"Романът на Лизи" - Стивън Кинг

5.
— Знаех, че сме се върнали — завърши Лизи и отвори очи. Спомените й обаче бяха толкова ярки, че за момент очакваше да види обляната в лунна светлина спалня в Ню Хампширския хотел, където бяха прекарали две нощи подред преди двайсет и седем години. Пръстите й стискаха толкова силно сребърната лопатка, че й се наложи да ги разтвори един по един. Отново притисна към гърдата си окървавеното парче от одеяло.
„А после какво? Ще ми кажеш ли какво се случи след това? Или просто се обърнахте на другата страна и заспахте?“
Да — в общи линии се бе случило тъкмо това. Лизи вече се бе настроила да забрави преживяното, а Скот явно го искаше повече от самата нея. Все пак той трябваше да събере цялата си смелост, за да си спомни миналото, което не беше изненадващо. Тя обаче му бе задала още eдин въпрос същата нощ — спомняше си го ясно, — и за малко да зададе и друг на следващия ден, докато пътуваха към Мейн, преди да осъзнае, че е безсмислено. Попита го за онова, което беше казал малко преди кикотниците да нададат кошмарния си вой, прокудил любопитството й, заменяйки го със страх. Гризеше я любопитството да узнае какво означава фразата: „Когато Пол още можеше да идва тук сам.“ Скот се изненада:
— От години не съм се замислял за това, но да, Пол можеше. Обаче не му се отдаваше лесно — трябваше да полага доста усилия, както аз, когато играех бейзбол например. Ето защо повечето пъти „изтумтяването“ беше моя работа и с течение на времето брат ми напълно изгуби тази способност.
Другият въпрос, който остана неизречен, се отнасяше за езерото, чието местонахождение навремето бе указвано от счупения пътепоказател. Не беше ли същото езеро, което Скот постоянно споменаваше в лекциите си? Лизи не попита, защото отговорът й се стори твърде очевиден. Слушателите му навярно смятаха, че това митично езеро на говоримия и писмен език (където всички отиваме да утолим жаждата си, да поплуваме и даже да уловим някоя дума) е само метафора, но тя вече знаеше истината. Езерото съществуваше в действителност. Знаеше го, защото познаваше Скот. Знаеше, защото бе стъпвала там. От Хълма на любимите започваше пътечка, която минаваше през Вълшебната гора и водеше до това езеро. И за да идеш там, трябваше само да минеш покрай Камбанковото дърво и гробището.
— Отидох там, за да го върна обратно — прошепна Лизи, стискайки лопатката. Сетне внезапно възкликна: — Господи, спомням си луната! — Побиха я тръпки, тя се загърчи на леглото.
Луната. Да, луната. Кървавочервената безумна луна, тъй различна от северното сияние и студа, които току що бе оставила в другия свят. Полудяла по лятото бе тази луна, чиято светлина озаряваше каменистата долина много по-ярко, отколкото Лизи искаше. Сега виждаше всичко също тъй ясно, както и тогава, понеже бе прорязала пурпурната завеса — направо я беше разкъсала, — ала споменът си оставаше и тя подозираше, че няма да има други проблясъци. Крайно време беше да сложи точка и отново да се върне в Бумна луна.
Въпросът бе дали ще може.
Внезапно й хрумна и втори въпрос: „Ами ако той също е обвит със саван?“
За миг в съзнанието й изникна ярък образ — десетки безмълвни фигури, най-вероятно мъртъвци, увити в плащаници. Само дето бяха изправени. И сякаш дишаха.
Лизи се разтрепери, наранената й гърда отново я заболя въпреки викодина, но тя не можеше да обуздае треперенето. Едва след като се поуспокои, отново заразсъждава трезво. И най-належащият въпрос бе дали ще успее да се пренесе сама… трябваше да отиде там, без значение дали я чакаха мъртъвци, увити със савани.
Скот можеше да се прехвърля сам, както и да взема със себе си брат си Пол. Пренесъл бе и Лизи през втората мм нощ в „Еленови рога“. Но какво се бе случило седемнайсет години по-късно през мразовитата януарска нощ на 1996 година?
— Не си бе отишъл напълно — прошепна Лизи. — Нали стисна ръката ми.
Тогава й беше хрумнало, че той влага в стискането цялата си сила, ала означаваше ли, че я е пренесъл в Бумна луна?
— Крещях му. — Тя неволно се усмихна. — Крещях му, че ако иска да се върне, трябва да ме пренесе, където се намира в момента… и смятах, че той…
„Глупости на търкалета, малка Лизи, не си мислила за случилото се тогава. Нали? Едва когато за малко да отворят лявата ти цица като консервена кутия, ти се наложи да си зададеш този въпрос. Затова, ако ще мислиш за тези неща, напъни си мозъка. Наистина ли Скот те изтегли при себе си през онази нощ? Наистина ли?“
Вече бе склонна да отнесе този въпрос към онези без задоволителен отговор (от типа на „Кое е първото — кокошката или яйцето“), когато внезапно си спомни думите на Скот: „Лизи, ти си истинска шампионка!“
Значи през 1996 бе успяла да се справи сама. Но дори да беше така, тогава Скот бе жив и стискането на пръстите му, макар и слабо, бе достатъчно тя да разбере, че съпругът й е от другата страна, че поддържа пътя отворен…
— Още е там — промълви Лизи и отново стисна дръжката на лопатката. — Пътят към отвъдната страна сигурно съществува, понеже Скот е подготвил всичко. Остави ми този идиотски лов на буми, за да ме накара да се подготвя. А вчера сутринта, когато лежах до Аманда… беше ти, Скот — сигурна съм. Ти ми каза, че ми предстои лов на буми… че ме очаква награда… напитка, каза ми… и ме нарече „миломое“. Но къде си сега? Къде си сега, когато искам да се прехвърля оттатък?
Никакъв отговор. Тишината бе нарушавана само от тиктакането на стенния часовник.
„Затвори очи — бе казал още той. — Спомни си. Представи си подробностите. Така ще ми дадеш начален тласък. Лизи, ти си истинска шампионка!“
— Дано да си прав — обърна се към пустата спалня, обляна от слънчева светлина, в която Скот вече не спеше. — О, скъпи, дано да си прав.
Ако Скот Ландън имаше някакъв фатален недостатък, това навярно бе склонността му да мисли твърде много, което изобщо не можеше да се каже за Лизи. Ако тя бе спряла да обмисли ситуацията в онзи душен ден в Нешвил, съпругът й най-вероятно щеше да умре от втория куршум на Русокоско. Вместо това тя реагира машинално и спаси живота му с лопатката, която сега стискаше в ръката си.
„Опитах се да се пренеса тук с лопатата на баща ми, но не стана.“
А със сребърната лопатка от Нешвил дали ще стане?
„Да“ — каза си тя. И се зарадва. Искаше лопатката да й е подръка.
— Приятели до гроб — прошепна и затвори очи.
Опитваше се да събере накуп всички спомени за Бумна луна — сега бяха изключително ярки, но един тревожен въпрос не й позволяваше да се съсредоточи; една обезпокоителна мисъл не спираше да гложди съзнанието й.
„Колко е часът там, малка Лизи? Не точният час, а дали е ден или нощ? Скот винаги знаеше (или поне твърдеше, че знае), но ти не си Скот.“
Да, не беше, ала си спомняше едно от любимите му рокендрол парчета — „Нощта е подходящото време“. В Бумна луна нощта бе неподходящото време, когато ароматите се превръщаха в зловония, а вкусната храна можеше да те отрови. Нощем на лов излизаха кикотниците — същества, които се движеха на четири крака, но понякога се изправяха като хора и се оглеждаха. Отгоре на всичко имаше и други твари — доста по-страшни.
Твари като Дългуча на Скот.
„Много е близо, мила — й беше казал, докато лежеше под жаркото слънце в деня, когато го бяха простреляли.
— Не го виждам, но го чувам как се храни.“ Тя му прошепна, че не разбира за какво говори, ала той я ощипа и й каза да не го прави на глупак. Нито пък себе си.
„Защото бях там. Чувах кикотниците и му вярвах, когато каза, че там дебнат и по-страшни твари. И това е самата истина. Видях съществото, за което ми говори. Видях го през 1996 година, когато отидох в Бумна луна, за да върна Скот. Мярнах го за миг, но бе достатъчно.“
— Беше безкрайно — промълви Лизи и се ужаси, че го вярва. През 1996 там беше нощ. Беше нощ, когато се пренесе от студената спалня за гости в необикновения свят на Скот. Спусна се по пътечката, навлезе във Вълшебната гора и…
Някъде наблизо забуча двигател. Лизи се облещи и едва не изкрещя, но постепенно се успокои. Хърб Галоуей или хлапето, което той понякога наемаше, косеше тревата в съседния двор. Денят напълно се различаваше от онази вледеняваща януарска нощ, когато бе заварила Скот в спалнята за гости — телом той беше там и все още дишаше, но във всяко друго отношение си бе отишъл.
Тя си помисли: „Дори и да можех да го направя, няма да се получи — твърде шумно е.“
Тя си помисли: „Непоносим е този свят за нас.“
Тя си помисли: „Кой го е написал? — И както често се случваше напоследък, мисълта повлече след себе си друга, напомняща ален вагон на скръбта. — Скот щеше да знае.“
Да, Скот несъмнено щеше да знае. Лизи си спомни как той тракаше на портативната си пишеща, машина в мотелските стаи (СКОТ И ЛИЗИ, МЛАДОСТ), как след години работеше с лаптопа и лицето му бе озарено от мекото сияние на екрана. Понякога цигарата димеше в пепелника до него, понякога държеше чаша с питие и перчемът неизменно падаше на челото му. Спомни си го как лежеше до нея на същия този креват, как тичаше подире й в онази ужасна къща в Бремен (СКОТ И ЛИЗИ В ГЕРМАНИЯ) — бяха голи и се смееха, жадни за секс, но не и щастливи. Спомни си ръцете му, когато я прегръщаше, миризмата му, боцкането на наболата му брада, когато допреше буза до нейната, и си каза, че би продала душата си, да, проклетата си безсмъртна душа само за да чуе как входната врата се затръшва и той тръгва по коридора, подвиквайки: „Здрасти, Лизи, прибрах се… Всичко постарому ли е?“
„Замълчи и затвори очи.“
Гласът беше нейният, но звучеше почти като неговия (много добра имитация), ето защо тя затвори очи и усети как първите сълзи, почти успокояващи, се процеждат през преградата на ресниците. Установила бе, че има много неизвестни подробности, свързани със смъртта — например колко време трябва да мине, та да се примириш със загубата на любимия. „Това е тайна — помисли си, — Така и трябва да бъде, понеже кой би искал да се сближи с другиго, ако и двамата знаят колко тежка е раздялата? Приемаш загубата бавно и мъчително, не е ли така? Като стайно растение, което никой не полива, — защото си забравила да го дадеш на съседката, когато си заминала за пo-дълго време. Толкова е тъжно…“
Не искаше да мисли за тази тъга, нито пък за обезобразената си гърда, в която болката пак пропълзяваше, затова отново се пренесе в Бумна луна. Спомни си какъв възторг и изумление изпита, когато за миг се озова от мразовитата мейнска нощ в тропическия рай. Спомни си странно меланхоличния въздух, напоен с ароматите на червения жасмин, и бугенвилията, величествената светлина на залязващото слънце и звъна на загадъчната камбанка в далечината.
Изведнъж забеляза, че пърпоренето на косачката от двора на Галоуей вече се чува доста по-слабо. Също и ревът на мотоциклет, преминаващ по улицата. Нещо се случваше — почти беше сигурна. Пружината се разтягаше, кладенецът се пълнеше, колелото се завърташе. Може би светът не беше чак толкова непоносим за нея.
„Но какво ще правиш, ако попаднеш там и видиш, че е нощ? Да предположим, че усещанията ти не са подчинени на комбинация от наркотици и самовнушение и че се озовеш там посред нощ, когато злите твари излизат на лов? Твари като Дългуча на Скот?“
„Тогава ще се върна.“
„Стига да имаш време.“
„Да, точно това исках да кажа, ако имам…“
Изведнъж червената светлина, която се процеждаше през затворените й клепки, стана тъмнопурпурна, почти черна. Сякаш някой внезапно бе спуснал щора. Но спусната щора не би предизвикала внезапната поява на десетките аромати, които изпълниха ноздрите й — опияняващите благоухания на всички онези тропически цветя. Нито пък на тревата, която боцкаше прасците и голия й гръб.
Беше успяла. Пренесла се беше в другия свят.
— Не — прошепна Лизи, без да отваря очи, но протестът й беше символичен.
„Знаеш, че го направи, Лизи — прошепна гласът на Скот. — Не разполагаш с много време. ВЕДТСКЕН, миломое.“
И тъй като знаеше, че този глас е абсолютно прав — наистина не разполагаше с много време, — Лизи отвори очи и видя, че е в детското убежище на талантливия си съпруг.
Намираше се в Бумна луна.

6.
Не беше нито нощ, нито ден, но сега, след като вече беше тук, Лизи не се изненада. Предишните два пъти се бе озовавала в Бумна луна малко преди здрачаване — нима беше чудно, че пак бе улучила същото време на денонощието?
Слънцето, оранжево и ослепително ярко, висеше над хоризонта в края на безкрайното поле. Лизи се обърна и видя издигащата се луна — много по-голяма и от най-грамадната лятна луна, която тя бе виждала.
„Не е нашата луна, нали? Невъзможно е.“
Ветрецът разроши косата й, влажна от пот, някъде, не много далеч, зазвъня камбанка. Спомняше си звука, спомняше си и камбанката.
„Няма да е зле да побързаш, не мислиш ли?“
Да, естествено. Край езерото беше безопасно или поне така твърдеше Скот, но пътечката минаваше през Вълшебната гора, а там… всеки, който дръзнеше да пристъпи там, поемаше голям риск. Езерото се намираше съвсем наблизо, въпреки това не биваше да се бави.
Лизи почти тичешком изкачи склона, оглеждайки се за пътепоказателя на Пол. Отначало не го видя, после го забеляза… беше килнат на една страна. Нямаше никакво време да го изправи, ала се постара, понеже така би постъпил Скот. Наложи й се да остави сребърната лопатка настрана (бе успяла да се пренесе с нея, както и с окървавеното вълнено парче), за да използва и двете си ръце. Вероятно и тук бушуваха природни стихии, тъй като единствената грижливо написана дума — ПОЛ — бе толкова избледняла, че едва се четеше.
„Мисля, че го изправих и предишния път — помисли си. — И ми се искаше да потърся и спринцовката, само че не ми остана време.“
И сега нямаше време. Бе третото й пътешествие до Бумна луна. Първото беше най-хубаво, защото беше със Скот. Тогава двамата бяха стигнали само до счупения показател с надпис КЪМ ЕЗЕРОТО, след което се бяха върнали в стаята си в „Еленови рога“. Втория път, през 1996 година, вече бе принудена да поеме сама по пътечката към Вълшебната гора. Сега не можеше да си спомни какви усилия на волята й костваше това, нито пък колко далеч е езерото и какво ще намери там. Третото й пътешествие също беше придружено от затруднения. Беше гола до кръста, наранената й лява гърда пулсираше от болка и само Бог знаеше що за твари щеше да привлече мирисът на кръвта. Впрочем май вече беше късничко да се тревожи за това.
„Ако някакво същество реши да се хвърли отгоре ми — помисли си тя, стискайки сребърната лопатка за дръжката, — някой кикотник например, ще го фрасна с «вярната психаробойка» на малката Лизи, изобретена през 1988 година, защитена от патентното законодателство, всички права запазени.“
Някъде напред камбанката отново зазвъня. Боса, с голи гърди, изцапана с кръв, само по дънкови шорти, Лизи закрачи към едва доловимия звук. Здрачът вече забулваше пътечката. Езерото я очакваше — едва ли се намираше на повече от седемстотин-осемстотин метра. Там щеше да бъде в безопасност дори след падането на нощта, и там щеше да се съблече и да се измие.


7.
Щом излезе изпод горския балдахин, Лизи забеляза, че вече притъмнява. Прииска й се да ускори крачка, но когато вятърът отново разлюля камбаната (беше я виждала и знаеше, че е близо и е закачена на въже на един клон), внезапно се спря, връхлетяна от бремето на спомените. Видяла я беше предишния път, преди десет години. Скот обаче я бе окачил на дървото много по-рано — още преди да се оженят. Бе чула звъна и през 1979 година. Дори тогава звукът й изглеждаше познат, но неприятен. Навярно защото бе намразила камбаната още преди за пръв път да се озове в Бумна луна.
— И му го казах — измърмори тя, прехвърляйки лопатката в другата си ръка, за да отметне косата си. Наоколо дърветата шумоляха, сякаш шепнеха. — Той не реагира, но май го взе доста присърце.
Продължи напред. Пътечката се спусна надолу, после залъкатуши към билото на хълма, където дърветата растяха по-нарядко и ярката алена светлина се провираше между стволовете. Значи до залез слънце имаше още много време. Чудесно. Ето я и камбанката, поклащаше се и тихо звънеше. Някога, много отдавна, същата камбанка стоеше до касовия апарат в пицарията „При Пат“ в Клийвс Милс. Не беше от звънците на хотелските рецепции, които удряш с длан и те издават едно „зън!“ след което замлъкват, а умалено копие на училищните звънци с дръжки. Чъки Джи, готвачът, който повече от година работи нощна смяна с Лизи, я обожаваше. Понякога (сети се, че е разказвала за това на Скот) звънът на камбанката я преследваше и в съня й заедно с гръмкия хриплив глас на Чъки: „Поръчката е готова, Лизи! Побързай! Хайде, хората са гладни!“ Да, докато лежаха в постелята, тя разказваше на Скот как ненавижда от все сърце малката камбанка на Чъки — навярно бе през пролетта на 1979 година, понеже малко след това досадното звънене изчезна. Лизи нито веднъж не бе свързвала Скот с изчезването на камбанката, дори и след като я чу за пръв път тук — тогава се бяха случили толкова други събития, че изобщо не и беше до подобни дреболии, — пък и той също избягваше темата. После, през 1996, когато се отправи в търсене на съпруга си, тя отново чу изгубената камбанка на Чъки и този път
(„Побързай, Лизи! Хайде, хората са гладни! Поръчката е готова!“)
разбра какво е станало. Идиотска постъпка естествено, но идиотска постъпка в стила на Скот Ландън. Защо да не реши, че ще е забавно да открадне камбанката, която толкова дразнеше приятелката му, и да я отнесе в Бумна луна? И да я закачи до пътечката, за да звъни, когато вятърът я разлюлее?
„Последния път по нея имаше кръв“ — прошепна гласът на спомените.
Да, и тази кръв я бе изплашила, но се беше постарала да я забрави…, а сега кръвта я нямаше. Дъждът, от който бе избелял надписът на кръста, беше измил камбанката. Лизи забеляза, че въжето, на което Скот я бе закачил преди двайсет и седем години (разбира се, ако времето тук течеше със същата скорост като и в другия свят), почти се бе износило — скоро камбанката щеше да тупне на земята — край на шегата на Скот.
Внезапно интуицията й проговори както никога през живота й — но не с думи, а с образи. Тя се видя как оставя сребърната лопатка под Камбанковото дърво, без да се поколебае или да се запита защо — мястото на лопатката сякаш беше точно до дебелия, чворест дънер. Защо ли? — Със същия успех можеше да се запита защо съществува Бумна луна. Въобразила си беше, че лопатката е нещо като талисман, който ще я пази, но явно грешеше. Погледна я още веднъж (не можеше да си позволи да отдели повече време) и закрачи напред.

8.
Пътечката отново я отведе в гъста гора. Тук червеникавата светлина на залеза бе потъмняла до мътно оранжево и първият кикотник се обади в далечината, и Лизи настръхна от зловещия му, почти човешки глас.
„Побързай, миломое.“
— Добре, веднага.
Закрещя още един кикотник и Лизи отново настръхна, макар да знаеше, че засега няма опасност. Поне за момента нищо не я застрашаваше. По-нататък пътечката заобикаляше, голяма сива скала, която тя добре помнеше. Отвъд имаше дълбока камениста падина, а до нея се намираше езерото. Край езерото щеше да е в безопасност. Там щеше да…
Изведнъж Лизи разбра — кой знае как, но беше сигурна, — че нещо я дебне и чака мракът да пропъди последната светлина, за да се нахвърли върху нея.
Докато Лизи заобикаляше сивата скала, сърцето й сякаш щеше да изскочи — при всеки удар болката в наранената й гърда се усилваше. Видя езерото — беше като мечта, превърнала се в реалност. Докато наблюдаваше призрачно-сияйното му огледало, и последните й спомени дойдоха по местата си като парченца от пъзел — усещането бе като завръщане у дома.


