"Романът на Лизи" - Стивън Кинг

4.
Заведоха Аманда в дневната (беше станала кротка като агънце) и я накараха да седне на канапето, после се върнаха до вратата на кухнята, откъдето можеха да държат под око безумката и да разговарят, без тя да ги чува.
— Какво ти каза, Лизи? Ти пребледня като идиотски призрак.
На Лизи й се прииска сестра й да беше казала „като платно“. Не й се нравеше да чува думата „призрак“, особено сега, след като слънцето беше залязло. Беше глупаво, но вярно.
— Нищо важно — измънка. — Нещо като „ууу“ „Ууу, Лизи, цялата съм в кръв, харесвам ли ти?“ — Виж, скъпа, не само ти си в стрес.
— Ако я заведем в интензивното, какво ще я правят? Ще я поставят под наблюдение като другите самоубийци ли?
— Нищо чудно — промърмори Лизи. Съзнанието й се беше прояснило. Странно, но думата бум й беше подействала като плесница или като вдишване на ароматни соли. А колкото до уплахата… е, тя беше съвсем разбираема, обаче…, ако Аманда искаше да й каже нещо, непременно трябваше да разбере какво е. Подозираше, че всичко, което й се случваше, може би дори обаждането на „Зак Маккул“, по някакъв начин беше свързано с… какво? Призракът на Скот ли? Глупости! Тогава с кръвния бум на Скот? А?
Или с неговия Дългуч. Безкрайно дългото петнисто нещо, така ли?
„То не съществува, Лизи… Имало го е само във въображението му, което понякога съумяваше да омагьоса най-близките му хора. Въображение, въздействащо дотолкова, че да те спира примерно да консумираш плодове след залез слънце, макар да си даваш сметка, че е някакво детинско суеверие, което Скот не е превъзмогнал. Същото беше и с неговия Дългуч. Знаеш го, нали така?“
Да, но тогава защо, когато се опиташе да обмисли тази идея, сякаш мъгла обгръщаше съзнанието й и пречеше на логичните разсъждения? Защо онзи вътрешен глас й заповядваше да млъкне?
Внезапно забеляза, че Дарла я гледа така, сякаш я мисли за умопобъркана. Насили се да се върне към реалността, към реалните хора, реалния проблем. За пръв път забеляза, че сестра й изглежда капнала от умора, видя бръчките, вдълбани около устата й, тъмните кръгове под очите й. Хвана я за раменете и неволно потръпна — колко беше измършавяла! Пръстите й пропаднаха във вдлъбнатините, вкопани в плътта. Спомни си времето, когато със завист гледаше как по-големите й сестри всеки ден пътуват с автобус до гимназията в Лисбон Фолс и обратно. Сега Аманда беше чукнала шейсетте, а Дарла наближаваше тази възраст. Да, бяха се превърнали в стари чанти.
— Не се тревожи, мила — промълви. — Не го наричат „наблюдение на самоубийци“ — некрасиво е. Викат му само „наблюдение“. — Нямаше представа откъде го знае, но така или иначе беше почти сигурна. — Мисля, че ги държат двайсет и четири часа. Най-много четирийсет и осем.
— Имат ли право без разрешение?
— Мисля, че нямат, освен ако лицето не е извършило престъпление и не е било заведено там от полицията.
— Май ще е по-добре да се обадиш на вашия адвокат и да провериш. Онзи… как му беше името… Монтана.
— Казва се Монтано и вероятно вече си е у дома. Номерът му го няма в указателя. Записала съм го в бележника си, който обаче остана у дома. Виж, Дарл, мисля, че няма да имаме проблеми, ако я заведем в „Стивънс Мемориал“ в Но Юпа.
Но Юпа местните наричаха градчетата Норвегия-Южен Париж в съседния окръг Оксфорд, които се намираха на няколко часа път от други градчета с екзотичните названия Мексико, Мадрид, Галилея, Китай и Коринт. За разлика от големите болници в Портланд и Луистън „Стивънс Мемориал“ беше малко здравно заведение, в което не задаваха неудобни въпроси.
— Предполагам, че ще й превържат раните и ще ни позволят да я заведем у дома — продължи Лизи. — Но при едно условие.
— Какво?
— Ако се съгласим да я заведем у дома. И ако тя се съгласи. Мисълта ми е, че не бива да лъжем. Попитат ли — сигурна съм, че ще задават въпроси, ще им кажем истината. Да, правила го е и преди, когато изпадне в депресия, но сравнително отскоро.
— Пет години са „отскоро“?
— Всичко е относително. А тя ще обясни, че човекът, с когото е ходила няколко години, току-що се е върнал, и то женен, затова е изпаднала в това състояние.
— Ами ако откаже да говори?
— В такъв случай вероятно ще я задържат поне за двайсет и четири часа, но първо ще поискат разрешение и от двете ни. Кажи честно, искаш ли я тук, ако още кръжи из междупланетното пространство?
Дарла се позамисли, въздъхна и поклати глава.
— Според мен всичко зависи от Аманда — продължи Лизи. — Първата ни работа е да я изкъпем. Ако се наложи, ще застана под душа с нея.
— Да… — Дарла прокара пръсти през късо подстриганата си коса. — Мисля, че си права. — Тя внезапно се прозина. Отвори уста толкова широко, че да й се видят сливиците, ако не й бяха извадени. Лизи отново погледна тъмните кръгове под очите й и осъзна нещо, което щеше да забележи по-рано, ако обаждането на „Зак Маккул“ не я беше извадило от равновесие. Отново я хвана за раменете — леко, но настойчиво:
— Госпожа Джоунс не ти се е обадила днес, нали?
Сестра й изненадано се ококори и за миг заприлича на бухал.
— Не, миличка. Беше вчера. Късно следобед. Веднага отидох при Манда, превързах я криво-ляво и цяла нощ седях до леглото й. Не ти ли го казах?
— Не. Мислех, че се е случило днес.
— Глупавичката ми Лизи. — Дарла невесело се усмихна.
— Защо не ми се обади по-рано?
— Не исках да те безпокоя. Правиш толкова много за нас…
— Не е вярно — прекъсна я Лизи. Ставаше й неприятно винаги, когато Дарла или Канти (и дори Джодота, но по телефона) изразяваха признателността си. Даваше си сметка, че е налудничаво, но така или иначе й ставаше криво. — Парите са на Скот.
— Не, Лизи. Не отричай. Толкова си грижовна… — Дарла замълча за миг, после поклати глава. — Няма значение. Важното е, че смятах да се справя сама. Обаче не можах.
Лизи я целуна по страната, прегърна я и отиде да седне на канапето до Аманда.

5.
— Манда?
Никаква реакция.
— Мандичка-Пандичка. — Какво пък, преди произнасянето на детинския прякор беше изтръгнало сестра й от състоянието, напомнящо кататония.
И този път магическите думички подействаха. Сестра й вдигна глава:
— Какво? Какво искаш?
— Трябва да те заведем в болницата, Мандичка-Пандичка.
— Аз. Не искам. Да ходя. Там.
Докато Аманда с мъка изричаше всяка дума, Лизи закима и заразкопчава блузата й, изцапана с кръв:
— Знам, но горкичките ти ръце няма да минат само с бинтоване. Двете с Дарла не можем да ти помогнем кой знае колко. Въпросът е дали искаш да се върнеш тук, или да пренощуваш в болницата в Но Юпа. Ако решиш да се върнеш, ще остана с теб. — „И може би ще си поговорим за бумите по принцип и no-специално за кръвния бум.“ — Какво решаваш, Манда? Ще се върнеш ли тук или предпочиташ за известно време да останеш в „Сейнт Стив“?
— Искам. Да. Се върна. Тук.
Аманда не се възпротиви, когато я накараха да се изправи, за да й свалят панталона, но непрекъснато се взираше в тавана, сякаш се интересуваше само от полилея. Дори да не беше изпаднала в състояние, което психиатърката й бе нарекла частична кататония, поведението й беше прекалено странно, ето защо Лизи изпита известно облекчение, когато следващите думи на Аманда повече приличаха на човешка реч, отколкото на речитатив на робот:
— Ако… отиваме… някъде… защо ме събличате?
— Защото трябва да вземеш душ — промърмори Лизи и я поведе към банята. — И да се преоблечеш. Дрехите ти са… изцапани. — Обърна се и видя как Дарла вдига от пода захвърлените дрехи. Аманда покорно тръгна към банята, но сърцето на Лизи се сви — не при вида на измършавялото тяло на сестра й, а заради белите й боксерки. От години Манда носеше мъжки шорти — подхождаха на ъгловатата й фигура и дори й стояха секси. Тази вечер обаче бельото беше изцапано с нещо кафяво.
„О, Манда! — помисли си. — О, скъпа моя!“
След секунда сестра й влезе в банята — безумка, мършава като скелет, само по боксерки, сутиен и три четвърти чорапи. Лизи се обърна към Дарла. За миг сякаш се върна във времето, отново чу гласовете на всички от голямото семейство Дебушър. После се обърна и влезе в банята след жената, която навремето наричаше „голямата сестричка Мандичка-Пандичка“ и която сега стоеше с наведена глава и чакаше да свалят бельото й.
Тъкмо посягаше да разкопчае сутиена й, Манда внезапно се извърна и я хвана за рамото. Ръцете й бяха студени като на мъртвец. Лизи си помисли, че сестра й ей-сега ще избълва всичко за разни там буми, кръвни или не. Ала Манда само се втренчи в нея (очите й бяха съвършено бистри, очи на нормален човек) и каза:
— Моят Чарлс се ожени за друга. — Сетне притисна до рамото на Лизи восъчнобледото си чело и зарида.

6.
Онова, което се случи до края на вечерта, напомни на Лизи теорията на Скот, която той наричаше „правилото на Ландън за лошото време“: когато очакваш ураганът да премине над океана, природната стихия променя посоката си и отнася покрива на къщата ти. Станеш ли рано и се подготвиш за снежна буря, прехвърчат само няколко снежинки.
— Тогава какъв е смисълът? — бе попитала тя. Двамата бяха в леглото — някакво легло, може би първото в съвместния им живот — капнали от умора, след като се бяха любили; Скот пушеше цигара и беше сложил пепелника върху гърдите си, ураганният вятър виеше в стрехите. Кое легло, коя буря… коя година… вече беше забравила.
— Смисълът е ВЕДТСКЕН — отвърна Скот — това тя помнеше, макар отначало да си каза, че или е чула погрешно, или не го е разбрала, затова озадачено повтори съкращението. Съпругът й изгаси цигарата си и премести пепелника върху нощното шкафче. Обгърна с длани лицето й, притискайки ги до ушите й, и за миг сякаш изолира целия свят. Целуна я по устните, сетне отмести дланите си, за да може тя да го чуе. Скот Ландън винаги държеше хората да чуят каквото има да им каже.
— ВЕДТСКЕН, миломое — Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено.
Лизи се замисли — умът й не беше бърз като неговия, но рано или късно тя проумяваше смисъла на казаното. Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено. Харесваше й. Беше глупаво, но именно затова й се понрави още повече. Избухна в смях. Скот също се засмя и след малко отново беше в нея, както двамата бяха в къщата, разтърсвана от поривите на ураганния вятър.
Докато живееше със Скот, тя се смееше много често.

7.
Докато отидоха с Аманда до спешното отделение и после я върнаха в къщата й, намираща се между Касъл Вю и Харлоу Дийп Кът, Лизи няколко пъти си спомни теорията на Скот как снежната буря те отминава, когато си се подготвил за нея. Първо, настроението на Аманда рязко се промени, което донякъде ги облекчи — тя изведнъж стана почти жизнерадостна. Лизи гузно си спомни как понякога електрическите крушки заблестяват по-ярко часове, преди завинаги да угаснат. Промяната започна още в банята. Лизи се съблече и застана под душа заедно със сестра си, която отначало стърчеше неподвижно. В един момент, въпреки че използваше ръчния душ и се стараеше да внимава, Лизи неволно поля с топла вода нарязаната длан на Аманда.
— Ох! Олеле! — извика сестра й и рязко отдръпна ръката си. — Ужасно боли! Внимавай, да му се не види!
Лизи й отвърна със същия заядлив тон — Аманда едва ли очакваше друго отношение, но тайно се зарадва на изблика на гняв. Реакцията беше толкова… нормална.
— Смирено моля да ме извиниш, графиньо, но не аз си накълцах ръцете!
— Нямаше как да нарежа на парчета онзи подлец, нали? — възкликна Аманда, след което избълва зашеметяващ поток от ругатни по адрес на Чарли Кориво и съпругата му. Смесицата от нецензурни думи и детински проклятия удиви Лизи и я изпълни с възхищение.
Използва мига, в който сестра й млъкна, за да си поеме дъх, и вметна:
— Долен скапан пръдльо, нали?
— И ти да го духаш, Лизи — намусено измънка Аманда.
— Ако държиш да те заведем у дома, не използвай тези думи пред лекаря, който ще ти превърже раните.
— Мислиш ме за глупачка, а?
— Не е вярно. Ще е достатъчно да обясниш, че си побесняла заради измяната на Чарли.
— Дланите ми пак кървят.
— Силно ли?
— Не. Май ще ме облекчи, ако ги намажеш с вазелин.
— Сериозно? Няма ли да те заболи?
— От любовта боли — тържествено заяви сестра й… и се позасмя, от което на Лизи й олекна.
Докато пътуваха към болницата с беемвето, Манда я заразпитва докъде е стигнала с разчистването на кабинета на Скот, сякаш нищо особено не се беше случило през този безкраен ден. Лизи не спомена обаждането на „Зак Маккул“, но им разказа за „Айк се завръща у дома“ и цитира единственото изречение от ръкописа: „Айк се върна у дома с тум и всичко беше наред. БУМ! КРАЙ!“ Държеше да използва пред Аманда шантавата дума бум. Искаше да види реакцията й.
Дарла реагира първа:
— Мъжът ти беше странен човек, скъпа.
— Не ми казваш нищо ново. — Лизи надникна в огледалцето за обратно виждане да провери какво прави Аманда, която беше на задната седалка. „Разположила се е като кралица“ — би казала Доброто мамче. — А ти как мислиш, Манда?
Сестра й сви рамене и Лизи си каза, че няма да получи отговор. След миг обаче последва порой от думи:
— Беше себе си, нищо повече. Веднъж ме закара с колата до града — той отиваше до книжарницата, а на мен ми трябваха нови обувки, хубави здрави обувки, подходящи за разходка в гората или за туризъм. Минахме покрай магазина на Обърн — знаете го, онзи, в който се продават шантави и смешни неща. Скот не беше стъпвал там и настоя да влезем. Беше като десетгодишно хлапе! Исках солидни туристически обувки, с които да се разхождам из гората, без да ме е страх от отровни растения, а той искаше само да изкупи целия идиотски магазин. Пърдящи възглавнички, лютива дъвка, близалки, в които накрая се появява гола жена… и какво ли още не. Хвърли повече от сто долара за тия тайвански дивотии. Помниш ли, Лизи?
Разбира се, че помнеше. Помнеше най-вече как Скот се беше прибрал у дома през онзи ден, натоварен с пликове с изрисувани върху тях засмени лица. Как страните му бяха поруменели от радостна възбуда. И как беше нарекъл покупките си „дивотии“ — дума, заимствана от нея, представете си. А тя я беше научила от баща си, цар на странните думи и фрази.
Скот и неговите трофеи от езерото на думите, езерото на сюжетите и на легендите.
Понякога се случваше по цял ден да не се сети или да не скърби за него. И защо не? От една страна, дните й бяха запълнени с работа, от друга, Скот не беше човек, с когото се живее лесно. „Чешит“ — биха казали старомодните янки като собствения й баща. След това идваше ден, дъждовен (или слънчев), през който тя усещаше липсата на Скот толкова осезателно, че се чувстваше изпразнена — вече не беше жена, а мъртво дърво, разклащаш от повеите на студен ноемврийски вятър. И сега това усещане я бе връхлетяло — искаше да изкрещи името му, да го призове да се върне — сърцето й се сви, като си помисли за годините, които й оставаха до края на живота, запита се какъв е смисълът да обичаш, ако някога се чувстваш по този начин… дори само за десет секунди.

