"Мъртвата Зона" - Стивън Кинг

ГЛАВА XXVII
1
Джони се изкачи по дървените стъпала, изчистени от снега и посипани със сол. Мина през двойните врати и влезе във фоайе, облепено с образци на изборни бюлетини и обявления за специално общоградско събрание, насрочено тук, в Джаксън, за трети февруари. Имаше и обява за предстоящото посещение на Грег Стилсън и плакат с портрета на ЧОВЕКА, КОЙТО… — самият той, с килнатата защитна каска и с характерната си усмивка „на верев“, която сякаш казваше: НЕ НИ МИНАВАТ НА НАС ТЕЗИ, БАКО! Малко вдясно от зелената врата, водеща към залата, Джони съзря надпис, който го изненада тъй силно, че известно време продължи да го разглежда мълчаливо, а от устата му се вдигаха бели струйки пара. ПРОВЕЖДАТ СЕ ШОФЬОРСКИ ИЗПИТИ — гласеше надписът, закрепен върху дървена поставка. — ПРИГОТВЕТЕ ДОКУМЕНТИТЕ СИ!
Джони отвори вратата и влезе. Блъсна го вълна замайващо загрят въздух, който идеше от нажежената до червено огромна печка, и пред очите му изникна седнал зад едно бюро полицай в скиорско яке с разтворен цип. Върху бюрото, отрупано с формуляри, имаше и прибор за определяне остротата на зрението.
Полицаят вдигна поглед и Джони усети как стомахът му се сви на топка.
— С какво мога да ви бъда полезен, господине?
Джони попипа фотоапарата, провесен през врата му.
— Ами, дали ще може да поразгледам? Аз работя за списание „Янки“. Замислили сме богато илюстрован материал за архитектурата на градските общини в Мейи, Ню Хампшир и Върмонт. Така че са необходими страшно много снимки.
— Разбира се, разбира се, работете, не се притеснявайте — каза полицаят. — Жена ми редовно чете „Янки“. Аз обаче заспивам на първата страница.
Джони се усмихна.
— В архитектурата на Нова Англия има нещо… хм… сурово.
— Сурово ли… — повтори неуверено полицаят, но не продължи темата. — Следващият, моля!
Към бюрото се приближи младеж. Той подаде изпитната си бланка и полицаят му рече:
— Погледнете, ако обичате, през окуляра и назовете пътните знаци и указатели, които ще ви покажа.
Младежът залепи око към апарата. Полицаят постави върху изпитната му бланка лист с правилните отговори. Джони закрачи по централната пътека на общинската зала в Джаксън и щракна с фотоапарата си към ораторската трибуна.
— Знак „стоп“… — проговори зад гърба му младежът — … следващият знак изисква да дадеш предимство… следващият пък е указателен… забранен завой надясно, наляво, нещо такова…
Не бе очаквал в общинската зала да намери полицай. Не беше си дал дори труд да купи филм за фотоапарата, който използуваше за камуфлаж. Ала вече бе късно за отбой. Беше петък и ако нямаше изменения в плановете, Стилсън щеше да бъде тук утре. Щеше да отговаря на въпросите и да изслушва предложенията на достопочтените жители на Джаксън. Щеше да бъде ограден с достатъчно внушителен антураж: двама-трима помощници, още толкова съветници, както и неколцина младоци в прилични костюми и спортни якета, които до неотдавна са ходели с джинси и са карали огромни мотоциклети. Грег Стилсън си оставаше непоклатим привърженик на идеята за необходимостта от охрана на личността. На митинга в Тримбъл те се бяха въоръжили с подрязани кийове за билярд. Дали сега вече не носят пистолети? Нима би било трудно за един член на Камарата на представителите да си издействува разрешение за носене на скрито оръжие? Най-вероятно не. Джони можеше да разчита на един-единствен шанс и трябваше да се постарае да го използува докрай. Ето защо беше много важно да огледа мястото, да прецени дали би могъл да порази Стилсън тук, в сградата, или по-добре да го причака на паркинга, спуснал стъклото на колата си и приготвил пушката на колене.
И така, той бе тук и правеше оглед на мястото, а на по-малко от десет метра някакъв местен полицай провеждаше изпит по правилника за движението на бъдещи шофьори.
Вляво имаше дъска за обяви. Джони насочи към нея празния си фотоапарат и щракна. Защо за бога не бе отделил още две минутки да купи филм и да го зареди? Дъската бе покрита с типичните за един малък провинциален градец бъбриви съобщения за вечери на постен боб, предстоящо представление на училищния театър, сведения за собствениците на домашни кучета и естествено допълнителна реклама за Грег. Една обява на официална бланка гласеше, че председателят на Градската управа в Джаксън търси да назначи някой, който може да стенографира, и Джони се зачете в нея, сякаш много го бе заинтересувала, а в това време умът му трескаво работеше.
Разбира се, ако се окажеше, че в Джаксън е невъзможно, или просто твърде рисковано, той би могъл да изчака до следващата седмица, когато Стилсън щеше да повтори целия спектакъл в Ъпсън. Или пък до по-следващата седмица в Тримбъл. Или до още по-следващата седмица. Или въобще никога.
Трябваше да стане тази седмица. Трябваше да стане утре.
Той щракна голямата печка в ъгъла, после вдигна поглед нагоре. Имаше балкон — или по-скоро галерия. Тя бе оградена с парапет на височината на половин човешки бой от широки, боядисани в бяло летви с изрязани в декоративна плетеница ромбчета и завъртулчици. Човек преспокойно би могъл да се свие зад този парапет и да наблюдава през някоя от дупчиците. И когато дойдеше моментът, можеше да се изправи и…
— Какъв е този фотоапарат?
Джони се извърна, сигурен, че това бе полицаят, който ще поиска да разгледа празния му фотоапарат, после ще поиска някакъв документ за самоличност и — край!
Но не беше полицаят. Беше младежът, който се явяваше на шофьорски изпит — около двадесет и две годишен, с дълга коса и приятни, открити очи. Носеше велурено яке и избелели джинси.
— „Никон“ — отвърна Джони.
— Хубава марка, няма грешка. Аз съм направо побъркан на тази тема. От колко време работиш за „Янки“?
— Ами, аз съм нещатен. Понякога сътруднича на „Янки“, друг път — на „Кънтри Джърнъл“ или на „Даунийст“.
— Не си стигал до някой от големите, като „Пийпл“ или „Лайф“?
— Поне засега не съм.
— Каква бленда използуваш тук?
„Какво, по дяволите, пък е тази бленда?“
Джони сви рамене.
— Карам повече по нюх.
— Искаш да кажеш на око — усмихна се младежът.
— Точно така, на око.
„Изчезвай, малкия, моля те, изчезвай!“
— И аз се интересувам от свободна практика. — Младежът цял засия. — Заветната ми мечта е някой ден да снимам нещо като вдигането на флага на Иво Джима[1].
— Чувал съм, че там работата била нагласена — отбеляза Джони.
— Може, напълно е възможно. И все пак това е класика! Ами какво ще кажеш за първата снимка на летяща чиния в момента на приземяване? Ех, такова да ми падне! Както и да е, аз вече съм събрал цяла папка с неща, които съм снимал наоколо. С кого в „Янки“ си във връзка?
Джони вече се обливаше в пот.
— Всъщност те ми се обадиха за тази работа — замънка той. — Беше…
— Мистър Клосън, елате, ако обичате — подвикна нетърпеливо полицаят. — Бих искал да прегледаме заедно вашите отговори.
— Опа, началството зове! Довиждане, приятел.
Клосън бързо се отдалечи и като се сдържаше да не го чуят, Джони едва доловимо си отдъхна. Време бе да си обира крушите, и то незабавно.
Той щракна още един-два „кадъра“, колкото да не прилича съвсем на отстъпление в паническо бягство, но едва ли би могъл да каже какво бе попаднало пред обектива му. Чак тогава си излезе.
Клосън, младежът във велуреното яке, го бе забравил напълно. Той явно бе скъсан на писмения изпит и сега спореше разпалено с полицая, който само клатеше отрицателно глава.
Джони се спря за момент в антрето на общината. Вляво беше гардеробът. Вдясно — някаква врата. Той натисна бравата и тя се отвори. Тясна стълба водеше нагоре в полумрака. Горе, разбира се, трябваше да се намират канцелариите на общинските служители. Както и галерията.

