"Мъртвата Зона" - Стивън Кинг

4
Отмина и 1971 година. Отшумяха вълненията по крайбрежието на Ню Хампшир. Оплакванията на плажните предприемачи заглъхнаха с набъбването на банковите им сметки. Някаква никому неизвестна личност, на име Джордж Макгъвърн, смешно рано обяви кандидатурата си за президент. Всеки, който следеше политиката, знаеше, че кандидат от Демократическата партия през 1972-ра ще бъде Едмънд Мъски, и някои дори вярваха, че той би могъл да се пребори с джуджето от Сан Клементе[4] и да залепи плещите му иа тепиха.
В началото на юни, точно преди да разпуснат училищата за лятната ваканция, Сара отново срещна студента по право. Тя си купуваше машинка за печене на филийки в един магазин за домашни потреби, а той търсеше подарък за годишнината от сватбата на родителите си. Попита я дали не би искала да идат на кино — в града се въртеше новият филм с Клинт Истуд, „Хари мръсникът“. Сара се съгласи и те прекараха много приятно. Уолтър Хазлет си беше пуснал брада и вече не й напомняше тъй силно за Джони. Всъщност тя изпитваше все по-голямо затруднение да си спомни сак наистина изглеждаше той. Само насън виждаше ясно лицето му, както бе застанал пред Колелото на късмета и наблюдаваше въртежа му с каменна физиономия, вперил потъмнелите си до смущаващо, плашещо мастиленосиньо очи, сякаш това бе игра, създадена единствено и само за него.
Започна често да излиза с Уолт. С него й беше много леко. Той не предявяваше никакви претенции — или ако предявяваше, правеше го толкова постепенно, че тя почти не ги забелязваше. През октомври той я попита дали може да й купи годежно пръстенче с малък диамант. Сара го помоли да й даде време да помисли до понеделник. В неделя вечерта отиде в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, взе специален пропуск с червен кант и се качи в интензивното отделение. Поседя около час до леглото на Джони. Навън есенният вятър виеше в мрака и вещаеше студ, вещаеше сняг, вещаеше настъпването на сезона на смъртта. След шестнадесет дни се навършваше година от панаира, от случката с Колелото и от катастрофата край блатото.
Тя седеше, заслушана във вятъра, и гледаше Джони. Бинтовете бяха свалени. Белегът му започваше един пръст над дясната вежда, криволичеше нагоре по челото му и се губеше в косата. Кичурът около това място бе побелял като на безподобния детектив от серията „87-и полицейски участък“ — Котън Хос. Не се виждаха признаци на дистрофия, само неминуемата загуба на тегло. Пред Сара бе просто един дълбоко заспал, почти непознат млад мъж.
Тя се наведе над него и леко го целуна по устните, сякаш ролите в познатата стара приказка можеха да се разменят и нейната целувка да го съживи. Ала Джони продължи да спи.
Сара си тръгна, прибра се у дома във Вийзи, сви се на леглото и се наплака под воя на вятъра, който шеташе из тъмнината навън, подгонил улова си от жълти и ръждивочервени листа. В понеделник тя каза на Уолт, че ако държи, може да й купи пръстенче с диамант — но обезателно мъничък — и тя ще бъде щастлива и горда да го носи.
Такава бе за Сара Бракнел 1971 година.
В началото на 1972-ра по време на предизборната реч в града на „плешивото влечуго“, както го бе нарекъл Съни Елиман, Едмънд Мъски не издържа на провокационните подмятания на опозицията по адрес на съпругата му и избухна в сълзи. Джордж Макгъвърн направи на пух и прах прогнозите за предварителните избори и Лоуб злорадо писа във вестника си, че жителите на Ню Хампшир не обичат ревльовци. През юли Макгъвърн бе вече кандидат за президент. Същия месец Сара Бракнел стана Сара Хазлет. Двамата с Уолт се венчаха в методистката църква в Бангор.
На три километра от тях Джони Смит продължаваше да спи. Мъчителният спомен за него внезапно прониза сърцето на Сара, когато Уолт я целуна пред събраните за сватбата близки и роднини. „Джони“ — изстена наум тя и го видя както тогава, с маската: полу-Джекил, полуозъбен Хайд. За секунда остана вцепенена в прегръдките на Уолт, но след това всичко премина. Спомен или видение — каквото и да бе, то остана в миналото.
След дълго обмисляне и обсъждане с Уолт, Сара покани на сватбата и родителите на Джони. Хърб дойде сам. На почерпката след церемонията тя го попита за Вера.
Той се озърна, видя, че наблизо няма никой, и бързо гаврътна остатъка от уискито си. „За последните осемнадесет месеца се е състарил с пет години“ — съжали го тя. Косата му бе започнала да оредява, бръчките по лицето му се бяха вдълбали. Носеше очилата си предпазливо и сковано като човек, който ги е сложил наскоро. Иззад слабите коригиращи стъкла очите му гледаха боязливо и измъчено.
— Ох, Сара… Не е добре. Истината е, че сега се намира в някаква ферма в щата Върмонт. Чака да дойде краят на света.
— Какво?
Хърб й разказа, че преди шест месеца Вера започнала да си пише с група от десетина човека, които наричали себе си „Американско дружество на последния час“. Техни предводители били мистър и мисис Хари Л. Стонкърс от град Расийн, щата Уисконсин. Мистър и мисис Стонкърс твърдели, че били отвлечени от летяща чиния по време на някакъв излет. Били издигнати в рая, разположен обаче не в съзвездието Орион, а на планета, подобна на Земята, която обикаляла около звездата Арктур. Там те общували с ангели и били осведомени, че последният час наближавал. Дарили ги с телепатични способности и ги изпратили обратно на Земята, за да съберат около себе си неколцина предани вярващи за първия редовен полет „Земя — рай“. И така, тяхната групичка се събрала, те купили някаква ферма северно от Сейнт Джонсбъри и преди около седем седмици се настанили там в очакване на летящата чиния.
— Това звучи като… — започна Сара, но изведнъж млъкна.
— Знам като какво. Като налудничава приказка. Мястото им струва девет хиляди долара и представлява една порутена къща и два акра трънаци. Вериният дял е седемстотин долара. Това бе всичко, което можа да даде. Нямаше друг начин да я спра… освен да я пратя в лудница. — Той помълча и се усмихна. — Но не си струва да говорим за това на сватбата ти, Сара. Ти и твоето момче ще бъдете щастливи. Сигурен съм в това.
Сара се помъчи да отговори на усмивката му.
— Благодаря, Хърб. Тя ще… искам да кажа, мислиш ли, че тя…
— Ще се върне? Да, разбира се. Ако до зимата не дойде краят на света, мисля, че ще се върне.
— Ох, дано всичко се оправи! — въздъхна тя и го прегърна.

5
Фермата във Върмонт нямаше отопление и тъй като чинията не пристигна до края на октомври, Вера се завърна у дома си. Чинията не дошла, обясни тя, защото още не били успели напълно да се пречистят от дребнавостите и греховната мръсотия в живота си. Инак тя се чувствуваше въодушевена и окрилена във вярата си. В един от сънищата си бе видяла знак. Може пък да не й бе отредено да я отведат в небесата с летяща чиния. У нея все по-силно се затвърждаваше убеждението, че е призвана да насочи сина си, щом дойде на себе си, по предопределения му път.
Хърб я прибра, постара се, доколкото му бе възможно, да се отнася към нея с обич и животът продължи. Джони беше в кома вече две години.

6
Никсън встъпи във втория си президентски мандат. Американските момчета започнаха да се завръщат от Виетнам. Уолтър Хазлет беше пред завършване на образованието си. Сара продължи да преподава, докато той зубреше за изпити. Глупавите, заблудени зайци, които бе поела навремето като начеваща учителка, се бяха превърнали в отракани младежи и девойки. Плоскогърдите момиченца бяха напълнили блузките. Фърфалаците, които преди се губеха по коридорите, сега бяха включени в баскетболния отбор.
Втората арабско-израелска война дойде и си отиде. Петролното ембарго дойде и си отиде. Убийствено високите цени на бензина дойдоха и не си отидоха. Вера Смит заживя с убеждението, че Христос ще се появи изпод земята някъде в района на Южния полюс. Източникът на тази информация бе една нова брошурка (седемнадесет страници, цена 4 долара и 50 цента), озаглавена „Подземният тропик господен“. Удивителната хипотеза на нейния автор бе, че царството господне е всъщност долу, под самите ни крака, и че точката, от която най-лесно може да се достигне, е Южният полюс. Един от разделите на брошурката бе озглавен „Парапсихически изживявания сред изследователите на Южния полюс“.
Хърб й обърна внимание как преди по-малко от година бе вярвала, че царството господне се намира нейде горе и най-вероятно обикаля около Арктур.
— По-скоро бих повярвал в това, отколкото в тази шантава история с Южния полюс — рече й той. — В края на краищата в Библията е казано, че царството грсподне е на небето. Това тропично място под земята би трябвало да бъде…
— Престани! — Устните й се свиха в тънки, бели ивици. — Не е нужно да се подиграваш с неща, които не разбираш.
— Не се подигравам, Вера — отвърна той кротко.
— Бог знае защо неверникът се гаври и езичникът беснее! — тросна се тя. В очите й отново се появи стъкленият блясък. Двамата седяха на масата в кухнята. Пред Хърб лежеше част от повредена брава, а пред Вера — купчинка стари броеве на списанието „Нашънъл джеографикс“: тя се ровеше в тях и събираше снимки и статии за Южния полюс. Неспокойни облаци се гонеха навън от запад към изток и листата се сипеха от дърветата. Отново бе дошло началото на октомври, а октомври като че ли беше най-лошият месец за нея. Това беше месецът, в който стъкленият блясък се появяваше най-често и за дълго в очите й. И също през октомври у Хърб винаги се загнездваше предателската мисъл да ги изостави. Да изостави и двамата — жена си, която почти сигурно бе душевно болна, и спящия си син, който бе практически мъртъв. Ето и сега той въртеше в ръце частта от бравата, гледаше през прозореца бягащите облаци и си мислеше: „Бих могъл да си събера багажа. Ей тъй, просто да го нахвърлям отзад в пикапа и да отпраша. Да речем, във Флорида, или Небраска, Калифорния. Добрият дърводелец изкарва хубави пари навсякъде. Просто ей тъй, ставам и изчезвам.“
Но си знаеше, че няма да го направи. За всичко бе виновен октомври — месецът, в който той винаги планираше бягство от къщи, тъй както Вера неизменно откриваше поредния нов начин да влезе в пряка връзка с Христос, за да спаси единственото си дете, което бе успяла да отгледа в дефектната си утроба.
Той се пресегна през масата и хвана ръката й — слаба и костелива като ръката на бабичка. Тя вдигна удивено очи.
— Много те обичам, Вера.
Тя му се усмихна и за един кратък миг силно заприлича на момичето, което някога бе ухажвал и спечелил. Сега Вера се усмихваше нежно, очите й се избистриха и му отвърнаха с топлота и обич. Навън слънцето се подаде иззад търбуха на един облак, гмурна се зад друг и пак изплува, вдигайки и спускайки завеса от плътна сянка над двора зад къщата.
— Знам, Хърб. И аз те обичам.
Той я хвана и с другата си ръка, притисна в шепи дланта й.
— Вера.
— Кажи! — Очите й бяха тъй ясни… Внезапно тя се бе върнала при него, беше изцяло до него и той можа да почувствува до каква ужасна степен се бяха отчуждили през последните три години.
— Вера, ако той никога не се събуди… боже опази! И все пак в такъв случай… ние оставаме, нали? Ще бъдем поне…
Тя рязко издърпа ръката си. Дланите му, които я бяха притискали леко, плеснаха в празното.
— Не искам да чувам! Изобщо не искам да чувам, че Джони няма да се събуди!
— Аз само…
— Разбира се, че ще се събуди — пресече го тя и се втренчи в двора, където продължаваше да просветва и да притъмнява. — Това му е писано от господа. Да, да! Да не мислиш, че не знам? Знам, повярвай ми. Бог е замислил големи неща за моя Джони. Чух го със сърцето си.
— Да, Вера. Добре.
Пръстите й се плъзнаха към списанията, напипаха поредния брой и заразлистваха страниците.
— Знам, знам, че е така — повтори тя с детинско раздразнение в гласа.
— Добре — прошепна той примирено.
Тя забоде очи в списанието. Хърб подпря глава на ръцете си, зарея поглед към играта на мигащата светлина и сянка и се замисли колко бързо идва зимата след златния подъл октомври. Искаше му се Джони да умре. Беше обикнал момчето от първия ден. Беше видял удивлението върху малкото му личице, когато веднъж се бе приближил с миниатюрна дървесна жаба до количката му и бе сложил мъничката жива твар в детските ръчички. Беше го учил да лови риба, да се пързаля на кънки и да стреля с пушка. Беше бдял до леглото му цялата нощ в 1951 година, когато малкият бе хванал грип и бе вдигнал температура до главозамайващите 40,6°. Беше крил в шепи сълзите в очите си, когато при завършването на гимназията Джони бе произнесъл възложената му приветствена реч, без никъде да гледа и без нито веднъж да се запъне. Тъй много спомени бяха свързани с него: как го учи да кара кола, как стоят заедно на корабния нос, когато една година през ваканцията отидоха на екскурзия в Канада (осемгодишният Джони се бе смял възторжено при всяко полюшване на кораба), как му помага да си пише домашните, да си прави колибка в клоните на дърво, да се оправя с компас. Всички тези спомени нахлуха едновременно в главата му, без какъвто и да е хронологичен ред — единственото свързващо звено бе Джони, Джони жадно откриващ света, който накрая така жестоко го осакати.
И ето че сега Хърб искаше Джони да умре. О, как го искаше! Искаше той да умре, сърцето му да спре да бие и кривата на електроенцефалограмата му да замре на финалната права линия. Искаше Джони да трепне и угасне като мигащо пламъче на свещ сред езерце от разтопен восък. Искаше той да умре и да ги избави.

