`Амазония - Джеймс Ролинс`

Кели и брат й бяха приклекнали от двете страни на Олин Пастернак. Руският компютърен експерт завинтваше капака на спътниковата комуникационна система. Бе се занимавал с нея цял следобед.
— Дано да проработи — промърмори. — Разглобих я до последния елемент и после пак я сглобих. Ако и сега не проработи, не знам какво друго да опитам.
— Включи я — каза Франк.
Олин провери за последен път връзките, намести спътниковата антена. Включи слънчевото захранване. След кратък интервал оперативната система се активира и екранът светна.
— Направихме връзка със спътника Хермес! — каза Олин и въздъхна с облекчение.
Всички около тях нададоха радостни възгласи. С изключение на двамата рейнджъри, останали на пост до тресавището, цялата група се бе събрала около Олин и оборудването му.
— Връзка с Щатите ще има ли? — попита Уоксмън.
— Стискайте палци — отвърна Олин и започна да пише на клавиатурата.
Кели затаи дъх. Непременно трябваше да се свържат с някого в САЩ. Вярно е, че искаха да извикат подкрепления. Кели обаче просто не можеше да остава повече време в неведение за състоянието на Джеси. Обезателно трябваше да научи нещо за нея.
— Почваме — каза Олин и натисна последователно още няколко клавиша. На екрана се появи добре познатото им намаляващо число.
— Моля ти се, работи… — промърмори застаналият зад гърба й Ричърд Дзейн.
Всички се молеха за същото.
Най-после на екрана се появи нулата. Компютърният екран застина за една мъчително дълга секунда, а след това на него се появиха майката и бащата на Кели. И двамата изглеждаха едновременно уплашени и облекчени от контакта.
— Слава Богу! — възкликна баща й. — От един час се опитваме да установим връзка с вас.
Олин се отмести, за да стори място на Франк.
— Имахме проблеми с компютъра — отвърна той. — Пък и не само с него.
Кели се притисна до рамото му. Не и се чакаше повече.
— Как е Джеси?
Научи отговора, като погледна изражението на лицето на майка си. Лорийн сведе поглед и не й отговори веднага.
— Ами… добре е… Добре е, мила.
Образът върху монитора затрептя, сякаш компютърът се бе превърнал в детектор на лъжата. Екранът се покри със снежинки. Следващите думи на майка й прозвучаха неясно. — …лечение… приони… изпращам данни, докато си говорим…
В разговора се включи баща и и сигналът се влоши още повече. Не личеше да си дават сметка, че посланието им се приема все по-трудно. — …хеликоптерът тръгва… бразилската армия…
— Можеш ли да оправиш приема? — изръмжа Франк на Олин. Свързочникът се приведе и натисна клавиш.
— Не знам какво му става. Не мога да разбера. Току-що получихме файл. Може би той се преплита с основното послание…
С всеки натиснат клавиш сигналът се влошаваше все повече и повече. Говорителят започна да съска и пращи. Различаваха се само отделни думи.
— Франк… нарушава се връзката… утре сутрин… Джи Пи Ес…
След това връзката бе напълно прекъсната. Екранът просветна още веднъж и застина.
— Мамицата му! — изруга Олин.
— Възстанови връзката — нареди Уоксмън. Олин се наведе над оборудването и поклати глава.
— Не знам дали ще успея. Оправих цялата дънна платка и презаредих целия софтуер.
— Какъв е проблемът в такъв случай? — попита Кели.
— Не знам. Бих казал, че цялата система за спътникова връзка е засегната от компютърен вирус.
— Нищо, опитай пак — настоя Уоксмън. — Разполагаме с още половин час, преди спътникът да излезе от обсега ни.
Франк се обърна към всички.
— Дори и да не възстановим връзката, останах с впечатлението, че насам е тръгнал бразилски хеликоптер. Или че ще тръгне утре сутрин.
— Боже мой! — възкликна Олин, като погледна застиналия екран.
Всички погледи се обърнаха към руския свързочник. Той посочи с пръст няколко цифри в горния десен ъгъл на монитора.
— Това е сигналът на нашата Джи Пи Ес…
— Какво има? — попита Уоксмън. Олин го погледна.
— Подадена е погрешна информация. Вирусът, повредил системата за спътникова връзка, е поразил и сигнала на нашата Джи Пи Ес — констатира Олин и отново погледна екрана. — Уведомил ги е, че сме петдесет километра по на юг от мястото, където в действителност се намираме.
Кели почувства как пребледнява.
— Та те така дори няма да знаят къде се намираме!
— Ще трябва да задействам това устройство — каза Олин. — Най-малкото, за да съобщя действителното ни местонахождение — добави. Зае се отново с презареждането.
През следващия половин час Олин проверяваше оборудването, като ругаеше и псуваше яростно на английски и руски. Всички останали също откриха начини да си запълват времето. Никой не легна да си почива. Кели помогна на Ана да сготви последния ориз, който им бе останал. От време на време поглеждаха към Олин и се молеха да успее.
Въпреки неговите усилия и техните молитви нищо не се получи.
След известно време Франк отиде до Олин и сложи ръка на рамото му. Повдигна и другата си ръка и му показа ръчния си часовник.
— Вече е късно. Комуникационните спътници отдавна са извън обсега ни.
Олин въздъхна тежко. Имаше вида на човек, претърпял поражение.
— Ще направим нов опит утре сутрин — каза Франк с малко пресилена бодрост в гласа. — Ти по-добре сега си почини, за да може утре да работиш на свежа глава.
Натан, Коуве и Мани се завърнаха от риболовна експедиция до брега на блатото. Богатият им улов, нанизан на връв, бе оставен до огъня.
— Аз ще я почистя — каза Коуве и седна на земята.
— Не възразявам — въздъхна Мани.
Натан избърса ръцете си и погледна към Олин и компютъра му.
— Сетих се за нещо, докато ловяхме риба. Ти спомена нещо за някакъв файл.
— За какво говориш? — попита уморено Олин.
— По време на сеанса ти спомена, че влиза някакъв файл. Олин присви вежди, но след миг лицето му се проясни.
— А, да. Ето го. Файл с данни.
Кели и Франк веднага отидоха при него. Кели се сети, че непосредствено преди връзката да се наруши, майка й спомена, че изпраща някакви данни.
Олин отвори файла.
Кели се приведе към монитора. Върху него се появи триизмерно изображение на молекула, придружено от няколко страници текст. Започна да го чете с любопитство.
— Това го е свършила майка ми — промърмори. Изпита облекчение, че има възможност да запълни мислите си с нещо друго освен със собствените си тревоги. Текстът обаче също я смути.
— Какво пише? — попита Натан.
— Нещо, което може би ще ни помогне да разберем кой е причинителят на болестта — отвърна Кели.
— Пише за приони — отговори Мани.
— За какво?
Мани набързо обясни смисъла на понятието на Натан. Кели продължи да чете задълбочено информацията.
— Интересно — заинтригува се тя.
— Кое е интересно? — попита Мани.
— Тук пише, че този прион може би причинява генетични увреждания — отвърна Кели и продължи да чете.
Мани надникна през рамото й и подсвирна от удивление.
— Какво има? — попита Натан. Кели му отговори с възбуден глас:
— Вероятно точно тук се крие отговорът! Това е статия на учени от чикагския университет, поместена в септемврийския брой на списание „Нейчър“ от 2000 година. Хипотезата им е, че прионите може би крият разковничето на генетичните мутации. Че може би играят някаква роля в самата еволюция.
— Тъй ли? По какъв начин?
— Една от най-големите загадки на еволюцията е как уменията, необходими за оцеляване, изискващи множество генетични промени, са успели да се осъществят така спонтанно. Такива промени се наричат „макроеволюция“. Примери за тях са адаптацията на някои водорасли към токсична среда и бързото развитие на съпротивителни сили към антибиотиците у някои бактерии. Досега така и не стана ясно по какъв начин се постига такова множество от едновременни мутации. Тази статия обаче предлага възможен отговор — благодарение на прионите. Опитите в чикагския университет показват, че прионите могат да задействат цялостни промени в генетичния код, като предизвикват едновременни масирани мутации. Един вид дават началото на еволюционен скок. На какво ви навежда тази мисъл? На Кели и се стори, че Мани разбра мисълта и.
— Съществата, подобни на пирани… скакалците… — смотолеви биологът.
— И едните, и другите бяха мутанти — каза Кели. — Нищо чудно и ръката на Кларк да се окаже мутация, предизвикана от прионите.
— Това какво общо има с болестта? — попита Натан.
— Не знам — отвърна намръщено Кели. — Откритието е добро начало, но все още сме твърде далеч от отговора.
Мани посочи екрана на монитора.
— А какво ще кажеш за тази хипотеза…
Кели и Мани започнаха да обсъждат статията и да разменят мисли по нея.
Натан обаче не ги слушаше. Бе задържал погледа си върху модела на прионовата белтъчина.
След малко ги прекъсна:
— Някой от вас забелязва ли сходството?
— Какво имаш предвид? — попита Кели. Натан посочи екрана.
— Забелязваш ли двете спираловидни извивки в двата края?
— Имаш предвид витлата „двойна алфа“?
— Да… И подобната на острието на тирбушон средна част — отвърна Натан, като прекара пръст по екрана.
— И какво от това? — попита Кели.
Натан се извърна, взе една пръчка и започна да рисува нещо по земята, като го обясняваше с думи.
— Ето я подобната на тирбушон средна част… Ето ги и спираловидните извивки по краищата…
След като приключи с рисунката, погледна събеседниците си.
Кели бе изумена от рисунката.
— Та това е символът на бан-али! — възкликна Мани.
Кели веднага сравни двете изображения. Едното бе компютърна рисунка, дело на високите технологии. Другото бе груба драсканица по меката пръст. Сходството между тях обаче бе несъмнено. Извивката, подобна на острието на тирбушон, двойните витла… Нямаше как да се говори за случайно съвпадение. Дори извивките на молекулярните спирали по посока на часовниковата стрелка съвпадаха.
— Боже мой! — възкликна Кели, като се обърна към Натан и Мани.
Символът на бан-али представляваше стилизиран модел на същия прион.

Жак все още изпитваше страх от тъмните води. Страх, останал от детството, когато пираните го бяха обезобразили.
Въпреки този страх продължи да прекосява тресавището, защитен от зъбатите хищници само от гумения си костюм. Нямаше избор. Бе длъжен да се подчинява на доктора. Цената на неподчинението бе много по-страшна от всички твари, които можеха да се крият в тези мътни води. Безшумните витла на подводния мотоциклет продължаваха да носят тялото му към отсрещния бряг. Бяха го снабдили с екипировката, използвана от американските военноморски специални части за операции в плитки води. Благодарение на специалното устройство, закрепено към гърдите му, на повърхността не излизаха издайнически мехурчета и движението му нямаше как да се засече. Притежаваше и подводна маска за нощно виждане, с която си осигуряваше съвсем прилична видимост в мътната вода.
Въпреки това тази вода го обгръщаше отвсякъде. Видимостта му бе едва от порядъка на десетина метра. Налагаше му се периодично да ползва малко устройство с огледалце, с което надничаше над повърхността на водата, за да не се отклонява от курса си.
Следваха го двамата му подчинени. Те също ползваха подобно оборудване.
Жак надникна още веднъж през малкия си перископ. Двата бамбукови сала, с които рейнджърите бяха прекосили тресавището, бяха само на трийсетина метра пред него.
Във вътрешността на джунглата се виждаше ярък лагерен огън. Независимо от късния час около него кръжаха сенки. Жак, доволен от видяното, даде знак на подчинените си да продължат. Всеки един от тях трябваше да се заеме с един сал. Жак щеше да охранява тила им.
Тримата бавно се придвижиха напред. Саловете бяха привързани към брега и водата под тях бе дълбока малко повече от метър. Тук трябваше да бъдат по-внимателни.
Групата предпазливо се приближи до саловете. Жак наблюдаваше пространството както над повърхността, така и под нея. Хората му заеха позиции в сенките на саловете. Той огледа още веднъж гората. Предполагаше, че в мрака се крият часовои. Изчака пет минути и даде знак на хората си да действат.
Скрили се под саловете, двамата измъкнаха малки пластмасови бутилки с керосин, с който напръскаха долната част на бамбуковите им дъна. След като горивото свърши, двамата мъже сигнализираха на Жак с повдигнати палци.
Той не бе престанал да наблюдава гората. Нямаше признаци, че някой ги е забелязал. Изчака да измине още минута и даде на хората си заключителния сигнал — прокара длан по гърлото си.
Двамата подадоха по една ръка над водата и запалиха бутанови запалки. Доближиха малките пламъчета до прасмукания с керосин бамбук. Двата сала веднага избухнаха в пламъци.
Двамата мъже не чакаха повече. Включиха подводните си шейни и се устремиха към Жак. Той също превключи своята шейна на високи обороти и се насочи към центъра на тресавището. Преди да го достигне, направи голям завой и се устреми към място, разположено на около половин километър от лагера на врага.
Озърна се през рамо. От гората бяха изскочили хора с оръжие, чиито силуети рязко се открояваха на светлината на горящите салове. Въпреки че бе под водата, стори му се, че чу разтревожените им викове.
Всичко протече по план. Докторът бе убеден, че след нападението на скакалците противниковият лагер щеше да се плаши от нощни пожари. Едва ли тези хора щяха да останат в близост до горящите салове.
Жак реши да не рискува и поведе хората си към плитчините. Те бавно излязоха от тресавището, измъкнаха от устата си накрайниците на дихателните устройства и се освободиха от плавниците. На Жак оставаше само да провери дали противникът ще избяга.
Когато излезе от водата, пое си облекчено въздух. Радваше се, че се измъква от тресавището. Опипа здравата част на носа си, сякаш за да се убеди, че е все още на мястото си.
Извади устройство за нощно виждане и го постави на лицето си. Двамата му подчинени оживено си шепнеха, доволни от приключението и от успешния завършек на мисията. Той не им обърна внимание.
На монохромния зеленикав фон на очилата за нощно виждане Жак видя как двама души — рейнджъри, ако съдеше по начина, по който държат оръжието си — бързо се отдадечават от горящите салове и се вмъкват в гората. Групата се изтегляше. В джунглата проблеснаха нови светлини. Фенерчета. Пространството около лагерния огън се оживи. Светлините бавно започнаха да се отдалечават от огъня, подобно наниз от светулки. Групата се насочи към пролома между хълмовете с плоски върхове.
Жак се усмихна. Планът на доктора успя.
Без да престава да наблюдава противника, присегна към портативната си радиостанция. Включи устройството на режим на предаване и го доближи до устните си.
— Мисията приключи успешно. Зайците бягат.
— Разбрах — отвърна докторът. — Канутата ще тръгнат след малко. Среща — след два часа в досегашния им лагер. Край на връзката.
Жак прибра радиото.
Ловът продължаваше.
Извърна се към хората си, за да им съобщи добрата новина. Не видя обаче никого. Веднага приклекна и извика шепнешком имената им.
— Мануел! Роберто! Никой не му отговори.
Нощта около него бе тъмна. Джунглата — още по-тъмна. Той намести повторно маската за нощно виждане върху лицето си. Нощта стана по-ярка, но гъстата растителност затрудняваше видимостта. Отстъпи крачка и нагази във водата с босите си крака.
Спря, изпълнен с ужас от нещата зад гърба си. И от нещата пред него. С помощта на маската си за нощно виждане усети движение. За частица от секундата му се стори, че сенките пред него бяха образували фигурата на човек, който го наблюдаваше от разстояние, не по-голямо от десетина метра. Жак примига и фигурата изчезна. Стори му се, че всички сенки на джунглата се превръщат в живи същества и се насочват към него.
Препъна се, когато навлезе във водата. Ръката му механично пъхна накрайника на дихателния апарат в устата му. Една от сенките излезе от джунглата и се доближи до калния бряг. Бе огромна и чудовищна…
Жак изпищя, но дихателното устройство заглуши писъка му. От гърлото му излезе само бълбукане. От гората изскочиха още сенки и се насочиха към него. В този миг Жак си спомни стара маронска племенна молитва. Отстъпи още една крачка.
Боеше се от мътната вода и от пираните. Още по-голям обаче бе страхът му да не бъде изяден жив.
С рязко движение се опита да се измъкне.
Сенките обаче се оказаха по-бързи от него.



Натан, прикрепил със скоч фенерче към цевта на пушката си, вървеше в края на групата. Следваха го редник Карера и сержант Костос. Всички останали имаха фенерчета, чиито лъчи разкъсваха мрака във всички посоки. Макар че бе нощ, движеха се бързо. Искаха да увеличат разстоянието между себе си и този, който бе подпалил саловете.
Капитан Уоксмън каза, че трябва да заемат по-лесно защитима позиция. При положение че от едната им страна бе разположено тресавището, а от другата, джунглата, едва ли щеше да им е лесно да се отбраняват при повторно нападение. Никой нямаше илюзията, че такова нападение няма да последва.
Тъй като планираха всичко предварително, рейнджърите вече си бяха набелязали позиция. Ефрейтор Варчак откри недалеч от тях отворите на пещери и сега се бяха устремили към тях.
Щяха да ги използват и като укритие, и като укрепление при необходимост.
Натан забеляза, че Карера държеше в ръце странно оръжие с цев, наподобяваща лопата. Или по-скоро накрайник на прахосмукачка, прикрепен към приклад. Тя го бе насочила Към тъмната джунгла.
— Това пък какво е? — попита я той.
— В блатото изгубихме много карабини М-16 — отвърна тя, без да откъсва поглед от гората. — Това е прототип на оръжие за водене на бойни действия в джунглата марка „Бейли“. Да го демонстрирам ли? — обърна се към прекия си командир.
Сержант Костос, успял да запази карабината си М-16, изсумтя утвърдително.
— Учебна стрелба! — провикна се, за да предупреди останалите.
Карера повдигна оръжието и потърси мишена. Червената точица на лазерния лъч се спря върху ствола на дръвче на двайсетина метра от тях.
— Осветете това място с фенерчетата си! Натан се подчини. Другите също го последваха. Карера се прицели и натисна спусъка. Не се чу изстрел, само леко свистене. Натан усети прелитането на нещо сребристо и тих звук. Дръвчето падна. Стволът му бе прерязан сякаш с бръснач. Зад него имаше голямо памуково дърво, в чийто ствол се бе забило нещо сребристо. Карера посочи мишената.
— Това са десетсантиметрови режещи дискове, подобни на използваните в японските бойни изкуства. Съвършено средство за боеве в джунглата. Настроиш ли го на автоматична стрелба, може да окоси цялата растителност около теб.
— И не само растителността — добави Костос, като даде знак с ръка на групата да продължи.
Натан погледна оръжието с уважение.
Групата, водена от ефрейтор Варчак и капитан Уоксмън, продължи да напредва в обраслото с гъста растителност дефиле. Движеха се успоредно на потока, който течеше в средата му, но се държаха на безопасно разстояние от него. За всеки случай. След половин час Варчак направи завой в южна посока, към хълмовете с червени скатове.
Не личеше някой да ги преследва, но Натан напрегна слуха и зрението си до максимум. Най-после гората започна да се разрежда и всички видяха звездите и яркото сияние на луната. Пред тях се появи стръмен скален скат с червеникав цвят. В подножието му бяха нападали камъни.
Нагоре скатът бе изпъстрен с отворите на множество пещери и пукнатини.
— Спрете — нареди капитан Уоксмън и им даде знак да не излизат от гъстите храсталаци в подножието на хълма. После нареди на Варчак да продължи напред.
Ефрейторът запали фенерчето си, сложи си очила за нощно виждане и почти мигновено изчезна в мрака с оръжие в ръка.
Натан приклекна. Зад гърба му двамата рейнджъри защищаваха тила им. Натан държеше пушката си в позиция за стрелба. Повечето от спътниците му също бяха въоръжени. Олин, Дзейн, Франк, дори и Кели имаха пистолети. Мани държеше пистолета си „Берета“ в едната ръка, а другата бе положил върху дръжката на камшика си. Тортор притежаваше собствени оръжия — зъби и нокти. Единствено професор Коуве и Ана Фонг не бяха въоръжени.
Професорът се доближи до Натан.
— Тази работа никак не ми харесва — започна той.
— Пещерите ли имаш предвид?
— Не, обстановката.
— Какво искаш да кажеш?
Коуве отмести поглед към тресавището под тях. Там все още се виждаше огънят от двата горящи сала.
— Тези пламъци миришеха на керосин.
— Сигурен ли си? Може да е било копалово масло. То мирише като керосин, а тук го има колкото искаш.
— Не знам. Огънят, който привлече скакалците, бе оформен като символа на бан-али. Последният пожар бе мърлява работа.
— Ние обаче бяхме поставили часовои. Индианците са се видели принудени да бързат. Нямало е как да действат иначе.
Коуве погледна Натан в очите.
— Това не са индианци.

— Кой е бил в такъв случай според теб?
— Този, който ни следи от самото начало — отговори Коуве и се приведе към него. — Тези, които запалиха огъня, дето привлече скакалците, се промъкнаха до лагера ни посред бял Ден. Не оставиха и следа от преминаването си. Не видях никъде дори настъпена клечка. Били са страхотно сръчни. Съмнявам се дали на самия мен подобно нещо щеше да ми бъде по силите.
Натан започна да разбира това, което Коуве искаше да му сподели.
— Искаш да кажеш, че тези, които вървят по петите ни са мърляви, така ли?
— Да. Това си личи по саловете — отвърна професорът и кимна към тресавището.
Натан си спомни за странния проблясък на върха на едно дърво, който бе видял през вчерашния следобед.
— Какво мислиш?
— Тук ще трябва да водим битки на повече от един фронт — процеди през зъби Коуве. — Каквото и да има пред нас, било то средство за възстановяване на крайници, или лекарство срещу епидемията, ще струва милиарди. Мнозина биха дали мило и драго, за да получат достъп до знанията, скрити тук.
— Значи смяташ, че ни преследва някаква друга експедиция? И че тя е предизвикала пожара? Защо й е трябвало да го прави?
— За да ни накара да се паникьосаме и да ускорим ход, както и се получи. Те не искат да рискуват и да изчакат да получим подкрепления. Вероятно ни използват като човешки щит, който да ги опази от страшните природни капани, поставени от бан-али. Един вид като пушечно месо. Решили са да ни пожертват, докато загинем всички или достигнем до бан-али. След това смятат да дойдат и да откраднат наградата.
— Защо не сподели всичко това с останалите, преди да тръгнем?
„Коуве го погледна право в очите. Натан съобрази какво иска да му каже.“
— Значи предател… — промълви. — Някой, който работи за преследвачите ни.
— Видя ми се много странно, че системата ни се повреди тъкмо когато наближихме земите на бан-али. Че и отгоре на всичко изпрати фалшив сигнал за местонахождението ни.
— И по този начин ще изпрати подкрепленията ни за зелен хайвер.
— Точно така.
— Кой би могъл да бъде?
— Всеки един от нас. На първо място в списъка бих сложил руснака. Именно той отговаря за оборудването. На него би му било най-лесно да инсценира повреда. От друга страна пък, когато Олин се отдалечи от оборудването, там веднага започват да се навъртат Дзейн и госпожица Фонг. Братът и сестрата О’Брайън са семейно свързани с ЦРУ, което открай време играе двойни игри, за да постигне целите си. Освен това не бива да изключваме и рейнджърите.
— Правиш си майтап с мен.
— Натан, почти няма хора, които да не могат да бъдат изкушени от много пари. Знай, че рейнджърите получават мно-го добра подготовка по свързочно дело.
— Значи може да имаме доверие само на Мани.
— Сигурен ли си в това?
— Моля ти се! Та Мани е приятел и на двама ни!
— Така е, но той е и служител на бразилското правителство. Можеш да бъдеш сигурен, че то ще пожелае да обсеби откритието. То би се превърнало в манна небесна за тукашната икономика.
Натан усети, че го обхващат тягостни чувства. Дали професорът бе прав? Дали наистина нямаше никого, комуто да могат да се доверят?
Преди да успее да зададе нов въпрос на Коуве, нощта бе разкъсана от ужасяващ писък. Отгоре към тях полетя нещо голямо. Разпръснаха се, за да не се стовари върху главите им. То с глух удар падна точно в средата на групата.
Ана изпищя.
Лъчите на фенерчетата осветиха покритото с кръв тяло на ефрейтор Варчак. Ръката му потрепна като на удавник. Той се опита отново да извика, но от гърлото му се разнесе само слабо изхъркване.
Натан застина. Не можеше да откъсне поглед от тялото на нещастния ефрейтор.
От кръста надолу тялото на Варчак го нямаше. Нещо бе отхапало долната му половина.
— Приготви се за стрелба! — изкрещя Уоксмън, излязъл от вцепенението си.
Натан коленичи и насочи пушката си към тъмната джунгла. Кели и Коуве понечиха да окажат помощ на ефрейтора, но това бе съвършено безсмислен жест. Рейнджърът бе мъртъв.
Прицели се. На светлината на фенерчетата им заиграха тъмни сенки. Натан знаеше, че те не му се привиждат. До една се насочваха към тях.
Един от рейнджърите изстреля ракета. Тя се взриви високо и освети цялата джунгла с ярка магнезиева светлина. Джунглата сякаш посребря. Внезапната светлина накара тези, които се приближаваха, да спрат.
Натан установи, че гледа право в очите чудовище, осветено от ракетата. Бе застанало върху скала на склона на хълма. Бе огромно, с размерите на бик, но с гъвкаво и красиво тяло. Котка. Котка с очи, черни и студени, като парчета обсидиан. Други котки бяха заели позиции на склона на хълма и в джунглите около тях. Бяха най-малко двайсет.
— Ягуари — промълви шокираният от гледката Мани. — Черни ягуари.
Натан забеляза, че телосложението им бе като това на Тортор. Бяха обаче поне три пъти по-големи и навярно тежаха по половин тон. Размерите им бяха праисторически.
— Обградили са ни отвсякъде — прошепна Карера. Натан съобрази, че тези думи по смисъл се покриват с последното радиопослание на баща му. „Няма да издържим дълго. Обградени сме отвсякъде“. Нима наистина го бе сполетяла такава съдба?
Никой от хората не помръдна. Натан затаи дъх. Искаше му се нощните хищници да се уплашат от светлината и да се оттеглят. Някой от рейнджърите очевидно разсъждаваше като него, тъй като в небето се устреми втора ракета. След миг започна да се спуска с малък парашут, като осветяваше с ярка светлина цялата околност.
— Спокойно — нареди Уоксмън.
Положението не се промени. Глутницата остана на мястото си.
— Сержант, като ти дам знак, хвърли гранати по хълма — продължи Уоксмън. — Останалите запазете позиции за стрелба. Като ви подам сигнал, устремете се към централната пещера.
Натан погледна към входа на пещерата. Ако успееха да се доберат до нея, щяха да бъдат уязвими само от една посока. В пещерата можеха да се отбраняват. Тя бе единствената им надежда.
— Карера, ти ни прикривай откъм тил с… Нареждането на капитана бе прекъснато от пистолетен изстрел. Дзейн насмалко не падна на гръб от отката на димящия си пистолет.
Една от котките подскочи и сърдито Заръмжа. Другите ягуари се отзоваха на ръмженето й и се насочиха към групата.
— Сега! — изкомандва Уоксмън.
Костос коленичи, насочи своята карабина М-16 към склона на хълма и стреля. Карера използва новото си оръжие и към джунглата полетя широка сребърна дъга.
Един от ягуарите се подготви за скок, но коремът му бе буквално разпран от сребърен диск. Животното изрева и като се гърчеше, опита се да се скрие в джунглата.
Болезненият му рев секна, когато започнаха да избухват гранатите, хвърлени от Костос. Върху главите им се посипаха песъчинки и чакъл.
Отвсякъде закънтяха изстрели. Франк защищаваше сестра си и професора, коленичили зад мъртвото тяло на ефрейтор Варчак. Мани бе до Тортор. Ягуарът бе разтворил широко очи и козината му бе настръхнала. Дзейн и Олин, застанали до Ана Фонг, стреляха слепешком в мрака.
Натан не изпускаше от прицел гигантското животно върху скалата. Въпреки шума и писъците, раздаващи се наоколо, то не бе помръднало. Няколко сенчести силуета се измъкнаха от обстрелвания склон. Други, вече мъртви, останаха да лежат неподвижно.
— Тръгвайте! — заповяда Уоксмън с глас, който заглуши взривовете. — Към пещерата!
Групата прекоси храсталаците в края на джунглата и се устреми към отвора в подножието на хълма. Натан продължи да държи пръста си върху спусъка. Даже само да помръдне опашката си…
— Влизайте, преди да са се прегрупирали! — продължи Уоксмън и отиде при Карера. Глутницата се насочи към пътеката, по която бяха дошли. Някои от животните куцаха. Други започнаха да душат мъртвите си събратя. Така или иначе вече се държаха на разстояние.
Натан се отдръпна, без да откъсва поглед от застиналата котка. Допусна, че тя е водач на глутницата. Зад студения и поглед очевидно се криеше хладна пресметливост. Натан реши, че животното се опитва да разбере какво представляват непознатите му пришълци.
Карера бе настроила оръжието си за единична стрелба, за да пести боеприпаси. Стреля по самотна котка, която се бе доближила до нея. Не улучи обаче. Сребърният диск отряза крайчеца на ухото на ягуара и изчезна в джунглата. Раненият звяр се изтърколи по корем и започна да ръмжи от гняв и болка.
— Не спирайте! — изкрещя Уоксмън.
Отворът на пещерата вече бе съвсем наблизо. Групата започна да се движи по-припряно. Водеше я Костос. Той извади сигнален пистолет и стреля в отвора. Пещерата се изпълни със светлина. Бе осветена от край до край.
— Чисто е! — изрева Костос. — Влизайте!
Първи се вмъкнаха в отвора Олин, Дзейн и Ана. Сержантът застана до входа със своята карабина М-16 в ръка.
— По-бързо… По-бързо… По-бързо…
Франк блъсна Кели към пещерата. Последва я професор Коуве.
Когато светлината започна да гасне, Натан зае позиция от другата страна на входа с пушка в ръка.
Към пещерата се насочиха и Мани и Тортор, следвани от Уоксмън и Карера.
От мрака обаче внезапно изскочи ягуар, който се приземи върху скала, разположена непосредствено вдясно на двамата рейнджъри. Карера приклекна и зае позиция, но преди да успее да стреля, котката протегна лапа и я заби в гърдите на капитана.
Тялото на Уоксмън описа дъга във въздуха. Ноктите на звяра пробиха якето му и потънаха дълбоко в гърдите му. Той нададе вик и стреля наслуки, като успя да го улучи в рамото. Животното отскочи назад, влачейки капитана със себе си. Тялото му прелетя над скалата, като риташе с крака.
Карера скочи и заобиколи скалата, опитвайки се да се притече на помощ на капитана. Изчезна от погледа на Натан, но той успя да чуе странния звук, издаван от оръжието й.
След това тя внезапно отново се появи в полезрението му. По петите й вървяха два ягуара. И двата кървяха, и от телата им стърчаха сребърни дискове. Оръжието й бе засекло или бе останала без боеприпаси.
Натан се отблъсна от склона на пещерата и се затича към нея. Достигна я и намести цевта на двуцевката си на по-малко от трийсет сантиметра от озъбената муцуна на един от приближаващите се ягуари. Натисна спусъка. Животното изрева и отскочи назад.
Карера извади от кобура своя деветмилиметров пистолет и изстреля цялата пачка по другия ягуар. Той падна и после застина неподвижно.
Двамата с несигурни стъпки тръгнаха по ската.
Откъм другата страна на скалата се появи пълзящият капитан. Едната му ръка липсваше, а лицето му се бе превърнало в безформена окървавена маса.
— Аз пък… Аз пък си помислих, че е мъртъв — каза шокирана Карера и направи крачка към капитана.
Той се опита да продължи пълзенето, но отнякъде се подаде лапа и се заби в бедрото му. Бе издърпан отново към сенките. Продължи да крещи и се опита да се захване с пръсти в чакъла.
Чу се изстрел. Главата на капитана отскочи и се удари шумно в скалата. Бе мъртъв. Натан се обърна и видя как сержант Костос държи пред окото си снайперския мерник на своята карабина М — 16. Сержантът бавно отпусна ръцете си. Лицето му издаваше болка и чувство за вина.
— Всички вътре! — изкрещя.
Групата се бе струпала в близост до входа.
Натан и Карера се затичаха към пещерата.
Франк и Костос застанаха пред входа й с оръжия, готови за стрелба. Силуетите им ясно се очертаваха на светлината на угасващия огън в пещерата.
— Побързайте! — провикна се Франк.
Натан, застанал на няколко метра встрани, забеляза как една плътна сянка се промъкваше покрай основата на скалистия хълм. Бе от лявата страна на входа на пещерата.
— Пази се!
Това бе най-големият ягуар. Този, който Натан забеляза още в началото.
Той скочи към входа на пещерата. Франк бе блъснат, полетя във въздуха и падна на гръб. Костос бе отхвърлен върху стената. После котката изчезна в сенките, откъдето бе дошла.
— Франк! — извика Кели.
Франк се гърчеше върху глинестата повърхност. Братът на Кели не само бе съборен. Двата му крака от коленете надолу ги нямаше. Върху земята зашуртя кръв. Само за секунди гигантският ягуар бе срязал крайниците му като с гилотина.
Коуве веднага коленичи до Франк. Олин му помогна да довлече стенещия човек до пещерата. Последва ги Кели, като започна да измъква в движение турникети от раницата си. Няколко пластмасови опаковки морфин паднаха върху земята. Натан се наведе и ги прибра.
Близо до входа се чу изстрел и пещерата се изпълни със светлина. Натан подаде опаковките морфин. Чувстваше се замаян и безполезен. Коуве ги пое.
— Иди да ни прикриваш откъм тила. — Кимна към изхода. Олин и Кели вече се бяха заели с ранения. Лицето на Кели бе покрито със сълзи, но и изпълнено с решимост. Очевидно не допускаше възможността да загуби брат си.
Натан, въоръжен с пушката си, се присъедини към Костос и Карера, застанали при входа на пещерата. Забелязаха, че джунглата все още бе изпълнена със сенки. Котките бяха намерили укритие зад скалите.
Мани се присъедини към тях с пистолет в ръка. Тортор подуши кръвта на Франк, разляла се по земята, и изръмжа.
— Наброих поне още петнайсет — каза Карера. Половината от лицето и бе закрита от очилата за нощно виждане.
— Ако се нахвърлят върху ни, няма да можем да ги спрем — каза Костос и изруга. — Останали са ни една гранатохвъргачка, две карабини М — 16 и няколко пистолета.
— И двуцевката ми — добави Натан.
— Заредих дискомета с нов пълнител — уведоми го Карера. — Последният е.
— В дъното на пещерата има клони, сухи листа и какво ли не — съобщи им Мани, като приклекна до тях. — Бихме могли да запалим огън пред входа.
— Запали го — разпореди Костос.
След като Мани се запъти към дъното на пещерата, раздаде се продължително глухо ръмжене. Всички застинаха. Върху скалистото възвишение се появи огромна фигура. Някои насочиха оръжията си към нея.
Натан разпозна сянката. Бе най-голямата котка.
— Самка — процеди през зъби Мани.
Тя не се опита да се скрие. Продължи да ги наблюдава и изучава. Да ги предизвиква. Джунглата зад нея бе изпълнена с пъргави тела, мускулести и ноктести.
— Какво ще правим? — попита Карера.
— Тази мръсница се опитва да ни уплаши — възнегодува Костос и се прицели.
— Не стреляй — спря го Натан. — Ако сега стреляш, цялата глутница ще се нахвърли върху ни.
— Натан е прав — каза Мани. — Зажаднели са за кръв. И най-малкото предизвикателство би могло да ги накара да ни нападнат. Нека първо да накладем огъня.
Котката сякаш го разбра. Нададе ужасяващ рев и скочи към тях с изумителна скорост.
Рейнджърите стреляха, но женският звяр се измъкна с фантастична лекота, сякаш бе призрак. Няколко куршума предизвикаха снопове от искрици, като се удариха в отсрещните скали. Един режещ диск също удари на камък и падна безобидно върху земята.
Натан коленичи и зае позиция с двуцевката си.
— Хайде, котенце, ела насам — промърмори. Изчака животното да се доближи.
Карера се прицели отново, но преди да успее да стреля, бе съборена. Събори я Тортор, който излезе с бързи движения от пещерата и се устреми към ската под тях.
— Тортор! — извика Мани.
Малкият ягуар се спусна на няколко метра по ската и спря, като препречи пътя на голямата котка. Изръмжа, прилепи предната част на тялото си до земята и засъска. Опашката му се размята застрашително и козината му настръхна. Оголи дългите си жълти нокти и острите си зъби.

