"Романът на Лизи" - Стивън Кинг

XIV. ЛИЗИ И СКОТ
(МИЛОМОЕ)
1.
В седем часа и петнайсет минути вечерта Лизи беше обзета от предчувствие. Не й беше за пръв път, случваше се поне за трети: веднъж в Боулинг Грийн, когато влезе в болницата, където беше настанен Скот, след като колабира на прием на факултета по английска литература. И, разбира се, втория път беше сутринта, когато трябваше да пътуват за Нешвил, сутринта, когато счупи стъклената чаша с четките за зъби. Третото предчувствие я връхлетя, когато небето се прочистваше след пролетната буря и прекрасна златна светлина нахлу през разпръсващите се облаци. С Аманда се намираха в кабинета на Скот над обора. Лизи преглеждаше книжата, струпани на голямото му бюро. До този момент най-интересното, което откри, беше пакет с порнографски френски картички, върху който Скот беше надраскал на самозалепващо се листче „Кой ми е изпратил ТОВА???“ Кутията от обувки с револвера беше поставена до немигащия компютър. Капакът й още беше затворен, обаче Лизи беше срязала тиксото с нокът. Аманда беше отсреща в нишата, където Скот държеше стереоуредбата и системата за домашно кино. Няколко пъти чу сестра си да мърмори недоволно колко безредно са струпани нещата и как Скот въобще е могъл да намира нещо.
В този момент я обзе предчувствието. Затвори чекмеджето, което преглеждаше, и седна на стола, с високата облегалка. Затвори очи и зачака, докато нещо стремглаво препускаше към нея. Нещото се оказа песен. В главата й се включи някакъв виртуален джубокс и зазвуча носовият, но безспорно весел глас на Ханк Уилямс, който пееше: „Сбогом, Джо, настана време, оле-оле-олеле, във кануто ще гребеме…“
— Лизи! — извика Аманда от нишата, където Скот обичаше да седи и да слуша музика или да гледа филми по видеото. Когато не гледаше филми в гостната посред нощ, разбира се. Лизи чу гласа на професора от Катедрата по английска литература на университета Прат в Боулинг Грийн на стотина километра от Нешвил. „Дето се вика, на една плюнка разстояние, госпожа.“
— Елате, колкото е възможно по-скоро — беше й казал професор Мийд по телефона. — Съпругът ви е в тежко състояние. Критично състояние.
„Ивон, любима, оле-оле-оле-ле…“
— Лизи! — извика Аманда, свежа като кукуряк. Кой би повярвал, че само преди осем часа тя нито приемаше, нито предаваше? Не, мадам. Не, почтени ми господине.
„Духовете бяха направили всичко в една нощ — помисли си Лизи. — Хей, духове!“
— Според доктор Янцен хирургическата намеса е наложителна. Процедурата се нарича торакотомия.
„Момчетата се завърнаха от Мексико — помисли си Лизи. — Завърнаха се в Анарийн. Защото Анарийн беше техен дом.“
Кои момчета, ако мога да попитам? Черно-белите момчета. Джеф Бриджис и Тимъти Ботъмс. Момчетата от „Последната прожекция“.
„В този филм винаги е сега и те винаги са млади каза си тя. — Те винаги са млади и Сам Лъвът винаги е мъртъв.“
— Лизи?
Лизи отвори очи и видя сестра си на прага. Очите на Аманда грееха, гласът й беше ведър и, разбира се, държеше касетата с „Последната прожекция“. Лизи почувства… че се е върнала. Почувства, че се е върнала, оле-оле-оле-ле.
И защо беше така? Защото пиенето от езерото си имаше добри страни? Защото понякога донасяш със себе си това, което си взел от онзи свят? Взел или погълнал? Да, да и да.
— Скъпа, добре ли си?
Такава топла загриженост, такава майчинска загриженост беше толкова непривична за Аманда, че Лизи се почувства нереално.
— Отлично — отговори. — Спрях, че да си починат очите ми.
— Може ли да погледам? Намерих я при другите касети на Скот. Повечето са боклуци, но открай време искам да гледам този филм, и все не успявам. Може да ме поразсее.
— Гледай, разбира се. Обаче да те предупредя — сто процента съм сигурна, че по средата записът е изтрит. Касетата е стара.
Аманда разглеждаше снимките на актьорите:
— Джеф Бриджис е като хлапе.
— Така е, наистина — изнурено отвърна Лизи.
— И Бен Джонсън е мъртъв… — Аманда помълча, сетне добави: — Май ще се откажа. Може да не чуем гадж… може да не чуем идването на Дули.
Лизи махна капака на кутията, извади револвера и се прицели в стълбището към обора:
— Заключих вратата към външното стълбище. Сега това е единственият път дотук. И аз го държа под око.
— Той може да подпали обора. — Аманда започваше да нервничи.
— За какво съм му опечена? — „Освен това — помисли си Лизи — има къде да отида. Докато устата ми още пази този сладък вкус, има къде да отида и едва ли ще представлява проблем да те взема със себе си, Манда.“ Дори след два хамбургера с индийски подправки и две чаши черешов кул ейд прекрасният сладък вкус продължаваше да изпълва устата й.
— Ами добре, щом си сигурна, че няма да те безпокоя…
— Приличам ли ти на човек, който учи за матура? Пускай филма.
Аманда се върна в нишата.
— Дано видеото още работи — провикна се. Звучеше като човек, който е открил допотопен грамофон и купчина плочи.
Лизи погледна многобройните чекмеджета на бюрото. Да ги преглежда сега означаваше да се намира на работа. Знаеше, че тук няма почти нищо интересно. Нито в чекмеджетата, нито в картотеките, нито в компютъра. Може би това беше малко съкровище за по-яростните инкункси — колекционерите и академиците, които до голяма степен поддържаха своите репутации, като изследваха литературния еквивалент на увит в марля пъп в своите неразбираеми сборници с рецензии; тези амбициозни, теоретизиращи тъпаци, които бяха изгубили връзка с книгите и четенето и които до памти века можеха да бълват псевдонаучни глупости. Но истинските коне ги нямаше в обора. Произведенията на Скот Ландън, доставяли радост на обикновения читател — пътници от полетите между Ел Ей и Сидни, пациенти в чакалните, отпускарите, които през дългите дъждовни дни на лятната ваканция разделяха времето си между подреждане на пъзел и поредния бестселър — всички те бяха публикувани. „Тайната сълза“, излязла месец след неговата кончина, беше последната му книга.
— Не, Лизи — чу шепот и отначало си помисли, че гласът е на Скот, а после — колко шантаво — че е на Стария Ханк. Наистина беше шантаво, защото гласът въобще не беше човешки. Дали не чуваше Доброто мамче, което шепнеше-шепнеше-шепнеше в главата й?
Май ми каза нещо, което искаше да ти предам. Нещо, свързано с роман.
Гласът не беше на баба, въпреки че жълтото плетено одеяло присъстваше в спомена, а на Аманда. Седяха на една от каменните пейки, радваха се на вечния кораб „Ружите“, който винаги е на котва, но никога не отплава. До този момент Лизи не беше осъзнала колко много си приличат гласовете на майка й и на най-голямата й сестра.
Ставаше дума за някакъв роман. Твоят роман. Романът на Лизи.
Действително ли Аманда беше казала това? На Лизи й се струваше, че всичко е било сън и не може да бъде абсолютно сигурна, но да, така беше.
И одеялото. Само че…
— Само че той го наричаше афган — изрече тихо. — Наричаше го афган и казваше, че е бума. Не беше гума, пума или кома — бума.
— Лизи — провикна се Аманда от другото помещение.
— Каза ли нещо?
— Просто разсъждавах, на глас, Манда.
— Нали знаеш кои си говорят сами? — подхвърли Аманда и отново настъпи мълчание, нарушавано само от саундтрака към филма. Лизи си каза, че май си спомня всяка реплика, всеки откъслек пукаща музика.
„Ако си ми оставил роман, Скот, къде е? Готова съм да се обзаложа, че не е тук, в кабинета. Не е и в обора — там има само лъжливи буми като «Айк се завръща».“
Това не беше съвсем вярно. В обора я чакаха поне две истински находки: сребърната лопатка и кедровата кутия на Доброто мамче, пъхната под бременското легло. С „красотата“ в нея. За това ли говореше Аманда?
Според Лизи — не. В онази кутия имаше роман — техният роман — „Лизи и Скот, сега сме двама“. Кой беше нейният роман и къде се намираше?
И в тази връзка… къде беше Черният принц на инкунксите?
Нямаше вест от него на телефонния секретар на Аманда, нито тук. Записано бе само съобщение от полицай Олстън:
„Госпожо Ландън, бурята е причинила доста щети в града, особено в южната част. Някой — може би аз или Дан Боукман — ще намине у вас при първа възможност. Междувременно ви напомням да заключите вратите и да не пускате непознати. Карайте ги да си свалят шапките или качулките дори ако това означава да се наквасят здравата? Не оставайте без мобилен телефон. Помнете, в случай на нужда, трябва само да натиснете «бързо избиране» и бутон номер едно. Обаждането ви ще бъде прието от полицейския участък.“
— Велико! — беше коментарът на Аманда. — Кръвта ни още няма да е съсирена, когато пристигнат тук. Може би това улесни ДНК-тестовете им.
Лизи не отговори. Нямаше никакво намерение да остави шерифа на Касъл Каунти да се оправя с Джим Дули. Що се отнася до нея, Дули можеше да си пререже гърлото с нейната отварачка.
Лампичката на телефонния секретар в „кабинета“ проблесваше, на екранчето за приети съобщения беше изписана цифрата 1. Лизи натисна „плей“ и чу трисекундно мълчание, тихо поемане на дъх и връзката прекъсна. Можеше да е грешка, хората непрекъснато правеха грешки и затваряха телефона, но тя знаеше истината.
Да. Бил е Дули.
Лизи отново седна на стола, прокара пръст по ръкохватката на патфайндъра, взе го и отвори барабана. Беше съвсем лесно, щом свикнеш. Зареди и пак затвори барабана, който изщрака тихо, но зловещо.
В съседната стая Аманда се смееше на филма. Лизи се поусмихна. Не вярваше, че Скот е планирал това в точния смисъл на думата, той не планираше дори книгите си, колкото и сложни да бяха сюжетите им. „Да измислям сюжета — бе казал той, — ще ми отнеме цялото удоволствие.“ Твърдеше, че за него писането на книга е като да открие в тревата ярко оцветена нишка и да я проследи, за да види докъде ще го отведе. Казваше, че понякога нишката се оказва скъсана и стигаш до под кривата круша. Но понякога — ако си късметлия, ако си смелчага, ако упорстваш — стигаш до истинско съкровище. Съкровището беше самата книга, а не парите, които получаваш за написването й. Лизи предполагаше, че Роджър Дашмиел и подобните нему няма да го повярват, а разните Удбодевци бяха убедени, че писането е нещо по-величествено, по-възвишено, но тя беше живяла със Скот и му вярваше. Писането на книга беше лов на буми. Това, което Скот никога не й беше казвал (но тя май винаги си го е знаела), беше, че ако нишката не се скъса, тя неизменно води към брега. Към езерото, където всички отиваме, за да утолим жаждата си, да хвърлим мрежите си и понякога да се удавим.
Знаел ли е? Знаел ли е, че това е краят?
Лизи се поизправи и се опита да си спомни: не беше ли я разубедил Скот да не го придружава на лекцията му в Прат, малък, но много престижен университет с хуманитарна насоченост, където за пръв и последен път той бе чел откъси от „Тайната сълза“? Мъжът й бе колабирал на приема след литературното четене. Деветдесет минути по-късно тя летеше към Прат, а един от гостите на приема — сърдечно-съдов хирург, завлечен там от жена си — го оперираше, опитвайки да го спаси или поне да го стабилизира, докато го закарат в по-голяма болница.
„Знаел ли е? Преднамерено ли се е опитал да ми попречи да отида, защото е знаел, че краят му идва?“
Не мислеше, че нещата стоят точно по този начин, обаче, когато професор Мийд й се беше обадил, не разбра ли инстинктивно, че Скот е усещал как нещо се задава? Ако не Дългуча, тогава какво? Затова ли финансовата им документация беше в такъв безупречен ред? Затова ли се беше постарал за бъдещите проблеми на Аманда?
„Мисля, че ще е най-разумно да тръгнете веднага, след като дадете съгласие за хирургическата интервенция“ — беше казал професор Мийд. И Лизи стори точно това: разговаря с някакъв анонимен служител от централната администрация на общинска болница „Боулинг Грийн“. Представи се като съпругата на Скот Ландън и даде съгласие някой си доктор Янцен да извърши торакотомия (едва успя да произнесе думата) и „всички съпътстващи процедури“. После й беше по-лесно с компанията за чартърни полети. Гълфстриймът по-бърз ли беше от лиъра? Отлично, нека бъде Гълфстрийм.
В нишата на Скот, в черно-бялата земя на „Последната прожекция“, където Джеф Бриджис и Тимъти Ботъмс завинаги щяха да си останат момчета, Старият Ханк пееше за храбрия индиански вожд.
Навън въздухът се обагри в червено — също както ставаше преди залез слънце в една митична земя, открита от две уплашени момчета от Пенсилвания.
„Всичко се случи толкова внезапно, госпожо Ландън. Ще ми се да имах отговор на въпросите ви, но нямам. Може би ще научите повече от доктор Янцен.“
Но не би. Доктор Янцен направи торакотомия, но отговорите продължаваха да бъдат неизвестни.
„Не знаех какво е това — помисли си Лизи, докато навън пламналото слънце се спускаше към западните възвишения. — Не знаех какво е торакотомия, не знаех какво се случва… само дето напук на всичко се бях скрила зад пурпурната завеса.“
Докато бяха във въздуха, пилотите уредиха на летището да я чака лимузина. Гълфстриймът се приземи след единайсет и вече минаваше полунощ, когато Лизи пристигна пред малката купчинка от стомана и стъкло, която се наричаше болница. Все още жегата на деня не си беше отишла. Когато шофьорът й отвори вратата, тя си помисли, че ако протегне ръце и ги извие, от тях ще протече вода.
„Да не забравяме и лаещите кучета — изглежда, всяко куче в «Боулинг Грийн» лаеше срещу луната — мили Боже, като говорим за дежа ву, спомням си, че някакъв дядка чистеше пода и две жени седяха в чакалнята — еднояйчни близначки, поне на осемдесет години, че и повече.“

2.
Направо по коридора са двата асансьора, боядисани в сиво-синьо. На статив до тях е поставен надпис „НЕ РАБОТЯТ“. Лизи притваря очи и протяга ръка да се облегне на стената. За миг е напълно сигурна, че ще припадне. И защо не? Струва й се, че е прекосила не само пространствените, но и времевите граници. Нe е в „Боулинг Грийн“ през 2004, а в Нешвил през 1988. Съпругът й има белодробен проблем от двайсет и две калиброва разновидност. Един безумец го надупчи с куршум и щеше да го убие, ако тя не го беше халосала със сребърната лопатка.
Чака някой да я попита дали е добре, може би дори да я хване и да я подкрепи, че да не падне, но чува само шума от машината, с която чисти старият портиер. И някъде много отдалеч тихия звън на камбанки, който я подсеща за друга камбанка на друго място — тя понякога звъни зад пурпурната завеса, с която Лизи старателно е препречила част от своето минало.
Отваря очи и вижда, че на рецепцията няма никого. Зад прозорчето с надпис „ИНФОРМАЦИЯ“ свети лампичка и Лизи е напълно сигурна, че трябва да има дежурен, но е отишъл някъде, може би до двете нули. Двете възрастни близначки са забили поглед в две на пръв поглед еднакви списания, каквито има във всяка чакалня. Отвъд входната врата лимузината чака, обляна от жълтите светлини, като някаква екзотична риба в океанските дълбини. Зад входната врата спи болницата на едно градче през първия час на новия ден и Лизи осъзнава, че ако не „вдигне патърдия“, както би се изразил Денди, ще й се наложи да се оправя сама. Това не поражда у нея чувства на страх, смут или раздразнение — само дълбока печал. После, когато лети обратно до Мейн, а под краката й се намира урната с праха от тленните останки на съпруга й, тя ще си помисли: „Тогава разбрах, че той няма да живее. Беше стигнал до края. Имах предчувствие. И знаете ли какво? То ме обзе, когато видях табелата до асансьорите. Шибаният надпис «НЕ РАБОТЯТ». Да-а.“
Може да потърси указател за стаите в болницата или да помоли стария портиер да я упъти, но тя не прави нито едното, нито другото. Сигурна е, че ако операцията е приключила, ще намери Скот в реанимацията, а реанимацията се намира на третия етаж. Това интуитивно знание е толкова силно, че едва ли не очаква да види пред стълбището грозничкото вълшебно килимче, ушито от чували за брашно, прашно квадратно парче памучен плат, върху което са щамповани думите „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“. Няма такова нещо, разбира се и когато Лизи вече се е качила на третия етаж, цялото й тяло лепне от пот и сърцето й думка в гърдите. Но на вратата наистина е написано „ОББГ — РЕАНИМАЦИЯ“ и усещането, че това е сън наяве, в който минало и настояще са се съединили в безкраен кръговрат, се засилва.
„Той е в стая 319“ — мисли си тя. Убедена е в това, макар че от последния път, когато съпругът й постъпи в болница, са настъпили големи промени. Най бият на очи телевизионните монитори пред всяка стая, които показват в червено и зелено цялата информация за състоянието на пациента. Единствените показатели, които Лизи разбира, са пулс и кръвно налягане. О, да, и имената! Тя чете: КОЛВЕТ-ДЖОН, ДЪМБАРТЪН-ЕЙДРИЪН, ТАУСЪН-РИЧАРД, ВАНДЕРВО-ЕЛИЗАБЕТ (Лизи Вандерво, иди го произнеси), ДРЕЙТЪН-ФРАНКЛИН. Тя наближава стая 319 и си казва:
„Сестрата ще излезе с гръб към мел и ще държи поднос за хранене. Ще я стресна, съвсем неволно естествено и тя ще изпусне подноса. Чиниите и чашата за кафе ще останат невредими, те са стари кримки, преживели са какво ли не. Чашата за сок обаче ще се пръсне на хиляди стъклени парченца.“
Но сега е полунощ, не е съмнало, перките на вентилаторите не раздвижват въздуха, а името, изписано на монитора пред стая 319, е ЯНЕС-ТОМАС. Но усещането й за дежа вю я кара да надзърне вътре и да види грамаден мъж, положен на леглото като изхвърлен на брега кит. Следващото й усещане е за пробуждане; Лизи се оглежда наоколо с нарастващи уплаха и удивление, мислейки си: „Какво правя? Лошо ми се пише, че се качих тук на своя глава.“ И тогава се сеща — „ТОРАКОТОМИЯ“. Сеща се за „ВЕДНАГА, ЩОМ ДАДЕТЕ СЪГЛАСИЕТО СИ ЗА ХИРУРГИЧЕСКАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ“ и почти вижда словосъчетанието „хирургическа интервенция“, написано с кървави букви, които ей-сега ще се разтекат. Вместо да си тръгне, продължава припряно към ярката светлина в средата на коридора, където трябва да е стаята на сестрите. Ужасна мисъл си пробива път в съзнанието й
(ами ако той вече)
и Лизи я прогонва, пропъжда, отблъсква.
В помещението една сестра, облечена с престилка с щамповани герои от анимационни филмчета, застинали в лудешки подскоци, отбелязва нещо върху няколко болнични картона, наредени пред нея. Друга сестра говори тихо в мъничък микрофон, прикрепен към ревера на по-традиционната й бяла униформа от изкуствена коприна — очевидно диктува данни от монитора пред себе си. Зад тях един длъгнест червенокоско с бяла риза се е проснал на сгъваем стол. Брадичката му опира на гърдите. На облегалката на стола е преметнато тъмно сако. Свалил си е обувките и вратовръзката — Лизи вижда как крайчето и стърчи от джоба на сакото му. Отпуснал е ръце на скута си. Лизи може и да е имала предчувствие, че Скот няма да излезе жив от общинска болница „Боулинг Грийн“, но не подозира, че гледа доктора, който е оперирал съпруга й, удължавайки живота му достатъчно, че със Скот да си кажат „сбогом“ след двайсет и пет предимно добри — какво ти добри, направо страхотни, години съвместен живот. Преценява, че спящият е около седемнайсетгодишен и най-вероятно е син на някоя от сестрите.
— Извинете — казва и двете сестри подскачат. Тази с мъничкия микрофон записва на лентата едно изумено „о“. На Лизи въобще не й пука. — Казвам се Лиза Ландън и доколкото разбирам, съпругът ми Скот…
— Госпожа Ландън, да. Разбира се. — Говори сестрата с Бъгс Бъни на едната си гърда и Елмър Фъд, който е насочил пушката си към него, докато патокът Дафи ги гледа на другата. — Доктор Янцен ви очаква. Той оказа първа помощ на съпруга ви.
Лизи още не осмисля информацията, може би, защото нямаше време да провери в речника значението на думата „торакотомия“.
— Скот… Той какво… припадна ли? Почина?
— Сигурна съм, че доктор Янцен ще ви съобщи подробности. Той извърши както париетална плевролиза, така и торакотомия.
Плевро-какво? Изглежда по-лесно да каже „да“. Междувременно сестрата, която диктуваше в микрофона, протяга ръка и разтърсва спящия червенокоско. Той примигва и отваря очи, а Лизи разбира, че се е излъгала за възрастта му; вероятно е достатъчно възрастен, за да си поръча алкохол в някой бар, но нали не се опитват да й кажат, че това е човекът, който е оперирал мъжа й? Или да?
— Операцията… — проговаря тя, без да е сигурна към кого точно се обръща. В гласа й прозвучава нотка на отчаяние, но е безсилна да се въздържи. — Беше ли успешна?
За миг сестрата с палавата униформа се поколебава и в очите, които внезапно се отклоняват от нейните, Лизи прочита всичко, от което се страхува. После сестрата я поглежда отново и казва:
— Това е доктор Янцен. Той ви очаква.

