`Анита Блейк, ловецът на вампири ` - Лоръл К. Хамилтън /поредица/

1

Уили Макой си беше боклук и преди да умре. Смъртта му не променяше положението. Седеше срещу мен, издокаран в крещящо карирано спортно яке. Полиестерните му панталони бяха яркозелени. Имаше слабо, триъгълно лице и сресваше назад късата си черна коса. Винаги ми бе напомнял за герой от гангстерски филм. От онези, които продават информация, тичат по задачи и са лесно заменими.

След вампирясването на Уили това за лесната заменяемост вече не важеше, разбира се. Но той все още продаваше информация и търчеше по задачи. Не, смъртта не променя особено нещата. Но за всеки случай избягвах да го гледам право в очите. Имам си твърди правила за взаимоотношенията с вампири. Той беше уличен боклук, но сега вече — немъртъв уличен боклук. Което, поне за мен, го поставяше в съвсем различна категория.

Климатикът в кабинета ми тихо съскаше. Според шефа ми Бърт бебешкосините стени трябваше да действат успокоително, но те придаваха на стаята студено излъчване.

— Нещо против да запаля? — попита Уили.

— Да, против съм — отвърнах аз.

— По дяволите, няма да ми облекчиш работата, нали?

За миг го погледнах открито. Очите му още бяха кафяви. Той забеляза, че го наблюдавам, ето защо сведох поглед към бюрото си.

Уили се засмя — no-скоро хриплив кикот. Смехът му не се беше променил.

— Леле, харесва ми. Страхуваш се от мен!

— Не се боя, просто съм предпазлива.

— Не е нужно да си признаваш. Подушвам страха ти, все едно нещо ме докосва по лицето… по ума. Боиш се от мен, защото съм вампир.

Свих рамене — какво можех да кажа? Как да излъжеш някой, който надушва страха ти?

— Защо си дошъл, Уили?

— Леле, ще ми се да имах цигарка… — ъгълчетата на устата му започнаха да треперят.

— Не знаех, че и вампирите ги хващат нервни тикове.

Той вдигна ръка и почти докосна лицето си. Усмихна се и оголи кучешките си зъби.

— Някои неща не се променят!

Исках да го попитам какво точно се променя. Какво е да си мъртъв? Знам се и с други вампири, но Уили беше първият, когото съм познавала и преди, и след смъртта. Много странно усещане.

— Какво искаш?

— Хей, дошъл съм да ти дам пари. Да ти стана клиент!

Вдигнах поглед към него, избягвайки очите му. Лампите над нас хвърляха отблясъци по иглата на вратовръзката му. Истинско злато. Приживе Уили не бе притежавал подобно нещо. Справяше се чудесно, като за мъртвец.

— Изкарвам си хляба като вдигам мъртвите от гроба, нищо лично. За какво му е на вампира съживено зомби?

Той поклати глава — две бързи трепвания в двете посоки.

— Не, не става дума за вуду. Искам да те наема да разследваш няколко убийства.

— Не съм частен детектив.

— Да, но имаш такъв на договор в екипа си.

Кимнах:

— Можеше да наемеш направо госпожица Симс. Няма нужда да минаваш през мен за нещо такова.

Отново същото конвулсивно поклащане на главата.

— Да, ама тя не познава вампирите по твоя начин.

Въздъхнах:

— Хайде, стига сме обикаляли около темата, а, Уили? Трябва да излизам — погледнах стенния часовник — след петнайсет минути. Не искам да оставям клиентката да ме чака самичка на гробището. Хората се изнервят…

Той се засмя. Неприятният му хилеж ме успокои при все кучешките зъби. Вампирите трябва да имат пищен, мелодичен смях, нали така?

— Обзалагам се, че се нервират. Главата си залагам! — Веселието му внезапно изчезна, сякаш го бе избърсал от лицето си като грим.

Гюллето на страха тупна в ямата на стомаха ми. Вампирите променят настроенията си като прещракване на шалтер. Ако той умееше това, какво друго би могъл да прави?

— Нали знаеш за вампирите, дето ги попиляват в Квартала?

Уили го зададе като въпрос, ето защо му отговорих:

— Запозната съм със случая.

В новия район на вампирските клубове бяха заклани четири вампира. Сърцата им бяха изтръгнати, а главите — отрязани.

— Все още ли работиш с ченгетата?

— Все още съм на договор с новия отдел, да.

Той се засмя отново:

— Да, Отряда на привиденията. С нисък бюджет и недостатъчно хора, точно така.

— Според мен описа повечето полицейски отдели в този град.

— Може би, но и ченгетата са същите като теб, Анита. Един умрял вампир повече — какво толкова! Новите закони не променят положението.

Бяха минали само две години от делото „Адисън срещу Кларк“. Съдебното дело ни представи променена версия на представата за това каква е същността на живота и какво не е смъртта. В добрите стари Американски щати вампиризмът се признава легално. Ние сме една от малкото страни, които са го приели. Хората от Имиграционното направо получават гърчове в опитите си да спрат чуждестранните вампири да не имигрират тук на, меко казано, цели ята.

В съда се разглеждат какви ли не въпроси. Дали наследниците трябва да върнат наследеното? Овдовяваш ли, ако половинката ти стане немъртвец? Убийство ли е, ако претрепеш вампир? Съществува дори движение, което настоява да им се даде право да гласуват. Време на промени…

Втренчих се във вампира пред мен и свих рамене. Наистина ли смятах, че още един умрял вампир не е голяма работа? Може би.

— Ако според теб мисля така, защо изобщо си дошъл при мен?

— Защото си най-добрата в тази работа. А на нас ни трябва най-добрият.

За първи път използваше множествено число.

— За кого работиш, Уили?

И тогава той се усмихна — потайна, лека усмивчица — сякаш знаеше нещо, което би трябвало да знам и аз.

— Няма значение. Парите са наистина добри. Искаме по тези убийства да работи някой, който познава нощния живот!

— Видях труповете, Уили! Споделих с полицията мнението си…

— И какво е то? — Той се наведе напред в креслото и положи малките си длани на бюрото ми. Ноктите на пръстите му бяха бледи, почти бели — безкръвни.

— Дадох на полицията пълен доклад — взирах се в него и почти го гледах в очите.

— Няма да споделиш с мен дори и това, нали?

— Нямам свободата да разисквам полицейски дела с теб.

— Казах им, че няма да се хванеш с работата!

— С каква работа по-точно? Не си ми подхвърлил и една дребна подробност!

— Искаме да разследваш вампирските убийства и да откриеш кой — или какво — е извършителят. Ще ти платим трикратния размер на обичайния хонорар.

Поклатих глава. Поне вече знаех защо алчният му кучи син Бърт ми е уредил тази среща. Знаеше какво е отношението ми към вампирите, но по договор се налагаше поне да се срещна с всеки клиент, който е потърсил услугите на Бърт. За пари моят шеф беше готов на всичко. Проблемът е, че според него — аз също. Налагаше се много скоро да си „поприказваме“ с началството.

Изправих се.

— Води се полицейско разследване. Вече им помагам с всичко, което ми е по силите. Може да се каже, че и бездруго работя по случая. Спестете си парите!

Уили седеше, втренчен в мен и съвсем неподвижен. Не беше точно безжизнената неподвижност на отдавна мъртвите, но съдържаше капка от нея.

Вълна от страх пробягна по гърба ми и заседна в гърлото. Преборих се с желанието да извадя изпод ризата си разпятието и да разкарам Уили от кабинета. Самата идея да изхвърлям клиент с помощта на свещен предмет ми се стори направо непрофесионална. Така че просто си стоях и го чаках да се раздвижи.

— Защо не искаш да ни помогнеш?

— Трябва да се видя с клиентите си, Уили! Съжалявам, че не мога да съм ти полезна.

— Не искаш да си полезна.

Кимнах.

— Щом така го разбираш… — заобиколих бюрото, за да го изпратя до вратата.

Той се раздвижи с живачна бързина, каквато не бе притежавал приживе, но го видях да помръдва и се озовах точно встрани от протегнатата му ръка.

— Не съм ти просто някое сладко маце, което ще се хване на номерцата ти!

— Забеляза ме да се движа!

— Чух те да се движиш. Ти си умрял наскоро, Уили. Вампир или не, имаш да учиш още доста!

Той се мръщеше, все още протегнал ръка към мен.

— Може и тъй да е, но нито един човек не би успял да отстъпи така бързо! — Уили се приближи към мен дотолкова, че карираното му сако ме забърсваше. Един до друг, така интимно, бяхме почти еднакви на ръст — с други думи, ниски. Очите му се намираха на едно ниво с моите. Взирах се усърдно в рамото му.

Наложи се да впрегна всичките си сили, за да не отстъпя. Но, дявол го взел, немъртъв или не, това пак си оставаше същият Уили Макой. Нямах намерение да му доставя подобна радост.

Той се обади:

— Ти не си човек — не повече от мен!

Отидох да отворя вратата. Не бях отстъпила под натиска му. Отивах да отворя. Постарах се да убедя ледената пот по гърба си, че има разлика. Студената буца в стомаха ми още не се беше разсеяла.

— Наистина вече трябва да тръгвам! Благодаря, че посети „Съживители“ ООД! — представих му най-добрата си професионална усмивка — изпразнена от смисъл, досущ като крушка, но не по-малко ослепителна.

Уили поспря на прага.

— Защо не искаш да работиш за нас? Все трябва да им кажа нещо, когато се прибера…

Не бях сигурна, но ми се стори, че долавям нотка на страх. Дали нямаше да си изпати заради провала? Колкото и глупаво да беше, съжалих го. Мътните да го вземат, може и да беше немъртъв, но стоеше и ме гледаше жално, и си беше същият Уили със смешните дрехи и треперещите ръчички.

— Кажи им — които и да са те, — че не работя за вампири!

— Твърдо правило?

Отново ми прозвуча като въпрос.

— Твърдо като камък.

За миг забелязах сянка от стария Уили в изражението му. Почти като намек за съжаление.

— Ще ми се да не го беше казвала, Анита. Тези типове не обичат да им се отказва!

— Мисля, че вече не си добре дошъл. Не ми харесва да ме заплашват!

— Не беше заплаха, Анита. Това е истината! — Той оправи вратовръзката си, погали новата игла, изправи слабичките си рамене и излезе навън.

Затворих вратата и облегнах гръб на нея. Коленете ми се подгъваха. Но нямах време да седя и да треперя. Госпожа Грундик вероятно вече беше на гробищата. Щеше да стои там с малката си черна чантичка и порастналите си синове и да ме чака да вдигна съпруга й от гроба. Съществуваше загадката на двете различни завещания. Тя можеше или да ги оспорва с години в съда и да похарчи куп пари, или да вдигне Албърт Грундик от гроба и да го попита лично.

Всичко необходимо за целта беше в колата ми, дори пилетата. Извадих сребърното разпятие от блузата си и го оставих да се люлее открито. Имам няколко пистолета и знам как да ги използвам. Държа в бюрото си 9-милиметров „Браунинг Хай-Пауър“. Тежи малко над килограм с все сребърните куршуми. Със сребро не можеш да убиеш вампир, но поне ще го обезкуражиш. Рани от този род те лекуват бавно, почти като хората. Избърсах потните си длани в полата и излязох.

Крейг, новият ни нощен секретар, тракаше с бясна скорост по клавиатурата на компютъра. Ококори се, когато минах по дебелия килим покрай него. Може би заради кръста, увиснал на дълга верижка. А може би и заради пристегнатия през гърба ми ремък на кобура и изложеното на показ оръжие. Все пак не си отвори устата. Умен човек.

Наметнах си спретнатото рипсено сако. То не прилепваше плътно върху пистолета, но все пак номерът щеше да мине. Съмнявах се, че семейство Грундик и адвокатите им ще забележат оръжието.

2

Дочаках да видя как слънцето изгрява на сутринта, докато карах към къщи. Мразя изгревите. Те означават, че съм се изхвърлила и съм бачкала цялата проклета нощ. Сейнт Луис има повече дървета покрай магистралите от всеки друг град, в който съм карала кола. Бях почти готова да призная, че дърветата изглеждат добре под светлината на първите утринни лъчи. Почти. Апартаментът ми винаги има депресиращо бял и весел вид рано сутрин. Стените са в същия онзи цвят на ванилов сладолед, както на всяка друга подобна сграда. Подът е в приятен оттенък на сивото, предпочитам го пред по-често срещаното кафяво, като на кучешко лайно.

Жилището ми е просторна гарсониера. Казвали са ми, че има хубав изглед към парка отсреща. Недоказуемо за моя милост твърдение. Ако бяха оставили на мен, въобще нямаше да има прозорци. Справям се посредством дебели завеси, които превръщат и най-яркия ден в прохладен сумрак.

Включих радиото тихичко, за да приглуша шумовете от дневния живот на съседите си. Сънят ме погълна под меката музика на Шопен. Миг по-късно телефонът звънна.

Лежах около минута, като се ругаех, че съм забравила да включа телефонния секретар. Може би беше най-добре да не обръщам внимание? Пет позвънявания по-късно се предадох.

— Ало?

— О, извинявай. Да не те събудих?

Беше непозната за мен жена. Ако се окажеше търговски агент, щях да прибегна до насилие.

— Кой се обажда? — Присвих очи към часовника до леглото.

Показваше осем. Не бях спала и два часа. Уф!

— Моника Веспучи е на телефона — каза го, сякаш това обясняваше всичко. Е, нищо подобно.

— Аха… — постарах се да звуча любезно и окуражително. Според мен се чу ръмжене.

— О, леле, ох. Аз съм Моника, която работи с Кетрин Мейсън.

Свих длани около слушалката и се постарах да помисля. Не се справям добре с тази задача след два часа сън. Кетрин ми беше добра приятелка — познато име. Вероятно ми бе споменавала за тази жена, но, дяволите да ме вземат, изобщо не си я спомнях.

— Аха, Моника, да. Какво искаш? — прозвуча грубо дори и според мен. — Съжалявам, че не бях особено любезна. Приключих работа около шест.

— Боже мили, значи си спала само два часа! Искаш ли да ме застреляш, или…?

Не отговорих на въпроса. Не съм чак такава грубиянка.

— Мога ли да ти бъда полезна, Моника?

— Ами, да. Виж, ще правя дамско парти-изненада за Кетрин. Нали знаеш, че се омъжва другия месец…

Кимнах, спомних си навреме, че тя не ме вижда и промърморих:

— Поканена съм на сватбата.

— О, да, знам, да. Роклите за шаферките са много хубави, не мислиш ли?

Всъщност дълга розова официална рокля с буфан-ръкави беше последното, за което ми се щеше да харча сто и двайсет долара, но все пак ставаше дума за сватбата на Кетрин.

— Та какво за дамското парти?

— Ох, отвлякох се, нали? А ти умираш да поспиш!

Зачудих се дали ако й се разкрещя, ще се разкара по-бързо. Тц, вероятно щеше да се разплаче.

— Та какво точно искаш, Моника?

— Ами, знам, че е малко набързо, но нещата един вид ми се поизплъзнаха… Смятах да ти се обадя миналата седмица, но така и не стигнах дотам…

Виж, на това повярвах.

— Давай нататък!

— Ами, дамското парти е довечера. Кетрин каза, че ти не пиеш, така че се чудех дали искаш да ни станеш шофьор.

Просто си полежах за малко, като се чудех докъде може да стигне лудостта и дали има смисъл в нея. Може би, ако бях по-будна, нямаше да кажа онова, което мислех.

— Не смяташ ли, че предупреждението идва бая късничко, ако ще искаш и да карам?

— Знам. Съжалявам. Просто напоследък съм толкова разпиляна! Кетрин ми каза, че обикновено в петък или събота вечер си свободна. Да не би точно тази седмица да си заета?

Всъщност нямах задачи, но никак не ми се искаше да отделям единствената си нощ почивка заради тази празноглавка от другата страна на линията.

— Ами да, в почивка съм.

— Прекрасно! Ще ти дам адреса, можеш да ни вземеш след работа. Става ли?

Не ставаше, но какво друго да й кажа?

— Ами добре.

— Имаш ли с какво да запишеш?

— Нали каза, че с Кетрин работите заедно? — вече наистина започвах да си припомням Моника.

— Ами да.

— Е, знам къде работи Кетрин. Няма нужда да си записвам.

— О, каква съм глупачка, разбира се! Значи ще се видим около пет. Облечи се добре, но без токчета. Може да потанцуваме довечера!

Мразя да танцувам.

— Хубаво, значи ще се видим.

— Да, до довечера!

Телефонът заглъхна в ухото ми. Включих секретаря и отново се свих под чаршафите. Моника работеше заедно с Кетрин, значи беше адвокатка. Доста страховита мисъл. Може би беше от онези хора, които са организирани само на работа…

Надали.

Едва тогава ми светна — и то твърде късно, — че можех просто да откажа поканата. Проклятие! Ама че съм бързачка днес. Е, добре, колко зле можеше да стане? Да гледаш непознати, които дивеят наоколо. Ако имах късмет, някой можеше и да повърне в колата ми…

Когато заспах отново, сънувах най-странните сънища. Бяха за някаква непозната жена, пай с кокосов крем и погребението на Уили Макой.





3

Моника Веспучи носеше значка с надпис „Вампирите също са хора“. Твърде необещаващо начало за вечерта. Блузата й беше копринена, високата твърда яка подчертаваше тъмния й тен, добит в солариум. Косата й беше къса, прическата — изящна, гримът — перфектен.

Значката би трябвало да ми подскаже какво дамско парти е планирала. Някои дни просто трудно се усещам.

Носех черни джинси, ботуши до коленете и пурпурна блуза. Косата ми подхождаше на дрехите — черни къдри точно над раменете на червената блуза. Плътното, почти черно-кафяво на очите ми подхожда на косата. Само кожата ми изпъква — твърде бледа на фона на латинската чернота. Едно много старо гадже веднъж ме описа като малка китайска кукла. Каза го като комплимент, но аз не го приех така. Имам си причини да не ходя често на срещи.

Блузата с дълги ръкави прикриваше ножа на дясната ми китка и белезите на лявата ръка. Оставих пистолета си заключен в багажника на колата. Не смятах, че дамското парти може да излезе от релси чак дотам.

— Толкова съжалявам, че отложих планирането за последния момент, Кетрин! Ето защо сме само тричките. Всички други си имаха работа! — обади се Моника.

— О, представи си, хората си имали планове за петък вечер! — възхитих се аз.

Тя ме зяпна така, сякаш се опитваше да прецени дали се шегувам или напротив.

Кетрин ме погледна предупредително. Дарих и двете с най-добрата си ангелска усмивка. Веспучи ми отвърна. Кетрин не се подлъга.

Моника започна да танцува по тротоара, весела като пиян омар. Беше пила само две питиета с вечерята. Много лош знак.

— Бъди мила! — изсъска Кетрин.

— Че какво съм казала?

— Анита! — прозвуча досущ като баща ми, когато закъснявах прекалено.

Въздъхнах.

— Просто днес не си забавна!

— Смятам да съм ужасно забавна! — тя протегна ръце към небесата. Носеше смачканите останки на деловия си костюм. Вятърът духна дългата й, медночервена коса. Така и не съм успяла да реша дали Кетрин ще е по-хубава, ако си отреже косата, така че човек първо да забелязва лицето й, или косата я прави красива.

— Ако се налага да се откажа от малкото си почивни нощи, значи трябва да се забавлявам — и то страхотно! — каза тя.

Имаше нещо в начина, по който го каза. Погледнах я изпитателно.

— Нали не смяташ да се напиваш до падане под масата, а?

— Може би! — тя се ухили лукаво.

Кетрин знаеше, че не одобрявам — или по-скоро, че не разбирам пиянството. Не ми харесваше да си разхлабвам задръжките. Ако смятах да излизам от релси, държах да съм на волана и да контролирам степента на отклонение.

Оставихме колата на паркинг две пресечки по-назад. От онези с кованите железни огради. Край реката няма много място за паркиране. Тесните тухлени улици и древни тротоари са предназначени за коне, не за коли. Улиците бяха прясно измити от лятната буря, вилняла и преминала по време на вечерята. Първите звезди блестяха над главите ни като диаманти, пришити върху кадифе.

Моника извика:

— Разбързайте се, повлекани!

Кетрин ме погледна и се ухили. И в следващия миг хукна към колежката си.

— О, мътните да ви вземат! — промърморих. Може би, ако бях пила на вечеря, щях и аз да се разтърча, но се съмнявам.

— Не се дръж като стара чанта! — подвикна ми Кетрин.

Стара чанта ли? Догоних ги и ходом. Моника се кикотеше. Просто бях сигурна, че ще се кикоти. Облягаха се една на друга с Кетрин, обхванати от пристъп на веселие. Подозирам, че може да се надсмиваха и над мен.

Моника се успокои достатъчно, за да имитира фалшив сценичен шепот:

— Знаеш ли какво има зад ъгъла?

Всъщност знаех. Последното убийство на вампир бе станало само на четири пресечки оттук. Намирахме се в района, наричан от вампирите „Квартала“. Хората пък го наричат Крайречния или Кървавия площад, зависи дали искат да прозвучи грубо или не.

— „Престъпни удоволствия“ — отвърнах.

— О, боже, развали изненадата!

— Какви са тия престъпни удоволствия? — попита Кетрин.

Моника се изкикоти.

— О, боже, боже, изненадата все пак не е развалена! — тя хвана младоженката за ръката. — Ще ти хареса много, обещавам!

Може би щеше да й хареса — аз знаех, че на мен няма да ми допадне, но все пак ги последвах зад ъгъла. Табелата беше великолепна — неон в цвета на артериална кръв. За мен този символизъм е чиста загуба на време.

Изкачихме се по трите широки стъпала и ето ти един вампир, застанал пред въртящата се врата. Беше подстриган съвсем късо и имаше малки, светли очички. Масивните му рамене сякаш щяха да разкъсат по шевовете черната тениска. Нима фитнесът не се обезсмисля след смъртта?

Още от фоайето чувах тежката смес от гласове, смях и музика. Този пищен, наситен звук от бърборенето на много хора в тясно пространство предполагаше, че си прекарват добре.

Вампирът стоеше до вратата съвсем неподвижен. Да, в него се долавяше движение — живост, поради липсата на по-добра дума. Надали е бил мъртъв повече от двадесет години, най-много. В тъмното изглеждаше почти като човек, дори и за мен. Тази вечер вече бе хапнал. Кожата му бе розова и свежа. Изглеждаше едва ли не с червени бузки. Да, прясната кръв определено е полезна! Моника го стисна за ръката.

— О, виж само какви мускули!

Вампирът се ухили и оголи зъбите си. Кетрин зина. Той се ухили още по-широко.

— Бъз е старо приятелче, нали, Бъз? Вампирът Бъз? Боже, ужасно.

Но той кимна.

— Влизайте, Моника! Масата ви очаква!

Маса ли? Що за връзки имаше тази въртиопашка? „Престъпни удоволствия“ беше един от най-горещите клубове в Квартала и не приемаше резервации.

На вратата имаше голяма табела: „Не се допускат никакви кръстове, разпятия или други свещени предмети!“. Прочетох табелата и я подминах. Нямах намерение да си свалям кръста.

Обля ни пищен, мелодичен глас:

— Анита, колко се радвам да те видя!

Гласът принадлежеше на Жан-Клод, собственик на клуба и вампир-повелител. Изглеждаше точно както се очакваше от неговия вид. Мека, леко къдрава коса, покриваща високата бяла дантелена яка на старовремска риза. Дантелата на свой ред се изливаше върху бледите му ръце с дълги пръсти. Ризата беше разкопчана широко и разкриваше стегнатите му голи гърди, обкръжени от още нагънати дантели. Повечето хора не биха могли да носят такава риза. Вампирът й придаваше извънредно мъжествен вид.

— Вие двамата се познавате? — Моника явно се изненада.

— О, да — кимна Жан-Клод. — Ние с госпожица Блейк сме се срещали и преди!

— Помагах на полицията в някои дела в Крайречния.

— Тя е техният специалист по вампирите — той придаде на тази дума мекота и топлина, и смътна лъст.

Моника се изкиска. Кетрин се взираше в Жан-Клод с ококорени очи и невинен поглед. Побутнах я и тя подскочи, сякаш се събуди от сън. Не си дадох труда да шепна, тъй като знаех, че той и бездруго ще ме чуе:

— Важен съвет относно безопасността — никога не гледай вампир в очите!

Тя кимна. Забелязах първите намеци за страх в изражението й.

— Никога не бих навредил на такава прекрасна млада дама! — Домакинът улови дланта на Кетрин и я вдигна към устните си. Просто докосване с устни. Приятелката ми се изчерви.

Жан-Клод целуна ръка и на Моника. Погледна ме и се засмя.

— Не се бой, малка ми съживителке! Няма да те докосна! Това би било измама!

Той пристъпи и застана до мен. Взирах се решително в гърдите му. Там, почти скрит сред дантелата, се различаваше белег от изгаряне. Имаше форма на кръст. Колко ли десетилетия бяха минали, откакто някой бе забил кръста в плътта му?

— Но и да носиш кръст е нечестно предимство!

Какво можех да кажа? Той беше прав по своя си начин.

Какъв срам, че вампирите не могат да бъдат наранени просто от нещо с формата на кръст. В такъв случай Жан-Клод би загазил сериозно. За нещастие, кръстът трябва да бъде осветен и подкрепен с вяра. Атеист, който го размахва срещу вампир, е много жалка гледка. Той изрече името ми така, сякаш целуваше кожата ми.

— Анита! За какво си мислиш?

Гласът му беше толкова успокоителен. Искаше ми се да погледна и да видя изражението, което вървеше в комплект с думите. Жан-Клод беше заинтригуван от частичния ми имунитет към него. Също и от кръстовидния белег от изгорено на ръката ми. Смяташе белега за забавен. Всеки път, когато се срещахме, той правеше всичко възможно да ме омае, а аз — да не успее. Поне засега печелех.

— Никога преди не си възразявал, че си нося кръста!

— Да, но тогава си била по полицейска работа, а сега не си!

Взирах се в гърдите му и се питах дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда; вероятно не беше.

— Толкова ли нямаш доверие в собствената си сила, малка съживителке? Нима вярваш, че цялата ти устойчивост срещу мен почива на това парче сребро на врата ти?

Не, не вярвах в това, но знаех, че и то помага. Жан-Клод беше, както сам си признаваше, на двеста и пет години. За два века вампирът набира много сили. Но пък ме обвиняваше, че съм страхливка. А аз не бях.

Вдигнах ръка и разкопчах верижката. Той отстъпи назад, и ми обърна гръб. Кръстът се изля като сребърна река в дланта ми. Руса жена — човек — се появи до мен. Подаде ми номерче и взе кръста. Хаха, гардеробиерка за свети вещи!

Внезапно се почувствах гола без кръста си. С него и спях, и се къпех.

Жан-Клод отново се приближи.

— Няма да устоиш на представлението довечера, Анита! Все някой ще те омае!

— Не! — възразих. Но е трудно да си корав, когато се взираш в нечии гърди. За да коравее, човек има нужда от контакт лице в лице, но в случая не разполагах с тази възможност.

Вампирът се засмя. Сякаш ме погали — като вихрено потъркване на животинска козина. Топло и все пак напомнящо за смъртта.

Моника ме хвана за ръката.

— Никога няма да забравиш тази нощ!

— Това заплаха ли е?

Жан-Клод се засмя отново — топъл и ужасен смях.

— Тук е място за наслада, Анита, не за насилие!

Моника вече ме дърпаше.

— Побързай, че представлението ще започне!

— Представление ли? — попита Кетрин.

Наложи се да се усмихна:

— Добре дошла в единствения на света вампирски стриптийз-клуб, Кетрин!

— Шегуваш се!

— Честна скаутска! — погледнах пак към вратата, не знам защо. Жан-Клод стоеше напълно неподвижен — никаква следа от живец, сякаш изобщо го нямаше там. След това помръдна, едната му бледа ръка се вдигна към устните. Прати ми въздушна целувка от другия край на залата. Нощното забавление започваше!

4

Масата ни направо опираше в сцената. В залата ехтеше смях и възбуден брътвеж, чуваха се и престорени писъци, докато вампирите-сервитьори обикаляха около масите. Долавяше се и страх като подводно течение. Онази странна тръпка, каквато изпитваш на влакчето на ужасите и на филми на ужасите. Безопасен страх.
Лампите угаснаха. В заведението отекнаха високи и треперливи писъци. За миг истински страх. После гласът на Жан-Клод се разнесе от мрака:
— Добре дошли в „Престъпни удоволствия“. Тук сме, за да ви служим! Да превърнем в истина и най-ужасните ви мисли!
Гласът му бе като кадифен шепот в късните нощни часове. Дявол го взел, много беше добър!
— Питали ли сте се някога какво е да усетите дъха ми по кожата си? Устните ми на врата си? Твърдото драсване на зъбите. Сладката, остра болка от захапването. Сърцето ви, което бие трескаво до моите гърди. Кръвта ви, която се влива във вените ми. Да споделите себе си. Да ми дадете живот. Като знаете, че наистина не бих могъл да живея без вас, без всички вас…
Вероятно причината се криеше в интимността на тъмнината, но наистина имах чувството, че говори специално на мен. Че аз съм избраницата му, специалната жертва. Не, не бях права. Всяка жена в клуба изпитваше същото. Всички до една бяхме негови избраници. И вероятно в това предположение имаше повече истина, отколкото във всичко друго.
— Първият господин тази вечер споделя фантазиите ви. Искал е да знае какво е усещането от най-сладката целувка на света. Изпитал я е преди вас, за да ви каже, че е невероятно! — Тишината изпълни мрака дотолкова, че чувах собственото си сърцебиене ясно и високо. — Филип е при нас!
Моника прошепна:
— Филип!
През публиката премина обща въздишка, която се превърна в тих напев:
— Филип, Филип…
Надигайте се в мрака като молитва.
Лампите започнаха да оживяват като в края на филм. В средата на сцената стоеше човек. Бяла тениска обгръщаше торса му — не беше чак Мистър Мускул, но бе добре сложен. Нищо прекомерно. Черно кожено яке, прилепнали джинси и боти допълваха картинката. Би могъл да идва направо от улицата. Гъстата му, кестенява коса стигаше почти до раменете.
В здрачната тишина се разнесе музика. Той се раздвижи под звуците й, съвсем леко въртейки бедра. Започна да съблича коженото яке, движеше се почти като на забавен кадър. Меката музика придоби ритъм. Ритъм, с който неговото тяло се движеше, въртеше се… Якето се озова на сцената. Мъжът позяпа известно време публиката, позволявайки ни да видим каквото има да се види. И двете му ръце бяха покрити с виещи се белези плътта направо бе образувала планини от ръбовете им.
Преглътнах мъчително. Не бях сигурна какво ще стане, но имах ясното усещане, че няма да ми хареса.
Танцьорът отметна с две ръце дългата коса от лицето си. Завъртя се и пристъпи към края на сцената. Стоеше близо до масата ни и гледаше към нас. Шията му приличаше на ръцете на наркоман.
Наложих си да отклоня очи. Всичките онези малки, спретнати следи от ухапване — мънички чисти белези. Погледнах встрани и видях, че и Кетрин се взира в скута си. Моника се бе навела напред в креслото си с полуоткрехнати устни.
Мъжът сграбчи тениската със силните си ръце и дръпна. Тя се скъса с прашене и оголи гърдите му. Публиката се разпищя. Неколцина извикаха името му и танцьорът се усмихна. Усмивката му бе омайваща, бляскава, секси, като топящ се в устата шоколад.
По гладкия му, гол гръден кош имаше белези — бели и розови, нови и стари. Седях и просто зяпах с отворена уста.
Кетрин прошепна:
— Мили Боже!
— Прекрасен е, нали? — попита Моника.
Погледнах я. Твърдата й яка се беше изместила, разкривайки две спретнати пробивни ранички, доста стари — почти заздравели. Исусе Христе!
Музиката избухна в пулсиращ хаос. Мъжът танцуваше, въртеше се, кръжеше, влагаше силата на тялото си във всяко движение. Около лявата му ключица имаше бяло кълбо белези — разранено и разкривено. Стомахът ми се сви, Някой вампир бе прехапал ключицата му, беше го гризал, както куче — парче месо. Знаех, защото и аз имах същия белег. Всъщност имам много такива белези.
В ръцете на хората никнеха банкноти като гъби след дъжд. Моника размахваше парите си като знаме. Не исках Филип да идва към нашата маса. Наложи се едва ли не да гушна Моника, за да ме чуе при целия този шум.
— Много те моля, не го води насам!
Но още докато тя се обръщаше да ме погледне, забелязах, че е твърде късно. Филип с многото белези стоеше на сцената и гледаше надолу към нас. Втренчих се в тъй човешките му очи.
Виждах пулса на гърлото на Моника. Тя облиза устни, очите й бяха като чинийки. Пъхна парите в колана на панталоните му.
Ръцете й полазиха по белезите като нервни пеперуди. Тя притисна лице към стомаха на танцьора и започна да ги целува, оставяйки по тях червени следи от червило. Той коленичи и тя продължи да го целува, прилепвайки устни все по-нагоре и по-нагоре по гърдите му.
Накрая Филип се наведе и тя притисна устни към лицето му. Мъжът отметна косата от врата си, сякаш знаеше какво иска Моника. Тя ближеше най-пресните му белези с малкото си розово езиче, като котка. Чувах треперливото свистене на дъха й. Ухапа го — сключи зъби над раната. Филип трепна от болка или просто от изненада. Моника стисна зъби и запреглъща. Смучеше раната.
Спогледах се с Кетрин през масата. Тя ги зяпаше, вцепенена от изумление.
Тълпата направо побесня, пищеше и размахваше пари. Филип се отдръпна от обожателката си и пристъпи към друга маса. Моника се присви след него, отпусна глава в скута си и увеси ръце отстрани.
Нима бе припаднала? Посегнах да я побутна по рамото и осъзнах, че не искам да я докосвам. Стиснах я внимателно. Тя трепна и обърна глава да ме погледне. В очите й бе изписано същото лениво удоволствие, каквото придава и сексът. Повечето червило се бе изтрило и устните й изглеждаха много бледи. Не беше припаднала — просто се къпеше в прилива на насладата.
Отдръпнах се от нея и изтрих длан в панталона си. Ръцете ми се потяха.
Филип се върна на сцената. Беше спрял да танцува. Просто стоеше там. Моника бе оставила малък объл белег на врата му.
Усетих как над тълпата се понася първият полъх на древно съзнание. Кетрин попита:
— Какво става?
— Всичко е наред — отвърна Моника. Стоеше изправена на стола си, все още с полузатворени очи. Облиза устни и протегна ръце над главата си.
Кетрин се обърна към мен.
— Анита, какво е това?
— Вампир — отвърнах аз.
На лицето й се изписа страх, но не задълго. Гледах как страхът избледнява под тежестта на ума на вампира. Тя бавно се обърна да гледа Филип, докато той чакаше на сцената. Кетрин не беше в опасност. Масовата хипноза не е лична, нито трайна.
Вампирът не беше стар колкото Жан-Клод, нито толкова добър. Седях си и усещах натиска и течението на стотина години мощ, но те не бяха достатъчни. Усетих то как се движи между масите. Даваше си ужасно много труд, за да се увери, че горките хорица няма да забележат влизането му. Щеше просто да изникне насред тях като по магия.
Човек не изненадва често вампирите. Обърнах се да гледам как върви към сцената. Лицата на всички, които виждах, бяха омагьосани, сляпо извърнати напред, в очакване. Вампирът беше едър на ръст, с високи скули, изящен като манекен, като скулптура. Беше твърде мъжествен, за да е красавец и твърде съвършен, за да е истински.
Премина между масите, облечен в типичните вампирски дрехи — черен смокинг и бели ръкавици. Спря до една маса, далеч от мен, за да позяпа. Държеше публиката в шепата на ума си, безпомощна и търпелива. Но ето ме мен, която се взирах в него, макар и не право в очите му.
Тялото му се скова от изненада. Нищо не подобрява духа на едно момиче така, както да наруши покоя на стогодишен вампир.
Гледах покрай него и към Жан-Клод. Той също ме зяпаше. Вдигнах чашата си за поздрав. Той ми отвърна с леко кимване.
Високият вампир застана до Филип. Очите на танцьора бяха безизразни като на всички хора. Заклинанието или каквото там беше, се оттече. Само с мисъл вампирът събуди публиката и присъстващите въздъхнаха изумено. Магия.
Гласът на Жан-Клод запълни внезапната тишина.
— Това е Робърт. Приветствайте го на сцената!
Тълпата подивя — ръкопляскаха и пищяха. Кетрин ръкопляскаше заедно с всички други. Явно бе останала впечатлена.
Музиката отново се смени, пулсираше и тътнеше във въздуха, почти болезнено високо. Вампирът Робърт започна да танцува. Движеше се с добре овладяна жестокост, в такт с музиката. Хвърли белите си ръкавици в публиката. Едната кацна в краката ми. Оставих я там.
Моника възкликна:
— Вдигни я!
Поклатих глава.
Друга жена се наведе от съседната маса. Дъхът й миришеше на уиски.
— Не я ли искаш?
Пак поклатих глава.
Тя се изправи, явно за да вземе ръкавицата. Моника я изпревари. Жената седна с нещастен вид.
Вампирът се беше съблякъл и демонстрираше огромния си гръден кош. Легна на сцената и направи няколко лицеви опори на върховете на пръстите си. Публиката подивя. Не останах впечатлена. Знаех, че може да вдигне кола вместо щанга, стига да пожелае. Какво са няколко лицеви опори в сравнение с това?
Той започна да танцува около Филип. Мъжът на свой ред се обърна с лице към него, разперени ръце, леко приведен, сякаш се готвеше да го нападне. Обикаляха се един друг. Музиката полека затихна, докато останаха само отделни акорди, подчертаващи движенията на сцената.
Вампирът започна да приближава Филип, а той се движеше така, сякаш искаше да избяга. Робърт внезапно се премести, блокирайки бягството му.
Не го видях да помръдва. Просто изникна пред мъжа. Не го видях да се движи! Страхът изкара въздуха от гърдите ми като ледена баня. Не бях усетила умствения му номер, но той го извъртя!
Жан-Клод стоеше само на две маси от мен. Вдигна бледата си ръка да ме поздрави. Копелето е надничало в ума ми, а аз не съм го хванала! Публиката изпъшка и аз се съсредоточих върху сцената.
И двамата бяха коленичили, вампирът беше приковал едната ръка на Филип зад гърба му. С другата сграбчи дългата му коса и дръпна врата му назад под болезнен ъгъл.
Очите на човека бяха ококорени и пълни с ужас. Вампирът не го беше приспал. Не го беше приспал! Той беше в съзнание и бе уплашен. Мили Боже! Задъхваше се, гърдите му се надигаха и спадаха на къси паузи.
Вампирът погледна към публиката и изсъска, зъбите му блеснаха на светлината на лампите. Съскането превърна прекрасното му лице в муцуна на звяр. Гладът му заля публиката. Нуждата му беше толкова силна, че и моят стомах се сви.
Не, нямаше да съпреживявам това заедно с него. Забих нокти в дланта си и се съсредоточих. Усещането избледня. Болката помагаше. Разтворих треперещите си пръсти и погледнах четирите полумесеца, които бавно се изпълваха с кръв. Гладът гореше около мен, изпълваше тълпата, но не и мен — не и мен.
Затиснах дланта си със салфетка и се постарах да си придам неангажиращ вид.
Вампирът отметна глава.
— Не! — прошепнах.
Той нанесе удар и заби зъби в плътта. Филип изписка и клубът му отвърна. Музиката заглъхна напълно. Никой не помръдваше. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
Тихи, влажни смучещи звуци изпълниха тишината. Филип застена пискливо. Отново и отново — тихи, безпомощни хленчове.
Погледнах тълпата. Те бяха заедно с вампира, преживяваха глада му, нуждата, а и храненето му. Може би споделяха и ужаса на Филип, не знам — бях встрани от това и се радвах, че съм успяла.
Вампирът се изправи и остави Филип да падне на сцената, отпуснат и неподвижен. Неволно се изправих. Покритият с белези гръб на мъжа се сгърчи при поемането на дълбок, разтърсващ дъх, сякаш се бореше направо със смъртта. Нищо чудно и така да беше.
Той беше жив. Пак си седнах на мястото. Коленете ми поддаваха. По дланите ми течеше пот и пареше в раничките от ноктите. Той беше жив и изпитваше наслада. Нямаше да повярвам, ако някой ми го разкажеше. Бих го нарекла лъжец.
Вампироман. Мили Боже, вече бях видяла всичко на света!
Жан-Клод прошепна:
— Кой иска целувка?
За секунда никой не помръдна, после тук-там се надигнаха ръце, стиснали пари. Не много, но достатъчно.
Повечето хора изглеждаха объркани, сякаш са се събудили от лош сън. Моника държеше банкноти.
Филип лежеше, където го бяха захвърлили, гърдите му се надигаха и спадаха.
Вампирът Робърт приближи до Моника. Тя пъхна парите в панталона му. Той пък притисна кървавата си, зъбата уста към устните й. Целувката беше дълга и дълбока, с език. Двамата се вкусваха взаимно.
Вампирът се отдръпна от Моника. Тя го прегръщаше през врата, опита се да го върне, но той се откъсна. Обърна се към мен. Поклатих глава и му показах празните си ръце. Няма пари за теб!
Той посегна към мен, бърз като змия. Нямах време за мислене. Столът ми издрънча на пода. Стоях, точно извън обхвата му. Никой обикновен човек не би забелязал движението му. Залозите, както се казва, се вдигаха. Сред публиката се надигна бръмчене на гласове, докато хората се опитваха да разберат какво точно става. Нищо особено, просто дружката-съживител от съседната пряка, хора, няма защо да се вълнувате. Вампирът все още ме зяпаше.
Внезапно Жан-Клод се озова до мен, без да успея да го забележа.
— Добре ли си, Анита?
Гласът му обещаваше неща, за които думите дори не могат да намекнат. Обещания, прошепнати в тъмни стаи под прохладни чаршафи. Той ме всмукна, търкулна ума ми като сладка глътка за алкохолика и усещането беше приятно. Удар-Писък-Тътен отекнаха в ума ми и прогониха вампира, задържаха го на място.
Пейджърът ми се раззвъня. Примигнах и се облегнах на масата. Жан-Клод се пресегна да ме подхване.
— Не ме докосвай! — казах.
Той се усмихна:
— Както обичаш!
Натиснах копчето на пейджъра, за да го усмиря. Благодаря ти, Боже, че си го окачвам на колана, вместо да го пъхам в чантата си. Иначе не бих го чула. Обадих се от телефона на бара. Полицията искаше съдействието ми в гробището „Хилкрест“. Налагаше се да работя в почивната си нощ. Ура! — и то от сърце!
Предложих да взема Кетрин с мен, но тя искаше да остане. Каквото и да казват за вампирите, те са очарователни. Чарът им върви в комплект с другите сечива на занаята — като пиенето на кръв и бачкането нощем. Е, правото на избор си е нейно.
Обещах да дойда навреме, за да откарам момичетата вкъщи. След това си взех кръста от гардеробиерката на свещени предмети и го пъхнах под блузата си.
Жан-Клод стоеше до вратата. Отбеляза:
— Почти те бях спипал, моя малка съживителке!
Погледнах го в очите и после бързо сведох поглед.
— „Почти“ не се брои, кръвопийско копеле!
Жан-Клод отметна глава и се разсмя. Смехът му ме последва в нощта като кадифена ласка по гръбнака.

