`Анита Блейк, ловецът на вампири ` - Лоръл К. Хамилтън /поредица/

30.

Ингър подкара по старата магистрала 21 към Ийст Рок Крийк. Рок Крийк беше тесен, криволичещ път, широк само колкото да се разминат две коли. Ингър караше достатъчно бавно за завоите, но достатъчно бързо, за да не му писне на човек.
Имаше ферми, които се издигаха тук от години и нови къщи в карета, където земята бе разорана и червена като рана. Шофьорът ми зави към едно от тези нови каренца. Беше пълно с големи, скъпи на вид къщи, много модерни. По протежение на чакълестия път стърчаха навързани за колци малки, кльощави дръвчета. Горките те, трепереха на есенния вятър, с по няколко изненадани листа, все още закачени за приличните на паяжина клонки. Преди да минат булдозерите тук е имало гора. Защо строителите бяха съсипали всички стари дървета и след това бяха посадили нови, които няма да изглеждат добре десетилетия наред?
Спряхме пред фалшива дървена хижа, по-голяма отколкото би могла да бъде истинската. Имаше твърде много стъкло, а голият двор бе с цвят на ръжда. Белият чакъл, насипан по алеята, е бил докаран от километри. Целият местен чакъл със сигурност бе червен като прахта.
Ингър тръгна да заобикаля колата, за да ми отвори вратата — поне така мисля. Аз обаче я отворих първа. Той ми се стори малко разстроен, но щеше да го преодолее. Никога не съм виждала причина съвършено здрави хора да не си отварят сами вратите. Особено на коли, където мъжът трябва да заобиколи цялата чудесия, а жената просто чака като… кукла.
Ингър ме поведе по стъпалата към верандата. Беше хубава веранда, достатъчно широка да поседнеш на нея, когато настъпят летните вечери. Точно сега представляваше голо дърво, украсено с голям цветен прозорец със спуснати завеси в хамбарено-червено и целите изрисувани с колела от каруци. Много просташко. Той почука на гравираната дървена врата. В средата имаше прозорче с матирано стъкло, доста високо и бляскаво, no-скоро за украса, а не да се вижда през него. Ингър не изчака да му отворят, а използва ключ и влезе вътре. Явно не очакваше някой да се появи, тогава защо чукаше?
Къщата тънеше в сумрак благодарение на наистина разкошни завеси, всички до една дръпнати срещу гъстата като сироп слънчева светлина. Полираните дървени подове бяха съвършено голи. Плочата над голямата камина беше гола, самата камина — празна. Къщата миришеше на ново и неупотребявано, като играчките по Коледа. Ингър не спря нито за секунда. Аз последвах широкия му гръб през облицования с дърво коридор. Той не погледна да провери дали го следвам. Очевидно бе решил, че след като не съм му позволила да ми отвори вратата, няма нужда от други допълнителни прояви на любезност.
Нямах нищо против.
По протежение на коридора имаше разположени на равни, но големи разстояния врати. Ингър почука на третата отляво. Нечий глас се обади:
— Влез!
Водачът ми отвори вратата и влезе вътре. Задържа ми я отворена, изправен до нея като глътнал бастун. Не беше проява на любезност. Стоеше като войник в стойка мирно. Кой беше този в стаята, та така да го строява? Имаше само един начин да се разбере.
Влязох вътре.
Редица прозорци гледаха на север, засенчени от тежки завеси. Тънка ивичка слънчева светлина минаваше през стаята и разсичаше на две голямо, чисто бюро. В голям стол зад бюрото седеше един мъж.
Беше дребен — почти дребосък или джудже. Бих го определила като джудже, но нямаше типичната челюст и късите ръчички. Изглеждаше добре развит под ръчно шития си костюм. Почти нямаше брадичка и челото му бе изпъкнало, което привличаше вниманието към широкия му нос и изпъкналите надочни дъги. В това лице имаше нещо познато, сякаш го бях виждала някъде и преди. При това бях сигурна, че никога не съм срещала човек, който да прилича на този. Извънредно уникална физиономия.
Зяпах го. Притесних се, а това не ми хареса. Посрещнах погледа на домакина ни. Очите му бяха идеално кафяви и весели. Тъмната му коса бе подстригана косъм по косъм — много скъп метод — и после издухана със сешоар. Седеше в стола зад чистото лъскаво бюро и ми се усмихваше.
— Господин Оливър, това е Анита Блейк! — каза Ингър, все още изправен сковано до вратата.
Оливър се измъкна от стола и заобиколи бюрото, за да ми подаде малката си, добре оформена ръка. Беше около метър и двадесет висок, нито сантиметър повече. Ръкостискането му бе здраво и много по-силно, отколкото можеше да се очаква от вида му. Кратко стискане и аз усетих силата в дребното му тяло. Не изглеждаше много мускулест, но силата си бе там, в лицето, ръцете и стойката му.
Беше дребен, но не го смяташе за дефект. Хареса ми. И аз се чувствах по същия начин.
Той ми се усмихна със затворени устни и се върна в голямото си кресло. Ингър донесе от ъгъла стол и го сложи с лице пред бюрото. Седнах. Карл остана изправен до вече затворената врата. Определено стоеше нащрек. Уважаваше човека в креслото. Имах желание да го харесам… Случваше ми се за първи път. Обикновено от пръв поглед започвам да подозирам хората, не да ги харесвам.
Осъзнах, че се усмихвам. Чувствах се добре и приятно, седнала с лице към домакина си, сякаш той беше любимият ми и доверен чичо. Намръщих се срещу него — какво, по дяволите, ми ставаше?
— Какво става? — попитах.
Оливър се усмихна, очите му заблестяха топло срещу мен.
— Какво точно имате предвид, госпожице Блейк?
Гласът му бе мек, нисък, пищен, като сметана в кафе. Човек направо можеше да го вкуси. Успокоителна топлота в ушите. Знаех само един глас, способен да прави подобни неща.
Втренчих се в тънката ивичка светлина, намираща се само на сантиметри от ръката на Оливър. Беше посред бял ден. Невъзможно! Или бе възможно?
Взрях се в тъй живото му лице. Нямаше и следа от онова излъчване, което издава вампирите. При все това гласът му, топлото успокоително усещане… това не беше естествено. Никога не съм харесвала някого от пръв поглед и не съм се доверявала изцяло. Нямаше да започна точно сега.
— Много си добър — казах. — Страшно добър!
— Какво точно имате предвид, госпожице Блейк? Човек можеше да си опакова топлата пухкавост на гласа му като любимо одеялце.
— Стига!
Домакинът ми ме погледна загадъчно, сякаш бе объркан. Пиесата бе идеална и аз осъзнах защо — не играеше роля. Бях се въртяла около древни вампири, но не и около такъв, способен да мине за човек — не дотам. Можеше да си го заведеш навсякъде и никой нямаше да разбере. Е, почти никой.
— Повярвайте ми, госпожице Блейк, не се опитвам да правя нищо!
Преглътнах с усилие. Вярно ли беше? Беше ли той толкова дяволски силен, че умствените номера и гласът му идваха по навик? Не, ако Жан-Клод можеше да го владее, то и тази твар бе способна.
— Престани с номерата и полека с гласа, ясно? Ако искаш да говорим по работа, давай, но спри с игричките.
Усмивката му се разшири, все още не достатъчно, че да се видят зъбите. След няколкостотин години сигурно ставаш наистина добър в усмихването по този начин.
След това Оливър се засмя, беше прекрасно, като топла вода, бликаща от голяма височина. Можеше да скочиш в потока и да се къпеш, и беше прелестно…
— Стига, стига!
Когато той спря да ми се смее, видях и зъбите му.
— Не вампирските белези ти позволяват да надзърнеш през моите, както ти ги наричаш, игрички. Това е вроден талант, нали?
Кимнах.
— Повечето съживители го притежават.
— Но не в същата степен като вас, госпожице Блейк. Вие също имате сила. Тя пълзи по кожата ми. Вие сте некромант.
Понечих да го отрека, но спрях. Беше безполезно да лъжеш пред някой като него. Той бе по-стар от всичко, което някога си бях представяла, по-стар от всеки кошмар, сполитал ме някога. Но костите не ме боляха от него, беше хубаво — по-добро от Жан-Клод, по-добро от всичко на света.
— Можех да стана некромант. Отказах се.
— Не, госпожице Блейк, мъртвите реагират на вас, всички мъртви. Дори аз усещам придърпването.
— Искаш да кажеш, че един вид имам сила върху вампирите, така ли?
— Ако можете да се научите да обуздавате способностите си, госпожице Блейк, да. Вие имате определена власт върху всички мъртъвци, във всеки един облик.
Искаше ми се да попитам как може да стане това, но се спрях. Вампирът повелител надали щеше да ми помогне да придобия власт над неговите последователи.
— Подигравате ми се.
— Уверявам ви, госпожице Блейк, съвсем сериозен съм. Вашата потенциална сила привлича Господаря на града към вас. Той иска да контролира тази развиваща се сила, от страх да не бъде използвана срещу него.
— Откъде знаете?
— Мога да го усетя през белезите, които е положил върху вас.
Просто се втренчих в домакина си. Можел да усети Жан-Клод. Мамка му.
— Какво искате от мен?
— Много пряма, това ми харесва. Хората живеят твърде кратко, за да губят време за безсмислици.
Това театър ли беше? Взряна в ухилената му физиономия, не можех да позная. Очите му все още блестяха и аз все тъй се чувствах затоплена и привлечена от него. Очи в очи? Вече знаех, че не бива. Така че се взирах в лъскавото бюро и се почувствах по-добре — или по-зле. Вече можех да се стресна.
— Ингър каза, че имате план за свалянето на Господаря на града. Какъв е? — казах, втренчена в бюрото. Цялата бях настръхнала от желанието да вдигна очи. Да го погледна в очите, да оставя топлотата и покоят да ме обгърнат. Всички решения да станат лесни…
Поклатих глава.
— По-далеч от ума ми, иначе разговорът свършва.
Той се засмя отново — топло и истински. Ръцете ми настръхнаха целите.
— Наистина си добра. От векове не съм срещал равен на теб човек. Некромант: осъзнаваш ли колко рядък е този талант?
Всъщност не го знаех, но казах:
— Да.
— Лъжете, госпожице Блейк, моля ви, не си давайте този труд пред мен.
— Не сме дошли да говорим за мен. Или започвайте с плана, или си тръгвам.
— Аз съм планът, госпожице Блейк. Можете да усетите силата ми, зова и течението на повече векове, отколкото малкото ви господарче е сънувало. По-стар съм от самото време.
Виж, в това не вярвах, но го пропуснах покрай ушите си. Той беше достатъчно стар, по въпроса нямаше да споря, не и ако можех да се сдържа.
— Предай ми господаря си и ще те освободя от белезите му.
Погледнах нагоре и бързо сведох очи. Оливър все още се усмихваше, но усмивката му вече не изглеждаше истинска. Беше преструвка като всичко останало. Просто бе добър актьор.
— Ако можете да усетите господаря ми през белезите, защо тогава не го намерите сам?
— Мога да усетя силата му, да преценя колко значим враг би бил, но не и да науча името му или къде спи, това не ми се разкрива. — Вече говореше много сериозно, без да се опитва да ме изработи. Или поне аз не мислех, че се опитва; може би и това беше номер.
— Какво искате от мен?
— Името и дневното му убежище.
— Не знам къде спи през деня — радвах се, че това е самата истина, защото той щеше да надуши лъжата ми.
— Тогава името му — дай ми името му.
— И защо?
— Защото искам да стана Господар на града, госпожице Блейк.
— Защо?
— Толкова много въпроси! Не стига ли, че ще ви освободя от силата му?
Поклатих глава.
— Не.
— Защо ви е грижа какво ще се случи с другите вампири?
— Не ми пука, но преди да ви връча властта да владеете всеки един вампир в района, ще ми се да знам какво възнамерявате да правите с цялата тази власт.
Той се засмя отново. Този път смехът си беше просто смях. Той се стараеше.
— Вие сте най-упоритият човек, който съм срещал от ужасно много време. Харесвам упоритите — те вършат работата.
— Отговорете на въпроса ми!
— Мисля, че не бива вампирите да стават редовни граждани. Искам да върна положението както си е било.
— И защо ще искате вампирите пак да бъдат преследвани?
— Те са твърде силни, за да им се позволи да се разселват безконтролно. Ще превземат човешката раса много по-бързо чрез законови права и право на глас, отколкото някога биха могли чрез насилие.
Спомних си за Църквата на вечния живот, най-бързо разрастващата се религия в страната.
— Да речем, че сте прав. Как ще ги спрете?
— Като забраня на вампирите да гласуват или да участват в узаконяването.
— В града има и други вампири.
— Имате предвид Малкълм, главата на Църквата на вечния живот?
— Да.
— Него съм го проучвал. Няма да успее да продължи самотния си поход към узаконяването. Ще забраня него и ще разпусна църквата му. Вие определено смятате тази църква за по-голяма опасност, отколкото аз.
Така беше, но не ми се искаше да се съгласявам с древен вампир повелител. Някак си изглеждаше неправилно.
— Сейнт Луис е гнездо на политическа активност и популяризация на вампиризма. Това трябва да бъде спряно. Ние сме хищници, госпожице Блейк — нищо не може да промени това. Трябва да се върнем обратно към преследването ни, инак човешката раса е обречена. Сигурен съм, че разбирате.
Да, разбирах го. Вярвах в това.
— И защо ви е грижа за обречената човешка раса? Вие вече не сте част от нея.
— Като най-старият жив вампир, мой дълг е да държа нещата под контрол, госпожице Блейк. Тези нови права излизат от контрол и това трябва да бъде спряно. Ние сме твърде силни, за да ни бъде позволена такава свобода. Хората имат правото да бъдат хора. В старите дни само най-силните, най-умните или най-късметлиите вампири оцеляваха. Човешките ловци на вампири изтребваха глупавите, безгрижните и склонните към насилие. Без тази система за контрол на популацията, се боя от онова, което ще се случи в следващите десетилетия.
Съгласна бях от все сърце, страшничко си беше. Бях на едно мнение с най-старата жива твар, която някога бях срещала. Той беше прав. Можех ли да му предам Жан-Клод? Следваше ли да му го предам?
— Съгласна съм с вас, господин Оливър, но не мога просто да ви го предам ей така. Всъщност не знам защо, но не мога.
— Лоялност — възхищавам й се. Помислете си, госпожице Блейк, но не се бавете много. Трябва да задействам плана си колкото се може по-бързо.
Кимнах.
— Разбирам. Аз… ще ви дам отговор до няколко дни. Как да се свържа с вас?
— Ингър ще ви даде визитка с телефонен номер. Спокойно можете да говорите пред него, все едно говорите с мен.
Обърнах се и погледнах към Ингър, който стоеше мирно до вратата.
— Вие сте неговият човешки слуга, нали?
— Имам тази чест.
Поклатих глава.
— Трябва да си тръгвам!
— Не се чувствайте зле, че не успяхте да познаете Ингър като мой човешки слуга. Това не е очевиден белег. Иначе как биха могли те да бъдат нашите човешки очи, уши и ръце, ако всеки знаеше, че са наши?
Прав беше. И то в много отношения. Изправих се. Оливър също се изправи. Подаде ми ръка.
— Съжалявам, но знам, че допирът улеснява умствените игрички.
Той отпусна длан до хълбока си.
— Няма нужда да ви докосвам, за да въртя номера, госпожице Блейк! — Гласът бе прелестен, блестящ и лъскав като коледна утрин. Гърлото ми се сви, а в очите ми бликнаха топли сълзи. Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му.
Отстъпих към вратата и Ингър ми я отвори. Те просто щяха да ме пуснат да си отида! Нямаше да ме изнасилва умствено, за да получи името. Наистина щеше да ме пусне да си отида. Това доказваше добрите му намерения в далеч по-голяма степен, отколкото всичко друго. Защото можеше да ми изцеди мозъка като портокал. Но ме пусна.
Ингър затвори вратата зад нас, бавно и почтително.
— На колко години е? — попитах аз.
— Не можете ли да познаете?
Поклатих глава:
— На колко е?
Ингър се усмихна.
— Аз самият съм над седемстотингодишен. Господин Оливър беше вече древен, когато го срещнах.
— По-възрастен е от хиляда години.
— Защо го казвате?
— Срещала съм вампир на около хиляда години. Тя беше страховита, но нямаше такава сила.
Ингър се усмихна.
— Ако желаете да знаете истинската му възраст, следваше да го попитате лично.
Известно време се взирах в ухилената му физиономия. Спомних си къде съм виждала лице като на Оливър. В колежа бях изкарала курс по антропология. Имаше рисунки, които изглеждаха досущ като него. Бяха възстановка на череп на Homo Erectus. Което правеше Оливър на около милион години.
— Боже мили — казах.
— Какво има, госпожице Блейк?
Поклатих глава.
— Не може да е толкова стар.
— Колко точно?
Не исках да го казвам на глас, сякаш така щях да му придам реалност. Милион години. Колко силен може да стане един вампир за един милион години?
Някаква жена тръгна по коридора срещу нас, излизаше някъде от вътрешността на къщата. Крачеше боса, ноктите на краката й бяха боядисани в яркочервено, също като ноктите на ръцете й. Краката й бяха дълги и бледи, но с такъв тип белота, която обещава хубав тен, ако някога излезе на слънце. Косата й стигаше до под кръста, гъста и абсолютно черна. Гримът й бе идеален, устните — червени. Усмихна ми се и видях щръкнали кучешки зъби.
Но не беше вампир. Не знаех какво по дяволите е, но знаех какво не е. Погледнах към Ингър. Той не ми се стори притеснен.
— Не трябва ли да тръгваме? — казах.
— Да — отвърна той, отстъпи към входната врата и аз отстъпих заедно с него. И двамата не сваляхме очи от зъбатата красавица, която се носеше по коридора към нас.
Тя се движеше с течна грация, почти твърде бързо за човешкото око. Ликантропите могат да ходят така, но тя не беше и такава.
Заобиколи Ингър и тръгна към мен. Отказах се от студеното безразличие и хукнах към предната врата. Но тя бе твърде бърза за мен, твърде бърза за който и да е човек.
Жената ме хвана за дясната ръка. Изглеждаше озадачена. Напипваше канията на ножа под мишницата ми. Явно не знаеше какво е това. Точка за мен.
— Какво си ти? — попитах с твърд глас. Не се боях. Яката корава вампироубийца. Аха, да бе.
Жената отвори по-широко уста и облиза с език острите си зъби. Бяха по-дълги от вампирските; никога не би успяла да затвори уста около тях.
— Къде ти отиват зъбите, когато си затвориш устата? — попитах.
Непознатата примигна срещу мен, усмивката изчезваше от лицето й. Пак прокара език по зъбите си и те се прибраха в основата на венците.
— Разтегателни зъби. Страхотно! — казах.
Тя ме погледна много сериозно.
— Радвам се, че ти хареса представлението, но има и още много за виждане! — Зъбите отново се разгънаха. Тя разтвори челюсти почти като в прозявка и зъбите заблестяха красиво на светлината на слънчевите лъчи, които се промъкваха през завесите.
— На господин Оливър няма да му хареса, ако я заплашваш! — обади се Ингър.
— Той става слаб и сантиментален! — Жената заби в ръката ми пръсти, далеч по-силни, отколкото би следвало да са.
Тя все още ме държеше за дясната ръка, така че не можех да бръкна за пистолета. Ножовете отпадаха по същата причина. Може би следваше да нося повече пистолети?
Непознатата изсъска срещу мен — яростна експлозия на въздух, каквато никое човешко гърло не може да издаде. Езикът, който показа, бе раздвоен.
— Исусе Христе, какво си ти?
Тя се разсмя, но звукът вече не бе правилен, може би заради раздвоения език. Зениците й се бяха свили до цепки, а ирисите, както ги гледах, добиха златистожълтеникав цвят.
Дръпнах си ръката, но пръстите на жената бяха като стоманени. Присвих се на пода. Тя спусна надолу ръката ми, но не ме освободи.
Облегнах се на левия си хълбок, свих крака под мен и я ритнах в дясната колянна капачка с цялата си сила. Кракът й поддаде. Непознатата изпищя и падна на пода, но поне ми пусна ръката.
Нещо ставаше с краката й. Те сякаш се срастваха, кожата се разтягаше. Никога не бях виждала подобно нещо и не исках да ми се случва.
— Мелани, какво правиш? — Гласът се разнесе иззад нас. Оливър стоеше в коридора, недалеч от ярката слънчева светлина в дневната. Гласът му звучеше като срутващи се скали и чупещи се дървета. Буря само на думи, но готова да реже и чупи.
Тварта на пода трепна. Долната половина на тялото й ставаше змийска. Някаква змия. Исусе.
— Тя е ламия* — казах тихо. Отстъпих назад, облягайки гръб на външната врата и стиснах с длан дръжката. — Мислех, че са изчезнали!
[* Митично гръцко чудовище; от името му произлиза названието на едноименната област — Бел.пр.]
— Тя е последната — сподели Оливър. — Пазя я до мен, понеже се боя какво би сторила, ако я оставя да прави каквото си иска.
— Кое е животното, което можете да призовавате? — попитах.
Той въздъхна и аз усетих в този звук годините на тъга. Съжаление, твърде дълбоко за да бъде облечено в слова.
— Змиите. Мога да призововавам змиите.
Кимнах.
— Да, бе. — Отворих вратата и излязох заднешком на облятата със слънце веранда. Никой не се опита да ме спре.
Вратата се затвори след мен и след няколко минути излезе Ингър. Беше вцепенен от гняв.
— Много дълбоко се извиняваме заради нея. Тя е животно.
— Оливър трябва да я държи на по-къс повод.
— Опитва се.
Кимнах — знаех за опитването. Опитвай колкото щеш, но това, което можеше да контролира една ламия, можеше да си играе игрички с мен цял ден и аз дори да не го разбера. Колко от вярата и добрите ми намерения бяха истински и колко от тях — сътворени от Оливър?
— Ще ви закарам.
— Ако обичате!
Така си тръгнахме. Срещнала бях първата си ламия и вероятно най-старата жива твар на света. Егати невероятния ден!

31.

Тъкмо отключвах апартамента и телефонът зазвъня. Бутнах вратата с рамо и се хвърлих към слушалката. Вдигнах на петото позвъняване и почти изкрещях:
— Ало?
— Анита? — попита отсреща Рони.
— Аха, аз съм.
— Много си задъхана.
— Трябваше да тичам до телефона. Какво става?
— Спомних си откъде познавам Кал Рупърт.
Отне ми известно време да се сетя за кого говори.
Първата вампирска жертва. Бях забравила, само за миг, че освен всичко друго върви и разследване на убийства. Малко се засрамих от това.
— Разкажи ми, Рони!
— Миналата година поработих за една местна юридическа кантора. Един от адвокатите специализираше оформяне на завещания.
— Знам, че Рупърт е имал завещание. Точно така успях да го намушкам без заповед за екзекуция.
— Но знаеше ли, че Реба Бейкър има завещание при същия адвокат?
— Коя е Реба Бейкър?
— Това вероятно е жената-жертва.
Стомахът ме сви. Улика — истинска жива улика!
— Какво те кара да мислиш така?
— Реба Бейкър е млада, руса и пропусна една среща. Не вдига телефона. Обадих се на работното й място, не се е появявала от два дни.
— Точно времето, откогато е мъртва — кимнах.
— Именно.
— Обади се на сержант Рудолф Стор. Кажи му това, което ми каза и на мен. Използвай името ми, за да се свържеш с него.
— Не искаш ли да го проверим сами?
— Не, в никакъв случай. Това е работа на полицията. Те са добри в това. Нека си заслужат заплатите.
— Мамка му, не си забавна.
— Рони, обади се на Долф. Предай всичко на полицията. Срещнах се с вампирите, които убиват тези хора. Не искаме да им ставаме мишени.
— Какво си направила?
Въздъхнах. Бях забравила, че Рони не знае. Разказах й най-късата версия, която би имала някакъв смисъл.
— Ще ти разкажа всичко по-подробно в събота сутрин, когато тренираме.
— Ще се оправиш ли?
— Поне засега се справям.
— Пази си гърба, става ли?
— Винаги… ти също.
— Явно никога не ме преследва толкова народ, колкото теб.
— За което бъди благодарна! — казах.
— О, благодарна съм! — Тя затвори.
Имахме нещо общо. Може би мотив, като изключим атаката върху мен. Аз не се вписвах в никакъв мотив. Те ме бяха подгонили, за да докопат Жан-Клод. Всички искаха мястото на Жан-Клод. Проблемът беше, че не можеш да абдикираш от трона — можеш само да умреш. Харесваше ми казаното от Оливър, съгласна бях с него, но можех ли да пожертвам Жан-Клод на олтара на здравия разум? По дяволите.
Просто не знаех.

32.

Кабинетът на Бърт беше малък и боядисан в светлосиньо. Той смяташе, че това действа успокоително на клиентите. Аз мислех, че е студен, но пък подхождаше на шефа ми. Той беше метър и осемдесет висок, с широки рамене и телосложение на бивш ръгбист от колежа. Коремът му почваше да поизпъква от многото храна и недостатъчните упражнения, но седемстотиндоларовите му костюми го скриваха. За тези пари костюмът би трябвало да скрие и Тадж Махал.
Той бе загорял, със сиви очи и къса коса, почти бяла. Не от възрастта, това си беше естественият й цвят.
Седях от другата страна на бюрото му по работни дрехи. Червена пола, подходящо сако и блуза, която бе толкова близо до яркочервеното, че се наложи да си сложа малко грим, за да не изглежда лицето ми съвсем призрачно. Сакото бе шито така, че да не личи под него презраменният ми кобур.
Лари седеше на стола до мен в син костюм, бяла риза и синя раирана вратовръзка. Кожата на челото около шевовете му беше разцъфнала в многоцветна синина. Късата му рижава коса не можеше да я скрие.
Изглеждаше така, сякаш някой го е ударил по главата с бейзболна бухалка.
— Можеше да го убият, Бърт — казах.
— Изобщо не е бил в опасност, докато не си цъфнала там. Вампирите са следели теб, не него.
Прав беше, но аз не се предадох.
— Опита се да вдигне трето зомби.
Малките очички на Бърт светнаха.
— Можеш да се справиш с три за една нощ?
Лари имаше достойнството да се престори на притеснен.
— Почти.
Шефът ми се намръщи.
— Какво значи „почти“?
— Значи, че го вдигна, но изгуби контрол над него. Ако не бях там да оправя нещата, щяхме да имаме едно разбесняло се зомби…
Бърт се наведе напред, скръстил ръце на бюрото си и с много сериозен поглед в малките си очички.
— Вярно ли е, Лари?
— Боя се, че да, господин Вон.
— Можело е да стане много лошо, Лари. Разбираш ли?
— Лошо ли? — намесих се. — Можеше да стане истинска катастрофа! Зомбито можеше да изяде някой от клиентите ни!
— Е, Анита, няма нужда да плашиш момчето!
Изправих се:
— О, има!
Бърт ми се намръщи.
— Ако не беше закъсняла, той нямаше да се опита да вдигне последното зомби.
— Не, Бърт. Няма да ме изкараш виновна. Ти си го пратил сам през първата му нощ. Сам, Бърт!
— И той се е справил добре — каза Бърт.
Преборих се с желанието да се разкрещя, защото нямаше да помогне.
— Бърт, той е колежанин на двадесет години. Това за него е проклета практическа задача! Ако го убият заради теб, ще изглежда доста зле.
— Може ли да кажа нещо? — попита Лари.
Отвърнах:
— Не.
Бърт отговори:
— Разбира се.
— Голямо момче съм. Мога да се грижа за себе си.
Щеше ми се да поспоря, но се взрях в сините му очи и не можах да го кажа на глас. Той беше на двадесет. Помнех какво е. На двадесет знаех всичко. Трябваше ми цяла година да разбера, че всъщност не знам нищо. Все още се надявах да науча едно-друго, преди да стана на трийсет, но вече не горях от надежда.
— На колко беше ти, когато започна да работиш за мен? — поинтересува се Бърт.
— Какво?
— На колко беше?
— На двадесет и една, тъкмо бях завършила колежа.
— А ти кога ставаш на двадесет и една, Лари? — попита Бърт.
— През март.
— Виждаш ли, Анита, само няколко месеца по-млад. На същата възраст, на която си била ти.
— Различно е.
— Защо? — попита шефът ми.
Не можах да го изразя с думи. Лари все още имаше живи дядовци и баби. Никога не бе виждал смърт и насилие отблизо и лично. Аз бях. Той беше невинен, а аз от години не бях. Но как да обясниш това на Бърт, без да нараниш чувствата на Лари? Никой двадесетгодишен мъж не обича да му навират носа във факта, че някаква жена знае повече за света, отколкото той. Някои културни предразсъдъци умират трудно.
— Ти ме прати с Мани, не сама.
— Е, и той трябваше да излезе с теб, но ти се занимаваше с полицейските дела.
— Не е честно, Бърт, знаеш, че не е!
Той сви рамене:
— Ако си вършеше работата, той нямаше да остане сам.
— Имаше две убийства. Какво трябва да правя? Кажете много жалко, хора, ама аз трябва да си играя на бавачка за новия съживител? Съжалявам за убийствата.
— Не ми трябва бавачка! — възрази Лари.
И двамата го пренебрегнахме.
— Работиш на пълно работно време към „Съживители“ ООД, тук.
— Водили сме този спор и преди, Бърт!
— Твърде много пъти.
— Ти си ми шеф, Бърт. Прави както сметнеш за добре!
— Не ме изкушавай!
— Хей, хора! — обади се Лари. — Имам чувството, че ме използвате като извинение за караница! Не се увличайте, става ли?
И двамата го погледнахме лошо. Той не отстъпи, просто отвърна на погледа ни. Точка за него.
— Ако не ти харесва как си върша работата, Бърт, уволнявай ме, но спри да ми дърпаш каишката!
Бърт се изправи бавно, като левиатан, надигащ се от вълните.
— Анита…
Телефонът звънна. И тримата го зяпнахме. Шефът ми най-сетне се пресегна и изръмжа:
— Аха, какво има? — послуша около минута и недоволно се обърна към мен: — За теб е! — каза го невероятно мило: — Детектив сержант Стор, по полицейски дела.
Лицето на Бърт бе усмихнато, но и масло в устата му не би се стопило.
Протегнах ръка към телефона, без да кажа и дума. Той ми връчи слушалката. Все още се усмихваше, а малките му сиви очички бяха топли и искрящи. Лош знак.
— Здрасти, Долф, какво има?
— Ние сме в кабинета на адвоката, който ни посочи приятелката ти Вероника Симс. Интересно как първо се е обадила на теб, а не на нас.
— Звънна ви втори по ред, нали така?
— Аха.
— Та какво открихте? — не си дадох труд да понижавам глас. Ако и да те подслушват, само едната страна на разговора не е особено просветляваща.
— Реба Бейкър е мъртвата жена. Идентифицираха я по снимките от моргата.
— Приятен начин да приключиш работната седмица — казах.
Долф пренебрегна изказването ми.
— И двете жертви са били клиенти със завещания. Искали са, ако умрат от вампирско ухапване, да бъдат пронизани с кол и после кремирани.
— На мен ми звучи като мотив — казах.
— Но как вампирите са открили, че имат завещания?
— Това вече е сложен въпрос, Долф. Някой им е казал.
— Знам — отвърна той с отвращение.
Май пропусках нещо.
— Какво искаш от мен, Долф?
— Разпитах всички и се кълна, че до един казват истината. Може ли някой да дава информация и да не помни?
— Питаш ме дали вампир може да си играе умствени игрички така, че предателят да не знае за случилото се?
— Аха.
— Може — отсякох.
— А можеш ли да познаеш кого е хванал вампирът, ако дойдеш дотук?
Погледнах към шефа си. Ако пропуснех още една нощ в разгара на сезона, можеше и да ме уволни. Има дни, в които си мисля, че не ми пука. Този не беше от тях.
— Търси липсващи спомени; часове и дори цели нощи.
— Нещо друго?
— Ако някой е давал сведения на вампирите, може и да не помни, но добър хипнотизатор ще успее да извади на бял свят спомена.
— Адвокатът врещи за права и съдебни заповеди. Имаме заповед само за картотеката му, не и за умовете на хората.
— Питай го дали иска да носи отговорност за тазвечершното убийство, тъй като жертвата ще е негов клиент.
— Тя — адвокатката е жена — уточни Долф.
Колко притеснително и каква съм сексистка!
— Питай я дали ще иска да обясни на семейството на клиентите си защо е попречила на разследването ви.
— Клиентите няма да научат, ако ние не им кажем.
— Така е — съгласих се.
— Е, това ми намирисва на изнудване, госпожице Блейк!
— Обаче не е? — уточних.
— Сигурно си била ченге в предишния си живот — каза сержантът. — Твърде лукава си за друго!
— Благодаря за комплимента!
— Да препоръчаш някой хипнотизатор?
— Алвин Тормунд. Чакай да потърся телефона му… — Извадих тънкия си визитник. Опитвах се да пазя само визитки, с които си правя справка от време на време. Бяхме използвали Алвин при няколко случая на вампирски жертви с амнезия. Дадох номера му на Долф.
— Благодаря, Анита!
— Обади се да ми кажеш какво сте научили. Може и да успея да идентифицирам замесените вампири.
— Искаш ли да дойдеш, когато ги хипнотизираме?
Погледнах към Бърт. Все още бе отпуснат и спокоен. Шефът ми в най-опасното му състояние.
— Не, не се налага. Просто си водете запис. Ако потрябва, ще го прослушам после.
— После може да имаме друго тяло — уточни Долф. Шефът ти пак ли те притиска?
— Аха — съгласих се.
— Искаш ли да поговоря с него? — попита полицаят.
— Не мисля.
— Държи се като истинско копеле, а?
— Не повече от обикновено.
— Добре. Ще се обадя на този Тормунд и ще запиша сеансите. Ще ти се обадя, ако научим нещо.
— Викни ме по пейджъра.
— Ясно. — Той затвори.
Не си дадох труд да си взимам довиждане. Долф не го прави никога.
Връчих слушалката обратно на Бърт. Той я хлопна върху телефона, все още, без да сваля от мен приятния си, заплашителен поглед.
— Трябва ли да излизаш с ченгетата тази нощ?
— Не.
— Как заслужихме тази чест?
— Стига със сарказма, Бърт — обърнах се към Лари. — Готов ли си да тръгваме, хлапе?
— На колко си години? — попита той.
Бърт се ухили.
— Какво значение има? — попитах.
— Просто ми отговори на въпроса, става ли?
Свих рамене.
— Двадесет и четири.
— Само четири години си по-голяма от мен. Не ме наричай хлапе.
Усмихнах се.
— Става, но е по-добре да тръгваме. Имаме мъртъвци за вдигане и пари за печелене! — погледнах към Бърт.
Той се бе облегнал в стола си със скръстени на корема дебели пръсти. Хилеше се.
Искаше ми се да изтрия тази усмивка от лицето му с юмрук. Устоях на желанието. Кой казва, че нямам самоконтрол?

