"Мъртвата Зона" - Стивън Кинг

ПРОЛОГ

1
Когато завърши университета, Джон Смит бе вече окончателно забравил за злополучното си падане върху леда в онзи януарски ден на 1953 година. Всъщност още в гимназията щеше да се затрудни да го изрови от паметта си. А родителите му така и не разбраха за него.
Пързаляха се на разчистената площадка върху езерото край Дърам. По-големите момчета си бяха направили врати от кошове за картофи и играеха хокей със стари, омотани в изолирбанд стикове. А малчуганите, както си е от памтивека, щъкаха насам-натам, кълчеха си смешно глезените и пухтяха като локомотиви в мразовития въздух. Зад разчистената част от леда горяха две автомобилни гуми и вдигаха облаци гъст, лепкав дим, а до тях седяха в групичка родители и наблюдаваха децата си. Ерата на снегомобила още не бе настъпила и в зимните си развлечения хората напрягаха за удоволствие мускули вместо бензинови мотори.
Джони, който живееше в покрайнините на Паунъл, бе метнал кънките през рамо и бе дошъл сам на езерото. За своите шест години той се пързаляше доста добре — не дотолкова, че големите да го включат в играта си, но достатъчно, за да сложи в джоба си останалите първолаци, които само се клатушкаха с разперени ръце и падаха като круши по леда.
Джони се пусна плавно в обиколка по ръба на площадката. Мислеше си колко хубаво щеше да бъде, ако и той можеше да се пързаля заднишком като Тими Бенедикс, вслушваше се в тайнственото пращене и глухия тътнеж на леда, във виковете на хокеистите, в самосвала, изгромолял по моста на път за гипсовата кариера в Лисбън Фолс, в далечния разговор на възрастните. Беше много щастлив, че съществува на този свят в такъв студен и ясен зимен ден. Всичко бе наред, чувствуваше се отлично, нищо не гнетеше съзнанието му, нищо не му трябваше… освен да се научи да се пързаля назад като Тими Бенедикс.
Когато се изравни с огъня, Джони видя двама-трима от възрастните да си предават в кръг бутилка евтино уиски.
— Дай една глътка! — подвикна той на Чък Спайър, който бе навлякъл топъл широк анорак и зелен вълнен клин.
Чък се усмихна.
— Чупка, малкият! Майка ти те вика!
Шестгодишният Джони Смит се захили и продължи да се пързаля. Стигна до външния край на площадката откъм шосето и видя самия Тими Бенедикс да се спуска по склона, следван от баща си.
— Тими — извика той, — гледай!
Джони се завъртя и започна вдървено да се пързаля назад. Без да подозира, той отиваше право към хокеистите.
— Ей, малкият! — извика някой. — Изчезвай!
Джони не чуваше нищо. Бе станало чудо! Пързаляше се назад! Изведнъж, някак от само себе си, бе влезнал в ритъм. Искаше се само да се накланяш ту към единия, ту към другия крак…
Той загледа в захлас движението на краката си.
И не видя как наблизо профуча старата, охлузена и нащърбена по ръбовете шайба на големите. Един от тях — лош кънкьор — се хвърли след нея в отчаян плонж.
Чък Спайър забеляза опасността, изправи се и извика:
— Джони, внимавай!
Джони вдигна глава и в следващия миг тромавият кънкьор връхлетя неудържимо с осемдесетте си килограма върху малкия.
Детето полетя с разперени ръце. Секунда след това главата му срещна леда и пред очите му падна черна завеса.
Черна завеса… черен лед… черна завеса… черен лед… черно. Черно.
Казаха му, че бил загубил съзнание. Той помнеше само онази странна, натрапчива мисъл… После пред очите му внезапно бяха изникнали надвесените лица на заобиколилите го изплашени хокеисти, разтревожени възрастни и любопитни малчугани. Тими Бенедикс се хилеше глупаво. Чък Спайър го държеше на ръце.
Черен лед. Черно.
— Ей, Джони… как си? — попита го Чък. — Много зле се удари.
— Черно — изхриптя детето. — Черен лед. Не ги скачвай повече, Чък!
Чък се огледа недоумяващ, сетне отново върна поглед към Джони и попипа голямата буца, която се вдигаше върху челото му.
— Много съжалявам! — изломоти непохватният шишко. — Изобщо не го видях. Малките не трябва да влизат в игрището за хокей. Това си е в правилата.
Той плахо се огледа за подкрепа.
— Джони? — пак се обади Чък. Нещо в погледа на момчето го тревожеше. Очите му бяха потъмнели и зареяни, странно далечни и студени. — Добре ли си?
— Не ги скачвай повече — повтори Джони, без да се чува какво приказва, а мислите му бяха пълни само с лед, черен лед. — Ще гръмне. Киселината.
— Дали да не го заведем на лекар? — обърна се Чък към Бил Джендрън. — Явно бълнува.
— Остави го да се опомни — предложи Бил.
Почакаха малко и действително главата на Джони се избистри.
— Пуснете ме — промърмори той. — Нищо ми няма.
Тими Бенедикс, дявол го взел, продължаваше да се хили глупаво. Джони мислено се закани да му покаже туй-онуй. Най-късно до края на седмицата ще започне да върти кръгчета около Тими — и напред, и назад.
— Ела, поседни до огъня — поведе го Чък, — че здравата се тресна.
Джони се подчини. От горящата гума се носеше остра, задушлива миризма и на момчето му се повдигаше. Болеше го глава. То попипа любопитно буцата над лявото си око. Стори му се, че стърчи цял километър.
— Спомняш ли си кой си, що си? — попита Бил.
— Разбира се, разбира се. Нищо ми няма.
— Как се казват майка ти и баща ти?
— Хърб и Вера. Хърб и Вера Смит.
Бил и Чък се спогледаха и свиха рамене.
— Май нищо му няма — заключи Чък и за трети път добави: — Ама наистина жестоко се тресна, нали? Страшна работа!
— Това са то децата! — Бил хвърли пълен с умиление поглед към своите осемгодишни близначки, които се пързаляха хванати за ръце, и пак се обърна към Джони. — Да беше някой възрастен, щеше да умре на място!
— Не и футболист! — уточни Чък и двамата избухнаха в смях. Бутилката отново тръгна от ръка на ръка.
След десетина минути Джони се върна на пързалката. Главоболието му бе понамаляло, но безформената буца се открояваше като зловещ знак, белязал челото му. Когато обаче се прибра за обед, радостта, че се е научил да се пързаля назад, бе изместила всичко, свързано с падането и със загубата на съзнание.
— Милостиви боже! — възкликна Вера Смит, като го видя. — Как стана това?
— Паднах — обясни Джони и засърба доматената супа.
— И вече ти минава? — попита тя, докосвайки внимателно болното място.
— Разбира се, мамо.
И наистина му беше минало, ако не се смятаха редовните кошмари, които го спохождаха месец-два след това… а също и необичайната сънливост, която често-често го обземаше.
Ала и двете престанаха горе-долу едновременно.
Нищо му нямаше.
Една сутрин, в средата на февруари, Чък Спайър забеляза, че акумулаторът на колата му, „Де Сото“, модел 48-а, е напълно изтощен. Той се опита да го възвърне към живот, като го скачи с акумулатора на пикапа си. Ала щом допря втория кабел до полюса, акумулаторът експлодира и обсипа лицето му с дъжд от дребни парченца и киселина. Чък загуби едното си око. Вера каза, че само благодарение на безкрайната божия милост не бил загубил и другото. Джони бе покъртен от тази ужасна трагедия и след седмица отиде с баща си на посещение в градската болница в Луистън. Грамадният мъж сякаш се бе стопил — тъй невероятно смален и изтощен изглеждаше в болничното легло. През нощта на разстроения Джони се присъни, че сам лежи в тази постеля.
Години наред след това на момчето му се случваше да има странни предчувствия — например какво ще пуснат ей сега по радиото, но и наум не му идваше да свърже тези съвпадения с вече съвсем забравеното падане на пързалката.
А и предчувствията не бяха кой знае колко впечатляващи и чести. Всъщност нито веднъж не бе имал чувството, че нещо не е наред — чак до историята с панаира и маската, до онази вечер на второто му премеждие.
По-късно той често щеше да си мисли за това.
Историята с Колелото на късмета стана преди неговото второ премеждие.
Сякаш бе предупреждение, дошло от детството му.

ПРОЛОГ

2
Пътуващият търговец кръстосваше неуморно щатите Небраска и Айова под палещото лятно слънце на 1955-а. Зад волана на своята двегодишна лимузина „Меркурий“ той вече бе успял да навърти над сто хиляди километра. Търговецът бе едър млад мъж, все още с вид на як селски момък от Средния запад. През лятото на 1955-а, само четири месеца след банкрута на бояджийската му фирма в Омаха, Грег Стилсън бе едва на двадесет и две години.
Багажникът и задната седалка на колата бяха отрупани с продукцията на издателство „Път към истината“ — главно библии във всевъзможни подвързии и формати. Основният артикул бе Светото писание за долар и шестдесет и девет цента с шестнадесет цветни илюстрации и подлепено с авиационно лепило — гаранция, че поне десет месеца няма да се разпадне. Хората с по-тънки кесии можеха да си купят Новия завет срещу шестдесет и пет цента. Там нямаше цветни илюстрации, но затова пък думите на Исус Христос бяха отпечатани с червено. Не липсваше и свръхлуксозна библия за паралии. Тя струваше деветнадесет долара и деветдесет и пет цента и бе подвързана с бяла изкуствена кожа, със златна пластинка на корицата за гравиране на името на собственика. Цветните илюстрации в нея наброяваха двадесет и четири, а в средата имаше вложка от чисти листа, предназначени за вписване на рождени дати, сватби и смърт. Луксозното „Слово божие“ даваше надежди, че поне две години ще издържи, без да се разкъса. Един цял кашон бе натъпкан с евтиното издание на „Път към истината за Америка или заговорническите кроежи на комунисти и евреи против нашите Съединени щати“.
От това книжле с меки корици, отпечатано на лоша хартия, Грег изкарваше повече, отколкото от всички библии, взети заедно. Вътре подробно се обясняваше как Ротшилдовци, Рузвелтовци и Грийнблатовци неусетно завладяват икономиката и правителството на САЩ. Със схеми и диаграми се доказваше пряката връзка на евреите с комунистическо-марксистко-ленинско-троцкисткия сговор, а оттам и със самия Антихрист.
Във Вашингтон дните на маккартизма още не бяха далечно минало, в Средния запад звездата на Джо Маккарти продължаваше все така ярко да свети, а Маргарет Чейс Смит[1] от Мейн бе наричана „онази кучка“ заради прочутата си „Декларация на съвестта“.
На около тридесет километра от град Еймс, щата Айова, Грег свърна по прашния път към стопанския двор на някаква ферма. Къщата не даваше признаци на живот — кепенците на прозорците бяха спуснати, вратите на обора — залостени, но човек не може да бъде сигурен в нищо, преди да е проверил. Този девиз бе служил добре на Стилсън през двете години, откак се бе преместил с майка си от Оклахома в Омаха. Не че в бояджийството имаше кой знае какви пари — просто на Грег, извинете за богохулството, му бе писнало от всичко, свързано с Христос, и поне за малко му трябваше някакво разнообразие. И ето че сега отново плуваше в познатите води, ала този път не за да проповядва от амвона или да повдига вярата на цели общини от заблудени овци. Самата мисъл, че най-после е скъсал с кариерата си на чудотворец, му носеше определено облекчение.
Грег отвори вратата на колата и щом стъпи на прашния път, откъм обора към него се насочи един грамаден, злобен пес, от онези, дето пазят селските къщи. Дръпнал назад уши, той лаеше бясно.
— Здрасти, Шаро! — каза Грег с приятния си, нисък, но звучен глас — омайващия глас на опитния оратор, какъвто той бе въпреки младостта си.
Кучето не откликна на дружелюбието в тона на пришълеца. Голямо и зло, то продължаваше настъплението си, явно решило да избърза с обяда и да нагълта пътуващия търговец. Грег седна обратно в колата, затвори вратата и натисна два пъти клаксона. Потта се стичаше по лицето му и оставяше тъмни кръгове под мишниците на белия му ленен костюм, чийто гръб се бе сгърчил на хармоника. Натисна още веднъж клаксона, но и този път никой не се обади. Тъпанарите му с тъпанари, сигурно се бяха натоварили я на трактора си, я на раздрънкания „Студебейкър“ и отпрашили за града.
По лицето на търговеца плъзна усмивка.
Вместо да включи заден ход и да се върне на главния път, той посегна зад себе си и извади един разпръсквач за флайтокс, чието резервоарче бе пълно с амоняк.
Издърпа буталото му и отново излезе от колата с широка усмивка на уста. Кучето, което бе приседнало, тутакси скочи и се хвърли с ръмжене в атака.
— Точно така, Шаро! — рече Грег с приятния си, плътен глас и с все същата усмивка. — Ти само ми ела по-наблизо, ела да си го получиш!
Той ненавиждаше тези отвратителни селски псета, които властвуваха на двора пред къщната врата като малки копия на Цезар. Виж кучето и не питай за господаря.
— Проклета сбирщина от дръвници! — промърмори Грег. Усмивката обаче не слизаше от лицето му. — Ела, кученце.
Животното се приближи. Хълбоците му се напрегнаха за скок. В обора измуча крава и вятърът зашумоля нежно из царевиците. В момента, в който кучето скочи, усмивката на търговеца се изкриви в гримаса на ненавист. Той натисна буталото на разпръсквача и изстреля лютив облак от амонячни капчици право в очите и муцуната му.
Сърдитият лай в миг се смени с остро, задавено скимтене, а след малко, когато амонякът удари с пълна сила, животното зави от болка и подви опашка. От предишния страж на дома не бе останал и помен — сега това бе просто едно смачкано пале.
Лицето на Грег Стилсън бе придобило оловен оттенък. Очите му се бяха свили в злобни, тесни цепки. Той се втурна към кучето и така го изрита в хълбока, че заостреният му трандафор изсвистя във въздуха. Жертвата нададе пронизителен вой и движена от болка и страх, сама подпечата присъдата си, като, вместо да побегне към обора, се обърна да даде отпор на виновника за страданието си.
Изръмжа, хвърли се слепешката, връхлетя върху десния крак на търговеца и разкъса крачола на белия му ленен панталон.
— Ах, гадино мръсна! — изкрещя той, разярен от неочакваното нападение, и този път тегли такъв ритник на псето, че то се изтърколи в прахоляка. Веднага се приближи и пак го ритна, като не преставаше да изригва ругатни. Сега вече кучето, със сълзящи очи и изгарящ от болка нос, с едно счупено и едно лошо пукнато ребро, разбра колко опасен е този побъркан човек, но, уви, бе твърде късно.
Грег Стилсън се задъхваше, потта се лееше на вади по страните му, но той продължаваше да крещи и да преследва с ритници бедното същество из прашния двор, докато го докара до положение само да скимти и едва да се тътри из пепелака. Половин дузина рани кървяха по него. То умираше.
— Не трябваше да ме хапеш! — изсъска Грег. — Чуваш ли? Чуваш ли какво ти казвам? Не трябваше да ме хапеш, дрислива гадино! Никому не давам да ми застава на пътя! Чуваш ли? Никому!
Той ритна още веднъж животното с островърхата си, опръскана с кръв обувка, но то не можа да отвърне с друго, освен с тих, сподавен стон. Твърде малка награда за победителя. Болеше го глава. Сигурно от слънцето. И от гонитбата из двора в тази жега. Цяло щастие ще е, ако не припадне!
Грег затвори за малко очи. Дишаше тежко. Бе потънал в пот, която се стичаше по лицето му като сълзи, а в подстриганата му като четка коса блестеше подобно на безброй скъпоценни камъчета. В краката му издъхваше пребитото куче, а зад затворените му клепачи разцъфтяваха и изчезваха в ритъма на пулса му причудливи разноцветни петна.
Страшно го болеше глава.
Понякога се питаше дали не полудява. Като сега например. Искаше само да пръсне на кучето една хубава порцийка амоняк с машинката за флайтокс и да го прогони обратно в обора, та да пъхне в цепката на външната врата визитната си картичка. Щеше да намине пак някой ден да им продаде нещо. А виж как се обърна работата. Каква каша забърка. При това положение някак не вървеше да си остави визитната картичка, нали?
Отвори очи. Долу в праха кучето дишаше тежко и учестено, а от муцуната му излитаха кървави пръски. Когато Грег го погледна, то лизна покорно обувката му сякаш за да признае, че е било победено, след което отново се зае да умира.
— Не трябваше да ми късаш гащите — процеди той. — Гащите ми струват пет долара, лайняна гад такава!
Трябваше да се маха оттук. Нямаше да му се отрази добре, ако в този момент от града се завърнеше оня ми ти мистър Тъпанарски със „Студебейкър“-а, с жената и шестте си деца и видеше насред двора умиращия верен страж и надвесения над него търговец-злодей. Това положително щеше да му струва службата. Компанията „Път към истината“ не наема търговци, които убиват кучетата на християните.
Като се кикотеше нервно, Грег се върна при лимузината си, седна зад волана и бързо излезе на заден ход от двора. Сетне обърна на изток по селския път, опънал се като стрела през царевичака, и не след дълго се понесе със сто километра в час, следван от километричен облак прах.
Той определено не искаше да загуби работата си. Тъкмо сега не. Печелеше добре. Към дребните хитрости, известни на компанията „Път към истината“, бе прибавил и няколко чисто свои изобретения, за които работодателите му не подозираха. Бе започнал да прави пари. Освен това, докато кръстосваше по работа, имаше възможност да се среща с много хора… с много момичета. Този живот си го биваше, само че…
Само че не го задоволяваше напълно.
Грег караше и болката блъскаше в слепоочията му. Не, положението му просто не го задоволяваше. Той чувствуваше, че е създаден за далеч по-значими дела от това да кръстосва с кола Средния запад, да продава библии и да си докарва допълнително по два долара на ден, като подправя отчетите. Чувствуваше, че е създаден за… за…
За да стане велик.
Да, това бе истината, точно това бе истината. Преди няколко седмици се бе качил с една фуста в плевника — нейните отишли в Дейвъмпорт да продават пилета. Отначало го попита дали иска чаша лимонада, а после нещата тръгнаха някак от само себе си и накрая, като свършиха, тя каза, че било почти същото, като да те прелъсти проповедник. Без да знае защо, той я зашлеви. Зашлеви я и си отиде.
Е, не беше точно така.
Всъщност шамарите бяха три или четири. Спря да я удря едва когато тя се разплака и завика за помощ. Успя да оправи работата, но му се наложи да пусне в ход и последния грам обаяние, дадено му от бога. И тогава също го боля главата, пулсиращите ярки петна се стрелкаха като метеори през зрителното му поле и се разлитаха във фантастични карамболи. Той се бе мъчил да си повярва, че главоболието му иде от жегата, от убийствения задух горе в плевника, но имаше и друга причина. Подобно нещо бе изживял и на двора, когато кучето му скъса панталона, и в гърдите му се надигна същото помрачаващо, влудяващо чувство.
— Не съм луд — успокои се на глас Грег. Бързо свали стъклото и летният зной нахлу в колата заедно с мириса на прах, царевица и тор. Завъртя докрай копчето на радиото, откъдето се разнесе популярна песен на Пати Пейдж. Болката в главата му понамаля.
Цялата работа е да не губиш контрол над себе см и да внимаваш да не те хванат. Ако спазваш тези две прости правила, нищо не може да ти се случи. А той ставаше все по-добър и в едното, и в другото. Баща му вече бе попрестанал да му се явява насън с накривената си защитна каска, да се надвесва над него и да боботи:
— Нищо няма да излезе от теб, фъстък такъв! Нищичко няма да излезе!
Бе престанал да му се явява, защото вече нямаше нищо вярно в този сън. Грег отдавна не бе никакъв фъстък. Вярно, че като дете много боледуваше и беше доста дребничък, но по-късно порасна и ето сега се грижеше за майка си…
А баща му го няма да го види. Бе загинал при експлозията на една нефтена кула и Грег не можеше да го накара да си вземе думите назад. Как само му се искаше веднъж поне, едничък път, да го измъкне от гроба и да извика в разкапаната му физиономия:
— Ще ме прощаваш, старче, ама крива ти излезе сметката!
И сетне да му тегли един хубав шут като…
Като на кучето.
Пак го зацепи главата.
— Не съм луд — повтори си Грег, без да се надвиква с музиката. Майка му обичаше да казва, че е създаден за нещо голямо, за нещо велико, и той й вярваше. Просто не трябваше да губи контрол над себе си и да шамаросва момичета или да рита кучета. И още — никога да не оставя дори сянка от съмнение да падне върху него.
Каквото и да бе отреденото му величие, Грег нямаше да позволи то да му се изплъзне. Това бе ясно като бял ден.
Пак се сети за кучето, но при все че ъгълчетата на устата му трепнаха в слаба усмивка, не изпита нито задоволство, нито съжаление.
Часът на неговото величие идеше. Можеше да се наложи да го чака с години — Грег действително беше млад, но в младостта му нямаше нищо лошо, стига да не бърза да получи всичко наведнъж. Стига да вярва, че Великият час ще удари, той ще удари! Няма къде да се дене!
И нека господ-бог, заедно със синчето си Исус, да пази оногова, който се опита да се изпречи на пътя му.
Голият му, загорял лакът щръкна наперено през прозореца на колата и Грег си заподсвирква под акомпанимента на радиото. Настъпи по-силно педала за газта и пришпори многострадалната лимузина със сто и двадесет километра в час по селския път, опнал се през щата Айова, право към бъдещето, отредено му от съдбата