3.
След първоначалното объркано примигване Янцен бързо се освестява. Лизи си мисли, че сигурно е типично за лекарите — също за полицаите и пожарникарите. Но не и за писателите. Човек и с ченгел не можеше да му извади дума от устата, преди да е изпил втората си чаша кафе.
Лизи осъзнава, че току-що е помислила за мъжа си в минало време. И цялата настръхна. Следва усещане за лекота, което е едновременно чудесно и ужасно. Сякаш всеки момент ще полети като балон със срязана връв. Ще полети към
(шшшт тихо сега, малка Лизи, шшшт)
някое друго място. Луната, може би. Забива с всичка сила нокти в дланите си, за да не падне.
Междувременно Янцен мърмори нещо на сестрата с палавата униформа. Тя го изслушва и кима:
— И да не забравите да го запишете.
— Преди часовникът на стената да покаже два, ще е готово — уверява, я Янцен.
— По сигурен ли сте, че точно така искате да постъпите? — упорства сестрата.
Лизи си мисли, че какъвто и да е предметът на разговора, медсестрата иска да се увери, че го е разбрала правилно.
— Да — отговаря Янцен, обръща се към Лизи и я пита дали е готова да отидат в изолатора „Олтън“, където е съпругът й.
Тя отговаря утвърдително.
— Добре — казва Янцен. Уморената му усмивка е доста пресилена. — Дано сте с туристически обувки, защото отделението е на петия етаж.
Докато вървят обратно към стълбището, минавайки край ЯНЕС-ТОМАС и ВАНДЕРВО-ЕЛИЗАБЕТ, сестрата с палавата униформа вдига телефона. По-късно Лизи ще узнае, че Янцен й е наредил да се обади, за да изключат системата за изкуствено дишане. В случай, че Скот познае жена си и чуе прощалните й думи. Може би дори да се сбогува с нея, ако Господ му даде последно дъхче, което да излезе от гласните му гънки. По-късно Лизи ще узнае, че свалянето на системата е довело до съкращаване на живота му с часове или минути, но Янцен е преценил, че си струва, тъй като няколко допълнителни часа не са давали надежда за възстановяване. По-късно Лизи ще узнае, че са настанили Скот в отделение, напомнящо онези, в които изолират чумавите. По-късно.


4.
Докато се изкачват по горещото стълбище, Лизи научава, че Янцен не може да й каже почти нищо за заболяването на Скот, защото науката знае много малко. Торакотомията, обяснява и той, не е лечение, а способ за отстраняване на образуващите се течности; съпътстващите процедури пък били за отстраняване на въздуха, попаднал в кухините на плеврата.
— За левия или за десния дроб говорим, докторе? — пита тя и е потресена от отговора:
— И за двата.


5.
Янцен я пита откога датират оплакванията на Скот и дали се е консултирал с лекар „преди настоящото му заболяване да ескалира“. Лизи отговаря, че Скот не е боледувал. Не е имал оплаквания. Имал хрема през последните десетина дни, кашлял и кихал, но нищо повече. Мислел, че е някаква алергия, но не взимал дори алергозан. Тя добавя, че всяка година през късната пролет и ранното лято имал почти същите симптоми.
— Нямаше ли дълбока кашлица? — пита Янцен, когато наближават площадката на петия етаж. — Дълбока, суха кашлица, типична за пушачите сутрин? Впрочем, съжалявам за асансьорите.
— Няма проблем — отвръща Лизи, мъчейки се да не пуфти. — Както ви казах, той наистина кашляше, но много леко. Едно време пушеше, обаче от години не е запалвал цигара. — Замисля се и продължава: — Вярно, че кашлицата му беше малко по-силна последните няколко дни и веднъж дори ме разбуди посред нощ…
— Снощи ли?
— Да. Но пийна вода и кашлицата престана. — Янцен отваря вратата към поредната тиха болнична зала и Лизи го възпира с ръка: — Слушайте, относно снощното литературно четене… Навремето Скот щеше да издържи пет-шест четения дори с температура четирийсет градуса. Тези времена минаха и заминаха преди пет, може би седем години. Убедена съм, че ако Скот наистина е бил болен, щеше да се обади на доктор Мийд, който е декан на Катедрата по английска литература, и да отмени иди… проклетото четене.
— Госпожо Ландън, съпругът ви буквално изгаряше, когато го приехме, температурата му беше четирийсет и един градуса.
В момента Лизи само ужасено и недоверчиво се взира в доктор Янцен, неговото невдъхващо доверие лице на юноша. След време някои неща ще започнат да й се изясняват, фактите, съчетани със спомени, които не са напълно заличени от паметта й, ще оформят цялостната картина.
Скот пътувал с чартърен полет от Портланд до Бостън, после взел самолет на „Юнайтид“ от Бостън до Кентъки. Един от стюардите на втория полет, който поискал от него автограф, по-късно споделил пред репортер, че господин Ландън кашлял „почти непрекъснато и целият бил почервенял“. „Когато го попитах добре ли е, той ми каза, че било обикновена лятна настинка, щял да вземе два аспирина и да се оправи.“
Фредерик Борънт, студентът последен курс, който го посрещнал на летището, също забелязал кашлицата. Скот го помолил да намерят денонощна аптека, за да си купи антибиотик. „Май ме хваща грип“ — споменал пред Борънт. Борънт отвърнал, че е очаквал сказката с нетърпение, и се зачудил дали Скот ще е в състояние да я изнесе. „Ще се изненадаш“ — отвърнал му Скот.
Борънт наистина бил изненадан. И възхитен. Както повечето присъстващи на четенето. Според „Дейли Нюз“, ежедневника на „Боулинг Грийн“, Скот изнесъл спектакъл, който бил „почти хипнотизиращ“. Прекъсвал четенето само няколко пъти, за да се изкашля учтиво и да пие вода. Часове по-късно Янцен изрази пред Лизи удивлението си от жилавостта на Скот. Тъкмо неговото удивление, съчетано със съобщението, което деканът на факултета по английска литература й предава по телефона, пробива за малко внимателно поддържаната сдържаност на Лизи. Последното, което Скот казал на Мийд след четенето и преди приема, било: „Можеш ли да се обадиш на жена ми? Кажи й, че ще й се наложи да лети дотук. Кажи й, че съм консумирал пресни плодове след залез слънце. Това е шега помежду ни.“

6.
Съвсем неволно Лизи издава най-големия си страх пред младия доктор Янцен.
— Скот ще умре, нали?
Той се поколебава и внезапно Лизи разбира, че може да е млад, но не е дете.
— Искам да го видите — изрича лекарят след един безкрайно дълъг момент. — Искам и той да ви види. В съзнание е, но не се знае за колко време. Елате с мен.
Върви много бързо. Спира пред отделението на сестрите и дежурният санитар вдига поглед от списанието, което чете — „Съвременна гериатрия“. Янцен разговаря с него. Разговорът се води на нисък глас, но на етажа е много тихо и Лизи съвсем ясно чува как санитарят произнася три думи, които я ужасяват:
— Той я чака.
В другия край на коридора има две затворени врати, върху които с оранжеви букви е написано съобщение:
ИЗОЛАТОР „ОЛТЪН“
ВЛИЗАНЕТО С РАЗРЕШЕНИЕ НА САНИТАР ИЛИ МЕД. СЕСТРА
СПАЗВАЙТЕ ИЗИСКВАНИЯТА ЗА БЕЗОПАСНОСТ
ЗА ВАШЕ ДОБРО
ЗА ТЯХНО ДОБРО
ПОИСКАЙТЕ МАСКА И РЪКАВИЦИ
Отляво на вратата има умивалник, на който Янцен си измива ръцете и нарежда на Лизи да стори същото. На болничното легло отдясно са струпани маски, запечатани пакети с латексови ръкавици, кашон с надпис „ЗА ВСИЧКИ РАЗМЕРИ“, пълен с жълти калцуни, и спретната купчинка зелени хирургически престилки.
— Изолатор! — възкликва Лизи. — Господи, да не мислите, че мъжът ми е заразен с идиотския щам „Андромеда“!
Янцен го заусуква:
— Смятаме, че съществува вероятност съпругът ви да е прихванал някаква екзотична пневмония, може би дори птичи грип, но каквото и да е, засега усилията ни да установим характера на заболяването са напразни и…
Той не довършва изречението, изглежда, не знае как, затова Лизи му помага:
— И както се казва, то наистина го работи отвсякъде.
— Достатъчно е да си сложите само маска, госпожо, освен ако ръцете ви не са порязани. Не забелязах такова нещо, докато…
— Смятам, че в момента е излишно да се тревожа за ръцете си, а маска не ми трябва. — Лизи бутва вратата, преди Янцен да възрази. — Ако болестта му е била заразна, вече съм я прихванала.
Янцен си слага платнена зелена маска и също влиза в изолатора.


7.
В дъното на коридора има само четири стаи и само един от четирите монитора свети само от една стая долита тихото бръмчене на болнична апаратура и тихото съскане на кислород. Името, изписано на монитора под показателите на ужасно ускорения пулс — 178 — и ужасно ниското кръвно налягане — 79 на 44 — е ЛАНДЪН-СКОТ.
Вратата е открехната. На нея е изобразен оранжев пламък, зачертан с хикс. Отдолу пише с яркочервени букви: БЕЗ ОГЬНЧЕТО НЯМА КАК ДА ПЛАМНЕ ИСКРАТА. Лизи не е писателка и определено не е поетеса, но в това послание тя съзира края на всички неща; това е чертата, която е теглена под брака й, както се тегли черта под сбор. Без огънчето няма как да пламне искрата.
Скот, който беше се сбогувал с нея по обичайния си начин — подвикна „Чао доскив, Лизи“ и наду до дупка стереоуредбата на форда си, предизвиквайки нещо като взрив на ретророка на „Флеймин Грувис“ — сега се взира в нея, а лицето му е млечнобяло. Само в очите му има живот, но те горят като очите на кукумявка, заклещена в комин. Лежи на хълбок. Апаратът за изкуственото дишане е избутан встрани от леглото, но Лизи вижда гноевидната слуз по тръбата и знае,
(шшшт, малка Лизи)
че в тази зелена бълвоч има бацили или микроби, или и двете, които никой никога няма да идентифицира, дори да разполага с най-добрите електронни микроскопи на света и с всяка база данни на Земята.
— Хей, Лизи…
Едва доловим шепот — „Полъхнал ветрецът под къщния праг“, както би казал Денди — но Лизи го чува и отива при него. От пластмасовата кислородна маска съска въздух. От два пресни разреза на гърдите му стърчат две пластмасови тръбички. Онези, които стърчат от гърба му, изглеждат гротескно големи в сравнение с двете отпред. На Лизи й се струват огромни като тръби на радиатор. Прозрачни са и тя вижда как мътна течност и кървави парченца тъкан се стичат по тях до нещо като куфар на леглото зад Скот. Тук не е Нешвил и това не е куршум двайсет и втори калибър; въпреки че сърцето й крещи в протест, един поглед й стига, за да се убеди, че Скот ще е мъртъв преди изгрев слънце.
— Скот — изрича нежно тя, коленичи до леглото и хваща горещите му длани. — Да му се не види, какви ги надроби сега?
— Лизи. — Той леко стиска ръката й. Задъхва се и гласът му е хриплив като на паркинга в Нешвил.
Знае точно какво ще каже Скот и се оказва права:
— Толкова ми е горещо, Лизи. Лед… Ще ми донесеш ли?
Лизи поглежда масичката, но на нея няма нищо. Хвърля поглед през рамо към доктора, който я е довел тук, понастоящем маскирания червенокос отмъстител.
— Доктор… — подхваща и разбира, че името му е изхвръкнало от главата й. — Съжалявам, забравих как се казвате.
— Янцен. Не се притеснявайте, госпожо Ландън.
— Може ли малко лед за съпруга ми? Той каза…
— Да, разбира се. Отивам да донеса. — Изчезва на секундата и Лизи осъзнава, че си е търсел повод да ги остави насаме.
Скот отново стисва ръката й.
— Пътник съм — произнася с онзи едва доловим шепот. — Извинявай. Обичам те.
— Скот, не! — вика тя и добавя първото, което й идва наум: — Ледът! Ледът идва!
Скот вдига ръка. Очевидно прави огромно усилие. Дъхът му свисти по-силно от всякога. Горещият му пръст се плъзва по бузата й. Сълзите на Лизи рукват. Тя знае какво трябва да го попита. Паникьосаното гласче в главата й, пазителчето на тайната, което винаги й говори на малка Лизи, й крещи да мълчи, но тя не му обръща внимание. Всяка женитба, която е издържала във времето, има две сърца: тъмно и светло. Ето го отново тяхното тъмно сърце.
Тя се привежда към жегата на смъртта, която се излъчва от Скот. Долавя миризмата на пяната за бръснене и шампоана му. Навежда се, докато устните й не докосват горящото му ухо. Тя шепне в него:
— Отивай, Скот. Отиди до езерото, ако това ще те оправи. Ако докторът се върне и открие леглото празно, ще измисля нещо, това няма значение; отиди при езерото и се лекувай, дявол те взел, направи го заради мен!
— Не мога — прошепва той и почва да се дави немощно, което я кара да се отдръпне. Мисли си, че кашлицата ще го убие, ще го разкъса, но някак си Скот успява да я овладее. И защо? Защото възнамерява да довърши мисълта си. Дори тук, на смъртно легло в изолатора, в един часа през нощта в някакво затънтено градче в Кентъки, Скот иска да се доизкаже. — Няма… да стане.
— Тогава аз ще отида! Само ми помогни!
Но Скот клати глава.
— Лежи на пътеката… към извора. То.
Лизи моментално разбира за какво говори мъжът й. Безпомощно отправя поглед към една от водните чаши, в които петнистото същество понякога може да бъде зърнато. Там или в огледало, или в крайчеца на окото ти. Винаги в среднощна доба. Винаги, когато си отчаян, или страдаш, или и двете. Старото другарче на Скот. Дългучът на Скот.
— С… пи. — Странен шум излиза от неговите разпадащи се дробове. Лизи мисли, че той се задушава, и се пресяга за звънеца, но тогава вижда заядливото пламъче в трескавите му очи и осъзнава, че Скот или се смее, или се опитва да се засмее.
— Спи на… пътеката. То… високо… небето… — Облещва очи към тавана и Лизи е сигурна — той й казва, че то се извисява до небето.
Скот посяга към кислородната маска на гърдите си, но не може да я вдигне. Лизи му помага, намествайки я пред устата и носа му. Той вдишва дълбоко няколко пъти и й прави знак да свали маската. Лизи се подчинява и за известно време — може би около минута — гласът му е по-силен.
— Прехвърлих се в Бумна луна, докато бях в самолета. — Той говори с детинско удивление. — Никога не бях пробвал подобно нещо. Помислих си, че ще падна, но както винаги се озовах на Хълма на обичаните. Пак отидох от една кабинка… в тоалетните на летището. За последно… точно преди да изляза на сцената. Още си беше там. Стария Фреди. Не беше мръднал.
„Божичко, той дори наричаше по име проклетата твар!“
— Не можах да се добера до езерото, затова хапнах няколко плодчета… обикновено нищо им няма, но…
Не може да довърши. Лизи отново му подава маската.
— Било е твърде късно — проговаря тя, докато Скот вдишва дълбоко. — Било е твърде късно, нали? Изял си ги след залез слънце.
Той кимва.
— Не ти е хрумнало нещо друго.
Ново кимване. Прави й знак да свали маската.
— Но ти си бил здрав по време на четенето! — възкликва тя. — Професор Мийд ми каза, че си бил дяволски велик.
Той се усмихва. Може би е най-тъжната усмивка, която някога е виждала.
— Роса — прошепва той. — Облизах я от листата. Последния път… преди да изляза… помислих си, че може да…
— Че може да е целебна. Като езерото.
Погледът му казва „да“. Очите му не се откъсват от нея.
— И това те е пооправило? За малко?
— Да-а. За малко. Сега… — Той свива рамене в знак на съжаление и извръща глава. Този път кашлицата е раздираща и Лизи с ужас наблюдава как течността в тръбата се оцветява в червено. Скот се пресяга и отново улавя ръката й.
— Изгубих се в тъмата — шепти той. — Ти ме откри.
— Скот, недей…
Той кимва. Да.
— Видя ме в истинския ми вид. Всичко… — Той прави немощен жест със свободната си ръка, за да покаже, че всичко си е постарому. Усмихва се леко, докато я гледа.
— Дръж се, Скот! Само се дръж! — Той кимва, сякаш най-сетне е разбрал посланието й:
— Изчакай вятърът да се промени.
— Не, Скот, леда! — Друго не й идва наум. — Изчакай леда!
Той казва „мило“. Нарича я „миломое“. След това се чува само съскането на кислорода. Лизи закрива лице с дланите си…