2
Беше отседнал в „Джаксън Хаус“ — приятно хотелче на главната улица. Собствениците му го бяха подновили старателно, хвърляйки доста средства, които очевидно се бяха надявали да възстановят покрай новия ски-център в подножието на възвишенията Джаксън. Ала ски-центърът бе фалирал и приятното хотелче едвам удържаше да не го последва. Дежурният администратор дремеше над чаша кафе, когато Джони се измъкна покрай него навън, стиснал в лявата си ръка куфарчето за документи. Беше събота, четири часът сутринта.
Не бе успял много да спи. Едва след полунощ се бе унесъл за малко в лека дрямка и веднага бе започнал да сънува. Отново бе 1970 г., по времето на карнавала. Стояха със Сара пред Колелото на късмета и той усещаше познатия прилив на безумно, невероятно могъщество, а ноздрите му се изпълваха с миризмата на горяла гума.
— Давай! — тихо го подкани някакъв глас отзад. — Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!
Обърна се и видя Франк Дод, облечен в черната си, гумирана пелерина. Гърлото му бе разрязано от ухо до ухо в широка алена усмивка, а очите му искряха с мъртвешка възбуда. Джони се обърна ужасен към Колелото, ала там сега се бе изправил Грег Стилсън, който се подсмихваше самодоволно и всезнаещо. Жълтата каска бе килната предизвикателно към тила му.
— Хей-хей-хей! — започна да напява той с плътен, резониращ и злокобен глас. — Залагай, залагай, залагай, от късмета си не бягай! Е, какво, приятел, ще вдигаш ли мерника?
Да, той искаше да го вдигне, чак до луната. Но когато Стилсън завъртя Колелото, Джони забеляза, че цялата му периферия е позеленяла, а всичките номера са само двойни нули. На всеки номер печелеше банката.
Той подскочи и се събуди. Целият остатък от нощта прекара загледан в мрака през заскрежения прозорец. Главоболието, което го мъчеше от пристигането му в Джаксън предния ден, го бе отпуснало и сега той се чувствуваше изтощен, но вътрешно спокоен. Седеше с отпуснати на коленете ръце. Не мислеше за Грег Стилсън, а за собственото си минало. Виждаше майка си да превързва одраното му коляно. Спомняше си как кучето бе съдрало целия гръб на кошмарната лятна рокля на баба Нели, как се бе смял тогава и как Вера го бе цапнала и му бе разцепила челото с камъка на годежния си пръстен. Спомняше си как баща му го учеше да слага червейче на въдичката и го успокояваше: „Червеят не го боли, Джони… поне така си мисля.“ Виждаше баща си да му подарява джобно ножче за Коледа, когато беше на седем години, и чуваше сериозния му глас: „Имам ти вяра, Джони.“ Всички тези спомени бяха нахлули вкупом в съзнанието му.
И ето че той тръгна в мразовитата утрин и обувките му заскриптяха по пътеката, разчистена в натрупания сняг. Дъхът му излизаше на пара и се кълбеше пред него. Луната бе залязла, но небето бе още черно и цялото в звезди, пръснати с просташко разточителство. „Божието ковчеже със скъпоценности“ — наричаше Вера такова небе. „Джони, ти сега надничаш в ковчежето на господа бога!“
Той се спусна по главната улица и спря пред малката сграда на пощата в Джаксън. Порови в джоба на връхната си дреха и измъкна писмата: до баща си, до Сара, до Сам Уейзак, до Банърман. Сложи куфарчето за документи на земята, като го придържаше между краката си да не падне, вдигна капака на пощенската кутия пред спретнатата тухлена постройчица, поколеба се за миг и пусна писмата. Чу ги как тропнаха на дъното — нямаше начин той да не бе първият, който изпращаше писма този ден в Джаксън — и сякаш за него удари дванадесетият кобен час. Писмата бяха пуснати и връщане вече нямаше!
Джони вдигна куфарчето и отново тръгна. Нищо не нарушаваше тишината освен скриптенето на обувките му. Големият термометър върху сградата с табела „Банков клон — Гранитен щат“[2] показваше минус 16 градуса и във въздуха витаеше усещането за абсолютна безмълвна инертност, каквото може да се изпита единствено в мразовитите утрини на Ню Хампшир. Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Предните стъкла на паркираните коли бяха изчезнали под непрогледни пластове от скреж. Прозорците на къщите тънеха в мрак със спуснати пердета. Гледка, в която на Джони му се струваше, че има нещо зловещо и в същото време — свято. Той се помъчи да пропъди това чувство — в работата, по която беше тръгнал, нямаше нищо свято!
Джони пресече Джаспър Стрийт и пред очите му изникна сградата на общината — бяла и внушително елегантна зад ридовете от наринат, блещукащ сняг.
„Ей, умнико, казвай какви ще ги дъвчеш, ако се окаже, че вратата е заключена?“
„Е, когато се наложи, тогава ще му мисля!“ — Джони се огледа — наоколо нямаше жива душа. Съвсем друго би било, разбира се, ако очакваха президента да проведе някой от прословутите градски митинги. Достъпът до сградата би бил отрязан още от предната вечер и специалната охрана щеше да е вече по местата си вътре. Ала тук ставаше въпрос просто за един член на Камарата на представителите, един от четиристотинте и повечето като него средна ръка политици. Засега само средна ръка.
Джони изкачи стъпалата и натисна дръжката. Бравата не създаде никакви затруднения и той влезе в студеното антре, като затвори вратата след себе си. Главоболието отново го нападаше, присъединявайки мощните си талази към всеки от силните, чести удари на сърцето му. Той остави куфарчето на пода и без да сваля ръкавици, започна да масажира слепоочията си.
Неочаквано в тишината се разнесе приглушен писък. Вратата на стенния шкаф се заотваря бавно и от неосветената му паст изскочи нещо бяло и се строполи пред Джони.
Той едва се удържа да не извика. За миг бе помислил, че от шкафа пада трупът на убит човек, както става във филмите на ужасите. А в действителност беше най-обикновено табло от дебел картон с надпис: МОЛЯ, ПРИГОТВЕТЕ ДОКУМЕНТИТЕ СИ, ПРЕДИ ДА СЕ ЯВИТЕ НА ИЗПИТ.
Джони го върна на мястото му и се насочи към вратата, зад която се намираха стълбите за горния етаж.
Тази врата обаче се оказа заключена.
Той се наведе, за да може в слабата светлина, която се процеждаше през единствения прозорец от уличните лампи, да разгледа ключалката. Беше обикновена секретна брава и той предположи, че ще успее да я отвори със закачалка за дрехи. Намери една в шкафа и промъкна куката й в процепа между вратата и касата. Намести я до езичето и започна да върти наляво-надясно. Главата му вече се пръскаше от болка. Най-сетне телената кука захвана езичето и то прещрака. Джони отвори вратата, вдигна куфарчето си и прекрачи прага, като продължаваше да държи закачалката в ръка. Дръпна вратата зад себе си, тя изщрака и отново се заключи. Той тръгна по тясната стълба, която заскърца и застена под тежестта му.
Стигна до малък коридор с по няколко врати от двете страни. Мина покрай ГРАДОУПРАВИТЕЛ и ГРАДСКИ СЪВЕТНИЦИ, ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР и 00 — МЪЖЕ, СОЦИАЛНИ ГРИЖИ и 00 — ЖЕНИ.
В дъното на коридора имаше врата без надпис. Тя не беше заключена и изведе Джони в галерията над задните редове на общинската зала, която се разстилаше под краката му в налудничаво везмо от сенки. Той затвори вратата зад себе си и потръпна, защото ехото се заобажда глухо от всички кътчета на празната зала. По същия начин отекнаха стъпките му, когато тръгна — първо надясно през задната част на галерията, после наляво. Придвижваше се по дясното крило на залата, само че на седем-осем метра над пода. Спря над мястото на печката, право срещу подиума, където след малко повече от пет часа щеше да застане Стилсън.
Седна по турски на пода и се отпусна да си почине. Започна да диша дълбоко с надеждата, че ще му поолекне. Печката не бе запалена и той усещаше как студът прониква през дрехите и после чак до костите му. Генерална репетиция за погребалния саван.
Когато главата му се пооправи, той повдигна с палци закопчалките на куфарчето си. Ехото поде изщракването, както бе направило със стъпките му, и през залата премина пукотевица, сякаш един след друг бяха заредени два пистолета.
„Законът на Запада“ — съвсем без връзка мина през ума му. Това бяха думите на прокурора, когато съдебните заседатели признаха Клодин Лонже за виновна в убийството на своя любовник. — „Тя бе постъпила по закона на Запада.“
Джони погледна към отвореното куфарче и потърка очи. За миг погледът му се раздвои, но скоро всичко се върна на фокус. Бяха го нападнали видения направо от пода, където седеше. Те идеха далеч от миналото — ако се бяха запечатали на фотографска хартия, тя щеше да е вече с бакърен оттенък. На същото това място бяха застанали мъже, които пушеха пури, шумно разговаряха и се смееха, докато чакаха да започне общото събрание на гражданите. Коя година беше това? 1920-а? 1902-ра? От атмосферата на тази сцена лъхаше нещо зловещо, което смущаваше Джони. Един от мъжете говореше за цената на уискито и си чоплеше в носа със сребърна зъбочистка, а…
(А преди две години бе отровил жена си.)
Джони потръпна. Ала все едно, видяното не беше от значение. Въпросният мъж отдавна бе умрял.
Погледът му се спря на лъскавата пушка долу.
„За такова нещо по време на война се дават медали“ — помисли си той.
Зае се да сглоби оръжието. И всяко „щрак“ отекваше тържествено в ушите му като зареждане на пистолет.
Той пъхна пет патрона в магазина на „Ремингтон“-а.
Сложи карабината на коленете си.
И зачака.