Част 1.
Колелото на Късмета

ГЛАВА I
1
Двете неща, с които Сара запомни завинаги онази вечер, бяха как на Джони безумно му бе вървяло на Колелото на късмета и как се бе маскирал. Ала колкото повече години минаваха, ако изобщо си позволеше да мисли за този кошмар, спомените й все по-натрапчиво се въртяха около злополучната маска.
В ония дни Джони живееше под наем в един жилищен блок в Клийвс Милс. Сара пристигна там в осем без четвърт, паркира зад ъгъла и му позвъни отдолу да отключи входната врата. Този път щяха да излизат с нейната кола, защото неговата била в сервиза „Тибет“ в Хампдън. Блокирал лагерът на едното й колело или нещо такова. Във всеки случай щяло да му излезе доста соленичко, бе й казал Джони по телефона и се бе изкискал в типичния си стил. На негово място Сара щеше да се облива в сълзи заради колата, заради отънялата си кесия.
Тя се запъти към стълбището и мина покрай дъската за обявления, по която бяха накачени множество малки картончета. В тях се предлагаха мотоциклети, части за стереоапаратура, машинописни услуги. Някои податели молеха да ги извозят до Канзас или до Калифорния. Други търсеха спътници до Флорида да ги сменят зад волана и да поемат половината разноски за бензина. Но днес всичко бе засенчено от внушителен плакат в средата, където на яростно червен, сякаш изтъкан от огнени езици фон бе изобразен заканително стиснат юмрук. Една-единствена дума крещеше под него: СТАЧКА!
Беше краят на октомври, 1970 г.[1]
Квартирата на Джони беше на втория етаж, с прозорци към улицата, и той я наричаше „мансардата“. Тук всичко предразполагаше към поза а ла Рамон Наваро[2]: смокинг, тумбеста чаша с пенливо вино в ръка и поглед, зареян към низините, където се ширеше огромното, туптящо сърце на Клийвс Милс, с тълпите, забързани след поредната филмова прожекция, със сновящите припряно таксита, с блясъка на неоновите реклами. Сърцето на голия град, което туптеше с близо седем хиляди човешки съдби. Това бе само една от тях.[3]
Всъщност Клийвс Милс започваше и свършваше с главната си улица. Имаше едно-единствено кръстовище, достойно за светофар (а и той след шест часа вечерта вече мигаше само на жълто), двадесет-тридесет магазинчета и малка фабрика за мокасини. Като повечето градчета край Орано, където се намира университетът на Мейн, Клийвс Милс бе специализиран в подсигуряването на всичко, което се търси от студентите: бира, вино, бензин, рок-музика, бързи закуски, бакалски стоки, наркотици, квартири и филми. Градският киносалон се казваше „Мираж“. През семестрите там се въртяха както сериозни художествени филми, така и навяващи носталгия мелодрами от четиридесетте години. През лятото репертоарът се сменяше с уестърните на Клинт Истуд.
Джони и Сара бяха завършили университета предната година и сега учителствуваха в гимназията на Клийвс Милс — едно от малкото средни училища в района, предпочело да остане настрана от образователната реформа и да не се обедини с другите в близките три-четири градчета. Преподаватели, служители и студенти от университета използуваха Клийвс за спалня и това му създаваше завидна данъчна база[4]. Сградата на гимназията бе чудесна и към нея вече бе пристроено ново-новеничко крило за аудио-визуално и програмирано обучение. Местните жители може и да мърмореха против академичната паплач с нейните префърцунени приказки, левичарски демонстрации за прекратяване на войната във Виетнам и намеса в политиката на градската управа. Но същите тези мърморковци нито веднъж не се намръщиха на доларите, които ежегодно постъпваха в градската хазна под формата на данъци от елегантните самостоятелни къщи на университетските преподаватели и жилищните блокове, разположени в квартала, наричан от някои студенти „шмекер-сектор“, а от други — „улица Копторна“.
Сара стигна горе и почука. Джони се обади отвътре някак странно, сякаш изпод похлупак.
— Влизай, Сара, отворено е!
Тя се понацупи, но бутна вратата. Вътре никъде нищо не светеше, като се изключи единствено жълтото мигане на близкия светофар. Мебелите тъмнееха застрашително тук и там, сякаш превърнати в сборище от гърбати сенки.
— Джони?
Като се питаше дали не му е изгорял бушон, или какво може да се е случило, Сара пристъпи колебливо и тогава пред нея изплува лицето. Ужасно лице, подобно на видение от кошмарен сън, то се къпеше в призрачно зелената светлина на гниещ дънер. Едното му око бе широко отворено и гледаше с огорчение и страх; другото бе зловещо присвито в сатанинска усмивка. В лявата половина, където бе отвореното око, на пръв поглед нямаше нищо необикновено. Ала отдясно бе изпитата и бездушна страна на чудовище, зад чиито ухилени, дебели бърни святкаха грозни, разкривени и натрошени зъби.
От гърдите на момичето се изтръгна задавен писък и то отстъпи прималяло назад. В този момент лампата светна и Сара магически се пренесе от черната паст на ада в познатата квартира на Джони. Ето, на стената Никсън все тъй се опитваше да продава стари коли[5], подът бе застлан с килимчето с ресни, собственоръчно изтъкано от майката на Джони, и навред стърчаха празни бутилки от вино, превърнати в свещници. Лицето бе угаснало и тя видя, че това е най-обикновена карнавална маска, каквито се продават по сергиите за Халоуин[6]. В нея имаше само една дупка, откъдето синьото око на Джони съзерцаваше сияйно Сара.
Той свали маската и над фигурата в избелели джинси и кафяв пуловер грейна лъчезарната му усмивка.
— Честит празник!
Сърцето на Сара още не можеше да се успокои. Наистина здравата я бе изплашил.
— Много смешно! — сопна се тя и понечи да си тръгне. Не й харесваха такива шеги.
Той я спря на вратата.
— Извинявай, моля те!
— Има за какво! — изгледа го Сара смразяващо или поне така й се искаше. То се знаеше, на Джони не можеш да се сърдиш, колкото и да се мъчиш. Обичаше ли го, или не — това бе отделен въпрос, който тепърва предстоеше да се изяснява, но тя просто не беше в състояние да се почувствува зле с него или истински да му се ядоса. Чудно бе дали изобщо някой би могъл да има зъб на Джони. Дори мисълта за такова нещо бе тъй нелепа, че момичето не издържа и се усмихна.
— Браво! Така ми харесваш! Леле, братче, помислих си, че ще ме изриташ!
— Не съм ти братче.
Той я обгърна с поглед.
— Отдавна съм го забелязал.
Тя носеше палто от изкуствена кожа — имитация на енот или някакъв подобен боклук, което я правеше твърде едра, та невинната му закачка я накара пак да се усмихне.
— С това палто не си личи.
— Охо, и още как! — Той я прегърна и я целуна. И тъй както нямаше настроение, Сара също се разнежи.
— Съжалявам, че те изплаших. — Джони я позадържа в прегръдката си и потърка дружелюбно нос в нейния. Сетне вдигна маската.
— Смятах, че ще ти се стори страхотен номер. Каня се да се появя така в часа на класния.
— Недей, Джони, дисциплината ти ще иде на кино.
— Все някак ще изляза на глава! — махна безгрижно с ръка той. И белята бе там, че не се надценяваше.
За училище тя задължително си слагаше големи „даскалски“ очила и опъваше косата си в толкова стегнат кок, че стига да можеше, би закрещяла от болка. Роклите й стигаха до средата на коленете, докато на ученичките й, които се обличаха по модата, им се подаваха гащичките. („А моите крака са къде по-хубави от техните“ — възмущаваше се Сара.) Караше класовете си да се подреждат на чиновете по азбучен ред, което според закона за средните стойности би трябвало да намали вероятността най-големите калпазани да седнат заедно, и нито за миг не се колебаеше да прати някой немирник при заместник-директора. В края на краищата не тя, а той получаваше по петстотин долара годишно над заплатата, за да размахва тоягата. И въпреки всичко дните й се превръщаха в една постоянна борба с този кошмар за всеки млад учител — дисциплината. А което бе още по-неприятно, усещаше, че се намира под постоянното наблюдение на група необявени, но строги съдии — нещо като училищна съвест, — които преценяват колко струва всеки нов учител, и че заключението за нея няма да е особено ласкаво.

На пръв поглед изглеждаше, че Джони е пълна противоположност на представата за добър учител. Не си чупеше краката да търчи по коридорите от урок на урок, а се носеше в някакъв приятен унес и честичко закъсняваше, защото се заприказвал с някого в междучасието. Оставяше децата да сядат, където си искат, тъй че бе невъзможно да видиш два дни подред едно лице на старото му място, а най-големите разбойници задължително заемаха позиции на любимите си последни чинове. При такава система Сара не би могла да им научи имената чак до март, а той явно вече ги знаеше наизуст.
Висок и склонен към прегърбване, Джони си бе спечелил прякора Франкенщайн. Вместо да се ядосва, той го намираше забавен. И все пак часовете му почти винаги минаваха спокойно, децата се държаха добре и рядко отсъствуваха безпричинно. (Сара постоянно имаше проблеми с неизвинени отсъствия.) А и ученическият съд бе очевидно благосклонно настроен към него. Джони бе от онези учители, на които след десетгодишен стаж посвещават почетната випускна книга на училището. Тя не можеше да се мери с малкия му пръст и само като се опиташе да проумее защо, чувствуваше, че я хващат дяволите.
— Искаш ли една бира, преди да тръгнем? Чаша вино? Нещо друго?
— Не, но се надявам, че имаш достатъчно пари — реши да не му се сърди повече тя и го хвана за ръката. — Винаги изяждам поне три хот дога. Особено по случай последния панаир за годината.
Те отиваха в Ести, градче на около тридесет километра от Клийвс Милс, чиято единствена плаха надежда за слава бе НАЙ-НАЙ-ПОСЛЕДНОТО ЗА ГОДИНАТА СЕЛСКОСТОПАНСКО ИЗЛОЖЕНИЕ В НОВА АНГЛИЯ. Изложението се закриваше в петък вечер, на Халоуин.
— Като се има предвид, че заплати дават вдругиден, съвсем не съм зле с парите. Имам осем долара.
— О, гос-по-ди! — въздъхна Сара и завъртя престорено очи. — Винаги съм знаела, че ако се запазя чиста и непорочна, непременно ще пипна някой чичко с мангизи.
Той кимна весело.
— О, ние, сутеньорите, вадим голеееми пари, маце! Момент да си взема якето — и тръгваме.
Тя го изпрати с поглед, преливащ от симпатия, и гласът, който напоследък все по-често и по-често изплуваше в съзнанието й — когато вземаше душ, четеше книга, подготвяше урок или претопляше самотната си вечеря, — отново заговори в нея, подобно на някоя от половинминутните телевизионни реклами за комунални услуги: Той е много приятен човек, не ще и дума. Разбран е и е духовит. С него никога няма да заплачеш. Но само толкоз стига ли за любовта? Едно колело да се научи да кара, човек трябва да падне няколко пъти и да си охлузи колената. За всичко се плаща. Дори за такава дреболия, а какво остава за важните неща.
— Отивам до едното място — изтърси Джони.
— Аха. — Напуши я смях. Някои хора, кой знае защо, много държат да осведомяват околните за естествените си нужди.
Сара се приближи до прозореца и погледна към главната улица. На паркинга пред пицерията на О’Майк пристигаха на върволици студенти с колите си. Изведнъж ужасно й се прииска да върне времето и пак да стане като тях, загърбила или изобщо неизпитала разочарованието в живота. В университета беше безопасно. Там бе като в приказна страна, където всички, дори преподавателите, могат да се включат в бандата на Питър Пан[7] и завинаги да си останат деца. А все ще се намери някой Никсън или Агню за ролята на капитан Хук.
Запознаха се с Джони през септември, в началото на учебната година, макар че го помнеше по физиономия още от общите им лекции по педагогика. Тогава тя ходеше с един развейпрах на име Дан, за когото не можеше да се каже нито едно от нещата, които важаха за Джони. Красив, почти без грешка, и хапливо остроумен, той винаги я караше да се чувствува маяко неловко. Пиеше много и беше страстен любовник. Понякога, когато се напиеше, ставаше злобен. Спомни си случая в бара „Бронзовият парапет“ в областния център Бангор, когато някакъв посетител от съседното сепаре взе на подбив мнението му за университетския отбор по футбол и Дан го попита дали случайно не иска да му извият врата като на пиле. Онзи се извини, но на нашия не му трябваха извинения, а сбиване. Започна да подхвърля обидни намеци за приятелката на другия. Сара го хвана за ръката и го помоли да престане. Той обаче се отскубна грубо и в сивкавите му очи светнаха такива убийствени мълнии, че думите пресъхнаха в гърлото й. Непознатият излезе навън с Дан и той го преби. Би го, докато оня, който отиваше към четиридесетте и пускаше коремче, зави от болка. Никога преди Сара не бе чувала мъж да вие така и това й стигаше за цял живот. Наложи им се да изчезнат бързо, защото барманът, схванал накъде отива работата, бе извикал полицията. Би се прибрала сама (Хайде де! Толкова ли си сигурна? — подметна язвително вътрешният й глас), но до общежитието имаше около двадесет километра, последният автобус бе минал още в шест часа, а тя се страхуваше да спира случайни коли.
През целия път на връщане Дан мълча. На бузата му имаше драскотина — една-единствена драскотина. Когато стигнаха до Харт Хол, нейното общежитие, Сара заяви, че не иска да се виждат повече. „Твоя воля, маце“ — отвърна той с безразличие, от което по гърба й полазиха тръпки. И още на втория път, като я потърси след случая в бара, тя се съгласи да излязат, макар вътрешно да се ненавиждаше за слабостта си.
Ходиха целия зимен семестър на последната й година в университета. Дан я плашеше, но същевременно я привличаше. Беше първият истински мъж в живота й и дори сега, два дни преди Халоуин, 1970-а, си оставаше единственият. С Джони още не бяха спали.
Дан беше много добър любовник. Вярно, не влагаше чувства, но наистина си го биваше. Не искаше да я пази и това я принуди да отиде в университетската клиника и да обясни нещо несвързано за болки при менструация. Дадоха й хапчетата. През цялото време Дан си бе гледал само удоволствието. И все пак, в редките случаи, когато тя също съумяваше да го изпита, то се дължеше именно на грубостта му. В седмиците, преди да се разделят, Сара вече бе развила апетита на зрялата жена за любимия мъж. Желанието й обаче бе примесено с противоречиви чувства: нещо у Дан и у самата нея я отблъскваше, не можеше да бъде естествено влечението към акт, в който робското покорство и деспотизмът играят главна роля, и тя се презираше, че няма сили да сложи край на тази връзка, явен плод на разрушителни инстинкти.
Краят дойде изведнъж, в началото на тази година. Бяха скъсали Дан почти на всички изпити.
— Къде смяташ да отидеш? — плахо попита Сара, седнала на леглото на съквартиранта му, докато той хвърляше вещите си в два куфара. Всъщност я вълнуваха други, по-лични въпроси, като: „Ще бъдеш ли някъде наблизо? Ще започнеш ли работа? Смяташ ли да се прехвърлиш вечерно? Фигурирам ли в плановете ти?“ Последният бе най-труден от всички. Защото не бе готова за никакъв отговор. Ала и малкото, което си позволи да зачекне, доведе до неочаквана духовна плесница.
— Ами във Виетнам.
— Какво?
Дан посегна към лавицата, порови из книжата и й подхвърли някакво писмо. Беше от наборната комисия в Бангор. Викаха го за медицински преглед.
— Не можеш ли да се откачиш?
— Кой знае, понятие нямам. — Запали цигара и добави: — Не съм и толкова сигурен, че ми се ще да опитам.
Тя се вторачи ужасено в него.
— Писна ми тази еснафщина: гледай да завършиш, да си намериш работа и женичка… Ти си правеше сметки за мястото на женичката, нали? Недей да смяташ, че говоря необмислено, но от това нищо няма да излезе, Сара. Имахме възможност да се убедим, че с теб не си подхождаме.
Всичко бе от ясно по-ясно, тя побягна и повече не го видя. На няколко пъти се среща със съквартиранта му. За месеците от януари до юни Дан му бе пратил три писма. Бил мобилизиран и карал начално военно обучение някъде на юг. И това бе последното известие, отправено до съквартиранта му. Последното, което стигна и до Сара Бракнел.