8.
… и ги отдръпна сухи. Хем беше изненадана, хем не. Определено беше облекчена: може би най-накрая беше дошъл краят на скръбта й. Предполагаше, че още много нещо може да се свърши в „кабинета“ — с Аманда едва бяха наченали работата — но й се струваше, че е отбелязала неочакван напредък с разчистването на собствения си шибан живот през последните няколко дни. Докосна гърдата си и почти не усети болка. „Самолечение на най-високо равнище“ — помисли си с усмивка.
В съседната стая Аманда възмутено извика нещо на телевизора:
— Абе, тъпако! Не я ли виждаш тая кучка, че не струва?
Лизи наостри уши и си извади заключението, че Джейси е на път да подмами Сони да се ожени за нея. Филмът беше към края си.
„Трябва да е превъртяла някои места“ — помисли си, но когато зърна падащия мрак през капандурата, разбра, че е сгрешила. Беше седяла зад бюрото и през последния час и половина бе преживяла повторно миналото. Работеше над себе си, както обичаха да казват нюейджърите. И до какъв извод беше стигнала? Че съпругът й е мъртъв, минал и заминал. Нищо повече. Не я чакаше на пътеката в Бумна луна, не седеше на някоя от онези каменни пейки, както го беше заварила веднъж, не беше обвит с покров, от който те полазват тръпки. Скот беше оставил Бумна луна зад гърба си. Като Хък Фин той си беше плюл на петите, за да отпраши към териториите.
От какво се беше разболял последния път? В смъртния му акт като причина за смъртта беше посочена пневмония и на Лизи й беше все едно. Можеше да пише „Изпохапан до смърт от патки“ — Скот щеше да си е все така мъртъв, но тя не спираше да се чуди. Дали смъртта не беше дошла с цвете, което Скот е откъснал, за да помирише, или някоя буболечка не бе изхвърлила отровата си под кожата му, след като червеното слънце се беше прибрало в своя гръмотевичен дом? Дали е прихванал болестта седмица или месец преди последното четене в Кентъки при някое отскачане до Бумна Луна, или заразата е тиктакала като часовник в продължение на десетилетия? Дали не се е криела в едно-едничко зрънце пръст, попаднала под нокътя му, докато е копаел гроба на брат си? Една-едничка лоша буба, която си е спяла мирно и тихо през годините и най-накрая се е събудила един ден, когато Скот е седял пред компютъра и доволно е щракнал с пръсти, след като е открил интересна дума? Може би — ужасна мисъл, но кой знае — тя самата е донесла заразата след някое от посещенията си; смъртоносен микроорганизъм в точица тичинков прашец, който Скот е вдишал, когато я е целунал.
Ох, мамка му, сега вече плачеше.
Беше видяла неотворено пакетче хартиени носни кърпички в горното ляво чекмедже на бюрото. Извади го, измъкна няколко кърпички и започна да подсушава очите си. Чу как Тимъти Ботъмс крещи в съседната стая:
„Скапаняци, той само метеше!“ и разбра, че времето е направило един от онези подскоци напред, досущ като тромавите подскоци на гарваните. От филма оставаше още само една сцена, в която Сони се връща при жената на треньора. По-възрастната му любовница. След нея почват да текат финалните надписи.
Телефонът на бюрото нададе кратко „дзън“. Лизи знаеше какво означава това със същата сигурност, с която знаеше какво иска да каже Скот с въртеливия жест по време на последния им разговор; жестът, който означаваше „Всичко си е постарому“.
Телефонът нямаше сигнал, кабелите бяха прерязани или изтръгнати. Дули беше тук. Черният принц на инкунксите беше дошъл за нея.

XV. ЛИЗИ И ДЪЛГУЧЪТ
(ПАФКО ПРИ СТЕНАТА)
1.
— Аманда, ела тук.
— Ей-сега, Лизи, филмът почти…
— Незабавно, Аманда!
Лизи вдигна телефона, увери се, че е права, и го затвори. Досещаше се за всичко. Изглежда, знанието е било с нея през цялото време като сладкия вкус в устата й. Сега щеше да угасне осветлението и ако Аманда не дойдеше преди това…
Но ето я и нея — стоеше между нишата и дългия хол. Внезапно беше посърнала, изглеждаше състарена и уплашена. На видеокасетата жената на треньора скоро щеше да разбие порцелановата кана в стената от яд, че ръцете й треперят и не може да налее кафе. Лизи без изненада откри, че собствените й ръце треперят. Грабна револвера, Аманда я видя и придоби по-уплашен вид от всякога. Като дама, която би предпочела да се намира във Филаделфия. Или в Кататония. „Твърде късно, Манда“ — помисли си Лизи.
— Лизи, той тук ли е?
— Да.
Сякаш в знак на съгласие в далечината отекна гръм.
— Лизи, откъде зна…
— Прекъснал е телефона.
— Клетъчния…
— Остана в колата. Сега идва ред на лампите. — Тя заобиколи голямото бюро от секвоя — „Наистина е голямо, върху него може да се приземи цял изтребител“ — и се озова точно срещу сестра си, може би на осем стъпки по килима с ръждивите петна от собствената й кръв.
Когато достигна Аманда, осветлението все още работеше и Лизи изпита моментно съмнение. В края на краищата не беше ли възможно следобедната буря да е счупила някой клон, който най-сетне е паднал, повличайки телефонен кабел?
„Да, но случаят не е такъв.“
Опита се да напъха револвера в ръката на Аманда. Сестра й отказа да го вземе. Оръжието падна с трясък на пода и Лизи се напрегна в очакване на експлозията и писъка — нейния или на Аманда — който щеше да последва, когато куршумът улучеше някоя от тях. Патфайндърът не произведе изстрел. Идиотското око на цевта му се взираше в далечината. Когато Лизи се наведе да го вдигне, чу как на долния етаж нещо тупна, сякаш някой се беше натъкнал на препятствие и го беше съборил. Например кашон, пълен, да речем, с бели листа.
Отново погледна сестра си, която притискаше длани към плоската си гръд. Лицето й беше пребледняло, очите й — същински черни езера на страха.
— Не мога да го държа — прошепна. — Ръцете ми… виждаш ли ги? — Тя показа наранените си длани.
— Вземи идиотския револвер! — заповяда Лизи. — Няма да ти се наложи да го застреляш.
Този път Аманда неохотно стисна гумената ръкохватка на патфайндъра:
— Обещаваш ли?
— Не — отвърна Лизи. — Не съвсем.
Хвърли поглед към стълбището към обора. В този край на „кабинета“ беше по-мрачно, по-зловещо, особено сега, когато Аманда държеше оръжието. Аманда, на която изобщо не можеше да има доверие, Аманда, която беше способна на всичко.
— Какъв е планът ти? — прошепна Аманда. В съседното помещение Стария Ханк отново пееше и Лизи разбра, че текат финалните надписи на „Последната прожекция“. Притисна пръст до устните си, давайки знак на сестра си да мълчи
(штшт, тихо сега)
и се отдръпна. Една стъпка, две стъпки, три стъпки, четири. Сега се намираше в средата на стаята, на еднакво разстояние от бюрото и вратата към нишата, където Аманда беше насочила револвера към ръждивото петно на килима. Гръмна гръм. Звучеше кънтримузика. На долния етаж — тишина.
— Едва ли е долу — прошепна Аманда.
Лизи направи още стъпка назад към грамадното бюро. Все още се чувстваше възбудена до крайност и едва сдържаше треперенето си, но логиката й подсказваше, че Аманда може би има право. Телефонът беше извън строя, но тук, във Вю, човек може да е сигурен, че няма да има телефон най-малко два пъти месечно, особено когато почне да гърми и да трещи. Онова тупване, което чу преди малко… наистина ли беше чула тупване? Или си го беше въобразила?
— Мисля, че долу няма ни… — подхвана Аманда и в същия момент осветлението угасна.

2.
В продължение на няколко безкрайни секунди Лизи не виждаше нищо в тъмнината и се прокле наум, че не е взела фенерчето от колата. Щеше да й е много по-лесно. Сега можеше само да остане на мястото си и да изкомандва Аманда да остане в нишата.
— Аманда, не мърдай! Стой си там, докато не ти кажа.
— Къде е той, Лизи? — Аманда всеки момент щеше да ревне. — Къде е той?
— Как къде, точно тук, госпожичке — обади се Джим Дули от непрогледната тъмница на стълбището. — Виждам ви и двете с моите специални очила. Малко сте зеленикави, ама ви скивам екстра.
— Не е вярно, лъжеш — извика Лизи, но усети как я сви под лъжичката. Не беше предвидила, че той може да носи очила за нощно виждане.
— О, госпожа, да пукна, ако лъжа. — Гласът му все още идваше от стълбищната площадка и Лизи постепенно различи размитите очертания на фигурата му. Не виждаше хартиения плик с ужаси, но, божичко, чуваше шумоленето му.
— Виждам ви и за ваше сведение мадам Щека държи оръжието. Сега го пусни бавно, госпожа Върлина. Незабавно. — Гласът му изплющя като камшик. — Хайде! Хвърли оръжието!
Навън се беше стъмнило и ако имаше луна, тя или не беше изгряла, или беше скрита зад облак, но капандурата пропускаше достатъчно светлина, на която Лизи видя, че Аманда отпуска ръката с револвера. Не го хвърли, но сваляше гарда. Лизи би дала всичко на света, за да е в ръката й, но…
„Но и двете ми ръце трябва да са свободни, когато настъпи моментът да те сграбча, копелдако.“
— Не, Аманда, дръж го! Няма да се наложи да го застреляш. Не е по плана.
— Хвърляй, госпожа, това е планът.
— Тоя никаквец те обижда и ти заповядва да хвърлиш оръжието. Собственото си оръжие!
Аманда, която едва се виждаше в мрака, отново вдигна револвера. Не се прицели в черния силует, който се спотайваше в сенките на стълбището, а го насочи към тавана, но все пак го държеше.
— Рекох ти да го хвърлиш! — почти изръмжа натрапникът, но нещо в тона му подсказа на Лизи, че се е отказал от тази битка. Онова, което беше в хартиения плик, пак издрънча.
— Не! — изкрещя Аманда. — Няма! Ти… махай се оттук! Махай се и остави сестра ми на мира!
— Няма да се махне — намеси се Лизи, преди онзи да отговори. — Няма да се махне, защото е побъркан.
— Мери си приказките — кресна Дули. — Май забравяш, че ви виждам и двете като на сцена.
— Ти си смахнат! Също като хлапето, което простреля мъжа ми в Нешвил. Герд Алан Коул. Знаеш ли за него? Разбира се, знаеш всичко за Скот. С него се смеехме на момчета като теб, Джими…
— Я трай, госпожа…
— Наричахме ви космически каубои. С Коул сте от един дол дренки. Ти си по-хитър и по-зъл, защото си по-възрастен, но си същият. Космическият каубой см е космически каубой.
— Спри да дрънкаш! — изръмжа Дули. — Остави ме да си свърша работата. — Нещата в плика издрънчаха отново и Лизи видя как сянката се раздвижи. Стълбището беше в най-тъмната част на дългия хол и на около петнайсет метра от бюрото. Дули обаче се движете към нея, сякаш думите й го теглеха като магнит. Сега очите й напълно бяха свикнали с мрака. Още няколко стъпки и скъпите очила за нощно виждане нямаше да му дават предимство. Двамата щяха да са в равностойно положение. Поне визуално.
— Ти ли ще ми кажеш да млъкна? Говоря истината. — Така беше. Изведнъж Лизи разбра всичко, което трябваше да знае за Джим Дули, наричан още Зак Маккул, наричан още черния принц на инкунксите. Истината беше в устата и като онзи сладък вкус. Тя беше онзи сладък вкус.
— Не го предизвиквай, Лизи! — Аманда беше ужасена.
— Той сам се предизвика. Прегрял му е харддискът в главата! Същински Коул.
— Нямам нищо общо с него! — изкрещя Дули.
Прозрение! Разтърсващо прозрение. Дули можеше да е научил за Коул, докато е чел за литературния си идол, но Лизи знаеше, че не е така. Нещата легнаха на мястото си в безупречна божествена логика.
— Никога не си бил в затвора. Това си го съчинил за Удбоди. Докато сте били на по чашка. Но наистина си бил под катинар. Бил си в откачалника за закачалки. Бил си в лудницата с Коул.
— Млъквай, госпожа! Трай, ма, и слушай!
— Лизи, недей! — извика Аманда.
Лизи все едно не ги чу, а продължи с пълна пара:
— Обсъждахте ли любимите си книги от Скот Ландън…, когато Коул беше натъпкан с достатъчно лекарства, за да говори разумно? Разбира се, че да. Той харесваше най-много „Стръвни дяволи“, нали? А ти предпочиташе „Дъщерята на моряка“. Двама космически каубои, които разговарят за книги, докато претърпяват отстраняване на някоя и друга дребна неизправност в идиотските си поведенчески модели…
— Стига толкова! — Дули изплува от мрака. Изплува като гмуркач от черните води с шнорхел и цялата необходима екипировка. Разбира се, гмуркачите не държат книжни кесии пред гърдите си, сякаш да се предпазят от ударите на жестоки вдовици, които знаят твърде много. Лизи не му обърна внимание. Не знаеше дали Аманда още държи оръжието и не и пукаше. Беше побесняла от гняв.
— Разговаряхте ли с Коул за книгите на Скот по време на груповите терапии? Естествено. За ролята на бащата в тях. И след като са те пуснали, се е появил Лудбоди като баща от книгите на Скот. Едно от добрите татенца. След като са те пуснали от закачалника. След като са те пуснали от фабриката за писъци. След като са те пуснали от академията за клоуни, както е прика…
Дули нададе писък, изпусна книжния плик (съдържанието му издрънча) и се нахвърли върху Лизи. Остана и време, колкото да си помисли: „Затова исках ръцете ми да са свободни.“
Аманда също изпищя и писъкът й почти заглуши неговия. Само Лизи беше спокойна, защото само тя знаеше какво прави…, ако и да не знаеше точно защо. Не се помъчи да избяга. Разтвори обятия за Джим Дули и го хвана като болест.

3.
Щеше да я повали на пода и да я затисне с тялото си — Лизи не се съмняваше в намеренията му — ако не беше бюрото. Остави се тежестта му да я повлече. Долови мириса на пот от косата и от тялото му. Почувства как очилата му се забиха в слепоочието й и чу тракане под ухото си.
„Зъбите му! — помисли си тя. — Мъчи се да захапе шията ми.“
Задникът й се удари в бюрото. Аманда пак изпищя. Последва оглушителен изстрел, за миг проблесна ослепителна светкавица.
— Остави я на мира, копеле мръсно!
„Изрепчи се, обаче стреля в тавана“ — помисли си Лизи и затегна хватката си около врата на Дули, когато той я огъна назад, все едно бяха на финала на страстно танго. Долавяше мириса на барут, ушите й бучаха, усещаше еректиралия му член.
— Джим — прошепна, без да го пуска. — Ще ти дам, което искаш. Позволи ми да ти го дам!
Той леко отслаби хватката си. Лизи долови объркването му. В този миг Аманда изрева като тигрица и скочи върху гърба му, а Лизи отново беше смачкана под тежестта му. Гръбнакът й изпука застрашително, но тя успя да зърне овалното петно на лицето му и разбра колко е уплашен. „През цялото време ли се е страхувал от мен?“ — запита се.
Сега или никога, малка Лизи.
Тя подири очите му зад смахнатите стъкла на очилата, откри ги и сключи поглед около тях. Аманда все още фучеше като котка върху гореща скара и налагаше Дули с юмруци по раменете. Юмруци. Значи беше хвърлила револвера. Може би беше по-добре.
— Джим. — Божичко, тежестта му я смазваше. — Джим.
Той сведе глава, сякаш привлечен от хватката на погледа й и от силата на волята й. За миг Лизи си помисли, че няма да го достигне. Тогава, с едно последно отчаяно стрелване напред — „Пафко до стената“ — би казал Скот, цитирайки Бог знае кого, тя успя. Вдъхна миризмата от вечерята на Дули — месо и лук, когато притисна устни към неговите. Отвори ги с език, превзе устата му и така преля втората си глътка от извора. Почувства как сладостта си отива. Светът затрептя и се разми, започна да изчезва. Стените станаха прозрачни, тя долови смесените ухания на другия свят: червен жасмин, бугенвилии, рози, кактус.
— Джеромино — изрече тя и масивното бюро под нея се превърна в дъжд, сякаш беше чакало точно тази дума. Само след миг изчезна напълно. Тя падна, Джим Дули се стовари върху нея, Аманда, която още пищеше, падна върху двамата.
„Бум! — помисли си тя. — Бум, край.“


4.
Приземи се на плътната постеля от трева, която й беше толкова добре позната. Струваше й се, че би могла да лежи върху нея цял живот. Остана й време колкото да мерне дърветата на Хълма на обичаните, преди въздухът да излезе от дробовете й с шумно „уф“. Черни петна затанцуваха пред очите й в заревото на залеза.
Щеше да изгуби съзнание, ако Джим Дули не се беше отместил. Той отърси Аманда от гърба си като мръсно коте. Надигна се и се втренчи в хълма, покрит с килим от лупина, обърна се на другата страна към влюбените дървета, от които започваше Вълшебната гора, както някога я бяха нарекли Пол и Скот Ландън. Лизи беше потресена от лицето на Дули. Приличаше на череп с кожа и коса. След малко осъзна, че е заради тясното му лице, заслонено от сенките на вечерта, и очилата, чиито стъкла бяха останали в другия свят. Очите му гледаха през празните рамки. Устата му зееше, сребриста лига се точеше между разтворените му устни.
— Нали… харесваш… книгите на Скот. — Тя се задъхваше като бегач, но постепенно черните точки пред очите й се разсейваха. — Харесва ли ти неговият свят, господин Дули?
— Къде… — Устните му се движеха, но гласът му заглъхна.
— Бумна луна, досами Приказната гора, близо до гроба на Пол, брата на Скот.
Лизи си даваше сметка, че за нея (и за Аманда) Дули ще е опасен и тук колкото в кабинета на Скот веднага, щом възвърне остатъка от разсъдък, който му е останал, но все пак огледа пурпурния склон и притъмняващото небе. Слънцето пак залязваше — кълбо от оранжев огън — и луната изгряваше. Както и предишния път тя си помисли, че пламтящата красота на гледката може да я убие.
Само дето в момента имаше нещо по-опасно от убийствената красота. Загоряла ръка се вкопчи в рамото м.
— Какво си ми направила, ма? — изхриптя Дули. Очите му се блещеха зад празната рамка. — Да не искаш да ме хипнотизираш? Щото не си познала.
— О, Дули! Искаш всичко, което бе на Скот, нали? Това тук със сигурност е по-хубаво от който и да е непубликуван роман или от кълцането на една жена със собствената й отварачка, нали? Огледай се! Цял нов свят чака да бъде открит! Място, сътворено от въображението! Реалност, изтъкана от мечти! Разбира се, в гората е опасно — навсякъде е опасно, падне ли нощта. Но аз съм уверена, че безстрашен ненормалник като теб…
Видя намерението му, видя собственото си убийство в налудничавите очи, подобни на празни фасунги, и извика сестра си… изпитваше ужас, но същевременно в нея напираше смях. Напук на всичко. Смееше се на него. Отчасти защото изглеждаше доста глупаво с очилата без стъкла, но най-вече защото в този миг на живот и смърт най-неочаквано я осени култовата реплика от един брадат виц за курви: „Хей, момчета, идеята ви омекна!“ Фактът, че не си спомняше самия виц, предизвикваше още по-голямо веселие.
После дъхът й свърши и смехът й секна. Остана само хриптене.