7
Продавачът на гръмоотводи спря пред крайпътното ресторантче „У Кати“ в Съмърсуърт, Ню Хампшир, през ранния следобед на горещ летен ден, няма и седмица след Националния празник Четвърти юли, 1973 година. А недалеч гръмотевичните бури навярно вече се зараждаха в знойните шахти на загрятите възходящи въздушни потоци на лятото.
Гонен от страшна жажда, човекът бе решил да се отбие в заведението, за да угаси огъня с няколко бири, а не да търси купувач. Но по силата на дългогодишен навик той хвърли поглед към покрива на ниската, подобна на ферма сграда и равната права линия, която видя да се откроява на фона на нажежената небесна синева, го накара да отвори отново колата, за да вземе изтърканото кожено куфарче, където се намираха мострите му.
Вътре беше мрачно, прохладно и тишината се нарушаваше единствено от приглушения говор на цветния телевизор, прикрепен към стената. Имаше няколко постоянни посетители и заедно с тях собственикът зад бара се бе загледал в поредния епизод на някакъв сладникав сериал.
Продавачът на гръмоотводи се отпусна върху едно от високите столчета пред бара, а на съседното сложи куфарчето си. Собственикът се приближи.
— Здравей, приятел. Какво ще пиеш?
— Будвайзерче — поръча продавачът на гръмоотводи. — Удари и ти едно, ако ти се иска.
— Винаги ми се иска. — Собственикът донесе двете бири, взе долара на продавача и остави на бара ресто от три монети по десет цента.
— Казвам се Брук Карик — подаде той ръка.
Продавачът на гръмоотводи я стисна.
— Аз съм Дохей, Андрю Дохей. — Надигна и преполови чашата си.
— Много ми е приятно. — Карик се отдалечи, сервира следващия коктейл на една млада жена с конска физиономия и пак се върна при Дохей. — Отдалече идеш, нали?
— Да. Пътуващ търговец съм. — Гостът се огледа. — Винаги ли е така спокойно?
— Не. В почивните дни се оживява, а и през седмицата върви не лошо. Но парите си ги правим най-вече от частните празненства. Не умирам от глад, но и „Кадилак“ не карам. — Той посочи чашата на Дохей. — Още една?
— Да. И на себе си налей, мистър Карик.
— Викай ми Брус — развесели се собственикът. — Сигурно се каниш да ми продадеш нещо, а?
Появиха се бирите.
— Влязох тук да си наквася гърлото, не да търгувам. Ама като казваш… — Продавачът грабна куфарчето и го сложи със замах върху бара. Отвътре нещо издрънча.
— Започва се — прихна Карик.
Двама от постоянното следобедно присъствие — старец с брадавица на десния клепач и мъж в сиво дочено облекло на общ работник, довтасаха да видят какво продава Дохей. Дамата с конската физиономия продължи да гледа телевизия.
Търговецът извади три гръмоотвода — един дълъг с пиринчена топка на върха, друг по-къс и трети с порцеланови чашки.
— Какво, по дяволите… — удиви се Карик.
— Гръмоотводи — закиска се старата кримка с брадавицата. — Иска да запази тази барака от божия гняв, Бруси. Няма да сбъркаш, ако го послушаш.
Сега вече и общият работник се закиска. Лицето на Карик помръкна и търговецът разбра, че дори да го беше имал, шансът му за сделка се бе изпарил. Той беше добър търговец и съзнаваше, че при такова неблагоприятно съчетание на зрители и обстоятелства с продажбата бе свършено още преди да е започнала рекламата. Приемаше го философски и все пак подкара по навиж агитацията:
— Като излизах от колата си, случайно забелязах, че това прекрасно заведение не е защитено с гръмоотводи и че е построено от дърво. А ето че много евтино и ако желаете, на изплащане при най-изгодни условия, мога да ви гарантирам, че…
— Че точно в четири часа следобед върху тази къща ще падне гръм — присмя се общият работник. Старата кримка се изкикоти.
— Не се обиждай, мистър. Но погледни ей тук. — Карик посочи към един златен пирон, забит върху дъсчица на стената между телевизора и блестящата фаланга бутилки. На него бяха набучени множество листчета. — Всичко това са сметки. Трябва да се платят до петнадесето число на месеца. Пишат ги с червено мастило. Виждаш колко души пият в заведението сега, нали? Трябва много да се внимава. Трябва…
— Точно това имам и аз предвид. Трябва да се внимава! А покупката на три-четири гръмоотвода е покупка на човек, който внимава. Тук сте се устроили прекрасно. Не бихте желали един летен ден да падне гръм и да помете за миг всичко, нали?
— Няма да му е толкоз лошо — намеси се старата кримка. — Ще си грабне застраховката и ще иде във Флорида. Нъл тъй, Брус?
Карик изгледа стареца с отвращение.
— Добре, нека поговорим и за застраховката — поде Дохей. Общият работник бе загубил интерес към разговора и се бе оттеглил. — Вноските ви за застраховка против пожар ще намалеят.
— Застраховката ми е обща за всичко — отсече Карик. — Виж какво, просто не мога да отделя пари за това, извинявай. Може би ако наминеш пак догодина…
— Може би ще намина — предаде се продавачът. — Може би. — Никой не вярва, че може да го удари гръм, докато не му се случи. Това е нещо, с което постоянно трябва да се съобразяваш в този бизнес. Просто няма начин да накараш някого като този Карик да разбере, че това е най-евтината застраховка срещу пожар, която съществува. Но Дохей беше философ. В края на краищата той не беше излъгал, като каза, че бе влязъл само да накваси гърлото си.
За да го докаже и за да покаже, че не се сърди, търговецът поръча още една бира. Но този път не почерпи Карик.
Старата кримка се намести на столчето до него и се разбъбри.
— Преди десетина години имаше един, дето го удари гръм на игрището за голф. Просна го мъртъв като някаква фъшкия. На тоя да му бе паднал отнякъде един гръмоотвод, па да си го закачи направо на главата, грешка нямаше да има, нъл тъй? — Той се раз-киска и в лицето на Дохей лъхна силна миризма на прокиснала бира. Търговецът се усмихна учтиво.
— Всички монети в джоба му се споили на топка. Така чух да разправят. Странно нещо е мълнията наистина. Странно. Спомням си веднъж…
„Странно нещо“ — помисли си Дохей, като пусна думите на стареца да минават покрай ушите му, кимайки по чувство на нужните места. — „Наистина странно нещо, защото не се интересува кого или какво удря. Нито пък кога.“
Той си допи бирата и тръгна, стиснал куфарчето с индулгенции (навярно единствените, открити досега) против гнева господен. Горещината го блъсна в главата като с чук, но въпреки това търговецът се спря за миг сред почти пустия паркинг, загледан в равната линия на покрива. 19 долара и 95 цента, най-много 29 долара и 95 цента и оня разправя, че не може да си го позволи. Би икономисал 70 долара от общата си застраховка само през първата година. Но не, не може да си го позволи! И как да вземеш да го убеждаваш, като ония палячовци само това чакат да си направят гаргарата.
Някой ден може би ще съжалява.
Продавачът на гръмоотводи влезе в буика си, включи на най-силно климатичната инсталация и подкара на запад към Конкорд и Бърлин. С куфарчето мостри на седалката до себе си той изпреварваше бурите и ураганите, в които свирещият зад гърба му вятър би могъл да прерасне.

9
Сара роди в нощта на Халоуин за девет часа. Когато болките й ставаха нетърпими, лекарите й слагаха маска с упойка. В един такъв момент тя осъзна, че лежат в една болница с Джони, и започна да вика името му. После си спомняше съвсем смътно за това и разбира се, не каза на Уолт. Може пък да бе сънувала.
Роди се момче. Нарекоха го Денис Едуард Хазлет. Майката и новороденото бяха изписани след три дни и щом мина Денят на благодарността, Сара отново се зае с училището. Уолт си беше намерил доста обещаваща работа в една бангорска адвокатска фирма и ако всичко вървеше както трябва, Сара щеше да се раздели с учителствуването през юни на 1975-а. Не че особено й се искаше. Тъкмо бе започнало да й харесва.

10
В първия ден на 1975 година две малки момчета от Отисфийлд, щата Мейн — Чарли Нортън и Норм Лосън, бяха излезли в задния двор на Нортънови и се биеха със снежни топки. Чарли бе на осем, а Норм на девет години. Навън бе облачно и кишаво.
Усетил, че краят на играта наближава — вече бе време за обед, — Норм се хвърли в атака и обсипа противника с град от топки. Като се кикотеше и приклякаше, за да избегне ударите, Чарли заотстъпва назад, после обърна гръб, плю си на петите, прескочи ниската ограда между двора на Нортънови и гората и хукна надолу по пътечката към поточето Стримър. Но колкото и бързо да бягаше, Норм успя да го цапардоса с всичка сила отзад по качулката.
Тогава Чарли изчезна и повече не се видя.
Норм също прескочи оградата, но тутакси спря. Взря се в заснежената гора, заслушан в барабаненето на разтопения сняг, който се откапваше от клоните на брези, борове и смърчове.
— Хайде, пъзльо, връщай се! — извика Норм и изгъргочи като пуяк.
Чарли не се хвана на въдицата. Нямаше и помен от него, ала пътечката бе толкова стръмна, че погледът не можеше да стигне надалеч. Норм отново изгъргочи и нерешително запристъпя от крак на крак. Тази гора бе територия на Чарли, а не негова. Норм много си падаше по хубавия бой със снежни топки, когато печелеше, но никак не му се слизаше долу, ако там нейде Чарли го причакваше в засада, зареден с камара твърди топки.
И все пак той бе тръгнал вече по пътеката, когато внезапно до ушите му достигна нечий слаб, задавен писък.
Норм Лосън изстина като снега, в който зелените му, каучукови ботуши сякаш залепнаха. Двете снежни топки, които държеше, се изхлузиха от ръцете му и цопнаха на земята. Изтънял до границата на недоловимото, писъкът отновр се раздаде.
„Леле боже, паднал е в потока“ — помисли си Норм и това го извади от вцепенението на страха. Той се втурна презглава по нанадолнището, въпреки че се пързаляше, залиташе и падаше. Пулсът думкаше в ушите му, а въображението му рисуваше картини как измъква Чарли, преди да е потънал за трети път във водата, и как във вестника го хвалят за героичната постъпка.
На три четвърти от спускането по склона пътечката правеше остър завой. Когато излезе от него, Норм видя, че Чарли Нортън не е паднал в потока. Беше застанал на мястото, откъдето започваше равното, и се бе втренчил в нещо, зарито в топящия се сняг. Качулката му се беше смъкнала, а лицето — пребеляло като снега. Приближаващият се Норм го чу да издава отново онзи зловещ, немощен, задавен писък.
— Какво има, Чарли? — попита Норм, като стигна до него. — Какво ти става?
Чарли се извърна. Очите му бяха ококорени, устата — зяпнала. Опита се да каже нещо, ала успя само да измучи нечленоразделно и да пусне една сребърна струйка слюнка. Тогава посочи.
Норм пристъпи още напред и погледна. Изведнъж краката му отмаляха и той тупна тежко на земята. Светът се завъртя пред очите му.
От топящия се сняг стърчаха два крака в сини джинси. Единият бе обут в мокасина, но другият бе бос, бял и беззащитен. Една ръка се подаваше изпод снега и сякаш още молеше за помощта, която не бе дочакала. Останалата част от тялото оставаше милостиво прикрита под снега.
Чарли и Норм бяха открили трупа на седемнадесетгодишната Карол Дънбаргър, четвъртата жертва на удушвача от Касъл Рок.
Бяха изминали близо две години от последното му убийство и жителите на Касъл Рок (потокът Стримър служеше за граница между градовете Касъл Рок и Отисфийлд) се бяха поуспокоили и бяха повярвали, че краят на кошмара най-после е дошъл.
Ала не бе така.

ГЛАВА VI
1
Единадесет дни, след като бе открит трупът на Карол Дънбаргър, над северната част на Нова Англия задухаха ураганни ветрове, а пътищата се сковаха в поледица. На шестия етаж на Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн това доведе до постоянни закъснения в болничния режим. Само малка част от персонала успяваше да се добере до института и едва смогваше да се оправи с работата.
Вече минаваше девет часът, когато една от санитарките, млада жена на име Алисън Коновър, донесе на мистър Старет полагаемата му се диетична закуска. Той бе сърдечно болен и сега „излежаваше шестнадесетдневната си присъда“ — престоят за такъв срок в интензивното отделение бе задължителен след коронарен пристъп. Мистър Старет оздравяваше бързо. Лежеше в стая 619 и се беше оплакал на жена си, че нищо не му помагало така, както желанието да се избави от компанията на живия труп в съседното легло. С монотонното си свистене респираторът на бедното момче не му давал да спи. Стигнал дотам, че не знаел какво да иска от него: дали да продължава да свисти, или да спре. Да спре веднъж завинаги.
Когато Алисън влезе, телевизорът работеше. Болният седеше в леглото и се чудеше дали да го изключи. Новините бяха свършили и сега даваха анимационен филм — „Моят заден двор“. Ако го изключеше, трябваше да остане насаме със звука от респиратора на Джони.
— Тъкмо се бях уплашил, че си ме разлюбила — пошегува се мистър Старет, като хвърли безрадостен поглед към закуската на таблата: портокалов сок, неподсладено кисело мляко и пшеничена каша. Душицата му направо изгаряше за две натъпкани с холестерол яйца, изпържени с масълце на слаб огън, с пет резенчета леко зачервена сланинка отстрани. Любимата му закуска, която бе и главната причина да закъса със сърцето. Така поне твърдеше лекуващият го лекар със своя пилешки мозък.
— Навън е направо невъзможно! — сопна се Алисън. Дотук шестима пациенти я бяха посрещнали с тази изтъркана закачка и на нея й бе дотегнало. Обикновено тя се държеше любезно с всички, но тази сутрин се беше изнервила.
— О, прощавай — веднага отстъпи мистър Старет. — Сигурно е страшно хлъзгаво по пътищата, а?
— И още как! — поомекна Алисън. — Ако не бях взела от мъжа си джипа с двойното предаване, никога нямаше да стигна дотук.
Болният натисна един бутон и повдигна горната част на леглото си, за да му е по-удобно да закуси. Електрическият мотор, който задвижваше механизма за повдигане и сваляне, бе малък, но шумен. Телевизорът пък бе доста усилен — мистър Старет бе леко глух, а и както каза веднъж на жена си, оня от съседното легло никога не протестираше, че го безпокоят. Нито лък питаше какво показват по другите канали. Мистър Старет разбираше, че подобни остроумия са доста безвкусни, но когато човек е прекарал сърдечна криза и се е озовал в реанимацията, в една стая с жив труп, или ще го избие на черен хумор, или ще се побърка.
Санитарката нагласи таблата със закуската на болния и повиши глас, за да надвика виещия мотор и телевизора:
— От край до край по стръмната част на Стейт Стрийт имаше излезли от пътя коли!
В другото легло Джони Смит промълви: „Цялата камара на деветнадесет. Решавай някак, само че по-живо. На моята приятелка й е лошо.“
— Знаеш ли, това кисело мляко се ядва — говореше мистър Старет. Той мразеше кисело мляко, но искаше, докато може, да задържи санитарката. Не му се оставаше сам, защото започваше непрекъснато да си мери пулса. — Има малко вкус на диви кедрови оре…
— Не чухте ли нещо? — Алисън се озърна озадачено.
Мистър Старет пусна копчето на леглото и воят на мотора заглъхна. На телевизионния екран рисуваните герои продължаваха да се преследват. Единият вдигна пистолет и стреля, но не улучи.
— Какво да чуя освен телевизора? — учуди се мистър Старет. — Какво съм изпуснал?
— Значи ми се е сторило. Сигурно е бил вятърът зад онзи прозорец. — Заболя я главата от напрежение. Беше се струпала много работа, а нямаше кой да й помогне. Тя разтърка слепоочията си, сякаш за да прогони болката, преди да е успяла да се загнезди по-надълбоко.
На излизане от стаята Алисън хвърли поглед към пациента в другото легло. Не изглеждаше ли някак по-различно? Сякаш бе заел нова поза? Разбира се, че не.
Тя излезе и тръгна по коридора, като буташе пред себе си количката със закуските. Сутринта оправда и най-лошите й очаквания. Всичко вървеше наопаки и към обед главата й вече се цепеше от болки. Съвсем естествено от ума й изхвръкна всичко свързано с подозрението, че е чула нещо в стая 619.
Но през следващите дни Алисън все по-често се улавяше, че поглежда към Смит, и в началото на март тя бе почти убедена, че той мъничко се е поизпънал, че е започнал да излиза от онова, което лекарите наричат „ембрионално кълбо“. Немного, съвсем мъничко. Мислеше да го сподели с някого, но после се отказа. В края на краищата една санитарка не бе по-издигната от кухненска прислужница.
По-добре да не се обажда.