В началото си мислеше, че лесно ще го преживее. Всички онези тъжни песни за изгубената любов, дето веднага започват, щом включиш след полунощ радиото в колата, не се отнасяха до нея. Нито пък изтърканите приказки за горчивия край на романа, удавен в ридания. Тя не потърси утеха след раздялата нито с първия срещнат, нито по кръчмите. Цяла пролет прекара вечерите си главно като си учеше тихо и мирно в спалнята на общежитието. Чувствуваше облекчение. Беше се измъкнала културно.
Едва след запознанството с Джони на една танцова забава, организирана миналия месец, за да се сближат учениците от долните класове, където по волята на слепия жребий на двамата се падна да бдят за реда, Сара разбра какъв кошмар е бил за нея последният семестър в университета. Това бе от онези неща, които съзнанието не може да обхване, докато траят — до такава степен се срастваш с тях. Две магарета се срещнали на коневръза в някое от западните градчета. Едното било градско и нямало на гърба си нищо освен седлото. Другото било на златотърсач, натоварено с денкове, палатки, тенджери, тигани и четири чувала със сто килограма руда. Гърбът му се изпъвал като кобилица под тази тежест. Градското магаре казало: „Страшен товар носиш!“ А магарето на златотърсача се учудило: „Какъв товар?“
Сега, като претегляше миналото си, най-много се ужасяваше от празнотата през тези пет месеца на отчаяна борба за глътка въздух. Осем, ако се прибавеше и лятото, когато напусна общежитието и нае малък апартамент на Флаг Стрийт във Вийзи и когато не праваше нищо, освен да си търси работа като учителка и да чете книжки. Сутрин ставаше, закусваше, отиваше на разговор в поредното училище, връщаше се обратно вкъщи, обядваше, дремваше (често тези дремки се проточваха по четири часа), пак похапваше, четеше докъм единадесет и половина, включваше телевизора за интелектуалните беседи на Кавет с именитите му гости в студиото, гледаше, докато очите й започнеха да се затварят, и си лягаше. Не си спомняше да бе мислила за каквото и да е. Живееше като автомат…
Неведнъж в онези дни се беше поздравявала, че проявява такава зрелост в цялата история. Изобщо не се сещаше за Дан. Дан ли? Какъв Дан? Ха-ха-ха. После обаче й се отвориха очите — истината бе, че осем месеца бе мислила единствено и само за него. Цялата страна се бе люляла в мъчителна агония, без тя ни най-малко да се трогне. Протестните маршове, полицаите с каски и противогази, хулите на Агню срещу печата, застреляните студенти в университета на Кент, размирното лято с уличните бунтове за расова и социална справедливост сякаш не бяха част от действителността, а моменти от някакво умозрително телевизионно предаване. Сара се бе захласнала да се любува на великолепния начин, по който бе превъзмогнала чувствата си към Дан, на умението си да се оправя с новия начин на живот и на облекчението, че всичко се е наредило така добре. Та за какъв товар става въпрос?
През есента започна работа в гимназията на Клийвс Милс. След шестнадесет години учение застана от другата страна на катедрата, което естествено се отрази на самочувствието й. Дойде срещата с Джони Смит на танцовата забава. (Ама как да вземеш на сериозно човек с такова невъзможно банално име като Джон Смит?) С поглед, който не разсъбличаше, а излъчваше най-непринуден, доброжелателен възторг от вида й в гълъбовата плетена рокля, той бе успял да я извади за момент от самовглъбението. Покани я да отидат на кино — в „Мираж“ даваха „Гражданинът Кейн“[8] — и Сара прие. Прекараха добре, ала през цялото време тя си мислеше: „Нищо особено!“ Стана й приятно, когато я целуна за „лека нощ“, но наум си рече: „Много е далеч от Ерол Флин[9].“ Беше я разсмивал постоянно с разни врели-некипели и тя отсъди: „Готви се да става най-големият смешник, като порасне.“
Щом се прибра и седна в спалнята пред телевизора да гледа късния филм, в който Бет Дейвис играеше ролята на властна кариеристка, Сара захапа ябълка и замръзна в тази поза, защото някои от тези оценки пак започнаха да се въртят в мислите й и тяхната несправедливост я потресе.
А един глас, мълчал близо година — не толкова гласът на съвестта, колкото на обективността, — внезапно проговори: „Искаш да кажеш, че той просто не е Дан, нали?“
„Не — възрази тя, вече недотам потресена. — Ни най-малко не се сещам за Дан. Това беше… много отдавна.“
„Много отдавна — оспори гласът — бе времето, когато ходеше с пеленки. А Дан те напусна вчера.“
Изведнъж осъзна, че си седи сам-самичка посред нощ в някакъв апартамент, че яде ябълка и гледа филм по телевизията, който ни най-малко не я интересува, и всичко това само защото така й е по-лесно, отколкото да мисли. Мисленето наистина е досадно, когато се затвори в кръг около собствената ти личност и изгубената ти любов.
Този път здравата се разстрои.
Избухна в плач.
Сара излезе с Джони и втория, и третия път, когато я покани — още едно доказателство за незавидното положение, в което бе изпаднала. Не би могла да иде другаде, защото нямаше с кого. Умно и хубаво момиче, тя получи много предложения за срещи след скъсването с Дан, но отказваше на всички, с изключение на съквартиранта му, с когото ходеха да ядат сандвичи в закусвалнята. А сега откриваше (с погнуса и горчив смях), че единствената цел на тези техни свръхблагопристойни виждания е била да разпитва бедното момче за бившия си любим. Какъв товар?
Повечето от университетските й приятелки се бяха пръснали в различни посоки веднага след дипломирането. Бети Хакман работеше към Корпуса на мира в Африка, за ужас на богатите си родители от стар бангорски род. Понякога Сара се питаше как ли изглежда Бети на угандийците с млечнобялата си кожа, която никога не почернява, със сините си очи, пепеляворуса коса и хладна, калугерска хубост. Дийни Стъбс караше аспирантура в Хюстън. Рейчъл Джъргенс се бе омъжила за приятеля си и сега чакаше първото си дете някъде из пущинаците на Западен Масачузетс.
Леко замаяна, Сара бе принудена да стигне до заключението, че от много време насам Джони е първият човек, с когото се сприятелява. Тя, която в последния клас на гимназията се бе радвала на най-голяма популярност сред съучениците си. Бе излизала по веднъж и с други двама учители от Клийвс Милс — просто за да не губи чувство за реалното. Единият — Джийн Седеки, новият учител по математика, бе явно най-скучният кавалер на света. Другият — Джордж Раундс, се опита веднага да я завлече в леглото. Тя го зашлеви през лицето, а на следващия ден той има наглостта да й намигне, когато се разминаваха в коридора.
Но Джони бе голям симпатяга, отличен компаньон. Привличаше я и физически, макар поне засега да не бе в състояние реално да прецени до каква степен. Предната седмица, в петък, когато ги освободиха заради Октомврийския конгрес на учителите в Уотървил, той я покани у дома си на спагети. Сложи соса да къкри на печката и изтича до магазина да вземе нещо за пиене. Върна се с две бутилки долнопробно ябълково вино. Това, както и навикът да осведомява околните за естествените си нужди, бе напълно в стила на Джони.
След като се нахраниха, включиха телевизора, но скоро забравиха за него, увлякоха се в милувки и само бог знае докъде щяха да стигнат, ако в този момент не се бяха изтърсили двама негови приятели, асистенти в университета, с някакъв документ за становището на факултета по въпроса за академичните свободи. Искаха Джони да го прегледа и да си каже мнението. Той го стори, ала далеч не с инак обичайната охота. От това наблюдение на Сара тайничко й стана доста драго.
Сега тя се извърна от прозореца и се приближи до канапето, където бе захвърлена маската.
— Честит Халоуин! — изръмжа страховито момичето и прихна.
— Моля? — провикна се отнякъде Джони.
— Свършвай по-бързо или ще тръгна без теб!
— Веднага излизам!
— Чудесно!
Сара прекара пръст по маската: в лявата половина — добрият доктор Джекил, а в дясната — свирепото изчадие Хайд[10]. „Интересно, какви ли ще ни бъдат отношенията към Деня на благодарността[11]? — попита се тя. — Ами към Коледа?“
При тази мисъл Сара усети как я стрелва бодежът на някакъв странен, вълнуващ трепет.
Харесваше го. Един съвсем обикновен, симпатичен млад мъж.
Погледът й отново се върна към маската — към ужасния мистър Хайд, изникнал като злокачествен тумор от лицето на Джекил. Беше намазана с фосфоресцираща боя, за да свети на тъмно.
Защо пък „обикновен“? За никого и за нищо всъщност не може да се твърди, че са обикновени. Как, ако е толкова обикновен, ще се кани да се появи с подобно нещо в час и ще е сигурен, че няма да изпусне юздите на класа си? Как е възможно хем да го наричат Франкенщайн, хем да го обичат и уважават? Какво значи „обикновен“?
Джони се промъкна през мънистената завеса, зад която бяха спалнята и тоалетната.
„Ако поиска да остана с него тази нощ, предполагам, че няма да откажа.“
Стана й топло на душата, както при завръщане у дома подир дълго отсъствие.
— Защо се усмихваш?
— Просто така. — Тя хвърли маската обратно върху канапето.
— Кажи де, нещо хубаво ли беше?
— Джони — Сара сложи ръка на гърдите му, повдигна се на пръсти и го докосна с устни, — има неща, които не се казват. Хайде да тръгваме.

2
Когато слязоха във фоайето на блока, трябваше да спрат, докато Джони си закопчее доченото яке, и тя неволно отново се загледа в пламналия плакат със стиснатия юмрук, призоваващ към СТАЧКА.
— Тази година пак ще има студентска стачка — рече той, като забеляза интереса й.
— Заради войната ли?
— Този път това ще е само една от причините. Виетнам, борбата срещу комисията по преподготовката на офицерите от запаса и стрелбата срещу демонстрантите в Кент активизираха небивало число студенти. Едва ли някога грухтарите в университета са били тъй малобройни.
— Какви са пък тези „грухтари“?
— Бележкарите, които се стремят само да грабнат диплома и хубава работа, която да им носи по десет хиляди долара годишно, пък светът да е устроен както ще. Плюят на всичко, освен на дипломата си. Но с грухтарството се свърши вече. Студентите масово се опомниха. Ще станат някои големи промени.
— И това е важно за теб? Независимо че си завършил?
Той се изопна в стойка „мирно“.
— Пред вас, мадам, е Смит, възпитаник на университета в Мейн, випуск хиляда деветстотин и седемдесета. Да вдигнем чаши за алма матер наша!
Тя го подръпна.
— Хайде да тръгваме. Искам да се повозя на Пумпала, преди да са затворили.
— Да вървим! — Джони я хвана под ръка. — По една случайност разполагам с колата ти. Паркирана е зад ъгъла.
— Разполагаш и с цели осем долара. Очертава се едно направа грандиозно прекарване.
Беше облачно, но не валеше и вечерта бе доста мека за октомври. Над главите им тънкият сърп на луната се мъчеше да си пробие пролука в забуленото небе. Той обгърна с ръка раменете й и тя се притисна към него.
— Знаеш ли, Сара, аз ужасно много държа на теб. — Подхвърли го сякаш между другото, но това бе само привидно. Сърцето й първо замря и после шеметно отброи десетина удара.
— Наистина ли?
— Струва ми се, че този Дан ти е причинил огромно огорчение, нали?
— Сама не знам какво ми стори — отвърна тя искрено.
Мигащият на жълто светофар бе останал на ъгъла зад гърбовете им и в такт с него техните сенки ту изникваха, ту изчезваха отпред върху бетона.
Джони мълчеше, явно замислен над отговора й.
— Не бих желал да страдаш заради мен — направи извод той.
— Вярвам ти, Джони, но… трябва да мине време.
— Да… време… То поне е пред нас.
И тези думи щяха да я спохождат и наяве, и дори още по-натрапчиво — в сънищата й, с нотка на неизразима горчивина и обреченост.
Те свиха зад ъгъла. Джони й отвори и я настани на предната седалка, после заобиколи и седна зад волана до нея.
— Студено ли ти е?
— Не. Случихме идеална вечер.
— Така е! — Той подкара колата.
Мислите й се върнаха към чудовищната маска. Половин Джекил със синьото око на Джони, което надзърта иззад удължената празна орбита на учудения доктор — „Ама че коктейл си измислих снощи, но май няма да има успех по баровете!“ Тази страна се търпеше, защото в нея имаше и частица от Джони. Всъщност Сара си беше глътнала езика заради половината от мистър Хайд, със затвореното в тясна цепка око, зад която би могъл да бъде всеки. Например Дан.
Ала когато пристигнаха на панаира в Ести, където голите крушки на главната алея примигваха в мрака и неоновите светлини по дългите спици на виенското колело се премятаха нагоре-надолу, тя вече бе забравила за маската. Беше дошла тук със своето момче, за да се повесели.

3
Тръгнаха по централната алея, хванати за ръце. Почти не разговаряха и Сара имаше чувството, че наново изживява всички подобни панаири от детството си. Беше отраснала в Южен Париж — град с фабрика за хартия в западната част на щата Мейн — и големият панаир се правеше във Фрайбърг. За Джони, момче от Паунъл, големият панаир трябва да е бил в Топсам. Но независимо от мястото им те си изглеждаха по един и същи начин както преди, така и сега. Оставяш си колата на поляната отпред, плащаш двата долара на входа и още невлязъл, ето че те лъхва миризмата на кренвирши, пържени чушки и лук, сланина, захарен памук, трици и дъхав конски тор. Дочуваш оглушителното громолене на теглените от верига вагончета на дяволската железница — същата, на която викат „Бясната мишка“. Откъм стрелбището пляскат флоберки, а по високоговорителите, накачени около голямата шатра с дългите маси и безчет сгъваеми столове, взети назаем от близкия Дом на покойниците, тенекиен глас разтръбява поредните числа, изтеглени на бинго[12]. Крясъците на рока се мъчат да вземат връх над воя на латерната. Откъм палатката за хвърляне на топки по кофички долитат непрестанни подвиквания: „Дваж хвърли за две пари. Зарадвай любимата си с някое от тези плюшени кученца! Насам, насам, народе! Хвърляй да спечелиш!“ Неизменните стари атракции, пред които хората се превръщат в хлапета, готови да пръскат грешни пари, само и само да опитат от всичките.
— Виж! — закова се на място Сара. — Моята въртележка! Пумпалът!
— Добре де. — Джони мушна един долар в будката на касиерката и тя побутна към него два червени билета и двадесет цента ресто почти без да откъсва поглед от илюстрованото списание за живота на кинозвездите пред нея.
— Какво означава това „добре де“? Какъв е този странен тон?
Той сви рамене с израз на ангелска невинност.
— Ти нещо намекваш, Джон Смит!
Въртележката спря. От нея заслизаха и се занизаха покрай тях младежи със сини касторени мичмански куртки или разгърдени якета. Джони поведе Сара към дървения подиум и даде билетите на пазача, който имаше вид на най-отегченото живо същество във вселената.
— Нищо особено — най-сетне проговори Джони, докато типът ги настаняваше в една от кръглите кабини и поставяше предпазната щанга на място, — освен че тези кабинки се движат по кръгчета, нали?
— Да.
— И тези малки кръгчета са издълбани върху голям диск, който се върти и върти, нали?
— Да.
— Та когато цялата тази въртележка набере пълна скорост, малката кабинка, в която седим, се завърта бясно в кръгчето си и понякога достига ускорение седем „же“, което е само с пет „же“ по-малко от претоварванията на астронавтите при старт от Кейп Кенеди. Познавах едно момче… — Джони се наведе тържествено към нея.
— О, сега ще чуем някоя от големите ти лъжи — измънка смутено Сара.
— Когато това момче било на пет години, паднало по стълбите пред къщи и получило микроскопично спукване — тънка като косъм пукнатина на първия шиен прешлен. След това — десет години по-късно — се качило на Пумпала в Топсам… и… — Той я потупа съчувствено по ръката. — Но с тебе надали ще се случи същото, Сара.
— Ооооо… Искам да слязаааааа…
Пумпалът ги понесе вихрено, преобърна и размаза пред очите им алеята и целия панаир в неясна смесица от светлини и лица. Тя изпищя пронизително, избухна в смях и го заналага.
— Микроскопично спукване! — крещеше Сара. — Ще ти дам аз едно микроскопично спукване, като слезем, лъжец такъв!
— Да чувствуваш вече, че шията ти не издържа на претоварването? — престори се на загрижен Джони.
— Стига, лъжецо!

Въртележката набираше все по-голяма скорост и когато профучаха край люлкаджията за десети ли, петнадесети ли път, той се наведе и я целуна и в лудешките си пируети кабинката запечата устните им в нещо изгарящо, вълнуващо и неразлъчно. После скоростта на Пумпала започна постепенно да намалява, кабинката им взе неохотно да потраква по орбитата си, докато накрая се заклати и спря.
Слязоха и Сара го стисна за врата.
— Микроскопично спукване, а, магаре такова!
Покрай тях мина дебела жена в сини памучни панталони и евтини мокасини. Джони й посочи Сара.
— Госпожо, това момиче ме закача. Ако срещнете полицай, бихте ли го пратили да ми помогне?
— Вие младите се мислите за много хитри! — процеди презрително дебеланата и стиснала здраво чантичката си под мишница, се заклатушка към палатката на панаирджийското бинго. Сара се превиваше от смях.
— Невъзможен си!
— Зле ще свърша. Мама винаги ми го е казвала.
И пак тръгнаха ръка за ръка по главната алея в очакване светът да спре да се върти и люлее пред очите и под краката им.
— Майка ти е доста набожна, нали? — попита Сара.
— Баптистка до мозъка на костите си. Но в рамките на нормалното, владее се. Е, не пропуска да ми тикне някоя и друга религиозна брошурка, когато си ида у дома, но какво да се прави. Двамата с татко не й се сърдим. Беше време, когато се мъчех да споря с нея — задавах й въпроси като например при кого ще е отишъл да живее Каин в страната Нод, щом майка му и баща му са били първите хора на земята, но после реших, че е жестоко от моя страна, и престанах. Самият аз преди две години бях повярвал, че Юджин Маккарти[13] може да спаси света, а ако не друго, баптистите поне не са издигали кандидатурата на Исус за президент.
— Баща ти не е ли религиозен?
— Не го знам колко е религиозен, но във всеки случай не е баптист. — Джони помълча и добави: — Татко е дърводелец — сякаш това обясняваше всичко. В очите на Сара трепнаха дяволити пламъчета.
— Как би реагирала майка ти, ако разбере, че се срещаш с една изпаднала католичка?
— Ще ме помоли да те доведа вкъщи — тутакси отвърна той, — за да ти пробута няколко от нейните брошурки.
Сара се спря, без да пуска ръката му.
— Би ли желал да ме заведеш у вас? — погледна го тя изпитателно. Продълговатото, симпатично лице на Джони изведнъж прие сериозен израз.
— Да, искам да се запознаеш с тях… и те с теб.
— Защо?
— Не се ли сещаш? — В гласа му имаше такава нежност, че тя усети как гърлото й се свива, а главата й натежава, сякаш щеше да заплаче, и стисна силно ръката му.
— О, Джони, толкова ми е хубаво с теб!
— На мене ми е още по-хубаво! — произнесе с чувство той.
— Качи ме на виенското колело! — издаде игриво заповед Сара. Никакви разговори повече на тази тема, преди да е помислила и да си е дала сметка за всички последствия. — Искам да се вдигнем нависоко, откъдето се вижда всичко.
— Може ли да те целуна, когато стигнем най-горе?
— Може и два пъти, ако успееш.
Джони тръгна подире й към касата, където пожертвува още един долар. И докато плащаше, й заразправя:
— Познавах едно момче в гимназията, което работеше на панаира, та от него съм чувал, че монтьорите като правило са пияни-заляни, когато сглобяват виенското колело, и постоянно забравят незатегнати разни…
— Върви по дяволите! — прекъсна го нехайно тя. — Никой не живее вечно!
— Но всеки се опитва, ако си забелязала! — Той я последва в люлеещата се гондола.
А когато се озоваха най-горе, Джони успя да я целуне, и то няколко пъти. Октомврийският вятър разбъркваше косите им. Главната алея се разстилаше в мрака под тях подобно на светещ циферблат.