5

Ковчегът беше катурнат настрани. По тъмния лак минаваха бели драскотини от нокти. Светлосинята подплата от изкуствена коприна беше нарязана и разкъсана. Един кървав отпечатък личеше ясно; почти би могъл да мине за човешки. От по-стария труп бяха останали само скъсан кафяв костюм, оглозгана до блясък кост от пръст и парче от скалпа. Явно приживе мъжът е бил блондин.
Второто тяло лежеше на около метър и половина встрани. Дрехите бяха разкъсани. Гърдите — разперени с размах, ребрата — счупени като яйчени черупки. Повечето вътрешни органи бяха изчезнали, оставяйки хралупа, куха като изгнил пън. Само лицето му бе останало недокоснато. Невероятно ококорени, светлите му очи се взираха в летните звезди.
Радвах се, че е тъмно. Нощното ми зрение си го бива, но мракът отнема цветовете. Кръвта изглеждаше черна. Тялото на мъжа тънеше в сенките на дърветата. Нямаше как да го видя, освен, ако не идех право при него. Вече бях ходила. Бях измерила следите от ухапвания с вярната си рулетка. С белите си найлонови ръкавици претърсих трупа за улики. Нямаше такива.
Можех да правя, каквото си искам на местопрестъплението. Вече го бяха снимали и записали с камера от всички възможни ъгли. Винаги ме брояха като последния „специалист“ на повикване. Линейката чакаше да отнесе телата, щом приключех с тях.
Почти бях готова. Знаех какво е убило човека. Бях стеснила кръга на търсенето до определен вид немъртви — гули*. И съдебният лекар можеше да съобщи същото на ченгетата.
[* Гул, от англ. ghoul — трупоядна разновидност на вампирите; смята се, че се „раждат“ от мъртви самоубийци, престъпници и др. — Бел. пр.]
Започвах да се потя в защитните дрехи, които бях навлякла, за да опазя своите. Предпазният гащеризон използвах навремето за акциите по промушване на вампири, но сега го слагах на местопрестъпленията. На коленете и надолу по крачолите имаше черни петна. В тревата се беше разляла бая много кръв. Благодаря ти, Боже, че не се налага да гледам всичко това на дневна светлина!
Не знам защо, но да видиш нещо такова посред бял ден е по-лошо, макар че най-често сънувам именно такива сцени. Кръвта винаги е червена и гъста.
Нощта я смекчава, прави я по-нереална. Благодарна съм за това.
Разкопчах предницата на гащеризона, оставяйки процеп към дрехите отдолу. Вятърът духаше право към мен, изумително студен. Ухаеше на дъжд. Явно насам приближаваше друга буря.
Жълтата полицейска лента беше омотана върху три ствола и промушена между клоните. Една от намотките минаваше около каменния крак на някакъв ангел. Лентата пляскаше и пукаше под усилващия се вятър. Сержант Рудолф Стор я вдигна и тръгна към мен.
Беше висок над метър и осемдесет и с телосложение на борец. Вървеше решително, с широки крачки. Ушите му стърчаха заради късо подстриганата черна коса. Долф беше началник на най-новия полицейски отдел — Отряда на привиденията. Официалното му название е Регионален отряд за свръхестествени разследвания, накратко РОСР. Занимават се с всички престъпления, имащи връзка със свръхестественото. Не е точно крачка нагоре в стълбицата на кариерата. Уили Макой беше прав — създаването на отряда бе не особено въодушевен начин да се затвори устата на медиите и да се успокоят либералите.
Долф беше успял да застане на пътя на някого — иначе нямаше да се озове тук. Но, понеже си е такъв по природа, беше решен да вложи всички сили в работата си. Беше като природна стихия. Не крещеше, просто се озоваваше на място и нещата се свършваха заради самото му присъствие.
— Е? — попита той.
Такъв си е Долф — направо се къпе в многословие.
— Нападение на гули.
— И?
Свих рамене:
— Е, в това гробище няма гули.
Той се взираше в мен с внимателно наложено каменно изражение. Беше много добър в това, защото не обичаше да влияе на хората си.
— Току-що каза, че е било нападение на гули.
— Да, но са дошли отнякъде другаде.
— Е, та?
— Не бях чувала досега гули да пътуват толкова далеч извън собственото си гробище… — взирах се в него с надеждата да видя, че разбира какво му говоря.
— Разкажи ми за гулите, Анита! — той извади любимото си малко тефтерче и приготви химикалката.
— Това гробище е свещена земя. Гробищата, заразени с гули, обикновено са много стари или в тях са изпълнявани сатанински или вуду ритуали. Злото, един вид, изсмуква благословията, докато земята стане не-свещена. А щом това се случи, гулите или се нанасят, или се надигат от гробовете. Никой не знае коя версия е вярната.
— Чакай, какво искаш да кажеш с това, че никой не знаел?
— Ами, така си е.
Той поклати глава, втренчи се в бележките, които си бе записал и се намръщи.
— Обясни!
— Вампирите се пораждат от други вампири. Нужен е съживител или вуду-жрец да вдигне зомбитата от гроба. Гулите, поне доколкото знаем, просто самостоятелно изпълзяват от гробовете си. Има теории, че особено злите хора се превръщат в гули. Не ми се вярва. Има и теория, че например хората, ухапани от свръхестествено същество — ликантроп*, вампир, каквото ще да е, накрая стават гули. Но съм виждала цели изпразнени гробища — всеки един труп е гул. Няма как до един да са били нападани от свръхестествени същества приживе.
[* Ликантроп (лат.) — буквално „лудост, при която болният се смята за вълк“; другото название на полухората-полуживотни — Бел. пр.]
— Добре, значи не знаем откъде са дошли гулите. Какво знаем тогава?
— Гулите не гният, за разлика от зомбитата. Те запазват първоначалния си вид, по-скоро като вампирите. Определено са по-интелигентни от животни, но не особено. Страхливи са и няма да нападнат човек, освен ако е наранен или в безсъзнание.
— Е, определено са нападнали пазача на гробището!
— Възможно е преди това да е бил изпаднал в безсъзнание!
— Как?
— Ами, някой да го е ударил, например…
— Доколко е възможно?
— Ами, гулите не си сътрудничат с хора или с другите видове немъртви. Едно зомби се подчинява на заповеди, вампирите си имат свои пътища… Гулите са като глутница животни — вълци, да речем, — но много по-опасни. Ако не си гул, или си закуска, или нещо, от което се крият…
— Тогава какво е станало тук?
— Долф, тези гули са изминали доста път, за да стигнат това гробище. На километри наоколо няма друго. Гулите не се придвижват така. Тъй че може би — само може би — са нападнали пазача, когато е дошъл да ги изгони. Би трябвало да избягат от него, но може би не са…
— А дали не е дело на някой или нещо, което имитира гули?
— Може би, но се съмнявам. Който и да е бил, излапал е този тип! Да, би могъл да го направи и човек, но няма да успее да разкъса тялото по такъв начин. Липсва му нужната сила.
— Вампир?
— Вампирите не ядат месо.
— Зомби?
— Е, може би. Има редки случаи, когато зомбитата полудяват и започват да нападат хора. Явно копнеят за плът. Ако не я получат, започват да се разлагат.
— Мислех си, че зомбитата винаги се разлагат!
— Плътоядните зомбита издържат доста по-дълго от нормалните. Има един случай на жена, която си е запазила човешкия вид цели три години.
— И са я оставили да търчи наоколо и да яде хора?
Усмихнах се:
— Хранели я със сурово месо. Доколкото си спомням, в статията споменаваха, че предпочитала агнешко.
— Статия?
— Всяко занятие си има професионално списание, Долф!
— И как се нарича вашето?
Свих рамене:
— „Съживител“ — как иначе?
Той наистина се усмихна!
— Добре. Колко вероятно е да са зомбита?
— Не много. Зомбитата не се движат на глутници, освен, ако не им наредят.
— Дори… — той погледна в бележките си, — ако са „плътоядни зомби“?
— Досега е имало само три документирани случая. Всичките са били ловци-единаци.
— Така, значи са или плътоядни зомби, или някакъв нов вид гули. Това ли е изводът?
Кимнах.
— Аха.
— Добре, благодаря. Съжалявам, че ти прекъснах почивната нощ! — той затвори тефтерчето и ме погледна. Почти се усмихваше. — Секретарят каза, че си била на дамско парти! — Долф размърда вежди. — Гъди-гъди-бебе…
— Не ми се подигравай, Долф!
— Не бих си и помислил!
— До-о-бре! — заявих. — Ако не ти трябвам повече, ще се прибирам!
— Да, свършихме засега. Обади ми се, ако се сетиш още нещо!
— Непременно! — тръгнах обратно към колата си. Окървавените найлонови ръкавици пъхнах в торбата за боклук в багажника. Поразмислих за предпазния гащеризон и накрая го сгънах върху торбата. Можех и да успея да го понося още веднъж.
Долф подвикна:
— Да внимаваш тази вечер, Анита! Не искам да прихванеш нещо!
Погледнах към него. Останалите ченгета ми махаха и се развикаха в един глас:
— О-о-обичаме те!
— О, я стига!
Един се обади:
— Ако знаех, че си падаш да гледаш голи мъже, можеше да измислим нещо!
— Не бих и погледнала онова, дето го имаш ти, Зербовски!
Разсмяха се, а някой го стисна за врата.
— Хвана те, човече… Предай се, тя всеки път те бие по точки!
Влязох в колата под съпровода на мъжки смях и предложението на един от полицаите да ми бъде „роб до гроб“. Вероятно пак беше Зербовски.

6

В „Престъпни удоволствия“ се върнах малко след полунощ. Жан-Клод стоеше в подножието на стълбите. Облягаше се на стената, напълно неподвижен. Може и да дишаше, но не забелязах. Вятърът люлееше дантелите по ризата му. Кичур черна коса бе залепнал за гладката белота на бузата му.
— Ухаеш на кръвта на други хора, ma petite.
Усмихнах му се сладко.
— Не е на човек, когото познаваш.
Когато се разнесе, гласът му беше нисък и зловещ, натежал от тих гняв. Полази по кожата ми като леден вятър.
— Да не си убивала вампири, моя малка съживителке?
— Не — прошепнах с внезапно подрезгавял глас. Досега не ми бе говорил с такъв тон.
— Наричат те Екзекуторката, нали знаеш?
— Да.
Не ме беше заплашил, но в настоящия момент нищо на света не би ме накарало да го подмина. Все едно вратата бе закована.
— Колко убийства имаш на сметката си?
Разговорът не ми харесваше. Нямаше да доведе до място, където ми се ще да бъда. Познавам един вампир-повелител, който умее да надушва лъжите. Не ми беше ясно настроението на Жан-Клод, но нямах намерение да го лъжа.
— Четиринайсет.
— И наричаш нас убийци!
Просто се взирах в него, без да разбирам какво точно иска от мен.
Вампирът Бъз слезе по стълбите. Прехвърли поглед от Жан-Клод към мен, след това зае поста си до вратата и скръсти огромните си ръце.
Господарят му попита:
— Приятно ли си изкара почивката?
— Да, благодаря, господарю!
Шефът му се усмихна.
— Казвал съм ти и преди, Бъз, не ме наричай „господарю“!
— Да, г… Жан-Клод.
Вампирът ме дари с прелестния си, почти осезаем смях.
— Ела, Анита, нека влезем вътре, където е по-топло!
На улицата беше доста топличко, тъй че нямах абсолютно никаква представа за какво ми говори той. Нито пък за какво сме си говорили през последните няколко минути.
Жан-Клод се изкачи по стъпалата. Проследих как изчезва вътре. Стоях и зяпах вратата, не ми се искаше да влизам. Нещо не беше наред, но не знаех какво.
— Ще влизаш ли? — попита Бъз.
— Съмнявам се, че ти ще идеш да потърсиш Моника и червенокосата жена, с която е, за да ги помолиш те да излязат.
Той се усмихна и оголи зъби. Запазеният знак на новите мъртъвци е, че си показват зъбите насам-натам. Харесва им да шокират хората.
— Не мога да си напусна мястото. А и току-що почивах!
— Предполагах, че ще кажеш така!
Той ми се ухили.
Навлязох в сумрачните дебри на клуба. Гардеробиерката за свети предмети ме чакаше до вратата. Дадох й кръста си. Тя ми върна номерче. Размяната не беше честна. Жан-Клод не се забелязваше никъде.
Кетрин беше на сцената. Стоеше неподвижна, с ококорени очи. На лицето й бе изписано онова открито, крехко изражение, което добиват хората насън, изражение на дете. Дългата й, медночервена коса блестеше под прожекторите. Мога да позная дълбокия транс, когато го видя.
— Кетрин! — изпъшках и хукнах към нея. Моника седеше на нашата маса и ме гледаше. На лицето й беше изписана ужасна, многозначителна усмивка.
Почти стигнах до сцената, когато зад Кетрин се появи вампир. Не излезе иззад завесата, а направо изникна зад нея, мътните го взели. За пръв път осъзнах какво точно виждат хората. Магия.
Вампирът се втренчи в мен. Косата му бе като златна коприна, кожата му — като слонова кост, а очите като езера, в които да се удавиш. Аз пък затворих очи и поклатих глава. Това не можеше да е истина. Няма толкова красиви твари.
Гласът му беше почти обикновен в сравнение с физиономията, но за това пък — заповеден.
— Извикай я!
Отворих очи и открих, че публиката ме зяпа. Обърнах се към празното лице на Кетрин и осъзнах какво ще последва, но като всеки друг невярващ клиент, трябваше да опитам.
— Кетрин, Кетрин, чуваш ли ме?
Тя дори не помръдна — разтърсваше я единствено най-слабо забележимото движение: дишането й. Беше жива… но докога? Вампирът я беше спипал и вкарал в дълбок транс. Това означаваше, че би могъл да я извика във всеки момент където и да е — и тя щеше да се отзове. От този миг нататък животът й му принадлежеше. Когато той пожелаеше.
— Кетрин, моля те!
Нямаше какво да сторя, вредата бе нанесена. Проклятие, изобщо не биваше да я оставям тук, никога!
Вампирът я докосна по рамото. Тя примигна и се огледа — изненадана и уплашена. Засмя се притеснено.
— Какво стана?
Вампирът поднесе дланта й към устните си.
— Сега си в моя власт, красавице!
Тя отново се засмя, без да разбира, че й е казал абсолютната истина. Той я отведе до ръба на сцената и двама келнери й помогнаха да се върне на мястото си.
— Вие ми се свят! — сподели Кетрин.
Моника я потупа по ръката.
— Страхотна беше!
— Какво направих?
— Ще ти разкажа после. Шоуто още не е свършило! — тя се втренчи в мен, докато го казваше.
Вече знаех, че съм загазила. Вампирът на сцената се взираше в мен. Усещах погледа му като тежест върху тялото си. Волята му, силата, личността, каквото и да е то, ме притискаше. Чувствах го като пулсиращ вятър. Кожата по ръцете ми настръхна от него.
— Аз съм Обри — заяви вампирът. — Кажи ми твоето име!
Устата ми внезапно пресъхна, но името ми не беше важно. Нека го получи.
— Анита.
— Анита! Колко мило!
Коленете ми направо се подгънаха и ме тръшнаха в стола. Моника се взираше в мен с огромни и нетърпеливи очи.
— Ела, Анита, присъедини се към мен на сцената!
Не боравеше с гласа си така добре като Жан-Клод, просто не умееше. В тона му нямаше съдържание, но пък умът зад този глас не приличаше на нищо, което някога бях изпитвала. Беше древен — ужасно древен. От силата на съзнанието му ме боляха костите.
— Ела!
Продължавах да клатя глава, отново и отново. Само това можех да сторя. Не ми бяха останали думи, нито дори истински мисли, но знаех, че не бива да ставам от този стол. Ако сега отидех при него, вампирът щеше да добие власт над мен също както бе превзел Кетрин. Пот се просмукваше през блузата на гърба ми.
Бях се изправила — а не помнех как! Мили Боже, помогни ми!
— Не! — забих нокти в дланта си. Разкъсах собствената си кожа и приветствах болката. Отново можех да дишам.
Съзнанието му се отдръпна като океан при отлив. Виеше ми се свят и се чувствах изпразнена. Облегнах се на масата. Един от сервитьорите-вампири се озова до мен.
— Не се бори с него. Ядосва се, когато се бориш!
Изблъсках го встрани.
— Ако не се боря с него, той ще ме притежава!
Келнерът ми се стори почти човек — един от новите мъртъвци. На лицето му имаше изражение. Там се четеше страх. Обърнах се към тварта на сцената.
— Ще дойда там горе, ако не ме насилваш!
Моника зина. Не й обърнах внимание. Нищо нямаше значение, освен да преживея следващите няколко секунди.
— Добре, така да бъде, ела! — съгласи се вампирът.
Отдръпнах се от масата и открих, че мога да се изправя, без да падна. Точка за мен. Можех дори да вървя. Две точки за мен. Взирах се в лъснатия под. Ако се съсредоточах само върху ходенето, всичко щеше да е наред. Пред очите ми се появи първото стъпало към сцената. Вдигнах поглед.
Обри стоеше в средата на подиума. Не се опитваше да ме извика. Стоеше напълно неподвижен. Сякаш изобщо го нямаше там — представляваше само ужасна празнота. Усещах неподвижността му като туптене в главата си. Можеше да се каже, че си стоеше съвсем на открито, но ако не бе пожелал, никога нямаше да успея да го видя.
— Ела! — не беше глас, а звук вътре в главата ми. Ела при мен!
Опитах се да отстъпя и не успях. Пулсът ми тътнеше в гърлото. Не можех да дишам. Давех се! Стоях, а силата на съзнанието му се блъскаше в мен.
— Не се бори с мен! — изпищя той в главата ми. Някой крещеше беззвучно — и това бях аз. Ако престанех да се бия, което бе толкова лесно, щеше да е като да се удавиш след като спреш да пляскаш във водата. Мирен начин да умреш. Не, не!
— Не! — гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши.
— Какво? — попита той изненадано.
— Не! — казах и отново погледнах към него. Срещнах погледа му и тежестта на всички онези векове, които се стичаха към мен. Каквото и да бе онова, което ме правеше съживител и ми помагаше да вдигам мъртвите, сега беше тук. Пресрещнах погледа му и останах на място.
Тогава той се усмихна — бавно разтвори устни.
— В такъв случай аз ще дойда при теб!
— Моля, моля те, недей…
Не можех да отстъпя. Умът му ме притискаше като стоманена ръкавица, тапицирана с кадифе. Бях способна единствено да не тръгна напред. Да не изтичам към него.
Той спря, телата ни почти се докосваха. Очите му бяха наситени, идеално кафяви, бездънни и безкрайни.
Отклоних поглед от лицето му. По челото ми се стичате пот.
— Миришеш на страх, Анита!
Студената му длан се плъзна по бузата ми. Започнах да треперя и не успявах да се овладея. Пръстите му нежно се заровиха в къдрите на косата ми.
— Как успяваш да ми противостоиш?
Дъхът му полази по лицето ми, топъл като коприна. Плъзна се по шията ми — топъл и близък. Вампирът шумно и дълбоко си пое въздух. Гладът му пулсираше по кожата ми. Стомахът ми се сви от алчността му. Той изсъска към публиката и те изпищяха ужасени. Да, щеше да го направи!
Ужасът се вля в мен като сляп прилив на адреналин. Отблъснах се от него. Паднах на сцената и запълзях встрани на четири крака.
Една ръка ме сграбчи през кръста и ме повдигна. Изпищях и ръгнах назад с лакът. Ударът улучи и чух тварта да пъшка, но хватката само се стегна. Стягаше се, докато почти ме смачка.
Задърпах ръкава си. Платът се скъса. Вампирът ме хвърли по гръб. Приведе се над мен с изкривено от глад лице. Сбръчка устни и оголи зъби — кучешките блестяха.
Някой излезе на сцената — един от келнерите. Вампирът му изсъска. По брадичката му се стичаше слюнка. Не му бе останало нищо човешко.
Връхлетя ме в заслепяващ прилив на бързина и глад. Притиснах сребърния нож към сърцето му. По гърдите му заблестя струйка кръв. Той ми изръмжа, оголвайки зъби като куче, опънало до край веригата си. Изпищях.
Ужасът отми властта му. Не остана нищо, освен страх. Чудовището налетя върху мен и само заби върха на ножа в кожата си. По ръката ми и по блузата прокапа кръв. Неговата кръв.
Жан-Клод внезапно се озова до нас.
— Обри, пусни я!
Вампирът изръмжа басово и гърлено. Чисто животински звук.
Гласът ми бе писклив и изтънял от страх, прозвучах като малко момиченце:
— Махни го от мен или ще го убия!
Вампирът отстъпи, забивайки зъби в собствените си устни.
— Махни го от мен!
Жан-Клод заговори меко на френски. Макар и да не разбирах езика, гласът му бе успокоителен, като кадифе. Той коленичи до нас, без да спира да говори тихо. Вампирът изръмжа и посегна, сграбчвайки го за китката.
Жан-Клод изпъшка — прозвуча ми, сякаш го е заболяло.
Дали трябваше да го убия? Дали да забия ножа в мишената, преди Обри да разкъса собственото ми гърло? Колко бърз е той? Мислите ми май се стрелкаха с невероятна скорост. Бях във властта на илюзията, че разполагам с цялото време на света, за да реша какво да сторя. Вампирът натежа върху краката ми. Гласът му беше дрезгав, но спокоен.
— Мога ли вече да се изправя?
Лицето му отново бе човешко, приятно и красиво, но илюзията сега не действаше. Бях го видяла без маска, и този образ щеше да остане завинаги в мислите ми.
— Стани, но бавно!
Тогава той се усмихна — самоуверено размърда устни. Отстъпи назад бавно, като човек. Жан-Клод му махна да се отдалечи, докато не се озове чак до завесата.
— Добре ли си, ma petite?
Погледнах окървавения сребърен нож и поклатих глава.
— Не знам!
— Нямах намерение да допускам такова нещо! — той ми помогна да седна — и аз му позволих.
Залата бе притихнала. Публиката знаеше, че нещо е тръгнало не както трябва. Бяха видели истината зад очарователната маска. Забелязваха се множество пребледнели, изплашени лица.
Десният ми ръкав висеше скъсан там, където го бях съдрала, за да докопам ножа.
— Моля те, прибери острието! — обади се Жан-Клод.
Взирах се в него и за първи път го погледнах в очите, без да изпитам нищо. Нищо, освен празнота.
— Имаш честната ми дума, че ще напуснеш това място цяла и съхранена! Прибери ножа!
Чак на третия опит успях да пъхна оръжието в канията. — ръцете ми трепереха силно. Жан-Клод ми се усмихна криво:
— Сега ще слезем от тази сцена! — и ми помогна да се изправя.
Щях да падна, ако не ме придържаше. Продължи да стиска здраво лявата ми ръка, дантелата на ръкава му ме драскаше. Изобщо не беше мека.
Подаде другата си ръка на Обри. Опитах да се дръпна, но той прошепна:
— Не се бой, ще те пазя, кълна се!
Повярвах му — не знам защо, може би, защото нямах на кого друг да се доверя. Той поведе двама ни към ръба на сцената. Гласът му се плъзна над тълпата:
— Надявам се, че малката ни сценка ви хареса. Беше много реалистично, нали?
Публиката се размърда притеснено, страхът на присъстващите бе ясно видим.
Вампирът им се усмихна и пусна ръката на Обри. Разкопча ръкава ми и го вдигна, разкривайки белега от изгаряне. Кръстът тъмнееше на фона на кожата ми. Публиката стихна, все още без да разбира. Жан-Клод дръпна дантелата на гърдите си и оголи собствения си белег с форма на кръст.
Последва поразено мълчание, после залата избухна в аплодисменти. Около нас се носеше буря от викове и свиркане.
Те си мислеха, че съм вампирка, че всичко е било само номер. Взирах се в усмихнатото лице на Жан-Клод и в сходните белези: онзи на гърдите му и този на ръката ми.
Вампирът ме придърпа да се поклоня. Когато ръкоплясканията най-сетне започнаха да заглъхват, прошепна:
— Трябва да поговорим, Анита! Животът на приятелката ти Кетрин зависи от твоите действия!
Погледнах го в очите и казах:
— Убих тварите, които ми оставиха този белег!
Той се усмихна широко и забелязах само следа от кучешките му зъби.
— Какво прекрасно съвпадение. Аз също!

7

Жан-Клод ни преведе през завесите в дъното на сцената. Поредният вампир-стриптийзьор се готвеше за излизане. Беше облечен като гладиатор, чак до металния нагръдник и късия меч.
— И после ми говорете за номер, с който е трудно да се сравняваш! Гадост! — Той дръпна завесата и излезе пред публиката.
Кетрин се появи с толкова бледо лице, че луничките й изпъкваха като кафеви мастилени петна. Чудех се дали и аз изглеждам толкова бледа? Надали. Нямам подходящия цвят на кожата за такова нещо.
— Боже мили, добре ли си? — попита тя.
Внимателно прекрачих няколко кабела, които се виеха по пода зад сцената и се облегнах на стената. Започвах отново да се научавам как се диша.
— Добре съм — излъгах.
— Анита, какво става? Какво беше това на сцената? Ти не си вампир — във всеки случай не повече от мен!
Обри изсъска беззвучно зад гърба й и удължи зъбите си, от което устните му прокървиха. Раменете му се разтърсиха от беззвучен смях.
Кетрин ме стисна за ръката.
— Анита?
Прегърнах я и тя се притисна към мен. Нямаше да я оставя да умре по такъв начин! Нямаше да допусна подобно нещо. Тя се отдръпна назад и се вгледа в лицето ми.
— Кажи нещо!
— Дали да не поговорим в кабинета ми? — предложи Жан-Клод.
— Няма нужда и Кетрин да идва.
Обри се приближи до нас. Сияеше в сумрака като скъпоценен камък.
— Според мен трябва да дойде. И тя е въвлечена при това лично! — той облиза окървавените си устни. Езикът му беше розов и бърз като на котка.
— Не, искам да я махна от всичко това и няма значение как.
— От кое? За какво говориш?
Жан-Клод попита:
— Дали тя ще отиде в полицията?
— Да ходя в полицията ли? Защо? — попита Кетрин, а гласът й добиваше мощ с всеки следващ въпрос.
— И какво, ако отиде?
— Ще умре — обясни Жан-Клод.
— Я чакайте малко! — намеси се приятелката ми. — Да не би да ме заплашвате?
Лицето й вече бе добило цвят. Гневът й въздейства така.
— Ще отиде в полицията — съгласих се аз.
— Изборът е изцяло твой.
— Съжалявам, Кетрин, но ще е по-добре за нас, ако не си спомняш нищо от случилото се!
— Стига толкова! Тръгваме си, веднага! — тя ме сграбчи за ръката и аз не я спрях.
Обри пристъпи зад нея.
— Погледни ме, Кетрин!
Тя се скова. Пръстите й се забиха в ръката ми — през мускулите й вибрираше невероятно напрежение. Бореше се. Боже, помогни й! Но тя не притежаваше нито магия, нито свещени предмети. Силата на волята й не стигаше — не и да се противопостави на твар като Обри.
Дланта й се отпусна, пръстите омекнаха изведнъж. Дъхът излезе от гърдите й с дълга, разтърсваща въздишка. Тя се втренчи в нещо точно над главата ми — нещо, което не можех да видя.
Прошепнах:
— Кетрин, съжалявам!
— Обри може да изтрие спомените й от тази нощ. Ще си мисли, че е прекалила с пиенето…, но това няма да оправи пораженията!
— Знам. Единственото, което може да разруши хватката на Обри върху нея е смъртта му.
— Тя отдавна ще гние в гроба, преди това да се случи!
Втренчих се във вампира и кървавите петна по ризата му. Усмихнах се много предпазливо.
— Тази малка раничка беше само късмет и нищо повече. Не си въобразявай кой знае какво заради нея! — предупреди ме Обри.
Да си въобразявам ли? Какъв майтап. Едва се сдържах да не се изсмея.
— Разбирам заплахата, Жан-Клод! Или правя каквото се иска от мен, или Обри довършва онова, което е започнал с Кетрин!
— Да, схванала си положението, ma petite!
— Спри да ми викаш така! И какво точно искате от мен, а?
— Мисля, че Уили Макой ти е казал какво искаме.
— Искате да ме наемете да разследвам убийствата на вампири?
— Точно така!
— Това — посочих безизразното лице на Кетрин — надали беше необходимо. Можехте да ме пребиете, да заплашите живота ми, да ми предложите пари. Можехте да сторите какво ли не преди да посегнете на нея!
Той се усмихна сковано.
— Всичко това щеше да отнеме време. И нека си говорим откровено. Накрая пак щеше да ни откажеш.
— Може би.
— А по този начин не ти остава избор!
Прав беше.
— Добре. Захващам се със случая. Доволен ли си?
— Много — отвърна Жан-Клод съвсем тихо. — Ами приятелката ти?
— Прати я вкъщи с такси. И искам някаква гаранция, че дъртият зъбатко няма все пак да я убие.
Обри се засмя — плътен звук, който завърши с истерично съскане. Беше се привел и се тресеше от смях.
— Зъбатко! Това ми хареса!
Жан-Клод погледна към смеещия се вампир и заяви:
— Давам ти честната си дума, че тя няма да пострада, ако ни помогнеш!
— Не ми се обиждай, но това не е достатъчно!
— Съмняваш се в честната ми дума? — гласът му бе нисък и топъл, но ръмжеше от гняв.
— Не, но каишката на Обри не е в твоите ръце. Няма как да гарантираш за поведението му, ако не отговаря пред теб!
Смехът на Обри затихна до накъсан кикот. Никога досега не бях чувала вампир да се киска. Не беше приятно. Най-сетне успя да се укроти и се изправи.
— Никой не ми държи каишката, момиче! Сам съм си господар!
— О, я слез на земята! Ако беше над петстотингодишен, при това вампир-повелител, щеше да пометеш сцената с мен. А както се случи… — вдигнах ръце с дланите навън — ти не успя, което значи, че си много стар, но не си си повелител!
Той изръмжа басово и лицето му потъмня от гняв.
— Как смееш…?
— Стига, Обри, тя прецени възрастта ти с точност до петдесет години! Не си вампир-повелител и Анита го знае. Имаме нужда от нея!
— Трябва да научи какво е унижение! — Той пристъпи към мен със сковано от гняв тяло, а юмруците му се свиваха и разпускаха във въздуха.
Жан-Клод се озова помежду ни.
— Николаос очаква да я заведем недокосната!
Обри се поколеба. Изръмжа и челюстите му щракнаха във въздуха. Тракането на зъбите му, когато захапа празното пространство, прозвуча кухо и гневно.
Двамата се взираха един в друг. Усещах волята им да свисти във въздуха като далечен вятър. Настръхнах цялата, но в крайна сметка Обри отклони поглед и примигна гневно, но примирено.
— Няма да се гневя, господарю мой! — Той наблегна на „мой“, подчертавайки, че Жан-Клод в действителност не е „неговият“господар.
Преглътнах два пъти — прозвуча ми като тътен. Ако целта им бе да ме уплашат, справяха се направо страхотно.
— Кой е Николаос?
Жан-Клод се обърна към мен със спокойното си и прелестно лице.
— Не ние ще отговорим на този въпрос!
— Какво пък значи това?
Той се усмихна, кривейки устни така внимателно, че да не се покажат зъбите му.
— Нека пъхнем приятелката ти в таксито и я опазим от опасността!
— Ами Моника?
Тук вече той се ухили и демонстрира зъбите си — изглеждаше наистина развеселен.
— Притесняваш ли се за нейната безопасност?
Едва тогава истината ме връхлетя — скалъпеното набързо дамско парти, на което присъствахме само ние трите…
— Тя е била примамката, която да доведе мен и Кетрин тук!
Той кимна — брадичка надолу, брадичка нагоре.
Искаше ми се да се върна и да размажа физиономията на Моника. Колкото повече обмислях тази идея, толкова по-добре ми звучеше. И като по магия, тя разтвори завесите и дойде при нас. Усмихнах й се и ми стана по-добре.
Тя се поколеба, прехвърляйки поглед между Жан-Клод и мен.
— Всичко според плана ли върви?
Тръгнах към нея. Вампирът ме хвана за ръката.
— Не я наранявай, Анита! Тя е под наша защита!
— Кълна се, че тази вечер няма да я докосна и с пръст. Просто искам да й кажа нещо!
Той ме пусна — бавно, сякаш не беше сигурен дали идеята е добра. Пристъпих към Моника — толкова близо, че телата ни почти се допираха. И прошепнах право в лицето й:
— Ако с Кетрин се случи нещо, ще се погрижа да умреш!
Тя ми се ухили, уверена в силата на защитниците си.
— Те ще ме върнат като една от тях!
Завъртях лекичко глава — малко насам, малко натам: бавно и добре обмислено движение.
— Ще ти извадя сърцето! — все още се усмихвах и май не можех да спра. — След това ще го изгоря и ще изсипя пепелта в реката. Разбра ли ме?
Тя преглътна шумно. Тенът от солариума изглеждаше малко зеленикав. Кимна, взирайки се в мен като че ли бях Торбалан.
Мисля, че повярва на обещанието ми. Прекрасно, защото мразя да хабя наистина добрите заплахи.

