"Романът на Лизи" - Стивън Кинг

Със смях той ме отблъсква:
— Да, бе, добре съм — друг път. Стой тук, Скоти, трябва да свърша една работа. Няма да се бавя. — Минава по коридора покрай пейката, от която накрая се престраших да скоча, и влиза в кухнята. Главата му е приведена, все така държи ловната пушка. Когато излиза, отивам в кухнята и го гледам през прозореца над мивката. Той прекосява задния двор. Върви без палто под дъжда. Главата му още е приведена, още стиска пушката. Оставя я на заледената земя само колкото да избута капака на пресъхналия кладенец. Нуждае се от двете си ръце, защото ледът е залепил дървото за тухлите. После отново взима пушката, поглежда я за секунда — все едно се сбогува с нея — и я хвърля в кладенеца. Връща се в къщата. Главата му отново е приведена. Раменете на ризата му са потъмнели от ледените капчици. Чак тогава забелязвам, че е бос. Не мисля, че е усетил студ.
Не изглежда изненадан да ме завари в кухнята, изважда двете банкноти от един долар, които господин Холси ми даде, поглежда ги, поглежда мен:
— Предполагам, че не ти трябват.
Поклащам глава:
— Не и ако бяха последните два долара на света.
Виждам, че моят отговор му харесва.
— Добре — промърморва. — Но сега хубаво си отвори ушите, Скот. Нали си виждал порцелановия сервиз на баба ти на витрината в дневната?
— Да.
— Ако надникнеш в синята кана на най-горната полица, ще намериш снопче пари. Моите пари, не на Холси — разбираш ли разликата?
— Да — отвръщам.
— Не се и съмнявам. Може да си всякакъв, но не и глупав. На твое място, Скоти, ще взема тези пари — около седемстотин долара — и ще хвана пътя. Ще пъхна петачка в джоба, а останалото — в ботуша си. Пътят не е безопасно място за десетгодишно дете, дори за кратко, и според мен шансовете някой да ти гепи парите, преди да си стигнал до моста в Питсбърг, са деветдесет и пет на сто, но останеш ли тук, лошо ти се пише. Разбираш ли за какво говоря?
— Да, но не мога да си отида — мълвя.
— Има много неща, които хората си мислят, че не могат да направят, но се оказва обратното, когато ножът опре до кокала. — Татко забива поглед в ходилата си, които са почервенели и загрубели. — Вярвам, че добере ли се до Питсбърг момче като теб, способно да се отърве от Холси, като съчини история за болестта на моята въображаема сестра, няма да има проблеми с намирането на номера на социалните служби в телефонния указател. А може да се огледаш и за нещо по-добро, ако не се разделиш скоропостижно с парите си. Едно хлапе дълго може да изкара със седем стотачки, ако знае, че е в негов интерес да не се мярка пред ченгетата и ако извади късмет да се отърве само с пребъркани джобове.
— Не мога да си отида — казвам отново.
— Защо не?
Не съм в състояние да обясня. Отчасти, защото почти целия си живот съм прекарал в тази ферма заедно с Пол и татко. Познанията ми за света са почерпани главно от три източника: телевизията, радиото и собственото ми въображение. Да, бил съм на кино и съм ходил пет-шест пъти до Питсбърг, но винаги с тате и батко. Мисълта да се озова сам в този непознат, крещящ хаос ми изкарва ангелите. И което е по-важно, аз обичам баща си. Не по чистосърдечния и безхитростен (поне до последните няколко седмици) начин, по който обичах Пол, но да, обичам го. Той ме кълцаше и ме биеше, викаше ми тъпоглавец задръстеняк и смотан педал, почерни много от детските ми дни и често заспивах с усещането, че съм дребен, глупав и незначителен, но тези лоши времена по един извратен начин се отплатиха със съкровища. Те превръщаха всяка целувка в злато, дори най-неохотната негова похвала — в безценен дар. Макар и десетгодишен — защото съм негов син, негова кръв може би — разбирах, че целувките му и похвалите му винаги са искрени; че винаги идват от сърцето. Той е чудовище, но чудовище, способно да обича. Тъкмо това беше ужасното, малка Лизи: баща ми обичаше своите момчета.
— Просто не мога — отвръщам.