9.
Заобикаля сивата скала и забравя за петната от засъхнала кръв по камбанката, която така я вбесяваше навремето. Забравя за виещия леден вятър и яркото северно сияние, останали от другия свят. За един кратък миг забравя даже и за Скот, когото трябва да намери и върне обратно… стига той да пожелае. Взира се в призрачното водно огледало и забравя всичко друго. Езерото е прекрасно. И въпреки че не е виждала нищо подобно през живота си, изведнъж се успокоява. Дори когато едно от онези същества започва да се кикоти, тя не се бои, понеже знае, че е на сигурно място. И няма защо някой да й го казва — знае го с всяка фибра на тялото си, както знае, че именно това е езерото, за което Скот е говорил, преподавал и писал през целия си живот.
Знае още, че това място е обител на скръбта.
Това е езерото, където всички отиваме да утолим жаждата си, да поплуваме и да половим риба; това е и езерото, в което само най-храбрите дръзват да се отдалечат от брега с несигурните си дървени лодки, за да изследват дълбините му. Това е езерото на живота, вирът на въображението — вероятно всеки си го представя по различен начин, но в различните визии има два общи елемента: езерото винаги се намира във Вълшебната гора, на около километър извън пределите й, и там винаги цари тъга. Защото не става въпрос само за въображението, а за…
(смирение)
очакване. Седиш… наблюдаваш спокойните, застинали води… и чакаш. „Ще дойде — мислиш си, — скоро ще дойде. Зная го.“ Само че не знаеш точно какво очакваш, а годините минават ли, минават…
„Откъде го знаеш, Лизи?“
Луната… луната й бе казала, както и северното сияние, което може да те ослепи със студения си блясък, и сладостно-потискащият аромат на розите и червения жасмин на Хълма на обичаните…, но най-вече очите на Скот. Очите на Скот, когато се бореше с все сили, за да се задържи, задържи, задържи… и да не попадне на пътечката, водеща към това място.
От тъмните дебри отново се разнася пронизителен смях, отеква чудовищен рев, който за миг заглушава крясъците на кикотниците. Нейде зад гърба й камбанката прозвънва и млъква.
„Трябва да побързам.“
Да, налага се да побърза, макар и да чувства, че бързането изобщо не се връзва с това място. Те обаче трябва да се върнат в къщата си на Шугар Топ колкото е възможно по-бързо, и не защото наоколо е пълно с дебнещи тролове, великани-човекоядци, диви зверове и
(прочие чудовища)
други странни същества от дълбините на Вълшебната гора, където винаги е тъмно като в подземие и никога не прониква слънчева светлина. Трябва да се върнат, понеже колкото по-дълго Скот остане тук, толкова по-малка е вероятността тя да съумее да го прехвърли обратно. Освен това…
Пита се какво ли ще е да види да блести като диамант върху застиналата повърхност на езерото, и си казва:
„Навярно ще съм запленена.“
Да.
От тази страна на склона има стари дървени стъпала, водещи надолу. До всяко стърчи каменен стълб с издълбана в него дума. Лизи може да прочете тези думи тук, в Бумна луна, но знае, че няма да й говорят нищо, когато се върне; единственото, което ще си спомня, е, че „тк“ означава „хляб“.
Стълбата завършва с полегата рампа, която се спуска наляво и отвежда до брега на езерото, покрит със ситен бял пясък, който блещука под бързо чезнещата светлина. В скалната стена, заобикаляща езерото, са изсечени около двеста дълги каменни пейки, на които могат да се поберат хиляда или дори две хиляди души, ако седнат плътно един до друг. Сега обаче там седят петдесетина-шейсетина човека, повечето, от които са загърнати в прозирни плащове, наподобяващи погребални савани. Ако са мъртви, как седят, пита се тя, след което си задава въпроса наистина ли иска да узнае.
На брега седят още двайсетина души, още осем-девет са във водата, недалеч от брега. Когато Лизи достига подножието на стълбите и се спуска по полегатата пътека, отъпкана от безброй нозе, вижда как една жена се навежда да измие лицето си. Движенията й са бавни, като на забавен кадър, и Лизи си спомня онзи ден в Нешвил, когато осъзна, че Русокоско възнамерява да застреля съпруга й.
Внезапно вижда Скот. Седи на една каменна пейка на деветия или десетия ред от плажа. Все още е с одеялото на Доброто мамче, но не е загърнат с него, понеже тук е доста топло. Завивката покрива коленете му и се спуска до земята. Лизи не знае как може одеялото да е едновременно и тук, и в дома им на Вю, и си мисли: „А може би някои вещи са необикновени. Скот също е необикновен.“ Ами тя? Дали двойничката на Лизи Ландън е останала в къщата на Шугар Топ Хил? Според нея отговорът е отрицателен. Според нея тя изобщо не е „необикновена“ — не и тя, не и малката Лизи. Мисли си, че за добро или за зло вече е изцяло тук. Или изцяло си е отишла, в зависимост от това за кой свят става дума.
Поема си дълбоко въздух, за да повика Скот, но в последния момент се спира. Някакво силно предчувствие я спира.
„Ш-ш-ш-шт — казва си. — Ш-ш-ш-шщ малка Лизи, сега…“

10.
„Сега трябва да кротуваш“ — помисли си тя, както си бе казала през януари 1996.
Всичко бе постарому, но сега го виждаше по-добре, понеже бе дошла по-рано и сенките в каменистата долина едва започваха да се сгъстяват. Езерото имаше форма на женски бедра. На брега, където бедрата би трябвало да преминават в талия, се виждаше нещо като връх на стрела от фин бял пясък. Там на известно разстояние един от друг стояха четирима души — двама мъже и две жени. Всички се взират в огледалната повърхност. Други шестима бяха нагазили в езерото, ала никой не плуваше; на повечето водата им стигаше до глезените и само един мъж се беше осмелял да се потопи до кръста. На Лизи й се искаше да зърне изражението му, но той се намираше твърде далеч. Зад плажа и хората (тя не се съмняваше, че онези, които стояха на пясъка, още не са събрали кураж, за да нагазят във водата) беше каменният склон с амфитеатрално разположените пейки, изсечени в скалата. На тях на голямо разстояние един от друг седяха около двеста души. Миналия път, доколкото си спомняше, те бяха петдесет или шейсет, но тази вечер определено бяха много повече. И на всеки пет поне четирима бяха загърнати с ужасните
(погребални одежди)
савани,
„Тук има и гробище. Помниш ли?“
— Да — прошепна Лизи. Гърдата отново я заболя, но тя погледна към езерото и си спомни накълцаната ръка на Скот. Спомняше си и колко бързо се бе възстановил след инцидента, когато безумецът го бе прострелял в дробовете — о, тогава и лекарите бяха смаяни. Съществуваше лекарство къде-къде по-добро от викодина, и то бе съвсем близо.
— Да — повтори тя и тръгна надолу по рампата. Каза си, че разлика между предишното и сегашното й посещение все пак има — Скот Ландън не седеше на пейката.
Малко й оставаше до брега, когато зърна пътечка, отвеждаща наляво и отдалечаваща се от езерото. Тя погледна луната и бе завладяна от спомените…

11.
Вижда луната между зъберите на гранитните скали около езерото. Месечината е разплута и грамадна — досущ като първия път, когато бъдещият й съпруг я пренесе в Бумна луна, — но на поляната, към която води пътеката, аленооранжевият диск е като насечен от силуетите на дърветата и кръстовете. Толкова много кръстове… Подобно на кръста, който Скот е сковал за Пол, и тези са дървени и ръчно направени; някои са доста големи, други са резбовани, но всички са се килнали. Има и надгробни плочи, които изглеждат каменни, но в сгъстяващия се мрак Лизи не може да прецени дали това е така. Светлината на изгряващата луна й пречи, понеже гробището попада в контражур.
„Ако тук има гробище, защо Скот е погребал брат си на друго място? Да не би защото е умрял с лошата кръв във вените си?“
Не знае отговора на този въпрос, но и не я интересува. Интересува я само Скот. Той седи на една от каменните пейки като единствен зрител на спортно състезание и ако тя възнамерява да направи нещо, време е да действа. „Плюй си на ръцете и се хващай за работа“ — би казало Доброто мамче, използвайки фразата, уловена в това езеро.
Лизи се отдалечава от гробището и грубо скованите кръстове. Върви по брега към каменните скамейки, където седи съпругът й. Пясъкът е утъпкан и боцка босите й ходила. Тя още е по нощница и бельо, но чехлите й са останали отвъд. Сеща се защо допирът на пясъка й се струва познат. В детството си често сънуваше, че лети из къщи на вълшебно килимче, невидима за целия свят. След тези сънища се събуждаше ободрена, уплашена и потна. Пясъкът й напомня за летящото килимче… сякаш, ако свиеше колене и се хвърлеше напред, щеше да полети, вместо да скочи.
„Ще прелетя над езерото като водно конче, порейки водата с пръстите на краката си… ще се спусна до мястото, откъдето започва малко ручейче, превръщащо се в река… ще летя ниско и ще усещам миризмата на влага, ще премина през воалите от мъгла, докато стигна морето… после пак напред… да, все по-нататък и понататък…“
С неимоверно усилие на волята Лизи се изтръгва от магията на видението. Все едно се опитва да стане след безкрайно изтощителна работна седмица и само няколко часа божествен, отморяващ сън. Изведнъж открива, че вече не е на пясъка, а седи на каменната пейка на третия ред от плажа, подпряла брадичка на дланта си. Луната е станала жълтеникава и скоро ще заблести в сребърно.
„Колко ли време съм седяла тук?“ — пита се, обзета от ужас. Предполага, че не е толкова дълго, някъде между четвърт час и трийсет минути, но дори този отрязък от време й се струва прекалено дълъг… макар че вече разбира как въздейства това място.
Погледът й отново е привлечен от езерото… от покоя на езерото, в което сега са нагазили само двама-трима души (сред които жена, понесла на ръце голям вързоп или повито бебе). Лизи се обръща, за да погледне скалите около водоема, звездите, надничащи от притъмняващото небе, и самотните дървета над гранитните зъбери. Едва след като решава, че се е отърсила от хипнотичното въздействие на езерото, тя става и пак търси с поглед Скот. Лесно е — жълтото одеяло се откроява дори сред сгъстяващата се тъма.
Тръгва към него, като прескача скамейките, сякаш се намира на стадион. Заобикаля отдалеч една от забулените фигури, но е достатъчно близо, за да види празните очни кухини и ръката, подаваща се от савана.
Женска ръка с олющен червен лак на ноктите.
Когато доближава Скот, сърцето й бие до пръсване и тя се задъхва, въпреки че прескачането не е било трудно. В далечината кикотниците отново надават пронизителния си вой, смеейки се на безконечната си шега. А от обратната посока се чува едва доловимият звън на камбанката на Чъки Джи и тя си казва: „Поръчката е готова, Лизи! Хайде, побързай! Хората са гладни!“
— Скот? — прошепва, но той не я поглежда. Взира се в призрачно-сияйното огледало, над което се стели ефирна мъгла. Лизи за миг се обръща към езерото, после се втренчва в мъжа си. Вече има обица на ухото и знае до какво може да доведе продължителното съзерцаване на този вир на въображението. — Скот, време е да се върнеш при мен.
Нищо. Никаква реакция. Спомня си как му беше казала, че не е луд и че писането на романи не го е превърнало в безумец, а той бе отвърнал: „Дано си все такава оптимистка, моя малка Лизи.“ Но вече не беше. Сега знае страшна история. В жилите на Пол Ландън бе закипяла лошата кръв и той бе завършил живота си, прикован към стоманения стълб в мазето на уединената фермерска къща. Малкият му брат се бе оженил и бе направил блестяща литературна кариера, ала ето че сега си плащаше за успеха.
„Чиста проба кататония!“ — мисли си тя и потреперва.
— Скот? — прошепва отново почти в ухото му. Хваща ръцете му. Дланите му са студени, гладки и восъчнобледи. — Скот, ако си тук и искаш да се върнеш, стисни ми ръцете.
Цяла вечност няма друго, освен дивия смях на кикотниците в горските дебри и — някъде по-наблизо — истеричният, почти женски крясък на неизвестна птица. После Лизи усеща, а може би си въобразява, как пръстите му едва помръдват.
Трябва да реши какво да предприеме по-нататък, но е сигурна само какво не бива да прави — да остави нощта да я покрие с черния си саван и сребристото лунно сияние да я заслепи, а тя да пропадне в сенките. Това място е капан. Сигурна е, че всеки, който остане по-дълго край езерото, няма да може да си тръгне. Осъзнава, че ако продължително се взираш в езерото, ще видиш всичко, което искаш. Изгубени любими хора, починали деца, пропуснати шансове… всичко.
Кое е най-изумителното тук? Че по скамейките няма повече хора. Че не седят рамо до рамо като зрители на световно първенство по футбол.
С периферното си зрение улавя някакво движение и поглежда към рампата. Там стои едър мъж с бял панталон и широка бяла риза, разкопчана до пъпа. Отляво на лицето му зее огромна кървава рана. Стоманеносивата му коса стърчи отзад на странно сплеснатата му глава. Той се оглежда и стъпва на пясъка.
Скот с усилие произнася:
— Автомобилна катастрофа.
Сърцето на Лизи подскача, но тя успява да се сдържи и вместо да обърне рязко глава или да стисне твърде силно ръцете на Скот (все пак пръстите й потрепват издайнически), пита с безизразен глас:
— Откъде знаеш?
Той не отговаря. Шишкавият мъж с разкопчаната риза хвърля още един поглед на безмълвните хора, насядали по каменните скамейки, и нагазва в езерото. Сребристите пипалца на ефирната лунна мъгла се надигат около него и Лизи полага усилие, за да извърне очи.
— Скот, откъде го знаеш?
Скот вдига рамене. Върху плещите му сякаш лежи цял тон, но той ги вдига.
— Телепатия, предполагам.
— Сега ще му стане ли по-добре?
Дълга пауза. Когато Лизи вече си мисли, че няма да последва отговор, Скот изрича:
— Възможно е… той е… то е дълбоко… тук… — Докосва главата си, сякаш загатва за някакво нарушение на мозъчната дейност. — Понякога нещата отиват прекалено далеч…
— След като хората са били в езерото, сядат тук и се увиват със савани? — упорито разпитва Лизи.
Скот не отговаря и тя се бои да не изгуби и малкото, което е пробудила в него. Знае колко лесно може да се случи. Усеща го с всяка фибра на тялото си.
— Скот, мисля, че искаш да се върнеш. Мисля, че заради това се бореше толкова упорито през целия декември. И си мисля, че по същата причина си взел тук жълтото одеяло. Забелязва се дори и в мрака.
Скот я поглежда, сякаш я вижда за пръв път, после се усмихва едва-едва.
— Ти винаги… ме спасяваш, Лизи — мълви.
— Не знам за какво гово…
— Нешвил. Отивах си… — С всяка следваща дума жизнеността му сякаш се завръща и за пръв път тя си позволява да разпали пламъчето на надеждата. — Изгубих се в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо… толкова горещо… и ти ми даде лед. Помниш ли?
Тя помни онази, другата Лиза. (На връщане излях половината шибана кока-кола) и как Скот бе престанал да трепери, когато тя сложи кубче лед върху окървавения му език. Помни как червеникавата кола капеше от веждите му. Помни всичко.
— Естествено, че помня. Хайде, тръгваме си.
Той клати глава бавно, но решително:
— Много е трудно. Ти се прехвърли, Лизи.
— Какво, без теб? — Тя примигва и едва след миг осъзнава, че паренето в очите й е от бликналите сълзи.
— Няма да е трудно… направи всичко като онзи път в Ню Хампшир… — изрича той с равен глас, но много бавно, сякаш всяка дума е непосилно тежка. Лизи усеща, че иска да я подведе. — Затвори очи… концентрирай се върху мястото, откъдето дойде… представи си го… и ще се върнеш там.
— Без теб? — изкрещява тя и някакъв мъж с червена фланелена риза от долния ред се обръща към тях. Движи се бавно, като че ли е под вода.
— Ш-ш-шт, Лизи. Тук се пази тишина.
— Ами ако не искам! Не сме в проклетата библиотека, Скот!
В дебрите на Вълшебната гора кикотниците се заливат в смях, сякаш не са чували нещо по-забавно — забавно като предметите, които се продават в „Обърн Новълти“. Нещо плясва в езерото. Лизи се обръща и вижда, че пълният джентълмен е отишъл…, ами, отишъл е някъде другаде. Казва си, че изобщо не й пука за него, без значение дали нещо го е завлякло под водата, или се е озовал в измерението Хикс — единственото, което я вълнува, е мъжът й. Има право, тя винаги го спасява — същинска „спасителка на плажа“. Смята го за нормално, понеже още когато се омъжи за Скот, знаеше, че не е практичен… но би трябвало да очаква поне минимална подкрепа, нали?
Скот отново се взира във водата. Лизи внезапно разбира, че когато нощта настъпи и луната заблести в езерото като потънала лампа, завинаги ще изгуби мъжа си. Осъзнаването на този факт я плаши и същевременно я изпълва с безумна ярост. Изправя се и дръпва жълтото одеяло на Доброто мамче. В края на краищата то е подарък от майка й и ако това ще бъде техният развод, си го иска обратно. Дори ако огорчи Скот. Особено ако го огорчи.
Мъжът й я гледа, а на лицето му е изписано сънено изумление, което я вбесява още повече.
— Добре! — сопва се тя. Тонът е нетипичен за нея и не се връзва с всичко, което ги заобикаля. Неколцина забулени се обръщат — гръмкият й глас поражда у тях недоволство, може би и раздразнение. Е, да вървят на майната си с конете (а може би катафалките или линейките), с които пътуват. — Значи искаш да останеш тук и да се храниш с лотоси? Чудесно. Е, аз тръгвам обратно по пътеката…
За пръв път изражението на Скот изразява силна емоция. Страх.
— Лизи, не! — възкликва той. — Върни се направо оттук! Не бива да тръгваш по пътеката! Вече е късно, почти нощ е!
— Ш-ш-ш-ш-шт! — казва някой.
Е, добре. Ще млъкне. Лизи пъхва под мишница одеялото и започва да слиза, прескачайки скамейките. Когато й остават само два реда до плажа, се спира и се обръща. Почти е сигурна, че Скот я следва — това е Скот, в края на краищата. Колкото и странно да е това място, той все още е нейният съпруг — все още е нейният възлюбен. Да, беше й хрумнала идеята за развод, но това бе пълен абсурд — разводът е за другите, не за Лизи и Скот. Той няма да й позволи да си тръгне сама. Ала щом поглежда през рамо, вижда, че мъжът й не е помръднал — седи, допрял колене и скръстил ръце, сякаш му е студено дори тук, където климатът е тропически. Той не тръгва след нея и Лизи за пръв път си позволява да допусне най-страшното — че не може да я последва. Тогава пред нея има само две възможности — да остане тук с него или да се върне сама.
„Не, има и трета. Да рискувам. Да играя ва банк. Да оставя Скот да вземе решението. Ако пътеката е толкова опасна, вдигни си идиотския задник и ме спри.“
Докато прекосява брега, й се иска отново да погледне назад, ала това ще бъде проява на слабост. Кикотниците вече са доста по-близо, а това означава, че и другите твари, дебнещи покрай пътечката към Хълма на обичаните, са недалеч. Под дърветата вече цари непрогледен мрак и Лизи предполага, че съвсем скоро ще почувства присъствието на онова кошмарно същество, за което й е говорил съпругът й. „Много е близо, мила“ — беше й казал Скот през онзи ден в Нешвил, когато лежеше на разтопения от жегата асфалт на паркинга с продупчени дробове и на косъм от смъртта. А щом се опита да го убеди, че не знае за какво говори, той й каза да не го прави на глупак.
Нито пък себе си.
„Няма значение. Ще мисля какво да правя с онова, което ме дебне в гората, когато…, ако възникне необходимост. Сега зная само едно — Лизи, дъщерята на стария Денди Дебушър, се е нагърбила с нещо, което ще покаже колко й стиска. Освен това й предстои да се срещне и с онази твар, която и Скот не може да опише, понеже тя всеки път променя облика си. Така стоят нещата. ВЕДТСКЕН, миломое, и знаете ли какво? Чувствам се страхотно.“
Лизи поема по полегатата пътека към дървените стъпала и зад нея…