33.

Оставаше един час до изгрев. Времето, когато всички койчовци от Койвил хъркат безгрижно по леглата. Опа, неправилната книга. Когато се случва да стоя будна до зори, започвам малко да бъркам нещата. А аз бях на крак цяла нощ и учех Лари как да бъде добър, законопослушен съживител. Не бях сигурна, че последното ще се хареса на Бърт, но бях убедена, че на мен ми харесва.
Гробището беше малко. Семеен парцел с претенции. Тесен двулентов път заобикаляше хълм и внезапно ей го на, ивица чакъл досами пътя. Имаш секунди да решиш да завиеш и пристигаш. Надгробните камъни се катереха по хълма. Склонът беше толкова стръмен, че сякаш ковчезите се хързулкаха надолу.
Стояхме в мрака, а над главите ни вятърът шушнеше в листата на дърветата. Те растяха нагъсто и от двете страни на пътя. Малкият парцел представляваше само тясно пространство до пътя, но беше добре поддържан. Все още имаше живи членове на семейството да се погрижат за него. Дори и не исках да си представям как се справят гробарите на склона. Сигурно използваха система от макари и въжета, за да не се претъркулват и да не добавят някой и друг труп към картинката.
Последните ни клиенти за нощта току-що бяха потеглили назад към цивилизацията. Бях вдигнала пет зомбита, а Лари — едно. Аха, и две можеше да оправи, но просто ни свърши мракът. Вдигането на зомби не отнема толкова много време, поне за мен, но трябва да включим и преходите. За четири години само веднъж ми се бе случило да имам две зомбита в едно гробище в една и съща нощ. През повечето време човек кара като маниак, за да си изпълни часовете.
Бедната ми колица бе извлачена до сервиза, но застрахователите още не я бяха навестили. Щеше да им отнеме дни или седмици да ми кажат, че е свършена. Нямах и време да наема кола за през нощта, така че Лари караше. Той щеше да върви с мен дори и да имах кола. Аз бях тази, която се цупеше по повод липсата на достатъчно съживители във фирмата, така че аз трябваше да си го обуча. Съвсем честна сделка според мен.
Вятърът виеше в дърветата. Сухи листа прехвърчаха над пътя. Нощта бе изпълнена с тихи, забързани звуци. Бързат, бързат, към… накъде? Към нощта на Вси светии. Човек можеше да вкуси Хелоуин във въздуха.
— Обичам такива нощи — сподели Лари.
Погледнах го. И двамата стояхме с ръце в джобовете и се взирахме в мрака. Радвахме се на вечерта. И двамата бяхме покрити с изсъхнала пилешка кръв. Просто обикновена, нормална нощ.
Пейджърът ми изписука. Високочестотният звук прозвуча много зле в тихата, ветровита нощ. Натиснах копчето. Звукът, слава Богу, спря. Малката лампичка ми освети телефонен номер. Не го разпознах. Надявах се да не е Долф, защото непознат номер по това време на нощта или рано сутринта означаваше поредното убийство. Още един труп.
— Хайде, трябва да се доберем до телефон!
— Кой те вика?
— Не съм сигурна — тръгнах надолу по хълма.
Лари ме последва с въпроса:
— Кой смяташ, че е?
— Вероятно полицията.
— Убийствата, по които работиш?
Погледнах през рамо и си ударих коляното в един надгробен камък. Постоях няколко секунди, затаила дъх, докато болката се разнасяше из тялото ми.
— Мамка му! — казах тихо и прочувствено.
— Добре ли си? — побутна ме по рамото Лари.
Отдръпнах се от ръката му и той я отпусна. Не си падам много-много по безсмисленото докосване.
— Добре съм!
Истината беше, че още ме болеше, но какво от това? Трябваше да се добера до телефон и болката щеше да се пооправи, щом походех с този крак. Честно.
Тръгнах напред, като внимавах да не се натъкна на още нещо.
— Какво знаеш за убийствата?
— Само това, че помагаш на полицията при свръхестествени престъпления и че това те отклонява от съживителската ти работа.
— Бърт ти го е казал.
— Да, господин Вон. Стигнахме до колата.
— Виж, Лари, ако ще работиш за „Съживители“ ООД, забрави за всичките тези господин и госпожа. Ние не сме ти професорите. Ние сме колеги.
Той се усмихна — бял проблясък в мрака.
— Добре, госпож… Анита.
— Така е по-добре. А сега да си намерим телефон!
Подкарахме по „Честърфийлд“ с идеята, че в най-близкото предградие ще се намира и най-близкият телефон. В крайна сметка спряхме пред редица монетни апарати на паркинга до затворен автосервиз. Сервизът сияеше в мрака, но халогенните улични лампи озаряваха телефоните, превръщайки нощта в ден. Насекоми и мушици танцуваха около светлината. Пъргавият, гладък силует на прилеп изплуваше и влизаше в осветения участък, похапвайки насекоми.
Позвъних на номера, а Лари чакаше в колата. Получава точка за дискретност. Телефонът звънна два пъти, след това нечий глас каза:
— Анита, ти ли си?
Беше Ървинг Гризуолд, приятел и репортер.
— Ървинг, какво, по дяволите, правиш по това време на нощта на пейджъра ми?
— Жан-Клод иска да те види тази вечер, веднага. Каза го притеснено и несигурно.
— А защо ти ми предаваш съобщението? — Боях се, че отговорът му няма да ми хареса.
— Аз съм върколак — отвърна той.
— Какво общо има това със ситуацията?
— Не знаеш, значи — Ървинг ми се стори изненадан.
— Какво да знам? — започвах да се ядосвам. Мразя играта на въпроси.
— Животното на Жан-Клод е вълк.
Това обясняваше Стивън Върколака и чернокожата.
— Защо не беше там онази нощ, Ървинг? Откачил те е за малко от каишката?
— Не е честно!
Прав беше. Няма нищо честно.
— Съжалявам, Ървинг. Просто се чувствам виновна, задето ви представих един на друг.
— Аз исках да интервюирам Господаря на града. Получих си интервюто.
— А струваше ли си цената? — поинтересувах се.
— Без коментар.
— Това е моя реплика!
Той се засмя.
— Е, можеш ли да дойдеш до „Циркът на прокълнатите“? Жан-Клод има известна информация за вампира повелител, който те е нападнал.
— Алехандро?
— Същия.
— Е, пристигам колкото се може по-бързо, но ще е почти изгрев, докато се доберем до Речния квартал!
— Говориш в множествено число.
— Тренирам един нов съживител. Той кара… — поколебах се. — Кажи на Жан-Клод да няма гадости тази вечер.
— Кажи му го сама!
— Страхливец.
— Да, госпойце! Ще се видим щом пристигнете. Довиждане!
— Довиждане, Ървинг! — Подържах бръмчащата слушалка още няколко секунди, после затворих. Ървинг беше твар на Жан-Клод, който пък можеше да вика вълците както господин Оливър — змиите. Както Николаос призоваваше плъховете и плъхолаците. Те всички бяха чудовища. Само въпрос на избор на аромат.
Напъхах се отново в колата.
— Нали искаше повечко опит с вампирите? — попитах, докато закопчавах колана си.
— Разбира се — кимна Лари.
— Е, тази вечер ще посъбереш!
— Какво имаш предвид?
— Ще ти обясня по пътя. Нямаме много време до изгрев.
Лари включи на скорост и излезе от паркинга. На слабата светлина на уредите ми се стори изпълнен с желание. Трескав и много, много млад.

34.

„Циркът на прокълнатите“ беше затворен за нощта — или да го наречем утрото? Все още беше тъмно, но докато паркирахме пред склада, на източния хоризонт се забелязваше светлина. Един час по-рано нямаше да си намерим място — дори не много близо до „Циркът“. Но туристите си тръгват, щом вампирите се приготвят да си лягат.
Погледнах към Лари. Лицето му бе оцапано със засъхнала кръв. Моето също. Не ми беше хрумнало досега, че е по-добре първо да намерим къде да се поизмием. Погледнах към източния хоризонт и поклатих глава. Нямаше време. Утрото наближаваше.
Зъбатите клоуни още светеха и се въртяха върху табелата, но танцът им бе уморен. Или може би аз бях уморената…
— Тук върви плътно по петите ми, Лари. Никога не забравяй, че те са чудовища; все едно колко човешки изглеждат, те не са хора. Не си сваляй кръста, не им позволявай да те докосват и не се взирай право в очите им.
— Знам това от училище, изкарал съм два семестъра вампирология.
Поклатих глава.
— Училището е нищо, Лари. Това е реалността. Да четеш по въпроса не те подготвя за истината.
— Имахме гостуващи лектори. Някои от тях бяха вампири.
Въздъхнах и оставих темата. Щеше да се научи от собствен опит. Като всички останали. Като мен самата.
Голямата врата бе заключена. Почуках. Отвориха ми след секунда. На прага стоеше Ървинг. Не се усмихваше. Приличаше на Чичко Тревичко с мека, къдрава коса на венец около ушите и голямо плешиво петно в средата. Обли очила с телени рамки бяха кацнали на облото му носле. Ококори се малко, щом влязохме вътре. Кръвта на тази светлина приличаше на това, което си беше.
— Какво сте правили тази нощ? — попита той.
— Вдигахме мъртъвци — отговорих.
— Това ли е новият съживител?
— Лари Къркланд, Ървинг Гризуолд. Той е репортер, така че всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.
— Хей, Блейк, никога не съм те цитирал, когато си ми забранявала. Признай ми го.
Кимнах:
— Така си е.
— Той ви чака долу — допълни Ървинг.
— Долу ли?
— Почти утро е. Трябва да бъде под земята.
Аха.
— Ясно — казах, но стомахът ме сви силно. Последният път, когато слязох под Циркът, отивах да убивам Николаос. Онази сутрин имаше много убийства. Много кръв. Част от нея беше моя.
Ървинг ни поведе през тихото подземие. Някой дръпна шалтера и лампите започнаха да гаснат. Игрите във фоайето бяха изключени и заключени, върху препарираните животни бяха метнати покривала. Миризмата на пуканки и захарен памук витаеше във въздуха като обонятелен призрак, но и тези аромати бяха приглушени и уморени.
Подминахме къщата на призраците с поставената отгоре вещица в цял ръст, застинала мълчалива и втренчила изпъкналите си очи. Тя беше зелена и имаше брадавица на носа. Никога не съм срещала вещица, която да не изглежда нормално. Те със сигурност не са зелени, а брадавиците винаги могат да се премахнат с операция.
Следваше къщата на огледалата. Тъмното виенско колело се извисяваше над всичко останало. Издекламирах:
— И чувствам се като листо,/ което носи се самотно/ из изоставена банкетна зала/ със светлини угаснали,/ с гирлянди мъртви,/ напусната от всички с изключение на него.
Ървинг се обърна към мен:
— Томас Моор, „Често в спокойната нощ“.
Усмихнах се.
— Не бих се сетила за заглавието дори ако животът ми зависеше от това. Така че приемам твърдението ти на доверие.
— Имам двойна магистратура, журналистика и английска литература.
— Обзалагам се, че второто ти е от полза като репортер — отбелязах.
— Хей, пробутвам по парченце култура винаги, когато мога. — Стори ми се обиден, но знаех добре, че се преструва. Почувствах се по-добре, задето Ървинг се шегуваше с мен. Беше мило и нормално, а тази вечер се нуждаех от всичко мило, до което можех да се докопам.
Оставаше час до изгрев. Какво зло можеше да ми причини Жан-Клод за един час? По-добре да не питам.
Вратата в дъното на залата беше тежка, дървена, с табелка „Само за упълномощен персонал“. Прииска ми се поне веднъж да не съм упълномощена.
Малката стаичка зад нея представляваше просто склад с гола крушка, увиснала от тавана. Втора врата водеше към стълбището. Стълбите бяха почти толкова широки, че и тримата да се наредим един до друг, но не съвсем. Ървинг вървеше пред нас, сякаш имахме нужда от водач. Нямаше накъде другаде да се ходи, освен надолу. Какво пророчество…
Стълбите завиваха остро. Чу се потриване на плат, долових някакво движение. Извадих пистолета си автоматично. Не бе нужно да се мисли — просто трябваха много, ама много упражнения.
— Това няма да ти трябва — възрази Ървинг.
— Ти го казваш.
— Мислех, че Господаря ти е приятел — намекна Лари.
— Вампирите нямат приятели.
— Ами гимназиалните учители? — Зад ъгъла зави Ричард Зийман. Носеше горскозелен пуловер с по-светлозелено и дървеснокафяво, вплетени в него. Пуловерът му стигаше кажи-речи до коленете. На мен щеше да изглежда като рокля. Ръкавите бяха вдигнати над лактите. Джинсите му и чифт бели найки довършваха облеклото.
— Жан-Клод ме прати да ви чакам.
— Защо? — попитах.
Той сви рамене.
— Изглежда нервен. Не съм го разпитвал.
— Умно от твоя страна.
— Да се размърдаме! — настоя Ървинг.
— И ти ми се струваш нервен, Ървинг!
— Той ме вика и аз го слушам, Анита. Аз съм неговото животно.
Посегнах да го хвана за ръката, но той се дръпна.
— Мислех, че мога да минавам за човек, но той ми показа, че съм едно животно. Просто животно.
— Не го оставяй да ти причинява това! — казах.
Ървинг се втренчи в мен с пълни със сълзи очи.
— Не мога да го спра!
— По-добре да се размърдаме. Почти се разсъмна! — каза Ричард.
Стрелнах го гневно с поглед, задето го е казал. Той сви рамене:
— По-добре да не караме Господаря да чака! Знаеш го.
Знаех го и кимнах.
— Прав си. Нямам право да ти се ядосвам.
— Благодаря. Поклатих глава:
— Нека приключваме с това!
— Можеш да прибереш пистолета — подсказа Ричард.
Втренчих се в браунинга. Харесваше ми да го нося в ръка. Като утеха е хиляда класи над плюшеното мече. Прибрах го в кобура. Винаги можех да го извадя и по-късно.
В края на стълбите беше последната врата — по-малка, заоблена и с тежка желязна ключалка. Ключалката издаде добре смазано изщракване и Ричард я бутна напред. Ървинг имаше ключ от вратата на стълбите. Колко бе загазил и можех ли да го измъкна?
— Чакай малко — казах.
Всички се обърнаха към мен. Бях център на внимание. Страхотно.
— Не искам Лари да се среща с Господаря или изобщо да научава кой е той.
— Анита… — поде Лари.
— Не, Лари, два пъти ме нападнаха заради тази информация. Определено е гореща стока. Не ти трябва да я знаеш.
— Не ми трябва защитата ти — възрази той.
— Послушай я! — намеси се Ървинг. — Тя ми каза да стоя далеч от Господаря. Казах й, че мога да се справя и сам. Грешах, ама много грешах!
Лари скръсти ръце на гърдите си и изду упорито бузи.
— Мога да се грижа за себе си!
— Ървинг, Ричард, искам да ми обещаете. Колкото по-малко знае, толкова по-безопасно е за него.
Те и двамата кимнаха.
— На някой пука ли му какво мисля аз? — попита Лари.
— Не — отвърнах.
— Дявол го взел, не съм дете.
— Вие двамата можете да се карате и после — намекна Ървинг. — Господаря ни чака!
Лари понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка.
— Урок номер едно: никога не карай нервен вампир повелител да те чака!
Лари отвори уста да спори, но се спря.
— Добре, ще се караме после.
Не горях от нетърпение и за после, но споровете с Лари дали не прекалявам със закрилата му, са къде-къде по-добри от онова, което се намираше зад вратата. Знаех го. Младият ми колега не беше наясно, но щеше да го научи и нямаше нито един проклет начин да спра този процес.

35.

Таванът се издигаше нагоре в мрака. Тежки завеси от копринена тъкан падаха във водопад от бяло и черно, образувайки стени от плат. Минималистични столове в черно и сребърно образуваха малка групичка, като че събрана на разговори. Масичка за кафе от стъкло и тъмно дърво заемаше средата на стаята. Черна ваза с букет бели лилии представляваше единствената украса. Стаята изглеждаше недовършена, сякаш се нуждаеше от окачени на стените картини. Но как се окачват картини на стени от плат? Сигурна бях, че в крайна сметка Жан-Клод ще се справи.
Знаех, че стаята представлява всъщност огромно пещерообразно хале, издялано в камъка, но единствената следа от него бе високият таван. На пода дори имаше черен килим, мек и подплатен.
Жан-Клод седеше на един от черните столове. Беше се отпуснал в него с кръстосани глезени, сплел пръсти на корема си. Бялата му риза бе простичка — съвсем обикновена, като изключим факта, че отпред беше прозрачна. Редицата копчета, илици и яката бяха плътни, но гръдният кош сияеше гол под тънък тюл. Кръстообразният белег личеше кафяв и ясен на фона на бледата кожа.
Маргьорит седеше в краката му, положила глава на коляното му като послушно куче. Русата й коса и светлорозовият костюм с панталони изглеждаха не на място в черно-бялата стая.
— Преобзавел си — отбелязах.
— Наблегнах на удобствата — отвърна Жан-Клод.
— Готова съм да се срещна с Господаря на града — заявих.
Той се поококори с въпросително изражение.
— Не искам новият ми сътрудник да се среща с него. Самоличността му явно е опасна информация в момента.
Жан-Клод изобщо не помръдна. Просто се взираше в мен, отсъстващо галейки с ръка косата на Маргьорит. Къде беше Ясмийн? В някой ковчег, надлежно завита срещу неизбежното пришествие на утрото.
Той се изправи с едно грациозно движение, оставяйки Маргьорит коленичила до празния стол. Тя изглеждаше недоволна. Усмихнах й се и тя гневно ме стрелна с поглед. Дразненето на Маргьорит беше детинско, но ме накара да се почувствам по-добре. Всеки има нужда от хоби.
Жан-Клод бръсна завесите настрани и разкри мрака. Едва сега осъзнах, че в стаята има дискретно електрическо осветление, идващо непряко от самите стени. Отвъд завесите не се забелязваше нищо, освен блясък на факли. Все едно че зад плата беше целият съвременен свят с удобствата му. А отвъд се намираха камък и огън, и тайни, които е най-добре да прошепнеш в мрака.
— Анита? — подвикна след мен Лари. Изглеждаше несигурен, може би дори уплашен. Но аз извеждах от стаята най-опасната твар в нея. Той щеше да е на сигурно място с Ървинг и Ричард, не смятах, че Маргьорит представлява опасност без Ясмийн на края на каишката.
— Остани тук, Лари, ако обичаш. Ще се върна веднага щом мога.
— Внимавай! — каза той.
Усмихнах се:
— Винаги!
Той се ухили:
— Да бе, сигурно.
Жан-Клод ми махна и аз тръгнах, следвайки жеста на бледата му ръка. Завесата се спусна зад гърба ни, отрязвайки светлината. Мракът се спусна около нас като затворена шепа. Факлите блестяха по стената отсреща, но не можеха да разсеят плътната тъмнина.
Жан-Клод ме поведе през залата.
— Не искаме сътрудникът ти да ни чува! — прошепна той в тъмното, стенейки като вятър, който удря в завесите.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Как, по дяволите, успяваше да го постигне?
— Спести си ефектите за някой, когото ще впечатлиш.
— Смели слова, ma petite, но усещам между устните си сърцебиенето ти… — последното той дъхна върху кожата ми, сякаш устните му пролазиха върху основата на врата ми. Настръхнах.
— Ако искаш да си играеш игрички до след изгрев, аз нямам против, но Ървинг ми каза, че имаш информация за вампира, който ме нападна. Така ли е или това е лъжа?
— Никога не съм те лъгал, ma petite!
— О, стига!
— Частичната истина не е същото като лъжата.
— Предполагам, това зависи от мястото, на което си — казах.
Той оцени извода ми с кимване.
— Да седнем ли до онази стена, извън обсега на слушателите?
— Добре.
Той коленичи в малка локва светлина от факла. Светлината бе предназначена за мен и аз я оценявах. Но нямаше смисъл да му го казвам.
Седнах срещу него, опряла гръб на стената.
— Та, какво знаеш за Алехандро?
Жан-Клод се взираше в мен със странно изражение.
— Какво? — попитах.
— Разкажи ми всичко, случило се снощи, ma petite, всичко за Алехандро.
Така изразено, напомняше твърде много на заповед за моя вкус, но в очите и изражението му имаше нещо — неловкост, почти страх. Което бе глупаво. Защо Жан-Клод би се страхувал от Алехандро? Наистина защо? Казах му всичко, което помнех.
Изражението му стана преценяващо-безизразно, прелестно и нереално като картина. Цветовете все още присъстваха, но животът, движенията бяха изчезнали. Той сложи пръст между устните си и бавно го напъха навътре. Извади го бляскав под светлината. Протегна към мен този мокър пръст. Дръпнах се назад.
— Какво се опитваш да направиш?
— Да избърша кръвта от бузата ти. Нищо повече.
— Не мисля така!
Вампирът въздъхна — едва доловим звук, който се плъзна по кожата ми като полъх.
— Правиш всичко толкова трудно!
— Радвам се, че забелязваш.
— Трябва да те докосна, ma petite. Смятам, че Алехандро ти е причинил нещо.
— Какво?
Той поклати глава.
— Нещо невъзможно.
— Без гатанки, Жан-Клод!
— Смятам, че ти е сложил белег.
Втренчих се в него.
— Какво имаш предвид?
— Белязал те е, Анита Блейк, белязал те е с първия знак, също като мен.
Поклатих глава.
— Това не е възможно. Двама вампири не могат да делят един и същ човешки слуга.
— Именно — каза той и се премести към мен. — Нека изпробвам теорията си, ma petite, моля те!
— Какво означава това изпробване?
Жан-Клод каза нещо тихо и грубо на френски. Никога не го бях чувала да ругае.
— След изгрев е и съм уморен. Въпросите ти ще накарат нещо просто да се разтегне за цял ден — в гласа му долових истински гняв, но под него се криеха умора и намек за страх. Страхът ме изплаши. От него се очакваше да бъде непоклатимо чудовище. Чудовищата не се боят от други чудовища.
Въздъхнах. Дали не беше по-добре да приключваме, бум и чао? Може би.
— Добре, в интерес на времето. Но ми дай някаква представа какво да очаквам. Знаеш, че не обичам изненади.
— Трябва да те докосна, за да потърся първо моите белези, след това и неговия. Не би следвало така лесно да те изпие с поглед. Това не е следвало да става.
— Хайде да свършваме! — казах аз.
— Докосването ми толкова отвратително ли е за теб, че трябва да се подготвиш, все едно ще боли?
Тъй като точно това и правех, не бях сигурна какво да кажа.
— Просто го направи, Жан-Клод, преди да си променя мнението!
Той отново пъхна пръст между устните си.
— Налага ли се да го правиш по този начин?
— Ма petite, моля те!
Притиснах се към студената каменна стена.
— Добре, няма да те прекъсвам повече!
— Добре… — Той коленичи пред мен. Плъзна пръст по дясната ми буза, оставяйки мокра линия по кожата ми. Изсъхналата кръв бе грапава под допира му. Той се наведе към мен, сякаш щеше да ме целуне. Облегнах ръце на гърдите му, за да го спра да не ме докосне. Кожата му беше твърда и гладка под тънката тъкан на ризата.
Дръпнах се и си ударих главата в стената.
— По дяволите!
Той се усмихна, очите му блестяха сини под светлината на факлата.
— Вярвай ми! — Пристъпи напред, устните му почти докосваха устата ми. — Няма да те нараня! — прошепна топло облаче въздух между моите устни.
— Аха, да — казах, но думите ми излязоха тихи и несигурни.
Устните му докоснаха моите, след това се притиснаха нежно към устата ми. Целувката премина от устата към бузата ми. Устните му бяха меки като коприна, нежни като листенца на маргаритка, горещи като слънце по обед. Спуснаха се по кожата ми, докато устата му не се поколеба над пулса на шията ми.
— Жан-Клод?
— Алехандро е бил жив, когато ацтекската империя е била само мечта… — прошепна той до кожата ми. Бил е сред приветстващите испанците и е гледал падането на ацтеките. Оцелял е там, където другите са загинали или са полудели… — Езикът му изскочи, горещ и сладък.
— Спри! — бутнах го. Сърцето му тупкаше срещу дланите ми. Вдигнах ръце нагоре към гърлото му. Пулсът на вената затуптя срещу пръстите ми. Притиснах палец към единия му гладък клепач.
— Мръднеш ли, губиш окото — казах. Гласът ми бе натежал от паника и нещо по-лошо… похот.
Допирът на тялото му до моето, под ръцете ми, устните му ме докосват… някаква скрита част от мен го искаше. Искаше го. Е, обземаше ме похот спрямо Господаря, и какво от това? Нищо ново. Очната му ябълка трептеше под палеца ми и се запитах дали бих могла да го сторя. Можех ли да извадя едно от тези полунощно-сини очи? Можех ли да го ослепя?
Устните му се притиснаха към кожата ми. Зъбите му я докоснаха, острите връхчета на кучешките подраскаха по гърлото ми. И внезапно отговорът стана „да“. Приготвих се да натисна навътре, но той изчезна като сън… като кошмар.
Жан-Клод стоеше пред мен, загледан надолу с напълно тъмни очи, без следа от бяло. Устните му бяха изтеглени назад и разкриваха влажните бляскави зъби. Кожата му бе бяла като мрамор, сякаш сияеше изотвътре, и въпреки това бе прекрасен.
— Алехандро ти е нанесъл първия белег, ma petite. Споделяме те. Не знам как се е получило, но е така. Още два белега и ти си моя. Още три и си негова. Няма ли да е по-добре да си моя?
Той коленичи отново пред мен, но внимаваше да не ме докосне.
— Копнееш за мен, както жената копнее за мъж. Не е ли това по-добре, отколкото някой непознат да те вземе насила?
— Не си ме молил за разрешение за първите два белега. Не са положени с мое знание.
— Сега ти искам разрешение. Нека споделя с теб третия белег.
— Не.
— Би предпочела да служиш на Алехандро?
— Няма да служа никому — казах.
— Това е война, Анита! Не можеш да останеш неутрална!
— И защо не?
Вампирът се изправи и тръгна да обикаля в стегнат кръг.
— Не разбираш ли? Убийствата са предизвикателство към властта ми и белезите му са още едно предизвикателство. Той ще те отнеме от мен, ако успее.
— Не ти принадлежа, нито пък на него.
— Какво ли не съм опитвал, за да те накарам да повярваш, да приемеш… той просто ще те насили да го преглътнеш.
— Значи съм в разгара на война за надмощие между немъртвите заради белезите ти?
Той примигна, отвори уста и я затвори. Накрая каза:
— Да.
Изправих се.
— Много благодаря! — подминах го. — Ако имаш още някакви сведения за Алехандро, прати ми писмо.
— Това няма да премине само защото ти се иска!
Спрях пред завесата.
— По дяволите, знам. Дълго време съм копняла да се отърва от теб.
— Ще ти липсвам.
— Не се ласкай!
— А ти не се самозаблуждавай, ma petite! Аз бих ти дал партньорство. Той ще ти даде робство.
— Ако наистина вярваш в тези глупости за партньорството, не би ми нанесъл насила първите два белега. Щеше да ме попиташ. Доколкото знам, третият белег не може да бъде поставен без мое съдействие… погледнах го изпитателно. — Така е, нали? Нуждаеш се от помощта ми за третия белег или нещо такова. Различен е от първите два. Нали, кучи син такъв!
— Третият белег без твоята… помощ би бил като изнасилването спрямо правенето на любов. Ще ме мразиш цяла вечност, ако ти го наложа насила.
Обърнах му гръб и сграбчих завесите.
— Правилно си схванал.
— Алехандро няма да се интересува дали го мразиш. Той иска само да ме нарани. Няма да ти иска разрешение. Просто ще те вземе.
— Мога да се грижа за себе си.
— Като онази вечер ли?
Алехандро ме бе омаял, а аз дори не разбрах. Каква защита имах срещу нещо като това? Поклатих глава и дръпнах завесата. Светлината бе толкова ярка, че ме заслепи. Стоях в блясъка, чакайки очите ми да се приспособят. Студеният мрак полъхваше в гърба ми. След него светлината бе гореща и пронизваща, но всичко бе по-добро от шепота в нощта. Заслепена от светлината или заслепена от мрака — бих избрала светлината.

36.