3
Навън постепенно се зазоряваше. Джони задряма за малко, но бе така премръзнал, че не можа да заспи истински. А и колкото спа, бе непрестанно преследван от призрачни, разпокъсани видения.
Разсъни се окончателно малко след седем часа. Вратата долу се отвори с трясък и той прехапа език, за да не извика: „Кой е?“
Беше разсилният. Джони залепи око към един от ромбоидните отвори в парапета на галерията и видя насреща си мъжага, загърнат в тъмносиня канадка. Идваше по централната пътека на залата с наръч дърва за печката и си тананикаше „Долината на Червената река“. Стовари с трясък дървата в сандъка и изчезна от погледа му под галерията. След секунда се чу тъничко изскърцване — отвори се вратата на печката.
Внезапно Джони помисли за дъха, който излизаше на бели кълбета пара от носа му. Ами ако разсилният вдигнеше очи нагоре? Дали би могъл да забележи?
Опита се да диша по-нарядко, но от това главата го заболя още по-силно и очертанията на предметите започнаха застрашително да се раздвояват.
Отдолу долетяха звуците от смачкване на хартия и драсване на кибритена клечка. В студения въздух лъхна едва доловимо на сяра. Разсилният, който продължаваше да тананика „Долината на Червената река“, най-сетне отвори гърло и зарева фалшиво:
Казват, че напускаш долината…
Как ще прежалим очите ти — звезди —
и нежната усмивка на устатаааа…
И отново нещо зашумя — този път пращеше огън.
— На, задави се, проклетнице! — изруга разсилният и трясна вратата на печката. Джони стисна с две ръце устата си, защото изведнъж го досмеша до смърт. Представи си как се надига от пода на галерията, източен и бледен, както подобава на всеки уважаващ себе си призрак, как ноктите му се извиват като на граблива птица и ръцете му се разперват като криле, как се провиква с гробовен глас към партера: „На, задави се, проклетнико!“
Успя да задържи смеха си. Главата му се наливаше до пръсване с кръв като домат, напечен от слънцето. Пред погледа му всичко играеше и се размазваше. Изведнъж неудържимо му се прииска да се махне от образа, запечатан в пода, на човека със сребърната зъбочистачка, но се боеше да не изшуми. Божичко, ами ако му се докиха?
Неочаквано, без всякакво предупреждение, един ужасен, виещ писък изпълни залата, заби се сякаш със стотици сребърни игли в ушите на Джони, проникна чак до мозъка му и го разтресе. Той отвори уста да извика…
Писъкът секна.
— Мамка ти! — произнесе безстрастно разсилният.
През ромбоидното си прозорче Джони го видя, че се разправя с някакъв микрофон зад ораторската трибуна. Кабелът на микрофона криволичеше като черна змия към малък, портативен усилвател. Разсилният слезе от трибуната и премести усилвателя по-далеч, след което развъртя копчетата върху корпуса му. После се върна при микрофона и го включи. Отново се разнесе неприятното виене, но този път то бе значително по-слабо и накрая изчезна съвсем. Джони притисна с все сила длани към челото си и започна методично да го разтрива.
Разсилният почука с пръст по микрофона и голямата празна зала екна, като че някой задумка с юмрук по капака на ковчег. Сетне отново зарева фалшиво, с чудовищно усилен глас, и сякаш великан заблъска Джони по главата с боздуган; КАЗВАТ, ЧЕ НАПУСКАШ ДОЛИНАТАААА…
„Престани — на Джони му се искаше да кресне, — моля те, престани! Не виждаш ли, че полудявам, защо не престанеш?!“
Песента секна, нещо силно изтрещя и разсилният заключи с нормалния си глас:
— Задави се и ти, проклетнико!
Той отново изчезна от полезрението на Джони. Чу се звук от разкъсване на хартия и хрясването на книжен канап. Разсилният се показа, като си свирукаше с уста и носеше голямо тесте брошури, които започна да разпределя нагъсто по пейките.
Когато приключи и с тази работа, той си закопча канадката и излезе. Вратата се захлопна глухо подире му. Джони погледна часовника си. Беше 7 ч 45 мин. Залата на градската община лека-полека се затопляше. Той седеше и чакаше. Главоболието му беше все така силно, но за най-голямо учудване, се понасяше по-леко от когато и да било. Достатъчно бе само да си каже, че много малко му остава още да се мъчи.