8.
Първият положителен признак беше, че Аманда се поразведри. Вторият — че дежурният лекар доктор Мънсингър не беше ветеринар на пенсионна възраст. Не изглеждаше като току-що завършил медицинския факултет като доктор Янцен, който лекуваше Скот при последното му заболяване, но тя щеше да се изненада, ако разбереше, че е на повече от трийсет. Третото, което я зарадва (макар да се почувства и малко гузна), бе, че докараха хора, пострадали при автомобилна катастрофа на пътя за град Швеция.
Когато трите сестри влязоха в чакалнята на спешното отделение на „Стивънс Мемориал“, завариха само десетинагодишно хлапе с обрив и майка му, която непрекъснато го предупреждаваше да не се чеше. Повикаха ги в манипулационната. След пет минути излязоха, ръцете на намусеното хлапе бяха превързани, майката държеше тубички с някакви мазила и продължаваше да му се кара.
Сестрата извика по име Аманда:
— Доктор Мънсингър ще ви приеме, скъпа.
Аманда високомерно изгледа сестрите си, сякаш беше най-малко самата кралица Елизабет, и заяви:
— Предпочитам да бъда насаме с лекаря.
— Ама разбира се, Ваше Височество — промърмори Лизи и й се изплези. Пет пари не даваше дали кльощавата откачена, която само им създаваше неприятности, ще остане в болницата една нощ, една седмица или една година.
Пет пари не даваше и за онова, което Манда й беше прошепнала, когато тя коленичи до нея в кухнята. Може би наистина беше „Ууу!“, както беше казала на Дарла. Дори да беше другата дума, нима искаше да се върне в къщата на Аманда, да спи в една стая с нея и да усеща лудостта, излъчваща се от цялото й същество, след като си имаше удобно легло у дома?
„Случаят е приключен, миломое“ — би казал Скот.
— Не забравяй какво трябва да кажеш — натърти Дарла. — Побесняла си и си нарязала дланите си заради изневярата на бившето си гадже. Сега си по-добре. Вече си се успокоила.
Аманда я изгледа — лицето й беше непроницаемо.
— Точно така! — отсече. — Вече съм спокойна.

9.
Малко след това докараха хората от градчето Швеция, пострадали при пътна злополука. Лизи нямаше да се зарадва, ако някой беше тежко ранен, но всички бяха в сравнително добро състояние, дори двама се шегуваха за нещо. Само някакво момиче на около седемнайсет години плачеше, косата му беше сплъстена от кръв, на горната му устна беше залепнал сопол. Бяха общо шестима души, почти сигурно пътници в две коли, двамата веселяци воняха на бира, ръката на единия беше изкълчена. Придружаваха ги двама цивилни медици с елеци на Спасителния отряд и двама полицаи — щатски и от конната полиция. Внезапно малката чакалня се препълни. Медицинската сестра, която беше нарекла Аманда „скъпа“, открехна вратата и надникна да види какво става, после и лекарят стори същото. След няколко секунди тийнейджърката изпадна в истерия и закрещя, че мащехата й ще я удуши. Сестрата я покани в кабинета (без да я нарече „скъпа“), после Аманда излезе от манипулационната. И тя притискаше към гърдите си няколко тубички с различни мазила, от джоба на торбестите й джинси стърчаха две сгънати рецепти.
— Смятам, че вече можем да си вървим — заяви все така високомерно.
Лизи си каза, че подобен развой на събитията е невероятен, колкото и неопитен да беше младият лекар и колкото и да беше зает с ранените при катастрофата, и се оказа права. Сестрата се подаде от манипулационната също като машинист, надвесващ се от кабината на локомотива, и каза:
— Госпожи, вие ли сте сестрите на пациентката Дебушър?
Лизи и Дарла кимнаха. „Признаваме се за виновни, госпожо съдия.“
— Докторът иска да ви каже нещо, преди да си тръгнете. — Тя влезе обратно в помещението, от което още се разнасяха риданията на момичето.
В дъното на чакалнята двамата мъже, вонящи на бира, отново се разсмяха и Лизи си каза: „Може да са «развеселени» от алкохола, но сигурно не са виновни за катастрофата.“ И наистина ченгетата сякаш гледаха обвинително пребледнял младеж, който изглеждаше връстник на момичето със сплъстената от кръв коса. Друг тийнейджър беше окупирал телефонния автомат. На страната му зееше дълбока рана — явно нямаше да се размине без шевове. Трети, който нямаше видими наранявания, чакаше реда си да телефонира.
Дланите на Аманда бяха покрити с белезникав крем.
— Лекарят каза, че шевовете ще се отворят — гордо обясни тя. — А превръзките сигурно няма да се задържат. Дланите ми непрекъснато трябва да са покрити с тази гадост — ама че вони! — и три дни да правя бани с някакъв дезинфектант. Даде ми рецепти и препоръча да не си свивам дланите, а да вземам нещата ето така. — Тя защипа между пръстите си праисторическо копие на списание „Пийпъл“, леко го повдигна и го пусна.
Сестрата се появи:
— Доктор Мънсингър ви очаква. Влезте и двете, ако желаете. — Тонът й ясно подсказваше, че тя няма време за губене. Лизи и Дарла, които седяха от двете страни на Аманда, се спогледаха. Сестра им сякаш не забеляза колебанието им. Любопитно се взираше в хората в дъното на помещението.
— Ти иди, Лизи — промълви Дарла. — Ще остана при нея.

10.
Сестрата въведе Лизи във втората манипулационна и се върна при ридаещото момиче; толкова силно стискаше устните си, че почти бяха изчезнали. Лизи седна на единствения стол и се загледа в единствената картина, на която беше изобразено пухкаво кученце сред поляна, обсипана с нарциси. Само след няколко секунди (сигурно щеше да чака много повече, ако Аманда не беше досадница, от която бързат да се отърват) доктор Мънсингър забързано влезе в помещението. Затвори вратата към другата манипулационна, заглушавайки риданията на тийнейджърката, и подпря кльощавия си задник на масата за прегледи:
— Аз съм Хал Мънсингър.
— Лиза Ландън. — Тя протегна ръка и лекарят отривисто стисна дланта й.
— Иска ми се да получа повече информация относно заболяването на сестра ви, обаче както сама виждате, нещата се напекоха. Обадих се да изпратят някой колега, но междувременно тук ще е пълна лудница.
— Благодаря, че отделихте време да поговорим — каза Лизи и се възхити от спокойствието си, макар и привидно. Гласът й бе на човек, който владее положението. — Искам да потвърдя, че сестра ми Аманда няма да посегне на живота си, ако това ви тревожи.
— Наистина малко ме притеснява, но ще приема за чиста монета твърдението ви. Също и нейното. Тя е пълнолетна, освен това е ясно, че не се е опитала да се самоубие. — Мънсингър отмести очи от бележника си и погледна Лизи, която се почувства така, сякаш той четеше мислите й. — Нали така?
— Да.
— Така. От друга страна, човек не трябва да е Шерлок Холмс, за да разбере, че сестра ви и друг път е имала подобни… прояви.
Лизи въздъхна.
— Каза ми, че е посещавала психотерапевтка, която обаче се е преселила в Айдахо.
„Айдахо? Аляска? Марс? На кого му пука къде се е пръждосала откачалката?“ — каза си Лизи и промърмори:
— Мисля, че е вярно.
— Налага се сестра ви отново да „работи върху себе си“, госпожо Ландън. И то скоро. Онова, което си е причинила, може да доведе до самоубийство, ако разбирате за какво говоря. — Той извади бележника от джоба на престилката си и написа нещо. — Ще ви препоръчам книга, която трябва да прочетете и вие, не само сестра ви. Озаглавена е „Склонност към самонараняване“, а името на автора е…
— Питър Марк Стийн — прекъсна го тя.
Доктор Мънсингър изненадано я изгледа.
— Съпругът ми я намери след последното… след онова, което авторът нарича…
(нейният бум последният й кръвен бум)
Лекарят я гледаше — явно очакваше тя да довърши изречението.
Лизи здраво хвана юздите на препускащите си мисли.
— След онова, което авторът би нарекъл последното „намиране на отдушник“. Той има отдушник, нали? — Говореше все така спокойно, но по слепоочията й бяха избили ситни капчици пот. Защото вътрешният й глас имаше право — независимо от формулировката — отдушник или кръвен бум, заключението беше едно. Всичко е постарому.
— Мисля, че да — отвърна Мънсингър. — Четох книгата преди няколко години и не си спомням подробности.
— Както казах, съпругът ми я купи, прочете я, после настоя и аз да я прочета. Ще я намеря и ще я дам на сестра си Дарла. Имаме още една сестра, която живее наблизо. Сега е в Бостън, но когато се върне, ще накарам и нея да прочете книгата. Обещавам да държим под око Аманда. Не ни е лесно с нея, обаче я обичаме.
— Добре, съгласен съм. — Мънсингър стана и меката корица на книгата изшумоля. — Ландън… Съпруга сте на прочутия писател, нали?
— Да.
— Моите съболезнования.
Лизи бе открила нещо странно във факта, че е била омъжена за прочут човек — две години след смъртта му хората продължаваха да й изказват съболезнования. Предполагаше, че същото ще се случва и след още две. Може би дори след десет. Доста подтискаща перспектива.
— Благодаря, доктор Мънсингър.
Той кимна и отново стана делови, което до известна степен я облекчи:
— За съжаление информацията, свързана с подобно поведение у зрелите жени, е доста оскъдна. Много по-често наблюдаваме склонност към самонараняване при… Лизи имаше достатъчно време да си представи как той завършва с фразата „…млади хора като скимтящата хлапачка в съседната стая“, но в следващия миг откъм чакалнята се чу силен трясък, последван от викове на изплашени хора. Вратата на манипулационната се отвори, сестрата застана на прага. Изглеждаше някак си по-едра, сякаш неприятностите я бяха уголемили.
— Докторе, елате веднага!
Мънсингър се втурна навън, без да се извини. Лизи се изпълни с уважение към него — ВЕДТСКЕН.
Приближи се до вратата и видя как добрият чичо доктор едва не повали на пода тийнейджърката, която излезе от другата манипулационна да види какво става, после толкова силно блъсна облещената Аманда в прегръдките на сестра й, че и двете за малко не паднаха. Двамата полицаи се бяха надвесили над младежа без видими наранявания, който беше припаднал. Момчето с дълбокия разрез на страната продължаваше да говори по телефона, сякаш нищо не се беше случило. Ни в клин, ни в ръкав Лизи си спомни стихотворение, което Скот веднъж й беше прочел — прекрасно и същевременно зловещо стихотворение за това как животът си продължава, без да го е грижа за страданието, което изпитваш. Кой беше авторът? Елиот? Одън? Човекът, който беше написал и поемата за смъртта на танкиста-мерач? Ако беше жив, Скот щеше да й каже. В този момент тя би дала и последния си цент, стига да можеше да го попита кой е авторът на стихотворението за страданието.

11.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Дарла.
Изминал бе около час след посещението им в спешното отделение. Двете с Лизи стояха до отворената врата на къщицата на Аманда, нощният юнски ветрец кръжеше около глезените им и разлистваше страниците на някакво списание върху масичката в коридора.
Лизи се намръщи:
— Ако още веднъж ме попиташ, ще те фрасна така, че сума време да ти държи влага. Не сме малоумни, ще се оправим. Ще й дам топло какао — разбира се, ще й помогна да го изпие, тъй като ще й е трудно да държи чаша в сегашното й със…
— Добре — прекъсна я Дарла. — Не е препоръчително да й се дават чаши, като се има предвид какво направи с последната.
— После — право в леглото. Само двете стари моми Дебушър, които нямат поне един вибратор.
— Много духовито.
— Утре ставаме при изгрев слънце. Приготвям кафе и закуска с мюсли. Отивам до аптеката за лекарствата, предписани от добрия чичо доктор. Връщам се, накисвам дланите на Аманда в специалната течност. После ти застъпваш на вахта, скъпа ми сестричке.
— Съгласна съм, щом смяташ, че всичко ще мине гладко.
— Да, смятам. Върви си у дома да нахраниш котката.
Дарла я изгледа изпод око, целуна я по страната и я прегърна, после тръгна към малката си кола. Лизи затвори вратата, заключи я и погледна Аманда, която седеше по нощница на канапето и изглеждаше спокойна и невъзмутима. Ненадейно й хрумна заглавието на старомоден готически любовен роман… май го беше чела като тийнейджърка — „Мадам, ще проговорите ли?“
— Манда? — промълви.
Сестра й я погледна; сините й очи (типичните очи на хората от фамилията Дебушър) бяха толкова доверчиви, че Лизи си помисли: „Сърце не ми дава да я насоча към онова, което искам да чуя: Скот и бумите, Скот и кръвните буми.“ Разбира се, съвсем различно щеше да бъде, ако сестра й заговореше на тази тема, например докато двете лежат заедно в мрака. Но да я тласне към налудничавите мисли след всичко, което бе преживяла през този ден?
„И твоят ден беше ужасен, малка Лизи.“ Да, наистина беше така, обаче това не й даваше право да наруши спокойствието, излъчващо се от погледа на Манда.
— Какво има, Лизи?
— Искаш ли преди лягане да изпиеш чаша какао?
Сестра й се усмихна и внезапно се подмлади поне с десетина години:
— Какао преди лягане. Чудесно. — След като видя, че няма как да си държи чашата, Манда намери в кухненския шкаф спираловидна пластмасова сламка, чието място беше на полицата в магазина за шантави неща на Обърн. Преди да я потопи в чашата, тя я показа на Лизи (стискаше я между два пръста, както лекарят й беше показал) и подхвърли: — Виждала ли по-смахнато нещо? И аз съм тънка като сламка.
За миг Лизи изгуби ума и дума — не можеше да повярва, че сестра й наистина се е пошегувала. После прихна. И двете прихнаха.

12.
Изпиха си какаото, разбраха се коя първа ще отиде в банята да си измие зъбите, както им беше навик от времето, когато живееха във фермата, и си легнаха.
Щом лампата на нощното шкафче угасна и мракът превзе стаята, Аманда произнесе името на сестра си.
„Ооо, започва се — помисли си Лизи и едва се сдържа да не въздъхне. — Поредна обвинителна реч по адрес на добрия стар Чарли. А може би… може би ще заговори за бума. Въобразявам ли си, че чух тази дума? И ако не, искам ли да разбера какво ще ми каже тя?“
— Какво, Манда?
— Благодаря, че ми помогнахте. Мехлемът, с който лекарят намаза дланите ми, облекчи болката — промърмори Манда и се обърна на другата страна.
Лизи отново беше поразена. Това ли беше всичко? Май да, защото след секунди сестра й задиша равномерно — явно беше заспала. Може би щеше да се събуди посред нощ и да поиска болкоуспокояващо хапче, но засега се беше пренесла в страната на сънищата.
Лизи не очакваше толкова благоприятен развой на събитията. Не беше спала с никого от нощта, преди съпругът й да тръгне на последното си пътуване, и беше отвикнала. Освен това не й даваше покой мисълта за „Зак Маккул“ и за неговия работодател, гнусния инкункс Удбоди. Много скоро щеше да си поговори с господин професора. Всъщност още утре. Междувременно не й оставаше друго, освен да се примири, че я чака неспокойна нощ и че в крайна сметка вероятно ще й се наложи да дочака утрото на люлеещия се стол във всекидневната… стига, разбира се, да намери в библиотеката на сестра си някакво подходящо четиво, с което да убие времето. „Мадам, ще проговорите ли?“ — помисли си. — Май романът беше от Хелън Макинес. Във всеки случай не е от автора на поемата за танкиста-мерач.
Докато размишляваше, неусетно заспа. Не сънува вълшебното килимче. Нито каквото и да било друго.