2
Предполагаше, че сънува.
Намираше се на тъмно, угнетяващо място — в някакво преддверие. Таванът бе много висок и не се виждаше. Губеше се в сенки. Стените бяха от тъмна, оксидирана стомана. Нагоре се разширяваха. Беше сам, но до слуха му, сякаш от огромно разстояние, долиташе нечий глас. Глас, който му бе познат, думи, които някъде бе чувал и преди. Гласът го плашеше. Стенещ и отчаян, той ехтеше болезнено при сблъсъка с тъмните стени от оксидирана стомана и му напомняше за една птичка, попаднала в неволен плен, която бе видял като дете. Птичката бе влязла случайно в бараката, където баща му държеше инструментите си, и като не се сещаше как да излезе оттам, се стрелкаше, обезумяла, безсмислено напред-назад, писукаше отчаяно, блъскаше се в стените, докато накрая падна мъртва от изтощение. Сегашният глас издаваше същото чувство за обреченост, както писукането на онази птичка. И той като нея нямаше да може да се измъкне от затвора си.
„Цял живот кроиш планове и правиш каквото е по силите ти — стенеше призрачният глас. — Гледал съм да му е възможно най-добре, а хлапето ми идва с коса до задника и разправя, че президентът на Съединените щати бил свиня. Свиня! Ще му дам аз…“
Искаше му се да извика: „Внимавай!“ Искаше му се да предупреди гласа, но беше онемял. За какво да внимава? Не знаеше. Не можеше да каже със сигурност дори кой е той самият, макар да подозираше, че трябва да е бил нещо като преподавател или проповедник.
„Божичкооо“ — изпищя далечният глас, изгубен, обречен, потъващ. — „Боож…“
После тишина. Ехо, замиращо в далечината. Подир малко Щеше да подеме жалбата си отново.
Така че след известно време — не знаеше колко дълго, защото времето, изглежда, нямаше нито смисъл, нито значение на това място — той тръгна пипнешком по коридора, като на свой ред викаше (може би само наум), навярно с надеждата, че като се съберат двама, ще успеят да се измъкнат оттук. А може би се надяваше просто, че ще намерят мъничко утеха.
Ала гласът се отдалечаваше все повече и повече, ставаше все по-неясен и слаб
(сякаш идещ отдалеч, едва-едва),
докато не се превърна в ехо на собственото си ехо. След туй изчезна. Останал сам, той крачеше по мрачния и безлюден коридор от сенки. И изведнъж взе да му се струва, че това, което преживява, не е нито илюзия, нито видение, нито сън — поне не от обичайните. То по-скоро бе нещо като пътешествие из злокобния проход между света на живите и на мъртвите. Ала в каква посока?
Спомените му започнаха да се възвръщат. Тревожни спомени. Приличаха на призраци, които се присламчваха и тръгваха в крак с него отляво и отдясно, отпред и отзад, докато го окръжиха в самодивско хоро
Трижди в кръг го загради
и страх от бога му внуши.
Нали тъй беше?[1] Той почти ги виждаше. Шепнещите гласове от чистилището. Някакво колело се въртеше ли, въртеше в нощта, колело на бъдещето, червено и черно, живот и смърт, забавяйки постепенно ход. На какво бе заложил обаче той? Не можеше да си спомни, а трябваше, защото на карта бе заложено съществуването му. Аф или даф. Трети избор нямаше. Неговата приятелка се чувствуваше зле. Трябваше да я заведе у дома.
След известно време в коридора сякаш леко се развидели. В началото си помисли, че си въобразява, че му се привижда нещо като сън в съня, ако това е възможно, ала мина време, неизвестно колко, и развиделяването стана твърде явно, за да бъде илюзия. Изобщо цялата тази работа с коридора все по-малко и по-малко заприличваше на сън. Стените се отдръпнаха до такава степен, че едва се виждаха и убитото черно на мрака се проясни до тъжната, мъглива сивота на здрач в топъл и облачен мартенски следобед. Появи се усещане като че съвсем не се намира в коридор, а в стая — почти вътре в стая, от която го отделяше само най-тънката възможна ципица, досущ като плацентата, с която е обвито бебето до раждането. Гласовете, които чуваше сега, не ехтяха, а бяха монотонни и бучащи като гласовете на безименни божества, говорещи на забравени езици. Постепенно тези гласове зазвучаваха все по-отчетливо, докато смисълът на онова, което казваха, стана едва ли не разбираем.
Започна да си отваря очите от време на време (или поне си мислеше, че го прави) и действително виждаше собствениците на гласовете: бляскави, призрачни форми, в началото без лица, които ту се движеха из стаята, ту се надвесваха над него. Не му дойде наум, особено в началото, да се опита да ги заговори. Хрумна му, че това може да е някакъв задгробен живот и че тези светли създания са ангели.
С течение на времето лицата, подобно на гласовете, взеха да се открояват все по-релефно. Веднъж позна майка си, склонена над него в кръга на полезрението му, боботеща на бавни обороти някаква абсолютна безсмислица право в лицето му. Друг път се появи баща му. После Дейв Пелзен от училището. Явяваше се и една сестра, която бе успял да запомни — казваше се Мери или Мари. Лица и гласове идваха на фокус и се сливаха в едно.
А междувременно се промъкна и още нещо: чувството за някаква промяна в него. Не му харесваше това чувство. Не му вдъхваше доверие. Струваше му се, че от тази промяна няма да види нищо добро. Струваше му се, че заради нея тепърва ще има да си пати. Беше притежавал всичко, когато го погълна мракът, а сега, изглежда, излизаше оттам без абсолютно нищо, освен тази необяснима странност.
Сънят приключваше. Така или иначе, краят му се виждаше. Стаята вече изглеждаше твърде реална, твърде близка. Гласовете, лицата…
Той бе готов да влезе в нея. И изведнъж го завладя желанието да й обърне гръб и да побегне — да изчезне завинаги в тъмния коридор. Колкото и да беше лошо, все пак щеше да му бъде по-добре да се върне там, вместо да посрещне мъката, която усещаше, че го очаква тук.
Обърна се и погледна назад. Да, коридорът си беше на място, там където стените на стаята отстъпваха пред оксидирания хром в ъгъла зад един от столовете. Макар светещите хора, които идваха и си отиваха, да не го забелязваха, коридорът си беше там и водеше, както той вече подозираше, към вечността. Мястото, където бе потънал другият глас, гласът на…
Шофьора на таксито.
Да, сега той си спомни всичко. Пътуването с такси, шофьора, който бълваше змии и гущери срещу дългата коса на сина си и заради мнението му, че Никсън е свиня. Сетне насрещните фарове, преградили шосето, по два от всяка страна на бялата линия. Ударът. Никаква болка, макар че с периферията на съзнанието си бе регистрирал как бедрата му връхлитат върху таксиметъра с такава сила, че откъсват апаратчето от конзолата му. После — усещане за студ и влага, последвано от тъмния коридор, и сега това.
„Избирай — шепнеше нещо вътре в него. — Избирай или ще изберат вместо тебе. Ще те изтръгнат от това място, каквото и където и да е то, както лекарят измъква с операция бебе от майчината утроба.“
И тогава пред очите му изплува лицето на Сара. Не беше го видял сред светещите хора, които се надвесваха над него, но тя трябваше да е някъде там, навън. Трябваше да е сред тях, разтревожена и уплашена до смърт. Тя бе готова да стане негова, чувствуваше го. Ще й поиска ръката.
Тревожното предчувствие се върна по-силно от всякога и този път бе изцяло свързано със Сара. Но желанието му да я има надделя над всичко и той взе решението. Обърна гръб на тъмнината и когато по-късно погледна през рамо, тя бе изчезнала. Зад онзи стол нямаше нищо друго освен гладката бяла стена на стаята, в която лежеше. Не след дълго той започна да се досеща що за стая е това. Болнична, разбира се. Мрачното преддверие избледня и се превърна в мъгляв спомен, останал му за цял живот. Ала много по-важно и заслужаващо внимание сега бе това, че той е Джон Смит, че има момиче на име Сара Бракнел и че е преживял ужасна автомобилна катастрофа. Подозираше, че е било голям късмет да оцелее и можеше само да се надява, че всички части на тялото му са на място и в изправност. Би могъл да се намира в градската болница на Клийвс Милс, но му се струваше по-вероятно да е в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн. Чувствуваше се така, сякаш бе лежал тук доста време — може да бе прекарал в безсъзнание цяла седмица, ако не и десет дни. Време бе да се залови пак с живота.
„Време бе да се залови пак с живота“ — такава мисъл споходи Джони, когато в главата му най-сетне всичко се избистри и той отвори очи.
Беше 17 май 1975 година. Мистър Старет бе отдавна изписан с препоръката да извървява ежедневно не по-малко от три километра и да избягва богатите на холестерол храни. В другия край на стаята лежеше старец, влязъл в петнадесетия рунд на схватката с вечния шампион тежка категория — рака, и плуваше в дълбоката забрава на морфиновия сън. Иначе нямаше никой. Часът беше три и четвърт. Зеленото око на телевизора не светеше.
— Ето ме и мене — изхриптя Джони Смит на себе си. Немощният му глас го потресе. В стаята нямаше календар и той не можеше да разбере, че е проспал четири години и половина от живота си.

3
Около четиридесет минути по-късно в стаята влезе сестрата. Отиде до стареца в другото легло, смени банката от системата му, влезе в банята и се върна със синя пластмасова кана. Поля цветята на стареца. На масичката и перваза на прозореца до него имаше десетина букета и двадесетина отворени и изправени картички с пожелания за оздравяване. Джони я наблюдаваше как подрежда, без да изпитва желание да опита отново гласа си.
Тя върна каната на мястото й и дойде до неговото легло. „Ще ми оправи възглавниците — помисли той. За малко очите им се срещнаха, ала в нейните не трепна нищо. — Не знае, че съм буден. Значи и преди съм гледал. За нея това не е странно.“
Тя мушна ръка под тила му. Дланта й беше хладна и успокояваща и Джони внезапно узна, че има три деца и че най-малкото й бе почти ослепяло с едното си око на 4 юли миналата година. Нещастен случай с фойерверк. Момчето се казваше Марк.
Тя повдигна главата му, обърна възглавницата и пак го отпусна. Приготви се да си върви, изглади гънките на найлоновата си униформа и изведнъж зави обратно с озадачен израз на лицето. Макар със закъснение, беше осъзнала, че в очите на болния май се е появило нещо ново. Нещо, което бе липсвало преди.
Изгледа го замислено и отново понечи да си тръгне, но той рече:
— Здравей, Мари.
Тя замръзна и — „щрак!“ — стисна зъби в уплаха. Ръката й се притисна към деколтето, където висеше малко златно разпятие.
— О, боже! Вие сте буден. Тъкмо си помислих, че изглеждате по-другояче. Откъде знаете името ми?
— Трябва да съм го чул.
Беше му трудно, ужасно трудно да говори. Езикът му бе като тромав червей, неповратлив и пресъхнал.
Мари кимна.
— Състоянието ви започна да се подобрява от известно време насам. Ще трябва да отида до стаята на сестрите и да повикам по уредбата доктор Браун или доктор Уейзак. За тях е важно да бъдат уведомени, че сте дошли в съзнание.
Но тя стоеше като хипнотизирана и го гледаше с нескрито удивление. Той се почувствува неудобно.
— Да не ми се е появило трето око?
Тя се засмя нервно.
— Не… не, разбира се. Прощавайте.
Погледът му попадна върху перваза на неговия прозорец и масичката отстрани. На перваза стърчеше избеляло сухо цвете и картичка с Исус Христос — от любимите на майка му, на които Спасителят приличаше на бейзболна звезда, готов с един замах да върже в кърпа победата за своя знаменит отбор или способен на друг подобен благороден подвиг. Ала картичката бе… пожълтяла. Пожълтяла и със закривени крайчета. Внезапен страх го омота като в одеяло и започна да го задушава.
— Сестра — извика той, — сестра!
Тя се спря на прага и се обърна.
— Къде са моите картички с пожелания за оздравяване? — Изведнъж му стана трудно да диша. — Оня другият има… Нима никой не ми е пратил поне една картичка?
Тя се усмихна, ала явно насила. Усмивката й бе на човек, който крие нещо. Изведнъж на Джони му се прииска тя да дойде до леглото му. Да може да се пресегне и да я докосне. Ако я докоснеше, щеше веднага да научи какво крие от него.
— Отивам да извикам доктора — побърза да тръгне тя, преди Джони да е успял пак да се обади. Той погледна сухото цвете и пожълтялата картичка с объркване и страх. Не след дълго отново се унесе в сън.

4
— Беше буден — зауверява Мари Мишо. — Говореше съвсем свързано.
— Добре де — успокои я доктор Браун. — Не се съмнявам, че е така. Щом веднъж се е събудил, ще се събуди пак. Може би. Въпрос само на…
Джони простена, клепачите му се отвориха и се показаха невиждащи, полуобърнати очи. След това той явно забеляза Мари и погледът му се фокусира. Усмихна се леко. Но лицето му си остана отпуснато, сякаш само очите му се бяха пробудили, а всичко друго продължаваше да спи. Изведнъж й се стори, че погледът му прониква вътре в нея.
— Мисля, че ще се оправи — проговори Джони. — Веднага щом изчистят втвърдената роговица, окото му ще стане като ново. Трябва да стане.
Мари ахна и Браун се удиви:
— Какво значи това?
— Говори за моя син — прошепна тя, — за моя Марк.
— Не — възрази Браун. — Говори насън, и толкоз. Не пришивайте към копчето балтон, сестра.
— Да, добре. Но сега не спи, нали?
— Мари? — Джони се усмихна колебливо. — Малко бях задрямал, нали?
— Да — изпревари я Браун. — И говорехте насън. Поуплашихте Мари. Сънувахте ли нещо?
— Неее… Не си спомням. Какво казах? И кой сте вие?
— Доктор Джеймс Браун. Също като певеца. Само че аз съм невролог. В съня си вие казахте: „Мисля, че ще се оправи веднага щом изчистят втвърдената роговица.“ Така беше, нали, сестра?
— На моя син предстои такава операция — поясни Мари. — На сина ми Марк.
— Нищо не помня. Трябва да съм спал. — Джони обърна към лекаря очи — сега те бяха ясни и пълни със страх.
— Не мога да си вдигам ръцете. Парализиран ли съм?
— Не. Опитайте пръстите.
Джони опита и ги размърда до един. Усмихна се.
— Повече от отлично! — похвали го Браун. — Кажете ми името си.
— Джон Смит.
— Добре. А средното име?
— Нямам такова.
— Прекрасно. Кому е притрябвало? Сестра, идете в стаята я вижте кой е утре в неврологията. Искам да започна цяла серия от изследвания на мистър Смит.
— Да, докторе.
— Можете да се обадите и на Сам Уейзак. Ще го намерите или вкъщи, или на игрището за голф.
— Да, докторе.
— Й моля ви, никакви репортьори… само през трупа ви! — предупреди Браун сериозно, макар да се усмихваше.
— Да, докторе, разбира се.
Тя тръгна и белите й маратонки заскърцаха по мозайката.
„Момченцето й ще се оправи — мярна се в ума на Джони. — Трябва непременно да й кажа.“
— Доктор Браун ¦ — подхвана той. — Къде са ми картичките с пожелания за оздравяване? Нима не са ми пратили нито една?
— Още само няколко въпроса — не се смути докторът. — Спомняте ли си името на майка си?
— Разбира се, че си го спомням. Вера.
— А моминското й име?
— Нейсън.
— Името на баща ви?
— Хърбърт. Хърб. А защо й заръчахте: „Никакви репортьори?“
— Домашен адрес?
— РФД номер едно, Паунъл — изстреля като картечница Джони и изведнъж млъкна. По лицето му се изписа весело учудване. — Искам да кажа… Виждате ли, сега живея в Клийвс Милс на главната улица сто и десет. За какъв дявол ви дадох адреса на родителите си? Не живея там, откакто навърших осемнадесет години.
— И на колко години сте сега?
— Проверете в шофьорската ми книжка — загуби търпение Джони. — Аз искам да знам защо нямам картички. И от колко време съм в болницата. И коя е тази болница.
— Вие сте в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн. Ще дойдем до отговора и на останалите ви въпроси, ако само ме оставите… — Браун седеше до леглото на стол, който бе придърпал от ъгъла на стаята — същия ъгъл, който неотдавна се бе представял за прохода към вечността. Докторът си водеше бележки с писалка, каквато Джони никога не бе виждал. Дебела и кръгла, от синя пластмаса, тя завършваше с влакнест връх. Имаше вид на чудноват хибрид между автоматична писалка и химикалка.
Още щом я зърна, Джони усети познатия безформен ужас да се връща и без да се замисля, внезапно грабна лявата ръка на доктор Браун. Ставите му изпращяха тъй, сякаш беше окачил на лакътя си шестдесеткилограмови тежести. Той стисна, колкото можа, ръката на доктора и я дръпна към себе си. Странната писалка тегли една дебела синя линия по листа.
Браун го изгледа, отначало само с любопитство. После лицето му мъртвешки пребледня. Напрегнатият интерес в очите му отстъпи пред мътилката на нахлулия ужас. Докторът освободи ръката си — Джони нямаше сили да я задържи — и за момент лицето му се сгърчи в отвращение, сякаш бе докоснат от прокажен.
Ала спазъмът премина бързо и в израза на Браун останаха само недоумението и тревогата.
— Какво има, мистър Смит? Защо…
Гласът му секна. Застиналата физиономия на Джони показваше, че изведнъж бе разбрал всичко. Той гледаше с очите на човек, съзрял нещо кошмарно да витае сред сенките, дотолкова кошмарно, че да не може да се опише или дори да се назове.
Ала видяното бе факт и трябваше да се изрази с думи.
— Петдесет и пет месеца? — изтръгна се от пресъхналото гърло на Джони. — Почти пет години? Не! О, господи, не!
— Мистър Смит. — Браун съвсем загуби почва под краката. — Моля ви, за вас е вредно да се вълнувате…
Джони се надигна на пет-шест сантиметра от леглото, после грохна обратно с лъснало от пот лице. Очите му се завъртяха безпомощно в орбитите си.
— Двадесет и седем годишен? — промълви той. — Аз съм двадесет и седем годишен? О, боже мой!
Браун преглътна шумно. Когато Смит го сграбчи за ръката, той бе изпитал внезапен пристъп на откровена неприязън. Споходиха го отвратителни видения. Улови се, че си спомня един излет извън града, когато седем или осемгодишен седна на земята и се опря с ръка на нещо топло и хлъзгаво. Огледа се и разбра, че е бръкнал в червясалите останки на лалугер, пролежал целите августовски горещини под един лавров храст. Тогава бе изпищял и сега също му се прииска да изпищи, само че желанието му веднага започна да преминава, докато накрая бе изместено от въпроса: „Как разбра? Докосна ме и разбра!“
Ала всичко, което беше изучавал в продължение на двадесет години, се възпротиви със страшна сила на предположението му и той го отпъди. Имаше безкрайно много случаи на коматозни пациенти, които се бяха събуждали със сякаш почерпана от съня информация за много неща, ставали около тях по време на комата. И комата, като всичко останало, можеше да бъде от различни степени. Мозъкът на Джони Смит никога не бе преставал напълно да функционира. Електроенцефалограмата му никога не бе регистрирала гладка права, защото в противен случай сега Браун не би могъл да разговаря с него.
Понякога да си в кома е като да си зад амалгамиран прозорец: за външния наблюдател пациентът е напълно безчувствен, ала неговите сетива продължават да работят на бавни обороти. Явно такъв бе случаят и с Джони.
Мари Мишо се върна.
— С неврологията е уговорено и доктор Уейзак вече идва.
— Мисля, че Сам ще трябва да отложи запознанството си с мистър Смит до утре. Инжектирайте му пет милиграма валиум.
— Не искам приспивателно — възпротиви се Джони. — Искам да изляза оттук. Искам да разбера какво е станало.
— Всичко ще научите, като му дойде времето — отсече Браун. — Засега най-важното е да си починете.
— Почивам си вече четири и половина години!
— Тогава още дванадесет часа няма да бъдат от особено значение — заключи неумолимо докторът.
След минутка сестрата го намаза със спирт близо до рамото и той усети бодването на иглата. Започна да му се доспива почти веднага. Браун и сестрата се източиха в четириметрови гиганти.
— Поне едно нещо ми кажете — гласът му идеше като изпод земята, но той изведнъж си беше наумил, че е страшно важно да го разбере. — Писалката. Как се нарича тази писалка?
— Тази? — показа я Браун от главозамайващата си височина. — Тяло от синя пластмаса, влакнест връх. — Нарича се „Замах“. А сега спете, мистър Смит.
И Джони заспа, придружаван в дълбините на унеса от мистично-заклинателния напев на тази глупашка дума: „Замах“… „Замах“… „Замах“…

