`Анита Блейк, ловецът на вампири ` - Лоръл К. Хамилтън /поредица/

4.

Плувах с плавни, силни движения през черна вода. Луната висеше огромна и сочна, рисувайки сребърна пътека по езерото. Виждаха се черни силуети на дървета. Намирах се почти до брега. Водата беше толкова топла… топла като кръв. В този момент разбрах и защо е черна. Това беше кръв. Плувах в езеро от прясна, топла кръв.
Събудих се незабавно, зинала за въздух. Оглеждах мрака за… какво? Нещо, което ме бе погалило по крака точно когато се събудих. Нещо, което живееше в кръв и мрак…
Телефонът изпищя и едва успях да преглътна собствения си писък. Обикновено не се държах толкова нервно. Било е просто кошмар, дявол го взел. Просто сън.
Опипах за слушалката и успях да изхъхря:
— Ахъ?
— Анита? — гласът ми прозвуча колебливо, сякаш собственикът му можеше да затвори всеки момент.
— Кой е?
— Уили — Уили Макой… — още, когато си каза името, ритъмът на гласа ми прозвуча познат. Телефонът го отдалечаваше от мен и добавяше електрическо съскане, но го познах.
— Уили! Как си? — още докато изричах стандартния въпрос ми се прииска да не го бях казвала. Уили вече беше вампир; колко „добре“ може да се чувства един мъртвец?
— Справям се чудесно — в гласа му се долавяше весела нотка. Бе доволен, че съм го попитала.
Въздъхнах. Честно казано, харесвах Уили. От мен не се очакваше да харесвам вампири. Който и да е вампир дори ако съм го познавала още приживе.
— А ти как съ спраяш?
— Добре. Какво има?
— Жан-Клод получи съобщението ти. Казъ да съ видите в „Циркът на прокълнатите“ в осем таз вечер.
— „Циркът“? Там пък какво прави?
— Вече му е собственик. Дънби да н’знаеше?
Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и казах:
— Не, не знаех.
— Той рекна да съ срещнеш с него на представлението, дету почва в осем.
— Кое представление?
— Каза, че шъ знайш кое.
— Е, не бъди толкова загадъчен!
— Хей, Анита, правя само каквото ми казват. Знайш как е, нали?
Да, знаех. Жан-Клод притежаваше Уили с все дрехите, колата и душата.
— Добре де, Уили, вината не е твоя.
— Благодаря, Анита! — стори ми се развеселен — като кученце, което е очаквало ритник, а са го потупали по главичката.
Защо ли го бях успокоила? Защо ми пукаше дали чувствата на някакъв вампир ще бъдат наранени? Отговор: не мислех за него като за мъртвец. Той все още си беше Уили Макой, който обожава да носи ярки шарени костюми, ужасни вратовръзки и има малки, нервни ръчици. Смъртта не го бе променила особено. Ще ми се да беше.
— Кажи на Жан-Клод, че ще дойда.
— Непременно… — той помълча за минута, дишането му отекваше тихо в слушалката. — Внимавай тази вечер, Анита!
— Да не би да знаеш нещо, което трябва да науча?
— Не, но… не знам.
— Какво става, Уили?
— Нищо, нищинко… — каза го пискливо и притеснено.
— Да не би това да е капан, Уили?
— Не, нищо таквозинка… — буквално виждах малките му ръчици да разсичат въздуха. — Кълна се, Анита, никой ни съ цели в тебе!
Пропуснах това покрай ушите си. Можеше да твърди подобно нещо единствено за онези, които познаваше.
— Тогава от какво се боиш, Уили?
— Просто наоколо има повече вампири от обикновено. Някои от тях ни съ толкоз внимателни кого нараняват. Туйто.
— Защо има повече вампири, Уили? Откъде са дошли?
— Не знам и не искам да знам, ясно? Требе да тръгвам, Анита! — Той затвори, преди да успея да го попитам още нещо. В гласа му долових истински страх. Страх за мен, или за него самия? Може би и двете.
Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче: 6:35. Трябваше да побързам, ако исках да успея навреме за срещата. Завивките тежаха като гореща препечена филийка върху краката ми. Всъщност исках само да се сгуша под одеялата, може би с един конкретен плюшен пингвин… Да, гушването звучеше чудесно!
Отметнах завивките и отидох в банята. Натиснах копчето на лампата и ярката бяла светлина изпълни малкото помещение. Косата ми стърчеше във всички посоки — копа стегнати черни къдри. Това щеше да ме научи да не си лягам с мокра глава. Прекарах четка през къдриците и те се поотпуснаха малко, превръщайки се в напираща купчина вълни. Нямаше никакъв начин да се справя с тях, освен да се изкъпя и да започна отначало. За което нямах време.
Дали черната коса придаваше на бялата ми кожа мъртвешки оттенък или ефектът идваше по-скоро от осветлението? Очите ми бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Две бляскави дупки в белотата на лицето ми. Изглеждах така, както се и чувствах, страхотно.
Как се облича човек за среща с Господаря на града? Избрах черни джинси, черен пуловер с ярки геометрични шарки, черни маратонки със сини напречни ивици и синьо-черна спортна чантичка, закачена на кръста ми. Идеалният подбор на цветове!
Браунингът се върна в презраменния кобур. Сложих и допълнителен пълнител в чантичката заедно с кредитните карти, шофьорската книжка, парите и малка четка за коса. Пъхнах се в коженото яке, което си купих миналата година. Беше първото, което изпробвах и не ми придаваше вид на горила. Повечето имат кройка с толкова дълги ръкави, че никога не бих могла да ги облека. Якето беше черно, тъй че Бърт нямаше да ми разреши да го нося на работа.
Закопчах го само до половината, оставяйки място да бръкна за пистолета, ако се наложи. Сребърният кръст висеше на дългата си верижка — топъл, успокоително тежък между гърдите ми. Срещу вампири кръстът щеше да ми е по-полезен от пистолета, дори и ако заредя куршуми със сребърно покритие.
Поколебах се на вратата. Не бях виждала Жан-Клод от месеци. Не исках да го виждам и сега. Сънят ми се върна. Нещо, обитаващо кръвта и мрака… Защо кошмар? Дали Жан-Клод отново ми се месеше в сънищата? Беше ми обещал да стои далеч от тях. Но струваше ли нещо честната, му дума? Нямах отговор на този въпрос…
Изключих лампите в апартамента и затворих вратата. Натиснах бравата, за да се убедя, че е заключено и не ми остана друго, освен да подкарам към „Циркът на прокълнатите“. Нямах повече извинения. Нямах повече причини да отлагам. Стомахът ми беше толкова свит, че ме болеше. Значи се страхувах — и какво от това? Трябваше да отида, и колкото по-скоро тръгнех, толкова по-бързо щях да се прибера у дома. Ох, само да знаех, че Жан-Клод ще опрости нещата… Там, където бе забъркан той, нямаше нищо просто. Ако тази нощ успеех да науча нещо за убийствата, щях да си платя за сведенията — и не с пари. Жан-Клод явно имаше предостатъчно финансови средства. Не, неговата разменна монета беше по-болезнена, по-интимна, по-кървава. А аз доброволно отивах на среща с него. Глупаво, Анита, много глупаво.






5.

На покрива на „Циркът на прокълнатите“ имаше букет прожектори. Светлините пронизваха нощта като мечове. Разноцветните неони, обрисуващи името, изглеждаха по-бледи на фона на гигантските бели лъчи, които се въртяха над тях. Демонични клоуни танцуваха около табелата в замръзнала пантомима.
Вървях покрай големите брезентови пана, които покриваха стените. На едно беше нарисуван човек без кожа: Вижте Безкожестия! Филмова версия на вуду церемония покриваше друг плакат. Зомбита, драпащи от зейнали гробове. Зомби-плакатът се бе променил, откакто за последно бях посещавала „Циркът“. Не знаех дали е за добро или за лошо; вероятно нито едно от двете. Не ми пукаше какво правеха тук, освен, че… Освен, че не беше правилно да се възкресяват мъртъвци за забавление.
Кого ли бяха наели да им вдига зомбитата? Знаех, че трябва да е някой нов, понеже бях помогнала да убият последния им съживител. Оказа се сериен убиец и за малко да ме ликвидира на два пъти, втория — чрез нападение на гули, което си е доста мръсен начин да умреш. Разбира се, и начинът, по който умря той също беше доста кървав, но не бях аз човекът, който го изкорми. Един вампир свърши тази работа. Може да се каже, че аз му дадох финалния тласък. Убийство по милост. Да-а, бе.
Беше твърде студено да стоя отвън с полуразкопчано яке. Но ако го закопчаех догоре, никога не бих успяла да си извадя бързо пистолета. Да ми замръзне дупето или да мога да се защитавам? Клоуните на покрива имаха остри зъби. Реших, че в крайна сметка не ми е чак толкова студено.
От входа срещу мен блъвнаха жега и шум. Стотици тела се притискаха едно в друго в затворено пространство. Шумът на тълпата беше като океан, многогласен и огромен, звук без смисъл. Тълпата е като стихиите. Стига и една дума, дори само поглед и тя се разбеснява. Става съвсем различна твар от група събрани на едно място хора.
Имаше много семейства. Мама, татко и дечицата. Децата държаха балончета, вързани за китките им и по лицата и ръцете им имаше размазан захарен памук. Миришеше като пътуващ карнавал: пуканки, канелен аромат на крем във фунийки, царевица на клечка, пот. Единственото, което липсваше, беше прахът. На летния панаир винаги има прах във въздуха. Сух, задавящ прахоляк, вдиган от земята от хиляди крака. Коли, каращи през тревата, докато не я покрият в сиво с прахоляка.
Във въздуха нямаше миризма на прах, вярно е, но имаше нещо друго, също тъй неприятно. Миризма на кръв. Толкова слаба, че почти ти се струва, че си я измисляш, но присъстваше. Сладникавият аромат на кръв се смесваше с мириса на готвена храна и острия аромат на пуканките. Кой се нуждае от прах?
Бях гладна, а царевицата на клечка ухаеше прекрасно. Дали първо да хапна или да обвиня Господаря на града в убийство? Какъв избор!
Така и не стигнах до решение. От тълпата излезе един мъж. Беше съвсем малко по-висок от мен, с къдрава руса коса, която му стигаше до раменете. Носеше синя като синчец риза с навити ръкави, под които се показваха здрави, мускулести ръце. Джинсите бяха прилепнали плътно към добре оформените слаби бедра. Носеше черни каубойски ботуши със сини шарки по тях. Светлосините му очи подхождаха на ризата.
Усмихна се, демонстрирайки малки бели зъби:
— Ти си Анита Блейк, нали?
Не знаех какво да кажа. Не винаги е добра идея да признаваш кой си.
— Жан-Клод ми нареди да те чакам… — младежът говореше тихо и колебливо. В него имаше нещо… някакво почти детинско излъчване. Освен това си умирам за чифт сини очета.
— Как се казваш? — попитах. Винаги е добре да знаеш с кого си имаш работа.
Усмивката му се разшири:
— Стивън, казвам се Стивън! — подаде ми ръка и се здрависахме.
Дланта му бе мека, но здрава, не подсилена от черен труд, а от упражнения във фитнеса. Не прекалено. Достатъчно за твърдост, недостатъчно за взривяваща хватка. Мъжете с ръст колкото моя не бива да се занимават сериозно с културизъм. Може да изглеждат добре по плувки, но в обикновени дрехи добиват вид на деформирани джуджета.
— Последвай ме, моля! — каза го като сервитьор, но когато навлезе в тълпата, тръгнах след него.
Поведе ме към голяма синя шатра. Приличаше на старомодно шапито на цирк. Такива бях виждала само на снимки и по филмите.
Отвън един тип в палто на райета се провикваше:
— Почти е време за шоуто, народе! Покажете си билетите и влизайте вътре! Вижте най-голямата кобра на света! Вижте как страховитата змия прави изумителни номера, водена от прелестната змиеукротителка Шахар! Гарантираме ви, че никога няма да забравите това представление!
Имаше и опашка от хора, които си подаваха билетите на младо момиче. То ги късаше на две и им връщаше половинката.
Стивън уверено подмина опашката, без да чака. Тук-там ни погледнаха мръсно, но момичето ни кимна. И влязохме вътре.
Цял букет подпори и въжета минаваха отвътре чак до върха на шатрата. Беше огромна. Почти всички места бяха заети. Добре продадено представление. Уха-ха!
Синьо перило образуваше кръг в средата. Цирк с една арена.
Стивън се промуши покрай коленете на поне дузина души, за да стигне до стъпалата. Тъй като бяхме на дъното, нагоре бе единственият път за нас. Последвах водача си по циментовите стъпала. Шатрата може и да приличаше на цирково шапито, но подпорите и стъпалата бяха постоянни. Мини-колизеум.
Коленете ми са зле, което означава, че мога да тичам на равна повърхност, но ако ме сложите пред стълбище, ще ме боли. Изобщо не се и опитах да следвам плавната, бърза крачка на Стивън. Но се насладих на начина, по който джинсите прилепваха към стегнатия му задник. Търсех си извинения.
Разкопчах коженото яке до долу, но не го свалих. Пистолетът ми щеше да се покаже. По гърба ми се стичаше пот. Топях се.
Стивън погледна през рамо да види дали го следвам — или може би за окуражаване. Стрелна ме с усмивка, която просто изтегляше устните назад и оголваше резците, малко като озъбване. Спрях насред стълбището и се загледах в пъргавото му изкачване нагоре. В Стивън имаше енергия, сякаш въздухът кипеше незабележимо около него. Превръщач. Някои ликантропи са по-добри от други в прикриването на същността си. Стивън не беше сред добрите. Или може би просто не му пукаше дали ще разбера. Напълно възможно.
Ликантропията е заболяване — като СПИН например. Суеверие е да се притесняваш от човек, преживял инцидент. Повечето оцелели след нападение стават превръщачи. Не е въпрос на избор. Тогава защо престанах да харесвам толкова Стивън сега, когато знаех истината? Предубедена — moi?
Той ме изчака на върха на стълбите, все още хубав като картинка, но около него витаеше стаената в твърде малко пространство енергия — сякаш моторът му виеше на високи обороти, свален от скорост. Какво ли караше Жан-Клод да държи на заплата превръщач? Може би беше най-добре да го попитам лично?
Стъпих горе до Стивън. Сигурно на лицето ми се бе изписало странно изражение, защото той попита:
— Какво не е наред?
Поклатих глава:
— Нищо особено.
Не мисля, че ми повярва. Но се усмихна и ме поведе към една построена почти изцяло от стъкло будка с окачени отвътре дебели завеси, които скриваха случващото се зад прозорците. За целия външен свят изглеждаше като миниатюрна телевизионна станция.
Стивън отиде до вратата с перде и я отвори. Задържа я и ми махна да влизам.
— Не, ти пръв — възразих.
— Проявявам джентълменско поведение! — каза той.
— Не ми е нужно някой да ми отваря вратата. И аз си имам ръце, много благодаря.
— Феминистка, леле-мале!
Честно казано, просто не исках кумчо Стивън зад гърба си. Но ако искаше да си мисли, че съм твърда феминистка, нямах нищо против. Беше по-близо до истината от много други неща.
Той влезе през вратата, а аз погледнах назад към арената. Оттук изглеждаше доста по-малка. Мускулести мъже, облечени в бляскави набедрени препаски издърпаха на голите си рамене каручка. В нея имаше две неща: огромна бамбукова кошница и тъмнокожа жена. Жената бе издокарана в холивудска версия на дрешките на танцьорка. Гъстата й черна коса се спускаше като наметало чак до глезените. Стройни ръце, малки черни длани, които разрязваха въздуха в изящни движения… Танцуваше пред количката. Костюмът й беше фалшив, но тя самата — не. Знаеше как да танцува, не за съблазняване, макар че и то е част от омаята, а за сила. Танците първоначално са служели за призоваване на един или друг бог; повечето хора забравят това.
По гърба ми полазиха тръпки и се пъхнаха под косата. Потреперих, както си стоях и се потях от горещината. Какво имаше в кошницата? Глашатаят отвън бе споменал гигантска кобра, но на света няма такава змия, на която да й трябва толкова голяма кошница. Дори и анакондата, най-тежката змия на света, не се нуждае от вместилище, високо над десет стъпки и дълго поне двадесет.
Нещо ме докосна по рамото. Подскочих и се обърнах. Стивън стоеше кажи-речи долепен до мен и се усмихваше.
Преглътнах си пулса обратно в гърлото и го стрелнах със злобен поглед. Бях направила на голям въпрос факта, че не го искам зад гърба си и след това го оставих да се прокрадне зад мен. Много умно, Анита, наистина умно! Понеже ме беше изплашил, му се ядосвах. Нелогично, но беше по-добре да си ядосан, отколкото уплашен.
— Жан-Клод е ей там вътре — каза младежът. Усмихна се, а в сините му очи имаше съвсем човешка искрица смях.
Озъбих му се, наясно, че се държа детински, но не ми пукаше.
— След теб, косматолики!
Смехът му угасна. Взря се в мен съвсем сериозно.
— Откъде разбра? — гласът му бе несигурен и крехък. Много от ликантропите се гордеят със способността си да минават за хора.
— Лесно беше — отвърнах. Което не беше самата истина, но исках да го нараня. Детинско, непривлекателно, честно.
Внезапно лицето му стана съвсем юношеско. Очите му се изпълниха с несигурност и болка. По дяволите.
— Виж, прекарвам доста време около превръщачи, така че просто знам къде да гледам, ясно?
Защо ли исках да му върна самоувереността? Защото знаех какво е да си аутсайдер. Вдигането на мъртви кара доста хора да ме нареждат в една редица с чудовищата. Има дори дни, в които приемам подобни мнения.
Той още ме зяпаше с наранените си чувства като отворена рана в очите. Ако се разплачеше, смятах да си тръгна.
Стивън се обърна, без да каже и дума повече и влезе през отворената врата. Позяпах я известно време. Откъм зрителите се разнесоха възхитени възклицания и изумени въздишки. Обърнах се и го видях. Беше змия — но не просто „най-голямата кобра на света“, а най-голямата проклета змия, която съм виждала някога. Тялото й беше нашарено с мътни сиво-черни и мръснобели ивици. Люспите блестяха под светлината на прожекторите. Главата й беше широка поне петдесетина сантиметра. Няма толкова големи змии. Кобрата разтвори качулката си — с размер на сателитна чиния. Изсъска и си показа езика, приличен на черен камшик.
Бях изкарала един семестър херпетология в колежа. Ако змията бе дълга осем стъпки или по-малко, щях да предположа, че е египетска ивичеста кобра. Не бих си спомнила точното научно название дори ако от това ми зависеше животът.
Чернокожата танцьорка легна на земята пред влечугото и опря чело в пода. Знак на подчинение от нея за змията. За нейния бог. Исусе Христе!
Жената се изправи и започна да танцува, а кобрата я гледаше. Дългокосата красавица се беше обрекла на жива флейта за късогледата твар. Не исках да видя какво ще стане, ако сбърка стъпките. Отровата не би подействала достатъчно бързо, за да я убие навреме.
Зъбите на змията бяха толкова дяволски големи, че щяха да разпорят змиеукротителката като мечове. Тя щеше да умре от шок и кръвозагуба много преди отровата да й подейства.
В центъра на арената ставаше нещо. Магия запълзя нагоре по гърба ми. Магия ли държеше змията под контрол, магия ли я призоваваше… или магия създаваше самата змия? Дали тя притежаваше свои собствени сили? Дори не знаех как да я нарека. Приличаше на кобра — вероятно наистина най-голямата на света, — но аз дори не разполагах с название за нея. Бог с малко „б“ би свършило работа, но не беше съвсем точен термин.
Поклатих глава и се извърнах встрани. Не исках да гледам представлението. Не исках да стоя тук, а магията да тече мека и студена по кожата ми. Ако змията не беше безопасна, Жан-Клод щеше да я затвори в клетка, нали? Да-а, бе.
Обърнах гръб на змиеукротителката и най-голямата кобра на света. Исках да говоря с Жан-Клод и да си обирам крушите от това място.
Отворената врата бе изпълнена с мрак. Вампирите не се нуждаят от лампи. А ликантропите? Нямах представа. Леле, толкова имах да уча! Якето ми бе разтворено докрай, идеално за бързо вадене на оръжие. Макар че, казано честно, ако тази нощ ми потрябваше да вадя бързо пистолета, значи бях затънала в лайна до шия.
Поех си дълбоко дъх и издишах. Нямаше смисъл да отлагам. Пристъпих през вратата и навлязох в подканващия мрак, без да погледна назад. Не исках да виждам какво става на арената. Истината беше, че не исках да видя какво се случва и в мрака. Но имах ли друг избор? Вероятно не.

6.

Стаята приличаше на килер със завеси вместо стени. В стаения мрак нямаше никой друг освен мен. Къде бе изчезнал Стивън? Да беше вампир, да повярвам в номера с изпаряването, но ликантропите не умеят да се топят във въздуха. Така че явно имаше втора врата.
Ако аз бях построила тази стая, къде щях да сложа вътрешния вход? Отговор: на противоположната на външния вход стена. Дръпнах завесите. Да, под тях имаше врата. Елементарно, скъпи ми Уотсън!
Вратата бе тежка, дървена, с някакви лози, гравирани по нея. Дръжката беше бяла, с малки розови цветенца в средата. Ужасно женствена врата. Разбира се, нищо не пречи на мъжете да харесват цветя. Абсолютно нищо. Чисто сексистки коментар. Забравете, че съм си го помислила.
Не си извадих пистолета. Виждате ли, не съм пълна параноичка.
Завъртях дръжката и отворих вратата навътре. Продължаха да я бутам, докато не се удари в стената. Зад нея не се криеше никой. Добре.
Тапетите бяха мръснобели с тънки сребърни, златни и медни мотиви по тях. Общият ефект бе смътно ориенталски. Килимът беше черен. Не знаех, че произвеждат килими в този цвят. По-голямата част от стаята заемаше легло с балдахин. Скриваха го черни тюлени завеси. Леглото ставаше мъгливо, неясно, като сън. Някой спеше в гнездото от черни покривки и пурпурни чаршафи. Част от гол гръден кош подсказваше, че това е мъж, но вълната кестенява коса скриваше лицето му като завеса. Всичко изглеждаше смътно нереално, сякаш спящият чакаше филмовите камери да се завъртят.
До стената отсреща бе поставен диван с разхвърляни по него кървавочервени възглавници. Подходящо тапицирана пейка декорираше другата стена. Стивън се бе сгушил на пейката. Жан-Клод седеше в единия ъгъл на дивана. Носеше черни джинси, пъхнати във високи до коленете кожени ботуши, боядисани в тъмно, почти кадифено черно. Ризата му бе с висока дантелена яка, закопчана на врата с голяма колкото палец рубинена брошка. Черната му коса бе точно толкова дълга, че да се къдри около дантелената яка. Ръкавите бяха свободни и бухнали, стегнати в китките, с дантела, изливаща се върху дланите така, че се виждаха само връхчетата на пръстите.
— Откъде ги купуваш тия ризи? — попитах.
Той се усмихна.
— Не ти ли харесва? — и плъзна длани по гърдите си, спирайки за миг пръсти над зърната. Това беше покана. Можех да се пресегна, да докосна бялата тъкан и да проверя дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда.
Поклатих глава. Не биваше да се разсейвам. Погледнах към Жан-Клод. Той се взираше в мен с тези негови полунощно-сини очи. Миглите му бяха като черна дантела.
— Тя те желае, Господарю — обади се Стивън с насмешлив тон и присмех. — Надушвам копнежа й.
Жан-Клод извърна леко глава и се взря в младежа.
— Аз също… — Каза го тъй невинно, но с такъв подтекст… Гласът му се понесе из стаята, нисък и пълен с ужасяващи обещания.
— Нямах нищо лошо наум, господарю, нищо лошо! — Стивън ми се стори уплашен. Не можех да го виня.
Жан-Клод се извърна към мен, сякаш нищо не се бе случило. Лицето му все още бе красиво, заинтригувано и развеселено.
— Не се нуждая от защитата ти!
— О, аз пък мисля, че ти трябва!
Обърнах се бързо и забелязах друг вампир, изправен зад гърба ми. Не бях чула вратата да се отваря.
Тя ми се усмихна, без да показва зъби. Номер, който научават по-старите вампири. Беше висока и слаба, с тъмна кожа и дълга черна коса, която се вихреше чак до кръста й. Носеше пурпурни ластични панталонки, прилепнали толкова плътно, че ясно си личеше, че отдолу няма бельо. Горнището й беше от червена коприна, свободно и обемисто, с тънки презрамчици, които го придържаха на място. Изглеждаше като горнище на секси пижамка. Костюма довършваха червени сандали на висок ток с тънка златна верижка, закопчана с един диамант. Първото нещо, което ми дойде на ума беше „екзотична“. Плъзна се към мен с усмивка.
— Това заплаха ли е? — попитах.
Вампирката спря пред мен.
— Още не… — В гласа й се долавяше следа от някакъв друг език. Нещо по-мрачновато, с търкалящи се, натъртени звуци.
— Стига толкова — каза Жан-Клод.
Тъмнокожата дама се обърна, черната коса се развя като воал зад гърба й.
— Не мисля!
— Ясмийн! — И една дума стигаше: ниска и натежала от предупреждение.
Ясмийн се засмя — груб звук, като чупене на стъкло. Спря точно пред мен, закривайки ми гледката към Жан-Клод. Протегна ръка към мен и аз отстъпих назад, извън обсега й.
Тя се усмихна достатъчно широко, за да покаже зъби и посегна отново. Пак отстъпих, но вампирката внезапно ме връхлетя, по-бързо отколкото можех да мигна, по-бързо, отколкото можех да вдишам. Сграбчи ме за косата и ми изви назад врата. Връхчетата на пръстите й докосваха черепа ми. С другата си ръка ме хвана за брадичката, забивайки в плътта ми пръсти като метални куки. Лицето ми бе приклещено между дланите й, затворено в капан. Освен да извадя оръжието си и да я гръмна, нямаше какво друго да направя. А ако можех да съдя по скоростта на движенията й, никога не бих успяла да докопам пистолета навреме.
— Разбирам защо я харесваш. Толкова е хубава, тъй деликатна… — вампирката се обърна странично към Жан-Клод, почти обръщайки ми гръб, но все още държейки главата ми неподвижна. — Никога не съм си представяла, че ще прибереш човек… — Прозвуча така, сякаш бях улично куче.
Ясмийн пак се извърна към мен. Притиснах деветмилиметровия в гърдите й. Все едно колко бе бърза, щеше да пострада, ако пожелаех. Мога да усещам в мислите си колко е стар даден вампир. Отчасти е естествена способност, отчасти се дължи на упражненията. Ясмийн беше стара — по-стара от Жан-Клод. Бях готова да се обзаложа, че е над петстотингодишна. Ако бе новоумряла, мунициите от технологичната ера щяха да разкъсат от упор сърцето й и да я убият. Но при условие, че бе надвишила петте стотака и беше вампир повелител, имаше вероятност това да не причини смъртта й… Но пък, кой знае?
Нещо премина по лицето й — изненада и може би само намек за страх. Тялото й бе неподвижно като статуя. Ако дишаше, поне аз не можех да го забележа.
Гласът ми прозвуча малко задавено заради ъгъла, под който бе извила врата ми, но думите бяха съвсем ясни:
— Много бавно си махни ръцете от лицето ми. Сложи ги и двете на тила си и сплети пръсти отгоре!
— Жан-Клод, отзови си човека!
— Аз бих сторил това, което ме моли, Ясмийн! Стори ми се, че той се забавлява. — Колко вампири си убила досега, Анита?
— Осемнадесет.
Очите на Ясмийн леко се разшириха.
— Не ти вярвам!
— Повярвай на това, кучко: ще дръпна този спусък и можеш да си целунеш сърцето за сбогом!
— Куршумите не могат да ми навредят!
— О, посребрените могат. Сега се махни от мен, веднага!
Ясмийн си дръпна ръцете от косата и челюстта ми.
— Бавно — предупредих я аз.
Тя стори както пожелах. Стоеше пред мен, сплела дългите си пръсти над главата. Отдръпнах се от нея, все още с насочен към гърдите й пистолет.
— А сега какво? — попита вампирката Ясмийн. Устните й все още бяха изкривени в усмивка. В тъмните й очи се четеше веселие. Не ми харесваше да ми се присмиват, но когато се мотаеш с вампири повелители, пропускаш едно-друго да мине безнаказано.
— Можеш да си свалиш ръцете — предложих.
Ясмийн го направи, но продължи да се взира в мен, сякаш ми бе израсла втора глава.
— Къде я намери, Жан-Клод? Котенцето имало зъбки!
— Кажи на Ясмийн как те наричат вампирите, Анита!
Прозвуча ми досущ като заповед, но сега май не беше моментът да му се цупя.
— Екзекуторката.
Ясмийн се ококори, после се усмихна, показвайки целите си зъби.
— Мислех, че си по-висока!
— И аз понякога се разочаровам от това! — съгласих се.
Вампирката отметна глава и се разсмя — буйно и стържещо, с истерична нотка.
— Харесвам я, Жан-Клод! Тя е опасна, все едно да спиш с лъв!
Понесе се към мен. Аз държах насочен към нея пистолет, а това дори не я забави…
— Жан-Клод, кажи й, че ще я застрелям, ако не се дръпне!
— Обещавам да не те нараня, Анита! Ще бъда много, много внимателна! — вампирката надвисна отгоре ми и просто не знаех какво да предприема. Тя си играеше с мен — садистично, но вероятно не смъртоносно. Дали можех да я гръмна, защото ме дразни? Съмнявах се.
— Мога да усетя топлината на кръвта ти, топлината на кожата ти във въздуха, като парфюм… — Нейната плавна, въртелива походка я доведе право пред мен. Насочих пистолета към нея и вампирката се засмя. Притисна гърди към дулото.
— Толкова меко, мокро, но силно… — не бях сигурна на кого говори, на себе си или на мен. И двата варианта не ми се сториха приятни. Тя потри малките си гърди в пистолета, зърната й галеха дулото. — Дребна, но опасна… — последната дума бе прошепнато съскане, което потече по кожата ми като студена вода. Ясмийн беше първият вампир повелител, който срещах, притежаващ някои от гласовите умения на Жан-Клод.
Виждах как зърната й се втвърдяват през тънкия плат на блузката. Гадост. Насочих пистолета към пода и отстъпих назад.
— Исусе, всичките вампири над двеста години ли са перверзници?
— Аз съм над двеста — обади се Жан-Клод.
— Само подкрепяш твърдението ми.
Ясмийн остави топла струйка смях да се излее от устата й. Звукът погали кожата ми като топъл вятър. Направи крачка към мен. Аз отстъпих и опрях гръб на стената. Тя облегна длани от двете страни на раменете ми и започна да се навежда, сякаш се канеше да прави лицеви опори.
— Искам да я опитам лично…
Пъхнах пистолета в ребрата й, твърде ниско, за да може да се потърка в него.
— Никой не ми пъха зъби! — заявих.
— Кораво маце! — Вампирката навря лице в мен, докосвайки с устни челото ми. — Харесвам коравите мацки!
— Жан-Клод, предприеми нещо, преди някой от нас да умре!
Ясмийн стегна лакти и се отдръпна от мен толкова назад, колкото можеше без да премести ръце. Облиза се, мернах намек за зъб, но очевидно просто навлажняваше устните си. След това се отпусна към мен с полуразтворени уста, само че не посягаше към врата ми. Определено се насочваше към устата ми. Не искаше да ме опита, искаше да ме пробва. Не можех да я застрелям, не и ако просто желаеше да ме целуне. Ако беше мъж, например, не бих я гръмнала.
Косата й се изля върху ръцете ми, мека като плътна коприна. Вече виждах само лицето на вампирката. Очите й бяха черни като нищото. Устните й се поколебаха точно пред лицето ми. Дъхът й бе топъл и миришеше на ментови бонбони — но под съвременния аромат се прокрадваше нещо по-древно: сладкият задух на кръвта.
— Дъхът ти смърди на стара кръв! — прошепнах в устата й.
Вампирката прошепна в отговор, леко докосвайки устните ми:
— Знам… — притисна уста към моята, нежна целувка. Усмихна се, макар устните ни още да се докосваха.
Вратата се отвори, почти удряйки се в стената. Ясмийн се изправи, но задържа ръка около раменете ми. И двете се обърнахме към вратата. Жена с руса, почти бяла коса се огледа трескаво. Сините й очи се ококориха, когато ни забеляза. Изпищя високо и беззвучно, но много гневно.
— Махни се от нея!
Намръщих се срещу Ясмийн.
— На мен ли говори?
— Да — вампирката явно се забавляваше. Жената — не. Затича се към нас с разперени ръце и свити като нокти на граблива птица пръсти. Ясмийн я улови с главозамайваща скорост. Новодошлата се затърчи и се забори в хватката й, все още протегнала ръце към мен.
— Какво, по дяволите, става? — попитах.
— Маргьорит е човешкият слуга на Ясмийн — обади се Жан-Клод. — Мисли си, че можеш да й откраднеш господарката.
— Не искам Ясмийн.
Вампирката ме стрелна с гневен поглед. Да не би да я бях обидила? Силно се надявах.
— Маргьорит, виж — тя е твоя, става ли?
Жената изпищя срещу мен — беззвучно и гърлено. Иначе вероятно красивото й лице бе изкривено в зверска гримаса. Никога не бях виждала подобен мигновен гняв. Беше страховито, макар да държах зареден пистолет в ръка.
Наложи се Ясмийн да вдигне слугата си във въздуха и да я задържи горе при все борбата й.
— Страхувам се, Жан-Клод, че Маргьорит няма да се почувства удовлетворена, освен, ако не отговори на предизвикателството.
— Какво предизвикателство? — попитах.
— Ти предизвика правата й върху мен.
— Не е вярно — отвърнах.
Ясмийн се усмихна. Змията сигурно се е усмихвала на Ева по същия начин: приятно, весело и зловещо.
— Жан-Клод, не съм дошла тук за това, все ми е тая какво точно. Не искам нито един вампир, да не говорим пък за такъв от женски пол — заявих.
— Ако ти ми беше човешки слуга, ma petite, тогава нямаше да има предизвикателство, защото когато някой е обвързан с вампир повелител, връзката им е нерушима.
— Тогава за какво се притеснява Маргьорит?
— Че Ясмийн може да те вземе за любовница. Прави го от време на време, за да я докарва до гняв от ревност. По причина, която не разбирам, на Ясмийн това й харесва.
— О, да, харесва ми! — вампирката се обърна към мен, все още стиснала жената в обятията си. Държеше съпротивляващата се слугиня с лекота и без усилие. Разбира се, вампирите могат да вдигнат камион „Тойота“ от лежанка. Може ли един среден на ръст човек да се сравнява с това?
— Та какво точно означава това лично за мен?
Жан-Клод се усмихна, но в гримасата му имаше уморен намек. Отегчен ли беше? Или ядосан? Или просто изтощен?
— Трябва да се биеш с Маргьорит. Ако спечелиш, Ясмийн е твоя. Ако загубиш, Ясмийн е на Маргьорит.
— Чакай малко! — възразих аз. — Що за битка по-точно, с пистолети призори?
— Без оръжия — отвърна Ясмийн. — Моята Маргьорит не е умела с оръжията. Не искам да пострада.
— Тогава спри да я измъчваш — предложих.
Ясмийн се усмихна:
— Това е част от забавлението!
— Садистична кучка! — изсумтях.
— Да, такава съм.
Исусе, има хора, които дори не можеш да обидиш!
— Значи искаш да се бием с голи ръце заради Ясмийн? — не можех да повярвам, че дори задавам този въпрос.
— Да, ma petite.
Поех си дълбоко дъх, погледнах пистолета си, погледнах пак пищящата жена, след това прибрах оръжието.
— Има ли някакъв друг начин да се измъкна от това, освен да се бия с нея?
— Ако признаеш, че си мой човешки слуга, тогава няма да има битка. Няма да има нужда от такава… Жан-Клод ме наблюдаваше, изучавайки лицето ми. Очите му бяха съвсем неподвижни.
— Искаш да кажеш, че това е било номер? — попитах.
Първите топли вълни на гнева пролазиха по слабините ми.
— Номер ли, ma petite? Нямах представа, че Ясмийн ще те сметне за толкова забавна!
— Глупости!
— Признай, че си ми човешки слуга и всичко свършва дотук.
— А ако не отстъпя?
— Ще се биеш с Маргьорит.
— Добре — съгласих се. — Давай да се бием!
— Какво ще ти струва да признаеш истината, Анита? — попита Жан-Клод.
— Аз не съм ти човешки слуга. Никога няма да стана твой слуга. Иска ми се просто да го приемеш и да ме оставиш на мира, мамка му!
Той се намръщи:
— Ма petite, какъв език!
— Я се шибай!
Той се усмихна:
— Като пожелаеш, ma petite! — вампирът седна на ръба на дивана, може би, за да ме вижда по-добре. Ясмийн, когато си готова!
— Чакай! — казах. Свалих си якето и не бях сигурна къде да го оставя.
Мъжът, който доскоро спеше на черното легло с балдахин, протегна ръка през черния тюл.
— Ще го подържа, ако нямаш нищо против! — каза той.
Погледах го известно време. Беше гол от кръста нагоре. По ръцете и стомаха му се забелязваха следи от физически упражнения — точно колкото трябва, нищо прекомерно. Или имаше идеален тен, или беше естествено мургав. Косата му се спускаше на вълни под раменете. Очите му бяха кафяви и съвсем човешки. Приятно разнообразие.
Връчих му якето си. Той се усмихна, показвайки бързо зъби, което прогони и последните остатъци от сън по лицето му. Седна, преметна якето през лакета си и обгърна коленете си с длани, все още скрити под черно-червените завивки. Облегна буза на коленете си и дори така съумя да изглежда обаятелен.
— Свършихте ли вече, ma petite? — Жан-Клод ми прозвуча развеселено, но в гласа му се долавяше смях, който нямаше нищо общо с хумора. Беше подигравка. Само че нямаше как да позная на мен ли се присмива или на себе си.
— Готова съм, предполагам — казах.
— Остави я долу, Ясмийн. Да видим какво ще стане!
Чух Стивън да казва:
— Двайсетачка за Маргьорит!
Ясмийн отвърна:
— Не е честно, не мога да залагам срещу собствения си човешки слуга!
— Ще ви дам по двайсет и на двамата, ако госпожица Блейк спечели! — намеси се мъжът на леглото. Погледнах го отново, колкото да видя, че ми се усмихва; след това Маргьорит ме връхлетя.
Тя замахна към лицето ми, блокирах удара с мишница. Блондинката се биеше по женски, с отворени длани и опити за драскане. Но беше бърза, много по-бърза от човек. Може би идваше от това, че е човешки слуга, не знам. Ноктите й прерязаха лицето ми в остра, болезнена линия. Стига толкова: край на госпожица Любезна.
Стиснах я с ръка. Тя заби зъби в китката ми. Ударих я с десния си юмрук колкото се може по-здраво, влагайки цялата си сила. Беше хубав, здрав удар право в слънчевия сплит.
Маргьорит спря да ме хапе и се приведе, притиснала длани към корема си. Давеше се за въздух. Добре.
На лявата си ръка имах кървав отпечатък от зъбите й. Докоснах лявата си буза и усетих още кръв. Дявол го взел, болеше.
Маргьорит коленичи на пода, учейки се отново да диша. Но се взираше в мен. Погледът в сините й очи подсказваше, че боят не е приключил. Веднага щом си възстановеше дишането, пак щеше да ми налети.
— Стой долу, Маргьорит, иначе ще пострадаш!
Тя поклати глава.
— Няма да се предаде, ma petite, иначе ти ще спечелиш тялото на Ясмийн, ако не и сърцето й.
— Не искам тялото й — ничие тяло не искам!
— Е, това вече просто не е вярно, ma petite! — възрази Жан-Клод.
— Спри да ме наричаш така!
— Носиш два мои белега, Анита. На половината път си да станеш мой човешки слуга. Признай го и никой повече няма да пострада тази вечер!
— Аха, да бе — казах.
Маргьорит се изправяше на крака. Не исках да се изправя. Приближих, преди да е стъпила здраво и я сритах, за да я подкося. Едновременно с това й натиснах раменете назад и я яхнах. Извих й дясната ръка зад гърба. Тя се мъчеше да се надигне. Увеличих натиска и Маргьорит се отпусна.
— Край на битката!
— Не! — това бе едва второто смислено нещо, което чувах от нея.
— Ще ти счупя ръката!
— Чупи я! Чупи я! Не ми пука! — изражението й бе диво, бясно.
Боже. Нямаше начин да й налея здрав разум. Страхотно.
Преобърнах я по корем, използвайки хватката си вместо лост, увеличавайки натиска почти до счупване, но не съвсем. Ако й строшах ръката, надали щях да убия бойния й дух. А исках да приключим със схватката.
Използвах крака и едната си ръка, за да задържа хватката, коленичейки върху торса на блондинката, докато самата ми тежест не започна да я държи прикована към земята. Награбих шепа руса коса и издърпах врата й назад. Освободих ръката й и прокарах десницата си под врата на пленничката си, притискайки лакът към адамовата й ябълка и натискайки артериите от двете страни на врата й. Сключих дясната си длан върху лявата китка и стиснах.
Маргьорит се опита да ми издере лицето, но аз зарових муцунка в гърба й и тя не успя да ме докопа. Издаваше тихо, безпомощно скимтене, защото не й достигаше въздух да пищи по-високо.
Издра дясната ми ръка, но пуловерът беше дебел. Избута нагоре ръкава, оголвайки кожата ми и започна да драска с нокти. Притиснах по-плътно лице към гърба й и продължих да стискам, докато ръцете ми не се разтрепериха и зъбите ми не заскърцаха. Бях вложила всичко в ръката, с която стисках жилавото й гърло.
Маргьорит спря да ме дере. Заблъска ме с длани като умиращи пеперуди.
Много време трябва, за да задушиш някого до загуба на съзнание. На филмите изглежда лесно, бързо и чисто. Не е лесно, не е бързо и, дявол да го вземе, не е чисто. Можеш да усетиш пулса от двете страни на шията да се блъска в ръката ти, докато изцеждаш живота. Жертвата се бори доста повече, отколкото по филмите. И когато душиш някого до смърт, по-добре да го държиш повечко време, след като спре да се движи.
Маргьорит се отпусна полека, част по част. Когато вече представляваше само мъртва тежест в хватката ми, я освободих — бавно. Остана неподвижна на пода. Не я виждах дори да диша. Да не би да бях стискала прекалено дълго?
Докоснах шията й и напипах пулса — силен и равен. Просто в безсъзнание, не и мъртва. Добре.
Изправих се и тръгнах към леглото.
Ясмийн падна на колене до все още неподвижното тяло на Маргьорит.
— Любима моя, единствена моя, тя нарани ли те?
— Просто е в безсъзнание — обясних. — Ще се съвземе след няколко минути!
— Ако си я убила, ще ти разкъсам гърлото!
Поклатих глава:
— Да не започваме тази гадория отначало. Дойде ми до гуша от толкова пъчене!
Мъжът на леглото се обади:
— Кървиш!
По дясната ми предмишница се стичаше кръв. Маргьорит може и да не бе успяла да ми нанесе сериозни поражения, но драскотините бяха достатъчно дълбоки, та от някои от тях да ми останат белези. Страхотно; вече имах дълъг, тънък белег от долната страна на дясната ръка — от нож. Но, дори и като броим драскотините, на дясната ръка оставаха по-малко белези, отколкото на лявата. Работни наранявания…
Кръвта течеше доста стабилно по ръката ми. Е, на черен килим не личи. Хубав цвят, ако планирате да кървите повечко в някоя стая.
Ясмийн помагаше на Маргьорит да се изправи. Блондинката се бе възстановила много бързо. Защо? Защото беше човешки слуга, разбира се. Естествено.
Вампирката тръгна към леглото. Към мен. Хубавото й личице бе изтъняло така, че се виждаха костите отдолу. Очите й горяха кажи-речи трескаво.
— Прясна кръв, а аз не съм яла тази вечер!
— Сдържай се, Ясмийн!
— Не си научил слугата си на добри маниери, Жан-Клод! — каза вампирката. Погледна ме извънредно нелюбезно.
— Остави я на мира, Ясмийн! — Жан-Клод вече се бе изправил.
— Всеки слуга трябва да бъде опитомен, Жан-Клод. Оставил си нещата без контрол твърде дълго!
Погледнах над рамото на Ясмийн към него.
— Опитомяване?
— Това е малко неприятен етап от процеса… — призна той. Каза го спокойно, сякаш си говорехме за обяздване на кон.
— Дяволите да те вземат! — извадих пистолета си. Стиснах го с две ръце, стабилно. Никой нямаше да ме опитомява тази вечер.
С ъгълчето на окото си забелязах, че някой стои от другата страна на леглото. Мъжът все още бе под завивките. Това беше жилава жена с кожа с цвят на кафе със сметана. Черната й коса бе подстригана съвсем късо. Беше гола. Откъде, по дяволите, се бе появила?
Ясмийн се намираше на около метър от мен, с танцуващ по устните език, а зъбите й блестяха на светлината на лампите.
— Ще те убия, нали разбираш, ще те убия — изръмжах.
— Ще се опиташ.
— Забавлението и игрите не си струват смъртта заявих.
— След няколкостотин години това е единственото, за което си струва да умреш!
— Жан-Клод, освен, ако не искаш да я загубиш, отзови я! — Гласът ми беше по-висок, отколкото ми се искаше. Страхувах се.
От такова разстояние куршумът следваше да отнесе целия й гръден кош. Ако станеше, нямаше да има начин да я върнат от немъртвите; сърцето й щеше да е изчезнало. Разбира се, тя беше на повече от петстотин години. Един изстрел може би нямаше да стигне. Какъв късмет, че разполагах с повече от един патрон!
Долових движение с ъгълчето на окото си. Бях започнала да се обръщам, когато някой ме събори на земята. Чернокожата ме бе връхлетяла. Обърнах пистолета, за да стрелям, без да ми пука дали е човек или не. Но тя ме стисна за китките и то здраво. Смяташе да ми счупи костите!
Изръмжа право в лицето ми — много зъби и ниско ръмжене. Звукът идваше от гърло, което би следвало да е обвито в козина и да води към муцуна. Човешките лица просто не могат да изглеждат така.
Жената изтръгна браунинга от ръцете ми като че взимаше близалка от дете. Държеше го наопаки, сякаш не знаеше кой край накъде трябва да е насочен.
Нечия ръка се пресегна през кръста й и я издърпа назад от мен. Беше мъжът от леглото. Чернокожата се обърна озъбена към него.
Ясмийн скочи към мен. Дръпнах се назад, опирайки гръб в стената. Вампирката се усмихна.
— Не си толкова корава без пистолета, нали? Внезапно коленичи пред мен. Не я видях да идва — не мернах дори следа от движение. Появи се до мен като по магия.
Притисна тялото си към коленете ми, приковавайки ме към стената. Ясмийн заби пръсти в мишниците ми и ме дръпна към себе си. Силата й бе невероятна. Караше черната превръщачка да изглежда слабовата.
— Ясмийн, не! — Жан-Клод най-сетне ми се притече на помощ. Но щеше да закъснее. Вампирката оголи зъби, отметна глава за удар и аз не можех да сторя съвсем нищичко!
Тя ме придърпа под удобен ъгъл, сключи длани зад гърба ми. Ако ме притиснеше по-силно, щях да изляза през гръбнака й.
Изпищях:
— Жан-Клод!
Горещо. Нещо гореше в пуловера ми, точно над сърцето. Ясмийн се поколеба. Усетих как цялото й тяло потръпва. Какво, по дяволите, ставаше?
Между нас избухна език синьо-бял пламък. Изпищях и вампирката повтори вика ми. Пищяхме заедно, докато горяхме.
Тя падна настрани. По горнището й пълзеше синьо-бял пламък. Пламъчета облизваха дупката в пуловера ми. Преборих се да сваля презраменния кобур и да махна горящата дреха.
Кръстът ми още пламтеше. Дръпнах верижката и я скъсах. Хвърлих кръста на килима, където пламъците се смалиха и угаснаха.
На гърдите си имах изгаряне с форма на кръст, точно над гърдата, над пулса на сърцето. Вече се покриваше с мехури. Втора степен…
Ясмийн бе скъсала собствената си дрешка. Имаше същото изгаряне, но по-ниско между гърдите, защото беше по-висока от мен.
Коленичих на пода само по сутиен и джинси. По лицето ми се стичаха сълзи. Имах по-голям белег от изгаряне с форма на кръст на лявата ръка. Човешките последователи на един вампир ме бяха белязали с идеята, че това е забавно. Бяха ми се надсмивали чак до мига, когато ги убих.
Изгарянето е гадна работа. Боли повече от всяко друго нараняване със същия размер.
Жан-Клод се изправи пред мен. Кръстът засия ярко в бяло — без пламъци, но пък и той не го докосваше. Погледнах нагоре и забелязах, че вампирът засланя очи с длан.
— Махни го, ma petite. Никой друг няма да те нарани тази нощ, обещавам!
— Защо просто не отстъпиш и не ме оставиш аз да преценя какво ще става с мен?
Той въздъхна:
— Беше детинско да допускам положението да ми се изплъзне чак толкова, Анита! Прости ми за глупостта!
Беше ми трудно да приема извинението на сериозно, докато той се прикриваше с ръка, без да смее да погледне към сияйния ми кръст. Но все пак бе извинение. От устата на Жан-Клод… това значеше много.
Вдигнах кръста за верижката. Бях счупила закопчалката в опита си да го сваля. Щеше да ми трябва нова, преди да го окача пак на врата си. С другата ръка вдигнах пуловера си. На предницата имаше стопена дупка по-голяма от юмрука ми. Точно над гърдите. Пуловерът бе съсипан. Нямаше как да се поправи. Къде се крие блестящ кръст, когато не носиш блуза?
Мъжът на леглото ми подаде коженото яке. Срещнах погледа му и видях там загриженост и малко страх. Кафявите му очи бяха много близо до мен и много човешки. Беше успокоително, без дори да знам защо точно.
Презраменният кобур се люлееше на кръста ми като тиранти. Навлякох наново ремъците. Прилепваха странно към голата ми кожа.
Мъжът ми подаде и пистолета, с приклада напред. Черната превръщачка стоеше от другата страна на леглото, все още гола, и ни гледаше зловещо. Не ми пукаше как й е взел пистолета. Просто се радвах, че е отново у мен.
Когато браунингът се озова в кобура, се почувствах по-добре, макар че никога не бях носила презраменен кобур на голо. Подозирах, че ще ми излязат пришки. О, добре де, няма пълно съвършенство.
Мъжът ми подаде цял наръч „Клийнекс“. Червените чаршафи се смъкнаха, разкривайки дълга гола ивица от тялото му около бедрото. Чаршафът бе опасно близо до падане и пълно разкриване.
— Ръката ти! — подсказа ми човекът.
Втренчих се в дясната си ръка. Все още кървеше малко. Болеше толкова по-слабо от изгарянето, че бях забравила за нея.
Взех кърпичките и се запитах какво ли прави той тук. Дали бе правил секс с голата жена, превръщачката? Не я бях забелязала в леглото. Тя под него ли се бе крила?
Почистих ръката си, доколкото можах; не исках да кървя прекалено силно в коженото яке. Навлякох го и пъхнах все още сияещия кръст в левия си джоб. Щом го скриех, щеше да спре да свети. Единствената причина Ясмийн да ме забърка в неприятности беше, че плетката на пуловера ми бе хлабава, а нейното горнище оставяше предостатъчно гола кожа. Вампирска плът, докосваща осветен кръст, винаги води до реакция.
Жан-Клод се взираше в мен — сега, когато кръстът бе скрит на безопасно място.
— Съжалявам, ma petite! Нямах намерение да те плаша тази нощ! — Той ми подаде ръка. Кожата му бе по-бледа от покриващата я бяла дантела.
Пренебрегнах жеста му и използвах леглото за опора при изправянето си.
Вампирът полека отпусна ръка. Тъмносините му очи все още бяха неподвижни и ме гледаха.
— С теб никога не се получава както съм го намислил, Анита Блейк. Защо така?
— Може би трябва да вденеш намека и да ме оставиш на мира!
Вампирът се усмихна — леко движение на устните.
— Боя се, че е твърде късно за това!
— Това пък какво трябва да значи?
Вратата се отвори, удари се с трясък в стената и отскочи. На прага стоеше ококорен мъж с течаща по лицето пот.
— Жан-Клод… змията.
Явно му бе трудно да си поема дъх, сякаш бе тичал по стъпалата чак догоре.
— Какво змията? — попита го Жан-Клод.
Мъжът преглътна, дишането му се забавяше.
— Полудяла е!
— Какво стана?
Новодошлият поклати глава:
— Не знам. Нападна Шахар, дресьорката. Тя е мъртва.
— В публиката ли е?
— Още не.
— Ще трябва да довършим разговора по-късно, ma petite! — Вампирът пристъпи към вратата, а останалите кръвопийци го следваха по петите. Стивън тръгна с тях. Добре обучено куче.
Слабата чернокожа се пъхна в широка черна рокля, с червени цветенца по нея, навлече я през глава. Чифт червени обувки на висок ток — и тя също тръгна към вратата.
Мъжът от леглото се измъкна изпод завивките. Беше гол. Нямаше време да се притеснявам. Той се захвана да навлича долнище на анцуг.
Вярно, случващото се в „Циркът на прокълнатите“ не ми влизаше в работата, но ако кобрата нападнеше публиката? Не, не ми влизаше в работата. Закопчах якето достатъчно, за да скрия факта, че не нося блуза, но не толкова, че да ми пречи да вадя оръжие.
Преди безименният мъж да си обуе панталоните, аз вече бях излязла през вратата и под ярките прожектори на шапитото. Вампирите и превръщачите бяха стигнали до арената и се разгръщаха в кръг около змията. Тя изпълваше малката арена с черно-белите си намотки. Долната половина на човек в лъскава набедрена препаска изчезваше в гърлото на кобрата. Точно това й бе попречило да влезе сред публиката — използваше си времето да похапне. Исусе Христе!
Краката на мъжа мърдаха, ритайки конвулсивно. Не можеше да е жив. Просто не бе възможно. Но краката му мърдаха, докато изчезваха от поглед. Моля те, Боже, нека е просто рефлекс! Не допускай да е още жив!
Мисълта бе по-лоша от всеки кошмар, за който си спомнях. А аз имам много материал за кошмари!
Чудовището в арената не ми влизаше в работата. Този път нямаше нужда да се правя на проклета героиня. Хората пищяха и тичаха, награбили децата си. Под краката им скърцаха торбички с пуканки и захарен памук. Навлязох в тълпата и започнах да си проправям път надолу. Една жена с бебе в ръце падна в краката ми. През тях се покатери някакъв тип. Изправих жената, гушвайки бебето с ръка. Покрай нас минаваха други. Борехме се просто да останем изправени. Чувствах се като скала насред бурна река.
Жената се взираше в мен с очи, твърде големи за лицето й. Набутах бебето обратно в прегръдката й и я бутнах между седалките. Нали съм си сексистка, хванах за раменете най-близкия едър мъж и изревах:
— Помогни им!
Той се стресна, сякаш му бях заговорила на чужд език, но част от паниката в очите му се разсея. Хвана жената за ръката и започна да си проправя път към изхода.
Не можех да оставя змията да влезе сред публиката. Не и ако бях в състояние да я спра. По дяволите. Щях да се правя на герой, мътните ме взели. Борех се срещу напора, за да сляза надолу тогава, когато всички бързаха нагоре и през мен. Нечий лакът ме улучи в устата, усетих кръв. По времето, когато успеех да си проправя път през този хаос, всичко щеше да е свършило. Боже, как се надявах!