13.
Събуди се в най-зловещия час на нощта, когато луната е залязла и времето сякаш е спряло. Почти не съзнаваше, че е будна, че се притиска към топлия гръб на Аманда, както навремето се притискаше до гърба на Скот — в тяхното легло, в стотици хотелски легла. Мамка му! Може би бяха петстотин, дори седемстотин… „Хиляда ли чух? Кой дава хиляда? Кой предложи хиляда, дами и господа?“ Мислеше за буми и за кръвни буми. За ВЕДТСКЕН и как понякога единственият изход бе да наведеш глава и да чакаш вятърът да се промени. Мислеше, че ако тъмата е обичала Скот, то това е била истинска любов, защото и той я обичаше; танцувал бе с нея в балната зала на годините, докато накрая тя го бе отнесла със себе си.
„Ето че пак започвам“ — каза си.
И Скот, който неизменно присъстваше в съзнанието й (смяташе, че е той, но нямаше начин да разбере със сигурност), промърмори: „Къде отиваш, Лизи? Накъде сега, миломое?“
Тя си помисли: „Назад в настоящето.“
А Скот я поправи: „Названието на филма беше «Назад в бъдещето». Гледахме го заедно.“
Тя си помисли: „Това не е филм, а нашият живот.“
А Скот каза: „Мило, стиска ли ти?“
Тя си помисли: „Защо съм влюбена в такъв…“

14.
„Такъв глупак е — мисли си тя. — А пък аз съм още по-голяма глупачка, задето се занимавам с него.“
Все пак не помръдва и гледа към моравата зад къщата; не иска да го повика, защото той още преди десет минути излезе от кухнята и се скри сред дълбоките нощни сенки. Какво ли прави? Там няма нищо освен жив плет и…
Някъде наблизо изскърцват автомобилни гуми, изтрещява счупено стъкло, залайва куче, разнася се пиянски вик. Накратко, звуци, типични за петъчна вечер в университетско градче. Лизи се изкушава да извика Скот, но ако го стори, ако извика дори само името му, той ще разбере, че вече не му е сърдита. Поне не е толкова сърдита.
Всъщност тя не му се сърди. Бедата е, че той е избрал кофти петъчна вечер да цъфне пиян (за шести-седми път) и да закъснее (за пръв път). По негово настояване щяха да гледат някакъв филм на шведски режисьор, а тя тайно се молеше филмът поне да е дублиран, а не със субтитри. Хапна набързо малко салата, като се прибра вкъщи, защото се надяваше след прожекцията Скот да я почерпи с хамбургер в „Мечешката бърлога“. (Ако не я поканеше, тя щеше да го заведе.) Телефонът иззвъня и Лизи обнадеждено посегна към слушалката — може би той е размислил и ще я заведе на филма с Робърт Редфорд в търговския център в Бангор („Моля те, господи, не и на танци в «Котвата», след като днес цели осем часа не съм подвила крак!“) Обаче чу гласа на Дарла, която каза, че е позвънила „само да поговорят“, след което премина към целта на обаждането, а именно да се заяжда (отново), че Лизи се е спасила в Обетована земя (сравнението беше на Дарла) и е оставила нея, Аманда и Кантата да се справят с проблемите (тоест с Доброто мамче, което до 1979 година вече се беше превърнало в Затлъстялото мамче, Сляпото мамче и — най-лошото — Откаченото мамче), докато тя, Лизи, се „забавлява с колежанчетата“. Сякаш да бъдеш сервитьорка и по осем часа дневно да си на крак бе най-голямото удоволствие на света. За Лизи Обетованата земя беше пицария на около пет километра от кампуса на Мейнския университет, а колежанчетата — пъпчиви първокурсници, които все се опитваха да й пуснат ръка. Бог й беше свидетел, че мечтите й да ходи на лекции — може би вечерни — напълно се бяха изпарили. Не й липсваше ум, а време и сили.
Слушаше обвиненията на Дарла и се опитваше да запази спокойствие, но, разбира се, накрая се вбеси и двете си закрещяха — поредният скандал помежду им, само дето този път беше по телефона. Последва размяна на отровни реплики, която Скот би нарекъл „пълна шибания“ и която завърши с дежурната фраза на Дарла:
„Троши си главата. И без това открай време правиш каквото си искаш.“
Естествено след това Лизи загуби апетит и не посегна към парчето чийзкейк, което си беше донесла от ресторанта; още по-малко й се искаше да гледа който и да било филм на Ингмар Бергман…, но искаше Скот. Да! През последните два месеца, особено през последните четири-пет седмици необяснимо защо бе станала напълно зависима от него. Може изразът да беше банален, ала в прегръдките му се чувстваше сигурна — усещане, което не беше изпитвала в обятията на други мъже. Повечето й предишни гаджета предизвикваха у нея или раздразнение, или съжаление. (Понякога мимолетна страст.) От Скот обаче се излъчва доброта, освен това още когато се запознаха, тя усети интереса му към скромната й персона — невероятно е, защото той е по-умен и много талантлив. (За Лизи добротата означава много повече, отколкото други качества.) Освен това Скот говори на език, в който тя жадно се вкопчва от самото начало. Не езика на семейство Дебушър, а друг, който обаче Лизи знае много добре, сякаш го е научила в сънищата си.
Ала какъв е смисълът от особен език, ако няма с кого да разговаряш? Ако няма пред кого да поплачеш? Тъкмо това й се искаше тази вечер. И дума не беше обелвала пред него за ненормалното си прецакано семейство, пардон, на езика на Скот фразата е „откаченото идиотско семейство“ — но днес възнамеряваше да го стори. Налагаше се, иначе имаше опасност да експлодира от мъката, събрана в гърдите й. А той избра именно тази вечер, за да й върже тенекия. Докато го чакаше, мислено се смъмри — така или иначе Скот не знаеше, че е имала ужасен скандал с онази проклетница най-голямата й сестра, обаче след като мина шест часът и седем часът, и осем (девет ли чувам, хайде, някой да вдигне на девет), тя хапна малко от кейка, другото изхвърли, защото бе толкова вбесена, че напълно беше загубила апетит (имаме девет, някой вдигна ли на десет), а когато мина десет часът и пред жилището й на Норт Мейн Стрийт не спря раздрънкан форд, модел 1973 година, с един повреден фар, гневът й се усили.
Както си седеше пред телевизора, без да отпие от чашата с вино и без да гледа природонаучното предаване, което вървеше в момента, гневът й премина в ярост, в същия момент разбра, че Скот все пак ще дойде. „Ще се появи на сцената“, както гласеше популярната фраза. И защо? За да си топне писалката в мастилницата. Поредният бисер на Скот, уловен в езерото на думите, в което всички хвърляме мрежите си. Каква очарователна фраза! Колко очарователни бяха и другите от този род, например „да ръчкаш вълната“, „да направиш двугърба камила“ и много изисканото „да цепнеш сливата“. Елегантни фрази, типични за обитателите на мечтаната Обетована земя. Докато Лизи надаваше ухо за пристигането на форда на „богатото колежанче“ — човек не можеше да сгреши гъргоренето на пробития шумозаглушител — изведнъж си спомни думите на Дарла: „Открай време правиш каквото си искаш.“ Ама, разбира се, ето я малката Лизи, кралицата на целия свят! Прави какво си иска — кисне в скапаното си апартаментче м чака любовника си, който не само закъснява, ами ще се появи пиян до козирката, но пак ще иска да прави секс. Защото всички мъже искаха едно и също. А тя седи на продъненото кресло, купено от вехтошарски магазин, краката й пулсират от умора, главата й — от болка, и гледа по телевизията (образът е „на снежинки“, понеже евтината антена от „Кеймарт“ не подобрява приемането на сигнала) как хиена ръфа мъртва катерица. Лизи Дебушър, кралицата на целия свят, която води интересен и вълнуващ живот.
И все пак наистина ли бе изпитала подличко задоволство, когато стрелките на часовника пълзешком отминаха цифрата десет? Сега, докато със свито сърце се взира в тъмната морава, тя си мисли, че отговорът е положителен. Защото докато измъчвана от главоболието, седеше на продъненото кресло, без да посегне към чашата с евтино вино, и гледаше как хиената разкъсва катерицата, докато дикторът обясняваше: „Хищникът знае, че дълго време няма да има възможност да се нахрани толкова обилно“, беше сигурна, че обича Скот и че знае факти, с които може да му причини страдание.
Например, че и той я обича? Беше ли това сред въпросните факти?
Да, но в случая любовта му към нея бе на второ място. Важното бе как тя го вижда — напълно разголен. Повечето му приятели виждаха таланта му и бяха заслепени от него. Лизи знаеше как понякога той полага усилие, за да погледне в очите непознати хора. Разбираше, че въпреки самоуверените му (и понякога гениални словоизлияния), въпреки двата му публикувани романа, тя има власт да му причини мъка, и то много силна, стига да пожелае. Скот „си просеше бележката“, както би се изразил баща й. Правил го беше през целия си омагьосан идиотски… поправка, през целия си омагьосан шибан живот. Тази вечер щеше да настъпи краят на магията. И кой щеше да я прогони? Тя.
Малката Лизи.
Изключи телевизора, взе чашата си, отиде в кухнята и изля виното в умивалника. Вече не го искаше. Киселееше й. „Толкова си бясна, че дори виното ти се струва кисело“ — помисли си.
На тесния перваз на прозорчето над умивалника едва-едва се крепеше старовремски радиоапарат „Филко“ със счупена кутия. Беше единствената вещ, останала й за спомен от стария Денди. Той държеше радиото в плевнята и го слушаше, докато работеше, а тя го е сложила на перваза на прозореца, защото само там апаратът хваща местните станции. Джодота му го подари за една Коледа и макар да го беше купила от магазин за електроуреди втора употреба, татко засия, като го видя, усмихна се толкова широко, че сякаш лицето му щеше да се разполови, и прочувствено благодари на Джодота. О, как й благодари! Джоди му беше любимката и същата тази Джоди една неделя по време на вечерята обяви на родителите си — мамка му, не само на тях, а на всички, — че е бременна от младеж, който избягал и се записал във флота. Интересуваше се дали леля Синтия от Улфборо, Ню Хемпшир, ще я приюти, докато бебето бъде дадено за осиновяване — тъкмо така се изрази, все едно говореше за разпродажба на ненужни вещи. Новината беше посрещната с необичайно мълчание. Беше един от малкото случаи — може би единственият, останал в паметта на Лизи, когато непрестанното тракане на прибори за хранене и чинии, придружаващо опустошаването на печеното говеждо от седмината прегладнели членове на фамилията Дебушър, внезапно спря. Накрая Доброто мамче измънка:
— Попита ли Бог какво да сториш, Джодота?
А Джоди отвърна, без да й мигне окото:
— Дон Клотиър ми направи дете, не Бог.
В този момент бащата напусна масата и любимата си дъщеря, без да каже нито дума, или да се обърне да я погледне за последно. След няколко минути радиото тихо засвири в плевнята. Три седмици по-късно той получи първия удар.
Сега Джоди я няма (още не се е преселила в Маями, това ще стане след много години) и Лизи, малката Лизи е постоянната жертва на гневните тиради на Дарла. Защо? Понеже Канти е на нейна страна и няма полза да телефонира на Джоди. Джоди не прилича на другите момичета Дебушър. Дарла я обвинява, че е студена, Канти — че е егоистка, и двете я наричат „безцеремонна“, но според Лизи от петте сестри само Джодота притежава способността да оцелее, защото е напълно безразлична към дима на гузната съвест, издигащ се от стария семеен вигвам. Навремето баба Д. го поглъщаше, после майка им, но Дарла и Канти май са готови да я заместят, понеже вече разбират, че ако наричаш „дълг“ този отровен дим, водещ към пристрастяване, никой не ти нарежда да изгасиш огъня. На Лизи пък й се иска повече да прилича на Джоди, та когато Дарла й телефонира, да се засмее и да каже:
— Да го духаш, скъпа моя; на каквото си постелиш, на такова ще легнеш.

15.
Стои на прага на кухненската врата. Взира се в моравата зад къщата. Иска да види как Скот излиза от нощната тъма. Иска да го повика да се върне — да, повече от всичко друго, но упорито стиска устни. Чака го цяла вечер. Ще почака още малко.
Но съвсем малко.
Постепенно я обзема неописуем страх.


16.
Радиото на Денди хващаше само станции на средни вълни. WGUY приключваше излъчването на програмата си в късния следобед, но по WDER предаваха евъргрийни — някакъв изпълнител, популярен през петдесетте, пееше за първата любов, когато Лизи изплакна чашата си, върна се в дневната и… бинго! Скот стоеше на вратата, държеше кутийка с бира и гузно се усмихваше. Може би музиката й беше попречила да чуе приближаването на форда. Или силното главоболие. А може би и едното, и другото.
— Здрасти, Лизи — каза той. — Извинявай, че закъснях. Много извинявай. След семинара с няколко колеги подхванахме спор за Томас Харди и…
Тя безмълвно му обърна гръб и се върна в кухнята, където радиото продължаваше да работи. Сега някаква мъжка вокална група пееше „Ши-бум“. Скот я последва. Тя знаеше, че ще я последва, така ставаха тези неща. Чувстваше как в гърлото й се загнездват всички думи, които й се искаше да изрече — жестоки думи, отровни думи, ала някакво изплашено и самотно гласче й нашепваше да не ги казва, не и на този човек… само, че тя го заглуши. Толкова беше вбесена, че друго не можеше да стори.
Скот посочи с палец радиоапарата и обяви, явно гордеейки се с безполезните си познания:
— Това са „Кордс“. Оригиналната „чернокожа“ версия.
Лизи се извърна към него:
— Смяташ ли, че ми пука кой пее по радиото, след като бях на работа осем часа и те чаках още пет? А ти цъфваш по никое време, носиш си бира, хилиш се като идиот и ми се оправдаваш, че много повече държиш на някакъв мъртъв писател, отколкото на мен, така ли?
Усмивката още грееше на лицето му, но постепенно се смали и помръкна, останаха само устните, изкривени като заврънкулка, и една плитка трапчинка. Очите му се наляха със сълзи. Изплашеното самотно гласче отново се опита да предупреди Лизи, ала тя не му обърна внимание. Сега беше в силата си, сега й беше паднало да реже жива плът. И помръкващата усмивка на Скот, и печалният му поглед й подсказваха, че този мъж лудо я обича, което пък й даваше още по-голяма възможност да го нарани. Но уязвимостта му не смекчи сърцето й. Щеше да му причини болка. Защо? Защото можеше.
Докато стои на прага на задната врата и го чака да се върне, тя не си спомня всичко, което му наговори, знае само, че всяка следваща обида беше още по-жлъчна, още по-жестока. В един момент с потрес си даде сметка, че се заяжда като Дарла (поредната от сестрите Дебушър, проявяваща тиранични наклонности), но по това време усмивката на Скот напълно беше изчезнала. Гледаше я опечалено и тя изтръпна, като видя как очите му, уголемени от сълзите, се разширяват, докато сякаш запълниха цялото му лице. Лизи млъкна по средата на тирадата, с която го обвиняваше, че ноктите му винаги са мръсни и че ги гризе като плъх докато чете. Млъкна и осъзна пълната тишина — не се чуваше рев на автомобилни двигатели, скърцане на гуми, нито дори музиката, изпълнявана от оркестъра, който през почивните дни свиреше в заведението „Четирилистна детелина“. Тишината беше толкова потискаща, че на Лизи й се прииска да си вземе думите обратно…, но не знаеше как. Най-лесно бе да каже: „Въпреки всичко те обичам, Скот, хайде да се любим“, само че това й хрумна по-късно. Едва след бума.
— Скот… аз…
Не знаеше как да продължи, пък и сякаш не беше необходимо. Той вдигна показалец като учител, който иска да подчертае нещо много важно, и устните му отново се разтегнаха в усмивка. Или поне в подобие на усмивка.
— Почакай — каза.
— Да чакам ли?
Скот изглеждаше доволен като че ли тя беше разгадала сложна логическа задача.
— Да, почакай. — Преди Лизи да каже още нещо, той се обърна и закрачи в мрака — вървеше уверено, не залиташе (все едно изведнъж беше изтрезнял), тесният му ханш се поклащаше.
Лизи каза: „Скот?“, но той само отново вдигна пръст. После сенките го погълнаха.