4
След виенското колело опитаха и кончетата, макар Джони съвсем чистосърдечно да си призна, че се чувствува като последен глупак — гипсовите жребци стигаха едва малко над коленете на дългите му крака. Тя му довери ехидно, че в гимназията познавала едно момиче, което, макар никой да не подозирал, имало слабо сърце и веднъж, като се качило на кончетата с приятеля си…
— Един ден ще съжаляваш — укори я с кротък и искрен тон той. — Връзка, която почива на лъжи, не води доникъде, Сара!
Тя му се изплези.
След кончетата дойде ред на огледалния лабиринт. Той се оказа наистина превъзходен огледален лабиринт — като онзи от „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри, където дребничката стара учителка за малко не се загубва безвъзвратно. Някъде встрани от Сара се мяркаше Джони, който се луташе безрезултатно и й махаше с ръка. И той като нея бе размножен в десетки екземпляри. Те се гонеха и изпреварваха, изскачаха иззад ъглите в един неевклидов свят и също тъй внезапно изчезваха. Сара завиваше ту наляво, ту надясно, блъскаше нос в лъжливите проходи от прозрачно стъкло, докато накрая чувството за безизходица я накара да избухне в неудържим, нервен смях. Едно от огледалата я превърна в тантуресто джудже, сякаш извадено от книга на Толкийн[14]. Друго я източи като в пубертета, когато човек изведнъж все едно се качва на кокили.
Най-сетне успяха да се измъкнат и Джони купи два хот дога и картофи, които им се усладиха тъй, както рядко се случва, след като си навършил петнадесет.
Минаха покрай нещо като кабаре. Пред входа три момичета по поли и сутиени, украсени с пайети, се кълчеха в такт със стара песен на Джери-Лий Луис, а портиерът с микрофон ги рекламираше и събираше клиенти. „Хайде, мила бейби! — дереше се Джери-Лий. Пианото му разнасяше отмерения ритъм над посипаната с трици алея сред блесналата аркада на шатрите. — Давай, не се бой! Няма ала-бала, всеки рок е твой!“
— Клуб „Плейбой“ — прочете възхитено входния надпис Джони. — Имаше едно време подобно заведение в Харисън Бийч. Портиерът му се кълнеше, че момичетата можели да ти свалят очилата от носа със завързани зад гърба ръце.
— Звучи като любопитен начин да хванеш някоя болест — отбеляза Сара и Джони се заля в гръмогласен кикот.
Отминаха кабарето и гласът от високоговорителя започна да заглъхва заедно с блъскащия слуха съпровод на Джери-Лий — музика, подобна на беснееща таратайка с подменен двигател от състезателна кола, появила се с трясък на знамение направо от мъртвешкото безмълвие на 50-те години.
— Елате, мъже, насам, насам! Не се стеснявайте, вземете пример от тези момичета, които не знаят какво е срам. Това заслужава да се изучи из основи… образованието ви няма да е пълно, ако не сте видели програмата на клуба „Плейбой“…
— Не желаеш ли да се върнеш и да попълниш образованието си? — закачи се тя.
Той не падна по гръб.
— Вече завърших курсовата си работа на тази тема. Смятам, че мога да поизчакам с дисертацията.
Сара си погледна часовника.
— Охо, времето напредва, Джони! А утре е учебен ден.
— Да, но поне краят на седмицата наближава.
Тя въздъхна, като си помисли за петия си час в занималнята и за седмия по съвременна литература. И в двата я чакаха разправии с ужасни немирници.
Отново се намираха в центъра на панаира. Тълпата започваше да редее. Въртележката с кончетата бе затворена. Двама работници, захапали цигари без филтър, покриваха „Бясната мишка“ с непромокаем брезент. В палатката за хвърляне на топки по кофички гасяха лампите.
— Какво ще правиш в събота? — От увереността му не остана и следа. — Знам, че съм позакъснял, но…
— Имам ангажимент — попари го Сара.
— Е, жалко.
Не можеше спокойно да го гледа тъй натъжен, беше подло да го мъчи.
— Ще излизам с теб.
— Наистина ли?… Наистина? Ех, че хубаво!
Лицето му засия, нейното също. Вътрешният й глас, понякога тъй реален, сякаш беше жив човек, внезапно заговори: „Отново ти пораснаха криле, нали, Сара? Чувствуваш се щастлива. Това е прекрасно!“
— Наистина! — Тя се надигна на пръсти и го целуна. Побърза да направи и следващата стъпка, преди да се е уплашила. — Знаеш ли, човек понякога започва да се чувствува доста самотен във Вийзи. Бихме могли да… прекараме заедно нощта.
Той я погледна с внимание и топлота, с предусещане, от което дълбоко в нея се надигна гореща вълна.
— Сигурна ли си, че го искаш, Сара?
Тя кимна.
— Повече от сигурна.
— Добре. — Джони я прегърна.
— А ти? — отрони се свенливо от устните й.
— Единственото, от което се боя, е да не размислиш.
— Няма, Джони.
Той силно я притисна към себе си.
— В такъв случай това е моята щастлива вечер.

В този момент двамата минаваха покрай Колелото на късмета и по-късно Сара щеше да си спомни, че в диаметър от тридесетина метра не бе останала друга отворена палатка. Човекът зад тезгяха току-що бе помел спечената пръст, за да прибере случайно търкулналите се монети от тазвечершния му приход. „Може би последното, което върши преди затваряне“ — мина през ума на момичето. Отзад се виждаше голямото, насечено със спици колело, увенчано по периферията с миниатюрни електрически крушки. Навярно дочул думите на Джони, собственикът, чиито очи още шареха по пода в търсене на проблясващи монети, поде автоматично обичайната си подкана.
— Хей, мистър, насам! Щом чувствувате, че щастието ви се усмихва, завъртете Колелото на късмета, превърнете центовете си в долари! Всичко ще направи туй ужким просто колело. Дайте му една мъничка монета от десет цента — и то веднага ще се завърти.
Джони се извърна в посоката, от която идеше гласът.
— Джони?
— Както каза човекът, чувствувам, че тази вечер щастието ми се усмихва. Стига да нямаш нещо против…
— Не, защо. Само да не се заплеснеш.
Той отново я изгледа с неприкрит мъжки възторг. Замаяна, тя се помъчи да си представи как ли ще бъде с него. Стомахът й сякаш направи забавено салто и желанието нахлу в нея с такава изненадваща сила, че направо й прималя.
— Не бой се, няма да се застоявам. — Джони се изправи пред собственика на Колелото. Отзад централната панаирна алея бе почти опустяла. Небето се бе прояснило и въздухът бе доста захладнял, та от устата и на тримата излизаха тънки струйки бяла пара.
— Ще си опитате ли късмета, млади човече?
— Да.
Още когато дойдоха на панаира, той бе преместил парите си в предния джоб на якето и сега извади каквото му бе останало — долар и осемдесет и пет цента.
Таблото за залагане представляваше жълта полиетиленова покривка, разграфена на квадратчета с цифри и указания за размера на печалбите. Донякъде приличаше на обичайна маса за рулетка, ала Джони веднага забеляза, че шансовете да спечелиш тук биха хвърлили в отчаяние всеки посетител на Лае Вегас. Колона от десет числа, например вървеше само две към едно. Банката печелеше на две числа — нула и двойна нула. Но когато обърна внимание на собственика върху тези неща, онзи дори не трепна.
— На който му харесва в Лае Вегас, да върви там, никой не го спира.
Тази вечер обаче настроението на Джони не можеше да бъде развалено. Макар да бе сгафил здравата с маската, после всичко тръгна от добре по-добре. Това определено бе най-хубавата му вечер от години, ако не и въобще. Погледна към Сара. Тя цялата пламтеше, а очите й искряха.
— Какво предлагаш, Сара?
— За мен това е пълна мъгла. Как се играе?
— Залага се на число. Или на черно-червено. Или на четно-нечетно. Може и на колона от десет числа. В различните случаи се плаща различно. — Той стрелна изпод вежди собственика, но на него не му мигна окото. — Поне така би трябвало да бъде.
— Заложи на черно — направи избора си тя. — Някак вълнуващо е, нали?
— Черно — повтори той и пусна единствената си десетцентова монета на черното поле.
Съгледал самотното десетаче върху ширналото се празно игрално табло, собственикът изпъшка:
— Голям удар, няма що! — Сетне се завъртя към колелото.
Джони прокара някак разсеяно длан ло челото си.
— Момент! — помоли той и постави четвъртдоларова монета на полето, означено с единадесет-двадесет.
— Готово ли е?
— Готово.
Панаирджията тласна колелото и то закръжи в своя ореол от светещи крушки, а червените и черните квадратчета на числата се сляха в едно. Джони улисано потъркваше чело. Колелото започна да губи скорост и дървеното перце зачатка подобно на метроном по пречките, отделящи числата. Стигна до 8, 9, за малко да спре на 10, но с едно прощално изщракване замря на 11.
— Дамата губи, господинът печели — обяви собственикът.
— Спечели ли, Джони?
— По всичко личи, че да — промърмори младежът, който наблюдаваше как първоначалният му залог се покрива с две нови монети със същата стойност. Сара запляска с ръце от възторг и ни най-малко не се огорчи, когато й изгребаха паричката от черното поле.
— Видя ли, че тази вечер ми е щастлива? — напомни Джони.
— Веднъж на всеки може да се случи, късмет е дваж да се сполучи — изпя в речитатив крупието. — Хей, хей, хей!
— Хайде пак, Джони! — запали се момичето.
— Добре. Нека си остане така.
— Залагате на същото?
— Да.
Собственикът отново се обърна да завърти колелото и Сара зашепна:
— Нали панаирджиите нагаждат рулетките си тъй, че клиентите да губят?
— Така е било преди. Сега комисия от щата ги проверява и собствениците могат да разчитат единствено на несправедливата система, по която изплащат печалбите.
Колелото намали ход и зачатка към финала. Дървеният показалец прескочи десетката и навлезе в полето на Джони, чиито числа се занизаха все по-бавно под него.
— Стига, стига де! — развълнува се Сара. Две момчета, на път към изхода, спряха да погледат.
Дървеното перце едвам докрета до 16, 17 и замръзна на 18.
— Господинът отново печели. — Купчинката на Джони порасна с още шест монети.
— Та това е цяло богатство! — възкликна Сара и целуна Джони по бузата.
— Влезе в серия, приятел! — разпалено се провикна и собственикът. — Такава златна възможност не се изпуска! Хей, хей, хей!
— Да опитам ли пак? — посъветва се Джони със Сара.
— Защо не?
— Точно така, давай, мой човек! — окуражи го и едно от момчетата, заболо на якето си значка с образа на Джими Хендрикс. — Този тип тук ми измъкна днес четири долара. Мед ми капе, като гледам как му смачкват фасона!
— Заложи и ти тогава. — Джони подаде на Сара една от деветте четвъртдоларови монети в купчинката си. След моментно колебалие тя я пусна на числото двадесет и едно. Според указанията на таблото печалбата за познато число бе десет към едно.
— Ти си на средната десетица, нали, приятел?
Джони погледна към залога си и пак разтърка чело, сякаш усещаше първите пристъпи на главоболие. После изведнъж загреба всичките осем монети и ги задрънка в шепите си.
— Не. Завъртете за дамата. Този път пропускам.
Сара вдигна пълни с недоумение очи.
— Джони?
Той разпери ръце.
— Просто предчувствие.
Собственикът примижа сякаш в няма молитва: „Господи, дай ми сили да изтърпя тези глупаци!“ — и бутна колелото. То закръжи стремглаво, после намали скоростта си и спря. Падна се двойната нула.
— Една ли нула, две ли, банката печели! — изчурулика крупието и Сарината пара изчезна в джоба на престилката му.
— Честно ли е това, Джони? — засегна се тя.
— На нула и двойна нула печели само банката — отговори той.
— В такъв случай ти постъпи много хитро, като си взе всичко от масата.
— Така излиза.
— Ще въртя ли още колелото, или да ида да си пия кафето? — заприпира собственикът.
— Завърти го. — Джони струпа парите си в две равни купчинки от по четири монети на третата десетица.
Колелото зажужа в светналия си обръч и Сара, която го следеше с поглед като хипнотизирана, се зачуди:
— По колко ли си докарва на вечер човек с такова нещо?
Към момчетата се бяха присъединили и две двойки възрастни. Единият от мъжете, с телосложение на строителен работник, й отвърна:
— Някъде между петстотин и седемстотин долара.
Собственикът прибели очи.
— О, драги, де да беше тъй!
— Я не ми се прави на беден! — скастри го строителят. — Преди двадесет години и аз съм обирал хората с такава пущина. Като нищо се изкарват между пет и седем стотака на вечер, а в събота и по два бона. Хем без шмекеруване!
Джони се взираше в колелото. То бе позагубило от устрема си и вече се разчитаха отделните числа, мяркащи се под показалеца. Ето че прелетяха нулата и двойната нула. Извъртя се малко по-бавно и първата десетица, последвана още по-бавно от втората.
— Голяма скорост е набрало, мой човек! — обади се едното от момчетата.
— Чакай! — Сара долови някаква особена нотка в гласа на Джони. Стори й се също, че продълговатото му, приятно лице излъчва особена напрегнатост, а сините му очи са потъмнели и зареяни нейде надалеч.
Под показалеца се показа 30 и остана на място.
— Играта потръгна, потръгна! — занарежда с примирение крупието, а малката групичка любопитни зад Джони и Сара нададе радостен вик. Строителният работник така тупна Джони по гърба, че той залитна. Собственикът бръкна в стара кутия от пури под масата и хвърли четири банкноти по един долар върху печелившия залог.
— Няма ли да свършваш вече? — попита Сара.
— Нека още веднъж. Ако спечеля, тъкмо ще си върнем онова, което изхарчихме на панаира и за бензина. Ако загубя, ще сме вътре с около половин долар.
— Хайде, хайде, хайде! — заподканя бодро собственикът. Пооправил настроението си, той веднага си възвърна неуморната професионална хватка. — Залагай, където пожелаеш. Заповядайте на масата всички. Този спорт е за играчи, не за зяпачи. Сега кръгът ще се върти, върти и де ще спре, не знаем ни аз, ни ти.
Строителят и двете момчета излязоха напред и се наредиха до Джони и Сара. След кратко съвещание момчетата събраха половин долар от монети и ги поставиха на средната десетица. Работникът, който се представи като Стив Бърнхарт, сложи долар на квадратчето, означено „четно“.
— А ти, приятел? — не пренебрегна първия си клиент крупието. — Пак ли там играеш?
— Да.
— Леле майчице — смая се едното от момчетата, — амя че гавра със съдбата!
— Не е лъжа — съгласи се Джони и Сара се усмихна.
Бърнхарт го изгледа замислено и пъргаво премести долара си при неговия залог.
— Мечка страх, мен не страх! — забрави за гаврата със съдбата момчето и петдесетте цента, изровени от него и приятеля му, също преминаха към отрупаната трета десетица.
— Всичките яйца в една кошница, а? — отбеляза собственикът. — Така ли решавате?

Никой не възрази. Двама бараби, единият с приятелка, се бяха отбили да позяпат и групичката пред игралната палатка на потъващия в мрак панаир взе да придобива внушителни размери. Собственикът врътна с всичка сила колелото. Дванадесет чифта очи се впериха в неговия бяг. Сара още веднъж се удиви на странния вид, който лицето на Джони придобиваше под това ярко, но и някак тайнствено осветление. Неволно си спомни за маската — Джекил и Хайд, четно и нечетно. И отново стомахът я присви, прималя й. Колелото забави въртежа си и защрака. Момчетата се развикаха и го обсипаха с молби да продължи.
— Още малко, миличко — гукаше му ласкаво и Стив Бърнхарт — още малко, сладичко!
Колелото дощрака до началото на третата десетица и спря на 24. Тълпата избухна в поредния радостен възглас.
— Печелиш, Джони, пак печелиш! — ликуваше Сара.
Собственикът свирна през зъби от яд и плати. Един долар за момчетата, два за Бърнхарт, една банкнота от десет и две по един за Джони. Така на масата пред него се събраха осемнадесет долара.
— Хайде, върви играта, сърби ме ръката! Продължаваш, нали, приятелче? Тази вечер колелото те слуша.
Сара отвърна на въпросителния му поглед:
— Както решиш, Джони. — Ала в себе си чувствуваше, че настроението й изведнъж се бе изпарило.
— Давай, мой човек! — не мирясваше момчето с образа на Джими Хендрикс. — Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фассна.
— Добре — обеща Джони, — за последен път.
— Слагай си парата където искаш на дъската!
Всички чакаха да видят какво ще направи Джони. Известно време той разтриваше замислено чело. Ведрото му инак лице бе застигнало в сериозна и съсредоточена гримаса. Беше се втренчил в пламналия обръч, опасал колелото, и пръстите му работеха методично върху изопнатата кожа над дясната вежда.
— Пак там — издума най-сетне той.
Публиката забръмча глухо в кратко съвещание.
— Леле майчице, това вече си е чиста гавра със съдбата!
— Тоя го боде късметът — потърси Бърнхарт опора у жена си, но тя само премигна озадачено. — Абе главата в торбата — и с теб!
Момчето със значката също се спогледа с приятеля си, който му кимна.
— Добре — направи знак на собственика то. — И ние сме там!
Колелото се завъртя. Сара чу как отзад един от барабите се хваща на бас за пет долара с другия, че третата десетица няма да се падне. В стомаха й нещо пак се преобърна, но този път акробатиката му не се ограничи само с едно салто, а продължи още и още, докато й се доповръща. По лицето й избиха ситни капчици студена пот.
Колелото взе да спира на първата десетица и едното от момчетата изрази с жест раздразнението си, без обаче да напусне масата. Дървеният показалец прещрака през 11, 12 и 13. На собственика най-сетне му светна пред очите. Щрак, чак, трак, 14, 15, 16.
— Ще издържи до третата десетица! — ахна благоговейно Бърнхарт. Собственикът се чумереше, сякаш едва се удържаше да не протегне ръка и да сграбчи колелото си. Показалецът изчатка през 20, 21 и се закова в сектора, означен с 22.
Последва още един триумфален вик от тълпата, която вече наброяваше към двадесетина души. Явно всички хора, които все още се намираха на панаира, бяха скупчени тук. Като през сън до ушите на Сара достигна гласът на барабата, който, загубил баса, изсумтя нещо подобно на „насраха се да им върви“ и си плати. В главата й думкаше. Краката й внезапно престанаха да я държат и разтреперените мускули да й се подчиняват. Тя стисна неколкократно очи, с което само си докара пристъп на световъртеж и гадене. Целият свят наоколо се люшна под някакъв неестествен ъгъл, гледан сякаш от Пумпала, след което постепенно се завърна на старото си място.
„Хот догът е бил развален — досети се тя и я обзе отчаяние. — Така ти се пада, като си търсиш късмета по панаирите!“
— Хайде, хайде, хайде — вяло имитираше оживление собственикът, докато раздаваше печалбите: два долара на момчетата, четири на Стив Бърнхарт и накрая цяла камара на Джони — три по десет, една от пет и една еднодоларова банкнота. Но макар да не беше във възторг от досегашния развой на нещата, надеждата не го напускаше. Ако този кльощав дългун с хубавата блондинка опита пак на третата десетица, банката почти сигурно щеше да си навакса всички щети досега. Докато ги оставяше на масата, кльощавият не можеше да разчита, че парите са му сигурни. А ако реши да си тръгне? Е, днес Колелото бе навъртяло цяла хилядарка, какво бяха няколко долара за неговата фирма — все едно бълха го ухапала. Освен това щеше да се разчуе, че някой е направил удар при Сол Дръмор, и утрешната игра щеше да бъде по-настървена откогато и да било. Печелившите са добра реклама за бизнеса.
— Залагай, залагай, залагай, от късмета си не бягай! — подвикна той.
Още няколко души се протегнаха към таблото къде с по десет цента, къде с по четвърт долар. Но собственикът се интересуваше единствено от любителя на високата игра.
— Ще вдигаш ли мерника, приятел?
Джони се извърна към Сара.
— Какво да… Ей, лошо ли ти е? Бяла си като тебешир.
— Стомахът ми — с мъка се усмихна тя. — Навярно съм се отровила от хот дога. Няма ли да си ходим?
— Веднага! Разбира се! — Той се зае да прибира купчинката смачкани банкноти, когато зърна отново кръга с числата. Топлата загриженост за нея, която се четеше в очите му, угасна. Те отново потъмняха и станаха някак хладно пресметливи. „Заплеснал се е по това колело както малко момче по мравуняка, който си е открило в някое кътче на двора“ — подразни се Сара.
— Една минутка — рече Джони.
— Добре. — Вече не само стомахът я болеше, а и главата й се маеше. Пък и спазматичните свивания в червата й не обещаваха нищо добро. „Само да не ме подгони из храсталаците. Не дай боже!“
Изведнъж я жегна опасение: „Няма изгледи да се насити, докато не загуби обратно всичко.“
Но после дойде странната увереност: „Само че няма да загуби.“
— Е, приятел? — поде отново панаирджията. — Аф или даф? Риск печели, риск губи!
— Май му се иска, ама не му стиска! — подигра се един от барабите, предизвиквайки нервен смях. Пред очите на Сара всичко заплува.
Неочаквано Джони изсипа цялата купчина банкноти и монети в горния ъгъл на таблото.
— Какво правиш? — стресна се не на шега собственикът.
— Цялата камара на деветнадесет — отсече играчът.
На Сара й идеше да изстене, но прехапа устни.
През тълпата премина шепот.
— Не дърпай дявола за опашката! — Стив Бърнхарт се бе навел над него, но Джони не го чу. Съзерцаваше колелото едва ли не с безразличие. Само очите му тъмнееха, сякаш бяха мастилени.

