"Мъртвата Зона" - Стивън Кинг

2
На другия ден челото на Джони се бе обагрило в цветовете на дъгата. Моравочервената ивица над лявата му вежда преливаше в червено и после в зловещо яркожълто над слепоочието и към косата. Леко подутият клепач на окото му придаваше присмехулния вид на второстепенен герой от оперета.
Той преплува двадесет дължини в басейна и се просна задъхан върху един от плажните шезлонги. Чувствуваше се ужасно. Бе спал едва четири часа предната нощ и през цялото време бе сънувал кошмари.
— Здравей, Джони… как си?
Джони обърна глава и видя Нго, който кротко се усмихваше. Беше облечен в работните си дрехи и носеше градинарски ръкавици. Зад гърба си теглеше малка червена детска каручка, пълна с едва покарали борчета за разсад с увити в зебло корени. Джони си спомни как Нго наричаше борчетата и рече:
— Виждам, че пак се готвиш да садиш буренак.
Нго сбърчи нос.
— Да, за съжаление. Мистър Чатсуърт се побъркал по тях. Колко повтарям, че са боклук дръвчета, навсякъде има тези дръвчета в Нова Англия. А той прави такова лице — този път Нго сбърчи цялата си физиономия като карикатура на злодеите от късните телевизионни филми — и ми казва: „Засади ги, и точка!“
Джони се разсмя. Това бе съвсем в стила на Роджър Чатсуърт. Той не обичаше да му се противоречи.
— Хареса ли ти митингът?
Нго отново кротко се усмихна.
— Беше много поучително. — Очите му не издаваха нищо от истинските му мисли. Не личеше дори да е забелязал пурпурните багри по челото на Джони. — Много, много поучително. Всички ние се забавлявали много добре.
— Радвам се.
— А ти?
— Не мога да се похваля със същото — отвърна Джони и едва-едва докосна с пръст болезнената си подутина.
— Да, лоша работа. Трябва да го наложиш с парче говеждо месо. — Нго все така кротко се усмихваше.
— Как ти се видя той, Нго? Какво мислят за него хората от вашия клас?
— На връщане не обсъждали помежду си по молба на учителите. Те казали: „Помислете си над това, което видяхте.“ Сигурно във вторник ще пишем съчинението в клас на тази тема. Да, много ми се мисли, че ще го пишем. Съчинение в клас.
— Ти какво смяташ да пишеш в своето съчинение?
Нго вдигна поглед към синьото лятно небе и му се усмихна. Небето му отвърна със същото. Той беше просто един малък човек с първите следи от сребро в косата си. Джони не знаеше почти нищо за него. Не знаеше дали някога е бил женен, имал ли е деца, дали е емигрирал преди края на войната, дали е живял в Сайгон или някъде в провинцията. Нямаше никаква представа и за политическите му симпатии.
— Говорихме за играта „смеещият се тигър“, помниш ли? — попита Нго.
— Да.
— Ще ти разкажа за един истински тигър. Когато бях малък, край нашето село се появи един лош тигър. Той станал le manger d’homme — човекоядец, разбираш ли, само дето ядеше деца и старици, защото това беше през войната и нямаше мъже за ядене. Не войната, която ти помниш, а Втората световна война. Тигърът намерил вкус за човешкото месо. А кой да убие това ужасно създание, когато в нашето селце най-младият мъж бил на шестдесет години и с една ръка, а най-голямото момче съм аз, само на седем? И ето че един ден тигърът се хванал в една яма, специално изкопана за него и вътре сложена умряла бабичка за примамка. Ужасно е да сложиш за примамка човешко същество, сътворено от господа по негов образ и подобие — тъй ще напиша в съчинението, — но още по-ужасно е да стоиш и да гледаш как лошият тигър отвлича малките деца. Ще напиша още в съчинението, че онзи тигър бил жив, когато го намерили в капана. Бил намушен на заострен кол, но бил жив. Ние го доубили с мотики и тояги. Старци и деца, някои от децата с мокри гащички от възбуда, били тигъра с мотиките и тоягите, додето паднал на дъното на ямата и умрял. Защото мъжете от селото отишли да се бият с японците. Мисля, че този човек Стилсън прилича на тигъра с вкус за човешкото месо. Мисля, че за него трябва да се изкопае капан, да падне в него и ако остане жив, да се бие, додето умре.
Нго се усмихваше кротко на Джони в чудесния летен ден.
— Наистина ли мислиш така?
— О, да! — отвърна Нго, сякаш не ставаше дума за нищо особено. — Не знам какво ще каже учителят, когато му предам съчинението. — Той сви рамене. — Сигурно ще каже: „Нго, ти още не си готов за американския начин на живот.“ Но аз ще си кажа какво мисля и чувствувам. А ти, Джони, какво мислиш за Стилсън? — Виетнамецът спря за малко поглед върху подутината, после го отмести встрани.
— Мисля, че това е един опасен човек — отговори Джони. — Аз… аз знам, че той е опасен.
— Така ли? Всъщност вярвам, че е така. Твоите земляци от Ню Хампшир виждат в него само един забавен клоун. Те гледат на него, както мнозина от тази страна на океана гледат на онзи от Уганда — Иди Амин Дада. Но ти не си мислиш като тях.
— Не, не мисля като тях — съгласи се Джони. — Но чак пък да бъде убит…
— Политически убит — пак се усмихна Нго. — Предлагам да бъде убит само политически.
— А ако не може да бъде убит политически?
Все така усмихнат, Нго изпъна показалец като дулото на въображаем пистолет, дръпна назад като петле палеца си и го върна с щракване.
— Бум! — прошепна той. — Бум, бум, бум!
— Не — ужаси се Джони и сам се учуди колко прегракнал бе гласът му. — Това никога не е било решението. Никога!
— Никога? Аз мислех, че вие, американците, доста често използувате това решение. — Нго се наведе и хвана дръжката на червената каручка. — Трябва да вървя да садя този буренак, Джони. Довиждане, приятелю.
Джони се загледа в отдалечаващия се малък човек в летни панталони и мокасини, с каручка миниатюрни борчета зад себе си, докато той зави и изчезна зад ъгъла на къщата.
„Не, човек не трябва да сее бурена на мъстта и злото. Вярвам в това. Вярвам го с цялото си сърце.“

3
В първия вторник на ноември, който се случи второто число на месеца, Джони се бе отпуснал във фотьойла на своята кухня-столова и гледаше по телевизията прекия репортаж за резултатите от изборите. Коментаторите Чансълър и Бринкли седяха пред грамадна карта, на която с различни цветове се появяваха резултатите от надпреварата за президентския пост в отделните щати. До този момент, вече близо полунощ, все още не можеше да се каже кой ще победи — Форд или Картър. Но за Джони нямаше никакво съмнение, че ще бъде Картър.
Грег Стилсън също бе победил.
Неговата победа беше обширно отразена в местните информационни емисии, а не бе убягнала от вниманието и на общонационалните средства, чиито репортьори я сравняваха с победата отпреди две години на Джеймс Лонгли, независимия губернатор на Мейн.
Чансълър заговори:
„Последните резултати от сондирането на общественото мнение, според които кандидатът от Републиканската партия и досегашен конгресмен от този окръг, Харисън Фишър, стопявал разликата между него и лидера, се оказаха явно неверни. Ен Би Си предвижда, че Стилсън, кандидатът, провел кампанията си с килната защитна каска на строителен работник и политическа платформа, където фигурира пункт да се изпратят всички боклуци и замърсявания в космическото пространство, ще събере четиридесет и шест процента от гласовете срещу тридесет и един за Фишър. В този окръг демократите винаги са били бедните роднини и Дейвид Боус успя да спечели едва двадесет и три процента от гласовете.“
„Така че — намеси се Бранкли — в Ню Хампшир настъпи ерата на топлите кренвирши… поне до следващите избори след две години.“ И двамата с Чансълър се засмяха. Появи се някаква реклама. Джони не се усмихна. Той си мислеше за тигри.
През цялото време между митинга в Тримбъл и деня на изборите Джони бе имал много работа. Заниманията с Чък продължаваха и макар и бавно, момчето непрестанно прогресираше. Бе си взело двата поправителни изпита и си бе върнало правото да участвува в училищните отбори. Пред края на футболния сезон Чък имаше всички шансове да го посочат в символичния отбор на звездите от Нова Англия, който се обявява ежегодно по инициатива на вестниците от групата „Ганет“. Емисари от различни колежи вече бяха започнали деликатната си, прилична на ритуал мисия[1], но щеше да им се наложи да почакат още една година: Чък и семейният съвет бяха единодушни, че момчето трябва да постъпи за такъв срок в подготвителното училище „Стовингтън“ — доста добро частно учебно заведение в щата Върмонт. Джони си мислеше как управата на „Стовингтън“ ще полудее от радост, като научи новината. Това училище редовно се представяше с прекрасни отбори по европейски футбол и с най-посредствени — по американски. Чък сигурно щеше да получи пълна стипендия, плюс златния ключ от общежитието на момичетата. Джони бе убеден, че Чатсуъртови бяха взели правилно решение. Със снемането на въпроса Чък се успокои, че няма веднага да държи матура, и направи още един огромен скок в четенето.
В края на септември Джони отиде до Паунъл да прекара почивните дни с баща си и след като целия петък вечер го гледа как се суети и се тресе от смях на плоските вицове по телевизията, взе, че го попита какво се е случило.
— Нищо не се е случило — отвърна Хърб, като се усмихваше смутено и нервно поглаждаше ръце, сякаш бе дребен чиновник, току-що узнал, че фирмата, в която е вложил всичките си спестявания, е фалирала. — Нищичко не се е случило. Защо мислиш, че има нещо, сине?
— Добре тогава, кажи какво ти тежи на сърцето?
Хърб престана да се усмихва, но продължи да поглажда ръце.
— Не знам как да ти кажа, Джони. Разбираш ли…
— За Шарлен ли се отнася?
— Ами да, за нея.
— Ти изплю камъчето?
Хърб погледна стеснително Джони.
— Какво би казал един двадесет и девет годишен мъж, ако баща му доведе вкъщи нова майка, а, Джони?
Джони се засмя.
— Би казал, че много се радва! Моите поздравления, татко!
Хърб въздъхна облекчено.
— Благодаря. Да знаеш, че си ме беше малко страх, няма защо да го крия. Знам какво каза, когато говорихме преди за това, но понякога хората чувствуват нещата по един начин, когато са само на думи, и по друг, когато ножът опре до кокала. Аз обичах майка ти, Джони, и струва ми се, винаги ще я обичам.
— Знам, татко.
— Но аз съм сам и Шарлен е сама и… нали разбираш, и двамата има с какво да си помогнем и ще ни бъде по-добре заедно.
Джони стана, отиде при баща си и го целуна.
— Желая ти всичко най-хубаво. Знам, че ще бъдете щастливи.
— Ти си добър син, Джони. — Хърб извади носната кърпа от задния си джоб и си избърса очите. — Мислехме, че сме те загубили. Поне аз мислех така, Вера нито за миг не губеше надежда. През цялото време вярваше. Джони, аз…
— Остави, татко. Всичко вече е минало.
— Не. Трябва да ти го кажа. Вече година и половина ми тежи като воденичен камък. Молил съм се да умреш и да се отървеш, Джони. Молил съм се на бога да вземе собственото ми дете. — Той отново избърса очи и прибра носната си кърпа. — Излезе, че бог е знаел мъничко повече от мен. Джони… ще ми станеш ли шафер на сватбата?
Вътре в себе си Джони изпита нещо подобно на жалост.
— С удоволствие — отзова се той.
— Благодаря. Радвам се, че… че си казах всичко, дето ми тежеше на душата. Чувствувам се тъй, както не съм се чувствувал много, много отдавна.
— Определили ли сте датата?
— Всъщност да. Как ти се вижда втори януари?
— Прекрасно. Можете да разчитате на мен.
— Сигурно ще обявим и двете къщи за продан. Хвърлили сме око на една ферма в Бидефорд. Мястото си го бива. Двадесет акра и половината от тях — гора. Ще започнем всичко отначало.
— Да, хубаво е да се започне всичко отначало.
— Ти нямаш нищо против да продадем къщата, нали? — попита Хърб с известна тревога.
— Разбира се, че не. Усетих само едно леко бодване и нищо повече.
— И с мен е същото — едно леко бодване. — Хърб се усмихна. — Моето е някъде около сърцето. А твоето?
— И моето.
— Как ти вървят работите оттатък?
— Добре.
— Твоето момче напредва ли?
— Фурия е! — Джони се засмя, защото бе употребил един от любимите изрази на баща си.
— Колко още смяташ, че ще останеш там?
— Като учител на Чък ли? Мисля, че ще остана да го занимавам до края на учебната година, ако ме искат. За мен е нещо съвсем ново да преподавам на четири очи. Много ми хареса. А и работата е наистина добра. Бих казал — идеална.
— Какво смяташ да правиш след това?
Джони сви рамене.
— Не знам още, но едно е сигурно.
— Кое е то?
— Отивам за бутилка шампанско. Тази вечер ще се натряскаме!
В онази септемврийска вечер баща му бе станал от масата и го бе тупнал радостно по гърба.
— Вземи две бутилки! — бе казал той.
Джони продължаваше от време на време да получава писма от Сара Хазлет. Двамата с Уолт очакваха второто си дете през април. Джони им изпрати своите поздравления по този случай, както и пожелания Уолт да събере много гласове в предстоящата кампания. Понякога си мислеше за следобеда със Сара, за онези дълги часове на отпусната забрава. Това не беше от спомените, които си позволяваше да изважда твърде често на повърхността — боеше се да не избледнее от светлината на паметта и да заприлича на червено-жълтеникавите фотографии, които ти показват за одобрение, преди да отпечатат общото табло на випуска.
Беше излизал веднъж-дваж напоследък с момичета, сред които и по-голямата, току-що разведена сестра на приятелката на Чък, но с никое не изпита желание да задълбочи нещата.
По-голямата част от свободното си време тази есен Джони прекара в компанията на Грегъри Амас Стилсън.
Бе се превърнал в стилсоман. В скрина под чорапите, долното бельо и тенис-фланелките си, той държеше три тефтера, изпълнени с бележки, разсъждения и ксерокопия от вестници и списания.
Тази дейност го караше да се чувствува донякъде гузен. Нощем, когато пишеше в полетата около залепените изрезки с тънкия си флумастер, започваше да се вижда досущ като някой Артър Бремър[2] или онази Мур, която се бе опитала да застреля Джери Форд. Джони знаеше, че ако Едгар Ланкт, безстрашният пазител от фирмата Фира-БиРа, го видеше отнякъде с какво се занимава, моментално щяха да започнат да го подслушват и по телефона, и в стаята, че и в тоалетната. Пред прозореца му щеше да спре затворен камион с надписи на доставчици на мебели по домовете, само че вътре вместо с кресла и дивани щеше да бъде пълно с камери, свръхчувствителни микрофони и бог знае още какво.
Непрекъснато си првтаряше, че не е Бремър, че интересът му към Стилсън не е маниакален, но му беше все по-трудно и по-трудно да си повярва, особено след дългите часове на ровене в университетската библиотека из стари вестници и списания или след шепите монети, които една по една изчезваха в малката цепка на автомата за фотокопия. Още по-трудно му беше да си повярва в безсънните нощи, когато гореше ток, за да запише разсъжденията си, и се опитваше да прозре взаимната връзка между различните факти. И ставаше почти невъзможно да си повярва в онези гробовно смразяващи мигове, преди да съмне, когато се събуждаше облян в студена пот от поредния кошмар.
Кошмарът, който го спохождаше, бе почти винаги един и същ — едно буквално повторение от ръкостискането със Стилсън на митинга в Тримбъл: внезапната червена завеса; чувството, че се намира в тунел, изпълнен с режещата светлина на връхлитащия върху му прожектор; прожекторът, монтиран върху някакъв черен локомотив на съдбата. Старецът с уплашените очички, който приема една немислима клетва за встъпване в длъжност. Чувствата в техните нюанси, които го обгръщат на талази като гъсти облаци от дим. И върволицата от мимолетни видения, които се поклащат в дълъг наниз като пластмасови байрачета над паркинг със стари автомобили за продан. Разумната половина от неговото съзнание му нашепваше, че всички тези образи са свързани помежду си, че подобно на комикс, те разказват история в картинки за надвисналия титаничен апокалипсис, може би дори за Армагедон, в чието неотвратимо приближаване Вера Смит бе вярвала тъй дълбоко.
Но какво представляваха тези образи? Как точно изглеждаха? Бяха мъгляви и се виждаха само смътните им очертания, понеже неизменно ги покриваше онзи загадъчен син филтър — синият филтър с понякога появяващите се жълти резки, подобни на ивици по тигрова кожа.
В тези безкрайни повторения на един и същ кошмар ясен беше само последният образ: виковете на умиращите, миризмата на смъртта. И един-единствен тигър, който се прокрадва с дебнещата си пружинираща стъпка през джунглата на изкривени от адската температура метални конструкции, разтопено стъкло и опърлена земя. Всеки път тигърът се смееше и сякаш носеше нещо в зъбите си — нещо синьо и жълто, от което капеше кръв.
Имаше моменти през тази есен, когато Джони си мислеше, че сънят му ще го прати в лудницата. Един напълно идиотски сън; в края на краищата онова, което искаше да внуши, бе абсурд. Най-добре би било да го избие от главата си!
Но това бе невъзможно и той се зае да изучава Грегъри Стилсън, като се опитваше да се залъгва, че заниманията му не са плод на опасна мания, а само безобидно хоби.
Стилсън бе роден в град Тълса. Баща му бил работник на нефтените сонди и сменял често-често обектите — за него било по-лесно да си намира работа, отколкото за другите, главно поради огромния му ръст. Майката на Грег може някога и да е била хубава, но в двете нейни снимки, които Джони бе успял да открие, имаше само далечен намек за това. Времето, заедно с човека, за когото се бе омъжила, бързо беше заличило хубостта й. От снимките гледаше типичното съсухрено лице на жена от Югоизточните щати по време на Голямата криза, облечена в рокля от избеляло имприме, прегърнала в кльощавите си ръце дете — Грег, и примижала срещу слънцето.
Бащата бил властен човек, който нямал особено високо мнение за сина си. Като дете Грег бил блед и болнав. Нищо не говореше пряко, че бащата го е тормозил психически или физически, но се налагаше подозрението, че в най-добрия случай Грег Стилсън бе прекарал първите девет години от живота си под сянката на постоянно неодобрение. Ала единствената снимка, която Джони притежаваше, на бащата и сина заедно, излъчваше щастие: бяха се фотографирали край сондата за нефт и бащата бе прегърнал приятелски детето през врата. И все пак снимката караше Джони да потръпва: Хари Стилсън бе облечен в работни дрехи — панталони от шевиот и двуредно яке армейски образец, а защитната му каска бе килната дяволито към тила.
Грег тръгнал на училище в Тълса. После, когато навършил десет години, го преместили в Оклахома Сити. Предното лято баща му загинал в пожара, избухнал на една сондажна кула. Мери-Лу Стилсън се преселила със сина си в Оуки Сити[3], защото там живеела майка й, а и войната отворила нови работни места. Годината била 1942-ра и отново настъпило доброто време.
Успехът на Грег бил добър до гимназията, когато започнал да се забърква във всевъзможни истории: бягства от училище, побоища, продажба на крадени вещи по целия град, макар че явни доказателства за последното липсваха. В 1949 г., като ученик в най-долния клас на гимназията, Грег си изкарал едно изгонване за два дни от училище, понеже подложил панаирджийска бомбичка в тоалетната на съблекалнята.

