"Мъртвата Зона" - Стивън Кинг

8
Беше оставила Дени при мисис Лабел, така че когато се прибра, намери къщата тиха и пуста. Качи се по тясната стълба на тавана, щракна ключа и двете голи, провиснали на кабел крушки светнаха. Багажът им бе струпан в единия ъгъл. По страните на трите оранжеви куфара още си стояха пътническите етикети от Монреал. Сара отвори първия куфар, потършува из джобовете и не намери нищо. Нищо не намери и във втория, и в третия.
Отдъхна си. Чувствуваше се глупаво, но разочарованието, което изпитваше, не можеше да се сравни с облекчението. Нямаше пръстен. Съжалявам, Джони. Макар всъщност ни най-малко да не съжалявам. Не ми трябват срещи с привидения!
Натика обратно куфарите между високата камара от старите учебници на Уолт и лампиона, дето го счупи кучето на една тяхна побъркана позната, а Сара все не се решаваше да го изхвърли. И както си изтупваше ръцете от праха, готова да забрави за цялата работа, един гласец дълбоко в нея тихо занарежда: „Не го ли потърси доста небрежно? Като че ли не ти се искаше да го намериш?“
Точно така, не бе искала да го намери. И това гласче трябва да бе лудо, ако смяташе, че тя ще вземе да отваря отново всичките тези куфари. Вече закъсняваше с петнадесет минути да прибере Дени, Уолт бе поканил на вечеря един от главните съдружници във фирмата си (мероприятие от огромна важност) и Бети Хакман чакаше писмо — от Корпуса на мира в Уганда Бети се бе хвърлила направо в брак със сина на един безумно богат коневъд в Кентъки. Трябваше освен това да изчисти и двете тоалетни, да си оправи косата и да изкъпе Дени. Имаше си предостатъчно работа, за да се размотава из душния, мръсен таван.
И така, Сара отново отвори куфарите. Този път прерови джобовете им много внимателно и дълбоко в ъгъла на последния напипа венчалния си пръстен. Вдигна го към светлината на една от крушките и прочете гравирания надпис на вътрешната му страна, все тъй свеж, както в деня, когато Уолт го надяна на пръстта й: УОЛТЪР и САРА ХАЗЛЕТ — 9 ЮЛИ 1972 г.
Сара го гледа дълго.
После прибра куфарите, угаси лампите и слезе. Свали ленената рокля, която бе обрала праха, и облече лек костюм с панталон. Отиде до съседната пресечка, където живееше мисис Лабел, и взе детето. Заведе го вкъщи, остави го във всекидневната и то започна енергично да пълзи насам-натам, докато тя приготви печеното и избели картофите. Щом пъхна месото във фурната, Сара влезе във всекидневната и видя, че Дени е заспал на килима. Вдигна го и го сложи в креватчето му. Сетне се захвана да мие тоалетните. И напук на всичко, напук на бягащия към времето за вечеря часовник, пръстенът не излизаше от главата й. Джони бе видял всичко. Тя дори можеше точно да посочи момента, в който се бе случило това — когато го целуна.
Само като помисли за него, и веднага я обзе някакво странно, необяснимо чувство за слабост. Всичко бе страшно объркано и всяваше в душата й смут: дяволитата му усмивка бе същата, каквато я помнеше отпреди, но измъченото му, изтъняло и омаломощено тяло, безжизнено отпуснатата му коса бяха потресаващо различни от ярките спомени, които пазеше за него. Сара бе искала да го целуне.
— Стига вече — смъмри се тя. От огледалото в банята я гледаше не нейното, а някакво чуждо лице. Зачервено и разгорещено, то излъчваше — защо да крием — и еротична възбуда.
Сара напипа пръстена в джоба на панталоните си и преди да си е дала време да помисли, го хвърли в чистата, синкава вода на тоалетната чиния. Вътре цареше блясък и чистота, тъй че ако на мистър Трийчис от фирмата „Барибалт, Трийчис, Муърхаус и Джендрън“ му се наложеше да се облекчи по време на вечерята, да не трябва да бъде подлаган на мъчението да гледа отблъскващи кръгове по фаянса, че знае ли човек какви препятствия биха могли да се изпречат по пътя на младия претендент към върховете на служебната кариера? Знае ли изобщо някой нещо?
Халката плесна лекичко и с лениви преобръщания пое бавно към дъното на чистата вода. На Сара й се стори, че я чу как звънна при удара с фаянса, но най-вероятно това бе плод на нейното въображение. Главата й се цепеше. Още не можеше да се оправи от горещия, задушен, спарен въздух на тавана. Затова пък целувката на Джони — о, колко сладка бе тя!
Докато още не бе размислила (и разумът не бе могъл да вземе връх), Сара пусна водата в тоалетната. Тя изригна и рукна с шум, който й се стори тъй гръмовит, може би защото бе затворила очи. Когато отново ги отвори, халката я нямаше. Веднъж вече се бе губила, загуби се и сега.
Внезапно Сара усети, че краката не я държат, отпусна се на ръба на ваната и скри лице в шепи: пламналото си, парещо лице. Няма да ходи повече при Джони. Направи грешка. Това я бе разстроило. Уолт е поканил един от главните си съдружници и тя се е подготвяла да го посрещне със скъпа бутилка и разорително печено — ето за какво трябва да мисли. Трябва да си мисли колко много обича Уолт, а също и Дени, който спи в креватчето си. Трябва да си мисли, че щом е направила своя избор в този безумен свят, следва да живее с него. И да престане да мисли за Джони Смит и за дяволитата му, очарователна усмивка.


9
Вечерята с госта мина отлично.

ГЛАВА X
1
Докторът предписа на Вера „Хидродиурал“ — лекарство за кръвното й налягане. То обаче не падна кой знае колко („и за пет пари не помага“ — обичаше да критикува в писмата си Вера), затова пък започна да й прималява и да й се гади. Вече се изморяваше от чистене с прахосмукачка и чувствуваше нужда да сяда да почива. Качеше ли се по стълбите на горния етаж, спираше се на последното стъпало, запъхтяна като кученце в следобедната жега на августовски ден. Ако Джони не беше я посъветвал да се лекува, тя тозчас би изхвърлила хапчетата през прозореца.
Докторът опита да й смени лекарството, но от новото Вера получи такова сърцебиене, че се принуди наистина да го прекрати.
— Това е въпрос на налучкване — призна лекарят. — Рано или късно ще те оправим, Вера. Не се безпокой!
— Не се безпокоя — отвърна тя. — Вярвам в господа бога!
— Да, разбира се. Точно така и трябва.
Към края на юни докторът се спря окончателно на комбинация от „Хидродиурал“ и едно друго лекарство, наречено „Алдомет“ — някакви гадни, грамадни, жълти и скъпи таблетки. След приемане и на двете Вера се виждаше принудена да тича по малка нужда на петнадесет минути. Страдаше от главоболие. Появи й се сърцебиене. Докторът се кълнеше, че кръвното й било паднало до нормалното, но тя не му повярва. Пък и каква ли полза има от докторите? Гледай какво правят с нейния Джони — режат го като касапи, вече трети път го оперират, заприлича на страшилище — целият в шевове по ръцете, краката и врата, и пак като старата мисис Силвестър не може да ходи без чужда помощ. Ако кръвното й наистина е паднало, защо тогава непрекъснато се чувствува толкова отвратително?
— Трябва да мине известно време, докато организмът ти свикне с лекарствата — опита се да я вразуми Джони. Беше първата събота на юли и родителите му бяха пристигнали за почивните дни. Той току-що бе излязъл от водолечебните процедури и изглеждаше блед и измъчен. В ръцете си държеше две малки оловни топки, които вдигаше и сваляше по време на целия разговор — раздвижваше лакътните стави, укрепваше бицепсите и трицепсите си. Заздравяващите му белези, които подобно на рани от посичане се спускаха от лактите надолу, се разпъваха и свиваха при движенията.
— Довери се на бога, Джони — зае се да го увещава тя. — Всички тези глупости са ненужни. Остави се в ръцете на бога и той ще те излекува.
— Вера… — чу се предупредителният зов на Хърб.
— Какво „Вера“? Глупости са! Нали Библията ни учи: поискай и ще получиш, почукай и ще ти отворят? Няма никакъв смисъл аз да пия лекарства, нито пък момчето ми да се оставя на докторите да го мъчат. Не е правилно, не помага и е грехота!
Джони остави гюлетата на леглото. Мускулите на ръцете му потръпваха от умора. Гадеше му се, чувствуваше се изтощен и изведнъж страшно го доядя на майка му.
— Господ помага на онези, които сами си помагат! На тебе не ти трябва християнския бог, мамо, а добрият, стар дух от бутилката: да ти се яви и да ти изпълни три желания!
— Джони!
— Така си е.
— Докторите ти пълнят главата с тези мисли! С тези безумни мисли! — Устните й трепереха, очите й бяха широко отворени, но сухи. — Бог те извади от комата, за да изпълниш волята му, Джон! Тези другите просто…
— Просто се опитват да ме вдигнат на крака, за да не трябва, докато съм жив, да изпълнявам божията воля от инвалидна количка.
— Нека да не се караме — намеси се Хърб. — В едно семейство не бива да има караници. — И урагани не би трябвало да има, но въпреки това те се разразяват всяка година и нямаше никакъв начин да се прекрати тази буря, назряла от много време насам.
— Ако се довериш на бога, Джони… — настоя Вера, все едно, че Хърб не беше се обаждал.
— Вече изобщо не съм в състояние да се доверявам.
— Думите ти ме наскърбяват. — Гласът й звучеше неестествено и глухо. — Слугите на дявола дебнат отвсякъде. Те се мъчат да те отклонят от съдбата ти и изглежда, че доста добре се справят.
— Ти обезателно искаш да превърнеш цялата тази работа в нещо… в нещо неземно, така ли? Слушай сега аз да ти отворя очите за голата истина: това бе един идиотски нещастен случай, две хлапета се надпреварваха с колите си и в суматохата ме направиха на кайма. Знаеш ли какво искам, мамо? Искам да изляза оттук. Това е всичко, което искам. И още — искам да продължиш да вземаш лекарствата си и… да се опиташ да стъпиш отново на земята. Нищо повече не искам.
— Отивам си. — Тя стана. Лицето й бе изтерзано и бледно. — Ще се моля за тебе, Джони.
Той я погледна, безпомощен, объркан и нещастен. Ядът му беше минал. Беше си го изкарал на нея.
— Продължавай да вземаш лекарствата — повтори той.
— Моля се да те споходи просветление!
Вера излезе от стаята с мрачно и застинало като гранит лице. Джони погледна виновно към баща си.
— Не биваше така, Джон.
— Уморен съм. Не ми стигат сили да бъда разумен. Или сдържан.
— Да. — Хърб понечи да изрази и друго мнение, но си замълча.
— Още ли се кани да ходи в Калифорния на симпозиум по летящите чинии или какво беше там?
— Още. Но може и да се откаже. Не се знае какво ще й дойде наум утре, а дотогава има цял месец.
— Трябва да вземеш някакви мерки.
— Добре де, какви? Да я освидетелствувам и да я пратя в лудница ли?
Джони поклати глава.
— Не знам. Но може би вече е време да се замислиш сериозно, а не да се преструваш, че всичко е наред. Тя е зле, разбери.
Хърб повиши тон:
— Беше в ред, преди ти…
Джони се сви, сякаш го бяха зашлевили.
— Прости ми, Джон. Не това исках да кажа.
— Нищо, татко.
— Повярвай ми, не исках. — Хърб очевидно дълбоко съжаляваше. — Влез ми в положението, трябва да я настигна. Бас държа, че вече раздава брошури по коридорите.
— Добре.
— Джони, опитай се да забравиш за това и мисли само за оздравяването си. Тя истински те обича, аз също. Не бъди прекалено строг към нас.
— Не се тревожи, татко.
Хърб го целуна по бузата.
— Трябва да я настигна.
— Побързай.
Хърб тръгна. Останал сам, Джони се надигна и изкуцука трите стъпки между стола и леглото си. Дреболия, вярно. Но все пак нещо. Някакво начало. Баща му нямаше ни най-малка представа за това, колко съжаляваше Джони, че така се бе нахвърлил върху майка си. Съжаляваше, защото у него се засилваше странната увереност, че на нея не й остава още много да живее.

2
Вера престана да взема лекарствата. Как ли не я убеждава Хърб, как ли не я уговаря, насилва — нищо не помогна. Тя го оборваше, като му показваше писмата от разни верующи, надраскани грозно и с правописни грешки, но единодушни в подкрепата си и обещанията да се молят за нея. Едно от тях бе изпратено от нейна съмишленичка в Роуд Айланд, която също бе ходила във Върмонт да чака (заедно с любимото си куче Отис) края на света.
„ГОСПОД е най-дуброто лекарство — пишеше тя. — Моли ГОСПОД и ТОЙ ЩЕ ТЕ ИЗЦЕЛИ а не Д-РИТЕ които си ПРИСВУЯВАТ БОЖИЯТА СИЛА. Д-РИТЕ са виновни задето напълниха с РАК този грешен свят с технити ДЯВОЛСКИ ВМИШАТЕЛСТВА, всеки който да речем се е оперирал дури за НЕЩО ДРЕБНО като СЛИВИТСИ рано или късно ще хвани РАК, това е истинъта, та обърни се към БОГА, моли БОГА, слей ВОЛЯТА СИ с НЕГУВАТА ВОЛЯ и ЩЕ БЪДЕШ ИЗЦЕЛЕНА!!“
Хърб поговори с Джони по телефона и на следващия ден той се обади на майка си да й се извини за избухването. Помоли я да започне отново да взема лекарствата — заради него. Вера прие извинението, но отказа повече да се лекува. Ако господ имал нужда тя да продължи земното си битие, той щял да се погрижи за това. Ако ли пък бе решил да си я прибере, и с кофи да пиела лекарства, пак нямало да й помогнат. Аргументът й бе непробиваем и на Джони не му оставаше друго, освен да й отговори с възражението, което от хиляда и осемстотин години се отхвърля и от католици, и от протестанти: че господ налага волята си както чрез духа, така и чрез съзнанието на човека.
— Мамо — поде той, — а не мислиш ли, че божията воля е била някой доктор да открие тези лекарства, за да живееш по-дълго? Не можеш ли поне да допуснеш, че е така?
Ала междуградските разговори са крайно неподходящи за водене на теологични спорове. Тя му затвори телефона.
На другия ден Мари Мишо влезе в стаята на Джони, сложи глава на леглото му и заплака.
— Чакай, успокой се — стресна се той. — Какво има? Какво се е случило?
— Детето ми — изхлипа тя. — Моят Марк. Оперираха го и мина както ти предрече. Той е добре и отново ще вижда с болното си око, слава тебе, господи!
Мари го прегърна и Джони се помъчи да й отвърне. По бузите му закапаха топлите й сълзи и той си помисли, че станалото с него, каквото и да е то, не е било само за лошо. Навярно имаше и такива неща, които бе по-добре да се кажат, да се видят или да се намерят. Не чак толкова фантастична изглеждаше вече и идеята, че чрез него действува бог, макар представата му за бога да бе мъглява и неопределена. Джони увери Мари, че много се радва за нея. Напомни й, че не той е оперирал Марк, че почти е забравил какво й е говорил. Скоро след това тя си тръгна, бършейки очи, и Джони остана насаме с мислите си.

3
В началото на август Дейв Пелзен посети Джони. Заместник-директорът на гимназията в Клийвс Милс беше малък, спретнат човек. Той носеше очила с дебели стъкла, меки велурени обувки и едно от множеството спортни сака в крещящи цветове, които притежаваше. От всички, които бяха идвали при Джони през това сякаш безкрайно лято на 1975 година, Дейв се бе променил най-малко. Единствено косата му бе напръскана по-обилно със сребро, и толкова.
— Казвай сега, как се чувствуваш? — започна по същество той, като приключиха с размяната на баналните любезности.
— Горе-долу — отвърна Джони. — Вече мога да ходя и сам, стига да не прекалявам. В басейна издържам на шест дължини. От време на време главата ме боли до смърт и според лекарите нищо чудно така да продължи още известно време — например до края на живота ми.
— Ще ми разрешиш ли един личен въпрос?
— Ако ще ме питаш дали все още ставам за онази работа — ухили се Джони, — отговорът е положителен.
— Радвам се, но онова, което всъщност ме интересува, е как си с парите. В състояние ли си да платиш за всичко това?
Джони разпери ръце.
— Вече пета година, откакто съм в болницата. Освен Рокфелер едва ли някой би могъл да плати такава сметка. Баща ми и майка ми са уредили някаква социална помощ от щата: за случай на катастрофално бедствие или нещо подобно.
Дейв поклати разбиращо глава.
— Да, от фонда за изключително тежки бедствия. Така и предполагах. Но как са успели да те опазят да не попаднеш в щатската болница? В онзи ад?
— Доктор Уейзак и доктор Браун са ме опазили. Те имат най-голяма заслуга и за това, че не съм получил по-тежки увреждания. Бил съм им… по думите на доктор Уейзак опитно зайче за експеримент на тема: „Колко още бихме могли да съхраним човешкото у този коматозен пациент?“ Отделението за лечебна физкултура е работило върху мене през последните две години на комата. Блъскали са ми инжекции с гигантски дози витамини… Задникът ми е станал на решето. Не че са очаквали от мене някакво възнаграждение за труда си. Бил съм отписан като безнадежден случай от момента на постъпването. Уейзак ми обясни, че двамата с Браун приложили върху мене така наречената „агресивна стратегия в борбата за живота на пациента“. Той счита, че по този начин ще се даде отговор на всички критики по въпроса дали да се поддържа животът в случаите, когато е загубена всякаква надежда за оздравяване. Така или иначе, ако ме бяха прехвърлили в щатската болница, нямаше повече да им бъда полезен, затова са ме задържали тук. Един ден щяха да приключат опитите си и тогава щяха да ме пратят в онази болница.
— Където най-изтънчената медицинска помощ, която щеше да ти се оказва, се изразява в обръщане в леглото всеки шест часа, за да не се протриеш от лежане. И ако се беше събудил в 1980 година, щеше да бъдеш пълен инвалид.
— Струва ми се, че щях да бъда пълен инвалид независимо от всичко. — По лицето му премина сянка. — Ако сега ми предложат още някоя операция, направо ще откача. При все това няма да мога да ходя, без да накуцвам, както и да си обръщам докрай главата наляво.
— Кога те изписват?
— След три седмици, ако е рекъл господ.
— И после?
Джони се позапъна.
— Навярно… ще се върна вкъщи, в Паунъл. Майка ми ще бъде в Калифорния за известно време… по някаква религиозна работа. С баща ми ще използуваме случая да се опознаем отново. Получих писмо от един от големите литературни посредници в Ню Йорк… е, не от самия него, а от негов помощник. Там смятат, че от онова, което ми се случи, може да излезе книга. Рекох си, че ако нахвърлям две-три глави и план за останалото, току-виж, този приятел или помощникът му успели да го пробутат. Да си призная, парите биха ми дошли много добре.
— А средствата за масова информация не проявиха ли интерес?
— Онзи от бангорския „Дейли Нюс“, който написа първия материал…
— Брайт? Той е добър журналист.
— Иска да дойде в Паунъл, когато изляза оттук, за да подготви голям очерк. Той ми е симпатичен, но за момента го избягвам. В тази работа няма пари за мене, а не крия, че тъкмо това ми е нужно сега. За двеста долара съм готов да участвувам в телевизионното състезание „Познай кой съм“. Родителите ми изчерпаха спестяванията си. Продадоха си колата и взеха някаква таратайка. Баща ми ипотекира още веднъж къщата, вместо, както си е редно, да престане да работи, да я продаде и да си осигури издръжката за старини.
— Мислил ли си пак да се хванеш с преподаване?
Джони вдигна очи.
— Това предложение ли е?
— Не е дроб-сарма я!
— Много съм признателен, но за септември няма да съм готов, Дейв.
— Нямах предвид септември. Сигурно си спомняш приятелката на Сара, Ан Страфорд? — Джони кимна. — Е, сега тя е Ан Бийти и чака бебе около декември. Така че имаме нужда от учител по английски за втория срок. Без големи натоварвания. По четири часа обучение в клас, водене на самоподготовката при горните класове и два часа свободни занимания.
— Твърдо ли е предложението ти, Дейв?
— Твърдо.
— Страшно мило от твоя страна! — Джони бе прегракнал от вълнение.
— Не дрънкай глупости — успокои го Дейв. — Ти беше отличен преподавател.
— Може ли да си помисля някоя и друга седмица?
— До първи октомври, ако искаш. Сигурен съм, че пак ще ти остава време за работа над книгата, ако историята с нея не излезе сапунен мехур.
Джони кимна.
— А може и да не ти хареса да стоиш твърде дълго в Паунъл. Може да ти се стори… неудобно там.
Думите напираха на върха на езика му и Джони с мъка ги преглътна.
„Няма да е за дълго, Дейв. Виждаш ли, майка ми вече е на път да си пръсне мозъка. За целта не й трябва револвер. Чака я инсулт. До Коледа ще е умряла, ако не я убедим с баща ми да започне пак да взема лекарствата си, а ми се струва, че няма да успеем. И за цялата работа определена вина имам аз — колко голяма точно не знам и май не искам и да знам.“
Вместо това той отвърна:
— Клюката върви, а?
Дейв сви рамене.
— Разбрах от Сара, че майка ти нямала достатъчно сили да посрещне нещастието. Тя ще се оправи, Джони. Междувременно помисли върху предложението.
— Обезателно. Всъщност още сега ще ти дам условно съгласието си. Ще бъде хубаво да започна пак да преподавам, да се върна към нормален живот.
— Тъй те искам!
След като Дейв си тръгна, Джони легна и се загледа през прозореца. Беше много уморен. „Да се върна към нормален живот.“ Нещо не му се вярваше, че това някога ще стане.
Усети първите пристъпи на едно от най-страшните главоболия.