4
Точно в девет часа вратите отново хлопнаха и Джони, който се бе поунесъл, подскочи. Стисна пушката за миг, но после пръстите му се отпуснаха. Наведе се и надникна през ромбоидната дупчица. Този път в залата бяха влезли четирима, сред които бе и разсилният, с вдигната яка на канадката. Другите бяха облечени с палта, а под тях — с костюми. Сърцето на Джони се разигра — беше познал Съни Елиман, късо подстриган и с хубава прическа, но със същите искрящи зелени очи.
— Всичко ли е наред? — попита Съни.
— Провери сам, ако искаш — тросна се разсилният.
— Не се засягай, чичка! — обади се друг от тройката. Бяха се насочили към трибуната. Третият включи усилвателя и доволен от проверката го изключи.
— Като гледа какво са се запревземали всички наоколо, човек може да си помисли, че чакаме самия император, дявол го взел! — промърмори намусено разсилният.
— И ще бъде съвсем прав, съвсем прав! Не си ли го схванал още, чичка?
Джони имаше чувството, че си спомня и този тип от митинга в Тримбъл.
— Огледал ли си горе? — обърна се Елиман към разсилния и Джони изстина.
— Вратата към стълбите за горе си стои заключена както винаги. Заранта я проверих.
Джони мълчаливо благодари на бога за секретната брава.
— Ще трябва да се прегледа — настоя Елиман.
Разсилният се разсмя с нескрита досада.
— Абе, що за хора сте вие? Кого толкова чакате? Може би Фантомас, а?
— Вярно, Съни! — присъедини се и онзи, когото Джони си мислеше, че познава. — Горе няма никой. Ако си размърдаме задниците, тъкмо ще имаме време и за едно кафе в ресторантчето на ъгъла.
— Хм, кафе! — изсумтя Съни. — Това не е кафе, а чиста помия! Хайде, Мучи, изтичай горе и провери дали няма някой. В нашата работа не трябва да има празно!
Джони облиза пресъхналите си устни и стисна пушката. Измери с поглед тясната галерия. Надясно тя свършваше с гола стена, а наляво отиваше към канцелариите, но за пътища за отстъпление поначало не можеше и да се мисли. Само да мръднеше, и щяха да го чуят. В празната зала всеки звук се усилваше многократно. Нямаше накъде да шава.
Долу някой закрачи, вратата за стълбището се отвори и затвори. Джони чакаше премръзнал и безпомощен. Непосредствено под него разсилният си приказваше нещо с останалите, но той бе глух за разговора им. Главата му се обърна бавно, сякаш движена от някаква машина, и той се вторачи в дъното на галерията, където трябваше да се появи така нареченият Мучи. А появеше ли се, същият този Мучи щеше веднага да забрави отегчението си и стреснат и озадачен, щеше да зине: „Ей, Съни, тук горе има някакъв тип!“
До слуха му вече достигаше глухият тропот на Мучи, който изкачваше стъпалата. Джони се помъчи да мисли за нещо друго, каквото и да е. Нищо не излезе. След по-малко от минута щяха да го открият и той бе безсилен да го предотврати. Каквото и да направеше, единствената възможност, която беше имал да разреши проблема, отиваше по дяволите.
Започнаха да се отварят и затварят врати. Шумът от тях все повече се приближаваше и ставаше все по-ясен. От челото на Джони се търкулна капка пот и остави мокро петънце върху крачола на джинсите му. Той помнеше всичките врати, край които беше минал.
Мучи бе вече проверил ГРАДОУПРАВИТЕЛ, ГРАДСКИ СЪВЕТНИЦИ и ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР. Беше надникнал в 00 — МЪЖЕ и в СОЦИАЛНИ ГРИЖИ. Сега оглеждаше 00 — ЖЕНИ. Идваше ред на вратата за галерията.
Тя се отвори.
Прозвучаха две стъпки и Мучи застана до парапета на късото балконче над задните редове на залата.
— Е, Съни, доволен ли си сега?
— Наред ли е всичко?
— Като на гробищата! — отвърна Мучи и в залата се изсмяха.
— Добре тогава, идвай да пием по едно кафе — обади се третият от групата. И колкото да бе невероятно, с това свърши всичко. Вратата се затръшна, стъпките се отдалечиха по коридора и после по стълбите надолу.
Джони се отпусна и за момент потъна в сивотата на забравата. Но на излизане групата хлопна външната врата и го извади от унеса.
Останал сам, разсилният даде воля на чувствата си: „Проклетници с проклетници недни!“, след което и той си излезе. Следващите двадесетина минути Джони прекара сам в празната зала.