Лари лежеше на пода, а главата му бе приклещена в скута на Ясмийн. Тя държеше и китките му. Маргьорит притискаше тялото му под себе си. Ближеше кръвта по лицето му с дълги, страстни тласъци на езика. Ричард лежеше сгърчен, по лицето му се стичаше кръв. На пода имаше още нещо. Гърчеше се и се движеше. Сива козина изби по него като вълна. Една ръка посегна към тавана, после се отпусна като умиращо цвете, костите блестяха, стрелкайки се нагоре през плътта. Пръстите се свиха, плътта заля парчетата голо месо. Толкова много разранена плът и нито капка кръв. Костите влизаха и излизаха с мокри, всмукващи звуци. Капки чиста течност окъпаха черния килим. Но нямаше кръв.
Извадих браунинга и пристъпих така, че да мога да го насоча по средата между Ясмийн и нещото на пода. Стоях с гръб към завесата, но се отдръпнах. Твърде лесно бе някой да се пресегне през нея.
— Пусни го, веднага!
— Не съм го наранила! — каза Ясмийн.
Маргьорит се отпусна върху Лари, стисна с длан слабините му и започна да ги масажира.
— Анита! — очите му бяха ококорени, кожата — бледа, луничките изпъкваха като мастилени петна.
Стрелях на сантиметри от главата на Ясмийн. Звукът бе остър и остави ехо. Ясмийн изръмжа срещу мен.
— Мога да му разкъсам гърлото преди да натиснеш отново този спусък!
Прицелих се в главата на Маргьорит, точно под едното й синьо око.
— Убиеш ли го, и тя заминава. Готова ли си на тази размяна?
— Ясмийн, какво правиш? — Жан-Клод влезе зад гърба ми. Стрелнах го с поглед и отново се съсредоточих върху Маргьорит. Той не представляваше опасност за момента.
Тварта на пода се надигна на четири нестабилни крака и се отърси като куче след баня. Беше огромен вълк. Гъста сиво-кафява козина покриваше животното, пухкава и суха, сякаш вълкът бе наскоро изкъпан и изсушен със сешоар. На пода имаше гъста локва течност. Наоколо се валяха парчета дрехи. Вълкът бе изникнал от бъркотията новооформен и прероден.
Чифт обли очила с телени рамки бяха спретнато сгънати на стъклената масичка за кафе.
— Ървинг?
Вълкът издаде тихо полуизръмжаване-полуизджафкване. Това „да“ ли беше?
Винаги съм знаела, че Ървинг е върколак, но да видиш такова нещо на живо е съвсем различно. Точно до този миг не бях вярвала — не и наистина. Втренчена в светлокафявите очи на вълка, вече вярвах.
Маргьорит вече лежеше на земята до Лари. Бе обвила ръце около гърдите му и крака около кръста му. По-голямата част от тялото й бе скрита зад него, защитена.
Бях загубила твърде много време да зяпам в Ървинг. Не можех да застрелям Маргьорит, без да рискувам живота на младежа. Ясмийн бе коленичила зад двамата, стиснала в едната си ръка кичур от косата на Лари.
— Ще му счупя врата.
— Няма да го нараниш, Ясмийн! — каза Жан-Клод. Стоеше до масичката за кафе. Вълкът пристъпи към него, ръмжейки тихо. Вампирът леко го погали по главата.
— Отзови кучетата си, Жан-Клод, или този тук умира! — Вампирката изпъна гърлото на Лари в права бледа линия, за да подчертае намеренията си. Лепенката, прикриваща вампирското ухапване от снощи, бе махната. Езикът на Маргьорит се стрелна навън, докосвайки опънатата кожа.
Обзалагах се, че мога да застрелям Маргьорит в челото, докато тя облизва шията на Лари, но Ясмийн можеше — и щеше — да му счупи врата. Не можех да поема този риск.
— Направи нещо, Жан-Клод! — казах. — Ти си Господар на града. Предполага се тя да следва заповедите ти.
— Да, Жан-Клод, заповядай ми!
— Какво става тук, Жан-Клод? — попитах.
— Тя ме изпитва.
— Защо?
— Ясмийн иска да бъде Господар на града. Но не е достатъчно силна.
— Бях достатъчно силна да направя така, че ти и слугата ти да не чуете писъците на този тук. Ричард те викаше, а ти не чу нищо, защото го криех от теб.
Ричард стоеше точно зад Жан-Клод. Кръвта бликаше от ъгълчето на устата му. На дясната му буза имаше малка резка, от която надолу по лицето му също се стичаше кръв.
— Опитах се да я спра!
— Не си се постарал достатъчно — каза Жан-Клод.
— Хайде да спорите помежду си после — предложих. — Точно сега имаме проблем!
Ясмийн се засмя. Звукът полази по гърба ми като че ли някой бе изсипал кутия с червеи. Потреперих и точно там и тогава реших, че първо ще застрелям Ясмийн. Да проверим дали вампирът повелител наистина може да е по-бърз от куршум.
Тя пусна Лари със смях и се изправи. Маргьорит все още се притискаше към него. Той се надигна на четири крака под яхналата го като кон жена, все още обвила го с ръце и крака. Тя се смееше и го целуваше по врата.
Ритнах я в лицето с все сили. Тя се плъзна от Лари и остана замаяна на пода. Ясмийн се втурна напред и я прострелях в гърдите. Жан-Клод ме удари по ръката и изстрелът се отклони.
— Тя ми трябва жива, Анита!
Дръпнах се встрани от него.
— Тя е луда!
— Да, но му трябва съдействието ми да се бие с другите повелители! — каза Ясмийн.
— Ще те предаде, ако може — подчертах.
— Въпреки това ми трябва.
— Ако не можеш да контролираш Ясмийн, то как, по дяволите, смяташ да се биеш с Алехандро?
— Не знам — призна вампирът. — Това ли искаше да чуеш? Нямам представа.
Лари все още бе свит в краката ни.
— Можеш ли да станеш?
Той ме погледна с блеснали от непроляти сълзи очи. Използва един от столовете, за да се хване и за малко да падне. Стиснах го за ръката, все още, без да прибирам пистолета си в кобура.
— Хайде, Лари, да се махаме оттук!
— Звучи ми страхотно! — каза го останал без дъх, опитвайки се да не заплаче.
Проправихме си път до вратата. Аз все още му помагах да ходи, а с пистолета си се опитвах да заплашвам всички в стаята.
— Върви с тях, Ричард! Погрижи се да стигнат спокойно до колата им. И не ме проваляй отново, както стори днес!
Ричард пренебрегна заплахата и ни заобиколи, за да отвори вратата. Минахме през нея, без да обръщаме гръб на вампирите или върколака. Когато вратата се затвори, изпъшках — а дори не знаех, че съм затаила дъх.
— Вече мога да ходя — каза Лари.
Пуснах ръката му. Той се облегна на стената, но иначе изглеждаше добре. Първата бавна сълза се спусна по бузата му.
— Махни ме оттук!
Прибрах си пистолета. Вече нямах полза от него. И двамата с Ричард се престорихме, че не виждаме сълзите на Лари. Той плачеше съвсем тихо. Ако човек не гледаше право в него, нямаше да знае, че плаче.
Опитах се да измисля какво да кажа, нещо. Но какво да бъде? Той беше видял чудовищата и те го бяха изплашили до смърт. Бяха изплашили до смърт и мен. Плашеха до смърт абсолютно всички. Сега вече Лари го знаеше. Може би си струваше болката. А може би не.

37.

Ранната утринна светлина се стелеше тежка и златна по улицата навън. Въздухът бе студен и мъглив. Оттук реката не се виждаше, но можеше да се усети онова чувство за вода във вятъра, което прави всеки дъх по-пресен и по-чист.
Лари извади ключовете на колата си.
— Можеш ли да караш? — попитах.
Той кимна. Сълзите бяха изсъхнали на тънки ивички по бузите му. Не си бе дал труд да ги избърше. Вече не плачеше. Беше мрачен като смъртта и все пак изглеждаше като прерасъл Хауди Дуди. Отвори вратата си и влезе в колата, като се наведе да отключи вратата откъм пътника.
Ричард стоеше отсреща. Студеният вятър развяваше косата пред лицето му. Прокара пръсти през нея, за да я отметне назад. Жестът беше болезнено познат. Филип винаги правеше така. Ричард ми се усмихна и усмивката му не бе като на Филип. Беше блестяща и открита, и в кафявите му очи нямаше стаено нищо.
Кръвта в ъгълчето на устата и на бузата му бе започнала да засъхва.
— Махай се, докато можеш, Ричард! — казах.
— Откъде?
— Ще има война на немъртвите. Не искаш да останеш в капан помежду им.
— Не смятам, че Жан-Клод би ми позволил да си ида ей тъй — отвърна той. Все още се усмихваше, когато го каза. Не можех да реша дали е по-красив усмихнат или сериозен.
— Хората не се справят особено добре в кюпа с чудовища, Ричард. Махай се, ако можеш.
— Ти си човек.
Свих рамене.
— Мнозина биха поспорили с теб.
— Не и аз… — Той посегна да ме докосне. Останах на място и не се отместих. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по бузата ми, топли и много живи.
— Ще се видим в три следобед, освен, ако няма да си прекалено уморена!
Поклатих глава и дланта му се смъкна от лицето ми.
— Няма да го пропусна — казах.
Той отново се усмихна. Вятърът вееше кичур през лицето му. Аз лично си държа косата отпред достатъчно късо подстригана, за да не ми влиза в очите, поне през повечето време. Подстригването на пластове е страхотно нещо.
Отворих вратата откъм пътника.
— Ще се видим следобед.
— Ще ти донеса и костюма.
— Като каква ще съм издокарана?
— Като булка от Гражданската война — уточни Ричард.
— Това включва ли кринолин?
— Вероятно.
Намръщих се.
— А ти какъв ще бъдеш?
— Конфедеративен офицер.
— Значи ще имаш право да носиш панталони — констатирах.
— Съмнявам се, че роклята ще ми стане.
Въздъхнах.
— Не, че не съм ти благодарна, Ричард, но…
— Кринолините не са ти по вкуса?
— Никак даже.
— Моето предложение включваше изподраскване и цялата кал, през която успеем да пропълзим. Партито беше твоя идея.
— Бих се измъкнала от него, ако имаше как.
— Може и да си струва целия труд само за да те видя издокарана. Имам чувството, че това е рядък момент!
Лари се наведе над седалката и се обади:
— Може ли да тръгваме? Имам нужда от цигара и малко сън!
— Идвам веднага! — обърнах се отново към Ричард, но внезапно не знаех какво да кажа. — Ще се видим после!
Той кимна.
— После.
Седнах в колата и Лари подкара, преди дори да си закопчая колана.
— Накъде бързаме?
— Искам да се махна колкото се може по-далеч от това място!
Погледнах партньора си. Беше пребледнял.
— Добре ли си?
— Не, не съм добре! — той също ме погледна с блеснали от гняв сини очи. — Как може да си толкова спокойна след всичко, което се случи?
— И ти беше спокоен след снощи. А снощи те ухапаха.
— Това е различно — възрази той. — Тази жена смучеше ухапването. Тя… — Той стисна волана толкова здраво, че ръцете му се разтрепериха.
— Беше наранен по-зле снощи. Какво прави събитието по-лошо?
— Снощи беше насилие, но не беше… извратено. Вампирите снощи искаха нещо. Името на Господаря. Тази днес не искаше нищо, просто беше…
— Жестока? — подсказах аз.
— Да, жестока.
— Те са вампири, Лари. Не са хора. Не следват същите правила.
— Тя щеше да ме убие тази нощ, просто ей така.
— Да, напълно възможно — съгласих се.
— Как можеш да издържаш да се мотаеш около тях?
Свих рамене.
— Това ми е работата.
— И моя също.
— Не е наложително да става, Лари. Просто откажи да работиш по вампирските случаи. Повечето съживители го правят.
Той поклати глава.
— Не, няма да се предам!
— Защо? — попитах.
Дълго време Лари не продума. Подкара по 270-та на юг.
— Как можеш да говориш за среща този следобед след случилото се току-що?
— Човек трябва да си има и личен живот, Лари. Ако допуснеш този бизнес да те изяде жив, никога няма да успееш… — огледах физиономията му. — А ти изобщо не отговори на въпроса ми!
— Кой въпрос?
— Защо не искаш да се откажеш от идеята да ставаш вампироубиец?
Лари се поколеба, съсредоточен върху шофирането. Внезапно заизглежда много занитересуван от насрещните коли. Преминахме под железопътен мост, от двете ни страни имаше складове. Много от прозорците им бяха счупени или липсваха. По колоните на моста се стичаше ръжда.
— Хубав квартал в града — каза той.
— Избягваш въпроса. Защо?
— Не искам да говоря за това.
— Попитах те за семейството ти; каза, че всички са още живи. Ами приятелите ти? Изгубил си приятел заради вампирите?
Той ме стрелна с кос поглед.
— Защо питаш?
— Познавам признаците, Лари. Решен си да убиваш чудовищата, защото им имаш зъб, нали?
Той присви рамене и се втренчи право напред. Мускулите на челюстите му се свиваха и разпускаха.
— Кажи ми, Лари! — настоях.
— Градчето, откъдето идвам е малко, само хиляда и петстотин жители. Докато бях в колежа през първата си година, дванадесет души били убити от глутница вампири. Всъщност не ги познавах — нито един от тях. Е, познавах ги колкото да ги поздравя, но това е всичко.
— Давай нататък!
Той ме погледна.
— Отидох на погребенията по време на коледната ваканция. Всички тези ковчези, всички тези семейства… Баща ми беше лекар, но не можа да им помогне. Никой не можеше да им помогне!
— Помня случая — казах. — Елбърт, Уисконсин, преди три години, нали така?
— Да, откъде знаеш?
— Дванадесет души са доста висок резултат за един-единствен вампир. Попадна във вестниците. За тази задача наеха ловеца на вампири Брет Колби.
— Никога не съм го виждал, но родителите ми разказаха за него. Превърнаха го в каубой, препуснал в града да победи лошите типове. Той издири и уби пет вампира. Помогна на града, когато никой друг не можеше.
— Ако просто искаш да помагаш на хората, Лари, стани социален работник или лекар.
— Аз съм съживител, имам вродена устойчивост към вампирите. Мисля, че Бог ме е предопределил да ги преследвам.
— Леле майко, Лари, не тръгвай на свещен кръстоносен поход, ще свършиш в ковчег!
— Можеш да ме научиш.
Поклатих глава:
— Лари, това не е нещо лично. Не може да бъде лично. Ако допуснеш емоциите да ти се пречкат, или ще те убият, или ще откачиш напълно.
— Ще се науча, Анита!
Втренчих се в профила му. Изглеждаше толкова упорит.
— Лари… — спрях се. Какво да му кажа? Какво вкарва всеки един от нас в този бизнес? Може би мотивите му не бяха по-лоши от моите собствени, а може и да бяха по-добри. Не беше само от любов към убийството, като при Едуард. А и небесата знаеха, че се нуждаех от помощ. Просто вампирите бяха твърде много за добрата стара Анита.
— Добре, ще те науча, но прави каквото ти казвам, когато ти го казвам. Без спорове!
— Както кажеш, шефе! — Той ми се ухили за миг, после се обърна отново към пътя. Изглеждаше целеустремен и облекчен, и млад.
Всички сме били млади някога. Това преминава, също като невинността и усещането за честна игра. Единственото, което остава накрая е добрият инстинкт за оцеляване. Можех ли да науча Лари на това? Можех ли да го обуча как да оцелява? Моля те, Боже, нека да го науча, и не допускай той да умре заради мен!

38.

Лари ме свали пред жилищната ми сграда в 9:05. Времето ми за лягане бе минало. Взех си спортния сак от задната седалка. Не исках да изоставям съживителското си оборудване. Заключих и затворих вратата, след това се облегнах на колата.
— Ще се видим тази вечер в пет, пак тук, Лари. Ти си ми назначен за шофьор, докато не си взема нова кола.
Той кимна.
— Ако закъснея да се прибера, не допускай Бърт да те прати сам, става ли?
Той ме погледна. Лицето му все още бе озарено от някакви дълбоки размисли, които не можех да разгадая.
— Мислиш, че не мога да се справя сам ли?
Знаех, че не може самичък, но не го казах на глас.
— Това е едва втората ти нощ в занаята. Дай и на себе си, и на мен малко време. Ще те науча как се ловят вампири, но главната ни задача е да вдигаме мъртъвците. Опитай се да не го забравяш!
Той кимна.
— Лари, ако имаш кошмари, не се тревожи. И аз понякога имам.
— Да, бе — каза той. Включи колата на скорост и аз трябваше да се дръпна от вратата. Предполагам, че не искаше да говори повече, но аз исках да е подготвен, ако простите думи могат да подготвят някого за това, което правим.
Някакво семейство се товареше в сив ван с климатик и пикник каравана. Мъжът се усмихна.
— Надали ще имаме още много дни като този!
— Май сте прав! — Приятен безцелен разговор, какъвто се води с хора, които не познаваш по име, но чиито лица все виждаш. Бяхме съседи, така че си казвахме „здрасти“ и „довиждане“, но нищо повече. Точно така ми харесваше. Когато се прибирах у дома, не исках някой да намине да вземе на заем чаша захар.
Единственото изключение, което допусках, беше госпожа Прингъл, а тя разбираше нуждата ми от уединение.
Апартаментът бе топъл и тих отвътре. Заключих вратата и се облегнах на нея. У дома, ах! Метнах коженото яке на облегалката на дивана и надуших парфюм. Беше цветен и деликатен, с допълнителен привкус, какъвто притежават само много скъпите аромати. Не беше от моите.
Извадих браунинга и облегнах гръб на вратата. Един мъж излезе иззад ъгъла на трапезарията. Беше висок, слаб, с късо подстригана отпред и дълга отзад черна коса, последна мода. Просто си стоеше, облегнат на стената, с кръстосани на гърдите ръце и усмивка.
Втори мъж излезе иззад дивана — по-нисък, по-мускулест, рус и усмихнат. Той седна така, че да му виждам ръцете. Явно не носеха оръжия, или поне не виждах такива.
— Кои, по дяволите, сте вие?
Висок чернокож излезе от спалнята. Имаше спретнати мустаци и криеше очите си зад тъмни очила.
Ламията вървеше зад него. Беше в човешка форма, със същата червена рокля, както и вчера. Днес носеше червени сандали на висок ток, но нищо друго не се бе променило.
— Чакахме ви, госпожице Блейк.
— Кои са мъжете?
— Моят харем.
— Не ви разбрах?
— Те са моя собственост! — Ламията прекара червените си нокти по ръката на чернокожия, достатъчно силно да остави тънка кървава следа. Той продължи да се умихва.
— Какво искате?
— Господин Оливър иска да ви види. Прати ни да ви доведем.
— Знам къде е къщата му. Мога и сама да шофирам дотам.
— О, не, наложи се да се преместим — каза гостенката ми, пристъпвайки с полюляваща се походка в стаята. — Някакъв гаден ловец на глави се опита да убие Оливър вчера.
— Какъв ловец на глави? — Едуард ли е бил?
Ламията махна с ръка.
— Така и не ни запознаха официално. Оливър не ме остави да го убия, така че той избяга, а ние се преместихме.
Звучеше разумно, но…
— Къде е той сега?
— Ще ви заведем при него. Отвън ни чака кола.
— Защо Ингър не дойде да ме вземе?
Тя сви рамене.
— Оливър дава заповедите, а аз ги следвам… Странна гримаса пролази по лицето й: омраза.
— Откога ти е господар?
— Твърде отдавна — каза тя.
Огледах ги всичките, все още с оръжие в ръка, но без да се прицелвам в никого. Не бяха се опитали да ме наранят. Защо тогава не исках да прибера пистолета? Защото бях видяла в какво се превърна ламията и то ме уплаши.
— И защо Оливър има нужда от мен толкова скоро?
— Иска отговора ви.
— Още не съм решила дали да му предам Господаря на града.
— Знам само, че ми каза да ви доведа. Ако не успея, ще се ядоса. Не искам да ме наказват, госпожице Блейк моля ви, елате с нас.
Как ли се наказва ламия? Имаше само един начин да науча.
— И как те наказва той?
Ламията ме зяпна.
— Това е много личен въпрос.
— Не исках да прозвучи така.
— Забрави! — Тя се залюля към мен. — Е, тръгваме ли? — и спря точно пред мен, достатъчно близо да я пипна.
Започвах да се чувствам глупаво с пистолет в ръка, така че го прибрах. Никой не ме заплашваше. Новаторски подход.
По принцип бих предложила да ги следвам с моята кола, но колата ми бе труп. Така че… ако исках да се видя с Оливър, трябваше да тръгна с тях.
Исках да се срещна с Оливър. Не бях готова да му предам Жан-Клод, но имах желание да му предам Алехандро. Или поне да го привлека на помощ срещу него. Исках също да знам дали Едуард се е опитал да го убие. Не сме толкова много в занаята. Кой друг би могъл да бъде?
— Добре, да вървим! — казах. Взех си коженото яке от дивана и отворих вратата. Махнах им на всички да излизат. Излязоха безмълвно, ламията вървеше последна.
Заключих вратата зад нас. Те ме изчакаха любезно в коридора. Ламията хвана под ръка високия чернокож. Усмихна се:
— Момчета, единият от вас да подаде ръка на дамата!
Русият и чернокосият се извърнаха да ме погледнат. Чернокосият се усмихна. Не бях виждала толкова много усмивки, откакто си купих последната употребявана кола.
И двамата ми предложиха ръце, като в стар филм.
— Съжалявам, момчета, но нямам нужда от ескорт!
— Дресирала съм ги да бъдат джентълмени, госпожице Блейк; възползвайте се от това. Напоследък се срещат твърде малко истински господа.
Не можех да не се съглася, но все пак не се нуждаех от помощ, за да сляза по стълбите.
— Оценявам го, но нямам нужда!
— Както обичате, госпожице Блейк! — Тя се извърна към двамата мъже. — Вие двамата да се грижите специално за госпожицата! — И пак заговори на мен: Истинската жена винаги трябва да има повече от един мъж!
Преборих се с желанието да свия рамене.
— Както кажеш!
Тя се усмихна сияйно и се понесе надолу по коридора, подкрепяна от ръката на кавалера си. Двамата други тръгнаха след мен. Ламията заговори през рамо:
— Роналд, този тук, е моят специален хубавец. Него не го деля, съжалявам!
Усмихнах се.
— Няма проблем, аз не съм алчна!
Тя се засмя — високочестотен приятен звук с намек за кикот в него.
— Не била алчна… Това беше майсторски удар, госпожице Блейк — или мога да те наричам Анита?
— Анита става.
— Тогава ти ми казвай Мелани.
— Добре — съгласих се. Последвах нея и Роналд надолу по коридора. Русокоско и Усмивчо витаеха от двете ми страни, да не би да се спъна и да си ударя пръста. Никога не бихме могли да слезем по стълбите, без един от нас да падне.
Обърнах се към Русокоско.
— Реших да те хвана под ръка! — а на Усмивчо казах: — Може ли да ни осигуриш малко пространство, а?
Той се намръщи, но отстъпи назад. Пъхнах лявата си ръка в очакващата ме сгъвка на лакътя на Русокоско. Мишницата му пружинираше под дланта ми. Не знам дали се стягаше или си беше толкова мускулест по природа. Но все пак слязохме безопасно по стълбите със самотния Усмивчо, тътрещ се след нас.
Ламията и Роналд ни чакаха до голям черен „Линкълн Континентал“. Роналд отвори вратата за ламията, след това се пъхна на мястото на шофьора.
Усмивчо се втурна да ми отвори вратата. Откъде знаех, че ще го направи? Обикновено се оплаквам от подобни неща, но цялата история бе твърде странна. Ако днес най-лошото, което ме сполетеше, беше, че вратите ми се отварят от прекомерно старателни мъже, значи всичко беше наред.
Русокоско се намърда до мен, намествайки ме в средата на седалката. Другият бе заобиколил и влизаше от отсрещната страна. Така че оставах притисната в сандвич между тях. Не се изненадах много.
Ламията на име Мелани се обърна на седалката си и облегна брадичка на рамото си.
— Чувствай се свободна да се възползваш по пътя. Те и двамата са много добри!
Втренчих се във веселите й очи. Тя изглеждаше сериозна. Усмивчо преметна ръка на облегалката на седалката, докосвайки раменете ми. Русокоско се опита да ме хване за ръката, но аз го избегнах. Задоволи се да докосва коляното ми. Не беше особено подобрение.
— Наистина не си падам по публичния секс — казах.
Прехвърлих ръката на Русокоско в собствения му скут.
Дланта на Усмивчо се плъзна по рамото ми. Преместих се на седалката по-далеч и от двамата.
— Отзови ги! — помолих.
— Момчета, тя не се интересува!
Мъжете се дръпнаха от мен, колкото можеше по-близо до вратите на колата. Краката им леко докосваха моите, но поне не се докосвахме другаде.
— Благодаря — казах.
— Ако си промениш намеренията, докато се возим, просто им кажи. Обожават да получават заповеди, нали, момчета?
Двамата мъже кимнаха с усмивка. Леле, не бяхме ли щастлива малка групичка?
— Не мисля, че ще си променя намеренията!
Ламията сви рамене.
— Както желаеш, Анита, но момчетата ще бъдат дълбоко разочаровани, ако не им позволиш поне да те целунат за довиждане.
Това започваше да става все по-странно; ами не, то си беше странно.
— Никога не се целувам на първа среща!
Тя се засмя.
— О, това ми хареса. Нали, момчета?
И тримата мъже издадоха одобрителни звуци. Имах чувството, че биха седнали да просят, ако тя им наредеше. Джаф-джаф. Задавете ме с лъжица.

39.

Карахме по 270-та. Стръмни, обрасли канавки с малки дръвчета обграждаха пътя. Идентични къщи се издигаха по хълмовете, оградите разделяха малките дворове от съседните малки дворчета. Високи дървета растяха в множество дворове. Двеста и седемдесета беше главен път, минаващ през Сейнт Луис, но тук почти винаги присъстваше усещането за зелена природа, открито пространство. Плавните форми на земята никога не изчезваха напълно.
Поехме по 70-та западна, в посока към Сейнт Чарлз. От двете ни страни се разкриха равни полета. Царевицата стърчеше висока и златна, готова да бъде ожъната. Зад нивите имаше модерна стъклена сграда, която рекламираше пиано и закрито голф игрище. Изоставен „Ес Ей Ем Холсейл“ и паркинг за употребявани коли водеха към моста Бланшет.
От лявата страна на пътя се виждаше мрежа от пълни с вода оврази, които предпазваха от свлачища.
Индустрията се бе преместила във високата стъклена сграда. Най-близо до пътя стоеше хотел от веригата „Омни“ с все фонтана пред него.
Тук-там все още растяха горски гъсталаци, твърде начесто, за да бъдат изсечени и превърнати в сгради. Те очертаваха лявата страна на пътя, чак докато дърветата не отстъпиха пред река Мисури. Преместиха се на другия тротоар, когато влязохме в Сейнт Чарлз.
Тук нямаше свлачища, така че бяха издигнали жилищни стради, търговски центрове, луксозен супермаркет за животни, кинотеатър, „Дръг Емпориум“, „Олд кънтри бъфет“ и „Апълби“. Земята се губеше зад сградите. Трудно беше човек да си спомни, че реката е точно зад гърба ти и че тук някога е имало гора. Трудно бе да се види земята от сградите.
Седнала в топлата кола, съпровождана само от съскането на колелата по асфалта и мърморенето на гласове от предната седалка, осъзнах колко съм уморена. Бях на път да заспя, дори и притисната между двамата мъже. Прозях се.
— Колко път ни остава? — попитах.
Ламията се обърна в седалката.
— Отегчена ли си?
— Не съм си лягала все пак. Просто исках да знам колко време още ще отнеме пътуването.
— Много съжалявам, че те обезпокоихме — каза змията. — Не е много далеч, нали, Роналд?
Той поклати глава. Не бе казал и дума, откакто го срещнах. Дали можеше да говори?
— А къде точно отиваме? — Те явно не искаха да отговарят на въпроса, но може би, ако го перифразирах…
— Мястото е на около четиридесет и пет минути отвъд Сейнт Питърс.
— Близо до Венцвил? — уточних.
Тя кимна.
Около час да се доберем дотам и два часа обратно. Което означаваше, че ще се прибера у дома някъде около един следобед. Два часа сън. Страхотно.
Оставихме Сейнт Чарлз зад гърба си и природата се появи отново — под формата на ниви от двете ни страни, зад добре поддържани огради с бодлива тел. По ниските, полегати хълмове пасяха крави. Единственият признак за цивилизация беше бензиностанцията недалеч от пътя. Далеч встрани се издигаше голяма къща с идеално пространство трева, простиращо се чак до шосето. Из тревата грациозно препускаха коне. Продължавах да очаквам да завием към някое от величествените имения, но ги подминахме до едно.
Най-сетне завихме по тесен път със знак, който бе толкова ръждясал и изкривен, че не можах да го прочета. Пътят беше тесен и извънредно първобитен. Канавките ни притискаха и от двете страни. Трева, буренак… Последните за годината златники растяха колкото човешки бой и придаваха на мястото див вид. Нива с изсъхнал и пожълтял боб очакваше да бъде ожъната. Тесни чакълени пътища изникваха от буренака с ръждясали пощенски кутии, които показваха, че някъде понататък има къщи. Но повечето домове едва се мяркаха между дърветата. Селски лястовици се рееха и гмуркаха в небето. Пътят свърши рязко, изтърсвайки колата върху чакъл.
Камъчетата дрънчаха и рикошираха под гумите. Залесени хълмове притискаха чакълената ивица. Тук-там все още имаше и къщи, но бяха малко и раздалечени. Къде отивахме?
Чакълът свърши и пътят се превърна в гол червеникав коловоз с големи червени камъни. Дълбоки бразди поеха гумите на колата. Тя подскачаше и се мъчеше. Тяхната кола си беше. Ако искаха да я съсипват като карат по черни пътища, това си беше тяхна работа.
Най-сетне дори и този път свърши в груб кръг от камъни. Някои от тях бяха големи почти колкото колата. Спряхме. Облекчена бях, че има неща, през които дори и Роналд не би ни прекарал.
Ламията се обърна с лице към мен. Усмихваше се, излъчвайки позитивна енергия. Беше дяволски весела. Нещо не беше наред. Никой не е толкова радостен, освен, ако не иска нещо. Нещо голямо. Какво ли искаше тя? Какво искаше Оливър?
Мелани излезе от колата. Мъжете я последваха като добре обучени кучета. Поколебах се, но вече бях стигнала чак дотук; нищо не ми пречеше да проверя и какво иска Оливър, винаги можех да му откажа.
Ламията отново хвана Роналд под ръка. На високи токчета, по неравна земя, това бе разумен подход. В моите малки найки аз не се нуждаех от помощ. Русокоско и Усмивчо ми подадоха ръка едновременно; не им обърнах внимание. Стига толкова преструвки. Бях уморена и не ми харесваше да ме влачат до края на света. Дори Жан-Клод никога не би ме замъкнал на някакво забравено от бога гористо място. Той беше градско момче. Разбира се, Оливър също ми се бе сторил гражданче. Което показва, че не бива да съдиш за вампирите по първата среща.
Каменистият склон ни водеше по един хълм. По склона му имаше срутени скали, струпани на неравни, назъбени купчини. Роналд на практика вдигна Мелани и я пренесе през най-лошия участък.
Спрях мъжете, преди да ми предложат помощта си.
— Мога и сама, благодаря все пак!
Сториха ми се разочаровани. Русият каза:
— Мелани ни нареди да се грижим за теб. Ако се спънеш и паднеш на камъните, ще бъде много недоволна от нас!
Брюнетът кимна.
— Ще се справя, момчета, наистина! — Тръгнах пред тях, без да чакам да видя каква ще е реакцията им. Навсякъде имаше подвижни малки камъчета. Покатерих се по една скала, по-голяма от мен самата. Двамата мъже вървяха плътно зад мен с протегнати ръце, готови да ме подхванат, ако се препъна. Никога не съм била дори и на среща с толкова параноичен партньор.
Някой изруга — обърнах се и видях брюнета, проснат на земята. Не можах да не се усмихна. Не ги изчаках да ме догонят. Стигаше ми толкова любезна грижа, а и не ми ставаше по-добре на душата при мисълта, че днес изобщо няма да мога да поспя. Най-добре Оливър да имаше нещо важно за казване.
Зад висока купчина натрошен камък зееше черен отвор на пещера. Роналд и ламията влязоха вътре, без да ме чакат. Пещера? Оливър се е преместил в пещера? Кой знае защо след модерния, облян в слънце кабинет не можех да си го представя в пещера.
Светлината проникваше през входа, но мракът се сгъстяваше само на няколко крачки по-навътре. Изчаках на границата със светлината, неуверена какво да правя. Двете ми бавачки застанаха зад гърба ми. Извадиха малки фенерчета от джобовете си. Лъчите им изглеждаха смешно слаби на фона на мрака.
Русокоско поведе напред, Усмивчо вървеше отзад. Вървях в средата на тънката им верижка от светлина. Бледо езерце следваше стъпките ми и ме предпазваше да не се препъна в някой камък, но като цяло тунелът бе гладък и идеален. Тънка струйка вода минаваше по средата на пода, търпеливо дялайки камъка. Взирах се в чезнещия в мрака таван. Всичко това е било изваяно от водата… Впечатляващо.
Отвътре навън върху лицето ми лъхаше студен и влажен ветрец. Радвах се, че съм си облякла коженото яке. Никога не бих се стоплила тук, но и нямаше да умра от студ. Ето защо предците ни са живели в пещери. Целогодишен контрол на температурата.
Широк коридор завиваше наляво. Плътният звук на бълбукаща и лееща се вода изпълваше мрака. Много вода. Русокоско прокара фенерчето си по поток, който изпълваше по-голямата част от лявото разклонение. Беше тъмен и изглеждаше дълбок и студен.
— Не съм си взела рибарските ботуши! — казах.
— Ще вървим по главния коридор — отвърна Усмивчо. — И не се подигравай с нея. Господарката не обича! — На слабата светлина изглеждаше извънредно сериозен.
Русокосият сви рамене, след което обърна фенерчето си право напред. Струйката вода се разгръщаше на тънка мрежичка по скалите, но и от двете й страни имаше предостатъчно сухо място. Поне засега нямаше да си мокря краката.
Придвижвахме се до лявата стена. Докоснах я, за да запазя равновесие и се дръпнах трескаво. Стените бяха хлъзгави от влагата и размекващите се минерали.
Усмивчо ми се засмя. Предположих, че присмехът е разрешен.
Погледнах го, намръщих се и отново облегнах ръка на стената. Не беше толкова гадно. Просто се бях изненадала. Пипала съм и по-лоши неща.
Звукът на падаща от голяма височина вода изпълваше мрака. Някъде пред нас имаше водопад; нямах нужда от очи, за да отгатна.
— Колко висок според теб е водопадът? — попита Русокоско.
Тътенът изпълваше мрака. Обкръжаваше ни. Свих рамене.
— Три-четири метра, може би и повече.
Той освети с фенерчето си струйка вода, която се спускаше от около една педя височина. Миниатюрното водападче захранваше поточето.
— Пещерата увеличава звука и го кара да отеква — обясни той.
— Хубав номер — казах.
Широка каменна площадка водеше през серия от малки водопадчета до широка каменна основа. Ламията седеше на площадката, спуснала обутите си във високи токчета крака през ръба. Височината беше по-малко от три метра, но таванът над главите ни изчезваше в мрака. Ето това пораждаше ехото на водата.
Роналд стоеше зад ламията като добър телохранител, скръстил ръце на гърдите си. До тях зееше широк отвор, който водеше навътре в пещерата и към източника на малкото изворче.
Русокоско се покатери горе и ми подаде ръка.
— Къде е Оливър?
— Точно пред нас — отвърна ламията. В гласа й долових нотка смях, сякаш не бях посветена в някаква шега. Вероятно шегата бе за моя сметка.
Пренебрегнах ръката на Русокоско и издрапах сама горе на площадката. Ръцете ми бяха покрити с тънък пласт светлокафява кал и вода, идеална рецепта за хума. Преборих се с желанието да ги изтрия в панталоните си и коленичих до малко вирче, захранвано от водопадчетата. Водата бе леденостудена, но си измих ръцете и се почувствах по-добре. Сега вече ги обърсах в джинсите.
Ламията седеше с мъжете си, строени около нея като че ли позираха за семейна снимка. Чакаха някого. Оливър. Къде беше той?
— Къде е Оливър?
— Боя се, че няма да дойде. — Гласът се разнесе пред мен от дълбините на пещерата. Отстъпих назад, но нямаше как да се отдалеча, без да падна през ръба.
Двете фенерчета се обърнаха към отвора като прожектори. Алехандро излезе под светлината им.
— Няма да се срещнеш с Оливър тази вечер, госпожице Блейк!
Посегнах към пистолета си, преди да може да се случи каквото и да е друго. Светлината угасна и аз останах в абсолютния мрак заедно с един вампир повелител, ламия и трима враждебно настроени мъже. Това не се очертаваше като един от хубавите ми дни.
Паднах на колене с готов за стрелба пистолет, притиснат към тялото ми. Мракът бе гъст и кадифен. Не виждах дори ръката пред лицето си. Затворих очи, опитвайки се да се съсредоточа върху шумовете. Ето го стържене на обувки по камъка. Движение на въздух, причинено от приближаването на някого до мен. Имах тринадесет сребърни куршума. Беше време да открия дали среброто наранява ламията. Алехандро вече бе получил сребърен куршум в гърдите и не го понесе никак зле.
Бях затънала до шия в лайната.
Стъпките буквално ме връхлитаха. Усещах нечие тяло близо до мен. Отворих очи. Все едно надничах в зала изпълнена с ебонитово, плътно черно. Но усещах, че някой се е надвесил над мен. Вдигнах пистолета на ниво слабини или корем и стрелях, както си бях на колене.
Фенерчетата светнаха като светкавици в мрака светкавици от син огън. Усмивчо падна по гръб в езеро от светлина. Чух го да се прекатурва през ръба, после нищо. Нищо, освен мрак…

40.

