`Анита Блейк, ловецът на вампири ` - Лоръл К. Хамилтън /поредица/

25

Жената се притисна към стената, за да мога да мина, и затвори вратата зад нас. Имах чувството, че ще заключи, за да не можем и да избягаме, но тя не го стори. Смъкнах ръката на Филип от белезите си, така че той я уви около кръста ми и ме поведе по дълъг тесен коридор. Къщата беше прохладна, климатикът с мъркане се противопоставяше на жегата. Квадратна арка водеше към просторна стая.
Това беше гостна с всичко, което й се полага — диван, канапенце под прозореца, две кресла, увиснали през панорамния прозорец цветя, следобедни сенки, танцуващи по пода… Уютно. В средата на стаята стоеше мъж с чаша в ръка. Изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от „Кожа за всички“. По гърдите и ръцете му се кръстосваха кожени ленти — досущ холивудската представа за прекалено секси гладиатор.
Дължах на Филип извинение. Той се беше облякъл направо консервативно. Щастливата домакиня по пурпурно бельо влезе след нас и положи длан на рамото на спътника ми. Ноктите й бяха боядисани в тъмночервено, почти черно. Тя подраска по ръката му, оставяйки бледи червеникави следи.
Филип потръпна, а хватката му върху кръста ми се стегна. Това ли беше неговата идея за забавление? Надявах се, че не.
Откъм дивана се надигна висока негърка. Доста пищните й гърди напираха да изскочат от черен плетен сутиен. От него висеше червена пола с повече дупки, отколкото плат и при всяко движение се местеше, откривайки пред погледа тъмна плът. Обзаложих се със себе си, че под полата жената е гола.
По едната й китка и врата имаше розовати белези. Начинаеща „хапка“, нова и почти прясна. Повъртя се около нас, сякаш бяхме за продан и искаше добре да ни огледа. Докосна гърба ми, така че аз се отдръпнах от Филип и се обърнах към нея.
— Какъв е този белег на гърба ти? Не е от вампирско ухапване — гласът й беше нисък за жена, може би алт-тенор.
— Остро парче дърво беше забито в гърба ми от човешки слуга — не допълних, че парчето дърво е било всъщност един от коловете, донесени от мен самата, нито, че по-късно същата нощ убих човешкия слуга.
— Наричат ме Рошел — заяви жената.
— Анита.
Щастливата домакиня на свой ред се приближи до мен и прокара длан по ръката ми. Отдръпнах се, а пръстите й се плъзнаха по кожата ми. Ноктите й оставиха червени следи. Устоях на желанието да ги потрия. Нали бях корава като камък убийца на вампири — драскотините не ме притесняваха. Виж, погледът на жената определено ме притесни. Гледаше ме, сякаш се чудеше каква съм на вкус и за колко време се топя. Дотогава друга жена не ме беше поглеждала така. Не ми хареса особено.
— Аз съм Мадж. Това е съпругът ми Харви — каза тя и посочи господин Кожа, който се бе приближил и стоеше до Рошел. — Добре дошли в дома ни. Филип толкова ни е разказвал за теб, Анита!
Харви се опита да ми излезе в гръб, но аз отстъпих към дивана, тъй че да мога да съм с лице към него. Опитваха се да ме обкръжат като акули. Филип се взираше настоятелно в мен. Правилно — предполагаше се да се забавлявам, не да се държа, сякаш те всички страдат от заразна болест.
Кое беше по-малкото зло? Въпрос за шейсет и четири хиляди долара, ако мога така да се изразя. Мадж облиза устни — бавно и предизвикателно. Очите й подсказваха, че в главата й се въртят куп гнусни неща, свързани с мен и нея. По никакъв начин! Рошел развя полата си, оголвайки твърде голяма част от бедрото. Права бях. Отдолу не носеше нищо. Първо щях да умра!
Значи оставаше Харви. Малките му ръце с дебели пръстчета танцуваха по кожено-металния ръб на малката му поличка. Потриваше кожата отново и отново. По дяволите.
Стрелнах го с най-добрата си професионална усмивка — не особено секси, но пак беше по-добре от смръщване. Той се ококори и пристъпи към мен, протягайки се към лявото ми рамо. Поех си дълбоко дъх и понесох докосването му, застивайки на място.
Пръстите му бегло проследиха извивката на рамото ми, натискаха кожата докато не затреперих. Харви прие тръпката за покана и пристъпи по-близо, телата ни почти се докосваха. Опрях ръка на гърдите му, за да го спра. Космите му бяха груби и гъсти, черни. Никога не съм била фенка на косматите гърди. За закуска ми ги поднасяйте гладки. Ръката му закръжи по гърба ми. Не бях сигурна какво да сторя. Ако отстъпех назад, щях да седна на дивана — идеята не беше добра. Ако пристъпех напред, щях да го прегазя и да се притисна в цялата тази кожа и плът.
Той ми се усмихна.
— Умирахме да се запознаем с теб!
Той каза „умирам“ сякаш бе мръсна дума или може би някаква известна в кръга им шега. Останалите се засмяха — всички освен Филип. Той ме хвана за ръка и ме издърпа настрани. Облегнах се на спътника си, дори го прегърнах с ръка през кръста. Досега не бях прегръщала мъж в мрежеста риза. Усещането беше интересно.
Филип се обади:
— Не забравяй какво ти казах!
— Да, да — обади се Мадж. — Тя си е твоя, от глава до пети, няма да споделяме, даже наполовина! — Закрачи към него, полюлявайки се в стегнатите си дантелени гащички. Благодарение на токчетата си го гледаше право в очите. — Засега можеш да я държиш настрани от нас, но когато дойдат големите момчета, ще споделиш. Ще те накарат да я споделиш!
Той се взираше в нея, докато тя не отклони очи.
— Аз я доведох тук и аз ще я върна у дома — заяви.
Мадж вдигна вежди.
— Каниш се да се биеш с тях ли? Филип, момчето ми, тя сигурно е сладка хапка, но не си струва да ядосваш големите играчи заради никоя грейка за леглото.
Отлепих се от спътника си, опрях длан на корема й и бутнах, просто, колкото да я накарам да отстъпи. Токчетата нарушаваха равновесието й и Мадж едва не падна.
— Нека си изясним нещо — заявих. — Не съм мебел, да не говорим за грейка!
Филии се обади:
— Анита…
— Оле, оле, таралежката имала бодли! Откъде я намери, Филип? — поинтересува се Мадж.
Ако има нещо, което мразя особено много, това е да ми се надсмиват, когато съм ядосана. Пристъпих към нея и тя ми се усмихна изотгоре.
— Не знаеше ли — казах, — че когато се усмихваш, ти се образуват дълбоки бръчки от двете страни на устата? Минаваш четиридесетте, нали?
Тя си пое дълбоко и стреснато дъх… и даде заден ход.
— Ти, малка кучко!
— Никога вече не ме смятай за част от обзавеждането, Мадж, скъпа!
Рошел се смееше беззвучно, а пищният й балкон се люлееше като тъмнокафяво желе. Харви си сложи каменната маска. Според мен, ако си беше позволил да се усмихне, Мадж щеше да го нарани. Очите му сияеха ярко, но не забелязах и следа от усмивка.
По-навътре в коридора се отвори и затвори врата. В стаята влезе странна жена. Беше около петдесетте или може би караше тежки четиридесет. Пълното й лице бе обградено от бухнала руса коса. Дори скъпото русо излиза от бутилчицата. По пълните й ръце блестяха пръстени — с истински камъни. Дълго черно неглиже се влачеше по пода, допълнено от отворен дантелен халат. Черното на неглижето смекчаваше фигурата й, но не достатъчно. Беше с наднормено тегло и нямаше как да го скрие. Изглеждаше като член на Родителската асоциация, като водач на момичетата-скаути, като сладкарка… като нечия майка. Но ето ти я застанала на прага и втренчена във Филип.
Тя изписка тихо и се затича срещу него. Успях да се дръпна от пътя преди да ме смаже в тарапаната. Филип имаше време само колкото да се стегне, преди тя да метне сериозното си тегло в обятията му. За миг мислех, че ще го килне назад по гръб на пода и ще падне отгоре му, но с прав гръб и напрегнати крака той успя да удържи и двама им.
Силният Филип, способен да вдигне на ръце твърде тежка нимфоманка.
Харви се обади:
— Това е Кристъл!
Кристъл целуваше гърдите на спътника ми, малките й тлъсти ръчички се опитваха да му извадят ризата от панталоните, тъй че да се докопат до голата му плът. Беше като малко, весело и разгонено пале.
Филип се опитваше да я обезкуражи без особен успех. Погледна ме настоятелно. И аз си спомних какво беше казал — че е спрял да ходи на такива партита. Дали точно заради това? Кристъл и подобните й? Мадж с острите нокти? Бях го насилила да ме довлече тук, но по този начин го бях накарала да доведе и себе си.
Ако го погледнете от тази страна, присъствието му тук бе по моя вина. Проклета да съм, бях му длъжница.
Потупах жената по бузата — лекичко. Тя примигна срещу мен и ме накара да се почудя дали не е късогледа.
— Кристъл — казах, усмихвайки се възможно най-ангелски, — Кристъл, не искам да проявявам грубост, но опипваш моя приятел!
Тя направо остана с отворена уста, а светлите й очи се оцъклиха.
— Приятел — изписука тя, — та никой не води приятели на парти!
— Е, аз съм нова на партитата. Още не познавам правилата. Там откъдето идвам обаче, другите жени не лигавят приятелите на дадена мацка. Поне почакай да обърна гръб, а?
Долната устна на Кристъл потрепери. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Аз бях любезна, даже мила, а тя се канеше да се разплаче. Какво правеше тук, с тези хора?
Мадж дойде, прегърна Кристъл и я отведе встрани. Издаваше успокоителни звуци и потупваше черната коприна по раменете й.
Рошел се обади:
— Много студено! — и се отдалечи в посока бюфета с напитки, поставен до стената.
Харви също си тръгна, следвайки Мадж и Кристъл, без дори да погледне назад.
Човек ще рече, че бях ритнала кученце. Филип изпъшка и седна на дивана. Сплете пръсти и пъхна ръце между коленете си. Седнах до него и придърпах полата си между краката.
— Не мисля, че ще издържа — прошепна той.
Докоснах го. Трепереше — постоянен тремор, който изобщо не ми хареса. Не бях осъзнала какво ще му коства да дойде тази вечер, но вече започвах да разбирам.
— Можем да си идем — казах.
Той се обърна полекичка и ме зяпна.
— Какво имаш предвид?
— Точно това — че можем да си тръгнем.
— Ще тръгнеш сега, без да си научила каквото и да е, защото аз имам проблеми? — попита Филип.
— Нека кажем просто, че ми харесваш повече като прекалено самоуверен флиртаджия. Продължавай да се държиш като истински човек и ще ме объркаш напълно. Можем да си тръгнем, ако няма да се справиш.
Той си пое дълбоко дъх и го изпусна, след това се отърси като излизащо от водата куче.
— Ще се справя. Щом ми даваш право на избор, ще издържа.
Беше мой ред да го зяпна.
— Защо не си имал избор преди?
Той отклони поглед.
— Просто имах чувството, че непременно трябва да те доведа, ако поискаш да дойдеш.
— Не, по дяволите, нищо подобно нямаше предвид! — погалих го по лицето и го накарах да ме погледне. — Някой ти е наредил да дойдеш да ме навестиш вчера, нали? Не беше просто, за да провериш какво става с Жан-Клод, нали?
Той се ококори и усетих пулса му под пръстите си.
— От какво се страхуваш, Филип? Кой ти дава заповеди?
— Анита, моля те, не мога!
Отпуснах длан в скута му.
— Какви са заповедите ти, Филип?
Той преглътна и аз проследих как подскача адамовата му ябълка.
— Трябва да те опазя в безопасност тук, това е всичко… — пулсът му подскачаше под синката от ухапване на врата му. Облиза устни — не съблазнително, а нервно. Лъжеше ме. Въпросът беше в каква степен лъже и за какво точно.
Чух гласа на Мадж да се носи по коридора — цялата изтъкана от весела съблазнителност. Такава добра домакиня. Тя въведе двама души в стаята. Едната беше жена с къса кестенява коса и твърде много сенки за очи, наклепани като зелен тебешир. Вторият беше Едуард усмихнат, господин Очарование, прегърнал голия кръст на Мадж. Тя се изсмя пищно и гърлено, щом той й прошепна нещо.
За миг се вцепених. Беше толкова неочаквано, че направо се смръзнах. Ако беше извадил пистолет, щеше да ме убие както си седях с увиснала от изумление уста. Какво, по дяволите, правеше той тук?
Мадж ги поведе към бара заедно с жената. Той погледна през рамо към мен и ми се усмихна деликатно, а сините му очи бяха празни като на кукла.
Знаех, че двадесет и четирите ми часа не са изтекли. Знаех. Едуард беше решил да дойде, за да търси Николаос. Дали ни беше проследил? Беше ли чул съобщението от Филип на секретаря ми?
— Какво не е наред? — попита Филип.
— Какво не е наред ли? — отвърнах. — Получаваш нареждания от някого, вероятно от вампир… — довърших изречението наум: „И Смъртта току-що изтанцува през вратата, за да си играе на хапка, докато търси Николаос.“ Имаше само една причина Едуард да търси даден вампир. Смяташе да я убие, ако успее.
Убиецът вероятно бе намерил своя достоен противник. Много ми се искаше да съм наблизо, когато Едуард най-сетне изгуби. Исках да видя каква плячка ще се окаже голяма лъжица за устата на Смъртта. Бях видяла тази плячка — лично и отблизо. Ако Едуард и Николаос се срещнеха и тя изобщо заподозреше, че имам пръст в това… Леле! Олеле! Мамичко!
Трябваше да посветя Едуард. Той ме беше заплашил и щеше да изпълни заканата си. Щеше да ме измъчва, за да получи сведенията. Какво му дължах аз? Но не можех да го направя — нямаше да го сторя. Един човек не бива да хвърля друго човешко същество на чудовищата. Независимо от причината.
Моника беше нарушила това правило и аз я презирах. Мисля, че бях най-близо до нещо като истински приятел за Едуард. Човек, който те познава, какъвто си и въпреки това те харесва. Аз го харесвах въпреки — или точно защото — беше такъв, какъвто е. Макар да знаех, че ще ме убие, ако се наложи? Да, въпреки това. Нямаше особен смисъл, когато го погледнеш по този начин. Но не можех да се притеснявам за морала на Едуард. Единственият човек, когото трябваше да гледам в огледалото, бях аз самата. Единствената морална дилема, която можех да разреша, бе моята собствена.
Гледах Едуард да си играе на целуни-бузка с Мадж. Беше много по-добър актьор от мен. Беше и много по-добър лъжец.
Нямаше как да го издам, а и Едуард знаеше, че няма да го издам. По свой собствен начин той също ме познаваше. Беше заложил живота си на моето съдействие и това ме ядосваше. Мразя да ме използват. Добродетелта ми става мое наказание.
Но пък, може би, макар все още да не знаех как, можех да използвам Едуард така, както го правеше и той. Може би чрез липсата на чест, както той използваше моята чест в момента.
И този подход крие възможности.

26

Жената с кестенявата коса, която придружаваше Едуард, дойде до дивана и се настани в скута на Филип. Тя се кикотеше и обви ръце около врата му, подритвайки с краче. Ръцете й не се спуснаха надолу и не се опита да го съблича. Нощта тепърва започваше. Едуард вървеше след жената като руса сянка. В ръката си държеше чаша, на лицето си имаше удобно безобидна усмивка.
Ако не го знаех, никога не бих го погледнала с мисълта: „Ето един опасен човек!“. Едуард Хамелеона. Настани се на подлакътника на дивана зад гърба на жената и разтри с ръка раменете й.
— Анита, това е Дарлийн — представи я Филип.
Кимнах. Тя се кикотеше и подритваше с малкото си краче.
— Това е Теди. Не е ли апетитно парче?
Теди? Апетитен? Успях да се усмихна и Едуард я целуна отстрани по врата. Тя се потърка в гърдите му, като в същото време успя да се разшава в скута на Филип. Страхотна координация.
— Нека да опитам! — Дарлийн засмука долната си устна с горните зъби и бавно я измъкна.
Гласът на Филип трепна. Той прошепна:
— Добре!
Не мислех, че ще стане точно така.
Дарлийн стисна ръката му в шепи и я поднесе към устата си. Целуна нежно един от белезите му, след това пъхна крака между неговите така, че направо коленичи на пода, все още стиснала ръката му. Широката пола на роклята се нави около кръста й, окачена на коленете му. Тя носеше червени дантелени гащички и подходящи жартиери. Координация и на цветовете.
Лицето на Филип се отпусна. Взираше се в партньорката на Едуард, докато тя поднасяше ръката му към устните си. Малко розово езиче го близна — бързо, навън, мокро, изчезна. Дарлийн погледна към Филип с копнеж. Сигурно й хареса това, което видя, защото бързо започна да ближе белезите му — един по един, деликатно, както котка — сметана. Изобщо не отклони очи от лицето му.
Танцьорът се разтрепери, гърбът му се изви. Затвори очи и облегна глава на дивана. Ръцете й се спуснаха към стомаха му. Стисна мрежестата риза и дръпна. Тя се измъкна от панталоните му и дланите на Дарлийн попаднаха на голите му гърди.
Той трепна, ококори се и сграбчи ръцете й. Поклати глава:
— Не, не! — гласът му бе твърде дрезгав и басов.
— Искаш да спра? — попита Дарлийн. Почти бе затворила очи и дишаше бавно, с набъбнали и очакващи устни.
Той се бореше да проговори — и то смислено.
— Ако го сторим… това оставя Анита извън играта. Нека сме честни. Първото й парти е.
Дарлийн ме погледна, може би за първи път.
— С тези белези?
— Белезите са от истинско нападение. Уговорих я да дойде на купона… — Той извади ръцете й изпод ризата си. — Не мога да я оставя! — Очите му явно отново се фокусираха. — Тя не знае правилата!
Дарлийн отпусна глава на бедрото му.
— Филип, моля те, липсваше ми!
— Знаеш какво ще й направят!
— Теди ще я пази! Той знае правилата!
Попитах:
— Били сте и на други партита ли?
— Да — отвърна Едуард. Издържа погледа ми няколко секунди, докато се опитвах да си го представя на други подобни места. Значи така получаваше информацията си за света на вампирите — чрез хапка-партита…
— Не — заяви Филип. Изправи се и вдигна Дарлийн на крака, придържайки я под мишниците. — Не! — повтори и гласът му прозвуча уверено и решително. Пусна я и ми подаде ръка. Хванах се за него. Какво друго можех да сторя?
Дланта му бе потна и топла. Излезе от стаята и се наложи да подтичвам на токчетата, за да догоня ръката си.
Той ме поведе по коридора към банята и влязохме вътре. Филип заключи вратата и се облегна на нея, лицето му бе окъпано в пот, а очите — затворени. Дръпнах си ръката — не ми се противопостави.
Огледах се за удобно място за сядане и най-сетне избрах да се настаня на ръба на ваната. Не беше удобно, но ми се стори по-малкото зло. Филип си поемаше въздух на големи глътки и накрая се обърна към мивката. Пусна силно водата и се наплиска, повъртя длани под струята и отново плисна лицето си — и отново, и пак, докато не се изправи с капеща от него вода. Имаше капчици по миглите и по косата. Примигна срещу образа си в огледалото над мивката. Изглеждаше стреснат и притеснен.
Водата се стичаше по врата и гърдите му. Изправих се и му подадох кърпа от полицата. Той не реагира. Попих гърдите му с меките, ухаещи на чисто гънки на кърпата.
Най-сетне той я взе от мен и довърши бърсането. Косата му беше тъмна и висеше мокра около лицето. Нямаше как да я подсуши.
— Направих го — каза той.
— Да — съгласих се, — успя.
— Почти я оставих да…
— Да, но не напълно, Филип! Това се брои!
Той кимна бързо и конвулсивно.
— Така мисля… — все още не му стигаше въздух.
— Най-добре да се върнем на партито.
Той кимна. Но остана на място, дишайки твърде дълбоко, сякаш не можеше да си набави достатъчно кислород.
— Филип, добре ли си? — въпросът беше глупав, но не се сещах какво друго да кажа.
Той кимна. Господин Разговорчивост.
— Искаш ли да си тръгнем? — попитах.
Едва тогава ме погледна.
— За втори път ми го предлагаш. Защо?
— Защо какво?
— Защо ми предлагаш да се измъкна от обещанието си?
Свих рамене и разтрих лактите си.
— Защото…, ами защото май изпитваш някаква болка. Защото си като наркоман, който се опитва да спре дрогата, а аз не искам да ти развалям режима…
— Това е много… достойно предложение! — той каза „достойно“ като човек, който не е свикнал с тази дума.
— Искаш ли да си тръгнем?
— Да — каза той, — но не можем.
— Каза го и преди. Защо да не можем?
— Не мога, Анита, не мога!
— О, можеш. Откъде идват заповедите ти, Филип? Кажи ми! Какво става? — стоях толкова близо до него, че почти го докосвах и изплювах всяка дума в гърдите му, вдигнала очи към лицето му. Винаги е трудно да си корав, когато се налага да гледаш нагоре към нечии очи. Но съм била ниска цял живот, а човек се усъвършенства с практиката.
Той ме прегърна през раменете. Отблъснах се от него и дланите му се стегнаха зад гърба ми.
— Филип, спри!
Бях опряла длан на гърдите му, за да не се притиснат едно в друго телата ни. Ризата му беше мокра и студена. Сърцето му туптеше силно. Преглътнах и отбелязах:
— Ризата ти е мокра!
Той ме пусна толкова внезапно, че се олюлях назад. Смъкна ризата през глава с едно плавно движение. Разбира се, бе практикувал много разсъбличане. Гръдният му кош щеше да е страхотен без белезите.
Пристъпи крачка напред към мен.
— Спри на място! — заявих. — Каква е тази внезапна промяна на настроението?
— Харесвам те — това не стига ли?
Поклатих глава.
— Всъщност не.
Той хвърли ризата си на пода. Проследих я как пада, сякаш беше много важно. Две крачки и се озова до мен. Баните са толкова малки. Направих единственото, за което се сетих — отстъпих във ваната. Не е много достолепно на високи токчета, но поне не бях притисната към гърдите на Филип. Все пак беше подобряване на положението.
— Някой ни гледа — прошепна той.
Обърнах се бавно, като в лош филм на ужасите. Зад странните завеси се криеше здрач, а от надвисналите сенки надничаше нечие лице. Беше Харви — господин Кожа. Прозорците се намираха твърде високо, за да е стъпил на земята. Дали си беше намерил щайга? Или имаха малки платформи пред всички прозорци, за да гледат шоуто?
Оставих Филип да ме извади от ваната. Прошепнах:
— Може ли да ни чуе?
Танцьорът поклати глава. Отново ме прихвана през гърба.
— Предполага се, че сме любовници. Искаш ли Харви да спре да вярва в това?
— Чисто изнудване!
Той се усмихна заслепяващо и секси, направо да си хванеш усмивката и да я галиш, галиш… Стомахът ме сви. Той се наведе и аз не го спрях. Целувката беше всичко обещано — пълна с меки устни, притискане на кожа, гореща тежест… Ръцете му се стегнаха зад голия ми гръб, пръстите му галеха мускулите по протежение на гръбначния ми стълб, докато не се отпуснах в него.
Целуна ухото ми, дишайки топло. Езикът му се стрелна около ръба на челюстта ми. Устата му напипа пулса на гърлото ми, езикът му порови за него, сякаш се топеше през кожата. Зъби задраскаха срещу пулсирането на гърлото ми. Щракнаха — здраво и болезнено. Отблъснах го назад и встрани.
— Мамка му! Ти ме ухапа!
Очите му бяха разфокусирани и замъглени. На долната му устна имаше пурпурна капка.
Докоснах врата си с ръка и на пръстите ми остана кръв.
— Проклятие!
Филип облиза кръвта ми от устните си.
— Мисля, че Харви повярва в представлението. Сега си белязана. Имаш доказателство какво си и защо си дошла! — той си пое дъх дълбоко и треперливо. — Няма да се наложи да те докосвам повече тази вечер. Ще се погрижа и никой друг да не ти посяга. Кълна се.
Шията ми пулсираше — ухапване, ухапване от хапка!
— Знаеш ли колко бактерии има в човешката уста?
Той ми се усмихна, още малко не съвсем на фокус.
Призна:
— Не.
Избутах го от пътя си и измих ухапването с вода. Изглеждаше точно като това, което си беше — човешки зъби. Не беше идеалният комплект следи, но го биваше.
— Проклет да си!
— Трябва да излезем навън, за да си търсиш улики! — той вдигна ризата си от пода и остана на място, отпуснал ръка до хълбока си. Голите му загорели гърди, кожените панталони, устните — пълни, сякаш е смукал нещо… Мен.
— Изглеждаш като Жиголо под наем — обобщих.
Той сви рамене.
— Готова ли си да излизаме?
Все още опипвах раната. Опитах се да се ядосам и не успях. Бях уплашена. Уплашена от Филип и онова, което беше — или не беше. Не бях очаквала. Прав ли беше? Дали щях да съм в безопасност тази нощ? Или просто искаше да види каква съм на вкус?
Той отвори вратата и ме изчака. Излязох. Докато вървяхме обратно към гостната, осъзнах, че е отклонил вниманието ми от въпроса. За кого работеше? Все още не знаех.
Дяволски притеснително: всеки път като свалеше ризата си, мозъкът ми заминаваше на обяд. Но нищо повече — бях получила първата си и единствена целувка от Филип с многото белези. От сега нататък щях да си остана коравата като камък убийца на вампири, която не се разсейва по разкошни мускули и мили очи.
Пак докоснах следата от ухапване. Болеше. Никакви „господин Сладури“ повече. Ако Филип ме приближеше отново, щях да го нараня. Разбира се, като се имаше предвид какъв е, сигурно щях да му доставя удоволствие.