5
Хърб затвори телефона и го загледа втренчено. Гледа го тъй доста време. От другата стая гърмеше телевизорът, усилен докрай. Орал Робъртс говореше за футбола и благотворната любов на Исус — имаше някаква връзка между двете, но Хърб не можа да схване каква. Попречи му телефонът. Гласът на Орал се възвиси до крясък. Предаването вървеше към края си, когато неговият популярен водещ, евангелисткият свещеник, щеше да обещае на зрителите както винаги, че нещо хубаво ще им се случи тези дни. И явно Орал щеше да има право.
„Моят син“ — помисли си Хърб. Вера се бе молила за чудо, а той — за смъртта му. Бог откликна на молитвите на Вера. Какво означаваше това и какво се очакваше от него? Ами как щеше да се отрази на нея?
Хърб влезе във всекидневната. Вера седеше на дивана. Краката й, обути в меки розови пантофки, бяха вдигнати на табуретка. Бе облечена в стария си сив халат. Ядеше пуканки направо от тигана. За времето от катастрофата на Джони бе наддала почти двадесет килограма и кръвното й се беше вдигнало до небесата. Лекарят искаше да й предпише нещо за понижаване, но Вера отказваше — щом това е волята божия, упорствуваше тя, ще трябва да търпи високото си кръвно. Хърб веднъж й напомни, че божията воля не й пречи да взема хапчета против главоболие. Тя му отвърна с най-кротката си, многострадална усмивка и с най-мощното си оръжие: мълчанието.
— Кой се обади? — попита Вера, без да откъсва поглед от екрана. Орал бе сложил ръка върху рамото на една футболна знаменитост — полузащитник от първодивизионен отбор. Говореше пред смълчана тълпа, а полузащитникът скромно се усмихваше.
„… и сами чухте тази вечер от този прекрасен спортист как е злоупотребявал с тялото си, с този храм божи. И сами чухте…“ Хърб изключи телевизора.
— Хърбърт Смит! — Тя се надигна и за малко не разсипа пуканките. — Аз го гледам! Това беше…
— Джони се е събудил.
— … Орал Робъртс и…
Тя загуби дар-слово. Сви се на дивана, все едно, че бе замахнал да я удари. Хърб я гледаше, също онемял. Искаше му се да се радва, но го беше страх, ужасно страх.
— Джони се е… — Тя млъкна, преглътна и опита пак. — Джони… нашият Джони?
— Да. Говорил е с докотор Браун почти петнадесет минути. Изглежда, че не става дума за онова, дето му викат… фалшиво събуждане… Той е с всичкия си. Може да се движи.
— Джони е буден?
Ръцете й се вдигнаха нагоре. Полупълният тиган в скута й бавно се прекатури и падна върху килима. Навсякъде се разпиляха пуканки. Тя стисна уста в шепи, а очите й започнаха да се разширяват, докато накрая Хърб се изплаши, че могат да изхвръкнат от орбитите си и да провикнат пред лицето й като стъклени топки за елха. Ала тя зажумя и простена жално изпод дланите си.
— Вера? Да не ти е лошо?
— О, господи, благодаря ти. Да пребъде волята ти. Моят Джони. Ти ми го връщаш. Знаех си, че ще ми го върнеш. Моят Джони. О, мили боже, всеки ден до края на живота си ще ти отправям благодарности за моя Джони. ДЖОНИ. Джони…
Гласът й премина в истеричен, триумфален фалцет. Хърб се приближи до нея, хвана я за яката на халата и я разтърси. Изведнъж му се стори, че времето се е върнало назад, че е започнало да преде нишката си успоредно на следата, която вече бе оставило, и че те пак преживяват нощта, когато им съобщиха за нещастието по същия този телефон, в същия този „кът“.
„Под път и над кът“ — завъртя се идиотски в главата на Хърб Смит.
— О, мили боже, Исусе Христе! О, мой Джони! Чудото! Така си и знаех, чудото…
— Вера, престани!
Очите й бяха потъмнели, мътни и истерични.
— Съжаляваш ли, че се събуди? След всичките тези години, през които ми се подиграваше и разправяше на хората, че съм луда?
— Вера, никога на никого не съм разправял, че си луда.
— То се разбираше по очите ти! — кресна му тя. — Но на моя бог не можеш да се подиграеш. Можеш ли, а, Хърбърт? Можеш ли?
— Не — съгласи се той. — Не мога.
— Сега убеди ли се, че бог е отредил големи бъднини за моя Джони? Ето, вече виждаш неговата намеса. — Тя се изправи. — Трябва да ида при него. Трябва да му кажа. — Тръгна към шкафа, където бе закачено палтото й, очевидно забравила, че е по нощница и халат. Лицето й бе застинало в екстаз. По някаква фантастична, едва ли не богохулна аналогия тя му напомняше как бе изглеждала а деня на сватбата им. Розовите й пантофки размачкваха пуканки по килима.
— Вера.
— Трябва да му кажа, че от бога е писано…
— Вера!
Тя се обърна към него, но очите й бяха далеч, при нейния Джони.
Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете й.
— Ще му кажеш, че го обичаш… че си се молила… чакала… гледала. Кой друг, ако не ти, има това право? Ти си му майка. Сърцето ти се късаше за него. Нали те виждах как страдаше през тези пет години! Не съжалявам, че се върна при нас. Не заслужавам такова обвинение. Сигурно не виждам нещата така, както ги виждаш ти, но това не значи, че не се радвам. Моето сърце също се късаше за него.
— Така ли? — Очите й бяха остри като кремък, горди, невярващи.
— Да. И чуй още нещо, Вера. Ще си затваряш устата за всички тези божии работи, чудеса и предопределения, докато Джони не си стъпи на краката и не бъде в състояние…
— Мой дълг е да му открия божията воля!
— … в състояние да обмисля постъпките си. Трябва да му дадеш възможност сам да си направи изводи, а не да му втълпяваш разбиранията си.
— Как си позволяваш такива приказки! Нямаш никакво право!
— Упражнявам правото си на баща — скръцна със зъби той. — Може би за последен път в живота си. И хич не се опитвай да ми пречиш, Вера. Ясно ли е? Нито ти, нито господ, нито проклетият благословен Исус. Схващаш ли?
Тя го изгледа намусено и не продума.
— И без това ще му дойде нанагоре само да се примири с мисълта, че цели четири години и половина е мъждукал като кандилце. Не се знае дали ще може да ходи въпреки лечебната физкултура, която му правиха. За да има изобщо някаква надежда, ще трябва да му оперират сухожилията, както ни обясни Уейзак. И може би неведнъж. Ще трябва да продължи и с физкултурата. Ще има да търпи жестоки болки. Така че утре ти ще се държиш просто като негова майка.
— Да не си посмял да ми говориш така! Да не си посмял!
— Само да си започнала да проповядваш, Вера, и аз ще те измъкна за косата от стаята му.
Тя го гледаше втрещено, пребледняла и разтреперана. Радостта в очите й се бореше с яростта.
— Иди да се облечеш — нареди Хърб. — Трябва да тръгваме.
По целия дълъг път до Бангор двамата мълчаха в колата. Общото щастие, което би трябвало да изпитват, липсваше; налице бе само трескавата, войнствена радост на Вера. Тя седеше, сякаш глътнала бастун, на предната седалка и в скута й лежеше Библията, отворена на двадесет и третия псалм.

6
В девет без четвърт на следващия ден Мари влезе в стаята на Джони.
— Родителите ви са дошли да ви видят, ако сте в състояние да ги приемете.
— Да, много искам да ги видя.
Чувствуваше се значително по-добре тази сутрин, не така слаб и доста по-наясно за света около него. Ала мисълта за предстоящата среща малко го плашеше. По неговите спомени той си бе ходил у дома преди около пет месеца. Тогава баща му работеше по основите на една къща, която би трябвало да е завършена вече от три и повече години. Вера му бе приготвила любимата бобена яхния и щрудел и се бе вайкала колко много е отслабнал.
Мари тръгна да излиза, когато Джони немощно я дръпна за ръката.
— Как изглеждат те? Искам да кажа…
— Изглеждат много добре.
— О, радвам се!
— Сега не ви се препоръчва повече от полвинчасово свиждане. Довечера ще можете да поговорите пак, ако не се преуморите от изследванията в неврологията.
— Това нареждане на доктор Браун ли е?
— И негово, и на доктор Уейзак.
— Приемам. За известно време. Не съм сигурен докога ще изтърпя да ме чоплят и човъркат.
Мари се бавеше, сякаш искаше да сподели нещо.
— Какво има? — попита Джони.
— Не… не сега. Сигурно изгаряте от нетърпение да се видите с родителите си. Отивам да ги повикам.
Той зачака с опънати нерви. Съседното легло бе празно. Бяха преместили болния от рак, докато Джони спеше, упоен от валиума.
Вратата се отвори и в стаята влязоха майка му и баща му. Джони изпита смесено чувство на уплаха и облекчение: уплаха, защото те действително се бяха състарили и значи всичко беше истина, а облекчение, защото промените в тях не изглеждаха фатални. А ако това можеше да се каже за родителите му, то навярно същото важеше и за него.
Само че у него бе настъпила някаква коренна — и може би фатална — промяна.
Това бе всичко, което успя да мине през главата му, преди майка му да го прегърне и теменуженият дъх на парфюма й да изпълни ноздрите му. Устните й непрестанно шепнеха:
— Хвала богу, Джони, хвала богу! Хвала богу, ти се събуди!
Той отвърна на прегръдката, доколкото можа — ръцете му бързо отмаляха и се свлякоха на леглото. Ала за по-малко от шест секунди Джони бе научил всичко за нея — какво си мислеше и какво щеше да й се случи. Сетне виденията му се изпариха, също както сънят за тъмния коридор. Но когато тя го пусна от прегръдката си, лицето й вече не излъчваше върховна радост, а бе потънало в дълбока угриженост.
Думите сякаш сами се отрониха от устните му:
— Остави ги да те лекуват, мамо. Трябва.
Тя го погледна с разширени от удивление очи и прекара език по изсъхналите си устни. И тогава до нея се приближи просълзеният Хърб. Той бе поотслабнал, не толкова явно, колкото Вера бе напълняла, но все пак чувствително. Косата му бе силно оредяла, ала лицето му си оставаше все тъй мило, обикновено и свидно. Извади от задния си джоб огромна като пешкир носна кърпа и избърса сълзите си. После протегна ръка.
— Здравей, синко! Добре дошъл!
Джони се помъчи да стисне десницата на баща си. Бледите му немощни пръсти се изгубиха в грамадната, червена длан. Джони изгледа единия, после другия — майка му в огромни сиво-сини панталони и сако, баща му в потресаващ пепитен жакет, дето по̀ би отивал на някой, който обикаля Канзас, чука от врата на врата и предлага прахосмукачки. Избухна в сълзи.
— Прощавайте, съжалявам. Просто…
— Поплачи си — поощри го Вера и приседна до него. Лицето й бе спокойно и ведро. Сега там имаше повече от майката, отколкото от безумието. — Хайде, поплачи си. Понякога това помага най-много.
И Джони си поплака.

