доминга Салвадор. Почти толкова страховит…, но не съвсем.

31

Доминга Салвадор ни посрещна усмихната в гостната си. В скута на баба си седеше малкото момиченце, което при предишното ми посещение караше триколесно велосипедче. Детето беше спокойно и отпуснато като котенце. Две по-големи момчета се бяха настанили в краката на Доминга. Тя изглеждаше като символ на майчино блаженство. Направо ми се догади.
Разбира се, това, че беше най-опасната вуду жрица, която някога съм срещала, не означаваше, че не е и баба освен всичко друго. Хората рядко са едностранчиви. Хитлер е обичал кучетата.
— Добре дошли сте да претърсите, сержант! Домът ми е и ваш дом — каза сеньората със захаросан тон, същият, с който ни беше предложила лимонада или студен чай, ако предпочетем.
Ние с Джон Бърк стояхме встрани и оставяхме полицията да си върши работата. Доминга ги караше да се чувстват като глупаци заради подозренията си. Просто сладка стара дама. Даа бе!
Антонио и Енцо също стояха встрани. Малко не подхождаха на картината на бабиното блаженство, но очевидно тя искаше да има свидетели. Или пък не изключваше някаква престрелка.
— Госпожо Салвадор, нали разбирате евентуалните последици от обиска? — попита Долф.
— Няма да има последици, защото нямам какво да крия — тя се усмихна сладко. Дявол да я вземе.
— Анита, господин Бърк… — повика ни Долф.
Пристъпихме напред като асистенти в шоу на фокусник. Което не беше далече от истината. Един висок полицай държеше готова за снимки камера.
— Доколкото знам, познавате госпожица Блейк — каза Долф.
— Имала съм това удоволствие — съгласи се Доминга.
Маслото не би се стопило в лъжливата й уста.
— Това е Джон Бърк.
Очите й лекичко се разшириха. Първа пукнатина в идеалната й маскировка. Дали беше чувала за Джон Бърк? Дали името я притесни? Надявах се.
— Толкова се радвам да се запознаем най-сетне, господин Джон Бърк! — каза тя накрая.
— Винаги е приятно да се срещнеш с нов познавач на изкуството — отвърна той.
Тя леко сведе глава, приемайки комплимента. Поне не се опитваше да имитира пълна невинност. Признаваше, че е вуду жрица. Какъв напредък.
Щеше да е обидно бабата на вудуто да се прави на невинна.
— Давай, Анита — каза Долф. Без встъпителни слова, никакво чувство за театрален ефект, просто „давай“. Такъв си е той.
Извадих от джоба си пластмасова торбичка. Доминга ми се стори озадачена. Изтърсих гри-грито. Лицето й застина, досущ като маска. Странна лека усмивчица изкриви устните й.
— Това какво е?
— Хайде сега, сеньора — обади се Джон, — не се прави на глупачка! Много добре знаеш какво е.
— Знам, че е някакъв вид талисман, разбира се. Но какво — полицията вече заплашва стариците с вуду, така ли?
— Както дойде — обадих се.
— Анита! — изсумтя Долф.
— Извинявай… — погледнах към Джон и той кимна.
Оставих гри-грито на пода, на около два метра от Доминга Салвадор. Трябваше да се доверя на Джон за голяма част от нещата. С Мани бях преговорила по телефона някои от твърденията му. Ако номерът подействаше и можехме да накараме съда да го признае, ако успеехме да обясним всичко на заседателите, тогава може би разполагахме с доказателство. Колко, „ако“ станаха дотук?
Секунда-две гри-грито просто си стоеше на място, но след това кокалчетата от пръсти се раздвижиха, сякаш ги бе погалила невидима длан.
Доминга вдигна внучка си от скута и махна на момчетата да отидат при Енцо. Седеше сама на дивана и чакаше. Странната усмивчица още цъфтеше на устните й, но вече изглеждаше доста крива.
Талисманът започна да пълзи към нея като червей, избутвайки се и гърчейки се с помощта на мускули, каквито не притежаваше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
— Записваш ли, Боби? — попита Долф.
Ченгето с видеокамерата отвърна:
— Записвам, записвам. Не вярвам, мамка му, но го снимам.
— Моля ви, не използвайте такива думи пред децата! — обади се Доминга.
Ченгето отвърна:
— Извинете, госпожо!
— Извинен сте. — Тя все още се опитваше да се преструва на идеалната домакиня, докато онова нещо пълзеше към краката й. Признавам й куража.
Антонио обаче се пречупи. Тръгна напред, сякаш се канеше да изгребе нещото от килима.
— Не го докосвай! — предупреди Долф.
— Плашите баба ми с номерата си — изръмжа младежът.
— Не го докосвай! — повтори отново сержантът.
Този път се изправи. Телесата му сякаш запълниха стаята. Редом с него Антонио внезапно стана дребен и крехък.
— Моля ви, плашите я! — Но всъщност неговото лице бе пребледняло и покрито с пот. Какво толкова се тръшкаше сладкият Тони? Нали не неговият задник отиваше в затвора?
— Застани ето там — нареди Долф, — веднага, иначе ще се наложи да ти сложим белезници!
Антонио поклати глава.
— Не, аз… аз ще се дръпна!
Така и стори, но погледна към Доминга, докато се движеше. Бърз, страхлив поглед. Когато тя му отвърна, в очите й нямаше нищо друго, освен гняв. Черните й очи блестяха от ярост. Лицето й внезапно се изкриви. Какво бе станало, та разруши преструвката? Какво ставаше?!
Гри-грито мъчително си проправи път до кралицата на вудуто. Сгуши се в краката й като куче, търкаляйки се върху събутите й обувки, все едно котка, която иска да я почешат по коремчето.
Сеньората се опита да не му обърне внимание, да се преструва.
— Ще се отречете ли от възвърнатата ви сила? — попита Джон.
— Не знам какво искате да кажете — отново бе овладяла изражението си. Изглеждаше озадачена. Боже, колко беше добра! — Вие сте могъщ вуду жрец. Правите всичко това, за да ме вкарате в капан!
— Ако не искате талисмана, ще го взема — отвърна той. — Ще добавя вашата магия към моята. Ще стана най-могъщият майстор в Щатите…
За първи път силата на Джон потече по кожата ми. Беше полъх на магия, много страховит. Бях започнала да приемам Бърк за обикновен човек — или поне толкова обикновен, за колкото всеки от нас може да мине. Моя грешка.
Сеньората само поклати глава.
Джон пристъпи напред и коленичи. Посегна към гърчещото се гри-гри. Силата му се движеше заедно с него като невидима ръка.
— Не! — Доминга сграбчи талисмана и го гушна в шепи.
Джон Бърк й се усмихна изотдолу.
— Значи признавате, че сте изработили този талисман? Ако не, ще го взема и ще го използвам както сметна за удобно. Намерен е сред вещите на брат ми. По закон е мой, нали така, сержант Стор?
— Точно така — потвърди Долф.
— Не, не можете!
— О, и мога, и ще го сторя, освен, ако не погледнете към онази камера и не признаете, че сте го изработили!
Старицата изръмжа:
— Ще съжаляващ за това!
— Не, ти ще съжаляваш, че си убила брат ми!
Тя се втренчи във видеокамерата.
— Много добре, аз изработих този талисман, но не признавам нищо друго. Изработих талисмана за брат ви, но това е всичко.
— Изпълнили сте човешко жертвоприношение за създаването на този талисман — уточни Джон.
Сеньората поклати глава:
— Талисманът е мой. Направих го за брат ви, това е всичко. Вие притежавате талисмана, но нищо друго.
— Сеньора, простете ми — каза Антонио. Изглеждаше блед и потресен, и много, ама много уплашен.
— Calenta — отвърна тя, — млъквай!
— Зербровски, заведи приятелчето ни в кухнята и запиши показанията му! — нареди Долф.
В този миг Доминга се изправи.
— Глупак такъв, нещастен глупак! Кажеш ли им още нещо, ще накарам езика ти да изгние в устата!
— Разкарай го оттук, Зербровски!
Зербровски отведе почти разплакания Антонио извън стаята. Имах чувството, че старият Тони е отговорен за възвръщането на талисмана. Беше се издънил и щеше да си плати. Полицията беше последна в списъка на проблемите му. На негово място щях да се постарая много баба да бъде затворена тази вечер. Не бих искала да припари до вуду нещицата си. Никога повече.
— Сега ще обискираме къщата, госпожо Салвадор!
— Ами, заповядайте, сержант! Няма да откриете нищо друго полезно за вас!
Тя беше много спокойна, когато каза това.
— Дори и нещата зад онези врати? — попитах.
— Вече ги няма, Анита! Няма да намериш нищо незаконно и… цяло — тя произнесе последната дума като че ли беше нещо мръсно.
Долф погледна към мен. Свих рамене. Тя ми се стори много уверена.
— Добре, момчета, разчекнете всичко тук!
Униформените полицаи и детективите се раздвижиха, получили внезапно цел. Понечих да последвам Долф навън. Той ме спря.
— Не, Анита, вие с Бърк оставате тук.
— Защо?
— Цивилни сте.
Аз — цивилна?
— Бях ли цивилна, когато извървях гробището за теб?
— Ако някой от хората ми можеше да се справи с това, нямаше да те оставя да го правиш.
— Да ме оставиш?
Той се намръщи.
— Знаеш какво имам предвид.
— Не, не зная.
— Е, може да си корава мацка, може дори да си толкова добра, колкото смяташ, че си, но не си ченге. А това е полицейска работа. Оставаш в дневната с цивилните, поне този път. Когато всичко е чисто, може да слезеш долу и да идентифицираш за нас чудовищата.
— Не ми прави услуги, Долф, става ли?
— Не смятах, че можеш да се цупиш, Блейк!
— Не се цупя — отвърнах.
— Оплакваш се?
— Я стига. Схванах намека. Оставам тук, но не е задължително да ми харесва.

— През повечето време газиш до задник в крокодили. Радвай се, че поне веднъж не си на огневата линия, Анита! — С тези думи той поведе хората си към мазето.
Всъщност не исках да слизам отново в мрака. И със сигурност не исках да виждам тварта, която ни бе преследвала с Мани по стълбите. Но все пак… чувствах се изоставена. Долф беше прав. Цупех се. Страхотно.
Ние с Джон Бърк седнахме на дивана. Доминга остана в люлеещия се стол, където се намираше откакто почукахме на вратата. Децата бяха изгонени навън да си играят, а Енцо ги надзираваше. Стори ми се облекчен. Почти се писах доброволец да изляза с тях. Всичко друго бе по-добре от простото седене и напъване да чуя първите писъци.
Щеше да има писъци, ако там долу се намираше чудовището, а това беше единственият термин, пасващ на онези звуци. Ченгетата ги бива срещу лошите типове, но чудовищата са нещо ново за тях. Беше по-просто, един вид, когато цялата тази гадост се обработваше от неколцина специалисти. Малцина самотници, които се бореха на страната на доброто. Пронизваха вампири. Сваляха зомбита. Горяха вещици. Макар че може да се спори дали допреди няколко години нямаше да свърша на страната на преследваните. През шейсетте, да речем.
Това, с което се занимавах, без съмнение беше магия. Преди да изкараме на светло всички чудовища, свръхестественото си беше свръхестествено. Убий го, преди да убие теб. По-прости времена. Но сега от полицията очакваха да се разправя със зомбита, вампири, по някой демон тук-там. Полицията наистина не се разбира с демоните. Но пък кой ли се разбираше с тях?
Доминга седеше на стола си и се взираше в мен. Двамата униформени в стаята при нас бяха заели обичайната полицейска стойка — безизразни лица, леко отегчение, но ако някой мръдне, ченгетата ще са нащрек. Отегчението беше само маска. Ченгетата винаги забелязват всичко. Такава им е професията.
Доминга не гледаше полицаите. Не обръщаше внимание дори на Джон Бърк, който беше много по-близо до нейното ниво. Взираше се в малката дама — в мен.
Пресрещнах черните й очи и казах:
— Проблем ли имаш?
Ченгето ме стрелна с поглед. Джон се размърда на дивана.
— Какво има? — попита той.
— Тя ме зяпа.
— Няма да се свърши само със зяпане, chica! — гласът й бе натежал. Космите в основата на врата ми се опитаха да пропълзят надолу в блузата.
— Заплаха — усмихнах се. — Не мисля, че ще продължиш да нараняваш хората, да знаеш.
— Това ли имаш предвид? — Тя ми показа талисмана. Той се гърчеше в ръката й, сякаш бе очарован, че му е обърнала внимание. Тя го смачка с длан. Гри-гри напразно се мъчеше да се освободи от хватката й. Дланта й го скри напълно. Тя се взираше право в мен и полека вдигна ръка към гърдите си.
Въздухът внезапно натежа и стана труден за дишане. Косъмчетата по цялото ми тяло настръхнаха като четина.
— Спрете я! — каза Джон и се изправи. По-близкият до Доминга полицай се поколеба само за миг, но това стигаше. Когато успя да разтвори пръстите на старицата, дланта й беше празна.
— Стар фокус, Доминга. Смятах те за по-добра от това!
Джон беше пребледнял.
— Не е номер — говореше треперливо. Седна тежко на дивана до мен. Мургавото му лице бе пребледняло. Силата му сякаш се спихна. Изглеждаше уморен.
— Какво има? Какво направи тя? — попитах притеснено.
— Трябва да върнете талисмана, госпожо — заяви униформеният полицай.
— Не мога — отвърна сеньората.
— Джон, какво по дяволите направи тя?
— Нещо, на което не би трябвало да е способна!
Започвах да разбирам как се чувства Долф, когато разчита на мен за сведения. Беше като да вадиш шибан зъб.
— Какво направи тя?
— Погълна силата си обратно — обясни Бърк.
— Това какво значи?
— Абсорбира гри-грито в тялото си. Не го ли усети?
Бях почувствала нещо. Сега атмосферата бе по-свежа, но все още — напрегната. Кожата ме сърбеше от близостта на нещо.
— За усещане — усетих, но все още не разбирам нищо.
— Без ритуал и без помощта на лоа, тя го абсорбира обратно в душата си. Няма да намерим и следа от него. Никакви доказателства.
— Значи разполагаме само с касетата?
Джон кимна.
— Ако знаеше, че е способна на това, защо не проговори по-рано? Нямаше да я оставим да пипне това чудо!
— Да, ама не знаех. Невъзможно е без церемониална магия.
— Но тя го направи.
— Да, Анита, знам! — За първи път ми се стори уплашен. Страхът не подхождаше на тъмното му, красиво лице. След силата, която бях усетила у него, страхът ми се струваше още повече не на място. Но все пак беше истински.
Потръпнах, сякаш някой бе пристъпил върху гроба ми. Доминга ме зяпаше.
— В какво се пулиш?
— В една мъртва жена — отвърна тя тихо.
Поклатих глава.
— Думите са евтино нещо, Сеньора. Заплахите не значат нищо.
Джон ме побутна:
— Не я предизвиквай, Анита! Ако може да направи това ей така, никой не може да каже на какво още е способна!
На ченгето му стигаше толкова.
— Тя няма да предприеме нищо. Ако даже мръднете, госпожо, ще ви застрелям!
— Но аз съм просто една старица. Нима ме заплашвате?
— Нито дума повече!
Другият униформен се обади:
— Един път видях вещица, която можеше да омагьосва с гласа си.
И двамата се хванаха за оръжията. Забавно, как малко магия променя възприятията ти за хората. Те се чувстваха добре, когато знаеха, че й трябва човешко жертвоприношение или церемония. Но един фокус й стигаше да мине внезапно в категорията „много опасни“. Аз винаги съм си знаела, че е опасна.
Доминга седеше мълчаливо под подозрителните погледи на полицаите. Малкото й представление беше отвлякло вниманието ми. От мазето все още не се чуваха писъци. Нищо. Тишина.
Дали онова ги беше спипало всичките? Толкова бързо, без нито един изстрел? Надали. Но все пак стомахът ми бе свит, а по гърба ми се стичаше пот. „Добре ли си, Долф?“ — помислих си.
— Каза ли нещо? — попита Джон.
Поклатих глава.
— Просто се бях замислила здравата.
Той кимна, сякаш думите ми имаха особен смисъл за него.
Долф се появи в дневната. Не можех да отгатна нищо по лицето му. Господин Стоик.
— Е, какво има? — попитах.
— Нищо — отвърна той.
— Какво искаш да кажеш с това „нищо“?
— Тя е почистила цялото чудо. Намерихме стаите, за които ми говореше. Едната врата е изкъртена отвътре, но стаята е била изтъркана и пребоядисана… — той ми подаде огромната си длан. Беше оцапана с бяло. По дяволите, та боята е още мокра!
— Не може всичко да е изчезнало! Ами циментираните врати?
— Очевидно някой ги е потрошил с пневматичен чук. Това са просто прясно пребоядисани помещения, Анита! Долу смърди на борова белина и мокра боя. Няма трупове, няма зомбита. Нищо.
Взирах се объркано в него.
— Сигурно се шегуваш!
Той поклати глава:
— Не се смея.
Изправих се пред Доминга.
— Кой те предупреди?
Тя само се взираше с усмивка в мен. Изпитвах огромно желание да изтрия усмивката й с шамари. Щеше да ми стане по-добре дори ако я ударех само веднъж. Знаех, че ще ми олекне.
— Анита — каза Долф, — назад!
Може би гневът се бе изписал на лицето ми или пък за намеренията ми му подсказа фактът, че бях свила юмруци и треперех. Тресях се от гняв и заченки на още нещо. Ако тя не отидеше в затвора, тогава щеше да остане свободна да се опита да ме убие отново тази нощ. И всяка една нощ оттук нататък.
Сеньората се усмихваше, сякаш можеше да прочете мислите ми.
— Не разполагаш с нищо, chica! Заложи всичко на губеща ръка!
Права беше.
— Стой далече от мен, Доминга!
— Няма да те доближавам, chica, не ми е необходимо!
— Последната ти малка изненадка не сработи толкова добре. Все още съм тук.
— Нищо не съм направила. Но съм сигурна, че и по-лоши неща могат да влязат през вратата ти, chica!
Обърнах се към Дол ф:
— Дявол го взел, нищо ли не можем да направим?
— Имаме талисмана, но това е всичко.
Сигурно нещо ме е издало, защото той ме побутна по рамото:
— Какво?
— Тя направи номер с талисмана. Изчезнал е.
Сержантът си пое дълбоко дъх и го задържа, после издиша.
— Дявол го взел, и как?
Свих рамене.
— Джон ще ти обясни. Аз все още не схващам. Мразех да признавам, че не знам нещо. Винаги съм се притеснявала да огласявам незнанието си. Но пък, хей, едно момиче не може да е специалист по всичко. Напъвах се здравата да стоя далече от вудуто. Работех здраво… и докъде се докарах? Да се взирам в черните очи на вуду жрица, която планира убийството ми. Много зловещо убийство, ако се съди по изражението й.
Е, всичко или нищо. Обърнах се отново към сеньората. Стоях и се взирах в тъмното й лице, и се усмихнах. Собствената й усмивка трепна, което ме накара да се ухиля още по-широко.
— Някой те е предупредил и през последните два дни си чистила тази помийна яма — наведох се над Доминга и положих длани на подлакътниците на креслото й. Така стояхме лице в лице. — Наложило се е да разбиваш собствените си стени. Трябвало е да освободиш или разрушиш всичките си творения. Вътрешното ти светилище, хогунът ти, е почистен и варосан. Всички верве са изтрити. Всички животински жертвоприношения — изчезнали. Цялата сила, трупана пласт по пласт, капка кръв по капка кръв… налага се да започнеш отначало, кучко. Трябва да възстановиш всичко!
Погледът в черните й очи ме накара да потръпна, но не ми пукаше.
— Остаряла си по време на цялото това преустройство. Много от играчките си ли трябваше да съсипеш? Да си копала гробове, а?
— Шегувай се сега, chica, но някоя тъмна нощ ще ти пратя онова, което съм запазила специално за теб!
— Че защо да чакаме? Направи го сега, посред бял ден! Изправи се срещу мен… или се страхуваш?
Доминга Салвадор се разсмя и смехът й бе топъл и приятелски. Стресна ме толкова, че се изправих и за малко да отскоча.
— Да не смяташ, че съм достатъчно глупава да те нападна, докато всички полицаи душат наоколо? Сигурно ме смяташ за идиотка!
— Струваше си да опитам — признах.
— Трябваше да се обединиш с мен в плановете ми за зомбитата. Можехме да забогатеем заедно!
— Заедно можем да правим само едно нещо — да се избием една друга — отвърнах.
— Ами така да бъде. Нека между нас има война!
— Винаги е имало война — отговорих аз.
Сеньората кимна и се усмихна отново. Зербровски се появи откъм кухнята. Хилеше се от ухо до ухо. Готвеше нещо хубаво.
— Внучето току-що изплю камъчето.
Всички в стаята го зяпнаха. Долф каза:
— Изплю какво?
— Човешка жертва. Как е трябвало да прибере гри-грито от Питър Бърк, след като го убие по заповед на баба си, но се появили някакви бегачи и се паникьосал. Толкова се страхува от нея — той посочи Доминга, — че иска да я види зад решетките. Ужасен е от онова, което тя ще му стори, задето е забравил талисмана.
Онзи талисман, с който вече не разполагахме. Но пък го имахме на запис, а сега имахме и признанията на Антонио. Денят се подобряваше.
Обърнах се отново към Доминга Салвадор. Тя изглеждаше висока, горда и ужасяваща. Черните й очи сияеха, озарени от вътрешна светлина. Стоях толкова близо до нея, че силата й пълзеше по кожата ми, но хубавата клада изисква повечко дръвца. Щяха да я опържат на електрическия стол, после да изгорят тялото и да пръснат пепелта на кръстопът.
Казах тихо:
— Пипнахме те!
Тя се изплю в мен. Храчката падна върху ръката ми и пареше като киселина.
— По дяволите!
— Повтори го и ще те застреляме, та да спестим малко пари на данъкоплатците! — заяви Долф. Беше си извадил пистолета.
Тръгнах да търся банята, за да измия плюнката от ръката си. Там, където ме улучи, имаше мехур. Шибани изгаряния втора степен от някаква си лига. Мили Боже!
Радвах се, че Антонио се е пречупил. Радвах се, че Сеньората отива в затвора. Радвах се, че ще умре. По-добре тя, отколкото аз.