6
Всичко ставаше като на забавени киноснимки.
От дългото седене краката на Джони се бяха схванали. Колената му изпукаха като панаирджийски бомбички. Времето сякаш бе спряло, аплодисментите гърмяха, макар че вече се обръщаха глави и се протягаха шии; някой дори изпищя и въпреки това аплодисментите не стихваха. А бяха изпищели, защото в галерията се бе изправил човек с пушка в ръце, досущ като в класическата сцена, известна на всички от телевизионния екран. По своему тази сцена бе също тъй типично американска, както и чудесният свят на Уолт Дисни: долу стои политикът, а горе — убиецът с пушката.
Грег Стилсън извъртя глава към Джони и дебелата му шия се нагърчи. Червеният помпон върху скиорската му шапка смешно се заклати.
Джони опря приклада на рамото си. Отначало усети, че му бяга, но сетне хлътна глухо на мястото си до раменната става. Спомни си как като малък беше стрелял с баща си по яребици. Бяха тръгнали на лов за елени, но в единствения случай, когато видя елен, Джони се бе вдървил и не бе успял да натисне спусъка — беше го хванала треската на неопитния ловец. Той се срамуваше от това, както се срамуват от онанизма в детските години, и не го разказваше никому.
Раздаде се нов писък. Една от старите дами затискаше уста с ръка и Джони забеляза, че широкополата й черна шапка бе украсена с изкуствени плодове. Към него се обръщаха лица — големи бели нули. Отваряха се усти — малки черни нули. Момченцето със синьото гащеризонче го сочеше с пръст. Майка му се опитваше да го прикрие. Изведнъж Стилсън попадна върху мушката и Джони се сети, че трябва да свали предпазителя. Мъжете с разкопчаните палта отсреща бъркаха под саката си. Съни Елиман святкаше със зелените си очи и крещеше: „Залегни! Грег, залегни!“
Но Стилсън се беше втренчил в галерията. За втори път погледите на двамата се срещнаха и приковани от пълното взаимно разбиране, се сключиха в едно. Когато Джони натисна спусъка, Стилсън само се приведе. Пушката изтрещя оглушително и залата екна. Куршумът попадна в единия ъгъл на катедрата и отнесе голямо парче от нея. Отдолу се белна голото дърво. На всички страни се разхвърчаха трески. Една от тях удари микрофона и предизвика познатия чудовищен вой, който изненадващо затихна в нисък, гърлен брум.
Джони вкара нов патрон в затвора и стреля още веднъж. Този път куршумът проби дупка в прашния мокет на подиума.
Тълпата се юрна като стадо в панически бяг. Всички се скупчиха на централната пътека в залата. Правостоящите отзад се бяха измъкнали лесно, но скоро двойните врати на изхода се задръстиха от ругаещия и пищящ поток мъже и жени.
Нещо запука насреща и пред очите на Джони част от парапета на галерията литна на парчета. Миг след това в ухото му изсвистя. После невидим пръст го перна по яката на ризата. И тримата отсреща държаха пистолети и горе в галерията нямаше кой да закрие целта им, откроила се като на длан, макар че Джони се съмняваше дали биха се разтревожили особено за живота на невинни хора, ако наоколо имаше такива.
Една от трите прецъфтели дами се обеси на ръката на Мучи и ридаейки, се помъчи да го попита нещо. Той я блъсна настрани и стисна с две ръце пистолета. В залата се размириса силно на барут. Бяха минали около двадесет секунди, откакто Джони стана.
„Залегни! Залегни, Грег!“
Стилсън все така стоеше на края на подиума и леко приведен гледаше нагоре. Джони се надвеси с пушката и тъкмо хвана Стилсън на прицел, когато бе пронизан странично в шията и повален от пистолетен куршум. Изстрелът му отиде във въздуха. Прозорецът срещу него се разсипа в звънък дъжд от милиони стъклени парченца и от тълпата се изтръгнаха ужасени писъци. Рамото и гърдите на Джони се обливаха в кръв.
„И ти си един убиец, дето равен на себе си нямаш“ — укори се истерично той, надигна се някак и отново се добра до парапета. Вкара патрон в цевта и започна да се цели. Стилсън излезе от вцепенението си, стрелна се по стъпалата от подиума и пак погледна към галерията.
Джони чу куршум да изсвистява покрай слепоочието му. „От мен шурти кръв като от заклано прасе — помисли той. — Хайде, стига си протакал! Свършвай веднъж завинаги!“
В това време изходът се отпуши и народът се втурна навън. Едно от пистолетните дула пусна облаче дим, трясна гръм и същият невидим пръст, който преди малко го беше пернал по яката на ризата, прекара огнена черта зад слепоочието му. Ала това нямаше значение. Важното бе да се повали Стилсън! Джони отново се надвеси с пушката.
„Гледай този път да го улучиш!“
За такъв едър човек Стилсън бе удивително бърз. Брюнетката, която Джони бе забелязал отпреди, се бе отдалечила докъм средата на залата. Тя стискаше в ръце своя разплакан син, като през цялото време се мъчеше да го прикрива с тялото си. И тогава се случи нещо, което така изненада Джони, че едва не изпусна пушката си. Стилсън грабна детето от прегръдката на майката, извърна се към галерията и го вдигна пред себе си като щит. В прицела на пушката вече се намираше не Грег Стилсън, а някаква беззащитна, гърчеща се фигурка в
(филтъра, синия филтър, жълтите ивици, тигрови ивици тъмносиньо ветроупорно гащеризонче с яркожълти гарнитури.
Джони зяпна изумен. Това несъмнено бе Стилсън. Стилсън-тигърът. Ала вече скрит зад филтъра.
„Какво означава това?“ — искаше да викне той, но от гърлото му не излезе нито звук.
Затова пък майката закрещя неистово — крясъци, които Джони беше чувал някъде преди. „Томи! Дай си ми го! ТОМИИИ! ДАЙ СИ МИ ГО, ГАДИНО МРЪСНА!“
Главата му помътняваше и се издуваше като волски мехур. Погледът се замъгляваше. Останало бе само едно ярко петно и то бе кацнало на мушката на карабината му, насочена право в сърцето под синьото гащеризонче.
„Хайде, сега е моментът! За бога, трябва да стреляш, иначе ще се измъкне!“
Ала дали поради замъгленото му зрение, на Джони му се стори, че гащеризончето започна да се разраства и разстила, да избледнява до небесната синева от кошмарното му видение, а тъмножълтите му ивици се разтягаха, разливаха, докато накрая погълнаха всичко.
(„О, да, зад филтъра, той е зад филтъра, но какво означава това? Значи ли, че опасността е ликвидирана, или че той е станал недосегаем за мен? Какво означава…“)
Долу отнякъде плисна ярка светлина и мигом угасна. С част от помръкващото си съзнание Джони съобрази, че бе блеснала фотосветкавица.
Стилсън отблъсна грубо жената и заотстъпва гърбом към вратата, присвил пресметливо жестоките си очи. Беше стиснал здраво гърчещото се дете за шията и между крачетата.
„Не мога, о мили боже, не мога.“
В този момент още два куршума попаднаха в Джони. Единият, високо горе в гърдите, го хвърли назад върху стената, откъдето той отскочи като топка, а вторият — вляво от пояса — го накара да се завърти около оста си и да политне към парапета на галерията. Смътно осъзна, че бе изпуснал пушката си. Тя се удари в пода, гръмна и прониза стената. Джони се стовари върху парапета, блъсна го с бедро, преметна се и полетя надолу. Залата се преобърна два пъти пред очите му и той се сгромоляса сред взрив от разхвърчани трески върху две пейки, където си счупи гръбнака и краката.
Отвори уста да извика от болка, но вместо това оттам бликна гъста струя кръв. Проснат сред отломките от разбитите пейки, Джони си мислеше: „Свършено е. Аз съм един лигльо. Всичко оплесках.“
Усети, че някой го дърпа, и то съвсем не внимателно. Обърнаха го по гръб. Около него стояха Елиман, Мучи и другият. Беше го обърнал Елиман.
Дойде Стилсън и бутна Мучи.
— Оставете го тоя — кресна им той. — Намерете онзи кучи син, дето снимаше. Счупете му апарата.
Мучи и другият не чакаха да ги подканят. Някъде наблизо тъмнокосата майка на момченцето нареждаше: „…зад едно дете, да се крие зад едно дете. На цял свят ще го разкажа…“
— Затвори й устата, Съни — нареди Стилсън.
— Веднага — отвърна Съни и моментално изчезна.
Стилсън коленичи и се надвеси над Джони.
— Познаваме ли се отнякъде с теб, човече? Няма смисъл да лъжеш. Твоята е изпята.
— Срещали сме се — прошепна Джони.
— На митинга в Тримбъл, нали?
Джони кимна.
Стилсън рязко стана и като събра последни сили, Джони го сграбчи за пищяла. Държа го само за секунда — Стилсън се измъкна без усилие. Но за Джони и това бе достатъчно.
„Всичко се бе променило.“
Към него прииждаха хора, но той не виждаше лицата, а само краката им. Все едно. Важното бе, че всичко се бе променило.
Сълзите му потекоха. Когато докосна Стилсън този път, той сякаше бе докоснал статуя. Изхабена батерия. Паднало дърво. Празна къща. Пусти лавици. Изпити бутилки, годни само за свещници.
Съзнанието му помръкваше, гаснеше. Краката около него потъваха в мъгла. Чуваше гласовете на тълпата, възбудената глъч на догадките, но не различаваше отделните думи. Долавяше само звученето им, макар че и то заглъхваше и се сливаше в тънко, напевно жужене.
Погледна през рамо и видя коридора, от който някога бе излязъл. Беше излязъл тогава в някаква светеща, обвита с плацента утроба. Само че майка му още си беше жива и с баща му до нея го викаха, докато той разкъса преградите и отиде при тях. Сега просто бе време да се връща. Сега трябваше да се върне там.
„Успях. Някак успях. Сам не знам как, но свърших работата.“
Остави се на течението да го носи към коридора със стените от оксидирана стомана, без да знае, чака ли го нещо на далечния му край, съгласен да търпи, за да узнае, когато дойде моментът. Напевното жужене на гласовете замлъкна. Мъглявото сияние угасна. Но той — Джони Смит — остана цял и непокътнат.
„Влизай в коридора — подкани се Джони. — Давай.“
Имаше чувството, че влезе ли вътре, отново ще може да ходи.

