`Кръвта на сатаната - Джеймс Ролинс`

— Старците. Възрастните хора. Всички селяни, които видяхме досега, са приблизително на една и съща възраст. Плюс-минус двайсет години.
Сам пребледня, когато осъзна казаното от Маги. Дори и шаманът не изглеждаше много по-възрастен от него.
— Може би имат кратка продължителност на живота — допусна той.
— Животът тук е съвсем изолиран — усъмни се Маги. — Няма и хищници, ако изключим онези същества в пещерите.
Сам се обърна към Камапак и с помощта на Денал го запита защо не вижда стари хора. Отговорът на шамана бе загадъчен.
— Храмът ни храни, а боговете ни закрилят — каза. Изрече това напевно и им стана ясно, че този отговор многократно е повтарян. Когато Маги зададе въпроси за здравеопазването и заболяванията, получи същия отговор.
— Изглежда, че децата, възрастните, слабите и болните отиват все там — каза на Сам.
— Според теб в жертва ли ги принасят?
Тя повдигна рамене.
Сам се замисли над думите и и после се обърна към Денал с намерението да смени темата.
— Опитай се да му опишеш създанията от пещерите.
Момчето се намръщи, уморено от превода, обаче изпълни нареждането на Сам. Лицето на шамана потъмня и той присви вежди. Нареди на индианците, които теглеха шейната, да спрат. После се обърна към Сам с глас, в който имаше и скрита заплаха:
— Не споменавайте тези, които бродят из ука пача, подземния свят. Те са малакуи, духове, и името им не бива да се изрича. — След това даде знак на индианците да потеглят отново.
Сам погледна вулканичната планина на юг.
— Там са небесата, а под нас е адът — каза. — Всички духовни царства на инките са събрани в тази долина. Значи това място е пакарискас, вълшебната връзка.
— Според теб какво означава това?
— Не знам. Ще се радвам обаче да чуя какво мисли чичо Ханк.
Не след дълго достигнаха края на селището. Бе малко след пладне и работниците оставиха дървата и влязоха в селището. Домовете отново се изпълниха с глъчката на бъбрещи щастливи хора. Дори и работниците по нивите се завърнаха за следобедна почивка.
Сам, Маги и Денал се прибраха по квартирите си. Жените, които сутринта готвеха, сега пресипваха печена царевица и яхния в глинени паници. Сам изведнъж почувства, че е много гладен.
— Трябва да събудим Норман — каза Маги. — Добре е да хапне нещо.
— Аз ще го извикам — предложи Денал.
Маги и Сам заеха място до огнището. Огнищата на другите къщи също димяха подобно на малки вулкани. Както повечето инкски селища, и това бе разделено на „айлу“, махали от къщи, принадлежащи на един и същ род. Всеки айлу разполагаше със собствена кухня на открито. Когато времето го позволяваше, инките предпочитаха да се хранят вън от къщи.
Сам получи паница със смачкана варена царевица и малко парче сушено месо от лама. Тъкмо започна да го оглежда, когато се появи Денал. Детското му лице бе много разтревожено.
— Какво има? — попита Маги.
— Няма го — отвърна Денал. — Постелята му беше разхвърляна.
— Разхвърляна? — повтори Сам.
— Да, сякаш се е борил с някого — каза Денал. Бе уплашен. Маги се обърна към Сам.
— Преди да изпадаме в паника, нека първо просто да попитаме какво е станало.
Сам даде знак на Денал да отиде при бременните жени, които разнасяха храната. Денал започна да говори бързо. Една жена му отвърна нещо с усмивка. Когато Денал се завърна при Сам, бе доста уплашен.
— Отвели са Норман в храма.

Следобедът Джоан се оказа в компанията на млад монах в една от многото лаборатории под абатството. Абатът изпълни обещанието си и нареди Джоан да бъде третирана като гостенка. Молбата и да се срещне с учените от лабораторния център бе удовлетворена, макар и неохотно. Личното и куче пазач обаче не я изостави. Дори и сега Джоан виждаше Карлос през прозореца на лабораторията. Бе подпрял ръка върху пистолета си. Младият монах на име Антъни се обърна към нея:
— Разбира се, всички ние се придържаме към най-различни теории — поясни на великолепен английски. — Не позволяваме на нашата вяра да пречи на експериментите ни. Абатът казва, че вярата ни трябва да е способна да издържи на изпитанието на науката.
Джоан кимна и се доближи. Бяха застанали пред маса с компютри и монитори. В съседните преградени помещения работеха други учени също в бели престилки. Бяха обаче сами.
Антъни включи един компютър. До лакътя му имаше табла с образци от инкския метал, миниатюрни златни капки в пластмасови съдове. Тя бе разбрала, че лабораторията се опитва да изясни естеството на метала, за да се доближи орденът до крайната му цел — връщането на Христос на Земята. Вече бяха открили методи да го освобождават от примеси, което засилваше чудотворните му свойства.
Джоан огледа един от малките образци. За да провери верността на собствената си теория, щеше да се нуждае от една от тези златни капки. Как да се сдобие с нея? Наблюдаваха я твърде много очи. Джоан стисна юмруци, изпълнена с решителност да успее. Трябваше само да разсее монаха за миг.
— Вече почти приключих — заяви младият монах.
Джоан, също. Надвеси се над рамото му, като надничаше в образците, и притисна силно гръд до тялото му. Спря се на Антъни като гид, тъй като изглеждаше най-млад, едва ли на повече от двайсет години. Избра го обаче и поради друга причина. Когато влезе в лабораторията, видя как очите на младия монах се разшириха от възхищение. Погледът му се плъзна за миг върху гърдите и. В университета тя бе контактувала с твърде много студенти и лесно установяваше кога изпитват интерес не само към учебния процес. Поначало лесно отблъскваше такива погледи, но сега реши да се възползва от вниманието към себе си. Предположи, че този младеж лесно може да бъде разсеян от жена, и сега установи, че не бе сгрешила.
Антъни преглътна и поруменя. Направи опит да се отдръпне от нея. Тя седна на съседния стол и постави ръка върху коляното на младежа.
— Бих се радвала, ако споделите с мен вашата теория, Антъни. Вие сте тук от доста време. Какво мислите за Кръвта на Сатаната? — попита и леко погали коляното му.
Антъни погледна към стъклената преграда, зад която се намираше Карлос. Той нямаше как да види ръката и, скрита между техните тела. Младият монах този път не се отдръпна, но лицето му стана почти лилаво. Застина като статуя.
През целия следобед го бе докосвала уж неволно и бе шепнела различни неща на ухото му. С ласки и молби успя да го накара да и покаже тази последна лаборатория, където се анализираха проби от тайнствения метал. Сега започваше трудната част.
— И така, Антъни, какво представлява според вас този метал?
— Може би наноботи — почти се задави младежът.
— Моля? — каза силно изненадана Джоан. Антъни се поотпусна, тъй като получи възможност да стъпи на твърда почва.
— Някои от нас, по-младите учени, допускаме, че металът всъщност представлява гъсто струпване на наноботи.
— За нанотехнологии ли става дума? — попита Джоан. Бе чела няколко теоретични статии, в които се допускаше възможността от създаване на машини на подклетъчно равнище — наноботи, — способни да обработват материя на молекулярно или дори атомно равнище. В неотдавнашна статия в „Сайънтифик Американ“ прочете, че е направен пръв опит за създаването на такива микроскопични роботи. Спомни си и изображението върху нейния собствен електронен микроскоп. Малките частици бяха навързани помежду си с подобие на кукички. Дали това бяха наистина наноботи? Невъзможно. Младежът очевидно бе чел твърде много научна фантастика.
— Погледнете сама — каза Антъни, зарадван от възможността да има слушатели. Протегна се към подноса и взе една от металните сачми с щипци от неръждаема стомана. Постави го в машината пред него. — Това е електронен кристалограф. Ние го конструирахме. В състояние е да изолира елемент от кристалната структура на метала и да му даде триизмерно изображение. След малко и посочи монитора. Джоан се приближи и извади очилата си. За миг забрави, че трябва да приласкава младия монах. Когато бе поискала Антъни да и покаже метала, нямаше предвид да го види чак толкова отблизо. В нея сега се пробуди ученият.
На екрана се появи релефен бавно въртящ се образ. Джоан го разпозна. Това бе микроскопична частица от метала. Имаше осмоъгълна форма и шест подобни на конци израстъци. Един, отгоре, друг, отдолу, и четири, на равномерни разстояния от центъра му. На края на всеки-израстък имаше четири малки ноктести куки, подобни на ноктите на гълъб.
Антъни посочи екрана с върха на писалката си и се зае да пояснява видяното.
— Що се отнася до неговата форма и структура, удивително прилича на един хипотетичен нанобот, описан от Ерик Дрекслер в неговата книга „Машини на съзиданието“. Той оценява молекулярните машини в два аспекта, като компютър и като конструктор. Смята, че имат мозъци и мускули. Централната осмоъгълна частица е централният компютър, програмираният мозък. Обкръжен е от шест възела, или конструктора, които командват ръцете. Става дума за тези кукички. Дрекслер ги нарече молекулярни настройчици.