7.

Излязох от тълпата, сякаш минавах през завеса. Кожата ми бе настръхнала от спомена за бутащите се тела, но стоях сама на последното стъпало. Пищящата публика все още се намираше над мен, на път към изходите. Но тук, точно над арената, нямаше нищо. Тишината лежеше на дебели гънки около лицето и ръцете ми. Беше трудно да дишаш в сгъстения въздух. Магия. Дали от вампир или от кобрата, нямах представа.
Стивън бе най-близо до мен, гол до кръста, слаб и някак елегантен. Ясмийн бе сменила изгорялото си ефирно горнище със синята му риза. Беше вързала ризата на възел, за да се вижда загорелият й корем. До нея стоеше Маргьорит. Чернокожата бе заела позиция отдясно на Стивън. Изритала беше обувките си и стоеше боса на арената.
Жан-Клод бе от другата страна на кръга, с два непознати руси вампира от двете страни. Обърна се и се взря в мен. Усетих докосването му вътре в себе си, там където не бива да попада ничия ръка. Гърлото ми се сви; пот изби по тялото ми. Нищо в този миг не би ме накарало да се приближа до него. Той се опитваше да ми каже нещо. Нещо лично и твърде интимно за думи.
Дрезгав писък привлече вниманието ни към средата на кръга. Двама души лежаха натрошени и кървящи настрани. Кобрата се извисяваше над тях. Беше като кула от мускули и люспи. Изсъска срещу нас. Звукът бе висок и отекваше.
Мъжете лежаха на земята в… краката й? До опашката? Един от тях помръдна. Жив ли беше? Стиснах здраво предпазното перило, чак пръстите ме заболяха. Бях толкова уплашена, че можех да вкуся киселината в гърлото си. Кожата ми бе студена. Сънували ли сте такива сънища, в които навсякъде има змии, толкова нагъсто по земята, че не може да се стъпи? Почти клаустрофобично е. Сънят винаги завършва как съм застанала насред горичка и змиите падат върху мен, а аз мога само да пищя…
Жан-Клод протегна към мен тънката си ръка. Дантелата покриваше всичко, освен връхчетата на пръстите му. Всички останали се взираха в змията. Той обаче се взираше в мен.
Един от ранените мъже помръдна. Тих стон се изтръгна от устните му и сякаш отекна в огромната шатра. Беше ли илюзия или наистина имаше ехо? Все едно. Човекът беше жив и ние трябваше да го запазим в това състояние.
Ние? Какво беше това с „ние“? Взрях се в сините очи на Жан-Клод. Лицето му бе абсолютно безизразно, изчистено от всякакви емоции, доколкото можех да доловя. Не би могъл и да ме омагьоса с поглед. Собствените му белези се грижеха затова, но номера с ума ако се постараеше все още бяха възможни. А той се стараеше.
Не бяха думи, а усещане. Искаше ми се да отида при него. Да изтичам към него. Да усетя гладката, здрава хватка на ръката му. Мекотата на дантелата по кожата ми. Облегнах се замаяна на перилата. Стисках ги, за да не падна. Какво, по дяволите, целеше той с тези умствени игрички? Имахме си други проблеми, нали? Или не му пукаше за змията? Може би всичко беше номер. Може би бе наредил на кобрата да побеснее… Но защо?
Всички косми по тялото ми настръхнаха, сякаш ги бе погалил невидим пръст. Разтреперах се и не можах да се овладея.
Взирах се в чифт много хубави кожени ботуши, високи и меки. Погледнах нагоре и срещнах погледа на Жан-Клод. Той бе напуснал мястото си в кръга около кобрата, за да дойде при мен. Беше сто пъти по-добро от моето преместване до него.
— Присъедини се към мен, Анита, и нека обединим сили, за да спрем тази твар!
Поклатих глава:
— Не знам за какво говориш.
Той прокара пръсти по ръката ми. Дори през коженото яке можех да усетя допира му като ледена линия… или огнена?
— Как можеш да си горещ и студен едновременно? — попитах.
Той се усмихна, леко раздвижвайки устни.
— Ма petite, спри да се бориш с мен и ще успеем да опитомим тварта! Можем да спасим работниците.
Беше ме хванал. Миг на лична слабост срещу живота на двама души. Какъв избор!
— Щом те пусна толкова навътре в главата си, за теб следващия път ще е по-лесно. Душата ми не е за продан, дори и в замяна на нечий живот!
Вампирът въздъхна.
— Тъй да бъде, щом така искаш! — и понечи да ми обърне гръб. Хванах го за ръката и тя се оказа топла, твърда и много, много истинска.
Жан-Клод се обърна към мен с огромни и всепоглъщащи очи, като дъното на океан… и също тъй смъртоносни. Собствената му сила ме спираше да не пропадна в тях; сама щях да съм загубена.
Преглътнах достатъчно трудно, та да ме заболи и дръпнах ръката си. Изпитвах желание да избърша длан в панталоните си, сякаш бях докоснала нещо лошо. Може и тъй да беше.
— Сребърните куршуми ще наранят ли змията?
Той явно обмисли въпроса ми за миг.
— Нямам представа.
Поех си дълбоко дъх:
— Ако спреш да се опитваш да се вържеш насила с мислите ми, ще ти помогна!
— Ще се изправиш срещу змията с пистолет, а не с мен? — стори ми се, че тази идея го развеселява.
— Правилно схвана.
Жан-Клод отстъпи встрани и ми махна към арената.
Прескочих перилата и стъпих до него. Постарах се да не му обръщам внимание поне толкова, колкото ми бе по силите и тръгнах към тварта. Извадих браунинга. Беше удобен и тежеше приятно в ръката ми. Успокоителна тежест.
— Древните египтяни са й се кланяли като на бог, ma petite. Била е Еджо, кралската змия. Грижили са се за нея, принасяли са й жертви, обожавали са я…
— Тя не е бог, Жан-Клод.
— Толкова ли си сигурна?
— Аз съм монотеист, не забравяй. За мен това е просто поредната свръхестествена ужасия.
— Както пожелаеш, ma petite!
Обърнах се към вампира.
— Как, по дяволите, си я прекарал през карантината?
Той поклати глава:
— Има ли значение?
Погледнах пак към тварта в средата на арената. Змиеукротителката лежеше в кървава купчина от едната страна на змията. Не беше изядена. Това знак на почит и привързаност ли беше или просто чист късмет?
Кобрата се плъзна към нас, люспите по корема й се свиваха и отпускаха. Издаваха сух шепот, стържейки върху пода на арената.
Жан-Клод беше прав; нямаше значение как тази твар е влязла в страната. Вече беше тук.
— Как ще я спрем?
Той се ухили достатъчно широко, за да се видят зъбите му. Може би заради множественото число.
— Ако успееш да обезопасиш устата й, смятам, че ще се справим с нея.
Тялото на змията бе по-дебело от телефонен стълб. Поклатих глава.
— Щом казваш…
— Можеш ли да я раниш в устата?
Кимнах.
— Ако сребърните куршуми я ловят, да.
— Малкият ми стрелец! — възхити се вампирът.
— Стига сарказъм! — възразих.
Той кимна.
— Ако ще се опитваш да я застреляш, побързай, ma petite. Щом навлезе сред хората ми, ще е твърде късно… — изражението му бе неразгадаемо, нямах представа дали иска да се заемам със задачата или не.
Обърнах се и тръгнах през арената. Кобрата спря да се плъзга напред. Изчакваше, досущ като наклонена кула. Стоеше си, сякаш нещо без крака може да стои, и ме чакаше — приличният на камшик език се стрелкаше между челюстите, вкусвайки въздуха. Вкусвайки мен.
Жан-Клод внезапно се озова до мен. Не го бях чула да идва, не го усетих дори. Просто поредният номер с ума. В момента си имах други притеснения.
Той заговори ниско и настоятелно, мисля, че само аз го чувах.
— Ще сторя всичко по силите си да те защитя, ma petite!
— Справи се страхотно в кабинета си!
Той спря на място. Не и аз.
— Знам, че се страхуваш от нея, Анита. Страхът ти ми свива корема — подвикна той след мен, тихо и леко като вятъра.
Прошепнах в отговор, без да съм сигурна дори дали ще може да ме чуе:
— Стой далеч от ума ми, мамка ти!
Кобрата ме гледаше. Вдигнах браунинга с две ръце и се прицелих в главата й. Мислех си, че съм извън обхвата на удара й, но не бях сигурна. Колко далеч си в безопасност от змия, по-голяма от тир? Два щата… може би три? Бях достатъчно близо, та да виждам плоските черни очи на чудовището, празни като на кукла.
Думите на Жан-Клод полетяха в ума ми като цветни листенца. Обзалагах се, че дори подуших цветя. Гласът му никога не бе разнасял аромат на парфюм:
— Накарай я да те последва и ни дай да минем зад гърба й, преди да стреляш!
Пулсът пулсираше в шията ми толкова силно, че ме болеше да дишам. Устата ми бе така пресъхнала, че не можех да преглътна. Започнах да се движа — съвсем бавничко, встрани от вампирите и превръщачите. Главата на змията ме последва, както бе следвала и змиеукротителката. Ако се наканеше да удари, щях да стрелям, но докато се движеше след мен, бях готова да предоставя на Жан-Клод възможност да й излезе в гръб.
Разбира се, сребърните куршуми можеха и да не я наранят. Всъщност тварта бе толкова дяволски голяма, че амунициите на браунинга ми надали щяха да постигнат друго, освен да я раздразнят. Имах чувството, че съм в капана на някой от онези филми с чудовища, в които гигантски разплужени твари продължават да те нападат, все едно колко стреляш по тях. Бях се надявала, че те са просто холивудска измислица.
Ако куршумите не нараняха египетската кралица, щях да умра. Спомних си как краката на мъжа подритваха, докато змията го поглъщаше. Буцата още си личеше на тялото й, все едно бе погълнала някой наистина грамаден плъх.
Езикът на тварта се стрелна напред и аз изпъшках, задавяйки писъка си. Боже, Анита, я се овладей! Това е просто змия. Гигантска човекоядна кобра, но все пак — просто змия. Аха, да бе.
Всички косъмчета по тялото ми бяха настръхнали. Още усещах силата, която почувствах да призовава змиеукротителката. Не стига, че чудовището бе отровно и имаше достатъчно големи зъби, за да ме разпори. На всичко отгоре трябваше да се окаже и магическо. Страхотно, просто страхотно.
Ароматът на цветя бе по-гъст, по-близък. Изобщо не идваше от Жан-Клод. Кобрата изпълваше въздуха с парфюм. Змиите не миришат на цветя. Миришат на мускус и щом узнаете каква е миризмата им, никога няма да я забравите. Нищо с козина не мирише по този начин. Единствено сухият мирис във вампирския ковчег донякъде напомня за този на змиите.
Кобрата извърна гигантската си глава към мен.
— Хайде, само още малко… — говорех й аз. Което си е доста глупаво, понеже те са глухи. Мирисът на цветя бе гъст и сладък. Пристъпвах по арената и чудовището следваше движенията ми. Може би по навик. Бях дребна и имах дълга, черна коса, макар и не чак толкова дълга, колкото на мъртвата змиеукротителка. Може би тварта имаше нужда да следва някого?
— Хайде, хубавице, ела при мама… — Шепнех толкова тихо, че устните ми едва помръдваха. Само аз, змията и моят глас. Не смеех да погледна през арената към Жан-Клод. Нямаше значение нищо друго, освен тътренето на краката ми по земята, движенията на змията и пистолетът в ръцете ми. Беше почти като някакъв танц…
Кобрата разтвори уста, стрелна език навън и ми показа подобните си на сърпове зъби. Зъбите на кобрите са фиксирани, не се прибират като на гърмящата змия. Колко любопитно, помнех туй-онуй от херпетологията. Макар да се обзалагам, че д-р Грийнбърг никога не е виждал подобно нещо.
Изпитах ужасяващо желание да се изкикотя. Вместо това прицелих ръка в устата на тварта. Миризмата на цветя бе толкова силна, че можех да я пипна. Натиснах спусъка. Инерцията тласна главата на змията назад, по пода плисна кръв. Стрелях отново и отново. Челюстите се взривиха в късчета плът и кост. Кобрата отвори съсипаната си паст и изсъска. Според мен пищеше.
Тялото й с размери на телефонен стълб се затръшка по земята, биейки напред-назад. Можех ли да я убия? Можеха ли да я убият само куршумите? Изстрелях още три в главата й. Тялото се уви около себе си в причудлив възел. Черно-белите люспи кипяха една върху друга, шаваха трескаво, окъпани в кръв…
Една телесна намотка се изтърколи навън и ме препъна. Паднах на колене и се подпрях с длан, стиснала в другата си ръка пистолета, готова за стрелба. Още една намотка се удари в мен. Все едно да те цапардоса кит. Лежах полувцепенена под няколкостотин килограма змия. Ивичеста намотка ме прикова към пода. Тварта се надигна над мен, от разбитите й челюсти се стичаха капки отрова и кръв. Ако отровата докоснеше кожата ми, щеше да ме убие. Количеството бе твърде голямо, за да ми се размине.
Лежах по гръб, а змията се гърчеше над мен. Стрелях нагоре. Продължих да натискам спусъка, докато главата се спускаше над лицето ми…
Нещо удари змията. Топката козина заби зъби и нокти във врата й. Беше върколак с космати ръце с човешка форма. Кобрата пак се надигна, притискайки ме под тежестта си. Гладките коремни люспи натискаха и мачкаха почти голите ми гърди като гигантска ръка. Тварта нямаше да ме изяде — щеше да ме сплеска като палачинка.
Изпищях и стрелях в тялото на змията. Пистолетът изщрака празен. Мамка му!
Жан-Клод изникна до мен. Бледите му, покрити с дантела длани вдигнаха намотката, сякаш не тежеше стотици килограми. Задрапах заднешком с длани и пети. Пълзях така, докато не стигнах ръба на арената, после извадих празния пълнител и докопах резервния от чантичката на кръста си. Не помнех да съм изстреляла тринадесет куршума, но явно бе така. Вкарах патрон в дулото и ето ме готова да танцувам.
Жан-Клод бе потънал до лакти в змията. Издърпа от месото парче лъскав гръбнак, разкъсвайки чудовището на парчета.
Ясмийн късаше гигантското влечуго както дете сладкиш. Лицето и торсът й бяха окъпани в кръв. Тя издърпа дълъг отрязък змийски вътрешности и се разсмя.
Никога не бях виждала вампири да използват всяка капчица от нечовешката си сила. Седнах на ръба на арената със заредения си пистолет и зяпах втрещено.
Черната превръщачка още бе в човешка форма. Беше взела отнякъде нож и с наслада кълцаше змията.
Кобрата заби глава в земята, мятайки върколака във въздуха. Изправи се и пак се спусна стремително. Съсипаните й челюсти се сключиха върху рамото на чернокожата. Тя изпищя. Единият зъб излезе през гърба на роклята й. От него бликаше отрова и плискаше на земята. Отрова и кръв изплескаха гърба на дрехата.
Пристъпих напред с готов пистолет, но се поколебах. Кобрата тръскаше глава насам-натам, опитвайки се да отърси жената. Зъбът бе забит твърде дълбоко, а устата й — твърде повредена. Кобрата бе в капан, също и жената.
Не бях сигурна дали мога да улуча главата на змията, без да засегна превръщачката. Жената пищеше и се гърчеше. Безпомощно блъскаше с ръце по змията. Беше си изтървала ножа.
Русата вампирка сграбчи чернокожата. Змията се надигна, вдигайки и жертвата си във въздуха. Приличаше на кученце с играчка в уста. Превръщачката изпищя.
Върколакът скочи на врата на кобрата, яхвайки я като див кон. Нямаше начин да стрелям, без да засегна все някого. По дяволите. Просто останах на мястото си.
Мъжът от леглото тичаше през арената. Толкова време ли му бе отнело да си нахлузи сивите панталонки и да си намери горнището? Анцугът бе разкопчан и се вееше при тичането, разкривайки по-голямата част от мургавите му гърди. Беше невъоръжен, поне доколкото можех да видя. Какво, по дяволите, си мислеше, че може да стори? Мътните го взели.
Той коленичи до двамата мъже, които бяха живи в началото на схватката. Издърпа единия от тях настрани. Правилно мислене!
Жан-Клод сграбчи жената. Стисна минаващия през рамото й зъб и го отчупи. Пукането бе силно като изстрел с карабина. Рамото на жената се отцепи от тялото й, късаха се сухожилия и пукаха кости. Тя изписка за последно и се отпусна. Вампирът я понесе към мен и я положи на земята. Дясната й ръка висеше на сплитка мускули. Жан-Клод я беше освободил от змията и почти беше успял да й откъсне ръката.
— Помогни й, ma petite! — Той остави в краката ми жената: кървяща и в безсъзнание. Поназнайвах как се оказва първа помощ, но, Боже мили… Нямаше начин да сложа турникет на раната. Не можех да шинирам ръката. Не беше просто счупена, а направо откъсната!
Полъх на вятъра лъхна през шатрата. Нещо подръпна вътрешностите ми. Зяпнах и отклоних очи от умиращото момиче. Жан-Клод стоеше до змията. Всички вампири разкъсваха тялото й, а тя продължаваше да живее. Вятър раздвижи дантелата по яката на Жан-Клод, черните вълни на косата му. Вятърът лъхна в лицето ми, изтегляйки сърцето ми в гърлото. Единственото, което чувах, беше тътена на собствената ми кръв, пулсиращ чак в ушите ми.
Жан-Клод пристъпи напред почти с нежност. И аз усетих как нещо вътре в мен пристъпва заедно с него. Беше почти сякаш той държеше невидимо въже към сърцето, пулса и кръвта ми. Сърцето ми биеше толкова бързо, че не можех да дишам. Какво ставаше?
Той нападна змията, заравяйки ръце в плътта точно под устата. Усетих моите ръце да потъват в гърчещата се плът. Моите ръце напипаха кост и я счупиха. Моите ръце бяха потънали почти до лактите. Плътта бе лепкава, мокра, но не и топла. Нашите ръце натискаха, после дръпнаха, докато раменете ни не се изпънаха от усилието.
Главата се откъсна и падна от другата страна на арената. Подскочи, челюстите хапеха въздуха. Тялото още се гърчеше, но вече умираше.
Бях паднала на земята до умиращата жена. Все още стисках браунинга, но той не би могъл да ми помогне. Отново можех да чувам и усещам. Ръцете ми не бяха покрити с кръв и парченца месо. Онова бяха ръцете на Жан-Клод, не моите. Мили Боже, какво ми ставаше?
Все още можех да усетя кръвта по пръстите си. Беше невероятно силно сензорно усещане. Боже!
Нещо ме докосна по рамото. Подскочих и буквално заврях пистолета в лицето на мъжа. Беше онзи със сивия анцуг. Коленичил до мен, с ръце във въздуха, втренчен стреснато в пистолета в ръката ми…
— На твоя страна съм — каза той.
Пулсът ми още тупкаше в гърлото. Не си вярвах толкова, че да заговоря, така че просто кимнах и спрях да соча с пистолета към него.
Той си свали горнището.
— Може би ще успеем да спрем донякъде кръвта с това… — сгъна дрехата и я притисна към раната.
— Тя вероятно е в шок — казах. Гласът ми звучеше странно — някак кух.
— И ти не изглеждаш особено добре!
Не се и чувствах добре. Жан-Клод бе навлязъл в ума и тялото ми. Сякаш представлявахме една личност. Започнах да треперя и не можех да се спра. Може би просто шок…
— Обадих се на полицията и за линейка — добави мъжът.
Втренчих се в него. Лицето му бе много волево, с високи скули и квадратна челюст, но големите му устни бяха по-меки и му придаваха много симпатично изражение. Вълнистата му кестенява коса падаше като завеса около лицето. Спомних си един друг мъж с дълга кестенява коса. Друг човек, свързан с вампирите. Беше умрял по ужасен начин, а аз не успях да го спася…
Мернах Маргьорит да ни наблюдава от другата страна на арената. Тя се ококори, устните й леко се разтвориха. Забавляваше се. Страхотно.
Върколакът се дръпна от змията. Изглеждаше като луксозна версия на всеки вълк, обикалял улиците на Лондон, с изключение на това, че беше гол и имаше полови органи между краката. Върколаците от филмите винаги са гладки и безполови като кукли Барби.
Козината му бе с цвят на тъмен мед. Рус върколак? Това Стивън ли беше? Ако ли не, тогава младежът бе духнал, а не мисля, че Жан-Клод би позволил подобно нещо.
Някакъв глас изкрещя:
— Никой да не мърда!
От другата страна на арената стояха две патрулни ченгета с извадени пистолети. Единият възкликна:
— Исусе Христе!
Оставих встрани пистолета си, докато те зяпаха мъртвата змия. Тялото й още потрепваше, но бе мъртво. Просто на влечугите им отнема повече време да осъзнаят, че са мъртви, отколкото е нужно на средностатистическия бозайник.
Усещах се лека и празна като въздух. Всичко наоколо ми изглеждаше смътно нереално. Не беше заради змията. Беше заради онова, което Жан-Клод ми стори. Тръснах глава в опит да прочистя мислите си, да се съсредоточа. Ченгетата бяха тук. Имах едно-друго за вършене.
Извадих от чантичката малката пластмасова идентификационна карта и я защипах на яката на якето си. Тя ме определяше като член на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Беше почти толкова полезна, колкото и бадж.
— Да вървим да поговорим с полицаите, преди да започнат да стрелят.
— Змията е мъртва — възрази мъжът.
Върколакът гризеше мъртвата твар със заострената си муцуна, късайки парченца месо. Преглътнах и отклоних очи.
— Те надали си мислят, че змията е единственото чудовище на арената.
— Ох! — мъжът възкликна съвсем тихо, сякаш изобщо не се бе сетил досега. Какво общо, по дяволите, имаше той с чудовищата?
Тръгнах с усмивка към полицаите. Жан-Клод стоеше насред арената, бялата му риза бе така окървавена, че прилепваше по тялото му като облята с вода, очертавайки върха на едното зърно под плата. По лицето му се стичаше кръв. Ръцете му бяха червени чак до лактите. Най-младата вампирка бе заровила лице в кръвта на змията. Пъхаше кървави късчета месо в уста и ги смучеше. Звуците бяха влажни и изглеждаха по-силни, отколкото е редно.
— Казвам се Анита Блейк. Работя заедно с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Имам карта.
— Кой е този там? — униформеният махна с глава към мъжа. Пистолетът му сочеше някъде към арената.
Прошепнах с ъгълчето на устата си:
— Как се казваш?
— Ричард Зиймън — отвърна мъжът с анцуга тихо. На глас обявих:
— Ричард Зийман, просто невинен наблюдател…
Това последното вероятно беше лъжа. Колко невинен може да е човек, събуждащ се в легло, заобиколено от вампири и превръщачи?
Но униформеният кимна:
— Ами тези другите?
Погледнах към сцената зад мен. Не се бе подобрила особено.
— Мениджърът и някои от работниците му. Нападнаха звяра, за да предпазят публиката.
— Ама те не са човеци, нъл тъй?
— Не — съгласих се, — не са от човешката раса.
— Исусе Свети Христе, момчетата в участъка наистина няма да ни повярват! — възкликна партньорът на ченгето.
Сигурно беше прав. Та аз бях тук и почти не си вярвах. Гигантска човекоядна кобра. Исусе Свети Христе — тъй си е.

8.