Гигантският черен ягуар се устреми към него, но в последния момент спря и също започна да ръмжи. Двете котки засъскаха една срещу друга.
— Ей сега ще ти видя сметката, гадино — разяри се Костос и повдигна пушката си.
— Почакай! — каза му Мани.
Двете котки започнаха да се опознават. Делеше ги само около метър. По едно време гигантската самка застана с гръб към тях. Натан едва успя да убеди двамата рейнджъри да не стрелят.
— Какво правят? — попита Карера. Отговорни Мани.
— Тя не може да разбере защо животно от собствения й вид, макар и дребно, ни защищава. Просто е объркана.
Двете котки бяха престанали да ръмжат. Внимателно се доближиха една към друга и муцуните им почти се опряха. Продължиха да се опознават. Настръхналата им козина се слегна и отново стана гладка. Голямата котка започна да души странния малък ягуар.
След малко прекратиха танца и заеха първоначалните си позиции. Тортор отново застана между входа на пещерата и гигантската котка. Големият ягуар изръмжа за последно и отри буза в бузата на Тортор. Очевидно постигнаха някакво разбирателство или поне установиха примирие. След това гигантската котка се спусна отново по ската.
Тортор бавно се изправи. Погледът му бе златист. Облиза небрежно едно място, където козината му бе разрошена, и се обърна към тях. После се отправи спокойно към входа, сякаш се завръщаше от разходка.
Карера наклони оръжието си и свали очилата за нощно виждане.
— Те се отдръпват — каза удивена.
— Глупак такъв — промърмори Мани и погали домашния си любимец.
— Какво всъщност стана? — попита го Костос.
— Тортор е на път да достигне полова зрялост — започна да обяснява Мани. — Женската котка, макар и много по-едра, изглежда, е на приблизително същата възраст. Ако съдя по това, което видяхме, действията на Тортор могат да се възприемат не само като предизвикателство, но и като демонстрация на желание за полово общуване.
— Един вид дали е да разбере, че и е мераклия — вметна Костос.
— И тя прие това — добави Мани и потупа гордо ягуара си по хълбока. — След срещата си с Тортор тя вероятно го възприема като вожд на нашата глутница. Сиреч като съвсем приемлив партньор.
— А сега какво ще правим? — попита Карера. — Те се отдръпнаха, но не се изтеглиха. Ако съдя по мястото, което заеха, препречват ни пътя за отстъпление към тресавището.
— Не знам какво правят, но Тортор ни спечели малко време — каза Мани. — Редно е да го оползотворим. Хайде да запалим огъня.
Натан забеляза, че основната част от глутницата се спусна в гористия пролом. „Каква бе причината?“
— Не сме сами — съобщи Карера с напрегнат глас и посочи едно място в обратната посока, нагоре по пролома.
Натан погледна в тази посока, но не видя нищо освен джунгла и скали.
— Какво…
Преди да завърши изречението, забеляза, че нещо помръдна.
Една тъмна фигура се отдалечи още повече от джунглата и стъпи върху голата глинена повърхност. Бе човешка фигура. Фигурата на мъж. И тя бе черна от главата до петите и наподобяваше сянка, досущ като котките. Човекът вдигна ръка, след което се обърна и тръгна нагоре по каньона. Движеше се така, че да може да бъде наблюдаван. Всички го проследиха с изумени погледи.
— Това е някой от бан-али — съобрази Натан. Фигурата спря, извърна се към тях и сякаш ги зачака.
— Струва ми се, че иска да го последваме — разтълкува действията му Мани.
— Ягуарите не ни предоставят особен избор откъм посока — намеси се Карера. — Заели са позиция пред джунглата под нас.
Отдалечената човешка фигура не помръдна.
— Какво да правим? — попита Карера.
— Според мен трябва да го последваме — предложи Натан. — Нали за това дойдохме? За да открием бан-али. Може би тези ягуари бяха последното изпитание, на което ни подложиха.
— Или пък сега ни гласят нов капан — допусна Костос.
— Нямаме избор — категорична бе Карера. — Трябва да продължим нагоре или глутницата ще ни види сметката.
Натан се обърна и погледна назад. На десетина метра зад него Кели, Коуве и останалите се бяха надвесили над Франк, сега съблечен по гащета. Изглеждаше упоен. Ана бе изправена и държеше съд с хранителен разтвор на височината на рамото си. Кели вече бе бинтовала един от осакатените крайници на брат си и превързваше другия. Коуве, коленичил до нея, й подаваше бинтове. Върху пода на пещерата се търкаляха опаковки от спринцовки и празни бутилки от лекарства.
— Искам да разбера дали Франк може да бъде преместван.
— Няма да изоставяме никого — разпореди Костос.
— Как е Франк? — обърна се Натан към Коуве.
— Изгубил е много кръв. Когато състоянието му се стабилизира, Кели ще му прелее кръв.
— Ще се наложи да тръгнем още сега — въздъхна Натан.
— Какво? Та той не може да се движи — въпротиви се Кели, която привършваше зашиването на кръвоносен съд.
Думите й издаваха страх, умора и неверие.
Натан приклекна до Кели и Коуве, когато те започнаха да бинтоват втория крак. Франк тихо изстена. Натан започна да им обяснява какво бяха видели пред входа на пещерата.
— Бан-али установиха контакт с нас. Струва ми се, че ни поканиха да тръгнем към тяхното село. Не вярвам да ни отправят втора покана.
Коуве кимна в знак на съгласие.
— Навярно сме издържали успешно някакъв последен тест, справили сме се с някакво предизвикателство — разсъждаваше той, като всъщност повтори това, което Натан бе казал преди малко. — Един вид показали сме, че сме достойни хора и сме си извоювали правото да продължим.
— Но Франк… — започна Кели.
— Ще импровизираме носилка от бамбук и палмови листа — предложи тихо Коуве и докосна ръката й. — Доколкото познавам индианците, ако не ги последваме, той ще бъде убит. Всички ще бъдем убити.
Натан видя, че лицето на Кели издаваше страх. Погледът й — също. Първо пострада дъщеря й, а сега, и брат и. Натан приклекна до нея и я прегърна през рамо.
— Ще имам грижата да бъде в безопасност там, където ще отидем — успокояваше я той. — А пък Олин ще оправи радиостанцията и ще установим връзка — добави, като погледна към руснака. Той отговори с одобрително кимане.
— В най-лошия случай ще мога да настроя Джи Пи Ес-а, за да съобщя истинското ни местонахождение.
— След като го направи, ще дойде помощ. Ще евакуират брат ти с хеликоптер. Ще оживее. Всички ще оживеем.
Кели се отпусна на рамото му.
— Наистина ли обещаваш? — попита го през сълзи.
— Разбира се. — Натан я притисна още по-силно. След това погледна бледото лице на брат и. През току-що поставените бинтове на краката му бе започнала да се просмуква кръв. Натан се помоли на Бога да може да изпълни обещанието си.
— В такъв случай да тръгваме — каза Кели с малко по-спокоен глас. Той й помогна да се изправи.
Започнаха бързо да се подготвят за тръгване. Костос и Мани отидоха в джунглата, за да насекат материал за направата на носилката. Кели и Коуве останаха при Франк. Не след дълго всички бяха готови за тръгване.
На излизане от пещерата Натан видя Карера.
— Нашият посетител е все още там — съобщи му тя. Самотната фигура продължаваше да стои неподвижно на мястото си.
— Не се разпръсвайте! Бъдете нащрек! — извика силно Костос, като се огледа за последен път, за да провери дали всичко е наред.
Натан и Карера се разделиха. Начело на групата тръгна сержантът. Мани и Олин държаха двата края на носилката, като за всеки случай бяха привързали пострадалия към бамбука. Мъжете от групата решиха да се редуват в носенето на Франк.
След тях тръгна Кели. В края на групата вървяха Натан и Карера.
Непосредствено пред входа на пещерата Натан настъпи нещо прашно и смачкано. Повдигна го и го разгледа.
Не можеше да я остави тук.
Отърси я от прахта и направи няколко крачки напред. Изпревари Мани, изтри последното мръсно петно от бейзболната шапка с емблемата на „Ред Сокс“ и я нахлузи върху главата на пострадалия.
Когато се върна на мястото си, видя, че очите на Кели бяха изпълнени със сълзи. Тя го дари със сянката на тъжна усмивка. Той й кимна в знак, че приема безмълвната й благодарност.
Натан зае позиция до Карера. Отправи поглед към тъмната джунгла и към самотната човешка фигура пред тях.
Накъде водеше тази пътека?

Луи, седнал в кануто, очакваше вести от следотърсачите си. До зазоряването оставаха часове. Ясното небе бе осеяно със звезди, но луната вече се бе скрила и тресавището бе потънало в сенки. С помощта на очила за нощно виждане Луи се опита да открие хората си. Не откри никого.
Намръщи се. Планът му можеше да се провали. Какво ставаше там? Номерът му бе минал — успя да накара рейнджърите да напуснат лагера си. Какво обаче ставаше сега?
В полунощ екипът на Луи бе прекосил тресавището с канута. Когато наближиха отсрещния бряг, видяха ярки светлини в небето над дефилето, в близост до южните скали. Чуха и изстрели.
Луи се опита да огледа полесражението с помощта на бинокъл. Бе съвсем ясно, че екипът на рейнджърите бе подложен на атака. Луи обаче не можа да разбере кой или какво го е нападнало. Опитите му да установи връзка с разузнавателната група на Жак се оказаха безрезултатни. По неведоми причини заместникът му мълчеше.
Тъй като се нуждаеше от информация, Луи изпрати на брега малък екип, съставен от най-добрите му разузнавачи. Бяха снабдени с устройства за нощно виждане в инфрачервения спектър и им бе наредено да проверят какво става. Заедно с останалата част от групата остана на безопасно разстояние от брега и зачака.
Бяха изминали два часа, а той не бе чул нито дума от тях. По радиото не постъпиха никакви съобщения. В кануто на Дуй се намираха още трима мъже и любовницата му. Всич-ки наблюдаваха отсрещния бряг с бинокли.
Цуи първа забеляза човека, който излезе от джунглата. Посочи го на Луи. Той насочи бинокъла си към него. Бе ръководителят на групата разузнавачи. Даваше му знак да дойде на брега.
— Най-после — промърмори Луи и прибра бинокъла. Канутата докоснаха калния бряг. Луи бе един от първите, които стъпиха върху него. Даде знак на хората си да заемат позиция за отбрана и отиде при следотърсача.
Човекът, тъмнокос немски наемник на име Брайл, го поздрави. Бе нисък мъж, не по-висок от метър и шейсет сантиметра. Бе облечен в черни дрехи, а лицето му бе нашарено с камуфлажни бои.
— Какво откри? — попита го Луи. Човекът му отвърна със силен немски акцент.
— Ягуари. Глутница от поне петнайсетина животни. Луи не се изненада от това. Още в кануто бе чул странни викове и ръмжене.
— Не бяха обаче обикновени ягуари — продължи Брайл. — Приличаха на чудовища. Бяха три пъти по-едри от обикновените ягуари. Мога да ви покажа едно тяло.
— Продължавай — каза Луи, като му даде да разбере, че тялото може да почака. — Какво се случи с хората?
Брайл продължи рапорта си. Разказа му как хората му се движели крайно внимателно, за да не бъдат открити. Четиримата му подчинени заели позиции по дървета в дефилето.
— Глутницата тръгна нагоре по дефилето. Останах с чувството, че препречва пътя за отстъпление на вражеския екип.
После Брайл му показа нещо, което държеше в ръката си.
— След като котките се махнаха от района, открихме това нещо върху един обезобразен труп. — Показа му две сребърни нашивки, прикрепени върху парче кафяв плат. Бяха капитански нашивки. Значи бе загинал командирът на рейнджърите.
— Защо ягуарите не нападнаха останалата част от групата? — попита Луи. Брайл докосна очилата си за нощно виждане.
— Видях как един индианец ги поведе нагоре по дефилето.
— Да не е от племето бан-али? Немецът повдигна рамене.
Кой друг би могъл да бъде? Луи се замисли върху тази информация. Не биваше да позволява на преследваните да се откъснат твърде много от него. Особено ако рейнджърите бяха успели да осъществят успешен контакт със странното племе. При положение че плячката бе толкова близо, Луи не трябваше да ги изпуска от очи.
Оцелелите ягуари обаче можеха да се превърнат в проблем. Представляваха препятствие, стоящо между него и преследвания екип. Глутницата трябваше да бъде избита колкото се може по-тихо, без това да бъде разбрано от противника.
Луи огледа мрачната гора. Вече дойде краят на времето, когато можеха да се крият зад гърба на другите. Трябваше да научи месторазположението на селището и да разбере какви са възможностите му да се отбранява. Тогава щеше да предприеме решителното си действие.
— Къде се намират в момента тези котки? — попита Луи.
— Всичките ли са все още в дефилето?
— Засега са там. Ако се преместят другаде, моите разузнавачи ще ми съобщят това по радиото. За щастие с инфрачервено оборудване тези гадини са лесно откриваеми. Големи са и излъчват много топлина.
— Други враждебни създания има ли наоколо? — попита Луи, удовлетворен от отговора.
— Прочесахме целия район, господин. Няма други топлинни следи.
Чудесно, Значи рейнджърите все още продължаваха да отклоняват вниманието от екипа на Луи. Вече обаче бяха съвсем близо до земите на бан-али и това нямаше да продължи още дълго време. Заедно с екипа си бързаше да се придвижи напред. Преди това обаче ще разчисти пътя от ягуарите.
Забеляза, че Цуи бе застанала до рамото му. Тя бе по-опасна от която и да е горска котка. Прокара нежно пръст по бузата й. Тя се притисна по-плътно до него. Умееше да приготвя всякакви отрови.
— Цуи, мила моя, изглежда, ще трябва да се възползвам отново от твоя талант.



Ръцете на Натан се бяха схванали от носилката. Вървяха вече повече от два часа. На изток небето започна да порозовява. Скоро щеше да настъпи утрото.
— Колко още път ни остава? — запита Мани, държейки предния край на носилката. Просто изрази гласно въпроса, който бе в главата на всички.
— Не знам, но няма как да се върнем — отвърна Натан.
— Ако се върнем, ще се превърнем в нечия закуска — напомни им редник Карера, която не преставаше да наблюдава пътя зад тях.
Глутницата ягуари през цялата нощ бе вървяла по следите им. Движеше се главно в джунглите по склоновете на хълмовете. Някои по-дръзки животни понякога се доближаваха и тъмните им силуети се открояваха на фона на скалите.
Тортор усещаше присъствието им и бе нащрек. Съскаше и кръжеше около носилката. Сърдитите му очи бяха придобили златист оттенък.
Единственият безопасен път бе този пред тях. Пътят, по който се движеше самотният индианец. Бе на около четиристотин метра пред тях и поддържаше темпо, което им бе по силите.
Умората започна обаче да се чувства. След многото безсънни нощи всички бяха безкрайно изтощени. Напредваха със скоростта на костенурка и нерядко се препъваха. Всич-ки бяха изтормозени от нощния поход, но най-много се измъчваше един член на екипа.
Кели не се отдели от брат си. Непрестанно проверяваше състоянието му и сменяше бинтовете му в движение. Лицето й бе пепеляво, а очите й издаваха уплаха и умора. Когато не изпълняваше задълженията си на лекар, просто държеше Франк за ръката. Смяташе, че като негова сестра можеше по този начин да му предаде част от собствената си сила.
За щастие морфинът и останалите успокоителни лекарства поддържаха ранения в състояние на полусън, като само от време на време издаваше глухи стонове. Когато стенеше, лицето на Кели се изкривяваше от болка. Натан реши, че тя в известна степен възприемаше неговата болка като своя, Очевидно страдаше не по-малко от своя брат близнак.
— Внимавайте, сменяме посоката! — чу се гласът на Костос.
Досега се бяха движили по твърдата пръст на границата между джунглата и скалистата основа на хълмовете. Сега Натан видя как водачът им зави по един от многото процепи в скалата. Процепът достигаше самия връх на хълма и бе широк колкото гараж за два автомобила.
Преди това индианецът се спря пред процепа, погледна ги, за да се увери, че са го видели, и без да им даде какъвто и да е знак, се шмугна в него.
— Ще ида да го огледам — каза Костос.
Рейнджърът ускори ход. На карабината си М-16 бе прикрепил фенерче. Отиде до процепа, пое си въздух и го освети. Наблюдава в продължение на няколко секунди и след това даде знак на останалите с ръка.
— Това е страничен проход. Стръмен е. Групата се събра около рейнджъра.
Натан също го огледа. Стигаше до върха на хълма, над главите им се виждаха звездите. Проходът наистина бе стръмен, но тук-там се забелязваха подобия на грубо издялани стъпала.
— Възможно е от другата страна да има друго дефиле или долина — отбеляза професор Коуве.
— Или пък е същото дефиле, но оттук се минава напряко, за да се спести път — предположи Ана.
Самотният индианец продължи да се изкачва по каменните стъпала, без да си дава вид, че го интересува дали го следват, или не. Не всички обаче споделяха безразличието му. Глутницата ягуари зад гърба им се доближи и започна да ръмжи.
— Трябва да вземем решение — настоя Карера.
— Това би могло да е капан — рече намръщено Костос, след като огледа стръмните стени от двете страни на примитивното стълбище.
— И без това вече сме хванати в капан, сержанте — обади се Дзейн и направи крачка напред. — Предпочитам неизвестността пред това, което виждам зад гърба ни.
Никой не възрази. Никой не бе забравил смъртта на Варчак и Уоксмън.
— Добре, да вървим. Отваряйте си очите — предупреди Костос и мина пред Дзейн.
Проходът се оказа достатъчно широк и Мани и Натан можеха да вървят един до друг, държейки носилката. Така изкачването на стръмните стъпала ставаше малко по-лесно. Въпреки това бе уморително.
— Да сменя ли някого от вас? — попита Один.

— Аз мога да издържа още малко — отказа Мани. Натан също отклони предложението му.
Натан и Мани скоро започнаха да изостават. Кели с разтревожено лице не се откъсна от тях. Карера вървеше последна.
Коленете на Натан го боляха. Краката му горяха и въобще не усещаше раменете си. Не спря обаче да върви напред.
— Сигурно сме вече съвсем наблизо — каза по-скоро на себе си.
— Дано да си прав — обади се Кели.
— Силен е — каза Мани, като кимна към Франк.
— Видя го къде стигна от много сила — отвърна тя.
— Ще се оправи — увери я Натан. — Нали не е изгубил шапката, която му носи късмет?
— Много я пази — въздъхна Кели. — Знаете ли, той някога играеше в третодивизионен отбор. Баща ни много се гордееше с това. Всички се гордеехме. Дори имаше шанс да отиде по-нагоре. Удари си обаче коляното, когато веднъж караше ски, и с това спортната му кариера приключи.
— Защо тогава смята, че тази шапка му носи късмет? — попита удивен Мани.
Кели с лека усмивка на лицето докосна шапката.
— Той посвети цели три сезона на игра, която обичаше от все сърце. Дори и след злополуката не изпадна в униние и не се озлоби. Смяташе, че е най-големият късметлия на света.
Натан за миг завидя на Франк. Нима той наистина бе възприемал живота по такъв прост начин? Всъщност може би шапката наистина му бе носила късмет. Точно сега щеше да им трябва много късмет.
— Ягуарите престанаха да ни преследват — прекъсна мислите му Карера.
Натан погледна назад. Една от гигантските котки бе застанала на входа на прохода. Бе самката, водач на глутницата. Раздвижи се напред-назад. Тортор я погледна със святкащи очи. Самката спря за миг поглед върху по-малката котка и бързо изчезна в джунглата.
— Тази долина навярно е територия на глутницата — прецени Мани. — Поредната отбранителна линия.
— Какво обаче отбраняват? — запита се Карера. Някъде пред тях се чу глас. Бе сержант Костос. Застанал на десетина крачки отвъд края на прохода, им даваше знак с ръка да отидат при него.
Когато направиха това, на изток се показаха първите слънчеви лъчи. Отвъд стръмния проход видяха долина, изпълнена с гъста растителност и високи дървета. Чуваше се бълбукането на поток. В далечината боботеше водопад.
— Това е страната на бан-али — каза професор Коуве. Олин се доближи до Мани и Натан и присегна към носилката.
— Оттук ще го поемем ние.
Натан се изненада, че до руснака бе застанал Ричърд Дзейн. Този път не възрази. Заедно с Мани подадоха носилката на новата двойка. Когато се освободи от тежестта, на Натан му се стори, че олеква с поне петдесет килограма. Ръцете му сякаш бяха готови да полетят сами.
Заедно с Мани се изкачиха при Костос.
— Индианецът изчезна — изръмжа недоволно сержантът. Натан забеляза, че водача им наистина го нямаше.
— Както и да е, вече знаем накъде да вървим.
— Трябва да изчакаме слънцето напълно да изгрее — нареди Костос. Мани се намръщи.
— Виж какво, бан-али започнаха да ни следят още щом влязохме в джунглата. Следяха ни денонощно. Със или без слънце няма да ги видим, ако те не пожелаят това.
— Пък и имаме ранен — добави Мани. — Колкото по-скоро стигнем до някое село, толкова по-големи шансове ще има Франк. Ако питаш мен, най-добре е да тръгваме.
— Разбирам — отстъпи Костос. — Да не се делим обаче. После сержантът отново ги поведе.
С всяка измината стъпка денят ставаше по-ярък. В Амазония слънцето изгряваше бързо. Розовата зора бързо започна да поглъща звездите над главите им. Безоблачното небе обещаваше горещ ден.
Групата се задържа за миг на върха на прохода. Тясна пътечка водеше към джунглата. Къде обаче щеше да ги изведе? Нямаше признаци на човешко присъствие. Не се чуваха гласове, нито се виждаше дим.
Костос огледа още веднъж долината с бинокъла си.
— Майната му — промърмори.
— Какво те смущава? — попита Дзейн.
— Този каньон е просто продължение на дефилето, от което излязохме. Изглежда обаче, че е откъснат в долната му част от свлачища.
Натан взе бинокъла си и огледа мястото, посочено от сержанта. Видя потока, бълбукащ в средата на дефилето. Проследи течението му и забеляза, че той изчезваше при една скала и оттам се стичаше в долното дефиле. Онова, през което бяха пътували през нощта, царството на гигантските ягуари.
— Тук сме затворени като в кутия — угрижи се Костос. Натан насочи бинокъла си в обратната посока. Видя друг водопад. Там водата влизаше в каньона, като падаше от огромна скала в другия край на дефилето. Цялата долина бе заградена от три страни от каменни стени, а четвъртата й страна бе запушена от скалата.
Това бе напълно изолирана част от джунглата, съобрази Натан.
— Тази работа никак не ми харесва — продължи сержантът. — Дотук може да се стигне само по прохода, по който минахме.
Натан отмести бинокъла си и видя как подалият се край на слънчевия диск огря източния хоризонт. Джунглата, осветена от слънчевите лъчи, се покри със зелено сияние. Ято синьо-жълти папагали напуснаха една скала и прелетяха над главите им. Водопадите в двата края на долината засияха.
— Донякъде прилича на райската градина — каза тихо професор Коуве.
Докоснатата от слънчевата светлина джунгла се пробуди. Разнесоха се птичи песни и маймунски крясъци. Пеперуди с размерите на чинии запърхаха из въздуха. Нещо пъргаво и космато се скри в джунглата. И то бе намерило начин да се засели в тази зелена долина, макар да бе изолирана.
Какви други създания живееха тук?
— Какво ще правим? — запита Ана. Никой не и отговори.
— Струва ми се, че не ни остава нищо друго, освен да продължим напред — наруши мълчанието Натан.
Костос първо се намръщи, но после се съгласи с него.
— Добре. Нека видим докъде ще стигнем. Трябва обаче да бъдем нащрек.
Групата внимателно се спусна по ската, водещ към джунглата. Костос отново ги поведе. Натан с двуцевката в ръка застана до него. Всички се движеха плътно един до друг, докато се спускаха по пътеката. Когато се оказаха под короните на дърветата, уханието на орхидеи и на цъфтящи лиани бе така силно, че ги опияни.
Независимо от благоуханния въздух напрежението им не спадна. Какви тайни криеше тази гора? Какви опасности? Всяка сянка ги плашеше.
На Натан му бяха необходими петнайсетина минути, за да осъзнае, че в тази гора имаше нещо странно. Първоначално реши, че умората е притъпила сетивата му. Забави ход и отвори уста.
— Какво ти става? — попита го Мани, като неволно се блъсна в него.
Натан, присвил вежди, се отклони на няколко крачки от пътеката.
— Какво правиш, Ранд? — провикна се Костос. — Тези дървета… — започна Натан, изпълнен с удивление. Спътниците му се спряха и се загледаха в дърветата.
— С какво те впечатляват? — недоумяваше Мани.
— Като ботаник разпознах повечето видове, които срещнах тук. Ето: това са копринено дърво, розово дърво, махагон, всякакви палми. Въобще обичайните растения, които ще срещнеш в тропическа гора. Обаче…
— Какво обаче? — озадачи се и Костос.
Натан отиде до дърво с тънък ствол, издигащо се на трийсетина метра. Короната му бе много гъста и от нея висяха гигантски конусообразни шишарки.
— Знаете ли какво е това?
— Прилича на палма — отвърна сержантът. — Какво от туй?
— Там е работата, че не е палма! — Натан удари дървото с ръка. — Това е една шибана цикадоида.
— Какво?
— Дърво, за което се смяташе, че отдавна е изчезнало. Че е съществувало през кредния период. Виждал съм изкопаеми останки от него.
— Сигурен ли си? — попита Ана.
— Дипломната ми работа беше по палеоботаника — уточни Натан и отиде при друго растение, подобно на папрат и два пъти по-високо от него. Разтърси едно от гигантските му листа. — А това е шибан гигантски мъх. Предполагаше се, че е изчезнал още през карбонския период. И това не е всичко. Тук виждам какво ли още не: глосоптериди, ликоподи, подокарпови иглолистни растения… А има и други, които просто не съм виждал. — Посочи с пушката си едно дърво със спираловидно стъбло. — Нямам и най-малко понятие какво представлява това нещо. Намираме се в един шибан музей на живи вкаменелости.
— Та как е възможно това? — попита Дзейн. Отговори му Коуве:
— Това място е изолирано. То е сякаш извън времето. Тук има организми, които са могли да се съхранят в продължение на еони време. — В геологично отношение този район датира от палеозоя — продължи възбудено Натан. — Амазонският басейн е представлявал затворено пресноводно езеро, изтекло в океана вследствие на промените в тектониката. Тук наблюдаваме малка частица от древното минало. Това е наистина удивително!
— Удивително или не, искам да отведем Франк на безопасно място — намеси се Кели.
Думите й върнаха Натан към настоящето, към положението, в което се намираха. Почувства неудобство от това, че се бе разсеял.
— Да вървим — прикани ги и Костос. Групата отново тръгна на път.
Натан, все още удивен от видяното, продължи да оглежда гората около себе си. Престана да се взира в сенките и започна да разглежда самите растения. Като опитен ботаник не можа да повярва на очите си. Видя хвощове с размера на тръбите на църковни органи, папрати, по-големи от съвременните палми, огромни ранни иглолистни растения с шишарки, големи колкото автомобили „Фолксваген“. Смесицата от древни и съвременни растения бе просто невероятна. Никога дотогава не бе виждал подобна екосистема.
— Какво мислиш за всичко това? — обърна се към него професор Коуве, който го бе настигнал.
— Не знам какво да ти кажа. Праисторически гори са откривани и другаде. В Китай през осемдесетте години откриха горичка от древни червени дървета. В Африка, падина, пълна с древни папрати. Съвсем неотдавна в тропическа гора в Австралия бяха открити праисторически дървета, за които се смяташе, че отдавна са изчезнали. Като знаем каква малка част от Амазония е цивилизована, по-скоро е чудно, че не сме открили такива растения по-рано.
— Джунглата умее да крие тайните си — отбеляза загадъчно Коуве.
Междувременно короните на дърветата над главите им се сгъстиха, а самите дървета станаха по-високи. Утринната светлина намаля и премина в зеленикаво сияние. Стори им се, че отново навлизат в зоната на здрача.
Разговорите секнаха, тъй като всички се втренчиха в гората около тях. Не бе необходимо да си ботаник, за да разбереш, че тази джунгла е необикновена. Праисторическите растения станаха повече от съвременните. Дърветата бяха великански. Папратите се издигаха високо над главите им. Между тях се виеха странни и непознати растителни видове. Преминаха покрай бодлива бромелиада, голяма колкото малка къща. От лианите висяха огромни цветя с, размерите на тикви и изпълваха въздуха със силно ухание.
Бяха се озовали в гигантска оранжерия.
Костос изведнъж спря. Застина на място и стисна оръжието си. После бавно им даде знак да приклекнат. Натан стисна пушката си. Едва тогава разбра какво бе изненадало рейнджъра.
Погледна първо наляво, после, надясно, след това се обърна. Стори му се, че наблюдава една от тези компютърни рисунки, които първоначално приличат на набор от разхвърлени точици, но погледнати под определен ъгъл, образуват ясно триизмерно изображение.
Внезапно видя джунглата в нова светлина.
Високо в дърветата, върху дебелите им клони, бяха изградени платформи. Върху тях бяха разположени малки жилища. Покривите на много от тях бяха от живи листа и клони и образуваха естествен камуфлаж. Тези наполовина живи постройки буквално се сливаха с дърветата.
Натан се вгледа по-внимателно. Това, което първоначално бе възприел като лиани, висящи между дърветата и достигащи земята, бяха всъщност естествени висящи мостове и стълби. Една от тях се намираше на няколко метра отдясно на Натан. По нея растяха цветя. И тази стълба бе жива.
Трудно бе да се определи къде завършваха постройките, направени от човека, и къде започваше живата природа. Така се бяха вплели, че камуфлажът бе съвършен.
Без да си дават сметка, вече бяха влезли в селище на бан-али.
По-нататък видяха по-големи постройки, изградени върху още по-високи дървета. Някои от тях бяха многоетажни и дори имаха балкони и тераси. И те обаче също бяха така добре камуфлирани с дървесна кора, лиани и листа, че бе трудно да се забележат.
Никой от групата не помръдна. На лицата на всички бе изписан един въпрос: къде се намираха обитателите на тези Дървесни постройки?
Тортор изръмжа предупредително.
В този момент Натан ги видя. Оказа се, че те през цялото време са били там. Безмълвни и неподвижни, като живи сенки. Телата им бяха боядисани в черно. Бяха се слели с мрака.
Един от индианците излезе от сенките и застана на пътеката. Не изглеждаше впечатлен от оръжията им.
Натан бе сигурен, че това бе индианецът, който ги бе довел тук. В черната му коса бяха преплетени листа и цветя. Пристъпи крачка към тях. В ръцете си не държеше оръжие. Всъщност индианецът бе съвсем гол, ако се изключеше набедрената му препаска. Погледна пришълците. Лицето му бе неподвижно и непроницаемо.
Без да каже и дума, се обърна и тръгна надолу по пътеката.
— Вероятно и сега иска да го последваме — допусна Коуве и бавно се изправи.
Останалите направиха същото.
Индианците в джунглата, подобно часовои, не помръднаха.
Костос се колебаеше.
— Ако бяха искали да ни убият, досега да са го направили — убеждаваше го Коуве.
Макар и с неохота рейнджърът тръгна подир индианеца.
Докато вървяха, Натан продължи да изучава селището и жителите му. В прозорците зърна по-малки лица. Жени и деца. Мъжете продължаваха да са наполовина скрити в гората. Реши, че са воини и съгледвачи.
Боядисаните им лица имаха добре известните му черти на американските индианци. Леко азиатски черти, свидетелстващи за генетичната им връзка с техните прадеди, преминали от Азия в Аляска през Беринговия проток преди около петдесет хиляди години. Кои обаче бяха те? Как се бяха озовали тук? Какви бяха корените им? Независимо от опасностите и заплахите Натан изгаряше от желание да научи нещо ново за тези хора и за тяхната история. Още повече, че тази история бе свързана с личния му живот.
Огледа се отново. Дали и баща му не бе вървял по същата пътека? Като си помисли за тази възможност, усети как дъхът му спря. Реши, че скоро ще научи истината за него.
След малко разбраха, че ги водят към осветена от слънцето поляна пред тях.
Гората около тях стана по-рядка, когато наближиха поляната. Откритото пространство бе обкръжено от пръстен от гигантски цикади и древни иглолистни растения. По облятото от слънцето пространство се виеше бълбукащ плитък поток.
Водачът продължи да върви напред, но групата, изумена от видяното, застина на мястото си.
В центъра на поляната се издигаше едно-единствено огромно дърво, което запълваше цялото пространство. Дърво, каквото дотогава Натан не бе виждал. Бе високо поне колкото трийсететажно здание и стволът му, покрит с бяла кора, имаше диаметър от най-малко десет метра. От тъмната почва, подобно бледи крайници, се подаваха огромни корени. Някои от тях дори преминаваха под ручея и излизаха от другата му страна.
Короната на дървото бе сякаш многоетажна, подобна на короната на някои гигантски секвои. Дървото обаче не бе иглолистно. Имаше огромни зелени листа, наподобяващи тези на палмите и сребристи от долната им страна, и гроздове от плодове, подобни на кокосови орехи.

