"Романът на Лизи" - Стивън Кинг

9.
Събирането на вещите на Аманда се оказа неочаквано тъжно занятие и за двете. Намериха куфарите й в малкото таванско помещение — два на брой, марка „Самсънайт“, овехтели м с избелели лепенки на авиокомпанията, останали от пътуването й до Флорида, когато бе гостувала на Джодота… Кога беше това? Преди седем години? „Не — помисли си Лизи. — Преди десет.“ Изгледа с нескрита тъга и накрая избра по-големия.
— Може би трябва да вземем и двата, а? — колебливо предложи Дарла. — Уф! Колко е задушно тук! — добави и избърса с длан лицето си.
— Мисля, че големият е предостатъчен — отвърна Лизи. За малко да добави, че тази година Аманда едва ли ще отиде на бала на кататониците, но в последния момент успя да задържи езика си зад зъбите. Един поглед към умореното изпотено лице на Дарла бе достатъчен, за да разбере, че сега бе най-неуместният момент за шеги.
— Ще съберем багаж за цяла седмица. Тя и бездруго няма да се разхожда много-много. Нали помниш какво каза лекарят?
Дарла кимна и отново избърса лицето си:
— Че поне на първо време ще си стои в стаята.
По принцип от „Грийнлон“ би трябвало да изпратят психиатри да прегледат Аманда, но благодарение на Скот, Хю Олбърнес вече разполагаше с цялата информация по случая. След като разбра, че доктор Уитлоу е заминала, а Аманда не може (или не иска) да ходи, той каза на Лизи, че ще изпрати линейка от клиниката. Линейка, но без червени кръстове — а изглеждаща като най-обикновена камионетка. Двете сестри последваха линейката с беемвето, преизпълнени с благодарност — Дарла към доктор Олбърнес, а Лизи — към Скот. Психиатърът прегледа Аманда (четирийсет минути, които сякаш продължиха цяла вечност), след което им съобщи резултатите от прегледа. За съжаление не бяха никак окуражаващи, Лизи се утеши с мисълта за казаното от Дарла, че първата седмица Манда ще бъде под непрекъснато медицинско наблюдение в стаята си или на малката тераска (ако успееха да я накарат да излезе). Нямаше да я пускат дори в стаята за отдих, намираща се в края на коридора, освен ако състоянието й внезапно не се подобри. „Не очаквам подобно нещо — заяви доктор Олбърнес. — Не, че изключвам подобен развой на събитията, но това се случва изключително рядко. Най-важното за мен е истината, уважаеми дами, а истината за сестра ви е, че я чака дълъг път до оздравяването й.“
— А освен това — отбеляза сега Лизи, докато оглеждайте внимателно по-големия „Самсънайт“ — ще й купя нови куфари. Тези вече са сдали багажа.
— Позволи ми аз да ги купя. — Гласът на сестра й трепереше от вълнение. — Ти направи толкова много за нея, Лизи. Мила малка Лизи. — Хвана ръката й и я целуна.
Лизи бе изненадана… почти шокирана. Двете с Дарла отдавна бяха забравили някогашните си препирни, но подобно признание бе доста необичайно за по-голямата й сестра.
— Наистина ли го искаш?
Дарла закима и понечи да каже нещо, ала само отново избърса потта от лицето си.
— Добре ли си?
Дарла пак щеше да кимне, но в последния момент явно размисли.
— Нови куфари! — кресна тя. — Глупости! Мислиш ли, че някога ще й потрябват нови куфари? Чу какво каза лекарят — никаква реакция на тестовете! Знаеш ли как сестрите наричат такива пациенти? Наричат ги „зеленчуци“ и хич не вярвам на разни там терапии и чудодейни лекарства! Ако някой ден Аманда изобщо дойде на себе си, ще бъде чудо на чудесата!
„Както има една приказка“ — помисли си Лизи и едва потисна усмивката си, за да не разпали още повече гнева на Дарла. Поведе уморената си хлипаща сестра надолу по стръмната стълба, където горещината бе поносима. После, вместо да й каже: „Докато човек е жив, има надежда“, „Нека усмивката стане твоят щит“, „Най-тъмно е преди зазоряване“ или подобна банална фраза, само я прегърна. Защото нямаше нищо по-хубаво от прегръдката. Това бе едно от нещата, които бе научила от мъжа, чиято фамилия носеше… Понякога наистина бе най-добре да замълчиш, да затвориш неуморимата си уста и да прегръщаш, прегръщаш, прегръщаш…

10.
Лизи отново попита Дарла дали иска да я придружи до „Грийнлон“, но сестра й поклати глава. Обясни, че щяла да си пусне на касета един от любимите си романи на Майкъл Нунан и щяла да го слуша по време на пътуването. Вече бе измила лицето си в банята на Аманда, бе си сложила грим и бе завързала косата си на конска опашка. Изглеждаше добре, а Лизи от собствен опит знаеше — изглежда ли добре една жена, така и се чувства. Ето защо стисна леко ръката на Дарла, заръча й да кара внимателно и я изпроводи с поглед, докато автомобилът й не изчезна по алеята. Сетне, без да бърза, обиколи къщата на Аманда, за да провери дали всички прозорци и врати са затворени. След кратък размисъл остави двата прозореца на гаража открехнати, та помещението да се проветрява. Това бе поредното нещо, което бе научила от Скот, а той самият го бе научил от баща си — вдъхващият страхопочитание Спарки Ландън — заедно с умението да чете (на две години), да смята (на малката черна дъска, изправена до кухненската печка), да скача от скамейката в коридора с вик „Джеронимо!“ … и да се справя с кръвните буми естествено.
„Бум-станции… те са нещо като метростанциите, през които минава влакът, докато стигне до твоята спирка.“
Той й го казва и се засмива. Смехът му е нервен, сякаш хем се смее, хем тревожно се озърта… Смях на дете, на което са разказали мръсен виц.
— Да, точно така — измърмори Лизи и потрепери въпреки следобедната жега. Обстоятелството, че отдавнашните спомени продължаваха да изплуват на повърхността на настоящето, я тревожеше. Сякаш миналото изобщо не бе умирало, сякаш на някой от етажите на великата кула на времето нещата продължаваха да се случват.
„Не е хубаво да мислиш така… подобни мисли водят към лошо място.“
— Не се и съмнявам — рече Лизи и гръмко се разсмя. Нейният смях също бе нервен. Запъти се към колата си, подрънквайки връзката ключове на Аманда (която бе учудващо тежка — по-тежка от собствения й ключодържател, въпреки че къщата на Лизи бе доста по-голяма). Струваше й се, че вече се е озовала на лошото място. Аманда в лудницата — това бе само началото. И още „Зак Маккул“ плюс гадният инкункс професор Удбоди. Събитията от последния ден я бяха накарали да ги забрави, но това не означаваше, че са престанали да съществуват. Чувстваше се твърде изтощена и обезсърчена, за да се заеме с Удбоди тази вечер, твърде изтощена и обезсърчена, за да потърси леговището му… ала си помисли, че така или иначе трябва да го направи, дори и само заради вероятността телефонният й приятел „Зак“ наистина да се окаже опасен… както сам твърдеше.
Седна зад волана, хвърли в жабката ключовете от къщата и даде на заден ход по алеята. Лъчите на снишаващото се слънце се отразиха в нещо на задната седалка и по тавана на купето пробягаха ярки отблясъци. Озадачена, Лизи натисна спирачката, погледна през рамо и… зърна сребърната лопатка. Протегна ръка, докосна дървената дръжка и почувства как се успокоява. После продължи на заден по алеята, погледна наляво и надясно и като не видя никакво превозно средство, излезе на шосето. Госпожа Джоунс, която седеше на верандата на своя дом, й помаха. Лизи й отвърна, после пак пъхна ръка между предните седалки на беемвето, за да докосне отново дръжката на лопатката.

11.
Ако трябваше да бъде честна със себе си, помисли си, докато караше към дома си, щеше да признае, че завръщането на тези отдавнашни спомени — и чувството, че те се случват отново, че се случват сега — я бе изплашило доста по-силно от онова, което се бе случило (или не се бе случило) в леглото на Аманда преди зазоряване. Да, онова можеше да бъде сметнато (добре, де… почти) за халюцинация или сън наяве, рожба на разтревожения й, угрижен ум. Тя обаче не се бе сещала за Герд Алън Коул от доста дълго време, а ако някой я попиташе как се казва бащата на Скот и къде е работил, щеше да отвърне, че не помни.
— „Ю Ес Гипсъм“ — изрече тя, докато караше по шосето. — Само че Спарки го е наричал „Ю Ес Гиппъм“ — добави, след което едва не изръмжа гърлено и яростно:
— Сега млъкни! Стига толкова. Спри.
Но можеше ли? Това бе въпросът. И този въпрос бе изключително важен, понеже покойният й съпруг далеч не беше единственият човек, който заравяше дълбоко някои болезнени и плашещи спомени. Тя бе спуснала в съзнанието си завеса между „ЛИЗИ СЕГА“ и „ЛИЗИ! МЛАДОСТ!“ и си мислеше, че тази завеса е плътна и здрава, но тази вечер започна да се съмнява. В преградата определено имаше дупки и ако тя надникнеше през тях, рискуваше да зърне в пурпурната мъгла неща, каквито едва ли би искала да види. Най-добре беше изобщо да не наднича там, тъй както не бе хубаво човек да се взира в огледалото след спускането на мрака, когато в стаята не са запалени всички лампи, или да яде
(нощта променя храната)
портокали или ягоди след залез слънце. Някои спомени бяха обикновени, други — опасни. Ето защо оптималният вариант бе да живееш в настоящето. Защото хванеш ли се за погрешния спомен, можеш да…
— Какво? — попита Лизи с гневен треперещ глас, но веднага побърза да добави: — Не искам да знам.
Откъм страната на залязващото слънце в лентата за насрещно движение се появи голям пикап и шофьорът й помаха с ръка. Тя също му махна, макар че не се сещаше за нито един свой познат, който да кара такава кола. Всъщност нямаше голямо значение; тук, в затънтената провинция, човек винаги трябваше да отговаря на поздравите — такива бяха правилата на добрия тон. Освен това го бе направила съвсем машинално, понеже мислите й бяха другаде. Не можеше да си позволи лукса да се откаже от всички свои спомени само защото
(Скот седи на люлеещия се стол, очите му са широко отворени, а навън вие вятър, страшен мразовит вятър, който вледенява всичко по пътя си от Йелоунайф)
не смее да се взре в тях. И не всички бяха изгубени в пурпура — някои, скрити в туловището на собствената й книжна змия, даже бяха прекалено достъпни. Тези буми например. Веднъж Скот й бе разяснил всичко, засягащо бумите, нали така?
— Да — каза и спусна сенника, за да възпре косите слънчеви лъчи, които я заслепяваха. — В Ню Хампшир. Един месец, преди да се оженим. Но не помня точно къде.
„Хотелът се наричаше «Еленови рога».“
Добре, де, голяма работа. „Еленови рога“. Скот бе нарекъл престоя им там ранен меден месец или нещо подобно…
„Предсватбен меден месец. Нарече го «предсеитбен меден месец». Каза: «Хайде, миломое, събирай си нещата и напред.»“
— А когато миломоето попита къде отиваме… измърмори тя.
„… и когато Лизи пита къде отиват, той отвръща: «Ще разберем, когато стигнем. Така и става. Дотогава цялото небе е побеляло и по радиото казват, че ще завали сняг, което е невероятно, защото листата още са по дърветата и едва са започнали да променят цве…»“
Бяха дошли тук, за да отпразнуват подписването на договора за издаване на „Стръвни дяволи“ — тази ужасяваща, страховита книга, която нареди Скот Ландън сред авторите на бестселъри и го направи богат. Както се изясни, те бяха единствените гости на хотела, а пристигането им бе ознаменувано от необичайна за ранната есен снежна буря. В събота двамата надянаха снегоходки и оставиха следите си в девствения сняг, покрил всичко наоколо, след което седнаха под
(Вкуснотийското дърво)
едно дърво, едно специално дърво, Скот запали цигара и каза, че трябва да й съобщи нещо важно, и ако тя промени решението си да се омъжи за него, ще бъде огорчен… по дяволите, това направо ще разбие проклетото му сърце, но…
Лизи свърна рязко към банкета на шосе 17 и спря колата, вдигайки облак прах. Все още беше светло, ала денят бавно, но сигурно се превръщаше в изумителна юнска вечер, характерна само за Нова Англия, която повечето хора, родени на север от Масачузетс, прекрасно си спомнят от детството си.
„Не искам да се връщам в «Еленови рога» и към онзи уикенд. Нито към снега, който ни се струваше вълшебен, нито към Вкуснотийското дърво, където ядохме сандвичи и пихме вино, нито към леглото, което споделихме онази нощ, и историите, които той ми разказа — истории за пейки, буми и безумни бащи. Страх ме е спомените ми да не ме отведат към нещо, което не смея да зърна отново. Моля те, Господи, стига толкова.“
Изведнъж Лизи си даде сметка, че повтаря на глас, отново и отново:
— Стига толкова. Стига толкова. Стига толкова.
Ала ловът на буми вече бе започнал и вероятно бе твърде късно за подобни молби. Според съществото, до което се бе събудила тази сутрин, вече бе намерила първите три станции. Само още няколко и щеше да получи наградата. Понякога това бе шоколадче! А друг път напитка — кола или „Роял Краун“! И винаги имаше картичка с думите „БУМ! Край!“.
„Оставих ти бум“ — бе казало създанието с нощницата на Аманда… и сега, докато слънцето потъваше към хоризонта, отново й се стори трудно да повярва, че в постелята до нея бе лежала Аманда. Или само Аманда.
„Към теб се задава кръвен бум.“
— Ала първо е добрият бум — измърмори Лизи. — Още няколко станции и ще получа наградата си. Напитка. Но не безалкохолно, не. Бих искала двойно уиски, моля! — Тя се разсмя и смехът й прозвуча като смях на луда.
— Но ако станциите продължават зад пурпурната мъгла, как, по дяволите, този бум може да е добър! Не искам да отивам зад пурпура…
Дали спомените й бяха тези бум-станции? Ако беше така, то тя можеше да преброи три изключително ярки през последните двайсет и четири часа — схватката с русокоско, колениченето до лежащия на разтопения асфалт Скот и зловещата му поява от мрака, когато бе протегнал окървавената си ръка към нея, сякаш и поднасяше някакъв дар… и както наистина се оказа. „Това е бум, Лизи! И не обикновен бум, а кръвен!“ Докато лежеше на асфалта, Скот й бе прошепнал, че дългото петнисто (с безкрайното туловище) е много близо: „Не го виждам, но го чувам как се храни.“
— Не искам да мисля повече за това! — Тя чу своя вик, само че гласът й сякаш идваше от много далеч, от другия бряг на огромен залив, и внезапно реалният свят изтъня като коричка лед. Или се превърна в огледало, в което тя не се осмеляваше да гледа повече от секунда-две.
„Така мога да го извикам. И то ще дойде.“ Все така седнала зад волана на беемвето, Лизи си спомни как мъжът й бе поискал лед, как ледът се бе появил и закри лицето си с длани. Импровизацията беше стихията на Скот, не нейната, но когато доктор Олбърнес попита за медицинската сестра в Нешвил, и тя даде най-доброто от себе си, съчинявайки историята за това как съпругът й се бил престорил на мъртъв и психиатърът се разсмя така, сякаш никога през живота си не е чувал нещо по-смешно. Този смях не накара Лизи да завижда на подчинените му, но поне й помогна да напусне „Грийнлон“ и тя се озова тук, на банкета на междуселския път, в компанията на старите спомени, които лаеха като изгладнели кучета и разкъсваха пурпурната завеса… нейната ненавистна, но и безценна пурпурна завеса.
— Изгубих се — въздъхна и отпусна ръце. Опита се да се засмее, но смехът й беше немощен и глух. — Изгубих се в най-гъстата, в най-дълбоката и най-тъмна идиотска гора.
„Не, мисля, че най-гъстата и тъмна гора е някъде напред — там, където стволовете на дърветата са огромни, мирисът им е сладък и миналото все още е настояще. Винаги е настояще. Помниш ли как го последва през онзи ден? Как го последва в гората сред необичайния октомврийски сняг.“
Естествено, че си спомняше. Скот вървеше напред, прокарвайки пъртина, и тя го следваше, като се стараеше да стъпва в следите на своя странен, чудат и необикновен млад мъж. Напомняше на случващото се сега, нали? Само дето ако смяташе да продължава в същия дух, имаше още нещо, от което се нуждаеше. Още едно парченце от мозайката на миналото.
Лизи превключи на скорост, погледна в огледалото за обратно виждане и след като се убеди, че пътят е чист, зави и пое обратно, форсирайки докрай двигателя на беемвето си.

12.
Нареш Пател, собственик на „Пателс Маркет“, беше в магазина, когато Лизи влезе малко след шест часа следобед на този безкраен четвъртък. Той седеше зад касата, похапваше задушено с къри и гледаше Шаная Туейн по местния музикален канал. Щом забеляза посетителката, той остави чинията си и стана, при което се видя надписът на тениската му: „АЗ ОБИЧАМ ЕЗЕРОТО ДАРК СКОР“.
— Пакет „Сейлъм Лайтс“, ако обичате — каза Лизи. — Нека бъдат два.
Господин Пател работеше в магазин (първо като помощник на баща си в Ню Джърси, а после и в свой собствен) вече четирийсет години, ето защо прекрасно знаеше, че е най-добре да не казва нищо нито на трезвениците, които изведнъж започват да си купуват алкохол, нито на непушачите, които внезапно изпитват желание да пафкат цигари. Намери желаната от дамата отрова на един от рафтовете с тютюневи изделия (изборът беше богат), сложи я на щанда и отбеляза колко прекрасен е денят. Престори се, че не забеляза шока, изписал се на лицето на госпожа Ландън, когато узна цената на въпросната отрова — тази реакция само свидетелстваше, че периодът на въздържание е бил доста продължителен. Е, поне дамата можеше да си позволи подобна покупка; господин Пател имаше клиенти, които лишаваха децата си от обяд, за да си купуват цигари.
Лизи му благодари.
— Винаги сте добра дошла тук, елате отново — отвърна продавачът-собственик и отново се намести на стола, за да погледа как Даръл Уорли изпълнява „Страхотен прекрасен живот“. Тази песен бе сред любимите му.


13.
Лизи бе паркирала беемвето зад магазина, за да не пречи на достъпа до бензиновите колонки (четиринайсет на брой, „кацнали“ на седем искрящи от чистота бетонни островчета), и веднага щом седна зад волана, включи двигателя, за да спусне стъклото. В същия миг се включи и радиото под таблото (Скот щеше да бъде във възторг от тези музикални станции). Бе настроено на „Най-доброто от петдесетте“ и тя не се изненада да чуе „Ш-Бум“. Песента обаче се изпълняваше не от група „Кордс“, а от квартет, който Скот наричаше „Четирите бели момченца“. И то само когато беше трезвен — беше ли пиян, прекръстваше състава на „Четирите спретнати педалчета“.
Тя отвори единия пакет „Сейлъм Лайтс“ и захапа цигара за пръв път от… кога за последно бе пушила? Преди пет години? Или може би седем? Щом запалката на беемвето изскочи, Лизи запали цигарата си и предпазливо вдиша дима с ментолов аромат. Почти веднага се закашля, а очите й се насълзиха. Дръпна отново. Този път беше по-добре, но й се зави свят. Трето всмукване. Никаква кашлица, ала имаше чувството, че всеки момент ще изпадне в несвяст. Каза си, че ако падне върху волана, клаксонът ще свири и господин Пател тутакси ще изскочи от магазина, за да провери какво става. Може би ще дойде навреме, за да не й позволи да изгори жива в собствената си кола — това интоксикация с отровни газове ли се водеше, или смърт, причинена от дефенестрация[2]?
Скот щеше да знае, както знаеше кой бе записал оригинала на „Ш-Бум“ — „Кордс“, и кой бе собственикът на билярдната зала във филма „Последната прожекция“ — Сам Лъва.
Но Скот, „Кордс“ и Сам Лъва вече ги нямаше.
Тя загаси цигарата в девствения до преди малко пепелник. Не си спомняше името на мотела в Нешвил, където се бе върнала, след като най-накрая напусна болницата („Да, върна се като пияница при виното си и куче при кокала си“ — чу гласа на Скот в съзнанието си), само дето чиновникът на рецепцията й беше дал една от най-лошите стаи с изглед към висока дъсчена ограда. Зад тази ограда сякаш се бяха събрали всички кучета в Нешвил и лаеха ли, лаеха… В сравнение с тези кучета някогашният Плутон звучеше като новородено пале. Тя се просна на едното двойно легло, знаейки, че няма да може да заспи, че всеки път, когато се унесе, ще вижда Русокоско, който насочва дамското си револверче към сърцето на Скот, ще чува как безумецът казва: „Трябва да спра този звън за фрезиите“ и ще отваря широко очи, забравяйки напълно за съня. В крайна сметка обаче явно бе заспала — достатъчно дълго, че да събере сили за следващия ден — три часа, може би и четири, — и как точно бе съумяла да извърши този забележителен подвиг? С помощта на сребърната лопатка, ето как. Беше я сложила на пода до леглото, където можеше да я достигне с лекота и да я докосне всеки път, когато започваше да си мисли, че няма да успее. Или че нещо, свързано със Скот, ще направи нещата още по-лоши през нощта. Това бе нещо друго, за което съвсем бе забравила през изминалите години. Пресегна се между предните седалки и докосна лопатката. После запали нова цигара и се застави да си спомни как бе отишла да го види на следващата сутрин, как в непоносимата жега се бе качила пеш до третия етаж, където се намираше изолаторът, понеже и на двата асансьора висеше табелка с надпис „НЕ РАБОТИ“. Замисли се какво точно се беше случило, когато прекрачи прага на стаята на Скот. Беше глупаво естествено, една от онези идиотски…

