"Мъртвата Зона" - Стивън Кинг

4
— Смит? — попита гласът в слушалката. — Джон Смит?
— Да. — Не беше познат глас, но не беше и грешка. Това го озадачи донякъде, защото преди около три месеца баща му бе сменил номера на телефона им с нов, нерегистриран в указателя. Беше седемнадесети декември и коледната им елха бе поставена в ъгъла на всекидневната, здраво закрепена върху старата стойка, която Хърб бе направил още когато Джони бе малко момче. Навън валеше сняг.
— Казвам се Банърман. Джордж Банърман и съм шериф в Касъл Рок. — Той се прокашля. — Имам… как да ви кажа, нещо като делово предложение за вас.
— Как открихте телефонния ми номер?
Банърман отново се прокашля.
— Бих могъл да го получа от телефонната компания, понеже става въпрос за полицейско дело. Но всъщност ми го даде ваш приятел. Доктор Уейзак.
— Сам Уейзак ви даде моя телефон?
— Да, даде ми го.
Джони седна в телефонния кът в пълно недоумение. Името на Банърман бе започнало да му говори нещо. Беше се натъкнал на него съвсем наскоро в притурката на неделния вестник. Той бе шериф на областта Касъл, доста на запад от Паунъл, в района на езерата. Център на областта бе Касъл Рок, разположен на около петдесет километра от Норуей и тридесетина от Бриджтън.
— За полицейско дело? — продължи да се учудва Джони.
— Ами да, така би трябвало да се нарече. Дали бихте имали нещо против да се срещнем на чаша кафе…
— И това засяга Сам?
— Не. Доктор Уейзак няма нищо общо — обясни Банърман. — Той се обади и ми даде вашето име. Това беше… преди месец най-малко. Право да си кажа, тогава го помислих за луд. Но сега направо не знаем какво да правим.
— За какво? Мистър — шериф Банърман, не разбирам за какво ми говорите.
— Ще бъде много по-добре, ако може да се срещнем на кафе — отново предложи Банърман. — Какво ще кажете за довечера? Има едно заведение, наречено „Джонс“ в центъра на Бриджтън. То е горе-долу по средата на пътя между нашите два града.
— Съжалявам — възпротиви се Джони. — Трябва да знам за какво става дума. И защо Сам не ми е казал нищо?
Банърман въздъхна.
— Изглежда не четете вестници.
Но това не беше вярно. През цялото време след комата Джони бе чел вестниците настървено, за да навакса пропуснатото. И името на Банърман бе срещнал съвсем наскоро. Разбира се. Защото на Банърман му гореше яко под краката. Той отговаряше за…
Джони дръпна слушалката от ухото си и я изгледа, изведнъж разбрал. Изгледа я като змия, за която изведнъж бе разбрал, че е отровна.
— Мистър Смит? — пищеше тя с тенекиен звук. — Ало? Мистър Смит?
— Слушам — проговори Джони, като върна слушалката до ухото си. Усещаше как в него се надига смътен гняв по адрес на Сам Уейзак — Сам, който това лято го бе съветвал да се държи настрана, а сега се бе извъртял на сто и осемдесет градуса и се бе раздрънкал пред този невзрачен селски шериф — зад гърба на Джони.
— Зз удушвача, нали?
Банорман дълго се колеба. После попита:
— Ще може ли да поговорим, мистър Смит?
— Не, в никакъв случай! — Смътният гняв бе пламнал неочаквано в ярост. Ярост и още нещо. Беше го страх.
— Мистър Смит, много е важно. Днес…
— Не! Искам да бъда оставен на мира. Пък и не четете ли проклетото ОКО? Аз съм просто един мошеник.
— Доктор Уейзак каза…
— Не е негова работа да казва каквото и да било! — кресна Джони, цял разтреперан. — Сбогом! — Тресна слушалката и побягна от телефонния кът, сякаш тъй можеше да предотврати повторно обаждане. Чувствуваше първите пристъпи на главоболието в слепоочията си като тъпи свредели, които го въртяха отвътре. Да взема аз да се обадя на майка му в Калифорния, помисли си той. Да й кажа къде е синчето й. Да я накарам да му се обади, та да си го върна!
Но вместо това той извади указателя от чекмеджето на телефонната маса, намери служебния номер на Сам в Бангор и го избра. Но едва позвънил, затвори, обзет от нова вълна страх. Защо Сам бе постъпил с него така? Дявол го взел, защо?
Улови се, че гледа елхата.
Същите украшения от едно време. Само преди две вечери ги бяха смъкнали от тавана, бяха ги извадили от подплатените им с книжни салфетки гнезда и ги бяха накачили — съвсем както винаги. Странна работа бяха тези коледни украшения. Малко неща остават непокътнати през годините, докато човек расте. Малко са връзките с миналото, малко са предметите, които еднакво добре служат и в детството, и в зрелостта. Детските дрешки се подаряват на други деца, или се изпращат в Армията на спасението; на часовника с патока Доналд му изхвръква пружинката; червените каубойски ботушки се износват. Портмонето, което си си направил в часовете по ръчен труд, се сменя с купешко, както камиончето и колелото — с играчки за възрастни — кола, ракета за тенис или някоя от новите електронни игри — телевизионен хокей например. Малко неща можеш да запазиш. Няколко книжки, монета-талисман, допълнителна колекция от марки.
Към тях се прибавят и коледните украшения в дома на родителите.
Година след година същите очукани ангели, същата блестяща звезда на върха; оцелелият взвод юначаги от някогашната армия стъклени топки (и ние винаги ще пазим светлата памет на падналите, мислеше си той — една загина в стиснатата бебешка ръчица, друга се изплъзна, когато татко я закачаше и се разби на пода, червената с Витлеемската звезда просто се счупи, неизвестно как, когато ги сваляхме от тавана една година и аз плаках); стойката. Макар понякога да ни се струва, мислеше си Джони, като разсеяно разтриваше слепоочията си, че би било по-добре, по-човечно да се откъснем дори и от тези последни реликви от нашето детство. Срещите ни с книгите, които някога са ни пленявали, вече никога не могат да бъдат същите. Монетата-талисман не ни е опазила от обичайните шамари, обиди и неприятности на обикновения живот. А погледнеш ли украшенията, веднага ще си спомниш, че някога тук имаше майка, която ръководеше операцията „украсяване на елхата“, винаги готова да те вкисне с напътствия като „малко по-височко“ или „малко по-нисичко“ или „струва ми се, че си прекалил е гирляндите отляво, миличък“. Поглеждаш украшенията и си спомняш, че бяхте само двама, когато ги окачвахте, бяхте само двама, защото майката полудя и после умря, а крехките коледни украшения си останаха, останаха в очакване да накичат нова елха, отсечена от горичката зад къщата и не беше ли чувал, че най-много самоубийства през годината се извършват около Коледа? Господи, нищо чудно!
„С каква сила те е надарил господ, Джони!“
Правилно, точно така, господ е голям цар! Изхвърли ме през предното стъкло на такси и аз си счупих краката и прекарах в кома почти пет години, а още трима души умряха. Моето момиче се омъжи. Роди сина, който трябваше да бъде мой, от някакъв адвокат, дето ще се пръсне от напъване да се добере до Вашингтон и да докопа някое от лостчетата на голямата играчка за възрастни. Ако постоя прав повече от няколко часа наведнъж започвам да се чувствувам тъй, сякаш съм набоден на колове. Да, бива си го господ, голям веселяк. Ето какъв смешен, водевилен свят ни е създал, в който сбирщина от стъклени коледни топки могат да те надживеят. Екстра свят, ръководен от първокласен господ. Сигурно е бил на наша страна във войната с Виетнам, защото така си е подреждал нещата, откакто свят светува.
„Бог те е отредил за големи дела, Джони.“
Да измъкна някакъв недоизпечен селски шериф от кашата, че да го преизберат догодина?
„Не се опитвай да бягаш от него, Джони. Не се крий в пещера.“
Той разтърка слепоочията си. Навън вятърът се усилваше. Дано баща му да кара внимателно на връщане от работа.
Джони стана и навлече един дебел пуловер. Излезе под навеса и се загледа в дъха си, който замръзваше на облачета пред него. Отляво се издигаше грамадна купчина дърва, които сам бе нацепил през току-що отминалата есен на равни, готови за печката, парчета. Редом стоеше сандъче с подпалки, до което бяха струпани множество стари вестници. Джони приклекна и започна да ги прехвърля. Много скоро ръцете му се вкочаниха, но той не спря и в края на краищата стигна до броя, който търсеше — неделния вестник отпреди три седмици.
Внесе го в къщата, просна го на кухненската маса и го заразгръща. Намери търсеното в раздела с очерците и седна да го препрочете.
Няколко снимки придружаваха текста — на едната възрастна жена заключваше врата, на другата — полицейска кола обикаляше почти празна улица, а на останалите две се виждаха пустеещи магазини. Заглавието гласеше: ТЪРСЕНЕТО НА УДУШВАЧА ОТ КАСЪЛ РОК ПРОДЪЛЖАВА… И ПРОДЪЛЖАВА.
Както пишеше в статията, преди пет години млада жена на име Алма Фрешет, сервитьорка в едно от заведенията на града, била изнасилена и удушена на връщане от работа. Престъплението било разследвано съвместно от главната прокуратура на щата и полицията в областта Касъл, но не били постигнати никакви резултати. Година по-късно възрастна жена, също изнасилена и удушена, била намерена в малката си квартира на улица Карбин в Касъл Рок. Месец след това убецът нанесъл нов удар; този път жертвата била отличничка от най-долния клас на гимназията.

Още по-големи усилия се хвърлили в разследването. Били използувани и възможностите на ФБР и пак никакъв резултат. Следващия ноември шерифът Карл М. Келзо, старши полицейски началник на областта едва ли не от дните на Гражданската война, загубил изборите и на негово място дошъл Джордж Банърман, благодарение най-вече на безкомпромисната си предизборна кампания за залавяне на удушвача от Касъл Рок.
Минали две години. Удушвачът не бил заловен, но и убийства нямало. И изведнъж миналия януари две малки момчета открили трупа на седемнадесетгодишната Карол Дънбаргър. Родителите на момичето били съобщили в полицията, че то е изчезнало безследно. Карол била ученичка с лошо поведение в гимназията на Касъл Рок — непрекъснато закъснявала и бягала от час, два пъти била хващана, че краде в магазин и веднъж избягала от къщи чак в Бостон. Банърман, както и щатската полиция, предположили, че е махала за автостоп и е попаднала на убиеца. В средата на зимата времето омекнало, снегът започнал да се топи и под него, близо до поточето Стримър, се показал трупът, който бил намерен от две малки момчета. Съдебният лекар на щата установил, че смъртта е настъпила преди около два месеца.
А ето че сега, на втори ноември, било извършено още едно убийство. Жертвата бе Ета Ринголд, учителка в прогимназията на Касъл Рок и всеобща любимка. От пелени приета в лоното на местната методистка църква и с висше педагогическо образование, тя играела видна роля и в местната благотворителна дейност. Била голяма почитателка на поезията на Робърт Браунинг, а трупът й бил намерен в канала под непавирано глухо шосе. Бурята от негодувание, предизвикана от това убийство, разтърси всички северни щати на Нова Англия. Започнаха да се правят сравнения с Бостонския удушвач, които ни най-малко не помогнаха да се успокоят духовете. В не много далечния Манчестър, щата Ню Хампшир, вестник „Юниън Лийдър“ на Уилям Лоуб излезе с безкрайно язвителна статия под заглавие: ПОЛИЦИЯТА НА СЪСЕДИТЕ ЧАКА СЪС СКРЪСТЕНИ РЪЦЕ.
Статията в неделната притурка, вече остаряла и пропита от острите миризми на навеса и дървата, цитираше двама психиатри, които след като си бяха осигурили анонимност, охотно развързваха езиците си. Единият от тях описваше особен вид сексуално извращение — нуждата да се извърши насилие в момента на оргазъм. Много хубавичко, помисли си Джони е горчива гримаса. Хем си блаженствува, хем души. Главоболието му все повече се засилваше.
Другият психиатър обръщаше внимание на факта, че и петте убийства са извършени в края на есента или началото на зимата. И макар маниакално-депресивната личност да не се придържа към определен модел на поведение, доста често тя изпитва скокове в настроението при смяната на сезоните. Убиецът би могъл да бъде във „фаза на депресия“ от средата на април до към края на август и после да навлезе във „фаза на възход“, чийто връх да попада някъде около времето на престъпленията.
По време на маниакалната, или „възходяща“ фаза, болният е предразположен към сексуална превъзбуда и проявява активност, дързост и самоувереност. Въпросното лице положително е убедено, че полицията не може да го хване, завършваше анонимният психиатър. И статията добавяше в заключение, че поне засега има право.
Приключил с четенето, Джони погледна часовника и видя, че баща му всеки момент може да се върне, ако не се забави заради снега. Взе стария вестник и го мушна в сандъчето за дърва до печката.
„Не е моя работа. Сам Уейзак да върви по дяволите!“
„Не се крий в пещера, Джони.“
Не се крие в пещера, съвсем не. Просто не му провървя. Когато си загубил една значителна част от живота си, можеш да кажеш, че не ти върви, нали?
И да се изпълваш със самосъжаление?
„Да пукнеш дано!“ — скара се на себе си той. Отиде до прозореца и погледна навън. Нищо не се виждаше освен снега, който се стелеше на гъсти, носени от вятъра пелени. Молеше се баща му да внимава, но също тъй се молеше да се върне час по-скоро, за да сложи край на тази безсмислена душевна бъркотия. Отново отиде до телефона и застана там в нерешителност.
Нямаше значение дали се самосъжалява, или не — той действително бе загубил една солидна част от живота си. Цвета на годините си, ако щете. Беше се потрудил здравата да се приспособи. Нима не заслужаваше поне мъничко най-обикновено спокойствие? Нямаше ли право на онова, за което си бе мислил само преди няколко минути — на нормален живот?
„Няма такова нещо, братле.“
Може да няма, но затова пък със сигурност има ненормален живот. Като преживяването в ресторанта. Опипваш дрехите на хората и научаваш дребните им страхове, малките им тайни, дребнавите им победи — това бе ненормално. Какъв талант! Какво проклятие!
Да речем, че се срещне с този шериф. Нямаше никакви гаранции, че ще може да му каже нещо. А да речем, че може? Да речем, че му поднесе убиеца на тепсия? Това ще означава болничната пресконференция да се разиграе наново, целият този цирк, повдигнат на главозамайваща ен-та степен.
Една песничка зазвуча натрапчиво през болката в главата му, просто един напев, останал от неделното училище през ранното му детство:
И нека светлинната в мен…
да грейне бяла като ден…
и нека светлинната в мен…
да грейне бяла като ден…
като ден, ден, ден, като ден…
Той вдигна телефона и набра служебния номер на Уейзак. Нямаше страшно, вече бе след пет часа. Уейзак си е отишъл, а на светилата-невролози не им пишат домашните телефони в указателя. Изчака да чуе няколко пъти сигнала в слушалката и тъкмо се канеше да затвори, когато му се обади не някой друг, а самият Сам.
— Да? Ало?
— Сам?
— Джон Смит?
Удоволствието в гласа му беше очевидно, но не се ли долавяше и скрита нотка на притеснение?
— Да, аз съм.
— Какво ще кажеш за този сняг?! — Възбудата в гласа на Сам като че ли беше малко пресилена. — Вали ли при теб?
— Вали.
— При нас започна преди около час. Казват… Джон? Да не се е обаждал онзи шериф? Затова ли ми говориш тъй студено?
— Обади се — отвърна Джони — и аз не мога да си обясня защо си му дал името ми. Защо не ми се обади, че си му го дал… и защо първо не ме попита дали да го даваш.
Уейзак въздъхна.
— Бих могъл да те излъжа, Джони, но това няма да помогне. Не ти поисках съгласието, защото се страхувах, че ще откажеш. Не ти казах, че съм предложил помощта ти на шерифа, защото той ми се изсмя. А когато някой се изсмее на някоя моя идея, аз оставам с убеждението, че той няма да се възползува от нея.
Със свободната си ръка Джони разтри едно от пулсиращите си слепоочия и затвори очи.
— Но защо, Сам, защо? Знаеш какво ми е отношението по въпроса. Ти беше този, който ме съветваше да се държа настрана и да изчакам да се уталожат нещата. Сам ми го казваше.
— Направих го заради онова, което пишеше във вестниците — обясни Сам. — Сетих се, че ти живееш недалеч оттам. И си казах: пет убити жени. Пет. — Говореше бавно и се запъваше от смущение, което караше Джони да се чувствува още по-зле. Прииска му се изобщо да не бе звънил. — Две гимназистки. Една млада майка. Прогимназиална учителка, почитателка на Браунинг. Повече от гадно, нали? Дотолкова гадно, че никой не би направил филм или телевизионна серия от него. И все пак истина. Най-много ме потресе случаят с учителката. Натъпкана в канала като чувал с боклук…
— Нямаш никакво право да избиваш комплексите си за вина чрез мен — едва изрече Джони.
— Навярно нямам.
— Никакво навярно!
— Джони, да не би да ти е зле? Говориш някак…
— Нищо ми няма! — кресна Джони.
— Говориш сякаш ти е зле.
— Адски ме боли глава, много ли е чудно? Как можа да разбуташ тази работа! Когато ти казах за майка ти, ти позвъни ли й? Нали каза…
— Казах, че има неща, които е по-добре да си останат ненамерени. Но това не важи за всички случаи, Джони. Този човек, който и да е той, страда от много тежко психическо разстройство. Той може да стигне до самоубийство. Сигурен съм, че когато е прекратил престъпленията си за две години, полицията си е помислила именно това. Но понякога маниакално-депресивната личност преживява дълги периоди на стабилизация — така нареченото „плато на нормалност“, и после отново започва да изпада в крайни настроения. Възможно е нашият човек да се е самоубил след смъртта на учителката миналия месец. Ами ако не е? Тогава може да убие и друга жертва. Или две. Или четири. Или…
— Престани.
Сам попита:
— Защо ти се обади Банърман? Какво го е накарало да промени решението си?
— Не знам. Навярно го притискат избирателите.
— Съжалявам, че му се обадих, Джони и че това те разстройва така. И още повече съжалявам, че не ти позвъних да ти кажа какво съм направил. Постъпих лошо. Бог знае, че имаш право да живееш спокойно живота си.
Повторението на собствените му мисли от чужда уста никак не му подействува добре. То го накара да се почувствува по-нещастен и виновен от всякога.
— Добре, Сам, стига.
— Повече никому няма да казвам нищо. Вярно, че такова обещание е като след дъжд качулка, но какво да се прави? Разприказвах се повече, отколкото трябва. За един лекар това е непростимо.
— Добре, добре, стига — отново го успокои Джони. Чувствуваше се безпомощен и бавният, смутен говор на Сам още повече утежняваше положението.
— Ще се видим ли скоро?
— Другия месец започвам училище в Клийвс Милс. Ще отскоча до теб.
— Хубаво. Още веднъж, искрени извинения, Джони.
„Стига си го повтарял!“
Сбогуваха се и Джони затвори с желанието изобщо да не бе звънял. Може би не бе искал Сам да се съгласи тъй лесно, че не е постъпил правилно. Може би бе искал той да каже: „Разбира се, че му се обадих. Исках да се поразмърдаш и да направиш нещо.“
Краката го отведоха до прозореца и той се взря във ветровития мрак. „Натъпкана в канала като чувал с боклук.“
Божичко, как го болеше глава.

5
Хърб се прибра след половин час, хвърли един поглед към пребледнялото лице на Джони и попита:
— Главоболие ли имаш?
— Да.
— Силно?
— Търпи се.
— Трябва да включим телевизора за новините. Добре, че успях да се върна навреме. Днес следобед от Ен Би Си са ходили да снимат в Касъл Рок. И онази репортьорка, дето много ти харесва — Каси Макин, е била там.
Джони подскочи тъй, че Хърб премигна. За момент изглеждаше, че цялото му лице ще се превърне в очи, вперени в бащата и преливащи от нечовешка болка.
— Касъл Рок? Ново убийство?
— Да. На малко момиченце. Намерили го в градската градина тази сутрин. Страшна трагедия. Малката била пратена през градината в библиотеката за книга по темата, над която работела. Стигнала до библиотеката, но не се върнала… Джони, изглеждаш ужасно, момчето ми.
— На колко години е била?
— Едва на девет. Човек, който може да направи такова нещо, според мен би трябвало да бъде обесен с главата надолу.
— На девет — Джони се отпусна тежко на стола. — Да го вземат мътните!
— Джони, да не ти е лошо? Блед си като платно.
— Нищо ми няма. Включи новините.
Не след дълго коментаторът на националните новини Джон Чансълър се появи с вечерния калейдоскоп от политически аспирации (кампанията на Фред Харис буксуваше), правителствени укази (големите градове в САЩ ще трябва да се научат на ум и разум в бюджетната си политика, заявяваше президентът Форд), международни събития (всеобща стачка във Франция), индексът на акциите (покачване) и „покъртителен“ обект: момче с церебрална парализа отглежда крава в училище за деца на фермери.
— Може и да не го покажат — усъмни са Хърб.
Но след кратко прекъсване за реклами Чансълър обяви:
„В Западен Мейн един цял град замръкна днес в ужас и гняв. Това е Касъл Рок, където през последните пет години бяха извършени пет жестоки убийства на жени във възрастта между седемдесет и една и четиринадесет години — и петте изнасилени и удушени. Днес в Касъл Рок бе извършено и шесто убийство — на деветгодишно момиченце. Катрин Макин ни предаде от Касъл Рок.“
Репортьорката се появи като приказно видение, старателно монтирано върху реален фон. Зад гърба й се виждаше сградата на градската управа. Първият снежец от следобеда, който впоследствие бе прераснал в буря, посипваше раменете и русата й коса с бял прашец.
„Днес слодобед — започна тя — напрежението в това малко индустриално градче на Нова Англия постепенно достигна до границите на истерията. Жителите на Касъл Рок вече от дълго време не знаят покой заради неизвестната личност, наричана от местната преса «удушвачът от Касъл Рок» или понякога «ноемврийският убиец». Тяхната тревога се превърна в ужас — на никого тук тази дума няма да се стори силна, — когато трупът на Мери Кейт Хендрейзън бе намерен в градската градина, недалеч от естрадата, върху която бе открита първата жертва на ноемврийския убиец — сервитьорката Алма Фрешет.“
Панорама на градската градина, опустяла и безжизнена под падащия сняг, последвана от ученическата снимка на Мери Кейт Хендрейзън, смело открила в усмивка стегнатите си в шина зъби. Бяло-русата й коса бе нежна като пух. Роклята й беше в цвят електрик. Сигурно най-хубавата й рокличка, помисли си Джони с горчивина. Майка й я е облякла специално за снимката.
Репортьорката продължи с коментар за предишните убийства, но Джони вече се обаждаше по телефона — първо на услуги и после на градската управа в Касъл Рок. Въртеше бавно с цепеща се от болки глава.
Хърб дойде от всекидневната и го изгледа с любопитство.
— На кого звъниш, сине?
Джони поклати глава, заслушан в сигнала. От другата страна някой вдигна и каза:
— Шерифството на областта Касъл.
— Бих искал да говоря с шерифа, мистър Банърман.
— Кой го търси, моля?
— Джон Смит от Паунъл.
— Почакайте, ако обичате.
Джони се обърна към телевизора и видя на екрана Банърман във вида му от следобед — навлечен с дебела полушуба, с отличителните знаци на областен шериф върху раменете. Очевидно бе притеснен и все пак стоически понасяше обстрела от журналистически въпроси. Беше широкоплещест, с голяма глава и тъмна къдрава коса. Очилата му, закрепени на тънки металически рамки, изглеждаха някак не на място, както въобще изглеждат очилата на много едрите мъже.
— Имаме няколко хипотези, които проверяваме — отговаряше Банърман на екрана.
— Ало? Мистър Смит? — прозвуча гласът му и в слушалката.
И отново познатото странно чувство за раздвояване. Банърман се намираше на две места едновременно. Или в два потока на времето, както също би могло да се каже. За миг на Джони му се зави свят от безпомощност. Чувствуваше се тъй, сякаш се бе качил на някоя от панаирджийските атракции — Пумпала или Бясната мишка.
— Мистър Смит? Чувате ли ме?
— Да, чувам. — Той преглътна. — Аз размислих и промених решението си.
— Чудесно. Много се радвам да го чуя.
— Знайте, че нищо не гарантирам.
— Ясно. Но… риск печели, риск губи. — Банърман се прокашля. — Ще ме освиркат и ще ме изхвърлят от града, ако се разчуе, че съм стигнал дотам да търся услугите на ясновидец.
Зачатък на усмивка се мярна по лицето на Джони.
— При това разжалван ясновидец.
— Знаете ли къде се намира ресторантът „Джонс“ в Бриджтън?
— Ще го намеря.
— Можете ли да дойдете в осем часа?
— Надявам се, че мога.
— Благодаря ви, мистър Смит.
— Моля.
Той затвори. Хърб го наблюдаваше изпитателно. На екрана зад тях вървяха заключителните надписи на новините.
— Обаждал ти се е преди това, така ли?
— Да. Сам Уейзак му казал, че съм можел да помогна.
— Мислиш ли, че ще можеш?
— Не знам, но поне главоболието ми поотслабна.