Той обмисля отговора ми — дали да ме притисне или не, предполагам — и накрая само кимва.
— Както искаш. Но помни ми думите, Скот. Каквото съм сторил на брат ти, бе да ти спася живота. Разбираш ли?
— Да, татко.
— Но ако ти направя нещо на теб, то ще бъде различно. Ще бъде толкова лошо, че ще горя в ада, дори ако нещо ме е обсебило и ме подбужда. — Откъсва поглед от очите ми и знам, че отново вижда онези със саваните, което значи, че скоро ще се превърне в някой друг. Погледът му се връща на мен и това е последният път, когато го виждам ясно. — Нали няма да отида в ада заради теб? Нали няма да оставиш татко си, колкото и зле да се е отнасял с теб понякога, да гори в адските пламъци за вечни времена?
— Не, тате. — Сякаш буца е заседнала в гърлото ми.
— Заклеваш ли се? В името на брат си?
— Заклевам се в името на брат ми.
Той отново извръща поглед и се втренчва в ъгъла:
— Сега ще си легна. Ако искаш, приготви си нещо за ядене, обаче не излизай от тая кочина, кухнята.
През нощта се събуждам — или нещо ме събужда — и чувам как суграшицата трополи по-силно от всякога. Чувам трясък навън и се досещам, че тежестта на леда е превила някое дърво. Може би ме е събудил шумът от друго падащо дърво, но едва ли е така. Мисля, че чух татко на стълбището, макар да се опитва да пази тишина. Нямам време за друго, освен да се скрия под леглото; знам, че е глупаво, децата винаги се крият под леглото и това е първото място, на което той ще ме потърси.
Виждам стъпалата му на прага. Още са боси. Не казва нито дума, само отива до леглото и застава до него. Мисля, че ще постои като миналия път, после може би ще седне, но не би. Чувам го как сумти — издава такива звуци, когато вдига тежки неща като сандъци или куфари например — и виждам как се повдига на пръсти.
Нещо изсвистява във въздуха, следва ужасен цепещ звук, дюшекът и пружините се продънват, подът се посипва с прах, острието на кирката от бараката се показва и спира на няма и сантиметър от устата ми. Струва ми се, че виждам всяка частичка ръжда по него, както и лъскавото място, където остърга една от пружините. Секунда или две то не помръдва. После отново чувам сумтене и отвратително свинско квичене, докато баща ми се мъчи да го измъкне. Той напъва, но кирката е заседнала здраво. Острието се клати пред очите ми. Баща ми спира за миг отдих — виждам пръстите му под ръба на леглото и знам, че е облегнал длани на коленете си. Навежда се е намерението да се увери, че съм там, преди отново да се заеме с изваждането на кирката.
Не мисля. Просто затварям очи и се прехвърлям. За пръв път, откакто погребах Пол, и за пръв път от втория етаж. За една секунда си мисля, че ще падна, но не ми пука, всичко е за предпочитане от това да се крия под леглото и да срещна погледа на непознатия с лицето на татко, който знае, че съм в капан. Всичко е за предпочитане от това да видя непознатия с лошата кръв, който го е обсебил.
И наистина падам, но съвсем малко, само на метър и само, мисля си, защото повярвах, че ще падна. Толкова много от нещата в Бумна луна се случват чисто и просто от вяра. Което окото вижда и ръката пипа, то е продукт на вярата. Поне понякога… и докато не се загубиш в горите.
Там беше нощ, Лизи, помня го отлично, защото беше единственият път, когато нарочно отидох на, онова място през нощта.

15.
— О, Скот — прошепна Лизи, докато бършеше сълзите си. Всеки път, когато Скот изоставяше сегашното време, за да се обърне към нея, беше като удар, но сладък. — О, толкова ми е мъчно за теб!
Провери колко страници остават. Не бяха много. Осем? Не, десет. Отново се приведе над тях, трупайки ги в скута си.


16.