17.
Сега тя стои на прага и тревожно напряга очи в мрака. Изгасила е лампата в кухнята, защото мисли, че така ще й е по-лесно да види Скот, но дори уличното осветление не може да разсее сенките, завладели полегатата морава. От съседния двор се чува дрезгав лай на куче. Лизи знае, че песът се казва Плутон — чувала е как от време на време стопаните му се карат… не че има някаква полза. Мисли за трясъка от счупване на стъкло, който чу преди малко — прозвучал беше съвсем наблизо също като лаят на кучето. По-близо от другите звуци, които изпълват тази неспокойна и злощастна нощ.
Да му се не види, защо се нахвърли върху Скот, защо го обиди? Та нали изобщо не и се гледаше идиотския шведски филм? И защо изпита толкова голямо задоволство от горчивите си думи? Толкова злорадо и подло задоволство.
Не знае отговора на този въпрос. Топлата нощ в края на пролетта я обгръща с ароматния си дъх, тя се пита колко ли време е минало, откакто Скот се изгуби в мрака. Само две минути ли? А може би пет? Струваше й се, че са много повече. И този трясък на счупено стъкло… имаше ли нещо общо с него?
„Оранжерията е там.“
Ни в клин, ни в ръкав сърцето й забива до пръсване. В същия момент тя зърва някакво движение отвъд границата, до която достига светлината. След секунда движещото се петно се превръща в човек. Лизи чувства облекчение, но страхът й не намалява. Не може да забрави трясъка на счупено стъкло. Пък и походката на Скот я смущава — той вече не се движи нито напето, нито уверено.
Иска да го повика, но от гърлото й се изтръгва само немощно гласче:
— Скот?
Същевременно тя плъзва ръка по стената, за да напипа бутона за включване на лампата над входната врата. Мисли си, че Скот едва ли я е чул, но призрачният силует, който се тътри към нея — да, не ходи, а се тътри — вдига глава тъкмо когато изтръпналите и пръсти напипват бутона и го натискат.
— Това е бум, Лизи! — извиква той в същия миг, в който светлината озарява моравата — ефектът едва ли ще е по-театрален, ако Скот е изчаквал тъкмо този момент да се „появи на сцената“. Гласът му изразява ликуващо облекчение, сякаш е оправил нещата помежду им. — И не обикновен, а кръвен бум!
Лизи за пръв път чува думата бум, но не я взема за друга, например буу или дум. Това е една от думите, измислени от Скот, и не е обикновен бум, ами кръвен. Светлината от кухнята се втурва да го посрещне; той протяга лявата си ръка към Лизи като че ли и носи подарък, а тя се моли на всички светии дланта му още да я има, иначе той ще довърши книгата, върху която работи, плюс всички следващи, като печата на пишещата машина само с една ръка. Защото на мястото на дясната му ръка сега се вижда само червеникава влажна пихтия. Кръв се процежда между разперените израстъци, напомнящи морска звезда, които според нея са пръстите му, и докато изтичва надолу по стъпалата на верандата и се втурва да го посрещне, преброява разперените червени израстъци… един, два, три, четири и — о, слава Богу! — петият е палецът. Пръстите му още са си по местата, обаче джинсите му са окървавени и той все така й протяга ръката си, с която е счупил едно от дебелите стъкла на парника. Поднася й своя дар, своето извинение, задето е закъснял, поднася й своя кръвен бум.
— За теб е — казва, когато Лизи сваля блузата си и я омотава около червената пихтия; чувства как кръвта веднага започва да се процежда през тънкия плат, усеща ужасяващата й топлина и разбира — естествено! — защо вътрешното й гласче толкова се страхуваше от ужасните неща, които тя наговори на Скот; този човек е влюбен не само в нея, но и в смъртта, и е готов да понесе злобните обиди, които всеки изсипва върху му.
Всеки ли?
Не, не съвсем. Не е толкова уязвим. Ще понесе да го обиждат само любимите му хора. Ненадейно Лизи си дава сметка, че не само тя предпочита да не говори за миналото си.
— За теб е — повтаря Скот. — Така те моля да ми простиш за закъснението и обещавам да не се повтори. Това е бум. Ние…
— Скот, замълчи. Не ти се сър…
— Наричаме го „кръвен бум“. Татко обясни на двама ни с Пол, че…
— Не ти се сърдя. Честна дума.
Той спира пред разнебитената стълба към задната веранда и озадачено се взира в Лизи. В този момент прилича на десетгодишно хлапе. Блузата, несръчно омотана около ръката му, прилича на рицарска ръкавица; върху жълтата тъкан са разцъфнали грамадни кървави цветя. Лизи стои по сутиен на моравата, тревата гъделичка голите й глезени. Жълтеникавата светлина от лампата в кухнята вдълбана сянка между гърдите й.
— Ще го вземеш ли? — Гледа я като дете, което моли за нещо. В този момент мъжът в него го е изоставил. Лизи вижда мъката в погледа му, изпълнен с копнеж, и знае, че не е предизвикана от наранената му ръка, ала не знае какво да каже. Безпомощна е. Хрумването й да направи превръзка с блузата си, за да спре кръвта, беше гениално, обаче сега сякаш е парализирана. Има ли правилен отговор на въпроса? И още по-важно, има ли погрешен? Защото ако сгреши, със сигурност отново ще го тласне към лудостта.
Скот й помага:
— Ако приемеш бума, особено кръвния бум, значи приемаш извинението на някого. Татко го каза на двама ни с Пол. Разправяше го отново и отново.
Лизи забелязва, че втория път Скот използва думата „разправяше“, както би казало едно хлапе. Пренесъл се беше в детството си. Майчице! Майчице, Луиз!
— Ще го приема — казва тя, — защото поначало не ми се гледаше смотания шведски филм със субтитри. Осем часа бях на крак, капнала съм от умора. Исках само да се любя с теб, а сега ще се наложи да отидем в спешното отделение.
Той поклаща глава.
— Скот…
— Щом не ми се сърдиш, защо ми се разкрещя и ме нарече разни лоши неща?
„Разни лоши неща.“ Още една „пощенска картичка“ от миналото му, забелязва Лизи; сега няма време да я разучи, но непременно ще й отдели внимание.
— Защото вече не можех да крещя на сестра си отвръща; незнайно защо изведнъж фразата й се струва много забавна. Избухва в смях и звукът така я стряска, че тя се разридава. После на сърцето й олеква. Бавно сяда на стъпалата на верандата, струва й се, че ще припадне.
Скот сяда до нея. Двайсет и четири годишен е, косата му стига почти до раменете, брадата му е набола, защото не се е бръснал поне два дни, толкова е слаб, че прилича на вейка. На лявата си ръка носи блузата на Лизи, единият ръкав се е размотал и е провиснал. Скот целува пулсиращата трапчинка на слепоочието й, после се втренчва в Лизи — погледът му е изпълнен с безмерна любов и съчувствие. Заговаря и този път думите му са на нормален човек:
— Разбирам. Кофти е да имаш роднини.
— Точно така — прошепва тя.
Скот я прегръща през кръста с лявата си ръка, която Лизи вече мислено нарича „ръката — кръвен бум“ неговият дар за нея, дарът на един безумец.
— Не е задължително да им обръщаме внимание казва преспокойно като че ли не се е случило нищо необичайно като че ли само преди минути не е превърнал дланта си в кървава пихтия. — Повярвай, човешката памет е къса, хората могат да забравят всичко.
Тя скептично поклаща глава:
— Наистина ли?
— Да. Сега е нашето време. Заедно сме. Ние двамата. Само това има значение.
„Ние двамата.“ Ала иска ли тя да са заедно, след като разбра колко лесно Скот прекрачва границата между нормалното и лудостта? След като вече си представя какъв ще е съвместният им живот. След миг си спомня допирът на устните му до слепоочието й и си казва: „Може би искам. Та нали всяка буря отминава?“
— Наистина ли? — повтаря.
В продължение на няколко секунди Скот мълчи. Само я прегръща. Откъм мизерния център на градчето Клийвс Милс долитат ръмжене на автомобилни двигатели, викове и пиянски смях. Петък вечер е и студентите се забавляват. Но това не е тук. Тук са само миризмата на полегатата морава, застинала в тъмата на тази нощ в началото на лятото, лаят на Плутон в съседния двор и усещането за ръката на Скот, която обгръща кръста й. Успокоява я дори допирът на наранената му длан върху корема й, макар че оставя кървав отпечатък, сякаш я дамгосва.
— Мило — най-сетне казва той.
Пак мълчи.
После прошепва:
— Миломое.
За двайсет и две годишната Лизи Дебушър, на която й е писнало от отношението на роднините й, както и да бъде сама, това е достатъчно. Най-сетне е достатъчно. Скот я е призовал да се върне и тя отстъпва пред същността му. От този миг чак до края никога няма да погледне назад.

18.
Отиват в кухнята и тя маха „превръзката“ от дланта му; като вижда раните, отново й прималява — отначало й се струва, че полита към ярката лампа на тавана, после пропада в мрака; напряга цялата си воля да остане в съзнание и успява, защото си казва: „Необходима съм му. Трябва да го закарам в спешното отделение на болницата в Дери.“
Цяло чудо е, че не е разсякъл вените, които са толкова близо до китката, но дланта е нарязана на няколко места, тук-там кожата виси като разкъсан тапет, три от пръстите, които баща й нарича „дебелите“, също са порязани. „Най-голямата атракция“ е дълбоката рана под лакътя му, от която стърчи триъгълно парче зелено стъкло, напомнящо гръбна перка на акула. Лизи неволно изпъшква, когато Скот го изтръгва (почти небрежно) от плътта си и го хвърля в кошчето за смет. Подлага блузата й под ръката си, за да не изцапа с кръв пода. Все пак няколко капки остават на линолеума, ала нищо повече. Скот придърпва с крак високия бар-стол, на който понякога Лизи сяда, докато мие съдовете (когато си на крак осем часа дневно, гледаш да седнеш при всеки сгоден момент), и се настанява на него, та кръвта от ръката му да капе в умивалника. Казва, че ще й обясни какво да направи.
— Трябва да отидем в спешното отделение — възразява тя. — Бъди разумен. На ръката има какви ли не вени и сухожилия! Искаш ли да останеш сакат за цял живот? Защото може да се случи. Наистина е възможно. Ако се тревожиш какво ще кажат докторите, измисли някаква история — нали това ти се удава най-добре, а пък аз ще я потвър…
— Добре, добре — прекъсва я той. — Ако утре още настояваш да отидем, ще се подчиня. — Безумецът е изчезнал, пред нея стои познатият Скот — разумен, очарователен и почти хипнотично убедителен. — Тази вечер няма да умра от нараняванията — погледни, кръвта почти спря, пък и знаеш ли какво е спешното отделение в петък вечер? Парад на пияниците. Повярвай, за предпочитане е да отидем утре сутринта. — Доволно се усмихва, сякаш казва: „Мила, аз съм върхът на сладоледа“; усмивката му е толкова заразителна, че против волята си тя също се усмихва — знае, че е загубила тази битка. — Освен това раните на всички от семейство Ландън заздравяват бързо. Иначе няма как. Ще ти покажа какво да направиш.
— Държиш се така, сякаш досега си разбил с юмрук поне дузина стъкла на парници.
— Не. — Усмивката му леко помръква. — Тази вечер ми е за пръв път. Обаче имам опит с нараняванията. Също и Пол.
— Пол брат ли ти е?
— Да. Но вече е покойник. Моля те, напълни легенче с топла вода, Лизи. Топла, не гореща.
Тя изгаря от желание да го обсипе с въпроси за Пол (за пръв път чува, че Скот е имал брат), ала моментът е неподходящ. Няма да настоява да отидат в болницата. Първо, защото ако той се съгласи, ще се наложи да го закара, а не е сигурна, че ще може да шофира, защото още е в шок. Пък и кървенето — слава Богу! — наистина започва да спира.
Изважда от шкафа под мивката бялото пластмасово легенче, купено за седемдесет и девет цента от „Мамут Март“, и го напълва с топла вода. Скот потапя ръката си във водата. Отначало Лизи го наблюдава спокойно — тънките струйки кръв, виещи се към повърхността, не я плашат, но той започва леко да разтрива разрезите и водата порозовява; тогава тя обръща глава и го пита какво го прихваща, та отново разкървавява раните.
— За да съм сигурен, че са чисти. Трябва да са чисти, когато отида… — Той се поколебава и смънква: — Когато отида да си легна. Може ли да остана при теб? Моля те, позволи ми.
— Разбира се, че можеш — отговаря Лизи и си мисли: „Друго искаше да кажеш.“
Скот излива кървавата вода в умивалника и си показва ръката. Разрезите вече не изглеждат толкова страшни, същевременно са по-отблъскващи — приличат на кръстосани рибешки хриле, розови отгоре и червени отвътре.
— Може ли да изхабя цяла опаковка чай на пакетчета, Лизи? Ще ти купя друга, честна дума. Очаквам чек за над пет хилядарки. Агентът ми се закле в честта на майка си, че ще го получа. Казах му: „За пръв път чувам, че имаш майка.“ Пошегувах се с него.
— Разбирам, че е шега. Не съм толкова глупава…
— Изобщо не си глупава.
— За какво ти е толкова много чай?
— Донеси го и ще разбереш.
Тя се подчинява. Скот, който още седи на високото столче и борави само с едната си ръка, отново напълва легенчето с топла вода, после отваря кутийката с чай „Липтън“.
— Пол го измисли — казва гордо, все едно е дете, което се хвали: „Виж какъв готин модел на самолет изработих, виж какво симпатично мастило направих с комплекта «Млад химик».“ Хвърля в легена всички пакетчета (може би са осемнайсет); докато потъват, те обагрят водата в кехлибарено-жълто. — Щипе, но помага. Наистина, ама наистина помага, Лизи. Гледай!
„Наистина, ама наистина помага.“ Все едно говори дете.
Скот потапя дланта си в слабия чай и за миг устните му се разтягат и оголват зъбите му — неправилни и леко пожълтели. — Вярно, че малко боли, обаче има полза.
— Да — измънква тя. Нелепо е, но може би наистина предпазва от инфекция или подпомага заздравяването… или и едното, и другото. Чъки Гендрън, който приготвя аламинутите в ресторанта, е голям почитател на „Инсайдър“ и понякога тя прелиства въпросното печатно издание. Само преди две седмици беше прочела статия за лечебните свойства на чая. Разбира се, на същата страница беше поместена и дописка за това как в Минесота бил открит жив праисторически човек. — Добре, може би имаш право.
— Не аз, а Пол. — Скот е въодушевен, лицето му вече не е мъртвешки бледо. „Все едно изобщо не се е наранявал“ — казва си Лизи. Той кима към горния джоб на ризата си: — Дай ми цигара, миломое.
— Трябва ли да пушиш, когато ръката ти…
— Да, да.
Тя изважда цигарите, пъха една в устата му и я запалва. Ароматният дим (Лизи завинаги ще обикне тази миризма) се издига като синкав стълб към олющения таван на кухнята, осеян с петна от влага. Иска й се да научи повече за бумите, особено за кръвните буми, въпреки че е започнала да подозира истината.
— Скот, кой отгледа двама ви с Пол? Родителите ви ли?
— Не. — Той е тикнал цигарата в ъгълчето на устните си и притваря едното си око срещу дима. — Мама умряла при раждането ми. Татко все разправяше, че съм я убил, защото съм бил поспаланко и съм наедрял прекалено много в утробата й. — Засмива се, сякаш разказва много забавен виц, същевременно изглежда леко сконфузен като дете, което се смее на нецензурен анекдот, чието значение не разбира.
Лизи мълчи. Страхува се да проговори.
Скот се взира в легенчето, което вече е пълно с кървав чай. Няколко пъти дръпва от цигарата си „Хърбърт Тарейтон“, пепелта заплашва да падне върху ризата му. Все така примижава с едното око и Лизи си мисли, че сега изглежда различен. Не като непознат, но различен. Прилича…
Да речем, че прилича на по-големия си брат. Онзи, който вече е покойник.
— Обаче татко казваше и още нещо — че не съм виновен, задето съм спял, когато е дошло време да изляза на бял свят. Мама трябвало да ме събуди с плесници, обаче не го сторила, затова съм станал прекалено едър, а тя умряла. Бум и край. — Скот се засмива, пепелта от цигарата му пада върху кухненския плот. Той сякаш не забелязва. Взира се в ръката си, потопена в мътната течност, но не продължава разказа си.
Лизи е изправена пред дилема. Да зададе ли още един въпрос? Страхува се, че няма да й отговори, дори ще я нахока (знае, че е способен на това — веднъж присъства на негов семинар, посветен на съвременната литература). Страхува се и от друго — че ще й отговори. Почти сигурна е, че ще й отговори.
— Скот? — прошепва.
— Мммм? — Цигарата е догоряла почти до онова, което прилича на филтър, но при марката „Хърбърт Тарейтон“ е само мундщук.
— Баща ти правеше ли буми?
— Да, кръвни буми. Когато ни хващаше шубето или за да пусне лошата кръв. Пол правеше хубави буми. Забавни буми. Нещо като търсене на съкровището, когато се съобразяваш с подсказки. „Бум! Край!“ и получаваш награда. Например шоколадче. — Пепелта от цигарата отново пада, ала той не откъсва поглед от кървавата вода в легенчето. — Татко обаче целува.
— Той поглежда Лизи и тя ненадейно разбира, че той предусеща въпросите, които се страхува да му зададе, и се старае да й отговори. Доколкото му стига смелостта.
— Това е наградата на татко. Целувка, след като болката престане.