6
Той се добра до „Джонс“ с петнадесет минути закъснение. Изглежда, че само това обществено заведение бе останало да работи на главната улица на Бриджтън. Снегорините явно губеха битката със стихията и на няколко места по пътя имаше навети преспи. Светофарът на кръстовището между шосета номер 302 и 117 се люлееше напред-назад под поривите на фучащия вятър. Пред входа на ресторанта бе спряла полицейска патрулна кола, на чиято врата със златни букви бе изписано: ШЕРИФ НА ОБЛАСТТА КАСЪЛ. Джони паркира зад нея и влезе.
Банърман седеше сам на маса пред чаша кафе и купичка лют мексикански гулаш. Телевизията подвеждаше: той не бе едър — той бе огромен. Джони се приближи и се представи.
Банърман стана и стисна подадената му ръка. При вида на бледото, измъчено лице на Джони и тъмносиньото му яке, което се въртеше около хилавото му тяло, шерифът веднага си помисли: „Това момче е зле. Може би не му остава още дълго да живее.“ Единствено в очите на Джони сякаш имаше истински живот — те бяха съвсем сини и се впиваха в собствените му очи с пронизващо откровено любопитство. А щом се здрависаха, Банърман изпита някакво странно усещане, което по-късно щеше да сравни с изсмукване на вътрешната му енергия. Приличаше малко на удар от ток при допир до гола жица. В следващия миг всичко премина.
— Радвам се, че можахте да дойдете — каза Банърман. — Ще пиете ли нещо топло?
— Да.
— А какво ще кажете за купичка мексикански гулаш? Тук го готвят страшно вкусно. С моята язва не би трябвало да го ям, но не мога да се сдържа. — Той забеляза учудването върху лицето на Джони и се усмихна. — Изглежда странно такъв голям човек като мен да има язва, нали?
— Защо, на всекиго може да се случи.
— Прав сте, дявол да го вземе. Какво ви накара да дойдете?
— Новините по телевизията. За малкото момиченце. Сигурен ли сте, че го е извършил същият човек?
— Същият е. Същият метод на действие. А и същият тип сперма.
Той не откъсна поглед от лицето на Джони, докато сервитьорката не дойде.
— Ще желаете ли кафе? — попита тя.
— Чай — отвърна Джони.
— Донесете му и порция мексикански гулаш, мис — поръча Банърман. Момичето се отдалечи и той отново се обърна към Джони. — Онзи доктор разправяше, че понякога, щом се докоснете до нещо, веднага узнавате откъде се е появило то, на кого е и тъй нататък.
Джони се усмихна.
— Ами аз току-що ви стиснах ръката и вече знам, че имате ирландски сетер на име Ръсти. Знам, че е стар и че е започнал да ослепява. Вие си мислите, че вече е време да го приспят завинаги, но не знаете как да го обясните на дъщеря си.
ТРАК — Банърман изтърва лъжицата си в купата с гулаша и зяпна Джони с отворена уста.
— Мили боже! И вие измъкнахте всичко това от мен? Само за миг?
Джони кимна.
Банърман поклати глава и промълви:
— Едно е да чуеш за такова нещо и съвсем друго… не ви ли изморява до смърт?
Джони вдигна удивено поглед към Банърман. Никога преди не му бяха задавали този въпрос.
— Да, изморява ме.
— Здрасти-здравей и вече знаете всичко?! По дяволите!
— Вижте какво, шерифе…
— Джордж, просто Джордж.
— Добре, а аз съм Джони, просто Джони. Джордж, кофа мастило ще ми е малко само да изброя нещата, които не знам за теб. Не знам например къде си израснал, къде си завършил школата за полицаи, кои са приятелите ти или къде живееш. Знам, че имаш дъщеричка, чието име е нещо като Кати, но не съвсем. Ала не знам какво си правил миналата седмица, коя е любимата ти бира или любимото ти телевизионно предаване.
— Дъщеря ми се казва Катрина — проговори тихо Банърман. — И тя е на девет години. С Мери Кейт бяха в един клас.
— Та мисълта ми бе, че… онова, което узнавам, понякога е доста ограничено. Това е заради мъртвата зона.
— Мъртвата зона?
— Имам някакво нарушение в част от връзките, по които се предават сигнали — обясни Джони. — Никога не виждам ясно имената на улици или въобще адреси. И с числата се затруднявам, макар че понякога успявам да ги прочета.
Келнерката се върна с чая и гулаша на Джони. Той опита яденето и кимна на Банърман.
— Прав си. Много е вкусно. Особено в такава вечер.
— Яж, докато е топло — подкани го Банърман. — Ох, как го обичам този мексикански гулаш! Язвата ми вдига вой до бога, но аз й казвам: „Гледай си работата!“ И лапам.
За известно време на масата настана тишина. Джони се отдаде на гулаша си, а Банърман го наблюдаваше с любопитство. Той допускаше, че Смит би могъл да научи отнякъде, че има куче на име Ръсти. Би могъл да научи дори, че Ръсти е стар и почти ослепял. Нека да отидем и по-далеч: ако е знаел името на Катрина, би могъл да изиграе номера с „нещо като Кати, но не съвсем“ просто за да добави необходимата доза неувереност, за да звучи по-правдоподобно. Пита се обаче — защо? А и как да се обясни онова странно, смразяващо усещане в главата, което бе изпитал при ръкостискането? Ако Смит шмекеруваше, то той наистина бе дяволски голям шмекер!
Навън вятърът изфуча сърдито и разтресе сякаш из основи малката постройка. Като издуван от фурията плащ снегът плющеше по игрището за боулинг отсреща през улицата.
— Слушай само как фучи! — възкликна Банърман. — Очаква се да продължи цяла нощ. И ще ми разправят, че зимите ставали по-меки!
— Имате ли нещо, което да е принадлежало на човека, когото търсите? — върна се на темата Джони.
— Изглежда, че имаме — отвърна Банърман. После поклати глава. — Но е доста несигурно.
— Искам да чуя.
Банърман изложи фактите. Сградите на училището и библиотеката били разположени една срещу друга от двете страни на градската градина. Имало редовна практика да се изпращат ученици напряко през градината, когато възниквала необходимост от определена книга за работата по някоя задача или доклад. В такива случаи учителят давал на ученика пропуск, който бил разписван в библиотеката преди да изпратят детето обратно. В средата на градината имало малка долчинка. На западния й край била естрадата за градския оркестър. В долчинката имало двадесет-тридесет пейки, на които хората седяли по време на концертите. Там се събирали и футболните запалянковци в края на сезона.
— Според нас той просто си е седял там и е чакал да мине някое момиченце. На това място той е оставал незабелязан за минувачите от двете страни на градината. А пътечката върви по северния край на долчинката, близо до пейките.
Банърман сви устни.
— Лошото обаче е, че Фрешет бе убита направо горе на естрадата. Има да ям калай по този повод на събранието на градската управа през март — ако дотогава все още съм на поста си. Вярно, че мога да им покажа докладната до градоначалника, с която исках да се осигурят патрули от възрастни в градината през учебно време. Не че ме е тревожил същият убиец, боже опази! И в най-кошмарните си мисли не съм предполагал, че той ще дойде да убива пак на същото място.
— И градоначалникът отхвърли предложението за патрулите?
— Парите не стигали — поясни Банърман. — Разбира се, той може да прехвърли вината върху членовете на градския съвет, те пък ще се опитат да върнат топката обратно при мен, а междувременно гробът на Мери Кейт ще обрасне с трева и…
Той млъкна за момент или пък думите заседнаха в гърлото му. Джони гледаше съчувствено сведената му глава.
— А може би и с това нищо не би се изменило — продължи Банърман. Гласът му звучеше някак по-сухо. — Ние използуваме главно жени за патрули, а този пощръклял идиот не подбира старо-младо!
— Значи според вас той е чакал на някоя от онези пейки?
Банърман потвърди. Край една от пейките били намерили пресни угарки от цигари — цели дванадесет и други четири зад естрадата, където се търкаляла и празна кутия. За съжаление марката била „Марлборо“ — втората или третата по популярност в страната. Целофанът на кутията бил изследван за отпечатъци от пръсти, но такива нямало.
— Нямаше никакви отпечатъци? — учуди се Джони. — Това е малко странно, нали?
— Защо мислиш така?
— Ами може да се предположи, че убиецът е носел ръкавици, дори да не е мислил специално за отпечатъците — вън е било студено, — но човек би очаквал онзи, който му е продал цигарите…
Банърман се усмихна.
— Имаш глава само за нашата работа, но не си пушач.
— Така е — призна Джони. — Запалвал съм по някоя цигара докато бях в колежа, но след катастрофата не съм.
— Пушачът обикновено носи цигарите си във вътрешния джоб, вади оттам пакета, взема цигара и го слага обратно. Ако е с ръкавици и не оставя нови отпечатъци, той всъщност излъсква идеално целофана, нали разбираш? Освен това ти пропусна още една подробност, Джони. Има ли нужда да ти обяснявам коя?
Джони помисли и каза.
— Може би убиецът е извадил пакета от кашонче. А кашоните се опаковат машинно!
— Точно така! — похвали го Банърман. — Теб наистина те бива за тази работа.
— Ами бандеролът за платен налог върху кутията?
— От Мейн е.
— Значи, ако убиецът и пушачът са едко и също лице… — разсъждаваше Джони.
Банърман вдигна вежди.
— Разбира се, съществува и чисто теоретическата възможност да не са, но аз се опитах да си представя кой друг би пожелал в такава студена, облачна зимна сутрин да проседи на пейка в градската градина достатъчно дълго, за да изпуши дванадесет или шестнадесет цигари и главата ми не можа да роди нищо.
Джони отпи от чая си.
— Другите деца, които са пресичали градината, не са ли забелязали нещо?
— Не. Говорих до едно с децата, които са получили пропуск за библиотеката тази сутрин.
— Това пък е по-странно и от историята с отпечатъците от пръсти, не ти ли се струва?
— Това, което ми се струва, е, че цялата работа е много страшна. Представи си само, този тип си седи там и чака да мине дете — да мине момиче — и да е само. Той чува децата, когато се задават по пътечката и всеки път се спотаява зад естрадата.
— Следи от стъпки… — попита Джони.
— Не и в ден като днешния. Нямаше навалял сняг, просто земята бе замръзнала. Така че, онова ми ти лайно миризливо, дето заслужава да му отрежат тестисите и да му ги поднесат за обяд, се спотайва зад градинската естрада. Към осем часа и петдесет минути сутринта се появяват Питър Харингтън и Мелиса Логинс. По това време са минали около двадесет минути от първия учебен час. Когато децата отминават, онзи тип се връща обратно на пейката. В девет часа и петнадесет минути той отново се скрива зад естрадата. Този път идват две малки момичета: Сузън Флеърти и Катрина Банърман.
Джони остави с трясък чашата чай на масата. Банърман си бе свалил очилата и ги лъскаше безжалостно.
— Твоята дъщеря е минала оттам тази сутрин? Господи!
Банърман си сложи пак очилата. Лицето му бе помръкнало и разкривено от ярост. И страх — прозря Джони. Страх го е не че гласоподавателите ще му обърнат гръб или че „Юниън Лийдър“ ще излезе с още една редакционна статия за тъпите ченгета от Западен Мейн. Той се ужасява при мисълта, че ако тази сутрин дъщеря му бе отишла до библиотеката сама…
— Моята дъщеря — въздъхна Банърман. — Излиза, че е минала на някакви си десетина метра от този… от това животно. Знаеш ли как се чувствувам при мисълта за това?
— Мога да си представя.
— Съмнявам се, че можеш. Чувствувам се сякаш за малко не съм прекрачил през прага на празна асансьорна шахта; сякаш съм подминал в закусвалнята яденето с гъби и някой друг е изял мухоморката и е умрял. Чувствувам се омърсен, чувствувам се затънал в гнусотия. Това най-вероятно е обяснението и за моето обаждане. Вече съм готов да направя всичко, за да пипна този мръсник. Всичко без изключение!
Вън един гигантски оранжев снегорин изникна иззад преспите, сякаш идваше направо от някой филм на ужасите. Спря до тротоара и от него излязоха двама души. Те пресякоха улицата, влязоха в „Джонс“ и седнаха на бара. Джони довърши чая си. Гулашът бе му се отщял.
— И така, онзи тип се връща на пейката си — поде отново разказа си Банърман, — но не за дълго. Около девет часа и двадесет и пет минути той чува синът на Харингтън и дъщерята на Логинс да се връщат от библиотеката. Трябва да е било около девет часът и двадесет и пет минути, защото в библиотеката са разписали пропуските им в девет часа и осемнадесет минути. В девет и четиридесет и пет покрай естрадата на път за библиотеката минават три момчета от пети клас. На едното от тях му се струва, че е забелязало „някакъв тип“ да стои от другата й страна. Това е цялото описание, с което разполагаме: „някакъв тип“. Би трябвало да го разгласим по телеграфа, какво ще кажеш? Отваряйте си очите на четири за „някакъв тип“.
Банърман се изсмя нервно, сякаш излая.
— В девет и петдесет и пет дъщеря ми и приятелката й Сузън минават оттам на връщане от библиотеката за училище. След това, в десет часа и пет минути Мери Кейт Хендрейзън се появява… сама. Катрина и Су я срещнали в училище — тя слизала по стълбите, а те се качвали. Казали си „здравей“!
— Мили боже! — промълви Джони и прекара пръсти през косата си.
— Най-накрая, в десет часа и тридесет минути минават на връщане трите момчета от пети клас. Едното от тях забелязва нещо на подиума. Това е Мери Кейт със смъкнат клин и гащички, целите й крачета в кръв, а лицето й… лицето й…
— Успокой се — каза Джони и потупа Банърман по ръката.
— Не, не мога да се успокоя — сякаш се оправдаваше Банърман. — Никога не съм виждал такова нещо, никога през целите осемнадесет години работа в полицията. Той бе изнасилил това малко момиченце и това би било достатъчно… достатъчно, нали разбираш, за да я убие… Съдебният лекар каза, че начинът, по който го е направил… че нещо й е разкъсал и… от това тя би… умряла, разбираш ли… Но той е трябвало още и да я души. Да души деветгодишно момиченце и да го захвърли… да го остави да лежи на естрадата със свалени гащички…
Банърман се разплака. Сълзите изпълниха очите зад стъклата на очилата и започнаха да се стичат на вадички по лицето му. На бара двамата от службата по поддържане на пътищата в Бриджтън обсъждаха мача за суперкупата по бейзбол. Банърман отново свали очилата и изтри лице с носната си кърпа. Раменете му се тресяха. Джони разбъркваше механично гулаша си и изчакваше.
След малко Банърман прибра кърпичката си. Очите му бяха зачервени и Джони мислено отбеляза колко странно голо изглеждаше лицето му без очилата.
— Прощавай — извини се Банърман. — Изглежда, че този ден никога няма да свърши.
— Не се притеснявай.
— Знаех си, че няма да ми се размине, но се надявах, че ще издържа, докато се прибера вкъщи при жена си.
— Значи чакането е било прекалено дълго.
— Имаш съчувствено ухо. — Банърман отново намести очилата си. — Не, имаш много повече от това. Да пукна, ако знам точно какво, но е нещо голямо.
— Какво друго успяхте да откриете?
— Нищо. Аз нося голямата част от вината, но и полицията на щата не се прояви в най-добра светлина. Нито пък главният прокурор или нашичкият от ФБР. Областният съдебен лекар успя да определи типа на спермата, но това е без значение на сегашния етап на играта. Най-много от всичко ме смущава липсата на косми и частици от кожа под ноктите на жертвите. Те всички сигурно са се съпротивлявали, но и най-малко парченце кожа не се намери. Самият дявол трябва да помага на този тип. Не е загубил нито едно копче, или бележка за покупки, не е оставил нито една единствена следа. Главният прокурор ни свърза за консултация и с един психоаналитик от Огъста, който ни каза, че подобни типове рано или късно сами се издават. Голямо успокоение! Какво, ако това стане късно… например след още дванадесет трупа!
— Цигарената кутия в Касъл Рок ли е?
— Да.
Джони стана.
— Да вървим тогава.
— С моята кола ли?
Джони се усмихна — вятърът надаваше поредния си писък.
— В такава вечер си струва да си в компанията на полицай.

7
Снежната буря бе в разгара си и дори с патрулната кола на Банърман им се наложи да пътуват час и половина до Касъл Рок. Беше десет и двадесет минути, когато влязоха във фоайето на Градската управа и изтупаха с тропане снега от обувките си.
В чакалнята се бяха събрали пет-шест репортьори, повечето от които седяха на пейка под един мрачен маслен портрет на някой от първооснователите на града, и си разправяха истории от предишни нощни бдения. Със светкавична бързина те наскачаха и заобиколиха Банърман и Джони.
— Шерифе, вярно ли е, че има напредък в разследването?
— Засега още нямам нищо за вас — заяви сухо Банърман.
— Шерифе, носи се слух, че сте задържали някакъв човек от Оксфорд, вярно ли е?
— Не. И ако бъдете така любезни да ни извините…
Но те бяха пренесли вниманието си върху Джони и той усети свиване в стомаха, защото най-малко две физиономии му бяха познати от болничната пресконференция.
— Свети боже! — възкликна един от тях. — Ти си Джон Смит, нали?
Джони изпита безумно желание да се позове на конституционните си права и да откаже да отговаря, подобно на гангстер, изправен пред Сенатска комисия.
— Да, аз съм — въпреки това призна той.
— Оня, ясновидеца ли? — попита друг.
— Вижте какво, я ни направете път да минем! — повиши тон Банърман. — Вие, момчета, нямате ли по-важна работа, вместо да…
— Според „Око“ вие сте мошеник — каза млад мъж в тежък балтон. — Вярно ли е това?
— Мога само да кажа, че ПРОНИКНОВЕНО ОКО печата каквото си иска — възмути се Джони. — Вижте какво…
— Отричате написаното в „Око“?
— Разберете, че действително не мога да кажа нищо повече.
Не успяха да минат зад вратата с матирано стъкло в шерифството, когато репортьорите се разтичаха към двата телефонни автомата на стената до отдела за безстопанствени кучета.
— Е, сега вече съвсем я оплескахме — натъжи се Банърман. — Кълна се в бога, не съм допускал, че ще останат да чакат в такава вечер. Трябваше да те прекарам през задния вход.
— Нима не знаеш? — заговори Джони саркастично. — Ние си умираме за рекламица. Всички ясновидци и разни там феномени правим челни стойки за мъничко популярност.
— Не, не го вярвам — възрази Банърман. — Поне за теб не. Е, станалото — станало! Сега вече нищо не може да се направи.
В себе си обаче Джони виждаше с какви заглавия ще излязат вестниците, за да добавят солта в котлето с кашата, която бе завряла и кипеше: ШЕРИФЪТ В КАСЪЛ РОК МОБИЛИЗИРА МЕСТЕН ЯСНОВИДЕЦ ЗА СЛУЧАЯ С ТАЙНСТВЕНИЯ УДУШВАЧ. „НОЕМВРИЙСКИЯТ УБИЕЦ“, ТЪРСЕН С ЯСНОВИДЕЦ. САМОПРИЗНАНИЕТО В ШАРЛАТАНИЯ — ИЗФАБРИКУВАНО, ПРОТЕСТИРА СМИТ.
В предната стая се намираха двама от помощниците на шерифа, единият хъркаше, а другият сърбаше кафе и начумерено прелистваше купчина донесения.
— Да не би жена му да го е изгонила, а? — пошегува се кисело Банърман като кимна към спящия.
— Току-що се върна от Огъста — опита се да го оправдае будният помощник. Той бе още почти дете, но имаше тъмни кръгове от умора под очите. Помощникът хвърли пълен с любопитство поглед към Джони.
— Джони Смит, запознайте се с Франк Дод. Спящата красавица насреща е Роско Фишър.
Джони кимна.
— Роско казва, че главният прокурор искал да вземе случая в свои ръце — оплака се Дод на Банърман. Имаше нещо трогателно в сърдития му, непокорен поглед. — Хубав коледен подарък, няма що!
Банърман хвана Дод за врата и го разтърси приятелски.
— Не го вземай толкова навътре, Франк. Ти прекалено много работиш над този случай.
— Все ми се струва, че в тези донесения трябва да има нещо… — Той прекара замислено пръста си по краищата им. — Нещичко!
— Иди си вкъщи и си почини, Франк. Вземи и спящата красавица. Само това ни липсва сега — да влезе някой от онези фотографи и да го снима. Снимката веднага ще излезе по вестниците с надпис „В Касъл Рок трескавото разследване продължава“, а нас ще ни изритат оттук да метем улиците.
Банърман отведе Джони в личния си кабинет. Бюрото му бе потънало в книжа. На перваза на прозореца бяха изложени в триптих неговия личен и портретите на съпругата му и дъщеря им Катрина. Прилежно оградена в рамка, на стената висеше дипломата на шерифа и редом с нея, също в рамка — първата страница на местния вестник със съобщението за избирането му на длъжност.
— Кафе? — попита Банърман и отвори шкафа си за документи.
— Не, благодаря. Ще си остана на чай.
— За съжаление мисис Шугърман трепери над чая си. Носи си го вкъщи след работа. Бих ти предложил чаша тоник, но това значи да изтърпим още веднъж онези навлеци — автоматът е в чакалнята. Господи, как искам да си отидат!
— Не се ядосвай.
Банърман извади един малък, затворен плик и се приближи до Джони.
— Това е то. — След миг колебание той му го подаде.
Джони го пое, но не бързаше да го отвори.
— Първо да се разберем, че нищо не гарантирам предварително. Не мога да обещая. Понякога се получава, друг път — не.
Банърман сви уморено рамене и повтори:
— Риск печели, риск губи.
Джони отвори плика и изтърси в дланта си една празна кутия от „Марлборо“. Обикновена кутия в бяло и червено. Взе я в лявата си ръка и се загледа в стената насреща. Сива стена. Обикновена стена в безлично сиво. Бяло-червена кутия. Безлична кутия. Премести я в другата ръка, сетне я стисна между дланите си. Чакаше да почувствува нещо, каквото да било. Нищо не почувствува. Продължи да стиска, макар да знаеше от опит, че когато изобщо идват, прозренията идват веднага.
Най-сетне Джони върна цигарената кутия.
— Съжалявам.
— Дупка от геврек, а?
— Да.
На вратата се почука и без да чака отговор, Роско Фишър подаде глава. Изглеждаше малко сконфузен.
— Ние с Франк си отиваме, Джордж. Ти май ме хвана, че съм задрямал.
— Гледай да не те хвана, че дремеш в патрулната кола — заплаши го Банърман. — Поздрави Дийни от мен.
— Разбира се. — Фишър хвърли един поглед към Джони и затвори вратата.
— Е — примири се Банърман, — струваше си все пак да се опита. Ще те откарам до…
— Искам да отидем до градската градина — заяви неочаквано Джони.
— Няма смисъл. Затрупано е с две педи сняг.
— Нали знаеш къде е мястото?
— Разбира се, че го знам, но каква полза от това?
— И аз не знам, но нека да отидем.
— Репортьорите ще тръгнат подире ни, Джони. Можеш да бъ деш сигурен в това, както че бог е създал всички живи твари.
— Нали спомена нещо за заден вход?
— Да, но той е свързан със сигналната инсталация. При влизане не става нищо особено, но при излизане сигнализацията се включва.
Джони свирна през зъби.
— В такъв случай нека вървят подире ни.
Банърман го гледа замислено известно време, после кимна.
— Добре.

8
Щом се показаха от вратата на шерифството, репортьорите тутакси наскачаха и ги заобиколиха. Това напомни на Джони за порутения кучкарник в Дърам, където една бабичка особнячка държеше колита. Минеш ли оттам с въдицата си, те ще се хвърлят насреща с ръмжене и лай и ще те наплашат до смърт. Ала макар и да захапваха, никога не впиваха зъби.
— Знаеш ли кой е престъпникът, Джони?
— Знаеш ли въобще нещо по делото?
— Чувствувате ли биополето, мистър Смит?
— Шерифе, ваша ли бе идеята да се повика ясновидец?
— Управлението на щатската полиция и главния прокурор уведомени ли са, шерифе?
— Джони, мислиш ли, че ще успееш да разгадаеш този случай?
— Шерифе, този човек официално ли е привлечен за работа по делото?
Банърман бавно, но решително си проправяше път, като затваряше ципа на полушубата си.
— Нямам какво да ви кажа в момента.
Джони изобщо не си отвори устата.
Всички репортьори се бяха скупчили във фоайето, когато двамата с шерифа тръгнаха по заснежените стъпала. Но чак след като отминаха патрулната кола и продължиха да газят снега през улицата, някой съобрази, че отиват в градската градина. Неколцина се втурнаха за палтата си. Онези, които бяха вече облечени, заситниха по хлъзгавите стъпала на Градската управа, като подвикваха подир Банърман и Джони, както правят малките деца.