14.
Това е една от онези идиотски случки, когато неволно изкарваш ангелите на някого. Лизи се е изкачила по стълбите и върви по коридора, а една медицинска сестра излиза от стая 319 с поднос в ръце, обръща се и намръщено поглежда в стаята. Лизи поздравява сестрата (която е на не повече от двайсет и три години и изглежда дори по-млада), но девойката се стряска, надава пронизителен писък и изпуска подноса. Чинията и чашката за кафе оцеляват (явно са нечупливи), ала голямата чаша става на парчета, и портокаловият сок се излива на линолеума и върху белите чехли на сестрата. Очите на момичето се разширяват като елен, заслепен от фарове, и за миг явно се изкушава да си плюе на петите, но в края на краищата се взима в ръце и обяснява: „Ох, съжалявам, изплашихте ме.“ Сетне прикляка, при което полата й се повдига, и връща чинията и чашката за кафе върху подноса. Започва да събира парчетата от счупената чаша и Лизи прикляка до нея да й помогне, но…
— Не, госпожо, не бива — казва сестрата — говори със силен южняшки акцент. — Вината е изцяло моя. Не си гледах в краката…
— Не се притеснявайте — успокоява я Лизи. Вече е изпреварила девойката, събирайки част от разпилените по пода парчета. Накрая използва салфетка, за да избърше сока. — В тази стая лежи мъжът ми. Ще се чувствам виновна, ако не ви помогна.
Медицинската сестра я гледа някак странно — Лизи вече е свикнала с погледа „Успяла си да се омъжиш за НЕГО?“ — но онова, което прочита в очите на непознатата, е по-различно. Момичето отново свежда взор към земята в търсене на още парченца.
— Той хапна, нали? — добавя Лизи и се усмихва.
— Да, госпожо. Нахрани се добре, като се има предвид какво е преживял. Половин чаша кафе (повече не разрешават), малко бъркани яйца, портокалов сок. Само сока си не допи. Както виждате — тя се изправя с подноса в ръце. — Отивам да взема кърпа и да почистя. Поколебава се за момент и нервно се засмива. — Вашият мъж си пада и малко фокусник, нали?
Без никаква причина в съзнанието на Лизи изниква: „ВЕДТСКЕН — важното е да ти стиска, когато е напечено“. Обаче не го изрича на глас — само се усмихва и казва:
— Да, има цяла торба с фокуси. Просто му се удават, без значение дали е здрав, или болен. Какъв фокус ви показа? — От дълбините на паметта й изплува нощта на първия бум, когато тя се бе отправила още сънена към тоалетната в апартамента й в Клийвс Милс с думите: „Скот, побързай…“ Беше го казала, понеже знаеше — той трябваше да е там, след като го нямаше в постелята…
— Влязох при него, за да проверя как е — споделя сестрата, — и мога да се закълна, че стаята беше празна. Стойката за системата си беше там, банката с разтвора също, но… Помислих си, че е извадил иглата и е отишъл до тоалетната. Пациентите правят какви ли не странни неща, когато излязат от упойка…
Лизи кима, надявайки се, че вежливата усмивка е залепена на лицето й. Усмивката, която казва: „Чувала съм тази история и преди, но още не ми е омръзнала.“
— Тогава реших да проверя в тоалетната, но и там нямаше никого. Обърнах се и…
— Видяхте го в леглото — довършва Лизи вместо нея. Говори меко, със същата усмивка на устните си.
— Абракадабра! — а мислено му добавя: „Бум! Край“.
— Да, как отгатнахте?
— Е — все така усмихнато отбелязва Лизи, — Скот умее да се слива със заобикалящата го среда.
Вероятно обяснението е невероятно глупаво — като съшита с бели конци лъжа на човек с бедно въображение, но всъщност не е така. Защото не е лъжа. Тя самата непрекъснато губи от поглед съпруга си в супермаркетите или универсалните магазини (местата, където по някаква причина никога не го разпознават), а веднъж дори го търси в продължение на половин час в библиотеката на Мейнския университет. Най-накрая го откри в залата за периодика, където бе надзърнала два пъти. Когато го нахока, че я е накарал да го търси на място, където не може да повиши глас, за да го извика, Скот само вдигна рамене, отхвърляйки всички обвинения с аргумента, че през цялото време е бил в залата за периодика и е преглеждал новите броеве на списанията за поезия. Интересното беше, че тя нито за миг не се усъмни. Просто някак си… го пропусна.
Медицинската сестра се усмихва и й доверява:
— Тъкмо това ми каза и Скот — че се слива със заобикалящата го среда. — Страните й поруменяват. — Той ни помоли да го наричаме Скот. Направо ни задължи. Надявам се, че не възразявате, госпожо Ландън. Южняшкият й акцент превръща обръщението „госпожо“ в „гос’о-о-ожо“, но произношението й изобщо не дразни Лизи за разлика от лигавата реч на Дашмиел.
— Никак даже. Той казва това на всички момичета… и най-вече на хубавите.
Сестрата се усмихва и още по-силно се изчервява.
— Каза ми, че е видял как съм влязла и съм го погледнала. И добави нещо от сорта на: „Открай време съм един от най-белокожите бели хора, а след като изгубих толкова кръв, сигурно съм се наредил в челната десетка.“
Лизи се смее вежливо, но стомахът й се свива.
— Ами да… с тези бели чаршафи и бялата пижама… — Младата сестра започва да се успокоява. На нея й се иска да вярва и Лизи не се съмнява, че е повярвала на всяка дума от разказа на Скот („И как да не му повярваш, докато те гледа с блестящите си лешникови очи“ — мисли си дъщерята на Денди Дебушър), но сега тепърва осъзнава абсурдността на казаното.
Лизи й се притичва на помощ.
— Освен това той умее да лежи или да седи съвсем неподвижно — казва тя, въпреки че Скот е голям нервак. Дори когато чете книга например, той непрекъснато се върти на креслото, гризе си ноктите (след като тя му изнесе гневна тирада по този повод, престана да го прави, но по някое време отново започна), чеше си ръцете като наркоман, изпаднал в абстиненция, и даже понякога вдига трикилограмовите гирички, които вечно се търкалят под любимия му стол. Доколкото й е известно, той е спокоен само когато спи дълбоко или пише и работата му върви много леко. Изражението на сестрата обаче показва недоверие, ето защо Лизи продължава да я убеждава с жизнерадостен тон, който звучи ужасно фалшиво даже в собствените й уши. — Понякога, кълна се, той сякаш се превръща в част от интериора. Аз самата съм минавала неведнъж покрай него, без изобщо да го забележа добавя и докосва ръцете на девойчето. — Сигурна съм, че същото се е случило и с вас.
Изобщо не е сигурна, но медицинската сестра я дарява с благодарствена усмивка и темата за отсъствието на Скот се приключва. „Или пo-скоро ние я изхвърлихме от дневния ред — мисли си Лизи. — Изхвърлихме я като камък в бъбрека.“
— Днес той е доста по-добре — съобщава момичето. — Доктор Уендълщад го посети рано сутринта и беше направо удивен.
Лизи изобщо не се съмнява, че Скот е по-добре. Тя споделя с девойчето онова, което й бе казал преди много години в апартамента й в Клийвс Милс. Тогава си бе помислила, че любимият й говори, колкото да се намира на приказка, ала сега е напълно убедена в истинността на думите му.
— Раните на всички от семейство Ландън заздравяват много бързо — заявява тя и влиза в стаята, където лежи съпругът й.

15.
Той лежи със затворени очи, извърнал е глава — бял като платно мъж на бяло легло, но е невъзможно да не го видиш, най-малкото заради дългата му черна коса. Столът, на който Лизи бе седяла предишната вечер, си стои на същото място и тя отново сяда на него. Изважда книгата си — „Диваци“ от Шърли Конран, изважда разделителя за страниците и в този момент усеща погледа на съпруга си, затова вдига очи.
— Как си тази сутрин, скъпи?
Дълго време той мълчи. Белите му дробове свистят, но онзи писък, който бе доловила, докато той лежеше на асфалта, вече не се чува. „Наистина е по-добре“ — мисли си тя. С голямо усилие съпругът й премества ръката си върху нейната. Стиска дланта й. Устните му (които са сухи и напукани — едва по-късно тя ще му донесе вазелин) се разтягат в усмивка.
— Лизи — мълви той. — Малката ми Лизи.
Отново заспива с ръка върху нейната, но не й пречи. Спокойно може да прелиства страниците на книгата и с една ръка.


16.
Лизи потрепна като жена, пробуждаща се от сън, и погледна през страничното стъкло ка беемвето — сянката на автомобила върху асфалта се е удължила. Освен това в пепелника имаше не един фас, нито пък два, а цели три. Тя се обърна към предното стъкло и зърна нечие лице на задното прозорче на магазина, където навярно се намираха складовите помещения. Лицето изчезна, преди тя да определи дали е била съпругата на господин Пател или някоя от двете му дъщери. Забеляза само изражението — любопитно или загрижено. Нямаше време да мисли за това, трябваше да потегля. Включи на задна и си каза: „Добре, че поне съм загасила цигарите в пепелника, вместо да ги изхвърля навън.“
„Дали спомените от онзи ден в болницата — и казаното от медицинската сестра — не бяха още една бум-станция?“
Да? Да.
Нещо бе лежало до нея тази сутрин и вече бе готова да повярва, че е бил Скот. По някаква причина я бе изпратил на лов за буми — така както по-големият му брат Пол бе изпращал и него, когато двамата са били нещастни хлапета, растящи в затънтената селска част на Пенсилвания. Само че вместо малки загадки, водещи от една бум-станция към друга, Лизи бе отвеждана към…
— Отвеждаш ме в миналото — прошепна тя. — Но защо? Защо, след като там ме чака лошата кръв?
„Този, в който сега се намираш, е добър бум. Ще те отведе отвъд пурпурната завеса.“
— Скот, не искам да отивам зад пурпура. — Лизи вече наближаваше къщата си. — Да бъда проклета, ако искам да ида зад пурпура.
„Ала не мисля, че имам някакъв избор.“
Ако това беше вярно, и следващата бум-станция бе споменът й за уикенда им в „Еленови рога“ (предсватбеният им меден месец), тогава се нуждаеше от кедровата кутийка на Доброто мамче. Това бе всичко, което й бе останало за спомен от майка й, понеже
(африканците)
афганите вече ги нямаше, и тя предполагаше, че въпросната кутийка е нейният вариант на нишата на спомените в кабинета на Скот. Именно там тя складираше всички спомени от
(СКОТ И ЛИЗИ! МЛАДОСТ!)
първите десет години на семейния им живот — снимки, пощенски картички, салфетки, кибритчета, менюта, подложки за чаши и всякакви подобни дреболийки. Колко време бе събирала тази колекция? Десет години? Не, по-малко. Максимум шест. А може би нямаше и толкова. След публикуването на „Стръвни дяволи“ животът им бе преминал през множество промени — не ставаше въпрос само за престоя им в Германия, ами за всичко. Съвместното им съществуване бе започнало да наподобява безумната въртележка от края на филма „Непознати във влака“.
Тя престана да събира коктейлни салфетки и кибритчета, понеже със Скот посетиха безброй ресторанти и хотели. Твърде скоро престана да колекционира каквото и да било. И къде ли беше кедровата кутийка на Доброто мамче, която ухаеше тъй прекрасно, когато я отваряха? Къде ли бе сега? Някъде из къщата — беше сигурна — и бе твърдо решена да я открие.
„Може би ще се окаже следващата бум-станция“ — помисли си и в същия момент видя пощенската кутия пред къщата си. Вратичката беше открехната и на нея бе закрепена пачка писма, прихванати с ластик. Водена от любопитство, Лизи спря колата до стълба, на който бе закрепена пощенската кутия. Когато Скот беше жив, тя често я заварваше претъпкана, когато се прибираше вкъщи, но сега писмата бяха далеч по-малко и често биваха адресирани до „ЖИВУЩИЯ“ или „ГОСПОДИН И ГОСПОЖА СОБСТВЕНИЦИТЕ“. Всъщност пачката не се оказа чак толкова дебела — четири плика и една пощенска картичка. Пощальонът Симънс обикновено натъпкваше пратките в кутията, но този път явно бе решил да използва ластик. Лизи разгледа пликовете — сметки, рекламни листовки и картичка от Канти, след което бръкна в кутията. Напипа нещо меко, пухкаво и влажно. Изпищя, отдръпна ръка, вида по пръстите си кръв и отново изпищя — този път от ужас. В първия миг си помисли, че нещо я е ухапало — че някакво зверче се е изкатерило по дървения стълб и се е притаило в кутията. Може би плъх, а може би и животинче, прихванало бяс — мармот или малък скункс. Избърса ръка в блузата си, дишайки на пресекулки (звукът беше едновременно стон и хриптене), след което неохотно вдигна ръка, за да преброи раните. Както и да види колко са дълбоки. Бе толкова убедена, че е ухапана, че буквално видя следите от зъби. Сетне примигна и реалността измести фантазията. Да, кожата й бе изпъстрена с кървави петна, ала нямаше драскотини или следи от ухапвания. Що се отнася до рунтавата твар в кутията — да, там действително имаше нещо, някаква отвратителна пухкава „изненада“, но дните й, когато е можела да хапе, бяха отминали.
Лизи отвори жабката и оттам изпадна неразпечатаният пакет цигари. Тя порови вътре и извади фенерчето, което бе преместила от жабката на предишната си кола. Лексусът бе чудесен автомобил. Беше го продала само защото й напомняше за Скот, който го наричаше „Лизиния секси лексус“. „Каква болка само причиняват малките неща, когато почине някой близък“ — помисли си. Сега й оставаше само да се надява, че батерийките на фенерчето не са напълно изтощени.
Не бяха. Лизи се наведе, пое си дълбоко дъх и насочи фенерчето към вътрешността на пощенската кутия. Почувства, че изпитва болка — толкова силно стискаше устни. В началото различи само тъмен силует и зеленикав блясък, сякаш лъчът се отразяваше в мраморна стена. Дъното на металната кутия лъщеше от влага. Тя реши, че е от кръвта, която бе изцапала пръстите й. Премести се по-наляво, притискайки хълбок към вратата на колата, пъхна фенерчето още по-навътре. Видя козина, уши и нос, който навярно бе розов на дневна светлина. Очите нa животното бяха изцъклени, но по формата им Лизи разбра, че в пощенската кутия е напъхана котка.
Лизи избухна в смях. Смехът й не можеше да мине за нормален, но и не беше съвсем истеричен. В ситуацията имаше нещо изключително смешно. Не бе необходимо Скот да й казва, че умрялата котка в пощенската кутия е заимствана от филма „фатално привличане“. Не беше някакъв изопачен шведски филм и го бе гледала цели два пъти. А най-забавното беше, че тя нямаше котка.
Когато пристъпът на смях утихна, запали една сейлъм лайтс и подкара беемвето по алеята към къщата си.

VI. ЛИЗИ И ПРОФЕСОРЪТ
(ВИЖ КАКВИ ГИ НАДРОБИ)
1.
Сега вече Лизи не изпитваше страх, а смехът бе заменен от ярост. Тя спря беемвето пред затворените врати на обора и решително тръгна към къщата, гадаейки къде ли ще намери посланието на новия си „приятел“ — до главния вход или до кухненската врата. Не се съмняваше, че послание ще има. Откри го на задната веранда — бял плик, пъхнат в пролуката между мрежата против комари и касата на вратата. Разкъса плика и извади сгънатия лист. Посланието бе напечатано на пишеща машина и гласеше:
Госпожа — съжалявам задето ми се налага да правя това щот обичам животните но по-добре твойта кoткa вместо тебе. He иcкaм да ти причинявам бoлкa. He иcкaм, но трябва да се обадиш на 412-298-8188 и да кажеш на чoвeкa че ще дариш тез книжа за които прикaзвaxмe чрез него. Не ucкaмe да npoтaкaмe нещата госпожа, затуй му звънни днес към осем вечерта и той те се свърже с мене. Да свършваме с тая работа, без да пострада никой освен твойта бедна кoткa за кoeтo много СЪЖЕЛЯВАМ.
Твой приятел,
Зак
ПП: Хич не ти се сърдя задето ми каза да си го „Н“. Знам, че беше ядосана.
З.
Лизи се вгледа в буквата З, с която завършваше писмото, и внезапно се сети за Зоро — как препуска в нощта, а черният му плащ се развява като знаме. Очите й се насълзиха. За момент си помисли, че плаче, ала после си даде сметка, че е заради дима. Заради дима от цигарата, която бе догоряла до филтър между зъбите й. Изплю фаса на алеята и го смачка с подметката си. Погледна високата дъсчена ограда около двора… най-вече заради симетрия, понеже имаха съседи само от юг, което се падаше вляво от Лизи, както си стоеше до кухненската врата стиснала вбесяващото, гъмжащо от грешки послание на „Зак Маккул“ (проклетия му ултиматум). В съседство живееха семейство Галоуей и те имаха половин дузина котки — „дворни котки“, както ги наричаха по тези места. Животинките често идваха в двора на Ландън, особено когато нямаше никого вкъщи. Лизи не се съмняваше, че в пощенската й кутия лежи една от съседските котки, както не се съмняваше и че шофьорът, който й беше помахал с ръка, малко след като заключи дома на Аманда, беше Зак Маккул. Господинът караше на изток и залязващото слънце й светеше в очите, ето защо не бе успяла да го разгледа. Негодникът бе имал наглостта да й помаха! „Здрасти, госпожа, как си, що си? Оставил съм ти малко подаръче в пощенската кутия!“ Отгоре на всичко тя също му бе махнала, понеже така бе прието в дълбоката провинция, нали?
— Копеле такова — процеди. Беше толкова вбесена, че не знаеше кого ругае — Зак или безумния инкункс, който го бе наел, за да я притисне. Но тъй като Зак тъй услужливо я бе снабдил с телефонния номер на Удбоди (тя веднага разпозна кода на Питсбърг), тя вече знаеше с кого ще се захване най-напред и нямаше търпение да го стори. Първо обаче й предстоеше доста неприятна (направо отвратителна) задача.
Пъхна писмото на „Зак Маккул“ в задния джоб на дънките си, при което докосна за миг малкото тефтерче с обсебености на Аманда, и извади ключовете от другия си джоб. Бе толкова ядосана, че дори не се замисли за вероятността писмото да носи отпечатъците на проклетия психопат. Не се замисли и за възможността да се обади в полицейското управление, въпреки че тази мярка фигурираше в списъка й със задачи за деня. Яростта й бе свела свързаните й мисли до нещо малко и концентрирано като лъча на фенерчето, с което бе осветила вътрешността на пощенската кутия, и сега намеренията й се изчерпваха само с две неща: да се отърве от мъртвата котка и да се обади на Удбоди с изискването да се погрижи за „Зак Маккул“. Да го спре. Иначе лошо му се пишеше.


2.
От кухненския шкаф под умивалника тя извади две кофи, няколко чисти кърпи, гумени ръкавици и торба за смет, която напъха в задния джоб на дънките си. Наля в едната кофа малко почистващ препарат „Тип-Toп“ и добави гореща вода, за да получи повече пяна. Излезе на двора, спирайки само за секунди да вземе щипците от чекмеджето, което Скот наричаше „чекмеджето за всичко“ — големите щипци за барбекю. По някое време си даде сметка, че си тананика припева на „Джамбалая“: „Копеле, голям купон ни чака, голям купон надолу по реката.“
Голям купон. Точно така.
Напълни втората кофа със студена вода от крана на двора и пое по алеята, помъкнала двете кофи и заметнала кърпата на едното рамо, а торбата за смет — на другото. Щом стигна до пощенската кутия, остави кофите на земята и сбърчи нос. Наистина ли долови мириса на кръв, или това беше само плод на въображението й? Надзърна в кутията. Не се виждаше нищо, понеже светлината падаше от другата страна. „Трябваше да взема фенерчето“ — помисли си тя, но нямаше никакво намерение да се връща. Не и когато се бе запасила с всичко необходимо.
Взе щипците и забърника в кутията. Натъкна се на нещо, което не беше твърде меко, но и не беше вкочанено. Разтвори щипците, опита се да захване котешкия труп и задърпа, ала първият й опит не се увенча с успех. При втория нещата се промениха — тя почувства тежестта на животното и започна да го издърпва постепенно навън.
Малко преди да го измъкне обаче, товарът се изплъзна и щипците изщракаха. Лизи ги извади и видя, че лопатковидните им краища (Скот ги наричаше „хващанки“) бяха покрити с кръв и козина. Спомни си как му беше казала, че хващанка е мъртвата риба, която бе зърнал да се носи по повърхността на безценното му езеро. Това го бе разсмяло.
Наведе се и надникна в дълбините на кутията. Котката бе „пропълзяла“ до средата й и сега тя можеше да я огледа по-добре. Сивкавата козина й подсказа, че това наистина е една от дворните котки на Галоуей. Лизи тракна два пъти с щипците (за късмет) и тъкмо смяташе да ги напъха отново в кутията, чу двигателя на приближаващ от изток автомобил. Стомахът й се сви. Не си помисли, че е Зак, който се връща — просто го знаеше. Щеше да спре колата си до нея, да се покаже през сваленото стъкло и да я попита дали й трябва помош. Да, точно така щеше да каже — помош. „Госпожа, трябва ли ти помош?“ Ала по шосето профуча някакъв джип с жена зад волана.
„Започваш да развиваш параноя, малка Лизи.“
Навярно бе така, но предвид обстоятелствата имаше право да стане параноичка.
„Стига си се лигавила! Дойде да разкараш котката, престани да се размотаваш!“
Отново пъхна щипците в кутията, като този път внимаваше повече, разтвори ги и ги намести така, че между тях да се окаже една от лапичките на злощастното животинче. Веднага се сети за Дик Пауъл и за сцена от един от старите му филми, в която той реже пуйка и пита: „Кой иска бутче?“ И да, сега вече определено усещаше миризмата на кръв. За момент й прилоша, наведе глава и се изплю.
„Хайде, приключвай!“
Стисна хващанките (думата не звучеше толкова идиотски, след като посвикнеш с нея) и дръпна. Със свободната си ръка разтвори зелената торба за смет и хоп — котката се плъзна вътре с главата надолу. Лизи усука горната й част и я завърза на възел, понеже бе забравила да вземе една от жълтите пластмасови вързалки. Доволна, че е приключила, тя се зае с другата неприятна задача да почисти пощенската си кутия от кръвта и козината.