Във всички подобни случаи на конфликт с властите Мери-Лу Стилсън вземала страната на сина си. Добрите времена — поне за такива като Стилсънови — свършили заедно с края на войната през 1945-а и затварянето на допълнителните работни места. Ето защо мисис Стилсън възприемала всички обвинения срещу сина си като част от заговора на целия свят против нея и момчето й. Майка й умряла и й оставила само малката си дървена къща. Известно време тя обслужвала работниците в някакъв долнопробен бар, после разнасяла бобена яхния в нощна закусвалня. И винаги, когато синът й се забърквал в някаква каша, тя го бранела със зъби и нокти, очевидно без да проверява дали му е чиста работата, или не.
Към 1949 г. вече нямало и следа от бледното болнаво дете, което бащата наричал с презрение „фъстък“. Успоредно с възмъжаването на Грег Стилсън започнали да излизат наяве и наследените от баща му физически данни. Момчето се източило с петнадесет сантиметра и наддало тридесет и пет килограма от тринадесетата до седемнадесетата си година. Грег не се включил в нито един от училищните отбори, но се сдобил по някакъв начин с домашен тренажор и комплект гири. Станало доста опасно да си имаш вземане-даване с Фъстъка!
Джони предполагаше, че Грег трябва многократно да е висял на косъм от изключването. А това, че не е бил арестуван нито веднъж, навярно бе въпрос на луд късмет. „Ех, поне веднъж да беше хлътнал, както си е заслужавал! — често си мислеше Джони. — Тогава нямаше да има нужда от всички тези глупави тревоги, защото един осъждан углавен престъпник не би могъл да се домогва до висок държавен пост.“
Стилсън завършил училище — вярно, сред последните по успех във випуска — през юни 1951 г. Ала независимо от слабите бележки той съвсем не бил глупав. Търсел откъде да извлече най-голяма полза за себе си. Умеел да предразполага с държането си и да говори с хората. В онова лято той се хванал за кратко да работи в бензиностанция. След това, през август същата година, по време на проповед за връщане в лоното божие на заблудените, обезверени души в една палатка край Уайлдуд Грийн, Грег прегърнал Христа. Простил се със седемдесет и шеста бензиностанция и поел пътя на професионален заклинател на дъждове „по волята и с помощта на господа бога, Исуса Христа“.
Случайно или не, ала онова лято било едно от най-сушавите в Оклахома след годините на незапомнения засух по време на Голямата криза. Посевите били вече безвъзвратно загубени и същата участ очаквала добитъка, ако бързо изпразващите се кладенци пресъхнели съвсем. Грег бил поканен да присъствува на събрание, свикано от Асоциацията на фермерите в района. Джони бе открил грамаден брой описания на случилото се там; то бележело един от върховите моменти в биографията на Стилсън. Измежду тези описания нямаше две да съвпадат напълно и на Джони му беше ясно защо: историята имаше всички характерни черти на една типична американска легенда, не по-различна от тези за пионерите в овладяването на запада като Дейви Крокет, Пекос Бил и Пол Бъниян. Нямаше никакво хъмнение, че нещо бе станало, но пълната и неподправена истина за него се губеше безвъзвратно.
Едно изглеждаше сигурно: събранието на Асоциацията на фермерите трябва да е било най-необикновеното събитие от този род. Фермерите били поканили повече от двадесет и пет заклинатели от различни краища на Юга. Близо половината от тях били негри. Имало двама индианци: единият — наполовина поний[4], другият — чистокръвен апах. Имало и мексиканец и той непрестанно дъвчел пейоте[5]. Измежду деветимата бели, Грег бил единственото местно момче.
Фермерите изслушали едно по едно предложенията на заклинатели и бегетисти[6]. Постепенно те от само себе си се оформили в две групи: първите искали половината хонорар в аванс (без връщане в случай на неуспех), а другите — целия (също без връщане).
Когато дошъл редът на Грег Стилсън, той се изправил, мушнал палци в гайките за колана на джинсите си и, както изглежда, заявил: „Мисля, че на всички вас ви е известно, че се научих да измолвам дъжд от небето, след като отдадох сърцето си на Исуса Христа. Дотогава аз бях затънал дълбоко в греха и в греховните съблазни. А една от най-големите съблазни току-що видяхме всички. Нейното име е изписано само с доларови знаци.“
Фермерите се заслушали. Макар и едва деветнадесетгодишен, Стилсън вече умеел да омайва хората с палячовщини. А и предложението, което им направил, било тъй съблазнително, че не можели да не го приемат: понеже бил възроден за вярата в кръста и понеже знаел, че в сребролюбието е коренът на всяко зло, той обещал да им докара дъжд, пък те после да му платят колкото смятат, че заслужава според свършената работа.
Наели го под гръм от аплодисменти и два дни по-късно, коленичил в каросерията на камион, той бавно кръстосвал главните и второстепенни пътища на Централна Оклахома. Бил облечен в черна дреха и носел на главата си плитка шапка на проповедник. Хората се стичали с хиляди да го погледат как се моли за дъжд през чифт високоговорители, включени към акумулатор от трактор.
Краят на историята би могъл да бъде предсказан, но не останал незадоволителен. В следобедните часове на втория ден, откакто Грег започнал да се моли, небето се забулило с облаци и на следното утро дъждът завалял. Валяло три дни и две нощи, в пороите загинали четирима души. Цели къщи с накацали по покривите кокошки били отнесени в река Гринуд от наводнението. Кладенците се напълнили с вода, добитъкът бил спасен, а в Асоциацията на фермерите и скотовъдците от Оклахома решили, че нещата щели да се развият по този начин и без молебен. На първото си събрание след дъждовете те пуснали шапката, за да съберат възнаграждението на Грег, и на младия закинател била връчена грандиозната сума от седемнадесет долара.
Грег ни най-малко не се разстроил. Той употребил седемнадесетте долара да помести обява във вестника на Оклахома „Сити Хералд“. В нея се обръщало внимание, че приблизително същото се случило и с един ловец на плъхове в град Хамелн[7]. Понеже бил християнин, изтъквало се по-нататък, Грег Стилсън нямал намерение да им отвлича децата, а и прекрасно съзнавал, че не би могъл да си търси по законен път правата срещу такава мощна организация като Асоциацията на фермерите и скотовъдците от Оклахома. Но пък нали в края на краищата трябвало да има правда? Той издържал възрастната си майка, която била с разклатено здраве. Обявата давала да се разбере, че Грег си бил скъсал гьона да се моли за шайка богати, неблагодарни сноби, същите като онези, които сривали с трактори къщите на бедняците през тридесетте години, че бил спасил добитък за десетки хиляди, а в замяна получил едва седемнадесет долара. Лично него, бидейки добър християнин, подобна неблагрдарност не го тревожела, но може би тя би трябвало да накара добрите граждани от областта да се позамислят. Всички, които уважавали справедливостта, били поканени да изпратят пожертвования до пощенска кутия 471, в редакцията на „Хералд“.
Джони се чудеше колко ли точно бе получил Грег благодарение на тази обява. Имаше най-различни сведения по въпроса. Но онази есен Грег започнал да се разкарва из града с нов-новеничък „Форд-Меркурий“. Натрупаните за три години данъци върху къщата, оставена от майката на Мери-Лу, били платени. Самата Мери-Лу (която си била съвсем здрава и на не повече от четиридесет и пет години) цъфнала в ново кожено палто. Стилсън очевидно бил напипал интимния механизъм на един от основните принципи, които движат света: ако някой получава и не плаща, то неизвестно защо често се намира друг, който нищо не е получил, а е склонен да плати. Може би същият този принцип гарантира на политиците, че винаги ще има достатъчно млади хора, готови да нахранят с пушечно месо ненаситната военна машина.
Фермерите разбрали, че са си сложили таралеж в гащите. Когато някои от тях слизали в града, веднага ги ограждали тълпи и ги освирквали. Асоциацията била заклеймена от амвона на всяка църква в областта. Станало извънредно трудно да се продава месото, спасено от дъжда, ако не се откара на значително разстояние от територията на бойкота.
В един ноемврийски ден на тази паметна година двама млади мъже, с боксове на ръцете и никелирани револвери калибър 32 в джобовете, се появили пред прага на Грег Стилсън, явно наети от Асоциацията на фермерите и скотовъдците да му внушат с нужната убедителност, че има други места, където климатът ще бъде по-здравословен за него. И двамата завършили мисията си в болницата. Единият получил сътресение на мозъка. Другият загубил четири зъба и имал вътрешни разкъсвания. И двамата били намерени на съседната пряка до къщата на Грег минус гащи. Месинговите им боксове били заврени в едно анатомично място, най-често свързано със сядането, а при единия от въпросните млади мъже за отстраняването на чуждото тяло се наложило да се прибегне до малка операция.
Асоциацията на фермерите и скотовъдците била отбой. На заседание в началото на декември те гласували да се изтеглят 700 долара от общия фонд и да се връчи чек за същата сума на Грег Стилсън.
Така той си получил своето.
В 1953 г. Грег се преместил заедно с майка си да живее в щата Небраска. Нямало хляб вече за заклинателите на дъждове, а според някои и на обирачите по незаконните залагания на коне също им се постеснило около врата. Във всеки случай те се преместили в Омаха и там Грег открил бояджийска фирма, която след две години фалирала. Повече му провървяло като пътуващ търговец на компанията за издаване и разпространение на Библията и друга религиозна литература „Път към истината“. Той кръстосвал надлъж и шир зърнопроизводителните райони на страната и споделял трапезата на стотици отрудени фермерски семейства, като им разказвал историята на своето просветление за словото божие и им продавал библии, паметни плочи, фосфоресциращи пластмасови разпятия, молитвеници, грамофонни плочи, религиозни трактати и евтиното издание на един ултрадесничарски труд: „Път към истината за Америка или заговорническите кроежи на комунисти и евреи против нашите Съединени щати“. В 1957 г. застаряващият „Меркурий“ бил заменен с чисто нов „Форд“-комби.
В 1958 г. Мери-Лу Стилсън умряла от рак и по-късно същата година прероденият за Христовата вяра Грег напуснал бизнеса с библиите и поел на изток. Прекарал една година в Ню Йорк, преди да се пресели в столицата на щата Олбъни. Годината в Ню Йорк той посветил на опити да пробие като актьор в театъра. Заедно с бояджийството това се оказало едно от малкото поприща, където Грег ударил на камък. „Не поради липса на талант обаче“ — мислеше си ехидно Джони.
В Олбъни той постъпил на работа в застрахователната фирма „Пруденшъл“ и останал в столицата до 1965 г. Не може да се каже, че като застрахователен агент Грег успял да постигне кой знае какво. Нито пък някой, в изблик на християнски чувства, му предложил ръководен пост във фирмата. Познатият ви оперен петел Грег Стилсън, изглежда, си бил поприбрал крилцата през този петгодишен период. И още нещо — единствената жена в пъстрата му биография си останала майка му. Той нито се женил, нито дори, доколкото Джони бе успял да установи, имал някога постоянна приятелка.
В 1965 г. от „Пруденшъл“ му предложили поста на техен представител в Риджуей, щат Ню Хампшир, и Грег приел. С това се сложило край и на неговото кротуване. Тъкмо тогава набирали сили шестдесетте години с дискотеките и хипитата — ерата на късите поли и на девиза „Прави каквото ти се иска!“. Грег се включил активно в обществения живот на Риджуей. Станал член на Търговската палата и на самарянските организации. В 1967 г. името му прогърмяло по целия щат Ню Хампшир във връзка със спора около автоматите за платен паркинг в центъра на града. От шест години вече различни фракции в градската управа постоянно се карали по този въпрос. Грег предложил да се премахнат изобщо автоматите и да се заменят с касички за самообслужване. Нека всеки дава колкото иска. Някои се изказали, че не били чували по-безумна идея от неговата. „Е — отвърнал им Грег, — почакайте и ще видите!“ О, да, той умеел да убеждава. В крайна сметка градската управа приела предложението като временно решение под формата на експеримент и последвалият порой от монети накарал всички да хлъцнат от изненада. Единствен Грег не се изненадал — този принцип му бил известен от много време.
В 1969 г. той наново привлякъл върху себе си вниманието на информационните средства в Ню Хампшир като предложил в дълго и внимателно съставено писмо до редакцията на Риджуейския вестник да се изпращат арестуваните за употреба на наркотици на работа по обществени места, като парковете, да асфалтират алеите за велосипедисти, че дори да плевят зелените площи край пътищата. „Това е най-голямата идиотщина, която съм чувал!“ — възкликнали мнозина по този повод. „Дори да е така — отвръщал Грег. — Опитайте предложението ми, пак ако не потръгне — изхвърлете го!“ Градските власти решили да опитат. Един хахо — пушач на марихуана — реорганизирал целия каталог на градската библиотека от остарялата десетична система на Дюй в по-съвременната система на библиотеката на Конгреса, и това не струвало нито стотинка на града. Няколко хипита, окошарени по време на халюциногенна оргия, направили съвършенно нова планировка на градския парк и го превърнали в образцово място за почивка, където не липсвало езерце с патици, а детската площадка отговаряла на изискванията да се максимализират възможностите за игри и забави като същевременно се минимализират опасностите от наранявания. Както изтъквал Грег, повечето от наркоманите развивали страстта си към силните химикали по време на следването в университетите и колежите, но това съвсем не означавало, че не биха могли да приложат на практика останалите знания, придобити там.
По същото време, когато революционизирал паркингите в новоприетия си роден град и разрешавал проблема с местните наркомани, Грег пишел писма до редакциите на вестници като манчестърския „Юниън Лийдър“, бостонския „Глоуб“, че и до „Ню Йорк Таймс“, в които излагал крайно десни възгледи за войната във Виетнам, настоявал употребата на хероин да се счита за тежко престъпление и непременно да се наказва със затвор, както и да се възстанови смъртната присъда, особено за търговия с хероин. В предизборната си кампания за Камарата на представителите той на няколко пъти бе твърдял, че се е противопоставял на войната във Виетнам от 1970 г. нататък, но собствените му писма, публикувани в пресата, го уличаваха в чиста лъжа.
В 1970 г. Грег Стилсън отворил своя застрахователна кантора, в която се занимавал и с недвижими имоти. Фирмата му била преуспяваща. В 1973 г. в съдружие с още трима бизнесмени той финансирал и построил голям базар в центъра на града, в близост до седалището на управата на окръга, който представяше сега в Конгреса. Това била годината на арабското петролно ембарго, в която Грег започнал да кара един представителен „Лингълн-Континентал“. И също така годината, в която той се кандидатирал за кмет на Риджуей.
Кметът се избира за двугодишен срок и две години по-рано, в 1971-а, Грег получил предложения както от републиканците, така и от демократите, да се кандидатира за този пост в сравнително немалкия (с 8500 жители) град на Нова Англия. Той отклонил с любезна усмивка и двете предложения, а в 1973 г. издигнал независима кандидатура срещу доста популярен републиканец, който обаче бил уязвим заради безрезервната си подкрепа на Никсън, и демократ-фигурант. Тогава Грег за пръв път си сложил защитната каска на главата. Лозунгът, под който провеждал кампанията си, бил: „Да построим един по-хубав Риджуей!“. Победата му била съкрушителна. Година по-късно, в съседния щат Мейн, гласоподавателите обърнали гръб и на демократа Джордж Мичъл, и на републиканеца Джеймс Ървин и избрали за свой губернатор Джеймс Лонгли — представител на застрахователния бизнес от Луистън.
Грегори Амас Стилсън не пропуснал да си направи необходимите изводи от този факт.