32

Ривърридж беше модерен жилищен квартал. Което ще рече, че можете да избирате между три модела къщи. И при това да има четири еднакви в редичка, като бисквитки в кутия. Освен това не се забелязваше никаква река наблизо. Нито пък водораздел.
Къщата, която попадаше в центъра на кръга на полицейското претърсване, беше абсолютно еднаква със съседната, като изключим цвета. Домът на убийството, както го наричаха в новините, беше сив с бели капаци. Тази, подминавана от новинарите къща беше синя с бели капаци. И при двете капаците не се използваха. Служеха просто за украса. Съвременната архитектура е пълна с елементи, които са само декоративни — перила за тераса без терасата, заострени покриви, които изглеждат така, сякаш разполагате с допълнителна стая, а такава няма; толкова тесни веранди, че само елфите на Дядо Коледа могат да поседнат на тях… От ей такива неща ми домилява за викторианската архитектура. Може и да е била претрупана, но поне всичко е функционирало.
Целият Ривърридж с еднаквите къщурки беше евакуиран. Долф беше принуден да даде изявление пред пресата. Гадна работа. Но не може да се евакуира цял квартал с размерите на малко градче и да го запазиш в тайна. Котката бе пусната от чувала. В употреба влезе терминът „зомби кланетата“. Лелее.
Слънцето залязваше в море от пурпур и оранжево. Изглеждаше така, сякаш някой е стопил два грамадни пастела и ги е размазал по небето. Нямаше нито една барака, гараж, мазе, къщурка на дърво, детска къщичка или друга постройка, за която човек може да се сети и която да не е била претърсена. При все това не бяхме открили нищо.
Хрътките от новините неуморно обикаляха границите на претърсвания район. След като бяхме евакуирали стотици хора и ровехме из собствеността им без заповед, и не бяхме намерили зомби…, ами, нагазвахме до уши в лайната.
Но то беше тук някъде. Знаех, че е тук. Добре де, бях почти сигурна, че е.
Джон Бърк стоеше до една от гигантските кофи за боклук. Долф ме беше изненадал като му позволи да дойде на лов за зомбито. Както каза, нуждаехме се от всяка помощ, която ни се предлагаше.
— Къде е то, Анита? — попита Долф.
Исках да му кажа нещо умно. Мили Боже, Холмс, откъде разбра, че зомбито се крие в цветната леха? Но можех да го излъжа.
— Не знам, Долф. Просто не знам.
— Ако не намерим това нещо… — той остави мисълта си недоизказана, но знаех какво има предвид.
Ако се провалим, моята работа не беше в опасност. Но тази на Долф… Мамка му. Как можех да му помогна? Какво пропускахме? Какво?!
Взирах се в тихата улица. Беше странно тиха. Прозорците до един бяха тъмни. Само уличните лампи отблъскваха настъпващия мрак. Меки аури от светлина.
Близо до водещата към тротоара алея пред всяка къща стоеше пощенска кутия. Някои бяха невероятно сладки. Една например имаше формата на ухилен котарак. Лапата му се вдигаше, ако в коремчето влезе поща. Фамилията на семейството беше Кет. Беше направо безценно!
Всяка къща имаше поне по една грамадна супермодерна кофа за боклук пред нея. Някои бяха дори по-големи от мен. Мда. Неделя надали беше денят за извозване на боклука. Или пък боклукчиите са идвали днес, но полицейският обиск е задържал процеса?
— Кофите за боклук — казах на глас.
— Какво? — попита Долф.
— Кофите за боклук! — сграбчих го за ръката, почти замаяна от облекчение. — Цял ден зяпаме проклетите кофи за боклук! Това е то!
Джон Бърк стоеше кротко до мен и се мръщеше.
— Добре ли си, Блейк? — Зербровски се появи с цигара иззад гърба ни. Краят на цигарата му приличаше на подпухнала светулка.
— Кофите са достатъчно големи, за да се скрие вътре едър тип.
— Ръцете и краката ти няма ли да се вцепенят? — поинтересува се Зербровски.
— Зомбитата нямат кръвообращение, не и като нас.
Долф изкрещя:
— Всички да проверяват кофите за боклук! Зомбито е в някоя от тях. Мърдайте!
Полицаите се пръснаха като мравки от разбутан с пръчка мравуняк, но вече имаха цел. Аз тръгнах с двама униформени. На баджовете им пишеше „Кай“ и „Робъртс“. Кай беше азиатец, при това — мъж. Робъртс — руса жена. Приятен смесен екип.
Влязохме в ритъм, без да го обсъждаме. Офицер Кай преместваше и обръщаше кофата. Ние с Робъртс го прикривахме с пистолетите. Бяхме готови да крещим като дяволи, ако от контейнера се изтърколи зомби. Най-вероятно щеше да е търсеното от нас. Животът рядко е толкова жесток, че да ни подхвърли друг труп.
Щяхме да се разкрещим и екипът изтребители да притича. Или поне най-добре щеше да бъде да го направят. Това зомби като цяло беше твърде бързо и твърде агресивно. Като нищо можеше да се окаже и по-устойчиво на стрелба. Предпочитах да не установявам дали е така. Най-добре просто да опържим гадината и да приключваме.
Бяхме единственият екип, действащ на тази улица. Не се чуваха други звуци освен стъпките ни, гуменото тупване на преобръщаните кофи и тътенът на кутийките и бутилките, които кофата изплюваше. Абе, хората не връзват ли вече чувалите си с боклук?
Здрачът се бе сгъстил до солиден мрак. Знаех, че има звезди и луна там някъде горе, но от мястото, на което се намирахме, това беше трудно доказуемо. От запад бяха допълзели облаци, гъсти и тъмни като кадифе. Само уличните лампи разсейваха тъмнината.
Не знаех как се справя Робъртс, но мускулите на раменете и шията ми бяха вързани на възел. Всеки път, щом Кай опираше длани в някоя кофа и буташе, аз заставах нащрек. Готова да стрелям, готова да го спася, преди зомбито да изскочи и да му разкъса гърлото. Струйка пот се стичаше по азиатското лице с високи скули. Дори на тази слаба светлина потта блещукаше.
Радвах се да разбера, че не съм единствената, която долавя напрежението. Разбира се, не аз си пъхах лицето в евентуалните скривалища на откачило зомби. Само че не бях уверена колко добър стрелец е Кай, пък и Робъртс, ако става на въпрос. Знаех колко добре стрелям аз самата. Знаех, че мога да забавя тварта достатъчно, за да довтаса подкрепление. Налагаше се да остана на стрелбището. Това беше най-доброто разпределение на труда. Честна дума.
Писъци. Отляво. Ние тримата застинахме. Обърнах се към писъците. Не се виждаше нищо — нищо, освен тъмни къщи и езера от уличната светлина на лампите. Нищо не помръдваше. Но писъците продължиха, високи и ужасени.
Хукнах нататък. Кай и Робъртс побягнаха по петите ми. Носех се, стиснала браунинга с две ръце. Дулото сочеше към небето. Така се тича по-лесно. Не смеех да прибера оръжието. Сполитаха ме видения за покрити с кръв плюшени мечета. Писъците като че позаглъхнаха. Някой пред нас умираше.
Навсякъде в мрака долавях движение. Полицаите тичаха. Всички ние тичахме, но бяхме закъснели. До един бяхме твърде закъснели. Писъците секнаха. Не последваха изстрели. Защо? Нима никой не бе получил чиста цел?
Тичахме покрай страничните дворове на четири къщи, когато се натъкнахме на метална ограда. Наложи се да приберем пистолетите. Не можехме да се катерим с една ръка. Да му се не види. Направих всичко възможно да падна от другата страна приклекнала, използвайки дланите си като опора.
Препънах се в нещо подобно на разкопана пръст в цветна леха. Мачках някакви високи летни цветя. На колене бях значително по-ниска от растенията. Кай кацна до мен. Само Робъртс се приземи на крака.
Кай се изправи, без да вади оръжието си. Аз измъкнах браунинга, приклекнала сред цветята. Бях готова да се изправя, само ако съм въоръжена.
Долових забързано движение, но не видях нищо. Цветята закриваха полезрението ми. Робъртс внезапно падна с писъци назад.
Кай извади пистолета си, но нещо го удари и го събори върху мен. Претъркулих се, но останах затисната под него. Той лежеше неподвижен върху ми.
— Кай, мръдни се, мътните те взели!
Полицаят седна и запълзя към партньорката си, а пистолетът му се очертаваше на светлината на уличните лампи. Взираше се в Робъртс. Тя не мърдаше.
Претърсих с очи мрака, опитвайки се да видя нещо каквото и да е. Движеше се далече по-бързо от човек. Бързо като гул. Никое зомби не би набрало подобна скорост. Да не би да грешах от самото начало? Беше ли нещо друго? Нещо по-лошо? Колко живота щеше да ми струва тази грешка? Робъртс мъртва ли беше?
— Кай, жива ли е? — оглеждах мрака, борейки се с желанието да насочвам поглед само към осветените места. Чуваха се откъслечни викове, но те изразяваха само объркване: „Къде е? Къде отиде?“. Шумотевицата се отдалечаваше.
Изкрещях:
— Насам, насам!
Гласовете се поколебаха, после се насочиха към нас. Вдигаха повече шум и от стадо слонове с артрит.
— Колко зле е ранена?
— Лошо — Кай свали оръжието си. Притискаше шията на Робъртс с ръце. Нещо черно и течно се разстилаше между пръстите му. Боже.
Коленичих от другата страна на жената — с готов за стрелба пистолет, без да отлепям поглед от мрака. Сякаш случилото се отнемаше цяла вечност, но бяха минали само секунди.
Проверих й пулса с една ръка. Беше накъсан, но сърцето й биеше. Дланта ми бе изцапана с кръв. Избърсах я в панталона си. Тварта почти беше прерязала гърлото на Робъртс.
Къде се криеше?
Очите на Кай бяха разширени, зениците му — огромни. На светлината на лампите кожата му изглеждаше съсухрена. Кръвта на партньорката му се стичаше между пръстите му…
Нещо трепна, твърде ниско до земята, за да бъде мъж, но горе-долу с този ръст. Беше просто форма, която се промъкваше покрай къщата пред нас. Каквото и да беше то, навлезе в най-плътната сянка и се опитваше да се измъкне пълзешком.
Подобно поведение показваше повече интелект, отколкото има едно зомби. Не беше правилно. Аз грешах. Грешах, мама му стара. И Робъртс умираше заради мен.
— Остани при нея. Задръж я жива!
— Къде отиваш? — попита Кай.
— След него — и се покатерих по оградата с една ръка. Явно адреналинът ми се покачваше, защото се справих без затруднения.
Докато прекося двора, то бе изчезнало. На светлината на кухненската лампа се очерта пъргав силует, бърз като мишка. Страхотно бърз — но едър, едър като човек.
То заобиколи ъгъла и го изгубих от поглед. Да му се не види. Тичах толкова далече от стената, колкото можех, а стомахът ми бе свит от очакването нечии пръсти да ми разкъсат гърлото. Завих зад къщата със стиснат с две ръце, стабилно насочен пистолет. Нищо. Претърсих мрака и езерата от светлина. Нищо.
Зад мен се чуха викове. Ченгетата бяха пристигнали. Боже, нека Робъртс оцелее!
Ето — движение, пълзене през улицата на ъгъла на друга къща. Някой извика:
— Анита!
Вече тичах към източника на движение и междувременно крещях:
— Докарайте изтребителите! — но не спирах. Не смеех да спра. Бях единствената, която го държеше пред погледа си. Изгубех ли го, щеше да избяга.
Тичах в мрака, сама, след нещо, което може и изобщо да не беше зомби. Не беше най-умната постъпка в живота ми, но то нямаше да ми се изплъзне. Нямаше!
Нямаше да нарани още някое семейство. Не и ако можех да го спра. Днес. Тази нощ.
Прекосих локва светлина, от което мракът натежа още повече и закратко ослепях. Застинах в тъмното, копнеейки очите ми да се приспособят по-бързо.
— Нассстоятелна жена — изсъска нечий глас. Намираше се от дясната ми страна, толкова близо, че космите по ръцете ми настръхнаха.
Застинах, напъвайки периферното си зрение — по-тъмен силует се издигаше от вечнозелените храсталаци, които обгръщаха ъгъла на къщата. Беше се изправил в целия си ръст, но не ме нападаше. Ако ме искаше, щеше да ме докопа преди да се обърна и стрелям. Нали го бях видяла как се движи. Знаех, че съм мъртвец.
— Ти не ссси като оссстаналите… — гласът бе завален, сякаш част от устата липсваше, тъй че се изискваха големи усилия за оформянето на всяка дума. Глас на благородник, изгнил в гроба.
Обърнах се в тази посока — бавно, бавно…
— Положи ме.
Бях извърнала глава достатъчно, за да мога да го различа. Нощното ми зрение е по-добро, отколкото на повечето хора. А и уличните лампи хвърляха повече светлина от очакваното.
Кожата на зомбито беше бледа, жълтеникаво-бяла. Висеше по костите на лицето му като полустопен восък. Но очите му — те не бяха изгнили. Горяха срещу мен с блясък, непосилен за обикновения поглед.
— Къде да те положа? — попитах.
— В гроба ми — отвърна той.
Устните му не се подчиняваха напълно, нямаше достатъчно останала по тях плът.
Светлина блесна в очите ми. Зомбито изпищя и прикри лицето си. Не виждах нищичко. То се удари в мен. Дръпнах спусъка на сляпо. Мисля, че чух изпъшкване, щом куршумът потъна в тялото му. Стрелях отново с една ръка, с другата закрих шията си. Опитвах се да се защитя, докато падах полуослепяла.
Когато успях да видя нещо в пронизаната от електрическа светлина тъмнина, бях сама. Не бях ранена. Защо? „Положи ме в гроба“, бе казало то. В гроба ми. Откъде бе разбрало каква съм? Повечето хора не могат да познаят. Вещиците понякога отгатват, а и другите съживители винаги ме надушват. Другите съживители… Пу, да му се не види!

Долф внезапно се озова до мен и ме изправи на крака.
— Боже, Блейк, ранена ли си?
Поклатих глава.
— Каква, по дяволите, беше тази светлина?
— Халогенно фенерче.
— За малко да ме ослепите.
— Не виждахме добре за изстрел — обясни той.
Полицаи претичаха покрай мен в мрака. Разнесоха се викове:
— Ето го!
Ние с Долф бяхме изостанали заедно с кошмарното, светещо ярко като ден фенерче, а преследването продължаваше.
— То говори с мен, Долф — казах.
— Какво имаш предвид, как така е говорило?
— Помоли ме да го положа в гроба му… — Взирах се в очите на сержанта, докато го казвах.
Чудех се дали и моето лице изглежда като на Кай — бледо, с ококорени черни очи. Защо не бях уплашена?
— Старо е, най-малко на век. Било е някаква вуду клечка приживе. Заради това нещата са тръгнали наопаки. Ето защо Питър Бърк не е успял да го овладее.
— Откъде научи всичко това? То ли ти каза?
Поклатих глава.
— Успях да преценя възрастта по външния му вид. Позна ме като човек, който може да му върне покоя. Само вещица или друг съживител могат да разпознаят каква съм. Залагам на съживител.
— Това променя ли плана ни? — попита Долф.
Втренчих се в него.
— Колко души е убило? — не дочаках отговора му. — Ще го убием. Точка.
— Мислиш като ченге, Анита!
От страна на Долф това беше голям комплимент и аз го приех като такъв.
Нямаше значение какво е било зомбито приживе. Е, и, какво като е било съживител или no-скоро вуду майстор? Какво? Сега беше машина за убиване. Не ме беше убило. Не ме нарани. Но не можех да си позволя да му върна услугата.
В далечината отекнаха викове. Някакъв номер на летния въздух им придаде ехо. Ние с Долф се спогледахме.
Все още държах браунинга.
— Да действаме!
Той кимна.
Хукнахме, но той бързо ме подмина. Краката му бяха далече по-дълги от моите. Не можех да тичам наравно с него. Сигурно щях да го надбягам на дълго разстояние, но не можех да поддържам такава скорост.
Той се поколеба и ме погледна.
— Давай, бягай! — подканих го.
Долф вложи допълнителна скорост и изчезна в мрака. Дори не погледна през рамо. Ако някой му кажеше, че се чувства добре в тъмното, където се скита зомби-убиец, Долф щеше да му повярва. Тоест, повярва на мен.
Това беше комплимент, но така останах да тичам сама в мрака и то за втори път тази нощ. От две противоположни посоки отекваха викове. Бяха изгубили зомбито. Да му се не види.
Забавих ход. Нямах желание да се натъкна на тварта на сляпо. Първия път не ме беше наранило, но му вкарах поне един куршум. Дори и зомбитата се ядосват от такива неща.
Намирах се под студената сянка на някакво дърво. Бях в края на квартала. През цялата задна част на карето минаваше ограда с бодлива тел. Отвъд, докъдето поглед стига, се точеха ниви. Е, поне бяха засети с боб. Зомбито би трябвало да легне, за да се скрие там. Мернах полицаи с фенерчета, които претърсваха в тъмното, но те всички се намираха на поне петдесетина метра от мен.
Те търсеха по земята, в сенките, защото им бях казала, че зомбитата не обичат да се катерят. Но това тук не беше обикновено зомби. Дървото над главата ми зашумоля. Космите по врата ми настръхнаха. Обърнах се светкавично, вдигнах глава нагоре и се прицелих.
Зомбито изсъска срещу мен и скочи.
Стрелях два пъти, преди тежестта му да се стовари върху мен и двамата да се търкулнем на земята. Два куршума в гърдите и то дори не пострада!
Стрелях за трети път, но все едно гърмях по стена.
Зомбито изръмжа в лицето ми, видях счупените му зъби с тъмни петна, дъхът му вонеше на гнило като от току-що разкопан гроб. Изпищях нечленоразделно и дръпнах спусъка отново. Куршумът го улучи в гърлото. Чудовището спря, опитвайки се да преглътне. Да преглътне куршум?
Бляскавите му очи се втренчиха в мен. В него имаше нещо, също като у зомбитата на Доминга със заключените души. Някой надничаше през тези очи. Застинахме като в илюзорните секунди, които траят с години. Той ме беше яхнал през кръста, и държеше дланите си на гърлото ми, но не стискаше, не ме нараняваше, поне засега. Аз пък бях пъхнала пистолета под брадичката му. Никой от куршумите не го беше спрял; защо точно този?
— Нямах намерение да убивам — каза зомбито тихо, — в началото не разззбирах. Не помнех какво сссъм.
Полицаите се скупчиха от двете ни страни и се поколебаха. Долф изкрещя:
— Не стреляйте, не стреляйте, да му се не види!
— Нуждаех се от месссо, имах нужда да си спомня кой сссъм. Опитах се да не убивам. Опитах се да вървя покрай всичките къщи, но не можех. Твърде много къщи… — прошепна зомбито. Хватката му се стегна, мръсните му нокти се врязаха в кожата ми. Стрелях в брадичката му. Тялото отскочи назад, но ръцете му ме стискаха за гърлото.
Натиск, натиск, по-силно, по-силно… Започвах да виждам бели искрици пред очите си. Нощта се претапяше от черно в сиво. Притиснах пистолета точно над носа му и дръпнах спусъка отново, и отново.
Зрението ме подвеждаше, но все още чувствах ръцете си и дърпах спусъка. Мрак се спусна над очите ми и погълна света. Вече не чувствах и ръцете си.
Събудих се от писъци, ужасни писъци. Смрадта на горяща плът и косми беше плътна и лепнеше по езика ми.
Поех си дълбоко дъх — заболя ме. Разкашлях се и се помъчих да седна. Долф ме подкрепи. Държеше пистолета ми. Поемах си накъсано дъх и кашлях достатъчно силно, че да си разраня гърлото. Или пък зомбито вече го бе направило?
В лятната трева се търкаляше нещо с размерите на човек. Бе обгърнато от яркооранжеви пламъци, които разсейваха мрака в огнени сенки, досущ като слънчеви лъчи по вода.
До зомбито стояха двама изтребители в огнеупорни костюми и го поливаха с напалм, сякаш беше гул. Тварта пищеше високо, редеше писъците си един след друг, монотонно и непрестанно.
— Исусе, защо не умира? — Наблизо стоеше Зербровски. Лицето му изглеждаше оранжево на светлината на огъня.
Не казах нищо. Нямаше нужда да говоря на глас. Зомбито не искаше да умре, защото приживе е било съживител. Поне толкова знаех за зомбитата на съживителите. Това, което не знаех е, че излизат от гроба, алчни за плът. Че си припомнят, само ако се хранят с месо.
Това не го бях знаела. Не исках и да го знам.
Джон Бърк излезе тромаво на светлината на огъня. Притискаше едната си ръка към гърдите. По дрехите му се стичаше кръв. Дали зомбито бе успяло да си пошушука и с Джон? Дали той знаеше защо тварта не умира?
Зомбито се обърна, огънят изрева около него. Тялото му беше като восъчна свещ. Направи една треперлива крачка към нас. Горящите му ръце посегнаха към мен. Към мен.
След това бавно падна по лице в тревата. Рухна като отсечено дърво на забавен кадър, борейки се за живот. Ако това беше думата. Изтребителите останаха в готовност, без да поемат рискове. Не ги виня.
Навремето това зомби е било некромант. Тази горяща черупка, бавно палеща тревата, е била същата като мен. Дали ще стана чудовище, ако ме вдигнат от гроба? Дали? Предпочитам да не научавам. В завещанието ми е вписана кремация, защото не искам някой да ме вдигне ей тъй, за забавление. Сега имах и друга причина за това. Една ми стигаше.
Гледах как плътта почернява, сгърчва се и се бели. Мускули и кости избухваха в миниатюрни експлозии, в малки облачета от искри.
Гледах как зомбито умира и си дадох обещание. Щях да пратя Доминга Салвадор да гори в ада заради онова, което бе сторила. Има клади, които траят цяла вечност. Клади, пред които напалмът изглежда като временно неудобство. Тя щеше да гори цяла вечност, и това бе наполовина по-кратко, отколкото й се полагаше.