27

Мадж ни спря в коридора. Посегна към гърлото ми. Хванах я за ръката.
— Леле, колко си докачлива! — озъби се тя. — Не ти ли харесва? Не ми казвай, че си била с Филип цял месец и досега не те е вкусвал?
Тя дръпна надолу копринения си сутиен, за да разкрие горната половина от гърдите си. Върху бледата плът се виждаше белег от идеална захапка.
— Това е запазеният знак на Филип, не знаеше ли?
— Не — отвърнах аз.
Проправих си път покрай нея и завих в гостната. Непознат за мен мъж падна в краката ми. Кристъл лежеше върху него и го приковаваше към пода. Той изглеждаше млад и малко уплашен. Погледът му се стрелна покрай Кристъл и към мен. Помислих си, че се кани да моли за помощ, но тя го целуна — дълбоко и мощно, сякаш се канеше да го изсмуче целия през устата. Младежът зашари с ръце, за да повдигне копринените гънки на полата й. Бедрата й бяха невероятно бели — като изхвърлени на брега китове.
Обърнах се незабавно и тръгнах към вратата. Токчетата ми тракаха по твърдия под в стил „заета съм, важно е“. Ако не знаех истината, бих си казала, че звучи като че бягам. А аз не тичах. Просто вървях много бързо.
Филип ме догони при вратата. Затисна я с ръка, за да не я отворя. Поех си дъх, за да се успокоя. Нямаше да позволя да си изтърва нервите — поне не още.
— Съжалявам, Анита, но така е по-добре. Сега си в безопасност, поне от хората.
Погледнах го и поклатих глава.
— Ти просто не схващаш. Имам нужда от въздух, Филип! Не съм се наканила да си тръгвам, ако от това се боиш.
— Ще изляза навън с теб.
— Не. Иначе става безсмислено, Филип! Все пак си едно от нещата, от които искам да се измъкна.
Тогава той отстъпи и отпусна ръце. Затвори очи предпазлив и прикрит. Защо пък това ми изказване нарани чувствата му? Не знаех, а и не исках да знам.
Отворих вратата и жегата се обви около мен като кожено палто.
— Тъмно е — обади се той. — Те скоро ще дойдат. Не мога да ти помогна, ако не съм с теб.
Приближих се до него и казах почти шепнешком:
— Нека бъдем честни, Филип! Далеч по-способна съм да се грижа за себе си от теб. Първият вампир, който махне с ръка, ще те получи за обяд!
Той направи някаква гримаса, която изобщо не исках да виждам.
— По дяволите, Филип, я се вземи в ръце! — излязох на покритата с асми веранда и устоях на желанието да тресна вратата. Би било детинщина. В момента се чувствах малко детински, но предпочитах да си спестя номерата. Човек не знае, кога ще му бъде от полза инфантилният гняв.
Цикадите и щурците озвучаваха нощта. Върховете на дърветата се люлееха на вятъра, но полъхът му не стигаше до земята. Въздухът пред къщата бе застоял и плътен като пластмаса.
След климатика вътре, горещината ми дойде добре. Беше истинска и някак пречистваща. Докоснах ухапването на врата си. Чувствах се мръсна, използвана, обидена, ядосана и разстроена. Тук нямаше да открия нищо. Ако някой — или нещо — убиваше вампирите, които се мотаят из хапка-кръговете, идеята май не беше толкова лоша.
Разбира се, нямаше значение дали симпатизирам на убиеца. Николаос очакваше от мен да разкрия престъпленията и най-добре беше да успея.
Поех си дълбоко от застоялия въздух и усетих първите повеи на… сила. Тя се просмукваше през дърветата като вятър, но докосването й не охлади кожата ми. Космите по врата ми се опитваха да пропълзят надолу по гърба. Който и да работеше, беше могъщ. И се опитваше да вдигне мъртвец.
При все горещината, бе валяло често и токчетата ми незабавно потънаха в тревата. Накрая вървях един вид присвита и на пръсти, опитвайки се да не се продъня в меката пръст.
Околността бе обсипана с жълъди. Имах чувството, че стъпвам по мраморни топчета. Блъснах се в ствола на едно дърво и болезнено ударих рамото, което Обри бе насинил така любезно.
Разнесе се остро блеене, високо и паникъосано. Беше близо. Дали бе номер от застоялия въздух или наоколо наистина имаше коза? Викът секна с влажно бълбукане — гъсто и задавено. Дърветата свършиха и се озовах пред равно и озарено от луната пространство.
Събух си едната обувка и опипах земята. Влажна, прохладна, но не особено зле. Свалих и другата, хванах и двете в ръка и хукнах.
Задният двор беше голям, простираше се до хоризонта в посребрения мрак. Беше празен, като изключим стената от прерасъл жив плет — като малки дръвчета в далечината. Тичах натам. Отзад би трябвало да се намира гробището — нямаше къде другаде да се скрие.
Същинският ритуал по събуждане на мъртвите е кратък — както повечето ритуали. Силата се изливаше в нощта и в гроба. Трупаше се постепенно и стабилно — топла „магия“. Придърпваше стомаха ми и ме доведе до живия плет. Растенията се извисяваха, черни на лунната светлина, безнадеждно прерасли. Нямаше как да се пропъхам между тях.
Някакъв мъж изплака. После се чу женски глас:
— Къде е? Къде е обещаното ни зомби?
— Твърде стар е! — обади се изтънелият от страх мъжки глас.
— Ти каза, че пилетата не стигат, тъй че ти доведохме козел за жертва. Но няма зомби. Мислех, че си добър в занаята.
От едната страна на живия плет намерих порта. Метална, ръждясала и увиснала на пантите си. Когато я отворих, изскърца — метален писък. Повече от дузина чифта очи се обърнаха към мен. Бледи лица, с абсолютния покой на немъртвите. Вампири. Стояха сред древните надгробни плочи на малкото семейно гробище и чакаха. Никой не чака по-търпеливо от мъртъвците.
Един от вампирите, най-близкият до мен, беше черният мъж от бърлогата на Николаос. Пулсът ми се ускори и огледах тълпата. Нея я нямаше. Благодаря ти, Господи!
Вампирът се усмихна и каза:
— Дойде да погледаш ли… съживителке? — дали за малко да изтърве „Екзекуторке“? Или това беше тайна?
Все едно, той махна на другите да се отдръпнат и ми позволи да погледна. Закари лежеше на земята. Ризата му беше просмукана от кръв. Няма как да резнеш нечие гърло, без да се пооцапаш. Тереза стоеше надвесена над него с ръце на бедрата. Беше облечена в черно. Единствената плът, която се показваше, бе ивица кожа в средата — бледа и почти сияйна на звездната светлина. Тереза — господарката на Мрака.
Стрелна ме с поглед за миг и отново се обърна към мъжа.
— Е, Зак-а-рий, къде е зомбито ни?
Той преглътна шумно:
— Трупът е твърде стар. Не е останало достатъчно.
— Само на сто години е, съживителю! Толкова ли си слаб?
Той погледна към земята. Пръстите му се забиха в меката пръст. Погледна и мен, после бързо сведе очи. Не знаех какво се опитва да ми подскаже с този поглед. Страха си? Да бягам оттук? Молба за помощ? Какво?
— Каква полза от съживител, който не може да вдига мъртъвци? — попита Тереза. Отпусна се на колене и внезапно се озова до него, стиснала рамото му с ръце.
Закари трепна, но не се опита да избяга.
Вълна от почти-движение премина през другите вампири. Усещах как целият кръг зад гърба ми се напряга. Канеха се да го убият. Фактът, че не е успял да вдигне зомбито беше само извинение, част от играта.
Тереза разкъса ризата му отзад. Тя затрепка около мишниците му, все още пъхната в колана. През вампирите премина задружна въздишка.
На дясната му ръка, точно до мишницата, имаше превързано плетено въже. В него бяха вплетени мъниста. Беше гри-гри, вуду-талисман, но сега явно не му беше от помощ. Все едно какво се предполагаше, че прави, нямаше да му стигне.
Тереза заговори със сценичен шепот:
— Може би си просто прясно месо?
Вампирите започнаха да настъпват, тихи като вятър в тревата.
Не можех да гледам. Той ми беше събрат-съживител и човек. Не можех да го оставя да умре — не и така, право пред очите ми.
— Чакайте! — казах.
Май никой не ме чу. Вампирите приближаваха и аз губех Закари от поглед. Ако един от тях го ухапеше, треската за храна щеше да пламне. Веднъж видях как става. Никога няма да се отърва от кошмарите, ако това се повтореше.
Повиших глас с надежда да ме чуят:
— Чакайте! Той не принадлежи ли на Николаос? Не нарича ли Николаос господарка?
Те се поколебаха и се разделиха, за да мине Тереза през тях и да се обърне срещу мен.
— Не е твоя работа! — взираше се в мен, но не отбягнах погледа й. Едно притеснение по-малко.
— Сега става моя работа! — заявих.
— Искаш да се присъединиш към него ли?
Вампирите започнаха да се разпръскват, за да обкръжат и мен заедно със Закари. Оставих ги. И без друго не можех да сторя кой знае какво. Или и двамата щяхме да се измъкнем живи, или и двамата да умрем — може би… вероятно. О, по дяволите.
— Искам да поговоря с него като професионалист с професионалист — обясних.
— Защо? — попита Тереза.
Пристъпих към нея — почти я докосвах. Гневът й беше направо осезаем. Бях я представила в лоша светлина пред другите и го знаех, а тя знаеше, че аз знам. Прошепнах, макар че и някои от другите можеха да ме чуят:
— Николаос е дала заповед човекът да умре, но иска жива мен, Тереза. Какво ли ще ти стори, ако случайно умра тук тази нощ? — последната дума издишах право в лицето й. — Дали искаш да прекараш цяла вечност, заключена в ковчег с кръстове?
Тя изръмжа и отскочи назад, сякаш я бях опарила.
— Проклета да си, смъртна, проклета да си и върви в ада! — черната й коса запука около лицето, а ръцете й се свиха в ноктести лапи. — Говори с него, макар че няма да има полза. Той трябва да вдигне това зомби — или го вдига, или е наш. Тъй рече Николаос.
— Ако събуди зомбито, ще си отиде свободен и недокоснат, така ли? — попитах за всеки случай.
— Да, но не може да се справи. Не е достатъчно силен.
— На което е разчитала и Николаос — кимнах.
Тереза се усмихна — зловещо разтегляне на устните, което оголи зъбите.
— Да-ссс — обърна ми гръб и закрачи към останалите вампири. Те се разбягаха от нея като уплашени гълъби. А аз й се бях противопоставила. Понякога смелостта и глупостта са почти неразличими.
Коленичих до Закари.
— Ранен ли си?
Той поклати глава.

— Оценявам жеста ти, но те ще ме убият тази нощ! — Той вдигна глава и втренчи светлите си очи в мен. — Няма какво да сториш, за да ги спреш! — и се усмихна лекичко. — Дори и ти не си всемогъща.
— Можем да вдигнем това зомби, ако ми се довериш!
Той се намръщи, после ме погледна изпитателно.
Не можах да разчета изражението му — изумление и още нещо.
— Защо?
Какво да кажа, освен, че не можех просто да го гледам как умира? Той беше видял как измъчват един човек и не си беше мръднал пръста. Предпочетох по-кратката причина.
— Защото не мога да ги оставя да те получат, ако съм способна да ги спра.
— Не те разбирам, Анита, изобщо не те разбирам!
— Значи ставаме двама. Можеш ли да се изправиш?
Той кимна.
— Какво си намислила?
— Ще споделим своя талант.
Той се ококори.
— По дяволите, можеш ли да служиш за фокус?
— Правила съм го два пъти досега!
Два пъти, но с един и същи човек. Два пъти, но с човека, който ме е обучил за съживителка. Никога с непознат.
Закари снижи глас до едва доловим шепот:
— Сигурна ли си, че искаш да го сториш?
— Да те спася ли? — попитах.
— Да споделиш силата си — отвърна той.
Тереза тръгна към нас и дрехите й зашумоляха.
— Стига вече, съживителке. Той не може да се справи, значи ще плати цената. Или се махни сега, или остани за… пира.
— Ще хапвате рядък „печен Кой-звяр“ ли? — поинтересувах се.
— Какви ги плещиш?
— От „Как Гринч открадна Коледа“ над-р Зюс* — обясних аз. — Нали знаеш онзи ред: „И ще имат Пир! Пир! Пир! Ще пируват с Кой-пудинг и рядък печен Кой-звяр!“
[* Теодор Гейзел — д-р Зюс; известен детски писател — Бел. пр.]
— Ти си луда.
— Така са ми казвали.
— Искаш да умреш ли? — попита вампирката.
Изправих се — много бавно. Нещо се трупаше в мен.
Увереност, абсолютна сигурност, че тя не е опасна. Глупаво, но си беше там, твърдо и истинско.
— Някой може и да ме убие преди всичко да свърши, Тереза — пристъпих към нея и тя отстъпи назад, — но това няма да си ти!
Буквално усещах вкуса на пулса й в устата си. Тя се страхуваше от мен? Нима полудявах? Току-що се бях опънала на стогодишен вампир… и той отстъпваше! Чувствах се объркана, почти замаяна, сякаш реалността се бе сменила, а никой не ме беше предупредил за това.
Тереза сви юмруци и ми обърна гръб:
— Вдигнете мъртвеца, съживители, иначе, кълна се в разлятата кръв, ще ви убия и двамата!
Мисля, че наистина говореше сериозно. Отърсих се като мокро куче. Предстоеше ми да укротявам дяволска дузина вампири и да вдигна стогодишен мъртвец. А можех да се оправям само с милиард проблеми наведнъж. Милиард и един са вече над способностите ми.
— Ставай, Закари! — наредих. — Време е да се хващаме за работа!
Той се изправи.
— Досега не съм работил с фокус. Ще трябва да ми обясниш какво да правя.
— Няма проблеми — уверих го.

28

Козата лежеше на хълбок. Белият гръб сияеше на лунната светлина. Кръвта от зейналата рана още течеше в пръстта. Очите й бяха забелени и стъклени, езикът стърчеше от устата.
Колкото по-старо е зомбито, толкова по-голяма смърт се иска. Знаех го — ето защо избягвах по-старите зомбита, когато беше възможно. След сто години от трупа е останала само прах. Може би и няколко части от кост, ако имаш късмет. Те се преоформят при надигането от гроба. Само ти трябва достатъчно сила.
Проблемът беше, че повечето съживители не могат да вдигат умрели отдавна, преди век и повече. Аз можех. Просто не исках да го правя. Двамата с Бърт бяхме водили дълги дискусии за вкусовете ми. Колкото по-старо е зомбито, толкова повече пари взимаме. Това тук например си струваше двайсетте бона. Съмнявах се, че ще ми платят за тази вечер, освен, ако доживяването до изгрев не се смята за добро заплащане. Аха, подозирам, че така и беше. Ето ни, очакваме новото утро.
Закари дойде и застана до мен. Беше доразкъсал останките от ризата си. Оказа се слаб и блед. Лицето му тънеше в сенки по бялата плът, под високите му скули сякаш се образуваха пещери.
— Сега какво? — попита той.
Трупът на козела беше в кръга от кръв, начертан още преди — добре.
— Донеси в кръга всичко, от което имаме нужда.
Закари взе дълъг ловен нож и голям буркан, пълен със светла, леко луминесцентна мазнина. Аз лично предпочитам мачете, но ножът беше голям — от онези с назъбено острие и остър връх. Беше чист и остър. Съживителят на Николаос се грижеше добре за инструментите си. Червена точка за него.
— Не можем да убием козела два пъти — отбеляза той. — Какво ще използваме?
— Себе си.
— Какви ги говориш?
— Ще се порежем — прясна, жива кръв, колкото можем да отделим.
— Кръвозагубата ще ни отслаби прекалено и няма да можем да продължим.
Поклатих глава.
— Вече имаме кръг от кръв, Закари. Просто ще го изминем отново, няма да го чертаем от нулата.
— Не те разбрах.
— Нямаме време да ти обяснявам метафизиката. Всяка рана е малка смърт. Ще дадем на кръга по-малка смърт и ще го реактивираме.
Той поклати глава:
— Пак не схващам.
Поех си дълбоко дъх и после осъзнах, че не мога да му го обясня. Все едно да се стараеш да обясниш механиката на дишането. Можеш да я разбиеш на малки отломки, но така няма да стане по-ясно какво е да дишаш.
— Ще ти покажа какво имам предвид! — Ако той не усетеше тази част от ритуала и не я разбереше без думи, останалото и без друго нямаше да подейства.
Посегнах към ножа. Той се поколеба, после ми го подаде с дръжката напред. Върхът тежеше прекалено, но пък не беше правен за хвърляне, нали? Поех си дълбоко дъх и притиснах върха на острието към лявата си ръка, точно под белега от изгаряне. Бърз замах надолу и кръвта бликна — тъмна и гъста. Болката беше остра и внезапна. Изпъшках и връчих ножа на Закари.
Той местеше поглед от мен към острието.
— Действай — на дясната ръка, за да сме като огледални образи — уточних.
Той кимна и резна бързо дясната си ръка под рамото. Дъхът му изсъска, почти стенание.
— Коленичи до мен! — паднах на колене и той ме последва на земята, отразявайки огледално жестовете ми, както го помолих. Човек, който може да следва нареждания — не е зле.
Свих лявата си ръка в лакътя и я вдигнах така, че пръстите ми да са на нивото на главата, а лакътя — на рамото. Той стори същото.
— Стискаме си ръцете и притискаме раните една в друга.
Закари се поколеба, неподвижен.
— Какво има? — попитах.
Той поклати глава — две бързи трепвания и долепи ръка до моята. Беше по-дългорък, но криво-ляво се справихме.
Кожата му беше неприятно студена. Погледнах към лицето му, но не успях да позная какво си мисли. Нямах представа какво става в главата му. Поех си дълбоко дъх за пречистване и подех:
— Отдаваме кръвта си на земята. Живот за смъртта, смърт за живота! Вдигни мъртвеца да пие от кръвта ни! Нека ги нахраним, тъй че да ни се подчинят!
Закари се ококори — най-сетне разбра. Първият хърдел* — прескочен. Изправих се и го повлякох след мен. Поведох го по кървавия кръг. Усещах го — като електрическо течение по гърба си. Взирах се право в очите на съживителя. Изглеждаха почти сребърни на лунната светлина. Вървяхме по кръга и се върнахме там, откъдето бяхме започнали — при жертвата.
[* Препятствие при бягане с препятствия — Бел. пр.]
Седнахме на просмуканата с кръв трева. Потопих дясната си ръка във все още сълзящата кръв на козела. Наложи се да коленича, за да стигна до лицето на Закари. Намацах кръв по челото му и по бузите. Кожата му беше гладка, прораслата брада дращеше. Оставих тъмен отпечатък и над сърцето му.
Плетената лента на ръката му беше като пръстен от тъмнина. Мацнах кръв край мънистата, напипвайки с пръсти мека четчица пера, вплетени във връвта. Гри-гри се нуждаеше от кръв — усещах го…, но не козя кръв. Свих рамене. После щях да умувам над личната магия на Закари.
Той намаза лицето ми с кръв. Само с връхчетата на пръстите, сякаш се боеше да ме докосне. Усещах треперенето на ръката ми, докато боядисваше бузата. Кръвта по гърдата ми беше като студена мокрота. Сърдечна кръв.
Закари отвори буркана с домашно вареното мазило. Имаше блед, белезникав цвят с искрици зелена светлина в него. Бляскавите искрици бяха гробищна пръст.
Натрих мазилото върху кървавите петна. Кожата ми го попи.
Закари нанесе мазнината по лицето ми. Беше восъчна и плътна. Надушвах боровата миризма на розмарин за памет, канела и карамфил за запазване, градински чай за мъдрост и някаква остра билка, може би мащерка, за да спои всичко заедно. Според мен канелата беше прекалено много. Нощта внезапно доби ухание на ябълков пай.
Заедно отидохме да намажем кръв и мазило по надгробната плоча. Името представляваше само меки драски в мрамора. Проследих ги с връхчетата на пръстите си. Естел Хюит. Родена 18.., починала 1866. Под датата и името имаше и още нещо, но вече се бе изтрило и не можеше да се разчете. Коя е била тя? Досега не бях вдигала зомби, за което да не знам нищо. Не винаги е добра идея, но пък цялата тази история беше далеч от добрите идеи.
Закари стоеше в подножието на гроба. Аз останах при камъка. Чувствах невидимата връв, опъната между него и мен. Започнахме да пеем заедно, нямаше нужда от въпроси.
— Чуй ни, Естел Хюит! Викаме те от гроба! Викаме те с кръв, магия и стомана. Вдигни се, Естел, ела при нас, ела при нас!
Погледът на Закари срещна моя и аз усетих подръпване по невидимата връзка, която ни свързваше. Той беше много силен. Защо не е успял да я вдигне сам?
— Естел, Естел, ела при нас! Събуди се, Естел, вдигни се и ела при нас! — викахме името й с повишаващи се гласове.
Земята потръпна. Козелът се килна настрани, щом пръстта изригна и във въздуха се размаха ръка. Втора ръка посегна към нищото и пръстта започна да повръща мъртвата жена навън.
Тогава — едва тогава — осъзнах, че греша за причината, поради която не бе успял да я вдигне сам. Вече знаех къде съм го виждала преди. Бях присъствала на погребението му. Имаше толкова малко съживители, че ако някой от тях умреше, непременно отиваш и точка. Професионална чест. Бях погледнала ъгловатото му лице, напудрено и гримирано. Някой се беше справил зле с грима му — помня, че мислех само за това през цялото време.
Зомбито почти бе излязло. Седна задъхана, краката й още бяха приковани в пръстта.
Ние със Закари се взирахме един в друг над гроба. Можех само да го зяпам като идиотка. Той беше мъртъв, но не беше зомби, нито друга твар, за която бях чувала. Бях готова да заложа живота си, че е човек и вероятно точно това бях сторила.
Плетеното въженце на ръката му. Заклинанието, което не беше доволно от кръвта на козела. Дали чрез него оставаше „жив“?
Бях чувала слухове за гри-гри, които могат да измамят смъртта. Слухове, легенди, приказки… Но пък може и да бяха истина.
Естел Хюит е била красавица навремето, но след сто години в гроба хората губят доста. Кожата й беше грозно сиво-белезникава, восъчна и почти безизразна, с някак фалшив вид. Бели ръкавици скриваха ръцете, нацапани с гробищна пръст. Роклята й беше бяла и с дантели. Обзалагам се, че е била сватбена рокля. Мили Боже!
Черната коса бе стегната на кок над главата й, отделни кичури висяха край почти скелетоподобното лице. Всички кости стърчаха, сякаш кожата бе глина, налепена над рамка. Очите й бяха диви, тъмни и се виждаше твърде много от бялото им. Но поне не бяха изсъхнали като спаружени ябълки. Това го мразя.
Естел седеше до гроба си и се опитваше да си събере мислите. Щеше да отнеме доста време. Дори наскоро умрелите се нуждаят от няколко минути за ориентация. А сто години са ужасно много време, прекарано в обятията на смъртта.
Заобиколих гроба, като внимавах да не изляза от кръга. Закари гледаше как приближавам, без да каже и дума. Не бе успял да вдигне трупа, защото самият той беше труп. Наскоро мъртвите все още му бяха по силите, но не и отдавна мъртвите. Смъртта да вика мъртъвците от гроба — в това има нещо ужасно неправилно.
Взирах се в него, а той опипваше ножа. Знаех тайната му. А Николаос? А някой друг? Е, да — онзи, който бе изработил това гри-гри знаеше, но кой друг? Стиснах кожата около разреза на ръката ми. Протегнах кървавите си пръсти към гри-грито.
Закари ме сграбчи за китката с ококорени очи. Дъхът му се ускоряваше.
— Не ти!
— Тогава кой?
— Хора, които няма да липсват на никой.
Зомбито, което вдигнахме, помръдна сред пукот на фусти и кринолин. Започваше да пълзи към нас.
— Трябваше да ги оставя да те убият — казах.
Тогава той се усмихна.
— Можеш ли да убиеш мъртвите?
Освободих китката си с рязко дръпване.
— Правя го през цялото време!
Зомбито драскаше по краката ми. Все едно забиваше тресчици в мен.
— Нахрани я сам, кучи сине!
Той й подаде китката си. Зомбито я сграбчи, тромаво и страстно. Подуши кожата му, но го пусна недокоснат.
— Не мисля, че мога да я нахраня, Анита!
Не, разбира се — за затварянето на ритуала трябваше прясна, свежа кръв. Закари беше мъртъв. Вече не ставаше за целта. Но аз…
— Проклет да си, Закари, проклет да си!
Той само ме зяпаше.
Зомбито издаваше тихи мяукащи звуци дълбоко от гърлото си. Мили Боже! Подадох й кървящата си лява ръка. Пръстите-пръчки се забиха в кожата ми. Устата й се затвори над раната, засмука ме. Преборих се с желанието да се дръпна. Бях сключила сделката и бях избрала ритуала. Нямах избор. Взирах се в Закари, докато тварта се хранеше с кръвта ми. Нашето зомби, съвместна операция. Проклятие.
— Колцина си убил, за да се поддържаш жив? — попитах го.
— Не ти трябва да знаеш.
— Колцина са?
— Предостатъчно — отвърна той.
Стегнах се, вдигнах ръка и за малко да повдигна и зомбито на крака. Тя изплака — тих звук, като на новородено котенце. Освободих се толкова внезапно, че жената падна заднешком. Кръв капеше по кокалестата й брадичка. Зъбите й бяха боядисани в червено. Не можех да я погледна — нито за миг.
Закари отбеляза:
— Кръгът е отворен. Зомбито е твое.
За миг помислих, че говори на мен — после си спомних за вампирите. Те се бяха свили в мрака, толкова тихи и неподвижни, че ги бях забравила. Аз бях единственото живо същество в цялото проклето гробище. Трябваше да се махна оттук.
Взех си обувките и излязох от кръга. Вампирите ми направиха път. Тереза ме спря и блокира пътя ми.
— Защо му даде да пие от кръвта ти? Зомбитата не правят така.
Поклатих глава. Защо ли ми се струваше, че е по-лесно да обясня, отколкото да се карам с нея?
— Ритуалът вече бе тръгнал наопаки. Не можехме да започнем отново без някаква жертва. Така че се предложих в ролята на жертвен козел.
Тя ме зяпна.
— Жертвен козел ли?
— Беше най-доброто, което можех да сторя, Тереза. А сега се махни от пътя ми!
Бях уморена и ми се гадеше. Трябваше да се разкарам оттук — веднага. Може би тя го усети в гласа ми. Може би бързаше твърде много да се добере до зомбито, за да се занимава с мен. Не знам, но отстъпи встрани. Изчезна, все едно я бе отнесъл вятърът. Нека си играят техните номера със съзнанието. Аз си отивам вкъщи.
Иззад мен се чух тих писък. Нисък, задавен звук, сякаш гласът още не бе свикнал с говореното. Продължих да вървя. Зомбито изпищя — човешките спомени още съществуваха, достатъчно, за да се страхува. Чух пищен смях, леко ехо от смеха на Жан-Клод. Къде си, Жан-Клод?
Погледнах през рамо. Вампирите затваряха кръга. Зомбито се люлееше от една страна на друга, опитвайки се да избяга. Но нямаше къде да отиде.
Препънах се през изкривената порта. Вятърът най-сетне се бе спуснал в ниското. Нов писък отекна иззад живия плет. Затичах се и повече не погледнах назад.