8

Гледах след таксито на Кетрин, докато изчезна зад ъгъла. Тя нито се обърна, нито ми махна, нито заговори. Утре щеше да се събуди с мътни спомени. Просто прекарана с момичетата нощ на забавления…
Щеше ми се да знам, че е в безопасност и участието й в историята приключва, но знаех, че не е вярно. Във въздуха се носеше плътно ухание на дъжд. Уличните лампи се отразяваха в тротоара. Направо беше трудно да се диша. Сейнт Луис през лятото. Чудничко.
— Да вървим, а? — предложи Жан-Клод.
Стоеше до мен и бялата му риза сияеше в мрака. Не личеше влажността да го притеснява. Обри беше спрял в сенките до входа. Осветяваше го единствено пурпурният неон на табелата на клуба. Ухили ми се — лицето му беше боядисано в червено, тялото тънеше в сенките.
— Малко е пресилено, Обри! — обадих се.
Усмивката му трепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Приличаш на Дракула от евтин филм!
Той се спусна по стъпалата с онова леко съвършенство, което притежават само наистина древните. Уличните лампи показаха, че изражението му е напрегнато, а ръцете — свити в юмруци.
Жан-Клод пристъпи пред него и заговори тихо — нещо като успокоителен шепот. Обри се извърна с конвулсивно потръпване и се понесе по улицата.
Жан-Клод се обърна към мен.
— Ако продължаваш да го дразниш, ще стигнеш до момента, в който няма да мога да го укротя. И тогава ще умреш.
— Смятах, че в задълженията ти влиза да ме опазиш жива за този Николаос!
Той се намръщи.
— Така е, но няма да умра, за да те защитя! Разбираш ли го?
— Вече да.
— Добре. Да тръгваме? — Той махна към тротоара в посоката, накъдето бе изчезнал Обри.
— Ще вървим пеша ли?
— Не е далеч! — подаде ми ръка.
Втренчих се в нея и поклатих глава.
— Нужно е, Анита! Иначе нямаше да те моля!
— Защо пък да е нужно?
— Тази нощ трябва да остане в тайна от полицията, Анита. Хвани ме за ръката и се престори на очарована жена с нейния вампир-любовник. Това ще обясни кръвта по блузата ти. Ще обясни и къде отиваме, а също и защо.
Все още протягаше ръка — бледа и тънка. Пръстите му не потрепваха, нямаше движение, сякаш можеше да стои в тази поза цяла вечност. Всъщност сигурно можеше.
Хванах го за ръката. Дългите му пръсти се свиха върху китката ми. Тръгнахме, дланта му — съвсем неподвижна в моята. Усещах пулса си да напира в кожата му. Неговият постепенно ускори, за да съвпадне с моя. Вече усещах кръвообръщението му като свое второ сърце.
— Ял ли си тази вечер? — попитах съвсем тихичко.
— Не можеш ли да отгатнеш?
— При теб просто не успявам!
С ъгълчето на окото си го видях да се усмихва.
— Поласкан съм!
— И никога не отговаряш на въпросите ми!
— Не — отвърна той.
— Не, не ми отговаряш или не, не си ял?
Той се извърна към мен, както си вървяхме. По горната му устна блестеше пот.
— Как смяташ, ma petite? — гласът му бе възможно най-тих шепот.
Тръснах ръка и се опитах да се измъкна, макар да знаех, че е глупаво и че няма да стане. Хватката му се стегна и той ме стисна така, че изпъшках. А дори не влагаше кой знае какво усилие.
— Не се бори с мен, Анита! — езикът му се плъзна по горната устна. — Борбата е… възбуждаща.
— Защо не си хапнал преди това?
— Беше ми наредено да не ям.
— Защо?
Не ми отговори. Заваля дъжд. Лек и прохладен.
— Защо? — повторих.
— Не знам… — гласът му почти се губеше в тихото плискане на дъжда. Ако ставаше дума за някой друг, бих си помислила, че се страхува.
Хотелът беше висок и тесен, построен от истински тухли. Табелата над входа сияеше в синьо и съобщаваше, че „има свободни места“. Никакви други надписи. Нищо, което да ти подскаже как се нарича това чудо или дори какво точно е. Само, че има свободни места.
Дъждът блестеше по косата на Жан-Клод като черни диаманти. Блузата ми беше прилепнала по тялото. Кръвта започваше да се измива. Студената вода е идеалното средство против пресни кървави петна.
Зад ъгъла зави полицейска кола. Напрегнах се. Жан-Клод ме придърпа към себе си. Подпрях се на гърдите му, за да не се докоснат телата ни. Сърцето му подскачаше под дланта ми.
Полицейската кола се движеше съвсем бавно. Из сенките зашари лъч на фенерче. Най-редовно обхождаха Квартала. За туризма не е полезно, ако най-голямата ни атракция попилява туристите.
Жан-Клод ме хвана за брадичката и ме обърна към себе си. Опитах се да се дръпна, но пръстите му се забиха до костта.
— Не се бори с мен!
— Не искам да те гледам в очите!
— Имаш честната ми дума, че няма да се опивам да те омагьосвам. Тази нощ спокойно можеш да ме гледаш в очите. Кълна се! — Той погледна към полицейската кола, която още приближаваше към нас. — Ако полицията се намъкне в това, не бих могъл да обещая какво ще стане с приятелката ти!
Насилих се да се отпусна в обятията му и да притисна тяло към неговото. Сърцето ми блъскаше здраво, сякаш бях тичала. След това осъзнах, че онова, което чувам, не е моето сърцебиене. Пулсът на Жан-Клод препускаше през тялото ми. Чувах го, усещах го, направо можех да го стисна за сърцето. Втренчих се в лицето му. Очите му бяха с най-тъмносиния цвят, който съм виждала, съвършени като небето в полунощ. Бяха тъмни и живи, но не забелязах следа от усещането за потъване, за придърпване. Бяха си просто очи.
Наведе се към мен. Прошепна:
— Кълна се!
Канеше се да ме целуне. Не исках такова нещо! Но не исках и полицията да спира и да ни разпитва. Не исках да обяснявам кървавите петна и скъсаната блуза. Устните му се поколебаха над устата ми. Сърцето му биеше шумно в ушите ми, неговият пулс се ускоряваше, а дишането ми бе накъсано от жаждата му.
Устните му бяха като коприна, езикът — бърза влага. Опитах се да се дръпна и открих, че е подпрял главата ми с ръка, притискайки устата ми към себе си.
Фенерчето ни освети. Отпуснах се върху Жан-Клод и го оставих да ме целува. Устите ни се долепиха. Езикът ми откри гладката твърдост на кучешките му зъби. Дръпнах се и той ме пусна. Притисна лицето ми към гърдите си, ръката му беше като стоманена пружина върху гърба ми и ме натискаше непрестанно. Той трепереше и то не от дъжда.
Дишането му беше накъсано, сърцето му подскачаше под кожата точно до бузата ми. Мазно-грапав, белегът му от изгаряне опираше в лицето ми.
Гладът на вампира се изля върху мен като жесток прилив — като горещ полъх. Досега ме беше предпазвал от него.
— Жан-Клод! — Не се опитвах да прикривам страха в гласа си.
— Тихо! — през тялото му пролази тръпка. Изпъшка шумно. Пусна ме толкова рязко, че се олюлях.
Отстъпи встрани от мен и се облегна на една паркирана кола. Обърна лице срещу дъжда. Още чувствах пулса му. Никога досега не бях усещала толкова остро сърцебиенето си, притока на кръв през вените… Стегнах се — да треперя под топлия дъжд!
Полицейската кола беше изчезнала в мрака на улицата. След около пет минути Жан-Клод се изправи. Вече не усещах сърцебиенето му, а моето собствено сърце туптеше бавно и равномерно. Каквото и да се бе случило, вече приключи.
Той ме подмина и подвикна през рамо:
— Ела, Николаос ни чака вътре!
Последвах го през вратата. Не се опита да ме хваща за ръка. Всъщност стояхме далеч един от друг, докато се влачех след него през малкото квадратно фоайе. Зад бюрото на рецепцията седеше човек — мъж. Вдигна очи от списанието, което четеше. Стрелна с поглед Жан-Клод, после мен. Изгледа ме похотливо.
Озъбих му се. Той сви рамене и се върна към списанието си. Жан-Клод пъргаво се изкачи по стълбите, без да ме чака. Дори не погледна назад. Може би чуваше стъпките ми зад себе си или просто не го беше грижа дали ще го последвам.
Предположих, че вече не се преструваме на любовници. Колко забавно! Бях почти готова да кажа, че един вампир-повелител си няма вяра, когато е около мен.
Озовахме се в дълъг коридор с врати от двете страни. Жан-Клод вече влизаше в една от стаите. Приближих полека. Отказвах да се разбързам. Който и да ме чакаше, нека си чака.
В стаята имаше легло, шкафче с лампа и три вампира: Обри, Жан-Клод и странна женска вампирка. Обри стоеше в далечния ъгъл, близо до прозореца. Усмихваше ми се. Жан-Клод беше до вратата. Женската се изтягаше на леглото. Изглеждаше точно както следва да изглежда един вампир. Дългата, права черна коса струеше по раменете й. Роклята й беше дълга и черна. Носеше високи черни ботуши с три пръста токчета.
— Погледни ме в очите! — нареди тя.
Стрелнах я с поглед, преди да се овладея и след това се втренчих в пода пред себе си.
Тя се засмя — със същата плътност и пищност като Жан-Клод. Звук, който направо можеш да докоснеш с ръка.
— Затвори вратата, Обри! — нареди. Произнасяше „р“ то плътно и с някакъв акцент, който не разпознах.
Обри се отърка в мен, докато затваряше вратата. Застана отзад, там където не можех да го виждам. Пристъпих, за да се обърна гърбом към единствената незаета стена, така че всичките да са ми под око — нищо че това нямаше да ми е от голяма полза.
— Боиш ли се още? — попита Обри.
— Кървиш ли още? — поинтересувах се аз.
Той скръсти ръце над кървавото петно на ризата си.
— Ще видим кой ще кърви, когато утрото настъпи!
— Обри, не се дръж глупаво! — вампирката на леглото се изправи.
Токчетата й изтракаха по голия под. Тя ме заобиколи и се наложи да се боря с желанието да се въртя, за да ми е под око. Засмя се отново, сякаш знаеше какво правя. Попита:
— Значи искаш да гарантирам безопасността на приятелката ти?
Върна се и седна изящно на леглото. Голата, олющена стая изглеждаше някак още по-зле, когато тя се намираше в нея със своите кожени ботуши за поне двеста долара.
— Не — отвърнах.
— Нали това искаше, Анита? — попита Жан-Клод.
— Казах, че искам гаранция от господаря на Обри.
— Говориш с господарката ми, момиче!
— Не, не говоря!
В стаята внезапно се възцари мъртвешка тишина. Чувах как нещо чегърта вътре в стената. Налагаше се да вдигна очи, за да се убедя, че вампирите още са си тук. Всички те бяха напълно неподвижни — като статуи, без следа от движение или дишане, или живот. И тримата бяха толкова ужасно стари…, но нито един — достатъчно стар, че да е Николаос.
— Аз съм Николаос — заяви жената с примамлив глас, който изпълни стаята. Щеше ми се да й повярвам, но не би.
— Не — отвърнах. — Ти не си господар на Обри! — рискувах да я погледна в очите. Бяха черни и се ококориха изненадано, когато се обърнах към нея. — Много си стара и си наистина добра, но не си достатъчно възрастна или силна, за да господстваш над Обри.
Жан-Клод се обади:
— Казах ти, че ще те прозре!
— Млъкни!
— Играта свърши, Тереза! Тя знае.
— Само защото ти си й казал.
— Я им обясни как научи, Анита!
Свих рамене.
— Усещам я погрешно. Просто не е достатъчно стара. От Обри идва повече усещане за сила, отколкото от нея. Така не е правилно!
— Все още ли настояваш да говориш с господаря ни? — попита жената.
— Все още искам гаранции, че приятелката ми е в безопасност! — огледах стаята и всеки от тях поотделно. — И тези глупави игрички започнаха да ми омръзват!
Обри внезапно тръгна към мен. Всичко премина на забавен кадър. Нямаше време за страх. Опитах се да отстъпя, като знаех, че няма къде да ида.
Жан-Клод се втурна към него с протегнати ръце. Нямаше да успее навреме.
Ръката на Обри изникна от нищото и ме улучи в рамото. Ударът ми изкара всичкия въздух и ме отпрати назад. Гърбът ми се удари в стената. Главата ми се чукна здраво миг по-късно. Светът притъмня. Плъзнах се надолу по стената. Не можех да дишам. Малки бели искрици танцуваха в здрача. Причерня ми. Пльоснах се на пода. Изобщо не болеше. Борех се да дишам, докато гърдите ми се запалиха и мракът отнесе всичко наоколо.

9

В мрака се рееха гласове. Видения.
— Не трябваше да я местим!
— Да не искаш да не се подчиниш на Николаос?
— Помогнах да я донесат тук, нали? — Гласът беше мъжки.
— Да — отвърна някаква жена.
Лежах със затворени очи. Не сънувах. Спомних си ръката на Обри, изникваща от нищото. Беше просто шамар с отворена длан. Ако свиеше юмрук…, но не го стори. Бях жива.
— Анита, будна ли си?
Отворих очи. Светлината направо ме прониза. Замижах срещу светлото и болката, но тя остана. Обърнах глава — и това се оказа грешка. Болката беше главозамайваща. Имах чувството, че костите на черепа ми се опитват да се разбягат. Вдигнах ръце да прикрия очите си и изстенах.
— Анита, добре ли си?
Защо ли хората винаги те питат това, когато е очевидно, че не си добре? Отвърнах шепнешком, понеже не бях сигурна дали изобщо мога да заговоря. Май се справих успешно.
— Направо съм супер!
— Какво? — поинтересува се жената.
— Мисля, че проявява сарказъм! — обясни Жан-Клод. Прозвуча ми облекчен. — Надали е наранена твърде зле, щом се шегува.
Не бях сигурна за „наранена твърде зле“. Гадеше ми се на вълни, от главата към стомаха, вместо обратно. Бях готова да се обзаложа, че имам сътресение на мозъка. Въпросът беше: колко зле бях?
— Можеш ли да се движиш, Анита?
— Не — прошепнах.
— Нека перифразирам. Ако ти помогна, ще успееш ли да седнеш?
Преглътнах, опитвайки се да дишам през болката и гаденето.
— Може би…
Жан-Клод ме подхвана под мишниците и костите на черепа ми веднага се разбягаха в различни посоки. Изпъшках и преглътнах.
— Ще повърна!
Преобърнах се на четири крака. Избързах с това. Болката беше като въртоп от светлина и мрак. Стомахът ми се сви. В гърлото ми се надигна киселина. Главата ми избухна.
Жан-Клод ме държеше през кръста, положил прохладната си длан на челото ми и така удържаше черепа ми на място. Гласът му ме държеше — успокоителен саван, плъзгащ се по кожата ми. Говореше на френски много тихичко. Не разбрах нито думица, но и нямаше нужда. Гласът му ме държеше, люлееше ме, отне част от болката.
Той ме прегърна и ме притисна към гърдите си, а аз бях твърде слаба да се съпротивлявам. Болката крещеше в черепа ми, но сега беше далечна и пулсираща. Все още ми беше трудно да извърна глава, сякаш костите ми щяха да се разпаднат, но поне болката беше друга поносима.
Той избърса лицето и устата ми с влажна кърпа.
— По-добре ли се чувстваш вече? — попита.
— Да! — досега не бях усетила, че болката е изчезнала.
Тереза се обади:
— Жан-Клод, какви ги вършиш?
— Николаос я иска в съзнание и добро състояние за аудиенцията. Ти я видя. Тя трябва да иде в болница, не да я тормозим още!
— И за това й помогна… — вампирката май се забавляваше. — Николаос няма да остане доволна!
Усетих го как свива рамене.
— Сторих каквото беше нужно.
Вече можех да отворя очи, без да мижа или да увеличавам болката. Бяхме в тъмница, нямаше по-подходяща дума за мястото. Дебели каменни стени обкръжаваха квадратно помещение, може би шест на шест метра. Към дебелата дървена врата водеха стъпала. На стените имаше дори окачени вериги. Между тях, поставени в скоби, сияеха факли. Липсваха единствено дръвник и закачулен в черно инквизитор — от онези с големите, масивни ръце и татуировка, на която пише „Обичам мама!“. Оха, така щеше да е просто съвършено!
Чувствах се по-добре, много по-добре. Не би трябвало да се възстановявам толкова бързо. И преди съм пострадвала и то много зле. Не ти минава просто ей така.
— Можеш ли да седнеш сама? — попита Жан-Клод.
За моя изненада, отговорът беше положителен. Седнах и опрях гръб на стената. Болката още съществуваше, но просто не беше толкова силна. Вампирът извади кофа изпод стълбите и изми пода. В средата на килията имаше съвсем модерен канал.
Тереза стоеше и ме зяпаше с ръце на бедрата.
— Определено се възстановяваш бързо! — гласът й бе натежал от веселие и от нещо друго, което не успях да определя.
— Болката и гаденето вече почти преминаха. Как?
Тя се ухили подигравателно.
— Трябва да питаш Жан-Клод, не мен. Това е негово дело, не мое.
— Защото ти не би го сторила! — в гласа му долових горещ гняв.
Тя пребледня.
— Да, не бих — за нищо на света!
— За какво става дума? — намесих се.
Жан-Клод ме погледна с неразгадаемото си, прекрасно лице. Тъмните му очи се втренчиха в моите. Все още си бяха просто очи.
— Давай, повелителю, кажи й. Да видим колко ще ти е благодарна!
Той само се взираше внимателно в мен.
— Пострада много зле, имаше сътресение на мозъка. Но Николаос не би ни оставила да те закараме в болница, докато това… интервю не приключи. Боях се, че ще умреш или няма да можеш да… функционираш… досега не го бях виждала толкова несигурен. — Така че споделих жизнената си сила с теб.
Опитах се да поклатя глава. Голяма грешка. Притиснах длани към челото си.
— Нищо не разбрах!
Той разтвори широко ръце:
— Думите не ми достигат!
— О, позволи на мен! — обади се Тереза. — Той направи първата крачка към превръщането ти в човешки слуга.
— Не! — все още ми беше трудно да мисля ясно, но знаех, че това не е правилно. — Той не се е опитвал да ме излъже нито с мисли, нито с очи. Не ме е ухапал!
— Нямам предвид някоя от онези патетични полутвари, които сме хапнали веднъж-дваж и използваме за делата си. Имам предвид постоянен човешки слуга, който никога няма да бъде ухапан или наранен. Такъв, който ще остарява почти толкова бавно, колкото нас самите…
Все още не разбирах. Вероятно си пролича, защото Жан-Клод се обади:
— Взех болката ти и ти дадох малко от моята… издръжливост.
— Значи ти изпитваш болката, така ли?
— Не, нея я няма. Просто те направих по-трудна за нараняване.
Все още не успявах да го разбера напълно — или пък просто бе извън възможностите ми да схвана смисъла на казаното.
— Не разбирам!
— Слушай, жено, той сподели с теб нещо, което се смята за голям дар, даван само на хора, доказали невероятната си ценност!
Втренчих се в Жан-Клод:
— Това значи ли, че по някакъв начин съм в твоя власт?
— Точно обратното — обясни Тереза, — сега имаш имунитет към погледа, гласа и ума му. Ще му служиш по своя воля, нищо повече. Нали разбираш какво е сторил!
Втренчих се в черните й очи. Те си бяха просто очи. Тя кимна.
— Сега май започваш да разбираш. Като съживител имаше частичен имунитет към погледа ни. Сега имаш почти пълен… — Тереза се засмя лаещо. — Николаос ще ви съсипе и двамата! — С тези думи тя тръгна към стълбите и токчетата й затракаха по камъните. Остави вратата отворена.
Жан-Клод дойде и се наведе над мен. Изражението му беше неразгадаемо.
— Защо? — попитах аз.
Той просто се взираше в мен. Изсъхналите непослушни къдрици се виеха покрай лицето му. Все още беше красив, но рошавата коса му придаваше по-истински вид.
— Защо?
Тогава той ми се усмихна и около очите му се появиха бръчки от умора.
— Ако беше умряла, господарката щеше да ни накаже. Обри вече страда заради… недискретността си.
Той се обърна и изкачи стълбите. Движеше се по тях като котка, като изтъкан от безплътна, течна грациозност.
Спря се на прага и пак ме погледна.
— Някой ще дойде да те вземе, когато Николаос реши, че му е дошло времето. — затвори вратата и чух да я зарезва и заключва. Плътен и почти кипнал от смях, гласът му долетя до мен през дъските, когато добави: — И, вероятно, защото те харесвам!
Смехът му беше горчив като натрошено стъкло.

10

Просто трябваше да проверя заключената врата. Да я поблъскам, да поровя в ключалката — като че ли знаех как да се оправям с ключалки. Да проверя дали няма хлабавина в решетките — все едно изобщо бих могла да се пропъхна през тясното прозорче.
Проверих вратата, защото не можах да устоя. Същата нужда те кара да блъскаш по куфара си, когато оставиш ключовете вътре.
Вечно се озовавам от неправилната страна на сума ти заключени врати. Нито една от тях не се е отворила току-така пред мен, но за всяко нещо си има първи път. Да, все някога ще доживея… Я по-добре задраскай това — изразът не го бива.
Странен звук ме върна обратно към килията и нейните ронещи се, влажни стени. В дъното бързешком притича плъх. Друг надничаше от края на стълбите и мърдаше с мустачки. Предполагам, че няма тъмници без плъхове, но с радост бих потърсила такава.
Нещо друго заобиколи стълбите; на светлината на факлите ми се стори, че е куче. Не беше. Плъх с размерите на немска овчарка седеше на тлъстите си черни бедра. Взираше се в мен, притиснал плътно огромните лапи към рошавите си гърди. Облещи насреща ми едното си голямо, черно око-копче. Разтегли устни и оголи жълтите си зъби. Резците бяха като един пръст дълги затъпени кинжали. Изкрещях:
— Жан-Клод!
В килията отекна високочестотно писукане, придружено от ехо, което сякаш минаваше през тунел. Пристъпих към ръба на стълбищната площадка. И го видях. Тунел, издълбан в стената, висок почти един човешки бой. Плъховете се изсипваха оттам като плътна, космата вълна, писукаха и се хапеха. Изляха се от него и започнаха да търчат по пода.
— Жан-Клод! — заблъсках по вратата, дърпах решетките — всичко, което бях опитала и преди. Безполезно беше. Нямаше да се измъкна. Ритнах вратата и изпищях: — Проклятие!
Викът ми отекна в каменните стени и почти заглуши звука от хилядите дращещи нокти.
— Няма да дойдат да те вземат, преди да свършим с теб!
Застинах, все още опряла ръце на вратата. Обърнах се бавно. Гласът се бе разнесъл от килията. По пода се гърчеха и бореха малки космати телца. Стаята изпълваха високочестотни писъци, гъста като четка козина, тракане на хиляди малки нокътчета… Бяха хиляди — хиляди!
Четири гигантски плъха седяха като планини насред гърчещата се рошава вълна. Единият се взираше в мен с очи като черни копчета. В погледа му нямаше нищо животинско. Не бях виждала плъхолаци досега, но бях готова да се обзаложа, че съм точно в тяхната компания.
Единият се изправи с полуподгънати крака. Беше с човешки ръст и тясно, плъше лице. Огромна гола опашка се виеше около присвитите му крака като дебело въже от плът. То — не, той, определено беше „той“ — протегна ноктестата си ръка.
— Слез и се присъедини към нас, човеко!
Гласът му беше плътен, сякаш космат, с нещо като скимтене на заден фон. Всяка дума бе ясно изречена и все пак някак… неправилна. Устните на плъховете не са приспособени за говорене.
Нямах намерение да слизам по стълбите. Не, не! Сърцето ми вече бе заседнало в гърлото. Познавам човек, оцелял след нападение на върколак — за малко да умре, а накрая самият той стана вълк. Познавам и един друг, който бе само леко одраскан и се превърна в тигролак. Голяма е вероятността, ако дори ме драснат, след месец да танцувам с космато лице, а в притурка — черни очи-копчета и жълти зъби. Мили Боже!
— Слез тук, човече. Слез да си поиграем!
Преглътнах с усилие. Имах чувството, че се опитвам да си глътна и сърцето.
— Нямам такова намерение!
Плъхът се изсмя съскащо:
— Тогава ние ще се качим да те вземем! Пристъпи към по-нисшестоящите животинки и те се разделиха пред него трескаво, прескачайки се едно-друго в усилието си да избегнат докосването му. Застана на ръба на стълбите и вдигна глава към мен. Козината му беше кажи-речи с цвета на пчелен мед, прошарен с русо.
— Ако те свалим насила от стълбите, няма да ти хареса особено!
Преглътнах отново. Вярвах му. Потърсих ножа си и открих, че канията е празна. Естествено — вампирите ми го бяха взели. Проклятие!
— Слез долу, човеко, слез да си играем!
— Ако ме искаш, ще трябва да дойдеш да ме хванеш!
Той нави опашка около ръцете си и я погали. Едната му ноктеста длан порови в козината по корема му и той се почеса по-долу. Взирах се с все сили в лицето му и звярът се разсмя срещу мен.
— Доведете я!
Към стълбите пристъпиха два от плъховете с размери на кучета. Малко мишле изписка и се търкулна под краката им. Изпищя високо и жалостиво… и нищо повече. Гърчеше се, докато другите твари му се нахвърляха. Изпукаха дребни костици. Нищо не отиваше на боклука…
Притиснах се към вратата, сякаш можех да се просмуча през нея. Двата плъха пълзяха по стълбите — бяха гъвкави и охранени животни. Но в очите им нямаше нищо животинско. Искрицата в тях бе човешка и разумна.
— Чакай, чакай! Плъховете се поколебаха. Човекът-плъх отвърна:
— Да?
Преглътнах шумно.
— Какво точно искаш?
— Николаос ни помоли да те позабавляваме, докато чакаш.
— Това не е отговор на въпроса ми. Какво искаш от мен? Какво точно искаш?
Устните се дръпнаха нагоре и разкриха жълтите му зъби. Изглеждаше като озъбване, но според мен беше усмивка.
— Слез при нас, човеко. Докосни ни, нека ние те докоснем. Нека те научим на радостта от козината и зъбите! — Той прокара нокти през космите на бедрата си. Този жест привлече вниманието ми към слабините му. Отклоних очи, а по лицето ми плъзна гореща вълна. Изчервявах се! Дявол го взел!
Когато заговорих, гласът ми беше почти уверен. Попитах:
— Предполага се, че това трябва да ме впечатли, така ли?
Той застина за миг, после се озъби.
— Свалете я тук долу!
Страхотно, Анита, противи му се! Намеквай, че оборудването му е малко… миниатюрно.
От съскащия му смях ме полазиха ледени вълни.
— Тази нощ ще се забавляваме! Отсега го предвкусвам!
Гигантските плъхове се изкачиха по стъпалата, под козината им се виеха мускули, мустаците им бяха дебели като жици и мърдаха трескаво. Притиснах гръб към вратата и започнах да се плъзгам надолу по дървото.
— Моля ви, моля ви недейте! — гласът ми звучеше високо и изплашено, мразех се.
— Толкова скоро ли те пречупихме? Колко тъжно! — обади се човекът-плъх.
Двата гигантски плъха вече почти ме бяха достигнали. Облегнах здраво гръб на вратата, присвила колене и забила здраво пети в пода и повдигнала останалата част от стъпалото. Един нокът докосна крака ми и аз трепнах, но устоях. Трябваше да стане добре. Моля те, Боже, не им позволявай да ми пуснат кръв! Мустачки задраскаха по лицето ми, налегна ме тежестта на нещо космато…
Ритнах, удряйки плъха и с двата си крака. Той се надигна на задни лапи и се катурна. Олюля се, размахвайки бясно опашка. Аз се хвърлих напред и го блъснах в гърдите. Звярът се преобърна през ръба.
Вторият плъх се присви и издаде басово ръмжене. Гледах как мускулите му се стягат, приклекнах на едно коляно и се напрегнах. Ако ми скочеше, докато бях права, също щях да падна през ръба. И без друго бях на косъм.
Скочи. Проснах се ничком на пода и се претъркулих. Ритнах го с крак и блъснах с ръка топлото му тяло, за да го ускоря. Плъхът прелетя над мен и изчезна от погледа ми. Чух изплашените му писъци, докато падаше. Накрая се разнесе глухо „туп“. Задоволително! Съмнявах се, че съм убила някой от двамата. Но вложих всичко от себе си в опита.
Изправих се и отново облегнах гръб на вратата. Човекът-плъх вече не се хилеше. Усмихнах му се сладко най-добрата ми ангелска усмивчица. Не ми се стори впечатлен.
Той посегна с лапа, сякаш разделяше въздуха — плавно. По-дребните плъхове се втурнаха напред заедно с жеста му. Нагоре по стълбите заприижда подвижна кафява вълна от малки космати телца.
Можех и да успея да сваля неколцина от тях, но не и всичките. Ако той го пожелаеше, жива щяха да ме изядат — по една малка пурпурна хапчица за всеки…
Плъховете зашумоляха около краката ми, драпаха и се караха. Малките телца се удряха в ботушите ми. Един се изпъна в цял ръст, посягайки да докопа кончова. Изритах го. Изписка и падна през ръба.
Гигантските плъхове изтеглиха един от ранените си приятели настрани. Не помръдваше. Другият, който бях метнала, куцаше.
Един плъх скочи нагоре и заби нокти в блузата ми. Увисна там с вкопчени в плата лапи. Усещах тежестта му между гърдите си. Сграбчих го през корема. Заби зъби в дланта ми така, че ги сключи в плътта, разкъсвайки кожата и пропускайки костите. Изпищях и метнах тварта надалеч от мен. Увисна на ръката ми като противна обеца. По козината му се стичаше кръв. Още едно зверче също скочи на блузата ми.
Човекът-плъх се усмихваше.
Един от плъховете се катереше, взел на прицел лицето ми. Сграбчих го за опашката и го издърпах. Изкрещях:
— Боиш се да дойдеш лично, а? Боиш се от мен, така ли? — гласът ми бе изтънял от паника, но го казах: — Приятелите ти пострадаха, заети с дело, с което се боиш да захванеш ти! Така ли е? А?
Гигантските плъхове гледаха ту мен, ту човека-плъх. Той отвърна на изпитателния им поглед.
— Не се страхувам от хората!
— Ами тогава се качи, вземи ме лично, ако успееш!
Плъхът на ръката ми се откъсна и рукна поток от кръв. Кожата между палеца и показалеца ми бе разкъсана на парчета.
По-дребните плъхове се поколебаха и се заозъртаха диво. Един вече бе изкатерил почти догоре панталоните ми. Сега скочи на пода.
— Не се страхувам!
— Ами докажи го!
Вече звучах малко по-уверено, може би като деветгодишна вместо като на пет.
Гигантските плъхове се взираха в русия — настоятелно, оценително и изчакващо. Командирът им отново махна с лапа, този път назад. Плъховете се разпищяха и се изправиха на задни крачета, озъртайки се, сякаш не можеха да повярват, но се застичаха надолу по стълбите по същия път, по който се бяха качили.
Облегнах се на вратата с омекнали колене и притиснах ухапаната си ръка към гърдите. Човекът-плъх тръгна нагоре по стълбите. Движеше се леко на удължените си крака, а силните му нокти се забиваха в камъка.
Ликантропите са по-силни и по-бързи от хората. Това няма нищо общо с номера на ума или пъргавина на ръката, те просто са по-добри от нас. Не бих успяла да изненадам плъхолака така, както успях с първия. Съмнявах се, че ще се ядоса достатъчно, та да оглупее, но човек винаги може поне да се надява. Бях ранена, невъоръжена и те ме превъзхождаха числено многократно. Ако не успеех да го накарам да направи грешка, значи бях загазила с двата крака…
Той облиза зъбите си с дълъг, розов език.
— Прясна кръв! — отбеляза. Пое си шумно въздух. Миришеш на страх, жено! Кръв и страх, за мен това е ароматът на вечерята! — Езикът му отново се показа, когато се разсмя срещу мен.
Пъхнах ранената си ръка зад гърба, сякаш посягах към нещо.
— Приближи се, плъхчо, и да видим как ще ти хареса среброто!
Човекът-плъх се поколеба и застина, полуприсвит на горното стъпало.
— Ти нямаш сребро!
— Би ли заложил живота си, а?
Той скръсти ноктестите си ръце. Един от големите плъхове изписука нещо. Водачът му изръмжа:
— Не се страхувам!
Ако го притиснеха, блъфът ми нямаше да успее.
— Видя какво сторих на приятелите ти. Направих го без оръжие! — говорех спокойно и самоуверено. Точка за мен.
Той ме огледа с едното си голямо, непроницаемо око. Козината му блестеше на светлината на факлите, сякаш току-що се бе къпал. Подскочи леко и се озова на площадката, точно извън обхвата ми.
— Досега не бях виждала рус плъх! — отбелязах. Все с нещо трябваше да запълня тишината и да го спра да не направи онази последна крачка. Надявах се Жан-Клод да дойде да ме вземе скоро. Така че се изсмях, накъсано и полузадавено.
Човекът-плъх застина и се втренчи в мен.
— На какво се смееш? — в гласа му се долавяше лека нотка на напрежение.
Чудесно!
— Надявах се, че вампирите ще дойдат скоро и ще ме спасят. Трябва да признаеш, че това е смешно!
На него май не му се стори много смешно. Доста хора не схващат шегите ми. Ако не бях толкова самоуверена, бих казала, че просто не са забавни… Хм.
Размърдах длан зад гърба си, продължавайки да се преструвам, че имам нож. Един от гигантските плъхове изписука и дори на мен ми прозвуча насмешливо. Да, водачът им нямаше да го преживее, ако успеех с блъфа си. Можеше да не оцелее дори и ако не успеех…
Когато се изправят пред плъхолак, повечето хора се вцепеняват и паникьосват. Аз бях имала време да свикна със заплахата. Нямаше как да избягам, ако ме докоснеше. Разполагах само с един възможен път за спасение. Ако грешах, звярът щеше да ме убие. Стомахът ми рязко се преобърна и се наложи да преглътна мъчително. По-добре мъртва, отколкото космата. Ако ме нападнеше, все едно вече ме беше убил. Плъховете не бяха в челната десетка на предпочитаните от мен животни, ако ще ставам ликантроп. А при лош късмет и едно дребно одраскване стига.
Ако бях бърза и имах късмет, можех да стигна до болницата и да ме лекуват. Нещо като беса е. Разбира се, понякога ваксината сработва, но друг път те превръща в ликантроп…
Човекът-плъх преметна дългата си гола опашка върху скръстените си лапи.
— Имал ли те е някога „лак“?
Не бях съвсем сигурна за секс ли говори или за вечеря. И двата варианта не звучаха добре. Да, той щеше да се самонадъха, да си придаде смелост и, когато се почувства готов, да ми се нахвърли. А исках да ме нападне, когато аз съм готова.
Така че се спрях на секса и заявих:
— Не притежаваш онова, което е нужно, плъхчо!
Той се вцепени, плъзна длан надолу по тялото си и зарови нокти в козината.
— Ще видим кой какво има, жено!
— Ти само по този начин ли си докарваш кефа — като насилваш мацките? И в човешката си форма ли си толкова грозен, колкото и сега?