4
В полетата на ксерокопията от печата Джони пишеше своите коментари и забележки, както и въпросите, които постоянно си задаваше. Толкова често бе прехвърлял в ума си своите разсъждения и изводи, че сега, както слушаше хрониката от изборния ден, водена от Чансълър и Бринкли, би могъл на един дъх да ги повтори дума по дума.
Първо: по всички правила Грег Стилсън не трябваше да бъде избран. Неговите предизборни обещания бяха до голяма степен несериозни. Произходът му бе крайно неподходящ. И образованието му бе крайно неподходящо. То свършваше с дванадесетия клас и до 1965 г. Грег бе водил практически скитнически живот. В страна, където избирателите смятат, че законите следва да се създават от юристи, доколкото Стилсън бе имал нещо общо със закона, то бе винаги от страната на потърпевш. Не бе женен, а и поведението му бе определено като луда глава.
Второ: за най-голямо учудване пресата го бе оставила почти изцяло на спокойствие. В изборната година, когато Уилбър Милс бе принуден да си признае, че има любовница, когато по същата причина такава вечна притурка като Уейн Хейс бе изритан от Камарата на представителите, когато дори силните на деня не бяха застраховани от постоянно наежения печат, готов да извади наяве всичките им кирливи ризи, репортьорите би трябвало да накълцат Грег Стилсън на парчета. Вместо това неговата колоритна, противоречива личност, изглежда, предизвикваше само весело възхищение от страна на националните информационни средства и сякаш не тревожеше особено никого освен Джони Смит. Телохранителите му бяха довчерашни плажни гангстери на свръхмощни мотоциклети и по време на предизборните митинги на Стилсън все се случваше някой да пострада, но така и не се намери журналист, който да разнищи докрай тези мистериозни инциденти. На митинга в центъра — пред същия базар, в чието изграждане бе взел участие и Стилсън — на едно осемгодишно момиченце била счупена ръката и изкълчен шиен прешлен; майката крещяла истерично и се кълняла, че някакъв от „маниаците мотоциклетисти“ блъснал детето от естрадата в момента, когато то се опитвало да се покатери на подиума до катедрата, за да поиска от големия политик автограф. Ала във вестника се бе появила само кратка бележка под заглавие „Пострадало дете по време на митинг на Стилсън“, която бързо се бе забравила.
Джони бе шокиран от публичната декларация, която Стилсън бе направил за състоянието на финансите си. В 1975 г. той платил федерални данъци в размер на 11 000 долара върху доход от 36 000 долара — нито цент за щата, разбира се, — в Ню Хампшир не събират данъци. Стилсън заявил, че целият му доход идвал от застрахователната му агенция и посредническата му фирма за недвижими имоти плюс дребното му възнаграждение като кмет. Не споменал нито думичка за такова тлъсто дробче като базара в центъра. Нямало никакви обяснения и за това, че къщата, в която живеел, оценена за 86 000 долара, била негова собственост, изплатена до последния цент. По времето, когато на самия президент на Съединените щати му търсеха постоянно сметка за действително нищожни суми, скандалната финансова декларация на Стилсън не бе предизвикала и най-малкото недоумение.
После идваше и оценката за дейността му като кмет. На този пост той се бе проявил в значително по-добра светлина, отколкото човек би могъл да очаква въз основа на предизборната му кампания. Стилсън бе пресметлив, хитър човек с грубовати, но правилни схващания за човешката, колективната и политическата психология. Така че за радост на данъкоплатците първият му мандат приключил в 1975 г. при положително салдо — такова нещо не се било случвало с финансите на града от десет години. С основание Стилсън се гордеел със своя план за решаване проблема с паркирането в града, както и с програмата, която сам наричал „трудово-образователен курс за хипита“. Риджуей бил и сред първите градове в страната, създали комитет за чествуване на двувековния юбилей на САЩ. А благодарение на предприятието за канцеларско обзавеждане открито там, в тежките времена на рецесия безработицата в района си останала на завидно ниското ниво от 3,2%. Всичко това бе твърде похвално.
Но имаше и други неща, случили се по време на кметуването на Стилсън, които изпълваха Джони със страх.
Средставата, отпускани на градската библиотека, били съкратени от 11 500 на 8000 долара и впоследствие, през последната година от мандата на Стилсън — на 6500 долара. В същото време фондовете за нуждите на полицията нараснали с четиридесет процента. Гаражът на участъка получил три нови патрулни коли, а в склада постъпила комплектна екипировка за борба с улични безредици. Били назначени двама нови полицаи и по настояване на Стилсън Градският съвет гласувал да се покриват 50% от разноските на всеки полицай, който пожелае да се снабди с лично огнестрелно оръжие. Вследствие няколко от полицаите в това заспало градче на Нова Англия си купили револвери система „Магнум“, калибър 357, оръжие прославено за вечни времена от „мръсника“ Хари Калахан. Стилсъновият мандат се запомнил и със затварянето на младежкия клуб и с въвеждането на вечерен час за ученици под шестнадест години, който уж бил доброволен, но за спазването му следяла полицията. И накрая, фондовете за социално осигуряване и подпомагане на нуждаещите се били орязани с 35%.
Да, имаше много неща около личността на Стилсън, които изпълваха Джони със страх.
Бащата деспот и винаги готовата да вземе негова страна майка. Политическите митинги, подобни на рок-концерти. Начинът, по който този човек въздействуваше на тълпата, неговите телохранители…
Още от Синклер Луис насам хората не преставаха да бият тревога и да предупреждават, че фашизмът надига глава в Америка, но засега опасенията им не са оправдаваха. Е, вярно че в Луизиана се бе появил Хюи Лонг[8], но Хюи Лонг бе…
Бе убит.
Джони затвори очи и видя Нго да насочва показалец като дуло на пистолет: бум, бум, бум.
Тигре, тигре, я кажи —
огън теб ли нажежи,
та си пламнал в ярък зрак
и разпръскваш горски мрак?
От ужасно ли видение…[9]
P$
Но човек не трябва да сее бурена на мъстта и злото. Стига да не иска да се свлече по наклонената плоскост чак до дъното, където чака Франк Дод под качулката на своя полиетиленов плащ; в една компания с Освалдовци, Сирхан-Сирхановци и Бремъровци. Маниаци от всички страни, съединявайте се! Не занемарявай налудничавите си тефтери и ги прелиствай в среднощните часове, а когато стане невъзможно да удържиш в себе си всичко натрупано, поръчай да ти изпратят по пощата пистолет. Джони Смит, запознай се с Фром Перушана[10]. Много ми е приятно да се запознаем, Джони. Всичко, което сте записали в бележниците си, е напълно разбираемо за мен. Искам да се запознаете с моя духовен наставник Чарли[11]. Чарли, това е Джони. Когато свършиш със Стилсън, ще обединим усилията си, за да отървем света от всички тези свини.
Виеше му се свят. Пристъпите на неизбежното главоболие идваха на талази. Така ставаше всеки път — Грег Стилсън неминуемо го докарваше до това състояние. Крайно време бе да заспива и, за бога, никакви сънища!
И все пак въпросът си оставаше.
Беше го записал в един от тефтерите и постоянно се връщаше към него. Беше го изписал внимателно буква по буква и го бе заградил три пъти с кръг, сякаш за да не може да избяга оттам. Въпросът бе следният: „Ако можеше да се вмъкнеш в някаква машина на времето и да се върнеш в 1932 г., би ли убил Хитлер?“
Джони погледна часовника си — дванадесет и петнадесет. Вече бе трети ноември и изборите в тази юбилейна година на второто столетие бяха отишли в историята. Все още не бяха ясни резултатите в Охайо, но Картър беше начело. Без бой, мойто момче! Край на суетнята, свърши се борбата! Изборът приключи — един загуби, друг сполучи! Джери Форд можеше да си прибере жокейката в нафталина поне до 1980 г.
Джони отиде до прозореца и погледна навън. Голямата къща бе потънала в мрак, но лампата в квартирата на Нго светеше. Нго, комуто скоро предстоеше да стане американски гражданин, все още гледаше големия спектакъл, организиран в страната на всеки четири години: През онази врата си отиват старите мухльовци, а оттук влизат новите мухльовци. Изглежда, Гордън Строн[12] не беше изтърсил чак такава глупост пред Сенатската комисия за разследване на „Уотъргейт“.
Джони си легна, но дълго не можа да заспи.
Когато накрая се унесе, сънува смеещия се тигър.

ГЛАВА XXII
1
Хърб Смит и Шарлен Маккензи сключиха брак, както си бяха решили, на втори януари 1977 г. следобед. Церемонията се състоя в църквицата на Саутуест Бенд. Булката бе доведена под венчило от баща си — осемдесетгодишен, почти сляп старец. Джони бе шафер на баща си и вещо подаде пръстена в нужния момент. Всичко мина прекрасно.
На сватбата дойде и Сара Хазлет с мъжа си и детето — вече момченце. Сара бе бременна и грейналото й лице бе образец на щастие и душевна удовлетвореност. Джони я погледна и с изненада усети как изневиделица ревността заби дълбоко ножа си в сърцето му и го стисна за гърлото като облак от задушлив газ. Не след дълго болката премина и на празненството след венчавката той отиде да поговори с тях.
Това беше първата му среща с мъжа на Сара. Той бе висок, представителен, с тънки мустачки и рано побеляваща коса. Кампанията му за място в Сената на Мейн бе завършила успешно и той сега се бе впуснал да обяснява истинската страна на президентските избори и колко трудно се работи с независим губернатор, а Дени напразно го дърпаше за крачола и повтаряше: „Дай още да пия, татко, дай още, още!“
Сара си мълчеше, но Джони усещаше, че го гледа с изумрудените си очи. Това донякъде го смущаваше, но не му беше неприятно. Като че ли малко го натъжаваше.
Алкохолът се лееше щедро и той двукратно превиши обичайната си максимална доза от две чаши — дали поради стреса от новата среща със Сара, този път в обкръжението на семейството й, или защото сияйното лице на Шарлен го караше да осъзнае по-ясно от всякога, че Вера Смит си бе отишла безвъзвратно. Така че когато се приближи до Хектор Маркстоун, бащата на булката, петнадесетина минути след като семейство Хазлет си бяха отишли, главата му приятно се маеше.
Старецът бе седнал в ъгъла до разрушените останки от сватбената торта и се подпираше с деформирани от артрит ръце върху дръжката на бастуна си. Носеше тъмни очила. От едната страна рамката им бе залепена с изолирбанд. До него имаше две празни и едно наполовина изпито шише бира. Той се взря в Джони.
— Ти си момчето на Хърб, нали?
— Да, сър.
Старецът го огледа още по-внимателно и каза:
— Никак не изглеждаш добре.
— Сигурно защото все много късно си лягам.
— Явно имаш нужда от нещо за подсилване. Нещо да понапълнееш.
— Вие сте участник в Първата световна война, нали?
На сакото си от син шевиот Хектор Маркстоун бе закачил цял ред медали, между които и Френския кръст за бойни заслуги.
— И още как! — Лицето на стареца светна. — Служих в Американския експедиционен корпус под командата на генерал Пършинг — Черния Джак — в 1917 и 1918 година.
Вятърът вей, тревата люлей
и бясно картечница трака.
През кал и говна
във страшна воня
момчетата стават в атака.
Гората Бело[1], момчето ми. Сега това е само едно от имената в книгите по история. Но аз бях там. Видях как войниците умираха там.
През кал и говна
във страшна воня
момчетата стават в атака.
— И Шарлен каза, че вашият син… нейният брат…
— Бъди. Да. Щеше да ти стане сега вуйчо. Кръстихме го Джо, но той бе толкова обичлив, че всички започнахме да го наричаме по приятелски Бъди едва ли не от първия ден. Майка му не можа да преживее телеграмата за неговата смърт.
— Той загина във войната, нали?
— Да — потвърди замислено старецът. — В Сен Ло, хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Това е близо до Бело — поне по нашите стандарти. Вражески куршум отне живота на Бъди. Нацистки.
— Пиша един материал. — Алкохолът караше Джони да се чувствува много хитър, че бе успял най-сетне да докара разговора, докъдето му трябваше. — Надявам се да го приемат в „Атлантик“ или „Харпърс“…
— А, писател? — Тъмните очила блеснаха заинтригувано към Джони.
— Опитвам се да стана. — Джони вече съжаляваше за пиянската си словоохотливост. „Да, писател съм. Пиша по тефтерите си под прикритието на нощта.“ — Във всеки случай материалът е на тема Хитлер.
— Хитлер? Какво за Хитлер?
— Ами… представете си… просто си представете, че влизате в някаква машина на времето и се връщате в хиляда деветстотин тридесет и втора година. Връщате се в Германия. И срещате Хитлер. Ще го убиете ли, или ще го оставите да си живее?
Изцъклените, тъмни стъкла върху лицето на Маркстоун бавно се вдигнаха към Джони и той веднага престана да се чувствува пиян, словоохотлив и хитър. Сега сякаш всичко зависеше от това какво ще каже този старец.
— Това да не е някакъв номер, момче?
— Не, няма шега.
Едната ръка на Хектор Маркстоун напусна дръжката на бастуна, мушна се в джоба на панталоните и се отдаде на безконечно ровене. Когато най-сетне отново се показа, в нея лежеше джобно ножче с кокалена дръжка, пожълтяла и огладена като слонова кост от годините на дълга употреба. Тогава се размърда и другата ръка и с невероятно деликатни движения, надвивайки артрита, отвори единственото острие. То злобно блесна под оскъдната светлина на скромната зала — това ножче, пътувало до Франция в 1917 г. с едно момче, момче — участник във войска от хиляди момчета, преизпълнени с готовност да се опълчат срещу мръсните шваби, които колят бебета и изнасилват калугерки, и същевременно да покажат туй-онуй на френските дамички. Ала момчетата ги бяха косили картечници, бяха ги морили дизентерия и грип, бяха ги тровили с иприт и фосген и когато излизаха от гората Бело те приличаха на подгонени плашила, видели с очите си самия дявол. И всичко бе напразно, всичко трябваше да бъде повторено отново.
Някъде свиреше музика. Хората се смееха. Хората танцуваха. За миг всичко пламна в яркото сияние на фотосветкавица. Някъде далеч. Джони се взираше в голия нож, втрещен, хипнотизиран от трепкащите отблясъци по наточеното острие.
— Виждаш ли го? — тихичко лопита Маркстоун.
— Да — прошепна Джони.
— Ще го забия в черното, предателско сърце на онзи убиец. Ще го забия до дъно… и после ще го завъртя. — Той бавно завъртя ножа, първо по посока на часовниковата стрелка и после обратно. Усмихна се и в устата му се откриха гладки като на бебе венци и един полегнал жълт зъб.
— Но първо — добави старецът — ще намажа острието с отрова за плъхове.