Част III
ЗАПИСКИ ОТ МЪРТВАТА ЗОНА

1
Портсмут, Ню Хампшир
23 януари 1979 г.
Мили татко,
Онова, което имам да ти казвам, е така ужасно, че ще се постарая да бъда кратък. Когато получиш писмото ми, аз сигурно няма да съм жив. Сполетя ме жестока участ и сега си мисля, че началото й е било много преди катастрофата с колата и комата. Ти знаеш, разбира се, за моето ясновидство и сигурно си спомняш как мама се кълнеше на смъртния си одър, че такава била волята божия, че господ ме бил отредил за някакви големи дела. Тя ме помоли да не бягам от него и аз й обещах — не на сериозно, а просто за да я успокоя. Сега обаче, изглежда, че по свой странен начин тя е била права. Не че съм повярвал в съществованието на бог, ни най-малко не вярвам, че бог е реално същество, което определя нашите съдби и ни раздава задачки като на малки момченца, за да печелим червени точки по големия път на живота. Но и не мога да повярвам, че всичко, което ми се случи, бе чисто стечение на обстоятелствата.
През лятото на 1976 г. отидох на митинг на Грег Стилсън в Тримбъл, град от трети избирателен окръг на Ню Хампшир. Ако си спомняш, тогава той издигаше за първи път кандидатурата си. По пътя към ораторската трибуна Стилсън стисна ръцете на много хора и един от тях бях аз. Оттук нататък историята ще ти се стори трудна за вярване, макар да си виждал как работи моята чудновата способност. Яви ми се видение, татко, не, нещо много повече — направо прозрение, ако не в библейския, то в доста близък до него смисъл. За мое удивление, то не бе тъй ясно, както обикновено — беше обгърнато в някаква непонятна светеща синева, каквато досега не беше имало, но затова пък бе невероятно мощно. Видях Грег Стилсън избран за президент на САЩ. Не мога да кажа след колко години, но дотогава той ще е почти напълно оплешивял. Навярно най-много след 14—18 години. Моята способност е да виждам, а не да тълкувам, и в този случай ми пречеше синият филтър, но и онова, което видях, ми стига. Ако Стилсън стане президент, той ще изостри до краен предел и бездруго напрегнатата международна обстановка. Ако Стилсън стане президент, той ще предизвика избухването на световна ядрена война. Първоначално конфликтът ще бъде разпален в Южноафриканската република. И докато се опомнят, в тази кървава баня ще бъдат въвлечени не някакви две-три, а цели двадесет страни, да не говорим колко още терористични групи ще хвърлят бомби.
Знам, че всичко това изглежда налудничаво. И на мен така ми изглежда. Ала тук няма място за съмнения, нито за опити да се омаловажава нещо толкова реално и неотложно. Никой не го подозира, но не пожарът в ресторанта ме накара да избягам от Чатсуъртови. Аз по-скоро бягах от Грег Стилсън и от дълга, който бях призван да изпълня. Като пророк Илия в пещерата и Йона в търбуха на кита. Смятах да изчакам и да видя как ще се развият събитията. Да видя дали ще се създадат предпоставки за подобно ужасно бъдеще. И навярно още бих изчаквал, ако миналата есен главоболията не бяха се влошили и не се бе случила онази неприятност в бригадата по маркировката на пътищата. Бригадирът Кийт Странг сигурно ще си спомни, че…

2
Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Норман Д. Върайзър, главен юрисконсулт на комисията. Свидетелствува мистър Кийт Странг, живущ на булевард Дезърт № 1421, град Финикс, щат Аризона.
Показанията са взети на 17 август 1979 г.
Върайзър: И значи по онова време Джон Смит е работел в Благоустройствения отдел на общината във Финикс, така ли?
Странг: Да, сър, така е.
В.: Това беше в началото на декември хиляда деветстотин седемдесет и осма година?
С.: Да, сър.
В.: А на седми декември случи ли се нещо особено, което да сте запомнили? Нещо свързано с Джон Смит?
С.: Да, сър, и още как!
В.: Бихте ли разказали пред комисията за този случай?
С.: Ами тогава ми се наложи да ходя до централния гараж, за да взема два сто и петдесет литрови бидона с оранжева боя. Правехме пътна маркировка, нали разбирате. Джони, искам да кажа Джон Смит, работеше на Роузмонт Авеню в деня, за който става дума. Полагаше разграничителната линия между пътните платна. Та, значи, аз се върнах там към четири и петнадесет, около четиридесет и пет минути преди края на работното време, и Хърман Джоелин, с когото вече разговаряхте, дойде при мен и ми рече: „Кийт, я виж какво става с Джони. Май нещо не е наред. Преди малко се опитах да му кажа нещо, а той все едно, че не чува. Едва не ме прегази. Трябва да направиш нещо.“ Така ми рече. А аз го попитах: „Какво му е, Хърми?“ И той ми отвърна: „Иди и виж сам, Кийт. На тоз господинчо май нещо му хлопа дъската!“ Подкарах нагоре по улицата и гледам, уж всичко беше както трябва отначало и после — леле, майчице!
В.: Какво точно видяхте?
С.: Преди да стигна до Джони ли?
В.: Да.
С.: Линията, която той нанасяше, се разкривяваше — отначало по малко, само тук-там. А Джони винаги е бил най-добрият по линиите. Сетне работата ставаше наистина дебела. Линията му шареше по цялото платно на грамадни криволици. На места изглеждаше дори сякаш се бе въртял в кръг, а пък веднъж вместо в средата я бе теглил към стотина метра покрай самия бордюр.
В.: Какво направихте тогава?
С.: Спрях го. Искам да кажа, успях след време да го спра. Изравних колата си с машината за прокарване на линии и започнах да викам. Трябва да съм викал името му най-малко пет пъти, а той все не чуваше. Че като взе, та обърна оная пущина и право в колата, която аз карах! Така я блъсна, че едва не й продъни вратата. Хем и тя е собственост на пътната служба! Тогава аз се разсвирих с клаксона и се развиках, та той най-сетне, изглежда, чу. Спря машината и се обърна към мен. Попитах го какво, за бога, значи това.
В.: И той какво отговори?
С.: „Здравей“, ми рече и толкоз. „Здравей, Кийт“. Сякаш нищо не беше станало.
В.: А вие как реагирахте?
С.: Никак не му се зарадвах. Направо бях излязъл от кожата си. А Джони си стоеше, погледът му блуждаеше и се държеше за машината, сякаш щеше да падне, ако се пуснеше. Чак тогава се усетих, че той изглежда ужасно зле. Джони поначало си беше извънредно слаб, но сега бе станал бял като чаршаф, а ъгълчетата на устата му бяха… как да ви кажа… някак провиснали надолу. Дълго време като че ли изобщо не разбираше какво му говоря. Сетне погледна назад и видя каква я беше свършил с линията, как я бе наплескал по цялото платно.
В.: И какво каза?
С.: Каза, че съжалява. После нещо май се поолюля и се хвана за челото. Попитах го какво му е, и той ги заразправя едни объркани… направо безсмислици.
Коън: Мистър Странг, Комисията особено се интересува от всичко, каквото и да е то, казано от мистър Смит, което би могло да хвърли светлина върху случая. Можете ли да си спомните думите му?
С.: Ами, първо каза, че нищо му няма, освен дето му мирише на горена гума. На запалени автомобилни гуми. После каза: „Онзи акумулатор ще гръмне, ако го скачиш с другия“, и после нещо като: „В скрина имам картофи и двата радиоприемника са на слънце. Така че можем да потегляме.“ Доколкото си спомням, така беше. Нали ви казах — пълна безсмислица и щуротия.
В.: Какво се случи после?
С.: Той политна и щеше да падне. Аз го хванах за рамото и ръката — същата, която притискаше към лицето си. Тя се отмести и тогава видях, че дясното му око е плувнало в кръв. После той припадна.
В.: Но преди да припадне, каза още нещо, нали?
С.: Каза, да.
В.: Какво беше то?
С.: Беше това: „После ще му берем грижата на Стилсън, татко. Засега той е в мъртвата зона.“
В.: Сигурен ли сте, че точно тези бяха думите му?
С.: Да, сигурен съм. Никога няма да ги забравя.

3
… Когато дойдох в съзнание, видях, че са ме пренесли в барачката за инструменти в началото на Роузмонт Авеню. Кийт каза, че трябва незабавно да ида на лекар и да не се връщам на работа, докато не съм се прегледал. Бях много изплашен, татко, но не за онова, за което навярно си мислеше Кийт. Както и да е, записах се за преглед при един невролог, който Сам Уейзак ми бе препоръчал в писмото си в началото на ноември. Бях писал на Сам и бях му се оплакал, че се боя да шофирам, защото понякога ми се случва да виждам двойно. Сам ми отговори незабавно и ме посъветва непременно да отида при въпросния доктор Ван, тъй като намирал симптомите ми за много тревожни, но не смеел да поставя диагноза от разстояние.
Не го послушах и не отидох веднага. Изглежда, човек е така устроен, че съзнанието му отказва да приеме перспективата за края и аз се самозалъгвах — чак до случката с машината за пътна маркировка, — че това е временно и че ще се оправя. Явно не ми се е искало да си мисля какво ме чака. Но случката с машината за пътна маркировка бе твърде сериозна и аз отидох при доктора, защото бях много уплашен — не лично за себе си, а заради онова, което знаех.
Та отидох при доктор Ван, той ме изследва и ми каза как стоят нещата. Оказа се, че не разполагам с толкова време, с колкото си мислех, защото…