Той изсъска срещу мен с широко отворена уста и оголени зъби. От гърлото му се надигна могъщо и пискливо, стенещо ръмжене. Досега не бях чувала такъв звук. Нарастваше и спадаше, и изпълни килията със страховито, съскащо ехо. Раменете му се стегнаха.
Затаих дъх. Бях го унижила. Сега щях да видя дали планът ми ще проработи или той ще ме убие. Скочи напред. Паднах на пода, но той бе готов за това. Нахвърли ми се с невероятна скорост, ръмжеше, размахваше нокти и пищеше право в лицето ми.
Присвих крака към гърдите си, иначе щеше да ме смачка. Той положи едната си ръка-лапа на коленете ми и натисна. Сплетох длани под краката си и му се опънах. Беше все едно да се бориш с гъвкава стомана. Той изпищя отново, високо и съскащо, а по лицето ми се посипа слюнка. Плъхът се надигна на колене, за да му е по-удобно насила да разтвори краката ми. Ритнах нагоре с все сили. Врагът прозря намеренията ми и се опита да се дръпне, но и двете ми стъпала го улучиха точно в слабините. Ударът го вдигна от земята и той се строполи на площадката, дращейки с нокти по камъните. Скимтеше пискливо и накъсано. Явно не успяваше да си поеме въздух както трябва.
Втори човек-плъх се появи приведен през тунела, а плъховете се разбягаха с писъци и подвиквания. Аз просто си седях на площадката, колкото се може по-далеч от стенещия рус човекоплъх. Взирах се в новодошлия с умора и ярост.
Проклятия, трябваше да успея! На лошите не им е позволено да получават подкрепление, когато и без друго ме надминават по брой. Този тук имаше черна козина, черна като индиго. Носеше джинсови шорти, намъкнати на леко кривите му крака. Махна с плавен и грациозен жест.
Преглътнах буцата в гърлото си. Сърцето ми препускаше. Косата ми настръхваше от спомена за полазилите ме дребни телца. Ухапаната ми от плъхчето ръка пулсираше. Щяха да ме разкъсат на парчета!
— Жан-Клод!
Плъховете се размърдаха — приливната кафява вълна, отстъпи от стълбите и с писъци и квичене се втурна в тунела. А аз можех само да зяпам.
Гигантските зверове засъскаха към новодошлия, сочейки с носове и лапи падналия си събрат.
— Тя се защитаваше! Какво правехте вие? — гласът на плъхолака беше басов и дълбок, и само едва доловимо завален. Ако затворех очи, бих казала, че говори човек.
Не замижах. Гигантските плъхове си тръгнаха, влачейки приятеля си, който още беше в безсъзнание. Не беше мъртъв, но беше поне ранен. Един от гигантите се извърна към мен, докато другите изчезваха в тунела. Безизразното му черно око ме стрелна и ми обеща болезнени преживявания, ако някога се срещнем отново.
Русият плъх беше спрял да се гърчи и лежеше неподвижно, пъшкаше и притискаше слабините си с ръце. Новодошлият отбеляза:
— Казах ти никога да не идваш тук!
Първият плъхолак се помъчи да седне. Явно го заболя.
— Господарката ни викна и се подчиних.
— Аз съм твоят крал. Подчинявай се на мен! — плъхът с черната козина тръгна нагоре по стълбите, пляскайки гневно с опашка почти като котка.
Изправих се и облегнах гръб на вратата на килията — за хиляден път тази нощ. Раненият плъх отвърна:
— Ти си наш крал само докато умреш. Ако се изправиш срещу господарката, краят ти няма да се забави. Тя е могъща, по-силна е от теб! — Все още говореше слабо и накъсано, но вече се възстановяваше. Гневът е добро лекарство.
Кралят-плъх скочи — черна светкавица. Вдигна другия плъх на крака — държеше го с леко извити лакти и толкова високо, че лапите му не стигаха пода. Поднесе го към муцуната си.
— Аз съм твой крал и ще ми се подчиняваш, инак ще те убия! — и стисна здраво русия за гърлото, докато онзи не зина за въздух. Кралят-плъх го, хвърли по стълбите. Той се търкули с тупване и пукот на строшени кости.
Стовари се долу в изкривена от болка, пъшкаща купчинка. Вдигна очи. Омразата в погледа му би стигнала за цяла клада.
— Добре ли си? — попита новодошлият плъх.
Отне ми известно време да осъзная, че говори на мен. Кимнах. Очевидно бях спасена. Не, че имах нужда от спасяване. Не, разбира се!
— Благодаря!
— Не дойдох заради теб — увери ме той. — Бях забранил на хората си да ловуват за вампирите. Ето за това съм тук!
— Е, знам си аз къде ми е мястото, в класацията съм някъде малко над мухите. Все пак благодаря ти! Все едно какви мотиви си имал.
Той кимна.
— Няма защо!
Забелязах на левия му бицепс следа от изгорено. Беше във формата на груба корона. Някой го бе коронясал…
— Нямаше ли да е по-лесно просто да разнасяш със себе си корона и скиптър?
Той погледна ръката си, след това се ухили с онази плъша усмивка, оголвайки зъби.
— Така ръцете ми са свободни!
Погледнах го в очите да проверя дали не ми се подиграва и не успях да позная. Ходи чети по муцуната на плъх!
— А какво искат от теб вампирите? — попита той.
— Искат да работя за тях.
— Направи го. Ще те заболи, ако им откажеш.
— Теб няма ли да те боли, ако държиш плъховете настрани?
Той сви рамене — много странен жест.
— Николаос се смята за кралица на плъховете, защото това е нейното гербово животно. Е, ние не сме просто плъхове, а и хора, значи имаме избор. Аз имам избор!
— Прави каквото тя иска и няма да те боли! — посъветвах го.
Отново си спечелих усмивка.
— Аз давам добри съвети. Но рядко ги приемам.
— Аз също! — отвърнах.
Кралят се втренчи в мен с едното си черно око, след това се обърна към вратата.
— Те идват!
Знаех кои са „те“. Купонът свършваше. Вампирите пристигаха. Кралят-плъх скочи по стълбите и грабна ранения си събрат. Метна го на рамо с лекота и след това изчезна, затича се по тунела, бърз като мишка, изненадана от светнатата лампа в кухнята. Истинска черна светкавица.
Чух тракане на подметки в коридора и се отместих от вратата. Тя се отвори — на площадката стоеше Тереза. Погледна ме, огледа и празната тъмница — стоеше с ръце на бедрата и здраво стиснати устни.
— Къде са те?
Вдигнах ранената си ръка.
— Изиграха си ролята и си тръгнаха.
— Не им влизаше в работата да си тръгват! — отвърна тя и изръмжа раздразнено. — Пак онзи техен крал на плъховете, нали?
Свих рамене.
— Те си тръгнаха, не знам защо.
— Тъй спокойна, тъй безстрашна… Нима плъховете не те стреснаха?
Отново свих рамене. Ако даден номер действа, придържай се към него.
— Не беше нужно да ти пускат кръв… — тя ме погледна. — Възнамеряваш ли при следващото пълнолуние да си сменяш облика? — В тона й долових намек за любопитство. Е, любопитството уби вампира. Човек винаги може да се надява.
— Не — отвърнах и оставих въпроса дотам. Никакви обяснения. Ако тя наистина искаше да знае какво е станало, нека ме блъска в стената докато не й кажа това, което й се ще да чуе. Няма дори да й се наложи да се изпоти. Разбира се, Обри е бил наказан, задето ме е наранил…
Тереза присви очи:
— Плъховете трябваше да те уплашат, съживителке! Май не са си свършили работата!
— Може пък да не се плаша лесно! — погледнах я в очите без никакво усилие. Бяха си просто очи.
Вампирката внезапно ми се усмихна, оголвайки зъби.
— Николаос ще намери с какво да те уплаши, съживителке. Защото страхът е сила! — прошепна тя, сякаш се боеше да го каже твърде високо.
От какво ли се боят вампирите? Дали ги преследват видения на заострени колове и чесън, или има и по-страшни неща? Как да уплашиш мъртвец?
— Върви пред мен, съживителке! Отиваме да се срещнем с господарката ти!
— Нима Николаос не е и твоя господарка, Тереза?
Тя ме погледна с безизразно лице, сякаш смехът й бе илюзия. Очите й бяха студени и тъмни. Дори в погледа на плъховете имаше повече живот.
— Преди нощта да свърши, съживителке, Николаос ще е господарка на всички!
Поклатих глава.
— Не мисля така!
— Силата на Жан-Клод те е направила глупава!
— Не — отвърнах, — не е от това!
— Тогава какво е, простосмъртна?
— Предпочитам да умра, отколкото да стана вампирска подлога!
Тереза дори не примигна, само кимна.
— Нищо чудно желанието ти да се изпълни!
Космите по врата ми настръхнаха. Можех да я погледна в очите, но злото си има определено излъчване. Косонастръхващо, стягащо гърлото усещане, от което ти се смръзват червата. Бях го изпитвала и близо до хора. Не е нужно да си немъртвец, за да си зъл. Но помага.
Тръгнах пред нея. Токовете на Тереза изстръгваха остро ехо от пода на коридора. Може би просто се обаждаше параноята ми, но имах чувството, че тя се взира в мен — все едно по гърба ми се плъзгаше ледено кубче.

11

Стаята беше огромна — като хамбар, но стените бяха от здрав, масивен камък. Все ми се струваше, че иззад ъгъла ей сега ще изникне закачуленият Бела Лугоши*. Е, и тварта, която ме очакваше, седнала до едната стена, не беше по-лош вариант.
[* Американски актьор от унгарски произход, изиграл ролята на граф Дракула в най-първия, посветен на вампира филм, 1931 г. — Бел. пр.]
По време на смъртта си трябва да е била на дванадесет-тринадесет годинки. Под дългата й, пищна рокля надничаха малки, полуоформени гърди. Платът беше светлосин и сияеше топло на фона на абсолютната белота на кожата й. Дори приживе е била бледа. Във вампирсия си облик приличаше на призрак. Косата й бе сияйно руса, както е присъщо на онези деца, чиято коса после потъмнява до кестеняво. Нейната никога нямаше да потъмнее…
Николаос бе възкачена на богато украсено с дърворезба кресло. Краката й не стигаха до пода.
Мъжки вампир пристъпи да се опре на подлакътника на креслото. Кожата му имаше странния оттенък на възкафеникава слонова кост. Наведе се и прошепна нещо в ухото й.
Тя се засмя и в стаята сякаш зазвучаха мелодични камбанки. Прекрасен, добре преценен звук. Тереза тръгна към момичето в креслото и застана отзад, като прокара пръсти през дългата бяло-руса коса.
Един мъж — човек — дойде да застане отдясно на креслото. Облегна гръб на стената и отпусна ръце покрай хълбоците си. Лицето му беше безизразно, взираше се право напред със скован гръб. Беше почти идеално плешив, с тясна физиономия и тъмни очи. Повечето мъже изглеждат зле без коса. Не и той. Беше красавец, но имаше излъчването на човек, на който не му пука много-много за външния вид. Наум ми идваше определението „войник“, но нямах представа защо.
Друг мъж дойде да се облегне до Тереза. Косата му беше пясъчноруса и късо подстригана. Имаше странно лице — не особено красиво, но не и грозно; запомняща се физиономия. Лице, което може да ти се стори сладко, ако го гледаш достатъчно дълго. Очите му бяха светлозелени.
Този тип не беше вампир, но може би щеше да е прибързано да го нарека и човек.
Жан-Клод зае последен мястото си отляво на креслото. Не докосна никого и, дори докато стоеше заедно с тях, сякаш се намираше отделно от групата.
— Е — отбелязах, — трябва ни само музиката от „Дракула, принцът на мрака“ и всичко ще е готово!
Гласът на детето-вампир беше досущ като смеха й, висок и успокояващ. Престорена невинност.
— Смяташ, че сме забавни, така ли?
Свих рамене.
— Както се случи.
Тя ми се усмихна. Не оголи зъби. Изглеждаше толкова човешки: с блеснали от веселие очи, с обло и красиво лице. Виж ме колко съм безопасна, просто хубавко детенце. Да, бе!
Чернокожият вампир отново зашепна в ухото й. Тя се разсмя, тъй високо и ясно, че звукът направо можеше да се бутилира.
— Упражняваш ли смеха си или ти е вроден талант? Хм, не, обзалагам се, че го упражняваш!
Жан-Клод направи гримаса. Не бях сигурна дали се опитва да сдържи смеха си или да не се намръщи. Може би и двете. На някои хора влияя точно така.
Веселието изчезна от лицето на момиченцето тъй човешки — останаха да блестят само очите й. Но в тези искрящи очи не се забелязваше нищо смешно. Беше като погледа, с който котките стрелкат малки птички.
Гласът й се извисяваше в края на всяка дума по маниера на Шърли Темпъл.
— Ти си или много смела, или много глупава.
— Определено ти трябва поне една трапчинка, за да си подхожда с гласа ти!
Жан-Клод се обади тихо:
— Залагам на глупостта!
Хвърлих му един поглед, след което се съсредоточих върху зловещата глутница.
— Всъщност съм уморена, ранена, ядосана и уплашена. Много бих искала представлението да приключи и да се захващаме за работа.
— Да, става ми ясно защо Обри си е изтървал нервите! — Сега вече вампирката говореше сухо и мрачновато. Сладката песен на звънчетата се разсейваше като топящ се лед. — Знаеш ли на каква възраст съм?
Втренчих се в нея и поклатих глава.
— Жан-Клод, доколкото си спомням, ти каза, че е много добра! — момиченцето произнесе името на вампира, сякаш му се ядосваше за нещо.
— Добра е.
— Кажи колко съм стара! — Гласът й бе леден и започваше да се изпълва с гняв.
— Не мога. Не знам защо, но не мога.
— А на колко години е Тереза?
Взрях се в тъмнокосата вампирка и си припомних тежестта на съзнанието й. Тя ми се ухили насмешливо.
— На сто, може би сто и петдесет години, не повече.
Изражението на детето бе неразгадаемо, като на статуя от дялан мрамор. Попита ме:
— И защо „не повече“?
— Толкова възрастна я усещам.
— Усещаш?
— В мислите ми я чувствам като определена… степен на мощност — винаги мразя да обяснявам това на глас. Звучи ужасно загадъчно. А не е. Разбирам от вампири така, както някои хора разбират от коне или коли. Имам усет за тях. Посъбрала съм и опит. Не смятах обаче, че на Николаос ще й хареса да я сравняват с кон или кола, тъй че си сдържах езика зад зъбите. Видяхте ли — все пак не съм глупачка.
— Погледни ме, жено! Право в очите! — Гласът й още беше равен, без следа от заповедната сила, която притежаваше Жан-Клод.
Божее, погледни ме в очите. Човек очаква малко повече оригиналност от вампира, който господства над града. И това не казах на глас. Очите на Николаос бяха сини или сиви, или може би и двете. Погледът й беше като тежък натиск върху кожата ми. Направо очаквах, че ако вдигна ръце, ще мога да го избутам. Досега не бях чувствала поглед на вампир по този начин.
Но можех да я погледна в очите. Така или иначе, май не се очакваше да успея.
Застаналият от дясната й страна войник ме гледаше, сякаш най-сетне бях успяла да направя нещо интересно.
Николаос се изправи. Пристъпи малко пред свитата си. Стигаше ми само до ключицата, с други думи — беше ниска. Постоя неподвижно за миг, на вид ефирна и сладка като картинка. Не излъчваше и грам живот — просто рисунка с красиви черти и изящни цветове…
Стоеше, без да помръдва и отвори съзнанието си за мен. Имах чувството, че е зейнала заключена врата. Умът й се стовари върху моя и аз се олюлях. Мислите се врязваха в мен като ножове, видения с остър стоманен ръб. Пърхащи откъслеци от съзнанието й танцуваха в главата ми и там, където ме докосваха, оставах вцепенена от болка.
Бях на колене, а не си спомнях да съм падала. Беше ми студено, толкова студено! Намирах се в нищото. Бях незначителна прашинка в сравнение с този ум. Как можех да посмея да се нарека равна на нея? Как можех да сторя друго, освен да пълзя към нея и да моля за прошка? Наглостта ми бе недопустима.
Е, запълзях на четири крака към вампирката. Стори ми се правилен начин на поведение. Трябваше да умолявам за прошката й. Трябваше да ми бъде простено. Как другояче можех да приближа богиня, освен на колене?
Не. Нещо не беше както трябва. Но какво? Ред ми бе да моля богинята да ми прости. Трябваше да й служа, да сторя всичко, което ме помоли. Не, не.
— Не! — прошепнах аз. — Не!
— Ела при мен, дете мое! — гласът й беше като пролет след дълга зима.
Накара ме да разцъфтя отвътре. Накара ме да усетя топлина и гостоприемство.
Протегна бледите си ръце към мен. Богинята щеше да ме допусне за прегръдка! Прелестно! Тогава защо още се свивам на пода? Защо не изтичам към нея?
— Не! — ударих длани в каменния под. Заболя ме, но не достатъчно. — Не! — Тряснах с все сила юмрук в плочите. Цялата ми ръка изтръпна от болка и се вцепени. — НЕ! — заудрях с юмруци по камъните, докато не ми потече кръв. Болката беше остра, истинска и моя. Изпищях: Махай се от ума ми, кучко такава!
Задъхана се свих на пода, притиснала ръце към корема си. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Не можех да си поема дъх. Гневът се лееше в мен, чист и остър като нож. Той прогони и последните сенки от съзнанието на Николаос.
Вдигнах очи към нея. Заливаше ме гняв, а зад него се таеше ужас. Николаос се бе втурнала в главата ми като океанска вълна в мидена черупка, изпълни ме и след това ме изпразни. За да ме пречупи, сигурно щеше да се наложи да ме подлуди, но нищо не я спираше да го стори, стига да пожелаеше. И не разполагах с никакво средство, с което да се защитя.
Детето-вампир се взря в мен и се засмя със същия сладкогласен смях като вятърен чан.
— О, открихме нещо, от което съживителката се бои! Да, така си е! — гласът й бе сладък и приятен. Отново се бе превърнала в дете.
Коленичи пред мен, приповдигайки с изящен жест небесносинята рокля над коленете си. Досущ като дама. Приведе се, за да може да ме погледне в очите.
— Е, на колко години съм, съживителке?
Започнах да треперя от шока. Зъбите ми тракаха, сякаш замръзвах до смърт — а може и така да беше. Едва успях да просмуча думите през тях и здраво стиснатите си челюсти.
— Хиляда — заявих. — Може и повече.
— Прав беше, Жан-Клод. Тя е добра! — Николаос буквално навря лицето си в моето. Повече от всичко на света копнеех да я избутам. Не исках да ме докосва!
Тя отново се изсмя, високо, буйно и чистосърдечно. Ако не ме болеше толкова много, сигурно щях да се разплача или да я заплюя.
— Добре, съживителке, разбрахме се. Прави каквото искам, иначе ще обеля мозъка ти като лукова глава! Тя издиша срещу мен и снижи глас до шепот. Детски шепот с намек за кикот. — Вярваш, че съм способна на това, нали?
Вярвах й.

12

Исках да заплюя гладкото й, бледо лице, но се боях от онова, което щеше да ми стори. По бузата ми бавно се стече капка пот. Исках да й обещая всичко, всичко, само никога повече да не ме докосва. Николаос нямаше нужда да ме омагьосва, достатъчно беше да ме ужаси. Страхът щеше да ме контролира. На това разчиташе тя. А не можех да допусна да се случи.
— Махни… се… от… лицето… ми! — заявих.
Тя се разсмя. Дъхът й бе топъл и ухаеше на мента. Ментови бонбони. Но под чистата и модерна миризма се долавяше много слабо уханието на прясна кръв. Старо чудовище. Скорошно убийство.
Вече не треперех. Заявих:
— Дъхът ти смърди на кръв!
Тя се дръпна трескаво и стрелна длани към устните си. Беше толкова човешки жест, че се засмях. Роклята на Николаос забърса лицето ми, когато детето се изправи. Малкото й, обуто в чехълче краче ме ритна в гърдите.
Силата на удара ме катурна назад, болката беше остра, не можех да дишам. За втори път тази нощ не можех да дишам. Лежах по корем, пъшках и преглъщах покрай болката. Не бях чула да се чупи кост. А би трябвало да имам фрактури.
Гласът на вампирката се разнесе над мен, достатъчно горещ, за да ме свари.
— Махнете я оттук, преди лично да я убия!
Болката избледня до остро пронизване. Въздухът пареше, когато вдишвах. Гърдите ми бяха стегнати, все едно бях пила олово.
— Стой на мястото си, Жан!
Жан-Клод се беше отлепил от стената и бе преполовил разстоянието до мен. Николаос му заповяда да остане неподвижен с леко махване на малката си, бледа ръка.
— Чуваш ли ме, съживителке?
— Да — говорех задавено. Не можех да си поема достатъчно въздух, за да изрека думите.
— Счупих ли ти нещо? — гласът й литна нагоре като малко птиче.
Изкашлях се в опит да прочистя гърлото си, но болеше. Свих се на кълбо, докато болката не отмине малко.
— Не.
— Жалко. Но предполагам така бихме забавили нещата или щеше да станеш напълно безполезна! — Тя явно смяташе, че последното предположение крие интересни възможности. Какво ли щяха да ми сторят, ако имах счупени кости? Не исках и да знам.
— Полицията знае само за четири убийства на вампири. А имаше още шест.
Внимателно си поех дъх.
— Защо не им казахте?
— Скъпа ми съживителке, между нас има мнозина, които не вярват на човешките закони. Знаем колко е справедливо човешкото правосъдие за немъртвите! — тя се усмихна и отново ужасно й липсваше сладка трапчинка. — Жан-Клод беше петият по власт вампир в този град. Сега е трети.
Взирах се нагоре в нея и чаках да се засмее, да каже, че това е било шега. Тя продължи да се усмихва — с точно същата усмивка, като, че бе восъчна маска. Да не ме правеше на глупачка?
— Нещо е убило двама вампири-повелители? По-силни от… — наложи се да преглътна, преди да продължа — от Жан-Клод?
Усмивката й се разшири и мернах ръбчетата на зъбите й.
— Да, бързо схващаш. Това ти признавам. И вероятно така наказанието на Жан-Клод ще е по-малко… сурово. Той те препоръча, знаеше ли?
Поклатих глава и го погледнах. Не беше помръднал, дори не дишаше. Само очите му бяха насочени към мен. Тъмносини като среднощно небе, ярки почти като при треска. Още не беше ял. Защо тя не го оставяше да се нахрани?
— Защо ще бъде наказан?
— Нима се притесняваш за него? — Тя бе изненадана и при това ми се надсмиваше. — О, леле, не си ли ядосана, че те е въвлякъл в това?
Погледах го известно време. И разбрах какво съм видяла в очите му. Страх. Той се боеше от Николаос. Знаех също и че ако изобщо имам съюзник в тази стая, това е той. Страхът обвързва по-здраво и от любовта, и от омразата, а и действа далеч по-бързо.
— Не — отвърнах.
— Не, не! — Тя предъвка думата, произнасяйки я и така, и иначе, досущ имитация на дете. Внезапно заговори по-ниско и зряло, с глас, трептящ от горещина и гняв. — Добре. Ще ти поднесем дар, съживителке. Имаме свидетел на второто убийство. Видял е как Лукас умира. Ще ти разкаже всичко, което е видял, нали, Закари? — тя се усмихна на пясъчнорусия мъж.
Закари кимна. Излезе иззад креслото и ми се поклони ниско. Устните му бяха твърде тънки за лицето, а усмивката — крива. При все това леденозелените му очи не се отклониха от мен. Бях виждала това лице и преди, но къде?
Той пристъпи към една малка врата. Не я бях забелязала преди. Криеше се в трептящите сенки на факлите, но все пак трябваше да я забележа. Погледнах към Николаос и тя ми кимна с усмивка, разкривила устните й.
Беше скрила от мен вратата, без дори да разбера. Опитах се да се изправя, опирайки се на ръце. Грешка. Зинах и се надигнах с максималната бързина, за която ми стигаше смелост. Дланите ми вече бяха изтръпнали от синини и драскотини. Ако оцелеех до сутринта, щях да се чувствам като наритано кученце.
Закари отвори вратата с пищен жест, като магьосник, който дърпа завеса. На прага стоеше мъж. Беше облечен в останки от делови костюм. Имаше стройно тяло, с малко тлъстини на кръста — твърде много бири и твърде малко упражнения. Беше на около тридесет години.
— Ела — каза Закари.
Мъжът пристъпи в стаята. Беше ококорен от страх. На светлината на факлите пръстенът на кутрето му хвърляше мътни отблясъци. Нещастникът смърдеше на страх и смърт.
Все още беше загорял, очите му бяха все още жизнени. Би могъл да мине за човек по-добре от всеки вампир в тази стая, но беше повече труп от всички тях. Въпрос само на време. Нали си изкарвах хляба като вдигах мъртъвци. Мога да разпозная зомби от пръв поглед.
— Помниш ли Николаос? — попита Закари.
Човешките очи на зомбито се разшириха и розовината изчезна от бузите му. Проклятие, изглеждаше толкова жив!
— Да.
— Ще отговаряш на въпросите на Николаос, разбираш ли това?
— Разбрах! — Челото му се набръчка, сякаш се съсредоточаваше върху нещо, което не можеше да си спомни както трябва.
— Преди не искаше да отговаря на въпросите ни. Нали? — попита Николаос.
Зомбито поклати глава, втренчило в нея поглед, изпълнен със страхливо очарование. Сигурно и птичките гледат змиите по този начин.
— Измъчвахме го, но той прояви упоритост. След това, преди да продължим работата си, се обеси. Наистина трябваше да му вземем колана! — заключи нацупено вампирката със съжаление.
Зомбито я зяпаше.
— Аз… се обесих. Не разбирам. Аз…
— Той не знае ли? — попитах.
Закари се усмихна.
— Не, не знае. Не е ли страхотно? Знаеш ли колко е трудно да го направиш толкова човек, че да забрави как е умрял!
Знаех. Това значеше, че майсторът има много сила. Закари се взираше в объркания немъртвец все едно е произведение на изкуството. Безценно.
— Ти ли го вдигна? — попитах.
Николаос се обади:
— Не позна ли своя събрат-съживител? — и се засмя, леко, като полъх на далечни звънчета.
Взрях се в лицето на Закари. Той също ме оглеждаше внимателно. Изражението му бе каменно, но под окото му се забелязваше някакъв нервен тик. Признак на гняв, страх…? След това ми се усмихна широко и очаквателно. Отново ми се стори ужасно познат.
— Задай си въпроса, Николаос! Вече ще ти отговаря!
— Така ли е? — обърна се вампирката към мен. Поколебах се, изненадана, че търси мнението ми.
— Да.
— Кой уби вампира, Лукас?
Зомбито се взираше в нея с гърчещо се лице. Дишаше плитко и твърде бързо.
— Защо не ми отговаря?
— Въпросът е твърде сложен — обясни Закари. — Може и да не си спомня кой е Лукас.
— Тогава ти му задавай въпроси, а аз ще очаквам отговор! — В гласа на господарката тежеше заплаха.
Закари се обърна и разтвори театрално ръце.
— Дами и господа, и немъртви! — ухили се на тази шега. Никой друг не се и усмихна. И аз не я схванах.
— Видя ли да убиват вампир?
Зомбито кимна.
— Да.
— Как беше убит той?
— Сърцето му откъснато, главата — отрязана! — Гласът на нещастника бе изтънял от страх като хартия.
— Кой му извади сърцето?
Зомбито започна да клати глава, отново и отново, с бързи, конвулсивни движения.
— Не знам, не знам!
— Питай го какво е убило вампира! — обадих се аз.
Закари ме стрелна с поглед. Очите му бяха като зелено стъкло. Костите на лицето му изпъкваха. Гневът го бе превърнал в скелет с кожа от зебло.
— Това си е моето зомби и моя работа!
— Закари! — обади се Николаос.
Той се извърна сковано към нея.
— Въпросът е хубав. Разумен! — Тя говореше тихо и спокойно. Но не измами никого. Адът сигурно е пълен с такива гласове. Смъртоносни, но тъй хладнокръвни… Задай въпроса й, Закари!
Той се обърна отново към зомбито, свил юмруци. Не разбирах откъде идва гневът му.
— Какво уби вампира?
— Не разбирам! — в гласа на зомбито се усещаше паника като острие на нож.
— Що за твар му извади сърцето? Беше ли човек?
— Не.
— Беше ли друг вампир?
— Не.
Ето, затова зомбитата не стават за свидетели в съда. За да получиш отговори от тях, се налага да ги водиш за ръчичка, образно казано. Адвокатите те обвиняват, че насочваш свидетеля. Което си е истина, но не означава, че зомбитата лъжат.
— Тогава какво уби вампира?
Отново клатене на глава — напред-назад, напред-назад. Зомбито отвори уста, но не се чу нито звук. Явно се давеше с думите като че ли някой бе натъпкал хартия в гърлото му.
— Не мога!
— Какво имаш предвид с това „не мога“? — изкрещя му Закари и му удари шамар. Зомбито вдигна ръце, за да прикрие главата си. — Ти… ще… отговаряш! — Всяка дума се подчертаваше от шамар.
Зомбито падна на колене и се разплака.
— Не мога!
— Отговори ми, проклет да си! — Закари го ритна и то се срути на земята, свивайки се на плътна топка.
— Спри! — тръгнах към тях. — Спри!
Той ритна зомбито още веднъж, за последно, и се обърна към мен.
— Зомбито си е мое! Ще правя с него каквото си искам!
— Да, но е бил човешко същество! Заслужава малко повече уважение! — коленичих до хленчещото създание. Ясно усещах, че Закари се надвесва над мен.
Николаос се обади:
— Остави я на мира, засега!
Той стоеше, притиснат зад гърба ми като гневна сянка. Погалих зомбито по ръката. То се сви.
— Всичко е наред. Няма да те нараня!
Ха, няма да го нараня. Той се е самоубил, за да се измъкне. Но дори гробът не се е оказал безопасно убежище. До тази вечер щях да кажа, че никой съживител няма да вдигне мъртвец с такава цел. Понякога светът се оказва по-лошо място, отколкото ми се иска да призная.
Налагаше се да отлепя ръцете на зомбито от лицето му, след това да му обърна главата, за да ме погледне. Един поглед стигаше. Тъмните му очи бяха невероятно оцъклени от страх — такъв страх! От устата му се точеше тъничка лига.
Поклатих глава и се изправих.
— Пречупил си го.
— Да, съвсем права си! Никое проклето зомби няма да ме прави на глупак! Ще отговаря на въпросите!
Обърнах се, за да погледна в гневните очи на Закари.
— Не разбираш ли? Пречупил си ума му.
— Зомбитата нямат ум.
— Точно така, нямат. Имат — и то за много малко време — само спомена за онова, което са били. Ако се отнасяш добре с тях, могат да запазят личността си за седмица или дори повече, но това… — посочих зомбито и заговорих на Николаос. — Лошото отношение ускорява процеса. Шокът направо ги съсипва.
— Какво искаш да кажеш, съживителке?
— Този садист — забих пръст в Закари — е унищожил ума на зомбито. То няма да отговаря на други въпроси. За никого, никога.
Николаос се обърна като бледа буря. Очите й бяха от прозрачно стъкло. Думите й направо подпалваха стаята.
— Ти, арогантен… — през тялото й пролази тръпка от малките, обути в чехлички крачета до дългата, бялоруса коса. Очаквах, че дървеното кресло ще се запали и ще стане на пепел от пещта на гнева й.
Яростта разголи куклата-дете. Костите изпъкнаха под тънката като хартия кожа. Ръцете й заграбиха въздуха, дращеха и дърпаха. Заби пръсти в подлакътника на стола си. Дървото изпука и се счупи. Звукът отекна в каменните стени. А от гласа й направо ти оставаха белези от изгорено.
— Махай се оттук, преди да те убия! Вземи жената и я изпроводи до колата й. Ако ме подведеш отново, дори съвсем малко, ще ти разкъсам гърлото и децата ми ще се къпят под душа на кръвта ти!
Страхотна картинка, малко мелодраматична, но изящно нарисувана. Не бих го казала на глас. По дяволите, аз дори не дишах. Всяко движение би могло да привлече вниманието й. Вампирката се нуждаеше само от повод…
Закари явно също го усети. Поклони се, без да отклони очи от лицето й. След това мълчаливо тръгна към малката врата. Крачеше спокойно, сякаш смъртта не пробиваше дупки в гърба му. Поспря на прага и ми махна като че искаше да ме изпроводи джентълменски навън. Погледнах към Жан-Клод, все още застинал там, където го бе оставила Николаос. Не бях питала за гаранции за Кетрин, нямах такава възможност. Ситуацията се променяше твърде бързо. Отворих уста, може би Жан-Клод отгатна.
Накара ме да замълча с махване на гъвкавата си, бледа ръка. Стори ми се бяла като дантелата на ризата му. Очните му орбити горяха със син огън. Дългата, черна коса се вълнуваше около внезапно пребледнялото му като на мъртвец лице. Човешката му маска се топеше. Силата му блестеше през кожата и космите по ръцете ми настръхваха. Стегнах се, взирайки се в съществото, което представляваше Жан-Клод.
— Бягай! — извика ми той, сякаш искаше да ме зашлеви с глас. Направо прокървих от думите му. Поколебах се и мернах за миг Николаос. Тя левитираше, издигаше се съвсем бавно нагоре. Кичури коса като водорасли танцуваха около скелетоподобната й глава. Вдигна свитата си в ноктеста лапа длан. Костите и вените се виждаха под кехлибара на прозрачната й кожа.
Жан-Клод се завъртя и махна с опакото на ръката си, сякаш ме удряше. Нещо ме запрати върху стената и кажи-речи ме избута през вратата. Закари ме хвана за ръката и ме издърпа навън.
Измъкнах се от хватката му. Вратата се хлопна право в лицето ми. Прошепнах:
— Мили Боже!
Съживителят стоеше в подножието на тясно стълбище, което водеше нагоре. Подаде ми ръка. Лицето му блестеше от пот.
— Моля те! — и размаха длан като крило на пленена птичка.
Изпод вратата се промъкна миризма. Смърдеше на гниещи трупове. Смърдеше на подути тела, на разпукана кожа, която се цепи под слънцето, на кръв, забавена и гниеща в неподвижни вени. Задавих се и отстъпих назад.
— О, Боже! — прошепна Закари. Закри носа и устата си с длан, докато все още протягаше към мен другата си ръка.
Пренебрегнах жеста му, но пристъпих към стълбите. Той отвори уста да каже нещо, но вратата изпука. Дъските се разтърсиха и изтътнаха. Изпод вратата духна вятър. Косата ми се изправи от ураганния вихър. Отстъпихме няколко стъпала, а тежката дървена врата трепереше и се блъскаше срещу буря, която нямаше как да бъде там. Ураган на закрито? В щорма се просмукваше болестотворната миризма на гниеща плът. Спогледахме се. Настъпи миг, в който се обединявахме срещу тях или онова. Обърнахме се и хукнахме като кукли на конци.
Зад онази врата нямаше как да вилнее буря. Нямаше как вятърът да ни гони по тесните каменни стъпала, онази стая нямаше и гниещи трупове. Или имаше? Боже, не искам и да зная. Не искам и да зная!

