"Романът на Лизи" - Стивън Кинг

12.
Докато седи в кухнята и държи менюто от „Еленови рога“, Лизи си мисли: „Скоро ще трябва да изоставя тези спомени. Не го ли сторя, нещо доста пo-тежко от снега ще се сгромоляса върху мен.“
Ала нима Скот не иска точно това? Не го ли е планирал? Нима целият този лов на буми не е нейният шанс да се справи с всичко?
„Ох, толкова ме е страх… Защото вече съм съвсем близо.“
„Близо до какво? Близо до какво?“
— Млъкни — прошепва тя и се разтреперва, сякаш внезапно е пронизана от мразовит вятър. Нищо чудно този вятър да идва чак от Йелоунайф. Раздвоеното й съзнание обаче не се отказва:
— Още мъничко, Лизи. Още мъничко.
„Опасно е. Опасно е, малка Лизи.“
Тя знае, че е опасно. Вече зърва искриците на истината, които блестят през дупките в пурпурната й завеса. Блестят като очи. Чува гласовете, които й нашепват, че не бива да се оглежда в огледало, освен, ако наистина не се налага (особено с настъпването на тъмнината и никога на здрачаване), че трябва да избягва пресните плодове след залез слънце и задължително да пости между полунощ и шест сутринта.
Че не бива да изравя мъртвите от гробовете им.
Но тя не иска да напуска Вкуснотийското дърво. Не още.
Не иска да напусне своя любим.
Той си бе пожелал Книгомобил — дори на три годинки желанието му бе типично за Скот Ландън. Ами Пол? Какво бе желанието на…


13.
Кажи ми, Скот — настоява тя. — Какво беше желанието на Пол?
— Той каза: „Искам татко да умре, докато е на работа. Да го удари елетрическият ток и той да умре.“
Лизи го гледа, онемяла от ужас и съжаление. Скот внезапно започва да пъха нещата, обратно в раницата:
— Да тръгваме, преди да сме се опекли. Мислех си, че ще ти разкажа доста повече, Лизи, ала не мога. И не ми казвай, че не съм като баща си, защото не е вярно. Истината е, че във всеки от семейството ни живее частица от него.
— И в Пол ли?
— Не знам дали сега мога да говоря за него.
— Добре — кимва тя. — Да се връщаме. Ще се погушкаме, ще поспим и после можем да направим снежен човек или нещо подобно.
Тя се засрамва от безмерната благодарност, изписана на лицето му — всъщност й се иска той да замълчи — и бездруго вече е чула прекалено много и не смята, че може да понесе повече. Накратко, преситена е. Същевременно не може да се отърси от тази история, защото предусеща продължението — даже си мисли, че може да я довърши вместо него. Първо обаче иска да го попита нещо.
— Скот, когато онази сутрин брат ти отиде за кола… като награда за хубавия бум…
Той й кимва усмихнато:
— Страхотния бум.
— Да, да. Когато той е отишъл в онова малко магазинче… „Мюли“… никой ли не си е помислил, че е странно ръцете на едно шестгодишно момче да са целите в рани? Дори и върху тези рани да е залепен лейкопласт?
Скот престава да пълни раницата и я поглежда. Все още се усмихва, но страните му са изгубили руменината си и кожата му изглежда бледа… восъчнобледа.
— Раните на хората от рода Ландън заздравяват много бързо. Не съм ли ти го казвал?
— Да — съгласява се тя. — Казвал си ми го. — След което добавя, въпреки че се чувства преситена: — Кошмарът е продължил още седем години…
— Седем, да. — Той я поглежда, стиснал раницата между коленете си. Очите му я питат колко още иска да узнае. Колко още се осмелява да узнае.
— И Пол е бил на тринайсет, когато е умрял, така ли?
— Да. — Гласът му е спокоен, но страните му са восъчнобледи, по тях се стича пот, косата също е влажна от потта. — Почти на четиринайсет.
— И баща ти… го уби с ножа си?
— Не — отвръща Скот със същия спокоен глас. — С пушката си. В мазето. Но не е онова, което си мислиш.
Не и в пристъп на гняв — според нея това се опитва да й каже Скот. Не в пристъп на гняв, а съвсем хладнокръвно. Ето за какво си мисли тя под Вкуснотийското дърво, когато все още смята, че третата част на историята на годеника й спокойно би могла да носи названието „Убийството на по-големия брат-светец.“

14.
„Стига, Лизи, престани, малка Лизи“ — каза си тя сега. Вече беше много уплашена и не само заради погрешната представа, която е имала за смъртта на Пол Ландън. Страхуваше се, понеже осъзнаваше — прекалено късно, прекалено късно, — че стореното си е сторено, вече не можеше да се върне назад и отсега нататък щеше да живее със спомените си.
Дори и ако спомените са безумни.
— Не съм длъжна да си спомням — прошепна, докато машинално сгъваше и разгъваше менюто от „Еленови рога“. — Не съм длъжна, не съм длъжна, не съм длъжна да изравям мъртвите, спокойно мога да мина и без тези безумни, идиотски…
— И ти си го убил, нали, Скот? Убил си баща си… Така ли е?
Той навежда глава. Косата му закрива лицето му. В следващия момент иззад тъмната завеса се разнася едно-единствено сухо ридание. Подир него настъпва тишина, но Лизи вижда колко тежко се надигат гърдите на Скот, докато се опитва да си поеме дъх.
— Ударих го с кирката по главата, докато спеше, след което хвърлих трупа му в стария пресъхнал кладенец. Беше през март по време на една ужасна градушка… Хванах го за краката и го издърпах навън. ’Питах се да го замъкна там, ’дет’ бе ’огребан Пол, но не ’ожах. Мъчих се ’ноо здра’о, ’питвах к’во ли не, но нищо не излезе, Лизи — той не помръдваше. Затова го хвърлих в кладенеца. Доколкото ми е известно, все още е там, макар че когато обявиха къщата за продан, аз… Лизи… аз… аз… ужасно се страхувах…
Той се накланя сляпо към нея и ако я няма, ще падне по лице в тревата, но тя е там и после те… Те… Те някак си…


15.
— Не е онова, което си мислиш.
Ала тя ще продължава да си го мисли. Може да обича Скот Ландън, но не е завързана за колелото на кошмарното му минало, ето защо ще си мисли същото, което си е мислила досега.
— И ти си бил на десет години, когато това се е случило? Когато баща ти…
— Да.
Бил е само на десет години, когато баща му е убил любимия му по-голям брат. Когато баща му е застрелял любимия му по-голям брат. И част четвърта на историята му ще се подчинява на своята собствена тъмна неизбежност, нали така? Тя изобщо не се съмнява. Знае го. Обстоятелството, че Скот е бил само на десет, не променя нищо. В крайна сметка е бил вундеркинд в много други отношения.


16.
— Не! — изсъска Лизи. Захвърли менюто, което е навила на тръбичка, обратно в кедровото сандъче и затръшна капака. Ала вече беше твърде късно. Отишла бе твърде далеч. Вече бе късно, понеже…


17.
Някак си са се озовали навън под сипещия се сняг. Тя го бе прегърнала под Вкуснотийското дърво и в следващия миг (тум! бум!) вече са навън, сред снега.

18.
Лизи седеше в кухнята, очите й бяха затворени. Кедровото сандъче беше на масата пред нея. Слънчевите лъчи проникват през клепките й и се превръщат в тъмночервена супа от цвекло, която се плискаше в унисон с ритъма на сърцето й — ритъм, който беше прекалено забързан.
„Добре, де, този спомен успя да се промъкне — помисли си тя. — Но сигурно ще мога да живея с него. Само един няма да ме убие.“
„’Мъчих се ’ноо здра’о, ’питвах к’во ли не…“
Тя отвори очи и погледна кедровото сандъче. Кутийката, която беше търсила с такова усърдие. В същия момент в съзнанието й изникнаха думите на бащата на Скот: „Хората от рода Ландън — който преди се е наричал Ландро, — се делят на два типа: откачалковци и кръвопускачи.“
Кръвопускачи, които освен всичко останало се отличаваха с желанието да сеят смърт.
Ами откачалковците? Тази вечер Скот й бе разказал и за тях. Откачалковци той наричаше изпадналите в кататонично състояние „живи зеленчуци“ като сестра й, която в момента беше в „Грийнлон“.
— Ако е заради спасяването на Аманда, Скот — прошепна Лизи, — забрави. Тя е моя сестра и аз я обичам, но не толкова силно. Бих се върнала в този… този ад… заради теб, Скот, но не заради нея или някой друг.
Телефонът в дневната внезапно иззвъня. Лизи подскочи, сякаш я бяха наръгали с нож, и закрещя.

IX. ЛИЗИ И ЧЕРНИЯТ ПРИНЦ НА ИНКУНКСИТЕ
(ДЪЛГЪТ НА ЛЮБОВТА)
1.
Дори и Лизи да не говореше, сякаш не е на себе си, Дарла изобщо не забеляза. Изпитваше прекалено силно чувство за вина. И беше щастлива и облекчена. Канти се връщаше от Бостън, за да „помогне с Манди“. Сякаш можеше да направи нещо. „Сякаш някой изобщо можеше, включително доктор Хю Олбърнес и целият персонал на болницата «Грийнлон»“ — помисли си Лизи, докато слушаше брътвежите на Дарла.
„Ти можеш да помогнеш, миломое — прошепна Скот, който винаги намираше какво да каже. Дори смъртта, изглежда, не можеше да го спре. — Ти можеш, миломое.“
— … изцяло нейна идея — казваше Дарла.
— Мдаам… — изкоментира Лизи. Можеше да изтъкне, че Канти все още щеше да се забавлява в Бостън в компанията на мъжа си, без да има и най-малка представа за състоянието на Аманда, ако у Дарла не бе възникнала потребността да й се обади (както се казва, не могла да се въздържи да й развали удоволствието), но изобщо не й се искаше да се кара със сестра си. Единственото, което искаше, бе да напъха проклетата кедрова кутийка под бременското легло и да провери дали е способна да забрави къде е намерила „съкровището“. Докато говореше с Дарла, в главата й изникна още една от старите аксиоми на Скот: колкото по-трудно е отварянето на един пакет, толкова по-малко започва да ти пука за съдържанието му. Предполагаше, че това твърдение важи и за всички изгубени вещи, в това число кедровите сандъчета.
— Самолетът й каца на летището в Портланд малко след пладне — продължаваше да каканиже Дарла. — Смяташе да вземе кола под наем, но й казах, че е глупаво и че ще отида да я взема. — Тя направи кратка пауза, поемайки си въздух за последния словесен залп. — Можеш да ни посрещнеш там, Лизи. Ако искаш, де. После можем да обядваме в „Снежен шквал“ — само ние трите, по женски, като в добрите стари времена. Сетне ще отскочим да видим Аманда.
„За какви добри стари времена говори? — помисли си Лизи. — Онези, когато дърпаше косите ми или когато Канти ме гонеше и ме наричаше «плоската Лизи с момчешките ризи»?“ Онова, което каза обаче, беше:
— Отивайте, а пък аз ще дойда, ако имам възможност, Дарл. Имам да свърша това-онова…
— Пак ли готвиш нещо? — След като вече бе признала вината си, че е убедила Кантата да се върне, Дарла започваше да се заяжда.
— Не, занимавам се с ръкописите на Скот. — Донякъде беше вярно, защото както и да завършеше историята с Дули/Маккул, тя искаше да освободи работните стаи на съпруга си. Нямаше смисъл да отлага повече. Нека всички ръкописи отидат в Питсбърг, където несъмнено им беше мястото, но при условие господин професорът да няма достъп до тях. Ако искаше, Лудбоди можеше да отскочи до най-близкото дърво и да се обеси.
— Ясно… — измърмори Дарла. Май не бе останала особено доволна. — Е, в такъв случай…
— Ще дойда, ако мога — повтори Лизи. — Иначе ще се видим следобед в „Грийнлон“.
Но човек не можеше да се откопчи толкова лесно от Дарла. Тя изрецитира цялата информация за полета на Канти, принуждавайки сестра си да си запише всички важни подробности. В един момент Лизи се замисли дали пък в крайна сметка да не отиде до летището в Портланд. Така поне щеше да се махне от къщата — по-далеч от телефона, от кедровото сандъче и ужасните спомени, надвиснали над нея като съдържанието на кошмарна пинята[1].
И в този момент, преди да успее да го спре, още един спомен се изтръгна иззад пурпурната завеса. „Ти не просто излезе изпод върбата и пристъпи в снега, Лизи — помисли си тя. — Всъщност се случи нещо повече. Той те отведе в…“
— НЕ! — изкрещя тя и удари с длан по масата. Собственият й глас я изплаши, но доведе до необходимия резултат, понеже рязко и окончателно прекъсна опасната верига от нежелани мисли. Е, в интерес на истината тези мисли можеха да се върнат… и това нямаше да е никак хубаво.
Погледът й отново се спря на кедровото сандъче. С такъв поглед човек би удостоил любимото си куче, ако го ухапе без никаква конкретна причина. „Ще се върнеш под леглото — помисли си. — Ще се върнеш под бременския креват, а после?“
— Бум-край, ето какво — изрече тя. Излезе от къщата и закрачи към обора. Докато прекосяваше двора, държеше кедровото сандъче с протегнати ръце, сякаш вътре имаше нещо чупливо или взривоопасно.


2.
Вратата на кабинета й зееше отворена. На пода на коридора се очертаваше ярък четириъгълник — лампата бе запалена. Последния път, когато Лизи идва тук, излезе засмяна и не помнеше дали е затворила вратата след себе си. Мислеше си, че осветлението не е включено — по дяволите, изобщо не се сещаше да е запалила лампата. От друга страна обаче, по едно време бе абсолютно сигурна, че сандъчето на Доброто мамче се намира на тавана, нали? Може би някой от помощниците на шерифа бе идвал и беше оставил лампата включена. Предполагаше, че е напълно възможно. Предполагаше, че всичко е възможно.
Притискайки сандъчето към корема си, сякаш се стараеше да го защити, тя се приближи до отворената врата на кабинета и надзърна вътре. Помещението беше пусто… изглеждаше пусто… но…
Без каквато и да било боязън погледна в процепа между касата и вратата. „Зак Маккул“ не се спотайваше там. Никой не се спотайваше. Ала щом огледа по-внимателно кабинета, видя, че на дисплея на телефонния секретар отново блести яркочервена единица. Тя пристъпи прага, пъхна под мишница кедровата кутийка и натисна бутона „PLAY“ със свободната си ръка. След миг спокойният глас на Джим Дули изпълни помещението:
— Госпожа, мислех си, че вчера сме си уредили среща в осем вечерта. Сега виждам ченгета наоколо. Май не разбираш колко е сериозна работата, въпреки че според мен наличието на умряла котка в пощенската кутия е трудно да се изтълкува неправилно. — Той замълча. Лизи се взираше в телефонния секретар като хипнотизирана. „Чувам го как диша“ — помисли си тя. — Ще се видим скоро, госпожа.
— Майната ти — прошепна Лизи.
— Знаеш ли, госпожа, това не е никак… възпитано — каза Джим Дули и за миг тя си помисли, че телефонният секретар й отговаря. После осъзна, че е проговорил някой, който стои зад нея. За пореден път я връхлетя усещането, че се намира в някой от своите сънища; рязко се обърна и

3.
…беше смаяна от невзрачността му. Стоеше на прага на малкия й, така и неизползван по предназначение кабинет в обора, с пистолет в едната си ръка и нещо, което наподобяваше пакет с обяд в другата, и въпреки това Лизи не бе сигурна дали би го разпознала при очна ставка, ако се намира сред мъже с работни дрехи в цвят каки и бейзболни шапки с надпис „Портланд Сий Догс“. Лицето му беше издължено и ненабраздено от бръчки, очите му бяха яркосини — лице на милиони янки, без да говорим за шестте или седемте милиона жители на планините от Средния и Далечния юг. Бе висок около метър и осемдесет, изпод шапката му стърчаха тьмноруси кичури.
Лизи погледна черното око на пистолета и краката й се подкосиха. Не беше някаква играчка, а истинско „пушкало“ — голям автоматичен (или поне тя го взе за такъв) пистолет, чиито куршуми със сигурност правеха големи дупки. Приседна на ръба на писалището. Ако бюрото не беше тук, със сигурност щеше да падне по задник на пода. За момент бе почти сигурна, че ще се подмокри, ала за щастие това не се случи. Поне в този момент.
— Вземи, каквото искаш — прошепна; устните й бяха изтръпнали, сякаш й бяха инжектирали новокаин. — Вземи всичко.
— Да се качим горе, госпожа — промърмори той. — Там ще си поговорим.
Мисълта да се окаже насаме с този човек в кабинета на Скот я изпълни с ужас и отвращение.
— Не. Вземи ръкописите и изчезвай! Остави ме на мира!
Той търпеливо я наблюдаваше. Отначало беше помислила, че неканеният гост е на трийсет и пет, но сега забеляза бръчиците около очите и устата му и реши, че е поне с пет години по-стар.
— Ще се качим горе, госпожа, освен, ако не искаш още от сефтето да получиш куршум в крака. Тогаз разговорът ни ще е много болезнен за тебе, щото в стъпалото има сума ти кости и сухожилия.
— Няма… няма да посмееш… заради шума от изстрела… — С всяка следваща дума гласът й се отдалечаваше. Сякаш се намираше във влак, потеглящ от гарата, и се подаваше от прозореца, махайки й за довиждане: „Чао-чао, малка Лизи, гласът ти те напуска, скоро ще онемееш.“
— Шумът хич не ме притеснява — заяви Дули, който явно се забавляваше от ситуацията. — Най-близките ти съседи ги няма — сигурно са отишли на работа, — а домашното ти полицайче духна по някаква работа. — Усмивката му помръкна, ала веселото изражение остана. — Нещо пребледня. Май като ме видя, изпадна в шок. Сигур, ей-сегичка ще припаднеш, госпожа. Таман ще ми улесниш работата.
— Стига… стига си ме наричал… — Щеше да каже „госпожа“, но изведнъж я обгърнаха огромни тъмносиви криле. Ставаха все по-тъмни и преди да почернеят и да закрият целия заобикалящ я свят, Лизи видя как Дули затъква пистолета в колана си („Дано си простреля топките — помисли си. — Де такъв късмет.“) и се хвърля към нея, за да я подхване. Така и не узна дали е успял, понеже изгуби съзнание.

4.
Почувства как нещо гали лицето й и първата й мисъл беше, че я ближе някакво куче — навярно Луиз. Да, обаче колито Лу бе живяло в техния дом в Лисбон Фолс, а този град бе останал далеч в миналото й. Двамата със Скот никога не бяха имали куче, защото нямаха деца, а едното се съчетаваше с другото тъй естествено, както фъстъченото масло с филия препечен хляб или ягодите със сме…
„Ще се качим горе, госпожа… освен ако не искаш още от сефтето да получиш куршум в крака.“
Това бе достатъчно, за да я върне в реалния свят.
Отвори очи и видя, че Дули е клекнал до нея с влажна кърпа в ръка, наблюдавайки я с яркосините си очи. Опита се да откъсне поглед от тях. В същия миг прозвънна метал, а тя почувства тъпа болка в рамото, сякаш нещо внезапно се обтегна и я спря.
— Ох!
— Не се дърпай, инак ще те заболи — каза й Дули със загрижен тон, сякаш това бе най-обикновеното нещо на света. И Лизи предполагаше, че за извратената психика на този човек навярно наистина беше така.
От тонколоните на стереото на Скот звучеше музика… за пръв път от Бог знае колко време — навярно, откакто съпругът й бе писал за последен път, което беше през април или май 2004 година. Лизи веднага разпозна парчето — „Уейморски блус“. Не беше изпълнението на стария Ханк, а някаква кавърверсия, вероятно на група „Крикетс“. Звукът не бе усилен „до дупка“, както правеше Скот, но пак бе достатъчно шумно. И тя можеше да отгатне
(„Ще направя да те заболи на ония места…“)
защо господин Джим „Зак Маккул“ бе включил уредбата. Не искаше
(„…дето не си давала на момчетата в училище да ги пипат“)
да мисли за това — искаше само отново да изпадне в несвяст, — ала не бе в състояние да стори нищо по въпроса. „Мозъкът е маймуна“ — често казваше Скот и тя си спомни откъде е фразата, докато седеше на пода в нишата, служеща за барче, с ръка, очевидно закопчана с белезници за водопроводната тръба: „Войници-псета“ на Робърт Стоун.
„Излез пред класа, малка Лизи! Ако изобщо можеш да помръднеш.“
— Страхотно парче, а? — попита Дули, присядайки по турски пред нишата. Кафявият хартиен плик лежеше на пода между коленете му, а пистолетът — близо до дясната му ръка. — И толкова истинско… — добави прочувствено.
— Знаеш ли, направи си голяма услуга, като се капична. — Тези думи бяха произнесени с типичен южняшки изговор, който приличаше изключително много на акцента на дребния бъзлив фукльо от Нешвил.
Дули извади от плика еднолитров буркан от майонеза „Хелман“. Вътре сред някаква прозрачна течност плуваше бяло парцалче.
— Хлороформ — гордо обяви той. Смайли Фландърс говореше по същия начин, когато разказваше за елена, който бе застрелял. — Беше ми обяснено как действа от един тип, който твърдеше, че разбира много от тия работи. Рече много да внимавам, щото човек можел лесно да оплеска нещата. В най-добрия случай щеше да те цепи главата, госпожа. Аз обаче знаех, че няма да искаш да се качим горе. ’Туцията ми рядко ме лъже.
Той се усмихна и я посочи с изпънат показалец, имитирайки пистолет, а от стереото зазвуча „На хиляда мили отникъде“ в изпълнение на Дуайт Йоакам. Явно Дули бе намерил един от компактдисковете, които Скот си бе компилирал сам.
— Може ли чаша вода, господин Дули?
— Моля? Да, разбира се. Гърлото ти пресъхна, а? Съвсем нормална реакция след подобен шок… — Той се надигна, оставяйки пистолета там, където си беше — най-вероятно извън обсега на ръката й, дори и да обтегнеше веригата на белезниците до краен предел. А идеята да се опита и да не успее определено не й допадаше.
Дули завъртя крана и тръбите загъргориха и засъскаха. След няколко секунди Лизи чу как чешмата започна да плюе вода. Да, пистолетът най-вероятно бе извън обсега й, но чаталът на „Зак Маккул“ се намираше точно над нея, на не повече от трийсетина сантиметра. И едната й ръка беше свободна.
Дули сякаш прочете мислите й.
— Пробвай да ми фраснеш камбаните, ако те сърбят ръцете — подхвърли. — Ама аз съм с войнишки кубинки, а твоите ръце са празни. — Това прозвуча като: „Твоите р’це с’пра-а-азни.“ — Бъди умна, госпожа, и си изпий водата. Малко е ръждива от крана, ама скоро ще се избистри.
— Изплакни чашата, преди да я напълниш — промърмори тя. Гласът й хриптеше, сякаш всеки момент щеше да я изостави. — Отдавна не е използвана.
— Дадено, госпожа — усмихна се той. Самата любезност. Напомняше й на местните жители… На собствения й баща… И на Герд Алан Коул, естествено — Герд Алан Коул, който бе стрелял по Скот. Изкушаваше се да протегне ръка й да му извие топките, задето я тормозеше, ала в крайна сметка се отказа.
„Зак Маккул“ се наведе и й подаде чаша, пълна с вода, която, макар и да бе малко мътна, все пак изглеждаше достатъчно чиста за пиене. Боже Господи, изглеждаше направо прекрасно!
— Вземи я бавно и внимателно — наставнически заяви Дули. — Ще ти я дам, ама ако я хвърлиш по мене, ще ти строша глезена. Уцелиш ли ме, ще ти строша и двата, даже да не ми потече кръв. Не се шегувам. Ясно?
Тя кимна, взе чашата и заотпива на малки глътки. Междувременно Дуайт Йоакам бе заменен от стария Ханк, който взе да задава вечните въпроси: „Защо не ме обичаш както преди? Защо се държиш с мен като с вехта обувка?“
Дули приклекна до нея — задникът му почти докосваше високите токове на ботушите му, едната му ръка обгръщаше коленете му. Приличаше на фермер, който наблюдава как кравата му пие вода от поточето, Лизи предполагаше, че е нащрек, но не и в „пълна бойна готовност“. Не очакваше пленницата да запрати по него тежката чаша, а тя не искаше глезените й да бъдат строшени.
„За жалост така и не взех първия, най-важен урок по пързаляне с кънки — помисли си тя. — А всеки вторник на централната пързалка в Оксфорд организират вечер на самотниците.“
След като утоли жаждата си, Лизи подаде чашата на Дули. Той я взе и я огледа внимателно от всички страни:
— Не щеш ли ти-и-ия… тези… две последни глътки, госпожа? — Сякаш не казваше „глътки“, а „гладки“, отбеляза тя наум и в същия миг бе озарена от пробляськ на собствената й ’туиция: увлечен в ролята на добряк, Дули преиграваше. Може би съзнателно, а може би не. И когато ставаше въпрос за произношение, той се стараеше прекалено много да говори като южняк. Имаше ли значение? Вероятно не.
— Вече не съм жадна.
„Зак Маккул“ допи останалата вода. При всяка глътка адамовата му ябълка пълзеше нагоре-надолу под кожата на мършавия му врат. Накрая я попита дали се чувства по-добре.
— Ще се почувствам най-добре, когато си тръгнеш.
— Става. Ще гледам да не ти отнема много време.
— Той затъкна пистолета в колана си и се изправи. Коленете му изпукаха и Лизи отново си помисли (с голяма доза изумление): „Не е сън. Случва се наистина.“ Междувременно Дули изрита машинално чашата и тя се търкулна по белия килим. — Не мога да се мотая тука, госпожа — добави и повдигна панталоните си. — Твойто полицайче скоро ще цъфне, а и доколкото ми е известно, някоя от сестричките ти също може да се отбие, нали така?
.