Нечии ръце ме сграбчиха за мишницата, а не бях чула нищичко. Явно — Алехандро. Изпищях, когато той ме дръпна да се изправя.
— Малкото ти пищовче не може да ме нарани! — каза той.
Гласът му бе тих, съвсем близо. Не ми отне пистолета. Не се боеше от него. А би трябвало.
— Предложих на Мелани свободата й, щом Оливър и Господаря на града умрат. На теб ти предлагам вечен живот, вечна младост и собствения ти живот.
— Ти си ми нанесъл първия белег.
— Тази нощ ще нанеса и втория — отвърна вампирът. Говореше меко и съвсем обикновено, в сравнение с Жан-Клод, но интимността на мрака и ръцете му придаваха на думите по-силно значение, отколкото би следвало да имат.
— Ами ако не искам да ти бъда човешки слуга?
— Все едно, ще те взема, Анита. Загубата ти ще означава щета за Господаря. Така ще загуби и последователи, самоувереност… О, да, Анита, ще те имам. Присъедини се към мен доброволно и ще бъде наслада за теб. Бори се с мен и ще бъде агония…
Използвах гласа, за да се прицеля в гърлото му. Ако успеех да прекъсна гръбначния мозък, все едно дали беше на хиляда години или повече, все пак можеше и да умре. Можеше. Моля те, Господи!
Стрелях. Куршумът го улучи в гърлото. Той отскочи назад, но не ме пусна. Още два куршума в гърлото и един в челюстта, и Алехандро ме захвърли встрани с писък.
Паднах по гръб в леденостудената вода. Нечие фенерче проряза мрака. Русокоско стоеше там, идеалната мишена. Стрелях и светлината угасна, но не се чу писък. Прибързах с прицелването и пропуснах. По дяволите.
Нямаше как да се изкача обратно горе в тъмното. Щях да падна и да си счупя някой крак. Така че ми оставаше единствено да навляза по-навътре в пещерата, ако успеех.
Алехандро още пищеше — без думи, гневно. Писъците отекваха и отскачаха по каменните стени, докато не само ослепях, но и оглушах.
Запълзях през водата, облягайки гръб на стената. Ако не можех да чуя тях, вероятно и те не чуваха мен…
— Вземете й пистолета! — каза ламията. Беше се преместила, стори ми се, че е до ранения вампир.
Зачаках в мрака за някакъв знак какво се канят да ми сторят. Срещу лицето ми лъхна студен въздух. Не бе причинен от движението им. Бях ли толкова близо до отвора, който водеше навътре в пещерата? Можех ли просто да се измъкна натам? В тъмното, като не знаех къде има дупки или достатъчно дълбока да се удавя вода? Не ми се стори добра идея. Може би просто можех да избия всички още тук? Надали.
През ехото от писъците на Алехандро се разнесе друг звук — високочестотно съскане, като на гигантска змия. Ламията се превръщаше. Трябваше да се измъкна, преди да свърши. Водата плискаше почти върху мен. Вдигнах глава, но нямаше нищо за гледане — само непрогледен мрак.
Не усещах нищо, но водата плисна отново. Насочих пистолета нагоре и стрелях. Светлинният проблясък разкри лицето на Роналд. Тъмните му очила бяха изчезнали. Очите му бяха жълти и със зеници като вертикални черти. Видях всичко това на проблясъка на пистолета. Стрелях още два пъти в това лице с очи-цепки. Той изпищя и под човешките му зъби се показаха кучешки. Боже. Какво представляваше той?
Каквото и да бе Роналд, падна по гръб. Чух го да тупва във водата с плисък, който бе твърде силен за плиткото вирче. Не го чух да помръдва след това. Мъртъв ли беше?
Писъците на Алехандро спряха. Той също ли бе мъртъв? Дали не се промъкваше към мен? Дали не ме връхлиташе в момента? Изпънах пистолета пред мен и се опитах да усетя нещо — каквото и да е — в мрака.
По камъните се тътреше нещо тежко. Стомахът ми се сви. Ламията. Мамка му.
Стигаше ми толкова. Плъзнах рамо в ъгъла на отвора. Запълзях на колене и една ръка. Не исках да тичам, ако не ми се налага. Можеше да си разбия главата в някой сталактит или да падна в бездънна яма. Добре де, може и да не е бездънна, но ако се сурнех от десетина метра височина, нямаше нужда дъното да липсва. Смъртта си е смърт…
Ледена вода пропиваше през панталоните и обувките ми. Камъните под дланта ми бяха лигави. Пълзях колкото можех по-бързо, опипвайки с ръка за някакви изпъкналости или опасност, която очите ми не виждаха.
Тежкият, стържещ звук изпълваше тъмнината. Беше ламията. Превръщането й вече бе завършило. Дали люспите й бяха по-бързи по хлъзгав терен или аз щях да я надбягам? Искаше ми се да скоча и да хукна. Да тичам колкото мога по-надалеч и по-бързо. Раменете ме боляха от порива да се измъкна.
Шумно плискане обяви, че тя е влязла във водата. Можеше да се движи по-бързо, отколкото пълзях аз, бях готова да се обзаложа. А ако се затичах… и паднех или се ударех? Е, по-добре да съм опитала, вместо да ме хванат да пълзя като мишле.
Изправих се на крака и хукнах. Държах изпъната пред мен лявата си ръка, за да защитя лицето си, но останалото оставих на случайността. Не виждах абсолютно нищо. Тичах с все сили, сляпа като прилеп, стомахът ми бе свит от предчувствието за някоя яма, зейнала под краката ми.
Звукът от плъзгащи се люспи изоставаше все повече. Бях успяла да надбягам врага. Добре.
Някакъв скален израстък се удари в дясното ми рамо. Ударът ме метна върху отсрещната стена. Ръката ми от рамото надолу бе вцепенена. Изтървах и пистолета. Бяха останали три куршума, но все щеше да е по-добре от нищо. Облегнах се на стената, притиснала ръката си и изчаках отново да я усетя, питайки се дали мога да намеря пистолета си в тъмницата и дали имам време за това.
Някаква светлина се появи в тунела. Русокоско идваше насам, рискувайки себе си, ако още държах оръжието. Но аз нямах пистолет. Можех да си счупя ръката при този удар. Сетивата ми изпращаха рояк боцкащи тръпки и пулсираща болка там, където се бях блъснала в камъка. Трябваше ми фенерче. Какво щеше да стане, ако се скриех и вземех онова на Русокоско? Имах два ножа. Поне доколкото знаех, Русокоско не бе въоръжен. Това даваше определени възможности.
Светлината напредваше полека, въртейки се насам-натам. Имах време — може би. Изправих се и потърсих скалата, която за малко не ми откъсна ръката. Представляваше изпъкналост с отвор зад нея. В лицето ми отново лъхна студен полъх. Беше малък тунел. На височина ми стигаше до рамото, значи за Русокоско щеше да е почти до лицето. Идеално.
Положих ръце с дланите надолу и се привдигнах. Дясната ми ръка възрази, но щях да го преживея. Припълзях в тунела, изпънала напред ръце в търсене на сталактити или други скални издатини. Нищо освен малко, празно пространство. Ако бях по-едра, нямаше изобщо да вляза вътре. Ура, задето съм дребосъчка!
Извадих ножа за лявата ръка. Дясната още трепереше. По-добре се справях с нея, както и повечето десничари, но се бях упражнявала и с лявата — откакто един вампир ми счупи ръката и използването на лявата бе единственото, което ме спаси. Няма друг по-добър стимул за упражнения от разминаването на косъм със смъртта.
Приклекнах в тунела, стиснала здраво ножа, докато се подпирах с дясната ръка. Щях да получа само една възможност. Не хранех илюзии за шансовете си срещу атлетичен мъж, който тежи поне петдесетина килограма повече от мен. Ако първото нападение не свършеше работа, щеше да ме смачка на кайма или да ме даде на ламията. Предпочитах да ме смачка.
Чаках в мрака с ножа си, готова да разпоря нечие гърло. Не е приятно, когато го разглеждате в тази светлина. Но е необходимо, нали?
Мъжът бе стигнал почти до мен. Тънкият лъч на фенерчето изглеждаше много ярък след мрака. Ако осветеше скривалището ми, преди да стигне до него, отивах на кино. Или, ако минеше близо до лявата стена на тунела, а не под мен… Стига. Светлината вече бе почти вертикално отдолу. Чух шляпането на стъпки през водата, приближаваше. Преследвачът ми се притискаше към дясната стена на тунела, точно както исках.
Светлата му коса изгря пред очите ми почти на едно ниво с коленете ми. Преместих се напред и той се обърна. Отвори изненадано уста, след това острието се заби в шията му. Зад резците му се показаха заострени зъби. Ножът застърга по гръбнака. Сграбчих с дясната си ръка кичур руса коса, извих врата на жертвата си назад и разрязах гърлото му с острието. Кръвта плисна напред в изненадан душ. Ножът и лявата ми ръка станаха хлъзгави веднага.
Русокоско се стовари на пода на тунела с шумно тупване. Измъкнах се от скривалището си и скочих до трупа му. Фенерчето бе паднало във водата, но все още светеше. А почти до ръката на жертвата си видях и браунинга. Беше мокър, но това нямаше значение. С повечето съвременни оръжия може да се стреля и под вода и си работят съвсем добре. Това е едно от нещата, които правят тероризма толкова лесен.
Кръвта оцветяваше потока. Осветих с фенерчето тунела назад. Ламията се очерта на фона на тънкия лъч. Дългата й коса бе спусната над бледия торс. Гърдите й бяха високи и изпъкнали, с големи, почти червени зърна. От кръста надолу бе бяла като слонова кост, нашарена със зигзагообразни златни елементи. Дългите коремни люспи бяха бели, изпръскани с черно. Тя се надигна на дългата си, твърда опашка и стрелна срещу мен раздвоения си език.
Алехандро стоеше зад нея, покрит с кръв, но ходещ и жив. Искаше ми се да изкрещя:
„Защо не умря, бе!“ — но това нямаше да ми помогне, всъщност вероятно нищо не можеше да ми помогне.
Задържах фенерчето върху бялата гръд на ламията и вдигнах пистолета.
— Аз съм безсмъртна. Малките ти куршумчета няма да ме наранят.
— Приближи се малко да проверим теорията ти — предложих.
Тя се плъзна към мен, размахвайки ръце сякаш в синхрон с краката си. Цялото й тяло се движеше от мускулестите тласъци на опашката. Изглеждаше странно естествено.
Алехандро остана облегнат на стената. Беше наранен. Юпии!
Оставих ламията да стигне на три-четири метра от мен — достатъчно близо да я улуча, достатъчно далеч да побегна като заек, ако не постигна резултат.
Първият куршум я улучи точно над лявата гърда. Тя се олюля. Улучих я, но отворът се затвори като вода под гладката и недокосната плът. Тя се усмихна.
Вдигнах пистолета малко по-високо и стрелях точно над хребета на прелестния й нос. Тя отново се олюля, но отворът дори не прокърви. Просто се затвори. Нормалните куршуми имат горе-долу същия ефект върху вампирите.
Пъхнах пистолета в презраменния си кобур, обърнах се и хукнах. Широка пукнатина водеше встрани от основния тунел. Налагаше се да си сваля якето, за да се пропъхна в нея. Последното, което исках беше да заседна с ламията, която би могла да си проправи път към мен. Придържах се към главния тунел.
Той беше гладък и прав поне доколкото можех да видя. Под различни ъгли стърчаха площадки, от някои не стичаше вода, но пълзенето по корем с преследваща ме змия не съответстваше на идеята ми за приятно прекарано време.
Можех да тичам по-бързо, отколкото се движеше ламията. Змиите — дори гигантските змии — просто не са толкова чевръсти. Поне докато не стигнех до задънен край, щях да съм добре. Боже, щеше ми се да вярвам в това!
Потокът вече бе дълбок до глезен. Водата беше толкова студена, че не си усещах краката. Тичането помагаше. Съсредоточи се върху тялото си, движи се, тичай, гледай да не паднеш, опитай се да не мислиш какво има зад гърба ти… Истинският въпрос беше има ли друг път за навън? След като не можех да убия преследвачите си и не можех да мина покрай тях, а имаше само един път за навън, щях да загубя играта.
Продължавах да тичам. Три пъти седмично изминавам по осем километра, плюс малко отгоре. Можех да продължа да тичам. Освен това, какъв друг избор имах?
Водата изпълваше коридора и ставаше все по-дълбока. Вече газех до колене. Това ме забавяше. Дали змията се движеше по-бързо от мен във вода? Не знаех. Просто не знаех.
Въздушен порив лъхна в гърба ми. Обърнах се, но там нямаше нищо. Въздухът бе топъл и ухаеше смътно на цветя. Това ламията ли беше? Дали тя имаше и други начини да ме хване освен с простото преследване? Не, ламиите могат да превъплъщават илюзии само пред мъже. Това е ключът на силата им. Не бях от мъжки пол, значи бях в безопасност.
Вятърът докосна лицето ми — нежен, топъл и натежал от пищен аромат на зеленина, като на току-що изкопани корени. Какво ставаше?
— Анита?
Завъртях се, но не видях никого. Кръгът от светлина показваше само тунела и водата. Не чувах друг звук, освен плискането. И все пак… топлият вятър отново погали бузата ми, а ароматът на цветя се усилваше.
Внезапно осъзнах какво става. Спомних си как стоя на стълбите под вятър, който нямаше как да е там, и сиянието на син огън, като реещи се във въздуха очи. Вторият белег.
Тогава беше различно, без ароматни явления, но знаех, че е именно това. Алехандро нямаше нужда да ме докосва, за да ми нанесе белега, не повече отколкото му се бе наложило на Жан-Клод.
Подхлъзнах се на лигавите камъни и се накиснах до шия във водата. Изпълзях на крака, нивото ми стигаше до бедрата. Джинсите ми бяха мокри и тежки. Заджапах напред, опитвах се да избягам, но водата бе твърде дълбока, за да се тича през нея. По-бързо щях да плувам.
Гмурнах се, стиснала фенерчето в юмрук. Коженото яке ме дърпаше надолу и ме забавяше. Изправих се, съблякох го и го пуснах по течението. Загубата на дрехата ми бе неприятна, но ако оцелеех, щях да си купя друго такова.
Радвах се, че нося блуза с дълъг ръкав, а не пуловер. Беше твърде дяволски студено, за да се събличам до голо. Наистина плувах по-бързо. Топлият вятър отново погали бузата ми, горещ след ледената вода.
Не знам какво ме накара да погледна зад гърба си, просто някакво усещане. Две точици мрак се носеха към мен през въздуха. Ако мракът може да изгаря, точно това представляваха те: черен пламък, който идваше към мен с топлия, ароматен бриз.
Отпред надвисваше скала. Потокът минаваше под нея. Опрях се на стената и опипах с ръка — имаше може би два сантиметра въздушен джоб между водата и тавана на тунела. Стори ми се хубав начин да се удавя.
Заджапах през потока и осветих с фенерчето насам-натам из тунела. Ето я — тясна площадка, на която да се покатеря и, благословен да е, друг тунел. При това сух.
Издърпах се на площадката, но вятърът ме погали с топла ръка. Беше толкова приятно и уютно, и толкова измамно…
Обърнах се, а черните пламъчета увиснаха над мен като демонични светулки.
— Анита, приеми го!
— Върви по дяволите! — притиснах гръб в стената, обкръжена от топъл тропически вятър. — Моля те, не го прави… — прошепнах едва чуто.
Огънчетата се спускаха бавно. Замахнах към тях. Те преминаха през дланта ми като призраци. Ароматът на цветя бе почти задавящо сладък. Огънчетата преминаха през очите ми и за миг виждах света през призмата на цветен огън и чернота, която сама по себе си представляваше светлина.
После — нищо. Зрението ми си беше моето собствено. Топлият ветрец постепенно утихна. Ароматът на цветя бе прилепнал към мен като някакъв скъп парфюм.
Чу се звук от придвижването на нещо голямо в мрака. Полека вдигнах фенерчето към тъмнокожо лице на кошмар.
Правата, черна коса бе късо подстригана и гладко прилепнала около слабото лице. Златните очи със зеници като вертикални черти се взираха немигащи и неподвижни в мен. Жилавият му торс влачеше все по-близо до мен безполезната долна половина на тялото.
От кръста надолу представляваше полупрозрачна кожа. Все още се виждаха краката и гениталиите му, но те всички бяха слети във формата на приблизително змиеподобно тяло. Откъде ли идват малките ламийки, когато няма мъжки ламии? Гледах в онова, което навремето бе представлявало човешко същество и изпищях.
Той отвори уста и на бял свят се показаха зъбите му. Изсъска и по брадичката му потече слюнка. В очите му не бе останало нищо човешко. Ламията бе по-човешка от него самия, но може би, ако и аз се променях в змия, също щях да полудея. Може би лудостта бе благословия.
Извадих браунинга и стрелях от упор в устата на чернокожия. Той се дръпна назад с писък, но не плисна кръв, нито пък умря…
В отговор от далечината се разнесе вик:
— Раджу! — Ламията викаше половинката си или може би го предупреждаваше.
— Анита, не го наранявай! — намеси се и Алехандро. На него поне му се налагаше да вика. Вече не можеше да шепне в ума ми.
— Кажи му да не наранява мен! — извиках в отговор.
Браунингът бе на сигурно място в кобура си, но и бездруго вече нямах куршуми. Чаках търпеливо с фенерче в едната ръка и нож в другата. Ако стигнеха навреме дотук, за да го отзоват, добре. Нямах особена вяра в сребърните остриета, щом сребърните куршуми не го бяха наранили, но нямаше и да се предам без бой.
Ръцете на тварта бяха окървавени от влаченето на тялото й по камъните. Не си бях представяла, че ще ми се случи да видя нещо по-ужасно от човек, променен във вампир, но ей го на, пълзеше към мен…
Той се намираше между мен и сухия тунел, но се движеше агонизиращо бавно. Притиснах гръб към стената и се изправих на крака. Той — то — се разбърза, определено ме преследваше. Изтичах покрай него, но дланта му се стегна около глезена ми и ме събори на земята.
Тварта ме стисна за краката и започна да ме придърпва към себе си. Седнах и забих ножа в рамото му. То изпищя, по ръката му плисна кръв. Ножът заседна в костта и чудовището го измъкна от ръката ми.
След това се надигна назад и атакува глезена ми, забивайки дълбоко зъби. Изпищях и извадих втория нож.
Чудовището надигна глава, по устата му се стичаше кръв, от острите му зъби висяха едри жълти капки.
Забих острието в едното му златно око. Тварта изпищя, заливайки ни с ехо. Претъркули се на гръб, долната част на тялото му се мяташе, а ръцете му драпаха във въздуха. Аз също се търкулих с него и натиснах ножа с всичката останала ми сила.
Усетих как острието застъргва черепа. Чудовището продължи да се мята и да се бие, но беше поне толкова пострадало, колкото изобщо можех да му навредя. Оставих ножа в окото му, но извадих онзи от рамото.
— Раджу, не!
Осветих ламията с фенерчето. Бледият й торс сияеше влажен на светлината. Алехандро бе зад нея. Изглеждаше почти оздравял. Никога не бях виждала вампир, който да може да се лекува така бързо.
— Ще те убия заради смъртта им! — каза ламията.
— Не, момичето е мое.
— Тя уби партньора ми! Трябва да умре!
— Тази нощ ще й сложа третия белег. Тя ще ми бъде слуга. Това е достатъчно отмъщение.
— Не! — изкрещя ламията.
Чаках отровата да подейства, но поне засега ухапването бе само болезнено — нямаше нито парене, нито други ефекти. Втренчих се в сухия тунел, но те просто щяха да ме преследват, а аз не можех да ги убия, не и така, не днес. Но щеше да има и други дни.
Плъзнах се отново в потока. Все още имаше един пръст въздух. Да рискувам да се удавя вместо да остана и или да бъда убита от ламията, или поробена от вампира? Колко разнообразни варианти…
Плъзнах се в тунела, притиснала устни към влажния таван. Можех да дишам. Можеше и да преживея деня. Понякога се случват чудеса.
Малки вълнички се разпространиха през тунела. Една плисна през лицето ми и аз нагълтах вода. Движех се по течението колкото се може по-внимателно.
Именно движенията ми създаваха вълничките. Щях сама да се удавя.
Останах съвсем неподвижна, докато водата не се успокои, след това си поех дълбоко дъх, хипервентилирайки, за да разширя дробовете и да поема колкото се може повече въздух. Гмурнах се под водата и заритах. Беше твърде тясно за друго, освен за ножично изтласкване. Гърдите ми бяха стегнати, гърлото ме болеше от нуждата да дишам. Изплувах и целунах камъка. Нямаше дори и един пръст въздух. Водата плискаше в носа ми и се разкашлях, гълтайки още. Притиснах се колкото можах по-плътно до тавана, поемайки малки глътчици въздух, след това се гмурнах отново, ритах и ритах с цялата си сила. Ако тунелът се напълнеше целия, преди да мина през него, щях да умра.
Ами ако не свършеше никога? Ами ако целият бе пълен с вода? Паникьосах се, заритах трескаво, фенерчето се отразяваше наслуки в стените, лъчът му витаеше във водата като молитва…
Моля те, Господи, моля те, не ме оставяй да умра по този начин!
Гърдите ми горяха, дробовете ми щяха да се взривят от нуждата да дишам. Светлината започваше да гасне и аз осъзнах, че всъщност пред погледа ми притъмнява. Щях да припадна и да се удавя. Изтласках се към повърхността и ръцете ми не напипаха нищо.
Поех си задавено дъх — заболя ме чак до дробовете. От едната страна имаше каменист бряг и ярка ивица слънчева светлина. На стената имаше дупка. Слънцето нахлуваше през нея в мъглива омара. Изпълзях на камъните, кашляйки и учейки се наново да дишам.
Все още държах фенерчето и ножа в ръце. Не помнех да съм ги стискала. Камъните бяха покрити с тънък пласт сива кал. Изпълзях през нея нагоре по брега, към дупката в стената.
Ако аз бях успяла да мина през тунела, сигурно и преследвачите ми щяха да успеят. Не изчаках да се почувствам по-добре. Прибрах ножа в канията, пъхнах фенерчето в джоба си и запълзях.
Бях цялата покрита с кал, ръцете ми бяха издрани до кръв, но стигнах до отвора. Представляваше тънка пукнатина, през която видях дървета и хълм. Боже, колко добре изглеждаха!
Нещо изплува зад мен.
Обърнах се.
Алехандро се надигна от водата под слънчевата светлина. Кожата му избухна в пламъци и той изпищя, гмуркайки се отново, по-далеч от изгарящото слънце.
— Гори, кучи сине, гори!
Ламията също изплува.
Пъхнах се в пукнатината и се заклещих. Дърпах с ръце и натисках с крака, но калта ми пречеше и не можех да мина…
— Ще те убия!
Извих гръб и вложих всички сили да се измъкна на свобода от проклетата дупка. Камъните издраха гърба ми, със сигурност кървях. Паднах на склона и се търкалях, докато едно дърво не ме спря.
Ламията стигна до пукнатината. Слънцето не я нараняваше. Тя се помъчи да мине, дърпайки камъните, но обемистият й гръден кош не влизаше. Змийското й тяло може и да беше гъвкаво, но човешката част не беше.
За всеки случай обаче, се изправих на крака и тръгнах надолу по склона. Беше достатъчно стръмен да ми се налага да се придвижвам от дърво до дърво, опитвайки се да не падна. Ръмженето от преминаващи коли се чуваше съвсем наблизо. Път — при това натоварен, ако се съдеше по звука.
Засилих се, оставяйки се на наклона на хълма да ме повлече все по-бързо и по-бързо към колите. Вече виждах и шосето между дърветата.
Препънах се на банкета на пътя, покрита с кал, лепкава, мокра до кости, трепереща на есенния въздух. Никога не се бях чувствала по-добре. Две коли ме подминаха, пренебрегвайки размаханите ми ръце. Може би беше заради пистолета в презраменния кобур.
Една зелена мазда приближи и спря. Шофьорът се наведе и отвори вратата откъм пътника.
— Скачай вътре!
Беше Едуард.
Втренчих се в сините му очи, изражението му бе загадъчно и неразгадаемо, като на котка, и точна толкова самодоволно. Не ми пукаше. Наместих се на седалката и заключих вратата.
— Накъде? — попита той.
— У дома.
— Не ти ли трябва доктор?
Поклатих глава.
— Пак си ме следил!
Той се усмихна.
— Загубих те в гората.
— Градско момче — заявих, Едуард се ухили още по-широко.
— Да не се подиграваме един на друг. Изглеждаш така, сякаш си се провалила на изпита за гърл скаут!
Понечих да му отговоря, но млъкнах. Той беше прав, а аз — твърде уморена да споря с него.

41.