Излизам от студена стая, в която същество, напомнящо баща ми, се опитва да ме убие, и сядам до гроба на брат си в лятна нощ, по-мека от кадифе. Луната се носи по небето като потъмнял сребърен долар, а кикотниците са си устроили празненство в дебрите на Вълшебната гора. От време на време нещо друго, нещо, скрито по-дълбоко в горите, надава рев. Тогава кикотниците се умълчават за малко, но предполагам, че това, което ги забавлява, е по-силно от тях, защото отново почват да се смеят — отначало един, после двама, пет, докато накрая не огласят гората с противния си смях. Нещо, което е твърде голямо, за да е ястреб или кукумявка, се носи безмълвно по нощното небе и закрива с криле луната. Предполагам, че това е някаква птица, характерна за Бумна луна. Надушвам всички благоухания, които с Пол толкова обичахме, но сега те са някак си противни, все едно се смесват с миризмата на опикано легло; сякаш, ако вдишам по-дълбоко, те ще забият нокти в носа ми и ще останат там. Виждам как надолу по пурпурния хълм сияйни сфери от светлина се клатушкат като медузи. Не знам какво представляват, но не ми се нравят. Струва ми се, че ако ме докоснат, като нищо ще ме уловят В хватката си или ще избухнат и цялото ми тяло ще пламне в сърбеж, както при докосване на отровен бръшлян.
Настръхвам от ужас до гроба на Пол. Не искам да ме е страх от него и не се боя, не и наистина, обаче продължавам да си мисля за съществото, което го беше обсебило, и се чудя дали — може би още не е вътре в него. Ако тук нещата, които са хубави през деня, се превръщат в отрова през нощта, дали не е възможно едно спящо зло да се пробуди, нищо че се намира в гниеща, заровена плът? Ако то накара Пол да протегне ръце от земята? Ако накара мръсните му мъртви ръце да ме сграбчат? Ако ухилената му физиономия се доближи към лицето ми с ручейчета от кал, стичащи се като сълзи от ъгълчетата на очите му?
Не ми се ще да плача, на десет години съм твърде голям да цивря като бебе (особено като се има предвид през какво съм минал), но се разплаквам, няма как. После съзирам дървото, което е издадено малко по-напред, и ниско разперените му клони образуват нещо като тъмен облак.
На мен, Лизи, дървото ми се видя… добронамерено. Тогава не знаех защо, но сега, след толкова години, мисля, че знам отговора. Писането събуди спомена. Нощните светлинки, онези страшни студени балони, които се носеха над земята, нямаше да влязат под облака му. Когато се приближих до него, осъзнах, че поне това дърво ухае сладко, почти толкова сладко — колкото през деня. Под това дърво седиш сега, Лизи, докато четеш тази история. Аз съм много уморен. Едва ли ще мога да разкажа останалото съвсем точно, макар да знам, че трябва да се постарая. В крайна сметка това е последната ми възможност да си поговоря с теб.
Да кажем, че едно момче седи на завет под дървото… колко време? Кой би могъл да каже? Не през цялата дълга нощ, а докато луната (ако си забелязала, тук тя винаги е пълна) залезе. Момчето е задрямвало и се е събуждало пет-шест пъти, сънувайки чудновати и понякога прекрасни сънища, от които поне един по-късно ще стане сюжет за роман. Било е там достатъчно дълго, за да назове великолепния си подслон Дървото на историите.
И достатъчно дълго, за да узнае, че нещо ужасно — нещо много по-сериозно от незначителното зло, което е завладяло баща му — е спряло поглед върху него… за да си го заплюе за по-нататък (евентуално)… след което е обърнало гнусното си и непознаваемо съзнание в друга посока. Тогава за пръв път усетих приятелчето, което ме дебнеше през по-голямата част от живота ми, съществото, което помрачаваше твоята светлина и което чувства — а и ти, знам — че всичко си е постарому. Великолепно съждение, което обаче има отрицателна страна. Чудя се дали знаеш. Чудя се дали някога ще узнаеш.


17.
— Знам — каза Лизи. — Сега знам, Господ да ми е на помощ.
Отново погледна страниците, които й оставаха. Още шест. Добре, че бяха само шест. Следобедите в Бумна луна бяха дълги, но й се струваше, че слънцето е почнало да клони към заник. Действително трябваше да се връща. Вкъщи. При сестрите си. При живота си. Започваше да разбира какво трябва да направи.


18.