4
Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Норман Д. Върайзър, главен юрисконсулт на комисията. Свидетелствува д-р Куентин М. Ван, живущ на Паркланд Драйв № 17, град Финикс, щат Аризона.
Показанията са взети на 22 август 1979 г.
Върайзър: След като приключихте с изследванията и бяхте готов с диагнозата, вие се срещнахте с Джон Смит в кабинета си, нали?
Ван: Да. Разговорът не беше от леките. Подобни разговори никога не са леки.
В.: Можете ли да ни го предадете в общи черти?
Ван: Да. Предвид необикновените обстоятелства считам, че може да не се съблюдава поверителния характер на отношенията между лекар и пациент. Най-напред казах на Смит, че е преживял нещо, което го е изплашило ужасно. Той се съгласи. Дясното му око, макар и малко по-добре, бе все още силно кръвясало поради спукване на капиляри. Ако позволите да покажа на схемата…
(Нататък част от показанията се прескача.)
В.: И след като обяснихте всичко това на Смит…?
Ван: Той ме попита за присъдата. Точно така се изрази: „Каква е присъдата?“ Бях поразен от спокойствието и твърдостта му.
В.: И каква беше присъдата, доктор Ван?
Ван: Моля? Мислех, че това вече е известно. Джон Смит имаше много напреднал тумор в мозъка, по-точно в предната част на едно от големите полукълба.
(Шум в залата; кратко прекъсване)
В.: Съжалявам за прекъсването, доктор Ван. Искам да напомня на зрителите, че това е заседание на сенатска комисия, която е орган за разследване, а не панаир. Или ще има ред в залата, или ще наредя да бъде опразнена.
Ван: Не се притеснявайте, мистър Върайзър.
В.: Много сте любезен, доктор Ван. Бихте ли казали на комисията как Смит прие новината?
Ван: Беше спокоен, необикновено спокоен. Предполагам, че дълбоко в себе си вече си бе поставил сам диагноза и тя съвпадаше с моята. Той обаче заяви, че е много уплашен, и ме попита колко му остава да живее.
В.: Какво му отговорихте?
Ван: Отговорих му, че на този етап подобен въпрос няма смисъл, тъй като още имаме възможност да действуваме. Обясних, че ще е необходимо да му се направи операция. Трябва да отбележа, че тогава не знаех нищо за неговата кома и за удивителното му, едва ли не фантастично, възстановяване.
В.: А той как се отнесе?
Ван: Каза, че операция няма да има. Каза го спокойно, но много, много твърдо. Никаква операция. Изразих надежда, че ще промени решението си, защото да се откаже от операция би означавало да подпише собствената си смъртна присъда.
В.: Реагира ли Смит на това предупреждение?
Ван: Поиска да му дам възможно най-точна оценка колко му остава да живее без такава операция.
В.: Дадохте ли му оценка?
Ван: В общи линии, да. Съобщих му, че никога не може да се предскаже с каква скорост ще се развие даден тумор, че знам случаи, когато латентната фаза е продължавала до две години, но че това е много рядко. Изказах предположение, че разумният срок, на който може да разчита без операция, е между осем и двадесет месеца.
В.: И въпреки това той не се съгласи на операция?
Ван: Не, не се съгласи.
В.: Случи ли се нещо необикновено, когато Смит си тръгваше?
Ван: Случи се, бих казал, нещо извънредно необикновено.
В.: Разкажете ни, ако обичате, за него.
Ван: Докоснах Смит по рамото, навярно в желанието си да го позадържа. Нали разбирате, не исках да си отиде с такова бреме на душата. И тогава усетих, че нещо от него ми се предава, все едно ме разтърси електрически ток, но същевременно и аз се почувствувах като изцеден. Сякаш той бе изсмукал нещо от мен. Признавам, че описанието ми е чисто субективно, но не бива да се забравя, че то идва от човек с определена квалификация в изкуството на професионалното наблюдение. Уверявам ви, че усещането не беше от най-приятните. Аз се… отдръпнах от Смит… а той ми каза да се обадя на жена си, защото Стробъри бил пострадал сериозно.
В.: Стробъри[1]?
Ван: Точно така каза, Стробъри. Братът на жена ми… името му е Станбъри Ричардс, но в ранното си детство най-малкият ми син го наричаше чичо Стробъри. Впрочем и аз съобразих, че става дума за него едва по-късно. На вечеря подхвърлих на жена ми да му се обади — той живее в град Куз Лейк, щат Ню Йорк.
В.: И тя обади ли му се?
Ван: Да. Много приятно си поговориха.
В.: Вашият шурей, мистър Ричардс, си беше жив и здрав?
Ван: Да, той бе в отлично здраве. Но на следващата седмица боядисвал къщата, паднал от стълбата и си счупил гръбнака.
В.: Доктор Ван, вярвате ли, че Джон Смит е видял как става това нещастие? Вярвате ли, че е прозрял в бъдещето на вашия шурей?
Ван: Не знам. Макар че… така изглежда.
В.: Благодаря ви, доктор Ван.
Ван: Може ли да добавя нещо? В.: Разбира се.
Ван: Ако този човек действително е бил белязан с такова проклятие — за мен то е именно проклятие, — надявам се, че бог ще се смили над изтерзаната му душа.

5
… знам, че хората ще си обяснят постъпката ми с тумора, но ти, татко, не им вярвай. Това не е истина. Туморът е просто финалът, където най-сетне нещастието ме догони. Сега разбирам, че то ме е преследвало цял живот. Туморът се е развил на мястото, ударено при катастрофата, а също, както вече смътно си спомням, при падане с кънки на Обиколното езеро като дете. Тогава съм получил и първото си „прозрение“, макар че съм забравил какво точно е представлявало. Имал съм и друго, непосредствено преди катастрофата, на панаира в Ести. Питай Сара — тя сигурно помни.
Туморът се намира в областта, която наричах „мъртвата зона“. Виж колко сполучливо излезе, нали? До болка сполучливо. Бог… съдба… провидение… орисия… както и да я наречеш, тази сила протяга сега непоклатимата си и неумолима ръка, за да възстанови равновесието на везните. Може би ми е било писано да умра още при автомобилната катастрофа или дори по-рано, в онзи далечен ден на заледеното езеро. Сигурен съм обаче, че като свърша, каквото имам да върша, блюдата на везните ще се изравнят.
Татко, знай, че те обичам. Няма нищо по-лошо от убеждението, че в пушката е единственият изход от дяволския кръг на моето положение, както и от мисълта, че теб оставям да посрещнеш скръбта и омразата на всички, които не виждат причини да се съмняват в добротата и справедливостта на Стилсън…