„Дори да се убиеш… от Хайд и Джекил няма да се скриеш“ — ни в клин, ни в ръкав й мина през ума. И когато краката й я доведоха, почти на бегом, до въртележката с кончетата в тъмната алея, пред очите й сякаш изплува като в кошмарно видение флуоресциращата маска. Блъсна се в стълба на някаква лампа, политна, сграбчи го и повърна. Струваше й се, че отровата изригва чак от петите й, че някой стиска вътрешностите й с противни, хлъзгави пръсти. Опита се да се отпусне доколкото й бе възможно.
„Мирише като захарен памук…“ — Сара изстена и повърна отново и отново. Пред очите й играеха петна. Последните спазми изкараха от стомаха й само слуз и въздух.
— О, боже! — изохка отпаднало тя и впи пръсти в стълба, за да не се строполи. Някъде наблизо Джони я викаше, но Сара още не беше в състояние да му се обади. Стомахът й лека-полека се укротяваше и на нея й се искаше да остане за малко ей така, сама в тъмнината, за да се порадва, че е оживяла, че вечерта на панаира не е станала последната в живота й.
— Сара? Сара?!
Тя плюна два пъти, за да прочисти горчилката от устата си.
— Насам, Джони.
Той се появи иззад въртележката с гипсовите кончета, застинали насред скок. В ръката си машинално стискаше дебела пачка банкноти.
— Как си?
— Малко по-добре. Повърнах.
— О, господи! Хайде да си вървим. — Той нежно я подхвана.
— Успял си да прибереш печалбата.
Джони погледна към парите и без да се замисля, ги мушна в джоба на панталона.
— Да, част от нея, а може и цялата — не знам. Онзи, грамадата, ги брои.
Сара извади кърпичка и попи устните си.
„Глътка вода! Душа давам за глътка вода!“
— Как може да си толкова равнодушен! — удиви се тя. — Това са много пари.
— Намерени пари, намерена беля — помръкна той. — Една от любимите мъдрости на майка ми. Тя ги знае с милиони. И е смъртен враг на комара.
— Заклета баптистка. — Сара внезапно се сгърчи конвулсивно.
— Какво ти е? — изплаши се Джони.
— Тресе ме. Искам, като влезем в колата, да пуснеш отоплението докрай и… О, господи, пак започва!
Тя се извърна настрани и блъвна слюнка и стомашен сок заедно с болезнен вопъл. Политна, ала ласкавата, но здрава ръка на Джони я задържа.
— Ще можеш ли да стигнеш до колата?
— Да, вече ми мина.
Ала в действителност главата й се пръскаше, вкусът в устата й беше отвратителен и мускулите на гърба и корема я боляха жестоко, сякаш бяха разтегнати.
Поеха бавно покрай сгушените в мрака, затворени палатки, тътрейки крака по насипаните трици на алеята. Иззад гърбовете им се плъзна някаква сянка и Джони се извърна рязко, спомнил си навярно, че носи много пари.
Беше едното от момчетата, на възраст около петнадесет години, което се усмихна стеснително и заговори съчувствено на Сара:
— Надявам се, че сте по-добре. Бас държа, че е от хот дога. Като нищо можеш да попаднеш на развален.
— Не искам да си спомням за това!
— Имате ли нужда от помощ да я заведете до колата? — предложи момчето услугите си на Джони.
— Не, благодаря. Ще се оправим.
— Добре. И без това е време да се омитам.
Но момчето постоя още малко и забравило за стеснението си, се ухили.
— Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!
После побягна и изчезна в мрака.
Малкото бяло комби на Сара бе последната кола, останала на тъмния паркинг. Чакаше, свито под една жълта лампа, като изоставено, забравено кутре. Джони отвори дясната врата и момичето внимателно се сви на седалката. Той се отпусна зад волана, запали мотора и предупреди:
— На парното ще му трябват няколко минути, докато загрее.
— Няма значение, сега пък ми е горещо.
Той се обърна към нея и видя, че по лицето й са избили капки пот.
— Не е ли по-добре да те закарам направо в Медицинския институт на Източен Мейн? Може да е салмонела, а това е сериозно.
— Не, вече се оправям. Просто трябва да се прибера и да си легна. Утре ще се надигна само колкото да се обадя в училище, че съм болна, и веднага пак ще заспя.
— Няма нужда изобщо да ставаш. Аз ще им предам.
Очите й се изпълниха с благодарност.
— Ще бъдеш ли така добър?
— Разбира се.
Вече излизаха на шосето.
— Съжалявам, че не можах да се върна с теб у вас. Истински съжалявам!
— Не си виновна за това.
— Виновна съм. Кой изяде разваления хот дог? Върви ми — като на бясно куче тоягите!
— Обичам те, Сара… — Думите бяха произнесени и връщане назад нямаше. Те увиснаха помежду им в очакване някой да стори нещо.
Сара направи каквото можа.
— Благодаря ти, Джони.
Двамата продължиха пътя си, потънали в блажено мълчание.

ГЛАВА II
1
Наближаваше полунощ, когато Джони зави към нейния блок. Сара дремеше.
— Хей! — Той угаси мотора и я поразтърси леко. — Пристигнахме.
— Ох… сега. — Тя се поизправи и се загърна по-плътно в палтото си.
— Как се чувствуваш?
— По-добре. Па̀ри ми в стомаха и гърбът ми е като изгнил, но съм по-добре. Джони, прибери се в Клийвс с колата.
— Не, не бива. Някой ще я види, че е била паркирана пред блока цяла нощ. Няма защо да ни одумват.
— Но нали щях да идвам с теб…
Джони се усмихна.
— Тогава би си струвало, дори да трябваше да оставим колата през три пресечки. Освен това искам да я имаш подръка в случай, че размислиш относно болницата.
— Няма.
— Всичко става. Може ли да се кача горе да извикам такси?
— Разбира се.
Качиха се, Сара запали лампите и отново я втресе.
— Телефонът е в хола. Аз ще полегна и ще се завия.
Холчето беше крайно непретенциозно и единственото, което го спасяваше да не заприлича на казарма, бяха пердетата — ярко петно от странно нахвърляни и крещящо боядисани цветя, както и няколко плаката на една от стените: Дилан във Форест Хилс, Баес в Карнеги Хол[1], „Джефърсън еърплейн“ в Бъркли и „Бърдс“ в Кливланд.
Сара легна и се скри под юргана чак до брадичката. Джони бе сериозно разтревожен за нея. Лицето й бе бяло като хартия, с черни кръгове под очите. Трудно му бе да си представи човек с по-болен вид.
— Да остана тук за през нощта, а? Просто за всеки случай, ако стане нещо, например…
— Например микроскопично спукване в първия шиен прешлен? — обърна го на смях тя.
— Абе… знаеш ли!
Зловещите звуци, които идеха изпод диафрагмата й, я накараха да вземе окончателно решение. Сара твърдо бе възнамерявала да спи тази нощ с Джони Смит. Сега това отпадаше. Но оттук съвсем не следваше, че той ще трябва да седи и да я наблюдава как повръща, как търчи до клозета и се тъпче с хапове против диария.
— Ще ми мине — постара се да разсее опасенията му тя. — Чудо голямо — развален хот дог! Със същия успех можеше да се падне и на теб. Звънни ми утре в свободния си час.
— Смяташ ли, че няма нищо страшно?
— Убедена съм.
— Добре тогава. — Без да спори повече, Джони вдигна слушалката и повика такси. Заслушана в гласа му, Сара затвори очи и се унесе. За нея едно от най-големите достойнства на Джони бе постоянното му и искрено старание да върши онова, което трябва, което е най-доброто за случая, и то не за да трупа гнусен, личен капитал. Какво по-хубаво от това! Беше твърде уморена и потисната, за да мисли за разни там светски услорности.
— Речено-сторено — остави слушалката и докладва той. — Колата ще е тук след пет минути.
— И не е като да нямаш пари за такси — усмихна се тя.
— Да не говорим за бакшиша, който ще дам. — Джони направи сполучлива имитация на широкия пиянски жест на Уилям Фийлдс[2]. Сетне се приближи, седна до нея и хвана ръката й.
— Джони, как стана тая работа? — попита момичето.
— Коя?
— С Колелото. Как се получи това?
— Просто страшно ми провървя, това е — опита се да обясни той, ала видът му го издаваше, че не е много убеден. — С всекиго се случва. На конни надбягвания, на карти, че дори на чифт-тек.
— Не — възрази Сара.
— Какво не?
— Не мисля, че с всекиго се случва да му върви така. Беше почти свръхестествено. Дори… малко ме достраша.
— Така ли?
— Да.
Джони въздъхна.
— С мене поне се случва — понякога ми работи предчувствието. Откак се помня, ме бива да намирам загубените вещи на хората. Както стана с малката Лиза Шуман в училище. Сещаш се за кого става дума, лали?
— Малката тъжна и тиха Лиза… Знам я. Вечно витае в облаците на упражненията по граматика.
— Беше си загубила училищното пръстенче[3] и дойде при мен цялата в сълзи. Попитах я дали е проверила в дъното на горния рафт на шкафчето си. Просто така ми хрумна. А то се оказа там.
— И винаги ли си имал такива хрумвания?
— Ами, много рядко. — Лицето му леко посърна. — Но тази вечер това чувство бе особено силно, Сара. Струваше ми се, че Колелото е… — той присви пръсти в юмруци и ги изгледа намръщено — че то ми е в ръцете. И в същото време имах най-невероятни, направо идиотски асоциации.
— Като например?
— Гу-ма — натърти той. — Горяща гума. И студ. И лед. Черен лед. Ей такива неща ми се мержелееха, бог знае защо. И още — някакво смътно предчувствие за беда.
Сара внимателно попиваше всичко, без обаче да се намесва. И не след дълго лицето му се разведри.
— Но каквото и да бе, това чувство вече го няма. Най-вероятно не е нищо сериозно.
— Донесе ти все пак петстотин долара.
Джони разцъфна от радост и замълча. Тя задряма, доволна от близостта му. Събуди я светлината от автомобилни фарове, които блеснаха върху стената на стаята. Таксито.
— Ще ти звънна. — Той нежно я целуна на прощаване. — Сигурна ли си, че не искаш да остана при теб?
Изведнъж й се дощя да не го пуска, но тя поклати глава.
— Обади ми се утре.
— В свободния час — обеща той и тръгна към вратата.
— Джони?
Той се обърна.
— Обичам те — каза тя и лицето му грейна като слънце.
Изпрати й въздушна целувка.
— Оправи се и ще поговорим.
Тя кимна, но минаха четири години и половина, преди да може отново да поговори с Джони Смит.

2
— Нали нямате нищо против да седна отпред? — попита Джони шофьора на таксито.
— Седни, само гледай да не удариш с коляно таксиметъра. Много лесно се разваля.
С известно усилие Джони успя да намести дългите си крака под апаратчето и хлопна вратата. Шофьорът, оплешивял мъж на средна възраст, с шкембенце, превключи на червено и таксито се плъзна по Флаг Стрийт.
— Накъде?
— Клийвс Милс — отвърна Джони. — Главната улица. Ще ви покажа точно къде.
— Ще трябва да те помоля да заплатиш и половината от обратния път. Много ми е неприятно, но на връщане ще бъда празен.
Джони разсеяно стисна пачката банкноти в джоба на панталона си. Опита се да си спомни дали изобщо някога бе носил толкова много пари наведнъж. Имаше такъв случай. Беше купил на старо един двегодишен „Шевролет“ за хиляда и двеста долара. В банката му бе хрумнало да ги поиска в брой, а не с чек — хей така, просто за да види как изглеждат толкова пари накуп. Не бяха някаква велика гледка, но затова пък велика бе физиономията, която направи прекупвачът, когато му наброи дванадесетте стодоларови банкноти в шепата. Ала вместо с доволство, сегашното богатство в джоба му изпълваше Джони само със смътно безпокойство и в ума му непрекъснато се въртеше сентенцията на майка му: „Намерени пари, намерена беля!“
— И половината от обратния път, бива — великодушно прие той.
— Просто исках да сме наясно — разбъбра се шофьорът. — Дойдох толкова бързо, защото имах повикване от Ривърсайд. Там обаче не ме чакаше никой.
— А, така ли? — насили се Джони да прояви интерес. Зад прозорците отвън се стрелкаха потънали в мрак къщи. Спечелил бе петстотин долара в преживяване, съвсем различно от всичко досега. Този необясним мирис на горяща гума, усещането, че повторно, макар и частично, му се случва нещо, сполетяло го в ранното детство… и предчувствието за надвиснала беда в разплата за късмета не го напускаха.
— Да, да, пияниците първо викат такси, после им дойде друго на ума — приказваше шофьорът. — Пусти пияници, толкова ги мразя! Обадят се, па си рекат: „Защо, по дяволите, да не му цапна още някоя-друга биричка!“ Или докато чакат, изпият и парите за таксито, та когато извикам: „Кой има поръчка за такси?“ — те се спотайват.
— Ммда — вметна Джони.
Вляво лъщяха тъмните води на река Пенобскот. Ама тази история с прилошаването на Сара и, отгоре на всичко признанието й в любов! Вероятно моментна слабост, нищо повече. Но боже! Ами ако го беше направила сериозно? Той бе хлътнал по нея едва ли не от първата им среща. И тъкмо с нея бе късметът му тази вечер, а не на Колелото. И все пак не към друго, а към Колелото продължаваха да се връщат мислите му и да го тревожат. В тъмното му се привиждаше как то се върти, до ушите му като в неспокоен сън долиташе все по-бавното тика-тика-тика на отскачащия от пречките показалец. Намерени пари, намерена беля.
Шофьорът зави по шосе номер 6, вече доста увлечен в монолога си.
— Та викам му: „Я се разкарай оттука, сополанко такъв!“ Хлапакът, знаеш, станал многознайко! Не съм длъжен да търпя подобни дивотии от никого, включително и от собствения си син. От двадесет и шест години въртя ей тоз волан. Шест пъти са ми вадили пистолет и са ме обирали. Удрял съм се и съм мачкал ламарини до посиняване, макар никога със сериозни последствия, за което благодаря на Дева Мария, на свети Кристофър, покровителя на нас, грешните пътници, и на всевишния. И всяка седмица, ако ще да съм и съвсем натънко, слагам по пет долара настрана за неговия университет. Всяка седмица, още от времето, когато той беше едно парче месо, с мляко по устата. И защо? За да може един ден да се изтъпани пред мен и да издърдори, че президентът на Съединените щати бил свиня. Дявол да го вземе, хлапето сигурно смята и мен за свиня, макар че си знае — а̀ го е казало, а̀ съм му строшил зъбките. На ти тебе младо поколение. Та му викам: „Разкарай се оттук!“
— Аха — обади се пак Джони. Сега се носеха покрай горички. Отляво бе Карсъновото мочурище. До Клийвс Милс им оставаха десетина-единадесет километра. Таксиметърът щракна нови десет цента.
Една мъничка монета, от долара една десета. Хей-хей-хей.
— Ти по коя част си, ако не е тайна? — попита шофьорът.
— Учител съм в Клийвс.
— Така ли? Тогава значи ти е ясно. Какво, по дяволите, ги прихваща тези деца?
Ами изядоха един развален хот дог, наречен Виетнам, и получиха отравяне. Продаде им го някой си Линдън Джонсън. Тогава се оплакаха на оня, другия: „За бога, мистър, адски ни е лошо!“ А той пък, другият, името му беше Никсън, ги довърши: „Няма нищо. Ето ви още няколко хот дога.“ Та това го прихваща младото поколение в Америка.
— Не знам — отказа се да обяснява Джони.
— Цял живот кроиш планове и правиш каквото е по силите ти… — В гласа на шофьора се появи истинско недоумение, на което не бе съдено да трае дълго, защото бе настъпила последната минута от живота му. И Джони, който нищо не подозираше, изпитваше искрено съжаление към този човек, съжаляваше го за неспособността му да разбере.
Хайде, мила бейби, всеки рок е твой.
— Гледал съм да му е възможно най-добре, а хлапето ми идва с коса до задника и разправя, че президентът на Съединените щати бил свиня. Свиня! Ще му дам аз…
— Внимавай! — изкрещя Джони.
Шофьорът се бе извърнал малко настрани, за да вижда пътника си. По подпухналото му лице на американски легионер[4] играеха светлинките от контролното табло. Неочаквано от тъмнината изскочиха заслепяващите слънца на насрещни фарове и то лъсна в целия си несдържан яд и мъка. Той мигновено се хвърли напред, но бе късно.
— Божичкоооо…
От двете страни на средната линия към тях хвърчаха един „Мустанг“ и един „Додж-чарджър“. Те явно бяха стартирали успоредно зад баира и се надбягваха, заемайки целия път. Джони чуваше воя на издутите докрай мотори. „Чарджър“-ът се бе устремил право към тях и изобщо не направи опит да се отклони. Шофьорът на таксито се вцепени зад волана.
— Бооож…
Джони едва забеляза „Мустанг“-а, който профуча отляво. След това таксито и „Чарджър“-ът се врязаха челно и нещо го изтласка от седалката навън. Не усещаше никаква болка, макар че с периферията на съзнанието си бе регистрирал как бедрата му връхлитат върху таксиметъра с такава сила, че откъсват апаратчето от конзолата му.
Последва звън на чупещо се стъкло. Огромно огнено кълбо разряза нощното небе. Главата на Джони срещна предното стъкло и го изби. Реалният свят започна да изтича като през фуния. Появи се смътна и далечна болка в раменете и ръцете, когато тялото му последва главата през назъбената дупка в стъклото. Той летеше. Летеше в октомврийската нощ.
Мъглява, мимолетна мисъл: „Умирам ли? Това ли ще е краят?“
И отговор от вътрешния глас: „Да, по всяка вероятност да.“
Полет. Звезди, пръснати навред в нощта. Бензинова експлозия и лумнали струи огън. Оранжево сияние. После тъмнина.
Пътешествието му през нищото завърши със силен тъп удар и плясък. Падна в ледената мокрота на Карсъновото мочурище, на седем метра и половина от мястото, където „Чарджър“-ът и таксито, споени от удара в горяща клада, хвърляха пламъци в нощното небе.
Мрак.
Пропадане.
Докато не остана нищо друго, освен едно гигантско червено-черно Колело, което се въртеше в празнота като в междузвездно пространство. Веднъж на всеки може да се случи, късмет е дваж да се сполучи, хей-хей-хей. Колелото се въртеше нагоре-надолу, червено-черно, дървеното перце на показалеца щракаше по пречките и той се напрягаше да види дали ще се паднат нули — все едно една ли, две ли — всички губят, банката печели. Напрягаше се да види, ала Колелото бе изчезнало. Останала бе само черната бездна и безкрайната празнота. Спукана работа, няма мърдане, мой човек! Кръгла нула. Гроб студен.
Джони Смит остана там дълго, много дълго.