— Според вас това нещо може ли наистина да манипулира материя на молекулярно равнище? — усъмни се Джоан.
— Защо не? Та ние в телата си имаме ензими, които функционират като природни, органични наноботи. Или вземете например митохондриите в клетките ни. Тези органели са просто микроскопични енергостанции, манипулиращи материя на атомно равнище с цел да произвеждат енергия за нашите клетки. Дори и хилядите вируси са молекулярни машини. Както вече видяхте, майката природа успя в това начинание. Наноботите съществуват.
Джоан бавно поклати глава и погледна отново екрана.
— Това нещо много прилича на вирус — сподели тя. Под електронния микроскоп бе виждала увеличени изображения на нападащи вирусофаги. Приличаха на лунни модули, кацащи върху клетъчни мембрани. Повече наподобяваха машини, отколкото живи организми. Видяното на екрана и напомни тези вируси.
— Какво казахте? — попита Антъни.
— Просто разсъждавах на глас. Прав сте. Дори прионите, които причиняват болестта луда крава, биха могли да се възприемат като наноботи. Те манипулират ДНК на молекулярно равнище.
— Точно така! Органични наноботи! — потвърди той възбудено. Посочи отново екрана. — Някои от нас смятаме, че тези са може би първите открити неорганични наноботи.
Джоан се намръщи. Може би беше прав. Защо обаче съществуваха? Каква бе тяхната цел? Спомни си предупреждението на отец Франсиско де Алмагро върху разпятието. Той бе изразил страх от някакъв „мор“, свързан с метала. Дали монахът бе прав? Много от естествените „органични“ наноботи, които тя спомена, вирусите и прионите, причиняваха заболявания. Реши, че след време щеше да и бъде по силите да разгадае тайната. Особено с помощта на тази апаратура, каза си, като огледа още веднъж лабораторията.
Първо обаче трябваше да направи един опит. Преди да се занимаваш с болестотворни носители, добре е да знаеш как да ги стерилизираш. Покойният отец бе намекнал за това в посланието си — „Прометей е нашето спасение“. Прометей, носителят на огъня. Дали отговорът се криеше в това? Огънят открай време бе чудесен стерилизатор. Джоан си спомни извода на металоведа Дейл Къркпатрик. Той бе забелязал, че веществото оползотворява енергията с висока ефективност. Какво обаче щеше да се случи, ако металът получеше прекалено много топлина? От пламък например?
За да провери истинността на теорията си, Джоан трябваше да открадне проба от метала. Стрелна с поглед брат Карлос. Копоят изглеждаше отегчен. Очевидно изпитваше твърде голямо доверие в защитните способности на абатството, за да се плаши от една жена.
Джоан небрежно свали очилата си и се притисна по-плътно към Антъни, когато той посягаше към една писалка. Младежът се смути от допира и отдръпна ръката си. Неволно бутна очилата на Джоан. Тя ги изпусна така, че да паднат върху таблата със скъпоценни образци. Върху бюрото, подобно на разпилени топчета, се затъркаляха малки златни капчици.
— Извинявайте, трябваше да бъда по-внимателен — каза Антъни.
— Няма нищо. Всичко е наред — успокои го Джоан и бързо взе две търкалящи се капчици. Други паднаха на земята. Дойдоха лаборанти, за да помогнат на Антъни да ги събере. Джоан се отдръпна назад.
— Какво става тук? — попита внезапно появилият се Карлос с пистолет в ръка.
Джоан бързо прибра с едната си ръка капчиците в джоба си, а с другата посочи пода.
— Стана това, че дори и тази благословена лаборатория не може да избегне третия закон на Мърфи?
— Какъв е този закон? — попита Карлос.
— Според него винаги стават неприятности. — отвърна му невинно Джоан.
Карлос се намръщи и я хвана за лакътя.
— И без това вече прекарахте доста време тук. Да вървим!
Тя не възрази. Бе получила това, което търсеше, че и повече.
Коленичил, Антъни и махна с ръка за сбогом. Тя му отвърна усмихнато със същото. Младежът заслужаваше поне това.
Карлос бързо я поведе из подземния лабиринт. На нея и се стори резонно потомците на испанската инквизиция да се настанят в камерите за мъчения на инките. Замисли се дали това не бе направено нарочно — едни мъчители да заемат мястото на други. След малко се оказа пред вратата на килията си. Карлос и даде знак да влезе. Джоан за миг се поколеба и го заговори.
— Дали имате цигара? — Не пушеше, но той не знаеше това. — От два дни не съм пушила и това много ме измъчва.
— Абатът забранява да се пуши в абатството.
— Но той не е тук, нали?

На устните на Карлос се появи усмивка. Огледа се и след миг в ръката му се появи кутия цигари. Между тайните пушачи съществуваше солидарност. Извади две цигари и и ги подаде.
— Заповядайте. Тя прибра едната цигара в джоба си и захапа другата.
— Имате ли огънче?
Той бръкна в джоба си, извади запалка и я поднесе към цигарата и.
— Благодаря — промълви тя.
Даде и знак да се прибере в килията си. Джоан отвори вратата и влезе вътре.
— Цигарите са вредни за здравето — промърмори Карлос и заключи вратата. Изчака стъпките му да затихнат, облегна се върху вратата и въздъхна силно. Изпусна дима и едва не се закашля. Бе успяла. Наслади се на успеха си за кратко, след това се отдалечи от вратата и се зае с работа. Съществуваше възможност да се установи недостиг на образци. Отиде до малката маса и седна. Взе цигарата и внимателно я положи на ръба и. Съобрази, че в килията може да има скрити камери, и разстели върху нея няколкото статии за нанотехнологии, които и бе дал младият монах. Докато ги разстилаше, едно подчертано изречение привлече вниманието и.
„Стигнахме до извода, че всяка конкретна частица от метала би могла в действителност да представлява микроскопично производствено средство. Това обаче поставя два въпроса. С каква цел е било създадено? Кой го е програмирал?“
Джоан леко се повдигна, размишлявайки върху последните два въпроса. Нанотехнология? Отново си представи кристалната форма на нанобота и ноктестите му крайници. Ако младият учен бе прав, какво, по дяволите, бе предназначението на този странен метал? Дали отец Де Алмагро бе открил отговора? Защо този отговор го бе ужасил?
Надвеси се над масата, за да укрие придобивките си, и извади една от двете златисти капчици. Независимо от отговора едно нещо вече знаеше с положителност: металът бе ужасил мумифицирания отец и той бе подсказал начина да се унищожи.
Джоан изтърколи златната капка по повърхността на дъбовата маса. Стопленият метал се бе размекнал, така че трябваше да борави с него внимателно. Загреба малка частица с върха на химикалката си и я нанесе върху масата. Трябваше да бъде пестелива. Пробата бе голяма колкото малка мравка. След това взе цигарата, изтръска пепелта и насочи горящия и край към метала. Добре, отче Де Алмагро, да видим дали нашият Прометей ще ни спаси. Облиза устни и докосна веществото.
Реакцията не бе шумна, прозвуча като изкашляне, но резултатът бе впечатляващ. Ръката на Джоан бе повдигната нагоре. Цигарата излетя от пръстите и. Замириса на горено дърво. Удивената и въздишка бе по-шумна от взрива. В дъбовата маса бе пробита дупка.
— Боже мой! — възкликна тя и се зарадва, че не бе направила експеримента с цялата метална капка. Навярно щеше да взриви не само масата, но и стената до нея. Лицето и придоби загрижено изражение.
Погледна вратата и зачака шум от стъпки. Никой не я бе чул. Изправи се и отиде до вратата. Нямаше никого. Върна се и се замисли. Огледа още веднъж останалите златни капки, претегли ги с ръка и направи няколко изчисления. Трябваше да уведоми Хенри за откритието си.
Дали обаче разполагаше с достатъчно избухлив метал, за да си проправи път към свободата? Вероятно не… Трябваше да изчака подходящия момент.
Да бъде не по-малко търпелива от отец Де Алмагро. На него му бяха необходими петстотин години, за да предаде посланието си. Джоан погледна още веднъж димящата дупка в масата. Посланието бе намерило своя адресат.

На залез слънце Хенри изчака огромният хеликоптер да презареди на летището в джунглата. Шестимата души от екипажа, служители на абата, пълнеха товарния отсек. Хенри бе застанал встрани, в самия край на изоставеното летище. Върху мръсната писта бяха разпилени празни кутии от масло и какво ли още не. Наблизо, под покрива на дървена барака, абат Руис, без расо и облечен в кафяво сафари, обсъждаше оживено нещо с механика — чилиец с хитро лице. Вероятно ставаше дума за цената на горивото.