Седях в малко коридорче, служещо за вход на изпълнителите към гигантската шатра. Осветлението бе постоянно мътно, сякаш някои търкалящи се оттук твари не обичаха силната светлина. Чудо голямо. Нямаше столове, а на мен определено ми лазеше по нервите да седя на пода. Бях дала показания първо пред униформения, после на един детектив. След това пристигнаха хората от РОСР и разпитът започна отначало. Долф ми кимна, а Зербровски ме застреля с пръст. Това беше преди час и петнадесет минути. Започваше малко да ми писва да ме пренебрегват.
Ричард Зиймън и Стивън Върколакът седяха срещу мен. Ричард бе сплел хлабаво пръсти около едното си коляно. Носеше обути на босо бели маратонки „Найк“ със сини орнаменти. Дори глезените му бяха мургави. Гъстата коса галеше голите му рамене. Беше затворил очи. Можех да съзерцавам мускулестото му тяло колкото ми се иска. Стомахът му бе плосък, с триъгълник тъмни косми, надничащ над анцуга. Гърдите му бяха гладки, идеални, без нито едно косъмче. Одобрявах ги.
Стивън се бе сгушил на пода и спеше. От лявата страна на лицето му разцъфваха синини, черно-пурпурни, с онзи грозен цвят, който придобиват наистина гадните насинявания. Лявата му ръка бе пъхната в подвижна шина, но отказа да отиде в болница. Беше се увил в сивото одеяло, което му дадоха от Бърза помощ. Поне доколкото виждах, нямаше други дрехи. Предполагам, беше ги изгубил при смяната на формата. Вълкът бе доста по-голям от него, а и краката му имаха съвсем различна форма. Така че прилепналите по тялото джинси и прекрасните каубойски ботуши бяха минало. Може би, затова чернокожата превръщачка ходеше гола? Дали затова и Ричард Зийман бе гол, а? Беше ли той превръщач?
Не смятах така. Ако беше, то се криеше по-добре от всеки, близо до когото съм попадала. Освен това, ако беше превръщач, защо не се присъедини към битката с кобрата? Беше предприел най-разумното за невъоръжено човешко същество: стоя настрани.
Стивън, който бе започнал нощта с вид на апетитна хапка, приличаше на боклук. Дългите му руси къдри лепнеха по лицето, пропити с пот. Под затворените му очи имаше тъмни кръгове. Дишаше бързо и накъсано. Очите му мърдаха под затворените клепачи. Сънуваше ли? Кошмар, може би? Върколаците сънуват ли овце-превръщачи?
Ричард все още изглеждаше апетитно, но пък нали гигантската кобра не го бе блъскала в циментовия под. Той отвори очи, сякаш бе усетил, че го гледам. Отвърна спокойно на погледа ми. Зяпахме се един друг, без да кажем и дума.
Лицето му бе ъгловато, с високи, изящни скули и решителна челюст. Една трапчинка смекчаваше линиите на лицето му и го правеше леко твърде перфектен за вкуса ми. Никога не се чувствам удобно около красиви мъже. Въпрос на ниско самомнение, може би. Или пък прелестното лице на Жан-Клод ме бе накарало да ценя още повече много човешкото качество „несъвършенство“?
— Той добре ли е? — попитах.
— Кой?
— Стивън.
Ричард погледна към спящия мъж. Стивън издаде тих звук насън — безпомощен и уплашен. Определено сънуваше кошмар.
— Не трябва ли да го събудиш?
— Имаш предвид от съня?
Кимнах.
Ричард се усмихна:
— Добра идея, но той няма да се събуди часове наред. Можем да изгорим това място около него и пак няма да помръдне.
— И защо?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Ами да, в момента нямам по-важна работа за вършене…
Ричард огледа притихналия коридор.
— Добре казано… — намести се по-удобно, търсейки как да облегне гръб на по-мек участък от стената. Намръщи се — каква ти удобна стена!
— Стивън се превърна от вълк в човек за по-малко от два часа… — каза, сякаш това обясняваше всичко. Нищо подобно.
— Е, и? — попитах.
— Обикновено ликантропите остават в животинска форма от осем до десет часа, следва колапс и те се връщат в човешката си форма. Прекалено ранното превръщане отнема много енергия.
Погледнах към сънуващия превръщан.
— Значи това състояние е нормално?
Ричард кимна.
— Ще е в безсъзнание до края на нощта.
— Не е особено добър метод за оцеляване… — отбелязах.
— Много върколаци гризват дръвчето след колапса. Хората-ловци ги връхлитат, след като са припаднали.
— Откъде знаеш толкова за ликантропите?
— Това ми е работата — обясни Ричард. — Преподавам биология в местната гимназия.
Втренчих се в него.
— Ти си гимназиален учител?
— Да… — той се усмихна. — Изглеждаш шокирана.
Поклатих глава.
— И какво прави един учител в кюпа с вампири и върколаци?
— Просто съм извадил късмет, предполагам. Как да сдържиш усмивката си?
— Това не обяснява откъде знаеш за ликантропите.
— Изкарах курс в колежа.
Поклатих глава.
— И аз също, но не знаех за колапса на превръщачите.
— Имаш диплома по свръхестествена биология? — изуми се той.
— Ахъм.
— Аз също.
— Та откъде знаеш повече за ликантропите от мен? — върнах се аз на темата.
Стивън се размърда насън, размахвайки здравата си ръка. Одеялото се смъкна от рамото му, разкривайки корема и част от бедрото.
Ричард придърпа одеялото нагоре по спящия, зави го и го подпъхна като да беше дете.
— Ние със Стивън сме приятели от много време. Обзалагам се, че знаеш за зомбитата неща, които никога не съм учил в колежа!
— Вероятно — съгласих се аз. — Стивън не е учител, нали?
— Не… — Зиймън се усмихна, но гримасата не бе весела. — Училищните съвети гледат с лошо око на ликантропи в училищата.
— Законово няма начин да те спрат.
— Аха, да бе — отвърна той. — Последният учител, посмял да учи безценните им отрочета, получи коктейл „Молотов“ за закуска. А ликантропията не е заразна, когато си в човешка форма.
— Знам — казах.
Той поклати глава:
— Съжалявам, това просто ми е болната тема.
Моето хоби бяха правата на зомбитата, защо Ричард също да си няма хоби? Равноправни трудови договори за косматите. Нямах нищо против.
— Много си тактична, ma petite. He бях си и представял!
Жан-Клод бе излязъл в коридора. Не го бях чула да идва. Но пък бях с отвлечено внимание, говорех си с Ричард. Аха, точно така.
— Можеш ли да тропнеш с крак следващия път? Започва да ми писва да се промъкваш така зад гърба ми!
— Не се промъквах, ma petite. Ти се бе увлякла в разговор с прелестния ни господин Зиймън — каза го с глас, сладък като мед, но долових и заплаха в тона му. Човек можеше да я усети като студен вятър по гърба си.
— Какво не е наред, Жан-Клод? — попитах.
— Не е наред ли? Че какво изобщо може да не е наред? — гняв и някакво горчиво веселие изпълваха гласа му.
— Я стига, Жан-Клод!
— Какъв ли може да е проблемът, ma petite?
— Ти си ядосан; защо?
— Моят човешки слуга не познава всяко мое настроение… Срамота! — Той коленичи до мен. Кръвта по бялата му риза бе засъхнала на кафеникави петна, които обхващаха по-голямата част от предницата. Дантелата на ръкавите му приличаше на смачкани кафяви цветя. — Желаеш Ричард, защото е красив или защото е човек? — Произнесе го почти шепнешком, толкова интимно, сякаш бе казал нещо съвсем различно. Жан-Клод шепнеше по-добре от всеки друг, когото познавах.
— Не го желая.
— О, хайде, стига, ma petite! Без лъжи! — Той се наведе към мен, дългите му пръсти посегнаха към бузата ми. По дланта му имаше засъхнала кръв.
— Имаш кръв под ноктите — изтърсих аз.
Той трепна и сви длан в юмрук. Точка за мен.
— Отхвърляш ме на всяка крачка. Защо ли се примирявам с това?
— Не знам — признах честно. — Аз все се надявам, че ще ти писне от мен.
— А аз се надявам да те получа завинаги, ma petite. Нямаше да ти правя предложение, ако смятах, че ще се отегча!
— Мисля, че аз ще се отегча — уточних.
Той се ококори леко. Според мен остана наистина изненадан.
— Опитваш се да ме дразниш.
Свих рамене:
— Да, но все пак си е вярно. Привлечена съм към теб, но не те обичам. Не водим стимулиращи разговори. Не преживявам дните си с мисълта: „Да не забравя да споделя тази шега с Жан-Клод, или да му кажа какво стана тази нощ на работа“. Пренебрегвам те, доколкото ми позволяваш. Единственото общо помежду ни е насилието и мъртъвците. Не смятам, че това е особено добра основа за връзка.
— Леле, каква си философка тази вечер! — полунощно-сините му очи бяха на броени сантиметри от моите. Миглите му приличаха на черна дантела.
— Просто съм честна.
— Е, не бихме желали да не си честна… — съгласи се той. — Знам колко мразиш лъжите! — и погледна към Ричард. — Колко мразиш чудовищата.
— На Ричард пък защо се сърдиш?
— Така ли правя? — вдигна вежди вампирът.
— Знаеш много добре, че му се сърдиш.
— Вероятно, Анита, осъзнавам, че не мога да ти дам именно онова единствено нещо, за което копнееш най-силно.
— И за какво копнея?
— Да бъда човек — каза той тихо.
Поклатих глава:
— Ако смяташ, че единственият ти недостатък е, че си вампир, лъжеш се.
— Така ли?
— Аха. Ти си егоистично, непоносимо копеле.
— Копеле? — Той ми се стори искрено изненадан.
— Искаш ме и не можеш да повярваш, че аз не те искам. Нуждите и желанията ти са по-важни от тези на всеки друг.
— Ти си мой човешки слуга, ma petite. Това усложнява живота ни.
— Не съм твой човешки слуга.
— Белязал съм те, Анита Блейк! Ти си ми човешки слуга!
— Не — възразих. Беше много твърдо „не“, но стомахът ми се сви при мисълта, че той е прав, а аз никога няма да се отърва от него.
Вампирът ме гледаше. Очите му бяха толкова нормални, колкото изобщо е възможно, тъмни, сини, прелестни.
— Ако не беше моят човешки слуга, нямаше да победя толкова лесно змийския бог.
— Ти ме изнасили умствено, Жан-Клод, не ми и пука защо го направи!
Неприязнено изражение пролази по лицето му:
— Като стана дума за изнасилване, ти поне добре знаеш, че не можеш да ме обвиняваш в това конкретно престъпление. Николаос ти се нахвърли. Тя разкъса ума ти, ma petite. Ако не носеше два мои белега, щеше да те убие.
Гняв избликна от стомаха ми и се разпростря нагоре чак до раменете ми. Изпитвах ужасното желание да го ударя.
— И заради тези белези ти можеш да влезеш в ума ми, да ме обладаеш. Каза ми, че чрез тях умствените игрички върху мен се затрудняват, не стават по-лесни. И за това ли излъга?
— Нуждата ми тази нощ бе голяма, Анита! Мнозина щяха да загинат, ако не бяхме спрели тварта. Взех сила отвсякъде, където можех да намеря.
— От мен.
— Да, ти си мой човешки слуга. Близостта ти до мен стига да увеличиш силата ми. Знаеш го.
Да, знаех го, но нямах представа, че може да канализира силата през мен като през усилвател.
— Знам, че съм ти нещо като домашния любимец за вещиците.
— Ако позволиш да положа и последните два белега, ще бъдеш нещо много повече от това. Ще е брак между плът, кръв и дух.
— Забелязвам, че не каза „душа“ — натъртих.
Той издаде гърлен стон на разочарование.
— Непоносима си! — каза го искрено ядосано. Бооже.
— Никога повече не влизай насила в ума ми!
— Или какво? — предизвика ме гневно и объркано вампирът.
Коленичих пред него, почти плюейки в лицето му. Трябваше да спра и да си поема няколко пъти дълбоко дъх, за да не запищя. Заговорих много спокойно, тихо и бясно:
— Ако отново ме докоснеш по този начин, ще те убия.
— Ще се опиташ. — Той почти притисна лице към моето. Сякаш когато вдишваше, щеше да ме погълне. Устните ни щяха да се докоснат. Припомних си колко са меки устните му. Какво е усещането да си притиснат към гърдите му. Неравността на кръстообразния белег под пръстите ми. Дръпнах се трескаво, почти замаяна.
Беше само една целувка, а споменът за нея гореше по тялото ми като във всеки лош любовен роман, който съм чела някога.
— Остави ме на мира! — изсъсках в лицето на вампира, свила юмруци. — Проклет да си! Проклет да си!
Вратата на кабинета се отвори и един униформен полицай подаде навън глава:
— Проблем ли има?
Обърнахме се и го зяпнахме. Отворих уста да кажа точно какво не е наред, но Жан-Клод заговори първи:
— Няма проблем, полицай!
Беше лъжа, но каква всъщност бе истината? Че нося два вампирски белега и си изгубвам душата по парче на час? Не беше нещо, което исках да бъде широко известно. Полицията общо взето недолюбва хора, които са плътно обвързани с чудовищата.
Полицаят ни гледаше търпеливо. Поклатих глава.
— Всичко е наред. Просто става късно. Ще попитате ли сержант Стор дали вече мога да си ида вкъщи?
— Как се казвате?
— Анита Блейк.
— Домашният съживител на Стор?
Въздъхнах.
— Аха, същата Анита Блейк.
— Ще попитам… — униформеният позяпа трима ни още малко и попита Ричард: — Да имате нещо да допълните?
— Не.
Полицаят кимна.
— Добре, но карайте по-тихо с онова, което не се случва.
— Разбира се. Винаги се радвам да съм от помощ на полицията! — заяви Жан-Клод.
Униформеният кимна и се прибра в кабинета. Останахме на колене в коридора. Превръщачът продължаваше да спи. Дишането му бе тих звук, който не толкова запълваше тишината, колкото я подчертаваше. Ричард стоеше неподвижен, втренчил поглед във вампира. Внезапно осъзнах болезнено, че ние с Жан-Клод сме на броени сантиметри един от друг. Можех да усетя очертанията на тялото му като топлина по кожата си. Очите му се плъзнаха от лицето ми надолу по тялото ми. Все още носех само сутиен под разкопчаното яке.
Ръцете и гърдите ми настръхнаха. Зърната ми се втвърдиха, сякаш вампирът ги бе докоснал. Стомахът ми се сви от глад, който нямаше нищо общо с кръв…
— Спри веднага!
— Нищо не правя, ma petite! Твоето собствено желание докосва кожата ти, не моето.
Преглътнах и отклоних очи от вампира. Добре, копнеех за него. Страхотно, чудесно, това нямаше никакво значение. Да-а, бе. Дръпнах се назад, опрях гръб в стената и избягвах да гледам към Жан-Клод, когато казах:
— Дойдох тази вечер за информация, не да си играя на цуни-гуни с Господаря на града.
Ричард просто си седеше и пресрещна погледа ми. Не изглеждаше притеснен, само заинтригуван, сякаш не знаеше точно какво съм аз. Не беше недружелюбен поглед.
— Цуни-гуни… — каза Жан-Клод. Нямаше нужда да го поглеждам, за да чуя усмивката в гласа му.
— Знаеш какво имам предвид.
— Никога не бях чувал да го наричат по този начин.
— Стига вече!
— Какво?
Стрелнах го с гневен поглед, но в очите му видях само смях. Лека усмивка разтвори устните му. Изглеждаше ужасно човешки.
— Какво искаше да обсъдим, ma petite? Сигурно е нещо много важно, за да те накара да дойдеш доброволно.
Потърсих в изражението му подигравка, гняв каквото и да е, но лицето му бе гладко и приятно като на мраморна статуя. Усмивката, блесналото веселие в очите му… всичко бе като маска. Нямаше как да позная какво се крие отдолу. Не бях сигурна дори и дали искам да науча.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно през устата.
— Добре. Къде беше снощи? — погледнах го в лицето в опит да доловя някаква промяна в изражението.
— Тук — отвърна той.
— Цялата нощ?
Той се усмихна:
— Да.
— Можеш ли да го докажеш?
Усмивката му се разшири:
— Трябва ли?
— Може би — отвърнах.
Жан-Клод поклати глава.
— Лукавство и то от теб, ma petite! He ти подхожда! Толкова по въпроса за хитроумното измъкване на информация от Господаря.
— Сигурен ли си, че искаш това да се обсъжда публично?
— Ричард ли имаш предвид?
— Да.
— Ние с Ричард нямаме тайни един от друг, ma petite. Той е моите човешки ръце и очи, след като ти отказваш.
— Това пък какво значи? Мислех, че можеш да имаш само един човешки слуга в даден момент!
— Значи го признаваш… — в гласа му се долавяше стаен триумф.
— Това не е игра, Жан-Клод. Тази нощ умряха хора.
— Повярвай ми, ma petite, за мен дали ще поемеш последните два белега и ще станеш мой слуга не само на думи не е игра!
— Снощи имаше убийство — казах. Може би, ако се концентрирах само върху престъплението, върху работата си, можех да избегна словесните капани.
— И? — подкани ме вампирът.
— Вампирска жертва.
— Аха — вдигна вежди той, — моето участие става ясно!
— Радвам се, че го намираш забавно! — заявих.
— Да умреш от вампирско ухапване е само временно смъртоносно, ma petite. Почакай до третата нощ, когато жертвата се вдигне, след това я разпитай… — смехът в погледа му угасна. — Има ли нещо, което не ми казваш?
— Измерих поне пет различни радиуса по жертвата.
Нещо просветна в очите му. Не бях сигурна какво, но поне бе истинска емоция. Изненада, страх, вина?
Нещо.
— Значи търсиш полудял вампир повелител.
— Аха. Да познаваш някой?
Жан-Клод се разсмя. Цялото му лице засия изотвътре, сякаш някой бе запалил свещ под кожата му. За една прелестна секунда бе толкова красив, че ме заболя сърцето. Но не красотата ме караше да искам да го докосна. Спомних си бенгалския тигър в зоопарка, който видях веднъж. Беше голям, можеше да го яхнеш като пони. Козината му бе в оранжево, черно, кремаво, бяло като мляко… Очите му бяха златни. Имаше тежки лапи, по-широки от разтворената ми длан и обикаляше, обикаляше напред-назад, напред-назад, чак си бе изкопал пътека в пръстта. Някакъв гений бе поставил решетъчната стена толкова близо до оградата, която сдържаше тълпата, че можех да посегна и да докосна тигъра с лекота. Трябваше да свия ръце в юмруци и да ги пъхна в джобовете си, за да се сдържа да не посегна през решетките и да погаля тигъра. Бях толкова близо, а той беше тъй красив, тъй див, тъй… съблазнителен. Притиснах колене към гърдите си и ги стиснах здраво. Тигърът щеше да ми отхапе ръката, но малка частица от мен съжаляваше, че не съм посегнала през решетките. Гледах лицето на Жан-Клод, усещах смеха му като кадифе, минаващо по гърба ми. Дали част от мен винаги щеше да се чуди какво би било просто да се съглася? Вероятно. Но щях да го преживея.
Той се взираше в мен, а смехът в очите му гаснеше като последните слънчеви лъчи, изчезващи от небето.
— Какво си мислиш, ma petite?
— Не можеш ли да ми четеш мислите? — попитах.
— Знаеш, че не мога.
— Не знам нищо за теб, Жан-Клод, нито една проклета подробност.
— Знаеш повече за мен от всеки друг в този град.
— Включително от Ясмийн?
Той сведе очи, почти притеснен.
— Ние сме много стари приятели.
— Колко стари?
Той срещна погледа ми с празно и безизразно лице.
— Достатъчно стари.
— Това не е отговор — казах.
— Не — съгласи се Жан-Клод, — това е нахлуване в лично пространство.
Така значи, нямаше да отговори на въпроса ми; какво друго оставаше?
— Да има и други вампири повелители в града освен теб, Малкълм и Ясмийн?
Той поклати глава.
— Не и доколкото знам.
Намръщих се.
— Това пък какво трябва да значи?
— Точно каквото казах.
— Ти си Господар на града. Не се ли предполага да знаеш?
— Положението е малко неуредено, ma petite.
— Я ми обясни.
Вампирът сви рамене и дори в окървавената риза жестът изглеждаше красив.
— По принцип като Господар на града всички други, нисшестоящи вампири повелители, следва да поискат разрешението ми да отседнат в Сейнт Луис, но… той сви рамене отново, — има и такива, които смятат, че не съм достатъчно силен да се задържа на власт.
— Предизвиквали са те?
— Да речем само, че очаквам да ме предизвикат.
— Защо? — попитах.
— Другите господари се страхуваха от Николаос — обясни вампирът.
— А от теб не се боят… — не го казах като въпрос.
— За нещастие, не.
— Защо не?
— Не се впечатляват така лесно като теб, ma petite.
Понечих да кажа, че не съм впечатлена, но не беше вярно. Жан-Клод можеше да надуши, когато лъжа, защо да си давам труд?
— Значи в града може да има и друг повелител, без ти да знаеш?
— Да.
— Няма ли един вид да се усетите един друг?
— Може би да, може би не…
— Благодаря, че ми изясни въпроса.
Жан-Клод потри челото си с пръсти, сякаш имаше главоболие. Вампирите страдат ли от главоболие?
— Не мога да ти кажа това, което не знам.
— А дали… — потърсих подходяща дума и не можах да намеря, — дали по-простосмъртните вампири биха могли да убият някого без твое разрешение?
— Простосмъртни?
— Просто отговори на проклетия въпрос!
— Да, биха могли.
— Възможно ли е пет вампира да тръгнат на лов в глутница без повелител за водач?
Жан-Клод се усмихна:
— Много мил подбор на термини, ma petite и отговорът е „не“. Ние сме ловци-единаци, поне когато имаме избор.
Кимнах.
— Значи зад това стоите или ти, или Малкълм, или Ясмийн, или някой загадъчен повелител.
— Не и Ясмийн. Не е достатъчно силна.
— Добре, значи ти, Малкълм или загадъчен повелител.
— Наистина ли смяташ, че съм откачил? — Вампирът ми се усмихна, но в погледа му се четеше сериозност. Дали за него имаше значение какво си мисля? Надявах се, че не.
— Нямам, представа.
— Би се изправила пред мен, ако смяташ, че съм полудял? Колко смело от твоя страна.
— Ако не ти харесва отговорът, не трябва да задаваш въпроса — казах.
— Много вярно.
Вратата на кабинета се отвори и се появи Долф с тефтерче в ръка.
— Можеш да се прибираш, Анита. Аз ще проверя показанията с теб утре.
Кимнах.
— Благодаря!
— Хе, нали знам къде живееш — сержантът се ухили.
Отвърнах на усмивката му и се изправих:
— Благодаря, Долф!
Жан-Клод стана на крака с едно плавно движение, сякаш бе кукла, дърпана от невидими конци. Ричард се надигна по-бавно, използвайки стената за опора, сякаш се бе схванал. Изправен, беше по-висок от вампира с поне три пръста. Което значеше, че е около метър и осемдесет и три. Почти над ръста, който ми е по вкуса, но никой не ми търсеше мнението.
— Може ли да поговорим още малко, Жан-Клод? — попита Долф.
Господаря на града отвърна:
— Разбира се, полицай! — и прекоси коридора. В движенията му се забелязваше скованост. Вампирите получават ли синини? Дали е бил ранен по време на битката? Имаше ли значение? Не, не, нямаше. В определен смисъл той беше прав: ако беше човек, пък макар и такъв егоистичен кучи син, можеха да се отворят известни възможности. Не съм предубедена, но Бог да ми е на помощ, човекът поне трябва да бъде жив! Ходещите трупове, колкото и сладки да са, просто не са за моята филийка.
Долф отвори вратата пред Жан-Клод. Погледна към нас.
— Вие също сте свободен да си вървите, господин Зийман.
— А приятелят ми Стивън?
Детективът стрелна с поглед спящия превръщан.
— Отведете го у дома. Нека си отспи. С него ще поговоря утре… — той погледна часовника си. — Тоест, по-късно днес.
— Ще предам на Стивън, когато се събуди.
Долф кимна и затвори вратата. Останахме сами в бръмчащата тишина в коридора. Разбира се, може и просто ушите ми да бръмчаха.
— Сега какво? — попита Ричард.
— Отиваме си вкъщи — казах аз.
— Рашида ме караше. Намръщих се:
— Кой?
— Другата превръщачка — онази, чиято ръка беше откъсната.
Кимнах.
— Ами вземи колата на Стивън.
— Рашида ни возеше и двамата.
Поклатих глава:
— Значи си в безизходица.
— Така изглежда.
— Можеш да викнеш такси — предложих.
— Нямам пари… — Ричард почти се усмихна.
— Добре, ще те закарам до вас.
— Ами Стивън?
— И него — съгласих се. Усмихвах се и не знаех защо, но беше по-добре, отколкото да плача.
— Дори не знаеш къде живея. Може да съм от Канзас Сити.
— Ако става дума за десетчасово шофиране, зарязвам те незабавно — заявих. — Но ако е разумно дълго, ще те откарам.
— Мерамец Хайтс разумно ли е?
— Определено.
— Добре, нека си взема останалите дрехи — помоли Ричард.
— Изглеждаш ми съвсем прилично облечен — отсякох.
— Някъде наоколо трябва да имам и палто.
— Ще те чакам тук! — съгласих се.
— Ще наглеждаш ли Стивън? — попита учителят и в очите му проблясна нещо като страх.
— От какво се боиш? — попитах.
— От самолети, пистолети, големи хищници и вампири повелители.
— Две от четирите ме плашат и мен — признах.
— Ще ида да си взема палтото.
Настаних се до спящия върколак.
— Ще те чакаме.
— Ще побързам! — Ричард се усмихна. Имаше много приятна усмивка.
Върна се, понесъл дълго черно палто. Изглеждаше ми от истинска кожа. Развяваше се като криле около голите му гърди. Хареса ми как кожата обрамчва гръдния му кош. Той закопча палтото и върза здраво кожения колан. Черната кожа си подхождаше с дългата коса и хубавото лице; сивият анцуг и маратонките не. Ричард коленичи и вдигна Стивън на ръце, след това се изправи. Кожата изпука, когато бицепсите му се издуха. Върколакът беше с моя ръст и вероятно тежеше около десетина килограма повече от мен. Дребничък беше. Ричард го носеше, сякаш изобщо не го усеща.
— Леле, леле, бабо, какви силни ръце имаш!
— Моята реплика каква е — „За да те прегръщам по-добре“? — Той ме погледна спокойно.
Усетих, че се изчервявам. Нямах намерение да флиртувам, не и преднамерено.
— Искаш ли да те возя или не? — казах го сурово, ядосана, задето се притеснявам.
— Искам — съгласи се Ричард кротко.
— Тогава забрави сарказма.
— Не се държах саркастично.
Втренчих се в него. Очите му бяха идеално кафяви — като шоколад. Не знаех какво да кажа, така че просто си затворих устата. Това е тактика, която май използвам твърде често.
Обърнах се и тръгнах напред, ровейки за ключовете на колата в движение. Ричард ме последва. Стивън се притискаше към гърдите му, придърпвайки по-плътно одеялото насън.
— Колата ти много ли е далеч?
— На няколко пресечки, защо?
— Стивън не е облечен за студено.
Намръщих се:
— Какво, искаш от мен да докарам колата дотук, за да те взема?
— Би било много мило — съгласи се Ричард.
Отворих уста да възразя, после я затворих. Тънкото одеяло не ставаше за нищо, а някои от раните си Стивън бе получил, докато ми спасяваше живота. Можех да покарам пресечка-две повече.
Задоволих се да промърморя под нос:
— Не мога да повярвам, че си играя на такси от врата до врата за един върколак!
Ричард или не ме чу, или предпочете да пропусне коментара ми. Умен, хубав, гимназиален учител, с диплома по свръхестествена биология… какво повече можех да искам? Дайте ми минутка и ще се сетя за още нещо.

9.

Колата се носеше през мрака в тунел от светлина, който създаваше сама. Октомврийската нощ се затваряше зад стоповете като врата.
Стявън спеше на задната седалка на моята „Нова“. Ричард седеше на мястото до шофьора, полуобърнат в хватката на колана, за да ме гледа. Беше просто любезност да гледаш към някого, когато си говориш с него. Но аз усещах недостатъците, защото се налагаше да гледам към пътя. А той само ме зяпаше.
— Какво правиш в свободното си време? — попита Ричард.
Поклатих глава:
— Нямам свободно време.
— Хобита?
— Мисля, че и такива нямам.
— Е, все нещо трябва да правиш, освен да стреляш по главите на големи змии! — възрази той.
Усмихнах се и го стрелнах с поглед. Беше се навел към мен, доколкото му позволяваше коланът. Усмихваше се, но в очите му и в позата имаше нещо, което подсказваше, че е сериозен. Интересуваше се от това, което щях да кажа.
— Аз съм съживителка — обясних.
Ричард силете пръсти, опрял левия си лакът на облегалката на седалката.
— Добре, когато не съживяваш мъртъвци, какво правиш?
— Работя върху свръхестествени престъпления заедно с полицията, най-вече убийства.
— И? — подкани ме той.
— И екзекутирам полудели вампири.
— И?
— И стига ми толкова.
Погледнах го отново. В мрака не виждах очите му, бяха прекалено тъмни на цвят, но усещах погледа му. Вероятно си въобразявах. Аха. Твърде дълго се навъртах около Жан-Клод. Миризмата на коженото палто на Ричард се смесваше със слабото ухание на одеколона му. Нещо скъпо и сладко. Много добре си подхождаше с аромата на кожата.
— Работя. Тренирам. Излизам с приятели… — свих рамене. — А ти какво правиш, когато не преподаваш?
— Гмуркам се с акваланг, занимавам се с пещернячество, гледам птици, увличам се по градинарство и астрономия… — усмивката му бе като бледа белота в море от мрак.
— Сигурно имаш много повече свободно време от мен.
— Всъщност учителят винаги има повече домашни от учениците — уточни Ричард.
— Съжалявам да го чуя.
Той сви рамене, палтото изпука и зашушна по голата му плът отдолу. Хубавата кожа винаги се движи така, сякаш е още жива.
— Гледаш ли телевизия? — попита Ричард.
— Телевизорът ми се счупи преди две години и така и не си купих нов.
— Е, все някак се забавляваш!
Замислих се.
— Събирам пингвини-играчки — и в мига, когато го казах, съжалих за признанието си.
Ричард ми се ухили.
— Е, имаме някакъв напредък значи. Екзекуторката колекционира плюшени играчки. Харесва ми.
— Радвам се да го чуя — дори според мен самата прозвучах твърде намусено.
— Какво има? — попита той.
— Не ме бива много по празните приказки — признах.
— Добре се справяш.
Не, не се справях, но не бях сигурна как точно да го обясня. Не обичам да говоря за себе си пред непознати. Особено пред непознати, обвързани с Жан-Клод.
— Какво искаш от мен? — попитах.
— Просто да минава времето.
— Не, не е това… — Дългата му до раменете коса бе паднала около лицето. Той беше по-висок и по-едър, но силуетът му ми бе познат. В сенчестия сумрак приличаше на Филип. А Филип бе единственият друг човек, когото някога бях виждала с чудовищата.
Филип увисва на веригите. Кръвта се лее от гърдите му като яркочервен поток. Плиска на пода като дъжд. Факлите осветяват влажния му гръбначен стълб. Някой му е разкъсал гърлото.
Облягам се на стената, сякаш някой ме е ударил. Не мога да си поема въздух. Някой продължава да повтаря:
— О, Боже, о, Боже! — отново и отново. Аз. Слизам по стъпалата, притиснала гръб към стената. Не мога да откъсна поглед от него. Не мога да отклоня очи. Не мога да дишам. Не мога да заплача.
Светлината на факлите се отразява в очите му, предизвиквайки илюзия за движение. В корема ми се надига писък и се излива през гърлото ми:
— Филип!
Нещо студено ме докосна по гърба. Седях в колата си с призрака на гузната съвест. Не беше моя вината, че Филип умря. Определено не го бях убила аз, но… но още се чувствах виновна. Някой трябваше да го спаси и след като бях последната с възможност да го сторя, това трябваше да съм аз. Вината е извънредно популярно чувство.
— Какво искаш от мен, Ричард? — попитах.
— Нищо не искам — отстъпи спътникът ми.
— Лъжите са грозно нещо, Ричард!
— Какво те кара да мислиш, че лъжа?
— Добре подострените инстинкти — предположих.
— Наистина ли е минало толкова много време, откакто за последно някой мъж се е опитал да води любезен разговор с теб?
Понечих да го погледна, но се отказах. Да, много време беше минало.
— Последният, който флиртуваше с мен, бе убит. Това кара момичетата да са по-внимателни.
Ричард помълча малко.
— Благодаря за честността, но все пак ми се ще да знам повече за теб.
— Защо?
— А защо не?
Хвана ме неподготвена.
— Откъде да знам, че Жан-Клод не ти е наредил да се сприятелиш с мен?
— Че защо му е? Свих рамене.
— Добре, нека започнем отначало. Представи си, че сме се запознали във фитнеса… — предложи Ричард.
— Във фитнеса? — смръщих се.
Той се ухили:
— Точно така. Решил съм, че изглеждаш страхотно по трико.
— Анцуг — уточних.
Учителят кимна:
— Изглеждаш сладка по анцуг.
— Предпочитам да изглеждам страхотно.
— Ако успея да те облека по трико, ще изглеждаш страхотно, анцугът получава само „сладко“.
— Добре, честно е.
— Та, говорим си за глупости и те поканвам на среща.
Погледнах Ричард:
— На среща ли ме каниш?
— Да, именно.
Поклатих глава и се обърнах към пътя.
— Не мисля, че е добра идея.
— Защо не? — поинтересува се той.
— Казах ти вече.
— Само защото някой си бил убит не значи, че всеки един ще загине.
Стиснах волана достатъчно здраво да ме заболят пръстите.
— Бях на осем, когато почина майка ми. Баща ми се ожени повторно, когато бях на десет… — поклатих глава. — Хората изчезват и не се връщат.
— Звучи зловещо — призна Ричард с нисък мек глас.
Не знам какво ме накара да го кажа. По принцип не споменавам майка си пред непознати или пред когото и да било, ако става на въпрос.
— Зловещо… — повторих тихичко. — Не знаеш колко си прав!
— Ако никога не допуснеш човек близо до себе си, няма да те наранят, така ли?
— Във възрастовата група от двадесет и една до тридесет има много малко наистина свестни мъже — уточних.
Ричард се усмихна.
— Признавам ти го. Хубавите, интелигентни и независими жени също не са в голямо изобилие.
— Стига с комплиментите, ще се изчервя!
— Не ми приличаш на човек, който се изчервява лесно!
Представих си гледката отпреди малко. Ричард Зийман гол до леглото, мъчещ се да навлече анцуга. Тогава не се бях притеснила. Сетих се за случката едва сега, когато той бе тъй близо и присъствието му изпълваше колата. Топла вълна пропълзя по лицето ми. Изчервих се в тъмното, доволна, че никой не може да ме види. Не исках да знае, че си мисля как е изглеждал без дрехи. Обикновено не го правя. Разбира се, обикновено не виждам мъжете, както майка ги е родила, преди изобщо да съм излизала на среща с тях. Като се замисля, не съм виждала мъже голи и по време на среща.
— Така, ти си във фитнеса, пиеш плодов сок и те каня на среща.
Втренчих се упорито в пътя. Продължавах да си представям гладката линия на бедрото и по-долните му части. Бях се притеснила, но колкото повече се опитвах да не мисля за това, толкова по-ясен ставаше образът.
— На кино и ресторант? — поинтересувах се.
— Не — отвърна Ричард. — Нещо уникално. Пещернячество.
— Имаш намерение да пълзим из пещера на първата си среща?
— Била ли си някога в пещера?
— Веднъж.
— Хареса ли ти?
— Тогава се промъквахме в тила на лошите типове. Не мисля, че съм се наслаждавала кой знае колко.
— Значи трябва да опиташ отново. Ходя по пещерите поне два пъти месечно. Налага се да носиш най-старите си дрехи и е наистина мръсно занятие, но никой не ти забранява да играеш в калта.
— Кал? — изумих се аз.
— Твърде мръсно за теб, така ли?
— Бях лаборант в колежа, няма твърде мръсни неща за мен.
— Е, поне можеш да кажеш, че си използваш дипломата в работата!
Засмях се.
— Вярно си е.
— Аз също я използвам, но се захванах да обучавам дребосъците.
— Харесва ли ти да си учител?
— Много — каза го с такава топлота и възбуда, каквато не се чува често, когато хората говорят за професията си.
— И аз си харесвам работата.
— Дори когато те принуждава да играеш с вампири и зомбита?
Кимнах.
— Аха.
— Та, пием си сока в бара и току-що съм те поканил на среща. Какво ще кажеш?
— Ще откажа.
— Защо?
— Не знам.
— Много си подозрителна.
— Винаги — съгласих се.
— Никога да не поемаш рискове е най-лошият провал, Анита.
— Да не ходя по срещи е въпрос на избор, не на провал — започвах да навлизам в защитна позиция.
— Кажи, че ще дойдеш с мен на пещера този уикенд! — Коженото палто изпука и помръдна, когато Ричард се опита да се приближи до мен повече, отколкото позволяваше коланът на седалката. Можеше да се пресегне и да ме докосне. Част от мен копнееше за това, което бе доста притеснително само по себе си.
Понечих да кажа „не“, после осъзнах, че искам да кажа „да“. Което беше глупаво. Но ми беше приятно да седя в тъмното сред аромата на кожа и одеколон. Наречете го химия, страст от пръв поглед, все тая. Харесвах Ричард. Той ми беше щракнал копчето. Много време бе минало, откакто си бях харесвала някого.
Жан-Клод не се броеше. Не бях сигурна защо, но той не влизаше в сметката. Може би имаше нещо общо с това, че е мъртвец.
— Добре. Ще дойда с теб. Кога и къде?
— Страхотно. Ще се видим пред къщата ми, да речем, в десет в събота.
— Десет сутринта? — попитах.
— Не ставаш рано, така ли?
— Не много често.
— Трябва да започнем отрано, иначе няма да стигнем до края на пещерата за един ден.
— Какво да облека?
— Най-старите си дрехи. Аз ще нося гащеризон върху джинсите.
— Имам гащеризони… — не споменах, че използвам моите, за да си пазя дрехите от кръвта. Калта ми звучеше далеч по-привлекателно.
— Страхотно. Ще донеса остатъка от оборудването, което ще ни трябва.
— Че колко оборудване още ми е нужно?
— Твърда каска, фенерче и може би наколенки.
— Звучи ми като страхотна първа среща — обобщих.
— О, ще бъде страхотно — обеща Ричард. Каза го тихо, с нисък глас и някак по-интимно, а не сякаш просто си седяхме в колата. Не беше магическият глас на Жан-Клод, но какво тогава? Внезапно посочи една пресечка: — Завий тук. Третата къща отдясно.
Вкарах колата в къса, сенчеста алея. Къщата беше отчасти украсена с декоративни тухли и отчасти боядисана в някакъв светъл цвят. Беше трудно да се отгатне какъв в тъмното. Нямаше улични лампи, които да подпомогнат зрението. Човек забравя колко е тъмна нощта без електрическо осветление.
Ричард разкопча колана си и отвори вратата.
— Благодаря, че ни докара!
— Трябва ли ти помощ, за да го внесеш? — хванах бравата на своята врата.
— Не, ще се справя. Все пак благодаря.
— Няма за какво.
Ричард се втренчи в мен.
— Да не би да сбърках нещо?
— Още не — отвърнах.
Той се усмихна, бърз проблясък в мрака.
— Добре! — отключи задната врата зад себе си и излезе от колата. Наведе се и вдигна Стивън, притиснал здраво одеялото, за да не падне. Вдигна спящия върколак по-скоро с крака, отколкото с гърба си — на това те научава вдигането на тежести. Човешкото тяло се вдига много по-трудно дори от щанга. То просто не е така добре балансирано около центъра на тежестта си.
Ричард затвори вратата на колата с бедро. Тя изщрака и аз разкопчах колана си, за да мога да заключа. Новият ми познат ме наблюдаваше през все още отворената предна врата откъм пътника. Гласът му заглуши ръмженето на двигателя:
— Затваряш навън чудовищата?
— Човек никога не знае — съгласих се.
Той кимна:
— Така си е…
В начина, по който го каза, имаше нещо — тъга, копнеж, изгубена невинност… Беше ми приятно да поговоря с друг човек, който разбира. Долф и Зербровски разбираха насилието и близостта на смъртта, но не разбираха чудовищата.
Затворих вратата и се наместих отново зад волана. Закопчах колана и включих колата на скорост. Фаровете осветиха Ричард, косата на Стивън беше като златен проблясък в обятията му. Ричард все още ме наблюдаваше. Оставих го в тъмното пред дома му, насаме с песните на есенните щурци.