12.
— Той ме извика — промълви тя.
Една от жените, които стояха на брега, сега бе нагазила до колене в езерото и замечтано съзерцаваше хоризонта. Другата се обърна към Лизи и неодобрително свъси вежди. Отначало Лизи не разбра защо я гледат така, после й просветна. Тук се пазеше тишина и това не се бе променило. Вече знаеше, че в Бумна луна малко неща се променят.
Тя кимна на намръщената жена, сякаш й дължеше обяснение:
— Мъжът ми ме извика и се опита да ме спре. Един Бог знае какво му е струвало, но ме извика.
Жената, която стоеше на брега — имаше светла коса, но с тъмни корени, сякаш отдавна не се беше боядисвала, — отвърна:
— По-тихо… моля… Пречите ми… да мисля…
Лизи отново кимна — това напълно я устройваше, макар да се съмняваше, че блондинката е способна да мисли — и влезе във водата. Представяше си, че ще е студена, а се оказа почти гореща. Топлината породи в слабините й приятни усещания, каквито отдавна не бе изпитвала. Тя продължи напред, ала щом водата се издигна до кръста й, спря. Направи още няколко крачки, огледа се и видя, че се е отдалечила на повече от три метра от най-близкия човек. Спомни си, че с настъпването на мрака вкусната храна се превръщаше в отрова, и се замисли какво ли се случваше с водата. Ами ако тя също ставаше отровна? Дори и да не бе така, не беше изключено в дълбините на езерото да живеят не по-малко опасни същества от онези в гората. Езерни акули например. И ако случаят бе такъв, то всяка следваща стъпка навътре нямаше ли да засилва вероятността подводните хищници да си помислят, че вечерята им е сервирана?
„Тук е безопасно.“
Да, обаче Скот го беше казал за сушата, а тя се намираше във водата и внезапно изпита паническо желание да се върне на брега, преди някоя зъбата подводница-убиец да откъсне крака й. С усилие потисна страха. Бе изминала дълъг път, и то не веднъж, а на два пъти, и лявата гърда ужасно я болеше, но щеше да се бори до последно да постигне целта си.
Пое си дълбоко дъх, след което, без да знае какво да очаква, се отпусна на колене върху пясъчното дъно, позволявайки на водата да покрие гърдите й — и здравата, и обезобразената. За миг лявата й гръд я заболя още по-силно — заболя я така, че болката едва не взриви главата й. После…

13.
Той отново я вика — гласът му е силен и обзет от паника:
— Лизи!
Самотната дума прорязва сънното безмълвие като стрела с пламтящ връх. Тя понечва да погледне назад, викът е изпълнен както с паника, така и с агония, ала нещо дълбоко в нея я предупреждава да не го прави. Вече е поела риска. Прекосява гробището, без да поглежда кръстовете, блеснали под сиянието на издигащата се луна, и започва да се изкачва по стълбите; изпънала е рамене и стиска под мишница одеялото на Доброто мамче, за да не се препъне в него. Изпитва онази невероятна възбуда, която изпитваш само когато заложиш всичко — къщата, колата, банковата, сметка кучето — на едно хвърляне на заровете. Над нея (но не много високо) се извисява огромната сива скала, покрай която лъкатуши пътечката към Хълма на обичаните. Небето е изпълнено със странни звезди и непознати съзвездия. Някъде другаде пламти северното сияние с непрестанно преливащите багри. Навярно Лизи никога няма да го зърне отново, но си казва, че това не е чак толкова страшно. Преодолява последното стъпало и без да спира, продължава напред по пътеката; изведнъж Скот я хваща и я дърпа към себе си. Познатата му миризма никога не й се е струвала толкова приятна. В същия момент усеща, че нещо се движи вляво от нея — движи се бързо, и то не по пътеката, заобикаляща скалата, а покрай нея.
— Ш-ш-ш-шт, Лизи — шепне Скот. Устните му са толкова близо, че гъделичкат ухото й. — Заради своя и моя живот замълчи, моля те.
Това е Дългучът на Скот. Знае го и без той да й каже. Дълги години го е усещала като фон на картината на живота си, като отражение в огледало, уловено с крайчеца на окото. Или като ужасна тайна, погребана в мазето. И ето че сега тази тайна бе излязла наяве. В пространството между дърветата вляво от нея със скоростта на експресен влак се плъзга планина от плът. Като цяло е гладка, но тук-там се виждат тъмни петна, които са брадавици или (не иска да предполага, но мисълта е натрапчива) ракови образувания. Съзнанието й започва да рисува някакъв гигантски червей, но изведнъж, спира. Чудовището зад дърветата не е червей, а разумно същество, защото Лизи усеща, че е способно да мисли. Не мисли като човек, разсъжденията му са неразбираеми, ала в нечовешката им, непроницаема и чужда същност се крие някакво ужасяващо очарование…
„В него тече лошата кръв — казва си Лизи и потреперва. — Мислите му също са просмукани с лошата кръв, самото то е лоша кръв. Лоша кръв и нищо друго.“
Тази идея е ужасна, но и вярна. От гърлото й се изтръгва звук — нещо средно между сподавен писък и стон. Съвсем тих звук, ала тя вижда и чувства, че скоростта на движение на този безкраен експресен влак рязко се забавя, сякаш Дългучът на Скот я е чул.
И Скот го усеща. Още по-силно я притиска към себе си и шепне в ухото й:
— Ако ще се връщаме, трябва да е веднага. — Вече е изцяло с нея — изцяло тук. Тя не знае каква е причината — дали защото вече не съзерцава езерото дали защото също е уплашен. — Разбираш ли?
Лизи кима. Толкова се страхува, че дори не може да почувства радостта от завръщането му. И той е живял с този страх през целия си живот? Как е възможно? Но макар и скована от невъобразимия ужас, тя продължава да разсъждава трезво. Две котви го задържаха на земята и го спасяваха от дългото петнисто същество. Първата беше писането, а втората — жената до него, която можеше да прегърне през кръста, да й шепне.
— Съсредоточи се, Лизи. Веднага. Напрегни си мозъка.
Тя затваря очи и вижда спалнята за гости в дома им на Шугар Топ Хил. Вижда Скот на люлеещия се стол. Вижда се как седи на леденостудения под и държи ръката на Скот. Стъклата на прозорците са покрити със заскрежените рисунки на зимата, и през тях проблясва фантастичната феерия от багри на северното сияние. Телевизорът е включен и на екрана му отново тече „Последната прожекция“. Младежите са в черно-бялата билярдна зала на Сам Лъва, а от джубокса се носи гласът на Ханк Уилямс, който пее „Джамбалая“.
За момент тя усеща, че Бумна луна се размива пред погледа й, сетне музиката в съзнанието й — музиката, която звучеше тъй жизнерадостно — заглъхва. Отчаяно й се иска да зърне дома си, но и голямата сива скала, и пътечката, виеща се сред дърветата, още са тук. Странните звезди продължават да се взират от черния небосвод, обаче кикотниците са замлъкнали, вятърът не шумоли в листата и дори камбанката на Чъки Джи не звъни, понеже Дългучът е спрял да се ослуша, и целият свят сякаш е затаил дъх. Грамадното петнисто същество е вляво от тях на някакви си петнайсетина метра разстояние и Лизи долавя миризмата му. Мирише като тоалетните по магистралата, като стаите в евтините мотели, пропити с отровния дъх на тютюнев дим и уиски, като поаканите гащи на Доброто мамче, когато остаря и изкуфя. Длъгнестата твар дебне зад близките дървета, прекъснала стремителното си плъзгане из дъбравата, а те не се завръщат, Господи, не се завръщат, не си отиват у дома, не се прибират вкъщи, но някаква причина са впримчени тук и не могат, не могат, не могат да помръднат.
Шепотът на Скот е толкова тих, че едва се чува. Ако не бяха движенията на устните му до ухото й, тя щеше да помисли, че общуват по телепатичен път.
— Заради одеялото е, Лизи — понякога нещата се пренасят тук, но не и в обратната посока. Обикновено не става така, обикновено се удвояват — не знам защо, ала е така. Сигурен съм обаче, че одеялото ни държи като котва. Хвърли го.
Лизи се подчинява. Звукът от падането е като едва доловима въздишка (с такъв звук доводите срещу безумието пропадат в бездънните подземия), но Дългучът го чува. Тя усеща промяната в потока непроницаеми мисли, усеща надигащата се вълна на неговото безумие. Едно дърво се пречупва с оглушителен трясък — чудовището започва да се обръща. Лизи отново затваря очи и вижда спалнята за гости в тяхната къща толкова ясно, както не е виждала нищо през живота си — вижда я през лупата на ужаса.
— Сега — прошепва Скот и се случва нещо невероятно. Лизи усеща как въздухът променя посоката си и внезапно Ханк Уилямс пее „Джамбалая“. Той пее…

14.
Той пееше, защото телевизорът работеше. Едва сега споменът се върна, и то съвсем ясен, и тя се запита как е могла да забрави.
„Време е да напуснеш алеята на спомените, Лизи време е да се върнеш у дома.“
Както се казва, всички да излизат от басейна! Лизи бе изпълнила мисията си, докато възкресяваше зловещия спомен за петнистата длъгнеста твар. Гърдата още я болеше, но болката вече не бе яростна и пулсираща, а притъпена. Беше се чувствала по-зле като тийнейджърка през дългите летни дни, когато носеше твърде тесен сутиен. От мястото, на което беше коленичила, потопена до брадичката във водата, виждаше, че луната
(доста по-малка и с цвят на сребро)
вече се е издигнала над почти всички дървета в гробището с изключение на най-високите. Внезапно отново я обзе страх — ами ако дългото петнисто се върне? Ако чуе мислите й и се върне? Това място се смяташе за безопасно и Лизи предполагаше, че е точно така (безопасно поне по отношение на кикотниците и другите противни обитатели на Вълшебната гора), но тя нямаше никаква представа дали длъгнестото създание се подчинява на правилата, които не допускаха хищните твари до езерото. Усещането, че гигантското чудовище е… различно, не преставаше да я човърка. Спомни си заглавието на един разказ на ужаса и то отекна в съзнанието й като камбанен звън: „Само свирни и ще дойда при теб.“
После в съзнанието й изплува заглавието на единствения роман на Скот, който тя не можеше да понася: „Стръвни дяволи“.
Преди да се отправи към брега, бе връхлетяна от още един спомен — как преди разсъмване се събужда в едно легло със сестра си Аманда и открива, че миналото и настоящето са се преплели. Нещо по-лошо — сторило й се беше, че до нея лежи не сестра й, а мъртвият й съпруг. И по някакъв начин това бе самата истина, защото макар и съществото с нощницата на Аманда, лежащо в постелята, да говореше с гласа на сестра й, то изричаше фрази от тайния семеен език, които бяха известни само на Лизи и Скот.
„Предстои ти кръвен бум“ — бе казало създанието в леглото и да, наистина — бе я навестил Черният принц на инкунксите, който бе извадил от торбата с фокусите нейната отварачка за консерви.
„Скрит е зад пурпура. Вече намери първите три бумстанции. Още няколко и ще получиш награда.“
И каква награда й бе обещало съществото, лежащо в постелята? Напитка. Предполагаше, че ще е кока-кола или „Роял Краун“, понеже такива бяха наградите на Пол, ала сега вече тя знаеше, че става въпрос за нещо друго.
Наведе глава, потопи насиненото си лице в езерото и стараейки се да не мисли какво прави, глътна малко вода — учудващо прохладна и освежаваща. Можеше да изпие и повече, но интуицията й заповяда да се ограничи само с две глътки. Тя докосна устните си и откри, че вече не са подпухнали. Изобщо не беше изненадана.
Без да й пука дали вдига шум, или не (и без да благодари на езерото за лечебната му сила), тя пое към брега. Стори й се, че измина цяла вечност. Вече нямаше хора нито във водата, нито на плажа. Стори й се, че зърна жената, с която бе говорила, да седи на една от каменните скамейки със спътничката си, но не бе съвсем сигурна, защото луната още не се бе издигнала достатъчно високо. Погледна към по-горните редове и очите й се спряха на една фигура, увита в саван; лунната светлина посребряваше забулената глава и Лизи си каза, че това е Скот и че той я наблюдава. Не беше ли тази идея логична, макар и по някакъв безумен начин? Възможно ли бе да е проявил достатъчно воля, за да отиде при нея, пък дори и за няколко мига преди разсъмване, когато тя лежеше в постелята с изпадналата си в кома сестра? За да й каже още нещо… за последен път.
Прииска й се да го повика, дори и това да означаваше, че самата тя е на крачка от лудостта. Нейде в далечината камбанката на Чъки Джи тихо зазвъня.
В този момент Скот й проговори за последен път:
— Лизи.
Гласът му бе неописуемо нежен. Зовеше я по име, зовеше я да се върне.
— Моя малка…

15.
— Лизи — мълви той. — Миломое.
Седи на люлеещия се стол, а Лизи е на ледения под, но не тя, а Скот трепери от студ. Лизи внезапно си спомня думите на Баба Д. („Трепери от страх в тъмното“) и разбира, че той зъзне, понеже одеялото е останало в Бумна луна. Отгоре на всичко цялата стая е като хладилник. Тук и преди беше хладно, но сега цари лют студ, няма и осветление.
Монотонното бучене на отоплителния котел не се чува (най-вероятно, защото е спрял да работи), през заскрежените прозорци се виждат само ярките багри на северното сияние. Уличната лампа не свети. „Спрял е токът“ — мисли си Лизи, но не — телевизорът работи. На екрана му младежите от Анарийн, щата Тексас, още са в казиното, но скоро ще отидат в Мексико, а когато се завърнат, Сам Лъва ще бъде мъртъв, ще бъде увит в саван и ще седи на една от онези каменни скамейки над езе…
— Странно — казва Скот. Зъбите му тракат, но тя долавя недоумението в гласа му. — Не съм пускал видеото, защото се боях да не те събудя, Лизи. А после…
Наистина е така — когато влезе в стаята и го завари на люлеещия се стол, апаратът не работеше; сега обаче я вълнува доста по-важен въпрос:
— Скот, а то може ли да ни последва?
— Не, скъпа. Не може, ако не е подушило миризмата ти или не се е съсредоточило върху тво… — Той замлъква, навярно, защото филмът отново го поглъща. — „Джамбалая“ никога не е звучала в тази сцена. Гледал съм „Последната прожекция“ петдесет пъти и смятам, че като се изключи „Гражданинът Кейн“, това е най-добрият филм на всички времена, но в епизода в казиното никога не е звучала „Джамбалая“. Наистина пее Ханк Уилямс, да, но изпълнява „Коу-Лайга“, песента за индианския вожд. И ако телевизорът и видеото работят, защо няма осветление?
Става от люлеещия се стол и натиска ключа на стената. Нищо. Свирепият леден вятър от Йелоунайф най-накрая е победил електрозахранването, прекъсвайки тока в Касъл Рок, Касъл Вю, Харлоу, Мортън, Ташмор Понд и в по-голямата част от Западен Мейн. В същия миг, когато Скот натиска бутона за осветлението, телевизорът се изключва. За миг картината става толкова ярка, че заслепява очите, след което изчезва. Следващия път, когато мъжът й пусне касетата с „Последната прожекция“, ще се изясни, че десетминутен отрязък от средата на филма е изтрит, сякаш тази част от лентата е попаднала под въздействието на мощно магнитно поле. Впоследствие няма да го коментират, но и Скот, и Лизи разбират, че макар и двамата да мислеха за спалнята за гости, именно Лизи ги е пренесла обратно… именно тя си е представила как старият Ханк пее „Джамбалая“ вместо „Коу-Лайга“. Бе вложила толкова енергия в мисленото пресъздаване на включените телевизор и видео в момента на завръщането им, че устройствата бяха продължили да работят още почти минута и половина, след като целият окръг Касъл бе останал без електричество.
Скот пъха дъбови цепеници в кухненската печка, а тя приготвя постелята — слага на пода един надуваем матрак и го застила с дебели одеяла. Когато се пъхат под завивките, той я прегръща.
— Страхувам се да заспя — признава тя. — Страх ме е утре сутрин да не открия, че печката е изгаснала, а теб те няма.
Скот поклаща глави.
— С мен всичко ще бъде наред… поне за известно време.
Лизи го гледа със смесица от надежда и съмнение.
— Сигурен ли си, или го казваш само за да успокоиш малката си женичка?
— А ти как мислиш?
Тя мисли, че това не е призракът на Скот, с когото е живяла от ноември чак до тази нощ, но й е трудно да повярва в тази вълшебна метаморфоза.
— Изглеждаш ми доста по-добре, но може и да си внушавам.
В печката изпуква цепеница и Лизи трепва. Скот я притиска по-силно към себе си и тя се сгушва в прегръдките му. В обятията му е топло. Друго не й трябва.
— Тази… тази болест, която се предава по наследство в семейството ни… — шепне съпругът й — идва и си отива. Когато премине, все едно се отпуска схванат мускул.
— Ще се върне ли?
— Вероятно не. — Гласът му е пропит с такава сила и увереност, че тя го поглежда в лицето, но не съзира там двуличие, което цели да я успокои. — А дори и да се върне, няма да бъде с такава сила като последния път.
— От баща си ли го знаещ?
— Баща ми не знаеше почти нищо за прехвърлянето. Усещал съм нещо като притегляне… към мястото, където ме намери… на два пъти. Първия път беше година преди да се запознаем. Тогава ме спасиха алкохолът и рокендролът. А втория път…
— Германия — казва безизразно тя.
— Да — кима Скот. — Германия. Тогава ме спаси ти, Лизи.
— Колко се приближи до опасната граница, Скот? Колко близо до нея беше в Бремен?
— Много — отвръща простичко той и Лизи се вцепенява от ужас. Ако го беше изгубила в Германия, щеше да е завинаги. Mein Gott. — Онова обаче беше летен бриз в сравнение с последния път. Сякаш ме връхлетя ураган.
Иска й се да зададе още много въпроси, но повече от всичко копнее да го прегърне и да му повярва, че сега всичко ще бъде наред. Както ти се иска да вярваш на лекаря, когато ти казва, че ракът е в ремисия и вероятно ще се разминеш със смъртта.
— И сега си добре. — Иска й се той да го потвърди още веднъж. Изпитва необходимост да го чуе.
— Да. Както се казва, готов съм за подвизи.
— Ами… онова? — Той не се нуждае от уточнение — прекрасно знае за какво става въпрос.
— То отдавна познава както миризмата ми, така и мислите ми. След толкова години все едно сме стари приятели. Можеше да ме спипа, ако искаше, но за това са нужни усилия, а тази твар е доста ленива. Освен това… нещо ме пази. Нещо от светлата страна. Защото има и светла страна. Знаеш ли го? Би трябвало да го знаеш, понеже и ти самата си част от нея.
— Веднъж ми каза, че можеш да го извикаш, ако поискаш. — Тя произнася тези думи съвсем тихо.
— Да.
— И понякога искаш. Нали?
Той не отрича. Леденият вятър навън надава пронизителния си вой, ала под завивките е топло. В обятията на Скот е топло.
— Остани при мен, Скот — прошепва Лизи.
— Добре. Ще остана, докато…

16.
— Ще остана, докато мога — повтори Лизи и внезапно осъзна, че…
…се намираше в собственото си легло в собствената си спалня. Че трябваше да смени завивките и матрака, защото беше вир-вода, а по стъпалата й бе полепнал пясък от другия свят. Че трепереше като лист, въпреки че в стаята беше доста топло. Че сребърната лопатка вече не беше у нея, а беше останала в Бумна луна. И че беше зърнала съпруга си за последен път — сега Скот бе една от забулените фигури, бродещи около езерото; поредният непогребан труп.
И докато лежеше на мократа постеля, все още обута с подгизналите шорти, Лизи се разрида. Предстоеше й много работа и вече си представяше какво точно и в каква последователност ще я върши (навярно това беше и част от наградата, която щеше да получи в последния лов на буми), ала преди това й се искаше да изплаче докрай мъката по изгубения си съпруг. Покри с длан очите си и горчиво рида още пет минути, докато очите й подпухнаха толкова, че почти се затвориха, а гърлото я заболя. Никога не бе подозирала, че ще копнее толкова силно за Скот и той така ще й липсва. Това бе истински шок. В същото време, въпреки че раната на лявата й гърда още пареше, Лизи никога не се беше чувствала толкова добре, никога не се бе радвала толкова много на живота и никога не бе усещала такъв приток на сили и желание да даде всекиму заслуженото.