Хенри им даде гръб. От лявата му страна двама въоръжени служители на абата го охраняваха. Очевидно бяха решили да не позволят на шейсетгодишния професор да се укрие в джунглата. Охраната обаче бе излишна. Хенри чудесно знаеше, че ако успее да я разоръжи, нямаше да оцелее в тази джунгла, дори и да навлезеше само на десет крачки в нея.
Недалеч в гората проблесна метал. Скрити от погледа му партизани се грижеха за инвестицията си. Жалкото летище очевидно бе база за търговци на наркотици и оръжие. До бараките имаше няколко каси с руска водка. Това е черноборсаджийеко средище, реши Хенри. Бе се примирил със съдбата си. Пътували бяха цял следобед от Куско до това тайно летище. Оттам по негова преценка щяха да летят още четири часа, за да презаредят на някое тайно летище до Мачу Пикчу, а след още три или четири часа щяха да достигнат развалините. Щяха да пристигнат там утре по изгрев слънце. Дотогава трябваше да открие начин да провали намеренията на абата.
Спомни си за краткия си контакт с Филип Сайкс. Студентът очевидно почувства облекчение от този разговор, но в гласа му се таеше и страх. Хенри се прокле за това, че бе натикал в цялата тази история не само племенника си, но и другите студенти. Трябваше да открие начин да ги защити. Как обаче? Чу глас откъм хеликоптера. Резервоарите бяха заредени.
— Готово! — изкрещя абат Руис с глас, който надви шума на моторите. После подаде пачка с банкноти на чилиеца. Очевидно бяха се договорили за цената.
Оставени до хеликоптера, няколко сандъка с минно и взривно оборудване трябваше да бъдат натоварени. Хенри забеляза четири сандъка с надписи на кирилица. Очевидно ставаше дума за руска контрабанда: гранати, автомати „Калашников АК 47“ и пластичен взрив. Прекалено много въоръжение за един археологически екип, помисли си мрачно Хенри.
Абатът даде знак на пазачите на Хенри да го доведат до хеликоптера. Хенри не хранеше илюзии. Знаеше, че го възприемат просто като част от екипировката. Като нещо, което щеше да бъде захвърлено след използване. След като абатът получеше това, което искаше, вероятно Хенри щеше да свърши като доктор Къркпатрик в университета „Джон Хопкинс“. Паднал по лице и с куршум в главата. Такава съдба очакваше и Джоан, и студентите.
Знаеше, че не трябва да оказва съпротива. Докато Джоан беше в плен, той щеше да чака и да бъде нащрек. Като вървеше по мръсната писта, спомни си последния момент, в който бяха заедно. Уханието на косите и и допира с нейната кожа, докато тя шепнеше на ухото му, топлината на нейния дъх до шията си. Дланите му овлажняха, когато си помисли за опасността, на която бе изложена. Не биваше да и се случи нищо лошо. Нито сега, нито после. Трябваше да открие начин да я освободи. Абат Руис широко се усмихна, когато Хенри стигна до хеликоптера.
— Тръгваме, професор Конклин! — извика и влезе в кабината. — Отиваме при вашите развалини!
Веселото му настроение не се хареса на Хенри. Един пазач го сръга и му напомни, че трябва да се качи. Хенри зае седалката до абата и пристегна ремъците.
Абатът, привел се напред, обясняваше нещо на пилотите. Главите им почти се допираха. Пилотът посочи радиостанцията. Когато Руис се обърна отново към Хенри, усмивката от лицето му бе изчезнала.
— Там май има някакви неприятности — каза.
— За какво говорите? — попита Хенри с разтуптяно сърце.
— Племенникът ви е установил кратък контакт със студента, който е при развалините. Изглежда, че фотографът от „Нешънъл Джиографик“ е забъркал някаква каша.
Хенри си спомни това, което Филип му разказа за раната на Норман. Не можа да разговаря дълго с Филип. Успя само да разбере, че фотографът е ранен и се нуждае от медицинска помощ.
— Какво се е случило? — попита.
Абатът стана от мястото си.
— Планът се променя — каза с мрачно лице. — Ще трябва да взема още гориво, за да отлетим направо към развалините. Няма да има друго междинно кацане.
— Защо? — попита Хенри и стисна Руис за ръката. Един от пазачите отмести ръката на Хенри и освободи абата. Той обаче отговори на въпроса му.
— Вашият племенник се бои, че инките се гласят да използват фотографа за жертвоприношение.
Хенри бе изненадан. Абатът го потупа по коляното.
— Не се безпокойте, професор Конклин. Може и да не успеем да избавим фотографа, но ще пристигнем там, преди да избият останалите — каза едрият мъж. После се приведе, притиснал шапка върху главата си, и слезе от хеликоптера. Хенри се отпусна отново на седалката и сви юмруци.
Кръвни ритуали. Досега не се бе замислял върху това, но след като познаваше религиозните церемонии на инките, редно бе да се сети. Сам и приятелите му се бяха оказали притиснати от две страни от кръвожадни врагове: от възпитаниците на испанската инквизиция и от войните на изгубено инкско племе.
От прозореца Хенри видя как абатът даде знак на пилота с вдигнат нагоре палец. Хора на партизаните изтърколиха още два варела с бензин към хеликоптера. Присви очи и реши, че тази промяна на плановете на абата не е обусловена от алтруизъм. Очевидно грижата му бе не да спаси живота на студентите, а това, което подозираше, че може да открие там. Ако Сам и другарите му загинеха, тайната на жилата можеше повторно да се изгуби отново за векове. Абат Руис бе решил да не рискува. Чилиецът, вече усмихнат, пое още две пачки с банкноти. Хенри усети удар и чу стържещ звук. Бяха натоварили двата резервни варела. Абатът се затича към хеликоптера. Хенри отпусна глава върху седалката и тихо изстена. Времето изтичаше. За всички.

Маги наблюдаваше как Сам се движи напред-назад из каменната стая, досущ като бик, очакващ излизане на арената. Бе стиснал каубойската си шапка в побеляла от напрежение ръка и от време на време я удряше в бедрото си. Облече отново своите дрехи, вече изпрани и изсъхнали. Маги предположи, че това преобличане бе израз на гнева, който Сам изпитваше към инките. Маги и Денал обаче останаха облечени с инкски дрехи, за да не обидят домакините си.
Сам се бе опитвал целия следобед да убеди шамана да ги допусне в храма или да пусне Норман оттам. Камапак му отговаряше все по един и същ начин. Сам вече можеше да го преведе сам — „забранено е“. Тъй като не знаеха къде се намира този свещен храм, нямаха представа и как да избавят Норман. Падината обхващаше около хиляда акра. Зависеха изцяло от инките.
— Свързах се с Филип и му обясних обстановката — каза Сам бързо и задъхано. — Той обаче с нищо не може да ни помогне.
— Успокой се, Сам! — Маги го докосна по ръката. Погледът на Сам издаваше, че изпитва чувство на безсилие и вина.
— Аз съм виновен. Не трябваше да го оставям сам. Как можах да допусна такова нещо?
— Те ни възприеха като членове на племето и ни оказаха топъл прием. Кой можеше да допусне такова нещо?
— Все пак трябваше да взема предпазни мерки. Първо, Ралф, сега и Норман… Само ако се бях сетил да…
— Какво? — попита Маги и този път стисна ръката на Сам в желязна хватка. Искаше да го накара да я изслуша. От самобичуването му нямаше никаква полза. — Какво можеше да направиш, Сам? Да не би да мислиш, че си могъл да попречиш на инките да отведат Норман? Ако бе оказал съпротива, сигурно щяха да избият всички ни.
— Тогава какво да правим? Да изчакаме да започнат да ни прибират един по един ли?
— Ще използваме главите си, това ще направим. Трябва да разсъждаваме правилно — каза Маги. Пусна ръката на Сам, като се надяваше, че той ще я изслуша. — Не вярвам да отведат и нас. Норман бе ранен и заради това го отведоха в храма. Ние не сме ранени.
— Може и да си права — отвърна Сам и погледна Денал, застанал на пост до вратата. — Ами с него какво ще правим? Те отвеждат и деца.
— Денал е минал пубертета. За инките той е пълнолетен. Не вярвам да е застрашен.
— Ти обаче забеляза ли как го гледат, когато минава покрай тях? Сякаш проявяват едновременно любопитство и обърканост.
И страх, помисли си Маги. Реши обаче да не споделя това със Сам.

— Приближават се хора — обади се Денал откъм вратата.
Маги също ги чу. Тези хора не се криеха. Чуваше се бъбренето на много възбудени гласове. Някои пееха.
— Какво става? — обърна се Сам към Денал.
Денал повдигна рамене, но Маги забеляза, че ръката, с която придържаше тръстиковата рогозка, трепна. Сам положи ръка на рамото на момчето, за да го успокои, а с другата взе карабината. Вече въоръжен, отдръпна завесата. Излезе навън. Имаше решителен вид.
Маги побърза да се присъедини към тях. Не искаше Сам да направи нещо необмислено.