6
Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Албърт Ренфрю, заместник на главния юрисконсулт на комисията. Свидетелствува д-р Самюъл Уейзак, живущ на Харлоу Корт № 26, град Бангор, щат Мейн.
Показанията са взети на 23 август 1979 г.
Ренфрю: Доктор Уейзак, наближава времето за почивка и от името на Комисията бих желал да ви благодаря за това, че в течение на четири дълги часа неуморно излагахте всичко, което ви е известно във връзка със случая и допринесохте съществено за изясняването му.
Уейзак: Това беше мой дълг.
Р.: Имам един последен въпрос към вас, доктор Уейзак, въпрос, който аз считам за изключително важен. Той засяга една възможност, на която самият Джон Смит обръща внимание в писмото до баща си, прието при разследването като веществено доказателство. Този въпрос е…
У.: Не.
Р.: Моля?
У.: Вие се готвехте да ме попитате дали туморът на Джони не е бил на спусъка по време на стрелбата в Ню Хампшир, нали?
Р.: Предполагам, че човек би могъл да се изрази…
У.: Отговорът е не. Джони Смит бе мислещо, разумно човешко същество до самия край на живота си. Писмото до неговия баща потвърждава това, потвърждава го и писмото му до Сара Хазлет. Той бе човек, надарен с ужасяваща, богоподобна сила — може би проклятие, както я нарече моят колега доктор Ван, — но съвсем не беше неуравновесен, нито пък постъпките му бяха плод на фантазии, породени от повишено мозъчно налягане, ако подобно нещо изобщо е възможно.
Р.: Но нали Чарлс Уитман, „снайперистът от кулата“ в Тексас, имаше…
У.: Да, да, той имаше тумор, както и пилотът на самолета на „Истърн Еърлайнс“, който се разби във Флорида преди няколко години. Но и в двата случая не е имало опити да се търси причината в тумора. Искам да обърна внимание, че на други, небезизвестни личности, като Ричард Спек, „сина на Сам“ и Адолф Хитлер, не им е трябвало мозъчен тумор да ги тласне към масови убийства. Същото важи и за Франк Дод, убиецът от Касъл Рок, разкрит от Джони. Колкото и грешна, според уважаемата комисия, да е постъпката на Джони, тя не е извършена в момент на умопомрачение. Той може да е бил разкъсван от ужасни душевни терзания… но си е бил нормален.

7
… и преди всичко не мисли, че съм се решил на тази постъпка без продължително и мъчително обмисляне. Ако можех да бъда сигурен, че като го убия, човечеството ще спечели четири, не — две години, или дори осем месеца, през които да се вслуша в гласа на разума, щях да съм спокоен, че е имало смисъл. Да се убива е грях, но може да се окаже, че е било за добро. Кой знае. Само че аз повече няма да си играя на Хамлет. Защото знам колко опасен е Стилсън.
Много те обичам, татко, повярвай ми.
Твой син
Джони

8
Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Албърт Ренфрю, заместник на главния юрисконсулт на комисията. Свидетелствува мистър Стюарт Клосън, живущ на Блакстрап Роуд, град Джаксън, щат Ню Хампшир.
Ренфрю: Значи случайно сте взели фотоапарата със себе си, мистър Клосън?
Клосън: Да. Взех го в последния момент, на излизане. За една бройка и въобще да не ида, макар че съм почитател на Грег Стилсън — е, бях поне преди де. Никак не ми се ходеше в онази проклета зала.
Р.: Заради шофьорския изпит ли?
К.: Познахте! Голяма излагация падна, дето ме напукаха! Ама после си рекох „много важно!“ И ето ти на — снимчица! Уха, снимчица-фантастика! Направо ще ме позлати. Все едно съм снимал вдигането на знамето над Иво Джима.
Р.: Млади момко, надявам се не храните илюзията, че всичко се е разиграло специално във ваша чест?
К.: О, не, съвсем не! Исках да кажа… ох… не знам какво исках да кажа. Но всичко стана точно пред очите ми и… Леле майчице, просто ужасно се зарадвах, че си бях взел „Никона“.
Р.: И снимахте, когато Стилсън грабна детето?
К.: Щракнах го и още как!
Р.: И това тук е увеличено копие на тази снимка?
К.: Да, това е моята снимка.
Р.: Какво се случи след като я направихте?
К.: Двама от онези ме подгониха и викаха подире ми: „Хвърли апарата, момче! Хвърли го на земята, мамка…“ хм, и тъй нататък.
Р.: И вие бягахте, без да спирате?
К.; Ох, как бягах! Велики боже, здравичката си побягах. Те ме преследваха чак до градския автосервиз. Единият за малко да ме хване, но в последния момент се подхлъзна на леда и падна…
Коън: Млади момко, моето мнение е, че вие сте спечелили най-важното надбягване в живота си, като сте се изплъзнали от тези преследвачи.
К.: Благодаря, сър. Онова, което Стилсън направи тогава… сигурно трябва човек да го е видял, но… да се криеш зад гърба на едно дете е повече от долно. Бас държа, че хората в Ню Хампшир вече не биха го избрали и за общински кучкар, нито за…
Р.: Благодаря, мистър Клосън. Свидетелят е свободен

9
И отново дойде октомври.
Сара дълго се бе пазила да не мисли за това пътуване, но ето, че бе ударил неговият час и повече не можеше да се отлага. Тя остави децата на мисис Абланап — вече имаха домашна помощница, две леки коли на мястото на червеното „Пинто“ и близо тридесет хиляди долара годишен доход — и потегли сама за Паунъл през огнено-ръждивата прелест на късната есен.
Когато пристигна, Сара отби колата встрани от китния, тесен провинциален път, слезе и пресече насреща към малкото гробище. Върху един от първите надгробни камъни тя съзря потъмняла табелка с надпис СЕМЕЙСТВО БЪРЧ. Мястото бе оградено с нисък зид от неодялан камък и бе грижливо поддържано. Няколко избелели от слънцето знаменца напомняха за отминалия преди пет месеца Ден на падналите. Нямаше да мине много време и снегът щеше да ги затрупа.
Сара вървеше бавно — нямаше закъде да бърза. Вятърът си играеше с края на тъмнозелената й пола. Мина покрай гробовете на няколко поколения БОУДЕН, на семейство МАРСТЕН, а по-нататък и на рода ПИЛСБЪРИ, който от 1750 г. насам се нареждаше около голям мраморен паметник.
И чак до стената, в самия край на гробището, тя откри един сравнително нов надгробен камък, на който пишеше просто ДЖОН СМИТ. Сара коленичи и след кратко колебание опря длан до него. После я плъзна замислено по полираната повърхност.

10
23 януари 1979 г.
Мила Сара,
Току-що завърших едно много важно писмо до баща си, което ми отне близо час и половина. Нямам сили да мина още веднъж през същото, затова ще те помоля да му се обадиш по телефона, веднага щом получиш това писмо. Хайде, Сара, направи го, преди да продължиш нататък…
И така, по всяка вероятност, ти вече знаеш всичко. Исках само да ти кажа, че напоследък много си мислих за онази вечер, когато ходихме на панаира в Ести. Ако трябва да отгатна кои две неща си запомнила най-ясно от нея, бих избрал това как безумно ми вървя на Колелото на късмета (помниш ли момчето, което все повтаряше: „Мед ми капе като гледам как на този му смачкват фасона“?) и как се бях маскирал, за да те разсмея. Мислех си, че идеята е много остроумна, но ти страшно се разсърди и за малко цялата вечер да пропадне. Може би ако беше станало така, нямаше сега да съм тук и шофьорът на таксито щеше да е жив. А от друга страна, не е изключено нищо съществено от бъдещето да не може да се промени и съдбата да ми беше поднесла същата горчива чаша седмица, месец или година по-късно.
Така или иначе, ние си опитахме късмета на Колелото и то спря на един от номерата, където печели банката — мисля, че на двойната нула! Но искам да знаеш, че не съм престанал да мисля за теб, Сара. Винаги съм обичал само теб и това беше най-хубавата ни вечер…

12
… и това беше най-хубавата ни вечер, макар понякога да не ми се вярва, че изобщо е имало година като 1970, когато бяха студентските вълнения и Никсън беше президент, и не съществуваха джобни калкулатори, нито видеокасетофони, Брус Спрингстийн не пееше и нямаше състави пънк. А друг път онова време ми се струва толкова близко, сякаш бих могъл да го пипна. Тогава имам чувството, че ако можех да те прегърна, или поне да те докосна по бузата или по тила, бих могъл да те отнеса в едно по-друго бъдеще, където няма да има страдания и отчаяние, нито пък нужда да се вземат горчиви решения.
Е, всички правим, каквото можем, и трябва да се задоволяваме с постигнатото. А ако то не ни задоволява, тогава трябва да се примирим. Единствената ми надежда е, че ще ме помниш с добро, мила Сара.
С най-добри пожелания
и с много обич
Джони