3.
Когато свърши с кутията, Лизи се затътри обратно по алеята, помъкнала двете кофи в ръце. Косите лъчи на залязващото слънце издължаваха сянката й. На закуска бе пила кафе и бе хапнала малко овесена каша, а обядът й се състоеше от късче риба тон и малко майонеза върху лист маруля, поради което сега умираше от глад, въпреки че още леко й се повдигаше при мисълта за котката. Ето защо реши да позвъни на Удбоди едва след като задоволи глада си. Идеята, че може да се обади на шерифа и навсякъде другаде, където носят сини униформи, още не я бе осенила.
Цели три минути държа ръцете си под горещата вода, докато не се убеди, че и последната капчица кръв под ноктите й е изчезнала. Сетне намери в хладилника пластмасова кутия с остатъци от пай с месо и сирене, сложи го в една чиния и го притопли в микровълновата фурна. Докато чакаше звъненето, съобщаващо, че ястието е готово, извади от хладилника бутилка пепси. Спомни си, че след като бе опитала въпросния пай за пръв път, си бе помислила, че никога вече няма да го докосне. Да, спокойно можеше да добави и този факт към дългия списък, озаглавен „Нещата от живота, за които Лизи бе грешала“, но какво от това? Голям праз, както обичаше да казва Кантата през тийнейджърските си години.
— Никога не съм твърдяла, че съм най-умната в семейството — заяви Лизи на празната кухня и микровълновата печка звънна точно в този момент, сякаш потвърждавайки думите й.
Безформената маса, която някога бе представлявала пай с месо и сирене, беше твърде гореща, но Лизи й се нахвърли, охлаждайки устата си с глътки ледено пепси. Когато омете чинията, в паметта й изплува противното шумолене, издавано от триенето на козината на котката в стените на пощенската кутия, както и усилията, които трябваше да положи, за да я измъкне навън. „Вероятно не му е било лесно да я напъха там“ — помисли си и отново се сети за Дик Пауъл… за Дик Пауъл, който казваше: „И не забравяйте плънката!“
Стана тъй внезапно, че събори стола, и затича към умивалника с пълната увереност, че ще повърне всичко. Или, казано с други думи — ще се издрайфа, ще избълва червата си, ще направи пица и ще изстреля манджата. Надвеси се над мивката, тръпнейки от болезнения спазъм, раздиращ стомаха й. В крайна сметка обаче петсекундната й агония завърши само с гръмко уригване, което заглуши цвърченето на цикадите. Облекчена, Лизи постоя още малко над умивалника — искаше да се увери, че всичко наистина е свършило. Накрая изплакна устата си, подсуши ръцете си и извади от джоба си писмото на „Зак Маккул“. Беше време да се обади на Джоузеф Удбоди.


4.
Очакваше да се свърже с работния му кабинет в Питсбъргския университет — кой би дал домашния си номер на психар като Зак? — ето защо се бе приготвила да остави едно „проклето гневно съобщение“ (както би казал Скот) на телефонния секретар. Вместо това обаче от другата страна на линията вдигнаха слушалката на третото позвъняване и приятен женски глас (вероятно размекнат от изпития аперитив) каза на Лизи, че се е свързала с дома на професор Удбоди, след което полюбопитства кой се обажда. За втори път през този ден Лизи се представи като госпожа Скот Ландън.
— Бих искала да говоря с професор Удбоди — рече тя, стараейки се да говори учтиво.
— Мога ли да попитам по какъв въпрос?
— Във връзка с ръкописите на покойния ми съпруг — отвърна Лизи и остави отворения пакет „Сейлъм Лайтс“ на масичката пред себе си. Току-що бе осъзнала, че има цигари, но няма огънче. Навярно това бе предупреждение да не се връща към лошия навик, който можеше отново да се вкопчи с малките си жълти ноктенца в мозъчните й клетки. Искаше й се да добави: „Сигурна съм, че той ще иска да говори с мен“, но после реши, че няма смисъл. Съпругата на Удбоди със сигурност знаеше как той ламти за ръкописите.
— Един момент, моля.
Лизи зачака. Замисли се, че не е планирала какво да каже. Това бе в пълно съответствие с още едно от правилата на Ландън: мислиш какво да кажеш само в случаите на несъгласие. Когато си истински ядосан, когато искаш да пробиеш нова дупка в нечий задник, както беше приказката, — най-добре да излееш всичко, което клокочи в душата ти.
Затова тя чакаше търпеливо, прогонила всички мисли от съзнанието си, и машинално въртеше пакета с цигари върху масичката.
Най-накрая в слушалката прозвуча кадифеният мъжки глас, който така добре си спомняше:
— Добър вечер, госпожо Ландън, каква приятна изненада.
„ВЕДТСКЕН — помисли си тя. — ВЕДТСКЕН, миломое.“
— Не — отвърна твърдо. — Нищо приятно няма да има.
Пауза. Сетне Удбоди попита предпазливо:
— Извинете? С Лиза Ландън ли говоря? Госпожа Скот Лан…
— Чуй ме добре, копеле мръсно. Един тип ме заплашва. Изглежда опасен. Вчера ми каза, че смята да ме нарани…
— Госпожо Ландън…
— Щял да направи така, че да ме заболи там, където не съм давала на момчетата да ме пипат… или нещо от сорта. А тази вечер…
— Госпожо Ландън, не раз…
— Тази вечер намерих мъртва котка в пощенската си кутия и писмо, пъхнато зад вратата, и в писмото имаше телефонен номер, този номер, затова не ми обяснявай, че не разбираш за какво говоря! Прекрасно знаеш за какво става въпрос, знаеш и още как — При последната дума Лизи удари с длан пакета „Сейлъм Лайте“ — удари го, сякаш беше перце, а ръката й — ракета за федербал, — при което пакетът подскочи и цигарите се разпиляха. Тя не му обърна никакво внимание. Постара се да се овладее — не искаше Удбоди да вземе яростта й за страх.
Удбоди мълчеше. Лизи му даде време, но когато паузата се проточи, първа наруши тишината:
— Чуваш ли ме? Дано не си затворил, иначе лошо ти се пише.
Знаеше, че гласът, който прозвуча в слушалката, принадлежи на същия човек, ала увереността и плавният му изказ сякаш бяха пропаднали вдън земя. Мъжът, който заговори, сякаш беше по-млад и в същото време — състарен.
— Ще ви помоля да почакате, госпожо Ландън, докато се преместя в кабинета си.
— За да не те чува жена ти, нали?
— Почакайте, моля.
— По-добре не се бави, Лудбоди, или…
Тихо изщракване, последвано от тишина. Лизи съжали, че не се бе обадила от безжичния телефон в кухнята. Можеше да си вземе цигара и да я запали от котлона. Но навярно беше по-добре, че стана така. Сега не можеше да се освободи от гнева си, като го издуха с тютюневия дим. Гневът, който я раздираше до болка.
Минаха десет секунди. Двайсет. Трийсет. Вече смяташе да затвори, когато се чу друго изщракване и царят на инкунксите заговори с младежко-състарения си глас. В допълнение до слуха й достигна и някакво туптене. „Сърцето му — каза си тя. Мисълта си беше нейна, но прозрението й сякаш принадлежеше на Скот. — Бие толкова силно, че го чувам. Исках ли да го стресна? Е, стреснах го. Но защо сега това ме плаши?“
Да, изведнъж почувства страх. Беше се вплел в аленото покривало на яростта й като яркожълта нишка.
— Госпожо Ландън, за мъж на име Дули ли ми говорите? Джеймс или Джим Дули? Висок и слаб, с южняшки акцент? Като човек от Западна Вир…
— Не знам нито името, нито фамилията му. По телефона ми се представи като Зак Маккул и така бе подписано пис…
— Мамка му — въздъхна Удбоди, само че проточи думата „Ма-а-амкам-у-у“ — и тя прозвуча като заклинание. Последва звук, който Лизи изтълкува като стон, и към първата жълта нишка в съзнанието й се присъедини втора.
— Какво? — сопна се тя.
— Това е той — отвърна Удбоди. — Трябва да е той. Адресът на електронната поща, който ми даде, е „Зак991“.
— Казал си му да ме наплаши, за да ти дам непубликуваните произведения на Скот, нали? Такава е била уговорката ви, признай?
— Госпожо Ландън, вие не раз…
— Мисля, че прекрасно разбирам. След смъртта на Скот ми се наложи да си имам работа с доста откачалки и учените се оказаха далеч по-смахнати от колекционерите, но в сравнение с теб, Лудбоди, тези учени изглеждат като нормални хора. Сигурно поради тази причина тъй добре прикриваш лудостта си… поне в началото. Истинските откачалки са длъжни да се преструват на нормални. За да оцелеят, нали разбираш…
— Госпожо Ландън, ако ми разрешите да ви обяс…
— Какво има да му се обяснява — заплашват ме по твоя вина. Затова си отвори хубавичко ушите — кажи на копоя си да ме остави на мира! Все още не съм съобщила името ти на полицията, но според мен това трябва да е най-малката ти грижа. Ако този космически каубой ми се обади още веднъж или отново намеря умряло животно около къщата си, ще се обърна към пресата. — Това бе вдъхновение свише. — Ще започна с питсбъргскиге вестници. Сигурна съм, че ще им хареса. „ИЗПЕРКАЛ УЧЕН ЗАПЛАШВА ВДОВИЦАТА НА ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ.“ Когато това заглавие цъфне на първа страница, разпитът в полицията ще ти се стори като детска игра. Сбогом, научна кариера!
Лизи си помисли, че тирадата й прозвуча наистина ефектно, особено след като жълтите нишки на страха изчезнаха (поне засега). За жалост отговорът на Удбоди ги накара да се завърнат… и то по-ярки от всякога.
— Не разбирате, госпожо Ландън. Не мога да отзова Зак.

5.
За момент Лизи онемя от изумление. Думите му сякаш я лишиха от дар-слово. След малко се опомни и попита:
— Какви ги дрънкаш?
— Вече се опитах.
— Нали имаш електронния му адрес! Зак999 или каквото там беше…
— Имам го, но какво от това? Първите два пъти, когато му писах, всичко бе наред, но оттогава всичките ми писма се връщат.
Той продължи да мънка, че ще се опита отново да му пише, ала Лизи не му обърна внимание. В паметта й изплува разговорът със „Зак Маккул“ — или Джим Дули, ако това бе истинското му име. Бе казал, че Удбоди трябва да му се обади, защото в противен случай…
— Имаш ли някакъв специален електронен адрес? — попита тя, прекъсвайки словоизлиянията му. — Той ми каза, че ще му пратиш съобщение по мейла, както сте се разбрали, и ще му кажеш, че си получил ръкописите. Какъв е този адрес? В кабинета ти в университета? В някое интернет-кафе?
— Не! — Удбоди едва не проплака. — Чуйте ме! Естествено, че имам електронен адрес към сайта на университета, но никога не съм го давал на Дули! Би било чиста лудост! Имам двама студенти-дипломанти, които имат достъп до този мейл… както и секретарката на Катедрата по английска литература!
— А у вас?
— Дадох му домашния си електронен адрес, да, но той не се е свързвал с мен.
— Ами телефонния номер, на който можеш да го откриеш?
Последва дълга пауза, а когато професорът заговори отново, в гласа му се долавяше искрено недоумение, което я изплаши още повече. Тя погледна през големия прозорец на дневната и видя, че североизточната част на небосвода се е обагрила в бледолилаво. Скоро щеше да се стъмни. Каза си, че нощта може да се окаже доста дълга.
— Телефонен номер? — учудено възкликна Удбоди. Никога не ми е давал телефонен номер. Само електронен адрес, на който успях да изпратя две писма, а после нещо се случи. Или ви е излъгал, или е фантазирал.
— И кое според теб е по-вероятно?
— Не знам — прошепна професорът.
Лизи си помисли, че с този отговор страхливецът Удбоди се опитва да прикрие онова, което най-вероятно подозираше — че Дули е луд за връзване.
— Изчакай — каза. Вече бе отдалечила слушалката от ухото си, за да я сложи на дивана, но в крайна сметка размисли.
— Гледай да си на телефона, когато се върна, професоре.
Нямаше нужда да използва котлон. До камината в медно сандъче имаше дълги декоративни клечки за разпалване. Лизи взе цигара от пода и драсна клечката върху каменната облицовка. За пепелник щеше да й послужи керамичната ваза (трябваше само да извади цветята). Помисли си — не за пръв път, — че пушенето е един от най-отвратителните навици. Седна на дивана и отново взе слушалката:
— Кажи как се стигна дотук.
— Госпожо Ландън, с жена ми ще ходим на…
— Плановете ви се промениха — прекъсна го Лизи. — Започни от самото начало.

6.
Естествено всичко бе започнало с инкунксите — тези нечестиви поклонници на оригиналните текстове и неиздадените ръкописи — и професор Джоузеф Удбоди, който (доколкото знаеше Лизи) бе техният цар. Един Бог знаеше колко научни статии върху творчеството на Скот Ландън бе публикувал и колко от тях сега събираха прах в търбуха на книжната змия в кабинета над обора. Пет пари не даваше и за мъката, терзаеща Лудбоди при мисълта, че неиздадените творби на Скот Ландън мухлясват в дома на писателя. Онова, което я интересуваше, бе съвсем друго — докато пътуваше от университета към дома си, два-три пъти седмично професорът се отбиваше в един бар, където изпиваше две-три халби бира. Въпросното местенце се наричаше точно така — „Местенцето“. Около студентските общежития имаше доста питейни заведения — както по-евтинички, където сервираха бирата в халби и кани, така и по-изискани, с красиви растения на витрините и музикални автомати, на които човек можеше да си пусне „Блеснали очи“ вместо „Май Кемикъл Роуманс“.
„Местенцето“ не беше от лъскавите заведения; то се намираше на около километър от университета и бе предпочитано от местните бачкатори, ето защо едва ли бе чудно, че в тамошния джубокс нямаше записи на рокендрол и човек трябваше да се задоволи с дуото Травис Трит — Джон Меленкамп.
По думите на Удбоди обаче на него му харесвало да се отбива в „Местенцето“, понеже в делничните следобеди там нямало много хора, а посетителите му напомняли за баща му, котето работел в металургичните заводи на корпорацията „Ю Ес Стаил“. (Старецът на проклетия инкункс изобщо, ама изобщо не я интересуваше.) Именно в този бар Удбоди срещнал човека, представил му се като Джим Дули. Той също идвал там, за да обърне едно-две-три питиета в късния следобед, държал се възпитано (даже ласкателно) и носел памучни ризи на райета и панталони с маншети (досущ като бащата на професора). Според Лудбоди бил висок към метър и осемдесет и три, бил леко прегърбен и оредяващата му тъмна коса често падала на челото му. Предполагаше, че очите му са сини, но не бе съвсем сигурен, въпреки че пили заедно в продължение на шест седмици и по думите на Удбоди, станали „нещо като приятели“. Разказвали си не житейски истории, а определени ситуации от тези истории, както правят мъжете в кръчмите. Професорът твърдеше, че е говорил само истината и нямал никакви основания да се съмнява, че Дули не му отвръща със същото. Да, по всяка вероятност Дули е напуснал Западна Вирджиния преди дванайсет или четиринайсет години и оттогава се местел от една нископлатена работа (свързана с тежък физически труд) на друга. Известно време е бил в затвора — нещо в привичките му го издавало, понеже непрекъснато надзъртал в огледаното на стената, когато се пресягал за халбата си, и при всяко ходене до тоалетната се оглеждал. Белегът на дясната му китка навярно му бил спомен от краткотрайна, но жестока затворническа схватка (в пералнята или някъде другаде). От друга страна, може и да го бе получил в детството си при падане от велосипед или от високо дърво. Дули бил прочел всички книги на Скот Ландън и можел да ги обсъжда интелигентно. Изслушал с разбиране и съчувствие мелодраматичната тирада на Удбоди за непреклонната вдовица, която притежавала истинско интелектуално съкровище — непубликуваните ръкописи на Скот Ландън, сред които според слуховете имало и роман. С разбиране и съчувствие… меко казано. Дули слушал професора с нарастваща ярост.
Според Лудбоди предполагаемият „Зак Маккул“ започнал да я нарича „Йоко“.
Удбоди определи срещите им в „Местенцето“ като „пo-скоро редки, но граничещи с регулярното“. Лизи разшифрова с лекота тази интелектуална идиотщина — през четири, а понякога и през пет дни в седмицата Удбоди и Дули са глозгали костите на Йоко Ландън и когато професорът казваше, че са пили една-две бири, всъщност имаше предвид една-две петлитрови кани. И ето ги тези интелектуални Оскар и Феликс, които се черпели с бира едва ли не всеки работен ден — първо си бъбрят за величието на произведенията на Скот Ландън, а после неусетно минават на темата каква мръсна, стисната и егоистична кучка е вдовицата му.
Според Удбоди именно Дули насочил разговора в тази насока. Лизи, която знаеше как се държи професорът, когато му отказват нещо, се съмняваше, че му е струвало много усилия да смени темата.
По някое време „Зак Маккул“ казал на Удбоди, че може да убеди вдовицата да промени мнението си по отношение на непубликуваните ръкописи. В края на краищата толкова ли било сложно да й се обясни, че така или иначе всички ръкописи на писателя ще се озоват в библиотеката на Питсбъргския университет, където се съхранява целият архив на Скот Ландън? Много го бивало да убеждава хората да променят мнението си, заявил Дули. Удавало му се с лекота. Тогава царят на инкунксите (Лизи не се съмняваше, че в премрежения му от бирата поглед е проблеснала лукава искра) попитал колко би поискал събеседникът му за подобна услуга. Дули му отвърнал, че не се опитва да изкяри от тази работа. Все пак ставало въпрос за услуга на човечеството, нали така? Да се направи обществено достояние великото съкровище на една жена, която е твърде глупава, за да осъзнае какво притежава. Да, точно така, кимнал Лудбоди, но всеки труд трябва да бъде заплатен. Зак обмислил думите му и казал, че ще си води прилежен отчет за всички разходи. А после, когато се срещнат отново и той предаде ръкописите на Удбоди, ще обсъдят въпроса за хонорара. После протегнал ръка на бизнеспартньора си, за да скрепи с ръкостискане сключената сделка. Професорът я поел със смесени чувства на радост и презрение. Както сподели на Лизи, замислил се доколко всъщност познава този човек. Понякога Дули изглеждал като закоравял тип, самообразовал се в пандиза, чиито разкази за жестоки схватки с наточени като бръсначи лъжици звучали съвсем правдоподобно. В други дни обаче (денят на ръкостискането бил един от тях) Удбоди не се съмнявал, че събеседникът му си е чиста проба фантазьор и че най-опасното престъпление, извършено от него, е кражбата на една-две кутии разтворител за боя от супермаркета в Монровил, където работел в продължение на шест месеца през 2004 година. Ето защо сметнал тази сделка за пиянска шегичка, особено след като Дули съвсем сериозно му заявил, че смята да убеди Лизи Ландън да дари ръкописите на покойния си съпруг в името на изкуството. Това бе всичко, което царят на инкунксите разказа на Лизи през този юнски следобед, но все пак бе същият онзи цар на инкунксите, който бе седял полупиян в кръчмата с човек, когото почти не познава, човек, представил се като „углавен престъпник“, двамата я бяха наричали „Йоко“ и бяха стигнали до заключението, че Скот я държи само заради едно-единствено нещо, понеже за какво друго би могъл да я използва? По думите на Удбоди всичко бе само шега, фантазия на двама мъже, отдали се на пиянските си блянове. Да, бяха разменили електронните си адреси, но в наши дни всички правят така, нали? След деня на ръкостискането царят на инкунксите бе срещнал верноподаника си само веднъж — два дни по-късно.
Тогава Дули се ограничил само с една бира, обяснявайки на професора, че „тренира.“ След като гаврътнал халбата си, той се изсулил от високото си бар-столче и казал, че има „уговорена среща с един пич“. Съобщил на Удбоди, че ще се видят на следващия ден, а ако не тогава със сигурност следващата седмица. Но преподавателят така и не се срещнал отново с Джим Дули. След две седмици изобщо спрял да посещава „Местенцето“. Като капак на всичко и електронният адрес Зак991 престанал да функционира. От една страна, помислил си Удбоди изгубването на дирята на Джим Дули било плюс. И бездруго „углавният престъпник“ пиел твърде много, а и професорът имал натрапчивото усещане, че нещо с този „Зак Маккул“ не е съвсем наред. („Малко късничко си даваш сметка за това, а?“ — помисли си мрачно Лизи.) Удбоди отново намалил алкохолната си доза на една-две бири седмично и без дори да го осъзнава, започнал да посещава друг бар, разположен на няколко пресечки от „Местенцето“. Едва по-късно го осенило („Когато главата ми се прочисти“ — така го обясни), че подсъзнателно се стремял да се дистанцира от кръчмата, където се срещал с Дули. Тоест изпитвал искрено съжаление за случилото се. Ако естествено ставало въпрос за нещо повече от фантасмагория — за нещо повече от поредния въздушен замък на Джим Дули, за чийто градеж Джо Удбоди му оказал неоценима помощ, наливайки се с бира седмица след седмица в стремежа си да убие тягостните часове на потискащата питсбъргска зима. Бил убеден, че това са фантазии, изтъкна професорът — досущ като адвокат, чийто клиент може да свърши с отровна инжекция, ако не успее да убеди съдебните заседатели в невинността му. Стигнал до извода, че повечето истории на Дули за насилието и жестокостите в затвора „Гористата планина“ са чиста проба измислици и неговата идея да убеди госпожа Ландън да се раздели с ръкописите на покойния си съпруг е само поредната му измишльотина. Ето защо сделката им не била нищо повече от детска игра на „Ами ако?“.
— Ако всичко това е вярно, искам да ми отговорите на един въпрос — каза най-накрая Лизи. — Ако Дули ти беше донесъл ръкописите на Скот, щеше ли да ги вземеш, знаейки по какъв начин ги е придобил?
— Не знам — въздъхна Лудбоди.
Е, най-малкото това беше искрен отговор, ето защо тя реши да го попита още нещо:
— Съзнаваш ли какво си направил? Даваш ли си сметка за последствията от игричката?
Този път професорът не отговори. Лизи си помисли, че това също бе искрено от негова страна… или поне толкова искрено, колкото човек като Удбоди можеше да се държи.