9
Лъчи от фенерчета заподскачаха в снежния мрак. Вятърът виеше и шибаше снега на пелени по всичките посоки.
— Нищичко няма да можеш да видиш — тюхкаше се Банърман. — Ще… ах, мамка му!
Едва не падна на земята заради един репортьор в огромен балтон и невероятно шотландско кепе с помпон, който връхлетя отгоре му.
— Прощавай, шерифе — каза смутено виновникът. — Много е хлъзгаво, а аз си забравих галошите.
От мрака пред тях изникна ограда от жълто, найлоново въже. Вятърът бясно подмяташе закачената на него табелка с надпис: ПОЛИЦЕЙСКО РАЗСЛЕДВАНЕ.
— Забравил си главата си! — сопна се Банърман. — Сега слушайте всички: Стойте настрана, никой да не влиза в заграденото! Нито крачка повече!
— Градската градина е обществена собственост, шерифе! — провикна се един от репортьорите.
— Точно така, а това е полицейско разследване. Стойте зад въжето, иначе ще прекарате остатъка от нощта при мен в килията.
С лъча на фенерчето си той им очерта линията на въжето, което после повдигна, за да мине Джони. Двамата се спуснаха по нанадолнището към отрупаните със сняг пейки. Зад тях репортьорите се стълпиха до оградата и неколцината, които носеха фенерчета, насочиха лъчите им върху Джони и Джордж Банърман, така че те се движеха сякаш следвани от кръга на сценичен прожектор.
— Все едно, че летим без видимост — роптаеше Банърман.
— И без това няма нищо за гледане, нали? — напомни Джони.
— Така е, нищо не е останало за гледане. Бях казал на Франк, че може да махне въжето. Сега се радвам, че не му е стигнало времето за това. Искаш ли да отидеш при естрадата?
— Още не. Покажи ми къде бяха намерени угарките от цигари.
Повървяха още малко и Банърман спря.
— Тук — той освети с фенера една пейка, която представляваше неясна издатина в снежната преспа.
Джони свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете на дрехата си. После коленичи и се захвана да чисти снега от пейката. И Банърман отново бе потресен от бледността по лицето на този човек. Както бе коленичил пред пейката, той приличаше на каещ се християнин, отправил отчаяна молитва към небето.
Ръцете на Джони измръзнаха и станаха почти безчувствени. По пръстите му се стичаше вода от разтопения сняг. Той стигна до нащърбената, овехтяла от времето седалка на пейката. Виждаше я кристално ясно, като под силно увеличение. Някога зелена, боята й се бе почти изцяло напукала и излющила. Седалката бе хваната за облегалката с два ръждясали стоманени болта.
Джони сграбчи пейката с две ръце и свръхестественият транс в миг нахлу в цялото му същество — с нищо несравним по сила досега и какъвто щеше да изпита само още веднъж до края на живота си. Взираше се в пейката, мръщеше се и я стискаше до болка. Тя бе…
(Лятна пейка)
Колко ли стотици хора бяха седяли по едно или друго време на нея, заслушани в „Боже, благослови Америка“, „Звезден флаг навеки…“ („Мил бъди с пернатите създанийца… че и патицата нечия е маааайчица…“), бойната песен на „Ягуарите“ от Касъл Рок, подета от многогласния хор на футболните запалянковци?
Зеленина от лятото в листака
и димна есенна мъглица — спомен
за царевична свила, за косача
с топящия се силует във здрача.
Отмереното думкане на барабана. Топящото се злато на тромбони и тромпети. Униформите на училищния оркестър…
(че и патицата… нечия е… майчица…)
Добри хора, седнали през лятото, слушат, аплодират, държат програми, изработени в ателието по графика към гимназията в Касъл Рок.
Но тази сутрин на това място бе седял убиец. Джони усещаше присъствието му.
Черни клони рисуват по оловното небе мистериозни знаци. Той (Аз) седя тук, пуша, чакам, чувствувам се прекрасно, чувствува се (чувствувам се) така, сякаш ако поискам, мога да скоча на покрива на света и да се приземя като перушинка на краката си. Тихичко си тананикам. Парче на Ролинг стоунс. Не мога да доловя точно какво, но ясно усещам, че всичко е… е какво?
Бомба! „Всичко е бомба, всичко е потънало в сивота наоколо и очаква снега, а аз съм…“
— Излъскан — промърмори Джони. — Излъскан съм! Само как съм излъскан!
Банърман не чу поради виещия вятър и се наведе напред.
— Моля?
— Излъскан — повтори Джони. Той вдигна поглед към Банърман и шерифът неволно отстъпи крачка назад — Джони го гледаше с някаква нечовешка студенина. Потъмнялата му коса се вееше лудо пред бялото му като тебешир лице, а над тях зимният вятър фучеше под черното небе. Ръцете на Джони сякаш бяха залепнали за пейката.
— Мамата си трака как съм се излъскал! — произнесе ясно той. Устните му бяха разтегнати в усмивка на пълен триумф. Очите му гледаха невиждащо през Банърман. Шерифът повярва. Никой не би могъл да играе така, така да се преструва. Но най-ужасното бе… че всичко това определено му напомняше за някого. Усмивката… интонацията… Нямаше го Джони Смит, сякаш бе заменен с някакво празно чучело. И крадливо, под пластовете на собствената му физиономия, осезаемо, почти физически се промъкваше едно друго лице — лицето на убиеца.
Лицето на някого, когото шерифът познаваше.
— Никога няма да ме пипнете, защото съм твърде лъскав за вас. — От гърдите му изскочи леко хихикане — самоуверено и нехайно-предизвикателно. — Всеки път го обличам и ако започнат да драскат… или да хапят… не могат да откъснат нищичко от мен… защото съм толкова ИЗЛЪСКАН! — Гласът му се извиси в триумфален, безумен фалцет, който надвикваше вятъра и Банърман отстъпи още една крачка назад, полазен целият от мравките на вцепеняващ страх.
„Дано престане — молеше се в себе си той. — Дано само да спре веднага. Спри, моля те!“
Джони сведе глава над пейката. По голите му пръсти се стичаха струйки вода от разтопения сняг.
(„Сняг. Сняг на мълчанието. Сняг — пазител на тайните“)
(„Тя ми го защипа с щипка за пране, за да видя какво е. Какво е да хванеш срамна болест. Болест от някоя от онези разгонени мръсници, те всички са разгонени мръсници и трябва да бъдат спряни, о да, да бъдат спряни: стоп, стоп, стопът, СТОПЪТ, О, ГОСПОДИ, знакът СТОП!“)
Отново бе малко дете. Вървеше към училището в тихия сняг, в снега на тайните. И ето че от изменчивата белота един човек се изпречи на пътя му, един ужасен човек; отвратителен, черен, ухилен човек с бляскави като петачета очи, стиснал червения знак „СТОП“ в ръката с ръкавица… ТОЗИ!… ТОЗИ!… ТОЗИ!
(О… БОЖИЧКО… НЕДЕЙ… НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕ… МАМИЧКО… НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕЕЕЕ…)
Джони изкрещя и се строполи до пейката, стиснал в шепи лице. Банърман се надвеси над него, жестоко изплашен. Репортьорите зад въжето се раздвижиха и зашумяха.
— Джони, съвземи се! Чуй ме, Джони…
— Излъскан… — промълви Джони и вдигна поглед към шерифа, изпълнен с болка и ужас. В съзнанието си още виждаше как онази черна маса с бляскавите като петачета очи се изпречва на пътя му. В слабините му пулсираше болката от щипката за пране, с която майка му го бе принудила да ходи. Тогава още не беше се превърнал в убиец, о не, не бе станал животно, измет, торба фашкии или каквото там го бе нарекъл Банърман. Бе само едно изплашено до смърт дете с щипка за пране на малкото си… на своето…
— Помогни ми да стана — едва изрече той.
Банърман му подаде ръка и му помогна да се изправи.
— А сега — на естрадата! — каза Джони.
— Не, по-добре да си вървим, Джони.
Ала Джони мина като насън покрай шерифа и запристъпя към големия тъмен кръг — силуета на естрадата. Тя се издигаше огромна и страховита в мрака — мястото на смъртта. Банърман се затича и го настигна.
— Джони, кой е? Знаеш ли кой…
— Не сте намирали следи от кожа под ноктите им, защото е бил с дъждобран — изговори задъхано Джони. — Дъждобран с качулка. Лъскав дъждобран от поливинилхлорид. Прегледай донесенията и ще видиш. Ще видиш, че винаги е валяло или дъжд, или сняг. Те наистина са драскали с нокти. Борили са се с него. Можеш да не се съмняваш. Но пръстите им само са се плъзгали по дрехата.
— Кой е, Джони? Кой е?
— Не знам. Но ще разбера.
Той се препъна в най-долното от шестте стъпала пред подиума, размаха ръце да запази равновесие и щеше да падне, ако Банърман не бе го хванал за ръката. Двамата се качиха горе. Тук снегът не бе образувал дебел пласт, просто едва бе понаръсил, защото го спираше конусообразният покрив. Банърман освети с фенера си пода, а Джони падна на четири крака и запълзя бавно по него. Ръцете му бяха аленочервени. Банърман предположи, че вече сигурно се бяха превърнали в голо месо.
Неочаквано Джони спря да пълзи и застина като ловджийско куче, усетило следа.
— Тук — промълви той. — Извършил го е точно тук.
Порой от образи, осезания за допир и други усещания нахлуха в главата му. Възбудата с металния вкус на бакър се засилваше безкрайно от възможността да бъде забелязан. Момичето се гърчеше, опитваше се да крещи. Затъкнал й бе устата с една ръка. Не си бе свалил ръкавиците. Ужасна възбуда. Никога няма да ме хванете. Аз съм Невидимия. Е, мамо, доволна ли си сега? Достатъчно ли е мръсно за теб?
Джони започна да стене и да тръска глава.
Режещ звук от късане на дрехи. Нещо топло. Нещо тече. Кръв? Сперма? Урина?
Целият се разтресе. Косата падна върху лицето му. Неговото лице. Ухиленото му, открито лице, оградено като в кръгла рамка от качулката на дъждобрана и неговите (моите) ръце се сключиха около врата в момента на оргазъм и стискат… стискат… стискат.
Силите напуснаха ръцете му, образите избледняха. Той се свлече в цял ръст на подиума, разтърсван от ридания. Когато Банърман докосна рамото му, той изпищя и се опита да изпълзи настрани с изкривено в безумен ужас лице. После лека-полека започна да се успокоява. Облегна глава на високите до пояс перила и затвори очи. Конвулсивни гърчове се гонеха по тялото му като хрътки. Панталоните и връхната му дреха сякаш бяха захаросани със сняг.
— Знам кой е — каза той.

10
Петнадесет минути по-късно Джони отново бе в личния кабинет на Банърман, съблечен по гащета и седнал възможно най-близко до малка електрическа печка. Все още имаше премръзнал и нещастен вид, но бе престанал да трепери.
— Сигурен ли си, че не искаш кафе?
Джони поклати глава.
— Не мога да понасям тази помия.
— Джони… — Банърман седна до него. — Наистина ли научи нещо?
— Знам кой ги е убил. Щеше да го хванеш някой ден. Само че е бил прекалено близо, за да допуснеш. Дори си го виждал с дъждобрана, с лъскавия дъждобран, който го покрива от главата до петите. Защото всяка сутрин той спира движението, за да могат децата да пресекат улицата до училището. Носи палка със знака „стоп“ и с нея сутрин спира движението, за да пресекат малките дечица улицата.
Банърман го гледаше като ударен от гръм.
— За Франк ли говориш? За Франк Дод? Ти си луд!
— Франк Дод е убиецът. Той ги е убил.
Банърман изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали да се изсмее, или да тегли един хубав ритник на Джони.
— Никога не съм чувал по-голяма идиотщина — най-сетне изрече той. — Франк Дод е прекрасен полицай и прекрасен човек. Идния ноември смята да се кандидатира за общински началник на полицията и ще има моята благословия. — Сега в израза му се четеше както развеселеност, така и уморено презрение. — Франк е на двадесет и пет години. Това означава, че би трябвало да е започнал тези идиотски гадости, когато е бил едва деветнадесетгодишен. Живее мирно и кротко с майка си, която не е добре със здравето — високо кръвно, щитовидна жлеза и лек диабет. Този път, изглежда, удари на камък, Джони. Франк Дод не е убиец — живота си залагам!
— Убийствата са престанали за две години. Къде е бил Франк Дод по това време? Бил ли е в града?
Банърман се обърна към него. Сега вече уморената усмивка напусна съвсем лицето му и то изглеждаше като издялано от камък: твърдо и гневно.
— Не искам да слушам повече за това. Ти беше прав първия път — наистина си само един мошеник. Е, постигна това, което искаше: вестниците ще пишат за теб. Но това не значи, че трябва да те слушам как петниш един честен полицай, един човек, когото…
— Когото обичаш като свой син — прошепна Джони.
Банърман сви устни и руменината, избила по страните му по време на нощната им разходка, избледня почти докрай. Имаше вид на човек, получил удар под пояса. После лицето му се отпусна и стана безизразно.
— Пръждосвай се — изсъска той. — Хвани някого от твоите приятели — репортьорите да те откара вкъщи. По пътя, ако искаш, дай пресконференция. Но кълна се в бога, кълна се в господа бога, че ако споменеш името на Франк Дод, ще дойда и ще ти извия врата. Ясно ли ти е?
— О, да, разбира се, моите сърдечни приятели от пресата — разкрещя се в лицето му Джони. — Точно така! Не ме ли видя как отговарям на въпросите им? Как позирам пред фотографите, като внимавам да ме хванат в по-красивия ми профил? Как следя дали са записали правилно името ми?
Банърман се стресна, но после пак загледа с предишната суровост.
— Не викай!
— Ще викам! Няма да ми запушиш устата! — Джони повиши още тон. — Ти, изглежда, си забравил кой кого потърси! Ще ти припомня. Ти ми се обади по телефона. Ето колко съм се натискал да дойда тук!
— Това не значи, че не си…
Джони пристъпи към Банърман, насочил като пистолет показалеца си в гърдите му. Беше няколко пръста по-нисък и може би четиридесет килограма по-лек, но шерифът отстъпи крачка назад, също както преди бе отстъпил в градската градина. Бузите на Джони бяха пламнали в тъмночервен огън. Полуотворените му устни откриваха зъбите му.
— Правилно, това, че ти позвъни пръв, а не аз, не означава нищо. Но на теб просто не ти се ще да е Дод, нали? Да ставаше дума за някой друг, би могъл поне да провериш, но за нашия Франк Дод няма какво и да се говори. Понеже Франк е прям, Франк е грижовен син, Франк се отнася почтително към нашия достоен шериф Джордж Банърман. О, да, Франк е самият Исус Христосчо, слязъл от кръста, стига в момента да не изнасилва и да не души старици и малки момиченца. И твоята дъщеря, Банърман, би могла да бъде една от тях! Не разбираш ли, че твоята собствена дъще…
Банърман го удари. В последния момент спря ръката си, но ударът все пак бе достатъчно силен, за да накара Джони да политне назад, да се препъне в крака на стола и да се просне на пода. По бузата му, там, където шерифът го бе одраскал с пръстена си на дипломант от школата за полицаи, потече струйка кръв.
— Сам си го изпроси — каза Банърман, но не звучеше никак убедено. Мина му през ум, че за пръв път в живота си удря инвалид или нещо много близо до инвалид.
Главата на Джони сякаш плуваше, а вътре зазвъняха камбани. Имаше чувството, че чува не собствения си глас, а нечий друг — на говорител по радиото или на актьор в третокласен филм.
— Би трябвало на колене да благодариш на бога — говореше той, — че не е оставял никакви улики, защото, като те знам какво ти е отношението към Дод, ти положително не би ги забелязал. И тогава смъртта на Мери Кейт Хендрейзън щеше да тежи на съвестта ти, щеше да се чувствуваш като съучастник в убийството.
— Това е чисто и просто една гнусна лъжа! — изрече бавно и отчетливо Банърман. — Бих арестувал и собствения си брат, ако той бе извършил всичко това. Стани от земята. Съжалявам, че те ударих.
Той помогна на Джони да се изправи и огледа одраната му буза.
— Сега ще взема аптечката и ще сложа йод на раната.
— Остави — отговори Джони, вече без да се гневи. — Май ти дойде малко изведнъж.
— Казвам ти, че не може да бъде Франк. Добре, съгласен съм, че не търсиш безплатна реклама. Признавам, че не бях прав, че се поразгорещих. Но твоите там биовибрации ли, звездни разположения ли този път са те закарали в първа глуха.
— В такъв случай провери. — Джони улови погледа на Банърман и го задържа. — Провери! Докажи ми, че съм сбъркал. — Той преглътна и продължи. — Сравни датите и часовете с дежурствата на Франк. Можеш ли да го направиш?
— Картоните с нарядите за последните четиринадесет-петнадесет години са в килера — отвърна с явна неохота шерифът. — Навярно бих могъл да направя проверка.
— Тогава направи.
— Мистър… — Той се поправи. — Джони, ако познаваше Франк, щеше да те досмешее на собствената ти глупост. Най-сериозно. При това не само аз мисля така, питай когото искаш…
— Ако съм сбъркал, на драго сърце ще го призная.
— Това е просто дивотия — измърмори Банърман, но все пак отиде до килера с архива от дежурствата и отвори вратата.

11
Минаха два часа. Вече наближаваше един през нощта. Джони се бе обадил на баща си, че ще остане да спи в Касъл Рок. Нямаше изгледи, че виелицата, която се бе развихрила до краен предел, ще спре, и да се връща с колата в такова време, бе просто невъзможно.
— Какво става там при вас? — попита Хърб. — Можеш ли да говориш?
— Не е за телефона, татко.
— Добре, Джони. Не се преуморявай.
— Няма.
Но той вече бе преуморен. Не си спомняше да се бе уморявал така от онези първи дни на мъченията с лечебна физкултура под ръководството на Айлийн Магаун. „Приятна жена, отбеляза мимоходом той. Приятна, благоразположена жена, поне до момента, когато й казах, че къщата й гори.“ След този случай тя се бе отдръпнала и се чувствуваше неловко пред него. Бе му благодарила, разбира се, но беше ли се докоснала оттогава поне веднъж до него? Беше ли се допирала до него изобщо? Джони се съмняваше. Същото щеше да стане и с Банърман, когато всичко тук свърши. Много жалко. И той като Айлийн бе прекрасен човек, но хората се стягат ужасно пред някой, който може да узнае всичко за тях само с едно докосване.
— Това не доказва нищо — настояваше Банърман. В гласа му звучеше подлудяващата тъпа упоритост на противоречащ хлапак. Но Джони бе прекалено уморен, за да реагира.
Бяха свели глави над една таблица, която Джони бе нахвърлил набързо върху гърба на някакъв циркуляр за бракуване на стари полицейски мотоциклети. До бюрото на Банърман бяха струпани седем-осем кашончета със стари нарядни картони. В горната част на панера за входящи и изходящи документи се намираха картоните на Франк Дод от 1971-ва — годината, когато бе постъпил на работа в шерифството — насам. Таблицата изглеждаше по следния начин:
УБИЙСТВА ФРАНК ДОД
Алма Фрешет (сервитьорка) 15,00 ч, 12.11.70 Работи в бензиностанцията на „Гълф“ на Главната улица
Полин Тутейкър 10,00 ч, 17.11.71 свободен ден
Черил Муди (ученичка в първия клас на гимназията) 14,00 ч, 16.12.71 свободен ден
Карол Дънбаргър (гимназистка), ?.11.74 двуседмична отпуска
Ета Ринголд (учителка) 29(?).10.75 редовен патрул
Мери Кейт Хендрейзън 10,10 ч, 17.12.75 свободен ден
Всички часове отразяват така наречения „предполагаем момент на настъпване на смъртта“ и са предоставени от главния съдебен лекар на щата.
— Не доказва — съгласи се Джони, като масажираше слепоочията си, — но и в никой случай не го оневинява.
Банърман почука по таблицата.
— Мис Ринголд била убита, когато той е бил на дежурство.
— Да, ако наистина е била убита на двадесет и девети октомври. Но би могло да се е случило и на двадесет и осми или на двадесет и седми. А и дори да е бил на дежурство, кой би заподозрял един полицай?
Банърман изучаваше внимателно малката таблица.
— А как стои въпросът с прекъсването? С двегодишното прекратяване на убийствата?
Банърман прекара палец по нарядните картони.
— Франк си е бил тук и е ходил редовно на работа през хиляда деветстотин седемдесет и трета и хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година, сам виждаш.
— Значи вероятно не е имал пристъп през онези години. Поне доколкото знаем.
— Доколкото знаем, не знаем нищичко — незабавно контрира шерифът.
— Ами хиляда деветстотин седемдесет и втора година? Краят на хиляда деветстотин седемдесет и втора и началото на хиляда деветстотин седемдесет и трета година? Няма никакви картони на негово име за целия този период. В отпуск ли е бил?
— Не. Франк и едно момче на име Том Харисън ходиха в Пуебло, където университетът на Колорадо има филиал, за да посещават едносеместриален курс по Опазване на закона в селските местности. Единствено там в цялата страна предлагат такава възможност. Курсът трае осем седмици. Франк и Том заминаха през октомври и стояха почти до Коледа. Част от парите се дават от щата, част — от областните власти и част — от федералното правителство по силата на Постановлението за опазване на закона от хиляда деветстотин седемдесет и първа година. Аз избрах Харисън — сега той е началник на полицията в Гейтс Фолс, и Франк. Франк за малко да откаже, защото се страхуваше да остави майка си сама. Да ти кажа право, изглежда, тя не искаше да го пусне. Аз го убедих да приеме. Той иска да направи кариера в полицията и един атестат за завършен курс по Охрана на закона в селските местности означава дяволски много, когато го имаш в служебното си досие. Спомням си, че когато двамата с Том се завърнаха оттам през декември, Франк бе пипнал някакъв гаден вирус и изглеждаше ужасно. Беше отслабнал с десет килограма. Твърдеше, че при онези кравари никой не можел да готви като майка му.
Банърман млъкна. Изглежда, нещо в онова, което току-що каза, го смути.
— По празниците си взе една седмица отпуск по болест и след това се оправи — продължи Банърман, като че се оправдаваше. — Най-късно на петнадесети януари вече е бил на работа. Можеш сам да провериш по картоните.
— Няма нужда. Тъй както няма нужда да ти казвам каква да бъде следващата ти стъпка.
— Не, няма — съгласи се Банърман и сведе поглед към ръцете си. — Казах ти, че имаш глава за нашата работа. Може би съм бил по-прав, отколкото си мислех. Или отколкото ми се е искало да бъда.
Той вдигна слушалката на телефона и извади от долното чекмедже на бюрото си дебел телефонен указател със сини корици. Без да откъсва поглед от него, докато прелистваше, той каза:
— Още една придобивка благодарение все на същото Постановление за охраната на закона. Тук са включени всички шерифства във всички области на Съединените щати.
Той намери необходимия му номер и го набра.
Джони се размърда на стола си.
— Ало — заговори Банърман. — Шерифството на Пуебло?… Много добре. Говори Джордж Банърман, областният шериф на Касъл Рок, Западен Мейн… да, тъкмо това казах. Щатът Мейн. Кой е насреща, моля?… Мистър Тейлър, ето какъв е случаят. Тук имахме серия убийства, изнасилване с удушаване, шест за последните пет години. Всичките са извършени в края на есента или началото на зимата. Имаме един… — Той хвърли към Джони поглед, пълен с болка и безпомощност, и после пак се загледа в телефона. — Имаме един заподозрян, който е бил в Пуебло от петнадесети октомври хиляда деветстотин седемдесет и втора година до… хм, седемнадесети декември струва ми се. Интересува ме дали имате някакво неразкрито убийство през този период, жертвата — жена, без значение на каква възраст, изнасилена; причина за смъртта — удушаване. Освен това, ако сте имали такъв случай и ако сте взели проба от спермата на извършителя, бих желал да зная нейния тип. Моля?… Да, добре. Благодаря… тук ще съм и ще чакам. Дочуване, мистър Тейлър.
Банърман затвори телефона.
— Ще провери дали наистина съм този, за когото се представям, и после ще ми звънне. Искаш ли чаша… не, ти не пиеше кафе, нали?
— Не. Ще се задоволя с чаша вода.
Отиде до голямата стъклена кана и си наля студена вода в пластмасова чашка. Вън бурята виеше и блъскаше.
Зад гърба му Банърман заговори с притеснение:
— Добре де, така е. Франк е синът, когото бих желал да имам. Жена ми роди Катрина със секцио и повече не може да има деца — лекарят каза, че това би я убило. Вързаха й тръбите при операцията, а аз си направих вазектомия — за по-сигурно.
Джони отиде до прозореца и се загледа в мрака с чаша в ръка. Вън нямаше нищо за гледане, но ако сега се обърнеше, Банърман щеше да прекъсне изповедта си — не бе необходимо да си ясновидец, за да го предвидиш.
— Бащата на Франк бе железничар и загина при нещастен случай, когато Франк бе на около пет години. Опитал се да прикачи два вагона в такова пияно състояние, когато можел да се напикае в крачола си и да не усети. Бил премазан между два буфера. Оттогава Франк трябвало да бъде мъжът в семейството. Роско казва, че в гимназията Франк си имал момиче, но майка му бързо сложила край на тази работа.
„Никак не се съмнявам — помисли си Джони. — Жена, която е способна да направи онова нещо… онова с щипката… на собствения си син… такава жена не би се спряла пред нищо. Навярно тя е не по-малко луда и от него.“
— Дойде при мен, когато бе на шестнадесет години, и ме попита дали не съществува такова нещо като полицай-надничар. Каза, че още от дете искал само това да работи. От пръв поглед страшно ми допадна. Наех го да се върти тук и му плащах от собствения си джоб. Плащах му каквото можех, нали разбираш, но той никога не се оплакваше. Беше такова момче, което би работило и без пари. Подаде молба за постъпване на постоянна работа при нас един месец преди да завърши училище, но тогава нямахме място да го назначим. И той постъпи при Дони Хагар в бензиностанцията и междувременно тръгна на вечерни курсове за полицаи в Горам. Мисля, че мисис Дод се опита да сложи край и на тази работа — много й идвало да стои сама, но този път Франк й се опъна… с подкрепа от моя страна. Назначихме го през юли хиляда деветстотин седемдесет и първа година и оттогава работи при нас. Та като ми разправяш тези неща сега, аз си мисля за Катрина — как вчера сутринта е била навън, минала е покрай него, който и да е той… и ми става гнусно, все едно, че виждам кръвосмешение. Франк е идвал у нас, сядал е на масата ни, оставал е веднъж-дваж да бави Кати, когато сме излизали вечер… и сега ти ми разправяш…
Джони се обърна. Банърман си бе свалил очилата и пак си бършеше очите.
— Ако действително виждаш такива неща, жал ми е за теб. Ти си някаква гавра на господа, също като двуглавото теле, което показваха веднъж на панаира. Съжалявам, знам, че е гадно да се говори така, но…
— В Библията е казано, че бог обича всички свои чеда — каза Джони с леко потреперващ глас.
— Така ли? — Банърман заклати глава и потърка зачервените следи от очилата отстрани на носа си. — А не ти ли се струва, че има доста странен начин да показва любовта си?

12
Около двадесет минути по-късно телефонът иззвъня и Банърман отговори делово. Разговорът бе кратък и през по-голямата част той слушаше. Джони видя как лицето му се състари. Когато затвори телефона, Банърман го гледа дълго време, без да проговори. Сетне каза:
— На дванадесети ноември хиляда деветстотин седемдесет и втора година. Студентка. Намерили я в полето, край едно кръстовище. Името й е Ан Саймънс. Изнасилена и удушена. На двадесет и три години. Не е взета проба от спермата. Това все още не е доказателство, Джони.
— Мисля, че дълбоко в себе си ти не се нуждаеш от повече доказателства. И ако му хвърлиш всичко, което си събрал, в лицето, той няма къде да ходи, ще си признае.
— Ами ако не признае?
Джони си спомни видението от естрадата. То го връхлетя отново като някакъв обезумял, смъртоносен бумеранг. Чувството за разкъсване. Болката, която бе приятна, болката, която напомняше за болката от щипката, която още веднъж утвърждаваше всичко.
— Накарай го да си свали гащите — изтърси Джони.
Банърман се ококори.

13
Репортьорите все още бяха в чакалнята. В интерес на истината, дори да не подозираха поврат в следствието или поне някаква пикантна новост, те пак не биха си отишли. Пътищата, които водеха извън града, бяха затрупани.
Банърман и Джони се измъкнаха през прозореца на склада.
— Сигурен ли си, че така трябва да постъпиш? — попита Дждня и виелицата едва не откъсна думите от устните му. Краката го боляха.
— Не — отвърна простичко шерифът. — Но считам, че трябва да участвуваш и ти. Навярно мисля, че му се полага поне възможността да те погледне в очите, Джони. Хайде, къщата на Дод е само през две преки оттук.
Топло екипирани от горе до долу, те поеха по пътя като две сенки в шибащия сняг. Банърман носеше под палтото служебния си пистолет. На колана си бе закачил белезници. Преди да стигнат до първата пряка, Джони вече куцаше силно, но с мрачна упоритост отказваше да се оплаква.
Ала Банърман го забеляза. Спряха в преддверието на фирмата за автомобилни превози „Касъл Рок Уестърн Ото“.
— Какво става с теб, синко?
— Нищо — опита се да го заблуди Джони, макар и главоболието му да се обаждаше отново.
— Не ще да е нищо. Ходиш, сякаш са ти счупени и двата крака.
— Наложи се да ме оперират след комата. Мускулите на краката ми се бяха атрофирали. Или както се изрази доктор Браун, бяха започнали да се топят. Ставите ми се разлагаха. Закърпиха ме, доколкото можаха, със синтетика…
— Като Човека за шест милиона долара,[2] а?
Джони си спомни купчинката подредени болнични сметки, която го чакаше вкъщи, в най-горното чекмедже на бюфета в столовата.
— Да, нещо такова. Когато постоя по-дълго на крака, те се вдървяват — това е всичко.
— Искаш ли да се върнеш?
„Можеш да бъдеш сигурен, че искам. Искам да се върна и да забравя целия този кошмар. По-добре изобщо да не бях идвал. Какво ме засяга тази работа? И този тук да ме сравнява с двуглаво теле!“
— Не, мина ми — каза той.
Излязоха от преддверието, вятърът ги грабна и сякаш искаше да ги издуха по опустялата улица. Те си запробиваха път под мъртвешката, замъглена от снега, светлина на огъваните от вятъра неонови лампи. Свиха в една странична уличка и Банърман спря пред петата къща, която бе малка и спретната и имаше типичен за Нова Англия контур. Като всички наоколо, и тя бе тъмна, със спуснати кепенци на прозорците.
— Това е къщата — някак странно вяло съобщи Банърман. Те си проправяха път през пряспата, която вятърът бе навял пред входа, и се изкачиха по стълбите.