33

Лежах по гръб в спешното. Бяла завеска ме скриваше от поглед. Шумовете от другата страна на завесата бяха високи и недружелюбни. Харесвах перденцето си. Възглавницата беше плоска, а масата за преглед — твърда. Беше бяла, чиста и прекрасна. Болеше ме като преглъщах. Болеше ме мъничко и като дишах. Но дишането беше важно. Хубаво беше да можеш да го правиш.
Лежах си съвсем тихо. За разнообразие правех онова, което ми беше наредено. Слушах дишането и биенето на сърцето си. Когато почти съм умряла, винаги се интересувам от тялото си. От най-разнообразните звуци, които носиш през живота почти незабелязани. Усещах как кръвта пулсира през вените в ръцете ми. Можех да вкуся спокойния си, редовен пулс в устата, досущ като бонбон.
Бях жива, а зомбито — мъртво. Доминга Салвадор — в затвора. Животът беше хубав.
Долф бутна завесата. Дръпна я след себе си, както човек би затворил вратата на стая. И двамата се преструвахме, че сме в уединение, макар под ръба на завесата да се виждаха краката на минаващите хора.
Усмихнах му се. Той отвърна на усмивката ми.
— Радвам се да те видя на крака.
— За краката не съм убедена — казах. Гласът ми беше дрезгав. Закашлях се в опит да си прочистя гърлото, но всъщност не помогна много.
— Какво казва докторът за гласа ти? — попита Долф.
— Временно ще съм тенор… — като видях изражението му, допълних: — Ще мине.
— Добре.
— Как е Бърк?
— Зашиха го, не е пострадал сериозно.
Поне за това се бях досетила, след като го видях снощи, но беше хубаво да го чуя от друг.
— А Робъртс?
— Ще живее.
— Но ще се оправи ли? — наложи ми се да преглътна мъчително. Болеше ме да говоря.
— Ще се оправи. Кай също е порязан, на ръката. Знаеше ли?
Поклатих глава, но спрях насред движението. И това болеше.
— Не можах да видя.
— Само няколко шева. Всичко е наред. — Долф пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Загубихме трима. Един е пострадал по-зле от Робъртс, но ще се оправи.
Взирах се в него.
— Вината е моя.
Той се намръщи.
— Това пък откъде го измисли?
— Трябваше да се сетя — пак преглътнах, — че не е обикновено зомби.
— Все пак си беше зомби, Анита! Права излезе. И единствена се сети, че се крие в някоя от проклетите кофи за боклук… — сержантът ми се ухили. — А и ти почти умря, докато го убиеш. Мисля, че си изпълни задачата.
— Не го убих аз. Изтребителите бяха — от по-дългите думи май ме болеше повече, отколкото от по-късите.
— Помниш ли какво стана, преди да припаднеш?
— Не.
— Ти изпразни пълнителя в лицето му. Издуха му шибания мозък от главата. След това се отпусна. Помислих, че си мъртва. Боже! — Той поклати глава. — Не повтаряй повече този номер пред мен, става ли?
Усмихнах се.
— Ще се постарая.
— Когато мозъкът му протече от тила, то се изправи. Ти му изби желанието за борба.
Зербровски се пъхна в тясното пространство и остави завесата дръпната. Видях малко момченце с окървавена ръка, което плачеше в прегръдките на някаква жена. Долф решително дръпна пердето. Обзалагам се, че Зербровски е от онези, които никога не затварят чекмеджетата у дома.
— Още вадят куршумите от трупа. И до един са твои, Блейк!
Само го гледах.
— Ти си адски гадна кучка, Блейк.
— Все някой трябва да се навърта край теб, Зербро… — не успях да произнеса името му. Болеше. Много.
— Боли ли те? — попита Долф.
Кимнах внимателно.
— Докторът ще ми даде обезболяващо. Вече ме боднаха срещу тетанус.
— На бледото си вратле имаш огърлица цъфтящи синини — осведоми ме Зербровски.
— Колко поетично — казах.
Той сви рамене.
— Ще отида да нагледам пак и останалите ранени, след което ще хвана някой униформен да те закара до вкъщи — каза Долф.
— Благодаря.
— Не смятам, че си в състояние да караш сама.
Може и да беше прав. Чувствах се като лайно, но щастливо лайно. Бяхме се справили. Бяхме разрешили случая и виновните отиваха в затвора. Ура!
Докторът се появи с обезболяващите. Погледна двамата полицаи.
— Добре! — и ми връчи шишенце с три хапчета в него. — Това трябва да ти стигне за през нощта и за утре. На твое място бих се обадил, че съм болен, гледаше Долф, докато ми говореше. — Чу ли това, шефе?
Сержантът се понамръщи:
— Аз не съм й шеф.
— Но си началникът, нали? — попита докторът.
Долф кимна.
— Тогава…
— Аз съм под наем — обясних.
— Наем ли?
— Може да се каже, че сме я взели назаем от друг отдел — обясни Зербровски.
Докторът кимна.
— Ами тогава кажете на началниците й да я освободят за утре. Може и да не изглежда толкова зле като останалите, но е получила гаден шок. Голям късмет има, че не е осакатена завинаги.
— Тя няма началници — обади се Зербровски, — но ще кажем на шефа й.
И се ухили на доктора.
Намръщих се срещу злорадото ченге.
— Е, тогава може да си ходиш. Наглеждай драскотините за инфекция. Също и ухапването на рамото… докторът поклати глава. — Вие, ченгетата, си печелите парите с пот на челото! — и си тръгна, след като сподели тази мъдрост с нас.
Зербровски се разсмя.
— Нямаше да е добре докторчето да узнае, че сме оставили цивилна да пострада!
— Тя има гаден шок! — допълни Долф.
— Много гаден! — ухили се Зербровски. И двамата се разсмяха.
Аз седнах внимателно и преметнах крака през ръба на леглото.
— Ако двамцата сте свършили да се хилите, имам нужда от превоз до вкъщи!
Те продължаваха да се смеят така, че от очите им избиваха сълзи. Не беше чак толкова забавно, но ги разбирах. За разтоварване на напрежението смехът е много по-добър от сълзите. Не се присъединих, понеже силно подозирах, че от смеха ще ме заболи.
— Ще те закарам до вас — успя да вмъкне Зербровски сред пристъпите на кикота.
Наложи се да се усмихна. Самата гледка как те двамата с Долф се хилят беше достатъчна да предизвика усмивка.
— Не, не — възрази сержантът. — Вие двамата, насаме в кола? Само единият ще излезе от нея жив!
— И това ще съм аз — допълних.
Зербровски кимна:
— Не е ли самата истина!
Хубаво е да знае човек, че поне за нещо бяхме на едно мнение.

34

Когато пристигнахме пред блока ми, бях полузаспала на задната седалка на полицейската кола. Пулсиращата болка в гърлото ми бе затихнала под вълната от обезболяващото. Чувствах се почти безплътна. Какво ми беше дал докторът? Чувствах се страхотно, сякаш светът бе някакъв филм, който няма почти нищо общо с мен. Далечен и безвреден като сън.
Бях връчила ключовете от колата си на Долф. Той обеща да накара някой да я паркира пред сградата до сутринта. Каза също, че ще се обади на Бърт и ще му каже, че този ден няма да ходя на работа. Питах се как ли моето началство ще понесе новината. Питах се и дали ми пука. Нъц.
Един от униформените полицаи се наведе през седалката и попита:
— Ще се справите ли, госпожо Блейк?
— Госпожица — поправих го по навик.
Той се поусмихна, докато ми отваряше вратата. В полицейските коли няма дръжки отзад. Налагаше се да ми кавалерства, но го направи с удоволствие и повтори:
— Ще се оправите ли, госпожице Блейк?
— Да, офицер… — наложи се да присвия очи, за да прочета баджа му, — Осбърн. Благодаря, че ме докарахте у дома. И на вашия партньор също!
Партньорът му стоеше от другата страна на колата, облегнал ръце на покрива й.
— Голям кеф е най-сетне да се запознаем с Екзекуторката на Отряда на привиденията! — Той се ухили при тези думи.
Примигнах срещу него и се постарах да се взема в ръце достатъчно, за да мога да говоря и да мисля едновременно.
— Бях Екзекуторката много преди да се появи Отрядът на привиденията.
Той разпери ръце, все още с усмивка.
— Не се обиждайте!
Бях твърде уморена и твърде упоена, за да се притеснявам. Просто поклатих глава.
— Благодаря отново!
Залитах леко нагоре по стълбите. Стиснах перилото, сякаш е спасително въже. Тази нощ щях да спя. Можеше да се събудя насред коридора, но щях да спя.
След два опита успях да вкарам ключовете в ключалката. Олюлях се в апартамента и облегнах чело на вратата, за да я затворя. Врътнах ключа и ето ме в безопасност. Бях вкъщи. Бях жива. Зомбито убиец бе унищожено. Имах желание да се разкикотя, но го пораждаше обезболяващото. Никога не се хиля самичка.
Стоях си, облегнала глава на вратата. Взирах се в маратонките си. Струваха ми се много далечни, сякаш разстоянията се бяха увеличили откакто за последен път си погледнах обувките. Докторът ми беше дал много шантаво хапче. Нямаше да го пия утре. Твърде много променяше реалността за вкуса ми.
До маратонките ми се появиха върховете на черни ботуши. Откъде пък ботуши в апартамента ми? Понечих да се обърна. Посегнах към пистолета си. Твърде късно, твърде бавно, значи — много, много зле…
Здрави черни ръце се сплетоха на гърдите ми и ме приковаха. Приковаха ме срещу вратата. Опитах се да се преборя, но вече беше твърде късно. Бяха ме хванали. Извих врат назад, опитвайки се да се преборя с проклетото лекарство. Би трябвало да съм ужасена. Адреналинът прииждаше, но някои лекарства изобщо не се вълнуват дали тялото ти трябва или не. Принадлежиш на хапчето, докато то не се изчерпи. Точка. Смятах да освиткам доктора. Ако оживея.
Към вратата ме приковаваше Бруно.
Томи се появи отдясно. Държеше спринцовка в ръка.
— Не!
Бруно притисна устата ми с длан. Опитах се да го ухапя и той ме удари. Шамарът помогна малко, но светът си остана увит в памук и далечен. Ръката на телохранителя миришеше на афтършейв. Задавяща сладост.
— Това е почти прекалено лесно — каза Томи.
— Просто действай! — отвърна Бруно.
Взирах се в иглата, която приближаваше рамото ми. Трябваше да им кажа, че вече съм упоена, но Бруно притискаше устата ми с длан. Би трябвало да попитам какво има в спринцовката и дали няма да даде някой гаден ефект в комбинация с онова, което вече бях пила. Така и не ми позволиха, обаче.
Иглата се заби. Сковах се цялата, напънах се да се боря, но Бруно ме държеше здраво. Не можех да помръдна. Не можех да се измъкна. По дяволите. По дяволите! Адреналинът най-сетне започна да прогонва мътилката, но беше твърде късно. Томи извади иглата от ръката ми и каза:
— Съжалявам, но нямаме алкохол да го полеем! — и ми се ухили.
Мразех го. Мразех ги и двамата. И ако инжекцията не ме убиеше, щях да ги убия и двамата. Задето ме плашеха. Задето ме караха да се чувствам безпомощна. Задето ме бяха хванали неподготвена, упоена и глупава. Ако преживеех тази си грешка, никога нямаше да я повторя. Мили Боже, моля те, нека оцелея след тази грешка!
Бруно ме държеше обездвижена и няма, докато усетих инжекцията да влиза в действие. Приспа ми се. В плен ме държеше лош тип, а на мен ми се спеше! Опитах се да се съпротивлявам, но не успях. Клепачите ми затрепкаха. Мъчех се да ги задържа отворени. Спрях да се опитвам да се измъкна от хватката на Бруно и вложих всички сили в битката да не затворя очите си.
Взирах се във вратата и се опитвах да остана будна. Вратата заплува в замайващи вълни, сякаш я гледах през вода. Клепачите ми се спуснаха, отскочиха нагоре… спуснаха се. Не можех да си отворя очите. Малка част от мен крещеше в мрака, но останалото… чувствах се отпусната и сънена, и — колко странно — в безопасност.

35

Намирах се на самия ръб на пробуждането. Когато знаете, че вече не спите, но всъщност не ви се иска да се будите. Тялото ми беше натежало. Главата ми пулсираше. И гърлото ме болеше.
Последната мисъл ме накара да отворя очи. Взирах се в бял таван. По боята като разлято кафе се точеха кафяви петна влага. Не си бях вкъщи. Къде се намирах?
Спомних си как ме притискаше Бруно. Иглата. Седнах. Светът заплува в ярки вълни от цвят. Рухнах обратно на леглото и прикрих очите си с длан. Това помогна малко. Какво ми бяха бутнали?
Бях останала с впечатление, че не съм сама. Някъде в този замайващ вихър от цветове имаше човек. Имаше ли? Отворих отново очи, този път по-бавно. Бях напълно доволна да разглеждам съсипания от теч таван. Намирах се на голямо легло. Две възглавници, чаршафи, одеяло. Внимателно извърнах глава и открих, че се взирам в лицето на Харолд Гейнър. Той седеше до леглото. Не с такава гледка исках да се събудя.
Зад него, на издраскан скрин с чекмеджета се облягаше Бруно. Презраменният кобур врязваше черни линии през синята му риза с къси ръкави. В подножието на леглото имаше също толкова издраскана масичка. Намираше се между два високи прозореца. Те бяха заковани с нови, ухаещи сладко дъски. Миризмата на бор се носеше в горещия, застоял въздух.
Започнах да се потя веднага щом осъзнах, че няма климатик.
— Как се чувствате, госпожице Блейк? — попита Гейнър. Гласът му все още бе веселият глас на Дядо Коледа, но леко шипящ. Сякаш говореше много развеселена змия.
— И по-добре съм се чувствала — заявих.
— О, убеден съм. Спахте повече от двадесет и четири часа. Знаете ли?
Дали ме лъжеше? Защо би ме излъгал колко време съм спала? Какво щеше да спечели? Нищо. Значи казваше истината, най-вероятно.
— Какво, по дяволите, ми боднахте?
Бруно се отлепи от стената. Изглеждаше почти притеснен.
— Не знаехме, че вече сте взели приспивателно.
— Болкоуспокояващо — уточних.
Той сви рамене.
— Все същата работа, когато го смесите с торазин.
— Сложили сте ми упойка за животни?
— Е, стига де, госпожице Блейк, използват го също и в психиатричните заведения. Не само при животни — уточни Гейнър.
— Леле — казах. — От това ми стана къде-къде по-добре!
Той се усмихна широко.
— Ако се чувствате достатъчно добре да си играете на шегички, тогава сигурно сте достатъчно добре, за да станете.
На шегички ли? Само дето сигурно беше прав. Честно казано, изненадах се, че не ме бяха вързали. Радвах се, но се изненадвах.
Седнах — този път значително по-бавно. Стаята само се залюля съвсем лекичко, преди да се установи в нормално положение. Поех си дълбоко дъх — болеше ме. Опипах гърлото си. И от докосването до кожата болеше.
— Кой ви направи тези ужасни синини? — попита Гейнър.
Да излъжа или да кажа истината? Отчасти лъжа.
— Помагах на полицията да хване един лош тип. Малко изтървахме положението.
— И какво стана с този лош тип? — поинтересува се Бруно.
— Вече е мъртъв — отвърнах.
Нещо премина по лицето на телохранителя. Твърде набързо, за да го разчета. Може би уважение? Нъц.
— Знаете защо ви доведохме тук, нали?
— За да вдигна едно зомби — отвърнах.
— Да вдигнете едно много старо зомби, точно така.
— Вече два пъти отказах предложението ви. Какво ви кара да смятате, че ще си променя намеренията?
Гейнър се усмихна — такъв един весел дърт елф.
— Ами, госпожице Блейк, разполагам с Бруно и Томи да ви убедят, че грешите. Все още смятам да ви дам милион долара за вдигането на това зомби. Цената не се е променила.
— Последния път Томи ми предложи милион и половина — напомних.
— Да, но в случай че дойдете доброволно. Не можем да платим пълната цена, след като ни насилвате да поемаме такъв риск!
— Досущ като термин за отвличане, употребяван във федералния затвор! — казах.
— Точно така. Упоритостта вече ви костваше петстотин хиляди долара. Наистина ли си струва?
— Няма да убия човешко същество, за да можете да си търсите съкровището.
— Малката Уанда си е развързала езика.
— Просто налучквах, Гейнър. Прочетох досието ви и там се споменаваше манията по бащиния ви род.
Страхотна лъжа. Само Уанда знаеше тази подробност.
— Боя се, че е твърде късно. Знам, че Уанда е говорила с вас. Тя си призна всичко.
Признала си е? Взирах се в милионера, опитвайки се да разчета безизразното му, добронамерено лице.
— Какво имате предвид с това признание?
— Имам предвид, че я дадох на Тони за разпит. Той не е такъв майстор като Сисъли, но пък оставя повече материал след себе си. Не исках да убивам малката ми Уанда.
— Къде е тя сега?
— Наистина ли ви е грижа какво е станало с някаква курва? — Очите му бяха бляскави като на птица. Преценяваше ме, оценяваше и реакциите ми.
— Тя не значи нищо за мен — казах. Надявах се, че изражението ми е също толкова безизразно като тона. Точно сега те не се канеха да я убиват. Ако сметнеха, че ще ме наранят чрез Уанда, можеше и да й посегнат.
— Сигурна ли сте?
— Вижте какво, не съм спала с нея. Тя е просто напълно пречупена евтина курва.
Гейнър се усмихна:
— Какво можем да сторим, за да ви убедим да вдигнете това зомби за мен?
— Няма да извърша убийство заради вас, Гейнър. Не ви харесвам чак толкова — казах.
Той въздъхна. Розовобузото му лице изглеждаше като тъжна кукла.
— Ще ни карате да действаме по трудния начин, нали, госпожице Блейк?
— Не знам как да стане по лесния — отвърнах. Облегнах гръб на напуканата дървена табла на леглото. Чувствах се достатъчно удобно, но все още бях малко замаяна. Все пак беше най-доброто състояние, до което щях да се докарам, поне засега. Определено беше подобрение в сравнение с безсъзнанието.
— Всъщност, още не сме ви наранили — уточни Гейнър. — Реакцията на торазина с каквото там лекарство сте поели, беше случайност. Не сме ви навредили съзнателно.
Това можеше да се оспори, но реших да не възразявам.
— Е, та накъде поемаме оттук?
— В нас са и двата ви пистолета — каза Гейнър. Без оръжие сте просто една дребна жена в ръцете на едри, силни мъже.
Усмихнах се.
— Свикнала съм да бъда най-дребното хлапе в квартала, Хари!
Той се намръщи болезнено:
— Харолд или Гейнър, но никога Хари.
Свих рамене.
— Ами добре.
— Не сте ли поне малко уплашена, че сте изцяло в наши ръце?
— Може да се спори по въпроса.
Милионерът погледна към Бруно.
— Такава самоувереност… откъде я черпи?
Бруно не каза нито дума. Просто се взираше в мен с празните си кукленски очи. Очи на телохранител — наблюдателни, подозрителни и празни, всичко наведнъж.
— Покажи й, че работата е сериозна, Бруно!
Чернокожият се усмихна — бавно разгъване на устните, което остави очите му мъртви като на акула. Отпусна рамене, опря се на стената и поразгря мускулите си. Дори не отклони поглед от мен.
— Доколкото схващам, аз съм в ролята на боксовата круша? — попитах.
— Много добре казано — съгласи се Гейнър.
Бруно се отдръпна от стената, готов и изгарящ от нетърпение. Уф, добре. Изхлузих се от отсрещната страна на леглото. Нямах желание Гейнър да посяга към мен. Обсегът на Бруно беше два пъти колкото моя. Имаше наистина дълги крака. Тежеше поне петдесетина кила повече, и всичко това за сметка на мускули. Щях да пострадам сериозно. Но, освен ако не ме вържеха, възнамерявах да падна със замах. Стигаше ми да нанеса и една сериозна травма, за да остана доволна.
Излязох иззад леглото, отпуснала ръце край хълбоците си. Вече бях заела леко приведената стойка, която използвах на тепиха за джудо. Сериозно се съмнявах, че любимото бойно изкуство на Бруно е джудото. Бих предположила, че е карате или таекуондо.
И наистина, телохранителят стоеше в странна на вид стойка, някъде по средата между Х и Т. Сякаш някой му беше хванал дългите крака и ги беше смачкал в коленете. Но щом тръгнах към него, той даде заден като рак и бързо се изплъзна от обхвата ми.
— Джиуджицу? — Не че много исках да знам.
Той вдигна вежди.
— Повечето хора не го разпознават.
— Виждала съм на живо — отвърнах.
— А владееш ли го?
— Не.
Той се усмихна.
— Тогава ще пострадаш.
— Дори и ако знаех джиуджицу, пак щях да пострадам — възразих.
— Но щеше да е честен бой.
— Ако двама хора са с еднакви умения, ръстът има значение. Якият едър тип винаги ще набие умелия дребен тип — свих рамене. — Не е задължително да ми харесва, просто това е истината.
— Ужасно спокойна си — констатира Бруно.
— Ще ми бъде ли от полза да изпадна в истерия?
Той поклати глава.
— Не.
— Тогава по-добре да си изпия лекарството, извинявай за израза, като мъж.
Той се намръщи срещу мен. Бруно беше свикнал хората да се плашат от него. Аз не се страхувах. Бях решила да си понеса тупаника. А с това решение вървеше и известна доза спокойствие. Щяха да ме натупат — не особено приятно, но пък се бях настроила по въпроса. Можех да го понеса. Бях го понасяла и преди. Ако имах избор между, а) да ме набият и б) да изпълня човешко жертвоприношение, предпочитах побоя.
— Готова или не… — проточи Бруно.
— … ти идваш — довърших вместо него. Започваше да ми писва от тази размяна на реплики. — Или ме удари, или се изправи. Изглеждаш много смешно, както си приклекнал.
Юмрукът му се стрелна като тъмна змия. Блокирах с рамо. От удара ръката ми се вцепени. Дългият му крак ритна и се сблъска здраво със стомаха ми. Превих се, точно както се очакваше, и всичкият ми въздух изскочи наведнъж. Другият крак на Бруно излетя и ме удари отстрани по главата. Същата буза, която бе цапардосал и Сеймор. Паднах на пода, без да съм съвсем сигурна коя част от тялото си трябва да гушна най-напред.
Стъпалото на Бруно отново се понесе към мен. Хванах го с две ръце. Надигнах се бързо с надеждата да заклещя коляното му и да изкъртя капачката. Но той се изви встрани и за миг се отдели от земята.
Паднах и оставих въздушното течение да изсвисти в ушите ми, докато кракът му риташе там, където се бе намирала главата ми. Отново бях на земята, този път по мой избор. Телохранителят застана над мен, невероятно висок, гледан от този ъгъл. Лежах на хълбок с присвити колене.
Бруно се наведе, явно с намерение да ме изправи насила. Ритнах го с двата крака, под ъгъл спрямо коленните му капачки. Удариш ли точно над или под тях, ги изместваш.
Кракът му поддаде и той изпищя. Сработи! Да му се не види. Не се опитах да се боря с Бруно. Не посегнах към пистолета му. Хукнах към вратата.
Гейнър замахна да ме сграбчи, но много преди да успее да завърти шантавата си количка, аз си бях отворила и излязох в дълъг коридор. Беше прав, с много врати и с по един остър завой във всеки край. И един брой Томи в средата.
Томи беше изненадан да ме види. Посегна към кобура под мишницата си. Врязах се в рамото му и го подсякох с крак. Той падна заднешком и ме сграбчи. Стоварих се върху него, като се постарах коляното ми да се забие в слабините му. Хватката му се разхлаби достатъчно, за да му се изплъзна. Иззад мен откъм стаята се разнасяха шумове. Не погледнах назад. Ако някой се канеше да стреля по мен, не исках и да го виждам.
Коридорът завиваше рязко. Почти стигнах до края, когато миризмата ме забави от тичане до ходене. Смрад на трупове точно зад ъгъла. Какво бяха правили тук, докато спях?
Погледнах през рамо. Томи още лежеше на пода и се гърчеше. Бруно се бе облегнал на стената с пистолет в ръката, но не се прицелваше в мен. Гейнър седеше на количката си и се усмихваше.
Нещо не беше наред…
Иззад задънения ъгъл се появи онова нещо, което хич не беше наред. Ама никак. Не беше по-високо от едър мъж, може би метър и осемдесет. Но беше поне метър и двайсет широко. Имаше два крака — или може би три, трудно беше да се каже. Тварта беше зловещо бледа, като всички зомбита, но това тук гледаше с дузина очи. Там, където би трябвало да се намира шията, имаше мъжко лице. Очите му бяха тъмни и ясни, и лишени от всякакъв здрав разум. От раменете израстваше кучешка глава. Разлагащата се кучешка уста ми се озъби. Насред целия този хаос стърчеше женски крак с все черната обувка с висок ток.
Тварта се олюляваше към мен. Размахваше примерно три от дузината си ръце и напредваше полека. Зад себе си оставяше следа като охлюв.
Доминга Салвадор излезе иззад ъгъла.
— Buenas noches, chica.
Чудовището ме стресна, но видът на ухилената срещу мен Доминга ме уплаши малко повече от него.
Тварта спря да се движи. Намести се в коридора, коленичила на несходните си крака. Дузината й усти се задъхваха, сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.
Или може би тварта не харесваше собствената си смрад. Аз например не я харесвах. Прикриването на носа и устата с длан не помагаше особено. В коридора внезапно замириса на развалено месо.
Гейнър и пострадалите му телохранители останаха далече от нас. Може би не им харесваше да се намират близо до малкия любимец на Доминга. На мен също не ми допадаше особено. Каквато и да бе причината, бяхме сами. Само тя, аз и чудовището.
— Как се измъкна от затвора?
По-добре да се разправим най-напред с обикновените проблеми. Онези, от които ти се стапя мозъкът, да почакат.
— Платих си гаранцията — отвърна Сеньората.
— Толкова бързо при убийство, свързано с вещерство?
— Вудуто не е вещерство — възрази тя.
— Законът го смята за равнозначно, ако става дума за убийство.
Тя сви рамене и се усмихна сладко. Мексиканската баба от кошмарите ми.
— Имаш си джобен съдия — констатирах.
— Мнозина се боят от мен, chica. Добре е да си сред тях.
— Ти си помогнала на Питър Бърк да вдигне зомбито за Гейнър.
Доминга само ми се усмихваше.
— Защо просто не го вдигна ти самата? — попитах.
— Не исках някой безскрупулен тип като Гейнър да става свидетел как убивам човек. Можеше да го използва за изнудване.
— А той не е знаел, че си убила човек за гри-грито на Питър?
— Точно така — кимна тя.
— Тук си изпокрила всичките си чудовища?
— Не всичките. Ти ме накара да разруша голяма част от нещата си, но това спасих. Вече виждаш защо… — тя плъзна длан по хлъзгавия хълбок на своето чудовище-шедьовър.
Потреперих. Смразяваше ме самата мисъл да докосваш тази гнусотия. Но пък…
— И как го сглоби?
Просто трябваше да знам. Беше съвсем очевидно творение на владяното и от двете ни изкуство, тъй че трябваше да науча.
— Ами, ти със сигурност можеш да съживяваш отделни части от мъртъвци… — поде Доминга.
Можех, но досега не бях срещала друг човек със същата способност.
— Да — признах.
— Е, открих, че тези части могат да се съберат и да се сглобят.
Взирах се в разпадащото се чудо.
— Да се сглобят ли?
От самата мисъл ми призляваше.
— Мога да създавам нови твари, каквито никога не са съществували.
— Ти създаваш чудовища! — казах.
— Вярвай, в каквото си искаш, chica, но съм тук, за да те убедя да вдигнеш мъртвец за Гейнър.