7.
След няколко секунди на трескав размисъл Лизи продължи с въпросите:
— Давал ли си му телефонния ми номер? И за това ли трябва да ти благодаря?
— Не! Абсолютно не! Не съм му давал никакви телефонни номера, уверявам ви!
Тя му повярва.
— Професоре, мисля, че ще се наложи да направиш нещо за мен. Ако Дули се свърже с теб — примерно, за да ти каже, че вече е поел по следата и изгледите са добри, — кажи му, че уговорката ви отпада.
— Ще му кажа. — Покорността му я изпълни с презрение. — Повярвайте ми, аз… — Събеседникът й внезапно бе прекъснат от женски глас (най-вероятно съпругата му), който го питаше нещо. После Лизи дочу дразнещо шумолене — явно той бе закрил с длан слушалката.
Не възразяваше. Тъкмо имаше време да обмисли по-добре възникналата ситуация, ала заключенията, до които достигна, никак, не й допаднаха. „Зак Маккул“ й бе казал, че може да избегне неприятностите, ако предаде на Удбоди книжата и непубликуваните ръкописи. Тогава професорът щял да се обади на психаря, да му каже, че всичко е наред, и така цялата работа щяла да приключи. Да, ама не. Бившият цар на инкунксите не знаеше как да открие Дули и Лизи имаше всички основания да му вярва. Дали ставаше въпрос за недоглеждане от страна на Дули? За пропуск в гениалния му план? Едва ли. Според нея копелето наистина възнамеряваше да се появи в кабинета на Лудбоди (или в извънградския му замък) с ръкописите на Скот…, но дотогава щеше да я тормози, а после да направи тъй, че да я заболи на местата, където не бе давала на момчетата да я пипат. Но защо трябваше да действа по този начин, след като бе положил немалко усилия да убеди Удбоди и самата Лизи, че нищо лошо няма да й се случи, ако не се опъва и играе по свирката му?
„Може би, защото самият той се нуждае от позволение за постъпките см.“
Да, това звучеше правдоподобно. А по-късно — когато вече беше мъртва или бе преминала през такива гаври и изтезания, че щеше да й се иска да е мъртва — съвестта на Джим Дули щеше да го убеди, че вдовицата Ландън сама си е виновна за всичко. „Дадох й всички шансове — щеше да си каже нейният приятел «Зак». — Вината си е само нейна. Тя не престана да бъде Йоко до самия край.“
Добре. Добре тогава. Ако се появи, ще му даде ключа от обора и кабинетите и ще му каже, че може да вземе всичко. „Ще му кажа да се завре в търбуха на книжната змия и да се забавлява.“
Устните на Лизи се разтегнаха в тънка усмивка-полумесец, навярно позната единствено на сестрите и съпруга й („Лице-торнадо“ — казваше Скот, когато я видеше в подобно състояние).
— Ще му дам да разбере — измърмори тя и се огледа за сребърната лопатка. Не я видя — сигурно я бе оставила в колата. Ако искаше да я вземе, най-добре да го стори, преди окончателно да се е стъм…
— Госпожо Ландън? — В гласа на професора се долавяше загриженост. Съвсем бе забравила за Лудбоди. — Ало? Чувате ли ме?
— Да — въздъхна тя. — Видя ли какви ги надроби!
— Моля?
— Знаеш за какво говоря. Тези текстове, които толкова ти бяха необходими… Видя ли какви ги надроби? Е, как се чувстваш сега? О, и да не забравяме въпросите, на които ще се наложи да отговаряш, след като затворя телефона…
— Госпожо Ландън, не раз…
— Ако те потърсят от полицията, ще им разкажеш всичко, което разказа на мен. Но първо ще отговориш на въпросите на жена си. Така ли е?
— Госпожо Ландън, моля ви — В гласа на Удбоди звучеше паника.
— Сам забърка тази каша. Ти и твоят приятел Дули.
— Престанете да го наричате мой приятел!
Изражението на Лизи още повече заприлича на притъмняло небе преди торнадо, а устните й се разтегнаха в зловеща гримаса. Присвитите й очи напомняха тесни процепи, мятащи сини искри. Дебушърският й характер се проявяваше с пълна сила.
— Той си е твой приятел! — извика. — Поркали сте заедно, ти си му споделял мъката си по изгубените шедьоври и си се смял, когато ме е наричал „Йоко Ландън“. И си го насочил към мен каквото и да ми обясняваш, а сега излиза, че той е луд, луд за връзване и не можеш да го спреш по никакъв начин! Професоре, смятам да позвъня на шерифа, да му дам твоето име и да му разкажа всичко, което ще му е от полза да спипа приятелчето ти, понеже то все още не е довършило започнатото (знаеш го не по-зле от мен), защото не иска да се откаже и страхотно се забавлява… Сега видя ли какви ги надроби. Сам си го направи, така че се сърди на себе си! Нали? Нали?
Никакъв отговор. Лизи обаче чуваше хрипливото му дишане и знаеше, че бившият цар на инкунксите едва се удържа да не заплаче. Лизи затвори телефона, вдигна от пода друга цигара и жадно вдъхна дима. Обърна се към апарата, но само след секунда поклати глава и се отказа. Обаждането в полицията можеше да почака. Първо искаше да вземе сребърната лопатка от беемвето и да се върне в къщата, преди светлината да изчезне съвсем и денят да бъде заменен от нощта.

8.
В страничния двор (тя предпочиташе да го нарича „дверния двор“) вече бе доста сумрачно, за да е спокойна, въпреки че Венера, звездата на желанията, още не бе излязла на небесната сцена. Сенките около бараката за инструменти, долепена до обора, вече се бяха сгъстили, а колата бе паркирана на пет-шест метра от там. Естествено, Дули едва ли се криеше сред сенките, но ако беше наблизо, можеше да се притаи където си поиска — в съблекалнята до басейна, зад къщата или до вратата на мазето…
Лизи рязко се обърна и макар че се смрачаваше, видя, че вратата към сутерена е заключена, следователно не биваше да се притеснява, че „Зак Маккул“ дебне в мазето. Е, съществуваше теоретична възможност да е проникнал в къщата и да се е притаил там преди завръщането й, но…
„Стига, Лизи… сама се пла…“
Изведнъж видя нещо и се вцепени. Постоя до колата около пет секунди, хвърли угарката и я смачка с подметката си. Някой стоеше в тъмния ъгъл, където се събираха стените на обора и бараката.
Лизи отвори задната врата на беемвето и извади сребърната лопатка. Лампичката в купето продължи да свети и след като тя затръшна вратата. Бе забравила, че при съвременните модели осветлението в купето угасва със закъснение — конструкторите го наричаха „вежливо осветление“, но тя не виждаше нищо вежливо в обстоятелството, че Дули можеше да я види, а тя него — не, тъй като проклетата лампичка я заслепяваше. Отдалечи се от колата, притискайки лопатката към гърдите си. След цяла вечност светлината в купето угасна и за момент това влоши още повече нещата, понеже зрението на Лизи не можеше веднага да се адаптира към сумрака. Известно време различаваше само безформени пурпурни сенки под лилавото небе и очакваше, че „Зак Маккул“ всеки миг ще се спусне към нея с вездесъщото си „госпожа“, ще я попита защо не е слушкала и ще я стисне за гърлото, докато дъхът й спре.
Страховете й се оказаха напразни и след секунди очите й се приспособиха към светлината. Сега отново виждаше високата фигура, застинала в ъгъла между обора и пристройката. Видя и нещо на земята. Нещо голямо и четвъртито. Може би куфар.
„Мили Боже, нали не смята, че ще събере вътре всички ръкописи на Скот?“ — помисли си Лизи и се отмести внимателно наляво, стискайки дръжката на лопатката толкова силно, че пръстите я заболяха.
— Зак, ти ли си? — извика плахо и направи още една крачка. После трета.
До слуха й достигна ръмженето на приближаваща се кола и тя си каза, че фаровете ще осветят двора, разбулвайки тайните му. Тогава Дули щеше да се нахвърли върху нея. Лизи силно замахна с лопатката също като в Нешвил през 1988 година и си пое дълбоко въздух в момента, в който автомобилът излезе на билото на хълма Шугар Тон, озарявайки с ярките си фарове двора и голямата сенокосачка, която Лизи бе оставила във въпросния ъгъл. Сянката на ръкохватките върху стената изчезна заедно със светлината от фаровете и сенокосачката отново се превърна в човек с голям куфар, притаен в ъгъла между обора и бараката. „Да, след като човек е видял истината, вече е лесно — си помисли. — Но във филмите на ужасите именно в този момент чудовището изскача от мрака и те сграбчва. Точно в този проклет момент, когато се успокояваш и си позволяваш да се отпуснеш…“
Ала нищо не изскочи от мрака, нито пък се опита да я сграбчи. Въпреки това Лизи си каза, че няма да е зле да вземе сребърната лопатка със себе си — най-малкото щеше да й бъде талисман за късмет. Стисна я здраво и побърза да се върне в къщата, за да се обади на Норис Риджуик, шерифа на окръг Касъл.

VII. ЛИЗИ И ЗАКОНЪТ
(ПАРАНОЯТА И ПРЕУМОРЕНОТО СЪЗНАНИЕ)
1.
Жената, която прие телефонното обаждане на Лизи, се представи като дежурен диспечер Соумс и заяви, че не може да я свърже с шериф Риджуик. Миналата седмица шерифът се оженил и сега двамата младоженци отдъхвали на остров Мауи, където щели да прекарат следващите десет дни.
— Тогава с кого можете да ме свържете? — попита Лизи. Тонът й беше доста рязък и това въобще не й хареса, ала добре знаеш на какво се дължи. О, Господи, знаеше и още как. Този дяволски дълъг ден…
— Останете на телефона, мадам — отвърна ДД Соумс и Лизи чу гласа на Макгръф Полицейското куче[1], който заразказва за хората, включили се в Кварталните отряди за охрана на частната собственост. Тя си помисли, че това е голяма крачка напред в сравнение с изпълненията на оркестър „Две хиляди летаргични цигулки“. След около минута песът Макгръф бе заменен от ченге, чиято фамилия щеше да допадне неимоверно на Скот.
— Помощник-шериф Анди Клатърбък, мадам, с какво мога да ви помогна?
За трети път през този ден — „Бог обича числото три — би казало Доброто й мамче, — Три магическо е, разбери“ — Лизи се представи като госпожа Ландън. После запозна помощник-шерифа с леко редактираната версия на случилото се със Зак Маккул, като започна с вчерашното позвъняване на въпросния Зак и завърши с нейното собствено обаждане, от което бе узнала името Джим Дули. Реакцията на Клатърбък се изчерпваше с междуметия, а когато Лизи млъкна, той я попита кой й е дал другото име на Зак Маккул.
С леки угризения на съвестта,
(пo-леки даже от перце, ала пърхат в твоето сърце)
които я изпълниха с недоумение, Лизи издаде Краля на инкунксите, но не го нарече Лудбоди.
— Смятате ли да поговорите с него, помощник-шериф Клатърбък?
— Мисля, че се налага… Нали?
— Да — съгласи се тя, питайки се дали изпълняващият длъжността шериф на окръг Касъл ще съумее да измъкне от Удбоди нещо, което не е могла. Помисли си, че не е изключено, понеже тя бе извън себе си от ярост по време на разговора с професора. Същевременно си даваше сметка, че не това я тревожи. — Ще го арестувате ли?
— Въз основа на това, което ми разказахте ли? — изуми се човекът от другата страна на линията. — В никакъв случай. Може и да имате основания за граждански иск — посъветвайте се с адвоката си, — но според мен Удбоди ще каже в съда, че доколкото е знаел, този тип Дули е възнамерявал да похлопа съвсем културно на вратата ви и най-учтиво да ви помоли да предадете на университета ръкописите. Ще заяви, че не знае нищо за мъртвите котки в пощенската ви кутия, нито за каквито и да било заплахи към вас… и това, съдейки по разказа ви, ще бъде самата истина. Нали?
Макар и обезсърчена, Лизи бе принудена да признае, че е прав.
— Ще ми трябва писмото, което ви е оставил този хитрец — добави Клатърбък; — както и умрялата котка. Какво направихте с останките?
— Имаме голям дървен контейнер за отпадъци — отвърна тя. Извади цигара, но размисли и я върна обратно. — Съпругът ми го наричаше някак си — той си имаше названия за всяко нещо на света, — но в момента изобщо не мога да се сетя как. Както и да е, този контейнер не позволява на енотите да се ровят из боклука. Пъхнах мъртвата котка в найлонова торба и я сложих в „трюма“. — В мига, в който спря да напряга паметта си за названието на контейнера, то самичко изплува на езика й.
— Мдааа… Имате ли фризер?
— Да. — Лизи изтръпна при мисълта какво щеше да й каже помощник-шерифът в следващия момент.
— Искам да сложите котката във фризера, мадам Ландън. Да си остане в торбата. Утре ще пратя човек да я вземе и да я занесе на Кендъл и Джеперсън ветеринарите, които работят за нашето управление. Те ще се опитат да установят причината за смъртта…
— Няма да е трудно — прекъсна го тя. — Пощенската кутия беше цялата в кръв.
— Мдаа… Жалко, че не сте направили няколко полароидни снимки, преди да я измиете…
— Мамка му, как можах да забравя! — избухна Лизи.
— Успокойте се — съвсем сериозно каза Клатърбък. — Разбирам, че сте разстроена. Всеки на ваше място би се чувствал така.
„Само не и ти — помисли си тя. — Ти ще останеш хладнокръвен като… като мъртва котка във фризер.“ Ала вместо това каза:
— Добре, за професор Удбоди и мъртвата котка всичко ми е ясно. Аз какво да правя?
Клатърбък й обеща, че незабавно ще изпрати човек при нея — помощник-шериф Боукман или помощник-шериф Олстън (в зависимост от това кой се намира по-близо) — за да вземат писмото. Добави, че полицаят, който я посети, ще може да направи няколко снимки и на котката. Всички помощник-шерифи имали фотоапарати „Полароид“ в колите си. После офицерът (а когато стане по-късно, неговият заместник) ще заеме позиция на шосе 19, за да наблюдава къщата й. Естествено, ако не постъпи сигнал за някакво произшествие — катастрофа или нещо подобно. И ако Дули „случайно реши да намине“ (както със странна деликатност се изрази Клатърбък), ще види патрулката и няма да посмее да стори нищо.
Лизи горещо се надяваше Клатърбък да не греши.
— Хората като този Дули — продължи той — обикновено са щедри на думи, но скъпи на дела. Ако не успеят да вземат страха на човека и да го накарат да играе по свирката им, често зарязват цялата работа. Според мен едва ли ще го видите отново.
На Лизи й се искаше той да е прав и за това, ала се съмняваше. Онова, което не спираше да я тревожи, бе мисълта за „Зак“ и за начина, по който бе нагласил нещата. Той се бе погрижил да не може да бъде спрян — дори и от човека, който го бе наел.

2.
Не бяха изминали и двайсет минути от разговора й с помощник-шериф Клатърбък (умореният й мозък; искаше да го нарече Батърхъг или — като стана въпрос за полароидите — Шатърбъг), когато един слабичък мъж с риза в цвят каки и огромен пищов на бедрото си цъфна на прага й. Представи се като помощник-шериф Дан Боукман и каза, че му е било наредено да вземе „някакво писмо“ и да снима „някакво починало животно“. Лизи успя да запази невъзмутимото си изражение, макар че се наложи да прехапе бузата си. Боукман пъхна писмото (заедно с белия плик) в найлоновата торба, дадена му от вдовицата, след което я попита дали е прибрала „умрялото животно“ във фризера. Тя направи това веднага след разговора с Клатърбък — сложи зелената торба за боклук в левия ъгъл на големия „Тролсън“, който бе почти празен, ако не се брояха няколкото бифтека от елен, подарени им преди доста време от бившия им електротехник Смайли Фландърс. Смайли бе спечелил от лотарията през 2001 или 2002 ловен билет и бе отстрелял „адски голям екземпляр“ в Сейнт Джон Вали. Откъдето, между другото, Чарли Кориво беше довел младата си женичка. Друго място за мъртвата котка на Галоуей, освен до бифтеците (които Лизи нямаше намерение да консумира, освен в случай на ядрена война), просто нямаше и тя каза на помощник-шериф Боукман да я върне на същото място, щом привърши с фотографиите. Той обеща с най-сериозен тон да „изпълни молбата й“ и тя отново прехапа бузата си. Този път едва удържа напушилия я смях. Ето защо, когато полицаят заслиза бавно по стълбите на сутерена, Лизи се обърна към стената, допря чело до нея, притисна длани до устата си и се закиска неудържимо като палаво хлапе.
Щом пристъпът на смях отмина, отново се замисли за кедровата кутийка на Доброто мамче (въпросният предмет бе у нея вече трийсет и пет години, ала тя не го смяташе за своя собственост). Споменът за кутийката и сантименталните нещица в нея й помогна да потуши надигналия се изблик на истерия, а все по-нарастващата увереност, че е оставила антиката на тавана, я накара да се почувства още по-добре. Естествено, че я бе оставила там. Останките от работата на Скот се съхраняваха в хамбара и кабинета му; а останките от живота, който тя бе водила, докато съпругът й работеше, бяха тук — в къщата, която тя бе избрала и която и двамата обикнаха с цялото си сърце.
На тавана имаше поне четири скъпи турски килима, които навремето обожаваше, но от един момент нататък по необясними причини започнаха да я плашат…
Поне три комплекта куфари, преживели всичко, което им бяха сторили две дузини авиокомпании, повечето малки и изпълняващи само местни рейсове; охлузени ветерани, заслужили медали и паради, но принудени да се задоволят с почетно таванско пенсиониране (мамка му, момчета, градското сметище ряпа да яде)…
Холна гарнитура в стил „Датски модернизъм“, която, както бе казал Скот, изглеждаше претенциозно, и Лизи му беше вдигнала страшен скандал, навярно защото тайничко бе съгласна с мнението му…
Писалище със сгъваем капак — „успешна покупка“ с един по-къс крак, под който непрекъснато трябваше да подпъхват нещо, само дето подпорите все се измъкваха и един прекрасен ден сгъваемият капак се разгъна върху пръстите й. От тогава насетне съдбата на бюрото бе решена — чао, бебчо, приятно прекарване на проклетия таван…
Пепелници на стойки от времената, когато и двамата пушеха…
Старата пишеща машина „Ай Би Ем Селектрик“, на която Скот напечатваше писмата си, докато не стана трудно да намира мастилени ленти и коригиращи лепенки…
Такива неща, онакива неща, всякакви неща… Неща от други светове, но останали тук — тук и никъде другаде. И някъде сред тях — навярно зад купчина списания или на люлеещия се стол с регулируема облегалка — се криеше кедровата кутийка. Мисълта за нея беше като мисълта за студена вода в горещ летен ден, когато умираш от жажда. Лизи не знаеше защо й хрумна точно това, но сравнението бе изключително точно.
Когато помощник-шериф Боукман се върна от мазето с полароидните си снимки, тя вече изгаряше от нетърпение да го изпроводи навън колкото се може пo-скоро. Той обаче май не бързаше да си тръгва („Натрапчив е като зъбобол“ — би казал Дан Дебушър). Първо й съобщи, че котката вероятно е била намушкана с някакъв остър инструмент (навярно отвертка), а после я увери, че ще паркира полицейската си кола съвсем близо до къщата. На патрулните им автомобили (той ги наричаше просто „патрулки“) нямало надписи „СЛУЖИ И ЗАЩИТАВАЙ“, но той искал госпожа Ландън да се чувства в пълна безопасност. Лизи се опита да го убеди, че именно така се чувства и поради тази причина смята да си ляга — денят й бил доста натоварен, у една от близките й родственици възникнали здравословни проблеми, а и тази история с натрапника съвсем я лишила от сили. Помощник-шериф Боукман най-накрая схвана намека и си тръгна, заявявайки за сетен път, че всичко е под контрол и че може да спи съвсем спокойно. После слезе по стълбите на верандата със същата походка, с която бе слязъл и в сутерена, разглеждайки на светлината на лампата снимките на мъртвата котка. След минута-две Лизи чу ръмженето на двигателя и фаровете блеснаха, озарявайки за миг моравата и къщата, след което лъчите им се изгубиха в мрака. Тя си представи как помощник-шериф Боукман седи зад волана на „патрулката“ си, паркирана на банкета, и се усмихна. Сетне се качи на тавана, без да подозира, че два часа по-късно ще се просне на леглото напълно облечена, изтощена до смърт и разтърсвана от ридания.

3.
Умореният мозък е най-лесната плячка на параноята; след половинчасово безрезултатно тършуване из тавана в душния и застоял въздух, при лошо осветление и сенки, твърдо решени да обсебят всяко кътче, което искаше да разгледа, Лизи отстъпи пред параноята, без дори да го осъзнава. Не си даваше ясна сметка защо й е притрябвала кедровата кутийка — просто имаше усещането, че нещо от съдържанието й, някакъв сувенир от първите години на брака й, ще бъде следващата бум-станция. След известно време обаче самата кутийка стана нейна цел — кедровата кутийка на Доброто мамче. Майната им на бумите, но ако не успееше да намери сандъчето (дължина — трийсетина сантиметра, ширина — двайсетина и дълбочина — петнайсет) — просто няма да може да заспи. Ще си лежи, измъчвана от мисли за мъртви котки, мъртви съпрузи, пустеещи легла, войнствени инкункси, сестри, които се кълцат, и бащи, които нараняват…
(стига Лизи стига)
Казано с две думи, ще си лежи, без да може да заспи.
Един час търсене бе достатъчен да я убеди, че кедровата кутийка все пак не е на тавана. По това време вече бе достигнала до извода, че сандъчето най-вероятно събира прах в спалнята за гости. Предположението беше съвсем логично…, ала четирийсет минути по-късно (през които изследва най-горната полица на дрешника, стъпила на паянтова стълба, която всеки момент щеше да се разпадне) Лизи разбра, че спалнята за гости се е оказала поредната задънена улица. Следователно кутийката беше в мазето. Трябваше да е там. Най-вероятно бе намерила покой под стълбището, където стояха кашоните с вехти пердета, одеяла, части от повредени стереоуредби и различни спортни принадлежности: зимни кънки, комплекти за крикет и една мрежа за бадминтон с огромна дупка по средата. Докато се спускаше забързано по стълбите (напълно забравила за мъртвата котка, лежаща във фризера в съседство с еленските бифтеци), Лизи си въобрази, че дори е виждала сандъчето в избата. Вече бе доста изморена, ала не обръщаше особено внимание на този факт.
Отне й двайсет минути, за да извади всички кашони от дългогодишното им убежище. Някои бяха поизгнили и зееха отворени. Когато привърши с претърсването, ръцете и краката й трепереха от умора, дрехите бяха залепнали за тялото й, а тилът й пулсираше от болка. Върна здравите кашони на мястото им, оставяйки другите по средата на помещението. Май сандъчето на Доброто мамче в крайна, сметка се намираше на тавана, където бе стояло през цялото време. И докато си беше губила времето, ровичкайки сред зимните кънки и забравените пъзели, кедровата кутийка търпеливо я бе чакала горе. Сега й хрумваха поне десетина места, където бе пропуснала да надзърне, като например тясното пространство между пода и най-долните полици. Точно така — като нищо е пъхнала сандъчето там и после го е забравила…
Сепна се — някой стоеше зад нея. Виждаше го с периферното си зрение. Назови го както искаш — Джим Дули или Зак Маккул — но в следващия миг той щеше сложи ръка на изпотеното й рамо и да я нарече „госпожа“. Тогава вече наистина щеше да има повод за тревога. Усещането бе толкова истинско, че тя дори чу шумоленето от стъпките на Дули. Завъртя се рязко, вдигайки ръце към лицето си, за да се предпази, и в същия миг зърна допотопната прахосмукачка, която сама бе извадила изпод стълбището, след което се подхлъзна върху прогнилия кашон със скъсаната мрежа бадминтон. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и почти успя, ала в крайна сметка се строполи на пода и грозно изруга. Темето й се размина на милиметри с най-долното стъпало, и това бе добре, обаче главата й щеше да се увенчае с цицина, а и не бе изключено да изгуби съзнание. Тогава ударът в твърдия циментов под можеше да се окаже смъртоносен, но за щастие тя с длани успя да смекчи падането. Едното й коляно се приземи успешно — върху кашона със съдраната дреха, — ала другото не извади този късмет и изкънтя в пода. Добре, че дънките й омекотиха удара.
„Извадих късмет, че паднах“ — помисли си петнайсет минути по-късно, когато беше в леглото си — все още беше облечена, но поне риданията й стихваха. Сега само изхлипваше от време на време и шумно, с огромни усилия си поемаше въздух. Падането (и страхът, който предхождаше) бяха прочистили съзнанието й. Иначе като нищо щеше да търси кутийката още два часа… или повече, ако имаше сили, разбира се.
Назад към тавана, назад към спалнята за гости, назад мазето… „Назад към бъдещето“, навярно би добавил Скот, който имаше навика да пуска шегите си в най-неподходящия момент. Или, както се оказа впоследствие, най-подходящия.
Така или иначе, можеше да търси кутийката чак до зори и пак да удари на камък. Вече нямаше никакви съмнения — сандъчето или се намираше на някое толкова очебийно място, че е минала поне десет пъти покрай него, или просто го нямаше в къщата. Ами да — нищо чудно да бе задигнато от чистачките, работили за семейство Ландън през годините, или някой строителен работник да бе сметнал, че съпругата му направо ще се влюби в кутийката, а гус’ожата (как й влезе в главата тази дума) хич няма и да забележи.
„Джизи-бизи, малка Лизи — обади се Скот от неизменното си място в главата й. — Помисли за това утре. Нов ден — нов късмет.“
— Добре — изрече тя и се надигна в леглото. Изведнъж осъзна, че е потна и мръсна, а дрехите са залепнали за кожата й. Бързо ги съблече, захвърли ги до леглото и отиде в банята, за да си вземе душ. При падането бе одраскала дланите си и сега шампоанът я щипеше, ала стисна зъби и насапуниса два пъти косата си, оставяйки пяната да се стича по лицето й. Сетне, след като постоя под горещата струя в продължение на пет минути, решително завъртя крана до самия край на синия сектор, издържа няколко секунди под ледената вода и задъхана се отдръпна от струята. Подсуши се с една от големите хавлиени кърпи, а когато я хвърли в коша за пране, осъзна, че отново е станала предишната Лизи — здравомислеща и готова да сложи точка на този ден.
Легна си и преди сънят да я завлече в мрака, се замисли за помощник-шериф Боукман, който дежуреше в паркираната пред дома й патрулка. Мисълта й подейства успокояващо, особено след пристъпа на страх, обсебил я в мазето, и тя заспа дълбоко, без да сънува, докато не я събуди пронизителният звън на телефона.