ГЛАВА III
1
Малко след два часа през нощта срещу 30 октомври на 1970 година във вестибюла на долния етаж на неголяма къща, разположена на около 240 километра южно от Клийвс Милс, иззвъня телефонът.
Хърб Смит се надигна и седна в леглото. Все още бе замаян, полуизтръгнат през прага на съня и прикован в преддверието му, слисан и объркан.
До него — гласът на Вера, приглушен от възглавницата.
— Телефонът!
— Аха. — Хърб спусна крака и стана от леглото. Едър, широкоплещест човек към петдесетте, чиято коса редееше, той бе облечен в синьо долнище на пижама. Излезе от спалнята и запали лампата в коридора на горния етаж. Долу телефонът иззвъня пронизително.
Хърб слезе в „телефонния кът“, както Вера наричаше комплекта от апарата и някакъв странен хибрид между масичка и бюрце. Беще го получила преди около три години срещу купони за премия, каквито можеш да събереш, ако купуваш определени стоки. Още в самото начало Хърб се бе отказал от опити да смества там своите сто и двадесет килограма. Предпочиташе да говори прав. Чекмеджетата на писалището бяха пълни със списания — „Четиво за спалнята“ и „Съдба“.
Хърб посегна към слушалката, но после реши да изчака още един сигнал.
Когато телефонът звъни посред нощ, обикновено има три причини за това: някой стар приятел да се е натряскал като свиня и да е решил, че страшно ще му са зарадваш, ако ти се обади в два часа, някаква грешка, нещастие.
Надявайки се за втората, Хърб вдигна слушалката.
— Ало?
Отривист мъжки глас:
— Домът на Хърбърт Смит ли е?
— Да?
— С кого говоря, моля?
— Аз съм Хърб Смит. Какво…
— Моля не затваряйте, сега ще ви включим.
— Да, но кой…
Твърде късно. В ухото му нещо слабо клопна, сякаш на другия край на жицата бяха пуснали обувка отвисоко. Вързаха го да чака включване. От многото неща, с които телефоните го дразнеха — пукане и пращене в слушалката, глупави хлапашки номера („Къде си дължите фрака — да не е в кофата за боклук?“), телефонистки, които гъгнат като роботи, и бърборковци, които всячески се мъчат да те предумат да се абонираш за някое списание, — най-омразното му беше да го вържат да чака включване: една от онези коварни щуротии, които някак незабелязано се бяха промъкнали през последните десет години в съвременния живот. Преди време човекът отсреща би му казал просто: „Моля не затваряйте!“ и би оставил слушалката. В онези дни би могъл поне да дочуеш далечен разговор, лай на куче, радио или плач на бебе. Съвсем друго е да чакаш включване. Линията се разстила като мрачно, пустинно мъртвило. Ти не съществуваш. Защо ли не си го кажат: „Моля, постойте така, докато ви заровим за малко жив!“
Разбра, че се е поуплашил.
— Хърбърт?
Обърна се, без да сваля слушалката от ухото си. Горе на стълбището бе застанала Вера — в избелялата си кафява хавлия, с ролки на главата и с някаква помада, втвърдила се като мазилка по бузите и челото й.
— Кой е?
— Още не знам. Казаха ми да чакам включване.
— Включване? В два и петнадесет през нощта?
— Да.
— Не е за Джони, нали? Нали нищо не е станало с Джони?
— Не знам — отговори той, като се мъчеше да не повиши глас. — Звънят ти в два през нощта, казват ти да чакаш включване и ти започваш да си броиш роднините и да правиш опис на здравословното им състояние. Съставяш мислен списък на старите си лели. Обобщаваш всички недъзи на баби и дядовци, ако са още живи. Питаш се дали машинката в гърдите на някой от приятелите ти не е престанала внезапно да цъка. И всячески се стараеш да не мислиш за това, че имаш един-единствен син, когото много обичаш, и че всички такива телефонни обаждания стават, кой знае защо, все в два през нощта и че съвсем необяснимо прасците на краката ти изтръпват и натежават от напрежение…
Телефонът изпращя и друг глас, на по-възрастен мъж, подхвана:
— Ало, мистър Смит?
— Да, кой е?
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сър. Говори сержант Мегс от щатската полиция, участъка в Орано.
— За моето момче ли е? Случило ли се е нещо с момчето ми?
Без да съзнава какво прави, той се отпусна тежко върху седалката на телефонния кът. Чувствуваше слабост в цялото си тяло.
— Имате ли син на име Джон Смит, без инициали за други имена?
— Жив и здрав ли е? Добре ли е?
Звук от стъпки по стълбището. Вера застана до него. За момент изглеждаше спокойна, след това се хвърли като тигрица и сграбчи слушалката.
— Какво има? Какво се е случило с моя Джони?
Хърб изтръгна слушалката от ръцете й, при което й счупи нокът, и я изгледа твърдо.
— Остави на мен!
Тя стисна устата си с длан и изумено впери в него инак благите си, поизбеляло сини очи.
— Мистър Смит, чувате ли ме?
От устата на Хърб се зарониха думи, сякаш напоени с новокаин:
— Да, имам син на име Джони Смит, без инициали за други имена. Живее в Клийвс Милс. Учител е в тамошната гимназия.
— Той е пострадал при автомобилна катастрофа, мистър Смит. Състоянието му е много тежко. Съжалявам, че трябва да ви съобщя такава новина. — Мегс говореше отмерено, със служебен тон.
— О, господи! — промълви Хърб. В главата му настана пълен хаос. Някога, като войник, един зъл и грамаден русокос южняк на име Чилдерс го бе спукал от бой зад някакъв бар в Атланта. Тогава Хърб се бе чувствувал точно по същия начин — смачкан, с мисли, размазани в ненужна, безформена пихтия.
— О, господи! — отново въздъхна той.
— Мъртъв ли е? — ахна Вера. — Мъртъв? Кажи, Джони мъртъв ли е?
Хърб покри слушалката с длан.
— Не, не е мъртъв.
— Не е мъртъв! Не е мъртъв! — Тя се срути шумно на колене в телефонния кът. — Благодарим ти, господи, от все сърце и те молим да обърнеш всеблагите си грижи и милост към нашия син и да го закриляш със своята любеща ръка. Молим те, о боже, в името на твоя единствен роден син Исус и…
— Вера, замълчи!
За момент и тримата притихнаха, сякаш размишляваха над живота с неговите недотам забавни обрати: едрият Хърб, сврял се някак на миниатюрната седалка в кътчето, сблъскал крака под писалището и забол лице в букет пластмасови цветя; Вера, притиснала колене към решетката на печката във вестибюла; невидимият сержант Мегс, който по странен звуков канал приемаше тази горчива комедия.
— Мистър Смит?
— Да. Аз… извинете за сцената.
— Напълно ви разбирам.
— Моето момче… Джони… той с „Фолксваген“-а си ли е бил?
— Клопки, клопки, тези малки бръмбари са истински смъртоносни клопки — вайкаше се Вера. Лицето й бе плувнало в сълзи, които се стичаха по гладката, твърда повърхност на козметичната маска подобно на дъжд върху хромирана автомобилна броня.
— Бил е в такси — поясни Мегс. — Ще ви опиша каквото знам за случая. Замесени са били три коли, две от тях шофирани от младежи от Клийвс Милс, които се надбягвали. Изскочили иззад върха, на Карсъновия баир, както го наричат там, по шосе номер 6, в посока на изток. Синът ви бил в такси, което се движело на запад, към Клийвс Милс. Таксито и отсрещната кола, която се носела в обратното платно, се сблъскали челно. Шофьорът на таксито, както и момчето водач на другата кола, умрели на място. Вашият син и пътникът от другата кола са откарани в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн. Казват, че и двамата са в критично състояние.
— Критично състояние — повтори Хърб.
— Критично. Критично — застена Вера.
„Господи, съвсем като в някой от онези шантави, бродуейски спектакли“ — помисли си Хърб. Стана му неудобно пред сержант Мегс заради Вера — вероятно той я чуваше как вие отстрани като смразяващ хор в антична трагедия. Зачуди се колко ли такива разговори ще е провел Мегс покрай службата си. Сигурно много. Може би вече бе звънял да уведоми жената на шофьора и майката на загиналото момче. Как ли са реагирали те? Но какво значение има това? Нима Вера не е в правото си да оплаква собствения си син? И защо ли човек мисли за такива идиотщини в момент като този?
— Източен Мейн… — Хърб записа името в бележник, в чийто горен край имаше нарисувана усмихната телефонна слушалка. Заврънкулките на жицата, която излизаше от нея, образуваха думите „телефонен приятел“. — Какво е пострадал?
— Не ви разбрах, мистър Смит?
— Къде е ударен? В главата? В корема? Къде? Има ли изгаряния?
Вера изпищя.
— Вера, моля те, не можеш ли да МЛЪКНЕШ!
— Трябва да запитате в болницата — отговори Мегс уклончиво. — Аз ще разполагам с пълните данни по случая след час-два.
— Добре. Разбрах.
— Мистър Смит, съжалявам, че трябваше да ви вдигна посред нощ с такава лоша вест…
— Че е лоша, лоша е… Сега трябва да позвъня в болницата, сержант Мегс. Дочуване.
— Лека нощ, мистър Смит.
Хърб затвори и се втренчи глупаво в телефона. „Ето как стават тези неща — помисли си той. — Хей така и хоп, готово. Ама че работа! С Джони!“
Вера отново изпищя и той се разтревожи, като видя, че си дърпа косата заедно с ролките и я скубе немилостиво.
— Бог ни наказва! Наказва ни, задето тъй живеем, за греховете, кой знае за какво! Хърб, падни на колене до мен…
— Трябва да се обадя в болницата, Вера. Не ми се ще да го направя на колене.
— Ще се молим за него… Ще обещаем, че ще се поправим… Само да започнеш да идваш по-често на черква с мен, сигурна съм, че… А може би е заради твоите пури, задето ходиш с онези да пиеш бира след работа… псуваш… богохулствуваш… Бог ни наказва… Бог ни наказва…
Хърб похлупи лицето й с шепи, за да престане да мята глава в безумното си отчаяние. Нощният й крем бе неприятен на пипане, но той не си махна ръцете. Беше му жал за нея. През последните десетина години жена му витаеше нейде из мъглявината между страстната си вяра в баптизма и онова, което той считаше за лека форма на религиозна лудост. Пет години след раждането на Джони докторът й бе открил доброкачествени туморчета в матката и влагалището. Изчистиха ги и тя не можеше повече да има деца. След още пет години се появиха нови туморчета и се наложи да й махнат цялата матка. Тогава именно я обзе и това дълбоко религиозно чувство, съчетано по необясним начин с разни други вярвания. Тя жадно поглъщаше брошурки за Атлантида, за посещения на извънземни космически кораби, за племена от „чисти християни“, които навярно живеели в недрата на земята. Отделяше на списание „Съдба“ едва ли не толкова време, колкото и на Библията, като често прибягваше до примери от едното четиво, за да осветли проблем от другото.
— Вера — продума Хърб.
— Ще се поправим — прошепна тя, като го гледаше умолително. — Ще се поправим и той ще остане жив. Ще видиш! Ще…
— Вера!
Тя млъкна, без да откъсва поглед от него.
— Хайде да се обадим в болницата и да разберем как точно стоят нещата — предложи той с нежност в гласа.
— Дааа, добре.
— Можеш ли да поседнеш на стълбите там и да помълчиш?
— Искам да се моля — заяви тя с детинска опърничавост. — Не можеш да ми забраниш.
— И не искам. Стига да се молиш наум.
— Да, ще се моля наум. Добре, Хърб.
Тя отиде до стълбището и седна, като се уви целомъдрено с хавлията. Ръцете й се сключиха и устните замърдаха. Хърб позвъни в болницата. Два часа по-късно те се носеха на север по почти пустата мейнска магистрала. Хърб седеше зад волана на техния „Форд“ комби модел 66-а. До него Вера стърчеше като истукан и държеше в скута си Библията.

2
Телефонът събуди Сара в девет без петнадесет. Тя отиде да отговори все още в полусън. Мускулите на гърба и корема я боляха от напъването при снощното повръщане, но иначе беше много по-добре.
Вдигна слушалката, сигурна, че я търси Джони.
— Ало?
— Здравей, Сара. — Не беше Джони, а колежката й Ан Страфорд. Тя бе една година по-голяма от Сара и работеше втора година в гимназията. Преподаваше испански. Беше енергично, възторжено момиче и Сара много я обичаше. Но тази сутрин гласът на Ан звучеше необичайно глухо.
— Как си, Ани? Не е нищо сериозно. Навярно си чула от Джони, че изядох развален хот дог на панаира…
— Божичко, ти не знаеш! Ти още не… — Думите й секнаха и последваха странни, задавени хлипове. Сара я слушаше и се мръщеше. Първоначалното й недоумение се превърна в смъртен уплах, когато разбра, че Ан плаче.
— Ан? Какво се е случило? Нали не е с Джони? Нали не…
— Станала е катастрофа. — Ан престана да се въздържа и зарида. — Той бил в такси. Сблъскали се челно. Другата кола е шофирал Брад Френо, беше в моя клас по испански. Той е мъртъв, приятелката му умряла тази сутрин, Мери Тибалт; разправят, че била в един от класовете на Джони, това е ужасно, ужа…
— Джони! — изкрещя Сара в телефона. Стомахът отново я присви. Ръцете и краката й се вкочаниха изведнъж като надгробни камъни. — Защо не казващ, нищо за Джони?
— Състоянието му е критично, Сара. Дейв Пелзен позвъни тази сутрин в болницата. Считат, че няма… изобщо много е зле.
Светът започна да потъва в сиво. Ан продължаваше да говори, но като напева на предвестника на пролетта у е. е. къмингс[1], гласът й долиташе отдалеч, едва-едва. Рой образи, един от друг по-безсмислени, загъмжаха в съзнанието на Сара. Колелото на панаира. Огледалният лабиринт. Очите на Джони — странно потъмнели, сякаш мастилени. Неговото мило, симпатично лице, осветено от режещите зрението голи панаирджийски крушки, опънати на гирлянди по жиците.
— Не, не е възможно — обади се Сара отдалеч, едва-едва. — Нещо бъркаш. Джони се чувствуваше отлично вчера, когато си тръгна оттук.
Гласът на Ан се върна и като бомбен удар се вряза в слуха й — глас, съкрушен от мъка и невярващ, глас на човек, възприемащ като лична обида, че подрбно нещо може да се случи на негов връстник, на някого тъй млад и жизнен.
— Предупредили Дейв, че дори да преживее операцията, никога няма да се събуди. Трябва да го оперират, защото главата му е… главата му е…
Нима иска да каже, че главата му е разбита? Че главата на Джони е разбита на парчета?
В този момент Сара припадна — навярно за да се спаси от тази окончателна и невъзвратима дума, от този пределен ужас. Телефонната слушалка се изплъзна от пръстите й и тя се отпусна тежко в един свят на сивота, после се свлече по очи, а слушалката се люлееше напред-назад и описваше постепенно намаляваща арка, изпод която се раздаваше зовящият глас на Ан Страфорд:
— Сара?… Сара?… Сара?