4
В края на краищата вестниците се добраха до новината, че Джони Смит е излязъл от комата с някаква особена придобивка. Сензацията се появи на първа страница по-малко от седмица, преди той да се изпише от болницата — в материал на Дейвид Брайт.
Намираше се в салона за лечебна физкултура, легнал по гръб върху дюшека на пода. На корема му се мъдреше шесткилограмова медицинска топка. Айлийн Магаун, специалистката, която ръководеше упражненията му, се бе изправила над него и му отброяваше повдиганията до седнало положение. Трябваше да направи десет и в момента се бореше с номер осем. По лицето му се лееше пот и заздравяващите белези от операцията на шията му пламтяха в яркочервено.
Айлийн беше семпла женица с жилесто тяло, с ореол от пищни, ситно къдрави червени коси и зелени очи, напръскани с лешниково. Понякога Джони я наричаше полунашега, полуядосано, „най-дребният фелдфебел в света“. С команди, уговорки и заповеди тя го бе измъкнала от състояние на прикован към леглото пациент, който едва удържаше чаша вода в ръка, и го бе превърнала в човек, способен да ходи без бастун, да прави три лицеви опори поред и да преплува две дължини в басейна за петдесет и три секунди — е, далеч от олимпийския рекорд, но съвсем не зле. Бе неомъжена и живееше с четирите си котки в голяма къща на Главната улица в старата част на града. Беше корава като камък и не търпеше да й противоречат.
Джони грохна изнемощял.
— Не — изпъшка той. — Не мога повече, Айлийн.
— Надигай се, момче! — кресна тя със садистична възбуда и удоволствие. — Ставай! Ставай! Още само три пъти и можеш да изпиеш една кола!
— Дай ми моята любима петкилограмова топка и ще ти направя още две.
— Тази петкилограмова топка ще влезе в книгата за рекордите на Гинес като най-големия предмет, завиран в нечий задник, ако не ми направиш още три. Ставай!
— ЪЪЪЪЪЪЪААУ! — изрева Джони, докато изпълняваше номер осем. Стовари се на гръб, после някак успя да стане още веднъж.
— Великолепно! — извика Айлийн. — Още едно, още едно!
— ОООЪЪЪЪЪЪММ! — Джони се надигна за десети път, след което се сгромоляса на дюшека и пусна топката да се търкулне настрани. — Разкъсах си вътрешностите — доволна ли си сега?! Червата ми се изтърсиха и плуват из мен. Ще те дам под съд, проклета мъчителка такава!
— Боже, какво бебе! — присмя се Айлийн и му подаде ръка за помощ. — Това е нищо, чакай да видиш какво съм ти подготвила за следващия път.
— Хич не си прави илюзии! Следващия път имам намерение само да поплувам в…
Той я погледна и на лицето му се изписа изумление. Ръката му стисна нейната едва ли не до болка.
— Джони, какво има? Да не ти се схвана мускул?
— О, господи! — отрони се сподавено от гърлото му.
— Джони?
Той продължаваше да стиска ръката и да се взира в лицето й със зареян и унесен поглед, който я смущаваше. Айлийн беше чувала някои неща за Джони Смит — слухове, които с присъщия си твърдоглав шотландски прагматизъм бе пропускала покрай ушите си. Според един от тях той бил предсказал, че момченцето на Мари Мишо щяло да се оправи, още преди самите лекари да са сто процента сигурни дали да предприемат рискованата операция. Друг от слуховете засягаше доктор Уейзак: Джони бил познал, че майка му не е умряла, а живее някъде на западното крайбрежие под друго име. По мнението на Айлийн Магаун това бяха само празни приказки на нивото на бозата в женските списания и романчетата за любовни истории с романтични и груби мъже, които сестрите четяха на дежурство. Ала погледът, с който Джони я пронизваше сега, я плашеше. Той като че ли проникваше вътре в нея.
— Джони, добре ли си?
Бяха сами в салона. Големите двойни врати с матирано стъкло, които свързваха залата с басейна, бяха затворени.
— Боже господи! — ужаси се Джони. — Ти по-добре… да, все още има време. На косъм е.
— За какво говориш?
Джони излезе от унеса си. Пусна ръката й… но бе я стискал тъй силно, че пръстите му се бяха отпечатали в бяло по опаката й страна.
— Обади се на пожарната — обясни той. — Забравила си да угасиш газовия котлон. Току-що ти пламнаха завесите.
— Какво?…
— Огънят от котлона стигна до кърпата за чинии и оттам — до завесите — натърти нетърпеливо, Джони. — Хайде, не се мотай, а отивай да телефонираш. Да не би да искаш къщата ти да изгори до основи?
— Джони, ти не можеш да знаеш…
— Остави сега какво мога и какво не мога! — Джони я хвана за лакътя и я поведе към вратите. Куцаше силно с левия си крак както винаги, когато бе уморен. Те пресякоха залата на басейна, потропвайки глухо с токовете на обувките си по плочките на пода, сетне излязоха в коридора на първия етаж и се насочиха към дежурната стая на сестрите. Там две от тях пиеха кафе, а третата разказваше някому по телефона как си е ремонтирала апартамента.
— Ще се обадиш ли, или аз да се обадя? — попита Джони.
В главата на Айлийн бе пълна бъркотия. Сутрешният й ритуал бе строго фиксиран, както подобава на сам човек. Бе станала от сън и бе сложила едно яйце да се вари, докато си изяде неподсладения грейпфрут и купичката овесена каша. След закуската се бе облякла и бе отишла в болницата с колата. Беше ли угасила газовия котлон? Разбира се, че да! Не можеше точно да си спомни кога и как, но тя го правеше по навик. Трябва да го беше угасила.
— Виж какво, Джони, не разбирам откъде ти дойде наум…
— Добре, аз ще се обадя.
Вече бяха в дежурната стая на сестрите — остъклен куб, в който имаше три твърди стола и един котлон. Централно място в малката стаичка заемаше таблото с редици от лампички, които светеха червено, щом някой от пациентите натиснеше бутона за повикване на сестрата. В момента светеха три. Двете сестри продължаваха да си пият кафето и да одумват някакъв доктор, който се появил пиян в ресторанта на Бенджамин. Третата разговаряше най-вероятно с козметичката си.
— Извинете ме, но ми трябва телефон — прекъсна ги Джони.
Сестрата закри микрофона с длан.
— Има телефонен автомат в дъното на ко…
— Благодаря. — Джони, грабна слушалката от ръцете й. Чукна по вилката, за да вземе линия, след което набра нула. В слушалката се чу сигнал „заето“.
— Какво го прихваща този телефон?
— Хей — възмути се сестрата, която бе приказвала с козметичката си. — Не смяташ ли, че прекаляваш? Я ми дай това!
Джони си спомни, че е в болница с вътрешен телефонен комутатор, и завъртя девятка за външна линия. След това отново набра нула.
С пламнали от ярост бузи отстранената сестра посегна да си върне слушалката. Джони я бутна настрана. Тя се завъртя, зърна Айлийн и запротестира пискливо.
— Айлийн, какво иска този перко?
Другите две сестри бяха оставили кафетата си и със зяпнали усти гледаха втрещено Джони. Айлийн сви смутено рамене.
— Ами той току-що…
— Централа, слушам ви.
— Ало, централа, трябва да съобщя за пожар в стария град. Бихте ли ме свързали, моля?
— Ей — възкликна една от сестрите. — На кого се е запалила къщата?
Айлийн затъпка нервно от крак на крак.
— Той твърди, че моята.
Сестрата, която бе бъбрила с козметичката за ремонта на апартамента си, погледна Джони с нови очи.
— О, господи, та това е онзи!
Джони посочи към таблото за повиквания, където в момента горяха пет или шест лампички.
— Защо не отидете да видите от какво имат нужда тези хора, а?
Телефонистката го бе свързала с пожарната на стария град.
— Името ми е Джон Смит. Трябва да съобщя за пожар. Той е на… — Джони се обърна към Айлийн. — Какъв ти е адресът?
За момент Джони се усъмни, че няма да му го каже. Устните й се движеха, но оттам не излизаше нито звук. Двете любителки на кафе бяха зарязали чашките си и се бяха оттеглили в отсрещния ъгъл на стаята. Шушукаха си като гимназистки в училищна тоалетна. Очите им се бяха разширили от възбуда.
— Слушам ви — напомни гласът от другия край на телефона.
— Хайде, какво чакаш! — подкани Джони. — Да не искаш твоите котки да се изпекат живи?
— Главната улица, номер 624 — изрече неохотно Айлийн. — Джони, ти наистина не си с всичкия си.
Джони повтори адреса в слушалката и добави:
— В кухнята е.
— Вашето име?
— Джон Смит. Обаждам се от Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, Бангор.
— Може ли да ви попитам откъде имате тази информация?
— Така ще си разговаряме до довечера. Информацията ми е точна. А сега по-добре се размърдайте и угасете пожара. — Той затвори с трясък телефона.
— … и той казал, че майката на Сам Уейзак била все още…
Сестрата млъкна и погледна към Джони. За момент той почувствува върху себе си очите на всички — те залепваха за кожата му като малки нажежени плочки. Беше му ясно какво ще последва и стомахът му се сви в нервен спазъм.
— Айлийн — повика я той.
— Какво?
— Близка ли си с някого от съседите?
— Да… с Бърт и Джанис.
— Някой от тях да си е вкъщи сега?
— Да, навярно Джанис си е вкъщи.
— Защо не й позвъниш?
Айлийн кимна, изведнъж разбрала накъде бие Джони. Взе телефона от ръцете му и набра номера. Сестрите жадно поглъщаха сцената, сякаш случайно се бяха включили в някакво много интересно телевизионно предаване.
— Ало, Джан? Тук е Айлийн. В кухнята ли си?… Би ли погледнала през прозореца дали… хм… всичко е наред у нас?… Понеже един приятел ме уверява… После ще ти обясня, след като провериш как е там, съгласна ли си? — Айлийн се бе изчервила от притеснение. — Добре, ще почакам. — Обърна се към Джони и пак повтори: — Ти наистина не си с всичкия си.
Последва безконечна пауза. След това Айлийн отново започна да слуша. Слуша в течение на доста време и накрая отвърна със странен, приглушен глас, който нямаше нищо общо с обичайния й говор:
— Не, всичко е наред, Джан. Вече е съобщено. Не, сега не мога, после… — Погледът й се плъзна крадешком към Джони. — Да, странно откъде бих могла да знам… но ще ти обясня. Поне ще се опитам. Дочуване.
Тя затвори слушалката. Всички я наблюдаваха — сестрите с ненаситно любопитство, Джони с безрадостна увереност.
— Джан твърди, че от кухненския ми прозорец бълва дим!
Трите сестри дружно ахнаха. Очите им, широко отворени и някак укоряващи, се обърнаха за пореден път към Джони. „Очи на съдебни заседатели“ — мрачно помисли той.
— Трябва да си ида у дома.
Нямаше го агресивният, увещаващ, уверен терапевт. На негово място се бе появила дребна женица, разтревожена за котките, за къщата, за вещите си.
— Аз… просто нямам думи да ти благодаря, Джони… Съжалявам, че не ти повярвах, но… — Тя се разплака.
Една от сестрите тръгна към нея, но Джони я изпревари. Прегърна я и я изведе в коридора.
— Ти наистина можеш… онова, дето разправят… — прошепна Айлийн.
— Прибери се вкъщи. Сигурен съм, че всичко ще е наред. Ще има незначителни следи от дима и от водата, нищо повече. Онзи киноафиш за „Буч Касиди и Сънданс кид“[1] ще трябва да прежалиш, струва ми се, но нищо повече.
— Да, добре. Благодаря ти, Джони. Бог да те поживи! — Тя го целуна по бузата и заситни надолу по коридора. Обърна се само веднъж — на лицето й бе изписан израз сроден със суеверен страх.
Сестрите се бяха строили до стъклената преграда на дежурната стая и зяпаха Джони като хипнотизирани. Изведнъж му напомниха за свраки, накацали на телеграфна жица, втренчили се в нещо блестящо и лъскаво, готови всеки миг да го грабнат и разкъсат на парчета.
— Хайде, вървете да разберете за какво ви търсят болните — скара се Джони тъй, че сестрите подскочиха. После обърна гръб и закуцука по коридора към асансьора, освобождавайки ги да хукнат да разнасят сензационната си клюка. Беше уморен. Краката го боляха. Имаше чувството, че бедрените му стави са пълни с натрошено стъкло. Искаше да си легне.

ГЛАВА XI
1
— Какво смяташ да правиш? — попита Сам Уейзак.
— Понятие нямам — отвърна Джони. — Колко души, казваш, са се събрали?
— Около осем. Единият от тях е кореспондентът на „Асошиейтед Прес“ за Северна Нова Англия. Има и хора от две телевизионни компании с осветление и камери. Директорът на болницата е ужасно сърдит, Джони. Счита, че си бил много непослушен.
— Защото не оставих къщата на една жена да изгори? По-скоро причината ще е, че днес новинарите не са имали с какво да напълнят кошниците си.
— Всъщност съвсем не е така. Форд наложи вето на два законопроекта. Палестинците взривили някакъв ресторант в Тел Авив, а на летището полицейско куче надушило двеста килограма марихуана.
— Тогава какво търсят тези тук? — учуди се Джони.
Когато Сам бе дошъл с вестта, че фоайето започва да се пълни с журналисти, първата му смразяваща мисъл бе как ще реагира майка му. Тя беше у дома в Паунъл и се готвеше да отпътува за Калифорния през следващата седмица. Заедно с баща си Джони не се съмняваше, че това няма да е за добро. Ала дори Вера да се откажеше да замине поради откритието, че синът й се е превърнал в парапсихически феномен, той се боеше, че може да стане още по-лошо. Подобно нещо сигурно би я извадило от равновесие завинаги.
От друга страна обаче — тази мисъл внезапно, го озари със силата на истинско вдъхновение, — събитието би могло да я накара да започне отново да си взема лекарствата!
— Те са тук — заключи Сам, — защото станалото съдържа всички класически елементи на новината и следователно представлява интерес за тях.
— Нищо особено не съм направил, само…
— Само дето си предупредил Айлийн Магаун, че къщата й гори, когато наистина е горяла. Хайде, Джони, трябва да си бил наясно, че рано или късно това ще се случи.
— Не гоня популярност — мрачно възрази той.
— И през ум не ми минава да твърдя подобно нещо. Земетресението също не се старае да печели популярност, но не минава незабелязано. Хората искат да знаят.
— Ами ако откажа да говоря с тях?
— Няма особено да ти помогне. Ще се разотидат и ще започнат да публикуват най-невероятни слухове. После, когато напускаш болницата, ще те причакат отвън и ще те притиснат. Ще ти натикат микрофоните в устата, все едно, че си някой сенатор или влиятелен гангстер, нали разбираш?
Джони се замисли.
— Брайт долу ли е?
— Да.
— Да предположим, че го поканя да се качи? Бих могъл да му разкажа как стоят нещата, а той да предаде на останалите.
— Може, може, само че това никак няма да им хареса. А един разсърден репортьор може да ти бъде враг до гроб. Ето, Никсън ги ядоса и те го разкъсаха на парчета.
— Аз не съм Никсън.
Уейзак грейна в усмивка.
— И слава богу!
— Добре де, ти какво предлагаш?

2
Когато Джони бутна летящите врати и влезе във фоайето, журналистите наскачаха и се заблъскаха припряно пред него. Той беше облечен в бяла риза с разкопчана яка и сини джинси, станали му прекалено широки. Беше бледен, но спокоен. Белезите от операциите на сухожилията се открояваха ярко по шията му. Светкавиците плиснаха огъня си в очите му и той се дръпна отбранително назад. Въпросите заваляха един през друс.
— Чакайте, чакайте! — провикна се Сам. — Това е пациент, който още не е напълно оздравял! Той иска да направи кратко изявление, след което ще отговори на някои ваши въпроси, но само ако спазвате реда! А сега отстранете се и му дайте възможност да диша!
Мощните лампи, инсталирани от телевизионните екипи, пламнаха и окъпаха залата в ослепителна, неестествена светлина. Край портала се събраха любопитни лекари к сестри. Джони инстинктивно потърси прикритие от прожекторите и се зачуди: „Това ли наричат светлините на рампата?“ Струваше му се, че сънува.
— А ти кой си? — кресна един от репортьорите в лицето на Уейзак.
— Аз съм лекарят на този младеж. Името ми е Самюъл Уейзак. Пише се е два хикса.
Последва всеобщ смях и напрежението поспадна.
— Джони, добре ли си? — попита Уейзак.
Беше рано привечер и внезапното му телепатично прозрение, че кухнята на Айлийн Магаун е пламнала, му се струваше нещо отдавнашно и маловажно, като спомен за някакъв спомен.
— Разбира се — отвърна той.
— Какво изявление искаш да направиш? — обади се един от репортьорите.
— Ето какво — започна Джони. — Специалистката, която ръководи упражненията ми по лечебна физкултура, се нарича Айлийн Магаун. Тя е много приятна личност, която ми помага да си възвърна силите. Виждате ли, аз преживях катастрофа и… — Една от телевизионните камери започна да се приближава, вперила в лицето му изцъкленото си, безизразно око и за момент прекъсна хода на мислите му. — … и в резултат на това много отслабнах. Мускулите ми са станали меки като восък. Тази сутрин бяхме в салона за лечебна физкултура и тъкмо привършвахме, когато аз изведнъж усетих, че къщата й гори. Тоест, ако трябва да бъда по-точен… („Господи, дрънкаш като някой надут пуяк!“), имах чувството, че е забравила да угаси газовия котлон и че пердетата в кухнята й ей сега ще пламнат. Тогава отидохме, позвънихме на пожарната и с това се свърши.
Последва кратка пауза, през която всички стояха със зяпнали уста, докато смелят чутото — „Имах чувството, че е забравила да угаси газовия котлон и с това се свърши“ — после въпросите отново се отприщиха и се смесиха в неразбираема канонада от човешки гласове. Джони се огледа безпомощно. Чувствуваше се объркан и уязвим.
— Един по един! — надвика ги Уейзак. — Вдигайте ръка. Никога ли не сте ходили на училище?
Изникна гора от ръце и Джони посочи Дейвид Брайт.
— Би ли нарекъл това явление парапсихическо, Джони?
— Бих го нарекъл просто чувство — отвърна Джони. — Правех упражнения с медицинска топка и тъкмо бях приключил. Мис Магаун ме хвана за ръката, за да ми помогне да стана, и в този момент неочаквано разбрах.
Той посочи другиго.
— Мел Алън от „Сънди Телеграм“, Портданд, Мистър Смит, това нещо като картина ли беше? Като изображение, оформило се в главата ви?
— Не, съвсем не — отвърна Джони, но в действителност никак не можеше да си спомни какво точно беше.
— Случвало ли ти се е и друг път? — попита млада жена с панталон и жакет.
— Да, няколко пъти.
— Би ли ни разказал и за другите случаи?
— Бих предпочел да се въздържа.
Един от телевизионните репортьори вдигна ръка и Джони му кимна.
— Мистър Смит, имали ли сте подобни проблясъци преди нещастния случай и последвалата го кома?
Джони се поколеба.
Публиката бе затаила дъх. Телевизионното осветление пареше в лицето му като тропическо слънце.
— Не — отрече той.
Заваля град от нови въпроси. Джони пак погледна безпомощно към Уейзак.
— Спрете! Край! — викна лекарят. Когато глъчката затихна, Сам се наведе към Джони. — Свърши ли, Джони?
— Ще отговоря на още два въпроса. После… повярвайте… днес беше тежък ден за мене… слушам ви, госпожо?
Той посочи една едра жена, която се бе вклинила между двама млади репортьори.
— Мистър Смит — избоботи тя с мощен като бурия глас, — кой ще бъде кандидатът за президент от Демократическата партия за изборите догодина?
— Не мога да ви кажа — искрено се учуди на въпроса Джони. — Откъде бих могъл да знам?
Нови ръце се вдигнаха във въздуха. Джони посочи висок мъж със сериозно лице, облечен в тъмен костюм. Онзи пристъпи напред. Веднага пролича, че е от заядливците, които обичат да поучават хората.
— Мистър Смит, аз съм Роджър Дюсо от Луистънския „Сън“ и бих желал да чуя как си обяснявате тази своя свръхестествена способност… ако действително я имате? Защо се е появила именно у вас?
Джони се изкашля.
— Доколкото схващам… вие искате от мене да обоснова наличието на нещо, което не разбирам. Не мога да го направя.
— Не да обосновете, мистър Смит, а просто да обясните.
„Мисли, че ги баламосвам. Или поне, че се опитвам.“
Уейзак застана до Джони.
— Ще ми разрешите ли аз да отговоря на въпроса ви — намеси се той, — или най-малкото да се постарая да обясня защо не може да му се отговори?
— И вие ли сте феномен? — попита хладно Дюсо.
— Да. Всички невролози са длъжни да бъдат такива — това влиза в професионалната ни подготовка.
Избухна смях и Дюсо се изчерви.
— Дами и господа, представители на печата и телевизията. Този човек прекара в състояние на кома четири години и половина. Ние, специалистите, които изучаваме човешкия мозък, нямаме представа нито защо е изпаднал в кома, нито защо е излязъл от нея. Това е така поради простата причина, че не знаем какво всъщност представлява комата, както не знаем и какво точно е сънят или обикновеното събуждане. Дами и господа, ние не разбираме мозъка на жабата, нито този на мравката. Можете да ме цитирате, ако желаете… голям храбрец съм, нали?
Отново избухна смях. Уейзак явно им допадаше. Единствено Дюсо остана сериозен.
— Смея да твърдя — и отново можете да ме цитирате, ако желаете, — че този младеж сега притежава една съвършено нова, а може би и древна като самия човешки род способност. Защо смятам така ли? Как бих могъл да отговоря, когато дори мозъкът на една мравка е пълна загадка за мене и моите колеги? Естествено, че няма да мога. Мога обаче да ви подскажа някои интересни идеи, които вероятно имат отношение към въпроса, макар че може и да нямат нищо общо с него. Част от мозъка на Джон Смит е била непоправимо повредена — микроскопична част, но не е изключено всяка частица на мозъка да е от огромно значение. Той нарича тази част своята „мъртва зона“. В нея видимо са се съхранявали определени връзки на паметта, които сега са заличени. Те, изглежда, са се групирали в един „комплекс“ от названия на улици, шосета, магистрали, който от своя страна е бил част от по-голям комплекс, съдържащ информация за тяхното местонахождение. Става дума за незначителна по размери, но пълна афазия, включваща както езиковите покрития, така и зрителните представи.
За да компенсира тази загуба, в мозъка на Джон Смит, изглежда, се е пробудила друга негова част, някой сектор от теменния дял в дълбоконабраздения преден, или така наречен „мислещ“ мозък. В тази точка в електроенцефалограмата на Смит се наблюдават драстични отклонения от нормалното. И още нещо: теменният дял от големите полукълба има някакво отношение към усета за допир — не мога да кажа нещо по-определено, защото все още нямаме количествени данни — и е разположен в непосредствена близост до центъра, където се обработват и разпознават възприятията за различните форми на предметите и структурата на повърхността им. А по моите наблюдения случаите, когато Джони проявява ясновидство, винаги се предхождат от някаква форма на допир.
Тишина. Репортьорите пишеха като луди. Телевизионните оператори, които до този момент показваха Уейзак в близък план, сега включиха и Джони в кадър.
— Приключваме ли, Джони? — отново попита Уейзак.
— Предполагам…
Неочаквано Дюсо разбута стената от репортьори. За миг Джони се ужаси, че той има намерение да ги догони на портала, вероятно с цел да ги опровергае. После забеляза, че журналистът сваля нещо от врата си.
— Хайде да направим една демонстрация! — Той размаха медальон на тънка златна верижка. — Хайде да видим какво можеш да направиш с това.
— Нищо подобно няма да видим — отсече Уейзак. Рунтавите му прошарени вежди се бяха сключили буреносно и през тях той се взираше в Дюсо като някой Мойсей. — Този човек не е панаирджийски фокусник, господине!
— За малко да ме излъжете! Той или има такава способност, или я няма, нали? Докато вие ни разтегляхте локуми, аз пък имах възможност да се позамисля. И ето какво измислих — хората като него никога не могат да демонстрират способностите си по поръчка, а това е така, защото до един лъжат като дърти цигани!
Джони погледна към останалите репортьори. С изключение на Брайт, който изглеждаше доста смутен, всички, останали следяха жадно развоя на събитията. Внезапно той се почувствува като някой от първите християни, хвърлен на лъвовете. „Каквото и да направя, ще спечелят те — завладя го обезсърчение. — Ако кажа на този тип нещо, ще получат сензационна новина за първа страница. Ако не съм в състояние или откажа да опитам, то пак ще има за какво да пишат.“
— Е? — изрепчи се Дюсо. Медальонът се полюляваше напред-назад под свитите му в юмрук пръсти.
Джони потърси очите на Уейзак, ала лекарят се бе извърнал отвратен.
— Дайте ми го! — протегна ръка към неверника.
Пое висящия медальон, положи долния му край върху дланта си и срещна лика на свети Кристофър[1]. После пусна тънката златна верижка, тя се нагъна отгоре на жълти криволици и той затвори шепата си.
В залата се възцари мъртва тишина. Групичката от медицинския персонал на портала се бе увеличила с още пет-шест човека, някои от които вече бяха сменили белите престилки и си отиваха след дежурство. Тълпа от пациенти се бе събрала в дъното на коридора, водещ към общата дневна на първия етаж. Посетителите, дошли за следобедното свиждане, се бяха приближили откъм централната приемна. Атмосферата, нажежена до краен предел, жужеше в ушите, сякаш наблизо минаваше високоволтен кабел.
Мълчалив и бледен, призрачно слаб в бялата си риза и провиснали джинси, Джони стискаше медальона в дясната си ръка тъй силно, че жилите на китката му се бяха издули и се открояваха в светлината на телевизионните лампи. Пред него — невъзмутим и безупречен в тъмния си костюм — Дюсо се бе изправил като олицетворение на Обвинението! Мигът се проточи сякаш до безкрайност. Нямаше кашлици, нямаше шепот.
— О! — промълви Джони… и след малко: — Такава ли била работата?
Свитите му в юмрук пръсти бавно се разтвориха. Той погледна към Дюсо.
— Каква?
Гласът на репортьора бе загубил непоколебимата си увереност. Умореният, нервен младеж, който отговаряше на въпросите на журналистите, също бе хизчезнал. Върху устните на Джони заигра лека усмивка, ала в нея нямаше и следа от човешка топлота. Потъмнелите му сини очи гледаха студено и зареяно. Уейзак забеляза промяната и по гърба му полазиха мравки. По-късно той разказваше, че лицето на Джони било като на човек, разглеждащ с помощта на мощен микроскоп някакво интересно чехълче.
— Това е медальонът на сестра ти. Името й беше Ан, но всички я наричаха Тери. Твоята по-голяма сестра. Ти безумно я обичаше. Направо я боготвореше.
Изведнъж за ужас на всички гласът на Джони Смит започна да изтънява и да се променя. Достигна несигурните фалцети на пубертетен хлапак.
— Това е за тебе, Тери, да те пази, когато пресичаш Лисбън Стрийт на червено или когато излизаш на разходка с кола с някой ухажьор… Не го забравяй, Тери… Носи го винаги…
Дебеланата, която бе питала Джони кой ще бъде избран догодина за кандидат от Демократическата партия, жално изстена от страх. Един от телевизионните оператори промърмори глухо: „Господи помилуй!“
— Престани! — прошепна Дюсо. Лицето му бе добило болезнено пепеляв цвят. Очите му се бяха изцъклили и мократа му от слюнка долна устна блестеше като никелирана на ярката светлина. Ръцете му се протегнаха към медальона, който сега висеше от пръстите на Джони на фината си златна верижка. Ала силите и увереността ги бяха напуснали. Медальонът се залюля напред-назад, хвърляйки хипнотизиращи отблясъци.
— Не ме забравяй, Тери — умоляваше пубертетният гласец. — Стой далеч от тази гадост, Тери… Моля те, не си играй с огъня, за бога!…
— Престани, копеле мръсно! Престани!
Джони заговори пак с нормалния си глас.
— Беше амфетамин, нали? А после и метадрин[2]. Умря от сърдечен пристъп на двадесет и седем години. Но тя носи медальона десет години, Родж. И мислеше за тебе. Тя никога не те забрави… никога… никога… никога.
Медальонът се изниза от пръстите му и нежно звънна на пода. Джони се бе вторачил в празното пространство и изразът на лицето му бе спокоен, хладен и далечен. Дюсо затършува в краката му, като ридаеше дрезгаво сред втрещената тишина.
Блесна фотосветкавица, лицето на Джони се проясни и прие нормалното си изражение. Но веднага по него премина сянка на ужас, после на състрадание. Той коленичи неловко до Дюсо.
— Съжалявам. Наистина съжалявам, не исках…
— Мръсно копеле! Долен шарлатанин! Това е лъжа! От край до край лъжа! Лъжа!
Дюсо замахна слепешката и зашлеви Джони през шията, при което той се строполи на пода и удари главата си тъй силно, че му се привидяха звезди.
Суматоха в залата.
Сякаш през сън му се мярна Дюсо, който се блъскаше като ослепял в тълпата в желанието да си пробие път към изхода. Хората бяха окръжили и двама им, така че Джони го наблюдаваше през гора от крака и обувки. После до него се озова Уейзак и му помогна на да седне.
— Джони, добре ли си? Тоя май здравата те нареди!
— Далеч не както аз го наредих. Нищо ми няма.
Той се помъчи да се изправи на крака. Нечии ръце — може би на Уейзак, може би на някой друг — му помогнаха. Виеше му се свят и му се гадеше. Отвращаваше се. Бе допуснал грешка, ужасна грешка.
Някой изпищя пронизително — дебеланата, която бе питала за демократите. Джони бе проследил как Дюсо полита и пада на колене, опитва се да докопа ръкава на басмената й блузка и после се просва уморено върху мозайката пред прага на изхода, към който се бе стремил. Ръката му все още стискаше медальона със свети Кристофър.
— Припадна! — чу се възклицание. — Та той е безчуствен като пън. Ама че идиотщина!
— Аз съм виновен! — изстена Джони пред Уейзак. Гърлото му се свиваше от срама и напиращите сълзи. — Аз съм виновен за всичко!
— Не. Не е така, Джони.
Но беше точно така. Той се освободи от подкрепата на Уейзак и отиде до мястото, където лежеше Дюсо, вече съвзел се и мигащ замаяно към тавана. Двама от лекарите също се бяха приближили.
— Нали няма нищо страшно? — обърна се Джони към журналистката в костюма, ала тя отскочи като ужилена от него. По лицето й премина спазъм на страх.
Джони се обърна на другата страна към телевизионния репортьор, който го бе питал дали е имал други прозрения преди катастрофата. Изведнъж му се стори, че е ужасно важно да обясни някому как точно стоят нещата.
— Не исках да му причиня болка — заоправдава се той. — Честен кръст, изобщо не съм искал да му сторя такова нещо. Не подозирах, че…
Телевизионният репортьор отстъпи крачка назад.
— Не, разбира се, че не си искал. Той си го изпроси, всички видяхме. Само че… няма да се докосваш до мене, нали?
Джони го гледаше изумен, с треперещи устни. Все още не се бе отърсил от шока, но лека-полека започваше да му става ясно. О, да. Вече разбираше. Телевизионният репортьор се постара да се усмихне, но лицето му се вдърви в озъбена мъртвешка гримаса.
— Само не се докосвай до мене, Джони! Моля те!
— То не става просто така — напираше протестът в задавеното му гърло. След време тъй и не можа да си спомни със сигурност дали изобщо беше произнесъл някакъв звук.
— Джони, нали се разбрахме? Няма да ме пипаш!
Репортьорът заотстъпва към своя оператор, който си събираше нещата. Джони стоеше и го гледаше. И изведнъж целият се разтресе.