XII. ЛИЗИ В „ГРИЙНЛОН“
(„РУЖИТЕ“)
1.
Докато смъкваше подгизналите си шорти, Лизи погледна към часовника върху нощното шкафче. Усмихна се не защото имаше нещо кой знае колко смешно в юнския предобеден час, а защото й дойде наум една от репликите на Скрудж от „Коледна песен“: „Духовете бяха направили всичко в една нощ.“ Струваше й се, че нещо е предизвикало огромна промяна в живота й за много кратък отрязък от време, буквално през последните няколко часа. „Но трябва да се има предвид, че живях в миналото, а това отнема изненадващо много време — каза си тя… и избухна в истеричен смях. Ако някой я чуеше, сигурно щеше да я помисли за луда. — Всичко е наред, продължавай да се смееш, миломое, тук сме само ние, синигерчетата“ — продължи да си мисли Лизи, влизайки в банята. Неистовият смях отново се изтръгна от гърлото й, но секна внезапно, когато се сети, че Дули може да е наблизо. Можеше да се е скрил в избата или в някой от множеството дрешници, можеше да се е спотаил на тавана. Готова бе да признае много малко за него, ала представата, че той се е спотаил някъде в къщата, пасваше, на това, което й бе известно. Мръсникът вече бе доказал, че е дързък.
„Сега не бери грижа за Дули. Тревожи се за Дарла и Канта.“
Добра идея. Можеше да стигне до „Грийнлон“ преди по-големите си сестри; нямаше да се надпреварва с тях, но все пак не биваше да се мотае. „Дръж лъка в готовност“ — каза си.
Но щом влезе в спалнята, не се стърпя и застана пред огледалото на вратата. Спокойно и безпристрастно огледа своето слабо, незабележително тяло, типично за жена на средна възраст. Огледа и лицето си, за което Скот веднъж беше казал, че прилича на лисича муцунка. Беше малко подпухнало, нищо повече. Сякаш бе прекарала тежка нощ (след едно, две или повече питиета), а устните й все още бяха леко подути и изглеждаха някак чувствени, което хем я смути, хем й допадна. Поколеба се, отиде до тоалетката, порови в чекмеджето и откри тубичка яркорозово червило „Ревлон“. Сложи си малко и кимна колебливо. Ако хората я зяпат (което не беше изключено), по-добре да им даде повод, отколкото да прикрива нещо, което не може да бъде скрито.
Грозна алена ивица покриваше гърдата, която Дули беше обработил с такава маниашка настървеност. Белегът започваше от мишницата й, извиваше се по гърдата към ребрата й и бе започнал да избледнява. Изглеждаше като следа от сериозна рана, получена преди може би две-три седмици, която заздравява добре. Двете по-плитки прободни рани напомняха на червените резки, които се получават при носенето на стегнато ластично бельо. Или може би на изгаряния — ако имаш по-развинтено въображение. Имаше удивителна разлика между тези белези и ужаса, който представляваше тялото й, когато дойде в съзнание.
— Раните на всички Ландън заздравяват бързо, мръсно копеле такова — заяви тя и застана под душа.

2.
Имаше време само за бързо изплакване. Гърдата още я болеше силно, затова реши да не слага сутиен. Навлече широк панталон, размъкната тениска и се наметна с жилетка, за да прикрие зърната си от мъжките погледи, стига, разбира се, мъжете да се интересуват от зърната на една петдесетгодишна жена. Скот би казал, че ще я зяпат.
Лизи си спомни как веднъж в едно по-щастливо време той й каза, че хетеросексуалните мъже на възраст между четиринайсет и осемдесет и четири години се заглеждат в почти всяко същество, за което има вероятност да е от женски пол. Твърдеше, че това се дължи на биологична обратна връзка между очите и члена, в която мозъкът не взема участие.
Беше пладне. Лизи слезе по стълбите, надникна във всекидневната и видя пакета цигари върху масичката, само че в момента въобще не й се пушеше. Вместо това извади прясно бурканче фъстъчено масло от килера с провизиите (напрегна се в очакване Джим Дули да се спотайва в ъгъла или зад вратата на килера) и ягодовия конфитюр от хладилника. Приготви си сандвич и сдъвка две вкусни хапки, преди да позвъни на професор Удбоди. От полицейския участък на Касъл Каунти бяха иззели заплашителното писмо на „Зак Маккул“, но Лизи открай време имаше отлична памет за числа, а този номер беше елементарен: кодът на Питсбърг в началото, последван от осемдесет и едно осемдесет и осем. Желаеше да говори лично както с краля, така и с кралицата на инкунксите, затова телефонният секретар не й вършеше работа. Би могла да остави съобщение, но нямаше гаранция, че то ще бъде чуто навреме.
Тревогата й се оказа напразна. Телефона вдигна самият Удбоди, чийто глас не беше властен като на крал, а резервиран и предпазлив:
— Да? Ало?
— Здравей, Удбоди, обажда се Лиза Ландън.
— Не искам да говоря с вас. Консултирах се с адвоката си и той ми каза…
— Успокой се! — прекъсна го Лизи и с копнеж погледна сандвича си. За съжаление не можеше да говори с пълна уста, освен това възнамеряваше разговорът да протече бързо. — Няма да имаш проблеми с мен, с адвокатите, с ченгетата. Абсолютно никакви проблеми, стига да ми направиш — колко му е — една дребна услуга.
— Каква услуга? — Гласът на Удбоди издаваше подозрителност, за която Лизи не го винеше.
— Съществува някаква малка вероятност твоят другар Джим Дули да ти се обади днес.
— Този тип не ми е никакъв другар — изкрещя в слушалката Удбоди.
„Давай — помисли си Лизи — още малко и ще успееш да си внушиш, че изобщо не го познаваш.“
— Добре, де, приятелчето ти на по чашка или твоя бегъл познат, наречи го както искаш. Ако ти се обади, му кажи, че съм размислила. Виждаш, че не искам много. Предай му, че ми е дошъл умът в главата и че ще го чакам в кабинета на мъжа си довечера в осем.
— Говорите като човек, който се кани да се забърка в големи неприятности, госпожо Ландън.
— Брей, колко проницателно. — Сандвичът изглеждаше все по-съблазнителен и червата на Лизи изкуркаха. — Професоре, най-вероятно никой няма да те потърси и в такъв случай си начисто. Обаче, ако той все пак се обади, предай съобщението ми и пак се отърваваш. Но само да разбера, че Дули те е потърсил и ти не си му предал думите ми: „Размислила е, желае да се срещнете в кабинета на Скот довечера в осем“ … о, сър, нямаш представа какво те чака.
— Не може така. Адвокатът ми каза…
— Остави какво е казал. Бъди умен и ме послушай. Скот ми остави двайсет милиона. С толкова пари, ако реша да те изчукам, следващите три години ще сереш кръв. Ясно ли е?
Лизи прекъсна, преди да е чула отговора на Удбоди, и отхапа голямо парче от сандвича. Извади от хладилника лимоновия кул ейд, огледа се за чаша, не видя и пи направо от каната.
Гъл-гъл-гъл!

3.
Ако Дули решеше да позвъни през следващите няколко часа, Лизи нямаше да е вкъщи, за да се обади. За щастие знаеше на кой телефон ще я потърси. Отиде в „кабинета“ си срещу забуления със саван труп на бременското легло и се настани на простия кухненски стол (нов и хубав ергономичен стол за бюро беше едно от нещата, за които не бе имала време да помисли), включи телефонния секретар и без много да му мисли, записа съобщение. Когато се завърна от Бумна Луна, нямаше план, но съзнаваше, че изпълни ли определена поредица от стъпки, Джим Дули ще бъде принуден да изпълни своя ангажимент.
„Щом подсвирна, ще дотърчиш при мен, момчето ми.“
— Зак, обажда се Лизи. Ако чуеш съобщението, значи съм на свиждане при сестра си в болницата в Обърн. Разговарях с професора и толкова се радвам, че нещата ще се наредят. Довечера в осем ще те чакам в кабинета на Скот. Ако се притесняваш от полицията, обади ми се в седем и ще измислим нещо друго. Възможно е пред къщата да е паркирана патрулка, възможно е дори да са ти устроили засада в крайпътните храсти, затова се пази. Чакам да се обадиш.
Опасението й, че лентата може да свърши, преди да е приключила съобщението, не се сбъдна. Какво ли щеше да си помисли Джим, ако набереше номера и чуеше посланието й? Предвид настоящата му степен на лудост от него можеше да се очаква всичко. Щеше ли да прекъсне „радиомълчанието“ и да телефонира на Удбоди в Питсбърг? Не беше изключено. Дали професорът щеше да предаде съобщението й, също не беше сигурно, а може би нямаше значение. Не й пукаше дали Дули смята, че тя действително е готова да се пазари, или само го разиграва. Искаше да възбуди любопитството му, както според нея би се почувствала риба, когато види стръвта.
Не посмя да остави бележка на вратата. Имаше голяма вероятност някой от полицията да я прочете преди Дули, пък и май беше излишно престараване. Реши, че за момента е направила всичко възможно.
„Наистина ли вярваш, че той ще дойде, Лизи? Че бодро ще изприпка по стълбите до кабинета на Скот, изпълнен с безкрайно доверие?“
Не мислеше, че той ще припка, и очакваше да е изпълнен само с безумието, което тя изпита на собствения си гръб, но вярваше, че ще дойде. Щеше да е предпазлив като диво животно, щеше да се оглежда за скрити опасности и клопки и най-вероятно щеше да се измъкне от гората по някое време следобед. Но щеше да знае, че не е капан, който му е устроила заедно с полицията. Защото щеше да долови смирението в гласа й. И защото след онова, което й бе сторил, имаше всички основания да я смята за кръгла глупачка. Лизи прослуша съобщението още два пъти и доволно кимна. Дули щеше да усети страха и болката, които се криеха под деловите й думи, понеже очакваше да ги чуе и понеже беше луд.
Имаше и още нещо. Беше пила от езерото и по някакъв първичен начин това й бе придало сили. Може би не за дълго, но важното беше, че частица от тази сила — от тази божествена лудост — беше запечатана на телефонния секретар и ако Дули позвънеше, щеше да го усети и да реагира.


4.
Клетъчният й телефон още беше в беемвето, само че сега батерията му беше заредена. Лизи се замисли дали да не се върне в кабинета, за да презапише съобщението, като добави номера на мобилния телефон, но осъзна, че не го помни. „Толкова рядко си звъня, скъпа“ — мина й през ума и истеричният смях отново разсече въздуха като камшик.
Потегли бавно с колата, надявайки се да види полицай Олстън. Зърна го в края на алеята. Изглеждаше още по-грамаден и от него също се излъчваше първична сила. Лизи слезе от беемвето и му отдаде чест. Когато зърна лицето й, той не побягна с писъци и не повика подкрепление по радиовръзката, само се усмихна и отвърна на поздрава й.
Хрумнало й беше да съчини някаква история, ако завари дежурен полицай, нещо от рода, че Зак Маккул й се е обадил по телефона, за да каже, че е решил да си разкара мършавия задник в пършивата си дупка в Западна Вирджиния и да остави на мира вдовичката на писателчето, изръсвайки някаква шега за твърде много янкита-ченгета наоколо. Лизи щеше да я разкаже без акцента на Дули, разбира се, и като нищо щеше да е доста убедителна, особено в сегашното си състояние на осенена от божията благодат. В крайна сметка обаче реши, че подобна история може да окаже обратен ефект върху шерифа и хората му. Щяха да си помислят, че Джим Дули се опитва да приспи бдителността им, и да засилят охранителните мерки. Не, по-добре беше да не преиграва. Щом Дули веднъж я беше открил, значи можеше да я открие втори път. Пипнеше ли го полицията, проблемът й щеше да се реши… въпреки че предпочиташе друго разрешение, което не включваше залавянето на Джим Дули. При всички случаи не искаше да лъже Олстън или Бьокман повече от необходимото. Бяха ченгета, стараеха се да я защитят и на всичкото отгоре бяха готини пичове.
— Как сте, госпожо Ландън?
— Отлично. Да ви предупредя, че отивам в Обърн. Сестра ми е в тамошната болница.
— Много лошо. Окръжната или „Кингдъм“?
— „Грийнлон“.
Лизи не беше сигурна дали Олстън е чувал за онази болница, но леката му гримаса й подсказа, че мястото му е известно.
— Много лошо… — повтори той. — Но поне денят е прекрасен за разходка с кола. Само гледайте да се приберете по-рано. По радиото казаха, че може да се разразят гръмотевични бури, особено тук, на запад.
Лизи се огледа наоколо и се усмихна: на летния ден, който (засега) наистина беше разкошен, и на полицай Олстън.
— Ще гледам да се върна дотогава. Благодаря за предупреждението.
— Няма защо. Абе, носът ви нещо ми се вижда подут. Да не ви е ухапало нещо?
— Комари. Ухапали са ме и над устната. Виждате ли?
Олстън се взря в устата й, пострадала от шамарите на Джим Дули, и поклати глава.
— Не. Нищо не виждам.
— Значи бенадрилът действа, което е хубаво, само да не ми се доспи, докато карам.
— Ако това се случи, отбийте и спрете, окей? Бъдете разумна.
— Добре, татко — отвърна Лизи.
Олстън се разсмя и се поизчерви.
— Между другото, госпожо Ландън…
— Лизи.
— Да, мадам. Лизи. Обади се Анди и моли да се отбиете в участъка, когато ви е удобно, и да подадете оплакване. Нали разбирате, да подпишете нещо за протокола. Ще ни съдействате ли?
— Да, ще се опитам да намина на връщане от Обърн.
— Добре, госпожо Лан… Лизи, ще ви издам една малка тайна. И двете ни секретарки си тръгват рано, когато прогнозата е за пороен дъжд. Живеят отвъд Мотън Уей, а на шосето дотам малко му трябва, за да плувне във вода. Дренажната система е скапана.
— Ще видим. — Лизи сви рамене и преднамерено погледна часовника си. — Боже, закъснявам! Трябва да тръгвам. Полицай Олстън, използвайте тоалетната, ако се наложи. Ключът…
— Джоуи. Викайте ми Джо.
— Добре, Джо — Лизи вдигна палец. — Ключът от задната врата е някъде под стъпалата на верандата. Бръкни отдолу и ще го напипаш.
— Че как, аз съм опитен следовател — съвсем сериозно отвърна той.
Лизи избухна в смях и вдигна ръка за довиждане. Помощник-шерифът се ухили и разпери десница, застанал до пощенската кутия, в която Лизи беше открила мъртвата котка на семейство Галоуей.

5.
Докато Лизи караше към Обърн, се позамисли. Спомни си как Олстън я гледаше, докато разговаряха на алеята. Отдавна мъж не й беше казвал с поглед: „Скъпа, неотразима си.“ Макар че приличаше на клоун, й бе провървяло. Невероятно. Просто невероятно.
— Разкрасяване с юмруците на Дули — изрече тя и прихна. — Може да пусна такава реклама по някоя кабеларка.
Вкусът в устата й беше възхитително сладък. Щеше да се изненада, ако някога й се допушеше отново. Можеше и това да пусне по кабеларката.


6.
В един без двайсет Лизи спря пред „Грийнлон“. Не очакваше да види колата на Дарла и все пак въздъхна облекчено, щом се увери, че нито една от десетината коли на паркинга не й е позната. Предпочиташе Дарла и Канти да са колкото се може по-далеч оттук, далеч от опасния побъркан Джим Дули. Спомняше си как помагаше на господин Силвър да сортира картофи, когато беше малка (дванайсет или тринайсетгодишна — значи не чак толкова малка) и как той винаги я предупреждаваше да носи панталони и да навива ръкавите си, когато се навърта около сортировъчната машина под задния навес. „Ако попаднеш в това нещо, момиче, то ще смели дрехите ти на кайма“ — казваше той и Лизи вземаше думите му насериозно, защото разбираше, че старият Макс Силвър не говори за пораженията, които огромната сортировачка щеше да нанесе на дрехите й, а на нея самата. Аманда вече беше замесена — неволно участваше в тази история още от деня, когато посети Лизи, която неохотно се беше заела с разчистването на кабинета на Скот. Лизи приемаше този факт. Обаче Дарла и Канти щяха да създадат излишни усложнения. Ако Господ беше добър, Той до късно — например до полунощ — щеше да задържи сестрите й в „Сноу Скуол“, където те щяха да си похапват специалитет от омари, поливайки го с бяло вино.
Преди да слезе от колата, Лизи съвсем леко докосна лявата си гърда в очакване болката да я прониже с блестящото си копие, но усети само леко пулсиране. „Невероятно — помисли си, — на пипане е като отколешно натъртване. Ако ти хрумне да се усъмниш в реалността на Бумна луна, Лизи, спомни си какво стори Дули с гърдата ти преди няма и пет часа и какво докосваш сега.“
Заключи колата и се огледа за миг, опитвайки се да запамети всичко наоколо. Нямаше логично обяснение за постъпката си, нямаше да го открие, колкото и да мислеше. Беше поредната проява на онова, което се нарича „поетапност“ и може да се оприличи на приготвянето на хляб по рецепта от готварска книга за пръв път.
Прясната маркировка на паркинга й напомни за един друг паркинг, където съпругът й беше паднал преди осемнайсет години. Ясно чуваше професор Роджър Дашмиел, дребният южняшки фуклъо, да казва с призрачния си глас: „Ше проожим след оонси паакинк към Нелсън Хол, къето, слава богу, има климатик.“ Нелсън Хол беше другаде, Нелсън Хол беше в Страната на миналото — също като човека, който беше отишъл там да направи първата копка за строежа на библиотека „Шипман“.
Над грижливо подкастрения жив плет не се извисяваше зданието на факултета по английска литература, а модерна лудница от двайсет и първи век — прекрасна постройка от тухли и стъкло, чисто и окъпано в светлина място, където Скот навярно щеше да свърши, ако нещо — някаква спора, която докторите от Боулинг Грийн в крайна сметка бяха кръстили „пневмония“ (никой нормален лекар нямаше да пише „причина за смъртта неизвестна“ в смъртния акт на човек, чиято кончина щеше да бъде отразена на първа страница на „Ню Йорк Таймс“), не го беше довършила.
От отсамната страна на живия плет се издигаше дъб — Лизи беше паркирала беемвето под сянката му, въпреки че на запад — Да! — се кълбяха черни облаци. Сигурно Олстън имаше право за гръмотевичната буря. Дървото би свършило добра работа като ориентир, но по протежение на целия плет бяха засадени дъбове, които изглеждаха еднакви. Е, не беше толкова загубена, че да не може да открие колата и без ориентир.
Понечи да тръгне по пътеката към централния вход, но нещо в нея — някакво гласче, което не звучеше като един от гласовете, с които разговаряше мислено — не й даваше мира и настояваше тя внимателно да огледа колата. Зачуди се дали нещо не й подсказва да премести автомобила другаде, но ако беше така, нещото не се изразяваше много ясно. Все пак го послуша. Баща й все повтаряше, че отправяш ли се на дълъг път, първо трябва да огледаш автомобила я за износени гуми, я за счупен мигач и прочие. Само че сега не знаеше какво търси.
„Може би отлагам срещата с нея. Може би това е всичко.“
Не, не беше. Нещо й убягваше, и то нещо важно.
Внимателно разгледа номера на беемвето — 5761RD, до който бе залепен много избелял стикер с ухилена физиономия — майтапчийски подарък от Джоди. Под физиономията пишеше: „С ГАЗ ДО ДУПКА КАРАМ, БОЖЕ, ЗАПАЗИ МЕ, АКО МОЖЕ.“ Нищо друго.
„Има още“ — настояваше гласчето. В този момент Лизи зърна нещо в другия край на паркинга, почти закрито от живия плет — празно зелено шише. От бира, най-вероятно. Или персоналът по поддръжката го беше пропуснал, или още не беше стигнал до него. Лизи изтича натам и вдигна бутилката. От гърлото я лъхна миризмата на вкиснало. От поизбелелия етикет я гледаше озъбен звяр. Според етикета тази бутилка някога беше съдържала първокачествено пиво „Северен вълк“. Лизи я занесе до беемвето и я остави точно под стикера до регистрационния номер.
Бежово беемве? И какво от това?
Бежово беемве, паркирано под дъбова сянка? Не, пак не става.
Бежово беемве, паркирано под дъбова сянка с празна бутилка пиво „Северен вълк“, оставена под регистрационния номер 5761RD — Мейн, малко вляво от глупавия стикер… Това вече означаваше нещо.
Но какво?
Изобщо не й пукаше.
Тя забърза към централния вход.