5.
Заби в лицето на Дули своите къси, но доста остри нокти, и остави три кървави резки на едната му страна, но хватката му около гърлото й не отслабна — напротив, той даже я стисна по-яко. Хриптенето й се усили, звукът напомняше скрибуцането на някакъв примитивен механичен уред със замърсени части. Сортировачката на господин Силвър може би.
„Аманда, къде си, да му се не види?“ — помисли си Лизи, в този момент Аманда се появи, избрала нова тактика. Коленичи, хвана члена на Дули с ръце… и го изви.
Той нададе вой и блъсна Лизи. Тя полетя, падна по гръб върху тревата, с усилие се изправи на крака, докато едва си поемаше дъх. Дули стоеше превит надве, притиснал с ръце слабините си. Позата му извика у Лизи спомен за един инцидент на люлката в училищния двор, за който Дарла беше заявила делово: „Ето една от причините да се радвам, че не съм момче“ Аманда се хвърли върху него.
— Манда, не! — Викът на Лизи закъсня. Дори и ранен, Дули беше прекалено бърз. Лесно се изплъзна от Аманда и я удари с юмрук. С другата си ръка изтръгна безполезните си очила и ги запрати на земята. Всеки намек за здрав разум беше изчезнал от сините му очи. Дули спокойно би могъл да бъде мъртвецът от „Стръвни дяволи“, който неумолимо се катери по стената на кладенеца, за да потърси отмъщение.
— Хабер си нямам къде сме, но едно ще ти кажа, госпожа: няма да се върнеш вкъщи.
— Освен, ако не ме хванеш, ти си този, който никога няма да се прибере вкъщи. — Лизи отново се изсмя. Беше уплашена — направо ужасена, но смехът напираше в нея, може би, защото беше разбрала, че е нейният нож. Колкото повече се смееше, толкова по-силно забиваше острието в плътта на лудия.
— Я не ми се хили, кучко! — изрева Дули и се затича към нея.
Лизи се обърна и побягна. Едва беше направила две крачки към пътеката обаче, когато чу как Дули пищя от болка. Погледна назад и видя, че е повален на колене. Нещо стърчеше от рамото му и ръкавът му бързо потъмняваше. Той се олюля, изпсува и го дръпна. Нещото помръдна, но не излезе. Дули пак извика и го сграбчи с другата си ръка.
Лизи разбра. Прозрението дойде мигновено с невероятна яснота. Той беше понечил да хукне след нея, но не беше направил и крачка, защото Аманда го беше спънала. И той беше паднал върху дървения кръст на Пол Ландън. Дъската стърчеше от рамото му като грамадна топлийка. Дули успя да я измъкне и я захвърли. От раната шурна още кръв и по лакътя му се спусна алено поточе. Лизи знаеше, че трябва да отклони гнева му от Аманда, която лежеше безпомощно почти пред нозете му.
— Не можеш да ме хванеш, не можеш да ме хванеш! — затананика и му се изплези, размахвайки пръсти зад ушите си, за да препълни чашата на търпението му. Не подозираше, че си спомня тези детски номерца.
— Ти ли, ма, кучко! Ти ли, ма, путко! — изпищя Дули и се спусна към нея.
Лизи побягна. Сега не се смееше, най-сетне беше твърде уплашена, за да се смее, но устните й бяха разтегнати в ужасена усмивка, докато тичаше по пътеката, водеща към Вълшебната гора, където вече беше нощ.


6.
Табелата с надпис „Към езерото“ я нямаше, но докато тичаше по първата отсечка — пътят пред нея бе размита бяла линия, която сякаш плаваше сред тъмните масиви на дърветата — някъде пред нея се разнесе накъсан кикот. „Кикотниците“ — реши Лизи и се осмели да погледне назад с надеждата, че ако нейният приятел Дули чуе тези сладури, би размислил…
Нo не. Дули беше по петите й, виждаше го през пролуките чезнеща светлина, той я настигаше, въпреки че кръвта му изтичаше. Лизи се спъна в един корен и едва не падна, но някакси успя да се задържи на крака, напомняйки си, че остане ли и пет секунди на земята, Дули ще се стовари отгоре й. Дъхът му — последното, което щеше да почувства, смесеното ухание, което издаваха околните дървета, докато се превръщаха в другото си опасно „аз“, бе последното, което щеше да помирише, а налудничавият смях на хиеноподобните зверове в горските дебри — последното, което щеше да чуе.
„Чувам пъхтенето му. Чувам го, защото ме настига. Тичам като стрела — няма да мога да поддържам това темпо още дълго — но дори и така, той е по-бърз от мен. Защо не се забави, след като Аманда почти не му откъсна топките? А кръвозагубата?“
Отговорът на въпросите й беше прост, логиката безупречна: тези неща го бяха забавили. Иначе досега щеше да я е хванал. Лизи беше на трета скорост. Опита да превключи на четвърта и не успя. Очевидно тялото и нямаше четвърта скорост. Хриптенето на Джим Дули се чуваше все по-близо. Тя знаеше, че само след минута, може би дори по-малко, той ще я хване за блузата.
Или за косата.

7.
Пътеката стана по-стръмна, а сенките се вплътниха. Лизи си помисли, че може би най-после е спечелила малко преднина. Не й стигна смелост да погледне назад. Молеше се Аманда да не ги е последвала. Хълмът на обичаните можеше да е безопасен, езерото можеше да е безопасно, обаче гората бе пълна с опасности. Джим Дули беше безобиден в сравнение с тях. Тя дочу тихия я мечтателен звън на камбанката на Чъки Джи, задигната от Скот в един друг живот и провесена на едно дърво.
През пролука във върхарите на няколко дървета тя видя по-ярка светлина, не оранжево-червена, а гаснещо розово сияние. На пътеката също беше по-светло. Спомни си, че след едно възвишение тя пак се спускаше надолу, криволичейки през още по-непроходимата дъбрава чак до голямата скала и езерото отвъд нея.
„Не мога — помисли си тя. Дъхът й беше нагорещен, в хълбока я прободе остра болка. — Ще ме хване, преди да стигна до онзи хълм.“
Гласът на Скот прозвуча в съзнанието й — той уж се смееше, но всъщност беше ядосан: „Не стигна дотук, за да свършиш така. Давай, миломое, ВЕДТСКЕН.“
ВЕДТСКЕН, да. Нямаше по-подходящ момент от сегашния да не й пука. Тя се втурна нагоре по хълма. Копнееше за сладкия вкус в устата си, но беше дала последната си глътка на ненормалния, който беше по петите й. Сега устата й беше пресъхнала от изтощение. Чуваше, че той отново я настига, само дето сега не крещеше, пазеше си силите. Болката в хълбока й се усили. Ушите й забучаха. Кикотниците се кискаха по-наблизо, сякаш искаха да наблюдават как ловецът ще хване плячката си. Обонянието й долавяше промяната в дърветата; ароматът им, който преди беше сладък, сега беше лют и стипчав като мириса на къната, която с Дарла бяха открили в банята на баба Д. след смъртта й — миризма на отрова и …
„Не идва от дърветата.“
Кикотниците се бяха умълчали. Сега се чуваше само накъсаното дишане на Дули, докато той топуркаше подир нея в опит да съкрати последните няколко метра помежду им. Лизи си представи как Скот я прегръща, как я притиска към себе си, как й шепне „Шшшт Лизи. Сега мълчанието е цената на твоя и моя живот.“
Лизи си помисли: „То не лежи на пътеката, както когато Скот се е опитал да стигне до езерото през 2004 година. Този път се е разположило покрай пътеката. Както през зимата на студения вихър от Йелоунайф, когато се натъкнах на него.“
Но тъкмо когато зърна камбанката, която още висеше на прогнилата връв и отразяваше последните слънчеви лъчи, Джим Дули се напъна до дупка и Лизи действително почувства как пръстите му се плъзват по гърба й, търсейки нещо, за което да се хванат. Сутиен, каквото и да е. Тя едва сподави писъка, който се надигна в гърлото й. Стрелна се напред със сетни сили, но нямаше да се изплъзне, ако Дули не се препъна отново и не падна, надавайки вик:
— Ти, КУЧКО!
Лизи си обеща, че той ще се кае за ругатнята.
Но може би разкаянието му щеше да е кратко.
Като живота му.


8.
Плахият звън пак се разнесе от това, което някога беше
(Има поръчка, Лизи! По-живо.)
Дървото на камбанките, а сега е Дървото на камбанките и лопатката. Ето я и нея, сребърната лопатка на Скот. Когато Лизи я остави тук, водена от подтик, който чак сега разбираше, Кикотниците ломотеха истерично. Сега вълшебната гора се беше смълчала, чуваха се само нейното хрипливо дишане и задъханите псувни на Дули. Дългучът е спял — или поне е дремел — но крясъците на Дули го бяха събудили.
Може би нещата трябваше да се развият по този начин, но това не ги правеше по-лесни. Беше страшно да чувства пробуждащия се шепот на не-чак-толкова-чуждите мисли от подсъзнанието си. Бяха като неспокойни ръце, които проверяват дали дъските са заковани здраво, или капакът на кладенеца е наместен добре. Хвана се, че мисли за твърде много ужасии, които по едно или друго време бяха гризали като червей сърцето й: двата кървави зъба, които някога бе открила на пода в тоалетната на едно кино, две дечица, които плачеха прегърнати пред входа на бакалия, миризмата на Скот; когато той лежеше на смъртния си одър, вперил в нея трескавите си очи, баба Д., която умираше на двора и кракът й потреперваше в предсмъртни гърчове.
Страшни мисли. Страшни образи, които те навестяват, когато луната е залязла, лекарството е свършило и времето е спряло.
С други думи, лошата кръв. Точно отвъд дърветата.
И сега…
Във винаги съвършеното безвремие на сега…

9.
Лизи се задъхва, сърцето й бумти, кръвта й бучи в ушите, но се навежда да вземе сребърната лопатка. Ръцете й, които преди осемнайсет години действаха машинално, не й изневеряват дори сега, когато мислите й са завладени от загубата, болката и бездънното отчаяние. Дули наближава. Лизи чува пъхтенето му. Опасността е голяма, още по-голяма, отколкото с Русокоско, въпреки че този безумец не е въоръжен, защото, ако той я сграбчи, преди да се е обърнала…
Страховете й не се сбъдват. Тя се завърта и с все сила замахва с лопатката. Металната й част улавя последната светлина, розова като повехнало цвете, и удря камбанката. Тя се сбогува с последно „звъннн“ и полита в мрака заедно с мърлявата връв. Лизи вижда как лопатата се движи напред и нагоре и си казва: „Мамка му! Това се казва замах!“ Лопатата удря лицето на Дули и се чува не хрущене — звукът, който Лизи си спомня от Нешвил — а нещо като приглушено думкане на гонг. Онзи пищи от изненада и болка. Излиза от пътеката и полита към дърветата, размахвайки ръце в опит да запази равновесие. За миг Лизи зърва носа му, изместен като на Коул; вижда и кръвта, която шурти от зейналата му уста. Отдясно, недалеч от мястото, на което Дули се мята и се мъчи да се вдигне на крака, нещо се надига. Надига се като приливна вълна. За миг мрачните и угнетителни мисли, които населяват съзнанието на Лизи, стават още по-мрачни и угнетителни; струва й се, че ще я убият или подлудят. После те потичат в по-друга посока и заедно с тях съществото в храсталаците също променя посоката си. Долитат множество звуци: шумолене на сухи листа, тъпчене на храсти, поваляне на клони и дървета. И най-неочаквано то се появява: Дългучът на Скот. Лизи разбира, че видиш ли го веднъж, времето престава да съществува и остава безкрайно проточеният агонизиращ тон на настоящето.


10.
Малко преди Лизи да осъзнае какво се случва и определено преди да е подготвена — идеята, че някога можеш да си готов за подобно нещо е абсурдна — неочаквано то се появи. Гадината с петната отстрани. Живото въплъщение на онова, което Скот имаше предвид, когато говореше за лошата кръв.
Лизи видя огромно туловище, набръчкано като напукана змийска кожа. Гадината се промъкваше през дърветата, огъвайки едни и кършейки други, някои направо прегази. Не миришеше, но издаваше странни звуци, сякаш стомахът му къркореше, след миг главата му се издигна над дърветата и закри небето. Лизи видя око, безжизнено, но бдително, черно като бездънен кладенец и голямо колкото яма, което надничаше през листака. Видя отвор в грамадната му топчеста глава, която се въртеше в търсене на плячката, и някак интуитивно усети, че каквото влезе в зейналата паст, не умира, а остава живо и пищи… остава живо и пищи… остава живо и пищи.
Самата тя не можеше да изпищи. От гърлото й не излизаше нито звук. Направи две крачки назад, крачки, които й се сториха необичайно спокойни. Изпуснаха лопатката, от която капеше кръвта на поредния безумец, и сечивото падна на пътеката. „То ме вижда… моят живот никога няма да бъде отново изцяло мой. То няма да го позволи.“
За момент то се изправи на задните си крака — безформено, безкрайно дълго създание, от чиято влажна плът стърчаха косми. Голямото му мътно око я фиксираше. Отмиращото зарево на деня и все по-силният сребърен блясък на луната осветиха остатъка от туловището му сред храстите.
След миг окото му се отмести от Лизи към пищящата, мятаща се на земята твар, която се мъчеше да намери изход от гъсталака, в който се беше оплела; Джим Дули, чиято кръв шуртеше от разбитата му уста и счупения нос; Джим Дули, на когото дори косата беше оплескана с кръв. Той забеляза кой го гледа и престана да пищи. Лизи го видя как се мъчи да закрие здравото си око, видя как ръцете му се отпуснаха, разбра, че се е предал, и за миг въпреки всичко изпита съжаление към него, миг на съчувствие и вникване, всеобхватен по силата си и нетърпим в човечността си. В този миг би върнала назад всичко, ако залогът беше само животът й, но се сети за сестра си и призова към твърдост волята и сърцето си.
Огромното същество, заклещено между дърветата, протегна глава и налапа Дули. Плътта около ямата-уста сякаш се набръчка и Лизи си спомни онзи ден, когато Скот лежеше прострелян на горещия асфалт в Нешвил. Когато се разнесе тихо сумтене, последвано от хрущене на кости и Дули нададе последен, сякаш безкраен писък, тя си спомни как Скот й прошепна: „Чувам го как се храни.“ Спомни си как сви устни, образувайки буквата О и как от тях бликна кръв, когато той издаде неприятен пуфтящ звук: ситни рубинени капчици, които сякаш увиснаха в нажежения въздух.
Лизи побягна: би се заклела, че е забравила как се тича, но побягна. Стрелна се по пътеката към хълма с лупината, далеч от Дървото с камбанките и лопатката, далеч от Дългуча, който поглъщаше живия Дули. Знаеше, че проклетата твар прави услуга на нея м Аманда, но знаеше, че в най-добрия случай това е мечешка услуга, защото, ако оцелееше след тази нощ, тя нямаше да се отърве от Дългуча, както не се бе отървал Скот, не се бе отървал нито за миг след онзи ден в детството си. Сега то беше белязало и нея, беше я направило част от своето страшно безкрайно и всеобхватно аз. Отсега нататък трябваше да внимава, особено ако се събуди посред нощ… а тя знаеше, че нощите й със здрав сън са приключили, В малките часове на нощта щеше да отклонява поглед от огледалата, от стъклата на прозорците и особено от стъклените чаши за вода — един Господ знае защо. Щеше да се брани, доколкото може.
Ако оцелееше след тази нощ.
„Много е близо, скъпа — беше прошепнал Скот, докато трепереше от студ върху нажежения асфалт. — Много близо.“
Зад нея Дули пищеше така, сякаш никога нямаше да млъкне. Лизи си помисли, че ще полудее от крясъците му. Или че вече е полудяла.

11.
Тъкмо когато излезе от гората, писъците на Дули най-после утихнаха. Тя не видя Аманда и това я изпълни с нов ужас. Ами ако сестра й се бе запиляла нанякъде? Ами ако беше наблизо, но се бе свила на кълбо сред сенките и отново беше изпаднала в кататония?
— Аманда? Аманда?
За един безкраен момент не чу нищо. След това — слава богу! — нещо изшумоля в дълбоката трева и Аманда изникна отляво. И бездруго бледото й лице, което изглеждаше още по-бледо на лунната светлина, сега беше като на призрак. Или на харпия. Тя колебливо пристъпи напред, разпери ръце и Лизи се хвърли в прегръдката й. Пръстите на Аманда бяха леденостудени.
— О, Лизи, мислех си, че никога няма да престане!
— И аз.
— Писъците бяха ужасни… не го виждах… надявах се да е Дули, но си помислих: „Ами ако е Малката? Ами ако е Лизи?“ — Аманда притисна лице във врата на по-малката си сестра и зарида.
— Добре съм, Аманда, тук съм и всичко е наред.
Аманда се отдръпна и я погледна в очите:
— Той мъртъв ли е?
— Да — отвърна Лизи. Не възнамеряваше да сподели подозрението си, че Дули може да е постигнал един вид адско безсмъртие вътре в търбуха на гадината. — Мъртъв е.
— Тогава да се махаме! Може ли?
— Да.
— Не знам дали ще мога да си представя кабинета на Скот… толкова съм разстроена… — Аманда плахо се огледа. — Тук въобще не е като в Южняка.
— Не — съгласи се Лизи и я придърпа обратно в прегръдката си. — Знам, че се боиш. Постарай се и ще успеем.
Лизи не се тревожеше дали ще се върне в кабинета на Скот в Касъл Вю, в другия свят. Според нея проблемът сега беше да останат тук. Помнеше как някога, след като беше изкълчила жестоко глезена си, докато се пързаляше с кънки, лекарят й каза, че трябва много да внимава. „Защото веднъж разтегнеш ли тези сухожилия — каза й той, — следващия път това е фасулска работа.“
Фасулска работа следващия път, хубаво. То я беше видяло. Онова око, голямо като помийна яма, едновременно мъртво и живо, се беше спряло на нея.
— Лизи, толкова си смела — тихо изрече Аманда. Още веднъж погледа полегатия хълм, обрасъл с лупина и някак непознат под все по-силната лунна светлина, и отново притисна лице към шията на Лизи.
— Продължавай да говориш така и още утре те връщам в „Грийнлон“. Затвори очи.
— Готово.
Лизи също затвори очи. За миг осъзна, че топчестата глава е само търбух, проход към чернотата, изпълнена с лоша кръв. Чуваше как Джим Дули още пищи вътре, само че сега звукът беше слаб и примесен с други писъци. С нечовешко усилие прогони от съзнанието си звуците и образите и си представи бюрото от червен клен и „Джамбалая“ песен — на кого другиго? — на Стария Ханк. Имаше време да се сети как отначало със Скот не можеха да се върнат, когато бе станало напечено, защото Дългуча беше подире им, сети се
(причината е в одеялото, Лизи, чувствам го като котва)
за думите на Скот, запита се защо Аманда гледаше с такъв копнеж вечния кораб „Ружите“ (ако това не беше прощален поглед, здраве му кажи) и времето изтече. За пореден път усети как въздухът се завихря и лунната светлина изчезна. Усети го, без да отвори очи. Стори й се, че пада, и двете се озоваха в кабинета, където беше тъмно, защото Дули беше изключил бушоните, но Ханк Уилямс все още пееше „Ивон, любима, оле-оле-оле-ле“, защото дори сега държеше да го чуят.