Слънцето бе залязло. Нощта бе обхванала цялото селище, докато обсъждаха съдбата на Норман. В къщите бяха запалени факли, които засветиха като звезди. Пълната луна над главите им бе единственият друг източник на осветление.
Съседният площад започна постепенно да се изпълва с инки. Някои бяха с факли, а други носеха кремъци и ги удряха един о друг, с което произвеждаха искрици, наподобяващи светулки. Отново се чу ритмично барабанене и няколко инкски жени започнаха да танцуват. Туниките се виеха около краката им. В центъра на площада изведнъж пламна огън.
— Още едно празненство — каза Маги.
Един от мъжете с кремъците се доближи до тях и ги дари с белозъба усмивка. Започна да удря кремъците в такта на барабаните. Разнесе се и звукът на флейти и тръби.
— Докарват го като Четвърти юли — промърмори Сам.
— Определено са решили отново да празнуват нещо — съгласи се Маги. — Какво обаче?
От шокираното изражение на Сам съжали, че бе произнесла последните думи. Приближи се до него, тъй като знаеше какво мисли. Маги също бе изучавала културата на инките. След кърваво жертвоприношение винаги следваше празненство. Поднасянето на човешки жертви бе причина за радост.
— Не знаем дали това има нещо общо с Норман — разсъждаваше Маги.
— Не знаем и дали няма — изръмжа Сам.
Денал, който не се бе отдалечил от вратата, внезапно пристъпи крачка напред.
— Погледнете! — каза.
Хората, изпълващи площада, започнаха да се разпръсват при появата на една самотна фигура, облечена в жълта дреха и черно наметало, закопчано на рамото. Човекът бе леко замаян и се клатушкаше като пиян.
— Това е Норман! — извика удивено Сам.
— Той е, за Бога! — въздъхна Маги и стисна Сам за рамото.
Двамата се спогледаха, преди да се затичат към Норман. Оживлението около тях нарасна. Музиката и песните станаха по-шумни, танците — по-бурни. Преди да стигнат до Норман, пътят им бе препречен от Камапак. На светлината на огньовете татуировките на шамана приличаха на паяжини. Представляваха абстрактни символи на властта и странни пернати дракони… Сам се опита да се прицели в него с пушката си, но Маги му попречи.
— Първо го изслушай.
Шаманът започна да говори с тържествен глас, а Денал — да превежда.
— Твоят приятел бе възприет като достоен мъж от боговете на ханан пача. Сега вече е „айлу“, член на племето на Сапа Инка.
— На кого? На Сапа Инка ли? — попита Маги, без да отдръпва ръка от пушката на Сам.
Шаманът обаче вече се отдалечаваше, след като им даде знак да отидат при Норман. Фотографът най-после ги забеляза. Махна им вяло с ръка и се затътри към тях. Лицето му бе бледо. Не пепеляво, като на жертва на болест или треска, а именно бледо, като на шокиран човек. Сам бързо отиде при него. Маги и Денал останаха при шамана. Камапак наблюдаваше срещата им с нескривано удоволствие. С помощта на Денал Маги повтори въпроса си:
— Кой Сапа Инка? — Не бе допускала, че това малко селце може да има за вожд изтъкната личност, да не говорим за някого от легендарните божествени владетели на инките. — Кой е вашият Сапа Инка?
Шаманът се намръщи, когато Денал преведе думите и, и произнесе отговора си бавно. Момчето го изчакваше търпеливо.
— Той каза, че вече ви е съобщил името на Сапа Инка. Инкари. Живее в Храма на слънцето.
— Инкари? — Маги си спомни за обезглавения крал. Присви вежди от почуда. Разговорът им бе прекъснат от появяването на Сам и Норман.
— Няма да повярваш — каза Сам и кимна към Норман. — Покажи и.
Норман отметна своето наметало и оголи коляното си. Маги се наведе към него, но не видя нищо обезпокояващо.
— Не виждам какво… — започна и изведнъж и просветна. Видяното я шокира като гмуркане в ледена вода в горещ ден. — Света Дево!
Коляното на Норман бе излекувано. Всъщност щеше да бъде неточно да се каже, че е излекувано. Нямаше и следа от раната от куршум. Нямаше разкъсвания и белези. Все едно, че въобще не е бил раняван.
— Дори и това обаче не е най-изумителното — каза Норман на Маги и Сам.
— Кое тогава? — попита тексасецът. Норман вдигна ръце към лицето си. — Очите ми — каза.
— Какво е станало с очите ти? — попита Маги. Забеляза, че фотографът вече не носеше вечните си очила с дебели стъкла. — Мога да виждам без очила. Зрението ми е съвършено — отвърна Норман и огледа площада.
Тъкмо студентите да реагират, Камапак вдигна ръце и проговори. Думите му, които се отразиха от каменните стени и изпълниха площада, бяха отправени не само към тях, а и към цялото събрало се там инкско племе.
— Какво каза? — обърна се Сам към Денал и прибра пушката си. Преди момчето да отговори, Норман го изпревари:
— Тази нощ, когато луната достигне зенита, ще се появи Сапа Инка. След дълги векове отсъствие той ще слезе от златния си трон и ще навести народа си. Камапак посочи групата студенти. Норман продължи, вече с известно удивление: — Това е бъдещето на нашето племе. Те ще отведат Инкари в кай пача, в средния свят. Кралството на инките ще се възроди.
Насъбралите се инки посрещнаха тези думи с овации.
Единствено студентската група остана безмълвна. Сам бе зинал от удивление, а и Маги също не знаеше какво да каже. Как Норман разбра какво е казал шаманът? Денал се приближи до Маги, без да отмества уплашен поглед от Норман. Фотографът вдигна рамене.
— Не очаквайте да ви дам обяснение, приятели. По испански ме скъсаха още в първи курс.
Докато празненството продължаваше, Сам и Норман седнаха на стълбището пред площада. Сам търсеше отговорите.
— Кажи какво ти се случи. Какво представлява Храма на слънцето?
Норман поклати глава и прокара пръст по коляното си.
— Не знам.
— Как така не знаеш? — попита Маги. И тя се бе разположила близо до Норман, докато Денал бе седнал на едно по-ниско стъпало и наблюдаваше празненството. Момчето допушваше една от последните си скъпоценни цигари. При всяко дръпване върхът и се разгаряше като факел. След преживения ужас Сам не смееше да го укори за този му единствен порок.
— Как изглеждаше Храма? — продължи да настоява Маги.
— Там е работата, че просто не знам — отвърна Норман с тревожен и сърдит глас.
— Какво знаеш в такъв случай? — попита Сам.
Норман се извърна встрани и лицето му се освети от светлината на пламъците.
— Спомням си, че ме измъкнаха от леглото ми. Опитах се да окажа съпротива, обаче бях твърде слаб и само успях да сритам един-два пъти нападателите си. След това двама войници ме повлякоха не особено деликатно по пътека, водеща на юг. След четирийсет и пет минути достигнахме южната стена на конуса и другият голям вулкан надвисна над нас. Пътеката стана стръмна и изведнъж видях тъмен процеп в скалната повърхност. Това бе тунел в склона на вулкана.
— Накъде водеше? — попита Сам и се опита да погледне Норман в очите.
— Не знам, обаче в дъното му се виждаше светлина, в това съм сигурен.
— Може би има връзка с другия вулкан — изказа предположение Маги. — Може би е пътека към ханан пача на инките. — Какво друго си спомняш? — продължи Сам.
Норман бавно поклати глава.
— Спомням си, че навлязохме доста навътре в тунела, докато достигнахме една странична пещера. Там се виждаше светлината на факли. Когато се приближихме до нея, оттам излезе човек, който поздрави тези, които ме отвлякоха, с повдигане на жезъл — завърши фотографът и се намръщи.
— А след това?
— След това вече не помня нищо. Следващото нещо, което си спомням, е, че ме изведоха от тунела и че лъчите на залязващото слънце ме заслепиха. И че бях облечен в това. — Норман докосна туниката си.
Маги се отпусна на стълбите и се опита да си обясни разказа на Норман.
— Отгоре на всичко започна да разбираш езика на инките. Може би са те подложили на хипноза и заради това ти се губи време. Обаче лечението, имам предвид коляното и очите, е нещо напълно недостижимо за медицината на Запада. Бих казала, че е магическо.
— Не вярвам в чудеса — намръщи се Сам. — Съществува някакво обяснение и то се намира в този храм. Норман, ти спомняш ли си пътя дотам?
— Струва ми се, че да — отвърна Норман след малко. — Пътеката бе добре видима и освен това на всеки стотина метра бяха забучени каменни стълбове като пътни знаци. Тогава войниците спираха, произнасяха тихо няколко думи и после продължаваха.
— Това са молитвени тотеми — обясни Сам. Придоби известна увереност, че при необходимост би могъл да открие Храма на слънцето. Реши, че засега ще трябва да се задоволи с това. Утре ще пристигне чичо Ханк и той ще остави разгадаването на тези странни мистерии на него. Колкото и напрегнато да премина денят, Сам почувства облекчение, че Норман бе излекуван, нямаше значение как.