Лизи не отговори.
„Зак Маккул“ вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Добре, де, твоя воля“ м се подаде от нишата. Моментът беше почти сюрреалистичен за Лизи, понеже беше виждала как Скот много пъти прави същото — опира се с ръце на дървената рамка, в която нямаше врата, стъпил върху дървения под на нишата, а главата и горната част на торса му се подават в кабинета. Скот обаче никога не бе носил дрехи в цвят каки — до самата си смърт остана заклет почитател на сините дънки. И темето му не беше олисяло. „Мъжът ми умря дълго преди да започне да оплешивява“ — помисли си тя.
— Много готино местенце — отбеляза Дули. — Какво е? Преустроен сеновал? Модернизиран плевник?
Лизи отново предпочете да не отговори.
Натрапникът продължи да се навежда, поклащайки се леко напред-назад, като хвърляше бързи погледи вляво и вдясно. „Властелин на всичко, що съзира“ — каза си тя.
— Невероятно готино местенце — продължи Дули. Както и очаквах. Имаш три стаи, какви ти стаи, направо салони, и над всяка покривът е остъклен, та да е светло. В нашия край викаме на тия жилища „вагони“, но туй местенце изобщо не прилича на вагон, прав ли съм?
Лизи пак мълчеше.
Той се обърна към нея със сериозно изражение.
— Не го мразя, госпожа… или вас, след като той вече е хвърлил топа. Лежал съм в затвора „Гористата планина“. Професорът може да ви е споменавал за това. И именно вашият съпруг ми помогна да издържа и да преодолея трудностите. Прочетох всичките му книги и знаете ли коя ми хареса най-много?
„Естествено, че «Стръвни дяволи» — помисли си Лизи. — Сигурно си я чел девет пъти.“ Ала Дули я изненада.
— „Дъщерята на моряка“. И не само ми хареса, госпожа — направо се влюбих в нея. Откак ми попадна, всяка година я четях по два-три пъти и знам наизуст цели откъси. Да ти кажа ли коя част ми харесва най-много? Когато Джийн най-накрая събира кураж да се опъне на баща си и му вика, че заминава, пък каквото ще да става. Знаеш ли какво казва на дъртото копеле, да ме прощаваш за грубата дума?
„Че той никога не е разбирал дълга на любовта“ — помисли си Лизи, но не го каза на глас. Дули явно нямаше нищо против; вече се бе пренесъл в книгата.
— Джийн вика на стареца, че никога не е разбирал дълга на любовта. Дългът на любовта! Гот, а? Мнозина са го чувствали, ама успявал ли е някой да го изрази! Твоят мъж, госпожа. Затуй другите трябва да си траят — туй ми рече професорът. Господ трябва много да е обичал мъжа ти, госпожа, за да му даде такъв дар. — „Зак Маккул“ погледна към тавана и жилите на врата му се изопнаха. — ДЪЛГЪТ! НА ЛЮБОВТА! Онези, които Бог обича най-много, Той ги прибира при себе си. Амин! — извика и наведе глава, при което портфейлът изскочи от джоба му и увисна на верижката си. В това нямаше нищо чудно — хората като Дули винаги носеха портфейлите си на верижка, закрепена за колана им. Когато отново вдигна глава, той добави: — Заслужаваше хубаво местенце твоят мъж. Дано му е харесвало, когато не се е пънел над писанията си.
Лизи се замисли за Скот, седнал пред бюрото си, което наричаше Големия Джъмбо Дъмбо — за Скот, който седи пред големия монитор на макинтоша си и се смее на нещо, което току-що е написал. Гризе пластмасова сламка или ноктите си, а понякога припява на оглушителната музика. Пъха длани под мишниците си, при което се получават звуци, наподобяващи пърдене. Ето как се „пънеше над писанията си“. Обаче тя не изрече мислите си. Междувременно старият Ханк отстъпи място на своя син и от тонколоните прозвуча „Уискито води към ада“.
— Отвръщаш ми с мълчание? — повдигна вежди Дули. — Е, твоя воля, госпожа, но няма файда. Рано или късно те очаква наказание. Няма да ти пробутвам лафове от рода на: „Това ще ми причини повече болка, отколкото на тебе“, но ще ти кажа, че за краткото ни познанство взех да те харесвам заради куража, а това е кофти за двама ни. Обещавам да не проявявам голямо усърдие, щото не искам да пречупя бойкия ти дух. Обаче… имахме уговорка, а ти не я спази.
„Уговорка?“ Побиха я тръпки. За пръв път осъзнаваше истинските мащаби на безумието на Дули, съзираше лудостта му в цялата й дълбочина. Сивите криле отново започнаха да се спускат над нея, но този път тя им се опълчи с цялата ярост, на която бе способна.
„Зак Маккул“ чу издрънчаването на белезниците (навярно ги бе донесъл в плика заедно с буркана от майонеза) и се обърна към нея.
„Спокойно, миломое, спокойно — прошепна й Скот. — Поговори с него — отвори голямата си незамлъкваща уста.“
Едва ли бе съвет, от който Лизи се нуждаеше. Знаеше, че докато разговорът продължава, наказанието се отлага.
— Виж какво, господин Дули. Никаква уговорка не сме имали — май си в грешка. — Видя, че веждите му се повдигат в недоумение, а лицето му помръква, и побърза да продължи: — Понякога е трудно човек да съобрази за какво става въпрос, когато говори по телефона, но вече съм готова да работя с теб. — Преглътна шумно и сърцето й сякаш подскочи чак до гърлото й. С удоволствие би изпила още една чаша вода, ала усещаше, че сега не е най-подходящият момент за подобна молба. Приведе се, вгледа се в пронизващите му очи — синьо се срещна със синьо — и заговори с цялата искреност, на която бе способна в този момент. — Искам да кажа, че ти изрази позицията си. И знаеш ли какво? Преди малко гледаше точно към ръкописите, които твоят… ъ-ъ-ъ… твоят колега искаше да получи. Забеляза ли черните шкафове в централното помещение?
Той продължи да я гледа с вдигнати вежди и устни, разтегнати в скептична усмивка… но вероятно по този начин даваше да се разбере, че е готов на сделка. Лизи леко се обнадежди.
— Бая кашони имаше и на долния етаж — отбеляза Дули. — И като гледам, май са пълни с романите му.
— Там… — започна тя, ала внезапно замлъкна. Какво щеше да му каже? „Там има буми, а не книги?“ Дули едва ли щеше да разбере. „В тези кашони са шегите на Скот — нещо като прашеца, предизвикващ сърбеж, или повръщано от пластмаса.“ Виж, това щеше да го разбере, но дали щеше да повярва?
Натрапникът продължаваше да се усмихва скептично, ала изражението му вече не казваше: „Готов съм на сделка“, а нещо друго: „Продължавайте, госпожа, да видим какво ще измислите тоя път.“
— Там има само индигови копия, ксерокопия и неизползвани бели листове. — Думите й прозвучаха като лъжа (наистина лъжеше), но какво друго можеше да каже? „Прекалено си откачен, за да проумееш истината, господин Дули?“ Тя побърза да продължи: — Материалите, които иска Лудбоди — качествените материали — са тук. Непубликувани разкази… копия от писмата му до други писатели… техните писма до него…
„Зак Маккул“ отметна глава и се засмя:
— Лудбоди! Госпожа, ти се оправяш с думите не по-зле от мъжлето си! — Смехът му утихна, но въпреки че усмивката не напусна устните му, пламъчето на веселостта угасна в погледа му. Очите му сякаш се бяха превърнали в късчета лед. — И какво си мислиш, че ще направя? Ще отскоча до Оксфорд или Меканик фолс, ще наема фургон и после ще се върна, за да натоваря хартийките? А ти ще помолиш някое от помощник-шерифчетата да ми помогне с хамалогията!
— Аз…
— Трай, ма! — Той я посочи с пръст и усмивката му се изпари. — Като се върна, тука ще чакат дузина ченгета да ме закопчаят и да ме окошарят още десет години, задето съм ти повярвал.
— Но…
— Освен това се бяхме разбрали за друго. Бяхме се разбрали да се обадиш на стария Лудбоди — eгa ти готиния прякор — той да ми изпрати писмо по мейла с предварително уговорен текст, след което да дойде и да вземе книжата. Нали?
Изглежда, Дули си вярваше. Иначе защо продължаваше да й говори така, след като бяха сами?
— Мадам? — загрижено попита Дули. — Госпожа? Ако нещо го караше да лъже дори когато бяха сами, може би той изпитваше необходимост да бъде лъган. А ако това бе вярно, задачата й бе да установи контакт с онази хипотетична част от съзнанието на „Зак Маккул“, която още не бе засегната от безумието му.
— Дули, изслушай ме, ако обичаш. — Тя понижи глас и заговори съвсем бавно. Така говореше със Скот, когато съпругът й всеки миг щеше да избухне, било поради негативна рецензия на негов роман, било заради спукана водопроводна тръба. — Професор Удбоди няма как да се свърже с теб и дълбоко в себе си ти го знаеш. Аз обаче мога да се свържа с него. Всъщност вече го направих. Снощи му се обадих по телефона.
— Лъжеш! — отсече Дули, но този път думите й бяха верни… и той го знаеше, затова се изнерви. Лизи искаше да предизвика обратната реакция — окончателно да го успокои, — ала въпреки това реши да продължи, надявайки се, че ще съумее да достигне до разумната част от съзнанието на Джим Дули.
— Не лъжа — отвърна. — Ти ми даде телефонния му номер и аз му се обадих — добави, без да откъсва поглед от сините му очи. Влагаше максимум искреност във всяка дума, понеже така и така вече се бе отправила към Страната на лъжите. — Обещах да му дам всички ръкописи и го помолих да ти го съобщи, но той отвърна, че не може, защото нямало как да се свърже с теб. Каза, че първите му две писма стигнали до твоя електронен адрес, но после взели да се връщат, защото…
— Единият лъже, а другият маже — каза Джим Дули, а после всичко се случи с такава бързина и жестокост, че у Лизи се създаде усещане за нереалност. Всеки миг от насилието, което последва, се вряза в паметта й до края на живота й, както звукът от хрипливото му дишане и ризата му в цвят каки, между чиито копчета се виждаше бялата му тениска. Той я зашлеви през лицето първо с дланта си, а после с опакото й — отново и отново, и отново. Общо осем удара — осем удара, нанесени в бърза последователност и въпреки че на ръката му нямаше пръстени (за което Лизи беше благодарна), след четвъртия и петия на устните й изби кръв, след шестия и седмия бликна навън, а след осмия, който улучи носа й, шурна и оттам. По това време тя вече крещеше от болка и от страх. Главата й се удряше в долната част на умивалника, ушите й бучаха. Чуваше воплите си: умоляваше го да престане, да вземе всичко, което иска, и да престане, само да престане. Дули спря да я удря и Лизи се чу да казва:
— Ще ти дам ръкописа на новия му роман, последния му роман, готов е, завършен е месец преди смъртта му и Скот дори не го е редактирал — истинско съкровище, Лудбоди ще бъде на седмото небе. — Тя имаше време да си помисли: „Много изобретателно, скъпа, но какво ще правиш, ако клъвне?“ ала Джим Дули нямаше никакво намерение да клъвва. Стоеше на колене пред нея, дишайки тежко (на горния етаж беше доста горещо и ако бе знаела, че ще я бият в кабинета на Скот, първата й работа щеше да бъде да включи климатика), и отново ровичкаше в кафявия плик. Под ръкавите на ризата му тъмнееха големи кръгове от пот.
— Госпожа, ужасно съжалявам, че ми се налага да го направя, ама се радвай, че оная ти работа няма да пострада — каза той и тя успя да забележи две неща, преди извергът да разкъса блузката й и да счупи предната закопчалка на сутиена й, при което малките й гърди изскочиха навън. Първото беше, че Дули изобщо не съжаляваше, а второто — че държеше нещо, което бе взел от нейното „Чекмедже за всичко“. Скот наричаше тази джаджа „юпи отварачката на Лизи“. Това беше комбинираната й отварачка за консерви с масивни гумирани ръкохватки

Х. ЛИЗИ И ДОВОДИТЕ СРЕЩУ БЕЗУМИЕТО
(ДОБРИЯТ БРАТ)
1.
„Доводите срещу безумието пропадат с тихи съскащи звуци.“
Тази фраза се въртеше в главата й, докато пълзеше из просторния кабинет, оставяйки подире си отвратителна диря — кървави петна от носа, устата и обезобразените си гърди.
„Никога няма да изчистя кръвта от този килим“ — помисли си и внезапно, сякаш в отговор, в съзнанието й изникна тази фраза: „Доводите срещу безумието си отиват с тихи съскащи звуци.“
В тази история имаше безумие — и още как! — но единственият звук, който после си спомняше, не беше бръмчене, жужене или съскане, а собствените й писъци, прозвучали в момента, когато Джим Дули бе прикрепил отварачката за консерви към лявата й гръд като някаква механична пиявица. Помнеше как изпадна в несвяст и Дули я свести с шамари, за да й каже още нещо. После отново й позволи да изгуби съзнание. По-късно тя видя, че е забол бележка за блузката й (беше свалил разкъсания й сутиен и закопчал блузката), като зловещо напомняне. Бележката обаче не й беше необходима, понеже бе запомнила думите му:
— Професорът трябва да се свърже с мен до осем вечерта — иначе другия път ще те заболи повече. И се превържи сама, госпожа, ясно? А каза на някой, че съм бил тук, а съм те убил. — Това й беше казал Дули. А в бележката, забодена за блузата й, беше добавил: „Да приключим веднъж завинаги тая работа, че да сме доволни и двамата. Твой верен приятел: Зак.“
Лизи нямаше никаква представа колко време бе останала в несвяст втория път. Когато дойде на себе си, видя, че съдраният й сутиен е хвърлен в коша за боклук, а бележката е забодена от дясната страна на блузката й. Лявата бе подгизнала от кръв. Разкопча няколко копчета, за да провери как е положението, но веднага изохка и отмести очи. Изглеждаше по-зле от всичко, което Аманда си беше причинявала, включително и онзи случай с пъпа. Що се отнася до болката… помнеше само, че беше непоносима.
Дули беше свалил белезниците й и дори й бе оставил чаша с вода. Лизи я изпи на един дъх. Ала щом се опита да се изправи, краката й се подкосиха. Изпълзя от нишата, оставяйки по килима следи от кръв и кървава пот (в интерес на истината никога не бе харесвала този бял килим, който изкарваше на показ всяка прашинка); косите й бяха залепнали за челото, сълзите й — засъхнали по страните й, а кръвта бе образувала коричка по носа, устните и брадичката й.
Отначало си мислеше, че пълзи към телефона, навярно, за да се обади на помощник-шериф Клатърбък, независимо от предупреждението на Дули и неспособността на полицейското управление да предотврати случилото се. После този стих
(доводите срещу безумието)
започна да звучи отново и отново в съзнанието й и тя видя, че кедровото сандъче на Доброто мамче лежи обърнато на килима между стълбите за долния етаж и писалището, което Скот наричаше Големия Джъмбо Дъмбо, а съдържанието му се валя сред прахоляка на пода. В този миг осъзна, че целта й беше именно кедровата кутийка и онова, което се бе изсипало от нея.
Особено се нуждаеше от онова, жълтото, което лежеше върху сгънатото пурпурно меню от „Еленови рога“.
„Доводите срещу безумието пропадат с тихи съскащи звуци.“
Откъс от стихотворение на Скот. Бяха малко на брой, повечето непубликувани — той казваше, че не струват, и ги пише само за себе си. Лизи обаче смяташе това за особено добро, въпреки че не разбираше смисъла му. Най-много й харесваше първият стих, понеже човек често чува как си отиват нещата, нали? Те пропадат ниво след ниво, оставяйки подире си дупка, в която можеш да надзърнеш. Или да паднеш, ако не внимаваш.
„ВЕДТСКЕН, миломое. Ще паднеш е заешката дупка, така че се вземи в ръце… и важното е да ти стиска.“
Вероятно Дули беше замъкнал кедровото сандъче в кабинета, понеже си е мислел, че то има връзка с онова, което иска. Ненормалниците като Дули и Герд Алан Коул, известен още като Русокоско и мосю „Зън-Зън за фрезиите“, си мислеха, че всичко е свързано с онова, което искат да получат, нали така? Техните кошмари, техните фобии, техните среднощни вдъхновения. Какво ли е смятал „Зак Маккул“, че се крие в кедровото сандъче? Списък на ръкописите на Скот (най-вероятно зашифрован)? Един бог знаеше. За всеки случай натрапникът бе изсипал съдържанието на кутийката на пода, видял бе, че вътре няма нищо интересно (поне за него), след което беше замъкнал вдовицата Ландън навътре в кабинета, търсейки къде да я прикове, докато тя дойде на себе си. В крайна сметка тръбите под умивалника му бяха свършили доста добра работа.
Лизи пълзеше бавно, но неотклонно към разпиляното съдържание на сандъчето, без да откъсва поглед от квадратното жълто парче от плетиво. Запита се дали сама щеше да го намери и реши, че отговорът е „не“. Бе заситила глада си за спомени. Сега обаче…
„Доводите срещу безумието пропадат с тихи съскащи звуци.“
Явно беше така. И ако безценната й пурпурна завеса най-накрая се свлечеше на земята, нямаше ли да издаде същия тих, съскащ звук? Нямаше да се изненада.
Всъщност завесата й приличаше доста на паяжина; вижте колко много си спомни изведнъж.
„Стига толкова, Лизи, няма да посмееш, откажи се.“
— Ти се откажи — изхъхри тя. Наранената й гръд пулсираше и гореше от страшна болка. Скот беше ранен в гърдите, а сега бе дошъл и нейният ред. Замисли се как бъдещият й съпруг се беше върнал на моравата пред къщата й в онази нощ — как бе излязъл от сенките, докато кучето Плутон се скъсваше от лай в съседния двор. Тогава Скот й бе протегнал нещо, което навремето бе представлявало ръка, а сега се бе превърнало в кърваво месиво, откъдето стърчаха някакви подобия на пръсти. Беше й казал, че това е кръвен бум и е за нея. Сетне бе натопил безформената кървава маса в легенче, пълно със слаб чай, обявявайки, че това е нещо, на което
(Пол го измисли)
го е научил брат му. Беше й казал, че всички от семейство Ландън се възстановяват много бързо от нараняванията и просто не може да бъде другояче. Този спомен пропадна едно ниво по-долу и събуди друг — двамата със Скот седят под Вкуснотийското дърво четири месеца по-късно. „Кръвта се лееше като из ведро“ — беше й казал той и когато Лизи попита дали Пол е промивал раните си с чай, Скот й отвърна „не“…
„Стига, Лизи — никога не е казвал подобно нещо. Никога не си го питала и той никога не ти е отговарял…“
Но тя беше попитала. Беше питала Скот за всичко и той винаги й беше отговарял. Не точно тогава под Вкуснотийското дърво, а по-късно вечерта, когато бяха в леглото. Втората им нощ в хотел „Еленови рога“, след като бяха правили любов. Как би могла да забрави?
Полежа известно време върху белия килим, за да си отдъхне.
— Никога не съм го забравяла — промълви. — Просто беше в пурпурното. Зад завесата. Има разлика.
Отново се съсредоточи върху жълтия квадрат и запълзя натам.
— Сигурен съм, че лечението с чай се появи по-късно, Лизи. Да, точно така.
Скот лежеше до нея, пушеше и наблюдаваше как димът се издига все по-нависоко и по-нависоко, докато изчезнеше напълно. Тъй както изчезват ивиците на стълба със спираловидна червено-бяла окраска.
Тъй както самият Скот изчезваше понякога.
— Знам, защото се случи, докато учех дроби.
— В училище?
— Не, Лизи — отвърна й той с такъв тон, сякаш бе длъжна да знае, че Спарки Ландън не е бил от онези бащи, които пращат децата си на училище. — Двамата с Пол учехме вкъщи. Татко наричаше обществените училища „ясли за магарета“.
— Но раните на Пол през онзи ден… денят, когато си скочил от скамейката… били са дълбоки, нали? Не някакви си драскотини.
Дълга пауза, по време на която Скот наблюдаваше как димът се издига, застива и изчезва, оставяйки подире си само горчиво-сладък мирис. Най-накрая отвърна с равен глас:
— Татко режеше дълбоко.
Подобна категоричност не предполагаше коментар, ето защо Лизи реши да си замълчи. След известно време Скот добави:
— Усещам, че не това искаш да питаш, Лизи. Питай ме, каквото искаш, и ще ти отговоря. Обаче преди това трябва да питаш.
Тя или не можеше да се сети какво се бе случило по-нататък, или още не бе готова за спомена, но пък не беше забравила как напуснаха убежището си под Вкуснотийското дърво. Скот я притисна в обятията си под белия купол и миг по-късно вече бяха навън сред снега. И сега, докато пълзеше към преобърнатото кедрово сандъче, споменът
(безумие)
пропадна
(с тихи съскащи звуци)
и Лизи най-накрая си позволи да повярва, че второто й сърце, нейното тайно, скрито от всички сърце, през цялото време бе знаело всичко. За един кратък миг те не бяха нито под Вкуснотийското дърво, нито сред снега, а на друго място. Топло и озарено от мъждива алена светлина. В далечината се чуваше птича песен, въздухът бе наситен с тропически аромати. Някои й бяха познати — червен жасмин, бял жасмин, бугенвилия, мимоза и мирисът на влажна земя, върху която бяха коленичили, притиснати един към друг като любовници, каквито и бяха. Най-опияняващите аромати обаче й бяха напълно непознати, а толкова й се искаше да узнае названията им… Помнеше как понечи да попита, ала Скот допря длан
(ш-ш-ш-шт)
до устните й. Помнеше и как си помисли, че е малко странно да носят зимни дрехи на такова тропическо място, и в същия миг забеляза, че Скот се страхува. После отново се озоваха сред снега. Сред безумния несекващ октомврийски сняг.
Колко ли време бяха прекарали на това „промеждутъчно местенце“? Три секунди? Може би дори по-малко. Сега обаче, докато пълзеше по пода, понеже не можеше да се изправи заради слабостта и преживения шок, Лизи най-сетне прие истината за онова, което се бе случило в действителност. По времето, когато се добраха до „Еленови рога“, тя вече си беше внушила, че всичко е било плод на въображението й, но не бе така.
— И се случи още веднъж — измърмори. — През онази нощ.
Умираше от жажда. Искаше й се да пийне глътка вода, ала нишата-барче се намираше зад гърба й, а тя пълзеше в противоположната посока. Внезапно си спомни парчето на стария Ханк — Скот си пееше тази песен, докато в неделя се връщаха от хотел „Еленови рога“: „Цял ден скитам из безплодната земя и мечтая си за глътчица вода.“
„Ще утолиш жаждата си, миломое.“
— Наистина ли? — изхриптя Лизи. — Глътка вода ще ми помогне. Болката е нетърпима.
Отговор не последва, но и не беше нужен, защото тя най-сетне стигна до разпиляното на пода съдържание на кутийката. Пресегна се към жълтия квадрат, откъсна го от пурпурното меню и го стисна здраво в дланта си. Сетне се обърна на хълбока, който не я болеше, и остана да лежи на белия килим, загледана съсредоточено в трофея си: в миниатюрните редички от лицеви и опаки бодове, оформящи изящните плетки. Доброто мамче бе изработило десетки афгани от парчета като това — розово-сиви, златисто-сини, оранжево-зелени… Афганите бяха нейният „специалитет“ и тя ги плетеше, докато вечер седеше пред телевизора. Лизи помнеше как като малка си мислеше, че тези одеяла се наричат „африканци“. На всичките й братовчедки (Енгълтън, Дарби, Уигънс и Уошбърн, както и неизброимите Дебушър) се подаряваха афгани, когато се омъжваха, а всяка от сестрите Дебушър бе получила минимум три. Всеки вървеше с допълнително квадратно парче със същия цвят и мотив; Доброто мамче наричаше тези допълнения „красоти“. Можеха да се използват като покривки за маса или декорации (поставени в рамки и закачени на стената). Жълтият афган бе сватбеният подарък на Доброто мамче за Лизи и Скот и понеже Скот се бе влюбил в него, тя бе прибрала приложената към него „насладка“ в кедровото сандъче. И ето че сега, докато лежеше на килима, цялата в кръв, стиснала в ръка жълтото парче плат, Лизи се отказа от всички опити да забрави. Помисли си: „Бум! Край.“ и заплака. Даваше си сметка, че не е способна на свързани последователни спомени, но навярно не беше чак толкова фатално — порядъкът щеше да бъде възстановен по-късно, ако изникнеше необходимост. И естествено, ако имаше „по-късно“. „Откачалковци и кръвопускачи. Защото хората от рода Ландън — и тези от рода Ландро преди тях — са били или едното, или другото. И рано или късно едното се проявява.“
Значи нямаше защо да се чуди, че Скот веднага е разпознал у Аманда сродна душа — все пак знаеше за подобни случаи не от разкази на познати, а от първа ръка. Колко ли пъти се бе рязал? Лизи не знаеше. Човек не можеше да преброи белезите му, както би преброил белезите на Аманда, защото…, ами защото така. Един от случаите на самонараняване обаче, за който знаеше със сигурност — нощта на оранжерията, — бе особен. Скот се бе научил да се порязва от баща си, който насочваше ножа срещу децата си в случаите, когато самонараняването не бе достатъчно за пускане на още лоша кръв.
„Откачалковци и кръвопускачи. Или едното, или другото. И рано или късно едното се проявява.“
Ами ако Скот не бе изхвърлил от себе си лошата кръв? Какво ли бе останало в него?
През декември 1995 година времето внезапно дяволски застудя и със Скот започна да се случва нещо лошо. В началото на новата година той трябваше да изнася сказки в университетите в Тексас, Ню Мексико и Аризона (той наричаше този проект „Западното турне на Скот Ландън от 1996“), ала в крайна сметка се обади на литературния си агент и го накара да отмени цялата програма. Агенцията-организатор на мащабното мероприятие вдигна вой до небесата (в това нямаше нищо чудно, понеже ставаше въпрос за триста хиляди долара), но Скот така и не промени решението си. Каза, че не може да потегли на турне, защото се е разболял. И не лъжеше. Докато зимата забиваше ноктите си все по-надълбоко и по-надълбоко в плътта на земята, Скот Ландън все повече се превръщаше в болен човек. Още в началото на ноември Лизи бе усетила, че…