12.
— Лизи? Лизи!
— Манда, смазваш ме, отмести се…
— Лизи, върнахме ли се?
Две жени в мрака. Една върху друга на пода. „За да изпратят Ивон, с дузини се насъбраха роднини…“ — звучеше стереоуредбата.
— Да, мамка му! Отмести се, не мога да дишам.
— Извинявай… Лизи, легнала си ми на ръката… „Копеле, голям купон ни чака, голям купон надолу по реката!“
Лизи успя да се изтърколи надясно. Аманда издърпа ръката си и миг по-късно освободи Лизи от тежестта си. Лизи си пое дълбоко дъх. Ханк Уилямс престана да пее.
— Лизи, защо е толкова тъмно?
— Не помниш ли, че Дули спря тока?
— Той изключи бушоните — поправи я Аманда. — Ако беше спрял тока, телевизорът нямаше да работи.
Лизи би могла да попита защо телевизорът изведнъж беше изгаснал, но не си направи труда. Сега имаше по-важни неща, с които да се занимават. Както се казваше, други точки бяха на дневен ред.
— Да отидем в къщата.
— И аз съм сто процента за това — съгласи се Аманда. Пръстите й докоснаха лакътя на Лизи, спуснаха се по-надолу и стиснаха ръката й. Двете сестри се изправиха заедно.
— Не се обиждай, Лизи, но повече кракът ми няма да стъпи тук — прошепна Аманда.
Лизи я разбираше, обаче самата тя беше претърпяла промяна в чувствата. Спор да няма, преди кабинетът на Скот я плашеше. Две дълги години все отлагаше разчистването му. Но сега най-тежката задача беше изпълнена: с Аманда бяха прогонили призрака на Скот… може би завинаги.
— Отиваме в къщата. Ще приготвя горещ шоколад.
— Може пък да започнем с малко бренди? — продължи Аманда. — Или няма бренди за шантавите дами?
— За шантавите дами — не, обаче за теб има.
Хванати за ръце, тръгнаха към стълбите. Лизи спря само веднъж, когато настъпи нещо. Наведе се и вдигна кръгло стъкълце, дебело около три сантиметра. Досети се, че е от очилата за нощно виждане на Дули, и го захвърли с гримаса на отвращение.
— Какво има? — попита Аманда.
— Нищо. Горе-долу виждам нещо. А ти?
— И аз. Но не ме пускай.
— Няма, скъпа.
Заедно слязоха в обора. Отне им повече време, но им даде много повече сигурност.

13.
Лизи извади най-малките чаши за сок и наля по глътка бренди за двете от бутилка, която измъкна от барчето в дневната. Чукнаха се. Всяка лампа в помещението светеше, дори нощната лампа на малкото бюро в ъгъла, което Лизи използваше, когато попълваше чекове.
— През устата — каза тя.
— И през стомаха — добави Аманда.
— Право в главата — изрекоха в един глас и отпиха. Аманда се преви и изпъшка. Когато се изправи, на бледите й страни бяха цъфнали рози, носът й се беше зачервил. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Какво беше това, мамка му?!
Лизи, чието гърло гореше като лицето на Манда, вдигна бутилката и прочете надписа на етикета: „Бренди «Стар». Произведено в Румъния.“
— Румънско бренди? — облещи се Аманда. — Няма такова животно! Откъде го имаш?
— Подариха го на Скот. Беше направил нещо — забравих какво — но мисля, че му го дадоха с комплект писалки.
— Вероятно е отровно. Излей го в умивалника, аз ще се моля да не умрем.
— Ти го излей, междувременно ще приготвя горещия шоколад. Произведен в Швейцария. Не в Румъния.
Понечи да се извърне, но Аманда я докосна по рамото.
— Може би е по-добре да пропуснем горещия шоколад и да се омитаме оттук, преди някой полицай да е дошъл на проверка.
— Така ли смяташ? — Още докато задаваше въпроса, Лизи знаеше, че Аманда е права.
— Да. Бъз ли те е да се върнеш в кабинета?
— Разбира се, че не.
— Тогава вземи револверчето. Не забравяй, че лампите не работят.
Лизи вдигна капака на малкото бюро и взе фенерчето, което държеше там. Включи го и лъчът му освети помещението. Докато миеше чашите, Аманда отбеляза:
— Ако някой разбере, че сме били тук, няма да е краят на света. Но ако твоите шерифи научат, че сме били въоръжени… и че приблизително по същото време онзи тип се е изпарил от лицето на земята…
Лизи, която беше мислила само как да подмами Дули до Дървото на камбанките и лопатката (Дългуча не бе присъствал дори в най-смелите и фантазии) осъзна, че още има какво да се свърши и че най-добре да се залавя за работа. Професор Удбоди никога не би съобщил за изчезването на старото си приятелче, но не беше изключено човекът да има роднини някъде, а ако на този свят някой имаше мотив да се отърве от Черния принц на инкунксите, това беше Лизи Ландън. Разбира се, липсваше труп, но все пак повечето хора биха казали, че със сестра й са прекарали следобеда и вечерта по изключително подозрителен начин. Отгоре на всичко от полицията знаеха, че Дули я е заплашвал; тя самата им беше казала.
— Ще се отърва от боклуците му.
— Добре — измънка Аманда, без да се усмихне.


14.
Светлината от фенерчето й подейства успокояващо и опасението й, че като е сама, кабинетът ще й се стори призрачен, не се сбъдна. Имаше работа и без съмнение това я мобилизира. Първо прибра патфайндъра обратно в кутията за обувки, после огледа пода. Намери двете стъкла от очилата за нощно виждане плюс няколко алкални батерии, за които предположи, че са част от зарядното устройство. То сигурно се беше пренесло в другия свят, макар че не помнеше да го е виждала; батериите бяха останали тук. Вдигна от пода отвратителния книжен плик на Дули. Аманда или го беше забравила, или дори не беше разбрала на кого е, но така или иначе, полицията не биваше да го намери. Особено в комбинация с револвера. Знаеше, че с експертиза може да се установи дали оръжието наскоро е произвело изстрел — не беше тъпа (пък и гледаше „От местопрестъплението“). Също така знаеше, че експертизата не може да установи дали изстрелът в тавана е бил единствен. Опита се да носи плика така, че да не чува ужасяващото дрънчене на „инструментите“, но не успя. Огледа се за други следи от Дули и не откри нищо. На килима имаше петна от кръв, но анализът щеше да покаже, че е нейната кръв. Разбира се, това щеше да изглежда много подозрително, ако ченгетата видеха какво има в плика, но отървеше ли се от него, всичко щеше да е наред. Вероятно.
„Къде е колата му? Джипът му? Защото знам, че колата, която видях, беше неговата.“
Сега нямаше причина да се тревожи за колата. Беше тъмно, нямаше да я видят. Сега най-много се страхуваше от онова в плика. И за сестрите си. Дарла и Канти, които беше изпратила за зелен хайвер в лудницата „Акадия“ в Дери. За да не попаднат в сортировачката на господин Силвър, версия „Джим Дули“.
Но наистина ли трябваше да се безпокои за тях? Не. Щяха да се вбесят… и да любопитстват…, но щяха да млъкнат, когато Лизи и Аманда им кажеха, че е било абсолютно наложително да постъпят така. Защо? Защото са сестри, ето защо. С Аманда трябваше да подходят внимателно и да скалъпят някакво обяснение (Лизи нямаше представа що за история е нужна, за да обясни цялата каша, но на Скот със сигурност щеше да му хрумне нещо). Нямаше да минат без обяснения, Дарла и Кантата имаха съпрузи. А съпрузите твърде често бяха вратичката, през която тайните излизат на бял свят.
Когато Лизи понечи да си тръгне, змията от книги, която дремеше край стената, прикова погледа й. Тримесечници и алманаси, годишници и специализирани списания, вестници и копия от дипломни работи, посветени на творчеството на Скот. Много от тях съдържаха снимки от един отминал живот — да го наречем СКОТ И ЛИЗИ! ЖЕНЕНИ!
Представи си как студенти разчленяват змията и я натоварват в кашони от известни марки алкохол, нареждат ги в багажника на камион и го подкарват. Към Питсбърг? Боже опази! Лизи не смяташе, че е отмъстителна, но след Джим Дули в ада щеше да завали сняг, преди тя да дари творби на Скот там, където Лудбоди може да ги чете, без да си купи самолетен билет. Не, щеше да ги предостави на библиотека „Фоглър“ към университета в Мейн, намиращ се близо до Клийвс Милс. Представи си как стои и надзирава товаренето на кашоните; може би дори черпи със студен чай студентите след привършване на работата. Те ще изпият чая и ще й благодарят. Един навярно ще и каже колко много харесва книгите на мъжа й, а другите ще добавят колко много съжаляват за загубата й, все едно е починал преди две седмици. Тя ще им благодари. После ще застане на прага и ще гледа как символите на живота й със Скот си отиват с камиона.
„Наистина ли ще го направиш?“
О, да! И все пак змията, дремеща покрай стената, привличаше погледа й. Толкова много книги, потънали в дълбок сън, привличаха погледа й, събуждаха спомени. Имаше едно време млада жена на име Лизи Дебушър, девойка със стегнати гърди. Беше ли самотна? Да, малко. Поуплашена? Е, може ли да си на двайсет и две години и да не си поуплашен? В живота й се бе появил млад мъж. Млад мъж, с немирен перчем, падащ на челото му. Млад мъж, който все имаше какво да каже.
— Винаги съм те обичала, Скот — прошепна тя на празния кабинет. Или може би на книгите, потънали в сън. — Теб и голямата ти уста. Бях твоята мацка. Помниш ли?
Грабна фенерчето и слезе по стълбите, понесла кутията за обувки и ужасната кесия на Дули.

15.
Аманда стоеше на кухненската врата:
— Слава Богу! Вече започвах да се притеснявам. Какво има в плика?
— По-добре да не знаеш.
— О… кей. Той… сещаш се, нали го няма?
— Да, така ми се струва.
— Дано си права. — Аманда потрепери. — От такива изроди тръпки ме побиват.
„Нищо не знаеш“ — помисли си Лизи. — Ами хубаво… Да тръгваме, а?
— И къде да отидем?
— Лисбон Фолс. Старата ферма.
— Какво… — Лизи млъкна. По някакъв странен начин в идеята на Аманда имаше логика.
— Дошла съм на себе си в „Грийнлон“, както каза на онзи доктор Олбърнес, и си ме завела вкъщи, за да се преоблека. После съм откачила и съм започнала да плещя за фермата. Хайде, Лизи, да тръгваме, преди някой да ни е спипал. — Аманда я поведе в мрака.
Лизи беше толкова смаяна, че не се възпротиви. Старата ферма на фамилията Дебушър се намираше на края на Сабатъс Роуд в Лисбон, на около деветдесет километра от Касъл Вю. Завещан на пет сестри (с трима живи съпрузи), имотът вероятно и за в бъдеще щеше да запада, освен, ако цените на недвижимите имоти не скочеха драстично, принуждавайки съсобствениците да изгладят разногласията си. Данъците се плащаха от попечителски фонд, учреден от Скот в края на осемдесетте.
— Защо си искала да отидем във фермата? — попита Лизи, докато се наместваше зад волана на беемвето.
— Не ми е ясно.
— Не съм уточнила. Заявила съм, че искам да видя старата съборетина, за да не се върна пак в зоната на здрача, и ти естествено си ме завела.
— Естествено — отвърна Лизи. Огледа се в двете посоки, видя, че не се задава превозно средство и по-специално — кола на местния полицейски участък — и зави наляво, по пътя, който минаваше през Меканик Фолс, Поланд Спрингс, после през Грей и щеше да ги отведе до Лисбон.
— А защо сме изпратили Дарла и Канти за зелен хайвер?
— По мое настояване. Бояла съм се, че ако дойдат, ще ме закарат насила вкъщи, у вас или дори в „Грийнлон“, преди да се видя с мама и татко и да прекарам малко време у дома.
За миг Лизи не схвана за какво говори Аманда — да прекара малко време с мама и татко? После вдяна. Семейният гроб на фамилията Дебушър се намираше близо до гробището Сабатъс Вейл. Добрата майка и Денди бяха погребани там заедно с деденцето, баба Д. и Бог знае колко още роднини.
— А не те ли беше страх, че аз може да те върна в „Грийнлон“?
Аманда я изгледа снизходително:
— И защо ти е да ме връщаш? Ти си тази, която ме измъкна оттам.
— Може би, защото си се смахнала? Нормално ли е да искаш да се върнеш на място, което е изоставено от над трийсет години?
— Пфу! — Аманда махна пренебрежително с ръка. Открай време те въртя на малкия си пръст, Лизи. Дарла и Канти го знаят много добре.
— Да, бе, как ли пък не!
Аманда само я удостои с влудяваща усмивка. Светлините на контролното табло придаваха на лицето й призрачен зеленикав оттенък. Лизи понечи да продължи спора, но се отказа. Обяснението щеше да бъде прието, защото можеше да бъде сведено до няколко основни идеи: Аманда се държеше ненормално (дотук нищо ново) и Лизи й играеше по свирката (разбираемо предвид обстоятелствата). Вероятно всички щяха да се хванат. А що се отнася до кутията с револвера… и плика на Дули…
— Ще спрем в Меканик Фолс — заяви тя. — До моста над река Андроскогин. Имам няколко неща за изхвърляне.
— Да, имаш — съгласи се Аманда, скръсти ръце на скута си, положи глава на облегалката и затвори очи.
Лизи включи радиото и не се изненада ни най-малко, когато чу Старият Ханк да пее „В кънтрибара“. Заприпява си тихичко. Знаеше всяка дума. Това също не я изненада. Някои неща не се забравят. Беше стигнала до убеждението, че тъкмо нещата, които практичният свят отхвърля като ефимерни — неща като песните, лунната светлина и целувките — понякога се оказват най-дълготрайни. Може и да бяха глупави, но не изпадаха в забрава. Така и трябваше да бъде. Да, точно така.

ТРЕТА ЧАСТ
ИСТОРИЯТА НА ЛИЗИ

Ти и аз
сме като зов и отговор
като сбъднато желание
като нощ и ден.
Какво друго? Съвършена достатъчност.
Завършена цялост. И все пак колко ни боли!
Д. Х. Лорънс — „При Хенеф“
XVI. ЛИЗИ И ДЪРВОТО НА ИСТОРИИТЕ
(СКОТ РАЗКАЗВА)
1.
След като Лизи продължи с изпразването на кабинета на Скот, работата потръгна по-бързо, отколкото се надяваше. От друга страна, не се беше надявала, че ще я върши заедно с Дарла и Канти, също и с Аманда. За известно време Канти остана подозрителна и се държеше резервирано — на Лизи й се стори, че това време продължи доста дълго — но Аманда не се трогна.
— Придава си важност — заяви. — Ще ги зареже и пак ще си бъде тя. Само й дай време, Лизи. Сестринството е могъщо нещо.
В края на краищата Кантата отново стана предишната Канти, макар Лизи да имаше усещането, че сестра й никога не се освободи напълно от мисълта, че Аманда се е преструвала, за да й обърнат внимание, както и че с Лизи са били намислили нещо. Вероятно нещо, дето не го бива. Дарла беше озадачена от възстановяването на Аманда и от необичайното пътуване до старата ферма в Лисбон, но тя поне не реши, че Аманда се е преструвала.
В края на краищата беше видяла състоянието й.
Четирите сестри разчистиха и опразниха помещенията над обора през седмицата след четвърти юли. Наеха няколко яки ученици от горните класове, за да им помогнат с пренасянето на тежките мебели. Най-неподатливо от споменатите тежки мебели, се оказа голямото бюро. Наложи се да го разглобят (отделните му части напомниха на Лизи експлодиралия човек от часовете по биология в гимназията, само че тази версия трябваше да бъде наречена „експлодиралото бюро“) и да го спуснат с лебедка. Момчетата си подвикваха окуражително, докато работеха. Лизи ги наблюдаваше и се молеше да не загубят някой пръст при боравенето с лебедката. Пръстите им останаха здрави и в края на седмицата всичко в кабинета на Скот беше раздигнато и предназначено за дарение или дълготрайно съхранение, докато Лизи реши какво, по дяволите, да прави.
Всичко с изключение на змията от книги, разбира се. Тя остана да дреме в дългия, празен хол — горещия хол след демонтирането на климатиците. Беше горещо дори с отворените капандури през деня и няколкото вентилатора, които раздвижваха въздуха. И защо не? Кабинетът беше ремонтирано таванско помещение над обор, нищо повече.
Останаха и грозните ръждивочервени петна по килима — килимът с цвят на стрида, който не можеше да бъде вдигнал; преди змията от книги да изчезне. Когато Канти попита от какво са, Лизи отговори, че са от лак за мебели, но Аманда знаеше истината и Лизи си мислеше, че не е изключено и Дарла да подозира нещо. Килимът трябваше да се махне, ала първо трябваше да се махнат книгите, но тя не беше готова да се раздели с тях. Макар да не беше съвсем сигурна защо. Може би защото бяха последните вещи, останали от Скот тук горе, последната частичка от него.
Затова изчака.