Седях на ръба на ваната си по нищо, освен голяма плажна хавлия. Бях се изкъпала, поляла с шампоан и бях измила калта и кръвта в канала. Като изключим онази кръв, която още сълзеше от дълбокия разрез на гърба ми. Едуард придържаше прилепена към него по-малка хавлия, с която прилагаше натиск.
— Когато кървенето спре, ще те превържа — каза той.
— Благодаря.
— Май постоянно ти помагам да се закърпваш!
Погледнах през рамо към него и простенах.
— Върнах ти услугата.
Той се усмихна.
— Така си е!
Разрезите на ръцете ми вече бяха превързани. Изглеждах като по-тъмна версия на ръцете на мумията.
Убиецът пипна леко следите от ухапване на прасеца ми.
— Това ме притеснява…
— Мен също.
— Няма обезцветяване… — Едуард ме погледна. Няма и болка?
— Никаква. Не беше пълна ламия, може би не е толкова отровен. Освен това да смяташ, че някъде в Сейнт Луис можем да намерим ламийска противоотрова? Те се смятат за изчезнали от двеста години.
Едуард опипа раната.
— Не усещам и подуване.
— Мина повече от час, Едуард! Ако отровата щеше да действа, досега да се е случило.
— Аха… — той се втренчи в ухапването. — Просто му хвърляй по едно око!
— Не знаех, че ти пука! — казах.
Лицето му бе безизразно и празно.
— Светът без теб в него ще е далеч по-малко интересен! — каза го с равен, лишен от емоции глас. Все едно изобщо не присъстваше. Но все пак бе комплимент. От устата на Едуард можеше да се смята дори за голям комплимент.
— Леле майко, Едуард, сдържай си вълнението!
Той се поусмихна, но очите му си бяха сини и отсъстващи като зимно небе. Бяхме нещо като приятели — дори добри приятели, но никога не съм го разбирала. Твърде голяма част от Едуард не може да бъде нито усетена, нито видяна.
Навремето вярвах, че ако се стигне дотам, той ще ме убие, ако е необходимо. Сега не бях съвсем сигурна. Как можеш да си приятел с някого, за когото подозираш, че може да те убие? Поредната загадка на живота.
— Кървенето спря — каза убиецът. Намаза раната с антисептик и започна да навива отгоре бинт. Звънецът иззвъня.
— Колко е часът? — попитах.
— Три.
— Мамка му.
— Какво има?
— Едно гадже идва.
— Ти? Имаш гадже?
Намръщих му се.
— Не е толкова голяма работа!
Едуард се хилеше като пословичната котка. Изправи се.
— Е, ремонтирана си. Ще го поканя да влезе.
— Едуард, бъди мил с него!
— Аз — мил?
— Добре де, просто не го застрелвай!
— Мисля, че с това ще се справя. — Едуард излезе от банята, за да отвори на Ричард.
Какво ли щеше да си помисли Ричард, ако на вратата го посрещнеше друг мъж? Едуард определено нямаше да помогне в случая. Нищо чудно да му предложи да седне, без да обясни кой е. Не бях сигурна дори дали аз самата мога да обясня.
— Това е приятелят ми, убиецът…
Не. Колега убиец на вампири, може би?
Вратата на спалнята беше затворена, така че можех да се облека в уединение. Опитах се да си сложа сутиен и открих, че гърбът ме боли ужасно. Без сутиен. Това ограничаваше избора ми на дрехи, освен, ако не исках да покажа на Ричард повече радост за очите, отколкото планирах. Исках, също и да хвърлям по едно око на раната от ухапването. Така че и панталоните отпадаха.
През повечето време спя в широки тениски, и навличането на чифт джинси отговаря на идеята ми за обличане. Но имах и истински пеньоар. Беше удобен, чисто черен, копринен на допир и абсолютно непрозрачен.
В комплект с него вървеше черна копринена нощничка, но реших, че тя би изглеждала твърде дружески за намеренията ми, а освен това не беше удобна. Ефирното бельо е рядко явление.
Извадих халата от дъното на гардероба си и го навлякох. Беше гладък и се плъзгаше приятно по кожата ми. Прихлупих краищата отпред, така че поръбеният край да се намира високо на гърдите ми и завързах черния колан. Не исках да показвам прелести.
Послушах за миг на вратата и не чух нищо. Нито разговор, нито движение, нищо. Отворих и излязох.
Ричард седеше на дивана, преметнал през облегалката цял наръч костюми. Едуард правеше кафе в кухнята, с вид на собственик на заведението.
Ричард се обърна при влизането ми. Ококори се съвсем леко. Косата ми все още бе мокра след душа, а плюс това и копринен халат — какво ли си бе помислил?
— Хубаво пеньоарче! — обади се Едуард.
— Подарък ми е от едно твърде оптимистично гадже!
— Харесва ми — заяви Ричард.
— Без хитроумни забележки, иначе изчезвай!
Той стрелна с поглед Едуард.
— Да не прекъснах нещо?
— Той ми е колега, нищо повече… — Намръщих се на убиеца, предизвиквайки го да каже нещо.
Той се усмихна и наля кафе за трима ни.
— Да седнем на масата — предложих. — Не пия кафе на белия диван!
Едуард постави чашите на малката масичка. Облегна се на шкафчетата и остави двата стола на нас.
Ричард остави палтото си на дивана и седна срещу мен. Носеше синкавозелен пуловер с по-тъмни сини елементи, вплетени отпред. Цветът подчертаваше плътнокафявите му очи. Скулите му изглеждаха по-високи. Малка лепенка украсяваше дясната му буза. Косата му хвърляше нежни кестеняви отблясъци. Подходящият цвят наистина прави чудеса с човека!
Не ми убягна фактът, че изглеждах разкошно в черно. Съдейки по изражението на Ричард, той също го бе забелязал, но непрестанно стрелкаше с поглед другия ми гост.
— Ние с Едуард бяхме на лов за вампирите, които извършват убийствата.
Тъй нареченото ми „гадже“ се ококори.
— Откри ли нещо?
Погледнах към Едуард.
Той сви рамене. Предоставяше ми целия разказ.
Ричард се мотаеше с Жан-Клод. Дали бе от стадото му? Не мисля, но пък… Предпазливостта винаги е за предпочитане. Ако грешах, щях да се извинявам по-късно. Ако бях права, щях да остана разочарована от Ричард, но да съм доволна, че не съм се издала.
— Да речем просто, че днес загубихме.
— Жива си — подчерта Едуард. Прав беше.
— Да не би едва да не си загинала днес? — каза ядосано Ричард.
Какво можех да отговоря?
— Тежък ден беше.
Той погледна към Едуард и пак се обърна към мен.
— Колко зле беше?
Размахах превързаната си ръка срещу него.
— Драскотини и порязвания, нищо повече.
Наемният убиец скри усмивката си зад ръба на чашата с кафе.
— Кажи ми истината, Анита! — настоя Ричард.
— Не ти дължа обяснения! — отвърнах малко недоволно.
Брюнетът се взираше в дланите си, после вдигна поглед към мен. В очите му забелязах искрица, от която ми се сви гърлото.
— Права си. Не ми дължиш нищо.
Усетих се как обяснението се изплъзва между устните ми.
— Може да се каже, че ходих из пещера без теб.
— Какво имаш предвид?
— В крайна сметка ми се наложи да мина през пълен с вода тунел, за да избягам от лошите типове.
— Колко пълен с вода?
— Чак до горе.
— Можеше да се удавиш! — Той ме докосна по ръката с връхчетата на пръстите си.
Отпих от кафето и преместих ръката си далеч от неговата, но усещах приятно затопляне там, където ме бе пипнал.
— Да, но не се удавих.
— Не е в това въпросът — възрази той.
— О — казах, — напротив. — Ако се каниш да излизаш с мен, по-добре свиквай с работата ми.
Той кимна.
— Права си, права си… — промърмори го тихичко.
Просто ме хвана неподготвен. За малко да умреш днес, а ето те, седиш си тук и пием кафе, сякаш нищо не се е случило!
— За мен е така, Ричард! Ако не можеш да се справиш с това, по-добре дори не опитвай! — забелязах изражението на Едуард. — Ти пък на какво се хилиш?
— На любезния ти подход към мъжете!
— Ако няма да помагаш, махай се!
Той остави чашата си на плота.
— Оставям ви насаме, влюбени птичета!
— Едуард! — намекнах.
— Тръгвам!
Изпратих го до вратата.
— Благодаря отново, че беше там, макар че си ме следил.
Той извади проста бяла визитка с изписан на нея черен телефонен номер. Това беше всичко — без име, без лого, но и какво би било подходящо — кървав кинжал или може би димящ пистолет?
— Ако ти потрябвам, звънни на този номер.
Едуард никога не ми беше оставял телефон досега. Беше като призрак — появяваше се там, където трябва да бъде и изчезваше, когато реши. Телефонът може да бъде проследен. Той ми оказваше голямо доверие с връчването на този номер. Може би в крайна сметка не би ме убил.
— Благодаря ти, Едуард!
— И един съвет. Хората в нашия бизнес не се справят добре с ролята на нечии половинки.
— Знам го.
— С какво си изкарва той хляба?
— Гимназиален учител е.
Едуард само поклати глава.
— Късмет! — и с тези думи на раздяла излезе.
Пъхнах визитката в джоба на халата и се върнах при Ричард. Той беше гимназиален учител, но освен това се мотаеше с чудовищата. Беше виждал кървища и това не го впечатляваше особено. Можеше ли да се справи? А аз? Една среща и вече започвах да мисля за проблеми, до които можеше и никога да не се стигне. Нищо чудно да започнем да не се харесваме още след първата вечер заедно. Случвало ми се бе и преди.
Взирах се в тила на Ричард и се чудех дали къдрите му са така меки, както изглеждат. Незабавна страст, притеснително, но не е толкова рядко явление. Добре де, за мен е рядко.
Остра болка прониза крака ми. Същият, който бе ухапан от подобната на ламия твар. Моля те, не! Облегнах се на плота. Ричард ме наблюдаваше озадачен.
Бръснах халата настрани. Кракът ми започваше да се подува и да добива червеникав цвят. Как не го бях забелязала?
— Споменах ли, че днес ме ухапа и ламия?
— Шегуваш се! — възкликна Ричард.
Поклатих глава.
— Мисля, че се налага да ме заведеш в болница!
Той се надигна и видя крака ми.
— Божичко! Седни веднага!
Започвах да се потя. В апартамента не беше горещо. Ричард ми помогна да легна на дивана.
— Анита, ламиите се смятат за изчезнали от двеста години. Никъде няма да намерим противоотрова!
Погледнах го изпитателно.
— Предполагам, че няма да излезем на среща.
— Не, дявол го взел, няма да си седя тук и да те гледам как умираш. Ликантропите не могат да бъдат отровени!
— Искаш да ме метнеш набързо до Стивън и да го оставиш да ме ухапе?
— Нещо такова.
— Предпочитам да умра!
Нещо проблесна в очите му — нещо, което не разгадах; болка, може би.
— Сериозно ли говориш?
— Да — прилив на гадене се надигна през мен като вълна. — Ще повърна! — Опитах се да стана и да стигна до банята, но паднах на белия килим и повърнах кръв. Яркочервена и прясна. Имах вътрешен кръвоизлив.
Дланта на Ричард на челото ми бе хладна, той ме обгърна с ръка през кръста. Повръщах, докато не се почувствах изпразнена и изтощена. Той ме вдигна на дивана. Стоях в тесен тунел от светлина, обкръжен от мрак. Мракът поглъщаше светлината и не можех да го спра. Усещах как се зарейвам. Не болеше. Дори не бях изплашена.
Последното, което чух, бе гласът на Ричард:
— Няма да те оставя да умреш! Приятна мисъл беше.

42.

Сънят започна.
Седях в средата на голямо легло с балдахин. Завесите бяха от тежко синьо кадифе, с цвета на нощно небе. Кадифените чаршафи бяха меки под пръстите ми. Носех дълга бяла рокля с дантели по яката и ръкавите. Никога не съм притежавала подобно нещо. В днешни времена няма такива.
Стените бяха облицовани с тапети в синьо и златно. Огромната камина гореше, разпръсквайки из стаята танцуващи сенки. Жан-Клод стоеше в ъгъла, окъпан в оранжева светлина и черни сенки. Носеше същата риза, в която го бях видяла за последно, онази с тюлената предница.
Тръгна към мен, а отсенките от огъня плуваха в косата му, по лицето, блестяха в очите му.
— Защо никога не ме обличаш в нещо смислено в тези сънища?
Той се поколеба.
— Не ти ли харесва нощницата?
— По дяволите, не.
Той се усмихна леко.
— Винаги си била сръчна с думите, ma petite!
— Спри да ми викаш така, мамка му!
— Както пожелаеш, Анита! — имаше нещо в начина, по който каза името ми, което изобщо не ми хареса.
— Какви си ги забъркал, Жан-Клод?
Той се изправи до леглото и разкопча първото копче на ризата си.
— Какво правиш?
Още едно копче и още едно, след това той измъкна ризата от панталоните си и я захвърли на пода. Голият му гръден кош бе съвсем малко по-розов от нощницата ми. Зърната му бяха бледи и твърди. Кичур тъмни косми растеше ниско на корема му и изчезваше в панталоните — бях очарована.
Той се покатери на леглото.
Отстъпих назад, притиснала към себе си бялата нощница като някоя героиня от лош викториански роман.
— Не се поддавам толкова лесно!
— Мога да усетя вкуса на страстта ти с езика си, Анита. Искаш да знаеш какво е усещането от кожата ми близо до голото ти тяло.
Изпълзях от леглото.
— Остави ме на мира, мамка му! Сериозно говоря.
— Това е само сън. Не можеш ли да се оставиш на страстта дори насън?
— При теб нещата никога не опират до „само сън“.
Той внезапно се изправи пред мен. Не го забелязах да се движи. Сключи ръце зад гърба ми и се озовахме на пода пред камината. Огън и сенки танцуваха по голата кожа на раменете му. Кожата му бе крехка, гладка и недокосната — толкова мека, че исках да я докосвам цяла вечност. Той се намираше върху мен, тежестта му ме притискаше, смачкваше ме на пода. Усещах линията, по която тялото му се сливаше с моето.
— Една целувка и ще те пусна да станеш!
Взрях се в полунощно-сините му очи от няколко сантиметра разстояние. Не можех да говоря. Извърнах глава встрани, така че да не се налага да гледам съвършеното му лице.
— Една целувка?
— Имаш думата ми! — прошепна Жан-Клод.
Пак се обърнах към него:
— Думата ти не струва пукната пара!
Той се наведе над мен, устните ни почти се докосваха.
— Една целувка.
Устните му бяха меки и нежни. Той ме целуна по бузата, плъзна устни по протежението й, докосна врата ми. Косата му погали лицето ми. Мислех си, че всички къдрави коси са твърди, но неговата бе нежна като коприна, като бебешка косица.
— Една целувка! — прошепна той срещу кожата на шията ми, вкусвайки с език пулса на вената ми.
— Спри!
— Искаш го…
— Спри веднага!
Той сграбчи кичур коса, извивайки врата ми назад. Устните му се разтеглиха, оголвайки зъбите. Очите му бяха задавящо-сини, без искрица бяло.
— Не!
— Ще те имам, ma petite дори ако го правя, за да спася живота ти! — Той наведе глава, удряйки като змия. Събудих се стресната и се облещих срещу непознат за мен таван.
Черно-бели завеси висяха ветрилообразно от тавана. Леглото бе от чер сатен с твърде много възглавнички, разхвърляни по него. Възглавките също бяха в черно и бяло. Носех черна нощница с тънки презрамчици. Усещах я като истинска коприна и ми ставаше идеално. Подът бе покрит с бял килим, дебел до глезен. В отсрещния ъгъл имаше черна лакирана тоалетка и скрин с чекмеджета. Седнах и се видях в огледалото. Шията ми бе гладка, без следа от ухапвания. Само сън само сън… да, ама не. Спалнята без съмнение бе обзаведена в стила на Жан-Клод.
Умирах от отравяне. Как бях попаднала тук? В подземията на „Циркът на прокълнатите“ ли се намирах или някъде другаде? Дясната китка ме болеше.
Около китката ми имаше бял въртоп превръзки. Не си спомнях да съм я наранявала в пещерата.
Втренчих се в себе си в огледалото на тоалетката. В черно неглиже кожата ми изглеждаше бяла, а дългата ми коса бе черна като нощницата. Засмях се. Подхождах на обзавеждането. Подхождах на проклетото обзавеждане!
Зад бяла завеса се отвори една врата. Мернах за миг каменни стени зад завесите. Той не носеше нищо, освен копринено долнище на мъжка пижама. Тръгна към мен бос. Голите му гърди изглеждаха точно като в съня ми, като изключим кръстообразния белег — там той липсваше. Нарушаваше съвършенството му на мраморна статуя, но за сметка на това го правеше някак по-реален.
— Адът — отсякох. — Определено: Адът.
— Какво, ma petite?
— Чудех се къде ли се намирам. Щом ти си тук, следва да сме в Ада.
Той се усмихна. Изглеждаше твърде самодоволен, като добре нахранена змия.
— Как попаднах тук?
— Ричард те донесе.
— Значи наистина съм била отровена. Това не е ли част от съня?
Вампирът седна на отсрещния край на леглото, толкова далеч от мен, колкото бе възможно при положение, че е седнал. Нямаше къде другаде да се настани.
— Боя се, че отровата си е била съвсем истинска.
— Не че се оплаквам, но защо не съм мъртва?
Той притисна колене към гърдите си — странно уязвим жест.
— Аз те спасих.
— Я ми обясни?
— Знаеш.
Поклатих глава.
— Кажи го.
— Третият белег.
— Нямам следи от ухапване!
— Да, но китката ти е порязана и превързана.
— Копеле!
— Спасих ти живота.
— Пил си кръвта ми, докато съм била в безсъзнание!
Той кимна лекичко.
— Кучи син такъв!
Вратата се отвори отново, този път влезе Ричард.
— Копеле такова, как можа да ме предадеш на него?
— Тя май не ни е особено благодарна, Ричард!
— Ти каза, че предпочиташ да умреш, отколкото да станеш ликантроп!
— Предпочитам да умра, но да не съм и вампир!
— Той не те е ухапал. Няма да вампирясаш.
— Да, ще му бъда робиня за цяла вечност. Страхотен избор.
— Това е само третият белег, Анита! Все още не си негова слугиня!
— Не в това е въпросът! — втренчих се в Ричард. Не разбираш ли? По-добре да ме беше оставил да умра, отколкото да ми причиниш това!
— Надали е съдба, по-лоша от смъртта — обади се Жан-Клод.
— Ти кървеше от носа и очите. Кървеше до смърт в обятията ми… — Ричард пристъпи крачка-две към леглото и се спря. — Не можех да те оставя просто да умреш! — Протегна напред ръце в безпомощен жест.
Изправих се в копринената нощничка и се втренчих и в двамата.
— Може би Ричард не е знаел друг начин, но ти знаеш какво мисля по въпроса, Жан-Клод! Нямаш никакви извинения!
— Може би и аз не съм могъл да стоя безучастен, докато умираш? Помислила ли си за това?
Поклатих глава.
— Какво означава третият белег? Каква допълнителна власт върху мен ти дава?
— Вече мога да шепна в ума ти и извън сънищата. А ти също печелиш сили, ma petite! Вече си много трудна за убиване. Отровата изобщо няма да върши работа.
Продължавах да клатя глава.
— Не искам и да чувам. Няма да ти го простя, Жан-Клод!
— Не съм си и мислил, че ще ми го простиш… Той ми се стори тъжен.
— Трябват ми дрехи и някой да ме откара вкъщи. На работа съм тази нощ!
— Анита, ти почти загина два пъти днес. Как можеш да…
— Я стига, Ричард! Трябва да отида на работа тази нощ. Трябва ми нещо, което е мое, но не негово. Ти, натрапващо се копеле!
— Намери й някакви дрехи и я закарай до тях, Ричард. Тя има нужда от време, за да се нагоди към тази нова промяна.
Зяпнах Жан-Клод, все още сгушен на ръба на леглото. Той изглеждаше величествено — и ако имах пистолет, бих го застреляла на място. Страхът тежеше в корема ми като твърда, студена буца. Наистина имаше намерение да ме направи свой слуга, все едно дали го искам или не. Можех да пищя и да възразявам, но той щеше да го пренебрегне.
— Приближиш ли ме отново, Жан-Клод, независимо по каква причина, ще те убия!
— Вече ни свързват три белега. Заедно с мен ще пострадаш и ти.
Засмях се и смехът ми бе горчив.
— Наистина ли смяташ, че ми пука?
Той ме погледна със спокойно, неразгадаемо изражение, прелестен.
— Не — след което обърна гръб и на двама ни и каза: — Отведи я у дома, Ричард! Макар че не ти завиждам за пътуването дотам! — И погледна през рамо с усмивка. — Тя е доста изразителна, когато се ядосва!
Исках да се изплюя в него, но това нямаше да е достатъчно. Не можех да го убия — поне не тук и сега така че стиснах зъби. Благородство по принуда. Последвах Ричард през вратата и не погледнах назад, не исках да виждам съвършения му профил в огледалото на тоалетката.
Предполага се, че вампирите нямат отражения или души. Той имаше едното. Дали имаше и другото? Имаше ли значение? Не, прецених, изобщо нямаше значение. Щях да предам Жан-Клод на Оливър. Щях да предам града на господин Оливър и да пратя Господаря на града на заколение. Още един белег и щях да съм негова завинаги. Невъзможно! Първо щях да го видя мъртъв, дори и ако това означаваше да умра заедно с него. Никой не може да ми пробутва нещо насила — дори и вечност.

43.

В крайна сметка облякох една от онези рокли с талия, която се намира горе-долу до устните ти. Фактът, че роклята бе около три размера по-голяма от моя не помагаше в случая. Обувките ми ставаха, макар че бяха на високи токове. По-добре от ходенето боса все пак. Ричард включи отоплението в колата, защото отказах да взема палтото му.
Карахме се — а дори още не бяхме ходили на среща. Това бе рекорд, дори и за мен.
— Ти си жива — повтори той за седемнадесети път.
— Но на каква цена?
— Смятам, че животът е безценен. А ти?
— Не ми се прави на философ, Ричард! Предал си ме на чудовищата и те ме използваха. Не разбираш ли, че Жан-Клод си търсеше извинение да ми причини това?
— Той ти спаси живота.
Спорът вървеше горе-долу в този диапазон.
— Но не го е сторил, за да ми спаси живота. Сторил го е, защото ме иска за своя робиня!
— Човешкият слуга не е роб. Почти обратното е. Той няма да има почти никаква власт над теб.
— Да, но ще може да говори в главата ми, да влиза в сънищата ми… — поклатих глава. — Не го оставяй да те заблуждава!
— Държиш се неразумно! — възрази Ричард.
Така и беше.
— Аз съм онази, чиято китка още е разрязана там, където се е хранил Господаря на града. Той е пил от кръвта ми, Ричард!
— Знам.
Имаше нещо в начина, по който го каза.
— Гледал си, извратен кучи син такъв!
— Не, не беше точно така.
— А как беше? — Седях, скръстила ръце на корема си и го гледах гневно. Значи с това го държеше Жан-Клод, така ли? Ричард беше воайор.
— Исках да се уверя, че прави само това, което ще ти спаси живота.
— Че какво друго би могъл да направи? Пил е кръвта ми, проклет да е!
Ричард внезапно се съсредоточи върху пътя, без да ме гледа.
— Можеше да те изнасили.
— Както ти каза, кървяла съм от носа и очите. Не ми звучи много романтично.
— Всичката тази кръв го възбуждаше.
Втренчих се в учителя.
— Ти сериозно ли говориш?
Той кимна.
Седях и ми бе студено от глава до пети.
— И какво те кара да мислиш, че е можел да ме изнасили?
— Ти се събуди на черен чаршаф. Първият беше бял. Той те положи на него и започна да се съблича. Свали ти халата. Имаше кръв навсякъде. Той си нацапа лицето с нея, вкусваше я. Друг вампир му даде малък златен нож.
— Там е имало повече вампири, така ли?
— Беше като ритуал. Публиката явно бе важна. Той ти поряза китката и пи от нея, но ръцете му… Той докосваше гърдите ти. Казах му, че съм те донесъл при него, за да живееш, не за да те насилва.
— Това сигурно му е подействало отрезвяващо.
Ричард внезапно се смълча.
— Какво?
Той поклати глава.
— Кажи ми, Ричард. Сериозно говоря.
— Жан-Клод ме погледна, цялото му лице бе изпоцапано в кръв и каза: „Не съм чакал толкова време да взема насила онова, което искам да ми даде доброволно! Но е съблазнително!“ — и погледна надолу към теб, а на лицето му беше изписано нещо такова… Анита! Беше невероятно страшно. Той наистина вярва, че ще отидеш при него. Че ти ще го… обикнеш.
— Вампирите не могат да обичат.
— Сигурна ли си?
Погледнах го и отклоних очи. Взирах се през прозореца към дневната светлина, която тъкмо бе започнала да бледнее.
— Вампирите не могат да обичат. Не са способни на това.
— Откъде знаеш?
— Жан-Клод не ме обича.
— Може би те обича, доколкото е способен на това?
Поклатих глава.
— Къпал се е в моята кръв. Порязал ми е ръката. Това не е идеята ми за любов.
— Може да е неговата?
— Това е твърде дяволски странно за мен.
— Добре де, но признай, че може и да те обича поне доколкото е способен на това.
— Не.
— Плаши те мисълта, че той е влюбен в теб, нали?
Втренчих се през прозореца колкото можех по-старателно. Не исках да говоря за това. Исках да върна назад целия този проклет ден.
— Или има нещо друго, от което се страхуваш?
— Не знам за какво говорим.
— О, знаеш! — Ричард ми прозвуча твърде самоуверено. Не ме познаваше достатъчно, че да знае с такава сигурност.
— Кажи го на глас, Анита! Кажи го само веднъж и няма да изглежда толкова страшно!
— Нямам какво да казвам.
— Ще се опитваш да ме убедиш, че нито една част от теб не го иска? Нито едно парченце от теб не би отвърнало на любовта му?
— Не го обичам, в това поне съм сигурна.
— Но?
— Много си настоятелен — озъбих се.
— Да — призна Ричард.
— Добре, привлечена съм от него. Това ли искаше да чуеш?
— Колко привлечена?
— Това не ти влиза в проклетата работа!
— Жан-Клод ме предупреди да стоя далеч от теб. Просто искам да знам дали изобщо има смисъл да се занимавам. Ако си привлечена от него, може би е по-добре да стоя далеч.
— Той е чудовище, Ричард! Виждал си го. Не може да се обича чудовище.
— Ако беше човек?
— Той е егоистично, контролиращо копеле!
— Да, но ако беше човек?
Въздъхнах.
— Ако беше човек, може би щяхме да измислим нещо, но дори и жив, Жан-Клод би си останал същия кучи син! Не смятам, че щеше да се получи.
— Да, но дори няма да опиташ, защото той е чудовище.
— Той е мъртвец, Ричард, ходещ труп. Няма значение колко е красив или колко привлекателен, той си остава мъртвец. Не ходя на срещи с трупове! Едно момиче трябва да има все някакви стандарти!
— Значи без трупове — уточни Ричард.
— Без трупове.
— Ами ликантропите?
— Защо? Смяташ да ме пробуташ на приятелчето си ли?
— Просто ми е интересно къде прокарваш чертата.
— Ликантропията е заболяване. Човекът вече е преживял ужасяващо нападение. Все едно да обвиняваш жертва на изнасилване!
— Ходила ли си някога на срещи с превръщач?
— Не ми се е случвало.
— С какво друго не би се срещала?
— Твари, които не са били човеци поначало, предполагам. Наистина не съм мислила по въпроса. Откъде такъв интерес?
Той поклати глава.
— Просто ми е любопитно.
— Защо все още не съм ти ядосана?
— Може би, защото се радваш, че си жива, все едно на каква цена… — Той влезе в паркинга пред моя блок.
Колата на Лари чакаше на празен ход.
— Може и да се радвам, че съм жива, но ще те уведомя за цената, когато разбера каква е точно.
— Не вярваш на Жан-Клод ли?
— Не бих повярвала на Жан-Клод дори ако ми каже, че лунната светлина е сребриста.
Ричард се ухили.
— Съжалявам за срещата.
— Може да опитаме отново някой друг път.
— С удоволствие — съгласи се той.
Отворих вратата на колата и се надигнах разтреперана от студения вятър.
— Каквото и да се е случило, Ричард, благодаря, задето си ме наглеждал… — поколебах се, но допълних: И с каквото и да те държи Жан-Клод, прекъсни връзката. Бягай от него. Той ще те убие.
Ричард само кимна:
— Хубав съвет.
— Който обаче няма да послушаш — констатирах.
— Стига да можех, Анита, бих се възползвал. Моля те, повярвай ми!
— С какво те държи той, Ричард?
Той поклати глава:
— Нареди ми да не ти казвам.
— Наредил ти е и да не излизаш с мен.
Брюнетът сви рамене.
— По-добре тръгвай! Ще закъснееш за работа!
Усмихнах се:
— Освен това и задникът ми замръзва!
Ричард отвърна на усмивката ми.
— Страхотно добра си с думите!
— Прекарвам твърде много време около ченгетата.
Той даде на скорост.
— Приятна и безопасна нощна работа!
— Ще сторя всичко по силите си!
Той кимна. Затворих вратата. Ричард явно не искаше да говори за онова, чрез което го държеше Жан-Клод. Добре, няма правило, което да твърди, че още на първата среща трябва да си честен до дупка. Освен това беше прав — щях да закъснея за работа.
Почуках по прозореца на Лари.
— Отивам да се преоблека и веднага се връщам.
— Кой е този, който те докара?
— Едно гадже — оставих положението така. Много по-просто обяснение от самата истина беше. Освен това беше и почти вярно.

44.

Това е единствената нощ в годината, когато Бърт позволява да се носи черно на работа. Смята, че този цвят е твърде суров за обикновените делови часове. Имах черни джинси и хелоуински пуловер с голям ухилен тиквен фенер на стомаха. Комбинирах го с черен суичър с цип и черни найки. Дори презраменният кобур с браунинга им отиваше. Взех си резервното оръжие в подпанталонния кобур. Освен това сложих и два допълнителни пълнителя в сака си. Замених ножа, който ми се наложи да оставя в пещерата. В джоба на якето ми тежеше деринджър и носех още два ножа, един в кания на гърба и един на глезена. Не ми се смейте. Картечницата оставих вкъщи.
Ако Жан-Клод откриеше, че съм го предала, щеше да ме убие. Щях ли да разбера, когато умре? Щях ли да усетя? Нещо ми подсказваше, че ще усетя.
Взех визитката, която Карл Ингър ми даде и позвъних на изписания на нея номер. Ако нещо трябва да се свърши, най-добре го свърши бързо.
— Ало?
— С Карл Ингър ли говоря?
— Да, аз съм. Кой е на телефона?
— Анита Блейк. Трябва да говоря с Оливър.
— Решихте ли да ни дадете Господаря на града?
— Да.
— Ако изчакате за момент, ще ида да доведа господин Оливър! — Той остави слушалката. Чух го как се отдалечава и на линията се възцари тишина. По-добре от Мюзак.
Приближиха се стъпки, после се разнесе глас:
— Здравейте, госпожице Блейк, много се радвам, че се обадихте!
Преглътнах болезнено.
— Господаря на града е Жан-Клод.
— Аз го отхвърлих. Не е достатъчно силен.
— Скрива силата си. Повярвайте ми, той е много повече, отколкото се вижда на пръв поглед!
— Откъде тази искреност, госпожице Блейк?
— Той ми постави третия белег. Искам да се освободя от него.
— Госпожице Блейк, може да се окаже сериозен удар за системата, ако си обвързан трижди с вампир и той умре. Това вероятно ще ви убие.
— Искам да се освободя от него, господин Оливър!
— Дори ако умрете? — попита вампирът.
— Да дори ако умра.
— Много бих искал да сме се срещнали при други обстоятелства, Анита Блейк. Вие сте забележителна личност!
— Не, просто съм видяла твърде много неща. Няма да позволя той да ме притежава!
— Няма да ви проваля, госпожице Блейк. Ще се погрижа да умре.
— Ако не вярвах в това, нямаше да ви кажа нищо.
— Оценявам доверието ви.
— И още едно нещо, което следва да знаете. Днес ламията се опита да ви предаде. Тя е в съдружие с друг повелител на име Алехандро.
— Наистина ли? — Оливър ми се стори развеселен. Какво й е предложил той?
— Свободата й.
— Да, това би съблазнило Мелани. Държа я на толкова къса каишка!
— Тя се опитва да се… развъди. Знаехте ли го?
— Какво имате предвид?
Разказах му за мъжете, особено за последния, който бе почти изцяло преобразен. Оливър помълча малко.
— Бил съм твърде невнимателен. Ще се оправя с Мелани и Алехандро.
— Добре. Ще се радвам да се обадите утре, за да ме осведомите как вървят нещата!
— Да ви уверя, че е мъртъв — уточни Оливър.
— Да — съгласих се.
— Ще получите обаждане от Карл или от мен. Но първо — къде да открием този Жан-Клод?
— „Циркът на прокълнатите“.
— Колко подходящо!
— Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Благодаря ви, госпожице Блейк и весел Хелоуин!
Не можах да сдържа смеха си.
— Ще бъде адска нощ!
Той се засмя тихо.
— Така си е. Довиждане, госпожице Блейк! — Телефонът заглъхна в ръката ми.
Взирах се в слушалката. Налагаше се да го сторя. Налагаше се. Защо тогава стомахът ме свиваше? Защо имах желанието да се обадя на Жан-Клод и да го предупредя? Дали беше заради белезите или Ричард бе прав? Дали обичах Жан-Клод по някакъв странен, извратен начин? Бог да ми е на помощ, надявах се, че не.

45.