10.

Паркирах пред блока си малко след два сутринта. Планирах да се озова в леглото много по-рано. Новият кръстообразен белег пареше като прояден от киселина. Целият гръден кош ме болеше. Ребрата и стомахът ми бяха натъртени и сковани. Включих лампичката в купето и разкопчах коженото яке. На жълтата светлина синините изглеждаха като цветя по кожата ми. Цяла минута не можах да се сетя как съм пострадала; след това си спомних смазващата тежест на пълзящата по мен змия. Исусе. Имах късмет, че съм се отървала само със синини, а не с потрошени ребра.
Изключих лампичката и се закопчах догоре. Презраменният кобур протриваше кожата ми, но изгарянето болеше толкова повече от синините и пришките, че те изглеждаха незначителен проблем. Хубавото изгаряне те кара да забравиш за всичко друго.
Крушката, която обикновено гореше на стълбите, бе изгаснала. Не за първи път. Сутринта би трябвало да се обадя на домоуправителя и да докладвам за повредата. Ако не съобщиш, няма и да я оправят.
Изкачих три стъпала, преди да видя мъжа. Седеше на горната площадка и ме чакаше. Късата му руса коса изглеждаше почти бяла в мрака. Бе положил ръце на коленете си, с дланите нагоре, за да се вижда, че не носи оръжие. Е, че няма оръжие в ръцете си. Едуард винаги има оръжие, освен ако някой не му го е взел. Като се замисля, същото се отнасяше и за мен.
— Отдавна не сме се виждали, Едуард!
— Три месеца — каза той. — Достатъчно да зарасне напълно счупеното ми рамо.
Кимнах:
— На мен ми махнаха шевовете преди около два месеца.
Гостът ми вдигна глава, без да помръдне от стъпалата.
— Какво искаш, Едуард?
— Не може ли да съм дошъл просто да те видя? Той ми се присмиваше тихичко.
— Два сутринта е, да му се не види. По-добре да не си дошъл ей-тъй на.
— Предпочиташ да съм по работа? — каза го тихо, но звучно.
Поклатих глава.
— Не, не…
Нямам ни капка желание да съм „работа“ за Едуард. Той специализира убийства на ликантропи, вампири и всичко, което някога е било човек, но вече не е. Писна му да убива хора. Твърде лесно се оказа.
— Та, по работа ли е? — казах го спокойно, без да трепна. Точка за мен. Можех да извадя браунинга, но ако изобщо някога тръгнем да се целим един в друг, той ще ме убие. Приятелството с Едуард е като дружба с питомен леопард. Можеш да го галиш и той като че ли да те харесва, но знаеш със сигурност, че огладнее ли достатъчно или ако се ядоса както трябва, ще те ликвидира. Ще те убие и ще изгълта плътта от костите ти.
— Тази вечер съм дошъл само за информация, Анита, няма проблем.
— Каква информация по-точно? — попитах.
Той се усмихна отново. Добричкият стар Едуардчо.
Да-а, бе.
— Защо не влезем да си поговорим? Тук направо се смръзнах! — предложи гостът ми.
— Последния път, когато беше наминал като че ли не ти трябваше покана, за да нахлуеш в дома ми!
— Сменила си ключалките.
Ухилих се.
— Не си успял да си отвориш, хаха! — Наистина бях доволна.
Той сви рамене, може би заради мрака, но ако не беше Едуард, щях да предположа, че е притеснен.
— Ключарят ми каза, че била взломоустойчива — допълних.
— Не съм си взел тарана под мишница — призна русият убиец.
— О, влизай, ще направя кафе! — заобиколих го.
Едуард се изправи и ме последва. Обърнах му гръб без притеснение. Той може и да ме застреля някой ден, но няма да ме гръмне изотзад, след като ми каже, че е дошъл просто да поговорим. Може да не е човек на честта, но си има правила. Ако планира да ме убие, ще ми го съобщи. Ще ми каже колко са му платили работодателите, за да се отърват от мен. Ще гледа как страхът кипва в очите ми…
Аха, Едуард си има правила. Просто са по-малко от тези на повечето хора. Но никога не е нарушавал правило, никога не е предавал собственото си изкривено чувство за чест. Ако е казал, че тази нощ съм в безопасност, значи го е имал предвид. Щеше да е приятно разнообразие и Жан-Клод да си има правила.
В коридора цареше посреднощна, посредседмична, ще-си-спим-до-утре тишина. Живеещите ми през деня съседи хъркаха безгрижно по леглата. Отключих новите брави на вратата си и подканих Едуард навътре.
— Нова мода ли следваш, а? — попита той.
— Какво?
— Къде ти е блузата?
— О! — Божке, колко учтива и остроумна съм. Не знаех какво да кажа или, по-скоро, колко да разкрия.
— Пак си играла с вампири — уточни Едуард.
— Какво те кара да мислиш така? — попитах.
— Кръстообразният белег на, ъъъ, гърдите ти.
О, това ли. Ясно. Разтворих ципа на якето и го метнах на облегалката на дивана. Стоях си по сутиен и презраменен кобур и пресрещнах погледа на госта си, без да се изчервя. Голяма точка за мен. Свалих колана и махнах кобура, след това го взех с мен в кухнята. Оставих пистолета, все още в убежището му, на плота и извадих от фризера кафе на зърна, все още само по сутиен и джинси. Пред който и да е друг мъж — жив или мъртъв — бих се притеснила, но не и пред Едуард. Помежду ни никога не е имало сексуално напрежение. Може да се застреляме някой хубав ден, но никога няма да спим заедно. Той се интересуваше повече от прясното изгаряне, отколкото от гърдите ми.
— Как стана? — попита.
Смлях кафето в малката електрическа машинка за подправки, която бях купила точно за тази цел. Самият аромат на прясно кафе ме накара да се почувствам по-добре. Сложих филтър в моя „Господин Кафе“, сипах кафето, налях вода и натиснах копчето. Горе-долу това е сложността, до която се простират готварските ми умения.
— Ще си донеса една блузка — казах.
— Изгарянето няма да понесе допир — възрази Едуард.
— Няма да я закопчавам значи.
— Ще ми кажеш ли как си се изгорила?
— Да — взех си пистолета и отидох до спалнята. В дъното на гардероба си имам риза с дълги ръкави, която навремето е била пурпурна, но вече бе избеляла до светлолилаво. Беше мъжка, официална риза и ми стигаше почти до коленете, но ми беше удобна. Навих ръкавите до лактите си и я закопчах до половината. Оставих я отворена над изгарянето. Погледнах се в огледалото и открих, че повечето ми интимни части са прикрити. Идеално.
Поколебах се, но накрая поставих браунинга „Хай-Пауър“ в кобура на таблата на леглото. Нямаше да се бием тази вечер с Едуард, а ако нещо минеше през вратата с новите ключалки, първо трябваше да се справи с госта ми. Чувствах се що-годе в безопасност.
Едуард седеше на дивана, вдигнал крака и преметнал глезени един върху друг. Беше се отпуснал назад така, че раменете му опираха в подлакътника.
— Чувствай се като у дома си — казах.
Той само се усмихна.
— Ще ми разкажеш ли за вампирите?
— Да, но имам проблем да реша колко точно да ти кажа.
Усмивката му се разшири.
— Естествено!
Подредих две чаши, захарница и истинска сметана от хладилника. Кафето църцореше в малката стъклена кана. Ароматът бе наситен, топъл и достатъчно гъст да си го увиеш около пръстите.
— Как предпочиташ кафето?
— Направи го, както го правиш за себе си.
Погледнах през рамо към Едуард:
— Никакви претенции?
Той поклати глава, както я беше облегнал на подлакътника.
— Добре… — налях кафето в чашите, добавих по три лъжички захар и много сметана във всяка, разбърках и ги поставих и двете на плота.
— Няма ли да ми го донесеш?
— Кафе не се пие на бял диван — заявих.
— А! — Той се надигна с едно плавно движение, цял изтъкан от грация и енергия. Щеше да е много впечатляващо, ако не бях прекарала по-голямата част от нощта с вампири.
Седнахме един срещу друг. Очите на Едуард имат цвета на пролетно небе, онзи светлосин топъл оттенък, който все пак ти се струва студен. Лицето му бе симпатично, очите му — безизразни и следяха всяко мое движение.
Разказах му за Ясмийн и Маргьорит. Пропуснах Жан-Клод, вампирското убийство и гигантската кобра, Стивън Върколака и Рич Зийман. Което означаваше, че разказът бе доста кратък.
Когато завърших, Едуард си седеше, отпиваше от кафето си и ме зяпаше.
И аз отпих от кафето и го зяпнах.
— Това обяснява изгарянето — каза той.
— Отлично — съгласих се.
— Но пропусна доста нещо.
— Откъде знаеш?
— Ами, следях те.
Втренчих се в него, задавяйки се с кафето. Когато успях да заговоря, без да кашлям, попитах:
— Какво си правил?
— Следях те — отвърна Едуард. Все още ме гледаше безизразно с приятна усмивка.
— Защо?
— Наеха ме да убия Господаря на града.
— Това беше преди три месеца.
— Николаос е мъртва, но новият Господар не е.
— Не ти уби Николаос — възразих, — а аз.
— Искаш ли половината хонорар?
Поклатих глава.
— Тогава от какво се оплакваш? Счупиха ми ръката, докато ти помагах да я убиеш!
— А на мен ми сложиха четиринайсет шева, плюс, че и двамата ни хапаха вампири — допълних аз.
— И се пречиствахме със светена вода — съгласи се Едуард.
— Която гори като киселина — уточних аз.
Той кимна и отпи от кафето си. Имаше нещо в очите му — нещо течно и опасно. Изражението му не се промени, кълна се, но внезапно не ми бе по силите да посрещна погледа му.
— Защо си ме следил, Едуард?
— Казаха ми, че ще се срещнеш с новия Господар тази нощ.
— Кой ти каза това?
Той поклати глава, непоклатимата усмивка цъфтеше на устните му.
— Бях в „Циркът“ тази вечер, Анита. Видях с кого беше. Игра си с вампирите, после си отиде у дома, значи някой от тях е бил Господаря.
Постарах се да запазя изражението си безизразно, твърде безизразно, така че усилието си пролича, но не и паниката. Едуард ме бе следил, а аз не знаех. Той познаваше всички вампири, с които съм се виждала тази нощ. Списъкът не беше кой знае колко дълъг. Той го беше изчислил.
— Чакай малко — казах. — Ти си ме оставил да се изправя срещу змията, без да ми помогнеш?
— Дойдох след като публиката избяга. Всичко беше почти свършило по времето, когато надникнах в шатрата.
Допих кафето и се опитах да измисля как да се измъкна от тази каша. Той имаше договор за убийството на Господаря, а аз го бях отвела право при него. Бях предала Жан-Клод. Защо това ме притесняваше?
Едуард ме гледаше така, сякаш искаше да запомни всяка пора по лицето ми. Чакаше изражението ми да ме издаде. Постарах се да изглеждам непоклатима и загадъчна. Той се усмихна с онази негова искрена, глътни-канарче усмивка. Забавляваше се. Не и аз.
— Тази вечер се срещна само с четири вампира — Жан-Клод, онази екзотична чужденка, която сигурно е Ясмийн и двамата руси. Да знаеш как се казват?
Поклатих глава. Усмивката му се разшири.
— Щеше ли да ми кажеш, ако ги знаеше?
— Може би.
— Русите са без значение — заключи наемният убиец. — И двамата не са повелители.
Взирах се в него и се стараех лицето ми да остане безизразно, приятно, нащрек, празно. Празнотата не е сред най-добрите ми изражения, но може би ако се упражнявах достатъчно…
— Така че остават Жан-Клод и Ясмийн. Ясмийн е нова в града, така че сигурно е Жан-Клод.
— Наистина ли смяташ, че шибаният Господар на града ще се показва на открито просто ей така? — извадих на показ целия сарказъм, който можах да събера. Не съм най-добрата актриса на света, но може би можех да се науча.
Едуард се втренчи в мен.
— Жан-Клод е, нали?
— Жан-Клод няма достатъчно сила, та да удържи града. Знаеш го. Той е на колко — малко над двеста години? Не е достатъчно стар.
Убиецът се намръщи срещу мен. Добре.
— Не е и Ясмийн.
— Така е.
— Не си говорила с други вампири тази нощ, нали?
— Може и да си ме проследил до „Циркът“, Едуард, но не си подслушвал на вратата, когато се срещнах с Господаря. Не би могъл. Вампирите или превръщачите щяха да те чуят.
Той призна с кимване.
— Да, срещнах се с Господаря тази нощ, но той не е сред онези, които излязоха да се бият със змията.
— Господаря оставя хората си да си рискуват живота и не им помага? — Гостът ми пак се ухили.
— Господаря на Града не се нуждае от физическо присъствие, за да делегира силата си, знаеш го.
— Не — възрази Едуард, — не го знаех.
Свих рамене.
— Е, ако щеш вярвай.
Молех се да ми повярва.
Той се мръщеше.
— Обикновено не си толкова добра с лъжите.
— Не те лъжа — казах го спокойно, нормално и искрено. „Честност-за-нас“.
— Ако Жан-Клод наистина не е Господаря, знаеш ли кой е?
Въпросът беше капан. Не можех да отговоря с „да“ и на двете му части, но, мътните го взели, и бездруго лъжех, защо да спирам точно сега?
— Да, знам кой е.
— Кажи ми — настоя Едуард.
Поклатих глава.
— Господаря ще ме убие, ако разбере, че съм говорила с теб.
— Можем да го убием заедно, както сторихме с предишния. — Каза го ужасяващо разумно.
Обмислих за кратко идеята. Представих си, че му казвам истината. „Хората преди всичко“ може и да не успееха да се забъркат с Господаря, но Едуард беше друго нещо. Можехме да го убием заедно, като отбор. Животът ми щеше значително да се опрости. Поклатих глава и въздъхнах. Мамка му.
— Не мога, Едуард.
— Не искаш — поправи ме той.
Кимнах:
— Не искам.
— Ако ти повярвам, Анита, това ще значи, че ми трябва името на Господаря. Ще значи, че ти си единственият човек, който знае кой е той… — Приятелската топлина изчезваше от лицето му като топящ се лед. Очите му бяха празни и безмилостни като зимно небе. У дома нямаше никой, на чийто здрав разум да се позова.
— Не искаш да си единственият човек, който знае името на Господаря, Анита!
Прав беше, не исках, но какво да кажа?
— Ако щеш го приеми, Едуард.
— Спести си много болка, Анита, кажи ми името.
Той ми вярваше. Мътните го взели! Сведох поглед и се втренчих в кафето си, за да не забележи триумфалния блясък в очите ми. Когато отново вдигнах поглед, вече се бях взела в ръце. Аз и Мерил Стрийп.
— Не се поддавам на заплахи, както знаеш.
Едуард кимна. Допи кафето си и постави чашата в средата на масата.
— Ще сторя това, което е нужно, за да изпълня задачата си.
— Никога не съм се съмнявала — казах.
Той хладнокръвно ме предупреждаваше, че ще ме измъчва до получаването на информация. Каза го почти със съжаление, но чувствата нямаше да го спрат. Едно от главните правила на Едуард е „Винаги довършвай започнатото“. Нямаше да допусне някаква си дреболия от рода на приятелството да съсипе идеалното му досие.
— Ти ми спаси живота, а аз спасих твоя — каза той. В случая обаче това нищо не значи. Наясно си, нали?
Кимнах:
— Да, знам.
— Добре… — Едуард се изправи. Аз също. Измерихме се с поглед. Той поклати глава. — Ще те намеря довечера и ще те питам отново!
— Не се оставям да ме тормозят, Едуард! — Най-сетне бях успяла да се ядосам малко. Той бе дошъл тук да моли за сведения, а сега ме заплашваше. Позволих на гнева ми да проличи. Нямах нужда от актьорско майсторство.
— Корава си, Анита, но не чак толкова! — Погледът на госта ми бе неутрален, но предпазлив — като на вълка, който веднъж бях видяла в Калифорния. Просто заобиколих едно дърво и ето ти го на срещу мен. Смразих се. Така и не бях разбрала какво значи „неутрален“, дотогава. На вълка изобщо не му пукаше дали ще ме нарани или не. Мой избор. Заплаши го и ще пръснат лайна чак до тавана. Дай му пространство да избяга и ще избяга. Но вълкът не го бе грижа; беше готов и за двата варианта. Аз бях онзи с пулса в гърлото, толкова стресната, че забравих да дишам. Затаих дъх и се почудих какво ли ще избере вълкът. Накрая побягна сред дърветата.
Тогава успях наново да си поема дъх и се върнах в лагера. Бях уплашена, стигаше ми да затворя клепачи и да видя светлосивите очи на вълка. Чудото да се взираш в едър хищник без решетки между вас. Беше прекрасно!
Сега се взирах в Едуард и знаех, че това също е прекрасно по свой собствен начин. Независимо дали разполагах със сведенията, които му трябваха или не, не бих му казала. Никой не ме тормозеше. Никой. Това беше едно от моите правила.
— Не искам да се налага да те убивам, Едуард!
Той се усмихна.
— Да ме убиеш, ти? — Присмиваше ми се.
— И още как! — заявих.
Смехът се изля в очите му, през устните, на лицето му, докато не остана да се взира в мен с неутралния си, хищен поглед.
Преглътнах и си спомних, че трябва да дишам бавно и леко. Той щеше да ме убие. Може би. А може би не.
— Господаря струва ли си някой от нас да умре? — попитах.
— Въпрос на принцип е — каза Едуард.
Кимнах:
— За мен също.
— Значи знаем какви са ни позициите.
— Аха.
Гостът ми тръгна към вратата. Последвах го и отключих, за да излезе. Той поспря на прага.
— Давам ти време до утре вечер, на здрачаване.
— Отговорът ми ще е същият.
— Знам — каза той.
Излезе, без дори да погледне назад. Проследих го как изчезва по стълбите. След това затворих вратата и заключих. Облегнах гръб на нея и се постарах да измисля как да изляза от блатото.
Ако споменех на Жан-Клод, той може би щеше да успее да убие Едуард, но пък аз не предавам хора на чудовищата. Независимо от причината. Можех да кажа на русия си гост за Жан-Клод. Нищо чудно той да успееше да убие Господаря, а аз — даже да му помогна.
Опитах се да си представя съвършеното тяло на вампира, накъсано от куршуми и покрито с кръв. Лицето му издухано от упор с карабина. Поклатих глава. Не можех да го сторя. Не знаех точно защо, но не можех да предам Жан-Клод на Едуард.
Не можех да предам нито един от двамата. Което ме оставяше затънала сред алигаторите. Май нищо ново, а?

11.

Стоях на брега под черните сенки на дърветата. В мрака се плискаше и тътнеше черно езеро. В небето висеше голяма сребърна луна. Лъчите й чертаеха странни рисунки по водата. Жан-Клод изникна от дълбините. Сребърни струи се стичаха по косата и ризата му. Късата му черна коса навита на стегнати къдри беше мокра. Бялата риза прилепваше по тялото му, очертавайки зърната, твърди на фона на плата. Той протегна ръка към мен.
Носех дълга, тъмна рокля. Беше тежка и висеше като гира. В полата имаше нещо, което я караше да стърчи от двете страни като малки деформирани топки. На раменете ми бе заметнато тежко наметало. Беше есен, а луната обещаваше жътва.
Жан-Клод каза:
— Ела при мен!
Пристъпих напред и нагазих във водата. Тя докосна полата и намокри наметалото. Смъкнах го и го оставих да потъне. Водата беше топла като във вана, топла като кръв. Вдигнах длан срещу лунната светлина и течността, която потече по нея, бе гъста и черна, и изобщо не представляваше вода.
Стоях на плиткото в рокля, каквато никога не бих си представила, на бряг, който не познавах, и се взирах в красивото чудовище, което напредваше към мен грациозно и покрито с кръв.
Събудих се, давеща се за въздух, стиснала чаршафите като спасителен пояс.
— Обеща да стоиш далеч от мислите ми, кучи син такъв! — прошепнах.
Електронният часовник до леглото показваше два следобед. Бях спала десет часа. Би следвало да се почувствам по-добре, но не беше така. Все едно тичах от кошмар към кошмар и всъщност не бях успяла да си почина. Единственият сън, който си спомнях, беше последният. Ако всичките бяха толкова лоши, не исках и да ми се връщат пред очите.
И защо Жан-Клод отново витаеше в сънищата ми? Бе дал дума, макар че тя може би не струваше нищо.
Може би.
Съблякох се пред огледалото в банята. Ребрата и коремът ми бяха покрити с тъмни, почти пурпурни синини. Гърдите ме стягаха при вдишване, но нямах счупени кости. Изгарянето от кръста беше разранено, а кожата — черна там, където не бе покрита с мехури. Изгарянето боли чак докрай, сякаш болката стига от кожата та до костта. То е единственото нараняване, което може да ме убеди, че имам нервни окончания и под кожата. Какво друго би могло да боли чак толкова, дявол да го вземе?
Имах среща с Рони във фитнеса в три следобед. Рони е съкратено от Вероника. Тя казва, че получава повече работа като частен детектив, ако хората си мислят, че е мъж. Тъжно, но истина. Щяхме да вдигаме тежести и да потичаме. Много внимателно прекарах черния спортен сутиен над изгарянето. Ластикът малко притискаше синините, но не беше проблем. Натрих новия си кръстообразен белег с антисептичен крем и лепнах отгоре марля. Отгоре идеално пасна мъжка червена тениска с ръкави и изрязано деколте. Черни ластични панталонки, хавлиени чорапи с тънки червени райета и черни „Найк Еър“ допълваха костюма ми.
Марлята се виждаше под тениската, но синините — не. Повечето посетители на фитнеса са свикнали да идвам насинена или по-зле. Вече не задават много въпроси. Рони казва, че се държа зле с тях. Все ми е едно. Предпочитам да ме оставят на мира.
Облякох си якето, взех спортния сак и телефонът звънна. Поумувах, но в крайна сметка вдигнах слушалката.
— Хайде, изкажи се — подканих.
— Долф е.
Стомахът ме сви. Още едно убийство?
— Какво има, Долф?
— Получихме идентификация на Джон Доу*, който огледа онази вечер.
[* В САЩ е общоприета практика жертви и пострадали с неизяснена самоличност да получават временна идентификация като „Джон Доу“ (мъжете) и „Джейн Доу“ (жените) — Бел.пр.]
— Вампирската жертва?
— Аха.
Изпуснах дъха, който бях затаила. Нямаше други убийства, а и имахме напредък — какво по-хубаво?
— Калвин Барнабас Рупърт, приятелите го наричали Кал. Двадесет и шест годишен, женен за Дениза Смайт Рупърт от четири години. Нямат деца. Бил е застрахователен агент. Не успяхме да открием никакви връзки с вампирското общество.
— Може би господин Рупърт е бил просто на подходящото място в погрешния момент?
— Случайна жертва? — от устата на Долф прозвуча като въпрос.
— Може би.
— Ако е било убийство наслуки, нямаме мотив — нищо, за което да се хванем.
— Значи се чудиш дали мога да открия имал ли е Кал Рупърт някакви отношения с чудовищата?
— Да — призна сержантът.
Въздъхнах.
— Ще се опитам. Това всичко ли е? Закъснявам за среща.
— Това е всичко. Обади ми се, ако научиш нещо! Полицаят определено ми прозвуча мрачновато.
— Ще ми кажеш, ако откриете друго тяло, нали?
Долф се изсмя носово:
— Ще те домъкнем да премериш проклетите ухапвания, да. Защо?
— Струваш ми се потиснат.
Смехът се оттече от гласа му.
— Ти си тази, която смята, че ще има още тела. Да не си размислила по въпроса?
Щеше ми се да отговоря положително, че съм си променила мнението, но нямаше начин.
— Ако наоколо се мотае глутница откачили вампири, ще имаме и още тела.
— Не можеш ли да измислиш друго, освен вампири? — попита сержантът.
Замислих се и поклатих глава:
— Няма начин да е нещо друго.
— Добре, ще се чуем после! — Телефонът избръмча в ръката ми, преди да кажа каквото и да е. Долф не го бива ни по поздравите, ни по сбогуването.
Взех си резервното оръжие, деветмилиметров „Файърстар“, който сложих в джоба на якето. Файърстарът побираше само осем патрона срещу тринадесетте на браунинга, но пък той стърчеше от джоба и караше хората да ме зяпат. Освен това, ако не можех да се отърва от лошите типове с осем изстрела, още пет надали щяха да ми помогнат. Разбира се, в страничния джоб на спортния сак сложих резервен пълнител. В днешните времена на висока престъпност, едно момиче никога не може да бъде прекалено предпазливо.

12.

С Рони правехме силови упражнения във „Вик Тани“. В 3:14 в четвъртък следобед има два пълни комплекта свободни уреди и никакви опашки. Аз се занимавах с машината за бедрени мускули. Дърпате една ръчка отстрани и уредът застава в различни положения. Позата за свиване на бедрения мускул е малко неприлична, досущ като гинекологично устройство за мъчения. Това е една от причините никога да не нося шорти, когато вдигаме тежести. Рони също.
Съсредоточила се бях да събирам бедрата си без да карам тежестите да дрънчат. Ако изтракат означава, че не контролираш упражнението или че използваш твърде големи тежести. Аз работех с трийсет килограма. Не беше прекалено тежко.
Рони лежеше по корем и използваше „Извивка на крака“, като сгъваше прасци над гърба си и почти докосваше с пръсти задника си. Мускулите на прасците й се издуваха и се гърчеха под кожата. И двете не сме с тежко телосложение, но сме масивни. Представете си Линда Хамилтън в „Терминатор 2“.
Рони свърши преди мен и обиколи около уредите, докато ме чакаше. Оставих тежестите да се отпуснат с най-лекото възможно издрънчаване. Нормално е да изтракаш с тях, когато свършиш.
Излязохме от залата с уредите и се затичахме по овалната писта. Тя е оградена със стъклена стена, през която се вижда синият басейн. Един самотен тип правеше обиколки по плувни очила и черна гумена шапка. От другата страна имаше зала за тежести и студио за аеробика. Краят на пътеката бе обкръжен с огледала, така че винаги да се виждаш как тичаш срещу себе си. В лоши дни го правя, без да се съзерцавам, в добрите ми е забавно. Това е начин да се увериш, че крачката ти е равномерна и ръцете тласкат добре.
Докато тичахме, разказах на Рони за вампирската жертва. Което означаваше, че не се движим достатъчно бързо. Увеличих скорост и все още можех да говоря. Когато си свикнал да правиш осем километра на открито в сейнт-луиската жега, пружиниращата пътека във „Вик Тани“ просто не представлява особено предизвикателство. Направихме две обиколки и се върнахме при уредите.
— Как каза, че се казвал пострадалият? — Рони звучеше добре, не беше задъхана.
Увеличих скорост до истински бяг. Разговорите престанаха.
Втора серия упражнения: за горната половина на тялото. Отговорих на въпроса.
— Калвин Рупърт — споменах. Направих дванадесет изтегляния с 50 килограма. От всички уреди този ми е най-лесен. Странно, а?
— Кал Рупърт? — повтори приятелката ми.
— Така го наричали другарите му — съгласих се. Защо?
Тя поклати глава:
— Познавам един Кал Рупърт.
Гледах я и оставих тялото си да следва упражнението без мен. Бях затаила дъх — лошо за мен. Спомних си, че трябва да дишам и попитах:
— Разкажи ми.
— Когато задавах въпроси в „Хора срещу вампирите“ по време на онези вампирски убийства… Кал Рупърт им беше член.
— Опиши ми го.
— Рус, със сини или сиви очи, не твърде висок, добре сложен, привлекателен.
Сигурно имаше повече от един Кал Рупърт в Сейнт Луис, но каква е вероятността двама с това име и да си приличат?
— Ще накарам Долф да провери, но ако е бил член на ХСВ, това означава, че убийството му може да е било екзекуция.
— Какво имаш предвид?
— Някои хора от ХСВ смятат, че единственият добър вампир е мъртвият вампир… — мислех си за „Хората преди всичко“, групичката на господин Джереми Рубенс. Дали вече бяха убили някой вампир? Това имаше ли връзка?
— Трябва да знам дали Кал все още е член на ХСВ или се е присъединил към нова, по-радикална група, наречена „Хората преди всичко“.
— Хубаво звучи — каза Рони.
— Ще проучиш ли от мое име? Ако аз ида дотам да задавам въпроси, ще ме изгорят на клада.
— Винаги се радвам да помагам на най-добрата си приятелка и на полицията едновременно. Частният детектив никога не знае кога може да се окаже полезно полицията да ти е длъжник.
— Така си е — съгласих се.
Този път се наложи аз да чакам Рони. На машините за краката тя беше по-бърза. Торсът обаче е моята област.
— Ще се обадя на Долф веднага щом приключим тук.
Може би има мотив? Дяволско съвпадение ще е, ако не е така.
Пак се затичахме по пътеката и Рони смени темата:
— Така, реши ли какво ще облечеш на хелоуинското парти на Кетрин?
Погледнах я изумено и за малко да се препъна.
— Мамка му — изръмжах.
— Очевидно го казваш в смисъл, че си забравила за купона. Цупеше се по този повод само преди два дни!
— Бях малко заета, ясно? — изсумтях.
Но не беше „ясно“. Кетрин Мейсън-Джилет беше една от най-добрите ми приятелки. Бях носила розова абитуриентска рокля с буфан ръкави на сватбата й. Страхотно унижение. На всички ни бяха казали голямата лъжа за шаферските дрешки. Можехме да отрежем роклите късо и да ги носим и в нормалния живот. Да бе, как не. Или пък да я надяна на следващото официално събитие, на което ме поканят. И на колко такива ходи човек, след като завърши колежа? Николко. Или поне николко, на които бих облякла доброволно розова рокля с буфан ръкави и бухнала пола, изхвърлена от гримьорната на „Отнесени от вихъра“.
Кетрин провеждаше първото си парти след сватбата. Хелоуинските празненства започваха много преди здрачаване, така че да мога да се появя и аз. Когато някой си даде толкова труд, налага се да отидеш. Дявол го взел.
— Имам среща в събота — казах.
Рони спря да тича и се втренчи в мен в огледалото. Продължих напред; ако тя искаше да задава въпроси, първо трябваше да ме догони. Е, догони ме.
— Среща ли каза?
Кимнах, пестейки дъх за тичането.
— Кажи ми, Анита! — подкани ме тя смътно заплашително.
Ухилих се и й разказах редактирана версия на срещата си с Ричард Зийман. Не скрих особено много обаче.
— Бил е гол в леглото първия път, когато си го видяла? — Рони беше развеселяващо ядосана.
Кимнах.
— Срещаш се с мъже на извънредно интересни места! — сподели приятелката ми.
Затичахме се в обратна посока по пистата.
— Кога последно съм срещала мъж?
— Ами Джон Бърк?
— Освен него. Тъпаците не се броят.
Рони се замисли за малко. Поклати глава.
— Много отдавна.
— Ахъм — съгласих се.
Минахме на последния уред, последните две обиколки, след това гимнастика, душове — и край. Всъщност не обичах упражненията. Нито пък Рони. Но и двете трябваше да сме в добра форма, за да можем да избягаме от лошите типове или да ги надбягаме. Макар че не ми се е случвало да преследвам кой знае колко престъпници. Май доста по-често се мъча да им се изплъзна.
Излязохме на откритото пространство близо до тенис кортовете и стаите със солариума. Това бе единственото място, където човек може да си направи упражненията за отпускане. Винаги ги правя преди и след фитнеса. Твърде много травми имам, за да не внимавам.
Започнах бавно да въртя шия, Рони ме последва.
— Предполагам, ще се наложи да отменя срещата.
— Да не си посмяла! — възкликна приятелката ми. Покани го на купона!
Погледнах я.
— Сигурно се шегуваш! Първа среща в обкръжението на хора, които той не познава?
— А ти кого познаваш, освен Кетрин?
Права беше.
— Срещала съм новия й съпруг.
— Беше на сватбата — уточни Рони.
— О, да.
Тя ми се намръщи.
— Давай сериозно, покани го на купона, а отложете пещернячеството за другата седмица.
— Две срещи с един и същ човек? — поклатих глава. — Ами ако не си допаднем?
— Без извинения — изръмжа Рони. — Това е най-близкото до среща нещо, на което си била от месеци насам. Не го проваляй.
— Не ходя на срещи, защото нямам време за такова нещо.
— Ти нямаш време и за спане, но успяваш да го вместиш — възрази приятелката ми.
— Така е, но той може да откаже за партито. Предпочитам да не ида и аз.
— Защо?
Погледнах я косо. Тя изглеждаше достатъчно невинна.
— Аз съм съживителка, зомби кралица. Да присъствам на хелоуински купон е упадъчно!
— Не се налага да разказваш на хората с какво си изкарваш хляба!
— Не се срамувам от това!
— Не съм казала такова нещо! — възрази Рони.
Поклатих глава.
— Просто забрави. Ще направя на Ричард контрапредложение и да видим докъде ще ни доведе това.
— Значи ще ти трябва секси костюм за партито… намекна приятелката ми.
— Нищо подобно — възразих.
Тя се засмя.
— О, напротив!
— Добре де, добре, секси костюм, ако успея да намеря такъв с моя размер три дни преди Хелоуин.
— Ще ти помогна. Все ще падне нещо.
Ще ми помогне. Ще падне нещо. Звучеше многозначително. Вълнения пред среща. Кой да се вълнува, аз?

13.

В 5:15 следобед говорех по телефона с Ричард Зийман.
— Здрасти, Ричард, Анита Блейк е.
— Радвам се да чуя гласа ти! — Той сякаш се усмихваше по телефона; почти виждах усмивката му.
— Забравих, че съм поканена на хелоуинско парти в събота следобед. Започват го още през деня, за да мога да се появя. Не мога да не ида.
— Разбирам — каза той. Гласът му бе много внимателно неутрален — неутрално-весел.
— Би ли желал да ме придружиш на купона? Трябва да работя през нощта на Хелоуин, разбира се, но денят е само за нас!
— Ами пещерата?
— Другата седмица.
— Две срещи — може да стане сериозно…
— Присмиваш ми се! — озъбих се.
— Нищо подобно.
— Мамка му, искаш ли да дойдеш или не?
— Ако ми обещаеш да дойдеш с мен в пещерата точно седмица след съботата.
— Имаш честната ми дума — съгласих се.
— Сделката е сключена… — Той помълча около минута в слушалката. — Налага ли се да нося костюм на този купон?
— За нещастие, да.
Ричард въздъхна.
— Отказваш ли се?
— Не, но ще ми дължиш две срещи, задето се унижавам пред непознати.
Ухилих се и се зарадвах, че не може да ме види. Просто бях прекалено доволна.
— Става.
— Какъв костюм ще носиш? — поинтересува се той.
— Още не съм си намерила. Казах ти, че забравих за партито — сериозно говорех.
— Хммм… — промърмори Ричард. — Според мен подборът на костюм подсказва много за човека, нали?
— Броени дни преди Хелоуин ще имаме късмет да намерим каквото и да е с подходящ размер.
Той се засмя:
— Може да имам коз в ръкава!
— Какво?
Пак смях в слушалката:
— Не се дръж толкова дяволски подозрително! Имам приятел, който е специалист по Гражданската война. Заедно със съпругата си правят възстановки.
— Имаш предвид като преобличане?
— Да.
— Ще имат ли подходящи костюми?
— Ти какъв размер носиш?
Това беше твърде личен въпрос за човек, който дори не ме е целувал.
— Седми — казах.
— Бих предположил, че е по-малък!
— Твърде гърдеста съм за шести, а не правят шест и половина.
— Гърдеста — олеле!
— Стига де.
— Извинявай, не можах да устоя! — призна Ричард.
Пейджърът ми се включи.
— По дяволите.
— Какъв е този звук?
— Пейджърът — казах. Натиснах бутона и се изписа номерът — полицията. — Ще трябва да отговоря. Може ли да ти звънна след пет минути, Ричард?
— Ще чакам със затаен дъх.
— Мръщя се, от мен да знаеш.
— Благодаря, че ми каза. Ще чакам до телефона. Звънни ми, щом свършиш с (подсмрък) работата.
— Стига вече, Ричард!
— Какво съм направил?
— Чао, Ричард, ще се чуем след малко!
— Ще чакам! — обеща той.
— Чао, Ричард! — затворих, преди да е успял да ми извърти още някоя шегичка в стил „горкият аз“. Наистина тъжната част беше, че го смятах за сладко. Задавете ме с лъжица.
Звъннах на Долф.
— Анита?
— Аха.
— Имаме още една вампирска жертва. Изглежда досущ като първата, само дето е жена.
— По дяволите… — казах тихо.
— Аха, ние сме туканка в ДеСото.
— Това е по-далеч на юг и от Арнълд! — въздъхнах.
— Е, и?
— Нищо, просто ми обясни къде е.
Той ми даде координатите.
— Ще ми отнеме поне час да стигна дотам — прецених.
— Вкоченякът не се е разбързал заникъде, нито пък ние… — Сержантът ми прозвуча обезкуражаващо.
— Карай по-весело, Долф, може би намерих нещо полезно.
— Кажи!
— Вероника Симс разпозна името на Кал Рупърт. Описанието съвпада.
— Каква работа си имала с частен детектив? — Долф ми се стори подозрителен.
— Тя ми е партньор във фитнеса, а и на твое място щях да съм й по-благодарна, след като ни дава първата улика.
— Аха, аха. Ура за частния сектор! Сега казвай.
— Един Кал Рупърт е бил член на ХСВ преди около два месеца. Описанието съвпада.
— Убийства за отмъщение? — попита полицаят.
— Може би.
— Половината от надеждите ми се градят на мотив. Поне да имаме откъде да започнем… — Той издаде нещо средно между смях и изсумтяване. — Ще кажа на Зербровски, че си намерила улика. Ще му хареса.
— Ний всички диктрейсита, борци с престъпността, говорим полицейски жаргон! — заявих аз.
— Полицейски жаргон ли? — долавях усмивката чак по телефона. — Ако намериш още улики, обади се.
— Добре, прието, сержант!
— Сарказма — в буркана! — нареди той.
— Ама моля ти се, винаги използвам пресен сарказъм и никога — от буркани!
Долф простена.
— Просто си домъкни задника насам, за да можем да си идем вкъщи! — и телефонът замълча.
Затворих.
Ричард Зийман вдигна на второто позвъняване.
— Ало.
— Анита е.
— Какво става?
— Съобщение от полицията. Нуждаят се от помощта ми.
— Свръхестествено престъпление? — попита той.
— Аха.
— Опасно ли е?
— За човека, който е бил убит — определено.
— Знаеш, че нямах това предвид — заяви Ричард.
— Такава ми е работата, Ричард. Ако не можеш да го понесеш, може би е по-добре изобщо да не се срещаме!
— Хей, не се засягай! Просто исках да знам дали ще бъдеш в опасност лично ти! — каза го умолително.
— Добре. Трябва да тръгвам.
— Ами костюмите? Искаш ли да се обадя на приятеля ми?
— Определено.
— Ще ми се довериш да ти избера костюм? — попита Ричард.
Замислих се в течение на няколко удара на сърцето. Дали му се доверявах в избора на костюм за мен? Не. А имах ли време сама да си търся? Вероятно не.
— Че защо не? — казах. — На харизан кон зъбите му не се броят!
— Ще преживеем партито и другата седмица отиваме да пълзим из пещера!
— Направо нямам търпение — заявих.
Ричард се засмя:
— Аз също.
— Трябва да тръгвам, Ричард!
— Ще донеса костюмите в апартамента ти за оглед. Ще ми трябва адресът.
Дадох му го.
— Надявам се, че ще харесаш твоя костюм!
— Аз също. Ще поговорим после! — затворих слушалката на телефона и се втренчих в него.
Прекалено лесно беше. Прекалено гладко. Той сигурно щеше да избере ужасен костюм за мен. И двамата щяхме да си прекараме зле и да попаднем в капана на втора среща помежду ни. Уф, гадост!