2.
На третия ден от тази оргия на почистването полицай Боукман се обади на Лизи, за да й каже, че на около пет километра от дома й, в една чакълена яма край пътя за Стакпоул Чърч е бил открит изоставен джип с делауерска регистрация. Помоли я да се отбие в полицейския участък, за да му хвърли един поглед. Намирал се на паркинга, където държали конфискуваните возила и няколко „наркомански атракциона“ (каквото и да значеше това). Лизи отиде с Аманда. Дарла и Канти не проявиха интерес; знаеха само, че някакъв изкукуригал ненормалник душел наоколо и е бил същинска напаст, защото е искал да се добере до непубликуваните творби на Скот. Ненормалниците не бяха нещо ново в живота на сестра им; през годините, когато Скот беше знаменитост, той ги привличаше както лампата привлича нощни пеперуди. Най-известният, разбира се, беше Коул. Нито Лизи, нито Аманда казаха нещо, за да наведат Дарла и Канти на мисълта, че този тип е от категорията на Коул. Естествено не отвориха дума за мъртвата котка в пощенската кутия, а Лизи доста се потруди, докато убеди полицаите да бъдат дискретни.
Колата на място номер седем в паркинга беше джип, бежов на цвят и незабележителен, като се изключи донякъде екстравагантното купе. Можеше да е колата, която бе видяла на връщане от „Грийнлон“ през онзи безкрайно дълъг четвъртък, можеше да е някоя от хилядите други коли от същата марка. Лизи го каза на полицай Боукман и му напомни, че крузърът се е движел по насрещното платно и не го е видяла добре, защото залязващото слънце й е светело в очите. Той кимна тъжно. В сърцето си Лизи знаеше, че това е колата. Надушваше мириса на Дули. Спомни си думите му: „Ще направя да те заболи…“ и потисна тръпките си.
— Колата е крадена, нали? — попита Аманда.
— И още как — отвърна Боукман.
Появи се и заместник-шериф Анди Клатърбък и се здрависа с Лизи. Ни в клин, ни в ръкав й хрумна, че май има някакво неписано правило, според което всички полицаи трябва да са високи почти два метра. И Клатърбък не правеше изключение.
— Аха! — възкликна тя. — Временно изпълняващият длъжноста шериф.
Усмивката му беше ослепителна.
— Не, Норис се върна. Този следобед е по работа в съда, но да, вече се върна. Пак съм си обикновеният Клатърбък.
— Това е сестра ми Аманда Дебушър — измънка Лизи.
— Приятно ми е, госпожо Дебушър. — Клатърбък се здрависа с Аманда, след което се обърна и към двете: — Колата е била открадната от паркинга пред един търговски център в Лоръл, Мериленд. — Той пъхна палци в гайките на колана си и се втренчи в джипа. — Знаете ли, че във Франция наричат крузърите „льо кар дьо Джими Кагни“?
— Намерихте ли пръстови отпечатъци? — Тази информация, изглежда, не впечатли Аманда.
— Нито един — отвърна Клатърбък. — Всичките са заличени. Освен това крадецът е свалил капака на лампата в купето и я е счупил. Какво ще кажете?
— Звучи ми боку подозрително — подхвърли Аманда.
Клатърбък се разсмя.
— Да. Има обаче един дърводелец в Делауеър, който ще е много щастлив да си получи колата обратно, нищо че е със счупена лампа и други „екстри“.
— Разбрахте ли нещо за Джим Дули? — попита Лизи.
— Става дума за Джон Дулин, госпожо Ландън. Роден е в Шутърз Ноб, Тенеси. Когато бил на пет годинки, семейството му се преместило в Нешвил, после отишъл да живее при леля си и чичо си в Маундсвил, Западна Вирджиния, защото родителите му и сестра му загинали при пожар през зимата на 1974. Тогава Дулин бил на девет години. Официалната причина за смъртта била приписана на неизправни лампички за коледна елха, но аз говорих с един пенсиониран следовател, който е работил по случая. Според него подозирали, че момчето може да е замесено по някакъв начин, но нямали доказателства.
Лизи вече слушаше с половин ухо — както и да се наричаше преследвачът й, нямаше шансове да се завърне от мястото, на което го беше отвела. Все пак чу, когато Клатърбък каза, че Дулин е прекарал доста години в психодиспансер в Тенеси, което потвърди хипотезата й, че той се е запознал именно там с Герд Алан Коул и от него е прихванал манията си по Скот
(динг-допг за фрезиите)
като вирус. Скот си имаше странен лаф, който Лизи така и не разбра, докато не се сблъска с Маккул/Дули/ Дулин. „Някои неща трябва да са верни — казваше Скот, — защото нямат друг избор.“
— За всеки случай дръжте си очите на четири за тоя тип — предупреди Клатърбък. — И ако ви се стори, че още се навърта наоколо…
— Или сега изчаква и после отново реши да се върне — вметна Боукман.
Клатърбък кимна.
— Ъхъ, това също е възможно. Ако той отново изникне, ще трябва да се срещнем с членовете на семейството ви, госпожо Ландън, и да ги запознаем със ситуацията.
Става ли?
— На всяка цена, ако той изникне — отвърна Лизи. Говореше сериозно, почти тържествено, обаче на път за вкъщи с Аманда изпаднаха в пристъп на истеричен смях при мисълта как Джим Дули отново изниква.

3.
На следващата сутрин, час-два преди зазоряване, Лизи отиде до тоалетната, мислейки само да се изпишка и да си легне отново, но изведнъж й се стори, че нещо се движи зад гърба й. Това бързо я разбуди и тя се завъртя. Нямаше нищо. Грабна хавлиена кърпа от закачалката до умивалника и покри огледалото на шкафчето с аптечката, в което бе зърнала движението. Затъкна кърпата внимателно и я нагласи така, че да не падне. И тогава — едва тогава — се изпишка.
Не се съмняваше, че Скот би я разбрал.


4.
Лятото мина неусетно и един ден Лизи забеляза, че няколко магазина на главната улица в Касъл Рок са поставили на витрините си надписа „Всичко за училището“. И защо не? Изведнъж бе дошла втората половина на август. Кабинетът на Скот — като се изключат змията от книги и изцапаният бял килим — беше в очакване на следващия етап. (Ако имаше следващ етап; тя почти беше решила да обяви къщата за Продан.) Канти и Рич организираха ежегодното празненство „Сън в лятна нощ“ на четиринайсети август. Лизи беше решила да се напие — нещо, което не беше правила от смъртта на Скот. Помоли Рич за едно двойно като за начало, но остави чашата недокосната на масата. Стори й се, че видя как нещо се движи върху течността, сякаш бе отразено в нея, или плуваше в кехлибарените й дълбини. Пълна простотия, разбира се, но откри, че желанието и да се натряска до козирката е изчезнало. В интерес на истината не беше сигурна дали въобще смее да се напие (или поне да си пийне). Не беше сигурна, че е готова да свали гарда по такъв драстичен начин. Защото ако беше привлякла вниманието на Дългуча, ако той я наблюдаваше от време на време… или дори само си мислеше за нея… тогава…
Донякъде беше сигурна, че това са глупости. Но нещо й подсказваше, че не са. Докато август чезнеше към края си и лятната жега се преместваше към Нова Англия, подлагайки на изпитание електрическите инсталации на Североизточните щати и нервите на тамошните хора, нещо още по-тревожно започна да се случва с Лизи… само дето като се изключи това, което може би зърваше в разни отражателни повърхности, не беше сигурна дали се случва с нея.
Понякога призори се изтръгваше от примката на съня, час или два преди обичайното си време за ставане, задъхана и обляна в пот, въпреки че климатикът работеше; чувстваше се като в детството си, когато сънуваше кошмари: че не се е изплъзнала от онова, което я преследва, че то още се крие под леглото и ще я стисне за глезена със студената си, безформена ръка, или пък ще се пресегне през възглавницата и ще я сграбчи за врата. По време на тези панически пробуждания Лизи прокарваше ръце първо по чаршафите, после нагоре до таблата на леглото, преди да отвори очи, защото искаше да е сигурна, абсолютно сигурна, че не е… ами че не е някъде другаде. „Защото разтегнеш ли веднъж тези сухожилия — мислеше си понякога тя, отваряше очи и гледаше спалнята си с неизказано облекчение, — следващия път това е фасулска работа.“ Беше разтегнала определени сухожилия, нали? Да. Първия път, когато издърпа Аманда, и втория, когато издърпа Дули. Хубаво ги беше разтегнала.
Казваше си, че след като се е събудила пет-шест пъти и е открила, че е на мястото си, в спалнята, която някога беше спалня и на Скот, а сега беше само нейна, положението трябва да се пооправи, но се лъжеше. Ставаше все по-лошо. Тя се чувстваше като разклатен зъб в болен венец. После, през първия ден на голямата гореща вълна — вълна, която можеше да се сравни с арктическия студ отпреди десет години, какво иронично равновесие само, нищо че беше чиста случайност — най-после се случи това, от което се боеше.


5.
Полегна на дивана в дневната само да дремне за няколко минути. Джери Спрингър, чийто абсолютен идитотизъм беше безспорен, но чат-пат забавен, дрънкаше нещо по телевизията: „Мама Ми Гепи Гаджето, Гаджето Ми Гепи Мама…“. Лизи посегна към дистанционното да изключи апарата, а може би сънуваше, че посегна, защото когато отвори очи да види къде е оставила дистанционното, вече не лежеше на дивана, а на хълма с лупина в Бумна луна. Беше посред бял ден и тя нямаше усещането, че я грози опасност, със сигурност не и от страна на Дългуча на Скот (Лизи винаги щеше да мисли за него с това име, макар да предполагаше, че сега това е нейният Дългуч, Дългучът на Лизи), но все пак беше ужасена. Идеше й да запищи безпомощно. Вместо това затвори очи, представи си дневната, внезапно чу „гостите“ в шоуто на Спрингър, които си крещяха един на друг, и усети, че стиска дистанционното. Миг по-късно тя скочи от дивана — беше се облещила и трепереше като лист. Почти щеше повярва, че е сънувала (което се връзваше с тревогите, които я мъчеха отскоро), но яркостта на преживяването оборваше това обяснение, колкото и да беше успокояващо. Оборваше го и пурпурният прашец, полепнал по опакото на дланта й.

6.
На другия ден позвъни на Бъртрам Партридж, началник отдел „Специални колекции“ в библиотека „Фоглър“. Докато му описваше книгите, които още си стояха в кабинета на Скот, вълнението на този джентълмен все повече нарастваше. Той ги назова „асоциативни томчета“ и обяви, че за отдел „Специални колекции“ към библиотека „Фоглър“ ще е чест да ги притежава, после добави, че „ще обсъди с нея въпроса за данъците“. Лизи се съгласи, сякаш въпросът за данъците я занимаваше от години. Господин Партридж каза, че ще изпрати „отряд по разчистване“, който да прибере книгите в кашони и да ги транспортира до университета Ороно в Мейн. Тя му напомни, че прогнозите са за много високи температури, и че кабинетът на Скот, в който вече няма климатик, се е превърнал в обикновено таванско помещение. Предложи на господин Партридж да поизчака с отряда, докато не захладнее.
— Не се бойте, госпожо Ландън — отвърна Партридж и Лизи се досети, че той се бои да не би тя да промени решението си, ако й предостави твърде много време за размисъл. — Познавам едни младежи, които са идеални за тази работа. Почакайте и ще видите.


7.
По-малко от час след разговора й с Бъртрам Партридж телефонът иззвъня, докато тя си приготвяше сандвич от риба тон с ръжен хляб: оскъден порцион, който обаче й беше напълно достатъчен. Навън жегата покриваше земята като одеяло. Цвят не беше останал на небето; то беше нажежено до бяло без нито едно облаче, докъдето поглед стига. Докато смесваше рибата с майонеза и малко нарязан лук, Лизи си спомни как намери Аманда да съзерцава „Ружите“, седнала на каменна скамейка в Бумна луна, и това беше странно, защото вече почти не мислеше за случилото се; струваше й се, че е било сън. Помнеше как Аманда я попита ще трябва ли да пие от онзи
(сок от бръъъъъмбари)
скапан пунш, ако се върне. Предполагаше, че сестра й всъщност пита дали ще остане затворничка в „Грийнлон“. Тя й беше обещала, че няма да има повече пунш, няма да има повече сок от бръмбари. Аманда се съгласи да се върне в реалния свят, макар да беше ясно, че предпочита да си седи на пейката и да гледа „Ружите“, докато, по думите на Доброто мамче, „на вечността не почне да й се вижда краят“. Да си седи сред странните забулени същества и безмълвните наблюдатели, близо до жената с кафтана. Онази, която беше убила детето си.
Внезапно я побиха тръпки и тя остави сандвича си на плота. Нямаше откъде да знае за убийството. Нямаше начин, по който да го узнае.
Но го знаеше.
„Мълчете — беше казала жената. — Мълчете, докато мисля защо го направих.“
После Аманда изрече нещо съвсем неочаквано, нали? Нещо за Скот. Въпреки че онова, което беше казала тогава, едва ли имаше значение сега, когато Скот бе мъртъв, Джим Дули също бе мъртъв (или поне й се искаше да е така), но все пак тя изгаряше от желание да си спомни думите на сестра си.
— Каза, че ще се върне — промърмори. — Каза, че ще се върне, ако така ще попречи на Джим Дули да ми причини болка.
И Аманда беше удържала на думата си, Бог да я благослови, но Лизи искаше да си спомни нещо, което сестра й беше казала после. „Не виждам какво общо има това със Скот — беше изрекла Аманда като насън. — Мина толкова време, откак той умря… въпреки че… май ми каза нещо за…“
Точно тогава телефонът иззвъня и разби крехкото стъкло на спомена й. Тя вдигна слушалката и беше връхлетяна от налудничава увереност: обажда се Дули. „Здрасти, госпожа — щеше да й каже Черният принц на инкунксите. — Обаждам се от търбуха на звяра. Как сте всички днес?“
— Ало? — изрече тя. Знаеше, че стиска слушалката прекалено силно, но не можеше да се владее.
— Обажда се Дани Боукман, госпожа Ландън — каза човекът от другата страна на линията. „Госпожа“ прозвуча твърде сходно със страшната й фантазия, но останалата част от изречението бе изречена с мек северняшки акцент. Полицай Боукман явно беше развълнуван и гласът му беше изтънял като на момче. — Познайте какво.
— Не мога — отговори Лизи. Хрумна й друга налудничава идея: той ей-сега ще й каже, че в полицейския участък са теглили сламки кой да я покани на вечеря и той е спечелил. Само че защо му е да се вълнува за такова нещо!
— Открихме плафона на лампата в купето.
— Моля? — Лизи нямаше представа за какво говори той.
— Дулин — типът, който се е представил като Зак Маккул и после като Джим Дули — е откраднал крузъра, за да ви преследва, госпожа Ландън. Бяхме сигурни. Криел го е в оная чакълена яма между поточетата, в това също бяхме сигурни. Обаче не можехме да го докажем, защото…
— Той е изтрил всички отпечатъци.
— Аха, до един. Обаче от време на време с Тапата наминавахме там…
— Тапата?
— Исках да кажа Джоуи. Полицай Олстън.
„Тапата“ — помисли си тя. За пръв път почувства, че това са истински хора с истински живот. С прякори. Офицер Джоуи Олстън, известен още като Тапата.
— Госпожа Ландън? Чувате ли ме?
— Чувам те, Дан. Мога ли да те наричам Дан?
— Да, разбира се. Така или иначе, мине се не мине, ходехме да душим там, да видим няма ли да попаднем на някакви находки, защото много признаци показваха, че Дулин е прекарал доста време в оная яма — хартийки от бонбони, няколко бирени бутилки и тем подобни.
— „Роял Краун“ — тихо каза тя и си помисли: „Бум, Дан. Бум, Тапа. Бум. Край.“
— Точно, изглежда е предпочитал тази марка, но нито един отпечатък на нито една бутилка не съвпадна с неговите. Попаднахме единствено на някакъв мъж, който откраднал кола в края на седемдесетте и сега е касиер в супермаркет в Оксфорд. Предполагаме, че останалите отпечатъци също са на касиери. Но вчера по пладне, госпожа Ландън…
— Лизи.
Последва пауза. После Боукман продължи:
— Вчера по пладне, Лизи, на една малка пътечка, която извежда от ямата, открих голямата находка — плафона на лампата. Дулин го е изтръгнал и го е метнал в храстите. — Гласът на Боукман се извиси, стана победоносен.
— Това е единственото, което не е пипал с ръкавици, или е забравил да избърше впоследствие! Голям отпечатък от палец от едната страна, голям мазен показалец на другата! Сутринта получихме резултатите по факса.
— Джон Дулин?
— Аха. Девет съвпадения. Девет! — Последва пауза и когато отново заговори, младокът не беше толкова самоуверен. — Само ако можехме да открием кучия му син!
— Уверена съм, че ще го пипнете навреме — каза тя и погледна с копнеж към сандвича си. Беше изгубила нишката на мисълта си за Аманда, но пък беше възвърнала апетита си. Струваше й се, че е за добро, особено при тази адска жега. — А дори да греша, той вече не ме тормози.
— Омел се е от Касъл Каунти, залагам си главата, че е така — гордо заяви полицай Дан Боукман. — Дошло му е нанагорно, предполагам, затова е зарязал колата в ямата и се е чупил. Тапата е на същото мнение. Джим Дули и Елвис са изчезнали вдън земя.
— Тапата, викате му така, защото пие много шампанско?
— Не, мадам, съвсем не. В гимназията двамата с него играехме на предна линия в отбора по ръгби на Касъл Хилс — „Касъл Хил Найтс“, който спечели купата на щатския шампионат в първа дивизия. „Бангорските овни“ водеха с три тъчдауна, но ние ги изядохме с парцалите. От петдесетте години насам ние бяхме единственият тим от тая част на щата, който грабна купата. През онзи сезон Джоуи беше непобедим. Дори когато четири момчета висяха върху него, той продължаваше да лети като тапа. Затова му викахме Тапата и аз още му казвам така.
— Мислиш ли, че ще ме удари, ако се обърна така към него?
Дан Боукман се засмя доволно:
— Не! Ще бъде поласкан!
— Добре тогава. Значи аз съм Лизи, ти си Дан, а той е Тапата.
— Бива.
— Благодаря за обаждането. Справихте се страхотно.
— Мерси за комплимента, мадам. Лизи. — Тя усети задоволството му и се почувства добре. — Дръж ни в течение, ако ти потрябва нещо. Или ако онова мекотело пак се обади.
— Дадено.
Лизи отново отхапа от сандвича и до края на деня не се сети за Аманда, вечния кораб „Ружите“ или Бумна луна. През нощта обаче някъде в далечината изтрещя гръм и тя се събуди, обзета от усещането, че нещо грамадно я преследва… преследва не беше-точната дума (то не би си дало труда) — размишлява за нея. От представата, че е попаднала в необятното съзнание на този звяр незнаен, й се дощя да заплаче и да запищи. Едновременно. Дощя й се също да гледа стари филми по ТСМ, да пуши цигари и да пие силно кафе. Или бира. По-добре бира. От бирата пак можеше да й се доспи. Вместо да стане, изключи нощната лампа и се сви в леглото. „Никога няма да заспя. Ще си лежа така, докато не просветлее на изток. Тогава ще стана и ще си направя кафе.“
Но само три минути, след като си го помисли, тя задряма. След десет минути вече спеше дълбоко. Още по-късно, когато луната изгря и тя сънуваше как се носи над един екзотичен плаж с фин бял пясък на вълшебното килимче, съшито от чувалите с щампата „Пилсбъри“, за няколко мига леглото й остана празно. Разнесе се уханието на червен и жълт жасмин, на кактус, аромати, някак изпълнени с копнеж и ужас. После отново се озова в леглото си и на сутринта почти не помнеше съня, в който летеше над брега досами езерото в Бумна луна.