4.
Кантата се обаждаше от Бостън. Естествено бе говорила с Дарла. Когато възникнеше проблем, Дарла винаги бързаше да позвъни на Кантата. Канти я попита дали не трябва да дойде, ала Лизи я увери, че няма причина да напуска Бостън по-рано от предвиденото, независимо какво й е казала Дарла. Аманда си почива и Канти няма с какво да й помогне.
— Ако искаш, иди да я посетиш, но ако няма промяна към по-добро — а доктор Олбърнес ни каза да не се надяваме на подобно нещо, — тя изобщо няма да разбере, че си до нея — добави.
— Господи! — въздъхна Канти. — Това е ужасно, Лиза.
— Така е. Тя обаче е сред хора, които разбират състоянието й… или поне знаят как да се грижат за хора в нейното състояние. С Дарла ще те държим в течение на…
Лизи крачеше из стаята и говореше по безжичния телефон. Изведнъж обаче спря и се втренчи в бележника, подал се наполовина от задния джоб на сините й дънки. Това беше „Малкото тефтерче с обсебености“ на Аманда, само че сега Лизи беше тази, която бе обсебена от него.
— Лиза? — Канти бе единственият човек, който непрекъснато я наричаше така, от което Лизи се чувстваше като асистентка в някое телевизионно шоу, показваща призовете на победителите: „Лиза, покажете на Ханк и Марта какво са спечелили.“ — Лиза, чуваш ли ме?
— Да, мила — отвърна отнесено Лизи, неспособна да откъсне очи от бележника. Мъничките завъртулки на спиралата проблясваха на слънцето като лъскави метални пръстенчета. — Казах, че двете с Дарла ще те държим в течение за състоянието й. — Бележникът се бе огънал, приемайки формата на бедрото, до което бе притиснат в продължение на часове, и докато го гледаше, гласът на Канти ставаше все по-далечен и глъхнещ. Лизи се чу как казва, че Канти би направила същото на нейно място, след което се наведе и извади тефтерчето от джоба на дънките. Обеща на Кантата, че ще й се обади вечерта, каза й, че я обича, сбогува се с нея и хвърли безжичния телефон на леглото, без дори да го удостои с поглед. Цялото й внимание бе погълнато от този измачкан бележник, който можеше да бъде купен за седемдесет и пет цента от всеки магазин. Но защо бе тъй запленена от него? Защото вече бе сутрин и си бе отпочинала? Защото бе чиста и отпочинала? На фона на ярката утринна светлина, лееща се от прозореца, трескавото търсене на кедровата кутийка от миналата нощ й изглеждаше идиотско — поведение, предизвикано от тревогите от вчерашния ден, — ала този бележник изобщо не изглеждаше идиотски… Не, в никакъв случай.
И в този миг, сякаш, за да внесе и своята лепта към хаоса в главата й, в съзнанието й прозвуча гласът на Скот — по-отчетливо от всякога. Господи, колко ясен бе гласът му! И колко силен.
„Оставих ти бележка, миломое. Оставих ти бум.“
Тя се замисли за Скот под Вкуснотийското дърво, за Скот сред странния октомврийски сняг, разказващ й, че понякога Пол го е измъчвал с доста трудни буми…, но никога прекалено трудни. Не се бе замисляла за това от години. Бе отблъсквала тези мисли заедно с всички други неща, за които не искаше да се сеща; просто ги избутваше зад пурпурната си завеса. Но й се струваше, че нещо не е наред.
— Той винаги се отнасяше добре с мен — бе казал Скот. В очите му проблясваха сълзи, но гласът му бе спокоен и уверен. Както винаги, когато имаше нещо да разкаже, държеше да го слушат. — Когато бях малък, той винаги се отнасяше добре с мен и аз му отвръщах със същото. Държахме се заедно. Така трябваше. Обичах го, Лизи. Толкова го обичах…
Сега тя вече прелистваше страничките с числата на бедната Аманда, лудешки наблъскани едно до друго. По-нататък имаше само празни листове. Въпреки това обаче тя продължаваше да ги обръща един след друг с пълната увереност, че непременно трябва да намери нещо, и ето че най-накрая стигна до една страничка с една-единствена, написана с печатни букви дума:
РУЖИ
Защо тази дума й беше толкова позната? Отначало не можа да се сети, но после я осени прозрение.
— Каква е наградата ми? — бе попитала тя съществото, облечено с нощницата на Аманда — съществото, което се бе отдръпнало от нея.
— Напитка — бе отвърнало то.
— Кока? — бе предположила тя и съществото беше казало…
— То каза… тя или той каза… „Млъкни, искаме да се полюбуваме на ружите“ — измърмори Лизи.
Да, така беше или почти; за нея това не означаваше нищо и в същото време имаше някакво смътно значение. Секунда-две се взира в думата, след което прелисти бележника до края. Всички страници бяха празни. Тъкмо щеше да го захвърли настрани, когато видя призрачните неясни слова под последната страница. Обърна я и видя думите, написани от вътрешната страна на задната корица на тефтерчето:
4-ТА СТАНЦИЯ: ПОГЛЕДНИ ПОД ЛЕГЛОТО
Ала преди да се наведе и да надзърне под кревата, Лизи първо прегледа числата в началото на бележника, а после се загледа в думата „РУЖИ“, която бе открила десетина страници преди края на тефтерчето, намирайки потвърждение на това, което вече знаеше. Аманда изписваше цифрата „четири“ под прав ъгъл и с отвесна чертица, както учат децата в началното училище: 4. (DDD стр. 197!) Скот пък винаги изписваше четворките с по-заоблени линии и те изглеждаха малко като знака „&“: 4. (DDD стр. 197!) Освен това Скот обичаше да подчертава кратките си записки и съобщения, а буквите на Аманда бяха мънички, заоблени, ръкописни…
Лизи прескочи от „РУЖИ“ на „4-та страница: погледни под леглото“ и си помисли, че ако покаже на Дарла и Канти двата текста, сестрите й без колебание щяха да заявят, че първият е написан от Аманда, а вторият — от Скот.
А съществото, което лежеше до нея вчера сутринта…
— То говореше като двамата — прошепна Лизи и я побиха тръпки. — Хората може да ме помислят за луда, но наистина говореше като двамата.
„Погледни под леглото.“
Най-накрая Лизи се осмели да последва указанията. Единственият бум, който откри обаче, бяха вехти домашни чехли.


5.
Лизи Ландън седеше сред широката ивица слънчева светлина, бликаща от прозореца. Краката й бяха скръстени в глезените, а дланите й почиваха върху коленете й. Бе прекарала нощта гола и все още не се бе облякла, ефирните пердета хвърляха мрежестата си сянка върху слабото й тяло. Тя погледна отново бележката, насочваща я към четвъртата бум-станция — кратък бум, добър бум, още няколко и ще получи наградата.
„Понякога Пол ме измъчваше с доста трудни буми… но никога прекалено трудни.“
„Никога прекалено трудни.“ С тази мисъл Лизи затвори рязко бележника и се вгледа в задната му корица. Там, изписано с мънички черни буквички под названието на фирмата-производител („Денисън“) се виждаше следното:
mein gott (Боже мой)
Лизи се изправи и започна бързо да се облича.

6.
Дървото ги засланя в света, който принадлежи само на тях. Отвъд е снегът. А под Вкуснотийското дърво звучи гласът на Скот, хипнотизиращият глас на Скот, и тя се пита дали „Стръвни дяволи“ всъщност е неговата история на ужаса… Това е неговата история на ужаса и като се изключат сълзите, които проблясват в очите му, когато говори за Пол и как двамата се държали един за друг сред цялата тази касапница, ужас и кръв на пода, Скот я разказва с нетрепващ глас.
— Никога не си устройвахме лов на буми, когато татко си беше у дома — казва й той, — само докато беше на работа. — Бе премахнал почти напълно западнопенсилванския диалект от говора си, но ето че сега той се завръща, много по-забележим от нейния „янки“ говор и звучащ почти детински: не „у дома“, а „удма“ и не „работа“, а „раота“. — Пол винаги оставяше първата бележка някъде наблизо. В нея пишеше примерно „5 бум-станции“ (това указваше от колко етапа щеше да се състои търсенето) плюс „Погледни в дрешника“ или нещо подобно. Първата станция рядко беше главоблъсканица за разлика от останалите. Помня една, в която се казваше: „Иди там, където татко хвърли котката“ и, разбира се, ставаше дума за стария кладенец. В друга пишеше: „Търси каменни стени, където нещо трака и тори“ и след известно време се сетих, че Пол има предвид стария трактор, оставен до каменния зид в източния край на полето. Бум-станцията ме чакаше точно там — на седалката, затисната, с камък, понеже бе просто едно сгънато листче хартия. Винаги отгатвах гатанките, а когато запецвах някъде, Пол ми помагаше с насочващи въпроси, докато не ми просветнеше. И накрая винаги получавах награда — кока, „Роял Краун Кола“ или шоколадче.
Той я поглежда. Зад гърба му няма нищо друго, освен безкрайна белота. Вкуснотийското дърво — което всъщност бе върба — ги засланя с клоните си. Като магическа завеса, отделяща ги от целия свят.
Скот й казва:
— Понякога, когато у татко забушуваше лошата кръв, кълцането не винаги помагаше, Лизи. Веднъж, докато бе в това състояние, той ме сложи…


7.
на скамейката в коридора, това беше казал мъжът й, вече можеше да си припомни (независимо дали го искаше или не), ала преди да последва спомена зад пурпурната завеса, където се бе спотайвал през цялото време, Лизи зърна човека, който стоеше на задната и веранда. Този път наистина беше човек, а не сенокосачка или прахосмукачка. За щастие имаше време да забележи, че непознатият, макар и да не беше помощник-шериф Боукман, носи униформата на полицейското управление на окръг Касъл. Само поради тази причина тя не започна да крещи като Джейми Лий Къртис във филма „Хелоуин“.
Посетителят й се представи като помощник-шериф Олстън. Той бе дошъл да вземе умрялата котка от фризера на Лизи, както и да я увери, че ще наглежда дома й през целия ден. Попита я дали има мобилен телефон и тя кимна утвърдително. Беше го оставила в беемвето и предполагаше, че все още работи. Полицаят я посъветва да го носи постоянно със себе си и да въведе номера на полицейското управление в списъка за бързо набиране. Щом вида озадачената й физиономия, Олстън побърза да добави, че е готов да го направи вместо нея, ако тя не е „свикнала да използва тази услуга“.
Лизи, която доста рядко ползваше мобилния си телефон, отведе помощник-шерифа до беемвето. Батерията беше почти изтощена, но кабелът на зарядното лежеше в конзолата между предните седалки. Полицаят се пресегна, за да извади запалката от гнездото й, видя пепелта от цигарите и ръката му застина във въздуха.
— Извадете я — насърчи го Лизи. — Реших отново да започна да пуша, но май размислих.
— Мъдро решение, мадам — каза Олстън, без да се усмихне. Извади запалката и включи зарядното в контакта. Лизи нямаше никаква представа, че подобно нещо е възможно — когато изобщо се сещаше да зареди батерията, включваше моторолата в кухнята. Вече бяха минали две години, а тя все още не можеше да приеме мисълта, че наблизо няма човек, който да прочете инструкциите и да разгадае какво означават картинките на фиг. 1 и Фиг. 2.
Попита помощник-шерифа колко време ще отнеме зареждането.
— Напълно? Не повече от час, може би по-малко. През това време ще бъдете ли близо до телефона?
— Да, имам да свърша някои неща в хамбара. Ето там.
— Чудесно. Щом батерията се зареди, постоянно носете телефона със себе си. Закачете го на колана си или го провесете на врата си. При най-малкия признак на тревога натиснете бутона „1“ и цък! — вече говорите с полицай.
— Благодаря ви.
— Няма защо. Както вече ви казах, ще наглеждам дома ви. А в осем вечерта Дан Боукман ще ме смени, освен ако не изникне някакъв спешен случай. Не е изключено нещо подобно да се случи — в малките градове като този петъчните вечери са доста напрегнати, — но имате ли телефон с режим „бързо набиране“, полицията веднага ще ви се притече на помощ.
— Прекрасно. Успяхте ли да научите нещо за мъжа, който ме безпокоеше?
— Не, мадам — отвърна спокойно помощник-шериф Олстън. Естествено можеше да запази спокойствие, защото не го бяха заплашвали, че ще му причинят болка, пък и едва ли някой би дръзнал да заплаши този мъж, висок сто и деветдесет сантиметра и тежащ сто и двайсет килограма. „Такива като него може да ги показват на панаира“ — навярно би казал баща й; в Лисбон Стария Денди Дебушър бе известен с хапливите си остроумия.
— Ако Анди чуе нещо… искам да кажа, помощник-шериф Клатърбък — сега той е шеф, докато шериф Риджуик не се върне от медения си месец — веднага ще ви уведоми. Междувременно трябва да съблюдавате някои мерки за сигурност. Заключвайте всички врати, когато сте вкъщи, нали няма да забравите? Особено след като се стъмни.
— Няма да забравя — увери го Лизи.
— И дръжте мобилния си телефон под ръка.
— Добре.
Той вдигна палците на двете си ръце и се усмихна, когато тя му отвърна със същото.
— Сега ще сляза долу да взема онази котка. Бас държа, че няма да ви липсва много.
— Така е — кимна Лизи, ала тъкмо сега повече от всичко на света искаше да се отърве от компанията на помошник-шериф Олстън. За да отиде в обора и да надзърне под леглото. Леглото, което през последните двайсет години бяха държали в бившия курник. Бяха го купили в Германия. В Германия, където…

8.
… всичко, което може да се прецака, се прецаква.
Лизи не помнеше къде бе чувала тази фраза, но това нямаше и кой знае какво значение. Важното бе, че тези думи се завръщаха в съзнанието й с нарастваща честота през деветте месеца, които бяха прекарали в Бремен: „Всичко, което може да се прецака, се прецаква.“
Всичко, което може… Точно така.
Къщата на улица „Бергенщрасе“ е абсолютен ветрилник през есента, превръща се във фризер през зимата и подгизва от влага през пролетта. Двата душа ту работят, ту — не, а тоалетната на долния етаж е истински кошмар. В началото хазяинът се измъква с обещания, че ще оправи нещата, а после престава да отговаря на обажданията на Скот. Накрая съпругът й наема за луди пари една немска адвокатска кантора, защото както казва на Лизи, не може да остави този копелдак да се държи по такъв безотговорен начин — не може да го остави да победи. В крайна сметка копелдакът, който намигва многозначително на Лизи, когато Скот не гледа (тя не смее да каже за това на мъжа си, понеже той губи чувството си за хумор, когато става въпрос за хазяина), не побеждава. Под заплахата от юридически санкции той захваща ремонт — покривът спира да тече, а тоалетната на първия етаж престава да се смее зловещо в полунощ. Сменя парния котел. Направо чудо на чудесата. Сетне хазяинът цъфва една вечер, порядъчно подпийнал, и крещи на Скот на странна смесица от немски и английски, наричайки го „американски комунистически скандалджия“ — фраза, която мъжът й ще помни до края на живота си. Скот, който също не е трезвен (в Германия съпругът й и трезвеността рядко се срещат) в един момент предлага на хазяина копелдак цигара.
През тази година Скот пие, шегува се и изпраща адвокати при хазяина копелдак, но не пише. Не пише, защото вечно е пиян, или е вечно пиян, защото не пише? Лизи не знае. А през май, когато лекционният му курс завършва, вече й е все едно. През май тя иска само да живее на място, където разговорите в магазините или на главната улица няма да извикват у нея мисли за същества, родени от кръстоските между хора и животни, като тези във филма „Островът на доктор Моро“. Знае, че е несправедлива, ала също така знае и че за целия си престой в Бремен не успя да си намери нито една приятелка, дори и сред преподавателките в университета, където мъжът й прекарваше доста време. Тя прекарва повечето време в пронизваната от течения къща, загърната с дебели шалове, ала въпреки това зъзнеща от студ, почти винаги самотна и нещастна. Седи пред телевизора, гледа предавания, които не разбира, и слуша рева на камионите, носещи се по околовръстното шосе. Когато минават по-големите — обикновено марка „Пежо“ — цялата сграда се тресе. Обстоятелството, че Скот също е нещастен, че занятията не вървят добре и лекциите му са истинска катастрофа, не спомага за подобряването на настроението й. И как би могло? Този, който беше казал, че не е хубаво да си сам в страданието си, беше абсолютен въздухар. Виж, авторът на „Това, което може да се прецака, непременно се прецаква“… Този човек бе напипал нещо вярно.
Когато Скот си е вкъщи, той доста често е пред очите й — по-често, отколкото е свикнала, — понеже не се скрива в тясната тъмна стаичка, която е определил за свой работен кабинет. Отначало се опитва да пише, ала през декември опитите му стават все по-редки и до февруари секват напълно. Човекът, който можеше да пише в „Мотел 6“ с прозорец, гледащ към магистрала с осем платна, и необуздан купон, вихрещ се на горния етаж, — тук напълно бе изгубил разказваческия си дар. Обаче, доколкото Лизи вижда, това не го измъчва кой знае колко. Вместо да пише, Скот прекарва дълги, весели и крайно изтощителни уикенди с жена си. Често тя пие заедно с него и се напива заедно с него; като се изключи сексът, поркането е единственото нещо, което може да прави с него. После естествено идва мрачният махмурлив понеделник и Лизи със задоволство изпраща Скот в университета, въпреки че щом стане десет вечерта и той още не се е прибрал, тя седи до прозореца, гледащ към „Бергенщрасе“, и търси с поглед взетото под наем ауди, чудейки се къде е мъжът й и с кого ли пие. И колко пие. Понякога през съботните дни той я убеждава да поиграе с него на криеница в голямата, пронизвана от ветровете къща — казва й, че това ще ги сгрее, и е напълно прав. Друг път двамата се гонят нагоре-надолу по стълбите и дългите коридори, обути със смешните си кожени панталони, смеят се като надрусани (да не кажем разгонени) хлапета и крещят на немски „Achtung!“ „Mein gott!“ Почти винаги тези идиотски игрички завършват със секс. Подпийнал или не (по-често подпийнал), през тази зима и пролет Скот постоянно иска секс и Лизи е сигурна, че преди да напуснат тази ветровита сграда на „Бергенщрасе“, ще са се изчукали във всички стаи, повечето бани (включително и онази със смеещата се тоалетна) и дори в някои от дрешниците. Този непрекъснат секс е една от причините тя никога (добре, де, почти никога) да не се безпокои, че си е намерил любовница — независимо от дългите му отсъствия, независимо от пиянството му и независимо от обстоятелството, че не върши онова, за което е създаден — да пише.
Ала естествено и тя не върши онова, за което е създадена, и от време на време тази мисъл се забива с болезнена яснота в съзнанието й. Не може да каже, че Скот я е лъгал или съзнателно я е подвеждал — не, в никакъв случай. Един-единствен път й беше казал, но съвсем прямо и откровено, че не бива да имат деца. Ако тя иска да има деца (знаел, че семейството й е голямо), то по-добре да не се женят. Това би разбило сърцето му, ала ако Лизи държи много на децата, ще се примири с раздялата им. Бе й казал всичко това под Вкуснотийското дърво, където седяха, изолирани от целия свят, а навред се ширеше странният октомврийски сняг. Тя си позволява да си припомни този разговор само в Бремен по време на дългите самотни следобеди, когато небето винаги изглежда бяло, времето застива, камионите ръмжат и леглото се тресе под нея. Леглото, което Скот беше купил и по чието настояване пренесоха в Америка. Лизи се просва на него, закрила очите си с длани, и си мисли, че това е било наистина ужасна идея, въпреки веселите им уикенди и страстните им (а понякога и неистови) любовни игри. Правеха неща, каквито за нищо на света не би могла да си представи преди шест месеца, и тя знае, че някои нямат почти нищо общо с любовта; по-скоро са породени от скука, носталгия по дома, пиянство и тъга. Скот пие, пие доста, и това започва да я тревожи. Разбира, че ако той не овладее порока си, нещата ще завършат наистина зле. Празнотата на утробата й също я хвърля в депресия. Бяха сключили сделка, о, да, но под Вкуснотийското дърво тя още не си даваше сметка, че годините минават, а времето носи своето бреме. Възможно е Скот отново да започне да пише, когато се върнат в Америка, но какво ще прави тя? „Никога не ме е лъгал“ — мисли си Лизи, докато лежи на бременския креват, закрила очите си с длан, ала в съзнанието си вижда момента — и той изобщо не е далечен, — когато това вече няма да я устройва, и тази перспектива я плаши. Ето защо понякога й се иска никога да не е седяла със Скот Ландън под онази идиотска върба.
А друг път си мисли, че е по-добре изобщо да не го бе срещала.