19.
В аптечката няма достатъчно широк бинт, затова Лизи накъсва на дълги ивици един чаршаф. Стар е, но въпреки това тя скърби за загубата му — със заплатата си на сервитьорка (допълвана от мизерните бакшиши от студентите и малко по-щедрите „лепти“, давани от преподавателите, които обядват в „Пат“), не може да си позволи ново спално бельо. Ала като си помисля за ужасните разрези на дланта на Скот и още по-ужасната рана на ръката му, тя без колебание разкъсва чаршафа.
Скот заспива още щом се просва на прекалено тясното й легло; тя мисли, че ще остане будна под въздействието на изповедта му, ала също заспива веднага.
През нощта се събужда два пъти, първия път, понеже й се пишка. Скот не е в леглото. В полусън тя отива до тоалетната и пътьом запретва прекалено голямата тениска с надпис „Мейнски университет“, която й служи вместо пижама.
— Скот, побързай, че ще се… — Влиза в тоалетната, където нощем не изключва осветлението, и се вцепенява. Скот го няма. И капакът чинията не е вдигнат — той винаги го оставя така, след като използва тоалетната.
В този момент тя забравя, че й се пишка. Изтръпва, като си представя, че болката е събудила Скот, спомнил си е всичко, което й е разказал, и е бил връхлетян от… — Как ги наричаха в „Инсайдър“? А, да — „възкръснали спомени“.
Наистина ли са спомени, изплували от дълбините на съзнанието му, или факти, които не е споделял с никого? Лизи е сигурна само в едно — че тръпки я побиват от детинските фрази, които от време на време се промъкват в речта му. Ами ако се е върнал в парника, за да довърши започнатото и този път вместо ръката да си пререже гърлото?
Лизи се обръща към тъмната паст на кухнята апартаментът се състои само от кухненското помещение и спалнята — и вижда на леглото Скот. Както обикновено спи, свит на кълбо, челото му се опира на стената (когато есента ще напуснат апартамента, на това място ще има следа — следата на Скот). Няколко пъти без резултат му е казвала, че ще му е по-широко, ако спи от външната страна. Сега той леко се размърдва, пружините изскърцват, на светлината от уличната лампа Лизи вижда тъмния кичур коса върху страната му.
„Преди малко го нямаше.“
Глупости — ето го, лежи там, и то откъм стената. Ако не й се вярва, може да повдигне кичура коса, в който се взира.
„Може би съм сънувала, че го няма.“
В това има известна логика, ала когато тя се връща в тоалетната, отново си казва: „Нямаше го. Когато станах, тъпото легло беше празно.“
Като свършва, вдига капака на чинията, защото ако Скот стане през нощта, ще бъде сънен и няма да си направи труда. После отново си ляга и веднага заспива. Сега той е до нея и това е най-важното. Разбира се, че е най-важното.

20.
Втория път не се събужда сама.
— Лизи! — Скот я раздрусва. — Лизи, малка Лизи!
Тя отказва да се събуди — имаше тежък ден… какъв ти ден, цялата й седмица беше тежка — но Скот упорства:
— Мила, събуди се!
Лизи очаква утринната светлина да парне очите й, ала още е тъмно.
— Скот. К’во има? — Иска да го пита отново ли кърви и дали превръзката му се е изместила, обаче тези понятия са прекалено сложни за замъгленото й съзнание.
Той се надвесва над нея. Изглежда развълнуван, но не объркан или измъчван от болка.
— Не можем повече да живеем така — изтърсва.
Тя се стряска и сънливостта изведнъж я напуска. Какво й казва? Нима скъсва с нея?
— Скот? — Лизи протяга ръка, взема от пода часовника си, присвива очи и се взира в циферблата. — Четири и петнайсет е, да му се не види! — Ядосана е, същевременно я обзема страх.
— Лизи, трябва да заживеем в истинска къща. Да си я купим. — Той поклаща глава. — Не, започнах отзад напред. Първо ще се оженим.
О, какво облекчение. Тя се обляга назад, часовникът се изплъзва от пръстите й. Няма страшно — часовник „Таймекс“ в земята удари, той пак ще продължава да върви. Облекчението е последвано от изумление. Току що са й предложили брак като на героиня от любовно романче. Облекчението е последвано и от червеното вагонче на страха. Човекът, който й предлага брак (в четири и петнайсет сутринта, представете си), е същият, дето снощи й върза тенекия, разряза си ръката, след като тя му вдигна скандал за закъснението (и за други неща, да, така е), после й подаде наранената си ръка, сякаш й поднасяше идиотски коледен подарък. Човекът с брата покойник, за когото тя научи едва тази вечер, и с мъртвата майка, чиято смърт уж бе причинил, понеже… как се бе изразил начетеният млад писател? Понеже бил прекалено наедрял в утробата й.
— Лизи?
— Млъкни, Скот, пречиш ми да мисля. — Да, но колко трудно е да мислиш, когато луната е залязла и времето е спряло, независимо какво показва верният таймекс.
— Обичам те — смирено казва Скот.
— Знам. И аз те обичам. Но това не е важно.
— Може и да е. Че ти ме обичаш. Може би това е най-важното. Никой освен Пол не ме е обичал. — Той млъква и едва след няколко секунди добавя: — И татко, разбира се.
Лизи се надига и се подпира на лакът:
— Грешиш. Мнозина те обичат. Когато чете откъси от последната си книга и от онази, която пишеш сега… — Тя сбърчва нос. Новият му роман е озаглавен „Стръвни дяволи“ и онова, което е прочела, не й харесва. — Повече от петстотин души дойдоха на литературното четене! Наложи се да го пренасочат от централното фоайе в най-голямата аудитория, а когато ти свърши, всички се изправиха на крака и те аплодираха.
— Става въпрос за любопитство, не за обич. Между нас казано, това е пълен цирк. Публикуваш ли роман, когато си едва на двайсет и една години, веднага те обявяват за гений, въпреки че само обществените библиотеки купуват глупавата книга и никога няма да има второ издание. Обаче ти не държиш да чуеш историята на детето-чудо, Лизи…
— Напротив — прекъсва го тя. Сънливостта й безвъзвратно е отлетяла.
— Добре, но… Дай ми цигара, миломое. — Лизи му подава пепелника-костенурка, който е купила специално за него, пъха в устата му цигара и я запалва. Той отново подхваща: — Само че ти държиш и да си мия зъбите…
— Точно така…
— И дали шампоанът, който използвам, ще ме отърве от пърхота…
— Купих шампоан „Тегрин“, който толкова рекламират — прекъсва го тя. — В банята е. Пробвай го.
Скот се разсмива:
— Виждаш ли? Виждаш ли? Чудесен пример. Приемаш холистичния подход.
— Каква е тази дума? — мръщи се Лизи.
Скот смачква недопушената си цигара:
— Означава, че ме виждаш като едно цяло, не като отделни части, и за теб всичко е еднакво.
Тя се позамисля и кимва:
— Май имаш право.
— Нямаш представа какво е. Малкият Скот по нищо не приличаше на Скот от последните шест години. Мисля, че промяната е положителна, но за повечето хора тук и в Питсбърг Скот Ландън е само… нещо като идиотски джубокс. Пъхаш няколко долара, излиза тъпашки роман. — Скот не изглежда ядосан и огорчен, но тя знае, че гневът неминуемо ще дойде. След време, ако той няма пристанище, където да се чувства в безопасност, да бъде себе си. Да, тя може да бъде това пристанище. Може да го създаде. Скот ще й помогне. До известна степен вече са го създали. — Ти си различна, Лизи. Разбрах го още, когато те видях за пръв път. Беше в централното фоайе по време на вечерта, посветена на блуса. Помниш ли?
Мили Боже, нима би могла да забрави? Беше отишла в университета да разгледа някаква модернистична изложба, след това чу музиката, надникна във фоайето и реши да остане. Скот влезе след няколко минути, огледа претъпканото помещение и попита Лизи, която седеше на канапето, дали мястото до нея е свободно. Тя спокойно можеше да пропусне концерта и да хване автобуса за Клийв Милс, тръгващ в осем и половина. И сега щеше да е сама в леглото. Завива й се свят, все едно седи на перваза на прозорец на висок етаж. Не споделя мислите си със Скот; само кимва.
— За мен си… — Той млъква и се усмихва. Въпреки неравните му зъби усмивката му е божествена. — Ти си като езерото, от което всички пием. Разказвал ли съм ти за езерото?
Лизи отново кимва и също се усмихва. Не й е разказвал, но го е чувала да говори на тази тема по време на литературните четения и на лекциите си, които тя бе посещавала по негова покана. Подхване ли тази тема, Скот неизменно протяга ръце, сякаш, ако можеше, щеше да ги потопи в езерото или да извади от него разни неща, които вероятно би нарекъл „лингвистичен улов“. Странно, но тя винаги се умилява от този спонтанен жест. Понякога той нарича езерото „митично“, друг път — „езерото на думите“. Твърди, че когато наречеш някого „арабия“ или „гнила ябълка“, пиеш от езерото или ловиш в плитчините попови лъжички, че когато изпратиш сина си да воюва и може би да загине, защото обичаш родината си и си научил детето си да я обича, пак плуваш в същото езеро…, но в дълбокото заедно с големите хищни риби.
— Идвам при теб и ти ме приемаш като едно цяло — продължава той. Обичаш ме с цялото си сърце, и то не само заради романа, който съм написал. Затвориш ли вратата и светът остане отвън, с теб сме очи в очи.
— Много по-висок си от мен.
— Знаеш за какво говоря.
Да, май знае. И е дотолкова затрогната, че посред нощ се съгласява да стори нещо, за което вероятно сутринта горчиво ще съжалява.
— Ще поговорим утре — казва. Взима пепелника и отново го слага на пода. — Тогава пак ме попитай, ако имаш желание.
— О, ще имам — самоуверено отсича Скот.
— Ще видим. А сега гледай пак да заспиш.
Той ляга по хълбок, ала Лизи знае, че когато започне да се унася, ще свие колене към гърдите си и ще облегне на стената челото си, зад което думите и сюжетите плуват като екзотични риби.
„Познавам го. Най-малкото започвам да го опознавам.“
Сърцето й отново прелива от любов към него, тя стиска устни, за да не изрече опасни думи. Думи, от които после ще е трудно да се отрече. Дори невъзможно. Затова само се притиска към него. Няколко закъснели щуреца свирят навън, кучето Плутон залайва, слагайки началото на нощната си „серенада“. Лизи започва да се унася.
— Лизи? — Гласът на Скот сякаш идва от друг свят.
— Хмммм?
— Знам, че не харесваш „Стръвни дяволи“…
— Амиии… — измънква тя — думите й се изплъзват, тя потъва все по-дълбоко в бездната на съня.
— И без просветеното мнение на Карсьн Форей или на моя агент знам, че „Стрънти дяволи“ ще ми донесе купища пари. Край на халтурите, Лизи, вече съм на пътя към успеха, но не искам да го извървя сам. Искам да ме придружиш.
— Мъък, Скот. Запийвай.
Лизи не знае дали той заспива, но като по чудо (чудо на чудесата!) Скот Ландън млъква.

21.
Лизи Дебушър се събужда в неделя чак в девет сутринта (какъв невероятен лукс) и усеща миризмата на пържен бекон. Светлината на слънцето образува златисти ивици върху пода. Тя отива в кухнята. Скот, само по слипове, е надвесен над тигана и Лизи с потрес забелязва, че е свалил превръзката, която така грижливо му беше направила. Прави му забележка, а той преспокойно отвръща, че много го е сърбяло.
— Освен това — добавя и протяга ръката си (Лизи потреперва — жестът й напомня как снощи той изникна от мрака и й протегна ръце) — на дневна светлина раната не изглежда толкова дълбока, нали?
Лизи хваща дланта му, привежда се, сякаш се кани да му гледа на ръка, и се взира, докато Скот не се отдръпва и не подхвърля, че ако не обърне парчетата бекон, ще прегорят. Не е учудена, нито поразена — тези чувства може би са запазени за безлунни нощи и стаи, потънали в сенки, не за слънчеви неделни утрини, когато от старомодното радио на перваза на прозореца звучи песента за човека с бавната кола, чийто текст така и си остана непонятен за нея, но въпреки това й харесва. Не е учудена, нито поразена… ала е много озадачена. Единственото логично обяснение е, че на страха очите са големи — вероятно нараняванията са й се сторили много по-дълбоки, понеже се изплаши. Понеже изпадна в паника. Вижда, че раните — макар и не драскотини, изобщо не са сериозни. Не само, че кръвта се е съсирила, ами е образувала коричка. Ако беше завела Скот в спешното отделение на болницата в Дери, навярно щяха да я изгонят.
„Раните на всички от семейство Ландън заздравяват бързо. Иначе няма как.“
Скот изважда от тигана парчетата бекон и ги слага върху сгъната домакинска хартия, за да се отцеди мазнината. Лизи си казва, че той може да е добър писател, но като готвач е истински виртуоз. Особено когато положи особено старание. Може да е суперкулинар, но му е необходимо ново бельо. Слиповете му са размъкнати, ластикът е пред последно издихание. Лизи се зарича да го накара да си купи бельо, когато му изпратят обещания чек, само че в момента има нещо много по-важно от износените слипове; тя се мъчи да сравни раните му предишната вечер — ужасяващи разрези — с онова, което вижда сега. Мисли си, че ничии рани не заздравяват толкова бързо, освен на Христос, разбира се. Представя си дебелото зеленикаво стъкло, стърчащо от плътта му, което й напомня, че трябва да предприемат нещо, Скот трябва да отиде в…
— Лизи.
Гласът му я връща към действителността. Тя осъзнава, че незнайно кога е седнала до кухненската маса и машинално подръпва тениската си.
— Какво?
— Колко яйца искаш — едно или две?
Тя се позамисля и отвръща:
— Две.
— Бъркани или на очи?
— Бъркани.
— Ще се оженим ли? — пита Скот със същия равнодушен тон, ловко счупва с една ръка две яйца и ги пуска в тигана.
Лизи се усмихва — не заради престореното му равнодушие, а задето е използвал толкова старомодна фраза — и си дава сметка, че изобщо не е изненадана. Очаквала е това… как му казваха… това „възобновяване“; вероятно дори докато е спала, то е будувало в подсъзнанието й.
— Сигурен ли си? — промърморва.
— Абсолютно. Какво ще кажеш, миломое?
— Миломоето приема.
— Чудесно — заявява Скот. — Хубаво. — Поколебава се и добавя: — Благодаря.
За миг двамата замълчават. От старомодния радиоапарат на перваза на прозореца звучи музика, каквато татко Дебушър никога не би слушал. Яйцата пращят в тигана. Лизи е гладна. И щастлива.
— През есента — казва.
Той кимва, посяга за чиния.
— Добре. През октомври?
— Май ще е прекалено рано. Да речем около Деня на благодарността. Има ли яйца за теб?
— Остана едно и ми е предостатъчно.
— Няма да се омъжа за теб, ако не си купиш ново бельо! — заплашва Лизи.
Скот не се засмива, а съвсем сериозно отговаря:
— Непременно.
Слага чинията пред нея. Бекон и яйца. Лизи е толкова гладна, че веднага започва да се храни, а Скот счупва в тигана последното яйце.
— Лиза Ландън — казва. — Харесва ли ти?
— Трепач. То е… как се казва, когато всички думи започват с еднакъв звук?
— Алитерация.
— Точно така. — Този път тя произнася: „Лиза Ландън.“ Услажда й се също като пържените яйца.
— Малката Лизи Ландън. — Скот подхвърля яйцето, което два пъти се превърта във въздуха и пльоква обратно в тигана.
— Ти, Скот Ландън, обещаваш ли да си куражлия и никога да не те хване бъз? — пита тя.
— Куражлия и в болест, и в здраве — кимва Скот и двамата избухват в смях, а радиото продължава да свири от перваза на прозореца, обляно от утринната светлина.