7.
Пуснаха я при Аманда, въпреки че беше само един и половина, а свиждането започваше в два. Благодарение на доктор Хю Олбърнес — и на Скот, разбира се — с Лизи се отнасяха като със звезда. Десет минути, след като се представи на рецепцията (зад която имаше грамаден модернистичен стенопис, изобразяващ деца, хванати за ръце, които захласнато са вперили поглед в нощното небе), Лизи седеше със сестра си до маса във вътрешния двор, към който гледаше стаята на Аманда, пиеше безалкохолен пунш и гледаше моравата, където неколцина души играеха крокет. Отнякъде долиташе монотонното бръмчене на косачка. Дежурната сестра беше попитала Аманда дали желае „сок от бръмбари“ и прие мълчанието й за съгласие. Сега чашата стоеше недокосната до болната, която зяпаше отнесено — не в играчите на крокет, а през тях. Носеше тъмнозелена пижама, панделка красеше току-що измитата й коса. Пръстите й бяха сключени в скута, но Лизи виждаше грозния белег върху лявата ръка, намазан с мехлем. На три пъти опита да подхване разговор, но сестра й мълчеше, което според медицинската сестра беше нормално за състоянието на пациентката. Казано с прости думи, тя нито приемаше, нито предаваше, и спокойно можеше да се намира някъде в астероидния пояс. През целия си живот бе особнячка, но сега бе надминала себе си.
Само след шест часа Лизи очакваше гостенин в кабинета на Скот и не й беше до новите рекорди на Аманда. Отпи от безвкусния пунш, остави чашата на масичката — ех, ако имаше поне кока-кола, но тук тази напитка беше verboten заради кофеина. Огледа се, наведе се и хвана ръцете на Аманда. Опита се да не трепне при допира до влажния, мазен мехлем, нанесен върху подутите и нарязани длани. Аманда не показа признаци, че изпитва болка. Лицето й остана безизразно, все едно тя спеше с отворени очи.
— Аманда! — Лизи напразно се опита да срещне погледа й. — Аманда, чуй ме. Искаше да ми помогнеш с кабинета на Скот и тъкмо сега твоята помощ е незаменима. Помогни ми.
Никакъв отговор.
— Има един лош човек. Побъркан. Прилича малко… всъщност много — на оня мръсник Коул в Нешвил, обаче този път не мога да се справя сама. Където и да си се отнесла, върни се и ми помогни.
Никакъв отговор. Аманда се взираше в играчите на крокет. През играчите на крокет. Косачката ръмжеше. Пластмасовите чаши със „сок от бръмбари“ стояха пред тях на кръглата масичка. Тук всичко беше обло, ъглите бяха verboten като кофеина.
— Знаеш ли какво ми се струва, Мандичка-Пандичка? Струва ми се, че седиш на една от онези каменни пейки заедно с другите откачалки и гледаш езерото. Струва ми се, че Скот те е видял, когато е бил там, и си е казал: „О, тази е по прободните рани. Познавам ги от пръв поглед, защото баща ми беше от тяхното племе; аз съм от тяхното племе, по дяволите.“ Казал си е още: „Една дама твърде рано ще се оттегли тук, ако не направя нещо по въпроса, ако не й попреча.“ Права ли съм, Аманда?
Нищо.
— Не знам дали е предвиждал пръкването на Джим Дули, но е знаел, че твоето попадане в „Грийнлон“ е сигурно като фъшкия, полепнала по обувките — спомняш ли си, че така казваше Денди? И когато Доброто мамче почнеше да му крещи, обясняваше, че фъшкията е възпитана, че не ругае. Спомняш ли си?
Ни звук, ни стон. Само влудяваща, зейнала празнота.
Лизи си спомни онази мразовита нощ, когато със Скот бяха в стаята за гости, когато вятърът фучеше бясно, а небето пламтеше. Наведе се и доближи устни до ухото на Аманда.
— Ако ме чуваш, стисни ръцете ми — прошепна. Стисни ги, колкото сила имаш.
Секундите отминаваха, Лизи чакаше. Надеждата почти я беше напуснала, когато пръстите на Аманда съвсем леко се свиха около нейните. Може би това бе само мускулен спазъм. Може би само й се беше сторило. Отхвърли и двете възможности. Беше сигурна, че някъде много далеч Аманда чува как сестра й я вика. Чува как я вика да се върне.
— Добре. — Сърцето на Лизи сякаш щеше да изскочи от гърдите й. — Добре. Това е начало. Ще те взема оттук, Аманда. Ще те заведа у дома и ти ще ми помогнеш. Чу ли? Трябва да ми помогнеш.
Затвори очи и по-силно стисна ръцете на сестра си. Не се интересуваше, че може би й причинява болка. Нека Аманда се оплаква по-късно, когато може да говори. Ако може да говори. „В началото бе словото“ — казваше Скот.
Лизи призова цялата си воля, за да извика в съзнанието езерото. Представи си каменистата долина, брега, покрит с белезникав пясък и врязващ се като стрела във водата, представи си процепа в скалата и тясната пътечка към гробището. Представи си кристалночистата вода и хилядите слънчеви лъчи, които се пречупваха в повърхността й, насили се да си мисли, че там е ден, защото се бе наситила на Бумна луна посред нощ, много благодаря.
„Сега!“ — помисли си, и зачака въздухът да се завихри, и звуците на „Грийнлон“ да заглъхнат. За миг й се стори, че шумовете наистина затихнаха; после реши, че това е било само игра на въображението. Отвори очи и видя, че пак се намира във вътрешния двор и чашите си стоят върху кръглата масичка. Аманда още беше в кататоничен ступор — восъчна фигура с тъмнозелена пижама, закопчаваща се с велкро, защото копчетата можеха да бъдат погълнати. Аманда със зелена панделка в косите и океани в очите.
За миг Лизи бе пронизана от ужасяваща мисъл. Може би тя беше лудата и си беше измислила всичко — освен Джим Дули, разбира се. Нещастни фамилии като семейство Ландън имаше само в романите на В. С. Андрюс, а места като Бумна Луна — само в детските фантазии. Беше омъжена за писател, той умря — точка по въпроса. Веднъж го спаси, но когато осем години по-късно Скот се разболя в Кентъки, тя се оказа безсилна: все пак не можеш да смачкаш микроб с лопатка, нали?
Отпусна хватката си около ръцете на Аманда и пак я затегна. Всяка частица от силното й сърце и мощната й воля крещяха в протест: „Не! Беше реалност! Бумна луна е реалност! Бях там през 1979, преди да се оженим, върнах се отново през 1996, за да го намеря, когато някой трябваше да го намери, да го върна у дома, когато някой трябваше да го върне у дома, и тази сутрин пак бях там. Ако ме обземат съмнения, ще сравня болката в гърдата си след «намесата» на Джим Дули, и онова, което чувствам сега. Не мога да се прехвърля в Бумна луна, защото…“
— Одеялото — прошепна. — Той каза, че одеялото ни задържа там като котва. Ти тук ли ни задържаш, Манда? Страхът и упорството ти? Те ли ме задържат тук?
Аманда не отговори. Лизи обаче беше убедена, че е уцелила в десятката. Аманда искаше Лизи да я върне от онзи друг свят, но нещо в нея се съпротивляваше. На нещото му беше дошло до гуша от мръсния свят с мръсните му проблеми. Тази отвратена Аманда би се задоволила да се храни през тръбичка, да ака в памперси и да прекарва топлите следобеди в малкия вътрешен двор, облечена в пижама без копчета, загледана в моравата и играчите на крокет. В какво всъщност се взираше?
В езерото.
Езерото сутрин, езерото следобед, езерото по залез слънце, езерото, окъпано в блясъка на звездите и лунната светлина, с облачета пара, издигащи се от повърхността му като сънища, от които няма спомен.
Лизи осъзна, че вкусът й е все така сладък, и си каза: „Защото пих от езерото. Наградата ми. Питието ми. Две глътки. Една за мен и една за…“
— И една за теб — промълви. Следващата стъпка се открояваше с толкова невероятна яснота, че Лизи се учуди как е могла да пропилее толкова много време. Без да пуска ръцете на Аманда, тя се наведе така, че да е лице в лице със сестра си. Аманда продължаваше да се взира в една точка. Чак когато Лизи плъзна ръце до лактите на сестра си, приклещи я здраво, за да не мърда, и притисна устни до нейните, очите на Аманда се разшириха — най-сетне реагира и опита да се отскубне, но бе прекалено късно. Устата на Лизи преливаше от сладостта на втората глътка от езерото. Тя разтвори с език устните на Аманда и усети как течността премина в сестра й. В този момент видя езерото с яснота, пред която предишните й опити бледнееха. Долови уханието на червен жасмин и бугенвилии, примесено със силния, причудливо печален аромат на маслини. Знаеше, че през деня дърветата на Хълма на обичаните изпускат този аромат. Усети паренето на утъпкания пясък под нозете си, под босите си нозе, защото маратонките й не бяха останали в „Грийнлон“. Беше успяла, беше преминала, беше…

8.
Беше в Бумна луна. Намираше се на плажа. Яркото слънце печеше безмилостно и лъчите му образуваха по водната повърхност не хиляди, а сякаш милиони светли петънца. Защото сега езерото беше по-широко. За миг Лизи прехласнато се загледа във водата и голямата стара платноходка, която тромаво се поклащаше върху огледалната повърхност. Изведнъж разбра какво й бе казало привидението в леглото на Аманда.
— Каква е наградата ми? — беше попитала тя и съществото, което сякаш беше Скот и Аманда едновременно, отговори, че наградата й ще бъде нещо за пиене. Ала когато Лизи попита дали ще е кока-кола или Ар Си, съществото я сгълча: „Мълчи. Гледаме «Ружите».“ Тя предположи, че то говори за цветя, забравяйки, че някога тази дума означаваше нещо друго. Нещо магическо.
Платноходката върху блестящата вода, това беше имала предвид Аманда… защото създанието е било Аманда. Почти беше сигурна, че Скот няма откъде да знае за вълшебния кораб, съществуващ в детската фантазия.
Пред очите й не беше езеро, а пристанище, в което бе закотвен само един плавателен съд, създаден за смели пиратки, които дръзваха да търсят съкровища (и гаджета). А кой беше капитан? Как кой, смелата Аманда Дебушър, разбира се, нима някога много отдавна платноходката не беше най-щастливото творение на нейната фантазия? Някога, преди тя да се превърне в жена, наглед гневна, а всъщност изплашена жена?
„Мълчи. Гледаме «Ружите».“
„О, Aманда!“ — помисли си скръбно Лизи. Това беше езерото, от което всички пиеха, първичната чаша на въображението. Нормално беше всеки да го вижда по свой начин. Това убежище беше версията на Аманда. Пейките обаче си бяха същите, което наведе Лизи на мисълта, че поне те са постоянни в това измерение. Днес на тях бяха насядали двайсет — трийсет души, които унесено се взираха във водата, и приблизително още толкова на брой забулени фигури, които на дневна светлина приличаха на отвратителни насекоми, които гигантски паяци са обвили в копринени паяжини.
Лизи веднага забеляза Аманда, седнала през десетина пейки. Наложи се да мине покрай двама от безмълвните съзерцатели и покрай едно от страшните забулени същества, за да стигне до нея. Седна до сестра си и отново хвана дланите й, по които сега нямаше и драскотина. Аманда също стисна пръстите й — колебливо, но все пак ги стисна. И Лизи беше обзета от странна увереност: Аманда нямаше нужда от втората й глътка, а сега не бе необходимо да я увещава за лековито топване в езерото. Аманда наистина желаеше да се върне тук. Очаквала беше да я спасят като спящата красавица от приказката… или като смела пиратка, хвърлена в мрачна тъмница. Колко ли от онези незабулени хора очакваха избавлението? Лизи виждаше наглед спокойните им лица и отнесените погледи, но дали някои от тях не крещяха безгласно за помощ, надявайки се някой да им покаже пътя към дома? Лизи, която можеше — навярно — да помогне само на сестра си, потрепери.
— Аманда, сега се връщаме, но трябва да ми съдействаш.
Сестра й не реагира. После, много тихо и много слабо, сякаш в просъница, произнесе:
— Ли-изи? Пи ли от онзи… гаден пунш?
Лизи прихна, въпреки че не й беше до смях.
— Съвсем малко, от учтивост. Погледни ме.
— Не мога. Имам очи само за „Ружите“. Ще стана пиратка… ще плавам… — Гласът й постепенно заглъхваше. — … по седемте морета… съкровището… островите на човекоядците…
— Беше наужким. — Лизи беше отблъсната от остротата в собствения си глас — все едно се канеше да посече пеленаче, което мирно и кротко си лежи на тревата и не прави зло никому. Не е ли точно това детската мечта? — Всичко, което виждаш, е нереално. То е просто, бума.
— Скот ми каза, че ще се опиташ да дойдеш тук. Че ако някога имам нужда от теб, ще се опиташ да дойдеш.
Думите на Манда я изненадаха — изненадаха и нараниха.
— Кога, Манда? Кога ти го каза?
— Скот обичаше това място. — Аманда тежко въздъхна.
— Викаше му „Булна лула“ или нещо подобно. Казваше, че е лесно да го обикнеш. Прекалено лесно.
— Но кога ти го каза, Манда, кога? — Идваше й да разтърси сестра си.
Аманда сякаш положи огромни усилия да си спомни… и лицето й се озари от усмивка.
— Последния път, — когато се прободох. Скот ме накара да се върна. Каза… че ще ви е мъчно за мен.
Едва сега на Лизи й просветна. Твърде късно, за да е от значение, разбира се, но все пак се радваше, че го е прозряла. Защо Скот не беше обелвал и дума пред жена си? Защото е знаел, че малката Лизи изпитва ужас от Бумна луна и съществата — по-специално едно от тях — които живеят тук. Да. Защото е чувствал, че когато му дойде времето, тя ще открие това място? Да, да!
Аманда отново се взираше в платноходката, закотвена в пристанището, което беше нейната версия на езерото на Скот. Лизи я разтърси за раменете.
— Нуждая се от помощта ти, Манда. Преследва ме луд, който иска да ме нарани, и ти ми трябваш, за да му попреча. Нуждая се от теб сега!
Аманда се извърна и я погледна с почти комична смесица от удивление и объркване. На по-долната скамейка една жена с кафтан, която държеше снимката на усмихнато дете без предно зъбче, се обърна и заговори бавно и провлечено:
— Мълчете… Докато… Мисля… Защо… Го… Направих…
— Гледай си работата, жено — бодро й нареди Лизи и пак се обърна към Аманда. С облекчение откри, че сестра й продължава да я гледа.
— Лизи, кой…
— Един побъркан, който се пръкна заради проклетите материали на Скот. Само дето сега аз съм му на мушката. Тази сутрин ме нарани и отново ще го направи, ако аз… ако ние не… — Аманда пак зяпаше платноходката и Лизи здраво хвана главата й, за да се гледат в очите.
— Слушай внимателно, дангалачке.
— Не ми викай дан…
— Ако ме слушаш, няма. Нали знаеш каква кола карам? Беемвето ми?
— Да, Лизи, но…
Погледът на Аманда все още беше вперен във водата. Лизи се изкуши отново да завърти главата й, но интуицията й подсказа, че в най-добрия случай това ще бъде временно решение. Ако сериозно възнамеряваше да измъкне Аманда оттук, трябваше да използва своя глас, своята воля, и то, защото Аманда искаше същото.
— Манда, този тип… Боя се, че може да ми причини нещо по-страшно. Боя се, че ако не ми помогнеш, съществува вероятност той да ме убие.
Аманда я погледна с изумление:
— Да те убие?
— Да. Да. Обещавам да ти обясня всичко, но не тук. Ако се застоим на тази пейка, до края на живота си ще гледаме „Ружите“. — Лизи не мислеше, че преувеличава. Усещаше притегателната сила на това място, усещаше как то иска да го гледат. Поддадеше ли се на зова му, двайсет години щяха да минат като двайсет минути и заедно с Манда все щяха да си седят на пейката, чакайки да се качат на кораба, който никога няма да отплава.
— Ще трябва ли да пия оня скапан пунш? Оня… — Челото на Аманда се набръчка в търсене на спомена — … с-о-ооооооооок от бръмбари?
Детинският начин, по който тя проточи думата, изненада Лизи и тя отново прихна, а жената с кафтана и снимката за втори път се обърна към тях. Аманда й напълни душата, като удостои жената с надменен поглед — „Ти кого ша гледаш така, ма?“ — и й показа среден пръст.
— Ще трябва ли, малка Лизи?
— Никакъв пунш повече, никакъв сок от бръмбари, обещавам. Сега мисли за колата ми. Какъв цвят е? Сигурна ли си, че си спомняш?
— Бежов. — Аманда леко сви устни и лицето й придоби израза „Ще Ти Го Кажа Откровено, Защото Сме От Една Рода, Пък Ти Ако Щеш Го Чуй.“ Лизи беше очарована. — Когато я купуваше, ти казах, че няма друг цвят, на който мръсотията да личи повече, но кой да ме слуша?
— Помниш ли стикера на задната броня?
— Някакъв майтап за Господ, ако не се лъжа. Рано или късно някой превъртял християнски активист ще го отлепи и ще украси беемвето с някоя и друга драскотина, за да го помниш с добро.
От по-горните пейки прозвуча мъжки глас, изпълнен с неодобрение:
— Ако се налага да говорите. Идете. Другаде.
Лизи дори не си направи труда да се обърне.
— Надписът на стикера гласи: „С ГАЗ ДО ДУПКА КАРАМ, БОЖЕ, ЗАПАЗИ МЕ, АКО МОЖЕ.“ Сега искам да затвориш очи и да си представиш колата ми. Започни със задната част и виж стикера. Беемвето е под един дъб. Листата на дъба се полюшват, защото е ветровито и сянката се мести. Справяш ли се?
— Да-а… Май става… — Аманда за последен път надзърна през притворенмте си клепачи към закотвения кораб. — Щом ще ти помогна… въпреки че не разбирам какво общо има това със Скот. Минаха повече от две години, откак умря…, въпреки че… май ми каза нещо за жълтото плетено одеяло на баба, което искаше да ти предам… Не го направих, разбира се. Толкова много неща съм забравила от онези времена… нарочно, предполагам.
— Кои времена? Кои времена, Манда?
Аманда изгледа сестра си така, сякаш беше малоумна.
— Времената, когато се пробождах. След последния път, когато се опитах да си изтръгна пъпа, дойдохме тук. — Аманда заби пръст в бузата си. — Ставаше дума за нечия история. За твоята история, историята на Лизи. И за одеялото — само дето му викаше „афган“. Дали не ми каза, че това е гума? Или бомба? Или пума? Кома? Може би съм сънувала.
Тази неочаквана информация потресе Лизи, но не я извади от релси. Ако имаше намерение да измъкне Аманда — и себе си — оттук, трябваше да действа сега.
— Манда, не мисли за това. Затвори очи и си представи колата ми, по дяволите, с всяка подробност, за която се сещаш. Аз имам грижата за останалото.