2.
Тя знае, че Скот не е добре и че не го мъчи бронхит каквото и да й разправя. Съпругът й не кашля и кожата му е хладна при допир, ето защо нито й позволява да измери температурата му, нито да сложи на челото му една от онези лентички, които променят цвета си при повишаване на температурата. Тя знае, че Скот не е настинал и че проблемът е пo-скоро психологически, отколкото физически — и тъкмо това я плаши. Единственият път, когато събира достатъчно смелост и предлага да поговорят с доктор Бьорн, — той едва не й откъсва главата и я обвинява, че е побъркана на тема лекари „също като откачените ти сестри“.
Как да реагира? И какви точно са симптомите на заболяването му? Дали изобщо някой лекар — дори симпатичният и винаги любезен доктор Бьорн — ще ги вземе насериозно? Първо, Скот престана да слуша музика, докато пише. Второ (по-сериозният аргумент) — вече не пише толкова, както преди. Работата над новия му роман — който Лизи Ландън, макар и да не е голям литературен критик, страшно харесва, — се е забавила от обичайния за него устремен галоп до мъчително пълзене. А още по-важно е, че… Боже Господи, къде се дяна чувството му за хумор? Момчешкият му добродушен хумор може и да се поизноси, но внезапното му изчезване точно в този момент, когато проточилата се есен бе заменена от люта зима, я плаши до дъното на душата й. Напомня й за онези епизоди във филмите за джунглата, в които тамтамите на туземците изведнъж замлъкнат. Отгоре на всичко Скот пие, пие повече, и то до късно през нощта. Тя винаги си ляга по-рано от него — (обикновено доста по-рано), но усеща, когато той се намества до нея, както и на какво мирише дъхът му. Онова, което вижда в кошчетата за смет в кабинетите му, също усилва тревогата й и тя започва да ги проверява на всеки два-три дни. Най-често намира бирени кутии; Скот открай време обича бира, ала след декември 1995 и януари 1996 сред отпадъците се появяват и бутилки от уиски „Джим Бийм“. Сутрин започва да го мъчи махмурлук. По някаква причина това я безпокои повече от всичко друго. Понякога броди из къщата — блед, мълчалив и болен — и идва на себе си едва през втората половина на деня. Няколко пъти тя го чува да повръща зад затворената врата на тоалетната и от скоростта, с която изчезва аспиринът, се досеща за натрапчивото му главоболие. Някой може да каже, че в това няма нищо необичайно — изпий каса бира или бутилка „Джим Бийм“ между девет вечерта и полунощ и на сутринта ще си платиш, Патрик. Може и така да е, но Скот пиеше много още от деня на първата им среща в университета, когато бе донесъл плоска бутилка уиски в джоба на сакото си (бе я споделил с нея), а почти не знаеше какво е махмурлук. Сега, докато тя гледа празните бутилки в кошчето и знае, че всеки ден към ръкописа на романа. „Меденият месец на престъпника“ се прибавят само една-две страници (има дни, когато Скот не пише), неизбежно си задава въпроса какво ли количество алкохол изпива ежедневно мъжът й.
За известно време Лизи забравя тревогите си покрай празничните гостувания и суетнята на предколедното пазаруване. Скот не обича да се мотае по магазините, дори и когато са празни, ала този път сякаш е обзет от неистова пазарна треска. Всеки идиотски ден той е до нея и двамата се борят с тълпите в търговския център „Обърн“ или в магазините по главната улица на Касъл Рок. Хората често го познават и му искат автографи, надушили възможността да се сдобият с уникален подарък, но той им отказва с усмивка, заявявайки, че не може да се отдели от жена си, понеже ще я види отново чак на Великден. Може да е изгубил чувството си за хумор, но Лизи нито веднъж не го вижда да си изпусне нервите, даже и когато желаещите да получат автограф стават доста нахални. В подобни моменти той отново изглежда като предишния Скот, независимо от пиянството, отмененото турне и бавния напредък с новия роман.
Коледата е щастлив ден, съпроводен от размяна на подаръци и енергична креватна гимнастика по обяд. За празничната вечеря семейство Ландън отиват на гости при Канти и Рич и по време на десерта Рич пита Скот кога ще се захване с продуцирането на някой филм по свой роман. „Там, там са големите пари“ — казва Рич, сякаш не знае, че от четирите филма, заснети по книги на Скот, три са пълен провал. Само екранната адаптация на „Стръвни дяволи“ Х Лизи така и не гледа този филм) е донесла приходи.
По пътя към къщи чувството за хумор на Скот се завръща подобно на голям стар бомбардировач и той така имитира Рич, че Лизи я заболява коремът от смях. Когато стигат до Шугар Топ Хил, двамата веднага се качват на горния етаж, за да се отдадат на втора тренировка по креватна гимнастика. След като свършват, преди още да успокои дишането си, тя си мисли, че ако Скот е болен, ще е хубаво повече хора да се заразят от болестта му, понеже тогава светът определено ще стане по-добър. На 31 декември тя се събужда в два през нощта, за да отиде до тоалетната, и открива, че — отново deja vu — той не е в леглото. Този път обаче не си е отишъл. Вече може да определя разликата (без сама да знае как точно го прави) между случаите, когато става по-рано от нея, и моментите, в които (си е отишъл) прави неговия трик и отива на онова странно място. Сяда на чинията и уринира със затворени очи, вслушвайки се в поривите на вятъра отвън. От свистенето му човек би си помислил, че е доста студен, ала Лизи още не знае какво е студ. След две седмици обаче ще узнае. А след още две… след още две ще узнае всичко.
Когато се надига от тоалетната чиния, поглежда през прозореца на банята, откъдето се виждат оборът и кабинетът на Скот в преустроения сеновал. Ако е там (понякога, ако не му се спи, често отива там), щеше да види светлина, може би дори да чуе жизнерадостна рокмузика, усилена едва-едва. Тази нощ обаче оборът е тъмен и единствената музика, която чува, е свиренето на вятъра. Това засилва безпокойството й и в дълбините на съзнанието й възникват мисли, (инфаркт инсулт) които са твърде неприятни, за да ги разглежда насериозно, и в същото време достатъчно настойчиви, понеже… като се има предвид как е Скот напоследък… не може да ги прогони с лека ръка. Ето защо, вместо да се върне в спалнята, тя излиза през другата врата на тоалетната, която отвежда към коридора на втория етаж. Извиква мъжа си и не получава отговор, но вижда златистата ивица светлина под затворената врата в края на коридора. Сега вече чува — макар и едва-едва — музиката, която се разнася оттам. Не е рокендрол, а кънтри. Ханк Уилямс. Старият Ханк пее „Коу-Лайга“.
— Скот? — зове го за пореден път тя, но отново не получава отговор и тръгва по коридора, отмятайки косите от челото си, а босите й стъпала шумолят по килима, който по-късно ще се озове на тавана. Обхваната е от страх, причината, за който не може да се изрази с думи, макар и да усеща, че този страх някак си е свързан с
(отишъл)
неща, които или са приключени, или трябва да бъдат. „Натъкмен и закопчан“ — би казал татко Дебушър; това е една от фразите, които старият Денди е уловил в езерото, където всички отиваме да утолим жаждата си и да хвърлим мрежите си.
— Скот?
Няколко минути тя стои пред спалнята за гости и внезапно е обхваната от ужасяващо предчувствие — той седи мъртъв на люлеещия се стол пред телевизора, загинал от собствената си ръка… Защо не бе предусетила накъде вървят нещата, защо не бе реагирала по-рано, нима не бе видяла симптомите през последния месец? Той бе издържал до Коледа, бе издържал, ала сега…
— Скот?
Завърта валчестата дръжка, бута вратата и го заварва да седи на люлеещия се стол точно както си го е представяла, само че е жив — жив и загърнат в любимия афган на Доброто мамче — жълтия. На екрана на телевизора (звукът е намален до минимум) върви любимият му филм — „Последната прожекция“.
Погледът му не се откъсва от екрана.
— Скот? Добре ли си?
Очите му не помръдват — дори не мигат. Страхът отново се загнездва в сърцето й, а една от странните думи на Скот
(откачалковци)
изскача като дяволче на пружинка и тя я прогонва обратно в подсъзнанието си с беззвучна
(майната ти!)
ругатня. Влиза в стаята и отново произнася името му. Този път той мига — слава Богу! — обръща глава, за да я погледне, и се усмихва. Грейва онази Скот-Ландънова усмивка, в която тя се влюби още щом я зърна за пръв път.
— Хей, Лизи — казва той. — Защо не спиш?
— Мога да ти задам същия въпрос — отвръща тя. Оглежда се в търсене на алкохол — кутия бира или преполовена бутилка „Джим Бийм“ — и не намира. Добър знак. — Вече е доста късно… — добавя.
Дълга пауза, по време, на която той мисли напрегнато. Най-накрая заявява:
— Вятърът ме събуди. Капаците на прозорците тракаха и не можах да заспя.
Лизи понечва да каже нещо, но в крайна сметка не произнася и дума. Когато двама души са женени от дълго време (предполага се, че всяка семейна двойка има своя представа какво означава „дълго време“), между тях възниква нещо като телепатична връзка. Точно сега тази телепатична връзка й съобщава, че Скот още не е свършил, че има да каже още нещо, и тя мълчи, понеже чака да види дали е права, или не. Отначало й се струва, че отговорът е „да“ — Скот отваря уста, — но в следващия момент къщата се разлюлява от нов порив на вятъра и капаците на прозорците задрънчават като зловещи метални зъби. Съпругът й вдига глава… и се усмихва едва-едва. Усмивката му не е приятна — така се усмихва човек, който крие нещо. Вместо да каже онова, което е възнамерявал, той отново заковава поглед към екрана, където Джеф Бриджес (един изключително млад Джеф Бриджес) и най-добрият му приятел пътуват с кола към Мексико. Когато се върнат, Сам Лъва ще бъде мъртъв.
— Как мислиш, ще можеш ли вече да заспиш? — пита го Лизи и след като той не отговаря, отново я обзема страх. — Скот! — Гласът й звучи доста пo-рязко, отколкото й се иска и когато погледът му се насочва към нея (доста неохотно, откъсва очи от екрана, макар че е гледал този филм десетки пъти), тя повтаря въпроса със значително по-спокоен тон: — Как мислиш, ще можеш ли вече да заспиш?
— Може би — отвръща Скот и тя съзира в очите му нещо едновременно печално и плашещо: той се бои. — Ако спиш до мен гола.
— В студена нощ като тази? Шегуваш ли се? Хайде, изключи идиотския телевизор и се връщай в леглото.
Скот се подчинява и тя ляга до него; вслушва се във воя на вятъра и се наслаждава на топлината, излъчваща се от тялото му.
Започва да вижда пеперуди. Това се случва почти винаги, преди да се унесе. Големи червено-черни пеперуди, разперили крилата си в мрака. Хрумва й, че навярно ще ги види и малко преди да умре. Тази мисъл я плаши, но съвсем мъничко.
— Лизи? — Гласът на Скот сякаш идва отдалеч. Той също се унася — тя усеща това.
— М-м-м-м-м?
— То не иска да говоря.
— Кой не иска?
— Не знам. Може да е вятърът. Студеният северен вятър. Този, който вее от…
Последната дума вероятно е Канада, но Лизи не е сигурна. Вече е в страната на сънищата, както и той, а когато отиват там, двамата никога не са заедно. Тя се бои, че сънят е нещо като репетиция за смъртта, че в него може да има съновидения, но няма любов, няма място, което да наречеш роден дом, и няма ръка, която да стисне твоята, когато птичите ята се реят из пурпурно-оранжевите небеса в края на деня.

3.
През следващите две седмици тя започва да вярва, че нещата се подобряват. По-късно ще се запита как е могла да бъде толкова глупава, толкова заслепена и как е могла да възприеме неистовите му усилия да се задържи в този свят (и до нея!) като някакво подобрение, ала, от друга страна, когато не разполагаш с нищо друго освен със сламки, се хващаш за тях.
И някои изглеждат достатъчно дебели, за да се хване за тях без притеснения. В първите дни на 1996 година Скот сякаш спира да пие (с изключение на чаша вино по време на обяда) и прекарва голяма част от времето си в кабинета. Едва впоследствие — „Сетне, сетне ще ти светне“ — напяваха като деца, докато строяха първите си словесни замъци на брега на езерото на думите, — тя ще осъзнае, че през тези дни към ръкописа на романа не е била прибавена нито една страница. Скот изобщо не е работил — наливал се е тайно с уиски, тъпчел се е с ментови бонбони и е нахвърлял несвързани записки, адресирани до самия него. По-късно тя ще намери под клавиатурата на макинтоша му лист хартия (всъщност бланка за писма с щампован надпис „ОТ ПИСАЛИЩЕТО НА СКОТ ЛАНДЪН“), където съпругът й бе напраскал „Буксирната верига казва че закъсняваш много Скут старче Скут дори сега.“ И едва когато този мразовит вятър, веещ чак от Йелоунайф, реве около къщата, тя най-накрая забелязва дълбоките сърповидни белези по дланите на Скот. Белези, които явно са останали от ноктите му, докато се е борел, вкопчен в живота и здравия разум, като алпинист, мъчещ се да се задържи върху идиотски скален перваз под внезапно разразила се снежна буря. Едва по-късно Лизи ще намери кашона с празни бутилки от уиски (поне петнайсет на брой) и в друг случай би се почувствала горда, задето съпругът й се бе постарал да ги скрие.


4.
Първите два дни на 1996 година са необичайно топли за сезона; възрастните хора наричат този климатичен феномен „януарско отпускане“. Но още на сутринта на трети януари синоптиците започват да предупреждават за рязка промяна на времето — мощен студен фронт се надига от покритите със сняг региони на Централна Канада. Метеоролозите напомнят на жителите на Мейн, че резервоарите с гориво за отоплителните инсталации трябва да са пълни догоре, водопроводните тръби да са изолирани от студа, а на животните да бъдат осигурени „топли места“. Според прогнозите температурите ще паднат до трийсет и два градуса под нулата, но не това е най-страшното. Студеният въздух ще е съпроводен с мразовит вятър, който ще доведе до температури от порядъка на минус петдесет — петдесет и пет градуса.
Лизи е толкова изплашена, че звъни на фирмата, с която имат сключен договор за поддръжката на къщата, понеже Скот изобщо не реагира на предупрежденията на синоптиците. Гари я уверява, че семейство Ландън притежава най-здравата и стабилна къща в Касъл Вю, обещава да наглежда най-близките й родственици (особено Аманда, което се подразбира и без думи) и й напомня, че студеното време е неотменна част от живота в Мейн.
— Няколко мразовити нощи и хоп! — пролетта дошла — казва й.
Ала щом на пети януари температурата пада под нулата и ревящите ветрове връхлитат щата Мейн, Лизи не може да си спомни нищо по-страшно. Дори и детските й спомени, когато всяка буря й се струваше ураган, а всяка виелица — яростна вихрушка, бледнеят пред неописуемата снежна буря. Всички термостати в къщата са включени на пълна мощност и новата пещ работи постоянно, но между шести и девети януари температурата в стаите така и не се вдига над седемнайсет градуса. Вятърът не вие край корнизите, а крещи като жена, разпаряна сантиметър по сантиметър от безумец с тъп нож. Снегът, останал след януарското топене, се разхвърчава от ветровете, духащи със скорост шейсет километра в час (някои пориви достигат до сто и са достатъчно силни, за да повалят половин дузина радиокули в Централен Мейн и Ню Хампшир), и се носи над полята като орда танцуващи призраци. Когато снежните гранули бомбардират капаците на прозорците, сякаш пада градушка.
На втората вечер от този неописуем канадски студ Лизи се събужда в два през нощта и открива, че Скот не е в постелята. Намира го в спалнята за гости, загърнат с жълтото одеяло на Доброто мамче. Отново гледа „Последната прожекция“. Ханк Уилямс изпълнява „Коу-Лайга“, а Сам Лъва е мъртъв. Тя се опитва всячески да събуди мъжа си и най-накрая успява. Пита го дали всичко е наред и той й казва да погледне през прозореца, но човек трябва да не се взира твърде дълго.
— Татко казваше, че можеш да изгориш очите си, когато е толкова ярко — добавя.
Тя ахва — гледката е невероятно красива. В небето се развяват огромни театрални завеси, които променят цвета си пред очите й — зеленото се превръща в пурпурно, пурпурното — в алено, а аленото — в друг оттенък на червеното, който тя не може да назове. Може би червеникавокафяво, ала не съвсем; мисли си, че никой не би могъл да подбере точно название на оттенъка, който наблюдава в захлас. Когато Скот я дръпва за нощницата и й казва да се отмести от прозореца, Лизи е поразена от онова, което показва електронният часовник на видеото — излиза, че цели десет минути се е взирала в неописуемата картина.
— Не гледай повече — измънква той като човек, който говори насън. — Хайде да се върнем в леглото, моя малка Лизи.
Лизи с радост ще си легне, с радост ще спре този ужасен, както й се струва сега, филм и ще изтръгне мъжа си от люлеещия се стол и студената неприветлива стая. Ала докато го води за ръка по коридора, той казва нещо, от което я побиват тръпки.
Вятърът звучи като буксирната верига, а буксирната верига звучи като татко. Ами ако той не е мъртъв?
— Скот, това са пълни глупости — отвръща тя, само че тези неща не звучат като пълни глупости, когато ги произнасяш посред нощ, нали така? Особено, ако вятърът надава кошмарни писъци, а небето, обагрено в преливащи се цветове, му приглася.
Когато се събужда на следващата нощ, вятърът вие както преди, но телевизорът в спалнята за гости не е включен, макар че Скот е пред него и го гледа. Седи в люлеещия се стол, загърнат с жълтото одеяло на Доброто мамче, ала не й казва нищо — дори не я поглежда. Скот е тук и в същото време го няма.
Превърнал се е в откачалковец.

5.
Лизи легна по гръб в кабинета на Скот и се загледа в прозорчето на покрива, което се намираше точно над нея. Гърдата й пулсираше от болка. Тя машинално притисна жълтото парче плат към раната си. Отначало болката се усили…, но сетне намаля и Лизи почувства известно облекчение. Взираше се в прозорчето и дишаше тежко. Долавяше киселия мирис на потта, сълзите и кръвта си. Неволно изстена.
„Раните на всички от семейство Ландън заздравяват бързо, иначе няма как.“ Ако бе истина — а тя имаше основания да вярва, че е така — то никога преди не бе искала толкова силно да бъде член от семейство Ландън. Само не Лизи Дебушър от Лисбон Фолс, изтърсачето на мама и тати, винаги най-малката, която трябва да слуша всички.
„Ти си себе си — напомни й търпеливо гласът на Скот. — Ти си Лизи Ландън. Моята малка Лизи.“ Обаче й беше толкова горещо и болката беше тъй силна, че сега тя беше тази, която се нуждаеше от лед, а гласът, независимо дали го чуваше или не, изобщо не променяше факта, че Скот Ландън е мъртъв, мъртъв, мъртъв.
„ВЕДТСКЕН, миломое“ — настоя съпругът й, но гласът му беше толкова далечен.
Далечен.
Дори телефонът върху Големия Дъмбо Джъмбо, по който теоретично можеше да извика помощ, й се струваше далеч. А кое беше близо? Ето един уместен въпрос. Съвсем простичък при това. Възможно ли бе да погледне сестра си, която се беше рязала, където завари, и да не си спомни за случилото се със Скот през лютата зима на 1996 година?
„Спомням си — прошепна на разума разумът й, докато плетеният жълт квадрат върху гърдите й почервеняваше. Но за да си спомни Скот на люлеещия се стол, означаваше да възкреси спомена за «Еленови рога» и за случилото се под Вкуснотийското дърво, което пък означаваше да приеме истината за малкия Пол и мислено да се върне в студената спалня за гости, разтърсвана от връхлитащия от Канада вятър. — Не разбираш ли, Лизи? Всичко е свързано, винаги е било, и след като веднъж си допуснала да направиш първата връзка, да бутнеш първата плочка от доминото…“
— Щях да полудея — промълви тя. — Като тях. Като хората от рода Ландън, Ландро и всеки, който знае истината. Нищо чудно, че са откачили — всеки би откачил, ако знае, че има друг свят редом с нашия… и стената помежду им е толкова тънка…
Но не това беше най-лошото. Най-лошото нещо бе онази твар, която не му даваше покой — петнистата твар с безкрайното туловище…
— Не! — изкрещя Лизи в празния кабинет. Крещеше с пълно гърло, без да я е грижа за болката, която я прониза от главата до петите. — О, не! Стига! Накарай го да спре! Накарай тези твари да СПРАТ!
Ала вече беше късно. Твърде късно да отрича истината, без значение колко голям беше рискът от безумие. Съществуваше място, където храната се превръщаше в отрова с настъпването на мрака и където тази петниста твар, Дългучът на Скот
(Ще ти покажа какви звуци издава, когато се оглежда)
съществуваше наистина.
— Ох, знам, че е истинско — прошепна тя. — Нали съм го виждала.
В пустеещия, населен само с призраци кабинет на мъртвия си съпруг, Лизи се разрида. Дори сега не знаеше дали наистина е било така и кога точно го е виждала…, но усещаше, че е реално. Това убиващо надеждите създание, което болните от рак виждат на дъното на чашите си, когато са взели всички медикаменти, дисплеят на морфиновата помпа показва „нула“, времето сякаш е спряло, а болката все още е там и се загнездва все по-дълбоко в незнаещите покой кости. То е живо. Живо, зло и гладно. Именно от тази твар съпругът й безуспешно се е опитвал да избяга с помощта на алкохола. Смеха. И писането. Тя почти бе зърнала тази твар в очите му, когато Скот седеше в студената спалня за гости пред изключения и безмълвен телевизор. Той седеше на…