14
Мисис Хенриета Дод беше грамадна жена, която носеше върху себе си тежкото бреме на излишна плът. Джони не помнеше да е виждал по-болнав човек от нея. Кожата й бе жълтеникаво-пепелява, а по ръцете — пъпчива и люспеста, като на влечуго, от някаква екзема. Имаше освен това нещо в очите й, затворени в две лъщящи цепки от подпухналите й клепачи, което неприятно му напомняше за погледа на майка му в състояние на религиозен транс.
Тя им отвори вратата, след като Банърман бе тропал упорито близо пет минути. Джони стоеше до него. Краката го боляха и му се струваше, че тази нощ никога няма да свърши. Просто щеше да се точи безкрайно, докато натрупа достатъчно сняг, за да се свлече на лавина и да погребе всички.
— Джордж Банърман, какво търсиш тук посред нощ? — попита тя подозрително. Като на повечето дебели жени гласът й писукаше и жужеше подобно на муха или пчела, хваната в шише.
— Трябва да говоря с Франк, Хенриета.
— Тогава почакай до сутринта! — тросна се Хенриета Дод и понечи да затръшне вратата под носа му.
Ала Банърман я подпря с ръка.
— Съжалявам, Хенриета, но се налага да говоря е него сега.
— Няма да го събудя! — закрещя тя, без да отстъпва от прага. — И без това спи като убит! Понякога, когато ми прилошее нощем, имам ужасно сърцебиене и се опитвам да го извикам със звънеца си, но кой да чуе? Спи си, като че нищо няма, и някоя сутрин ще се събуди и ще ме намери в леглото умряла от сърдечен удар, вместо да се въртя в кухнята около проклетите му рохко сварени яйца! Всичко това е, защото ти го караш да работи прекалено много.
Тя разцъфна в някакво кисело тържество: кирливите ризи бяха извадени на показ!
— Ден и нощ, дежурство след дежурство, да търчи подир пияните шофьори по никое време, а всеки може да държи пистолет под седалката си; да обикаля долнопробните барове и разните му бардаци — о, там се навъртат всякакви, но на теб какво ти става от това? Мога да си представя какво се върши там, онези евтини мръсни жени, които за чаша бира с удоволствие ще лепнат някоя неизлечима срамна болест на такова чисто, добро момче като моя Франк!
Режещият й глас се извисяваше и жужеше, а главата на Джони се издуваше и блъскаше в противодействие. Искаше му се тя да млъкне. Знаеше, че халюцинира, че физическата и психическата умора от тази ужасна нощ вземат връх над него, но все повече и повече му се струваше, че пред него стои майка му и че всеки момент ще се обърне от Банърман към него и ще започне да го агитира за чудния дар, даден му от бога.
— Мисис Дод… Хенриета… — започна Банърман търпеливо.
Но тя наистина взе, че се обърна към Джони и го изгледа с бляскавите си, тъповати свински очички.
— Кой е този?
— Специален сътрудник — незабавно отвърна Банърман. — Хенриета, аз ще поема отговорността за събуждането на Франк.
— Охооо, отговорността! — заизвива тя с чудовищен вибриращ сарказъм и Джони най-после схвана, че я е страх.
Излъчваше страха си на пулсиращи, шумни вълни и тези вълни бяха причина да се засили главоболието му. Нима Банърман не разбираше — ОТ-ГО-ВОР-НОСТ-ТА! Много сме важни, няма що! Да, но аз няма да дам да ми будят момчето посред нощ, така че ти, Джордж Банърман, и твоят специален сътрудник можете да си гледате работата!
Тя отново се опита да затръшне вратата, но този път Банърман блъсна силно и я отвори докрай. В гласа му напираше да избухне едва сдържан гняв, под който прозираше страхотно напрежение.
— Пусни ни да влезем, Хенриета, сериозно ти говоря! Пусни ни веднага!
— Нямащ право! — кресна тя. — Това не е полицейска държава! Ще ти изгори службата, обещавам ти! Я си покажи заповедта за обиск!
— Имам или нямам право, аз все пак ще говоря с Франк.
Банърман я отблъсна и влезе.
Полуавтоматично Джони го последва. Хенриета Дод посегна да го задържи. Джони я хвана за китката на ръката и тутакси в главата го удари като мълния такава болка, пред която досегашната бе просто нищо. И жената изпита същото. За миг, който траеше сякаш цяла вечност, те се гледаха, разбиращи всичко, ужасени. За този миг те бяха споени като в едно. После тя се отскубна и притисна ръце към великанската си гръд.
— Ох, сърцето ми… сърцето ми… — Тя зарови из джоба на халата си и измъкна от там флакон с хапчета. Лицето й бе придобило цвета на сурово тесто. Успя някак си да отвори капачето на флакона и малките таблетки заподскачаха по пода, докато задържи поне една в шепата си. Джони не сваляше очи от нея, онемял от ужас. Чувствуваше главата си като огромен, пълен с кръв мехур, издут до пръсване.
— Вие сте знаели? — прошепна той.
Дебелите устни на сбръчканата й уста се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, но звук не излизаше. Като устата на риба, изхвърлена на брега.
— През цялото това време вие сте знаели?
— Ти си дявол! — писна тя. — Чудовище!… Сатана… Ох, сърцето ми… ох, умирам… мисля, че умирам… извикайте лекар. Джордж Банърман, да не си посмял да се качиш горе и да събудиш детенцето ми!
Като търкаше несъзнателно длан в якето си, сякаш да махне някакво петно, Джони се запрепъва по стълбите след Банърман. Вън вятърът ридаеше под стрехите като загубено дете. На средата на стълбите се обърна назад. Хенриета Дод се бе стоварила в един плетен стол: цяла планина от отпуснати телеса, която дишаше на пресекулки, и стискаше огромните си гърди. Все още с чувството, че главата му се надува, той си мислеше унесено: „Много скоро ще се пръсне и това ще е краят. Слава богу!“
Подът на тесния коридор бе застлан със стара протрита пътека. По тапетите бяха избили петна от влага. Банърман тропаше на една затворена врата. Тук горе бе поне с десет градуса по-студено.
— Франк? Франк! Събуди се, Франк! Аз съм, Джордж Банърман.
Никакъв отговор. Банърман завъртя топката на бравата и бутна вратата. Беше се хванал за дръжката на револвера, но не бе го извадил от кобура. Това би могло да бъде фатална грешка, но стаята на Франк Дод бе празна.
Двамата се задържаха на прага. Пред погледите им се бе открила стая на дете. Тапетите, също с петна от влага, бяха с мотиви на танцуващи клоуни и кончета-люлки. На едно детско столче седеше парцален палячо и ги гледаше с лъскавите си пусти очи. В единия ъгъл имаше сандъче с играчки. В другия бе сложено тясно дървено креватче с отметнати завивки. През едната му табла, в пълен дисонанс, бе преметнат коланът със затъкнат в кобура пистолет на Франк Дод.
— Мили боже! — удиви се Банърман. — Какво значи всичко това?
— Помощ! — долетя отдолу викът на мисис Дод. — Помогнете…
— Тя е знаела — обясни Джони. — Знаела е от самото начало, от случая с Фрешет. Той й е казал. И тя го е прикривала.
Банърман отстъпи бавно от прага на стаята и отвори съседната врата. Очите му бяха замъглени от болка. Съседната стая бе спалня за гости, явно необитавана. Отвори килера. Там нямаше нищо освен една тавичка с отрова за плъхове, акуратно поставена на пода. Следващата врата в коридора бе пак спалня, този път недовършена и толкова студена, че Банърман виждаше дъха си. Огледа се. Точно срещу стълбището имаше още една врата. Запъти се към нея и Джони го последва. Вратата бе заключена.
— Франк? Вътре ли си? — Шерифът затрака с бравата. — Отвори, Франк!
Отговор не последва. Банърман ритна вратата — кракът му се стовари точно под дръжката. Чу се ясно изщракване, което дълго отекваше в главата на Джони като дрънченето на стоманен поднос, паднал върху мозайка.
— О, боже! — изстена сподавено Банърман. — Франк!
Джони виждаше през рамото му. Виждаше повече, отколкото му трябваше. Франк Дод се бе свлякъл върху клозетната чиния — гол, с наметнат върху раменете лъскав черен дъждобран. Черната му качулка (качулката на палача, помисли си Джони мрачно) лежеше върху казанчето като някаква гротескна, изпразнена от съдържание външна обвивка. Неизвестно как бе успял да си пререже сам гърлото. Джони не би повярвал, че такова нещо е възможно. На перваза на мивката лежеше пакетче бръснарски ножчета „Уилкинсън“. Едно самотно ножче на пода лъщеше зловещо. Върху острието му се бяха събрали капчици кръв. Кръвта на Франк Дод от прерязаната му вратна вена и сънна артерия бе оплискала цялата тоалетна. Локвички се бяха събрали и в гънките на дъждобрана, който се влачеше по пода. С кръв бе опръскана найлоновата завеса пред душа с мотиви от патенца, които плуват с чадърчета над главите си. Кръв имаше дори по тавана.
На врата на Франк Дод бе закачена с връвчица табелка, на която бе написано с червило: ПРИЗНАВАМ.
Главата на Джони буквално се запали от непоносимо силния пристъп на болката. Той затърси опора с ръка и се хвана за дръжката на вратата.
„Разбрал е — мислеше си той несвързано. — Разбрал е още щом ме е видял. Разбрал е, че всичко е свършено. Прибрал се е вкъщи. Свършил е тази работа.“
Причерня му пред очите — черните кръгове се надигнаха и го погълнаха като талази на злото.
„С каква сила те е дарил господ, Джони.“
(ПРИЗНАВАМ)
— Джони?
Глас от далечината.
— Джони, лошо ли…
Гласът чезнеше. Чезнеше и всичко наоколо. Това беше добре. Още по-добре би било, ако изобщо не се беше съвземал от комата. За всички би било по-добре. Е, бе използувал своя шанс.
— Джони…
Франк Дод се бе затворил тук и бе успял някак да си пререже гърлото, дето се казва, от ухо до ухо, а навън бурята вилнееше, сякаш някой бе отприщил всички нечисти сили на земята. Рукнали като фонтан, както бе казал баща му онази зима преди дванадесет години, когато тръбите в мазето замръзнаха и се спукаха. Рукнали като фонтан. И то как — чак до тавана!
Струваше му се, че на това място бе извикал, но по-късно вече не беше така сигурен. Може да бе крещял само наум. Но нямаше съмнение, че тогава бе искал да вика, да излее с вика си целия ужас, цялата мъка и агонизиращата болка, насъбрани в сърцето му.
После усети, че пропада в зиналия мрак, и бе благодарен. Джони загуби съзнание.

15
Вестник „Ню Йорк Таймс“, 19 декември 1975 г.
ЯСНОВИДЕЦ ОТ ЩАТА МЕЙН ПОСЕЩАВА МЯСТОТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО И ЗАВЕЖДА МЕСТНИЯ ШЕРИФ В ДОМА НА УБИЕЦА — НЕГОВИЯ НАЙ-БЛИЗЪК ПОМОЩНИК

(от специалния кореспондент на „Таймс“)

Джон Смит от Паунъл може и да не е парапсихически феномен, но човек трудно би убедил в това Джордж Ф. Банърман, шериф на областта Касъл, щата Мейн. Доведен до отчаяние след шест жестоки убийства в малкото градче Касъл Рок, разположено в Западен Мейн, шерифът Банърман се обадил по телефона на мистър Смит и го помолил да дойде в Касъл Рок и да му помогне, ако може. Мистър Смит, който в средата на тази година се прочу по цялата страна с излизането си от дълбока кома след петдесет и пет месеца в безсъзнание, бе обявен за шарлатанин от илюстрования седмичник ПРОНИКНОВЕНО ОКО. Но на вчерашната пресконференция единственият коментар на шерифа Банърман бе: „Тук в Мейн пет пари не даваме за мнението на онези нюйоркски репортьори.“
Според шерифа Банърман мистър Смит коленичил и запълзял на четири крака по мястото в градската градина на Касъл Рок, където било извършено шестото убийство. Когато се изправил на крака, той вече знаел две неща: какво значи да ти премръзнат пръстите и как се казва убиецът — Франклин Дод, помощник-шериф, на работа в полицията на областта Касъл от пет години, също както и самият Банърман.
Неотдавна мистър Смит предизвика вълнения в своя роден щат, като обяви след проблясък на ясновидство, че къщата на инструкторката му по лечебна физкултура се е запалила. Това прозрение излезе стопроцентова истина. На последвалата пресконференция един от репортьорите го принуди…
„Нюзуик“, стр. 41, седмицата от 24 декември 1975 г.
НОВИЯТ ХЪРКОС

Може би за пръв път след Питър Хъркос в страната се появява истински парапсихически феномен. Хъркос бе роденият в Германия ясновидец, който имаше способността да отговаря на всякакви въпроси относно личния живот на хората само при докосване на ръка, прибор за хранене или предмет от чантата им.
Джон Смит е свенлив, скромен младеж от градчето Паунъл, Южен Мейн. Преди няколко месеца той се събуди от дълбока кома, в която бе прекарал повече от четири години след автомобилна катастрофа (виж снимката). Според лекуващия го невролог, доктор Самюъл Уейзак, степента на възстановяването при Смит била направо изумителна. Днес той се възстановява от слаба форма на измръзване и четиричасова загуба на съзнание след невероятното разбулване на дълга серия неразгадани убийства в град…
27 декември 1975 г.
Скъпа Сара,
Двамата с татко много се зарадвахме на писмото ти, което получихме този следобед. Аз се чувствувам наистина отлично, така че ти няма да се тревожиш повече, нали? Макар че съм ти много признателен за съчувствието. Прословутото „измръзване“ бе силно преувеличено в пресата. Само няколко петънца по върховете на три пръста на лявата ми ръка. Загубата на съзнание бе чисто и просто припадък, „предизвикан от емоционално претоварване“ — както се изрази Уейзак. Да, той пристигна лично и настоя да ме откара в болницата на Портланд. Самата гледка „Уейзак в действие“ си струва едно постъпване в болница. Със заплахи и нахалство той си издействува да му предоставят стая за преглед, както и електроенцефалограф с техник да го обслужва. Твърди, че не е открил нови поражения върху мозъка или следи от прогресиращи увреждания. Иска да проведе цяла серия нови изследвания, някои от които звучат като чиста инквизиция: „Отречи се, еретико, иначе ще ти направим още една пневмоцеребрална томография!“ (Ха-ха-ха, а ти все още ли смъркаш онзи проклет кокаин, скъпа?) Както и да е, аз отхвърлих любезното предложение да ме помушкат и почовъркат още малко. Татко доста ми се цупи, задето не съм искал да се изследвам, като все прави сравнения с майка ми, която не искаше да си взима лекарствата за сваляне на кръвното. Много е трудно да му се обясни, че дори Уейзак да открие нещо, десетократно по-сигурно е, че нищо няма да може да направи да ми помогне.
Относно бележката в „Нюзуик“ — и аз я четох. Снимката е от пресконференцията, само че подрязана. Нямам вид на човек, когото би желал да срещнеш по тъмна доба, а? Ха-ха! Велики боже! (Както обича да казва твоята дружка Ан Страфорд.) Как бих искал да не бяха отпечатвали този материал! Колетчетата, картичките и писмата отново заваляха по пощата. Вече не отговарям на никого. Ако обратният адрес не ми говори нищо, просто пиша: „Да се върне на подателя.“ Тези писма и пратки преливат от мъка, надежда, омраза, вяра и неверие и само ми напомнят за майка ми от последните й дни.
Не исках картината да излезе толкова мрачна, а и действително няма нищо страшно. Само че не желая да стана практикуваща врачка, не искам да ходя по турнета и да се показвам по телевизията (някакъв наглец от Ен Би Си се добрал, дявол знае как, до нашия телефонен номер и ме попита бих ли участвувал като „събеседник по желание“ в програмата на Карсън). Грандиозна идея, какво ще кажеш? Дон Рикълс ще понагруби тоя-оня, някоя начинаеща актриса ще пораздуса „големите си сини очи“ и най-накрая аз ще попредскажа туй-онуй. И цялата тази боза ви я поднася всемогъщата компания „Дженеръл Фудс“. Не искам да имам нищо общо с подобно пе-лай-пе-но! Онова, което най-искрено желая, е да се върна в Клийвс Милс и да потъна в сладката анонимност на гимназиалния учител по английски език, като си запазя ясновидството за сбирките на местните футболни запалянковци.
Струва ми се, че друго засега няма. Надявам се, че с Уолт и Дени сте прекарали една чудесна Коледа и сега с нетърпение очаквате настъпващата Героична изборна година на двувековния юбилей[3] (ако не друг, то сигурно поне Уолт ще е много ентусиазиран). Драго ми е да науча, че половинката ти е била издигната като кандидат за едно от сенаторските места на щата, но стискай палци, Сара — 1976 г. не обещава да бъде от най-елитните години за почитателите на слона[4]. Можеш да благодариш за това на онзи субект от Сан Клементе.
Татко изпраща най-добри пожелания и ме моли да ти предам благодарностите му за снимката на Дени, който наистина му е влязъл под кожата. Аз също ви желая всичко най-добро. Благодаря за писмото и за тревогата ти за мен (напразна, но много приятна). Чувствувам се добре и горя от нетърпение да поема отново ярема на задълженията си.
С най-добри чувства
Джони
П. П. За последен път ти казвам, малката, зарежи този кокаин.
Дж.
29 декември 1975 г.
Драги Джони,
Струва ми се, че това е най-трудното, най-горчивото писмо, което ми се е налагало да пиша за шестнадесет години работа в училищната администрация. Не само защото си ми добър приятел, но и защото си адски добър учител. Хубавото си е хубаво и дори да искам да те изчеткам, нищо ново няма да кажа, така че по-добре да не се опитвам.
Снощи се проведе специално събрание на училищния съвет (по настояване на двама членове от съвета, чиито имена няма да споменавам, но тъй като бяха в съвета и по времето, когато ти преподаваше, мисля, че ще се досетиш кои са). С пет „за“ и два „против“ бе гласувано договорът ти да бъде анулиран. Причината: бил си твърде противоречива личност, за да бъдеш добър учител. Така се възмутих, че за малко не подадох оставка. Да не бяха Морийн и децата, сигурно щях да го направя. Този произвол надминава дори изхвърлянето на книги като „Заеко, бягай“ или „Спасителят в ръжта“ от учебната програма. Тук става дума за нещо много по-лошо, нещо, което е направо гнусно.
Всичко това съм им го казал, но можех със същия успех да им говоря и на есперанто или на суахили. Тях ги интересува само, че снимката ти се е появила в „Нюзуик“ и в „Ню Йорк Таймс“ и че историята в Касъл Рок е влязла в новините на националните радио- и телевизионни предавания. Твърде противоречива личност! Пет склерозирали членове на училищния съвет, от хората, които се вълнуват повече за дължината на косите, отколкото за учебниците, които се хвърлят енергично да открият кой пуши марихуана в училище, вместо да се заемат с осигуряването на някакво що-годе съвременно оборудване за природонаучните кабинети.
Написах остро протестно писмо до разширения състав на училищния съвет и с известен натиск бих могъл да накарам и Ървин Файнголд да го подпише с мен. Но няма защо да се лъжем, че има дори малка надежда някой от тези дъртаци да си промени становището.
Джони, моят искрен съвет е да си вземеш адвокат. Ти подписа договор по всички правила и съм убеден, че можеш да изстискаш от тях заплатата си до последния цент, независимо дали кракът ги ще стъпи в класната стая, или не. Обади ми се да си поговорим, когато имаш настроение.
От сърце и душа съжалявам за станалото.
Твой приятел
Дейв Пелзен

16
Джони стоеше до пощенската кутия с писмото на Дейв в ръка и го гледаше с невярващ поглед. Бе последният ден на 1975 г., изцъклен и хапещо-мразовит. Дъхът излизаше от ноздрите му на тънки бели облачета.
— Каква гадост! — простена той. — Боже, каква гадост!
Все още неспособен да асимилира напълно станалото, той се наведе вдървено да види какво друго му е донесъл пощаджията. Както обикновено кутията им бе претъпкана. Просто по случайност писмото на Дейв бе попаднало най-отгоре и се подаваше през процепа.
Бяла бележка, потрепваща от вятъра, го подканяше да си получи колетите, неизбежните колети: „Съпругът ми ме напусна в 1969 г., ето чифт негови чорапи, кажете ми къде да го намеря, за да го накарам, мръсникът му с мръсник, да ми плаща издръжка за детето.“ „Моето бебе умря от задушаване миналата година. Ето му дрънкалката, моля напишете ми: дали се чувствува щастливо горе при ангелите? Не го кръстих, защото баща му беше против, а сега сърцето ми се къса.“ Старата песен без край.
„С каква сила те е дарил господ, Джони.“
„Причината: бил си твърде противоречива личност, за да бъдеш добър учител.“
Обзет от внезапен пристъп на ярост, той започна да скубе писмата — и малки, и големи — от пощенската кутия, като изпускаше много от тях по снега. Неизбежното главоболие започна да набира сили около слепоочията му подобно на два тъмни облака, които щяха бавно да се слеят и да го обгърнат в непоносима агония. От очите му рукнаха сълзи, потекоха по страните му и тозчас замръзнаха в две блестящи ледени пътечки.
Той се наведе и започна да събира изтърваните писма. Върху едно от тях, двойно, тройно по-голям, през призмата на сълзите той видя адрес, написан с дебел, черен молив: „За Джон Смит, дету врачува“.
— Ето, това съм аз — онзи, дету врачува!
Ръцете му неудържимо се затресоха и на земята се изсипа всичко — включително и писмото на Дейв. То се залюля грациозно и кацна върху купчината от писма. През мокрите си от безсилни сълзи ресници Джони успя да види надписа на официалната училищна бланка заедно с емблемата — горящия факел и мотото:
ДА УЧИМ, ДА СЕ УЧИМ, ДА ЗНАЕМ, ДА СЛУЖИМ НА ОТЕЧЕСТВОТО!
„На задника ми да служите, копелета мръсни!“ Джони падна на колене и започна да събира писмата, като ги загребваше с ръкавиците си. Тъпата болка в пръстите му напомни за неотдавнашното премръзване, за мъртвия Франк Дод, яхнал клозетната чиния право към зиналата вечност, с потънали в кръв руси коси — косите на американския идеал. ПРИЗНАВАМ.
Грабна писмата и заповтаря под нос като развалена грамофонна плоча: „Ще ме довършите бе, хора, направо ще ме свършите! Защо не ме оставите на мира, не виждате ли, че ме убивате?“
Накара се да млъкне. Нищо нямаше да постигне така. Животът щеше да продължава да си тече. Тъй или иначе, животът непременно щеше да продължава да си тече.
Джони пое обратно към къщи и се замисли какво ли би могъл да работи сега. Сигурно нещо щеше да се появи. Ако не друго, то поне пророчеството на майка му се бе сбъднало. Божия мисия, или не, но той я бе изпълнил. Нямаше никакво значение, че това е мисия на камикадзе — той я бе изпълнил докрай.
Беше разчистил сметките си със съдбата.