3
— Това е за твое добро, Джони — уговаряше го Уейзак. Зад гърба му стоеше сестрата — бял призрак, чиракът магесник[3], запърхал с ръце над количката с лекарствата: кристалната мечта за розови сънища на всеки наркоман.
— Не — отсече Джони. Още се тресеше, но сега го избиваше и студена пот. — Край на инжекциите! До гуша ми дойде от инжекции.
— Тогава вземи хапче.
— Край и на хапчетата.
— Ще ти помогне да заспиш.
— А онзи Дюсо ще може ли да заспи?
— Той си го изпроси — промърмори сестрата, но трепна, като видя, че Уейзак се извръща към нея. Лекарят обаче се усмихна дяволито.
— Тя е права, знаеш ли? Онзи си го изпроси. Мислеше, че си някой шарлатанин, Джон. Един хубав сън и утре ще можеш да възприемеш нещата в истинската им светлина.
— Ще заспя и без лекарства.
— Джони, моля те.
Бе единадесет и петнадесет. Телевизорът в отсрещния край на стаята току-що бе угаснал. Джони и Сам изгледаха заедно филмирания репортаж от пресконференцията. Показваха го на второ място в новините, веднага след ветото на Форд върху двата законопроекта. „Моят спектакъл беше по-зрелищен“ — помисли си Джони с горчив смях. Дългите кадри с някакъв плешив републиканец, дрънкащ баналности по въпроса за националния бюджет, не можеха да се сравняват с филмчето, което операторът на телевизионната компания бе заснел преди малко тук. Сюжетът завършваше с плонжа на Дюсо, стиснал медальона на сестра си, и последвалия припадък, когато се бе опитал да се хване за ръкава на журналистката като удавник за сламка.
Когато водещият новините премина към полицейското куче и двестата килограма марихуана, Уейзак се измъкна за малко и се върна с новината, че телефонистките на болницата били затрупани с обаждания за Джони още преди края на репортажа. Сестрата с приспивателните се появи след няколко минути, от което Джони заключи, че Сам не бе ходил до стаята на сестрите единствено за да провери как вървят телефонните обаждания.
В този момент апаратът до тях иззвъня.
Уейзак изруга под носа си.
— Казах им да не те свързват. Не отговаряй, Джон. Аз ще…
Но Джони вече бе вдигнал слушалката. Известно време послуша мълчаливо, после кимна.
— Да, съвсем правилно. — Той запуши микрофона с длан. — Баща ми е. — Освободи го и поде: — Здравей, татко. Предполагам, че си… — Спря и започна да слуша. Леката усмивка на лицето му избледня и на нейно място се появи сянката на растящия ужас. Устните му се размърдаха беззвучно.
— Джон, какво се е случило? — разтревожи се Уейзак.
— Добре, тате — прошепна измъчено Джони. — Да, в Градската на Къмбърланд. Знам къде е, веднага след онзи паркинг. Добре. Разбрах, татко…
Гласът му секна. Не плачеше, но очите му блестяха от влага.
— Знам, татко. И аз те обичам. Съжалявам.
Нова пауза, сетне отговор:
— Да, вярно… Ще се видим, татко. Да. Довиждане.
Той затвори телефона, покри очи с длани и ги натисна.
— Джони? — Сам се наведе към него, хвана едната му ръка и внимателно я издърпа. — Нещо с майка ти ли?
— Да, с майка ми.
— Инфаркт?
— Инсулт. — Сам Уейзак подсвирна съчувствено през зъби. — С баща ми гледали новините по телевизията… без нищо да подозират… и изведнъж съм цъфнал аз… и тя получила удар. Откарали я в болницата. Сега ако нещо стане и с баща ми, ще се получи страхотен карамбол! — Джони се изкиска истерично. Очите му се завъртяха безумно към Сам, сестрата и обратно. — Чудо талант е моят! Всеки би трябвало да го притежава. — И отново избухна в кикота, който тъй приличаше на ридание.
— В какво състояние е тя сега? — попита Сам.
— Той не знае. — Джони провеси босите си крака от леглото. Беше се преоблякъл в болничен халат.
— Хей, какво правиш? — повиши тон Сам.
— Ти как мислиш?
Джони се изправи и за момент Сам като че ли се канеше да го бутне обратно на леглото. Но после го остави да изкуцука безпрепятствено към шкафа в стената.
— Не ставай идиот, още не си готов за това, Джон.
Без да се смущава от сестрата — бог бе свидетел, че те се бяха нагледали на голия му задник, — Джони пусна халата да се свлече в краката му. Дебелите, криволичещи белези от операциите изпъкваха върху свивките зад коленете и потъваха в хилавите мускули на прасците му. Той порови в шкафа и измъкна бялата риза и джинсите, с които бе облечен на пресконференцията.
— Джон, категорично ти забранявам да го правиш — като твой лекар и като приятел. Това е лудост, уверявам те.
— Забранявай колкото си щеш, аз отивам!
Джони започна да се облича. По лицето му се бе изписала далечната вглъбеност, която Сам свързваше със състоянията му на транс. Сестрата се пулеше глупаво.
— Сестра, няма да е зле да се заемете отново със задълженията си — сряза я лекарят.
Тя отстъпи към вратата, поколеба се за миг на прага и после неохотно излезе.
— Джони. — Сам стана, приближи се и сложи ръка на рамото му. — Не си ти причината.
Джони се отърси от ръката на Сам.
— Аз съм, и още как! — възрази той. — Случило се е, когато ме е гледала. — Зае се да закопчава ризата си.
— Ти я караше да си взема лекарствата, а тя ги спря.
Джони се втренчи за миг в Уейзак, после продължи да се закопчава.
— Ако не беше се случило тази вечер, щеше да се случи утре, идната седмица или след месец…
— Или догодина, след десет години…
— Не, нямаше да бъдат десет, нито дори една година. И ти го знаеш. Защо толкова държиш да вземеш този грях на душата си? Заради оня фукльо — репортьора? Или това е един вид самосъжаление? Потребност да повярваш, че върху тебе тегне проклятие?
Лицето на Джони се изкриви.
— Тя е гледала мен, когато се е случило. Не схващаш ли? Толкова ли бавно загряваш, че не може да ти го побере главата?
— Нали казваше, че майка ти се готвела да предприеме дълго и уморително пътуване чак до Калифорния и обратно за някакъв симпозиум. Както ми го описваше — нещо, свързано с големи емоции. Така ли беше? Така. Почти сигурно е, че нещастието щеше да я сполети там. Инсултът не е гръм от ясно небе, Джони.
Джони си закопча джинсите и седна, сякаш се бе изтощил докрай от обличането и не можеше повече нищо да прави. Все още беше бос.
— Да — съгласи се той. — Може и да си прав.
— Разум! В него се събужда разумът! Слава тебе, господи!
— И все пак аз трябва да отида, Сам.
Уейзак направи жест на отчаяние.
— И какво ще постигнеш с това? Тя е в ръцете на лекарите и на своя бог. Това е положението. На теб ли трябва да го обяснявам?
— Баща ми има нужда от мен — промълви Джони. — Това също не трябва да се обяснява.
— Как ще стигнеш дотам? Вече е среднощ.
— С рейс. Ще взема такси до спирката на междуградския — нали е на старото си място?
— Няма да е необходимо да я търсиш — рече Сам.
Джони се мъчеше да напипа под стола обувките си, но не ги намираше. Сам ги измъкна изпод леглото и му ги подаде.
— Аз ще те откарам.
Джони вдигна очи към него.
— Наистина ли?
— Ако се съгласиш да вземеш едно слабо успокоително.
— Ами жена ти… — Той изведнъж някак смутено си даде сметка, че единственото конкретно нещо, което знаеше за личния живот на Уейзак, бе, че майка му живее в Калифорния.
— Разведен съм. На лекарите им се налага да отсъствуват от къщи по всяко време нощта… освен ако не са педикюристи или дерматолози, нали? Жената виждаше семейното легло по-скоро като полупразно, отколкото като полупълно. И тя се постара да го запълни с цяла върволица мъже.
— Съжалявам — сконфузи се Джони.
— Губиш прекалено много време за съжаления, Джон! — Сам гледаше благо и същевременно непреклонно. — Обуй си обувките.

ГЛАВА XII
1
„От болница на болница“ — помисли си сънено Джони, понесен от ласкавите вълни на малкото синьо хапче, което бе глътнал преди да излезе със Сам от Централния институт за медицинска помощ и да се настани в разкошната му лимузина — „Елдорадо“ последен модел. „От болница на болница, от човек на човек, от пост на пост.“
Дълбоко в себе си той изпитваше някакво особено удоволствие от пътуването. Това бе първото му излизане от болницата за последните близо пет години. Нощта бе ясна и Млечният път изпълваше небосвода подобно на светеща развита пружина от часовник. Лунният сърп ги следваше над тъмните силуети на крайпътните дървета в техния бяг на юг през Палмира, Нюпорт, Питсфийлд, Бентън, Клинтън. Колата предеше лекичко, едва ли не беззвучно на нежния фон от музика на Хайдн, която се лееше тихо от четирите говорителя на стереоуредбата.
„Докаран в едната болница с линейка на Бърза помощ, в другата отива с «Кадилак»“ — представи си Джони как биха писали във вестниците, без обаче да се разстройва. Засега не му трябваше друго, освен да се отпусне, да се остави на колата да го носи по шосето и макар временно да погребе проблемите около майка си, своята странна способност и хората, които искаха да се ровят в душата му („Той си го изпроси…“ „Няма да се докосваш до мен, нали?“). Уейзак караше мълчаливо. Само от време на време започваше да си тананика заедно с музиката.
Джони гледаше звездите. Гледаше бягащата в безкрая магистрала, почти безлюдна в късния час. Край Огаста минаха през пункт за събиране на такса за магистралата. Уейзак плати. И отново на път: Гардънър, Сабатъс, Луистън.
„Близо пет години — повече, отколкото някои лежат в затвора за убийство.“
Заспа.
Започна да сънува.
Появи се майка му и се завайка:
— Джони, излекувай ме! Направи нещо, за да оздравея! — Беше облечена в просешки дрипи. Пълзеше към него по някаква каменна настилка. Лицето й бе бледо. От коленете й струеше водниста кръв. Редките й коси гъмжаха от бели въшки. Тя протягаше към него треперещи ръце. — В теб се е вселила силата божия! — говореше му тя. — Това е голяма отговорност, Джони. Голямо доверие. Трябва да го оправдаеш!
Той стисна ръцете й в своите и изрече:
— Зли духове, махнете се от тази жена!
Тя се изправи.
— Изцелена! — извика майка му с нечовешко, вледеняващо тържество в гласа. — Аз съм изцелена! Моят син ме изцели! Велико ще е делото му на земята!
Той се опита да възрази, да й обясни, че не иска да върши велики дела, нито да цери, нито да говори езиците на всички божи твари, нито да вещае бъдещето, нито да намира изгубени вещи. Опитваше се да го каже, но езикът му не го слушаше. Тя отмина по пътя си — бе превила гръб като в раболепно смирение, ала преливаше от победоносно предизвикателство и яростно тръбеше: „Спасена! Спасител! Спасена! Спасител!“
И за свой ужас Джони видя, че зад нея се тълпят хиляди, ако не и милиони други, все сакати или недъгави, или изплашени до смърт хора. Там бе и дебелата репортьорка, която се интересуваше кого ще излъчат демократите за свой кандидат през 1976 г. Имаше някакъв фермер в комбинезон и с очи на смъртник, който държеше снимката на сина си — усмихнат млад мъж в синята униформа на военен летец, безследно изчезнал при полет над Ханой в 1972 г. Бащата искаше да разбере жив ли е синът му, или е загинал. Имаше и млада жена, която приличаше на Сара. Гладките й страни бяха облени в сълзи. В ръцете си държеше бебе с несъразмерно голямата глава на хидроцефал, по която сините вени сякаш чертаеха заклинателни знаци. Имаше старец, чиито пръсти артритът бе превърнал в разкривени чукани. И още много, много други. Върволицата се точеше с километри. Те щяха да чакат търпеливо. Щяха да го унищожат с нямата си, смазваща нужда от помощ.
— Спасена! — върна се повелително майчиният глас. — Спасител! Спасена! Спасена!
Опита се да обясни, че не може да лекува, нито да спасява, но преди да успее да си отвори устата, първият от върволицата го сграбчи и разтресе.
Всъщност това вече не бе сън. Уейзак го бе хванал за ръката и го тресеше. Ярко оранжево сияние изпълваше колата и вътре бе грейнало, сякаш беше ден, ала под тази кошмарна светлина доброто лице на Сам се бе превърнало в маска на вампир. За миг Джони помисли, че продължава да сънува, но после забеляза, че феерията в колата се дължи на лампите на паркинга. Явно, докато е бил в кома, в осветлението на паркингите също бяха настъпили промени и от режещо бяло то бе станало крещящо оранжево, лепнещо по кожата като дебел пласт боя.
— Къде сме? — попита Джони с надебелял език.
— Пред болницата — отвърна Сам. — Градската на Къмбърланд.
— А, добре.
Надигна се на седалката. Сънят, сякаш пръснат на парчета и още непометен от пода на подсъзнанието му, бавно го напускаше.
— Готов ли си да влезеш?
— Да — каза Джони.
Пресякоха паркинга под тихото цвърчене на летните щурци в гората. Светулките нанизваха в тъмнината огнени нишки. Въпреки че съзнанието му бе заето от майчиния образ, Джони все пак успя да вдъхне с наслада нежния аромат на нощта и да трепне под ефирната милувка на гальовния бриз. Успя да вкуси от усещането, че нощта прелива от здраве, което сякаш проникваше в цялото му същество. Като се имаше предвид за какво бе дошъл, тази мисъл граничеше с неприличното, но само граничеше. И нищо не можеше да я пропъди.