„Или поне така се надявам“ — помисли си Лизи. Щом видя, че Аманда затвори очи, тя също затвори своите и здраво стисна ръцете на сестра си. Сега разбираше онази потребност толкова ясно да запамети разположението на колата — за да се пренесат на паркинга, а не в стаята на Аманда, където щяха да са под ключ.
Представи си бежовото беемве (Аманда беше права — цветът беше ужасен), после остави тази задача на сестра си. Тя самата се концентрира върху номера — 5761RD — и върху своето piece de resistance: бутилката от „Северен вълк“, изправена на асфалта малко наляво от стикера със смахнатия надпис. Струваше и се, че всичко е както трябва, обаче наситеният с ухания въздух си беше същият и тихото плющене беше породено от лекия бриз, който опъваше платната на „Ружите“. Още усещаше хладния допир на каменната пейка.
„Ами ако този път не успея да се върна?“ — запита се и в нея се надигна паника.
Изведнъж, сякаш някъде много отдалеч, тя чу как Аманда гневно си мърмори под носа:
— Да му се не види, забравих оная тъпа физиономия върху номера.
— Миг по-късно плющенето на платната се сля с бръмченето на косачката, после остана само нейният монотонен звук, който беше доста приглушен, защото…
Лизи отвори очи. С Аманда стояха на паркинга зад беемвето. Стиснала здраво очи, дълбоко съсредоточена, Аманда не пускаше ръцете й. Върху челото й се беше вдълбала бръчка. Още носеше тъмнозелената пижама без копчета, но беше боса и Лизи разбра, че когато дежурната сестра излезе на двора, където беше оставила Аманда Дебушър и Лиза Ландън, ще завари само два празни стола, две чаши с безалкохолен пунш, два чехъла и чифт маратонки с чорапки, пъхнати в тях.
Тогава — и това „тогава“ съвсем не беше далеч — сестрата щеше да вдигне тревога.
Откъм Касъл Рок и Ню Хемпшър изтрещя гръмотевица.
Наближаваше лятна буря.
— Аманда! — извика Лизи и отново изпита страх: ами ако Аманда отвори очи и в тях има само океан от пустота?
Но погледът на Аманда, макар и малко разсеян, беше на човек в пълно съзнание. Тя огледа паркинга, беемвето, Лизи и босите си крака.
— Престани да ми стискаш ръцете, Лизи — промърмори. — Адски боли. И намери някакви дрехи. Идиотската пижама е направо прозрачна, а не нося пликчета, камо ли сутиен.
— Добре, добре. — Лизи панически опипа предния джоб на широките си панталони. Въздъхна облекчено, когато откри, че портфейлът й е на мястото си, но спокойствието й не трая дълго. Дистанционното за колата, което беше пъхнала в другия джоб — винаги го прибираше там — го нямаше. Не беше преминало с нея. Значи или бе останало във вътрешния двор до маратонките, или…
— Лизи! — извика Аманда и я улови за ръката.
— Какво? Какво? — Лизи се обърна, но доколкото можеше да прецени, още бяха сами на паркинга.
— Будна съм! Не е за вярване! — пресипнало изрече Аманда и се просълзи.
— Да. — Лизи не сдържа усмивката си, въпреки че мисълта за дистанционното я тормозеше. — Наистина не е за вярване.
— Отивам да си взема дрехите! — Аманда се запъти към сградата и Лизи едва успя да я сграбчи за ръката. За човек, който е бил в състояние на кататония допреди две минути, Манда беше жизнена като подскачаща пъстърва по залез слънце.
— Зарежи дрехите. — Появиш ли се в „Грийнлон“, гарантирам, че нощта ще я прекараш там. Това ли искаш?
— He!
— Добре, защото си ми необходима. За съжаление май ще трябва да пътуваме с междуградския автобус.
— Искаш от мен да се кача на автобус, при положение, че изглеждам като някаква шибана танцьорка на пилон? — Аманда почти пищеше.
— Няма как да отключа колата! Дистанционното е останало или на двора, или на една от онези пейки… Спомняш ли си пейките?
Аманда кимна, после попита:
— Ти не държеше ли резервен ключ в магнитна кутийка под задната броня на стария лексус? Чийто цвят, между другото, по-добре пасваше на тукашния климат.
Лизи отмина хапливата забележка. Скот й беше подарил магнитната кутийка за един рожден ден преди пет или шест години и когато тя замени лексуса с беемвето, машинално пъхна ключа в кутийката, която, ако не беше паднала, още би трябвало да си стои под задната броня. Опря се на коляно и опипом затърси кутийката. Тъкмо беше почнала да се отчайва, пръстите й се натъкнаха на магнита.
— Аманда, обичам те. Ти си гениална!
— Никак даже — заяви Аманда — държеше се високомерно, доколкото бе възможно за жена с прозирна тъмнозелена пижама. — По-голяма съм от теб, нищо повече. А сега може ли да се кача в колата, защото дори на сянка асфалтът пари?
— Разбира се. — Лизи отключи беемвето. — Да тръгваме, само че… Божичко, как мразя…
— Какво? — заядливо попита Аманда с онзи тон, който означаваше: „Какво има пък сега?“
— Нищо. Уф, добре, де… спомних си нещо, което татко ми каза, след като взех шофьорска книжка. Един ден карах цяла тумба приятели на плажа в Уайтс и… помниш Уайтс, нали? — Лизи даде на заден ход. Светът наоколо тънеше в безметежно спокойствие, което й беше добре дошло.
Аманда изсумтя и закопча предпазния колан, като пазеше наранените си ръце.
— Плаж! Ха! Нищо и никаква чакълена яма, в която по една случайност проби студен извор. — Гласът й се изпълни с копнеж. — Не може да се сравнява с пясъка на Южняка.
— Така ли го нарече? — Лизи не можа да удържи любопитството си. Беше спряла на изхода на паркинга и чакаше да се отвори пролука в трафика, за да направи ляв завой по Минот Авеню в посока Касъл Рок. Движението беше натоварено и тя се пребори с импулса да завие надясно, за да се махне оттук.
— Разбира се — тросна се Аманда. — „Ружите“ винаги акостираше в Южняка за продоволствия. Там пиратките срещнаха своите гаджета. Не си ли спомняш?
— Върти ми се нещо в главата — отвърна Лизи, чудейки се дали няма да ги преследват с полицейска кола, когато разберат, че двете с Аманда са изчезнали. Навярно не. Не биваше да плашат пациентите. Използва пролука в движението, за да излезе на платното, навличайки си гнева на някакъв нетърпелив шофьор, който намали скоростта, за да я пропусне.
Аманда показа на водача — вероятно мъж, вероятно с бейзболна шапка и сто на сто брадясал — два средни пръста.
— Страхотна техника — подхвърли Лизи. — Ще си навлечеш я изнасилване, я убийство.
Аманда лукаво забели очи.
— Големи приказки, голямо нещо. Какво ти каза Денди? Бас държа, че е изръсил някаква глупост.
— Видя ме да слизам боса от стария понтиак и заяви, че шофирането в босоного състояние е престъпление в щата Мейн.
Аманда издаде нисък, хриплив звук и Лизи помисли, че сестра й може би плаче или се опитва да заплаче. Когато осъзна, че Аманда се киска и тя се усмихна, най-вече, защото забеляза отбивката за околовръстен път номер 202, който щеше да й спести големите задръствания.
— Какъв глупчо ми беше той! — Аманда се заливаше от смях. — Какъв симпатяга беше старият му глупак! Татко-шматко Дейв Дебушър! Размекнат мозък! Знаеш ли какво ми каза веднъж?
— Не, какво?
— Плюнни, ако искаш да ти кажа.
Лизи отвори прозореца, изплю се и обърса все още леко подутата си долна устна с опакото на дланта си.
— Какво ти каза, Манда?
— Че ако целуна с отворена уста момче, ще забременея.
— Айде, бе! Не може да бъде!
— Може, може и това не е всичко.
— Какво още?
— Той си вярваше!
Сега и двете избухнаха в смях.

XIII. ЛИЗИ И АМАНДА
(СЕСТРИ)
1.
Сега, когато измъкна Аманда, Лизи не беше сигурна какво да прави. До „Грийнлон“ всички стъпки изглеждаха ясни, но докато наближаваха Касъл Рок и купестите буреносни облаци се трупаха над Ню Хемпшър, нищо не изглеждаше ясно. Току-що беше отвлякла от престижна лудница в Централен Мейн сестра си, която според всички страдаше от психично разстройство.
Обаче Аманда въобще не изглеждаше луда и страхът на Лизи, че тя може да се върне в предишното си състояние, бързо се разсея. От години не я беше виждала толкова… „в час“. След като научи за случилото се между Лизи и Джим — Зак — Дули, тя заяви:
— Да обобщим. Ръкописите на Скот може да са били главната причина за появата му, но сега е по петите ти, защото е типичният луд, на когото му става, когато наранява жени. Като онзи ненормалник Радър в Уичита.
Лизи кимна. Не я беше изнасилил, но определено беше сексуално възбуден. Изуми я сбитата и точна оценка, която Аманда даде на ситуацията, и особено сравнението с Радър — самата тя не би могла да си спомни името му! Възрастта на Манда й даваше известно предимство, разбира се, но все пак бистротата на ума й беше поразителна.
Край шосето изникна табела с надпис „Касъл Рок — 15“. Когато я подминаха, слънцето се скри зад навъсените облаци. Аманда отново заговори, този път по-тихо:
— Смяташ да го изпревариш, нали? Да го убиеш и да пренесеш трупа в онзи, другия свят. — В далечината изтрещя гръм. Лизи чакаше. „За пръв път разговаряме като сестри. — помисли си. — За пръв път.“
— Защо, Лизи? Като изключим, че можеш да го направиш?
— Той ме нарани. Унизи ме. — Усещаше, че говори, сякаш не е на себе си, но сега трябваше да е пряма. — И още нещо, скъпа — следващия път, когато реши да се ебава с мен, ще му е за последно!
Аманда се взираше в шосето, скръстила ръце върху плоската си гръд. Най-сетне проговори, но като че ли на себе си:
— Ти от началото до края му беше опора.
Лизи озадачено я изгледа.
— Какво каза?
— Опора на Скот. И той го знаеше. — Аманда вдигна ръка и погледна червения си белег. После извърна очи към Лизи. — Убий го — каза със смразяващо безразличие. — Все ми е едно.


2.
Лизи преглътна.
— Виж, Манда, нямам ясен план. Действам на автопилот.
— О, не на мене тия! — извика Аманда почти закачливо. — Оставила си съобщения, че ще го чакаш в кабинета на Скот довечера в осем — едно на телефонния секретар и друго при онзи питсбъргски професор, в случай че Дули му се обади. Възнамеряваш да го убиеш — отлично. Даде шанс на ченгетата, нали? — Аманда не даде възможност на Лизи да отговори. — Естествено. Онзи тип е минал под носа им и почти ти е отрязал цицата с отварачката!
След завоя Лизи се озова зад поредния клатушкащ се камион. Пътната обстановка беше като в деня, когато с Дарла се връщаха след настаняването на Аманда в лудницата. Удари спирачки и пак се почувства гузна, че кара боса.
— Скот беше силен.
— А-ха. Само дето е използвал цялата си сила, за да оцелее като дете.
— Какво знаеш по този въпрос? — попита Лизи.
— Нищо. Той никога не разправяше за детството си. Мислиш ли, че не ми правеше впечатление? Може би Дарла и Канти не забелязваха, но аз усещах нещо гнило и Скот беше наясно. Знаехме нещичко един за друг, Лизи. Познавахме се по начина, по който се познават двама души, които не къркат на купон с много пиячка. Мисля, че затова Скот се погрижи за мен. И още нещо.
— Какво?
— По-добре да изпревариш камиона, преди да съм се задушила от газовете.
— Нямам добра видимост.
— Имаш достатъчно добра видимост. Освен това Господ мрази страхливците — още нещо, което хората като нас със Скот прекрасно знаят.
— Манда…
— Изпреварвай! Задушавам се!
— Видимостта наистина…
— Лизи си има гадже! Лизи и Заки на дърво се качили, там се Ц-Е-Л-У…
— Дангалачке, гадна си като повръщано.
— Цуни-гуни по муцуни, по дупето, малка Лизи на полето… — Аманда се смееше.
— Ако нещо изскочи от насрещното платно…
— Първо идва любовта, после идва бракът, първо идва Лизи…
Без да се замисля за евентуалните последици, Лизи даде газ до дупка. Тъкмо когато се изравни с камиона, на отсрещното платно видя друг, който бързо приближаваше.
— Мамка му, искам да се надрусам, сега вече загазихме — изкрещя Аманда. Вече не се кикотеше хрипливо, а се смееше гръмогласно. Лизи също се смееше.
— Дай му да разбере, Лизи!
Беемвето се стрелна напред и се озова обратно на платното си, преди фаталния сблъсък. „Дарла — помисли си Лизи — досега да е надала писъци до възбог.“
— Е — обърна се тя към сестра си, — доволна ли си?
— Да — отговори Аманда, хвана ръката й и я замилва, докато Лизи не отпусна мъртвешката си хватка около волана. — Радвам се, че съм тук, радвам се, че дойде да ме прибереш. Нещо в мен ме подтикваше да остана, от друга страна, ми беше… как да го обясня… мъчно, че не съм си вкъщи. И страшно, че много скоро ще ми е безразлично. Благодаря, Лизи.
— Благодари на Скот. Той е знаел, че ще се нуждаеш от помощ.
— Знаел е същото и за теб. И е знаел — готова съм да се обзаложа, — че само една от сестрите ти е толкова побъркана, за да ти помогне.
Лизи отклони поглед от пътя, за да погледне Аманда в очите.
— Приказвахте ли си със Скот за мен? Говорехте ли си за мен, когато бяхте там?
— Говорехме си. Не помня дали е било тук или там, и не мисля, че има някакво значение. Споделяхме си колко много те обичаме.
Лизи не можа да отговори. Сърцето й преливаше от любов… и скръб. Идваше й да заплаче, но тогава нямаше да вижда пътя. Край на сълзите. Само дето подозираше, че в бъдеще ще има още.

3.
Известно време пътуваха в мълчание. След като отминаха къмпинга „Пигуокит“, шосето опустя. Небето още беше синьо, но трупащите се облаци скриваха слънцето — беше светло, но нямаше сенки, което създаваше странно усещане. След малко Аманда заговори с несвойствена за нея вежливост:
— Щеше ли да се върнеш за мен, ако не ти трябваше съучастник?
Лизи внимателно обмисли отговора си.
— Ще ми се да вярвам.
Аманда целуна нежно дланта й и я постави обратно на волана.
— И на мен ми се ще да вярвам. Особено място е Южнякът. Реален е като този свят и е по-хубав от всичко на този свят, когато си там. Но когато си тук… — Аманда сви рамене и на Лизи й се стори, че движението изразява копнеж. — Тогава е само мечта, изтъкана от лунен лъч.
Лизи си спомни как лежеше до Скот в „Еленовите рога“ и наблюдаваше как луната се опитва да пробие облаците. Слушаше разказа му и го последва. Последва.
— Как го наричаше Скот?
— Бумна луна.
— Поне бях близо, а?
— Беше.
— Според мен повечето деца имат място, където се крият, когато са уплашени, самотни или просто им е скучно. Наричат го „царството“, „приказната земя“, или „Бумна луна“ ако са с богато въображение и са го измислили специално за себе си. Когато пораснат, повечето го забравят. Малцината талантливи като Скот обуздават мечтите си като коне и ги яхват.
— Ти самата беше много талантлива. Нали ти измисли Южняка? Момичетата от квартала години наред играха на пиратки. Няма да се изненадам, ако на Сабатъс Роуд още има момичета, които продължават традицията.
Аманда се засмя и поклати глава:
— На хора като мен не е съдено да прехвърлят мост между двата свята. Въображението ми ме вкара в беля, нищо повече.
— Манда, не е вярно…
— Напротив. Лудниците са пълни с такива като мен. Ние сме подвластни на мечтите си, а не те на нас. Яхват ни, подкарват ни с камшици — о, не можеш да си представиш как обичаме тези камшици! — и ние тичаме ли, тичаме, но тъпчем на едно място…, защото корабът… никога не опъва платна… и никога не вдига котва.
Лизи рискува и отново я погледна. По страните й се стичаха сълзи. Може би сълзите не мокреха онези каменни пейки, но да, тук бяха реални — по един покъртително човешки начин.
— Знаех, че ще отида — продължи Аманда. — Докато бяхме в кабинета на Скот… Докато записвах поредното безсмислено число в онзи глупав бележник, знаех…
— Онзи глупав бележник се оказа ключът — прекъсна я Лизи. Спомни си, че в него „РУЖИТЕ“, както и „mein gott“ бяха написани с печатни букви… нещо като писмо в бутилка. Или като друга бума: „Лизи, тук съм, ела да ме потърсиш, моля те.“
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Ама че абсурд. Нали знаеш, Скот ми подари цял куп бележници за рождения ми ден.
— Така ли?
— Да, в годината, преди да умре. Каза, че може да ми потрябват. — Аманда се усмихна горчиво. — Май един от тях наистина свърши работа.
— Да — каза Лизи, чудейки се дали mein gott беше написано на гърба на всички останали с малки черни буквички под търговската марка. Може би някой ден щеше да провери. Ако с Аманда се измъкнеха живи от тази каша, разбира се.


4.
Когато Лизи намали скоростта в центъра на Касъл Рок, канейки се да завие към полицейския участък, Аманда я хвана за ръката и я попита какво, за бога, си мисли, че прави. Изслуша отговора на сестра си с нарастващо удивление, после язвително попита:
— И какво да правя, докато даваш показания и попълваш формуляри? Да седя в чакалнята по пижама и всички да ми зяпат циците и катеричката? Или да остана в колата и да слушам радио? А ти как ще обясниш босите си крака? Ами ако от „Грийнлон“ вече са телефонирали на шерифа да държи под око вдовицата на писателя, която е отишла на свиждане в Имението на откачалниците и е зачезнала със сестричката си?
Лизи беше сащисана, както би се изразил далеч-несъвършеният-й-баща. Тъй като дотолкова се бе съсредоточила върху проблемите, свързани с измъкването на Аманда от „Приказната земя“, и с Джим Дули, съвсем беше забравила как изглежда; да не говорим за възможните последствия от Голямото бягство. Беемвето се намираше пред тухлената сграда на полицейския участък, притиснато от патрулна кола отляво и форд седан с надпис „Шериф — Касъл Каунти“ отдясно. Лизи определено започваше да се чувства клаустрофобично. Заглавието на едно кънтри парче — „Какво си въобразявах“ — изникна в съзнанието й.
Пълна нелепост, разбира се — тя не беше беглец, „Грийнлон“ не беше затвор и Аманда не беше затворничка, но босите й крака… Как щеше да обясни защо е боса? И…
„Всъщност нищо не съм си въобразявала, просто изпълнявах рецептата. А сега отгърнах следващата страница на готварската книга и открих, че е празна.“
— Освен това — продължаваше Аманда — трябва да помислим за Дарла и Канта. Сутринта се справи отлично, да не помислиш, че те критикувам, но…
— Да, мисля си го — прекъсна я Лизи. — И мисля, че имаш право. Бъркотията скоро ще е пълна. Не исках да отидем в къщата ти твърде скоро или да останем там прекалено дълго, защото Дули може да я държи под око…
— Той знае ли за мен?
— Струва ми се, че… — започна Лизи и спря насред изречението. Нямаше какво да го увърта. — Сигурна съм, че знае, Манда.
— Все пак не е Карнак Велики. Не може да се намира на две места едновременно.
— Не но не искам да цъфнат ченгетата. Въобще не искам.
— Закарай ни до Вю, Лизи. Нали се сещаш, Прити Вю.
Така жителите на градчето наричаха местността над Касъл Вю и Литъл Кин Понд, където се устройваха пикници. Оттам започваше щатският парк „Касъл Рок“ и пред входа му имаше голям паркинг и дори няколко химически тоалетни. Тъй като беше следобед и се задаваше буря, местността най-вероятно щеше да е безлюдна. Добро място да спреш, да помислиш, да направиш преоценка, да убиеш малко време. Може би Аманда наистина беше гений.
— Да се махнем от главната улица. — Аманда придърпа нагоре пижамата си. — Чувствам се като стриптизьорка в църква.
Лизи даде на заден, като се стараеше да не закачи другите коли. Не искаше да има нищо общо с районния полицейски участък, но беше обзета от абсурдната сигурност, че ще претърпи пътно произшествие, преди да го е оставила зад гърба си. Зави на запад и след десет минути отби край табела с надпис:
ЩАТСКИ ПАРК КАСЪЛ РОК СЪОРЪЖЕНИЯ ЗА ПИКНИК И ОТДИХ
МАЙ — ОКТОМВРИ
ЗАТВАРЯТ ПАРКА ПО ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ
ЗАДИГАНЕТО НА ВАРЕЛИ ЗАБРАНЕНО
СЪС ЗАКОН — ВРЕДНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ

5.
Колата на Лизи беше единственият автомобил на паркинга. В зоната за пикници също нямаше жива душа — дори нито един автостопаджия с раница на гърба, който се кефи на природата — (или на марихуаната). Аманда тръгна към една маса. Ходилата й бяха розови като на дете, дори на приглушената светлина си личеше, че не носи нищо под пижамата.
— Аманда, мислиш ли, че…
— Ако някой се покаже, ще изтичам обратно в колата. — Манда се обърна и й се усмихна ослепително. — Пробвай. Тревата е потайна.
Лизи изтича на пръсти по плочките и стъпи на поляната. Аманда беше права, думата „потайна“ беше идеалният улов от езерото на Скот. Гледката на запад беше радост за очите и сърцето. Черни облаци се кълбяха над назъбените върхове на Уайт Маунтинс и прииждаха към Касъл Рок. Лизи преброи седем тъмни петна, където високите склонове губеха очертанията си зад реките дъждовни завеси. Блестящи светкавици прорязваха вътрешността на тези буреносни „чували“, а между два дори се беше образувала двойна дъга, която се издигаше над връх Кранмор като разнебитена синя амбразура, като някакъв фантастичен мост от вълшебните приказки. Лизи видя как „амбразурата“ се затвори, за да се появи над друг връх, чието название тя не знаеше, и дъгата отново засия. В низината Касъл Лейк се превърна в мръсносива мътилка, а зад него езерото Литъл Кин заприлича на изцъкленото черно око на мъртва гъска. Вятърът беше силен, но необичайно топъл, и развяваше косите й. Лизи разпери ръце, сякаш щеше да полети — не на вълшебно килимче, а с крилете на най-обикновена лятна буря.
— Манда! — извика. — Радвам се, че съм жива!
— И аз — сериозно отговори Аманда и протегна ръце. Вятърът разроши прошарената й коса. Лизи предпазливо сключи пръстите си около нейните, внимавайки да не засегне раните, и усети как някаква стихия се надигна в нея. Изтрещя гръм, топлият вятър зафуча по-яростно, далеч на запад облаците започнаха да нахлуват през древните планински проходи. Аманда и Лизи затанцуваха. Босите им нозе тъпчеха тревата, хванатите им ръце се протягаха към небето.
— Да! — изкрещя Лизи, за да надвика гръмотевиците.
— Какво „да“? — извика Манда, която отново се смееше.
— Да, смятам да го убия!
— Нали и аз това казвам! Ще ти помогна! — изкрещя Аманда.
После дъждът заваля и те хукнаха към колата.