9.
— Не е вярно — прошепна тя на сенките в сумрачния обор, ала в същото време почувства как мъртвата тежест на работния му кабинет над нея опровергава думите й — всичките тези книги, всичките тези истории, този отишъл си завинаги живот… Не се разкайва, задето се е омъжила за него, но да, понякога й се иска никога да не бе срещала този изпълнен с проблеми (и създаващ проблеми) мъж. Да бе срещнала някой друг. Някой мил и спокоен програмист например, който да изкарва по седемдесет хилядарки годишно и щеше да й направи три деца. Две момчета и едно момиче — най-големият ще е пораснал и ще се е оженил, а другите още ходят на училище. Това обаче нямаше да е животът, който бе намерила. Или по-скоро този, който я бе намерил.
Вместо да отиде веднага при бременското легло (все още не бе готова, струваше й се твърде прибързано), Лизи влезе в жалкото си подобие на кабинет и огледа внимателно помещението. Какво ли бе възнамерявала да прави тук, докато Скот пишеше книгите си на горния етаж? Не можеше да си спомни, ала знаеше какво я бе притеглило тук — телефонният секретар. Погледна червената единица, която пламтеше на дисплея с надпис „НЕПРОСЛУШАНИ СЪОБЩЕНИЯ“ под него, и се замисли дали да не се обади на помощник-шериф Олстън, за да чуе и той записа. В крайна сметка обаче се отказа. Ако съобщението бе оставено от Дули, полицаят можеше да го прослуша и по-късно.
„Естествено, че ще е Дули. Кой друг може да е?“
Тя се стегна в очакване на новите заплахи, озвучени от познатия й вече спокоен и подлъгващо здравомислещ глас, и натисна бутона „PLAY“. Миг по-късно някаква млада жена, представила се като Ема, започна да обяснява колко много пари може да спести Лизи, ако се възползва от услугите на „Ем Си Ай“.
Лизи прекъсна съобщението по средата на една дума, натисна бутона „ИЗТРИЙ“ и си каза: „Дотук с прословутата женска интуиция.“
Когато излезе от кабинета, се смееше.


10.
Лизи съзерцаваше грамадния силует на бременския креват, завит с платнище, без да изпитва нито носталгия, нито тъга, макар и да предполагаше, че двамата със Скот бяха правили любов на него (или поне се бяха чукали). Колко ли пъти всъщност се бяха любили по време на периода СКОТ И ЛИЗИ В ГЕРМАНИЯ? Стотици? Възможно ли бе за някакви си девет месеца, при положение че имаше дни, а понякога и цели работни седмици, по време на които тя го виждаше първо в седем сутринта, още сънен и забързан към вратата с удрящото се в коляното му куфарче, а после чак в десет вечерта (или единайсет без четвърт), когато се прибираше, тътрейки нозе? Да, предполагаше, че е възможно, щом прекарваха по цели уикенди в леглото, отдадени на, както казваше Скот, „сексограми“. Защо тогава не хранеше топли чувства към това безмълвно, закачулено чудовище? Причината да ненавижда леглото всъщност се дължеше на факта, че разбираше — дори не интуитивно, а на нивото на някаква подсъзнателна логика („Лизи е дяволски умна, стига да не се замисля за това“ — бе казал веднъж Скот на едно събиране и тя не знаеше дали да се гордее, или да се срамува), — че този креват за малко не бе разрушил семейството им. Без значение колко отвратително-прекрасен беше сексът или как я докарваше до множество оргазми, изстрелвайки я отново и отново на върха на блаженството, докато тя не започваше да си мисли, че ще полудее от удоволствие; без значение от мястото, което бе открила и което можеше да докосне малко преди Скот да свърши — тогава по цялото му тяло пробягваха тръпки и той надаваше такива викове, че тя настръхваше, докато той беше вътре в нея, горещ като… добре, де, като доменна пещ. Бе доволна, че този дяволски креват е покрит със саван като гигантски мъртвец, понеже (поне доколкото си спомняше) всичко, което се случваше върху него, бе нередно и насилствено и всеки следващ полов акт затягаше все повече и повече клупа около гърлото на техния съвместен живот. Любов? Да правят любов! Да. Може би… само няколко пъти. За сметка на това не можеше да забрави моментите на грозно шибане, нижещи се един подир друг. Задушаване… и отпускане. Задушаване… и отпускане. И всеки следващ път на съществото, наричащо се Скот-и-Лизи, му трябваше повече време, за да започне да диша отново. Най-накрая напуснаха Германия. В Саутхемптьн се качиха на борда на „Кралица Елизабет П“ и отплаваха за Ню Йорк. На втория ден от презокеанското им пътуване тя се върна от разходка на палубата и замря пред вратата на каютата им. Просто застина там — стиснала ключовете в ръка, затаила дъх, килнала глава на една страна — и се вслушваше напрегнато. От вътрешността на помещението се чуваше бавното, но равномерно тракане на пишещата машина, и на лицето на Лизи разцъфна усмивка.
Все още не смееше да повярва, че всичко ще бъде наред, ала докато стоеше пред вратата и слушаше как Скот се връща към призванието си, тя знаеше, че е напълно възможно. Така и се оказа. Когато съпругът й сподели, че е уредил транспортирането в Америка на онова, което наричаше „Mein Gott Bed“, Лизи не направи никакъв коментар на думите му, макар и да знаеше, че никога вече няма да спят в него или да правят любов. Ако Скот й бе предложил да се позабавляват отгоре му — „Само веднъж, моя малка Лизи, в памет на старите дни!“ — тя щеше да му откаже. Нещо повече — щеше да му каже да си го начука сам. Ако на света съществуваше обладана от призраци мебел, това беше проклетият креват.
Сега Лизи се приближи до него, коленичи, повдигна покривалото и надзърна отдолу. И там, сред прашното пространство между кревата и пода, където отново витаеше миризмата на пилешки курешки (тя се бе завърнала „Като куче, което се връща при повърнатото от него“ — помисли си Лизи), бе онова, което бе търсила толкова отчаяно.
Там, сред сенките, се мъдреше кедровата кутийка на Доброто мамче.

VIII. ЛИЗИ И СКОТ
(ПОД ВКУСНОТИЙСКОТО ДЪРВО)
1.
Тъкмо влезе в обляната от слънцето кухня, носейки кедровата кутийка, и телефонът зазвъня. Лизи остави сандъчето на пода, вдигна слушалката машинално и измърмори „ало“, без да се бои от гласа на Джим Дули. Ако се обаждаше той, щеше да му каже, че е позвънила в полицията, и да затвори телефона. В момента беше прекалено заета, за да се страхува.
В ухото й обаче прозвуча гласът на Дарла — не на Дули, — която се обаждаше от една от стаите за гости в „Грийнлон“, и Лизи не се учуди особено, когато разбра, че Дарла се измъчва от чувство за вина, задето се е обадила на Канти в Бостън. Ами ако беше обратното и Канти се намираше в Мейн, а Дарла в Бостън? Навярно щеше да е същото. Тя не знаеше колко се обичаха Дарла и Канти в момента, ала явно се използваха взаимно, тъй както алкохоликът използва пиячката. Когато бяха деца, Доброто мамче повтаряше, че щом Кантата хване грип, Дарла тутакси вдига температура.
Лизи се опита да отреагира правилно, както и при предишния си разговор с Канти, ръководена от все същата причина — за да свърши колкото се може пo-скоро с тази работа и да се захване със своите дела. Тя предполагаше, че по-късно ще може да се погрижи за сестрите си (искрено се надяваше, че ще може), но в момента угризенията на Дарла я интересуваха не повече от сегашното състояние на Аманда. Колкото и сегашното местонахождение на Джим Дули, добави мислено тя, стига да не се намираше в една стая с нея, размахвайки нож.
Увери сестра си, че е постъпила съвсем правилно, като се е обадила на Канти. И че няма никаква причина Канти да напуска Бостън и да идва тук. Добави, че непременно ще посети Аманда по-късно през деня.
— Ужасно е — каза Дарла и въпреки че съзнанието на Лизи бе прекалено заето с други мисли, изведнъж почувства болката в гласа на сестра си. — Ужасна е продължи Дарла и заизстрелва думите една подир друга: — Не исках да кажа това, естествено, че не е ужасна, ужасно е да я видиш такава. Седи като чучело. Една празна обвивка. В един момент сутрешното слънце освети лицето й… изглеждаше толкова стара…
— Моля те, успокой се, миличка — каза Лизи, докато галеше с върховете на пръстите си гладката лакирана повърхност на кедровата кутийка. Дори и през затворения капак долавяше извиращия от вътрешността й сладък аромат. Когато я отвореше, щеше да се наведе над нея и да се гмурне в този аромат, вдишвайки миналото.
— Хранят я с тръбичка — измънка Дарла. — Пъхат я, а после я изваждат. Ако не започне да се храни сама, сигурно ще трябва да оставят тръбичката завинаги в нея… — Тя въздъхна или може би изхлипа. — Хранят я с тръбичка, а вече е толкова измършавяла, че не може да говори, a сестрата ми каза, че понякога карат така в продължение на години, че понякога изобщо не се връщат. Ох, Лизи, не знам дали ще го понеса.
Последните й думи накараха Лизи да се усмихне. Пръстите й вече опипваха пантичките от задната страна на сандъчето. Усмивката й бе от облекчение. Разговаряше с Дарла — кралицата на драмата, Дарла — примадоната, което означаваше, че нещата се бяха върнали към онова състояние, в което всяка от двете играеше обичайната си роля. На единия край на линията бе Дарла Чувствителната — подайте й ръка, дами и господа! А на другия край — Крехката Лизи (крехка, но куражлийка). Да я чуем какво ще каже…
— Още днес следобед ще отида в „Грийнлон“ и ще поговоря с доктор Олбърнес. Дотогава сигурно ще имат по-ясна представа за състоянието й…
— Наистина ли мислиш така? — В гласа на Дарла се долавяше съмнение.
Лизи не знаеше, обаче каза:
— Абсолютно. А ти трябва да се върнеш вкъщи и да си починеш. Може би даже да поспиш.
— Ох, скъпа… — въздъхна театрално сестра й, — няма да мога да заспя.
На Лизи й беше все едно дали Дарла яде, спи, пуши трева или се изхожда сред бегониите. Единственото, което искаше, беше да затвори телефона.
— Пак ще се чуем, миличка, а сега гледай да се разтовариш. Слушай, не мога да говоря повече. Пека нещо във фурната.
Настроението на Дарла моментално се промени.
— О, Лизи! Ти? — Тази въпросителна интонация ужасно я вбеси. Сякаш през целия си живот не бе готвила нищо друго, освен… чийзбургери полуфабрикати. — Какво печеш? Бананов сладкиш?
— Почти позна. С боровинки. Трябва да му хвърля едно око, да не вземе да изгори.
— Но по-късно ще наминеш да видиш Манда, нали?
Искаше й се да закрещи, ала успя да се въздържи и рече:
— Непременно. Още днес следобед.
— Е, ами тогава… — Дарла внезапно млъкна. „Убеди ме казваше мълчанието й. — Поговори с мен още петнайсетина минути и ме убеди.“ — Значи… мога да се прибирам.
— Точно така. Чао, Дарла.
— И не смяташ, че съм сгрешила, като се обадих на Канти, така ли?
— Не! Ако искаш, обади се на Брус Спрингстийн! На Хал Холбрук! На проклетата Конди Райс![1]
Само МЕ ОСТАВИ НА МИРА!
— Естествено, че не. Мисля, че си постъпила добре. Дръж я… — Лизи внезапно си помисли за малкото тефтерче с обсебености на Аманда. — Дръж я в течение.
— Ами… добре. Чао, Лизи. Предполагам, че скоро ще се видим.
— Чао, Дарла. Щрак. Най-накрая.
Лизи стисна клепачи, отвори сандъчето и вдъхна силния аромат на кедър. За миг си представи, че отново е петгодишно момиченце с шортите на Дарла, които вече й бяха омалели, и износените, но любими каубойски ботушки „Малката ездачка“ с избелели розови ушенца отстрани.
После надзърна в кутийката, за да провери какво има вътре и къде ли ще я отведе.

2.
Най-отгоре лежеше увит във фолио пакет, дълъг двайсетина сантиметра, широк десет и дебел около пет. На две места съдържанието на пакета сякаш искаше да излезе навън, обтягайки фолиото. Лизи не знаеше какво има вътре, но щом го вдигна, долови лекия дъх на мента (всъщност го бе почувствала доста по-рано, обаче тогава се губеше сред силната миризма на кедър) и споменът връхлетя още преди да развие пакета и да види твърдото като камък парче сватбена торта. В него бяха забити две пластмасови фигурки — кукла-момченце с фрак и цилиндър и кукла-момиченце с булчинска рокля. Бе възнамерявала да запази парчето торта в продължение на година и сетне да го изядат със Скот на първата годишнина от сватбата си. Не беше ли суеверие? Ако бе така, трябваше да сложи парчето във фризера, а то се бе оказало в кутийката.
Тя откъсна парченце от глазурата и го сложи в устата си. Вкусът му почти не се усещаше — само някакъв далечен намек за сладост и едва доловим, изчезващ аромат на мента. Гражданската церемония се състоя в параклиса „Нюман“ в Мейнския университет. Всичките й сестри присъстваха, дори Джоди. Линкълн, братът на покойния татко Дебушър, бе дошъл от Сабатье, за да предаде невестата на младоженеца. Присъстваха приятелите на Скот от Питсбъргския и Мейнския университет, а шафер бе литературният му агент. Роднини на Скот естествено нямаше — всичките му близки бяха мъртви.
Под вкамененото късче торта лежаха две сватбени покани. Двамата със Скот ги бяха написали сами всеки половината — и тя бе запазила една от нейните и една от неговите. Под тях имаше сувенирна кибритена кутийка. Бяха обсъждали и друг вариант — да поръчат на някоя фирма поканите и кибритените кутийки. Можеха да си позволят подобни разходи, въпреки че парите от изданието с меки корици на романа „Стръвни дяволи“ още не бяха дошли, ала в крайна сметка решиха, че поканите, написани на ръка, ще бъдат по-интимни (и забавни). Спомняше си как бе купила петдесет бели кибритени кутийки от супермаркета „ИГА“ в Клийвс Милс, а после ги надписа сама с червена химикалка. Кутийката, която сега държеше, навярно бе единствената оцеляла и тя я разглеждаше с любопитството на археолог и болката на влюбена жена.
Cкот и Лиза Ландън
19 ноември 1979 година
„Вече сме двама.“
Сълзите парнаха очите й. Идеята за „Вече сме двама“ беше на Скот — бе казал, че това е препратка към „Мечо Пух“. Тя веднага си спомни за какво ставаше дума — толкова пъти бе молила Джодота или Аманда да я пренесат в Стоакровата гора, — и си бе помислила, че „Вече сме двама“ е просто перфектно. Дори го бе целунала заради блестящото хрумване. А сега… сега й призляваше от кибритената кутийка с този глуповат, самонадеян надпис. Това бе другият край на дъгата, вече бе останала сама… и колко глупава цифра беше тази единица… Пъхна кутийката в джоба на блузката си и изтри сълзите си. Явно изследването на миналото беше доста сълзлива работа.
„Какво става с мен?“
Бе готова да плати цената на скъпия си баварец, че и отгоре само за да узнае отговора на този въпрос. А си въобразяваше, че нищо й няма! Нали бе погребала Скот и беше продължила напред. В продължение на две години и нещо старата песен „Живея си чудесно и без теб“ й се струваше абсолютна истина. Сетне бе започнала да подрежда кабинета на покойния си съпруг и вероятно бе разбудила призрака му — не в някакъв ефимерен призрачен свят, а вътре в себе си. Даже знаеше къде и кога се бе случило това — в края на първия ден в кабинета, в онова поизгубило триъгълните си очертания ъгълче, което Скот обичаше да нарича „моето кътче на спомените“. Там стената бе окичена с неговите литературни награди и дипломи, грижливо поставени в остъклени рамки: „Национална награда за литература“, „Пулицър“ за белетристика, „Световна награда за фентъзи“ за романа „Стръвни дяволи“… И какво се бе случило?
— Превъртях — промълви Лизи с треперещ, изплашен глас и отново запечата фолиото, в което лежеше вкамененото парче сватбена торта.
По-точно не можеше да се каже. Бе превъртяла. Спомените й не бяха особено отчетливи, ала не беше забравила, че всичко започна с жаждата й. Отиде да си налее чаша вода от тъпото, идиотско барче в нишата, където имаше и чешма — тъпо, защото Скот отдавна бе отказал пиенето, макар че авантюрата му с алкохола бе продължила доста по-дълго от авантюрата му с цигарите, — ала така и не потече вода. За сметка на това от водопроводните тръби се разнесе подлудяващо бучене и стържене. Навярно, ако бе почакала, водата щеше да се появи, но Лизи завъртя крана в изходното му положение и се обърна към вратата между нишата и така нареченото кътче на спомените. Яркостта на лампата над главата й се регулираше с реостат и в момента тя изобщо не светеше с пълната си мощност. При подобно осветление всичко изглеждаше нормално и всичко изглеждаше постарому, ха-ха. Струваше й се, че Скот ей-сегичка ще отвори вратата, ще влезе, ще надуе музиката и ще започне да пише. Сякаш изобщо не си бе отишъл завинаги. Какво ли трябваше да почувства? Тъга? Болка? Носталгия! Нима? Нещо толкова приятно, благовъзпитано и нежно като носталгия! Ако е така, направо да си умреш от смях, защото онова, което я връхлита в следващия момент, едновременно трескаво-горещо и смразяващо-студено, е…


3.
Онова, което я връхлита — нея, практичната Лизи, Лизи, която винаги запазва хладнокръвие (с изключение може би на деня, когато й се наложи да размаха сребърната лопатка, но и за онзи ден тя се ласкае, че е постъпила правилно), малката Лизи, успяваща да запази здравия си разум, когато всички около нея го губят, — онова, което я връхлита, е някаква дива, заслепяваща ярост; божествена ярост, която изблъсква разума й встрани и завзема контрола над тялото й. Същевременно обаче тази ярост сякаш внася яснота в мислите й, трябва да е внесла яснота в мислите й, защото тя най-накрая разбира. Две години са доста дълго време, ала накрая всичко си идва на мястото. Тя осъзнава истината. Вижда светлината.
Той е ритнал камбаната, както казват хората. (Това харесва ли ти?)
Той е гушнал букета. (Ами това? Във възторг ли си?)
Той гризе сандвичи от пръст (Този бисер е от езерото на думите, от което всички утоляваме жаждата си.)
И накрая какво остава? Всичко се свежда до това, че той я прелъсти и я изостави. А после се омете. Плю си на петите и изчезна, напусна града със „Среднощния експрес“. Отпраши към Териториите.
Изостави жената, която го обичаше с всяка клетка на тялото си и всяка частичка сиво вещество в не особено умната си глава, а сега всичко, което й беше останало, бе тази скапана… идиотска… черупка.
Тя се пречупва. Лизи се пречупва. И когато се втурва към неговото тъпо, загубено, идиотско кътче на спомените, тя сякаш го чува да й казва: „ВЕДТСКЕН, миломое — Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено“, след което гласът му замлъква и тя започва да събаря от стените поставените в рамки дипломи и фотографии. Сграбчва бюста на Лъвкрафт, връчен му от журито на „Световната награда за фентъзи“ за романа „Стръвни дяволи“, тази отвратителна книга, и го хвърля с всичка сила през кабинета, крещейки:
— Майната ти, Скот! Майната ти.
Това е един от редките случаи, когато подобна фраза се изтръгва от устата й след онази нощ, когато съпругът й счупи с юмрук стъклото на оранжерията — нощта на кръвния бум. Тогава също му беше ядосана, ала не колкото сега; ако той беше тук, като нищо щеше да го убие отново. Тя е извън себе си от ярост и продължава да събаря от стената всичките му трофеи, докато и последната грамота не се озовава на пода. За щастие само няколко се счупват, понеже подът е застлан с дебел килим (по-късно, когато пристъпът на безумие отмине, Лизи ще е благодарна за този факт). Върти се около оста си като истинско торнадо, отново и отново крещи името му: „Скот! Скот! Скот!“ — и плаче от болка, плаче от чувството за загуба, плаче от ярост. Обвинява го, че я е изоставил, и се разкъсва от ридания, защото иска той да се върне — ох, как само иска да се върне! Какви са тези глупости „всичко е постарому“ — нищо не е постарому без него, тя го мрази, той й липсва, в сърцето й зее дупка, а вятърът, който я пронизва, е много по-студен от вятъра, веещ от Йелоунайф.
Светът е толкова пуст и лишен от любов, когато няма кой да изрече името ти и да те повика. Накрая Лизи вдига с две ръце монитора на компютъра, който стои в кътчето на спомените, и нещо в гърба й предупредително изхрущява, но тя не обръща внимание на идиотския си гръб, голите стени й се смеят, а тя е побесняла от ярост. Обръща се тромаво и блъска в стената монитора. Глух удар, трясък на счупено стъкло… и после отново се възцарява тишина.
Не, навън свирят щурци.
Лизи се олюлява и пада върху осеяния с отломки килим, хлипайки безутешно. Изтощена е до краен предел. Вика ли го обаче да се върне при нея? Моли ли го — с цялата сила на обзелата я мъка — да се завърне в живота й? Връща ли се той като вода, която най-накрая протича по отдавна неизползван водопровод? Мисли си, че отговорът на тези въпроси е…

4.
— Не — измърмори Лизи. Защото (колкото и безумно да звучи) Скот сякаш е подготвил за нея всички тези бум-станции дълго преди да умре. Свързал се е с доктор Олбърнес например, който се оказа луд по книгите му, и някак си е успял да изкопчи информация за историята на заболяването на Аманда. И ето го резултата: „Господин Ландън ми каза, че ако някога се срещнем, трябва да ви попитам как е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил.“
И… когато е скрил кедровото сандъче на Доброто мамче под бременския креват в хамбара? Защото нямаше кой друг да го е направил, освен Скот — тя никога не бе слагала кутийката там.
През 1996 година?
(замълчи)
През зимата на 1996, когато дъската на Скот се бе разхлопала и тя трябваше да…
(ТИХО, ЛИЗИ, НЯМА ЛИ ДА МЛЪКНЕШ)
Добре… добре, ще си замълчи за зимата на 1996 година — засега, — но бе сигурна, че се е случило тъкмо тогава. И…
Лов на буми. Но защо! С каква цел? За да свикне на малки порции с онова, с което не се решаваше да се сблъска отведнъж? Може би. Вероятно. Скот, който добре познаваше тези неща, навярно съчувстваше на разума, стремящ се да скрие зад завесата най-ужасните спомени, или да ги напъха в сандъчета със сладък аромат.
Добър бум.
„Ох, Скот, какво му е доброто на това? Какво му е доброто на цялата тази болка и мъка?“
Кратък бум.
Ако беше така, значи кедровата кутийка бе или последната, или една от последните бум-станции, и Лизи си помисли, че ако продължи още малко напред, вече няма да може да се върне назад.
„Мило“ — прошепна той…, но само във въображението й. Нямаше призраци. Само спомени. Само гласът на мъртвия й съпруг. Тя го вярваше; тя го знаеше. Можеше да затвори кутийката. Можеше да дръпне завесата. Можеше да не разравя миналото.
„Миломое.“
Винаги ставаше неговото. Дори мъртъв, пак успяваше да направи така, че да стане неговото.
Лизи въздъхна — въздишката й прозвуча болезнено самотно и печално — и реши да продължи напред. В крайна сметка щеше да изиграе ролята на Пандора.