Натан бе изумен. Нямаше и най-малка представа как да класифицира това растение. Допусна, че представляваше неизвестен вид първична гимноспора, но не бе убеден в това. Орехите донякъде приличаха на тези, които можеха да се видят на дървото котешки нокът, но очевидно представляваше много по-древен вид.
Докато оглеждаше великана, забеляза още нещо. Дори и това грамадно дърво бе заселено. Върху по-големите клони, непосредствено до ствола, бяха разположени на групи малки колиби. Натан с удивление съобрази, че бяха построени така, че да наподобяват гроздовете с плодове.
Водачът им премина между два огромни извити корена и изчезна в тяхната сянка. Натан се доближи до дървото и забеляза, че това, което бе взел за сянка, всъщност бе дъгообразен отвор в основата на дървото, сиреч вход. Отново погледна постройките. От тях не се спускаха никакви стълби, направени от лиани. Как в такъв случай можеше да се стигне до жилищата? Дали в ствола на дървото имаше виещ се тунел, водещ нагоре? Натан реши да провери. Мани обаче го хвана за ръката.
— Виж. — Биологът посочи нещо встрани от тях.
Едва сега Натан, задълбочил се в разглеждането на великана с бяла кора, забеляза една дървена къщичка върху ливадата. Бе построена грубо, но солидно от дървени трупи и имаше покрив от палмови листа. Някак си не бе на мястото си. Бе единствената постройка, разположена върху самата земя.
— Това върху покрива и да не би да са слънчеви панели? — озадачи се Мани.
Натан присви очи и посегна към бинокъла си. И наистина върху покрива имаше два малки плоски черни панела, които блестяха на утринната светлина. Приличаха на слънчеви панели. Натан разгледа постройката по-внимателно. Нямаше прозорци. Вратата представляваше рогозка от палмови листа.
До вратата на колибата Натан видя нещо познато, блестящо на слънцето. Дълга тояга от змийско дърво, полирана до блясък от дългогодишно използване. На единия си край имаше пера от птицата хоко.
Натан за миг реши, че ще изгуби съзнание.
Тоягата принадлежеше на баща му.
Отмести бинокъла си и тръгна към колибата.
— Ранд! — извика зад гърба му Костос.
Натан обаче не го чу. Краката му сами започнаха да тичат. Останалите го последваха. Включително Дзейн и Олин, задъхани под тежестта на носилката.
Натан продължи да тича към колибата. Изведнъж спря. Дъхът му секна. Устата му пресъхна, когато разгледа отблизо тоягата. Върху дървесината бяха издълбани два инициала: „К“ и „Р“.
Карл Ранд.
Очите на Натан се изпълниха със сълзи. Когато баща му изчезна, той отказа да приеме, че е мъртъв. Необходима му бе някаква дори и най-малка надежда, за да не изпадне в плен на отчаянието и да може да доведе докрай работата си. Дори и когато парите му свършиха и се видя принуден да се откаже от търсенето, не се разплака. Мъката му постепенно еволюира в депресия. В тъмна яма, в която продължи да пропада през изминалите четири години.
Сега обаче видя доказателство, че баща му е минал оттук. По бузите му потекоха сълзи. Не допусна, че е все още жив. Такива чудеса ставаха само в книгите. Личеше си, че колибата отдавна не е била обитавана. Пред входа й се бяха струпали изсъхнали листа, навеяни от вятъра. Върху тях нямаше следи от стъпки.
Натан направи крачка напред и отмести рогозката. Вътре бе тъмно. Извади фенерчето от джоба на якето си и го включи. Малък пака, безопашат плъх, примига и избяга през цепнатина в отсрещната стена. На пода имаше дълбок слой прах. По него, изпражнения от дребни гризачи и следи от лапичките им.
Натан освети помещението.
При задната стена имаше четири люлки, окачени за тавана, празни и неизползвани. До тях, малка дървена масичка. Върху нея бе разположено лабораторно оборудване, включително и портативен компютър. Разпозна малкия микроскоп и бурканите за събиране на образци. Принадлежаха на баща му. Отвори капака на лаптопа. Той веднага оживя, което го изуми. Отстъпи крачка.
— Това са слънчевите батерии — обади се Мани от вратата. — Все още го захранват.
Натан почисти ръцете си от паяжините.
— Баща ми е бил тук. Това оборудване е негово.
— Индианецът идва — съобщи им Коуве. — И не е сам.
Натан задържа още миг погледа си върху компютъра.
Лъчът от слънчева светлина, преминаващ през вратата, бе изпълнен с прашинки. Стаята ухаеше на етерични масла и на изсушени палмови листа. Това ухание обаче бе примесено с мириса на пепел и на време. Никой не бе стъпвал тук поне половин година.
Какво се бе случило с експедицията?
Натан разтри очи и се обърна към вратата. Видя, че към колибата се приближава индианецът, боядисан в черно. До него вървеше дребен човек, съвсем нисък индианец, висок не повече от метър и двайсет сантиметра. Мургавата му кожа не бе татуирана, ако се изключеше добре известният им знак татуиран в червено върху корема му. Точно над пъпа му се виждаше синьото изображение на човешка ръка.
Натан излезе от колибата и се присъедини към групата.
Ушите на новодошлия бяха пробити и от тях висяха пера, наподобяващи украшенията на племето яномамо. На челото си човекът имаше превръзка, украсена от огромно насекомо. Черната му черупка ярко блестеше. Бе един от хищните скакалци, които убиха ефрейтор Йоргенсен.
Натан и Коуве се спогледаха. И професорът бе забелязал това украшение. Ново доказателство, че нападението срещу тях е било организирано тук.
Натан усети внезапен прилив на гняв. Това племе не само бе изтребило половината им експедиция, но и бе държало цели четири години в плен един от оцелелите членове на експедицията на баща му.
Коуве очевидно забеляза тази промяна в настроението му.
— Кротувай, Натан. Нека първо чуем какво ще ни кажат. Водачът заведе дребния индианец при тях и после почтително се отдръпна.
Индианецът огледа групата, като задържа очите си последователно върху всеки един от тях. Леко ги присви, когато видя Тортор. Накрая посочи носилката и се обърна към Олин и Дзейн:
— Доведете ранения — каза индианецът на лош английски. — Другите да останат тук.
След тези прости нареждания дребният човек се обърна и се запъти към огромното дърво с бяла кора.
Никой не помръдна. Удивлението от английския говор се оказа по-силно от гнева.
Олин и Дзейн също не помръднаха.
По-високият индианец им махна сърдито с ръка и им даде да разберат, че трябва да последват съплеменника му.
— Никъде няма да ходите — нареди сержант Костос. Редник Карера също направи крачка напред. И двамата държаха оръжието си в готовност. — Няма да се делим.
Индианецът се намръщи и посочи отдалечаващата се малка фигурка.
— Лечител — каза на английски. — Добър лечител.
Използването на този език отново ги изуми.
— Сигурно са научили езика от експедицията на баща ти — прошепна Ана.
Или от самия него, помисли си Натан.
— Според мен трябва да се подчиним — каза Коуве на Кели.
— Не вярвам да мислят да сторят нещо лошо на Франк. За твое спокойствие мога да го придружа.
— Няма да се отделя от брат си. — Кели пристъпи по-близо до носилката.
Дзейн също имаше възражения:
— Никъде няма да ходя. Ще остана тук, дето има хора с пушки.
— Не се безпокой — каза професорът. — Аз ще те сменя, й без това е мой ред.
Дзейн с удоволствие се освободи от носилката. След това веднага се скри зад гърба, на намръщения сержант Костос. Кели се запъти към Олин.
— Аз пък ще сменя теб. — Руснакът понечи да възрази, но тя веднага го прекъсна: — По-добре се опитай да поправиш Джи Пи Ес-а. Ти си единственият от нас, който може да ремонтира това чудо.
Макар и неохотно, Олин се съгласи и и подаде дръжките на носилката. Тя за миг се огъна от тежестта й, но после зае устойчиво положение. Натан й се притече на помощ.
— По-добре аз да помогна на Франк, а ти върви след нас — предложи той.
— Не! — отвърна тя със стиснати зъби и погледна към колибата. — Ти по-добре се опитай да разбереш какво се е случило тук.
Преди да успее дай възрази, Кели тръгна напред. Индианецът с видимо облекчение ги поведе към гигантското дърво.
Натан отново погледна към постройките, скрити в клоните му. Реши, че и баща му бе наблюдавал тази гледка. Опита се да потърси връзка между неговата смърт и това, което виждаше. Проследи с поглед как Кели и Коуве изчезнаха във вътрешността на дървото.
Останалите членове на екипа започнаха да свалят раниците си. Натан отново заразглежда пустата колиба. Екранът на лаптопа осветяваше стаята с призрачна светлина, която навяваше усещане за самота. Въздъхна и се замисли за съдбата на предишната експедиция.
Кели, изкривила се под тежестта на носилката, премина през отвора в грамадния ствол. Вниманието й бе раздвоено между ранения Франк и странната обстановка около нея.
Бинтовете на Франк бяха напълно подгизнали от кръв. Бяха ги накацали мухи, радващи се на достъпната храна. Той се нуждаеше от кръвопреливане, и то колкото се може по-скоро. Тя се опита мислено да си представи нещата, които щяха да й потрябват: система за кръвопреливане, нови бинтове, още морфин и антибиотици. Бе длъжна да запази живота му до пристигането на хеликоптера.
Макар сърцето й да бе изпълнено с ужас и страх, не можа да не се удиви от това, което видя. Бе очаквала да види криво и неудобно стръмно стълбище. Вместо това видя удобен коридор с формата на виещ се нагоре тунел. Стените му бяха сякаш полирани и имаха цвят на пчелен мед. Бяха украсени със сини отпечатъци на човешки длани. На всеки десетина метра имаше тесен прозорец, наподобяващ бойница на замък, през който влизаше ярка слънчева светлина.
Кели и Коуве продължиха да следват индианеца. И подът бе гладък, но все пак достатъчно грапав, за да има сцепление с краката им. Наклонът уж бе слаб, но Кели бързо се задъха. Страхът обаче й даде сили да продължи. Страхуваше се не само за брат си, но и за всички останали.
— Тунелът изглежда естествен — промърмори Коуве. — Стените са гладки, а спиралата е съвършена. Бих казал, че този тунел не е издълбан в дървесината, а представлява естествено образувание.
Кели се опита да му отговори, но не намери сили. Бе твърде уморена и уплашена. След думите на професора се вгледа по-внимателно в пода и стените. Никъде не видя следа от брадва или от длето. Изключение бяха само прозорците, очевидно дело на човешки ръце. Контрастът между тях и стените на тунела бе изумителен. Дали племето не бе открило този тунел и не се бе възползвало от него? Постройките, които бяха видели досега, свидетелстваха, че бан-али са опитни строители, успели да съчетаят изкуствените строителни елементи с естествените. Може би това бе направено и тук.
— Няма мухи — отбеляза професорът.
Кели се огледа и видя, че роякът мухи, накацал по окървавените бинтове, вече го нямаше.
— Махнаха се веднага, щом влязохме в дървото — констатира Коуве. — Вероятно естествената му смола съдържа някакъв репелент.
Кели също бе забелязала силното ухание на дървото. Бе и се сторило познато, тъй като наподобяваше уханието на медицински евкалипт. Бе обаче по-силно и в него имаше примес на миризмата на пръст и на цъфтящи растения.
Отново погледна кървавите бинтове. Ако брат и продължаваше да губи кръв с тази бързина, нямаше да оживее. Трябваше да направи нещо. Кръвта и се вледени. Въпреки че бе изтощена, забърза.
В стените на тунела започнаха да се появяват големи отвори. Кели забеляза, че те водеха или до постройки, разположени непосредствено до ствола, или до по-отдалечени помещения, до които се стигаше по клони, широки като улици.
Пътят нагоре изглеждаше безкраен.
Независимо от усилията си започна да се препъва и задъхва. От челото й потече пот. Нуждаеше се от почивка, но не можеше да си позволи да се забави с Франк.
Водачът им забеляза, че изостават. Върна се и се замисли. След това отиде при Кели.
— Аз ще ти помогна. — Той се удари с юмрук по гърдите. — Силен съм.
После отблъсна Кели встрани и зае мястото й.
Тя бе твърде уморена и не намери сили нито за възражение, нито за благодарност.
Двамата мъже продължиха да вървят нагоре с ускорен ход. Кели не изостана. Франк бе много блед и едва дишаше. Освободена от тежестта, съсредоточи цялото си внимание върху него. Извади стетоскопа си и го опря до гърдите му. Сърцето му едва-едва туптеше, а дробовете му хъркаха. Организмът му бързо отслабваше. Кръвотечението трябваше да бъде спряно.
Улисана, не забеляза, че бяха достигнали края на тунела. Спираловидният тунел внезапно завършваше при отвор, еднакъв с този на повърхността. За разлика от него водеше не към утринното слънце, а към пещера с под във формата на чиния.
Тя огледа помещението, също осветено от грубо пробитите процепи в стената. Имаше формата на сфера с диаметър от поне трийсет метра. Представляваше гигантска изпъкналост в ствола на дървото.
— Прилича на огромна хралупа — каза Коуве. Имаше предвид образуванията, които понякога се срещаха в стволовете на дъбове и други дървета, най-често създадени от насекоми или други паразити.
Кели намери сравнението за уместно. Тази хралупа обаче не бе обитавана от насекоми. Покрай извитите стени висяха поне половин дузина люлки. В няколко от тях лежаха голи индианци. Други индианци шетаха около тях. Лежащите бяха все пострадали: един имаше бинтован крак, втори бе със счупена ръка, трети, с рана на лицето. Един индианец имаше продълговата рана на гърдите, която друг мажеше с гъста лепкава течност.
Кели веднага съобрази къде е попаднала.
Намираше се в болнична стая.
Дребният индианец, който ги поведе насам, бе застанал на няколко крачки от тях. Погледът му бе изпълнен с нетърпение. Посочи една от люлките и бързо изрече нещо на непознат език.
Водачът им отговори с кимване и ги заведе при люлката.
— Ако не греша, това е диалект на яномамо — установи професор Коуве. Кели забеляза, че той е изненадан от откритието си и го изгледа въпросително.
— Езикът на яномамо няма известни аналози — поясни той. — Неговият синтаксис и тоналност са неповторими. Смята се, че е истински уникат. Това е една от причините да се смята, че яномамо са едно от най-древните амазонски племена. Бан-али навярно са клонка на това племе.
В отговор Кели просто кимна, тъй като нейните мисли бяха заети единствено с брат й.
Под надзора на малкия индианец Франк бе прехвърлен върху люлката. Кели се засуети нервно около него. Той усети движението и тихо изстена. Ефектът на болкоуспокояващите лекарства очевидно отслабваше.
Тя присегна към медицинската си чанта, оставена върху носилката. Преди да успее да измъкне от нея спринцовка и морфин, шаманът даде няколко кратки нареждания. Водачът им и още един индианец започнаха да разрязват с малки костни ножове бинтовете на краката на Франк.
— Недейте! — извика Кели.

— „Яга“… Прилича на „яка“, думата на яномамо за майка. Навярно така наричат дървото. Възприемат го като божество.
Индианският шаман се изправи. Паницата бе наполовина пълна с червена мъзга. Присегна към процепа и го запуши с дървен чеп.
— Лекарството е силно — каза, като се отправи към люлката. — Кръвта на яга ще спре кръвта на човека. — Последните му думи прозвучаха като заклинание.
Даде знак на един от индианците да махне едната от двете превръзки.
Кели отново понечи да възрази, но Коуве я прекъсна:
— Дръж бинтовете и турникета в готовност, но нека първо видим как ще му се отрази това лекарство.
Реши да го послуша, тъй като си спомни за малкото индианско момиченце от болницата в Сао Габриел. Тогава западната медицина не му помогна. Ще изчака ефекта от лечението на бан-али. Не заради индианеца, а заради професор Коуве. Бръкна в чантата си и започна да търси бинтовете и турникета.
Когато откри това, което й трябваше, отмести поглед към процепа, от който бе изтекла мъзгата. Кръвта на яга. Дървесната жилка, от която тя изтече, наподобяваше тъмна лента върху фона на стената с цвят на пчелен мед и продължаваше до покрива на стаята. После видя, че в стените има още много такива жилки, всички в близост до люлките.
Изправи се, когато кървавите бинтове върху крака на брат й бяха махнати. Тъй като бе не само лекар, но и сестра на Франк, насмалко не припадна, когато видя раната: стърчащо остро парче от бяла кост, разкъсани мускули, подобна на желатин мъртва тъкан. От раната протече тъмна кръв, която започна да се процежда през люлката.
Кели изведнъж усети, че й прилошава. Звуците около нея станаха едновременно по-тихи и по-остри. Зрителният й периметър се стесни и пред очите й остана единствено неподвижната фигура, лежаща в люлката. Това не е Франк, опита се да си внуши. Друга част от разума и обаче бе наясно с истината. Брат й бе обречен. Очите й се изпълниха със сълзи и тя глухо изстена.
Коуве я прегърна през рамо, за да я успокои.
— Мили Боже… моля те… — промълви Кели.
Шаманът, без да и обръща внимание, започна намръщено да оглежда раната. Лицето му изразяваше решителност. Напълни шепа с гъстата червена мъзга с цвят на вино и намаза раната с нея.
Франк веднага реагира. При това бурно. Подскочи, сякаш бе го докоснал оголен електрически кабел. Извика, но викът му бе глух и животински.
Кели се измъкна от ръцете на Коуве.
— Франк!
Шаманът я погледна. Промърмори нещо на своя език и се отмести. Не се опита да и попречи да се приближи до Франк.
Кели стисна ръката на брат си. Той утихна неподвижно в люлката. Тя реши, че е мъртъв. Надвеси се над него и започна да плаче.
Гръдният му кош обаче продължи да се издига и отпуска. Дишаше, макар и тежко.
Беше жив.
Тя с облекчение падна на колене. Раните му се оказаха пред очите й. Огледа ги в очакване на най-лошото. Бе готова да извади нови бинтове.
Те обаче се оказаха излишни.
Там, където мъзгата бе докоснала обезобразената плът, се бе образувала плътна кора. Поразена, тя докосна странното вещество. Не бе лепкаво, а кожесто и стегнато, подобно на някаква естествена превръзка. Погледна удивено шамана. Кървенето бе спряло.
— Яга реши, че е достоен — прошепна шаманът. — Ще оздравее.
Изумена, Кели остана безмълвна, когато шаманът започна да обработва по същия начин и другия крак.
— Не мога да повярвам на очите си — каза със задавен от мъка глас.
Коуве отново я прегърна.
— Познавам поне петнайсет различни растения с кръвоспиращи функции, но никога не бях виждал нещо подобно.
Тялото на Франк потрепери отново, докато мажеха с мъзга и втория му крак.
Шаманът огледа набързо резултатите от работата си и се обърна към тях.
— Отсега нататък яга ще го закриля — произнесе с тържествен глас.
— Благодаря! — бе силно развълнувана Кели. Дребният индианец обърна отново поглед към брат и.
— Той е вече бан-али. Един от Избраните.
Кели се намръщи. Шаманът продължи:
— Длъжен е да служи на яга по всякакви начини за вечни времена.
След тези думи се обърна. Преди това обаче изрече още нещо на родния си език. Нещо, което прозвуча като заплаха.
Когато се отдалечи, Кели се взря недоумяващо в професора. Той поклати глава.
— Успях да разбера само една дума — бан-и.
— Какво означава?
— Роб.

Досега Дорийн никога не бе изпадала в такова отчаяние. Внучката й бе потънала в чаршафи и възглавници. Момиченцето бе на системи, свързани с различни хранителни устройства и с монитори. Дорийн, макар и в защитно облекло, можеше да чуе писуканията и другите звуци, издавани от разнообразната апаратура, събрана в дългото тясно помещение. Малката Джеси не бе единствената обитателка тук. През последния ден болестта бе засегнала още пет деца.
Колко други деца щяха да се разболеят през следващите дни? Дорийн си спомни компютъра на епидемиолога и червеното петно, разляло се върху цялата територия на САЩ. Заболявания бяха регистрирани вече и в Канада. Бяха се заразили и две деца от Германия, прекарали ваканцията си във Флорида.
Дорийн прецени, че мрачният модел на доктор Алвизио се бе оказал дори прекалено оптимистичен. Тази сутрин бе научила за нови случаи на заболяването в Бразилия, този път вече здрави пълнолетни хора. За разлика от децата не вдигаха висока температура. Ставаха обаче жертва на бързодействащи злокачествени тумори като тези, които бяха открити в тялото на Кларк. Дорийн вече бе възложила на някои от изследователите да се заемат с тях.
Точно в този момент обаче имаше други грижи.
Бе седнала на стол, разположен до леглото на Джеси. Внучката й гледаше детска програма, предавана по телевизията. Не се смееше и дори не се усмихваше. Погледът й бе втренчен, като на робот, а косата й бе потна и сплъстена.
Дорийн нямаше как да я успокои. Пластмасовото защитно облекло бе безлично и излъчваше хладина. Можеше само да стои на пост до детето, колкото то да разбере, че не е само, и да вижда едно познато му обично лице. Тя не бе обаче майка на Джеси. Винаги, когато се отвореше вратата, малката поглеждаше към нея, за да разбере кой влиза. Очите му за миг се изпълваха с надежда, последвана веднага от разочарование. Влизаха сестри и лекари. Не и майка и.
По едно време Дорийн усети, че и самата тя започна да поглежда твърде често към вратата с надеждата оттам да се появи Маршал и да и съобщи вести за Кели и Франк. Бразилският армейски хеликоптер бе излетял от Ваувай преди няколко часа. Спасителите вероятно бяха открили експедицията. Навярно Кели вече летеше насам.
Нямаше никакви вести за това обаче. Чакането ставаше мъчително.
Джеси започна да чопли парчето лента, с което на ръката й бе прикрепен абокат*.
[* Приспособление, което се поставя във вена за многократно интравенозно приложение. — Б. ред.]
— Миличка, не го пипай — помоли Лорийн и отмести ръката на детето.
Джеси въздъхна и потъна отново във възглавниците.
— Къде е мама? — попита за кой ли път. — Искам мама!
— Скоро ще бъде тук, миличка. Южна Америка обаче е далеч. Защо не се опиташ да поспиш?
— Боли ме устата — простена Джеси.
Лорийн подаде на Джеси чаша със сламка. Съдържаше плодов сок, в който бе разтворено обезболяващо средство.
— Пийни си малко и няма да те боли.
По устната кухина на детето вече имаше афти, предизвикани от високата температура. В близост до устните се бяха превърнали в язви върху лигавицата. Съвсем определено бяха симптоми на заболяването. Вече нямаше съмнение, че Джеси бе станала негова жертва.
Детето отпи от сока и леко се намръщи.
— Не ми харесва. Не е като сока, който ми дава мама.
— Знам, мила, но ще се почувстваш по-добре.
— Има друг вкус… — намръщи се отново Джеси и отмести поглед към телевизионния екран. Дорийн и внучката й замълчаха. Едно дете в другия край на стаята изплака. Непрестанните реплики на танцуващата мечка от екрана издаваха тенекиен звук.
Колко още деца щяха да се разболеят? Колко още щяха да умрат?
Херметизираната врата зад гърба й се отвори. В стаята влезе масивна фигура със защитно облекло и кислородна маска. Насочи се към нея и през маската разпозна лицето на съпруга си. Веднага се изправи.
— Маршал…
Той й даде знак да седне, отиде до стената и включи маркуча, свързан с маската му, в един от накрайниците за подаване на въздух. Едва след това отиде при детето.
— Дядо! — извика Джеси и с мъка се усмихна. Тя изпитваше особени чувства към него. Единственият човек, който в нейното съзнание заместваше баща и. Гледката бе трогателна.
— Как е моята малка красавица? — попита Маршал и се наведе, за да разроши косите й.
— Гледам Мечока Бобо.
— Така ли? Забавен ли е? Тя кимна утвърдително.
— Ще ти направя компания. Отмести се мъничко.
Думите му зарадваха Джеси. Тя се премести малко встрани, за да му даде възможност да седне в края на леглото. Прегърна я. Гушна се радостно в него и продължи да гледа към екрана.
Дорийн погледна мъжа си в очите.
Той леко разтърси глава.
Тя се смути. Какво искаше да и каже с този жест? Включи радиостанцията на костюма, за да може да разговаря с Маршал шепнешком, без Джеси да ги чуе.
— Как е Джеси? — попита Маршал. Дорийн се доближи до него.
— Температурата и спадна на 38 градуса, обаче лабораторните анализи са тревожни. Белите кръвни телца намаляват, а равнището на билирубина се увеличава.
— Това втората фаза ли е? — попита той със страдалчески глас.
Дорийн усети, че гласът й трепери. Тъй като вече разполагаха с данни за болестта, можеха да предсказват развитието й. Втората фаза настъпваше, когато болестта преминаваше от висока температура към анемия с кръвоизливи и гадене.
— Утре ще разберем това — каза Лорийн. — Ако не тогава, най-късно вдругиден всичко ще се изясни.
И двамата чудесно знаеха какво ще стане по-нататък. При повече грижи втората фаза можеше да се проточи три или четири дни. После следваше трета фаза, която продължаваше само ден. Гърчове и мозъчен кръвоизлив. Четвърта фаза нямаше.
Лорийн погледна малкото момиченце, гушнало се в дядо си. По-малко от седмица… Толкова време оставаше на Джеси.
— Кажи ми какво става с Кели? Евакуираха ли я вече? Кога ще се прибере у дома?
Не чу никакъв отговор по радиото. Погледна съпруга си въпросително в очите. Той направи кратка пауза, преди да и отговори.
— Не са ги открили. Спасителният хеликоптер достигнал района, където трябвало да се намират според сигнала на Джи Пи Ес-а. Не намерили обаче никого.
Стомахът й се сви на топка.
— Как така?
— Не знам. Непрестанно се опитваме да установим контакт с тях чрез спътник, но нищо не се получава. Проблемът със свързочното им оборудване сигурно все още не е решен.
— Продължават ли да ги издирват по въздуха?
— Хеликоптерът бил принуден да се върне. Не му стигнало горивото.
— Маршал…
Той я хвана за ръката.
— Когато презареди, ще се върне веднага. Ще лети през нощта и ще ги търси чрез инфрачервени уреди за нощно виждане. Утре в търсенето ще се включат още три хеликоптера, включително и нашият „Команч“. Ще ги открием.
Лорийн изтръпна. Децата и… Всичките и деца…
— Бобо наистина е много смешен! — каза Джеси и посочи екрана с ръка.

Не й обърнаха внимание и продължиха да режат окървавените късове тъкан. От раните започна да струи кръв.
— Недейте! — настоя тя, като хвана по-високия мъж за лакътя. — Не знаете какво правите! Изчакайте да пристегна краката с турникети! Иначе кръвта му ще изтече!
Човекът освободи ръката си и й се скара. Намеси се Коуве.
— Тя е нашият лечител. — Той посочи Кели.
Човекът видимо се смути от тези думи и погледна въпросително шамана.
Дребният индианец бе приклекнал до стената. Държеше в ръката си пръстена паница, в която събираше гъста мъзга, стичаща се от процеп в стената.
— Тук аз съм лечителят — каза той. — Това е лекарство на бан-али, което трябва да спре кървенето. Силно лекарство, взето от „яга“.
Кели се обърна към Коуве. Той преведе чуто




Натан се спусна по двайсетметровата въжена стълба, която водеше към жилището им. Триетажната постройка бе разположена в клоните на древен дъб от кредния период. Преди това, непосредствено след като Кели и професорът отведоха Франк в болницата, две жени от племето поканиха групата да отиде в края на горичката. С жестове обясниха на пришълците, че жилището над главите им бе предназначено за тях.
Сержант Костос отначало не се съгласи. Редник Карера обаче го разубеди със силен аргумент:
— Там, горе, ще ни бъде по-лесно да се защитим. Ако останем на земята, ще бъдем съвсем уязвими. Рекат ли гигантските котки да дойдат през нощта…
Костос я прекъсна. Нямаше нужда да го убеждава повече.
— Добре, добре. Да се преместим горе, пък там ще решим как да се отбраняваме.
Натан реши, че подобни предпазни мерки са излишни. Още при пристигането им индианците не скриха любопитството си, но се държаха на разстояние. Наблюдаваха ги само от края на джунглата и от прозорците. Но все още не можеше да свикне с мисълта, че същите тези спокойни хора бяха изпратили срещу тях чудовищата, които унищожиха половината от експедицията им. Впрочем подобна двойнственост бе напълно в стила на много местни племена. В началото бяха враждебни и сурови към чужденците, но после, когато свикнеха с тях, се държаха като съвсем мирни и открити хора.
Независимо от това много от техните другари бяха загинали от ужасна смърт поради вината, макар и косвена, именно на това племе. В гърдите на Натан кипеше гняв. Не бе забравил и съдбата на Кларк, и вероятно и на мнозина от експедицията на баща му, държани като заложници в течение на дълги години. В качеството си на антрополог можеше да прояви разбиране към тези странни хора. В качеството си на син обаче нямаше как да не изпитва обида и гняв.
В същото време те оказваха помощ на Франк. Професор Коуве, след като се завърна от дървото с бяла кора, съобщи, че шаманът и Кели успели да стабилизират състоянието му. Това бе една от малкото добри новини, които научиха. Коуве не се задържа дълго при тях, тъй като бързаше да се завърне при гигантското дърво. Професорът използва случая, за да размени погледи с Натан. Личеше му, че е все още разтревожен независимо от помощта, която племето им оказваше в момента. Натан се опита да го разпита, но професорът го спря с жест.
— По-късно ще поговорим — обеща му той.
Натан стигна последното стъпало на въжената стълба и скочи на земята. До основата на дървото бяха застанали двамата рейнджъри и Мани. Тортор се бе прилепил до господаря си. Останалите членове на тяхната намаляваща група — Дзейн, Ана и Олин — останаха на дървото и се занимаваха с поправката на свързочното оборудване.
Мани кимна на Натан.
— Аз ще остана тук на пост — съобщи Костос на Карера. — Ти заедно с Мани огледайте околността. Опитайте се да разберете нещо повече за това място.
Карера кимна и се зае с изпълнението на заповедта. Мани я последва.
— Хайде, Тортор, да вървим. Костос забеляза появата на Натан.
— Ти какво правиш тук, Ранд?
— Опитвам се да свърша някаква работа — обясни Натан и кимна към разположената на стотина метра от тях колиба. — Докато има слънце и слънчевите панели функционират, ще се опитам да открия някаква информация в компютъра на баща си.
Костос се намръщи, когато погледна колибата, но кимна утвърдително. По погледа му Натан разбра, че преценява доводите за и против. В този момент всякаква информация можеше да се окаже от жизнено важно значение.
— Бъди внимателен — предупреди сержантът.
— Ще внимавам — успокои го Натан и намести пушката си през рамо. После тръгна към откритото пространство.
Там се бяха събрали дечица. Някои от тях го сочеха с пръст и нещо си говореха. Други деца тръгнаха зад Мани и Карера, като се държаха на разстояние от Тортор. Странното племе започна да се занимава с обичайната си дейност. Някои жени носеха вода от потока, пресичащ поляната. Жилищата по върховете на дърветата се оживиха. Върху каменни плочи бяха запалени огньове за приготвяне на храна. Стара жена се зае с направата на свирка от костта на сърна. Звукът й бе едновременно и приятен, и плашещ. Двама мъже с лъкове преминаха покрай Натан и му кимнаха едва забележимо. Държането на племето наведе Натан на мисълта, че макар и изолирано, то бе имало допир с бели мъже и жени. С оцелелите членове на експедицията на баща му.
Наближи колибата и отново видя тоягата на баща си, подпряна до вратата. Останалата част от света с нейните тайни за миг изчезна от съзнанието му. В сърцето му остана само един въпрос: Какво се е случило с баща ми?
Хвърли поглед върху временното жилище на спътниците си на дървото и влезе вътре. Отново усети миризмата на плесен. Стори му се, че влиза в древна гробница. Лаптопът върху масата бе все още разтворен, както го бе оставил. Възприе сиянието му като светлината на фар.
Когато се доближи до компютъра, забеляза, че програмата за защита на екрана представляваше множество от малки движещи се картинки. Очите му се изпълниха със сълзи. Картинките представляваха фотографии на майка му, друга част от миналото. Вгледа се в усмихнатото й лице. На една от фотографиите тя бе коленичила до малко индианче. На друга върху рамото й имаше маймунка капуцин. На трета прегръщаше малко момченце, бяло дете, облечено в носия на племето банива. Това бе той, тогава на шест години. Усмихна се, но сърцето му насмалко не се пръсна от вълнение. Въпреки че нямаше нито една снимка с баща му, Натан усещаше неговото присъствие. Стори му се, че е застанал като дух над рамото му и наблюдава екрана заедно с него. Дотогава никога не бе усещал така силно загубата на своето семейство.
След малко посегна към мишката. Програмата за защита на екрана изчезна и на нейно място се появи типично компютърно изображение. По екрана бяха наредени малки иконки. Започна да чете названията на файловете. „Растения“, „Племенни обичаи“, „Клетъчна статистика“… Твърде много информация. Щеше да му отнеме най-малкото дни да се запознае с нея. Един файл обаче привлече вниманието му. Иконката представляваше малка книга. Под нея пишеше „Дневник“.
Натан натисна иконката и се отвори файл

Амазонски дневник на доктор Карл Ранд
Бе дневникът на баща му. Първият запис бе направен на 24 септември. Деня, в който експедицията навлезе в джунглата. Натан видя, че всеки ден бе записано нещо. Понякога не повече от едно-две изречения наистина. Баща му бе педант. „Живот, който не е бил предмет на осмисляне, не си заслужава да се изживява“, бе казвал често на Натан.
Прескочи част от записите и се ориентира към една конкретна дата. Откри я. Шестнайсети декември. Деня, в който експедицията на баща му изчезна.

Шестнайсети декември
Бурята продължи и не можахме да напуснем лагера. Денят обаче не протече напълно безсмислено. Индианец аравак, който се спускаше по реката, се отби при нас и ни разказа истории за едно странно племе… Страшни истории. Бан-али, както ги назова, се превежда приблизително като „кървави ягуари“. И по-рано бях чувал отделни неща за това призрачно племе, но малко са индианците, които дръзват да говорят открито за него.
Нашият гостенин не бе сдържан. Напротив, бе словоохотлив. Може би тази разговорчивост имаше връзка с новото мачете и с лъскавите рибарски кукички, които му предложихме срещу информация по този въпрос. Като видя това богатство, увери ни, че знае къде ловуват бан-али.
Първата ми реакция бе да кажа, че не му вярвам. Вместо това го изслушах. Ако имаше и най-малка възможност подобно племе да съществува, можеше ли да не я проверим? Индианецът дори начерта груба карта, според която бан-али се намираха на малко повече от три дни път от нас.
Утре, ако времето го позволи, ще се отправим на път, за да проверим истинността на разказаното ни от нашия приятел. Сигурно това е някаква легенда… И все пак знае ли човек какво може да се крие в сърцето на тази могъща джунгла?
Накратко, денят премина много интересно.
Натан затаи дъх и продължи да чете. Надвесен над лаптопа, усети как по веждите му започват да се стичат капчици пот. Прекара следващите няколко часа в четене на записи, правени в различни дни и години, в отваряне на други файлове, в разглеждане на рисунки и на дигитални фотографии. Постепенно разбра какво се бе случило с експедицията.
Започна да го обхваща напрежение, докато четеше. Ужасът от миналото се сля с ужаса от настоящето. Натан разбра, че истинските опасности за тяхната експедиция тепърва предстояха.