7
Хърб му съобщи, че леля му Жермен се е поминала. Вера му разказа, че парите за сградата на общината в Паунъл най-сетне били събрани и преди месец, веднага щом почвата омекнала след мразовете, строежът започнал. Хърб добави, че си бил предложил услугите, но явно честният труд се виждал много скъп на някои хора.
— О, като не умееш да губиш, поне си мълчи — присмя се Вера.
Последва кратка пауза, след което Вера заговори наново.
— Ти разбираш, надявам се, че възстановяването ти е чудо божие, Джони. Докторите се бяха отчаяли. В евангелието на Матея, глава девета, четем…
— Вера! — обади се Хърб предупредително.
— Разбира се, че е чудо, мамо. Знам го.
— Ти… знаеш?
— Да. И искам да си поговорим за това… да чуя твоето тълкуване… веднага щом отново стъпя на крака.
Тя го гледаше с отворена уста. Джони отмести поглед от нея към баща си и очите им се срещнаха за миг. В бащините той видя огромно облекчение. Хърб му кимна едва забележимо.
— Вярата! — възкликна с пълен глас Вера. — Моето момче е намерило вярата! О, слава тебе, господи!
— По-тихо, Вера — скара се Хърб. — По-добре да славиш господа шепнешком, когато си в болница.
— Не мога да си представя как би могло да се нарече другояче освен чудо, мамо. Ще има да си говорим надълго и нашироко за него. Веднага щом изляза оттук.
— Ще си дойдеш у дома — заприказва унесено тя. — В къщата, където си отраснал. Аз ще се грижа да се излекуваш и ще молим заедно бога да ни даде просветление.
Той й се усмихваше, но с принуда задържаше усмивката си.
— Точно така. Мамо, би ли отишла до стаята на сестрите да помолиш Мари, ако може, да ми даде малко сок? Или нещо газирано? Изглежда, съм отвикнал да говоря и гърлото ми…
— Разбира се. — Тя го целуна по бузата и се изправи. — Ох, колко си отслабнал! Но веднъж да се прибереш у дома, аз ще те охраня!
Вера излезе от стаята, като хвърли победоносен поглед към Хърб. Тропотът на стъпките й заглъхна по коридора.
— Откога е така? — попита тихо Джони.
Хърб поклати глава.
— Стана някак постепенно след нещастието с тебе. Но началото бе много преди това. Ти го знаеш. Спомняш си.
— И тя вече…
— Не знам. Има ги разни в южните щати, дето си увиват змии около врата[2]. За мене те са луди. Тя не е стигнала дотам. Но ти как си? Кажи, как се чувствуваш?
— Сам не знам. Татко, къде е Сара?
Хърб се наведе напред и стисна ръце между коленете си.
— Никак не ми е приятно да те разочаровам, Джон, но…
— Омъжена? Тя се е омъжила?
Хърб не отговори. Без да вдига поглед към Джони, той кимна с глава.
— О, господи! — изпъшка Джони. — Боях се, че е така.
— От три години вече тя е съпруга на един юрист, Уолтър Хазлет. Имат си и момченце. Джон… никой сериозно не вярваше, че ще се събудиш. Освен майка ти, разбира се. Никой от нас нямаше каквито и да е основания да вярва, че ще се събудиш. — Гласът му, прегракнал от чувството за вина, затрепери. — Докторите смятаха… всъщност, все едно какво смятаха. Дори аз те бях отписал! Безкрайно ми е неприятно да го призная, но е истина. Моля те само да се опиташ да ме разбереш… да разбереш и Сара.
Джони се помъчи да каже, че разбира, но успя само жалостиво да гракне. Почувствува се физически остарял и болен. Чувството за тежка загуба започна да го дави. Изпуснатото време легна изведнъж върху му като камара тухли. Придобило конкретни измерения, то вече бе престанало да бъде някакво мъгляво понятие.
— Не се разстройвай, Джони. Това не е краят на света. Има и други хубави неща.
— Ще… ми трябва време да свикна — най-после успя да отговори той.
— Да, знам.
— Виждаш ли се с нея?
— Пишем си от време на време. Запознахме се след нещастието с тебе. Тя е добро момиче, много добро. Все още преподава в Клийвс Милс. Но разбрах, че ще напуска през юни. Тя е щастлива, Джон.
— Хубаво — едва обърна език Джони. — Радвам се, че поне някой е щастлив.
— Сине…
— Надявам се, че не си говорите нещо тайно — закачи се Вера Смит, която влезе в стаята. В едната си ръка носеше кана, натъпкана с парчета лед. — Казаха, че още не си достатъчно добре за плодов сок, Джони, и затова ти донесох тоник.
— Прекрасно, мамо.
Тя погледна Хърб, после Джони, после пак Хърб.
— Наистина ли си говорехте за тайни работи? Защо сте провесили носове?
— Тъкмо обяснявах на Джони, че ще трябва здравата да се потруди, ако иска да излезе оттук — излъга Хърб. — Предстои му дълъг курс на лечение.
— Защо ви е притрябвало да говорите за това точно сега? Не се бойте, всичко ще бъде наред!
Вера наля тоник, сложи сламка и се усмихна на сина си.
— Хайде, пийни си. Много е полезно.
Джони изпи чашата до дъно. Горчеше.

ГЛАВА VII
1
— Затвори очи — подкани доктор Уейзак.
Той беше дребен, топчест човек с невероятно буйна и грижливо вчесана дълга коса, с триъгълни бакенбарди. Джони не можеше да приеме равнодушно гривата му. През 1970 година човек с подобно косище би бил принуден да си пробива с бой път към изхода на всеки бар в Източен Мейн, а човек на годините на Уейзак би се смятал за медицински случай.
Не бе коса, не бе чудо.
Джони затвори очи. Главата му бе облепена с електроди. От тях излизаха жици, които водеха към енцефалографа, закачен на стената. Доктор Браун и някаква сестра стояха при апарата, от който полекичка излизаше широка лента милиметрова хартия. Джони би предпочел на мястото на тази сестра да беше Мари Мишо. Изпитваше смътен страх.
Доктор Уейзак докосна клепачите му и той потръпна.
— Тъй… не мърдай, Джони. Тези са последните. Ето… тук.
— Готово, докторе — обади се сестрата.
Тихо бръмчене.
— Това е, Джони. Добре ли се чувствуваш?
— Все едно, че са ми сложили монети на клепачите.[1]
— Така ли? Бързо ще свикнеш. Сега нека ти обясня цялата процедура. Ще те карам да си представяш разни неща. Ще имаш по около десет секунди за всяко. Нещата, които ще трябва да си представяш, са общо двадесет. Разбираш ли?
— Да.
— Прекрасно. Започваме. Доктор Браун?
— Готов съм.
— Отлично. Джони, искам да си представиш маса. На масата има портокал.
Джони започна да си представя. Беше малка масичка за игра на карти, със сгъваеми стоманени крака. Върху нея, мъничко встрани от центъра, имаше голям портокал с етикетче, залепено на грапавата му кора. На него пишеше „Сънкист“.
— Добре — насърчи Уейзак.
— Тази машинка може ли да види моя портокал?
— Е… На езика на символите — може. Апаратът регистрира биотоковете на мозъка. Ние търсим локални затормозявания, Джони. Области, които са увредени. Евентуални симптоми за повишено мозъчно налягане. А сега ще те помоля да поотложиш въпросите.
— Добре.
— Представи си телевизор. Нека да е включен, но да не приема никаква програма.
Джони видя телевизора, който имаше в квартирата — който бе имал в квартирата си. Екранът бе осветен от сив снеговалеж. Връхчетата от заешките уши на стайната антена бяха увити със станиол, за да се подобри приемането.
— Добре.
Един след друг последваха и другите предмети. Когато стигнаха до единадесетия, Уейзак поръча:
— Сега искам да си представиш сгъваема маса за пикник от лявата страна на зелена поляна.
Джони се замисли и в съзнанието му се появи шезлонг. Той сбърчи чело.
— Какво има?
— А, нищо… — Джони напрегна мислите си. Пикници, топли кренвирши, мангал с дървени въглища… Асоциирай, дявол да го вземе, асоциирай! Толкова ли е трудно мислено да видиш маса за пикник? Трябва да си виждал хиляди! Асоциирай докато стигнеш до нея! Пластмасови лъжици и вилици, картонени чинии, баща му с шапка на готвач, с дълга вилица в ръката, вързал престилка, на която с разкривени букви пише: „Готвачът иска нещо за пийване!“ Баща му пече сандвичи, които те ще седнат да изядат на…
Ох, ето я!
Джони се усмихна, но тутакси отново помръкна. Този път образът в главата му беше на хамак. Ах, да го вземат мътните!
— Не се ли получава масата за пикник?
— Странна работа. Не мога да се накарам… да мисля за нея. Искам да кажа, хем знам какво е, а не мога да извикам образа й. Що за безобразие!
— Няма значение. Сега се опитай да си представиш земен глобус, кацнал върху предния капак на пикап.
Това бе просто.
С деветнадесетия обект — гребна лодка, подпряна на стълба на пътен знак („Кой ли ги измисля тия?“ — чудеше се Джони) — отново не потръгна. Много се затормози. Видя плажна топка да се търкаля до надгробен камък. Напрегна се по-силно и видя сложно кръстовище на няколко нива̀. Уейзак го успокои и след няколко минути електродите бяха свалени от главата и клепачите му.
— Защо не можах да видя тези неща? — Джони погледна Уейзак и после Браун. — Какво ми пречи?
— Трудно е да се определи със сигурност — отвърна Браун. — Би могло да се дължи на някаква локална амнезия. А може би при катастрофата е била унищожена малка частица от мозъка ти — и под малка разбирай наистина микрокоспична. Не можем да установим точната причина, но очевидно в асоциативната ти памет има някои пропадания. Сега попаднахме на две такива, а вероятно ти сам ще се натъкнеш и на други.
Неочаквано Уейзак попита:
— Като дете си се ударил силно по главата, нали?
Джони го погледна учудено.
— Имаш стар белег. Съществува теория, опираща се на обширни статистически изследвания…
— Изследвания, които далеч не са завършени — прекъсна го Браун сухо.
— Вярно. Но според тази теория хората, които показват тенденция към възстановяване след продължителна кома, обикновено са претърпяли някакво увреждане на мозъка в миналото… Идеята е, че мозъкът донякъде се е адаптирал към травмата при първото увреждане, което му помага да понесе следващото.
— Това не е доказано. — Браун изглеждаше недоволен, че Уейзак изобщо бе заговорил за тази теория.
— Белегът съществува — не отстъпи Уейзак. — Не си ли спомняш от какво е, Джони? Сигурно си загубил съзнание. По стълби ли си паднал? Или с велосипед? Белегът говори, че това ти се е случило като малко момче.
Джони напрегна паметта си, после поклати глава.
— Питахте ли мама и татко?
— Не си спомнят изобщо да си се удрял по главата… Нищичко ли не ти идва на ума?
За момент нещо наистина се мярна — спомен за дим, черен и мазен, с мирис на гума. Студ. После всичко изчезна. Джони поклати глава. Уейзак въздъхна и сви рамене.
— Сигурно си уморен.
— Да, мъничко.
Браун седна на ръба на масата за провеждане на изследвания.
— Вече е единадесет и четвърт. Тази сутрин доста поработихме. Сега, ако искаш, с доктор Уейзак ще ти отговорим на някои въпроси, после ще се върнеш в стаята да поспиш. Съгласен ли си?
— Съгласен. Снимките, които направихте на мозъка ми…
— КАТ-скенирането — кимна Уейзак. — Компютърна аксиална томография. — Извади кутийка ментови дъвки и изсипа три направо в устата си. — КАТ-скенирането всъщност представлява серия от рентгенови снимки на мозъка, Джони. Компютърът обработва снимките и…
— И какво разбрахте от тях? Колко още ми остава?
— Що за глупости са това „колко още ми остава“? — не издържа Браун. — Говориш като в някой стар филм.
— Чувал съм, че хора, които са излезли от продължителна кома, обикновено не изкарват дълго и свършват също като електрическа крушка, която блясва ярко миг, преди да изгори.
Уейзак избухна в силен смях. Смееше се от сърце и с пълен глас н по едно чудо не се задави с дъвката си.
— Ах, каква мелодрама! — Той сложи ръка на гърдите на Джони. — Мислиш, че с Джими прохождаме в тази област? Неее. Ние сме невролози. „Особено ценен талант“, както го наричате вие, американците. А това означава, че сме невежи единствено относно функциите на човешкия мозък, а не че сме пълни идиоти. Ето защо ще ти кажа: Да, има случаи на рязко влошаване, но ти няма да бъдеш от тях. Мисля, че можем да му обещаем, нали, Джнм?
— Да — подкрепи го Браун. — Не открихме никакви значителни увреждания. В Тексас живее един човек, Джонки, който е бил в кома девет години. Вече шест години работи като банков агент по отпускане на заеми. А преди това е бил касиер. В Аризона живее жена, изкарала в кома дванадесет години. Станала някаква грешка с упойката й по време на раждане. Сега е в инвалидна количка, но инак жива-здрава и напълно в ред с главата. Тя излезе от комата в 1969 година и видя детето, което бе родила преди дванадесет години, вече ученик в седми клас и пълен отличник.