22.
Докато живееше със Скот, често се смееше. След седмица раните на дланите и дори на рамото му заздравяха.
Не останаха никакви белези.


23.
Лизи се събужда отново, без да знае къде се намира — в миналото или в настоящето. Само че през прозореца се прокрадва първата утринна светлина и тя вижда сините тапети и картината с маринистичен пейзаж. Значи е в спалнята на Аманда, което хем е логично, хем не е струва й се, че сънува бъдещето, докато спи на тясното легло в апартаментчето си; легло, което ще споделя със Скот чак до сватбата им през ноември. Какво я е събудило?
Не й се ходи до тоалетната… още може да потърпи, тогава какво…
„Аманда, проговори ли? Искаш ли нещо? Например вода? Или парче дебело стъкло, та да си прережеш китките?“
Тези мисли пробягват през съзнанието й, но тя не ги изразява на глас, понеже й хрумва нещо шантаво. Хрумва й, че макар да вижда прошарената коса на Аманда и къдричките по бието на нощницата й, тя е в леглото със Скот. Точно така! По някое време през нощта Скот е… какво? Изпълзял от спомените на съпругата си и се е прехвърлил в тялото на Аманда? Нищо чудно. Идеята е шантава, няма спор, ала друго поражда нежеланието на Лизи да обели дори една дума — страхува се, че ако каже нещо, Скот ще й отвърне с гласа на сестра й. И какво ще прави тогава? Ще закрещи ли? Ще закрещи ли така, че да събуди дори мъртъвците, както гласи популярната фраза? Разбира се, мисълта е абсурдна, обаче…
„Обаче погледни как спи Аманда — със свити колене и наведена глава. Ако имаше стена, челото й щеше да се опира на нея. Логично е да си помислиш, че…“
В този миг сред призрачната тишина на пет часа сутринта Аманда, която е извърнала глава и Лизи не вижда лицето й, проговаря.
— Мило — казва. Помълчава и добавя: — Миломое. Ако предишната вечер за миг телесната температура на Лизи се беше понижила с двайсет градуса, сега кръвта във вените й буквално се вледенява, защото гласът несъмнено е женски, но е и на Скот. Във всеки миг и по всяко време би познала гласа му.
„Сънувам — мисли си. — Затова не мога да преценя дали е настоящето. Ако се огледам, ще видя в ъгъла на стаята да кръжи вълшебното килимче от чувал с първокачествено брашно «Пилсбъри».“
Само че не може да се огледа. Безкрайно дълго не даже дори да помръдне. Онова, което я окуражава най-сетне да проговори, е усилващата се дневна светлина. Нощта почти е превалила. Ако Скот се е върнал (при положение, че е будна и не сънува), следователно има някаква причина. Със сигурност не е дошъл да й причини зло. Никога не би го сторил. Най-малкото… не и нарочно. Но тя не е в състояние да изрече нито неговото име, нито името на Аманда. Представя си как хваща за рамото сестра си и я обръща към себе си. Чие лице ще види под прошарения бретон? Ами ако е лицето на Скот? Мили Боже, ами ако е неговото лице?
Нощта си отива. Внезапно Лизи разбира, че ако не проговори, докато слънцето изгрее, вратата между миналото и настоящето ще се затвори и тогава въпросите й ще останат без отговор.
„Имената са без значение. Няма значение кое е съществото с нощницата с къдрички на бието.“
— Защо Аманда каза „Бум“? — пита. Гласът й е хриплив, все едно гърлото й е пълно с пръст.
— Оставих ти бум — отвръща съществото, към което тя се притиска.
„Господи, това е лоша кръв, това е лудост… върхът на лудостта… — мисли си тя, после си казва: — Вземи се в ръце! Стегни се, мамка му! Веднага!“
— Кажи… — Гласът й е още по-хриплив. Струва й се, че изведнъж навън става много по-светло. Всеки миг слънцето ще се покаже на източния хоризонт. — Кръвен бум ли е?
— Неизбежно беше да се натъкнеш на кръвен бум — отвръща съществото и в гласа му се прокрадва съжаление. Божичко, гласът е на Скот! Същевременно много напомня и на гласа на Аманда, което още повече плаши Лизи. То отново проговаря, този път много по-оптимистично: — Този е добър бум, Лизи. Намира се отвъд пурпурната завеса. Ти вече премина първите три станции. Още няколко и ще получиш наградата:
— И каква е тя?
— Питие — на мига отвръща съществото.
— Кока-кола ли?
— Тихо. Пречиш ни да гледаме ружите.
В гласа се долавя необясним и безкраен копнеж. Защо думата „ружи“ й е толкова позната? Защо й се струва, че е название на още нещо освен на градинско цвете? Дали е още нещо, скрито зад пурпурната завеса, което понякога пречи на спомените й да възкръснат? Няма време да помисли, камо ли да попита — през прозореца се прокрадва лъч червеникава светлина. Лизи усеща как времето отново идва на фокус и макар да е вцепенена от страх, изпитва почти болезнено съжаление.
— Кога ще е кръвният бум? — пита. Знае, че отговор няма да има, ала раздразнението й нараства, заменяйки учудването и ужаса, които я бяха обзели, преди слънцето да надникне над хоризонта и лъчите му да прогонят страховете на мрака. — Кога ще бъде? Кога, да ти се не види?! — изкрещява, вкопчва се в съществото с нощницата и го разтърсва толкова силно, че косата му се разрошва… но то не отговаря. Гневът й се отприщва като бент. — Не ме дразни, Скот! Кога?
Дръпва за рамото създанието, до което лежи, и то бавно се претъркулва. Разбира се, че е Аманда. Очите й са отворени, тя диша равномерно, лицето й не е мъртвешки бледо, ала Лизи много добре познава този поглед, означаващ, че Мандичка-Пандичка отново е прекъснала връзката си с действителността. Вече не знае дали Скот наистина е идвал при нея, или й се е сторило, докато е лежала в просъница, обаче в едно е абсолютно сигурна — по някое време през нощта Аманда пак си е отишла. Този път може би завинаги.

ВТОРА ЧАСТ
ВЕДТСКЕН

„Тя се обърна и видя, че големият бял месец я гледа иззад хълма. Цялото й същество се отвори за него като чист и прозрачен кристал, разполовен от лунните лъчи. Отдаде се на месеца и почувства как я изпълва цялата, как потъва между гърдите й, как тялото й се разтваря, за да го приеме. Тя беше потръпваща анемония; неземен копнеж, докоснат от бялото сияние.“
Д. Х. Лорънс — „Дъгата“
V. ЛИЗИ И ДЪЛГИЯТ БЕЗКРАЕН ЧЕТВЪРТЪК
(БУМ-СТАНЦИИТЕ)
1.
На Лизи не й трябваше много време, за да разбере, че сега положението е далеч по-сериозно от трите предишни случая, когато Аманда се бе откъсвала от реалността периодите й на „частична кататония“, както биха казали психиатрите. Сякаш раздразнителната й сестра, която понякога създаваше доста главоболия, се бе превърнала в голяма дишаща кукла. Лизи успя (макар и с цената на немалко усилия) да я накара да седне и да я избута до ръба на леглото, ала жената с бялата памучна нощница, която бе проговорила с гласа на мъртвия й съпруг малко преди разсъмване — освен ако това не беше халюцинация, изобщо не реагира на името си, дори и когато по-малката й сестра го изкрещя в ухото й. Седеше с отпуснати върху коленете длани и се взираше в лицето й. А когато Лизи се отдръпна встрани, Аманда продължи да съзерцава вече празното пространство, без да отмести очи.
Лизи отиде до банята, за да навлажни с хладка вода кърпата. Когато се върна, завари Аманда да лежи по гръб на кревата, с изпружени крака и отпуснати на пода стъпала. Опита се отново да я изправи, но се спря, когато задникът на сестра й, който и без това беше на ръба на леглото, се плъзна надолу. Още малко и Аманда щеше да се озове на пода.
— Мандичка-Пандичка!
Този път и прякорът от детството не доведе до никакъв отговор. Лизи реши да стигне докрай.
— Како Мандичка-Пандичка!
Нищо. Вместо да се уплаши (това се случи по-късно), тя бе обзета от дива ярост, каквато сестра й не бе пробуждала в нея дори и когато съзнателно се бе стремяла към това.
— Престани най-сетне! Престани и си мръдни задника по-далеч от ръба, че да те изправя!
Ядец. Никакъв ефект. Нулев резултат. Тя се наведе и навлажни лицето на Аманда със студената кърпа, но пак не постигна нищо. Сестра й не мигна дори когато Лизи прокара кърпата по очите. Това вече беше плашещо. Тя погледна електронния часовник на нощното шкафче и видя, че минава шест часът. Можеше да се обади на Дарла — не се боеше, че ще събуди Мат, който беше в Монреал, но още не й се искаше да телефонира. Все още не. Да се обади на Дарла означаваше да признае поражението си, а още не бе готова.
Заобиколи леглото, хвана Аманда под мишниците и я задърпа назад. Оказа се по-трудно, въпреки че напоследък сестра й беше измършавяла.
„Сега тя е инертна маса, миломое. Затова ти е толкова трудно.“
— Млъквай — изпъшка, без да има представа на кого говори. — Затвори си устата.
Качи се на леглото и възседна бедрата на Аманда, после я хвана за раменете. В тази позиция (изглеждаше досущ като доминантен сексуален партньор) лицето й беше срещу безизразното каменно лице на сестра й. По време на предишните си кататонични пристъпи Аманда ставаше изключително покорна, сякаш се намираше под хипноза. Сега обаче бе различно. Оставаше й надеждата, че греши — всеки човек сутрин задоволяваше физиологичните си нужди. Ако, разбира се, този човек искаше да продължи да живее в уютната си малка къщичка.
— Аманда! — извика тя. После изкрещя още по-силно, без да се страхува, че ще събуди някого (все пак бяха съвсем сами в къщата, нали така?) — Мандичка-Пандичка! Искам… да станеш… да СТАНЕШ… да отидеш в банята… и да седнеш на ТОАЛЕТНАТА ЧИНИЯ! Седни на ТОАЛЕТНАТА ЧИНИЯ и си свърши работата.! На три! ЕДНО… и ДВЕ!… и ТРИ! — Рязко дръпна сестра си, но тя само седна и не пожела да стане.
Едва в шест и двайсет й се удаде да я откъсне от кревата и Аманда най-накрая стъпи на краката си (макар че веднага приклекна). Лизи се чувстваше като в първата си кола — форд „Пинто“ модел 1974 година, когато двигателят все пак успяваше да запали, след като в продължение на две безкрайни минути бе мъчила стартера, изтощавайки акумулатора почти до краен предел. Аманда залитна назад към леглото и Лизи я хвана под мишниците, ругаейки под нос, за да й попречи да се строполи на пода.
— Преструваш се, кучко! — изкрещя ядосано, макар и да си даваше сметка, че съвсем не бе така. — Е, какво пък, продължавай! Продължавай и… — Внезапно си даде сметка колко силно крещи (не намалеше ли децибелите, със сигурност щеше да събуди госпожа Джоунс, която живееше от другата страна на улицата), ето защо понижи глас. — Тръшни се на пода! Но ако си мислиш, че цяла сутрин ще подскачам около теб, горчиво се лъжеш. Отивам да приготвя кафе и овесена каша. Ако на Ваше кралско величество й замирише апетитно, нека ме повика. Или да изпрати лакей за кльопачката.
Лизи не знаеше дали ароматът на кафе и овесена каша ще се понрави на сестра й, но на нея й се стори божествен. Изпи голяма чаша черно кафе още преди да довърши кашата си, след което си наля втора — вече със сметана и захар. Докато се наслаждаваше на всяка глътчица от ароматната течност, си помисли: „Да имаше и една цигара, сто на сто щях да издържа, каквото и да ми сервира Манда!“
Мислите й се опитаха да се върнат към сънищата и спомените от изминалата нощ („СКОТ И ЛИЗИ МЛАДОСТ, да, бе, да“ — мина й през ума), но тя не им позволи. Както и не позволи на разума си да анализира случилото се по време на пробуждането й. По-късно може би щеше да намери време за това, но не и сега. Сега най-важното беше състоянието на по-голямата й сестра.
„Ами ако Мандичка-Пандичка намери голямата розова самобръсначка на горната полица на аптечката и реши да си пререже вените? Или например гърлото си?“
Тя стана и се запита дали Дарла се е сетила да махне всички остри предмети от банята на горния етаж… както и от всички стаи естествено. Взе стъпалата почти на бегом, смразена от мисълта какво би могла да завари в спалнята — празно легло, върху което се мъдрят само две измачкани възглавници.
Аманда още лежеше на пода и се взираше в тавана. Не бе помръднала и на сантиметър. Моментното й облекчение изведнъж бе заменено от лошо предчувствие. Приседна на ръба на леглото и хвана ръката на сестра си. Дланта беше топла, но безжизнена. Как й се искаше пръстите на Аманда да се свият около нейните, ала те сякаш бяха от восък.
— Аманда, какво да те правя?
Никакъв отговор.
След малко, понеже бяха съвсем сами в къщата (ако не се броят отраженията им в огледалото), Лизи се осмели да попита:
— Скот ли го направи, Аманда? Моля те, кажи, че Скот не е…, че не е… ох, не знам… влязъл в теб?
Но Аманда мълчеше и Лизи прекара следващите няколко минути в издирване на остри предмети в банята. Досети се, че Дарла я е изпреварила, понеже единственото, което намери, беше ножичка за маникюр в долното чекмедже на тоалетката. Естествено в опитни ръце и ножичката би свършила чудесна работа — например в ръцете на бащата на Скот…
(тихо Лизи недей Лизи)
— Добре — въздъхна тя, разтревожена от обзелата я паника. Пурпурното сияние заизпълва очите й, ръката й стисна ножичката. — Добре, млъквам.
Скри ножичката зад прашните шишенца с шампоан на полицата над шкафа за кърпи, след което (понеже не знаеше с какво да се захване) си взе душ. Когато излезе от банята, видя голямо мокро петно около бедрата на Аманда и разбра, че се е сблъскала с нещо, което не е по силите на сестрите Дебушър. Подпъхна суха кърпа под подгизналия задник на сестра си, след което погледна отново часовника, взе слушалката и набра номера на Дарла.