— Онзи човек там какво прави? — обърна се Мани към редник Карера.
— Къде?
Мани посочи един от индианците бан-али, вървящ покрай потока и метнал дълго копие на рамо. На оръжието бяха нанизани няколко парчета сурово месо.
— Дали няма да приготвя вечеря? — изказа предположение рейнджърката.
— За кого?
Заедно с Карера посветиха целия си следобед в оглед на селището. Придружаваше ги Тортор. Котката привличаше любопитството на много хора, които все пак предпочетоха да се държат на разстояние от нея. Карера начерта груба карта на селището и на земите около него.
— Това е разузнавателна информация. В случай че домакините ни отново се настроят враждебно към нас.
В момента заобикаляха гигантското дърво с бяла кора. Намираха се точно на мястото, където потокът се срещаше с чудовищните корени на дървото. Решиха, че водата бе размила горния пласт на почвата и оголила още повече корените. Те се бяха превърнали в истинска плетеница, която минаваше под ручея и над него, като го обгръщаше отвсякъде.
Индианецът, привлякъл вниманието на Мани, се приведе и започна да се промушва през плетеницата от корени. Очевидно бе се насочил към определено място на потока.
— Хайде да го огледаме по-отблизо — насочи вниманието им Мани.
Карера прибра тефтерчето и стисна оръжието, мятащо дискове. Намръщи се, когато видя огромното дърво. Определено не изпитваше желание да се приближава до него. Все пак тръгна към плетеницата от корени, достигаща ручея.
Индианецът отиде до езерце, обградено отвсякъде от големи и малки корени. Повърхността му бе почти гладка и потрепваше само на отделни места. Той забеляза, че го наблюдават, и ги приветства по универсален начин — с кимване. След това се зае с работата си. Мани и Карера продължиха да го следят от няколко метра разстояние. Тортор приклекна.
Индианецът също приклекна и надвеси копието с късовете кърваво месо над повърхността. Мани присви очи.
— Какво прави…
В този момент няколко малки телца изскочиха от водата и се устремиха към месото. Приличаха на малки сребристи змиорки. Имаха малки челюсти, с които си отхапваха парченца от месото.
— Това са жабообразните пирани — позна ги Карера. Той, също.
— Права си, само дето са още в стадия на попови лъжички. Още не са им израснали задни крака. Имат само опашки и зъби.
Индианецът се изправи, свали късовете месо от копието и започна да ги хвърля във водата. Падането на всеки къс окървавено месо предизвика ожесточена борба в езерото и след малко повърхността му се превърна в кървава каша.
Индианецът наблюдава известно време животинчетата, след което си тръгна обратно, като премина покрай изумената двойка.
Кимна им още веднъж. Погледна ягуара със смес от възхищение и страх.
— Искам да ги огледам по-отблизо — реши Мани.
— Ти откачил ли си, човече?
— Не съм. Искам само да проверя нещо — обясни Мани и се запъти към плетеницата от корени.
Карера не скри недоволството си, но го последва.
Пътеката бе тясна, така че вървяха един зад друг. Последен бе Тортор. Стъпваше внимателно и се оглеждаше. Не престана да маха с опашката си.
Мани достигна обграденото от корени езерце.
— Не се доближавай много-много — предупреди го Карера.
— На индианеца нищо не му направиха. Според мен е безопасно.
Все пак забави ход и спря на метър от брега, като положи ръка върху дръжката на камшика си. Езерото, разположено в корените, бе кристално бистро. Бе поне три метра дълбоко. Мани надникна в него.
Под повърхността плуваха пасажи от създанията. От месото не бе останала и следа, но дъното бе осеяно с оглозгани до блясък кости.
— Това е люпилня, проклета люпилня за риби — установи Мани.
От клоните над езерото от време на време падаха капчици мъзга. Създанията веднага се устремяваха към тях в търсене на храна. Мани успя да ги огледа по-добре, когато се доближаваха до повърхността. Имаха различни размери. Някои бяха съвсем малки, докато у други бяха започнали да израстват крака. Нямаше възрастни екземпляри.
— До едно са малки — прецени Мани. — Не виждам големите създания, които ни нападнаха.
— Сигурно сме ги избили всичките с отровата — предположи Карера.
— Нищо чудно, че не последва второ нападение. Навярно им трябва известно време, за да възстановят армията си.
— Да, що се отнася до пираните, може би… — замисли се Карера, застанала на два метра зад него. — Но само до тях — добави с разтревожен глас.
Мани я погледна. Тя му посочи долната част на дървото, мястото, където могъщите корени се свързваха със ствола. По кората му имаше стотици еднометрови израстъци. От отворите по тях излизаха множество черни насекоми. Пълзяха, чифтосваха се и се биеха помежду си върху кората. Няколко размахваха криле и тихо бръмчаха.
— Скакалците — промълви Мани и отстъпи крачка. Насекомите обаче не им обърнаха внимание и не прекратиха действията си.
Мани отмести поглед към езерото, а после, отново към насекомите.
— Дървото…
— Да?
Мани погледна как поредната капчица мъзга привлече няколко жабообразни създания до повърхността. Разтърси глава.
— Не мога да твърдя с положителност, но ми се струва, че дървото храни тези същества.
Замисли се. Очите му се разшириха, когато започна да открива смущаващи връзки между събитията. Карера забеляза, че лицето му пребледня.
— Какво ти е?
— За Бога, трябва да се махаме по-бързо оттук.

18:30 ч.

Натан, все още седнал пред лаптопа на баща си в колибата, се чувстваше изтощен. Бе препрочел няколко пъти голяма част от записките му, както и няколко научни статии. Заключенията, които започнаха да се оформят в главата му, бяха толкова тревожни, колкото и обнадеждаващи. Премести стрелката на последния запис и прочете финалните редове.
Тази нощ ще проведем опита. Дано Бог да ни пази.
Откъм вратата се чу тихо шумолене и Натан разбра, че Някой е влязъл в колибата.
— Натан, тук ли си? — чу гласа на професор Коуве. Натан погледна часовника си и осъзна, че бе заседнал над компютъра в течение на дълги часове, забравил за съществуването на околния свят. Чувстваше устата си като сух гласпапир. През отвора на вратата слънцето се насочваше към западния хоризонт и късният следобед преминаваше в здрач.
— Как е Франк?
— Какво има? — отвърна Коуве, като видя изражението на лицето му.
Натан поклати глава. Все още не се чувстваше готов за разговор.
— Къде е Кели?
— Навън. Разговаря със сержант Костос. Слязохме от дървото само за да проверим какво става, и да се уверим, че всичко е наред. Какво става тук, долу?
— Индианците не общуват с нас — обясни Натан, отиде до вратата и погледна залязващото слънце. — Приключихме с устройването на къщата в дървото като базов лагер. Мани и редник Карера правят оглед на района.
— Видях ги, когато идвах насам. Какво става с връзката със САЩ?
— Олин каза, че цялата система е разстроена. Вярва обаче, че ще успее да оправи Джи Пи Ес-а, така че да подаде верен сигнал за местонахождението ни. Смята, че това ще стане още тази вечер.
— Това е добра новина — отвърна Коуве с напрегнат глас. Натан усети съсредоточеността му.
— Някакъв проблем ли има?
— Има нещо, което все още не ми е ясно — отвърна смръщено Коуве.
— Може би ще ти помогна. — Натан погледна лаптопа и го изключи от слънчевото захранване. Така или иначе настъпваше нощ и нямаше да получат повече енергия от слънцето. Провери изправността на акумулатора му и взе лаптопа под мишница. — Струва ми се, че вече е време да споделим нещата, които сме научили.
— Ние с Кели затова и слязохме от дървото. И ние имаме новини.
Натан отново долови, че професорът е разтревожен от нещо.
Предположи, че и неговото изражение не е по-различно от това на Коуве.
— Хайде да се съберем.
Двамата излязоха от колибата и се озоваха под лъчите на залязващото слънце. Зарадваха се на лекия повей на въздуха, контрастиращ със застоялия въздух в колибата. Натан отиде при Кели и сержант Костос. Междувременно към тях се бяха присъединили Мани и редник Карера.
На няколко крачки от тях бе застанал индианец от племето. На Натан му бе нужно известно време, за да познае, че това бе техният водач. Бе измил черната камуфлажна боя от тялото си. Върху бронзовите му гърди имаше червена татуировка.
— Разбрах, че Франк се чувства по-добре — Натан се обърна към Кели. В отговор тя му кимна разсеяно.
— Засега да. — Тя забеляза лаптопа под мишницата му. — Успя ли да научиш нещо за баща си?
Натан въздъхна.
— Смятам, че всички трябва да чуете това, което успях да узная.
— Така или иначе време е да си съставим план за действие — настоя сержант Костос. — Скоро ще се стъмни.
— Да се качим горе — предложи Коуве и кимна към постройката на дървото.
Никой не възрази и всички бързо се закатериха по дървото. Тортор остана долу на пост. Натан го погледна, докато се изкачваше. Ягуарът не бе сам. До плетената стълба бе застанал и индианецът. Очевидно бе му възложено да ги охранява.
Когато достигна постройката, Натан видя, че цялата група се бе събрала пред едно общо помещение на най-долния етаж. На двата по-горни етажа имаше по-малки обособени стаи със собствени външни и вътрешни балкони.
Постройката очевидно бе обитавана от някое семейство, изнесло се от нея заради тяхното настаняване. Бе оставило там голяма част от покъщнината си: керамични предмети, дървени кухненски прибори, украшения от пера и цветя, люлки за спане, малки дялани животински фигурки. Дори и миризмата на жилището бе различна от тази на изоставената колиба. Тук миришеше не на мухъл, а на подправки и масла, както и на човешки тела. Ана Фонг се приближи до Натан.
— Една индианка ни донесе храна: плодове, печен ямс и сушено месо.
Натан почувства, че е ожаднял, и захапа един от сочните плодове. По брадичката му потече струйка сок. Той я избърса с опакото на ръката си.
— Олин успя ли да оправи Джи Пи Ес-а?
— Все още го оправя — отвърна му Ана унило. — Ако съдя по ругатните му, още не е успял.
Откъм вратата се разнесе гласът на Костос:
— Заповядайте!
Групата се насочи към общото помещение. Вътре имаше подноси с храна и дори няколко паници с тъмна течност с ухание на алкохол.
— Касири! — възкликна изненадано Коуве, след като видя съдържанието на една от паниците.
— Какво е това? — запита Костос, след като се отстрани от вратата.
— Местна бира — поясни Натан. — Алкохолна напитка, известна на много тукашни племена.
— Бира ли? — Очите на сержанта светнаха. — Наистина ли?
Коуве наля част от кехлибарената течност в чаша. Натан забеляза, че по повърхността на паницата плаваха лигави късчета маниока. Професорът подаде чашата на сержанта.
Той я помириса, намръщи се, но въпреки това отпи голяма глътка.
— Уф! — Поклати глава неодобрително.
Натан си наля чаша и отпи малко от течността. Мани направи същото.
— Вкусът й наистина е особен — обясни Натан. — Местните жени дъвчат маниока и после я изплюват в паница. Ензимите в слюнката им ускоряват ферментационния процес.
Костос отиде при паницата и изля съдържанието на чашата си в нея.
— Някой ден ще изпия един „Будвайзер“ — зарече се той. Натан повдигна рамене.
Останалите отпиха по малко и започнаха да се отпускат по плетените рогозки върху пода. Всички изглеждаха крайно уморени. Един здрав сън щеше да им дойде добре.
Натан постави лаптопа върху каменна делва.
След като го отвори и включи, Олин го погледна с интерес.
— Може би тук ще намерим някои здрави схеми, с които да поправя свързочното оборудване. — Той се премести до Натан.
— Този компютър е на пет години и не вярвам да откриеш в него нещо, което да ти свърши работа. А пък точно сега съдържанието му е по-важно за собственото ни оцеляване.
Думите му привлякоха вниманието на всички.
— Разбрах какво се е случило с предишната експедиция. Ако не искаме да ни сполети същото, ще трябва да извлечем поука от техния опит.
— Какво е станало с тях? — попита Коуве.
Натан си пое дълбоко въздух и след това кимна към отворения лаптоп.
— Всичко е записано тук. Експедицията на баща ми чула слухове за съществуването на бан-али и попаднала на индианец, който им обещал да ги отведе при племето. Баща ми не удържал на изкушението да открие ново племе и се отправил на път. Два дни по-късно експедицията му била нападната от същите мутанти, които нападнаха и нас.
Мани вдигна ръка като ученик.
— Открих къде развъждат тези гадини. Или поне пираните и скакалците. — Той съобщи какво бяха открили с редник Карера. — Имам вече и теория за тези животни.
— Нека преди да се заемем с теории и хипотези, се запознаем с доказаните факти — прекъсна го Коуве и се обърна към Натан: — Продължавай. Какво са преживели след нападението?
Натан отново пое въздух. Не му бе лесно да говори по този въпрос.
— Загинали всички членове на експедицията с изключение на баща ми, Джерълд Кларк и други двама души. Следотърсачите на бан-али ги пленили. Баща ми успял да проведе разговор с тях и да ги убеди да им пощадят живота.
Ако съдя по записките му, езикът на бан-али е близък до яномамо.
— Действително има прилика — потвърди Коуве. — Колкото и изолирано да е живяло това племе, бял човек, говорещ езика им, е нямало как да не ги впечатли. Не се учудвам, че баща ти и другите са били пощадени.
Без да е имало особена полза от това, помисли си Натан и продължи:
— Хората получили най-различни наранявания, но веднъж оказали се тук, раните им започнали да зарастват. При това сякаш по чудотворен начин, както се изразява баща ми. Откритите рани зараснали, без по тях да останат белези. Счупените кости зараснали за по-малко от седмица. Дори хроничните заболявания, като сърдечния шум на един от членовете на експедицията, изчезнали. Най-удивително обаче било случилото се с Джерълд Кларк.
— Навярно имаш предвид ръката му — уточни Кели и седна по-удобно.
— Именно. Няколко дни след пристигането им тук осакатеният му крайник започнал да кърви и в края му се появило туморно образувание. Представлявало набор от недиференцирани клетки. Решили, че е злокачествено, и че трябва да го изрежат. Нямали обаче инструменти. След няколко седмици забелязали, че туморът променя формата си. Започнал да се удължава и по повърхността му се образувала кожа.
— Ръката е започнала да се регенерира! — възкликна Кели с разширени от удивление очи.
Натан кимна утвърдително и се зае с компютъра. Върна се на запис отпреди три години и започна да чете.
Днес с доктор Чандлър стигнахме до извода, че туморът на Кларк е всъщност непозната досега регенерация. Решихме да не предприемаме опити за бягство, преди да видим как ще приключи всичко това. Наблюдаването на това чудо си заслужава риска. Бан-али ни позволяват да се разхождаме из долината, но не и да я напуснем. А и поне засега бягството изглежда невъзможно, като знаем, че гигантските котки продължават да се разхождат в съседната долина.
Натан се намести по-удобно и отвори нов файл. Върху монитора се прояви груба рисунка на ръка и горната част на тяло.
— Баща ми продължил да документира промените. Недиференцираните клетки постепенно се превърнали в кости, мускули, нерви, кръвоносни съдове, косми и кожа. Пълното регенериране на ръката отнело осем месеца.
— Какво го е причинило?
— Според баща ми мъзгата на дървото яга.
— Яга значи… — повтори с кимане Кели.
— Няма защо да се учудваме, че бан-али боготворят това дърво — отбеляза Коуве.
— Какво представлява дървото яга? — попита Дзейн от един ъгъл, като за пръв път показа интерес към разговора.
Коуве ги информира за видяното от него и от Кели в болничната хралупа на гигантското праисторическо дърво.
— Раните на Франк зараснаха почти мигновено — съобщи им той.
— И това не е всичко — добави Кели, като се настани по-близо до монитора. — През целия следобед следях състоянието на червените му кръвни телца с хематокритова тръба. Равнището им се увеличава главоломно, сякаш нещо стимулира костния му мозък да произвежда много кръвни телца на мястото на изгубените. При това с фантастична скорост. Никога досега не бях виждала подобна реакция.
Натан отвори още един файл.
— Обяснението се крие в мъзгата. Групата на баща ми успяла да я дестилира и да и направи анализ с помощта на хартиен хроматограф. Установили, че както мъзгата на копаловото дърво е богата на въглехидрати, така мъзгата на дървото яга е богата на белтъчини.
— На белтъчини? — изуми се Кели.
— Причинителят на заболяването не беше ли някакъв белтък? — попита Мани. Кели кимна утвърдително.
— Да, прион. Белтък със силни мутагенни свойства — поясни и се обърна към Мани: — Ти май каза, че имаш някаква теория за пираните и скакалците?
— Според мен и те са зависими от дървото яга. Скакалците живеят в кората му, в образувания, наподобяващи гнезда на оси. А пък развъдникът на пираните представлява езерце, обградено от корените на дървото. В него капе мъзга. Струва ми се, че именно тя предизвиква мутациите им, докато са още в ранна фаза на развитие.
— Баща ми също изказва подобно предположение — въздъхна тихо Натан. Всъщност в компютъра имаше много файлове, посветени именно на тази тема. Натан просто не бе разполагал с достатъчно време, за да ги прочете.
— А гигантските котки и каймани? — попита Ана.

— Предполагам, че и те са резултат на целенасочени мутации — продължи Мани. — Навярно са били предизвикани преди много поколения, като сега тези огромни зверове могат да се възпроизвеждат в този си вид сами, без да се нуждаят от помощта на мъзгата.
— Защо в такъв случай не напускат района? — зададе пореден въпрос Ана.
— Възможно е тук да ги задържа някакъв заложен в тях биологичен ограничител.
— Да не би да искаш да кажеш, че дървото съзнателно е създало тези видове? — каза подигравателно Дзейн.
— Знае ли човек? Може би става дума не за съзнание, а за еволюционен натиск.
— Това е невъзможно — оспори Дзейн и поклати глава.
— Не бих казал. Подобни явления вече са ни известни. Мравешкото дърво например.
Натан си спомни как мравките бяха нападнали сержант Костос. Спомни си, че стъблото и клоните на дървото бяха кухи, за да могат да приютят мравешката колония, и отгоре на това я хранеха със своята мъзга. В замяна мравките защищаваха с все сили дома си от посегателствата на растения и животни. Започна да разбира накъде биеше Мани. Сходството определено бе налице.
— В случая сме свидетели на симбиоза между растения и животни — продължи Мани. — Създали са помежду си сложни взаимоотношения, при които си помагат взаимно.
В разговора се намеси Карера, застанала на пост до прозореца. Зад гърба й бавно залязваше слънцето.
— Има ли значение как са се появили тези животни? Можем ли да разберем как да ги избегнем, ако ни се наложи да си пробиваме път през долината?
Натан отговори на въпроса й.
— Тези същества могат да бъдат контролирани.
— Как?
Той махна към лаптопа.
— На баща ми му трябвали години, за да научи тайните на бан-али. Племето успяло да създаде прахообразни вещества, които могат при необходимост да привличат или да отблъскват тези същества. Това го видяхме при скакалците, но то може да се направи и с пираните. Чрез химически вещества, разтворени във водата, тези иначе кротки животни могат да станат крайно агресивни. Баща ми смята, че става дума за някаква хормонална съставка, която кара пираните да напуснат територията си и да нападат безразборно.
— Извадихме късмет, че успяхме да изтребим толкова много възрастни екземпляри за кратко време — внесе успокоение Мани. — Докато израснат нови попълнения, ще мине време. Това е едно от неудобствата на биологичните отбранителни системи.
— Може би именно поради това бан-али поддържат в готовност няколко различни вида такива същества — досети се Карера. — За да разполагат непрекъснато с резерви.
— Права си, разбира се. Трябваше да съобразя — упрекна се Мани.
— Какво ще кажеш за гигантските каймани и котки? — додаде Карера към Натан.
— Часовои са, както предположихме. Функцията им е да защищават периметъра. Охраняват пътищата, по които може да се проникне в сърцето на територията им. Дори и ягуарите обаче могат да бъдат укротени, ако покриеш тялото си с разтвор от един черен прах. С помощта на този разтвор бан-али се движат безпрепятствено сред тях. Предполагам, че, подобно на изпражненията на кайман, този състав действа като репелент на гигантските котки.
— Значи боята върху тялото на нашия водач не е имала само камуфлажна функция — отбеляза Мани.
— Как можем да се снабдим с този репелент? — попита Костос. — Как се получава?
— Получава се от дървото — осведоми ги Коуве. През цялото времетраене на разговора не бе помръднал. Само пребледнявате все повече и повече.
Натан бе изненадан от бързия отговор на професора. — Наистина е така. Получава се от кората и листата на дървото. Как се сети?
— Всичко тук е свързано с това праисторическо дърво. Мани бе прав, когато го оприличи на мравешкото дърво. Греши обаче в предположението си относно неговите мравки.
— Какво искаш да кажеш? — озадачи се Мани.
— Мутиралите животни са просто биологични оръдия, които дървото доставя на истинските си работници. Това са бан-али. — Всички мълчаха. Коуве продължи: — Тук именно индианците изпълняват ролята на мравките войници. Дървото неслучайно е назовано „яга“ — местната дума за майка. Дърво, което ражда, което се грижи за теб. Преди безброй поколения, може би още при мигрирането на човека в Южна Америка, племето е попаднало на дървото. Останало е изумено от забележителните му лечебни свойства и е допуснало да изпадне в подчинение от него. Превърнали са се в бан-и, в роби. Сега се намират в сложна система от отношения на взаимна зависимост.
На Натан му стана много неприятно от това сравнение. Човешки същества, използвани като мравки.
— Тази гора е праисторическа — развиваше хипотезата си професорът. — Нищо чудно да съществува още от времената на Пангея*, когато Южна Америка и Африка са били части от един континент.
[* Учените допускат съществуването на древен суперконтинент, обединявал всички съвременни континенти на Земята. — Б. ред.]
Вероятно това дърво вече е съществувало, когато хората започнали да се придвижват на два крака. По цял свят съществуват стотици митове за подобни дървета. Дървета, които полагат майчински грижи за теб. Едва ли това е била първата подобна среща.
Всички се умислиха. Натан прецени, че дори баща му не бе екстраполирал историята на дървото по този начин. Това, което чу, го смути.
Сержант Костос премести своята карабина М — 16 на другото си рамо.
— Хайде засега да прекратим уроците по история. Според мен трябва да изработим алтернативен план. Да видим как да се измъкнем оттук, ако не успеем да установим радиовръзка.
— Сержантът е прав — обади се Коуве. — Ти не ни каза всичко, Натан. Каква е била по-нататъшната съдба на баща ти и хората му? Как е успял да избяга Джерълд Кларк?
Натан пое дълбоко въздух и отиде при компютъра. Включи последния запис и започна да чете на глас.


Осемнайсети април

Събрахме достатъчно прах и тази нощ ще се опитаме да избягаме. След всичко, което научихме, трябва да се завърнем в цивилизования свят. Не можем да си позволим да чакаме повече. Ще покрием телата си с черен прах и след залез слънце ще тръгнем. Знаем пътеки, по които лесно ще се скрием от преследвачите и ще напуснем тези земи, но си даваме сметка, че обратният път към света ще бъде труден и опасен. Друг избор, нямаме… Не след раждането. Тази нощ ще направим опит да избягаме и нека Бог да ни е на помощ.

Натан се омести от лаптопа и се обърна към спътниците си:
— Не само Джерълд Кларк, всички се опитали да избягат. Единствено Кларк обаче успял да стигне до цивилизования свят.
— Значи всички са направили опит — промълви Кели.
— Да — потвърди Натан. — Придружавала ги е дори една жена от племето. Опитна следотърсачка на име Елиа. Влюбила се в Кларк и се оженили. Той я взел със себе си.
— Какво се случило с тях? — заинтересува се Ана.
— Това е последният запис. Друго няма.
— Значи не са успели… — отбеляза тъжно Кели. — Само Кларк се е измъкнал.
— За повече подробности бих могъл да се обърна към Дакий — допусна Коуве.
— Кой е Дакий?
— Индианецът, който ни доведе дотук. Поназнайвам езика на бан-али, а и той знае малко английски. Ще се опитам да науча какво е станало с другите, да разбера как са загинали.
Натан кимна утвърдително, макар да не бе убеден, че желае да научи подробности за това.
— Кое обаче ги е накарало да избягат именно в онази нощ? — обади се Мани. — Защо записът създава впечатлението, че не са могли да си позволят да чакат повече?
Натан пое дълбоко въздух.
— Точно по този повод исках да споделя с всички вас. Баща ми стигнал до някои тревожни изводи относно бан-али. Научил нещо, което решил, че трябва на всяка цена да съобщи на света.
— Какво? — попита Коуве. Натан се замисли как да започне.
— Едва след като поживял доста време с бан-али, баща ми започнал да прави обобщения. Забелязал, че това изолирано племе в някои отношения започнало значително да изпреварва останалите индианци от голяма Амазония. Изобретили например лоста и колелото. Някои от къщите дори имат примитивни асансьори, като използват големи камъни за тежести и противотежести. Бил впечатлен и от други достижения, които му се сторили съвсем неуместни за техния начин на живот. Заделил голяма част от времето си за изучаване на начина на мислене на бан-али, както и на начина, по който възпитават децата си. Бил изумен от откритията си.
— А какво се случило по-нататък? — полюбопитства Кели.
— Джерълд Кларк се влюбил в Елиа. Оженили се през втората година на пленничеството. На третата година тя забременяла, а на четвъртата година родила. — Натан спря за миг и огледа спътниците си. — Детето се родило мъртво. Обезобразено от мутации. Както се изразява баща ми, представлявало генетично чудовище.
Кели сякаш се присви от страх. Натан кимна към лаптопа.
— В тези файлове има много повече подробности. Баща ми и лекарят на групата стигнали до ужасяващ извод. Дървото можело да предизвиква мутации не само в низшите видове. С течение на годините започнало да променя самите бан-али. Подобрило познавателните им способности, рефлексите им, дори и зрението им. Външно останали непроменени, но то предприело усъвършенстване на вида. Баща ми предположил, че бан-али започнали да се отдалечават от човешкия род в генетично отношение. Едно от нещата, обособяваши отделните видове, е неспособността им да образуват общо поколение.
— Имаш предвид мъртвороденото дете… — обади се пребледнял Мани. Натан кимна утвърдително.
— Баща ми стигнал до извода, че бан-али били на път да напуснат вида „Хомо сапиенс“, да се обособят като отделен вид.
— Боже мой! — възкликна Кели.
— Именно заради това решили, че трябва да избягат незабавно. За да не допуснат увреждането на човечеството в тази долина.
В продължение на минута всички останаха безмълвни.
— Какво ще правим? — наруши мълчанието Ана с изплашен глас.
— Ще накараме това скапано Джи Пи Ес да заработи — избухна Костос. — След това ще се изнесем по живо, по здраво от това шибано място.
— Междувременно ще трябва да съберем колкото се може повече прах за приготвяне на репелент — добави Карера.
Кели се изкашля и се изправи.
— Всички май забравихме едно нещо. Забравихме болестта, която се разпространява из американския континент. Как да й противодействаме? — тя се обърна към Натан: — В бележките на баща ти говори ли се за някаква заразна болест?
— Не. Като се имат предвид лечебните свойства на дървото яга, всички тук са се радвали на невероятно здраве. Намеква се обаче, че съществува табу. Че нито един от Избраните, разбирай бан-али, не трябва да напуска племето. Над всекиго, който го напусне, и над всички, които той срещне, тегнело проклятие. Баща ми решил, че това е просто мит, който да плаши местните хора.
— Над всекиго, който го напусне, и над всички, които той срещне, тегнело проклятие — повтори Мани. — Та това звучи точно като описание на нашия случай!
— Ако това наистина е вярно, как все пак се е появила тази болест? Кое е изпълнило внезапно тялото на Кларк с тумори? Кое го е направило заразен? — разсъждаваше на глас Кели.
— Допускам, че съществува някаква връзка с лечебната мъзга на дървото — допусна Дзейн. — Може би именно тя не позволява на болестта да се развихря тук. Ще трябва да съберем доста мъзга, преди да си тръгнем.
Кели не обърна внимание на тези думи на Дзейн и продължи съсредоточено:
— Има нещо съществено, което пропускаме… Нещо, което не можем още да проумеем…
Натан остана с усещането, че никой не я чу.
— Може би ще успея да науча от Дакий нещо за съдбата на другите, както и за тази тайнствена болест — успокои я Коуве.
— Добре. Значи засега имаме план за действие — приключи разговора застаналият до вратата сержант Костос. След това възложи задачи на всички. — Олин ще се опита да оправи Джи Пи Ес-а. Призори Коуве и Ана в качеството си на специалисти по индианските въпроси ще започнат да работят като разузнавачи. Трябва да се стремят да съберат колкото се може повече информация. Мани, Карера и аз ще се опитаме да разберем къде е складиран прахът за правене на репелент. Дзейн, Ранд и Кели ще наблюдават Франк и ще имат готовност бързо да го евакуират при необходимост. Когато влезете в дървото, вземете проба от лечебната мъзга.
Никой не възрази. Дори и да бяха безполезни усилията им, поне нямаше да имат време да се замислят за ужасите, криещи се в древната долина.
Коуве се изправи.
— Е, аз ще тръгвам. Ще се опитам да си поговоря с Дакий, докато е сам.
— Ще дойда с теб — пожела Натан.
— А пък аз ще отида да проверя как е Франк, преди да е станало съвсем тъмно — заяви Кели.
Тримата излязоха от общото помещение и се запътиха към стълбата. Слънцето вече почти се бе скрило. Над долината като тъмен облак бе започнал да се спуща здрач.
Спуснаха се мълчаливо по стълбата. Всеки си мислеше за свои работи. Натан достигна пръв земята и помогна на Коуве и Кели да слязат. Тортор се доближи и подуши Натан. Той разсеяно почеса ягуара зад ухото.
На няколко метра от тях бе застанал индианецът на име Дакий.
Коуве тръгна към него.
Кели отправи поглед към дървото яга. Най-високите му клони все още бяха облени от слънчева светлина. Натан забеляза, че погледът на Кели издава умора.
— Ако ме изчакаш малко, ще те придружа — предложи той.
— Благодаря, не е необходимо. Нищо ми няма. Взех една портативна радиостанция от военните. Ти по-добре си почини.
— Но…
Тя му отвърна с уморен и тъжен поглед.
— Няма да се бавя дълго. Просто трябва да остана няколко минути насаме с брат си.
В отговор Натан кимна с разбиране. Бе сигурен, че бан-али няма да и сторят зло. Не искаше обаче да я оставя насаме с мъката и. Първо, дъщеря и, а сега и брат и… На лицето й бе изписано страдание. Тя отиде до него и стисна ръката му.
— Благодаря ти за подкрепата все пак — прошепна и се запъти към дървото.
Коуве вече бе запалил лулата си и разговаряше с Дакий. Натан потупа Тортор по хълбока и отиде при тях. Коуве се обърна към него.
— Имаш ли снимка на баща си?
— Да, в портфейла си.
— Можеш ли да я покажеш на Дакий? След четири години, прекарани с баща ти, тези индианци би трябвало да са запознати с фотографиите.
Натан повдигна рамене и извади кожения си портфейл. Извади снимка на баща си, обграден от деца в селище на яномамо.
Коуве я показа на Дакий.
Индианецът отметна глава и погледна снимката с широко разтворени очи.
— Керл — каза и потупа снимката с пръст.
— Точно така, Карл — потвърди Коуве. — Какво се случи с него? — попита и повтори въпроса си на яномамо.
Дакий не го разбра веднага. Бяха необходими още няколко реплики, за да се формулира въпросът. Дакий енергично поклати глава и последва оживен диалог на няколко различни диалекта. Двамата разговаряха много бързо и Натан не успя да проследи думите им. След малко Коуве се обърна към него:
— Останалите са били убити. Джерълд успял да избяга от преследвачите. Вероятно опитът му от службата в специалните части му е помогнал да се измъкне.
— А баща ми?
Дакий вероятно разбра думата, Приведе се към фотографията и погледна Натан.
— Ти си син? Ти си човек-син? Натан кимна утвърдително.
Дакий потупа Натан по рамото и се усмихна.
— Син на вишва. Много хубаво. Натан се озадачи и погледна Коуве.
— Вишва означава „шаман“. Баща ти с неговите знания очевидно е бил възприет като шаман.
— Какво се е случило с него?
От устата на Коуве отново се изля смесица от опростен английски и яномамо. Натан отново не разбра нищо.
— Керл? — Дакий отметна глава назад и гордо се ухили. — Мой брат тешари-рин върна Керл под сянката на яга. Беше добре.
— Следотърсачите са го върнали тук?
Коуве продължи да извлича информация от събеседника си. Дакий говореше бързо и Натан не можеше да следи разговора. Най-после професорът се обърна към Натан. Лицето му бе мрачно.
— Какво ти каза?
— Доколкото ми е по силите да схвана думите му, баща ти действително е бил докаран тук. Жив или мъртъв, така и не разбрах. После заради неговото престъпление и в качеството му на вишва му е била сторена голяма чест.
— Каква?
— Бил е отведен при яга и корените й били захранени с тялото му.
— Захранил корените й?
— По моему иска да каже, че тялото му е било използвано като тор.
Натан насмалко не изгуби съзнание. Макар и да знаеше, че баща му е мъртъв, това, което чу, му се стори ужасно за възприемане. Баща му се бе опитал да предотврати израждането на племето бан-али от праисторическото дърво, като бе рискувал живота си, а в крайна сметка бил изяден от проклетата твар.
Дакий продължи да тресе главата си и да се хили като глупак.
— Това много хубаво! Керл остава при яга! Наши нар! Натан бе твърде развълнуван, за да запита какво означава последната дума, но Коуве му я преведе:
— Наши нар означава „завинаги“.

Луи бе заел позиция в мрака на джунглата, поставил очила за нощно виждане на лицето си. Слънцето току-що бе залязло и мракът бързо поглъщаше долината. Заедно с хората си бе изчаквал този момент в продължение на часове.
Нямаше да му се наложи да чака още дълго.
Все пак нужно бе да прояви търпение. „Бързай бавно“ — това бе една от неговите максими. Трябваше да приключат с някои последни приготовления, преди да започнат нападението. Продължи да лежи по корем, покрит от папрати. Лицето му бе боядисано с маскировъчна черна боя.
Денят бе наситен със събития. Тази сутрин, само час след изгрев слънце, му се обади неговият агент. Шпионинът му бе все още жив, слава Богу! Агентът го осведоми, че селището на бан-али е разположено в затворена долина, до която може да се стигне единствено през проход в масива от скални хълмове. Това бе чудесно. Всичките му противници щяха да са събрани на едно място.
Единственото препятствие се бе оказала проклетата глутница ягуари. Милата му Цуи обаче успя да открие решение на този досаден проблем. Рано сутринта заедно със специално подбрана група следотърсачи, в която бе включен и неме-цът Брайл, бяха разхвърляли из околността късове отровно месо, съвсем прясно и кървящо. Цуи бе натрила всички парчета месо с ужасна отрова, лишена от вкус и миризма, но убиваща при първото близване. Глутницата, вече настървена от сблъсъка с рейнджърите, не успя да удържи на изкушението. Огромните зверове изпаднаха в блажен сън, от който така и нямаше да се събудят. Няколко от котките, изпълнени с подозрение, не бяха докоснали месото. С помощта на устройства за нощно виждане и на въздушни пушки, заредени с отровни стрели, Цуи и хората й ликвидираха тези последни заинатени ягуари.
Убиха ги безмълвно. След като разчистиха по този начин пътя си, Луи и хората му заеха позиции пред прохода между скалите.
Предстоеше да се свърши една последна работа, за която бе необходимо търпение.
Бързай бавно.
Най-после забеляза движение. През инфрачервените му очила двете фигури приличаха на горящи факли. Спуснаха се надолу по грубо издяланите стъпала сами. Тази сутрин Луи бе разположил постове пред прохода и ги бе инструктирал да обезвредят всеки индианец, който се покаже. От бан-али обаче нямаше и следа. Вероятно вниманието на племето се бе съсредоточило върху непознатите, озовали се в тяхното село. Вероятно индианците смятаха, че глутницата ягуари ще ги опази от всякакви нежелани пришълци.
Не и днес, мои мили приятели. В долината ви се появи нещо много по-страшно от вашата малка глутница.
Двете фигури продължиха да се спускат по прохода. Луи за миг махна очилата от лицето си. Въпреки че знаеше, че фигурите са там, те се бяха камуфлирали така добре с черна боя, че с невъоръжено око не можа да ги забележи. Постави отново очилата и се усмихна. Фигурите отново се появиха на мястото си.
Какви чудеса прави съвременната наука…
След броени секунди двете фигури достигнаха края на прохода. Спряха се на място и сякаш бяха обхванати от колебания. Дали бяха усетили, че нещо не е наред? Дали не се бояха от ягуарите? Луи затаи дъх. Двамата индианци напуснаха прохода и започнаха да се спускат по ската, готови да патрулират. Най-после.
Пред тях внезапно се появи нова горяща фигура. Изящен факел, горящ по-ярко от другите два. Луи махна очилата си. Това бе Цуи. Гола. Абаносовата й коса се спускаше като копринен водопад върху заоблените й бедра. Подобно горска богиня, събудена от сън, тя се понесе към двамата стражи.
Двамата индианци застинаха от изненада.
От близките храсти се чу изкашляне. Един от индианците докосна врата си с ръка и се свлече на земята. Отровната стрела, която го порази, можеше да убие петстотинкилограмов ягуар. Човекът умря още преди главата му да се удари в скалистата повърхност.
Другият индианец за миг го погледна и след това се понесе към прохода с бързината на змия. Любовницата на Луи обаче се оказа по-пъргава от него. Кръвта й бе изпълнена със стимулиращи вещества и рефлексите й бяха по-бързи. Без каквито и да е усилия му препречи пътя. Той отвори уста, за да изкрещи и предупреди хората си, но Цуи отново го изпревари. Бързо хвърли шепа прах в очите му и в отворената му уста.
Вместо вик от гърлото на човека излезе задавен стон. Отровата проникна в тялото му и той падна на колене.
Изражението на лицето на Цуи не се измени. Коленичи до жертвата си и едва тогава обърна поглед към мястото, където се намираше Луи. На лицето й се появи сянката на усмивка.
Луи се изправи. Бяха изпълнили и последната си задача. Плениха човек, който щеше да ги информира за отбранителните способности на племето. Всичко бе готово за утрешното нападение.