— Аз ще бъда ли в инвалидна количка? Не мога да си изпъвам краката. С ръцете съм малко по-добре, но с краката… — не се доизказа Джони и завъртя глава.
— Сухожилията се скъсяват — обясни Уейзак. — Ето защо коматозните пациенти започват да се свиват в тъй нареченото емрионално кълбо. Сега обаче ние знаем много повече отпреди за атрофията, която съпътствува комата, и сме напреднали в задържането на развитието й. Нашият специалист по лечебна физкултура ти правеше редовно упражнения, докато спеше. Освен това различните пациенти различно реагират на комата. При тебе атрофията се развиваше много бавно, Джони. Както сам каза, ръцете ти са удивително послушни и подвижни. Но все пак имаш и атрофия. Курсът на лечение ще бъде дълъг и… Трябва ли да те лъжа? Не, мисля, че не е нужно. Дълъг и болезнен. Без сълзи няма да мине. Сигурно ще намразиш специалиста с упражненията. Може би не ще искаш да напуснеш леглото. Ще има и операции — само една, ако си много, много късметлия, но може да потрябват и четири, за да ти се удължат сухожилията. Тези операции са все още новост. Биха могли да имат пълен или частичен успех, а може и нищо да не помогнат. И все пак, ако е рекъл господ, мисля, че отново ще можеш да ходиш. Не вярвам някога да можеш да караш ски или да тренираш бягане с препятствия, но може би ще можеш да тичаш и положително ще плуваш.
— Благодаря! — Джони усети как в гърдите му се надигна вълна от топли чувства към този човек заедно с акцента и странната му фризура. Дощя му се и той да направи нещо да се отплати на Уейзак и заедно с това дойде желанието, ако не и необходимостта, да го докосне.
Джони се пресегна неочаквано и стисна в шепи ръката на доктора. Дланта му бе широка, прорязана с дълбоки линии и топла.
— Е? — усмихна се той добродушно. — Сега пък какво?
Един миг — и вече нещо се бе променило! Не знаеше какво точно, но ето че изведнъж Уейзак му бе станал кристално ясен. Имаше чувството, че неврологът… излезе на преден план и се открои в ореола на прелестно, ярко сияние. Всяко петънце, всяка бенчица и бръчица на лицето му изпъкнаха релефно. И всяка от тях имаше какво да разкаже. Той започна да разбира.
— Дайте ми вашия портфейл!
— Моя…?
Уейзак и Браун се спогледаха стреснато.
— Там има снимка на майка ви и тя ми трябва. Моля ви.
— Откъде знаеш това?
— Моля ви.
Уейзак надникна в очите на Джони, после бавно бръкна под престилката си и извади издут, стар, безформен кожен портфейл.
— Откъде знаеш, че нося снимка на майка си? Тя е мъртва, умря, когато нацистите окупираха Варшава.
Джони грабна портфейла от ръката на Уейзак. Двамата с Браун го гледаха изумени. Отвори го, не обърна никакво внимание на пластмасовите црозорчета за снимки и зарови в задното отделение. Пръстите му бързо прехвърлиха купчина стари визитни картички, квитанции, един осребрен чек, остаряла покана за някакво политическо мероприятие, докато накрая извадиха малка снимка в найлоново калъфче. От нея гледаше млада жена с обикновено лице и прибрани под забрадка коси. Усмивката й бе лъчезарна и младежка. Държеше за ръка малко момче. От другата й страна стоеше мъж в полска военна униформа.
Джони стисна снимката в ръце и затвори очи. Отначало всичко бе потънало в мрак, после от мрака стремглаво изскочи някакъв фургон… не, не фургон — катафалка. Катафалка, теглена от коне. Фенерите й бяха скрити под черно зебло. Разбира се, че беше катафалка, защото те
(умираха със стотици, да, с хиляди, не можеха да се мерят с танковете, с вермахта. Те със своята конница от миналия век срещу танкове и картечници! Експлозии. Писъци. Умиращи войници. Кон с разкъсани вътрешности и очи, които се въртят безумно и бляскат с бялото си. А зад него катурнато оръдие. И въпреки това те идат, Уейзак идва, изправен на стремената, вдигнал високо сабята си под косия дъжд в онова лято на 1939 година. Войниците му го следват, препъват се в калта, оръдието от купола на нацисткия танк го проследява, намира, взима го на прицел, гръмва и в миг тялото му от кръста надолу изчезва, сабята изхвръква от ръката му; а пътят води към Варшава. Нацисткият звяр вилнее из Европа).
— Трябва веднага да прекратим това — възкликна с тревога Браун сякаш изпод земята. — Ти си презъзбуден, Джони.
Гласовете долитаха до него отдалече, от някакъв коридор във времето.
— Той изпадна в транс — предположи Уейзак.
Горещо е тук. Поти се, Поти се, защото
(градът е в пламъци. Бежанците са хиляди. Един камион с грохот лъкатуши по калдаръмена улица, каросерията му е пълна с махащи немски войници със стоманени каски и младата жена вече не се усмихва, а бяга. Нищо вече не й пречи да бяга. Детето е изпратено на сигурно място. В този момент камионът се качва на тротоара, калникът я удря, разтрошава й таза и я запраща във витрината на един магазин за часовници. И всичко наоколо започва да звъни, да бие, защото е дошло време. Дошло е времето часовниците да ударят)
— Шест часът — зафъфли Джони, пребелил очи. — Втори септември 1939 година. И всички кукувици кукат.
— О, господи, какво става? — прошепна Уейзак. Сестрата бе отстъпила назад до електроенцефалографа с посърнало от страх лице. Сега всеки е обзет от страх, защото смъртта витае във въздуха. Тя винаги витае тук, в тази
(болница. Миризма на етер. Всички пищят в това лоно на смъртта. Полша е мъртва, Полша е паднала под ударите на светкавичната война на вермахта — блицкрига. Раздробен таз. Човекът от съседното легло вика за вода, вика, вика, вика. Тя си спомня: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО. Какво момче? Не знае. Какво момче? Как е нейното име? Не си спомня. Помни само, че)
— Момчето е на сигурно място — профъфли Джони. — Аха, аха.
— Трябва веднага да прекратим това — повтори Браун.
— И как предлагаш да го сторим? — изрече на пресекулки Уейзак. — Работата отиде твърде далеч, за да…
Гласовете заглъхват. Гласовете изчезват в облаците. Всичко е забулено в облаци. Европа се намира под облака на войната. Всичко тъне в облаци с изключение на върховете, планинските върхове на
(Швейцария. Швейцария, и сега името й е Боренц. Името й е Йохана Боренц и мъжът й е инженер или архитект — работата му е да строи мостове. Строи в Швейцария, където си имат козе мляко, козе сирене, бебе, ооох родилните болки! Родилните болки са ужасни и трябва да я упояват с морфин тази Йохана Боренц, заради таза. Счупения таз. Беше зараснал, беше се успокоил, но ето че пак я заболява непоносимо под натиска на утробата, отворила се, за да излезе бебето. Едно бебе. Две. И три. И четири. Те не идват всички наведнъж, не — те идват с годините. Те са)
— Бебетата — затананика Джони като жена. От неговия глас нямаше и помен, гласът бе чисто женски. После от устата му се посипаха някакви непонятни звуци в песен.
— Какво, за бога… — недоумяваше Браун.
— Полски, това е полски! — извика Уейзак. Очите му бяха изхвъркнали, лицето — побеляло. — Това е приспивна песен, и то на полски. Господи, боже мой, какво става тук?
Уейзак се наведе, сякаш за да прекрачи заедно с Джони през бариерата на годините, сякаш да ги прескочи, сякаш да
(прехвърли към миналото мост. Мост. Намира се в Турция. После мост някъде в горещия Далечен изток, може би Лаос? Не мога да кажа. Там изгубихме човек, изгубихме Ханс, после мост във Вирджиния, мост на реката Рапаханок и още мост в Калифорния. Сега кандидатствуваме за поданство и ходим на курсове в една задушна стаичка във вътрешната част на пощенска станция, където винаги мирише на лепило. Ноември 1963 година е и когато научаваме, че Кенеди е убит в Далас, плачем и когато малкото момче отдава чест на баща си в ковчега, тя се сеща: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО и това й напомня за някакви пожари, някакви огромни пожари и скръб, какво момче? Тя сънува момчето. От тези сънища я боли глава. И той умира, Хелмут Боренц умира и тя с децата живее в Кармел, Калифорния, в къща на, на, на, не мога да видя табелката с името на улицата, тя е в мъртвата зона, като лодката, като масата за пикник на поляната. В мъртвата зона. Като Варшава тогава. Децата се разпиляват, едно по едно завършват училище, тя ходи на абитуриентските церемонии и тазът я боли. Едно от децата загива във Виетнам. Останалите са добре. Едно от тях строи мостове. Името й е Йохана Боренц и късно нощем, останала сама в пулсиращия мрак, понякога я спохожда мисълта: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО.)
Джони вдигна очи към тях. Чувствуваше някак особено главата си. Необикновеният ореол около Уейзак бе изчезнал. Отново бе в нормално състояние, макар че бе обзет от слабост и му се гадеше. Спря за миг поглед върху снимката в ръцете си, след което я върна.
— Джони? Как си? — попита го Браун.
— Уморих се — промълви той.
— Можеш ли да ни кажеш какво ти стана?
Той се обърна към Уейзак.
— Майка ви е жива.
— Не, Джони. Тя е умряла преди много години. По време на войната.
— Блъснал я немски военен камион и я изхвърлил през стъклената витрина в часовникарски магазин. Събудила се в някаква болница и имала амнезия. Тъй като не се намерили никакви документи за самоличността й, взела името Йохана… някоя си. Не можах да разбера коя, но след края на войната отишла в Швейцария и се омъжила за тамошен… инженер, ако не се лъжа. Специалист по строеж на мостове, на име Хелмут Боренц. Така че по мъж тя се нарекла — тя се нарича — Йохана Боренц.
Очите на сестрата се разширяваха все повече и повече. Доктор Браун се бе смръщил — той или смяташе, че Джони ги разиграва, или просто му беше неприятно, че му се обърква графикът на изследванията. Ала лицето на Уейзак бе застинало в израз на дълбока замисленост.
— Родила е четири деца от Хелмут Боренц — продължи Джони все тъй равно и безизразно. — Работата му ги е водила по всички краища на света. Били са в Турция известно време. Някъде в Далечния изток: Лаос или може би Камбоджа. После дошли тук. Първо във Вирджиния, после по други места, които не можах да разбера, и накрая в Калифорния. Двамата с Йохана получили американско поданство. Хелмут Боренц починал. Едно от децата им е също мъртво. Останалите са живи и здрави. Ала тя понякога сънува вас. И в сънищата й винаги се появява мисълта: „Момчето е на сигурно място.“ Само че не може да си спомни името ви. Навярно мисли, че е вече много късно.
— Калифорния? — промърмори унесено Уейзак.
— Сам — обади се укорително доктор Браун, — не бива да го насърчаваш.
— Къде в Калифорния, Джон?
— Кармел, на брега на океана. Но не можах да видя на коя улица. Името беше написано, ала не можах да го разбера. Беше в мъртвата зона. Също като масата за пикник и гребната лодка. Но тя е в Кармел, Калифорния. Йохана Боренц. Не е стара.
— Не, разбира се, че няма да е стара — съгласи се Сам Уейзак със същия унесен, далечен глас. — Тя беше едва на двадесет и четири години, когато нацистите нахлуха в Полша.
— Доктор Уейзак, аз настоявам! — ядоса се Браун. Уейзак се огледа, сякаш го бяха извадили от състояние на дълбок размисъл, и едва сега забелязваше по-младия си колега.
— Разбира се — успокои го той. — Прав си. Изтече часът, в който Джон трябваше да задава въпросите си, макар че всъщност той ни каза повече, отколкото ние на него.
— Това са глупости — тросна се Браун и Джони си помисли: „Страх го е. Напълнил е гащите от страх.“
Уейзак се усмихна на Браун, а после и на сестрата. Тя бе зяпнала Джони, сякаш бе тигър в паянтова клетка.
— Сестра, никому ни думица за това. Нито на старшата, нито на майка ви, нито на брат ви, нито на любимия, нито на изповедника. Разбрахте ли?
— Да, докторе — отвърна сестрата.
„Тя обаче ще разкаже — помисли си Джони и хвърли поглед към Уейзак. — И той си го знае.“

2
Спа почти целия следобед. В около четири часа го изведоха на количка по коридора до асансьора и го смъкнаха в неврологията за нов сеанс. Джони плака. Изглежда, бе загубил способността да се контролира както всеки възрастен човек — на връщане от неврологията се подмокри и трябваше да го преобличат като бебе. Погълна го първата, но далеч не последната дълбока депресия, водите й го понесоха мудно и той изпита желание да умре. Депресията бе придружена от чувство за самосъжаление и той си мислеше колко несправедлива бе съдбата към него. Беше си проспал младините като Рип Ван Уинкъл[2]. Не можеше да ходи. Любимата му се бе омъжила за друг, а майки му се бе побъркала на тема религия. Не виждаше пред себе си нищо, за което да си заслужава да живее.
Когато го върнаха в стаята, сестрата го попита дали желае нещо. Ако Мари бе дежурна, той би я помолил за чаша студена вода. Но тя си бе отишла в три часа.
— Не — отвърна той, обърна се към стената и след известно време заспа.

ГЛАВА VIII
1
Вечерта баща му и майка му дойдоха на едночасово свиждане и Вера му донесе купчина религиозни брошури.
— Ще останем до края на седмицата — каза Хърб. — След това, ако вървиш все тъй добре, ще се приберем в Паунъл, но ще идваме да те виждаме всяка събота и неделя.
— Искам да остана при сина си — викна Вера.
— По-добре недей, мамо! — Депресията го бе поотпуснала малко, но Джони помнеше бездънния й мрак. Ако в такова състояние майка му започнеше да говори за чудното бъдеще, отредено му от бога, той се съмняваше дали ще може да се удържи да не се разхълца в истеричен кикот.
— Аз съм ти необходима, Джон. Необходима съм, за да ти обясня…
— Първо трябва да се оправя — прекъсна я той. — Ще ми обясниш, когато се привдигна на крака, нали?
Тя не отговори. На лицето й се изписа едва ли не карикатурна опърничавост, само че в нея нямаше нищо смешно. Абсолютно нищо. „Нищо и никаква прищявка на съдбата. Пет минути по-рано или по-късно по това шосе и всичко щеше да е другояче. А виж как сме прецакани и тримата сега. И тя вярва, че по този начин господ ми отрежда велики бъднини. А може би тази вяра е единственото, което я предпазва да не полудее съвсем?“
Джони сложи край на мъчителната пауза.
— Какво стана, татко, преизбраха ли Никсън? Кой беше кандидатът от опозицията?
— Преизбраха го — отвърна Хърб. — Съперникът му беше Макгъвърн.
— Кой?
— Макгъвърн. Джордж Макгъвърн. Сенатор от Южна Дакота.
— Не беше ли Мъски?
— Не. Но и Никсън не е вече президент. Подаде оставка.
— Какво?
— Той беше лъжец — заяви Вера кисело. — Възгордя се прекомерно и господ го сложи на мястото му.
— Подаде оставка? — изуми се Джони. — Никсън?
— Трябваше да си иде, преди да са го изгонили — обясни Хърб. — Бяха на път да го подведат под съдебна отговорност.
Джони изведнъж разбра, че в американския политически живот е настъпила някаква дълбока промяна — положително в резултат на войната във Виетнам, — която той бе пропуснал. И за пръв път действително се pочувствува като Рип Ван Уинкъл. До каква степен са се променили нещата? Чак го хващаше страх да попита. Тогава го обзе съмнение, от което му настръхнаха косите.
— Агню… Агню ли стана президент?
— Форд — отбеляза Вера. — Един честен и почтен човек.
— Хенри Форд — президент на Съединените щати?!
— Не Хенри — поправи го тя. — Джери.
Той се взираше ту в единия, ту в другия, почти убеден, че или сънува, или му играят лоша шега.
— И Агню си подаде оставката. — Вера стисна побелели устни. — Този крадец. Казват, че приел подкуп направо в служебния си кабинет.
— Но не заради подкупа си отиде — намеси се Хърб, — ами заради дякаква стара история още в Мериланд. Изглежда, доста яко е сгазил лука. Никсън направи Джери Форд вицепрезидент. После Никсън се оттегли през август миналата година и Форд го смени. Той пък направи Нелсън Рокфелер вицепрезидент. Та това е положението сега.
— Един парясник — изсумтя Вера. — Моля се само да не ни стане президент някой ден.
— Но какво е направил Никсън? Велики боже, аз… — Джони мерна майка си, чието лице мигом помръкна и се поправи. — Искам да кажа, как е възможно да я докара дотам, че да трябва да го подвеждат под съдебна отговорност…
— Не е нужно да скверниш името господне заради някаква си долна сбирщина от политици — смъмра го Вера. — Падна заради „Уотъргейт“.
— „Уотъргейт“? Това операция във Виетнам ли беше, или нещо от този род?
— Хотелът „Уотъргейт“ във Вашингтон — поясни Хърб. — Някакви типове се вмъкнали там в щаба на Националния комитет на демократите и били хванати. Никсън знаел за тази работа и се опитал да я потули.
— Сериозно ли говориш? — едва успя да попита Джони.
— Довършиха го магнетофонните записи — допълни Вера. — И оня Джон Дийн[1], дето побягна като плъх от потъващ кораб, щом усети дебелия край. За мене това си е най-обикновено доносничество.
— Ще ми обясниш ли подробно всичко, татко?
— Ще се опитам, макар че сигурно има още какво да излиза наяве. Ще ти донеса и книгите. Вече са написани към милион около този случай и сигурно ще се напишат още толкоз, преди да се свърши. В самото навечерие на изборите в 1972 година…