13

В стълбището отекна взрив. Поривът на вятъра ни помете като играчки. Вратата беше разбита. Запълзях на четири крака в опит да се махна оттам, просто да се дръпна нанякъде. Закари се изправи и ме дръпна да стана. Побягнахме.
Някъде отзад се разнесе вой. Вятърът ревеше зад гърба ни. Косата ми се ветрееше пред лицето и ме заслепяваше. Закари ме стискаше здраво за ръката и не ме пускаше. Стените бяха гладки, стълбите — от хлъзгав камък, нямаше къде човек да потърси опора. Проснахме се на стъпалата и се притиснахме един към друг.
— Анита! — прошепна кадифеният глас на Жан-Клод. Анита! — Преборих се с вятъра да вдигна поглед, примигвайки в опит да различа нещо. Но пред мен нямаше нищо. — Анита! — Вятърът изричаше името ми. — Анита!
Нещо блещукаше — син огън. Две точици от син огън се носеха с бурята. Очи — нима това бяха очите на ЖанКлод? Мъртъв ли беше?
Сините огънчета полека се спуснаха надолу. Вятърът не им влияеше. Изпищях:
— Закари! — но викът ми бе погълнат от рева на бурята. Дали и той ги виждаше, или просто аз полудявах?
Сините искри се спускаха все по-ниско и по-ниско и внезапно ми се прииска да не ме докосват, точно както внезапно осъзнах, че ще последва именно това. Нещо ми подсказваше, че преживяването ще е много лошо.
Откопчих се от Закари. Той ми изкрещя нещо, но ураганът ревеше и виеше между тесните стени като полудяло влакче на ужасите. Не се чуваше нищо друго. Запълзях нагоре по стъпалата, поривите ме блъскаха в лицето и се опитваха да ме смъкнат надолу. Не се чуваше нищо друго, гласът на Жан-Клод звучеше право в главата ми.
— Прости ми!
Сините пламъчета внезапно се озоваха право пред лицето ми. Притиснах се към стената и замахнах към огъня. Дланите ми минаха през сиянието. Не беше истинско.
Изпищях:
— Остави ме на мира!
Огньовете прелетяха през дланите ми, сякаш не съществуваха, и потънаха в очите ми. Светът беше от синьо стъкло, тих, празен — син лед. Шепот:
— Бягай, бягай!
И ето, отново седях на стълбите и примигвах срещу бурята. Закари ме зяпаше.
Вятърът спря, сякаш някой му беше дръпнал шалтера. Тишината беше оглушителна. Дишах накъсано. Не усещах пулса си, нито сърцебиенето. Можех да чуя само дишането си, твърде шумно и твърде плитко. Най-сетне разбрах какво значи изразът „да останеш без дъх от страх“.
Гласът на Закари беше дрезгав и прозвуча твърде високо в тишината. Мисля, че той шепнеше, но ми се счу като вик.
— Очите ти, те блестяха в синьо!
Прошепнах:
— Тихо, шшшшт!
Не разбирах защо, но никой не биваше да чуе току-що казаното от него, не биваше да знае какво се е случило. Животът ми зависеше от това. В главата ми повече не се разнасяше шепот, но последният съвет ми се стори добър. Бягай. Бягството звучеше направо прекрасно.
Тишината беше опасна. Означаваше, че битката е приключила и победителят може да обърне внимание и на други неща. Не исках да съм едно от тях…
Изправих се и подадох ръка на Закари. Той изглеждаше озадачен, но ме хвана и се изправи. Издърпах го нагоре по стъпалата и се затичах. Трябваше да се измъкна, налагаше се, иначе щях да умра в този дворец, тази вечер, сега. Знаех го с увереност, която не оставяше нито място за въпроси, нито време за колебания. Тичах, за да спася живота си. Щях да умра, ако Николаос ме видеше сега. Щях да умра.
И дори нямаше да науча защо.
Закари или също се беше паникьосал, или смяташе, че знам нещо, в което не е посветен, защото се затича заедно с мен. Когато някой от двама ни се препънеше, другият го дръпваше на крака и тичахме пак. Тичахме, докато в мускулите на краката ми пламна киселина, а гърдите ми се сковаха от острата болка, породена от липса на кислород.
Ето това е причината да се занимавам с джогинг, за да тичам като дявол, когато нещо ме преследва. По-слабите бедра не са достатъчен стимул. Има и друго когато се наложи да тичаш, да тичаш в името на живота си. Тишината беше тежка и почти осезаема. Сякаш се изливаше нагоре по стълбите в търсене на нещо. Тишината ни преследваше със същата увереност, с която преди това ни се бе нахвърлил вятърът.
Проблемът при тичането нагоре по стълби е, че ако някога си имал травма на коляното, не си в състояние да търчиш до безкрай. Дай ми равна повърхност и мога да бягам часове наред. Сложи ме на наклон и коленете ми изпадат в гърч. Започна се с наболяване, но не мина много време преди то да прерасне в остра, пронизваща болка. Всяка крачка предизвикваше писък в крака ми, докато накрая той запулсира целият — от пръстите до таза.
Коляното започна да пука при движение — ясно доловим звук. Това беше лош знак. Заплашваше да ме предаде. Ако капачката се изместеше, щях да остана осакатена тук на стъпалата, а тишината да души около мен. Николаос щеше да ме намери и да ме убие. Защо бях толкова сигурна ли? Нямам представа, но го знаех — знаех го така добре, както, че трябва да си поемам дъх. Нямам навика да споря с предчувствията си.
Забавих ход и отпочинах на стъпалата, раздвижвайки мускулите на краката си. Стиснах зъби, когато мускулите на болния ми крак се свиха на възел. Щях да го поразпъна и да се почувствам по-добре. Болката нямаше да отмине, защото се бях отнесла твърде безмилостно към травмата, но поне щях да мога да вървя, без коляното да ме предаде.
Закари се срути на стълбите — явно не се занимаваше с джогинг. Мускулите му щяха да се сковат, ако не продължеше да се движи. Може би го знаеше. Може и да не го беше грижа.
Разперих ръце по стената така, че раменете ми да се изпънат. Просто нещо познато за правене, докато чакам коляното да се успокои. Да се занимавам с нещо, докато се вслушвам за… какво? Нещо тежко и плъзгащо се, нещо древно и отдавна мъртво.
Вместо това над нас се разнесе стържене — по-нагоре по стълбите. Застинах, притисната към стената, опряла длани в прохладния камък. Сега пък какво? Какво още? Та нали, помилуй Господи, зората щеше да настъпи скоро.
Закари се изправи и се обърна с лице към стълбите. Стоях с гръб към стената, така че да имам видимост и в двете посоки. Гледах нагоре. Исках си пистолета. Бях го оставила заключен в багажника на колата, където ми беше направо дяволски полезен.
Стояхме точно под площадка на завоя на стълбите. Много пъти ми се е искало да мога да виждам зад ъгли. Като сега например. Чуваше се потъркване на плат в камък и тътрене на подметки.
Мъжът, който излезе иззад ъгъла, беше човек — изненада, изненада! Дори шията му нямаше белези. Бялата му като сняг коса беше късо подстригана. Мускулите по врата му изпъкваха. Бицепсите му бяха по-дебели от кръста ми. Кръстчето ми е малко, но все пак ръцете му бяха, ами, впечатляващи. Беше поне метър и деветдесет, и мазнините по него не стигаха и тиган да намажеш.
Очите му бяха кристално бледи, като небе през януари — далечно, ледено и синьо. Беше и първият видян от мен бодибилдър, който да няма тен. Всичките тези виещи се мускули бяха покрити с бяла кожа, същински Моби Дик. Черна мрежеста безръкавка показваше всеки сантиметър от масивния му гръден кош. Черни шорти се вееха около напомпаните му крака. Беше се наложило да ги отреже отстрани, за да ги намъкне върху каменните масиви на бедрата си.
Прошепнах:
— Исусе, колко коремни преси правиш?
Мъжът се усмихна със стиснати устни. Заговори, като едва ги мърдаше, без да покаже и следа от резците си.
— Четиристотин.
Подсвирнах тихичко. И казах това, което се очакваше от мен:
— Впечатляващо!
Той се усмихна, като продължаваше внимателно да не показва зъби. Опитваше се да се преструва на вампир. Такова щателно представление, похабено за мен. Дали да му кажа, че направо лъха на човек? Не, нищо чудно след подобно изказване да ме счупи като съчка.
— Това е Уинтър! — поясни Закари. Името беше прекалено съвършено, за да е истинско — като на филмова звезда от четиридесетте.
— Какво става? — попита културистът.
— Господарката ни и Жан-Клод се бият — обясни Закари.
Мъжът си пое дълбоко и шумно дъх и леко се поококори.
— Жан-Клод? — каза името така, че да прозвучи като въпрос.
Съживителят кимна и се усмихна.
— Да, и той явно се справя добре.
— Ти коя си? — смени темата Уинтър.
Поколебах се, Закари сви рамене.
— Анита Блейк!
Тогава мъжът се усмихна, най-сетне демонстрирайки хубави, обикновени зъби.
— Ти си Екзекуторката?
— Да.
Той се разсмя. Звукът отекна между каменните стени. Тишината сякаш се стегна около нас. Смехът секна внезапно, а на устната на мъжа заблестя капка пот. Беше го усетил и се уплаши. Заговори тихо, почти шепнешком, сякаш се боеше да не го подслушат:
— Не си достатъчно едра, за да бъдеш Екзекуторката!
Свих рамене:
— Това понякога разстройва и мен.
Уинтър се усмихна и почти се засмя отново, но се сдържа. Очите му обаче заблестяха.
— Я да се махаме всички оттук! — заяви Закари.
Подкрепях го напълно.
— Бях пратен да проверя Николаос — обясни Уинтър. Тишината запулсира при изричането на името. По лицето му се стече струйка пот. Важен съвет по повод безопасността: никога не изричай името на ядосан вампир-повелител, когато той е достатъчно близо да „чуе“.
— Тя може и сама да се погрижи за себе си — прошепна Закари, но гласът му отекна по стълбите.
— Ъъъъъ… — обадих се и аз.
Съживителят ме стрелна с поглед и свих рамене. Понякога просто не успявам да се сдържа.
Уинтър ме зяпаше, с лице, безразлично като на мраморна статуя. Движеха се само очите му. Мистър Мачо.
— Елате! — каза. Обърна се, без да проверява дали ще го последваме.
Е, последвахме го.
Бих тръгнала след него накъдето и да е, стига да върви нагоре по стълбите. Знаех само, че нищо — абсолютно нищо — не може да ме върне надолу по онези стъпала. Не и доброволно. Разбира се, винаги съществуват и други варианти. Погледнах към широкия гръб на Уинтър. Да, ако не искаш да го сториш доброволно, винаги има и други възможности.

14

Стълбите водеха до квадратна стая. От тавана висеше гола крушка. Не си бях и представяла, че някаква си мътна крушчица може да бъде толкова прекрасна — но беше. Знак, че излизаме от подземната килия на ужасите и приближаваме реалния свят. Бях готова да си ида у дома.
Имаше две врати, водещи навън от каменната стая едната право пред нас и друга отдясно. От тази отпред се лееше музика. Силна и весела циркова мелодия. Вратата се отвори и музиката шурна около нас. Мернах ярки цветове и многобройна тълпа. Блесна табела: „Къща на смеха“. Карнавално кръстовище, вътре, на закрито. Знаех къде се намирам. „Циркът на Прокълнатите“.
Най-силните вампири на града спяха под Цирка. Ето ти важна информация!
Вратата тръгна да се затваря, приглушавайки музиката и закривайки ярките табели. Погледнах право в очите на тийнейджърка, която надничаше през прага. Вратата хлопна.
На нея се облегна някакъв тип — висок и жилав, издокаран като речен комарджия. Носеше пищно пурпурно сако, с дантела по врата и отпред, прави черни панталони и ботуши. Широкопола шапка засенчваше лицето му, а златна маска криеше всичко-освен устата и брадичката. Изпод маската в мен се взираха тъмни очи.
Езикът му затанцува по устните и зъбите — остри, значи вампирски. Защо ли не се изненадах?
— Страхувах се да не те изпусна, Екзекуторке! — в гласа му се долавяше плътността, на южняшкия акцент.
Уинтър пристъпи и застана помежду ни. Вампирът се засмя — пищен, лаещ смях:
— Господин Мускул си мисли, че може да те защити. Дали да го разкъсам на парченца, за да докажа, че греши?
— Няма да е необходим — казах.
Закари също пристъпи и се нареди до мен.
— Позна ли гласа ми? — попита вампирът.
Поклатих глава.
— Минаха две години. Докато не изниква тази работа, не знаех, че ти си Екзекуторката. Мислех, че си умряла.
— Може ли да минем на темата? Кой си ти и какво искаш?
— Толкова нетърпелива и страстна, толкова човешка… — Вампирът вдигна облечените си в ръкавици ръце и си свали шапката. Златната му маска бе обрамчена от къса, кестенява коса.
— Моля те, не го прави! — обади се Закари. — Господарката нареди да изпратя тази жена в безопасност до колата й!
— Нямам намерение да откъсна и косъм от главата й — тази вечер. — Ръкавиците все пак повдигнаха маската.
Лявата половина на лицето беше в белези — нацепена и буквално стопена. Само кафявото око бе все още цяло и живо, въртеше се в кръг от розово-бели зараснали ръбци. Изгарянията от киселина изглеждат по този начин. Само дето в случая не ставаше дума за киселина. Раните бяха от светена вода.
Спомних си как тялото му ме приковава към земята. Зъбите му разкъсваха рамото ми, докато се опитвах да го удържа далеч от гърлото си. Острото ясно изпукване на костта, където я прехапа. Писъците ми. Ръката му натискаше главата ми назад. Той се дръпна, за да нанесе удар. Безпомощна бях. Пропусна врата ми, така и не разбрах защо. Зъбите му потънаха близо до ключицата и я счупиха. Ближеше кръвта ми, както котка — сметана. Лежах притисната под него и слушах как лочи кръвта. Счупените кости още не ме боляха заради шока. Не изпитвах болка, а започвах и да не се боя. Умирах.
Дясната ми ръка посегна в тревата и докосна нещо гладко — стъкло. Стъкленицата със светена вода, която бе изпаднала от чантата ми, преровена от получовешките слуги. Вампирът изобщо не ме поглеждаше. Бе притиснал лице към раната. Езикът му проучваше направената от самия него дупка. Зъбите му застъргаха по оголената кост и аз изпищях.
Той се разсмя, заровил лице в рамото ми — смееше се, докато ме убиваше. Смъкнах капачето на стъкленицата и я плиснах право във физиономията му. Плътта кипна. Кожата му се покри с мехури и завря. Той коленичи над мен, притисна длани към лицето си и запищя.
Мислех си, че е останал в къщата, докато тя гореше. Исках да е мъртъв — копнеех да е мъртъв. Бях си пожелала този спомен, бях го наместила удобно. А сега, ето го тук — моят любим кошмар се връщаше към живот.
— Какво — не пищиш от ужас? Не пъшкаш от страх? Направо ме разочарова, Екзекуторке! Не ти ли харесва собствената ти бродерия?
Заговорих задавено и приглушено:
— Мислех, че си умрял!
— О? Е, сега знаеш, че не е вярно. Сега аз също знам, че си жива. Колко удобно!
Той се усмихна и мускулите на белязаната му буза разтеглиха усмивката на една страна, превръщайки я в гримаса. Дори вампирите не могат да излекуват всичко.
— Цяла вечност, Екзекуторке — цяла вечност в този вид! — Чудовището погали белезите с ръкавицата на дланта си.
— Какво искаш?
— Бъди смела, малко момиченце, бъди смела, каквато ти се иска да бъдеш! Аз усещам страха ти. Искам да видя белезите, които ти оставих — да видя, че ме помниш, както и аз те помня.
— Помня те.
— Белезите, момиче, покажи ми белезите!
— Ще ти покажа белезите — и после какво?
— После си отиваш вкъщи или накъдето там си се запътила. Господарката е дала ясна заповед да не бъдеш наранена, докато не си свършиш работата за нас!
— А после?
Той се усмихна — широка бездна от бляскави зъби.
— После ще те преследвам и ще ти се отплатя за това! — Докосна лицето си. — Ела, момиче, не се срамувай, виждал съм всичко това и преди. Вкусих кръвта ти. Покажи ми белезите и господин Мускул няма да умре, за да докаже колко е силен.
Погледнах към Уинтър. Беше скръстил масивните си юмруци на гърдите. Гърбът му направо вибрираше от готовност. Вампирът беше прав, той щеше да умре, но нямаше да се откаже. Вдигнах скъсания си ръкав над лакътя. Сгъвката на ръката ми беше украсена от въртоп ръбци; белезите се стичаха от него като поток, кръстосваха се и се спускаха надолу от външната страна. Кръстообразното изгаряне заемаше единственото чисто място от вътрешната страна на мишницата ми.
— Както ти бях разкъсал ръката, не смятах, че ще можеш да я използваш отново.
— Физиотерапията е чудесно нещо.
— На мен не може да ми помогне никаква физиотерапия.
— Така е — съгласих се аз.
Първото копче на блузата ми липсваше. Скъсах още едно и я разгърнах широко, за да покажа ключицата си. Белезите се катереха по нея, пълзяха наоколо… Изглеждам наистина привлекателно по бански.
— Добре! — кимна вампирът. — Миришеш на студена пот, когато си помислиш за мен, малко момиченце! Надявах се, че витая в мислите ти така, както и ти в моите.
— Има определена разлика, ще знаеш.
— И каква по-точно е тя?
— Ти се опитваше да ме убиеш. Аз се защитавах.
— А защо дойде в дома ни? Да забиеш колове в сърцата ни. Дойде в дома ни да ни убиеш. Не ние тръгнахме на лов за теб!
— Да, но преди това сте изловили двадесет и трима други. Това са доста хора. Групата ви трябваше да бъде спряна.
— Кой те назначи за Господ? Кой те превърна в наш палач?
Поех си дълбоко дъх. Бях спокойна и не треперех. Голяма точка за мен.
— Полицията!
— Ха! — Той плю на пода. — Много предизвикателно. Наистина работиш здраво, момиче! Намери убиеца, после ще си довършим работата!
— Може ли да тръгвам вече?
— Да, свободна си. Тази нощ си в безопасност, защото господарката е казала така, но положението ще се промени.
Закари се обади:
— През страничната врата!
Вървеше едва ли не заднешком, за да следи вампира, докато отстъпвахме. Уинтър остана отзад, да ни пази гърба. Идиот.
Закари отвори вратата. Нощта беше гореща и лепкава. Летният вятър ме удари в лицето — влажен, плътен и прекрасен.
Вампирът подвикна:
— Помни, че се казвам Валънтайн, щото ще чуеш вести от мен!
Ние със Закари излязохме навън. Вратата се затвори зад гърба ни. От външната страна нямаше дръжка, нито друго средство да бъде отворена. Еднопосочен билет — за навън. „Навън“ ми звучеше направо прекрасно.
Тръгнахме полека.
— Имаш ли пистолет със сребърни куршуми? — попита Закари.
— Да.
— На твое място бих започнал да го нося.
— Сребърните куршуми няма да го убият.
— Но ще го забавят.
— Аха…
Повървяхме няколко минути в мълчание. Топлата лятна нощ сякаш се лееше около нас и ни държеше в лепкавите си, любопитни длани.
— Всъщност ми трябва автомат.
Съживителят ме стрелна с поглед:
— Смяташ да разнасяш по цял ден автомат?
— С отрязано дуло ще влезе под палто.
— В средата на лятото в Мисури ще се стопиш. Защо не картечница или огнехвъргачка, щом си тръгнала на едро?
— Картечницата има прекалено голямо разсейване. Може да улучиш невинни хора. Огнехвъргачката е обемиста. И доста „мръсна“.
Съживителят положи длан на рамото ми и ме спря.
— Използвала ли си огнехвъргачка срещу вампири?
— Не, но съм виждала как се прави.
— Боже мили! — за миг той се взря в нищото и после попита: — И върши ли работа?
— Страхотна е… обаче прави голяма каша. И освен това изгори къщата около нас. Сметнах, че методът е малко екстремален.
— Обзалагам се! — отново тръгнахме напред. — Сигурно мразиш вампирите.
— Не ги мразя.
— Тогава защо ги убиваш?
— Защото това ми е работата и съм добра в нея!
Завихме зад ъгъл и видях паркинга, където бях оставила колата си. Струваше ми се, че е било преди дни. Според часовника ми бяха няколко часа. Чувствах се малко като след полет с реактивен самолет, само дето вместо да пресичаш часовите зони, пресичаш събития. След множество травматични случки усещането ти за време се изкривява. Твърде много неща се случват за твърде кратък период от време.
— Аз ще съм ти дневната свръзка. Ако имаш нужда от нещо, или искаш да предадеш съобщение, ето ти телефона ми! — Съживителят пъхна в ръката ми кутия кибрит.
Погледнах кутийката. На лъскав черен фон с кървавочервени букви пишеше „Циркът на Прокълнатите“. Прибрах я в джоба на панталона си.
Пистолетът ми лежеше на място в багажника. Надянах кобура си, без да ми пука, че нямам сако да го прикрия. Набиващият се на очи пистолет привлича вниманието, но повечето хора те оставят на мира. Те често дори хукват да бягат, разчиствайки пътя пред теб. Така преследванията стават много убедителни.
Закари изчака, докато се настаня в колата си. Облегна се на отворената врата.
— Не може да е просто работа, Анита. Трябва да има по-сериозна причина от това!
Погледнах към скута си и завъртях ключа на колата. След това вдигнах глава и се вгледах в светлите очи на съживителя.
— Страхувам се от тях. Съвсем естествено човешко поведение е да разрушаваш онова, от което се боиш!
— Повечето хора прекарват живота си в опит да избегнат нещата, от които се боят. Ти търчиш след тях. Това е лудост!
Прав беше. Затворих вратата и го оставих да стои в горещата тъмнина. Аз вдигах мъртвите от гроба и полагах немъртвите в покой. Точно това правех. Такава бях. Ако изобщо започна да се питам за мотивите си, ще спра да убивам вампири. Ето това е истината.
И тази вечер не се питах за мотивите си, значи все още си бях убиец на вампири, все още носех дадения ми от тях прякор. Бях Екзекуторката.

15

Утрото се спусна по небето като завеса от светлина. На фона на лекия прилив на зората, Зорницата блестеше като диамант.
За два дни станах свидетелка на два изгрева. Започвах да се ядосвам. Номерът бе да реша на кого съм ядосана и какво да сторя по въпроса. Точно сега исках само да поспя. Останалото щеше да почака, налагаше се да почака. Вече часове наред карах на страх, адреналин и упоритост. В тихата люлка на колата усетих ясно тялото си. То не беше доволно.
Болеше ме да стискам волана, болеше и когато го въртях. Кървавите драскотини по ръцете ми изглеждаха по-зле, отколкото всъщност бяха — или поне така се надявах. Цялото ми тяло беше сковано. Всички подценяват синините. Те болят. И щяха да ме болят още повече, след като поспях върху им. Нищо не може да се сравни със събуждането сутрин след един хубав побой. Прилича на махмурлук, който обхваща цялото тяло.
Коридорът в блока ми беше тих. Тишината нарушаваше само съскащото пъшкане на климатика. Направо усещах всичките онези хора, заспали зад затворените си врати. Изпитвах желание да опра ухо в някоя, за да проверя дали ще чуя дишането на съседите си. Такава тишина! Часът преди зазоряване е на практика най-потайният. Това е мигът да останеш насаме и да се порадваш на тишината.
Единственият още по-тих час е три сутринта, а аз не съм фен на „три сутринта“.
Бях извадила ключовете, държах ги в ръка и почти докоснах вратата, когато внезапно осъзнах, че е открехната. Беше малка цепнатина, почти незабележима, но не съвсем. Отстъпих вдясно и притиснах гръб към стената. Дали „те“ бяха чули дрънченето на ключовете? И кой беше вътре? Адреналинът ми бликна като скъпо шампанско. Озъртах се, нащрек за всички сенки и движения на светлината. Тялото ми влезе в извънреден режим и се молех на Господ да е напразно.
Извадих пистолета си и се облегнах на стената. А сега какво? От вътрешността на апартамента не се чуваше нито звук, нищо. Можеха да са още вампири, но изгревът вече почти бе настъпил. Нямаше да са вампири. Кой друг би влязъл в апартамента ми? Поех си дълбоко дъх и издишах. Не знаех. Нямах ни най-малка представа. Човек би казал, че вече ще съм свикнала да не знам какво, по дяволите, става, но с това няма начин да се примиря. Само се ядосвам и малко се плаша.
Имах няколко избора. Можех да си тръгна и да се обадя на полицията, което не беше лоша идея. Но, като изключим влизането и умирането вместо мен, какво точно щяха да сторят те, на което аз да не съм способна? Неприемлив вариант. Можех да почакам в коридора, докато който е там вътре прояви любопитство. Това би отнело известно време, а и апартаментът можеше да е празен. Щях да се почувствам доста глупаво, ако стоя отвън часове наред с пистолет, прицелен в празно жилище. Бях уморена и исках да си легна. Проклятие!
Е, винаги можех да нахлуя вътре, открила огън. А, не. Можех да отворя вратата, легнала на пода и да застрелям хората вътре. Ако и те имаха оръжие. И ако изобщо имаше някой в жилището ми.
Най-умното щеше да е да надчакам взломаджиите, но бях уморена. Адреналиновият прилив спада под разочарованието от толкова много избори. Стига се до точка, в която си просто уморен. Не мислех, че мога да стоя отвън в климатизираната тишина и да остана нащрек. Щях да заспя, както си стоях права, но и това беше идея. А след още час съседите ми щяха да се размърдат и можеха да попаднат насред престрелка. Не, неприемливо. Каквото и да предприемех, трябваше да стане сега.
Решението бе взето. Добре. Няма по-добро средство за прочистване на мозъка от страха. Отдалечих се колкото се може повече от вратата и пресякох с насочен към нея пистолет. Придвижих се по стената от лявата страна към пантите. Отворих вратата навътре. Само бутване и се облягаш отново на стената, просто. Точно така.
Приклекнах на едно коляно с рамене, присвити така, сякаш бих могла да си сгуша главата като костенурка. Обзалагам се, че всеки би стрелял на нивото на гърдите и изстрелът ще мине над мен, защото присвита съм доста по-ниска.
Бутнах вратата с лявата си ръка и се хванах за касата. Сработи прекрасно. Пистолетът ми сочеше към гърдите на лошото момче. Само че ръцете му вече бяха вдигнати, а и ми се хилеше.
— Не стреляй! — каза. — Аз съм, Едуард!
Коленичих, втренчена в него; гневът ми се надигаше като гореща вълна.
— Ти, копеле такова! Знаел си, че съм отвън!
Той сплете пръсти.
— Чух ключовете.
Оглеждах внимателно стаята. Едуард беше обърнал към вратата натруфеното ми бяло кресло. Не забелязах да е местено нещо друго.
— Уверявам те, че съм съвсем сам, Анита.
— За това ти вярвам. Защо не ми се обади?
— Исках да видя дали все още си добра. Можех да те издухам, докато се колебаеше пред вратата, а ключовете ти подрънкваха така приятно…
Затворих и заключих вратата, макар че — честно казано — с Едуард вкъщи щеше да е по-безопасно да врътна ключа отвън, а не отвътре. Ако не го познавате, няма да ви се стори особено впечатляващ, нито пък страховит. Висок е около метър и седемдесет, жилав, рус, синеок и очарователен. Но, ако аз съм Екзекуторката, той е самата Смърт. Именно той е човекът, когото съм виждала да вкарва в действие огнехвъргачка.
Работили сме заедно преди време и Господ ми е свидетел, че с него се чувствах в безопасност. Носеше повече огнестрелни оръжия от Рамбо, само дето от време на време прекаляваше с невниманието към невинни зяпачи. Започнал бе кариерата си като наемен убиец. Поне това знаеха в полицията. Мисля, че хората бяха започнали да му изглеждат твърде лесна плячка, за това бе преминал на вампири и ликантропи. Знам само, че ако настъпи миг, когато ще му е по-удобно да ме убие, вместо да ми бъде „приятел“, той ще го стори. Едуард няма съвест. Това го превръща в идеалния убиец.
— На крака съм цялата проклета нощ, Едуард. И не съм в настроение за игричките ти.
— Колко зле си пострадала?
Свих рамене и простенах.
— Ръцете ме болят — най-вече синини. Добре съм!
— Нощният ти секретар каза, че си отишла на дамско парти… — гостът ми се ухили с блеснали очи. — Сигурно е било страхотно!
— Натъкнах се на един вампир, когото сигурно познаваш.
Той вдигна русите си вежди и оформи беззвучно възклицание с устни.
— Помниш ли къщата, която за малко да ни опече?
— Преди около две години. Убихме шестима вампири и двама хора-слуги.
Подминах Едуард и се проснах на дивана.
— Пропуснали сме един.
— Не, не сме! — говореше напълно уверено. Едуард в най-опасната си форма. Внимателно се вгледах в тила му.
— Имай ми доверие, като го казвам. За малко да ме убие тази вечер! — което беше само част от истината, известна също като лъжа. Ако вампирите не искаха да разказвам на полицията, определено не биха искали и Смъртта да знае. За тях Едуард беше далеч по-опасен от ченгетата.
— Кой точно?
— Онзи, който за малко не ме разкъса на парчета. Нарече се Валънтайн. Все още носи киселинните изгаряния, които му оставих.
— Светена вода?
— Ахъм.
Едуард дойде да седне при мен на дивана. Настани се в единия край, на известно разстояние.
— Разкажи ми! — беше втренчил очи в лицето ми.
Отклоних поглед.
— Няма какво толкова да се разказва!
— Лъжеш, Анита! Защо?
Втренчих се в него, гневът ме заля като цунами. Мразя, когато ме хващат в лъжа.
— По речния бряг има вампирски убийства. Откога си в града, Едуард?
Той се усмихна, макар че не бях сигурна на какво:
— Отскоро. Чух слух, че тази вечер ще се срещаш с главния вампир в града.
Не можах да се сдържа. Устата ми зейна, изненадах се прекомерно, за да го прикрия.
— Откъде, по дяволите, научи това?
Той изящно сви рамене:
— Имам си източници.
— Никой вампир няма да говори с теб, не и доброволно.
Отново свиване на рамене, което едновременно казваше всичко и абсолютно нищо.
— Какво си правил тази нощ, Едуард?
— А ти какво си правила, Анита?
Туше, мексиканска безизходица, както и да е.
— Тогава защо дойде при мен? Какво искаш?
— Искам местоположението на главния вампир. Дневната му спалня.
Бях се възстановила достатъчно, за да си сложа каменната физиономия и да не покажа изненада.
— Откъде бих могла да го знам?
— А знаеш ли го?
— Не! — изправих се. — Уморена съм и искам да си легна. Ако няма друго…?
Той също се надигна, все още усмихнат, сякаш знаеше, че съм излъгала.
— Ще поддържаме връзка. И ако се натъкнеш на информацията, която ми трябва… — той остави края на изречението да увисне във въздуха и тръгна към вратата.
— Едуард!
Той ме погледна през рамо.
— Да имаш случайно рязан автомат?
Отново вдигна вежди.
— Мога да ти намеря.
— Ще си платя.
— Не, брой го подарък.
— Не мога да ти кажа…
— Но знаеш, така ли?
— Едуард…
— Колко си загазила, Анита?
— Хлътнала съм до уши и потъвам бързо.
— Мога да ти помогна.
— Знам.
— Ако ти помогна, ще убия ли повечко вампири?
— Може би…
Той ми се усмихна — ослепителна, спираща дъха усмивка. Беше най-добрата му, в стил „готиното съседско хлапе“. И досега не съм решила дали усмивката му е истинска или е поредната маска. Може ли да стане истинският Едуард, ако обичате? Вероятно не.
— Приятно ми е да наранявам вампири. Включи ме в работата, ако можеш.
— Непременно.
Той поспря с длан на дръжката на вратата:
— Надявам се, че при другите си източници ще имам повече късмет, отколкото при теб!
— Какво ще стане, ако не успееш да намериш местоположението чрез някой друг?
— Ами, ще се върна.
— И?
— И ти ще ми кажеш онова, което искам да знам. Нали? — все още ми се усмихваше — очарователно и момчешки. В същото време искаше да каже, че ще ме измъчва, ако се наложи.
Преглътнах с усилие.
— Дай ми няколко дни, Едуард, и вероятно ще имам информацията, която ти трябва.
— Добре! По-късно днес ще ти донеса автомата. Ако не си вкъщи, ще го оставя на кухненската маса.
Не го попитах как ще влезе, ако не съм си вкъщи. Само би се усмихнал или засмял. Ключалките не са особена пречка за Едуард.
— Благодаря ти. За автомата, имам предвид.
— За мен е удоволствие, Анита! До утре! — той излезе навън и затвори вратата.
Страхотно. Вампири, а сега и Едуард. Денят вече бе навършил четвърт час. Не особено обещаващо начало. Заключих вратата, не че имаше особена полза, и си легнах. Браунингът „Хай Пауър“ се озова в резервното си скривалище, преработен кобур, прикрепен на таблата на леглото. Кръстът висеше като ледено парче метал на врата ми. Бях в безопасност, доколкото е възможно, и почти прекомерно уморена, за да ме е грижа.
Взех в леглото със себе си и още едно нещо — плюшена играчка, пингвин на име Зигмунд. Не спя често с него, само от време на време, след като някой се опита да ме убие. Всеки си има своите слабости. Някои хора пушат. Аз пък събирам плюшени пингвини. Ако не кажете на никого, и аз няма да кажа.