Кели бе седнала със скръстени крака до люлката, в която лежеше брат и.
Франк, обвит в дебело одеяло, отпиваше нещо от сламка, пъхната в орех с размерите на пъпеш.
Кели видя, че това е един от плодовете, които растяха на гроздове по клоните на яга. Течността по вкус наподобяваше кокосово мляко. Тя я опита, когато един от индианците занесе плода на брат и. Течността бе приятна на вкус. Съдържаше захари и мазнини. Енергия, от която брат й се нуждаеше.
Изчака Франк да изпие съдържанието на ореха. После той й го подаде с трепереща ръка. Въпреки че бе буден, погледът му все още издаваше леко замайване, вероятно дължащо се на морфина.
— Как се чувстваш? — попита го.
— Страхотно — отвърна с дрезгав глас, без да откъсва поглед от осакатените си крака под одеялото.
— Болят ли те?
— Не изпитвам болка. — Той се засмя пресилено. — Мога обаче да се закълна, че ме сърбят пръстите на краката.
— Това са измамни усещания. — Тя кимна. — Ще продължат навярно месеци.
— Да те сърби, пък да не можеш да се почешеш. Чудесна работа.
Тя се усмихна на Франк. Лицето му изразяваше едновременно облекчение, умора и страх. Все пак вече имаше по-добър цвят. Колкото и да бе ужасно положението им, Кели не можеше да отрече лечебната сила на мъзгата на яга. Бе спасила живота на брат й и той сега бе започнал бързо да се възстановява.
Франк се прозина.
— Необходимо е да поспиш — настоя тя и се изправи. — Колкото и чудотворно да изглежда лечението, тялото ти трябва да презареди батериите си.
В подобното на пещера помещение бяха останали само двама индианци. Един от тях бе главният шаман, който я гледаше нетърпеливо. Тя го бе помолила да и разреши да прекара нощта до брат си, но той и отказа. Обясни й на развален английски, че той и помощниците му ще се погрижат за новия си брат.
— Яга го закриля — бе и казал шаманът с тон, нетърпящ възражения.
— По-добре да се махам, преди да са ме изритали оттук — промърмори си Кели.
Франк отново се прозина. Тя вече му бе обяснила техния план за утре и обеща да му се обади още сутринта.
— Обичам те, сестро — каза той и стисна ръката й.
— И аз те обичам, Франк — отвърна Кели и го целуна по бузата.
— Ще се оправя… И Джеси ще се оправи.
Тя захапа устната си, за да не се разплаче. Не можеше да си позволи да дава израз на чувствата си пред Франк. Не можеше да си позволи да плаче. Този ден бе успяла да не дава израз на мъката си. Това бе в стила на семейство О’Бра-йън. Ирландците проявяваха твърдост, когато ги сполетяваха беди. Сега не бе време за плач.
Провери състоянието на абоката му, блокиран засега. Той повече не се нуждаеше от интравенозно хранене, но тя за всеки случай реши да поддържа абоката в готовност.
Шаманът се намръщи.
Върви по дяволите, каза си тя сърдито на ум. Ще си тръгна, когато аз реша. Отметна одеялото от краката на брат си и разгледа раните. Защитната ципа върху осакатените му крайници бе непокътната. Тъй като бе полупрозрачна, тя видя как върху раните е започнал да се образува гранулиращ слой. Скоростта на гранулирането бе невероятна.
Погледна Франк в лицето и видя, че той вече бе затворил очи. От устата му излизаше леко хъркане. Бавно го целуна по другата буза. И сега не се разплака, но не успя да сдържи сълзите си. Изправи се, избърса очите си и огледа помещението за последен път.
Шаманът очевидно забеляза сълзите й, тъй като сърдитата гримаса на лицето му бе сменена от съчувствено изражение. Кимна й с разбиране и тихо повтори обещанието си, че ще се грижи за брат й.
Тя тежко въздъхна и се отправи към изхода. Дългото спускане по дървото й се стори безкрайно. В тъмния коридор остана насаме с мислите си. Страховете и тревогите й се засилиха. Тревожеше се за дъщеря си, за брат си и за света въобще.
Най-после излезе от дървото и се озова на поляната. Усети топъл вечерен бриз. Луната светеше ярко, но на небето вече се бяха появили облаци, които закриваха звездите. Някъде в далечината се чу гръм. През нощта щеше да вали.
Бризът все пак я освежи. Тя с бързи крачки прекоси поляната и се отправи към тяхното дърво, Забеляза, че в подножието му някой бе застанал на пост с фенерче в ръка. Бе редник Карера. Рейнджърката я освети с лъча на фенерчето, а после й махна с ръка. До нея се бе присвил Тортор. Ягуарът я погледна, подуши въздуха и пак зае предишната си позиция.
— Как е Франк? — попита Карера.
Кели нямаше настроение за разговори, но не и бе удобно да пренебрегне въпроса на рейнджърката.
— Изглежда по-добре. Оправя се.
— Радвам се да чуя това. Опитай се да поспиш. Очаква ни уморителен ден.
Кели кимна в знак на съгласие, макар да се съмняваше, че ще може лесно да заспи. Приближи се до стълбата.
— За теб е запазено самостоятелно помещение на третия етаж. Намира се вдясно.
— Лека нощ — промълви в отговор Кели, погълната от собствените си грижи, и започна да се катери.
Когато достигна площадката, там нямаше никого. Общото помещение също бе безлюдно. Навярно всички си бяха легнали, изтощени от многото безсънни нощи. Погледна тъмните етажи над нея и се доближи до по-дългата от двете допълнителни стълби. Трети етаж, бе казала редник Карера. Така ми се пада, след като последна се сещам да си запазя стая.
Третият етаж бе разположен доста по-високо от първите два. Изграден върху отделен клон, представляваше обособено жилище, може би предназначено за гости.
Краката я боляха. Започна да се изкачва по високата стълба. Усети, че вятърът се засилва и разклаща стълбата. Листата зашумоляха. Въздухът замириса на дъжд. Луната над главата й бе скрита от тъмни облаци. Кели забърза.
От тази височина видя как надалеч просветна мълния. Последва гръмотевица, глуха като басов барабан. Изведнъж реши, че да живееш върху високо дърво не е кой знае колко умно. Особено когато се намираш в най-високата му част.
Първите дъждовни капки започнаха да падат върху листата. Тя достигна малката горна платформа и се изправи. Вятърът и дъждът бързо се засилиха. В Амазония бурите бяха краткотрайни, но силни, и тази не представляваше изключение. Озова се пред вратите, които водеха към двете стаи на този етаж.
За коя стая й бе казала Карера, че е нейната?
Видя поредната светкавица, образувана сякаш от много малки сърдити копия, последвана от гръм. Дъждът внезапно премина в порой, а вятърът стана много силен. Дъските под краката й се залюляха като дъното на кораб в бурно море.
Без да се смущава от мисълта, че може да събуди някого, Кели бързо се шмугна в по-близкия отвор, като насмалко не се препъна. Бързаше да се окаже на безопасно място.
Стаята бе тъмна. Една светкавица за миг я освети. За щастие в единичната люлка нямаше никого. Вече спокойна, Кели тръгна към нея.
Краката й обаче внезапно докоснаха нещо в мрака. Тя падна на колене и изруга. Присегна и откри нечия раница.
— Кой е тук? — попита глас иззад вратата и на фона й се появи силует.
Кели, все още коленичила, изпита ужас. Чу се гръм и поредната светкавица разкри личността на силуета.
— Натан, ти ли си? — попита Кели смутено. — Аз съм, Кели.
Той бързо отиде до нея и й помогна да стане.
— Какво правиш тук?
Тя отмести мокър кичур коса от лицето си и усети, че цялата пламти, Сигурно ще си помисли, че съм глупачка.
— Май обърках стаята. Извинявай.
— Добре ли си? — попита Натан, без да я пуска. Тя усети топлината на дланите му през мократа си риза.
— Добре съм. Просто се чувствам като глупачка.
— Нямаш основания да се чувстваш така. Тъмно е.
При следващата светкавица тя видя, че той я гледа в очите, Продължиха мълчаливо да се гледат. Най-после Натан проговори:
— Как е Франк?
— Добре е — отвърна тихо тя. Силната гръмотевица я остави с усещането, че светът е много голям, а те са много малки. — Забравих да ти кажа, че съжалявам за случилото се с баща ти.
— Благодаря.
Тази проста дума, изречена тихо, бе изпълнена с болка. Тя неволно се доближи до него, подобна на пеперуда, привлечена от свещ. Пеперуда, която знаеше, че щеше да бъде изгорена, но нямаше избор. Неговата скръб докосна нещо в нея. Здравата стена, която бе изградила около сърцето си, се разпука. Очите й отново се наляха със сълзи и раменете й започнаха да треперят.
— Замълчи — каза й той, въпреки че не бе произнесла още дума. После я придърпа към себе си и я прегърна.
Треперенето премина в плач. От сърцето й внезапно се изляха целият ужас и болка, които се бяха натрупали в него. Краката и отмаляха, но Натан я задържа в прегръдките си и нежно я пусна на пода. Притисна я плътно до себе си. Сърцето му затуптя редом до нейното.
Продължиха да лежат върху пода в центъра на стаята, докато бурята навън бушуваше и разклащаше дърветата с яростта на титан. Най-после тя обърна лицето си към Натан.
Придърпа неговото към себе си и доближи устните му до своите. Усети вкуса на неговите и на своите сълзи. В началото бяха обзети от желание да оцелеят в погълналото ги море от скръб. Когато устните им се докоснаха, това желание премина в жажда. Тя усети как пулсът му се ускори.
За миг той се отдръпна и въздъхна. Стори й се, че очите му искрят в мрака.
— Кели…
— Замълчи — каза тя, като използва неговите думи. Приближи го отново към себе си.
Притиснати в силна прегръдка, отпуснаха се върху пода. Ръцете им съблякоха мокрите дрехи. Крайниците им се преплетоха.
Бурята продължи да бушува, а страстите им се нажежиха до бяло. Скръбта се разсея и изчезна, прогонена от болката и удоволствието от равномерни движения и тихи чувствени изблици. Стаята изведнъж се оказа твърде малка и те се изтърколиха върху площадката пред входа й.
Облаците бяха разкъсвани от светкавици, последвани от гръмотевични тътени. Дъждът обля кожата на голите им тела.
Тя усети горещите устни на Натан върху гърдите си и върху шията си. Притисна се към него със затворени очи, през чиито клепачи виждаше червения проблясък на мълниите. Жадните му устни се впиха в нейните. Тя усети прекрасното напрежение, проникващо в тялото и. Първо, по-бавно, а после, по-бързо. Извика и нейният вик се срещна с неговия. Прозвуча й като светкавица.
Времето спря и за двамата. Престанаха да забелязват света и бурята, но не и себе си.

Когато Натан се събуди, видя, че е прегърнал голата жена. Очите й вече бяха отворени.
— Добро утро — поздрави я той.
Кели се притисна по-плътно до него. Все още можеше да се усети миризмата на дъжд върху кожата й. Тя му се усмихна:
— Утрото започна доста отдавна.
Той се повдигна на лакът, което не бе лесно да се направи в люлка, и я погледна в лицето.
— Защо не ме събуди?
— Защото реших, че един час повече сън няма да ти навреди — обясни тя. Измъкна се от люлката, завъртя я, сръчно издърпа единственото одеяло в нея и го уви около себе си.
Той присегна да я хване, но тя бързо се отдръпна.
— Недей, предстои ни дълъг ден — напомни му тя. Натан въздъхна, стана и измъкна боксерките си от купа дрехи, нахвърляни върху пода. Кели прибра своите. През задната врата се виждаше джунглата.
Снощи с Кели в ранните часове след полунощ разговаряха за родители, братя, дъщери, за живота и за загубата на близки хора. Плакаха. Любиха се отново. По-бавно, не така напрегнато, както преди, но с по-дълбока страст. После се отпуснаха в люлката и се опитаха да поспят поне малко, преди Да се зазори.
Натан излезе на площадката и огледа гората. Утринното небе бе чисто и ясно, от снощната буря нямаше и следа, а светлината бе ярка. По листата все още бяха полепнали дъждовни капки, блестящи като скъпоценни камъни. Това обаче не бе всичко.
— Ела да видиш нещо.
Вече облечена и закопчала наполовина ризата си, тя отиде при него. Той я погледна и се изуми за пореден път от красотата й. Очите й се разшириха от удивление, когато видя това, което го бе впечатлило.
— Какво великолепие! — възкликна удивена. Облегна се на него и той инстинктивно я прегърна. Привлечени от влагата, върху горните клони на дървото бяха накацали стотици пеперуди. Изпълваха цялото пространство. Не само покриваха листата и клоните, но и пърхаха във въздуха. Всичките, с яркосин или кристалнозелен цвят, имаха размерите на човешка ръка.
— От вида morpho са — констатира Натан. — Не бях виждал обаче подобни разцветки.
Кели видя как една от пеперудите премина под слънчев лъч. Стори й се, че тя започва да луминисцира със собствено сияние.
— Човек би казал, че някой е разбил стъклопис и е поръсил върховете на дърветата с неговите парченца — сравни тя видяното.
Той я притисна по-силно към себе си, опитвайки се да удължи мига. Известно време не си казаха нищо. После под тях се разнесоха гласове.
— Вероятно е време да слезем — наруши мълчанието им Натан. — Предстои ни много работа.
Кели кимна в знак на съгласие и въздъхна. Той разбираше неохотата й. Тук, изолирани от света, можеха да забравят, поне за известно време, всички страдания и тревоги.
Преди да напуснат, Натан отиде до задната платформа и отмести резето, което придържаше сенника от бамбук и палмови листа, така че той отново запълни пространството в отвора на задната врата. Кели се доближи до него и огледа пантите в горната част на сенника.
— В тази позиция служи за врата, а като се отвори и повдигне, изпълнява ролята на сенник. Хитро са го измислили.
Натан кимна в знак на съгласие. Вчера той също се изненада от съобразителността на индианците.
— Досега не бях виждал подобни работи в джунглата. Баща ми записал в дневника си, че това племе е по-напреднало от други местни племена. Пример за това са и примитивните му асансьори.
— Точно сега един асансьор би ми дошъл добре — отбеляза Кели и се протегна. — Интересно как дървото въздейства върху тези хора.
Натан кимна в знак на съгласие и след това отиде да вземе раницата си. Тук много неща бяха интересни. Огледа стаята за последно и отиде до вратата, където го очакваше Кели.
Когато тя преметна раницата си през рамо, той се наведе и страстно я целуна. Тя сякаш на пръв поглед се изненада, но после отвърна на целувката му със същата страст. И двамата не споменаха и дума за това, как ще се развият по-нататък отношенията им. Знаеха, че случилото се през нощта бе в голяма степен предизвикано от общата им болка. Все пак то бе начало. Натан изпита желание да предусети развоя на тяхната връзка. По целувката на Кели разбра, че и тя очаква същото.
Разделиха се и без да си кажат повече и дума, тръгнаха към стълбата, водеща към общото помещение.
Когато Натан започна да се спуска по нея, усети миризмата на храна. Стигна до най-долното стъпало и скочи върху площадката. Ана и Коуве приготвяха закуската. Натан видя хляб от маниока и висок каменен съд, пълен със студена вода.
Ана се обърна и всички видяха, че държи в ръцете си поднос с печени пържоли.
— От глиган са — поясни тя. — Рано тази сутрин ги донесоха две индианки.
Натан усети, че е много гладен. Имаше още плодове, яйца и нещо, което приличаше на сладкиш.
— Не се учудвам, че баща ти се е задържал тук толкова дълго време — промърмори редник Карера между две хапки хляб и месо.
Дори и това напомняне за баща му не лиши Натан от апетит. Продължи закуската си заедно с останалите.
Докато се хранеше, забеляза, че двама членове на експедицията не бяха сред тях.
— Къде са Дзейн и Олин? — попита той.
— Занимават се радиостанцията — уведоми ги Костос. — Олин тази сутрин успя да задейства Джи Пи Ес-а.
— Значи успя най-после! — зарадва се Натан, като насмалко не се задави.
Костос кимна утвърдително и повдигна рамене.
— Успя да го пренастрои, но не знаем дали някой е получил сигнала.
Натан се замисли. Погледна към Кели. Ако сигналът с верните координати достигнеше адресата си, можеха да бъдат евакуирани още тази вечер. В очите на Кели също забеляза проблясък на надежда.
— Трудът му обаче ще отиде по дяволите, ако не получим потвърждение по основната радиостанция — продължи Костос. — Докато това не стане, ще се придържаме към досегашния си план. Ти заедно с Кели и Дзейн ще трябва да имате грижата Франк да е готов за бърза евакуация при необходимост.
— Освен това трябва да съберем и мъзга от дървото — добави Кели.
Костос кимна, без да престава да дъвче.
— Докато Олин се занимава с радиостанцията, останалите трябва да се разделим и да се опитаме да научим нещо повече от индианците. Да разберем нещо и за тези проклети репеленти.
Натан не възрази на сержанта. Със или без Джи Пи Ес най-разумно щеше да бъде да се действа бързо и предпазливо. Закуската приключи в мълчание.
После експедицията напусна жилището и се спусна на поляната. На дървото остана само Олин със своето спътниково оборудване. Мани и двамата рейнджъри се отправиха в една посока, Ана и Коуве, в друга. Договориха се да се срещнат отново тук по пладне.
Натан и Кели заедно с Дзейн тръгнаха към яга. Натан намести пушката на рамото си. Сержантът бе настоял всеки член на експедицията да е въоръжен най-малкото с пистолет. Кели бе затъкнала деветмилиметров пистолет на пояса си. Дзейн, постоянно изпълнен с подозрения, държеше своята берета в ръка и непрестанно се озърташе. Всяка от трите групи освен това получи по една портативна армейска радиостанция „Сейбър“, за да могат да поддържат връзка помежду си. — Искам на всеки четвърт час всички да потвърждавате, че няма произшествия — нареди строго Костос. — Не трябва да го забравяте.
Така инструктиран, екипът се раздели. Натан слезе на ливадата и погледна още веднъж гигантската праисторическа гимноспора. Бялата кора на дървото, покрита с роса, блестеше. Блестяха ярко и листата му. От клоните висяха гроздове с огромни орехи. Натан изпитваше желание да разгледа по-подробно гигантското дърво.
Стигнаха до дебелите възлести корени и Кели поведе спътниците си към отвора в подножието на ствола. Натан разбра защо туземците наричаха дървото „яга“, сиреч „майка“. Успя да схване символиката. Двата основни корена, обграждащи отвора, наподобяваха огромни крака от двете страни на гигантска утроба. Бан-али смятаха, че са родени от нея. — Тук може да влезе и камион — каза Дзейн, като видя отвора.
Натан изтръпна, когато навлезе в сенчестата вътрешност на дървото. Усети силната мускусова миризма на мъзгата му. Обърна внимание на малките сини отпечатъци от длани по коридора. Бяха стотици, големи и малки. Дали всеки отпечатък бе оставен от отделен член на племето? Дали някъде върху тази стена нямаше отпечатък и от дланта на баща му?
— Оттук. — Кели ги поведе към коридора, водещ нагоре. Натан и Дзейн я последваха. По някое време сините отпечатъци от длани изчезнаха.
Натан погледна голите вече стени, а после се извърна към изхода. Нещо го смущаваше, но така и не можеше да разбере точно какво. Нещо не бе наред. Разгледа тръбите от проводяща тъкан, по които водата и хранителните вещества навлизаха в ствола. Тръбите образуваха изящни виещи се линии по стените. В самата основа обаче, там, където коридорът изведнъж свършваше, тръбите вече не се извиваха плавно, а бяха сякаш начупени и назъбени. Преди да успее да ги разгледа по-внимателно, оказаха се в коридора.
— Пътят е дълъг — предупреди Кели. — Болничното помещение е на самия връх, близо до короната на дървото.
Натан я последва. На пръв поглед изглеждаше, че тунелът е прояден от чудовищно насекомо. Когато учеше ботаника, той се запозна старателно с насекомите, увреждащи дърветата, европейски и други. Този тунел обаче не бе прояден от насекоми и бе готов да се обзаложи за това. Бе се образувал естествено, подобно на кухините и коридорите, които можеха да се видят в мравешкото дърво, в резултат на еволюционна адаптация. Това обаче поставяше нов въпрос. Дървото нямаше как да не е столетия по-старо от първите индианци бан-али, озовали се при него. При това положение защо се бе сдобило с тези коридори? Спомни си думите, изречени от Кели по време на вчерашната дискусия. „Пропускаме нещо… Нещо важно…“ Започнаха да преминават покрай отворите, водещи навън. През някои от тях се влизаше направо вкъщи. През други се излизаше върху клони, където къщите бяха построени по-далеч от ствола.
Движещ се зад него, Дзейн говореше по радиото. И при другите групи нямаше произшествия.
Най-после стигнаха до края на коридора и се озоваха в огромното, подобно на пещера, помещение с процепи, пробити високо в стената, за да влиза светлина. Въпреки това помещението тънеше в полумрак.
Кели бързо отиде при брат си.
В стаята бе дребният шаман и преглеждаше друг пациент. Обърна поглед към тях, когато усети пристигането им.
— Добро утро — поздрави ги на английски.
Натан в отговор кимна. Убеден бе, че този човек по всяка вероятност е научил тези думи от баща му. От дневника му знаеше също, че шаманът бе и официалният водач на бан-али. Класовата структура на тези индианци не изглеждаше особено сложна. Впечатлението бе, че всеки човек си знае мястото и задълженията. Шаманът обаче бе крал на племето. Бе човекът, който общуваше с яга.
Кели коленичи до Франк. Той бе приседнал върху люлката и отново изсмукваше съдържанието на един орех от дървото с помощта на сламка. Остави течната си закуска встрани.
— Закуска за шампиони — каза с обичайния си добродушен тон.
Натан забеляза, че той все още носеше шапката на „Ред Сокс“. И нищо друго. Малко одеяло го закриваше от кръста надолу и осакатените му крака не се виждаха. Бе обаче гол до кръста и върху гърдите му бе нарисувано нещо.
Червена виеща се змия със синя длан в центъра.
— Събудих се с нея — поясни Франк, след като забеляза погледа на Натан. — Навярно са я нарисували през нощта, докато бях под наркоза.
Знакът на бан-али.
— Ти наистина ли си син на вишва Керл? — обърна се шаманът към Натан.
Натан се извърна към него и кимна утвърдително. Очевидно техният гид Дакий го бе осведомил.
— Да, Карл е мой баща.
— Той добър човек. — Кралят шаман го потупа по рамото.
Натан се затрудни как да реагира. Усети се, че кима утвърдително, докато всъщност изпитваше желание да се нахвърли върху шамана. Щом е бил толкова добър, защо е трябвало да го убивате? От дългото си общуване с местните племена обаче знаеше, че нямаше да получи удовлетворителен отговор на този въпрос. Тук дори и добър човек можеше да бъде убит за нарушаването на табу. А после да бъде почетен чрез използването му като тор за растения.
Кели приключи прегледа на Франк.
— Раните му са зараснали напълно. Скоростта на гранулирането е невероятна.
Шаманът очевидно бе разбрал правилно изражението на лицето й.
— Яга го лекува. Ще оздравее. Ще израсне… — смръщи се, като се опита да се сети за необходимата дума. Не успя и в крайна сметка се наведе и потупа собствения си крак.
Кели погледна шамана, а после, Натан.
— Смяташ ли, че това може да се случи? Че е възможно краката на Франк наистина да израстат отново?
— Ръката на Джерълд Кларк се регенерира. Значи е въз-можно.
Кели се наведе към Франк.
— Жалко, че не можем да проследим този процес в една съвременна болница…
— Не забравяйте, че ни предстои да изпълним една задача — прекъсна я с шепот Дзейн, застанал с гръб към шамана.
— Каква задача? — попита Франк.
Кели тихо му обясни. Лицето на Франк се разведри.
— Джи Пи Ес-ът е проработил. Значи има надежда! Кели кимна утвърдително.
Шаманът, загубил интерес към тях, междувременно ги бе напуснал.
— Трябва да си набавим образец от мъзгата — зашептя Дзейн.
— Знам откъде — каза Кели и кимна по посока на улей в стената. Закривана от гърбовете на двамата мъже, взе от брат си празния вече орех и извади от него сламката. Отиде до стената и измъкна от нея малък дървен чеп. По улея започна да струи гъста червена мъзга. Подложи отвора на ореха под него и започна да я събира. Тя потече бавно.
— Нека аз да свърша тази работа, а ти се погрижи за брат си — предложи Дзейн.
Кели се съгласи и се обърна към Натан.

— Носилката е все още тук. — Тя я посочи с поглед. — Ако получим сигнал за напускане, ще трябва да действаме бързо.
— Би трябвало…
Първата експлозия ги изненада. Всички застинаха, когато ехото й започна да заглъхва. Натан надникна през един от процепите. Това не бе гръмотевица. Не бе гръм от ясно небе. После се чуха още няколко експлозии, последвани от викове.
Чуха се и писъци.
— Нападнати сме! — изуми се Натан.
Обърна се и видя, че към него е насочен пистолет.
— Не мърдайте — заповяда им Дзейн, привел се до стената с изплашено изражение на лицето. В едната ръка държеше ореха, вече препълнен с мъзга, а в другата, своя деветмилиметров пистолет „Берета“. — Никой да не мърда.
— Ти какво… — започна Кели.
Натан я прекъсна. Веднага разбра всичко.
— Значи това си ти — извика. Спомни си опасенията на Коуве. „Някой ни преследва. Между нас има шпионин.“ — Значи ти, мръсно копеле, ни предаде!
— Не се приближавайте! — предупреди Дзейн с насочен към тях пистолет.
Взривовете навън продължиха. Гранати.
Натан отмести Кели встрани от пистолета на Дзейн.
Шаманът внезапно се затича към вратата. Уплашен от експлозиите, пренебрегна по-близката опасност. Нададе тревожен вик.
— Стой! — изкрещя Дзейн на индианеца.
Шаманът бе твърде стреснат, за да го чуе. А и не разбра казаното от пришълеца. Продължи да тича.
Дзейн се извърна и стреля. В затвореното пространство звукът бе оглушителен. Не толкова силен обаче, че да заглуши изненадания вик на шамана. Индианецът падна на хълбок, като се държеше за корема. Между пръстите му започна да струи кръв.
Натан, почервенял от гняв, се обърна към Дзейн.
— Мръсно копеле! Та той нямаше как да те разбере! Дзейн отново насочи пистолета към тях. Отдалечи се дори от люлката на Франк, за да не рискува.
— Винаги си бил наивник и глупак! — процеди през зъби служителят на „Телукс“. — Досущ като баща си. Така и не се научихте да цените парите и властта.
— За кого работиш? — попита го Франк.
Дзейн вече се бе приближил заднешком до изхода. Шаманът продължаваше да се гърчи и да стене. Дзейн спря и им даде знак с оръжието си.
— Изхвърлете оръжието си през процепите. Един по един. Треперещият от гняв Натан отказа да помръдне. Дзейн стреля пред краката му и между тях се разлетяха трески. — Правете каквото ви казва — обади се лежащият Франк. Кели с нескривано недоволство се подчини. Извади пистолета си от кобура и го хвърли през един от прозорците. Натан все още се колебаеше.
— Следващият куршум ще попадне направо в сърцето на приятелката ти — усмихна се студено Дзейн.
— Натан… — започна да го увещава Франк.
Натан със стиснати зъби се доближи до стената, като размишляваше дали няма възможност да изпревари Дзейн. Това обаче бе много рисковано, тъй като бе застрашен животът на Кели. Взе пушката си и я пъхна в процепа.
Дзейн, доволен от видяното, отстъпи заднешком към изхода.
— Боя се, че ще трябва да ви помоля да ме извините, но имам делова среща. Позволявам си да ви предложа да останете тук. В момента това е най-безопасното място в долината.
След тези подигравателни заключителни думи Дзейн се измъкна от помещението и изчезна в тунела.



Дълбоко в джунглата Мани тичаше до редник Карера. Тортор с прилепнали уши не изоставаше. Утрото бе разкъсано от взривове и през дърветата започна да се просмуква дим.
Пред тях тичаше Костос, който в движение даваше инструкции по радиото.
— Всички обратно в базата! Съберете се при жилището!
— Дали това не са наши хора? — попита Мани. — Да са приели сигнала от Джи Пи Ес-а и да са дошли?
Карера го погледна и се намръщи.
— Не биха могли да пристигнат така бързо. Нападнати сме.
В потвърждение на думите им недалеч от тях се появиха трима мъже в защитни униформи и автомати АК — 47 и гранатомети в ръце.
Костос даде знак на хората си да залегнат.
Те веднага изпълниха нареждането му.
Към групата се затича индианец с копие в ръка. Тялото му бе прерязано на две от огъня на автоматите.
Тортор, раздразнен от изстрелите, зае позиция за скок.
— Недей, Тортор! — изсъска му тихо Мани, повдигна се на коляно и присегна към котката.
Ягуарът излезе на открито и застана точно пред наемнищите. Един от тях изломоти нещо на испански и го посочи с пръст. Друг се ухили, повдигна оръжието си и се прицели.
Мани насочи пистолета си. Преди обаче да успее да стреля, Костос рязко се изправи и даде три бързи последователни изстрела със своята М — 16. Бум. Бум. Бум. Главите на мъжете се пръснаха като дини и тримата се сгромолясаха по гръб.
Мани застина от изненада.
— Да тръгваме. Трябва да се върнем при дървото — нареди Костос, без да откъсва поглед от джунглата. — Защо, по дяволите, никой от другите не се обажда?

Коуве, затулен от огромна папрат, каза на Ана да се скрие ад гърба му. Четиримата наемници бяха застанали само на шест метра от тях и не си даваха сметка, че ги наблюдават чужди очи. Коуве бе чул нареждането на сержанта, но поради близостта на престъпниците не посмя да го изпълни. Не можеха да помръднат от мястото си. Между тях и дървото се намираше групата наемници. Нямаше как да минат покрай тях незабелязано.
Зад него бе застинал Дакий, неподвижен като камък. Бе напрегнат до крайност, макар да не се издаваше. Бе станал свидетел как същата тази група изби дванайсетина негови съплеменници — мъже, жени и деца.
В гората продължаваха да се раздават експлозии. Разнесоха се писъци и трясък от падащи постройки, съборени от дърветата. Бандитите бяха започнали да унищожават селото. Единственият шанс на групата на Коуве да се спаси бе да се укрие в някой потаен ъгъл на покритото с джунгли плато с надеждата да не бъде забелязана.
Един от наемниците с груб глас съобщаваше на испански по портативната си радиостанция:
— Екип „Танго“ зае позиция. Зоната за убийства е под контрол.
Коуве усети нечие докосване. Дакий му даде знак да не мърда. Професорът с кимване потвърди, че е разбрал.
Дакий бързо и безшумно се отдалечи от него. Дори лист не помръдна. Индианецът бе тешари-рин, един от следотърсачите на племето. И без защитна боя той изчезна в сенките. Движенията му наподобяваха потрепването на неясно петно. Коуве осъзна, че става свидетел на тайнствените способности, с които яга бе дарила пазачите си. Дакий направи кръг около дървото и Коуве го изгуби от поглед.
Ана го стисна за ръката. Той разбра безмълвния й въпрос. Дали ни изостави?
И Коуве си зададе този въпрос, но след малко забеляза Дакий. Бе приклекнал от другата страна на пътеката. Ана и професорът го виждаха, но четиримата наемници нямаше как да го забележат.
Дакий безшумно се прилепи към земята и се прицели нагоре с малкия лък, който си бе набавил. Показа на Коуве накъде е насочил стрелата си. След това му посочи наемниците. Коуве в отговор кимна и даде знак на Ана да приготви оръжието си. Тя погледна нагоре, а после, към него, и също с кимване потвърди, че го е разбрала.
Коуве даде знак на Дакий.
Индианецът опъна лъка и пусна стрелата. Чу се как прошумоля, когато премина през короната на дървото. Наемниците започнаха да се оглеждат и стиснаха оръжието си.
Коуве не им обърна внимание. Гледаше нагоре. Високо в клоните се виждаха развалините на жилище. Наемниците обаче не бяха успели да забележат едно от хитрите изобретения на бан-али, примитивния асансьор. Стрелата на Дакий сряза въжето, на което бе закачена противотежест, огромно парче гранит. Камъкът полетя право върху наемниците.
Един от тях погледна нагоре и успя да го зърне в последния миг. Бе смазан обаче моментално.
Коуве и Ана вече бяха излезли от укритието си. Стреляха от упор върху останалите трима, като ги улучиха в гърдите, ръцете и корема. Наемниците се свлякоха на земята. Дакий като стрела отиде при тях и преряза с обсидианов нож гърлата на тези, които все още шаваха. Направи го бързо и делово.
Коуве леко разтърси Ана, която бе пребледняла от случилото се.
— Трябва да отидем при другите.



Застанал на площадката в края на прохода, Луи можеше да наблюдава цялата долина. На врата му висеше бинокъл. Джунглата в затворената долина бе изпълнена с дима на безброй пожари и сигнални ракети. Само за час екипът му бе успял да обкръжи селото и сега бавно се придвижваше към центъра му, където го очакваше неговата награда и плячка. Брайл, назначен за негов помощник след изчезването на Жак, се обади. Следотърсачът се бе надвесил над карта и задраскваше различни места с кръстчета, след като изслушваше рапортите по радиото.
— Обръчът е стегнат, господин докторе. Сега остава само да прочистим местността.
Луи усещаше, че немецът очакваше с нетърпение да прибере своя дял от плячката. — А рейнджърите? Американците? — Изтикани са към центъра, както заповядахте.
— Чудесно — похвали го Луи и отмести поглед към любовницата си. Цуи бе гола и въоръжена единствено с малка тръбичка за изстрелване на отровни стрели. Между гърдите и висеше сбръчканата смалена глава на ефрейтор Де Мартини. Бе окачена на шията и заедно с неговите бронзови знаци за установяване на самоличността.
— Време е да се включим в празненството — обяви Луи и вдигна двата си чипоноси автомата „Мини-Узи“. Почувства как му придават сила. — Струва ми се, че настъпи часът да се запозная с Натан Ранд.