Междувременно на площада шумът на барабаните постепенно стихна и танцуващите забавиха стъпки и спряха. Една жена се изкачи на каменен пиедестал и започна да пее нежно. Гласът и се разнесе из нощта. Не след дълго тълпата поде песента и звукът от стотици гласове се понесе към среднощното небе. Застанал до тях, Денал също се включи в пеенето. Макар че никой не преведе текста, Сам усети в песента смес от радост и почитание, почти като в християнско песнопение.
Продължаваше да размишлява над думите на Маги. Вълшебства. Дали пък инките не бяха открили някакъв чудотворен лечебен извор? Сети се за митическия извор на младостта на Понсе де Леон. Устата на Сам пресъхна при мисълта, че може да попадне на такова откритие.
Докато слушаше хоровото пеене, огледа площада. Отново се удиви на отсъствието на деца. Нямаше нито младенци, взети на ръце, нито малки дечица, държащи се за фустите на майките си. Сред младите мъже и жени не съзря никакви възрастни хора. Лицата, пеещи към луната, изгряла над тях, бяха почти на една и съща възраст.
Кои бяха тези хора? Какво бяха открили? По гърба на Сам полазиха студени тръпки, които нямаха нищо общо с вечерния хлад.
Най-после на площада настъпи безмълвие. Сам отмести поглед към южната му част, тъй като хората там започнаха да падат на колене. Дребната жена, която бе дала начало на песента, слезе от пиедестала и също коленичи. Скоро на площада остана изправена единствено една самотна фигура. Неподвижната фигура на човек, твърде висок за инка — имаше ръст от около метър и деветдесет. Държеше в ръка жезъл със символа на слънцето на върха.
— Навярно това е Сапа Инка — прошепна Маги на спътниците си и им даде знак също да коленичат.
Сам коленичи, за да не обижда вожда. Всякаква възможна помощ щеше да зависи от доброжелателността на този човек. Мъжът бавно закрачи из тълпата. При преминаването му мъжете и жените докосваха чела в камъните. Никой не промълви и думица. Макар да не бе возен на обичайната златна носилка на Сапа Инка, този мъж имаше всички царствени регалии: короната „ляуте“ от преплетени папагалски пера и вълната на викуня и дълга роба от скъпия плат „кумби“, украсена с везмо от злато и сребро. В дясната си ръка държеше жезъл, висок колкото самия него и украсен на върха със златен символ на слънцето с размерите на човешка длан.
— Сега си спомням, че в тунела видях именно този жезъл — каза Норман. Сам погледна фотографа и видя, че е нервен и уплашен. Докосна го по рамото, за да го успокои.
Когато кралят приближи, Сам започна да изучава чертите на лицето му. Бе типичен инка: тъмна кожа, широки скули, плътни волеви устни и пронизващи тъмни очи. На двете му уши имаше обици от злато, представляващи умалени копия на слънчевия диск върху жезъла.
Сапа Инка спря на три метра от коленичилата тройка. Сам кимна в знак на уважение. Не бе прието да се гледат в очите инкските владетели. Те бяха деца на слънцето и човек не трябваше да ги гледа, както не трябва да се гледа самото слънце, заслепяващо със своята яркост. Въпреки това Сам отказа да докосне с чело камъните на площада.
Инкският крал не даде вид да е обиден от това. Изражението му бе строго, но не и враждебно. С поглед, изпълнен с нескривано любопитство, направи крачка към тях. Лицето му, дотогава в сянка, сега бе ярко осветено от светлината на близък факел и придоби цвета на кована мед. Маги ахна от изненада. Сам се учуди от реакцията и и също погледна човека в лицето.
— За Бога… — Бе изумен от видяното. От това разстояние нямаше как да не забележи сходството особено след като факелът къпеше лицето на вожда в златна светлина. Всички вече бяха видели този човек. Лицето му бе лицето на двете златни фигури от пещерите — на идола в естествен ръст, пазещ стаята с капаните, и на великанската статуя в центъра на некропола.
Сапа Инка направи още една крачка. След като светлината се отмести от лицето му, отново стана човек. Изгледа ги в продължение на няколко мига. През това време площадът бе затихнал като гробница. Накрая мъжът повдигна жезъла си и ги приветства.
— Аз съм Инка Инкари — каза им на английски с дрезгав и гърлен глас. — Добре дошли. Нека Инти ви опази със светлината си.
Сам остана на колене. Бе твърде изумен от чутото, за да помръдне.
Кралят удари два пъти по камъка с жезъла си и го вдигна високо. При този жест всички присъстващи нададоха радостни възгласи. Мъжете и жените се изправиха, барабаните затрещяха и звуците на флейтите и малките барабани също не закъсняха.
Сапа Инка не обърна внимание на това оживление и отпусна жезъла.
От тълпата, подобно танцуващ призрак, се яви Камапак. Лицето на шамана сияеше от благоговение. Татуировките му едва ли не започнаха да светят.
— Qoylluppaj Inkanq Inti Yayanchis — изрече, поклони се ниско и продължи да говори. Дори без превод стана ясно, че Камапак си изпросваше някаква милост от краля.
След като шаманът приключи, Сапа Инка го удостои с кратък отговор и с ръка му даде знак да се махне. Усмивката на шамана стана още по-широка, тъй като очевидно молбата му бе удовлетворена, и се отдалечи. Кралят кимна делово на групата на Сам, като задържа поглед малко по-дълго единствено върху Денал. После се обърна и последва шамана, тръгнал към тълпата от празнуващи хора.
— Струва ми се, че издържахме проверката за годност — каза Сам, като възвърна нормалното си дишане.
— И ни беше казано да застанем в стойка „свободно“ — добави Маги.
— Какво си казаха? — обърна се Сам към Норман.
— Камапак искаше да разговаря насаме с краля — каза фотографът, като присви очи — за нас.
— За нас, в какъв смисъл? — смръщи вежди Сам.
— За нашето бъдеще тук.
На Сам това не му хареса. Видя как кралят и шаманът прекосиха площада и се запътиха към голямо двуетажно здание от лявата му страна.
— Какво ще кажеш за Сапа Инка? — обърна се към Маги.
— Очевидно е имал някакъв допир с външния свят. Понаучил е малко английски. Обърна ли внимание на лицето му? Навярно е пряк потомък на краля, изобразен на статуите.
— Приликата не ме учудва — каза Сам. — Тук живеят в затворен генен пул, така че никой не е разреждал кръвта на инките.
— Поне до нашето пристигане — отбеляза Норман.
Сам не обърна внимание на думите му.
— Защо обаче каза, че е митическият Инкари?

Маги поклати глава в недоумение.
— Кой е този Инкари? — попита Норман.
Маги набързо му разказа историята за обезглавения крал и за пророчеството как щял да възвърне славата на инките.
— Един вид, Второ пришествие — каза Норман.
— Точно така — потвърди Маги. — Това е ново свидетелство за християнско влияние. Ново доказателство за някакво западно присъствие тук.
— Щом са напускали долината, защо продължават да се крият? — попита Сам. Маги махна с ръка към Норман.
— Защото тук очевидно са открили нещо, свързано с живота им. Нещо, което им помага и лекува. Вулканичен извор или нещо подобно. Може би го охраняват.
Сам погледна Норман, а после отмести отново поглед към инкския крал, който влезе в дома заедно с Камапак. Всички загадки започваха и свършваха в Храма. Дано Норман успееше да си спомни какво бе се случило с него…
— Би ми било любопитно да присъствам на разговора им — промърмори Маги. Норман с кимване се съгласи с нея.
— А защо не го направим? — предложи Сам.
— Как? — попита Маги.
— Защо да не ги подслушаме? Нямат стъкла на прозорците. Норман разбира езика им. Кой може да ни попречи?
— Не знам кой — замисли се Норман. — Може би група мъже с копия.
— Не трябва да вършим нищо, което да предизвика недоверие към нас — предупреди Маги.
Сам обаче продължи да упорства. След като цял ден се бе тревожил за съдбата на Норман, не искаше повече да работи на тъмно.
— Ако шаманът и кралят обсъждат нашата съдба, искам да знам решението им — заяви той и взе пушката си.
— Трябва да обмислим тази идея — настоя Маги и докосна ръката му.
Сам се отдръпна от нея.
— Какво ще кажеш, Норман? — обърна се към фотографа. — Или предпочиташ да те закарат до олтара насила? Самият аз нямам желание да се женя.
— Добре. Щом поставяш нещата по този начин… — каза Норман.
Маги бе поруменяла от гняв.
— Не бива да постъпваме по такъв начин. Това е глупаво и освен това поставя под заплаха живота на всички ни. Сам също се разгневи.
— Това е за предпочитане, отколкото да се скриеш в някоя дупка — каза сърдито — и да се молиш на Бога да не те убият.
Шокирана, Маги се отдръпна от него и го погледна с болка в лицето.