2
Хърб тръгна насреща им от другия край на коридора и Джони забеляза, че баща му е в старите си панталони, с обувки на бос крак и горнище на пижама. Веднага можеше да се види колко неочаквано бе станалото. Можеше да се научи много повече, отколкото на Джони му се искаше да знае.
— Сине — продума Хърб.
Изглеждаше някак смален. Опита се да продължи, но не му се удаде. Джони го прегърна и Хърб избухна в сълзи. Разрида се, заровил лице в ризата на сина си.
— Татко! Успокой се, татко, стига.
Хърб сложи ръце на раменете му и продължи да плаче. Уейзак се извърна и заразглежда картините по стените — безлични акварели от местни художници.
Хърб започна да се съвзема. Избърса с ръкав очи и каза:
— Виж на какво приличам в тази пижама! Имах достатъчно време да се преоблека, докато чакахме линейката. Сигурно не съм се сетил. Явно оглупявам с годините.
— Не е така.
— Кой знае — сви рамене той. — Както виждам, твоят приятел докторът те е докарал. Много любезно от ваша страна, доктор Уейзак.
— Нищо не ми струваше.
Джони и баща му се отправиха към малката чакалня и седнаха.
— Татко, тя…
— Тя си отива. — Хърб изглеждаше вече по-спокоен. — В съзнание е, но си отива. Все за тебе пита, Джони. Мисля, че стиска душа само за да те види.
— Аз съм виновен! За всичко съм ви…
Болката в ухото го изненада и Джони зяпна изумено баща си. Хърб му бе стиснал и здравата извил ухото. На̀ ти сега смяна на ролите с хлипащия на рамото му баща! Добре познатото извиване на ухото бе наказание, което Хърб пазеше за най-тежки провинения. Джони не си спомняше да бяха му извивали ухото, откакто тринадесетгодишен си бе позволил да се позабавлява със стария им „Рамблър“. Без да иска, беше натиснал съединителя, таратайката потегли безшумно по нанадолнището и се блъсна в бараката в задния им двор.
— Да не съм чул повече такова нещо!
— За бога, татко!
Хърб го пусна, стиснал устни, за да прикрие усмивчицата, която напираше да затрепти по ъгълчетата на устата му.
— Забравил беше как ти дърпаха ушите, а? И смяташе, че аз също ще забравя? Не си познал, Джони!
Джони все още се взираше втрещен в баща си.
— Да не си посмял да се осъждаш!
— Но тя е гледала онова проклето…
— Филмче в новините, вярно. Беше на върха на щастието, гореше от възбуда… после падна на пода, бедната, а устата й се отваряше и затваряше, сякаш бе риба на сухо. — Хърб се наведе по-близко до сина си. — Докторът не иска да ми каже честно как стоят нещата, но започна да ми говори за „героични усилия“. Казах му да не го усуква. Тя също си има своя грях, Джони. Беше си въобразила, че може да отгатва мислите на самия господ. Така че не трябва да се осъждаш за нейната грешка. — Сълзите отново заблестяха в очите му. Гласът му стана дрезгав. — Бог ми е свидетел, че цял живот съм я обичал, а напоследък това не беше много лесно. Може би така ще е най-добре.
— Мога ли да я видя?
— Да, тя е в стая 35, в дъното на коридора. Там те чакат, чака те и тя. Само едно ми обещай, Джони: съгласявай се с нея, каквото и да ти каже. Не я оставяй… да умре с мисълта, че всичко е било напразно.
— Няма. — Той помълча. — Ще дойдеш ли с мен?
— Не сега. Може би по-късно.
Джони кимна и закрачи по коридора. Осветлението бе намалено за нощта. Краткият миг сред меката, ласкава лятна нощ сега изглеждаше безкрайно далечен, затова пък кошмарните му видения от пътуването с колата бяха станали почти реални.
Стая 35. На вратата имаше малка картичка с надпис: ВЕРА ХЕЛЪН СМИТ. Беше ли знаел, че средното име на майка му е Хелън? Сигурно го е знаел, макар сега да не си спомняше. Затова пък колко други работи си спомняше: как през един слънчев летен ден на плажа в Олд Орчард засмяна и щастлива тя му носи блокче сладолед, увито в носната й кърпа. Как играят с майка му и баща му комар „на ужким“. После, когато религиозната лудост я прихвана, тя не позволяваше да се внасят карти в къщата — дори за табланет. Как го ужилва пчела и той притичва при нея като дере гърлото си в рев. Тя го целува по издутината, измъква жилото с пинсети и превързва раната с парцалче, напоено със сода за хляб.
Той бутна вратата и влезе. Вера представляваше някаква неясна купчинка в леглото и Джони си помисли: „Точно така трябва да съм изглеждал и аз.“ Над нея се бе надвесила сестра, която й мереше пулса. Тя вдигна глава, когато вратата се отвори, и слабата светлина от коридора блесна върху очилата й.
— Вие синът на мисис Смит ли сте?
— Да.
— Джони? — Гласът й се разнесе от купчинката в леглото, придружен от сухото, глухо потракване на смъртта подобно на шепа камъчета в празна кратуна. От този глас — да му прости бог — го полазиха мравки по гърба. Той се приближи към леглото. Лявата страна на лицето й бе сгърчена в озъбена гримаса. Ръката върху чаршафа бе деформирана в хищен гърч. „Инсулт — помисли си той. — Дето му викат старите хора — удар. Да, това е по-подходящо. Така и изглежда, все едно, че здравата са я ударили.“
— Ти ли си, Джон?
— Аз съм, мамо.
— Джони, ти ли си?
— Да, мамо.
Той се приближи, още малко и си наложи да хване костеливата й, сгърчена ръка.
— Искам си моя Джони! — проточи раздразнено тя.
Сестрата го изгледа със съжаление и на него му се прииска да смаже с юмрук погледа й.
— Бихте ли ни оставили сами? — попита той.
— Не би трябвало, докато…
— Хайде, хайде, тя ми е майка и искам да остана сам с нея — разсърди се Джони. — Нещо да кажете?
— Хъм…
— Дай ми сока, татенце — изхриптя майка му. — Мога да изпия цяла кана.
— Няма ли да се пръждосаш? — изрева Джони на сестрата. Беше го обзела ужасна тъга, но той не можеше да определи коя най-вече бе причината й. Подобно на водовъртеж тя го влечеше надълбоко в тъмнината.
Сестрата излезе.
— Мамо! — Джони приседна до нея. Това странно чувство за повторение, за връщане назад във времето, не го напускаше. Колко ли пъти тя се бе навеждала така над неговото легло, бе държала, може би, сухата му ръка и му бе говорила? Спомни си онези мигове извън времето, когато стаята му бе изглеждала тъй близка през тънката плацентна ципица и майка му бе буботила забавено някакви безсмислени звуци право в лицето му. — Мамо — повтори той и целуна грабливите щипци, заменили ръката й.
— Дай ми пироните. Аз мога да го направя. — Лявото й око бе сякаш замръзнало в орбитата си. Другото се въртеше лудешки като на застрелян в корема кон. — Искам Джони.
— Мамо, тук съм.
— Джо-ни! Джо-ни! ДЖО-НИ!
— Мамо — молеше се той, уплашен, че сестрата може да се върне.
— Ти… — Гласът й секна и главата й се помръдна малко към него. — Наведи се насам да те видя — прошепна тя.
Той я послуша.
— Ти дойде. Благодаря ти, благодаря ти. — От здравото й око закапаха сълзи, а неподвижното, на парализираната от удара страна, остана изцъклено безстрастно към тавана.
— Разбира се, че ще дойда.
— Аз те видях — продължи да шепне тя. — С каква сила те е надарил господ, Джони! Нали ти казвах? Нали ти го казвах?
— Да, каза ми.
— Бог те е отредил за големи дела. Не се опитвай да бягаш от него, Джони. Не се крий в пещера като пророк Илия, не принуждавай господа да праща голяма риба, за да те погълне. Не прави това, Джон.
— Няма. — Той държеше сгърчената ръка. Главата му се цепеше.
— Не си грънчар, а само глина в ръцете на грънчаря, Джони. Хубаво да го запомниш.
— Добре.
— Запомни го! — кресна тя и той помисли: „Тя пак се върна в безумния си свят.“ Но не беше тъй. Или поне с нищо не беше по-безумна, отколкото през цялото време след събуждането му от комата.
— Вслушвай се и чакай да ти се яви тихият вътрешен глас!
— Добре, мамо, ще чакам.
Главата й помръдна едва-едва на възглавницата и — ако не се лъжеше — тя се усмихна!
— Предполагам, че ме мислиш за луда. — Тя извърна още малко глава, тъй че да може да го гледа право в очите. — Но това няма значение. Ти ще разпознаеш гласа, когато го чуеш. Ето какво трябва да правиш тогава. Този глас е говорил и на Иеремия, на Даниил, на Амос и на Аврам. Ще се яви и на теб. Ще ти проговори. И когато това стане, Джони… изпълни дълга си!
— Добре, мамо.
— Каква сила — промърмори тя. Гласът й ставаше все по-гъгнещ и неясен. — Каква сила ти е дарил бог… Знаех го… Винаги съм го знаела… — Гласът й се изгуби. Здравото й око се затвори. Другото бе вперено невиждащо в далечината.
Джони поседя при нея още пет минути и стана да си ходи. Ръката му бе на дръжката на вратата и той вече я отваряше, когато сухият й, пресеклив глас го сепна с неумолимо заповеден тон.
— Изпълни дълга си, Джон.
— Добре, мамо.
Това бяха последните думи, които той й каза. Тя умря в 8,05 часа сутринта на двадесети август. Някъде на север от тях Уолт и Сара Хазлет спореха относно Джони и едва не се скараха. Някъде на юг Грег Стилсън се бе заел да вкара в правия път една сополива дървена глава.

ГЛАВА XIII
1
— Ти не разбираш — обясняваше с безкрайно търпение в гласа Грег Стилсън на момчето във вътрешната приемна на полицейския участък в Риджуей. Голо до кръста, то седеше килнато назад върху мек сгъваем стол и отпиваше по малко от бутилка с пепси кола. Усмихваше се снизходително на Грег Стилсън — явно не разбираше, че той никога не се повтаря повече от два пъти. Бе проумяло, че в стаята има един чистопробен задник, само не му беше ясно кой от двамата е такъв.
Истината следваше да му се внуши.
Дори със сила, ако бе необходимо.
Навън утрото на късния августовски ден бе ясно и топло. В дърветата пееха птички. И Грег чувствуваше, че мигът, в който ще се реши съдбата му, е по-близък от всякога. Ето защо щеше да бъде внимателен с този чистопробен задник. Това не беше някой дългокос перушан на мотоцикъл, с криви като скоби крака и вонящ на пот. Момчето се учеше в колеж, косата му бе дългичка, но скърцаше от чистота и бе племенник на Джордж Харви. Не че той го обичаше кой знае колко (Джордж бе прекосил Германия с пушка в ръка през 1945 г. и за тези дългокоси хапльовци имаше само една благословия, която съвсем не беше за добро здраве), ала кръвта вода не става. А думата на Джордж тежеше в Градския съвет. „Виж там, направи каквото можеш, да го вразумиш“ — бе неговият отговор, когато Грег му съобщи, че полицейският началник Уигинс е арестувал сила на сестра му. Но очите му молеха: „Не го пребивай! Една кръв сме.“
Момчето гледаше Грег с ленива неприязън.
— Разбирам — нападна то, — че вашият инспектор Дюдю ми е взел фланелката и искам да си ми я върнете. А няма да е зле, ако и вие разберете нещо: само да не си я получа, ще накарам целия Американски съюз за граждански свободи да се стовари върху селяндурската ви глава.
Грег стана, отиде до стоманеносивия канцеларски шкаф срещу автомата за газирана вода, извади връзка ключове, избра един, отключи и извади отвътре червена тенис-фланелка, която лежеше върху купчина формуляри за констатация на транспортни произшествия. Разпъна я, за да се види надписът й:
СЕКСПЕРТ

— Ходил си по улиците — продължи Грег с все същия благ глас — с това на гърба.
Момчето, което се кандилкаше на задните крака на стола, щедро ливна пепси в гърлото си. Тънката усмивка — израз на самодоволство, ако не и на презрение — не слизаше от устните му.
— Точно така, а сега си ми я дайте. Тя е моя собственост.
Грег го заболя главата. Този нафукан посерко не подозираше колко лесно би могъл да го оправи. Стаята бе звукоизолирана и неведнъж стените й бяха заглушавали викове на болка. Ала момчето не си даваше сметка за това, то просто не разбираше!
„Само не губи контрол! Не прекалявай! Мисли за бъдещето си!“
Лесно е да се каже. Обикновено не е трудно и да се изпълни. Но понякога, понякога просто го хващаха дяволите.
Грег бръкна в джоба си и извади запалка „Бик“.
— Така че напомни на твоя гестаповски началник и на оня фашист чичо ми, че Първото допълнение[1]… — Гласът му секна, очите му се ококориха. — Какво пра…? Ей! Ей!
Без да обръща внимание и поне привидно спокоен, Грег щракна запалката. Огнената газова струя лумна и той подпали тениската на момчето. Между другото, гореше отлично!
Предните крака на стола издумкаха върху пода и момчето се хвърли към Грег. В ръката си все още стискаше бутилката пепси. Самодоволната усмивчица се бе изпарила и на лицето му се бе изписало безкрайно удивление, както и негодувание, подобаващо на разглезен пикльо, свикнал цял живот да се налага.
„На този никога не са му викали фъстък!“ — помисли си Грег и болката в главата му се засили. Да, ще трябва да внимава.
— Дай ми я! — кресна момчето. Грег бе протегнал ръка и с два пръста стискаше тениската, готов да я пусне на пода щом му запари пламъкът. — Дай ми я, задник такъв! Тя е моя! Това е…
Грег натисна с цяла длан гръдния кош на младежа и го блъсна с все сила — а силата му никак не беше малка. Момчето полетя през стаята, гневът му се претопи напълно в изумление и най-сетне в онова, което бе нужно на Грег: в страх.
Той пусна фланелката на пода, взе бутилката с пепси и изля остатъка от съдържанието й върху тлеещите парчета плат. Те засъскаха зловещо.
Момчето бавно се изправи, като се подпираше с гръб на стената. Грег намери с поглед очите му. Те бяха кафяви и кръгли от уплаха.
— Предстои ни да уточним един въпрос. — Грег имаше чувството, че думите му идват като изпод земята през замайващите удари на главоболието. — Ще проведем един семинар ей тук, в тази вътрешна стая, по въпроса кой именно е задникът. Ясно ли е? Ще извлечем някои изводи. Нали вие колежаните си падате по тая работа? Да извличате разни изводи?
Момчето гълташе въздух на пресекулки. Намокри устни с език и понечи да каже нещо, но вместо това извика: „Помощ!“
— Вярно, наистина имаш нужда от помощ. И аз ще ти помогна.
— Ти си луд! — възкликна племенникът на Джордж Харви и отново извика, този път по-силно: „ПОМОЩ!“
— Може и да съм. Може. Но онова, което ще трябва сега да установим с тебе, моето момче, е кой именно е чистопробният задник. Ясно ли е?
Той наведе очи към бутилката пепси в ръката си, замахна неочаквано и я удари злобно в ръба на стоманения шкаф. Разлетяха се парчета и когато видя разпиляните по пода стъкла и острозъбото гърло на бутилката в ръката на Грег насочено срещу гърдите му, момчето закрещя. Джинсите, които се бяха изтъркали между краката му почти до бяло, внезапно потъмняха. Лицето му посърна като стар пергамент. Грег се запъти към него, стъклата захрущяха под тежките обувки, които той носеше зиме и лете, и момчето се притисна в ужас към стената.
— Когато излизам навън, аз си слагам бяла риза. — Грег се бе ухилил и зъбите му се белееха. — Понякога си връзвам и връзка. Когато ти излизаш, обличаш някакъв парцал, на който са написани мръсотии. Тъй че, рожбо, кой тук е задникът?
Племенникът на Джордж Харви изхленчи нещо неразбрано. Изцъклените му очи нито за миг не се откъсваха от стъклените кинжали, които стърчаха от счупената бутилка в ръката на Грег.
— Аз си стоя тук сух и на висота — Грег се приближи още мъничко, — а на теб ти се стича пикня по крачолите и ти пълни обувките. Тогава кой е задникът?
Той направи лъжливо движение с бутилката към потната гола диафрагма на момчето и то заплака. „Такива сополанковци като този разкъсват на две страната — помисли си Грег. Гъстото вино на яростта бръмчеше и кръжеше в главата му. — Миризливи, посрани, подли, ревливи задници като този.“
„Но само не го пребивай… не си разбивай бъдещето!“
— Аз говоря като човек — продължи Грег, — а ти, момче, квичиш като прасе в помийна яма. Кой от двама ни тогава е задникът?
Той отново замахна със счупената бутилка. Един от острите като игли стъклени зъби закачи кожата на момчето точно под дясната му гръд и оттам се стече малка кървава сълза. Момчето зави.
— Щом те питам — поде пак Грег, — ще трябва да отговориш, както отговаряш на професорите си. Кой тук е задникът?
Момчето подсмъркна нечленоразделно.
— Отговаряй, ако искаш да издържиш този изпит — заповяда Грег. — Ще ти разпилея червата по пода, малкия! — И в този момент той бе готов да изпълни заканата си. Бе му невъзможно да гледа направо в набъбващата капка кръв — погледнеше ли я, щеше да му причернее и тогава нямаше да го интересува племенник ли е момчето на Джордж Харви, или не. — Та кой е задникът?
— Аз! — Момчето захлипа като малко дете, което се страхува от караконджовци, от Торбалан, скрит зад вратата на килера в злокобния нощен час.
Грег се усмихна. Болката в главата му заблъска с нова сила.
— А, това никак не е зле, значи! Като начало. Макар че има още какво да се желае. Искам да кажеш: „Аз съм задник.“
— Аз съм задник — изхълца момчето. От носа му провисна дебел сопол. То го обърса с опакото на ръката си.
— Сега искам да кажеш: „Аз съм чистопробен задник.“
— Аз… аз съм чистопробен задник.
— Сега остава да кажеш само още едно нещо и може би ще приключим. Кажи: „Благодаря ви, че изгорихте тази мръсна фланелка, господин кмете Стилсън.“
Вече му се видя краят и момчето изгаряше от нетърпение да повтори.
— Благодаря, че изгорихте тази мръсна фланелка.
С мълниеносно движение Грег прекара назъбеното стъкло отляво надясно по мекото коремче на момчето, оставяйки кървава диря. Съвсем повърхностно бе одраскал кожата, но момчето се разрева, като че ли го бяха погнали всичките дяволи от ада.
— Забрави да кажеш „господин кмете Стилсън“. — В този момент нещо сякаш се пречупи и Грег дойде на себе си. Болката в главата го блъсна с един прощален смазващ удар точно между очите и изчезна. Той изгледа тъпо гърлото от бутилка в ръката си, неуверен откъде се бе взело. Ама че глупащина! За малко да прати всичко на вятъра заради едно идиотско хлапе.
— Господин кмете Стилсън! — пищеше момчето, напълно обезумяло от ужас. — Господин кмете Стилсън! Господин кмете Стилсън! Господин кмете Стил…
— Много добре.
— … сън! Господин кмете Стилсън! Господин кмете…
Грег го зашлеви силно през лицето и момчето удари главата си в стената. То млъкна, с широко отворени, невиждащи очи.
Грег дойде съвсем близо до него. Пресегна се и го стисна с две ръце за ушите. Издърпа главата му към себе си, докато носовете им се допряха. Между очите на двамата нямаше и сантиметър.
— Чичо ти е влиятелен човек в този град — заговори тихо Грег, като стискаше, сякаш бяха дръжки, ушите на момчето. Грамадните кафяви очи на младежа бяха плувнали в сълзи. — Аз също съм сила, сега раста, но не мога да се меря с Джордж Харви. Той е роден и израснал тук и тъй нататък. Та ако разкажеш на чичо си какво ти се е случило при мен, той може да реши да унищожи кариерата ми в Риджуей.
Устните на момчето потрепваха в почти беззвучен хленч. Като го дърпаше за ушите, Грег бавно заклати главата му напред-назад и носовете им се заудряха.
— А може и да не реши… — Беше вън от кожата си зарад тая фланелка. Но от друга страна кръвните връзки са здрави. — Така че помисли си хубавичко, чеденце. Ако чичо ти научи какво е ставало тук и ме изпръждоса, ще се наложи да те намеря и да те убия. Вярваш ли ми?
— Да — прошепна момчето. Мокрите му страни лъщяха.
— Да, сър, господин кмете Стилсън.
— Да, сър, господин кмете Стилсън.
Грег пусна ушите на момчето.
— Да. Ще те убия, но първо ще разкажа на всички, които поискат да чуят как си се напикал и си циврил тук, а от носа ти е висял сопол.
Той се извърна и бързо се отдалечи, като че ли момчето вонеше. Отиде пак при шкафа и взе от една лавица превързочен пакет. Метна го на момчето, което отскочи стреснато назад и не можа да го хване. То побърза да вдигне пакета от пода, очевидно уплашено, че Стилсън ще се нахвърли върху му за тази непохватност.
— Банята е там — посочи Грег. — Иди се измий. Ще ти дам една фланелка от нашите запаси. Искам да ми я върнеш после по пощата — чиста и без петна от кръв. Ясно ли е?
— Да — прошепна момчето.
— СЪР! — разкрещя се Стилсън. — СЪР! СЪР! СЪР! Не можеш ли да запомниш?
— Сър — простена момчето. — Да, сър! Да, сър!
— Вас, младите, не ви учат на уважение! Към нищо!
Главоболието му отново се обаждаше. Той пое няколко пъти дълбоко дъх и успя да го отпрати, но стомахът му се бе свил и му се гадеше страшно.
— Добре, приключваме. Искам само да ти дам един добър съвет. Като се върнеш в колежа наесен, или когато ви викат там, не прави грешката да започнеш да мислиш, че днешната случка е изглеждала другояче. Не се опитвай да се самозалъгваш относно Грег Стилсън. Най-добре ще е и тримата да я забравим, малкия: ти, аз и Джордж. Да я въртиш из главата си, докато се навиеш, че можеш пак да си позволиш подобно нещо, би било най-голямата грешка в живота ти. Може би последната.
С тези думи Грег си тръгна, като хвърли един прощален презрителен поглед към момчето с неговите жалки следи от спечена кръв по гърдите и корема, с разширените му очи и трепкащи устни. Приличаше на десетгодишен акселерат, издържал до последния съдийски сигнал на проточилия се безкрайно финален мач.
Грег мислено се хвана на бас със себе си, че никога повече няма да види или чуе точно този хлапак и спечели баса. Към края на седмицата Джордж Харви се отби в салона, където Грег се бръснеше, и му благодари „за това, че е успял да налее малко ум в главата“ на племенника му.
— Много добре се оправяш с тези момчетии, Грег — похвали го той. — Не знам как го правиш, но те явно ти имат уважението.
— Моля, няма защо — отговори Грег на благодарностите.