— И защо не го направиш ти самата?
Гласът на милионера се разнесе точно иззад нас. Обърнах се трескаво, облягайки гръб на стената, за да мога да следя всички. Каква полза бих имала от това? Откъде да знам.
— Силата на Доминга тръгна накриво веднъж. Това е последният ми шанс. Последният известен гроб. Не искам да рискувам с нея.
Доминга присви очи, а изтънелите й от възрастта ръце се свиха в юмруци. Не й харесваше да я отхвърлят с лека ръка. Не бих могла да я виня.
— Тя е способна на това, Гейнър, ще й бъде по-лесно, отколкото на мен.
— Ако наистина вярвах в това, щях да те убия, защото вече нямаше да си ми нужна.
Хмм, разумно изказване.
— Нали накара Бруно да ме подгрее. Сега какво?
Гейнър поклати глава.
— Такова малко момиченце да свали и двамата ми телохранители!
— Казах ти, че обичайните методи на убеждение няма да й подействат — напомни Доминга.
Взирах се покрай нея в разпадащото се чудовище. Тя наричаше това „обичайно“?
— И какво предлагаш? — попита Гейнър.
— Заклинание за принуда. Ще прави, каквото й наредя, но отнема известно време да се сътвори такова заклинание за силен човек като нея. И ако тя бе поне малко запозната с вудуто, изобщо нямаше да подейства. Но въпреки уменията си, госпожичка Блейк е като бебе в тази област.
— Колко време ще ти трябва?
— Два часа, не повече.
— По-добре да подейства! — предупреди Гейнър.
— Не ме заплашвай! — обади се Доминга.
О, Боже, може би лошите типове щяха да се сбият и да се утрепят едни други.
— Плащам ти достатъчно пари да си купиш собствена държава. Искам да получа резултати!
Доминга сведе глава.
— Плащаш ми добре, това е вярно. Няма да те подведа. Ако мога да накарам Анита да убие човек, тогава мога да я накарам и да ми помага със зомбитата. Ще ми помогне да възстановя онова, което ме накара да съсипя. Забелязваш ли иронията?
Гейнър се усмихна като малоумен елф.
— Това ми харесва.
— Е, на мен пък — не — заявих.
Той ми се намръщи.
— Ще правиш, каквото ти наредя. Ти беше много лоша.
Лоша ли? Аз?
Бруно беше успял да се приближи до нас. Облягаше се тежко на стената, но пистолетът му беше съвсем стабилно насочен към средата на гърдите ми.
— Вече искам да те убия — каза той. В гласа му долавях болка.
— Изваденото коляно боли ужасно, нали? — усмихнах се аз. По-добре мъртва, отколкото слуга на вуду-кралицата.
Мисля, че той стисна зъби. Пистолетът трепна за миг, но според мен в пристъп на гняв, не на болка. — Ще се насладя на смъртта ти!
— Не се справи толкова добре миналия път. Според мен съдиите щяха да присъдят точка на мен.
— Няма никакви шибани съдии наоколо. И ще те убия!
— Бруно — намеси се Гейнър, — тя ни е нужна жива и здрава.
— А след като вдигне зомбито? — попита телохранителят.
— Ако е на услугите на Сеньората, тогава няма да я нараняваш. Ако заклинанието не подейства, можеш да я убиеш!
Бруно оголи зловещо зъби. Беше по-скоро озъбване, а не усмивка.
— Надявам се заклинанието да се издъни.
Гейнър погледна към телохранителя си.
— Не оставяй личните чувства да влияят на работата ти, Бруно!
Чернокожият преглътна с усилие.
— Да, господине.
Стори ми се, че обръщението не му се отдава с лекота.
Иззад ъгъла зад гърба на Доминга се появи Енцо. Придържаше се близо до стената и колкото се може по-далече от „творението“. В крайна сметка Антонио бе загубил работата си като телохранител. Е, какво пък. Беше много по-добър в ролята на пойна птичка.
Томи изкуцука по коридора, все още малко превит. Големият магнум бе в ръцете му. Лицето му бе почти пурпурно от гняв или пък може би от болка.
— Ша та освиткам — изсъска той.
— Подреди се на опашката — отвърнах.
— Енцо, помогни на Бруно и Томи да вържат това момиченце на стола в стаята. Тя е много по-опасна, отколкото изглежда — нареди Гейнър.
Енцо ме хвана за ръката. Не се съпротивлявах. Смятах, че в неговите ръце съм в по-голяма безопасност, отколкото у другите двама. Томи и Бруно изглеждаха така, сякаш изгаряха от нетърпение да извъртя някой номер. Май искаха да ме наранят.
Докато Енцо ме водеше покрай тях, казах:
— Дали е, защото съм жена или вие двамата винаги понасяте тежко поражението?
— Ша я гръмна — изсумтя Томи.
— После — отвърна Гейнър, — после.
Питах се дали говори сериозно. Ако заклинанието на Доминга подействаше, щях да съм като живо зомби, което се подчинява на волята й. Ако не подействаше, тогава Томи и Бруно щяха да ме убият, при това бавничко. Надявах се да има и трети вариант.

36

Третият вариант беше да съм вързана за стола в стаята, където се събудих. Беше най-добрият от трите, но не особено добър. Не обичам да ме връзват. Това означава, че възможностите ти от няколко са сведени до нулата. Доминга отряза кичур-два от косата ми и няколко нокътя. Коса и нокти за заклинанието за подчинение. Мамка му.
Столът беше стар и с права облегалка. Китките ми бяха вързани към пречките, които образуваха облегалката. Глезените ми — поотделно за краката на стола. Въжетата бяха стегнати. Подърпах ги с надежда за малко пространство. Нямаше.
Бяха ме връзвали и преди и винаги съм изживявала фантазия в стил Худини — че този път ще ми оставят достатъчно хлабавина, за да се измъкна. Но в реалността просто не става така. Вържат ли те, оставаш си вързан, докато някой не те пусне.
Проблемът е, че когато ме пуснеха, щяха да изпробват малко гадно заклинанийце върху мен. Трябваше да се измъкна преди това. Някак си. Трябваше да се измъкна. Мили Боже, нека се измъкна!
Като по поръчка, вратата се отвори — но не пристигаше помощ.
Влезе Бруно, понесъл Уанда на ръце. По дясната й буза бе засъхнала кръв от рана над окото. На лявата й буза цъфтеше голяма синина. Долната й устна бе подута и имаше малък кървящ разрез. Очите й бяха затворени. Не бях убедена дори дали е в съзнание.
Лицето ме болеше отляво, там, където Бруно ме беше ритнал, но в сравнение с раните на Уанда това не беше нищо.
— Сега какво? — попитах Бруно.
— Доведох ти компания. Когато се събуди, питай я какво друго й стори Томи. Да видим дали това ще те убеди да вдигнеш зомбито.
— Мислех, че Доминга ще ме омагьосва да ви помогна.
Той сви рамене.
— Гейнър не й вярва много-много, откакто тя се издъни така зле.
— Той май не си пада по предоставянето на втори шанс, а? — попитах.
— Не си пада. — Бруно остави Уанда на пода до мен. — Най-добре приеми предложението му, малката. Една мъртва курва и ти получаваш един милион долара. Приеми!
— Ще използвате Уанда за жертвоприношението — установих. Дори аз долових умората в гласа си.
— Гейнър не предоставя втора възможност.
Кимнах.
— Как е коляното ти?
Той се намръщи:
— Наместих си го.
— Сигурно е боляло ужасно.
— Така си е. Ако няма да помагаш на Гейнър, бързо ще откриеш колко точно ме е боляло.
— Око за око — уточних.
Бруно кимна и се изправи. Щадеше десния си крак. Хвана ме, че го гледам.
— Поговори с Уанда. Решавай в какво положение искаш да бъдеш. Гейнър спомена за идеята да те осакати и после да те задържи като играчка. Това няма да ти хареса.
— Как така работиш за него?
Бруно сви рамене.
— Наистина ми плаща добре.
— Парите не са всичко.
— Казва го човек, който никога не е умирал от глад.
Да, прав беше. Просто го погледнах. Взирахме се един в друг известно време. В очите му най-сетне забелязвах човешка емоция. Не можех да я разчета, обаче. Каквото и чувство да беше, не го разбирах.
Той се обърна и излезе от стаята.
Погледнах към Уанда. Тя лежеше неподвижно на хълбок. Носеше друга дълга разноцветна пола. Бялата блуза с широка дантелена яка беше почти разкъсана на раменете. Сутиенът й се оказа с цвят на слива. Обзалагам се, че преди Томи да я докопа, е имала и гащета със същия цвят.
— Уанда — казах тихичко, — Уанда, чуваш ли ме?
Главата й се раздвижи бавно и болезнено. Едното й око се отвори — разширено и паникьосано. Другото беше залепнало от съсирената кръв. Уанда посегна трескаво към окото си. Когато успя да отвори и двете, примигна срещу мен. Трябваше й известно време да фокусира погледа си и да установи коя съм. Какво ли беше очаквала да види по време на паниката си? Не исках и да знам.
— Уанда, можеш ли да говориш?
— Да — гласът й беше тих, но ясен.
Исках да я попитам дали всичко е наред, но отговорът ми беше ясен.
— Ако можеш да допълзиш дотук и да ме развържеш, ще се постарая да се махнем.
Тя мhttps://allanimes.bulgarianforum.net/post.forum?mode=reply&t=2670е погледна така, сякаш си бях загубила ума.
— Не можем да се махнем. Харолд ще ни убие… Каза последното като че ли беше просто факт.
— Не ме бива да се предавам, Уанда. Развържи ме и все ще измисля нещо.
— Той ще ме нарани, ако ти помогна — възрази тя.
— Смята да те използва като жертвоприношение за вдигането на роднината му. Колко по-наранена от това можеш да бъдеш?
Тя примигна срещу мен, но погледът й се проясняваше. Досущ сякаш паниката беше наркотик, а Уанда се отърсваше от влиянието му. Или може би Харолд Гейнър беше наркотикът? Аха, би имало смисъл. Тя беше пристрастена. Пристрастена към Харолд Гейнър. Всеки наркоман е готов да умре за още една доза. Но аз не бях.
— Развържи ме, Уанда, моля те. Мога да измъкна оттук и двете ни.
— А ако не успееш?
— Поне няма да сме в по-лошо положение.
Тя явно се позамисли. Напрягах се да чуя какво става в коридора. Щеше да стане доста напечено, ако Бруно се върнеше насред опитите ни за бягство.
Уанда се надигна на ръце. Краката й се влачеха зад нея под полата — мъртви, без признак на движение. Проститутката запълзя към мен. Предположих, че ще й отнеме доста време, но всъщност тя напредваше бързо. Мускулите на ръцете й се надуваха и я изтласкваха, действаха добре. Озова се до стола за броени минути.
Усмихнах се.
— Много си силна!
— Ръцете са всичко, което ми е останало. Налага се да са силни — каза Уанда.
Тя започна да подръпва въжетата, с които бяха пристегнали дясната ми китка.
— Много са стегнати.
— Можеш да се справиш, Уанда!
Тя зачовърка възела с пръсти и най-сетне, след, както ми се стори, часове, но сигурно бяха не повече от пет минути, усетих въжето да поддава. Отпусна се. Отпусна се! Ура!
— Почти успя, Уанда! — чувствах се като суфльор на мажоретки.
По коридора в наша посока се разнесоха стъпки. Уанда вдигна насиненото си лице, в очите й се четеше ужас.
— Няма време — прошепна.
— Върни се където беше. Давай. Ще довършим после! — наредих.
Тя се върна на ръце до мястото, където я беше оставил Бруно. Тъкмо се бе настанила в приблизително същата поза, когато вратата се отвори. Уанда се престори, че е в безсъзнание — нелоша идея.
На прага застана Томи. Беше си свалил якето и черната паяжина на презраменния му кобур изпъкваше на фона на бялата спортна риза с къси ръкави. Черните джинси подчертаваха стегнатия му кръст. От прекаленото вдигане на тежести изглеждаше като напомпан в торса.
Беше добавил още нещо ново към дрехите си. Нож. Въртеше го в ръка като палка. Правеше почти идеално колело отблясъци. Издръжливост на китките. Брех, леле.
— Не знаех, че използваш ножове, Томи — гласът ми прозвуча съвсем спокойно и нормално — колко странно.
Той се ухили.
— Имам разнообразни таланти. Гейнър иска да знае дали си си променила мнението за вдигането на зомбито.
Не беше точно въпрос, но все пак отговорих:
— Няма да го направя.
Усмивката на телохранителя се разшири:
— Надявах се да го кажеш.
— Защо?
Боях се, че знам отговора.
— Защото той ме прати да те убедя.
Взирах се в бляскавия нож и не успях да се сдържа:
— С нож ли?
— С нещо друго дълго и твърдо, и не така студено — обясни Томи.
— Ще ме изнасилиш? — попитах. Предположението ми увисна в горещия, застоял въздух.
Телохранителят кимна, ухилен като проклетия чеширски котарак*. Прииска ми се да го накарам да изчезне чак до усмивката. Не от нея се страхувах, а от друга негова част, разположена по-надолу.
[* Персонаж от „Алиса в страната на чудесата“ — Бел. ред.]
Дръпнах безпомощно въжетата. Дясната ми китка поддаде още малко. Дали Уанда бе разхлабила въжето достатъчно? Дали? О, Господи, моля те, нека да е успяла!
Томи се наведе над мен. Плъзнах поглед по тялото му и онова, което видях в очите му, нямаше нищо общо с човечността. Има различни начини да се превърнеш в чудовище. Той бе открил един от тях. В погледа му бликаше само животински глад. Нищо човешко не бе останало.
Телохранителят се разкрачи над стола, яхайки ме без да сяда. Плоският му стомах се притисна към лицето ми. Ризата му миришеше на скъп афтършейв. Дръпнах назад глава в опит да избегна допира му.
Той се засмя и прокара пръсти през гъстите къдри на косата ми. Опитах се да дръпна глава извън обсега му, но Томи ме сграбчи за косата и ме върна напред. Каза:
— Ще ми бъде много приятно.
Не посмях да дърпам въжетата. Той щеше да забележи, ако си освободях ръката. Трябваше да изчакам, докато вниманието му се отклони достатъчно, за да не прояви интерес. Стомахът ме присви при самата мисъл за онова, което може да се наложи да направя, за да го разсея и какво трябва да му позволя да стори. Но целта ми беше оцеляването. Всичко останало беше маловажно. Всъщност, не вярвах в това, но се постарах да си го внуша.
Томи седна върху мен, отпускайки тежестта си на бедрата ми. Притискаше гърдите си в лицето ми — с нищо не можех да променя положението.
Той ме погали по бузата с плоското на ножа.
— Можеш да спреш по всяко време. Само кажи „да“ и ще съобщя на Гейнър — гласът му вече бе одрезгавял. Там, където се притискаше към корема ми, усещах как определени негови части се втвърдяват.
Мисълта, че Томи ме използва по такъв начин, почти ме накара да се съглася. Почти. Дръпнах въжетата и дясното поддаде още малко. Още едно здраво дръпване и можех да се освободя. Но щях да разполагам само с една ръка срещу двете на Томи и при това той притежаваше и нож, и пистолет. Шансовете не бяха добри, но тази вечер нямаше как да ги подобря повече от това.
Телохранителят ме целуна, напъхвайки насила езика си в устата ми. Не реагирах, понеже и бездруго не би се хванал в клопката. Но и не го захапах за езика, защото го исках плътно до мен. Разполагах с една-единствена свободна ръка — нуждаех се от пълна близост. Налагаше се да му нанеса голяма травма с една ръка. Как? Какво можех да сторя?
Той подуши шията ми, заровил лице в косата ми отляво. Сега или никога. Дръпнах с цялата си сила и дясната ми китка се освободи. Застинах. Томи определено го бе усетил, но беше твърде зает да ме смуче за врата, за да обърне внимание. Свободната му ръка масажираше едната ми гърда.
Телохранителят беше затворил очи, докато целуваше дясната страна на шията ми. Очите му бяха затворени! Ножът висеше хлабаво в другата му ръка. Нямаше какво да направя по въпроса. Трябваше да поема риска. Налагаше се.
Погалих бузата му и той подуши ръката ми. След това отвори очи. Усети се, че се предполага да съм вързана. Забих палец право в учуденото му око. Натисках здраво и бях възнаградена с мокро пукане. Окото се пръсна.
Томи изпищя и отскочи назад, залепил длан пред лицето си. Сграбчих го за китката с ножа и стиснах. Писъците му щяха да доведат подкрепления. Да му се не види.
Силни ръце се увиха около кръста на телохранителя и го задърпаха назад. Докато той падаше на пода и Уанда се бореше да го удържи, аз сграбчих ножа. Болката беше толкова силна, че на провалилия се изнасилвач изобщо не му беше хрумнало да бръкне за пистолета си. Изваденото око боли и те плаши много повече от ритник в слабините.
С помощта на ножа срязах въжетата и на другата си ръка и се порязах. Ако прибързвах, накрая щях да си клъцна някоя вена. Насилих се да съм по-спокойна, докато освобождавам глезените си.
Томи беше успял да се измъкне от Уанда. Олюляваше се на крака, все още притиснал длан към окото си. По лицето му се стичаха кръв и бистра течност.
— Ще те убия! — сега вече посегна към пистолета си.
Обърнах хватката си върху ножа и го хвърлих. Улучих ръката. Целех се в гърдите му. Томи изпищя отново, а аз вдигнах стола и го цапардосах в лицето. Уанда го стисна за глезените и телохранителят падна.
Удрях го по главата със стола, докато не се счупи в ръцете ми. След това го удрях с един от краката на стола, докато от лицето на Томи остана само кървава каша.
— Мъртъв е — каза Уанда. Дърпаше ме за крачола. — Мъртъв е. Да се махаме оттук.
Пуснах окървавения крак от стол и паднах на колене. Не можех да преглъщам. Не можех да дишам. Бях оплискана с кръв. Досега не бях пребивала човек до смърт. Доста приятно усещане се оказа. Поклатих глава. По-късно, щях да се тревожа за това по-късно.
Уанда ме прегърна през раменете. Сграбчих я през кръста и се изправихме. Тя тежеше по-малко, отколкото би трябвало. Не исках да виждам какво има под хубавата й пола. Явно не беше пълен комплект крака, но в случая така беше по-добре. Щях да я местя по-лесно.
Стиснах пистолета на Томи в дясната си ръка.
— Тази ми трябва свободна, така че се дръж здраво!
Уанда кимна. Беше много бледа. Усещах как сърцето й се блъска в ребрата.
— Ще се измъкнем оттук! — уверих я.
— Разбира се! — Но гласът й трепереше. Според мен не ми вярваше. То и аз не си вярвах.
Уанда отвори вратата и ето ни навън.