Рони ми връчи кутия плодов сок и отпи от своята. Беше избрала за себе си боровинка, а за мен — червен грейпфрут. Не понасям боровинки.
— Е, какво каза сладуркото?
— Моля ти се, не го наричай така! — казах.
Тя сви рамене.
— Съжалявам, просто ми се изплъзна… — поне си даде труда да се престори на притеснена.
— Прощавам ти, но само този път!
Рони се ухили и осъзнах, че изобщо не е смутена. Но достатъчно често й натривах носа за нейните срещи. А играта има смисъл, ако рундовете са взаимни. Разплатата е гадна работа.
Слънцето залязваше в езеро от пурпур като прясна, кървяща рана. Пурпурните облаци се трупаха на западния хоризонт. Вятърът беше силен и ухаеше на дъжд.
„Ръфо лейн“ се оказа тесен чакълест път. Беше широк колкото да се разминат две коли. Червеникавият чакъл скърцаше под краката. Вятърът люлееше високите, сухи бурени в канавката. Пътят изчезваше над склона на някакъв хълм. Полицейски коли — служебни и „под прикритие“ — бяха подредени отстрани на банкета, докъдето поглед стига. Пътят изчезваше над склона на хълм. В Джеферсън Каунти има много хълмове.
Вече се бях издокарала в чист гащеризон, черни найки и хирургически ръкавици, когато се задейства пейджърът ми. Наложи се да изровя ципа и да извадя проклетото нещо на бял свят. Не се налагаше да проверявам номера. Знаех, че е Бърт. Оставаше само половин час до пълен мрак. Шефът ми сигурно се чудеше къде съм и защо не съм на работа. Аз пък се чудех дали Бърт наистина ще ме уволни. Вгледах се в трупа и не бях сигурна дали наистина ми пука.

14.

Жената беше свита настрани, прикрила с длани голите си гърди, сякаш държеше на целомъдрието си дори в смъртта. Насилствената смърт е крайна форма на нарушение на личния живот. Щяха да я снимат, да я запишат с камера, да я премерят, да я разпорят, да я зашият… Нито една нейна част — отвън и отвътре — нямаше да бъде оставена недокосната. Колко неправилно! Би трябвало да можем да метнем едно одеяло отгоре й и да я оставим да почива в мир, но това не би помогнало да предотвратим следващото убийство. А щеше да има още, вторият труп бе чудесно доказателство.
Погледнах към полицаите и екипа на линейката те чакаха да отнесат тялото. Като изключим трупа, аз бях единствената жена. По принцип е така — но тази нощ, по неизвестна причина, това ме притесняваше. Дългата до кръста коса на жертвата бе разпиляна сред плевелите и приличаше на светъл водопад. Още една блондинка. Съвпадение, може би? Или не? Двама бяха твърде малко за обобщения. Ако и третата жертва се окажеше руса, тогава щяхме да си имаме и следа.
Ако всички жертви са бели, руси и членове на „Хора срещу вампирите“, щяхме да разполагаме с мотив. Мотивите помагат да се разгадае престъплението. Много се надявах на нещо такова.
Стиснах тънкото фенерче в уста и премерих следите от ухапвания. Този път нямаше по китките. Вместо това забелязах протривания от въже. Бяха я вързали, може би я бяха закачили за тавана, като разполовено теле. Няма такова нещо като добър вампир, щом се храни с хора. Никога не вярвайте, че вампирът просто ще си вземе мъничко. Че няма да боли. Все едно да повярвате, че гаджето ви ще дойде навреме. Просто се доверете. Аха, да бе.
От двете страни на шията имаше спретнати ранички. От лявата гърда липсваше парченце месо, сякаш нещо си бе отхапало от жената точно над сърцето. Сгъвката на дясната ръка бе грубо разкъсана. Ставата блестеше оголена под лъча на фенерчето. Розови сухожилия се напъваха да задържат ръката на място.
Последният сериен убиец, по чийто случай бях работех, разкъсваше жертвите на парчета. Бях вървяла по килим така пропит с кръв, че джвакаше под краката ми. Бях държала в ръка парче от вътрешности, търсейки някакви улики. Това беше новото най-лошо нещо виждано някога.
Взирах се в мъртвата жена и се радвах, че не е разкъсана на парчета. И то не защото смятах, че смъртта й е била по-лека, макар да се надявах на това. Не беше и защото имам повече улики. Просто не исках да виждам повече заклани хора. Бях си изпълнила бройката за годината.
Изискват се определени умения, за да държиш фенерче с уста и да мериш рани, без да олигавиш всичко. Справих се. Тайната е да посмукваш крайчеца на фенерчето от време на време.
Тънкият лъч премина на бедрата. Исках да видя дали има рани по слабините — като при мъжа. Исках да се уверя, че това е дело на същите убийци. Щеше да е страхотно съвпадение, ако разполагахме с две отделни глутници вампири, но не беше невъзможно. Трябваше да съм колкото се може по-сигурна, че имаме само една група побъркани. Една бе предостатъчна — две минаваха в областта на кошмара. Бог не би бил толкова жесток, нали, но за всеки случай… Исках да проверя има ли ухапване в слабините. По ръцете на мъжа нямаше следи от връзване. Или вампирите ставаха по-организирани, или това беше друга група.
Ръцете на блондинката бяха като залепнали за гърдите от rigor mortis. Нищо друго, освен брадва, не би могло да помръдне и краката й, не и докато последното вцепеняване не отмине, което щеше да стане след около четиридесет и осем часа. Не можех да чакам два дни, но не исках и да насичам тялото на парчета.
Клекнах на четири крака пред трупа. Извиних се за това, което се канех да сторя, но не се сещах за по-добър начин.
Тънкият лъч на фенерчето затрепери над бедрата на жертвата като малко прожекторче. Докоснах линията, разделяща краката и пъхнах пръсти навътре, опитвайки се да напипам има ли рана там.
Сигурно съм изглеждала така, сякаш опипвам трупа със сексуални намерения, но не се сещах за по-достоен начин да направя проверката. Погледнах нагоре, опитвайки се да не обръщам внимание на студената гуменост на кожата. Слънцето представляваше само ивица пурпур на хоризонта — досущ гаснеща жарава. Същинският мрак се плъзгаше по небето като мастилена вълна. И краката на жената помръднаха под пръстите ми.
Подскочих. За малко да глътна фенерчето. Аз нервна? Плътта на жената беше мека. Преди малко не беше. Устните й бяха полуразтворени. Не бяха ли затворени преди миг?
Това беше чиста лудост. Дори ако беше вампир, не би се вдигнала до третата нощ след смъртта. А и бе умряла след множество ухапвания в масов вампирски пир. Бе мъртва, просто мъртва…
Кожата й сияеше бяла в мрака. Небето бе черно. Ако луната бе изгряла сред тези черно-пурпурни облаци, то аз не я виждах. При все това кожата на жертвата сияеше като докосната от лунна светлина. Не точно сияеше, но нещо подобно. Косата й блестеше като паяжина, разпростряна в тревата. Преди миг бе просто мъртва; сега бе… красива.
Долф се надвеси над мен. С ръста си над два метра успяваше да надвисне и когато съм изправена, а както бях коленичила, ми се стори като гигант. Изправих се, свалих хирургическата ръкавица и извадих фенерчето от устата си. Никога не докосвай нещо, което има шанс да пъхнеш в уста, след като си пипал отворените рани на непознат. СПИН, нали се сещате? Пъхнах фенерчето в нагръдния джоб на гащеризона. Свалих и другата ръкавица и натъпках и двете в страничния джоб.
— Е? — попита Долф.
— Да ти изглежда по-различна? — попитах аз.
Той се намръщи.
— Какво?
— Трупът — по-различен ли ти изглежда?
Той се втренчи в бледото тяло.
— Сега, като го спомена… изглежда ми заспала. Поклати глава. — Ще трябва да викнем линейка и лекар да я обяви за мъртва.
— Тя не диша.
— Искаш ли фактът, че не дишаш, да бъде единственият критерий?
Замислих се за миг.
— Не, май, че не.
Долф порови в тефтерчето си.
— Ти каза, че човек, починал от многобройни вампирски ухапвания, не може да се върне от мъртвите като вампир… — четеше ми моите собствени думи. Бяха ме хванали на местопрестъплението.
— Това важи за повечето случаи.
Сержантът се загледа в жената.
— Не и за тази, обаче?
— За нещастие, не — въздъхнах.
— Я ми го обясни, Анита! — Не ми прозвуча много доволно.
Не го винях.
— Понякога дори едно ухапване може да накара трупа да се вдигне като вампир. Само съм чела за това в няколко статии. Много могъщ вампир повелител понякога е способен да заразява всички трупове, които докосне.
— Къде си чела тези статии?
— Във „Вампирски тримесечник“.
— Не го бях чувал — призна Долф.
Свих рамене.
— Имам диплома по свръхестествена биология; сигурно съм в нечий списък за такива издания… — хрумна ми една извънредно неприятна мисъл. — Долф?
— Аха.
— Мъжът, първият труп, това му е третата нощ.
— Той не светеше в тъмното — отвърна Долф.
— И трупът на жената не изглеждаше зле, докато не се стъмни напълно.
— Смяташ, че мъжът ще се вдигне? — попита полицаят.
Кимнах.
— Мамка му — изруга ченгето.
— Именно — съгласих се аз.
Той поклати глава.
— Чакай малко! Значи все още може да ни каже кой го е убил?
— Няма да се върне като обикновен вампир — уточних. — Умрял е от множество ухапвания, Долф. Ще се върне no-скоро като животно, отколкото като човек.
— Какво имаш предвид?
— Ако са го закарали в сейнт-луиската градска болница, значи е в безопасност зад закалена стомана, но ако са се вслушали в мнението ми, ще е в обикновена морга. Обади се в моргата и им кажи да евакуират сградата!
— Говориш сериозно — каза Долф.
— Абсолютно.
Той изобщо не почна да спори с мен. Аз бях неговият експерт по свръхестественото и това, което казвах бе самата Божа истина, поне докато не бъдеше опровергано. Долф не ти иска мнението, освен ако не е подготвен да действа съгласно него. Беше добър шеф.
Пъхна се в колата си, най-близката до сцената на убийството, и се обади в моргата.
Облегна се на отворената врата.
— Тялото е в сейнтлуиската градска болница, рутинна практика за всички вампирски жертви. Дори онези, които специалистът по свръхестественото обяви за безопасни — усмихна ми се, когато го каза.
— Обади се в градската и се убеди, че тялото е в подземното хранилище.
— Че кой би закарал труп във вампирската морга и няма да го сложи в хранилището? — попита Долф.
Поклатих глава:
— Не знам. Но ще се почувствам по-добре, след като им звъннеш.
Той си пое дълбоко дъх. Издиша.
— Добре! — върна се на телефона и набра номера наизуст. Хубаво доказателство що за година е имал.
Стоях до отворената врата на колата и се вслушвах. Нямаше много за чуване. Никой не вдигна.
Долф си седеше и слушаше далечното звънене на телефон. Вдигна поглед към мен. Очите му зададоха въпроса.
— Все трябва да има някой там — казах.
— Аха — съгласи се той.
— Мъжът ще се вдигне като звяр — уточних. — Ще избива всичко по пътя си, освен ако повелителят не се върне да го прибере или докато наистина не умре. Наричат ги анималистични вампири. Няма научен термин за тях. Твърде са редки.
Долф затвори телефона и изхвърча от колата с вик:
— Зербровски!
— Тук, сержант! — пристигна тичешком Зербровски. Когато Долф кресне, идваш на бегом, иначе… Как върви, Блейк?
Какво ли се очакваше да отговоря — ужасно? Свих рамене и казах:
— Бива.
Пейджърът ми се включи отново.
— Мамка ти, Бърт!
— Обади се на шефа си — нареди Долф. — Кажи му да те остави на мира, мамка му!
На мен ми прозвуча като добро предложение.
Сержантът хукна да крещи заповеди. Хората му се разбързаха да се подчинят. Пъхнах се в колата му и набрах номера на Бърт.
Вдигна при първото позвъняване — не беше добър знак.
— По-добре да си ти, Анита!
— Ами ако не съм? — попитах.
— Къде, по дяволите, се губиш?
— На убийство пред пресен труп — обясних.
Това го спря за момент.
— Пропускаш си първия час.
— Аха.
— Но няма да ти викам…
— Винаги си бил разумен човек — съгласих се. — Какво става?
— Нищо, освен, че най-новият член на „Съживители“ ООД поема първите ти два ангажимента. Казва се Лорънс Къркланд. Просто го посрещни на третото съживяване, поеми останалите три, и му покажи кое как е.
— Наел си човек? Как успя да намериш някого толкова бързо? Съживителите са доста редки. Особено такива, способни на две зомбита за една нощ!
— Влиза ми в работата да търся таланти.
Долф се пъхна в колата, а аз се преместих на мястото на пътника.
— Кажи на шефа си, че трябва да тръгваш.
— Трябва да тръгвам, Бърт.
— Чакай, имаш и спешно вампирско пронизване в Сейнтлуиската градска болница.
Стомахът ми се сви.
— На чие име?
Бърт поспря, докато го изчете:
— Калвин Рупърт.
— Мамка му.
— Какво има? — попита шефът ми.
— Кога е дошло обаждането?
— Около три следобед, защо?
— Мамка му, мамка му, мамка му.
— Какво има, Анита? — попита Бърт.
— Защо е било отбелязано като спешно?
Зербровски се намъкна на задната седалка. Долф включи на скорост и пусна сирените и лампата. Маркирана кола тръгна след нас, пронизвайки с лампи мрака. Светлини и сирени, уха!
— Рупърт имал от онези завещания — уточни Бърт, дето пише, че дори и едно вампирско ухапване да има, трябва да го пронижат с кол.
Съвсем приемливо за човек, който е бил член на ХСВ. По дяволите, та и в моето завещание пишеше същото!
— Имаме ли съдебна заповед за екзекуция?
— Трябва ти само след като се е събудил като вампир. Имаме разрешение от най-близкия роднина; просто иди го набучи.
Стиснах таблото, когато заподскачахме по тесния път. По дъното на колата зачука чакъл. Притиснах слушалката на телефона между рамото и брадичката си и си закопчах колана.
— На път съм към моргата — съобщих.
— Пратих Джон напред, когато не успях да се свържа с теб — заяви Бърт.
— Преди колко време?
— Обадих му се, след като ти не реагира на повикването.
— Отзови го, кажи му да не ходи.
Сигурно съм прозвучала странно, защото шефът ми попита:
— Какво не е наред, Анита?
— Никой не ни вдигна в моргата, Бърт.
— Е, и?
— Вампирът вероятно вече се е надигнал и е избил всички, а Джон ще влезе право при него.
— Ще му се обадя — обеща Бърт.
Връзката прекъсна и аз пъхнах слушалката на място, докато се понасяхме по 21-ва нова магистрала.
— Можем да убием вампира, когато стигнем дотам — споделих.
— Това е убийство — възрази Долф.
Поклатих глава:
— Не и ако Калвин Рупърт е имал завещание.
— Имал ли е?
— Аха.
Зербровски удари с юмрук по облегалката на седалката.
— Значи ще пръснем кучия му син!
— Аха — съгласих се.
Долф само кимна.
Зербровски се хилеше. Държеше карабина.
— Това нещо със сребро ли е заредено? — попитах.
Той погледна оръжието си.
— Не.
— Моля те, кажи ми, че не съм единствената в тази кола, която използва сребърни патрони!
Зербровски се ухили. Долф обясни:
— Среброто е по-скъпо от златото. Градът не разполага с такива средства.
Знаех го, но се надявах да греша.
— И какво става, когато се изправите срещу вампири и ликантропи?
Зербровски се наведе между седалките и сподели:
— Същото, което ни се случва и срещу бандити с рязани узита.
— Например? — поинтересувах се.
— Виждат ни сметката — отвърна той.
Не прозвуча весело. И на мен не ми се стори забавно. Надявах се, че служителите в моргата просто са побягнали, но не разчитах на това.

15.

Вампирският ми комплект включваше рязана пушка със сребърни куршуми, колове, чук и достатъчно кръстове и светена вода да удавиш вампир. За нещастие, въпросният комплект си седеше в гардероба в спалнята ми. Преди го носех в багажника, с изключение на рязаната пушка, която винаги е била незаконна. Но днес, ако ме хванеха да нося вампирски комплект без заповед за екзекуция в мен, това щеше да значи автоматично изпращане в затвора. Новият закон бе влязъл в сила едва преди няколко седмици. Идеята бе да предпази някои от най-престараващите се екзекутори да не убият и после да кажат: „Олеле, извинявай!“. Аз, между другото, не съм сред най-престараващите се.
Честно.
Долф изключи сирените на около километър от болницата. Влязохме на паркинга тихо и кротко. Маркираната кола зад нас последва примера ни. Там вече имаше паркирана една служебна кола, която ни чакаше. Двамата полицаи се бяха свили в прикритието й с оръжия в ръка.
Изсипахме се от тъмните коли, също въоръжени. Чувствах се като участничка във филм на Клинт Истууд. Не виждах колата на Джон Бърк. Което означаваше, че Джон проверява пейджъра си по-често от мен. Помолих се вампирът да се намира на сигурно място зад металните стени и си обещах да реагирам незабавно на всички пейджърни съобщения. Моля те, нека поне грешката не ми струва човешки животи! Амин.
Един от униформените, който ни чакаше, се приближи патешката до Долф и каза:
— Нищо не е мръднало, откакто пристигнахме, сержант.
Долф кимна.
— Добре. Специалният отряд ще пристигне, когато може. Ние сме в списъка.
— Какво имаш предвид — в списъка? — попитах.
Сержантът ме стрелна с поглед:
— Специалният отряд разполага със сребърни муниции и ще дойдат веднага, щом могат.
— Ще ги чакаме ли? — поинтересувах се.
— Не.
— Сержант, от нас се изисква да изчакваме специалния отряд, когато се сблъскаме със свръхестествени ситуации — обади се униформеният.
— Не и ако си в Регионалния отряд за свръхестествени разследвания — отвърна сержантът.
— Би трябвало да имате сребърни куршуми — намесих се аз.
— Попълнил съм искане — отвърна Долф.
— Искане? Да, много полезно!
— Ти си цивилна. Ще трябва да изчакаш отвън. Така че не се дръж нагло — изръмжа ми той.
— Също така съм и упълномощен екзекутор на вампири за щата Мисури. Ако бях реагирала на пейджъра, вместо да го пренебрегна, за да дразня Бърт, вампирът вече щеше да е набучен на кол, а ние нямаше да сме тук. Не може да ме оставите навън. Това е no-скоро моя работа, отколкото ваша!
Долф ме позяпа една-две минути, после кимна много бавно.
— Трябваше да си затваряш устата — каза Зербровски. — И следва да чакаш в колата.
— Не искам да чакам в колата!
— Аз пък бих искал! — отвърна той.
Долф тръгна към вратата. Зербровски го последва. Аз вървях в ариегарда. Бях полицейският експерт по свръхестественото. Ако положението тръгнеше на зле тази нощ, щях да си заслужа парите по договора.
Всички вампирски жертви — дори онези от съседните окръзи — свършват в мазето на старата сейнтлуиска градска болница. Просто моргите, екипирани да се разправят с прясно литнали вампири са твърде малко. Тази разполагаше със специална подземна зала, облицована със закалена стомана и кръстове от външната страна на вратата. Имаше дори цистерна с храна, която да попритъпи онази първа жажда за кръв. Плъхове, зайци, морски свинчета. Просто малка закусчица за успокояване на току-що събудилите се.
При нормални обстоятелства тялото на мъжа щеше да бъде положено във вампирската стая и да не възникват проблеми, но аз бях гарантирала, че той е безопасен. Бях експертът — онзи, когото викаха да пронизва мъртъвците. Щом бях казала, че трупът не е опасен, следваше да ми повярват. А бях сгрешила. Бог да ми е на помощ, сбърках!

16.

Сейнтлуиската градска болница представлява масивен тухлен гигант насред бойна зона. Извървете няколко пресечки на юг и може да гледате мюзикълите, носители на наградата „Тони“, дошли направо от Бродуей. Но тук все едно бяхме на тъмната страна на луната. Ако луната си има бордеи.
Счупени прозорци разкрасяваха мястото като разбити зъби.
Болницата — също като много други градски болници — губеше пари, поради което я бяха затворили. Но моргата остана да действа, защото градският съвет не можеше да си позволи да премести вампирската стая.
Стаята беше проектирана в началото на ХХ-ти век, когато хората все още смятали, че може да се намери лек за вампиризма. Заключете вампир в тъмница, гледайте го как се пробужда и се опитайте да го „лекувате“. Доста кръвопийци дори съдействали, понеже искали да бъдат излекувани. Доктор Хенри Мълиган бил пионер в търсенето на лекарство. Програмата приключила, когато един от пациентите му изял главата.
Толкова по темата „Помощ за бедните недоразбрани вампири“.
Но тъмницата все още се използваше за повечето вампирски жертви. По-скоро като предпазна мярка, понеже напоследък, когато някой вампир се събужда, наблизо има вампирски съветник да напътства новия от паството по пътя към цивилизованото вампирство.
Бях забравила за вампирския съветник. Това беше нова програма, действаща едва от около месец. Дали по-възрастният вампир би успял да овладее анималистичния звяр или за целта бе нужен вампир повелител? Не знаех. Просто си нямах представа.
Долф беше извадил и заредил пистолета си. Без патрони със сребърно покритие, беше по-добре да плюеш по чудовището… е, не много по-добре. Зербровски държеше пушката така, сякаш знаеше как се използва. Зад гърба ми крачеха четири униформени ченгета. Всички носеха оръжия и бяха готови да стрелят до посиняване. Защо тогава не се чувствах спокойна? Защото никой друг нямаше от проклетите сребърни куршуми, като изключим мен самата.
Двойната стъклена врата се отваряше автоматично. Седем пистолета се обърнаха към нея, щом се задвижи. Пръстите ми бяха направо схванати от усилието да не стрелям по проклетата врата.
Един от униформените преглътна кикот. Нервни? Кои, ние?
— Добре — каза Долф, — там вътре има цивилни. Не стреляйте по тях!
Един от униформените беше рус. Партньорът му бе чернокож и доста по-възрастен. Другите двама бяха на по около двадесет; единият бе кокалест и имаше изпъкнала адамова ябълка, другият бе нисък, със светла кожа и очи, почти стъклени от страх.
Всеки полицай носеше кръстообразна игла за връзка. Бяха най-новата мода и стандартен аксесоар за сейнтлуиската полиция. Кръстовете щяха да помогнат… може би дори да им спасят живота.
Не бях имала време да оправя верижката на моето разпятие. Носех гривна-амулет, окичена с малки кръстчета. Бях добавила също и верижка на глезена, не само защото подхождаше на гривната, но и защото, ако тази нощ се случеше нещо необичайно, исках да разполагам с резерви.
Общо взето в каша като тази бих предпочела да разчитам на себе си. Така че най-добре: и кръст, и пистолет.
— Да имаш някакви предложения как да действаме, Анита? — попита Долф.
Не твърде отдавна полицията изобщо нямаше да присъства тук. В добрите стари времена вампирите бяха оставяни на шепа сериозни специалисти. Времето, когато можеше просто да набучиш вампира на кол и да ти се размине. Аз бях една от малкото — горда, смела, Екзекуторката.
— Можем да образуваме кръг с насочени навън пистолети. Ще повиши шансовете да не ни издебнат изотзад.
Русото ченге се обади:
— Няма ли да го чуем като дойде?
— Немъртвите не вдигат шум — уточних.
Той се ококори.
— Шегувам се, полицай.
— Хей — обади се той тихичко. Стори ми се обиден. Предполагам, че нямаше за какво да го виня.
— Съжалявам — извиних се.
Долф ми се намръщи.
— Казах, че се извинявам!
— Не дразни новобранците — намеси се Зербровски. — Обзалагам се, че това му е първият вампир!
Чернокожият издаде размазан звук, съчетание от смях и изсумтяване.
— Първият му ден, по-точно.
— Исусе! — промърморих. — Може ли да остане отвън при колата?
— Ще се справя — заяви русият.
— Не, че няма да се справиш — уточних, — но няма ли някакъв профсъюзен закон срещу вампирите през първия работен ден?
— Ще го понеса! — опъна се младежът.
Поклатих глава. Първият му шибан ден. Би следвало да регулира движението някъде, а не да си играе на криеница с ходещи трупове.
— Ще го имам предвид — каза Долф. — Анита, отдясно! — и посочи с два пръста чернокожия и русия. Вие двамата — от лявата ми страна… — и махна на другите двама униформени. — Зад госпожица Блейк. Зербровски, ти си в тила.
— Е, леле, супер, сержант! — промърмори колегата му.
Почти го пропуснах покрай ушите си, но не се сдържах.
— Аз съм единствената със сребърни муниции. Следва да съм отпред.
— Ти си цивилна, Анита! — отвърна Долф.
— Цивилна съм от години и добре го знам.
Той ме погледна изпитателно и кимна.
— Добре, тръгвай, но ако те убият, ще ми вземат нашивките!
Ухилих се:
— Ще гледам да не го забравям!
Излязох отпред, малко пред другите. Те образуваха неравен кръг зад мен, Зербровски вдигна палец. Ухилих се. Долф ми кимна съвсем лекичко. Време беше да влизаме вътре. Време беше да приклещим звяра.

17.

Стените бяха боядисани в две разцветки на зеленото. Отдолу — тъмно каки; отгоре — отровнозелено. Казионно зелено — чаровно колкото болен зъб. По стените бяха налепени огромни тръби за паропровод, по-високи от главата ми. И те също бяха боядисани в зелено. Стесняваха коридора до тясна пътечка.
Тръбите с електрически кабели представляваха по-тънка версия на паропроводите. Трудничко се вкарва ток в сграда, която по принцип не е била проектирана за електрифициране.
Стените бяха грапави, понеже са били боядисвани многократно, без първоначално да се остърже старата боя. Ако се закопаеш в тях, ще излизат пласт след пласт различни бои, като слоеве в археологически изкоп. Всеки цвят ще си има собствена история и собствени спомени за болката…
Беше все едно сме в трюма на огромен кораб. Само дето вместо рев на двигатели около нас пулсираше почти съвършена тишина. Има някои места, в които тишината виси на гъсти пластове. Сейнтлуиската градска болница е тъкмо такова място.
Ако бях суеверна — каквато не съм — щях да кажа, че болницата е идеално място за призраци. Има различни видове призраци. Обикновените са духовете на мъртвите, останали тук вместо да идат в Рая или в Ада. Теолозите от векове спорят какво означава съществуването на призраците за Бог и църквата. Аз лично не смятам, че Господ много се вълнува от тях, но това не се отнася за Църквата.
На това място бяха умрели толкова хора, че буквално трябваше да гъмжи от истински призраци, но аз лично не бях виждала нито един. Докато призракът не увие студените си ръце около мен, предпочитам да не вярвам в него.
Но има и друг вид призраци. Психични отпечатъци, силни емоции, просмукани в стените и подовете на сградата. Тя е като емоционален диктофон. Понякога има видеообрази, понякога само звук, понякога просто тръпка по гърба ти, когато минеш над някое място…
Старата болница бе пълна с подобни места. Лично аз нито бях виждала, нито съм чувала нещо, но минавайки по коридора човек осъзнаваше, че тук някъде съвсем наблизо — има нещо. Нещо, което чака точно извън обхвата на зрението и слуха, тъкмо на една ръка разстояние… Тази вечер това нещо вероятно бе вампир.
Единственият звук бе стърженето на подметки и шумоленето на плат — нашето движение. Не се чуваше нищо друго. Когато е наистина тихо, започваш да чуваш разни неща — ако ще и бученето на собствената ти кръв, пулсираща в ушите.
Първият ъгъл надвисна пред мен. Аз бях първа. Бях се писала доброволка. Трябваше да завия зад ъгъла. Каквото ида се намираше там отвъд, бе изцяло мое. Мразя, когато играя ролята на герой.
Приклекнах на едно коляно, стиснах пистолета с две ръце и го насочих нагоре. Не е особено полезно да пъхаш първо пистолета си зад ъгъла. Не мога да стрелям по онова, което не виждам. Има един куп начини да се минава зад ъгли, чиято отсрещна страна не виждаш, и нито един не е глупакоустойчив. В повечето случаи от значение е дали повече се боиш да не те застрелят или да не те сграбчат. Тъй като ставаше дума за вампир, повече се притеснявах да не ме сграбчат и да не ми разкъсат гърлото.
Притиснах дясното си рамо към стената, поех си дълбоко дъх и се хвърлих напред. Не се претърколих красиво през рамо. По-скоро се метнах на левия си хълбок, стиснала пистолета с две ръце право пред мен. Вярвайте ми, това е най-бързият начин да успееш да се прицелиш зад ъгъла. Не е задължително вярно, ако се очаква чудовищата да стрелят в отговор, но…
Лежах в коридора, с тътнещ в ушите пулс. Добрата новина беше, че нямаше вампир. Лошата беше, че имаше труп.
Клекнах на едно коляно, все още оглеждайки сумрачния коридор за следи от движение. Понякога при вампирите не виждаш нищо, дори и не ги чуваш, но ги усещаш — тънките косъмчета отзад на врата ти настръхват. Тялото ти реагира на ритми, по-стари от мисълта.
Всъщност размисълът наместо действие би могъл да те убие.
— Чисто е — казах.
Все още коленичех на средата на коридора с пистолет, готов за стрелба.
— Да не си се въргаляла по пода? — попита Долф. Погледнах го, след това пак се обърнах към коридора. Там нямаше нищо. Беше си наред. Наистина.
Трупът носеше светлосиня униформа. Златно-черна емблема на ръкава подсказваше „Охрана“. Косата на човека беше бяла. Тежки челюсти, дебел нос и мигли като сива дантела на фона на бледите бузи. Гърлото му представляваше накълцана каша. Гръбнакът блестеше влажно на светлината на неоновите лампи. Кръвта бе оплискала зелените стени като в зловеща коледна картичка.
Мъжът държеше пистолет в дясната си ръка. Облегнах гръб на стената отляво и огледах коридора в двете посоки дотам, където ъглите ми отрязваха видимостта. Нека полицаите разследват трупа. Моята работа тази вечер беше да ги опазя всички живи.
Долф се присви до тялото. Наведе се напред и направи нещо като лицева опора, за да доближи лице до пистолета.
— С него е стреляно — каза.
— Не надушвам барут около тялото — отвърнах. Не погледнах към Долф, докато го казвах. Бях твърде заета да следя коридора за движение.
— С пистолета е стреляно — повтори той. Гласът му прозвуча хрипкаво и задавено.
Погледнах към него. Раменете му бяха сковани, а тялото — сгърчено като от болка.
— Познаваш го, така ли? — попитах.
Долф кимна:
— Джими Дугън. Беше ми партньор за няколко месеца, когато бях по-млад от теб самата сега. Пенсионира се и не успя да се справи с едната пенсия, така че се хвана на работа тук… — той поклати глава. — Мамка му!
Какво можех да кажа? „Съжалявам“ не ставаше. „Адски съжалявам“ беше малко по-добре, но пак не стигаше. Нищо, за което се сещах, не ми се стори адекватно. Нищо, което можех да направя, нямаше да подобри положението. Така че си стоях в окъпания с кръв коридор и нито направих, нито казах нещо.
Зербровски коленичи до Долф. Сложи ръка на рамото му. Сержантът вдигна глава. В очите му имаше следа от някаква силна емоция — гняв, болка, тъга. Всичко това и нищо конкретно. Втренчих се в мъртвеца, все още стиснал здраво пистолета и се напънах да измисля нещо умно.
— Дали дават на охраната сребърни муниции?
Долф ме погледна. Вече не можех да сбъркам — гняв.
— Защо?
— Ами, би следвало охранителите да имат сребърни куршуми. Един от вас да го вземе и ще имаме два пистолета със сребро в тях.
Сержантът просто се взираше в пистолета.
— Зербровски!
Колегата му взе оръжието нежно, сякаш се боеше да не събуди мъртвеца. Но тази вампирска жертва нямаше да се надигне. Главата му се килна настрани, мускулите и сухожилията бяха скъсани. Изглеждаше така, сякаш някой е изгребал месото и кожата около гръбнака с огромна лъжица.
Зербровски провери барабана.
— Сребро — прибра го в револвера и се изправи, стиснал новото оръжие с дясната си ръка. Пушката висеше хлабаво в лявата.
— Допълнителни муниции? — подсказах аз.
Зербровски понечи да коленичи, но Долф поклати глава. Той лично претърси мъртвеца. Когато приключи, ръцете му бяха покрити с кръв. Опита се да ги избърше с бяла кърпичка, но кръвта бе попила в гънките по дланите и се събираше под ноктите му. Само сапун и четка можеха да я махнат.
Каза тихо:
— Съжалявам, Джими!
Все още не бе заплакал. Аз бих си поплакала. Но пък жените имат повече химикали в слъзните канали, което прави плача по-лесен, отколкото при мъжете. Честно.
— Няма допълнителни муниции. Предполагам, че петте куршума на Джими са стигали за тъпата работа в охраната… — все още говореше с гняв. Гневът е по добър от сълзите. Ако човек успее да го овладее.
Продължих да оглеждам коридора, но погледът ми все се връщаше на мъртвеца. Беше мъртъв, защото не си бях свършила работата. Ако не бях казала на шофьорите на линейката, че трупът е безопасен, щяха да са го прибрали в тъмницата и Джими Дугън нямаше да умре.
Мразя, когато такива неща се случват по моя вина.
— Хайде! — каза Долф.
Поех напред. Ето го следващият ъгъл. Повторих отново номера с колениченето и претъркулването. Лежах на хълбок, с насочен с две ръце пистолет. Нищо не помръдваше в дългия зелен коридор. На пода имаше проснат труп, първо видях долната част от тялото. Крака в светлосиньо, просмукани с кръв панталони. Глава с дълга кафява коса, вързана на опашка, се търкаляше от едната страна на тялото като забравена буца месо.
Изправих се, все още въртейки пистолета в търсене на нещо, в което да се прицеля. Нищо не помръдваше, като изключим все още капещата от стените кръв. Тя се стичаше бавно като дъжд в края на деня — сгъстяваше се и се съсирваше още докато капеше.
— Исусе! — не бях сигурна кой от униформените го е казал, но се съгласявах с него напълно.
Торсът бе разкъсан, сякаш вампирът е бръкнал с две ръце в гърдите на жената и е дръпнал. Гръбнакът й бе разчупен като сглобяема играчка. Късчета плът, кръв и кост обсипваха коридора като зловещи цветни венчелистчета.
Усещах киселината в гърлото си. Дишах през устата си — дълбоко и равно. Грешка. Въздухът имаше вкус на кръв — гъста, топла и едва осезаемо солена. Долавяше се и кисел дъх, предизвикан от разкъсаните черва и стомах. Прясната смърт мирише на смес между кланица и тоалетна. Лайна и кръв — ето на това ухае смъртта.
Зербровски оглеждаше коридора, стиснал взетия назаем пистолет в ръка. Имаше четири патрона. Аз разполагах с тринадесет, плюс резервния пълнител в чантичката на кръста ми. Къде ли беше пистолетът на втората охранителка?
— Къде е пистолетът й? — попитах. Зербровски ме стрелна с поглед, обърна се към трупа и пак продължи да оглежда коридора.
— Не го виждам.
Никога не съм срещала вампир, който да ползва огнестрелно оръжие, но за всяко нещо си има първи път.
— Долф, къде е пистолетът на момичето?
Сержантът коленичи в кръвта и се опита да претърси тялото. Размести кървавата плът и парчета плат наоколо, все едно ги разбърква с лъжица. Навремето от подобна гледка щеше да ми се догади, но вече не ставаше така. Лош знак ли беше, че не повръщам вече върху труповете? Вероятно.
— Разпръснете се, търсете пистолета — нареди Долф.
Четиримата униформени се разделиха и се захванаха за работа. Русият бе пребледнял и конвулсивно преглъщаше, но се справяше. Точка за него. Всъщност високият с изпъкналата адамова ябълка се предаде първи. Подхлъзна се на парченце месо, така че седна по задник в локва съсирена кръв. Изпълзя на четири крака и повърна до стената.
Дишах бързо и плитко. Кръвта и клането не стигаха, но звукът на друг повръщащ събрат като нищо щеше да свърши работа.
Притиснах рамене към стената и пристъпих към следващия ъгъл. Нямаше да повръщам! Нямаше да повръщам. О, Господи, моля те, не допускай да повърна! Някога опитвали ли сте се да се целите с пистолет, докато си изповръщате червата? Практически е невъзможно. Човек остава безпомощен, докато не приключи. След като видях охраната, предпочитах да не съм безпомощна.
Русото ченге се облягаше на стената. Лицето му лъщеше от студена пот. Погледна ме и можах да го прочета в очите му.
— Недей! — прошепнах. — Моля те, недей!
Новобранецът падна на колене и това бе последната капка. Разделих се с всичко, което бях яла този ден. Поне не повърнах върху трупа. Навремето направих точно това и Зербровски така и не ме оставя да го забравя. В конкретния случай оплакването беше, че съм повредила улика.
Ако бях вампир, щях да нападна, докато половината ни група си изповръщаше червата. Но зад ъгъла не потрепна нищо. Нищо не изникна с писъци от мрака. Какви сме късметлии!
— Ако сте свършили всички — каза Долф, — трябва да намерим пистолета й и онова, което я е убило!
Обърсах си устата с ръкава на гащеризона. Потях се, но нямах време да го свалям. Черните ми маратонки се отлепваха от пода с тихо поскърцване. По подметките на обувките ми имаше кръв. Може би гащеризонът не беше толкова лоша идея.
Какво исках в момента? Студена кърпа. Какво получих? Възможност да продължа по зеления коридор, оставяйки малки окървавени стъпки подире си. Оглеждах пода и ето ги на — кървави стъпки водеха встрани от тялото, идваха по коридора откъм първия пазач.
— Долф?
— Виждам ги — отвърна той.
Неясните отпечатъци от стъпки минаваха през клането и се отдалечаваха към ъгъла, далеч от нас. Далеч това звучеше добре, но аз бях наясно с истината. Бяхме тук, за да станат нещата истински и лични. Дявол го взел.
Долф коленичи до най-голямото парче от тялото.
— Анита?
Отидох до него, избягвайки кървавите следи. Никога не стъпвай по улики. Полицията не обича.
Сержантът посочи към едно почерняло парче плат. Коленичих внимателно, доволна, че не съм си свалила гащеризона. Можех да коленича в колкото кръв си искам, без да си оцапам дрехите. Винаги готова — като добър бойскаут.
Ризата на жената бе овъглена и почерняла. Долф докосна плата с върха на молива си. Тъканта се разпадна на дебели пластове, пукайки се като сух хляб. Долф побутна дупката в един от слоевете. Тя се доразчупи. Бликна пепел и откъм тялото се разнесе остър мирис на киселина.
— Какво, по дяволите, й се е случило? — попита Долф.
Преглътнах, все още усещайки вкуса на повръщано в гърлото си. Не ми допадаше.
— Това не е плат.
— Ами какво е?
— Плът.
Долф само ме погледна. Държеше молива така, сякаш можеше да се счупи.
— Сериозно ли говориш?
— Трета степен изгаряния.
— Предизвикани от какво?
— Може ли да взема назаем молива ти? — попитах. Той ми го връчи безмълвно.
Порових в останките от гръдния кош. Плътта бе толкова зле изгорена, че ризата се бе претопила в нея. Разбутах пластовете, дълбаейки все по-навътре с молива. Тялото бе ужасно леко и хрупкаво като печена пилешка кожичка. Когато бях пъхнала молива до половината в изгорялата плът, докоснах нещо твърдо. Използвах върха, за да го повдигна нагоре. Когато почти стигна до повърхността, пъхнах пръсти в дупката и измъкнах от изгорялата плът буца стопен метал.
— Какво е? — попита Долф.
— Останките от кръста й.
— Не! — възкликна той.
Буцата стопено сребро блестеше през черната пепел.
— Това е бил кръстът й, Долф! Стопил се е в гръдния кош и е запалил дрехата й. Не разбирам само защо вампирът е продължил да поддържа допира до горящия метал. Би трябвало да е изгорен почти колкото нея, но не се е спрял.
— Обясни ми! — каза сержантът.
— Анималистичните вампири са като наркомани на фенциклидин. Не чувстват болка. Мисля, че вампирът я е притискал към гърдите си, кръстът го е докоснал, избухнал е в пламъци и звярът е останал долепен до нея, продължавайки да я разкъсва, докато са горели. За разлика от среща с нормален вампир, който би я оставил на мира…
— Значи кръстовете няма да го спрат — уточни Долф.
Втренчих се в буцата метал.
— Явно не.
Четиримата униформени претърсваха сумрачния коридор с малко панически движения. Не бяха сключвали сделка кръстовете да не действат. Нито пък аз. Фактът, че анималистичните вампири не усещат болка представляваше забележка под линия в една от статиите. Авторът не посочваше това да означава, че кръстовете не те защитават. Ако преживеех случката, щях да напиша малка статия за „Вампирски тримесечник“. Кръстове, топящи се в плътта, уха!
Долф се изправи.
— Дръжте се заедно, хора!
— Кръстовете не действат — каза единият униформен. — Трябва да се върнем и да изчакаме специалния отряд.
Сержантът се обърна към него:
— Върни се, ако желаеш… — погледна към мъртвата охранителка. — Задачата е само за доброволци. Останалите се връщайте навън и чакайте специалния отряд.
Високият кимна и побутна партньора си по рамото. Партньорът му преглътна с усилие, стрелкайки с поглед първо Долф, после препечения гръден кош на охранителката. Остави другото ченге да го отмъкне назад по коридора. Обратно към безопасността и здравия разум. Нямаше ли да е прекрасно всички да се изтеглим? Но не можехме да допуснем подобна твар да избяга. Дори и да нямах заповед за екзекуция, налагаше се да го убием, но не биваше да допуснем да се измъкне навън.
— Ами ти и новобранецът? — обърна се Долф към чернокожия.
— Никога не съм бягал от чудовищата. Той е свободен да се оттегли с другите.
Русият поклати глава, стискаше пистолета си толкова силно, че пръстите му бяха побелели от усилието.
— Оставам!
Чернокожият му се усмихна по начин, значещ много повече от думите. Момчето бе направило мъжки избор. Или по-скоро избор на възрастен? Все едно, той влизаше в битка.
— Остава ни още един ъгъл и би трябвало да видим подземната стая — казах.
Долф погледна към въпросния ъгъл. Погледите ни се срещнаха и аз свих рамене. Не знаех какво ни очаква отвъд. Вампирът правеше неща, които бях смятала за невъзможни. Правилата се бяха променили — и то не в наша полза.
Поколебах се до стената, най-далеч от самия ъгъл. Притиснах гръб в нея и полека се плъзнах по-напред, зад ъгъла. Надничах към къс, прав коридор. На средата на пода лежеше пистолет. Този на охранителката? Вероятно. На стената отляво следваше да има голяма стоманена врата с висящи по нея кръстове. Стоманата бе избухнала навън в изкривена сребърна маса. Значи в крайна сметка бяха прибрали тялото в подземното хранилище. Не аз бях убила охранителите. По идея е следвало да бъдат в безопасност. Нищо не помръдваше. В хранилището не светеше. Пълна тъмница. Ако там вътре ни чакаше вампир, не го виждах. Разбира се, не бях и особено близо все пак. Близостта не ми изглеждаше добра идея.
— Чисто е поне докъдето мога да видя — обявих.
— Не ми звучиш убедено — каза Долф.
— Не съм — отвърнах. — Надникни зад ъгъла към останките от хранилището.
Той не надникна, а спокойно погледна и подсвирна тихичко. Зербровски възкликна:
— И-исусе.
Кимнах:
— Аха…
— Там ли е? — поинтересува се Долф.
— Така ми се струва.
— Ти си нашият експерт. Защо не ми звучиш особено уверено?
— Ако ме беше попитал дали един вампир може да си проправи път през метър и половина стоманена сплав със сребро, цялата окичена с кръстове, бих ти се изсмяла в лицето… — взирах се в тъмната дупка. — Но ето ти на…
— Това означава ли, че си толкова объркана, колкото и ние? — попита Зербровски.
— Ахъм.
— Тогава сме затънали в лайна… — констатира той. За нещастие, бях съгласна с него.