6.
Той седи на люлеещия се стол, увит в дяволски жизнерадостното жълто одеяло. Виждат се само празните му очи. Гледа едновременно към нея и през нея. Лизи не престава да го вика по име, ала Скот не реагира и тя не знае какво да стори.
„Обади се на някого — мисли си. — Обади се на някого, преди да е станало късно.“ Втурва се по коридора към спалнята им, където е най-близкият телефон. Канта и Рич са във Флорида и ще останат там до средата на февруари, но Дарла и Мат живеят наблизо и тя смята да набере именно номера на Дарла — не се притеснява, че ще ги събуди посред нощ, понеже има нужда да поговори с някого, има нужда от помощ.
Ала така и не я получава. Леденият вятър, който я пронизва през памучната нощница и навлечения отгоре пуловер, същият този вятър, заради който котелът в сутерена работи непрекъснато, докато къщата стене, скърца и пука заплашително, вероятно е прекъснал някой кабел, затова единственото, което тя чува, когато вдига слушалката, е някакво идиотско „M-M-M-M-A!“. Все пак няколко пъти натиска бутона за прекратяване на разговора — съвсем естествена реакция за подобни случаи, — макар и да знае, че е безнадеждно. Сама е в голямата стара викторианска къща на Шугар Топ Хил, докато по небето се развяват безумно-разноцветни завеси, а температурата пада до невъобразимо ниво. Лизи знае, че ако се опита да отиде при живеещите в съседство Галоуей, почти сигурно ще остане я без ухо, я без пръст — а може би и двете — поради измръзване. Може и да замръзне на верандата им, преди да успее да ги разбуди. Човек не бива да се шегува с подобен студ.
Връща телефонната слушалка на вилката и се връща обратно при Скот, чехлите й шептят по килима. Заварва го точно както го е оставила. Кънтримузиката от петдесетте към „Последната прожекция“ звучеше злокобно посред нощ, ала тишината е къде-къде по-страшна. И тъкмо преди чудовищен порив на вятъра да сграбчи къщата, заплашвайки да я изтръгне от основите й (не може да проумее как така все още имат ток — вероятно всеки момент виелицата ще прекъсне и електрозахранването), Лизи осъзнава защо воят на вятъра я радва — не чува дишането на Скот. Не изглежда мъртъв, страните му са румени, но откъде да знае, че е жив?
— Скъпи? — шепне тя, приближавайки се към него.
— Скъпи, можеш ли да ми кажеш нещо? Можеш ли да ме погледнеш?
Скот мълчи и не я поглежда, ала когато тя допира ледените си пръсти до врата му, усеща, че кожата му е топла, и напипва пулса му в голямата вена или артерия. Има и още нещо. Скот сякаш се опитва да се доближи до нея. На дневна светлина, дори денят да е студен и ветровит (изведнъж й хрумва, че повечето сцени в „Последната прожекция“ сякаш са заснети именно през такива дни), тя със сигурност нямаше да го забележи, но не и сега. Сега вече знае — Скот се нуждае от помощ, както се нуждаеше от помощ през онзи ден в Нешвил, когато безумецът го простреля. Тогава лежеше на горещия асфалт, треперейки неудържимо, и я молеше за лед.
— Как да ти помогна? — пита тя. — Как мога да ти помогна сега?
Отговаря й Дарла, тийнейджърката Дарла, за която Доброто мамче беше казало: „Цялата е само цици и злоба“ с нетипична за нея вулгарност. Явно Дарла някак си бе успяла да я изкара извън кожата й.
„Няма да му помогнеш, така че защо искаш помощ?“ — пита я младата Дарла и гласът й е толкова реален, че Лизи усеща аромата на пудра „Коти“, която сестра й имаше разрешение да използва (заради пъпките си), и чува пукването на дъвката й. Ала това не е всичко. Тя е ходила до езерото на думите и явно е хвърлила мрежата си във водите му, защото се е върнала с добър улов.
— Разхлопала му се е дъската, Лизи, избили са му чивиите, гарга му е изпила акъла, луд е за връзване и единственото, с което можеш да му помогнеш, е да извикаш хората с белите престилки веднага щом телефонът ти проработи. — Лизи чува смеха на Дарла — no-скоро кикот, изпълнен с абсолютното тийнейджърско презрение — дълбоко в съзнанието си, докато гледа мъжа си, седящ на люлеещия се стол с взор, зареян в пространството. — Да му помогнеш! — изсумтява Дарла. — Да му ПОМОГНЕШ? Слез на земята, миличка.
Ала въпреки всичко Лизи си мисли, че може да помогне на Скот. Мисли си, че има начин.
Бедата е в това, че такава помощ навярно е опасна и няма никаква гаранция, че ще доведе до желания резултат. Лизи е достатъчно честна пред себе си, за да признае, че сама е създала някои от проблемите. Избутвала е определени спомени (като удивителното им излизане изпод купола на Вкуснотийското дърво) и жестоки истини (като истината за Пол, изключителния брат) зад пурпурната завеса в съзнанието си. Там се чуват някакви звуци
(пъхтенето, мили Боже, отвратителното грухтене)
и се мяркат някакви картини.
(кръстовете гробището кръстовете на кървава светлина)
Понякога се пита дали всеки има подобни завеси в съзнанието си, зад които се намира зоната „Не мисли за това“. Може би е така. Страшно удобно е — спасява те от много безсънни нощи. Тук има всякакви спомени — такива, онакива и даже дет’ не бива. Те образуват истински лабиринт. „О-о-о, ма-а-алка Ли-и-изи, ка-а-ак ма забавляа-аваш… mein gott“ … И какво биха казали децата?
— Не отивай там — мърмори Лизи, но си мисли, че ще направи точно това. Мисли си, че ако има някаква възможност да спаси Скот, да го върне обратно, просто е длъжна да отиде там… където и да е това там.
О, но то е съвсем наблизо!
И тъкмо това е най-страшното.
— Ти знаеш, нали? — прошепва и заплаква, но въпросът й не е адресиран към Скот; Скот е отишъл там, където отиват откачалковците. Някога, много отдавна, под Вкуснотийското дърво, където седяха, защитени от обкръжаващия ги свят благодарение на странния октомврийски сняг, съпругът й характеризира творчеството си като вид безумие. Тя възрази — тя, практичната Лизи, за която всичко е винаги постарому — и тогава той й каза: „Въобразяваш си, че разбираш, ала не проумяваш какво е да отидеш там. Това е хубаво и се надявам, моя малка Лизи, да имаш късмет и нещата да си останат такива и занапред.“
Ала сега, докато вятърът, дошъл чак от Йелоунайф, надава зловещия си вой и небето прелива от безумни багри, тя осъзнава, че късметът й я е изоставил.

7.
Докато лежеше по гръб в кабинета на мъртвия си съпруг, притиснала окървавената „красота“ към гърдите си, Лизи каза:
— Седнах до него и измъкнах ръката му изпод одеялото, за да я подържа. — Тя преглътна шумно и в гърлото й нещо изщрака. Искаше да пийне още малко вода, но не знаеше дали ще може да се изправи. — Ръката му беше топла, а подът…


8.
Подът е студен и това се усеща дори през памучната й нощница, панталона от трико и копринените й бикини. Тази стая, както и всички помещения на горния етаж, е с подово отопление и ако тя протегне длан, теоретично би трябвало да почувства топлината. Теоретично, защото котелът в сутерена работи без прекъсване и изпраща горещия въздух нагоре, после постъпва в стаята през тръбите, издига се на петнайсетина сантиметра над пода и пуф! — изчезва. Като спираловидните ивици на стълбовете пред бръснарниците. Като издигащ се цигарен дим. Като съпрузите… понякога.
„Не обръщай внимание на студения под. Не обръщай внимание на студа, дори и задникът ти да посинее. Ако можеш да направиш нещо за Скот, направи го.“
Но какво е това „нещо“? Как изобщо да започне?
Отговорът я осенява със следващия порив на вятъра. „Започни с лековития чай.“
— Той-никога-не-е-говорил-за-това-понеже-никога-не-съм-го-питала. — Фразата излита от устата й с такава бързина, че се слива в една дълга екзотична дума.
Дори и да е така, тази екзотична дума е лъжа. Беше отговорил на въпроса й за лековития чай в хотела „Еленови рога“. В леглото, след като бяха правили любов. Тя му бе задала два-три въпроса, но най-важният беше първият. И не беше кой знае колко сложен. Съпругът й можеше да й отговори с простичко „да“ или „не“, но кога Скот Ландън бе отвръщал на зададен му въпрос по този начин? И както се оказа, този въпрос се бе оказал тапата, изхвърчала от бутилката. Защо? Защото ги връщаше към Пол. Историята на Пол беше най-вече история на неговата смърт. А смъртта на Пол водеше до…
— Не, благодаря — прошепва тя и осъзнава, че стиска прекалено силно ръката на Скот. Той не реагира. Както казват в семейство Ландън, станал е откачалковец. Звучи забавно — почти като шега от хумористичното предаване „Хи-хи-хи, ха-ха-ха!“.
„Хей, Бък, къде е Рой? Моят хубавец?“
„Ами, ще ти кажа, Мини — стана откачалковец!“
(Зрителите се превиват от смях.)
Но Лизи не се смее и няма нужда някой от вътрешните й гласове да и обяснява, че Скот е отишъл в страната на откачалковците. И че ако иска да го върне оттам, първо трябва да го последва.
— О, Господи, не — стене тя, понеже дълбоко в себе си вече осъзнава какво означава подобно решение. — О, Господи, о, Господи, трябва ли наистина да го направя?
Ала Бог не отговаря. В интерес на истината, тя не се нуждае от Неговия отговор. Знае какво трябва да стори или поне откъде да започне — нужно е да си спомни втората им нощ в „Еленови рога“, след като се бяха любили. Двамата вече задрямваха и всеки момент щяха да потънат в царството на сънищата, когато тя внезапно си помисли:. „По-лошо от това не може да стане, — ти искаш да го попиташ за прекрасния голям брат, а не за дъртия дявол — бащата.“ Тъкмо това и прави. Седнала на пода, стиснала ръката му (която вече бе започнала да изстива) в своята, под пронизителния вой на вятъра и обагреното в невъобразими цветове небе, Лизи надзърта зад въображаемата завеса, скриваща лошите, смущаващи и необясними спомени, и се вижда как го пита за лековития чай.
Пита го за…

9.
— След случката със скамейката Пол накисна ли ръцете си в чая, както направи ти през онази нощ у нас?
Той лежи в постелята до нея и одеялото е смъкнато до бедрата му, така че тя вижда горната част на интимното му окосмяване. Пуши, както сам я нарича, „винаги изключителната следоргазмена цигара“, единствената светлина в стаята идва от нощната лампа от неговата страна на леглото. В прашно-розовото сияние на тази лампа димът от цигарата се издига и изчезва в мрака, а Лизи се замисля
(имаше ли звук, някакво въздушно припукване под Вкуснотийското дърво, когато си тръгнахме, когато се върнахме)
за нещо, което вече се опитва да изтласка от собственото си съзнание.
Междувременно тишината се е обтегнала като струна. Лизи вече се примирява, че няма да получи отговор, когато Скот най-неочаквано проговаря. Тя разбира, че е мълчал, защото внимателно е обмислял какво точно да й каже.
— Сигурен съм, че лечението с чая се появи по-късно. — Той отново се замисля. — Да, точно така — знам го, защото точно по това време учехме дроби. Една трета плюс една четвърт е равно на седем дванайсети и така нататък… — Скот се усмихва, но Лизи, която вече добре познава израженията му, си казва, че усмивката му е доста нервна.
— В училище ли? — пита.
— Не — отвръща той с такъв тон, сякаш е длъжна да знае, че Спарки Ландън не е бил от онези бащи, които пращат децата си на училище. Когато продумва отново, той изговаря думите като малко дете
(„’Мъчих се ’ноо здрао, ’питвах к’во ли не“)
и Лизи настръхва.
— Двамата с Пол учехме вкъщи. Татко наричаше обществените училища „ясли за магарета“. — На нощното шкафче от неговата страна има пепелник, поставен върху екземпляр от „Кланица 5“
(Скот никога не се разделя с тази книга), и сега изтръсква цигарата си в него. Навън вятърът внезапно надава вой и старият хотел измъчено проскърцва.
Изведнъж на Лизи й се струва, че идеята май не е особено добра — по-добре да му обърне гръб и да заспи, ала се чувства раздвоена и любопитството не й дава покой.
— Но раните на Пол в деня, когато си скочил от скамейката, са били дълбоки, нали? Не някакви си драскотини… Мисълта ми е… децата възприемат всичко… една спукана тръба им изглежда като потоп…
Тя млъква. Настъпва протяжна тишина. Скот пуши и безмълвно наблюдава как цигареният дим се издига към тавана и изчезва. Когато заговаря отново, гласът му е сух, безстрастен и уверен:
— Татко режеше надълбоко.
Лизи понечва да каже нещо тривиално, което да сложи край на този разговор (в главата й вече звънят алармите на всички системи за сигурност, а цели сектори пламтят в алено), ала преди да изрече каквото и да било, Скот продължава:
— Усещам, че не това те интересува. Питай, каквото искаш и ще ти отговоря. Обаче преди това трябва да питаш.
„Какво всъщност се случи този следобед?“ Това е най-логичният въпрос, но Лизи си дава сметка, че разговорът изобщо не е логичен, понеже става дума за безумие, безумие, безумие и тя вече също е част от него. Защото Скот я е водил някъде, тя го знае и е абсолютно сигурна, че въображението й не й е погодило лоша шега. Ако попита какво се е случило, той ще отговори, понеже й е обещал… но ще е грешка. Следоргазмената й унесеност е изчезнала напълно, никога досега не се е чувствала толкова бодра.
— След като си скочил от скамейката…
— Татко ме целуна. Целувката беше бащината награда. Показваше, че кръвният бум е свършил.
— Да, знам, ти си ми казвал. След като си скочил от скамейката и баща ти е престанал да реже Пол, брат ти… направил ли е нещо, за да излекува раните си? Как иначе е успял толкова скоро да отиде до магазина за безалкохолно, а после да ти устрои лов на буми?
— He. — Скот гаси цигарата си в пепелника върху „Кланица 5“.
Това кратко отрицание предизвиква у нея странна смесица от емоции — сладостно облекчение и дълбоко разочарование. Сякаш нещо се взривява в гърдите й. Не може да каже какво точно се върти в главата й, ала това „не“ означава, че не бива да мисли повече за това.
— Не можеше. — Скот продължава да говори със същия сух, безизразен тон. И със същата категоричност. — Пол не можеше. Не можеше да отиде. — Натъртва последната дума. — Трябваше да го заведа. — Обръща се към нея и я взема в обятията си. Лицето му, притиснато към шията й, гори от потисканите емоции. — Има едно място — наричахме го Бумна луна, вече съм забравил защо… Като цяло доста приятно местенце. Отвеждах го там, когато беше зле, там го отнесох, когато умря, но не можах да го пренеса, докато лошата кръв кипеше във вените му. След като татко го уби, го погребах в Бумна луна. — Бентът се пропуква и той заплаква. Донякъде успява да заглуши хлипанията си, като стиска до побеляване устните си, но силата на риданията му разтърсват леглото и в продължение на няколко минути Лизи само го прегръща. По някое време Скот я моли да угаси лампата и когато тя го пита защо, отвръща:
— Защото това не е всичко, а останалото мога да ти разкажа само ако ме прегръщаш. Но на тъмно.
Въпреки че се чувства изплашена както никога преди (по-изплашена дори от онази нощ, когато той й поднесе обезобразената си длан), тя протяга ръка и изключва лампата на нощното шкафче, докосвайки лицето му с гърдата, която по-късно ще пострада от безумието на Джим Дули. В началото стаята потъва в мрак, но постепенно очите й се приспособяват и контурите на мебелите изплуват от чернотата. От прозореца струи едва доловимо призрачно сияние, което свидетелства, че лунните лъчи започват да се провират през изтъняващия облачен слой.
— Мислиш, че татко е убил Пол, нали така? Мислиш, че това е краят на историята?
— Скот, нали ми каза, че той го е застрелял с пушката си…
— Но това не беше убийство. Ако го бяха съдили, щяха да нарекат случилото се така, но аз бях там и зная, че не беше убийство. — Дълга пауза. Тя си мисли, че Скот ще запали поредната цигара, ала се лъже. — Естествено, че татко би могъл да го убие по всяко време. Имаше немалко удобни случаи за това и като нищо щеше да го направи, ако не бях до Пол. Знаеш какво е евтаназия, нали, Лизи?
— Милосърдно убийство.
— Да. Точно това направи баща ми с Пол.
Мебелите в помещението внезапно стават видими, след което отново потъват в сенките.
— Заради лошата кръв, не разбираш ли? Течеше във вените на Пол, също както течеше и в татковите вени. Само че беше толкова много, че баща ми не можеше да я пусне цялата…
Донякъде Лизи го разбира. Всичките тези пъти, когато Андрю Ландън е наранявал децата см (и самия себе си), той е практикувал някакъв смахнат касапски метод на превантивно лечение.
— Баща ми казваше, че лошата кръв може да прескочи две поколения, след което да се прояви с удвоена сила. „Ще се стовари отгоре ти като буксирната верига върху крака ти, Скут“ — веднъж ми каза той.
Тя клати глава. Не знае за какво й говори. А някаква част от нея изобщо не иска да знае.
— Случи се през декември — добавя Скот. — И студовете тъкмо бяха дошли. Първите за онази зима. Живеехме във фермерска къща, заобиколена от всички страни от поля, а единственият път водеше до магазина „Мюли“ и Мартенсбърг. На практика бяхме откъснати от света. Живеехме съвсем сами, разбираш ли?
Тя разбира. Естествено, че разбира. Представя си пощальона, който се появява от време на време, и, разбира се, „Спарки“ Ландън, който трябваше да ходи
(в „Ю Ес Гиппъм“)
на работа, но това е всичко. Никакви училищни автобуси, защото двамата с Пол учат вкъщи. Училищните автобуси са за онези, които ходят в „яслите за магарета“.
— Снегът усложни живота ни, а студът — още повече. Мразовитото време не ни позволяваше да излезем навън. Отначало обаче годината не ни изглеждаше толкова лоша. Поне имахме елхичка. Имаше години, когато във вените на татко бушуваше лошата кръв… или той не беше в настроение… и нямахме нито елха, нито подаръци. — От устните на Скот се отронва къс, безрадостен смях. — На една Коледа ни държа до три посред нощ, за да ни чете от Апокалипсиса на Йоан — онази част за чашите, язвите и ездачите с разноцветни брони, — след което захвърли Библията на кухненския под и изрева: „Кой пише тези идиотски глупости? И кои са тези идиоти, които вярват в тях?“ Когато беше в такова настроение, Лизи, можеше да крещи като капитан Ахав в последните дни на „Пекуд“.
Точно тази Коледа обаче всичко изглеждаше чудесно. Знаеш ли какво направихме? Отидохме в Питсбърг на пазар и татко дори ни заведе на кино — Клинт Истуд играеше полицай и стреляше на поразия в един голям град. От изстрелите ме заболя главата, от пуканките ме заболя коремът, но си мислех, че това е най-прекрасното нещо, което съм виждал. Когато се върнахме вкъщи, веднага започнах да пиша разказ, сходен с филма, и още същата вечер го прочетох на Пол. Навярно писанията ми са били повече от глупави, но брат ми хареса разказа.
— Наистина си имал страхотен брат — деликатно отбеляза Лизи.
Старанията й обаче са напразни, понеже Скот изобщо не я чува.
— Мисълта ми е, че се разбирахме отлично в продължение на много месеци, сякаш наистина бяхме нормално семейство. Ако съществува подобно нещо, в което се съмнявам. Но… но…
Той млъква и се замисля.
— После, малко след Коледа, бях в стаята си… — продължава след известно време. — Беше студено — по-студено и от вещерска цица — и се очакваше да падне голям сняг. Седях на леглото си и четях учебник по история; по едно време погледнах през прозореца и видях баща си да прекосява двора, понесъл наръч дърва. Веднага се спуснах по задното стълбище, за да му помогна — да ги сложим в щайга, та да не посипем пода с кора и стърготини, понеже татко мразеше мръсотията. И Пол беше…