37

Коридорът беше точно какъвто го помнех. Дълга ивица без мокет, в двата края — по един остър завой.
— Наляво или надясно? — прошепнах на Уанда.
— Не знам. Тази къща е като лабиринт. Надясно, струва ми се.
Тръгнахме надясно, защото това поне бе някакво решение. Най-лошото, което можехме да сторим, бе просто да стоим и да чакаме Гейнър да се върне.
Зад нас се разнесоха стъпки. Понечих да се обърна, но бях твърде бавна с Уанда в ръце. Изстрелът отекна в коридора. Нещо улучи лявата ми ръка, на кръста на Уанда. Ударът ме завъртя и стовари и двете ни на пода.
Паднах по гръб, лявата ми ръка бе заклещена под момичето. Всъщност беше напълно безчувствена.
Сисъли стоеше в края на коридора. Държеше с две ръце малокалибрен пистолет. Дългите й, изящни крака бяха раздалечени. Изглеждаше така, сякаш знае какво прави.
Вдигнах магнума и се прицелих в нея, все още просната по гръб на пода. Чу се гръмотевичен звук, от който ушите ми зазвъняха. Откатът отметна ръката ми нагоре и назад. Вложих цялата си сила, за да не изтърва пистолета. Никога нямаше да смогна навреме, ако се бе наложил и втори изстрел. Но и първият се оказа напълно достатъчен.
Сисъли лежеше сгърчена насред коридора. От предницата на блузата й бликаше кръв. Тя не помръдна, но това не значеше нищо. Все още стискаше пистолета си в ръка. Може би се преструваше, а когато станех, щеше да ме застреля. Все пак трябваше да разбера какво е положението.
— Може ли да ми освободиш ръката? — попитах.
Уанда не отговори, но се надигна до седнало положение и най-сетне успях да разгледам ръката си. Все още бе закачена към тялото ми. Добре. По нея се стичаше яркочервена струйка кръв. Леден огън започваше да разсейва безчувствеността. Според мен вцепенението беше за предпочитане.
Сторих всичко възможно да не обръщам внимание на раната си, докато се изправях и отивах към Сисъли. Държах я под прицела на магнума. Щях да я гръмна пак, дори ако трепнеше. Минижупът й се беше вдигнал по бедрата и разкриваше черни жартиери и съответно бельо. Колко недостолепно.
Наведох се над нея и се вгледах. Сисъли нямаше да помръдне, не и доброволно. Копринената й блуза бе просмукана с кръв. На гърдите имаше дупка, в която можех да пъхна юмрук. Мъртва, съвсем мъртва.
Изритах пистолетчето от ръката й, просто за всеки случай. Няма как да си сигурен, ако някой си играе с вуду. Виждала съм да се надигат и хора с по-лоши рани. Сисъли обаче просто си лежеше и кървеше.
Имах късмет, че пистолетчето й бе дамско. По-голям калибър и щях да си изгубя ръката. Пъхнах оръжието й в колана на панталона си, защото не можех да измисля къде другаде да го сложа. Но първо спуснах предпазителя.
Досега не ме бяха прострелвали. Хапали са ме, наръгвали са ме с кол, били са ме, горили са ме, но не са ме улучвали с куршум. Плашех се, защото не знаех колко зле съм ранена. Върнах се при Уанда. Беше пребледняла, а кафявите очи приличаха на острови на лицето й.
— Мъртва ли е?
Кимнах.
— Кървиш — забеляза тя. Откъсна парче от дългата си пола. — Ето, нека те превържа!
Коленичих и я оставих да върже многоцветната ивица точно над раната. Уанда избърса кръвта с още едно парче от полата си. Не изглеждаше чак толкова зле. Всъщност приличаше най-вече на неравна, кървава драскотина.
— Май куршумът само ме е одраскал — констатирах. Повърхностна рана — просто повърхностна рана. Пареше и беше студена в същото време. Може би студеното идваше от шока. Една малка драскотинка от куршумче и изпадах в шок? Напълно невъзможно.
— Хайде, да се махаме оттук. Изстрелите ще докарат Бруно!
Беше добре, че ръката ме боли. Означаваше, че мога да чувствам и да я движа. Хич не ми се искаше отново да я увивам около кръста на Уанда, но това беше единственият начин да поместя жената и да оставя дясната си ръка свободна.
— Да тръгнем наляво. Може би Сисъли е дошла оттам — предложи проститутката. Имаше определена логика. Обърнахме се и подминахме тялото й.
Тя лежеше, ококорила невъзможно широко сините си очи. На лицето на наскоро умрелите никога не е изписан ужас, а по-скоро изненада. Сякаш смъртта ги е хванала неподготвени.
Уанда се взираше в трупа, докато го подминавахме. Прошепна:
— Никога не съм предполагала, че тя ще умре първа!
Завихме зад ъгъла и се изправихме лице в лице с чудовището на Доминга.

38

Чудовището стоеше в средата на тясно коридорче, което явно прекосяваше по-голямата част от къщата отзад. На стената имаше множество прозорци. А в средата помежду им — врата. През прозорците виждах черното нощно небе. Вратата водеше навън. Единственото препятствие между нас и свободата беше чудовището!
Единственото препятствие, пфу. Разпадащата се купчина телесни части се затътри към нас. Уанда изпищя — не я виня. Вдигнах магнума и се прицелих в човешкото лице в средата. Изстрелът отекна като изкуствена гръмотевица.
Лицето избухна в порой от кръв, плът и кости. Миризмата беше ужасна. Като че ли в гърлото ми растеше гнила козина. Устите на тварта запищяха — животински вой по повод раната. Зомбито продължи да напредва, но беше ранено. Като че ли беше и объркано. Дали бях поразила доминантния мозък? Изобщо имаше ли доминантен мозък? Нямаше как да проверя.
Стрелях още три пъти, взривявайки още три глави. Коридорчето се напълни с мозък, кръв и по-гадни неща. Чудовището продължаваше напред.
Пистолетът изщрака празен. Хвърлих го по тварта. Едната й ноктеста ръка го изби встрани. Не си дадох труд да вадя 22-калибровия. Ако магнумът не можеше да спре кошмарите, по-дребен калибър със сигурност нямаше да успее.
Започнахме да отстъпваме назад по коридора. Какво друго можехме да сторим? Чудовището влачеше след нас гнусното си тяло. Точно този плъзгащ звук ни бе преследвал с Мани в мазето на Доминга. Стоях лице в лице с окования кошмар на Сеньората.
Плътта между различните пластове кожа, козина и кост беше без шевове. Никакви франкенщайновски конци. Все едно различните парчета са били споени заедно, като да са от восък.
Препънах се в тялото на Сисъли — бях прекалено съсредоточена върху действията на чудовището, за да си гледам и в краката. Проснахме се върху трупа. Уанда изпищя.
Зомбито се влачеше напред. Безформени ръце посегнаха към глезените ми. Ритнах го, борейки се да пропълзя през тялото на Сисъли, по-далече от него. Един нокът се закачи за крачола ми и ме дръпна назад. Беше мой ред да пищя. Около глезена ми се уви това, което навремето е служило за ръка на мъж.
Сграбчих трупа на Сисъли. Плътта й още бе топла. Чудовището ни издърпа с лекота. Допълнителната тежест не го забави. Драпах по голия дървен под. Нямах за какво да се хвана.
Обърнах се към тварта. Лакоми гниещи усти зяпаха срещу мен. Счупени и обезцветени зъби, езици, които се подаваха като разложени змии през дупките… Боже!
Уанда ме сграбчи за ръката в опит да ме задържи, но, без крака, с които да се опира, така само попадна по-близо до чудовището.
— Пусни ме! — изкрещях срещу нея.
Тя продължи да пищи:
— Анита!
И аз се разпищях:
— Не, спри! Спри! — Вложих всички сили в този вик — не напън на гласните струни, а сила. В крайна сметка ставаше дума просто за поредното зомби. Ако нямаше конкретни заповеди, щеше да ме послуша. Беше просто поредното зомби! Налагаше се да повярвам в това, иначе ме чакаше смърт.
— Спри, незабавно! — гласът ми секна на ръба на истерията. Не исках нищо повече от това просто да се разпищя и изобщо да не спирам.
Чудовището застина, напъхало половината от стъпалото ми в една от по-долните си усти. Разнокалибрените му очи се взираха очаквателно в мен.
Преглътнах и се опитах да говоря спокойно, макар че зомбито въобще не се интересуваше от тона ми.
— Пусни ме.
Така и стори.
Сърцето ми всеки миг щеше да изпърха през устата. Отпуснах се за миг по гръб на пода, учейки се отново как се поема дъх. Когато вдигнах очи, чудовището все още стоеше на място и чакаше. Чакаше заповеди като добро малко зомби.
— Стой тук, не мърдай от това място — казах.
Очите му просто ме зяпаха, послушни, както само мъртвите могат да бъдат. Щеше да си стои в коридора, докато не получи конкретни заповеди, противоречащи на моите. Благодаря ти, мили Боже, че всяко зомби е досущ като останалите зомбита по света.
— Какво става? — попита Уанда. Разтърсваха я хлипове. Беше изпаднала в истерия.
Припълзях до нея.
— Всичко е наред. Ще ти обясня после. Имаме малко време, но не можем да го хабим. Трябва да се махнем оттук!
Тя кимна. По насиненото й лице се търкаляха сълзи.
Помогнах й за пореден път да се изправи. Закуцукахме към чудовището. Уанда се опита да се скрие, дърпайки ранената ми ръка.
— Всичко е наред. Няма да ни нарани, ако побързаме!
Нямах представа къде точно се намира Доминга. Не бих желала да промени заповедите, докато сме близо до звяра. Придържахме се до стената и се промъкнахме покрай него. То ни проследи с очите на гърба си, ако изобщо имаше предница и гръб. Смрадта от отворените му рани беше направо непоносима. Но какво беше малко гадене между приятели?
Уанда отвори вратата към света навън. Горещ летен вятър лъхна в косите ни и ги разпиля като нежни паяжини по лицата ни. Беше прекрасно.
Защо Гейнър и останалите не се притекоха на помощ? Сигурно бяха чули изстрелите и писъците. Най-малкото стрелбата би трябвало да доведе насам все някого.
Запрепъвахме се по трите каменни стъпала към чакъла на алеята. Взирах се в мрака към хълмовете, обрасли с висока, буйна трева и разпадащи се надгробни камъни. Оказа се, че се намираме в къщичката на пазача в гробището „Бърел“. Зачудих се какво ли е направил Гейнър на предишния й обитател.
Понечих да поведа Уанда извън гробището и към далечната магистрала, но спрях. Знаех защо никой не се бе появил.
Небето бе ниско, черно и така натежало от звезди, че ако разполагах с мрежа, бих могла да си хвана няколко. Лъхаше силен, горещ вятър. Не виждах луната. Звездите бяха твърде ярки. Но по горещите, опипващи пръсти на вятъра го усетих. Подръпване. Доминга Салвадор бе завършила заклинанието си. Взирах се в редиците надгробни камъни и знаех, че трябва да ида при нея. Точно както зомбито трябваше да ми се подчини. Налагаше се да я слушам. Нямаше спасителен пояс, нито възможност за бунт. Бях пленена — просто ей тъй на.

39

Стоях съвсем неподвижна на чакъла. Уанда се размърда в обятията ми и се обърна да ме погледне. Озареното й от звездите лице бе невероятно бледо. Дали и аз бях така пребледняла? Дали шокът се разстилаше по лицето ми като лунните лъчи? Опитах се да пристъпя напред. Да пренеса Уанда на безопасно място. Не можех да направя и крачка. Борих се, докато краката ми се разтрепериха от усилието. Не можех да си тръгна.
— Какво има? Трябва да се махаме оттук, преди Гейнър да се върне — каза Уанда.
— Знам — отвърнах.
— Тогава какво правиш?
Преглътнах студената и твърда буца в гърлото си. Пулсът ми блъскаше в гърдите.
— Не мога да си тръгна.
— Какви ги говориш? — В гласа на Уанда долових нотки на истерия.
Истерия? Това ми прозвуча чудесно. Обещах си пълен нервен срив, ако изобщо се измъкнем оттук. Ако аз изобщо се измъкнех. Борех се с нещо, което не виждах и не можех да пипна, но ме държеше в здрава хватка. Трябваше да спра, иначе краката ми щяха да поддадат. Имахме си достатъчно проблеми и без това.
Ако не можех да пристъпя напред, то тогава, може би, назад?
Отстъпих една крачка, после още една. Да, получи се.
— Къде отиваш? — попита Уанда.
— В гробището — отвърнах.
— Защо?!
Хубав въпрос, но не бях сигурна дали мога да отговоря така, че проститутката да ме разбере. И аз самата не се разбирах. Как тогава да обясня на някой друг? Не можех да се махна, но трябваше ли да връщам и Уанда заедно с мен? Дали заклинанието щеше да ми позволи да я оставя тук?
Реших да опитам. Положих я на чакъла. Лесно значи все още имах някаква възможност за прояви на свободна воля.
— Защо ме оставяш? — тя се притисна ужасена към мен.
И аз бях ужасена.
— Добери се до пътя, ако можеш — казах.
— На ръце ли? — попита Уанда. Права беше, но какво можех да сторя?
— Знаеш ли как се използва пистолет?
— Не.
Дали да й оставя пистолета или да го взема с мен и може би ще ми се открие възможност да убия Доминга? Ако това заклинание действаше като заповедите на зомби, тогава можех да я застрелям, ако не ми забрани конкретно да не го правя. Понеже все още имах свободна воля — поне донякъде. Щяха да доведат мен, после да пратят някой за Уанда. Тя щеше да ни служи за жертва.
Връчих й 22-калибровия и щракнах предпазителя.
— Зареден е и се стреля лесно — казах. — Тъй като не знаеш нищо за пистолетите, дръж го скрит, докато Енцо или Бруно не стигнат до теб и тогава стреляй от упор. Няма как да пропуснеш целта от упор.
— Защо ме оставяш?
— Заради заклинанието — отвърнах.
Проститутката се ококори.
— Какво заклинание?
— Онова, което им позволява да ми наредят да отида при тях. Онова, което ми забранява да си тръгна.
— О, Боже! — прошепна Уанда.
— Да — казах и й се усмихнах. Успокоителна усмивка, която беше съвсем лъжлива. — Ще се опитам да се върна при теб.
Тя само се взираше в мен — като дете, чиито родители са го оставили само в тъмното преди всички чудовища да си идат.
Дългата суха трева съскаше срещу панталона ми. Вятърът я люлееше на светли вълни. Надгробните камъни надвисваха над плевелите като мънички стени или гърбове на морски чудовища. Не ми се налагаше да мисля къде отивам, краката ми сякаш знаеха пътя.
Дали така се чувстват зомбитата, когато им наредиш да дойдат? Не, трябва да се намираш достатъчно близо, за да те чуе зомбито. Не можеш да го юркаш от толкова далече.
Доминга Салвадор стоеше на върха на хълма. Беше озарена от луната, която полека залязваше. Все още бе нощ, но нощта свършваше. Светът още бе кадифен, сребърен, с дълбоки джобове от нощни сенки, но в горещия вятър се долавяше слаб намек за утрото.
Ако се мотаех до сутринта, нямаше да мога да вдигна зомбито. Може би заклинанието също щеше да отслабне. Ако имах повече късмет, отколкото заслужавах.
Доминга стоеше в средата на тъмен кръг. В краката й имаше мъртво пиле. Тя вече бе очертала кръга на силата. Сега аз трябваше само да вляза в него и да убия човешко същество. Ако се наложи — през собствения си труп.
Харолд Гейнър седеше на електрическата си инвалидна количка от другата страна на кръга. Беше извън него, в безопасност. Енцо и Бруно бяха заели позиции до него, също в безопасност. Само Доминга рискуваше да стои в кръга.
Тя попита:
— Къде е Уанда?
Опитах се да излъжа, да кажа, че е в безопасност, но истината се изля от устата ми:
— Лежи на чакъла до къщата.
— Защо не я донесе?
— Можеш да ми даваш само по една заповед. Нареди ми да дойда. Дойдох.
— Упорита дори и сега, колко интересно — заяви Сеньората. — Енцо, иди да донесеш момичето. Трябва ни!
Без да каже и дума, Енцо се отдалечен през сухата, шумоляща трева. Надявах се Уанда да го убие. Надявах се, че ще изпразни целия пълнител в него. Не, нека спести един-два патрона за Бруно.
Доминга държеше мачете в дясната си ръка. Ръбът му бе черен от кръв.
— Влез в кръга, Анита! — каза тя.
Опитах се да се преборя, да не изпълня нареждането. Стоях на ръба и почти се олюлявах. Пристъпих. Кръгът погъделичка гърба ми, но не беше затворен. Не знам какво му беше направила, но не беше затворен. Изглеждаше достатъчно здрав, но все още беше отворен. Все още очакваше жертвата.
В мрака отекнаха изстрели. Доминга подскочи. Аз се усмихнах.
— Какво беше това?
— Мисля, че беше телохранителят ти, който гушва букетчето — отвърнах.
— Какво си направила?
— Дадох пистолет на Уанда.
Доминга ме удари със свободната си ръка. Нямаше да ме заболи, ако не беше улучила същата буза, която бяха наранили Бруно и онзи, както там му беше името. Бях удряна три пъти на едно и също място. Щеше да се получи великолепна синина.
Сеньората забеляза нещо зад мен и се усмихна. Знаех какво ще да е, още преди да се обърна да проверя.
Енцо носеше Уанда по склона. Да му се не види. Чух повече от един изстрел. Дали тя се беше паникьосала и бе стреляла повторно, хабейки мунициите? Да му се не види.
Уанда пищеше и удряше с малките си юмручета по широките гърди на Енцо. Ако оцелеехме до настъпването на утрото, щях да науча момичето какво точно може да причини с юмруци. Беше саката, но не и безпомощна все пак.
Енцо я внесе в кръга. Докато не се затвореше, всеки би могъл да влезе в него, без да разруши магията. Той пусна Уанда на земята, като стисна ръцете й зад гърба под болезнен ъгъл. Тя още се бореше и пищеше. Не я виня.
— Докарай Бруно да я държи неподвижна. Трябва да умре от един удар — казах аз.
Доминга кимна:
— Да, така е! — и махна на Бруно да влезе в кръга.
Той се поколеба, но Гейнър му нареди:
— Прави, каквото ти казва!
След което Бруно дори не се замисли. Гейнър беше неговият „зеленокож“ бог. Чернокожият сграбчи едната ръка на Уанда. С по един мъж при всяка китка и с така или иначе безполезните си крака, тя все още мърдаше прекалено много.
— Коленичи и й дръж главата неподвижна — казах аз.
Енцо първи приседна и сложи огромната си длан на тила на Уанда. Задържа я на място. Тя се разплака. Бруно коленичи и я стисна за рамото със свободната си ръка, за да помогне да я овладеят. Важно беше смъртта да настъпи при първия удар.
Доминга вече се усмихваше. Връчи ми малък кафяв буркан с мазило. То беше бяло и миришеше силно на карамфил. Аз лично използвах повече розмарин, но и карамфилът ставаше.
— Откъде знаеше какво ще ми трябва?
— Помолих Мани да ми каже какво използваш.
— Не би ти казал и думица!
— О, една заплаха срещу семейството е чудесно средство — разсмя се Доминга. — Не се натъжавай толкова! Той не те е предал, chica! Мануел смяташе, че просто ми е интересно какви сили имаш. Което е самата истина, както знаеш.
— Скоро ще видиш с очите си, нали? — попитах.
Тя леко склони глава.
— Намажи се, където следва!
Натрих мазилото по лицето си. Беше студено и лепкаво. Заради карамфила миришеше на бонбонки. Размазах го с две ръце под блузата си — точно над сърцето. И, последно, по надгробния камък.
Сега ни оставаше само жертвата.
Доминга ми каза:
— Не мърдай!
Останах на място, застинала като по магия. Дали чудовището й още стоеше неподвижно в коридора, както и аз сега?
Сеньората остави мачетето на тревата до ръба на кръга и излезе извън него.
— Вдигни мъртвеца, Анита! — нареди ми тя.
— Първо задай на Гейнър един въпрос, моля!
От любезното обръщение ме заболя, но все пак то свърши работа.
Тя ме погледна с любопитство:
— Какъв въпрос?
— Този му роднина също ли е бил вуду жрец? — попитах аз.
— Какво значение има? — попита Гейнър.
— Глупак такъв! — възкликна Доминга. Обърна се към него и сви юмруци. — Значи това се е объркало онзи път! А ти ме накара да мисля, че съм те подвела!
— Какви ги дрънкаш? — поинтересува се милионерът.
— Когато вдигнеш вуду жрец или съживител, понякога магията се обърква — обясних аз.
— Защо? — попита той.
— Магията на предшественика ти се смесва с моята — отвърна Доминга. — Сигурен ли си, че този ти роднина не си е падал по вудуто?
— Доколкото знам, не — отвърна Гейнър.
— А за първия знаеше ли? — поинтересувах се.
— Да.
— И защо не ми каза? — изръмжа Сеньората. Силата й заблестя около нея като тъмен ореол. Щеше ли да убие богаташа или копнееше за парите му повече, отколкото за смъртта му?
— Не знаех, че е важно.
Мисля, че Доминга скръцна със зъби. Не я виня. Той бе пожертвал репутацията й и дузина животи. И не виждаше нищо лошо в това. Но Сеньората не го порази с внезапна смърт. Алчността й спечели.
— Действай, де — обади се Гейнър. — Не си ли искаш парите?
— Не ме заплашвай! — изръмжа Доминга.
Колко мило, лошите типове щяха да се изпокарат.
— Не те заплашвам, Сеньора. Просто няма да ти платя, ако това зомби не стане от гроба!
Доминга си пое дълбоко дъх. Буквално изпъна рамене и се обърна към мен.
— Прави, каквото ти наредих, вдигни мъртвеца!
Отворих уста да измисля още някакво извинение за отлагането. Зората приближаваше. Все щеше да настъпи.
— Никакво бавене повече! Вдигни мъртвеца, Анита, веднага! — в последната думичка се съдържаше заповед.
Преглътнах с усилие и тръгнах към ръба на кръга. Исках да се махна оттам, да си ида, но не можех. Застанах, облегната на невидимата бариера. Беше все едно да се блъскаш в стена, която не напипваш. Напъвах се с все сили, докато цялото ми тяло се разтрепери. Поех си дълбоко и треперливо дъх.