2
По същото време, когато Грег Стилсън изгаряше в Ню Хампшир една тенис-фланелка с неприличен надпис, Уолт и Сара Хазлет, които бяха закъснели със закуската, седяха на масата в град Бангор, Мейн. Уолт четеше вестник.
Изведнъж той остави шумно чашата си с кафе на масата.
— Бившият ти приятел се подвизава по вестниците, Сара!
Сара хранеше малкия Дени. Бе по хавлия, разчорлена и едва удържаше очите си отворени. Осемдесет процента от съзнанието й още спеше. Предната вечер бяха ходили на гости, където в центъра на вниманието бе стоял Харисън Фишър: несменяем конгресмен от трети избирателен окръг на Ню Хампшир още от времето, когато по земята са бродили динозаври, и сигурен кандидат за преизбиране идната година. По политически съображения бе наложително да присъствуват и те с Уолт. „Политически“. Това бе дума, която напоследък Уолт употребяваше все по-често. Той бе пил много повече от нея и въпреки това тази сутрин бе изтупан и явно свеж като кукуряк, а тя се чувствуваше сякаш изровена от боклука. Не беше честно!
— Пфу! — Плодовото пюре блъвна от устата на Дени.
— Лошо момче! — скара се Сара и после се обърна към Уолт. — За Джони Смит ли говориш?
— За него — едничкия неповторим на този свят.
Тя стана и мина от другата страна на масата, където седеше съпругът й.
— Не се е случило нищо лошо с него, нали?
— Както се вижда тук, той се чувствува добре и побърква народа с номерата си — отвърна Уолт сухо.
Тя мъгляво си представяше, че става дума за нещо, положително свързано със случката по време на посещението й в болницата, но тлъстото заглавие във вестника направо я изуми: ПАЦИЕНТ, ИЗВАДЕН ОТ КОМА, ДЕМОНСТРИРА ЯСНОВИДСТВО НА ЕДНА ДРАМАТИЧНА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ. Репортажът бе подписан от Дейвид Брайт. На снимката Джони, все тъй измършавял и в безпощадния блясък на фотосветкавицата — безкрайно объркан, стоеше над проснатото тяло на някакъв мъж, назован в надписа отдолу Роджър Дюсо, репортьор от вестника на Луистън. „Репортьорът припаднал след потресаващите разкрития“ — добавяше надписът.
Сара се отпусна на стола до Уолт и се зачете. Това не се хареса на Дени, който затропа по таблата на високия си детски стол за сутрешното си яйце.
— Струва ми се, че те призовават — засмя се Уолт.
— Би ли го нахранил ти, миличък? И без това от теб яде по-добре. — „Продължава на страница 9, колона 3.“ Тя разгърна вестника на девета страница.
— С такива четки далеч се стига! — закачи се добродушно Уолт. Свали спортното сако и си върза нейната престилка. — Ето го папото, момко! — зае се той да храни Дени.
Когато стигна до края на репортажа, Сара веднага се върна на първа страница и започна да го препрочита. Очите й отново и отново се теглеха към снимката, към сконфузеното, обзето от ужас лице на Джони. Хората, които се бяха скупчили край падналия Дюсо, гледаха към него с неприкрит страх. Тя ги разбираше. Спомни си странния, загрижен израз, който се плъзна по лицето му, когато го целуна. Спомни си как после й каза къде да намери загубената венчална халка. Тогава и тя се бе уплашила!
„Но, Сара, тебе те беше страх по малко по-друга причина, нали?“
— Още една хапка, юначе — се чуваше гласът на Уолт като през хиляди километри. Сара вдигна поглед към тях. Видя ги — седнали в косия сноп слънчева светлина, изпъстрен с прашинки, с развяващата се между коленете на Уолт нейна престилка, и отново я обзе страх. Видя пръстена си да потъва с многократни преобръщания в клозетната чиния. Чу тихото дрънване по фаянсовото дъно. Сети се за карнавални маски в чест на Халоуин, за хлапака, който злорадствува „Мед ми капе като гледам как на този му смачкват фасона!“ Помисли си за обещания, дадени и неудържани, и очите й отново се върнаха върху изпитото лице от вестникарското клише, което я гледаше с такова изнурено, измъчено удивление.
— … много хитър номер, безспорно — говореше Уолт, който закачаше престилката. Бе накарал Дени да си изяде яйцето до трохичка и наследникът им вече сучеше доволно сок с биберон.
— Моля? — Сара вдигна очи към приближилия се Уолт.
— Казах, че за човек, който трябва да държи на болницата поне половин милион долара, това безспорно е един много хитър номер.
— За какво говориш? Какъв номер?
— Вярно — продължи той, явно не доловил гнева в гласа й, — че би могъл да си докара седем, ако не и десет хиляди долара като напише книга за катастрофата и комата. Но пред човек, излязъл от кома със свръхестествени способности, се откриват наистина неограничени финансови перспективи.
— Това е чудовищно обвинение! — провикна се с възмущение Сара. Той я изгледа първо с почуда, а после с разбиране. Разбиращият му поглед направо я вбеси. Ако й даваха по петак за всеки случай, когато Уолт Хазлет си въобразяваше, че я разбира, биха могли да лятят до Ямайка в първа класа.
— Прощавай, съжалявам, че заговорих на тази тема — извини се той.
— Джони ще излъже, когато папата… когато папата… знаеш какво!
Уолт се изсмя гръмогласно и в този миг Сара едва се сдържа да не грабне собствената му чаша с кафе и да я запрати по него. Вместо това тя сключи пръсти и ожесточено стисна ръце под масата. Дени зяпна баща си и също се изсмя звучно.
— Но, мила, аз нямам нищо против него, нито против онова, което върши. Нещо повече, дори го уважавам. Щом една дърта, тлъста вкаменелост като Фишър можа от банкрутирал адвокат да натрупа милиони за петнадесет години пребиваване в Конгреса, то и това момче има пълното право да си оплете кошницата, като се преструва на феноменален…
— Джони никога не лъже — повтори равно тя.
— Това е номер специално за жените домакини, които се нагълтват със сензационни вестничета и книги от поредицата „Вселена“ — настоя той весело. — Макар че трябва да призная, малко ясновидство би свършило добра работа при подбора на съдебни заседатели за делото „Тимънс“.
— Джони Смит никога не лъже — още веднъж повтори тя и чу думите му: „Изхлузи се от пръста ти. Просто се изхлузи, когато слагаше бръснарските му принадлежности в един от страничните джобове… Качи се на тавана и ще го намериш, Сара!“ Но тя не можеше да разкаже всичко това на Уолт, защото той не знаеше, че е ходила на свиждане при Джони.
„Няма нищо лошо в това, че съм отишла да го видя“ — опитваше се да се оправдае в себе си Сара.
Няма, но как би реагирал той, ако научеше, че си е хвърлила истинската венчална халка в клозета и е пуснала водата? Можеше и да не разбере внезапния спазъм на страх, който я бе подтикнал да го стори — същият страх, който бе видяла изписан по лицата на другите, както и на самия Джони във вестника. Не, Уолт можеше изобщо да не го разбере. В края на краищата действително имаше нещо вулгарно символично в това да си хвърлиш венчалния пръстен в клозета и да пуснеш отгоре водата!
— Добре де, не лъже — спореше Уолт, — но просто не мога да повярвам…
Сара каза тихо:
— Погледни хората зад гърба му, виж лицата им! Те вярват!
Уолт им хвърли бегъл поглед.
— Разбира се, по същия начин, по който дете вярва на илюзиониста, докато трае фокуса.
— Мислиш, че този тип Дюсо е, как се казваше, подставено лице? Според вестника двамата с Джони не са се виждали никога преди.
— Ами как другояче да се получи илюзията, Сара? — търпеливо попита Уолт. — За какво ще му е на фокусника да вади зайци от зайчарник? Цялата работа е да ги вади от шапка. Или Джони Смит е знаел нещо предварително, или е ударил на тъмно право в десятката, воден от поведението на приятелчето Дюсо. Но пак повтарям, моето уважение за това. Той си спечели голяма популярност. Ако успее да я превърне в пари, толкоз по-добре за него.
В този момент тя го мразеше, отвращаваше се от добрия човек, за когото се бе омъжила. Не че имаше нещо кой знае колко ужасно в опаката страна на неговата доброта, стабилност и мека приветливост — там, като основен камък в душевния му мир, бе залегнало просто схващането, че всеки се стреми да изпревари другите за тлъстия кокал, всеки по свой собствен път и със свои средства. Тази сутрин той можеше да нарича Харисън Фишър „дърта, тлъста вкаменелост“, но предната вечер се бе смял с цяло гърло на историите на същия този Фишър за Грег Стилсън — шантавия кмет на някакво си там градче — който, представете си, възнамерявал да се кандидатира като независим в изборите за Конгреса през следващата година.
Не, в света на Уолт Хазлет не съществуваха хора, надарени със свръхестествени способности, нито пък герои и с пълна сила действуваше доктрината „да изменим системата отвътре“. Той бе добър, стабилен, обичаше и нея, и сина им, но изведнъж сърцето й се сви от болка по Джони и по ограбените пет години, които можеха да изживеят заедно. Ако не и целия си живот. И по детенце с по-тъмна коса.
— Вече ти е време да тръгваш, скъпи — произнесе спокойно тя. — Иначе ще притиснат твоя Тимънс до стената.
— Тръгвам. — Той се усмихна: бе обобщил фактите, беше направил необходимите изводи и заседанието вече можеше да бъде отложено. — Оставаме си приятели, нали?
— Да, оставаме си приятели.
„Но той прозря къде е халката. Прозря!“
Уолт я целуна, като я държеше леко с дясната си ръка зад тила. Винаги ядеше едно и също на закуска, винаги я целуваше по един и същи начин, един ден щяха да живеят във Вашингтон и на света нямаше никакви парапсихически феномени.
Пет минути по-късно той бе навън: изкара на заден ход малката им червена кола „Пинто“ на Понд Стрийт, както обикновено свирна отривисто с клаксона и потегли. Тя остана сама с Дени, който бе на път да се удуши в опитите си да се измъкне изпод таблата на столчето за хранене.
— Не така, тантурчо! — Сара прекоси кухнята и откачи таблата.
— Пфу! — отвърна Дени, отвратен от цялата история.
Мачо Бегача, техният котарак, се затътри из кухнята, влачейки задни лапи в обичайната си ленива походка на малолетен престъпник. Дени го сграбчи, като се кикотеше от удоволствие. Бегача дръпна назад уши в израз на примирение.
Сара се усмихна и се зае да разтребва масата. Чиста инерция. Всяко тяло се стреми да запази състоянието си на покой. Тя беше в покой. Недостатъците в характера на Уолт бяха без значение. Тя също си имаше своите. Нищо повече нямаше да предприема, само щеше да изпрати на Джони картичка за Коледа. Така бе по-добре, по-безопасно, защото тяло, което се движи, се стреми да остане в това си състояние. Животът й тук не бе лош. Бе преживяла Дан, преживяла бе и Джони, тъй несправедливо отнет от нея (но колко много неща в света са несправедливи!). Бе преодоляла достатъчно лични бързеи и водовъртежи, за да стигне до сегашните спокойни води, и доколкото зависеше от нея, щеше да остане в тях. Тази слънчева кухня бе хубаво местенце. Най-добре беше да забрави панаира, Колелото на късмета и лицето на Джони Смит.
Сара пусна водата в мивката да измие съдовете, включи радиото и хвана началото на новините. Първото съобщение я накара да замръзне с току-що измитата чиния в ръка, вперила втрещено поглед над малкия им заден двор. Майката на Джони бе получила удар, докато гледала телевизионен репортаж за пресконференцията на сина си. Бе умряла тази сутрин, преди по-малко от час.
Сара избърса ръце, изключи радиото и измъкна Мачо Бегача от ръцете на Дени. Занесе детето във всекидневната и го пъхна в кошарката. То изрази протеста си срещу това унижение чрез оглушителни, юнашки крясъци, на които тя не обърна никакво внимание. Отиде до телефона и позвъни в ЦИМП — Източен Мейн. Телефонистката, явно отегчена от необходимостта многократно да повтаря една и съща информация, я уведоми, че Джон Смит е напуснал болницата предната вечер, малко преди полунощ.
Сара затвори телефона и се отпусна на стола. Дени продължаваше да плаче в кошарката. В кухненската мивка шуртеше водата. След известно време тя стана, отиде в кухнята и затвори крана.

ГЛАВА XIV
1
Човекът от „Проникновено око“ се появи на 16-и октомври, скоро след като Джони бе ходил да си вземе пощата.
Бащината му къща бе доста отдалечена от пътя: покритата с чакъл алея, която водеше до вратата им, се точеше почти половин километър сред гъсталак от саморасъл смърч и бор. Всеки ден Джони изминаваше пеша цялото разстояние от къщи до пътя и обратно. В началото се завръщаше на тересата разтреперан от изтощение, с изгаряща болка в краката и куцаше така, че направо залиташе. Но сега, месец и половина след първата разходка (когато бе изминал този километър за цял час), тя се бе превърнала в едно от удоволствията за деня, което той очакваше с нетърпение. Не пощата, а именно разходката.
Беше започнал да цепи дърва за зимата — работа, за която Хърб мислеше да наеме някого, тъй като той бе подписал договор да извърши вътрешните работи в един строеж в Либъртивил. „Знаеш ли кога човек разбира, че старостта вече наднича през рамото му, Джон? — беше се усмихнал Хърб. — Когато започне да се оглежда за договор по вътрешни работи, щом му замирише на есен.“
Джони изкачи стъпалата на терасата пред входа, отпусна се върху тръстиковия стол до пейката-люлка и въздъхна с облекчение. Вдигна десния си крак на парапета, след това, като си помагаше с ръце и се мръщеше от болка, вдигна и другия. Чак тогава се зае да отваря пощата.
Напоследък притокът на писма бе чувствително намалял. През първата седмица след завръщането му в Паунъл понякога идваха над двадесет писма и осем-девет колетчета дневно, главно препратени от болницата и само малка част — изпратени до пощенския клон на Паунъл. (Името на градчето върху пликовете се срещаше в най-невероятни ортографически варианти: Поунел, Пайнъл, а в един незабравим случай — дори Пийнал.)
Повечето писма бяха от хора с разклатена психика, които се носеха безцелно по течението на живота в търсене на някакъв ориентир. Пишеха му деца, които събираха автографи; жени, които искаха да спят с него; мъже и жени, съкрушени от нещастна любов, които молеха за съвет. Някои изпращаха талисмани. Други — хороскопи. Много писма имаха религиозно съдържание и в тези изобилствуващи с правописни грешки послания, написани едро и старателно като от някое прилежно първолаче, Джони сякаш чувствуваше духа на майка си.
Писмата го уверяваха, че е пророк, дошъл да изведе от нравствената пустош обезсилените и разочаровани американци, че е знамение, предвещаващо близостта на Последния час. До този момент — 16-и октомври — бе получил осем екземпляра от трактата на Хал Линдси „Мървата велика планета Земя“, който майка му със сигурност би одобрила горещо. Приканваха го да провъзгласи божествеността на Христа и да сложи край на разпуснатостта на нравите сред младежта.
Имаше обаче и враждебни писма. Тази част от пощата му не бе толкова обемиста, но макар в повечето случаи анонимна, не отстъпваше по кресливост на кореспонденцията от първия вид. Един такъв екземпляр, написан на къс от жълта бланка и с грубо подострен молив, го обявяваше за антихрист и го приканваше да се самоубие. В четири-пет писма се интересуваха как се чувствува човек, убил собствена си майка. Често го обвиняваха в мошеничество. Един му изпрати следното остроумие: ПРЕДЧУВСТВИЕ, ЯСНОВИДСТВО — ДРЪН-ДРЪН! КЛЪВНИ МЕ ОТЗАД, ТЕЛЕПАТАРОК ТАКЪВ!
А което бе най-лошото, изпращаха и предмети.
Всеки ден на връщане от работа Хърб се отбиваше в пощата на Паунъл и вземаше колетите, които не се побираха в пощенската им кутия. Бележчиците, които придружаваха изпращаните предмети, се свеждаха по същество до един и същ долнопробен писък: кажи, кажи, кажи!
Това шалче принадлежеше на брат ми, който изчезна при един риболовен излет през 1969 г. Дълбоко съм убедена, че все още е жив. Кажете ми: къде е сега?
Това червило е от тоалетната масичка на жена ми. Мисля, че ми изневерява, но не съм сигурен. Кажете ми има ли си любовник?
Това е гривната с името на сина ми. Той вече не се прибира вкъщи след училище, шляе се до невъзможни часове. Полудяла съм от тревога. Кажете ми е какво се занимава?
Някаква жена от град Шарлот, Северна Каролина — бог знае как бе научила за него при положение, че пресконференцията от август не бе отразена от общонационалните средства за масова информация — му изпрати парче овъглено дърво. Къщата й изгоряла до основи, се обясняваше в писмото, и в пламъците загинали съпругът и две от петте й деца. Пожарникарите от Шарлот й казали, че злополуката била причинена от късо съединение, но тя просто не можела да приеме това обяснение. Без съмнение къщата е била подпалена от някой злодей. Искаше от Джони да подържи приложената обгорена реликва и да й съобщи името на виновника, че да натикат чудовището в затвора и там да изгние до края на дните си.
Джони не отговори на нито едно от писмата и върна по пощата всички предмети, дори овъгленото дърво, за своя сметка и без коментар. Наистина той докосна някои. Като правило, в което се включваше и почернялото от огъня парче от дървената ламперия на покрусената жена от Шарлот, те не му говореха абсолютно нищо. Но при допира до няколко му се явиха всяващи смут видения, все едно че сънуваше наяве. Това бяха главно мимолетни проблясъци: ще възникне някаква картина и след секунди ще изчезне, без да остави определена представа, а само едно особено усещане. Но в един случай…
Случаят с шалчето, изпратено от жената, която се надяваше да узнае какво е станало с брат й. Шалчето бе бяло, плетено и по нищо не се отличаваше от милиони други като него. Но като го взе в ръце, Джони изведнъж почувствува как реалността на бащината му къща се стопява, а звукът от телевизора в съседната стая се усилва и затихва, усилва и затихва и накрая се превръща в сънливото жужене на мушички в летен ден и далечния ромон на вода.
Горски аромати в ноздрите му. Зелени стълбове слънчева светлина се процеждат през короните на грамадни вековни дървета. През последните три часа земята под краката му бе станала мочурлива, тинеста, почти като в тресавище. Беше се изплашил, доста се бе изплашил, но не губеше ума си. Ако човек се заблуди в неизбродимите дебри на севера и се паникьоса, могат направо да започват да му изсичат надгробния паметник. Продължаваше да се движи на юг. Вече два дни, откакто се бе отлъчил от Стив, Роки и Логан. Бяха разположили бивака си близо до
(името щеше да остане в тайна — беше в мъртвата зона)
някакво поточе, където ловяха пъстърва. За всичко си беше виновен сам. Напил се бе като свиня.
И сега виждаше раницата си, подпряна на някакво старо, обрасло в мъх повалено дърво, с изсъхнали бели клонки, които стърчаха тук-там из зеленината като кости. Да, виждаше раницата си, но не можеше да иде при нея, защото бе мръднал няколко метра встрани да пусне една вода и бе нагазил в някаква ужасна кал, стигаща почти до кончовете на скъпите му (купени от магазин на Л. Л. Бийнс) ботуши. Направи опит да се върне назад, да намери по-сухо място, където да си свърши работата, но не можа да се измъкне. Не можа да се измъкне, защото това, в което бе нагазил, не беше кал. Беше… нещо друго.
Стоеше си и напразно търсеше с поглед за какво да се хване. Беше готов да избухне в смях от идиотизма на положението, в което бе изпаднал: да търси къде да пусне една вода, а вместо това да се навре в плаващ пясък.
Стоеше си, отначало уверен, че твърдата почва не може да бъде кой знае колко надълбоко — в най-лошия случай щеше да потъне до малко над кончовете на ботушите си и когато намереше останалите, щеше да има още нещо за разказване.
Стоеше си и истинската паника го обзе едва когато пясъкът запълзя неумолимо нагоре по коленете му. Тогава взе да се мята и дърпа, забравил, че щом си имал глупостта да попаднеш в плаващ пясък, трябва да стоиш абсолютно неподвижно. Мигом плаващият пясък се надигна до пояса и после до гърдите му, като го всмукваше подобно на грамадни кафяви устни и не му даваше да диша. Развика се, но никой не дойде. Никой, освен една охранена кафява катерица, която се прокрадна по ствола на обраслото с мъх повалено дърво, настани се върху раницата му и се вторачи в него с лъскавите си, черни очи.
Вече бе хлътнал до шия и ноздрите му се пълнеха с наситената, кафява миризма на пясъка, който с убийствена неумолимост продължаваше да изтласква въздуха от дробовете и да превръща виковете му в едва доловимо, задъхано писукане. Наоколо летяха птички, стрелкаха се, чуруликаха, вдигаха глъчка. От короните на дърветата се спускаха стълбове светлина като зеленясала мед, а плаващият пясък се качи над брадата му. Сам! Щеше да умре сам! Отвори уста за последен, прощален вик, но остана ням, защото в устата му нахлу пясък, потече по езика му, посипа се на тънки като лентички струйки през зъбите му — сега той поглъщаше плаващия пясък — и викът му бе завинаги погребан.
Джони излезе от това състояние, облян в студена пот. По настръхналата му кожа бяха избили петна. Шалчето бе усукано, стегнато около ръцете му. Дишаше измъчено, на пресекулки. Захвърли шалчето на пода, където то се просна на криволици като бяла змия. За нищо на света не желаеше повече да го пипа. Баща му го сложи в плик и го изпрати обратно на подателя.
Но, слава богу, потокът от писма вече намаляваше. Побърканите бяха намерили нов обект за личните си и обществени мании. Репортьорите престанаха да се обаждат за интервюта, отчасти, защото телефонният им номер бе сменен и новият не бе включен в указателя, и отчасти, защото сензацията се бе поизтъркала.
Роджър Дюсо бе написал обширна и язвителна статия в своя вестник, където бе един от водещите редактори. Той обяви цялата работа за злостна и безвкусна мистификация. Несъмнено Джони се бил подготвил, за всеки случай, с характерни епизоди от миналото на някои репортьори, които се очаквало да присъствуват на пресконференцията. Да, Дюсо не отричаше, че прякорът на сестра му Ан е бил Тери. Тя умряла твърде млада и не бе изключено за смъртта й да е допринесла злоупотреба е амфетамин. Но тези факти бяха на разположение на всеки, който би желал да ги разрови. В статията на Дюсо всичко изглеждаше много логично. Там не се обясняваше как, без да напуска болницата, Джони би могъл да се добере до така наречените „общодостъпни факти“, но читателите изглежда не обръщаха внимание на тази малка подробност. На Джони обаче му беше все едно. За него случаят беше приключен и той нямаше намерение да дава повод за нови истории. Каква полза например да разкаже на жената с шалчето за виковете на брат й, погълнат от плаващи пясъци, понеже отишъл да пусне една вода на неподходящо място? Щеше ли от това да й олекне на душата и да заживее по-добре?