2
— Да убия Хитлер? — изпухтя Роджър Чатсуърт на малки, бели облачета. Двамата с Джони се разхождаха в заснежената гора зад къщата в Дърам. Наоколо цареше невероятна тишина. Макар да бе началото на март, те я усещаха плътна и мразовита като през януарските студове.
— Да, точно така.
— Интересен въпрос. Безсмислен, но интересен. Не, няма да го убия. По-скоро ще вляза в партията му. Ще се опитам да оправя нещата отвътре. Навярно би могло да бъде обявен за сектант или да бъде забъркан в някаква каша, разбира се, ако можехме да знаем предварително какво ни чака.
Джони си спомни подрязаните кийове за билярд, спомни си святкащите зелени очи на Съни Елиман.
— Би могло и сам да загинеш междувременно — възрази той. — Онези типове в хиляда деветстотин тридесет и трета не са си пели само песнички по бирариите.
— Да, вярно. — Роджър повдигна въпросително вежди. — Ами ти как би постъпил?
— Нямам представа.
Роджър смени темата.
— Как са прекарали вашите медения си месец?
Усмивката се разля по лицето на Джони. Напук на стачката на хотелските работници, младоженците бяха заминали на курорт в Маями Бийч.
— Шарлен каза, че се чувствувала като у дома си, понеже си оправяла сама леглото. Баща ми каза, че го било срам от хората да ходи с този тъмен тен през март. Но според мен и двамата са безкрайно доволни.
— А продадоха ли къщите?
— Да, и двете в един и същи ден. При това почти на цената, която им искаха. Сега, ако не бяха проклетите ми болнични дългове, щяха да си бъдат волни като птички.
— Джони…
— Да?
— Нищо. Хайде да се връщаме. Вкъщи имам бутилка „Чивас Рийгъл“, ако не възразяваш да се почерпим.
— Ни най-малко не възразявам.

3
Те четяха вече „Невзрачният Джуд“ и Джони бе удивен колко бързо и естествено Чък навлезе в книгата (след като помрънка и попъшка над първите четиридесетина страници). Момчето си призна, че нощем чете напред и че смята да си вземе още нещо от Харди, като я свърши. За пръв път в живота си четеше за удоволствие. И подобно на младеж, току-що открил сексуалната наслада с помощта на някоя зряла жена, не можеше да мисли за нищо друго.
Ето и сега, макар и с кориците нагоре, книгата лежеше отворена в скута му. Отново седяха до басейна, но този път той бе празен, а те носеха леки якета. По небето плуваха меки, бели облачета, които правеха вяли опити да се слеят, за да докарат дъжд. Наоколо се чувствуваше някакво тайнствено очакване и сладко ухаеше. Идеше пролет. Беше шестнадесети април.
— Това отвличащ въпрос ли е? — попита Чък.
— Не.
— Ами ще ме хванат ли?
— Моля? — Никой досега не бе задавал този въпрос.
— Ще ме хванат ли, ако го убия? И ще увисна ли две педи над земята, обесен с главата надолу?
— Не знам — отвърна замислено Джони. — Навярно ще те хванат.
— Значи няма да мога да избягам с моята машина на времето в един съвсем различен, много по-хубав свят? В добрата стара хиляда деветстотин седемдесет и седма година?
— Не, няма.
— Все едно. Пак ще го убия.
— Няма да му мислиш?
— Разбира се. — Чък се поусмихна. — Ще си сложа изкуствен зъб, пълен със смъртоносна отрова, или бръснарско ножче в яката на ризата, или нещо подобно. Така че ако ме хванат, да не могат да ме мъчат. Но ще го убия. Защото в противен случай ще ме е страх, че милионите и милиони унищожени от него хора ще ме преследват до гроба.
— До гроба — повтори Джони с измъчен глас.
— Джони, какво ти е?
Джони направи усилие да се усмихне.
— Нищо. Изглежда, сърцето ми прескочи удар.
Чък отново подхвана „Невзрачният Джуд“ под леко заоблаченото небе.

4
Май.
Във въздуха отново се носеха ароматите на косена трева и на неизменните любимци — дъхавите орлови нокти, прахоляка и розите. В Нова Англия пролетта всъщност трае само една скъпоценна седмица и тогава по дискотеките и музикалните програми навсякъде измъкват неувяхващите хитове на „Бийч Бойс“, цялата страна бръмва от бясно хвърчащи „Хонди“ и върху земята тежко се стоварва нажежената преса на лятото.
В една от последните вечери на тази безценна пролетна седмица Джони си седеше в къщата за гости и гледаше в нежния, наситен мрак навън. Чък бе отишъл на пролетен бал в гимназията с най-новата си приятелка, доста по-интелигентно момиче в сравнение с последните пет-шест. „Тя много чете“ — бе доверил Чък на Джони като на мъж, който разбира от тези работи.
Нго бе напуснал. Бе получил поданство в края на март, бе се кандидатирал за управител на парка към един курортен хотел в Северна Каролина през април, бе ходил на среща с работодателите преди три седмици и те веднага го бяха наели. Преди да си тръгне, Нго се бе отбил да се сбогува с Джони.
— Не бива чак толкова да се тревожиш за тигри, които ги няма — бе му казал той. — Тигърът с неговите ивици се слива с околността и е невидим. Това кара неспокойния човек да го вижда навсякъде.
— Има тигър, има — бе настоял Джони.
— Има, има някъде. Само че междувременно ти слабееш.
Джони стана, отиде до хладилника и си наля пепси. Излезе с чашата в ръка на верандата. Седна, пийна и се замисли колко щастливи бяха хората, че е абсолютно невъзможно да се пътува във времето. Луната се подаде като оранжево око над боровете и прокара кървава пътека през басейна. Жабите закрякаха и зацамбуркаха във водата. Не след дълго Джони влезе в къщата и си добави една щедра порция ром в пепсито. И пак излезе, седна и продължи да отпива, загледан в луната, която се вдигна в небето и портокаловият й диск полека избледня до тайнствено, безмълвно сребърно.

ГЛАВА XXIII
1
На двадесет и трети юни, 1977 г. Чък завърши гимназия. Облечен в най-официалния си костюм, Джони седеше с Роджър и Шели Чатсуърт в задушната зала и наблюдаваше абитуриентската церемония на изреждащите се по успех зрелостници. Чък бе четиридесет и трети от випуска. Шели си поплака.
После Чатсуъртови дадоха почерпка на поляната пред голямата къща. Денят бе горещ и влажен. На запад в небето се бяха появили градоносни облаци. Те лениво влачеха издутите си морави туловища насам-натам по хоризонта, но си оставаха все тъй отдалечени. Позачервен след три коктейла от водка с портокалов сок, Чък се приближи с приятелката си Пати Строн, за да се похвали на Джони с подаръка за завършването от родителите си — часовник „Пулсар“[1].
— Казах им, че искам онзи смешния робот от „Междузвездни войни“, а те ми взели тази дреболия. — Джони се разсмя. Побъбриха си известно време и най-неочаквано момчето рече:
— Искам да ти благодаря, Джони. Ако не беше ти, днес нямаше да съм завършил.
— Глупости — възрази Джони, който забеляза с тревога, че Чък е на ръба на сълзите. — Всичко бе само въпрос на време.
— Аз какво ти казвах! — обади се приятелката на Чък. Под прикритието на очилата й съзряваше и се готвеше да се разцъфне една хладна, елегантна хубост.
— Може, може. Но аз си знам откъде ми иде дипломата. Ужасно съм ти благодарен! — Чък прегърна Джони и го притисна към гърдите си.
Внезапно Джони бе ударен като с гръм от ослепителен проблясък, който го накара да се дръпне и да притисне длан към слепоочието си, сякаш го бяха зашлевили, а не прегърнали. Видението се вряза като литография в съзнанието му.
— Не — проговори той. — Дума да не става. Вие двамата няма да ходите там.
Чък се отдръпна смутено. Беше изпитал нещо. Нещо студено, мрачно и неразбираемо. Изведнъж му се прииска да не беше се докосвал до Джони. В този момент му се искаше никога повече да не се докосва до него. Защото бе изпитал чувството, че лежи в ковчег и гледа как му заковават капака отгоре.
— Джони — заговори със запъване той. — Какво… какво беше…
Роджър, който идваше да им донесе напитки, се спря озадачен. Очите на Джони, невиждащи и замъглени, бяха втренчени през рамото на Чък в обладите на хоризонта.
— Не бива да ходите там. Няма гръмоотводи.
— Джони… — Чък погледна уплашено към баща си. — Той като че ли има… пристъп или нещо подобно.
— Гръмотевица — заяви високо Джони. Хората заобръщаха глави към него. Той разпери ръце. — Внезапен огромен пожар. Пламва изолацията в стените. Вратите… се задръстват. Горящите тела миришат като пържоли.
— Какво е това? За какво говори той? — извика приятелката на Чък и разговорите замряха. Стиснали чиниите си с ордьоври и чашите в ръце, вече всички гледаха Джони.
Роджър се приближи.
— Джон! Джон! Какво ти е? Съвземи се. — Той щракна с пръсти пред невиждащите му очи. На запад глухо избоботи гръмотевица като ръмжене на великан, ядосан на белот. — Какво ти е, Джони?
Джони отвърна ясно и достатъчно силно, за да го чуят всички присъствуващи — над петдесет бизнесмени и преподаватели с жените си, жителите над средната ръка в Дърам.
— Задръжте сина си вкъщи довечера, ако не искате да изгори заедно с другите. Ще има пожар, ужасен пожар. Не го пускайте в „У Кати“. Там ще удари гръм и докато пожарната пристигне, всичко ще изгори до основи. Ще се подпали изолацията. На изходите ще има струпани по шест-седем реда овъглени трупове, които ще бъдат опознати единствено по пломбите на зъбите. Ще… ще…
Пати Строн писна, изпусна пластмасовата си чаша и вдигна ръка към устата си. Парчетата лед от питието се пръснаха в тревата и засвяткаха сякаш бяха изумително големи диаманти. Девойката се олюля и се свлече в надигналата се пастелена вълна на празничната си рокля, майката се втурна към нея и пътьом подвикна на Джони:
— Какво ти стана? Какво за бога те прихвана?
Бял като тебешир, Чък го гледаше втрещено.
Лека-полека очите на Джони започнаха да се избистрят. Като видя, че всички групички от хора са вперили погледи в него, той промърмори:
— Извинете.
Коленичила до дъщеря си, майката на Пати бе прегърнала главата й и я потупваше лекичко по бузите. Момичето се размърда и простена.
— Джони? — прошепна Чък и без да дочака отговор отиде при приятелката си.
На поляната у Чатсуъртови никой не помръдваше. Всички гледаха Джони. Гледаха го, защото отново бе проработила чудноватата му способност. Гледаха го с очите на сестрите от болницата. И на репортьорите от пресконференцията. Също като свраки, накацали на телеграфна жица. Стиснали чаши и чинийки с картофена салата, те го гледаха като че ли бе някакво гнусно насекомо или урод. Сякаш ни в клин, ни в ръкав си бе смъкнал гащите и извадил на показ срамотиите си.
Искаше му се да побегне и да се скрие. Повръщаше му се.
— Джони — Роджър го хвана през раменете. — Ела вътре. Трябва да си полегнеш за…
Някъде далеч изгромоля гръмотевица.
— Какво е „У Кати“? — нетърпеливо прекъсна Джони и се запъна на мястото си. — Не е частен дом, защото имаше надписи на изходите. — Какво е тогава? Къде се намира?
— Не можете ли да го изведете? — едва не пропищя майката на Пати. — Ето че пак ще я накара да припадне.
— Хайде, Джони.
— Но…
— Хайде, хайде.
Той се остави да го отведат в къщата за гости. Хрущенето на чакъла по алеята под краката им прокънтя в ушите му. Стори му се, че то единствено нарушаваше тишината. Чак когато стигнаха до басейна, зад гърбовете им се зашушука.
— Къде се намира „У Кати“?
— Как така не го знаеш? А даваше вид, че знаеш всичко останало. Горката Пати Строн чак припадна от страх.
— Не мога да го видя. В мъртвата зона е. Какво е то?
— Чакай първо да те качим горе.
— Но аз не съм болен.
— Тогава си преуморен.
Роджър говореше с тихия, уговарящ тон, с който се говори на безнадеждно лудите. Като го слушаше, Джони започна да се плаши. Появи се и главоболието. С гигантско усилие на волята той го прогони. Двамата се изкачиха по стълбите на къщата за гости.

2
— По-добре ли си? — попита Роджър.
— Какво е „У Кати“?
— Едно доста изискано заведение в Съмърсуърт. Бог знае защо има нещо като традиция там да се правят абитуриентски балове. Сигурен ли си, че не искаш аспирин?
— Да. Не го пускайте, послушайте ме. Ще падне гръм. Ще изгори до основи.
— Джони — произнесе отчетливо и с най-любезен тон Роджър Чатсуърт, — не можеш да знаеш такова нещо.
Джони отпиваше на малки глътки ледено студена вода и всеки път оставяше чашата с трепереща ръка.
— Казахте, че сте ме проучили и мислех…
— Да, но заключението ти е погрешно. Знаех, че минаваш за нещо като ясновидец, но на мен ми трябваше не ясновидец, а учител. Ти свърши прекрасна работа като учител. Лично аз смятам, че няма разлика между добри и лоши ясновидци, защото изобщо не вярвам в такова чудо. Чисто и просто не го вярвам.
— Тогава значи аз съм лъжец.
— Съвсем не — отрече Роджер със същия любезен, кротък тон. — Имам един началник-смяна в съсекския завод, който никога не пали цигара трети от една клечка, но това не го прави лош началник-смяна. Имам приятели, които са дълбоко религиозни, и макар аз да не ходя на църква, те си остават мои приятели. Твоето убеждение, че можеш да прозираш в бъдещето и да виждаш невидимото изобщо не се е намесвало в сметките ми дали да те наема, или не. Всъщност… малко излъгах. Не се е намесвало изобщо, след като прецених, че няма да попречи на работата ти с Чък. И то не ти попречи. Но това, че довечера „У Кати“ ще изгори до основи, го вярвам точно толкова, колкото че луната е пита кашкавал.
— Значи не съм лъжец, а просто луд — направи извод Джони, който донякъде бе заинтригуван. Роджър Дюсо и много от хората, които му писаха, го бяха обвинили в мошеничество, но Чатсуърт пръв го обвиняваше, че се е помислил, подобно на Жана д’Арк, за изразител на Провидението.
— Не съм казал нищо такова — оспори Роджър. — Ти си един млад човек, преживял ужасна катастрофа, преборил се с трудности, сигурно само ти си знаеш как, за да се завърнеш към нормален живот. Не бих си позволил да дърдоря току-така за това, но ако някои от хората на поляната, включително и майката на Пати, решат да си направят разни прибързани, глупави заключения, те ще бъдат поканени да си затварят устата за неща, които не разбират.
— „У Кати“ — сети се изведнъж Джони. — Откъде ще знам името тогава? И това, че не е частен дом?
— От Чък. Той доста поговори за бала през последната седмица.
— Но не и с мен.
Рождър сви рамене.
— Може да е говорил на Шели или на мен, когато си бил наоколо. И ти подсъзнателно си го регистрирал нейде из потайните кътчета на паметта си.
— Естествено — поразсърди се Джони. — Всичко, което не разбираме, което не се вмества в представите ни за света, се картотекира под буквата „П“ към „подсъзнание“. Идолът на двадесетия век. Колко ли пъти сте прибягвали до него, когато нещо е влизало в разрез с прагматичните ви възгледи?!
Потрепнаха ли очите на Роджър или на Джони тъй му се стори?
— Асоциацията ти с гръмотевица е дошла от приближаващата се буря — настоя Чатсуърт. — То е толкова про…
— Чуйте ме. Ще го повторя пределно ясно: Там ще падне гръм. Всичко ще изгори до основи. Не пускайте Чък да отива.
Ох, господи, главоболието го дебнеше. Дебнеше го като тигър. Той разтърка челото си с разтреперена ръка.
— Джони, ти се преумори напоследък.
— Не го пускайте там.
— Той сам ще реши. Не бих си позволил да му се налагам. Той е свободен, пълнолетен, пълноправен гражданин.
На вратата се почука.
— Джони?
— Влез.
Появи се самият Чък с тревожен израз на лицето.
— Как си? — попита той.
— Добре. Боли ме глава, нищо повече. Чък… бъди добър, не ходи довечера там. Моля те като приятел. Независимо от това дали споделяш мнението на баща си, не отивай. Моля те!
— Бъди спокоен — развесели се Чък, тръшна се на дивана и си придърпа с крак табуретката. — Не бих могъл да закарам Пати и на километър от това място, дори да я овържа и да я тегля с верига. Ужасно си я изплашил.
— Съжалявам. — Джони изпита такова облекчение, че го втресе и му се повдигна. — Съжалявам, но и много се радвам.
— Ти получи някакво видение, нали? — Чък премести поглед от Джони към баща си и обратно. — Аз го усетих. Беше страшно.
— Така става понякога — изглежда, се предава на хората и не е никак приятно.
— Бррр, не бих искал да се повтори. Но слушай… наистина ли заведението ще изгори?
— Наистина. Не бива да отиваш там.
— Но… — Той хвърли разтревожен поглед към баща си. — Нашият випуск е резервирал целия ресторант. Такава е училищната политика. По-безопасно е, отколкото да се празнува на двадесет-тридесет различни места и хората да се напиват масово по улиците. Там навярно ще се съберат… — Чък млъкна за момент и по лицето му се изписа страх. — Ще се съберат към двеста двойки. Татко…
— Остави го, той не вярва.
Роджър се изправи и се усмихна.
— Хайде да отскочим с колата до Съмърсуърт и да си поговорим с управителя. И без това се наскучахме с градинската ни почерпка. И ако на връщане двамата не сте си променили мнението, можем да поканим довечера всички у нас.
Той погледна към Джони.
— С единственото условие ти да стоиш на лимонада, за да ги наглеждаме, приятелю.
— С удоволствие. Но защо го правите, щом не вярвате?
— За успокоение на двама ви. А и за да мога, когато нищо не се случи довечера, да ви напомня: „Нали ви казах!“, и да се скъсам от смях.
— Все едно, благодаря. — Сега, след като се бе отпуснал, Джони трепереше още по-силно, но главоболието му се бе попритъпило.
— Ала нека не се заблуждаваме! — предупреди Роджър. — По-скоро на кьосето ще поникне брада, отколкото собственикът ще повярва на голата ти дума и ще се откаже от ангажимента. Това сигурно е една от най-доходните му сделки през годината.
— Бихме могли да измислим нещо — намеси се Чък.
— Какво например?
— Ами някакво извинение… някакво неприятно стечение на обстоятелства… уважителна причина…
— Искаш да кажеш — да го излъжем? Не, не съм съгласен. Не искай това от мен, Чък.
Чък кимна.
— Добре.
— Трябва да тръгваме — каза Роджър делово. — Пет и петнадесет е. Вземам „Мерцедес“-а и бягаме в Съмърсуърт.