10.
Пол седи на кухненската маса, когато неговият по-малък брат, който е само на десет години и има нужда от подстригване, слиза по задното стълбище. Връзките на гуменките му подскачат нагоре-надолу. Скот си мисли, че ей-сега ще попита Пол дали иска да идат да се пързалят на хълма зад хамбара, след като приберат дървата в щайгата, ако баща им не им възложи други задачи.
Пол Ландън, тринайсетгодишен, строен и вече много красив, се взира в разтворена книга. Заглавието е „Въведение в алгебрата“. Скот изобщо не се съмнява, че батко му се е борил с хиксове и уравнения, преди да се обърне и да го погледне. Бъдещият писател е на три стъпала от подножието на стълбите, когато Пол завърта глава към него. Миг по-късно по-големият брат се изстрелва към по-малкия, срещу когото никога досега не е вдигал ръка. Ала дори и този миг е достатъчен, за да се разбере, че Пол не си седи на масата в кухнята. Пол не чете. Не учи.
Пол дебне плячката си.
И онова, което Скот вижда в очите на брат си, когато онзи толкова рязко скача, че столът полита към далечната стена, е не пустота, а лоша кръв. Тези очи вече не са сини. Зад тях нещо в мозъка на Пол се е взривило и ги е изпълнило с кръв. Капки кръв блещукат и в ъгълчетата им — досущ алени семенца.
Друго дете навярно би замръзнало от страх и би загинало от ръцете на чудовището, което само допреди час е било юноша, в чиято глава са се въртели мисли за домашното му и подаръка, който двамата със Скот са можели да купят за бащата, ако обединят финансовите си ресурси. Ала Скот е необикновен като батко си. Обикновените деца никога не биха оцелели в компанията на Спарки Ландън и без съмнение именно опитът, натрупан от съвместния живот с бащиното безумие, го спасява сега. Той веднага разпознава безумието и не губи време в неверие и потрес. Обръща се светкавично и се опитва да се изкатери по стълбите, ала смогва да направи само три крачки, преди Пол да го сграбчи за краката.
Ръмжейки като куче, в чийто двор е нахълтал неканен гостенин, Пол впива пръсти в пищялите на брат си и рязко го дръпва назад. В последния момент Скот успява да се хване за парапета и това го предпазва от падане. От устата му се отронват само две думи: „Татко, помощ!“ — след което млъква. Викането е загуба на енергия, а сега има нужда от всичките си сили, за да се задържи за парапета.
Естествено сили не му достигат. Пол е с три години по-голям, с двайсет и пет килограма по-тежък и много по-силен. И отгоре на всичко е обезумял. Ако по-големият брат го изтръгне от парапета, Скот ще се нарани много лошо или ще умре, без значение колко бързи са рефлексите му. Ала вместо да докопа Скот, първородният син на Андрю Ландън смъква само панталонките му от рипсено кадифе и гуменките, които малчуганът е забравил да завърже при скачането си от леглото.
(„Ако бях завързал гуменките си — ще каже той на бъдещата си жена след много, много години, докато лежат в постелята на втория етаж на хотел «Еленови рога» в Ню Хампшир, — сега двамата с теб едва ли щяхме да сме тук. Понякога си мисля, Лизи, че целият ми живот се свежда до гуменки с развързани връзки.“)
Съществото, което преди е било Пол, ръмжи, отстъпва крачка назад, стиснало кадифените панталонки, и пада върху стола, на който само допреди час е седяло симпатично момче и е чертаело координатни системи. Едната гуменка пада на неравния линолеум. Междувременно Скот се опитва да се изкатери по-нагоре, да достигне площадката на втория етаж, ала чорапът му се подхлъзва на гладката повърхност и коляното му се удря в долното стъпало. Захабеното му бельо се е смъкнало, той усеща студено течение върху задника си и има време да си помисли: „Моля те, Господи, не искам да умра с голо дупе.“ Съществото, което доскоро беше негов брат, се надига, надава вой и захвърля кадифените панталонки. Те прелитат над кухненската маса, без да докоснат учебника по алгебра, но пък събарят захарницата. „Правят я на мат и маскира“ — както би казал баща им. Обезумялата твар с кръвясалите очи се хвърля след Скот и обреченият малчуган вече усеща как ноктите й се забиват в кожата му, но в същия миг нещо изтрополява на земята (наръчът дърва е хвърлен на пода) и проехтява дрезгав, яростен вик:
— Остави го на мира, проклет копелдак! Лошата кръв те е изпълнила целия, гнусно изчадие!
Съвсем е забравил за баща си, а хладното течение, което бе усетил, е от отварянето на кухненската врата. В следващия миг Пол наистина го сграбчва и го изтръгва от парапета, сякаш е немощно пеленаче. Секунда по-късно Скот ще усети и зъбите на Пол. Знае, че това е истински прилив на лоша кръв, мощен прилив на лоша кръв, а не такъв, който обхваща бащата, когато вижда хора, които ги няма, или устройва кръвен бум на себе си или някой от тях (с течение на времето кръвните буми стават все по-редки и по-редки). Тъкмо такива пристъпи имаше предвид баща им, когато се смееше и клатеше глава, докато те го засипваха с въпросите си — а защо Ландро са напуснали Франция, зарязвайки всичките си пари и земи, нали са били много богати, да, наистина са били много богати, а сега той ще ме ухапе, ще ме ухапе точно в този момент, ТОЧНО СЕ…
Ала зъбите на Пол не се забиват в плътта му. Скот усеща горещия му дъх върху левия си хълбок, но изведнъж във въздуха отеква мощно трас! — бащата стоварва една от цепениците върху главата на сина си, стиснал дървото с две ръце. След удара се чуват нови звуци: тялото на Пол се хлъзга надолу по стълбите към кухненския под.
Скот обръща глава. Лежи на най-долните стъпала, само по стара фланелена ризка, слипове и бели спортни чорапи с дупки на петите. Едното му ходило почти докосва пода. Прекалено потресен е, за да заплаче. В устата си усеща метален вкус. Ударът на бащата му се е сторил много силен и сега богатото му въображение рисува кухнята, плувнала в кръв. Опитва се да изкрещи, но от скованите му дробове се изтръгва само жалък хлип. Примигва и вижда, че наоколо няма кръв — Пол лежи на земята, заровил лице в захарта, разсипана от голямата захарница, строшила се на четири големи и множество по-малки парченца. „Вече няма да танцува танго“ — обича да подмята баща им, когато някоя чаша или чиния се счупи, но сега не казва нищо, а само стои безмълвен над сина си, изпаднал в безсъзнание. Носи жълтата си работна куртка, снегът се топи по раменете му и чорлавата му коса, която вече е започнала да се прошарва. Още е с ръкавици и стиска цепеницата, с която е изпратил детето си в несвяст. Останалите дърва са разпилени около прага като грамадни клечки за зъби. Вратата още е отворена и от нея вее хлад. Едва сега Скот вижда кръвта — миниатюрна струйка, проточила се от лявото ухо на батко му надолу по скулата.
— Татко, Пол мъртъв ли е?
Баща му хвърля цепеницата в дълбоката щайга и прокарва ръка по дългата си коса. Топящият се сняг блести по наболата четина на бузите му.
— Не е. Би било много лесно.
Отива до вратата на кухнята и я затръшва, пресичайки достъпа на мразовития въздух. Всяко негово движение излъчва отвращение, но Скот го е виждал такъв и преди (когато получава официални писма за плащането на данъците, обучението на децата и други подобни) и знае, че Андрю „Спарки“ Ландън е много уплашен.
Бащата се връща и отново застава над проснатото на пода момче. Пристъпва нервно от крак на крак, след което се обръща към другия си син:
— Помогни ми да го смъкнем в мазето, Скут.
Не е прието да задаваш въпроси на Спарки, когато ти е казал да направиш нещо, ала десетгодишният малчуган е уплашен. Освен това е почти гол. Прекосява кухнята и нахлузва панталонките си.
— Защо, тате? Какво ще правиш с него?
Истинско чудо — баща му не го удря. Дори не му крещи.
— Проклет да съм, ако знам. За начало дай да го смъкнем долу, а после ще помисля какво да го правим. Хайде, размърдай се. Няма да остане дълго в несвяст.
— Това наистина ли е лошата кръв? Като при Ландро? Като при твоя чичо Тео?
— А ти как мислиш, Скут? Придържай главата му, че да не думка по стъпалата. Казах ти, че скоро ще се свести, а започне ли отново, може да не извадиш същия късмет. Както и аз. Лошата кръв е силна.
И Скот се подчинява. Живеят през шейсетте години на двайсети век, живеят в Америка, хората скоро ще стъпят на Луната, а те си имат работа с тийнейджър, който изведнъж се е превърнал в звяр. Бащата приема фактите. След първите си шокирани въпроси по-малкият брат прави същото. Когато достигат подножието на стълбището, Пол започва да проявява признаци на живот. Размърдва се и издава нечленоразделни гърлени звуци. Спарки Ландън го хваща с две ръце за врата и започва да го души. Скот крещи ужасено и се опитва да възпре баща си.
— Тате, недей!
Спарки отделя едната си ръка от шията на Пол и с опакото на дланта си зашлевява небрежно малкия си син. Скот полита назад и се удря в масата в средата на мазето. Отгоре й се мъдри старовремска ръчна печатарска преса, която Пол някак си бе поправил. Дори бе отпечатал на нея няколко разказа на Скот — първите публикации на малкия брат. Ръбът на масата се забива в гърба на десетгодишното момче и лицето му се сгърчва от болка, докато наблюдава как баща му продължава да души Пол.
— Тате, не го убивай! МОЛЯ ТЕ, НЕ ГО УБИВАЙ!
— Не го убивам — отвръща Спарки Ландън, без да се обръща. — Би трябвало, но не го убивам. Поне засега, де. Все пак е мой син, моят проклет първороден син, и нямам никакво намерение да го убивам, освен ако не се налага. Боя се обаче, че точно така ще стане. Света майко Мария! Това, дето го правя сега, е за да не дойде на себе си. Никога не си виждал нещо подобно, Скут, ала аз съм виждал. Провървя ми, че се оказах зад гърба му. Иначе можех да го гоня два часа тук долу и пак да не го хвана. Щеше да тича по стените и даже по скапания таван! А когато ме изтощи…
Той пуска врата на тринайсетгодишното си момче и се взира в бледото му лице. Струйката кръв от ухото му вече не тече.
— Ето! Харесва ли ти, твойта мамичка? Пак е в несвяст. Но не за дълго. Донеси ми въжето, дето го държим под стълбите. Ще свърши работа, докато донесем вериги от сайванта. После… после не знам. Зависи.
— От какво зависи, тате?
Бащата е изплашен. Виждал ли го е Скот толкова изплашен? Не. Отгоре на всичко Андрю Ландън го гледа по такъв начин, че страхът му се засилва още повече. Защото момчето знае какво ще се иска от него.
— Ами, предполагам, че ще зависи от теб, Скут. Благодарение на теб той много пъти се чувстваше по-добре… Защо ме гледаш като теле? Мислиш си, че не знам? Господи, умно момче като теб да ми се прави, на глупак! — Той обръща глава и се изплюва на мръсния под. — Ти го караше да се чувства много по-добре… Може би ще му помогнеш и сега. Никога не съм чувал някой да се оправи след подобен прилив на лоша кръв… истинска лоша кръв…, но и никога не съм чувал за такива като теб, така че не е изключено да успееш. Ще си даваш зор, докато не ти изскочат зъркелите, както обичаше да казва моят старец… Сега тичай да ми донесеш, въжето, дето го държим под стълбите. И пo-бързо, копеленце мързеливо, защото той вече се…

11.
— Вече се размърдва — прошепна Лизи, просната върху белия килим в кабинета на мъртвия си съпруг. — Той…


12.
— Вече се размърдва — казва Лизи, докато стои на студения под на спалнята за гости и държи ръката му — топлата, но отпусната и восъчнобледа длан на съпруга си — в своята. — Скот беше казал:


13.
„Доводите срещу безумието пропадат с тихи, съскащи звуци;
мъртви гласове от мъртви грамофонни плочи,
реещи се из порутената шахта на паметта.
Когато се обърна към теб, за да те попитам дали помниш,
когато се обърна към теб в леглото…“
14.
Лизи чува всичко това, докато лежи в постелята; двамата лежат в постелята в хотел „Еленови рога“ вечерта след деня, в който се случи нещо, което тя изобщо не може да си обясни. Скот й говори, а облачният слой изтънява, луната става все по-ярка и мебелите се намират на границата на видимостта. Лизи го прегръща в мрака, заслушана в думи, на които не иска да вярва (което естествено е безполезно), докато младият мъж, който скоро ще стане неин съпруг, прошепва:
— Татко ми каза да ида да донеса въжето, което държим под стълбата, защото батко скоро ще се свести. А когато се свести…

15.
— Когато се свести, той ще стане страшилище.
Страшилище. Също като „Скутър старче Скут“ и „лоша кръв“, „страшилище“ е семейна дума, която ще пребъде в сънищата (и речта му) до самия край на продуктивния му, но доста кратък живот.
Скот взима въжето и го подава на баща си. Спарки Ландън сръчно завързва Пол, сянката му се издига и подскача по каменните стени под светлината на трите висящи от тавана крушки, всяка с мощност седемдесет и пет вата, които се включват и изключват от прекъсвач, монтиран на стената в горната част на стълбите. Бащата завързва ръцете на Пол зад гърба му и ги стяга толкова силно, че едва не ги изкълчва. Скот отново се обажда, въпреки че се бои от реакцията на Спарки.
— Тате, много го стягаш!
Спарки Ландън му хвърля светкавичен поглед. Светкавичен, но Скот вижда страха в очите му. Това го плаши. Нещо повече — изпълва го с благоговение. До този ден десетгодишният малчуган си е мислил, че баща му не се бои от нищо с изключение на училищния съвет и проклетите препоръчани писма.
— Нищо не разбираш, затова млъквай! Не бива да се освободи! Може и да не ни усмърти, преди всичко това да свърши, обаче аз със сигурност ще трябва да го убия! Знам какво правя!
„Не знаеш — мисли си Скот, докато наблюдава как баща му завързва краката на Пол първо в коленете, а после в глезените. Пол отново се размърдва и от гърлото му се разнасят неразбираеми звуци. — Можеш само да гадаеш.“ Обаче си дава сметка, че бащата наистина обича първородния си син. Тази любов може да е ужасна, ала в същото време е силна и искрена. Ако я нямаше, Андрю Ландън нямаше да се държи по този начин. Щеше да налага Пол с цепеницата, докато синът му издъхне. За миг част от съзнанието на Скот (хладнокръвната част) си задава въпроса, дали баща му би поел такъв риск с него, със Скутър старчето Скут, който не можеше да скочи от една най-обикновена пейка, висока по-малко от метър, докато батко му го гледаше в очите, а бащиният нож режеше плътта и проливаше кръвта му, но сетне прогонва тези мисли. Все пак лошата кръв не бушува в неговите вени. Поне засега.
Накрая Спарки Ландън завързва големия си син към един от боядисаните стоманени стълбове, поддържащи тавана, омотавайки въжето около гърдите и корема му.
— Така — изпъхтява и отстъпва крачка назад, дишайки тежко, сякаш е на родео и току-що е обяздил най-опърничавия жребец. — Това ще го задържи за известно време. Бягай в сайванта, Скот. Вземи леката верига, дето е до вратата, и тежката буксирна верига, която е до резервните части за пикапа. Разбра ли къде?
Завързаният Пол седи с клюмнала глава, облегнат на железния стълб, придържан от стегнатите въжета. Изведнъж обаче рязко надига глава и тилът му изкънтява в твърдата повърхност. Ударът е с такава сила, че Скот неволно потръпва. Брат му обръща към него очите си, които само допреди час са били сини. Усмихва се и устните му се разтягат толкова широко и се издигат тъй високо, че сякаш… сякаш стигат чак до ушите му.
— Скот — разнася се, гласът на баща му. За пръв път в живота си десетгодишният малчуган не обръща внимание на строгия си родител. Хипнотизиран от страшната маска, в която се е превърнало лицето на батко му. Езикът на Пол се стрелка между зъбите му, сякаш танцува джитърбъг.
Върху предницата на панталона му изведнъж се появява тъмно петно. Внезапен удар по главата запраща Скот назад и той отново се удря в голямата маса, върху която седи печатарската преса.
— Не го гледай, глупако, мен гледай! Страшилището ще те хипнотизира, както змия хипнотизира птица! Опомни се, Скутър — това не е твоят брат!
Скот изумено поглежда баща си. Зад тях, сякаш, за да подчертае думите на Спарки Ландън, завързаното за стълба същество надава дрезгав вой, прекалено силен, за да се изтръгне от човешки гърди. Но това е нормално, понеже в крясъка няма нищо човешко. Нищичко!
— Донеси веригите, Скоти. И двете. По-живо! Въжетата няма да издържат. Аз се качвам да взема пушката. Ако се освободи, преди да си се върнал с веригите…
— Татко, моля те, не стреляй по него! Не стреляй по Пол!
— Донеси веригите. После ще видим какво да правим.
— Буксирната верига е много дълга! И много тежка!
— Използвай ръчната количка, глупако. Голямата. Хайде, действай!
Скот поглежда през рамо и вижда как баща му пристъпва към подножието на стълбите. Бавно, като звероукротител, напускащ клетката на лъвовете след успешно представление. Под него, осветен от ярката светлина на една от голите крушки, висящи от тавана, е Пол. Той се блъска в железния стълб така равномерно, че в съзнанието на Скот изниква асоциация за пневматичен чук. В същото време Пол се мята неистово. Малкият брат не разбира как така батко му не си разбива черепа, не кърви и не изгубва съзнание, но това е факт. И Скот вижда, че баща му е прав. Въжетата няма да издържат. Особено ако Пол продължи да се мята все така яростно.
„Няма да успее — мисли си Скот, докато си обува ботушите. — Ще се убие, ако продължава така.“ После си спомня нечовешкия вой, изтръгнал се от гърдите на брат му, и вече не е толкова сигурен.
Изтичва без палто сред снега, а в главата му се върти мисълта, че вече знае (или поне си мисли, че знае) какво се е случило с Пол. Има едно място, където може да иде, когато неговият татко му причинява болка, и където е завеждал и Пол, след като баща им го е наранявал. И то много пъти. Там изобилства от хубави неща — прекрасни дървета, лековита вода, — но има и лоши. Скот се старае да не попада там посред нощ, а ако все пак се случи, гледа да мирува и да се върне бързо, защото интуицията на детското сърце му подсказва — нощем лошите същества изпълзяват от дупките си. Нощем те дебнат плячката си.
Щом той може да попадне там, толкова ли е трудно да повярва, че нещо (като лошата кръв например) би могло да проникне в Пол, докато е на онова място, а после да излезе навън тук? Нещо, което го е видяло и си го е набелязало за жертва… А може би става въпрос за някакъв вирус, попаднал в носа му и прокрадвал се в мозъка му?
Ако е така, чия е вината? Кой заведе Пол там?
В сайванта Скот хвърля леката верига в количката. Лесно е, отнема му някакви си секунди. Виж, да се оправи с буксирната верига е доста по-мъчно. Тя е грамадаа-а-анска и през цялото време говори на дрънчащия си език, в който има само стоманени гласни. На два пъти тежките брънки се изплъзват от пръстите му — втория път прищипват кожата му, разкъсват я и на дланта му разцъфват кървави цветчета, — ала на третия път най-сетне му се удава да я натовари в количката. Десеткилограмовият товар обаче се приземява не в центъра, а в единия край, в резултат, на което количката се катурва върху крака му, погребвайки го в стомана. Десетгодишният малчуган крещи от болка, извисявайки перфектен сопран, сякаш е кастриран църковен хорист.
— Скутър, смяташ ли да дойдеш преди настъпването на две хилядната година? — вика баща му от къщата. — Размърдай си задника, мързеливо копелепце!
Скот поглежда към къщата (очите му са разширени от ужас), изправя количката и отново се навежда над масивните брънки, лъснали от машинното масло. Синината на крака му ще изчезне чак след месец, а болката ще му остане за цял живот (това е единствената травма, която пътешествията до необикновеното място не могат да изцелят), но в този момент не обръща никакво внимание на болката. Мъчи се да натовари веригата в количката, усеща как по гърба му се стича гореща пот. Долавя острата й миризма и знае, че чуе ли изстрел, това ще означава само едно — мозъкът на Пол е пръснат из мазето, а вината е само негова. Времето се превръща във физическа величина и придобива тежестта на замръзнала пръст. На буксирна верига. Всеки момент Скот очаква да чуе разгневените викове на баща си от къщата, но Спарки не крещи и когато малчуганът вече бута количката към кухнята, озарена от жълта светлина, започва да се страхува от друго — че Пол някак си е успял да се освободи. Не мозъкът на брат му е на пода на мазето, а вътрешностите на баща им — изтръгнати от корема му от същество, което до този следобед беше син на Андрю Ландън. А Пол вече не е в мазето, а някъде из къщата — скрит и дебнещ. В мига, в който Скот пристъпи прага, ще започне кръвният бум. Само че този път той ще е наградата.
Всичко това естествено е плод на въображението му — неговото дяволски богато въображение, — но когато баща му изскача на задната веранда, за миг десетгодишното момче вижда пред себе си не стария Спарки, а Пол — ухилен като таласъм и виещ като зъл дух. Скот машинално вдига ръце, за да се предпази, а количката едва не се прекатурва отново, но Спарки я хваща за предния край. Вдига ръка, за да зашлеви Скот, но веднага я отпуска. По-късно ще има достатъчно време за бой; сега обаче малкото копеленце му е необходимо. Затова Андрю Ландън само плюе върху дясната си длан и я разтърква в лявата. После се навежда, без да обръща внимание на студа, макар да стои навън само по риза, и отново с две ръце сграбчва предницата на количката.
— Ще я издърпам нагоре, Скут. Ти я дръж за ръчките, че да не се преобърне. Отново го пратих в несвяст — налагаше се, — но няма да остане в покой за дълго. Катурне ли се количката, той няма да доживее до утре заранта. Просто няма да мога да го допусна. Разбираш ли?
Скот разбира, че животът на брат му зависи от натоварената с вериги ръчна количка, чието тегло трикратно превишава неговото. За миг се изкушава да си плюе на петите и да избяга във ветровития мрак. В крайна сметка обаче хваща ръчките. Изобщо не усеща сълзите, които бликат от очите му. Кимва на баща си и Спарки му кимва в отговор. Онова, което им предстои, е въпрос на живот и смърт.
— На три. Едно… две… дръж изправена количката, кучи син такъв… три!
Бащата вдига количката върху верандата, напряга мускулите си и от устните му, съпроводен от бяла пара, се изтръгва вик. Ризата му се разпаря под едната мишница, показват се къдрави червеникави косми. Докато натоварената с желязо количка се накланя ту наляво, ту надясно, момчето си казва: „Не си и помислиш да се обърнеш, идиотска джаджо!“ Коригира всяко килване и непрекъснато си напомня, че трябва да държи количката в хоризонтално положение каквото и да му струва това. В крайна сметка се справя, ала Спарки Ландън не губи време за поздравления и потупвания по рамото. Замъква количката в къщата, синът му го следва по петите, накуцвайки, защото кракът му се е подул като балон.
Спарки обръща количката и я подкарва към затворената и залостена врата на мазето. Колелото й оставя следа в разсипаната захар — следа, която ще се запечата завинаги в паметта на Скот.
— Отвори вратата, Скот.
— Татко, ами ако той е… там?
— Тогава ще го направя на пихтия с тази джаджа. Ако искаш да спасиш брат си, спри да дрънкаш, и отвори проклетата врата!
Момчето дръпва резето и отваря вратата. Татко му вкарва количката на площадката, от която започват стълбите за мазето. Пъшка и подпира колелото с крак, когато количката тръгва назад, надига я и изсипва съдържанието й надолу по стълбите. Веригата дрънчи по дървените стъпала, разцепвайки две от тях, а Спарки Ландън избутва количката встрани и се втурва надолу подире й. Настига веригата по средата на стълбището и я изритва на пода на сутерена. Скот го следва неотлъчно и тъкмо стъпва на първото сцепено от веригата стъпало, когато вижда Пол — наведен напред, в безсъзнание, с клюмнала глава и обляно в кръв лице. Ъгълчетата на устните му конвулсивно потрепват, един избит зъб е паднал на рамото му.
— Какво си му направил? — крещи Скот.
— Фраснах го с една дъска. Нямаше как — отвръща Спарки, в гласа му се долавят нетипични оправдателни нотки. — Свести се, а ти още се размотаваше в сайванта. Ще му мине като на куче. Като ги хване бесът, не можеш да им навредиш.
Скот почти не го чува. Взира се в обления в кръв Пол и мигновено забравя случилото се в кухнята. Опитва се да се шмугне покрай баща си и да се доближи до Пол, но Андрю Ландън го сграбчва в последния момент:
— Спри, ако не искаш да умреш!
Онова, което спира Скот, не е ръката на рамото му, а неподозираната (и малко плашеща) нежност, долавяща се в бащиния му глас.
— Доближиш ли се, той ще те подуши, макар и да е в несвяст. Ще те подуши и ще се съвземе. — Вижда, че малкият му син го зяпа, и кима: — Сега е като див звяр. Човекоядец. И ако не го удържим, ще се наложи да го убием. Разбираш ли?
Скот отново кима, а от гърдите му се изтръгва силен вопъл, напомнящ магарешки рев. Със същата плашеща нежност баща му протяга ръка, бръсва сопола, провиснал от носа му, и го хвърля на пода.
— Тогава не циври, ами помогни с веригите. Ще го вържем за стълба и масата с пресата. Проклетата печатарска, преса сигурно тежи поне двеста-двеста и петдесет кила.
— Ами ако се освободи? Ако веригите не го удържат?
Спарки Ландън поклаща глава:
— Тогава не знам.