С днешната поща пристигнаха само шест неща: сметката за електричеството; картичка от братовчедката на Хърб от Оклахома — достопочтената дама му изпращаше разпятие с надпис „Made in Taiwan“, отпечатан с миниатюрни златни буквички върху нозете на Христос; няколко реда от Сам Уейзак и малко пликче, чийто обратен адрес накара Джони да премигне и да подскочи от стола: С. Хазлет, Понд Стрийт 12, Бангор.
Сара! Той разкъса плика.
Беше получил от нея съболезнователна картичка два дни след погребението на майка си. На гърба на картичката, с нейния уверен, наклонен назад почерк, бе написано: „Джони, страшно съжалявам за станалото. Чух по радиото, че майка ти се поминала. Стори ми се, че това е най-голямата несправедливост в цялата история — да разгласяват на всеослушание личната ти мъка. Може би си забравил, но вечерта преди катастрофата ние си говорихме за майка ти. Попитах те какво би направила тя, ако й доведеш вкъщи една изпаднала католичка и ти ми отговори, че ще ме приеме усмихнато и ще ми пробута някоя и друга от нейните религиозни брошурки. По усмивката ти разбрах колко много я обичаш. Баща ти ми каза, че се била променила, но тази промяна до голяма степен се дължеше на огромната й обич към теб и на отказа й да се примири със случилото се. В последна сметка нейната вяра бе възнаградена. Приеми, моля те, моите най-искрени съболезнования и ако има нещо, което бих могла да сторя за теб, сега или по-нататък, можеш да разчиташ на своята искрена приятелка — Сара.“
Той й бе благодарил и за съболезнованията, и за добрите думи. Бе написал отговора си внимателно, защото се страхуваше да не издаде истинските си чувства и да каже нещо неуместно. Тя се бе омъжила и не бе нито в неговата власт, нито по силите му да промени това положение. Но Джони прекрасно помнеше техния разговор за майка му, както и много други неща от онази вечер. Тя цялата изпъкна в съзнанието му, докато четеше писмото на Сара и той й отговори в стил „смях през сълзи“, но с повече сълзи, отколкото смях. Все още обичаше Сара Бракнел и трябваше непрекъснато да си повтаря, че вече я няма, че е заменена с друга жена, пет години по-стара и с дете на ръце.
В плика имаше само един лист. Джони го извади и погледът му пробяга по редовете. Сара пишеше, че се кани да отиде с детето в Кенабънк и да погостува на приятелката си от колежа, с която живели в една стая през първите години на следването: тогава тя се казвала Стефани Карслей, — сега — Стефани Константайн. Според нея Джони би трябвало да си я спомня, но той не я помнеше. Както и да е, на Уолт му се налагало да престои три седмици във Вашингтон по дела на своята партия (Републиканската) и на фирмата и Сара решила, че би могла да се вдигне и да намине за един следобед до Паунъл да види Джони и Хърб, ако е удобно.
„Можеш да ми се обадиш на телефона на Стефи, 814–6219 по всяко време между 17-и и 23-ти октомври. Разбира се, ако това ще те притесни дори най-малко, позвъни да ми кажеш тук или в Кенабънк — няма да се обидя. С най-топли чувства към двама ви — Сара.“
С писмото в ръка Джони вдигна поглед към гората зад двора, която бе успяла да поръждавее и позлатее сякаш само за последните няколко дни. Скоро листата на дърветата щяха да закалят и щеше да замирише на зима.
„С най-топли чувства към двама ви — Сара.“ Прекара замислено палец по тези думи. По-добре ще е нито да й се обажда по телефона, нито да й пише — изобщо нищо да не прави, помисли си Джони. Тя ще се досети. Както при жената с шалчето, той отново се запита: има ли смисъл? Защо да дърпа дявола за опашката? Сара може да си пише хей-така „с най-топли чувства“, но той не може. Раната в душата му още не бе завяхнала. За него времето бе грубо намачкано, надупчено и закопчано с телени скоби, обезобразено. Според хода на вътрешния му часовник само до преди шест месеца тя бе неговото момиче. С разума си той бе възприел мисълта за комата и за безвъзвратно отлетялото време, но чувствата му упорито отказваха да се съгласят с фактите. Не му бе лесно да отговори на съболезнователната й картичка, но когато човек отговаря на писмо, винаги може да смачка листа и да започне отново, ако види, че се отклонява накъдето не трябва, ако престъпи границите на приятелството — единственото, на което имаха право сега. Но ако се срещнеха, би могъл да направи или да каже някоя глупост. По-добре да не се обажда. По-добре да остави нещата сами да отзвучат.
Ала Джони знаеше, че ще й се обади. Ще й се обади и ще я покани да дойде.
Разтревожен, той пъхна писмото обратно в плика.
Лъч слънчева светлина, попаднал на блестяща хромирана повърхност, затрепка по нея и метна оттам ярка стрела в очите му.
Чакълът по алеята хрущеше под гумите на един закрит „Форд“, който идеше към къщата. Джони присви очи и се опита да определи дали това бе позната кола. Гостите тук бяха рядкост. Поща пристигаше в изобилие, но само три-четири пъти се бе случвало да се отбие някой. Паунъл бе едва различим на картата, трудно се откриваше. Ако човекът в колата идваше да го разпитва за неведоми неща, бил той мъж или жена, щеше да бъде отпратен бързо-бързо — най-внимателно, но непреклонно. Така го бе посъветвал на прощаване Уейзак и Джони намираше съвета му за прекрасен.
„Не се оставяй да те превърнат във фетиш, при който идват за съвет, Джони. Не им давай надежда и те ще те забравят. В началото такова поведение може да ти се стори бездушно — повечето от тези хора са объркани, обременени е твърде много проблеми и изпълнени само с добри намерения. Но става дума за твоя живот, за твоята независимост. Така че бъди твърд!“ И той се бе показал твърд.
„Форд“-ът излезе на площадката между терасата и камарата насечени дърва, зави и Джони забеляза лепенката с амблемата на фирмата „Хърц“[1] в ъгъла на предното стъкло. Един подчертано висок мъж с подчертано нови джинси и карирана червена ловна риза, сякаш току-що извадена от кутия, излезе от колата и се огледа. Имаше вид на човек, който се чувствува чужд на село, и макар да знае, че в Нова Англия вече няма вълци и пуми, иска му се първо да се убеди. Изобщо — гражданин. Той погледна към терасата, забеляза Джони и вдигна ръка.
— Добър ден — поздрави новодошлият и Джони си помисли: „Отгоре на всичко говори с префърцунен градски акцент и си стиска устата като кокона.“
— Здрасти — отвърна той на глас. — Да не сте се загубили?
— Боже опази! — Непознатият се приближи до стълбището. — Вие или сте Джон Смит, или неговият брат близнак.
Джони се усмихна.
— Понеже нямам брат, излиза, че не сте сбъркали адреса. С какво мога да ви бъда полезен?
— Ами, би могло и двамата да си бъдем полезни. — Непознатият се изкачи по стъпалата и протегна ръка. Джони я стисна. — Казвам се Ричард Дийс и работя в списание „Проникновено око“.
Беше подстриган по модата: силно побелялата му коса стигаше под ушите. „Но това не е естествено бяло!“ — забеляза Джони и се развесели. Какво може да се каже за човек, който си стиска устата като кокона и си избелва косата?!
— Сигурно сте виждали нашето списание?
— О да, виждал съм го. Продава се на касата в супермаркета. Не желая да давам интервюта. Съжалявам, че сте се разкарвали дотук напразно.
Продаваха го в супермаркета и още как! Заглавията само дето не изскачаха от пълните с долнопробни сензации страници и посягаха да те фраснат по зъбите: ДЕТЕ, УБИТО ОТ ИЗВЪНЗЕМНИ СЪЩЕСТВА, ОБЕЗУМЯЛАТА МАЙКА СЕ ОБЛИВА В СЪЛЗИ. ХРАНИ, КОИТО ТРОВЯТ ДЕЦАТА ВИ. ДВАНАДЕСЕТ МЕДИУМА ПРЕДСКАЗВАТ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ В КАЛИФОРНИЯ ПРЕЗ 1978 Г.
— Всъщност нямахме предвид интервю — не се смути Дийс. — Може ли да седна?
— Знаете ли, аз…
— Мистър Смит, летях дотук чак от Ню Йорк, като в Бостън се качик на едно малко самолетче, което ме накара да се запитам какво ли ще прави жена ми, ако умра, без да съм си написал завещанието.
— Авиолинии Портланд-Бангор, нали? — усмихна се широко Джони.
— Точно така.
— Е, добре — предаде се Джони. — Възхитен съм от вашата смелост и преданост към служебния ви дълг. Ще ви изслушам, но само за петнадесетина минути. Трябва да спя всеки следобед.
Малка лъжа с благородна цел.
— Петнадесет минути са повече от достатъчно. — Дийс се наведе напред. — Мистър Смит, ще си позволя да изкажа една догадка — по мои изчисления трябва да сте задлъжнели някъде с около двеста хиляди долара. На косъм от десятката съм с тоя изстрел, а?
Усмивката на Джони помръкна.
— Това не засяга никого освен мен!
— Дума да няма, разбира се! Не исках да ви обидя, мистър Смит. Бихме желали да ви предложим работа в нашето списание. При това доста доходна.
— Не, категорично не!
— Бихте ли ми разрешили да опиша…
— Не се занимавам с врачуване — прекъсна го Джони. — Не съм нито Джийн Диксън, нито Едгар Кейси, нито Алекс Танъс. Край на тази история. Последното нещо, което искам, е пак да се раздухва.
— Може ли да кажа само две думи?
— Мистър Дийс, вие като че ли не разбирате какво…
— Само две думички? — усмихна се подкупващо Дийс.
— Впрочем как успяхте да ме намерите?
— Имаме един нещатен сътрудник, който работи постоянно за „Кенебек Джърнал“, вестник от централната част на щата Мейн. Той ни каза, че макар да сте изчезнали от погледа на обществото, вероятно живеете при баща си.
— Е, безкрайно съм му задължен, няма що!
— Несъмнено! — възкликна Дийс, без ни най-малко да се смути. — Обзалагам се, че тъкмо така ще се чувствувате, когато чуете предложението ни с всичките му подробности. Разрешавате ли?
— Добре — въздъхна Джони. — Но мъките ви с авиолиниите Паника-Бангор няма да ме накарат да променя решението си.
— Това е ваше право. Живеем в свободна страна, няма две мнения по въпроса. Както вероятно ви е известно, мистър Смит, „Проникновено око“ насочва погледа си към невидимата, към вътрешната страна на нещата. Нашите читатели, да си го кажем съвсем честно, са направо луди за такива материали. Седмичният ни тираж е три милиона. Три милиона читатели всяка седмица — това съвсем не е лош удар, нали, мистър Смит? Как го постигаме? Просто държим пръст на пулса на времето, на духовните…
— Бебета близнаци изядени от мечка-стръвница — промърмори Джони.
Дийс сви рамене.
— Е да, животът е суров. Но хората трябва да бъдат информирани за тези неща. Те имат право да знаят. На всяка евтина сензация обаче ние печатаме по три други материала, в които съветваме нашите читатели как безболезнено да се отърват от излишни килограми, как да намерят щастие и взаимност в половия живот, как да се доближат до бога…
— Вие вярвате ли в бога, мистър Дийс?
— Всъщност не. — Дийс пусна в ход всепобеждаващата си усмивка. — Но живеем в демократична страна, най-великата страна в света, нали така? Всеки сам е господар на душата си. Ала цялата работа е в това, че нашите читатели вярват в бога. Вярват в ангели и чудеса…
— Както и в изгонване на зли духове, в дявола и в ритуалите на черната магия…
— Да, така е, така е, бързо схващате. Нашите читатели са потънали в духовния свят. Те вярват в цялата тази спиритична и парапсихическа алабалия. За нас работят по договор десет души със свръхестествени способности, в това число и Катлийн Ноулън, най-известната ясновидка в Америка. Бихме искали да подпишем договор и с вас, мистър Смит.
— Сериозно?
— Съвсем сериозно. Какво ще означава това за вас? Снимката ви, заедно с кратка статия, ще се появява към дванадесет пъти годишно в нашата рубрика „Всички медиуми около кръглата маса“. Материалчета от типа: „Десетте видни медиума на ПРОНИКНОВЕНО ОКО с предсказания за втория мандат на Форд.“ Винаги подготвяме специален брой за Нова година, както и за Четвърти юли с прогнози за курса на Америка през следващата година — този брой винаги става много интересен, пълен с ефектни фишеци на тема международна политика и икономика, плюс букет от други пикантерии.
— Боя се, че не ме разбирате — Джони заговори бавно, както се обяснява на дете. — Имах няколко проблясъка на предчувствие. Според мен може да се каже, че „видях в бъдещето“. Но аз не съм в състояние да командувам тези неща. Точно толкова мога да направя някакви предсказания за бъдещия мандат на Форд — ако изобщо има такъв, — колкото бих могъл да издоя някой бик.
Дийс направо се ужаси.
— Кой иска такова нещо от вас? Всички материали се пишат от нашите щатни сътрудници.
— Щатни? … — Джони зяпна в пълно изумление.
— Естествено — потвърди нетърпеливо Дийс. — Вижте какво, едно от най-популярните ни момчета за последните години, нашият специалист по природните бедствия Франк Рос, е адски готин тип, но за бога, той е завършил едва осми клас! Изкарал два срока в армията, и когато го открихме, миеше автобусите на компанията „Грейхаунд“ в станцията „Порт Оторити“ в Ню Йорк. Мислите ли, че бихме му позволили сам да си пише материалите? Та той не може да се подпише без грешка!
— Но предсказанията…
— Пълна свобода, никакви ограничения! И въпреки това няма да повярвате колко често тези момчета и момичета се запушват и не могат да измътят ни една по-прилична бомба.
— Бомба! — Джони не вярваше на ушите си. С известно учудване забеляза, че започва да се ядосва. Майка му бе купувала „Око“ откакто се помнеше, още от времето, когато там печатаха снимки на смачкани автомобили, обезглавени трупове и кървавите последици на гангстерските войни. Вера бе готова да се закълне, че всяка дума в него е чиста истина. Вероятно и повечето от останалите 2 999 999 читатели на списанието споделяха същото мнение. И ето ти този тип, дето си боядисва косата, носи обувки за четиридесет долара и нова-новеничка риза, направо от кутията на магазина, седнал да му говори за бомби!
— Но всичко се урежда — продължаваше Дийс. — Ако се случи да не ви идва нищо наум, трябва само да позвъните за наша сметка и ние с момчетата в редакцията все ще измислим нещо. Запазваме си правото да включваме материалите ви в нашия ежегодник „Предсказанията на ПРОНИКНОВЕНО ОКО“. Вие обаче сте напълно свободен да подписвате всеки договор, който ви се предложи от книгоиздател. Нашите права в това отношение се ограничават единствено до първи отказ за публикуване в списание, но ние почти никога не отказваме, уверявам ви. И не на последно място, плащаме царски. Тези хонорари са свръх сумата, предвидена в договора. Те са, както се казва, маслото върху хляба ви — изкиска се Дийс.
— И каква ще бъде въпросната сума? — разчлени въпроса Джони, стиснал подлакътниците на люлеещия се стол. Вената на дясното му слепоочие ритмично пулсираше.
— Тридесет хиляди долара годишно в течение на двадесет и четири месеца. В случай, че станете популярен, тази сума може да бъде увеличена. Всеки от нашите феномени си има никаква област, в която се специализира. Доколкото разбирам, вие сте силен по предметите. — Дийс премрежи очи като в унес. — Виждам една постоянна рубрика. Може би два пъти месечно — и с най-хубавото нещо не трябва да се прекалява, ако не искаме да се изтърка. Да кажем: „Джон Смит кани читателите на ПРОНИКНОВЕНО ОКО да му изпратят свои лични вещи за психоизследване…“ — нещо от този род. Ние, естествено, ще направим уговорка, че вещите трябва да са без особена стойност, тъй като нямаме възможност да ги връщаме. Ала почакайте само да видите какво ще стане. Има много шантави хора, да ги пази господ. Почакайте да видите какви работи ще започнат да пристигат: диаманти, златни монети, венчални пръстени… бихме могли да прибавим специална точка в договора, уточняваща, че всички предмети, адресирани до вас, остават ваша собственост.
Пред очите на Джони започнаха да падат мътночервени пелени.
— Значи така, хората ще изпращат разни неща и аз просто ще си ги прибирам?

— Точно така. Не виждам никаква пречка за това. Трябва просто така да се оформи договорът, че никой да няма. за какво да се хване. Още малко масълце върху хлебчето ви.
— Да допуснем — започна Джони, като се стараеше да говори равно и отчетливо, — да допуснем… че се запуша и не мога, както казвате вие, да измътя бомба… и взема, че позвъня и изтърся, че на тридесет и първи септември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година ще бъде извършено покушение срещу президента Форд? Не че съм имал такова предчувствие, ами го казвам отнемайкъде, защото съм се запушил?
— Е, разбира се, септември има само тридесет дни — поправи го Дийс. — Но инак според мен това си е десятка от първия изстрел. Роден си за тази работа, Джони. Високо мериш — това е чудесно! Няма да повярваш колко много от тези хора мислят на дребно. Според мен ги е страх да не си изпуснат сиренцето, като си отворят устата. Едно от нашите момчета, Тим Кларк от Айдахо, ни писа преди две седмици да ни съобщи предчувствието си, че Ърл Бътс[2] ще бъде принуден да си подаде оставката догодина. Е, да ме извините, ама на хората им дреме от това. Какво значи някой си Ърл Бътс за американската домакиня? Но ти си настроен на правилна вълна, Джони. Роден си за тази работа.
— Правилната вълна…
Дийс го изгледа с любопитство.
— Добре ли се чувствуваш, Джони? Нещо май си пребледнял.
Джони си мислеше за жената, която му бе изпратила шалчето. Вероятно и тя чете „Око“.
— Нека да се опитам да обобщя — поде Джони. — Вие ми плащате тридесет хиляди долара годишно за моето име…
— И за твоята снимка, не забравяй.
— И за моята снимка в замяна на няколко материала, написани от други вместо мен. Отделно и за рубрика, в която казвам на хората каквото съм разбрал от предметите, които ми пращат. В добавка, като допълнителна награда, получавам вещите…
— Ако адвокатите ни успеят да оформят този пункт…
— … и те стават моя собственост. Това ли е вашето предложение?
— Това е само скелетът му, Джони. А как нещата едно друго се допълват — да се неначудиш! След шест месеца за теб ще се говори във всеки дом и тогава ти се отварят наистина неограничени възможности: покани за участие в най-популярните телевизионни програми, самостоятелни предавания, обиколки за изнасяне на лекции… И разбира се — твоята книга. Само си избери издателството. Те буквално затрупват с пари такива като теб. Кати Ноулън започна с договор като този, който ти предлагаме, а сега си докарва по двеста бона годишно. Основа си и собствена секта, и църква, така че данъчните не могат да пипнат и цент от парите й. Изобщо, нашата Кати знае всички тънкости на играта! — Дийс се наведе ухилен към Джони. — Казвам ти, Джони, възможностите са неограничени.
— Басирам се, че е така.
— Е, какво мислиш по въпроса?
Джони се наведе към Дийс, сграбчи с една ръка ръкава на новата му риза и с другата — яката на същата нова риза.
— Хей, какво по дяволите си въоб…
Джони намачка плата в ръце и придърпа към себе си Дийс. След пет месеца непрекъснати упражнения мускулите му бяха удивително заякнали.
— Какво мисля по въпроса ли? — изрече възмутено Джони. Болката заудря като с чук в главата му. — Ще ти кажа какво: мисля, че ти си един нечестив кръвопиец; един гробищен крадец, който ограбва хорските илюзии; мисля, че трябва да те накарат да чистиш помията от уличните канали; мисля, че майка ти е трябвало да умре в деня, в който те е заченала. И ако адският огън наистина съществува, надявам се да се пържиш на него.
— Как си позволяваш! — кресна Дийс пискливо като свадлива зарзаватчийка. — Мръсен перушан! Сърди се на себе си, селяндур такъв! Никой не ти е виновен — сам се прецака! И да не си посмял да дойдеш да ни хленчиш…
— А отгоре на всичко си стискаш устата като някоя кокона! — Джони се изправи и вдигна със себе си Дийс. Ризата на журналиста се измъкна от новите му джинси и отдолу се показа мрежест потник. Джони започна да го тресе напред-назад и забравил заканите, Дийс захленчи с цяло гърло.
Джони го довлече до стълбището на терасата, намести крак на дъното на новите му джинси „Ливайс“ и го изрита. Дийс взе на две грамадни крачки стъпалата додолу и разреван, разхълцан се просна в цял ръст в прахоляка. Когато се изправи и се обърна с лице към Джони, смешно новите му дрехи, в които трябваше уж да минава за „свой човек“, се бяха набили с прах и придобили по-истински вид — нещо, което Дийс едва ли би могъл да оцени.
— Заслужаваш да се оплача в полицията — изхриптя той. — И май ще го направя!
— Прави каквото щеш! — сряза го Джони. — Но по нашия край пазителите на реда и закона не гледат с добро око на онези, които си пъхат носа тук и там, без да са ги канили.
Лицето на Дийс се сгърчи в мъчителна гримаса на страх, яд и вцепенение.
— Бог да ти е на помощ, ако някога допреш до нас за нещо! — заплаши той.
Главоболието на Джони вече бе станало нетърпимо, но той се сдържаше да не повиши глас.
— Правилно! — съгласи се той. — И аз съм на същото мнение.
— Тепърва ще съжаляваш, тъй да знаеш! Три милиона читатели са нож с две остриета. Когато свършим с теб, хората в страната няма да ти вярват дори да предскажеш, че пролетта ще дойде през април. Няма да повярват, ако заявиш, че Коледа ще дойде през декември. Няма да повярват, ако… ако… — запени се в яда си Дийс.
— Пръждосвай се оттук, жалък педераст такъв!
— Можеш да се простиш с мисълта за онази книга! — изпищя Дийс, убеден, че е намерил най-страшната закана. Със сгърченото си в злобна гримаса лице и набитата с прах риза той приличаше на изпаднало в ярост капризно дете. Акцентът така се бе засилил и замазал говора му, че бе започнал да напомня на простонароден диалект.
— Ще те изхвърлят като мръсно коте от всичките издателства в Ню Йорк! Дори онези от „Четиво преди сън“ няма да те погледнат, когато те наредя както аз си знам! Има си начини да се поставят на място такива като теб и ние ги знаем, главо смотана! Ние…
— Защо ли не си взема карабината да застрелям този навлек? — сякаш на себе си рече Джони.
Дийс се оттегли към наетата кола, бълвайки нови и нови псувни и закани. Джони го гледаше от терасата пред входа на къщата, измъчван от ужасните удари на главоболието. Дийс влезе в колата, изфорсира безжалостно мотора и потегли със страхотен рев сред облаци от пепелак. На излизане колата му малко занесе и перна дръвника пред бараката, който литна във въздуха. Колкото и да го болеше главата, Джони не можа да не се изсмее. На него щеше да му е далеч по-просто да върне дръвника на място, отколкото на Дийс да обясни във фирмата „Хърц“ откъде е голямата вдлъбнатина на предния калник на „Форд“-а им.
И отново следобедното слънце блесна по хромираната повърхност на бронята на колата, която Дийс гонеше бясно по алеята към шосето и разпиляваше чакъл по всички посоки. Джони пак се отпусна в люлеещия се стол, подпря чело с ръка и търпеливо зачака болката да премине.