3
Когато Сара пристигна в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, часът бе дванадесет и четвърт. Информаторката изгледа пребледнялото й, измъчено лице, прецени докъде е способна да понесе горчивата истина и й съобщи, че Джон Смит все още е в операционната. Добави, че в чакалнята са майка му и баща му.
— Благодаря — промълви Сара. Обърна се надясно вместо наляво, налетя на някакъв медицински шкаф и бе принудена да отстъпи.
Чакалнята бе боядисана в ярки, наситени цветове, които режеха очите. Няколко души седяха тук-там и прехвърляха опърпани списания или просто се взираха невиждащо в една точка. Някаква жеиа с побелели коси излезе от асансьора, предаде пропуска за посещение на приятелката си и седна. Приятелката се отдалечи, потропвайки с високите си токчета. Никой друг не помръдна от мястото си. Чакаха ред да идат при бащата, на когото бяха извадили камъни от жлъчката, при майката, на която само преди три дни беше открита малка бучица под лявата гърда, при приятеля, когото невидим ковашки чук бе блъснал в гърдите, докато бягал за здраве. Лицата на чакащите бяха старателно прикрити под маската на привидно спокойствие. Тревогата бе зарита отдолу като заметен боклук под килим. Сара отново усети надвисващото чувство за нереалност. Някъде приглушено звънеше звънец. По пода поскърцваха гуменки. Когато си тръгваше от апартамента й, той беше жив и здрав. Невъзможно й бе да си представи, че е легнал в някоя от тези тухлени кули да мре!
Веднага позна мистър и мисис Смит. Опита се да изрови от паметта си малките им имена, но не й се удаде. Двамата седяха в дъното на чакалнята и за разлика от останалите още не бяха успели да се примирят със сполетялото ги нещастие.
Майката на Джони бе метнала палтото си на стола зад нея, а в ръцете си стискаше Библия. Устните й се движеха беззвучно, докато четеше, и Сара си спомни разказа на Джони за нейната голяма — може би прекалено голяма — набожност. „Нещо средно — бе се пошегувал той — между въргаляне по земята и увиване на отровни змии около врата в религиозен екстаз.“ Мистър Смит — Хърб, сети се изведнъж. Името му е Хърб — държеше на коленете си едно от списанията, но явно бе забравил за него. Беше се втренчил през прозореца навън, където новоанглийската есен прогаряше в зеленината своя път към ноември и към началото на зимата.
Сара се приближи.
— Мистър и мисис Смит?
Те впиха погледи в нея, а лицата им се изопнаха в напрегнато очакване на ужасната вест. Мисис Смит така се вкопчи в Библията, отворена на книгата на Йов, че пръстите й побеляха. Младата жена пред тях не бе облечена в бяло като медицинска сестра или лекар, но в този момент това не им говореше нищо. Очакваха безвъзвратния удар на съдбата.
— Да, ние сме мистър и мисис Смит — сдържано потвърди Хърб.
— Аз съм Сара Бракнел. С Джони сме много добри приятели. Всъщност, както се казва, ходим. Може ли да седна?
— Вие сте приятелката на Джони? — усъмни се мисис Смит с остър, почти осъдителен тон. Неколцина от чакащите вдигнаха за миг очи и после се върнаха към опърпаните си списания.
— Да. Аз съм неговото момиче.
— Той не ни е писал, че дружи с госпожица — отсече мисис Смит все тъй остро. — Не, дори не ни е споменал за такова нещо.
— Мълчи, майко — смъмри я Хърб. — Седнете мис… Бракнел, нали?
— Просто Сара — откликна благодарно тя и придърпа един от столовете. — Аз…
— Не, изобщо не е споменавал — тросна се пак мисис Смит. — Моят син обичаше бога и може би едва напоследък е започнал да се поотклонява от правия път. Божието наказание идва, както знаете, внезапно. Затова и всяко кривване е тъй опасно. Никой не знае нито деня, нито часа…
— Мълчи — повтори Хърб.
Хората отново се заобръщаха. Вера се опита да отвърне предизвикателно на суровата гримаса на мъжа си, но той не трепна и тя сведе очи. Беше си загубила страницата, но пръстите й продължаваха неспокойно да шарят из Библията, сякаш жадуваха да се върнат към грандиозната разрушителна надпревара в живота на многострадалния Йов, комуто се бяха струпали толкова беди, че в сравнение с неговата, горчивата съдба, сполетяла нея и сина й, бледнееше.
— Бях с него снощи — смотолеви Сара, с което си спечели още един укорителен поглед от майката. Чак тогава си спомни какво обикновено се разбира в Библията под израза да „бъдеш с някого“ и почувствува, че бузите й пламват. Тази жена сякаш й четеше мислите.
— Ходихме на панаира…
— Места греховни, развъдници на злото — натърти назидателно Вера Смит.
— За последен път ти казвам: мълчи, Вера! — предупреди мрачно Хърб и стисна здраво ръката на жена си. — Този път ти говоря най-сериозно. Това явно е добро момиче и аз няма да те оставя да го тормозиш. Ясно ли е?
— Греховни места — заинати се Вера.
— Ще млъкнеш ли?
— Пусни ме. Искам да си чета Библията.
Той я пусна. Сара не можеше да си намери място от срам. Вера отвори Библията и пак се зачете, като мърдаше устни.
— Вера не е на себе си — извини се Хърб. — И двамата не сме на себе си. Вижда се, че и ти си съвсем разстроена.
— Така е.
— Добре ли прекарахте с Джони снощи? На вашия панаир?
— Да. — Лъжата и истината в тази проста дума бяха объркани в главата й. — Да, всичко беше добре, докато… изядох, изглежда, развален хот дог. Бяхме с моята кола и Джони ме закара до Вийзи, където живея. Много зле бях. Той си извика такси. Каза, че ще се обади в училище да предаде, че съм болна. Така завърши последната ни среща. — В този момент сълзите напряха в очите й и при все че не искаше да плаче пред тях, особено пред Вера Смит, Сара не можа да се удържи. Изрови книжна носна кърпичка от чантата си и скри лице в нея.
— Не бива да плачеш. Хайде, успокой се! — Хърб я прегърна. — Не бива, не бива.
Тя се разрида и сякаш нещо й подсказа, че на него му е по-добре да има някого, когото да успокоява. Жена му бе намерила утеха по вкуса си в печалната история на Йов и за него там нямаше място.
Неколцина се извърнаха и ги зяпнаха. През призмата на сълзите в очите й те се размножаваха в цяла тълпа. Сара си представи с огорчение мислите им: „По-добре на нея, отколкото на мен; по-добре да се случи на тях тримата, отколкото на мен или на моите близки; навярно момчето бере душа, сигурно си е разбило главата, щом тя плаче така. Въпрос на време е кога ще дойде докторът да ги отведе в отделна стая, за да разберат, че…“
Направи усилие да преглътне мъката и да се овладее. Мисис Смит седеше като препарирана, сякаш току-що сепната от кошмарен сън. Не забелязваше нито сълзите на Сара, нито старанията на мъжа си да я успокои. Четеше си Библията.
— Моля ви, кажете: какво е състоянието му? Има ли надежда? — най-сетне зададе въпроса си Сара.
Ала преди още Хърб да отвори уста, Вера се обади — сухо, по чиновнически, сякаш самата сляпа съдба нанасяше бездушно удар:
— Има една надежда, госпожичке, и тя е в бога.
Сара забеляза тревогата, която блесна в очите на Хърб, и през ума й мина: „Бои се, че жена му се е побъркала от мъка. И вероятно е така.“

4
Един дълъг следобед се проточи и преля в бавно настъпващата вечер.
Малко след два часа̀, когато денят им в училище бе свършил, в болницата започнаха да прииждат ученици на Джони, облечени в дочени якета, странни шапки и избелели от пране джинси. Сара почти не видя представители от „зализаната тумба“, както тя лично наричаше разсъдливите, амбициозни ученици, отрано ориентирани към висше образование и доходна кариера. Болшинството от децата, които си бяха дали труда да дойдат, бяха измежду дългокосите особняци.
Неколцина се приближиха до нея и тихичко я попитаха какво знае за състоянието на мистър Смит. Тя можа само да поклати глава, и да излъже, че няма никакви сведения. Но едно от момичетата, Дона Едуардс, влюбено в Джрни, прочете по очите й нейния безмерен страх и избухна в сълзи. Появи се някаква сестра и помоли Дона да излезе.
— Тя ще се успокои, уверявам ви — застъпи се Сара. Ръката й легна покровителствено върху раменете на момичето. — Почакайте минутка-две — и тя ще се оправи.
— Не, не искам да стоя тук — извика Дона и се втурна навън, събаряйки с трясък един от пластмасовите столове. След малко Сара я видя да седи свита, притиснала глава в колене, отвън на стъпалата под студените лъчи на късното октомврийско слънце.
Вера Смит четеше Библията си.
Към пет часа следобед повечето от учениците си бяха отишли. Дона също я нямаше. Сара не видя кога си бе тръгнала. В седем часа в чакалнята се появи млад човек, облечен в бяло. На ревера му бе забодена накриво табелка с името: д-р Стронс. Огледа се и тръгна към тях.
— Вие ли сте мистър и мисис Смит?
Хърб пое дълбоко дъх и кимна.
— Да, ние сме.
Вера хлопна Библията.
— Бихте ли ме последвали, моля?
„Това е то — помисли си Сара. — Няколко крачки до специалната стаичка — и ти съобщават каквото имат да ти съобщят.“ Ще ги изчака да се върнат и ще научи от Хърб Смит онова, което я вълнуваше. Той явно е добър човек.
— Носите ли сведения за моя син? — чу се гласът на Вера, все тъй звънък, силен, почти истеричен.
— Да. — Д-р Строне погледна към Сара. — Вие член на семейството ли сте?
— Не — смути се тя. — Просто приятелка.
— Близка приятелка. — Една топла, силна ръка стисна Сара над лакътя, също такава ръка бе подхванала и Вера. Хърб помогна на двете жени да станат. — Ще дойдем всички заедно, ако не възразявате.
— Ни най-малко.
Докторът ги поведе по коридора край асансьора към някаква врата с надпис: „Заседателна зала“. Покани ги да влязат и запали флуоресцентните лампи на тавана. В стаята имаше дълга маса и десетина канцеларски столове.
Доктор Стронс затвори вратата, запали цигара и хвърли изгорялата клечка в един от пепелниците, строени като войници по масата.
— Много ми е трудно — промълви сякаш на себе си той.
— В такъв случай най-добре ще е да го кажете както си е — посъветва го Вера.
— Да, навярно така ще е най-добре.
Не беше нейно право да се интересува първа, но Сара не можа да се сдържи:
— Мъртъв ли е? Моля ви, не казвайте, че е мъртъв…
— Той е в кома. — Стронс седна и дръпна дълбоко от цигарата си. — Мистър Смит има тежки черепни травми и мозъчно увреждане, чиято степен засега не може да се определи. Сигурно сте чували за субдуралния хематом в някое от здравните предавания по телевизията. Мистър Смит е получил много тежък субдурален хематом, което ще рече локализиран мозъчен кръвоизлив. Наложи се да го подложим на дълга операция заради повишеното мозъчно налягане и за да извадим костичките от счупения череп от мозъка му.
Бял като платно, замаян, Хърб се отпусна тежко върху един от столовете. Погледът на Сара се спря върху грубите му, покрити с белези ръце и тя си спомни как Джони бе подхвърлил, че баща му е дърводелец.
— Ала бог го е запазил — проговори Вера. — Знаех си, че ще го стори. Молех го да ми даде знак. Да славим бога всевишни! Всички долу на земята, хвалете името господне!
— Вера! — намеси се Хърб автоматично.
— В кома — повтори Сара. Опита се да определи чувствата, които будеше новината, но те не се поддаваха на класификация. Джони бе жив, издържал тежка, рискована мозъчна операция и това трябваше да я обнадежди. Съвсем не бе така обаче. Не й харесваше думата „кома“. Много зловещо, подмолно звучеше. Не беше ли значението й на латински „смъртен сън“[2]?
— Какво го чака? — попита Хърб.
— Засега никой не може да предвиди. — Стронс замачка и затупа нервно цигарата си над пепелника. На Сара й се стори, че той отговаря буквално и нарочно се прави, че не разбира истинския въпрос на Хърб. — Той е на системи в реанимацията, разбира се.
— Все нещо трябва да се знае за шансовете му. Би трябвало вие да… — Сара вдигна безпомощно ръце и после ги отпусна.
— Може да дойде в съзнание след четиридесет и осем часа. Или след седмица. След месец. Може въобще да не дойде. А… много е възможно и да умре. Да ви призная честно, това е най-вероятният изход. Ударен е… много зле.
— Божията воля е да оживее — възрази Вера. — Сигурна съм.
Хърб бе скрил лицето си в шепи и бавно го разтриваше.
Доктор Стронс хвърли смутен поглед към Вера.
— Искам само да сте подготвени за всичко, което може да се случи.
— И все пак, какъв шанс има да дойде в съзнание? — настоя Хърб.
Доктор Стронс се поколеба и смукна нервно от цигарата си.
— Не мога да ви кажа — най-сетне заключи той.

5
Тримата останаха в болницата още час и после си тръгнаха. Беше се мръкнало. Студеният, поривист вятър, който бе задухал, свистеше над необятния паркинг и развяваше дългите коси на Сара. По-късно, когато се прибереше вкъщи, тя щеше да намери изсъхнал жълт дъбов лист, заплетен в тях. Горе на небето се носеше луната — късче лед, поело в далечно плаване през мрака на нощта.
Сара мушна в ръката на Хърб бележчица с адреса и телефона си.
— Бихте ли ми позвънили, ако имате вести? Каквито и да са.
— Разбира се.
Внезапно той се наведе, целуна я по бузата и тя се облегна за миг на рамото му във ветровитата тъмнина.
— Моля да ме извините, че се държах така студено с вас одеве, мила — заприказва Вера с учудващо нежен тон. — Много бях разстроена.
— Напълно естествено — изрази разбиране Сара.
— Мислех си, че момчето ми умира. Но аз се молих. Говорих си с нашия Спасител за него. Като в онази песен:
Слаби ли сме и се гънем
под гнета на тежко бреме,
не да жалим и да стенем,
а да молим бог е време!
— Трябва да си тръгваме, Вера — подкани Хърб. — Нека да поспим, та да видим какво ще ни донесе…
— И господ ми даде знак! — Вера се загледа унесено в луната. — Джони няма да умре. Бог не възнамерява да го остави да умре. Аз слушах, слушах, докато чух в сърцето си онзи тих, вътрешен глас и сетих утеха.
Хърб отвори вратата на колата.
— Хайде, Вера.
Тя свали очи от небето, усмихна се и Сара изведнъж позна непринудената, нехайна усмивка на Джони, ала в същото време си даде сметка, че по-зловещо ухилена физиономия не бе виждала в живота си.
— Бог е белязал момчето ми — заяви Вера — и аз съм безкрайно щастлива.
— Лека нощ, мисис Смит — едва изрече Сара с вцепенените си устни.
— Лека нощ — каза и за двамата Хърб, седна в колата и я запали. Когато я изкара от редицата и я насочи през паркинга към Стейт Стрийт, Сара се усети, че не ги беше попитала къде са отседнали. Мина й през ума, че навярно и те самите още не знаят.
Тя се обърна, на път към колата си, но спря, поразена от гледката на река Пенобскот, която течеше зад болницата. Подобни на надиплена тъмна коприна, водите й бяха скътали в пазвите си отразената луна. Останала сама на паркинга, Сара вдигна очи към истинския й лик на небето.
„Бог е белязал момчето ми и аз съм безкрайно щастлива.“
Месечината висеше над главата й като безвкусна панаирджийска играчка, едно небесно Колело на късмета, на което не само нулата и двойната нула, но и всички останали числа бяха определени да носят печалба на банката. Дали е нула, не ли — банката печели! Хей-хей-хей!
Вятърът гонеше шумящите листа около краката й. Тя стигна до колата си и седна зад волана. И внезапно разбра: ще го загуби! В гърдите й се надигна чувство на вцепеняващ страх и самота. Втресе я. Най-после успя някак да запали колата и да се прибере вкъщи.

6
През следващата седмица учениците от Клийвс Милс обсипаха семейството на Джони със съчувствени картички. По-късно Сара научи от Хърб, че се получили над триста. Всички изразявали плаха надежда за скорошно оздравяване. Вера отговорила на всички до една, като към благодарностите за пожеланията прибавяла и по някой цитат от Библията.
Проблемът на Сара с дисциплината в часовете й изчезна. Изчезна и чувството, че децата я смятат за лоша учителка. Постепенно разбра, че те са променили отношението си към нея, защото за тях тя се бе превърнала в трагична героиня, голямата любов на клетия мистър Смит. Мисълта изкристализира в съзнанието й в сряда след злополуката, както си седеше в учителската стая през свободния час, и я накара да избухне първо в бурен смях, а после в ридания. Когато най-сетне се овладя, беше здравата изплашена. Нощем спеше неспокойно и постоянно сънуваше Джони — Джони с карнавалната маска Джекил и Хайд, Джони — изправен пред Колелото на късмета, заслушан в някакъв призрачен глас, който непрестанно повтаря: „Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!“, Джони, който я успокоява: „Всичко е наред, Сара, всичко е наред!“, след което влиза в стаята, и тя вижда, че от веждите нагоре главата му липсва.
Хърб и Вера Смит бяха отседнали в хотел „Бангор“ и заедно със Сара прекарваха следобедите в болницата в търпеливо очакване да стане нещо. Но нищо не ставаше. Джони лежеше в интензивното отделение на шестия етаж, заобиколен с апаратура. Бе включен към изкуствен бял дроб. Доктор Стронс бе загубил почти всякаква надежда. В петък, малко повече от седмица след катастрофата, Хърб телефонира на Сара, за да й съобщи, че двамата си заминават.
— На Вера никак не й се тръгва — довери й той, — но успях, мисля, да я предумам, че това е единственото разумно решение.
— Как е тя?
Последва дълга пауза, толкова дълга, че Сара се изплаши да не е нагазила в непозволена територия. Но Хърб отвърна:
— Не знам. Или по-скоро не ми се ще да си призная, че не е напълно в ред. Винаги си е била побъркана на тема религия, а след операцията си още повече. Извадиха й матката преди време. Сега пък стана съвсем лошо. Непрекъснато говори за края на света. Наумила си е, че катастрофата на Джони има нещо общо с възнесението. Според нея малко преди Страшния съд господ ще вземе при себе си всички правоверни заедно с телата им.
Сара си спомни надпис, залепен на бронята на нечия кола: „Ако ще се възнасяме днес, нека някой ми държи волана!“
— Разбирам — промълви тя.
— Част от сектите, с които си пише… — запъна се Хърб от неудобство — вярват, че бог ще дойде за правоверните с летящи чинии. Ще ги качи там горе с летящи чинии значи. Те са доказали… поне за себе си, че раят се намира нейде из съзвездието Орион. Не питай мен как го доказват — Вера ще ти обясни. Ех, Сара… никак не ми е леко.
— Не се и съмнявам.
Гласът на Хърб укрепна:
— Все пак тя още е в състояние да различи кое е реално и кое не. Трябва й време да свикне. И аз смятам, че у дома може да посрещне каквото е писано със същия успех, както и тук. Ще трябва… — Той млъкна, явно смутен, но после се изкашля и довърши. — Ще трябва да се върна на работа. Имам поръчки. Подписал съм договори…
— Разбира се.
Тя помълча, после се престраши.
— А как е той със застраховката? Това трябва да струва цяло състояние… — Неин ред бе да се сконфузи.
— Говорих с мистър Пелзен, заместник-директора ви в Клийвс Милс. Джони има само стандартната, а не новата, пълна застраховка. Все пак тя ще му стигне донякъде. А и ние с Вера имаме спестявания.
На Сара й се сви сърцето. „Ние с Вера имаме спестявания.“ Колко ли щеше да издържи влогът им на разноски от по двеста и повече долара на ден? И за какво в края на краищата? За да може Джони да продължава да вегетира и урината му да изтича по тръбичка, докато родителите му се разоряват? За да подхранва празните надежди и да докара майка си до лудост? Тя усети как сълзите се стичат по бузите й и за пръв, но не и за последен път у нея се породи желание Джони да умре, да намери покой. И макар в душата й нещо да се разбунтува ужасено, то не я напусна.
— Желая ви всичко хубаво!
— Благодаря, Сара. И ние ти желаем същото. Нали ще ни пишеш?
— Разбира се.
— И ни ела на гости, когато можеш. Паунъл не е много далеч. — Той се поколеба. — Както виждам, Джони е случил с момичето си. Беше сериозно, нали?
— Да — не скри Сара. Сълзите й още бликаха и употребата на миналото време я жегна допълнително. — Сериозно беше.
— Довиждане, мила.
— Довиждане, Хърб.
Тя натисна вилката, подържа я няколко секунди, после позвъни в болницата и попита как е Джони. Нямаше промяна. Сара поблагодари на сестрата от реанимацията и се заразхожда безцелно из апартамента. Представи си как господ изпраща цяла армада летящи чинии да вземат праведниците и да ги откарат на Орион. Нямаше нищо чак толкова неразумно в това, щом господ е достатъчно луд да разбърка мозъка на Джон Смит и да го хвърли в кома, от която най-вероятно нямаше друг изход освен внезапната смърт.
Чакаше я грамадна купчина от съчинения на осмокласници. Тя си направи чай и започна да ги преглежда. И ако е нужно да се уточни кога именно Сара Бракнел преживя вцепенението от мъката по Джони и пое отново юздите на живота си, то това бе тъкмо този момент.