2.
Предния ден Лизи бе чула съвсем ясно гласа на Скот: „Оставих ти бележка, миломое.“ Тогава бе сметнала, че това е вътрешният й глас, имитиращ неговия. Навярно беше точно така — най-вероятно беше точно така, ала в три часа през този дълъг, горещ вторнишки следобед, докато двете с Дарла седяха в кафене „Попс“ в Луистън, тя изведнъж си даде сметка, че не може да отрече едно, а именно, че Скот й бе оставил голям предсмъртен подарък. „Дяволски голяма бум-награда“ — както би казал покойният й съпруг. Денят й изглеждаше ужасен, но без Скот Ландън, който бе починал преди две години, щеше да е още по-непоносим.
На лицето на Дарла се четеше същата умора, която измъчваше и Лизи. Явно по някое време през деня бе намерила време да си сложи малко грим, но амунициите в дамската й чантичка бяха недостатъчни, за да скрият черните кръгове под очите й. Струваше й се, че Дарла няма нищо общо със сприхавата трийсетгодишна жена, която в края на седемдесетте смяташе за свой дълг да й се обажда веднъж седмично и да й напомня за семейните й задължения.
— Я кажи какво ти се върти в главата, малка Лизи — каза Дарла, нарушавайки неловкото мълчание.
Лизи тъкмо се пресягаше към подсладителя, но гласът на сестра й я накара да размисли и ръката й се насочи към старомодната захарница, отсипвайки от „бялата отрова“ в чашата й.
— Мислех си, че това е нашият кафеен четвъртък — отбеляза. — Кафеен четвъртък с истинска захар. Това сигурно е десетата ми чаша.
— При мен също — кимна Дарла. — Вече пет пъти ходих до тоалетната и непременно ще я посетя отново, преди да напуснем това очарователно заведение.
Лизи разбърка кафето си, намръщи се и отпи.
— Наистина ли искаш да опаковаш куфара й?
— Ами все някой трябва да го стори, а ти ми мязаш на умряла риба.
— Мерси за комплимента.
— Ако сестра ти не ти каже истината, кой друг да го направи?
Лизи бе чувала тази фраза много пъти от нея — заедно с „Дългът не моли за разрешение“ — номер едно в хитпарада на Дарла за всички времена: „Животът е несправедлив.“ Днес обаче тези думи не я ужилиха, напротив — даже предизвикаха подобие на усмивка.
— Щом се натискаш, Дарла, нямам никакво намерение да отнемам тази твоя привилегия.
— Не съм казала, че искам — само изтъкнах, че бих могла да го направя. Снощи ти остана при нея и виж какво намери сутринта. Смятам, че си изпълнила своя дълг. Извини ме, отивам да пусна едно пени.
Лизи се загледа подире й, мислейки си: „Ето още една типично дебушърска фраза.“ В нейното семейство имаше израз за всяко нещо и да отидеш по малка нужда бе „Да пуснеш едно пени“, а по-голяма — „Да погребеш един квакер“. Това се нравеше на Скот и той казваше, че тези фрази навярно имат шотландски произход. Лизи смяташе, че това е напълно възможно; повечето хора от фамилия Дебушър бяха дошли от Ирландия, а пък Андерсънови — от Англия (или поне така казваше Доброто мамче), но всеки род си имаше по няколко черни овце, нали така? Това обаче не я вълнуваше особено. Интересуваше я друго: „Да пуснеш едно пени“ и „Да погребеш един квакер“ бяха уловени в езерото, езерото на Скот, а от вчера мъртвият й съпруг беше дяволски близо до нея…
„Случилото се тази сутрин беше сън, Лизи… съзнаваш го, нали?“
Изобщо не бе сигурна какво знае и какво не за онова, което бе станало тази сутрин в спалнята на Аманда (всичко й изглеждаше като сън — дори и усилията й да накара сестра си да стане и да отиде до тоалетната), но имаше едно нещо, в което бе абсолютно сигурна: Аманда щеше да иде в клиниката по възстановяване и рехабилитация в „Грийнлон“ поне за седмица. Всичко се бе оказало далеч по-просто, отколкото двете с Дарла биха могли да се надяват, и трябваше да благодарят на Скот. А тук и сега това изглеждаше напълно достатъчно.

3.
Дарла дойде в уютната дървена къщичка на Манда още преди седем сутринта. Косата й, обикновено фризирана по последната мода, стърчеше, а едно от копчетата на блузата й бе закопчано накриво, така че се виждаше розовият й сутиен. Дотогава Лизи вече се бе убедила, че освен всичко друго, Аманда няма никакво желание и да се храни. Бе позволила да напъхат в устата й лъжица бъркани яйца, което вдъхна на Лизи надежда (Манда преглъща слюнката си, значи може би ще глътне и тази хапка), която обаче, уви, не се оправда. След като поседя в продължение на трийсет секунди с бледожълтите яйца между устните си (Изглеждаше, сякаш е сдъвкала някое канарче), Мандичка-Пандичка избута хапката с езика си. Няколко трохички прилепнаха към брадичката й, а останалото се изсипа върху нощницата й. Взорът й бе все така зареян в далечината. Или в мистиката, както би казал някой почитател на Ван Морисън.[1]
Навремето Скот слушаше много Ван Морисън, но се отказа в началото на деветдесетте и се върна към Ханк Уилямс и Лорета Лин.
Дарла не искаше да повярва, че Манда не се храни, докато сама не повтори „яйчения“ експеримент. За тази цел се наложи да изпържат нова порция, понеже Лизи бе изхвърлила предишната — устременият в нищото поглед на сестра й я бе лишил от всяко желание за храна.
По времето, когато Дарла нахълта в спалнята с маршова стъпка, Аманда отново се бе плъзнала — по-точно се бе разплула — на пода. Двете сестри обединиха усилията си и в крайна сметка успяха да я изправят (Лизи прие с благодарност помощта на Дарла, понеже гърбът вече я наболяваше.) Започваше да разбира що за непосилна задача е всекидневната грижа за човек в подобно състояние, и то за неопределен период от време.
— Аманда, искам да изядеш яйцата! — заяви Дарла със строгия си, нетърпящ възражение глас, който Лизи прекрасно си спомняше от многобройните телефонни разговори от младежките си години. Тонът, изражението и решителните движения на сестра й показваха подозрението й, че Манда разиграва спектакъл. „Симулира като тарикат пред наборна комисия“ — би казал баща им и това беше само една от стотиците образни, закачливи фрази в богатата му колекция. Но (спомни си внезапно Лизи) нима Дарла не произнасяше тази присъда всеки път, когато някоя от дъщерите на стария Денди не постъпваше тъй, както й се искаше? Не казваше ли точно това — че симулираш като тарикат пред наборна комисия?
— Искам да изядеш яйцата, Аманда — веднага!
Лизи понечи да каже нещо, но се отказа. Щяха да отидат там, където трябваше, много пo-скоро, ако Дарла сама се убедеше в състоянието на сестра им. А къде трябваше да отидат? Най-вероятно в клиниката в „Грийнлон“. По-точно в клиниката за възстановяване и рехабилитация в Обърн. Същото онова място, където двамата със Скот бяха отишли след последния пристъп на Аманда през 2001 година. Само че, както се изясни, отношенията на Скот с „Грийнлон“ бяха отишли малко по-далеч, отколкото жена му подозираше… и слава Богу.
Междувременно Дарла успя да напъха лъжицата с бърканите яйца в устата на Аманда и се обърна към Лизи с триумфална усмивка:
— Виждаш ли! Мисля, че й трябваше малко твърда ръ…
В този миг езикът на Аманда се показа между отпуснатите устни, изтласквайки канареножълтите яйца навън. И този път всичко, което беше в устата на Мандичка-Пандичка, се изсипа върху нощницата й — върху все още влажното петно, където бе попаднала първата порция.
— Какво искаше да кажеш? — попита меко Лизи.
В продължение на няколко ужасно дълги секунди Дарла се взираше в по-голямата си сестра. После се обърна и Лизи видя, че от непоколебимата й решимост не е останала и следа. Сега изглеждаше точно каквато си беше — жена на средна възраст, изскочила рано-рано от постелята заради семеен катаклизъм. Още не плачеше, ала сълзите вече напираха в яркосините й (като на всички сестри Дебушър) очи.
— По-рано не се е случвало нещо подобно, нали?
— Не.
— Какво стана снощи?
— Нищо — без каквито и да е колебания отвърна Лизи.
— Никакви сълзи, истерични пристъпи и тъй нататък?
— Нищо подобно.
— И какво ще правим в такъв случай?
Лизи имаше практичен отговор на този въпрос и в това нямаше нищо чудно. Дарла можеше да е на друго мнение, ала Джоди и Лизи многократно бяха доказвали, че са най-практичните в семейството.
— Ще я сложим да си легне и ще изчакаме началото на работния ден, за да се обадим в „Грийнлон“ — заяви. — И да се надяваме, че междувременно няма да се напишка отново.

4.
Докато чакаха, пиха кафе и играха на крибидж — игра, на която баща им ги бе научил много преди да започнат да пътуват с жълтия училищен автобус на Лисбон фолс. След всяко трето-четвърто раздаване едната отиваше в спалнята, за да провери как е Аманда. Нищо не се беше променило — сестра им продължаваше да лежи по гръб и да се взира в тавана. И в първата, и във втората игра Дарла взе надмощие над по-малката си сестра, фактът, че тези победи я изпълниха с добро настроение, докато Манда лежеше в ступор на горния етаж, даде на Лизи материал за размисъл… но тя не възнамеряваше да го коментира. Разбираше, че денят ще е дълъг и ако Дарла го започнеше с усмивка, чудесно. Отказа се от трета игра и двете погледаха заедно последната част на телевизионното шоу „Днес“, където се изявяваше някакъв неизвестен за нея кънтрипевец. Лизи буквално чу мъртвия си съпруг да казва: „Няма да изхвърли Стария Ханк от бизнеса.“ Старият Ханк беше естествено Ханк Уилямс. Ставаше ли въпрос за кънтри, за Скот това означаваше преди всичко Ханк Уилямс… и после всички останали.
В девет и пет Лизи седна до телефона и намери в указателя номера на „Грийнлон“.
— Стискай палци, Дарла — обърна се тя към сестра си.
— Стискам. О, как ги стискам само!
Лизи набра номера. Телефонът от отсрещната страна иззвъня само веднъж, преди да го вдигнат.
— Здравейте — прозвуча женски глас. — Това е клиниката за възстановяване и рехабилитация, подразделение на „Федърс Хелт Корпорейшън ъф Америка“.
— Здравейте, обажда се… — Лизи внезапно млъкна, понеже приятният женски глас започна да изброява всички, които можеше да се свърже, ако премине в тонален режим. Гласът звучеше на запис. Бяха я избумили.
„Да, но пък се получи добре“ — помисли си, докато натискаше „5“ за „Информация, засягаща хоспитализирането на пациенти в клиниката“.
— Моля, изчакайте, докато прехвърлим обаждането ви — завърши приятният женски глас и бе заменен от симфонична музика, напомняща мелодията на Пол Саймън „Завръщане у дома“.
Лизи се обърна към Дарла, за да й каже, че чака да й отговорят, но сестра й я нямаше — явно бе отишла да провери как е Аманда.
„Глупости — помисли си Лизи. — Просто не е издържала на напре…“
— Добро утро, аз съм Касандра, с какво мога да ви бъда полезна?
„Това име е лоша поличба, миломое“ — отбеляза онзи Скот, който живееше в главата й.
— Аз съм Лизи Ландън… госпожа Скот Ландън. През целия си семеен живот се бе представяла не повече от пет пъти като госпожа Скот Ландън… и нито веднъж за двайсет и шестте месеца, откакто бе вдовица. Обаче не й беше трудно да разбере защо сега бе постъпила точно така. Скот наричаше този подход „да цакаш с картата на славата“, но самият той се стесняваше да го прилага. Защо ли? Защото, както обичаше да казва, така хем се чувстваше като надуто копеле, хем се боеше да не би изстрелът да се окаже нахалост. Прошепва например на сервитьора: „Нима не знаете кой съм?“ и чува в отговор: „Не, мосю — кой, по дяволите, сте вие?“
Докато Лизи говореше, изброявайки предишните случаи на самонараняване и частична кататония на сестра си, и описвайки подробно случилото се днес, до слуха й достигаше мекото тракане на компютърна клавиатура. Накрая направи кратка пауза и Касандра побърза да вметне:
— Разбирам тревогата ви, госпожо Ландън, но в настоящия момент в „Грийнлон“ няма никакви свободни места.
Сърцето на Лизи се сви. Веднага си представи Аманда в тясната, не по-голяма от килер стаичка в Общинската болница в Но Соапа, с мръсен болничен халат и поглед, зареян нейде отвъд зарешетения прозорец, навярно вперен в светофара, регулиращ движението на кръстовището.
— Ясно… Разбирам… Но… сигурна ли сте? Не става въпрос за „Медикейд“ или друг вид медицинска осигуровка… Ще платя в брой, нали разбирате? Хващаше се за всяка сламка и сигурно звучеше като идиотка, но когато нищо друго не помагаше, трябваше да опита и с финикийски знаци. — Ако това има някакво значение… — добави с вяло примирение.
— Всъщност няма, госпожо Ландън. — Лизи си помисли, че долавя хлад в гласа на Касандра и надеждата й за успешен развой на събитията угасна. — Това е въпрос на свободни места и договорни отношения. Разполагаме само с…
Лизи чу някакъв звук, подобен на „пинк!“. Точно така сигнализираше и микровълновата й печка, когато пържените хапки за закуска бяха готови.
— Госпожо Ландън, можете ли да изчакате на телефона?
— Разбира се, щом е необходимо.
Тихо изщракване и „асансьорната“ музика отново се включи — този път мелодията сякаш беше от „Шафт“. Лизи се заслуша в нея с усещане за нереалност, мислейки си, че ако Айзък Хейс я чуеше, със сигурност щеше да се самоубие. Този път чакането продължи доста дълго и най-малката дъщеря на Денди Дебушър започна да подозира, че съвсем са я забравили (а Господ знаеше, че това се бе случвало, особено, когато се опитваше да си купи самолетен билет или да смени взетия под наем автомобил). Междувременно Дарла слезе от горния етаж и попита с поглед: „Какво става? Докладвай!“ Лизи безмълвно поклати глава, което означаваше: „Нищо“ и „Все още не знам“.
В този момент ужасната музика замлъкна и Касандра отново се върна на линията. Студенината в гласа й бе изчезнала и Лизи за пръв път си помисли, че разговаря с истинско човешко същество. Нещо повече — самият глас звучеше някак си познат.
— Госпожо Ландън?
— Да?
— Извинете, че ви накарах да чакате толкова дълго, но на компютъра си имам инструкции да се свържа с доктор Олбърнес, в случай че се обадите вие или вашият съпруг. Сега доктор Олбърнес е в кабинета си. Искате ли да ви прехвърля?
— Да — отвърна Лизи. Вече знаеше къде се намира знаеше го със съвършена яснота. Бе абсолютно сигурна, че преди да каже каквото и да било, доктор Олбърнес ще й поднесе съболезнованията си, сякаш Скот е починал миналия месец или предишната седмица. А тя щеше да му благодари. И не само това — ако лекарят обещаеше да ги освободи от създаващата неприятности Аманда и да я настани в своята препълнена клиника, Лизи щеше да е толкова щастлива, че навярно веднага би коленичила, за да му направи първокласен минет. При тази мисъл я напуши такъв див смях, че стисна устни за няколко секунди. Разбра и защо гласът на Касандра внезапно й бе зазвучал тъй познато — така започваха да говорят хората, когато разпознаваха Скот и ги осеняваше, че си имат работа с човек, чиято снимка е била на корицата на проклетото списание „Нюзуик“. И ако тази знаменита личност е прегръщала някого със знаменитата си ръка, значи и тя, Лизи Ландън, също знаменита, макар и само заради връзката си с него. Или, както би казал Скот, заради сексограмите им.
— Добро утро — чу се приятно-грубоват мъжки глас. — Аз съм Хю Олбърнес. С госпожа Ландън ли говоря?
— Да, докторе — потвърди Лизи и даде знак на Дарла да седне и да спре да кръжи около нея. — Аз съм Лиза Ландън.
— Госпожо Ландън, позволете да започна със съболезнованията си по повод тежката ви загуба. Вашият съпруг ми е надписал пет свои книги и сега те са сред най-скъпите ми вещи.
— Благодаря ви, доктор Олбърнес — рече тя и направи кръг с палеца и показалеца си, подсказвайки на Дарла, че работата е в кърпа вързана. — Много сте мил.