6.
Прибраха се на сушина, преди да се излее първият от многото порои за този следобед. Спестиха си един доста сериозен душ, защото трийсет секунди, след като паднаха първите капки, най-близката маса на петнайсетина метра от тях вече не се виждаше. Дъждът беше студен, в колата беше топло и предното стъкло веднага се замъгли. Лизи включи двигателя и размразяването. Аманда сграбчи клетъчния телефон.
— Време е да се обадя на Дундата — каза тя, използвайки детския прякор на Дарла, който Лизи не бе чувала от много отдавна.
Лизи си погледна часовника, който показваше малко след три. Вероятността Канти и Дарла (някога известна като Дундата — как само мразеше да й викат така!) още да обядват, беше минимална.
— Вече сигурно са поели към Обърн — подхвърли.
— Сигурно. — Аманда преправи гласа си, сякаш говореше на дете. — Затова ще се обадя на Чаша по клетъчния.
Лизи помисли дали да отбележи, че ако не е на „ти“ с новите технологии, вината е на Скот. Че откакто е умрял, тя все повече и повече изостава. Че всички имат дивидита, а тя е далеч дори от мисълта за такава покупка. В крайна сметка каза нещо съвсем друго:
— Ако наречеш Дарла „Дундата“, тя вероятно ще прекъсне, преди да разбере, че си ти.
— Не съм толкова глупава. — Аманда се загледа в дъжда, който бе превърнал предното стъкло на беемвето в стъклена река. — Знаеш ли защо с Канти й викахме така и защо беше толкова подлярско?
— Не.
— Когато беше само на три-четири години, Дарла си имаше любима играчка — червена гумена кукла. Това беше оригиналната Дунда, която сестра ни обичаше безумно. Една студена нощ Дарл взела, че оставила куклата върху радиатора и тя се разтопи. Леле, плешиви Исусе, как вонеше.
Лизи затисна с длани устата си и всячески опита да се удържи, но не успя. Прихна и сополи омазаха пръстите й.
— Колко очарователно, чаят ви е сервиран, мадам.
— В жабката има книжни кърпички — каза Лизи и се изчерви като рак. — Дай ми няколко.
Но при мисълта за Дундата, разтопена върху радиатора, съчетана с най-идиотската и сочна ругатня на баща й — плешиви Исусе — отново почна да се смее, въпреки че не й убягна тъгата, скрита като горчиво-сладка бисерна сълза във веселието й. Тази тъга беше свързана с днешната „да-го-кажем-направо-ще-правиш-каквото-ти-наредя-съкровище“ пораснала Дарла и призракът на детето, което тя беше някога: омацано със сладко, често пъти гневно хлапе, което очевидно имаше нужда от нещо.
— О, я се избърши в кормилото. — Сега самата Аманда отново се смееше и притискаше телефона към корема си. — Май ще се напишкам.
— Ако се напишкаш, пижамата ти ще се разтопи. Подай ми тъпите кърпички.
Аманда още се заливаше от смях, но се подчини.
— Мислиш ли, че ще успееш да се свържеш с нея? — добави Лизи. — В този дъжд?
— Ако телефонът й е включен, ще успея. Тя не го изключва, освен когато с на кино или нещо подобно. Разговаряме с нея почти всеки ден; понякога и по два пъти дневно, когато Мат е на някоя преподавателска оргия. Понякога Меци й телефонира и Дарла ми разправя за какво са си говорили. Напоследък Дарл е единственият член на семейството, с когото Меци би разговаряла. Лизи беше изумена. Досега нямаше представа, че сестрите й обсъждат проблемната дъщеря на Аманда — със сигурност Дарла не беше споменавала нищо. Щеше й се да останат по-дълго на тази тема, но за съжаление сега не беше моментът.
— Какво ще й кажеш, ако тя вдигне?
— Виж сега, горе-долу съм наясно какво ще й кажа, но се боя, че ако го споделя с теб, ще се изгуби нещо от неговата… не знам. Непосредственост. Правдоподобност. Просто искам да ги отдалеча достатъчно, за да не цъфнат тук и…
— … да ги погълне машината на Макс Силвър ли? — прекъсна я Лизи. По едно или друго време всички сестри Дебушър бяха работили за господин Силвър, който им плащаше по четвърт долар на чувал извадени картофи. После чак до февруари не можеха да си изчистят ноктите от пръстта, набита отдолу.
Аманда я стрелна с поглед и се усмихна:
— Нещо такова. Дарла и Канти могат да бъдат досадни, но ги обичам. Нe искам да пострадат, защото са се озовали на погрешното място в погрешното време.
— Аз също — промълви Лизи.
По покрива и предното стъкло затрака градушка, но след малко спря. Дъждът все така се лееше като из ведро.
Аманда я погали по ръката:
— Зная, Малката.
Малката. Не „малка Лизи“, просто Малката. Кога за последно чу това обръщение? Манда беше единственият човек, който понякога я наричаше така.

7.
Аманда се затрудни с избирането на номера заради наранените си длани; веднъж сбърка и трябваше да започне отначало. Втория път се справи, натисна зеления бутон и притисна малката моторола.
Дъждът понамаля и Лизи осъзна, че отново вижда най-близката маса. Колко секунди бяха изминали, откакто Аманда беше натиснала зеления бутон? Отмести поглед от масата към сестра си и въпросително вдигна вежди. Аманда поклати глава, изпъна се на седалката и вдигна десния си показалец, сякаш викаше на келнера в някой модерен ресторант.
— Дарла?… Чуваш ли ме?… Позна ли кой се обажда?… Да! Няма шега! — Изплези език и се облещи, имитирайки реакцията на Дарла. Изпълнението й си го биваше, макар че беше доста злобничко. Приличаше на участничка в телевизионно състезание, която е победила на последния кръг.
— Да, тя седи до м… Дарла, пo-бавно! Първо не можех да говоря, а сега ти не ми даваш думата! Ще ти дам Лизи ей с… — докато слушаше, Аманда едновременно кимаше и щракаше с пръсти, имитирайки патешка човка: „ква-ква-ква“. — Ъ-хъ, Дарл, ще й кажа. — Тя не закри с длан телефона, вероятно защото искаше Дарла да чуе, че предава съобщението й: — С Канти са заедно, Лизи, но още са на летището. Полетът на Канти е бил отложен заради гръмотевични бури в района на Бостън. Срам и позор! — Аманда вдигна палец и продължи разговора:
— Какъв късмет, че ви хващам навреме, момичета! Вече не съм в „Грийнлон“. С Лизи се намираме в болницата „Акадия“ в Дери…, да, в Дери. Да, съгласна съм, наистина чудо. Знам само, че Лизи ме повика и аз се събудих. Последният ми спомен отпреди това е как вие, момичета, ме карате в болница „Стивънс“. После… в просъница чух как Лизи ме вика. Усещането беше като да се събудиш от дълбока дрямка… и докторите от „Грийнлон“ ме изпратиха тук за изследвания, които сигурно ще струват майка си и баща си…
Тя замълча, изслуша сестра си и отново заговори:
— Да, скъпа, искам да кажа „здрасти“ на Канти, сигурна съм, че и Лизи иска, но трябва вече да влизаме, а телефонът няма обхват в клиниката. Ще дойдете, нали? Сигурна съм, че ще бъдете в Дери в седем, най-късно в осем…
В този момент небето отново се продъни и пороят надмина предишния. Купето се изпълни с глухо барабанене. За пръв път Аманда не знаеше какво да прави. Широко отворените й очи бяха пълни с паника. Посочи с пръст мястото, откъдето трополенето се чуваше най-силно, и безгласно произнесе: „Пита какъв е този шум.“
Лизи не се колеба. Изтръгна телефона от ръцете й и го приближи до ухото си. Връзката беше съвършена въпреки бурята (или заради нея, кой знае). Чуваше не само обърканите, радостни възгласи на сестрите си, но и съобщенията за полети, отложени поради лошото време.
— Дарла, Лизи е. Аманда е на себе си! Напълно на себе си! Не е ли прекрасно?
— Лизи, не мога да повярвам!
— Око да види, ръка да пипне — каза Лизи. — Домъкни си задника в Акадия, Дери, и се увери сама.
— Ама какъв е този шум? Все едно сте под душа!
— В отсрещната зала се провежда хидротерапия. — Лизи изтърси първото, което й хрумна. „И милион години няма да стигнат да се обясним после.“ — Шумът е силен, защото са оставили вратата отворена.
За момент се чуваше само плющенето на поройния дъжд.
— Ако Аманда наистина е добре, може би с Канти все пак ще отидем на ресторант. Прегладнели сме, а пътят до Дери е дълъг.
За момент Лизи побесня, после й се дощя да се зашлеви. Колкото по-далеч бяха сестрите й, толкова по-добре, нали? Все пак от заядливия тон на Дарла й се догади. Сигурно това също беше част от връзката „сестри“.
— Ами да, защо не? — отвърна и вдигна палец. Аманда се усмихна и кимна. — Няма къде да избягаме.
„Освен може би в Бумна луна, за да се освободим от трупа на един лунатик. Ако извадим късмет, разбира се. Ако обстоятелствата се стекат в наша полза.“
— Можеш ли да ми дадеш пак Манда? — Дарла отново говореше плачливо, все едно не беше видяла ужасното състояние на Аманда и подозираше, че сестра й разиграва театър. — Канти иска да говори с нея.
— Естествено. — Лизи подаде телефона на Аманда и безгласно произнесе „Кантата“.
Аманда неколкократно увери Канти, че е добре и че да, това е истинско чудо, и не, въобще няма нищо против с Дарла да обядват в Сноу Скуол, и не, определено не било нужно да се отбиват в Касъл Вю, за да й донесат нещо от къщи. Лизи се била погрижила за всичко.
Към края на разговора дъждът спря изведнъж, сякаш Господ завъртя кранчето на небесния си душ. Лизи беше завладяна от необичайна идея: точно така валеше в Бумна луна, кратко и проливно.
„Напуснах я, но не съм далеч от там“ — помисли си и осъзна, че устата й пази непокътнат онзи сладък вкус.
Щом Аманда каза на Кантата, че я обича и приключи разговора, чуден лъч влажна юнска светлина проби облаците и в небето се появи още една дъга, която засия над Касъл Лейк. „Като обещание — помисли см Лизи, — на което искаш да повярваш, но не смееш.“


8.
Монотонният глас на Аманда откъсна Лизи от съзерцанието й на дъгата. Сестра й се беше обадила на „Справки“ за номера на „Грийнлон“ и сега го записваше в долния край на изпотеното предно стъкло.
— Ще остане и след като стъклото изсъхне — укори я Лизи. — Ще трябва да го чистя с препарат. Защо не поиска химикалка, имам в жабката.
— Защото страдам от кататония — отговори Аманда, подавайки й телефона. Лизи само го погледна.
— И на кого трябва да се обадя?
— Не се прави, че не знаеш.
— Аманда…
— Ти трябва да го направиш, Лизи. Нямам понятие с кого да говоря или как си ме вкарала там. — За момент Аманда замълча и заопипва крачолите на пижамата. Небето отново се беше прихлупило и беше мрачно. Дъгата отпреди малко би могла да е сън. — Всъщност имам — най-сетне каза тя. — Не си била ти, а Скот. Той го е уредил. Запазил ми е място.
Лизи само кимна. Не знаеше дали ще успее да отговори, без да се разплаче.
— Кога? След последния път, когато го видях в Южняка ли? Мястото, което Скот наричаше Буйна луна ли?
Лизи не си даде труда да я поправи, само отвърна:
— Разговаря с лекар на име Хю Олбърнес. След, като прегледа картона ти, Олбърнес се съгласи, че положението ти не е розово и когато ти превъртя последния път, докторът те освидетелства и прие в „Грийнлон“. Нищо ли не си спомняш? Нищичко?
— Не.
Лизи взе телефона и погледна номера върху запотеното стъкло.
— Идея си нямам какво да му кажа, Манда.
— Какво щеше да му каже Скот, Малката?
Отново „Малката“. Внезапно рукна поредният порой — същински потоп, който не трая повече от двайсет секунди — и докато дъждът барабанеше по колата, Лизи откри, че си мисли за всички обиколки на мъжа си (Скот ги наричаше „двуколки“), на които го бе придружавала. С изключение на пътуването до Нешвил през 1988 на Лизи й се струваше, че си е изкарвала чудесно. И защо не? Той казваше на хората онова, което искаха да чуят, а нейната работа беше да се усмихва и да ръкопляска, където трябва. О, да, понякога се налагаше да изрича „благодаря“, когато Скот й изказваше признателност. Понякога той получаваше разни предмети — сувенири, подаръчета за спомен — и нейна задача беше да ги прибира. Понякога хората правеха снимки и понякога това бяха хора като Тони Едингтън — Тоней, чиято работа беше да отразят събитието. Понякога я споменаваха, понякога — не, понякога изписваха името й правилно, понякога — не, а веднъж фигурираше като „приятелката на Скот Ландън“. Чудесно, това я устройваше, защото не беше придирчива, биваше я да мълчи, но не беше като момиченцето от разказа на Саки, моментните импровизации определено не й бяха специалитет, и…
— Слушай, Аманда, ако ми предлагаш да викам духа на Скот, не си познала; тук наистина съм в небрано лозе. Защо просто не се обадиш на доктор Олбърнес да му кажеш, че си добре? — Лизи се опита да й връчи телефона.
Аманда вдигна пред гърдите си обезобразените си ръце в знак на отказ.
— Каквото и да кажа, то няма да го убеди. Аз съм луда. Ти, от друга страна, не само си нормална, ти си вдовицата на известен писател. Тъй че не се май, Лизи. Разкарай доктор Олбърнес от пътя ни. Веднага!

9.
Лизи набра номера и онова, което последва, приличаше почти прекалено много на разговора от онзи муден скучен четвъртък — деня, в който започна да следи спирките на бумата. Отново вдигна Касандра и отново, след като я помолиха да почака, в слушалката зазвуча същата приспивна музика, само че този път Касандра беше едновременно развълнувана и облекчена да я чуе, и каза, че ще я свърже с доктор Олбърнес в дома му.
— Не затваряйте — нареди, после гласът й бе заменен от нещо, което би могло да е стар дискохит на Дона Самър, преди да претърпи музикална лоботомия. „Не затваряйте“ прозвуча зловещо, но фактът, че Хю Олбърнес си беше вкъщи… обнадеждаваше, нали? Беше светлина в тунела, нали?
„Наясно си, че той можеше да позвъни на ченгетата както от къщи, така и от кабинета. Същото можеше да направи и дежурният лекар в «Грийнлон». И какво ще му кажеш, като се обади? Какво, по дяволите, ще му кажеш?“
Какво щеше да му каже Скот?
Скот щеше да му каже, че реалността е Ралф.
И без съмнение това беше истина.
Лизи се поусмихна на тази мисъл и на появилия се спомен: Скот крачеше в една хотелска стая в… Линкълн? Линкълн, Небраска? По-скоро в Омаха, защото стаята беше хубава, може би дори беше част от апартамент. Той четеше вестник, когато под вратата пъхнаха факс за него. Редакторът му Карсън Форей настояваше за промени в третата чернова на новия му роман. Лизи не си спомняше за кой роман ставаше дума, само че е от последните му произведения, които Скот понякога наричаше „тръпнещите любовни истории на Ландън“. Според Карсън, който беше редактор на Скот от „мъртвия век на другарството“, както би се изразил Денди, случайната среща между двама от героите, които от двайсет години не са се виждали, беше изсмукала от пръстите: „Сюжетът ти се клати яко, момчето ми.“
— Тебе ще те изклатя яко, момчето ми — беше изръмжал яростно Скот, хващайки се за чатала (Онази чаровна непослушна къдрица не беше ли паднала върху челото му точно тогава? Разбира се, че беше.) Преди Лизи да продума, той сграбчи вестника, почти го скъса, докато търсеше последната страница, и й показа статия от рубриката „Този чуден свят“, озаглавена „Куче се връща при стопаните си след тригодишно отсъствие.“ В нея се разказваше за едно коли на име Ралф, което се изгубило, докато стопаните му били на почивка в Порт Шарлот, Флорида. Три години по-късно Ралф изникнал пред семейната къща в Юджийн, Орегон. Бил изпосталял, лапите му били набити и нямал нашийник, но иначе бил добре. Минал по алеята, седнал на верандата и залаял.
— Какво мислиш, че ще каже мосю Карсън Форей, ако реша да опиша това в книга? — попита я Скот и отметна от челото си кичура (който незабавно падна обратно, разбира се). — Мислиш ли, че ще ми прати факс: „Сюжетът ти се клати яко, момчето ми“?
Развеселена от засегнатото му честолюбие и абсурдно затрогната от мисълта за Ралф, който се завръща след толкова много време (и един Господ знае какви приключения), Лизи се съгласи, че е доста вероятно.
Скот дръпна вестника от ръцете й, изгледа яростно снимката на Ралф — същински юнак с нов нашийник, и го захвърли.
— Едно ще ти кажа, Лизи. Ние, романистите, сме в много неизгодна позиция. Реалността е Ралф, който се е завърнал най-неочаквано след три години и никой не знае как. Но един романист не може да опише това, защото сюжетът се клати яко, момчето ми!
Доколкото Лизи си спомняше, след като произнесе тази филипика, Скот седна и пренаписа въпросните страници.
Музиката в слушалката спря.
— Госпожо Ландън, чуваме ли се? — попита Касандра.
— Чуваме се — отвърна Лизи в значително по-спокойно състояние на духа. Скот беше прав. Реалността беше пияница, който си купува лотариен билет и печели приблизително седемдесет милиона долара, после ги разделя с любимата си барманка. Момиченце, което се измъква живо от кладенец в Тексас, след като е било заклещено вътре шест дни. Колежанин в Канкун, който пада от петия етаж и се отървава със счупена китка. Реалността беше Ралф.
— Сега ще ви свържа — каза Касандра.
Чу се двойно изщракване и гласът на Хю Олбърнес — много разтревожен, но не и паникьосан. Хю Албърнес прозвуча в слушалката:
— Госпожо Ландън? Къде сте?
— На път към дома на сестра ми. След двайсет минути сме там.
— Аманда е с вас?
— Да. — Лизи беше решила да отговаря на въпросите му, но нищо повече. Донякъде й беше интересно да ги чуе.
— Госпожо Ландън…
— Лизи.
— Лизи, причинихте сериозно безпокойство на много хора в „Грийнлон“, особено на доктор Стайн, дежурния лекар, на сестра Върнел, която отговаря за крилото „Окли“, и на Джош Фелън, който ръководи нашия малък, но обикновено доста експедитивен охранителен отряд.
Лизи реши, че това е едновременно въпрос: „Какво направихте“ и обвинение: „Днес изкарахте ангелите на някои хора!“ — и прецени, че е по-добре да отговори на второто. Кратко. Твърде лесно беше да се оплете в собствените си измишльотини.
— Ами да, много съжалявам, че стана така. Честно. Обаче Аманда настояваше да си тръгнем и да не се обадим на никого в „Грийнлон“, докато не сме се отдалечили достатъчно. При така създалите се обстоятелства реших, че е по-добре да не вървя срещу течението. Такава беше моментната ми преценка.
Аманда енергично размахваше палци пред лицето й, но Лизи не й обръщаше внимание. С Олбърнес не биваше да си позволи и миг разсеяност. Той може и да беше почитател на съпруга й, но Лизи не се и съмняваше, че отлично умее да измъква от хората информация, която те не желаят да споделят.
Олбърнес обаче беше развълнуван.
— Госпожо Ландън… Лизи… сестра ви контактна ли е? Адекватна и контактна?
— Око да види, ръка да пипне. Уверете се сам — каза Лизи и подаде телефона на Аманда, която се притесни, но го пое.
— Внимавай — безгласно изрече Лизи.