18.

Хранилището тъмнееше срещу нас. Тъмно като в рог, с луд вампир, който ни причакваше вътре… просто идеално. Да-а, бе!
— Аз ще изляза напред — каза Долф. Държеше пистолета на охранителката. Неговият собствен бе прибран в кобура. Сега вече имаше сребърни куршуми; тръгваше първи. Долф беше добър в това отношение. Никога не би наредил на някой от хората си да стори нещо, което той самият не би направил. Ще ми се Бърт да беше като него. Бърт обаче по-вероятно щеше да хариже някому първородното ти дете, а после да те пита дали може.
Долф поспря пред зиналата паст на хранилището. Тъмнината бе толкова гъста, че с нож да я режеш. Пълният мрак на пещера. От онзи тип, дето можеш да си бръкнеш с пръст в окото и да не видиш нищо.
Той ни махна с пистолета си да се придвижим напред, но продължи покрай мрака, надолу по коридора. Кървавите стъпки влизаха в тъмното и излизаха оттам. Кървавите стъпки отиваха нататък по коридора, зад ъгъла. Започваше да ми писва от ъгли.
Ние със Зербровски заехме позиции от двете страни на Долф. Напрежението се плъзна по врата и раменете ми. Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. По-добре. Вижте, ръцете ми дори не треперят!
Долф не се претъркули по пода, за да заобиколи ъгъла. Просто се залепи до стената, стиснал пистолета с две ръце, готов да стреля.
Нечий глас заяви:
— Не стреляй, не съм умрял!
Гласът ми бе познат.
— Това е Джон Бърк. От нашите е.
Долф ме стрелна с поглед.
— Помня го.
Свих рамене — по-добре да се презастраховаш, отколкото после да съжаляваш. Имах на Долф доверие да не застреля Джон по случайност, но с другите две ченгета досега не се бях срещала. Винаги гласувай за по-безопасния вариант, когато става дума за огнестрелно оръжие. Подигравките могат да се преживеят.
Джон беше висок, жилест и мургав. Късата му коса бе идеално черна, с широка бяла ивица отпред. Поразителна комбинация. И преди си беше красавец, но сега, когато си обръсна брадата, приличаше по-малко на холивудски злодей и повече — на сериозен предводител. Тъмен, висок и красив, и да знае как се убиват вампири. Какво повече можеше да иска човек? Имаше какво, но това е друг въпрос.
Джон излезе с усмивка иззад ъгъла. Носеше пистолет — и, още по-хубаво, в другата си ръка държеше вампирския комплект.
— Дойдох преди вас да се убедя, че вампирът няма да се измъкне, докато сте на път за насам — обясни той.
— Благодаря, Джон! — кимнах.
Той сви рамене:
— Просто действах в полза на обществото!
Беше мой ред да свия рамене:
— Както кажеш.
— Къде е вампирът? — попита Долф.
— Ами, следях го — каза Джон.
— И как?
— Кървави боси следи.
Боси. Исусе Христе! Трупът нямаше обувки, но Джон имаше. Обърнах се към хранилището. Твърде късно, твърде бавно, каква дяволска грешка…
Вампирът изникна от мрака твърде бързо за човешки поглед. Беше само мъглява отсянка, която се удари в новобранеца, блъскайки го в стената. Той изпищя, притиснал пистолет към гърдите на вампира. Изстрелите отекнаха високо в коридора, тръбите усилваха ехото. Куршумите излизаха през гърба на чудовището, сякаш беше от мъгла. Магия.
Пристъпих напред, опитвайки се да се прицеля, без да улуча новобранеца. Той пищеше — неспирен звук. Кръвта пръскаше като дъжд. Стрелях в главата на тварта, но тя мръдна извънредно бързо, метна жертвата си в отсрещната стена и пак му се нахвърли. Имаше много викове и движение, но всичко сякаш бе далечно, забавено. Всичко щеше да свърши след секунди. Аз бях единствената достатъчно близо и въоръжена със сребро. Пристъпих напред, забърсах с тяло вампира и опрях дулото в тила му. Нормален вампир не би ми позволил да го сторя. Дръпнах спусъка, но чудовището се завъртя, вдигна жертвата си във въздуха и я метна по мен. Куршумът се отклони и паднахме на пода. Двама възрастни върху гърдите ми за малко ми изкараха въздуха. Новобранецът лежеше върху мен, пищеше, кървеше и умираше.
Опрях пистолета в черепа на вампира и стрелях. Задната част на главата му избухна навън в душ от фини капки кръв, парченца кост и по-тежки, по-мокри неща. Вампирът се опитваше да докопа врата на жертвата си. Следваше да умре, но не стана така.
Вместо това се дръпна назад, щракайки с окървавените си зъби. Бе поспрял само колкото да си поеме дъх между хапките. Пъхнах дулото в устата му. Зъбите заскърцаха по метала. Лицето на чудовището експлодира от горната устна до върха на темето. Долните зъби застъргаха във въздуха, но не успяха да захапят нищо. Обезглавеното тяло се надигна на ръце, сякаш се опитваше да стане. Опрях пистолета в гърдите му и дръпнах спусъка. На такова разстояние сигурно щях да успея да улуча сърцето му. Всъщност никога не съм опитвала да убивам вампири само с помощта на пистолет. Чудех се дали ще успея. Чудех се и какво ли ще стане с мен, ако не успея.
През тялото на чудовището пробяга тръпка. То изпусна дълга, безгласна въздишка.
Долф и Зербровски го влачеха назад. Мисля, че вече бе мъртво, но просто за всеки случай оценявах усилията им. Джон окъпа вампира със светена вода. Течността кипна и засъска по умиращата твар. Наистина умираше. Съвсем наистина.
Новобранецът не мърдаше. Партньорът му го издърпа встрани от мен, притискайки го към гърдите си като дете. Кръв бе слепила русата коса по лицето на младежа. Светлите му очи бяха широко отворени, втренчени в нищото. Мъртъвците винаги са слепи…
Той беше смелчага, добро момче…, нищо че не бе много по-млад от мен. Но се чувствах поне милион години по-стара, втренчена в бледото му, мъртво лице. Беше мъртъв — просто ей тъй на. Смелостта не те спасява от чудовищата. Просто намалява шансовете ти за оцеляване.
Долф и Зербровски бяха пуснали вампира на пода. Джон на практика бе яхнал трупа му с кол и чук в ръка. Не бях използвала кол от години. Карабината е моето оръжие. Но пък аз съм прогресивна убийца на вампири.
Вампирът беше мъртъв. Нямаше нужда от набучване на кол, но аз просто приседнах с гръб към стената и проследих процедурата. По-добре да се презастраховаш, отколкото да сбъркаш. Колът влезе по-лесно от обикновено заради дупката, която бях отворила. Все още държах пистолета си. Нямаше нужда да го прибирам засега. Хранилището продължаваше да тъмнее. Там, където има един вампир, често се срещат и други. Така че задържах пистолета в готовност.
Долф и Зербровски влязоха в разбитата зала с готови за стрелба оръжия. Би следвало да съм станала и да тръгна с тях, но точно в момента ми се струваше най-важно просто да дишам. Усещах притока на кръв във вените си; всяка пулсация на сърцето ми се чуваше високо. Хубаво беше да си жив, но беше твърде жалко, че не успях да спася детето. Аха, твърде жалко. Джон коленичи до мен.
— Добре ли си?
Кимнах.
— Наред съм.
Той ме погледна сякаш не ми вярваше, но не задълба във въпроса. Умен човек.
В хранилището светнаха лампите. Ярка, жълта светлина, топла като летен ден.
— Ии-сусе! — възкликна Зербровски.
Изправих се и за малко да падна — краката ми поддаваха. Джон ме хвана за ръката и аз се втренчих в него така, че ме пусна. Усмихна се леко.
— Все още си твърда като камък!
— Както винаги — съгласих се.
Двамата се бяхме срещали два пъти. Грешка. Така съвместната ни работа ставаше по-трудна, а той не можеше да преглътне факта, че аз съм женска версия на него самия. Придържаше се към старата южняшка представа за това къде е мястото на дамите. Една дама не бива да носи пистолет и да прекарва повечето си време покрита с кръв и сред трупове. За такова мнение аз имам две думички. Аха, точно тези двете.
В едната стена бе разбит голям аквариум. Вътре бе имало морски свинчета или плъхове, или зайчета.
Сега съдържаше само ярки капки кръв и късчета козина. Вампирите не ядат месо, но ако сложите малко животинче в стъклен съд и го ударите в стената, получавате разпарчетосано малко животинче. Не бе останало достатъчно да гребнеш с лъжица.
Близо до стъкларията имаше глава, вероятно мъжка, ако се съдеше по късата коса и прическата. Не се приближих повече да проверявам. Не исках да виждам лицето на човека. Бях проявила предостатъчно смелост тази нощ. Не беше останало какво да доказвам.
Тялото беше цяло, но едва-едва. Сякаш вампирът бе пъхнал и двете си ръце в гръдния кош, бе стиснал ребрата в шепа и бе дръпнал. Гърдите бяха буквално разцепени на две, но ги крепяха лентичка розова мускулна тъкан и вътрешности.
— Главата има зъби — уточни Зербровски.
— Това е вампирският съветник — казах.
— Какво е станало?
Свих рамене.
— Ами, предполагам, съветникът се е бил навел над вампира, когато той се е събудил. Убил го е бързо и мръсно.
— А защо е убил вампирския съветник? — попита Долф.
Пак свих рамене.
— Той беше повече животно, отколкото човек, сержант. Събудил се е на странно място, където странен вампир се навежда над него. Реагирал е като всяко животно в капан и се е защитил.
— И защо съветникът не е успял да го овладее? Нали за това е тук?
— Единственият, който може да овладее анималистичен вампир е повелителят, който го е породил. Съветникът не е бил достатъчно силен да го контролира.
— А сега какво? — попита Джон. Беше прибрал пистолета си. Аз все още носех моя. Предпочитах да го държа на открито, нямам представа защо.
— Сега отивам да си изпълня третото възкресение за вечерта.
— Просто ей така?
Погледнах го, вече готова да се ядосам на някого.
— Какво искаш да направя, Джон? Да се разпищя истерично ли? Това няма да върне мъртъвците, но пък ще ме раздразни много!
Той въздъхна.
— Ех, само съдържанието ти да си отиваше с опаковката!
Прибрах си пистолета в презраменния кобур, усмихнах му се и казах:
— Майната ти!
Именно онези две думички.

19.

Успях да измия повечето кръв от лицето и ръцете си в банята в моргата. Окървавеният гащеризон отиде в багажника ми. Бях чиста и представителна, или поне толкова представителна, колкото можех да стана тази вечер. Бърт беше казал да срещна новия служител на мястото на третия ангажимент за вечерта. Гробището „Оукглен“, в десет нула-нула. Теорията беше, че новият е вдигнал вече две зомбита и само ще гледа как вдигам третото. Това ме устройваше.
Беше 10:35, когато стигнах до „Оукглен“. Закъснявах. Мамка му. Щях да направя страхотно впечатление на новия съживител, да не споменавам клиентите. Госпожа Дугъл беше вдовица отскоро. По-точно, от пет дни. Скъпият й, предал Богу дух съпруг не бе оставил завещание. Все се канел, но, нали знаете как е, продължавал да отлага. Трябваше да вдигна господин Дугъл пред двама адвокати, двама свидетели и пред трите пораснали деца на Дугълови, и пъдпъдък в крушово дърво. Миналия месец бяха приели закон, че наскоро починалите — преди седмица или по-малко — могат да бъдат вдигнати от гроба и да съставят устно завещание.
Така Дугълови щяха да си спестят половината наследство. Минус таксата за адвокатите, разбира се.
Покрай тесния чакълест път бяха паркирани един куп коли. Гумите бяха намачкали ужасно тревата, но ако не паркираш встрани, никой не би могъл да ползва пътя. Разбира се, колко ли души имат желанието да посетят гробище в десет и половина вечерта? Съживители, вуду жреци, пушещи тревица тийнейджъри, некрофили, сатанисти. Трябва да си член на законна религия и да имаш разрешение да водиш служби на гробищата след здрач. Или да си съживител. На нас разрешителни не ни трябваха. Най-вече защото нямахме репутацията, че принасяме човешки жертвоприношения. Няколко гнили ябълки наистина бяха извадили на вуду-последователите лошо име. Като християнка, аз донякъде се мръщя на сатанизма. Тоест, те, в крайна сметка, са лошите типове. Нали?
Веднага щом стъпих на пътя, го усетих. Магия. Някой се опитваше да вдигне мъртвец — и то съвсем наблизо.
Новият тип вече бе вдигнал две зомбита. Можеше ли да се справи и с трето? Чарлз и Джеймисън овладяваха само по две на нощ. Откъде Бърт бе намерил толкова могъщ човек за толкова кратко време?
Подминах пет коли, без да броя своята собствена. Около гроба бяха събрани поне дузина души. Жените бяха в костюми с поли, мъжете до един носеха вратовръзки. Изумително колко народ се беше изтупал, за да дойде до гробището. Единствената причина повечето хора да идат на гробище е погребението. Сума клиенти се обличат като за такова, полуофициално, предимно в черно.
Мъжки глас водеше скърбящите с все по-силни призиви:
— Андрю Дугъл, вдигни се. Ела при нас, Андрю Дугъл, ела при нас!
Магията се трупаше във въздуха, докато не ме притисна като тежест. Беше трудно да дишаш както трябва. Магията на новака бе навсякъде, силна, но несигурна. Можех да усетя колебанието му като студен полъх във вятъра. Щеше да стане силен, но беше млад. Магията му имаше вкус на нещо неизпробвано, недисциплинирано. Ако той не беше под двадесет и една, щях да си изям шапката.
Ето как го бе намерил Бърт. Той беше бебче, могъщо бебе. И вдигаше третото си зомби за една нощ. Мамка му, да му се не види!
Останах в сенките до дебелите дървета. Новобранецът-съживител се оказа нисък, може би един или два пръста по-висок от мен, което го правеше около метър и шейсет и пет в най-добрия случай. Носеше бяла риза и тъмни панталони. Кръвта бе засъхнала по ризата на почти черни ивици. Трябваше да го науча как да се облича, както Мани бе научил мен. Съживяването все още е неофициален занаят. Няма курсове в колежа, които да те научат как да вдигаш мъртъвци.
Той бе съвсем откровен, застанал там, зовейки Андрю Дугъл от гроба. Тълпата адвокати и роднини се гушеше в подножието на гроба. В кръга от кръв при новия съживител нямаше член на семейството. По принцип човек слага един зад надгробния камък, та да може роднината да контролира зомбито. По този начин само съживителят можеше да го контролира. Но това не беше пропуск, а както е по закон. Мъртвецът може да бъде вдигнат и да диктува завещание само ако това се случва по волята на съживителя и власт над него имат единствено въпросният съживител или някоя неутрална група.
Купчината цветя потрепери и една бледа ръка се стрелна нагоре, драпайки във въздуха. Две ръце, после и теме. Зомбито се изсипа от гроба, сякаш го дърпаха с конци.
Новият съживител се олюля. Падна на колене в меката прах сред вехнещите цветя. Магията потръпна, разсея се. Той бе захапал едно зомби повече, отколкото можеше да довърши. Мъртвецът още се бореше да излезе от гроба. Все още се опитваше да си освободи краката, но не го контролираше никой. Лорънс Къркланд бе вдигнал зомби, но не можеше да го овладее. Зомбито щеше да бъде оставено само, без никой, който да го настрои. Неконтролираните зомбита изкарваха лошо име на съживителите.
Един от адвокатите тъкмо питаше:
— Добре ли сте?
Лорънс Къркланд кимна, но бе твърде изтощен, за да заговори. Дали изобщо осъзнаваше какво е направил? Съмнявам се. Не беше достатъчно уплашен.
Приближих се към скупчените хора.
— Госпожице Блейк, липсвахте ни! — каза адвокатът. — Вашият… сътрудник май се почувства зле!
Ухилих им се с най-добрата си професионална усмивка. Виждате ли — всичко е наред. Едно зомби няма да откачи. Вярвайте ми.
Приближих се до ръба на кръвния кръг. Можех да го усетя като полъх на вятъра в гърба ми. Кръгът бе затворен и аз стоях отвън. Не можех да вляза, ако Лорънс не ме поканеше.
Той стоеше на четири крака, заровил длани в цветята по гроба. Беше провесил глава, сякаш бе твърде уморен да я вдигне. Сигурно беше.
— Лорънс! — повиках го тихо. — Лорънс Къркланд!
Той завъртя полека глава. Дори в тъмното виждах изтощението в светлите му очи. Раменете му трепереха. Боже, помогни ни!
Наведох се напред, за да не може публиката да чуе какво казвам. Щяхме да се опитаме да поддържаме илюзията, че не става нищо необичайно, поне докато е възможно. Ако имахме късмет, зомбито просто щеше да се запъти нанякъде. Ако нямахме късмет, щеше да нарани някого. Мъртвите обикновено бързо прощават на живите, но не винаги. Ако Андрю Дугъл бе мразил някой от роднините си, ни предстоеше дълга нощ.
— Лорънс, трябва да отвориш кръга, за да вляза! — казах.
Той просто ме зяпаше с празни очи, без искрица разбиране в тях. Мамка му.
— Отвори кръга, Лорънс, веднага!
Зомбито вече стоеше на колене. Бялата му официална риза сияеше на фона на мрака на погребалния костюм. Неудобство за цяла вечност. Дугъл изглеждаше доста добре за ходещ мъртвец. Беше блед, с гъста сива коса. Кожата му бе набръчкана и светла, но не се забелязваха признаци на загниване. Хлапето се бе справило добре с третото си зомби за нощта. Сега, само да успеех да го овладея, можехме да си ходим у дома.
— Лорънс, отвори кръга, моля те!
Той каза нещо, твърде тихо, така че не можах да го чуя. Наведох се още по-близо, доколкото кръвта ме допускаше да ида, и попитах:
— Какво?
— Лари. Казвам се Лари.
Усмихнах се — твърде глупаво беше. Той се притесняваше, че го наричам Лорънс вместо Лари, а едно полудяло зомби излизаше от гроба си. Може би се бе пречупил под напрежението? Нъцки.
— Отвори кръга, Лари! — наредих.
Той запълзя напред, за малко да падне по лице в цветята. Подраска с длан по кървавата линия. Магията щракна. Кръгът от сила изчезна просто ей-така. Сега всичко зависеше от мен.
— Къде ти е ножът?
Той се опита да погледне през рамо, но не успя. Видях острието да проблясва на лунната светлина от другата страна на гроба.
— Сега почивай — казах. — Аз ще се погрижа!
Лари се сви на топка и се обгърна с ръце, сякаш му беше студено. Засега го оставих така. Първата задача в списъка трябваше да е зомбито.
Ножът лежеше до изкорменото пиле, което той бе използвал да призове мъртвеца. Сграбчих го и се обърнах срещу излизащия от гроба. Андрю Дугъл се бе облегнал на собствения си надгробен камък и се опитваше да се ориентира. На човек му е трудно, след като е умрял; нужни са няколко минути да се пробудят мъртвите мозъчни клетки. Умът не вярва особено, че трябва да работи, но в крайна сметка се задейства.
Вдигнах ръкава на коженото си яке и си поех дълбоко дъх. Това беше единственият начин, но не се налагаше и да ми харесва. Кожата се раздели под ножа и кръвта покапа, почти черна на лунната светлина. Болката беше остра и пронизваща. Малките рани винаги носят по-неприятно усещане от големите… в началото.
Раната беше мъничка и нямаше да ми остане белег. Като изключим разрязването на китката ми — или нечия друга — нямаше друг начин да затворя отново кръга. Церемонията бе напреднала твърде много, за да донасям ново пиле и да започвам отначало. Трябваше да спася тази, иначе зомбито щеше да се откъсне. А зомбитата без началници имат склонност да ядат хора.
Мъртвецът все още седеше на надгробния си камък. Взираше се в нищото с празни очи. Ако Лари бе достатъчно силен, нищо чудно Андрю Дугъл да бе в състояние да говори, да прояви нормален разум. Но засега беше просто труп в очакване на заповеди или някоя случайна мисъл.
Покатерих се на купчината гладиоли, хризантеми и карамфили. Ароматът на цветя се смесваше с гнилата миризма на трупа. Нагазих до колене във вехнещи цветя и поднесох кървящата си китка пред лицето на зомбито.
Светлите му очи проследиха движението ми, празни и мъртви като стара риба. Андрю Дугъл не си беше вкъщи, но там имаше нещо — нещо, което помириса кръвта и разбра цената й.
Знам, че зомбитата нямат души. Всъщност мога да вдигам мъртвите едва на третия ден. Толкова време й трябва на душата да се оттегли. По случайност, същото време е необходимо на вампира да се събуди. Представете си.
Но ако не душата реанимира трупа, тогава какво? Магия — моята или на Лари. Може би. Но в този труп имаше нещо. Ако душата си бе отишла, нещо друго бе запълнило празнотата. Ако съживяването действаше, изпълваше я магия. Ами сега? Сега — не знаех. Не бях сигурна дори и дали искам да знам. Какво значение имаше, стига да успея да извадя горещия картоф от огъня? Аха. Може би, ако си го повтарях непрестанно, дори щях да повярвам.
Подадох на зомбито кървящата си китка. Тварта се поколеба за секунда. Ако откажеше, вариантите ми се изчерпваха.
Мъртвецът се взираше в мен. Хвърлих ножа и стиснах кожата около раната. Бликна кръв — гъста и лепкава. Зомбито сграбчи ръката ми. Бледите му пръсти бяха студени и силни. Наведе се над прореза и засмука. Хранеше се от китката ми, челюстите му трепкаха конвулсивно, преглъщаше бързо и грубо. Щеше да ми остане най-лошата на света синка. Но поне болеше.
Опитах се да си освободя ръката, но зомбито просто се впи по-силно в нея. Не искаше да пусне. Страхотно.
— Лари, можеш ли да се изправиш? — попитах тихичко. Все още се опитвахме да се преструваме, че всичко върви по програма. Зомбито бе приело кръвта. Вече го контролирах — стига да успеех да го накарам да ме пусне.
Лари ме погледна полека.
— Разбира се — каза. Изправи се на крака, използвайки надгробния камък за опора. Когато застана прав, попита: — А сега какво?
Хубав въпрос.
— Помогни ми да се освободя. — Опитах се да си издърпам китката, но тварта я стискаше все едно щеше да се раздели с живота си, ако я изтърве.
Лари обви ръце около трупа и дръпна. Не свърши работа.
— Опитай с главата — предложих.
Той се опита да дърпа трупа за косата, но зомбитата не изпитват болка. В крайна сметка пъхна пръст в устата му, нарушавайки вакуума на засмукването с леко пукване. Лари изглеждаше така, сякаш му е прилошало. Горкият той — обаче ръката беше моята…
Младежът избърса пръста си в официалните панталони, сякаш бе докоснал нещо гадно. Не му симпатизирах.
Раната от ножа вече бе зачервена. Утре щеше да се получи страхотна синина.
Зомбито се изправи върху гроба си и се втренчи в мен. В очите му имаше искрица — някой си бе у дома. Въпросът беше дали това е правилният някой?
— Ти Андрю Дугъл ли си? — попитах.
Той облиза устни и отвърна:
— Аз съм.
Гласът му бе суров. Глас, свикнал да юрка хората насам-натам. Не останах впечатлена. Нали моята кръв му бе дала глас? Мъртвите всъщност са неми, всъщност забравят кои и какво са, докато не вкусят прясна кръв. Омир е бил прав — човек започва да се чуди и какви други истини съдържа „Илиадата“.
Притиснах раната с другата си ръка и отстъпих назад от гроба.
— Вече ще отговаря на въпросите ви — казах. — Но карайте по-простичко. Все пак цял ден е бил мъртъв!
Адвокатите не се усмихнаха. Предполагам, че няма за какво да ги виня. Махнах им да се приближат. Те останаха назад. Притеснителни адвокати? Надали.
Госпожа Дугъл сръчка своя юрист:
— Хващай се на работа! Това ми струва цяло състояние!
Понечих да кажа, че не взимаме такса на минута, но доколкото знаех, Бърт бе уредил нещата така, че колкото по-дълго остане на крака трупът, толкова по-скъпо излиза всичко. Това всъщност бе добра идея. Андрю Дугъл бе добре днес. Отговаряше на въпросите с културния си, обработен глас. Ако пренебрегнете начина, по който кожата му блестеше на лунната светлина, изглеждаше жив. Но — дайте му няколко дни или седмици. Ще изгние — те всички гният. Ако Бърт бе успял да измисли начин клиентите ни да връщат мъртъвците в гробовете, преди от тях да започнат да се ръсят парченца, още по-добре.
Има само едно-две неща, тъжни като семейство, връщащо скъпата стара мамичка на гробищата, прикривайки смрадта на гнилоч с аромата на скъп парфюм. Най-страшното беше една клиентка, изкъпала съпруга си, преди да го върне. Беше се наложило да донесе повечето му плът в найлонова торба за боклук. В топлата вана месото просто бе опадало от костите.
Лари отстъпи назад и се препъна в една саксия. Подхванах го и той се облегна на мен, все още нестабилен.
Усмихна се.
— Благодаря… за всичко.
Взираше се в мен от няколко сантиметра разстояние. Струйка пот се стичаше по лицето му в студената отктомврийска нощ.
— Имаш ли палто?
— В колата ми е.
— Иди си го облечи. Ще вземеш да се разболееш, ако се размотаваш потен на студа.
Усмивката му се разшири.
— Както кажеш, шефе! — очите му бяха по-големи, отколкото се полага, виждаше се много от бялото. Издърпа ме от ръба. Няма да го забравя.
— Благодарността е хубаво нещо, хлапе, но иди си вземи палтото. Не можеш да работиш, ако пазиш леглото у дома настинал!
Лари кимна и полека се насочи към колите. Все още беше нестабилен, но се движеше. Кръвта от раната на китката ми почти бе спряла. Почудих се дали имам в колата достатъчно голям „Банд ейд“, за да я покрия. Свих рамене и тръгнах след Лари към автомобилите. Дълбоките, школувани гласове на адвокатите изпълваха октомврийския мрак. Думите отекваха сред дърветата. Кого, по дяволите, се опитваха да впечатлят те? Трупът не го бе грижа.

20.

Ние с Лари седяхме на студената есенна трева и гледахме как адвокатите пишат завещанието.
— Толкова са сериозни… — каза той.
— Това им е работата — да бъдат сериозни — отвърнах.
— Да си адвокат означава ли, че не можеш да имаш и чувство за хумор?
— Абсолютно вярно — заключих.
Лари се ухили. Късата му, къдрава коса беше толкова яркорижа, че изглеждаше почти оранжева. Очите му бяха сини и меки като пролетно небе. Бях видяла и косата, и очите му на светлината на фаровете. В мрака изглеждаше със сиви очи и кестеняв. Мразя да получавам описания на свидетел за човек, когото са виждали само на тъмно.
Лари Къркланд имаше присъщата на повечето червенокоси млечнобяла кожа. Гъсти рояци златни лунички допълваха картинката. Изглеждаше като прерасла кукла „Хауди Дуди“. Казвам го в смисъл на „сладък“.
Беше нисък — наистина нисък за мъж — и бях убедена, че никак няма да му хареса определението „сладък“. Беше едно от най-нелюбимите ми умалителни. Мисля, че ако всички ниски хора можеха да гласуват, думата „сладък“ щеше да бъде зачеркната от английския език. Знам, че поне аз бих гласувала по този начин.
— Откога си съживител? — попитах.
Лари погледна към фосфоресциращия циферблат на часовника си.
— От около осем часа.
Зяпнах го.
— Това ти е първата работа където и да е?
Той кимна.
— Господин Вон не ти ли разказа за мен?
— Бърт каза само, че е наел нов съживител на име Лорънс Къркланд.
— Последна година студент съм във Вашингтонския университет и това ми е семестриалната работна задача.
— На колко си години?
— Двадесет, защо?
— Дори не си пълнолетен! — възкликнах.
— Е, и? Какво от това, че не мога да пия или да ходя в порно кина? Не е голяма загуба, освен, ако работата не ни заведе на подобни места… — Той ме погледна и се наведе към мен. — Работата води ли ни в порно кина? Изражението му бе безразлично-приятно, и не можех да позная дали ми се подиграва или не. Предположих, че се шегува.
— На двайсет става — поклатих глава.
— Не ми изглеждаш, сякаш на двайсет става — отвърна той.
— Не възрастта ти ме притеснява — уточних.
— Да, но все нещо има.
Не бях сигурна как да го облека в думи, но в изражението му имаше нещо приятно и весело. Беше лице на човек, който по-често се смее, отколкото плаче. Изглеждаше бляскаво и чисто като нова монета, а аз не исках това да се променя. Не исках да бъда човекът, който ще го накара да клекне в калта и да се наплеска целия с нея.
— Губил ли си някога близък човек? Роднина, имам предвид?
Веселието изчезна от лицето на Лари. Той доби вид на сериозно малко момченце.
— Серизно ли говориш?
— Абсолютно сериозно — заявих.
Новият ми колега поклати глава:
— Не те разбирам.
— Просто отговори на въпроса ми. Губил ли си някога близък човек?
Той поклати глава:
— Дори дядовците и бабите ми са живи.
— А да си виждал проява на насилие отблизо и лично спрямо теб?
— В гимназията се биех доста.
— Защо?
Той се ухили:
— Смятаха, че нисък е равнозначно на слаб.
И аз се усмихнах.
— А ти им показа разликата…
— Ами, нищо подобно; цели четири години ме правеха на кайма… — Лари се усмихна.
— Печелил ли си някога схватка?
— Понякога — съгласи се той.
— Но не спечелването е важното — уточних.
Той ме погледна право в очите с много сериозно изражение.
— Не, не е.
Помежду ни за миг се възцари почти съвършено разбирателство. Споделената история да си най-дребното хлапе в класа. Годините, през които винаги те избират последен в отбора. Автоматично да ставаш жертва на насилниците. Да си нисък те прави хитър. Бях сигурна, че се разбираме един друг, но понеже съм жена, имах нужда да го облека в думи. Мъжете през повечето време се занимават с лайна от рода на четене на мисли, но понякога бъркат. А аз трябваше да знам.
— Важното е да понесеш побоя и да не се предадеш — казах.
Лари кимна.
— Да понесеш удара и да продължиш нататък.
Сега, когато бях отровила първия ни миг на съвършено разбирателство, като накарах и двама ни да обличаме в думи, бях щастлива.
— Освен в училищни побоища, не си присъствал на прояви на насилие, така ли?
— Ходя на рок концерти.
Поклатих глава.
— Не е същото.
— Искаш нещо да ми подскажеш ли? — попита Лари.
— Не е трябвало да се опитваш да вдигаш третото зомби.
— Но успях, нали?
Стори ми се малко обиден, но продължих да го притискам. Когато имам да обяснявам нещо, може и да не се държа мило, но поне съм настоятелна.
— Ти го вдигна и изгуби контрол над него. Ако не бях дошла навреме, зомбито щеше да се измъкне и да нарани някого.
— Това е просто зомби. Те не нападат хората.
Втренчих се в Лари, опитвайки се да видя дали се шегува. Нищо подобно. Мамка му.
— Ти наистина не знаеш, така ли?
— Да знам какво?
Закрих лицето си с длани и преброих до десет бавно. Не бях ядосана на Лари, а на Бърт, но момчето беше толкова удобен обект за навикване! Трябваше да изчакам до утре, за да се разкрещя на шефа си, а рижото чудо бе точно до мен. Какъв късмет.
— Зомбито се изплъзна от контрола ти, Лари. Ако не бях дошла и не му бях дала кръвта си, щеше само да си намери кръв. Разбираш ли?
— Не, честно казано.
Въздъхнах.
— Зомбито щеше да нападне някого. Да си отхапе от някого.
— Зомбитата, нападащи хора, са само суеверие, глупави легенди.
— Това ли ви преподават сега в колежа? — поинтересувах се.
— Да.
— Ще ти дам да прочетеш старите броеве на „Съживител“. Повярвай ми, Лари, зомбитата нападат хора. Виждала съм убити от тях.
— Просто се опитваш да ме уплашиш — озъби се новият ми колега.
— Уплашен е по-добре от глупав.
— Аз го вдигнах. Какво още искаш от мен? — Той ми изглеждаше съвсем озадачен.
— Искам да разбереш какво за малко не се случи тук тази нощ. Искам да разбереш, че това не е игра. Не са ти салонни номерца. Истинско е и може да стане опасно.
— Добре — съгласи се младежът.
Беше се предал твърде лесно. Не ми вярваше наистина. Просто ми угаждаше. Но има някои неща, които не можеш да изречеш направо. Човек трябва да ги научи чрез собствен опит. Щеше ми се да мога да увия Лари в целофан и да го сложа на полицата, в безопасност, на сигурно място, недокоснат…, но в живота не става така. Ако той останеше достатъчно дълго в нашия бизнес, гланцът му щеше да се изтърка. Но човек не може да поучава някой, който току-що е станал на двадесет и не е бил докосван от смъртта… Такива хора не вярват в чудовища.
На двадесет аз бих повярвала във всичко. Внезапно се почувствах стара.
Лари извади пакет цигари от джоба си.
— Моля те, кажи ми, че не пушиш — обадих се.
Той ме погледна, ококорен и леко стреснат.
— Ти не пушиш ли?
— Не.
— Не ти харесва хората да пушат близо до теб? — попита колегата ми.
— Не — отвърнах.
— Виж, в момента се чувствам доста скапан. Имам нужда от цигара, ясно?
— Нужда ли?
— Аха, нужда! — Той стисна една тънка бяла цигара между два от пръстите на дясната си ръка. Пакетът изчезна обратно в джоба му. Появи се запалка за еднократна употреба. Лари ме гледаше право в очите. Ръцете му трепереха съвсем леко.
Мамка му. Беше вдигнал три зомбита още първата си нощ и аз смятах да обсъждам с Бърт мъдрото решение да пусне хлапето в пустошта сам-самичко.
Освен това, намирахме се на открито.
— Хайде, давай.
— Благодаря!
Той запали цигарата и вдиша дълбоко никотина и катрана. Димът се заизвива от устата и носа му като бледи призраци.
— Вече се чувствам по-добре — заключи Лари.
Свих рамене.
— Само недей да пушиш в колата при мен!
— Няма проблем! — каза той. Връхчето на цигарата му пулсираше в оранжево, когато си дръпна. Гледаше покрай мен и остави дима да се къдри от устните му, когато допълни: — Викат ни!
Обърнах се и, разбира се, адвокатите ни чакаха. Чувствах се като чистач, викнат да оправи хаоса в тоалетната. Изправих се и Лари ме последва.
— Сигурен ли си, че се чувстваш достатъчно добре? — попитах.
— Не бих могъл да вдигна и мъртва мравка, но мисля, че съм в състояние да погледам как се справяш.
Под очите му имаше торбички и кожата около устата му бе твърде изпъната, но ако искаше да си играе на мъжага, как можех да го спра?
— Страхотно. Да се хващаме за работа.
В багажника имах сол. Беше напълно законно да разнасяш насам-натам материали за вдигане на зомбита. Предполагам, че мачетето, което използвам за обезглавяване на пилета, може да бъде използвано и като оръжие, но останалите неща се смятат за безвредни. Това показва колко знае системата за зомбитата.