Част II
СМЕЕЩИЯТ СЕ ТИГЪР

ГЛАВА XVII
1
Момчето четеше бавно, като си показваше с пръст. Дългите му, бронзови от слънцето крака на спортист бяха опънати на шезлонга край плувния басейн. Бе ясен юнски ден.
— „Разбира се, младият Дани Джу… Джунипър… младият Дани Джунипър бе мъртъв и пре… предполагам малцина в света биха казали, че не си е за… зъс… зае…“ О, по дяволите, не мога!
— Малцина в света биха казали, че не си е заслужил смъртта — помогна му Джони Смит. — Един малко по-засукан начин да се каже, че според повечето хора смъртта на Дани е нещо хубаво.
Чък го гледаше и вместо обичайната приветливост по лицето му се изписа познатата смесица от чувства: той се забавляваше и сърдеше, и стесняваше, и мръщеше едновременно. После въздъхна тежко и отново забоде нос в каубойската история на Макс Бранд.
— „Заслужил смъртта. Но за мен беше цяла три… тру… тра…“
— Трагедия — помогна Джони.
— „Но за мен беше цяла ТРАГЕДИЯ, че смъртта му настъпи тъкмо в момента, когато се канеше да изкупи поне малка част от зло… злодеянията си, като извърши едно много добро дело. Не е чудно, че от това ми прес… прие…“
Чък затвори книгата, вдигна поглед към Джони и се усмихна лъчезарно.
— Джони, какво ще кажеш — да свършваме за днес, а?
Беше пуснал една от най-подкупващите си усмивки, с която сигурно бе изпосвалил всички почитателки на отбора му навред в Ню Хампшир.
— Кажи, не те ли тегли към басейнчето, а? Бас държа, че вътре е бомба! Гледай каква пот се лее от мършавото ти телце.
Джони трябваше да признае поне пред себе си, че наистина го теглеше към басейна. Първите летни седмици на юбилейната 1976 г. бяха необичайно горещи и задушни. Някъде отвъд разкошната бяла къща долиташе монотонното пърпорене на бензиновата косачка, която градинарят бе подкарал по „парадните четиридесет“[1], както ги наричаше Чък. От такова бръмчене на човек му се приискваше да изпие две чаши ледена лимонада и да си подремне.
— Без непочтителни забележки по повод мършавото ми телце — смъмри го на шега Джони. — Освен това току-що започнахме главата.
— Да, но преди това прочетохме други две.
Чък отново правеше мили очи. Джони въздъхна. Обикновено успяваше да го накара да се занимава по-дълго, но този следобед нямаше да стане. Пък и момчето днес бе докретало криво-ляво до затвора в Амити през мрежата уловки, поставени от Джон Шербърн, и бе проследило злия Червен ястреб, когато се промъкна вътре и уби Дани Джунипър.
— Е, добре! Тогава довърши само тази страница — отстъпи Джони. — Думата, на която засече, е „призля“. Хайде, Чък, не бой се, няма да те ухапе.
— Ей, страхотен си! — Усмивката стигна чак до ушите на момчето. — И няма да ми задаваш въпроси накрая, нали?
— Ммммм… може би само един-два.
Чък направи кисела физиономия, но тя бе чиста преструвка — беше се отървал с малко и си го знаеше. Той отново разтвори книгата с меки корици и картинка на безстрашен каубой, който нахълтва в кръчма през летящите вратички, и бавно засрича с глас, до такава степен различен от нормалния му, че преспокойно би могъл да бъде и чужд.
— „Не е чудно, че от това ми пре… призля начаса. Ала то бе не… бе нищо в сравнение с гледката, която ме очакваше при смъртния одър на Том Кейн… Кениън. Той бе прострелян в гърдите и вече белеше душа, когато аз…“
— Береше душа — спокойно го поправи Джони. — Следи смисъла, Чък.
— Белеше душа — повтори Чък и се изсмя. После продължи да чете: — „… и вече БЕРЕШЕ душа, когато аз прес… прис… когато аз пристигнах.“
Джони почувствува как в него се прокрадва една дълбока тъга за това момче, като го гледаше тъй сгънато над евтиното издание на „Мълниеносният“, най-обикновено каубойско романче, което би трябвало да се гълта като топъл хляб. А вместо това момчето пъшкаше и кълвеше с показалец непретенциозното повествование на Макс Бранд. Бащата на момчето, Роджър Чатсуърт, бе собственик на текстилни заводи и действително голяма клечка в Южен Ню Хампшир. Притежаваше тази къща в Дърам с нейните шестнадесет спални и с прислуга от петима души, включително и виетнамеца Нго Фат, който ходеше в Портсмут веднъж седмично на курсове за получаване на американско поданство. Чатсуърт се возеше във фантастичен, реставриран „Кадилак“, модел 1957 г., със сгъваем покрив. Съпругата му, много мила, около четиридесетгодишна жена с ясни ведри очи, караше „Мерцедес“. Чък имаше „Корвет“-а. Състоянието на семейството възлизаше кръгло на пет милиона долара.
А седемнадесетгодишният Чък изглеждаше така, както бог сигурно си е представял човека, когато е вдъхвал живот в глината, често си мислеше Джони. Физически момчето бе чудесен екземпляр. Високо метър и осемдесет и пет, то тежеше деветдесет килограма — само мускули, никаква тлъстинка. Лицето му, може би не достатъчно интересно, за да бъде истински красиво, бе чисто, без младежки пъпки и украсено с великолепни зелени очи, покрай което Джони осъзна, че познава само още един човек с действително зелени очи — Сара Хазлет. В гимназията си Чък бе апотеоз на училищен лидер — едва ли не до степента на абсурда. Беше капитан и на бейзболния, и на футболния отбор, старши на долните класове през изминалата година и избран да оглави съвета на ученическото самоуправление през следващата. И което бе най-удивителното, въпреки всичко ни най-малко не си бе навирил носа. Както се бе изразил Хърб Смит, който веднъж намина да види Джони на новата работа, Чък бе „момче на място“. Хърб просто нямаше в речника си по-висока оценка. А в добавък един прекрасен ден това момче на място щеше да стане и ужасно богато.
Но ето го сега: залегнал в мрачна решителност над книгата, като картечар, останал сам на изоставена огнева позиция, една по една той изстрелваше думите, както му идваха на устата. По този начин увлекателната, изпълнена с много действие книга на Макс Бранд за единоборството на симпатичния нехранимайко Джон Шербърн — „Мълниеносният“ с бандита Червения ястреб от племето на команчите зазвучаваше в устата на Чък не по-вълнуващо от реклама за полупроводници или за железопътни вагони.
Ала Чък съвсем не беше глупав. Имаше хубав успех по математика, отлична памет и сръчни ръце. Лошото бе, че много трудно запомняше думи от печатен текст. Говорният му речников запас бе богат, лесно схващаше на теория как звуците се свързват в думи, но очевидна не можеше да го приложи на практика. Освен това случваше се и безупречно да прочете цяло изречение, но ако трябваше да го преразкаже, ставаше ясно, че нищо не му е влязло в главата. Баща му се боеше, че момчето страда от алексия, но Джони имаше друго мнение — до ден-днешен той не беше срещал дете с такова увреждане, въпреки че много родители се хващаха за думата, за да обяснят или оправдаят лошото четене на децата си. И тук явио нямаше локализирано мозъчно заболяване, а нещо от по-широко естество: обща и пълна фобия спрямо четенето.
Проблемът се бе задълбочавал все повече и повече през последните пет години от учението на Чък, но родителите му, както и той самият, го бяха приели на сериозно едва когато недостатъкът бе започнал да застрашава участието на момчето в спортните отбори. А имаше и по-лошо. До зимата най-късно Чък трябваше да издържи матурата си, ако искаше от есента на 1977-а да бъде студент. С математиката нямаше страшно, но с останалите предмети… ех, ако можеше да му зададат въпросите устно, би изкарал без всякакви усилия над средния успех. Ама не дават да си водиш на матура четец, колкото и голяма клечка да е баща ти в щата.
— „Но пред мен беше един нов… един нов човек. Знаеше какво го чака и бе изпълнен с поразителна сме… смес… смелост. Не искаше нищо и не съжаляваше за нищо. И ужасът, и нап… напрежението, които го вла… владя… владееха, докато бе ис… ис… испавен… изправен пред неизвестна участ…“
Джони бе прочел обявата за частен учител във вестник „Мейн Таймс“ и се бе кандидатирал, без да храни особена надежда, че ще го наемат. От средата на февруари живееше в Китъри, за да бъде по-далеч от Паунъл, от ежедневно претъпканата поща, от растящия поток репортьори, които нахълтваха в къщата, от притеснените жени с тъжни погледи, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“. (Колата на една от тези, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“, имаше номер от щата Мериланд; друга бе пристигнала със стар, измъчен „Форд“ с номер от Аризона.) Тези жени протягаха ръце да го докоснат…
В Китъри за пръв път бе открил, че едно анонимно име като Джон Смит, без инициал по средата, си има своите предимства. На третия ден от пристигането си в града бе предложил услугите си за готвач на бързи закуски, изтъквайки своя опит от университетския бюфет и лагера край езерата Рейнджли, където едно лято бе готвил на децата. Собственицата на закусвалнята, калена в огъня вдовица на име Руби Пелетие, мина с поглед по данните в заявлението на Джони и каза:
— Не смяташ ли, че си мъничко по-учен, отколкото се иска, за да разливаш чорбата, а, мързеланко?
— Така си е — отвърна Джони. — Толкова се преучих, че от мен вече става само безработен.
Руби Пелетие сложи ръце на кокалестите си хълбоци, отметна назад глава и се затресе в дълбок гърлен смях.
— А мислиш ли, че ще устискаш да не се подрискаш, когато в два часа през нощта нахълтат глутница моторизирани хлапаци и презглава започнат да поръчват бъркани яйца, шунка, наденици, препечени филийки и палачинки?
— Надявам се, че ще устискам.
— Надявай се, ама още нямаш представа за какво ти говоря и какво те чака — подигра се Руби. — Но ще ти дам да опиташ, студентче, пък да видим. Иди да си извадиш медицинско, за да сме на чисто пред здравните органи, и гледай да не ти открият нещо. Ще те взема на работа веднага.
Беше изпълнил всичко и след две кошмарни седмици (през които между другото бе успял да си направи няколко болезнени мехура на дясната ръка — бе цопнал по-бързо, отколкото трябваше, телената кошничка с картофките във врящото олио) вече той гонеше работата, а не тя него. Когато видя обявата на Чатсуърт във вестника, Джони изпрати автобиография на указания адрес. В описанието на квалификацията си включи и специализацията, която бе получил на едносеместриален семинар по проблемите на изоставащи в учението и затруднени в четенето деца.
В края на април, два месеца след постъпването му в закусвалнята, се получи писмо от Роджър Чатсуърт, който го канеше за разговор на пети май. Той си взе свободен ден и в 14,10 ч през един чудесен следобед вече седеше в кабинета на Чатсуърт. Пролетта беше в разгара си. Джони държеше в ръка чаша пепси с много лед, и слушаше разказа на домакина за проблема на сина му.
— Мислите ли, че това е алексия? — попита накрая той.
— Не. По-скоро прилича на пълна фобия спрямо четене.
Чатсуърт трепна.
— Синдромът на Джаксън?
Джони бе удивен, както без съмнение се очакваше да бъде. Майкъл Кери Джаксън бе специалист по английски език от университета в Южна Калифорния, който преди девет години бе предизвикал доста вълнения с книгата си „Невъзприемчивият читател“. В нея се описваха голям брой прояви на затормозяване при четенето, които впоследствие бяха наречени синдром на Джаксън. Книгата беше хубава, ако човек успееше да преодолее високия й научен стил. Фактът, че Чатсуърт го бе преодолял, беше достатъчен за Джони да разбере колко е загрижен да разреши проблема на сина си.
— Нещо такова — потвърди Джони. — Но разбира се, аз още не съм виждал сина ви, не съм го чувал как чете.
— Има поправителни от миналата година — по американска литература, история и по обществено устройство, представете си. Скъсали го на изпита, защото не могъл да прочете проклетото билетче. Имате ли разрешително за преподаване в Ню Хампшир?
— Не, но веднага мога да си извадя.
— А как смятате да подходите към проблема?
Джони му описа метода. Чък щеше да чете много на глас, предимно увлекателни неща като приключения, научна фантастика, уестърни и книжки от типа на „Любознайко в гаража“. Постоянно щеше да отговаря на въпроси върху прочетенето. Щеше да се направи опит да бъде освободен от напрежението по начина, описан в книгата на Джаксън.
— Обикновено най-тежко страдат способните ученици — обясни Джони. — Те се престарават, с което само задълбочават затормозяването. Получава се нещо като заекване на мисълта…
— Това Джаксън ли го казва? — рязко го прекъсна Чатсуърт.
— Аз го казвам — засмя се Джони.
— Добре. Продължавайте.
— Понякога, ако непосредствено след упражнение ученикът успее напълно да се разтовари и ако в този момент върху него не тегне мисълта, че ще трябва да се мъчи да повтори прочетенето, блокираните връзки в паметта сякаш от само себе си се прочистват. Когато това стане, ученикът започва да преосмисля стратегията си на атака — един вид позитивно мислене…
Чатсуърт слушаше със светнали очи. Джони бе попаднал тъкмо в сърцето на неговата собствена философия — в сърцето на философията може би на повечето хора, които се издигат със собствени сили.
— Нищо не помага на успеха, както успехът, нали?
— Да, нещо такова.
— Колко време ще ви трябва да си извадите разрешителното?
— Колкото трае обработката на заявлението. Навярно около две седмици.
— Тогава ще можете ли да започнете от двадесети?
— Искате да кажете, че съм назначен?
— Стига да желаете, работата е ваша. Можете да се настаните в къщата за гости, тъкмо да се отървем от нашествието на роднините, да не говорим за приятелите на Чък — много държа той да залегне здраво над книгите. Ще ви плащам по шестстотин долара на месец — не е царска заплата, но ако Чък се оправи, ще има и солидна премия. Солидна, повярвайте ми.
Чатсуърт свали очилата и прекара ръка по лицето си.
— Аз много обичам сина си, мистър Смит. Искам той да е добре. Помогнете ни, ако можете.
— Ще се опитам.
Чатсуърт сложи обратно очилата си и се върна към автобиографията на Джони.
— Не сте преподавали отдавна. Не ви ли понасяше?
„Започна се“ — помисли си Джони.
— Напротив, понасяше ми, но преживях злополука.
Чатсуърт бе преместил погледа си върху белезите по шията на Джони, където бяха частично удължили атрофиралите му сухожилия.
— Автомобилна катастрофа?
— Да.
— Тежка ли?
— Да.
— Изглеждате ми добре сега.
Той взе автобиографията, пъхна я в някакво чекмедже и колкото и да бе чудно, това бе всичко. Така че след прекъсване от пет години Джони щеше да преподава отново, макар и само на един-единствен ученик.

2
— „И макар че аз ко… косвено бях до… дор… допринесъл за смъртта му, той хвана ръката ми в отпуснатите си пръсти и ми се усмихна, за да ми покаже, че ми про… прощава. Това бе тежък момент и аз си тръгнах с чувството, че съм направил повече злини на този свят, отколкото бих могъл да ис… изкупя.“
Чък затвори с трясък книгата.
— Готово. Който влезе последен в басейна, е магаре.
— Само за момент, Чък.
— Оооох… — Чък се тръшна отново на шезлонга и по лицето му се изписа гримасата, за която Джони вече си имаше име: „Ох, тези въпроси!“ Изтерзаното добродушно търпение бе главното в нея, но отдолу понякога прозираше и един по-различен Чък: смръщен, тревожен, изплашен. Ужасно изплашен. Защото светът принадлежеше на четящите. За неграмотните нямаше място в Америка — те бяха като изкопаеми, осъдени да се лутат в задънена улица. Чък бе достатъчно умен да го осъзнае. Той изпитваше ужас от онова, което можеше да му се случи в училище наесен.
— Само един-два въпроса, Чък.
— Има ли смисъл? Все едно, няма да мога да отговоря.
— Ще можеш, ще можеш. Този път ще отговориш на всичките.
— Нали знаеш, че не разбирам нищо от онова, което чета? — Чък гледаше кисело и нещастно. — Чудя ти се защо ли се мъчиш с мен. Трябва много да са ти нужни тези мангизи.
— На тези въпроси ще отговориш, защото не се отнасят до книгата.
Чък вдигна очи.
— Не се отнасят до книгата? Тогава защо ще ги задаваш? Мислех, че…
— Направи ми удоволствие, моля те.
Сърцето на Джони биеше лудо и той не се учуди особено, като разбра, че го е страх. Отдавна чакаше този момент, чакаше да се създадат подходящи условия. И едва ли щеше да дочака по-подходящи от сегашните. Нямаше я мисис Чатсуърт, която обикновено кръжеше загрижено наоколо и притесняваше още повече Чък. Нямаше ги приятелите, които се цамбуркаха из басейна и го караха да се чувствува неудобно, че чете на глас като изоставащ четвъртокласник. И най-важното: баща му, на когото Чък най-много държеше да са хареса, също го нямаше. Беше заминал за Бостън, където Комитетът на Нова Англия по опазването на околната среда се събираше да обсъжда замърсяването на водите.
Откъс от книгата на Едуард Стани „Обзор върху дефектите, спъващи обучението на децата“:
„Рупърт Дж. бил седнал на третия ред в киносалона. Всички други седели поне с шест реда по-далеч от екрана и той бил единственият, който можел да забележи, че малка купчинка боклук на пода се е подпалила. Рупърт Дж. станал и понечил да извика: «П-П-П-П-П-», а публиката зад гърба му се разкрещяла да сяда и да мълчи.
— Как се почувствувахте тогава? — попитах Рупърт Дж.
— Хиляда години да се опитвам, няма да мога да ви обясня — отговори ми той. — Бях изплашен, но два пъти повече бях разстроен. Чувствувах се непълноценен, недостоен за член на човешкото общество. Винаги когато съм заеквал, съм се чувствувал така, но тогава се чувствувах и безсилен.
— Имахте ли и други някакви чувства?
— Да, беше ме яд, че някой друг ще види пожара и нали разбирате…
— Ще обере славата за това, че е предупредил?
— Да, точно така. Единствен аз видях началото на пожара, а можех само да повтарям «П-П-П-П-П» като развалена грамофонна плоча. Недостоен за член на човешкото общество — ето най-доброто описание на чувствата ми.
— А как успяхте да се деблокирате?
— Предният ден бе рожденият ден на майка ми и аз й бях купил букет рози. Та както си стоях в киното и слушах виковете им по мен, изведнъж си помислих: «Ей сега ще отворя уста и ще изкрещя „РОЗИ“ колкото се може по-силно.» Приготвих се за думата «рози».
— И после какво стана?
— Отворих уста и с всички сили изкрещях: ПОЖАР!“
Бяха минали осем години, откакто Джони бе прочел този случай в увода към книгата на Стани, но той се бе запечатал в паметта му. Според него ключовата дума в спомена на Рупърт Дж. бе „безсилен“. Ако човек се настрои на мисълта, че сексуалният акт е най-важното нещо на света за дадения момент, той десето- и дори стократно увеличава риска да се почувствува безсилен да направи каквото и да е. А ако се навиеш, че най-важното нещо на света е четенето…
— Как е второто ти име, Чък? — попита Джони нехайно.
— Мърфи — ухили се момчето. — Това се вика дивотия, а? Моминското име на майка ми. Сама да си го казал на Джак или на Ал, ще ти счупя хилавите кокали.
— Не се бой. Кога е рожденият ти ден?
— На осми септември.
Джони започна да сипе скоростно въпросите, без да дава време на Чък да помисли, но и въпросите бяха такива, че нямаше какво да се мисли.
— Как се казва приятелката ти?
— Бет. Но ти я познаваш, Джони…
— Как е второто й име?
— Алма. Ужасно, нали?
— Как се казва дядо ти по бащина линия?
— Ричард.
— Кой според теб ще спечели в бейзболния шампионат на Източните щати тази година?
— „Янките“. С лекота.
— Кого би искал да видиш президент?
— Джери Браун.
— Смяташ ли да си продадеш колата?
— Не сега, може би догодина.
— Майка ти ли настоява?
— Естествено. Не можела да бъде спокойна, като знаела какви скорости развива.
— Как успя Червеният ястреб да се промъкне в затвора и да убие Дани Джунипър?
— Шербърн не бе обърнал достатъчно внимание на капака, с който се затваряше входът към тавана на затвора — отвърна Чък веднага, без да мисли, и тържеството, което се надигна в гърдите на Джони, го замая като голяма глътка чисто уиски. Беше се получило. Беше накарал Чък да говори за рози и той бе отвърнал с мощен крясък пожар.
Чък го гледаше безкрайно учуден.
— Червеният ястреб се промъкна на тавана през капандурата на покрива. Отвори с крак капака. Застреля Дани Джунипър. Застреля и Том Кениън.
— Правилно, Чък.
— Спомних си — Промълви Чък и вдигна поглед към Джони. Очите му се разшириха, а по ъгълчетата на устата му заигра усмивка. — Как хитро ме преметна и аз си спомних!
— Просто те хванах за ръка и ти помогнах да заобиколиш онова, което ти е пречило през цялото време. Но каквото и да е, то още си остава там, не бива да се заблуждаваш, Чък. В кое момиче се влюби Шербърн?
— Ъъъ… — Погледът му помътня и той неохотно поклати глава. — Не помня. — И изведнъж се плесна злобно по крака. — Нищичко не помня! Глупав съм като патица!
— Разказвали ли са ти как са се запознали майка ти и баща ти?
Чък го погледна и се поусмихна. На мястото, където се бе ударил по крака, бе останал червен отпечатък.
— Разбира се. Тя работела към фирмата „Ейвис“[2] в Чарлстън, Южна Каролина. Дала на баща ми кола със спукана гума. — Чък се изкиска. — И досега твърди, че се е омъжила за него само защото „НОМЕР ДВЕ се старае и обслужва по-добре“.
— А в кое момиче се влюби Шербърн?
— В Джени Лангхорн. Тя му носи грамадни неприятности. Джени е любимата на Грешам. Червенокоса е. Като Бет. Тя… — Чък се сепна и зяпна Джони, сякаш бе измъкнал зайче от джобчето на ризата му. — Пак го направи!
— Не аз, ти го направи. Номерът е съвсем прост — отвлича се вниманието. Защо казваш, че Джени Лангхорн носи грамадни неприятности на Джон Шербърн?
— Защото Грешам е важна клечка в града…
— Кой град?
Чък отвори уста, но не можа да каже нищо. Тогава неочаквано отвърна очи от Джони, погледна към басейна, усмихна се и пак се загледа в него.
— Амити. Също като в „Челюсти“.
— Така. Как стигна до името?
Чък разцъфна в усмивка.
— Звучи адски глупаво, но се замислих дали да не се опитам да влезна в отбора по плуване и то се появи. Голям номер! Фантастичен номер!
— Добре. За днес стига, струва ми се. — Джони бе изморен, плувнал в пот и много, много доволен. — Да ти кажа, ако не си забелязал — ти постигна първия решителен успех по пътя към преодоляването на проблема си. Хайде да поплуваме. Който влезе последен в басейна е магаре.
— Джони?
— Кажи?
— Ще действува ли винаги номерът?
— Ще действува, ако го превърнеш в навик. И всеки път когато заобикаляш стената, вместо да се опитваш да я пробиеш по средата, тя мъничко ще изтънява. Мисля, че скоро ще забележиш прогрес и в четенето си. Аз знам и някои други номера.
Той млъкна. Последното, което каза, бе по-скоро опит за внушение, отколкото истината.
— Благодаря ти. — Маската на изтерзаното добродушно търпение бе паднала от лицето на Чък и то бе светнало в открита признателност. — Ако ме измъкнеш от тази яма, ще… ще… ще легна на земята и ще ти целувам краката, стига да поискаш. Понякога ми става толкова страшно, като си помисля само, че разочаровам баща си…
— Знаеш ли, Чък, това донякъде е и причината за проблема ти.
— Така ли?
— Да. Ти все едно… замахваш повече, отколкото трябва, засилваш се прекалено много, изобщо се престараваш. Но освен психическото затормозяване може да има и нещо друго. Съществува мнение, че някои проблеми, свързани с четенето, синдромът на Джаксън, фобиите към четене, всички тези прояви… са плод на нещо като рождено петно на ума: нарушена връзка някъде, изгоряло реле, мърт… — Той стисна уста тъй, че зъбите му изтракаха.
— Какво, какво? — полюбопитствува Чък.
— Мъртва зона — неохотно отговори Джони. — Каквото ще да е. Наименованието е без значение. Важен е резултатът. Номерът с отвличането на вниманието всъщност не е никакъв номер. По този начин ти обучаваш друга, неразработена част от мозъка си да поеме работата на тази мъничка дефектна област. За тебе това означава да се превключваш в мислене, изградено на основата на устната реч, всеки път когато се запънеш. Това на практика предполага да преместиш изходната точка на мисълта в някоя друга част на мозъка си. Също като да смениш гарда.
— Но ще мога ли? Мислиш ли, че ще мога?
— Знам, че можеш.
— Добре. Тогава ще се науча.
Чък се гмурна надълбоко, плъзна се надалеч покрай дъното, после изплува на повърхността, като изтръскваше на ситни пръски водата от дългата си коса.
— Хайде, скачай. Вътре няма грешка!
— Ей сега — уж се съгласи Джони, но за момента предпочиташе да стои на плочките край басейна, да се любува на Чък, който плуваше мощно към дълбокото, и да се наслаждава на вкуса на успеха. И следа от подобно удовлетворение не бе изпитал, когато бе прозрял, че пердетата в кухнята на Айлийн Магаун се запалват, или че убиецът се казва Франк Дод. Ако господ го бе дарил с някакъв талант, то бе да преподава, а не да научава всякакви неща, които не му беше работа да знае. Това бе призванието, за което бе създаден, и той го бе разбрал още в 1970 г. като учител в Клийвс Милс. А което е по-важното, и децата го бяха разбрали и бяха имали полза от него, както имаше сега и Чък.
— Докога смяташ да стърчиш там като кол? — провикна се момчето.
Джони скочи в басейна.

ГЛАВА XVIII
Уорън Ричардсън излезе от неголямата сграда на кантората си както винаги в пет без петнадесет. Заобиколи паркинга, намести стокилограмовото си туловище зад волана на своя „Шевролет-Каприс“ и запали мотора. Всичко както обикновено, до най-малките подробности. За разлика от обикновено обаче в огледалцето пред очите му внезапно се появи лице с мургава кожа, четинясало, окръжено от дълги коси и украсено с очи, не по-малко зелени от тези на Сара Хазлет и на Чък Чатсуърт. От детските си години Уорън Ричардсън не бе се изплашвал така. Сърцето подскочи бясно и се разлюля в гърдите му.
— Куку! — каза Съни Елиман и се надвеси върху облегалката на предната седалка.
— Кой… — бе всичко, което Ричардсън можа ужасено да изшепти. Сърцето му биеше толкова силно, че пред очите му заподскачаха и се заразливаха в такт тъмни петна. Уплаши се, че ще получи инфаркт.
— Спокойно — изкомандува мъжът на задната седалка. — Успокой се, човече. Отпусни жилите!
И Уорън Ричардсън изведнъж се почувствува обладан от абсурдно чувство на благодарност. Този, който го бе изплашил до смърт, нямаше повече да го плаши. Той сигурно бе добър човек, сигурно бе…
— Кой сте вие? — най-после успя да попита Ричардсън.
— Приятел — отвърна Съни.
Ричардсън понечи да се обърне и тутакси потъналия му в лой врат бе стегнат сякаш в стоманени щипци. Болката бе непоносима. Той си пое въздух с мъчително изхълцване.
— Няма защо да се обръщаш назад, човече. Виждаш ме колкото трябва в огледалото. Загряваш ли?
— Да — простена Ричардсън. — Да, да, да, само ме пуснете!
Щипците се поразхлабиха и той отново усети, че го обзема парадоксалното чувство на благодарност. Ала вече не се съмняваше, че оня на задната седалка е опасен тип, който се е промъкнал в колата с определена цел, макар да не можеше да си представи защо някой би…
И в този миг Ричардсън изведнъж осъзна защо някой би се решил или поне би могъл да се реши на такова нещо. Подобна постъпка би могла да се очаква от някой обикновен кандидат в изборите, но Грег Стилсън не бе обикновен — Грег Стилсън бе луд, а освен това…
Уорън Ричардсън тихичко зарида.
— Имам да ти поговоря, човече — занарежда Съни. Гласът му бе благ и изразяваше съжаление, но в огледалцето зелените му очи святкаха от удоволствие. — Имам да ти почета малко конско.
— Това е работа на Стилсън, нали? Това е…
Щипците мигновено се затегнаха, пръстите на непознатия се вкопаха във врата на Ричардсън и той издаде пронизителен писък.
— Без имена. — Ужасният събеседник от задната седалка не промени благия си, изпълнен със съжаление тон. — Прави си сам изводите, мистър Ричардсън, но не произнасяй имена на глас. С палец съм натиснал вратната ти вена, а с другите пръсти — сънната артерия. Само да река, и за нула време мога да превърна мозъчето ти в лукова глава.
— Какво искате? — попита Ричардсън. Все още не стенеше, но беше на ръба. Никога преди не бе изпадал в такова състояние. Не можеше да повярва, че всичко това става на паркинга зад неговата собствена посредническа фирма за покупко-продажба на недвижими имоти в столицата на щата Ню Хампшир посред бял и дори много слънчев летен ден. От мястото му се виждаше часовникът върху червената тухлена кула към сградата на градската община. Показваше пет без десет. Вкъщи Норма сигурно вече слага във фурната апетитните свински пържоли, залети със специален сос, Шон сигурно гледа по телевизията поредния епизод от „Улица Сезам“, а тук зад гърба му седи човек, който го заплашва, че ще прекъсне притока на кръв към мозъка му и ще го превърне в зеленчук. Не, това не можеше да бъде истина, това трябва да бе някакъв лош сън. От онези кошмари, които те карат да стенеш в съня си.
— Аз нищо не искам — сряза го Съни Елиман. — Цялата работа е какво искаш ти.
— Не разбирам за какво говорите? — Ричардсън обаче ужасно се боеше, че разбира.
— Онези драсканици в тукашния „Джърнъл“ за някакви мръсотии при търговията с имоти — ти нещо много си знаел бе, мистър Ричардсън! Особено що се отнася до… определени хора.
— Аз…
— Например приказките по повод централния базар. Намеци за бутане на пари под тезгяха, за рушвети, купуване на мълчание и разни там „аз на тебе, ти на мене“. Що за клепаници! — Щипците отново се затегнаха около врата на Ричардсън и този път той наистина застена. Но нали името му не бе обявено в материала на вестника? Нали бе споменат само като „информиран източник“? Как бяха разбрали? Как бе разбрал Грег Стилсън?
Човекът отзад заговори като картечница в ухото му. Дъхът му го пареше и гъделичкаше.
— Не знаеш ли, че с такива лайняни приказки можеш да докараш беля на нечия глава, а, мистър Ричардсън? Да кажем на хора, решили да се кандидатират за изборен пост? Да се кандидатираш за избори, е един вид като да играеш бридж и да си все в зона, загряваш ли? Това те прави уязвим. Всеки може да хвърля кал по теб и тя ще ти се залепи — особено в наше време. Вярно, че засега нищо лошо не се е случило. Приятно ми е да ти го съобщя, защото ако лошото се беше случило, сега щеше да си чоплиш зъбите от носа като курешки, вместо да си приказваш тъй мило с мен.
Въпреки че сърцето му се беше качило в гърлото, въпреки вледеняващия страх Ричардсън каза:
— Този… тази личност… млади човече, лудост е да смятате, че ще го опазите. Той се е уплел в собствените си машинации като пате в кълчища. Рано или късно…
Един палец се заби и задълба в ухото му. Болката бе страхотна, просто невероятна. Главата на Ричардсън думна в предното стъкло на колата му и той изкрещя. Опипом потърси с ръка клаксона.
— Само го натисни и ще те убия — изсъска гласът.
Ричардсън отдръпна ръката си. Палецът в ухото му го поотпусна.
— Ушите трябва да се чистят с памуче на клечка, човече — поучаваше гласът. — Целият ми палец е в ушна кал. Противна работа!
Уорън Ричардсън заплака като дете. Безсилен бе да се удържи. Сълзите се стичаха по дебелите му бузи.
— Много ви моля, недейте повече! Ужасно боли! — хлипаше той. — Моля ви, недейте! Моля ви!
— Нали ти казах — започна отново Съни. — Всичко зависи от теб. Няма да се безпокоиш какво щял да каже някой за тези… хора. Твоята работа е да внимаваш какво излиза от собствената ти уста. Твоята работа е добре да си помислиш какво ще говориш, когато онзи от „Джърнъл“ реши пак да те навести. Би могъл да поразмислиш например над това колко лесно е да се открие кой всъщност е така нареченият „информиран източник“. Би могъл да поразмислиш и над това как ще го загазиш, ако ти изгори къщата до основи. Няма да е лошо да помислиш и как ще платиш за пластична операция на жена ти, ако някой реши да плисне в лицето й акумулаторна киселина.
Мъжът зад Ричардсън запръхтя като див звяр в джунглата.
— Или пък, ако ме разбираш, би могъл да поразмислиш как няма нищо по-лесно от това някой да мине и да вземе сина ти на връщане от детската градина.
— Млъкни! — изкрещя прегракнало Ричардсън. — Млъкни, гнусно копеле!
— Само искам да ти обясня, че трябва да се позамислиш какво всъщност искаш. Изборите са празник за цяла Америка, разбираш ли? Особено в годината на двувековния юбилей. Всички трябва да се веселят. На никого няма да му е приятно, ако тъпи задници като теб започнат да дрънкат купища лъжи. Тъпи, завистливи задници като теб.
Ръката се махна съвсем. Задната врата на колата се отвори. „О, господи, благодаря ти, благодаря ти!“
— Просто трябва да се позамислиш — повтори Съни Елиман. — И така, разбрахме ли се?
— Да — едва чуто произнесе Ричардсън. — Но ако смятате, че Гр… че определена личност би могла да спечели изборите, като използува подобни методи, жестоко се лъжете!
— Не — отвърна Съни. — Ти се лъжеш. Защото всички си гледат веселбата. Гледай само ти да не останеш настрана от нея.
Ричардсън не отговори. Той седеше вцепенен зад волана. Вратът му пулсираше. Погледът му беше прикован в часовника на общината, сякаш това бе единственото разумно нещо, останало в живота му. Наближаваше пет и пет минути. Свинските пържоли трябва да са във фурната.
Човекът от задната седалка каза още нещо и си тръгна с бърза стъпка, без нито веднъж да се обърне назад. Краищата на дългите му коси се развяваха над яката на ризата му. Той зави зад ъгъла на сградата и изчезна от погледа на Ричардсън.
Последните му думи бяха „памуче на клечка“.
Цялото тяло на Ричардсън изведнъж неудържимо се затресе и трябваше да мине доста време, преди отново да бъде в състояние да кара кола. Първото му ясно изразено чувство бе гняв, ужасен гняв. Заедно с него дойде и поривът да кара право в столичното управление на полицията (което се помещаваше в сградата под часовника) и да съобщи за случилото се — за заплахите по адрес на жена му и сина му, за физическото насилие, упражнено върху личността му, както и от чие име бе извършено всичко това.
„Няма да е лошо да помислиш и как ще платиш за пластична операция на жена ти… няма нищо по-лесно от това някой да мине и да вземе сина ти…“
Но защо? Защо да рискува? Онова, което бе казал на онзи вагабонтин, си бе чистата истина. Всеки, който се занимава с недвижими имоти в Ню Хампшир, знае, че Грег Стилсън е затънал в нечисти машинации, че скубе бързи печалби и че това ще го докара до затвора, при това не рано или късно, ами рано и дори още по-рано. Изборната му кампания е формен идиотизъм. А сега на всичкото отгоре и бандитизъм! Никой в Америка не би могъл за дълго да си разиграва така коня — особено в Нова Англия.
Но нека друг да бие тревога.
Някой, който не рискува толкова много.
Уорън Ричардсън запали колата си и се прибра вкъщи при свинските пържоли, без да каже думица никому. Някой друг непременно щеше да сложи край на това безобразие.