— Ти се погрижи за брат си и за шамана — каза Натан, разбирайки, че не разполагаха с време. — Аз ще потърся Дзейн.
— Нямаш оръжие — предупреди го Кели, коленичила до; шамана. С помощта на Натан бе настанила индианеца в една люлка и му бе направила инжекция с морфин, за да потисне болката. Раните в корема бяха най-болезнени. Тъй като в момента не разполагаше с други инструменти, намаза входната и изходната рана с мъзга от дървото. — Какво ще му сториш, ако го хванеш?
Натан почувства болка в корема си, не по-слаба от причинената огнестрелна рана.
— Този човек първо предаде баща ми, а сега извърши предателство спрямо нас — изля гнева си той. Всъщност искаше само едно: отмъщение.
— Какво си намислил? — обади се Франк от люлката.
— Още не знам — отговори Натан и се запъти към изхода. Експлозиите бяха престанали, но се чуваха откъслечни изстрели. Колкото по-разредени ставаха изстрелите, толкова по-ясно ставаше на Натан, че е започнало изтреблението на населението. Такава щеше да бъде и собствената им съдба, ако не предприемеха нещо. Какво обаче?
Започна да се спуска по тунела. В началото, предпазливо, после, по-бързо. Какво изобразяваше знакът на бан-али? Спираловидния тунел или както Кели предположи, модел на мутагенната белтъчина, на приона? Ако символизираше тунела в дървото, какво означаваха извивките в краищата? Ако едната бе болничното помещение, какво символизираше другата? Какво означаваха сините отпечатъци от длани? Натан си спомни за многото такива отпечатъци, които украсяваха стените на пространството при входа. Какъв можеше да бъде смисълът на всички тези знаци?
След един завой се препъна в тялото на мъртъв индианец, лежащо върху пода на тунела. Падна и се Приплъзна на колене. Обърна се и видя рана от куршум в гърдите му и друга, в тила. Погледна надолу и видя още едно тяло. Това бе работа на Дзейн.
Изправи се на крака и усети как изгаря от гняв. Дзейн бе започнал да избива невъоръжените хора, лечители и помощници на шамана, като си разчистваше с кръв пътя към изхода. Гаден страхливец.
Натан продължи да се спуска по тунела, като броеше отворите от лявата си страна. Когато стигна до последния, излезе от тунела и прекоси малка празна постройка. Озова се върху клон, дебел поне метър и половина. Преди да продължи, трябваше да разбере какво става под него.
Над поляната се стелеха кълба дим. Неколцина индианци отстъпваха към дървото. Над селището бе надвиснала зловеща тишина. Натан измина още известно разстояние по клона, но не можа да види оттам дъба, върху който бе разположено жилището им. Клонът растеше в друга посока. Не можа дори да види входа към яга. Дявол да го вземе! Под краката му прогърмя изстрел. Дзейн! На поляната се чу вик. Страхливецът навярно се бе скрил във входа на тунела и Стреляше по приближаващите индианци. Натан знаеше, че копелето разполага с достатъчно боеприпаси, за да стреля дълго време. Индианците побягнаха и се прикриха зад някои от дебелите съседни дървета. |Натан неволно докосна с крак омотано въже, оставено върху клона. Огледа го. Не бе въже, а стълба от лиани. Съобрази, че я бяха оставили за евакуация. В главата му започна да се оформя план. Реши да започне да действа, преди да се е разколебал, и отблъсна стълбата от клона. Тя безшумно се размота и краят й увисна на около метър над земята. Разстоянието не бе малко, но ако Дзейн бе там, Натан може би щеше да успее да го нападне незабелязано. Това бе единственото, което засега му дойде на ум. Започна да се спуска бързо по стълбата. Ако групата му и останалите индианци успееха да се оттеглят тук, може би щяха да се отбраняват по-успешно. За тази цел обаче трябваше първо да обезвреди Дзейн. Достигна края на стълбата и скочи от нея. Оказа се обграден отвсякъде от високи корени и му бе нужно известно време, за да се ориентира. Потокът се падаше от лявата му страна. Съобрази, че спрямо входа на тунела той се намираше на мястото, където стрелката на часовник щеше да отбелязва четири часа. Започна да заобикаля ствола в посока, обратна на движението на часовниковата стрелка. Три часа… Два часа… Някъде в гората се чу картечен откос, последван от избухването на граната. Значи в някои части на селото продължаваха бойните действия.
Под прикритието на шума Натан ускори ход. След малко успя да види един от огромните корени, обграждащи входа. Един часа.
Облегна се на ствола. Зад корена се намираше Дзейн. Как обаче трябваше да действа отсега нататък? Откъм бункера на Дзейн се раздаде поредният изстрел. Натан погледна празните си ръце и се намръщи. Какво да правя сега?



Дзейн, подпрял се на коляно, се прицелваше с пистолета. Ръката с оръжието бе изтръпнала, но той я поддържаше с другата. Нямаше да се отпуска тъкмо сега, когато победата бе толкова близо. Трябваше да издържи само още малко, след което ролята му в тази мисия щеше да приключи.
Стрелна с поглед ореха, пълен с вълшебната мъзга. Тя представляваше състояние, струващо милиарди. Фармацевтичната компания „Сен Савен“ бе закупила сътрудничеството му със значителна сума, депозирана на негова сметка в швейцарска банка, но той всъщност се реши на предателство заради обещания му четвърт процент от обема на всички продажби. Вече разполагаше с мъзгата на яга, така че богатството му щеше да нараства безгранично.
Облиза устни. Работата му тук почти бе приключила. Преди няколко дни успешно въведе вирус в комуникационната система на групата. Сега оставаше само да направи последния ход. През нощта Фавр бе инструктирал Дзейн да вземе образец от мъзгата и да го защищава, ако ще и с цената на живота си.
— Ако тези шибани индианци рекат в последния момент да направят някоя магария и да подпалят дървото, за да запазят тайната си, ти ще си нашата гаранция — бе му заявил Фавр.
Дзейн естествено се съгласи. Имаше обаче и собствен план, който не сподели с кръвожадния си партньор. Оказал се сам, отля част от мъзгата от ореха в гумен презерватив и го погълна. Човек трябваше да се застрахова. Ако някой се опиташе да го измами, не „Сен Савен“, а „Телукс“ щеше да се сдобие с образец от вълшебното вещество.
В гората се разнесоха пушечни изстрели. Хората на Фавр стягаха примката. Не след дълго щяха да свършат.
Сякаш в потвърждение на мислите му, в края на поляната избухна граната. Постройка на едно от големите дървета бе улучена и във въздуха се разлетяха листа и клони. Дзейн се усмихна. После чу глас, който се смеси с ехото от взрива. Стори му се, че гласът се раздаде наблизо.
— Пази се! Граната!
Нещо се удари в стъблото на дървото над главата му и се блъсна в близкия корен. Граната!
Като нададе изплашен вик, той се отдръпна бързо от входа и се скри във вътрешността на дървото. Закри главата си с ръце. Изчака напрегнато да изминат няколко секунди. После още няколко. Започна да пъхти уплашено. Очакваният взрив така и не настъпи. Внимателно свали ръцете от главата си и стисна зъби. Пак не чу експлозия. Приседна, изпълзя бавно до изхода и надникна навън. Върху земята лежеше нещо малко с размерите на кокосов орех. Бе един от недозрелите плодове на шибаното дърво. Очевидно бе паднало от някой клон.
— Мамицата му! — изруга. Почувства се като глупак. Изправи се, без да изпуска оръжието, и се върна на предишната си позиция. Много плашлив взех да ставам…
Усети някакво движение в близост до себе си. Нещо го удари рязко по китката. Изпита силна болка и изпусна пистолета. Олюля се и насмалко не падна по гръб, но ръката му бе хваната от някого, намиращ се от другата страна на входа. Бе измъкнат оттам и блъснат напред. Падна на земята и удари болезнено рамото си. Обърна се и се огледа. Това, което видя, бе невъзможно.
— Ранд? Как тъй?
Натан Ранд се бе надвесил над него. В ръката си държеше дебела пръчка и я размахваше застрашително. Дзейн започна с пълзене да се отдалечава от него.
— Как тъй ли? Това е малък урок от нашите индиански приятели. Урок по внушение — разясни грубо Натан, като подритна недозрелия орех. — Внушиш ли си нещо достатъчно силно, и други ще повярват в него.
Дзейн се изправи на крака.
Натан замахна с пръчката като с бухалка, удари го по рамото и отново го събори.
— Това ти е за шамана, когото застреля като куче! А това… Дзейн отмести поглед към нещо зад рамото на Ранд.
— Кели? Слава Богу! Натан се обърна.
Като се възползва от този миг на разсеяност на Натан, Дзейн скочи и с три крачки се озова далеч от корена. Чу зад гърба си яростен вик и се усмихна.
Какъв глупак съм! Да ме изиграят със собствения ми номер! Пред тунела нямаше никого. Кели не бе там.
— Няма да ми избягаш, мръсно копеле! — извика Натан и се понесе с пръчката в ръце подир отдалечаващия се беглец.
Все още изпълнен с гняв, забеляза, че Дзейн заобиколи дървото и се устреми към плетеница от корени. Предателят можеше да се скрие в тях и да избяга. Натан за миг се замисли дали да не се върне, за да прибере падналия пистолет. Нямаше време за това. Не искаше да изпуска копелето от погледа си.
Дзейн се шмугна под извит корен и чевръсто продължи напред. Наистина бе пъргав, кучият му син. В това състезание малкият му ръст и мършавото му телосложение му даваха предимство.
Натан предположи, че след малко ще последва юмручен бой, и захвърли пръчката. И двамата продължиха да си пробиват път през плетеницата от корени, като тичаха, пълзяха, катереха се и скачаха. Дзейн започна да се отдалечава от преследвача си.
По едно време корените изчезнаха и двамата се оказаха на една и съща пътека. Натан изруга и продължи да тича подир Дзейн. Пред очите му заблестя вода. Видя, че пътеката завършва при малко езеро. Задънена улица. Натан се усмихна. Сега ще се видим отблизо, Дзейн.
Преследваният също съобрази, че се е озовал в задънена улица, и забави ход. Не реагира обаче като победен. Издаде възглас, изпълнен с ликуване, не с отчаяние. Отскочи встрани и приклекна.
Натан съкрати разстоянието между тях.
Дзейн рязко се извърна към него. В ръката си държеше деветмилиметров пистолет „Берета“.
Натан в началото се изненада от това. После забеляза и собствената си двуцевка, окачена за ремъка върху корен на няколко метра от дясната му страна. Пистолетът бе на Кели.
Това бяха оръжията, които Дзейн ги принуди да изхвърлят през процепа.
Натан изстена. Боговете очевидно не му съчувстваха. Опита да се присегне към пушката, но Дзейн го предупреди да не прави това.
— Помръднеш ли още сантиметър, ще се сдобиеш с трето око.

Коуве изтласка Ана пред себе си. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Поведе ги Дакий. Целият му вид издаваше спокойствие и решителност. Тръгна с уверена походка по пътека, която трябваше да ги отведе при дървото, в което бяха нощували. Трябваше да се срещнат с рейнджърите и да решат какво да правят по-нататък.
Коуве бе успял да се свърже със сержант Костос по радиото и да му докладва за случилото се. Разбра, че такава връзка бе установил и Олин. Руснакът бе успял да се укрие в дървото. Нямаше обаче вест от групата на Натан. Коуве се надяваше да не им се е случило нищо лошо.
Пред очите им най-после се появи слънчева светлина. Бяха на централната поляна. Групата я достигна откъм юг. Според сержанта рейнджърите я наближаваха откъм северната й страна.
Дакий забави ход, приведе се и им посочи нещо. Коуве се взря през храсталаците и видя малката дървена колиба. Успя да се ориентира и се втренчи в мястото, сочено от индианеца. Дъбът, в който бяха прекарали нощта, се намираше само на петдесет метра пред тях. Индианецът обаче не сочеше него. Зад гигантския му ствол се мерна Тортор. Ягуарът се разхождаше на края на поляната. Привлечен от движението му, Коуве забеляза няколко силуета в шубраците зад него. Рейнджърите и Мани. Бяха успели да се завърнат! Дакий продължи напред, като се придвижваше безшумно в края на поляната. След няколко минути двете групи се събраха в основата на дървото. Сержант Костос потупа Коуве по рамото. Ана и Мани се прегърнаха.
— Имате ли вести от Натан? — попита Коуве. Сержантът поклати отрицателно глава и посочи дървото.
— Наредих на Олин да вземе Джи Пи Ес-а и да се присъедини към нас.
— Защо? Бях останал с впечатлението, че трябва да се срещнем при дървото.
— И без това сме близо до него. Доколкото мога да преценя, обкръжени сме. Дървото не може да ни предложи никаква закрила.
Коуве се намръщи, но разбра смисъла на думите му. Престъпниците систематично разрушаваха всички жилища. Не след дълго щяха да се окажат в капан.
— Какво ще правим?
— Ще трябва да намерим начин да се промъкнем през обръча им колкото се може по-безшумно. След това ще потърсим укритие. Място, където да не могат да ни намерят.
Мани се доближи до тях и погледна часовника си.
— Сержантът остави една от напалмовите си бомби в гората. Трябва да избухне след петнайсет минути.
— Целта е да отвлечем вниманието им — поясни Костос и потупа раницата си. — Имам още от тях.
— Заради това не можем да си позволим да изчакаме Натан — оправдаваше се Мани.
Коуве отмести поглед към яга. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Не разполагаха с време. Ако щяха да рискуват, трябваше да го направят сега. Макар и неохотно, Коуве кимна в знак на съгласие. Усети движение по стълбата от лиани и погледна нагоре. Оттам се спускаше Олин с радиостанцията на гърба. Коуве махна с карабината си.
— Време е да тръг…
От силния взрив всички изпопадаха на колене. Коуве видя как покривът на колибата излетя високо във въздуха. Остатъците от постройката се разлетяха на всички страни със страшна сила. Една греда прелетя със свистене над главите им и падна навътре в джунглата. Пространството около тях се изпълни с дим.
Това не бе граната. През дима видяха приближаваща ги група наемници с пушки, готови за стрелба.
Коуве бе впечатлен едновременно от две неща. Първото бе гола жена, вървяща ръка за ръка с висок мъж, облечен в бяло. Второто обаче представляваше по-непосредствена опасност. Бе нещо, носено от един от нападателите. Мъжът коленичи и намести върху рамото си дълга черна тръба. Бе гледал достатъчно холивудски филми и имаше представа за това оръжие.
— Базука! — изкрещя Карера зад гърба му. — Залягайте!



При първата експлозия Натан и Дзейн застинаха на мястото си. Натан не откъсваше поглед от оръжието на противника си. Пистолетът, само на няколко метра от него, бе насочен право към гърдите му. Не посмя да помръдне и затаи дъх. Какво ставаше там?
При втората експлозия Дзейн неволно отмести поглед по посоката на звука. Натан знаеше, че няма да има друга възможност. След малко ще бъде мъртъв, ако не направи нещо. Дори да е глупаво.
Направи рязък скок. Не към Дзейн, а към висящата двуцевка. Движението му не остана незабелязано. Чу трясъка на пистолетен изстрел и усети в бедрото си нещо, подобно на ужилване, но не спря.
Сгромоляса се върху корена и ръцете му трескаво се устремиха към пушката. Нямаше време, за да я откачи от дървото. Просто инстинктивно насочи цевта й по посока към; Дзейн и натисна спусъка. Откатът изтръгна оръжието от ръцете му.
Натан залегна и се извърна. Видя как Дзейн отстъпи назад с разтворени ръце и окървавен корем. Пльосна шумно в езерцето в края на пътеката. След миг подаде глава над повърхността — водата бе удивително дълбока, макар и непосредствено до брега — и изпищя от болка.
Дзейн неволно започна да усвоява урока, който бе преподал на невъоръжения шаман от племето бан-али. Раните в корема наистина бяха най-болезнени.
Натан се изправи и откачи пушката си от корена. Насочи я към Дзейн. Не бе разбрал какво бе станало с пистолета и реши този път да не рискува.
Дзейн със страдалческо изражение на лицето се опита да се измъкне на брега. После цялото му тяло изведнъж се разтресе и в погледа му болката отстъпи място на изненадата. Стенанията му преминаха в ужасяващи писъци.
— Натан! Помогни ми!
Натан инстинктивно направи крачка напред. Дзейн се опита да протегне ръка към него. Изпълненото му със страх лице сякаш го молеше за милост. Водата около него изведнъж яростно забълбука. Пред очите на Натан се мярнаха няколко сребърни тела. Пирани. Отстъпи крачка. Бе разбрал, къде се намира. При люпилнята, която му бе описал Мани.
Дзейн продължи да се мята и гърчи в окървавената бълбукаща смес. Започна да потъва. Очите му се разшириха от ужас, когато осъзна, че няма да успее да задържи устата си над водата. Главата му потъна под повърхността и. Над езерото за известно време се задържа ръката му, но после и тя изчезна в плискащите се води.
Натан тръгна обратно по пътеката, без да изпитва каквото и да е съжаление към Дзейн. Огледа набързо раната в бедрото си. Видя върху панталоните си дупка и петънце от кръв. Този път бе извадил късмет. Бе му се разминало само с драскотина. Стисна двуцевката в ръка и продължи, като се помоли на Бог този му късмет да не го напусне.



Мани се размърда под купчина развалини. Опита се да ги размести с рамене. Димът го задушаваше. Взривът, предизвикан от изстрела на базуката, все още кънтеше в ушите му. Челюстта му го болеше. Измъкна се изпод отломките. Наоколо се разнасяха заповеди.
— Хвърлете оръжията!
— Вдигнете ръцете си!
— Тръгвайте или ще ви застреляме на място!
Мани изстена и изплю кръв. Огледа хаоса около себе си. Видя, че Ана Фонг е застанала на колене с ръце зад главата. Изглеждаше невредима. До нея бе коленичил професор Коуве. По бузата му се стичаше кръв. Дакий също бе там и сякаш не можеше да повярва в случилото се.
Мани се обърна и видя петнистата муцуна на Тортор да наднича иззад един храст. Даде знак на ягуара да не се доближава. Забеляза, че застаналата в близост до храста Карера ловко скри дискомета под част от покрива на жилище, паднал от дървото.
— Ставай! — нареди грубо някой. — На теб говоря! Мани разбра, че се обръщат към него едва когато усети дулото на пистолет до слепоочието си. Застина на мястото си.
— Ставай! — повтори мъжът със силен акцент. Може би бе немец.
Мани се изправи първо на колене, а после, на крака. Олюляваше се, но позата му, изглежда, удовлетвори наемника.
— Дай си оръжието! — нареди отново.
Мани се озърна с погледа на човек, търсещ изгубена обувка или чорап. Видя пистолета си на земята и го подритна с крак.
— Ето го.
Отнякъде се появи втори наемник и прибра оръжието.
— Върви при другите! — заповяда немецът и го блъсна. Мани тръгна с несигурна крачка към коленичилите си приятели. Видя, че Карера и Костос са охранявани от други наемници. Кобурите им бяха празни и раниците им ги нямаше. Държаха ръцете си зад главата. Лявото око на сержанта бе подуто, а носът му бе разкървавен. Очевидно бе оказал съпротива за разлика от Мани.
Внезапно една отдалечена част от гората се превърна в огнено кълбо. Глухият тътен на експлозия достигна до тях.
Усетиха миризмата на напалм.
Това бе „отвличането на вниманието“, замислено от Костос. Твърде закъсняло и твърде неубедително.
— Господин Брайл, този не мърда — извика един от наемниците на смес от немски и испански.
Мани се извърна. Ставаше дума за Олин. Лежеше неподвижно. Един клон, подобно на копие, бе пронизал рамото му и по светлата му риза се стичаше ярка кръв. Все още дишаше.
Човекът на име Брайл отмести поглед от горящата гора и отиде при руснака. „Мръсно куче“, изсъска немецът, извади пистолета си и застреля Олин в тила.
Ана подскочи и изхълца.
Откъм мястото, където се намираха развалините на колибата, се появиха двамата ръководители на нападението. Дребната гола индианка се движеше безгрижно, сякаш на градинско парти. Бе заоблена и дългокрака. Между гърдите и висеше талисман. Мани първоначално го взе за кожена кесия, но после откри, че е изсушена човешка глава. Косата й бе обръсната.
Стройният мъж до нея, облечен целия в бяло и с контешка панамена шапка на главата, видя накъде гледа. Повдигна украшението на индианката така, че и другите да го видят. Мани забеляза, че по него бяха закрепени медальоните за установяване на самоличността.
— Позволете ми да ви запозная повторно с ефрейтор Де Мартини — обяви мъжът и се засмя на остроумието си. После пусна отново осквернената глава на бившия им спътник върху гърдите на жената.
Сержант Костос просъска нещо заканително, но дулото на автомата АК — 4 7, опряно до тила му, го задържа на колене. Луи погледна коленичилите пленници и се усмихна.
— Радвам се да ви видя отново всички заедно. Човекът говореше с подчертано френско произношение.
Кой бе той?
Професор Коуве отговори на неизречения въпрос на Мани.
— Луи Фавр — прошепна и на лицето му се изписа погнуса. Французинът го чу и извърна поглед към него.
— Не Луи Фавр, а доктор Фавр, професор Коуве. Нека се държим възпитано и да приключим с тази неприятна работа колкото се може по-скоро.
В отговор професорът просто го погледна презрително.
Това име бе познато на Мани. Биолог, осъден в Бразилия за незаконна търговия и престъпления срещу местното население. Миналото му бе престъпно.
— Преброихме главите и видяхме, че не всички от вас са тук — обърна се към тях Фавр. — Къде са останалите членове на малката ви група?
Никой не му отговори.
— Кажете, моля ви. Нека разговаряме като приятели. Така ще е по-добре, нали? Нека не помрачаваме хубавия ден — подкани ги Фавр. — Нали не искате нещата да станат грозни? Въпросът ми е лесен.
Мълчанието не бе нарушено и пленниците продължиха да гледат пред себе си. Фавр тъжно поклати глава.
— Значи ще трябва да станат грозни. — Обърна се към индианката. — Цуи, мила моя, избери си някого. — След тези думи разтвори ръце с жеста на човек, който се освобождава от отговорност.
Голата жена се изправи пред тях. Огледа първо редник Карера, но след кратко колебание рязко се отмести и коленичи пред Ана. Носът й се оказа само на сантиметър от носа на антроположката. Ана понечи да се отдръпне, но тилът й опря до дулото на пистолет.
— Моята любима умее да цени красотата. Индианката със скоростта на змия измъкна от косата си дълъг и остър костен нож. Мани знаеше, че имаше само едно индианско племе, криещо ножове в косите си. Това бяха шуарите, ловците на глави от Еквадор.
Острият бял нож бе насочен към нежната плът под брадичката на Ана. Азиатката потрепери. По бялото острие започна да се стича червена кръв. Ана изстена.
Стига, помисли си Мани и дясната му ръка инстинктивно се отмести към дръжката на камшика. Освен това можеше и да се движи бързо, когато пожелаеше. Бе си изработил тези рефлекси през времето, когато се бе занимавал с укротяването на дивата котка. Опитната му ръка стисна камшика.
Краят на кожения камшик удари костения нож, който бе изтръгнат от ръката на шуарката и поряза бузата й под окото.
Подобно ранена котка, тя със съскане се изтърколи встрани. В ръката й сякаш по чудо се появи втори нож. Тази котка имаше много нокти.
— Оставете Ана на мира! — изкрещя Мани. — Ще ви кажа къде са другите!
Преди да успее да изрече още нещо, бе ударен с тояга по главата и паднало лице в прахта. Нечий крак ритна камшика му встрани, а после го настъпи по ръката и му счупи пръста.
— Озаптете го! — изрева Фавр. От гласа му изчезнаха всички следи от престорените любезни обноски.
Мани бе повдигнат за косата. Притисна ранената си ръка към гърдите.
Фавр, застанал до индианката, почистваше кръвта от лицето й. После се обърна към Мани и облиза пръстите си.
— Нима наистина трябваше да правиш това? — попита го и протегна ръка зад себе си. Един от наемниците пъхна в нея автомат с къс ствол. Приличаше на миниатюрен узи.
Ръката, стиснала Мани за косата, започна отново да я тегли.
— Пусни го, Брайл — каза Фавр.
Ръката го пусна. Мани, останал без опора, насмалко не се свлече на земята.
— Къде са? — попита Луи.
Мани успя да пренебрегне болката.
— В дървото… Не отговарят обаче на обажданията ни…
— Вярно е — потвърди Фавр и измъкна от джоба си портативна радиостанция. — Ефрейтор Де Мартини бе любезен да ми услужи със своята радиостанция и да ми съобщи честотите.
Мани се намръщи.
— В такъв случай защо… — смотолеви и се обърна към Ана.
В отговор чу дълга и отегчена въздишка.
— За да се уверя, че никой не ме лъже. Боя се, че изгубих контакт с моя агент в групата ви. Това няма как да не събуди у мен подозрение.
— Агент ли? — изуми се Мани.
— Шпионин — обади се Коуве, застанал в другия край на редицата пленници. — Става дума за Ричърд Дзейн.
— Вярно е — потвърди Фавр, обърна се към дървото и доближи радиото до устните си. — Натан, ако можеш да ме чуеш, стой на мястото си. След малко ще дойдем при теб.
Никой не му отговори.
Мани искаше да вярва, че Натан е успял да избяга заедно с Кели. Даваше си сметка обаче, че тя никога нямаше да остави брат си. Всички те навярно все още се криеха в древното дърво.
Французинът, без да откъсва поглед от великана с бяла кора, присви очи. След малко отмести повторно поглед към. Мани.
— Ще трябва да възмездя някого за обидата, нанесена на моята дама.
Миниатюрният узи бе отново насочен към него.
— Не се държахте като кавалер, господин Азеведу. Фавр натисна спусъка и се чу автоматен откос. Мани присви очи, но нито един куршум не го засегна. Зад гърба му се разнесе стон. Човекът, стоял дотогава зад него, се свлече на земята. Гръдният му кош бе надупчен от куршуми. Дишаше тежко, като риба на сухо. От устата и носа му потече кръв.
Фавр отпусна оръжието си. Мани погледна французина. Фавр повдигна вежда.
— Не виня вас. Брайл трябваше да ви надзирава както трябва. Трябваше да ви отнеме камшика. Мърлява, много мърлява работа — произнесе Луи и поклати глава. — За два дни се лиших от двама заместници. — После се обърна, махна с ръка и се отправи към яга. — Доведете пленниците. Омръзна ми да увещавам момчето на Карл. Нека се опитаме все пак да убедим този срамежлив мъж да се присъедини към нас.

Натан се бе укрил в сянката на главния корен на яга. Облаци дим се стелеха над поляната. Откъм дъба, където бяха прекарали нощта, се чуваха изстрели и приглушени викове. Какво ставаше? Единственото нещо върху ливадата, което бе в полезрението му, бяха изкорубените останки на колибата на баща му. Обзеха го смесени чувства на ужас и отчаяние. После, подобно призраци, измъкнали се от гробница, от димната завеса започнаха да излизат неясно очертани фигури.
Натан се укри по-дълбоко в сянката на корена и насочи пушката си към тях. Фигурите започнаха постепенно да придобиват облик. Начело бяха Мани и Коуве, които придържаха вървящата между тях Ана. На крачка зад тях бяха Костос и Карера. Дори и индианецът Дакий бе включен в групата. Телата и дрехите им бяха окървавени. Всички държаха ръцете зад гърба си и се препъваха, подтиквани да вървят напред от фигури, оставащи в сянка. Когато групата се приближи, той различи и тях. Бяха мъже с полувоенни-полуловджийски облекла, насочили оръжия от всякакви марки към приятелите му.
Натан се прицели. Осъзна обаче, че двуцевката му щеше да се окаже съвсем непълноценно оръжие при такова съотношение на силите. Трябваше да предприеме нещо друго. Засега обаче можеше да разчита единствено на това, че не го виждаха.
Пазачите наредиха на другарите му да спрат.
Мъж, облечен от глава до пети в бяло, доближи малък мегафон до устните си. Насочи го към върха на яга.
— Натан Ранд, покажи се! Излез или приятелите ти ще заплатят за твоето отсъствие! Давам ти две минути!
Приятелите му и индианецът бяха принудени да коленичат.
Натан приклекна в убежището си. Без съмнение мъжът бе командир на тези наемници. Бе французин, ако съдеше по произношението му. Човекът погледна часовника си, а после насочи отново поглед към върха на дървото и започна нетърпеливо да потропва с крак. Очевидно доверяваше се на последната информация на мъртвия си агент и смяташе, че Натан все още се намира на върха на дървото.
Натан се колебаеше. Какво да направи? Да се покаже или да избяга? Дали си заслужаваше да опита да нападне наемниците в гръб? Отказа се от този замисъл. Не смяташе, че притежава умението да води партизанска война в джунглата.
— Остават трийсет секунди, Натан! — прокънтя гласът на мъжа през мегафона.
От върха на дървото се разнесе глас.
— Натан го няма тук. Тръгна си. Бе гласът на Кели!
— Лъжа — промърмори французинът. Обади се Коуве:
— Доктор Фавр, искам да ви кажа нещо, ако не възразявате.
Когато чу това име, Натан неволно стисна по-здраво пушката си. То му бе познато. Баща му бе разказвал за чудовищните престъпления, извършени от човек на име Луи Фавр. Човек, превърнал се в страшилището на Амазония, и възприеман от местните племена като демон. Изверг, прогонен от района от баща му. Сега отново се бе появил тук.
— Какво има, професоре? — попита раздразнено Фавр.
— Това е Кели О’Брайън. Тя е горе при ранения си брат. Щом казва, че не е там, значи той наистина е другаде.
— Ще видим тази работа — намръщи се Фавр и погледна отново часовника си. — Десет секунди!
После протегна ръка и някой пъхна в нея оръжие със зловещ вид. Криво мачете, дълго като ятаган. Въпреки че въздухът наоколо бе задимен, то блестеше с ярък блясък. Личеше си, че е току-що наточено.
Фавр се приведе и допря острието до шията на Ана Фонг. После отново доближи мегафона до лицето си.
— Времето изтича, Натан! Дадох ти цели две минути. Отсега нататък всяка изминала минута ще отнеме живота на един от приятелите ти. Покажи се и всички ще бъдат пощадени! Кълна се в честта си на джентълмен и французин.
После Фавр започна да отброява последните секунди:
— Пет… Четири…
Натан се напрегна, но така и не съумя да измисли нищо. Ясно си даваше сметка, че честната дума на Фавр не струва и пукната пара.
— Три… Две…
Оставаха му броени секунди, за да намери някакъв изход.
— Едно…
Не откри никакъв изход.
— Нула!
Натан излезе от скривалището си. Направи крачка напред, вдигнал двуцевката над главата си.
— Вие победихте! — произнесе съкрушено.
Приведеният над Ана Фавр се изправи и присви вежди.
— Ах, млади човече, как ме уплашихте! Какво правехте тук през цялото това време?
По бузите на ужасената Ана течаха сълзи. Натан хвърли пушката си.
— Вие победихте — повтори. Няколко наемници веднага го обкръжиха.
— Аз винаги побеждавам — отвърна усмихнато Фавр. Усмивката му обаче вече издаваше озвереност.
Преди някой да успее да реагира, той рязко се извърна и с цялата сила на ръката и тялото си нанесе удар с мачетето.
Във въздуха бликна струя кръв.
Главата на жертвата му, отрязана при шията, отлетя встрани.
— Мани! — извика Натан и безсилно се свлече на колене. После падна по лице.
Тялото на приятеля му се свлече на земята. Ана изпищя и припадна върху рамото на Коуве. Фавр даде гръб на Натан и се обърна към ужасените пленници.
— Моля ви! Нима някой от вас наистина допусна, че ще позволя на мосю Азеведу да удря любимата ми безнаказано? Боже мой! Нима наистина нямате чувство за кавалерство?
Натан забеляза, че индианката докосна рана на бузата си.
Фавр се обърна и погледна Натан в лицето. Върху белия му костюм имаше червено петно от кръвта на Мани. Чудовището потупа часовника си с пръст, а после се обърна към него:
— Освен това, Натан, броенето наистина стигна до нула. Ти закъсня. Постъпих справедливо.
Натан с безпомощно оклюмала глава се отпусна върху земята.
— Мани…
Някъде в далечината воят на котка разкъса утрото и закънтя из долината.