3
Брус Карик, собственик и управител на заведението в Съмърсуърт, сервираше на бара, когато в 17,40 ч тримата влязоха там. Джони прочете надписа на входа пред бара: „Днес от 19 ч — абитуриентски бал. Довиждане до утре!“, и сърцето му се сви.
Не можеше да се каже, че Карик се скъсваше от работа в момента. Клиентелата му се състоеше от няколко работници, които си пиеха бирата и гледаха първите новини, и три двойки, седнали на коктейли. Той изслуша Джони с израз на растящо недоумение и накрая попита:
— Казахте, че името ви е Смит, нали?
— Да.
— Мистър Смит, елате с мен до прозореца.
Той го заведе при прозореца в коридора до входа за гардероба.
— Погледнете навън, мистър Смит и ми кажете какво виждате.
Джони погледна, макар да знаеше какво ще види. Шосе №9, което водеше на запад, вече изсъхваше след лекия следобеден дъждец. Небето бе съвършено чисто. Облаците бяха изчезнали.
— Нищо особено. Поне засега. Но…
— Никакво „но“. Знаете ли какво мисля? Да ви го кажа ли честно? Мисля, че нещо ви хлопа дъската. Ни най-малко не ме интересува защо сте решили, че можете да ме хванете за носа и да ме накарате да тропам по гайдата ви. Но ако имате свободна минутка, пиленце, ще ви открехна на някои истини за живота. Абитуриентите са ми дали шестстотин и петдесет долара депозит. Наели са един първокласен рок-състав от съседния щат Мейн. Храната е по чиниите, готова за претопляне. Салатите са нарязани и чакат в хладилника. За напитките се плаща допълнително, а повечето абитуриенти са навършили осемнадесет и имат право да пият, колкото си искат… и те ще пият довечера, и никой „копче“ не може да им каже, защото веднъж в живота си човек завършва гимназия. Две хилядарки като нищо ще ми капнат само на бара. Наел съм да ми помагат двама бармани и шест сервитьорки. Ако сега река да се откажа, ще загубя целия приход от вечерта, освен че ще трябва да връщам депозита за храната. Да не говорим, че не мога да си събера и редовната клиентела заради този надпис, който виси там вече цяла седмица. Ясна ли ви е картинката?
— Имате ли гръмоотводи на покрива? — попита Джони.
Карик вдигна в отчаяние ръце.
— Аз го открехвам на истината за живота, а той ми разправя за гръмоотводи! Да, имам си гръмоотводи! Веднъж, когато още ги нямах, при мен дойде един, трябва да беше преди пет години. Проагитира ме надълго и нашироко, че мога да си намаля застрахователната лихва. И аз купих проклетите му гръмоотводи! Доволен ли сте сега? Божичко помилуй! — Той се обърна към Роджър и Чък. — Ами вие двамата, къде гледате, та сте пуснали този перко да си развява свободно байрака? Хайде, омитайте се от тук! Мен ме чака работа.
— Джони… — подхвана Чък.
— Остави, Чък — прекъсна го Роджър. — Да си вървим. Благодарим ви, мистър Карик, за времето, което ни отделихте, и за това, че бяхте тъй любезен да ни изслушате с внимание и разбиране.
— Няма какво да ми благодарите — тросна се Карик. — Идиоти с идиоти такива! — Той тръгна с широка крачка към бара.
Тримата излязоха. Чък погледна разколебано към безупречно чистото небе. Без да вдига очи от краката си, Джони се отправи къу колата. Чувствуваше се победен и унижен. В слепоочията му болезнено се забиваха чуковете на главоболието. Роджър бе пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си и изучаваше дългия, нисък покрив на сградата пред себе си.
— Какво гледаш, татко? — попита Чък.
— Гледам, че няма гръмоотводи — отвърна замислено Роджър Чатсуърт. — Няма и следа от гръмоотводи.

4
Тримата седяха във всекидневната на голямата къща. Чък бе заел позиции до телефона. Той погледна колебливо към баща си.
— Много се съмнявам, че хората ще се съгласят да си променят плановете в последния момент.
— Техните планове са просто да отидат някъде — окуражи го Роджър. — Със същия успех могат да дойдат и у нас.
Чък сви рамене и започна да звъни.
В крайна сметка около половината двойки, които се бяха записали за бала в „У Кати“, дойдоха вечерта у Чък, макар Джони да не разбра коя бе причината, подтикнала ги да приемат неговата покана. Навярно на някои се бе сторило, че в дома му ще бъде по-интересно, пък и пиенето беше без пари. Ала както е известно мълвата е крилата, пък и родителите на повечето младежи, събрани у Чатсуъртови, бяха свидетели на станалото същия следобед. По този случай цялата вечер Джони се чувствуваше като експонат в музейна витрина. С непроницаем израз на лицето Роджър седеше на табуретка в ъгъла и пиеше мартини.
Към осем без четвърт той прекоси голямата игрална зала с бара, която заемаше едва ли не целия сутерен, наведе се към ухото на Джони и започна да се надвиква с Елтън Джон.
— Искаш ли да се качим горе и да поиграем крибидж[2]?
Джони кимна с благодарност.
В кухнята те завариха Шели да пише писма. Тя вдигна очи към тях и се усмихна.
— Мислех, че ще останете като някои мазохисти да се мъчите там цяла нощ. Всъщност няма никаква нужда от това.
— Много съжалявам за станалото — извини се Джони. — Представям си колко налудничаво изглежда всичко отстрани.
— Вярно, така изглежда — призна Шели. — Няма защо да си кривим душите. Но пък е доста приятно, че децата се събраха тук. Аз съм доволна.
Отвън изгромоля гръмотевица. Джони се огледа. Шели потули усмивка. Роджър бе отишъл до скрина в столовата да търси дъската за крибидж.
— Ей сега ще отмине — каза тя. — Ще прогърми, ще пръсне дъждец и край.
— Да.
Тя завъртя небрежно подпис под писмото си, сгъна го, запечата го в плик, написа адреса и залепи марка.
— Ти действително си почувствувал нещо, нали Джони?
— Да.
— Моментално прималяване, свързано навярно с някакъв недостиг на хранителни вещества. Прекалено си слаб, Джони. Сигурно е било халюцинация.
— Не, съвсем не.
Отвън отново прокънтя гръмотевица, но и този път нейде отдалеч.
— Все едно, радвам се, че Чък си остана вкъщи. Не че вярвам в разните му там астрологии, хиромантии и ясновидства, но… това не ми пречи да се радвам, че той си остана вкъщи. Чък ни е единственото чедо… вече възголемичко чедо, както сигурно ще кажеш, но няма нищо по-просто от това да си го спомниш как по къси панталонки се возеше на въртележката в градския парк. Нищо по-просто. И как да не ти е приятно да споделиш с него… последния ритуал от детството му!
— Чудесно е, че приемате така нещата.
Джони е ужас разбра, че е на път да се разплаче. Очевидно през последните седем-осем месеца бе започнал да губи контрол над чувствата си.
— Ти направи много за Чък. Не само в четенето, а и въобще.
— Той ми е скъп.
— Знам — прошепна тя.
Появи се Роджър с дъската за крибидж и транзистор, включен на програмата от класическа музика, която се излъчваше от Маунт Вашингтон.
— Малко антидот срещу Елтън Джон, „Аеросмит“, „Фогхат и компания“. Какво ще кажеш да турим по долар на игра, Джони?
— Бива.
Роджър седна, потривайки ръце.
— Гледай сега как ще те обера! — закани се той.

5
Те започнаха играта и времето тръгна. Между всяка от партиите един слизаше, за да се увери, че никой не се е разтанцувал върху билярдната маса и че няма уединени двойки в градината зад къщата.
— Никакви забременявания на празника в моя дом! — шегуваше се Роджър.
Шели бе отишла във всекидневната да почете. На всеки цял час радиостанцията прекъсваше музиката и излъчваше информационен бюлетин. В тези минути Джони преставаше да внимава в картите. Ала нищо не се каза за „У Кати“ в Съмърсуърт — нито в осем, нито в девет, нито в десет часа.
След новините в десет Роджър го подкачи:
— Няма ли да посмекчиш малко предсказанието си а, Джони?
— Не.
В прогнозата за времето по радиото бяха съобщили, че до полунощ на места ще има проливни дъждове с гръмотевици.
Под краката им подът вибрираше от пронизителния писък на мощните усилватели и на състава „Съншайн“.
— Долу играта взе да загрубява — отбеляза Джони.
— Че какво пък — ухили се Роджър. — Какво като са вързали кънките? Сигурно са направили „капитан Драйфус“ на паркета и сега се пързалят отгоре. Ох, ще има да им се пръскат главите утре, можеш да не се съмняваш! Помня на моя бал…
„Извънредни новини“ — обявиха по радиото.
Джони, който в този момент размесваше картите, ги изпусна и те се пръснаха навред по пода.
— По-спокойно, не се стряскай. Сигурно е нещо за отвличането във Флорида.
— Съмнявам се — отвърна Джони.
„По данни до този момент — разнесе се гласът на говорителя, — в град Съмърсуърт, на границата на Ню Хампшир, най-големият пожар в историята на щата е отнел повече от седемдесет и пет млади човешки живота. Пожарът избухнал в ресторанта «У Кати», където се провеждал абитуриентски бал. Началникът на пожарната в Съмърсуърт Милтън Хоуви е заявил пред журналисти, че няма данни за палеж и че най-вероятно върху заведението е паднал гръм.“
Кръвта се дръпна от лицето на Роджър Чатсуърт. Той седеше като препариран на кухненския стол и гледаше в една точка някъде над главата на Джони. Ръцете му лежаха безжизнено върху масата. Отдолу долиташе глъчката от разговори и смях, този път съпроводена от песен на Брус Спрингстийн.
Влезе Шели. Погледът й се премести въпросително от Роджър към Джони и обратно.
— Какво има? Какво се е случило?
— Тихо! — скастри я Роджър.
„… все още гори и според Хоуви окончателният брой на загиналите ще бъде известен най-рано през първите часове на сутринта. Над тридесет души, главно абитуриенти от гимназията в Дърам, са откарани в околните болници с тежки изгаряния. Други четиридесет са се спасили през малките прозорчета в тоалетните до бара, но останалите очевидно са се скупчили с фатални последици на…“
— За „У Кати“ ли говорят? — писна Шели. — Там ли е?
— Да — потвърди със зловещо спокойствие Роджър. — Там е.
Долу изведнъж настана тишина. После някой стремглаво затрополя по стълбите. Кухненската врата се отвори с трясък и вътре влетя Чък, който потърси с поглед майка си.
— Какво става, мамо? Какво се е случило?
— Види се, вечно ще сме ти задължени за живота на нашия син, Джони — продължи със същия зловещо спокоен глас Роджър. Джони не помнеше да бе виждал толкова пребледнял човек, който да напомня на призрачна жива кукла от восък.
— Изгорял ли е? — не можеше да повярва Чък. Зад него по стълбите вече прииждаха и други и уплашено шушукаха помежду си. — Да не искате да кажете, че е изгорял до основи?
Отговор не последва. Внезапно някъде изотзад Пати Строн се разкрещя истерично.
— За всичко е виновен онзи там! Заради него стана всичко! Той го подпали по телепатия, като в романа „Кари“[3]. Мръсник такъв! Убиец! Гад…
Роджър се обърна по посока на гласа.
— МЛЪКНИ! — изрева той.
Пати се разхълца необуздано.
— Изгорял? — повтори Чък, сякаш сам се питаше дали бе намерил правилната дума.
— Роджър — прошепна Шели. — Родж, скъпи!
Шепотът от стълбите започна да се засилва, както шушукането на листака при поривист вятър. Изщрака копчето на стереомагнетофона и музиката спря. Заваляха откъслечни реплики от приглушените разговори.
„Майк там ли е бил? Шанън отиде, нали? Сигурна ли си? Да, бях се приготвил да тръгвам, когато ми се обади Чък. Майка ми видяла как онзи тип го прихванало. Почувствувала се все едно, че й тъпчат гроба, та ме помоли да дойда тук. Кейси отиде ли? А Рей? Морийн Онтело? Господи, и тя ли? Там ли…“
Роджър бавно се изправи и се Обърна към присъствуващите.
— Предлагам най-трезвите да седнат зад воланите и всички да отидем в болницата. Ще има нужда от кръводарители.
Джони седеше като вкаменен. В този миг той се съмняваше, че някога ще може пак да се помръдне. Вън изгърмя гръмотевица. И, като ехо, отвътре го удари гласът на умиращата му майка:
„Изпълни дълга си, Джон.“