ГЛАВА XIX
1
Един ден, скоро след като Чък бе постигнал първия си решителен успех в четенето, Джони Смит стоеше в банята на къщата за гости и търкаше страните си с електрическа самобръсначка „Норелко“. Напоследък, щом се видеше отблизо в огледалото, винаги изпитваше едно особено чувство, сякаш виждаше не себе си, а свой по-възрастен брат. Дълбоки хоризонтални бръчки се бяха вкопали в челото му. Други две ограждаха отстрани устата. А най-трудно бе да свикне с белия си кичур, както и с това, че цялата му коса бе започнала да се прошарва. При това сякаш от вчера.
Той изключи самобръсначката и влезе в кухнята със столовата. „Сега да го ударим малко на живот“ — помисли си Джони и пусна тънка усмивчица. Отново бе започнало да му се струва естествено да се усмихва. Той пусна телевизора, извади си бутилка пепси от хладилника и се настани удобно за новините. Тази вечер очакваха да се завърне Роджър Чатсуърт и на следващия ден Джони щеше да има изключителното удоволствие да му съобщи, че синът му е направил съществен напредък.
Два-три пъти месечно Джони навестяваше Хърб. Той бе много доволен, от новата работа на сина си и слушаше с жив интерес разказите му за живота на семейство Чатсуърт, за прекрасната им къща в приятния университетски град Дърам и за проблемите на Чък. На свой ред Джони слушаше за безплатния труд на баща си по къщата на Шарлен Маккензи в съседния район Ню Глостър.
— Мъжът й беше голям лекар, но много вързан в ръцете — обясни Хърб. Шарлен и Вера бяха приятелки от времето, преди Вера да се уплете безвъзвратно в най-невероятните разклонения на религиозния фундаментализъм. Това бе станало причина двете жени да се отчуждят. Съпругът на Шарлен, специалист по вътрешни болести, бе починал от инфаркт в 1973-та. — Къщата направо щеше да падне върху главата й — продължи Хърб. — За мен това бе най-малкото, което можех да направя. Ходя там в съботите и тя ми слага да хапна, преди да си тръгна за вкъщи. Не мога да си кривя душата, Джони, тя готви по-добре от теб.
— И по-добре изглежда — закачи го Джони.
— Вярно, тя е много привлекателна жена, но няма нищо такова, Джони! Няма и година, откакто си отиде майка ти и…
Но Джони подозираше, че имаше нещо такова, и тайно се радваше от все сърце. Никак не му харесваше мисълта, че баща му може да прекара старините си в самота.
От екрана на телевизора коментаторът Уолтър Кронкайт поднасяше вечерната порция новини от политическия живот. Сега, когато предварителните гласувания бяха приключили и оставаха броени седмици до конгресите на двете партии, по всичко изглеждаше, че Джими Картър щеше да бъде избран от демократите като кандидат за президент. Форд бе този, който трябваше със зъби и нокти да воюва за политическото си бъдеще срещу Роналд Рейгън, бивш губернатор на Калифорния и кинозвезда. Шансовете на двамата бяха дотолкова изравнени, че журналистите включваха в сметките си всеки отделен делегат, а в едно от редките си писма Сара Хазлет съобщаваше: „Уолт стиска всички палци (и на краката!) да спечели Форд. Като кандидат за Сената на нашия щат, той вече се вижда във фрак и казва, че поне в Мейн Рейгън няма на какво да се надява.“
Докато работеше в закусвалнята в Китъри, Джони си създаде навик да отскача веднъж-дваж седмично до Дувър, Портсмут или кое да е от околните градчета на Ню Хампшир. Там задължително се появяваха всички кандидати за президентския пост и човек имаше изключителната възможност да види отблизо онези, които се стремят към Белия дом, при това без едва ли не кралските атрибути на властта, с които всеки от тях можеше по-късно да бъде увенчан. Тези излети се превърнаха за Джони в нещо като хоби, макар и осъдено да бъде кратковременно: щом завършеха предварителните изобори в Ню Хампшир — първи в цялата страна, — кандидатите заминаваха за Флорида, без да се обърнат нито веднъж назад. И, разбира се, сред тях имаше и такива, които погребваха политическите си амбиции насред пътя между Портсмут и Кийн[1]. Никога преди, освен по време на войната във Виетнам, Джони не се бе увличал от политика, но сега, когато се съвземаше след историята в Касъл Рок, той се бе превърнал в запален наблюдател на политическия живот и в това му увлечение определена роля играеше и неговата необикновена дарба или може би проклятие.
Успя да се ръкува с Морис Юдъл и Хенри Джаксън, а Фред Харис го потупа по рамото. Роналд Рейгън му разтърси ръката със заучения маниер на стар политик и му каза: „Елате при урните и ни помогнете, ако можете.“ Джони отвърна с доброжелателно кимване. Не виждаше смисъл да обяснява на мистър Рейгън, че не е избирател от щата.
Още с влизането в „Нюингтън Мал“ бе провел близо петнадесетминутен разговор със Сардж Шрайвър[2]. От току-що подстригания Шрайвър лъкаше на лосион за след бръснене и може би на отчаяние. Придружаваха го един-единствен помощник по кампанията, чиито джобове бяха претъпкани с брошурки, и агент на Специалната служба, който крадешком разчесваше младежките пъпки по лицето си. Изглежда, на Шрайвър му бе извънредно приятно, че го познаха. Минута-две преди Джони да се сбогува, един от кандидатите, който търсеше някого от местните служители, се приближи до него и го помоли да му подпише документите. Шрайвър се усмихна добродушно.
Джони бе доловил по нещичко за всички, но сигналите бяха твърде неопределени. Очевидно физическият контакт се бе превърнал за тези хора в дотолкова изтъркан ритуал, че истинското им „аз“ оставаше изолирано под дебел слой твърда, прозрачна пластмаса. С изключение на президента Форд, Джони бе видял всички кандидати, но само веднъж го бе споходило онова остро, наелектризирващо усещане за интуитивно прозрение, което му напомняше за Айлийн Магаун и по коренно различен начин — за Франк Дод.
В седем и петнадесет една сутрин Джони пристигна със стария си „Плимут“ в Манчестър, след като бе работил от десет предната вечер до шест часа този ден. Бе уморен, но тихото зимно утро изглеждаше така приятно, че бе жалко да се проспи. А и градчето Манчестър му харесваше с тесните си улички и белязаните от годините тухлени къщи, с мрачните корпуси на текстилните фабрики, нанизани покрай реката като викторианска броеница. Този път не бе тръгнал съзнателно да лови политически знаменитости. Мислеше да се поразходи малко с колата из улиците на града, преди да са се задръстили с хора и шумът да наруши магията на студената февруарска тишина, след което щеше да се върне в Китъри, за да се мушне под юргана за няколоко часа.
При поредния завой Джони забеляза, че въпреки знака за забранено паркиране пред една фабрика за обувки бяха спрели три съвършено безлични лимузини. До портала бе застанал Джими Картър и се ръкуваше с мъжете и жените, които застъпваха на смяна. Те носеха обяда си в кутии или направо в книжни кесии, дъхът им излизаше на бели облачета, бяха облечени топло и имаха сънени лица. Картър намираше по думичка за всекиго. Широката му усмивка, тогава още не така разхвалена, както щеше да бъде по-късно, изглеждаше неуморима. Носът му бе зачервен от студа.
Джони паркира една пряка по-надолу и се върна пеша до вратата на фабриката. Обувките му хрущяха и скърцаха по коравия сняг. Агентът от Специалната служба до Картър бързо измери с поглед Джони и реши, че не е опасен, или поне даде вид, че така е решил.
— Ще гласувам за всеки, който мисли да намали данъците — говореше мъж в овехтяло скиорско яке. Върху ръкава му имаше цяло съзвездие от прогорени дупчици — вероятно от акумулаторна киселина. — Истина ви казвам, проклетите данъци ще ме довършат!
— Ще се погрижим за тях — обеща Картър. — Щом влиза в Белия дом, веднага ще се заемем с тази първостепенна задача — да огледаме основно положението с данъците. — Кротката самоувереност в гласа му порази и доста смути Джони.
В един момент той почувствува върху себе си погледа на политика и чу поздрава му:
— Здравей!
— Здравейте, мистър Картър. Аз не работя тук. Просто минавах с колата и ви видях.
— Радвам се, че спряхте. Аз съм кандидат за президент.
— Знам.
Картър подаде ръка. Джони я пое.
— Надявам се, че ще… — започна Картър и спря.
Прозрението блесна в главата на Джони, раздруса го така, сякаш бе пъхнал пръсти в електрически контакт. Картър го загледа пронизително. Те се взираха един в друг сякаш цяла вечност.
Това не се хареса на агента от Специалната служба. Той тръгна към Картър и заразкопчава в движение палтото си. Някъде зад тях, на милиони километри, фабричната свирка възвести, че е точно седем часът с проточено, равно изсвирване, което се понесе в мразовитата, ясна утрин.
Джони пусна ръката на Картър, но двамата продължиха да се гледат.
— Какво по дяволите беше това? — попита приглушено Картър.
— Ти май бързаше за някъде, нали? — намеси се изведнъж агентът от Специалната служба. Ръката му легна върху рамото на Джони. Огромна, тежка ръка. — Разбира се, че бързаше.
— Не се тревожи! — успокои го Картър.
— Вие ще станете президент — обяви Джони.
Ръката на агента бе още върху рамото на Джони и макар че бе поолекнала, той започна да приема сигнали и оттам. Агентът от Специалната служба
(очи)
не му харесваха тези очи. Според него те бяха
(очи на убиец, очи на психопат)
студени и чужди и нека този тип само да посегне към джоба си, нека само да помисли да посегне, той веднага ще го събори на тротоара. На втори план в съзнанието на агента, зад ежесекундната му преценка на ситуацията, вървеше някакъв тъп, убийствено монотонен мислен рефрен
(Лоръл, Мериланд, Лоръл, Мериланд[3]…)
— Да — каза Картър.
— Резултатът от гласуването ще виси на косъм, никой не може да си представи колко оспорвано ще бъде, дори вие не си го представяте. И все пак ще победите. Той сам ще се закопае.
Картър го гледаше безмълвно, леко усмихнат.
— Имате дъщеря. Тя ще ходи на училище във Вашингтон. В най-обикновено, общинско училище на име… — но името се оказа в мъртвата зона — на името на един освободен роб.
— Приятелче, искам да се разкараш оттук — подкани агентът.
Картър го изгледа и той млъкна.
— За мен бе удоволствие да се срещна и да поговоря с вас. Малко смущаващо, но все пак удоволствие.
Джони дойде на себе си. Трансът му премина. Усети, че му е студено на ушите и че му се ходи на едно място.
— Желая ви всичко добро — смънка той.
— Благодаря, също и на вас.
Джони се върна при колата, като през целия път чувствуваше в гърба си погледа на агента. Потегли и потъна в размисъл. Не след дълго Картър прекрати кампанията в Ню Хампшир и се пренесе във Флорида, за да продължи борбата.

2
На малкия екран Уолтър Кронкайт свърши с политиците от домашната сцена и се прехвърли на гражданската война в Ливан. Джони стана, наля си още пепси и вдигна чаша към телевизора.
— За твое здраве, Уолт! Пия за трите „С“ — смърт, съсипия и съдба. Закъде сме без тях?
На вратата тихо се почука.
— Влез — викна Джони, като очакваше, че сигурно Чък ще го покани да отидат с колата на кино в Съмърсуърт. Но не беше Чък. Беше баща му.
— Здравей, Джони! — поздрави той. Беше облечен със стари, избелели от пране джинси и проста памучна риза с пуснати свободно краища. — Удобно ли е да вляза?
— Разбира се, заповядайте. Мислех, че ще се върнете много по-късно.
— Обади ми се Шели. — Шели беше жена му. Роджър влезе и затвори вратата. — Чък ходил при нея. Избухнал в сълзи Като малко дете. Казал й, че правиш чудеса, Джони. Казал, че се надява да се оправи напълно.
Джони остави чашата си.
— Имаме още много път да извървим.
— Чък ме посрещна на летището. Не съм го виждал толкова щастлив, откакто бе на… колко? Десет? Единадесет? Когато най-после му подарих малокалибрената пушка, която бе чакал пет години. Прочете ми един пасаж от вестника. Прогресът му е просто… фантастичен! Дойдох специално да ти благодаря.
— Благодарете на Чък. Той е много схватливо момче. До голяма степен онова, което става с него сега, е резултат на едно ново, пораснало самочувствие. Той успя да си внуши вяра в собствените сили и сега смело върви напред. Това е най-точното обяснение, което мога да дам.
Роджър седна.
— Казва, че го учиш да сменя гарда.
Джони се засмя.
— Има такова нещо.
— Ще бъде ли в състояние да вземе матурата?
— Не знам. Но никак не ми се ще да го видя как рискува и се проваля. Матурата представлява голямо натоварване за психиката. Ако нещата се развият така, че като влезе в онази голяма зала и застане пред компютъра с въпросника в ръка изведнъж се скове, това би било истинска трагедия за него. Мислили ли сте да го пратите за година в някое добро подготвително училище? Нещо от рода на пансионата Питсфийлд?
— Тази идея се обсъждаше известно време между нас, но честно казано, аз винаги съм смятал, че така само се отлага неизбежното.
— А това е едно от нещата, които са в дъното на проблемите на Чък — чувството, че за него няма среден път между успеха и провала.
— Аз никога не съм насилвал Чък.
— Не съзнателно, знам. Знае го и Чък. Но от друга страна, вие сте богат, преуспяващ човек, завършил университет с пълно отличие. Мисля, че синът ви се чувствува в известен смисъл като излязъл на терена веднага след суперзвезда.
— Нищо не бих могъл да направя за това.
— Според мен една година в подготвителното училище, далеч от дома и гимназията, може да му помогне да види нещата в правилна светлина. Освен това той би желал да започне работа през идното лято в някой от вашите заводи. Ако това бяха моят син и моите заводи, аз бих се съгласил.
— Чък иска такова нещо? Защо никога не ми е казвал?
— За да не си помислите, че се подмазва.
— Той ли ти го каза?
— Да. Иска, защото счита, че практическият опит ще му бъде от полза по-късно. Момчето иска да върви по вашите стъпки, мистър Чатсуърт. А вие сте оставили доста внушителни стъпки след себе си. С това до голяма степен е свързан и проблемът му с четенето. Той болезнено желае да повтори вашия успех.
В известен смисъл Джони бе излъгал. Вярно, че Чък бе намеквал за тези неща, дори завоалирано бе споменавал някои от тях, но неговата откровеност съвсем не отиваше толкова далеч, колкото Джони я представяше пред Роджър Чатсуърт. Поне що се отнася до казаното от Чък на глас. Но от време на време Джони го бе докосвал и бе доловил сигнали в този смисъл. Бе разгледал снимките, които момчето носеше в портфейла си, и знаеше какви чувства храни то към баща си. Някои от нещата, които бе научил, не би казал за нищо на света на приятния, но малко хладен човек, седнал срещу него. Чък боготвореше земята под краката на баща си. Зад непринудено нехайния си вид (нещо, по което много си приличаха с Роджър) той бе разкъсван от вътрешното убеждение, че никога няма да може да се сравни с баща си — човека, превърнал десетпроцентов дял от една изправена пред фалит фабрика за вълнени платове в цяла текстилна империя с филиали навред из Нова Англия. Момчето вярваше, че това дали баща му ще го обича, или не, зависи от способностите му да извърши подобни титанични дела — да достигне върховете в спорта, да постъпи в реномиран университет, да чете!
— Сигурен ли си, че не се лъжеш? — попита Роджър.
— Да. Но бих желал Чък да не разбере, че сме имали такъв разговор. Аз ви доверявам негови тайни.
„И това е по-вярно, отколкото можеш да си представиш.“
— Бъди спокоен. А ние тримата с Чък и майка му ще обсъдим идеята за подготвителното училище. Междувременно това тук е за теб.
Той извади от задния си джоб един ненадписан бял плик за официална кореспонденция и го подаде на Джони.
— Какво е това?
— Отвори и виж.
Джони го отвори. Вътре имаше чек за петстотин долара.
— О!… Но аз не мога да го приема.
— Можеш и ще го приемеш. Бях ти обещал премия, ако постигнеш резултат, а аз държа на обещанията си. Ще има още един чек, когато приключиш.
— Сериозно, мистър Чатсуърт, аз просто…
— Шшт. Ще ти кажа нещо, Джони. — Чатсуърт се наведе напред. По устните му се плъзна някаква особена усмивка и Джони изведнъж почувствува, че вижда истинската същност под приятната външност на човека, извършил чудото с къщата, имението, плувния басейн, заводите, но насадил и фобията на сина си, която навярно би могла да бъде отнесена към истеричната невроза. — Джони, от опит знам, че деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. Един процент са светци и един — задници. Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат. Аз съм от тях, също и ти. Тези пари си ги спечелил. В заводите си държа някои, които получават по единадесет хиляди долара годишно, за да се почесват тук и там, но не мъркам. Аз съм съвременен човек, което значи, че разбирам какво кара света да се върти. Горивото за това движение е смес от една част супер на девет части пикня. Ти не си от втората категория. Така че сложи сега парите в портфейла си и гледай за в бъдеще повече да не се подценяваш.
— Добре — примири се Джони. — Ще бъда откровен с вас — тези пари ще ми свършат добра работа.
— Болнични сметки?
Джони вдигна поглед към Роджър Чатсуърт. Очите му се присвиха.
— Знам всичко за теб — каза Роджър. — Нима допускаш, че няма да проуча човека, когото съм наел да обучава сина ми?
— Вие знаете, че…
— Че те считат за нещо като парапсихически феномен? Че си помогнал да се намери някакъв убиец в Мейн? Поне така пишеше във вестниците. Миналия януари си имал договор за учителско място, но се отвърнали от теб като от прокажен, когато името ти прогърмяло в пресата.
— Вие сте знаели? От колко време?
— Отпреди да се преместиш при нас.
— И въпреки това ме наехте?
— Аз търсех частен учител, нали? Ти даваше вид на човек, който ще свърши работа. Мисля, че показах отличен усет, като те наех.
— Е, в такъв случай благодаря. — Гласът на Джони бе станал дрезгав.
— Казах ти, че няма за какво да благодариш.
Докато траеше разговорът им, Уолтър Кронкайт бе успял да приключи със сериозната част на бюлетина и бе преминал към евтини сензацийки от типа на „човек ухапал куче“, каквито понякога вървят в края на информационните емисии. В момента казваше: „… тази година пред избирателите иа Ню Хампшир се яви един независим[4] кандидат в трети избирателен окръг…“
— Тези пари ще ми дойдат наистина навреме — отново захвана Джони. — Това е…
— Шшт, почакай! Искам да слушам.
Чатсуърт се бе навел напред към телевизора, с отпуснати между коленете длани и с доволната усмивка на човек, предвкусващ нещо много интересно. Джони също се обърна към екрана.
„… Стилсън — чу се отново гласът на Кронкайт. — Този четиридесет и три годишен застрахователен агент и посредник предприемач определено представлява една от най-ексцентричните фигури на изборния маратон седемдесет и шеста, но в трети избирателен окръг кандидатът на републиканците Харисън Фишър, както и съперникът му от демократите Дейвид Боус са сериозно разтревожени, защото сондажите на общественото мнение дават значителна преднина за Грег Стилсън. Нашият пратеник Джордж Хърман ни предаде следния репортаж…“
— Кой е Стилсън? — попита Джони.
Чатсуърт се изсмя.
— О, ти непременно трябва да видиш този тип, Джони. Той е луд за връзване. Но мога да ти обещая, че през ноември трезвомислещите избиратели от трети окръг ще го изпратят във Вашингтон — стига да не се затърчи на пода с пяна на устата, нещо, което не бих изключил напълно.
На телевизионния екран приятен млад мъж в отворена бяла риза говореше пред неголяма група хора от украсена със знамена трибуна посред паркинга на някакъв супермаркет. Младият мъж назидателно поучаваше слушателите си. Слушателите никак не се трогваха. Хърман започна коментара си:
„Това е Дейвид Боус, кандидатът на демократите. Пратен на заколение, както биха казали някои, за мястото в Конгреса на трети избирателен окръг в Ню Хампшир. Боус бе подготвен за борба без реални шансове за успех, тъй като в трети избирателен окръг на Ню Хампшир няма случай на избран демократ, дори по време на Джонсъновия блицкриг в хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. Но Боус очакваше конкуренцията да дойде от ТОЗИ ЧОВЕК.“
На екрана се появи мъж на около шестдесет и пет години, който произнасяше реч на богат обяд за събиране на дарения във фонда на избирателната кампания. Слушателите имаха охранения, самодоволен и леко запечен вид, който сякаш е патент на бизнесмените републиканци. Ораторът поразително приличаше на Едуард Гърни от Флорида, макар да му липсваше стройната стегната фигура на Гърни.
„Харисън Фишър — продължи коментара си Хърман. — От 1960 г. насам избирателите на трети окръг най-редовно всеки две години го изпращат във Вашингтон. Той е влиятелна фигура в Камарата на представителите, член на пет комисии и председател на Комисията по националните паркове и плавателните реки. Очакваше се, че той ще победи с лекота младия Дейвид Боус. Но нито Фишър, нито Боус бяха предвидили, че сред раздадените карти ще има още едно асо — ето ТОВА.“
Започна нов репортаж.