Луи реши да направи една последна инспекция. Бе навил ръкавите на ризата си и преметнал окървавеното си сако през ръка. Следобедът бе много топъл. Тук обаче не след дълго щеше да стане горещо, наистина горещо. Огледа развалините на селището и се усмихна доволно.
Един колумбийски наемник, по прякор Маската, застана мирно, когато Луи се приближи до него. Висок близо метър и деветдесет, притежаваше свирепост, съответстваща на ръста му. Бивш телохранител на шеф на наркокартел, някога бе поел самоотвержено върху собственото си лице сярна киселина, плисната върху работодателя му. Половината от лицето му представляваше плътна мрежа от съединителна тъкан. След това неблагодарният шеф го уволни. Първо, заради безобразния му вид и второ, задето с него му напомняше на какво малко разстояние се бе доближила смъртта до собствената му личност. Луи обаче ценеше лоялността. Този човек щеше да се справи чудесно със задълженията на Брайл.
— Маска, колко време остава за разполагането на останалите заряди?
— Половин час — отговори новият му заместник.
Луи кимна и погледна часовника си. Времето бе недостатъчно, но иначе всичко вървеше по разписание. Ако руснакът не бе успял да включи проклетия Джи Пи Ес, Луи щеше да разполага с много повече време, за да се наслаждава на победата си.
Въздъхна и отмести поглед върху поляната. Там се бяха събрали общо осемнайсет пленници, всички на колене, всички с ръце, вързани на гърба. Единият край на примка, поставена на шията им, бе вързан за глезените. Опиташе ли се някой да се отвърже, примката щеше да го задуши. Няколко пленници вече стенеха, тъй като въжетата се бяха впили в плътта им. Останалите, неподвижни, продължаваха, да се потят и да кървят под лъчите на силното слънце. Луи забеляза, че Маската бе все още до него.
— Останаха ли индианци бан-али?
— Живи не, господин докторе.
Селото бе наброявало над стотина души. Сега щеше да има още едно безследно изчезнало племе.
— А долината? Огледахте ли я цялата?
— Да, господин докторе. Проходът е единственият път, по който може да се влезе или излезе в нея.
— Много добре — оцени Луи. Вече бе получил тази информация предната вечер от изтезавания разузнавач на племето, но за всеки случай пожела още веднъж да се увери в истинността на думите му. — Направи една последна проверка. Искам да напуснем това място не по-късно от седемнайсет часа.
Маската кимна и се оттегли. Тръгна с бърза крачка към гигантското дърво в центъра на поляната. Луи го проследи с поглед. В този момент от входа на тунела няколко души изтъркаляха два малки стоманени варела. След установяването на контрол над цялата долина подчинени на Луи с брадви и длета в ръце влязоха в дървото, пробиха дълбоки процепи в ствола му и извлякоха огромни количества от безценната мъзга. Луи видя, че друга група се труди усилено около основата на гигантското дърво яга. Присви очи. Всичко вървеше по разписание. Това бе единственият начин на работа, приемлив за Луи.
Удовлетворен, отиде до групата пленници, оцелели от екипа, които изгаряха под слънцето. Малко встрани от тях се намираха оцелелите представители на племето бан-али.
Луи ги погледна. Бе разочарован от това, че не бяха оказали що-годе сериозна съпротива. Двамата рейнджъри отправиха към него погледи, изпълнени с ненавист. Дребната азиатка се бе поуспокоила донякъде. Бе затворила очи и произнасяше беззвучни молитви. Коуве продължаваше да наблюдава света стоически. Луи се спря пред последния пленник. Погледът на Натан Ранд не се отличаваше от този на рейнджърите. В него обаче все пак имаше още нещо. Хладна решителност.
На Луи не му бе приятно да гледа този човек в очите, но не отмести поглед. В лицето на Натан видя сянка на баща му. Същата коса с пясъчен цвят, същите скули, същия нос. Това обаче не бе Карл Ранд и за изненада на Луи той изпита разочарование от този факт. Удовлетворението, което бе очаквал да получи от пленяването на сина на Карл Ранд, липсваше. Установи, че всъщност изпитва нещо като уважение към младия човек. По време на пътешествието дотук Натан бе показал, че притежава не само смелост, но и съобразителност. Прояви тези качества дори когато видя сметката на агента на Луи. Накрая тук бе показал своята лоялност, готовността си да жертва собствения си живот заради своя екип. Сами по себе си това бяха качества, достойни за възхищение, макар да пречеха на плановете на Луи.
Очите на Натан притежаваха твърдостта на полирани камъни. Очевидно бе изпитвал неутешима болка и въпреки това бе оцелял. Луи си спомни за своя приятел от хотела във Френска Гвиана, човека, успял да оцелее на Дяволския остров. Спомни си как този човек бавно отпиваше от чашата бърбън. Човекът имаше същите очи. Това не бяха очите на баща му, очите на Карл Ранд. Това бе различен човек.
— Какво смятате да правите с нас? — попита Натан. Тези думи бяха изречени не като молба, а като обикновен въпрос.
Луи извади носна кърпа от джоба си и избърса веждите си.
— Дадох ви своята дума на джентълмен, че няма да убия вас или приятелите ви. Ще спазя тази си дума.
Натан присви очи.
— Ще оставя смъртта на всички ви да тежи на армията на САЩ — продължи тъжно Луи. За негово собствено учудване чувството, което вложи в тези си думи, не бе престорено.
— Какво искате да кажете? — попита Натан с подозрение. Луи поклати глава и отиде до сержант Костос.
— Струва ми се, че ще е по-добре на този въпрос да отговори вашият другар.
— Нямам представа за какво говориш — отвърна презрително Костос.
Луи се наведе и погледна сержанта в лицето.
— Нима наистина искаш да ми кажеш, че капитан Уоксмън не се е доверявал на своя сержант?
Костос отмести поглед.
— За какво говори? — обърна се Натан към сержанта. — Костос, сега не е време за тайни, така че, ако знаеш нещо…
Сержантът му отговори. Изглеждаше гузен.
— Става дума за напалмовите минибомби. Имахме заповед да открием източника на вълшебната течност. След като я откриехме, трябваше да унищожим източника. Напълно.
Луи изпита удоволствие от шокираното изражение, което придобиха лицата на останалите членове на групата. Дори и рейнджърката изглеждаше изненадана. Очевидно военните предпочитаха да не споделят много-много тайните си.
Луи посочи с ръка малката група хора, събрала се около гигантското дърво. Това бяха неговите сапьори. Останалите девет минибомби, налепени върху бялата кора на дървото, наподобяваха плоски черни очи.
— Благодарение на правителството на САЩ се сдобихме с достатъчно взривни вещества, за да ни е по силите унищожението дори на такова чудовищно дърво.
Костос не отговори.
— И така целите на нашите мисии съвсем не се различават — продължи Луи. — Въпросът е кой ще се облагодетелства от това: американският военнопромишлен комплекс или една френска фармацевтична компания? Това от своя страна повдига друг въпрос: кой ще стори по-големи добрини, с тези познания? Трудно е да се отговори. Този въпрос обаче може да бъде формулиран и другояче: кой би сторил по-големи злини с тези познания? — Луи се обърна към сержанта: — Струва ми се, че на този въпрос всички знаем отговора.
Групата остана безмълвна.
— Какво ще стане с Кели и Франк? — наруши мълчанието Натан.
А, да, отсъстващите членове на групата… Луи не бе изненадан, че именно Натан зададе този въпрос.
— Не се тревожете за тяхното здраве. Те ще дойдат с моя екип — обясни Луи. — Установих контакт с хората, които ме финансираха. Господин О’Брайън се оказа идеално морско свинче за изследване на регенеративния процес. Изследователите на „Сен Савен“ горят от нетърпение да го докоснат със своите инструменти.
— А Кели?
— Госпожица О’Брайън ще ни придружи, за да ни осигури отзивчивостта на брат си.
Натан пребледня.

Докато говореше, Луи забеляза, че Натан погледна към гиганта.
— Таймерите ще задействат бомбите точно след три часа — съобщи Луи. — В 20:00 часа, ако трябва да бъда по-точен. — Знаеше, че тези хора бяха наясно със силата на една-единствена такава бомба. А тук имаше цели девет. Видя как на лицата им се изписа отчаяние. Луи продължи: — За всеки случай заложихме и други запалителни бомби в целия каньон, включително и в прохода, по който се стига дотук. Ще ги взривим веднага, след като напуснем долината. Не можем да си позволим да рискуваме някой индианец, когото не сме забелязали, да ви освободи. Боя се, че независимо дали сте вързани, или не, няма как да избягате. Цялата тази изолирана долина ще се превърне в огнен ураган. От вълшебната мъзга няма да остане и следа. Освен това огънят ще привлече хеликоптерите, летящи насам. Чудесен начин да се отклони вниманието им от нашата група.
Погледите на пленниците свидетелстваха, че са осъзнали своето поражение. Луи се усмихна:
— Както виждате, всичко е планирано както трябва.
До Луи се приближи неговият помощник. Колумбиецът дори не погледна към пленниците, сякаш бяха стадо овце.
— Да, Маска?
— Готови сме за изтегляне. Можем да се евакуираме веднага, щом наредите.
— В такъв случай започвайте! — Луи погледна отново вързаните мъже и жени. — Боя се, че дългът ме зове. И че настъпи мигът да се сбогувам сърдечно с вас.
Даде им гръб и изпита удовлетворение от станалото. В крайна сметка именно самият Карл Ранд бе станал причина за гибелта на горделивия си син. Щом бе тръгнал по пътя на баща си…
Искаше му се да вярва, че старецът ги наблюдава от ада.



Натан, коленичил до другите, бе смазан от чутото. Проследи със замъглен поглед как групата на наемниците започна да се изтегля. Чу гласа на Коуве:
— Фавр е заложил всичко на вярата си в мъзгата на яга.
— Има ли значение? — простена Натан. Внимаваше да не затегне неволно примката около шията си.
— Надява се мъзгата да излекува заболяването така, както лекува физическите наранявания. Нямаме доказателства, че притежава подобно свойство.
— Какво искаш да направим?
— Да му кажем това.
— Да му помогнем? Защо?
— Не на него искам да помогнем, а на всички тези, които станаха жертва на епидемията и започнаха да умират. Усещам, че ключът към лечението на това заболяване е някъде тук. Той е готов да унищожи долината и да ликвидира всякаква възможност за обезсилване на проклятието на бан-али. Трябва да го предупредим.
Натан се намръщи. Не бе забравил убийството на Мани. Спомни си обезглавеното тяло на своя приятел, свличащо се на земята. С разума си разбираше Коуве, но със сърцето си, не.
— Той и без това няма да ни изслуша — убеждаваше го Натан, като си търсеше някакво оправдание. — Фавр не разполага с много време. Остават му най-много шест или осем часа до момента, когато военните ще реагират. Единствената му възможност е да заграби каквото може и да избяга.
— Длъжни сме да го накараме да ни чуе — настояваше Коуве.
Откъм яга се разнесоха гласове. Двамата мъже насочиха погледи към отвора в ствола на дървото. От него излязоха двама наемници с носилка в ръце. Натан разпозна носилката, която бяха направили за Франк. Той и сега лежеше на нея, вързан като пленник.
След това от дървото излезе Кели. Движеше се сама с ръце, вързани зад гърба. Зад нея вървяха още въоръжени наемници.
— Нямате представа какво правите! — изкрещя Кели на Фавр. — Все още не знаем дали тази мъзга може да излекува каквото и да е!
Натан забеляза, че тя излагаше доводите, които преди малко бяха споделили с Коуве. Луи повдигна рамене.
— „Сен Савен“ ще ми плати дължимото много преди да се разбере дали сте права, или не. Ще погледнат краката на брат ви или това, което е останало от тях, и ще прехвърлят договорените милиони на моята сметка.
— А пострадалите? Умиращите деца и старци?
— Защо трябва да се вълнувам от това? Баба ми и дядо ми отдавна умряха, а деца нямам.
Кели се възмути и понечи да го упрекне, но забеляза групата пленници. Погледна първо трийсетината мъже, излизащи от долината, а после, групата пленници.
— Какво става тук? — недоумяваше тя.
— А, това са вашите приятели. Те ще останат тук. Кели погледна към взривните заряди, прикрепени към дървото, после, към Натан.
— Вие… Вие не може просто така да ги изоставите тук.
— Мога — възрази Луи. — Мога, разбира се. Тя спря и насмалко не се разплака.
— Поне ми разрешете да се сбогувам с тях.
— Добре! — съгласи се Луи с театрален жест, изразяващ съчувствие. — Добре, но побързайте!
Улови Кели за ръката и я изведе от строя, придружен от любовницата си и от четирима въоръжени наемници. После я блъсна към пленниците.
Сърцето на Натан се сви. Щеше да бъде по-малко мъчително, ако тя въобще не ги бе забелязала.
По лицето й потекоха сълзи. Кели приклекна последователно пред всеки от тях и започна да се извинява, сякаш бе виновна за случилото се. Натан не я слушаше, а буквално я изпиваше с очи. Знаеше, че повече няма да я види. Тя се наведе и прилепи бузата си до лицето на професор Коуве, а после отиде при Натан.
— Натан… — започна коленичила Кели.
— Замълчи — замоли я той с тъжна усмивка. Произнесе думата, с която й напомни за нощта, прекарана заедно. — Замълчи.
Очите й отново се изпълниха със сълзи.
— Научих за Мани… Толкова ми е мъчно… Натан стисна очи и наведе глава.
— Ако ти се удаде, убий това френско копеле — каза тихо. Тя се облегна върху него и отри буза в неговата.
— Обещавам — промълви на ухото му с гласа на влюбена, споделяща любовна тайна.
Той я целуна по устните, без да се интересува дали някой го гледа. Тя отвърна на целувката му и устните им се сляха.
След това бе откъсната от Натан. Фавр я държеше за ръката.
— Струва ми се, че отношенията между вас двамата са били не само професионални — каза презрително.
Фавр извъртя рязко Кели и притисна устни върху нейните. Тя извика от изненада и обида. Луи я пусна и я блъсна към индианката. От устните му закапа кръв.
Кели го бе ухапала.
Той избърса устните си.
— Не се тревожи, Натан. Ще се погрижа за жена ти — каза подигравателно Луи и погледна Кели и любовницата си. — Заедно с Цуи ще направим гостуването й при нас приятно. Нали така, Цуи? — Индианската вещица се доближи до пленницата, омота пръст около косата й и я подуши. — Сам виждаш, Натан, Цуи вече проявява интерес към нея.
Натан се опита с трескави движения да се освободи от въжето.
— Мръсно копеле! — изсъска и се задави, тъй като примката около шията му се затегна.
— Успокой се, момчето ми — изрази загриженост Луи, като хвана Кели за ръката. — Казах ти, че е в добри ръце.
По лицето на Натан се стекоха сълзи на безсилие. Започна да диша на пресекулки, тъй като въжето се впи в плътта му. Въпреки това продължи да се мята. Тъй или иначе щеше да умре. Имаше ли значение дали щеше да умре от задушаване, или от пожара?
Луи го погледна театрално тъжно, а след това задърпа Кели.
— Срамна работа… — произнесе. — Такова мило момче, а какъв трагичен живот…
На Натан му притъмня пред очите и започна да вижда звезди.
— Престани да се мяташ, Натан — опита се да го успокои Коуве.
— Защо?
— Докато човек е жив, не бива да губи надежда. Натан спря. Не защото осмисли думите на професора, а защото се почувства победен. Дишането му започна да се нормализира. Обърна лице към оттеглящата се наемническа банда и впери поглед в Кели. Тя се обърна още веднъж към него непосредствено преди да се озове в джунглата. После изчезна.
Мълчанието на групата бе нарушено само от тиха молитва на Ана. Неколцина от индианците започнаха да пеят тъжна песен, а други просто заплакаха. Продължаваха да стоят на мястото си, лишени от надежда, докато прежурящото слънце започна да се насочва към хоризонта. С всяко вдишване и хлипане се доближаваха по-бързо към смъртта.
— Защо просто не ни застреля? — терзаеше се сержант Костос.
— Защото това не е в стила на Фавр — отговори професор Коуве. — Той иска да изпитваме колкото се може по-продължителен ужас от предстоящата си гибел. Иска да ни изтезава. Това го възбужда.
Натан, осъзнал поражението си, затвори очи.
След час в южната част на долината се разнесе силна експлозия. Натан отвори очи и видя как във въздуха се издига огромен стълб от дим и прах.
— Взривиха прохода — вцепени се Карера.
Ехото от експлозията се задържа няколко секунди и заглъхна. Сега оставаше да чуят една последна експлозия. Тази, която щеше да ги лиши от живот и да изпепели долината.
Отново настъпи тишина. Натан чу отчетливо нечие хриптене в гората. Така хриптяха ягуарите.
Коуве се извърна към Натан.
— Това дали не е Тортор? — ослуша се Натан. В сърцето му се появи искрица надежда.
От джунглата се измъкна ягуар и излезе на поляната. Това обаче не бе петнистото лице на домашния любимец на техния мъртъв приятел.
Огромният черен ягуар започна да души въздуха. Разтвори уста и стръвно изръмжа.



Кели продължаваше да върви до носилката на Франк. Двамата мъже, които я държаха, сякаш не се уморяваха. Продължаваха да вървят из джунглата на долния каньон като два мускулести робота. Кели, изтерзана и с натежало от мъка сърце, започна да се препъва във всеки корен.
Фавр бе наложил бързо темпо на групата. Искаше да прекоси тресавището и да изчезне в джунглата на юг от него, преди огнената експлозия да изпепели горния каньон.
— След това военните ще се устремят тук като мухи на лайно — предупреди спътниците си. — Трябва да сме изчезнали оттук много преди да се появят.
Кели неволно бе подслушала разговор на наемниците, проведен на смес от развален португалски и испански. Фавр бе уредил по радиото в река, намираща се само на ден път оттук, да ги чакат моторни лодки. Когато я достигнеха, щяха бързо да се изтеглят.
Първо обаче трябваше да стигнат до мястото на срещата, без да бъдат заловени. Следователно трябваше да бързат. Фавр бе решил да не проявява мекушавост към никого от изоставащите, включително и към Кели. Чудовището бе обсебило камшика на Мани и периодично го размахваше във въздуха, досущ като робовладелец, надзираващ робите си. Кели вече усети допира на този камшик. Падна на колене, когато проходът се взриви зад гърба им. Бе така отчаяна, че не намери сили да помръдне. Тогава нещо огнено я докосна по рамото. Камшикът разкъса ризата й и кожата и. След това престана да изостава.
— Кели… — обади се Франк от носилката.
— Ще се измъкнем от това — каза той с отпаднал глас. Въпреки неговите възражения тя му бе инжектирала демерол, преди да напуснат лечебницата на яга. Направи го, за да намали болките му. — Ще се справим.
Кели кимна и изпита отново съжаление от това, че ръцете й бяха вързани зад гърба. Крайниците на Франк също бяха завързани за носилката. Той продължи несръчния си опит да я успокои.
— Натан и другите… ще намерят начин да се измъкнат… Избавлението… — не довърши мисълта си и изпадна отново в морфинова дрямка.
Кели се обърна. По-голямата част от небосвода бе закрита от короните на дърветата, но пушекът, предизвикан от експлозията, която отдели горната долина от долната, все още бе видим. Тя не бе казала на брат си за запалителните устройства, оставени в древната гора. Нямаше как да очакват помощ от другарите си, останали в долината.
Продължи напред и видя гърба на Фавр. Цялото й същество бе изпълнено с мисълта за отмъщение. Бе решила да изпълни обещанието, което даде на Натан. Щеше да убие Луи Фавр. Или да изгуби живота си, докато се опитва да направи това.

Натан не можеше да откъсне поглед от гигантския черен ягуар, появил се на ливадата. Това бе хитрата самка, водачът на глутницата. Очевидно бе успяла да се спаси от отровата на Луи и инстинктивно се бе прибрала в долината, където се бе родила.
— Денят става все по-обещаващ — изръмжа сержант Костос.
Едрият звяр огледа вързаните пленници. Бяха храна, готова за консумация. Без черния прах, използван като репелент, дори и индианците бан-али бяха застрашени. Голямата черна котешка богиня, създадена от яга, за да ги защищава, се бе превърнала в страшен звяр. Животното се приближи до тях. Прилепи се към земята и размаха опашка.
Внезапно зад мускулестите й рамене сякаш изригна пламък. Това бе Тортор, който също се измъкна от джунглата. Без да показва с каквото и да е, че се бои от голямата котка, профуча покрай нея и се озова при Натан и другарите му.
Любвеобилната котка събори Натан от радост. След като неговият стопанин бе мъртъв, Тортор очевидно бе решил да потърси спокойствие и утеха при неговите приятели.
При падането примката стегна врата на Натан и затрудни говора му.
— Добра котка… Тортор е добра котка…
Големият черен ягуар не помръдна от мястото си и с любопитство започна да следи това, което ставаше пред очите му.
Тортор се отри о Натан. Очевидно искаше да бъде погален или почесан, да получи някакво уверение, че всичко е наред. Натан бе вързан и не можа да удовлетвори това му очакване, но съобрази нещо. Извърна се, при което примката го стегна още по-силно, и обърна въжетата към ягуара. Тортор ги подуши.
— Прегризи ги. — Натан размаха вързаните си китки. — Прегризи ги и тогава ще мога да те погаля, приятелю.
Тортор облиза ръката на Натан и след това отри муцуна в рамото му.
Натан изстена от отчаяние и погледна през рамо. Голямата черна котка бе тръгнала към тях. Тя отмести Тортор и тихо изръмжа.
Натан застина.
Чудовището подуши ръката, облизана от Тортор, и погледна Натан с проницателните си черни очи. Той бе сигурен, че животното надушва страха в тялото на човека, търкалящ се в краката му. Не бе забравил как то с едно-единствено движение на челюстите си бе отгризало краката на Франк.
Ягуарът наведе глава и я доближи към крайниците на Натан. Разнесе се глухо ръмжене. Той усети как огромна сила го повдигна от земята. Примката насмалко не го удуши. За миг успя да си зададе въпроса дали щеше да умре от задушаване, преди да бъде изяден. Помоли се на Бог за първото.
Вместо това бе спуснат отново на земята. Размърда се леко и осъзна, че ръцете му са свободни. Използва това положение и се изтърколи встрани. Приседна и погледна разкъсаните въжета, висящи от китките му. Котката го бе освободила.
Натан присегна към примката.
Големият черен ягуар продължи да го наблюдава. Тортор дружелюбно се отри в хълбока на гигантската котка и след това отиде при Натан.
След като се освободи от примката, Натан я захвърли встрани. Глезените му все още бяха вързани, но преди да ги развърже, бе редно да благодари на своя приятел. Тортор отри косматата си глава в гърдите на Натан. Той го почеса зад ушите и се чу доволно мъркане.
— Добър котарак… Чудесно се справи…
Котката тихо изплака. Натан обхвана главата и с ръце и погледна златистите й очи.
— И аз обичах Мани — прошепна.
Тортор започна да отрива глава в лицето му и да го души. Натан изтърпя това, като продължаваше да успокоява котката. Когато ягуарът се отдръпна на крачка от него, започна да развързва глезените си.
Гигантският черен ягуар приседна. Тортор навярно се бе срещнал със самката след смъртта на Мани. Може би именно той я бе докарал тук. Мани очевидно се бе оказал прав и между двете котки се бе развила някаква привързаност. Тази близост бе подсилена като че ли от обхваналата ги мъка. Тортор се бе лишил от своя господар, а самката, от своята глутница.
Натан стана и развърза Коуве. След това двамата започнаха да освобождават останалите. Натан се зае с въжетата, пристегнали крайниците на Дакий. Той бе индианският следотърсач, участвал в изпращането на пираните и скакалците срещу групата им. Натан вече не му се сърдеше за това. Човекът просто бе защищавал племето си. Както впоследствие се оказа, съвсем основателно. Натан му помогна да се изправи и погледна димящите развалини на селището. Кои всъщност бяха истинските чудовища?
Дакий силно го притисна в прегръдките си.
— Не бързай да ми благодариш — спря го Натан. Другарите му развързваха останалите индианци. Той извърна поглед към минираното дърво, по чийто ствол бяха окачени деветте напалмови бомби.
Сержант Костос разтри изтръпналите си ръце.
— Ще проверя дали ще ми е по силите да разминирам дървото. Карера ще потърси оръжието, което скри.
Натан кимна. Освободените бан-али се събраха около двата ягуара. Двете котки се бяха разположили на сянка, сякаш забравили за съществуването им. Натан обаче забеляза, че голямата самка продължаваше да наблюдава всичко през Притворените си клепачи. Котката нямаше намерение да отслабва бдителността си.
При Натан дойдоха Ана и Коуве.
— Вече сме свободни. Какво ще правим сега? — попита професорът.
Натан повдигна рамене. Ана кръстоса ръце. Натан забеляза, че е намръщена.
— Какво те дразни? — попита я съчувствено.
— Дразни ме Ричърд Дзейн. Ако успеем да се измъкнем оттук, ще напусна „Телукс“.
Независимо от положението им Натан намери сили да се усмихне.
— Ще подадем заедно заявления за напускане.
След малко се появи сержант Костос. Лицето му имаше обичайното си мрачно изражение.
— Бомбите са заложени много умело. Не мога нито да ги обезвредя, нито да променя часа на експлозията.
— Значи не можеш да направиш нищо, така ли? — попита Коуве.
Рейнджърът поклати глава.
— Трябва да призная, че това френско копеле си разбира от работата. Перфектно са го направили.
— Колко време ни остава? — попита Ана.
— Малко по-малко от два часа. Таймерите са поставени на 20:00 часа.
Натан погледна дървото.
— Значи или трябва да се измъкнем от долината, или да потърсим някакво надеждно убежище в нея.
— Забрави за убежищата. Когато тези пущини гръмнат, трябва да сме колкото се може по-далеч оттук. Дори и без допълнителните запалителни бомби, поставени от хората на Фавр, тези девет напалмови устройства ще направят на пепел цялото плато.
— Къде е Дакий? — потърси го Натан. — Може би му е известен някакъв друг изход?
Коуве кимна към отвора на яга.
— Отиде да види как е шаманът.
Натан се сети за клетника, застрелян от Дзейн в корема.
— Да отидем при него и да видим дали може да ни помогне с нещо. — Той се отправи към дървото. Коуве и Ана го последваха — Аз ще остана да наблюдавам бомбите — каза сержант Костос.
Когато влезе в дървото, Натан отново усети неговата сладникава мускусна миризма. Погледнаха сините отпечатъци на длани.
— Знам, че всички мислим за бягство, но няма ли да се опитаме да предприемем нещо срещу болестта? — попита Коуве.
— Ако има изход, ще съберем образци от колкото се може повече растения — отвърна Натан. — Друго не можем да направим. Да се надяваме, че ще попаднем на някакво полезно растение.
Коуве очевидно не остана удовлетворен от отговора на Натан, но и нямаше как да му възрази. Дори и да успееха да открият лекарство, светът нямаше да има полза от него, ако самите те не се измъкнат.
Докато се изкачваха по спираловидния коридор, отгоре се чуха стъпки. Натан и Коуве се спогледаха. Някой идваше.
Внезапно се появи Дакий. Очите му бяха широко отворени. Бе сякаш изненадан от срещата. Заговори ги бързо на родния си език. Дори Коуве не успя да го разбере.
— Говори по-бавно — помоли Натан. В отговор Дакий го улови за ръката и го задърпа нагоре по тунела.
— Сине на вишва, ела с мен.
— Шаманът добре ли е?
— Жив е… Но е зле. Много зле.
— Отведи ни при него — поиска Натан.
Индианецът явно почувства облекчение от думите им. Тримата се затичаха нагоре и след малко се озоваха в лечебницата.
Шаманът лежеше в една от люлките. Бе жив, но не изглеждаше добре. Кожата му бе пожълтяла и бе покрита с пот. Наистина бе много зле.
Когато се приближиха до него, той приседна, макар и да личеше, че това му причинява голяма болка. Махна с ръка на Дакий и му нареди нещо, а после се втренчи в Натан. Погледът му бе измъчен, но ясен.
Под люлката се търкаляха парчета разрязано въже. Фавр за всеки случай бе вързал тежко ранения човек.
— Ти си вишва… Като баща си — каза шаманът и посочи Натан с пръст.
Натан понечи да отрече това, но Коуве го изпревари.
— Кажи му, че си шаман — настоя професорът.
Натан се довери на инстинкта на Коуве и бавно кимна утвърдително.
Неговият отговор очевидно успокои страдащия човек.
— Много добре — каза шаманът.
Дакий се върна с кожена кесия и две парчета тръстика, дълги около трийсет сантиметра. Подаде ги на своя вожд, но той бе твърде слаб. Започна да дава нареждания на Дакий. Той се зае с изпълнението им.
— Изсушена мъдна торбичка на ягуар. — Коуве посочи кесията.
— В Париж се продават скъпо — промърмори неодобрително Натан.
Дакий развърза торбичката. Бе пълна с червен прах. Шаманът продължи да дава указания. Коуве започна да превежда, въпреки че Натан долавяше отделни думи.
— Този прах е „али не яга“ — повтори професорът.
— Майчина кръв — кимна с разбиране Натан.
Дакий натъпка част от праха във върховете на двете тръстики. Коуве погледна Натан.
— Предполагам, че си разбрал какво предстои. Натан кимна утвърдително.
— Да, това ще да е нещо като билката епена на яномамо. В продължение на години бе работил при различни племена яномамо, при което го бяха канили да участва в церемонии с използването на епена. Думата се превеждаше като „слънчева сперма“. Билката бе халюциноген, използван от шаманите за влизане в света на духовете. Медикаментът бе силен. Според легендата неговото използване целеше да накара „хекура“, „малките горски човечета“, да предадат познанията си на шамана. Натан си спомни, че наркотикът бе предизвикал у него силно главоболие и цветни халюцинации. Не му допадна и начинът, по който се поемаше, през носа.
Дакий подаде една от сламките на Натан, а другата, на шамана. Вождът на бан-али даде знак на Натан да коленичи до люлката. Натан се подчини.
— Шаманът знае, че след малко ще умре — предупреди го Коуве. — Предлага ти нещо повече от банален ритуал. Според мен по този начин прехвърля върху теб всичките си отговорности: за племето, за селището и за дървото.
— Не мога да поема такава отговорност — отказа Натан.
— Длъжен си да я поемеш. След като станеш шаман, всички тайни на племето ще ти бъдат достъпни. Даваш ли си сметка какво означава това?
Натан си пое дълбоко въздух и кимна.
— Да. Лекарството.
— Точно така.

Натан се доближи до люлката и коленичи. Шаманът му обясни какво трябва да направи. Ритуалът наподобяваше този на яномамо. Малкият човек постави заредения с наркотик край на сламката до ноздрата си. После даде знак на Натан да допре другия край до устните си. Той трябваше да вдуха наркотика в ноздрата на шамана. От своя страна, опря другата сламка до лявата си ноздра. Шаманът опря другия й край до своите устни. Двамата мъже трябваше едновременно да вдухат наркотика в синусите си.
Шаманът вдигна ръка. Двамата си поеха въздух дълбоко. Индианецът пусна ръката си. Натан силно духна през сламката, подготвяйки се същевременно да поеме своята порция наркотик. Той проникна в организма му още преди да е престанал да духа.
Падна на гръб. Главата му се изпълни първо с пламъци, а после, с неописуема болка. Стори му се, че някой е откъснал тилната му кост. Стаята се завъртя пред очите му. Почувства се напълно замаян. В разума му се отвори бездна, в която той започна да пропада. Бе погълнат от мрак, който в същото време сякаш излъчваше някакво сияние.
Чу името си, но не можа да произнесе нищо в отговор. Падащото му тяло внезапно се блъсна в нещо твърдо, намиращо се в отвъдния свят. Мракът около него се разпадна, подобно на счупено стъкло. Пред очите му остана само сянка с формата на стилизирано дърво. То се издигаше върху тъмен хълм. Устреми се към него и видя детайли. Дървото стана триизмерно. Натан успя да различи неговите листа, клони и плодове. Яга. Иззад хълма се появиха дребни фигурки, вървящи една зад друга по ската, водещ към дървото. Хекура, помисли си лениво Натан.
Подобно на дървото, и фигурките станаха по-ясно различими и Натан разбра, че предположението му е било погрешно. Съществата представляваха не малките човечета, а най-разнообразни животни: маймуни, ленивци, плъхове, крокодили, ягуари и някакви други животни, каквито Натан не познаваше. Сред животните имаше и мъже, и жени, но Натан съзнаваше, че това не бяха хекура. Всички създания се запътиха към дървото и влязоха в него. Сенчестите им фигури бяха погълнати от тъмния му силует. Къде бяха отишли? Трябваше ли да ги последва?
Фигурите внезапно се появиха от другата страна на дървото. Бяха обаче преобразени. Вече не представляваха сенчести силуети, а ярки и сияещи създания. Те образуваха кръг около дървото. Хората и зверовете защищаваха яга.
Натан усети, че ходът на времето сякаш се ускори. Когато хората започваха да губят блясъка си, отиваха при дървото, изяждаха негови плодове, отново засилваха и заемаха повторно мястото си в кръга. Това се повтори няколко пъти.
Подобно на изхабена грамофонна плоча, образът започна да става все по-неясен. Накрая угасна напълно и на неговото място повторно се появи мрак.
— Натан? — чу се нечий глас.
Кой го викаше? Натан се опита да го открие с поглед, но пред очите му се разстилаше само мрак.
— Натан, чуваш ли ме?
Да, но къде си?
— Стисни ръката ми, ако ме чуваш.
Натан се обърна по посока на гласа и се опита да открие притежателя му в мрака.
— Много добре, Натан. А сега отвори очи. Той се опита да направи това.
— По-спокойно… Отвори очи.
Мракът повторно се разпадна и Натан бе заслепен от ярката светлина. Въздъхна и започна да диша тежко. Главата продължаваше да го боли. През сълзи видя лицето на своя приятел, надвесил се над него.
— Натан?
Той се изкашля и кимна.
— Как се чувстваш?
— Как според теб мога да се чувствам? — Натан направи болезнена гримаса и се опита да се надигне от пода.
— Какво усети? — запита Коуве. — Ти мърмореше нещо.
— Сякаш бълнуваше — добави Ана, коленичила до него.
— Устата ми е пълна със слюнка — сподели Натан. — Значи това е алкалоиден халюциноген.
— Какво видя? — повтори Коуве.
Натан се опита да разтърси глава. Направи грешка. Болката стана непоносима.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Около десет минути — отвърна професорът.
— Десет минути?
Бе му се сторило, че са изминали часове.
— Какво стана?
— Струва ми се, че току-що ми бе обяснено как трябва да се лекува болестта — отвърна Натан.
— Какво? — попита Коуве с разширени от удивление очи. Натан му обясни видяното.
— От видението разбрах, че плодовете на това дърво са от жизнено значение за здравето на хората от племето. Животните не се нуждаят от тях, но хората, да.
Коуве кимна с разбиране и присви очи, опитвайки се да осмисли чутото.
— Значи, това са орехите. От записките на баща ти знаем, че мъзгата на дървото е пълна с мутагенни белтъчини. С приони, способни да усъвършенстват всеки вид, на който попаднат, за да го превърнат в защитник на дървото. За това обаче трябва да се заплаща висока цена. Дървото не иска неговите чада да го изоставят и заради това се е застраховало. В животните вероятно се вгражда някакъв инстинкт, нещо, което да ги задържи в този район. Нещо, което е свързано с тяхната територия и може да бъде използвано целенасочено, както се получи с праховете за контролиране на скакалците и пираните. Хората обаче притежаваме разум и инстинктът не е достатъчен сам по себе си, за да ни обвърже към дървото. Следователно хората трябва редовно да се хранят с плодовете на дървото, за да държат под контрол мутагенните приони. Млякото на орехите вероятно съдържа някакви антиприони, потискащи бурната форма на заболяването.
— Значи бан-али са останали тук не поради чувството си за дълг, а защото са били поробени — произнесе тъжно Ана.
— Да — разтри слепоочията си Коуве. — Превърнали са се в бан-и, в роби. Не е пресилено да се каже това. Когато веднъж си бил изложен на прионите, после не можеш да си тръгнеш, защото ще умреш. Ако не се яде периодично плодът, прионът се връща към злокачествената си форма, напада имунната система и предизвиква треска или множество смъртоносни ракови образувания.
— Получава се като при доктор Джекил и господин Хайд — промърмори Натан.
Коуве и Ана го изгледаха въпросително. Той им обясни какво има предвид.
— Това вече го каза Кели, когато обясняваше природата на тези приони. В една от формите си са доброкачествени, обаче могат да видоизменят формата си и да станат злокачествени, както при болестта луда крава.
— Така е — съгласи се Коуве. — Ореховото мляко потиска развитието на приона и го задържа в доброкачествен вид. Престанеш ли обаче да приемаш мляко, става злокачествен, напада организма, убива приемника и заразява всички, които се окажат на пътя му. Това също е съобразено с целите на дървото. То не иска да бъде обезпокоявано. Ако някой избяга, хората, които срещне по пътя си, ще се разболеят и ще умрат, и така ще се образува пътека на смъртта.
— И няма да остане никой, който да разкаже какво се е случило — добави Натан.
— Точно така.
Натан се почувства достатъчно добре и се опита да се изправи. Коуве му помогна.
— За мен обаче големият въпрос е защо имах такова видение. Дали то бе дело на собственото ми подсъзнание, повлияно от халюциногена? Или бе дело на шамана, направил телепатична връзка с мен, подпомогнат от праха?
Лицето на Коуве придоби сериозно изражение.
— Не — посочи с пръст люлката, — не е било дело на шамана.
Индианецът лежеше в люлката, вперил неподвижен поглед в тавана. От двете му ноздри капеше кръв. Не дишаше. До него бе коленичил Дакий, свел глава.
— Той умря веднага. Получи масиран инсулт, ако не се лъжа — каза Коуве и погледна Натан. — Каквото и да си видял, не е било дело на шамана.
На Натан му бе трудно да разсъждава. Сякаш черепът го стягаше.
— В такъв случай това ще да е било дело на подсъзнанието ми — реши той. — Спомням си, че когато за пръв път видях орехите на дървото, сметнах, че приличат много на плодовете на Uncaria tomentosa. Растението, известно като котешки нокът. Индианците го използват срещу вируси и бактерии, а понякога и за лечението на тумори. Едва сега обаче успях да открия връзката. Може би наркотикът помогна на подсъзнанието ми да предизвика необходимия скок на интуицията ми.
— Може би си прав — съгласи се неохотно Коуве. Натан обаче усети, че професорът не бе съвсем уверен в това.
— Ако не съм прав, какво друго би могло да бъде? Коуве се намръщи.
— Докато ти бе дрогиран, разговарях с Дакий. Прахът али не яга се прави от корените на това дърво. Te се изсушават и стриват на прах.
— Какво от това!
— Възможно е твоето видение да не е било плод на подсъзнанието ти. Не е изключено да представлява записано послание, предадено ти от самото дърво. Нещо като инструкция, ако може да се каже. Консумирай плодовете на дървото и Ще останеш здрав. Съвсем просто послание.
— Не говориш сериозно.
— Като гледам какво открихме в тази долина — мутирали видове, регенериращи се крайници, хора, поставени в услуга на едно растение — нито една способност на дървото не би ме учудила.
Натан поклати глава.
— Възможно е професорът да е прав — замисли се Ана. — Не мога дори да си представя как това дърво съумява да произвежда приони, специфични за ДНК на толкова много различни видове. Това само по себе си е чудо. Как се е научило да прави това? Откъде се е сдобило с генетичен материал, от който да усвои това умение?
— Родословието на това дърво датира още от палеозоя, когато на сушата са съществували само растения — каза Коуве. — Прадедите му са били тук още по времето, когато са започнали да еволюират първите сухоземни животни. Вместо да се конкурират с тях, те очевидно са предпочели да включат тези нови видове в собствения си жизнен цикъл. Така, както това се прави и до днес от амазонското мравешко дърво.
Професорът продължи да излага теорията си, но Натан престана да го слуша. Бе се замислил над последния въпрос на Ана. „Откъде се е сдобило с генетичен материал, от който да усвои това умение?“. Въпросът бе съвсем уместен и Натан си го зададе още веднъж. Как е успяло яга да произвежда тази широка гама от приони, нагодени към отделни видове?
Натан си припомни видението. Хората и животните изчезнаха в дървото. Къде отидоха? Дали това бе нещо повече от символика? Дали не отиваха някъде? Натан забеляза, че се е втренчил в коленичилия до люлката Дакий. Дали в резултат на поредна интуиция, или на остатъчното въздействие на наркотика, но Натан реши, че започва да се сеща къде може да се намира това „някъде“.
Кръвта на яга. Кръвта, взета от корена на дървото.
Не отмести поглед от Дакий. Спомни си задоволството, с което той му бе описал как баща му захранил корена.
Краката му сами го поведоха към индианеца. Коуве прекъсна изложението си.
— Натан, какво правиш?
— Остана частица от мозайката, която още ни се губи. — Натан кимна към индианеца. — Знам кой ще ни я покаже.
Дакий го погледна с насълзено лице. Смъртта на вожда го бе шокирала. Изправи се, когато Натан спря до него.
— Вишва — каза Дакий и преклони глава, признавайки по този начин авторитета му.
— И аз скърбя за твоята загуба, но трябва да си поговорим — каза Натан. Коуве отиде при тях, за да помогне с превода, но Натан вече бе напреднал в умението да изразява своите мисли на смес от английски и яномамо.
Дакий изтри очи и посочи люлката.
— Негово име Дако — каза и положи длан върху гърдите на мъртвеца. — Той мой баща.
Натан прехапа устната си. Редно бе сам да се сети за това. Погледна Дакий и забеляза приликата му с покойния. Сложи ръка на рамото на Дакий. Знаеше какво означава да изгубиш баща.
— Наистина много съжалявам — повтори с още по-развълнуван глас.
— Благодаря — кимна Дакий.
— Баща ти бе изключителен човек. Ще липсва на всички ни, но точно сега животът ни е в опасност. Нуждаем се от твоята помощ.
— Ти си вишва. Ти ще кажеш, аз ще изпълня — отвърна Дакий и сведе глава.
— Искам да ме заведеш при корените на дървото. На мястото, където коренът се храни.
Дакий трепна и на лицето му се появиха страх и тревога.
— По-спокойно — прошепна Коуве. — Започваме да стъпваме върху опасен терен.
Натан обаче не одобри предпазливостта на професора. Сложи ръка на гърдите си.
— Сега аз съм вишва. Трябва да видя корена.
— Ще те заведа там — каза индианецът. Хвърли последен поглед върху покойния си баща и тръгна към изхода.
Започнаха да се спускат отново по тунела. Ана и Коуве разговаряха зад гърба на Натан шепнешком, за да не смущават мислите му. Той отново си спомни за приликата между символа на бан-али и спираловидния тунел. Дали обаче тук имаше още нещо? Можеше ли да се открие връзка с молекулярната форма на мутиращия прион, каквото предположение бе изказала Кели? Съществуваше ли някаква по-особена връзка между растението и хората? Обща памет? След видението под ефекта на наркотика Натан реши да не отхвърля подобна възможност. Може би символът представляваше и двете неща. Както и истинската същност на яга. Натан и спътниците му продължиха да се спускат.
— Някой идва — каза Дакий и забави крачките си. След малко Натан също чу бързи стъпки.
Пред очите им се появи добре познат им силует.
— Редник Карера — каза Коуве.
Тя кимна. Бе се задъхала от бързане. Отново държеше оръжието си в ръце.
— Изпратиха ме при теб. Да проверя дали си открил друг начин да се измъкнем от платото. Сержант Костос така и не успя да обезвреди експлозивите.
Натан съобрази, че бе забравил да зададе най-важния въпрос. Дали бе възможно да се излезе по друг път от долината?
— Дакий, трябва да разберем дали има таен път до долната долина. Известен ли ти е такъв път?
Формулирането на този въпрос го накара да прибегне до помощта на Коуве и до много жестове.
Докато професорът превеждаше, Карера не скри учудването си:
— Защо не го разпита досега? Какво си правил?
— Дрогирах се — отвърна разсеяно Натан и съсредоточи вниманието си върху разговора с индианеца. Дакий най-после го разбра.
— Да напускаме долината? Защо? По-добре е да останем тук.
— Не можем да останем тук — каза отчаяно Натан.
— Той не знае нищо за бомбите — намеси се Ана — и че долината ще бъде унищожена. Просто не може да схване това.
— Ще трябва да му го обясним — реши Натан и се обърна към Карера. — Междувременно трябва ти и сержантът да съберете колкото се може повече орехи от това дърво в раници и чували.
— Орехи ли?
— По-късно ще ти обясня защо. Направи го, моля те.
— Добре, момчета, но не забравяйте, че часовникът цъка — предупреди Карера и тръгна обратно.
Натан погледна Дакий в лицето. Как да му обясни, че цялата му родина ще бъде унищожена? Това нямаше да е лесна задача. Въздъхна:
— Да продължим към корена.
Докато се спускаха, Натан и Коуве застанаха от двете страни на индианеца и бавно започнаха да му обясняват опасността. Смущението на Дакий постепенно премина в ужас, когато осъзна какво предстои. Краката му започнаха да треперят, сякаш тази информация се бе превърнала във физическо бреме.
Стигнаха до изхода и до стените с отпечатъци на сини длани. Светлината върху поляната бе започнала да отслабва. Не след дълго щеше да настъпи нощта. Нямаше никакво време.
— Знаеш ли друг изход от долината? — запита отново Натан.
Дакий посочи мястото, където в близост до изхода имаше хлътнала стена с много отпечатъци на длани. После погледна Натан в очите.
— През корена. Ще минем през корена.
Натан най-после го разбра. Двете им цели се обединиха в една.
— Покажи ни.
Дакий отиде до стената, огледа отпечатъците и присегна към един от тях, разположен в края и. Постави длан върху него и натисна стената с тежестта на ръката и рамото си. Оказа се, че тя е разположена върху шарнир. Отмести се встрани и пред всички се разкри нова част от тунела, водеща под земята.
Натан си спомни, че каналите, по които течеше мъзгата, на това място променяха посоката си. Отговорът на въпроса през цялото време се бе намирал пред очите му. Дори отпечатъците на длани върху стените наподобяваха двойното витло в края на символа на бан-али.
Ана извади джобно фенерче от джоба на якето си. Натан потупа джоба си, но не откри нищо. Навярно го бе изгубил. Ана му подаде своето и му даде знак да върви напред.
Отиде до отвора. Мускусовата миризма на дървото тук бе по-плътна и по-влажна, подобно диханието на открит гроб. Натан се спусна в отвора.