29

Подхлъзнах се на мократа трева. Чорапогащниците не са правени за тичане. Седях си, задъхана и се стараех да не мисля. Бях вдигнала зомби, за да спася друго човешко същество, което не беше човек. Сега зомбито, което събудих, бе измъчвано от вампири. По дяволите. А нощта дори не бе преполовена. Прошепнах:
— Какво следва сега?
Отвърна ми лек като музика глас:
— Здравей, съживителке! Май си прекарваш пълноценно нощта!
Николаос стоеше в сенките на дърветата. Придружаваше я Уили Макой — стоеше малко встрани, не точно до нея, като бодигард или слуга. Прислуга, предполагам.
— Струваш ми се възбудена. Какъв е проблемът всъщност? — Гласът й се надигна като песен на камбанки. Опасното малко момиченце се беше завърнало.
— Закари вдигна зомбито. Не можеш да използваш това като извинение за убийството му! — Засмях се, но смехът ми отзвуча откъслечно и дрезгаво. Той вече беше мъртъв. Не мисля, че тя знаеше. Вампирката не можеше да чете мисли, можеше само да изстъргва истината от съзнанието. Обзалагам се, че не й бе хрумвало да попита: „Ти жив ли си, Закари, или си ходещ труп?“. Засмях се и смехът май не можеше да спре.
— Анита, добре ли си? — гласът на Уили си беше такъв, какъвто и приживе.
Кимнах, опитвайки се да се овладея.
— Добре съм!
— Не виждам нищо смешно в случая, съживителке! — Детското гласче се разтваряше, като спускаща се маска. — Ти помогна на Закари да вдигне зомбито! — каза го така, сякаш ме обвиняваше.
— Да.
Чух някакво движение в тревата. Стъпките на Уили и нищо повече. Вдигнах очи и видях Николаос да се движи към мен, безшумна като котка. Усмихваше се — сладка, безобидна, фотомодел, красиво дете. Не. Лицето й беше твърде дълго. Перфектната детска плитка вече не беше идеална. Колкото повече приближаваше, толкова повече дефекти забелязвах. Дали я виждах такава, каквато бе в действителност? Дали?
— Зяпаш ме, съживителке! — Тя се засмя, високо и налудничаво, като звънчета при буря. — Сякаш си видяла призрак! — Коленичи, приглаждайки панталона си на коленете, сякаш носеше пола. — Призрак ли видя, съживителке? Дали видя нещо, което те е уплашило? Или нещо друго? — Лицето й се намираше само на една ръка от мен.
Сдържах дъха си, забила пръсти в земята. Страхът ме обливаше като леден душ. Личицето й беше толкова приятно, усмихнато, окуражаващо. Наистина й трябваше трапчинка в комплект с всичко това.
Заговорих дрезгаво, наложи се да се окашлям:
— Аз вдигнах зомбито. Не искам да го нараняват.
— Но това е само зомби, съживителке! Те нямат истинско съзнание.
Само се взирах в слабото, сладко лице. Боях се да сваля очи от нея, както и да я гледам в очите. Гърдите ми се свиха от желанието да побегна.
— Било е човешко същество. Не искам да я мъчат!
— Няма да я наранят много. Малките ми вампири ще останат разочаровани. Смъртта не може да нахрани мъртвите.
— Гулите могат. Те се хранят с мъртъвци.
— Да, но какво е гулът, съживителке? Наистина ли е мъртвец?
— Да.
— Аз мъртва ли съм? — попита вампирката.
— Да.
— Сигурна ли си? — имаше малък белег до горната устна. Сигурно го бе получила преди смъртта си.
— Сигурна съм — отвърнах.
Тогава тя се разсмя — звук, който да извика усмивката на лицето ти и песен в сърцето. Стомахът ми подскочи при този звук. Надали щях да мога да се радвам на филмите на Шърли Темпъл отсега нататък.
— Не мисля, че си сигурна в това. — Николаос се изправи с едно плавно движение. Хиляда години упражнения водят до съвършенство.
— Искам зомбито да почива в мир сега, още тази нощ — заявих.
— Не си в положение да искаш каквото и да е — гласът й прозвуча студен и много възрастен. Децата не знаят как да ти остържат кожата с гласа си.
— Аз го вдигнах. И не искам да го мъчат.
— Толкова ли е зле?
Какво можех да кажа?
— Моля!
Тя се втренчи в мен:
— Защо е толкова важно за теб?
Не мислех, че бих могла да й обясня.
— Просто е важно.
— Колко важно? — поинтересува се тя.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Какво си готова да понесеш заради твоето зомби?
Страхът се утаи в студена буца в дъното на вътрешностите ми.
— Не знам какво имаш предвид.
— О, знаеш! — възрази Николаос.
Изправих се, не че това ми беше от помощ. Всъщност бях по-висока от нея. Тя беше дребничка — изящно дете-фея. Чудесно.
— Та какво точно искаш?
— Не го прави, Анита! — Уили стоеше встрани от нас, сякаш се боеше да се приближи прекалено. Беше по-умен в смъртта, отколкото като жив.
— Тихо, Уили! — тя го каза с нормален глас, нито викаше, нито го заплаши. Но Уили млъкна незабавно, като добре обучено куче.
Може би вампирката долови погледа ми. Все едно, каза:
— Наказах Уили задето не успя да те наеме онзи път.
— Наказа ли го?
— Филип, предполагам, ти е разказал за методите ни?
Кимнах:
— Ковчега с кръстовете.
Тя се усмихна — ослепително и весело. Сенките превърнаха усмивката й в гримаса.
— Уили много се боеше, че ще го оставя там месеци наред, та дори и години.
— Вампирите не могат да умрат от глад. Това ми е ясно… — а безгласно добавих наум: „Кучка такава!“ След определено ниво на ужаса просто се ядосвам. Гневът има приятен вкус.
— Миришеш на прясна кръв. Нека те вкуся и ще се погрижим за безопасността на зомбито ти.
— Вкусването ухапване ли значи? — поинтересувах се.
Тя се засмя, сладко и разкъсващо сърцето. Кучка.
— Да, човеко, ухапване значи! — и внезапно се озова до мен. Отскочих без да се замисля. Николаос пак се засмя. — Виждам, че Филип ме е изпреварил!
За миг не можах да разбера какво има предвид, след това вдигнах ръка и напипах ухапването на врата ми. Внезапно ми стана неловко, сякаш ме бе хванала гола.
Смехът звънтеше в лятната нощ. Наистина започваше да ми лази по нервите.
— Никакво вкусване! — заявих.
— Тогава, нека отново вляза в ума ти. Това също е вид хранене.
Поклатих глава — твърде бързо и твърде много пъти. Готова бях да умра, но да не я оставя да прониква в мислите ми отново. Стига да имах избор, разбира се.
Недалеч се разнесе писък. Естел овладяваше гласа си. Трепнах, сякаш ме бяха ударили.
— Нека вкуся кръвта ти, съживителке! Няма да пускам зъби! — вампирката оголи кучешките си зъби при тази реплика. — Стой и не се опитвай да ме спреш. Ще вкуся прясната рана на врата ти. Няма да се храня с теб.
— Вече не кърви. Съсирила се е.
Николаос се усмихна, сладка като ангел:
— Ще я оближа до дъно.
Преглътнах с мъка. Не знаех дали съм способна на това. Прозвуча нов писък — самотен и изгубен. Боже.
Уили се обади:
— Анита…
— Млък, иначе ще си навлечеш гнева ми! — изръмжа тя ниско и злобно.
Уили сякаш се смъкна. Лицето му представляваше бял триъгълник под тъмната коса.
— Всичко е наред, Уили! Не бива да страдаш заради мен! — обадих се аз.
Той се взираше през мен от няколко метра разстояние — все едно бяха мили. Помагаше ми само отчаяният израз на лицето му. Бедният Уили. Бедната аз.
— И каква полза, ако няма да се храниш с мен? — полюбопитствах.
— Абсолютно никаква полза! — Николаос протегна към мен малката си, бледа ръка. — Разбира се, страхът също е вид храна… — студени пръстчета се свиха около китката ми. Трепнах, но не се дръпнах. Щях да я оставя да го стори, нали?
— Наречи го сенчесто хранене, човеко. Кръвта и страхът са винаги ценни, независимо как ги получаваш!
Тя пристъпи към мен. Издиша и аз отстъпих. Само хватката й ни придържаше една до друга.
— Чакай! Искам зомбито свободно, още сега — преди това!
Тя само ме гледаше, после кимна полека.
— Много добре! — взря се покрай мен, светлите й очи виждаха неща, които или не бяха там, или не можех да ги видя. Усетих напрежението в ръката й, почти като токов удар. — Тереза ще ги прогони и ще накара съживителя да положи зомбито в гроба.
— И всичко това само за миг, а?
— Тереза е под мое управление, не го ли знаеше?
— Да, предположих го… — не знаех, че който и да е вампир владее телепатията. Разбира се, до снощи не знаех и че могат да летят. О, научавах всякакви нови неща!
— Как ще разбера, че не ме лъжеш? — попитах.
— Налага се да ми повярваш.
Да, това вече беше доста забавно. Ако тя имаше чувство за хумор, вероятно можеше да излезе нещо… Да, бе.
Николаос придърпа китката ми по-близо до себе си, и мен заедно с нея. Ръката й беше като облечена в плът стомана. Нямаше как да се освободя от хватката й, освен с поялник. А в момента бях свършила оксижените.
Темето й влизаше под брадичката ми. Налагаше се да се изправи на пръсти, за да диша във врата ми. Това би трябвало да съсипе заплахата, но не успя. Меки устни докоснаха врата ми. Дръпнах се. Вампирката се засмя, притиснала лице в мен. Разтреперих се и не можах да спра.
— Обещавам да съм нежна! — Тя се засмя отново и аз се преборих с желанието да я отблъсна. Бях готова на почти всичко, стига само да я ударя — веднъж, но силно. Да, но пък не ми се умираше тази нощ. Освен това бях сключила сделка.
— Бедничката, трепериш! — Николаос положи ръка на рамото ми за опора. Прокара устни по дупката на врата ми. — Студено ли ти е?
— Стига глупости. Действай!
Вампирката се вцепени:
— Не искаш ли да те докосвам?
— Не — отвърнах.
Да не беше полудяла? Риторичен въпрос.
Заговори много спокойно.
— Къде е белегът на лицето ми?
Отвърнах без да се замислям:
— Близо до устата.
— И как — изсъска тя — разбра това?
Сърцето ми подскочи в гърлото. Опаля. Бях допуснала да разбере, че номерата й не ми действат — а би трябвало да ми действат…
Николаос заби пръсти в рамото ми. Изпъшках, но не изпищях.
— Какво си правила, съживителке?
Нямах ни най-малка представа. Но се съмнявах, че тя ще ми повярва.
— Остави я на мира! — Филип изникна между дърветата, почти тичаше. — Обеща ми, че няма да я нараняваш тази нощ!
Николаос дори не се обърна.
— Уили!

Само изрече името му, но като всички добри слуги, той знаеше какво се иска от него.
Пристъпи пред Филип, протегнал ръка пред себе си. Смяташе да го удуши с гола ръка. Танцьорът се промъкна покрай него.
Уили никога не е ставал за боец. Силата не стига, ако балансът ти не е добър.
Николаос докосна брадичката ми и ме обърна към себе си.
— Не ме карай да задържам вниманието ти, съживителке! Не биха ти харесали методите, които ще избера!
Преглътнах шумно. Тя вероятно беше права.
— Разполагаш с цялото ми внимание, наистина! — успях да изрека с дрезгав шепот, задавян от страха. Ако се закашлях, за да си прочистя гърлото, щях да се изкашлям в лицето й. Лоша идея.
Чух съскането на стъпки, мачкащи тревата. Преборих се с желанието да вдигна очи и да отклоня поглед от вампирката.
Николаос се обърна, за да погледне към стъпките. Видях я да се движи, но беше размазана от скоростта. Просто изведнъж бе обърната в другата посока. Филип стоеше пред нея. Уили го догони и го хвана за ръката, но май не знаеше какво да стори после.
Дали щеше да се сети, че просто може да му счупи ръката? Съмнявам се.
Николаос се сети.
— Пусни го! Ако иска да се приближи, нека! — Тонът й обещаваше ужасно много болка.
Уили отстъпи назад. Филип стоеше неподвижен и гледаше право в мен, без да обръща внимание на вампирката.
— Добре ли си, Анита?
— Прибери се вътре, Филип! Оценявам загрижеността ти, но сключих сделка. Тя няма да ме ухапе.
Той поклати глава.
— Обеща ми да не я нараняваш. Обеща ми! — отново говореше на Николаос, като внимаваше да не гледа право към нея.
— И така тя няма да бъде наранена. Спазвам обещанията си, Филип, през повечето време.
— Добре съм, Филип! Не си докарвай неприятности заради мен! — обадих се и аз.
Лицето му се сгърчи от объркване. Май не знаеше какво да прави. Смелостта му се бе разсипала по земята. Все пак не отстъпи. Голяма точка за него. Аз може би щях да отстъпя. Вероятно. О, по дяволите, Филип беше смелчага и не ми се щеше да го видя да умира заради това.
— Просто се прибери, Филип, моля те!
— Не — обади се Николаос. — Ако дребосъкът се чувства смел, нека опита!
Филип размърда ръце, сякаш се опитваше да сграбчи нещо.
Николаос внезапно се озова до него. Не видях движението й. Танцьорът още не я бе забелязал. Взираше се натам, където стоеше преди това. Николаос го свали на земята с ритник и той падна на тревата, примигвайки срещу нея, сякаш се бе появила току-що.
— Не го наранявай! — обадих се аз.
Бледата ръчица се изстреля напред, съвсем леко докосване. Той конвулсивно подскочи при удара и се търкулна настрани, по лицето му течеше кръв.
— Николаос, моля те! — обадих се. Дори пристъпих напред към нея. Доброволно. Винаги можех да опитам с пистолета. Нямаше да я убие, но поне щеше да даде време на Филип да избяга. Ако можеше да бяга.
Откъм къщата се разнесоха писъци. Мъжки глас изкрещя:
— Перверзници!
— Какво става? — попитах.
Николаос отговори леко развеселена:
— Църквата на Вечния живот е пратила паството си! Налага се да напусна тази малка среща! — обърна се към мен, оставяйки замаяния Филип на тревата. — Та как видя белега ми?
— Не знам.
— Малка лъжкиня! Ще довършим разговора после! — и изчезна, тичайки като бледа сянка под дърветата. Поне не беше отлетяла. Не мисля, че щях да се справя и с този номер точно сега.
Коленичих до Филип. Кървеше там, където го беше ударила.
— Чуваш ли ме?
— Да — той успя да седне. — Трябва да се махаме оттук! Богомолците винаги са въоръжени.
Помогнах му да се изправи.
— Те често ли нападат хапка-партитата?
— Винаги, когато могат — отвърна той.
Стоеше твърдо на крака. Добре, иначе не бих могла да го отнеса надалеч. Уили се обади:
— Знам, че нямам право да моля, но бих помогнал да стигнете до колата ти… — избърса длани в панталоните си. — Ще може ли да ме хвърлите?
Не се сдържах. Засмях се.
— Не можеш ли просто да изчезнеш като останалите?
Той сви рамене.
— Още не знам как.
— О, Уили! — въздъхнах. — Хайде, да се махаме оттук!
Той ми се ухили. Можех да го гледам в очите и това го правеше почти като човек. Филип не възрази към нас да се присъедини вампир. Пък и защо да възразява? Откъм къщата се носеха писъци.
— Някой трябва да викне ченгетата! — обади се Уили.
Прав беше. Никога няма да успея да го обясня. Сграбчих Филип за ръката и се подпрях, докато нахлузя обувките си.
— Ако знаех, че тази вечер ще бягаме от полудели фанатици, щях да си сложа по-ниски токчета! — обобщих.
Продължавах да стискам ръката на танцьора, за да запазя равновесие през минното поле от жълъди. Сега не беше моментът да си изкълчвам глезен.
Почти бяхме стигнали чакълената алея, когато три силуета изтърчаха от къщата. Един стискаше тояга. Другите бяха вампири. Не се нуждаеха от оръжия. Отворих чантата си и извадих пистолета, като го отпуснах покрай хълбока си, скрит в полата. Дадох на Филип ключовете от колата.
— Запали двигателя, аз ще ни прикривам!
— Не мога да карам — обади се той.
Бях забравила.
— По дяволите!
— Дай на мен! — Уили взе ключовете и аз го оставих.
Един от вампирите тичаше към нас, съскаше и размахваше ръце. Може би искаше да ни уплаши, може би и да ни нарани. Стигаше ми толкова за тази нощ. Щракнах предпазителя, заредих и стрелях в земята пред краката му.
Той се поколеба и за малко да се препъне.
— Куршумите не могат да ме наранят, човече!
Под дърветата долавях и друго движение. Не знаех дали са приятели или врагове, не че имаше особена разлика впрочем. Вампирът продължаваше да напредва. Районът беше жилищен. Куршумите изминават големи разстояния, преди да улучат нещо. Не можех да си позволя риска.
Вдигнах ръка, прицелих се и стрелях. Улучих го в корема. Той отскочи и сякаш се спихна около раната. На лицето му се изписа изненада.
— Куршуми в сребърна риза, зъбатко!
Уили тръгна към колата. Филип се колебаеше дали да ми помогне, или да го последва.
— Тръгвай, Филип! Сега!
Вторият вампир се опитваше да заобиколи в гръб.
— Спри на място! — наредих. Вампирът застина. — Ако някой мръдне, ще му вкарам куршум в мозъка!
— Няма да ни убие — заяви вторият вампир.
— Не но и няма да ти подобри особено състоянието!
Човекът с тоягата тръгна напред.
— Недей! — посъветвах го.
Колата запали. Не посмях да се озърна. Отстъпих заднешком, с надеждата да не се препъна на проклетите високи токчета. Ако паднех, щяха да ме оглозгат. Ако ме нападнеха, някой щеше да пострада.
— Хайде, Анита, качвай се! — обади се Филип, облегнат на вратата откъм пътника.
— Прибирай се! — той го стори и аз се пъхнах на седалката. Човекът се затича. — Карай!
Уили метна чакъл с колелата и аз треснах вратата. Наистина, тази нощ не ми се щеше да убивам никого. Човекът заслони лице от чакъла, когато се стрелнахме по алеята.
Колата подскачаше ужасно и за малко да се блъсне в дърво.
— Карай по-бавно, в безопасност сме! — обадих се.
Уили поотпусна газта. Ухили ми се:
— Успяхме!
— Аха! — върнах му усмивката, но не бях толкова самоуверена.
От раната на лицето на Филип течеше равномерна струйка кръв. Той изрази на глас мислите ми:
— В безопасност, но докога? — звучеше така уморен, както се чувствах и аз.
Потупах го по ръката.
— Всичко ще бъде наред, Филип!
Той ме погледна. Изглеждаше състарен и изтощен.
— Не вярваш в това повече от мен. Какво да кажа? Прав беше.

30

Щракнах предпазителя на пистолета и си сложих колана. Филип се отпусна на седалката, разперил дългите си крака от двете страни на таблото. Беше затворил очи.
— Накъде? — попита Уили.
Хубав въпрос. Исках да се прибера и да поспя, но…
— Първо трябва да зашием Филип.
— В болница ли искаш да го закараш?
— Добре съм — обади се танцьорът с дрезгав и странен глас.
— Не, не си добре.
Той отвори очи и се обърна да ме погледне. Кръвта бе потекла и по врата му — тъмен, лъскав ручей, който сияеше на отблясъците от уличните лампи.
— Снощи пострада доста повече! — заяви той.
Отклоних поглед и се втренчих през прозореца. Не знаех какво да кажа.
— Сега съм добре.
— И аз ще се оправя.
Пак го погледнах. Взираше се в мен. Не можах да разчета изражението му, а ми се искаше.
— За какво си мислиш, Филип?
Той се извърна право напред. По лицето му танцуваха светлини и сенки.
— За това, че се опънах на господарката. Направих го! Направих го! — Най-сетне в гласа му се усети яростна топлина. Яростна гордост.
— Беше много смело — съгласих се.
— Нали?
Усмихнах се и кимнах:
— Да.
— Не ми се ще да ви прекъсвам, но тря’а да знам накъде да карам т’ва чудо — обади се Уили.
— Хвърли ме в „Престъпни удоволствия“ — реши Филип.
— Трябва да те види лекар.
— Ще се погрижат за мен в клуба.
— Сигурен ли си?
Той кимна, след това простена и се извърна към мен:
— Нали искаше да знаеш кой ми дава заповеди? Николаос. Права беше. Още онзи път. Тя искаше да те съблазня… — усмихна се. Заради кръвта усмивката му не се получи добре. — Предполагам, че не свърших работа.
— Филип… — промърморих.
— Не, всичко е наред. Ти беше права за мен. Болен съм. Нищо чудно, че не ме искаш.
Стрелнах с поглед Уили. Беше се съсредоточил върху карането, сякаш животът му зависеше от това. По дяволите, като мъртвец беше по-умен, отколкото приживе.
Поех си дълбоко дъх и се помъчих да реша какво да кажа.
— Филип… Целувката, преди да ме… ухапеш… — Боже, как човек да признае нещо такова? — Хубаво беше.
Той ме стрелна с поглед и отклони очи.
— Сериозно ли?
— Да.
В колата се възцари неловко мълчание. Не се чуваше друг звук, освен съскането на гумите по асфалта. В нощта проблясваха светлини, разделени от изолиращия мрак.
— Да се противопоставиш на Николаос тази нощ беше едно от най-смелите неща, които съм виждала някой да прави. А също и от най-глупавите — додадох.
Той се засмя — рязко и изненадано.
— Никога повече не прави така. Не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми!
— Изборът си беше мой — заяви танцьорът.
— Никакъв героизъм повече, ясно?
Той ме погледна.
— Ще ти бъде ли мъчно, ако умра?
— Да.
— Е, все пак е нещо…
Какво ли искаше от мен? Да му се обясня в неумираща любов или друга такава глупост? Какво ще кажете за неумираща похот? И в двата случая бих излъгала. Какво искаше той? Почти го попитах, но не го сторих. Нямах толкова кураж.