Беше настъпил същинският мрак в нощта на Вси светии. Ние с Лари изпълнихме два ангажимента. Той бе вдигнал едното зомби, аз — другото. Той имаше още едно по програма, а аз — три. Приятна, нормална нощ.
Това, което Лари носеше, не бе нормално. Бърт ни окуражаваше за подходящо за празника облекло. Аз бях избрала пуловера. Лари си бе сложил карнавален костюм. Носеше син дънков гащеризон, бяла риза с навити ръкави, сламена шапка и работни ботуши. Когато го попитах, отвърна:
— Аз съм Хък Фин. Не приличам ли?
С червената коса и луничките наистина приличаше. По ризата му вече имаше кръв, но — нали е Хелоуин! По улиците имаше сума ти народ с изкуствена кръв по дрехите. Ние изглеждахме точно на място тази нощ.
Пейджърът ми се включи. Проверих — номерът беше на Долф. Дявол го взел.
— Кой е? — попита Лари.
— Полицията. Трябва да намеря телефон.
Той погледна към часовника на таблото на колата.
— Напред сме с графика. Какво ще кажеш за „Макдоналдс“ до магистралата?
— Страхотно! — надявах се да не е поредното убийство. Имах нужда от спокойна нормална нощ. В ушите ми отекваше куплет от песен, която се повтаряше непрестанно: „Жан-Клод ще умре тази нощ. Ти го предаде“.
Изглеждаше ми погрешно да го убия от безопасно разстояние. Да не го гледам в очите и да не дръпна аз спусъка, да не му дам шанс да ме убие първи… Честна игра и тинтири-минтири. Мамка му и честна игра: въпросът бе той или аз. Нали така?
Лари спря на паркинга на „Макдоналдс“.
— Ще ида да си взема кола, докато се обадиш. Ти искаш ли нещо?
Поклатих глава.
— Добре ли си?
— Да. Просто се надявам да не е поредното убийство.
— Исусе, не се бях сетил за това.
Излязох от колата. Лари влезе в заведението, а аз останах в малкото фоайе при монетния телефон. Долф вдигна на третото позвъняване.
— Сержант Стор!
— Анита е. Какво има?
— Най-сетне пречупихме юриста, който е давал сведения на вампирите.
— Страхотно — помислих си, че може да е поредното убийство!
— Не и тази вечер — вампирът има по-важна работа.
— Това пък какво трябва да значи?
— Планира да накара всички вампири в града да убиват хора на Хелоуин.
— Не може. Единствено Господаря на града е способен на това и то само ако е изумително силен.
— Така си и мислех. Възможно е вампирът да е луд. Хрумна ми нещо — нещо ужасно.
— А да имаш описание на вампира? — попитах.
— Вампирите — поправи ме Долф.
— Прочети ми го!
Чух шумолене на хартия, после:
— „Нисък, мургав, много любезен. Видях един друг вампир два пъти с шефа-вампир. Беше среден на ръст, индианец или мексиканец. Въздълга черна коса.“
Стиснах слушалката толкова здраво, че ръката ми се разтрепери.
— Вампирът казал ли е защо ще убиват хора?
— Искал да дискредитира законния вампиризъм. Не е ли това странен мотив за вампир?
— Аха — съгласих се. — Долф, това може и да се случи.
— Какво имаш предвид?
— Ако този вампир повелител успее да убие Господаря на града и да завземе властта преди изгрев, може да извърти номера си.
— Какво можем да направим?
Поколебах се, почти му казах дори да защити Жан-Клод, но това не бе проблем на полицията. Те трябваше да се грижат за законността и полицейката бруталност. Нямаше начин Оливър да бъде хванат жив. Каквото и да станеше тази нощ, трябваше да е постоянно.
— Говори ми де, Анита!
— Трябва да тръгвам, Долф!
— Знаеш нещо — кажи ми го!
Затворих. Изключих и пейджъра си. Позвъних в „Циркът на прокълнатите“. Приятен женски глас ми отговори:
— „Циркът на прокълнатите“, където се сбъдват всичките ви кошмари!
— Трябва да говоря с Жан-Клод, спешно е.
— Зает е в момента. Мога ли да предам съобщение?
Преглътнах с усилие, опитвайки се да не се развикам:
— Анита Блейк е на телефона, човешкият слуга на Жан-Клод. Кажи му да си домъкне задника незабавно!
— Аз…
— Ако не говоря с него, ще умрат много хора!
— Добре, добре! — Тя ме прехвърли на изчакване с осакатена версия на „Полет нависоко“ на Том Пети.
Лари излезе от заведението с картонена чаша в ръка.
— Какво става?
Поклатих глава. Борех се с желанието да заподскачам, но подозирах, че това няма да доведе Жан-Клод на телефона по-бързо. Стоях съвсем неподвижна, притиснала с една ръка стомаха си. Какво бях направила? Моля те, нека не е твърде късно!
— Ма petite?
— Благодаря ти, Боже!
— Какво е станало?
— Просто ме слушай. Един вампир повелител е на път към „Циркът“. Дадох му името и местонахождението ти. Казва се господин Оливър и е по-стар от всичко на света. По-стар е и от Алехандро. Всъщност според мен е неговият господар. Всичко е било номер, за да ме накарат да му предам града, и аз се хванах.
Жан-Клод мълча толкова време, че попитах:
— Чу ли ме?
— Наистина си искала да ме убиеш.
— Казах ти.
— Но сега ме предупреждаваш. Защо?
— Оливър иска да контролира града, за да може да прати всички вампири да убиват хора. Иска да се върне старото време, когато вампирите бяха преследвани. Каза, че легалният вампиризъм се разпространява твърде бързо. Съгласна съм с него, но не знаех какво има намерение да направи.
— Значи, за да спасиш безценните си хора, сега ще предадеш Оливър?
— Не е точно така. Дявол го взел, Жан-Клод, съсредоточи се върху важния въпрос в случая! Те са на път към теб. Може би вече са там. Трябва да се защитиш!
— За да спася хората.
— Освен това и за да спасиш вампирите си. Наистина ли искаш да попаднат под контрола на Оливър?
— Не. Ще предприема необходимото, ma petite! Поне ще се бием с тях. — Той затвори.
Лари се взираше в мен с ококорени очи.
— Какво по дяволите става, Анита?
— Не сега, Лари! — Извадих картичката на Едуард от торбата си. Нямах повече дребни монети. — Имаш ли четвъртак?
— Естествено. — Младият червенокоско ми връчи монетата без повече въпроси. Добър човек.
Набрах номера.
— Моля те, вдигни. Моля те, вдигни!
Той вдигна на седмото позвъняване.
— Едуард, Анита е.
— Какво е станало?
— Как ти се вижда възможността да убиеш двама вампири повелители, по-стари от Николаос?
Чух го как преглъща.
— Винаги се забавлявам прекрасно, когато си наоколо. Къде да се видим?
— „Циркът на прокълнатите“. Имаш ли резервна карабина?
— Не е в мен.
— По дяволите! Чакай ме пред заведението — и побързай! Тази вечер наистина ще нагазим до уши в лайна, Едуард!
— Звучи ми като страхотен начин за прекарване на Хелоуин!
— Ще се видим там.
— Довиждане и благодаря, че ме покани! — Каза го сериозно. Едуард е започнал като нормален наемен убиец, но хората са му били твърде лесни, така че минал на превръщачи и вампири. Не бе срещал твар, която да не може да убие, а какво е животът без малко предизвикателство?
Погледнах към Лари.
— Трябва да взема колата ти на заем.
— Няма да ходиш никъде без мен! Вярно, чух само твоята част от разговора — и няма да те изоставя!
Понечих да споря с него, но нямах време.
— Добре, да действаме!
Той се ухили. Беше доволен. Не знаеше какво ще стане тази нощ, срещу какво се изправяме. Аз знаех. И изобщо не бях щастлива.

46.

Стоях на входа на „Циркът“ и се взирах във вълната от костюми и бляскава човечност. Никога не бях виждала заведението така препълнено. Едуард стоеше до мен в дълго черно палто с маската на смърт. Смъртта облечена като Смърт; забавно, а? Носеше също и огнепръскачка с презрамки на гръб, едно узи и един господ знае колко още други оръжия, скрити по себе си. Лари изглеждаше блед, но целеустремен. Държеше в джоба си деринджъра ми. Не знаеше нищо за оръжията. Деринджърът бе само за спешни случаи, но не можех да оставя партньора си в колата. Другата седмица, ако бяхме още живи, щях да го заведа на стрелбището.
Една жена в костюм на птица ни подмина в облак от пера и парфюм. Трябваше да се вгледам внимателно, за да се убедя, че това е само костюм. Тази вечер бе нощта, когато всички превръщачи можеха да излязат на открито и хората само щяха да кажат: „Хубав костюм!“
Беше нощта на Хелоуин в „Циркът на прокълнатите“. Всичко бе възможно.
Жилава чернокожа дама пристъпи към нас, носеше само бикини и сложна маска. Трябваше да се приближи плътно до мен, за да я чуя над шума на тълпата.
— Жан-Клод ме прати да ви заведа при него!
— Коя си ти?
— Рашида!
Поклатих глава.
— На Рашида й откъснаха ръката преди два дни! — и се взрях в идеалната кожа на рамото й. — Не може да си тя!
Жената вдигна маската си, така че да погледна лицето й — след това се усмихна.
— Заздравяваме бързо.
Знаех, че ликантропите оздравяват бързо, но не чак толкова, не и след такива рани. Живей и се учи.
Последвахме нейните полюшващи се бедра сред тълпата. Хванах здраво Лари за ръката.
— Стой плътно до мен тази нощ!
Той кимна. Запромъквах се през тълпата, държейки го като дете или любовник. Не можех да понеса мисълта, че той може да пострада. Не, не беше вярно. Не можех да понеса мисълта, че може да го убият. Смъртта щеше да бъде голямото страшилище тази нощ.
Едуард вървеше зад нас. Тих като сянката си и изпълнен с доверие към обещанието ми, че скоро ще успее да убие нещо.
Рашида ни поведе към голяма, шарена циркова шатра. Обратно в кабинета на Жан-Клод, предположих аз. Мъж със сламена шапка и палто на ивици ни каза:
— Съжалявам, но представлението е разпродадено!
— Аз съм, Пери! Това са хората, които Господаря чакаше! — Рашида махна с палец в наша посока.
Мъжът дръпна настрани чергилото на шатрата и ни махна да влизаме. На горната му устна имаше капчици пот. Беше топло, но нямах усещането, че се поти от жегата. Какво ставаше вътре в палатката? Не можеше да е толкова страшно, ако пускат зрители на представлението. Или можеше?
Прожекторите бяха ярки и горещи. Започнах да се потя под пуловера си, но ако го свалях, хората щяха да се блещят в пистолета ми. Мразя това!
Към тавана бяха прикрепен обръчи със завеси, създавайки две отделни оградени места на голямата циркова арена. Прожектори осветяваха и двете. Завесите бяха като призми. С всяка стъпка, която правехме, цветът се променяше и разнасяше по плата. Не бях сигурна дали това е ефект на самата тъкан или идва от осветлението. Беше обаче много шик.
Рашида спря точно пред перилата, които препречваха пътя на тълпата.
— Жан-Клод иска всички да са с костюми, но нямаме време — тя задърпа пуловера ми. — Разкопчай якето и ще минеш и така!
Издърпах си пуловера от ръката й.
— За какви костюми говориш?
— Задържаш представлението! Хвърляй якето и хайде! — Тя прескочи перилата с лениво, плавно движение и боса и прелестна закрачи по белия под. Погледна през рамо към нас и ни махна да я последваме.
Останах на място. Нямаше да мръдна оттук, докато някой не ми обясни какво става. Лари и Едуард чакаха с мен. Публиката около нас ни оглеждаше заинтригувано в очакване да сторим нещо интересно.
Стояхме на място.
Рашида изчезна зад завесите на единия кръг.
— Анита.
Обърнах се, но Лари се взираше в арената.
— Каза ли нещо?
Той поклати глава.
— Анита?
Погледнах към Едуард, но гласът не беше неговия. Прошепнах:
— Жан-Клод?
— Да, ma petite, това съм аз.
— Къде си?
— Зад завесата, зад която се скри Рашида.
Поклатих глава. Гласът му имаше резонанс, леко ехо, но инак бе толкова нормален, колкото можеше да е. Вероятно бях способна да говоря с него, без да помръдвам устни, но ако е така, не исках и да го знам. Прошепнах:
— Какво става?
— Ние с господин Оливър сключихме джентълменско споразумение.
— Не те разбрах?
— На кого говориш? — попита Едуард.
Поклатих глава:
— После ще ти обясня!
— Ела в кръга ми, Анита, и ще ти обясня всичко, а в същото време ще го обясня и на публиката!
— Какво си направил?
— Сторих най-доброто, за да спася живота ти, но тази нощ ще има загинали. Ще се случи обаче на арената и ще пострадат само призованите за тази задача войници. Тази вечер няма да загинат невинни, независимо от това кой ще спечели. Дадохме си дума.
— Смяташ да се биеш на арената като номер от представлението?
— Това беше най-доброто, което можех да сторя при толкова кратко предизвестие! Ако ме беше предупредила преди дни, вероятно можеше да се измисли нещо друго.
Не обърнах внимание на това. Освен това се чувствах виновна.
Свалих си суичъра и го преметнах на перилата. Публиката наоколо заохка и заахка — бяха видели пистолета ми.
— Битката ще се състои на арената.
— Пред публика? — попита Едуард.
— Аха.
— Не схващам — обади се Лари.
— Искам да останеш тук, Лари!
— Няма начин!
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.
— Лари, ти не разполагаш с оръжия. Не знаеш как се стреля с пистолет. Ти си просто пушечно месо, поне докато не потренираш. Стой тук!
Той поклати глава. Докоснах го по ръката:
— Моля те, Лари!
Може би бе заради любезните думи, а може би заради искрата в очите ми — все едно, той кимна.
Вече ми беше по-лесно да дишам. Каквото и да станеше тази нощ, Лари нямаше да умре, защото съм го въвлякла във всичко това. Вината нямаше да е моя.
Преметнах се през перилата и скочих на арената. Едуард ме последва с развяващо се черно палто. Лари остана на място, стиснал перилата. Изглеждаше като изоставено детенце, изправен там самичък, но беше в безопасност, а само това се броеше.
Докоснах бляскавата завеса — оказа се, че ефектът идва от осветлението. Платът отблизо беше бял. Вдигнах го настрани и влязох с Едуард по петите си.
Вътре имаше многоетажен подиум с все трон в средата на кръга. Рашида стоеше заедно със Стивън близо до подножието на подиума. Разпознах косата на Ричард и голите му гърди още преди да вдигне маската от лицето си. Беше бяла маска със синя звезда на бузата. Той носеше блестящи сини шалвари с подходящ елек и обувки. Всички освен мен носеха карнавални костюми.
— Надявах се, че няма да дойдеш навреме! — каза Ричард.
— Какво, и да пропусна най-великия Хелоуин на всички времена?
— Кой е този тип? — попита Стивън.
— Смъртта — отвърнах.
Едуард се поклони.
— Кой друг освен теб би довел Смъртта на бала, ma petite!
Погледнах нагоре към подиума — на най-горната площадка пред трона се бе изправил Жан-Клод. Той най-сетне бе облечен в това, за което намекваха ризите му — само че в истински модел. Истински френски дворцов костюм. Не знаех как се наричат половината му части. Дългото му наметало бе черно, с изящно сребърно тук-там. Късото наметалце беше преметнато само през едното рамо. Панталоните бяха буфан и пъхнати във високи до бедрото ботуши. Дантела се лееше над подвитите им краища. Широка бяла яка обгръщаше гърлото на вампира. Дантелата се изсипваше и от ръкавите на жакета. Главата си бе увенчал с огромна, почти гигантска шапка с извита аркада от черни и бели пера.
Костюмираната глутница се раздели на две, разчиствайки стъпалата нагоре към трона пред мен. Никак не ми се отиваше там. Зад завесите се разнасяха шумове. Насам-натам тътреха тежки предмети. Най-вероятно допълнителни декори и подръчни средства.
Погледнах към Едуард. Той се взираше в присъстващите, поглъщайки с поглед подробностите. Бройкаше жертви или търсеше познати лица?
Всички бяха костюмирани, но много малко от присъстващите носеха маски. Ясмийн и Маргьорит стояха приблизително на средата на стълбите. Вампирката беше в червено сари, обгърната във воали и с много пайети. Маргьорит носеше дълга рокля с буфан ръкави и широка дантелена яка. Роклята бе от някакъв тъмен плат. Беше проста, без украса. Русата й коса бе сресана в сложна прическа с къдрици, с една огромна купчина от тях над едното ухо и малък кок на тила. Дрехите й също като тези на Жан-Клод — приличаха твърде малко на костюм и повече на антично облекло.
Изкачих стълбите към тях. Ясмийн спусна воалите си достатъчно, за да разкрие кръстообразния белег, който й бях оставила.
— Някой ще ти се отплати за това тази нощ!
— Не ти лично? — попитах.
— Не още.
— Не ти пука кой ще спечели, нали?
Тя се усмихна.
— Вярна съм на Жан-Клод, разбира се!
— Да бе, как ли не!
— Толкова вярна, колкото и ти, ma petite! — Тя изръмжа всяка една сричка, прехапвайки последния звук.
Оставих я да ми се смее зад гърба. Предполагам, че не аз трябваше да се оплаквам на тема лоялност.
Чифт вълци седяха в краката на Жан-Клод. Взираха се в мен със странни светли очи. В погледа им нямаше нищо човешко. Истински вълци. Откъде бе намерил той истински вълци?
Спрях на две стъпала от него и вълчите му любимци. Изражението му бе неразгадаемо, празно и идеално.
— Приличаш на илюстрация от „Тримата мускетари“ — казах.
— Много си права, ma petite!
— Франция ли е родната ти страна?
Той се усмихна — усмивката му би могла да значи и всичко, и нищо.
— Какво ще стане тази нощ, Жан-Клод?
— Ела, застани до мен, където е мястото на човешкия ми слуга! — Той ми подаде бледата си ръка.
Пренебрегнах жеста му и тръгнах нагоре. Той говореше вътре в главата ми. Беше глупаво да спорим. Споровете нямаше да върнат случилото се назад.
Един от вълците му изръмжа дълбоко и гърлено. Поколебах се.
— Няма да те наранят. Те са моите животни!
Също като мен, помислих си.
Жан-Клод спусна длан към вълка. Той се сви и близна пръстите му. Внимателно заобиколих животното. Но то не ми обърна внимание, съсредоточило цялото си внимание върху вампира. Съжаляваше, че ми е изръмжало. Щеше да стори всичко, за да се реваншира. Раболепничеше като куче.
Застанах от дясната страна на вампира, малко по-назад от вълка.
— Бях ти избрал прелестен костюм.
— Ако е нещо, което би прилягало на твоя, предпочитам да не го обличам!
Той се засмя, тихо и плътно. Звукът подръпна нещо ниско в слабините ми.
— Остани тук до трона заедно с вълците, докато изнасям речта си.
— Наистина ще се бием пред публиката. Той се изправи.
— Разбира се. Това е „Циркът на прокълнатите“, а тази нощ е Хелоуин. Ще им покажем такъв спектакъл, какъвто никога не са виждали!
— Това е лудост.
— Вероятно, но така ще попречим на Оливър да срути сградата около нас.
— Може ли да го направи?
— Това и още много повече, ma petite, ако не се бяхме споразумяли за границите, които да спазваме в употребата на този род сили.
— А ти можеш ли да срутиш сградата?
Вампирът се усмихна и за разнообразие, като никога, ми даде пряк отговор.
— Не, но Оливър не го знае.
Усмихнах се и аз.
Жан-Клод се обви около трона, преметнал крак през подлакътника му. Намести шапката си тъй ниско, че отдолу се виждаше само устата му.
— Все още не мога да повярвам, че си ме предала, Анита!
— Ти не ми остави избор.
— Наистина предпочиташ да ме видиш мъртъв, отколкото да ти положа четвъртия белег!
— Ахам.
Той прошепна:
— Време е за шоу, Анита!
Внезапно лампите угаснаха. Откъм публиката се разнесоха викове. Завесата се разтвори в две посоки.
Изведнъж се озовах под светлината на прожекторите. Светлината сияеше като звезда в мрака. Жан-Клод и вълците му бяха окъпани в меко сияние. Трябваше да се съглася, че пуловерът ми с тиква малко не отиваше на обстановката.
Жан-Клод се изправи с едно гумено движение. Свали си шапката и се поклони ниско и почтително.
— Дами и господа, тази вечер ще станете свидетели на велика битка! — Той бавно заслиза по стълбите. Прожекторът се местеше с него. Вампирът остави шапката си свалена, за да я използва като показалка в ръката си. — Битката за душата на града!
Той спря и светлината се усили, за да включи двойката руси вампири. Двете жени бяха облечени в костюми от двайсетте — едната в синьо, другата в червено. Те показаха зъбите си и из публиката се разнесоха възклицания.
— Тази вечер ще видите вампири, върколаци, богове и дяволи! — Жан-Клод изпълваше всяка дума със смисъл. Когато каза „вампири“, нещо полазваше по врата ти. „Върколаци“ удряше от мрака и се чуха писъци. „Богове“ лъхваше по кожата, а „дяволи“ бе горещ вятър, обгарящ лицата.
В мрака се разнесоха възклицания и приглушени писъци.
— Част от това, което ще видите тази вечер ще е истинско, а част — илюзия и кое какво е ще оставя на вас да решите!
„Илюзия“ отекна в ума като видение през стъкло, което се повтаря до безкрай. Последният звук затихна с шепот, който звучеше като съвсем различна дума. „Реалност“ — прошепна гласът.
— Чудовищата от Сейнт Луис ще се бият за власт на този Хелоуин. Ако спечелим, всичко ще продължи мирно, както преди. Ако враговете ни спечелят… — втори прожектор освети върха на друг подиум. Там нямаше трон. Оливър стоеше на върха заедно с ламията в цялото й змийско великолепие. Беше облечен в торбест парашутистки костюм с големи точки по него. Лицето му беше бяло, с нарисувана на него тъжна усмивка. Едното му плътно гримирано око пускаше искряща сълза. Малка заострена шапка с яркосин помпон увенчаваше главата му.
Клоун? Бе избрал костюм на клоун? Не така си го представях облечен. Но ламията беше впечатляваща с нейните ивичести намотки, увити около него и той галеше голите й гърди с облечената си в ръкавица ръка.
— Ако нашите врагове спечелят, тогава в утрешната нощ ще видите кърваво клане, каквото не е преживявал никой друг град по света. Те ще се хранят с плътта и кръвта на този град, докато не го пресушат до капка и не го оставят безжизнен… — Жан-Клод спря приблизително на средата на пътя. Сега започна да се изкачва обратно нагоре. — Ще се бием за вашия живот и вашите души! Молете се да спечелим ние, скъпи хора молете се много, много усърдно!
Той седна на трона. Един от вълците положи лапа на крака му. Жан-Клод отсъстващо го погали между ушите.
— Смъртта навестява всички — каза Оливър. Прожекторът върху Жан-Клод угасна, оставяйки вампира-дребосък в центъра на единствената светлина в мрака. Символизъм в най-висш стил.
— Все някой ден ще умрете. При дребен инцидент или след дълга болест. Болката и агонията ви очакват…
Публиката се размърда неспокойно по местата си.
— Защитаваш ли ме от гласа му? — попитах.
— Белезите те пазят — отвърна Жан-Клод.
— Какво усеща публиката?
— Остра болка в сърцето. Възрастта забавя телата им. Бърз, пронизващ ужас от някоя забравена случка…
Възклицания, писъци и плач изпълниха мрака, докато словата на Оливър навлизаха в ума на всеки един и го караха да чувства смъртността си.
Беше подигравка. Твар, видяла милиони лета, напомняше на простите хорица колко крехък е всъщност животът.
— Ако трябва да умрете, не е ли по-добре да загинете в бляскавите ни обятия? — Ламията припълзя около подиума, за да се покаже на публиката. — Тя също може да ви вземе, о, тъй сладко, меко и нежно в онази тъмна нощ. Ние превръщаме смъртта в празник, в радостен преход. Без витаещи съмнения. Ще пожелаете накрая да положи ръце върху вас. Тя ще ви покаже радости, за които малцина смъртни са мечтали. Нима смъртта е толкова висока цена, когато и бездруго ще умрете? Няма ли да е по-добре да умрете с нашите устни, докосващи кожата ви, вместо с бавния ход на часовника?
Разнесоха се отделни викове:
— Да… моля…
— Спри го! — помолих.
— Това е неговият миг, ma petite! He мога да го спра.
— Предлагам ви сбъдването на всички мрачни мечти в наглите обятия, приятели! Присъединете се към нас!
Мракът зашушна с движение. Лампите светнаха, немалко от публиката напускаха местата си. Хората се катереха през перилата. Те идваха да прегърнат смъртта.
Всички застинаха под светлината. Заозъртаха се като сомнамбули, събудени от съня. Някои изглеждаха притеснени, но един мъж близо до перилата сякаш всеки миг щеше да заплаче като че ли му е било отнето бляскаво видение. Хълцаше. Какво ли бе видял в думите на Оливър? Какво бе усетил? Боже, спаси ни от това!
Заедно със светването на лампите можах да видя и какво са местили, докато чакахме зад завесите. Приличаше на мраморен олтар с водещи нагоре по него стъпала. Намираше се между двата подиума и очакваше. Какво ли? Обърнах се да попитам Жан-Клод, но нещо се случваше.
Рашида се отдалечи бавно от подиума и се приближи до перилата и до хората. Стивън, облечен в нещо като плувки-прашки, закрачи към отсрещната страна на арената. Почти голото му тяло бе гладко и съвършено като нейното. „Бързо оздравяваме“ — бе казала тя.
— Дами и господа, ще ви дадем няколко секунди да се съвземете от първата магия за вечерта. След това ще ви покажем някои от тайните си!
Тълпата се връщаше по местата си. Един разпоредител помогна на плачещия мъж да заеме своето. Публиката затаи дъх. Никога не бях виждала толкова голяма тълпа да се смълчава дотолкова. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
— Вампирите са способни да призовават животни на помощ. Моето животно е вълкът! — Жан-Клод обиколи подиума, демонстрирайки вълците. Стоях под прожектора и не бях сигурна какво да правя. Не бях на показ, просто бях видима.
— Но мога да призовавам и човешкия братовчед на вълка. Върколака! — Вампирът махна широко и плавно с ръка. Засвири музика — тиха и басова в началото, след това се надигна до буйно кресчендо.
Стивън падна на колене. Обърнах се — Рашида също беше на земята. Те щяха да се преобразят направо тук, пред публиката. Досега не бях виждала превръщач в действие… Трябва да призная, че бях малко… любопитна.
Стивън беше на четири крака. Голият му гръб се изви от болка. Дългата му руса коса помете земята. Кожата на гърба му се раздвижи като вода, гръбнакът стърчеше в средата. Младежът протегна ръце, сякаш се покланяше и притисна лице в земята. Кости пронизаха дланите му. Той простена. Под кожата му като пълзящи животинчета се движеха… неща. Гърбът му се изви нагоре, сякаш се издуваше като палатка сам по себе си. Козина поля тялото му, разпростирайки се невероятно бързо, като на филм с липсващи кадри. Кости и някаква гъста, чиста течност бликаха от кожата му. Форми се напрягаха и късаха отдолу. Мускулите се гърчеха като змии. Костите навлизаха в плътта и излизаха от нея с тежки, влажни звуци. Изглеждаше така, сякаш вълчата форма си проправя с мъка път през тялото на мъжа. Козината растеше все по-бързо и по-бързо, беше с цвят на тъмен мед. Тя скриваше някои от промените, за което бях благодарна.
От гърлото на Стивън се изтръгна нещо средно между вой и вик. И най-сетне ето я същата човековълча форма от нощта, когато се сражавахме с гигантската кобра. Вълкочовекът вдигна муцуна към небето и нададе вой. От звука цялата настръхнах.
Втори вой отекна от отсрещната страна на арената. Обърнах се трескаво — ето ти втора вълча форма, но тази бе черна като нощ. Рашида?
Публиката ръкопляскаше бясно, тропаше с крака и крещеше.
Върколаците припълзяха обратно към подиума. Те се присвиха в основата, по един от всяка страна.
— Нямам толкова зрелищно нещо за показване прожекторите се върнаха върху Оливър. — Змията е моето животно… — Ламията се уви около него, съскайки достатъчно силно, за да се чуе чак сред публиката. Стрелна раздвоения си език и облиза боядисаното му в бяло ухо.
Той махна към подножието на подиума. Две фигури с черни качулки стояха от двете страни, с лица скрити в сенките.
— Това са моите твари, но нека ги запазим като изненада! — Оливър погледна към нас. — Да започваме!
Лампите отново угаснаха. Преборих се с желанието да посегна към Жан-Клод в гъстия мрак.
— Какво става?
— Битката започна — отвърна той.
— Как?
— Не сме планирали останалата част от вечерта, Анита. Ще бъде като всяка битка — хаотична, яростна и кървава.
Светлините плавно набираха сила, докато шатрата не остана окъпана в смътно сияние, като призрачен здрач.
— Започва се — прошепна Жан-Клод.
Ламията се плъзна надолу по стълбите и двете групи се нахвърлиха една върху друга. Не беше „битка“. Беше схватка без правила, по-скоро като кръчмарско сбиване, отколкото като война.
Закачулените същества се понесоха напред. Мернах за миг нещо смътно змиеподобно. Затрака картечен огън и едната твар се олюля. Едуард.
Тръгнах надолу по стъпалата с пистолет в ръка. Жан-Клод дори не помръдна.
— Няма ли да слезеш?
— Истинската битка ще се проведе тук горе, ma petite! Прави каквото можеш, но накрая всичко ще опре до силите на Оливър и моите.
— Той е на милион години. Не можеш да го победиш.
— Знам.
Взирахме се един в друг няколко секунди.
— Съжалявам! — казах.
— Аз също, ma petite, Анита, аз също!
Изтичах по стъпалата, за да се присъединя към схватката. Змиеподобната твар бе паднала, разрязана от картечния огън. Едуард стоеше гръб до гръб с Ричард, който държеше револвер. Стреляше по една от закачулените твари и дори не я забави. Прицелих се внимателно и гръмнах в главата й. Тварта се препъна и се обърна към мен. Качулката падна назад, разкривайки глава на кобра с размера на конска. От шията надолу беше жена, но от врата нагоре… Нито изстрелът ми, нито този на Ричард бяха пробили отверстия. Тварта се изкачи по стъпалата към мен. Не знаех какво представлява или как да я спра.
Весел Хелоуин!

47.