10.
— Ало, доктор Олбърнес? — Аманда произнесе думите бавно, но отчетливо. — Да, с нея говорите. — Аманда Дебушър, не грешите. — Бащиното ми име е Жоржет.
— Юли 1946, което значи, че все още не съм на шейсет години. — Имам една дъщеря, казва се Интермецо. Галено — Меци. — Заслуша се и отново заговори: — Джордж Буш… Убедена съм, че този човек страда от комплекс за божественост и е опасен поне колкото Бин Ладен.
— Тя тръсна глава: — Наистина… сега не мога да говоря за това, доктор Олбърнес. Давам ви Лизи. — Подаде телефона на сестра си, търсейки с поглед знак, че се е справила добре… или поне задоволително. Лизи й кимна енергично и Аманда се строполи на седалката като човек, който току-що е участвал в надбягване.
— … чувате ли ме? — пращеше клетъчният, когато Лизи го поднесе към ухото си.
— Доктор Олбърнес, пак е Лизи.
— Лизи, какво се случи?
— Ще карам накратко, доктор…
— Хю. Дай да си говорим на „ти“.
Досега Лизи седеше изправена като стрела зад волана. Сега си позволи да се облегне на удобната кожена седалка. Беше я помолил да го нарича Хю, значи отново бяха дружки. Все още се налагаше да внимава, но най-вероятно всичко щеше да бъде наред.
— Бях на свиждане… излязохме на двора… и тя дойде на себе си.
„Куцаше и нашийникът й го нямаше, но иначе беше добре“ — помисли си и сподави нечовешкия смях, който напираше в нея. Над другия край на езерото проблесна ослепителна светкавица. Усещаше, че главата й ще се пръсне.
— За пръв път чувам подобно нещо. — Това не беше въпрос, затова Лизи си замълча. — И как така… хммм… излязохте?
— Извинявай, не чух добре?
— Не ви ли спряха на рецепцията? Кой ви пусна?
„Реалността е Ралф“ — напомни си Лизи. Стараейки се да придаде леко озадачен оттенък на гласа си, тя отговори:
— Никой не е искал от нас да се разпишем или нещо подобно. Всички изглеждаха много заети и ние просто си излязохме.
— А как минахте през вратата?
— Беше отворена.
— Ще… — Албърнес понечи да каже нещо, но замълча.
Лизи го изчака. Беше напълно сигурна, че не е свършил.
— Сестрите са открили ключодържател, чантичка за ключове и чехли. Също и маратонки — добави той.
На Лизи страшно й домъчня за ключодържателя. Не бе разбрала, че е загубила и другите си ключове. Вероятно беше по-добре и Олбърнес да не го разбира.
— Държа резервен ключ в една магнитна кутийка под задната броня на колата си. Що се отнася до ключодържателя… — Лизи се опита поне отчасти да наподоби искрен смях. Не знаеше доколко се получи, но поне Аманда не пребледня. — Много ще ми е жал да го загубя! Нали не е твърде много, ако помоля да го запазите?
— Разбира се, но трябва да видим госпожица Дебушър. Необходимо е да минем през определени процедури, ако ще я изписваме под твоя опека. — Беше очевидно, че лекарят намира идеята за ужасна, но думите му не съдържаха въпрос. Тя чакаше като на тръни. Над Касъл Рок небето отново беше притъмняло. Задаваше се поредната буря. На Лизи много й се щеше разговорът да е приключил, но търпеливо чакаше. Усещаше, че са достигнали критичната точка.
— Лизи — изрече най-сетне докторът. — Защо със сестра ти си зарязахте обувките?
— Честно казано, не знам. Аманда настояваше да се махнем незабавно, да бъдем боси и да оставя ключовете си…
— Последното може да е било заради металния детектор — прекъсна я той. — Макар предвид състоянието й да съм изненадан, че тя дори… както и да е, продължавай.
Лизи откъсна поглед от приближаващата стихия, която сега вилнееше над отсрещните хълмове.
— Помниш ли защо искаше да тръгнем боси, Амавда? — попита тя и подаде телефона на сестра си.
— Не — високо отвърна Аманда и добави: — Помня само, че исках да почувствам тревата. Потайната трева.
— Чу ли? — обърна се Лизи към Олбърнес.
— Че искала да почувства тревата ли?
— Да, и съм убедена, че имаше нещо повече. Аманда беше много настоятелна.
— И ти просто се подчини?
— Тя е по-голямата ми сестра, Хю. Най-голямата ми сестра, ако трябва да съм точна. Освен това бях много развълнувана от завръщането й на планетата Земя, за да мисля трезво.
— Но аз — ние — наистина трябва да я прегледаме, за да се уверим, че действително става дума за пълно възстановяване.
— Удобно ли е да я доведа утре на преглед?
Аманда клатеше глава толкова силно, че косата й се развяваше. Очите й бяха разширени от страх. Лизи също закима.
— Чудесно! — отвърна Олбърнес. Лизи долови неподправеното облекчение в гласа му и се почувства виновна, че го лъже. Някои неща обаче бяха неизбежни.
— Удобно ми е да дойда в „Грийнлон“ към два следобед, за да се видя с вас двете. Часът устройва ли те?
— Отлично. „Ако още сме живи дотогава.“
— Разбрахме се. Лизи, чудя се дали… В този момент ослепително ярка мълния проряза облаците точно над тях и порази нещо от другата страна на шосето. Лизи чу пращенето и усети електричеството във въздуха, както и миризмата на изгоряло. За пръв път й се случваше да е на косъм от смъртта. Размина им се за малко! Писъкът на Аманда се изгуби в чудовищния грохот на гръмотевицата, която последва.
— Какво стана? — изкрещя Олбърнес.
Връзката беше все така добра, но на Лизи й се стори, че разстоянието помежду им се е увеличило многократно. Преди пет години Скот не остави на мира Олбърнес, докато не го склони да се заеме с лечението на Аманда. Изведнъж същият този доктор й се стори далечен и незначителен.
— Гръм и мълнии — спокойно отвърна тя. — Бурята, си я бива, Хю.
— По-добре отбий на банкета.
— Вече отбих, а сега ще затварям, преди по телефона да ме удари ток или не знам какво още. До утре.
— Крилото „Окли“…
— Да. В два. С Аманда. Благодаря за… — В небето проблесна мълния и Лизи се сви на мястото си. Този път обаче мълнията беше по-слаба и гръмотевицата, която последва, макар и доста силна, не заплашваше да спука тъпанчетата й. — … разбирането — заключи Лизи и натисна червения бутон, без да се сбогува. Дъждът не закъсня — небето сякаш я чакаше да довърши разговора си, за да се продъни отново. Всичко побеля. Водните потоци яростно се разбиваха в колата. Не се виждаше предният капак на беемвето, камо ли най-близката пейка.
Аманда я хвана здраво за рамото и Лизи се сети за още едно кънтри парче, в което се пееше, че ако се скапваш от работа, най-вероятно е да свършиш със скапан гръб м мазолести пръсти.
— Няма да се върна там, Лизи, няма!
— Ох! Манда, боли!
Аманда пусна рамото й, но не се отдръпна. Очите й проблесваха налудничаво.
— Не се връщам там.
— Ще се върнеш за разговор с доктор Олбърнес.
— Не…
— Млъкни и ме слушай.
Аманда примигна объркано и се дръпна на своята седалка, ужасена от гнева на Лизи.
— С Дарла, те заведохме там, защото нямахме избор. Ти беше дишаща купчинка, месо, която сере и пикае. И моят мъж, който е знаел какво те чака, се погрижи за теб не в един, а в два свята. Длъжница си ми, Мандичка-Пандичка. Ето защо довечера ще ми помогнеш, а утре ще помогнеш на себе си, и да не съм чула друго освен „Да, Лизи“. Ясна ли съм?
— Да, Лизи — измънка Аманда, погледна наранените си ръце и отново се разплака. — Ами ако ме закарат насила в онази стая? Ако ме заключат и ме карат да правя сухи бани и да пия сок от бръмбари?
— Няма да го направят, защото не могат. Постъпването ти там беше напълно доброволно. С Дарла те представлявахме, тъй като ти беше molto чалната.
Аманда се подсмихна скръбно:
— Скот все това повтаряше. Понякога, сметнеше ли, че някой се надува, казваше, че е molto противен.
— Да. — Силна болка прободе Лизи. — Спомням си. Така или иначе, сега си добре и това е най-важното. — Хвана ръката и, напомняйки си да внимава. — Утре отиваш в „Грийнлон,“ и покоряваш доктор Олбърнес с чара си.
— Ще опитам. Но не, защото съм ти длъжница.
— Така ли?
— А защото те обичам. — Думите на Аманда бяха изпълнени с простичко достойнство. После съвсем тихо тя попита: — Ще дойдеш с мен, нали?
— Разбира се.
— Може би… може би гаджето ти ще ни види сметката и ще си спестя тревогите за „Грийнлон“.
— Предупредих те да не го наричаш така.
Аманда се поусмихна:
— Смятам, че ще успея да го запомня, стига да не ми викаш Мандичка-Пандичка.
Лизи избухна в смях.
— Да тръгваме, а? Дъждът отслабна. И моля те, включи парното. Студено ми е.
Лизи включи парното, даде на заден и зави към пътя:
— Отиваме у вас. Дули най-вероятно не наблюдава къщата ти, ако и там вали толкова проливно, или поне така се надявам. Пък и какво толкова може да види?
— Отиваме у вас, после у нас. Две жени на средна възраст. Какъв повод за тревога би могъл да има?
— Никакъв — отвърна Аманда. — И все пак се радвам, че изпратихме Канта и Дундата за зелен хайвер, а ти?
Лизи също се радваше, макар да знаеше, че й предстоят неприятни обяснения. Излезе на шосето, което беше съвсем пусто. Надяваше се, че по пътя няма да се натъкне на някое дърво, повалено от стихията, но тази възможност съвсем не беше изключена. Гръмотевица изтрещя зловещо.
— Мога да си взема подходящи дрехи — тъкмо казваше Аманда. — Също така във фризера имам кило телешки хамбургери. Ще се размразят бързо в микровълновата. Много съм гладна.
— В моята микровълнова — поправи я Лизи, без да отмества очи от пътя. Засега дъждът беше спрял напълно, но хоризонтът беше забулен от черни облаци. „Черни като шапката на сценичен злодей“ — както би казал Скот, и Лизи беше обзета от познатия болезнен копнеж по него. Копнеж, който само той можеше да удовлетвори, празнота, която само той можеше да запълни.
— Чу ли ме, малка Лизи? — попита Аманда и Лизи чак сега осъзна, че сестра й е говорила на нея. Че й е казала нещо за друго нещо. Преди двайсет и четири часа се опасяваше, че Аманда може никога да не проговори, а сега дори не й беше обърнала внимание. Но не беше ли това типично за този грешен свят?
— Не — призна си. — Май не те слушах. Извинявай.
— Винаги си била такава. Отнесена в своя собствен… — Гласът на Аманда заглъхна и тя демонстративно се загледа през стъклото.
— Винаги отнесена в своя незначителен свят ли? — попита Лизи и се усмихна.
— Съжалявам.
— Няма защо.
След като направи завой, Лизи мина в другото платно, за да заобиколи грамаден елов клон, препречващ пътя. Понечи да спре и да го метне на рамо, но реши да остави тази задача на следващия шофьор. Вероятно на следващия шофьор не му се налагаше да се разправя с психопат.
— Ако имаш предвид Бумна луна, при всички положения това не е моят свят. Изглежда, всеки, който го посещава, има своята версия за това място. За какво говореше?
— Че имам нещо, което може да ти свърши работа, ако не си подготвена, де.
Лизи се сепна. За момент отмести очи от пътя, за да погледне сестра си.
— Какво? Какво каза?
— Че имам пистолет — спокойно отговори Аманда.

11.
На прага на вратата, под стряхата на верандата, която го пазеше от дъжда, беше подпрян дълъг бял плик. Първото, което хрумна на Лизи, беше обезпокоителната мисъл, че Дули вече е бил тук. Но на плика, който беше получила, след като откри мъртвата котка на съседите, нямаше нито подател, нито получател. Върху този беше напечатано името на Аманда. Лизи й подаде плика. Аманда го обърна, за да разгледа релефния знак на гърба — „Холмарк“ и с презрение изрече една-единствена дума:
— Чарлс.
В първия момент името не събуди никаква асоциация у Лизи. После си спомни, че някога, преди да започне тази лудост, Аманда си имаше приятел.
„Пръдльото!“ — помисли си и задавен звук излезе от гърлото й.
— Лизи? — Аманда вдигна въпросително вежди.
— Просто се сетих как двете сестрички ще се бъхтят до Дери. Знам, че не е смешно, но…
— О, ситуацията не е лишена от хумор. Може би това също. — Аманда отвори плика, извади картичката и я прегледа набързо.
— О. Боже. Мой. Виж. Какво. Изсра този помияр.
— Може ли да вида?
Аманда й подаде картичката. Върху нея беше изобразено усмихнато хлапе с липсващо предно зъбче — представата на Холмарк за нежна мъжественост (огромен размъкнат пуловер, разръфани дънки), което държеше клюмнало цвете. „Божичко, съжалявам!“ гласеше надписът под износените маратонки на малкия калпазанин. Лизи я отвори и прочете следното:
НЕ КРИЯ, ЧЕ БЯХ ЛОШ, И CИ ГО ПРИЗНАВАМ
С ТОВА TИ КАЗВАМ КОЛКО МНОГО СЪЖАЛЯВАМ.
ЗНАМ, ЧЕ TИ Е ГАДНО, ТЪПО, ЖЛЪЧНО.
АЗ ДВОЙНО СТРАДАМ, ЗАДЕТО ТИ Е МЪЧНО!
ИЗЛЕЗ В ГРАДИНАТА СЪС КРАЧКА ЖИВА,
ЦЪФТЯТ ЛИ PОЗИTE, ЩЕ БЪДЕШ ТИ ЩАСТЛИВА!
УCMUXBAЙ СЕ, ЗАЩОТО АКО ДНЕС БОЛИ,
ТО УТРЕ ВСЯКАК ЩАСТИЕТО ЩЕ ТЕ СПОЛЕТИ!
НАКРАЯ ЩЕ TИ КАЖА: ГОРЕЩО СЕ НАДЯВАМ
ЧЕ И УТРЕ С ТЕБ ПРИЯТЕЛ АЗ ОСТАВАМ!
Най-отдолу пишеше: „Вечно твой приятел (З-винаги! Помни добрите времена!) Чарлс — Чарли Кориво.“
Колкото и да се опитваше, Лизи не се сдържа и избухна в смях. Аманда също се разсмя. Двете стояха на верандата и се смееха. Когато се поуспокоиха, Аманда разтвори пред себе си картичката като молитвеник и тържествено се обърна към подгизналия двор:
— Мой мили Чарлс, как искам да си тук,
да мога да забия в гъза ти мощен шут.
Лизи притисна ръце към гърдите си и така неудържимо прихна, че когато се облегна на стената, прозорецът на къщата се разтресе. Сестра й я удостои с надменна усмивка, измарширува надолу по стълбите, нагази в калния двор, изправи феята-покровителка на розовия храст, и измъкна резервия ключ, който беше скрит под фигурката. Докато стоеше приведена, не пропусна възможността да отрие картичката на Чарли Кориво в едно скрито под зелената пижама местенце, където слънце не огрява.
Без да й пука, че може би Джим Дули ги наблюдава от гората, Лизи приседна на верандата, задавяйки се от смях. Може би се беше смяла така един-два пъти със Скот, а може би не. Може би дори и с него не.


12.
На телефонния секретар на Аманда беше оставено само едно съобщение, и то от Дарла, не от Дули. „Лизи — прочувствено възкликваше тя, — не знам какво си правила, какво си струвала, но — да! — на път сме към Дери! Лизи, обичам те! Ти си върхът!“
Лизи чу гласа на Скот: „Лизи, безподобна си“ и смехът й секна.
Оръжието на Аманда се оказа револвер „Патфайндър“ двайсет и втори калибър. Тя го държеше в кутия за обувки на най-горната полица в шкафа в спалнята. Лизи го взе и оръжието легна в ръката й, сякаш бе, правено специално за нея. Успя да завърти барабана само с едно бутване.
— Исусе, Аманда, зареден е.
Изглежда Някой Там Горе се разсърди на Лизи за проявеното неуважение към името Господне, защото небесата се отвориха, за да излеят реки от дъжд. Само миг по-късно по прозорците и олуците шумно затрополи градушка.
— И какво според теб да прави сама жена, ако в дома й проникне изнасилвач? Да насочи незареден револвер към него, викайки „пат-пат“? Би ли ме закопчала? — Аманда, която си беше сложила нови дънки, обърна костеливия си гръб към Лизи. — Опитах и ръцете така ме заболяха, че едва не умрях. Трябвало е да ме топнеш в онова твое езеро.
— Покорно благодаря, видях се в чудо как да те измъкна оттам и без да те кръщавам — отвърна Лизил и закопча сутиена. — Нали ще си сложиш червената блуза с жълтите цветя? Страшно ти отива.
— С нея шкембето ми се вижда.
— Аманда, ти нямаш шкембе.
— Имам с… — защо, в името на Исус, Мария и ЙоЙо дърводелеца, вадиш патроните?
— За да не си прострелям коляното. — Лизи пъхна патроните в джоба на дънките си. — Ще го презаредя по-късно. — Но дали щеше да го насочи срещу Джим Дули и действително да дръпне спусъка… това не знаеше. Може би. Ако успееше да извика спомена за отварачката.
Сериозно смяташ да се отървеш от него. Нали?
Определено да. Той я бе наранил — първи страйк. Беше опасен — втори страйк. Това не беше работа за друг — трети страйк и аут. Продължи да гледа в захлас револвера. Скот беше правил проучвания за раните от огнестрелни оръжия за един свой роман — точно така, „Реликви“. Тогава Лизи беше допуснала грешката да разгърне една папка с ужасяващи снимки. Дотогава не беше осъзнала какъв късмет е извадил Скот в Нешвил. Ако куршумът на Коул беше засегнал ребро…
— Защо не го вземеш с кутията? — попита Аманда и навлече тениска с доста циничен надпис („ЦУНИ МИ ВОНЛИВИЯ ЗАДНИК — СРЕЩА В МОТЪН“) вместо блузата, която Лизи харесваше. — Вътре има още няколко патрона. Можеш да я залепиш с тиксо, докато извадя месото от фризера.
— Откъде го имаш, Манда?
— Чарлс ми го даде. — Аманда се извърна, грабна четка от тоалетката си, застана пред огледалото и яростно я прокара през косата си. — Миналата година.
Лизи прибра в кутията револвера, който толкова приличаше на онзи, с който Герд Алан Коул простреля съпруга й, и се загледа в отражението на сестра си.
— В продължение на четири години спях с него два-три пъти седмично — добави Аманда. — Това е близост. Нали?
— Да.
— Също така четири години му перях гащите, чистех му пърхота, за да не се сипе по тъмните му костюми, и ми се струва, че тези неща са много пo-интимни от чукането. Ти какво мислиш?
— Мисля, че имаш право.
— Да-а — тежко въздъхна Аманда. — Четири години интимност и накрая получавам картичка на „Холмарк“ за отплата. Да й е честит на оная жена.
На Лизи й се пощя да я поздрави. Не, сестра й нямаше нужда от топване в езерото.
— Ще извадя месото от фризера и отиваме у вас. Умирам от глад! — възкликна Аманда.

13.
Слънцето се показа, когато наближиха магазина на Пател. На пътя пред тях се образува дъга като порта към някакъв приказен свят.
— Знаеш ли какво ми се иска за вечеря? — попита Аманда.
— Не, какво?
— От оня мазен сос за хамбургери с индийски подправки. Предполагам, че вкъщи не ти се намира подобно нещо, или греша?
— Намираше се — отвърна Лизи с виновна усмивка. — Но го свърших.
— Я спри при Пател. Ще отскоча да взема.
Лизи спря. Аманда беше настояла да вземе от парите за пазаруване, които държеше в една синя купа в кухнята.
— Какъв да ти взема, Малката?
— Каквото и да е, само да не е със сирене — отвърна Лизи.