ГЛАВА XXIV
12 август 1977 г.
Драги Джони,
Никак не беше сложно да те открия — понякога си мисля, че с пари в Америка можеш да издириш когото поискаш, а пари аз имам. Извини ме, че ще бъда откровен — сигурно ще ти стане неприятно, — но ние с Чък и Шели сме ти толкова задължени, че нямаме право да усукваме пред тебе. С пари се купуват много неща, но от гръмотевицата не може да се откупиш. Още дванадесет момчета са били намерени в мъжката тоалетна към ресторанта, където прозорецът бил закован. Дотам пожарът не стигнал, но стигнал димът и всичките се задушили. Както и да се мъча, не мога да не мисля за това, защото и Чък можеше да бъде сред тези момчета. Ето защо си позволих, както се изразяваш в писмото си, „да те напипам“. По същата причина няма да изпълня и молбата ти да те оставя на мира. Поне докато квитанцията за осребряването на приложения чек не се върне подписана при мен.
Както виждаш, сумата в чека е значително по-малка от онази, която ти пратих преди около месец. Влязох във връзка със счетоводството на болницата, където си се лекувал, и ликвидирах изцяло дълговете ти към нея. Сега няма за какво да се тревожиш в това отношение, Джони. Цялата операция не ме затрудни и бих добавил, че ми достави грамадно удоволствие.
Пишеш, че не можеш да приемеш парите. Аз пък ще ти кажа, че можеш и ще ги вземеш. Ще ги вземеш, Джони. Намерих те, когато се бе скрил във Форт Лодърдейл, и пак ще те намеря където и да отидеш, пък ако ще да бъде и в Непал. Наречи ме досаден като конска муха, ако искаш; аз се виждам по-скоро като хрътка на служба у съдбата. Не че желая да те преследвам като хрътка, Джони. Но не мога да забравя как тогава ме предупреждаваше да не жертвувам сина си. А аз за малко не го пожертвувах. Да не говорим пък за другите. Осемдесет и един загинали, тридесет с тежки травми и изгаряния. Все си спомням как Чък предлагаше да намерим някакво извинение, да измислим някаква уважителна причина, а аз му отвърнах като някой надут пуяк: „Не съм съгласен. Не искай това от мен, Чък.“ Истината е, че можех да направя нещо и тази мисъл не ми дава покой. Можех да дам на онзи касапин Карик три хиляди долара да се разплати с помощниците си и да затвори заведението. Щеше да ми излезе към тридесет и седем долара за човешки живот. Та вярвай ми, нямам нито желание, нито време да те преследвам — изцяло съм погълнат от самопреследване, за да ми остава време и за теб. Това сигурно ще продължи с години. Плащам си, загдето следвах сляпо принципа „око да види, ръка да пипне“ и отказах да повярвам в нещо, неподлежащо на моментална проверка със сетивата. И моля те, недей да смяташ, че плащам за болницата и ти пращам този чек, за да приспя съвестта си. С пари не може да се откупиш от гръмотевицата, нито от лошите сънища. Те са от благодарност заради Чък, макар той и да не знае нищичко.
Вземи чека и ще те оставя на мира. Това е моето условие. Подари го на УНИЦЕФ, ако искаш или на дом за осиротели хрътки, пропилей го в залагания на коне — твоя работа. Само го вземи.
Много ми е мъчно, че ни напусна така набързо, но мисля, че те разбирам. Всички се надяваме да те видим скоро. Чък заминава за подготвителното училище в Стовингтън на четвърти септември.
Вземи чека, Джони, моля те.
С най-добри чувства
Роджър Чатсуърт
1 септември 1977 г.
Драги Джони,
Нима вярваш, че ще оставя тази работа така? Моля те, вземи чека.
С най-добри чувства
Роджър
10 септември 1977 г.
Скъпи Джони,
Много се зарадвахме с Шарлен, че се обади къде си, и ни олекна, като видяхме от писмото ти, че пак си си същият, все тъй непосредствен, както преди. Едно нещо обаче силно ме разтревожи, синко. Обадих се на Сам Уейзак и му прочетох за все по-честите ти главоболия. Той те съветва да отидеш на лекар, Джони, и то веднага. Страхува се, че около мястото на контузията може да се е натрупала съсирена кръв. Това тревожи и мен, и Сам. Ти изобщо не си имал здрав вид, откакто излезе от комата, Джони, а когато се видяхме последния път през юни, ми се стори много уморен. Макар да не го каза, знам, че на Сам всъщност му се иска да грабнеш самолета от Финикс и да си дойдеш да те прегледа. Сега поне не можеш да се оправдаваш с безпаричие.
Вече два пъти ми се обажда Роджър Чатсуърт — предадох му каквото знаех. Според мен е истина онова, което той твърди, че не е дал парите, за да приспи съвестта си, или като награда, задето спаси живота на сина му. Майка ти навярно би казала: така човекът си знае — тъй се кае. Ти прие парите и не ти вярвам, че си го направил „само за да ти се махне от главата“. Като познавам мъжеството ти, съмнявам се, че би могъл да се огънеш пред подобна причина.
Въпреки че не е лесно, ще те помоля най-настоятелно да се върнеш у дома, Джони. Сензацията отново позаглъхна — сякаш чувам възражението ти: „Глупости, след този случай никога вече няма да заглъхне!“ Това донякъде е така, но и не е така. Мистър Чатсуърт ми каза по телефона: „Ако говорите с него, постарайте се да го накарате да разбере, че никой ясновидец освен Нострадам[1] не е бил сензация за повече от три дни.“ Много се тревожа за теб, синко. Тревожа се, задето се обвиняваш за смъртта на загиналите, вместо да се благославяш за живота на спасените от теб, на гостите у Чатсуъртови онази вечер. Тревожа се и ми е мъчно. „Изгледах си очите да те чакам“, както би казала баба ти. Така че, ела си, колкото се може по-скоро.
Татко
П. П. Изпращам ти изрезки от вестници, където пише за пожара и за теб. Шарлен ги събра. Както ще видиш, очакването ти, че всички, присъствували следобеда на почерпката у Чатсуъртови, ще се раздрънкат пред пресата, се оправда. Може би тези изрезки ще те разстроят още повече. В такъв случай направо ги изхвърли. Шарлен обаче се надяваше, че като ги прегледаш, може да си кажеш: „Не е чак толкова лошо, колкото го мислех, ще мога да го понеса.“ Дано бъде така.
Татко
29 септември 1977 г.
Драги Джони,
Взех адреса ти от татко. Как е животът във великата американска пустиня? Срещат ли се червенокожи (ха-ха)? Аз пък вече се намирам в Стовингтън. Тук не се натягат като в Дърам. Имам по програма шестнадесет часа седмично. Любимият ми предмет е химията за напреднали, макар да ми се струва проста като фасул след курса в гимназията. Нашият учител там, Фарнам-фишека, винаги ми е правил впечатление на човек, който положително с най-голямо удоволствие би се заел да забърка някой грандиозен супервзрив и да пръсне целия свят на парчета. По английска литература този месец изучаваме три произведения на Дж. Д. Селинджър — „Спасителят в ръжта“, „Франи и Зуи“ и „По-горе билото, майстори“. Страшно ми харесва този автор. Преподавателят ни каза, че още си живеел в Ню Хампшир, но престанал да пише. Това направо ме убива. Как така човек се отказва, тъкмо когато жъне лаври? Е, както и да е. Тукашният отбор по американски футбол е просто ужасно скапан, но аз започвам да свиквам и с европейския. Според треньора ни тъкмо той бил футболът за интелигентните хора, а американският бил за тъпанарите. Още не съм си изяснил има ли истина в това, или го казва от завист.
Питам се дали ще имаш нещо против да дам адреса ти на някои от гостите, които бяха у нас вечерта на абитуриентския бал? Те биха искали да ти изкажат своята благодарност. Сред тях е и майката на Пати Строи, същата, дето вдигна олелия до бога, когато „скъпоценната й дъщеричка“ припадна на почерпката следобед. Сега тя те има за порядъчен. Между другото, аз вече не ходя с Пати. Никак не ме бива за любов от разстояние на моята „крехка възраст“ (ха-ха), а Пати, както можеше да се очаква, продължава учението си във Васар[2]. Аз пък си намерих една разкошна мацка тук.
Защо не вземеш и ти да ми драснеш някой ред? Ако се слуша баща ми, той те изкара буквално „излязъл от релсите“, макар да звучи необяснимо, защото ти направи всичко възможно да оправиш нещата. Кажи, че не е вярно, Джони. Не си излязъл от никакви релси, нали? Моля те пиши, за да разбера, че всичко е наред. Много се тревожа за теб. Може да ти се види смешно, че най-големият щурчо на света се е разтревожил за теб, но фактът си е факт.
Имам една молба: когато ми пишеш да ми обясниш защо на Холдън Колфийлд му трябва да пее все тази тъжна песен при положение, че не е негър?
Чък
П. П. Разкошната мацка се казва Стефани Уайман. Успях да я запаля по Рей Бредбъри — „Нещо зло се задава“. Пада си и по един състав за пънк-рок, „Рамонес“ — заслужава си да ги чуеш, наистина са фантастични.
Ч.
17 октомври 1977 г.
Драги Джони,
Виж това е друго нещо: от писмото ти личи, че си добре — така те искам. Умрях си от смях с твоята служба в благоустройствения отдел на Финикс. Не чакай обаче да те съжалявам, че си изгорял на слънце по пътищата, защото питаш ли на мен какво ми е след четири мача в отбора на Стовингтънските „Тигри“! Изглежда, треньорът ни е прав, че американският футбол е футболът на тъпанарите, поне на това място. Дотук имаме три загуби и само една победа — във въпросната среща аз отбелязах три тъчдауна[3], пресилих се по най-идиотски начин и припаднах. Нещастната Стефи си глътна граматиката от ужас (ха-ха).
Забавих писмото си, за да мога да ти отговоря какво мислят домашните за Грег Стилсън като вече „встъпил в длъжност“. Ходих си за уикенда и сега ще се опитам да ти разкажа всичко. Питах първо баща си и той веднага възкликна: „Нима Джони още се интересува от този човек?!“ А аз го заядох: „Показва, че е лишен от всякакъв вкус, като иска да знае мнението ти.“ Той пък прехвърли топката на майка ми: „Гледай какъв многознайко се извъди, откак тръгна на подготвително училище. Знаех си, че тъй ще стане.“
Но да не те бавя с излишни подробности — хората масово се учудват колко добре се справя със задачата си Стилсън. Татко каза: „Ако гласоподавателите от избирателните окръзи на конгресмените трябваше да дават оценка за работата им след първите десет месеца, Стилсън би получил много добър почти по всичко плюс отличен за дейността си по енергийния законопроект на Картър, както и по собствения си законопроект за таван върху цените на нафтата за отопление. Би получил отличен и за старание.“ Поръча да ти предам, че, изглежда, е бъркал, като е смятал Стилсън за селския шут.
Ето и някои други мнения, които чух, докато си бях у дома: прави добро впечатление на всички, че Стилсън не се издокарва с официален костюм. Мисис Джарвис, съдържателката на „Бърза закуска“ смята, че Стилсън не трепери пред големците. Хенри Бърк, съдържателят на „Ведрото“ — вонливата кръчма в центъра, смята, че Стилсън си върши „адски добре работата“. В този дух са и останалите изказвания. Хората сравняват какво е свършил Стилсън с каквото не е свършил Картър, който така ги е разочаровал като президент, че сега се хапят, където не се стигат, защо са гласували за него. Подпитвах не ги ли смущава антуражът от железни ездачи на Стилсън и това че Съни Елиман е един от помощниците му. Не видях обаче някой да се тревожи по този повод. А собственикът на магазина за рок-плочи се впусна в следната тирада: „Щом един Том Хейдън[4] може да тръгне по правия път, а Елдридж Кливър[5] — да отвори сърцето си за бога, защо пък някой и друг железен ездач да не влезе в Системата? Прости и забрави.“
Та това е то. Бих писал още, но идва време за тренировката по футбол. Този уикенд е ред на „Дивите котки“ от град Бар да ни надуят шушоните. Моля се някак да доживея до края на сезона. Бъди здрав, приятелю.
Чък
„Ню Йорк Таймс“, 4 март 1978 г.
АГЕНТ НА ФБР УБИТ В ОКЛАХОМА

(специална кореспонденция)
Едгар Ланкт, 37-годишен ветеран на ФБР, по всичко изглежда, е бил убит снощи на един от покритите паркинги на Оклахома Сити. Според полицията в колата му е имало бомба, свързана със стартера, която избухнала, когато мистър Ланкт завъртял ключа да запали. Тази типична гангстерска екзекуция напомня по стил убийството отпреди две години на репортьора от Аризона Дон Боулс. Шефът на ФБР Уилям Уебстър обаче отказа да се обвързва с хипотези относно възможна връзка между двете престъпления. Също така той се въздържа да потвърди или отрече слуховете, че мистър Ланкт е разследвал някакви тъмни имотни сделки, в които евентуално били замесени местни политици.
Точната задача, по която мистър Ланкт е работел, остава забулена в тайна. Според източник от Министерството на правосъдието той изобщо не е разследвал тъмни имотни сделки, а въпрос, свързан с държавната сигурност.
Мистър Ланкт постъпва на работа във ФБР в 1968 г…

ГЛАВА XXV
1
Тайните тефтери на Джони се увеличиха от четири на пет, а до есента на 1978 г. — и на седем. По това време, между последвалите набързо едно след друго две папски погребения, името на Грег Стилсън прогърмя сред новините от общонационално значение.
Той бе преизбран в Камарата на представителите със съкрушително надмощие над съперниците си и в обстановката на все по-неприкрит консерватизъм, завладяващ живота в страната, бе основал своя партия — „Ю-ЕС-Йес!“. Колкото и да бе странно, намериха се конгресмени, които плюха на първоначалната си политическа принадлежност и, според един от любимите изрази на Грег, „си смениха боята“. Повечето от тях споделяха много сходни възгледи, които Джони определяше като привидно либерални по вътрешно-политическите въпроси и умерени до крайно консервативни — по външнополитическите. Нито един от тях не бе подкрепил Картър в гласуванията по договорите за Панамския канал. А под либералното лустро на вътрешнополитическите им позиции се криеше също един чистопробен консерватизъм. Партията „Ю-ЕС-Йес!“ настояваше да се натикат в миша дупка акулите на бизнеса с наркотици, градовете да преминат на самоиздръжка, пък да се оправят както знаят („Няма защо фермерът, който превива гръб от тъмно до тъмно, да плаща данъци на общината в Ню Йорк, за да лекува наркомани“ — прокламираше Грег.). Неговата партия се обявяваше против изплащането на помощи за проститутки, сутеньори, безделници и осъждани, тя бе за коренна реформа на данъчната система за сметка на драстично съкращаване на социалните фондове. Това бе все старата песен, но партията на Грег я бе запяла на нов, приятен за ухото глас.
Преди частичните избори към новата партия бяха преминали седем конгресмени и двама сенатори. Шестима от конгресмените, както и двамата сенатори, бяха преизбрани за нов срок. Осмина в тази девятка бяха бивши републиканци, чиято поддръжка сред избирателите се бе стопила като топка сняг през август. Техният ход със смяната на партийния кораб и последвалото им преизбиране бяха остроумно описани от един шегаджия като по-блестящ фокус дори от съживяването на Лазар по Христовата команда[1].
Вече се чуваха мнения, че Грег Стилсън положително ще израсне като сила от голям мащаб, при това в недалечно бъдеще. От заканите му да изстреля всички земни боклуци на Юпитер и да ги разпилее по пръстените на Сатурн не бе излязло нищо, но пък бе успял да види сметката поне на двамина от корумпираната паплач и да ги изхвърли от топлите им местенца: единият бе конгресмен, който си бе оплел кошничката, като тихомълком участвувал в комбинация на двойно счетоводство при някакъв строеж на паркинг, а другият, наред със задълженията си като помощник на президента, имал обичай да посещава барове, където мъжете носят перуки, обици и си червят устните. Стилсън бе демонстрирал със законопроекта си за таван върху цените на течните горива своята прозорливост и политическа решителност, а с вещата ръка, с която го бе прокарал от предварителната комисия чак до последното гласуване — здравата си селска пресметливост. Изборите в 1980 г. щяха да бъдат прекалено рано за Грег, а в 1984 г. би могъл и да не устои на изкушението да се кандидатира, но ако успее да устиска до 1988 г., ако продължи да разширява базата си и ако не задухат съвършено нови ветрове, които да пометат от политическата сцена неговата новоизлюпена партия — е, тогава нищо не е изключено! Републиканците бяха сразени и цялата им машина се бе разпаднала на милиони парченца. Ето защо ако допуснем, че Мондейл или Джери Браун, или дори Хауард Бейкър наследят Картър в Белия дом, то кой ще дойде след тях? Дори в 1992 г. няма да бъде късно за Грег. Той бе сравнително млад. Да, като че ли 1992 г. ще е най-подходяща за него…
В тефтерите на Джони имаше и няколко карикатури. На всичките лицето на Стилсън сияеше в неговата заразителна, леко счупена на една страна усмивка и на всичките той носеше прословутата си защитна каска на строителен работник. Сред тях бе една, дело на Олифант, на която Грег бе изобразен как търкаля петролен варел. На тила му бе килната вездесъщата каска, а на варела имаше надпис „таван на цените“. Варелът набираше скорост по пътеката посред заседателната зала на Конгреса. Отпред стоеше Картър и се чешеше озадачено по главата. Той изобщо не гледаше към Грег и човек оставаше с впечатление, че всеки миг ще бъде премазан от връхлитащия варел. Под карикатурата имаше надпис: ЧУПКА, ДЖИМИ!
Тази каска! Тази каска тревожеше Джони повече от всичко друго. Републиканците си имаха за емблема слон, демократите — магаре, а Грег Стилсън — каска. Понякога в сънищата си Джони виждаше Стилсън с мотоциклетистка каска, а друг път — с хитлеристка.