2
Часът беше десет и половина и родителите му си бяха отишли. Осветлението в отделението бе намалено за през нощта. Джони не можеше да заспи. Ужасяващата бъркотия от току-що наученото бушуваше в главата му. За този кратък период в света бяха настъпили просто немислими промени. Чувствуваше се не в такт и не в тон с времето.
Беше разбрал от баща си, че цените на бензина са се повишили почти двойно. До катастрофата човек можеше да купи бензин за осем-девет цента литъра. Сега струвал петнадесет цента и понякога се налагало да се чака на опашка пред бензиностанциите. В цялата страна било въведено ограничение на скоростта до деветдесет километра в час, което едва ли не предизвикало бунт срещу шофьорите на големи камиони.
Но това бе най-малкото. С Виетнам било свършено. Сложен бил краят на войната. В последна сметка комунистите взели връх. Хърб каза, че това се случило точно по времето, когато Джони започнал да дава признаци, че излиза от комата.
Президентът на САЩ посетил комунистически Китай. Не Форд, а Никсън — преди да подаде оставка. Не някой друг, а Никсън. Този макартист. Ако не беше го чул от баща си, Джони категорично би отказал да повярва.
Всичко това му идваше твърде много и го плашеше. Внезапно му се отщя да научава повече от страх да не полудее. Онази писалка на доктор Браун например — онзи „Замах“ — колко ли още такива неща се бяха появили? Колко ли стотици други дреболийки щяха да му напомнят постоянно, че е загубил част от живота си — почти шест процента, ако се вярва на статистиките, — че е изостанал от времето, че е пропуснал шансовете си.
— Джон? — попита някой тихо. — Спиш ли, Джон?
Той се обърна. В рамката на вратата се бе появил мъгляв силует. Дребен, топчест мъж. Уейзак.
— Не. Буден съм.
— Така си и мислех. Може ли да вляза?
— Да, заповядай.
Уейзак изглеждаше състарен. Той седна до леглото на Джони.
— Преди малко се обадих по телефона. Позвъних на „Справки“ в Кармел, Калифорния, и попитах за Йохана Боренц. Как мислиш, има ли такъв номер?
— Да, но може да не е публикуван в указателя — отвърна Джони.
— Има и ми го дадоха.
— Ммм… — Радваше се за Уейзак, но инак в това за него нямаше нищо ново. Нямаше нужда от доказателства, че е прав, защото си го знаеше — знаеше го със същата сигурност, както знаеше, че не е левак.
— Седнах и се замислих над всичко — продължи Уейзак. — Бях ти казал, че майка ми е умряла, но всъщност това бе само предположение. Баща ми загина при отбраната на Варшава. Майка ми просто изчезна безследно, нали разбираш? Логично бе да се предположи, че е била убита ири бомбардировките… по време на окупацията. Повече не я видяхме и това бе естественото предположение, нали? Амнезията… като невролог мога да твърдя, че постоянната, обща амнезия е много, много рядка. Може би по-рядка и от същинската шизофрения. Никъде не съм чел за документиран случай, който да е траял тридесет и пет години.
— Амнезията й е минала много отдавна — не трепна Джони. — Мисля, че тя просто потиска спомените си. Когато паметта й се е върнала, вече е била омъжена отново и майка на две деца… ако не и на три. Може би всяко връщане в миналото я е изпълвало с чувство за вина. Но тя те вижда в сънищата си: „Момчето е на сигурно място.“ Ти обади ли й се?
— Да. Направо набрах нейния номер. Знаеш ли, че това вече е възможно? Голямо удобство е. Набираш единица, после местния код, после номера. Единадесет цифри и можеш да се свържеш с което си искаш кътче на страната. Поразителна работа. Дори малко страшна. Някакво момче, не, младеж, вдигна телефона. Попитах го вкъщи ли е мисис Боренц. Чух го, че вика: „Мамо, за тебе.“ И „щрак“, слушалката изтрака по маса ли, писалище ли, кой го знае. Аз си стоя в Бангор, в щата Мейн, на има-няма шестдесет километра от Атлантическия океан и чувам как някакъв младеж слага на масата телефонната слушалка в град на брега на Тихия океан. Сърцето ми… така се бе разблъскало, че се изплаших. Чакането ми се стори цяла вечност. После тя вдигна телефона и рече: „Да? Ало?“
— А ти как се представи? Как й го поднесе?
— Нищо не съм й поднасял — усмихна се кисело Уейзак. — Затворих телефона. И ми се прииска да изпия нещо силно, но нямах какво.
— Убеден ли си, че беше тя?
— Що за наивен въпрос, Джон! В хиляда деветстотин тридесет и девета съм бил едва на девет години. Оттогава не съм чувал гласа на майка си. Навремето тя говореше само полски. Сега аз говоря само на английски… за срамотите почти съм забравил родния си език. Как бих могъл да съм сигурен тя ли е, или не?
— И все пак тя ли беше?
Уейзак бавно прокара ръка по челото си.
— Да. Тя беше. Това беше майка ми.
— Но ти не можа да говориш с нея.
— Защо да говоря? — поразсърди се Уейзак. — Нейният живот си е неин, не е ли така! И както ти каза: „Момчето е на сигурно място.“ Струва ли си да тревожа една жена, която тъкмо е навлязла във възрастта на заслужен покой? Мога ли да си позволя да разруша завинаги нейното равновесие? И онова нейно чувство за вина, за крето ти спомена… бива ли да му помагам да се разрази на воля? Или дори просто да рискувам да се случи това?
— Не знам — въздъхна Джони. Не бе по силите му да даде отговор на такива деликатни въпроси. Но чувствуваше, че Уейзак се опитва да обясни постъпката си, като ги задаваше. Въпросите, за които и сам нямаше отговор.
— Момчето е на сигурно място и жената в Кармел е на сигурно място. Цялата страна ги разделя и това е добре. Но какво ще стане с тебе, Джон? С тебе какво ще правим?
— Не те разбирам.
— Тогава ще ти го обясня с думи прости. Доктор Браун е бесен. Яд го е на мене, яд го е на тебе, яд го е и на себе си, предполагам затова, че донякъде е повярвал в неща, за които цял живот е смятал, че са бабини деветини. Сестрата, която присъствуваше, няма да си замълчи. Още тази нощ ще сподели с мъжа си в леглото и всичко може да свърши дотук, но мъжът й може да се похвали на шефа си и току-виж, утре вечер вестниците гръмнали: „Болен се събужда от кома като ясновидец.“
— Ясновидец… — повтори Джони. — Това ли е то?
— Не знам какво е. Не съм сигурен. Нещо парапсихическо? Пророчески дар? Удобни думи, зад които не стои нищо, съвсем нищо. Ти предрече на една от сестрите, че очната операция на сина й ще бъде успешна…
— Мари — промърмори Джони и леко се усмихна. Мари му бе симпатична.
— … и вече цялата болница говори за това. Наистина ли виждаш бъдещето? Това ли е, което се нарича „шесто чувство“? Не е ясно. Ти сложи снимка на майка ми между дланите си и разбра къде живее сега. Знаеш ли къде могат да се намерят изчезнали хора и вещи? Не е ясно. Можеш ли да четеш мисли? Да влияеш на предмети от материалния свят? Да изцеряваш чрез докосване на болното място? Това са все неща, наричани „парапсихически“. Всички те са свързани с идеята за „шесто чувство“. Това са неща, над които доктор Браун се надсмива. Надсмива? Не, не се надсмива. Той ги презира.
— Но ти не ги презираш?
— Аз си мисля за феномени като Едгар Кейси и Питър Хъркос. Опитах се да разкажа на доктор Браун за Хъркос, но той се изсмя пренебрежително. Не иска да чуе, не иска и да знае за това.
Джони не продума.
— Така че… какво ще правим с тебе?
— Необходимо ли е нещо да се прави?
— Мисля, че да. — Уейзак стана. — Ще те оставя сам да си го обмислиш. Но докато обмисляш, имай предвид следното: има неща, които е по-добре да си останат невидяни, и други, които е по-добре да си останат ненамерени.
Той му пожела „лека нощ“ и тихичко излезе. Джони се чувствуваше вече ужасно уморен, ала още дълго време не можа да заспи.

ГЛАВА IX
1
Първата операция на Джони бе насрочена за 28 май. Уейзак и Браун му обясниха внимателно цялата процедура. Планирано било да го оперират с местна упойка — и двамата считаха, че с пълна би било прекалено рисковано. Най-напред щели да оперират коленете и глезените му. Щели да удължат сухожилията, скъсили се по време на дългия сън, с изкуствена материя — от същата пластмаса, каквато се използувала при подмяна на сърдечните клапи. Успехът на операцията зависел не от това дали огранизмът му щял да приеме изкуствените сухожилия, а доколко краката му щели да се адаптират към промяната. В случай на успех с коленете и глезените щели да предприемат още три операции: на дългите сухожилия на бедрата, на лакътните връзки и на почти неподвижната му шия. Щял да го оперира Реймънд Руоп — хирургът, приложил за пръв път тази техника. Очаквали го да пристигне със самолет от Сан Франциско.
— За какво съм му притрябвал на този Руоп, щом е такава суперзвезда? — попита Джони. Бе научил думата „суперзвезда“ от Мари, която я употреби за един плешивеещ, очилат естраден певец с невероятното име Елтън Джон.
— Подценяваш собствените си качества на суперзвезда — отвърна Браун. — В САЩ хората, които са излезли от кома, продължителна като твоята, се броят на пръсти. И сред тях ти си с най-радикалната и задоволителна картина на възстановяване от съпътствуващите мозъчни увреждания.
Сам Уейзак беше по-откровен:
— Ти си просто опитно зайче.
— Какво?
— Да. Погледни срещу светлината, ако обичаш. — Уейзак насочи офталмоскопа към зеницата на лявото око на Джони. — Знаеш ли, че с това нещо виждам чак до зрителния ти нерв? Да. Очите не са само прозорчета към душата. Те са и един от най-важните диагностични пунктове на мозъка.
— Опитно зайче — произнесе Джони сърдито, втренчен в яркия лъч.
— Да. — Светлината угасна. — Недей чак толкоз много да се самосъжаляваш. Голяма част от техниките, които тепърва ще се прилагат — и някои, които вече бяха приложени — върху тебе, са усъвършенствувани по време на войната във Виетнам. Тогава по болниците не се чувствуваше недостиг от опитни зайчета. Човек като Руоп се интересува от твоя случай, защото е уникален. Имаме пациент, спал в продължение на четири години и половина. В състояние ли сме да му помогнем отново да проходи? Това е интересен проблем. Той вече вижда ръкописа на научната статия, която ще изпрати в списанието, и чака операцията със същото нетърпение, с което детето очаква новите си играчки под коледната елха. За него ти не си гърчещият се от болки Джони Смит, Джони Смит, който трябва да използува подлога и да вика сестрата, когато го засърби гърбът. Така впрочем е по-добре. Няма да му трепне ръката. Усмихни се, Джони. Този Руоп прилича на банков чиновник, но е може би най-добрият хирург в Северна Америка.
Ала на Джони хич не му беше до смях.
Той бе изчел добросъвестно брошурите, оставени от майка му. Те го бяха изпълнили с тягостни чувства и с нови сериозни опасения за душевното й състояние. Авторът на едната, някой си Сейлем Кърбан, съзерцаваше с почти езически възторг перспективата за кървав апокалипсис и ненаситните огньове на зейналата преизподня. В друга пришествието на Антихриста се описваше като в булеварден роман на ужасите. Останалите се сливаха в мрачен карнавал на безумието: Христос обитава земните недра под Южния полюс, господ пилотира летящи чинии, Ню Йорк е Содом, а Лос Анджелес — Гомор. Там се говореше за изгонване на зли духове, за вещици, за всякакви чудеса — виждани и невиждани. За Джони бе непосилно да свърже брошурите с образа на религиозната, но все пак земна жена, която помнеше от времето преди комата.
Три дни след инцидента със снимката на майката на Уейзак един строен, тъмнокос журналист на име Дейвид Брайт от Бангорския вестник „Дейли Нюс“ се появи на вратата на стаята му и помоли Джони за кратко интервю.
— Питахте ли лекарите?
— Всъщност не.
— Добре. Тогава с удоволствие ще поговоря с вас.
— Ей такива хора обичам! — Брайт се приближи и седна.
Започна с въпроси за катастрофата и за това какви мисли и чувства са го вълнували, когато се измъкнал от комата и разбрал, че е проспал почти половин десетилетие. Джони му отговори честно и без заобикалки. После Брайт подхвърли, че чул от свой „източник“, за някакво „шесто чувство“, което Джони бил развил в резултат на произшествието.
— Искате да разберете дали съм ясновидец?
Брайт се усмихна и сви райене:
— Като начало, да.
Джони бе мислил внимателно над думите на Уейзак. И колкото по-дълго мислеше, толкова по-определено му се струваше, че Уейзак бе постъпил съвсем правилно, като бе затворил телефона, без да каже нищо. В тази връзка започна да си спомня „Маймунската лапа“ на У. У. Джейкъбс. Лапата изпълнява желания, но за всяко от трите си желания плащаш такава цена, че да ти се завие свят. Бабата и дядото си пожелават сто лири. Синът им загива поради заводска злополука и те получават сто лири обезщетение. Тогава бабата пожелава да й върнат сина и той наистина се връща, но преди бабата да успее да му отвори и да види какъв ужасен призрак е извадила от гроба, дядото използува последното желание да го отпрати. Както се бе изразил Уейзак, някои неща е по-добре да си останат ненамерени.
— Аз съм ясновидец толкова, колкото и вие — заяви Джони.
— Според моя източник…
— Не, не е вярно…
Брайт се усмихна леко недоверчиво, подвоуми се дали да не продължи да настоява на своето, но после обърна нова страница в бележника си. Започна да разпитва Джони за перспективите му в бъдеще, с какви чувства ще търси отново място в живота и пак получи възможно най-откровен отговор.
— И така, какво ще правите, като излезете оттук? — Журналистът затвори бележника.
— Още не съм мислил за това. Засега се мъча да свикна с мисълта, че президентът се казва Джералд Форд.
Брайт се засмя.
— И не сте единствен, приятелю.
— Сигурно ще се хвана пак като учител. Само това мога. Но сега-засега е прекалено рано да се мисли по тоя въпрос.
Брайт благодари за интервюто и си тръгна. Статията му се появи във вестника след четиридесет и осем часа, в деня, преди да оперират краката на Джони. Бе поместена най-долу на първата страница под заглавие: ДЖОН СМИТ, СЪВРЕМЕННИЯТ РИП ВАН УИНКЪЛ, ПРЕД ПРАГА НА ДЪЛГОТО ЗАВРЪЩАНЕ. Имаше три снимки — едната на Джони, взета от годишника на гимназията в Клийвс Милс (снимката бе направена по-малко от седмица преди натастрофата), другата на Джони в болничното легло, отслабнал и сгърчен, със свити ръце и крака. Между тях имаше трета — на изпотрошеното такси, килнато настрани като умряло куче. В статията нямаше нито дума за свръхестествени способности, особени предчувствия или други феноменални таланти.
— Как успя да го отклониш от темата за парапсихологията? — удиви се вечерта Уейзак. Джони сви рамене.
— Видя ми се разбран човек. Може би не е искал да ме натопи.
— Сигурно, само че той няма да го забрави. Няма да го забрави, ако е добър журналист, а доколкото разбрах, е такъв.
— Доколкото си разбрал?
— Поразпитах тук-там.
— Грижиш се за моите интереси, а?
— Всички правим, каквото можем. Вълнуваш ли се за утре, Джони?
— Не се вълнувам, а по-скоро ме е страх.
— Естествено, че ще те е страх. И аз бих се страхувал.
— Ти ще присъствуваш ли?
— Да, в галерията за зрители над операционната. Горе зад стъклото. Няма да можеш да ме различиш в тълпата от зелени престилки, но аз ще бъда там.
— Сложи си нещо — помоли Джони. — Сложи си нещо да те разпозная.
Уейзак го погледна и се усмихна.
— Добре, ще си забода часовника на престилката.
— Благодаря! А доктор Браун? Той ще бъде ли там?
— Доктор Браун е във Вашингтон. Утре ще докладва твоя случай пред Американското дружество на невролозите. Прочетох доклада му. Много е добър. Може би е мъничко пресилен.
— Ти не беше ли поканен?
Уейзак сви рамене.
— Не обичам да летя. Страх ме е.
— А може би си искал да останеш тук?
Уейзак само пусна една усмивка и разпери ръце.
— Той май не ме обича твърде, а? — попита Джони. — Тоя доктор Браун?
— Има нещо такова — съгласи се Уейзак. — Наумил си е, че ни разиграваш, че си имаш някаква причина да ни правиш номера. Навярно за да спечелиш внимание. Но не съди за него само по отношението му към тебе, Джон. Той не може да мисли другояче, защото така е устроен. Ако трябва да изпитваш някакво определено чувство към Джим, нека то бъде мъничко съжаление. Блестящ специалист е и ще отиде далеч. Вече го търсят от разни места и наближава денят, когато ще отлети от тези студени северни гори и Бангор ще се прости завинаги с него. Ще отиде я в Хюстън, я на Хаваите, че току-виж, и в Париж. И все пак той е удивително ограничен. Гледа на мозъка като на машина. Разрязал го със скалпела на парчета и не намерил вътре душа: следователно такава не съществува. Това е емпиричният подход на механика, а механикът е просто едно изключително сръчно дете. Но между нас да си остане.
— Добре.
— А сега трябва да почиваш. Утре те чака дълъг ден.

2
По време на операцията Джони не можа да види друго от световноизвестният доктор Руоп освен чифт очила с дебели рогови рамки и голяма бучка отляво на челото му. Всичко останало бе скрито под кепето, престилката и ръкавиците на хирурга.
Като подготовка към операцията му бяха инжектирали демерол и атропин, така че когато го вкараха с количката в операционната, той вече бе унесен. Анестезиологът се приближи с най-грамадната игла, която Джони бе виждал, върху спринцовка с новокаин. Очакваше, че от инжекцията ще го заболи, и не се излъга. Направиха му я между четвъртия и петия лумбален прешлен, достатъчно високо, за да не засегнат „кауда еквина“, снопа от нервни влакна в основата на гръбнака, който напомня на конска опашка.
Джони лежеше по корем и хапеше ръка, за да не се развика.
Мина цяла вечност, докато болката започна да се притъпява и накрая се превърна в смътно чувство за тежест. Инак долната част на тялото му все едно не съществуваше.
Лицето на Руоп надвисна над него. „Зеленият бандит — помисли си Джони. — Джеси Джеймс с рогови очила. Парите или живота!“
— Добре ли се чувствувате, мистър Смит?
— Да, но бих предпочел втори път да не минавам през същото.
— Ако искате, можете да четете списания. Или, стига да не ви разстройва, можете да гледате в огледалото.
— Добре.
— Сестра, какво е кръвното налягане, моля?
— Сто и двадесет на седемдесет и шест.
— Прекрасно. Е, юнаци, на работа.
— Оставете една кълчица и за мен — промърмори Джони и бе изненадан от искрения смях, който предизвика шегата му. Руоп го потупа по рамото през чаршафа със стегнатата си в каучукова ръкавица ръка.
Сетне хирургът си избра скалпел и се скри зад зеленото перде върху металната арка пред лицето на пациента.
Огледалото беше изпъкнало и макар малко разкривено, всичко се виждаше доста добре.
— Да, да — забърбори под нос Руоп. — Да, да… Трам-та-ра, рам-та-ра, рам… точно това ни трябва… Трум-ту-ру, рум… Много добре… Хемостат, моля. Хайде, сестра, събуди се, за бога… Тъй вярно!… Сега ще ми трябва едно от онези… Не, почакай… Не ме слушай какво казвам, а давай каквото трябва… Да, добре… Връзките, моля.
Сестрата подаде с щипци нещо, което приличаше на сноп усукани тънки жички. Хирургът внимателно ги пое във въздуха с пинсети.
„Също като в италиански ресторант — помисли си Джони. — И колко много доматен сос!“ — От тази гледка му прилоша и той извърна очи. Отгоре в галерията останалите бандити се бяха втренчили в него. Очите им изглеждаха безцветни и безмилостни и вдъхваха ужас. После попадна на Уейзак, третия отдясно наляво, с акуратно прикрепен часовник отпред на престилката.
Джони кимна.
Уейзак му отвърна.
Стана му малко по-леко.