— Мръсно копеле…
Сам внезапно съобрази, че Маги възприе думите му като намек за нейното преживяване в Ирландия; че се стреми да обори аргументите и за душевната и травма.
— Маг, съвсем нямах това предвид — опита се да обясни.
Маги дръпна Денал към себе си и обърна гръб на Сам.
— Пази се да не те убият — каза мимоходом на Норман и се отправи към района на къщите.
— Сам, трябва наистина да внимаваш какво говориш — смъмри го Норман. — Нищо чудно, че и ти, и чичо ти сте ергени.
— Не исках да каже, че…
— Разбирам те напълно, но все пак следващия път ще трябва да си мериш думите — каза Норман и го поведе към периферията на площада. — Хайде, Джеймс Бонд, да вървим.
Сам проследи с поглед как Маги се прибра в колибата, а после последва Норман. Сърцето му, което допреди малко гореше, сега се бе превърнало в купчинка пепел.
— Голям глупак съм.
— Това е безспорно — потвърди Норман.
Сам изръмжа недоволно и намести периферията на каубойската си шапка. Тръгна с бърза и сърдита крачка и задмина Норман.
— Да вървим.
Докато местните хора празнуваха, двамата достигнаха двуетажната сграда. Очевидно бе домът на „капак“, инкски благородник. Прозорците и вратата бяха украсени със сребро. От прозорците се виждаше светлината на запалено огнище и се разнасяха тихи звуци.
Сам се озърна, за да провери дали някой не ги е забелязал и задърпа Норман към тясната алея зад дома. Наложи им се да се движат един зад друг. Начело тръгна Сам. Видяха, че в двор, заграден с ограда, достигаща до раменете им, е накладен огън. На оградата имаше декоративни отвори с формата на звезди и полумесеци. Мястото бе идеално за шпиониране.
Сам даде знак на Норман да се приближи и надникна през един от отворите. Дворът се оказа градина, пълна с орхидеи и пълзящи растения. В средата му бе запален огън. На поставки бяха накацали спящи папагали, пъхнали глави под крилете си.
Пред пламъците бяха застанали двама души — Камапак и Инкари.
Шаманът докосна една от татуировките си с края на пръстите и промърмори молитва. Сетне извади от ритуалната си кесия щипка прах и я хвърли в огъня. Във въздуха се издигнаха сини пламъци. Кралят започна да прави кръг около огъня, а Камапак го заговори, като продължи да хвърля прах в пламъците.
Норман, застанал пред съседен отвор, превеждаше. Устните му бяха съвсем близо до ухото на Сам.
— Както вече ти казах, макар че кожата им е бяла и дойдоха отдолу, не са призраци от ука пача. Истински хора са — каза шаманът.
Кралят кимна в знак на съгласие и се взря замислено в пламъците.
— Вярно е. Храмът вече излекува един от тях. Инти ги прие. Но не са инки.
Камапак привърши ритуала си, отиде до една от тръстиковите рогозки и седна върху нея със скръстени крака.
— Вярно е, че не са инки, но не носят смърт в сърцата си като онези, които дойдоха тук толкова отдавна.
— Колко време измина оттогава, Камапак? — попита кралят с уморен глас и седна на друга рогозка до шамана.
Шаманът бръкна в една кесия и измъкна оттам дълго въже с много възли. Простря го върху каменния под. Това бе „кипу“, въже, на което се регистрираше летоброенето. Камапак посочи един възел.
— Тук е показано кога открихме мочиките в тази долина. Тогава войската ти пристигна за пръв път тук. Оттогава изминаха петстотин и трийсет години — каза шаманът и плъзна ръката си върху друг възел. — А в тази година ти умря.
— Умря? — Сам погледна озадачено фотографа.
— Това каза той — поясни Норман и вдигна рамене.
Изненадан, Сам присви вежди и се приготви да продължи подслушването, когато бе стреснат от крясък зад гърба си. От двата края на алеята имаше хора със запалени факли. Бяха ги заловили на местопрестъплението. Върху тях се посипа поток от ругатни.
— Казаха… Казаха да излизаме — смотолеви Норман.
Сам механично докосна пушката, но сетне размисли. Всъщност трябваше да разберат какво ще се получи от цялата тази история.
— Добре, да излезем.
Заобиколи Норман и отиде при чакащите го стражи. Лицата им изразяваха гняв. След малко бяха обградени от мъже с копия и факли. Музиката спря. Към тях се насочиха стотици погледи. На вратата се появиха шаманът и кралят. Шаманът размени няколко реплики със стражите. Кралят не каза нищо. Сапа Инка най-сетне вдигна жезъла си и всички замълчаха. Обърна се към Сам и го заговори на неправилен английски.
— В храма Инти шепна твоя език на ухото ми, за да мога да разговарям с теб. Влез. Ела да научиш това, което търсиш в мрака — каза кралят. Извърна се и влезе в сградата.
Камапак се намръщи. Очевидно бе разочарован от поведението им. Даде им знак да го последват в двора, който преди малко бяха наблюдавали скришом. Сапа Инка им даде знак да седнат върху плетените рогозки. Сам и Норман се настаниха.
— Какво искате да узнаете? — попита кралят, втренчил поглед в пламъците.
— Искаме да чуем отговора — каза Сам. — Искаме да разберем кой всъщност си ти.
Сапа Инка въздъхна тежко и кимна.
— Днес някои ме наричат Инкари. Аз обаче ще ти съобщя истинското си име, първото ми име, най-старото ми име, за да знаеш кой съм. Когато се родих, дадоха ми името Пачакутек. Аз съм Инка Пачакутек.
Сам присви вежди. Това име му бе, известно. Пачакутек бе древният основател на империята на инките. Човекът, извел ги от техния град Куско и завладял всички земи между планините и крайбрежието.
— Искаш да кажеш, че си потомък на Този, който разтърсва земята? — попита Сам, като използва значението на името, под което бе известен основателят на инкската държава.
— Не — поправи го кралят. — Аз съм Този, който разтърсва земята. Аз съм самият Пачакутек.
При този отговор Сам се намръщи. Очевидно и този мъж страдаше от слабостта на много владетели. Смяташе се за живо въплъщение на всичките си прадеди.
В разговора се включи Камапак. Заговори на родния си език бързо и с много жестикулации. Взе отново кипу, въжето, и го повдигна пред очите им. Норман започна да превежда.
Сам трябваше да признае, че тези думи не бяха лишени от своеобразна вътрешна логика. При положение, че жителите на долината никога не умираха, жертвоприношението на деца бе действена демографска политика. Ресурсите на тази вулканична падина не бяха неограничени и непреставащата раждаемост скоро щеше да ги изтощи. Тук никой не остаряваше. Пачакутек отново прекъсна шамана. Този път гласът му бе изпълнен с гняв.
— Мирните времена обаче свършиха. Изминаха сто лета и пристигнаха хора с големи кораби. Хора, които водеха със себе си странни зверове и говореха странни, езици.
— Испанците — уточни Сам.
— Те започнаха да избиват моите съотечественици и да ги прогонват от домовете им. От тях не можеше да се избяга, както не може да се избяга от зъбите на ягуар. Успяха да дойдат дори тук. Разговарях с тях. Разказах им за инти. Показах им храма и им казах, че той ни защищава. Очите им се изпълниха с алчност. Тогава те ме убиха, защото решиха да откраднат Инти.
— Убиха ви? — неволно каза Сам.
Пачакутек разтри врата си, сякаш усещаше там досадна болка. Махна с другата ръка на Камапак и му даде знак да продължи. Думите на шамана, превеждани от Норман, придобиха суров оттенък.
— Испанците дойдоха тук със сърца, изпълнени с алчност. Така както Пачакутек уби краля на мочиките, испанците убиха нашия крал. Пачакутек бе отведен в центъра на селото — шаманът махна по посока на площада — и неговата глава бе отделена от тялото му.
Възбудата, обхванала Сам поради възможното откриване на извор на вечната младост, внезапно изчезна. Последните думи на шамана очевидно бяха пълна измишльотина. А щом те бяха измишльотина, всичко останало вероятно също не бе вярно. Значи ставаше дума просто за древни приказки. Все пак Сам бе длъжен да ги изслуша докрай.
— Вие обаче сега сте жив. Как се получи това?
Отговори му шаманът, като сведе почти виновно поглед:
— В нощта, когато Сапа Инка бе убит, чух, че испанците смятат да изгорят тялото му. Подобно деяние е по жестоко и по-долно от убийство. Заради това през нощта скришом отидох до мястото, където лежеше моя крал, и откраднах главата му. Испанците се опитаха да ме преследват, обаче аз успях да занеса главата на своя крал в храма и се помолих на Инти. Богът отново ме чу и отново доказа любовта си — каза шаманът и пак хвърли щипка прах в огъня.
По-нататък продължи Пачакутек.