31

Когато най-сетне заизкачвах стълбите към апартамента си, вече беше почти три часа. Всичко ме болеше. Коленете — заради високите токчета, краката и кръстът ми направо горяха от мускулна треска. Копнеех за продължителен, горещ душ — и после в леглото. Може би, ако имах късмет, щях наистина да получа осем часа непрекъснат сън? Разбира се, не исках да се обзалагам…
Държах в една ръка ключовете и в другата — пистолета. Криех го до хълбока си, да не би някой съсед да отвори вратата си неочаквано. Нищо страшно, хора, просто вашата добра съседка, съживителката. Да, бе.
За пръв път от много време насам вратата ми стоеше както си я бях оставила — заключена. Благодаря ти, Боже! Не бях в настроение да си играя на ченгета и престъпници толкова рано сутринта.
Изритах обувките си направо зад вратата, след това се затътрих в спалнята. Лампичката на телефонния секретар примигваше. Сложих пистолета на леглото, натиснах бутона за прослушване и започнах да се събличам.
— Здрасти, Анита, Рони е. Уредих среща с един тип от ХСВ за утре сутринта. В кабинета ми, в единайсет. Ако не е удобно, остави съобщение на секретаря, ще ти се обадя. Внимавай!
Щрак, стъъърж, и от високоговорителя се разнесе гласът на Едуард:
— Часовникът тиктака, Анита! — щрак. По дяволите.
— Харесваш дребните игрички, нали, кучи сине? Започвах да се дразня, а нямах представа какво да правя със Смъртта. Също и с Николаос и Закари, Валънтайн и Обри. Знаех обаче, че искам душ. Оттам можех да започна. Току-виж, докато стържа козята кръв от кожата си, взела, та ми хрумнала някоя брилянтна идея.
Заключих вратата на банята и оставих пистолета върху шкафчето. Започваше да ме хваща параноя. Или може би ставах реалистка?
Изчаках водата да вдигне пара, след това влязох под струята. Не се бях приближила до разгадаването на вампирските убийства повече, отколкото преди двадесет и четири часа.
Дори ако разрешах случая, пак щях да имам проблеми. Обри и Валънтайн се канеха да ме убият щом Николаос свали от мен защитата си. Лесна работа. А и не бях сигурна дали господарката не храни идеи за същото. Виж, Закари — той пък убиваше, за да подхранва вуду-талисмана си. Чувала бях за магии, които искат човешко жертвоприношение. При това такива, които дават далеч по-малко от безсмъртие. Богатство, власт, секс — важни цели още от време оно. Всички те изискваха много специфична кръв — на деца, на девици, на девствени момчета или на малки старици със синя коса и един дървен крак. Верига изчезнали със сходни жертви. Ако Закари просто оставяше телата на лесно за намиране място, вестниците вече щяха да са се докопали до новината. Може би.
Трябваше да бъде спрян. И ако не се бях намесила тази нощ, щяха да го спрат. Никой подвиг в името на доброто не остава ненаказан.
Облегнах длани на плочките на стената и оставих водата да къпе гърба ми на почти врели ручеи. Добре, трябваше да убия Валънтайн, преди той да убие мен. Имах разрешително за смъртта му. Така и не го прекратиха. Разбира се, първо трябваше да го намеря…
Обри беше опасен, но поне не стоеше на пътя ми, докато Николаос не го пуснеше от ковчега му с кръстовете.
Можех просто да предам Закари на полицията. Долф щеше да ме изслуша, но пък аз не разполагах с никакви доказателства. По дяволите, дори не бях чувала за магията му. Ако аз не можех да разбера що за създание е, как щях да обясня на ченгетата?
Николаос. Дали щеше да ме остави жива, ако разреша случая? Не знаех.
Едуард щеше да ме навести утре вечер. Или трябваше да му издам господарката, или щеше да си резне парче от мен за спомен. Доколкото го познавах, щеше да си избере по-болезнена процедура. Дали просто да му подхвърля вампирката? Да му кажа онова, което иска да знае? А ако той не успееше да я убие, тя щеше да дойде да ме вземе… Нещо, което ми се щеше да избегна повече от почти всичко — Николаос да тръгне по петите ми.
Избърсах се, прокарах четката през косата си и потърсих нещо за ядене. Опитах да се самоубедя, че съм твърде уморена за храна. Стомахът не ми повярва.
Докато се просна в леглото, мина четири. Кръстът висеше на врата ми. Пистолетът кротуваше в кобура зад таблата на кревата. И, просто от чиста параноя, пъхнах нож между матрака и пружините. Не бих могла да го извадя навреме, но… Е, човек никога не знае.
Отново сънувах Жан-Клод. Седеше на масата и похапваше къпини.
— Вампирите не ядат твърда храна — заявих аз.
— Точно така! — той се усмихна и избута купата с плодове към мен.
— Мразя къпини! — възпротивих се.
— Винаги съм ги обожавал. Не съм ги вкусвал от векове!
На лицето му бе изписан копнеж.
Взех купата. Беше прохладна, почти студена. Къпините бяха окъпани в кръв. Изтървах съда и плодовете се разпиляха — бавно, пръскайки кръв по масата, и то повече, отколкото имаше вътре. Кръвта прокапа през покривката и на пода.
Жан-Клод ме зяпаше през окървавения плот. Думите му ме достигнаха като топъл вятър.
— Николаос ще убие и двама ни. Трябва да ударим първи, ma petite!
— Какво дрънкаш за „нас“?
Той подложи шепи под рукналата кръв и ми подаде длани, сякаш бяха купа. Кръвта се стичаше между пръстите му.
— Пий! Така ще станеш силна!
Събудих се, втренчена в мрака.
— Проклет да си, Жан-Клод! — прошепнах. — Какво си ми сторил?
Тъмната, празна стая не съдържаше отговора. Благодаря на Господ за малките услуги. Часовникът показваше шест и нещо заранта. Обърнах се и се пъхнах отново под завивките. Съскането на климатика не заглушаваше звука от пуснатата от някой от съседите вода. Включих радиото. Концерт на Моцарт в ми-бемол изпълни тъмната стая. Всъщност музиката бе твърде енергична, за да се спи на нея, но исках някакъв шум. По мой избор.
Не знам дали причината бе в Моцарт, или в умората ми. Все едно, заспах отново. Ако съм сънувала, не помня нищо.

32

В съня ми се вряза вой. Звучеше като аларма на кола, ужасно силно. Цапардосах с длан копчетата на часовника. За щастие, той млъкна. С полузатворени очи примигнах срещу циферблата. Девет сутринта. По дяволите. Бях забравила да изключа събуждането. Имах време да се облека и да ида на църква. Не ми се ставаше. Не исках да ходя на църква. Господ щеше да ми прости поне този път, нали?
Разбира се, нуждаех се от цялата помощ, която можех да получа в момента. Може би дори щеше да ме сполети откровение и всичко да си дойде по местата. Не се смейте — случвало ми се е преди. Божествената помощ не е нещо, на което разчитам, но от време на време мисля по-добре в църквата.
Когато светът е пълен с вампири и зли типове, а свещеният кръст може да е единственото, което те дели от смъртта, това поставя църквата в различна светлина. Тъй да се каже.
Изпълзях от леглото и застенах. Телефонът звънна. Седнах на ръба, изчаквайки секретарят да поеме разговора. Така и стана.
— Анита, обажда се сержант Стор. Поредното вампирско убийство.
Вдигнах слушалката.
— Здрасти, Долф!
— Добре. Радвам се, че те хванах преди църква!
— Още един мъртъв вампир ли?
— Ъхъмх.
— Също като предишните? — поинтересувах се.
— Май е така. Требе да дойдеш да метнеш едно око.
Кимнах, осъзнах, че той не ме вижда и отвърнах:
— Естествено, кога?
— Веднага.
Въздъхнах. Толкова по въпроса за църквата. Нямаше начин ченгетата да задържат тялото до обед или по-късно, само заради горките ми черни очи.
— Дай ми местоположението. Чакай, нека си взема работеща химикалка! — държах бележник до леглото, но химикалката бе изсъхнала неусетно. — Добре, давай!
Намираше се само на една пресечка от „Цирка на Прокълнатите“.
— Това е на границата на Квартала. Нито едно от другите убийства не е било толкова далеч от Крайбрежната.
— Вярно — съгласи се Долф.
— Какво друго е различно в случая?
— Ще видиш като дойдеш. Господин Информация.
— Добре, пристигам до половин час.
— Ще се видим там! — и телефонът прекъсна.
— Е, добро утро и на теб, Долф! — казах на слушалката. Може би и той не беше рано пиле?
Раните по ръцете ми зарастваха. Снощи се наложи да сваля лепенките, защото ги бях изцапала с козя кръв.
Драскотините се затваряха чудесно, така че не си дадох труд да слагам нов лейкопласт.
Скрих раната от нож с дебела превръзка. Не биваше да наранявам повече лявата си ръка. Свършваше ми свободното място. Следата от ухапване на врата ми започваше да посинява. Изглеждаше като най-лошата случка на света. Нямаше да преживея, ако Зербовски я видеше. Скрих я с лепенка. Сега изглеждаше, все едно прикривам ухапване от вампир. По дяволите. Оставих го така. Нека хората се чудят. И бездруго не им влиза в работата.
Сложих си червено поло и го напъхах в джинсите. Обух маратонките, навлякох нараменния кобур и бях готова. Кобурът има малко джобче за допълнителни муниции. Пъхнах там нови пълнители. Двадесет и шест патрона. Внимавайте, лоши типове! Истината е, че повечето престрелки свършват, преди да се изчерпят първите осем изстрела… Но винаги има първи път.
Преметнах през ръка яркожълт дъждобран. Щях да го навлека, в случай че пистолетът започне да нервира много хората. Нали работя с полицията? Те също си носят оръжията на показ. Защо аз да не мога? Освен това ми писна от игрички. Нека копелетата знаят, че съм въоръжена и нащрек.
На местопрестъплението при убийство винаги има прекалено много хора. Не говоря за зяпачите, онези, които идват да видят — тях ги очакваш. Винаги има нещо очароващо в смъртта на другите. Там гъмжи от ченгета, най-вече детективи с лъскави униформи. Толкова много полицаи за някакво си убийство.
Имаше дори микробус с новинари и голяма сателитна чиния, щръкнала от покрива като гигантски лазер в научнофантастичен филм от четиридесетте. Щяха да дойдат и други, бях готова да се обзаложа. Не знам как полицията бе запазила тайната толкова дълго.
Вампирски убийства — леле, майко, каква сензация! Дори не се налага да си измисляш, за да прозвучи странно.
Оставих тълпата между мен и журналистите. Репортерка с къса руса коса и стилен костюм буташе микрофона си в лицето на Долф. Докато се намирах близо до печалните останки, бях в безопасност. Можеха и да успеят да ме снимат, но нямаше да могат да го покажат по телевизията. Добрият вкус и тъй нататък, нали разбирате?
Имам малка, ламинирана карта с моя снимка, която ми дава достъп до полицейското разследване. Винаги, когато я защипвам на яката си, се чувствам като младша чистачка.
До жълтата полицейска лента ме спря униформено ченге Втренчи се в картата ми, сякаш се опитваше да определи аз ли съм или е на друг човек. Дали щеше да ме пусне зад лентата, или първо щеше да викне някой детектив?
Стоях с отпуснати ръце и се стараех да изглеждам безобидна. Всъщност много ме бива в това. Мога направо да лъхам на миловидност. Униформеният вдигна лентата и ме пусна. Устоях на желанието да му кажа: „Бравичката!“. Вместо това промърморих:
— Благодаря!
Тялото се намираше близо до уличен стълб. Краката бяха разтворени. Едната ръка беше извита зад него, вероятно счупена. Липсваше част от трупа в средата, сякаш някой бе бръкнал в торса и просто бе изгребал вътрешността. Сърцето нямаше да е на мястото си — също както при останалите.
Край тялото се навърташе детектив Клайв Пери. Беше висок, слаб и чернокож, а също и най-новият член на Отряда за борба с привиденията. Винаги ми се е струвало, че има мек нрав и е любезен. Не си представях как проявява такава грубост, че да раздразни някого, но човек не попада в Отряда без причина.
Вдигна очи от тефтерчето си.
— Здрасти, госпожице Блейк!
— Здрасти да е, детектив Пери!
Той се усмихна:
— Сержант Стор спомена, че ще наминеш.
— Всички други свършиха ли с тялото?
Пери кимна:
— Изцяло на твое разположение е.
Под трупа се бе разляла тъмнокафява локва кръв. Коленичих до нея. Беше се съсирила в лепкава като желе маса. Rigor mortis бе настъпил и отминал, ако изобщо е имало такова нещо. Вампирите не винаги реагират спрямо „смъртта“ така, както човешките тела. Преценяването на мига на смъртта става по-трудно. Но това беше работа на съдебния лекар, не моя.
Яркото лятно слънце грееше над тялото. По формата и черните панталони на костюма съдех, че е жена. Беше малко трудно да се каже, тъй като лежеше по корем, а гръдният кош беше издълбан, пък и главата липсваше. Гръбнакът стърчеше, бял и лъскав. Кръвта се бе изляла през врата като от счупена бутилка с червено вино. Кожата беше накъсана и раздрана. Сякаш някой буквално бе откъснал главата.
Преглътнах с усилие. Не бях повръщала пред жертва на убийство вече месеци наред. Изправих се и се поотдалечих от тялото.
Нима това е било направено от човешко същество? Вероятно не. По дяволите. Ако е бил човек, тогава много усърдно се е старал да изглежда другояче. Все едно какво показваше повърхностният оглед, съдебният лекар винаги намираше следи от нож по тялото. Въпросът беше дали са нанесени преди или след смъртта? Бил ли е човек, който се опитва да изглежда като чудовище или чудовище, което се опитва да прилича на човек?
— Къде е главата? — попитах.
— Сигурна ли си, че си добре?
Погледнах Пери. Дали бях пребледняла?
— Ще се оправя!
Аз, голямата и корава убийца на вампири, няма да повръщам при вида на отрязани глави. Да, бе.
Детективът вдигна вежди, но беше твърде учтив, за да задълбава в темата. Преведе ме на около три метра нататък по алеята. Някой бе метнал пластмасов чувал върху главата. Второ, по-малко езерце кръв се процеждаше изпод найлона.
Пери се наведе и стисна покривалото.
— Готова ли си?
Кимнах — не се решавах да заговоря. Той вдигна найлона, сякаш бе завеса, за да разкрие онова, което лежеше до алеята.
Бледото лице бе обградено от дълга, черна коса, сплъстена и лепкава от кръвта. Лице, навремето привлекателно, но вече не. Мускулите бяха отпуснати, почти като на кукла и чертите бяха също толкова нереални. Очите ми го виждаха, но на мозъка му трябваха няколко секунди да го осъзнае…
— По дяволите!
— Какво има?
Изправих се и отстъпих назад, за да се върна на улицата. Пери дойде при мен.
— Добре ли си?
Погледнах към найлона и зловещата малка буца под него. Добре ли съм? Хубав въпрос. Можех да идентифицирам този труп.
Беше Тереза.

33

Пристигнах в кабинета на Рони няколко минути преди единадесет. Поспрях с ръка на дръжката. Не можех да се отърся от образа на главата на Тереза, търкулната на алеята. Вампирката беше жестока и вероятно бе убила стотици хора. Защо тогава я съжалявах? От глупост, предполагам. Поех си дълбоко дъх и бутнах вратата навътре.
В кабинета на Рони прозорците изобилстват. Светлината се лее от две страни — юг и запад. Което означава, че следобед помещението е като слънчева батерия. Никакъв климатик не може да надмогне толкова слънчева светлина.
През бляскавите прозорци се вижда Кварталът. Ако решиш да надникнеш.
Рони ми махна от почти заслепяващото сияние в стаята.
В креслото от другата страна на бюрото седеше крехка на вид жена. Беше азиатка с лъскавочерна коса, фризирана внимателно назад. На облегалката на креслото бе грижливо сгънато пищно пурпурно сако, което подхождаше на ръчно ушитата й блуза. Лъскава и лавандулово-лилава, тя на свой ред привличаше вниманието към наклонените нагоре очи и леките лавандулови сенки на клепачите и по веждите. Глезените на посетителката бяха скръстени, ръцете — отпуснати в скута. Изглеждаше тъй свежа в блузата си, дори и под смазващото слънце. В първия момент присъствието й ме хвана неподготвена — да я видя просто така, след всичките тези години. Най-сетне затворих зяпналата си уста и тръгнах напред с протегната ръка:
— Бевърли, мина толкова време!
Тя изящно се изправи и се ръкувахме, дланта й бе хладна.
— Три години!
„Точност“ — тази дума, стига да опише Бевърли.
— Познавате ли се? — попита Рони. Обърнах се към нея.
— Бев не спомена ли, че ме познава?
Приятелката ми поклати глава. Взрях се в гостенката й:
— Защо не си казала на Рони?
— Не сметнах за необходимо. — Бев трябваше да вирне брадичка, за да ме погледне в очите. Не са много хората, на които се налага да го правят. Достатъчно рядко е, та винаги да го смятам за странно усещане, сякаш трябва да се наведа, за да бъдат очите ни на едно ниво.
— Някой ще ми каже ли откъде се познавате вие двете? — поинтересува се Рони.
Тя пристъпи между нас, за да седне зад бюрото си. Наклони леко назад стола на шарнирите му, скръсти ръце на корема си и зачака. Сивите й очи, меки като котешка козина, се взираха в мен.
— Нещо против да й разкажа, Бев?
Гостенката беше седнала отново — плавно и подобаващо за дама. Бевърли излъчва истинско достолепие и винаги ме е впечатлявала като дама, в най-добрия смисъл на думата.
— Ако смяташ за необходимо, не възразявам — заяви тя.
Не бе точно въодушевяващото „хайде, давай!“, но щеше да свърши работа. Пльоснах се на другото кресло, болезнено наясно, че съм по джинси и маратонки. До Бев изглеждах като зле облечено дете. Усещането ме прободе само за миг и след това изчезна. Не забравяйте — никой не може да ви накара да се чувствате нисшестоящи, ако не го искате. Казала го е Елинър Рузвелт. Това е мото, според което се опитвам да живея. През повечето време успявам.
— Семейството на Бев стана жертва на вампирско нападение. Само Бевърли оцеля. Бях един от хората, помогнали да убият вампирите… — Кратко, ясно и с ужасно много пропусната информация. Най-вече болезнените части.
Бев заговори тихо, деликатно и точно, както й бе присъщо.
— Онова, което Анита не спомена е, че спаси живота ми, рискувайки своя… — тя сведе поглед към ръцете си, отпуснати в скута.
Спомних си как видях за първи път Бевърли Чин.
Един блед крак удря по пода. Мяркам побеляло, разкривено лице и тъмна коса. Тя пищи — викът й е изпълнен с чист ужас. Мятам ножа със сребърно острие и улучвам вампира в рамото. Не е смъртоносно — просто няма време. Тварта скача на крака и се хвърля с рев към мен.
Стоя лице в лице с него, имам само един нож — последният и пистолетът ми отдавна е празен, и съм сама…
Помня и как Бевърли Чин удряше вампира със сребърен свещник, докато онзи се бе навел над мен и дишаше горещо във врата ми. Писъците й отекваха седмици наред в сънищата ми, докато разбиваше на парчета главата на тварта, а кръвта и мозъкът пръскаха по пода…
Всичко това си разменихме и без думи. Бяхме си спасили взаимно живота; това е връзка, която не изчезва. Приятелствата могат да избледнеят, но дългът остават завинаги, както и изкованото с ужас, кръв и споделено насилие знание… Това никога не изчезва. Нишката помежду ни съществуваше и след три дълги години, ясно доловимо напрежение…
Рони е умно момиче. Тя прекъсна неловката тишина:
— Някой да иска питие?
— Безалкохолно — обадихме се и двете с Бев.
Засмяхме се и напрежението отслабна. Никога няма да станем приятелки, но вероятно можем да спрем да се преследваме една друга в сънищата си.
Рони ни донесе две диетични коли. Намръщих се, но взех кутийката. Знам, че в малкия хладилник в кабинета има само това. Водили сме спорове за диетичните питиета, но тя се кълне, че вкусът й харесва. Харесвал й вкусът, уууф!
Бев изящно взе своята кола; вероятно пиеше същото чудо и вкъщи. На мен ми дай нещо калорично и с по-приятен вкус!
— Рони спомена по телефона, че е възможно ХСВ да са наели ескадрон на смъртта. Така ли е? — попитах.
Посетителката се загледа в кутийката, под която бе подложила длан, за да не си оцапа полата.
— Не знам със сигурност дали е истина, но ми се струва, че е вярно.
— Ще ми разкажеш ли какво си чула? — попитах.
— Ами, от известно време се говори, че ще се оформя отряд, за да изловят вампирите. Да ги убият така, както те убиха нашите… семейства. Президентът, разбира се, наложи вето на идеята. Работим заедно със системата. Не сме някакви хулигани… — каза го така, сякаш по-скоро се опитваше да убеди самата себе си, а не нас. Беше потресена от възможността да се е случило нещо такова. Спретнатият й свят отново да се разпадне?
— Но после чух да се говори. Хора в нашата организация се хвалят, че са клали вампири…
— Колцина са убили, според слуховете? — попитах. Тя ме погледна и се поколеба.
— Нямам представа.
— Никаква идея?
Бев поклати глава.
— Предполагам, че ще мога да науча. Важно ли е?
— Полицията крие определени подробности от обществеността. Неща, които само убиецът може да знае.
— Ясно… — тя пак се вгледа в кутийката, след това вдигна очи към мен. — Не вярвам, че е убийство, дори и ако хората ми са сторили онова, което вестниците твърдят. Избиването на опасни животни не бива да бъде смятано за престъпление!
Отчасти бях съгласна с нея. Навремето бях дори напълно съгласна.
— Тогава защо ни казваш? — попитах.
Бев ме погледна скрито — тъмните й, почти черни очи се взираха настоятелно в мен.
— Длъжница съм ти.
— Ти също спаси живота ми. Не ми дължиш нищо.
— Помежду ни винаги ще има дълг, винаги.
Взрях се изпитателно в нея и разбрах. Навремето ме умоляваше да не казвам никому, че тя е разбила главата на вампира. Според мен се ужасяваше от факта, че е способна на такова насилие, независимо от мотива.
Бях казала на полицията, че тя е отвлякла вниманието на вампира и аз съм го убила. Бев беше невероятно благодарна за тази малка, невинна лъжа. Вероятно ако никой друг не знае, можеше да се преструва, че изобщо не се е случвало. Може би.
Тя се изправи и опъна полата си отзад. Остави внимателно кутийката с колата на ръба на бюрото.
— Ще оставя съобщение на госпожица Симс, щом науча още нещо!
Кимнах.
— Ще съм ти много благодарна!
Нищо чудно да предаваше каузата си заради мен. Бев преметна през лакът пурпурното си сако и взе малката си чантичка.
— Отговорът не се крие в насилието. Трябва да работим заедно със системата. „Хора срещу вампирите“ държи на реда и закона, не на отмъщението… — звучеше като предварително заучена реч. Но я оставих да си го каже. Всеки има нужда да вярва в нещо.
Бев се ръкува и с двете ни. Дланта й беше хладна и суха. Излезе, изпънала до крайност жилавите си рамене. Затвори вратата решително, но тихо. Съдейки по вида на гостенката ни, човек никога не би повярвал, че е била подложена на невероятно насилие. Може би така й се искаше да бъде. Коя съм аз да споря? Рони се обади:
— А сега ме въведи в нещата. Какво откри?
— Откъде знаеш, че съм открила нещо? — попитах.
— Защото когато влезе, изглеждаше така, сякаш са ти потънали гемиите.
— Страхотно. А аз си мислех, че се прикривам добре!
Детективката ме потупа по рамото:
— Не се безпокой. Просто те познавам твърде добре, това е!
Кимнах, приемайки обяснението, каквото си е дрънканици за успокоение. Но все пак го приех. Разказах й за смъртта на Тереза. Казах й за всичко, освен за сънищата с Жан-Клод. Това запазих за себе си.
Тя подсвирна тихичко.
— По дяволите, бая заета си била! Смяташ ли, че с това се занимава човешки отряд?
— Имаш предвид ХСВ?
Тя кимна.
Поех си дъх. Издишах.
— Не знам. Ако са хора, нямам ни най-малка представа как го правят. Нужна е свръхчовешка сила, за да откъснеш глава.
— Много силен мъж? — предположи Рони.
Привидяха ми се набъбналите мускули на Уинтър.
— Може би, но такава сила…
— Под напрежение стари малки бабички са вдигали цели коли!
Права беше.
— Какво ще кажеш да посетим Църквата на вечния живот? — попитах.
— Смяташ да се присъединиш ли?
Намръщих й се.
Тя се засмя.
— Добре, добре, стига си се цупила. Защо ще ходим там?
— Снощи нападнаха партито с тояги. Не казвам, че искаха да убият някого, но когато започнеш да биеш хората… — свих рамене, — ами стават инциденти.
— Смяташ, че Църквата стои зад това?
— Не знам, но ако мразят хапките достатъчно, за да нападат партитата им, вероятно ги мразят достатъчно и за да ги убиват!
— Повечето членове на Църквата са вампири — отбеляза Рони.
— Именно. Свръхчовешка сила и способност да се доближават незабелязано до жертвите.
Приятелката ми се усмихна.
— Не е зле, Блейк, не е зле!
Сведох скромно глава:
— А сега остава само да го докажем! — Очите й още блестяха от смях, когато каза:
— Освен, разбира се, ако не са те.
— О, стига вече! Все от някъде трябва да започнем!
Рони разтвори широко ръце:
— Хей, не се оплаквам. Татко винаги казваше: „Никога не критикувай, освен, ако не можеш да се справиш по-добре!“
— И ти не знаеш какво става, нали? — попитах.
Тя стана сериозна.
— Ще ми се да знаех.
На мен също.