Вдигнах мачетето.
Уанда захленчи:
— Не, Анита, моля те, моля те, недей!
Бореше се, но не можеше да помръдне. Щеше да е лесна плячка. По-лесна, отколкото да обезглавяваш пиле с една ръка. А аз го правех почти всяка нощ.
Коленичих пред проститутката. Енцо я държеше за тила и й пречеше да мърда. Но тя скимтеше — отчаяно писукане дълбоко в гърлото й.
Боже, помогни ми!
Поставих мачетето под брадичката й и казах на Енцо:
— Вдигни й главата, за да нанеса уверено удар! Той сграбчи Уанда за косата и й изви врата назад под болезнен ъгъл. В очите й се виждаше доста белтък. Дори на лунната светлина различавах подскачането на пулса във вената на врата й.
Отново опрях мачетето в шията й. Кожата й беше твърда и истинска под острието. Вдигнах го точно над плътта, за миг не я докосвах дори… после забих мачетето право в гърлото на Енцо. Върхът го прониза. Кръвта се разля като черен поток.
Всички освен мен застинаха за миг. Аз извадих мачетето от Енцо и го забих в корема на Бруно. Ръката му с полуизвадения пистолет омекна. Облегнах се на дръжката на мачетето и го задърпах нагоре към гърлото. Вътрешностите на телохранителя се изсипаха в топла вълна.
Миризмата на прясна смърт изпълни кръга. Кръвта плискаше по лицето, гърдите и ръцете ми, покриваше ме цялата. Беше последната стъпка — и кръгът се затвори.
Чувствала съм как се затварят хиляди кръгове, но нищо подобно на това. Шоковата вълна ме остави без дъх. Не можех да дишам от прилива на сила. Беше досущ като електрическо течение, което се носи по тялото ми. Чак ме заболя от него.
Уанда беше покрита с чужда кръв. Беше изпаднала в истерия.
— Моля, моля, не ме убивай! Не ме убивай! Моля!
Не беше нужно да убивам проститутката. Доминга ми беше наредила да вдигна мъртвеца, което и щях да сторя.
Убиването на животни никога не ми бе вдъхвало такава сила. Имах чувството, че кожата ми сама ще отлети. Ръгнах носещата се през мен сила в земята. Но не просто в гроба в кръга. Силата бе твърде много само за този конкретен гроб. Твърде много бе дори за няколко гроба. Усещах как се разлива навън като вълни в езеро. Навън и все по-навън, докато не се разстла плътна и чиста над земята. Върху всеки един гроб, който бях обиколила заради Долф. Всеки един, освен онзи с призраците. Защото в случая става дума за магия на душите и при призраците некромантията не действа.
Усещах всеки един гроб, всеки един труп. Чувствах ги как се съединяват от пръст и костни останки до същества, които едва-едва са мъртви.
— Вдигнете се от гробовете си, всички мъртъвци, които ме чувате! Вдигнете се и ми служете!
Без да ги призова по име, не би трябвало да успея да вдигна дори един от гроба му, но силата на две човешки жертви беше твърде голяма, за да й устоят мъртвите.
Те се надигнаха, досущ плувци във водата. Земята под краката ни потръпна като конска кожа.
— Какво правиш? — попита Доминга.
— Вдигам мъртвия — отвърнах.
Може би си пролича по гласа ми. Може би усети какво предстои. Все едно, хукна към кръга, но беше твърде късно.
Изпод земята в краката на Сеньората се подадоха ръце. Мъртви длани я сграбчиха за глезените и я проснаха в дългата трева. Изгубих я от поглед, но не изгубих власт над зомбитата. Казах им:
— Убийте я. Убийте я!
Тревата зашумоля и се разтвори като вода. Нощта се изпълни със звука от мускули, отлепващи се от кожата на влажни дебели ленти. Костите се чупеха с остро пукане. И Доминга се разпищя, заглушавайки звука от разкъсваща се плът.
Чу се последен влажен звук, плътен и тежък. Писъците на Сеньората секнаха внезапно. Усетих мъртвите ръце да разкъсват гърлото й. Кръвта й плисна в тревата.
Заклинанието й се разсея във вятъра, но вече нямах нужда от подканването й. Силата ме бе обладала. Яздех я като птица, носеща се по въздушно течение. Тя ме държеше и ме извисяваше. Усещах я едновременно осезаема и безплътна като въздуха.
Сухата хлътнала земя се разпука над гроба на предшественика на Гейнър. Бледа ръка посегна към небето. Втора ръка се подаде през пукнатината. Зомбито ровеше сухата пръст. Чух и други стари гробове да се разпукват в спокойната лятна нощ. Зомбито си проправяше път навън от гроба точно както Гейнър бе пожелал.
Милионерът седеше в количката си на върха на хълма. Беше обкръжен от мъртъвци. Около него се тълпяха дузини зомбита в различни етапи на разложението. Но аз все още не им бях дала заповед. Нямаше да го наранят, ако не им наредя.
— Питай го къде е съкровището! — провикна се Гейнър.
Взирах се в него и всички зомбита се обърнаха по посока на погледа ми и също го зяпнаха. Той не разбираше. Бе досущ като всички други богаташи. Бъркаха парите с властта. А това изобщо не е едно и също.
— Убийте човека Харолд Гейнър — казах го достатъчно високо, за да се чуе добре в застоялия въздух.
— Ще ти дам един милион, задето го вдигна. Все едно дали ще открия съкровището — обади се милионерът.
— Не искам парите ти, Гейнър! — отвърнах.
Зомбитата приближаваха от всички страни — бавно, с протегнати ръце, досущ като във всеки един филм на ужасите. Понякога Холивуд е точен, ша знайте.
— Два милиона, три милиона! — гласът му пресекваше от страх. Беше имал по-добра възможност от мен да наблюдава смъртта на Доминга. Знаеше какво го очаква. — Четири милиона!
— Не стигат — казах.
— А колко? — извика той. — Кажи си цената!
Вече не го виждах. Зомбитата го скриваха от погледа ми.
— Не става дума за пари, Гейнър — смъртта ти ще ми е напълно достатъчна!
Той се разпищя нечленоразделно. Усетих ръцете, които започваха да го разкъсват. Зъбите, които го хапеха.
Уанда ме хвана за краката.
— Моля те, не го наранявай! Моля те!
Само се взирах в нея. Припомнях си окървавеното плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс, малката ръчица с онова тъпо пластмасово пръстенче, просмуканата с кръв спалня, бебешкото одеялце…
— Той заслужава да умре — казах. Гласът ми прозвуча съвсем отделно, дистанциран и отекващ. Сякаш изобщо не говорех аз.
— Не можеш просто да го убиеш! — възкликна Уанда.
— Само стой и гледай! — отвърнах й. Проститутката се опита да се покатери по мен, но краката й я предадоха и тя падна на земята, хлипайки.
Не разбирах как може Уанда да моли за живота на богаташа след всичко, което й беше сторил. Предполагам, че беше любов. В крайна сметка наистина го е обичала. И това вероятно беше най-тъжният момент в цялата история.
Разбрах, когато Гейнър умря. Когато парченцата от него оцапаха почти всяка ръка и уста на мъртвите, те спряха. Обърнаха се към мен в очакване на нови заповеди. Силата все още ме обгръщаше. Не бях уморена. Щеше ли да стигне да ги положа всички в мир? Надявах се.
— Върнете се, всички вие, върнете се в гробовете си. Почивайте в тихата земя. Върнете се, върнете се!
Те се раздвижиха, сякаш ги бе духнал вятър, след това един по един се завърнаха при гробовете си. Легнаха на твърдата суха земя и гробовете просто ги погълнаха на една хапка. Беше като магически плаващи пясъци. Почвата под нас потръпваше, като спящ човек, който се намества по-удобно.
Някои от труповете бяха на възрастта на предшественика на Гейнър, което означаваше, че няма да ми трябва човешка жертва, за да вдигна един-единствен тристагодишен труп. Бърт щеше да остане очарован. Човешката смърт май имаше кумулативен ефект. Двама мъртъвци и ето, че изпразних цяло гробище. Не беше възможно. Но все пак го сторих. Кво да ви рекна, страхотийско!
Първите утринни лъчи се разляха като мляко по небето на изток. Вятърът затихна с пришествието на светлината. Уанда лежеше в окървавената трева и плачеше. Коленичих до нея.
Тя се дръпна при докосването ми. Предполагам, че не би трябвало да я виня, но все пак се притесних.
— Трябва да се махнем оттук. Имаш нужда от лекар — казах.
Проститутката се втренчи в мен.
— Какво си ти?
Днес, за първи път, не знаех как да отговоря на този въпрос. „Човек съм“ май не покриваше целия спектър. Накрая казах:
— Аз съм съживителка.
Уанда просто продължи да ме зяпа. На нейно място и аз не бих повярвала. Но ме остави да й помогна да стане. Предполагам, че това все пак бе някакъв напредък.
Само дето продължаваше да ме стрелка с подозрителни погледи. Смяташе ме за едно от чудовищата. И сигурно беше права.
Изведнъж проститутката зяпна и се ококори.
Обърнах се — твърде бавно. Чудовището ли беше?
Жан-Клод излезе от сенките.
В първия миг не успях да си поема дъх. Беше толкова неочаквано!
— Какво правиш тук? — попитах.
— Силата ти ме повика, ma petite! Тази нощ в града нямаше мъртвец, който да не почувства мощта ти. А аз съм градът, така че дойдох да проуча случващото се.
— Откога си тук?
— Видях как уби онези двамата. Видях как събуди гробището.
— А случайно да ти е хрумвало да ми помогнеш?
— Ти нямаше нужда от помощ — вампирът се усмихна едва доловимо на лунната светлина. — Освен това, нямаше ли да се съблазниш да настържеш на парченца и мен?
— Не е възможно да се страхуваш от мен! — възкликнах.
Жан-Клод разпери широко ръце.
— Страхуваш се от човешкия си слуга? От мъничката сладка moi?
— Не се страхувам, ma petite, просто съм предпазлив.
Не, боеше се от мен. Само по себе си това почти си струваше цялата гадория.
Понесох Уанда надолу по хълма. Тя нямаше да допусне Жан-Клод да я докосне. Предпочиташе другото чудовище.

40

Доминга Салвадор пропусна явяването си в съда. Колко странно, а? Долф ме бил търсил онази нощ, след като открил, че Сеньората е излязла под гаранция. Заварил апартамента ми празен. Не го задоволиха отговорите ми на въпроса къде съм ходила, но все пак не искаше да задълбава в темата. Пък и какво можеше да стори?
Намериха инвалидната количка на Гейнър, но от него нямаше нито следа. Превърна се в една от страшните истории, които се разказват край лагерния огън. Празна, окървавена инвалидна количка насред едно гробище. В къщата на пазача обаче намериха различни телесни части: животински и човешки. Само силата на Доминга ги бе поддържала заедно. Когато тя умря, чудовището й също умря. Благодаря ти, Боже! Говореше се, че звяро-зомбито е спипало Гейнър. Никой не разбра откъде се е появило самото то. Извикаха ме да огледам частите — ето как полицията разбра, че навремето са били съединени.
Ървинг искаше да го просветля какво в действителност знам за загадъчното изчезване на Гейнър. Просто се усмихнах и се престорих на загадъчна. Ървинг не ми повярва, но какво пък, всички храним някакви подозрения. Подозренията не са основа за нова статия.
Сега Уанда е сервитьорка в центъра. Жан-Клод й предложи работа в „Усмихнатия труп“. Тя отказа не особено любезно. Беше спестила доста парички от „бизнеса“ си. Не знам дали ще се оправи или не, но след изчезването на Гейнър явно е свободна да опита. Беше наркоманка, чийто любим наркотик е мъртъв. По-добре е от възстановителен център.
За сватбата на Кетрин раната от куршум се превърна просто в превръзка на ръката ми. Синините по лицето и шията ми бяха добили неприятен зеленикавожълт оттенък. Хич не си отиваха с розовата рокля. Дадох на Кетрин възможност да се откаже от присъствието ми на тържеството. Координаторката на сватбата беше с две ръце „за“, но приятелката ми не искаше и да чуе. Госпожа Касиди приложи щедро грим върху белезите и спаси мероприятието.
Имам снимка как стоя в онази ужасна рокля и Кетрин ме прегръща. Приятелството е странна работа.
Жан-Клод ми прати дузина бели рози в болницата. На картичката пишеше: „Ела с мен на балет. Не като мой слуга, а като моя гостенка“.
Не отидох на представлението. Имах си достатъчно проблеми и без да тръгна по срещи с Господаря на града.
Бях изпълнила човешко жертвоприношение и това ми се отрази добре. Приливът на сила беше като спомен за болезнен сексуален акт. Част от теб иска да го повтори отново. Може би Доминга Салвадор беше права. Може би властта развращава всички, дори и мен.
Аз съм съживителка. Аз съм Екзекуторката. Но вече знам, че съм и нещо друго. Онова, от което баба ми Флорес се боеше най-много. Аз съм некромант. Мъртвите са моя специалност.

1.