16.
Скот лежи в постелята с бъдещата си жена и слуша как хотел „Еленови рога“ скрипти и проскърцва под мощните напори на виелицата.
— Е, удържаха го. Поне за три седмици. Ето къде брат ми Пол прекара своята последна Коледа, последната си Нова година, последните три седмици от живота си — в това вонящо мазе. — Отново поклаща глава и тя усеща по кожата си допира на косата му, усеща колко е влажна, направо мокра. Мокра от пот. Пот е избила и по лицето му, но се е смесила със сълзите му.
— Не можеш да си представиш, Лизи, какви бяха тези три седмици… Особено когато татко отиваше на работа и вкъщи оставахме само аз и той… аз и то…
— Баща ти е ходел на работа?
— Трябваше да ядем, нали така? И да платим горивото за котела, защото така и не успяхме да се стоплим с дърва, колкото и да се опитвахме… Преди всичко обаче не можехме да си позволим у хората да възникнат подозрения. Татко ми обясни всичко.
„Бас държа, че ти е обяснил“ — мисли си Лизи, но не казва нищо.
— Предложих на татко да го пореже и да пусне лошата кръв, както правеше преди, но баща ми отвърна, че това няма да помогне, тъй като лошата кръв вече била проникнала в мозъка му. И аз знаех, че е така. Това същество още можеше да мисли, но едва-едва. Когато татко отиваше на работа, то ме викаше. Казваше, че ми е приготвило бум, страхотен бум и накрая ме очаква шоколадче и бутилка „Роял Краун“. Понякога даже говореше с интонацията на Пол и аз отивах до вратата на мазето и го слушах, въпреки че знаех колко е опасно.
Татко ми беше казал, че е опасно, беше ми казал да не слушам и винаги да стоя далеч от мазето, когато него го няма… Да си запушвам с пръсти ушите, да казвам молитви на висок глас или да крещя: „Проклет да бъдеш, проклет да бъдеш и ти, и коня, с който си дошъл“, защото и виковете, и молитвите се свеждали до едно и също нещо и най-малкото щели да попречат да слушам онова същество. Татко ми каза, че Пол вече го няма и че в мазето има само един бум-дявол от Страната на кръвните буми, и добави:
„Дяволът може да те омагьоса, Скут, и никой не знае това по-добре от Ландънови. И Ландро преди тях. Първо омагьосва мозъка ти, а после ти изпива сърцето.“
Най-често се подчинявах, ала понякога се приближавах до вратата на мазето и се вслушвах… като си внушавах, че вътре е Пол…, защото го обичах и исках да се върне, а не, защото наистина го вярвах… и никога не издърпах резето…
Дълга, дълга пауза. Тежките му коси пълзят по шията и гърдите й и накрая той казва неохотно с тъничко детско гласче:
— Е, веднъж го направих…, но не отворих вратата… никога не съм отварял тази врата, преди татко да се върне от работа, а когато той си беше вкъщи, съществото само крещеше, дрънкаше с веригите и понякога бухаше като сова. Понякога баща ми също бухаше в отговор. Беше нещо като шега — баща ми бухаше от кухнята, а съществото — от мазето, и аз умирах от страх, понеже ми се струваше, че и двамата са откачили… откачили са и разговарят като зимни сови… Помня, че си казвах: „Само един остана, и това съм аз. Само мен лошата кръв не е ударила в главата, а дори нямам единайсет години… Какво ли ще си помислят хората, ако отида в «Мюли» и им разкажа всичко?“ Обаче нямаше никакъв смисъл да ходя в „Мюли“, понеже ако си беше вкъщи, татко щеше да тръгне подире ми и да ме върне. А пък ако го нямаше… хората щяха да дойдат с мен в къщата и да убият брат ми… а мен да изпратят в приют… Баща ми казваше, че ако него го няма, ще изпратят двама ни с Пол в приют, където защипват с щипка пишката ти, ако се подмокриш в леглото… а големите деца… нощем те карат да им смучеш пишките…
Той замлъкна разтреперан, впримчен между настоящето, където е сега, и миналото, където е бил. Зад стените на „Еленови рога“ вятърът вие, а сградата стене. Иска й се да вярва, че онова, което й разказва, не може да е истина — че е някаква ярка и чудовищна детска халюцинация, — но знае, че всичко е вярно. Всяка ужасна дума. Когато Скот нарушава мълчанието, Лизи чува как той се опитва да се избави от детските интонации, как се опитва да възвърне своето зряло „аз“.
— В психиатричните клиники има хора — най-често пациенти, претърпели сериозни увреждания на предните мозъчни дялове, — които регресират до животинско състояние. Чел съм за това. Процесът обикновено е дълъг — няколко години, че и повече. Онова, което се случи с брат ми, настъпи мигновено. И след като се случи, след като границата вече бе премината…
Скот преглъща. В гърлото му нещо изщраква силно, сякаш някой е натиснал ключа за осветлението.
— Когато слизах в мазето, за да му нося храна — месо и зеленчуци на метален поднос, както човек би занесъл храната на голямо куче като немски дог или немска овчарка, — той се хвърляше напред и обтягаше докрай веригите, които го държаха за стълба (едната бе завързана за врата му, а другата бе омотана около кръста му). От устата му течеше слюнка и той сякаш се издигаше във въздуха, ръмжейки и виейки като истински бум-дявол, но накрая веригата го задушаваше и той млъкваше, докато въздухът не изпълнеше отново дробовете му. Разбираш ли?
— Да — отвръща едва чуто Лизи.
— Слагах подноса на пода — още помня вонята на мръсотията, над която трябваше да се накланям — и после да го избутам напред, за да може да го достигне. За тази цел използвахме дръжка от гребло. Не биваше да се приближавам до Пол, защото можеше да ме сграбчи и придърпа към себе си. Нямаше нужда баща ми да ми казва, че ако бум-дяволът ме докопа, веднага ще започне да ме яде — докато съм жив и крещя. И това бе големият ми брат, който ми устройваше буми и ме обичаше. Без него нямаше да съм жив, понеже татко щеше да ме убие, преди да навърша пет години. Не защото искаше, а защото лошата кръв щеше да го накара. Двамата с Пол оцеляхме, понеже се държахме един за друг. Помагахме си взаимно. Нали разбираш?
Лизи кимва. О, разбира и още как.
— Само че през онези ужасни дни моят брат бе окован в мазето, завързан за стълба и масата, върху която стоеше печатарската преса, и жизненото му пространство се ограничаваше до дъгата от… дъгата от изпражнения…, понеже той обтягаше веригата до краен предел, приклякаше над мръсния под и… дрискаше…
За миг Скот закрива, с длани очите си. Жилите на врата му се издуват. Дъхът шумно свисти от устата му. Лизи си казва, че няма защо да го пита къде се е научил да се преборва мълчаливо с мъката си — вече го знае. Докато Скот мълчи, в съзнанието й изниква друг въпрос:
— А как баща ти изобщо успя да го завърже с веригите? Спомняш ли си?
— Спомням си всичко, Лизи, ала това не означава, че зная всичко. Пет-шест пъти той слагаше нещо в храната на Пол — сигурен съм. Мисля, че е било някакво успокоително за животни, но нямам никаква представа къде и как го намираше. Пол изяждаше всичко, което му давахме, с изключение на граха, и обикновено храната му даваше още повече сили. Виеше, ръмжеше и се мяташе, обтягайки веригите си — вероятно опитвайки се да ги скъса, — понякога подскачаше към тавана и го блъскаше с юмруци, докато не разкървавеше кокалчетата си. Може би се опитваше да пробие дупка, а може би му доставяше удоволствие. Друг път сядаше в мръсотията и мастурбираше. В някои случаи обаче беснееше само десет-петнайсет минути, после внезапно се укротяваше. Случваше се, когато татко му сипваше нещо в храната. Тогава Пол приклякаше, мърмореше нещо, отпускаше ръце между краката си и заспиваше, легнал по хълбок.
Първия път баща ми му надяна двата кожени ремъка, които собственоръчно беше изработил. Този на врата му беше досущ като каишките на големите кучета, които се затягат при спъване и не позволяват на животното да се дърпа — май ги наричаха „удушвачи“. Ремъците бяха с големи метални закопчалки, през които татко промуши веригите — буксирната през ремъка на кръста, а по-леката — през този на шията. Накрая с малък поялник запои веригите към катарамите. Така бе овързан Пол. Когато се събуди и видя какво бе направил татко с него, направо побесня. Щеше да срути къщата от ярост. — Носовият говор, характерен за селските райони на Пенсилвания, където живееха толкова много германски преселници, отново се бе прокраднал в гласа на Скот. — Стояхме на площадката на стълбите и го наблюдавахме, а аз умолявах баща си да махне ремъка от шията му, преди Пол да си счупи врата или да се задуши. Татко обаче ми каза, че бум-дяволът няма да се удуши, и се оказа прав. След три седмици брат ми започна да помръдва масата и даже да огъва централния подпорен стълб, ала нито си прекърши врата, нито се удуши.
— Имаше и случаи, когато татко го изпращаше в несвяст, за да види дали ще мога да го заведа в Бумна луна… Казах ли ти, че двамата с Пол наричахме така странното място, където можех да отивам?
— Да, Скот — изхлипва Лизи. Оставя сълзете да текат, защото не иска той да я види как бърше очите си — не иска да я види как плаче за момчето от онази фермерска къща.
— Проверяваше дали мога да отведа там Пол и да го изцеря, както когато баща ми го порязваше или когато бръкна в окото му с клещи и едва не го извади, а Пол пищеше ли, пищеше, понеже не виждаше добре. Веднъж татко ме наруга, задето си играех в една кална локва: „Скут, малко копеленце дрисливо, нехранимайко проклет!“ — и ме блъсна толкова силно, че си счупих опашната кост и почти не можех да седя и да ходя. Обаче след като отидох там и получих бум… нали разбираш, награда… опашната ми кост стана като нова. — Той кима, притиснал лице към Лизи. — Щом баща ми видя какво е станало, веднага ме целуна и възкликна: „Скот, ти си голяма работа! Обичам те, малко копеленце!“ Аз също го целунах и му казах: „Тате, ти си голяма работа! Обичам те, голямо копеленце.“ Тогава той много се смя. — Скот се отдръпва от нея и дори в мрака тя вижда, че лицето му грее от детински възторг. — Смя се толкова силно, че едва не падна от стола. Бях успял да разсмея татко!
В главата й се въртят хиляди въпроси, но не смее да зададе нито един. Не е сигурна, че ще може да зададе дори един.
Скот потърква лицето си и отново я поглежда. Върнал се е при нея.
— Господи, Лизи — прошепва. — Никога не съм говорил за тези неща. Никога. Сигурна ли си, че искаш да продължа?
— Да, Скот.
— Значи си дяволски смела жена. Не започна ли да си казваш, че дрънкам врели-некипели? — Той се усмихва. Усмивката му е неуверена, но искрена и толкова мила, че Лизи не издържа и го целува по едното ъгълче на устните, после и по другото…
— Опитах се — отвръща му. — Не се получи.
— Заради начина, по който изтумтяхме от Вкуснотийското дърво?
— Как го нарече?
— Пол измисли тази дума за светкавичните пътешествия от едно място на друго. Мигновени телепортации от тук до там. Това са туми.
— Като буми, само че с „т“.
— Точно така — кимва Скот. — Или като „думи“. Бумите са думи, само че с „б“ вместо с „д“.

17.
„Предполагам, че ще зависи от теб, Скут.“
Думите на баща му. Загнездили са се в паметта му и не искат да си тръгнат.
„Предполагам, че ще зависи от теб.“
Ала той е само на десет години и отговорността за спасението на живота и психиката на Пол (а може би и на душата му) му тежи и го лишава от сън, а междувременно Коледа и Нова година отминават и започва мразовитият снежен януари.
„Благодарение на теб той много пъти се чувстваше по-добре…“
Това е вярно, но никога досега не се е случвало нещо подобно и Скот открива, че вече не може да се храни, ако баща му не стои на главата му и не го заставя да слага в устата си хапка след хапка. Глухото, гъгнещо ръмжене на съществото в мазето смущава и бездруго неспокойния му сън, но може и да е за добро, понеже го изтръгва от злокобните, обагрени в алено кошмари. В много от сънищата си момчето се озовава сам-самичко в Бумна луна след падането на мрака, на някакво гробище край някакво езеро, сред множество надгробни камъни и дървени кръстове, заслушано в нечий клокочещ смях и долавящо как уханният до преди малко ветрец замирисва на влажна пръст, докато се провира през гъстите храсти. Човек може да дойде в Бумна луна и след настъпването на тъмнината, ала не е за препоръчване и ако наистина се озовеш там, когато в небето плува пълната луна, трябва да кротуваш. Да се спотайваш като мишка. В тези кошмари обаче Скот винаги забравя за това и с пълно гърло пее „Джамбалая“.
„Може би ще му помогнеш и сега.“
Да, но когато десетгодишното хлапе прави първия си опит, е почти сигурно, че нищо няма да излезе. Усеща го в мига, в който прегръща с трепереща ръка сумтящото, вонящо и одрискано същество, свито на кълбо в основата на стоманения стълб. Със същия успех може да се опита да метне на гърба си концертен роял и да затанцува чача. Преди двамата с Пол се прехвърляха с лекота в този друг свят (който всъщност е нашият свят, само че обърнат наопаки като джоб, но сега гъргорещото същество от мазето е като наковалня… банков сейф… или концертен роял, завързан за гърба на десетгодишно дете.
Скот се връща при баща си, сигурен, че ще бъде шамаросан, ала изобщо не съжалява. Чувства, че заслужава да бъде шамаросан. И не само това. Обаче баща му, който седи на последното стъпало с цепеница и внимателно наблюдава всичко, нито го шамаросва, нито го удря с юмрук. Андрю Ландън прави нещо съвсем друго — отмята дългата рошава коса на сина си и го целува с такава нежност, че момчето го побиват тръпки.
— Да си кажа привичката, не съм много изненадан, Скот. На лошата кръв й харесва да е там, където е сега.
— Тате, а останало ли е нещо от Пол в него?
— Не знам. — Скот стои между широко разкрачените крака на баща си, който носи зелени гумени ботуши. Двамата гледат спящото същество, сгушено на кълбо до стълба. Гледат веригите. Гледат дъгата от купчинки екскременти, отбелязваща границата на подземния му свят.
— Какво мислиш, Скот? Какво усещаш?
Малкият се замисля дали да не излъже баща си, но само за секунда. Не може да лъже, когато ръцете на този човек го обгръщат, когато усеща любовта на баща си толкова ясно, както нощем звучат предаванията на радиостанция WWVA. Любовта на баща му е също тъй искрена като гнева и безумието му, макар и той да не я проявява толкова често. Скот не усеща нищо и си го признава, макар и с неохота.
— Виж, дребосъче, не можем да продължаваме така.
— Защо? Нали се храни…
— Рано или късно някой ще дойде тук и ще го чуе. Някой тъп амбулантен търговец, някой дрисък от общината и… край.
— Той ще мълчи. Лошата кръв ще го накара да мълчи.
— Може би да, може би не. Никой не знае как се държи безумецът Пък и миризмата… Мога да пръскам с лимонов освежител за въздух, докато посинея, но тази миризма на лайна пак ще се просмуква през кухненския под. Но най-важното е… Скутър, нима не виждаш какво прави той с тази проклета маса, въпреки че отгоре й има печатарска преса? Ами с железния стълб? С идиотския железен стълб?
Скот вижда. Отначало не вярва на очите си и естествено не му се иска да повярва. Голяма маса, заедно с поставената отгоре й ръчна печатарска преса „Стратън“, която тежи поне двеста и петдесет килограма, е преместена поне на метър от първоначалното си място. И това не е зрителна измама, защото Скот вижда квадратните отпечатъци от краката на масата в пръстения под. Още по-тревожно е положението с железния стълб, който завършва с плосък метален фланец. На боядисания в бяло фланец се крепи носещата греда, минаваща под кухненската маса. Скот вижда тъмния правоъгълник върху белия метал, където е бил върхът на стълба. Опитва се да прецени на око ъгъла на наклон на стоманената подпора и не може… засега. Но ако съществото продължи да обтяга веригите си със същата нечовешка сила… ден след ден…
— Тате, може ли да опитам още веднъж?
Скутър въздъхва. Скот се обръща, за да погледне това ненавистно, плашещо, любимо лице.
— Тате?
— Давай, докато не ти изскочат зъркелите! Давай и дано успееш.

18.
В кабинета над обора цари тишина. Горещо е, тя е ранена, а съпругът й е мъртъв.
В спалнята за гости цари тишина. Там е студено и съпругът й си е отишъл.
В спалнята на хотел „Еленови рога“, където те лежат заедно — Скот и Лизи, „ВЕЧЕ СМЕ ДВАМА“ — цари тишина.
После живият Скот започва да разказва за онзи, който е умрял през 2006 година и си е отишъл през 1996, и доводите срещу безумието не просто пропадат с тихи, съскащи звуци; за Лизи Ландън те най-накрая се сгромолясват с гръм и трясък, рухвайки напълно: и всичко вече е постарому.


19.
Зад стените на стаята им в „Еленови рога“ вятърът вие и прогонва облаците. Скот млъква и отпива от чашата с вода, която винаги стои до леглото му. Паузата нарушава хипнотичната му регресия. Когато заговаря отново, вече разказва, вместо да преживява случилото се:
— Направих още два опита. После се обвинявах, че последният ми опит е довел до смъртта му. Мислех го чак до тази нощ…, но сега, след като ти разказах за случилото се — и се чух как ти разказвам… Не знаеш колко ми помогна. Предполагам, че психоанализата е тъкмо това — възможност да споделиш проблемите си, нали?
— Не знам — вдига рамене Лизи. Нито пък я интересува. — Баща ти обвиняваше ли те? — добавя и сама си отговаря: „Естествено, че те е обвинявал.“
За пореден път подценява сложните отношения в малкия триъгълник, съществувал известно време в изолираната фермерска къща край Мартенсбърг, щата Пенсилвания. Защото след секундно колебание Скот поклаща глава.
— Не. Щях да се успокоя, ако отново ме беше прегърнал, както бе сторил след първия ми опит, и ми беше казал, че вината не е моя, че никой не е виновен и че причината е лошата кръв — като рак, церебрална парализа или нещо подобно, — но не направи и това. Вместо това ме отблъсна с ръка… бях като марионетка, на която са отрязали конците… и след това ние просто… — В изсветляващия мрак Скот обяснява мълчанието си относно миналото си с един ужасяващ жест. За секунда притиска показалец към устните си (под широко отворените му очи сякаш се появява бледа удивителна) и го задържа: — Ш-ш-ш-ш-шт.
Лизи си спомня какво се бе случило, след като Джоди забременя и си тръгна, и кима, за да покаже, че разбира. Скот й отправя благодарствен поглед.
— Три опита всичко на всичко — възобновява той разказа си. — Вторият беше три-четири дни след първия. Дадох всичко от себе си, но резултатът беше същият.
Стълбът вече се бе огънал още повече, а на пода се появи втора дъга от изпражнения, по-далечна от първата, понеже Пол бе успял да премести масата. Татко вече се опасяваше, че той ще счупи краката й, въпреки че бяха метални.
— След втория неуспешен опит казах на баща си, че знам причината. Не можех да го направя — не можех да го взема със себе си, защото всеки път, когато се доближах до него, той беше в несвяст. Тогава татко ме попита:
„Добре, де, какво предлагаш, Скутър? Искаш да го хванеш, когато се свести и започне да беснее? Та той ще ти откъсне тъпата глава.“
Аз обаче знаех нещо повече, Лизи — знаех, че ако не ми откъсне главата в мазето, ще я откъсне от другата страна — в Бумна луна. Ето защо го попитах дали не може да му даде по-малка доза — да не го упоява напълно, а само леко да го замае. Колкото да мога да се доближа и да го прегърна, както те бях прегърнал днес под Вкуснотийското дърво.
— Ох, Скот — въздъхва тя. Бои се за десетгодишното момче, макар и да знае, че с него всичко ще бъде наред. Знае, че той ще оцелее и ще се превърне в младия мъж, който сега лежи до нея.
— Татко каза, че е опасно. „Играеш си с огъня, Скот“ — отбеляза той. Знаех го, но нямаше алтернатива. Не можехме вечно да го държим в мазето — дори аз го осъзнавах. После баща ми… той разроши косата ми и попита:
„Какво се случи с малкия страхопъзльо, който се боеше да скочи от скамейката в коридора?“
Изненадах се, че си спомня този случай, понеже тогава във вените му бушуваше лошата кръв, и се почувствах горд от себе си.
Лизи си мисли колко ли ужасен трябва да е бил животът на това момче, след като се гордее, задето е доставил удоволствие на подобен човек…, но сетне си напомня, че тогава Скот е бил само на десет години. Само на десет години и през повечето време сам с чудовището в мазето. Баща му също бе чудовище, но поне за известно време е ставал човек. Чудовище, което от време на време е било способно да целуне сина си.
— После… — Скот се взира в сумрака. Луната се показва за миг и прокарва бледата си длан по лицето му, преди отново да се скрие зад облаците. Когато отново заговаря, Лизи усеща как детето у него отново взима превес. — Татко… татко никога не питаше какво съм видял, къде съм бил или какво съм нравил там, и не мисля, че някога е питал Пол… не знам дали и Пол си е спомнял много… но тогава ми зададе следните въпроси:
„Ами ако успееш да го отведеш там? Какво ще стане, когато се събуди? Веднага ли ще се оправи? Защото няма да съм там, за да ти помогна.“
Но аз вече бях помислил за това, разбираш ли? Бях мислил над този проблем, докато ми се стори, че главата ми ще се пръсне. — Скот се надига на лакът и я поглежда. — Подобно на баща си и аз съзнавах, че ужасът трябва да приключи… Заради стълба. Заради масата. И защото Пол слабееше, а на лицето му се появиха язви от неправилното хранене — давахме му зеленчуци, но той ядеше само морковите и лука. На едното му око, което татко беше наранил с клещите, се бе появило млечнобяло петно върху кървавочервения ирис. Повечето му зъби бяха изпадали, едната му ръка беше изкълчена. Той се разкапваше от пребиваването в мазето, Лизи — и заради липсата на светлина и неправилното хранене, и поради прекомерните му буйства. Разбираш ли?
Тя кима.
— Тогава ми хрумна тази идейка, която споделих с татко. Той ми рече: „Мислиш, че си дяволски умен за десетгодишен сополанко, а?“, на което аз отвърнах, че изобщо не се смятам за умен и ако е измислил нещо по-добро, на драго сърце ще опитам. Тогава баща ми заяви: „Мисля, че наистина си дяволски умен за десетгодишен сополанко — ей това ще ти кажа. Освен това се уверих, че имаш характер и все пак ти стиска. Ако естествено не се шубелисаш.“
„Няма“ — отвърнах.
„Не бой се, Скутър — каза татко, — ще стоя на стълбата с ловната пушка…“

20.
Татко стои на стълбите, стиснал ловната си пушка в ръце. Скот е до него и се старае да не трепери, докато наблюдава съществото, приковано с вериги за металния стълб и тежката маса. В десния му джоб е спринцовката, която татко му даде. Няма нужда да му се казва, че „оръжието“ ще се счупи, ако се стигне до схватка. Спарки Ландън предложи да го сложат в бялата картонена кутийка от писалка, но за да извади спринцовката, Скот щеше да похаби две секунди, които можеха да се окажат решаващи за отвеждането на прикованото създание в Бумна луна. Там баща му нямаше да е до него с пушката си. Там щяха да бъдат само Скот и онази твар, която бе проникнала в Пол като ръка на крадец в нечий джоб. Щяха да бъдат само двамата на Хълма на влюбените.
Съществото, което преди беше негов брат, лежи на земята, опряло гръб в металния стълб и разкрачено. Носи само долна фланелка. По краката и ходилата, му има кора от мръсотия. Бедрата му са покрити със засъхнали екскременти. Наблизо се мъдри металният поднос, облизан до блясък. Големият хамбургер изчезна в търбуха на бум-дявола за броени секунди, но Андрю Ландън поне половин час си блъска главата колко успокоително да сложи, понеже предишната доза бе твърде голяма. „Лекарството“ е във вид на бели таблетки като онези против стомашни киселини, които татко му гълта от време на време. Скот само веднъж пита откъде са се взели хаповете и получи следния отговор: „Защо не вземеш да си затвориш идиотската уста, любопитко, че да не ти я затворя аз“, а когато старият Спарки Ландън ти каже нещо подобно, най-добре веднага да схванеш намека му. Баща му счуква таблетките на прах с дъното на голяма водна чаша и говори може би сам на себе си, а може би на Скот, а окованото за стоманения стълб създание надава монотонния си вой — иска си храната.
— Лесно е да прецениш дозата, когато искаш да изгуби свяст — мърмори Андрю Ландън, докато мести поглед от белия прах към смляното месо. — Още пo-лесно щеше да е, ако исках да утрепя копелето, дето ми причинява само главоболия, нали? Но не, не искам да го убивам, а да му дам шанс да прогони лошата кръв. Явно съм no-голям глупак, отколкото си мислех. Е, майната му! Господ мрази страхливците.
С кутрето си той с изумителна прецизност отделя малко бял прах и посипва мляното месо, сякаш го соли. Размесва каймата, после взима още малко прашец и повтаря процедурата. Казва, че чудовището не се интересува от готварските му умения. Би предпочело вечерята му да е сурова, а месото — топло и още потръпващо, докато го ръфа от костите.
Скот стои със спринцовката в джоба и гледа как опасното същество се размърдва до железния стълб и сумти, оголило почернелите си венци. Очите му са полуотворени, ала зеници не се виждат; десетгодишното момче вижда единствено лъскавите слузести белтъци. „Само дето тези белтъци изобщо не са бели“ — мисли си.
— Хайде, давай, дявол да те вземе! — извиква баща му и го побутва по рамото. — Ако ще го правиш, започвай, преди да ми писне или да се гътна от сърдечен удар… Или си мислиш, че той ни разиграва? Че само се преструва па заспал?
Скот поклаща глава. Усеща, че бум-дяволът не се опитва да ги измами… изведнъж изумено поглежда баща си.
— Какво? — сопва се Андрю Ландън. — Какви идиотски мисли се въртят в идиотската ти глава?
— Ти наистина ли?…
— Дали наистина се страхувам? Това ли искаш да знаеш?
Десетгодишният малчуган кимва, внезапно смутен.
— Да, много. Мислиш, че само теб те е шубе? Сега си затваряй устата и действай. Да приключим веднъж завинаги.
Скот така и няма да разбере защо признанието, че баща му се страхува, му вдъхва смелост; важното е, че сега му стиска повече. Пристъпва към стоманения стълб, докосвайки цилиндричния корпус на спринцовката в джоба си. Достига външната дъга от екскременти и я прекрачва внимателно; със следващата стъпка преминава и вътрешната дъга и се озовава във владенията на съществото. Тук вонята е къде-къде по-силна — не само на изпражнения, мазна коса и мръсна кожа, а по-скоро на козина и мускус. Пенисът на съществото е доста по-голям от този на Пол и нежният мъх, който преди покриваше слабините, сега е заменен от гъсти груби косми. Дори стъпалата на гнусната твар (май само коленете и бедрата му не са се изменили) изглеждат странно — огънати са навътре, сякаш костите на глезените са се деформирали. „Досущ като дъски, забравени под дъжда“ — мисли си Скот и до известна степен е прав.
Погледът му се връща към лицето на съществото, по-точно към очите му. Горните му клепачи почти се допират до долните, а зеници не се виждат — само кървави белтъци. Ритъмът на дишането му е непроменен, ръцете му продължават да са отпуснати, а дланите сякаш молят за милост. Скот обаче знае, че е навлязъл в опасна зона. Вече няма време за колебания. Всеки момент гадината може да го надуши и да се пробуди. И това може да се случи въпреки „лекарството“ в хамбургера, ето защо ако може да изпълни задачата си, да отведе чудовището, отмъкнало брат му…
Десетгодишното хлапе продължава да пристъпва напред. Вече почти не чувства краката си. Подозира, че върви към смъртта си. Няма да може да се пренесе с тум, ако онази твар с образа на Пол го сграбчи. Въпреки това върви към мястото, където вонята е най-силна, и хваща голите лепкави хълбоци на гадината. Мисли си
(Пол ела с мен)
и
(Бум Бумна луна сладка вода езерото)
и за един миг, спиращ дъха и сърцето му, това почти се случва. Появява се познатото усещане за бърз полет; чува жужене на насекоми и усеща сладостния мирис на дърветата на Хълма на влюбените. В следващата секунда пръстите на съществото се вкопчват в шията му. То отваря уста и ревът му помита всички звуци и аромати на Бумна луна, удавяйки ги в зловонното си дихание. Скот се чувства, сякаш някой е запратил нажежен камък в ефирната паяжина на неговото… неговото какво? Не разумът го пренася на това друго място, не точно разумът… и няма никакво време да размишлява, понеже бум-дяволът го е спипал, спипал го е. Страховете на баща му се сбъдват. Устата на окованата твар е зейнала, подобно нещо може да се види само в кошмарен сън, здравият разум отказва да го приеме, долната челюст на създанието сякаш е увиснала до
(ключиците)
ключиците, а сплесканото с нечистотии лице се е изкривило до такава степен, че в него вече не е останало нищо човешко — и нищичко от Пол. Това е лудостта без грим и без маска. Скот има време да си помисли: „Ще ми откъсне главата като на пиле.“ Устата на гадината зейва като кратер, червените очи проблясват под безмилостната светлина на крушките и в тях Скот съзира само едно — смърт. Бум-дяволът отмята главата си — толкова рязко, че едва не удря тила си в железния стълб, — и се стрелва напред.
Ала десетгодишният малчуган отново е забравил за баща си. Ръката на Андрю Ландън се появява от мрака, сграбчва за косата създанието с облика на Пол и дръпва назад главата му. Появява се и другата му ръка — палецът обхваща приклада, показалецът лежи на спусъка. Дулото на пушката е опряно под брадичката на прикованата твар.
— Тате, не! — крещи Скот.
Спарки Ландън не му обръща внимание, сега няма време за Скот. Въпреки че стиска в юмрука си цял кичур от косата на съществото, то се отскубва от хватката му. Отново надава дрезгавия си вой, звучащ като една дума.
Като „тате“.
— Кажи „здрасти“ на ада, изчадие на лошата кръв! — извиква Спарки и натиска спусъка. В тясното мазе звукът от изстрела е оглушителен. Два часа след това Скот ще усеща бучене в ушите си. Рошавата коса на създанието се развява, сякаш от внезапен порив на вятъра, алена кръв обагря железния стълб. Краката на гадината потреперват и застиват. За миг ръцете му силно стиснат шията на Скот, тупват с дланите нагоре в мръсотията. Андрю Ландън прегръща живия си син и му помага да стане.
— Добре ли си, Скут? Можеш ли да дишаш?
— Добре съм, тате. Трябваше ли да стреляш?
— Ти полудя ли?
Скот още не може да възприеме случилото се, макар и да знае, че бе доста вероятно да се стигне дотук. Иска му се да изгуби съзнание. Донякъде му се иска и той да умре.
Татко му го разтърсва за раменете:
— Щеше да те убие, загряваш ли?
— Д-д-да.
— Бъди сигурен, че щеше! Божичко, Скоти, той изтръгна собствената си коса, само и само да се докопа до теб. Да се докопа до проклетото ти гърло!
Десетгодишният малчуган знае, че е вярно, но знае и нещо друго.
— Виж го, тате — виж го сега!
Още секунда-две остава в прегръдките на баща си — виси като парцалена кукла или марионетка с отрязани конци, после Спарки го пуска и Скот знае, че с баща му виждат едно и също. Мъртво момче. Невинно момче, оковано в мазето от откачения си баща и по-малкия си брат, които го мориха от глад, докато не се превърна в скелет с осеяна с язви кожа; момче, което се бореше тъй яростно за свободата си, че изкриви металния стълб и отмести масата с печатарската преса отгоре й, за които бе приковано. Момче, което живя като пленник в продължение на три кошмарни седмици, преди собственият му баща да му пръсне черепа с любимата си ловна пушка.
— Виждам го — изрича бащата и единственото, което е по-мрачно от гласа му, е лицето му.
— Защо не изглежда както преди, тате? Защо?…
— Защото лошата кръв вече си е отишла, тъпако — казва Спарки Ландън и дори потресеното до дъното на душата си десетгодишно дете разбира иронията на ситуацията: сега, когато Пол лежи мъртъв и прикован за железния стълб с пръснат мозък, бащата едва ли не за пръв път говори и се държи като нормален човек. — И ако някой го види, ще ме изпратят, или в щатския затвор в Уайнсбърг, или в онази идиотска лудница в Ридвил. Ако не ме линчуват. Трябва да го погребем, въпреки че изобщо няма да е лесно, понеже замръзналата земя е твърда като камък.
В този миг Скот заявява:
— Аз ще го отведа, тате.
— Как така ще го отведеш? Нали не можа, когато беше жив?
Малчуганът не знае как да обясни, че е все едно да отиде там с дрехите си, както е правил досега. Наковалнята, банковият сейф, концертният роял… непосилното бреме вече не е част от съществото, приковано към стоманения стълб и масата; сега то тежи не повече от зелената шума на царевичен кочан.
— Вече мога.
— Ти си малък хвалипръцко — мърмори татко му, но подпира пушката на масата, върху която лежи печатарската преса. Прокарва пръсти през косата си, въздиша и за пръв път разбира, че един ден Спарки ще остарее.
— Добре, Скот, давай. Каквото и да стане, няма да ни навреди.
Ала сега, когато няма реална опасност, момчето се стеснява.
— Обърни се, тате.
— КАКВО каза, МАМКА МУ?
Заплахата в гласа на Андрю Ландън е недвусмислена, обаче Скот за пръв път се осмелява да му се противопостави. Самото прехвърляне не го притеснява — няма нищо смущаващо татко му да го види. Не иска Спарки да го види как прегръща мъртвия си брат. Знае, че ще заплаче. Всеки момент сълзите ще бликнат от очите му като пролетен дъжд, освежил света в края на жарък слънчев ден и нашепващ, че лятото ей-сега ще настъпи.
— Моля те — изрича той с най-сърцераздирателния тон, на който е способен. — Моля те, тате.
За миг е уверен, че Спарки Ландън ще се хвърли, преследван от тройната си сянка по стените, към мястото, където стои единственият му жив син, и така ще го зашлеви с опакото на дланта си, че хлапето ще рухне върху тялото на бездиханния голям брат. Тъй добре познава този удар, че даже мисълта за него го кара инстинктивно да се свие, ала сега стои между изпружените крака на Пол и гледа баща си право в очите. Не е никак лесно, но успява. Все пак двамата са преживели заедно този ужас и сега са длъжни да го запазят завинаги в тайна: „Ш-ш-ш-ш-ш-шш-шт“. Ето защо има право на тази молба и има право да гледа баща си в очите, докато очаква отговора му.
Андрю Ландън не се хвърля към него. Вместо това си поема дълбоко въздух, издиша и му обръща гръб.
— Сигурно следващия път ще ми кажеш да измия пода и да изчистя клозета — мърмори той под носа си. — Ще броя до трийсет, Скут…