ГЛАВА IV
1
Убиецът се бе излъскал.
Седеше на пейка в градския парк близо до естрадата, пушеше „Марлборо“ и си тананикаше песничка от последната дългосвиреща плоча с най-хубавото на Битълс: „Не знаеш колко си щастлив да се върнеш, да се върнеш…“
Всъщност засега той още не беше станал истинският убиец. Ала то, убийството, отдавна бе влязло в главата му и го човъркаше ли, човъркаше. Не че го глождеха съмнения, не. Той бе пълен с вяра в успеха, пък и моментът беше подходящ. Нямаше основания да се тревожи, че ще го хванат. Нямаше основания да се тревожи за щипката. Защото се бе излъскал.
От небето се посипа ситен сняг. Бе 12 нември 1970 година и на 260 километра североизточно от този средно голям град в Западен Мейн Джон Смит продължаваше да тъне в мъртвешки сън.
Убиецът огледа градската градина, както я наричаха туристите, които посещаваха Касъл Рок и околните езера. Сега обаче тук нямаше туристи. Поляните, тъй зелени през лятото, бяха пожълтели, оголели, безжизнени и очакваха да се прикрият благопристойно под зимния саван. Телената мрежа зад игрището, където децата играеха бейзбол, рисуваше преплетените си, ръждиви ромбчета върху белия фон на небето. Естрадата плачеше за пребоядисване.
Гледката бе потискаща, но това ни най-малко не се отразяваше на убиеца. Той направо преливаше от необуздан екстаз. Краката му напираха да затанцуват, пръстите — да защракат в такт. Този път нямаше да има връщане.
Смачка изпушената цигара с тока на ботуша си и веднага запали нова. Погледна часовника си. Беше 15 часът и две минути. Продължи да седи и да пуши. Две момчета минаха през парка. Те си подхвърляха топка и не забелязаха убиеца, защото пейките бяха скътани в долчинка. „Когато времето е топло, тук нощем сигурно идват разгонените мръсници“ — помисли си той. Всичко знаеше за разгонените мръсници и за нещата, които правеха. Беше му разправяла майка му, а и сам ги беше виждал.
При мисълта за майката усмивката му поувяхна. Спомни си как веднъж, когато бе на седем години, тя влезе в неговата стая, както винаги без да почука, хвана го, че се пипа, и едва не полудя. Момчето се помъчи да й обясни, че в това няма нищо. Нищо лошо. Че то няма никаква вина. Онуй си бе щръкнало ей така, от само себе си, и то само го побутваше нагоре-надолу. Не му беше и кой знае колко приятно. Дори бе започнало да се отегчава. А майка му само дето не се побърка.
— Да не искаш да станеш като ония разгонени мръсници? — разкрещя се тя. Той въобще не знаеше какво е това „разгонени“, макар че бе чувал думата от по-големите в двора на основното училище в Касъл Рок. — Искаш да станеш като разгонените мръсници и да пипнеш някоя болест? Искаш да ти пусне гной? Да ти посинее и окапе? А? Това ли искаш?
Тя го хвана за раменете и го разтърси. Момчето се разрева от страх — и тогава тя си бе огромна, властна и мощна като презокеански кораб, докато той още не беше убиецът, съвсем не беше излъскан, а бе просто едно малко хлапе, разревало се от страх.
Защипа му го с щипка за пране и го накара да ходи с нея цели два часа, за да разбере какво значи да имаш срамна болест.
Болката бе непоносима.
Снегът престана. Той пропъди майчиния образ от съзнанието си — нещо, което му се отдаваше лесно, когато се чувствуваше добре, и което бе непостижимо в състояние на потиснатост.
Погледна часовника. 15 часът и седем минути. Хвърли недопушената цигара. Някой идваше.
Позна я — Алма, Алма Фрешет, сервитьорка в кафенето насреща. Прибираше се от работа. Той беше излизал веднъж-дваж с нея и се бе погрижил да прекарат приятно. Беше я водил на танци в Нейпълс. Тя танцуваше добре. Разгонените мръсници обикновено танцуват добре. Зарадва се, че идва тъкмо Алма.
Беше сама.
„Да се върнеш, да се върнеш, да се върнеш…“
— Алма! — махна й той с ръка. Тя трепна, огледа се и го видя. Усмихна се, запъти се към него и го поздрави, обръщайки се по име. Той се изправи, също усмихнат. Не се страхуваше, че някой може да дойде. Беше неуловим. Беше супермен.
— Защо си се облякъл така? — учиди се тя.
— Страшно лъскаво, нали? — ухили се той.
— Абе, струва ми се малко…
— Искаш ли да видиш нещо? Хей там на естрадата. Адска работа.
— Какво?
— Ела да видиш.
— Добре.
Просто като фасул. Тя тръгна с него. Ако някой се появеше, той винаги можеше да се откаже. Но никой не се появи, никой не мина. Те бяха сами в градината. Сами под бялото, свъсено небе. Алма бе дребничка, със светлоруса коса. Боядисана, разбира се, сигурен бе в това. Курвите ходят с боядисани коси.
Той й помогна да се качи на покритата естрада. Стъпките им по дъсчения подиум отекваха глухо. В единия ъгъл лежеше катурнат статив за ноти. Търкаляше се и празна бутилка от „Бурбон“. Екстра място за разгонени мръсници.
— Е? — попита тя леко озадачена и поуплашена.
Убиецът доволно посочи вляво от статива.
— Ей там, на̀.
Погледът й се плъзна по пода и попадна на сгърчен като стара змийска кожа използуван презерватив.
Физиономията на Алма се изопна и тя тъй яростно обърна гръб и хукна, че едва не се изплъзна от убиеца.
— Никак не е смешно…
Той я сграбчи и я тласна обратно.
— Къде си тръгнала?
В очите й внезапно се надигна подозрение и страх.
— Пусни ме. Или ще съжаляваш. Нямам време за гадни шеги.
— Не е шега! Не е шега, разгонена мръснице.
Главата му се замая от радост, че й го каза. Каза й какво представлява. Светът бясно се завъртя.
Алма се отскубна наляво към ниския парапет, който ограждаше естрадата, с намерението да го прескочи. Убиецът я докопа, сграбчи отзад яката на евтиното й манто и дръпна с всичка сила. Платът хрясна и се разпра, момичето понечи да извика.
Той стовари десница върху устните й и ги смаза в зъбите.
По дланта му покапа топла кръв. Със свободната си ръка тя го заудря и се замъчи да впие нокти в плътта му, ала плът нямаше. Нямаше, защото той бе… той бе…
Излъскан!
Събори я на пода. Отпусна окървавената й уста и тя отново се опита да извика, но той се тръшна отгоре й, пъхтящ, ликуващ, и въздухът изскочи от гърдите й в беззвучна въздишка. Алма се отказа да вика и съсредоточи всичките си сили в борбата. Мъчеше се да дере, но пръстите й постоянно се хлъзгаха. Той разтвори грубо краката й. Тя го перна по носа и очите му се насълзиха.
— Ах, разгонена мръснице! — изсъска той и я стисна за гърлото. Започна да я души и да блъска главата й в дъсчения под. Очите й изхвръкнаха. Лицето й поруменя, почервеня и накрая стана мораво. Силите я напускаха.
— Разгонена мръсница, разгонена мръсница, разгонена мръсница — хриптеше убиецът. Сега той беше истински убиец и краят на дните, в които Алма Фрешет се мъкнеше с мъже на дансинга в Нейпълс, бе дошъл. Очите й бяха изхвръкнали като на ококорените кукли, дето ги продават по панаирите. Убиецът шумно пъхтеше. А нейните ръце лежаха отпуснато върху дъските. Пръстите му бяха потънали в шията й тъй дълбоко, че вече едва се различаваха.
Разхлаби ги, готов да стисне отново, ако помръдне. Но тя не помръдна. След миг треперещите му ръце раздраха мантото й и отметнаха полата на розовата дреха на сервитьорка.
Единственият му свидетел бе бялото небе. В градската градина на Касъл Рок бе пусто. Така и никой не откри трупа на удушената, поругана Алма Фрешет чак до следващия ден. Шерифът реши, че това е работа на някой скитащ престъпник. Убийството намери място сред заглавията на вестниците по целия щат, а в Касъл Рок всички разсъждаваха като шерифа.
Нямаше две мнения, че никое местно момче не би могло да извърши такова ужасно нещо.

ГЛАВА V
1
Хърб и Вера Смит се прибраха в Паунъл и броеницата на дните им отново се заниза. През декември Хърб завърши една къща в Дърам. Както бе предрекла Сара, спестяванията им се стопиха и те се обърнаха към властите на щата за помощ, предвиждана за случаи на изключително тежки бедствия. Това състари Хърб почти толкова, колкото и самото нещастие. За него фондът за помощ при изключително тежки бедствия бе, казано другояче, чиста проба подаяние. Цял живот се бе трудил честно, с пот на чело, и мислеше, че никога няма да му се наложи да протегне ръка за помощ от държавата. Ала ето, че такъв ден дойде.
Вера се аболира за още три списания, които идваха по пощата от дъжд на вятър. И трите се отличаваха с отвратителния си печат и илюстрации, нарисувани като че ли от даровити деца. Наричаха се „Божиите летящи чинии“, „Идното преображение господне“ и „Божиите парапсихически чудеса“. „Четиво за спалнята“ продължаваше да пристига всеки месец, но сега често пролежаваше неразтворено по цели седмици, затова пък новите списания се изяждаха от кора до кора. Там Вера откриваше много неща, които според нея имаха пряко отношение към нещастието с Джони, и с висок, режещ, разтреперен от екзалтация глас четеше бисери от тях на уморения си съпруг, докато той вечеряше. Все по-често Хърб се улавяше, че я смъмря да мълчи и че понякога дори й крясва да престане с тези щуротии, да го остави на мира. В такива мигове тя му отправяше състрадателния поглед на обидена великомъченица, след което се оттегляше в стаята си и се отдаваше на още по-задълбочено четене. С течение на времето Вера започна да пише писма до редакциите, да си кореспондира с авторите на отпечатаните материали и с хора, преживели нещастия като нейното.
Повечето от онези, с които си пишеше, бяха също тъй добросърдечни и наивни. Те искаха да й помогнат, да облекчат непоносимото бреме на болката й. Изпращаха й текстове на молитви и броеници, талисмани, обещания да споменат Джони, когато вдигнат вечер ръце към всевишния. Ала сред тях не липсваха и явни шарлатани, та Хърб бе силно обезпокоен, че жена му все по-доверчиво се лови на въдицата им. Един от тях й бе предложил тресчица от „единствения истински кръст господен“ срещу 99 долара и 98 цента. Друг настояваше да й изпрати флаконче с вода чак от светия извор край Лурд, в Югозападна Франция, която със сигурност щяла да стори чудо, ако се втриела в кожата на Джони. Флакончето се продаваше за 110 долара плюс пощенските разноски. По-евтина (и по-съблазнителна за Вера) бе касетка с автоматично превключване, на която бяха записани Двадесет и третият псалм и „Отче наш“ в изпълнение на евангелисткия свещеник от Южните щати Били Хъмбар. В придружаващата я брошурка се гарантираше чудотворното изцеление на Джони, стига касетката да се пуска няколко седмици до главата му. В добавка (сега или никога!) се предлагаше и снимка с автограф на самия Били Хъмбар.
Колкото повече се разпалваше страстта на Вера към подобни псевдомагически средства, толкова по-често Хърб се виждаше принуден да се намесва. В някои случаи тайно от нея той късаше чековете и тихомълком коригираше сметката в чековата й книжка. Но когато поредният чудодеен цяр се продаваше единствено и само срещу пари в брой, не му оставаше друго, освен да скръцне със зъби. И Вера започна да се отчуждава от него, да го гледа с неприязън като грешник и неверник.

2
Сара Бракнел запълваше сутрините си с училището. Следобедите и вечерите й не се различаваха много от онези след скъсването с Дан. Чувствуваше се като захвърлена, ненужна вещ и чакаше да се случи нещо, за да заживее наново. В Париж мирните преговори се протакаха. Никсън бе заповядал бомбардировките на Ханой да продължат въпреки нарастващите протести в страната и извън нея. На пресконференция той дори показа снимки, доказващи по безспорен начин, че американските самолети уж не бомбардирали севорновиетнамските болници, ала не се смущаваше да ходи навсякъде с военен хеликоптер. Разследването на бруталното изнасилване и убийството на сервитьорката в Касъл Рок бе стигнало до задъдена улица след освобождаването на един скитник, прекарал някога три години в лудницата на Огъста — противно на всеобщите очаквания, алибито на скитника се бе оказало желязно. Джанис Джоплин виеше блусовете си. За втора поредна година Париж обявяваше, че подгъвите на полите ще слязат надолу, но те пак не слизаха. Сара възприемаше всичко като в мъгла, все едно, че дочуваше някаква нескончаема, необяснима какофония, долитаща от съседната стая.
Падна първият сняг — по-скоро бял прашец, след това още малко, прашец и десет дни преди Коледа се разрази такава буря, че разпуснаха училищата в цялата област. Затворена вкъщи, Сара прекара времето, загледана в снега, който засипваше Флаг Стрийт. Кратката й история с Джони — не можеше дори да се нарече връзка — бе вече част от един отминал сезон и тя започна да усеща, че споменът за него избледнява. Това усещане я разтърсваше в панически страх, сякаш частица от нея потъваше и се разтваряше в потока на дните.
Изчете купища литература за наранявания на главата, за комата и за уврежданията на мозъка, но не успя да намери нищо обнадеждаващо. Научи, че в някакво градче в Мериланд имало момиче, което било в кома от шест години; някакъв младеж от Ливърпул във Великобритания, ударен по главата от куката на пристанищен кран, изпаднал в кома, която продължила до настъпването на смъртта му след цели четиринадесет години. Лека-полека този млад и як като бик докер губел връзка със света, топял се, оплешивявал, зад склопените му клепачи зрителните нерви се разкапвали, тялото му, дърпано от скъсяващите се сухожилия, бавно се свивало в ембрионално кълбо. За него времето се връщало назад, мозъкът му търпял обратно развитие и той сякаш наистина се превръщал в зародиш, плуващ в околоплодните води на камата. Аутопсията показала, че браздите и гънките на мозъчната му кора се изгладили и челните й дялове заприличали на полирани.
„О, Джони, не е справедливо! — мислеше си Сара, гледайки как навън снегът засипва света под анонимната си белота й погребва отминалото лято и ръждивото злато на есента. — Това просто не е справедливо! Би трябвало да те оставят да си отидеш, където и да се отива след смъртта!“
На всеки десетина дни тя получаваше писмо от Хърб Смит. Вера имаше с кого да си кореспондира, а и той също. Пишеше с едър разлат почерк и използуваше старомодна автоматична писалка.
„Живи-здрави сме и двамата. Чакаме да видим какво ще стане, както сигурно и ти. Да, попрочетох туй-онуй напоследък и вече ми е известно всичко, което от състрадание и добрина избягваш да ни пишеш. Положението е ужасно, но разбира се, ние не преставаме да се надяваме. Аз не вярвам в господа както Вера, но по свой начин и аз се уповавам на него и се мъча да си обясня защо не ни взе Джони още тогава, ако го е искал. Дали си има някаква причина? Предполагам, че никой не знае. Можем само да се надяваме.“
А в друго писмо:
„Тази Коледа трябва аз да тичам по магазините, защото Вера реши, че купуването на коледни подаръци е греховен обичай. Ето какво имам предвид, като казвам, че тя отива все по̀ на зле. Винаги е смятала, че Рождество е свят ден, а не празник — нали ме разбираш, — и ако ме чуе, че го наричам Коледа, ще ме убие. Винаги ни е напомняла, че това е рожденият ден на Исус Христос, а не на дядо Коледа, но поне нямаше нищо против пазаруването за празничната трапеза и подаръците. Дори направо го обичаше. А сега й дай само да дърдори против него. Много от тези бръмбари й ги пускат хората, с които си пише. Ох, какво не бих дал да може всичко да свърши и тя да дойде на себе си.“
Получи се и една коледна картичка, над която Сара си поплака:
„Приеми най-добри пожелания от двама ни за празниците и ако ти се доще да наминеш и да посрещнеш Коледа в компанията на двама изкуфели старци, знай, че стаята ти е готова и те чака. С Вера сме живи и здрави. Надяваме се, че Новата година ще бъде по-добра за всички ни, и аз съм сигурен, че ще е така.
Хърб и Вера“
Тя не отиде в Паунъл през коледната ваканция отчасти заради Вера, която продължаваше да се отдръпва в своя собствен свят — докъде бе стигнала в това отношение, можеше лесно да се прочете между редовете в писмата на Хърб, — и отчасти защото онова, което ги свързваше, изглеждаше сега тъй чуждо и далечно. Неподвижната фигура в болничното легло някога се беше откроявала ясна и близка в огледалото на съзнанието й, ала напоследък паметта й постоянно я показваше сякаш през обърнат телескоп — загатната като напева на предвестника на пролетта, долитащ отдалеч, едва-едва.
Ето защо й се струваше по-добре да се държи настрана.
Изглежда, че и Хърб усети тази промяна. Писмата му започнаха да пристигат все по-рядко през новата 1971 година. В едно от тях той направо я посъветва, възможно най-тактично, че е време да се погрижи за себе си, и завърши с думите, че не му се вярва такова хубаво момиче да се оплаква от липса на ухажори.
Ала тя не излизаше с никого — просто не беше поискала. Джийн Седеки, учителят по математика, който навремето я бе ощастливил с една среща, на която тя едва не бе умряла от скука, започна да й се слага неприлично скоро след злополуката с Джони. Макар да бе от хората, от които е много трудно да се откачиш, най-сетне и той май бе започнал да долавя, че не е желан.
Намираха се и други да я канят на срещи, в това число и един студент по право, на име Уолтър Хазлет, който определено й харесваше. Запозна се с него на новогодишното тържество у Ан Страфорд. Беше отишла колкото да се мерне, но бе останала доста длъжко и почти през цялото време си бе говорила с Хазлет. Отказа да излезе с него, макар че й бе учудващо трудно, защото прекрасно съзнаваше с какво я привлича: висок, с буйна кестенява коса и дяволита, нехайна усмивка, Уолт й напомняше неудържимо за Джони. А да се увлечеш по мъж на такава основа, е загубена работа.
В началото на февруари получи предложение от монтьора, който й поправяше колата в сервиза на Клийвс Милс. И този път за малко да каже „да“, преди да размисли. Монтьорът се казваше Арни Тремонт. Беше висок, мургав, с красива хищна усмивка. Напомняше й за Джеймс Бролин, който игра втория герой от онзи телевизионен сериал с доктор Уелби, и още повече за един развейпрах на име Дан.
По-добре да изчака. Да изчака дали няма да се случи нещо. Ала нищо не се случи.