Под ноктите си имах засъхнала пилешка кръв. Когато човек си вади хляба с вдигане на мъртъвци, се налага да пролее и малко кръвчица. Тя лепнеше на белещи се ивици по лицето и дланите ми. Бях се постарала да изчистя повечето, преди да дойда на тази среща, но някои неща са поправими само с помощта на душ. Отпих от кафето в личната ми чаша с надпис: „Ядосай ме и ще си понесеш последиците“, и се втренчих в двамата господа, седнали срещу мен.
Джереми Рубенс беше нисък, мургав и намусен. Не го бях срещала в ситуация, в която да не се цупи или да не крещи. Дребните му черти бяха събрани в средата на физиономията, сякаш някаква гигантска ръка ги беше смачкала на едно място, преди глината да изсъхне. Прокарваше длани по реверите на сакото си, тъмносинята вратовръзка, иглата върху нея и бялата яка на ризата. Скръсти длани в скута си за малко, после танцът им започна отново: сако, връзка, игла, яка, скут. Прецених, че мога да понеса да погледам как извършва същата процедура още примерно пет пъти, след което ще се разпищя за милост и ще му обещая всичко, което пожелае.
Вторият в кабинета беше Карл Ингър. Не го бях срещала досега. Беше висок над метър и деветдесет. Изправен, буквално надвисваше над мен и Рубенс. Широкото му лице бе обкръжено от вълниста копа коса. Имаше си съвсем естествени бакенбарди, които прерастваха в едни от най-буйните мустаци, които някога съм виждала. Всичко бе спретнато подрязано, с изключение на несресаната му коса. Може пък денят да е бил лош за прическата му.
Рубенс поде безкрайния танц на дланите си за четвърти път. Това беше последната капка за мен.
Искаше ми се да заобиколя бюрото, да го сграбча за ръцете и да изкрещя: „Стига вече!“. Но прецених, че ще изглежда малко грубичко, дори и за мен. Вместо това казах:
— Не съм си представяла, че страдаш от тикове, Рубенс!
Той ме погледна стреснато:
— Тикове ли?
Посочих дланите му, по средата на вечната обиколка. Той се намръщи и ги залепи върху бедрата си. Ръцете му си останаха там, неподвижни. Самоконтрол в най-добрата му форма.
— Нямам никакви тикове, госпожо Блейк.
— Госпожица. И защо си толкова нервен, господин Рубенс? — отпих от кафето си.
— Не съм свикнал да търся помощ от хора като теб.
— Хора като мен? — накарах повторението да звучи като въпрос.
Той си прочисти рязко гърлото:
— Знаеш какво имам предвид.
— Не, господин Рубенс, не знам.
— Ами, кралица на зомбитата… — той спря насред изречението. Аз започвах да се ядосвам и сигурно ми бе проличало, защото клиентът допълни: — Не се обиждай, нищо лично!
— Ако си дошъл тук да ми разправяш гадости, обирай си партакешите от кабинета ми! Ако си дошъл наистина по работа — давай, изкажи се и след това си обери партакешите!
Рубенс се изправи:
— Казах ти, че няма да ни помогне.
— С какво да ви помагам? Не сте ми казали нищо, да му се не види — изръмжах.
— Е, може би следва просто да й обясниш защо сме тук — обади се Ингър. Имаше дълбок, тътнещ басов глас с много приятен тембър.
Рубенс си пое дълбоко дъх и го изпусна през носа си.
— Много добре… — седна пак на стола си. — Последния път, когато се срещнахме, бях член на „Хора срещу вампирите“.
Кимнах окуражително и отпих от кафето си.
— Оттогава насам основах нова група, „Хората преди всичко“. Имаме същите цели като ХСВ, но методите ни са по-директни.
Зяпнах го. Основната цел на ХСВ беше отново да поставят вампирите извън закона, за да могат да бъдат преследвани като животни. Напълно бях съгласна с това. По едно време бях вампироубиец, ловец, наречете го както щете. Сега съм екзекутор на вампири. За да убия даден вампир ми трябва съдебна заповед — иначе извършвам убийство. А за да получи заповед, човек трябваше да докаже, че вампирът представлява опасност за обществото, което значи, че следва да го изчакаш да убие някого. Най-ниската квота беше петима души, най-високата — двадесет и три. Това са много трупове. В доброто старо време можеше да гръмнеш вампира веднага щом го видиш.
— И какво по-точно значи „по-директни методи“?
— Знаеш какво значи — обади се Рубенс.
— Не — отвърнах. — Не знам…
Напротив — знаех, само че той трябваше да го каже на глас.
— ХСВ се провали в опита да дискредитира вампирите чрез медийната и политическата машина. „Хората преди всичко“ ще се задоволи просто с изтребването им до крак.
Усмихнах се над ръба на чашата си за кафе:
— Тоест, каните се да избиете до крак де що има вампири в САЩ?
— Точно това е целта.
— Това си е убийство.
— Ти си убивала вампири. Наистина ли смяташ, че е убийство?
Беше мой ред да си поема дълбоко дъх. Преди няколко месеца бих казала с чисто сърце „не“. Но сега… сега просто не знаех.
— Вече не съм сигурна, господин Рубенс.
— Ако новият законопроект бъде приет, госпожице Блейк, вампирите ще получат право на глас! Това не те ли плаши?
— Да — съгласих се аз.
— Тогава ни помогни!
— Стига си обикалял около темата, Рубенс, просто ми кажи какво искаш.
— Много добре, тъй да бъде. Искаме да научим дневното убежище на Господаря вампир на града.
Просто го зяпах в течение на няколко секунди.
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно сериозно, госпожице Блейк.
Не успях да сдържа усмивката си:
— И какво те кара да мислиш, че знам къде си почива Господаря на града денем?
Ингър отговори наместо Рубенс:
— Е, стига де, госпожице Блейк. Ако ние можем да признаем открито, че приканваме към убийство, то вие можете да признаете, че познавате Господаря… — усмивката му беше извънредно мила.
— Кажете ми откъде сте получили тази информация и може би ще я потвърдя, а може и да я отрека.
Усмивката му се разшири съвсем малко:
— Сега кой обикаля около темата, а?
Прав беше.
— Ако кажа, че познавам Господаря, тогава какво?
— Дай ни мястото му за дневен отдих — отвърна Рубенс. Беше се навел напред — с нетърпелив, почти похотлив поглед в очите. Не останах поласкана. Не го разгарях аз. Възбуждаше го мисълта да наниже Господаря на кол.
— И откъде знаете, че Господаря е мъж!
— Имаше една статия в „Пост диспач“. Внимателно избягваха името, но тварта определено бе от мъжки пол — обясни Рубенс.
Запитах се как ли би му харесало на Жан-Клод да го наричат „твар“. По-добре никога да не разбера.
— Значи, давам ви адреса, отивате там и какво набучвате му кол в сърцето?
Рубенс кимна. Ингър се усмихна. Поклатих глава.
— Не, не мисля, че ще стане.
— Няма да ни помогнеш? — поинтересува се Рубенс.
— Не. Просто не знам дневното убежище — бях облекчена от възможността да кажа истината.
— Лъжеш, за да го защитиш — отвърна гостът ми. Лицето му бе започнало да потъмнява; на челото му се оформиха няколко дълбоки бръчки.
— Наистина не го знам, господа. Ако искате да ви вдигна зомби, можем да си поговорим още. Инак… оставих края на изречението да увисне във въздуха и им се усмихнах възможно най-професионално. Не ми се сториха впечатлени.
— Ние приехме да се срещнем с вас в този нечовешки час, и плащаме солидна такса за консултацията. Ще ми се да мисля, че срещу това ще получим поне любезност!
Много ми се искаше да възразя: „Вие започнахте първи“, но щеше да прозвучи детински.
— Предложих ви кафе. Отказахте.
Гримасата на Рубенс се задълбочи, около очите му се появиха гневни бръчици.
— С всичките си… клиенти ли се отнасяш по този начин?
— Когато се срещнахме предишния път, ти ме нарече зомбилюбива кучка. Нищо не ти дължа.
— Ти ни взе парите!
— А, не, шефът ми ги е взел.
— Срещнахме се тук призори, госпожице Блейк. Би могла поне да ни посрещнеш!
Изобщо не изгарях от желание да се срещам с Рубенс, ако ставаше на въпрос, но след като Бърт му беше взел парите, един вид ми го беше натикал в гащите. Аз си насрочвам срещите по изгрев, след края на нощната ми работа и преди да си легна. Така мога да се прибера вкъщи и да си получа осемте часа непрекъснат сън. Нека сънят на Рубенс бъде нарушен!
— А можеш ли да научиш къде почива през деня Господаря? — поинтересува се Ингър.
— Вероятно, но ако го сторя, няма да ви го издам.
— Защо не? — попита той.
— Защото тя е на негова страна — заяви Рубенс.
— Стига, Джереми!
Дребосъкът отвори уста да възрази, но Ингър заяви:
— Моля те, Джереми, заради каузата!
Рубенс видимо се пребори да овладее гнева си и успя да го преглътне. Самоконтрол!
— И защо не, госпожице Блейк? — погледна ме сериозно Ингър, любезната искрица в очите му се топеше като лед на слънце.
— Убивала съм вампири повелители и преди, но нито един — с кол.
— А как тогава?
Усмихнах се:
— Не, господин Ингър, ако искате уроци по убиване на вампири, ще трябва да идете някъде другаде. Дори и само заради отговора на този въпрос могат да ме обвинят в съучастие в убийство.
— А ще ни кажете ли, ако имате по-подходящ план? — поинтересува се Ингър.
Обмислих въпроса му внимателно. Жан-Клод мъртъв, ама наистина мъртъв. Определено би ми облекчило живота, но…, но.
— Не знам — признах.
— Защо не?
— Защото смятам, че той ще убие вас. Не предавам хора на чудовищата, господин Ингър, дори и онези, които ме мразят.
— Не ви мразим, госпожице Блейк.
Посочих с чашата за кафе към Рубенс:
— Вие може би не, но той — определено…
Дребосъкът само ме стрелна със злобен поглед. Поне не се опита да го отрича.
— Ако успеем да измислим нещо по-добро, дали ще може да поговорим отново? — попита Ингър.
Втренчих се в гневните малки очета на Рубенс.
— Ами да, защо пък не?
Ингър се изправи и ми подаде ръка:
— Благодаря ви, госпожице Блейк. Бяхте ни много полезна!
Дланта му обви моята. Беше едър човек, но не се опита да използва размерите си, за да ме накара да се чувствам дребна. Оцених го по достойнство.
— Следващият път, когато се видим, Анита Блейк, ще бъдеш по-склонна към сътрудничество! — заяви Рубенс.
— Това ми прозвуча като заплаха, Джери!
Той се усмихна извънредно неприятно:
— „Хората преди всичко“ вярват, че целта оправдава средствата, Анита.
Разтворих ярко пурпурното си сако. Отдолу носех презраменен кобур с пъхнат в него деветмилиметров браунинг „Хай-Пауър“. Тънкото черно коланче на пурпурната пола бе точно толкова здраво, че да прекарам ремъка на кобура през него. Бизнесдама-терористка.
— Когато се стигне до оцеляването, Джери, и аз вярвам в същото!
— Не сме споменавали за насилие — обади се Ингър.
— Не, но добрият чичко Джери си мисли за нещо такова. Просто искам той и останалите от малката ви групичка да вярват в сериозните ми намерения. Започнете да ми се пречкате и ще броим трупове.
— Ние сме много — изръмжа Рубенс, — а ти си самичка.
— Аха, но кой ще е първи в редичката? — попитах.
— Стига толкова, Джереми, госпожице Блейк. Не сме дошли тук да се заплашваме. Дойдохме да търсим помощ. Ще измислим по-добър план и ще се върнем да поговорим отново.
— Не води и него! — предупредих го.
— Разбира се — съгласи се Ингър. — Хайде, Джери! той отвори вратата. Откъм приемната нахлу лекото потракване на компютърна клавиатура. — Довиждане, госпожице Блейк!
— Довиждане, господин Ингър. Наистина ми беше неприятно!
Рубенс спря на прага и ми изсъска:
— Ти си обида пред лицето Господне!
— Исус обича и теб — отвърнах с усмивка.
Той трясна вратата зад гърба си. Детинско.
Поседнах на ръба на бюрото си и изчаках да се уверя, че клиентите са си тръгнали, преди да изляза навън. Не мислех, че ще ми врътнат номер на паркинга, но и не ми се искаше да започна да стрелям по хора. Ако се налага — добре, но предпочитам да го избягвам. Бях се надявала, че демонстрацията на оръжие ще накара Рубенс да се постресне. Явно само го беше ядосала. Завъртях глава, опитвайки се да пооблекча напрежението в раменните си мускули. Не стана.
Можех да си ида у дома, да се изкъпя и да си позволя осем часа необезпокояван сън. Чудесно. Пейджърът ми се разписука. Скочих, все едно са ме ужилили. Аз да съм нервна?
Натиснах копчето и изписалият се номер ме накара да простена. Беше полицията. По-точно казано, беше Регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Отрядът на привиденията. Те отговаряха за всички свръхестествени престъпления в Мисури. Аз бях техният цивилен експерт по чудовищата. Бърт обожаваше договора, който получих, но още повече обожаваше добрата публична реклама.
Пейджърът пак изсвири. Същият номер.
— Мамка му! — казах тихичко. — Чух те и първия път, Долф!
Замислих се дали да не се престоря, че вече съм се прибрала, изключила съм пейджъра и не съм достъпна, но не го направих. Ако детектив сержант Рудолф Стор ми звънеше след изгрев слънце, значи имаше нужда от експертното ми мнение. Мътните го взели!
Набрах номера и чрез серия прехвърляния най-сетне се добрах до гласа на Долф. Прозвуча ми изтънял и далечен. За рождения си ден той получи от жена си телефон за кола. Сигурно сега се намираше на границата на обхвата. И все пак беше къде-къде по-добре, отколкото да си приказваме по полицейското радио. Там разговорите винаги са ми звучали като извънземни дрънканици.
— Здрасти, Долф, какво става?
— Убийство.
— Що за убийство по-точно?
— Такова, което се нуждае от експертното ти мнение — обясни той.
— Дяволски рано сутринта е, за да си играем на „Двадесет въпроса“. Просто ми кажи какво се е случило.
— Станала си с лице към чаршафа тая заран, а?
— Изобщо не съм си лягала.
— Съчувствам ти, но си докарай задника насам. Струва ми се, че в ръчичките ни попадна вампирска жертва.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно:
— Мамка му.
— Да, имаш пълно право.
— Давай адреса — заявих.
Долф ми го продиктува. Беше от другата страна на реката и отвъд гората, на майната си и чак в Арнълд. Офисът ми се намира на „Олив булевард“. Предстоеше ми четиридесет и пет минутно шофиране само в едната посока. Юху!
— Пристигам веднага, щом мога.
— Ще те чакаме — каза Долф и затвори.
Не си дадох труд да си взимам довиждане със сигнала „свободно“. Вампирска жертва. Никога не съм виждала единично убийство. Те са като тиквените семки: вкуси ли ги веднъж вампирът, не може да спре само с една. Въпросът е колко хора ще умрат, преди да хванем този…
Не ми се мислеше на тази тема. Не исках да карам до Арнълд. Не исках да виждам трупове преди закуска. Исках да си ида вкъщи. Но бях убедена, че Долф няма да ме разбере. Полицаите на практика се лишават от чувството си за хумор, когато работят върху убийство. Като се замисли човек, аз също.

2.

Трупът на мъжа бе проснат по гръб, блед и гол под мъждивите утринни слънчеви лъчи. Дори отпуснато след смъртта, тялото му изглеждаше добре — явно бе вдигал тежести, може би и джогинг в притурка… Въздлъжката му руса коса се бе разпиляла по все още зелената морава. Гладката кожа на шията му бе пробита на две места: спретнати следи от кучешки зъби. Дясната ръка бе пронизана в свивката на лакътя, откъдето докторите взимат кръв. Кожата на лявата китка бе разкъсана, все едно я е дъвкало животно. На слънцето проблясваше бяла кост.
Премерих следите от ухапване с любимата си рулетка. Бяха различни размери. Поне три различни вампира, но бях готова да се обзаложа на всичко, което притежавам, че всъщност са били петима. Повелител и глутницата му — или ятото, или както там се наричат помежду си групите вампири.
Тревата бе мокра от утринната роса. Влагата се просмукваше през коленете на гащеризона, който бях облякла, за да предпазя костюма си. Черните маратонки „Найк“ и хирургическите ръкавици представляваха последният писък на модата в облеклото ми за местопрестъпления. По едно време носех бели маратонки, но всяка капка кръв по тях биеше на очи.
Извиних се наум за това, което ми се налагаше да сторя, след което разтворих широко краката на трупа. Беше лесно — нито следа от вкочаняване. Обзалагах се, че мъжът се е преселил в страната на мъртвите преди по-малко от осем часа — време, недостатъчно, за да настъпи rigor mortis. По спаружените му интимни части бе засъхнала сперма. Последно предсмъртно удоволствие. Вампирите не го бяха почистили. На вътрешната страна на бедрото, близо до слабините, имаше още следи от ухапвания. Не бяха така дивашки като тези на китката, но не бяха и незначителни.
По кожата около раните нямаше кръв, дори на ръката. Дали вампирите бяха измили кръвта? Там, където е бил убит, със сигурност имаше много. Никога не биха успели да изчистят всичко. Но на спретнато окосената морава насред съвсем обикновеното предградие нямаше нито капчица. Бях готова да се обзаложа и на това. Вампирите бяха хвърлили тялото на място тъй стерилно и безполезно за нас, колкото и тъмната страна на луната.
Над неголемия жилищен квартал се носеха кълба мъгла като скитащи призраци. Бяха толкова ниско до земята, че човек оставаше с усещането, че върви през струи ситен дъждец. Там, където мъглата кондензираше, по тялото полепваха малки струйки влага. Събираха се в косата ми като сребърни перли.
Стоях в предния двор на малка, лимоненозелена къща с бели черчевета. Дървената оградка заобикаляше отстрани покрай просторен заден двор. Беше октомври, а тревата още зеленееше… Над къщата бе надвиснал клен. Листата му бяха ярко оранжево-жълти странно за този вид дърво, чийто листак наесен е като изрязан от буен огън. Мъглата подпомагаше илюзията и цветовете сякаш избледняваха във влажния въздух.
Надолу, чак до края на улицата, се точеха други малки къщурки с ярки есенни дървета и зелени морави. Все още бе достатъчно рано и повечето им обитатели не бяха тръгнали на работа, на училище или накъдето им видят очите. Униформените полицаи се мъчеха да удържат бая солидна тълпа. Бяха набили в земята колове, на които се крепеше жълтата лента „Не преминавай!“. Тълпата се притискаше толкова близо, колкото й стигаше смелост. Едно момченце на около дванадесет успя да си проправи път до предния ред. Втренчи в мъртвеца огромните си кафяви очи, зинало възхитено. Боже, къде ли бяха родителите му? Вероятно също зяпаха трупа.
Тялото беше бяло като хартия. Кръвта винаги се събира в най-ниските точки на трупа. В този случай тъмните, пурпурни синини следваше да са се образували отзад, по ръцете, краката и по гърба. Те обаче липсваха. В човека не бе останала достатъчно кръв, че да образува синини. Който и да бе убиецът, беше го пресушил до капка. Вкусен до последната капка? Преборих се с желанието да се усмихна и загубих. Ако човек прекарва много време в оглед на трупове, развива странно чувство за хумор. Налага се, иначе се побъркваш като Лудия Заек.
— Какво му е смешното? — стресна ме нечий глас.
Подскочих и се обърнах.
— Боже, Зербровски, не се прокрадвай така зад гърба ми!
— Да не би яката корава убийца на вампири да се плаши от сенки? — ухили ми се той. Несресаната му кестенява коса стърчеше на три различни страни, сякаш бе забравил да я мине с гребена. Вратовръзката му висеше над светлосинята риза с подозрителния цвят на пижама. Кафявото сако и панталони изобщо не си отиваха с нея.
— Хубава пижамка!
Той сви рамене:
— Имам и комплект с малки влакчета по него. Кати смята, че е много секси.
— Съпругата ти си пада по влакове? — попитах аз. Усмивката на Зербровски се разшири.
— Ако ги нося аз…
Поклатих глава:
— Знаех си, че си перверзен тип, но пижамки за малки дечица… това наистина е гадно!
— Благодаря! — все още усмихнат, той погледна трупа. Усмивката му избледня. Кимна по посока на мъртвеца. — Как ти се струва това?
— Къде е Долф?
— Вътре в къщата с дамата, която намерила тялото… — той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се залюля на пети. — Тя го приема доста навътре. Сигурно е първият труп, който вижда извън ковчег.
— Да ти кажа, нормалните хора се любуват на трупове само вътре в ковчезите, Зербровски.
Той се залюля по-силно на пети и спря рязко.
— Нямаше ли да е гот да сме нормални?
— Понякога — съгласих се аз.
Зербровски се ухили.
— Аха, знам какво имаш предвид… — извади от джоба на сакото си тефтерче с такъв вид, сякаш някой го е мачкал между пръстите си.
— Уф, Зербровски!
— Хей, все пак си е хартия! — той се опита да приглади бележничето, но накрая се отказа. Вдигна химикалката над намачкания лист. — Сега ме просветли, о, наша експертке по свръхестественото!
— И да се налага да повтарям всичко пред Долф? Предпочитам да го правя само веднъж и да ида да си легна.
— Да бе, и аз така. Защо смяташ, че не съм си съблякъл пижамата?
— А аз си помислих, че е някаква нова модна тенденция…
Зербровски ме изгледа:
— Мм-хъ.
Долф излезе от къщата. Вратата изглеждаше прекалено малка, за да мине през нея. Той е почти два метра на ръст и с телосложение на кечист. Черната му коса е подкастрена плътно по черепа и ушите му стърчат от двете страни на лицето. Но Долф не се интересува особено от мода. Вратовръзката му беше здраво стегната върху яката на бялата риза. И той, също като Зербровски, бе измъкнат насила от леглото, но изглеждаше чист и свеж, и извънредно делови. Все едно по кое време му звъннеш, той винаги е готов да хукне на работа. Професионално ченге чак до чорапите.
Е, та защо Долф оглавяваше най-непопулярния полицейски отряд в цял Сейнт Луис? Наказание за нещо, поне за това бях сигурна, но никога не съм питала за какво точно. Сигурно няма и да попитам. Негова работа си е. Ако искаше да зная, щеше да ми каже.
В началото Отрядът бил създаден за утеха на либералите. Тъй де — вижте, правим нещо по въпроса със свръхестествените престъпления. Но Долф бе взел работата и хората си на сериозно. През последните две години бяха разрешили повече престъпления със свръхестествена природа, отколкото който и да е друг полицейски отряд в страната. Бяха го канили да изнася лекции пред други полицейски отряди. Дори два пъти го бяха пращали в съседни щати.
— Е, Анита, да те чуем!
Такъв си е Долф — никакви встъпителни думи.
— Леле, Долф, и аз се радвам да те видя!
Той само ме изгледа изпод вежди.
— Добре, добре… — коленичих от другата страна на трупа, така че да мога да показвам, докато говоря. Няма нищо по-добро от визуалните помагала, за да прокараш гледната си точка. — Обикновеното измерване показва, че от този човек са се хранили поне три различни вампира.
— Но? — уточни Долф. Умът му е като бръснач.
— Но смятам, че всяка една рана е нанесена от различен вампир.
— Вампирите не ловуват на глутници.
— Обикновено са ловци-единаци, но не е задължително.
— И какво би ги принудило да ловуват в глутница? — поинтересува се ченгето.
— Сещам се само за две причини: първата — новоумрял и по-възрастен вампир изучават занаята, но това прави само два комплекта зъби, не пет; втората контролира ги вампир повелител и той е подивял.
— Обясни ми.
— Вампирът повелител има почти пълен контрол над своето ято. Някои вампири използват групови убийства, за да солидаризират глутницата, но те не биха изхвърлили тялото тук. Щяха да го скрият така, че полицията изобщо да не го намери.
— Да, но тялото е тук — обади се Зербровски. — Пред погледа на целия свят.
— Именно. Само един откачил повелител би хвърлил тяло по този начин. Всъщност още преди вампирите да станат законно живи, повечето повелители не биха допуснали подобно убийство. То привлича вниманието — и обикновено това внимание държи кол в едната ръка и кръст в другата. Дори и днес, ако успеем да проследим убийството до извършилите го вампири, можем да получим разрешително и да ги убием… — поклатих глава. — Подобно клане е зле за бизнеса, а, каквито и да са вампирите, те са много практични. Не оставаш жив и скрит векове наред, ако не си дискретен и безмилостен.
— Защо пък безмилостен? — попита Долф.
Втренчих се в него.
— Въпрос на максимална практичност. Някой разкрива тайната ти — ти го убиваш или го правиш едно от твоите… деца… Просто делово отношение, Долф, нищо повече.
— Също като мафията — обади се Зербровски.
— Аха.
— Ами ако са се паникьосали? — поинтересува се сержантът. — Било е кажи-речи изгрев слънце…
— Кога е намерила тялото жената?
Долф провери в тефтерчето си.
— В пет и половина.
— Имало е цял час до изгрева. Не са се паникьосали.
— Ако ще се разправяме с откачил вампир повелител, какво точно означава това?
— Означава, че много скоро ще убиват още хора. Вероятно за изхранването на пет вампира им трябва кръв всяка нощ.
— Прясна жертва всяка нощ? — Зербровски го каза така, че да прозвучи като въпрос.
Просто кимнах.
— Исусе — промърмори той.
— Аха.
Долф си мълчеше и се взираше в мъртвеца.
— Какво можем да сторим?
— Вероятно ще успея да вдигна трупа като зомби.
— Мислех си, че не можеш да вдигнеш жертва на вампир по този начин — уточни сержантът.
— Ако трупът ще се вдигне като вампир, не може… свих рамене. — Онова, което го прави вампир, пречи на възкресяването. Не мога да вдигна труп, който вече е готов да се събуди като вампир.
— Но този тук няма да се вдигне — кимна Долф, — и значи можеш да го възкресиш.
Кимнах.
— И защо по-точно няма да вампиряса?
— Бил е убит от повече от един вампир, по време на масово хранене. За да стане един мъртвец вампир, се налага един-единствен вампир да се е хранил от него в продължение на няколко дни. Три ухапвания носят смърт и водят до вампирясване. Ако всяка жертва се връщаше, щяхме да сме затънали до шия в кръвопийци.
— Но този тук може да се върне като зомби? — потрети Долф.
Кимнах.
— Кога можеш да го съживиш?
— След три нощи броено от днес, значи — всъщност две. Тази нощ влиза в сметката.
— По кое време?
— Ще трябва да си проверя работния график. Ще ти се обадя за точния час.
— Просто възкресяваш жертва на убийство и я питаш кой е убиецът… това ми харесва — обади се Зербровски.
— Всъщност не е толкова лесно — уточних. — Знаеш колко са объркани свидетелите на ужасяващи убийства. Ако трима души са видели едно престъпление, получаваш три различни описания за престъпника…
— Да, да, разпитът на свидетели е голяма гадост съгласи се ченгето.
— Давай, Анита — намеси се Долф. Това беше неговият начин да затвори устата на колегата си — и той го чу прекрасно.
— Човек, умрял като жертва на насилие, е още по-объркан. Изплашен е до смърт, дотолкова, че често не си спомня много добре.
— Да, но човекът е присъствал! — възрази Зербровски с гневен вид.
— Зербровски, остави я да се изкаже! — Полицаят изигра заключване на устата си с ключ и хвърлянето му в тревата. Долф се намръщи. Изкашлях се в дланта си, за да прикрия напъпилата усмивка. Зербровски не бива да се окуражава.
— Това, което искам да кажа е, че съм в състояние да вдигна тази жертва от гроба, но може и да не получим от нея толкова информация, колкото се надявате. Спомените му вероятно ще са объркани, болезнени…, но може поне да изясни кой точно вампир повелител е водил групата.
— По-точно? — поинтересува се Долф.
— Предполага се, че в момента в Сейнт Луис има само двама вампир повелители. Малкълм — немъртвият Били Греъм, и Господаря на града. Съществува вероятност да е цъфнал и някой нов, но Господаря би трябвало да е в състояние да го следи.
— Ние ще се заемем с главата на Църквата на вечния живот — обади се Долф.
— Аз поемам Господаря — съгласих се.
— Вземи със себе си някой от нас за подкрепление.
Поклатих глава:
— Не мога. Ако разбере, че знаете кой е, ще ни убие и двамата.
— Колко опасна е за теб подобна задача? — попита Долф.
Какво се очакваше от мен да отговоря? Да кажа „много“? Или да споделя, че Господаря си пада по мен, тъй че вероятно няма да ми стори нищо? Да бе, как ли пък не! Отвърнах:
— Ще се оправя.
Той се втренчи в мен с много сериозен поглед.
— Освен това, имаме ли избор? — махнах към трупа. — Ще получаваме по един всяка нощ, докато не намерим отговорните за случката вампири. Един от нас трябва да поговори с Господаря. Той няма да се разприказва пред полицията, но ще говори с мен.
Долф си пое дълбоко дъх и издиша. Кимна. Знаеше, че съм права.
— Кога ще успееш да го направиш?
— Утре през нощта, ако успея да уговоря Бърт да прехвърли на друг зомби ангажиментите ми.
— Толкова ли си сигурна, че Господаря ще говори с теб?
— Аха…
Проблемът с Жан-Клод не е да го накарам да се срещне с мен, а да го избягвам. Но Долф не го знаеше, а и ако знаеше, щеше да настоява да дойде с мен. И да доведе до смъртта и на двама ни.
— Давай — каза той. — Обади се да ми кажеш какво си научила.
— Непременно — отговорих. Изправих се и се вгледах в него над обезкървения труп.
— Пази си гърба — добави той.
— Както винаги.
— Ако Господаря те изяде, може ли да ти взема готиното гащеризонче? — попита Зербровски.
— Купи си сам, евтино копеле!
— Предпочитам да нося такъв, който се е лепвал за сочното ти телце!
— Я стига, Зербровски! Не си падам по малки локомотивчета!
— Какво общо, по дяволите, имат влаковете с цялата тази ситуация? — изуми се Долф.
Ние със Зербровски се спогледахме. Разкикотихме се неудържимо. Аз можех да се позова на лишаване от сън. Бях на крак вече четиринадесет часа, вдигах мъртъвци и си разменях сладки приказки с откачалки от дясното крило. Вампирската жертва бе идеалният край за една идеална нощ. Имах правото да получавам истерични пристъпи смях. Не знам обаче какво беше извинението на Зербровски.