5.
Още един сувенир, останал от деня на сватбата им (макар да нямаха църковен брак, те бяха пазили стриктно обетите си) и пъхнат от нея в сандъчето, беше снимката, която си бяха направили в „Рок“ — най-безвкусния, шумен, мръсен и долнопробен бар в Клийвс Милс. На нея се виждаха двамата със Скот — излезли на дансинга за първия си танц. Тя бе с бяла дантелена рокля, а той — с обикновен черен костюм („Моят гробарски костюм“ — както обичаше да го нарича), който бе купил специално за случая (и през онази зима го обличаше отново и отново за рекламното турне на „Стръвни дяволи“). На заден план се виждаха Джодота и Аманда, и двете изключително млади и миловидни, с вдигнати коси и длани, застинали насред ръкопляскане. Лизи гледаше Скот, а той й се усмихваше. Ръцете му бяха на талията й и, Господи, колко дълга беше косата му — стигаше почти до раменете му. Съвсем бе забравила за това.
Прокара пръсти по изображенията на хората, сред които бяха в този знаменателен момент — „СКОТ И ЛИЗИ, НАЧАЛОТО!“ — и изведнъж си даде сметка, че се сеща за името на рокгрупата от Бостън, която свиреше („Суингинг Джонсънс“), както и за названието на парчето, на което танцуваха пред своите приятели (кавър на „Вече е твърде късно да се върнеш назад“, чието оригинално изпълнение беше на „Корнилиъс Брадърс & Систър Роуз“).
— Ох, Скот — отрони се от устните й. Още една сълза се търкулна по бузата й и тя машинално я избърса. Сложи фотографията на обляната от златистите слънчеви лъчи маса и продължи проучванията. В сандъчето имаше тънка пачка с менюта, салфетки с емблемите на различни барове, кибритени кутийки от мотели в Средния Запад, както и програма на литературните четения в университета „Индиана“ в Блумингтън, обявяваща среща с автора на „Стръвни дяволи“ Скот Линдън. Помнеше, че бе запазила програмката заради тази печатна грешка, като бе подхвърлила на мъжа си, че някой ден ще струва цяло състояние, а Скот бе отвърнал: „Това са само мечти, миломое.“ Датата на литературното четене беше 19 март 1980 година… Но къде са сувенирите от „Еленови рога“? Нима не беше взела нищо оттам? В онези дни тя почти винаги вземаше по нещичко, това й беше като хоби, и можеше да се закълне, че…
Лизи взе програмката с името Скот Линдън и видя менюто — тъмнопурпурно, със златни надписи, гласящи „ЕЛЕНОВИ РОГА“ и „РИМ, НЮ ХАМПШИР“. В същия миг чу гласа на Скот — толкова ясно, сякаш говореше в ухото й: „Когато си в Рим, прави като римляните.“ Беше го казал онази вечер в празния ресторант (освен тях и сервитьорката нямаше никого), когато бе поръчал два „Специалитета на главния готвач“. Както и по-късно, докато бяха голи в леглото.
— Предложих им да го купя — прошепна Лизи сред тишината на слънчевата пустееща кухня, — но онзи човек каза, че мога да го взема. Защото сме били единствените им гости. И заради снежната буря.
Тази странна октомврийска снежна буря. Бяха останали в „Еленови рога“ две нощи, макар че бяха планирали да останат само една, и на втората тя остана да лежи будна дълго след като Скот се бе пренесъл в царството на сънищата. Студеният атмосферен фронт, причинил виелицата, вече си отиваше и тя слушаше как снегът се топи и водата капе от корнизите. Лежеше в това чуждо легло (първото чуждо легло, което делеше със Скот) и си мислеше за Андрю „Спарки“ Ландън, за Пол Ландън и за Скот Ландън — Скот оцелелия. Както и за буми. За добри буми и за кръвни буми.
Мислеше си за пурпурното.
По някое време облаците се разпръснаха и в стаята нахлу бледото лунно сияние. Под ласките на тази светлина тя най-накрая успя да заспи. На следващия ден — неделя — те си тръгнаха. Светът около тях отново се завръщаше от зимата към есента, а след по-малко от месец двамата танцуваха под звуците на песента „Вече е твърде късно да се върнеш назад“ в изпълнението на „Суингинг Джонсънс“.
Лизи разтвори менюто със златните букви, за да се подсети какво представляваше специалитетът на главния готвач в онази далечна вечер, и отвътре изпадна някаква снимка. Веднага си я спомни. Собственикът на хотела я бе направил с малкия фотоапарат „Никон“ на Скот. Изнамери два чифта снегоходки (всичките му ски били в един склад в Северен Конуей, заедно с четирите му снегомобила) и настоя Скот и Лизи да си направят малка разходка по пътечката, започваща зад хотела. „Когато има сняг, гората е просто фантастична — припомни си тя думите му. — И сега цялата е само ваша. Няма да видите нито един скиор или снегомобил. Такъв шанс идва веднъж в живота.“
Той дори им беше опаковал вкусен обяд, придружен от бутилка червено вино — изцяло за сметка на заведението. И ето ги — навлечени с дебели зимни панталони и шуби, с пухкави наушници, изнамерени от любезната жена на съдържателя (шубата на Лизи е комично голяма и й стига чак до коленете), позират със снегоходки на краката пред провинциалното хотелче, предлагащо нощувка и гощавка, зад тях бушува снежна буря, сякаш от холивудски филм, а те се хилят като двама весели глупаци. Раницата с обяда и виното, която Скот бе нарамил, също им бе дадена от собственика на хотела. Скот и Лизи, поели към Вкуснотийското дърво… само дето тогава още не го знаеха. Поели по Алеята на спомените… Алеята на спомените, която беше Алея на лудостта за Скот и поради тази причина нямаше нищо чудно, че той не обичаше да ходи често там.
„Въпреки това — мисли си Лизи, докато плъзга пръстите си по тази фотография, също както бе направила и със снимката на сватбения им танц — ти навярно си знаел, че трябва да отидеш там поне веднъж, преди да се омъжа за теб — независимо дали ти е харесвало или не. Чувстваше се длъжен да ми разкажеш нещо, нали? Историята, която обосновава твоето условие, неподлежащо на промяна. Навярно си търсил подходящото място в продължение на седмици. И когато си видял това дърво, тази върба, чиито клони се превиват почти до земята под тежестта на снега и оформят нещо като пещера, си разбрал, че най-накрая си го намерил и просто не можеш да отлагаш повече. Чудя се колко ли притеснен си се чувствал? Колко си се страхувал, че след като те изслушам, ще ти кажа, че въпреки всичко няма да се омъжа за теб.“
В този момент той наистина изглеждаше притеснен. Тя си спомняше мълчанието му в колата. Нима тогава не бе решила, че Скот си мисли за нещо свое? Да, защото обикновено беше доста приказлив.
— Но по това време би трябвало вече да ме познаваш достатъчно добре, за да… — започна тя и замлъкна. Най-хубавото на това да разговаряш със самия себе си беше, че не се налага да довършваш фразите си. Към октомври 1979 година той наистина би трябвало да я познава достатъчно добре, за да знае, че тя щеше да остане при него. По дяволите, след като тя не го изгони, след като си бе нарязал жестоко ръката, разбивайки стъклото на оранжерията, би трябвало да разбере, че е готова за дългото пътешествие, наречено „брак“. Навярно се притесняваше, задето се налагаше да изложи на показ старите спомени, да се докосне отново до оголени жици? Всъщност „притесняваше се“ беше доста меко казано. Той направо бе изплашен до смърт.
Въпреки това я хвана за ръката, посочи към върбата и каза:
— Хайде да похапнем там, Лизи… да отидем под тази…

6.
— Хайде да похапнем под тази върба — изрича той и Лизи е повече от съгласна с предложението му. Първо, умира от глад, второ, краката — особено прасците — я болят от непривичното натоварване, свързано с придвижването със снегоходки: вдигаш крака си, извиваш го и изтръскваш… вдигаш крака си, извиваш го и изтръскваш. А най-вече й се иска да си отдъхне за малко от гледката на този безконечно сипещ се сняг. Разходката, както им обеща собственикът на хотела, наистина беше великолепна и тя за цял живот ще запомни това спокойствие (единствените звуци бяха скриптенето на снега под снегоходките им, дишането им и картечното потропване на кълвач в далечината), ала непрекъснатият снежен порой (по-точно не можеше да се нарече) вече започва да й дотяга. Снежинките са толкова големи и се сипят толкова нагъсто, че премрежват очите й и й причиняват замайване. Върбата се издига на края на полянката, а все още зелените й клони се привеждат към земята, притиснати под бремето на снега.
„Каква ли беше онази дума за вечнозелените клонки?“ — чуди се Лизи и си казва, че ще попита Скот, след като похапнат. Той със сигурност ще знае. Обаче така и не й се удава възможност да го стори, защото изникват други въпроси.
Скот тръгва към върбата, Лизи крачи подире му вдига стъпала, извива ги и изтръсква снега, — стъпвайки в следите на годеника си. Когато стига до дървото, той разтваря покритите със сняг клони — все едно разтваря завеса — и наднича вътре. Стегнатият му, покрит със сини дънки задник сякаш я гледа, подканвайки я да побърза.
— Лизи! — възкликва той. — Тук е страхотно! Почакай, докато…
Тя вдига, Снегоходка „А“ и я лепва върху обутия в сини дънки Задник „Б“. Годеникът „В“ моментално изчезва под Покритата със сняг върба „Г“ (ругаейки изненадано). Това е забавно, даже изключително забавно, и Лизи започва да се смее сред стелещите се отгоре й снежинки. Цялата е побеляла от снега — дори ресниците й са заскрежени.
— Лизи? — чува се глас изпод белия чадър.
— Да, Скот?
— Виждаш ли ме?
— Тц — отвръща тя.
— Тогава ела по-близо.
Тя се приближава, стъпвайки в отпечатъците от снегоходките му. Прекрасно знае какво я очаква, но когато ръката му изскача иззад бялата завеса и я сграбчва за китката, тя се стряска и извиква през смях, защото е не само изненадана, но и мъничко уплашена. Той я издърпва към себе си и студената белота, която я зашлевява през лицето, я ослепява за момент. Качулката на шубата й се е отметнала и снежинките се шмугват под яката й, обсипвайки с ледени целувки топлата й шия. Пухкавите наушници са се отместили от ушите й и тя чува някакви приглушени звуци (нещо подобно на „тлуп! тлуп!“); явно зад гърба й от клоните падат големи буци сняг.
— Скот! — ахва тя. — Скот, изплаши м… — и внезапно замлъква.
Той стои на колене пред нея, качулката на шубата му е отметната и разкрива черната му коса, дълга почти колкото нейната. Топлите му наушници висят на врата му като слушалките на уокмен. Раницата е зад него, подпряна на ствола на върбата. Той я гледа, усмихва се и чака да й просветне. И на Лизи й просветва. Много бързо. „На всеки би му просветнало“ — казва си тя.
Сякаш отново се намира в плевнята, където голямата й сестра Манда и приятелките й си играят на пирати…
Всъщност не. По-хубаво е, защото тук не мирише на старо дърво, изгнили списания и плесенясали миши изпражнения. Като че ли Скот я е отвел в един съвършено различен свят, издърпал я е в някакъв магически кръг и сега цялото пространство под заснежения купол принадлежи само на тях двамата. Диаметърът на тази магическа окръжност е около шест метра, а в центъра й се издига стволът на върбата. Тревата, която расте наоколо, е все още зелена — изумруденозелена, сякаш още е лято.
— О, Скот! — възкликва Лизи и от устата й не излиза пара. Защото е топло. Дебелият слой сняг, покрил клонките, служи като топлоизолация. Тя смъква ципа на шубата си.
— Страхотно е, нали? Сега послушай тишината.
Той млъква. Тя — също. Отначало си мисли, че не се чуват никакви звуци, но не е съвсем така. Има един. Чува бавно, приглушено туптене, чийто източник сякаш е увит в кадифе. Това е сърцето й. Скот протяга ръце, сваля ръкавиците й и хваща дланите й. После ги целува — точно по средата. В продължение на няколко секунди и двамата стоят безмълвни. Лизи първа нарушава тишината — стомахът й изкъркорва. Скот избухва в смях, заднишком отстъпва към дървото и сяда на земята, сочейки я с пръст:
— Моят също къркори! Искаше ми се да ти сваля скиорските панталони и да се изчукаме тук — според мен е достатъчно топло, — но след тази разходка умирам от глад.
— Ами ще го направим по-късно — отвръща тя, знаейки, че по-късно ще е преяла и няма да й е до секс. Всъщност няма кой знае какво значение — ако снегът продължава да вали със същото упорство, най-вероятно ще прекарат още една нощ в „Еленови рога“, а това напълно я устройва.
Отваря раницата и изважда обяда — два сандвича с пилешко (с много майонеза), салата и две големи парчета сладкиш със стафиди.
— Ммм, колко вкусно изглежда — казва Скот, когато тя му подава картонената чинийка.
— Как няма да е вкусно — усмихва се Лизи. — Нали сме под Вкуснотийското дърво.
Той се смее.
— Под Вкуснотийското дърво! — възкликва. — Харесва ми. — Сетне усмивката му помръква и той я поглежда с цялата си сериозност. — Тук е страхотно, нали?
— Да, Скот. Страхотно местенце.
Привеждат се един към друг и се целуват.
— Обичам те, моя малка Лизи.
— И аз те обичам.
Никога не го беше обичала колкото в този миг, скрита от света в зеления, магически кръг на тишината. И това е самата истина.


7.
Въпреки твърдението му, че умира от глад, Скот изяжда само половин сандвич и опитва само няколко хапки от салатата. Не хапва от сладкиша със стафиди, но изпива повече от половината бутилка вино. Лизи има по-голям апетит, но и тя не се нахвърля на храната с онази настървеност, както е очаквала. Червеят на тревогата я гризе отвътре. За каквото и да си мисли Скот, изразяването на тези мисли няма да е никак лесно за него, а за нея сигурно ще бъде още по-трудно. Тревогата й се усилва и от чувството, че няма никаква представа какво да очаква. Някакви проблеми със закона в онова селце в Западна Пенсилвания, където е израснал? Да не би вече да има дете? Може би се е оженил още като тийнейджър и този прибързан брак е завършил с развод два месеца по-късно? Или става дума за Пол — починалия му брат? Каквато и да е причината, моментът за този разговор вече е назрял. „Тъй както след гръмотевиците иде дъжд“ — би казало Доброто мамче. Скот поглежда своето парче сладкиш, сякаш иска да си отхапе от него, но вместо това изважда цигарите си.
Тя си спомня думите му „Семейството е кофти работа“ и си мисли: „Бумите. Доведе ме тук, за да ми разкаже за бумите.“ И изобщо не е изненадана от откритието, че тази мисъл я изпълва със страх.
— Лизи — подхваща той. — Има нещо, което съм длъжен да ти обясня. И ако после решиш да не се омъжиш за мен…
— Скот не съм сигурна, че искам да чуя то…
Усмивката му е едновременно безрадостна и тревожна.
— Естествено, че няма. Аз също не искам да говоря. Все едно като да отидеш в лекарския кабинет за инжекция… не, по-лошо — да ти изрежат киста или тумор. Обаче има неща, които трябва да бъдат свършени — въздъхва той, а искрящите му лешникови очи не се откъсват и за миг от нейните. — Лизи, ако се оженим, не искам да имаме деца. Това е безусловно. Не знам доколко копнееш за поколение сега, но знам, че си израснала в голямо семейство, и предполагам, че за теб е съвсем естествено да си мечтаеш за пълна къща с дечурлига, сред които да остарееш щастливо. Знай, че ако се омъжиш за мен, това просто няма как да се случи. И не искам след пет или десет години да ми вдигнеш скандал: „Никога не си ми казвал, че това е едно от условията да се оженим!“
Дръпва от цигарата си и изпуска дима през ноздрите си. Сивосинкавият пушек се издига към заснежения купол. Скот се обръща към нея. Лицето му е неестествено бледо, очите му изглеждат огромни. „Като скъпоценни камъни“ — мисли си тя с обожание. За пръв и последен път го възприема не като симпатичен мъж. (той не е кой знае какъв хубавец, но при подходящо осветление изглежда доста привлекателен), а като красавец — тъй както са красиви някои жени. Това я очарова, но в същото време по някаква незнайна причина я изпълва със страх.
— Обичам те твърде силно, Лизи, за да те лъжа. Обичам те с цялото си сърце. Подозирам, че подобна безкомпромисна любов с времето може да се превърне в твърде тежко бреме за една жена, но не съм способен на друга. Мисля, че ще бъдем доста богати в материален план, но цял живот ще си остана бедняк в емоционално отношение. Парите съвсем скоро ще се появят, а що се отнася до останалото, мисля, че имам достатъчно за теб и не желая да те лъжа. Важи както за думите, които произнасям, така и за думите, които не изричам. — Той въздъхва (въздишката му е продължителна и цялото му тяло потреперва) и притиска към челото си ръката, с която държи цигарата, сякаш страда от главоболие. После отмества дланта си и отново поглежда Лизи. Никакви деца, Лизи. Не можем. Аз не мога.
— Скот… да не би… лекарите да са ти ка…
Той поклаща глава.
— Не става въпрос за физиологичен проблем. Чуй ме добре, миломое. Всичко е тук. — Допира показалец до челото си, точно между очите. — Лудостта и родът Ландън вървят ръка за ръка, като дупе и гащи са; не цитирам откъс от разказ на Едгар Алън По или от някакъв викториански дамски роман в стил „Държим леля на тавана“. Имам предвид реална, опасна лудост, която живее в кръвта.
— Скот, ти не си луд… — изстрелва Лизи, но внезапно си спомня как той излиза от мрака и й протяга порязаната си, плувнала в кръв ръка, а в гласа му се долавят радост и облекчение. Перверзно облекчение. Припомня си и собствените си мисли, докато увива ръката с блузката си — че Скот може и да я обича, ала също така е влюбен и в смъртта.
— Аз съм безумец — прошепва той. — Безумец. Имам халюцинации и видения. Записвам ги и това е всичко. Записвам ги, а после хората плащат, за да ги четат.
За миг тя е потресена от думите му (или от спомена за осакатената му ръка, който съзнателно е потискала в съзнанието си), за да каже каквото и да било. Той описва, занаята си (винаги, когато изнася лекции, го нарича с тази дума; нито веднъж не го е чула да говори за изкуство) като халюцинация. А това вече е лудост.
— Скот — изрича, когато възвръща способността си да говори, — писането е твоята съдба…
— Въобразяваш си, че разбираш — прекъсва я той, — ала не проумяваш какво е да отидеш там. Радвам се за теб и се надявам, моя малка Лизи, да имаш късмет и никога да не го разбереш. Нямам намерение да ти разказвам историята на рода Ландън, защото и аз самият знам твърде малко. Върнах се три поколения в миналото, ала щом зърнах кръвта по стените, се изплаших и поех обратно. Като дете съм виждал достатъчно кръв — дори своята. За останалото се доверявам напълно на думите на баща си. Когато бях малък, татко ми каза, че хората от рода Ландън — който преди се е наричал Ландро, — се делят на два типа: откачалковци и кръвопускачи. Кръвопускачите са в по-изгодно положение, понеже се освобождават от безумието си, като се режат. Наложително е да се режат, ако не искат да прекарат целия си живот в психиатрията или затвора. Той ми каза, че няма друг начин.
— За самоосакатяване ли говориш, Скот?
Той вдига рамене, сякаш не е съвсем сигурен. Лизи също не е съвсем сигурна. В края на краищата го е виждала гол — има няколко белега, но не са много.
— Кръвни буми ли? — пита тя.
Този път гласът му прозвучава доста по-уверено:
— Кръвни буми, да.
— Значи през онази нощ, когато счупи с юмрук стъклото на оранжерията, всъщност си изпускал лошата кръв?
— Навярно. Вероятно. До известна степен. — Той смачква цигарата в тревата. Дълго време мълчи и избягва да я погледне. — Сложно е. Спомни си колко гадно се чувствах тогава, колко много неща се бяха струпали…
— Никога не бих…
— Недей — прекъсва я той. — Остави ме да довърша. Мога да го кажа само веднъж.
Тя се въоръжава с търпение.
— Тогава бях пиян, беше ми гадно и не бях пускал… това… от доста дълго време. Не ми се бе налагало. Най-вече заради теб, Лизи.
Лизи имаше сестра, която бе преживяла плашещ пристъп на самоосакатяване, когато бе на двайсетина години. Аманда отдавна бе загърбила тези проблеми (и слава Богу), но белезите по ръцете и бедрата й бяха останали.
— Скот, ако си се наранявал, би трябвало да имаш белези…
Ала той сякаш въобще не я чу.
— Миналата пролет, когато вече си въобразявах, че е замлъкнал завинаги, изведнъж отново чух гласа му: „Тя тече във вените ти, Скот. Тече във вените ти като сладък сироп, нали?“
— Кой, Скот? Кой ти го каза? — пита тя, предусещайки, че отговорът ще бъде или Пол, или татко… най-вероятно второто.
— Баща ми. Той ми каза: „Скутър, ако искаш да си нормален, най-добре изпусни лошата кръв. Направи го веднага, хайде, няма какво да чакаш.“ И аз го послушах. Пуснах малко… малко… — Скот показва с жестове как са се появили белезите по бузата, по ръката му… — После, през онази нощ, когато те вбесих… Той вдига рамене.
— Пуснах я цялата. За да приключа веднъж завинаги. И при нас всичко вървеше добре. Направо прекрасно. Ще ти призная нещо — по-добре цялата ми кръв да изтече като на свиня в скотобойна, отколкото да те нараня по какъвто и да е начин. Преди да те нараня по какъвто и да е начин. — Лицето му се изкривява в презрителна гримаса, каквато не е виждала досега. — Никога няма да бъда като него. Като баща ми — казва, сетне сякаш изплюва: — Шибаният господин Спарки.
Тя не казва нищо. Не смее. А и не е сигурна, че ще може. За пръв път от няколко месеца си задава въпроса как така след тези дълбоки порезни рани почти не му бяха останали белези? Това бе просто невъзможно. Тя си мисли: „Ръката му не беше просто порязана; ръката му си беше направо обезобразена.“
Междувременно Скот запалва още една цигара и тя забелязва, че ръцете му леко треперят.
— Ще ти разкажа една история — казва той. — Само една история и се надявам да въплъти всички истории за детството на един човек. Защото разказването на истории е онова, което ми се удава най-добре. — Съзерцава цигарения дим, издигащ се към белия купол. — Хващам ги в езерото. Разказвал съм ти за езерото, нали?
— Да, Скот. Където всички отиваме да утолим жаждата си.
— Да. И да хвърляме мрежите си. Понякога много храбрите риболовци — като Остин, Достоевски и Фокнър — се качват в лодките си и поемат натам, където плуват най-едрите екземпляри, ала езерото е коварно. То е по-голямо, отколкото ти се струва от брега, по-дълбоко, отколкото си представяш, и често се променя, особено след падането на здрача.
Тя мълчи. Пръстите му се плъзгат нежно по шията й. След мъничко се шмугнат под разкопчаната й шуба и обгръщат едната й гърда. Не от сексуален копнеж, тя е сигурна; Скот се нуждае от подкрепа.
— Добре — въздъхва годеникът й. — Време е за историята. Затвори очи, моя малка Лизи.
Тя се подчинява. За миг под Вкуснотийското дърво става тъмно и тихо, ала Лизи не се бои. Долавя мириса му, усеща близостта на тялото му и чувства допира на пръстите му върху ключицата си. Може с лекота да я удуши с тази ръка, но тя знае, че никога не би я наранил (поне физически), дори и да не й го беше казал. Ще й причини болка, да, ала най-вече с онова, което ще й каже.
— Добре — повтаря човекът, за когото тя ще се омъжи след по-малко от месец. — Тази история ще се състои от четири части. Част първа се нарича „Скутър и скамейката.“
— Имало едно време едно момче — едно кльощаво, малко и изплашено момче на име Скот. Ала щом у баща му закипявала лошата кръв и нараняванията, които си причинявал, не били достатъчни, за да я изпусне, той го наричал Скутър. Един ден — един ужасен, безумен ден — хлапето стоеше на някакво възвишение, гледаше полираната дървена равнина под себе си и наблюдаваше как кръвта на брат му…