34

Църквата на вечния живот — централата й — се намира на Пейдж авеню, далеч от Квартала. Църквата не обича да я свързват с тази част от обществото. Вампирските стрийп-клубове, „Цирка на Прокълнатите“ — тц, тц. Колко шокиращо. Не, те се смятат за основното течение на немъртвите.
Самата църква е построена на голям празен парцел. Малки дървета се мъчат да пораснат големи и да засенчат ослепително бялата сграда. Тя сякаш сияеше под горещото юлско слънце, досущ като кацнала на земята луна.
Завих на паркинга и заковах на лъскавия нов асфалт. Само земята изглеждаше нормална — гола червеникава пръст, смляна на кал. Тревата нямаше никакъв шанс.
— Хубаво — одобри Рони и кимна към сградата.
Свих рамене.
— Щом казваш. Честно казано, така и не можах да свикна с ефекта на всеобхватността.
— На всеобхватността ли? — не ме разбра тя.
— Стъклописите са съвсем абстрактни. Няма сцени от Рождеството, няма светии, няма свещени символи. Чисто и неопетнено като току-що извадена от торбата сватбена рокля.
Рони слезе от колата и си надяна слънчевите очила. Взря се в църквата, скръстила ръце на корема си.
— Изглежда сякаш току-що са я разопаковали и още не са я довършили.
— Аха, църква без Бог. Какво не е наред в тази картинка?
Детективката не се засмя.
— Ще има ли някой буден по това време?
— О, да, през деня те набират доброволци.
— Доброволци ли?
— Нали знаеш, ходят от врата на врата, като мормоните и Свидетелите на Йехова.
Рони ме зяпна.
— Сигурно се шегуваш!
— Имам ли вид на шегаджийка?
Тя поклати глава.
— Вампиризъм от врата на врата. Колко… — тя размаха ръце — … убедително.
— Ахъм — съгласих се. — Да видим кой върти дневната смяна!
Широките бели стъпала водеха към огромна двойна порта. Едното крило беше отворено. На другото имаше табела: „Влез, приятелю, и почивай в мир“. Преборих се с желанието да смъкна табелата и да я стъпча.
Те се подиграваха с един от най-древните страхове на човека — смъртта. Всички се боят от края си. Хората, които не вярват в Бог, изживяват доста трудни мигове по въпроса за смъртта. Умри и спираш да съществуваш. Пуф. Но в Църквата на вечния живот ти обещават точно каквото името подсказва. И могат да го докажат. Няма скок във вярата. Няма чакане. Няма въпроси, останали без отговор. Как се чувстваш като мъртвец? Просто попитай някой църковен брат…
О, освен това няма и да остарееш. Никаква пластична хирургия, никаква липосукция — само вечна младост. Сделката не е лоша, стига да не вярваш в душата.
Достатъчно е да не вярваш, че душата остава в капана на вампирското тяло и никога не стига до Рая. Или по-зле, че вампирите са зли по природа и си обречен на Ада. Католическата църква смята доброволния вампиризъм за нещо като самоубийство. Склонна съм да се съглася. Е, вярно е, че Папата анатемоса и всички съживители, освен, ако не спрем да събуждаме мъртвите. Ами хубаво — станах член на епископалната църква.
От двете страни редици полирани дървени пейки водеха към мястото, на което по принцип се намира олтарът. Там имаше пюпитър, но не бих го нарекла олтар. Зад него се намираше проста синя стена, обкръжена от други, бели варосани стени.
Прозорците бяха с червено-сини стъклописи. Слънцето блестеше през тях, рисувайки изящни цветни образи по белия под.
— Цари покой — заключи Рони.
— Да, и в гробищата е същото.
Тя ми се усмихна:
— Така си и мислех, че ще кажеш!
Намръщих й се.
— Не се подигравай — тук сме по работа.
— Какво точно искаш да направя?
— Просто ме пази гърба; придай си заплашителен вид, ако можеш. Търси улики.
— Улики ли? — поинтересува се тя.
— Ами да, нали знаеш — улики: кочани от билети, полуизгорели бележки, такива работи.
— А, такива…
— Стига си се хилила, Рони!
Тя намести слънчевите си очила и си придаде най-добрия „хладнокръвен“ вид. Много я бива в това. Пред нея цветята вехнат от двайсет крачки. Да видим как щеше да подейства на църковните деятели.
От едната страна на олтара имаше малка врата. Водеше към покрит с мокет коридор. Обгърна ни съскането на климатика. Отляво имаше тоалетни, отдясно — открито пространство. Вероятно тук след службите… си пиеха кафето. Не, вероятно не пиеха кафе. Вдъхновяваща церемония, последвана от малко кръвчица може би? Служебните помещения бяха маркирани с малка табелка, която гласеше: „Офис“. Колко умно. Имаше приемна с вездесъщото бюро на секретарката и тъй нататък… Зад бюрото седеше млад мъж. Слаб, с добре подстригана къса коса. Наистина прелестните му кафяви очи бяха подчертани от очила с телени рамки. На гърлото му се забелязваше заздравяваща следа от ухапване.
Той се изправи и заобиколи бюрото, протегнал ръка и усмихнат до уши:
— Добре дошли, приятели, аз съм Брус. С какво мога да ви помогна днес?
Ръкува се здраво, но не прекомерно силно — твърдо, но не свърх решително; малък приятелски жест, нищо сексуално. Така се ръкуват наистина добрите продавачи на коли. Също и агентите на недвижими имоти. Имам си една малка сладка душица, почти неупотребявана. Цената е добра. Доверете ми се. С тези големи кафеви очи секретарят изглеждаше още по-искрен, бях готова да му дам кучешки бисквитки и да го потупам по главичката.
— Бих искала да си уредя среща за разговор с Малкълм — заявих.
Младежът примигна.
— Поседнете!
Седнах. Рони се облегна на стената от едната страна на вратата. Скръстила ръце, имаше наистина хладнокръвен и телохранителски вид.
Брус заобиколи отново бюрото, след като ни предложи кафе и седна на свой ред.
— А сега, госпожо…
— Госпожица Блейк.
Той не трепна, не беше чувал за мен. Колко е мимолетна славата!
— Е, госпожице Блейк, защо бихте желала да се срещнете с главата на нашата църква? Имаме множество компетентни и състрадателни съветници, които с радост ще ви помогнат да вземете решение…
Усмихнах му се. Обзалагам се, че си имате, мижитурка такава!
— Мисля, че Малкълм ще иска да говори с мен. Разполагам с информация за вампирските убийства.
Усмивката на младежа увяхна.
— Ако имате такава информация, идете в полицията!
— Дори ако притежавам доказателство, че определени членове на църквата ви са извършили убийствата ли? — малък блъф, иначе наричан лъжа.
Секретарят преглътна и така стисна бюрото с пръсти, че кокалчетата му побеляха.
— Не разбирам. Тоест…
Усмихнах му се:
— Нека просто се разберем, Брус. Не си в състояние да се справиш с убиец. Не си подготвен за това, нали?
— Ами не, но…
— Така че просто ми кажи в колко часа да се върна довечера, за да се вида с Малкълм!
— Ами не знам. Аз…
— Не се притеснявай. Малкълм е глава на църквата. Той ще се погрижи за проблема!
Младежът кимаше твърде бързо. Стрелна с поглед Рони, след това пак се втренчи в мен. Прелисти подвързания с кожа органайзър на бюрото.
— Тази вечер в девет — взе молив и го вдигна в бойна готовност. — Ако ми кажете и цялото си име, ще ви нанеса!
Понечих да посоча, че няма да ме носи, а ще ме вписва, но реших да пропусна шегата.
— Анита Блейк.
Той все пак не позна името. Толкова по въпроса, че съм кошмар за вампирския свят.
— И се отнася за…? — беше започнал да си възвръща професионализма.
Надигнах се.
— За убийство — затова се отнася.
— О, да, аз… — той си записа нещо. — В девет довечера, Анита Блейк, убийство… — намръщи се към бележката, сякаш в нея имаше нещо нередно.
Реших да му помогна.
— Не се мръщи толкова. Правилно си схванал посланието.
Секретарят ме зяпна отново. Беше леко пребледнял.
— Ще се върна. Но гледай той да получи съобщението!
Брус кимна отново, твърде бързо, ококорил очи зад очилата.
Рони отвори вратата и аз излязох пред нея. Тя вървеше отзад, като бодигард от тъпите филми. Когато излязохме отново в основния кораб на църквата, тя се разсмя:
— Според мен го уплашихме!
— Брус се плаши лесно.
Приятелката ми кимна със светнали очи.
И най-малкото споменаване за насилие и убийство стигаше да съсипе горкия секретар. Когато „пораснеше“, щеше да стане вампир. Непременно.
Слънцето беше направо заслепяващо след тъмата вътре. Присвих очи и ги прикрих с длан. Мернах движение в ъгълчето на полезрението си.
Рони изпищя:
— Анита!
Всичко мина на забавен кадър. Разполагах с достатъчно време да зяпам човека с пистолет в ръцете. Рони се блъсна в мен, като свали и двете ни долу и назад на пода в църквата. Куршумите издрънчаха в портата, до която бях стояла.
Детективката изпълзя иззад мен, близо до стената. Извадих пистолета си и легнах, притиснала хълбок до пода. Сърцето ми тътнеше в ушите. При все това чувах всичко. Припукването на шлифера ми като статично електричество. Как мъжът изкачва стъпалата. Кучият син не спираше да приближава.
Пропълзях напред. Той вървеше по стълбите. Сянката му падна през вратата. Дори не се опитваше да се крие. Сигурно мислеше, че не съм въоръжена. Щеше да научи, че не е прав.
Брус подвикна:
— Какво става там?
Рони изкрещя:
— Прибирай се вътре!
Не свалях очи от вратата. Нямаше да мога да стрелям, ако Брус ми отвлечеше вниманието. Нямаше нищо по-важно от сянката на входа и спиращите стъпки. Нищо!
Мъжът влезе решително вътре. Стискаше пистолет и се заозърта из църквата. Аматьор.
Можех да опра дулото на оръжието си в него.
— Не мърдай!
„Замръзни“ винаги ми е звучало мелодраматично. „Не мърдай“ е кратко, ясно и по същество.
— Не мърдай! — повторих.
Той извърна само главата си, бавно, право към мен.
— Ти си Екзекуторката… — говореше тихо и колебливо.
Да не очакваше да отрека? Може би. Ако бе дошъл да убие Екзекуторката — определено.
— Не — казах.
Той продължи да се обръща.
— Тогава ще да е тя! — вече се беше извърнал към Рони. Мамка му.
Вдигна ръка и се прицели.
— Недей! — извика приятелката ми.
Твърде късно. Стрелях — от упор в гърдите му. Изстрелът на Рони повтори моя. Ударът вдигна нещастника от земята и го прати в пирует назад. На ризата му цъфна кърваво цвете. Той се удари в полуотвореното крило на вратата и падна по гръб навън. Виждах само краката му.
Почаках, заслушана. Не чувах движение. Внимателно заобиколих портата. Нападателят не мърдаше, но все още стискаше пистолета в ръка. Насочих оръжието си към него и се приближих. Ако дори беше трепнал, щях да стрелям отново.
Изритах пистолета от ръката му и проверих пулса на врата му. Нищо, нанайси. Мъртвец.
Използвам муниции, които повалят вампири, ако случа с изстрела — и ако вампирът не е много стар. Куршумът бе направил малък отвор отстрани при влизането си, но другата половина на гръдния кош я нямаше. Е, беше направил онова, което се очакваше от него — да избухне и да си отвори особено голямо изходно отверстие.
Главата на жертвата се обърна настрани. На шията имаше две следи от ухапвания. Проклятие! Със или без ухапвания, нападателят беше мъртъв. От сърцето му не бе останало парченце и игла да мушнеш. Хубав изстрел. Глупав аматьор с пистолет.
Доста пребледняла, Рони се облегна на вратата. Пистолетът й бе насочен към мъртвеца. Ръцете й трепереха съвсем леко.
Почти се усмихна:
— Обикновено не ходя въоръжена през деня, но знаех, че ще съм с теб.
— Това обида ли е? — попитах.

— Не — отвърна тя. — Истината си е.
Не можех да споря с нея. Седнах на прохладните каменни стъпала; коленете ми поддаваха. Адреналинът се източваше от вените ми като вода от счупена чаша.
Брус спря на прага, пребледнял като платно.
— Той… той се опита да те убие — гласът му пресекваше от страх.
— Познаваш ли го? — попитах.
Секретарят рязко и конвулсивно поклати глава, после още веднъж.
— Сигурен ли си?
— Ние… ние не… одобряваме насилието! — той преглътна с усилие и снижи глас до шепот. — Не го познавам.
Страхът му изглеждаше искрен. Може би не бе запознат с този тип, но това не значеше, че мъртвецът не е член на църквата.
— Звънни на полицията, Брус!
Той просто си стоеше на място и зяпаше трупа.
— Викни ченгетата, става ли?
Обърна се към мен, очите му бяха като стъклени топчета. Не бях сигурна дали ме е чул или не, но се прибра вътре.
Рони седна до мен и се загледа в паркинга. Малки червени поточета кръв се стичаха по белите стъпала.
— Исусе! — прошепна приятелката ми.
— Аха… — все още стисках хлабаво пистолета си. Опасността май бе отминала. Предположих, че мога и да прибера оръжието. — Благодаря, че ме бутна встрани!
— Пак заповядай! — тя си пое треперливо дъх. — Благодаря, че го застреля преди да ме е гръмнал!
— Не го и споменавай. Освен това и ти го гръмна.
— Не ми го напомняй!
Погледнах я изпитателно:
— Добре ли си?
— Не. Уплашена съм съвсем сериозно и наистина.
— Аха…
Разбира се, Рони трябваше само да стои далеч от мен. Тия дни аз явно представлявах подвижна мишена. Ходеща и говореща заплаха за моите приятели и съратници. Днес Рони можеше да загине и то по моя вина. Беше няколко секунди по-бавна от мен в стрелбата. Тези миг-два можеха да й струват живота. Разбира се, ако тя не беше тук днес, нищо чудно аз да бях умряла. Един куршум в гърдите и пистолетът направо щеше да ми бъде от толкова полза, че…
Чух далечното „фиу-миу“ на полицейските сирени. Сигурно ченгетата се намираха много близо или, може би, имаше и друго убийство. Вероятно. Дали полицията ще повярва, че някакъв фанатик се е опитал да убие Екзекуторката? Може би. Долф не би се хванал.
Слънчевата светлина се лееше около нас като яркожълт найлон. И двете мълчахме. Може би не беше останало нищо за казване. Благодаря, че ми спаси живота. Пак заповядай. Какво друго да има?
Чувствах се олекнала и празна, почти в покой. Вцепенена. Явно се доближавах до истината каквато и да беше тя. Опитваха се да ме убият. Това беше добър знак. Един вид. Значеше, че знам нещо важно. Достатъчно важно да си струва убийството. Проблемът беше, че нямах представа какво според „тях“ знам…

35

Върнах се в църквата в 8:45 същата вечер. Небето бе тъмно-пурпурно. Розови облаци се излежаваха по хоризонта, сякаш весели дечица бяха раздърпали и оставили да се топи захарен памук. Същинският мрак отстоеше само на няколко минути. Гулите вече сигурно бяха наизлезли. Но на вампирите им оставаше да изчакат още няколко удара на сърцето.
Стоях на стълбите пред църквата и се възхищавах на залеза. Не се забелязваха следи от кръв. Белите стъпала бяха така лъскави и новички, сякаш този следобед не се беше случвало нищо особено. Но аз помнех. Предпочетох да се потя в юлската жега, но да помъкна арсенала си. Имах да крия не само презраменния кобур и деветмилиметровия, плюс допълнителни муниции, но и ножове в кании на двете ръце. Файърстарът беше затъкнат отвътре на колана, приготвен за едновременна стрелба и с дясна ръка. Имах си дори нож, закрепен на глезена.
Разбира се, нито едно от оръжията ми не би спряло Малкълм. Той беше един от най-могъщите вампири-повелители в града. След близките ми срещи с Николаос и Жан-Клод смеех да твърдя, че е трети по ред. А в класация като тази, третото място е твърде почетна позиция.
Тогава защо да се конфронтирам с него? Защото не знаех какво друго да предприема.
В един трезор бях оставила писмо, описващо подробно подозренията ми за Църквата и всичко останало. Нали всички си имат такива застраховки? Рони знаеше за писмото, а и на бюрото на секретаря в „Съживители ООД“ стоеше бележка. Ако не се обадех да отменя изпращането, в понеделник сутрин щеше да замине към Долф.
Едно покушение върху живота ми и ето ме тотална параноичка. Боже, боже.
Паркингът беше препълнен. Хората влизаха в църквата на малки групички. Малцина идваха просто пеша, без коли. Взирах се внимателно в тях. Вампири преди да се е стъмнило съвсем? Ами не, просто човешки същества.
Разкопчах леко шлифера си. Не ми се искаше да стряскам паството, като демонстрирам открито оръжието си.
Точно до вратата раздаваше брошури млада жена, чиято кестенява коса бе оформена с гел в изкуствена вълна над едното око. Помощничка в църквата, предположих. Тя се усмихна и каза:
— Добре дошли! За първи път ли ви е?
Отвърнах на усмивката й, любезно, сякаш не носех достатъчно оръжия да поваля половината им паство.
— Имам уговорена среща с Малкълм.
Усмивката й не трепна. Ако изобщо нещо се промени, то тя се разшири и забелязах херпес от едната страна на начервената й уста. Според мен момичето не знаеше, че съм убила човек днес. Като цяло хората не ми се усмихват, ако знаят такива подробности.
— Почакайте минутка, да намеря кой да застане на вратата! — тя се отдалечи и потупа по рамото един младеж. Прошепна нещо в ухото му и му бутна брошурите в ръката.
Върна се при мен, приглаждайки с длан роклята си в бургундско червено.
— Бихте ли ме последвали?
Накара го да прозвучи като въпрос. Какво ли би сторила, ако й откажех? Вероятно щеше да ме погледне озадачено. Младежът приветстваше някаква току-що пристигнала двойка. Мъжът носеше костюм, жената беше в модерна рокля, с чорапогащник и сандали. Спокойно биха могли да посещават и моята църква… която и да е църква. Докато следвах помощничката по протежение на кораба към вратата, съзрях и двойка, облечена в постмодернистичен пънк. Или както там го наричат днес. Косата на момичето приличаше на тази на Булката на Франкенщайн, боядисана в розово и зелено. След втория поглед не бях съвсем сигурна — може би розовото и зеленото красяха момчето. Ако е така, то приятелката му беше подстригана толкова късо, че на главата си имаше по-скоро четина.
Църквата на вечния живот привлича широк спектър последователи. Разнообразие — това бе ключовата дума. Тя се обръща към агностиците, към атеистите, към средностатистическия човек с разбити илюзии, а и към онези, които така и не са решили какъв път да изберат. Църквата беше почти пълна, а здрачът все още не бе паднал напълно. Тепърва предстоеше да се появят вампирите. Като изключим Великден и Коледа, отдавна не бях виждала толкова пълна черква. Празнично християнство… По гърба ми пролази тръпка.
Това беше наистина най-пълната черква, в която бях стъпвала от години. Вампирска църква. Може би не убийствата са истинската опасност. Може би тя е точно тук, в тази сграда?
Поклатих глава и последвах водачката си през вратата, извън кораба и покрай залата за пиене на кафе. Наистина имаше кафе, което бълбукаше на застланата с бяло маса. Имаше и купа с червеникаво питие, което ми се стори прекалено гъсто за пунш.
Помощничката се обади:
— Желаете ли кафе?
— Не, благодаря.
Тя се усмихна любезно и отвори вратата с табелка „Офис“. Влязох. Вътре нямаше никого.
— Малкълм ще дойде веднага щом се събуди. Ако искате, мога да изчакам с вас? — тя погледна към вратата, докато ми говореше.
— Не искам да ви откъсвам от службата. Ще се оправя и сама.
Усмивката й отново се разшири до херпеса.
— Благодаря. Сигурна съм, че няма да чакате дълго! С тези думи помощничката си тръгна и ме остави сама. Сама при бюрото на секретаря и при покрития с кожа органайзер на Църквата на вечния живот. Животът беше прекрасен!
Отворих органайзера на седмицата преди първото вампирско убийство. Брус, секретарят, имаше много спретнат почерк и попълваше четливо всеки ред. Час, име, кратичко описание на срещата. 10:00 — Джейсън Макдоналд, интервю за списание. 9:00 — Среща с кмета, местни проблеми. Разговори, нормални за Били Греъм на вампиризма. След това, два дни преди първото убийство, имаше бележка с различен почерк. По-дребни букви, но също тъй спретнати. 3:00 — Нед. Това беше всичко — без фамилия, без причина за срещата. И тя не бе уредена от Брус. Чудна работа, май си имах улика. Мирувай, сърце!
Нед е галено съкращение от Едуард — също като Теди. Нима Малкълм се беше срещал с човека, известен като наемния убиец на немъртви? Може би. А може би не. Нищо чудно да е имал най-обикновена среща със съвсем друг Нед. Или пък Брус го е нямало на бюрото и някой просто е вписал ангажимента? Прелистих колкото се може по-бързо останалите страници на органайзера. Нищо друго необичайно. Всички други срещи бяха нанесени с едрия, заоблен почерк на Брус.
Два дни преди първото убийство Малкълм се беше срещал с Едуард, ако ставаше дума именно за него. Ако беше вярно, тогава какво се получаваше? Едуард Убиеца и Малкълм, който му плаща за… Имаше само един проблем. Ако Едуард ме искаше мъртва, щеше да се погрижи лично за това. Може би Малкълм се бе паникьосал и бе пратил някой от последователите си на задача? Вероятно.
Когато вратата се отвори, вече седях в креслото до стената и прелиствах някакво списание. Малкълм беше висок и почти болезнено слаб, с големи, кокалести ръце, които сякаш принадлежаха на далеч по-мускулест мъж. Късата му, къдрава коса беше яркожълта като пера на кадънка. Така изглежда русата коса след почти триста години в мрака.
Последния път, когато видях Малкълм, ми се стори красив — идеален. Сега беше почти обикновен, като Николаос и нейния белег. Нима Жан-Клод ми бе дал способността да виждам истинския вид на вампирите-повелители?
Присъствието на Малкълм изпълваше малката стая като невидима вода, охлаждаща и гъделичкаща кожата ми, дълбока до колене и продължаваща да приижда. Дай му още деветстотин години и може да се изравни с Николаос. Разбира се, нямаше да доживея да видя дали ще успее.
Надигнах се, щом той влезе в стаята. Беше облечен скромно, в тъмносин костюм, светлосиня риза и синя вратовръзка. Заради светлата риза очите му изглеждаха като яйца на червеношийка. Усмихна ми се — ъгловатото му лице направо засия срещу мен. Не се опитваше да замъгли мозъка ми. Малкълм е много добър в устояването на нуждата. Цялото доверие в него се крепи на факта, че той не мами.
— Госпожице Блейк, радвам се да ви видя! — не ми подаде ръка, познаваше ме добре. — Брус ми остави много объркващо съобщение. Нещо за вампирските убийства…? — гласът му беше дълбок и успокоителен като океана.
— Казах на Брус, че имам доказателство, че вашата църква е замесена във вампирските убийства.
— А имате ли?
— Да…
Вярвах си. Ако се бе срещал с Едуард, значи знаех кой е убиецът.
— Хмм, казвате истината. При все това знам, че не е вярно! — гласът му ме обгърна, горещ и плътен, много могъщ.
Поклатих глава.
— Мамиш, Малкълм — използваш силата си, за да проучиш съзнанието ми. Тц-тц.
Той сви рамене и разпери ръце.
— Аз контролирам последователите си, госпожице Блейк. Те не биха сторили онова, в което ги обвинявате!
— Тъкмо снощи нападнаха хапка-парти със сопи. Нараняват хора! — за това вече стрелях наслуки.
Вампирът се намръщи:
— Сред последователите ни има малка фракция привърженици на насилието. Хапка-партитата, както ги наричате, са извращение и трябва да бъдат спрени, но по законен начин. Вече съм им го казвал.
— Но наказвате ли ги, когато не ви се подчиняват? — поинтересувах се аз.
— Не съм полицай, нито свещеник, та да раздавам наказания. Те не са деца. Имат си собствени мозъци.
— Обзалагам се, че е така.
— Това пък какво би трябвало да значи? — попита вампирът.
— Ами, Малкълм, означава, че ти си вампир-повелител. Никой от тях не може да ти се противопостави. Ще сторят всичко, което поискаш от тях!
— Не използвам върху паството си властта на ума.
Поклатих глава. Силата му се стичаше по ръцете ми като студена вълна. Дори не се и опитваше да ми посегне — просто ефект от присъствието му. Дали осъзнаваше какво точно прави? Дали наистина може да е било случайност?
— Два дни преди първото убийство си имал среща…
Той се усмихна, като внимаваше да не покаже кучешките си зъби:
— Имам доста срещи.
— Знам, ти си наистина популярен, но тази би трябвало да помниш. Извикал си наемен убиец, за да убива вампири…
Гледах го право в лицето, но Малкълм бе твърде обигран. В очите му забелязах искрица — може би притеснение, която изчезна, заменена от онази бляскава синя увереност.
— Госпожице Блейк, защо ме гледате в очите?
Свих рамене.
— Безопасно е, ако не се опитваш да ме завладееш.
— Опитвал съм се да ви убедя в това неколкократно, но винаги сте… залагали на сигурното. А сега ме зяпате — защо? — Той пристъпи към мен, бърз и кажи-речи невидим. Пистолетът се озова в ръката ми, без да се замисля. Инстинкт.
— Охо! — отбеляза вампирът.
Просто се взирах в него, изгаряща от желание да вкарам куршум в гърдите му, стига само да направи още една крачка.
— Носите най-малко първия белег, госпожице Блейк. Някой господар ви е докоснал. Кой?
Издишах продължително. Дори не бях осъзнала, че сдържам дъха си.
— Дълга история.
— Вярвам ви! — Той внезапно отново се озова до вратата, сякаш изобщо не бе помръдвал. По дяволите, беше много добър!
— Наел си човек да избива извратените вампири — отбелязах.
— Не — отвърна Малкълм. — Не съм.
Винаги е притеснително, когато човек изглежда толкова дяволски спокоен, а си насочил пистолет към него.
— Наел си убиец.
Малкълм сви рамене. Усмихна се.
— Нали не очаквате от мен друго, освен да отричам, а?
— Мисля, че не! — какво пък, все пак си струваше да попитам. — Дали вие, или вашата църква сте свързани по някакъв начин с вампирските убийства?
Той почти се засмя. Не го виня. Никой нормален човек не би казал просто така „Да!“, но понякога се учиш да отгатваш нещата по начина, по който го отричат. Наборът от лъжи е почти толкова полезен, колкото и истината.
— Не, госпожице Блейк!
— Наел си убиец — заявих утвърдително.
Усмивката изчезна от лицето му като по магия. Взираше се в мен, а присъствието му изпращаше паячета на експедиция по гърба ми.
— Госпожице Блейк, смятам, че ви е време да си тръгнете!
— Днес един човек се опита да ме убие.
— Надали нося вина за това.