Андрю Дугъл се беше съвзел. Все още изглеждаше восъчноблед, но изражението му бе сериозно и загрижено, живо. Приглади с длан стилния ревер на сакото си. Погледна ме изотгоре не защото беше по-висок от мен, а защото знаеше как да гледа отвисоко. Някои хора наистина имат таланта да те превъзхождат.
— Знаете ли какво става, господин Дугъл? — попитах аз зомбито.
Той събра очи към тесния си римски нос.
— Прибирам се у дома с жена си.
Въздъхнах. Мразя, когато зомбитата не осъзнават, че са мъртви. Държат се толкова… човешки.
— Господин Дугъл, знаете ли защо сме на гробището?
— Какво става? — попита единият от адвокатите.
— Забравил е, че е мъртъв — обясних тихо.
Зомбито се втренчи в мен, напълно арогантно. Сигурно е бил истински трън в задника приживе, но дори и гадните хора от време на време заслужават съжаление.
— Не знам какви ги дрънкате — заяви мъртвецът. Очевидно страдате от някаква халюцинация!
— Можете ли да ми обясните защо сме тук на гробището? — попитах.
— Няма нужда да ви обяснявам нищо.
— Помните ли как се озовахте на гробището?
— Ние… дойдохме с кола, разбира се — първи намек за несигурност в гласа му.
— Карате наслуки, господин Дугъл. Всъщност не помните как се возите в колата на път за насам, нали?
— Аз, аз… — Той се извърна към съпругата и порасналите си деца, но те вече вървяха към колите си. Никой от тях дори не погледна през рамо. Татко бе мъртъв, това нямаше как да се преодолее, но повечето семейства не си тръгват просто ей така. Те са ужасени или натъжени, или дори им е лошо, но никога не са безразлични. Дугълови бяха получили подписаното завещание и си тръгваха. Бяха си взели наследството. Нека доброто старо татенце си изпълзи обратно в гроба. Дугъл подвикна:
— Емили?
Жена му се поколеба замаяна, но един от синовете й я стисна за ръката и я дръпна към колите. Притеснен ли беше или уплашен?
— Искам да си ида вкъщи — извика мъртвецът след тях. Презрителното му държание изчезваше и оставаше само мъчителен страх, отчаяната нужда да не повярва. Чувстваше се толкова жив. Как би могъл да е и мъртъв едновременно с това?
Съпругата му се обърна лекичко:
— Андрю, съжалявам!
Порасналите й деца я набутаха в първата най-близка кола. Направо да речеш, че са банкови обирджии и бързат да се ометат, толкова експедитивно потеглиха.
Адвокатите и секретарите си тръгнаха толкова бързо, колкото им позволяваше достойнството. Всички бяха получили онова, за което бяха дошли дотук. Приключиха с трупа. Проблемът беше, че „трупът“ се взираше след тях като дете, изоставено в мрака.
Защо не си беше останал арогантен кучи син, а?
— Защо ме изоставят? — попита той.
— Вие починахте, господин Дугъл, преди около седмица.
— Не, не е вярно!
Лари пристъпи до мен.
— Вие наистина сте мъртъв, господине. Аз лично ви вдигнах от гроба.
Мъртвецът местеше поглед помежду ни. Започваше да изчерпва извиненията.
— Не се чувствам умрял.
— Повярвайте ни, господин Дугъл, мъртъв сте — заявих.
— Ще боли ли?
Много зомбита питат същото; ще боли ли да се върнат обратно в гроба…
— Не, господин Дугъл, няма да боли. Обещавам.
Той си пое дълбок, накъсан дъх и кимна:
— Мъртъв съм, наистина мъртъв?
— Да.
— Тогава ме върнете долу, моля! — Беше успял да се овладее и да си възвърне достойнството.
Истински кошмар е, когато зомбито отказва да повярва. Все пак може да го положите в гроба, но клиентите трябва да го държат на земята, а то пищи… Случвало ми се е само два пъти, но си спомням всеки, все едно е било снощи. Някои неща не избледняват с времето.
Посипах бузата на Дугъл със сол. Прозвуча така, сякаш чакъл се сипеше по покрив.
— Със сол те обвързвам към гроба ти!
Държах все още окървавения нож в ръка. Избърсах желиращата се кръв върху устните му. Зомбито не се дръпна. Вече ми вярваше.
— С кръв и стомана те обвързвам към гроба ти, Андрю Дугъл! Почивай в мир и не се надигай повече!
Постояхме минута на празното гробище. Обкръжаваха ни единствено воят на вятъра високо в дърветата и меланхоличната песен на последните щурци за сезона. В „Паяжината на Шарлот“ щурците пеят: „Лятото свърши и си отиде. Свърши и си отиде. Свърши и си отиде. Лятото умира, умира“. Първото сериозно застудяване и щурците щяха да измрат. Те бяха като Чикън Литъл, който разправя на всички, че небето пада — само дето в случая щурците бяха прави.
Песента им внезапно заглъхна, сякаш някой бе изключил копче. Затаих дъх, напъвайки се да чуя. Не долавях нищо освен вятъра, но… Раменете ми бяха толкова напрегнати, че ме болеше.
— Лари?
Той обърна невинен поглед към мен.
— Какво?
Там — три дървета по-наляво, на фона на луната се очертаваше мъжки силует. Мернах движение с ъгълчето на окото си отдясно. Бяха повече от един. Мракът бе натежал от погледи. Може би не бяха само двама.
Използвах тялото на Лари да ме прикрие от погледите и извадих пистолета си, като го държах по протежение на бедрото, за да не бие на очи.
Колегата ми се ококори.
— Исусе, какво има? — прошепна той хрипливо.
Не ни издаде. Точка за него. Започнах да го насочвам към колите — полека, просто двама приятели съживители са свършили нощната си задача и си отиват у дома за заслужена почивка.
— Там горе има хора.
— Нас ли преследват?
— Мен най-вероятно — уточних.
— Защо?
Поклатих глава:
— Не е време за обяснения. Когато ти кажа да бягаш, тичай като луд към колите!
— Откъде знаеш, че искат да ни наранят? — В очите му се виждаше много бяло. Вече и той ги бе забелязал.
Сенките се приближаваха, в мрака имаше хора.
— Откъде знаеш, че не искат да ни наранят? — попитах.
— Добре казано — отвърна той. Дишаше ускорено и плитко. Бяхме на може би десетина метра от колите.
— Бягай! — казах аз.
— Какво? — попита Лари стреснато.
Стиснах го за ръката и го повлякох към колите. Насочих пистолета към земята, все още с надеждата, че който и да ни преследва, няма да очаква да имам оръжие.
Лари тичаше сам, задъхан донякъде от страх, донякъде от пушенето, а и може би не минаваше на бегом по няколко километра всеки ден.
Един мъж излезе пред колите. Носеше голям револвер. Броунингът ми сякаш сам се насочи. Изтрещя, преди да съм се прицелила добре. Дулото просветна ярко в мрака. Мъжът подскочи — не бе свикнал да стрелят по него. Неговият куршум изсвири в мрака вляво от нас. Нападателят застина за няколко секунди, за да се прицели и стреля отново. След това падна на земята и не помръдна повече.
— Мамка му! — изпъшка Лари.
Нечий глас изкрещя:
— Тя е въоръжена!
— Къде е Мартин?
— Застреля го.
Предполагам, Мартин беше онзи с оръжието. Все още не помръдваше. Нямах представа дали съм го убила. Не бях сигурна и дали ми пука, поне докато той не стане и не започне пак да гърми по нас.
Моята кола бе по-близо. Пъхнах ключовете в ръката на Лари.
— Отвори вратата, отвори и тази откъм пътника, после запали двигателя. Разбра ли?
Той кимна, луничките изпъкваха на бледия кръг на лицето му. Трябваше да се доверя, че няма да се паникьоса и да тръгне без мен. Не би го сторил от злоба, просто от страх.
Силуети се събираха от всички посоки. Сигурно бяха поне дузина. Вятърът разнасяше звука на трополящи, газещи през тревата крака.
Лари прекрачи тялото. Аз изритах 45-калибровия от отпуснатата ръка. Пистолетът се плъзна под колата. Ако времето не ме притискаше, щях да проверя за пулс.
Винаги обичам да знам дали съм убила някого. Прави далеч по-лесно писането на доклад за полицията.
Новият ми колега беше отворил вратата на колата и се бе навел да отключи и откъм пътника. Прицелих се в един от тичащите след нас и дръпнах спусъка. Непознатият се препъна, падна и се разпищя. Другите се поколебаха. Не бяха свикнали да стрелят по тях. Горките бебчовци.
Наместих се в колата и извиках:
— Давай, давай, давай!
Лари се изстреля в дъжд от чакъл. Автомобилът се залюля, фаровете налудничаво режеха мрака.
— Не ни забивай в дърво, Лари!
Той ме стрелна с поглед.
— Съжалявам!
Колата забави от обръщаща стомаха скорост до дръж-се-здраво-за-вратата такава. Останахме си на линията между дърветата — все беше нещо.
Фаровете се отразяваха в стволовете. Надгробните камъни блестяха в бяло. Колата се плъзна по завоя, плюейки чакъл от гумите. Един мъж стоеше насред пътя. Джереми Рубенс от „Хората преди всичко“ се бе изправил блед и ясно очертан на светлината на фаровете. Бе застанал насред една права отсечка на пътя. Ако успеехме да минем покрай него, щяхме да излезем на магистралата и да сме в безопасност.
Колата забави ход.
— Какво правиш? — попитах.
— Не мога просто да го блъсна — обясни Лари.
— О, разбира се, че можеш!
— Не мога! — изръмжа той гневен и уплашен.
— Той просто си играе с нас, Лари. Ще се дръпне.
— Сигурна ли си? — Глас на малко момченце, питащо дали в килера наистина има чудовище.
— Сигурна съм. Сега настъпи газта и да се махаме оттук!
Той натисна до дупка педала. Колата подскочи напред и се втурна към дребния, изправен като глътнал бастун Джереми Рубенс.
— Той не мърда! — каза Лари.
— Ще се махне — уверих го.
— Сигурна ли си?
— Довери ми се!
Колегата ми ме стрелна за миг с поглед и се съсредоточи върху пътя.
— По-добре да си права! — прошепна.
Вярвах, че Рубенс ще се дръпне. Честно. Но дори и да не блъфираше, това бе единственият начин — или да минем покрай него, или през него. Рубенс да избира.
Фаровете го окъпаха в ярка бяла светлина. Дребното му, мургаво личице ни стрелна с втренчен поглед. Не трепваше.
— Не мърда — каза Лари.
— Ще мръдне! — повторих.
— Мамка му! — рече колегата ми. Нямаше по-правилен израз.
Фаровете връхлетяха върху Джереми Рубенс и той се метна встрани. Чу се звук от изсъскване на плат, когато сакото му се отри в калника на колата. Близко, мамка му, на косъм.
Лари набра скорост и ни метна през последния завой и към последния прав участък. Излетяхме на шосето в порой от чакъл и с виещи гуми. Но бяхме излезли от гробището. Успяхме. Благодаря ти, Боже!
Ръцете на младежа върху волана бяха бели.
— Вече можеш да понамалиш — казах. — В безопасност сме!
Той преглътна толкова шумно, че и аз го чух, след това кимна. Колата постепенно започна да наближава ограничението за скоростта. Лицето на момчето бе окъпано в пот, нямаща нищо общо със студената октомврийска вечер.
— Добре ли си?
— Не знам. — Каза го с празен глас. Шок.
— Справи се много добре!
— Мислех си, че ще го прегазим. Мислех си, че ще го убием с колата!
— Той си мислеше същото, иначе нямаше да се мръдне — съгласих се аз.
Лари ме погледна:
— Ами ако не беше мръднал?
— Да, но мръдна.
— А ако не беше?
— Тогава щяхме да го прегазим и пак да сме на шосето в безопасност.
— Би го прегазила, така ли?
— Тази игра се нарича „оцеляване“, Лари. Ако не можеш да го понесеш, намери си друга професия.
— Никой не стреля по съживители!
— Това бяха членове на „Хората преди всичко“, дясна фанатична групировка, която мрази всичко, свързано със свръхестественото — ето, че скрих за личния разговор с Джереми Рубенс. Това, което хлапето не знаеше, не можеше да го нарани.
Взирах се в бледото му лице. Очите му бяха като дупки. Бе срещнал дракона — малко драконче, каквито са повечето, но щом веднъж си се сблъскал с насилие, никога вече не си съвсем същият. Първия път трябва да решиш — ще живееш или ще умреш, ние или те, и това те променя завинаги. Няма връщане назад. Взирах се в шокирания Лари и ми се прииска всичко да е минало другояче. Щеше ми се да можех да го запазя лъскавичък, новичък и изпълнен с надежди. Но, както обичаше да казва баба ми Блейк: „Ако желанията бяха коне, всички щяхме да яздим“.
Лари бе глътнал първата лъжица от моя свят. Единственият въпрос беше ще иска ли втора доза или ще избяга? Ще избяга или ще остане, ще остане или ще се бие… стандартните въпроси. Не бях сигурна какво ми се иска да избере. Сигурно щеше да живее по-дълго, ако избяга по-далечко от мен, но пък може и да не беше вярно. Ези — те печелят, тура — ти губиш.

21.

Лари се сети да попита:
— Ами колата ми?
Свих рамене.
— Застрахована е, нали?
— Да, но…
— След като не успяха да попилеят нас, може да решат да си го изкарат на нея.
Той ме погледна така, сякаш не беше сигурен дали не се шегувам. Не се шегувах.
От мрака пред нас внезапно изникна колело. Детско бледо личице засия под фаровете.
— Внимавай!
Лари върна поглед обратно на пътя навреме да види ококорените, стреснати очи на хлапето. Спирачките изсвириха и детето изчезна от тесния конус светлина. Чу се хрущене и колата подскочи, преди да спре странешком. Колегата ми дишаше тежко, аз изобщо не дишах.
Гробището беше точно от дясната ни страна. Бяхме твърде близо да спираме, но…, но, мамка му, това беше дете.
Взирах се през задното стъкло. Колелото беше смачкано до неузнаваемост. Детето лежеше на твърде неподвижна купчинка. Боже, моля те, нека да не е мъртво!
Не мисля, че „Хората преди всичко“ имаха толкова въображение, че да използват дете за примамка. Ако наистина ставаше дума за капан, той беше твърде изобретателен, защото не можех да оставя дребното телце сгърчено насред пътя.
Лари стискаше волана толкова силно, че ръцете му трепереха. Ако преди бях смятала, че е пребледнял, значи бях грешала. Сега приличаше на болен призрак.
— То… ранено ли е? — гласът му бе натежал и дрезгав от напиращите сълзи. Не „наранен“ искаше да каже. Просто не можеше да се насили да произнесе онази думичка с „м“. Не още, не и ако имаше как да го избегне.
— Остани в колата — наредих.
Лари не отговори. Просто седеше, втренчен в ръцете си. Не ме погледна. Но, по дяволите, вината не беше моя. Фактът, че той бе изгубил черешката си тази нощ не бе по моя вина. Защо тогава имах чувството, сякаш беше?
Излязох от колата, приготвила браунинга за в случай, че лудите решат да ни преследват по пътя. Нищо чудно да бяха взели 45-калибровия и да дотърчат да ни изпозастрелят. Детето не помръдваше. Бях все още твърде далеч да видя дали гръдният му кош се движи. Аха, точно тъй. Бях на, да речем, около метър от него.
Моля те, бъди живо!
Детето лежеше по корем, едната му ръка бе приклещена отдолу, вероятно счупена. Огледах тъмното гробище, докато коленичех до жертвата. Хлапето бе облечено в стандартните за малките момченца раирана ризка, шорти и малки гуменки. Кой го беше пратил по летни дрехи в такава студена нощ? Майка му. Дали някоя жена го бе облякла, целунала и изпратила към смъртта?
Къдравата му кестенява коса бе като коприна, бебешки тънка. Кожата на шията му хладенееше под пръстите ми. Шок? Бе твърде рано да изстине от смъртта. Чаках пулсът във вената на шията му да трепне, но не се случваше нищо. Мъртъв. Моля те, Боже, моля те!
Главата на хлапето се надигна и от устата му се чу тих звук. Жив. Благодаря ти, Господи!
Малкият се помъчи да се преобърне, но падна на пътя. Изплака.
Лари излезе от колата и тръгна към нас.
— Добре ли е?
— Жив е — казах.
Момчето бе твърде решено да се претърколи, така че го хванах за раменете и му помогнах. Постарах се да придържам ръката му до тялото. Мернах големите му кафяви очи, облото детско лице и в дясната ръка — нож, по-голям от самото хлапе. То прошепна:
— Кажи му да дойде да ти помогне да ме преместите!
Малки кучешки зъбки се показваха между детските устенца. Хлапето притисна ножа към корема ми, над чантичката. Върхът се плъзна под коженото яке и опря блузата отдолу. Беше един от онези застинали мигове, когато секундите се точат като в кошмар от катран. Разполагах с цялото време на света да реша дали да предам Лари, или да умра. Никога не предавай някого на чудовищата, това е мое правило. Отворих уста и изпищях:
— Бягай!
Вампирът не ме набучи. Просто застина. Искаше ме жива; ето защо използваше ножа, а не зъбите си. Изправих се и хлапето просто остана да се взира в мен. Нямаше си резервен план. Направо страхотно.
Колата стоеше с отворени врати, през които се лееше светлина в мрака. Фаровете чертаеха широка театрална черта. Лари просто си стоеше нерешително на място. Извиках:
— Марш в колата!
Той тръгна към отворената врата. Една жена се изправи на светлината на фаровете. Беше облечена в дълго бяло палто, отворено над кремаво-бежов, много елегантен костюм с панталон. Тя отвори уста и изръмжа срещу светлината, оголвайки зъби. Вече тичах и крещях: — Зад теб!
Лари се взираше в мен; погледът му обаче минаваше встрани. Ококори се. Чувах тропота на малки крачета зад гърба си. Ужас се разля по лицето на колегата ми. Дали това беше първият видян някога от него вампир?
Извадих пистолета си, но все още тичах. Не можеш да улучиш и лайно, ако тичаш. Имах вампир пред мен и зад мен. Хвърляй чоп.
Женската вампирка скочи на покрива на колата и се хвърли в дълъг, красив скок, който я отнесе върху Лари и го търкулна по пътя.
Не можех да я застрелям, без да рискувам живота на колегата си. Обърнах се в последната секунда и опрях пистолета от упор в лицето на детето-вампир.
Очите му се ококориха, когато натиснах спусъка. Нещо ме удари изотзад. Куршумът отлетя встрани, а аз тупнах на пътя, право по корем и с нещо по-тежко от кутия за хляб, залепнало за гърба ми.
Въздухът ми излетя. Но се обърнах, опитвайки се да насоча пистолета в тварта на гърба си. Не сторех ли нещо сега, вероятно никога повече нямаше да се налага да се тревожа за дишането си.
Момчето ме връхлетя, замахвайки с ножа. Пистолетът се въртеше, но твърде бавно. Ножът се заби в ръкава на якето ми. Усетих как острието се впива в асфалта отдолу. Ръката ми бе прикована. Натиснах спусъка и куршумът отлетя безследно в мрака.
Извъртях врат да видя кой или no-скоро какво ме е яхнало. Какво? На червената светлина на задните стопове на колата лицето му изглеждаше плоско, имаше високи скули с тесни очи — почти цепки и дълга, права коса. Една идея по-типичен и вече щеше да е гравиран от камък, обкръжен от змии и ацтекски богове.
Мъжът се пресегна и стисна дясната ми ръка, онази — прикованата, в която още държах пистолета. Стисна костите на китката ми в метала. Гласът му бе дълбок и мек.
— Хвърли пистолета или ще ти счупя ръката! — и продължи да стиска, докато не изпъшках. Лари пищеше високо и жалостиво. Писъците са запазени за момента, когато нямаш какво по-добро да правиш. Аз потърках левия си ръкав в пътя, оголвайки часовника и гривната-амулет. Трите малки кръстчета заблестяха на лунната светлина. Вампирът изсъска, но не пусна ръката ми с пистолета. Прокарах гривната по ръката му. Разнесе се остра миризма на горяща плът; тогава той използва свободната си ръка да вдигне левия ми ръкав. Стискайки само ръкава, вампирът придържаше назад лявата ми китка, така че да не мога да го докосна с кръстовете.
Ако беше новоумрял, самият вид на кръстове щеше да го прогони с викове; но той не беше просто починал отдавна, беше древен. Трябваше му нещо повече от осветен кръст, за да избяга. Лари изпищя отново.
Аз също изпищях, защото нищо повече не можех да сторя, освен да стискам пистолета и да го карам да ми мачка ръката. Не беше продуктивно. Те не ме искаха мъртва, но наранена, наранена беше добре за тях. Щеше да ми смачка ръката на кървава каша. Отказах се от пистолета с писъци и задърпах ножа, който придържаше ръката ми прикована, опитвайки се да измъкна и левия ръкав от хватката, та да забия кръстовете в плътта на вампира.
Над главите ни проехтя изстрел. Всички застинахме и се втренчихме към гробището. Джереми Рубенс и компания си бяха намерили оръжието и стреляха по нас. Дали смятаха, че сме в един кюп с чудовищата? Дали им пукаше по кого стрелят?
Някаква жена изпищя:
— Алехандро, помогни ми! — писъкът се разнесе изотзад. Вампирът на гърба ми внезапно изчезна. Не знаех защо и не ми пукаше. Останах насаме с детето-чудовище, надвесено над мен и втренчило в лицето ми огромните си тъмни очи.
— Не те ли боли? — попита то.
Беше толкова неочакван въпрос, че дори му отговорих:
— Не.
Той изглеждаше разочарован. Приклекна до мен, положил длани на малките си бедра.
— Имах намерение да те клъцна, за да ближа от кръвта ти… — Все още говореше с гласа на малко дете, но познанието в очите му се лееше по кожата ми като горещ повей. Беше по-възрастен от Жан-Клод, много по-възрастен.
Един куршум се удари в задницата на колата ми, точно над главата на момчето. То се обърна към фанатиците с твърде недетинско ръмжене. Опитах се да извадя ножа от асфалта, но беше като закован. Не можех да го помръдна.
Момчето изпълзя към мрака и изчезна с порив на вятъра. Беше тръгнал към фанатиците. Бог да им е на помощ!
Погледнах през рамо. Лари бе прикован на земята под жена с дълга, вълниста кестенява коса. Мъжът, който ме бе яздил — Алехандро — и друга жена се бореха с вампирката върху колегата ми. Тя искаше да го убие и те се опитваха да я спрат. На мен ми изглеждаше като добър план.
Друг куршум изсвистя покрай нас. Не се приближи. Полузадавен писък — и никаква стрелба повече. Дали момчето бе спипало стрелеца? Лари беше ли пострадал? И какво, по дяволите, можех да сторя да му помогна, а и на себе си?
Вампирите явно бяха загазили. Каквото и да възнамеряваха да правят, вече нямаха време. Опитах се да разкопчея с лява ръка якето си, но ципът заседна на половината път. Страхотно! Захапах ревера му, използвайки зъбите си наместо хванатата в капан ръка. Разкопчах се… сега какво?
Свалих със зъби ръкава от лявата си ръка, след това го пъхнах под бедрото си и се измъкнах с гърч от него. Освобождаването на дясната ми ръка от прикования ръкав беше лесна работа.
Алехандро вдигна кестенявата жена и я метна над колата. Тя заплува в мрака, но не я чух да пада. Може би можеше да лети. Не исках и да знам дали беше способна на това.
Лари почти бе изчезнал зад завеса от руса коса. Втората жена се бе навела над него като принц, канещ се да принесе магическата целувка. Алехандро награби в шепа тази дълга, дълга коса и вдигна вампирката на крака. Захвърли я встрани от колата. Тя се олюля, но не падна, зъбеше му се като куче на верига.
Заобиколих ги отдалеч, вдигнала кръстовете пред себе си като във всеки един традиционен стар филм. Само дето никога не бях виждала ловец на вампири с гривна-амулет…
Лари стоеше на четири крака и се олюляваше леко. Гласът му бе висок, почти истеричен. Просто повтаряше безспир:
— Кървя! Кървя!
Побутнах го по ръката и той подскочи, сякаш съм го ухапала. Беше подбелил очи. По шията му се стичаше кръв, черна на лунната светлина. Жената го беше ухапала, Исус да ни е на помощ, беше го ухапала.
Бледата вампирка още се бореше да докопа колегата ми.
— Не надушваш ли кръвта? — примоли се тя.
— Овладей се, иначе аз ще го сторя вместо теб! — изкрещя басово Алехандро. Гневът бе изписан открито на лицето му, остър като нож. Русата застина неподвижно.
— Вече съм добре — каза ужасена.
Не бях чувала вампир изплашен до… до смърт или нещо такова. Нека се избият един друг. Аз имах по-важни неща за вършене. Като например да измисля как да прекарам двама ни покрай останалите вампири и в колата.
Алехандро натискаше русата с една ръка върху капака. С лявата държеше моя пистолет. Откопчах гривната на глезена с хубавите й кръстчета. Човек не може да се промъкне тихичко до някой вампир. Дори новите мъртъвци са по-нервни от дългоопашата котка в стая, пълна с люлеещи се столове. Тъй като нямах шанс да го издебна, предпочетох прекия подход.
— Тя го ухапа, кучи син такъв! Ухапа го! — Дръпнах го за ризата, сякаш за да привлека вниманието му. Пуснах кръстчетата в гърба му.
Той изпищя.
Бръснах ръката му с кръстовете на гривната. Вампирът изтърва пистолета, а аз го хванах. Езиче син пламък блъвна от гърба му. Алехандро драпаше и се въртеше, но не можеше да докопа кръстовете. Гори, бебчо, гори!
Той се завъртя с писък. Разперената му длан ме улучи в слепоочието. Излетях във въздуха. Ударих се с гръб в асфалта. Опитах се да смекча, доколкото е възможно удара с ръце, но главата ми залитна назад и се удари в земята.
Навсякъде заплуваха черни кръгове. Когато зрението ми се проясни, се взирах в бледо лице: дълга, русо-бяла коса с цвят на необработена коприна ме галеше по бузата, докато вампирката коленичеше да похапне.
Все още държах браунинга в дясната си ръка. Дръпнах спусъка. Тялото на блондинката подскочи назад, сякаш някой я бе ритнал. Вампирката падна по гръб на пътя, с бликаща от дупката в корема й кръв, но това не беше нищо в сравнение с дупката на гърба й. Надявах се да съм й прекъснала гръбначния стълб.
Мъчително се изправих на крака.
Мъжкият вампир — Алехандро — бе скъсал ризата си. Кръстовете паднаха на пътя в малка локва стопен син огън. Гърбът му бе изгорен до черно, тук-там мехури придаваха допълнително цвят. Той се обърна към мен и аз го прострелях веднъж в гърдите. Изстрелът беше прибързан и той не падна.
Лари го сграбчи за глезена. Алехандро продължи напред, влачейки колегата ми по асфалта като дете. Стисна го за ръката и го издърпа да се изправи. Лари преметна някаква верига през врата на вампира. Тежкият сребърен кръст избухна в пламъци. Алехандро изпищя.
Извиках:
— Бързо в колата, веднага!
Лари се плъзна на мястото на шофьора и продължи настрани, докато не се озова на седалката на пътника. Тресна вратата от своята страна и я заключи, макар че нямаше голяма полза от това. Вампирът скъса веригата и метна края й с кръста през дърветата до пътя. Кръстът изчезна от поглед като падаща звезда.
И аз се пъхнах в колата, тряснах вратата и заключих. Щракнах предпазителя на браунинга и го пъхнах между краката си.
Вампирът, Алехандро, се бе присвил от болка, твърде пострадал, за да хукне подире ни на момента. Слава Богу!
Включих на скорост и пришпорих колата. Тя се залюля нестабилно. Забавих до скоростта на светлината и возилото захапа пътя. Понесохме се през тъмния тунел в кръг от бляскава светлина и сенки от дървета. А в края на нашия тунел стоеше силует в бяло с дълга кестенява коса, вееща се на вятъра. Беше вампирката, която се нахвърли на Лари. Тя просто си стоеше на средата на пътя. Просто стоеше. Щяхме да открием играят ли си и вампирите на „кой е по-корав“. Аз щях да проверя и собствения си съвет. Натиснах газта до ламарината. Колата се стрелна напред. Вампирката просто стоеше на място, а ние се прицелвахме в нея.
В последната секунда осъзнах, че тя няма да се мръдне, а и аз нямах време за реакция. Щяхме да тестваме теорията ми за колите и вампирската плът. Къде е сребърната кола, когато имаш нужда от нея?

22.

Фаровете осветяваха вампирката като прожектори. Видях ясно бледото й лице, кестенявата коса, широко разтворените челюсти. Ударихме я с над сто и двайсет в час. Колата се разтърси. Вампирката болезнено бавно литна над покрива, но все пак всичко това ставаше твърде бързо, за да предприема нещо. Тя се удари в предното стъкло с остро изпукване. Изскърца метал.
Предното стъкло се разпадна на мрежа пукнатини, като паяжина. Внезапно се оказа, че се опитвам да надничам навън през неправилния край на счупена призма. Предпазното стъкло си изпълни задачата — не се разби и не ни накълца на салата. Просто се напука изцяло, та не виждах накъде карам. Настъпих спирачката.
Една ръка се изстреля през стъклото, обсипвайки Лари с порой от бляскави късчета. Той изпищя. Ръката сграбчи ризата му и го задърпа към счупените стъклени зъбци.
Завъртях волана наляво колкото по-рязко можех. Колата се завъртя и можех само да пусна газта, да не пипам спирачката и да се возя на въртележката.
Лари бе сграбчил здраво дръжката на вратата и облегалката на седалката. Пищеше и се бореше, за да не го издърпат през назъбеното стъкло. Бързо изрекох молитва и пуснах волана. Колата се завъртя безпомощно. Цапардосах ръката с кръст. Тя задимя и се покри с мехури. Пусна Лари и изчезна през дупката на прозореца.
Сграбчих волана, но бе мъничко късно. Колата се изнесе от пътя в оврага. Заскърца метал, когато нещо отдолу се счупи, нещо голямо. Ударих се във вратата. Лари внезапно се озова върху мен, след това и двамата се люшнахме в другата посока. И после всичко свърши. Тишината беше смазваща. Сякаш бях оглушала. В ушите ми звучеше само величествен ревящ бял шум.
Някой каза:
— Боже, благодаря ти! — Бях аз.
Вратата откъм пътника се обели като шлюпка на орех. Запълзях надалеч от отвора. Лари остана вързан за седалката и втренчен. Измъкнаха го от колата. Пъхнах се на пода под седалката, прицелвайки се натам, накъдето бе изчезнал той.
Взирах се в тялото му, към устата му бе притисната мургава ръка — толкова плътно по гърлото, че не бях сигурна дали може да диша. Взирах се по протежение на дулото на пистолета си в мургавото лице на вампира Алехандро. Изражението му бе неразгадаемо, когато ми каза:
— Ще му разкъсам гърлото!
— Аз пък ще ти издухам главата! — казах. През счупеното стъкло бръкна някаква ръка и допълних: — Назад, иначе губиш хубавата си физиономия!
— Той ще умре по-скоро — каза вампирът. Но ръката изчезна обратно през дупката. Долавях следи от някакъв друг език в английския му. Емоциите му връщаха акцента.
Очите на Лари бяха твърде широко ококорени, виждаше се твърде много бяло. Той дишаше, плитко и твърде бързо. Щеше да хипервентилира, ако оцелееше дотогава.
— Решавай — каза вампирът. Говореше равно, без следа от чувство. Ужасът в очите на Лари стигаше и за двама им.
Натиснах предпазителя на пистолета и го връчих с приклада напред в протегнатата ръка. Това беше грешка. Знаех го, но знаех също и че не мога да си седя кротко и да наблюдавам как разкъсват гърлото на Лари. Има някои неща, които са по-важни от физическото оцеляване. Човек трябва да може да се гледа в огледалото. Предадох си пистолета по същата причина, поради която бях спряла заради детето. Нямах избор. Бях от добрите. Добрите типове са жертвоготовни. Все някъде има такова правило.

23.

Лицето на Лари бе покрито с маска от кръв. Нито едно от порязванията не изглеждаше сериозно, но нищо не кърви по-силно от плитка черепна рана. Стъклото по колите е безопасно, но не е правено вампироустойчиво. Може би, ако пиша на фирмата и го предложа…
По ръката на Алехандро, все още стиснал гърлото на Лари, се стичаше кръв. Вампирът бе пъхнал пистолета ми в колана на панталоните си. Държеше го така, сякаш знаеше как да го употребява. Жалко. Някои вампири са технофоби. Понякога това ти дава предимство.
Кръвта на Лари течеше по ръката на вампира. Лепкава и топла. Вампирът не реагира на кръвта. Железен самоконтрол. Взирах се в почти черните му очи и усещах придърпването на вековете като чудовищни крила, разгръщащи се в погледа му. Светът заплува. Вътрешността на главата ми потъваше и се надуваше. Посегнах напред да се хвана за нещо, само да не падна. Нечия ръка стисна моята. Кожата бе студена и гладка. Отскочих назад и се блъснах в колата.
— Не ме пипай! Не смей да ме докосваш!
Вампирът стоеше несигурно, стиснал в окървавената си ръка гърлото на Лари, другата държеше протегната към мен. Беше много човешки жест. Очите на колегата ми започваха да изпъкват в орбитите.
— Душиш го! — напомних му.
— Извинявай! — каза вампирът и пусна рижото хлапе.
Лари падна на колене, задавен за въздух. Първото му вдишване представляваше съскащ писък.
Щеше ми се да го питам добре ли е, но не казах нищо. Работата ми беше да ни измъкна оттук живи, ако е възможно. Освен това имах представа как се чувства Лари. Болеше го. Нямаше нужда да задавам глупави въпроси.
Е, може би един глупав въпрос…
— Какво искаш? — попитах.
Алехандро ме погледна и аз се преборих с желанието да се взра в лицето му, докато разговаряме. Трудно беше. В крайна сметка се загледах в дупката от куршума ми отстрани на гърдите му. Беше съвсем малка дупка, дори вече не кървеше. Толкова бързо ли се лекуваше? Мамка му. Взирах се в раната с все сили. За да се преборя с нуждата от контакт очи в очи. Трудно е да си корав, когато си втренчен в нечий гръден кош. Но аз бях практикувала това години наред, преди Жан-Клод да реши да сподели с мен своя „дар“. Практиката води до… е, вие си знаете.
Вампирът не ми беше отговорил, така че попитах отново, със стабилен и равен глас. Не звучах като човек, когото го е страх. Точка за мен.
— Какво искаш?
Усетих, че ме гледа, почти сякаш бе прокарал пръст по тялото ми. Потръпнах — не успях да се овладея. Лари запълзя към мен с увиснала глава, кръвта му капеше при всяко движение.
Коленичих до него. И преди да успея да се спра, глупавият въпрос цъфна на езика ми.
— Добре ли си?
Той вдигна поглед към мен през маската от кръв. Накрая каза:
— Нищо, което няма да се оправи с няколко шева.
Опитваше се да се пошегува. Искаше ми се да го прегърна и да му обещая, че най-лошото е минало. Никога не давам обещания, които не мога да спазя.
Вампирът не точно помръдна, но нещо върна вниманието ми върху него. Стоеше нагазил до колене в есенния буренак. Очите ми бяха на едно ниво с токата на колана му, което го докарваше горе-долу на моя ръст. Нисък за човек. Нисък поне за бял англосаксонец от двадесети век. Токата на колана блестеше в златно и бе гравирана с масивна, набита човешка фигура. Тя, също като лицето на вампира, бе като извадена от ацтекски календар.
Нуждата да погледна нагоре и да пресрещна погледа му пропълзя по кожата ми. Брадичката ми на практика се помръдна сантиметър-два, преди да осъзная какво правя. Мамка му. Вампирът се бъзикаше с ума ми и аз не го бях усетила. Дори сега, като знаех, че ми причинява нещо, не можех да го усетя. Бях сляпа и глуха като всеки случайно срещнат турист.
Е, може би не чак случайно срещнат. Все още не ме бяха изяли, което вероятно значеше, че искат нещо повече от кръв. Иначе вече да съм мъртвец, също и Лари. Разбира се, все още носех осветени кръстове. Какво ли би могла да стори тази твар, щом веднъж ги сваля? Не исках и да научавам.
Бяхме живи. Това означаваше, че вампирите искат нещо, което не можем да им дадем мъртви. Но какво?
— Е, какво, по дяволите, искаш?
Ръката на Алехандро се появи пред мен. Протягаше ми я, за да ми помогне да се изправя. Станах без чужда помощ, излизайки малко пред Лари.
— Кажи ми кой е господарят ти, момиче, и няма да те нараня.
— А кой тогава ще ме нарани? — попитах.
— Умно, но ти се кълна, че ще си тръгнеш оттук здрава и читава, ако ми кажеш името.
— Първо, аз нямам господар. Не съм сигурна дори дали имам равен… — преборих се с желанието да го погледна в лицето, да видя дали е схванал шегичката. Жан-Клод щеше да я разбере.
— Стоиш пред мен и се шегуваш? — Вампирът ми прозвуча изненадан, почти ядосан. Хубаво, по мое мнение.
— Нямам си господар — повторих. Вампирите повелители могат да надушват лъжата и истината.
— Ако наистина вярваш в това, значи се самозаблуждаваш. Носиш два господарски белега. Дай ми името и аз ще го унищожа заради теб. Ще бъдеш освободена от този… проблем.
Поколебах се. Беше по-възрастен от Жан-Клод. Много по-стар. Сигурно щеше да успее да убие Господаря на града. Разбира се, това поставяше този вампир повелител на власт в Сейнт Луис. Него и тримата му помощници. Четири вампира, с един по-малко, отколкото бяха убийците на хора, но бях готова да се обзаложа, че има и пети някъде в околностите. Надали из среден по размери град се мотаят кой знае колко откачени кръвопийци.
Всеки един повелител, убиващ цивилни, би бил лош избор за водач на всички вампири в областта. Наречете го просто предчувствие.
Поклатих глава.
— Не мога.
— Искаш да се освободиш от него, нали?
— Много.
— Нека те освободя, госпожице Блейк. Нека ти помогна!
— Както помогна на мъжа и жената, които убихте?
— Не съм ги убивал — отвърна Алехандро.
Гласът му звучеше съвсем нормално. Погледът му бе достатъчно могъщ да ме удави, но не и гласът му. В него нямаше магия. Жан-Клод бе по-добър. Или Ясмийн, ако става на въпрос. Хубаво бе да знам, че не всеки талант се развива еднакво във времето. Древността не е всичко.
— Значи не ти си нанесъл фаталния удар. И какво от това? Подлизурковците ти следват твоята воля, не своята собствена.
— Ще останеш изумена с колко свободна воля разполагаме!
— Спри — казах.
— Кое?
— Да звучиш толкова дяволски разумно.
В гласа му долових присмех:
— Предпочиташ да беснея и убивам ли?
Всъщност да, но не го казах на глас.
— Няма да ти кажа името. Сега какво?
Зад гърба ми лъхна вятър. Опитах се да се обърна с лице към полъха. Жената в бяло ме нападна. С оголени зъби и дращещи въздуха ръце, покрити с чужда кръв, вампирката се удари в мен. Паднахме заднешком в плевелите, тя — върху мен. Нахвърли се към врата ми като змия. Пъхнах лявата си китка в лицето й. Един от кръстовете докосна устните й. Проблясък на светлина, мирис на горяща плът и вампирката изчезна, пищейки в мрака. Никога не бях виждала вампир да се движи така бързо. Това умствен номер ли беше? Дали бе успяла да ме заблуди толкова успешно, дори и в присъствието на осветения кръст? Колко над петстотингодишни вампири може да има в едно ято? Двама, както се надявах. Повече — и вече застрашително щяха да ни превишават по брой.
Изправих се на крака. Вампирът повелител беше паднал на четири крака до колата ми. Лари не се виждаше никъде. Сърцето ми се сви от паника — тогава осъзнах, че колегата ми е изпълзял под автомобила, така че звярът да не може отново да го използва като заложник. Когато всичко друго се издъни, скрий се. При зайците върши работа.
Изгореният гръб на вампира бе извит под болезнен ъгъл, докато той се опитваше да извади Лари изпод колата.
— Ще измъкна тази ръка от ставата, ако не дойдеш тук!
— Струва ми се, че имаш котенце под леглото! — обадих се аз.
Алехандро се обърна светкавично. Намръщи се, сякаш го заболя. Страхотно.
Усетих движение зад себе си. Не спорих с усещанията си. Да речем, че са нерви; обърнах се с кръстовете в бойна готовност. Зад мен имаше два вампира. Единият бе русокосата дама. Предполагам, че изстрелът ми не бе улучил гръбнака й. Колко жалко. Другият вампир все едно й беше мъжки близнак. И двата изсъскаха и се прикриха от кръстовете. Хубаво бе да видя, че поне някой се притеснява.
Господаря ме нападна изотзад, но го чух. Или изгарянето го правеше тромав, или кръстовете все пак ми помагаха. Стоях по средата между трите вампира, насочила кръстове и към двете групи. Русите надничаха над ръцете си, но кръстовете ги плашеха сигурно и както се полага. Господаря дори не се спря. Връхлетя ме в убийствен порив. Дадох на заден, опитвайки се да държа кръстовете помежду ни, но той ме хвана за лявата предмишница. Продължаваше да ме стиска с увиснали кръстове на сантиметри от кожата му!
Дръпнах се на такова разстояние от него, каквото ми позволяваше хватката, след това го ударих в слънчевия сплит с цялата си сила. Той издаде глухо пъшкане, после замахна с длан към лицето ми. Олюлях се и усетих кръв. Алехандро едва ме бе докоснал, но бе доказал правотата си. Ако исках да си разменяме удари, щеше да ме смачка като комар.
Цапнах го в гърлото. Той се задави с изненадан вид. Смачкана на кайма пак беше много по-добре от това да те ухапят. Предпочитах да съм мъртва, но не и да имам остри зъби.
Той сключи юмрук върху дясната ми длан, стискайки само колкото да усетя пълната му сила. Все още се опитваше да ме предупреди, а не да ме нарани. Точка за него.
Вдигна и двете си ръце, придърпвайки ме по-плътно към себе си. Не исках да съм по-близо до него, но май не можех да сторя нищо по въпроса. Освен, разбира се, ако вампирите имат тестиси. От удара в гърлото го заболя. Погледнах го в лицето, бяхме достатъчно близо за целувка. Наведох се към него, печелейки колкото се може повече пространство. Той просто продължаваше да ме дърпа. Собствената му сила ми помогна.
Коляното ми го удари точно и аз го забих нагоре и навътре. Не беше нежен удар. Вампирът се присви напред, но не пусна ръцете ми. Не бях свободна, но все беше някакво начало и бях отговорила на вековечния въпрос. Да, вампирите имаха тестиси.
Алехандро издърпа ръцете ми зад гърба, приковавайки ме между дланите и тялото си. Беше като дървен, скован и неподвижен като камък. Само преди секунда бе топъл, мек и подлежащ на нараняване. Какво се бе случило?
— Свали това чудо от ръката й — нареди той.
Не говореше на мен.
Опитах се да извия глава, за да видя какво идва зад гърба ми. Не видях нищо. Двата руси все още криеха лица от оголените кръстове.
Нещо докосна китката ми. Дръпнах се, но Алехандро ме удържа неподвижна.
— Ако се бориш, ще те пореже.
Обърнах глава още по-назад и ето, че се взирах в облите очи на момчето-вампир. Той беше намерил ножа си и го използваше, за да ръчка гривната.
Вампирът повелител продължи да ме стиска, докато не реших, че ръцете ми ще се пръснат от напрежението като добре разтърсени кутийки с газирана сода. Сигурно съм издала някакъв звук, защото той каза:
— Нямах намерение да те наранявам тази вечер… устата му бе притисната към ухото ми, заровена в косата. — Стана по твой избор!
Гривната се скъса с тихо изщракване. Усетих я да пада в тревата. Вампирът повелител си пое дълбоко дъх, сякаш сега му бе по-лесно да диша. Беше само един-два пръста по-висок от мен, но държеше и двете ми китки с едната си малка ръка, стиснал пръсти за по-добър захват. Болеше и аз се мъчех да не стена безпомощно. Той прокара свободната си ръка през косата ми, след това награби един кичур и дръпна главата ми назад, за да види очите ми. Неговите бяха плътни и абсолютно черни; бялото не се виждаше.
— Ще науча името му, Анита, по един или друг начин!
Изплюх се в лицето му.
Алехандро изпищя, стягайки хватката върху китките ми, докато не изплаках.
— Можеше да е приятно, но сега смятам, че желая да страдаш. Погледни в очите ми, смъртна, и страдай! Усети очите ми и няма да има тайни помежду ни! — гласът му затихна до едва чут шепот. — Може би ще изпия ума ти така, както другите пият кръв и няма да оставя нищо след себе си, освен една обезумяла обвивка…
Взирах се в мрака, изпълващ очите му и усетих как падам напред, безкрайно напред, напред и надолу, надолу в мрака, който бе чист и пълен, никога непознал светлина.