— Велики боже! — потресе се Джони.
До него Чатсуърт се запревива от смях и се запляска по бедрата.
— Виждал ли си някога такова чудо?
Нямаше я заспалата тълпа от паркинга пред супермаркета. Нямаше го и разкошния обяд за дарителите в официалната зала на хотел „Хилтън“ в Портсмут. Грег Стилсън се бе качил на някаква естрада в Риджуей — града, в който живееше. Зад гърба му стърчеше статуя на герой от гражданската война с пушка в ръка и нахлупена на очите фуражка. Улицата бе преградена и претъпкана с възторжено ревяща тълпа, предимно от млади хора. Стилсън бе облечен с избелели джинси и войнишка дочена риза с две джобчета. На едното бяха избродирани думите „Дайте шанс на мира“, а на другото „За бащин дом, за родна стряха“. На главата му, дръзко килната, се мъдреше яка пластмасова каска на строителен работник. Отпред на каската бе лепнато зеленото знаме на защитниците на околната среда. Редом със Стилсън се виждаше някаква метална количка. От двойката говорители над главата му се носеше песента на Джон Денвър „Слава богу, аз съм селско момче“.
— Що за количка е това? — учуди се Джони.
— Ще видиш — каза Роджър, все още ухилен до ушите.
Двамата отново се заслушаха в гласа на Хърман:
„Петото асо в колодата се казва Грегъри Амас Стилсън, четиридесет и три годишен, бивш пътуващ търговец на компанията за издаване и разпространяване на религиозна литература «Път към истината», бивш бояджия, а за хората от родния му щат Оклахома — прочут в миналото магьосник заклинател на дъждовете.“
— Заклинател на дъждовете? — повтори недоумяващо Джони.
— О, това също влиза в политическата му платформа. Ако го изберем, той ще ни осигурява дъжд по поръчка.
„В политическата платформа на Стилсън има нещо доста… мм… свежо“ — заключи Джордж Хърман.
Джон Денвър завърши песента си с крясък и тълпата избухна в аплодисменти. После заговори Стилсън и гласът му загърмя на максимална мощ през усилвателите. Уредбата му поне бе на висота — нямаше почти никакви изкривявания на звука. Джони обаче бе обзет от смътна тревога, като чу гласа на този човек — той се носеше на високи, мощни вълни като проповедта на мисионер, дошъл да върне заблудените души в лоното божие. А от устата му, когато говореше, изскачаха ситни пръски слюнка.
„Питате какво ще правим във Вашингтон? Питате защо ни се ходи във Вашингтон? — тръбеше Стилсън. — Каква е нашата платформа? Нашата платформа има пет точки, приятели мои и съседи, пет не случайни, големи точки. И кои са тези точки? Ей сега ще ви ги кажа! Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“
От тълпата се изтръгна невъобразим възторжен рев. Някой хвърли към небето с две ръце конфети, а друг се провикна „Ухааааа!“ Стилсън се надвеси от катедрата.
„Да ви кажа ли защо съм сложил тази каска, приятели мои и съседи? Че защо да не ви кажа! Сложил съм я за Вашингтон — пратите ли ме там, ще ги започна и ще ги овършея всичките като не знам каква си хала. Ей така ще ги натръшкам!“
И пред смаяния поглед на Джони, Стилсън наведе глава като някой бик и надавайки дивашки бойни викове, се понесе в атака по подиума. Роджър Чатсуърт едва не падна от стола си от смях. Тълпата полудя. Стилсън изтърча обратно на катедрата, свали каската, развъртя я и я метна сред навалицата. Там веднага се сборичкаха кой да я докопа.
„Точка втора! — зина Стилсън в микрофона. — Всички в правителството, от най-големия до най-малкия, които бъдат хванати в леглото с чужди жени, ще изхвръкнат като тапи. Ако толкова им се е дощяло да спят с разни, няма защо да цоцат държавата за това!“
— Да КАКВО? — премигна Джони.
— О, това още не е нищо, просто разгрявка. — Роджър избърса рукналите сълзи от очите си и отново се затресе в бурен смях. Джони обаче не виждаше нищо смешно.
„Точка трета — дереше се Стилсън. — Ще хванем всичкия боклук, дето се е натрупал, и ще го изстреляме направо в космоса! Ще го натъпчем в кесийки! Ще го увием в торбички! Ще го запратим чак на Марс, на Юпитер, ще го разпилеем по пръстените на Сатурн! Ще дишаме чист въздух, ще пием чиста вода само след ШЕСТ МЕСЕЦА!“
Тълпата изпадна в екстаз. Джони съзря там не един и двама, които, подобно на Роджър Чатсуърт, направо си умираха от смях.
„Точка четвърта! Вече ще си имаме предостатъчно и бензин, и газ! Няма повече да си играем на шикалки с онези мръсни араби, ами ще подхванем работата както трябва! В Ню Хампшир повече няма да има старци, замръзнали на шушулки, както миналата зима!“
Последваха всеобщи мощни овации. Предната година в Портсмут една старица бе умряла от измръзване в таванската си квартира — очевидно не бе могла да си плати и й бяха изключили газта.
„Ние имаме достатъчно сили, приятели мои и съседи, и ще го направим! Има ли някой да се съмнява в това?“
„НЕ!“ — изрева тълпата.
„И последна точка. — Стилсън се приближи до металната количка, отхлупи някакъв капак и отвътре се вдигна облак пара. — ТОПЛИ КРЕНВИРШИ!!!“
Той загреба с две ръце кренвирши от количката, която, Джони най-сетне се досети, бе за сервиране на топли аламинути, хвърли ги в тълпата и загреба отново. Кренвиршите се разхвърчаха по всички посоки.
„Хот дог за всеки мъж, жена или дете в Америка! И когато пратите Грег Стилсън в Камарата на представителите, всеки ще викне: ХОТ ДОГ — ОТЛИЧНО! НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ НАМЕРИ ЕДИН, ДЕТО МУ ПУКА ЗА ХОРАТА!“
На екрана започна нова сцена. Група дългокоси младежи, които приличаха на пътуващ рок-състав, разглобяваха импровизираната естрада. Други трима от същата компания почистваха боклуците, останали след тълпата. Джордж Хърман отново поде прекъснатия коментар:
„Кандидатът на демократите Дейвид Боус нарича Стилсън шут, който иска да сложи прът в колелата на демократичния процес. Харисън Фишър отива още по-далеч — той нарича Стилсън циничен панаирджия, който се гаври със самата идея за свободни избори, като я превръща в евтин естраден номер. В речите си Фишър описва независимия кандидат Стилсън като член на партията «Хот дог». Но фактите са такива: според последното проучване на общественото мнение, проведено в трети избирателен окръг на Ню Хампшир от Кълъмбия Бродкастинг Систем, в полза на Дейвид Боус са се изказали двадесет процента от запитаните, за Харисън Фишър — двадесет и шест процента, а за черната овца Грег Стилсън — главозамайващите четиридесет и два процента. Разбира се, до деня на изборите има още много време и нещата могат да се изменят, но за момента Грег Стилсън е спечелил сърцата, ако не и умовете на избирателите от трети окръг на Ню Хампшир.“
Хърман се появи в кадър. Камерата го ловеше до кръста, но ръцете му не се виждаха. Изведнъж той вдигна едната и се разбра, че държи кренвирш. Отхапа го и обяви: „Гледахте предаване на Джордж Хърман, репертьор на Си Би Ес, от Риджуей, Ню Хампшир.“
И отново се показа Уолтър Кронкайт от студиото.
„Топли кренвирши — закиска се той. — Такива ми ти работи!…“
Джони стана и изключи телевизора.
— Просто не мога да повярвам. Този тип наистина ли е кандидат за конгресмен? Може би това е някаква шега?
— Дали е шега, или не, зависи от личната гледна точка — отвърна ухиленият Роджър. — Но той наистина си знае работата. Самият аз съм републиканец до мозъка на костите си, но трябва да призная, че този Стилсън ми допада. Знаеш ли, че той е наел за охрана половин дузина бивши хулигани мотоциклетисти? Истинска банда железни ездачи. Не чак като „Ангелите на ада“ или нещо подобно, но и далеч не безобидни. Стилсън ги превъзпитал.
Охрана от хулигани мотоциклетисти! Това никак не се хареса на Джони. Същите такива типове бяха поставени да отговарят за охраната по време на безплатния концерт на „Ролинг Стоунс“ в Калифорния и резултатът бе трагичен.
— И хората търпят тази… глутница моторизирани горили?
— Не, нещата не стоят точно така. Те изглеждат напълно прилични. Пък и Стилсън си е спечелил страхотна слава в Риджуей със способността си да вкарва в пътя разпуснати младежи.
Джони се усмихна скептично.
— Нали го видя. — Роджър кимна към телевизора. — Той е един шут. По същия начин търчи като бик по подиума при всеки митинг, хвърля защитната си каска в тълпата — вече трябва да е хвърлил стотина, и раздава безплатни кренвирши. Да, той е шут — и какво от това? Може би от време на време Хората имат нужда от нещо смешно за отмора. Петролът не ни стига, информацията бавно, но сигурно става неконтролируема. Никога досега данъците не са тежали тъй върху плещите на средния американец и като капак по всичко личи, че ще изберем за президент на Съединените щати един малоумен южняк от Джорджия. Чудно ли е тогава, че на хората им се ще да се посмеят? Нещо повече — ще им се да покажат среден пръст на една политическа машина, която изглежда неспособна да предприеме каквото и да е. Стилсън е безопасен.
— Стилсън е в космоса — каза Джони и двамата се засмяха.
— Имаме си предостатъчно побъркани политици — продължи Роджър. — В Ню Хампшир това е Стилсън, който иска с кренвирши да си пробие път до Камарата на представителите — чудо голямо! В Калифорния си имат Хайакауа. Ами нашият собствен губернатор, Мелдрим Томсън? Миналата година искаше да въоръжи Националната ни гвардия с тактически ядрени оръжия. Ето това се вика истинска лудост!
— Нима искате да кажете, че няма нищо лошо онези хора от трети окръг да изберат за свой представител във Вашингтон селския шут?
— Опитай се да разбереш — каза търпеливо Чатсуърт. — Погледни нещата през очите на избирателите. Хората от трети окръг са повечето работници и дребни собственици на магазинчета. В дълбоката провинция едва-едва започват да се развиват курортни зони. Тези хора виждат в Дейвид Боус един жаден за бърз успех хлапак, който си въобразява, че могат да го изберат заради сладкодумието и далечната му прилика с Дъстин Хофман. Сякаш са длъжни да го считат за свой човек, понеже ходи с джинси. А от друга страна, да вземем Фишър, който, поне по идея, би трябвало да бъде моят кандидат. Тичал съм да организирам събирането на средства както за неговата, така и за кампаниите на други републиканци от Ню Хампшир преди него. Той е вече достатъчно отдавна в Конгреса, за да вярва, че куполът на Капитола ще се разцепи на две, ако го няма него да му оказва морална подкрепа. Нито веднъж в живота си Фишър не е имал поне една оригинална мисъл, нито веднъж не се е противопоставил на официалната линия. Името му не е опетнено просто защото е твърде глупав, за да върши мошеничества, макар че и на него няма да му се размине покрай скандала Кореягейт[5]. Речите му са също толкова вълнуващи като Всеамериканския каталог на резервни части за канализация и водоснабдяване. Хората невинаги знаят всички тези подробности, но понякога ги чувствуват. Самата мисъл, че Харисън Фишър с нещо допринася за доброто на своите избиратели, е просто абсурдна.
— И тогава остава алтернативата да се избере един психопат?
Чатсуърт се усмихна снизходително.
— Понякога се оказва, че такива психопати вършат доста добра работа. Вземи например Бела Абзъг. Като член на Конгреса тя доказа, че под шантавите й шапки работи един ужасно остър ум. Но дори във Вашингтон Стилсън да си остане същият идиот, какъвто е сега в Риджуей, то мястото му в Конгреса ще изстине само след две години. В хиляда деветстотин седемдесет и осма година ще го изритат и ще сложат вместо него друг, който своевременно си е извлякъл поука.
— Поука?
Роджър се изправи.
— Не трябва да се яздят хората без мярка — поясни той. — Такъв урок получиха Адам Клейтън Пауъл[6], Никсън, Агню… Просто не трябва да се яздят хората без мярка.
Той погледна часовника си.
— Ела при мен, Джони, да пийнем по чашка. С Шели се каним да излезем, но има време за по една глътка.
Джони се усмихна и стана.
— Налага се да дойда, щом ме принуждавате!

ГЛАВА XX
1
В средата на август Джони остана сам в имението на Чатсуърт, ако не се броеше градинарят Нго Фат, който живееше отделно над гаража. Чатсуъртови бяха заключили голямата къща и бяха отишли за три седмици в Монреал да се повеселят и отпочинат преди началото на новата учебна година и есенната лудница в заводите.
Роджър бе дал на Джони ключовете от „Мерцедес“-а на жена си и когато потегли за поредното посещение в Паунъл, той се чувствуваше като цар. Отношенията на баща му с Шарлен Маккензи бяха навлезли в решителната фаза и Хърб повече не се стараеше да се оправдава, че няма други интереси към тази жена освен загрижеността си да не се срути къщата върху главата й. Напротив, бе толкова заплеснат в ухажването, че Джони чак се почувствува неловко. Едва издържал три дни, той се завърна в имението на Чатсуърт при своите книги и изоставена кореспонденция и се отдаде на блажено спокойствие.
Веднъж както си седеше в надуваемото кресло и потънал в литературното приложение на „Ню Йорк Таймс“, се поклащаше едва-едва посред плувния басейн с чаша лимонада в ръка, Джони видя Нго Фат, който се приближи, свали си джапанките, седна на ръба и потопи крака във водата.
— Ооох — въздъхна той. — Така е много по-добре. — Усмихна се на Джони. — Спокойствие, а?
— Пълно — съгласи се Джони. — Какво става с курсовете за получаване на поданство, Нго?
— Много добре става. Ще имаме излет в събота. Първи път. Много вълнуващо. Целият клас ще излитаме.
— Ще отидем — поправи го Джони и се усмихна, като си представи как Нго Фат и приятелите от класа му летят високо сред облаците на наркотичното опиянение.
— Моля? — Нго повдигна вежди в любезно недоумение.
— Целият ви клас ще отиде на излета.
— Да, благодаря. Отиваме да слушаме речите на политическия митинг в Тримбъл. Всички си мислим колко сме щастливи, че нашият курс за получаване на американско поданство се провежда в година на избори. Това е много поучително.
— Дума да няма. Кого отивате да слушате?
— Грег Стир… — Той спря и наново произнесе името с особено старание. — Грег Стилсън, който е независим кандидат за член на Камарата на представителите на Съединените щати.
— Да, чувал съм. Вие говорили ли сте за него в клас, Нго?
— Да, имахме обсъждане за тоз човек. Роден в хиляда деветстотин тридесет и трета година. Сменил много професии. Дошъл в Ню Хампшир в хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. Нашият преподавател ни каза, че вече живее достатъчно дълго тук, за да не го наричат катумир.
— …нар — поправи Джони.
Нго, олицетворение на вежливостта, вдигна към него поглед на пълно неразбиране.
— Думата е катунар.
— А, благодаря.
— Не намираш ли Стилсън мъничко странен?
— В Америка той може и да изглежда странен. Във Виетнам като него има много. Хора, които са…
Нго седеше замислен на края на басейна и риташе в синьо-зелената вода с малките си крачета. След дълга пауза вдигна глава и погледна към Джони.
— Не ми стига английският за онова, което искам да кажа. Има една игра, която играят хората от моята страна, тя се нарича „Смеещият се тигър“. Това е стара игра и много любима, като вашия бейзбол. Някое от децата се облича като тигър, нали. Слага си кожа и другите се опитват да го хванат, докато то бяга и танцува. Детето в кожата се смее, но освен това то хапе и ръмжи, защото такава е играта. В моята страна, преди да дойдат комунистите, много големци играеха на „Смеещият се тигър“. Струва ми се, че и Стилсън знае тази игра.
Джони погледна с тревога Нго.
Ала Нго съвсем не изглеждаше разтревожен. Той се усмихна и продължи:
— Така че ние всички отиваме там да го видим със собствените си очи. После ще имаме пикник. Аз ще приготвя две баници. Мисля, че ще бъде много хубаво.
— Звучи прекрасно.
— Ще бъде много прекрасно. — Нго се изправи. — После в клас ще обсъдим онова, което сме видели в Тримбъл. Може би ще пишем съчинението по въпроса. Много по-лесно се пише съчинението, защото можеш да си намериш точната дума в речника. Le mot juste.[1]
— Да, писането понякога е по-лесно, но така и не можах да накарам моите ученици да повярват в това.
Нго се усмихна.
— Как върви работата с Чък?
— Тръгна много добре.
— Да, сега той наистина е много щастлив. Не му трябва да се преструва. Той е добро момче. — Нго стана прав. — Джони, ти си почини. Аз ще подремна.
— Добре.
Той изгледа отдалечаващия се Нго — дребен, строен, гъвкав в сините джинси и избелялата памучна риза.
„Детето в кожата се смее, но освен това то хапе и ръмжи, защото такава е играта… Струва ми се, че и Стилсън знае тази игра.“
И отново Джони почувствува пристъпа на онази смътна тревога.
Надуваемото кресло се полюшваше леко върху водната повърхност. Слънчевите лъчи милваха тялото му. Той пак отвори литературното приложение на „Ню Йорк Таймс“, но статията, която четеше, вече не му беше интересна. Остави я и загреба с веслата. Малкият понтон се опря в ръба на басейна и Джони стъпи на твърда земя. До Тримбъл нямаше и четиридесет и пет километра. Защо пък да не седне в „Мерцедес“-а на мисис Чатсуърт и да не се разходи нататък в събота? Ще види с очите си Грег Стилсън. Ще се позабавлява на спектакъла. Може би дори… може би ще се ръкува с него.
Не. Не!
Но защо не? В края на краищата можеше да се каже, че в тази изборна година му стана нещо като хоби да се среща с кандидатите и другите политици. Защо срещата с още един от тях трябваше тъй да го тревожи?
Ала Джони действително бе разтревожен, това бе вън от всякакво съмнение. Сърцето му биеше по-силно и по-често от нормално и той дори успя да си изпусне вестника в басейна. Измъкна го с ругатни, преди да е прогизнал съвсем.
Кой знае защо, мисълта за Грег Стилсън неизменно му напомняше за Франк Дод.
Формен идиотизъм! Как би могъл да има някакво определено отношение към Грег Стилсън само от едно виждане по телевизията?
Стой настрана!
Е, може да иде, а може и да не иде. Може пък в събота да мръдне до Бостън и да види някой филм.
Но още по пътя към къщата за гости и после, докато се преобличаше, започна да го притиска някакъв необясним страх. В известен смисъл това чувство приличаше на стар приятел — от онези, които човек тайно ненавижда. Да наистина — в събота ще отиде до Бостън. Така ще е по-добре.
Макар че след това месеци наред Джони се опитваше да възстанови мислено подробностите от този ден, тъй и не можа да си спомни точно как и защо в последна сметка се озова в Тримбъл. Уж беше тръгнал в друга посока с намерение да отиде в Бостън и да позяпа бейзбол на стадиона във Фенуей Парк, после евентуално да отскочи до Кеймбридж и да се порови в книжарниците. А ако му останеха пари (Джони бе изпратил четиристотин долара от премията на баща си, който пък ги бе препратил на болницата — жест, равносилен на капка в морето), смяташе да се отбие в кинотеатър „Орсън Уелс“ и да види последния нашумял музикален филм. Наистина внушителна програма за един съботен лен, а и денят се случи такъв, че да го запомниш: още от зори този деветнадесети август бе горещ, ясен и приятен, сякаш събрал в съвършенството си най-хубавите секунди от стотици предишни летни дни в Нова Англия.
Джони влезе в кухнята на голямата къща и си приготви обяд от три великански сандвича с шунка и сирене, сложи го в една старомодна кошничка за пикник, която намери в килера, и след кратка душевна борба увенча багажа си с няколко кутии бира. В този момент се чувствуваше великолепно, направо на седмото небе. И през ум не му минаваше мисълта за Грег Стилсън или за скалъпената му гвардия от хулигани телохранители.
Той сложи кошничката с провизиите в „Мерцедес“-а и подкара на югоизток към шосе 1–95. До този момент си спомняше всичко съвсем ясно. Но оттам нататък бяха се промъкнали и други неща. Най-напред — образът на майка му на смъртното си легло, с лице, изкривено в ужасна гримаса, и ръка върху чаршафа, сгърчена като ноктите на граблива птица, с глас, който сякаш идваше през топка памук, натъпкан в устата й.
„Нали ти казвах? Нали ти казвах, че така ще стане?“
Джони пусна по-силно радиото в колата. От говорителите на стереото в „Мерцедес“-а се разнесе прекрасен рок. Той бе проспал цели четири и половина години, а добрият стар рок си бе останал в цветущо здраве, благодаря! Джони запя заедно с радиото.
„Бог те е отредил за големи дела. Не се опитвай да бягаш от него, Джони.“
Радиото не можеше да заглуши гласа на покойната му майка. Тя щеше да си каже думата.
„Не се крий в пещера, не принуждавай господа да праща голяма риба, за да те погълне.“
Но той вече знаеше какво е да те погълне голяма риба. Името й бе не Левиатан, а Кома. Бе прекарал четири и половина години в черния й търбух и това му стигаше.
Отклонението за Бостън се появи отпред на пътя и… остана зад гърба му. Бе тъй погълнат в мислите си, че изпусна момента да завие и да излезе на другото шосе. Призраците от миналото не искаха да го оставят на мира. Е, нищо — при първа възможност щеше да завие и да се върне обратно.
„Не си грънчар, а само глина в ръцете на грънчаря, Джони.“
— Стига, стига! — измърмори той. Трябваше да изхвърли тези глупости от главата си и да се свърши! Майка му беше просто една религиозна луда. Може да звучеше грубо, но си беше така: рай в съзвездието Орион, ангели, пътуващи с летящи чинии, царства господни под земята… По своему тя бе толкова луда, колкото и Грег Стилсън, ако не и повече.
За бога, само гледай този тип да не ти стане идея-фикс…
„И когато пратите Грег Стилсън в Камарата на представителите, всеки ще викне: ХОТ ДОГ — ОТЛИЧНО! НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ НАМЕРИ ЕДИН, ДЕТО МУ ПУКА ЗА ХОРАТА!“
Стигна до кръстовището с шосе номер 63. Отклонението на ляво бе за градовете Конкорд, Берлин, Ридърс Мил и Тримбъл. Без изобщо да мисли защо — съзнанието му бе ангажирано със съвсем други неща, — Джони зави нататък.
Роджър Чатсуърт не беше вчерашен, но и той се бе смял на Грег Стилсън, сякаш това бе тазгодишният отговор на въпроса: какво ще се получи, ако се съединят в едно Джордж Карлин и Чеви Чейс[2]?
„Той е един шут, Джони.“
А ако с това се изчерпваха греховете на Стилсън, тогава нямаше никакъв проблем, нали? Един очарователен шегаджия, чист лист хартия, на който избирателите можеха да напишат своето послание: „Вие, останалите, сте абсолютно безполезни и затова решихме за идните две години да изберем този палячо.“ Може би с това се изчерпваше личността на Стилсън — един безобиден луд, който нямаше нищо общо с типичната мания за унищожение на Франк Дод. И все пак, кой знае защо, на Джони му се струваше… че между двамата има връзка.
Отпред пътят се разклоняваше — наляво за Берлин и Ридърс Мил, надясно за Тримбъл и Конкорд. Джони зави надясно.
„Че какво толкова ще стане, ако се ръкувам с него?“
Може би нищо особено. Още един политик в колекцията му. Някои хора събират марки, други — монети, а Джони събираше ръкостискания и…
„… и ще трябва да признаеш, че през цялото това време търсиш пето асо в колодата.“
Тази мисъл го разтърси тъй силно, че той за малко не отби встрани. Зърна се в огледалцето и онова, което видя, не бе лицето, с кото се бе събудил. То бе престанало да изразява спокойната увереност, че целият свят тъне в безгрижно блаженство. Сега това бе лицето от пресконференцията, лицето на човека, който пълзеше на четири крака в заснежената градина на Касъл Рок. Беше бяло като стена, очите бяха заобиколени с кафяви кръгове като след боксов мач, а браздите на челото му се врязваха по-дълбоко от обикновено.
„Не. Това не можеше да бъде вярно!“
Ала си беше самата истина. Сега, когато си го бе признал, повече не можеше да го отрича. През първите двадесет и три години от живота си Джони се бе ръкувал с един-единствен политик — Ед Мъски, който бе дошъл в училището им в 1966 г., за да им говори в часа по държавно устройство. През последните седем месеца се бе ръкувал с повече от дузина видни личности. И не беше ли проблясвала в подсъзнанието му, щом видеше, че му подават ръка, мисълта: „Що за човек е този? Какво ли ще науча за него сега?“
Не беше ли през цялото време търсил сред тях политическия еквивалент на Франк Дод?
Да. Така беше.
Но всъщност никой от тях, с изключение на Картър, не бе му предал кой знае какво, а и в чувствата, които изпита при ръкуването с Картър, нямаше нищо тревожно. Нямаше го онова усещане, че пропада, което го бе връхлетяло по време на телевизионното предаване с Грег Стилсън. Струваше му се, че Стилсън е отишъл още една крачка напред в играта на смеещ се тигър — от човек в кожата на звяр — звяр в човешка кожа.

2
Независимо как се бе озовал в Тримбъл, важното бе, че в последна сметка Джони си изяде сандвичите в тамошния парк, вместо да седи на някое от евтините места във Фенуей и да гледа бейзбол. Бе пристигнал малко след пладне и бе видял на общинската дъска за обявления афиш за митинга, който щеше да започне в три часа.
Запъти се към мястото на събитието, като очакваше да го намери безлюдно, понеже до началото имаше много време, но завари мнозина, които вече разстилаха одеяла, изваждаха за игра пластмасови дискове и топки или пък се гласяха да обядват.
В предния край на поляната група мъже тъкмяха естрадата. Двама украсяваха с плат високия до пояс парапет. Друг се беше покачил на стълба и спускаше от ръба на кръглата козирка разноцветни ленти. Трети монтираха звукоусилвателната уредба. Както Джони бе забелязал още от телевизионния репортаж, това съвсем не беше от простите и евтини образци. Говорителите, производство на „Алтек-Лансинг“, бяха внимателно разположени, така че да се постигне максимално обемно озвучаване.
Подготвителният екип (той упорито напомняше на пътуващ рок-състав като „Игълс“ или „Гейлс“, който си подрежда сцената за концерт) действуваше уверено и делово. Цялостното впечатление бе за сработеност, стигаща до професионално съвършенство, и бе в разрез с представата за Стилсън като добродушен клоун.
По възраст събралите се, общо взето, попадаха в интервала между петнадесет и тридесет и пет години и сред тях нямаше скучаещи. Едва проходили дечица се препъваха по тревата и стискаха потекли сладоледи. Жените бъбреха и се смееха с глас. Мъжете пиеха ледена бира от термоизолирани чаши. Тук-там подскачаха кучета подир всевъзможни примамки и над всички благодатно грееше слънцето.
— Проба — обади се лаконично в двойката микрофони някакъв човек от подиума, — едно, две, проба, проба… — Един от високоговорителите, инсталирани по дърветата, запищя пронизително и изпитателят от естрадата показа с жест, че иска да го преместят по-назад.
„Това никак не прилича на подготовка за политически митинг с речи — помисли си Джони. — Тук се готвят като за масова оргия.“
— Проба, едно, две… проба, проба.
Джони обърна внимание на начина, по който прикрепяха мощните високоговорители — тях ги завързваха, вместо да ги заковават с пирони. Стилсън развяваше знамето на защитниците на природата и екипът, който извършваше техническата подготовка на митингите му, явно бе предупреден да внимава да не повреди дори едно-едничко дръвче по градските паркове. Цялата операция бе шлифована до най-малките подробности и нямаше нищо общо с прибързаните работи под девиза: „Граби, каквото има, и беж да те няма!“
Два жълти автобуса за превозване на ученици спряха край малкия (и вече запълнен) паркинг. Вратите им се разтвориха и оттам се изсипаха мъже и жени, които разговаряха шумно и възбудено помежду си. Те се отличаваха рязко от досега събралото се множество, защото бяха издокарани с най-официалните си дрехи: мъжете с костюми или спортни сака, а жените с елегантни поли и блузи или рокли. Очите им шареха и жадно поглъщаха гледката наоколо с еднакъв израз на детско удивление и нетърпеливо очакване. Джони се усмихна: току-що бе пристигнал класът на Нго Фат.
Той се отправи към тях. Нго стоеше заедно с един висок мъж в кадифен костюм и две жени — китайки.
— Здравей, Нго — поздрави Джони.
Нго се ухили до уши.
— О, Джони, колко хубаво, че се видяхме, приятелю! Какъв голям ден за щата Ню Хампшир, нали?
— Сигурно.
Нго представи останалите — човекът в кадифения костюм беше европеец, а двете жени — сестри от Тайван. Едната довери на Джони, че много се надявала да се ръкува с кандидата след официалната част, и свенливо му показа бележника с автографите, който държеше в чантичката си.
— Толкова съм доволна, че съм в Америка — каза тя. — Но е малко странно, не намирате ли, мистър Смит?
Джони, за когото цялата тази история бе странна, се съгласи. Двамата преподаватели от класа за получаване на поданство събираха групата си.
— Ще се видим по-късно — извини се Нго, — аз трябва да излитам при другите.
— Да отида — поправи го Джони.
— Да, благодаря.
— Приятно прекарване, Нго.
— О, да, сигурен съм, че ще е приятно. — В очите на Нго сякаш блеснаха пламъчетата на скрита радост. — Сигурен съм, че ще бъде много забавно, Джони.
Групата, от около четиридесет души, се насочи към южната страна на парка, където щеше да обядва на открито. Джони се върна на мястото си и се насили да изяде единия от сандвичите си. Имаше чувството, че дъвче смачкан вестник, гарниран с туткал.
С цялото си същество той усещаше как го заливат тежките талази на тревожно напрежение.