— Имаше следа от ухапване на вампир на врата си.
Отново искрица в очите. Притеснение? Може би.
— Причакваше ме пред църквата. Наложи се да го убия на стъпалата! — малка лъжа, но не исках да забърквам Рони още по-дълбоко.
Сега вече Малкълм се мръщеше, а в стаята леко лъхаше на гняв, досущ като че ли въздухът се нагорещяваше.
— Не знаех за това, госпожице Блейк, но ще проверя случая!
Сведох пистолета си, но не го прибрах. Има граница на времето, през което можеш да държиш някого на прицел. Ако врагът не се плаши и не се кани да ти стори зло, а ти пък не възнамеряваш да стреляш, накрая изпадаш в доста глупаво положение.
— Не бъди твърде суров с Брус. Той не понася добре насилието.
Малкълм се изправи и подръпна сакото си. Нервен тик? О, майко. Бях улучила слабото му място.
— Ще проверя случая, госпожице Блейк! Ако е бил член на църквата ни, значи ви дължим сериозно извинение!
Взирах се в него близо минута. Какво да отговоря? Благодаря? Това не ми се стори подходящо.
— Знам, че си наел убиец, Малкълм! Не е особено добра реклама за църквата ти. Мисля, че стоиш зад вампирските убийства. Ръцете ти може и да не са оцапани с кръв, но е сторено с твое одобрение.
— Моля ви, вървете си, госпожице Блейк! — той решително ми отвори вратата.
Излязох навън, все още стиснала пистолета.
— Разбира се, ще си ида, но няма да си отида!
Малкълм се взря надолу към мен, вече разгневен не на шега.
— Знаете ли какво означава да ви бележи вампир-повелител?
Замислих се за миг — не бях сигурна как да му отговоря. Най-добре беше да кажа истината.
— Не!
Той се усмихна — гримаса толкова студена, че да ти смрази сърцето.
— Ще научите, госпожице Блейк. Ако ви дойде твърде много, не забравяйте, че църквата ни е тук, за да помага! — вампирът хлопна вратата под носа ми.
Взрях се в нея. Прошепнах:
— И какво би трябвало да значи това?
Никой не ми отговори.
Прибрах пистолета и открих вратата с табелка „Изход“. Отворих я. Църквата бе слабо осветена — може би от свещи. В нощния въздух се разнасяха песнопения. Не различих думите. Мелодията беше на „Събирайки снопите“. Долових една фраза: „Ще живеем завинаги, никога повече няма да умрем“.
Забързах към колата си и се постарах да не слушам песента. Имаше нещо страховито във всички онези гласове, които се възнасяха към небето, възпявайки… какво? Самите себе си? Вечната младост? Кръвта? Кое? Още един въпрос, за който нямах никакъв отговор.
Едуард беше моят убиец. Въпросът беше дали мога да го насъскам срещу Николаос? Дали мога да хвърля на чудовищата един човек, пък дори и ако е, за да се спася? Поредният въпрос, за който не разполагах с отговор. Преди два дни бих отрекла такава възможност. Сега… просто не знаех.

36

Не исках да се връщам в апартамента си. Тази вечер Едуард щеше да намине. Трябваше да му кажа къде спи Николаос денем, иначе щеше да ми измъкне сведението насила. Сложна работа. А сега го смятах и за убиеца, който търсех. Още по-сложно.
Най-доброто, за което се сетих, беше да го избягвам. Нямаше да го мотая вечно, но може би щеше да ме сполети вдъхновение и да се сетя как да оправя нещата. Добре де, надали имаше особено голям шанс за такова нещо, но надеждата умира последна.
Може би Рони имаше съобщение за мен. Нещо полезно. Бог знае че имах нужда от всяка помощ, каквато можех да получа. Вкарах колата в някакъв сервиз, където забелязах монетен телефон отпред. Притежавах от онези модерни телефонни секретари, които ми позволяваха да си прослушам съобщенията, без да се налага за целта да се прибирам у дома. Може би щях да избегна Едуард тази нощ, ако отседнех в хотел. Уф. Ако имах каквото и да е твърдо доказателство под ръка, на часа бих звъннала в полицията.
Изслушах как лентата съска, после щракане; след това: „Анита, Уили е на телефона. Хванаха Филип. Онзи тип, дето беше с теб. Причиняват му ужасни неща. Трябва да дой…“ — телефонът замлъкна рязко. Сякаш разговорът бе прекъснат.
Стомахът ми се сви. Дойде ред на второто съобщение.
„Знаеш кой е. Чула си съобщението на Уили. Ела и си го прибери, съживителке! Всъщност не се налага да заплашвам сладкия ти любовник, нали?“ — Смехът на Николаос изпълни слушалката, накъсан и бездушен поради записа.
Чу се шумно щракване и се разнесе гласът на Едуард.
— Анита, кажи ми къде си. Мога да ти помогна.
— Те ще убият Филип — отвърнах. — Освен това ти не си на моя страна, не забравяй!
— В момента съм най-близо до определението „съюзник“.
— В такъв случай Бог да ми е на помощ! — затворих му с трясък. Снощи Филип бе опитал да ме защити. Сега си плащаше за това. Изревах: — Дявол да го вземе!
Някакъв тип си наливаше бензин от колонката и ме погледна притеснено.
— Какво ме зяпаш? — изкрещях срещу него.
Той сведе очи и се съсредоточи старателно върху пълненето на резервоара си.
Настаних се зад волана на колата и поседях няколко минути неподвижна. Бях толкова ядосана, че треперех. Усещах напрежението чак в зъбите си. По дяволите. По дяволите! Бях прекалено ядосана, за да карам. Нямаше да съм от помощ на Филип, ако пътем катастрофирах.
Опитах се да дишам дълбоко и бавно. Не ми помогна. Запалих двигателя.
— Никаква превишена скорост, не мога да си позволя да ме спират ченгетата. Карай полека, Анита, полека!
Понякога си говоря самичка. Давам си много добри съвети. Случва се дори да ги следвам.
Включих на скорост и излязох на пътя — внимателно. Гневът сковаваше гърба, раменете и врата ми. Стисках волана прекалено силно и открих, че дланите ми още не са заздравели напълно. Тук-там остро ме пронизваха болки от раничките, но не бяха достатъчно силни. В целия свят нямаше да се събере толкова болка, че да ме отърве от гнева.
Филип страдаше заради мен. Също като Кетрин и Рони. Стига толкова! Никакви глупости повече! Смятах да си прибера танцьора, да го спася, доколкото ми е по силите; след това щях да предам цялата проклета гадост на полицията. Без доказателства, ахам, без нищо, с което да подкрепя твърденията си. Просто се изнизвах, преди да пострадат още хора.
Гневът почти стигаше да скрие страха под себе си. Ако Николаос измъчваше Филип заради снощи, може би нямаше да ми се зарадва особено. Канех се да сляза отново по онези стъпала към бърлогата на вампирката-повелител, при това посред нощ. Погледната от тази страна, идеята хич не беше добра.
Гневът избледняваше под порой от студен, разтреперващ до кости страх.
— Не!
Нямаше да ида там ужасена. Стисках с нокти и зъби гнева си. От доста време насам това беше най-близкото до омраза състояние, в което бях изпадала. Омраза, ето една емоция, която разлива топлина по цялото тяло.
Омразата, като цяло, се основава на страх — по един или друг начин. Така си е. Увих се в гнева си, с намек за омраза, и в дъното на всичко това — ледена топка от чист ужас.

37

„Циркът на прокълнатите“ се помещава в стар склад. Името на заведението е изписано на покрива с цветни лампички. Около думите в застинала пантомима танцуват гигантски клоуни. Ако се вгледате внимателно в тях, ще забележите, че кучешките им зъби стърчат. Но трябва да се взирате много внимателно.
Стените на сградата са облепени с големи пластмасови листове, като в старомодна реклама. На едно от паната се вижда как бесят някакъв мъж, надписът гласи „Смъртта отнася дук Олкорт“. На друга от картините от гробището изпълзяват зомбита — „Вижте Смъртта да излиза от гроба“. Твърде грозна рисунка показва мъж, който е уловен между вълчата и човешката си форма — Фабиан, Върколакът. Има и други пана. Атракционите са доста. Нито един не ми се стори особено здравословен.
„Престъпни удоволствия“ прокарва тънка граница между забавлението и садизма. „Циркът“ прекрачва ръба и слиза дълбоко в бездната.
А ето ме да влизам вътре. О, каква чудесна утрин!
Шумът те удря още от вратата. Порив от карнавални звуци, натиск и шумолене на тълпата, стъпки на стотици хора. Светлината се лее и крещи в сто различни цвята, всички до един пронизващи окото, всички гарантират привличане на вниманието… или поне загуба на обяда. Разбира се, може и просто да се обаждаха нервите ми.
Миризмата се състоеше от аромат на захарен памук и пуканки, канелен мирис на слонски уши, вафлени фунийки, пот и под всичко това се долавяше специфична смрад, от която те полазват тръпки. Кръвта мирише като сладки медни монети, и точно тази миризма се долавяше на фона на всичко останало. Повечето хора не я разпознават. Но във въздуха се усещаше и нещо друго не просто кръв, а насилие. Разбира се, насилието няма собствен аромат. При все това винаги се долавя… нещо. Слаб намек за отдавна празни стаи и гниеща тъкан.
Не бях идвала тук преди, освен по полицейски задачи. И в момента не бих се отказала от присъствието на няколко униформени.
Тълпата се разделяше като море пред носа на кораб. Уинтър, господин Мускулчо, напредваше между посетителите и те инстинктивно се отдръпваха от пътя му. И аз бих отстъпила встрани, но не вярвах да ми се отдаде такава възможност.
Уинтър бе издокаран по типичния за шампион по фитнес начин. Дрехите му бяха бели, с имитация на зеброви ивици, и оставяха гола по-голямата част от торса му. От кръста надолу беше нахлузил трико, изпънато и нагърчено като че ли е втора кожа. Бицепсите му, без да са напрегнати, бяха по-големи отколкото обиколката на двете ми ръце взети заедно. Спря пред мен и се надвеси, явно доволен от ефекта.
— Слушай, този чутовен ръст по наследство ли се предава в рода ти или само ти си се пръкнал такъв? — поинтересувах се аз.
Уинтър се намръщи и присви очи. Според мен не схвана шегата. Е, какво да се прави.
— Последвай ме! — заяви той. След което се обърна и тръгна обратно през тълпата.
Предполагам, че от мен се очакваше да го последвам като добро момиченце. По дяволите. В единия ъгъл на склада бе опъната голяма синя шатра. Хората се редяха край нея и показваха билетчетата си. Някакъв мъж подвикваше с тътнещ глас:
— Кажи-речи време за шоуто, народе! Покажи си билета и влизай! Виж обесника! Дук Олкорт ще бъде екзекутиран право пред очите ти!
Поспрях се да послушам. Уинтър не ме чакаше. За щастие широкият му бял гръб не се губеше в тълпата. Наложи се да подтичвам, за да го догоня. Мразя, когато ми се случва така. Чувствам се като детенце, което търчи след някой възрастен. Но ако малко тичкане се окажеше най-лошото ми преживяване тази нощ, положението щеше да е направо розово…
Имаше и нормално по размер виенско колело, чийто бляскав връх се извисяваше почти до тавана. Някакъв тип ми подаде бейзболна топка.
— Изпробвайте късмета си, малка госпожице!
Не му обърнах внимание. Мразя да ме наричат малка госпожица. Хвърлих едно око на строените в очакване да бъдат спечелени награди. Имаше множество плюшени животни и грозни кукли. Играчки бяха най-вече хищници — меки плюшени пантери, мечки с размера на пеленаче, петнисти змии и гигантски прилепи с меки зъби.
До лабиринта с огледалата билети продаваше плешивко с бял клоунски грим. Зяпаше децата, които влизаха в стъклената му къща. Направо усещах тежестта на погледа му върху гърбовете им, сякаш запомняше всяка щриха от дребните им телца. Нищо не би могло да се промъкне в тази бляскава река от стъкло без негово знание.
Следваща по ред подминахме Къщата на смеха, обкръжена с още повече клоуни и огласявана от писъци, следвани от внезапно шумно съскане на въздух. Металният тротоар към дълбините на атракциона се люлееше и огъваше. Малко момченце почти падна. Майка му го изправи на крака. Защо ли някой родител би домъкнал детето си тук, на това страховито място?
Имаше дори Къща с призраци — голям майтап. Даже малко нещо досадно, ако питате мен. Та нали цялото извратено място беше дом на ужасите!
Уинтър спря пред малка врата, водеща към кулисите. Намръщи ми се, почти скръстил масивните си ръце върху също тъй масивните си гърди. Ръцете му не се сгъваха особено успешно — имаше твърде много мускули по тях, но поне се стараеше.
Отвори вратата. Влязох вътре. Нащрек до стената бе застанал високият, плешив мъж, който видях с Николаос онзи първи път. Имаше извънредно изразителни поради липсата на коса очи (няма в какво друго да си спреш погледа) и на красивото му, тясно лице бе изписано същото изражение, с което учителите в началното училище се обръщат към проблематичните деца. Трябва да бъдеш наказана, млада госпожичке. Но какво ли бях сбъркала?
Гласът на мъжа беше дълбок, с лек английски акцент, ошлайфан, но човешки.
— Претърси я за оръжия преди да слезем долу!
Уинтър кимна. Защо да говориш, когато и жестовете вършат работа? Големите му длани вдигнаха якето ми и измъкнаха пистолета. Бутна ме с рамо, за да се обърна. Намери и втория пистолет. Наистина ли бях смятала, че ще ме оставят да внеса оръжие? Да, май така си мислех. Каква съм глупачка.
— Провери й ръцете за ножове.
По дяволите.
Уинтър задърпа ръкавите на якето, сякаш се канеше да ги откъсне.
— Чакай малко! Просто ще го съблека. Ако толкова ти се иска, преджоби проклетото чудо…
Господин Мускул откри ножовете в каниите под мишниците ми. Плешивият претърси жълтия шлифер за скрити оръжия. Не попадна на такива. Уинтър опипа краката ми отгоре до долу, но не особено старателно. Пропусна канията на глезена. Имах си едно оръжие, а те не знаеха за него. Точка за мен.
Надолу по дългото стълбище и към празната тронна зала. Може би си пролича по изражението ми, защото плешивият съобщи:
— Господарката ни очаква заедно с приятеля ти.
Той водеше, докато слизахме по стълбите. Уинтър се тътреше отзад. Вероятно смятаха, че ще хукна да се спасявам. Да, бе. И къде да ида?
Спряха пред тъмницата. Откъде ли знаех, че ще стане така? Плешивият почука два пъти на вратата — не много силно, но не и лекичко.
Поел едва тишина… после отвътре отекна висок, звънък смях. Настръхнах. Не исках да се виждам отново с Николаос. Не исках да попадам пак в килията. Копнеех да си ида у дома!
Вратата се отвори. Валънтайн махна щедро с ръка:
— Влизай, влизай!
Този път носеше сребърна маска. Просмукан от кръв кичур кестенява коса беше прилепнал над очите му.
Сърцето ми скочи в гърлото. Жив ли си, Филип? Силите ми стигнаха, колкото да не изпищя.
Валънтайн отстъпи встрани, сякаш очакваше, че ще мина покрай него. Погледнах към безименния плешивец. Изражението му бе неразгадаемо. Махна ми да вървя напред. Какво можех да сторя? Тръгнах.
Това, което видях, ме закова още на горната площадка. Не можах да отида по-навътре. Нямах сили. Обри стоеше до стената отсреща, ухилен до уши. Косата му още беше руса, изражението — зверско. Николаос бе издокарана в широка бяла рокля, която придаваше на кожата й тебеширен оттенък. С нея косата й изглеждаше като бял памук. Беше обсипана с капки кръв, сякаш някой бе заредил писалка с червено мастило и я беше изпръскал с нея.
Сиво-сините й очи ме поглъщаха. Пак се засмя смях пищен, чист и извратен. Нямам по-подходяща дума. Извратен. Погали голите гърди на Филип с бялата си, опръскана с кръв ръка. Прокара пръст по зърното му и се разсмя отново.
Той беше прикован към стената за китките и глезените. Дългата му, кестенява коса бе паднала напред и прикриваше едното му око. Мускулестото му тяло бе покрито с ухапвания. Кръв се лееше по загорялата му кожа на тънки пурпурни ручейчета. Бе втренчил в мен едното кафяво око, другото оставаше скрито под косата. В погледа му прочетох отчаяние. Знаеше, че са го довели да умре по този начин, и нямаше как да се спаси. Но аз, аз можех да сторя нещо! Трябваше да мога! Боже, нека има с какво да му помогна!
Плешивият тип ме побутна по рамото и аз подскочих. Вампирите се разсмяха. Мъжът — не. Тръгнах надолу по стъпалата и спрях на няколко крачки от Филип. Той не ме погледна.
Николаос докосна голото му бедро и прокара пръст нагоре по него. Той се напрегна целия и сви юмруци.
— О, чудесно си прекарваме с любовника ти тук! — заяви вампирката. Гласът й бе сладък както винаги. Въплъщение на детската невинност. Кучка.
— Той не ми е любовник.
Тя нацупи долната си устна.

— О, Анита, не ме лъжи! Не е забавно! — Господарката пристъпи напред — слабите й бедра се люлееха в ритъма на някакъв вътрешен танц. Посегна към мен, аз отстъпих и се блъснах в Уинтър.
— Съживителке, съживителке — каза вампирката, кога ще се научиш да не се бориш с мен?
По мое мнение не очакваше отговор, така че се сдържах.
Николаос отново посегна към мен с окървавената си, нежна ръчица.
— Уинтър може да те държи, ако така искаш? Стой мирна, иначе ще те накараме да не мърдаш.
Страхотен избор. Останах неподвижна. Гледах как бледите пръсти се приближават към лицето ми. Забих нокти в дланите си. Вампирката ме докосна по челото и усетих студената влага на кръвта. Погали ме от слепоочието надолу по бузата и прокара пръсти по горната ми устна. Мисля, че спрях да дишам.
— Оближи устни! — нареди.
— Не — отвърнах.
— О, каква си ми упорита! Да не би Жан-Клод да ти е дал смелостта си?
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш?
Очите й потъмняха. Навъси се. Внезапно заговори като възрастна, с толкова горещ глас, че можеше да ме опържи:
— Не се дръж нагло, Анита! Не ти отива! Знам малката ти тайна!
— Представа си нямам за какво ми говориш! — отвърнах и казвах истината. Не разбрах гнева й.
— Щом искаш, можем да си играем още малко! — Вампирката внезапно се озова до Филип — дори не я видях да помръдва. — Това изненадва ли те, Анита? Все още владея града. Имам сили, за които ти и твоят господар не сте и сънували.
Моят господар? За какво, по дяволите, ми говореше тя? Аз си нямах господар.
Тя отри ръце в торса на Филип, точно на ребрата. Докосването й изтри кръвта и отдолу се показа кожата гладка и недокосната. Стоеше пред него и не стигаше дори до ключицата му. Танцьорът затвори очи. Николаос отметна глава, мернах зъбите й, устните се изтеглиха назад и…
— Не! — пристъпих към тях.
Дланта на Уинтър се стовари на рамото ми. Той поклати глава — бавно и внимателно. Не биваше да се намесвам.
Вампирката заби зъби в хълбока на Филип. Цялото му тяло се стегна, вратът се изви конвулсивно, ръцете му изпънаха веригите.
— Остави го на мира!
Забих лакът в корема на Уинтър. Той изсумтя и така стисна рамото ми с пръсти, че ми се прииска да пищя. Обгърна ме с ръце, притисна ме здраво към гърдите си и ме обездвижи.
Николаос отлепи лице от кожата на Филип. По брадичката й капеше кръв. Облиза устни с малкото си розово езиче.
— Каква ирония — изрече с глас, с години по-стар, отколкото щеше да бъде някога тялото й. — Изпратих Филип да те прелъсти. Вместо това го прелъсти ти…
— Не сме любовници! — чувствах се глупаво, притисната към гърдите на Уинтър.
— Няма да помогнеш нито на него, нито на себе си, като отричаш! — заяви Николаос.
— А с какво ще си помогнем? — попитах.
Тя махна с ръка и Уинтър ме пусна. Отстъпих встрани от него, извън обсега му. Така се озовах по-близо до Николаос, което надали беше подобрение в положението ми.
— Нека обсъдим бъдещето ти, Анита! — тя тръгна нагоре по стълбите. — А също и това на любимия ти!
Предположих, че има предвид Филип, но не я поправих. Безименният плешивко ми махна да я последвам по стълбите. Обри се приближаваше към пленника. Щяха да останат заедно тук. Неприемливо.
— Николаос, моля те!
Може би именно вълшебната думичка я накара да се обърне.
— Да?
— Искам да те помоля за две неща…
Тя ми се усмихваше, развеселена от мен. Задоволство на възрастен, видял дете да използва нова дума. Не ми пукаше какво си мисли за Екзекуторката, щом постигах онова, което исках.
— Помоли ме! — съгласи се вампирката.
— Първо, когато тръгнем, всички вампири да излязат оттук… — тя все още ме зяпаше усмихната, значи засега ледът не бе започнал да се пука под краката ми. — И второ, да ми позволиш да поговоря с Филип насаме.
Тя се засмя — високо и буйно, като разлюлени от бурен вятър камбанки.
— Горда си, смъртна! Признавам ти го. Започвам да виждам онова, което и Жан-Клод е открил в теб.
Пропуснах този коментар покрай ушите си, тъй като имах чувството, че не схващам част от подтекста.
— Може ли да получа онова, за което помолих?
— Наречи ме „господарка“ и ще го получиш.
Преглътнах. В настъпилата тишина гласът ми прозвуча като изстрел.
— Моля… господарке! — Ето, не се задавих с думата в крайна сметка.
— Много добре, съживителке, много добре! — Без да има нужда Николаос да добави и дума, Валънтайн и Обри се изкачиха по стълбите и излязоха навън. Дори не възразиха. Само по себе си това също бе страховито.
— Ще оставя Бърчард на горната площадка. Той е с човешки слух. Ако шепнеш, няма да може да те чуе.
— Бърчард? — попитах.
— Да, съживителке, Бърчард — моят човешки слуга! Вампирката ме погледна така, сякаш току-що бе споделила нещо важно. Изражението ми явно не я задоволи. Намръщи се. След това решително се обърна, развявайки белите си поли. Уинтър я последва като послушно пале на стероиди.
Бърчард, доскоро безименният плешивко, застана на пост пред затворената врата. Взираше се право пред себе си, а не гледаше в нас.
— Филип, какво стана?
Гласът му излизаше едва-едва от продраното гърло писъците са вредни за гласните струни. Наложи се да се надигна на пръсти и кажи-речи да се притисна в него, за да го чувам.
— „Престъпни удоволствия“ — те ме взеха оттам.
— Робърт не ги ли спря?
Кой знае защо, това ми се струваше важно. Бях срещала Робърт само веднъж, но дълбоко в себе си умирах от яд, че не е защитил Филип. Той отговаряше за собствеността, когато го нямаше Жан-Клод. Филип беше част от тази собственост.
— Не беше достатъчно силен…
Изгубих равновесие и се наложи да се подпра на съсипаните му гърди. Отскочих назад, изпънала пред себе си окървавените си длани.
Филии затвори очи и се облегна на стената. Адамовата му ябълка заподскача, докато преглъщаше. На гърлото му имаше две пресни ухапвания. Щяха да му източат кръвта до капка, ако някой от вампирите не се увлечеше прекомерно преди това.
Наведе глава и се опита да ме погледне, но косата му падаше и в двете очи. Избърсах кръвта в панталоните си и се върнах да застана почти на пръсти до него. Отметнах кичура от очите му — неуспешно. Започваше да ме ядосва. Прокарах пръсти през косата му, докато не си остана встрани от лицето. Беше по-мека, отколкото изглеждаше и бе затоплена от горещината на тялото му.
Филип почти ми се усмихна. Гласът му пресекваше, когато прошепна:
— Допреди няколко месеца щях да си плащам за това!
Зяпнах го, после осъзнах, че се опитва да се пошегува. Боже. Голяма буца заседна в гърлото ми.
Бърчард се обади:
— Време е да тръгваш!
Взирах се в очите на танцьора — съвършено кафяви, — а огънят на факлите се отразяваше в тях като в черни огледала.
— Няма да те оставя тук, Филип!
Той стрелна с поглед мъжа на стълбите, после отново се извърна към мен. Страхът му придаваше вид на детинска безпомощност.
— До скоро виждане! — каза ми.
Отдръпнах се назад.
— Можеш да разчиташ на това!
— Не е умно да я караш да чака! — обади се Бърчард.
Вероятно беше прав. Двамата с Филип се гледахме още няколко секунди. Сънната му артерия подскачаше под кожата, сякаш се опитваше да избяга. Гърлото ме болеше — не можех да дишам. Светлината на факлите замъгли зрението ми. Обърнах се встрани и тръгнах към стълбите. Ние, яките като желязо убийци на вампири, не плачем. Или поне не публично. Или поне не и когато можем да се сдържим.
Бърчард ми отвори вратата. Погледнах през рамо към Филип и му махнах като идиотка. Той ме проследи как си отивам, очите му внезапно заизглеждаха ужасно големи — като на дете, което гледа как родителят му напуска стаята, преди да е прогонил всички чудовища.
Налагаше се да го оставя така — сам и безпомощен. Господ да ми е на помощ.