Настъпва момент, в който чувам, че кикотниците се изтеглят към края на Вълшебната гора, и ми се струва, че долавям в кискането им сардонична, може би боязлива нотка. Надничам иззад ствола на дървото и виждам тъмни силуети да се изтеглят към периферията на гората. Може би е плод на развинтеното ми въображение, но не мисля така. Колкото и да е трескаво, въображението ми е било изтощено от многото преживелици през дългия ден и още по-дългата нощ, и това, което виждам, е реално. В потвърждение на мислите ми от високата трева се разнася мляскащо кикотене на няма и двайсет метра от мястото, на което клеча. И този път не се замислям; затварям очи и усещам студа в спалнята си. Миг по-късно кихам от прахоляка под леглото. Надигам се на лакти. Лицето ми се е сгърчило от страхотно усилие да сдържам кихавицата си. Челото ми се удря в провисналите пружини. Ако кирката още бе заклещена там, като нищо щях да се порежа лошо или дори да си извадя окото.
Изпълзявам някак си изпод леглото и виждам, че бледа утринна светлина се процежда през прозореца. Смътно долавям, че суграшицата е по-силна от всякога, извъртам глава и глуповато зяпвам останките от онова, което някога беше моя спалня. Вратата на шкафа за дрехи е изтръгната от горната панта и виси като пияна. Дрехите ми са разхвърляни, много от тях — очевидно повечето — са разкъсани, сякаш гневът на създанието, обсебило татко, се е излял върху им, след като не се е добрал до момчето, на което принадлежат. И което е много по-лошо, съществото е разкъсало на парчета малкото ми безценни книги, предимно биографии на спортисти и научнофантастични романи. Навсякъде е посипано с парченца от меките им корици. Бюрото ми е преобърнато, чекмеджетата му са запрашени в ъглите на стаята. Кирката е изсякла в леглото ми дупка с размерите на лунен кратер и си мисля: „Тук щеше да е коремът ми, ако бях останал в леглото.“ Долавям възкисела миризма, която ми напомня за мириса на Бумна луна нощно време, но е някак позната. Май е миризма на развален плод и въпреки че не е съвсем точно, аз съм доста близо до истината.
Не искам да изляза от стаята, но знам, че не мога да остана тук, защото рано или късно той ще се върне. Откривам дънки, които не са разкъсани, и ги обувам. Маратонките ми са изчезнали незнайно къде, но може би ботушите ми си стоят в антрето. Също и палтото ми. Ще си ги сложа и ще избягам в лапавицата. Ще се спусна по алеята, следвайки разкаляната и полузамръзнала диря от шевролета на господин Холси, после ще завия към магазина на Мюли. Ще избягам, за да спася живота си, впускайки се в неизвестното, без да зная какво ми готви бъдещето. Освен ако той не ме хване и убие преди това, разбира се.
За да изляза в коридора, прескачам бюрото, препречващо пътя към вратата. Виждам, че нещото е съборило всички картини и е пробило дупки в стените. Знам, че е израз на гнева му, задето не ме е докопало.
Тук киселата миризма е достатъчно силна и я разпознавам. Миналата година от завода „Джипъм“ организираха коледно парти. Татко отиде, защото по думите му щяло „да изглежда странно“, ако не се появи там. От томболата му се паднала дамаджана домашно къпиново вино. Виж сега, Андрю Ландън може да има много кусури (той е първият, който ще си го признае, хванете ли го натясно), но пиенето не е сред тях. Веднъж преди вечеря си наля от виното във водна чаша — между Коледа и Нова година, когато Пол беше окован в мазето — отпи глътка, намръщи се и понечи да излее виното в мивката, но забеляза погледа ми и ми подаде чашата:
— Искаш ли да си пийнеш. Скот? Да видиш за какво става дума. Хей, ако ти хареса подарявам ти целия галон!
Както у Всяко дете и у мен пиячката буди любопитство, но плодовата миризма е твърде натрапчива. Алкохолът може наистина да те развеселява, както показват по телевизията, но за нищо на света не лизвам течност с такава противна миризма. Поклащам отрицателно глава.
— Умник си, Скутър, умник си стари ми Скут — казва баща ми и излива виното в мивката. Но очевидно е запазил дамаджаната (или просто я е забравил), защото това е толкова сигурно къпиновото кино, колкото, че Бог е създал птичките и пчеличките. Когато слизам на долната площадка, миризмата се превръща във воня. Дочувам още нещо освен дъжда, който непрестанно трака по дъските и ритмично почуква по прозорците: гласът на Джордж Джоунс. Радиото на татко свири много тихо и както винаги е настроено на станцията от Уилинг. Също така чувам хъркане. Облекчението ми е толкова голямо, че сълзи рукват по страните ми. Най-много се страхувах, че той лежи на канапето и ме чака. Неблагозвучното хъркане подсказва, че съм грешал.