5.
Когато Дарла се върна от дамската тоалетна на кафене „Попс“, Лизи заяви, че и тя трябва да отиде; до Касъл Вю имаше трийсетина километра, а следобед трафикът беше доста натоварен. За Дарла тези трийсет километра бяха само първата крачка. Трябваше да съберат вещите на Аманда (сутринта бяха забравили да го направят) и да ги откарат обратно до „Грийнлон“, след което на Дарла й предстоеше да се върне в Касъл Рок. Това означаваше, че щеше да прибере колата в гаража си едва към осем и половина вечерта, и то, при условие че съдбата — и трафикът — са благосклонни към нея и избегне задръстванията.
— Преди да влезеш, поеми си дълбоко въздух и го задръж — посъветва я Дарла.
— Толкова силно ли вони?
Сестра й сви рамене и се прозина.
— Била съм и на по-ужасни места.
Лизи също, особено по време на пътуванията им със Скот. Приклекна над тоалетната чиния, върху която нямаше никакво намерение да сяда. После пусна водата, изми си ръцете, наплиска лицето си и прокара пръсти през косата си, след което се погледна в огледалото.
— Нова жена — каза на собственото си отражение. — Истинска американска красавица — добави Лизи и се ухили широко, разглеждайки резултата от скъпоструващите стоматологични услуги. Ала в очите над тази алигаторска усмивка се четеше съмнение.
„Господин Ландън ми каза, че ако някога се срещнем, трябва да ви попитам…“
„Няма нужда, зарежи тази работа.“
„Трябва да ви попитам как Скот е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил.“
— Само че Скот не е казал „заблудил“ рече тя на отражението си.
„Млъквай, малка Лизи!“
„… как е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил…“
— Скот каза „забумил“. Нали?
Устата й се изпълни с метален вкус — вкусът на центовете и паниката. Да, Скот бе казал „забумил“. Със сигурност. Съпругът й бе казал, че доктор Олбърнес трябва да попита Лизи (ако някога се срещне с нея) как е забумил медицинската сестра онзи път в Нешвил. Значи е бил уверен, че тя ще получи това послание.
Нима дори тогава й е изпращал съобщения? Беше ли й изпращал съобщения… още тогава?
— Не го мисли — прошепна на огледалото и излезе от дамската тоалетна. Щеше да е хубаво, ако този глас бе останал вътре, ала ситуацията вече бе различна. В продължение на доста време той бе мълчал, беше спал и се бе съгласявал с разума на Лизи, че има теми, до които човек никога не се докосва, дори и сред различните преображения на собственото му „аз“. Като казаното от медицинската сестра в деня, след като Скот бе прострелян. Или пък…
(мълчи мълчи)
какво се бе случило през
(Престани!)
зимата на 1996 година.
(ПРЕСТАНИ ВЕДНАГА!)
И, о, чудо на чудесата, гласът най-сетне замлъкна…, ала Лизи усещаше, че я наблюдава и я слуша, и това я изпълваше със страх

6.
Когато Лизи излезе от женската тоалетна, Дарла тъкмо привършваше с разговора по телефонния автомат.
— Позвъних в мотела срещу клиниката — обясни, докато окачваше слушалката. — Стори ми се чистичък и си резервирах стая за довечера. Не ми се иска да карам чак до Касъл Вю, а и така ще мога отново да видя Манда утре сутринта. Само ще прекося улицата — като пилето от онзи виц, нали се сещаш… — Тя направи опит да се усмихне, но Лизи виждаше тревогата в очите й. Стори й се почти сюрреалистично, като се имаха предвид всички тези години, в продължение, на които бе слушала невъзмутимо-самоуверения тон на сестра си. — Мислиш ли, че постъпих глупаво?
— Мисля, че идеята е отлична. — Тя стисна ръката й и усмивката (този път искрена усмивка на облекчение), която озари лицето на Дарла, за малко не разтопи сърцето й. „Ето какво още правят парите — отбеляза мислено. — Превръщат те в най-умният. Превръщат те в шеф.“ — Да тръгваме, Дарла… Имаш ли нещо против да шофирам?
— Никак даже — заяви Дарла и последва по-малката си сестра навън, където скоро щеше да се смрачи.


7.
Както се опасяваше Лизи, пътуването до Касъл Вю им отне доста време. По едно време се озоваха зад огромен натоварен до изнемога с дървени трупи камион, а хълмовете и завоите не даваха никаква възможност да го изпреварят. Единственото, което можеше да направи Лизи, бе да поддържа определена дистанция, за да не ги лъхат изгорелите газове. Това, от друга страна, й предостави време да обмисли събитията от деня, и поне в това й провървя.
Разговорът с доктор Олбърнес беше като да отидеш на бейзболен мач през втората половина на четвъртия ининг, но това не беше нищо ново за нея — играта на гоненица бе неизменна част от живота със Скот. Помнеше прекрасно деня, когато бе дошъл камионът от мебелния магазин в Портланд, за да им достави един разтегателен диван на стойност две хиляди долара. Скот беше в кабинета си и работеше под звуците на оглушителна (както винаги) музика — въпреки звукоизолацията тя чуваше как Стив Ърл пее „Градът на китарите“ и си помисли, че да го прекъсне, означава да причини още по-голяма травма на слуха си. Хората от мебелния магазин й заявиха, че „господинът“ им бил казал да се обърнат към нея за указания къде да оставят новата придобивка. Лизи веднага се разпореди да изнесат от гостната стария диван (който си беше в доста прилично състояние) и да го отнесат в обора, а на негово място да поставят новия. Поне дамаската се връзваше (донякъде) с цветовата гама на дневната, което бе добре, при положение че двамата със Скот никога не бяха обсъждали покупката на нов диван — бил той разтегателен или не. В същото време обаче беше сигурна, че съпругът й щеше да изтъкне (и яростно да отстоява думите си) — че са обсъждали новата мебел. Да, може и да са я обсъждали, но само в съзнанието му — понякога Скот забравяше да сподели с нея онова, което се е въртяло в главата му. Мъжът й бе довел до съвършенство способността си да забравя.
Обядът му с Хю Олбърнес бе чудесен пример за това. Вероятно бе възнамерявал да й разкаже за тази среща с всички съпътстващи подробности и ако след шест месеца или година го бяха попитали, той би отвърнал, че да, всичко й е разказал. „Обядът с доктор Олбърнес? Естествено още същата вечер й разказах за срещата ни.“ Всъщност през въпросната вечер Скот се качи в кабинета си, пусна си новия диск на Боб Дилън и написа разказ.
Ами ако този път нещата стояха другояче? Ако Скот не просто бе забравил (както бе забравил веднъж, че имат среща, и както бе забравил да й разкаже за проклетото си, невероятно детство?) Ако бе скрил ключа към загадката, пред която тя щеше да се изправи след смъртта му (която вече е предвиждал), и е заложил онова, което наричаше „бум-станции“?
Каквато и да беше истината, Лизи вече бе попадала в подобно положение, ето защо излезе с достойнство от телефонния разговор, като казваше „Да, да“, „Естествено!“ и „Разбира се, просто съм забравила“.
След като през пролетта на 2001 година Аманда се опита да изреже пъпа си и в продължение на цяла седмица се намираше в състояние на частична кататония (по думите на лекарите), семейството обсъди възможността да я изпратят в „Грийнлон“ (или някоя друга психиатрична клиника) по време на един дълъг и изпълнен с много бурни емоции (на моменти прерастващи в кавга) семеен обяд, който Лизи прекрасно си спомняше. Спомняше си и че, докато траеше разгорещената дискусия, Скот мълчеше и се хранеше без никакъв апетит. Когато разговорът наближи към своя край, съпругът й предложи (ако никой не възразява) да вземе от „Грийнлон“ някакви рекламни материали и брошури, за да могат всички да видят за какво става дума.
— Все едно говориш за някакво ваканционно пътуване — подхвърли Кантата (доста злобно според Лизи).
В отговор Скот само вдигна рамене, спомни си тя, докато колата пъплеше след камиона-чудовище покрай надупчената от куршуми табела с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ОКРЪГ КАСЪЛ“.
— Сега тя е далеч оттук — бе пояснил тогава мъжът й — и затова е важно да й покажете пътя към дома… докато все още има желание да се върне.
Съпругът на Канти бе изсумтял презрително. Фактът, че Скот бе спечелил милиони от книгите си, не бе променил отношението на Ричард към него — продължаваше да го смята за откъснат от живота мечтател. А когато Рич имаше определено мнение по даден въпрос, Канти Лоулър неизменно го поддържаше. На Лизи не й хрумна да им каже, че Скот знае за какво говори, но сега си даде сметка, че през онзи ден и на нея й беше доста криво.
В края на краищата съпругът й наистина донесе няколко рекламни листовки и брошури от „Грийнлон“. Лизи помнеше как ги намери върху големия кухненски плот. На едната се виждаше снимка на голяма постройка, напомняща имението „Тара“ от филма „Отнесени от вихъра“, под голям надпис, гласящ: „Психичните заболявания, вашето семейство и вие“. Лизи не си спомняше продължението на дискусията за „Грийнлон“… защо ли? Навярно защото, щом Аманда излезе от частичната кататония, започна бързо да се възстановява. И Скот така и не й спомена за обяда си с доктор Олбърнес през октомври 2001 година — няколко месеца след като Мандичка-Пандичка се завърна в състоянието, което в нейния случай минаваше за нормално.
Според Хю Олбърнес (Лизи узна това по телефона, докато прекъсваше разказа на психиатъра със своите „Да, да“, „Естествено!“ н „Разбира се, просто съм забравила“.) Скот споделил с него своите опасения, че в бъдеще Аманда Дебушър е застрашена от доста по-сериозен пристъп, който може да я откъсне завинаги от реалността, ето защо след като прочел рекламните листовки и разгледал лечебното заведение в компанията на добрия доктор, стигнал до извода, че „Грийнлон“ е идеалното място за нея (в случай че възникне подобен проблем). Обстоятелството, че Скот бе накарал психиатъра да му обещае, че в „Грийнлон“ по всяко време ще се намери място за Аманда, не бе никак изненадващо за Лизи — все пак съпругът й бе поканил доктора на обяд и бе сложил безценния си автограф на пет свои книги. Не и след всичките тези години, през които многократно бе ставала свидетелка на опияняващото въздействие, което литературната слава на Скот оказваше върху почитателите му.
Пресегна се към радиото, за да потърси станция, предаваща кънтри (още един лош навик, който бе прихванала от съпруга си през последните години от живота му и с който така и не бе успяла да се пребори), след което хвърли поглед към Дарла и видя, че сестра й спи, облегнала глава на страничното стъкло. Да, сега май не беше най-подходящото време да слуша Шутър Дженингс или „Биг & Рич“.
Лизи въздъхна и отново хвана волана с две ръце.

8.
Доктор Олбърнес искаше да си припомни обяда си с великия Скот Ландън до най-малката подробност и Лизи нямаше никакво намерение да му пречи — въпреки непрекъснатите жестикулации на Дарла, повечето, от които крещяха безмълвно: „Не можеш ли да го накараш да побърза?“
Вероятно можеше, но предполагаше, че бързането няма да се отрази положително на проблемите, които стояха пред тях. Освен това беше любопитна. Нещо повече жадуваше да чуе нещо ново за Скот. Докато слушаше разказа на Хю Олбърнес, сякаш разглеждаше старите снимки, скрити в книжната змия, опасала кабинета му. Тя не знаеше дали всички спомени на психиатъра ще се окажат част от Скотовите „бум-станции“ — най-вероятно не ала бе сигурна, че възпоминанията ще пробудят у нея суха, глождеща болка. Това ли беше всичко, което оставаше от мъката след две години? Тази cуха задушаваща глождеща тъга?
Отначало Скот телефонира на Олбърнес. Знаеше, че, лекарят е запален почитател на творчеството му, или бе просто съвпадение? Според Лизи едва ли ставаше дума за съвпадение, защото бе твърде невероятно, но ако мъжът й знаеше, как бе узнал? Не можа да измисли как точно да го попита, без да наруши потока на спомените на добрия доктор, но пък в крайна сметка имаше ли чак такова значение? Олбърнес се почувства невероятно поласкан от обаждането на Скот (направо „на седмото небе“, както има една приказка) и с готовност отговори на всичките му въпроси, засягащи сестрата на жена му, а поканата за съвместен обяд го изпълни с неописуем възторг. „Ще възразите ли — попита, — ако донеса някои от най-любимите ваши книги, за да ми дадете автограф?“ „Не само, че няма да възразя — отвърна Скот, — но и с радост ще го направя.“
И тъй, Олбърнес бе донесъл своите любими Скот Ландънови творби, а съпругът й — епикризата и медицинските картони на Аманда. Това наведе Лизи, която вече се намираше на по-малко от километър от къщичката на сестра си, на още един въпрос — откъде Скот се е сдобил с тази документация? Дали бе омагьосал и Джейн Уитлоу, лекарката с броеницата? Или може би и двамата? Знаеше, че бе напълно възможно. Способността на съпруга й да очарова хората не бе универсална, доказателството за това бе Дашмиел, дребния южняшки фукльо, — но действаше на повечето хора. Манда също бе почувствала обаянието на Скот, макар и Лизи да бе сигурна, че сестра й никога не се беше доверявала напълно на съпруга й (тя бе прочела всичките му книги, дори и „Стръвни дяволи“…, след която, както сама бе казала, беше спала на запалена лампа в продължение на две седмици). А дали бе омагьосал Джейн Уитлоу… Лизи нямаше никаква представа.
Да, въпросът как Скот се бе сдобил с историята на заболяването на Аманда си оставаше загадка и Лизи трябваше да се задоволи с факта, че мъжът й просто го бе сторил…, а доктор Олбърнес охотно бе проучил документите, потвърждавайки извода на Скот — занапред Аманда Дебушър можеше да бъде връхлетяна от наистина сериозни проблеми. И по някое време (най-вероятно преди да са свършили с десерта) психиатърът бе обещал на любимия си писател, че непременно ще намери в „Грийнлон“ място за госпожица Дебушър, ако най-лошите му опасения се потвърдят.
— Не можете да си представите колко съм ви признателна — благодари му Лизи и сега, докато свиваше по алеята към дома на Аманда за втори път през този ден, си зададе въпроса в кой момент лекарят бе попитал съпруга й откъде черпи идеите си. В началото на обяда или в края му? С ордьоврите или с кафето?
— Събуди се, Дарла — подвикна и изключи двигателя. — Пристигнахме.
Сестра й се изправи и погледна към малката къщичка на Аманда.
— Уф, мамка му!
Лизи се разсмя. Не можа да се въздържи.