21.
— Ще броя до трийсет и отново се обръщам — промърморва Скот. — Сигурен съм, че така каза, само дето не чух как завърши изречението, понеже вече бях напуснал тази земя. Пол също — без веригите си. Взех го с лекота със себе си — понякога с мъртвите е много по-лесно, отколкото с живите. Бас държа, че баща ми така и не стигна до трийсет. По дяволите, даже съм сигурен, че дори не е започнал да брои, когато е чул издрънчаването на веригите или свистенето на въздуха, устремил се към мястото, където се намирахме двамата с Пол, и щом се е обърнал, е видял, че е сам в мазето. — Той продължава да се притиска към Лизи, но вече не е толкова напрегнат, а потта по лицето и ръцете му е изсъхнала. Вече й е разказал всичко, освободил се е от най-лошото и се е разтоварил.
— Звукът — казва тя. — Мислех си за това, знаеш ли? Дали долових някакъв странен звук под Вкуснотийското дърво, когато… нали разбираш… се върнахме.
— Когато изтумтяхме.
— Да, когато… направихме това.
— Когато изтумтяхме, Лизи. Кажи го.
— Когато изтумтяхме. — Тя се запита дали не е полудяла. Дали той не е полудял и тя не го е прихванала от него.
Скот пали друга цигара и тя вижда любопитството, изписано на лицето му, озарено от сиянието на клечката.
— Какво точно видя, Лизи? Помниш ли?
Тя колебливо казва:
— Зърнах нещо пурпурно, спускащо се по хълма… и сякаш зад нас растяха дървета, понеже виждах сенките им…, но всичко стана толкова бързо… за не повече от секунда-две…
Той се смее и я прегръща:
— Говориш за Хълма на обичаните.
— На обичаните?
— Пол го нарече така. Почвата около тези дървета е мека, плодородна, дълбока. Не мисля, че зимата някога ще стигне до билото на хълма. Там го погребах. Там погребах своя брат. — Той я поглежда и добавя: — Искаш ли да ти покажа, Лизи?

22.
Лизи бе заспала на пода на кабинета въпреки изгарящата болка…
Не. Не беше заспала, защото човек не можеше да заспи с такава болка. Не и без медицинска помощ. Тогава какво беше станало с нея?
Бе изпаднала в транс.
Тя анализира тази дума и реши, че и подхожда идеално. Беше се плъзнала в някаква двойна (а може би дори тройна) ретроспекция. Пълна ретроспекция. В даден момент спомените й за студената спалня за гости, където бе открила изпадналия си в кататонкя мъж, и свързаните с онази нощ, когато лежаха на скърцащия креват на втория етаж на хотел „Еленови рога“ (макар и със седемнайсет години по-стари, тези спомени бяха дори още по-ясни), изведнъж се заличиха от паметта й. „Искаш ли да ти покажа, Лизи?“ — бе попитал Скот — да, да — но случилото се впоследствие бе потънало в ярката пурпурна светлина, беше се скрило зад тази завеса, а когато тя се опита да го достигне, властните гласове от детството й (на Доброто мамче, на Денди и на всичките й сестри) ревнаха разтревожено: „Не, Лизи! Стига, Лизи! Престани веднага, Лизи!“
Дъхът й спря. (Така ли спираше дъхът й, когато лежеше в постелята със своя възлюбен?)
Очите й се отвориха. (Бяха широко отворени, когато той я прегръщаше — бе абсолютно сигурна в това.)
Ярката светлина на юнската утрин — юнска утрин от двайсет и първи век — бе заменена от ослепително пурпурно сияние. Заедно с юнската светлина се завърна и болката в обезобразената й гърда. Ала преди Лизи да реагира на светлината или на разтревожените гласове, забраняващи й да продължи напред, някой я извика от обора. Викът я изплаши до такава степен, че тя едва се удържа да не изкрещи. И ако гласът бе произнесъл „госпожа“, със сигурност щеше да го направи.
— Госпожо Ландън? — Кратка пауза. — Горе ли сте?
В думите му нямаше никакви следи от южняшкия изговор — без съмнение въпросът бе зададен от чистокръвен янки и Лизи веднага разбра кой е посетителят — помощник-шериф Олстън. Беше обещал периодично да я навестява и ето, че изпълняваше обещанието си. Това беше шансът й да извика, че е тук, тук горе, че лежи на пода цялата в кръв, защото Черният принц на инкунксите я е накълцал, че Олстън трябва спешно да я закара в болницата, защото гърдите й се нуждаят от шевове, от много шевове, и освен това й е нужна полицейска защита, денонощна защита…
„Не, Лизи.“
Мисълта изникна в съзнанието й (нямаше никакво съмнение) подобно на мълния, прерязала черното небе (добре, де… почти никакво), но гласът беше на Скот. Сякаш така беше по-убедителна.
И сигурно подейства, защото тя извика само:
— Да, тук съм, Олстън!
— Всичко тип-топ ли е? Наред ли е, искам да кажа?
— Тип-топ е — отвърна Лизи и се учуди от самообладанието си — та нали блузката й бе подгизнала от кръв, а лявата й гърда пулсираше от болка като… не можа да намери точно сравнение. Просто пулсираше.
На долния етаж — може би до подножието на стълбите, предположи Лизи — помощник-шериф Олстън се засмя.
— Реших да се отбия на път за Кеш Корнърс. Някаква къща се е запалила. — „Запа-а-аила.“ — Имаме подозрения за умишлен палеж. — „Пае-е-еж.“ — Може да се наложи да останете без охрана за два-три часа.
— Няма проблеми.
— Джиесемът при вас ли е?
Мобилният й телефон беше при нея и тя съжаляваше, че в момента не говори по него. Боеше се, че ако продължава да вика, като нищо ще изгуби съзнание.
— Тук е! — извика в отговор.
— Сигурна ли сте? — В гласа му се прокрадва съмнение. Господи, ами ако се качеше и я видеше? По тона му се усещаше, че има желание да надзърне в работния кабинет на Скот. Ала щом полицаят заговори отново, Лизи с облекчение установи, че той се отдалечава от стълбището. Невероятно, че се радваше, задето Олстън ще я остави сама, но наистина беше доволна. Трябваше да е сама, за да довърши започнатото.
— Ако ви потрябва нещо, веднага ми звъннете. На връщане пак ще се отбия да ви видя. Ако ще излизате, оставете ми бележка, за да знам, че всичко е наред, както и кога ще се върнете. Ще го направите ли?
Лизи, която вече бе започнала да се досеща (макар и смътно) какво й предстои, отвърна:
— Непременно!
Първо щеше да се върне в къщата. Но преди всичко трябваше да пийне вода. Без вода гърлото й съвсем скоро щеше да пламне като онази къща в Кеш Корнърс.
— На връщане ще мина покрай магазина, госпожо Ландън. Искате ли да ви взема нещо?
„Да! Шест леденостудени коли и стек «Сейлъм лайт»!“
— Не, благодаря, помощник-шерифе. — Усещаше, че ако този разговор продължи, съвсем ще изгуби гласа си. Тогава Олстън ще забележи, че нещо не е наред.
— Дори понички? Имат невероятни понички! — По гласа му личеше, че се усмихва.
— На диета съм! — Друго не се осмели да каже.
— О, чувал съм го това — подхвърли полицаят. — Е, успешен ден, госпожо Ландън.
„Моля те, Господи, нека това бъде краят!“
— Успешен и на вас, господин Олстън! Туп-туп-туп-туп и стъпките му най-накрая заглъхнаха. Лизи наостри уши за ръмженето на двигателя и по някое време го чу, ала отдалеч. Вероятно Олстън бе паркирал патрулката до пощенската кутия на улицата и бе дошъл пеша по алеята.
Полежа още няколко секунди, събирайки сили, после някак си седна. Дули бе разрязал гърдата й по диагонал — от долната част до подмишницата. Назъбеният разрез вече бе започнал да се затваря, ала от движението раната отново започна да кърви. Болката беше неописуема. Лизи изкрещя, кръвта потече. Тъмносивите криле отново замъглиха зрението й и тя се опита да ги прогони, повтаряйки си две изречения, сякаш бяха мантра, докато светът не възвърна очертанията си:
— Трябва да го довърша. Трябва да погледна зад пурпурната завеса. Трябва да го довърша. Трябва да погледна зад пурпурната завеса.
Да, зад пурпурната завеса. Тежката пурпурна завеса в съзнанието й, която сама си бе създала — навярно с помощта на Скот и със сигурност с мълчаливото му съгласие.
„Поглеждала съм зад нея и преди.“
Така ли беше? Да.
„И мога да го направя отново. Да погледна зад нея или да я разкъсам, ако се наложи.“
Въпрос — дали двамата със Скот бяха говорили за Бумна луна след онази нощ в хотел „Еленови рога“? „Едва ли“ — помисли си тя. Разбира се, двамата имаха кодови думички и Бог й бе свидетел, че тези думички изплуваха от пурпура, когато тя не можеше да открие Скот в търговските центрове и малките магазинчета… в деня, в който медицинската сестра не го намери в идиотското болнично легло… и онзи път, когато лежеше на асфалта на паркинга, след като Герд Алан Коул бе стрелял в него… и Кентьки…, когато той бе на смъртно легло…
„Стига, Лизи! — хорово извикаха гласовете. — Не бива, малка Лизи! Mein Gott, няма да посмееш!“
Тя се бе опитала да забрави Бумна луна дори и след онази зима през 1996 година, когато…
— Когато отново отидох там. — Тихият й глас отекна ясно и отчетливо в кабинета на мъртвия й съпруг. — През онази зима отново отидох там. Отидох, за да го върна.
Изговори го и светът не рухна. От стените не се материализираха хора с бели престилки, за да я отведат в лудницата. Нещо повече — сякаш й стана по-добре и вероятно това не биваше да я изненадва. Може би истината е един бум и единственият й стремеж е да излезе наяве.
— Добре, излезе наяве… поне част от нея, историята на Пол… мога ли вече да пийна глътка вода?
Никой не й забрани и като се хвана за Големия Дъмбо Джъмбо, Лизи се изправи на крака. Тъмните криле отново се разпериха, но тя наведе глава, за да осигури максимален приток на кръв към жалкото си подобие на мозък, и този път се пребори доста по-бързо с прималяването. Тръгна към нишата-барче, следвайки собствената си кървава диря. Пристъпваше бавно, разкрачила широко крака, все едно беше бабичка, на която са й откраднали бастуна.
Добра се до целта си, като спря само да погледне чашата на пода. Не искаше да я докосва, ето защо извади друга от бюфета (с дясната си ръка, понеже в лявата продължаваше да стиска окървавеното парче жълт плат) и завъртя крана на студената вода. Сега струята потече веднага и тръбите не се задавиха нито веднъж. Лизи отвори огледалната вратичка на аптечката и веднага намери онова, което търсеше — шишенцето екседрин на Скот. Отварянето му изобщо не я затрудни, въпреки че капачката бе направена така, че да не осигурява лесен достъп за деца. Намръщи се от мириса на оцет, провери срока на годност на лекарството (ЮЛИ 05) и си каза: „Добре, де — девойката трябва да направи това, което се иска от нея.“
— Мисля, че Шекспир го е казал — изхриптя и глътна три таблетки. Не знаеше дали ще й помогнат, ала водата й се стори божествена и тя пи, докато стомахът я заболя. Подпря се на ръба на масата и постоя така известно време, докато спазъмът отмина. Остана само паренето от удара по лицето и къде-къде по-силната болка, пулсираща в обезобразената й гърда. Хрумна й, че в къщата вероятно би могла да намери нещо доста по-силно от стимуланта на Скот (е, макар и с изтекъл срок на годност) — например викодина на Аманда, останал след последния й опит за самонараняване. Дарла също държеше у дома известно количество от тези болкоуспокояващи. Единодушно и трите бяха стигнали до извода, че Аманда не бива да има достъп до силни лекарства, защото току-виж я хванали бесните и тя реши да изгълта всичко наведнъж. Да изпие една текила на здрачаване.
Лизи знаеше, че скоро ще се опита да стигне до къщата — и до викодина, — но не веднага. Движейки се все така предпазливо, стиснала чашата с вода в едната си ръка и жълтото парче плат в другата, тя се добра до прашната змия от книги и приседна до нея, докато подействат трите екседрина с изтекъл срок на годност. И докато чакаше, мислите й отново се върнаха към онази нощ, когато бе намерила Скот в спалнята за гости…, когато телом беше там, но всъщност си бе отишъл.
„Мислех само, че сме сам-сами. Вятърът, проклетият вятър…“

23.
Тя слуша как този вятър убиец вие около къщата, слуша как снежните гранули се блъскат в прозореца и знае, че са сами и никой няма да им помогне — никой няма да й помогне. Мислено отново се връща към онази нощ в Ню Хампшир, когато времето сякаш бе спряло, а луната разсейваше сенките с изменчивото си сияние. Помни как бе понечила да го попита наистина ли може да я вземе със себе си, но се отказа, понеже си даде сметка, че подобни въпроси задаваш само за да спечелиш време… а това се прави само в случаите, когато сте от различните страни на барикадата, нали така?
„Ние обаче сме от една и съща страна — мисли си тя. — И ако наистина ще се женим, най-добре да си останем така.“
Ала имаше един въпрос, който не можеше да не зададе, вероятно, защото тази нощ в „Еленови рога“ бе нейният ред да скочи от скамейката.
— Ами ако там също е нощ? Нали каза, че през нощта там бродят зли същества…
Скот й се усмихва.
— Не е нощ, скъпа.
— Откъде знаеш?
Той поклаща глава, продължавайки да се усмихва.
— Просто го знам. По същия начин, както кучето на хлапето знае, че е време да седне до пощенската кутия, защото училищният автобус ще пристигне всеки момент. В момента там е малко преди залез слънце. Както често се случва.
Тя не го разбира, но не пита — един въпрос винаги води към друг, вече се е убедила в това, а времето за въпроси е изтекло. Ето защо казва:
— Добре. Това е предсватбеният ни меден месец. Заведи ме на място, което не е в Ню Хампшир. И този път искам хубавичко да разгледам забележителностите.
Той загася недопушената цигара в пепелника и я прегръща, очите му танцуват от вълнение и радост. А докосването на пръстите му в онази нощ… то се е запечатало завинаги в съзнанието й.
— Наистина си дяволски смела, моя малка Лизи… бих го заявил с гордост на целия свят. Гушни ме и да видим какво ще излезе.
„И тогава той ме заведе там — мисли си Лизи, докато държи студената восъчнобледа ръка на мъжа-кукла, седящ на люлеещия се стол. Тя обаче вижда усмивката му — малка Лизи, голяма усмивка — и се чуди откога ли е там. — Знам, че ме заведе. Но беше преди седемнайсет години, когато и двамата бяхме млади и смели, той беше до мен и можех да разчитам за всичко на него. Сега обаче го няма.“
Да, само тялото му е тук. Дали вече не може да се телепортира физически, както е правил като дете? Както, доколкото й е известно, е правил няколко пъти, откакто се познават? И както бе изчезнал от болницата в Нешвил, когато медицинската сестра не можа да го намери?
В този момент Лизи усеща, че пръстите му сякаш леко стискат нейните. Промяната е почти недоловима, но тя я усеща. Очите му продължават да се взират в тъмния екран на телевизора, но да, ръката му наистина стиска едва-едва нейната. Все едно е докосване от разстояние, колкото и абсурдно да звучи, ала защо пък не? Скот наистина е далеч, въпреки че седи до нея, и сигурно там, където се намира в момента, пръстите му се свиват с всички сили.
Внезапно Лизи е озарена от блестящо хрумване Скот държи отворен път за нея. Един Бог знае какво му коства усилието или колко дълго ще издържи, но поне засега успява. Лизи пуска ръката му и застава на колене, въпреки че краката й са изтръпнали и че вятърът за пореден път разтърсва къщата. Смъква одеялото, за да пъхне длани под мишниците на съпруга си, сключва пръсти на гърба му и силно го притиска към себе си. Застава така, че лицето й да е пред невиждащите му очи.
— Пренеси ме — прошепва и разтърсва неподвижното му тяло. — Пренеси ме там, където си сега, Скот. Нищо не се случва и тя изкрещява: — Пренеси ме, дявол да те вземе! Пренеси ме там, където си сега, за да те върна при мен! Направи го! АКО ИСКАШ ДА СЕ ВЪРНЕШ, ПРЕНЕСИ МЕ ТАМ, КЪДЕТО СИ СЕГА!


24.
— И ти ме пренесе — прошепна Лизи. — Пренесе ме и аз те върнах. Проклета да съм, ако знам как ще стане, след като си мъртъв и изгубен завинаги, а не само откачалковец в спалнята за гости, но дотам се свежда всичко, нали? Всичко.
Знаеше как ще стане. Идеята се намираше в дълбините на съзнанието й — неопределена, безформена и скрита зад пурпурната завеса, — но беше там.
Междувременно екседринът подейства. Болката понамаля дотолкова, че Лизи да слезе в обора, без да изгуби съзнание и да си строши врата. Ако можеше да се добере до къщата, където имаше силни лекарства…, стига да не бяха с изтекъл срок, „Дано не са…“ — помисли си тя, понеже имаше толкова много неща за вършене и толкова много места, където трябваше да иде… И някои от тях бяха ужасно далеч.
— И най-дългото пътешествие започва с първата крачка, Лизи-сан — промърмори тя и стана.
Стъпка по стъпка се заклатушка към стълбището. Отне й почти три минути да слезе, защото на всяко стъпало се хващаше за парапета и на два пъти се спря, понеже, й прималя и се уплаши да не припадне. В края на краищата обаче успя да стигне без инциденти до приземния етаж, където поседя известно време на бременския креват, за да си почине, после се отправи на дългото пътешествие към задния вход на своята къща.