2
В отделен тефтер Джони бе подлепил изрезките от вестникарски материали за пожара в „У Кати“, които му бе пратил Хърб. Той ги препрочиташе отново и отново, макар и по съвсем друга причина от онази, която Сам, Роджър или дори баща му биха могли да си представят. „Ясновидец предрича пожар“, „«И моята дъщеря щеше да загине», заявява разплаканата, благодарна майка“ (въпросната разплакана, благодарна майка бе майката на Пати Строн). „Феноменалният ясновидец, разбулил мистерията около убийствата в Касъл Рок, предсказва страшен пожар“. „Броят на жертвите в крайпътния ресторант достига деветдесет“. „Джони Смит е напуснал Нова Англия, както заяви бащата, без да обяснява мотивите на сина си“. Снимки — негови и на баща му, снимки от онази отдавнашна катастрофа на шосе № 6 край Клийвс Милс, от дните, когато Сара Бракнел бе неговото момиче. Сега Сара бе майка на две деца и, както му пишеше Хърб в последното си писмо, косата й взела да се прошарва. Никак не можеше да свикне с мисълта, че самият той бе вече на тридесет и една. Ала фактът си е факт.
Полетата около тези изрезки бяха изписани с бележки, плод на мъчителните му усилия веднъж завинаги да сложи в ред мислите си и да застане на твърди позиции. Никой на този свят не разбираше истинското значение на пожара, връзката му с далеч по-важния въпрос: какво да се прави с Грег Стилсън?
Джони бе написал: „Трябва да направя нещо да възпра Стилсън. Длъжен съм. Бях прав за «У Кати», така ще бъде и сега. За мен това е вън от всякакво съмнение. Той ще стане президент и ще започне война — или ще предизвика избухването й поради непригодността си за този висок пост, което по същество е все същото.
Въпросът е: Колко драстични да са действията, които трябва да се предприемат?
Ето, случаят с пожара в ресторанта бе много показателен. Сякаш ми го пратиха отгоре като божествен знак — господи, започвам да говоря досущ като мама, но какво да се прави! Е, нали аз знаех, че ще избухне пожар и ще загинат хора. Това достатъчно ли бе да ги спасят? Отговор: не бе достатъчно да се спасят всички, защото хората са в състояние истински да повярват само впоследствие. Онези, които дойдоха да прекарат вечерта у Чатсуъртови вместо в «У Кати», се спасиха, но не бива да се забравя, че Р. Ч. организира празненството не защото бе повярвал в моето предсказание. Той си го бе казал направо. Бе устроил празненството само защото смяташе, че ще ми подействува успокоително. Беше се опитал… да ме разсее. Повярва едва впоследствие. И майката на Пати Строн повярва впоследствие. След-след-след… Когато стана твърде късно да се помогне на загиналите и пострадалите.
Така че, въпрос №2: Можех ли да предотвратя трагедията?
Да. Можех да се врежа с колата си право през входната врата на салона. Или сам да подпаля заведението онзи следобед.
Въпрос №3: Какви щяха да бъдат последствията за мен, ако бях постъпил по този начин?
Навярно затвор. Ако бях избрал варианта с колата и след това върху ресторанта бе паднал гръм, можех да претендирам после в съда, че… не, нищо нямаше да излезе — щяха да ми се изсмеят. От житейски опит хората може да са склонни да допускат съществуването в известна степен на парапсихически феномени, но съвсем сигурно законът се придържа към друго мнение. Сега вече мисля, че ако мога да се върна назад, бих постъпил по един от тези начини, пък после да става с мен каквото ще. Възможно ли е тогава да не съм вярвал напълно в собственото си предсказание?
Историята със Стилсън по всичко ужасно прилича на случая с пожара, само дето този път разполагам, слава богу, с достатъчно време за подготовка.
Така че да се върнем там, откъдето тръгнахме: аз не желая Грег Стилсън да стане президент. Как мога да го спра?
1. Връщам се в Ню Хампшир и по неговия израз «си сменям боята». Опитвам се да сложа прът в колелата на «Ю-ЕС-Йес!». Саботирам Стилсън с всички сили и средства. Има си той достатъчно кирливи ризи. Може би ще успея да извадя някоя и друга на показ.
2. Наемам някой друг да вади на показ кирливите му ризи. Останаха предостатъчно от парите на Роджър да наема някой добър специалист по тези работи. От друга страна Ланкт ми направи впечатление, че си разбира добре от работата, а ето, не е вече между живите.
3. Ранявам го или го осакатявам — тъй както Артър Бремър осакати Уолас и забравих кой още — Лари Флинт[2].
4. Убивам го — извършвам атентат срещу него.
Да видим слабите страни: първият вариант не е достатъчно сигурен. Цялата работа може да се изчерпи с това да изям един порядъчен пердах, както стана с Хънтър Томпсън, когато събираше материал за книгата «Ангелите на ада». Нещо повече, онзи тип Елиман може да ме помни от инцидента на митинга в Тримбъл. Положително няма да пропуснат да държат под око всички, които биха могли да представляват опасност за техния човек. Не бих се учудил, ако Стилсън вече е наел някого специално да води досиетата на всевъзможни откачени и маниаци — в чиято категория определено спадам и аз.
Да преминем към втория вариант. Ами ако кирливите ризи са вече извадени? Ако Стилсън е оформил по-нататъшните си политически амбиции, както личи по всичките му действия, то той сигурно ще е замел следите си. Пък и кирливите ризи изглеждат толкова кирливи, колкото пресата сметне за необходимо, а пресата бе настроена благосклонно към Стилсън. Той й бе влезнал под кожата. Ако бях герой от роман, положително бих приел ролята на частен детектив и бих го разобличил, но тъжната истина е, че нямам ни най-малка представа как да го направя. За сметка на това пък способността ми да «чета» мислите на хората и да откривам загубени неща (както се изразява Сам), би трябвало да ме улесни значително. Ако ми се удаде да разкрия убийците на Ланкт, това би решило въпроса. Но не е ли близко до ума, че Стилсън е прехвърлил задълженията от този род изцяло на Съни Елиман? А и въпреки подозренията ми, няма никаква гаранция, че Едгар Ланкт е бил още по следите на Стилсън, когато са го убили. Току-виж съм окачил Съни Елиман на въжето, без да стигна до Стилсън.
Общо казано, вторият вариант просто не е достатъчно надежден. Залогът е толкова огромен, че не мога да си позволя дори да мисля за крайния резултат много често. Това винаги ми докарва проклетото адско главоболие.
В най-безумните си планове съм обмислял дори варианта да се опитам като героя на Джийн Хакман във филма «Френска връзка II» да го направя свой роб с наркотици или пък да го превърна в малоумен, като му сипвам скришом ЛСД в кока-колата или каквото там пие. Но всичко това са оперетни трикове за лековерни, мръсни номера в стила на Гордън Лиди[3]. Проблемите са толкова сериозни, че за тази «възможност» дори не си струва да се говори. Навярно бих могъл да го отвлека. В края на краищата този тип е всичко на всичко американски конгресмен. Не знам как се намира хероин или морфин, но мога да взема предостатъчно ЛСД направо от Лари Макнотън. Той работи в нашия отдел и винаги има всевъзможни хапчета. Ами представи си, че сме приели този вариант и нашият човек започне с удоволствие да пие омайното си биле?
Стрелям, ранявам го и го осакатявам за цял живот. Може да успея, може и не. Предполагам, че при подходящи обстоятелства — например като на митинга в Тримбъл — ще мога. Да допуснем, че го сторя. След покушението в Лоръл Джордж Уолас престана да бъде значима политическа фигура. Но от друга страна Ф. Д. Р.[4] успешно водеше предизборни кампании от инвалидната си количка, че дори печелеше популярност с нея.
Значи остава само убийството. Ва банк! Това е единствената безспорна алтернатива. Няма начин да се кандидатираш за президент от ковчега.
Ако се престраша да натисна спусъка.
И ако се престраша, какво ще стане с мен след това?
Както пее Боб Дилан: «Мила, наистина ли трябва да ме питаш за това?»“
Имаше още много други бележки, наблюдения и разсъждения, но сред тях единствено заслужаваше внимание ограденото в рамка:
„Да допуснем, че единствената алтернатива е убийството и че аз успея да натисна спусъка. Това не променя факта, че да се убива е грешно. Убийството е грях. Убийството е грях. Може пък да се намери изход от положението. Слава богу, има още години дотогава.“

3
Ала както се оказа, Джони не разполагаше с никакво време.
В началото на декември 1978 г., малко след като още един конгресмен, Лео Райън от Калифорния, бе застрелян посред пистата за излитане на някакво летище в Гвиана, дълбоко в южноамериканската джунгла, Джони Смит разбра, че времето му е почти изтекло.

ГЛАВА XXVI
1
В 2 ч 30 мин на 26 декември 1978 г. Бъд Прескот обслужваше един висок, доста измъчен на вид млад клиент с преждевременно побеляваща коса и силно кръвясали очи. Бъд бе от тримата продавачи, които работеха в деня след Коледа в магазина за спортни стоки на Четвърта улица във Финикс. На такава дата идваха главно за размени, но този клиент плащаше в брой.
Той поиска да му покажат хубава карабина: да е лека и с обикновен затвор. Бъд му предложи няколко модела. В деня след Коледа е винаги празно край щанда за пушки — когато хората купят за Коледа пушка, те рядко ще дойдат да я заменят после за друго.
Клиентът огледа внимателно стоката и се спря на карабината „Ремингтон 700“, калибър .243 — чудесно оръжие с лек откат и праволинейна траектория. Разписа се в регистрационната книга за покупката като Джон Смит и Бъд си помисли: „Е, и това ако не е фалшиво име, здраве му кажи!“ „Джон Смит“ плати с двадесетачки, които измъкна от издутия си с банкноти портфейл. Взе си пушката от щанда хей така, като че купуваше метла. В желанието си да го ухапе мъничко Бъд му каза, че ако иска, могат да му пирографират инициалите върху приклада безплатно. „Джон Смит“ просто поклати отрицателно глава.
Когато излизаше от магазина, Бъд забеляза, че „Смит“ определено накуцва. „Никак няма да ми е трудно да идентифицирам този приятел — помисли си продавачът, — не стига че накуцва, ами и цялата му шия е нашарена с белези!“

2
В 10 ч 30 мин сутринта на 27 декември един слаб човек, който накуцваше, влезе в магазина за канцеларски материали във Финикс и се обърна към продавача Дийн Клей. По-късно Клей бе заявил, че както би се изразила майка му, едното око на този човек било „пламнало от кръвоизливи“. Клиентът поискал да купи голямо куфарче за документи и избрал превъзходен екземпляр от скъпа кожа, най-луксозния, с който разполагали и който струвал 149 долара и 95 цента.
При това на накуцващия клиент била направена обичайната отстъпка за плащане в брой, което той сторил с нови двадесетдоларови банкноти. Цялата покупка — от избора до плащането — не отнела повече от десет минути. Младият човек излязъл от магазина и веднага свърнал към центъра на града. Дийн Клей повече не го видял чак докато не попаднал на снимката му в местния вестник „Сън“.

3
Късно следобед същия ден един висок мъж с побеляваща коса се приближи до гишето на Бонита Алварес на железопътната гара „Амтрак“ във Финикс и попита как може да стигне до Ню Йорк. Бонита му показа какви връзки има в разписанието на влаковете. Като си отбелязваше с пръст, той внимателно ги преписа. Попита Бонлта може ли да му издаде билет за трети януари. Тя пробяга с пръсти по клавиатурата на компютърния терминал и му отговори утвърдително.
— Тогава бихте ли… — започна високият мъж, но изведнъж гласът му секна. Той вдигна ръка към челото си.
— Зле ли ви е, господине?
— Фойерверк — бе отговорът му. По-късно тя се кълнеше пред полицията, че е убедена в това: непознатият бе произнесъл именно думата „фойерверк“.
— Господине? Зле ли ви е?
— Заболя ме глава. Извинете. — Той се опита да се усмихне, но с това нищо не се оправи в измъченото му, преждевременно състарено лице.
— Не желаете ли асприн? Вземете от моя.
— Не, благодаря. Ще мине.
Тя му написа билетите и го осведоми, че ще пристигне на централната гара в Ню Йорк рано следобед на шести януари.
— Каква е цената?
Тя му я каза, след което попита:
— В брой ли ще платите или с чек, мистър Смит?
— В брой — отвърна той и веднага извади от портфейла си цяла пачка двадесетачки и десетачки.
Тя отброи сумата, върна му рестото, квитанцията, билетите и заговори:
— Вашият влак тръгва в 10 ч 30 мин, мистър Смит. Моля ви да бъдете тук и да имате готовност да се качите до 10 ч 10 мин.
— Добре. Благодаря.
Бони му пусна сияйната работна усмивка, но той вече си тръгваше. Лицето му бе силно пребледняло, а според Бони и целият му вид говореше, че го измъчва страшна болка.
Тя бе твърдо убедена, че го е чула да казва „фойерверк“.

4
Елтън Къри работеше като кондуктор по линията Финикс — Солт лейк Сити на компанията „Амтрак“. Високият мъж се появи на секундата в 10 ч на трети януари и Елтън му помогна да изкачи стъпалата на вагона, защото човекът здравата накуцваше. В едната си ръка той държеше стара, омърляна и разръфана пътна чанта от кариран плат, а в другата — ново-новеничко куфарче за документи от скъпа кожа. От начина, по който го носеше, можеше да се заключи, че куфарчето е доста тежко.
— Ще разрешите ли да ви помогна? — посегна Елтън към куфарчето, ала високият мъж му подаде пътната чанта заедно с билета си.
— Няма нужда, ще събера билетите, когато тръгнем, господине.
— Добре, благодаря.
„Много учтив и приятен младеж — бе казал на хората от ФБР Елтън Къри, когато по-късно дойдоха да го разпитат. — А и доста щедър с парите.“

5
На шести януари 1979 г. в Ню Йорк бе облачно и мрачно. Изглеждаше, че всеки миг ще падне сняг, но тъй и не заваля. Джордж Клемънтс бе паркирал таксито си пред хотел „Билтмор“ срещу централната гара.
Вратата се отвори и с предпазливите движения на болен в таксито влезе побеляващ млад човек. Сложи на седалката до себе си пътна чанта и куфарче за документи, дръпна вратата, облегна назад глава и затвори за минутка очи, сякаш бе много, много уморен.
— Накъде, приятел? — попита го Джордж. Пътникът погледна някакво листче и рече:
— До автобусната станция „Порт Оторити“.
Джордж подкара колата.
— Ти нещо страшно си се жлътнал, приятел. Точно така изглеждаше зет ми, когато го заболя жлъчката. И ти ли имаш камъни?
— Не.
— Зет ми казва, че нищо не боляло тъй, както камъни в жлъчката. Освен може би камъни в бъбреците. А знаеш ли как го скастрих аз? Казах му, че говори като някой дрисльо. „Анди — викам му, — ти си екстра момче и аз много те обичам, ама ги говориш като някой дрисльо! Имал ли си някога рак, Анди?“ Попитах го, нали разбираш, имал ли е някога рак. Защото всеки знае, че ракът е най-лошото, нали така?
Джордж се вгледа изпитателно в огледалото на предното стъкло.
— Кажи ми честната, приятел… да не си зле? Защото истина ти казвам, приличаш на жив труп.
— Нищо ми няма — отвърна пътникът. — Просто… си спомних за едно друго пътуване с такси, отпреди няколко години.
— Хубаво тогава — дълбокомислено заяви Джордж, давайки вид, че разбира за какво става въпрос. Вари го, печи го — Ню Йорк бе пълен с всякакви чалнати. И след тази малка пауза за размишление той продължи да разказва за зет си.

6
— Мамо, този чичко болничък ли е?
— Шшт.
— Кажи де, болничък ли е?
— Тихо, Дани!
Тя погледна към човека на автобусната седалка от другата страна на пътеката с извинителна усмивка, сякаш казваше: „Нали ги знаете децата, приказват каквото им дойде на езика…“ Ала той сякаш нищо не бе чул. Бедният, наистина имаше вид на болен. Дори четиригодишният Дани го бе разбрал. Човекът тледаше апатично навън, където снегът бе завалял малко след като пресякоха границата на щата Кънетикът. Бе прекомерно бледен, прекомерно слаб и шията му бе обезобразена от страшен, Франкенщайнски белег, който излизаше изпод яката на палтото и стигаше почти до челюстта. Сякаш в недалечното минало някой се бе опитал да му отреже главата и за малко не бе успял.
Автобусът на компанията „Грейхаунд“ пътуваше за Портсмут и трябваше да пристигне вечерта в 9 ч 30 мин, ако не се забавеше заради снега. Джули Браун отиваше със сина си на гости у свекърва си и знаеше, че както винаги старата проклетница щеше да разглези безобразно Дани, а на него и без това много не му трябваше.
— Искам да ида да видя.
— Не, Дани!
— Искам да видя дали е болничък.
— Не!
— Иии, ами ако е умял? — Очите на Дани светнаха при мисълта ма такава вълнуваща перспектива. — Ако сега е умял?
— Млъкни, Дани!
— Чичко — викна детето, — ти умял ли си?
— Затваряй си устата! — изсъска Джули с пламнали от срам страни.
Дани наду гайдата — плачеше насила, подсмърчаше и виеше противно, както винаги, когато не успееше да се наложи. От този плач на Джули й идеше да го защипе и да го стиска за ръцете, че да има поне за какво да реве. Пътуването с автобус по нощите през поредната идиотска виелица с циврещия й син неминуемо я караше да се ядосва задето собствената й майка не бе се погрижила да я кастрират преди да достигне детеродна възраст.
Тъкмо в този миг човекът от съседната седалка се обърна към нея и се усмихна с уморена, измъчена и въпреки всичко доста приятна усмивка. Тя забеляза, че очите му са ужасно зачервени, сякаш е плакал. Опита се да отвърне на усмивката му, но се получи много фалшиво и смутено. Лявата страна на пътника, която бе обърната към нея, с кръвясалото око и белега на шията изглеждаше зловеща и от блъскваща.
Джули се надяваше, че няма да пътуват заедно чак до Портсмут, но се оказа, че и той бе дотам. Тя го зърна на автогарата тъкмо когато бабата на Дани грабваше в прегръдките си щастливо кикотещия се внук. Видя странния спътник да се отправя, накуцвайки, към изхода, стиснал в една ръка оръфана пътна чанта, а в другата — съвършено ново куфарче за документи. И за един кратък миг по гърба й пролази вледеняваща тръпка. Човекът всъщност не куцаше, а на всяка стъпка сякаш политаше да падне по очи. Ала в движението му се долавяше някаква непреклонна решимост, каза по-късно Джули пред полицията на щата Ню Хампшир. Като че ли бе тръгнал към ясно определена цел и нямаше на света сила, която да му попречи да я достигне.
Сетне мракът го погълна и той изчезна от погледа й.