Въпреки това съм нащрек. Заобикалям през трапезарията, за да вляза в дневната откъм гърба на дивана. В трапезарията също ме очаква погром. Бабиният шкаф е преобърнат. Струва ми се, че той доста се е постарал да го нацепи на трески. Всички чинии са изпочупени, синята кана — също. Парите в нея са накъсани и миниатюрни зелени късчета са пръснати из цялата стая. Някои дори са се посипали по лампата като новогодишни конфети. Очевидно на съществото в татко парите не са му притрябвали повече от книгите.
Въпреки шумното хъркане, въпреки че съм зад канапето, поглеждам предпазливо в дневната като войник, който надзърта иззад ръба на окопа след силен артилерийски огън. Предпазната мярка е излишна. Главата на баща ми виси от облегалката на дивана, а косата му, която не е виждала ножици откак Пол се разболя, е толкова дълга, че почти докосва килима. Можех да гърмя с топ и пак нямаше да го събудя. Татко не е заспал сред бъркотията в стаята; той е в без-съз-нание.
Приближавам се още малко и виждам прорез по едната му буза. Под затворените му клепачи са се образували лилави торбички. Зъбите му са оголени като на старо куче, което се опитва да ръмжи в съня си. Той покрива дивана със старо индианско одеяло, за да го предпази от изцапване. Сега се е завил с него. Трябва да е бил изтощен от трошенето и разбиването, защото, когато е стигнал дотук, се е задоволил само да избоде окото на телевизора и да направи на сол стъклото на студийния портрет на жена си. Радиото е на обичайното си място на масичката и дамаджаната стои на пода до нея. Вдигам я и не вярвам на очите си: не е останала и капка вино. Невероятно, че е изпил такова количество — той, който въобще не пиеше, но зловонието, което го заобикаля като облак, в много убедително.
Кирката е подпряна на канапето. На острието, което разсече леглото ми, е забодено късче хартия. Знам, че е бележка за мен. Не искам да я чета, но се налага. Редовете са три, но думите са само осем. Ще ги помня цял живот.
УБИЙ МЕ
ПОГРЕБИ МЕ ПРИ ПОЛ
МОЛЯ ТЕ

19.
Лизи, която ридаеше безутешно, пусна листа при другите в скута си. Оставаха й само две страници. Почеркът вече беше разкривен, буквите излизаха от редовете — Скот беше капнал от умора. Тя знаеше какво следва: „Пръснах му черепа с кирката, докато той спеше.“ Скот й го беше казал под вкуснотийското дърво — трябваше ли да чете подробностите? Включваха ли брачните обети задължението да дочетеш признанието на покойния си съпруг за стореното отцеубийство?
И все пак тези страници я зовяха, умоляваха я като някаква самотна птица, загубила всичко освен гласа си. Лизи сведе поглед към последния лист, решена да приключи колкото се може по-бързо.


20.
Въпреки волята си вземам кирката. Стоя и го гледам: повелителя на живота ми, тиранина на дните ми. Толкова съм го ненавиждал. Сега знам — той никога не направи нещо, за да го обикна безусловно, ала причина да го обичам имаше — доказаха го онези кошмарни седмици, след като Пол се разболя. В пет часа сутринта, докато първите бледи лъчи на зората проникват в дневната, докато дъждът ритмично чука по стъклата, докато слушам хрипливото му хъркане, докато по радиото върви реклама за някакъв мебелен магазин с ниски цени в Уилинг, Западна Вирджиния, в който никога няма да отида, всичко се свежда до простия избор между две противоположности, между любовта и омразата. Сега ще разбера коя от тях властва над детското ми сърце. Мога да пощадя живота му, да изтичам до „Мюлис“ и да се сдобия с ново неизвестно бъдеще. Това ще го обрече на ада, от който се бои и който си е заслужил. Наистина си е заслужил. Първо адът на земята, адът на стаята в някоя лудница, после може би вечният пъкъл, от който баща ми в действителност се страхува. Мога да отнема живота му и да го освободя изборът е изцяло мой и няма Бог, който да ми помогне, защото не вярвам в него.