ХI. ЛИЗИ И ЕЗЕРОТО
(Ш-ш-ш-шт — ТУК СЕ ПАЗИ ТИШИНА
1.
Най-много Лизи се боеше, че горещината ще я съкруши и тя ще се строполи в несвяст между обора и къщата, но страховете й се оказаха напразни. Слънцето й направи услуга, като се скри зад облак, отнякъде се появи хладен ветрец, чийто ласки успокоиха парещата й кожа и подпухналото й зачервено лице. Когато се добра до задната веранда, дълбоката рана на гърдата й отново запулсира от болка, но тъмносивите криле повече не се появиха. В продължение на няколко напрегнати секунди не можа да намери ключа за вратата, накрая треперещите й пръсти напипаха ключодържателя — малък сребърен елф — в предния десен джоб на дънките и тя въздъхна облекчено. В къщата я чакаше прохлада. Прохлада, тишина и благословено уединение. Искаше й се да остане сама, докато превърже раната. Никакви телефонни обаждания, никакви посетители, никакви помощник-шерифи, хлопащи на задната й врата, за да проверят дали всичко е наред. А също така, Господи (огромна молба) — никакво повторно посещение от Черния принц на инкунксите.
Прекоси кухнята и извади белия пластмасов леген от шкафа под умивалника. Навеждането се оказа доста болезнено — изключително болезнено — и тя отново почувства как топлата кръв тече по кожата й и се просмуква в разкъсаната й блузка.
„На него му беше приятно да те реже — знаеш го, нали?“
Естествено, че го знаеше.
„И той ще се върне. Без значение какво ще обещаеш и какво ще предадеш — той ще се върне. Знаеш и това, нали?“
Да, знаеше го.
„Защото за Джим Дули договорката му с Удбоди за ръкописите на Скот е просто «зън-зън за фрезиите». Защо според теб се насочи към циците ти, а не към ухото или пръста ти?“
— Естествено — каза тя на пустата кухня, която отначало беше тъмна, после се обля в светлина, щом слънцето излезе иззад облака. — Това е представата на Джим Дули за страхотен секс. И следващия път ще пострада оная ми работа, освен ако ченгетата не го спрат.
„Ти ще го спреш, Лизи. Ти.“
— Хайде без глупости, скъпа — рече, имитирайки За За Габор.
Като използва отново дясната си ръка, тя отвори шкафчето над тостера, извади кутийката с чай „Липтън“ и пусна всичките пакетчета в белия леген. После добави окървавеното парче от одеяло, въпреки че нямаше абсолютно никаква идея защо го прави, и бавно тръгна към стълбите.
„Какво му е глупавото? Успя да спреш Русокоско, нали така? Да, почестите ги отнесе друг, но в крайна сметка именно ти го спря.“
— Тогава беше различно.
Тя се спря в подножието на стълбите и притисна белия леген към бедрото си, за да не изсипе пакетчетата чай и парчето от одеяло. Стълбището й изглеждаше поне толкова високо, че най-горните стъпала би трябвало да са забулени в облаци.
„Ако миналия път е било различно, защо се качваш на горния етаж?“
— Защото там е викодинът! — изкрещя тя на безлюдната къща. — Проклетите идиотски болкоуспокояващи таблетки!
Гласът изрече още две думи и замлъкна.
— ВЕДТСКЕН, миломое — точно така — съгласи се Лизи. — Човек трябва да го вярва — добави и започна дългото мъчително изкачване по стъпалата.


2.
Докато се изкачваше, крилете се завърнаха — по-тъмни от преди — и Лизи бе сигурна, че всеки момент ще изгуби съзнание. Тъкмо си повтаряше, че трябва да падне напред към стълбите, а не назад в пустотата, когато пред очите й отново се проясни. Седна, сложи легена върху коленете си и остана с наведена глава, докато не преброи до сто, като преди всяка цифра произнасяше по едно „Мисисипи“. Сетне се изправи и стигна до втория етаж. Там беше по-прохладно в сравнение с кухнята, но когато тя се озова на площадката, вече бе плувнала в пот. Потта се стичаше и в дълбоката рана, прерязала по диагонал лявата й гърда, така че към болката се прибавяше и влудяващото щипене на солта. Отново ожадня, сякаш не само гърлото, но и стомахът й копнееше за вода.
Докато бавно мина край спалнята за гости, надзърна вътре. Бяха сменили мебелите след 1996 година — дори два пъти, ако не я лъжеше паметта, — но почти веднага забеляза черния люлеещ се стол с герба на Мейнския университет… сляпото око на телевизора… и паяжината от скреж по прозорците, която променяше цвета си при всеки нов отблясък в небето…
„Забрави, малка Лизи, всичко е в миналото.“
— Всичко е в миналото, но нищо не е приключено ядосано извика тя. — В това е целият идиотски проблем.
Отговор не последва, но така или иначе вече се бе добрала до спалнята си и голямата тоалетна към нея, която Скот (сред чиито достойнства не фигурираше деликатността) наричаше „ил гранде лайнориум“. Остави легена на земята, извади двете четки за зъби от чашата (уви, вече и двете бяха нейни) и я напълни догоре със студена вода. Изпи я на един дъх и едва тогава се осмели да надзърне в огледалото. Да огледа поне лицето си.
Онова, което видя, никак не я зарадва. Очите й приличаха на сини искрици, запратени в дълбините на тъмни пещери. Кожата под тях бе черно-кафеникава. Носът й бе извит наляво. Според нея не беше счупен, ала не беше сигурна. Поне засега дишаше нормално. Под него бе засъхнала кръв, протекла от двете страни на устата й, придавайки й гротескния вид на Фу Манчу.
„Виж ме, мамо, не съм ли изрод?“ — понечи да каже, но се отказа. И бездруго шегата беше тъпа.
Устните й бяха толкова подути, че се бяха обърнали — приличаше на капризно нацупена жена, която си проси целувка.
„Въобразявах си, че в такъв вид мога да отида в «Грийнлон», обиталището на знаменития Хю Олбърнес? Колко забавно — достатъчно е само да ме погледнат, за да извикат линейка и да ме пратят в истинска болница, където има спешно отделение.“
„Изобщо не го мислеше. Мислеше за…“
Внезапно си спомни любима фраза на Скот: „Деветдесет и осем процента от онова, което си мислят хората, изобщо не ги засяга.“ Може би беше вярно, може би — не, но сега имаше други приоритети.
Преживя още няколко ужасни секунди, докато търсеше викодина. За малко щеше да се откаже — реши, че някоя от чистачките, работили тук през пролетта, е откраднала хапчетата, но в крайна сметка ги откри зад мултивитамините на Скот. И, чудо на чудесата, срокът на годността им изтичаше точно през този месец.
— Не хвърляй нищо, защото може да потрябва — измърмори Лизи и изгълта три таблетки. Напълни с топла вода пластмасовия леген и хвърли в него няколко пакетчета чай. Погледа как водата се обагри в кехлибарено, вдигна рамене и добави и останалите пакетчета. Водата потъмня още повече, а Лизи си помисли за младия човек, който веднъж й бе казал: „Щипе малко, но иначе върши страхотна работа.“ Сякаш се бе случило в друг живот. Сега й предстоеше да се убеди дали е бил прав.
Взе чиста кърпа от закачалката до умивалника, пусна я в легена и леко я изстиска. „Какво правиш, Лизи?“ — запита се, но отговорът беше очевиден, нали така? Продължаваше да върви по следата, която мъртвият й съпруг бе оставил. Следата, водеща в миналото.
Захвърли на пода блузката и лицето й се изкриви, щом притисна напоената с чай кърпа към гърдата си. Заболя я, но в сравнение с болката, предизвикана от потта, тази беше почти приятна — като тръпчивата течност за дезинфекция на устната кухина.
„Върши страхотна работа. Наистина страхотна работа, Лизи.“
Веднъж бе повярвала, че е така (до известна степен), но тогава беше само на двайсет и две години и склонна да вярва в много неща. Сега вярваше в Скот. Ами Бумна луна? Да, предполагаше, че вярва и в това. В един свят, който я чакаше наблизо, зад пурпурната завеса в съзнанието й. Въпросът бе дали съпругата на известния писател ще може да попадне там сега, след като той беше мъртъв.
Лизи изстиска кръвта и чая от кърпата, потопи я отново в легена и я наложи върху раната. Този път щипеше по-малко. „Това обаче не е лек — помисли си, — а само поредният знак по пътя към миналото.“
— Поредният бум — изрече на глас.
Притисна кърпата към гърдите си и без да изпуска окървавеното парче от одеяло, тя се върна в спалнята и седна на леглото, загледана в сребърната лопатка. Да, там наистина се забелязваше неголяма вдлъбнатина. Спомни си как първо беше ударила револвера на Блонди, после и лицето му. Лопатката беше у нея, също и парчето от жълтото одеяло, с което Скот се увиваше през студените зимни нощи. Бум. Край.
— Как ми се иска да беше краят — въздъхна Лизи и се просна на леглото, продължавайки да притиска напоената с чай кърпа към гърдите си. Болката намаляваше, но под въздействието на викодина — явно ефективността му превъзхождаше както чаените церове на Пол, така и просрочените таблетки на Скот. Тя бе сигурна, че скоро болката ще се върне. Както бе сигурна и в завръщането на Джим Дули, причинителя на тази болка. Въпросът беше какво да прави междувременно? И можеше ли изобщо да направи нещо?
„Единственото, което със сигурност не можеш да направиш, е да заспиш.“
Не биваше да заспи.
„Професорът трябва да се свърже с мен до осем вечерта — в противен случай другия път болката ще бъде много по-силна“ — каза й Дули и я остави в безизходица. Заповяда й да се лекува сама и да не казва на никого за посещението му. Досега бе спазила условията му, но не защото се боеше от смъртта. В известен смисъл осъзнаването на факта, че той възнамерява да я убие, й даваше сили. Вече знаеше със сигурност, че „Зак Маккул“ е глух за езика на здравия разум. Но ако се обадеше в полицейското управление… може би…
— Не можеш да се отдадеш на лов на буми, когато къщата ти е пълна с помощник-шерифи. Освен това…
„Освен това си мисля, че Скот продължава да ми говори. Или поне се опитва.“

3.
— Скъпи — въздъхна Лизи насред пустата спалня. — Де да можех да те разбера.
Лизи погледна електронния часовник върху нощното шкафче и се учуди, че е само единайсет без двайсет.
Денят сякаш бе продължил хиляда години, вероятно, защото прекалено дълго се бе пренесла в миналото. Спомените изкривяваха перспективата, а най-ярките можеха да спрат хода на времето.
Стига с това минало — какво се случваше в настоящето, тук и сега?
„Ами — помисли си Лизи, — да видим. В кралство Питсбърг бившият крал на инкунксите без съмнение страда от проблем, който покойният ми съпруг наричаше «синдрома на миризливите ташаци». Помощник-шериф Олстън е в Кеш Корнърс — разследва случай на умишлен палеж и издирва виновника. Джим Дули? Може би се е притаил в близката горичка, дълбае върху пръчка с отварачката ми за консерви и чака да се стъмни. Навярно е паркирал джипа си в някоя от десетките изоставени плевни на хълма или в Дийп Кът отвъд град Харлоу. Дарла сигурно пътува към летището в Портланд, за да се срещне там с Канти. Доброто мамче би казало, че е тръгнала с песен на уста. Аманда? О, умът на Аманда си е отишъл, миломое. Скот знаеше, че рано или късно ще стане така. Само дето не й беше запазил стая в лудницата. Защото беше разпознал себеподобно същество.“
— Трябва ли да отида в Бумна луна? — възкликна Лизи. — Това ли е следващата бум-станция? О, Скот, идиот такъв, как да го направя, когато си мъртъв?
„Май отново прибързваш, а?“
Ами да, вайкаше се, че няма да може да се добере до място, което още не се осмеляваше да си спомни напълно…
„Трябва да направиш повече, отколкото да повдигнеш завесата и да надзърнеш отдолу.“
— Трябва да я разкъсам — прошепна унило. — Нали така?
Никакъв отговор. Лизи прие мълчанието за насърчение. Обърна се по хълбок и взе сребърната лопатка. Надписът проблесна под лъчите на утринното слънце. Тя уви около дръжката окървавеното одеяло и я хвана.
— Добре. Ще я разкъсам. Скот ме попита дали искам да отида и аз му казах „да“. Казах „Джеронимо“.
После обаче се замисли.
— Не. Не беше така. Произнесох го като него — „Джеромино“. И какво стана? Какво стана след това?
Тя затвори очи. Отначало видя само ярък пурпур и щеше да изкрещи от разочарование, но си помисли: „ВЕДТСКЕН, миломое — важното е да ти стиска, когато е напечено“ — и стисна още по-силно лопатката. Видя как замахва с нея. Видя как инструментът проблясва под лъчите на мъждивото августовско слънце… и пурпурната завеса не устоя — разцепи се на две, както плът след удар с нож, ала в разреза Лизи видя не кръв, а светлина: изумителна оранжева светлина, която изпълни сърцето и разума й с невъобразима смесица от радост, ужас и печал. Не се учуди, че толкова години е потискала тези спомени. Бяха твърде ярки. Прекалено ярки. Под светлината нощният въздух сякаш бе от коприна, крясъкът на птица прониза тъпанчето й като стъклено топче. Ветрецът бе изпълнен със стотици екзотични аромати — на червен жасмин, бугенвилия, рози и, Господи, ехиноцереус. Най-ярък обаче беше споменът за допира на кожата му и биенето на сърцето му в унисон с нейното, когато лежаха голи в постелята в „Еленови рога“, а сега, също голи, стояха на колене под сгъстяващите се сенки на дърветата на Хълма на обичаните. Огромният оранжев диск на луната се издигаше на хоризонта, разплут и излъчващ студена светлина, а слънцето залязваше в противоположния край на небосвода, клокочейки в аления си огнен бокал. Лизи си каза, че смесицата от жестоки багри ще я убие с красотата си.
Легнала на вдовишкия си креват, стиснала лопатката, доста по-възрастната Лизи извика от радост, предизвикана от спомените, и от мъка, защото миналото нямаше да се върне. Сърцето й възвърна целостта си и бе разбито отново. Жилите на врата й се издуха. Подпухналите й устни се разтегнаха, разкривайки зъбите й, венците й отново започнаха да кървят. От очите й бликнаха сълзи, стекоха се към ушите й и увиснаха като екстравагантни обици. В главата й остана само една ясна мисъл: „О, Скот, не сме създадени за такава красота, не сме създадени за такава красота, трябваше да умрем тогава, о, скъпи мой, трябваше да умрем там, голи и прегърнати като влюбени герои от роман.“
— Не умряхме — измърмори. — Скот ме прегърна и ми каза, че не бива да останем дълго, понеже става късно, а падне ли мракът, тук вече не е безопасно и дори дърветата на Хълма на обичаните стават зли. Първо обаче искаше да ми покаже…

4.
— Преди да се върнем, искам да ти покажа нещо — казва той и й помага да се изправи.
— О, Скот — чува тя своя глас като в мъгла. — О, Скот.
— Изглежда, друго не може да каже в този момент. В известен смисъл чувството е като в мига, в който за пръв път усети, че ще получи оргазъм, но сега усеща само напрежение без надежда за облекчение.
Скот я води нанякъде. Високата трева шумоли около бедрата й. Сетне тревата изчезва и Лизи вижда, че са на утъпканата пътечка, водеща към дърветата на Хълма на обичаните. Пита се дали там има хора. „И ако има, как понасят тази красота?“ Иска й се отново да погледне призрачната луна, която се издига все по-високо в небето, ала не смее.
— Не говори, докато сме под дърветата — казва й Скот.
— Още известно време ще сме в безопасност, но предпазливостта никога не е излишна във Вълшебната гора.
Лизи си мисли, че може да говори само шепнешком, дори и Скот да й заповяда да повиши тон. Дори немощното „О, Скот!“ е коствало немалко усилия.
Той вече стои под едно от дърветата на билото на Хълма на обичаните. То прилича на палма, само че стволът му е покрит със зелен мъх, напомнящ животинска козина.
— Господи, дано нищо не се е променило — казва Скот.
— Последния път, когато бях тук — в нощта, когато ти ми се ядоса и аз си порязах ръката от стъклото на проклетата оранжерия, всичко беше нормално… А, ето го! — Той я дърпа вдясно от пътечката. Под едно от двете дървета, които сякаш охраняват мястото, където пътеката потъва в гората, Лизи вижда кръст, скован от две дъски. Няма надгробна могила — тук земята дори е вдлъбната — ала кръстът е достатъчен да се разбере, че това е гроб. На хоризонталната дъска с големи печатни букви е изписана една-единствена дума: „ПОЛ“.
— Първия път го написах с молив. — Гласът на Скот звучи ясно и отчетливо, но сякаш идва отдалеч. — После пробвах с химикалка, обаче нищо не излезе — повърхността на дървото е твърде груба. С флумастер се получи доста по-добре, но пък избеля. Най-накрая взех черната боя от комплекта за рисуване на Пол.
Тя се взира в кръста под странната смесена светлина на умиращия ден и настъпващата нощ, мислейки си (доколкото е способна да мисли): „Всичко е истина. Всичко, което се случи, когато излязохме изпод Вкуснотийското дърво, наистина се е случило. Случва се и сега, само че продължава no-дълго и е по-реално“
— Лизи! — Гласът му е изпълнен с възторг. И защо не? След смъртта на Пол е нямало с кого да сподели това място. Всеки път, когато е идвал тук, е бил сам. За да скърби сам. — Има и още нещо — ей-сега ще ти покажа!
Отнякъде, но съвсем слабо, се чува камбанен звън… звън, който й се струва познат.
— Скот?
— Какво? — Той коленичи в тревата. — Какво, миломое?
— Чу ли… — подхваща тя, но звънът изведнъж заглъхва. Естествено било е само въображението й. — Нищо. Какво ще ми покажеш? — пита, а мислено добавя: „Вече ми показа достатъчно.“
Скот заравя длани в тревата в подножието на кръста, но не намира онова, което търси, и детинската му глуповата усмивка помръква. — Може би някой я е в… — казва и замлъква. Лицето му се сгърчва за миг, от устните му се изтръгва истеричен смях. — Ето я! Уплаших се да не се убода на иглата… като някой глупак…, но предпазителят си стои! Виж, Лизи!
Макар и да е твърдо убедена, че нищо не може да я откъсне от обкръжаващата я красота (алено-оранжевото небе на изток и запад, което придобиваше синьозеленикав оттенък над нея, екзотичните аромати и едва чутия звън на тайнствените камбанки), мъничкият предмет върху протегнатата длан на Скот приковава вниманието й. Това е спринцовката, дадена му от баща му, чието съдържание десетгодишното хлапе е трябвало да инжектира в Пол, когато момчетата са попаднали тук. Стоманеният пръстен в основата й е потъмнял от ръжда, но иначе спринцовката изглежда като нова.
— Това беше всичко, което можех да оставя тук — споделя й Скот. — Нямах снимка. Снимки имаха само децата, които ходеха в „магарешкото“ училище.
— Ти си изкопал гроба… Скот, да не си го изкопал с голи ръце?
— Опитах се. И успях да издълбая само една плитка яма. Пръстта тук е мека…, но тревата… изкореняването на тревата ме забави… много жилави буренаци…, а после взе да се стъмва и кикотниците започнаха да…
— Кикотниците?
— Като хиени, само че зли. Живеят във Вълшебната гора.
— Вълшебната гора… Пол ли я нарече така?
— Не, аз. — Скот посочва към дърветата. — С него не ги видяхме отблизо — само ги чувахме. Обаче виждахме други същества… аз виждах други същества… и едно от тях… — Той поглежда към бързо потъмняващите дървета, после отмества очи към пътечката, която сякаш се разтваря в мрака при влизането си в гората. Отново заговаря, но някак напрегнато: — Скоро трябва да се върнем обратно.
— Ще можеш да ни пренесеш, нали?
— С твоята помощ? Разбира се.
— Тогава ми разкажи как си го погребал.
— Добре, но когато се върнем, ако ти…
Бавното поклащане на главата й го кара да млъкне.
— Разбирам защо не искаш да имаме деца. Сега разбирам. Ако бе дошъл при мен и ми беше казал: „Лизи, размислих, искам да поемем риска“, можехме да го обсъдим, защото първо Пол… а после и ти…
— Лизи…
— Щяхме да го обсъдим… тогава. И никога повече нямаше да приказваме за откачалковци, лоша кръв и това място, разбра ли? — Погледът му я кара да смекчи тона си, — Не става въпрос за теб, Скот… не всичко е свързано с теб и ти го знаеш. Става въпрос за мен. Тук е прекрасно… — Тя се оглежда и я побиват тръпки. — Твърде прекрасно. Ако остана по-дълго — или си мисля по-дълго за това място, — опасявам се, че тази красота ще ме накара да полудея. Ето защо, ако не разполагаме с много време, моля те, поне веднъж в живота си бъди кратък. Разкажи ми как си го погребал.
Скот се извръща. Оранжевата светлина на залязващото слънце очертава силуета му. Той докосва напречната дъска на кръста, а спринцовката проблясва сред високата трева като евтино бижу.
— Покрих го с трева и се върнах вкъщи. После не можах да дойда тук цяла седмица. Бях болен — вдигнах температура. Татко ме хранеше с овесена каша сутрин и със супа, когато се връщаше от работа. Беше ме страх от призрака на Пол, но така и не го видях. След като се почувствах по-добре, опитах да се пренеса тук с лопатата на баща ми, но не стана. Някъде „по пътя“ тя изчезна. Мислех си, че животните ще го изядат (кикотниците и другите), обаче го намерих на същото място. Върнах се вкъщи и се опитах да дойда отново, този път с детската лопатка, която намерих на, тавана в един стар кашон с играчки. Тя не изчезна при пренасянето мм и с нея изкопах гроба, Лизи — с червената пластмасова лопатка, с която си играехме като малки в пясъчника.
Залязващото слънце започва, да розовее. Лизи прегръща любимия си и го притиска към себе си. Скот прокарва длани по гърба й и за секунда-две скрива лице в косите й.
— Обичал си го толкова силно — прошепва тя.
— Беше ми брат — отвръща Скот, сякаш това обяснява всичко.
В сгъстяващия се здрач тя зърва още нещо… поне така й се струва. Още една дъска ли? Май да. Дъска като онези, от които е скован кръстът, се вижда зад мястото, където пътечката се отклонява от обраслия с лавандула хълм. Не една дъска — две.
Дали е друг кръст, който вече се е разпаднал?
— Скот? Да не см погребал още някого тук?
— Какво? — В гласа му се долавя искрена изненада. — Не! Има гробище, но се намира до… — Скот проследява погледа й и се разсмива. — О, това ли било? Не е кръст, а пътепоказател! Пол го направи някъде по времето на първия лов на буми, когато все още можеше да идва тук сам. Съвсем го бях забравил! — Той се изтръгва от прегръдката й и се затичва към него. Втурва се по пътечката. И под дърветата. Сърцето на Лизи се свива.
— Скот, вече се стъмва. Не е ли време да се връщаме?
— Още минутка, миломое — само минутка. — Той вдига едната дъска, връща се и я подава на Лизи. Буквите още се различават, но са много избелели, и тя доближава летвата до очите си, за да прочете надписа:
КЪМ ЕЗЕРОТО
— Езерото ли? — пита.
— Езерото — кима усмихнато Скот. В същия миг от дебрите на гората, която той нарича Вълшебна (там нощта вече е настъпила), се разнася зловещият смях на първите кикотницм.
Може би са едва три-четири, ала Лизи не е чувала по-ужасяващ звук. Според нея тези твари не крещят като хиени, а като хора — като безумци, затворени в най-дълбоките подземни катакомби на някаква лудница от деветнайсети век. Тя сграбчва ръката на Скот и ноктите й се впиват в дланта му, докато му казва (едва познава собствения си глас), че иска да се върне обратно, че той трябва да я прехвърли обратно веднага! В далечината се чува тих камбанен звън.
— Добре. — Скот хвърля дъската в тревата. Тъмен въздушен поток размърдва клоните на дърветата на Хълма на обичаните, които въздъхват и излъчват тръпчив, почти лепкав аромат. — Тук наистина си е страшничко след смрачаване. Езерото е безопасно, както и плажът… скамейките… може би дори гробището, но…
Още кикотници избухват в смях. Само няколко секунди и вече са десетки. Лаещият смях внезапно прераства в диви крясъци и Лизи едва се удържа да не изпищи от страх. Сетне воят утихва до гърлен кикот и кошмарните звуци сякаш започват да се процеждат през пълни с кал уста.
— Какви са тези същества? — прошепва. Високо над Скот се вижда луната, издута като балон. — Сякаш не са животни.
— Не зная — вдига рамене той. — Движат се на четири крака, но понякога… няма значение. Никога не съм ги виждал отблизо. Нито аз, нито Пол.
— Понякога какво, Скот?
— Изправят се. Като хора. И се оглеждат. Това не е толкова важно. Важното е да се върнем живи и здрави. Искаш да се върнем сега, нали?
— Да!
— Тогава затвори очи и си спомни стаята ни в „Еленови рога“. Постарай се да си я представиш колкото се може по-ясно. Така ще ми помогнеш. Ще ми дадеш начален тласък.
Тя затваря очи и в продължение на една кратка ужасна секунда не може да си представи нищо. После обаче от мрака изплуват масата и столовете от двете страни на леглото, осветявани от луната, когато не е закрита от облаците, тапетите (с мотив на рози), металните крака на леглото и забавното скърцане на пружините, разнасящо се всеки път, щом някой от двамата помръдне. Изведнъж зловещите звуци, издавани от смеещите се същества в
(Гората, Вълшебната Гора)
обвитата в мрак гора сякаш заглъхват. Ароматите също отслабват и донякъде й е мъчно, че напускат това място, но най-вече изпитва облекчение. Облекчение за тялото си (естествено), за съзнанието си (до голяма степен) и преди всичко за душата си — проклетата й безсмъртна душа. Скот Ландън може да се отправя на пътешествия до такива места като Бумна луна, ала зашеметяващата им красота не е за обикновените хора като нея, освен, ако не е описана в книга или не я гледа в уютната тъмнина на кинозалите.
„При това видях съвсем мъничко“ — мисли си тя.
— Браво! — казва Скот и тя усеща в гласа му удивление и радост. — Лизи, ти си истинска шамп… — Внезапно млъква, но още преди да я пусне и тя да отвори очи, Лизи знае, че…