7
Тимсдейл е малко градче в Ню Хампшир западно от Дърам, в периферията на трети избирателен окръг за Конгреса на САЩ. Поминъкът на жителите му се осигурява от най-малката фабрика в системата от предприятия на Роджър Чатсуърт, легнала като някой почернял от сажди тухлен мастодонт върху брега на местната рекичка. Единствената скромна слава, за която градчето би могло да претендира (според твърденията на местната търговска палата), е, че тук за пръв път в Ню Хампшир било въведено електрическото улично осветление.
Една вечер в началото на януари в единственото заведение на Тимсдейл, където човек можеше да изпие чаша бира, влезе млад, преждевременно побеляващ мъж, който накуцваше. Собственикът, Дик О’Донъл, стоеше зад бара. Заведението бе почти празно, защото бе средата на седмицата, а и от север пак идеше поредният циклон. Снегът бе натрупал вече пет-шест сантиметра и нямаше никакво намерение да спира.
Накуцващият изтупа крака, приближи се до бара и си поръча чаша светло. О’Донъл му я подаде. Човекът си поръча още две. Пиеше, без да бърза, и гледаше телевизора над бара. Цветовете бяха размазани — така беше от няколко месеца вече — и Руди Джордаш приличаше на трансилвански вампир. О’Донъл не помнеше да бе виждал новодошлия преди.
— Желаете ли още едно? — попита той на връщане към бара от масата в ъгъла, където дремеха две дърти кранти.
— Още едно няма да ми навреди — съгласи се младият мъж. — Виждам, че ви е личен познат. — Той посочи към стената над телевизора.
Там бе закачена увеличена и оградена в рамка политическа карикатура. На нея бе изобразен Грег Стилсън с килнатата си каска на строителен работник, който изритваше по стълбите на Капитолия някакъв тип в официален костюм. Въпросният тип бе Луис Куин, конгресменът, уличен преди малко повече от година, че взима подкупи в аферата със скубането по обществените паркинги. Текстът под карикатурата гласеше: „Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“ Напряко през карикатурата бе написано с едър, разтегнат почерк: „На Дик О’Донъл, съдържател на най-готиния бар в трети избирателен окръг! Все тъй екстра да се лее бирата при тебе, Дик! — Грег Стилсън“.
— Уха, и още как! — оживи се О’Донъл. — Той произнесе реч тук по време на последната си кампания за Конгреса. Беше разлепил из целия град обяви: „Който иска да му удари една за сметка на Грег, нека се отбие в бара на Дик в два часа следобед в събота.“ Най-големият удар, който съм правил за един ден! Уж да ги почерпи само с по една, а той взе, че плати цялата сметка накрая! Кажи де, може ли да има по-голям симпатяга, а?
— Виждам, че го смяташ за страхотна личност.
— Да, така е. И с най-голямо удоволствие ще огрухам всеки, който мисли иначе.
— Е, аз няма да рискувам. — Посетителят сложи на масата три монети. — Пийни и ти едно от мен.
— О, чудесно. С най-голямо удоволствие. Благодаря ви, мистър…?
— Казвам се Джони Смит.
— А аз Дики О’Донъл. Радвам се, че се запознахме. — Той си наля една бира от крана. — Да, Грег направи много за този край. И макар мнозина да се страхуват да го кажат на висок глас, аз не съм от тях — мога и да го извикам, ако трябва: Някой ден Грег Стилсън може да стане и президент!
— Наистина ли мислиш така?
— Наистина. — О’Донъл се върна на бара. — Ню Хампшир е вече тесен за Грег. Той е политик и половина, а щом аз го казвам, това значи много! Винаги съм смятал, че цялата им пасмина са чисто и просто сбирщина мошеници и търтеи. И сега тъй мисля, но Грег е изключение. Той е честен, открит човек. Ако преди пет години някой ми беше казал, че ще говоря така, щях да му се изсмея в лицето. Щях да му река: по-скоро ще ме хванеш да чета поезия, отколкото да се размекна за някакъв си политик — тъй щях да му река. Но дявол го взел, хе това се вика мъж на място!
— Повечето от тези симпатяги — възрази Джони, — се пишат за твои приятели, докато трае предизборната кампания, но щом влязат вътре, начаса ти бият дузпата — получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам до следващите избори. Аз самият съм от Мейн и знаеш ли какво стана единствения път, когато реших да пиша на Едуард Мъски? Вместо отговор получих една стандартна попълнена бланка!
— Виж, Грег си идва в окръга всеки божи уикенд! Е, това прилича ли ти на „получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам до следващите избори“, а?
— Всеки уикенд, казваш? — Джони отпи от бирата си. — И къде приема — в Тримбъл? В Риджуей? В големите градове?
— Той си има система — каза О’Донъл със страхопочитанието на човек, неспособен да живее подредено. — Набелязал е петнадесет града, от големите като Капитал Сити до такива загубени като Тимсдейл и Куртърс Ноч. Кара ги един по един всяка седмица, докато не обходи целия списък, и после пак започва отначало. Знаеш ли що за градче е Куртърс Ноч, а? Има-няма осемстотин жители, така че как ти се вижда човек, който всеки уикенд се вдига от Вашингтон и отива в Куртърс Ноч, за да кибичи в неотопления клуб, докато му посинее задникът от студ? Това прилича ли ти на „получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам“?
— Не, не ми прилича — каза Джони откровено. — И с какво се занимава там? Само с ръкостискания ли?
— Не. Той ангажира във всеки град по една зала за цялата събота. Отива в около десет часа сутринта и хората могат да влизат при него и да разговарят, да кажат какво мислят. Ако имат въпроси, той им отговаря. Ако не може да отговори, намира отговора, като се върне във Вашингтон. — Съдържателят изгледа победоносно Джони.
— Кога идва за последен път в Тимсдейл?
— Преди около два месеца. — О’Донъл отиде до касата и запрелиства някаква купчинка книжа до нея. Извади една поизмачкана изрезка от вестник и я сложи на бара пред Джони. — Ето го списъка. Хубаво го погледни и кажи как ти се струва.
Изрезката беше от вестника на Риджуей и вече бе порядъчно остаряла. Заглавието на материала гласеше: СТИЛСЪН ОБЯВЯВА ЦЕНТРОВЕ ЗА ОБРАТНА ВРЪЗКА. Първият абзац сякаш бе дословно преписан от личното тефтерче на Грег с готови фрази за пред пресата. По-надолу следваше пълният списък на градовете, където щеше да прекара съботите си, както и планираните дати. Следващото му идване в Тимсдейл се падаше към средата на март.
— Струва ми се много добре замислено — призна Джони.
— Да, и аз съм на същото мнение. Много хора са на същото мнение.
— Според тази изрезка той е трябвало да бъде в Куртърс Ноч миналия уикенд.
— Точно така. — О’Донъл се засмя. — Пустият му Куртърс Ноч! Ще пиеш ли още една бира, Джони?
— Само ако и ти пиеш. — Джони сложи на бара два долара.
— Че защо пък не?
Една от дъртите кранти, дето дремеха в ъгъла, стана и пусна няколко монети в грамофона автомат. Тами Уинет запя с остарял, уморен глас, сякаш не се чувствуваше добре в този бар: „На своя мил бъди опора“.
— Ей, Дик — изграка другата кранта. — Ти май не си чувал за обслужване в това заведение?
— Затваряй си човката! — кресна й О’Донъл.
— Я си таковай таковата! — изкудкудяка в отговор тя.
— По дяволите, Клариса! Колко пъти съм ти казвал да не псуваш в бара ми! Колко пъти…
— О, стига си мрънкал, ами дай по една бира.
— Ох, как ги мразя! — измърмори О’Донъл. като се обърна към Джони. — Тия спиртосани, извратени брантии! И двете са на по милион години, но няма да се учудя, ако и мене закопаят и се изплюят на гроба ми един ден. И туй ако е свят, здраве му кажи!
— Прав си.
— Извини ме, ей-сегичка ще се върна. Имам едно момиче да ми помага, но през зимата идва само в петък и събота.
О’Донъл наточи две чаши бира и ги занесе на масата в ъгъла. Наведе се и каза нещо на жените, на което Клариса отговори:
— Таковай си таковата! — И пак се изкиска. В заведението витаеха духовете на безбройните загинали сандвичи. Тами Уинет се пребори с издрасканата стара плоча, която пращеше като пуканки по нагорещен тиган. Радиаторите бълваха непоносимо тежък задух, а отвън заледеният сняг бръснеше безмилостно прозорците. Джони разтърка слепоочията си. Беше влизал в същия такъв бар в стотина други забутани градчета като това. Главата му се цепеше от болка. Ръкуването с О’Донъл му бе разкрило, че съдържателят на бара имал куче — огромен мелез, трениран от него да се хвърля по команда върху човек. Заветната мечта на О’Донъл бе някоя вечер в дома му да се вмъкне крадец, та да има законно основание да насъска срещу него грамадното си псе и проклетите извратени хипита и омразни наркомани да намалеят поне с един.
О, как го болеше главата!
О’Донъл се върна зад бара, като изтриваше ръка в престилката си. Тами Уинет завърши и започна Ред Совин — той пък се обаждаше по радиотелефона от колата си на своето „малко мече“.
— Още веднъж благодаря за бирите — каза съдържателят и наточи две чаши.
— Беше ми много приятно — отвърна Джони, без да откъсва очи от изрезката. — Значи миналата седмица в Куртърс Ноч, идната — в Джаксън. Този пък не съм го и чувал. Трябва да е някое съвсем малко градче, а?
— Само името му е град — потвърди О’Донъл. — Някога там имаше ски-център, но фалира. Сега върлува адска безработица. Карат на едно нищо и никакво производство на целулоза и дребно земеделие. И все пак, бога ми, той намира време да ходи и при тези хора, да им говори, да им слуша оплакванията. Ти от кой край на Мейн си, Джони?
— Луистън — излъга Джони. В изрезката пишеше, че Грег Стилсън ще се срещне с всички, които желаят, в сградата на общината.
— Сигурно си бил на ски по нашите места, а?
— Не, пострадах с крака преди време. Вече не карам ски. Просто минавам оттук. Благодаря ти, че ми показа това. — Джони върна изрезката. — Много е интересно.
О’Донъл я прибра внимателно сред книжата си. В този свят той притежаваше един празен бар, едно злобно куче вкъщи, готово да прегризе гърлото на всеки, срещу когото го насъскат, и един Грег Стилсън. Грег Стилсън бе идвал в неговия бар.
Внезапно на Джони му се прииска да умре. Ако неговата способност е дар от бога, то значи бог е един опасен луд, който трябва да бъде обезвреден. Ако бог желаеше да унищожи Грег Стилсън, защо не бе го обесил с пъпната му връв, преди да го изпрати на бял свят от майчината утроба? Или да го бе задавил до смърт с парче месо? Или да го бе убил с електрически ток някой път, когато завърташе копчето на радиото? Или да го бе удавил в плувния басейн? Защо на бог му е необходим Джони Смит да му върши черната работа? Е, да, спасението на света не е работа на твореца — то е работа на всякакви откачени, нека те се блъскат вместо него. В този миг Джони реши да остави Грег Стилсън на мира и да се изплюе в лицето на господа!
— Ей, Джони, лошо ли ти стана? — попита О’Донъл.
— Какво? А, нищо ми няма!
— Имаше малко странен вид.
Както казваше Чък Чатсуърт: „Ще го убия. Защото в противен случай ще ме е страх, че милионите и милиони унищожени от него хора ще ме преследват до гроба.“
— Изглежда, нещо съм се отнесъл — оправда се Джони. — Искам да знаеш, че наистина ми достави удоволствие да си пийнем с теб.
— Също и на мен — отвърна О’Донъл с грейнало лице. — Добре би било повечко от хората, които идват насам да бяха като теб. Пътят им за зимните курорти и ски-центровете минава оттук, но стискат парите си за тузарските места! Ако разчитах, че ще се отбиват при мен, бих подредил тъй, че да им харесва. С рекламни афиши от Швейцария и Колорадо, както му е редът, с камина. Щях да заредя в автомата плочи с рок вместо с тази посрана музика. Щях… нали ме разбираш, с удоволствие щях да се развъртя. — Той сви рамене. — По дяволите, да не съм по-лош от другите я?
— Разбира се, че не си — успокои го Джони, слизайки от високото столче, ала в същото време си мислеше за кучето, тренирано да се хвърля на месо, и за лелеяния хипи-хахо-крадец.
— Кажи на приятелите си, че ги чакам в мойто барче.
— Непременно — обеща Джони.
— Ей, Дик — провикна се една от крантите. — Да си чувал някога за културно обслужване в това заведение?
— Да се задавиш дано! — изруга О’Донъл, пламнал от гняв.
— Таковай си таковата! — озъби му се Клариса и се закиска. Джони се измъкна тихо навън, където го посрещна засилващата се снежна буря.

8
В Портсмут Джони бе отседнал в хотел „Холидей Ин“. Когато се прибра тази вечер, той каза на администратора да му приготви сметката, защото на другата сутрин напуска.
Качи се в стаята си и седна зад безличното писалище, каквото има във всеки хотел от веригата „Холидей Ин“ в стотици други градове. Извади всичката хартия за писма и стисна химикалката с хотелската емблема. В главата му блъскаха чукове, но имаше неотложни писма. Моментното му опълчване срещу съдбата — ако можеше така да се нарече — бе преминало. Той имаше сметки за разчистване с Грег Стилсън.
„Полудял съм — мислеше си Джони. — Това е истината. Напълно съм откачил.“ Вече виждаше заглавията във вестниците: ПСИХОПАТ СТРЕЛЯ В КОНГРЕСМЕН ОТ НЮ ХАМПШИР. СТИЛСЪН УБИТ ОТ ДУШЕВНО БОЛЕН. ДЪЖД ОТ КУРШУМИ ПОКОСЯВА ЧЛЕН НА КОНГРЕСА В НЮ ХАМПШИР. А за ПРОНИКНОВЕНО ОКО направо ще бъде празник: САМОЗВАНЕЦ-„ЯСНОВИДЕЦ“ ЗАСТРЕЛВА СТИЛСЪН. 12 БЕЛЕЖИТИ ПСИХИАТРИ ОБЯСНЯВАТ ПОДБУДИТЕ НА СМИТ. А онзи тиквеник Дийс навярно щеше да добави и своя разказ как Джони го е заплашвал, че ще си вземе карабината „да застреля този навлек“.
„Чиста лудост.“
Дългът към болницата бе ликвидиран, но ето че щеше да открие нова сметка от друго естество и пак баща му трябваше да я плаща. На двамата с втората му жена им предстоеше дълги дни да се пържат под отразената светлина на неговата незавидна известност, да бъдат обстрелвани със злобни писма. Всичките му познати щяха да ги разпитват — и Чатсуъртови, и Сам, и шерифа Джордж Банърман… Може би дори Сара? Е, възможно бе и да не стигнат чак до нея. В края на краищата не ставаше въпрос за покушение срещу президент. Поне засега не. „И макар мнозина да се страхуват да го кажат на висок глас, аз не съм от тях — мога и да го извикам, ако трябва: Някой ден Грег Стилсън може да стане и президент!“
Джони разтри слепоочията си. Главоболието настъпваше на тежки, бавни талази, но писмата чакаха него и сами нямаше да се напишат. Той придърпа първия лист към себе си, взе писалката и написа „Мили татко“. Навън снегът драскаше по стъклата с онзи сух звук на сипещ се пясък, който означаваше, че работата е сериозна. Най-сетне писалката се задвижи по чистия лист, като отначало се запъваше, но постепенно набра скорост.