Създанието се втурна срещу мен. Пуснах браунинга и бях успяла да извадя единия нож до половината, преди да ме удари. Бях на стъпалата с едната твар върху мен. Тя се надигна за удар. Успях да освободя ножа. Чудовището заби зъби в рамото ми. Изпищях и забих ножа в тялото му. Острието потъна, но нямаше нито кръв, нито болка. Тварта задъвка рамото ми, наливайки отрова в мен, а острието не свърши работа.
Изпищях отново. Гласът на Жан-Клод отекна в главата ми:
— Отровата вече не може да ти навреди!
Болеше ужасно, но нямаше да умра. Забих ножа в гърлото на тварта, като продължавах да крещя, без да знам какво да правя. Тя се задави. Кръв потече по ръката ми. Ударих отново — и чудовището се дръпна с окървавени зъби. Трескаво изсъска и се оттласна назад от мен. Но вече разбирах — слабото място беше там, където змийската част се сливаше с човешката.
С лявата си ръка заопипвах за браунинга; дясното ми рамо беше разкъсано. Натиснах спусъка и от гърлото на чудовището бликна кръв. То се обърна и побягна, а аз го пуснах да си иде.
Лежах на стъпалата, притиснала дясната си ръка към тялото. Май нямах счупени кости, но болеше ужасно. Дори не кървях толкова силно, колкото се очакваше. Погледнах нагоре към Жан-Клод. Той стоеше неподвижен, но нещо се движеше — като гореща омара. Оливър стоеше също неподвижен на подиума си. Това беше истинската битка; смъртта тук долу беше без значение, като изключим хората, които щяха да умрат.
Притиснах ръката си към корема и слязох по стъпалата към Едуард и Ричард. По времето, когато се добрах до подножието на подиума, ръката ми вече беше по-добре. Достатъчно добре да преместя пистолета в нея. Втренчих се в раната от ухапването и проклета да съм, ако не се затваряше. Третият белег. Оздравявах бързо като превръщач.
— Добре ли си? — попита Ричард.
— Явно да.
Едуард ме зяпаше втренчено.
— Би следвало да умираш.
— Обясненията — после — заявих.
Змиеподобната твар лежеше в подножието на подиума, главата й бе разкъсана от картечен огън. Едуард схващаше бързо.
Чу се писък — висок и пронизителен. Алехандро държеше гърчещата се Ясмийн в обятията си, едната му ръка бе зад гърба й, а другата приковаваше раменете й към гърдите му. Всъщност пищеше Маргьорит. Тя се бореше в хватката на Карл Ингър. Той я превъзхождаше многократно. Явно и Ясмийн беше в същото положение.
Алехандро й разкъса гърлото. Тя изпищя. Той й прегриза гръбнака със зъби, а кръвта изплиска лицето му. Вампирката се отпусна в хватката му. Движение и ръката му премина през гръдния й кош, смачквайки сърцето й на кървава каша.
Маргьорит се разпищя. Карл я пусна, но тя явно не забеляза. Дращеше с нокти по бузите си, докато не потече кръв. Падна на колене, все още дращейки лицето си.
— Исусе! — казах. — Спрете я!
Карл се взря над нея към мен. Вдигнах браунинга, но той се скри зад подиума на Оливър. Тръгнах към Маргьорит. Алехандро пристъпи помежду ни.
— Искаш ли да й помогнеш?
— Да.
— Нека положа последните два белега върху теб и ще се махна от пътя ти.
Поклатих глава.
— Цял град за един човешки слуга? Не мисля така!
— Анита, залегни! — Проснах се на пода и Едуард изстреля огнен език над главата ми. Усетих горещината да кипи над мен.
Алехандро изкрещя. Вдигнах очи само колкото да го видя как гори. Той махна с едната си обгърната от огън ръка и аз усетих как нещо прелита над гърба ми към… Едуард.
Претъркулих се и ето го, по гръб, борейки се да се изправи. Дюзата на огнепръскачката отново сочеше насам. Легнах без да ми нареждат.
Алехандро махна, огънят се обърна назад и потече към Едуард.
Той трескаво се затъркаля, за да угаси пламъчетата по палтото си. Захвърли на земята обгорената маска-череп. Резервоарът на огнепръскачката гореше. Ричард му помогна да се освободи от него и двамата побягнаха. Проснах се на земята и закрих главата си с ръце. Експлозията разтърси земята. Когато вдигнах очи, наоколо валяха дребни горящи късчета, но това беше всичко. Ричард и Едуард надничаха от другата страна на подиума. Алехандро си стоеше с овъглени дрехи и покрита с мехури кожа. Тръгна към мен.
Изправих се на крака и насочих пистолета към него. Разбира се, пушкалото не бе свършило особено много работа предишния път. Отстъпвах назад, докато не се блъснах в стъпалата. Започнах да стрелям. Куршумите влизаха в целта. Вампирът дори прокърви, но не спря. Пистолетът изщрака празен. Обърнах се и побягнах.
Нещо ме удари отзад и ме хвърли на земята. Алехандро внезапно се озова на гърба ми, заровил пръсти в косата ми и извивайки врата ми назад.
— Остави картечницата, иначе ще й счупя врата!
— Застреляй го! — изкрещях.
Но Едуард захвърли автомата на пода. По дяволите! Той извади пистолет и се прицели грижливо. Тялото на Алехандро се разтърси, но вампирът се разсмя.
— Не можеш да ме убиеш със сребро!
Опря коляно в гърба ми, за да ме удържи на място, след това в ръката му изникна нож.
— He! — обади се Ричард. — Той няма да я убие!
— Ще й прережа гърлото, ако се намесите, но ако ни оставите на мира, няма да я нараня!
— Едуард, убий го!
Един вампир се нахвърли на Едуард и го събори на земята. Ричард се опита да издърпа чудовището, но на неговия гръб скочи друг, дребен вампир. Бяха жената и момченцето от първата нощ.
— Сега, докато приятелите ти са заети, да си довършим работата!
— Не!
Ножът само погали кожата ми — остро, болезнено, но толкова малко порязване… Вампирът се наведе над мен.
— Няма да боли, обещавам!
Изкрещях.
Устните му докоснаха раната, сключиха се върху нея и той засмука. Грешеше. Болеше. След това ме обкръжи ароматът на цветя. Потъвах в уханието. Не виждах нищо. Светът бе топъл и уханен.
После отново можех да виждам — и да мисля. Лежах по гръб и се взирах в тавана на шатрата. Две ръце ме издърпаха нагоре и ме прегърнаха. Алехандро ме държеше плътно. Бе срязал кървава линия на гърдите си, точно над зърното.
— Пий!
Облегнах длани в него й се помъчих да се преборя. Дланта му натисна в основата на врата ми и ме притисна по-плътно към раната.
— Не!
Извадих втория нож и го забих в гърдите му, търсейки сърцето. Той изпъшка и ме сграбчи за ръката, като стисна, докато не изтървах дръжката.
— Среброто не става. Отминал съм етапа на среброто!
Той притискаше лицето ми към раната, а аз не можех да се боря с него. Просто не бях достатъчно силна. Можеше да ми смачка черепа с една ръка, но само притискаше лицето ми към раната на гърдите си.
Борех се, но той държеше устните ми притиснати към раната. Кръвта бе солено-сладка, със смътен металически привкус. Беше само кръв.
— Анита! — Жан-Клод крещеше името ми. Не бях сигурна дали на глас или в главата ми.
— Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, двамата ще бъдем едно. Една плът, една кръв, една душа…
Някъде дълбоко в мен нещо се пречупи. Усетих го. Вълна течна топлина се втурна и ме погълна. Кожата ми настръхваше от нея. Пръстите ме сърбяха. Гърбът ми се изви и подскочих нагоре. Силни ръце ме хванаха, задържаха и залюляха.
Нечия ръка приглади косата встрани от лицето ми. Отворих очи и видях Алехандро. Вече не се страхувах от него. Бях спокойна и се реех.
— Анита? — беше Едуард.
Полека се обърнах по посока на гласа му.
— Едуард.
— Какво ти стори той?
Опитах се да измисля как да го обясня, по умът ми не искаше да извади думите. Седнах, отблъсквайки се внимателно от Алехандро.
В краката на Едуард имаше купчина мъртви вампири. Среброто можеше и да не наранява Алехандро, но повреждаше успешно хората му.
— Ще си направим още — каза вампирът. — Не можеш ли да прочетеш мисълта в ума ми?
Да, можех — сега, като се замислих, — но не беше като телепатия. Не бяха думи. Аз — знаех, че той си мисли за силата, която току-що му бях дала. Не съжаляваше за вампирите, които бяха загинали.
Публиката пищеше.
Алехандро вдигна очи. Проследих погледа му. Жан-Клод беше паднал на колене, а от хълбока му се лееше кръв. Алехандро завиждаше на Оливър за способността да пуска кръв от разстояние. Когато станах слуга на Алехандро, Жан-Клод отслабна. Оливър го бе спипал.
Точно това е бил планът им през цялото време.
Алехандро ме притисна и аз не се опитах да го спра. Той прошепна до бузата ми:
— Ти си некромант, Анита. Притежаваш власт над мъртвите. Това е причината Жан-Клод да те иска за свой слуга. Оливър смята да те контролира като контролира мен, но аз знам, че ти си некромант. Дори като слуга ще имаш свободна воля. Няма нужда да се подчиняваш като останалите. Като човешки слуга, ти си сама по себе си оръжие. Ти можеш да удариш някой от нас и да му пуснеш кръв.
— Какви ги говориш?
— Те са уредили загубилият да бъде разпънат на олтара и пронизан от теб.
— Какво…
— Жан-Клод, като потвърждение на силата му. Оливър — като жест, който да покаже колко добре контролира онова, което някога е принадлежало на Жан-Клод.
Публиката ахна. Оливър левитираше полека. Понесе се към земята. След това вдигна ръце и Жан-Клод полетя нагоре.
— Мамка му — казах.
Жан-Клод висеше почти в безсъзнание в празния, бляскав въздух. Оливър го положи нежно на земята и по белия под плисна прясна кръв.
Карл Ингър се появи отнякъде. Вдигна победения повелител под мишниците.
Къде бяха всички? Огледах се в търсене на помощ. Черният върколак бе разкъсан на парчета, които още мърдаха. Не мисля, че дори ликантроп може да излекува такива рани. Русият върколак не беше в много по-добро състояние, но се влачеше към олтара. Единият му крак бе напълно откъснат, но той поне се опитваше…
Карл положи Жан-Клод на мраморния плот. Кръвта започна да се стича по стените му. Придържаше го леко за раменете. Жан-Клод можеше да вдигне кола от лежанка. Как успяваше да го удържи Карл?
— Споделя силата на Оливър.
— Стига с този номер! — озъбих се.
— С кое?
— Да отговаряш на въпросите ми, преди да ги задам.
Алехандро се усмихна:
— Спестява толкова много време!
Оливър избра един бял, полиран кол и дървен чук. Подаде ми ги.
— Време е.
Алехандро се опита да ми помогне да се изправя, но аз го отблъснах. Със или без четвърти белег, можех да се изправям и сама.
Ричард изкрещя:
— Не! — и се затича покрай нас към олтара. Всичко сякаш се случваше на забавен кадър. Той скочи върху Оливър, а дребосъкът го сграбчи за гърлото и му разкъса гръкляна.
— Ричард! — затичах се, но закъснях. Той лежеше на земята, облян в кръв и все още се опитваше да диша, а нямаше с какво да си поеме дъх.
Коленичих до него и се опитах да спра кръвоизлива. Очите му бяха разширени и изпълнени с паника. Едуард бе до мен.
— Нищо не можеш да направиш. Никой от нас не може да стори нищо!
— Не!
— Анита — наемният убиец ме издърпа встрани от Ричард. — Твърде късно е.
Плачех, а дори не го бях осъзнала.
— Хайде, Анита, унищожи стария си господар, както искаше от мен да сторя — Оливър ми подаваше чука и кола.
Поклатих глава.
Алехандро ми помогна да се изправя. Посегнах към Едуард, но беше твърде късно. Убиецът не можеше да помогне. Никой не можеше да ми помогне. Нямаше начин да се върне назад четвъртият белег или да се излекува Ричард, или да се спаси Жан-Клод. Но поне нямаше да пронижа синеокия вампир с кол. Това можех да спра. Това нямаше да сторя.
Алехандро ме водеше към олтара.
Маргьорит бе пропълзяла от едната страна на подиума. Стоеше на колене и се полюляваше напред-назад. Лицето й представляваше окървавена маска. Беше си извадила очите с пръсти.
Оливър ми подаваше кола и чука с облечените си в бели ръкавици ръце, все още мокри от кръвта на Ричард. Поклатих глава.
— Ти ще ги вземеш. Ще сториш, каквото искам! — малкото клоунско лице ми се мръщеше.
— Ходи се шибай! — отвърнах аз.
— Алехандро, вече ти я контролираш!
— Тя е мой слуга, господарю, така е.
Оливър ми протегна кола.
— Тогава я накарай да го довърши!
— Не мога да я насилвам, господарю — Алехандро се усмихна при тези думи.
— Защо не?
— Тя е некромант. Казах ти, че ще има свободна воля.
— Няма да допусна грандиозното ми представление да бъде съсипано от някаква упорита жена!
Той се опита да ме омае — усетих го как връхлита като вятър в главата ми, но вихърът дойде и отмина. Бях пълен човешки слуга — вампирските номера не работеха върху мен, дори и тези на Оливър.
Засмях се и той ме удари. Вкусих прясна кръв в устата си. Той стоеше до мен и го чувствах как трепери. Беше толкова ядосан. Съсипвах великия му миг.
Алехандро бе доволен. Усещах задоволството му като топла длан в стомаха си.
— Довърши го или ти обещавам, че ще те бия докато станеш кървава каша! Вече не умираш лесно. Мога да те нараня много по-зле, отколкото си си представяла, а ще се излекуваш. Но все пак ще те боли също тъй силно. Разбираш ли ме?
Взирах се надолу към Жан-Клод. Той отвърна на погледа ми. Тъмносините му очи бяха прекрасни, както винаги.
— Няма да го сторя — казах.
— Все още ли те е грижа за него? След всичко, което ти причини?
Кимнах.
— Довърши го, веднага, иначе аз ще го убия бавно. Ще късам парченца плът от костите му, но няма да го убивам. Докато сърцето и главата му са невредими, той няма да умре, все едно какво му причинявам!
Погледнах към Жан-Клод. Не бих могла да стоя и да гледам как Оливър го измъчва, не и ако можех да му попреча. Не беше ли по-добра чистата смърт? Не беше ли?
Взех кола от ръката на древния кръвопиец.
— Ще го направя.
Той се усмихна:
— Взе мъдро решение. Жан-Клод би ти благодарил, ако можеше.
Взирах се в победения вампир, стиснала кола с една ръка. Докоснах гърдите му точно над белега от изгаряне. Ръката ми се оцапа с кръв.
— Направи го, сега! — нареди Оливър.
Обърнах се към него, посягайки с лявата си ръка за чука. Щом той ми го подаде, забих ясеновия кол в гърдите му.
Карл изпищя. Кръв плисна от устата на Оливър. Той сякаш замръзна като че ли не можеше да се движи с кол в сърцето, но не беше мъртъв — още не. Забих пръсти в гърлото му и дръпнах, откъсвайки големи парчета плът, докато не видях гръбнака, лъскав и влажен. Увих пръсти около гръбначния стълб и го изскубнах. Главата на вампира се килна встрани, задържана от няколко ивички месо. Откъснах я и я захвърлих през арената.
Карл Ингър лежеше до олтара. Коленичих до него и се опитах да напипам пулса му, но не го намерих. Смъртта на Оливър бе убила и него.
Алехандро дойде да застане до мен.
— Ти се справи, Анита! Знаех си, че ще го убиеш! Знаех си, че ще успееш!
Вдигнах глава към него.
— Сега убий Жан-Клод и ще управляваме града заедно!
— Да.
Замахнах нагоре преди дори да се замисля — преди той да ми прочете мислите. Пъхнах ръка в гърдите му. Ребрата изпукаха и ме одраха. Стиснах туптящото му сърце и го смачках.
Не можех да дишам. Гърдите ми бяха стегнати и ме болеше. Издърпах сърцето му през дупката. Той падна с ококорени и изненадани очи. Паднах заедно с него.
Борех се да си поема дъх. Не можех да дишам, не можех! Лежах върху господаря си и усещах как сърцето ми бие и за двамата. Той нямаше да умре. Стиснах гърлото му с две ръце и започнах да мачкам. Усетих как пръстите ми потъват в плътта, но болката ме поглъщаше. Давех се с кръв — нашата кръв.
Пръстите ми се вцепениха. Не можех да отгатна дали стискам или не. Не чувствах нищо, освен болката. След това дори тя ми се изплъзна, а аз падах, падах в непозналия светлина мрак, който нямаше да я познае и занапред…

48.

Събудих се, втренчена в мръснобял таван. Известно време просто мигах срещу него. Слънцето чертаеше топли квадрати по одеялото. Леглото имаше метални перила. В ръката ми бе забита иглата на интравенозна система.
Болница — значи не бях мъртва. Каква изненада!
На масичката до леглото имаше цветя и цял наръч лъскави балони. Лежах известно време, наслаждавайки се на факта, че не съм мъртва.
Вратата се отвори и в началото виждах само огромен букет цветя. След това те се спуснаха надолу и ето ти го Ричард.
Мисля, че спрях да дишам. Можех да усетя пулсирането на кръвта във вените ми. В главата ми се разнасяше тихо бучене. Не, нямаше да припадна. Никога не припадам. Най сетне успях да кажа:
— Ти си мъртъв.
Усмивката му избледня.
— Не, не съм.
— Видях как Оливър ти разкъса гърлото! Виждах го пред себе си като втори наслагващ се образ. Виждах го как се дави и умира. Открих, че мога да седна. Стегнах се и иглата на системата се размърда под кожата ми, а лепенката се опъна. Истинско беше. Нищо друго не ми изглеждаше реално.
Ричард вдигна ръка към гърлото си, след това се овладя. Преглътна с такова усилие, че дори аз го чух.
— Видя как Оливър ми разкъсва гърлото, но това не ме уби.
Взирах се в него. На бузата му нямаше лепенка. Малкото порязване се бе излекувало.
— Никой човек не би могъл да преживее подобно нещо — казах тихо.
— Знам… — Той изглеждаше невероятно тъжен, когато го каза.
Паника стегна гърлото ми така, че не можех да си поема дъх.
— Какво си ти?
— Ликантроп.
Поклатих глава:
— Знам как усещам ликантропите и как се движат. Ти не си такъв.
— Напротив.
Продължих да клатя глава.
— Не.
Той дойде по-близо до леглото. Държеше цветята несръчно, сякаш не знаеше какво да прави с тях.
— Аз съм втори в йерархията след водача на глутницата. Мога да мина за човек, Анита. Добър съм в това!
— Ти ме излъга.
Ричард поклати глава:
— Не исках.
— Тогава защо го направи?
— Жан-Клод нареди да не ти казвам.
— Защо?
Върколакът сви рамене:
— Според мен, защото знаеше, че няма да ти хареса. Ти не прощаваш измамата. Той го знае.
Дали Жан-Клод би съсипал с умисъл потенциалната връзка между Ричард и мен? Аха.
— Ти ме попита с какво ме държи Жан-Клод. Ето с това. Водачът на глутницата ми ме прати при него, при условие че никой няма да открие какво съм аз.
— Защо да си толкова специален?
— Не позволяват на ликантропите да обучават деца, пък и когото и да било друг, ако става въпрос.
— Ти си върколак.
— Това не е ли по-добре, отколкото да съм мъртвец?
Очите му все още бяха идеално кафяви. Къдрите се спускаха около лицето му. Исках да го помоля да седне, да ме остави да прокарам пръсти през косата му, да я отметна назад от прелестното му лице…
— Аха, доста по-добре е, отколкото да си мъртвец.
Той издиша така, сякаш бе затаил дъх. Усмихна се и ми подаде цветята.
Взех ги, понеже не знаех какво друго да направя. Бяха червени карамфили.
Карамфилите ухаеха като сладка-подправка. Ричард беше върколак. Втори по ред след водача на глутницата. Можеше да минава за човек. Взирах се в него. Протегнах ръка към него. Той я пое и дланта му бе топла, плътна и жива.
— Сега, след като установих защо ти не си мъртъв, защо не съм мъртва аз?
— Едуард ти правеше сърдечен масаж, докато не пристигна линейката. Докторите нямат представа какво е накарало сърцето ти да спре, но няма видими проблеми.
— Какво казахте на полицията за всичките онези трупове?
— Какви трупове?
— О, стига де, Ричард!
— По времето, когато пристигна линейката нямаше излишни трупове.
— Публиката видя всичко.
— Да, но кое беше истина и кое — илюзия? Полицията получи стотици различни версии от публиката. Подозират, но не могат да докажат нищо. „Циркът“ е затворен, докато властите не се уверят, че е безопасен.
— Безопасен ли? — засмях се аз.
Ричард сви рамене:
— Е, поне толкова безопасен, колкото винаги е бил.
Издърпах ръка от хватката му и с две ръце поднесох букета към лицето си, за да го помириша отново.
— А Жан-Клод… жив ли е?
— Да.
Заля ме огромна вълна на облекчение. Не исках да е мъртъв. Не исках Жан-Клод да е мъртъв. Мамка му.
— Значи все още е Господар на града. А аз все още съм обвързана към него.
— Не — отвърна Ричард. — Жан-Клод ми каза да ти предам следното. Свободна си. Белезите на Алехандро един вид са анулирали неговите. Не можеш да служиш на двама господари, така каза той.
Свободна? Свободна ли бях? Взирах се в Ричард.
— Не може да е толкова лесно!
Той се засмя:
— На това ли му викаш лесно?
Вдигнах очи и се усмихнах.
— Добре де, не беше лесно, но не мислех, че като изключим смъртта, нещо друго би могло да разкара Жан-Клод от гърба ми!
— Щастлива ли си, че белезите ги няма?
Понечих да кажа: „Разбира се!“, но се спрях. В изражението на Ричард имаше нещо много сериозно. Той знаеше какво означава да ти се предлага власт. Да бъдеш заедно с чудовищата. Можеше да е и ужасно, и прекрасно.
Накрая отвърнах:
— Да.
— Наистина?
Кимнах.
— Не ми се струваш особено ентусиазирана!
— Знам, че би следвало да подскачам от радост, но просто се чувствам изпразнена.
— Преживя доста през последните няколко дни. Полага ти се да си малко объркана.
Защо не бях щастлива, че съм се отървала от Жан-Клод? Защо не бях облекчена, че вече не съм ничий човешки слуга? Защото щеше да ми липсва? Глупаво. Смешно. Вярно.
Когато ти стане твърде трудно да мислиш за нещо, мисли за нещо друго.
— Значи сега всички знаят, че си върколак.
— Не.
— Нали си бил в болница, а вече си се оправил. Смятам, че биха се досетили!
— Жан-Клод ме държа скрит, докато се оправих. Това ми е първият ден на крак и на свобода.
— Колко време съм била в безсъзнание?
— Една седмица.
— Шегуваш се!
— Беше в кома три дни. Докторите още не знаят какво те е накарало да започнеш да дишаш самостоятелно.
Значи бях отишла ей толкова близо до голямото Отвъд. Не си спомнях нито тунел със светлина, нито успокоителни гласове. Чувствах се измамена.
— Не си спомням.
— Беше в безсъзнание — не се очаква да помниш.
— Седни, преди да ми се изкълчи врата да гледам нагоре към теб!
Ричард си придърпа стол и седна до леглото с усмивка. Беше приятно да ми се усмихва.
— Значи си върколак.
Той кимна.
— Как стана това?
Той се втренчи в пода, после вдигна очи. Изражението му бе тъй сериозно, че съжалих, задето съм попитала. Очаквах някаква страховита история за преживяно ужасно нападение.
— Ами, улучих лоша партида серум срещу ликантропия.
— Какво си направил?
— Чу ме добре. — Той изглеждаше притеснен.
— Кофти ваксина значи?
— Да.
Усмивката ми ставаше все по-широка и по-широка.
— Не е смешно — намекна Ричард.
Поклатих глава.
— Не, не е… — Знаех, че очите ми блестят и вложих всички сили да не се разсмея на глас. — Трябва да признаеш обаче, че е много иронично!
Върколакът въздъхна:
— Така ще те заболи. Давай, смей се!
Така и направих. Смях се, докато не ме заболя и Ричард се присъедини към мен. Смехът също е заразен.

49.

По-късно същия ден пристигнаха дузина бели рози с бележка от Жан-Клод. На нея пишеше: „Свободна си от мен, ако така решиш. Но се надявам, че искаш да ме видиш не по-малко, отколкото аз — теб. Само от теб зависи. Жан-Клод“.
Дълго време се взирах в цветята. Накрая накарах една сестра да ги подари на някой друг или да ги изхвърли, въобще — да прави с тях, каквото си реши. Просто исках да ми се махнат от очите. Така значи, все още бях привлечена от Жан-Клод. Може би дори, в някое тъмно ъгълче на душата си, мъничко го обичах. Нямаше никакво значение. Любовта към чудовищата винаги свършва зле за хората. Това е природен закон.
Което ме връща към Ричард. Той беше едно от чудовищата, но поне бе жив. Значително подобрение спрямо Жан-Клод. А беше ли той по-малко човек от мен самата: кралица на зомбитата, убийца на вампири, некромант? Коя бях аз, та да се оплаквам?
Не знам какво бяха направили с всичките телесни части, но никой полицай не дойде да разпитва за тях. Независимо дали бях спасила града или не, това все пак си оставаше убийство. Според закона Оливър не бе сторил нищо, с което да си заслужи смъртта.
Излязох от болницата и се върнах на работа. Лари се задържа. Учи се как да ловува вампири, Бог да му е на помощ.
Ламията наистина се оказа безсмъртна. Което, предполагам, означава, че ламиите не са измрели. Вероятно просто винаги са си били редки. Жан-Клод й извади зелена карта и я нае на работа в „Циркът на прокълнатите“. Не знам дали й позволи да се размножава или не. След излизането си от болницата не съм доближавала до „Циркът“.
Ние с Ричард най-сетне излязохме на първата си среща. Задоволихме се с нещо относително традиционно — вечеря и кино. Ще ходим на пещера другата седмица. Той обеща да няма подводни тунели. Устните му са най-меките, които някога съм целувала. Е, какво, расте му козина веднъж месечно. Никой не е съвършен.
Жан-Клод не се е отказал. Продължава да ми праща подаръци. Аз пък продължавам да ги връщам. Ще трябва да му отказвам, докато не се предаде или докато адът не замръзне, което от двете се случи първо.
Повечето жени се оплакват, че не са останали достатъчно свободни, хетеросексуални мъже. Аз пък просто бих искала да срещна някой, който е човек.

Глава 1

Оставаха две седмици до Коледа. Слаб период от годината за съживяване на мъртъвци. Последният ми клиент за вечерта стоеше срещу мен. До името му нямаше бележка. Нищо, което да казва дали става дума за вдигане на зомби или убиване на вампири. Нито дума. Което вероятно означаваше, че ще иска от мен нещо, което аз не бих искала или не бих могла да направя. Периодът преди Коледа е мъртвило, без това да е някакъв каламбур. Шефът ми, Бърт, приемаше всякаква работа.
Джордж Смиц беше висок мъж, доста над метър и осемдесет. Имаше широки рамене и мускулесто тяло. Не мускулите, които получаваш от вдигане на тежести и тичане по пътечки във фитнеса. Мускули в резултат на тежък физически труд. Бих се обзаложила, че е строителен работник, фермер или нещо подобно. Беше едър и набит, с дълбоко заседнала под ноктите чернилка, която сапунът не можеше да измие.
Стоеше пред мен и съсипваше евтината си шапка, като я мачкаше в огромните си ръце. Кафето, което беше приел, изстиваше на края на бюрото ми. Не бе отпил повече от глътка.
Пиех кафето си от коледната чаша, каквато Бърт бе настоял всички да си донесат. Лична празнична чаша, която да добави малко домашен уют към офиса. На моята имаше елен по халат и чехли, с коледни лампички, закачени за рогата, който вдигаше празнична наздравица с шампанско и казваше: „Звънкайте, звънчета.“
Бърт не хареса чашата ми кой знае колко, но си замълча, вероятно уплашен какво друго бих могла да донеса. Беше много доволен от облеклото ми за вечерта. Блуза с висока яка, толкова наситено червена, че трябваше да нося грим, за да не изглеждам бледа. Полата и съчетаното с нея сако бяха в тъмнозелено. Не се бях облякла така за Бърт. Бях се облякла за срещата си.
На ревера ми блестеше сребристото очертание на ангел. Изглеждах много коледно. Деветмилиметровият „Браунинг Хай Пауър“, от своя страна, въобще не беше празничен, но тъй като бе скрит под сакото, това нямаше особено значение. Можеше и да притесни г-н Смиц, но той изглеждаше достатъчно разтревожен, че да не му пука. Поне докато не решах да го използвам срещу него.
— И така, г-н Смиц, с какво мога да ви помогна? — попитах го аз.
Беше се вторачил в ръцете си и само очите му се повдигнаха и ме погледнаха. Жест, присъщ на малко момче, жест на несигурност. Стоеше странно върху лицето на голям мъж като него.
— Имам нужда от помощ и не знам към кого другиго да се обърна.
— И от каква точно помощ се нуждаете, г-н Смиц?
— Става дума за жена ми.
Изчаках да продължи, но той се втренчи в ръцете си. Шапката му се бе превърнала в смачкана топка.
— Искате да вдигна жена ви от мъртвите ли? — попитах.
При тези думи вдигна очи, разширени от тревога.
— Тя не е мъртва. Знам го.
— В такъв случай как бих могла да ви помогна, г-н Смиц? Аз вдигам мъртъвци и съм легален екзекутор на вампири. Какво от описанието на професията ми би помогнало на жена ви?
— Г-н Вон каза, че знаете всичко за ликантропията — каза го, сякаш това беше достатъчно. Не беше така.
— Шефът ми твърди много неща, г-н Смиц. Но какво общо има ликантропията с жена ви?
За втори път питах за жена му. Уж говорех на английски, но вероятно въпросите ми всъщност бяха на суахили и аз просто не го осъзнавах. Или пък случилото се бе твърде ужасно, за да се изрича на глас. Това е често явление в работата ми.
Той се наведе напред с очи, втренчени в лицето ми. Не можах да се сдържа и също се наведох.
— Пеги, това е жена ми, е ликантроп.
Премигнах насреща му.
— И?
— Ако се разчуе, ще изгуби работата си.
Не му възразих. По закон нямате право на дискриминация срещу ликантропите, но в действителност се случва твърде често.
— Какво работи Пеги?
— Касапин е.
Ликантроп, който е касапин. Беше твърде перфектно. Но разбирах защо би могла да загуби работата си. Обработка на храна с потенциално фатално заболяване. Не ми се вярва. Аз го знаех и министерството на здравеопазването знаеше, че ликантропията може да се предава само при атака в животинската форма. Повечето хора не го вярват. Не мога да кажа, че ги обвинявам изцяло. И аз не искам да съм космата.
— Ръководи магазин за месни специалитети. Бизнесът е добър. Наследи го от баща си.
— Той също ли беше ликантроп?
Смиц поклати глава.
— Не, Пеги беше нападната преди няколко години. Оцеля… — сви рамене. — Но… знаете как е.
Наистина знаех.
— Тоест жена ви е ликантроп и ще загуби бизнеса си, ако се разчуе. Това го разбрах. Но как мога да ви помогна?
Преборих се с желанието да погледна часовника си. Билетите бяха в мен. Ричард не можеше да влезе сам.
— Пеги изчезна.
Аха.
— Не съм частен детектив, г-н Смиц. Не се занимавам с изчезнали хора.
— Но аз не мога да ида в полицията. Може да разберат.
— От колко време е изчезнала?
— Два дни.
— Моят съвет е да отидете в полицията.
Той упорито поклати глава.
— Не.
Въздъхнах.
— Не знам нищо за откриване на изчезнали хора. Вдигам мъртъвци, убивам вампири, това е.
— Г-н Вон каза, че можете да ми помогнете.
— Обяснихте ли му какъв е проблемът?
Той кимна.
По дяволите! С Бърт щяхме да имаме дълъг разговор.
— Полицаите работят добре, г-н Смиц. Просто им кажете, че жена ви е изчезнала. Не споменавайте ликантропията. Вижте какво ще открият.
Не ми харесваше да съветвам клиент да укрива информация от полицията, но при всички случаи беше по-добре, отколкото въобще да не ходи.
— Г-це Блейк, моля ви, притеснявам се. Имаме две деца.
Започнах да изреждам всички причини, поради които не мога да му помогна, после се спрях. Имах идея.
— „Съживители“ ООД има договор с частен детектив. Вероника Симс е участвала в множество свръхестествени случаи. Може и да е в състояние да ви помогне.
— Мога ли да й вярвам?
— Аз й вярвам.
Изгледа ме продължително, след което кимна.
— Добре, как да се свържа с нея?
— Нека да и се обадя, за да видя дали може да ви приеме.
— Това ще е страхотно, благодаря.
— Искам да ви помогна, г-н Смиц. Просто издирването на изчезнали брачни партньори не ми е специалност.
Набрах телефона, докато говорех. Знаех номера на Рони наизуст. Тренирахме заедно поне два пъти седмично, без да споменавам обичайното кино, вечеря и прочее. Най-добри приятелки, концепция, която повечето жени така и не надрастват. Попитайте някой мъж кой е най-добрият му приятел и той ще трябва да помисли. Няма да може да отговори веднага. Докато жената може. Мъжът може дори да не успее да се сети за името на най-добрия си приятел. Жените следят тези неща. Мъжете — не. Не ме питайте защо.
Включи се секретарят на Рони.
— Рони, Анита е, ако си там, вдигни.
Телефонът изщрака и секунда по-късно разговарях с оригинала.
— Здрасти, Анита. Мислех, че тази вечер си на среща с Ричард. Проблем ли има?
Виждате ли, най-добри приятелки.
— Не и със срещата. Имам един клиент, за когото смятам, че е по-скоро по твоята част, отколкото по моята.
— Разкажи ми — отвърна тя.
Направих го.
— Препоръча ли му да иде в полицията?
— Да.
— Но той не иска?
— Не.
Тя въздъхна.
— Ами и преди съм се занимавала с изчезнали хора, но обикновено след като полицията е свършила всичко, което е могла. Те имат ресурси, до които нямам достъп.
— Това ми е ясно — отговорих й.
— И няма да промени мнението си?
— Не мисля.
— Тоест или аз, или…
— Бърт е приел работата, макар да е знаел, че става дума за изчезнал човек. Може да се пробва да я даде на Джеймисън.
— Джеймисън не може да различи задника си от дупка в земята, ако става дума за нещо различно от вдигане на мъртви.
— Да, но е винаги готов да разшири репертоара си.
— Попитай го дали може да дойде в офиса ми… — Тя направи пауза, докато прелистваше графика със срещите си. Изглежда бизнесът вървеше. — Утре сутрин в девет.
— Исусе, винаги си била ранобудна.
— Един от малкото ми недостатъци — отговори ми Рони.
Попитах Джордж Смиц дали утре в девет часа сутринта му е удобно.
— Не може ли да ме приеме тази вечер?
— Иска да се видите тази вечер.
Тя помисли около минута.
— Защо не? Не е като да имам гореща среща, за разлика от някои други хора. Естествено, прати го насам. Ще почакам. Петък с клиент е по-добре от петък вечер самичка, предполагам.
— Просто временно си на сухо — отвърнах й аз.
— А при теб има порой. — Много смешно.
Тя се разсмя.
— Ще очаквам пристигането на г-н Смиц. Наслаждавай се на „Момчета и кукли“*.
[* Популярен мюзикъл от Франк Лойсер, посветен на уличните битки в Ню Йорк. — Бел. прев.]
— Ще се наслаждавам. До утре сутрин за нашето бягане.
— Сигурна ли си, че ме искаш там толкова рано, в случай че готиният пич реши да остане?
— Познаваш ме достатъчно добре — казах й аз.
— Да, така е. Просто се шегувам. До утре.
Затворихме. Дадох на г-н Смиц визитката на Рони, указания как да стигне до офиса й и го отпратих. Рони беше най-доброто, което можех да направя за него. Все още се притеснявах, че не иска да ходи в полицията, но хей, не ставаше дума за моята жена.
Беше казал, че има две деца. Не е мой проблем. Наистина. Крег, нощният ни секретар, беше на бюрото, което означаваше, че минава шест часа. Закъснявах. Наистина нямаше време да споря с Бърт за r-н Смиц, но…
Погледнах към кабинета му. Беше тъмен.
— Шефът тръгна ли си?
Крег вдигна поглед от клавиатурата на компютъра. Има къса, по бебешки пухкава кафява коса. Носи кръгли очила, които пасват на кръглото му лице. По-слаб е и по-висок от мен, но в крайна сметка, кой не е. Няма трийсет години, женен е, с две бебета.
— Г-н Вон си тръгна преди около тридесет минути.
— Така изглежда — промърморих аз.
— Нещо не е наред ли?
Поклатих глава.
— Запиши ми среща с него за утре, за да си поговорим малко.
— Не знам, Анита, графикът му е доста натоварен.
— Намери начин, Крег. Или ще нахлуя по време на някоя от другите срещи.
— Ти си луда — каза ми той.
— Можеш да се обзаложиш. Намери време. Ако ти се развика, кажи му, че съм те заплашила с пистолет.
— Анита — каза той с усмивка, сякаш се шегувах.
Оставих го да прелиства тефтера със срещите в опит да ме смести някъде. Държах на думата си. Бърт щеше да разговаря с мен утре. Декември беше най-слабият сезон за вдигане на зомбита. Хората, изглежда, смятаха, че това не може да се прави около Коледа, сякаш е черна магия или нещо подобно. Така че Бърт уреждаше други неща, за да не се отпускаме. Почвах да се уморявам от клиенти, за чиито проблеми не можех да направя нищо. Смиц не беше първият за този месец, но щеше да е последният.
С тази ободряваща мисъл си облякох палтото и тръгнах. Ричард чакаше. Ако трафикът ми сътрудничеше, можех и да успея да стигна преди началното изпълнение. Трафикът в петък вечер, как ли пък не.