2
— Какво си намислил? — изуми се банкерът. Под прозорците навън, по провинциално-идиличната главна улица на град Риджуей, щата Ню Хампшир, се разминаваха потоци от хора и коли. По облицованите с чамова ламперия стени на кабинета, който се намираше на третия етаж, бяха окачени гравюри на Фредерик Ремингтън[3] и снимки на банкера по време на участието му в местни обществени прояви. На бюрото, в кубче от прозрачен материал, бяха сложени снимки на жена му и сина му.
— Намислил съм догодина да се кандидатирам за Камарата на представителите — повтори Грег Стилсън. Беше облечен в жълтокафяви панталони, синя риза с навити ръкави и черна връзка със син орнамент. Изглеждаше някак не на място в кабинета на банкера, сякаш всеки момент можеше да скочи и обзет от сляп разрушителен бяс да се хвърли да преобръща мебелите, да събаря на пода гравюрите на Ремингтън в скъпите им рамки и да къса пердетата от корнизите.
Банкерът — Чарлс, наричан още Чък, Джендрън, председател на местния клон на самарянската организация „Лъвовете“, се позасмя — не особено уверено. Имаше у Стилсън нещо, което караше хората да се чувствуват неуверени в негово присъствие. Може и да е бил кльоща като дете. Според собствените му приказки вятър да го духнел, щял да го събори, но в края на краищата гените на баща му си бяха казали думата и сега, седнал в кабинета на Джендрън, той твърде много приличаше на родителя си — здравеняка от нефтените полета на Оклахома.
Грег свъси вежди в отговор на Джендръновия кикот.
— А какво ще каже Джордж Харви по този въпрос, Грег? — Освен че дърпаше конците в градските политически среди, Джордж Харви бе кръстникът в републиканската мафия на Трети избирателен окръг.
— Джордж няма да каже и „гък“ — отвърна спокойно Грег. Косата му се бе попрошарила, но в лицето му изведнъж се появи нещо от човека, който преди доста време бе убил с ритници кучето в двора на една ферма в Айова. Говореше с търпелив тон. — Джордж ще гледа отстрани, но ще бъде на моя страна, схващаш ли? Нямам намерение да го настъпвам по мазола, защото ще се кандидатирам като независим. Не разполагам с двадесет години време да се уча как се дърпат конци и как се лижат подметки.
— Грег, признай, че се будалкаш — поколеба се Чък Джендрън. Облаците отново забулиха челото на Грег. Те не вещаеха нищо добро.
— Аз никога не се будалкам, Чък. Някои… си мислят, че се будалкам. Онези от „Юниън Лийдър“ например или хамелеоните от „Дейли Демократ“ — те си мислят, че се будалкам. Но ти иди да питаш Джордж Харви будалкам ли се, или като кажа нещо, го правя. Пък и сам би трябвало да го знаеш. В края на краищата с тебе сме били дружинка в няколко делца, нали, Чък?
Облаците се превърнаха в смразяваща усмивка — смразяваща навярно за Джендрън, защото се бе оставил да бъде въвлечен в някои от предприемаческите комбинации на Грег Стилсън. Не че бяха се измамили с печалбата, напротив, в това отношение нямаше грешка. Но някои страни в проекта за строителство и благоустройство в Сънингдейл (пък в интерес на истината — и в сделката по жилищния комплекс „Лоръл“) не бяха — хм, докрай в рамките на закона. Като например един подкупен служител от Агенцията по опазване на околната среда, а имаше и по-лошо.
В историята с комплекса „Лоръл“ едно старче, което живееше край черния път на Риджуей, не искаше да си продава мястото и първо: някакъв странен мор удари по петнадесетината му кокошки, второ: запали се складът му за картофи, трето: неотдавна, като се завърна една неделя вечер от посещение при сестра си в болницата край Кийн, бедният човечец намери дневната и столовата си омазани с кучешка тор, четвърто: имотът бе продаден и пето: комплексът „Лоръл“ сега бе действителност.
И може би шесто: Съни Елиман, този моторизиран демон, пак се навърташе насам. Те с Грег изглежда дружаха и ако не бяха станали обект на хорските клюки, то бе само защото Грег поначало се движеше извънредно много сред всякакви наркомани, хипита и нехранимайковци от бандите мотоциклетисти покрай дейността си както в основания от него самия Консултативен център за наркомани, така и в доста необичайната програма, приета в Риджуей, за борба срещу употребата на наркотици и алкохол сред младежта и хулиганствуването по шосетата. Вместо да ги глобяват и затварят, градските власти ги караха да си отработват. Идеята принадлежеше на Грег и бе прекрасна — банкерът пръв би потвърдил. Тя бе една от заслугите, заради които Грег бе избран за кмет.
Ала това — това бе същинска лудост.
Грег бе казал още нещо, но Джендрън не беше сигурен какво.
— Прощавай, не чух — извини се той.
— Попитах как гледаш на това да станеш организатор на предизборната ми кампания? — повтори Грег.
— Грег… — Джендрън трябваше да се изкашля и да започне отново. — Грег, ти, изглежда, не разбираш. Харисън Фишър е представителят от Трети окръг във Вашингтон. Харисън Фишър е републиканец, уважаван човек и вероятно вечен.
— Никой не е вечен — възрази Грег.
— Но Харисън е много близо до вечността. Питай Харви. Те са били съученици някъде в началото на миналия век.
Грег не обърна никакво внимание на този плах опит за остроумничене.
— Ще започна да се наричам лос-мъжкар[4] или нещо подобно… и всички ще си мислят, че се будалкам… докато накрая тъй както си се смеят, добрите избиратели от Трети окръг не ме закарат чак във Вашингтон.
— Ти си луд, Грег!
Усмивката на Грег изчезна, сякаш никога не бе съществувала. Нещо ужасно стана с лицето му. То застина, а очите му се изцъклиха, така че се показа огромна част от бялото им. Приличаха на очите на кон, подушил застояла вода.
— И насън да не си казал такова нещо, Чък. Никога!
Сега банкерът изстина съвсем.
— Извинявам се, Грег. Аз просто…
— Такива думи не бива да казваш и насън, ако не искаш да намериш някой ден Съни Елиман на задната седалка на вонливия си Ноев ковчег — „Империал“-а, — когато го подкараш след работа към къщи.
Джендрън размърда устни, но не можа да произнесе и звук.
Грег се усмихна отново и сякаш слънчев лъч проби градоносните облаци.
— Както и да е. Не си струва да се чепкаме, щом ще работим заедно.
— Но Грег…
— Нужен си ми, защото познаваш до един проклетите бизнесмени в тази част на Ню Хампшир. Веднъж да тръгне колата, паричките ще потекат, но мисля, че за начало ще трябва да подлеем нещичко — за да се завъртят колелата. Сега му е времето да поизрасна, за да ме възприемат хората като политик не само от градски, но и от щатски мащаб. Мисля, че като начало петдесет хиляди долара ще свършат работа.
Банкерът, който бе участвувал в последните четири кампании на Харисън Фишър, бе тъй потресен от политическата наивност на Грег, че в първия момент не знаеше какво да каже. После започна да обяснява:
— Грег, бизнесмените финансират предизборни кампании не от добро сърце, а защото след изборите ще им бъдат задължени. Когато резултатът не е предварително ясен, те залагат на всеки, който има някакъв шанс да спечели, защото могат да минат хвърлените на вятъра пари за сметка на данъците. Но ключовата фраза е „шанс да спечели“. А Фишър е…
— Кандидат и половина — услужливо подсказа Грег и извади от задния джоб на панталона си един плик. — Хвърли един поглед тука!
Джендрън изгледа в недоумение първо плика, после Грег, който му кимна насърчително, и накрая го отвори.
Чу се ужасено хлъцване, сетне в облицования с чамова ламперия кабинет настъпи дълго мълчание. Нищо не го нарушаваше, освен тихият напев на електрическия часовник върху бюрото на банкера и изсъскването на кибритената клечка, с която Грег запали една от тънките си пури „Филис“. По стените гравюрите на Фредерик Ремингтън висяха на местата си, в прозрачното кубче се мъдреха семейните фотографии, но върху бюрото бяха разпръснати снимки на банкера, заровил глава между бедрата на млада брюнетка, а може би червенокоса — от черно-бялото изображение на ездрозърнестата гланцова хартия бе трудно да се разбере. Лицето на жената личеше ясно. То не бе на съпругата на банкера. Някои от местните жители биха познали една от сервитьорките в Боби-Странговата закусвалня за шофьори на камиони през два града от Риджуей.
Снимките на банкера, забил глава между бедрата на келнерката, не бяха страшните — там се виждаше ясно нейното лице, но не и неговото. На другите обаче би го познала и собствената му баба. Джендрън и келнерката бяха снимани в цяла каскада от сексуални наслаждения — без да изчерпват номенклатурата на Кама Сутра, те включваха и няколко пози, които никога не биха влезли в главата „Полови връзки“ от учебника по здраве и хигиена на гимназията в Риджуей.
Джендрън вдигна очи. Лицето му бе прежълтяло, ръцете му трепереха. Сърцето препускаше бясно в гърдите му. Страхуваше се, че ще получи инфаркт.
Грег не го и поглеждаше. Зяпаше през прозореца късчето ярко синьо октомврийско небе между сградите на пета и десета улица в Риджуей.
— Вече задухаха нови ветрове — проговори той с унесен, умислен, почти мистичен израз на лицето. Обърна се и погледна Джендрън. — Знаеш ли какво ми даде един от онези, наркоманите от Центъра?
Джендрън поклати вдървено глава. С една от треперещите си ръце той масажираше гърдите си от лявата страна — за всеки случай. Очите му се връщаха непрестанно към снимките. Заклеймяващите снимки. Ами ако точно в този момент влезеше секретарката му? Той спря да масажира гърдите си и се зае да събира снимките и да ги пъха обратно в плика.
— Даде ми червената книжка с цитатите на председателя Мао — отговори си Грег. От мощните гърди, някога една тъй хилава част от тялото, изпълвало с отвращение бащата кумир, се изтръгна тътнежът на гърлен смях. — И една от мислите в нея… не я помня точно, но звучеше горе-долу така: „Онзи, който предусеща ветровете на промяната, трябва да строи вятърна мелница, а не да вдига стена срещу бурята.“ Това поне е есенцията на цитата.
Той се наведе напред.
— Харисън Фишър не е кандидат и половина, а кандидат за нафталина! И Форд е за нафталина, и Мъски, и Хъмфри. На мнозина от политиците — от най-дребните до най-едрите риби по цялата страна — им предстои да отворят очи на сутринта след изборите, за да видят, че са по-мъртви и от динозаврите. Никсън го изритаха. На другата година изритаха и онези, които го подкрепяха в разследванията по „Уотъргейт“, а догодина ще изритат и Джери Форд все по тази причина.
Грег Стилсън изгаряше с погледа си банкера.
— Искаш ли да видиш повея на бъдещето? Вгледай се в приятелчето Лонгли от Мейн. Републиканците искаха да пробутат някой си Ървин, а демократите — някой си Мичъл, но когато преброиха бюлетините в избора за губернатор на щата и двете партии останаха е пръст в устата, защото хората си избраха някакъв застрахователен агент от Луистън, който не искал да има нищо общо с нито една от тях. А сега за него говорят като за евентуален кандидат за президент, способен сериозно да обърка нечии сметки.
Джендрън все още не можеше да проговори.
Грег пое шумно дъх.
— Разбираш ли, те ще си мислят, че се будалкам. И за Лонгли тъй са мислили — че се будалка. Но аз не се будалкам. Аз строя вятърна мелница. И ти ще ми доставиш строителните материали.
Той млъкна. Кабинетът потъна в тишина, нарушавана единствено от напева на часовника. Накрая Джендрън успя да прошепне:
— Откъде взе снимките? Елиман ли свърши тази работа?
— О, не си струва да говориш за тях. Забрави за тези снимки. Задръж си ги за спомен.
— А кой ще държи негативите?
— Чък — разгорещи се Грег. — Не можеш ли да схванеш? Аз ти предлагам Вашингтон. Вдигай мерника до небето, човече! Не те карам дори да намериш и чак такава камара пари. Както казах, само кофа вода, за да се завъртят колелата. Веднъж да тръгне машината и парите сами ще потекат към нас. Ето, ти познаваш хората, които ги държат. Обядваш с тях в клуба. Играете покер. Стига само да си отворят устата и ти им отпускаш кредити при най-изгодни условия. Трябва да знаеш как да им извиеш ръцете.
— Грег, ти не си наясно, ти…
Грег се изправи.
— Тъй както аз извивам твоите ръце.
Банкерът вдигна към него очите си, които се въртяха безпомощно. Грег Стилсън си помисли, че прилича на овца, закарана под ножа от умелата ръка на касапина.
— Петдесет хиляди долара! — напомни Грег. — Постарай се да ги намериш.
Той излезе, като затвори безшумно вратата след себе си. Дори през дебелата стена Джендрън го чу как се закача гръмогласно със секретарката му. Секретарката бе шестдесетгодишна и плоска като скумрия, а Стилсън вероятно я бе накарал да се кикоти като ученичка. Този човек бе просто един палячо. Качество, което в не по-малка степен от програмата му за решаване на въпроса за престъпността сред младежта, го бе издигнало до кметството на Риджуей. Но хората никога не избират палячовци да ги представят във Вашингтон.
Е, почти никога.
Това обаче не бе негова грижа. Неговата грижа бе как да намери петдесет хиляди долара за предизборната кампания. Мислите му се завъртяха около проблема подобно на дресирана бяла мишка около сиренце в чиния. Сигурно имаше начин да се уреди въпросът. Да, сигурно имаше начин, но щеше ли историята да свърши дотук?
Белият плик все още лежеше на бюрото му. Жена му го съзерцаваше усмихната от пластмасовото кубче. Той взе плика и го мушна във вътрешния джоб на сакото си. Беше работа на Елиман: по някакъв начин той бе научил и бе направил снимките — със сигурност бе така.
Ала беше действувал по нареждане на Стилсън.
Изглежда, този човек не беше чак такъв палячо. Оценката му на политическия климат за 1975—1976 г. не беше пълна глупост. „Да строи вятърна мелница, а не да издига защитна стена срещу бурята, вдигай мерника до небето.“
Но това не бе негова грижа.
Неговата грижа бяха петдесет хиляди долара.
Чък Джендрън, председател на самарянската организация „Лъвовете“ и с репутация на много готин тип (миналата година например бе минал на едно от онези смешни мотопедчета по време на парада по случай националния празник), извади от горното чекмедже на бюрото си пачка жълти бланки и започна да съставя списък от имена. Дресираната бяла мишка се завъртя около сиренцето. А в другия край на главната улица Грег Стилсън вдигна лице към все още силното есенно слънце и се поздрави с една добре свършена — или добре започната — работа.

ГЛАВА XV
1
След време Джони щеше да си мисли, че причината, поради която в края на краищата спа със Сара — почти пет години след панаира — бе до голяма степен свързана с посещението на Ричард Дийс от „Проникновено око“. Той окончателно се размекна и се обади на Сара да я покани на гости най-вече поради жалостивата нужда компанията на някой свестен човек да му оправи вкуса в устата. Или поне тъй му се искаше да вярва.
Джони телефонира в Кенабънк. Обади се бившата съквартирантка на Сара и каза, че веднага ще я повика. Слушалката тракна и в последвалата тишина той за момент се замисли (но не много сериозно) дали да не вземе просто да затвори и да сложи точка завинаги. Тогава чу гласа на Сара.
— Джони? Ти ли си?
— Аз и никой друг.
— Как си?
— Добре. А ти?
— И аз също. Радвам се. че се обади. Не знадх… дали да се надявам.
— Още ли смъркаш този проклет кокаин?
— Не, минах на хероин.
— Бебето с тебе ли е?
— Разбира се. Никъде не ходя без него.
— Ами хайде наминете двамата насам, преди да се върнете на север.
— Много ще ми е приятно — отвърна с чувство тя.
— Баща ми работи в Уестбрук, а аз съм главният готвач и завеждащ миенето на шишетата. Той се прибира към четири и половина и след час сядаме на масата. Чувствувай се поканена за вечеря, само те предупреждавам: всичките ми коронни блюда са все на основата на френско-американски спагети.
Тя се изкиска.
— Поканата се приема. Кой ден ще бъде най-удобно?
— Какво ще кажеш за утре или други ден, Сара?
— Утре тогава — отвърна тя почти без колебание. — До скоро виждане.
— Пазя се, Сара.
— И ти също.
Той затвори замислено, развълнуван и виновен — без да има защо да се чувствува така. Но човек не може да заповяда на мислите си, нали? А там, където те го водеха сега, щяха да се разглеждат възможности, които по-добре да не закачаш.
„Какво пък, тя знае всичко необходимо. Знае кога се връща баща ми от работа — какво друго й трябва?“
И сам си отговори:
„А какво ще правиш ти, ако тя цъфне на обяд?“
„Нищо“ — каза си той, без да си вярва напълно. Само като си помислеше за Сара, за формата на устните й, за леко дръпнатите й нагоре зелени очи, и веднага го обземаше слабост, овчедушие и дори известно отчаяние.
Джони отиде в кухнята и започна бавно да приготвя вечерята — без фасони, само за двама. Както подобава на баща и син, които я карат по мъжки. А и никак не бяха за оплакване. Джони още се оправяше. Говореше с баща си за годините, които бе проспал, за Вера — макар да подхождаха към тази тема внимателно, те неизменно се приближаваха все повече към центъра, като по свиваща се спирала. Бе им необходимо не толкова да проумеят, колкото да се примирят със станалото. Не, никак не бяха за оплакване. Животът им бе начин да осмислят нещата, за да бъдат наясно със себе си. И за двамата. Но той щеше да свърши през януари, когато Джони се връщаше в гимназията на Клийвс Милс. Бе получил предната седмица договора си за половин година от Дейв Пелзен и бе го върнал подписан. Какво щеше да прави баща му тогава? Според Джони най-вероятно щеше да продължи да живее по същия начин. Хората имат тази склонност — просто да съществуват, да карат без особени преживявания, без излишен шум. Той ще навестява Хърб колкото се може по-често, всяка събота и неделя, ако му се стори, че тъй трябва. Много неща се бяха изменили тъй рязко, че не му оставаше друго, освен да напипва пътя си бавно, подобно на слепец в непозната стая.
Той сложи месото във фурната, отиде във всекидневната, включи телевизора и пак го изключи. Седна и се замисли за Сара. „Бебето — изведнъж му хрумна. — Бебето ще ни пази, ако дойде рано.“ Значи нямаше страшно. Защитата бе бетон.
И все пак Джони не можа да се успокои и да престане да размишлява надълго и нашироко.

2
Тя пристигна на другия ден в дванадесет и четвърт с едно пъргаво червено „Пинто“, което вкара в двора и паркира пред къщата. Излезе от колата — висока и красива, с развени от лекия октомврийски ветрец тъмноруси коси.
— Здравей, Джони! — извика тя и махна с ръка.
— Сара!
Той слезе да я посрещне. Тя повдигна лице и той докосна с устни бузата й.
— Чакай да измъкна императора! — Сара отвори вратата към мястото до шофьора.
— Да ти помогна ли?
— Неее, ние двамата се справяме чудесно, нали, Дени? Хайде, майче.
Със сръчни движения Сара разкопча коланите, с които бе привързан към седалката един малък дундьо. Тя го вдигна на ръце. Дени заоглежда двора с диво любопитство и настойчивост, после погледът му попадна на Джони и се закова. Детето се усмихна.
— Гус! — каза то и размаха ръчички.
— Май иска да го гушнеш — преведе Сара. — Като никога. Той е бащичко, републиканец, много е резервиран. Искаш ли да го вземеш?
— Разбира се — отвърна Джони малко неуверено.
Сара се засмя.
— Не се бой, няма да се счупи, нито пък ще го изпуснеш — успокои го тя и му връчи Дени. — А и да го изпуснеш, сигурно ще отскочи като гумена топка. Ужасен шишко!
— Ика оши ино! — Дени обви безгрижно ръчичка около врата на Джони и погледна доволно майка си.
— Чудна работа! — удиви се Сара. — Той никога не се е привързвал към хората, както… Джони? Джони?
Смесица от най-различни чувства се надигна в Джони, сякаш го заля мека, топла вълна, когато бебето го прегърна през врата. Нямаше нищо тъмно, нищо тревожно. Всичко бе много просто. В мислите на бебето не съществуваше понятие за бъдеще. Не съществуваше чувство за тревога. Нито чувство за преживяно нещастие. Нито думи, а само ярки представи: топлина, чистота, майката, собствената му личност.
— Джони? — Тя го гледаше уплашено.
— Да?
— Наред ли е всичко?
Пита за Дени, сети се той. Наред ли е всичко с Дени? Виждаш ли нещо лошо? Някакви неприятности?
— Всичко е наред — увери я той. — Можем да влезем вътре, но аз обикновено дремя на терасата. И без това съвсем скоро ще има по цял ден да се въртим около печката.
— На терасата е идеално. А и на Дени му се иска да поразгледа двора. Казва, че е чудесен. Нали, бебчо? — Тя разроши косата му и Дени се изкиска.
— Няма ли да му стане нещо?
— Няма, освен ако не се опита да глътне някоя от онези трески.
— Цепих дърва — обясни Джони и сложи Дени на земята тъй внимателно, сякаш бе старинна китайска ваза. — Много полезно упражнение.
— Как се чувствуваш със здравето?
— Мисля — заяви Джони, като си спомни как преди няколко дни бе блъснал Ричард Дийс, — че по-добре не би могло да се очаква.
— Чудесно. Когато се видяхме миналия път беше доста отчаян.
Джони кимна.
— Операциите.
— Джони?
Той я погледна и отново изпита онази странна смесица от желание, чувство за вина и нещо като очакване с цялото си същество. Тя се взираше открито в очите му.
— Да?
— Опомняш ли си… за венчалния ми пръстен?
Той кимна утвърдително.
— Там беше. Където каза. Аз го изхвърлих.
— Така ли? — Той не беше много учуден.
— Изхвърлих го и скрих от Уолт. Не мога да обясня защо. И не мога да го забравя — все ме тревожи.
— Не заслужава да се тревожиш.
Бяха застанали на стълбите с лице един към друг. Бузите й бяха пламнали, но тя не свеждаше очи.
— Има нещо, което бих желала да довърша — призна тя без заобикалки. — Нещо, което не успяхме да довършим.
— Сара… — започна Джони и млъкна. Не знаеше как да продължи. Долу Дени изтопурка пет-шест стъпки и седна тежко на земята. Това ни най-малко не го смути и той продължи да си гука.
— Да — поде отново Сара. — Не знам дали съм права или не. Обичам Уолт. Той е добър, лесно е да го обичаш. Ако не от друго, от добри и лоши мъже поне разбирам. Дан, с когото ходех в университета, беше лош. Ти ми създаде вкус към другия тип, Джони. Ако не беше ти, нямаше да оценя Уолт.
— Сара, не е нужно.
— Нужно е — възрази Сара тихо, но натъртено. — Защото такива неща се казват само веднъж. И каквото се получи, това ще бъде, защото втори път човек няма да се престраши да заговори за него. — Тя го погледна умолително. — Нали разбираш?
— Разбирам.
— Обичам те, Джони. Никога не съм преставала да те обичам. Опитвах се да си внушавам, че бог ни раздели. Но не можах да го повярвам. Нима божият пръст ще се скрие в развален хот дог? Или в две хлапета, които посред нощ хукват да се надбягват с колите си по глухо шосе? Не искам нищо повече, освен… — Думите й се понесоха в равен ритъм в хладния октомврийски следобед, сякаш малко ювелирно чукче почукваше по тънка лента благороден метал. — …освен онова, което ни бе отнето. — Гласът й секна. Тя сведе поглед. — Искам го с цялото си сърце, Джони. А ти?
— И аз! — Той протегна ръце, но се почувствува неловко, защото тя поклати глава и отстъпи назад.
— Не пред Дени — извини се Сара. — Сигурно е глупаво, но за мен това е равносилно на публична изневяра. Аз те искам докрай, Джони. — Бузите й отново пламнаха и като гледаше тази прелестна руменина, Джони усети, че и собствена му възбуда расте. — Искам да ме прегръщаш, да ме целуваш и да ме любиш — една успя да изрече тя през свито гърло. — Мисля, че не постъпвам правилно, но нямам друг избор. Нямам право, но имам оправдание. Справедливостта го изисква.
Той изтри с показалец сълзата, която се стичаше бавно по бузата й.
— За един-единствен път, нали?
Тя кимна.
— С един-единствен път ще трябва да приключим всичко. Всичко, което би било, ако не бяха се объркали нещата. — Тя вдигна очите си, плувнали в сълзи, и по-ярко зелени от всякога. — Можем ли да приключим всичко с един-единствен път, Джони?
— Не — усмихна се той, — но можем да се опитаме, Сара.
Тя погледна нежно Дени, който се мъчеше безуспешно да се покатери на дръвника и рече:
— Той ще заспи.

3
Те седнаха на терасата и се загледаха в играта на Дени по двора под бездънното синьо небе. Не бързаха, не изгаряха от нетърпение, но и двамата чувствуваха, че се наелектризирват. Тя бе разкопчала палтото си и седеше, кръстосала глезени, на пейката люлка в сивосиня плетена рокля и с небрежно разпиляна по раменете от вятъра коса. Бузите й не престанаха да пламтят през цялото време. Високо горе бели облаци прекосяваха небето от запад към изток.
Говореха си за незначителни неща — не бързаха. За пръв път, откакто се бе измъкнал от клопката му, времето не беше враг за Джони. То им беше дало тази малка пауза в замяна на основния поток, който им отне, и тя щеше да трае толкова, колкото им бе необходимо. Говореха си за сватбите на своите познати, за една ученичка от тяхната гимназия, която с високия си успех бе спечелила университетска стипендия, за независимия губернатор на Мейн. Сара го сравни по външност с иконома, напомнящ на Франкенщайн, в комедията „Семейство Адамс“, а по манталитет — с Хърбърт Хувър[1] и двамата се разсмяха.
— Погледни го. — Сара кимна към Дени.
Седнал на тревата до бръшляна на Вера Смит, малкият си смучеше палчето и ги гледаше сънено.
Сара извади походното креватче от задната седалка на колата.
— Дали ще му е добре на терасата? — попита тя Джони. — Времето е толкова приятно. Много ми се иска да поспи на чист въздух.
— Според мен ще му бъде много добре.
Тя разпъна креватчето на сянка, сложи в него детето и го зави с две одеялца до брадата.
— Спи, мъничък — подкани го Сара.
Той й се усмихна и веднага затвори очи.
— И нищо повече? — учуди се Джони.
— И нищо повече — потвърди тя, върна се при него и обви ръце зад тила му. Той долови съвсем определено лекото прошумоляване на комбинезона под роклята й. — Искам да ме целунеш — каза спокойно Сара. — Пет години чакам да ме целунеш отново, Джони.
Той я прегърна през кръста и нежно я целуна. Устните й се разтвориха.
— О, Джони — сгуши се в него тя. — Обичам те.
— И аз те обичам, Сара.
— Къде ще отидем? — попита тя като се откъсна от него. Сега очите й бяха бистри и наситено зелени като изумруди. — Къде?