24.

Взирах се в лице, което ми беше непознато. Собственикът му бе прилепил окървавена кърпичка към челото си. Къса коса, светли очи, лунички.
— Здрасти, Лари! — казах. Гласът ми бе далечен и странен. Не си спомнях защо.
Все още бе тъмно. Лицето на колегата ми бе поизчистено, но раната още кървеше. Не може да съм била в безсъзнание толкова дълго. Безсъзнание ли? Защо пък безсъзнание? Спомнях си само очи — черни очи. Седнах твърде бързо. Лари ме хвана за рамото, иначе щях да падна.
— Къде са…
— Вампирите — довърши той изречението.
Облегнах се на него и прошепнах:
— Аха.
Наоколо в мрака се мотаеха разни хора, скупчени на малки шепнещи си групички. Лампите на полицейска кола пронизваха тъмнината. Двама униформени стояха кротко до возилото и говореха с човек, чието име просто ми убягваше…
— Карл! — казах.
— Какво? — стресна се Лари.
— Карл Ингър, високият тип, дето говори с полицаите.
Колегата ми кимна:
— Точно така.
Дребен, мургав мъж коленичи до нас. Джереми Рузенс от „Хората преди всичко“, когото, доколкото помнех, за последно бях видяла да стреля по нас. Какво, по дяволите, ставаше?
Джереми ми се усмихна. Стори ми се искрен.
— Какво тъй внезапно те направи мой приятел?
Той се ухили още по-широко:
— Ние те спасихме!
Отблъснах се от Лари и седнах сама. Миг на замайване и ето ме, вече съм добре. Да-а, бе.
— Я ми обясни, Лари!
Колегата ми погледна към Джереми Рубенс и пак се обърна към мен.
— Те ни спасиха.
— Как?
— Поляха със светена вода онази, която ме ухапа… Той пипна гърлото си със свободната си ръка, несъзнателен жест, но забеляза, че го гледам. — Тя ще има ли контрол над мен?
— Да е влизала в ума ти по същото време, когато те ухапа?
— Не знам — отвърна той. — Как да позная?
Отворих уста да обясня и я затворих. Как да обясниш необяснимото?
— Ако Алехандро, вампирът повелител, ме бе ухапал в същото време, когато ме омая, щях да бъда вече във властта му.
— Алехандро?
— Така останалите вампири наричаха повелителя.
Поклатих глава, но светът заплува на черни вълни и се наложи да преглътна усърдно, за да не повърна. Какво беше сторил звярът с мен? Бяха ми въртели умствени номера и преди, но никога не бях давала подобна реакция.
— Идва линейка — обади се Лари.
— Не ми трябва.
— Бяхте в безсъзнание над час, госпожице Блейк — намеси се Рубенс. — Накарахме полицията да извика линейка, когато не успяхме да ви събудим.
Той стоеше достатъчно близо, за да се пресегна и да го докосна. Изглеждаше ми дружелюбен, излъчваше позитивност, като булка в големия й ден. Защо внезапно бях станала негова любимка?
— Така, значи те са полели със светена вода вампирката, която те ухапа. Какво стана после? — попитах Лари.
— Прогониха и останалите с кръстове и амулети.
— Амулети?
Рубенс извади окачени на верижка две миниатюрни, облицовани с метал книжки. И двете се побираха в шепата ми, че оставаше и свободно място.
— Това не са амулети, Лари. Това са миниатюрни еврейски Свещени книги.
— Мислех си за Звездата на Давид…
— Тя не работи, защото е знак за расова принадлежност, не истински религиозен символ.
— Значи са като миниатюрни Библии?
Вдигнах вежди.
— Тората съдържа Стария завет, така че да — като миниатюрна Библия е.
— А Библията действа ли за християните?
— Не знам. Вероятно просто никога не съм била нападана от вампири, докато си нося библията… Всъщност в случая вината беше моя. По-точно кога за последен път бях чела Библията? Дали не ставах „неделна християнка“? Щях да се притеснявам за душата си после, след като тялото ми се почувстваше малко по-добре.
— Отпратете линейката, добре съм.
— Не сте добре — отвърна Рубенс. Протегна се, сякаш за да ме докосне. Погледнах го и той се спря насред движението. — Нека ви помогна, госпожице Блейк. Имаме общи врагове!
Полицаите бяха тръгнали към нас през тъмната трева. Карл Ингър също приближаваше, говорейки тихо с ченгетата.
— Полицията знае ли, че първоначално стреляхте по нас?
По лицето на Рубенс пролази сянка.
— Не знаят, нали?
— Ние ви спасихме, госпожице Блейк, от съдба по-лоша от смъртта. Сгреших, че се опитах да ви нараня. Вие вдигате мъртвите, но ако сте истински врагове на вампирите, значи сме съюзници.
— Врагът на моя враг е мой приятел, а?
Той кимна.
Полицаите бяха съвсем близо, почти можеха да ни чуят.
— Добре, но ако още веднъж насочите пистолет към мен, ще забравя, че сте ми спасили живота!
— Никога няма да се повтори, госпожице Блейк, имате думата ми!
Щеше ми се да кажа нещо унизително, но полицаите бяха до нас. Щяха да чуят. Нямах намерение да издавам Рубенс и „Хората преди всичко“, така че си прехапах умния език за по-късна употреба. Като познавах дребосъка, не се съмнявах, че ще ми се отвори и друга възможност.
Излъгах полицаите за „Хората преди всичко“ и излъгах за това, което Алехандро искаше от мен. Просто поредната безумна атака от рода на случилите се вече два пъти. По-късно пред Долф и Зербровски щях да кажа истината, но точно сега не ми се обясняваше цялата бъркотия на непознати. Не бях сигурна дори дали и Долф ще научи пълната история. Например фактът, че съм почти сигурно човешкият слуга на Жан-Клод.
Тц, няма нужда да споменавам това.

25.

Колата на Лари беше последен модел „Мазда“. Вампирите бяха занимавали „Хората преди всичко“, така, че те не бяха имали време да потрошат колата. Късмет за нас, понеже моята беше свършена. Ох, налагаше се да мина през застрахователната компания и те да ми обяснят, че е свършена, но имаше нещо сериозно строшено отдолу; оттам течеше по-тъмна от кръв течност. Предницата изглеждаше така, сякаш сме ударили слон. Мога да позная свършената кола, като я видя.
Бяхме прекарали последните няколко часа в спешното отделение. Екипът на линейката настоя да ме види доктор, пък и Лари се нуждаеше от няколко шева на челото. Морковената му коса падаше напред и скриваше раната. Първият му белег. Първият от многото, ако останеше в бизнеса и се мотаеше около мен.
— Бил си на работа колко — четиринадесет часа? Какво мислиш засега? — попитах.
Той ме погледна странешком, след това върна поглед на пътя. Усмихна се, но не ми се стори много весел.
— Не знам.
— Искаш ли да станеш съживител, когато завършиш?
— Мислех, че искам — обясни колегата ми.
Честност — рядък талант.
— Вече не го мислиш?
— Не наистина.
Приключих разговора дотук. Инстинктът ми подсказваше да го разубедя. Да му кажа да се заеме с някакъв нормален, обикновен бизнес. Но знаех, че вдигането на мъртъвци не е просто избор на професия. Ако „талантът“ ти е достатъчно силен, просто се налага да вдигаш мъртвите, иначе рискуваш силата да се излее от теб в странни моменти. Дали терминът „крайпътни жертви“ значи нещо за вас? За мащехата ми Джудит има много неприятен смисъл. Разбира се, тя не е много доволна от професията ми. Смята я за мрачновата. Какво мога да кажа? Ами — права е.
— Има и други варианти за професионална реализация с диплома по свръхестествена биология.
— Какво? В зоопарка или екстерминатор може би?
— Учител — казах, — рейнджър в парк, естествоизпитател, полеви биолог, изследовател…
— И в коя точно от тези професии могат да се печелят същите пари? — попита Лари.
— Ако парите са единствената причина да ставаш съживител… — бях разочарована.
— Исках да правя нещо, с което да помагам на хората. Какво по-добро от това да използвам специализираните си умения, за да отървавам света от опасните немъртъвци?
Втренчих се в Лари. Виждах само профила му в тъмната кола, лицето му бе осветено изотдолу от циферблатите на таблото.
— Искаш да бъдеш екзекутор на вампири, не съживител? — Не се и опитах да скрия изненадата си.
— Това е крайната ми цел, да.
— Защо?
— А ти защо го правиш?
Поклатих глава.
— Отговори ми на въпроса, Лари!
— Исках да помагам на хората!
— Тогава стани полицай, на тях им трябват хора, които познават свръхестествените твари.
— Мислех, че съм се справил доста добре тази вечер!
— Така е.
— Тогава какво има?
Опитах се да измисля как да го кажа с петдесет или по-малко убедителни думи.
— Това, което се случи тази нощ, беше ужасно, но става и по-лошо.
— Наближаваме „Олив“, накъде да завия?
— Наляво.
Колата излезе на изхода от магистралата и се плъзна в лентата за завой. Спряхме на светофара, светлината му мигаше в мрака.
— Не знаеш в какво се забъркваш — казах.
— Тогава ми разкажи! — настоя Лари.
— Ще направя нещо по-добро. Ще ти покажа.
— Какво пък означава това?
— Завий надясно на третия светофар. Влязохме на паркинга.
— Първата сграда отдясно.
Лари влезе на единственото свободно място, което успя да намери. Моето. Бедната ми малка „Нова“ нямаше да се върне вече тук.
Свалих си якето в тъмната кола.
— Включи лампичката — наредих.
Той стори както му беше казано. Беше по-добър от мен в изпълняването на заповеди. Което, след като щеше да изпълнява моите команди, беше добре.
Показах му белезите по ръцете си.
— Кръстообразното изгаряне е от едни човешки слуги, които сметнаха, че ще е забавно. Онова натрупване на ръбове на сгъвката на ръката е мястото, където един вампир ми я разкъса на парчета. Физиотерапевтът казва, че е цяло чудо, задето отново мога да я ползвам пълноценно. Четиринадесет шева от човешкия слуга и това е само по ръцете ми.
— Има и още ли? — Лари изглеждаше пребледнял и мътната светлина на крушката му придаваше странен вид.
— Един вампир ме наръга в гърба със счупения връх на кол.
Младежът потръпна.
— Освен това ключицата ми беше счупена по същото време, когато ми дъвчеха ръката…
— Опитваш се да ме уплашиш!
— И още как — съгласих се.
— Не се плаша лесно!
Тази вечер трябваше да го изплаши до смърт и без да се налага да си показвам белезите. Да, но не. По дяволите, щеше да се задържи, ако не го убиеха междувременно.
— Добре, оставаш през остатъка от семестъра, страхотно, но ми обещай, че няма да тръгнеш на лов за вампири без мен!
— Но, госпожице Блейк…
— Ще помагаш при екзекуции на вампири, но няма да ги ловиш самичък!
— Каква е разликата между екзекуция и лов?
— Екзекуцията означава, че даден труп се нуждае от пронизване с кол или че един симпатичен окован вампир те чака за последния удар.
— А ловът? — поинтересува се Лари.
— Когато изляза след вампирите, които едва не ни убиха тази нощ, това ще е лов.
— А ти не вярваш, че господин Бърк ще ме научи да ловувам?
— Не вярвам, че господин Бърк ще те опази жив.
Лари се ококори.
— Нямах предвид, че съзнателно ще те нарани. Исках да кажа, че не бих доверила живота ти никому, освен на себе си.
— Смяташ, че ще се стигне дотам?
— Е, почти се стигна, нали?
Младежът помълча доста време. Взираше се в дланите си и поглаждаше ритмично волана.
— Обещавам да не ходя на лов за вампири с друг, освен с теб… — Погледна ме, а сините му очи ме изучаваха внимателно. — Дори и с господин Родригес? Господин Вон каза, че той те е учил.
— Мани ме обучи, но вече не ловува вампири.
— Защо не?
Пресрещнах сините очи на Лари и казах:
— Съпругата му се страхува прекалено много, а и той има четири деца.
— Вие с господин Бърк не сте женени и нямате деца.
— Точно така.
— Нито пък аз — додаде новият ми колега.
Трябваше да се усмихна. Била ли съм някога и аз толкова страстна? Не.
— Никой не обича умниците, Лари.
Той се ухили и изглеждаше на около тринадесет. Исусе, защо не бе хукнал да търси прикритие след тази нощ? Защо аз не хукнах? Нямах отговор, поне не и смислен. Защо го правех? Защото бях добра в занаята — това беше отговорът. Може би Лари също щеше да стане добър. Може би… а можеше и просто да стане мъртвец.
Излязох от колата и се облегнах на отворената врата.
— Върви си право вкъщи и ако нямаш резервен кръст, купи си още утре!
— Добре — каза Лари.
Затворих вратата пред сериозната му, искрена физиономия. Изкачих стълбите и не погледнах назад. Не исках да го виждам как подкарва колата, още жив, все още горящ от желание след първия си сблъсък с чудовищата. Аз бях само четири години по-възрастна от него. Четири години. Струваха ми се векове. Никога не съм била толкова зелена. Смъртта на майка ми, когато бях на осем, се погрижи за това. Ранната загуба на родител спомага да ти се разсеят илюзиите за живота.
Щях да се опитам да разубедя Лари за идеята да става вампирски екзекутор, но ако всичко друго се провалеше, щях да работя с него. Има само два вида ловци на вампири: добри и мъртви. Може би бях способна да го направя един от добрите. Това е с пъти по-добро от алтернативата.
Беше 3:34 в петък сутринта. Седмицата излезе длъжка. Разбира се, коя ли седмица тази година не бе длъжка? Бях казала на Бърт да наеме допълнителни хора. Той бе намерил Лари. Защо това не ме ощастливяваше? Защото Лари бе просто поредната жертва, очакваща подходящото чудовище. Моля те, пази го, Господи! Моля те! Заради мен вече бяха умрели повече невинни, отколкото можех да понеса.
Коридорът бе изпълнен с присъщото на полунощ усещане. Единственият звук бе съскането на климатика, накъсвано от приглушените стъпки на найките ми по пода… Беше твърде късно за живеещите ми през деня съседи да не са легнали и твърде рано да се събуждат. Два часа преди изгрев можеш да останеш насаме със себе си.
Отключих чисто новичката си взломоустойчива ключалка и влязох в мрака на апартамента си. Светнах лампите и ярката светлина обля белите стени, под, диван и кресло. Все едно колко е добро нощното ти зрение, всички обичат светлината. Ние сме твари на деня, без значение с какво си изкарваме хляба.

26.

Захвърлих якето си на кухненския плот. Беше твърде мръсно за белия диван. По себе си имах както кал, така и листенца от плевелите. Кръвта обаче беше малко — в това отношение нощта бе минала добре.
Измъквах се от презраменния кобур, когато го усетих. Въздушните течения се движеха, защото нещо ги бе раздвижило. И просто ей тъй на осъзнах, че не съм сама.
Вече стисках пистолета, когато гласът на Едуард се разнесе от мрака в спалнята ми.
— Анита, недей!
Поколебах се с пръсти върху оръжието.
— Ами ако посмея?
— Ще те застрелям. Знаеш, че ще го направя! — каза го меко, с хищна увереност. Бях го виждала да използва огнехвъргачки, докато говори с този тон. Гладко и спокойно като пътя към Ада.
Полека дръпнах ръка от оръжието си. Едуард щеше да ме гръмне, ако се наложеше. По-добре беше да не го насилвам, не още. Не още.
Сплетох пръсти на темето си, без да го чакам да ми го нарежда. Може би щях да спечеля някоя точка, задето съм активно сътрудничещ затворник. Нъцки.
Едуард излезе от мрака като рус призрак. Беше изцяло в черно, като изключим късата коса и светлото лице. В черните ръкавици на ръцете си бе хванал деветмилиметрова „Берета“, насочена съвсем уверено към гърдите ми.
— Ново оръжие? — полюбопитствах аз.
Призрак на усмивка раздвижи устните му.
— Да, харесва ли ти?
— Беретата е хубав пистолет, но нали ме познаваш…
— Фен на браунинга — съгласи се той.
Усмихнах му се. Двама стари приятели просто си дрънкотят…
Едуард притисна дулото на пистолета към тялото ми, докато ми вземаше браунинга.
— До стената и се разкрачи!
Облегнах се на облегалката на дивана, за да ме претърси. Нямаше какво да намери, но Едуард не го знаеше. Никога не е безгрижен. Това е една от причините да е още жив. Това — и фактът, че е много, много добър.
— Каза, че не можеш да отвориш ключалката ми — намекнах.
— Донесох си по-добри инструменти.
— Значи не е взломоустойчива.
— Би била за повечето хора.
— Но не и за теб!
Той се взря в мен с очи, празни и мъртви, като зимно небе.
— Аз не съм като повечето хора.
Не успях да сдържа усмивката си:
— Вярно си е от игла до конец.
Едуард ми се намръщи.
— Кажи ми името на Господаря и няма да се налага да го правим… — Пистолетът му дори не трепна. Моят браунинг стърчеше от колана на панталоните му. Бях се надявала, че ще се сети за предпазителя. Или може би не бях…
Отворих уста и я затворих, и просто го изгледах. Не можех да предам Жан-Клод на Едуард. Бях Екзекуторката, но пък него вампирите го наричаха Смъртта. Беше си заслужил името.
— Мислех, че ме следиш и тази вечер.
— Прибрах се, след като те видях как се оправяш със зомбито. Явно е трябвало да поостана наблизо. Кой ти разкървави устата?
— Нямам намерение да ти казвам нищичко. Знаеш добре.
— Всеки се пречупва, Анита, всеки.
— Дори и ти?
Призракът на усмивката се завърна за миг.
— Дори и аз.
— Има някой, по-добър от Смъртта? Я ми разкажи!
Усмивката се разшири.
— Някой друг път.
— Хубаво е да знам, че ще има и друг път — казах.
— Не съм дошъл да те убивам.
— Да, само да ме изплашиш или измъчваш, за да ти разкрия името на Господаря, нали?
— Да — съгласи се той с тих и нисък глас.
— Надявах се да кажеш, че греша.
Едуард леко мръдна рамене.
— Предай ми Господаря на града, Анита, и ще си ида.
— Знаеш, че не мога.
— Знам, че се налага, иначе нощта ще бъде доста дълга!
— Значи нощта ще е дълга, защото нямам намерение да ти кажа и дума.
— Не обичаш да те притискат — заяви убиецът.
— Точно така.
Той поклати глава.
— Обърни се, облегни си кръста на дивана и сложи ръце зад гърба си.
— Защо?
— Просто го направи?
— За да ми вържеш ръцете ли?
— Действай!
— Няма да стане.
Той пак се намръщи.
— Искаш ли да те застрелям?
— Не, но нямам и намерение просто да си стоя, докато ме връзваш.
— Връзването не боли.
— Повече ме притеснява онова, което следва после.
— Знаеш какво ще направя, ако не ми съдействаш!
— Ами направи го, де!
— Не ми сътрудничиш.
— Ужасно съжалявам!
— Анита!
— Просто не вярвам в помагането на хора, които се канят да ме измъчват. Макар че не виждам бамбукови пръчки. Как примерно можеш да измъчваш някого без бамбукови пръчки?
— Я стига! — Едуард ми се стори ядосан.
— Какво стига? — ококорих се и се постарах да си придам невинен и безвреден вид, аз и жабокът Кермит.
Едуард се засмя — тих кикот, който нарастваше и се разширяваше, докато той не падна на пода, с хлабаво отпуснат в ръцете пистолет и насочен към мен поглед. Очите му блестяха.
— Та как мога да те измъчвам, когато ме разсмиваш?
— Не можеш, такъв беше планът.
Той поклати глава:
— Не, няма да стане. Просто се държиш като умна кучка. Винаги ти е била голяма устата.
— Много мило, че си забелязал!
Той вдигна ръка:
— Стига толкова, ако обичаш!
— Не, ще те карам да се смееш, докато не започнеш да молиш за милост!
— Просто ми кажи проклетото име. Моля те, Анита, помогни ми!
Смехът изчезна от физиономията му като слънце, изчезващо от небето. Гледах как веселието и човечността се оттичат, докато очите му не станаха студени и празни като на кукла.
— Не ме карай да те наранявам! — помоли Едуард.
Мисля, че бях единственият му приятел, но това не би го спряло да ме нарани. Той имаше едно правило: прави, каквото е нужно, за да довършиш задачата. Ако го принудех да ме измъчва, щеше да го стори, дори и да не му се искаше.
— Е, след като ме помоли любезно, пробвай пак с първия си въпрос! — казах.
Той присви очи и попита:
— Та, кой те удари по устата?
— Един вампир повелител — отговорих.
— Разкажи ми какво се случи! — Прозвуча ми твърде много като нареждане, което не ми беше по вкуса, но той държеше и двата пистолета.
Разказах му всичко, което се случи. Всичко за Алехандро. Алехандро, когото усещах толкова стар в душата си, че костите ме боляха. Добавих една малка лъжа, която изчезна сред цялата истина. Казах на Едуард, че Алехандро е Господаря на града. Една от най-добрите ми идеи, нали?
— Наистина ли не знаеш къде е дневното му убежище?
Поклатих глава.
— Бих ти го казала, ако знаех.
— И какво така внезапно ти промени мнението?
— Тази нощ той се опита да ме убие. Отказвам се да го пазя.
— Не ти вярвам.
Лъжата бе твърде добра, за да я похабя, така че се впуснах смело напред.
— Освен това се е побъркал. Именно той и сподвижниците му са убивали невинните граждани.
Едуард се подсмихна на „невинни“, но не коментира.
— Алтруистичен мотив, в това вече вярвам. Ако не беше толкова мекосърдечна, щеше да си дяволски опасна.
— Убивам своя дял, Едуард!
Празните му, сини очи се взираха в мен известно време, после той кимна полека.
— Така е.
Върна ми пистолета, с дръжката напред. Стегнатият възел в стомаха ми се отпусна. Можех да изпусна дълбока, облекчена въздишка.
— Ако намеря къде спи този Алехандро, искаш ли да участваш?
Обмислих въпроса. Дали исках да тръгна след пет откачени вампира, двама, от които бяха над петстотингодишни? Не исках. Исках ли да насъскам Едуард подир тях самичък? Не, не исках. Което значеше, че…
— Аха, държа на парче от тортата!
Едуард се усмихна широко и доволно.
— Обичам си работата!
Отвърнах му с усмивка:
— И аз!

27.

Жан-Клод лежеше в средата на легло с бял балдахин. Кожата му беше съвсем малко по-бледа от чаршафите. Беше облечен в нощна риза. От ниското деколте се спускаше дантела, образувайки прозорец около гърдите му. Дрехата би трябвало да изглежда женствена, но Жан-Клод й придаваше изключителна мъжественост. Как би могъл мъж да носи бяла дантелена нощница и да не изглежда глупаво? Разбира се, той не беше мъж. Сигурно в това се криеше отговорът.
Черната му коса се къдреше около дантелената яка. Можех да я докосна. Поклатих глава. Не, дори и насън. Бях облечена в нещо дълго и копринено. Роклята бе със синя отсянка, досущ като очите му. На фона й ръцете ми изглеждаха извънредно бели. Жан-Клод се изправи на колене и протегна ръка към мен. Покана.
Поклатих глава.
— Това е само сън, ma petite! Защо не искаш да дойдеш при мен дори и тук?
— С теб нещата никога не са само сън. Това винаги значи повече.
Вампирът отпусна длан на чаршафите, галейки плата с пръсти.
— Какво се опитваш да ми причиниш, Жан-Клод?
Той ме погледна съвсем спокойно.
— Да те съблазня, разбира се!
Разбира се. Колко съм глупава!
Телефонът до леглото иззвъня. Беше от онези бели великолепни телефони с много злато по тях. Не бе представлявал телефон преди малко. Пак иззвъня и сънят се разпадна на парчета. Събудих се и заопипвах за слушалката.
— Ало.
— Хей, да не те събудих? — попита Ървинг Гризуолд.
Примигнах срещу телефона.
— Аха, колко е часът?
— Десет. Наясно съм, че не бива да се обаждам рано.
— Какво искаш, Ървинг?
— Груба си!
— Легнах си късно. Можем ли да прескочим сарказма?
— Аз, твоят верен приятел-репортер, ще ти простя за грубото начало, ако ми отговориш на няколко въпроса.
— Въпроси ли? — седнах и притиснах телефона към себе си. — За какво говорим?
— Вярно ли е, че „Хората преди всичко“ са те спасили снощи, както твърдят?
— Твърдят ли? Можеш ли да говориш с цели изречения, Ървинг?
— Джереми Рубенс го даваха в сутрешните новини. Пети канал. Твърдеше, че той и „Хората преди всичко“ ти спасили живота снощи. Спасили те от Господаря на града.
— О, нищо подобно.
— Може ли да те цитирам?
Обмислих въпроса му.
— Не.
— Трябва ми изказване за вестника. Опитвам се да дам шанс за реплика.
— Реплика ли?
— Хей, завършил съм английска литература!
— Това обяснява всичко.
— Може ли да ми разкажеш твоята версия или не?
Помислих и върху това. Ървинг ми беше приятел и добър репортер. Ако Рубенс вече бе пуснал историята в сутрешните новини, трябваше да си очистя името.
— Можеш ли да ми дадеш петнайсет минути да си сваря кафе и да се облека?
— Като за изключителни права върху историята разбира се.
— Ще се чуем после — затворих и се насочих право към кафеварката. Когато Ървинг се обади отново, вече носех тенис чорапи, джинси и прекалено голямата тениска, с която спя. Държах до мен на масата чаша горещо кафе — и телефона. Кафе с канела и лешници от „В. Дж. Тий и Спайс шоп“ на „Олив“. Надали можех да се устроя по-добре за сутринта.
— Добре, давай — каза репортерът.
— Леле, Ървинг, без встъпителни слова?
— Давай по темата, Блейк. Имам си краен срок!
Разказах му всичко. Трябваше да призная, че „Хората преди всичко“ са ми спасили бисквитките. Дявол го взел.
— Не мога да потвърдя, че вампирът, когото са прогонили, е Господаря на града.
— Хей, знам, че Жан-Клод е Господаря. Интервюирал съм го, помниш ли?
— Помня.
— Знам и че онзи индианец не е бил Жан-Клод.
— Но „Хората преди всичко“ не го знаят.
— Значи двойни изключителни права, супер!
— Не, не казвай, че Алехандро не е Господаря.
— И защо?
— На твое място щях да искам първо да се разбера с Жан-Клод.
Ървинг си прочисти гърлото.
— Аха, идеята не е лоша… — стори ми се притеснен.
— Жан-Клод проблеми ли ти създава?
— Не, защо питаш?
— За репортер лъжеш доста зле.
— Ние с Жан-Клод си имаме работа, която си е лично между нас. Тя не касае Екзекуторката.
— Добре, просто си пази гърба, става ли?
— Поласкан съм, че се притесняваш за мен, Анита, но имай ми вяра, мога да се справя.
Не спорих с него. Сигурно съм била в добро настроение.
— Както кажеш, Ървинг!
Той приключи темата, аз също. Никой не може да се справи с Жан-Клод, но това не ми влиза в работата.
Ървинг беше много наострен за интервюто. Е, имало си е последствия — нищо учудващо, но не ми влиза в работата. Наистина.
— Това ще излезе на първа страница в сутрешния вестник. Ще сверя с Жан-Клод дали да споменавам, че този нов вампир не е Господаря.
— Наистина оценявам, ако успееш да отложиш уточнението.
— Защо? — Ървинг ми се стори подозрителен.
— Може би няма да е толкова лоша идея „Хората преди всичко“ да повярват, че Алехандро е Господаря.
— Защо?
— За да не убият Жан-Клод — обясних.
— Ох — разнесе се отсреща.
— Аха — съгласих се от сърце.
— Ще го имам предвид! — реши Ървинг.
— И правилно.
— Трябва да бягам, нали знаеш — крайни срокове…
— Добре, Ървинг, ще се чуем по-късно.
— Довиждане, Анита, и благодаря! — той затвори.
Отпих полека от още горещото си кафе. Никога не трябва да се прибързва с първата за деня чаша. Ако успеех да накарам „Хората преди всичко“ да повярват в същата лъжа, на която се хвана Едуард, тогава никой нямаше да търси Жан-Клод. Щяха да ловуват Алехандро. Господаря, който убиваше хора. Ако пуснех и полицията по тази диря, щяхме да надминем по брой вампирите. Аха, това ми харесваше.
Проблемът беше дали всички ще се хванат. Човек не знае, докато не опита.

28.

Бях довършила каничката с кафе и успях да се облека, когато телефонът звънна отново. Една от онези сутрини.
— Аха? — казах.
— Госпожице Блейк? — гласът ми се стори много несигурен.
— На телефона.
— Карл Ингър се обажда.
— Съжалявам, ако съм била рязка. Какво има, господин Ингър?
— Казахте, че ще поговорите отново с мен, ако измисля по-добър план. Измислих! — каза той.
— За убийството на Господаря на града? — попитах аз.
— Аха.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно, далеч от телефона. Не исках да си мисли, че дишам тежко заради него.
— Господин Ингър…
— Моля ви, изслушайте ме. Спасихме ви живота снощи. Това все струва нещо!
Прав беше.
— Та какъв е планът, господин Ингър?
— Предпочитам да ви кажа лично.
— Няма да ходя до офиса поне още няколко часа.
— Може ли да дойда у вас?
— Не — отрязах по навик.
— Не си носите работата вкъщи?
— Не и ако мога да го избегна — съгласих се.
— Колко сте подозрителна!
— Винаги.
— Можем ли да се срещнем някъде? Искам да се запознаете с някого.
— С кого и защо?
— Името няма да ви подскаже нищо.
— Пробвайте.
— Господин Оливър.
— Първото му име?
— Не го знам.
— Добре, и защо да се срещам с него?
— Той има добър план за убийството на Господаря на града.
— Какъв?
— Не, мисля, че ще е по-добре господин Оливър да го обясни лично. Той е много по-убедителен от мен.
— И вие добре се справяте — заявих.
— Значи ще се срещнете с мен?
— Да, защо не?
— Прекрасно. Знаете ли къде е Арнълд?
— Да.
— Точно извън квартала, по „Тесън Фери Роуд“ има платено риболовно езерце. Знаете ли го?
Имах впечатление, че съм минала покрай него на път за двете убийства. Всички пътища водят към Арнълд.
— Ще го намеря.
— След колко време можем да се видим там? — попита Ингър.
— Един час.
— Страхотно, ще ви чакам.
— Този господин Оливър при езерото ли е?
— Не, аз ще ви карам оттам нататък.
— И защо е тази потайност?
— Не е потайност… — каза Ингър пресекливо и притеснено. — Просто не съм много добър в даване на напътствия. По-лесно ще е просто да ви заведа.
— Мога да ви следвам с моята кола.
— Еее, госпожице Блейк, мисля, че не ми се доверявате напълно!
— Не се доверявам изцяло никому, господин Ингър — нищо лично.
— Дори и на хората, които ви спасиха живота?
— Дори и на тях.
Той остави темата, вероятно за добро, и каза:
— Ще се видим при езерото след час.
— Добре.
— Благодаря, че ще дойдете, госпожице Блейк.
— Длъжница съм ви. Вие се постарахте да ме убедите в това.
— Звучите малко обидено, госпожице Блейк. Не съм имал намерение да ви обиждам.
Въздъхнах.
— Не съм обидена, господин Ингър. Просто не обичам да съм длъжна някому.
— Посещението при господин Оливър днес ще изравни сметката. Обещавам.
— Ще гледам да си спазите обещанието, Ингър!
— Ще се видим след час — заяви той.
— Ще бъда там — казах.
Той затвори.
— Мамка му… — бях забравила, че все още не съм яла. Ако си бях спомнила, щях да кажа два часа. Сега се налагаше буквално да забърша нещо по пътя. Мразех да ям в колата. Но, хе, какво значат малко трохи за приятелите? Или дори за хората, които са ти спасили живота? Защо ли толкова се притеснявах, че съм длъжница на Ингър? Защото той беше десен луд фанатик. Рицар на справедливостта. Не обичах да въртя бизнес с такива хора. И определено не ми харесваше да дължа живота си на такъв.
Е, добре де, щях да се видя с него и бяхме квит. Така бе казал той. Защо ли не му вярвах?

29.

Чип-Ъуей Лейк представляваше около половин акър изкуствено езеро с тънка, изкуствена дига. Имаше малка будка, където продаваха червеи и храна. Бе обкръжена от равен, насипан с чакъл паркинг. Стар модел кола с табелка „Продава се“ стоеше близо до пътя. Комбинация от платен рибарник и паркинг за коли втора ръка — колко умно!
Вдясно от паркинга имаше широка поляна. На нея стояха малка, паянтова барака и нещо, което приличаше на останки от голямо индустриално барбекю. Тревата бе обкръжена от рядка горица, която прерастваше в горист хълм. Река Мерамец минаваше вляво от езерото. Изглеждаше странно да има течаща вода толкова близо до завиреното езеро.
На паркинга в този студен есенен следобед имаше само три коли. До лъскав бургундскочервен крайслер „Ле Барон“ стоеше Ингър. Неколцина рибари се бяха скупчили и топяха пръчки във водата. Уловът сигурно бе добър, за да ги изкара на открито в студа.
Паркирах до колата на Ингър. Той тръгна към мен с усмивка, протегнал ръка като брокер на недвижими имоти, който се радва, че съм дошла да огледам собствеността. Каквото и да продаваше, не го исках. Бях почти сигурна.
— Госпожице Блейк, много се радвам, че дойдохте! — Той прихлупи дланта ми с две ръце, сърдечно, добронамерено и неискрено.
— Какво точно искате, господин Ингър? Усмивката му се пооръфа малко.
— Все още не разбирам какво имате предвид, госпожице Блейк!
— О, напротив.
— Не, не ви разбирам.
Взирах се в озадачената му гримаса. Може би прекарвах твърде много време сред лъжци и измамници. След известно време човек забравя, че не всички на света са измамници. Просто си спестяваш много време като приемаш най-лошото.
— Съжалявам, господин Ингър. Аз… Ами, твърде много време прекарвам в търсене на престъпници. Човек става циничен.
Той все още беше озадачен.
— Все едно, господин Ингър, просто ме заведете да се видя с този Оливър.
— Господин Оливър — поправи ме той.
— Добре де.
— Да се качим в колата ми? — Той махна към возилото си.
— Ще ви следвам в моята.
— Не ми вярвате! — той изглеждаше разстроен. Предполагам, че повечето хора не са свикнали да ги подозират в престъпление, преди да са направили нещо лошо. Законът казва, че си невинен до доказване на противното, но истината е, че когато видиш достатъчно болка и смърт, хората ти изглеждат виновни до доказване на противното.
— Добре, вие карайте.
Той ми се стори много доволен. Стоплящо сърцето.
Освен това си носех два ножа, три кръста и пистолет. Невинен или виновен, бях готова за всичко. Не очаквах, че оръжейната ще ми потрябва пред господин Оливър, но после можеше и да имам нужда от нея… Време беше да ходя въоръжена до зъби, готова за големия улов — мечка или дракон, или вампир.