Вместо това отправям молитва към брат си, който ме обичаше, докато лошата кръв не погуби душата и разсъдъка му. Моля го да ме напъти, ако ме чува. Получавам отговор на молитвата си — но дали наистина е от Пол, или от моето въображение, маскирано като Пол, едва ли някога ще науча. В края на краищата няма значение: трябва ми отговор, имам го. Съвсем отчетливо, както говореше приживе, Пол прошепва в ухото ми: „Наградата на татко е целувка.“
Вдигам кирката. Рекламата по радиото свършва, Ханк Уилямс запява „Любовта си отиде, какво й направи? Като стар цървул ме изостави“ и…


21.
Следваха три празни реда, преди текстът да продължи отново с обръщение към нея, този път в минало свършено време. Думите бяха нагъчкани на листа както падне, без придържане към оформените със сини линии редове. Лизи беше сигурна, че Скот е написал на един дъх финала. Така го прочете и тя, отгръщайки на последната страница, непрестанно бършейки сълзите си, за да вижда буквите и да улови смисъла на написаното. Беше адски лесно да си представи цялата сцена. В бледата предутринна светлина, докато радиото свири, босоногото дете, обуто в може би единствените си здрави дънки, вдига кирката над спящия си баща. За момент острието увисва във въздуха, който смърди на къпиново вино, и всичко си е постарому. После…

22.
я стоварих. Лизи, стоварих я от любов — кълна се — и посякох баща си. Стори ми се, че трябва да повторя, но този единствен удар беше достатъчен и цял живот не съм спирал да мисля за него, цял живот присъстваше във всичките ми мисли, събуждах се с мисълта „Убих баща си!“ и заспивах с нея. Тя се рееше като призрак зад всеки ред, който съм написал, във всеки роман, във всеки разказ: „Убих баща си!“ веднъж ти го казах под вкуснотийското дърво и мисля, че това ми даде сили да издържа още пет, десет или петнайсет години. Но да ти го кажа не е същото, като да ти го разкажа.
Лизи, ако четеш това, значи съм мъртъв. Мисля, че краят ми наближава, но всичко хубаво в живота си дължа на теб. Ти ми даде толкова много. Дай ми още малко: прочети последните ми думи — толкова ми беше трудно да ги напиша.
Невъзможно е да се опише колко грозна е такава смърт, дори да настъпи мигновено. Благодаря на Бога, че бях точен и не се наложи да удрям повторно, благодаря на Бога, че нямаше пищене и гърчене. Уцелих го в темето точно където възнамерявах, но дори милостта е грозна, когато споменът живее; усвоих този урок още десетгодишен. Черепът му се пръсна и по цялото одеяло на дивана се изсипа дъжд от кръв и косми; сополи хвръкнаха от носа му и езикът му се изплези. Главата му се килна, чух тихо хрущене, когато от нея прокапаха кърви и мозък. Бяха топли. Ханк Уилямс още пееше по радиото. Едната ръка на татко се сви в юмрук, после се отпусна. Разнесе се воня на лайна и разбрах, че се е изпуснал. След това разбрах, че и последната искрица живот го е напуснала.
Кирката още стърчеше от главата му.
Изпълзявам в ъгъла и се свивам, и плача, плача, плача. Може и да съм заспал по някое време — не зная, но е развиделило, слънцето е изгряло и ми се струва, че е пладне. Значи са минали около седем часа. Тогава за пръв път опитах да пренеса тате в Бумна луна и не успях. Реших, че трябва да хапна нещо и да пробвам отново, но пак не можах. Казах си, че ако се изкъпя, отмия неговата кръв от себе си и поразчистя, ще се прехвърля оттатък, но ударих на камък. Не преставах да опитвам. Почивах си и пак започвах. Това продължи горе-долу два дни. Чат-пат хвърлях поглед към трупа в одеялото и си представях, че той ми казва: „Давай Скут, копелдако неден можеш!“ Пробвам, после чистя, пробвам и чистя, хапвам нещо, пак пробвам. Цялата къща почиствам! Веднъж отидох в Бумна луна, за да проверя дали го правя както трябва, но пак не можах да пренеса татко. Толкова опитвах, Лизи.