4
Той постла избеляло войнишко одеяло, което, макар и старо, бе чисто, върху сламата в горния плевник. Наоколо упойващо ухаеше на дъхаво сено. Високо над главите им се вдигна олелия от птича глъч и пърхане, но не след дълго се уталожи. През едно малко прашно прозорче се виждаше къщата и терасата. Сара изчисти част от стъклото и погледна през нея Дени.
— Добре ли е тук? — попита Джони.
— Да. По-добре тук, отколкото в къщата. Там щеше да е все едно, че… — Тя сви рамене.
— Че сме направили баща ми съучастник?
— Да. А това засяга само нас.
— Наша работа.
— Наша работа — съгласи се Сара и легна по корем върху избелялотo одеяло с oбърнато встрани лице и сгънати в коленете крака. С пръстите на краката тя свали една по една обувките си. — Дръпни ми ципа, Джони.
Той коленичи до нея и дръпна ципа, който раздра тишината. Над белия комбинезон бронзовият й гръб бе като кафе в чаша мляко. Той я целуна между плешките и тя потръпна.
— Сара — промърмори Джони.
— Какво?
— Трябва да ти кажа нещо.
— Казвай.
— Докторът сбъркал при една от операциите и ме скопил.
Тя го бъсна с юмрук по рамото.
— Ти си непоправим! Все същият Джони, чийто приятел някога си счупил врата на Пумпала в Топсам.
— Разбира се — потвърди той.
Ръката й го погали нежно като коприна.
— Струва ми се, че нямаш никакви фатални повреди. — Блесналите й очи потърсиха неговите. — Абсолютно никакви. Искаш ли да проверим?
Заля го упойващото ухание на дъхавото сено. Времето препусна. Усещаше жилото на грубото одеяло. Усещаше милувката на гладката й плът, физическото присъствие на голото й тяло. Той потъна в нея като в стар, незабравящ се сън.
— О, Джони, мили…
Възбудата в гласа й расте. Движенията се забързват. Гласът й иде отдалеч. Огнено-парлива, косата й докосва рамото и гърдите му. Той заравя лице в нея и изчезва в тъмнорусия й мрак.
Времето препуска сред упойващото ухание на дъхавото сено. Одеялото жили. Старият плевник поскърцва като кораб, носен от октомврийския вятър. Мека, бяла светлина се процежда през цепките в покрива и осветява прашинките плява в десетки тънки снопчета слънчеви лъчи. Прашинките, увлечени в танц, кръжат.
Тя извиква. По едно време тя извиква името му отново, и отново, и отново, като в заклинание. Пръстите й, сякаш шпори, се впиват в плътта му. Сливаща в едно езда. С вкус на старо, превъзходно вино, отворено след дълго чакане.
После двамата седнаха до прозореца и се загледаха в двора. Сара облече на голо роклята си и излезе за малко. Той продължи да седи, без да мисли, доволен, че може да я наблюдава, когато пак се появи смалена пред погледа му през прозореца и пресече двора към терасата. Наведе се над бебешкото креватче и оправи завивките. След това тръгна обратно, а вятърът развяваше косите и дърпаше игриво края на полата й.
— Ще поспи още половин час — съобщи тя.
— Тъй ли? — усмихна се Джони. — И аз бих поспал.
С босия си крак тя го погали по корема.
— По-добре недей.
Те се любиха отново и този път тя застана отгоре, в нещо близо до молитвена поза, с наведена глава и разпиляна върху лицето коса. Любиха се без да бързат. И все пак краят дойде.

5
— Сара…
— Не, Джони. По-добре не говори. Времето изтече.
— Исках да кажа, че си красива.
— Наистина ли?
— Наистина — прошепна той. — Милата ми Сара.
— Сега приключихме ли всичко? — попита тя.
Джони се усмихна.
— Поне направихме каквото можахме.

6
Хърб не се учуди, че вижда Сара, когато се прибра от Уестбрук. Той я приветствува с „добре дошла“, охка и ахка по бебето и й се накара, че не го е водила по-рано.
— На теб се е метнал — отбеляза Хърб. — И очите му ще бъдат като твоите, когато престанат да се изменят.
— Стига само в ума да се метне на баща си — отвърна закачливо Сара. Беше сложила престилка върху синята си плетена рокля. Навън слънцето залязваше. Още двадесетина минути и щеше да мръкне.
— Доколкото знам, готвенето беше работа на Джони — смъмри Хърб.
— Нищо не можеше да се направи. Тя ме принуди с пистолет в тила.
— Може и да е за хубаво — присмя се добродушно Хърб. — Всичките ти специалитети имат все един и същи вкус — на френско-американски спагети.
Джони го замери с някакво списание и Дени се изкиска пискливо и пронизително, тъй че цялата къща сякаш екна.
„Дали не си личи? — усъмни се Джони. — Имам чувството, че всичко ми е написано на челото.“ И изведнъж, докато наблюдаваше баща си как рови из килера до входа за кутията със старите играчки на сина си, които не бе разрешил на Вера да раздаде, Джони се сепна при мисълта: „А може би разбира.“
Седнаха да вечерят. Хърб попита Сара по каква работа Уолт е във Вашингтон и тя обясни, че вземал участие в конференция във връзка с някакви териториални искания, предявени от индианците. Събранията на републиканците пък, по нейните думи, били най-вече за сверка на часовниците относно развоя на последните политически събития.
— Повечето от хората там смятат, че ако Рейгън измести Форд като кандидат за президентските избори догодина, с партията им е свършено — разказваше Сара. — А ако безподобната им партия свърши, Уолт няма да може да се кандидатира за Камарата на представителите на мястото на Бил Коън в 1978 г., когато Коън се опита да замени в Сената Бил Хатауей.
Хърб наблюдаваше Дени, който много съсредоточено бъркаше в чинията със зелен фасул, слагаше едно по едно бобчетата в устата и ги дъвчеше с шестте си зъбчета.
— Коън няма да чака хиляда деветстотин седемдесет и осма година, за да влезе в Сената. Той ще се кандидатира като конкурент на Мъски още догодина.
— Уолт казва, че Бил Коън не е чак такъв тъпанар — възрази Сара. — Той ще изчака. Уолт твърди, че и неговият ред иде и аз съм на път да му повярвам.
След вечеря се разположиха във всекидневната и разговорът тръгна на други теми. Гледаха как Дени си играе със старите дървени коли и камиончета, които на младини, преди повече от четвърт век, Хърб Смит бе правил за собствения си син. Младият Хърб Смит, женен за една весела здравенячка, която при случай не се отказваше от шише хубава бира с вечерята. Мъж без бели коси, изпълнен само с най-големи надежди за сина си.
„Той наистина разбира — помисли си Джони, като отпиваше от кафето. — Не е важно дали се досеща какво се е случило между нас със Сара днес или какво може да сме имали, важното е, че той съзнава как сме изиграни от положението. Нищо не може да се направи, за да се промени или поправи то и в най-добрия случай на човек не му остава друго, освен да се примири. Днес ние с нея консумирахме нашия несъстоял се брак. А тази вечер той играе с внучето си.“
В съзнанието му се появи Колелото на късмета, което забави ход и спря.
„Една ли нула, две ли — всички губят, само банката печели.“
Унинието, мрачното чувство за безвъзвратна загуба се мъчеше да се прокрадне в душата му, но той го отблъсна. Не му беше сега времето, нямаше да го допусне точно сега.
Към осем и половина Дени започна да става неспокоен, раздразнителен и Сара реши да се сбогува.
— Време е да си вървим. Той ще си изпие шишето мляко по пътя за Кенабънк. Няма да сме минали и пет километра и ще е заспал. Благодарим ви за гостоприемството. — Очите й, яркозелени, хванаха за момент погледа на Джони.
— Ние благодарим за удоволствието! — Хърб се надигна. — Нали, Джони?
— Разбира се. Дай да изнеса креватчето, Сара.
На вратата Хърб целуна Дени по главичката (който го стисна и дръпна за носа с пухкавата си ръчичка тъй, че очите на Хърб се насълзиха) и Сара по бузата. Джони занесе креватчето до колата и взе от Сара ключовете да го сложи отзад.
Когато свърши, тя стоеше до вратата откъм шофьорското място и го гледаше.
— Направихме каквото можахме — каза Сара и леко се усмихна. Но очите й лъщяха и издаваха отново напиращите сълзи.
— Никак не беше лошо — отвърна Джони.
— Ще си пишем ли?
— Не знам, Сара. Ти как мислиш?
— Навярно не. Инак би било прекалено лесно да продължим, нали?
— Повече от лесно.
Тя се приближи и се протегна да го целуне по бузата. От косата й го лъхна на чисто и свежо.
— Пази се — прошепна тя. — Ще си мисля за теб.
— Да слушаш, Сара — посъветва я той и я натисна по носа.
Тя се обърна и седна зад волана — елегантна млада дама с многообещаващ съпруг. Съмнявам се, че догодина пак ще карат „Пинто“, помисли си Джони.
Тя включи светлините и малкото като от шевна машина моторче забръмча. Сара махна с ръка и потегли по алеята. Бръкнал в джобовете си, Джони стоеше до дръвника и я наблюдаваше. Нещо сякаш се бе затворило в сърцето му. Но нямаше усещане, че е станало нещо голямо. И това бе най-лошото — че нямаше усещане за нищо голямо.
Той гледа така, докато задните светлини на колата се изгубиха, после се изкачи по стъпалата на терасата и влезе вкъщи. Баща му бе седнал в големия фотьойл във всекидневната. Телевизорът не работеше. Шепата играчки, намерени в килера, бяха разхвърляни по килима и Хърб се бе втренчил в тях.
— Много ми беше приятно да се видим със Сара. Как… — едва забележимо се запъна той — прекарахте двамата — добре ли?
— Добре.
— Ще дойде ли пак?
— Надали.
Двамата се гледаха в очите.
— Може и да е за хубаво — отсъди най-сетне Хърб.
— Може.
— Това са твоите играчки. — Хърб коленичи и се зае да ги събира. — Подарих много от тях на Лоти Гъдро, когато роди близнаците, но знаех, че се намират още няколко. Държа си ги за спомен.
Хърб слагаше една по една играчките в кутията, като въртеше из ръце и разглеждаше всяка поотделно. Състезателна кола. Булдозер. Полицейска камионетка. Камионче с кран, боядисано в червено и протъркано от държане в детска ръчица. Хърб ги прибра обратно в килера.
Джони и Сара Хазлет не се видяха повече цели три години.

ГЛАВА XVI
1
Същата година снегът падна рано. Към седми ноември вече бе натрупало петнадесет сантиметра и Джони започна да се екипира със старите зелени гумени ботуши и полушубата за разходката до пощенската кутия. Преди две седмици бе получил от Дейв Пелзен пакет с текстовете по януарския учебен план и веднага нахвърли примерната схема на уроците. С нетърпение чакаше да се върне в клас. Дейв му бе намерил и квартира на Хауланд Стрийт в Клийвс Милс. Хауланд Стрийт, номер 24 — Джони носеше листчето с адреса в портфейла си, защото и името на улицата, и номерът имаха досадното свойство да се изплъзват от паметта му.
В този ден облаците се стелеха тежко, досами земята, а температурата се колебаеше около седем градуса под нулата. Джони напредваше по алеята, когато първите снежинки се спуснаха лениво от небето. Понеже беше сам, най-спокойно изплези език и се опита да близне някоя снежинка. Куцането почти бе изчезнало и той се чувствуваше прекрасно. Повече от две седмици не го бе боляла глава.
Пощата се състоеше от някакъв рекламен проспект, новия брой на „Нюзуик“ и един малък, дебел плик, адресиран до Джон Смит без подател. Джони напъха списанието и проспекта в задния джоб на панталона, а плика отвори по пътя. Вътре имаше един-единствен лист от списание, в чийто горен край той прочете ПРОНИКНОВЕНО ОКО и се спря като закован насред разходката си.
Бе трета страница от броя за миналата седмица. Централният материал в нея бс посветен на красавеца-артист, играл главния герой в една криминална телевизионна серия. Тази „втора цигулка“ бил два пъти изключван от училище (преди дванадесет години) и арестуван за притежаване на кокаин (преди шест години). Вълнуваща информация за американската домакиня. Имаше също една диета, състояща се изцяло от зърнени храни, снимка на някакво сладко бебче и разказ за чудотворното изцеление с вода от Лурд на парализирано по рождение деветгодишно момиченце (ЛЕКАРИТЕ НЕДОУМЯВАТ, ехидно тръбеше заглавието). Една бележка в дъното на страницата бе заградена в кръг. Тя бе озаглавена ЯСНОВИДЕЦ ОТ МЕЙН СЕ ПРИЗНАВА ЗА ИЗМАМНИК, но нямаше подпис.
„СТРЕМЕЖЪТ НА ПРОНИКНОВЕНО ОКО ВИНАГИ Е БИЛ не само да ви информира най-подробно за всички психически феномени, които така наречената «национална преса» игнорира, но и да разобличава мошеници и шарлатани, заради които вече толкова години истинските феномени не могат да получат заслуженото признание от обществото.
Неотдавна един такъв мошеник разкри играта си пред наш пратеник. Този самозванец, Джон Смит от Паунъл, Мейн, призна пред сътрудника ни следното: «Всичко е само номер, за да се разплатя с болницата. Ако успея да скалъпя и книга, може да изкарам достатъчно да си платя дълга, че дори и годинка-две да си почина — заяви с усмивка Смит. — Хората днес вярват на всичко, защо и аз да не бръкна в качето с меда?» Благодарение на нашето списание, което винаги е предупреждавало читателите си, че на всеки истински се падат по два лъжливи феномена, качето с мед на Джон Смит току-що се прекатури. И ние отново напомняме за нашата постоянна награда от хиляда долара за всеки, който докаже, че някой признат парапсихически феномен си служи с измама.
Шмекери и шарлатани, треперете!“
Джони прочете бележката два пъти. Междувременно снегът се засили и започна да пада на парцали. Без да ще, го напуши смях. На бдителната преса явно не се харесваше някакъв селяндур да я изритва по стълбището пред дома си. Той върна листа в плика и го напъха при останалата поща в задния джоб на панталона си.
— Дийс — възкликна Джони гласно, — надявам се, че още ти е син задникът!

2
На баща му обаче никак не му стана смешно. Той прочете изрезката и я захвърли с отвращение върху кухненската маса.
— Този мръсник заслужава да го съдиш. Той те е оклеветил, Джони, нарочно те е окалял!
— Вярно, вярно — съгласи се Джони. Навън бе тъмно. С настъпването на вечерта тихият следобеден снеговалеж бе прераснал в ранна зимна виелица. Вятърът пищеше и ревеше край стрехите. Алеята бе изчезнала, засипвана от снежни преспи като от настъпващи дюни. — Но ние разговаряхме на четири очи и Дийс знае прекрасно какво означава това. Защо да повярват на моята, а не на неговата дума?
— Не е намерил смелост дори да се подпише под тази лъжа — ядосваше се Хърб. — Пратеник на ПРОНИКНОВЕНО ОКО, а?! Какъв е този пратеник? Защо, питам аз, не му кажат името?
— Умряла работа — ухили се Джони. — Да се опиташ да го принудиш, е все едно да отидеш при най-големия уличен побойник в квартала с надпис „РИТНИ МЕ ЗДРАВАТА“, забоден отзад. А после ще го превърнат в свещена война, която ще водят ожесточено от първа страница. Не ми трябва, благодаря! Мен ако питаш, те ми правят услуга по този начин. Нямам никакво желание цял живот да раздавам съвети на хората къде да намерят скритите от дядото акции, как да изкарат шестица от тото или да спечелят на лотария. — Едно от откритията, които най-силно бяха удивили Джони след събуждането от комата, бе, че Мейн, наред с дванадесетина други щата, бе въвел законна лотария. — През последния месец получих шестнадесет писма, в които ме питат кое число ще спечели. Що за лудост е това? Дори да знаех, какво щеше да им помогне? Човек не може да си избира билета от лотарията на Мейн, взема каквото му дадат. И въпреки това питат.
— Не виждам къде е връзката с тази гнусна статия.
— Надявам се хората да повярват, че съм лъжец и да ме оставят на мира.
— А, ясно. — Хърб запали лулата си. — Не си особено щастлив с тази дарба, нали?
— Никак — възкликна Джони. — И добре че поне вкъщи почти не говорим за нея, та да си поотдъкна. Защото другите като че ли само за това искат да говорят.
Пък и само приказките да бяха, не би се притеснявал толкова. Но когато отскочеше например до гастронома за бира или хляб, продавачката се стараеше да не го докосне, докато му вземаше парите, и нямаше начин да не разбереш, че гледа като подплашено зайче. Бащините му приятели махаха с ръка за поздрав, вместо да се здрависват с него. През октомври Хърб бе наел една местна девойка да им бърше праха и да чисти с прахосмукачка веднъж седмично. След три седмици тя ги бе напусна без обяснение — навярно някой от нейните съученици й бе казал на кого чисти. Изглежда на всеки, който искаше да бъде докосван, информиран, да влезе в контакт с необикновения талант на Джони, се падаше по един, за когото той бе нещо като прокажен. В такива моменти Джони си спомняше как го бяха гледали сестрите, когато съобщи на Айлийн Магаун, че къщата й се е запалила: бяха го гледали като свраки, накацали на телеграфна жица. Спомняше си как бе отстъпвал телевизионният репортьор след изненадващия завършек на пресконференцията, готов да се съгласи с всичко, което му казваше, само и само да не го докосва. При всички положения допирът до него явно бе нездравословен.
— Прав си, не говорим — подкрепи го Хърб. — Навярно, защото ми напомня за майка ти. Тя бе тъй уверена, че си надарен с… с това нещо по някаква причина. Понякога дори се чудя дали не беше права.
Джони сви рамене.
— Единственото, което искам, е да живея нормално. Да туря кръст на целия тоз кошмар. И ако това жалко произведение на злословието ми помогне в таз насока, толкова по-добре.
— Но ти все още имаш своята дарба, нали? — попита Хърб, като гледаше изпитателно сина си.
Джони си спомни вечерта преди по-малко от седмица, когато излязоха да вечерят навън — рядко събитие при орязания им бюджет. Отидоха в един от най-добрите, много посещавани ресторанти в околността. Навън бе студено, а в ресторанта — топло и уютно. Джони занесе палтата — своето и на баща си — в гардероба и както ровеше из окачените дрехи и търсеше свободни закачалки, в съзнанието му нахлу порой от ярки впечатления. Понякога ставаше така, докато в други случаи би могъл да държи всяка от тях по двадесет минути и да не усети абсолютно нищо. Ето, едно дамско манто с кожена яка: неговата притежателна имаше любовна връзка с един от карето за покер на мъжа си, умираше от страх, но не знаеше как да скъса с него. Мъжка канадка, подплатена с овча кожа: и нейният собственик бе притеснен — за брат си, който се бе контузил тежко на един строеж предната седмица. Полушубка на момченце — същия ден неговата баба в Дърам му бе подарила детско транзисторче и то умираше от мъка, че баща му не бе разрешил да го вземе вътре в ресторанта. А едно най-обикновено черно палто го накара да замръзне от ужас и му развали апетита. Собственикът на това палто полудяваше. Външно това все още не личеше, дори жена му не подозираше, но представата му за света постоянно помръкваше под влияние на все по-изкривени параноични фантазии. Да се допреш до това палто, бе все едно да се допреш до гърчещо се кълбо от змии.
— Да, имам я — отвърна кратко Джони. — Какво не бих дал да я нямах.
— Сигурен ли си?
Джони си помисли за черното палто. В онази вечер почти не се бе докоснал до храната — през цялото време се бе оглеждал да открие сред посетителите собственика му, но не успя.
— Съвсем.
— Тогава нека да забравим за нея — все едно, че не съществува — заключи Хърб и тупна сина си по рамото.

3
И през следващите четири-пет седмици имаше изгледи, че наистина ще я забравят. Джони замина в Клийвс Милс на учителското събрание за втория срок и се нанесе в новата си квартира, която, макар и малка, му се видя прилична.
Замина с бащината си кола и докато се приготвяше за тръгване, Хърб го попита:
— Не се ли боиш да караш?
Джони поклати глава. Мисълта за самата катастрофа вече почти не го смущаваше. Ако нещо трябваше да му се случи, щеше да се случи. А и дълбоко в себе си той вярваше, че гръмотевица никога не удря два пъти на едно и също място — когато един ден умре, то сигурно няма да е при автомобилна катастрофа.
Всъщност дългото пътуване му подействува отморяващо и успокояващо, а събранието се оказа подобно на завръщане у дома след дълго отсъствие. Колегите му от едно време, които още учителствуваха в гимназията, се изредиха да му пожелаят успех. Но нямаше как да не забележи, че само малцина му стиснаха ръката, както и че в погледите им се долавяше известна резервираност, дори опасение. На връщане в колата Джони се опита да се убеди, че си въобразява. Пък и да не беше тъй… е, и това си имаше смешната страна. Ако бяха си прочели „Око“-то, щяха да знаят, че е измамник и няма за какво да се тревожат.
Когато събранието мина, не му остана друго, освен да се върне в Паунъл и да чака идването и отминаването на Коледните празници. Колетчетата с лични вещи секнаха, сякаш с нож отрязани — това е то силата на пресата, възхити се Джони пред баща си. На тяхно място избухна един кратък взрив от сърдити — и главно анонимни — писма и картички от хора, които явно приемаха станалото като лична обида.
„Заслужавъш да гориш в А!Д!А! за мръсните ти мъшинации срещу Американската република — пишеше един типичен представител на смачкан лист хотелска хартия с клеймо на плика Йорк, Пенсилвания. — Ти си един престъпник и долен ментържия. Благославям господа, че онзи вестник те разубличи. Засрами се господинчо. Библията казва че убикновеният грешник ще бъде хвърлен в езеро О!Т! 0!Г!Ъ!Н! и там ще свърши но Л!Ъ!Ж!Е!Ц!А! И!С!П!О!Л!3!В!А!Ч! ще гори вечно БЕЗ КРАЙ! Ти си такъв Лъжец Исползвач дето си продаваш безсмъртната душа за няколко въшливи долара. Завършвам като се надявам за твое добро че няма да ми паднеш в ръцете по улиците на града ти. ПРИЯТЕЛ (божи, а не твой, господинчо)!“
Над двадесет писма в този дух дойдоха в течение на двадесетина дни след появата на статията в ПРОНИКНОВЕНО ОКО. Няколко предприемчиви души изявиха желание за партньорство с Джони. „Работил съм като асистент на илюзионист — гордо заявяваше един от тях — и мога на дърта проститутка да сваля жартиера без да ме усети. Та ако ще ги пързаляш с илюзии, моя милост ще ти потрябва!“
Но и този поток от писма, подобно на предишния от колетчетата, пресъхна. И когато за трети пореден ден в края на ноември пощенската му кутия се оказа празна, на връщане по алеята Джони си спомни предсказанието на Анди Уорхол[1], че ще дойде време, когато в Америка всяко чудо няма да бъде за три дни, а за три минути. Очевидно неговите три минути бяха дошли и отишли и той бе най-доволният човек в света, че е така.
Ала, както се оказа, радостта му бе прибързана.