38

Николаос седеше на гравирания си дървен стол, с увиснали над земята крачета. Очарователно.
Обри подпираше стената, облизвайки устни с език обираше от тях последните капчици кръв. Валънтайн бе застинал съвсем неподвижно до него и ме зяпаше.
Уинтър спря до мен. Пазачът на затворничката.
Бърчард отиде да застане до Николаос и положи длан на облегалката на креслото й.
— Е, какво, съживителке, свършиха ли ти шегите? — попита Николаос. Все още говореше като възрастна. Все едно притежаваше два гласа и можеше да ги сменя с едно натискане на бутона.
Поклатих глава. Не бях в настроение за шегички.
— Успяхме ли да пречупим духа ти? Да ти изкараме дъха?
Взирах се във вампирката. Гневът ме люлееше като вълна от горещина.
— Какво искаш, Николаос?
— О, така е много по-добре! — гласът й се издигаше и спадаше, с детински кикот в края на всяка дума. Сигурно никога повече нямаше да харесвам деца.
— Жан-Клод би трябвало да слабее в ковчега си. Да умира от глад, но вместо това е силен и добре нахранен. Как е възможно това?
Нямах ни най-малка представа, ето защо си замълчах. Може би въпросът бе риторичен? Не беше.
— Отговори ми, А-н-и-т-а! — Вампирката проточи името ми, отхапвайки всяка буква.
— Не знам.
— Напротив, знаеш!
Не знаех, но тя нямаше да ми повярва.
— Защо нараняваш Филип?
— Трябваше да си научи урока след снощи.
— Защото ти се възпротиви? — поинтересувах се.
— Да — отвърна тя. — Защото ми се противопостави… надигна се от креслото и защъпука към мен. Завъртя се лекичко, за да завихри бялата рокля около себе си. Връхлетя ме зловещо, с усмивка. — И защото съм ти ядосана. Измъчвам любовника ти и така мога и да не измъчвам теб. А и вероятно тази демонстрация ще ти даде свеж стимул, за да откриеш убиеца на вампири! — Хубавичкото й личице бе извърнато нагоре към мен, светлите й очи сияеха от веселие. Беше много добра.
Преглътнах с усилие и зададох въпроса, който се очакваше от мен.
— Защо си ми ядосана?
Детето-вампир леко наклони глава. Ако не бяха пръските кръв, жестът щеше да е миловиден.
— Дали е възможно да не знаеш? — тя се извърна към Бърчард. — Как мислиш, приятелю? Нима е в неведение?
Той изпъна рамене и отвърна:
— Струва ми се, че е възможно.
— О, Жан-Клод е бил много лошо момче! Да дари втория белег на нищо неподозиращ смъртен!
Застинах неподвижна. Спомних си сините, огнени очи на стълбите и гласа на Жан-Клод в главата ми. Добре де, подозирах го и преди, но все още не разбирах какво означава това.
— Какъв е пък този втори белег?
Вампирката облиза устни, нежно като котенце.
— Да я просветим ли, Бърчард? Да й кажем ли каквото знаем?
— Ако тя наистина не е наясно, господарке, значи е наложително да й обясним! — отвърна той.
— Да — съгласи се Николаос и се понесе обратно към креслото си. — Бърчард, кажи й на колко си години!
— Навърших шестстотин и три.
Вгледах се в гладкото му лице и поклатих глава.
— Но ти си човек, не вампир!
— Беше ми даден четвъртият белег и ще живея толкова дълго, колкото господарката ми има нужда!
— Не, Жан-Клод не би ми причинил такова нещо! — възразих.
Николаос лекичко разтвори ръце.
— Притисках го извънредно силно. Знаех за първия белег, с който те е излекувал. Предполагам, че отчаяно е търсил път за спасение.
Спомних си ехото от гласа му в главата си: „Съжалявам. Нямам избор!“. По дяволите, винаги има избор!
— Всяка нощ го сънувам! Това какво означава?
— Той се свързва с теб, съживителке. След третия белег ще разполагате с по-пряка съзнателна връзка.
Поклатих глава.
— Не!
— Какво „не“, съживителке? Не на третия знак или не, не ни вярваш? — поинтересува се вампирката.
— Не искам да бъда слуга никому!
— Случайно да се храниш по-обилно от обикновено? Въпросът беше толкова странен, че просто останах втрещена близо минута, после си спомних.
— Да. Важно ли е?
Николаос се намръщи.
— Той изсмуква енергия от теб, Анита. Храни се чрез тялото ти. Досега трябваше да е отслабнал, но ти го поддържаш силен.
— Не съм имала такова намерение.
— Вярвам ти — съгласи се вампирката. — Снощи, когато осъзнах какво е сторил, направо излязох от кожата си от яд. Затова прибрах любовника ти.
— Моля те, повярвай, че не ми е любовник!
— Тогава защо рискува да си навлече гнева ми, за да те спаси снощи? От приятелство? От любезност? Не мисля така!
Добре, нека си вярва, в каквото си иска. Само да се измъкнем оттук живи, което е целта. Нищо друго няма значение.
— Какво можем да сторим ние с Филип, за да се извиним?
— О, каква любезност, това ми харесва! — Николаос положи длан на кръста на Бърчард — привичен жест, като потупването на куче. — Да й покажем ли какво я очаква?
Цялото му тяло се напрегна, сякаш през него премина електрически ток.
— Ако господарката ми пожелае…
— Желая! — отвърна тя.
Бърчард коленичи пред нея, лицето му бе приблизително на нивото на гърдите й. Николаос погледна към мен над главата му.
— Това — обясни тя, — е четвъртият белег!
Посегна към малките перлени копчета, които украсяваха предницата на бялата рокля. Широко я разтвори и оголи малките си гърди. Бяха детски гърдички — мънички и полуоформени. Прокара пръст покрай лявата. Кожата се разцепи като земя под плуг и по гърдите и корема й покапа червена кървава струйка.
Не виждах лицето на Бърчард, който се наведе напред. Плъзна ръце около кръста на вампирката. Зарови лице между гърдите й. Тя се напрегна и изви гръб. В тихата стая се разнесе едва доловимо смучене.
Отклоних очи, мъчех се да гледам където и да е, но не и към тях, сякаш ги бях хванала да правят секс, но не можех да си тръгна. Валънтайн ме зяпаше. Отвърнах на погледа му. Той ми свали въображаема шапка и оголи зъби. Не му обърнах внимание.
Бърчард седеше до креслото, полуоблегнат на него. Лицето му беше отпуснато и зачервено, гръдният му кош подскачаше при всяко дълбоко вдишване. Избърса кръвта от устата си с трепереща ръка. Николаос бе съвсем неподвижна, с отметната глава и затворени очи. Вероятно в крайна сметка сексът не беше толкова лоша аналогия.
Все още замижала и отпусната назад, вампирката заговори с дрезгав глас:
— Твоят приятел Уили е затворен в ковчега. Стана му жал за Филип. Налага се да го излекуваме от тези инстинкти!
Тя вдигна отсъстващо глава — очите й блестяха, направо сияеха, сякаш имаха своя собствена светлина.
— Днес виждаш ли белега ми?
Поклатих глава. Тя беше прекрасно дете, съвършено и идеално. Никакви недостатъци.
— Пак изглеждаш перфектно. Защо?
— Защото влагам допълнителна енергия в маската. Наложи се да поработя по въпроса… — гласът й бе нисък и топъл, набираше горещина като гръмотевична буря, която е още далеч.
Космите по врата ми настръхнаха. Готвеше се нещо лошо.
— Жан-Клод си има последователи, Анита! Ако го убия, ще го превърнат в светец. Но ако им го покажа слаб и безсилен, те просто ще се отцепят и ще последват мен — или пък ще се разпилеят…
Николаос се изправи. Роклята й отново бе закопчана догоре. Белоснежната й коса се люлееше, сякаш я лъхаше ветрец, но не усещах такъв.
— Ще съсипя нещо, на което Жан-Клод е дал защитата си!
Колко бързо бих могла да докопам ножа на глезена си? И каква полза щях да имам от него?
— Ще докажа на всички, че Жан-Клод не може да защити никого. Аз съм господарка на всичко.
Егоцентрична кучка. Преди да сторя каквото и да е, Уинтър ме сграбчи за ръката. Бях твърде погълната да следя вампирите, за да обърна внимание на хората.
— Давайте! — нареди Николаос. — Убийте го!
Обри и Валънтайн се отлепиха от стената и се поклониха. След това изчезнаха, сякаш са се изпарили. Извърнах се към господарката на града.
Тя се усмихна.
— Да, замъглих ума ти и ти не ги видя да си отиват!
— И къде ги изпрати? — стомахът ми бе свит. Мисля, че вече знаех отговора.
— Жан-Клод е дал на Филип защитата си, значи той трябва да умре.
— Не!
Николаос се усмихна:
— О, да!
В коридора отекна писък. Мъжки писък. Писъкът на Филип.
— Не!
За малко да падна на колене, само хватката на Уинтър ме спря да не се срутя на пода. Престорих се, че припадам и увиснах на ръката му. Той ме пусна. Сграбчих ножа в канията на глезена си. Двамата бяхме близо до коридора и далеч от Николаос и нейния слуга. Може би достатъчно далеч.
Уинтър се взираше в господарката си, сякаш чакаше нареждания, а аз се надигнах от земята и забих ножа в слабините му. Острието потъна дълбоко и кръвта плисна, щом измъкнах оръжието и се втурнах към коридора.
Преди първият порив на вятъра да полази по гърба ми, стигнах до вратата на килията. Не обърнах глава. Отворих.
Филип висеше на веригите си. По гърдите му течеше кръв в яркочервен поток. Изливаше се на пода като река.
Пред очите ми притъмня. Не виждах нищо, само чувах писъците на Филип някъде отдалеч.

39

Когато се събудих си бях в къщи. Завита в леглото си сякаш нищо не се бе случвало. Едуард стоеше срещу мен в любимото си кресло и ме гледаше. Погледът му беше странен, почти човешки. Помъчих се да стана от леглото, но се строполих на пода.
Когато заговорих, гласът ми прозвуча почти нормално, без следа от хленч.
— Мразя, когато съм безпомощна! Мразя!
— Ти си една от най-малко безпомощните личности, които познавам — заяви Едуард. Отново коленичи до мен, преметна дясната ми ръка през раменете си и стисна здраво китката ми. С другата си ръка ме прегърна през кръста. Разликата в ръста ни правеше малко тромави, но все пак той успя да ми внуши илюзията, че сама стигам до леглото.
Плюшените пингвини се облягаха на стената. Едуард не обели и дума за тях. Ако не ги спомене той, и аз няма да ги спомена. Кой знае, може пък Смъртта да спи с плюшено мече? Надали.
Тежките завеси все още бяха спуснати, потапяйки стаята във вечен здрач.
— Почивай! Аз ще съм на пост и ще се погрижа нито едно чудовище да не се промъкне до теб!
Повярвах на Едуард.
Той донесе бялото кресло от дневната и седна с гръб към стената на спалнята, близо до вратата. Беше си надянал отново нараменния кобур, за да е пистолетът под ръка. Бе донесъл от колата и спортен сак. Разкопча го и извади нещо, наподобяващо миниатюрна картечница. Не знаех особено много за картечниците и се сещах само за една марка автомати — „Узи“.
— Що за чудо е това? — попитах.
— Мини-узи…
Брех, какво чудо — оказах се права! Едуард зареди пълнителя и ми показа как става, къде е предпазителят… всички важни места, все едно е нова кола. Настани се в креслото с картечничката в скута си.
Клепачите ми упорито се затваряха, но казах:
— Гледай да не гръмнеш някой от съседите ми, става ли?
Според мен Смъртта се усмихна.
— Ще се постарая.
Кимнах.
— Ти ли си убиецът на вампирите?
Сега вече Едуард се усмихна, широко и очарователно:
— Заспивай, Анита!
Бях на ръба на съня, когато гласът му ме призова отново, тих и далечен:
— Къде е дневното убежище на Николаос?
Отворих очи и се опитах да се фокусирам върху него. Все още седеше неподвижно в креслото.
— Уморена съм, Едуард, не затъпяла!
Смехът му кипна около мен, докато потъвах в бездната на съня.

40

Жан-Клод седеше на гравирания трон. Усмихваше ми се и протегна дългопръстата си ръка. Каза ми:
— Ела!
Носех дълга, бяла рокля с дантели по нея. Никога досега не се бях сънувала в подобни дрехи. Погледнах нагоре към Жан-Клод. Явно той избираше облеклото, не аз. Страх заседна в гърлото ми. Заявих:
— Сънят е мой!
Той протегна и двете си ръце и повтори:
— Ела!
И аз отидох при него. Роклята шумолеше и стържеше по камъните, постоянен натрапчив шум. Лазеше ми по нервите. Внезапно се озовах пред вампира. Той придърпа ръцете ми към дантелите, които красяха предницата на ризата му и насила ме накара да напълня шепи с тях.
После сви длани върху моите и ги стисна здраво. Накрая разкъса ризата си с помощта на моите собствени ръце.
Гърдите му бяха гладки и бледи, а черните косъмчета по средата образуваха къдрава линия. Космите се сгъстяваха по стегнатия му стомах, невероятно черни на фона на белия му корем. Белегът от изгаряне беше твърд, лъскав и не на място на фона на съвършеното му тяло.
Жан-Клод ме хвана за брадичката с едната си ръка и вдигна лицето ми нагоре. С другата си ръка докосна гърдите си, точно под дясното зърно. По бледата кожа блесна кръв, която потече надолу в ярка пурпурна линийка.
Опитах се да се дръпна, но пръстите му се забиха в челюстта ми като менгеме. Извиках:
— Не!
Ударих го с лявата си ръка. Той ме хвана за китката и ме удържа. Използвах дясната ръка да се подпра на пода и да бутам с колене. Той ме стискаше за челюстта и ръката като набучена на карфица пеперуда. Можеш да се движиш, но не можеш да се измъкнеш. Смъкнах се до седнало положение, като го накарах да се навежда все по-ниско и по-ниско към земята. Свали ме.
Ритнах го с цялата си сила. И двата ми крака се удариха в коляното му. Вампирите могат да изпитват болка. Жан-Клод пусна брадичката ми толкова внезапно, че паднах по гръб. Той сграбчи и двете ми ръце и ме изправи на крака, приковавайки тялото ми от двете страни с крака. Седеше в креслото, управлявайки с колене краката ми и оковал с пръсти ръцете ми, все едно с верига.
Висок, звънък смях изпълни стаята. Николаос стоеше отстрани и ни наблюдаваше. Смехът й отекна в стаята, нараствайки все повече и повече, като полудяла музика.
Жан-Клод прехвърли и двете ми китки в едната си ръка — нямаше с какво да го спра. Със свободната си ръка ме погали по бузата, проследявайки линията на шията ми. Сви пръсти в основата на черепа и започна да стиска.
— Жан-Клод, моля те, не прави това!
Той притискаше лицето ми все по-близо и по-близо до раната на гърдите си. Борех се, но пръстите му се впиваха в главата ми — като част от мен.
— НЕ!
Смехът на Николаос премина в думи:
— Ако изтриеш грима, отдолу всички си приличаме, съживителке!
Изпищях:
— Жан-Клод!
Гласът му се спусна като кадифе, топъл и тъмен, плъзгаше се през мислите ми.
— Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, две съзнания в едно тяло, две души, сплетени в една… — за една кратка, ярка секунда го видях и го почувствах. Цяла вечност с Жан-Клод. Докосването му… завинаги. Устните му. Кръвта му.
Примигнах и успях да изтръгна звук от гърлото си, когато устните ми вече почти докосваха раната на гърдите му. Можех да се пресегна и да я близна.
— Жан-Клод, не! Жан-Клод! — пищях. — Боже, помогни ми!
И това го извиках.
Мрак — и някой ме разтърсва за рамото. Дори не се замислих. Инстинктите ми влязоха в действие. Пистолетът от таблата се озова в ръката ми, прицелен от упор.
Нечия ръка притисна китката ми под възглавницата, обръщайки пистолета към стената и нечие тяло ме прикова.
— Анита, Анита! Едуард е! Погледни ме!
Примигнах срещу Едуард, който държеше ръцете ми. Дишането му леко се беше ускорило.
Погледнах пистолета в ръката си, после пак партньора си. Все още ме държеше здраво. Предполагам, че няма защо да го виня.
— Добре ли си? — попита той.
Кимнах.
— Кажи нещо, Анита!
— Имах кошмар — обясних.
Едуард поклати глава:
— Леле, леле… — и полека ме пусна.
Пъхнах пистолета обратно в кобура му.
— Кой е Жан-Клод? — поинтересува се наемният убиец.
— Защо?
— Викаше името му.
Прокарах длан по челото си — потта ми беше лепкава. С пот бяха просмукани и дрехите, в които спях. Кошмарите започваха да ми лазят по нервите.
— Колко е часът? — В стаята беше твърде тъмно, сякаш слънцето беше залязло. Стомахът ме присви. Ако наближаваше здрач, Кетрин не би имала никакъв шанс.
— Не се шашкай — просто се заоблачи. Имаш още поне четири часа до залеза.
Поех си дъх и се заолюлявах към банята. Наплисках лицето и врата си със студена вода. В огледалото ме посрещна бледо като на смъртник отражение. Дали сънят бе дело на Жан-Клод, или на Николаос? Ако е била тя, дали вече ме управляваше? Нямах отговор. Нямах отговор за нищо.
Когато се върнах, Едуард си седеше на бялото кресло. Гледаше ме, сякаш бях извънредно интересен вид насекомо, каквото не му е попадало досега в ръцете.
Подминах го и позвъних в кабинета на Кетрин.
— Здрасти, Бети, Анита Блейк е. Кетрин там ли е?
— Здравейте, госпожице Блейк. Мислех, че знаете тя и госпожица Мейсън ще бъдат извън града от тринадесети до двадесети — на наносите са.
Кетрин ми беше споменала, но аз забравих. Най-сетне бях извадила късмет. Тъкмо навреме.
— Изключила съм, Бети. Благодаря много! Благодарна съм ти повече, отколкото можеш да си представиш.
— Радвам се да бъда от полза. Госпожица Мейсън е назначила първата проба на шаферските рокли за двадесет и първи…
Каза го, сякаш така бих се почувствала по-добре. Нищо подобно.
— Няма да забравя. Доскоро!
— Приятен ден!
Затворих и звъннах на Ървин Гризуолд. Той е репортер в „Сейнт Луис Пост Диспач“. Освен това е върколак. Върколакът Ървинг. Не звучи особено добре, ама пък, кое ли име звучи? Върколакът Чарлз? Тц. Джъстин, Оливър, Уилбър, Брент? Тъц.
Ървинг вдигна на третото позвъняване.
— Анита Блейк е.
— О, здрасти, к’во ста’а? — звучеше подозрително, сякаш не се сещам да се обадя, ако няма да искам нещо от него.
— Познаваш ли някой плъхолак?
Той мълча почти прекалено дълго, после отбеляза:
— Какво по-точно искаш да знаеш?
— Не мога да ти кажа.
— Тоест, търсиш помощта ми, но от това няма да получа статия.
Въздъхнах.
— Нещо такова.
— Тогава защо да ти помагам?
— Не ме измъчвай, Ървинг! Дала съм ти колкото щеш причини. Моята информация те качи за първи път на първа страница, нали? Тъй че не ме мъчи.
— Малко сме криви днес, а?
— Познаваш ли плъхолаци или не?
— Познавам.
— Трябва да предам съобщение на Краля на плъховете.
Ървинг подсвирна провлачено — пронизващ звук в слушалката.
— Не искаш нищо особено, а? Може и да успея да те срещна с плъхолака, когото познавам, но не и с краля им.
— Предай на Краля на плъховете следното съобщение… имаш ли под ръка писалка?
— Винаги — отвърна той.
— „Вампирите не са ме довършили и не съм направила онова, което искат“.
Ървинг ми го прочете за всеки случай. Потвърдих, че текстът е правилен и той се обади:
— Забъркала си се с вампири и плъхолаци, и аз не получавам правата…
— Никой няма да докопа тази история, Ървинг! Твърде кърваво ще стане.
Той помълча за миг.
— Добре. Ще се опитам да ти уредя среща. Ще знам какво става по някое време тази нощ.
— Благодаря, Ървинг!
— Внимавай, Блейк. Мразя да губя най-добрите си източници на сведения за първа страница!
— И аз — признах си.

Веднага щом затворих телефона, той звънна. Вдигнах слушалката автоматично. Ако телефонът звъни, ти го вдигаш — въпрос на дългогодишен навик. Вярно, имам телефонен секретар, но не толкова отдавна, че да си променя привичката.
— Анита, Бърт е.
— Здрасти, Бърт… — въздъхнах тихичко.
— Знам, че работиш по случая с вампирите, но изникна нещо, което може да те заинтересува.
— Бърт, вече съм загазила до уши. Още нещо и може да не доживея да утре…
Човек би могъл да си помисли, че Бърт поне ще попита дали съм добре. Как съм. Но не, не и шефът ми.
— Томас Дженсен се обади днес.
Изправих се стреснато.
— Дженсен ли?
— Точно така.
— Ще ни остави ли да го направим?
— Не нас, а теб. Специално за теб помоли. Опитах се да го накарам да вземе някой друг, но той не пожела. И трябва да бъде тази вечер. Бои се, че ще се откаже.
— По дяволите… — промърморих тихо.
— Да му звънна да откажа или ще ми определиш час за срещата?
Защо всичко трябва да ти се стоварва отведнъж на главата? Риторичният въпрос на живота.
— Нека се видим тази вечер, при падането на пълния мрак.
— Това е, моето момиче! Знаех си, че няма да ме изоставиш.
— Не съм твое момиченце, Бърт. Колко ти плаща той?
— Трийсет хиляди долара. Петте хиляди аванс вече пристигнаха по специален куриер.
— Ти си зъл човек, Бърт.
— Да — съгласи се той. — И добре ми се плаща, благодаря! — и затвори, без да си вземе довиждане. Господин Очарование.
Едуард се взираше в мен.
— Да не би току-що да прие работа за вдигане на мъртвец за тази вечер?
— Полагане на мъртвец в гроба всъщност, но — да.
— Дали вдигането на мъртъвци ти го взема?
— Кое? — не го разбрах.
Той сви рамене:
— Енергия, издържливост, сила…
— Понякога.
— Ами тази работа? Тя ще ти вземе ли енергия?
Усмихнах се.
— Да.
Едуард поклати глава:
— Не можеш да си позволиш да си изтощена, Анита!
— Няма да съм изтощена — отвърнах. Поех си дълбоко дъх и се опитах да измисля как да обясня на партньора си ситуацията. — Томас Дженсен загубил дъщеря си преди двайсет години. Преди седем накара да я вдигнат като зомби.
— Е, и?
— Тя се е самоубила. По онова време никой не знаеше причината. Едва по-късно научихме, че господин Дженсен малтретирал сексуално дъщеря си и именно заради това тя е посегнала на себе си.
— И той я е върнал от мъртвите… — Едуард се намръщи. — Нали не искаш да кажеш, че…
Размахах ръце, сякаш можех да изтрия твърде живия образ пред очите си.
— Не, не, нищо такова. Човекът почувствал угризения и я събуди, за да й каже, че съжалява.
— И?
— Тя не пожелала да му прости.
Наемният убиец поклати глава:
— Не разбирам.
— Вдигна я от гроба, за да й се извини, но тя бе умряла в омраза и страх от него. Зомбито не искаше да му прости, а той не пожела да я върне обратно. И разпадането на разсъдъка и тялото й му послужиха за нещо като наказание…
— Исусе!
— Аха — съгласих се аз. Отидох до гардероба и извадих спортния си сак. Едуард носи оръжия в неговия — аз си слагах съживителските принадлежности в моя. Понякога нося и комплекта за убиване на вампири. На дъното на сака се валяше кибритчето, което ми даде Закари. Пъхнах го в джоба на панталона си. Не мисля, че Едуард ме видя. Не обръща внимание, ако уликата не седне и не залае. Продължих с обясненията:
— Дженсен най-сетне се е съгласил да я положи в гроба, ако го направя аз. Той е нещо като легенда сред съживителте. Най-близкото нещо до градска легенда, което си имаме.
— И защо тази вечер? Ако е чакал седем години, защо не изчака още няколко нощи?
Продължавах да подреждам вещите си в сака.
— Настоявал. Страхува се, че няма да събере смелост, ако чака още. Освен това може и да не съм сред живите след няколко нощи. А нищо чудно той да не допусне друг да го извърши…
— Това не е твой проблем. Не ти си събудила това зомби.
— Не, но преди всичко съм съживител. Убиването на вампири е… странична дейност. Аз съм съживител. Това не е просто професия.
Едуард все още ме зяпаше:
— Не разбирам защо, но схващам, че трябва да го направиш.
— Благодаря.
Той се усмихна:
— Ти си знаеш. Ще имаш ли нещо против да дойда с теб, за да се убедя, че няма да те открадне някой, докато си там?
Замислих се.
— Виждал ли си събуждане на зомби?
— Не.
— Не си гнуслив, нали? — ухилих му се. Той ме гледаше с внезапно вледенени сини очи. Цялото му лице се промени. Не се забелязваше ни следа от изражение — нищо, освен ужасния студ. Празнота. Веднъж един леопард ме бе гледал по същия начин през решетките на клетката — не с емоция, която разбирам, а толкова чужди мисли, че все едно живеем на различни планети. Твар, която би могла да ме убие — умело, ефикасно, защото това е предназначена да върши, ако е гладна или раздразнена от мен…
Не припаднах от страх и не избягах от стаята с писък, но ми трябваше известно усилие да се сдържа.
— Доказа гледната си точка, Едуард. Прибирай в клетката егото си на идеален убиец и да вървим!
Погледът му не се върна към нормалното незабавно, но се позатопли — като зората, пробиваща си път на хоризонта.
Надявах се Едуард никога да не обърне този поглед към мен. Ако го стореше, един от нас щеше да умре. И по-всяка вероятност това щях да съм аз.