3
Руоп приключи със свръзките между коленете и прасците му и Джони бе обърнат по корем. Анестезиоложката го попита дали се чувствува добре. Джони отвърна, че сигурно се чувствува дотолкова добре, доколкото позволяват обстоятелствата. Тя му предложи да му пусне нещо по магнетофона и той отвърна, че би било много хубаво. След малко операционната се изпълни с чистия, сладък глас на Джоун Баес. Руоп си вършеше работата. На Джони му се приспа и той потъна в дрямка. Когато се събуди, операцията все още продължаваше. Уейзак си беше на мястото. Джони повдигна ръка, за да му даде знак, че го вижда, и докторът кимна

4
След още час всичко свърши. Закараха го в следоперационното отделение, където една сестра започна настойчиво да пробва дали усеща колко от пръстите на краката му е докоснала. След известно време Джони вече бе в състояние да отговори.
Влезе Руоп с развързана от едната страна, увиснала бандитска маска.
— Как е? — попита той.
— Добре.
— Операцията мина като по мед и масло. Вярвам, че ще има хубави резултати.
— Радвам се.
— Чакат те болки — предупреди хирургът. — Навярно доста силни. Самата лечебна физкултура ще бъде много болезнена в началото. Дръж се.
— Къде ще ходя!
— Довиждане — сбогува се Руоп и излезе.
„Навярно — мина през ума на Джони — бърза да изиграе партия голф на местното игрище, преди да е мръкнало.“

5
„Доста силни болки.“
Към девет часа вечерта местната упойка бе окончателно престанала да действува и Джони примираше от болки. Бяха му забранили да си мърда краката без помощта на две сестри. Имаше чувството, че някой бе взел колани с безброй остри шипове по тях, беше ги омотал около колената му и бе ги затегнал жестоко, до скъсване. Времето се влачеше бавно като червей. Ще хвърли поглед към часовника, сигурен, че е минал час, откакто за последен път го бе поглеждал, и ще се окаже, че са минали някакви си четири минути. Стигаше до положение, когато беше сигурен, че не ще може да изтърпи болката ни минута повече, но минутата минаваше и той бе абсолютно уверен, че следващата вече няма да я преживее.
Помисли си за всичките минути, които го чакаха, наредени като монети в равен, десеткилометров фишек и гладката, тежка вълна на най-черната депресия в живота му го погълна и повлече към дъното. Щяха да го мъчат до смърт. Операции на лактите, бедрата, шията. Лечебна физкултура. Санитари, инвалидни колички, бастуни.
„Чакат те болки… Дръж се.“
„А не, ти се дръж! — възнегодува Джони. — Мене по-дооре да ме оставите на мира! Пръждосвайте се оттук с вашите сатъри! Ако това ще ви е помощта, ни най-малко не ми е притрябвала!“
Непрестанна, пулсираща болка, врязваща се в плътта му.
Топла влага, стичаща се по слабините.
Беше се изпуснал.
Джони Смит се обърна към стената и заплака.

6
Десет дни след първата операция и две седмици преди деня, за който бе насрочена следващата, Джони вдигна очи от книгата си — „Гвардията на президента“ (историята на аферата „Уотъргейт“ от разкрилите я двама журналисти Удуърд и Бърнстайн) — и забеляза на прага млада жена, която поглеждаше нерешително.
— Сара! — възкликна той. — Ти ли си?
Тя въздъхна разтреперано.
— Да, аз съм, Джони.
Той остави книгата и се взря в нея. Бе елегантно облечена в светлозелена рокля от лен, а пред гърдите си стискаше като щит кафява чанта-плик. Беше си изсветлила един кичур коса и страшно й отиваше. Но в същото време в сърцето на Джони се завъртя острието на ревността: „Нейна ли е била идеята за този кичур или на мъжа, с когото сега дели живота и леглото си?“ Беше красива.
— Заповядай — покани я Джони. — Влез и седни.
Тя прекоси стаята и изведнъж той сякаш надникна и се видя през нейните очи — изпосталял, свлечен леко на една страна върху стола до прозореца, изпънал крака на табуретка, облечен в роба, завързана на гърба, и загърнат в евтина болнична хавлия.
— Харесвам ли ти в парадния си смокинг? — прикри неудобството си с шега.
— Много добре изглеждаш. — Тя го целуна по бузата и стотици спомени запреплетоха мълнии в паметта му, подобно на колода карти, ловко размесвани от опитен картоиграч.
Сара седна на другия стол, кръстоса крака и придърпа края на полата си.
Двамата се гледаха мълчаливо. Личеше си, че тя е страшно нервна. Ако някой сега я докоснеше по рамото, сигурно щеше да подскочи до тавана.
— Не бях сигурна дали трябва да дойда, но много ми се искаше.
— Радвам се, че дойде.
„Като непознати в автобуса — натъжи се той. — Би трябвало да значим повече един за друг.“
— Казвай сега, какво става с тебе?
Джони се засмя.
— Бях на война. Да ти покажа ли раните си?
Той повдигна робата над коленете си и откри криволичещите разрези, които бяха започнали да заздравяват. Ръбовете им все още бяха алени и насечени от чертичките на шевовете.
— О, боже, какъв е този ужас?
— Опитват се да слепят милионите парчета на Търкаланчо-дебеланчо[1]. Кралската войска, конницата напета и медицинската чета. Така че… — Той млъкна, защото Сара се просълзи.
— Не говори така, Джони. Моля те, недей.
— Прощавай. Аз само исках… да се пошегувам. — Истината ли казваше? Действително ли се бе опитвал да види бедата си откъм смешната страна, или бе потърсил начин да се оплаче: „Благодаря за посещението, тук ме кълцат на парчета.“
— Нима можеш! Нима си в състояние да се шегуваш с това? — Тя бе извадила лигнинена кърпичка от чантата си и бършеше очи.
— Немного често. Сега като те видях… в мене май заговори инстинктът за самосъхранение.
— Ще те пуснат ли скоро оттук?
— Някой ден. Стига да издържа средновековното изпитание за праведност. Чела ли си как го правят индианците? Пускат те през шпалир с томахавки и ако оживееш, след като цялото племе се изреди да те замеря, значи си свободен да си вървиш.
— Може би през лятото?
— Не… няма да стане.
— Ужасно ми е мъчно, че се случи така — зашепна тя едва доловимо. — Опитвам се да си обясня защо… или какво би станало, ако… и от тези въпроси сън не ме хваща. Ако не бях яла разваления хот дог… ако беше останал, вместо да си тръгваш… — Сара поклати глава и вдигна зачервени очи към него. — Понякога ми се струва, че сме били обречени, без никакъв шанс за спасение.
Джони се усмихна.
— Като с двойната нула. Всичко за банката. Ама помниш ли как го съсипах онова Колело, а?
— Да. Спечели повече от петстотин долара.
Той я гледаше все тъй усмихнат, ала в усмивката му сега се бе прокраднало учудване и някаква горчивина.
— Можеш ли да си представиш — лекарите смятат, че съм оживял, защото като малък съм си удрял главата! Само че нито аз, нито майка ми или баща ми си спомняме да е имало такъв случай. И все пак колкото пъти се замислям по въпроса, толкова пъти ми се явява Колелото на късмета… и усещам мирис на горена гума.
— Възможно е да си преживял катастрофа с кола… — предположи тя неуверено.
— Не, не мисля, че причината е такава. Но имам чувството, че Колелото ме е предупреждавало за нещо… а аз не му обърнах внимание.
— Недей, Джони.
Сара се поразмърда и промърмори смутено.
Той сви рамене.
— А може просто в онази вечер да съм изразходил наведнъж късмета си за четири години напред. Но гледай тука, Сара. — Внимателно, преодолявайки болката, Джони вдигна крак, сгъна го под прав ъгъл и пак го изпъна на табуретката. — Току-виж, успели да сглобят Търкаланчо. Когато се събудих, не можех да си сгъвам краката, нито да ги изпъвам така.
— Нали можеш да мислиш, Джони! Да говориш. Ние всички смятахме, че… нали знаеш?
— Ясно, Джони Спящата ряпа. — И отново помежду им се възцари неловко, тягостно мълчание. Той го наруши, като се престори на весел.
— А как е при тебе животът?
— Ами… омъжих се. Вероятно си чул.
— Татко ми каза.
— За много добър човек. — Сара внезапно се впусна в признания. — Не можех да чакам, Джони. За това също ми е много мъчно. Лекарите твърдяха, че няма да излезеш от комата, че ще й се предаваш все повече и повече, докато просто… просто угаснеш. А дори да бях знаела… — Тя го погледна с оправдаващ се израз в очите. — Дори да бях знаела, Джони, сигурно пак не бих могла да чакам. Четири години и половина са много време.
— Вярно. Ужасно много време. Не ти ли се струва кошмарно, като си помислиш? Поръчах да ми донесат всички възможни списания от последните четири години, само за да видя кой е умрял. Труман. Джанис Джоплин. Джими Хендрикс — боже, представих си го как пее „Виолетовият здрач“ и едвам повярвах! Великият каубой Дан Блокър. И нашата любов. Просто угасна.
— Не мога да си го простя — прошепна Сара. — Чувствувам се ужасно виновна. Но аз обичам мъжа си, Джони. Много го обичам.
— Това е най-важното.
— Той се казва Уолт Хазлет и е…
— Знаеш ли, по-добре ми разкажи за детето — прекъсна я Джони. — Нали няма да ми се обидиш?
— Той е страхотен сладур — грейна тя. — Вече е на седем месеца. Казва се Денис, но му викаме Дени. Кръстихме го на дядото по бащина линия.
— Доведи го някой път да го видя.
— Ще го доведа — обеща Сара и двамата се усмихнаха фалшиво, защото знаеха, че това никога няма да стане. — Джони, имаш ли нужда от нещо?
„Само от тебе, мила. И да си върна последните четири години и половина.“
— Не — отвърна той на глас. — Все така ли учителствуваш?
— Да, засега.
— Още ли смъркаш този проклет кокаин?
— Ах, Джони! Никак не си се променил! Все същият шегобиец си, както те помня.
— Същият шегобиец — съгласи се той и мълчанието отново се стовари едва ли не с трясък помежду им.
— Да дойда ли пак някой ден?
— Разбира се. Много ще се радвам, Сара.
Джони се позамисли — не му даваше сърце да се разделят така безлично. Искаше, ако това бе възможно, да не наранява нито нея, нито себе си, да я изпрати с думи от душа.
— Правилно си постъпила, Сара.
— Кой знае? — произнесе унило тя. — Никак не съм сигурна. Всичко изглежда тъй жестоко и… не мога да не го призная, тъй несправедливо. Обичам мъжа и детето си — лицето й изведнъж се разведри и по ъгълчетата на устата й трепна усмивка — и вярвам на Уолт, когато ме убеждава, че един ден ще живеем в най-хубавата къща на Бангор. Вярвам му и че ще дойде време да заеме мястото на Бил Коън в Конгреса. Вярвам му едва ли не и за това, че в бъдеще ще имаме президент от Мейн. А ето че гледам горките ти крака… — Тя отново се разплака. — Като че ли са ги смляли с миксер. Ти направо си се стопил…
— Недей, Сара, не плачи.
— Направо си се стопил и всичко е така несправедливо и жестоко и аз го мразя, мразя, защото с нищо не сме го заслужили, с абсолютно нищо!
— Изглежда, че понякога няма справедливост. Такъв е животът. Понякога просто се налага да живееш, както можеш, и да се примиряваш със съдбата си. Отпусни се и бъди щастлива, Сара. И не се двоуми, ако ти се прииска да дойдеш да ме видиш, ами вземи и донеси колода карти.
— Добре. Извинявай, че се разплаках. Надали ти действува особено ободряващо.
— Нищо — усмихна й се той. — Ти гледай да оставиш този кокаин, момиче. Ще ти окапе носът.
— Ти си непоправим! — прихна Сара, наведе се неочаквано и го целуна по устните. — Ох, Джони, дано по-скоро да оздравееш!
Той я изгледа замислено, докато се изправяше.
— Джони?
— Не си го загубила. Изобщо не си го губила.
— Кое? — сбърчи тя чело в учудване.
— Венчалният пръстен. Не си го загубила в Монреал.
Джони разтриваше глава в областта над дясната си вежда. Ръката му хвърляше сянка и с нещо твърде близко до суеверен страх Сара установи, че лицето му е наполовина осветено и наполовина в мрак. Това й напомни за маската, купена за Халоуин, с която я бе изплашил преди години. Двамата с Уолт бяха прекарали медения си месец в Монреал, но откъде пък Джони можеше да е чул за това? Дали от Хърб? Сигурно. Ала единствено на младоженците беше известно, че тя си бе загубила халката някъде в хотелската стая. Никой друг не се научи, защото Уолт й бе купил нова, преди да отлетят за вкъщи. Беше й неудобно да го разкаже пред когото и да било, дори пред майка си.
— Откъде…
Той се смръщи, после й се усмихна. Свали ръка и стисна длани в скута си.
— Не ти беше по мярка. Ти стягаше багажа, не помниш ли, Сара? Мъжът ти беше излязъл на пазар, а ти стягаше куфарите. Той беше отишъл да купи… да купи… не се вижда… В мъртвата зона е.
„Мъртвата зона?“
— Беше отишъл в магазин за подаръци и бе накупил всевъзможни глупости от рода на възглавнички, които издават пърдящ звук, дъвки с чесън и тъй нататък. Но, Джони, откъде разбра, че съм си загубила хал…
— Ти стягаше багажа. Халката не ти беше по мярка, беше много широка. Канеше се да я занесеш за стесняване, като се прибереш. Междувременно беше… — Той примижа озадачено, но миг след това лицето му се разведри. — Беше я уплътнила с тоалетна хартия!
Сега вече нямаше съмнение — тя бе обзета от панически страх, клокочещ мудно из вътрешностите й и натежаващ като студена буца. Сара притисна ръка към гърдите си и се втренчи като хипнотизирана в Джони. „Пак същият смразяващ, забавляващ се поглед като в онази вечер, когато се надиграваше с Колелото! Какво е станало с тебе, Джони? В какво си се превърнал?“
Очите му бяха мастиленосини и гледаха зареяно нейде надалеч. Прииска й се да побегне. Имаше чувството, че дори в стаята притъмнява, сякаш той раздираше тъканта на реалността и разкъсваше връзките между минало и настояще.
— Изхлузи се от пръста ти — продължи Джони. — Просто се изхлузи, когато бъркаше в джоба на един от куфарите да сложиш бръснарските принадлежности на мъжа си. Ти не забеляза веднага, че го няма, и реши, че е паднал някъде из стаята. — Той се разсмя пискливо, игриво, звънливо — нищо общо с обичайния смях на Джони — и студено… много студено. — Ох, как двамката претършувахте стаята! А пръстенчето си беше в куфара. И досега си стои там. Качи се на тавана и ще го намериш, Сара!
Отвън в коридора, изглежда, някой счупи чаша с вода и стреснат изруга. Шумът привлече вниманието на Джони и очите му се проясниха. Когато отново се обърна към Сара и съзря смразеното й от ужас лице, той направи угрижена гримаса.
— Какво, да не би да съм казал нещо лошо?
— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Откъде знаеш за тези неща?
— Нямам представа. Прощавай, ако…
— Трябва да тръгвам. Наела съм жена да гледа Дени.
— Добре. Извинявай, че те разстроих.
— Откъде разбра за пръстена ми, Джони?
Но той само поклати неопределено глава.

7
Насред коридора я сви стомахът. Едвам успя да намери тоалетната, влетя вътре, хлопна вратата зад себе си и изригна. Пусна водата и се изправи. Беше затворила очи и цялата трепереше, но все пак чувствуваше, че я напушва смях. И предишния път, когато се видяха с Джони, бе повръщала. Всеки с кръста си ли? Времето от — до се зачерква? Тя запуши уста, за да попречи на кикота — или писъка, — който напираше в гърлото й, да изскочи навън. Тогава в полумрака пред очите й светът сякаш се люшна и увисна, противно на всякаква логика, като тепсия, като въртящо се Колело на късмета.