8.
Случи се така, че представата на Лизи за разчленяването на змията от книги не съвпадна с действителността само в два аспекта, пък и те наистина бяха незначителни. Първо, Партридж изпрати само двама души — студент и студентка на около двайсет години с червеникава коса, вързана на опашка, промушена през шапката с емблемата на „Ред Сокс“. Второ, Лизи не беше предвидила колко бързо ще потръгне работата. Въпреки страшната жега в кабинета (от трите вентилатора, включени на максимална степен, почти нямаше полза) всички книги бяха натоварени в тъмносиния ван за по-малко от час. Когато Лизи попита младежите от „Специални колекции“ (които полушеговито зовяха себе си „раболепните слуги на Партридж“) ще желаят ли студен чай, те ентусиазирано приеха и всеки изпи по две големи чаши. Девойката, която се казваше Кори, обясни на Лизи колко много харесва книгите на Скот, особено „Реликви“, била прочела три пъти. Младежът на име Майк изказа съболезнования на Лизи. Тя от сърце им благодари за милите думи.
— Сигурно ви е много мъчно да виждате мястото толкова празно — каза Кори и посочи обора с чашата си. Ледените кубчета вътре издрънчаха. Лизи внимаваше да не погледне право в чашата, за да не би да види нещо друго освен лед.
— Малко е тъжно, но също така е освобождаващо. Твърде, дълго отлагах работата по разчистването на този кабинет. Моите сестри ми помогнаха. Радвам се, че го направихме заедно. Още чай, Кори?
— Не, благодаря. Може ли да ползвам тоалетната, преди да тръгнем?
— Разбира се. През дневната и след това първата врата вдясно.
Кори излезе. Машинално — почти машинално — Лизи премести чашата на момичето зад пластмасовата кана с чай.
— Искаш ли още, Майк?
— Не, благодаря. Предполагам, че ще махнете килима.
Тя се засмя смутено.
— Да. Ужас, нали? Единственият опит на Скот в полирането на дървени мебели се оказа катастрофа. Прости ми, скъпи.
— Малко прилича на засъхнала кръв — отвърна Майк и допи чая си.
Слънцето, мътно и горещо, се отрази в повърхността на чашата му и за миг на Лизи й се стори, че едно око е замижало към нея. Когато момчето остави чашата си, тя се пребори с подтика да я грабне и да я скрие зад пластмасовата кана.
— Всички така казват — промърмори.
— Най-гадното порязване при бръснене — пошегува се Майк и се засмя. И двамата се засмяха. Лизи реши, че нейният смях е естествен почти колкото неговия. Не погледна чашата му. Не мислеше за Дългуча, който сега беше нейният Дългуч. Мислеше само за Дългуча.
— Не искаш ли още малко? — попита отново.
— Не бива да пия, ще карам — отвърна Майк и двамата отново избухнаха в смях.
Кори се върна и Лизи си помисли, че Майк също ще помоли да ползва тоалетната, но не позна — момчетата имат по-големи бъбреци, по-големи пикочни мехури, по-големи не знам какво си — Скот твърдеше така. Прекрасно! Означаваше, че само момичето ще я погледне особено, преди с младежа да потегли с разчленената змия от книги във вана. О, тя без съмнение щеше да разкаже на Майк какво е видяла в дневната и какво е открила в тоалетната, но Лизи нямаше да е там, за да го чуе. Всъщност погледът на девойката не я смути, макар машинално да пооправи косата си, мислейки, че някой кичур е щръкнал, или нещо подобно. Обаче по-късно (след като пъхна стъклените чаши в миялната, без дори да ги погледне) самата тя отиде в тоалетната и видя кърпата върху огледалото. Спомняше си, че метна хавлиена кърпа върху огледалото на аптечката в банята на горния етаж, спомняше си го кристално ясно, но кога беше закрила това огледало?
Не знаеше.
Върна се в дневната и видя, че голям чаршаф е окачен върху огледалото над камината. Би трябвало да го е забелязала по-рано, докато е била тук, предполагаше, че Кори го е видяла — направо щеше да ти извади очите, но истината беше, че напоследък малката Лизи Ландън не прекарваше много време в съзерцание на собственото си отражение.
Разходи се из къщата и откри, че почти всички огледала на приземния етаж са покрити с хавлия или чаршаф, или (в един случай) са свалени и обърнати към стената. В духа на „Като ще е гарга, да е рошава“ Лизи забули и последните две. След това се зачуди какво точно си беше помислила младата библиотекарка с розовата бейзболна шапка. Че вдовицата на известния писател или е еврейка, или е възприела еврейския обичай на оплакването и още е в траур? Че според вдовицата Кърт Вонегът е прав, когато твърди, че огледалата не са отражателни повърхности, а пролуки, илюминатори към други измерения? И наистина, не мислеше ли така!
„Не илюминатори, прозорци. И трябва ли да ме интересува мнението на някаква си библиотекарка?“
Вероятно не. Но на този свят имаше толкова много отражателни повърхности, нали? Не само огледала. Стъклени чаши за плодов сок, от които да се пазиш сутрин, винени чаши, в които да не поглеждаш вечер. Толкова много пъти сядаш зад волана на колата си и твоето лице те гледа от контролното табло. Толкова много дълги нощи, в които съзнанието на нещо… друго… може да се насочи към теб, ако не умееш да отклониш своето в друга посока. И как точно да го направиш? Как да не мислиш за нещо? Съзнанието е шотландски бунтовник с поличка, който раздава ритници — така твърдеше покойният Скот Ландън. То можеше да подтикне… мамка му, кажи го! То можеше да подтикне лошата кръв.
И още нещо, което бе още по-страшно — може би дори когато то не се насочи към теб, ти се насочваш към него против волята си. Защото разтегнеш ли веднъж идиотските сухожилия… започнеше ли животът в реалния свят да напомня на разклатен зъб в болен венец…
Някой ден, докато слиза по стълбището, качва се в колата, пуска душа, чете книга или разгръща книжка с кръстословици, ще я връхлети чувство, което абсурдно прилича на напираща кихавица (mein gott, миломое, маука Ли-изи!) или приближаващ оргазъм. И тя ще си помисли: „О, мамка му, то не идва, аз отивам, отивам при него.“ Старият свят ще се разклати и цял нов свят ще чака да се роди, свят, в който сладостта се съсирва и се превръща в отрова с настъпването на мрака. Свят само на една крачка встрани, нужно е само да се пресегнеш. Реалността на Касъл Рок мигновено ще се разпадне и тя ще бъде Лизи въжеиграчката, Лизи, която се движи по острието на бръснача. Пак ще се върне — кльощава жена на средна възраст, но от плът и кръв, в един стабилен и неизменен свят; жена, която слиза надолу по стълбището, затръшва вратата на колата, отгръща следващата страница на книгата, наглася крана на горещата вода или решава осем водоравно: „Ост. дар от небето, осем букви, започва с Б и завършва с Т.“

9.
Два дни след като разчленената змия от книги отпътува на север в най-горещия ден през годината в Мейн и Ню Хемпшир според портландския клон на Националната метеорологична служба, Лизи се качи в празния кабинет, понесла портативна стереоуредба и компактдиска „Най-големите хитове на Ханк Уилямс“. Няма да има проблем с пускането на плейъра, както нямаше проблем с пускането на вентилаторите в деня, в който раболепните слуги на Партридж бяха тук. Оказа се, че Дули само е отворил електрическото табло на долния етаж и е развил трите бушона за кабинета.
Лизи нямаше представа каква е температурата, но знаеше, че трябва да е над трийсет градуса. Когато стигна до горната площадката, усети как блузата й залепна и по лицето й изби пот. Беше прочела някъде, че жените не се потят, а греят — eгa ти тъпотията. Ако останеше дълго тук, най-вероятно щеше да се гътне от топлинен удар, но тя нямаше такова намерение. Имаше едно кънтрипарче, което понякога хващаше по радиото и което се казваше „Още дълго няма да изкарам така“. Не знаеше кой е авторът на песента и кой я пее (не беше Старият Ханк), но я чувстваше близка. Не можеше да прекара остатъка от живота си в страх от собственото си отражение — или от това, което може би занича зад него — и не можеше да живее с тревогата, че всеки момент може да загуби контрол над реалността и да се озове в Бумна луна.
На тая простотия трябваше да се сложи край.
Включи уредбата в контакта, седна с кръстосани крака пред нея и постави диска. Щипеща пот се стичаше в очите й и тя я обърса с опакото на дланта си. Скот обичаше музиката да гърми. Когато имаш стереосистема за дванайсет хиляди долара и повечето й тонколони са разположени в ниша, която е звукоизолирана, наистина можеш да издъниш музиката до дупка. Първия път, когато Скот й пусна „Плажът Рокауей“ тя си помисли, че покривът над главите им ще се срути: В сравнение с тогава парчето, което щеше да пусне сега, беше с немощно звучене, но повече не й беше нужно.
Остаряло: дар божи, осем букви, започва с Б и завършва с Т.
Аманда, седнала на скамейки близо до детеубийцата с кафтана, загледана в пристанището на Южняка; Аманда, която казва: „Ставаше дума за роман. Твоят роман, романът на Лизи. И за одеялото. Само дето той му викаше афган. Казваше, че това е …“
Не, Манда, не благодат. Думата, която Скот е използвал…
Естествено, че думата е била бум. Вадички пот се стичаха по лицето на Лизи като ручеи сълзи. Тя не ги избърса.
— Както в Бум, край. Накрая получаваш награда.
Понякога тя е бонбон. Понякога бира „Роял Краун“ от Мюлис. Понякога — целувка. А понякога… понякога роман. Нали така, скъпи?
Думите й дойдоха отвътре. Защото Скот все още беше тук. Компютрите, мебелите, модната шведска стереосистема, папките с ръкописи и купчините печатарски шпалти (неговите собствени и тези, които му бяха изпратени от приятели и почитатели), и змията от книги… дори когато тези неща ги нямаше, тя още усещаше присъствието на Скот. Има си хас. Той още имаше какво да каже. Беше му останал сюжет за още един роман. Романът на Лизи.
Струваше и се, че се досеща за темата, тъй като имаше само един роман, който мъжът й така и не бе завършил.
Докосна едно от засъхналите петна кръв по килима и се сети за доводите срещу безумието, онези, които пропадат с тихи съскащи звуци. Сети се как със Скот стояха под Вкуснотийското дърво: сякаш се намираха в друг, техен си свят. Сети се за хората с лошата кръв, хората на кръвния бум. Сети се как Джим Дули спря да пищи, когато видя Дългуча. Защото силата го бе напуснала. Това се случваше, когато гледаш лошата кръв и тя отвръща на погледа ти.
— Скот — прошепна тя. — Скъпи, слушам те.
Не последва отговор… освен този, който Лизи сама си даде. „Името на града беше Анарийн. Лъвът Сам притежаваше игралната зала. И киносалона. И ресторанта, където всяка мелодия на джубокса приличаше на някоя от песните на Ханк Уилямс.“
Сякаш нещо някъде в празния кабинет въздъхна в знак на съгласие. Може би беше само плод на въображението й. Така или иначе нямаше време за губене. Лизи не знаеше точно какво търси, но реши, че ще го познае, щом го съзре — със сигурност щеше да го познае, щом го съзре, ако Скот го беше оставил за нея — време беше да го потърси. Защото не можеше да живее така. Не можеше.
Натисна бутона „плей“ и умореният глас на Ханк Уилямс се разнесе от уредбата:
„Сбогом, Джо, настана време,
оле-оле-оле-ле,
във кануто ще гребеме…“
„ВЕДТСКЕН, миломое“ — каза си и затвори очи. В един кратък промеждутък от време музиката още звучеше, но приглушено и толкова далечно, сякаш долиташе от края на дълъг коридор или от гърлото на дълбока пещера. Слънчевата светлина разцъфна в червено под затворените й клепачи и внезапно температурата падна с десет-дванайсет градуса. Хладен ветрец, наситен с аромата на цветя, погали потната й кожа, отмятайки лепкавите кичури коса от слепоочията й. Лизи отвори очи в Бумна луна.

10.
Още седеше с кръстосани крака, само че сега се намираше край пътеката между хълма с пурпурните цветя и дърветата на обичаните. Идвала беше тук и преди; точно на това място я бе довел съпругът й, преди да й стане съпруг, за да й покаже нещо.
Лизи се изправи и отметна косата си, мокра от пот, наслаждавайки се на ветреца. И на прекрасните аромати естествено, но най-вече на хладния повей. Ако се съдеше по температурата — около двайсет градуса — сигурно беше следобед. Чуваше песента на различни, но доколкото можеше да прецени, обикновени птици — синигер и червеношийка, вероятно сипка и може би на чучулига. Нямаше ги ужасните кикотници от дъбравата. Тя предположи, че е твърде рано за тях. Също така нямаше никакво усещане, че Дългучът е наблизо, и това беше най-хубавото.
Обърна се към дърветата и бавно описа полукръг на място. Не се оглеждаше за кръста, защото Дули го запрати незнайно къде, щом го измъкна от ръката си. Търсеше дървото, което беше издадено малко по-напред от другите две вляво от пътеката…
— Не, грешка — промърмори тя. — Бяха от двете страни на пътеката. Като шпалир през гората.
В този момент го видя — третото дърво, най-голямото. Дънерът му беше покрит с толкова гъст мъх, че сякаш беше обрасъл с козина. В основата му почвата още изглеждаше леко хлътнала. Тук Скот беше погребал брат си, когото толкова отчаяно се беше мъчил да спаси. Нещо бе вперило в нея празните си очи, нещо, скрито във високата трева около малката падина.
За миг Лизи си помисли, че това или е Дули, или призракът му, който се е завърнал да я убие, но после си спомни как, след като блъсна Аманда, той захвърли рамките на очилата за нощно виждане. И ето на, те си лежаха край гроба на добрия брат.
„Поредният лов на буми — мислеше си тя, докато вървеше към тях. — От пътеката до дървото, от дървото до гроба, от гроба до очилата. После накъде? А сега накъде, миломое?“
Следващата бум-станция се оказа надгробният кръст. Хоризонталната дъсчица бе застанала накриво и се създаваше впечатлението за стрелки на часовник, показващи седем часа и пет минути. Отвесната бе покрита със засъхналата кръв на Дули, която сега беше придобила ръждивочервения цвят на петната по килима в кабинета на Скот. Името, написано върху напречната дъсчица ПОЛ — все още се четеше и когато Лизи я вдигна, за да я разгледа, съзря, още нещо: жълт вълнен конец, усукан около вертикалната летва и завързан здраво. Лизи беше сигурна, че възелът е съшият като онзи, с който камбанката на Чъки бе прикрепена към дървото в дъбравата. Жълтата прежда беше от същото кълбо, което куките на Доброто мамче подръпнаха, докато тя плетеше и гледаше телевизия във фермата в Лисбон. Усукана бе около вертикалната летва до мястото, което бе потъмняло от пръстта. Изведнъж Лизк си спомни как нишката й се точеше в мрака, преди Дули да изтръгне кръста от плътта си и да го захвърли встрани.
„Това е африканецът, който оставихме до скалата край езерото. След известно време Скот се върна, взе го и гo донесе тук. Разплете единия му край, завърза нишката за кръста, разплете още малко. Очаквал е сама да намеря края й.“
С бумтящо сърце Лизи пусна кръста и последва жълтата нишка, която се отклоняваше от пътеката и се виеше покрай Вълшебната гора. Прокарваше я между пръстите си, високата трева шумолеше около бедрата й, скакалците подскачаха и лупината изпускаше сладкото си ухание. Някъде щурче засвири протяжната си лятна песен, а в гората гарван (Гарван ли? Поне звучеше като обикновен гарван) изграчи дрезгав привет, но нямаше коли, самолети, човешки гласове наблизо или надалеч. Лизи вървеше през тревата и следваше нишката от разплетеното одеяло, с което нейният уплашен, линеещ, страдащ от безсъние мъж се загръщаше плътно през студените нощи преди десет години. Пред нея едно дърво се възправяше малко встрани от другарите си, разперило клони, хвърлящи дебела примамлива сянка. Под него Лизи видя метално кошче за отпадъци и нещо като голяма локва от жълта вълна — потъмняла и сплъстена, но толкова позната. Лизи захлипа. Спомни си как „Суингинг Джонсънс“ пееха „Оттук вече няма завръщане“, и усети как Скот я изведе на дансинга. Последва вълнената нишка до дървото и коленичи пред остатъка от сватбения подарък, който майка й беше приготвила за най-малката си дъщеря и нейния съпруг. Вдигна го заедно с това, което беше завито вътре, и притисна лице до него. Миришеше на влага и мухъл, на нещо старо, на нещо забравено; миришеше повече на погребение, отколкото на сватба. Това беше в реда на нещата. Лизи усети мириса на всички години, през които одеялото беше останало привързано към надгробния кръст на Пол и я беше чакало; нещо като котва.

11.
Малко по-късно, когато сълзите й пресъхнаха, тя върна пакета (защото това беше пакет) на мястото му и го разгледа, докосвайки разплетения край. Удиви се, че нишката не се е скъсала, когато Дули се наръга на кръста или когато го изтръгна от ръката си или когато го запрати надалеч като камък, фактът, че Скот бе завързал конеца за основата на вертикалната летвичка, без съмнение беше помогнал и все пак си беше цяло чудо, особено като се вземе предвид колко дълго одеялото е било изложено на стихиите. Истинско чудо.
Но, разбира се, понякога изгубени кучета се прибираха вкъщи и понякога нишката от вълнена прежда устояваше на времето и отвеждаше до наградата на края на лова за буми. Лизи разви избелелите сплъстени останки от одеялото, после надникна в кошчето. И се засмя през сълзи. Беше почти пълно с бутилки от алкохол. Една-две изглеждаха сравнително отскоро, със сигурност бутилката най-отгоре, защото преди десет години алкохолната лимонада „Майк“ не съществуваше, но повечето бяха стари. Значи тук беше идвал Скот да се напива през деветдесет и шеста, но дори пиян до козирката, е изпитвал уважение към Бумна луна и не е могъл да изхвърли празните бутилки, където му падне. Щеше ли да намери други тайни скривалища, ако потърсеше на спокойствие? Може би. Вероятно. Но само този таен склад имаше значение за нея. Подсказа й, че Скот е дошъл тук да довърши последната си творба.
Помисли си, че вече има всички отговори без най-важните: как да живее отсега нататък с Дългуча и как да се предпази от случайно преминаване в Бумна луна, особено, когато противната твар си мисли за нея. Може би Скот й беше оставил някакви указания. Но и да не беше, за нея имаше нещо под това дърво… и то беше много красиво.
Лизи отново взе одеялото и го опипа, както правеше с коледните подаръци като малка. В него беше загърната кутия, която със сигурност не беше кедровото сандъче на Доброто мамче; беше почти мека, сякаш през годините, когато е била загърната в одеялото, влагата се беше просмукала в нея… За пръв път Лизи се запита за колко време става въпрос. Не много, ако съдеше по бутилката с алкохолна лимонада. Ако съдеше по омекналата кутия обаче…
— Кутия за ръкописи — промърмори тя. — От твърд картон.
Да. Сигурна беше. Само две години под това дърво… три… или четири… и картонът беше омекнал.
Лизи разви одеялото. Оказа се лесно — малко беше останало от него. Наистина беше светлосива кутия за ръкописи, потъмняла от просмукалата се влага. Скот винаги слагаше лепенка, на която изписваше заглавието. Тя се бе нагънала и краищата й се бяха подвили. Лизи ги приглади с пръсти и видя една-единствена дума, която Скот със замах беше написал с черни букви — Лизи. Отвори кутията. Линираните страници — може би трийсетина — бяха откъснати от тетрадка. Бяха гъсто изписани с неравния почерк на съпруга й, който беше използвал флумастер. Не беше изненадана, че текстът е в сегашно време, че на места звучи, все едно е писан за деца и че историята сякаш започва от средата. „Последното е вярно — помисли си тя, — ако не знаеш как двамата братя са оцелели при лудия си баща, какво се е случило на единия и как другият не е могъл да го спаси.“ Историята сякаш започваше от средата, ако човек не знаеше нищо за хаховци, откачалници и лоша кръв. Започваше от средата само ако човек не знаеше, че…