16

Стоях в голямата каменна зала, където се срещнах с Николаос. Вътре бе останало само дървеното кресло празно и самотно. На пода до него имаше ковчег. Факлите се отразяваха в полираното дърво. В помещението полъхваше вятър. Пламъците трепереха и хвърляха по стените големи черни сенки. Те сякаш се движеха независимо от светлината. Колкото повече ги гледах, толкова по-сигурна бях, че са прекалено тъмни и твърде плътни.
Усещах сърцето си като буца в гърлото. Пулсът ми препускаше в главата. Не можех да дишам. След това осъзнах, че чувам и второ сърцебиене, като ехо.
— Жан-Клод?
Сенките изплакаха „Жан-Клод!“ с високи, пискливи гласове.
Коленичих до ковчега и стиснах капака. Беше изработен от една цяла дъска и се отваряше на добре смазани панти. По стените му рукна кръв. Заля краката ми, оплиска ръцете ми. Изпищях и се изправих, покрита с кръв. Все още беше топла.
— Жан-Клод!
Бледа ръка се издигна от кръвта, сгърчи се и се удари в стената на ковчега. Лицето на Жан-Клод изплува на повърхността. Моята ръка се пресегна към него. Сърцето му пулсираше в главата ми, само че той беше мъртъв. Беше мъртъв! Ръката му представляваше леден восък. Очите му се отвориха. Мъртвата му длан ме сграбчи.
— Не! — опитах да се освободя. Паднах на колене в изстиващата кръв и изпищях: — Пусни ме!
Той седна. Целият беше покрит с кръв. Бялата му риза бе пропита с нея — направо кървав парцал.
— Не!
Той придърпа ръката ми по-близо до себе си — и мен с нея. С другата се опрях в ковчега. Не исках да го доближавам. Нямаше да го доближа! Вампирът се наведе над дланта ми с отворена уста и изхвръкнали зъби. Сърцето му туптеше срещу сенките като гръмотевица.
— Жан-Клод, не!
Той вдигна очи към мен, точно преди да ме захапе.
— Нямах избор!
От косата му и по лицето капеше кръв, докато физиономията му не се превърна в кървава маска. Зъбите му потънаха в ръката ми. Изпищях и се събудих, седнала права като свещ в леглото.
Звънецът на вратата дрънчеше, та се късаше. Изтърколих се от кревата. Забравих. Зинах. Движех се твърде бързо за побоя, който отнесох снощи. Болеше ме и на места, където просто нямаше как да съм се ударила. Ръцете ми бяха залепнали от засъхнала кръв. Имах чувството, че са сковани от артрит.
Звънецът не спираше да звъни, все едно някой се беше облегнал на него. Който и да беше, благодарна му бях, че ме събуди. Бях спала с една твърде голяма риза.
Нахлузих снощните джинси и вече бях в домашно облекло.
Сложих плюшения пингвин Зигмунд обратно при останалите. Играчките се намираха на малко канапе до отсрещната стена, под прозореца. Пингвини имаше и по пода край него, като пухкава вълна.
Болеше ме да се движа. Чувствах се схваната дори като дишах. Извиках:
— Ида де!
На половината път към вратата ми хрумна, че гостът може и да е някой с не добри намерения. Върнах се обратно в спалнята и си взех пистолета. Бях вдървена и го хванах с мъка. Май трябваше да си измия и превържа ръцете снощи. Е, карай.
Коленичих зад стола, който Едуард бе преместил пред вратата и подвикнах:
— Кой е?
— Рони е, Анита! Нали тази сутрин трябваше да потренираме!
Събота. Бях забравила. Винаги е изненадващо колко обикновен е животът дори когато хората се опитват да те наранят. Имах чувството, че Рони трябва да знае за снощи. Нещо тъй необичайно би трябвало да повлияе на целия ми живот, само че нещата не стават по този начин. Когато бях в болницата с шинирана ръка и цялата набедена с тръбички, мащехата ми се оплака, че още не съм се омъжила. Притесняваше се, че ще остана стара мома на пределната възраст от двадесет и четири. Джудит не е от типа, който бих нарекла „свободомислеща жена“.
Семейството ми не приема леко моята работа — риска, който поемам, нараняванията… Затова по всевъзможен начин се стараят да не ги забелязват. С изключение на шестнадесетгодишния ми доведен брат. Джош смята, че съм страхотна, готина или каквато там думичка се използва в момента.
Вероника Симс е различна. Тя ми е приятелка и ме разбира. Рони е частен детектив. Редуваме се да се посещаваме в болницата.
Отворих вратата и я пуснах, свела пистолета до хълбока си. Тя разбра всичко и отбеляза:
— Мамка му, изглеждаш ужасно!
Усмихнах се:
— Е, поне изглеждам така, както се и чувствам.
Детективката влезе и метна сака си пред креслото.
— Можеш ли да ми разкажеш какво е станало? — Не беше настояване, а въпрос. Рони разбира, че не всичко може да бъде споделено.
— Съжалявам, но няма да мога да тренирам днес.
— Имам чувството, че си тренирала повече, отколкото си в състояние да понесеш. Я иди си накисни ръцете в мивката. Аз ще направя кафето. Става ли?
Кимнах и веднага съжалих за жеста. Аспирини, аспирини, това ми звучеше наистина страхотно в момента. Спрях точно преди да вляза в банята.
— Рони?
— Да?
Тя стоеше в малката ми кухня, стиснала в ръка мерителна чашка с прясно кафе на зърна. Беше почти метър и осемдесет. Понякога забравям що за великански ръст е това. Хората се изумяват, че двете можем да тичаме заедно. Номерът е, че аз налагам темпото и се насилвам. Упражнението е чудесно.
— Мисля, че имам гевречета в хладилника. Ще ги пъхнеш ли в микровълновата с малко сирене?
Тя ме зяпна.
— Познавам те от три години и за първи път те чувам да поискаш храна преди десет сутринта!
— Слушай, ако ти е толкова трудно, просто забрави.
— Не става въпрос за това, много добре знаеш.
— Съжалявам. Просто съм уморена.
— Върви се лекувай, после ще ми разказваш. Става ли?
— Аха!
Накисването на ръцете не ме накара да се чувствам по-добре. Беше все едно си беля кожата от пръстите. Избърсах се внимателно и намазах драскотините с „Неоспорин“. На етикетчето пише „Антибактериален крем за локално приложение“. По времето, когато свърших с лейкопласта, изглеждах като розовато-кафеникава версия на ръката на Мумията.
Гърбът ми представляваше куп тъмни синини. Ребрата ми бяха украсени в ярко пурпурно. По този въпрос нямаше какво толкова да се направи, освен да се надявам, че аспиринът ще подейства бързо. Е, поне едно нещо можех да сторя — да се поразтегна. Разгрявката щеше да ме поотпусне и да ми осигури безболезнени движения… горе-долу. Виж, самите упражнения щяха да бъдат истинско мъчение. С това щях да се заема после. Първо исках да похапна.
Умирах от глад. По принцип ми се гади от самата идея за храна преди десет. Тази сутрин обаче исках да ям — умирах от глад. Много странно. Може би от стреса.
Ароматът на гевреците и топящото се сирене накара стомаха ми да изреве. А от аромата на прясно сварено кафе направо ми се прииска да изям дивана с все дамаската.
Нагълтах два геврека и три чаши кафе, докато Рони седеше срещу мен и отпиваше от първата си чаша. Погледнах към нея и открих, че ме зяпа. Сивите й очи се взираха настоятелно в мен. Бях я виждала да изучава по същия начин заподозрени.
— Какво? — попитах.
Тя сви рамене.
— Нищо. Можеш ли да си поемеш дъх и да ми разкажеш за снощи?
Кимнах и не ме заболя чак толкова. Аспиринът, природен дар за съвременния човек. Разказах й — от обаждането на Моника до срещата с Валънтайн. Не й казах за всичко, което се случи в „Цирка на Прокълнатите“. Пропуснах и сините светлинки на стълбите, както и гласа на Жан-Клод в главата ми. Нещо ми подсказваше, че и това е опасна информация. Бях се научила да вярвам на инстинктите си, тъй че го пропуснах.
Рони е добра — погледна ме и каза:
— Това ли е всичко?
— Да! — лесна лъжа, проста, едносрична. Не мисля, че се хвана.
— Добре! — тя отпи от кафето си. — Какво искаш от мен в случая?
— Подуши наоколо. Имаш достъп до различни групи. Като „Хора срещу вампирите“, „Лига за човешки глас“ и тъй нататък. Виж дали някоя може да е замесена в убийствата. Аз не мога да се приближавам до тях… усмихнах се. — В крайна сметка, нали съживителите са сред типовете, които те мразят!
— Да, но ти убиваш вампири!
— Аха, ама вдигам зомбита. Твърде странно за закоравелия фанатик.
— Добре. Ще проверя ХСВ и останалите. Нещо друго?
Обмислих добре и поклатих глава — почти не усетих болка.
— Не се сещам за друго. Просто бъди много внимателна. Не искам да те застраша по начина, по който стана с Кетрин!
— Вината не е била твоя.
— Да бе!
— В случая нямаш вина за нищо.
— Кажи го на Кетрин и годеника й, ако положението се влоши.
— Анита, дявол го взел, тези същества те използват. Те искат да те видят обезкуражена и изплашена, за да могат да те контролират. Ако допуснеш вината да се настани в теб, ще вземат да те убият.
— Е, стига де, Рони, точно това исках да чуя! Ако това е твоята версия за насърчителни слова, предпочитам да пропусна вдъхновяващата реч!
— Не ти трябва насърчаване. Нуждаеш се от хубаво скастряне.
— Благодаря, вече ме кастриха снощи.
— Анита, чуй ме! — Тя се взираше настоятелно в мен, оглеждаше ме изпитателно, сякаш се опитваше да види дали наистина я слушам: — Направила си всичко възможно за Кетрин. Искам да се съсредоточиш върху това да запазиш собствения си живот. Затънала си до гуша във врагове. Не се отвличай с глупости!
Права беше. Стори, каквото можеш и продължи нататък. Кетрин бе в безопасност, поне засега. Най-доброто, което можех да направя.
— Затънала до гуша във врагове, но нагазила само до глезен в приятели.
Рони се ухили.
— Може пък везната да натежи.
Стиснах чашата в превързаните си ръце. Стените й излъчваха топлина.
— Уплашена съм.
— Което доказва, че не си толкова глупава, колкото изглеждаш.
— Леле, покорно благодаря!
— Пак заповядай! — Рони вдигна чашата си за тост. — За Анита Блейк, съживителка, убийца на вампири и добра приятелка. Пази се!
Чукнахме се с чашите.
— Ти също се пази. Точно сега да си ми приятел май не е най-здравословното занятие!
— Че откога това е новина?
За нещастие, беше права.

17

След като Рони си тръгна, разполагах с две възможности: или да си легна отново, нелоша идея, или да се захвана с разрешаването на случая, по който всички толкова ме натискаха да работя. Можех да изкарам и с четири часа сън — поне известно време. Но определено не бих издържала и толкова, ако Обри ми разкъсаше гърлото. Предположих, че е по-добре да се хвана за работа.
Трудно се носи пистолет лятно време в Сейнт Луис. Голям проблем е, все едно дали кобурът е под мишницата или на бедрото. Ако метнеш сако, за да скриеш оръжието, ще се стопиш от горещината. Ако си сложиш пистолета в чантата, ще те убият — всеизвестен факт е, че няма жена, способна да изрови даден предмет от чантата си за по-малко от дванадесет минути.
Окуражаваше ме това, че все още не са стреляли по мен. Но пък бях отвлечена и за малко да ме убият. Не смятах да го допусна отново без хубава схватка. Във фитнеса вдигах петдесет килограма от лежанка — нелош резултат, даже чудесен. Но когато тежиш само петдесет и три кила, това е и сериозен недостатък. Бях готова да се обзаложа, че ще спечеля срещу всеки „лош тип“ с моя размер, стига да е човек. Проблемът е, че лошите типове мой размер се броят на пръсти. А вампирите… е, поне докато не започна да вдигам товарни камиони, са класи над мен. Значи ще си взема пистолет.
В крайна сметка се спрях на не особено подходящ за професията вид. Тениската беше огромна, стигаше ми едва ли не до коленете. Направо се ветрееше около мен. Единственото, което спасяваше положението беше, че отпред имаше щампа с пингвини, играещи плажен волейбол заедно с малки пингвинчета, които си строят пясъчни замъци отстрани. Харесвам пингвините. Купих тениската за пижама и не съм възнамерявала да я нося през деня. Но с нея бях в безопасност, поне докато не ме арестуваше модната полиция.
На черните си шорти нанизах колан заради пригодения за поставяне отвътре в панталона кобур. Беше „Ънкъл Майк’с Сайдкик“ и много си го обичах, но не ставаше за браунинга. Имам и втори пистолет — за всеки случай и при нужна от дискретност — „Файърстар“, спретнат малък деветмилиметров седемзарядник.
Маскарада завършваха бели тенис-чорапки с изящни сини райета, които подхождаха на сините кожени ивици по белите ми маратонки. Така изглеждах и се чувствах на около шестнайсет, тромава тийнейджърка…, но когато се обърнах към огледалото, нямаше и следа от пистолета на колана ми. Тениската се спускаше над и около него и го правеше невидим.
Торсът ми е жилав — хубав, ако щете, мускулеста съм и гледката не е лоша. За нещастие, краката ми са около десет сантиметра по-къси от идеалните за Америка. Никога няма да имам слаби бедра, а и за прасците ми единственото ласкателство е „мускулести“. Дрехите подчертаваха краката ми и скриваха всичко друго, но си носех пистолета и нямаше да се разкапя от жега. Компромисът е изкуство на несъвършенството.
Разпятието ми висеше под тениската, но добавих и малка гривна-амулет на лявата си китка: три кръстчета, закачени на сребърна верижка. Белезите ми също се виждаха ясно, но през лятото се старая да се преструвам, че въобще ги няма. Не си представям как ще се облека с дълъг ръкав при четирийсет градуса на сянка и стопроцентова влажност. Ръцете ми ще окапят. Белезите и бездруго не са първото, което се забелязва, ако ходя с голи ръце. Честна дума.
„Съживители“ ООД беше на нов адрес едва от три месеца. Срещу нас е разположен кабинет на психолог, който взима не по-малко от сто на час; по-нататък по коридора са настанени пластичен хирург и двама адвокати; един брачен съветник и компания за недвижими имоти. Преди четири години „Съживители“ се побираше в една стая над гараж. Бизнесът се разрастваше.
Повечето ни добър късмет се дължеше на Бърт Бон, нашия шеф. Той беше бизнесмен, шоумен, имаше талант да прави пари от нищото; беше пройдоха и винаги на ръба на измамата. Нищо нелегално, но… Повечето хора предпочитат да се смятат за „бели шапки“ — добрите момчета. Малцина носят черните шапки и се кефят на това. Сивото е цветът на Бърт. Понякога се чудя дали ако го порежа, ще потече зелено — като от прясно отпечатани пари.
Та той беше превърнал в доходоносен бизнес една необичайна способност, притеснително проклятие или религиозно изживяване като съживяването на мъртъвци. Ние, съживителите, имаме таланта, но Бърт знае как да го издои. Трудно е да се спори с логиката му. Но щях да се постарая.
Тапетите в приемната бяха светлозелени с малки ориенталски заврънтулки, изрисувани в зелено и кафяво. Килимът беше дебел, в приятно зелено, твърде светло за трева, но в сходна отсянка. Навсякъде имаше растения.
Отдясно на вратата растеше Ficus benjium, висок като върба, с малки, кожести зелени листенца. Буквално се виеше около креслото пред саксията му. В отсрещния ъгъл бе настанено второ дърво — високо и право, с копа остри палмови листа на върха — Dracaena marginta. Или поне така пишеше на етикетите, прикрепени към възлестите им стъбла. И двете чудесии опираха в тавана. Във всяко свободно местенце в светлозелената стая бяха натикани и посадени дузини по-малки растения.
Бърт твърди, че пастелнозеленото е успокояващо, а растенията придават домашен уют. Аз смятам, че приемната прилича на мизерна кръстоска между крипта и магазин за цветя.
Мери — нашата дневна секретарка — минава петдесетте. С колко — това си е нейна работа. Косата й е къса и не трепва при вятър. За това има грижата плътният пласт лак. Мери не си пада по естествения вид. Има двата порастнали синове и четири внучета. Когато минах през вратата, ми се усмихна с най-добрата си професионална усмивка.
— С какво мога да… О, Анита, не предполагах, че ще се появиш преди пет!
— Нямаше, но се налага да говоря с Бърт и да си взета някои неща от кабинета.
Мери се намръщи срещу бележника си за срещи… общия ни бележник.
— Е, в момента Джеймисън е в кабинета ти с клиент!
В нашата малка фирма има само три работни помещения. Едното принадлежи на Бърт, а другите две си разменяме според необходимостта. Повечето си работа вършим на полето… тъй де, на гробищата… и на практика кабинетите никога не ни трябват по едно и също време. В действие е същият принцип като съвместното наемане на бунгало.
— Колко ще се бави с клиента?
Мери погледна бележките си.
— Тя е майка, чийто син обмисля да се присъедини към Църквата на вечния живот.
— И какво опитва Джеймисън — да ги убеди или да ги разубеди?
— Анита! — Мери ми се нацупи, но това си е самата истина.
Църквата на вечния живот е вампирска църква. Първата в историята, която може да гарантира вечен живот и го доказва. Никакво чакане. Никакви мистерии. Просто вечност на сребърен поднос. Повечето хора вече не вярват в безсмъртните си души. Не е популярно да се тревожиш за Рая и Ада, и дали си абсолютно добър човек. Тъй че Църквата намира последователи навсякъде. Ако не вярваш, че така ще съсипеш безсмъртната си душа, какво имаш да губиш? Дневната светлина. Храната. Не е кой знае какво.
Аз се притеснявам именно за душата. Моята безсмъртна душа не е за продан, дори и срещу цяла вечност. Нали разбирате, знам, че вампирите могат да умират. Доказала съм го. А никой не е наясно какво се случва с душата на вампира, когато умре. Дали може да си добър вампир и да идеш в Рая? Подобна идея не ми допада особено.
— Бърт също ли има клиенти?
Мери отново погледна към бележника.
— Не, свободен е! — вдигна очи и се усмихна, сякаш беше доволна, че е успяла да ми помогне. Може и да беше.
Вярно е, че Бърт заема най-малкия от трите кабинета. Стените са в меко пастелносиньо, килимът — два оттенъка по-тъмен. Шефът твърди, че цветът успокоява клиентите. Аз смятам, че е като да застанеш в синьо кубче лед.
Бърт не подхожда на малкия син кабинет. В него няма нищо малко. Висок е метър и деветдесет, има широки рамене и фигура на атлет от колежа, започнал е да поомеква в корема. Бялата му коса е подстригана късо над малките уши. Натрупан от разходки с яхта тен подчертава светлите му очи и коса в остър контраст. Очите му са почти безцветно сиви, като мръсно прозоречно стъкло. Налага се да поработиш много здраво, за да накараш мръсносивите очи да сияят, но точно сега те блестяха. Бърт на практика ме озаряваше цялата. Което е лош знак.
— Анита, каква приятна изненада. Сядай! — той размаха срещу мен един плик. — Днес получихме чека!
— Чек? — попитах.
— Задето ще се занимаваш с вампирските убийства.
Бях забравила. Бях забравила, че в целия хаос някой ми обеща и пари. Изглеждаше глупаво и обидно, че Николаос ще подобри нещата с пари. А ако се съдеше по физиономията на Бърт, трябва да бяха много.
— Колко са?
— Десет хиляди долара… — той проточи всяка дума така, че да отзвучи с тежест.
— Не са достатъчно.
Бърт се разсмя.
— Анита, ставаш алчна на стари години! Мислех, че това е моя работа!
— Не стигат за живота на Кетрин или за моя.
Усмивката му леко трепна. В очите му се появи враждебна искрица, сякаш се канех да му кажа, че Дядо Коледа не съществува. Почти го чувах как се пита дали се налага да връща чека.
— За какво става дума, Анита?
Разказах му всичко, с няколко дребни поправки. Пропуснах „Цирка на Прокълнатите“. Пропуснах сините светлинки. Никакво първо вампирско белязване.
Когато стигнах до онази част, където Обри ме хвърля в стената, шефът се обади:
— Шегуваш се!
— Искаш ли да видиш синините?
Довърших разказа и се взрях в сериозното му, квадратно лице. Бе положил на бюрото големите си длани с дебели пръсти. Чекът лежеше наблизо, върху спретнатата купчина жълтеникави пликове. Изражението срещу мен беше внимателно и загрижено. Емпатията ми обаче не действа добре спрямо Бърт. Винаги виждам как колелцата в главата му се въртят и пресмятат сборове.
— Не се бой, Бърт, можеш да осребриш чека.
— Ама, Анита, това не е…
— Спести си го.
— Анита, наистина не съм имал за цел да те поставям в опасност!
Засмях се.
— Глупости!
— Анита! — изглеждаше шокиран, малките му очичките се ококориха и посегна с ръка към гърдите си. Господин Честност.
— Няма да се хвана, тъй че си спести глупостите за клиентите. Познавам те прекалено добре.
Тогава той се усмихна. Беше истинската му усмивка. Моля, да стане истинският Бърт Вон. Очите му блестяха не с топлота, а по-скоро с удоволствие. В усмивката на шефа има нещо преценяващо, обидно многознайковско. Сякаш познаваше и най-ужасните неща, които си сторил някога и с удоволствие ще си затваря устата — на определена цена.
Има нещо малко страховито в човек, който знае, че не е добър и не му пука. Това противоречи на всичко, което Америка цени и обича. На първо място ни учат да сме мили, да ни харесват, да сме популярни. Човек, който захвърля всичко това е отцепник и потенциално опасно създание.
— И какво може да стори „Съживители“ ООД по въпроса?
— Вече хванах Рони да провери някои неща. Мисля, че колкото по-малко хора участват, толкова по-малко ще бъдат в опасност.
— Винаги си била хуманистка.
— За разлика от някои, които мога поименно да изброя.
— Нямах представа какво искат те.
— Не, но си знаел какво е отношението ми към вампирите.
Бърт ми се усмихна и отбеляза:
— Знам тайната ти, знам и най-страшните ти сънища…
Такъв си е — напорист изнудвач. Отвърнах му с приятелска гримаса:
— Ако друг път посмееш да ми пратиш за клиент вампир, без първо да се консултираш с мен, напускам!
— И къде ще идеш?
— Ще взема с мен списъка с клиентите, Бърт. Кой тук дава интервюта по радиото? За кого става дума по вестниците? Ти се погрижи това да съм аз, Бърт. Смяташе, че съм най-продаваемата от екипа. Най-безопасна на вид, най-умилителна. Като кученце до езерото. Когато хората се обаждат на „Съживители“, кого търсят?
Усмивката му изчезна, зимен лед скова очите му.
— Няма да се справиш без мен!
— Въпросът е ти дали ще се справиш без мен!
— Ще успея.
— Аз също.
Взирахме се един в друг в продължение на доста време. И двамата не искахме да отклоняваме поглед или да мигаме. Бърт се накани да се усмихне, все още втренчен в очите ми. Ъгълчетата на усмивката започнаха да подръпват и моята уста. И двамата се засмяхме едновременно. Край.
— Добре, Анита, никакви вампири повече!
Изправих се.
— Благодаря ти!
— Наистина ли ще напуснеш? — на лицето му се четеше весела откровеност — изкусна, приятна маска.
— Не вярвам в празните заплахи, Бърт. Знаеш добре това.
— Да — съгласи се той. — Знам. Честно, не подозирах, че тази работа ще заплаши живота ти!
— Щеше ли да има разлика?
Той се замисли за момент и се засмя:
— Не, но щях да поискам по-висока такса.
— Продължавай да правиш пари, Бърт. Добър си в това.
— Амин!
Оставих го да се порадва на чека в уединение. Може и да се посмее над него. Парите бяха кървави, нищо лично. Но според мен Бърт не се притесняваше от това. Аз обаче се тревожех.

18

Вратата на кабинета се отвори. Отвътре излезе висока руса жена. Беше между четиридесет-петдесетгодишна и имаше тънко кръстче. Носеше бутиков златист панталон, безръкавна блуза с цвета на яйчена черупка разголваше загорелите й ръце, а диаманти отрупваха както златния й часовник „Ролекс“, така и сватбения й пръстен. Камъкът на него сигурно тежеше половин кило. Обзалагам се, че дори не е мигнала, когато Джеймисън й е назовал цената.
Момчето, което следваше мадамата, също беше слабо и русо. Изглеждаше на около петнадесет, но знаех, че трябва да е поне на осемнайсет. Преди пълнолетие няма начин законно да се присъедините към Църквата на вечния живот. Хлапето все още не можеше да употребява законно алкохолни напитки, но можеше да избере смърт и вечен живот. Боже, каква законова глупотевина!
Джеймисън вървеше най-отзад — ухилен и загрижен. Говореше тихо на момчето, докато изпращаше клиентите до вратата.
Извадих визитна картичка от чантата си. Подадох я на жената. Тя погледна първо картичката, после и мен. Погледът й ме обходи от горе до долу. Не остана впечатлена — може би заради тениската.
— Да? — каза.
Чистокръвност. Нужно е в развъждането да е участвала истинска чиста кръв, за да се създаде човек, който само с една дума те кара да се, почувстваш като боклук. Разбира се, това не ме трогна. Не, голямата златна богиня не ме накара да се чувствам малка и гневна. Да, бе.
— Телефонът на тази визитка е на човек, който специализира вампирски култове. Добър е.
— Не искам да промиват мозъка на сина ми.
Успях да се усмихна. Реймънд Фийлдс е моят експерт по вампирски култове и той не промива мозъци. Казва истината, независимо колко е неприятна.
— Господин Фийлдс ще ви разкаже за потенциалната лоша страна на вампиризма — обясних.
— Надявам се, че господин Кларк ни е дал цялата информация, от която имаме нужда.
Демонстративно вдигнах ръка пред лицето й.
— Не съм получила тези белези при игра на ръгби. Моля ви, вземете визитката. Обадете му се — или не му се обаждайте. Както си решите.
Под грима, жената бе леко пребледняла. Очите й малко оцъклени. Взираше се в ръката ми.
— Вампири ли го сториха? — гласът й прозвуча тихо и накъсано, почти човешки.
— Да — отвърнах.
Джеймисън я хвана под ръка.
— Госпожо Франкс, виждам, че вече сте се запознали с нашата щатна убийца на вампири!
Тя го погледна, после отново мен. Внимателно наложената маска започваше да се напуква. Облиза устни.
— Така ли! — възстановяваше се бързо, вече отново звучеше снизходително.
Свих рамене. Какво да кажа? Набутах визитката в увенчаната й с дълги нокти длан, а Джеймисън тактично я взе от нея и я прибра в джоба си. Но жената му позволи. Какво да направя аз? Нищо. Бях опитала. Точка. Край. Взрях се обаче в сина й. Беше толкова невероятно млад…
Спомням си как на осемнайсет се смятах за пораснала. Мислех си, че знам всичко. Бях на около двадесет и една, когато открих, че знам едно голямо нищо. Все още не знам нищо, но поне здравата се напъвам да се науча. Понякога това е най-доброто, на което е способен човек. Може би най-доброто, на което всеки един е способен. Боже, ама съм госпожица Цинична тая заран!
Джеймисън избутваше клиентите към изхода. Долових няколко изречения.
— Тя се опитваше да ги убие. Те просто са се защитавали.
Аха, такава съм си аз, наемен убиец на немъртви. Поразяващата ръка от гробищата. Да, бе. Оставих Джеймисън на неговите полуистини и влязох в кабинета. Все още се нуждаех от досиетата. Животът си продължава, поне за мен. Но не можех да прогоня детското лице от мислите си, нито ококорените му очи. Хлапето имаше златист тен и кожата му беше гладка като на бебе. Нима на човек не трябва поне да му расте брада, за да може да се самоубие?
Поклатих глава, сякаш можех да отърся и лицето на хлапето от мислите си. Почти успях. Бях коленичила с папките в ръце, когато в кабинета влезе Джеймисън.
Хлопна вратата зад гърба си. Предполагах, че точно така ще направи.
Кожата му има цвят на тъмен мед, очите му са светлозелени; лицето му е обградено от дълги, стегнато навити къдри. Косата му е почти рижава. Джеймисън е първият зеленоок, червенокос негър, който съм виждала изобщо. Беше жилав, слаб… и не се бе упражнявал и един час в живота си — просто късметлия в генетично отношение. Представата на Джеймисън за упражнения вдига чашки на хубав купон.
— Никога повече не го прави! — каза той.
— Кое? — изправих се, притиснала папките към гърдите си.
Той поклати глава и почти се усмихна…, но гримасата му беше гневна и разкри малки бели зъби.
— Не се дръж като задник!
— Съжалявам.
— Глупости, изобщо не съжаляваш!
— Не съжалявам, че се опитах да дам на жената визитката на Фийлдс. Не. Бих го сторила пак.
— Не обичам да ме подминават като пътен знак пред клиентите ми.
Свих рамене.
— Сериозно говоря, Анита! Повече недей ми въртя такива номера!
Исках да го помоля, да настоя, но не го сторих.
— Не си квалифициран да консултираш хората дали да станат или да не станат немъртви.
— Бърт смята, че съм.
— Бърт би взел пари и за атентат срещу папата, ако смята, че ще се измъкне след това.
Джеймисън се усмихна, намръщи ми се но не успя да се сдържи и пак ми се ухили:
— Добре се оправяш с думите.
— Благодаря.
— Не ме унижавай пред клиенти, става ли?
— Обещавам никога да не ти се бъркам, когато става дума за възкресение на мъртъвци.
— Това не е достатъчно — отвърна той.
— Да, но е единственото, което ще ти обещая. Не си квалифициран да съветваш хора. Не бива!
— Малката госпожица Съвършенство. Ти убиваш хората за пари. Не си нищо друго, освен проклета убийца.
Поех си дълбоко дъх. Издишах. Нямах намерение да се карам с него точно днес.
— Екзекутирам престъпници с пълната благословия на закона.
— Да, но ти е приятно. Доставяш си наслада като ги нанизваш на колци. Не можеш да изкараш и една проклета, седмица, без да се окъпеш в нечия кръв.
Зяпнах го и попитах:
— Наистина ли вярваш в това?
Той не искаше да ме погледне в очите, но накрая отвърна:
— Не знам.
— Бедните малки вампири, бедните недоразбрани твари. Така ли? Онзи, който ме беляза, е избил двадесет и трима души, преди съдът да ми даде разрешително за него… — дръпнах тениската си надолу, за да разкрия белега на ключицата. — Този вампир беше убил десет души. Специализираше се в малки момченца, твърдеше, че месото им е особено нежно. Той не е мъртъв, Джеймисън. Измъкнал се е. Снощи ме намери и ме заплаши!
— Ти не ги разбираш.
— Не! — забих пръст в гърдите му. — Ти не ги разбираш.
Той ме стрелна с гневен поглед, трепкайки с ноздри — дъхът му излизаше на топли струйки. Отстъпих назад. Не биваше да го докосвам, това е нарушение на правилата. Никога не докосваш човек по време на караница, освен ако не си си наумил да преминеш към насилие.
— Съжалявам, Джеймисън! — не знам дали разбираше за какво се извинявам.
Не каза нищо.
Когато го подминах, той ме попита:
— За какво са ти папките?
Поколебах се, но той познаваше досиетата не по-зле от мен. Щеше да разбере какво липсва.
— Вампирските убийства.
Спогледахме се едновременно. Зяпнахме се.
— Взела си парите? — попита той.
Това ме спря.
— Знаеш за случая?
Той кимна.
— Бърт се опита да ги накара да наемат мен вместо теб. Не пожелаха да се хванат на въдицата.
— Брей, след цялата добра реклама, която си им правил…
— Казах на Бърт, че няма да се навиеш. Че няма да работиш за вампири.
Леко скосените му очи ме изучаваха, оглеждаха и се опитваха да измъкнат някаква истина от мен. Пренебрегнах Джеймисън и си наложих приятно, но каменно изражение.
— Парите говорят, колега, дори и на мен!
— Ти не даваш и пукнат петак за печалбата!
— Какво късогледство от моя страна, а?
— Винаги така съм мислил. Не го правиш за пари! — просто твърдение. — Тогава защо?
Не исках Джеймисън да ми се бърка. Той смяташе вампирите за зъбати хора. И те много внимаваха да го държат на чистата, невинна страна. Той никога не си цапаше ръцете, тъй че можеше да си позволи да се преструва или да пренебрегва истината… и дори да лъже сам себе си. Аз пък твърде често си цапам ръцете. Да се полъжа е добър начин да умра.
— Виж, Джеймисън, имаме различно мнение за вампирите, но всичко, което може да убие вампир, може да превърне и хората в кайма. Искам да хвана този маниак, преди той, тя или то да се захванат с това.
Лъжата не беше никак лоша. Беше дори смислена. Джеймисън примигна срещу мен. Дали ще ми повярва или не зависеше от това колко му се иска да ми повярва. Колко силно е желанието му светът да си остане чист и безопасен. Кимна — веднъж, много бавно.
— Смяташ, че може да хванеш нещо, което не е по силите на вампир-повелител?
— Явно те така мислят — отворих вратата и той ме последва навън. Може би щеше да ми задава още въпроси, може би не…, но ме прекъсна един глас.
— Анита, готова ли си да тръгваме?
И двамата се обърнахме и сигурно съм изглеждала не по-малко стресната от Джеймисън. Нямах среща с никого.
Да, но на един от столовете в чакалнята, полупотънал в джунглата от растения, седеше мъж. В първия момент не го познах.
Заресана назад гъста кестенява коса, много привлекателно лице… Черни слънчеви очила скриваха очите му. Извърна глава и разруши илюзията за къса подстрижка. Над яката му се виеше дебела конска опашка. Носеше синьо джинсове яке с вдигната яка. Кървавочервената фанела подчертаваше тена му. Изправи се бавно, усмихна се и си свали очилата.
Беше Филип с многото белези. Не го познах облечен. От едната страна на гърлото му имаше превръзка, почти скрита под яката на якето.
— Трябва да поговорим — каза.
Затворих уста и се постарах да изглеждам достатъчно интелигентна.
— Филип, не очаквах да те видя толкова скоро!
Джеймисън прехвърляше поглед между нас. Мръщеше се. Подозрително. Мари седеше, опряла брадичка на ръцете си и се радваше на представлението.
Тишината беше ужасно неловка. Филип подаде ръка на Джеймисън. Промърморих:
— Джеймисън Кларк, това е Филип… мой приятел! — веднага щом го казах, ми се прииска да не съм. „Приятел“ е дума, която жените използват за назоваване на любовниците си. Отдавна е изгубила по-съществения си смисъл.
Джеймисън се усмихна широко:
— Тъй значи, ти си приятел… на Анита! — претърколи думата в устата си и я вкуси от всички страни.
Мери махна възбудено с ръка. Филип забеляза и я озари с ослепителна, разтапяща либидото усмивка. Секретарката ни се изчерви.
— Е, вече трябва да тръгваме. Хайде, Филип! — сграбчих го за ръката и го помъкнах към вратата.
— Радвам се, че се запознахме, Филип! — обади се Джеймисън. — Със сигурност ще спомена за теб на другите, които работят тук. Сигурен съм, че и те ще се радват да се запознаете по някое време!
Колегата ми наистина се наслаждаваше на случката.
— Точно сега сме много заети, Джеймисън! Може би някой друг път!
— Добре де, добре — съгласи се той.
Изпрати ни до вратата и я отвори пред нас. Ухили ни се, докато вървяхме по коридора, хванати ръка за ръка. Ах, да му се не види! Налагаше се малкият хитър пор да си мисли, че имам любовник. Голяма работа. И щеше да каже на всички. Филип ме хвана с ръка през кръста и се наложи да се преборя с желанието да го отблъсна. Преструвахме се, нали така? Усетих как се поколеба, щом докосна с длан пистолета ми.
В коридора срещнахме една от агентките по недвижими имоти. Тя поздрави мен, но се взираше във Филип. Той й се усмихна. Когато я подминахме и се насочихме към асансьора, погледнах през рамо. Естествено, тя зяпаше гърба му, докато се отдалечавахме.
Трябва да призная, че танцьорът имаше хубав гръб. Агентката ме хвана, че я наблюдавам и прибързано отклони очи.
— Защитаваш честта ми, а? — попита Филип. Избутах го встрани и натиснах копчето на асансьора.
— Какво правиш тук?
— Жан-Клод не се прибра снощи. Знаеш ли защо?
— Не съм се „справила“ с него, ако за това намекваш.
Вратата се отвори. Филип се облегна на двете крила, придържайки ги с тяло и длан. Усмивката, с която ме озари, бе обещаваща и представляваше коктейл от малко зло и много секс. Нима наистина исках да остана сама в асансьора с него? Вероятно не, но пък бях въоръжена. А той поне доколкото можех да определя, не беше.
Пъхнах се под ръката му, без да се налага да се навеждам. Вратата изсъска зад нас. Бяхме сами. Той се облегна в ъгъла, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в мен изпод черните си очила.
— Винаги ли правиш така? — попитах.
Лека усмивка.
— Как?
— Позираш.
Филип се стегна за миг, после се отпусна отново.
— Вроден талант ми е!
Поклатих глава:
— Ахъм… — и се взрях в проблясващите номера на етажите.
— Жан-Клод добре ли е?
Погледнах го и не намерих какво да кажа. Асансьорът спря. Излязохме.
— Не ми отговори — напомни Филип тихо.
Въздъхнах. Разказът беше твърде дълъг.
— Почти обед е. Докато хапваме, ще ти разкажа, каквото знам.
Той се ухили.
— Опитваш се да ме бройкаш ли, госпожице Блейк?
Засмях се — не можах да се сдържа:
— Ще ти се!
— Може би — съгласи се той.
— Готиният флиртаджия, това си ти, а?
— На повечето жени им харесва.
— Повече би ми харесало, ако не знаех, че и с деветдесетгодишната ми баба ще флиртуваш по същия начин, както с мен!
Той прикри смеха си с кашлица.
— Нямаш особено високо мнение за мен!
— Много си падам по отсъждането. Това е един от недостатъците ми.
Филип отново се засмя, приятен звук.
— Какво ще кажеш да чуя остатъка от списъка с недостатъците ти, след като ми обясниш къде е Жан-Клод?
— Не мисля, че ще го споделя.
— И защо?
Спрях точно пред стъклената врата, която водеше към улицата.
— Защото те видях снощи. Знам какъв си и знам как си изкарваш раните.
Той протегна ръка и докосна рамото ми.
— Раните ми идват по много различни начини.
Намръщено стрелнах с поглед дланта му и той я дръпна.
— Стига, Филип! Няма да се хвана.
— Може би до края на обяда ще си промениш мнението?
Въздъхнах. Срещала съм хора като Филип и преди хубави мъже, които са свикнали жените да се лигавят около тях. Не се опитваше да ме сваля, просто искаше да призная, че го намирам за привлекателен. Ако не го признаех, щеше да продължава да ме тормози.
— Предавам се, печелиш.
— Какво печеля? — попита той.
— Прекрасен си, даже си великолепен. Ти си един от най-хубавите на вид мъже, които са ми попадали пред очите. От подметките на обувките, по протежение на прилепналите ти джинси и по плоските стегнати гънки на корема, до скулптурната линия на челюстта ти — ти си прекрасен. А сега можем ли да вървим да обядваме и да спрем с глупостите?
Той смъкна надолу слънчевите си очила точно колкото да надникне над горния им ръб. Взираше се в мен поне минута-две, после пак върна очилата на място.
— Ти избираш ресторанта — каза го равно, без подигравка.
Чудех се дали не съм го обидила. Питах се и дали ми пука.