23.
Следваха няколко празни реда. Най-долу на последната страница пишеше: „Някои неща са като КОТВА, Лизи, помниш ли?“
— Помня, Скот — изрече тихо тя. — Помня. Баща ти беше такова нещо, нали?
Чудеше се колко дни и нощи е продължило всичко. Колко дни и нощи е прекарал Скот с трупа на Андрю „Спарки“ Ландън докато най-сетне е престанал да „пробва“ и е приел реалността. Как, за бога, е издържал, без напълно да изгуби разсъдъка си.
Имаше още няколко изречения на гърба на листа. Лизи го обърна и видя отговора на някои от въпросите си.
Пет дни пробвах. Накрая се отказах, увих баща си в одеялото и го хвърлих в пресъхналия кладенец. Когато суграшицата спря, отидох до магазина на Мюли и казах:
— Тате взе батко, замина с него и ме изостави.
Заведоха ме при шерифа, стар дебелак на име Гослин, който ме повери на социалните служби и вече бях дете на „окръга“, както се изразяваха те. Доколкото ми е известно, Гослинг беше единственото ченге, което направи оглед на къщата. Голям праз. Татко веднъж каза: „Шериф Гослинг не може да намери и задника си, за да го обърше, след като е срал.“
Скот беше оставил празно място и Лизи почувства усилието му да се овладее, да намери опора, за да добави последното си послание към нея. Беше се стегнал заради нея, помисли си тя. Не, не си го помисли, знаеше го.
Миломое: Ако се нуждаеш от котва, която да те задържи в света — не в Бумна Луна, а в този, който споделихме, използвай африканеца. Знаеш как да го върнеш. Целувки — поне хиляда:
Скот
П.С. Всичко си е постарому. Обичам те.

24.
Лизи би могла да седи с писмото в скута си още дълго, но следобедът преваляше. Слънцето все още беше ярко, но клонеше към хоризонта и скоро щеше да придобие онзи поразителен оранжев оттенък, който тя помнеше толкова добре. За нищо на света не искаше залезът да я завари на пътеката, което значеше, че трябва да побърза. Реши да остави последния ръкопис на Скот тук, но не под Дървото на историите. Щеше да го положи върху падинката, която бележеше мястото за вечен покой на Пол Ландън.
Върна се при дървото, чийто ствол беше покрит с козина от мъх — дървото, което по някакъв шантав начин приличаше на палма, понесла останките от жълтото одеяло и размекнатата кутия за ръкописи. Остави ги на земята и вдигна надгробния кръст с ПОЛ изписано върху напречната дъсчица. Беше разцепен, разкривен и оцапан с кръв. Лизи намести дъсчицата с името и заби кръста обратно на мястото му. Щом свърши, забеляза нещо, което почти беше скрито в дълбоката трева. Разбра какво е още преди да го вземе: спринцовката, която така и не бе използвана — ръждясала и с непокътнат предпазител.
— Играем си с огъня, Скут — беше отсякъл баща му, когато Скот бе предположил, че могат да упоят Пол… и се беше оказал прав.
— Гръм да ме удари, ако не си мислех, че ще се убода на нея! — беше казал Скот, когато първия път я заведе в Бумна Луна. — Щеше да е ирония на съдбата, но предпазителят е непокътнат.
И продължаваше да бъде. Упойващото вещество беше вътре, сякаш се бе случило вчера.
Лизи целуна помътнялото стъкло на спринцовката — и самата тя не знаеше защо — и я прибра в кутията с последната история на Скот. Сетне взе останките от одеялото — сватбен подарък от Доброто мамче, излезе на пътеката и тръгна под дърветата. Мярна табелата, килната сред високата трева. Надписът върху нея беше поизбледнял и призрачен от всякога, но все още се разчитаха думите КЪМ ЕЗЕРОТО. Отначало тя беше нащрек — страхуваше се че, противната твар дебне наблизо, че странното му и страховито съзнание ще я усети. После, малко по малко, се отпусна и походката й се нормализира. Дългучът беше някъде другаде. Хрумна й, че може въобще да не е в Бумна Луна. Или пък се е скрил вдън гори. Така или иначе Лизи Ландън беше само частица от интересите му и ако начинанието й се увенчаеше с успех, вече нямаше да е дори частица, защото последните й пренасяния в този екзотичен, но и пълен с опасности свят, бяха неволни и щяха да престанат. След като Дули го нямаше в живота й, не виждаше причина да идва тук.