12.
През февруари той почва да ме гледа особено, с присвити очи. Все още очаквам да ми кресне или дори изведнъж да грабне джобното си ножче и да започне да ме дялка. От много време насам не е правил подобно нещо, обаче си мисля, че почти ще съм облекчен, ако се случи. То няма да изкара лошата кръв от мен, защото в мен такава няма — видях какво наистина значи лоша кръв, когато Пол беше окован в мазето, не с фантазиите на татко, и в мен няма нито подобно. Обаче в него има нещо лошо и то не изтича от раните му. Не и този път въпреки старанието му. Знам го със сигурност. Видях окървавените ризи и бельото му в коша за пране, и в кофата за боклук. Ако ще му помогне да ме кълца, ще му позволя, защото още го обичам. Повече от всякога, откакто сме само двамата. Повече от всякога, откакто се случи това с Пол. Любов като тази е предопределение като лошата кръв. „Лошата кръв е силна“ — каза той.
Но той няма да ме реже.
Връщам се един ден от бараката, където бях седнал малко да помисля за Пол на спокойствие — да си припомня добрите времена — и татко ме сграбчва и ме разтърсва.
— Ти си ходил там! — крещи право в лицето ми. Виждам, че съм грешал — по-странно е, отколкото си представях. Никога не е бил толкова зле. — Защо ходиш там? Каква работа имаш? С кого приказваш? Какво планираш?
През цялото време не престава да ме разтърсва и всичко наоколо подскача. Главата ми се блъсва във вратата и аз виждам звезди посред бял ден. Свличам се на прага. От кухнята ме лъхва горещина, откъм гърба ме лъхва хлад.
— Не, татко — плача аз, — никъде не съм ходил, само…
Той се привежда над мен. Опрял е ръце на коленете си, лицето му почти допира моето, кожата му е мъртвешки-бледа, като се изключат две пламтящи петна на бузите. Виждам как очите му шават напред-назад, напред-назад и осъзнавам, че ни дели пропаст. Спомням си как Пол ми каза: „Скот, да не се мяркаш пред очите на татко, като видиш, че е зле.“
— Ти ли ще ми кажеш, че не си ходил никъде, смотан малък педераст, търсих те КЪАЕ ЛИ НЕ В ЦЯЛАТА ШИБАНА КЪЩА!
Мисля да му кажа, че бях в бараката, но знам, че това само ще влоши положението. Думите на Пол — „Да не се мяркаш пред очите на татко, като е така“ — не излизат от ума ми и понеже знам къде си мисли, че съм бил, изтърсвам:
— Да, тате, вярно е, че ходих в Бумна луна, ама само да занеса цветя на гроба на Пол.
Номерът минава. Поне за момента. Татко се поуспокоява. Дори ме хваща за ръката и ме изправя на крака. После ме изтупва, все едно вижда по мен сняг или мръсотия. Но може би той вижда нещо. Кой знае.
— Всичко наред ли е, Скот — пита ме. — Нали всичко е наред с гроба? На брат ти му няма нищо?
— Всичко е както трябва, татко — отвръщам.
— Пръкнали са се нацисти, Скутър, казах ли ти? — продължава той. — Трябва да съм ти казал. Кланят се на Хитлер в сутерена. Имат керамична статуетка на копелето. Въобразяват си, че нищо не подозирам.
Само на десет години съм, но знам, че Хитлер е куче, което е пукнало в края на Втората световна война. Също така знам, че никой не се кланя на негова статуетка в сутерена. Знам и нещо трето, за което баща ми никога няма да се сети, докато е в плен на лошата кръв, затова го питам:
— И какво ще направиш?
Той се привежда към мен. Мисля си, че този път със сигурност ще ме удари или поне отново ще почне да ме разтърсва. Но той само ме фиксира с поглед (никога не съм виждал очите му толкова големи или толкова мрачни) и подръпва ухото си.
— Какво е това, Скутър? На какво ти прилича, друже Скут?
— На ухото ти, тате — отговарям.
Той кима, без да пуска ухото си и без да спира да ме наблюдава. Дори след толкова много години понякога все още виждам в сънищата си очите му.
— Ще се ослушвам — казва. — И когато настъпи денят… — Той свива пръст, сякаш натиска спусък. — До един, Скутър. Всички скапани нацисти!
Може би щеше да го стори. Баща ми с ореол от гранясала слава. Може би това щеше да бъде поредната сензационна новина: САМОЖИВЕЦ ОТ ПЕНСИЛВАНИЯ ПОБЕСНЯВА; ЗАСТРЕЛВА ДЕВЕТИМА РАБОТНИЦИ И се САМОУБИВА; ПРИЧИНАТА — НЕИЗВЕСТНА — но преди да мине към действие, на лошата кръв й щуква друго.
Февруари бе студен и ясен, но в началото на март времето се променя, татко — също. Когато температурите се покачват, струпват се облаци и завалява първата суграшица, той се умълчава, изпада в униние. Престава да се бръсне, после да се къпе и най-накрая да готви. Настъпва момент, може би след като е изминала една трета от месеца, когато осъзнавам, че трите почивни дни, които понякога взима заради вечерната смяна, са станали четири… пет… шест. Накрая го питам кога ще се върне в завода. Страх ме е, защото сега той прекарва повечето време или горе в спалнята, или долу на канапето, слушайки кънтри по една станция от Уилинг, Западна Вирджиния. Почти не ми продумва. Виждам как очите му шарят, докато се оглежда за тях — хората на лошата кръв, на кръвния бум. Така че — не, мерси, не ща да го питам, но се налага, защото какво ще стане с нас, ако не ходи на работа? На десет години си наясно, че секнат ли парите, светът ще се промени.
— Искаш да знаеш кога ще се върна на работа? — замислено мърмори татко. Излегнал се е на канапето. Брадата му е набола. Носи стар пуловер и дълги гащи, от които стърчат босите му крака. Лежи и слуша Ред Совайн, който пее „Дий, конче“ по радиото.
— Да, татко.
Изправя се на лакът, поглежда ме и виждам, че го няма. И по-лошо, че нещо се е спотаило в него, нещо, което расте, набира сили и чака своя час.
— Искаш да знаеш. Кога. Ще се. Върна. На работа.
— Ами ти си знаеш — бързам да се измъкна. — Аз само се качих да те питам искаш ли кафе.
Той ме сграбчва за ръката като с клещи и там, където пръстите му се впиват, вечерта ще видя лилави синини. Четири лилави синини с формата на пръстите му.
— Да знаеш. Кога. Ще се. Върна. На работа.
Пуска ме и се изправя на канапето. Очите му са по-големи от всякога и не спират да се въртят. Направо ще изскочат от орбитите си.
— Никога няма да се върна там. Скот. Заводът затвори врати. Заводът беше вдигнат във въздуха. Не си ли разбрало, ти, тъпо, малко, смотано педалче? — Той забива поглед в мръсния килим. По радиото песента на Ред Совайн е свършила и сега пее Фърлин Xъски. Татко вдига очи и пак си е татко. Думите му почти разбиват сърцето ми:
— Какъв глупак си ми, Скутър, но поне си смел. Смелото ми момче. Няма да допусна да те нарани.
После отново се изтяга на канапето, извръща лице и ми казва да не го безпокоя повече, искал да поспи.
Тази нощ се събуждам от тракането на суграшицата по стъклата и виждам, че татко седи до мен и ми се усмихва, само дето не е той. В очите му няма почти нищо друго освен лошата кръв.
— Татко? — изричам, но той не откликва. Мисля си: „Сега ще ме убие. Ще ме хване за врата и те ме удуши, и всичко, което преживяхме с Пол, ще е било напразно.“
— Заспиваш — изхъхря той, сякаш не му достига въздух. Става от леглото и излиза — вирнал е брадичка, изпънал е гръб, все едно е сержант на парад. След няколко секунди чувам силно тупване и се досещам, че е паднал по стълбите или може би се е хвърлил надолу. Лежа и за известно време не мога да стана от леглото, надявам се, че е мъртъв, надявам се, че не е; чудя се какво ще правя, ако е мъртъв, кой ще се грижи за мен и не ми пука, не знам на какво се надявам всъщност. Дори малко ми се иска той да се върне да ме довърши — тогава ужасът да живея така ще секне. Накрая се осмелявам да извикам:
— Татко? Всичко наред ли е?
Дълго време отговор няма. Лежа неподвижно, слушам дъжда и си мисля: „Мъртъв е баща ми е мъртъв и аз съм тук съвсем сам“, после той изревава от мрака:
— Да, много е наред! Млъквай, бе, педал! Млъквай, ако не искаш онова, дето се крие в стената да чуе, да излезе и да изгълта и двама ни! Или искаш да те обсеби, както обсеби Пол?
Мълча, свил съм се в леглото и треперя.
— Отговори! — изкрещява той. — Отговори, задръстеняко, или ще се каеш!
Но аз не мога да отговоря, вцепенил съм се от страх; устата ми е пресъхнала и езикът ми се е залепил за гърлото. Толкова съм уплашен, че дори не мога да заплача. Очаквам всеки миг да ми се нахвърли. Или да ми свети маслото.
После, струва ми се, че след безкрайно много време — поне час, въпреки че не е било повече от минута-две, го чувам да мърмори нещо от рода на: „Мамка му, тиквата ми се е сцепила“ или „Няма ли тоя дъжд да престане?“ Сетне той се затътря към дневната и знам, че ще се тръшне на канапето и ще заспи. Сутринта или ще се събуди, или не, но и в двата случая засега е приключил с мен. Обаче още ме е страх. Страх ме е от онова същество. Не мисля, че се крие в стената, но важното е, че го има. То обсеби Пол, вероятно ще обсеби и татко, после е мой ред. Много мислих за това, Лизи.

13.
Лизи, която седеше, облегнала гръб на ствола на дървото, вдигна поглед. Стресна се, сякаш чу призракът на Скот да я вика. В известен смисъл тъкмо това се беше случило. Наистина, какво чак толкова изненадващо имаше? Разбира се, че той ще говори на нея; на нея и на никого друг. Това беше романът на Лизи, нейният роман и макар да не четеше бързо, вече бе прехвърлила една трета от изписаните страници. Сметна, че когато се стъмни, отдавна ще е свършила. Прекрасно. Бумна луна ухаеше прекрасно, но само през деня.
Загледа се в последния ръкопис на Скот и за пореден път се запита как е оцелял в детството си. Забеляза, че той прибягва до минало време само при обръщението си към нея в настоящето. Усмихна се и продължи да чете, мислейки си, че ако имаше право на едно желание, то щеше да е да отлети при онова самотно дете на своето вълшебно килимче от брашнени чували, за да го приласкае; дори само да му нашепне в ухото, че след време кошмарът ще свърши. Или поне този епизод.

14.
Много мислих, Лизи, и стигнах до две заключения. Първо, че онова, което беше обсебило Пол, наистина съществува, че не е изключено то да е форма на живот, чието развитие се обуславя от най-обикновени фактори, може би дори възниква на вирусна или бактериологична основа. Второ, че то е Дългучът. Защото той не е нещо, което можем да разберем. Той е нещо необяснимо и по-добре да не мислим за него. Никога.
Така или иначе нашият герой, малкият Скот Ландън, най-сетне се унася в сън и във фермата нейде в Пенсилвания още известно време нещата продължават като през последните няколко дни. Бащата се излежава на канапето като парче узряло миризливо сирене, а Скот готви и мие чиниите (само дето момчето казва „мийъ чиниити“). Пролетният дъждец все така трака по стъклата на прозорците и звуците от радиостанцията в Уилинг изпълват къщата — Дона Фарго, Уейлон Дженингс, Джони Кеш, Конуей Туити, „Кънтри“ Чарли Прайд и — къде без него — Стария Ханк. Около три часа един следобед кафяв шевролет седан с надпис „Ю Ес Гипсъм“ от двете страни се задава по дългата алея, разплисквайки калната вода. Напоследък Андрю Ландън прекарва повечето си време на дивана в дневната — там спи през нощта, там се излежава денем; ето защо Скот не допуска, че неговият старец толкова ще се оживи, като чуе шума от колата, която очевидно не е старият форд на пощальона или ванът на инкасатора. Татко скача на крака и се залепва на прозореца отляво на верандата. Привежда се и повдига мръсното бяло перде. Косъмчетата на тила му са настръхнали и Скот, който стои на кухненския праг с чиния в едната ръка и с пешкир, метнат през рамо, вижда огромния морав оток върху лицето на баща си, причинен от последното му падане; вижда как единият крачол на дългите му гащи е запретнат почти до коляното. Чува как Дик Кърлес пее „Надгробен камък на Всяка миля“ по радиото и вижда убийствените помисли в очите на баща си, в помръдването на устните му, което оголва долната редица зъби. Татко рязко се извръща с гръб към прозореца и крачолът му пада, краката му се отварят и затварят като побеснели ножици, докато той крачи към килера, отваря го точно когато двигателят на шевролета спира, а вратата на колата се отваря и Скот чува как някой се приближава към портите на смъртта, без да подозира какво го очаква, без да има най-шибаната от шибаните представи какво го чака, а междувременно татко вади от килера пушката, с която отне живота на Пол. Или живота на съществото, което го беше обсебило. По стъпалата на верандата изтропват обувки. Стъпалата са три и средното изскърцва като всеки път, во веки веков, амин.
— Татко, недей! — изричам с тих и умоляващ глас, докато Андрю „Спарки“ Ландън се отправя към затворената врата с новата си, необичайно грациозна режеща походка. Държи пушката високо пред себе си, готов за стрелба. Все още държа чинията, но пръстите ми са изтръпнали и ми се струва, че ще я изпусна, идиотското нещо ще падне на пода, ще се счупи и последното, което онзи човек ще чуе, ще е звукът от строшена чиния и гласът на Дик Кърлес, който пее за Хайнсвилските гори в тази смърдяща забравена от бога ферма. — Татко, недей — умолявам го от сърце и се опитвам да изразя с поглед молбата си.
Спарки Ландън се колебае, после се прилепя до стената, така че, ако вратата се отвори, (когато се отвори), да го скрие. Едва се е нагласил, и ето, че се чука. Без проблем разчитам думите, които произнася безмълвно: „Тогава се отърви от него. Скут.“
Отивам до вратата. Премествам чинията, която смятах да избърша, в другата си ръка, и отварям вратата. Виждам с ужасяваща яснота мъжа пред себе си. Човекът на „Гипсъм“ не е много по-висок от мен, но с черната шапка с козирка, панталони в цвят каки с остри като бръснач ръбове, риза в същия цвят, която се показва изпод късото му, разкопчано черно яке, той е като апотеоз на силите на реда и спокойствието. Сложил си е черна вратовръзка и носи нещо като куфарче, но не типичното делово куфарче (ще изминат още няколко години, докато науча думата „портфолио“). Непознатият е шишкав, гладко избръснат, с розови страни. Обут е в галоши с цип, не със закопчалки. Оглеждам го от глава до пети и си мисля, че ако има човек, комуто е писано да бъде застрелян на верандата на една затънтена ферма, това е този мъж. Дори едничкото косъмче, което се подава от ноздрите му, обявява шумно: да, това е той, няма измама, обреченият да умре от куршума на човека с крака-ножици. Дори името му, мисля си, е от онези, които стоят под вестникарските заглавия, крещящи „УБИТ“
— Здравей, синко — заговаря ме той. — Ти трябва да си едно от момчетата на Спарки. Аз съм Франк Холси, от завода. Началник личен състав. — Протяга ми ръка.
Мисля си, че не ще успея да подам моята, но успявам. Мисля си, че не ще проговоря, но и това успявам да сторя. Гласът ми звучи нормално. Толкова по-добре, понеже аз съм единственото, което разделя този човек от куршум в сърцето или в главата.
— Да, сър така е. Аз съм Скот.
— Приятно ми е да се запознаем, Скот — казва той и наднича зад мен в дневната. Опитвам се да си представя гледката през неговия поглед. Постарах се да разтребя завчера, но един Бог знае дали съм свършил нещо, в крайна сметка аз съм едно смотано хлапе. — Баща ти се загуби, тъй да се каже.
„Хубаво — мисля си, — още съвсем малко и ще загубиш всичко господин Холси. Работата си, жена си, децата си, ако ги имаш.“
— Не ви ли се е обадил от Фили? — изненадвам се аз. Нямам представа докъде ще ме доведе всичко това, но не се страхувам. Аз съм по тази част. Мога неспирно да бълвам простотии. Страхувам се, че татко ще изгуби контрол и ще открие огън иззад вратата. Може би ще уцели само Холси, но по-вероятно е да улучи и мен.
— Не, синко, иначе нямаше да съм тук. — Дъждът трополи по навеса на верандата, но поне не вали върху Холси, така че не е абсолютно наложително да го поканя вкъщи, но какво ще правя, ако той реши да се самопокани? Как бих могъл да го спра? Някакво хлапе по чехли, застанало на прага с чиния в ръка и пешкир през рамо.
— О-о, той страшно се притесни за сестра си — отвръщам и се сещам за биографията на бейзболиста, която чета. Книгата е на леглото в спалнята ми. Сещам се и за колата на татко, която е паркирана встрани, под стряхата на бараката. Ако господин Холси се разходи до другия край на верандата, ще я види. — Болна е от това, дето уби прочутия болплейър на янките.
— Болестта на Лу Гериг? Ама че кур… куриоз, де. Дори не знаех, че Спарки има сестра.
„Не си единственият“ — казвам си.
— Синко… — Скот — това на нищо не прилича. Кой се грижи за вас, докато баща ви го няма?
— Една съседка, госпожа Коул. — Джаксън Коул е името на човека, написал „Железният играч на янките“. — Идва тук всеки ден. Освен това Пол знае четири начина да приготвя кюфтета.
— Четири начина, а? — господин Холси се засмива. — Кога се връща Спарки?
— Ами тя вече не може да ходи и диша ей-така. — Поемам си дълбоко въздух. Удава ми се лесно, защото изведнъж сърцето ми забива лудо. Биеше бавно, когато бях сигурен, че татко ще убие господин Холси, но сега, щом има шанс да му се размине, то чак ще изскочи от гърдите ми.
— Ох миличък — въздъхва съчувствено Холси. Въобразил си е, че разбира всичко. — Лоша работа. — Бърка под якето и вади портфейла си. Отваря го и ми подава банкнота от един долар. Спомня си, че имам брат, и вади още една. И тогава, Лизи, изведнъж се случва най-странното: изведнъж си пожелавам баща ми да го убие.
— Заповядай, синко. — Подава ми банкнотите и все така изведнъж, сякаш чета мислите му, осъзнавам, че е забравил името ми, и го намразвам още повече. — Вземи. Една за теб и една за брат ти. Почерпете се в онази малка сладкарничка на пътя.
Не искам тъпия му долар (пък и на Пол вече не му е притрябвал), но взимам банкнотите и му благодаря; той отвръща, че няма защо, и прокарва ръка по главата ми. Докато роши косата ми, поглеждам наляво и виждам как баща ми наднича през пролуката на вратата. Виждам и стърчащото дуло на пушката. Най-сетне господин Холси слиза по стъпалата. Затварям вратата и с баща ми гледаме как той се качва на служебната кола и дава на заден по дългата алея. Хрумва ми, че ако заседне, ще се върне да се обади по телефона и няма да избяга от смъртта, но това не се случва и в края на краищата той довечера ще целуне жена си на прибиране у дома и ще й разкаже как е дал два долара на едни момченца да се почерпят. Виждам, че още стискам банкнотите, и ги давам на татко. Той ги пъха в джоба си, без да ги погледне.
— Ще се върне пак — заявява. — Той или някой друг. Ти свърши добра работа, Скот, но така не може да продължава вечно.
Взирам се съсредоточено в него и виждам, че това е моят баща. Докато съм баламосвал господин Холси, по някое време татко е дошъл на себе си. Това е последният път, когато наистина виждам него.
Той забелязва погледа ми. Свежда очи към пушката.
— Ще се отърва от тая пущина. С мен може и да е свършено, какво…
— Не, татко…
— … да се прави, но проклет да съм, ако не затрия куп хора като Холси и да ме изтипосат по новините в шест, та откачените да си точат лигите. И теб с Пол ще изтипосат. Има си хас. Живи или мъртви, вие ще сте децата на побъркания.
— Татко, ще се оправиш. — Опитвам се да го прегърна. — Ето, сега си добре!