19

На улицата жегата се издигаше като тухлена стена — стена от влажна топлина, която прилепваше за кожата като найлонова торбичка.
— Ще се стопиш с това яке — обадих се.
— Повечето хора се притесняват от белезите.
Измъкнах ръце изпод гънките на тениската и оголих лявата. Белегът сияеше на слънчевата светлина, по-лъскав от останалата кожа.
— Няма да кажа на никого, ако и ти си затваряш устата.
Филип си свали слънчевите очила и се втренчи в мен. Не можех да разгадая изражението му. Знаех само, че нещо се случва зад тези големи кафяви очи. Заговори тихо.
— Това единственият ти белег от ухапване ли е?
— Не — отвърнах.
Дланите му се свиха в юмруци, вратът му се стегна… сякаш го бяха ударили с ток. Тръпката пролази по ръцете и към раменете му, и по протежение на гърба. Раздвижи шия, сякаш за да се отърси. Върна черните очила на място, очите му останаха безизразни. Якето изчезна от гърба му. Белезите по опакото на ръцете му изглеждаха бели на фона на тена. Белегът на ключицата надничаше изпод ръба на фанелата. Имаше хубав врат, дебел, но не прекалено мускулест — ивица гладка, загоряла кожа. Преброих четири ухапвания по безупречната му кожа. И това само от дясната страна. Лявата беше скрита под превръзката.
— Мога пак да си сложа якето — заяви.
Бях го зяпнала.
— Не, просто…
— Какво?
— Ами, не ми влиза в работата.
— Все пак питай.
— Защо правиш това, което правиш?
Филип се усмихна, но усмивката му беше крива и суха:
— Това е извънредно личен въпрос.
— Каза да питам — погледнах какво става от другата страна на улицата. — По принцип ходя в „Мейбъл“, но може да ни видят…
— Срам ли те е от мен? — в тона му долових остра като шкурка дрезгавина. Очите му бяха скрити, но мускулите на челюстта му — стегнати.
— Нямах това предвид — отвърнах. — Ти си човекът, дошъл в кабинета ми, преструвайки се на мой „приятел“. Ако отидем там, където ме познават, ще трябва да продължим с преструвките.
— Има жени, готови да платят, за да ги съпровождам.
— Знам, видях ги снощи в клуба.
— Вярно е, но все пак е факт, че се срамуваш да ме видят с теб. Заради това — той докосна врата си колебливо и нежно, сякаш бе птичка.
Останах със смътното впечатление, че съм наранила чувствата му. Това не ме притесняваше — не сериозно. Но знаех какво е да си различен. Знаех какво е да представляваш притеснение за хората, които не би трябвало да се притесняват от теб. Аз например не биваше. Не ставаше дума за чувствата на Филип, въпросът беше принципен.
— Да вървим.
— Къде?
— В „Мейбъл“.
— Благодаря — каза той.
Възнагради ме с една от ослепителните си усмивки. Ако бях по-малко професионалист, бих се стопила на място. В усмивката имаше намек за зло, много секс…, но иззад това надничаше малко хлапе, несигурно малко хлапе. Това беше то: същността на чара. Няма нищо по-привлекателно от красавец, който не е самоуверен.
Привлича не само жената в нас като цяло, а и майката в частност. Опасна комбинация. За щастие имам имунитет. Определено. Освен това бях видяла представата на Филип за секс. Определено не беше мой тип.
„Мейбъл“ е закусвалня, но храната е чудесна и на разумна цена. През седмицата заведението се пръска по шевовете от костюмари и костюмарки, с техните малки куфарчета и жълти папки. В събота е почти празно.
Беатрис ми се усмихна иззад димящата храна. Беше висока и пълна, с кестенява коса и уморено лице. Розовата й униформа не прилягаше добре на раменете и мрежичката за коса правеше лицето й твърде дълго. Но винаги се усмихваше и винаги си говорехме.
— Здравей, Беатрис! — и без да чакам да ме попитат, изплюх камъчето: — Това е Филип!
— Здрасти, Филип! — поздрави го тя.
Спътникът ми я дари с усмивка, също толкова ослепителна, както и онази, насочена към агентката на недвижими имоти. Съдържателката се изчерви, отклони очи и се изкиска. Не знаех, че Беатрис е способна на това. Дали тя забеляза белезите? Дали за нея имаше значение?
Беше твърде горещо за кюфте, но все пак си поръчах. Винаги е сочно, а сосът с кетчуп е пикантен, както ми харесва. Дори си взех десерт, което не правя почти никога. Умирах от глад. Успяхме да платим и да намерим маса, без Филип да флиртува с някоя друга. Голямо постижение.
— Какво стана с Жан-Клод? — попита той.
— Още само минутка! — казах молитвата над храната си. Когато вдигнах очи, той ме зяпаше.
Ядохме и аз му разказах ревизираната версия за снощи. Най-вече му обясних за Жан-Клод и за Николаос, и за наказанието.
Той спря да яде по времето, когато свърших. Взираше се над главата ми и в нищото, доколкото забелязвах.
— Филип?
Той поклати глава и се обърна към мен.
— Тя може да го убие.
— Останах с впечатлението, че просто ще го накаже. Знаеш ли какво го очаква?
Филип кимна и заговори тихо:
— Тя ги затваря в ковчези и използва кръстове, за да ги задържи вътре. Обри изчезна за три месеца. Когато го видях отново, беше какъвто е сега. Луд.
Потръпнах. Дали Жан-Клод щеше да полудее? Взех си вилицата и открих, че съм изгълтала половината от боровинковия пай. Мразя боровинки. По дяволите, веднъж да си взема пай и да се окаже от гадния вид. Какво ми ставаше? Вкусът още бе топъл и гъст в устата ми. Отпих голяма глътка кола, за да го прокарам. Не помогна особено.
— Какво ще правиш сега? — попита Филип.
Избутах встрани недоядения десерт и отворих една от папките. Първата жертва — някой си Морис без фамилно име, живял с жена на име Ребека Майлс. Бяха съжителствали от пет години. „Съжителствам“ звучи по-добре от „чукам се“.
— Ще говоря с приятелите и любовниците на мъртвите вампири.
— Може и да ги познавам.
Втренчих се във Филип и поспорих със себе си. Не исках да споделям информация с него, защото знаех, че добрият стар Филип е дневните очи и уши на немъртвите. Да, но пък когато говорих с Ребека Майлс в присъствието на полицията, тя не пророни и дума. Нямах време да си проправям просека в гората. Нуждаех се от информация — бързо. Николаос искаше резултати. А когато Николаос иска нещо, най-добре да го получи.
— Ребека Майлс — уточних.
— Познавам я. Беше… собственост на Морис — събеседникът ми сви извинително рамене при този термин, но все пак го употреби. А аз се запитах какво ли има предвид. — Откъде започваме? — попита ме.
— От никъде. Не искам цивилни наоколо, докато работя.
— Може да успея да ти помогна.
— Не се обиждай, изглеждаш силен и дори може би бърз, но това не стига. Знаеш ли как да се биеш? Носиш ли пистолет?
— Нямам оръжие, но се справям и така.
Съмнявах се. Повечето хора не реагират добре при насилие. То ги смразява. Има няколко секунди, през които тялото се колебае, а умът не разбира. Тези секунди са достатъчни да те убият. Единственият начин да разкараш колебанието са тренировките. Насилието трябва да стане част от мисленето ти. Това те прави предпазлив и подозрителен като дявол… и удължава съществено живота ти. Филип беше запознат с насилието, но само като жертва. Не исках да си водя на каишка професионална жертва. Но пък се нуждаех от информация от хора, които нямаше да искат да говорят с мен. Може би щяха да говорят с него?
Не очаквах да се натъкна на престрелка посред бял ден. Нито пък очаквах някой да ми се нахвърли — поне не днес. И преди бях грешила, но… Ако Филип можеше да ми помогне, не виждах защо да не го използвам. Стига да не блеснеше с усмивката си в погрешен момент и да го изнасилят монахини, нямаше да има проблем.
— Ако някой ме заплаши, можеш ли да стоиш настрани и да ме оставиш да си върша работата, или ще го нападнеш и ще се опиташ да ме спасиш? — попитах.
— Ох… — обади се той. Известно време позяпа питието си. — Не знам.
Спечели една точка. Повечето хора биха излъгали.
— Тогава по-добре да не идваш.
— Как смяташ да убедиш Ребека, че работиш за вампира-повелител на града? Екзекуторката, наета от вампири?
Дори и на мен ми прозвуча глупаво.
— Не знам.
Той се усмихна:
— Тогава няма какво да спорим. Ще дойда с теб и ще ти помогна да успокоим топката.
— Не съм съгласна.
— Не каза и не.
Прав беше. Допих си колата и поне минута зяпах лукавата му физиономия. Филип не каза нито дума, само отвърна на погледа ми. Лицето му беше спокойно, без предизвикателство. Нямаше състезание на егота, както при Бърт.
— Да вървим! — реших.
Станахме. Оставих бакшиш. Излязохме да търсим улики.

20

Ребека Майлс живееше в Саут Сити, Догтаун. Улиците бяха кръстени на щати: Тексас, Мисисипи, Индиана. Сградите бяха изоставени, повечето прозорци — заковани. Тревата беше на височината на слонско око, но далеч не толкова хубава. Една пресечка по-нататък имаше скъпи апартаменти за юпита и политици. Но в квартала на Ребека не живееха юпита.
Апартаментът й беше в дълъг, тесен коридор. В сградата нямаше климатик, а жегата представляваше дълго до петите кожено палто, дебело и топло. Самотна мътна крушка блестеше над изтъркания мокет. На места мръснозелените стени бяха облепени с бяла лента, но подът поне беше чист. Миризмата на боров лизол беше плътна и направо предизвикваше гадене в малкия, тъмен коридор. Човек спокойно би могъл да яде от пода, ако му се прииска, но пак щеше да налапа топчета. Никакъв лизол не може да ви отърве от косматите клъбца от мокета.
Както бяхме говорили в колата, на вратата почука Филип. Идеята беше, че той ще успокои вероятните притеснения, които Ребека ще изпита, задето Екзекуторката влиза в скромния й дом. Отне ни петнадесет минути чукане и чакане, преди да чуем някой да шава в апартамента.
Вратата се отвори, доколкото позволяваше верижката. Не виждах кой стои от другата страна. Заговори женски глас, натежал от сън:
— Филип, какво правиш тук?
— Може ли да вляза за няколко минути? — попита той. Не виждах лицето му, но бях готова да заложа всичко, че я стрелка с някоя от горещите си усмивки.
— Ами да, извинявай, но ме събуди… — Вратата се затвори и верижката издрънча. Пак ни отвориха, вече широко. Все още не можех да видя какво става зад спътника ми. Предполагам, че и Ребека не ме виждаше.
Филип влезе, а аз го последвах плътно, защото вратата можеше да се затвори. Апартаментът беше като фурна — задавяща, осмърдяна на риба горещина. Тъмнината вътре би трябвало да го поохлади, но всъщност предизвикваше клаустрофобия. По лицето ми потече пот.
Ребека Майлс стоеше, стиснала вратата. Беше слаба, с безжизнена тъмна коса, разсипана направо върху раменете. Високите скули изпъваха кожата на лицето й. Направо се губеше в белия си халат. Точният термин за такива като нея е „деликатна“, крехка. Примигна срещу мен с малките си, черни очи. В апартамента беше тъмно, дебели завеси отрязваха пътя на светлината. Домакинята ме беше виждала само веднъж, след смъртта на Морис. Попита:
— Приятелка ли си довел?
Затвори вратата и потънахме в почти пълен мрак.
— Да — отвърна Филип. — Това е Анита Блейк…
Гласът на Ребека прозвуча тихо и задавено:
— Екзекуторката?
— Да, но…
Тя отвори устицата си и изписка. Нахвърли се върху мен с нокти и шамари. Свих се и прикрих лицето си с лакти. Биеше се като момиче, с отворени длани, драскане и размахване на ръце. Сграбчих я за китката и използвах собствената й инерция, за да я придърпам покрай мен. С малко помощ Ребека падна на колене. Държах дясната й ръка извита зад гърба. Натиснах в лакътя, заболя я — още малко напрежение би счупило костта. Повечето хора не се бият добре, след като им строшиш лакътя.
Е, нямах намерение да чупя ръката на жената. Усетих как трепери. Дишаше задавено и откъслечно.
— Не може да го убиваш! Не може! Моля те, моля те недей! — тя се разплака, малките й раменца се тресяха под прекалено големия халат.
А аз стоях, извивах й ръката и й причинявах болка… Пуснах бавно Ребека и отстъпих извън обсега й. Надявах се, че няма да ме нападне отново. Не исках да я наранявам, но не исках и тя да ме нарани. Драскотините започваха да ме наболяват.
Ребека Майлс нямаше да ми се нахвърли отново. Тя се притисна до вратата и обви колене със слабите си, изтънели от глад ръце. Хлипаше, борейки се да диша.
— Не… можеш… да го убиеш. Моля те! — и започна да се люлее напред-назад, гушейки се така, сякаш ще се счупи, все едно е от крехко стъкло.
Боже, някои дни мразя работата си.
— Поговори с нея, Филип! Кажи й, че не сме тук да нараняваме никого!
Спътникът ми коленичи до нея. Държеше ръце до хълбоците си, докато говореше с жената. Не чух какво й каза. Накъсаните й хлипове се носеха към мен през дясната врата, която водеше в спалнята.
До леглото имаше ковчег от тъмно дърво — може би череша, — полиран така, че да блести в сумрака. Ребека мислеше, че съм дошла да убия любовника й. Боже Господи!
Банята беше малка и претрупана. Светнах лампата и ярката жълта светлина не бе милостива. Гримовете на момичето бяха разпилени около пукнатата мивка като жертви на катастрофа. Ваната беше направо почерняла от ръжда. Намерих чиста, както се надявах, кърпа и пуснах студената вода. В началото струйката имаше цвят на слабо кафе. Тръбите стенеха, пукаха и дрънчаха. Водата най-сетне потече чиста. Действаше приятно на ръцете ми, но не наплисках врата и лицето си. Щеше да ми е приятно, но банята беше мръсна. Не исках да я използвам, освен ако не е наложително. Вдигнах глава, докато изцеждах кърпата. Огледалото беше цялото в паяжина от пукнатини. Показа лицето ми на много накъсани парченца.
Не погледнах отново образа си. Минах покрай ковчега и се поколебах. Изпитвах желание да почукам по гладкото дърво. Има ли някой вкъщи? Не го сторих. Твърде вероятно беше някой да отвърне на почукването ми.
Филип беше завел жената до дивана. Тя се облягаше на него, отпусната и задъхана, но почти бе спряла да плаче. Трепна, когато ме видя. Постарах се да не си придавам зловещ вид, нещо, в което съм добра, и връчих парцала на спътника си.
— Избърши й лицето и го сложи отзад на врата й, ще помогне.
Той стори, каквото го помолих и Ребека си остана с мокра кърпа на врата, втренчена в мен. Очите й бяха ококорени и се виждаше много белтък. Трепереше.
Намерих ключа на лампата и суровата светлина заля стаята. Един поглед — и ми се прииска да изключа отново крушката, но не го сторих. Питах се дали ако седна до нея, Ребека ще ме нападне пак, или напълно се е изтощила. Нямаше ли да е забавно? Единственият фотьойл беше килнат настрани и се виждаше пожълтелия му пълнеж. Реших да остана права.
Филип ме погледна. Слънчевите очила бяха набодени на деколтето на тениската му. Очите му бяха големи и преднамерено безизразни, сякаш не искаше да знам за какво си мисли. Бе прегърнал Ребека през раменете със загорялата си ръка — като защита. Чувствах се като страховит инквизитор.
— Казах й защо сме тук. Казах й, че не искаш да нараниш Джак.
— Ковчегът? — усмихнах се. Не се сдържах. Все пак ставаше дума за „джак в кутията“.
— Да — съгласи се Филип. Взираше се в мен така, сякаш усмивките не бяха приети.
Не бяха, тъй че спрях да се хиля, макар че ми костваше доста усилия.
Кимнах. Ако Ребека искаше да се мотае с вампири, това си е неин проблем. И определено не бе работа на полицията.
— Продължавай, Ребека! Тя се опитва да ни помогне! — обясни Филип.
— Защо? — попита жената.
Хубав въпрос. Бях я изплашила и я разплаках. Заслужаваше отговор.
— Господарката на града ми направи предложение, което не можех да откажа.
Тя се втренчи в мен и ме огледа, сякаш ме запечатваше в паметта си.
— Не ти вярвам — каза.
Свих рамене. Това е проблемът с истината. Все някой ще те нарече лъжец. Повечето хора се връзват на приемливите лъжи вместо на неприемливата истина. На практика ги предпочитат.
— Как може някой вампир да заплаши Екзекуторката? — попита Ребека.
Въздъхнах.
— Не съм самият дявол! Да си се срещала някога с господарката на града?
— Не.
— Тогава се налага да повярваш на честната ми дума. Страх ме е до смърт от нея. Всеки със здрав разум би си изкарал ангелите!
Тя все още изглеждаше разколебана, но започваше да се открехва. С тихия си, свит гласец разказа същата история, която бе споделила и с полицията. Безполезна и гладка като новоизсечена монета.
— Ребека, опитвам се да хвана човека или съществото, убило приятеля ти. Моля те, помогни ми!
Филип я прегърна.
— Кажи й, каквото ми каза!
Тя го погледна, после отново обърна очи към мен. Засмука долната си устна и я подраска с горните резци, потънала в размисъл. Пое си дълбоко и треперливо дъх.
— Бяхме на хапка-парти онази нощ.
Примигнах и се постарах да прозвуча що-годе смислено:
— Знам, че „хапка“ е човек, който обича вампири. Дали хапка-партито е това, което си мисля?
Филип кимна. Уточни, без да ме поглежда:
— Често ходя на хапки. Може да имаш вампира по почти всеки начин, който ти харесва. А и те получават теб… — осмели се да ме стрелне с поглед, после отново сведе очи. Май не му хареса какво видя.
Постарах се да си наложа каменно изражение, но не успях да се справя добре. Хапка-парти, мили Боже. Но все беше някакво начало.
— Нещо по-особено да е ставало на партито? — попитах.
Ребека примигна срещу мен с безизразно лице, сякаш не разбираше. Опитах отново.
— На хапка-партито да се е случвало нещо необичайно?
Тя се втренчи в скута си и поклати глава. Дългата й черна коса се разпиля пред лицето като тънка завеса.
— Морис да е имал врагове, за които си чувала?
Ребека поклати глава, без дори да ме погледне. Мернах очите й под косата — като на изплашен заек, взиращ се изпод храст. Дали разполагаше с още информация или бях научила всичко? Ако я притиснех, щеше да се пречупи, да се разпадне и нищо чудно да изплюе някоя улика, но пък можеше и да не стане. Ръцете й бяха сплетени в скута с побелели кокалчета. Трепереха лекичко. Колко силно ми се искаше да науча нещо? Не чак толкова. Пуснах я да си ходи. Анита Блейк, хуманистката.
Филип сложи Ребека в леглото, а аз останах в хола. Почти очаквах да чуя кикот или някакъв друг звук, подсказващ, че вкарва чара си в действие. Но нямаше нищо, освен тихо мърморене на гласове и прохладно припукване на чаршафи. Когато излезе от спалнята, изражението на спътника ми беше сериозно и замислено. Сложи си отново черните очила и изключи лампата. Стаята потъна в гъст, горещ мрак. Чух го да се движи в подобната на фурна горещина. Поскърцване на джинсите, простъргване на подметка. Порових за дръжката на вратата, намерих я и отворих широко.
В стаята плисна бледа светлина. Филип стоеше и се взираше в мен. Изглеждаше отпуснат и спокоен, но някак си усещах недружелюбността му. Вече не се преструвахме на приятели. Не бях сигурна дали се ядосва на мен — имаше причина, — или пък на себе си, или на съдбата. Когато свършиш с живот като този на Ребека, трябва все някого да обвиниш.
— Това можех да съм и аз — обади се той. Погледнах го.
— Да, но не си!
Той разпери ръце и ги размърда.
— Да, но би могло.
Не знаех какво да му кажа. Наистина, какво? Уповавай се на милостта на Бог? Съмнявам се, че Господ има много общо със света на Филип.
Той се увери, че вратата е заключена зад нас и каза:
— Познавах поне двама други от убитите вампири, които бяха редовни посетители на такива партита.
Стомахът ми се сви — лека тръпка на възбуда.
— Смяташ ли, че и другите… жертви може да са привърженици на хапката?
Той сви рамене.
— Лесно ще разберем.
Изражението му все още бе каменно-неразгадаемо за мен. Нещо бе изключило неговата крушка. Може да бяха малките, изтънели ръце на Ребека Майлс. Знам, че за мен тя не беше от помощ.
Дали можех да му се доверя за разследването? Щеше ли да ми каже истината? Щеше ли да бъде в опасност? Никакви отговори, само още въпроси, но поне въпросите ставаха по-точни. Хапка-партита. Общ мотив, истинска жива улика. Хот дог.

21

Включих климатика на макс, веднага щом влязохме в колата. Потта изстина по кожата ми и се желира. Изключих духалката, преди да ме заболи глава от промяната на температурата.
Филип седеше толкова далеч от мен, колкото му позволяваше купето. Беше полуизвърнат към прозореца, поне доколкото му позволяваше коланът на седалката. Очите му зад слънчевите очила се взираха навън и встрани. Филип не искаше да говори за случилото се току-що. Откъде знаех ли? Анита чете мисли? Не, просто Анита не е глупачка.
Целият се беше спихнал. Ако не бях наясно, щях да кажа, че изпитва болка. Но, като се замисля, може и така да беше.
Току-що бях употребила насилие спрямо много крехко човешко създание. Не ми беше особено комфортно, но определено беше по-добре, отколкото да я просна в безсъзнание. Не нараних Ребека физически. Защо не вярвах в това? А сега се канех да разпитвам Филип, защото той ми беше подсказал улика. Беше се изтървал. И не можех да го пропусна покрай ушите си.
— Филип? — започнах.
Раменете му се стегнаха, но той продължи да се взира през прозореца.
— Филип, трябва да ми разкажеш за хапка-партитата.
— Може да ме хвърлиш до клуба.
— „Престъпни удоволствия“ ли? — попитах. Блестя с остроумие, такава съм си.
Той кимна, все още извърнат встрани.
— Няма ли да си вземеш колата?
— Не шофирам — отвърна. — Моника ме докара до офиса ви.
— Тя знае ли? — незабавно ме обля горещ гняв.
Сега вече той се обърна и се втренчи в мен с безизразно лице и скрити под слънчевите очила очи.
— Защо толкова й се сърдиш? Тя просто те доведе в клуба, нали така.
Свих рамене.
— Защо? — гласът му беше уморен, човешки и нормален.
Не бях реагирала на подигравателния флиртаджия, но тази личност тук беше истинска. А истинските хора заслужават отговори.
— Тя е човек, а предава други хора на нехората — отвърнах.
— По-лошо престъпление ли е от това, че Жан-Клод те избра за своя дясна ръка?
— Жан-Клод е вампир. От вампирите можеш да очакваш предателство.
— Ти — да. Аз — не.
— Ребека Майлс ми прилича на човек, който е бил предаден.
Той трепна.
Страхотно, Анита, направо велико — нека да обидим всички, които срещнем днес. И все пак, казвах истината.
Филии отново се извърна към прозореца и се наложи аз да запълня болезненото мълчание.
— Вампирите не са хора. Тяхната вярност, първо и най-вече, трябва да е насочена към собствения им вид. Това го разбирам. Моника предава своя вид. Тя предаде също и приятел. Това е непростимо!
Танцьорът се обърна да ме погледне. Прииска ми се да мога да видя очите му.
— Значи, ако някой ти е приятел, ще сториш всичко за него?
Обмислих това, докато карах надолу по 70-та източна. Всичко ли? Твърде висок залог. Почти всичко? Да.
— Почти всичко — отвърнах.
— Значи верността и приятелството са много важни за теб?
— Да.
— И понеже вярваш, че Моника е предала и двете ценности, престъплението става по-лошо от всичко, което са сторили вампирите?
Размърдах се на седалката, недоволна от обрата на разговора. Не съм голям специалист по личностен анализ. Знам коя съм и какво правя, и обикновено това ми стига. Не винаги, но през повечето време.
— Не всичко — не вярвам в абсолютната крайност. Но, ако искаш по-късия вариант, да — затова съм ядосана на Моника.
Той кимна, сякаш точно този отговор бе търсил.
— Тя се страхува от теб, знаеше ли?
Усмихнах се и усмивката ми не беше особено мила. Усещах ъгълчетата на устните ми да се извиват нагоре в доста мрачно задоволство.
— Надявам се, че малката кучка се облива в студена пот през цялото време.
— Така е — съгласи се спътникът ми съвсем тихо.
Погледнах го, след това бързо върнах поглед на пътя. Май не одобряваше, че плаша Моника. Разбира се, проблемът си беше негов. Лично аз бях доста доволна от резултата.
Приближавахме завоя за Речния квартал. Филип още не беше отговорил на въпроса ми. Всъщност извънредно сръчно го бе избегнал.
— Разкажи ми за хапка-партитата, Филип!
— Наистина ли си заплашила Моника, че ще й извадиш сърцето?
— Да. Ще ми разказваш ли за партитата или не?
— Наистина ли ще го направиш? Да й извадиш сърцето, имам предвид?
— Отговори на въпроса ми и аз ще отговоря на твоя… — завих и колата стъпи на тесните павирани улички на Речния квартал. Още две пресечки и щяхме да стигнем до „Престъпни удоволствия“.
— Казах ти какви са партитата. Спрях да ходя през последните няколко месеца.
Пак го погледнах. Искаше ми се да питам защо. Така и направих.
— И защо?
— По дяволите, задаваш много лични въпроси, знаеш ли?
— Нямах намерение да е лично…
Мислех, че няма да ми отговори, но той го направи.
— Писна ми да ме подмятат насам-натам. Не исках да свърша като Ребека или по-зле.
Прииска ми се да попитам какво е по-зле от това, но подминах темата. Опитвам се да не бъда жестока, просто съм настоятелна. Има дни, когато разликата е твърде минимална, дявол го взел.
— Ако откриеш, че всички пострадали вампири са ходили на хапка-парти, обади ми се.
— И тогава какво? — поинтересува се Филип.
— Ще се наложи да ида и аз…
Паркирах пред „Престъпни удоволствия“. Неоновата табелка не светеше — смътен призрак на нощната си същност. Заведението изглеждаше затворено.
— Не искаш да ходиш на такова парти, Анита.
— Опитвам се да разкрия престъпление, Филип! Ако не успея, приятелката ми ще умре. А и не храня илюзии какво ще направи господарката с мен, ако се проваля. Бързата смърт ще е най-доброто, на което мога да се надявам.
Той потръпна.
— Аха, така си в… — разкопча колана си и разтри раменете си с длани, сякаш му беше студено.
— Така и не отговори на въпроса ми за Моника.
— А ти така и не ми разказа за партитата.
Филип погледна надолу към коленете си.
— Тази вечер ще има. Ако се налага да ходиш, ще те заведа… — той се обърна към мен, все още разтривайки лакти. — Партитата винаги са на различни места. Когато разбера къде е, как да се свържа с теб?
— Остави съобщение на телефонния секретар, ето номера вкъщи — извадих от чантата си визитка и написах на гърба домашния си телефон.
Филип взе джинсовото си яке от задната седалка и натъпка картичката в джоба. Отвори вратата и горещината нахлу в прохладната, климатизирана кола като дъх на дракон.
Танцьорът се наведе в колата, облегнал едната си ръка на покрива и другата на вратата:
— А сега отговори на въпроса ми. Наистина ли ще извадиш сърцето на Моника, за да не може да се върне като вампир?
Взрях се в чернотата на слънчевите му очила и отговорих:
— Да.
— Напомни ми никога да не те ядосвам! — той си пое дълбоко дъх. — Тази вечер трябва да носиш нещо, което да разкрива белезите ти. Купи си, ако нямаш! — поколеба се и после попита: — Толкова ли си добра като приятел, колкото и като враг?
И аз си поех дълбоко въздух и издишах. Какво да кажа?
— Не ме искаш, за враг, Филип, повярвай ми! Много по-добра съм като приятел.
— Аха, обзалагам се… — той затвори вратата и се приближи до входа на клуба. Почука и няколко секунди по-късно му отвориха. Мернах блед силует зад вратата. Нямаше как да е вампир, нали? Вратата се затвори, преди да успея да го разгледам. Вампирите не могат да излизат на дневна светлина. Това е закон. Но до снощи не знаех, че могат и да летят. Толкова по въпроса за моите познания.
Който и да беше онзи, той оглеждаше Филип. Потеглих полека. Защо го бяха пратили в най-бляскавия му флиртаджийски вид? Дали са го натирили да ме очарова? Или беше единственият човек, който можеха да докарат без предизвестие? Единственият дневен член на малкия им клуб. Като изключим Моника. А точно сега не й бях особена привърженичка. Колко мило от моя страна.
Не мисля, че Филип лъжеше за хапка-партитата, но какво знаех за него самия? Стриптийзьор в „Престъпни удоволствия“, което не е точно препоръка за човека. Беше и вампоман — от хубаво по-хубаво. Дали цялата тази болка беше преструвка? Дали ме подмамваше нанякъде, точно както Моника преди това?
Не знаех. А трябваше да науча. Имаше едно място, където можех да ида, за да получа отговорите. Единственото в Квартала, където всъщност съм добре дошла. „При Мъртвеца Дейв“ е приятен бар, където сервират отлични хамбургери. Собственикът е бивше ченге, изритано от полицията, защото умряло. Боже, каква придирчивост! Дейв обичаше да помага, но се ядосваше от суеверието на бившите си съратници. Така че говореше пред мен. А аз говорех с полицията. Сделката беше доста шантава, но така Дейв можеше да се сърди на ченгетата и въпреки това да им помага.
А така аз станах направо безценна за полицията. Тъй като бях на договор, това пък радваше Бърт до възбог.
Понеже беше ден, Мъртвеца Дейв лежеше проснат в ковчега си, но Лутър щеше да е на бара. Той е дневният мениджър и барман. Един от малкото хора в Квартала, които нямат много общо с вампирите, като изключим факта, че работят за такива. Животът никога не е съвършен.
Дори успях да намеря къде да паркирам недалеч от „При Дейв“. През деня паркирането в Квартала е лесна работа. Когато районът беше собственост на хората, на практика през уикенда не можеше да се намери място, денем или нощем. Ето една положителна черта на новите вампирски закони. Това — и туризмът.
Сейнт Луис е истинска съкровищница за зяпачите на вампири. Единственият по-добър град е Ню Йорк, но при нас престъпността е по-ниска. В Ню Йорк има една банда, изцяло преминала към вампиризма. Разпространили са се и в Лос Анджелес и се опитаха да дойдат и насам. Полицията намери първите наборници накълцани на парченца колкото залък.
Вампирското ни общество се гордее с модния си блясък. Вампирската банда означаваше лош имидж, тъй че те се погрижиха за нея. Харесва ми ефикасността, но бих предпочела да постъпят по друг начин. Седмици наред имах кошмари за стени, които кървят и за разчленени тела, които пълзят по пода сам-самички. Така и не намерихме главите.

22

„При Мъртвеца Дейв“ е целият в тъмни стъкла и бляскави реклами на бира. Нощем предната витрина прилича на творение на модерното изкуство, включващо имената на различни марки. На дневна светлина всичко е приглушено. Баровете са малко като вампирите — влизат в добра форма едва след здрач. През деня излъчват умора и потиснатост.
Климатикът духаше като за световно, досущ като във вътрешност на фризер. След топящата кожата жега отвън, струята идваше почти като физически удар. Постоях на прага и изчаках очите ми да свикнат със сумрака вътре. Защо всички барове са толкова тъмни, дявол го взел — същински пещери, потайни убежища? Когато и да влезеш, винаги миришеше на застоял цигарен дим, сякаш с годините се е наслоил по тапицериите — един вид смрадлив призрак.
Двама души в делови костюми се бяха настанили в най-отдалеченото от вратата сепаре. Хранеха се и бяха разгърнали на масата жълтеникави папки. На работа в събота. Точно като мен, в интерес на истината… или не точно като мен. Обзалагам се, че никой не е заплашвал да им разкъса гърлата. Разбира се, може и да грешах, но се съмнявах. Обзалагах се, че най-лошото, постигнало ги тази седмица, беше липсата на сигурност в работата. Ах, добрите стари дни.
На столчетата на бара се беше сгънал някакъв тип, който смучеше нещо от висока чаша. Лицето му вече бе увиснало, а движенията — много бавни и прецизни, сякаш се боеше да не разлее нещо. Пиян в един и половина следобед — лошо за него. Но не ми влизаше в работата. Не можеш да спасиш света. Всъщност има дни, когато не съм способна да спася абсолютно никого. Всеки трябва първо да спасява себе си и после да търси на кого да помогне. Открила съм обаче, че тази философия не действа по време на престрелка и бой с ножове. Като изключим тези случаи, е напълно приложима.
Лутър лъскаше чаши с много чиста бяла кърпа. Вдигна глава, когато се настаних на едно от високите столчета. Кимна ми с увиснала от дебелите му устни цигара. Лутър е огромен, даже не — дебел. Няма по-добро определение, само че тлъстините му са твърди като камък, почти като мускули. Кокалчетата на ръцете му са грамадни, а самите длани са колкото лицето ми. Разбира се, аз имам малко лице. Той пък е много тъмен чернокож — кажи-речи пурпурночерен, като махагон. Кремавото бяло на очите му е пожълтяло от твърде много цигарен дим. Не помня да съм виждала някога Лутър без цигара, увиснала между устните. Ей го на — с наднормено тегло, пали раковите пръчки една от друга и сивото в косата му намеква, че минава петдесетте, а никога не се разболява. Добра генетика, предполагам.
— Какво ще искаш, Анита? — гласът му подхождаше на тялото — дълбок и тътнещ.
— Обичайното.
Той ми наля чашка портокалов сок. Витамини. Преструваме се, че е „Скрюдрайвър“*, тъй че обетът ми за трезвеност да не донесе лошо име на бара. Кой ще иска да се напива, ако в тълпата има трезвеници? А и защо, да му се не види, бих продължила да ходя в бара, ако не да пия?
[* Коктейл от водка и портокалов сок — Бел. пр.]
Отпих от фалшивия си коктейл и казах:
— Трябва ми малко информация.
— Вече се сетих. К’ва точно?
— Трябват ми сведения за мъж на име Филип, танцува в „Престъпни удоволствия“.
Едната дебела вежда подскочи.
— Вампир?
Поклатих глава.
— Вампоман.
Лутър си дръпна здраво от цигарата, крайчето пламна като жарава. Любезно издуха огромния облак дим встрани от мен.
— К’во искаш да знаеш за него?
— Може ли да му се довери човек?
За секунда барманът ме зяпна, после се ухили:
— Да му се довери ли? Божке, Анита, той е „вързан“. Няма значение на какво точно — наркотици, пиячка, секс, вампири… все тая. Никой нарко не е достоен за доверие, добре го знаеш!
Кимнах. Знаех го, но какво да направя?
— Налага се да му се доверя, Лутър. Имам само него.
— По дяволите, момиче, движиш се в лоши кръгове.
Усмихнах се. Лутър е единственият, който ме нарича „момиче“. За него всички жени са „момиче“, а мъжете — „друже“.
— Трябва да знам, ако сте чували нещо особено лошо за него — уточних.
— В какво си се напъхала? — поинтересува се той.
— Не мога да ти кажа. Ако можех, щях да споделя, или поне ако мислех, че ще има полза.
Той ме позяпа още малко, цигарата ръсеше пепел на тезгяха. Забърса я отсъстващо с чистата си бяла кърпа.
— Добре, Анита, спечелила си си правото да откажеш този път, но следващия по-добре да споделиш едно-друго!
Усмихнах се:
— Имаш честната ми дума!
Той само поклати глава и извади нова цигара от пакета, който винаги държи под бара. Дръпна си за последно от почти догорелия фас, след това напъха новия между устните си. Допря бляскавото оранжево въгленче на старата цигара срещу девственото бяло връхче и всмукна въздух. Хартията и тютюнът прихванаха, блеснаха в оранжево-червено и той метна старата цигара във вече почти пълния пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшено мече.
— Знам, че в клуба имат танцьор, който е хапка. Той върти партитата и е наистина популярен сред определен вид вампири… — Лутър сви рамене — масивно движение, сякаш се бяха разхълцали планини. — Не съм чувал мръсотии за него, освен че е „вързан“, и че върти кръга. По дяволите, Анита, и това е достатъчно кофти. Звучи ми като човек, от който е добре да се стои по-надалеч.
— Щях, ако можех… — беше мой ред да свия рамене. — Но не си чувал нищо друго за него?
Той се замисли за момент, посмуквайки новата си цигара.
— Не, нито дума. Не е голям играч в района. Професионална жертва е. Тук долу повече се говори за хищниците, не за овцете! — Лутър се намръщи. — Я чакай малко. Хрумна ми една идея! — Той се замисли много дълбоко за минута-две и после се усмихна широко: — Аха, сетих се една новина за хищник. Вамп, който се нарича Валънтайн и носи маска. Хвали се, че оправил Филипчо за първи път.
— Тъй значи… — проточих.
— Не първия път като хапка, момиче, а най-първия път. Валънтайн твърди, че му е скочил, когато хлапето било малко и му сторил добро. Твърди, че на Филипчо толкова му харесало, че това е причината да е вързан сега.
— Мили Боже! — спомних си кошмарите, реалността и Валънтайн. Какво ли е да си малък, когато ти се случи? Какво би причинило нещо такова на мен?
— Познаваш ли Валънтайн? — поинтересува се Лутър.
Кимнах:
— Аха. Да е казвал на колко точно е бил Филип по времето на атаката?
Барманът поклати глава:
— Не, но се говори, че за него и дванадесетгодишните са твърде стари, освен, ако не става дума за отмъщение. Той наистина много си пада по отмъщенията. Говори се, че ако господарят не го държи за каишката, ще е ужасно опасен.
— Можеш да си заложиш сладкия задник, че е опасен!
— Познаваш го? — не беше точно въпрос.
Погледнах Лутър изпитателно:
— Трябва да знам къде спи Валънтайн през деня!
— Това вече са две сведения за голо нищо. Не ми харесва.
— Той носи маска, защото го полях със светена вода преди около две години. До снощи мислех, че е мъртъв, а и той е мислел същото за мен. Ако може, ще ме убие.
— Ужасно си трудна за убиване, Анита!
— За всяко нещо си има първи път, Лутър, а в случая и един стига.
— Чувал съм поговорката… — той започна да лъска вече чистите чаши. — Не знам. Ако се заговори, че ти издаваме дневните спални, може да стане зле. Нищо чудно да изгорят това място, докато сме още вътре.
— Прав си. Нямам право да питам такова нещо…, но си седях там на високото столче, зяпах го и чаках да ми даде онова, което ми трябва. Рискувай живота си за мен, стари друже, и аз ще сторя същото за теб.
Да-а, бе.
— Ако се закълнеш, че няма да използваш информацията, за да го убиеш, ще ти кажа — реши Лутър.
— Тази клетва ще е лъжа.
— Имаш ли разрешително за убийството му? — поинтересува се той.
— Не е активно, но мога да получа.
— Ще изчакаш ли да го вземеш?
— Не е законно да се убиват вампири без съдебна заповед за екзекуция — заявих.
Лутър ме стрелна с поглед:
— Това не беше въпрос. Ще скочиш ли на спусъка, за да се увериш, че няма да изтървеш жертвата?
— Може и тъй да стане.
Той поклати глава.
— Някой ден ще влезеш в затвора, момиче. Убийството е сериозна работа.
Свих рамене.
— Определено е по-добре, отколкото да ти разкъсат гърлото.
Той примигна и изхъмка. Май не знаеше какво да каже, тъй че продължи да лъска бляскавата чаша отново и отново. Лапите му бяха огромни.
— Ще трябва да питам Дейв. Ако той каже, че става, ще получиш сведението.
Довърших си портокаловия сок и платих — наблегнах на бакшиша, за да поддържам лодката на вода. Дейв никога не би признал, че ми е помогнал — заради връзката ми с полицията, — така че се налага парична размяна, макар и дори да не се доближава до реалната стойност на информацията.
— Благодаря, Лутър!
— На улицата се говори, че снощи си видяла господарката. Истина ли е?
— Преди или след събитието си научил за това? — поинтересувах се.
Стори ми се, че го засегнах.
— Анита, щях да ти кажа, ако знаех — гратис.
Кимнах.
— Извинявай, Лутър, просто изкарах няколко лоши нощи.
— Обзалагам се. Значи слухът е истина?
Какво можех да кажа? Да отрека? Май доста хора знаеха. Предполагам, че на мъртвите не може да им се има доверие дори да пазят тайна.
— Може би… — все едно бях казала „да“, щом не казвам „не“.
Лутър е запознат с играта. Кимна.
— И какво искаха от теб?
— Не мога да ти кажа.