Бандата на Луи се спря за почивка и той погледна часовника си. След час взривът щеше да превърне горната долина в огнен водовъртеж. Погледна тресавището, разположено пред тях. Залязващото слънце бе придало на повърхността му сребрист оттенък.
Движеха се по график. Когато достигнеха южната част на тресавището, където джунглата бе най-гъста, имаше много речни канали и щяха да се измъкнат с лекота от гъстата гора. Не се съмняваше в това.
Въздъхна удовлетворено, но същевременно изпита известно разочарование. Оттук нататък всичко щеше да е лесно. Винаги изпитваше подобни чувства след успешно приключване на мисия. Реши, че това е някаква временна потиснатост, подобна на настъпващата след полов акт. Вярно е, че щеше да се завърне във Френска Гвиана като много по-богат човек. Тръпката, която изпита през последните дни обаче, не можеше да се купи с пари. Такъв е животът, помисли си. Нищо. Щеше да има и други мисии.
Чу шумолене, което привлече вниманието му.
Видя Кели, коленичила и притисната към земята от двама мъже. Трети мъж, Легнал на два метра от тях, псуваше и се държеше между краката.
Луи тръгна към тях, но Маската го изпревари. Обезобразеният му помощник помогна на псуващия да се изправи на крака.
— Какво става тук? — попита Луи. Маската посочи мъжа с пръст.
— Педро пъхнал ръка в пазвата й, пък тя го ритнала с коляно по слабините.
Луи се усмихна. Това му хареса. Положи ръка върху дръжката на камшика.
Отиде при все още коленичилата Кели. Един от двамата пазачи, стиснал я за дългата коса, отметна главата й назад, за да се оголи дългата и шия. Тя погледна презрително двамата мъже, които я обсипваха с най-вулгарни псувни.
— Нека се изправи — нареди Луи.
Двамата знаеха, че неподчинението бе неразумно нещо. Кели се изправи. Луи свали шапка.
— Извинявам се за проявената към вас непочтеност. Уверявам ви, че това няма да се повтори.
Около тях започнаха да се събират други наемници.
— Следващия път така ще го ритна, че ще му вкарам ташаците в корема — процеди през зъби Кели.
— Поначало сте права — съгласи се Луи и даде знак на хората си да се отдръпнат. — Тук обаче наказанията са моя привилегия.
Стисна камшика. Преди време бе ударил с него жената, за да й предаде урок. Бе време за втори урок. Извърна се и замахна рязко с камшика. Чу се силно изплющяване. Педро изпищя и закри с ръка лявото си око. Между пръстите му потече кръв. Луи изгледа останалите.
— Никой няма да докосва пленниците. Това ясно ли е? Всички започнаха гласно или с кимвания да потвърждават, че им е ясно. Луи прибра камшика си.
— Някой да се погрижи за окото на Педро.
Извърна се и видя, че Цуи е застанала до Кели. Бе повдигнала ръка към бузата на пленницата. Цуи омота около пръстите си къдрица червена коса. Червената коса я привлича, съобрази Луи. Такива трофеи Цуи още нямаше в колекцията си.



На светлината на фенерчето Натан забеляза, че тунелът приличаше на горния, само дето дървената му повърхност бе по-грапава. Миризмата на мускус се засили.
С Дакий до него поведе Ана и Коуве надолу по тунела. Той започна да се стеснява и завоите ставаха все по-остри.
— Навярно се намираме в главния отвесен корен — прецени Натан.
— Води право във вътрешността на земята — добави Коуве. Натан кимна. След още няколко завоя тунелът излезе от корена на дървото. Подът под краката им се оказа от камъни и глина. Тунелът продължаваше да води надолу. Движеха се успоредно на коренната система.
Дакий даде знак да продължат напред. Натан се колебаеше. По стените растяха странни светещи лишеи. Миризмата на мускус бе станала нетърпимо силна. Дакий вървеше напред. Натан погледна Коуве, който повдигна рамене. Прие това като знак на съгласие да продължат.
Коренът над главите им се раздели на няколко части, водещи към други тунели. Малки коренчета, провиснали от тавана, помръдваха ритмично, сякаш ги вееше вятър. В тунела обаче нямаше никакво въздушно течение.
Тунелът се стесни и главата на Натан докосна тавана. Малките коренчета се оплетоха в косата му и започнаха да я дърпат. Той се освободи от тях и възкликна от удивление. Разтревожен, освети повърхността над главата си.
— Какво има? — запита Коуве.
— Коренът се опита да ме хване.
Коуве доближи ръка до корена. По-малките коренчета се омотаха около пръстите му. С отвращение отдръпна ръката си.
Натан познаваше и други амазонски растения, реагиращи на физически дразнители. Листа, които се увиваха, когато ги докоснат. Гъби, които се взривяваха, и растения, които се затваряха при допир. Тези корени обаче му се сториха зловещи.
Освети пътя пред себе си. На няколко метра от него Дакий го очакваше. Натан даде знак на другите да не изостават. Коренчетата обхващаха цялото пространство; те се разделяха и сгъстяваха. В стените на разклоненията на тунела имаше малки странични отвори, покрити с плетеница от корени. Натан предположи, че това може да са хранилища на азот. Познаваше много растения, чиито корени образуваха изпълнени с азот грудки, разположени в подобни отвори.
Дакий бе застанал пред един такъв отвор. Натан освети вътрешността му с фенерчето си. Откри там нещо, което бе отвсякъде оплетено от големи и малки корени. Приведе се, за да го разгледа по-отблизо. Няколко коренчета, подобно малки антени, се протегнаха към него. Той се отдръпна.
Във вътрешността на отвора, отвсякъде увит и омотан от корените, подобно муха, попаднала в паяжина, се намираше прилеп плодояд. Натан се изправи погнусен от гледката.
Коуве надникна в отвора и също се намръщи:
— Дали дървото се храни с него?
— Не ми се вярва. Елате да видите още нещо — разнесе се зад гърба им гласът на Ана.
Върнаха се и отидоха при нея. Тя бе застанала пред един още по-голям отвор, също покрит с плетеница от корени. С жест им посочи да надникнат. Натан освети с фенерчето. Вътре, оплетена от корени, се намираше голяма кафява котка.
— Пума — каза Коуве.
— Гледайте внимателно — прикани ги Ана.
Те се вслушаха в съвета й, без да знаят какво трябва да очакват. Едрата котка внезапно си пое въздух, а после го издиша. Това движение обаче изглеждаше по-скоро механично, отколкото естествено.
— Жива е — разкри им тя.
— Нищо не разбирам — смути се Натан.
— Би ли ми подал фенерчето?
Натан й го подаде. Антроположката направи бърз оглед на много от съседните отвори. Разнообразието на животински видове бе впечатляващо. Видяха оцелот, тукан, мармозетка, тамариндова маймуна, мравояд, дори змии и гущери. Колкото и да им се стори странно, и една горска пъстърва. Всички животни дишаха или даваха някакви признаци на живот. Дори хрилете на рибата потрепваха.
— Всички са уникални и всички са живи — констатира Ана. — Бих казала, че се намират в състояние на своеобразна хибернация.
— Какво искаш да кажеш?
— Намираме се в биологичен склад — поясни Ана. — В база, пълна с генетични кодове. Готова съм да се обзаложа, че именно това е източникът на производството на приони.
Натан бавно огледа плетеницата от отвори. Това, което чу, бе трудно за осмисляне. Дървото бе превърнало подземието в депо за животни. Изследваше ги, за да може да произвежда приони, с които да ги обвързва към себе си. Подземието представляваше жива и дишаща генетична лаборатория.
Коуве хвана Натан за рамото.
— Сетих се за баща ти.
Натан го погледна недоумяващо.
— Какво искаш да… — започна и изведнъж съобрази, сякаш го удариха с чук по главата. Баща му бе предаден на корена. Не като тор, както първоначално бе предположил, а като екземпляр, необходим на тази зловеща лаборатория.
— Със своята бяла кожа и своеобразно поведение баща ти е бил уникален — продължи Коуве. — Бан-али или яга, няма значение кой, не са искали да се лишат от неговото генетично наследство.
Натан се извърна към Дакий. Бе така развълнуван, че му бе трудно да говори.
— Баща ми… Имаш ли представа къде може да се намира?
Дакий кимна утвърдително и повдигна ръце.
— Той е при корена.
— Да, но къде точно? — Натан посочи най-близкия отвор, където лежеше голям черен ленивец. — В кой точно отвор?
Дакий се смръщи и отмести поглед към плетеницата от коридори.
Натан затаи дъх. Имаше стотици коридори и безброй помещения. Не разполагаше с време за пълен оглед. Всъщност вече нямаха време. Можеше ли обаче Натан да си позволи да си тръгне, след като знаеше, че баща му е някъде тук?
Дакий внезапно съобрази сякаш нещо, тръгна уверено по един коридор и им даде знак да го последват.
Те с бързи стъпки се отправиха към него, като започнаха да навлизат в сърцевината на плетеницата от тунели. Натан установи, че се задъхва. Не от силната миризма на мускус, а поради засилващата се тревога, която го бе обхванала. По време на пътешествието въобще не бе допускал, че баща му е все още жив. Сега обаче бе раздвоен между надеждата и отчаянието и изпълнен с безпокойство, почти паникьосан. Какво щеше да открие?
На един разклон Дакий за миг се спря, след което зави наляво. След няколко крачки обаче поклати глава, спря се и се върна. Тръгна надясно.
Натан изпита желание да изкрещи.
Дакий продължи по новия коридор, като мърмореше нещо под носа си. След малко стигна до голям отвор, спря пред него и посочи с пръст.
— Баща там.
Натан грабна фенерчето от Ана, коленичи до отвора и освети вътрешността му, без да обръща внимание на коренчетата, които започнаха да се оплитат около китката му.
Във вътрешността на отвора видя обвит от корени неясен силует. Бе се присвил в поза, подобна на тази на зародиш в утроба. Силуетът бе блед. Лицето му бе покрито с гъста брада. Косите му бяха преплетени с корени. Натан освети лицето, скрито под брадата. Все още не бе напълно уверен дали това е баща му.
Докато го наблюдаваше, човекът механично си пое въздух и коренчетата около устните му се раздвижиха. Бе жив.
— Трябва да го измъкна оттук — реши Натан.
— Това баща ти ли е? — попита Ана.
— Все още не съм съвсем сигурен — отвърна Натан и посочи с пръст костения нож в пояса на Коуве. Професорът му го подаде. Натан го пое и започна бързо да реже корените.
Дакий изкрещя и се опита да му попречи, но Коуве застана пред него.
— Недей, Дакий! Не пречи на Натан!
Натан успя да се справи с външните дебели и жилави корени. Работата бе трудна, подобна на обелването на кората на орех. Коренчетата под тях бяха по-тънки, най-фините наподобяваха косми.
Натан видя, че тези коренчета бяха проникнали в цялото тяло, сякаш то бе направено от пръст. Очевидно яга поддържаше заловените екземпляри именно по този начин. Чрез корените подаваше хранителни вещества и поддържаше жизнените им системи.
Натан се поколеба. Дали нямаше да застраши живота на човека, ако го освободеше от коренчетата? Щеше ли да го убие, ако ги прережеше? Ако състоянието му действително представляваше хибернация, имаше ли опасност да наруши дейността на тези системи?
Поклати глава и започна енергично да реже корените. Ще рискува. Ако го оставеше, той така или иначе с положителност щеше да умре от страшна смърт.
След като преряза корените, Натан захвърли ножа, подхвана лежащия за раменете и го измъкна в коридора. Последните коренчета се скъсаха и освободиха пленника си.
Веднъж озовал се в тунела, Натан се свлече до човека. Голата фигура започна да кашля и пъшка. Много от малките коренчета просто изпопадаха от тялото му като пиявици. На местата, където в тялото му бяха проникнали по-дебели корени, потече кръв. Човекът изведнъж започна да се гърчи. Отметна глава назад и гръбначният му стълб се изкриви.
Натан го прегърна, тъй като не съобрази какво друго може да направи. Гърчовете продължиха цяла минута. Коуве му помогна да удържи мъжа, за да не се нарани.
Човекът потрепери за последен път, след което с тежка въздишка се свлече на земята.
Натан въздъхна от облекчение, когато видя, че гръдният кош продължаваше да се движи. Очите на мъжа се отвориха и го погледнаха. Натан познаваше тези очи. Това бяха неговите очи.
— Натан, ти ли си? — попита с дрезгав глас фигурата.
— Татко! — извика Натан и го прегърна.
— Нима… Нима сънувам? — продължи баща му със стенещ глас.
Натан бе твърде развълнуван, за да му отговори. Помогна на баща си да приседне. Бе съвсем лек, само кожа и кости. Дървото бе поддържало живота му, но едва-едва.
Коуве се приведе, готов да помогне.
— Карл, как се чувстваш?

Бащата на Натан присви очи и разпозна професора.
— Коуве, за Бога, какво става тук?
— Това е много дълга история, стари приятелю — отвърна професорът и помогна на Натан да изправи баща си на крака. Карл Ранд, твърде слаб, за да се движи самостоятелно, се облегна на Натан и Коуве. — Първата ни грижа обаче е да те отведем по-далеч от това проклето място.
— Татко… — Натан погледна баща си с разплакано лице.
— Напълно те разбирам, сине — каза дрезгаво Карл Ранд и се изкашля.
В момента нямаше време за синовни излияния, но Натан реши да не оставя за по-късно изричането на думите, които бе забравил да произнесе в деня, когато баща му се отправи на път.
— Обичам те, татко.
В отговор ръката, която го бе прегърнала през рамо, леко го стисна. Така баща му изрази обичта си.
— Трябва да извикаме останалите и да се махаме оттук — каза Ана.
— Натан, ти защо не останеш тук с баща си, за да си починете? — предложи Коуве. — Ще ви приберем на връщане.
Дакий поклати глава.
— Не. Оттук няма да излезем. Изход другаде. Тук няма да се връщаме.
— Така или иначе не трябва да се делим — настоя Натан.
— А и аз сам мога да се оправя — опита се да възрази Карл. — И без това доста време си почивах. — Посочи с поглед доскорошното си леговище.
Коуве кимна в знак на съгласие.
След като решиха този въпрос, започнаха да се изкачват към повърхността. Коуве обясни набързо обстановката. Бащата на Натан се запозна със случилото се в движение. Единствените думи, които изрече, бяха свързани със споменаването на Луи Фавр и деянията му.
— Мръсно копеле!
Натан се усмихна. Стана му драго, че огънят у стария не бе угаснал.
Когато излязоха на повърхността, видяха, че двамата рейнджъри си бяха уплътнили времето. Бяха събрали всички индианци от племето бан-али. Бяха се натоварили с оръжия и с орехи от дървото.
Натан и баща му останаха до изхода, а през това време Коуве разкри откъде се бе взело попълнението на групата им и какво бяха открили долу.
— Дакий каза, че съществува спасителен изход през тунела на корена.
— В такъв случай да побързаме — подкани Костос. — Остават ни по-малко от трийсет минути и трябва да се отдалечим оттук колкото се може по-скоро.
Карера с оръжие през рамо се присъедини към тях.
— Нашата работа я свършихме. Събрахме няколко дузини орехи и четири манерки с мъзга.
— Да се махаме оттук, докато не е късно — разпореди Костос.



Докато напредваха по виещия се тунел, Коуве остана плътно до Дакий и от време на време хвърляше поглед през рамо към следващите ги индианци и американци. Като гледаше как сержант Костос помагаше на Натан да поддържа баща си, Коуве съжали, че не им бе останало време да направят носилка. Сега обаче всяка минута можеше да се окаже от жизнено значение.
Сержант Костос вярваше, че подземните тунели ще ги защитят от най-страшния ефект на напалмовия взрив, но се тревожеше от състоянието на почвата.
— Тук скалната маса е раздробена и отслабена от корените — прецени той. — Взривовете биха могли да разрушат тавана над главите ни и да ни убият или погребат. Трябва да излезем от тунелите, преди бомбите да избухнат.
Всички се движеха бързо. Не само заради себе си, но и заради света. В раниците си пренасяха съдбата на стотици, ако не и на милиони души — орехите на яга. Веществото, способно да потисне злокачествените човешки приони. Средството за ликвидиране на епидемията. Не можеха да си позволят да останат погребани тук.
Коуве отново надникна през рамо. Тъмните тунели, светещите лишеи, ужасните отвори, пълни с пленени създания — всичко това го изнервяше. На тази дълбочина стените и таванът бяха изпълнени с корени. Те се движеха и се опитваха да заловят минаващите покрай тях. Стените сякаш бяха окосмени, сякаш бяха настръхнало живо същество, което ги дебне. Хората зад Коуве изглеждаха уморени, дори и индианците. Краят на върволицата от мъже и жени се губеше зад един завой. Накрая, като прикриваше групата откъм тил, вървеше редник Карера. И зад нея имаше прикритие: Тортор и гигантският черен ягуар. Подмамването на двете котки не се оказа лесна задача, но Натан успя да убеди Тортор да го последва.
— Няма да позволя котката на Мани да умре тук. Дължа това на своя приятел.
След като Тортор влезе в тунела, и голямата черна котка го последва.
Карера бе нащрек и държеше пръста си на спусъка. Не знаеше дали дивата котка няма да поиска да закуси по време на път.
Дакий понякога се задържаше при разклоненията. Тогава Костос мърмореше недоволно, но не смееше да го приканва да бързат. В този лабиринт човек можеше лесно да се изгуби. Всички зависеха от паметта на Дакий.
Индианецът избираше пътя и повеждаше и другите. Тунелът започна да се спуска все по-стръмно. Коуве прецени, че вече се намираха на около сто метра под повърхността и продължаваха да се спускат на още по-голяма дълбочина. Въздухът обаче вместо да стане по-застоял, започна да се изпълва със свежест.
След няколко минути тунелът стана равен, направи рязък завой и ги изведе в голяма пещера. Покрай близката стена имаше тясна пътечка, каменна издатина, разположена високо над хлътналия под на пещерата. Дакий тръгна по пътеката.
Коуве го последва и разгледа удивен пещерата. Диаметърът й беше от близо километър. В центъра и бе разположен масивен корен, дебел като секвоя. Излизаше от тавана и подобно гигантски стълб, се скриваше в пода.
— Това вероятно е отново главният корен на яга. Изглежда, че се въртим около него.
От огромния корен излизаха хиляди други по-малки корени, продължаващи в други тунели.
— Тези корени навярно се простират на много и много километри — допусна Коуве и погледна основния корен. Гигантското дърво над главите им представляваше навярно само малка частица от цялостната маса на растението. — Можете ли да си представите колко много видове се съхраняват тук, долу, застинали във времето?
— Дървото сигурно ги държи от хилядолетия насам — промълви бащата на Натан.
— Може би от по-отдавна — каза Коуве. — Още от времето, когато се е образувала Земята.
— Още от палеозоя? — уточни Натан. — Какво ли се крие в този гигантски биологичен склад?
— И какви ли същества са все още живи? — добави Ана.
Коуве се замисли. Това предположение го изпълни едновременно с възхищение и ужас. Даде знак на Дакий да продължи. Времето изтичаше и за тях, и за света.
По пътеката, кръжаща около стената на пещерата, достигнаха друг отвор. Отново се озоваха в плетеница от тунели. Въпреки че напуснаха пещерата, мислите на Коуве не се откъсваха от нея. Забави ход и застана до Натан и Карл. От другата им страна вървеше сержант Костос.
— Когато учех антропология, се запознах с много митове за дървета — сподели професорът. — Според много от тези митове е имало дървета, изпълняващи ролята на грижовни майки хранителки. Дървета, представляващи хранилища на мъдростта. Отново се замислих за яга. Дали и преди не се е срещала с хора?
— Какво искаш да кажеш? — запита Натан.
— Не вярвам това дърво да е било единственото от своя род. Сигурно в миналото са съществували и други такива дървета. Може би въпросните митове са колективен спомен за по-ранни срещи на хората с този вид. — Коуве усети, че Натан се съмнява в думите му, и продължи: — Да вземем например дървото на познанието в райската градина. И то е дърво, чиито плодове съдържат цялото знание на света, но хората, които изяждат тези плодове, са прокълнати. Можеш да го сравниш с яга. Когато видях Карл, оплетен в корените, си спомних за друг библейски мотив. В тринайсети век един монах, отдал се на пост, за да постигне Бога, написал разказ, според който Сит, синът на Адам, се завръща от райската градина. Младият човек разказал, че видял дървото на познанието, вече цялото побеляло. С корените си то било оплело Каин, като някои от тях прониквали в тялото му.
Натан се замисли.
— Сравнението ми се струва много уместно — завърши Коуве.
— Може и да си прав. Тунелът в ствола на яга не е дело на човешки ръце, а природно явление. Образувал се е, докато дървото е растяло. Каква друга причина би могло да има за това, освен желание на дървото да се нагоди към хора, които очевидно прадедите му са срещали по-рано?
— По същия начин, по който мравешкото дърво се е приспособило към шестокраките си обитатели — добави Коуве.
В разговора се включи и бащата на Натан.
— А и нека не забравяме еволюцията на тукашните бан-али. Както и промените, внесени в техния организъм. Дали подобно нещо не се е случвало и преди с човешкия род? Възможно ли е тези дървета да са играли ключова роля за човешката еволюция? Дали не заради това ги помним в нашите митове?
Коуве присви вежди. Самият той не бе стигнал дотук в изводите си. Хвърли поглед към гигантската котка. Щом дървото бе успяло да усъвършенства умствените способности на ягуара, дали не бе постъпило по същия начин с хората в далечното минало? Възможно ли бе човешките същества да дължат своя разум на прадедите на това дърво? От тази мисъл кръвта му изстина.
Останалите се бяха умълчали.
Коуве се опита мислено да възпроизведе историята на тази долина. Яга навярно бе израсла тук, като бе събирала живи екземпляри в кухата си коренна система в продължение на векове. Бе ги примамвала с мускусното си ухание, а после ги бе пленявала и поставяла в хранилищата. След време в долината попаднали хора — скитаща клонка от племето яномамо, — които открили тунелите на дървото и чудотворните лечебни свойства на мъзгата му. Примамени от дървото, същевременно били пленени от него, досущ като останалите видове, и постепенно започнали да се превръщат в бан-и, човешките слуги на яга. След това бан-али започнали да доставят на дървото други живи образци, за да обогатят неговата биологична база данни. Ако този процес не се прекъсне, докъде можеше да доведе? Дали не до създаването на нов човешки вид — такова предположение бе изказал Карл, след като видял мъртвороденото дете на Джерълд Кларк? Или пък е съществувала възможността да се появи нещо още по-страшно, хибрид, подобен на пираните и скакалците?
Коуве отново погледна виещия се коридор, и изведнъж изпита облекчение, че всичко това щеше да изгори.
Чу се гласът на Дакий. Индианецът им посочи един страничен тунел. От него струеше светлина. Чуваше се бученето на водопад.
— Изходът — зарадва се Коуве.



Натан, като придържаше баща си, ускори ход.
Сержант Костос непрекъснато подканяше и броеше минутите.
Не оставаше много време.
Групата се устреми към лъча от лунна светлина. Бученето скоро премина в рев и непоносим грохот. Покрай изхода се стичаше водопад. Водата му сияеше под лунната и звездната светлина.
— Тунелът навярно излиза на ската на скалата, гледащ към долната долина — допусна Коуве.
Последваха Дакий и стигнаха до влажния изход на тунела. Потокът от бурно стичаща се вода го закриваше. Дакий посочи земята под краката им. Стъпала. В тясното пространство между водния поток и ската в скалата бяха издълбани стръмни и мокри стъпала. Примитивното стълбище се виеше в различни посоки и извеждаше към долната долина.
— Имайте готовност за прикритие! — прогърмя гласът на сержанта. — Слизайте бързо, но когато извикам, спрете и се прилепете колкото е възможно по-плътно към скалата!
Дакий поведе своите хора.
Коуве помогна на Натан да се спусне с баща си. Продължиха по стълбите бързо и предпазливо.
Натан видя как Костос даде знак на Карера и я последва.
Зад тях се появиха двете котки. Ягуарите бързо се измъкнаха от тунела. Личеше, че им е приятно да са на открито пространство. Натан съжаляваше, че не притежава техните нокти.
— Остава още минута — уведоми ги Коуве, превил се под тежестта на Карл.
Ускориха ход. Долината се намираше все още на височина от четири етажа под тях. Падането от такава височина щеше да е смъртоносно.
Рязка заповед заглуши за миг рева на водопада:
— Залегни! Веднага!
Натан притисна баща си към стъпалата и също залегна. Погледна нагоре и видя как цялата група се бе прилепила към камъните. Той също притисна лице към скалата и започна да се моли.
Експлозията бе неописуема. Стори им се, че самият ад се е спуснал върху земята. Звукът бе слаб, не по-шумен от този на фойерверките по случай Четвърти юли. Уви, това не можеше да се каже за цялостния ефект от избухването.
Над хребета се появи внезапно висока километър огнена стена, която после се извиси на три пъти по-голямо разстояние в небесата. Гореща въздушна вълна, изпълнена с пламъци, премина покрай тях. За тяхно щастие водопадът изигра ролята на защитна завеса, която ги опази от сигурно изпепеляване. Водният поток, отклонен от взривната вълна, ги заля. Всички обаче продължиха да се държат за скалите. Горещината намаля и Костос отново извика:
— Продължавайте да слизате, но се пазете от падащи горящи предмети!
Натан се изправи. Всички останали направиха същото, въпреки че бяха все още зашеметени от взрива. Бяха успели!
— Хайде, татко, да се махаме оттук! — подкани го Натан и се присегна към баща си.
Когато хвана ръката му, почувства как земята под тях започна да вибрира и да се тресе. Инстинктът му подсказа, че това е нещо лошо.
— Майната му!
Закри баща си с тялото си и изкрещя:
— Залегнете! Всички залегнете!
Втората експлозия ги оглуши. Натан изрева от болка. Стори му се, че хълмът ще се срине върху тях.
От устието на тунела над главите им излезе огнен реактивен поток и удари по водопада. Върху тях се посипа вряла вода.
Натан погледна нагоре и видя как тунелът избълва огън още веднъж. След това отново. От по-малките процепи на скалата заизлизаха малки пламъчета, наподобяващи стотици огнени езици. До един бяха сини.
През това време земята не престана да трепери и да се тресе.
Натан продължи да закрива баща си с тялото си.
В небесата се понесоха скали и буци пръст. Цели изкоренени дървета, подобно на огнени ракети, прелетяха във въздуха и се сгромолясаха шумно в долината. После и това затихна.
Никой не помръдна, когато върху тях започнаха да падат по-малки камъни. Водопадът отново ги защити, като отнесе встрани някои от падащите предмети, а на други омекоти скоростта в достатъчна степен, за да предизвикат само драскотини и натъртвания, но не и смърт.
След няколко минути Натан вдигна глава, за да огледа щетите. Видя, че Коуве е застанал на стъпалото над баща му. Професорът погледна Натан с пребледняло и ужасено лице.
— Ана… Когато ти извика, не успях да я хвана достатъчно бързо… Експлозията… Тя падна.
— О, Боже! — простена Натан и затвори очи.
Чу около себе си жаловити писъци. Не само Ана бе загинала. Натан се повдигна на колене. Баща му се изкашля и се обърна на хълбок. Лицето му имаше пепеляв цвят.
След малко групата достигна края на стълбището. Всички бяха окървавени и имаха измъчен и шокиран вид.
Събраха се в подножието на водопада и хладните му пръски ги намокриха. Трима бан-али също бяха намерили смъртта си при спускането.
— Какъв беше този втори взрив? — озадачи се Костос. Натан си спомни странните сини пламъчета. Помоли да му дадат една от манерките с мъзга на яга. Изля от нея голяма капка и я запали със запалката на Карера. Появи се същият син пламък.
— Това е като копала — поясни Натан. — Лесно запалимо е. Изгоряло е цялото дърво. С корените и всичко останало, ако съдим по начина, по който се разтресе земята.
Настъпи скръбно мълчание.
— А сега какво ще правим? — попита Карера. Отговори й Натан. Гласът му бе изпълнен с ожесточение.
— Сега ще накараме това копеле да ни плати за всичко. За Мани и за Олин. За Ана и за всички хора от племето.
— Те имат автоматично оръжие, а ние разполагаме само с дискомета — напомни сержант Костос. — Освен това са два пъти повече от нас.
— Няма значение — каза решително Натан. — Разполагаме с коз, който обезсмисля предимствата им.
— Какъв? — замисли се Костос.
— Мислят, че сме мъртви.