8.
… бавно се стича по цепнатината между две дъски.
— Скачай — нарежда баща му. И не за пръв път. Скачай, малко копеленце, жалък бъзлив посерко, скачай веднага!
— Тате, страх ме е! Много е високо!
— Не е високо и пет пари не давам дали те е страх или не! Ако не скочиш веднага, ще те накарам да съжаляваш, а твоето приятелче ще съжалява дваж повече! Затова хайде — десантниците зад борда!
Баща му млъква за момент и се озърта, очите му яростно се въртят в орбитите си, както става всеки път, когато в него кипва лошата кръв. После погледът му отново се спира на тригодишния малчуган, който стои разтреперан на скамейката в коридора на първия етаж: на голямата, пронизвана от вятъра селска къща. Стои, притиснат към розовата стена на селската къща, разположена в глухата провинция, където всеки гледа само своята работа и никой не си пъха носа в чуждите дела.
— Можеш да извикаш „Джеронимо“, ако искаш, Скут. Казват, че понякога това помагало. Ако го изкрещиш наистина силно, когато скачаш от самолета.
В крайна сметка Скот постъпва точно така, понеже е готов да приеме всякаква помощ — извиква: „ДЖЕРОМИНО!“ — но от това няма кой знае каква полза, понеже пак не може да скочи от пейката върху полирания дървен под.
— А-а-а-ххх, ти, жалък бъзлив посерко!
Бащата изблъсква Пол напред. Пол е на шест, скоро ще стане на седем, висок е, тъмнорусата му коса е прекалено дълга и отзад, и отстрани, просто трябва да бъде подстригана, необходимо е посещение при бръснаря Бомър в Мартенсбърг, Бомър с главата на лос, закачена на стената. И лепенката с американското знаме и надписа „АЗ СЛУЖИХ“ на витрината, но ще мине доста време, докато отидат там, и Скот го знае. Те не ходят до града, когато лошата кръв кипи във вените на баща им и родителят им дори няма да отиде на работа, понеже от „Ю Ес Гипсъм“ са му дали отпуск.
Скот обича синеокия Пол повече от всеки друг на света, дори повече от самия себе си. Тази сутрин ръцете на Пол са целите в кръв, целите са в рани, а ето, че татко им отново посяга към джобното си ножче, това отвратително джобно ножче, което е изпило толкова много от кръвта им, и го вдига, за да улови лъчите на утринното слънце. Баща им се бе спуснал, трополейки, по стълбите, крещейки: „Бум! Бум! Елате бързо, вие двамата!“ Ако бумът е за Пол, той порязва Скот, а ако е за Скот — кълца Пол. Дори когато във вените му кипи лошата кръв татко им знае какво е любов.
— Ще скочиш ли, страхопъзлъо смотан, или да започвам отново да го режа?
— Недей, тате! — крещи Скот. — Моля те, не го режи повече, ще скоча!
— Тогава давай! — Горната устна на бащата се повдига и оголва зъбите му. Очите му бясно се въртят, въртят и въртят, сякаш той търси някакви хора, криещи се по ъглите… и нищо чудно това наистина да е така, понеже понякога го чуват да говори с хора, които не са тук. Скот и брат му ги наричат ту Създанията на лошата кръв, ту Хората на кръвните буми. — Скачай, Скутър! Скачай, старче! Викаш „Джеронимо!“ и скачаш! Десантчиците зад борда! В това семейство няма бъзливи чифути! Скачай веднага!
— ДЖЕРОМИНО! — извиква момчето и въпреки че краката му се подкосяват, той не може да се застави да скочи. Бъзливи крака, бъзливи чифутски крака. Бащата не му дава втори шанс. Забива ножа в ръката на Пол и кръвта руква като река. Излисква шортите на шестгодишното момче, обагря в алено маратонките му, но повечето се излива на земята. Лицето на Пол се изкривява от болка, ала той не издава нито звук. Очите му умоляват Скот да прекрати този ужас, ала устата му остава затворена. Устата му не моли за нищо.
В „Ю Ес Гипсъм“ (момчетата казват „Ю Ес Гиштъм“, понеже така я назовава баща им) колегите наричат Андрю Ландън „Спарки“ или господин Спаркс.
Сега той се извисява зад Пол, светлите му коси са се изправили, сякаш елетричеството, с което работи, е проникнало в него, кривите му зъби са оголени в усмивка, а очите му са празни, понеже баща им го няма, няма го, в тялото му не е останало нищо друго освен лошата кръв и той вече не е нито човек, нито татко им, а само един кръвен бум с очи.
— Стой си там и ще отрежа ухото му — казва съществото с наелектризираната коса; съществото, в което се е превърнал Андрю Ландън. — Продължавай да си стоиш горе и ще прережа идиотското му гърло. Пет пари не давам. Всичко зависи от теб, Скутър Скутър старче Скут Казваш, че го обичаш, но явно не го обичаш достатъчно, за да ме накараш да спра да го режа, не е ли тъй? Единственото, което трябва да направиш, е да скочиш от смотаната еднометрова пейка! Какво мислиш, Пол? Какво би казал на малкото си бъзливо братче?
Но Пол мълчи — само гледа брат си и никой от двамата не подозира, че този ад ще се повтаря в продължение на още две хиляди и петстотин дни; очакват ги седем безкрайни години. „Направи го и да става, каквото ще“ това казват очите на Пол, погледът му разбива сърцето на Скот и когато най-накрая скача (твърдо убедена, че това ще причини смъртта му), го прави не заради заплахите на баща си, а защото очите на брат му му разрешават да остане на пейката, ако не може да преодолее страха.
Разрешават му да остане дори и ако това доведе до смъртта на Пол Ландън.
Малкият Скот скача и пада на колене върху окървавените дъски. Заридава, потресен от откритието, че още е жив, и в същия миг ръката на баща му силната ръка на баща му — го подхваща и го вдига вече не със злост, а с любов. Устните на татко му се притискат първо до бузата му, после до ъгълчето на устата му.
— Видя ли, Скутър старче Скутър старче Скут? Знаех си, че можеш да го направиш.
Сетне добавя, че всичко е свършило, че кръвният бум е свършил и Скот може да се погрижи за брат си. Казва му, че е храбър, храбър малък кучи син, казва му, че го обича, и в този триумфален момент тригодишният малчуган вече не мисли за кръвта по дъските на пода, а само за това колко много обича безумния си баща, задето е сложил край на кошмара, макар че даже и на тази крехка възраст усеща, че съвсем скоро ще последва друг кошмар.


9.
Скот млъква, озърта се и отпива глътка вино. Не си прави труда да си налива в чашата, а отпива направо от бутилката.
— Скокът не беше кой знае какво — промърморва, вдигайки рамене. — Макар че за едно тригодишно хлапе изглеждаше доста страшничко.
— Господи, Скот… — въздъхва Лизи. — Често ли ви устройваше подобни изпитания?
— Доста често. Изобщо не си спомням повечето случаи — паметта ми сякаш е блокирана, — ала случката със скамейката се е запечатала с кристална яснота в съзнанието ми. И както ти казах, от нея можеш да добиеш представа за останалото.
— Той… той беше ли пиян?
— Не. Почти не пиеше. Готова ли си за част втора на историята, Лизи?
— Ако е като част първа, не съм много сигурна…
— Не се тревожи. Част втора се нарича „Пол и добрият бум“. Не, поправка — „Пол и най-добрият бум.“ Време на действие — няколко дни след като баща ми ме накара да скоча от скамейката. От компанията го извикаха по работа и веднага щом камионът му се скри от поглед, Пол ми каза да мирувам, докато отиде до „Мюли“. — Млъква, засмива се и клати глава като човек, който осъзнава, че е сбъркал. — Исках да кажа „Мюлер“. Разказвал съм ти за ходенето до Мартенсбърг, когато банката обяви за продан семейната ни къща, нали? Преди да се запознаем?
— Не, Скот.
На лицето му се изписва удивление, недоумение — не може да повярва, че не й е споменал за това.
— Сигурна ли си?
— Напълно — отвръща тя и си казва, че сега не е времето да му напомня, че не й е разказвал почти нищо за детството си…
Почти нищо ли? Абсолютно нищо! До този ден под Вкуснотийското дърво.
— Ами — започва той с известна доза съмнение в гласа си — получих писмо от банката на баща ми… Първа селска банка на Пенсилвания… как звучи само, а — сякаш някъде другаде има Втора селска…, с което ми съобщаваха, че съдебното решение най-накрая е прието и на мен ми се полага определена сума. Казах си „защо пък не“ и се върнах в родното градче. За пръв път от седем години — от момента, в който завърших Мартенсбъргската гимназия. Взех сума ти изпити и даже получих папска стипендия.
Не може да не съм ти го разказвал.
— Не си, Скот.
Той се засмива нервно.
— Добре, де, накратко, аз се върнах. Летете, Гарвани, и ги повалете с клюновете си! — Той имитира грачене, засмива се още по-нервно и отново надига бутилката, която вече е почти празна. — Къщата се продаде за седемдесет хилядарки или някъде там, а аз получих три и двеста… страшна сума, нали? Така или иначе, използвах случая, преди търга да се поразходя из нашата част на Мартенсбърг, и магазинът си стоеше на същото място — на не повече от километър и половина от нашата къща по шосето. Ако някой ми беше казал, когато бях хлапе, че дотам има-няма два километра, щях да отвърна, че е изперкал и са му изгорели бушоните. Магазинът беше празен, витрините бяха заковани с дъски, а на вратата висеше табелка с избелял, но все още четлив надпис „ПРОДАВА СЕ“, фирменият надпис на покрива бе в по-добро състояние и на него всеки можеше да прочете: „УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН НА МЮЛЕР“. Само че ние винаги го наричахме „Мюли“, понеже татко му викаше така. В неговата уста „Ю Ес Стийл“ се превръщаше в „Ю Ес Бег Бороу & Стийл“, а Питсбърг ставаше Шитсбърг…
Ох, по дяволите, Лизи, плача ли?
— Да, Скот — казва тя и сякаш собственият й глас идва някъде отдалеч.
Той взима хартиена салфетка и избърсва очите си. Когато оставя салфетката, Лизи вижда, че на лицето му грее усмивка.
— Пол ми каза да мирувам, докато отиде до „Мюли“, и аз се подчиних. Винаги му се подчинявах. Знаеш, нали?
Тя кима. Добър си с онези, които обичаш. Искаш да бъдеш добър с онези, които обичаш, защото знаеш: времето, прекарано с тях, ще отлети твърде бързо, без значение колко ще продължи.
— Така или иначе, когато Пол се връща, виждам, че носи две бутилки „Роял Краун“ и знам, че ще ми направи хубав бум, което ме изпълва с възторг. Казва ми да отида в стаята си и да разглеждам книжките си, докато го приготви. Отнема му доста време и аз си мисля, че ще бъде един добър и хубав бум, което още повече ме радва. Най-накрая той ми извиква да сляза в кухнята и да огледам масата.
— Той наричал ли те е някога Скутър? — пита Лизи.
— Никога. Когато влизам в кухнята, него вече го няма там. Аз обаче знам, че ме наблюдава. На масата лежи лист хартия, на който пише „БУМ!“, а под него…
— Почакай малко — прекъсва го тя.
Скот я поглежда и вдига вежди.
— Ти си бил на три, а той на шест… или почти седем…
— Да.
— Но той е бил способен да пише малки загадки, а ти си можел да ги разчиташ. И не само да ги разчиташ, ами и да съобразиш за какво става дума…
— Да? — веждите на Скот се вдигат още по-високо, сякаш питат: „Е, и?“
— Скот… твоят безумен баща осъзнавал ли е, че е изтезавал двама истински вундеркинди?
Той я изненадва, като отмята глава и избухва в смях:
— Това сигурно е била най-малката му грижа! Просто ме изслушай, Лизи. Защото беше най-хубавият ден от детството ми, може би, понеже беше дълъг. Навярно някой в „Гипсъм“ здравата беше сгафил и се наложи старецът да побачка извънредно, нямам никаква представа, но къщата беше изцяло на наше разположение от осем сутринта чак до залез слънце…
— И бяхте съвсем сами? Никой не ви наглеждаше?
Той не отговаря, но я поглежда тъй, сякаш си е изгубила ума.
— Нямахте ли детегледачка? — продължава да го разпитва Лизи.
— Най-близките ни съседи живееха на шест километра от нас. „Мюли“ беше най-близо. Уединението се харесваше както на баща ми, така и на всички в околността.
— Ясно. Разкажи ми част втора. „Скот и Хубавият бум.“
— „Пол и Хубавият бум.“ Страхотният бум. Перфектният бум. — Споменът изглажда лицето му. — Пол имаше бележник със сини редове и когато измисляше бумстанциите, откъсваше една страничка, а после я прегъваше по редовете и я накъсваше на лентички. За да му стигнат за по-дълго време, нали разбираш?
— Да.
— Само че през този ден се наложи да откъсне две, може би дори три странички, Лизи! Толкова дълъг беше този бум! — Радостното му възклицание при спомена и помага да зърне детето, което продължава да живее в годеника й. — На хартиената лентичка, оставена на масата, пишеше „БУМ!“ (тази дума задължително фигурираше в първата и последната бум-станция), а отдолу…

10.
Точно под „БУМ!“ има цял ред, запълнен с големи печатни букви, грижливо изписани от ръката на Пол:
1 ЩЕ МЕ НАМЕРИШ НАБЛИЗО В НЕЩО СЛАДКО! 16
Ала преди да се замисли над тази загадка, Скот съзерцава числото „16“, изпълнен с радостно предчувствие. Шестнайсет бум-станци! Той знае, че Пол никога няма да го излъже. Щом е обещал шестнайсет станции, значи ще има шестнайсет загадки. А пък ако Скот не може да се справи с някоя, по-голямото му братче ще му помогне. Ще му извика от мястото, на което се крие, с преправен страшен глас (подражание на бащиния глас, татко-глас, макар че Скот ще осъзнае това след много години, когато пише своя смразяващ роман „Стръвни дяволи“) и подсказките ще помогнат на тригодишното хлапе да отгатне гатанката. Напоследък обаче Скот все пo-рядко се нуждае от подсказки. Непрекъснато се усъвършенства в изкуството да разгадава буми, тъй както брат му Пол се усъвършенства в изкуството да ги съчинява.
„Ще ме намериш наблизо в нещо сладко.“
Скот се оглежда и погледът му се спира върху голямата бяла захарница, която стои на масата сред ивица слънчева светлина. Трябва да се качи на стол, за да я достигне, и се разсмива, когато Пол извиква със страшния си татко-глас:
— Гледай да не я разсипеш, нескопоснико!
Скот вдига капака. Най-отгоре върху захарта лежи още една хартиена лентичка, върху която се мъдри следващата загадка-указание, изписана с големите печатни букви на брат му:
2 АЗ СЪМ ТАМ КЪДЕТО КЛАЙД
СИ ИГРАЕШЕ С КЪЛБЕТА НА ПРИПЕК
До изчезването си през пролетта Клайд беше техният котарак и момчетата много го обичаха — за разлика от баща им, понеже Клайд започваше да мяука протяжно всеки път, когато не го пускаха вкъщи или не можеше да излезе. Макар и момчетата да не говорят за това (и за нищо на света няма да посмеят да питат татко си), те знаят, че нещо далеч по-голямо и зло от лисица или бездомно куче е видяло сметката на Клайд. Но така или иначе Скот прекрасно знае къде си е играел на припек котаракът и се затичва натам по коридора, без изобщо да забелязва петната от кръв под краката си или ужасната скамейка. На задната веранда има голямо изтърбушено канапе, от което се излъчват странни миризми, когато някой седне на него. „Мирише на пържена пръдня“ — беше подметнал веднъж Пол и Скот се смя, докато не се подмокри. (Ако се беше случило пред баща им, щеше да стане много зле, понеже напикаването в гащите бе „ГОЛЯМА БЕДА“, но за щастие старият Спарки беше на работа.) Сега тригодишният малчуган се приближава до дивана, където Клайд обичаше да лежи по гръб и да си играе с кълбетата прежда, които момчетата му подхвърляха, мъчейки се да ги сграбчи с предните си лапички, при което хвърляше на стената гигантска сянка на котарак-боксьор. Скот застава на колене и започва да рови под възглавниците, докато не намира третата хартиена лентичка, третата бум-станция, която го насочва към…
Не е важно накъде го насочва. Единственото, което има значение, е денят, изпълнен с предвкусваното удоволствие на предстоящите търсения. Двете момчета прекарват утрото, като тичат из и около порутения мрачен селски дом, а слънцето бавно се издига към своя зенит. Това е простичка, безизкусна история за викове и смях, за прах и свличащи се до глезените чорапи; историята на две деца, които са твърде заети, за да отидат по малка нужда в тоалетната и напояват храсталаците покрай южната стена на къщата. Това е историята на едно малко момче, което съвсем наскоро се е избавило от пеленките и сега обикаля и събира хартиени лентички — до подножието на стълбата, водеща към горната част на хамбара, под стъпалата на задната веранда, зад старата пералня „Мейтаг“, изхвърлена на двора, изпод големия камък, намиращ се до пресъхналия кладенец… („Да не паднеш вътре, сополанко дребен!“ — отеква страшният татко-глас иззад високите буренаци, избуяли на края на лехите за боба, останали незасети тази година.) Най-накрая Скот получава последното указание:
15 АЗ СЪМ ПОД ВСЕКИ ТВОЙ СЪН
„Под всеки мой сън — мисли си той. — Под всеки мой сън… Къде ли е това?“
— Имаш ли нужда от помощ, сополанко дребен? — извиква страшничкият татко-глас. — Защото взех да огладнявам.
Скот също е гладен. Вече е следобед и от сутринта той търси буми, но моли за още една минутка. Плашещият татко-глас му казва, че има само трийсет секунди.
Тригодишният малчуган мисли трескаво: „Под всеки мой сън… под всеки мой…“
Той е в блажено неведение за неща като подсъзнанието, ала вече е започнал да мисли с метафори и внезапно отговорът го озарява с божествен проблясък. Втурва се нагоре по стълбите с най-голямата скорост, на която са способни детските му крачета, косицата му се отмята, откривайки загорялото му изцапано чело. Отива до креватчето в стаята, която дели с Пол, поглежда под възглавницата и да, разбира се, там лежи неговата бутилка кола „Роял Краун“ (голяма бутилка!) заедно с последната хартиена лентичка. Надписът е същият както обикновено:
16 БУМ! КРАЙ!
Той взема бутилката (след много години по същия начин ще вземе и една сребърна лопатка), чувствайки се като истински герой, след което се обръща. Пол влиза в стаята — носи своята напитка и отварачката за бутилки от „Чекмеджето за всичко“ в кухнята.
— Не беше зле, Скот. Отне ти доста време, но успя да стигнеш дотук.
Отваря своето шише, а после и това на Скот. Двамата се чукват и бутилките издрънчават. Пол казва, че това е „да вдигнеш пост“, и когато го правиш, можеш да си пожелаеш нещо.
— Какво е твоето желание, Скот?
— Искам Книгомобилът да дойде това лято. Ами ти, Пол?
Брат му само го поглежда безмълвно. Сетне слиза на долния етаж и приготвя сандвичи с фъстъчено масло за двамата, взима табуретката от задната веранда, където техният домашен любимец някога си играеше и спеше, и се качва отгоре й, за да достигне до новия буркан с фъстъчено масло. А после казва…

11.
Тук обаче Скот замлъква. Поглежда бутилката с вино, ала тя е празна. Двамата с Лизи вече са съблекли шубите си и са ги оставили настрана. Под Вкуснотийското дърво вече е не топло, а горещо като в пещ и Лизи си казва: „Скоро трябва да си тръгваме. Иначе снегът върху клоните ще започне да се топи и ще рухне отгоре ни.“