41

Нощта беше почти идеално тъмна. Гъсти облаци скриваха небето. Вятърът свистеше над земята и ухаеше на дъжд.
Надгробният камък на Айрис Дженсен беше гладък, от бял мрамор. Паметникът изобразяваше ангел с почти човешки ръст, разперени криле и приветствено разтворени ръце. С помощта на фенерче все още можеше да се разчете надписът: „Нашата обична дъщеря. Много ни липсва!“. Изнасилвал я е същият онзи мъж, поръчал да изваят ангела. Същият, на когото толкова му липсваше. Айрис се е самоубила, за да му избяга и той я е върнал обратно. Ето защо стоях тук в мрака и чаках Дженсен — не него, а нея. Макар да знаех, че съзнанието й отдавна си е отишло, исках Айрис Дженсен да се озове в земята и да почива в мир.
Не можех да обясня това на Едуард — така че не се и опитах. Голям дъб стоеше на стража над празния гроб. Вятърът люлееше листата му и над главите ни се носеха шепот и шумолене. Звукът беше твърде сух — като есенни листа, вместо летни. Въздухът бе прохладен и влажен, дъждът вече почти ни догонваше. За разнообразие не беше непоносимо горещо.
Бях подбрала двойка пилета. Те клопаха кротко в тяхната кутия, поставена близо до гроба. Едуард, се облягаше на колата ми с кръстосани в глезените крака и отпуснати край хълбоците ръце. Спортният сак лежеше разтворен до мен на земята. Отвътре проблясваше мачетето, което използвам.
— Къде е той? — попита спътникът ми.
Поклатих глава:
— Не знам.
Мракът бе настъпил още преди час. Гробищата са пустинно място — и тук само няколко дървета бележеха полегатите склонове на хълмовете. Би трябвало да забележим фаровете на всяка кола, тръгнала по пътя насам. Къде беше Дженсен? Нима се бе изплашил?
Едуард се отлепи от колата и дойде да застане до мен.
— Това не ми харесва, Анита!
И аз не бях твърде очарована, но…
— Ще му дадем още четвърт час. Ако не се появи дотогава, тръгваме си.
Спътникът ми огледа откритото пространство.
— Тук няма особено подходящи прикрития.
— Според мен няма нужда да се боим от снайперисти.
— Каза, че някой вече е стрелял по теб, нали?
Кимнах. Прав беше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Вятърът си проби дупка в облаците и лунната светлина плисна върху нас. Лъчите на Луната очертаха в далечината някаква сребристо-сива постройка.
— Какво е това? — попита Едуард.
— Бараката на гробарите — обясних. — Да не мислиш, че тревата се коси сама?
— Не съм се замислял за това — призна спътникът ми. Облаците отново се събраха и потопиха гробището в мрак. Всичко потъна в сумрачни сенки; белият мрамор сякаш сияеше със своя вътрешна светлина.
Чу се драскане на нокти по метал. Завъртях се светкавично. Един гул седеше на покрива на колата ми. Беше гол и изглеждаше почти като съблечен човек, потопен в сребристо-сива боя, кажи-речи металик. Но зъбите и ноктите на ръцете и краката му бяха дълги и черни, закривени като куки. Очите му сияеха в червено.
Едуард застана до мен с оръжие в ръка.
Аз също бях извадила пистолета си. Практиката е майка-учителка, дори не ти се налага да мислиш за това.
— Какво става тук? — попита спътникът ми.
— Не знам — махнах със свободната си ръка към тварта и я подканих: — Чиба!
Гулът се присви, втренчен в мен. Тези гадини са страхливи, не нападат здрави човешки същества. Пристъпих крачка-две напред и го заплаших с пистолета си:
— Марш оттука, къш!
Лека демонстрация на сила е достатъчна да ги накара да се втурнат презглава. Този тук просто си седеше. Отстъпих назад.
— Едуард — обадих се тихо.
— Да?
— Не усещам никакви гули в това гробище.
— Е, и? Не си забелязала един.
— Няма такова нещо като само един гул. Придвижват се на глутници. И човек не може да не ги забележи. Оставят нещо като психична миризма след себе си. Зло.
— Анита! — гласът му звучеше кротко и спокойно, но не и безгрижно. Проследих погледа на Едуард и видях още два гула да се промъкват зад нас.
Стояхме с вдигнати оръжия, почти гръб до гръб.
— Имаше нападение на гули по-рано тази седмица. Здрав човек беше убит в гробище, където няма гули.
— Звучи ми познато.
— Аха. Куршумите не ги ловят.
— Знам. Какво ли чакат, а?
— Да съберат смелост, предполагам…
— Всъщност чакат мен!
Иззад ствола на едно дърво излезе Закари, ухилен до уши.
Мисля, че в отворената ми уста можеше да влети слон. Може би именно на това се хилеше той. Точно в този миг ме сполетя и прозрението. За да захранва своето гри-гри той не убиваше човешки същества. Убиваше вампири. Тереза го бе измъчвала, ето защо стана следващата му жертва. Имаше обаче — и все още — някои въпроси, и то доста сериозни.
Едуард ме погледна, после пак се обърна към Закари и попита:
— Кой е този?
— Убиецът на вампирите, предполагам — отвърнах.
Съживителят се поклони леко. Един от гулите се отърка в крака му и той го погали по почти плешивата глава. Попита:
— Кога се сети?
— Току-що. Тази година малко нещо бавничко загрявам…
Закари се намръщи:
— Предположих, че в крайна сметка ще се досетиш.
— За това съсипа и ума на зомбито-свидетел. За да се спасиш.
— Голям късмет беше, че Николаос ме остави да разпитвам човека… — при тези думи съживителят се усмихна.
— Обзалагам се — съгласих се. — А откъде докопа онзи нещастник, който стреля по мен в църквата?
— Лесна работа. Казах му, че заповедите идват от Николаос.
Разбира се.
— Как си извел гулите от гробището им? И как тъй се подчиняват на заповедите ти?
— Нали знаеш теорията, че ако погребеш съживител в гробище, получаваш гули в притурка.
— Аха.
— Е, когато излязох от гроба, те дойдоха с мен и са мои. Мои!
Погледнах към тварите и открих, че са станали повече. Поне двадесет — голяма глутница.
— Значи казваш, че такива неща пораждат гулите… — поклатих глава. — По света няма достатъчно съживители, та да носят отговорност за всички гули.
— И за това съм си мислил — призна Закари. — Според мен колкото повече зомбита са събуждани в едно гробище, толкова по-голям е шансът да се родят гули.
— Имаш предвид нещо като кумулативен ефект?
— Точно така. Много ми се щеше да поговоря по въпроса с друг съживител, но нали разбираш в какво е проблемът…
— Да — кимнах. — Разбирам. Не можеш да говориш по темата, без да признаеш кой си и какво си сторил.
Едуард стреля без предупреждение. Куршумът улучи Закари в гърдите и го завъртя. Той падна по лице и гулите застинаха, но съживителят се надигна на лакти. Изправи се с малко помощ от страна на един разтревожен гул.
— Пръчки и камъни може да счупят костите ми, но куршумите не ме нараняват…
— Страхотно, смешнико! — заявих.
Едуард стреля пак, но Закари се шмугна зад ствола на дървото. Скрит от погледите ни, се провикна оттам:
— Леле, леле, никаква стрелба по главата, ей! Не съм сигурен какво ще стане, ако си вкарам куршум в мозъка!
— Ами нека проверим? — предложи спътникът ми.

— Сбогом, Анита! Няма да остана да гледам! — Съживителят се отдалечи, обкръжен от с армията гули. Вървеше приведен в средата на глутницата, предполагам за да се предпази от стрелба в главата, но близо минута изобщо не можех да го различа сред тях.
Още два гула излязоха иззад колата и се приведоха ниско на чакъла на алеята. Едната беше женска с все още прилепнали по тялото остатъци от рокля.
— Нека им дадем повод да се страхуват! — заяви Едуард.
Той се раздвижи и пистолетът му изтътна двукратно. В нощта се разнесе висок пронизителен писък. Гулът на колата ми скочи на земята и се скри. Но имаше още, прииждаха от всички страни. Бяха поне петнайсет, явно оставени тук, за да си поиграят с нас.
Стрелях и улучих един от тях. Падна на хълбок и се претърколи в чакъла, издавайки същия високочестотен писък, като ранен заек. Жалостив и животински.
— Има ли къде да избягаме? — попита Едуард.
— Бараката с инструментите.
— Дървена ли е?
— Да.
— Няма да ги спре.
— Не — съгласих се. — Но поне няма да сме на открито.
— Добре, някакви съвети, преди да тръгнем?
— Не тичай, докато не стигнем съвсем близо до бараката. Ако хукнеш, ще хукнат и те. Ще си помислят, че те е страх.
— Нещо друго? — поинтересува се спътникът ми.
— Нали не пушиш?
— Не, защо?
— Страхуват се от огъня.
— Страхотно — ще ни изядат живи, защото и двамата не сме пушачи!
Почти се засмях. Каза го с толкова дълбоко отвращение… Само, че един гул се напрегна да скочи върху мен и се наложи да го застрелям между очите. Не беше време за смях.
— Да тръгваме, бавно и полека — казах аз.
— Ще ми се автоматът да не беше останал в колата.
— И на мен.
Едуард стреля три пъти и нощта се изпълни с писъци и животински стенания. Тръгнахме към далечната барака. Според мен беше на поне петстотин метра. Доста вървене щеше да падне.
Един гул ни нападна. Свалих го и той се търкули в тревата, но беше като да стреляш по мишени — няма кръв, само празни дупки. Болеше ги, но не достатъчно. Съвсем недостатъчно даже.
Вървях кажи-речи заднешком, придържайки се за Едуард с ръка, за да усещам накъде се движи. Гулите бяха прекалено много. Нямаше да стигнем до бараката.
Нямаше как. Едно от пилетата издаде тихо, въпросително къткане. Сполетя ме прозрение.
Застрелях едното кокошле. То изпърха в агония. Другата птица се паникьоса и заудря с криле по дървената клетка. Гулите застинаха, след това един вдигна нос към вятъра и подуши.
Прясна кръв, момчета, елате си вземете! Прясна мръвчица! Два гула внезапно се втурнаха към пилетата. Останалите ги последваха, блъскайки се един друг в опита да разтрошат дъските и да докопат сочните късчета вътре.
— Продължавай да вървиш, Едуард, не тичай, но върви малко по-бързо. Пилетата няма да ги задържат задълго!
Тръгнахме малко по-бързо. Драскането на нокти, пукането на кости, плисналата кръв и зловещият вой на гулите — всичко това беше неприятна прелюдия.
На половината път до бараката в нощта се надигна вой, дълъг и зловещ. Нито едно куче не вие така. Погледнах назад и видях, че гулите търчат след нас на четири крака.
— Тичай! — подвикнах.
Хукнахме.
Блъснахме се във вратата на бараката и открихме, че проклетото чудо има катинар. Едуард стреля в него нямаше време да го отваряме културно. Гулите бяха съвсем близо и виеха, докато се приближаваха.
Намъкнахме се вътре и затворихме вратата, макар че нямаше особена полза. Имаше едно малко прозорче високо до тавана; луната внезапно блесна през него. До едната стена бяха наредени стадо косачки, някои от тях висяха на куки. Градински сечива, ножици, гребла, намотка маркуч… В бараката смърдеше на бензин и смазочно масло.
Едуард се обади:
— Няма с какво да подпрем вратата, Анита!
Прав беше. Бяхме гръмнали катинара. Къде е тежкият предмет, когато ти трябва?
— Закарай някоя косачка до нея.
— Това няма да ги задържи задълго.
— По-добре е от нищо — отвърнах.
Спътникът ми не помръдна, така че аз изтърколих косачката до вратата.
— Няма да умра, изяден жив — обади се Едуард. Зареди нов пълнител в пистолета си. — Първо ще гръмна теб, ако искаш, или пък се погрижи сама.
В този момент си спомних, че прибрах в джоба си кибрита, който Закари ми даде. Кибрит — имахме кибрит!
— Анита, почти са тук! Сама ли ще го сториш?
Извадих кибрита от джоба си. Благодаря ти, Боже!
— Спести си куршума, Едуард! — вдигнах в ръка една туба бензин.
— Какво си намислила? — попита спътникът ми.
Навсякъде около нас отекваше вой — гулите приближаваха.
— Смятам да запаля бараката — плиснах бензин на вратата. Смърдеше остро и заседна в гърлото ми.
— Докато сме вътре ли?
— Да.
— Предпочитам да се гръмна, ако на теб ти е все едно.
— Не смятам да умирам тази нощ, Едуард!
През вратата проникна лапа, ноктите разцепваха дъските и буквално ги разбиваха. Драснах клечка и я хвърлих по просмуканото с бензин дърво. Запали се със съскане и синьо-бял пламък. Гулът изпищя и отскочи назад, обхванат от огън.
Смрадта на горяща плът се смеси с тази на бензина. Горящи косми. Закашлях се, прикривайки устата си с ръка. Огънят поглъщаше дъсчената барака и се разпространи по покрива. Нямахме нужда от повече бензин проклетото чудо беше като огнен капан. Не предполагах, че пламъците ще се разпространят толкова бързо. Едуард стоеше близо до задната стена, прикрил устата си с ръка. Гласът му се чу приглушен:
— Нали имаш план как да се измъкнем оттук, а? През дъските се вмъкна ръка и замахна към него. Той отстъпи назад. Гулът започна да си проправя път през дървото, зъбейки се срещу ни. Едуард стреля между очите му и звярът изчезна.
Сграбчих едно от подпрените на отсрещната стена гребла. Върху ни започваха да се сипят искри. Ако димът не ни изкараше оттук, колибата щеше да се срути.
— Свали си ризата — наредих.
Едуард дори не попита защо. Практичен докрай. Смъкна презраменния кобур и си свали ризата през глава, метна ми я и намъкна кобура на голо.
Увих плата около зъбците на греблото и го напоих с бензин. Запалих факлата от стените — нямах нужда от кибрит. Предната част на бараката сипеше огън върху нас. Искрите се забиваха в кожата ми като малки горящи жила.
Едуард също се хвана за работа. Намери брадва и се зае да доразбие направената от гула дупка. Понесох импровизираната факла и тубата с бензин. Хрумна ми, че скоро резервите ще се взривят от горещината. Нямаше да се задавим от дима — щяхме да гръмнем.
— Побързай! — извиках.
Едуард се промъкна през дупката, последвах го и за малко да го изгоря с факлата. На поне сто метра наоколо не се виждаше нито един гул. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха. Затичахме се и взривът ни удари в гърба като огромно крило. Препънах се в тревата, паднах и си изкарах въздуха. Прикрих главата си и се помолих. За мой късмет, не ме улучи летящ гвоздей.
Тишина и никакви взривове повече. Предпазливо се надигнах. Бараката я нямаше — нито следа от нея. Парченца дърво горяха в тревата около мен. Едуард лежеше на земята на една ръка разстояние. Гледаше ме. Дали изражението ми бе толкова изненадано, колкото неговото? Вероятно.
Импровизираната ни факла полека палеше тревата около нас. Наемният убиец на вампири коленичи и я вдигна.
Намерих тубата с бензин — не се беше разляла — и също се изправих. Едуард ме последва, понесъл факлата. Гулите явно бяха избягали — умни гули, но за всеки случай… Дори нямаше нужда да се договаряме. Параноята е общото помежду ни.
Тръгнахме към колата. Адреналиновият прилив бе спаднал и се чувствах още по-уморена от преди. Човек има само определени запаси от адреналин — след това караш на автопилот.
Клетката с пилетата бе съсипана; гроба осейваха неразпознаваеми късчета и парченца. Не се вгледах по-внимателно. Спрях, колкото да си взема сака. Беше непокътнат, просто си лежеше на място. Едуард вървеше пред мен и хвърли факлата на чакъла на алеята. Вятърът шумолеше в листата… спътникът ми извика:
— Анита!
Търкулнах се. Пистолетът на Едуард изтрещя и нещо падна с писък в тревата. Втренчих се в гула, докато спътникът ми го пълнеше с куршуми. Когато успях с преглъщане да вкарам сърцето си обратно в гърдите, допълзях до бензина и развинтих тубата.
Гулът изпищя. Едуард го гонеше с горящата факла. Плиснах бензин по осакатената твар, паднах на колене и подканих:
— Запали го!
Спътникът ми удари звяра с факлата. Огънят лумна над гула и той се разпищя. Засмърдя на печено месо и козина. И на бензин.
Тварта се търкаляше по земята в опит да угаси пламъците, но те не искаха да изчезнат.
Прошепнах:
— Твой ред е, скъпи ми Закари! Ти си следващият! Ризата бе изгоряла и Едуард хвърли греблото на земята.
— Да се махаме оттук! — каза.
Съгласих се от все сърце. Отключих колата, хвърлих сака си на задната седалка и запалих двигателя. Гулът лежеше на земята, не мърдаше и продължаваше да гори.
Едуард се настани на седалката до шофьора с автомата в скута си. Стори ми се потресен. Дори уплашен. За първи път, откакто го познавам.
— Смяташ да спиш с автомата ли? — попитах.
Той ме погледна и се поинтересува:
— А ти как спиш с пистолета си?
Точка за Едуард. Подкарах по тесните чакълени завои толкова бързо, колкото ми стигаше куража. Моята „Нова“ не е строена за скоростно маневриране. А не ми се струваше добра идея да преживея катастрофа тук на гробището, точно тази вечер. Фаровете подскачаха по надгробните камъни, но нищо не помръдваше. Никакви гули около нас.
Поех си дълбоко дъх и издишах. Това беше второто покушение над мен за също толкова дни. Май предпочитах стрелбата…

42

Доста време карахме в мълчание. Именно Едуард накрая заговори в изпълнената със съскането на колелата тишина:
— Не мисля, че трябва да се връщаме в апартамента ти.
— Съгласна съм.
— Ще те заведа в моя хотел. Освен, ако не разполагаш с друго място, където да идеш?
И къде по-точно ще е това? При Рони ли? Не исках да я поставям в опасност. Кой друг мога да рискувам в момента? Никой. Никой освен Едуард, а той можеше да се справи с проблема. Може би по-добре и от мен.
Пейджърът на кръста ми изписука, изпращайки вибрации по протежение на гръдния ми кош. Мразя да си включвам пейджъра на вибрация. Проклетото чудо ме стряска всеки път, щом зазвъни.
Едуард попита:
— Какво, по дяволите, стана? Подскочи като че ли нещо те ухапа!
Натиснах копчето на пейджъра, за да го укротя и да проверя кой се обажда. Номерчето светна за миг.
— Пейджърът ми е на вибрация. Не звъни, само вибрира.
Едуард ме погледна.
— Няма да се хванеш на работа, нали? Прозвуча ми не толкова като въпрос, колкото като твърдение или заповед.
— Виж, Едуард, не съм в настроение, тъй че недей да спориш с мен!
Чух го да пъшка, но какво би могъл да каже? Аз карах. Освен, ако не извадеше пистолета си и не ме заплашеше с него, той беше само багаж в колата. Завих на следващия изход и намерих монетен телефон пред един магазин. Паркингът беше ярко осветен и ме превръщаше в идеална мишена, но след гулите търсех тъкмо светлина.
Едуард проследи как излизам от колата, стиснала портфейла си. Дори не излезе да ми пази гърба. Добре, и аз си имам пистолет. Ако иска да се цупи, моля.
Позвъних в офиса. Телефона вдигна Крейг, нощният секретар:
— „Съживители инкорпорейтид“. С какво мога да ви помогна?
— Здрасти, Крейг! Анита е! Какво става?
— Ървинг Гризуолд се обади, каза да му звъннеш НЕЗАБАВНО, или срещата се отлага. Каза, че знаеш за какво става дума. Нали?
— Да. Благодаря, Крейг.
— Звучиш ужасно!
— Лека нощ, Крейг! — затворих му безцеремонно. Бях уморена и завалях, а гърлото ме болеше. Исках да се свра поне за седмица на някое тъмно и тихо място. Вместо това звъннах на Ървинг. — Аз съм.
— Е, тъкмо навреме. Знаеш ли какви проблеми ми създаде, за да уредя това чудо? А ти почти го пропусна!
— Ако не спреш да дрънкащ, все още мога да пропусна срещата. Кажи ми къде и кога.
Върколакът ме посвети в подробностите. Можех да успея, ако побързам.
— Защо всички толкова припират да сторим всичко начаса? — попитах.
— Хей, ако не искаш да се виждате, все ми е едно…
— Ървинг, имах много, много дълга нощ, тъй че спри да ми се цупиш!
— Добре ли си? Що за тъп въпрос?
— Всъщност не, но ще се оправя.
— Ако си ранена, ще се постарая да отложа срещата, но не мога да ти обещая нищо, Анита! Именно твоето съобщение докара нещата дотук…
Облегнах чело на металната кабина.
— Ще бъда там, Ървинг!
— Аз пък няма да бъда — каза приятелят ми с отвращение. — Едно от условията е да не присъстват репортери или ченгета.
Наложи се да се усмихна. Горкият Ървинг — вечно оставаше далеч от интересните неща. Само дето нито го бяха нападали гули, нито за малко да се взриви. Може би беше време да се посамосъжалявам?
— Благодаря, Ървинг, длъжница съм ти!
— И то неколкократно — отвърна той. — Внимавай. Не знам в какво си се забъркала този път, но не ми звучи добре.
Знаех прекрасно, че стреля наслуки.
— Лека нощ, Ървинг! — затворих, преди да успее да ми зададе друг въпрос.
Набрах домашния телефон на Долф. Вярно, позвъняването можеше да изчака до сутринта, но пък преди малко почти ме убиха. Ако щях да умирам, исках някой да закове Закари.
Долф вдигна на шестото позвъняване. Звучеше замаян от съня.
— Дам?
— Анита Блейк е, Долф.
— Какво има? — сега вече заговори почти членоразделно.
— Знам кой е убиецът.
— Кажи ми!
Казах му, разбира се. Той си водеше бележки и задаваше въпроси. Най-важният дойде последен:
— Можеш ли да докажеш всичко това?
— Мога да докажа, че носи гри-гри. Мога да свидетелствам, че ми е признал. Опита се да ме убие, на това бях свидетел лично.
— Доста сложен за съдебни заседатели или съдия случай.
— Знам.
— Ще видим какво ще изкопаем по въпроса.
— Имаме почти твърдо доказателство, Долф!
— Така е, но всичко зависи от това дали ще оцелееш да свидетелстваш.
— Аха, ще се пазя!
— Ела утре сутрин и гледай да запишат официално всичките тези сведения.
— Ще дойда.
— Добре свършена работа!
— Благодаря — кимнах.
— Лека нощ, Анита!
— Лека, Долф!
Върнах се обратно в колата.
— Имаме среща с плъхолаците след четиридесет и пет минути.
— Защо е толкова важно? — поинтересува се Едуард.
— Защото според мен могат да ни покажат задния вход към бърлогата на Николаос. Ако влезем през парадната врата, никога няма да успеем… — запалих колата и излязох на пътя.
— На кой друг се обади? — попита спътникът ми. Значи все пак е внимавал…
— На полицията.
— Какво?
Едуард не обича да се занимава с ченгетата. Боже, представи си само!
— Ако Закари успее да ме убие, искам някой друг да поеме случая му.
Спътникът ми помълча известно време. После заяви:
— Разкажи ми за Николаос!
Свих рамене:
— Тя е садистично чудовище и е на над хиляда години.
— Изгарям от нетърпение да се срещнем.
— Недей — предупредих го.
— Убивали сме вампири-повелители и преди, Анита! Тя е само поредната…
— Не. Николаос е на поне хиляда години. Не мисля, че нещо е успявало да ме уплаши повече през целия ми живот.
Той замълча с неразгадаемо изражение.
— За какво си мислиш? — попитах го.
— Че обичам предизвикателствата…
Едуард се усмихна — прелестна, заразителна усмивка. Майната му. Смъртта е видял върховната си цел. Най-големият улов от всички. Не се страхуваше от нея, а би трябвало.