„Някои неща са като котва, Лизи, помниш ли?“ Тя ускори крачка и когато стигна до мястото, където бе захвърлила сребърната лопатка, изцапана с кръвта на Дули, я прекрачи, без да я погледне. Вече почти тичаше.

25.
Когато се озова в празния кабинет, на тавана беше по-горещо от всякога, но Лизи нямаше проблем с жегата, защото отново се връщаше мокра до кости. От одеялото, увито около кръста й като някакъв странен широк колан, също се процеждаше вода.
„Използвай африканеца“ — беше написал Скот и беше добавил, че тя знае как да го върне — не в Бумна луна, а в този свят. Така беше, разбира се. Тя го уви около себе си, нагази в езерото и пак излезе. После, докато стоеше на твърдия бял пясък почти сигурно за последен път, застанала с гръб към мълчаливите и унили наблюдатели по пейките, взряла поглед във водите, над които щеше за засвети вечно пълната луна, тя затвори очи и просто… Какво? Пожела си да се завърне? Не, желанието й беше по-преднамерено и не чак толкова скръбно…, но все пак беше изпълнено с печал.
— Повиках се — изрече тя, обръщайки се към дългото опразнено помещение — опразнено от писалищата и компютрите, книгите и музиката, опразнено от присъствието на Скот. — Това направих. Нали, Скот?
Не последва отговор. Изглежда, най-накрая той бе казал всичко, което искаше. Може би така беше добре. Може би така беше най-добре.
Сега, докато одеялото още беше мокро от езерото, тя можеше да се върне с него в Бумна луна, стига да пожелаеше. Увита с тази влажна магия, тя можеше дастигне и по-далеч, до светове отвъд пределите на Бумна луна…, защото не се съмняваше, че те съществуват… и че на хората по пейките все някога им омръзваше да седят — тогава ставаха и откриваха другите вселени. Увита с подгизналия африканец, тя дори би могла да полети като в сънищата си. Но нямаше да се случи. Скот беше сънувал наяве, понякога сънищата му бяха гениални — обаче това му беше талантът и призванието. На Лизи Ландън един свят й беше повече от достатъчен, макар да подозираше, че в кътче от сърцето си винаги ще таи спомен за едно невероятно самотно място, където слънцето залязва в своя гръмотевичен дом, докато луната изгрява от дома си на сребърното мълчание. Но какво от това! Имаше хубав дом и караше скъпа кола; нямаше да умре гладна, гола и боса. Имаше и четири сестри, една от които щеше да се нуждае от много помощ и разбиране, за да се справи с бъдните години. По-добре беше да изсуши одеялото, да остави красивия му смъртоносен товар от магия и сънища да се изпари, да го остави пак да се превърне в котва. Накрая щеше да го нареже на парчета и винаги да носи едно със себе си — малко антимагия, нещо, което да я държи здраво на земята, да я предупреждава, ако загуби пътя.
Междувременно искаше да изсуши косата си и да свали мокрите си дрехи.
Тръгна към стълбището. Водата се стичаше от нея и капеше по кървавите петна. Одеялото се смъкна около хълбоците й като поличка, екзотична и дори малко секси.
Лизи се обърна и погледна дългото опразнено помещение, което сякаш беше заспало и сънуваше, сгрявано от сноповете слънчева светлина на късния август. Самата тя дори не подозираше, че светлината я позлатява и я подмладява.
— Май свърших тук — заяви тя и внезапно изпита несигурност. — Ще тръгвам. Чао.
Зачака. Неизвестно какво. Нямаше нищо. Имаше усещане за нещо.
Вдигна ръка, сякаш за да помаха, после смутено я отпусна. Поусмихна се и не усети как сълза се стече по страната й.
— Обичам те, скъпи. Всичко си е постарому.
Слезе по стълбището. За момент сянката й се забави, но после и тя си отиде.
Стаята въздъхна и потъна в тишина.

Ловел, Мейн, 4 август 2005
Ще те викам, докато си дойдеш.
Край