Глава 2

Шевролетът „Нова“, модел 1978 г., който карах преди, беше умрял по тъжен и трагичен начин. Сега карах „Джийп Чероки Кънтри“. Цветът му бе наситено тъмнозелен, като нощем изглеждаше черен. Но пък имаше четири задвижващи колела за зимата и достатъчно място за превозване на кози в багажника. През повечето време използвах пилета за вдигането на зомбита, но понякога е нужно нещо по-голямо. Превозването на кози в новата беше мъчна работа.
Вкарах черокито в последното останало място на паркинга пред „Грант“. Дългото ми, черно зимно палто се изду около мен, защото бях закопчала само долните две копчета. Ако закопчаех всички, не можех да извадя оръжието си.
Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете, раменете притискаха дрехата около мен. Не носех ръкавици. Никога не съм се чувствала удобно да стрелям с ръкавици.
Оръжието е част от ръката ми. Дрехите не трябва да се пречкат.
Претичах през улицата на обувките си с високи токове, като внимавах да не се подхлъзна по заледената настилка. Тротоарът беше напукан, с огромни откъртени парчета, сякаш някой го бе млатил с тежък чук. Облицованите с дъски сгради бяха не по-малко разнебитени от него. Тъй като почти бях закъсняла, пропуснах тълпата и разнебитената улица беше на мое разположение. Беше кратка, но самотна разходка в декемврийската вечер. Земята беше застлана с изпочупени стъкла и трябваше много да внимавам къде стъпвам. Една алея минаваше напряко между сградите. Изглеждаше като естествената среда на крадецус американус. Внимателно наблюдавах мрака. Нищо не помръдваше. С браунинга подръка не бях особено притеснена, но все пак… Не е нужно да си гений, за да застреляш някого в гръб.
Поривът на вятъра беше достатъчно студен, че да ми отнеме дъха, докато се приближавах към ъгъла и относителната безопасност. През зимата нося много пуловери, но тази вечер исках нещо по-елегантно и в резултат сега задникът ми мръзнеше. Все пак се надявах, че Ричард ще хареса червената блуза.
На ъгъла имаше светлини, коли и полицай, който регулираше движението от средата на улицата. Никога няма да видите толкова полицаи в тази част на Сейнт Луис, освен, ако няма представление в „Лисицата“. Много богаташи идваха насам с всичките си кожи, диаманти и часовници „Ролекс“. Нямаше да е добре, ако някой приятел на градския съвет бъде ограбен. Когато Топол пристигна, за да изиграе отново ролята си в „Цигулар на покрива“, сред публиката беше каймакът на обществото и мястото бе пълно с ченгета. Тази вечер ситуацията беше обичайната. Имаше полицаи пред театъра и то главно регулировчици, които обаче хвърляха и по едно око към долнопробните гърбове на сградите, в случай че някой с пари се отдалечи от светлината.
Минах през стъклените врати и влязох в дългото тясно преддверие. Беше ярко осветено, дори някак си блестящо. Вдясно има малка стаичка, където можете да вземете билетите си. От нея излизаха хора, които бързаха към вътрешните стъклени врати. Не бях толкова закъсняла, колкото си мислех, щом толкова много хора все още си купуваха билети. Или пък всички останали бяха толкова закъснели, колкото и аз.
Мярнах Ричард, застанал в далечния десен ъгъл. Когато човек е висок над метър и осемдесет, е по-лесен за забелязване в претъпкана стая, отколкото съм аз с моите метър и шестдесет. Стоеше спокойно, а очите му наблюдаваха движението на тълпата. Не изглеждаше отегчен или нетърпелив. Сякаш му бе приятно да наблюдава хората. Очите му проследиха възрастна двойка, докато преминаваше през стъклените врати. Жената използваше бастун. Напредваха болезнено бавно. Главата му се обърна бавно след тях. Огледах тълпата. Всички останали бяха по-млади и се движеха с уверени или забързани крачки. За жертви ли се оглеждаше Ричард? За плячка? В крайна сметка, беше върколак. Беше попаднал на кофти партида от ваксина срещу ликантропия. Това е една от причините аз никога да не си правя такава. Едно е противогрипната ми ваксина да се издъни, съвсем друго — да ставам космата веднъж месечно… Не, благодаря.
Дали осъзнаваше, че стои там и разглежда тълпата като лъв — стадо газели? Или пък възрастната двойка му бе напомнила за собствените му баба и дядо. По дяволите, може би му приписвах мотиви, които съществуваха само в моя подозрителен малък мозък. Надявах се да е така.
Косата му беше кафява. На слънчева светлина блестеше със златисти оттенъци с намек за бакърено. Знаех, че е дълга до раменете, почти колкото моята, но той беше направил нещо с нея, беше я издърпал назад по някакъв начин, така че създаваше илюзията, че е съвсем къса и прилепнала към главата. Нещо, което не е никак лесно с толкова чуплива коса като неговата.
Костюмът му бе в някакъв богат оттенък на зеленото. Повечето мъже биха изглеждали като Питър Пан, ако са облечени в зелен костюм, но на него му стоеше съвсем добре. Докато се приближавах, можах да видя, че ризата му е бледа, почти златна, а вратовръзката е в по-тъмнозелено от костюма, с малки коледни дръвчета, оцветени в червено. Щях да направя остроумна забележка за нея, но облечена в червено и зелено с ангел на ревера, коя бях аз, че да се оплаквам?
Той ме видя и се усмихна. Усмивката беше сияйна на фона на постоянно загорялата му кожа. Фамилното му име, Зееман, е холандско, но някъде назад в родословното му дърво имаше нещо неевропейско. Не рус, не светъл, не студен. Очите му бяха идеално шоколадовокафяви.
Той се протегна и пое ръцете ми, като ме притегли нежно към себе си. Устните му бяха меки върху моите, в кратката, почти целомъдрена целувка.
Отстъпих назад, поемайки си въздух. Той продължи да ме държи за ръка и аз го оставих. Кожата му беше много топла в сравнение със студената ми длан. Помислих си да го попитам дали не си е представял изяждането на възрастната двойка, но не го направих.
Обвиняването му в убийствени намерения можеше да развали вечерта. Освен това повечето ликантропи не осъзнават, че правят нечовешки неща. Когато им го посочиш, винаги сякаш нараняваш чувствата им. Не исках да наранявам чувствата на Ричард.
Докато преминавахме през вътрешните врати към претъпканото лоби, го попитах:
— Къде е палтото ти?
— В колата. Не исках да го разнасям, така че притичах набързо.
Кимнах. Беше обичайно за Ричард. Или пък ликантропите не усещат студ. Забелязах, че е сплел косата си стегнато, близо до скалпа. Крайчецът на плитката се подаваше над яката. Дори не можех да си представя как го е направил. Моята идея за прическа беше да измия косата си, да я намажа с малко балсам и да я оставя да изсъхне. Не си падах по високотехнологичните изпълнения. Макар че можеше да е забавно да разуча възлите на спокойствие след шоуто. Винаги съм готова да науча нови неща.
Основното фоайе на „Лисицата“ е комбинация между наистина приятен китайски ресторант и хиндуистки храм с малко елементи от ар деко. Цветовете са толкова ослепителни, че изглежда сякаш художникът е насъбрал парченца цветна мозайка с късчета светлина, затворени в тях. Китайски лъвове с размерите на питбули и светещи червени очи пазят вито стълбище, водещо към балкона на клуб „Лисицата“, където за петнадесет хиляди долара годишно можете да се насладите на прекрасни блюда и да имате собствено сепаре. Останалата част, простолюдието, се бутахме почти рамо до рамо в постланото с килими фоайе, където ни предлагаха пуканки, солени бисквитки, „Пепси“, а в някои вечери и хотдог. Доста различно от пилешкото кордон-бльо или каквото там сервираха, на горния етаж.
„Лисицата“ върви по онази прекрасна тънка линия между кича и ексцентричността. Влюбих се в сградата още първия път, щом я видях. Всеки път, когато дойда, тук има някакво ново чудо. Някакъв цвят или дърворезба, или статуя, която не съм забелязала преди. Когато осъзнаеш, че първоначално е била построена за кино, разбираш колко са се променили нещата. Сегашните кина имат душата на непрани чорапи. „Лисицата“ е жива по начин, присъщ само на най-добрите сгради.
Наложи се да пусна ръката на Ричард, за да доразкопчея палтото си, но в крайна сметка не бяхме залепени един за друг. Стоях близо до него в тълпата, без да се докосваме, но можех да почувствам топлината му с тялото си.
— Ще изглеждаме като близнаците Бобси*, като си сваля палтото — отбелязах аз.
[* Герои на изключително популярна серия детски романи от Лаура Лий Хоуп. — Бел. прев.]
Ричард повдигна вежда.
Бързо разтворих и затворих палтото си и той се разсмя. Беше хубав смях, топъл и гъст като коледен пудинг.
— Сезонът е такъв — отвърна ми.
После ме прегърна с една ръка, бързо, както би направил с приятел, но ръката му остана на раменете ми. Връзката ни все още беше в началната си фаза, когато да се докосваме бе нещо ново, неочаквано, опияняващо. Постоянно си намирахме извинения да го правим. Опитвахме се да се държим безгрижно. Не че се заблуждавахме. Не съм сигурна, че ни и пукаше. Обвих ръка около кръста му и леко се наведох. Беше дясната ми ръка. Ако ни нападнеха сега, никога нямаше да успея да извадя пистолета си навреме. Останах така за около минута, мислейки си, че може би си струва. След това го заобиколих и му предложих лявата си ръка.
Не знам дали мярна пистолета или просто се досети, но очите му се разшириха. Наведе се към мен и прошепна в косите ми:
— Оръжие тук, в „Лисицата“? Мислиш ли, че разпоредителите ще те пуснат?
— Последния път го направиха.
Лицето му придоби странен израз.
— Винаги ли излизаш въоръжена?
Свих рамене.
— След залез, да.
Погледът му беше озадачен, но заряза темата. До неотдавна понякога излизах невъоръжена след мръкнало, но годината се беше случила тежка. Най-различни хора се бяха опитали да ме убият. Аз съм дребничка, дори за жена. Тичах, вдигах тежести, имах черен колан по джудо, но повечето от лошите момчета професионалисти все още ме превъзхождаха. Те също имаха навика да вдигат тежести, да владеят бойни изкуства и да са по-тежки с поне 45 килограма. Не можех да ги победя на канадска борба, но можех да ги застрелям.
Освен това твърде често през изминалата година се бях изправяла срещу вампири и други свръхестествени гадини. Те можеха да вдигнат огромен камион с една ръка или още по-зле. Сребърните куршуми можеха и да не убият вампир, но със сигурност го забавяха. Достатъчно, че да си плюя на петите и да бягам бързо. Да се измъкна. Да оцелея.
Ричард знаеше с какво си изкарвам прехраната. Даже беше ставал свидетел на част от мръсотията. Но въпреки това очаквах да се издъни. Да започне да се държи като мъжът защитник и да роптае заради пистолета или пък нещо подобно. Стомахът ми беше почти непрестанно свит в очакване този мъж да каже нещо ужасно. Нещо, което ще провали нещата, ще ги унищожи, ще нарани отношенията ни. Дотук добре.
Тълпата започна да се отправя към стълбите, разделяйки се на две части за всеки от коридорите към театъра. Ние се смесихме с хората, хванати за ръце, за да не бъдем разделени. Да бе!
След като се измъкна от фоайето, тълпата се стече по различните пътеки между редовете като вода, търсеща най-бързия път надолу по течението. Въпреки това, и най-краткият маршрут беше доста бавен. Измъкнах билетите от джоба на сакото си. Нямах дамска чанта. Из джобовете на палтото ми бяха натъпкани малка четка за коса, червило, очна линия, сенки, документи за самоличност и ключовете за колата. Пейджърът ми беше закачен отпред на полата, дискретно извит на една страна. Когато не бях накипрена, носех куриерска чанта.
Разпоредителката, възрастна жена с очила, освети билетите ни с малко фенерче. Заведе ни до местата ни, настани ни и се върна обратно, за да помогне на следващата група безпомощни хорица. Местата бяха добри, близо до средата, сравнително близо до сцената. Достатъчно близо.
Ричард се премести от лявата ми страна, без да го моля. Схваща бързо. Това е една от причините, поради които все още излизаме. Това и фактът, че адски желая тялото му.
Разстлах палтото си върху седалката, така че да не е неудобно. Ръката му се промъкна през стола ми и докосна с пръсти рамото ми. Преборих се с желанието да положа глава на неговото рамо. Беше твърде сладникаво, но след това си казах „какво пък, по дяволите“. Сгуших се в извивката на врата му, вдишвайки аромата на кожата. Афтършейвът му беше чист и сладък, но под него бе миризмата на кожата, на плътта му. Заради нея този афтършейв никога нямаше да ухае по същия начин върху някой друг. В интерес на истината, обичах аромата на врата на Ричард и без капчица афтършейв.
Изправих се, отдръпвайки се съвсем леко от него. Той ме изгледа въпросително.
— Нещо не е наред ли?
— Хубав афтършейв — отвърнах аз.
Нямаше защо да признавам, че бях почувствала почти непреодолима нужда да го гризна по врата. Беше твърде унизително.
Светлините потъмняха и музиката започна. Всъщност никога не бях гледала „Момчета и кукли“, освен на кино. Версията с Марлон Брандо и Джийн Симънс. Идеята на Ричард за среща включваше ходене по пещери, туризъм — все неща, които изискваха най-старите ти дрехи и чифт удобни обувки. Харесваше ми на открито, но исках да пробваме по-официална среща. Исках да го видя в костюм и да му позволя да ме види в нещо по-ефирно от дънки. В края на краищата, бях момиче, независимо дали ми харесваше да го признавам, или не.
Но след като предложих срещата, не исках да е обичайната комбинация от вечеря и филм. Така че се обадих в „Лисицата“, за да видя какво се играе и попитах Ричард дали харесва мюзикъли. Харесваше. Още една точка в негова полза. Тъй като идеята беше моя, аз купих билетите. Ричард не го оспори, дори не настоя да плати половината. В крайна сметка, аз не бях предложила да платя за последната ни вечеря. Не ми беше хрумнало. Обзалагам се, че на Ричард му бе хрумнало да плати билетите, но бе изоставил идеята. Добър мъж.
Завесата се вдигна и началната сцена се разкри пред нас с ярки цветове — стилизирана, идеална и жизнерадостна точно от каквото имах нужда. „Фугата за самохвалковци“ изпълни бляскавия подиум и се вля в щастливия мрак. Хубава музика, хумор, предстоящата поява на танцьорите, тялото на Ричард до моето, пистолет под рамото ми. Какво повече може да иска едно момиче?

Глава 3

Част от хората се изнизаха преди края на мюзикъла, за да избегнат тълпата. Аз винаги оставах до самия край. Струваше ми се нечестно човек да се промъква навън, преди да е успял да аплодира. Освен това мразех да изпускам края на каквото и да било. Вярвах, че точно това късче, което не видя, ще е най-добрата част.
Ентусиазирано се включихме в овациите на крака. Никога не съм живяла в друг град, който да дава толкова много овации на крака. Трябва да призная, че понякога, както тази вечер например, шоуто беше прекрасно, но съм виждала хора да се изправят за продукции, които не го заслужават. Не ставам, освен ако наистина не го мисля.
Ричард седна обратно, след като запалиха светлините.
— Бих предпочел да изчакам, докато тълпата се поразреди. Ако нямаш нищо против.
Погледът в очите му казваше, че смята, че няма да имам.
Наистина нямах. Карахме отделни коли. Щом напуснехме „Лисицата“, вечерта приключваше. Очевидно никой от нас не искаше да си тръгва. За себе си знаех със сигурност.
Облегнах се на седалките пред нас и погледнах надолу към него. Той ми се усмихна с очи, блестящи от желание, ако не от любов. Аз също се усмихвах. Изглежда, не можех да се удържа.
— Знаеш ли, това е доста сексистки мюзикъл — каза той.
Замислих се за момент, след това кимнах.
— Аха.
— Но ти харесва?
Кимнах отново.
Очите му се присвиха леко.
— Мислех си, че може да се почувстваш обидена.
— Имам по-важни неща, за които да се притеснявам, отколкото това дали „Момчета и кукли“ представя балансиран поглед върху света.
Той се разсмя — кратък, щастлив звук.
— Чудесно, за момент си помислих, че ще трябва да разкарам колекцията си от записи на Роджърс и Хамърстийн*.
[* Става дума за Ричард Роджърс и Оскар Хамърстийн II, известен дует композитори, създали поредица от изключително популярни бродуейски мюзикъли през 40-те и 50-те години. — Бел. прев.]
Внимателно се вгледах в лицето му, опитвайки се да реша дали ме поднася. Не изглеждаше да е така.
— Наистина ли колекционираш саундтракове на Роджърс и Хамърстийн?
Той кимна, а очите му блестяха шеговито.
— Само Роджърс и Хамърстийн или всякакви мюзикъли?
— Нямам ги всички, но да, всякакви мюзикъли.
Поклатих глава.
— Какво не е наред?
— Ти си романтик.
— От устата ти звучи, сякаш е нещо лошо.
— Тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ е окей, докато е на сцената, но няма много общо с реалния живот.
Беше негов ред да проучи лицето ми. Очевидно това, което видя, не му хареса, защото се намръщи.
— Тази среща беше твоя идея. Ако не ти харесва идеята за цялото това щастие, защо ме доведе тук?
Свих рамене.
— След като те поканих на официална среща, не знаех къде да те заведа. Не исках да е обичайното. Освен това харесвам мюзикъли. Просто не смятам, че отразяват реалността.
— Не си толкова корава, на колкото се правиш.
— Напротив — отвърнах. — Съм.
— Не вярвам. Мисля, че харесваш тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ точно толкова, колкото и аз. Но вече те е страх да вярваш в нея.
— Не ме е страх, просто съм внимателна.
— Разочаровала си се твърде много пъти?
Направи го да звучи като въпрос.
— Може би.
Кръстосах ръце на корема си. Някой психолог би казал, че съм се затворила и съм станала некомуникативна. Майната им.
— За какво си мислиш?
Свих рамене.
— Моля те, кажи ми.
Взрях се в прямите му кафяви очи и ми се дощя да си ида вкъщи сама. Вместо това отговорих:
— „И заживяха щастливо“ е просто лъжа, Ричард, и е такава, откакто навърших осем години.
— От смъртта на майка ти — каза той.
Само го погледнах. Бях на двадесет и четири години и болката от тази първа загуба все още беше прясна. Можеш да се справиш с нея, да я изтърпиш, но никога — да й избягаш. Никога не съм вярвала истински във великото добро място. Никога не съм вярвала, че лошите неща няма да връхлетят и да отнесат всичко. По-скоро бих се борила с дузина вампири, отколкото с един безсмислен инцидент.
Той отлепи ръката ми от мястото, където се бе вкопчила в рамото ми.
— Няма да умра пред теб, Анита. Обещавам ти.
Някой се разсмя — нисък кикот, който докосна кожата ми като връхчета на пръсти. Само една личност притежаваше този почти осезаем смях — Жан-Клод. Обърнах се и той беше там, застанал в средата на пътеката. Не го бях чула да се приближава. Не бях почувствала никакво движение. Той просто се беше появил сякаш с магия.
— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ричард.

Глава 4

Отдръпнах се от седалките и пристъпих напред, за да осигуря на Ричард място да се изправи. Чувствах го до гърба си, успокояващо присъствие, само ако не се тревожех повече за неговата безопасност, отколкото за моята.
Жан-Клод беше облечен в бляскав черен фрак. Бяла жилетка с миниатюрни черни точици обграждаше искрящата белота на ризата му. Яката беше висока и стегната с шалче от мек черен плат, завързано около нея и втъкнато в жилетката, сякаш вратовръзките никога не са били изобретявани. Иглата за вратовръзка, забодена на жилетката му, беше изработена от сребро и черен оникс. Обувките му имаха гети като онези, носени от Фред Астер, макар да подозирах, че цялото облекло е от доста по-стара епоха.
Косата му бе с модна дължина, а почти черните къдрици стигаха до бялата яка. Знаех какъв цвят са очите му, но в момента не ги гледах. Бяха тъмносини, с цвета на наистина качествен сапфир. Никога не гледайте вампир в очите. Това е правило.
С вампира-господар на града, който стоеше там и чакаше, осъзнах колко празен е театърът. Наистина бяхме изчакали тълпата. Бяхме сами в отекващата тишина. Далечното мърморене на оттеглящата се тълпа беше като бял шум. За нас не значеше нищо. Втренчих се в прекрасните перлени копчета на жилетката на Жан-Клод. Трудно е да си корав, когато не можеш да срещнеш погледа на някого. Но щях да се справя.
— Господи, Жан-Клод, никога ли не носиш нещо различно от черно и бяло?
— Не ти ли харесва, ma petite?
Той се завъртя леко, така че да почувствам пълния ефект. Облеклото му пасваше прекрасно. Естествено, всичко, което носеше, изглеждаше по мярка, перфектно и очарователно, точно като него.
— Някак си не мислех, че „Момчета и кукли“ ще е по твоя вкус, Жан-Клод.
— Или по твоя, ma petite.
Гласът му беше гъст като крем, с топлота, която можеше да е причинена само от две неща: гняв или желание. Бях готова да се обзаложа, че е желание.
Имах пистолет, сребърните куршуми щяха да го забавят, но нямаше да го убият. Естествено, Жан-Клод нямаше да ни се нахвърли пред публика. Беше твърде цивилизован за подобни неща. Той беше вампир бизнесмен, предприемач. Предприемачите, независимо дали живи или мъртви, не обикаляха и не разкъсваха гърлата на хората. Обикновено.
— Необичайно тих си, Ричард.
Той се загледа покрай мен. Не се обърнах, за да видя какво прави Ричард. Никога не сваляй поглед от вампира пред себе си, за да видиш какво прави върколакът зад гърба ти. Всеки проблем по реда си.
— Анита може да говори от свое име — отвърна Ричард.
Вниманието на Жан-Клод се прехвърли отново към мен.
— Това определено е истина. Но аз дойдох, за да видя как ви е харесало представлението.
— Да бе, а прасетата могат да летят — отвърнах аз.
— Не ми вярваш?
— Определено — отговорих му.
— Хайде де, Ричард, как ти хареса вечерта?
В гласа му се прокрадваше нотка хумор, но под нея все още прозираше гневът. Не е приятно да си около вампирите господари, когато са ядосани.
— Беше прекрасна до момента, в който се появи ти. В гласа на Ричард се прокрадна топлина, началото на гнева. Никога не го бях виждала ядосан.
— Как е възможно присъствието ми да развали вашата… среща?
Последното беше яростно изплюто.
— Защо си толкова вбесен тази вечер, Жан-Клод? — попитах го аз.
— Но, ma petite, аз никога не се… вбесявам.
— Глупости.
— Ревнува ни — обади се Ричард.
— Не ревнувам.
— Винаги казваш на Анита как можеш да помиришеш, че те желае. Е, аз мога да помириша твоето желание. Искаш я толкова много, че може — Ричард издаде почти горчив звук — да се вкуси.
— А вие, мосю Зееман, нима не я желаете?
— Спрете да говорите, сякаш ме няма — казах аз.
— Анита ме покани на среща. Съгласих се.
— Това вярно ли е, ma petite? — Гласът му беше станал много тих. Тази тишина беше по-плашеща от гнева.
Искаше ми се да кажа „не“, но той щеше да подуши лъжата.
— Истина е. И какво от това?
Тишина. Той просто си стоеше съвършено неподвижен. Ако не гледах право към него, нямаше да знам, че е там. Мъртвите не издават шум.
Пейджърът ми иззвъня. Ричард и аз подскочихме, сякаш ни простреляха. Жан-Клод беше неподвижен, сякаш въобще не го бе чул.
Натиснах бутона и номерът, който се изписа, ме накара да изстена.
— Какво има? — попита Ричард. Беше сложил ръката си на рамото ми.
— Полицията е. Трябва да намеря телефон.
Наведох се назад към гърдите на Ричард. Ръката му стисна рамото ми. Втренчих се във вампира пред мен. Щеше ли да го нарани Жан-Клод, след като си тръгнех? Не бях сигурна.
— Носиш ли кръст? — Не си направих труда да шепна. Жан-Клод така или иначе щеше да ме чуе.
— Не.
Обърнах се наполовина.
— Не! Излязъл си след залез без кръст?
— Аз съм превръщач. Мога да се грижа за себе си.
Поклатих глава.
— Не ти ли стига, че веднъж вече ти разкъсаха гърлото?
— Все още съм жив — отвърна той.
— Знам, че си способен да се възстановиш от почти всичко, но за Бога, Ричард, не можеш да се възстановиш от всичко. — Започнах да свалям сребърната верижка на разпятието от блузата си. — Можеш да вземеш назаем моя.
— Това истинско сребро ли е? — попита Ричард.
— Да.
— Не мога. Алергичен съм към сребро, не помниш ли?
Ах. Глупаво от моя страна. Експерт по свръхестественото да предлага сребро на ликантроп. Мушнах верижката обратно в блузата си.
— Той е човек, колкото и аз, ma petite.
— Поне не съм мъртъв.
— Това може да бъде излекувано.
— Престанете, и двамата.
— Виждал ли си спалнята й, Ричард? Колекцията й от пингвини-играчки?
Поех си дълбоко въздух и издишах. Нямаше да стоя тук и да обяснявам как Жан-Клод е успял да види спалнята ми. Наистина ли трябваше да кажа на висок глас, че не спя с мъртъвци?
— Опитваш се да ме накараш да ревнувам, но няма да се получи — отвърна Ричард.
— Но го има червейчето на съмнението, Ричард. Знам го. Ти си мой слуга, моят вълк, и знам, че се съмняваш в нея.
— Не се съмнявам в Анита.
Но в гласа му се промъкна защитна нотка, която никак не ми хареса.
— Не съм твоя собственост, Жан-Клод — каза Ричард. — Аз съм втори след водача на глутницата. Идвам и си отивам, когато си поискам. Алфата оттегли заповедите да ти се подчинявам, след като почти ме убиха заради теб.
— Водачът на глутницата ти беше много ядосан, задето оцеля — коментира сладко Жан-Клод.
— Защо водачът на глутницата ще иска Ричард мъртъв? — попитах аз.
Жан-Клод погледна покрай мен към Ричард.
— Не си й казал, че си насред битка за унаследяване?
— Няма да се бия с Маркус.
— Тогава ще умреш. — От устата на Жан-Клод звучеше съвсем просто.
Пейджърът ми отново иззвъня. Същият номер.
— Идвам, Долф — измърморих.
Погледнах към Ричард. Очите му блестяха гневно. Ръцете му бяха свити в юмруци. Бях достатъчно близо, за да почувствам напрежението, което се излъчваше на вълни от него.
— Какво става, Ричард?
Той рязко поклати глава.
— Моя работа, не твоя.
— Ако някой те заплашва, значи е моя.
Той ме изгледа.
— Не, ти не си една от нас. Няма да те замесвам.
— Мога да се грижа за себе си, Ричард.
Той просто поклати глава.
— Маркус иска да те замеси, ma petite. Ричард отказва. Това е… предмет на спор помежду им. Един от многото.
— Откъде знаеш толкова? — попитах аз.
— Ние, водачите на свръхестествената общност, трябва да се занимаваме един с друг. Заради сигурността на всички.
Ричард само стоеше и го гледаше. За пръв път ми хрумна, че май гледаше Жан-Клод в очите без някакви неприятни последици.
— Ричард, можеш ли да го гледаш в очите?
Очите му се отклониха към мен, след това се върнаха на Жан-Клод.
— Да. Аз също съм чудовище. Мога да го гледам в очите.
Поклатих глава.
— Ървинг не може да го гледа в очите. Не е само до това да си върколак.
— Както аз съм вампир господар, така нашият красив приятел тук е върколак господар. Макар че не ги наричат така. Алфа мъжкари, нали? Водачи на глутници.
— Предпочитам водач на глутница.
— Обзалагам се, че е така — казах.
Ричард изглеждаше наранен, лицето му потъмня като на малко дете.
— Ядосана си ми. Защо?
— Имаш сериозни проблеми с водача на глутницата си и не ми казваш нищо. Жан-Клод непрекъснато намеква, че водачът ти те иска мъртъв. Вярно ли е?
— Маркус няма да ме убие — отвърна Ричард.
Жан-Клод се изсмя. Звукът имаше горчив привкус, сякаш въобще не бе смях.
— Ти си глупак, Ричард.
Пейджърът ми отново иззвъня. Проверих номера и го изключих. Не беше в стила на Долф да ми се обажда толкова пъти един след друг. Ставаше нещо лошо. Трябваше да вървя, но…
— В момента нямам време да чуя цялата история. — Забих пръст в гърдите на Ричард. Обърнах се с гръб към Жан-Клод. Вече беше нанесъл вредата, която възнамеряваше. — Ще ми разкажеш абсолютно всичко за това какво става.
— Не смя…
— Спести си думите. Или ще споделиш този проблем, или повече няма да излизаме.
Изглеждаше шокиран.
— Защо?
— Или ме държиш на тъмно, защото искаш да ме предпазиш, което няма да ми хареса, или имаш някаква друга причина. Дано да е дяволски добра причина, а не някаква глупост, свързана с мъжкото его.
Жан-Клод отново се изсмя. Този път звукът ме обгърна като мек плат, топъл и успокояващ, плътен и мек до голата ми кожа. Разтърсих глава. Смехът на Жан-Клод беше посегателство срещу уединението.
Обърнах се към него и вероятно в погледа ми е имало нещо, защото смехът секна сякаш въобще не бе започвал.
— Що се отнася до теб, можеш да се разкараш. Достатъчно се забавлява тази вечер.
— Каквото и да значи това, ma petite. Красивото му лице бе чисто и безизразно като маска.
Поклатих глава и пристъпих напред. Махах се, имах работа за вършене. Ричард ме хвана за рамото.
— Пусни ме, Ричард, в момента съм ти бясна.
Не го погледнах. Не исках да виждам лицето му. Страхувах се, че ако изглежда наранен, ще му простя всичко.
— Чу я, Ричард. Не желае да я докосваш. — Жан-Клод се беше приплъзнал стъпка по-близо.
— Не се меси, Жан-Клод.
Ръката на Ричард ме стисна нежно.
— Тя не те желае, Жан-Клод. — В гласа му имаше повече гняв, отколкото би трябвало. По-скоро сякаш се опитваше да убеди себе си, а не него.
Пристъпих напред, отърсвайки се от ръката му. Искаше ми се да се протегна и да я хвана, но не го направих. Беше скрил от мен важни неща. Опасни неща. Това не беше разрешено. И което е по-лошо, в някакво тъмно ъгълче на душата си смяташе, че бих могла да се поддам на Жан-Клод. Каква бъркотия.
— Да ви го начукам и на двамата.
— Тоест, досега не си имал това удоволствие? обади се Жан-Клод.
— Не е моя работа да отговарям на този въпрос — отвърна му Ричард.
— Щях да знам, ако беше.
— Лъжец — казах аз.
— He, ma petite. Щях да усетя аромата му върху кожата ти.
Искаше ми се да му фрасна един. Желанието да размажа това красиво лице беше буквално неудържимо. Раменете ми се стегнаха, а ръцете ме заболяха. Но бях по-умна. Човек не се пише доброволец за юмручен бой с вампир. Това значително снижава продължителността на живота.
Пристъпих съвсем близо до Жан-Клод, така че телата ни почти се докосваха. Втренчих се в носа му, което развали част от ефекта, но очите му бяха кладенци, в които човек може да се удави, а аз нямах подобно желание.
— Мразя те. — Гласът ми беше равен от усилието да не изкрещя.
В този момент наистина го мислех. И знаех, че Жан-Клод ще го усети. Исках да го разбере.
— Ма petite…
— Не, вече говори достатъчно. Сега е мой ред. Ако нараниш Ричард Зееман, ще те убия.
— Нима значи толкова много за теб? — В гласа му имаше изненада. Голяма.
— Не, ти означаваш толкова малко.
Отдръпнах се и минах покрай него. Обърнах му гърба си и се отдалечих. Нека забие зъбите си в тази истина. Тази вечер имах предвид всяка дума.