— Храмът ме избави от смъртта. Когато главата ми бе поставена върху олтара, отворих очи. С окървавената си уста предупредих чужденците, че Инти е разгневен. Когато видяха силата му, войниците станаха страхливи като жени. Започнаха да се вайкат, да плачат, да късат косите си и избягаха. Кучетата запечатаха долния вход, но новините за моето убийство се разнесоха. Убийците бяха пленени, а шаманът им — принесен в жертва.
Сам присви вежди. Бе му известен един начин да се провери истинността на тези разкази.
— Как се казваше този испански шаман?
Отговори му Камапак, като сви юмруци и с глас, изпълнен със стара омраза.
— Франсиско де Алмагро.
Пачакутек направи презрителна гримаса, когато чу това име, и се изплю в огъня.
— Това куче, шаманът, бе взето в плен заради неговите богохулства. Избяга като страхливец и оскверни едно светилище със собствената си кръв. След неговата смърт пробихме дупки в черепа му, прогонихме оттам неговия бог и настанихме нашия.
Сам бе шокиран. Спомни си разказа на чичо си за златното вещество, взривило черепа на мумията. Тези двама души обаче говореха за безсмъртие. Нима това бе възможно?
Докато Сам разсъждаваше по този въпрос, шаманът приключи историята си, а Норман я преведе от езика на древните инки.
— След като чужденците избягаха, храмът бавно сътвори ново тяло на Пачакутек. Инти предупреди нашия крал, че тези странни хора, дошли отвъд морето, са твърде силни и твърде много, и че той, Инти, трябва да бъде защитен. Заради това не направихме опит да разчистим пътя и го оставихме запечатан. Позволихме да бъдем забравени. Инти обаче бе обещал на Пачакутек, че ще настъпи ден, когато пътят ще бъде отново разчистен. Че ще дойде време, когато династията на инките ще се възроди. Заради нашата вярност ни бе обещано, след като този ден настъпи, не само да възвърнем собствените си земи, но и да притежаваме останалата част от света.
Погледът на Пачакутек се изпълни със страст и жажда за слава.
— Ще управляваме всички!

— Значи става дума за възраждането на Инкари в тайната му пещера — каза Сам.
Пачакутек даде гръб и на огъня, и на останалите.
— Така е. Народът ми след моето прераждане ме именува Инкари — Дете на слънцето.
— Кога ще бъде разчистена тази пътека към света.
— Когато боговете от ханан пача бъдат готови да се отправят на път — отвърна Пачакутек и махна с ръка към юг. — Дотогава трябва да живеем така, както ни нарежда храмът. Всички, които заплашват Инти, трябва да бъдат принесени в жертва.
Шаманът също им даде гръб. Норман спокойно преведе думите му, но лицето му побеля като платно.
— Тази нощ разкрихте своето безчестие, като се скрихте под покривалото на нощта. Призори, когато слънцето изгрее и Инти може да наблюдава нашата преданост към него, вие ще бъдете принесени в жертва на нашия бог. Вашата кръв ще обагри площада. — Шаманът даде знак с дясната си ръка.
Сам се изправи на крака рязко, но недостатъчно бързо. От близките стаи изскочиха стражи и се нахвърлиха върху тях. Сам се опита да окаже съпротива, но безуспешно. Пушката му падна върху каменния под. Разтревожените папагали нададоха крясъци.
— Не! — изкрещя Сам, но шаманът и кралят не ги погледнаха, докато стражите ги извеждаха.

Маги, облечена в панталона си и ризата, се бе скрила зад стената. Затаила дъх, наблюдаваше как отвеждат Сам и Норман. Мили Иисусе, какво да правя? Изруга наум твърдоглавието на тексасеца. Хвърляше се слепешком към опасността. Обърна се и се облегна на каменната стена. Бе чула по-голямата част от думите на Пачакутек и Инкари и знаеше, че няма как да ги измъкне от тази бъркотия.
Добре, че успя да скрие Денал, преди да дойде тук. Бе и направило впечатление внезапното секване на музиката на площада. Стана свидетел на задържането на Сам и Норман. Макар инстинктът и да подсказваше, че трябва да избяга с Денал колкото се може по-далеч и по-бързо, тя се удържа от това. Не можеше просто така да ги изостави, без да се опита да им помогне. Каза на Денал да се скрие в джунглата и да не се показва. После се върна тук, за да се опита да научи нещо за съдбата на приятелите си.
Разбра какво се бе случило. Надникна през отвор с формата на звезда. Дворът бе пуст. Кралят и шаманът си бяха тръгнали. Единствената причина, поради която Маги все още не се бе махнала оттам, бе карабината на Сам. Ако щяха да търсят помощ, това оръжие щеше да и потрябва.
Ослуша се и се огледа, за да чуе гласове или долови движение. Мястото изглеждаше пусто. Ръцете и потрепериха от страх, когато се замисли върху това, което щеше да предприеме. Ухапа устната си, за да не позволи на страха да проникне в сърцето и. Сам и Норман зависеха от нея. Пое дълбоко дъх, залови се за стената, приповдигна се и прехвърли крак през оградата. С още малко усилия зае позиция за скок.
Сърцето и туптеше лудешки. Маги скочи в двора. Синьо-жълт папагал разроши перушината си и я погледна. Маги нареди мислено на птицата да не вдига шум и се затаи зад храсталаците. Пушката бе само на десет метра от нея. Трябваше просто да прекоси откритото пространство, да грабне пушката и да прескочи отново стената.
Всичко изглеждаше лесно, но краката и започнаха да треперят. Знаеше, че трябва да започне да действа веднага, за да не изпадне в паника. Стисна юмруци и се затича към пушката. Тъкмо когато я хвана, чу гласове зад гърба си. Някой се връщаше! Застина като сърна, осветена от автомобилни фарове. Бе парализирана от страх. Не бе в състояние нито да се движи, нито да мисли. Внезапно една от цепениците в огъня изпука. Силно, като сигнален пистолет.
Точно това и трябваше. Внезапният шум сякаш я освободи от страха и я отпусна. Грабна пушката и побягна, без да се интересува дали някой ще я чуе. Страхът сякаш и даде криле. За нула време премина през храсталаците и се прехвърли през стената. Потъна бързо в сенките, с пушка, притисната до гърдите. Гласовете зад нея станаха по-шумни. Като си поемаше въздух колкото се може по-тихо, извърна се и надникна отново в двора. Камапак и Пачакутек се завръщаха. Татуираният шаман отиде в центъра на двора и хвърли шепа прах в огъня. Отново се заиздигаха сини пламъци, които бързо угаснаха.
Двамата мъже разговаряха на родния си език. Единствената дума, която Маги успя да схване, бе името Инкари. Кралят сякаш приемаше твърде неохотно предложението на шамана, но накрая отпусна рамене и кимна утвърдително.
Пачакутек се доближи до огъня и махна златната карфица, която придържаше туниката му. Изящната тъкан се свлече като облак от тялото му и падна около глезените му. Сапа Инка, освободен от дрехата си, остана съвсем гол. Бе залазил единствено короната и жезъла си.
Маги бързо притисна устата си с ръка, за да не изкрещи. Бе шокирана. Все пак вероятно бе издала някакъв звук, защото кралят се обърна към стената и задържа поглед върху нея. После се отдалечи.
Стомахът на Маги се изпълни с киселини. Знаеше, че не трябва да помръдва. Не можеше да си позволи да рискува и да издаде присъствието си. Взря се в краля.
От шията нагоре неговата кожа бе тъмно бронзова, както на всички индианци от Андите. Оттам надолу обаче кожата му бе бяла, като на съществата, живеещи под камъни. Имаше цвета на кожата на ужасните хищници, обитаващи пещерите под тях. Кожата на Пачакутек бе дори още по-бяла, почти прозрачна. Кръвоносните съдове прозираха ясно, а костите наподобяваха сенки. Коремът и гърдите на краля бяха плоски и безкосмени. Нямаше зърна на гърдите и пъп. Освен това бе и безполов, тъй като нямаше дори следа от външни полови органи.
Безполов и неестествено гладък. Когато Маги погледна това странно видение, дойде и на ум само една дума: недовършен. Тялото на краля наподобяваше бледа глина, която предстоеше да бъде дооформена.
Боже мой! Тя разбра истината.
Легендата за Инкари бе вярна!


[

Хенри следеше през прозореца как хеликоптерът приближава до обраслите с дървета развалини. Не бе спал цяла нощ. Не бе мигнал, докато металната птица прелиташе над нощната джунгла. Все още не бе измислил план как да обезвреди враговете си. След отказа от междинно кацане пътят съвсем се съкрати. Не оставаше време. Лагерът под него бе неосветен. Слънцето не бе изгряло. Единствено две светлинки до основата на пирамидата осветяваха разкопките. Очевидно дори след новината за избавлението на студентите, прокопаването на тунела към храма продължаваше. Хората на абата бяха решили да приберат до последната шушка скъпоценната Кръв на Сатаната.
— Пристигнахме, професор Конклин! — извика силно абатът, за да заглуши шума на двигателите. — Едва ли е необходимо да ви напомням какво ще се случи, ако не бъдете сговорчив.