— Хмм… уф. Добре, Анита, бъди дяволски внимателна! Ако ти потрябва малко помощ, ако има на кого да се довериш…
Доверие? Не става дума за липса на доверие.
— Може би има само два начина да се измъкна от тази каша, Лутър! Аз лично избирам смъртта. Бърза смърт би било най-добре, но се съмнявам, че ще ми падне такава възможност, ако нещата се вкиснат. Кой приятел по-точно да накисна заедно с мен?
Взираше се в мен. Лицето му бе обло, тъмно…
— Нямам отговори, момиче. Ще ми се да имах.
— На мен също.
Телефонът звънна. Лутър вдигна. Погледна ме и помъкна апарата на дългия му кабел. Каза:
— За теб е.
Притиснах слушалката към бузата си:
— Да?
— Рони е! — гласът й бе натежал от възбуда, като дете на Коледа.
Стомахът ми се сви.
— Научи ли нещо?
— Из „Хора срещу вампирите“ се носи слух. Пратили са Ескадрон на смъртта, който да изтрие всички вампири от лицето на земята.
— Имаш ли доказателства или свидетели?
— Не още.
Въздъхнах, преди да успея да се спра.
— Стига, Анита, това е добра новина!
Прикрих слушалката с длан и прошепнах:
— Не мога да занеса на господарката слух за ХСВ. Вампирите ще ги изколят. Сума ти невинни ще умрат, а дори няма да сме сигурни, че зад убийствата стоят те.
— Добре де, добре! — обади се Рони. — До утре ще намеря нещо по-съществено, обещавам. С подкуп или заплахи, но ще се добера до информацията.
— Благодаря, Рони!
— Че за какво са приятелите? Освен това Бърт ще трябва да плати за извънредната работа и подкупите. Направо обожавам онази болезнена гримаса, когато му се налага да се раздели с пари!
Ухилих се срещу телефона:
— И аз!
— Какво ще правиш тази вечер?
— Ще ходя на купон.
— Какво?!
Обясних колкото се може по-кратко. След дълго мълчание тя каза:
— Това е много извратено!
Съгласих се с нея.
— Ти продължавай да бачкаш от твоята страна, аз пък ще пробвам от тази. Може да се срещнем по средата.
— Би било добре, ако стане… — прозвуча ми напрегнато, дори гневно.
— Какво има?
— Ще ходиш без подкрепление, нали? — попита Рони.
— И ти си сама — напомних й.
— Да, но не съм обкръжена от вампири и хапчиците им.
— Ако си в щаба на ХСВ, това е спорен въпрос.
— Не се дръж покровителствено. Знаеш какво имам предвид.
— Да, Рони, знам какво имаш предвид. Ти си единствената ми приятелка, която може да се оправя сама… свих рамене, осъзнах, че не може да ме види и обясних: Всички останали са като Кетрин — овце сред вълците, и ти го знаеш!
— Ами друг някой съживител?
— Кой? Джеймисън смята вампирите за готини. Бърт е як в приказките, но не подлага на опасност сладкия си бял задник. Чарлз е достатъчно добър труповдигач, но е претенциозен, а и има четиригодишно хлапе. Мани вече не ходи на лов за вампири. Изкара четири месеца в болницата, за да го сглобят наново след последния път.
— Ако си спомням правилно, и ти си била в болница — обади се Рони.
— Счупена ръка и разбита ключица са най-лошите ми травми. Мани за малко да умре. Освен това си има жена и четири деца.
Мани беше съживителят, който ме обучи. Научи ме как да вдигам мъртвите и как да убивам вампирите. Макар че, честно казано, отдавна съм го надминала в майсторлъка. Той беше традиционалист, човек на кола и чесъна. Носеше пистолет, но за всеки случай, не като основно оръжие. Ако съвременната технология ми позволява да сваля вампира от разстояние, вместо да го хващам през кръста и да го набивам на кол, защо пък да не се възползвам?
Преди две години Росита, съпругата на Мани, дойде при мен и ме помоли да не застрашавам повече съпруга й. Петдесет и две е сериозна възраст за лов на вампири, каза тя. Какво ще стане с нея и децата? Кой знае защо, аз отнасях цялата вина — като майка, чието любимо дете е напуснало правия път под ръководството на съседските хулиганчета. Тя ме накара да се закълна пред Бога, че никога повече няма да моля Мани да се присъедини към мен на лов. Ако не се беше разплакала, щях да удържа фронта и да откажа. Но сълзите са ужасно нечестно оръжие в боя. Щом човек се разреве, вече не може да се говори с него. Внезапно просто ти се приисква да спре да плаче, да спре да те наранява и да те кара да се чувстваш като най-голямата помийна яма на света. Всичко само за да спрат сълзите!
Рони мълчеше от другата страна на телефонната линия. Накрая заяви:
— Добре, но бъди внимателна!
— Внимателна като девица в сватбената нощ, обещавам!
Тя се засмя:
— Непоправима си!
— Всички ми го казват.
— Пази си гърба!
— Ти също!
— Непременно! — тя затвори. Слушалката избръмча на умряло в ръцете ми.
— Добри новини? — попита Лутър.
— Аха.
„Хора срещу вампирите“ си наели отряд убийци. Може би. Но „може би“ беше по-добре от онова, с което разполагах преди. Вижте сега, нямам нищо в ръкавите, нищо в джобовете, нямам и представа какво по дяволите правя… Просто се мотая наоколо и се опитвам да намеря следата на убиец, който е повалил двама вампири-повелители. Ако бях на правилната следа, скоро щях да привлека внимание. Което значеше, че някой можеше да се опита да ме убие. Няма ли да е забавно?
Нуждаех се от дрехи, които да показват вампирските ми белези и същевременно да мога да скрия оръжие. Комбинацията не беше лесна.
Наложи се да прекарам следобеда по магазините. Мразя да пазарувам. Смятам това за една от многото необходими злини в живота, като брюкселското зеле и обувките на висок ток. Разбира се, определено се нарежда след това вампири да заплашват живота ми. Но почакайте — можем да идем на пазар сега и вечерта да ни заплашват вампири. Идеалният начин да изкарате събота вечер!

23

Събрах всичките малки торбички в една голяма, за да ми остане свободна ръка за пистолета. Направо е изумително каква хубава мишена става човек, ако жонглира с два комплекта пазарски чанти. Първо трябва да хвърлиш торбите — тоест, хвърляш ги, ако някоя дръжка не се оплете в китката ти — и посягаш към пистолета, вадиш, целиш се, стреляш… По времето, когато се справиш с тази задача, лошият тип те е гръмнал два пъти и си заминава, свирукайки през зъби „Дикси“.
Цял следобед се държах направо параноично, нащрек за всички около мен. Дали ме следяха? Онзи човек не ме ли гледаше прекалено дълго? А онази жена дали не носеше шалче на врата, за да крие следите от ухапвания?
Най-сетне излязох от магазина. Вратът и раменете ми вече бяха сковани от болезнен спазъм. Този следобед най-страшното нещо, което видях, бяха цените на дизайнерските облекла.
Когато се упътих към колата си, светът все още бе яркосин и просмукан от жегата. В търговския център е лесно да забравиш хода на времето. Там има климатик, температурата се контролира — отделен свят, където не те докосва нищо истинско. Дисниленд за пазарохолици.
Напъхах торбите си в багажника и погледах как небето притъмнява. Знам какъв е на вкус страхът — оловен балон, увиснал в ямата на вътрешностите ти. Спретнат, тих ужас.
Свих рамене, за да отпусна мускулите си. Повъртях глава, докато вратът ми изпука. Бях по-добре, но все още напрегната. Трябваше ми аспирин. Бях яла в търговския център — нещо, което почти никога не правя. Но щом подуших щандовете с храна, хукнах към тях, примряла от глад.
Пицата имаше вкус на тънък картон, намазан с имитация на доматена паста. Сиренето беше гумено и безвкусно. Мляс, мляс, търговска храна. Да си призная, обичам „Корн дог“ на пръчка и бисквитки „Мисис Фийлдс“.
Взех парче пица само със сирене, както го обичам, но и една с всичко. Мразя гъби и зелени чушки. На кренвиршите мястото им е в чинията за закуска, не върху цацата. Не знам какво ме притесни повече — че изобщо си поръчах такова чудо или че изядох половината, преди да осъзная какво правя. Нагъвах храна, каквато по принцип мразя. Защо? Още един въпрос без отговор. Защо това ме плашеше?
Съседката ми, госпожа Прингъл, разхождаше кучето си напред-назад по тревата пред блока ни. Паркирах и извадих претъпканата си торба от багажника.
Госпожа Прингъл минава шейсетте, висока е близо метър и осемдесет, и е заслабнала от годините. Избелелите й сини очи надничат бляскави и любопитни иззад сребърните рамки на очилата. Кучето й Кремчо е померански шпиц. Прилича на златно глухарче с котешки крачета.
Госпожа Прингъл ми махна — нямаше как да се измъкна. Усмихнах се и тръгнах към нея. Кремчо се разподскача по мен като че имаше пружинки в малките си лапички. Приличаше на играчка с батерии. Лаят му беше чест и настоятелен, много радостен.
Кремчо знае, че не го обичам, и в извратеното си кучешко мозъче си е наумил да ме спечели на своя страна. Или просто знае, че така ме дразни. Няма значение.
— Анита, ти лошо момиче, защо не ми каза, че си имаш момче? — попита госпожа Прингъл.
Намръщих се:
— Момче ли?
— Приятел — уточни тя.
Нямах ни най-малка представа за какво става дума.
— Какво искате да кажете?
— Мълчи си, щом предпочиташ, но когато една млада дама даде ключовете от апартамента си на мъж, това значи нещо!
Оловният балон в корема ми подскочи метър-два нагоре.
— Да не сте видели някой да влиза в апартамента ми днес? — постарах се много усърдно да запазя изражението и тона си нормални.
— Да, твоят приятен млад господин. Голям хубавец!
Щеше ми се да я попитам как е изглеждал, но ако човекът наистина ми беше гадже и имаше ключ за апартамента, щях да знам. Не можех да питам. Много хубав — дали е бил Филип? Но защо?
— Кога намина той?
— О, около два следобед. Тъкмо излизах да разходя Кремчо, когато се появи.
— Видяхте ли го да си тръгва?
Съседката ме зяпна леко втрещено:
— Не, Анита, нима не е трябвало да влиза в дома ти? Да не би да съм оставила някой крадец да се измъкне?
— Не… — успях да се усмихна и кажи-речи да се разсмея: — Просто не го очаквах днес, това е всичко. Ако видите някой да влиза в апартамента ми, нека си влиза. През следващите няколко дни ще наминават разни приятели.
Госпожа Прингъл присви очи и ръцете й с деликатни кости застинаха. Дори Кремчо седна в тревата, плевейки език срещу мен.
— Анита Блейк — заяви съседката и ми напомни, че е пенсионирана учителка, защото ме заговори с точно този тон: — В какво си се забъркала?
— Всъщност в нищо. Просто досега не съм давала ключовете си на мъж и съм малко неуверена… Всичко ми трепери! — постарах се да си придам най-добрия ококорено-невинен вид. Устоях на нуждата да оцъкля очи, но другото подейства.
Госпожа Прингъл скръсти ръце на корема си. Не мисля, че ми повярва.
— Ако си толкова притеснена от този млад господин, тогава той не е подходящият за теб. Ако беше, нямаше да ти стърже под лъжичката.
Усетих леко облекчение. Беше се хванала.
— Вероятно сте права. Благодаря за съвета. Може дори да го приема! — чувствах се толкова добре, че дори потупах Кремчо по рошавата малка главица.
Докато се отдалечавах, чух милата ми съседка да казва:
— А сега, Кремчо, върши си работата и да се качваме горе!
По всяка вероятност имах нашественик в апартамента за втори път в един и същи ден. Прекосих стихналия коридор и извадих пистолета си. Отвори се някаква врата. Излязоха мъж и две деца. Пъхнах оръжието и дланта си в пазарската торба, като се престорих, че търся нещо. Вслушах се в ехото от стъпките им надолу по стълбите.
Не можех просто да си стоя наготово с пистолета. Някой щеше да извика полиция. Всички се бяха прибрали от работа, похапваха вечеря, четяха вестника, играеха с децата… Америка от предградията бе нащрек и будна. Не може просто да вървиш през нея с изваден пистолет!
Реших да вдигна пазарската торба в лявата си ръка пред мен, докато оръжието и дясната ми ръка още са пъхнати вътре. Ако положението се влошеше, можех да стрелям през торбата. Подминах две врати след апартамента си и изкопах ключовете от чантата. Торбата оставих до стената и прехвърлих пистолета в лявата си ръка. Мога да стрелям и с нея — не така точно, но щеше да свърши работа. Държах оръжието успоредно на бедрото си и се надявах никой да не мине от неправилната страна на коридора и да го види. Коленичих до вратата, стиснала ключовете в дясната си ръка — тихо и този път без да дрънчат. Уча се бързо.
Изпънах пистолета пред себе си и пъхнах ключа. Ключалката щракна. Трепнах и изчаках за шум или нещо друго. Нищо. Прибрах връзката в джоба си и преместих пистолета обратно отдясно. Подавайки „на открито“ само китката и част от ръката, завъртях дръжката и бутнах силно.
Вратата се засили назад и се удари в стената, но от вътрешната страна не ме чакаше враг. Не последваха изстрели. Тишина.
Изпънала докрай ръката с пистолета, се свих до касата на вратата и огледах стаята, но срещу мен нямаше никого. Все още обърнатото към входа кресло този път беше празно. Щях да се почувствам направо облекчена да видя Едуард.
По стълбите в другия край на коридора отекнаха стъпки. Трябваше да взема решение. Посегнах назад с лявата си ръка и дръпнах пазарската торба, без да свалям очи от пистолета и жилището. Изпълзях вътре, тикайки торбата пред себе си. Все още присвита на входа, затворих вратата.
Нагревателят на аквариума изщрака, изсъска и аз подскочих. По гърба ми се стичаше пот. Смелата убийца на вампири! Само ако можеха да ме видят… Усещах апартамента празен. Тук нямаше никой друг освен мен, но за всеки случай претърсих килерите и под леглата. Играех си на Мръсния Хари като трясках врати и се прилепях до стените. Чувствах се като глупачка, но щях да изляза далеч по-голяма глупачка, ако се бях доверила на предчувствието, че апартаментът е празен и сгрешах.
На кухненската маса имаше автомат, заедно с две кутии амуниции. Под него беше пъхнат лист машинописна хартия. На него с черни, спретнати букви беше написано: „Анита, имаш двадесет и четири часа“.
Зяпнах бележката и я препрочетох. Едуард е бил тук. Дъхът ми секна най-малко за минута. Представях си как съседката си бърбори с него. Ако госпожа Прингъл не се бе хванала на лъжата му и бе показала страх, дали щеше да я убие?
Не знаех. Просто не знаех. Проклятие! Аз бях като чума. Всички около мен попадаха в опасност…, но какво можех да направя?
Когато се съмняваш, поеми си дълбоко дъх и продължавай нататък. Философия, с която съм живяла години наред. Всъщност съм чувала и по-страшни изказвания.
Бележката означаваше, че имам двадесет и четири часа, преди Едуард да дойде за местонахождението на дневната спалня на Николаос. Ако не му го дадях, трябваше да го убия. Може и да не успеех да се справя.
Бях казала на Рони, че сме професионалистки, но ако Едуард бе професионалист, аз ставах за аматьорка. Приятелката ми също.
Въздъхнах тежко-тежко. Трябваше да се обличам за купона. Просто нямаше време да се притеснявам за Едуард. Имах други проблеми тази вечер.
Телефонният ми секретар мигаше и го включих. Първо — гласът на Рони, разказваше ми онова, което вече бе споделила за ХСВ. Очевидно се беше обадила първо тук, преди да ме потърси в бара на Дейв. След това: „Анита, Филип е. Знам къде ще е партито. Вземи ме от «Престъпни удоволствия» в шест и половина. Чао.“
Машината изщрака, засъска и млъкна. Имах два часа да се облека и да стигна до там. Предостатъчно време. Средният ми рекорд за гримиране е петнадесет минути. Прическата отнема дори по-малко, защото само прокарвам четката през косата си. Presto, в представителен вид съм.
Не нося често грим и когато го правя, винаги имам чувството, че е твърде тъмен или пресилен. Но и винаги получавам комплименти от рода на „Защо не слагаш по-често сенки? Наистина подчертават очите ти!“, или любимото ми: „Изглеждаш толкова по-добре с грим!“. От всичко казано следва, че без грим си като кандидат за дом за стари моми.
Никога не използвам като част от грима фон дьо тен. Просто не мога да си представя как мацам нишесте по цялото си лице. Притежавам едно шишенце скъп лак за нокти, само че не за ръцете ми, а за чорапогащника. Ако обуя чорапогащник и не го скъсам, значи съм изкарала страхотен ден.
Стоях в спалнята, пред огледалото в цял ръст. Горната част на роклята се нанизваше през главата ми с една тънка презрамка. Гръб нямаше — връзваше се на кръста ми със сладка джувчица. Можех да мина и без джувката, но иначе роклята не беше лоша. Надолу преминаваше в черна пола — цяла, като на вечерна рокля, без цепки. Лепенките с телесен цвят по ръцете ми изобщо не си отиваха с дрехата. Е, какво да се прави. Полата беше обемна и се вихреше при всяко движение. И имаше джобове.
През тези джобове се стигаше до две набедрени кании, пълни със сребърни ножове. Само да пъхна ръка и съм въоръжена. Супер. Потта обаче е сложен проблем, когато носиш кания. Така и не успях да намеря начин да скрия пистолет по мен. Не ми пука колко пъти сте гледали по телевизията жени да носят пистолети в кобур от вътрешната страна на бедрото — на живо е ужасно неудобно. Вървиш като патица с мокра пелена.
Тоалетът се допълваше от чорапогащник и кадифени обувки на висок ток. Оръжията и обувките си бяха мои — всичко друго купих днес.
Другият нов предмет беше сладка черна чантичка с тънка дръжчица, която да провеся на рамо, оставяйки ръцете си свободни. Пъхнах в нея по-малкия пистолет файърстара. Знам, знам, докато изровя оръжието от дълбините на чантата, лошите типове вече ще пируват с плътта ми, но е по-добре, отколкото изобщо да нямаш тапешник.
Надянах си кръста и ми се стори, че среброто подхожда на черната горница. За нещастие се съмнявах, че вампирите ще ме пуснат на партито, помъкнала благословено разпятие. Е, добре де. Ще го оставя в колата заедно с автомата и амунициите.
Едуард мило бе приготвил до масата и кутия. Приех, че е донесъл оръжието в нея. Какво ли е казал на госпожа Прингъл, може би, че ми носи подарък?
В бележката ми бе отпуснал „двадесет и четири часа“, но от кога се брояха? Дали щеше да дойде тук призори — рано-рано — да измъкне информацията от мен с мъчения? He-е, Едуард не ми прилича на рано пиле. Бях в безопасност до късния следобед. Вероятно.

24

Намъкнах се в забранената за паркиране зона пред „Престъпни удоволствия“. Филип се облягаше на сградата, отпуснал ръце край хълбоците си. Носеше черни кожени панталони. Коленете ми омекнаха при самата мисъл за кожа в тази жега. Ризата му беше черна, мрежеста, така че да демонстрира и белезите, и тена му. Не знам дали от кожата или от мрежата, но ми хрумна определението „евтин“. Сякаш беше преминал някаква невидима граница — от флиртаджията към уличника.
Опитах се да си го представя на дванадесет. Не стана. Каквото и да му бяха сторили, ето го, какъвто си беше сега, и с това трябваше да се оправям. Не бях психиатър, който може да си позволи да изпитва жал към бедния човечец. Жалостта е емоция, чрез която лесно те убиват. Единственото по-опасно нещо е сляпата омраза, и, може би, любовта.
Филип се отблъсна от стената и тръгна към колата. Отключих му вратата и той се намести вътре. Миришеше на кожа, скъп одеколон и съвсем слабо на пот.
Потеглихме.
— Доста агресивно костюмче, Филип!
Той се обърна и ме изгледа с безизразно лице и скрити зад слънчевите очила очи — същите бе носил и преди.
Намести се на седалката, подви единия си крак и го облегна на вратата, а другия опъна, подпирайки коляното на таблото.
— Тръгни по Седемдесета западна… — говореше сурово, почти дрезгаво.
Настъпи онзи миг, в който жената остава насаме с мъж и двамата го осъзнават. Двамина насаме — това винаги крие разни възможности. Изпитваш почти болезненото усещане за присъствието на другия. Може да последва притеснение, секс или страх — зависи от мъжа и ситуацията.
Е, ние нямаше да правим секс — можете да се обзаложите. Погледнах Филип и той още бе извърнат към мен, с леко разтворени устни. Беше свалил слънчевите очила. Очите му бяха искрящо-кафяви и много близки. Какво, по дяволите, ставаше?
Намирахме се на магистралата и набирахме скорост. Съсредоточих се върху колите около мен и шофирането, опитвайки се да не забелязвам спътника си. Но усещах тежестта на погледа му върху кожата си. Беше почти топъл.
Филип започна да се плъзга по седалката към мен. Внезапно твърде остро долових звуците на търкаща се в тапицерията кожа. Топъл, животински звук. Той преметна ръка през раменете ми и гърдите му се опряха в мен.
— Какво си мислиш, че правиш, Филип?!
— Какво има? — той дъхна върху шията ми. — Това не е ли достатъчно агресивно за теб?
Засмях се, не можах да се сдържа. Той се вцепени.
— Не исках да те обидя, Филип! Просто не си представях мрежеста ризка и кожа за тази вечер!
Той остана твърде близо до мен, притискаше ме, беше топъл, но гласът му все още бе странен и груб:
— Какво ти харесва тогава?
Погледнах го, но той се намираше твърде близо. Внезапно се оказа, че се взирам в очите му от два пръста разстояние. Близостта му премина през мен като електрически ток. Отново се извърнах към пътя.
— Върни се в твоята половина от колата, Филип!
— Какво ти подклажда — прошепна той в ухото ми — страстите?
Стигаше ми толкова.
— На колко години си бил, когато Валънтайн те е нападнал за първи път?
Той целият подскочи и трескаво се дръпна надалеч.
— Проклета да си! — каза го съвсем сериозно.
— Ще сключим сделка, Филип! Няма нужда да отговаряш на моите въпроси, а аз няма да отговарям на твоите!
Когато заговори, гласът му бе задавен и накъсан:
— Кога си срещала Валънтайн? Ще бъде ли тук тази вечер? Те ми обещаха, че няма да е там! — В гласа му се долавяше ясна следа от паника. Досега не бях попадала на такъв внезапен пристъп на ужас.
Не исках да виждам Филип уплашен. Нищо чудно да започна да го съжалявам, а не можех да си го позволя. Анита Блейк, по-корава от камък, самоуверена, незасегната от плачещи мъже… Да-а, бе!
— Не съм говорила с Валънтайн за теб, Филип, кълна се!
— Тогава как… — той млъкна и аз го погледнах.
Отново си беше сложил очилата. Под тъмните стъкла лицето му беше много напрегнато и неподвижно. Крехко. Донякъде като съсипана картина.
Не можах да го понеса.
— Как открих какво ти е причинил ли?
Той кимна.
— Платих, за да поровя около теб. И изскочи това. Трябваше да знам дали мога да ти имам доверие.
— И можеш ли?
— Все още не знам — признах.
Той дълбоко си пое дъх няколко пъти. Първите две вдишвания — треперливо, но с всяко следващо ставаше малко по-спокоен, докато накрая се взе в ръце, поне за момента. Сетих се за Ребека Майлс и малките й, изсъхнали като от глад длани.
— Може да ми се довериш, Анита. Няма да те предам. Няма! — Звучеше ми като изгубено малко момченце, чиито илюзии до една са били разбити.
Не можех да изпотъпча този гласец на изгубено дете. Но знаех, а и той знаеше, че ще стори всичко, което вампирите поискат — всичко, включително и да ме предаде. Над магистралата се издигаше мост — висока дантела от сив метал. Дървета обграждаха пътя и от двете страни. Лятното небе беше светло, воднистосинъо, избелено от жегата и яркото слънце. Колата изтътна по моста и Мисури се разпростря от двете ни страни. Над бурната река човек сякаш можеше да види чак до края на света. Един гълъб прелетя над моста и кацна при може би дузина други, които гукаха и се кокошинеха на перилата.
Със собствените си очи съм виждала чайки над реката, но никога не можеш да ги мернеш около моста само гълъби. Може би чайките не обичат коли?
— Къде отиваме, Филип?
— Какво?
Искаше ми се да попитам „Много сложен ли е въпросът за теб?“, но се сдържах. Щеше да прозвучи като подигравка.
— Прекосихме реката. Накъде сме тръгнали?
— Слез по изхода Зумбел* и завий надясно.
[* Зумбел (Zumbhel) — е квартал в Сейнт Луис — Бел. пр.]
Направих както ми каза. Зумбел кривуличи надясно и те изплюва автоматично на лентата за завой. Постоях на светофара. Отляво има малка групичка магазини, след това комплекс блокове, после дървета — кажи-речи горичка, и притиснати към тях къщи. Следва частна клиника, а отвъд се шири доста голямо гробище. Винаги съм се питала какво ли си мислят хората от болницата, намираща се в съседство с гробището. Дали за тях не е зловещ намек? Или удобство, просто за всеки случай?
Гробището се е намирало тук далеч по-дълго от клиниката. Някои от камъните датират още от началото на деветнадесети век. Винаги съм се питала дали строителят на сградата не е бил садист, след като е сложил прозорци, зяпащи към покритите с надгробни плочи хълмове. Старостта е достатъчно напомняне какво следва после. Няма нужда от визуални намеци.
В Зумбел има и други неща, разбира се — магазин за видеокасети, бутик за детски дрешки, друг един за стъклописи, бензиностанции и голям жилищен комплекс, наименован „Сън Вали Лейк“. Всъщност тук наистина има езеро и е достатъчно голямо за ветроходство, ако внимаваш повечко.
Няколко пресечки по-нататък навлизаме в предградията. Къщи с малки дворчета се трупат между обграждащите пътя дървета. Има и хълм, който слиза стръмно надолу. Ограничението за скоростта е шейсет километра. Невъзможно е да спуснеш кола по хълма с тази скорост, ако не използваш спирачки. Дали в края на склона ще има полицай?
Ако ни спреше заедно с Филип в неговата сладка мрежеста ризка, целият в сладки белегчета, нямаше ли да стане подозрителен? И къде точно отивате, госпожице? Съжалявам, полицай, има едно нелегално парти, на което трябва да ида, а закъсняваме. Използвах спирачките при слизането по хълма. Разбира се, че нямаше полицай. Ако обаче карах с превишена скорост, щеше да е там. Законите на Мърфи са единствените, които важат в живота ми през повечето време.
— Онази голяма къща отляво. Просто мини по алеята — обади се Филип.
Къщата беше от тъмночервени тухли, на два или може би три етажа, с много прозорци и поне две веранди. Викторианска Америка все още съществува. Дворът беше достатъчно голям да побере частна горичка от високи, стари дървета. Прекомерно избуялата тревата придаваше на имота дъх на запустялост. Алеята беше чакълена и се виеше между дърветата към съвременен гараж, почти успешно построен така, че да подхожда на къщата.
Отвън имаше само две коли. Възможно е в гаража да се криеха още, но нямаше как да надникна вътре.
— Не напускай гостната с друг, освен с мен. Ако го сториш, няма да мога да ти помогна — заяви Филип.
— Как да ми помогнеш? — поинтересувах се.
— Ето какво ни е прикритието. Ти си причината да пропусна толкова много срещи. Намекнах тук-там, че не само сме любовници, но и съм… — той разпери широко ръце в търсене на подходящата дума: — Ами, дресирам те, докато не почувствам, че си готова за купон.
— Дресираш ли ме? — изгасих двигателя и тишината се настани помежду ни.
Той се взираше в мен. Дори и зад очилата долавях тежестта на погледа му. Кожата на раменете ми настръхна.
— Ти си неуверен оцелял от истинско нападение — не „хапка“, нито вампоман, но съм те уговорил да дойдеш на парти. Това е историята.
— Правил ли си някога такова нещо наистина? — попитах.
— Имаш предвид да им дам някого ли?
— Да.
Той изсумтя носово:
— Нямаш високо мнение за мен, нали?
Какво се предполагаше да отговоря — че нямам ли?
— Ако сме любовници, това значи да се преструваме на такива цяла вечер.
Филип се-усмихна. Тази усмивка беше друга — предвкусваща.
— Копеле такова!
Той сви рамене и ги размърда, сякаш мускулите му бяха схванати.
— Нямам намерение да те мятам на пода и да те насилвам, ако от това се опасяваш!
— Знаех си, че няма да правиш така тази вечер! — радвах се, че той не беше осведомен за оръжията ми. Може и да успеех да го изненадам с тях.
Той се намръщи.
— Следвай ме. Ако се почувстваш неудобно от нещо, което правя, ще го обсъдим! — усмихна се ослепително, равните му зъби белееха на фона на тена.
— Никакви дискусии. Просто спираме!
Той сви рамене.
— Така може да провалиш прикритието и да ни убият!
Колата започваше да се загрява. По лицето му се стичаха вадички пот. Отворих вратата от моята страна и излязох. Жегата ми прилепна като втора кожа. Цикадите стържеха — висока, бръмчаща песен далеч високо в дърветата. Цикади и горещина — ах, лято!
Филип заобиколи колата. Чакълът хрущеше под ботушите му.
— Може би ще искаш да оставиш кръста в колата? — предположи.
Бях предвидила такъв развой, но не ми хареса. Сложих разпятието в жабката, като пропълзях над седалката, за да го сторя. Когато затворих вратата, докоснах шията си с длан. Носех верижката непрекъснато и ми се струваше странно, когато я свалях.
Филии протегна ръка и след миг я хванах. Шепата му беше пълна с горещина и леко влажна в средата.
Задната врата бе засенчена от бяла решетъчна арка. Отстрани растяха поветици. Големи като дланта ми цветове пръскаха пурпур през тройно-филтрираните лъчи. В сенките на входа, скрита от погледите на съседите и преминаващите коли, стоеше една жена. Носеше странни черни чорапи, поддържани от жартиери. По-голямата част от тялото й бе открита, бледа под сутиена и подходящите гащета, и двете в пурпурночервено. Носеше и десетсантиметрови токчета, от които краката й изглеждаха дълги и слаби.
— Явно съм прекомерно облечена — прошепнах на Филип.
— Може би не задълго! — прошушна той в ухото ми.
— Не си залагай живота на това!
Взирах се в него, докато го казвах и следях как объркано сгърчва лице. Не продължи дълго. Усмивката се върна — леко повдигнати ъгълчета на устните. Сигурно змията се е усмихвала така на Ева. Виж, приготвила съм ти хубава, лъскава ябълка. Искаш ли бонбонче, момиченце?
Каквото и да смяташе, че продава Филип, аз нямах намерение да купувам. Той ме прегърна през кръста, прокарвайки ръка по протежение на белезите на рамото ми и лекичко забивайки пръсти в ръбовете им. Изпъшка тихичко. Исусе, в какво ли се бях забъркала?
Жената ми се усмихваше, но големите й кафяви очи бяха втренчени в ръката на Филип, която си играеше с белега ми. Стрелна език и облиза устни. Видях гърдите й да се надигат.
— Добре дошла в дома ми, казал паякът на мухата.
— Какво каза? — попита Филип.
Поклатих глава. Той вероятно и бездруго не знаеше поемата, а и не помнех как точно свършва. Не си спомнях дали мухата се е измъкнала. Стомахът ми бе на топка. Подскочих, когато ръката на моя спътник се плъзна по голия ми гръб.
Жената се засмя — високо и може би малко подпийнало. Прошепнах репликата на мухата, докато се изкачвах по стъпалата:
— О, не, не, напразно ще ме молиш, защото който изкачи тез вити стълби, той нивгаш надолу не слиза.
Нивгаш надолу не слиза. Доста лош подтекст.