3.

През октомври има само няколко наистина топли дни. Небето се разтяга над главата ясносиньо, тъй дълбоко и идеално, че всичко изглежда още по-хубаво. Дърветата покрай магистралата са в червено, златно, охра, бургундско, оранжево… Всеки цвят е ярък като неон и пулсира на силната златна слънчева светлина. Въздухът е хладен, но не студен; на обед можеш да си наметнат и с леко якенце. Прекрасно време за дълги разходки в гората, особено ако те придружава човек, с когото можете да се държите за ръце. Но тъй като не разполагах с подобна личност, надявах се само на един свободен уикенд — да се поразходя сама. Шансовете бяха твърде малки, разбира се.
Октомври е страхотен месец за вдигане на мъртъвци. Всеки си мисли, че Хелоуин е идеалното време за вдигане на зомбита. Не е. Тъмнината е само едно от изискванията. Но всеки иска да си назначи час за полунощ на Хелоуин. Смятат, че е страхотно забавление да прекарат Вечерта на вси светии в гробище, убивайки пилета и гледайки как зомбитата изпълзяват от земята. Бих могла и билетчета да продавам.
Вдигах средно по пет зомбита на нощ. С едно повече, отколкото можеше всеки друг. Не следваше изобщо да разкривам пред Бърт, че четири зомбита не ме скапват напълно. Моя си е вината, че съм толкова дяволски откровена. Разбира се, истината беше, че и пет не ме изтощават, но дяволите да ме вземат, ако му го кажех.
Като стана дума за шефа ми, трябваше да му се обадя, щом се приберях вкъщи. Той щеше да умре от радост, когато си поискам една свободна нощ… ухилих се само при тази мисъл. Всеки ден, в който мога да му дръпна каишката, е прекрасен.
Паркирах пред блока си чак в един следобед. Исках само бърз душ и седем часа сън. Бях се отказала от осемте — прекалено късно бе за такова нещо. Трябваше да се видя и с Жан-Клод тази вечер. Каква радост! Но той беше Господаря — вампирът повелител на града. Ако наоколо обикаляше и някой друг повелител, той щеше да знае. Мисля, че могат да се надушват взаимно. Разбира се, ако Жан-Клод бе извършил убийството, надали щеше да си признае. Но всъщност не ми се вярваше да е виновен. Беше твърде добър бизнес вампир, за да оплеска нещата. Беше единственият вампир повелител, който бях срещала и не бе луд по някакъв начин — психотичен или социопат, изберете си какво не му е в ред.
Добре де, добре — и Малкълм не беше луд, но не одобрявах методите му. Той оглавяваше най-бързо разрастващата се църква в Америка в днешно време. „Църквата на вечния живот“ предлагаше точно това, което подсказваше и името. Никакви скокове във вярата, никаква несигурност, само гаранция. Ставаш вампир и живееш завинаги, освен ако някой като мен не те убие или не попаднеш в пожар… или не те удари автобус. За автобуса, признавам, не бях сигурна, но винаги съм се чудила. Все трябва да има нещо достатъчно масивно, което да повреди вампира отвъд границите на самоизлекуването. Надявах се някой ден да изпробвам тази теория.
Бавничко изкачих стълбите. Чувствах се така, все едно носех оловен корсет. Очите ми пареха от недоспиване. Оставаха три дни до Хелоуин и изгарях от нетърпение месецът да свърши. Бизнесът щеше да започне да замира пред Деня на благодарността. Отливът на клиенти продължаваше до след Нова година, след това съживителството отново добиваше популярност. Молех се за ранна снежна буря. Бизнесът спада силно, ако снегът е дълбок. Хората явно смятат, че в сняг до колене не могат да се възкресяват мъртъвци. Може, но не казвайте на никого! И аз имам нужда от почивка!
В коридора отекваха приглушени звуци от обедната дейност на съседите ми. Ровех в джоба си за ключовете, когато вратата срещу моята се отвори. Оттам излезе госпожа Прингъл. Тя беше висока, слаба, изсушена от възрастта, с бяла коса, стегната в малък кок на тила. Косата й беше идеално бяла. Госпожа Прингъл не се интересуваше от боя и гримове. Беше минала шейсет и петте лазарника и въобще не й пукаше кой го знае.
Кремчо, нейното померанче подскачаше на края на каишката си. Беше като обла топка от златна козина с малки лисичи ушенца. Доста котки тежаха повече от самия него, но той беше от онези дребни кученца с дух на едра порода. В миналия си живот ще да е бил немски дог.
— Здравей, Анита — госпожа Прингъл ми се усмихна. — Не се прибираш току-що от работа, нали?
В светлите й очи се четеше неодобрение. Отвърнах на усмивката.
— Аха, имах… спешен случай.
Съседката ми вдигна вежди — вероятно се чудеше какво ли минава за спешен случай при съживителите, но бе твърде любезна, за да попита.
— Не се грижиш достатъчно добре за себе си, Анита! Ако палиш свещта и от двата края, докато станеш на моите години, ще си същинска развалина!
— Сигурно! — съгласих се.
Кремчо ме залая. На него не му се усмихнах. Не вярвам в окуражаването на малките, пухкави кученца.
Със странното си кучешко седмо чувство той знаеше, че не го харесвам и бе твърдо решен да ме спечели на своя страна.
— Видях бояджиите в апартамента ти миналата седмица. Всичко ли оправиха?
Кимнах:
— Аха, всички дупки от куршуми бяха закърпени и боядисани.
— Наистина съжалявам, че не си бях вкъщи да ти предложа да се преместиш временно при мен! Господин Джовони каза, че си отишла на хотел!
— Аха.
— Не разбирам защо някой от другите съседи не те е настанил на дивана поне за една нощ!
Усмихнах се. Аз разбирах. Преди два месеца бях разфасовала в апартамента си две зомбита-убийци и имаше полицейска престрелка. Пострадаха мазилката и един прозорец. Някои от куршумите минаха през стените и влязоха в съседни апартаменти. Нямаше други ранени, но и никой от съседите вече не искаше да има нещо общо с мен. Подозирах силно, че когато двегодишният ми договор изтече, ще ме помолят да се изнеса. Предполагам и че не мога да ги виня за това.
— Чух, че си била ранена…
Кимнах:
— Нищо особено!
Не си дадох труда да обяснявам на съседката си, че раната не е била от престрелката. Любовницата на един много лош човек ме простреля в дясната ръка. Всичко зараства до гладък, лъскав белег — още малко розовичък.
— Как мина посещението при дъщеря ти? — попитах.
Лицето на госпожа Прингъл цялото се озари от усмивка.
— О, прекрасно. Последното ми и най-ново внуче е чудесно. Ще ти покажа снимките по-късно, след като се наспиш!… — неодобрителният поглед се върна в очите й. На лицето й на учителка. Беше поглед, който може да те прикове от десет метра, дори и да си невинен. А аз от години не страдах от невинност.
Вдигнах ръце.
— Предавам се, отивам да си лягам. Обещавам!
— Наистина се погрижи за себе си — посъветва ме съседката. — Хайде, Кремчо, трябва да излезем да се поразходим както всеки следобед!
Миниатюрното псенце изпъна каишката и затанцува, дърпайки се напред като мъничко впрегатно куче.
Госпожа Прингъл остави топката от кило и половина пухкава козина да я повлече по коридора. Поклатих глава. Да позволяваш на една плюшена играчка да те командори не отговаря на моята представа да притежаваш куче. Ако изобщо си взема друго куче, шефът ще съм аз, иначе един от нас няма да оцелее. Това е основен принцип.
Отворих вратата и влязох забързано в апартамента си. Климатикът виеше, лъхайки горещ въздух. Аквариумът щракаше. Звуците на празнотата. Прекрасно беше!
Новата боя бе със същия мръснобял цвят като старата. Килимът беше сив; диванът и подходящите столове — бели. Кухничката бе от светло дърво, линолеумът — в бяло и златисто. Кухненската маса за двама беше малко по-тъмна от шкафчетата. Съвременна гравюра представляваше единственото цветно петно на белите стени.
Пространството, където повечето хора биха поставили голяма кухненска маса, бе заето от облегнат на стената аквариум от трийсет галона, плюс стерео в съседния ъгъл.
Тежки бели завеси скриваха прозорците и превръщаха златното слънце в блед здрач. Когато спиш през Деня, непременно ти трябват хубави завеси.
Метнах сакото си на дивана, изритах обувките си и просто се порадвах на усещането да стъпвам боса по килима. Дойде ред на чорапогащника, който се просна сбръчкан и забравен до обувките ми. Боса се насочих към аквариума.
Скалариите се надигнаха към повърхността, просейки храна. Рибите са по-големи от разперената ми длан. Това са най-големите скаларии, които съм виждала извън зоомагазина, откъдето ги купих. Там държат и няколко бройки, дълги почти трийсет сантиметра.
Свалих презраменния кобур и поставих браунинга във втория му дом — специално изработен кобур на таблата на леглото. Ако някой лош тип ми налети, мога да го извадя и да стрелям. Поне това е идеята. Засега вършеше работа.
Окачих в гардероба костюма и блузата, които си бяха само за химическо чистене и се хвърлих на леглото по сутиен и гащички, все още със сребърния кръст, който нося дори под душа. Никога не знаеш, кога ще ти налети и ще се пробва да те гризне някой нагъл вампир. Винаги готов — това ми е девизът… или беше на бойскаутите? Свих рамене и се обадих в офиса. Мери дневната ни секретарка — вдигна на второто позвъняване.
— „Съживители“ ООД. С какво мога да ви помогна?
— Здравей, Мери, Анита е.
— Здрасти, кво ста’а?
— Трябва да поговоря с Бърт.
— Той е с потенциален клиент в момента. Може ли да попитам по каква причина го търсиш?
— Трябва да размести часовете ми за довечера.
— Ох, леле. По-добре сама му го кажи. Ако ще крещи на някого, по-добре да е на теб…
Това беше шега само отчасти.
— Добре — съгласих се.
Тя понижи глас и прошепна:
— Клиентката се насочва към вратата. Ще ти го дам след секунда.
— Благодаря, Мери!
Секретарката ме включи на изчакване преди да я помоля да не го прави. От слушалката се поля музика. Беше окепазена версия на „Утре“ на „Бийтълс“. Предпочитах да слушам бял шум. За щастие, Бърт вдигна и ме спаси.
— Анита, кога ще можеш да дойдеш днес?
— Не мога.
— Какво не можеш?
— Не мога да дойда днес!
— Изобщо? — Бърт повиши глас с една октава.
— Схвана.
— И защо, по дяволите? — Вече ме ругаеше, лош знак.
— Свирнаха ми от полицията след сутрешната ми среща. Дори още не бях си легнала.
— Ще можеш да си отспиш, не се притеснявай за срещата с нови клиенти следобеда. Просто ела за часовете си нощес.
Беше много щедър и добродушен. Имаше нещо гнило.
— Няма да мога да си поема и ангажиментите тази нощ.
— Анита, претрупани сме! Имаш петима клиенти нощес! Петима.
— Разпредели ги сред другите съживители — предложих аз.
— Всички са вече на максимум.
— Слушай, Бърт, ти си човекът, който прие предложението на полицията. Ти си този, който ме пусна на договор с тях. Смяташе, че ще е чудесна реклама.
— И се оказа чудесна реклама — съгласи се шефът ми.
— Аха, но понякога е като да ходиш на две работни места. Не мога да се справям и с двете.
— Тогава зарежи договора. Нямах представа, че ще ти отнема толкова време!
— Става въпрос за разследване на убийство, Бърт. Не мога да го зарежа.
— Ами нека полицията сама си върши мръсната работа!
На Бърт нищо не му пречеше да си говори така. Той, човекът със стерилно чистите нокти и хубавия спокоен кабинет.
— Те се нуждаят от опита и връзките ми. Повечето чудовища няма да говорят с ченгетата.
Бърт помълча от своя край на телефона. Дишането му беше накъсано и гневно.
— Не можеш да ми причиниш това! Взели сме пари, подписали сме договори…
— Още преди месеците помолих да наемеш помощници!
— Наех Джон Бърк. Той се занимава с някои от вампирските ти убийства, както и със съживяването на мъртъвци.
— Аха, Джон е от голяма помощ, но ни трябват още хора. Всъщност смятам, че той може да поеме поне едно от днешните ми зомбита.
— Да вдигне пет за една нощ?
— Аз се справям, нали?
— Да, но Джон не е същият… Това беше почти комплимент.
— Имаш два избора, Бърт — или разместваш часовете, или ги прехвърляш на някой друг.
— Аз съм ти шеф. Мога просто да кажа — идваш днес или си уволнена… — произнесе го твърдо и спокойно.
Бях уморена и ми ставаше студено да стоя на леглото по бельо. Нямах време за такива разправии.
— Ами, уволни ме.
— Не говориш сериозно…
— Виж, Бърт, на крак съм вече над двадесет часа. Ако не си легна скоро, няма да мога да работя за никого.
Той помълча доста време, дишаше равномерно и тихо в ухото ми. Накрая отвърна:
— Добре, тази нощ си свободна. Но по-добре да си на работа утре!
— Не мога да ти го обещая, Бърт!
— По дяволите, Анита, искаш ли да те уволня?
— Това е най-хубавата година, която сме имали, Бърт. Част от успеха се дължи на статиите за мен в „Пост Диспач“.
— Те бяха за правата на зомбитата и правителствената програма, в която участваш. Не си ги правила, за да рекламираш бизнеса ни.
— Да, но свършиха работа, нали? Колко хора ти се обаждат и питат специално за мен? Колко души ти казват, че са ме видели във вестника? Колко са чули за мен по радиото? Може и да прокламирам правата на зомбитата, но това е дяволски добре за бизнеса. Така че — пробвай да ме изхвърлиш от работа!
— Не мислиш, че ще го направя, така ли? — изръмжа той по телефона. Беше ядосан.
— Не, не смятам — съгласих се.
Бърт си пое остро дъх.
— По-добре да ми цъфнеш тук утре вечер, иначе ще разсея блъфа ти! — и тресна слушалката. Детинско.
Затворих телефона и се втренчих в него. Преди няколко месеца „Калифорнийската съживителска компания“ ми направи съблазнително предложение. Но всъщност не исках да се местя на западния бряг — или дори на източния. Харесваше ми Сейнт Луис. Но на Бърт му се налагаше да се пречупи и да наеме още хора. Не можех да продължавам с този график. Да, положението щеше да се подобри след края на октомври, но явно прескачах от един спешен случай на друг вече цяла година.
Само за четири месеца ме бяха наръгали, пребили, бяха стреляли по мен, бяха ме душили и ме беше хапал вампир. Стигна се до точка, в която просто твърде много неща се случваха в твърде кратък времеви отрязък. Страдах от бойна умора.
Оставих съобщение на телефонния секретар на треньора ми по джудо. Ходех два пъти седмично в четири следобед, но днес нямаше да успея. Три часа сън просто нямаше да ми стигнат.
Позвъних и на номера на „Престъпни удоволствия“. Това беше вампирски стриптийз клуб — „Чипъндейл“ със зъби. Жан-Клод го въртеше. Гласът на вампира се разнесе в слушалката, нежен като коприна, и погали гърба ми, въпреки факта, че беше на запис и аз го знаех.
— Свързахте се с „Престъпни удоволствия“. С удоволствие ще сбъдна най-тъмните ви фантазии. Оставете съобщение, аз ще ви се обадя.
Изчаках бибипването.
— Жан-Клод, Анита Блейк е. Трябва да те видя довечера. Важно е. Обади ми се с час и място… — оставих му домашния си телефон, поколебах се и се вслушах в стърженето на лентата. — Благодаря! — и затворих, край на разговора.
Той или щеше да ми се обади, или нямаше. Вероятно щеше. Въпросът беше дали искам да го чуя? Не. Не, не исках, но се налагаше да опитам в името на полицията и в името на всички онези, които щяха да умрат. Лично за мен обаче срещата с Господаря не беше добра идея.
Жан-Клод вече ме беше белязал два пъти. Още два белега и щях да стана негов човешки слуга. Споменах ли, че и двата пъти не бе получил съгласието ми? Негов слуга до края на вечността… Не ми звучеше особено съблазнително. Той явно копнееше и за тялото ми, но това бе второстепенно. Бих могла да се справя, ако желанията му бяха само физически, но той преследваше и душата ми. Нея нямаше да получи.
Бях успяла да го избягвам в течение на два месеца. Сега доброволно се пъхах в ръцете му отново. Глупаво. Но си спомних косата на безименния мъж, мека и разпиляна по зелената морава. Следите от зъби, бялата като хартия кожа, крехкостта на голото му тяло, покрито с роса… Щеше да има и още трупове от този вид, ако не побързахме. А бързането минаваше през Жан-Клод.
Пред очите ми танцуваха видения на вампирски жертви. И всяка една от тях бе отчасти по моя вина, защото бях толкова страхлива, че не исках да се срещам с Господаря. Ако успеех да спра убийствата сега, след само един мъртвец, бях готова ежедневно да си рискувам душата. Вината е чудесен мотив.