3
Към два и половина паркът вече беше претъпкан. Хората бяха насядали съвсем плътно един до друг. Градските пазители на реда, подсилени от малък контингент на щатската полиция, бяха спрели движението по околните улици на Тримбъл. Приликата с рок-концерт бе по-силна откогато и да било. От високоговорителите се разнасяше жизнерадостният, забързан ритъм на музика в стил „кънтри“. По чистото синьо небе плуваха бели, пухкави облачета.
Изведнъж хората наскачаха и запротягаха шии. Ефектът бе същият като при повей на вятър над избуяла житна нива. И Джони се изправи, като се чудеше дали пък Стилсън няма да се появи по-рано от обявеното време. Тогава дочу усилващия се шум на мотоциклетни двигатели, който постепенно изпълни с вибрациите си летния следобед. В очите на Джони попаднаха стрелите на сноп слънчеви лъчи, отразени от блестяща хромирана повърхност, и след няколко секунди десетина мотоциклетисти завиха край паркинга, където бяха спрели автобусите на Нго и съкурсниците му. С тях нямаше кола и Джони предположи, че това бе авангардът.
Тревогата му се засили. Мотоциклетистите бяха спретнати, почти всички облечени в чисти избелели джинси и бели ризи, но техните машини — истински чудовища — бяха модифицирани до неузнаваемост: в тях изобилствуваха всякакви напречни щанги на кормилата, накъдрени и надупчени хромирани ламарини около ауспухите и странни стабилизатори.
Собствениците на свръхмощните мотоциклети угасиха двигателите им, слязоха от седлата и тръгнаха към естрадата в индийска нишка. Само един от тях се обърна. Огледа, без да бърза, внушителното сборище. Дори от такова разстояние се виждаше, че очите му са искрящо зелени, като стъкълца от счупена бутилка. Той сякаш преценяваше посещението на предстоящия спектакъл. Погледна наляво към групичката от четири-пет градски ченгета, облегнати на предпазната мрежа, която ограждаше игрището на местния юношески бейзболен отбор. Мотоциклетистът им махна с ръка. Едно от ченгетата се наведе напред и се изплю на земята. Имаше нещо едва ли не церемониално в тази сцена, от което тревогата в гърдите на Джони още повече се засили. Зеленоокият тръгна с нехайна стъпка към естрадата.
Върху пластовете на тревогата, легнала дълбоко в душата му, Джони изпитваше някаква невероятна смесица от вцепеняващ ужас и истерична веселост. Струваше му се, че като насън е влязъл в някоя от онези кошмарни картини, където от тухлени камини изскачат локомотиви или по изсъхналите клони на дървета висят безпомощно часовникови циферблати. Мотоциклетистите приличаха на статисти от поредната холивудска суперпродукция из живота на „железните ездачи“, които са решили заедно да откликнат на хипарския лозунг от 68-а година: „На Джийн Маккарти помогни и в чисто ти се премени.“[3] Свежо изпраните им избелели джинси бяха опънати върху тежки ботуши с дебели подметки и квадратни бомбета. На не един чифт Джони съзря хромирани верижки, закачени под стъпалото. Лъскавият метал проблясваше зловещо под лъчите на слънцето. Мотоциклетистите гледаха събралите се с едно и също изражение — добродушно и празно. Ала под него би могло да се крие и презрение към младите тъкачки, към студентите задочници, дошли за митинга от университета в Дърам, към заводските работници, станали на крака да ги приветствуват. Всеки от авангарда носеше на ризата си по две розетки: на едната бе изобразена жълта защитна каска с прикрепено към нея зелено знаменце на защитниците на природата, а на другата имаше надпис: „Пипна ли ги Стилсън в двоен «нелсън»?“
И от всеки десен заден джоб се подаваше къса палка, изрязана от кий за билярд.
Джони се обърна към съседа си, който бе дошъл с жена си и малкото си дете.
— Разрешено ли е да се носят такива неща? — удиви се той.
— Че кой го интересува? — отвърна през смях младият мъж. — И без туй са само за фасон. — Той веднага пак заръкопляска и закрещя: — Ха така, Грег! Стисни ги, та да писнат!
Почетната гвардия от мотоциклетисти се строи в полукръг пред естрадата и застана в стойка „мирно“.
Аплодисментите престанаха, но хората възбудено шумяха. Бяха си получили аперитива и им се бе отворил апетитът за предстоящото пиршество.
„Щурмоваци — помисли си Джони. — Това са си истински щурмоваци.“
Добре де, какво от това? Може би така е по-добре. Американците никога не са могли да търпят фашистките похвати. Това го знаят всички, та и закоравелите ястреби като Рейгън не си позволяват подобни демонстрации. Такава си е чистата истина, каквито и лозунги да вдига новата левица или колкото и песни на протеста да съчини Джоун Баес. Преди осем години гестаповските похвати на полицията в Чикаго бяха станали причина Хюбърт Хъмфри да загуби изборите. Джони не се интересуваше колко чисти и прилични изглеждат тези типове: щом са на служба при кандидат за Камарата на представителите, значи Стилсън се намира пред прага на провала. „Би могло да бъде и смешно, ако не беше толкова зловещо.“
И все пак на Джони му се искаше да не беше идвал.

4
Точно преди да стане три часът, тътенът на някакъв далечен барабан се вряза във въздуха наоколо. Хората усетиха вибрациите от земята под краката си и чак тогава го чуха. После постепенно започнаха да се присъединяват и гласовете на други инструменти, докато накрая се получи цял маршируващ духов оркестър, който изпълняваше една от популярните мелодии на Суза[4]. Изборна празничност в малък градец в разгара на летния ден.
Тълпата отново наскача и запротяга шии по посока на музиката. Много скоро се показа и самият оркестър. Най-отпред маршируваше, като повдигаше високо колене, момичето с жезъла — в къса поличка и бели меки ботушки с помпончета, след нея — две мажоретки, следвани от две пъпчиви момчета с ужасно сериозни лица, които носеха плакат, осведомяващ всички, че иде самият духов оркестър на гимназията в Тримбъл и че ще направят грамадна грешка, ако не обърнат достатъчно внимание на този факт! И накрая — самият оркестър, лъснал в блясък и пот, с ослепително бели униформи и безброй пиринчени копчета.
Множеството отстъпи, за да направи път на музикантите и когато с маршова стъпка те тръгнаха през шпалира към определеното им място, избухнаха бурни аплодисменти. Зад оркестъра се движеше един бял лекотоварен „Форд“, а върху покрива му, със загоряло от слънцето и разчекнато в гигантска усмивка лице под килнатата защитна каска на строителен работник, стоеше здраво на разкрачените си крака самият кандидат. Той вдигна към устата си мегафон, изду огромния си като ковашки мех гръден кош и възторжено извика:
— ЗДРАВЕЙТЕ ВСИЧКИ!
— ЗДРАВЕЙ, ГРЕГ! — отвърна в един глас тълпата.
„Охо — «Грег»! Ние вече сме на ти“ — помисли си Джони, на границата на истерията.
Стилсън скочи с демонстративно подчертана лекота от покрива на „Форд“-а. Беше облечен както по време на телевизионния репортаж, който Джони бе видял — с джинси и жълтокафява войнишка риза. Той пое към естрадата, като пътьом се ръкуваше наред със застаналите на предните редове и прекарваше длан на протегнатите през главите ръце. Тълпата се огъна и се люшна обезумяла към него и в отговор стомахът на Джони също се разбушува.
„Няма да го докосна! За нищо на света!“
Но изведнъж в навалицата пред краката му се отвори мъничка пролука, той пристъпи и се оказа най-отпред. Бе тъй близо до момчето с тубата от „маршовия оркестър на гимназията в Тримбъл“, че стига да поискаше, би могъл да почука с пръсти по лъскавата фуния на инструмента.
Стилсън бързо премина през редиците на музикантите, за да се ръкува с хората от другата страна, и Джони би го изгубил от поглед съвсем, ако жълтата каска не се мяркаше над главите на събралите се. Той почувствува облекчение: така бе по-добре. Нямаше пострадали, нямаше виновни. Щеше да си затвори очите подобно на фарисея от известната притча.[5] Много добре! Прекрасно! А когато Грег стигне до подиума, Джони просто ще си вдигне чукалата и незабелязано ще се измъкне. Всяко нещо си има граници!
Моторизираните здравеняци се бяха наредили от двете страни на прохода в тълпата, за да му попречат да се затвори и да удави кандидата в многолюдното море. Тояжките от подрязани кийове за билярд си стояха по джобовете, но техните притежатели бяха нащрек и дебнеха с четири очи за евентуални неприятности. Джони нямаше представа що за неприятности биха могли да се случат, освен някой да размаже размекната шоколадова паста в лицето на кандидата, ала за пръв път телохранителите проявяваха някакъв интерес към събитието.
И в този момент нещо действително се случи, но Джони не можа да разбере точно какво. Някаква жена се бе пресегнала към мяркащата се жълта каска, навярно да я пипне за щастие, и един от здравеняците на Стилсън се спусна светкавично към нея. Чу се ужасен писък и ръката на жената бързо изчезна. Всичко това обаче ставаше от другата страна на оркестъра.
Врявата, която вдигаше тълпата, беше потресаваща и Джони пак си спомни за рок-концертите, на които беше ходил. Подобно нещо би се получило, ако Пол Маккартни или Елвис Пресли тръгнеха да се ръкуват с публиката.
Хората крещяха името му, скандираха го напевно:
— ГРЕГ… ГРЕГ… ГРЕГ…
Младият човек, застанал със семейството си до Джони, бе вдигнал детето над главата си, за да види и то кандидата. Младеж с огромен изпъкнал белег от изгаряне върху лицето размахваше плакат с надпис:
УМРИ, НО БЪДИ СВОБОДЕН ЧОВЕК —
ПРИМЕР ВЗЕМИ ОТ НАШИЯ ГРЕГ!
Едно невероятно красиво момиче, може би на осемнадесет години, размахваше резен диня и по голата му, загоряла от слънцето ръка се стичаха струйки розов сок. Суматохата бе пълна. Възбудата се носеше из въздуха като жужене около високоволтови кабели.
И внезапно Грег Стилсън се втурна като торпедо през редиците на оркестъра обратно към страната на Джони. Без да спира, той намери време да потупа здравата момчето с тубата по гърба.
По-късно Джони как ли не въртя и сука, за да изкара пред себе си, че всъщност не бе имал нито възможност, нито време да се скрие обратно в тълпата. Опитваше се да си внуши, че тълпата направо го бе изхвърлила пред Стилсън, да повярва, че Стилсън му бе грабнал насила ръката. Нищо подобно! Бе имал предостатъчно време да изчезне, защото някаква дебелана в кошмарни жълти панталони бе стиснала кандидата в обятията си и го бе мляснала, а той тутакси й бе отвърнал със също тъй звучно млясване и през смях бе извикал: „Бъди сигурна, че теб няма да те забравя, душице!“ Дебеланата бе изцвилила от удоволствие.
Сега Джони усети как го обзема познатото смразяващо вцепенение, как постепенно изпада в транс. Нищо повече нямаше значение освен необходимостта да научи какво таеше човекът пред него. Той дори леко се усмихна, но това не беше неговата усмивка. Протегна ръка, Стилсън я пое в шепите си и я раздруса енергично.
— Привет, приятел! Надявам се, че ще ни подкрепиш в…
Гласът на Стилсън неочаквано секна — тъй както се бе случило с АйЛийн Магаун, с доктор Джеймс Браун (същото име като на певеца) и с Роджър Дюсо. Очите му се разшириха и изпълниха със… страх? Не — в очите на Стилсън имаше УЖАС!
Мигът продължи цяла вечност. Погледите им се споиха и обективното време отстъпи място на нещо друго, на някаква съвършена гравюра върху четвъртото измерение. Джони отново почувствува, че хлътва в тъмния коридор от оксидирана стомана, само дето този път с него бе и Стилсън и двамата споделяха… споделяха…
(всичко)
За Джони чувството този път бе по-силно от всякога, несравнимо по-силно! То се стовари върху него изведнъж, масивно и пищящо подобно на страховит черен товарен влак, полетял стремглаво през тесен тунел — бясно забързана машина, увенчана с един-единствен ослепителен прожектор, монтиран на челото й, и този прожектор, това светещо око, знаеше всичко. Неговата светлина прониза Джони Смит като бръмбар на карфица. Нямаше накъде да бяга. Пълното проникновение го смачка като с парен чук, разплеска го на тънък като хартия лист, а връхлитащият нощен влак го прегази с безбройните си колела.
Искаше му се да крещи, но нямаше нито сили, нито глас.
Единствения образ, от който не можа да се отърве докрая
(когато синият филтър започна бавно да се спуска),
бе церемонията по официалното встъпване в длъжност на Грег Стилсън. Той полагаше клетва пред някакъв старец със стеснителните, уплашени очички на полска мишка, попаднала в лапите на врял и кипял, покрит с белези от стари бойни подвизи
(тигър)
хамбарен котарак. Стилсън бе сложил едната си ръка върху Библията и бе вдигнал другата. Това ставаше в бъдещето, след години, защото Стилсън бе почти напълно оплешивял. Старецът произнасяше на части клетвата, а Стилсън повтаряше. Стилсън се заклеваше
(синият филтър се сгъстяваше, покриваше всичко наоколо, малко по малко го заличаваше. Благодатен син филтър! Лицето на Стилсън е зад синьото… и жълтото… жълто като ивиците по кожата на тигъра)
да го стори „с божията помощ“. Лицето му бе строго тържествено, дори сурово, но вътрешно целият ликуваше. Радостта напираше лудешки в гърдите и клокочеше в съзнанието му. Защото човекът с уплашените очички на полска мишка бе самият върховен съдия на Съединените щати[6]
(О, мили боже, филтърът, филтърът, синият филтър, жълтите ивици)
и ето че всичко започна да изчезва зад синия филтър, само че това не беше филтър, а нещо реално, нещо
(в бъдещето, в мъртвата зона)
нещо в бъдещето. В неговото бъдеще? В бъдещето на Стилсън. Джони не знаеше.
След това имаше чувството, че лети — лети през синевата — над пустиня от пълна разруха, в която, колкото и да се взираше, нищо не можеше да различи. А изпод всичко това се раздаваше призрачният глас на Стилсън, глас на преоценен идол или на съдбата в сценичен фарс: ЩЕ МИНА ПРЕЗ ТЯХ КАТО НАЖЕЖЕН РЪЖЕН ПРЕЗ БУЦА МАСЛО! ЩЕ ГИ ОВЪРШЕЯ КАТО ХАЛА!
— Тигърът — промърмори Джони с надебелял език. — Тигърът е зад синьото, зад жълтото.
После цялата тази бъркотия от картини, образи и думи потъна в надигащия се глух тътен на забравата. Стори му се, че с обонянието си долавя сладникавия метален мирис на озон като край проводници под високо напрежение. За момент онова вътрешно око сякаш се отвори още по-широко и заопипва с поглед наоколо; синьото и жълтото, които бяха забулили всичко, започнаха да се сгъстяват и да се превръщат в… в нещо. И някъде дълбоко в себе си Джони чу изпълнен с ужас женски писък: „Дай си ми го, гадино мръсна!“
После всичко изчезна.
„Колко ли сме стояли така с него?“ — щеше да се пита по-късно Джони. Предполагаше, че около пет секунди. След това Стилсън задърпа ръката си, направо се опитваше да я отскубне, въпреки че продължаваше все тъй хипнотизирано да го гледа със зяпнали уста и пребледняло под дълбокия загар лице. Джони виждаше чак пломбите на кътните му зъби.
По лицето на Стилсън се бяха изписали ужас и отвращение.
„Много добре! — на Джони му се щеше да извика. — Прекрасно! Разтрепери се, та да се разпаднеш на парчета! Тегли си чертата! Самоунищожи се! Пръсни се в черупката си! Превърни се в пепел! Направи услуга на света и на човечеството!“
Двама от мотоциклетистите тичаха към него и този път палките от скъсени кийове за билярд бяха излезли от задните джобове. Джони бе обзет от абсурдния страх, че ще го ударят, че ще го удрят с палките си по главата, ще си играят с нея на билярд, ще я вземат за осмата топка в играта и ще я запратят със страшна сила право в мрежичката отстрани, отново в мрака на комата, откъдето вече нямаше да се завърне, нямаше да може никому да каже какво бе видял, нямаше да може нищо да промени.
Каква гибел и разруха — господи! Беше загинал целият свят!
Опита се да се отдръпне. Хората се блъскаха, напираха назад, крещяха от ужас (а може би и от възбуда). Стилсън се беше посъвзел, беше се обърнал към телохранителите си и с жестове ги възспираше от прибързани действия.
Джони не разбра какво стана после. Той се олюля на краката си, главата му увисна, премигна мъчително като алкохолик, стигнал до горчивия край на цяла седмица безпросветно пиянство. Сетне го заля топлата, надигаща се вълна на забравата и Джони с огромно удоволствие се отпусна в нея. Загуби съзнание.

ГЛАВА XXI
1
— Не — отвърна началникът на полицията в Тримбъл в отговор на въпроса на Джони, — не си обвинен в нищо. Не си задържан. И не си длъжен да отговаряш. Просто ще ти бъдем много благодарни, ако го сториш.
— Много благодарни — подкрепи го човекът в строгия официален костюм. Той се казваше Едгар Ланкт и работеше в Бостънския отдел на ФБР. Според него Джони Смит имаше вид на много болен. Над лявата му вежда една грамадна подпухнала синина бързо се наливаше с мораво. При загубата на съзнание Джони бе паднал като дъска и се бе ударил или в обувката на някой музикант, или в тежкия ботуш на мотоциклетист. Ланкт вътрешно отдаваше предпочитание на второто. При това, изглежда, по време на удара въпросният ботуш е бил в движение.
Смит беше силно пребледнял и докато пиеше вода от картонената чаша, която му подаде полицейският началник Бейс, ръцете му здравата трепереха. Клепачът на едното му око играеше в нервен тик. Изобщо видът му напълно се покриваше с класическата представа за потенциалния убиец, макар че най-смъртоносният предмет, намерен сред личните му вещи, бе една щипка за нокти. Ала Ланкт нямаше да забрави първото си впечатление, защото такъв си бе по природа.
— Какво ви интересува? — Джони бе дошъл в съзнание върху кушетката в някаква килия, оставена незаключена. Болеше го глава до пръсване, но сега болката го отпускаше и той започваше да усеща в себе си странна празнота. Сякаш вътрешностите му бяха измъкнати и заменени с разбит на сняг белтък. В ушите му нещо издаваше постоянен остър звук — не че пищяха, но се чуваше някакво непрекъснато тъничко бръмчене. Беше девет часът вечерта. Свитата на Стилсън отдавна се бе измела от града. Топлите кренвирши бяха изядени до последния.
— Разкажи ни какво точно се случи — подкани го Бейс.
— Беше много горещо. Сигурно съм припаднал от превъзбуда.
— Да не си нещо болен? — подпита уж случайно Ланкт.
Джони го изгледа изпитателно.
— Няма смисъл от такива хитрости, мистър Ланкт. По-добре кажете дали знаете кой съм.
— Знам. Ти май наистина си ясновидец.
— Не е нужно ясновидство, за да се досетиш, че един агент на ФБР все ще знае как да те надхитри.
— Ти си от Мейн, Джони. Там си роден и там си расъл. Каква работа има един жител на Мейн в Ню Хампшир?
— Частни уроци.
— За сина на Чатсуърт?
— Още веднъж — като знаете, защо питате? Освен да ме подозирате в нещо.
Ланкт запали цигара.
— Чатсуъртови са богати.
— Да, богати са.
— Ти да не си запален по Стилсън, а, Джони? — попита Бейс. Джони не обичаше хората, които му заговаряха на „ти“ веднага след запознанството, а тук и двамата го правеха. Това го изнервяше.
— А вие?
Бейс свирна презрително.
— Преди около пет години в Тримбъл решиха да организират целодневен рок-концерт. Градският съвет се колеба известно време, но накрая се съгласи, защото младежта си иска своето и трябва нещо да получи. Очаквахме около двеста местни младежи да се съберат на източното пасище на Хейк Джеймисън, за да слушат музика. А дойдоха хиляда и шестстотин, всички пушеха марихуана и пиеха концентрати направо от бутилките. Направиха грамадни поразии. В съвета се ядосаха и казаха, че никога повече няма да разрешат подобно нещо. А те само дето не се разплакаха от обида: „Че защо? Нали няма пострадали?“ Значи могат да безобразничат както си щат, стига да няма пострадали. И с този Стилсън е същата история. Спомням си веднъж…
— Да не би да имаш зъб на Стилсън, Джони? — намеси се Ланкт. — Някаква лична обида?
Той се усмихна по бащински, сякаш казваше: „Хайде, признай си и ще ти олекне!“
— Допреди шест седмици дори не знаех, че съществува.
— Може, може, но това не е отговор на въпроса ми.
Джони помълча известно време и рече:
— Той ме тревожи.
— И това не е отговор на въпроса ми.
— Напротив.
— Искаше ни се повече да ни помогнеш — въздъхна Ланкт.
Джони погледна към Бейс.
— Всички ли, които припадат на публични събрания в града ви, се удостояват с разпит от ФБР?
— Ами… не. Разбира се, че не — измънка смутено Бейс.
— Ти се ръкуваше със Стилсън, когато се свлече на земята — заговори Ланкт. — Имаше ужасен вид. И Стилсън бе позеленял от страх. Голям късмет извади, Джони. Голям късмет, че някой от неговите юначаги не превърна главата ти във ваза. Те помислиха, че си извадил пистолет да го застреляш.
Джони бе започнал да разбира. Той премести удивено поглед от Ланкт към Бейс и обратно.
— Вие сте присъствували! — възкликна той. — Бейс не ви е повикал по телефона, а сте присъствували на митинга.
Ланкт смачка цигарата си.
— Да, присъствувах.
— Защо ФБР се интересува от Стилсън? — едва ли не изрева Джони.
— Нека да поговорим за теб, Джони. Какъв е твоят…
— Не, нека да поговорим за Стилсън. Да поговорим за неговите юначаги, както ги нарекохте. Законно ли е те да носят палки, отрязани от кийове за билярд?
— Да — отговори Бейс. Ланкт го изгледа предупредително, но Бейс или не го видя, или се направи, че не вижда. — Билярдни кийове, бухалки за бейзбол или стикове за голф не се забраняват от закона.
— Чух, че тези типове са били от железните ездачи, от мотоциклетните банди.
— Някои са били в банди от Ню Джързи, други — от Ню Йорк…
— Бейс — прекъсна го Ланкт, — сега не е време…
— Не виждам какво толкова ще стане, ако му кажа — възпротиви се Бейс. — Те са безделници, негодяи, хулигани. Някои от тях са били обединени в банда преди четири-пет години по време на вълненията по плажовете на Хамптън. Други са участвували в мотоциклетна банда, „Дяволската дузина“, която се разформировала в хиляда деветстотин седемдесет и втора. Дясната ръка на Стилсън, Съни Елиман, е бил главатар на „Дяволската дузина“. Арестували са го поне шест пъти, но никога не са го съдили.
— Имаш грешка — Ланкт запали нова цигара. — Съден е в хиляда деветстотин седемдесет и трета за неспазване на правилата за движение — направил забранен ляв завой и карал от забранената страна по еднопосочна улица. Признал си вината и платил глобата: двадесет и пет долара.
Джони стана и бавно прекоси стаята към колонката за студена вода, където си наля втора чаша. Ланкт го наблюдаваше с интерес.
— Значи просто припадна, така ли? — попита той.
— Не — извърна се към него Джони. — Канех се да го застрелям с базука. Само че в критичния момент ми гръмнаха бушоните.
Ланкт въздъхна.
— Можеш да си вървиш, когато пожелаеш — каза Бейс.
— Благодаря.
— Но аз, както и мистър Ланкт, ще те посъветвам нещо. На твое място занапред бих се държал настрана от митингите на Стилсън, ако ми е мил животът. На хората, които Стилсън не харесва, току им се случва я едно, я друго…
— Така ли? — Джони си изпи водата.
— Това са въпроси извън твоята компетенция, Бейс. — Ланкт гледаше началника на полицията с очи, подобни на потъмняла стомана.
— Добре де — каза примирително Бейс.
— Няма да крия от теб, че митингите не минават без произшествия — поде Ланкт. — В Риджуей една бременна била пребита така, че пометнала. Това станало веднага след митинга, показан от Си Би Ес. Тя не можа да идентифицира престъпника, но имаме основания да смятаме, че е някой от хората на Стилсън. Преди месец на едно четиринадесетгодишно момченце му счупиха черепа, защото насочило към него воден пистолет. И то не можа да идентифицира престъпника. Но водният пистолет ни кара да мислим, че става въпрос за престараване от страна на охраната.
„Ама че формулировка“ — помисли си Джони.
— И пак не намерихте нито един очевидец?
— Никой не пожела да свидетелствува — усмихна се Ланкт мрачно и изтупа пепелта от цигарата си. — За хората той е избраникът.
Джони си спомни младия мъж на митинга, който вдигаше детето си, за да види Грег Стилсън. „Че кой го интересува? И без туй са само за фасон!“
— И по този случай ФБР му предоставя личен агент да го наблюдава?
Ланкт сви рамене и се усмихна обезоръжаващо.
— Какво да се прави? Само за твое сведение, Джони, задачата ми съвсем не е от леките. Понякога ме хваща страх. У този тип има невероятен магнетизъм. Ако на някой митинг реши да ме посочи с пръст и да каже кой съм, те сигурно в тоз миг ще ме линчуват на най-близкия стълб.
Джони си спомни тълпата от следобеда и красивото момиче, което размахваше в истеричен екстаз резена диня.
— Имате право — съгласи се той.
— Така че, ако можеш да ми кажеш нещо, което ще ми помогне… — Ланкт се наведе към него. В обезоръжаващата му усмивка се бе прокрадвало нещо хищническо. — Може да си имал прозрение за него. Може от това да ти е прилошало.
— Може — отвърна Джони сериозно.
— Е?
За един безумен момент Джони бе пред прага да им разкаже всичко, но после се отказа.
— Видях го по телевизията. Нямах какво да правя днес и реших да дойда да си създам лична представа за него. Бас държа, че не съм бил единственият външен човек сред публиката.
— Ни най-малко! — подчерта Бейс с отвращение.
— И това е всичко? — усъмни се Ланкт.
— Всичко — отряза Джони, но после добави: — Само дето ми се струва, че ще спечели избора.
— В това ние не се съмняваме — увери го Ланкт. — Работата е опечена, стига да не го хванем в явно нарушение. Междувременно аз напълно споделям мнението на Бейс, че трябва да стоиш настрана от митингите на Стилсън.
— Не се тревожете. — Джони смачка картонената си чаша и я изхвърли. — Много ми беше приятно да си поговорим с вас, господа, но ме чака дълъг път до Дърам.
— Кога се завръщаш в Мейн, Джони? — запита с нехаен тон Ланкт.
— Не знам. — Джони изгледа първо Ланкт — строен, с безупречна външност, почукващ с незапалена цигара по стъклото на електронния си часовник, после Бейс — уморен мъжага с добродушния израз на клепоухо куче. — Мислите ли, че той ще се кандидатира за по-висок пост?
— Боже опази! — Бейс завъртя очи.
— Такива като него са преходно явление. — Тъмнокафявите, почти черни очи на Ланкт не преставаха да изучават Джони. — Те са като редките радиоактивни елементи — толкова нестабилни, че бързо-бързо се разпадат. Стилсъновците не се издигат върху някаква трайна политическа основа, те са плод на кратковременна коалиция, която много скоро се разтурва. Нали видя днешната тълпа? Как може студенти и работници да викат в един глас за същия човек? Това, което ги обединява, не е политика. То е нещо като хула-хуп, кожените шапки или перуките с прическа „Битълс“. Ще отиде в Конгреса, ще пообядва на държавна сметка до хиляда деветстотин седемдесет и осма, и край. Можеш да не се съмняваш.
Но Джони се съмняваше.