Хенри поклати глава. Помисли си за Джоан. Все още бе държана в абатството като заложница. Всички наказания за негови възможни провинения щяха да се стоварят върху нея. Хенри се изкашля и посочи радиостанцията.
— Преди да кацнем, искам да говоря с доктор Енгел. Искам да се убедя, че не и е причинено зло.
Абатът се намръщи. Лицето му изразяваше по-скоро разочарование, отколкото гняв.
— Аз съм човек, който държи на думата си, професор Конклин. Щом съм ви казал, че е в безопасност, значи е така.
Да де, но само до момента, когато се сдобиеш с това, което искаш, помисли си мрачно Хенри и присви очи.
— Моля да ме извините, ако съм се усъмнил във вашето гостоприемство. Въпреки това настоявам да говоря с нея.
Абат Руис въздъхна и повдигна рамене. Подаде слушалките и микрофона на Хенри.
— Добре, но бъдете кратък. Вече се приземяваме — каза и посочи с поглед разчистена площадка недалеч от палатките на студентите.
Хеликоптерът направи завой и се насочи към плоското каменно плато. Хенри забеляза, че отдолу имаше мъже, с фенерчета, които му помогнаха да се ориентира. Повечето бяха облечени в мръсно кафяви раса. Пак хора на абата.
Хенри започна да настройва микрофона. Абатът се приведе напред и посочи радиостанцията на пилота. След минута в слушалките се чу глас:
— Хенри, ти ли си? Бе Джоан!
— Аз съм, Джоан! Наред ли е всичко с теб?
— Да. Пристигнахте ли в лагера?
— В момента се приземяваме. Добре ли се отнасят с теб?
— Да, като в „Хайът Риджънси“. Само дето обслужването по стаите е малко мудно. Въпреки бодрия и тон Хенри разбра, че е напрегната. Веднага си представи малките бръчици около очите и, когато бе притеснена. Бе му трудно да говори. Нямаше да позволи да и се случи нищо лошо.
— Лошо обслужване по стаите ли? Ще видя какво мога да направя. Ще поговоря с управителя.
— Хенри, спомняш ли си, че едно време в университета учехме заедно класическа митология? Днес бях в библиотеката на абатството. Имат книгата на някогашния ни професор. Прочетох главата за Прометей.
— Светът наистина е малък — каза Хенри, като се вслушваше внимателно в думите и. Чудесно си спомняше, че никога не бяха изучавали такъв предмет. Очевидно Джоан искаше да му съобщи нещо. Нещо, свързано с мита за Прометей и с предупреждението на брат Де Алмагро.
— Спомняш ли си колко ни бе трудно да си изясним смисъла на изречението, според когото спасението е в Прометей? — попита Джоан, като гласът и стана още понапрегнат.
— Има си хас да съм забравил! — възкликна Хенри. Какво искаше да му каже Джоан? Явно имаше предвид нещо, свързано с огъня. Какво общо обаче имаше огънят с избавлението? А и времето не достигаше. Хеликоптерът щеше да кацне всеки момент.
Джоан навярно усети объркването му, защото започна да говори много бързо, дори припряно.
— Прочетох и раздела, в който Прометей убива Великата змия. Спомняш ли си това? Спомняш ли, че огънят се оказа последното средство?
Хенри се стъписа, тъй като внезапно схвана какво имаше предвид Джоан. Великата змия. Едемската змия. Проумя, че тя му обясняваше как можеше да унищожи Кръвта на Сатаната.
— Спомням си, разбира се. Но все си мислех, че това е дело на Херкулес. Сигурна ли си, че изводът ти е правилен?
— Съвсем определено. Прометей и видя сметката. Трябваше да видиш илюстрацията в учебника. Въздействието е като от пластичен взрив.
— Да, да, разбирам.
Хеликоптерът внезапно и рязко потрепери. Хенри подскочи в креслото си. Шасито му със силен шум се удари в гранитната плоча и после се успокои. Абатът се развика, все още опитвайки се да заглуши звука на моторите.
— Доста дълго говорихте! Вече кацнахме! После се обърна към пилота и прокара ръба на ръката си покрай гърлото.
Хенри разбра, че ще го прекъснат.
— Джоан!
— Да, Хенри?
Стисна микрофона и реши да и каже думи, които дотогава бе казал само на една жена.
— Искам само да знаеш, че аз те… — започна.
Радиовръзката обаче внезапно бе прекъсната.
Хенри се намръщи. Какво всъщност бе смятал да каже на Джоан? Че е влюбен в нея? Нима тя му бе дала основания да очаква от нея нещо повече от приятелство? Микрофонът бе взет от скованите му пръсти. Така или иначе бе изтървал случая.

Сам, охраняван от двама инки, се опитваше да развърже възлите на въжетата, с които ръцете му бяха вързани зад гърба му. Успя само да затегне възлите.
Норман, седнал на каменния под на площада, леко трепереше. Фотографът отдавна се бе отказал от опитите да се освободи. Бе се примирил със смъртта и я възприемаше като нещо неизбежно.
Зазоряваше се, но селото все още тънеше в тъмни и сиви цветове. Когато слънцето изгрееше и окъпеше долината в златна светлина, и двамата щяха да бъдат принесени в жертва на Инти, бога на слънцето. За щастие само двамата.
Маги и Денал бяха успели да избягат. През цялата нощ околните джунгли бяха претърсвани от мъже с факли, но безуспешно. Маги навярно бе разбрала за задържането им и се бе скрила в гората заедно с Денал. Дали обаче няма да ги открият след изгрева на слънцето? Денал и Маги можеше да се спасят, ако междувременно пристигне чичо му с помощ. Кога обаче ще пристигне? Нямаше как да научи това. Уоки-токито бе все още в джоба му, но с вързани ръце не можеше да го използва.
Тишината внезапно бе разкъсана от пушечен изстрел. Звукът се чу в цялата долина, обаче се разбра, че идва от изток. Това бе Маги. Сигурно я бяха открили.
Двамата пазачи се извърнаха по посока на изстрела. Появиха се още мъже, водени от Камапак. След разгорещени разговори босоногите ловци се запътиха към джунглата. Татуираният шаман даде знак на двамата пазачи да се присъединят към групата на преследвачите. Не възприемаше вързаните мъже като опасност.
След като всички изчезнаха, шаманът отиде при тях. Изглеждаше угрижен.
Сам предположи, че Камапак се боеше от гнева на своя бог, ако всички чужденци не бъдат убити призори.
Камапак носеше малки панички с боя. Коленичи до Норман и започна да му говори. Остави паничките на земята и сетне измъкна дълъг нож с кремъчно острие от пояса си.
Сам наблюдаваше с надежда острия камък. Много му се искаше да го грабне. Норман изстена, след като шаманът приключи обяснението си.
— Какво има? — попита Сам.
— Изглежда, че е дошъл да ни подготви за жертвоприношението. За да изпише разни ритуални знаци по телата ни.
Шаманът потопи пръст в червената боя и започна шумно да произнася молитва. След това взе каменния нож.
Норман проследи острието и пребледня. Обърна се към Сам, без обаче да изпуска от поглед Камапак.
— Какво друго ти каза? — попита Сам. Стори му се, че Норман не доизказва нещо.
— Преди изгрев слънце смята да ни отреже езиците. За да не обиждаме Инти.
— Браво — вкисна се Сам.
Камапак вдигна нож по посока на изгрева. Докато произнасяше молитвите си, над източния край на вулкана се подаде ръбът на слънчевия диск. Като отварящото се око на събуждащ се човек, помисли си Сам. В този момент разбра защо инките боготворят слънцето. Приличаше на огромен бог, надничащ в техния свят. Камапак поряза палеца си, за да приветства слънцето със собствената си кръв.
Сам знаеше, че животът му е в опасност, но все пак продължаваше с любопитство на наблюдава ритуала. Това бе древен инкски ритуал, внезапно оживяла древна традиция. Разгледа малките панички с бои. Червената се добиваше от корените на броша, синята, от индиго, лилавата, от смачкани мекотели.
Докато Камапак продължаваше да се моли, Норман внезапно застина. Сам вдигна поглед и забеляза как от една близка врата се появи фигура. Разпозна я веднага. Това бе Маги.
Промъкна се зад гърба на Камапак. Бе босонога, сякаш бе ловец или воин. Бе и въоръжена. В дясната си ръка държеше голяма дървена тояга.
Камапак вероятно бе усетил опасността, тъй като понечи да се обърне. Късно обаче. Тоягата на Маги се стовари с все сила върху слепоочието му. Ударът бе като при игра на бейзбол. Камапак падна на ръце, а после, и по лице, и дори не трепна. От косите му започна да струи гъста кръв.
Сам в продължение на няколко секунди не успя да реагира от изненада. Обърна се към Маги. И тя изглеждаше не по-малко удивена от собствената си постъпка. Тоягата се измъкна от пръстите и и издрънча върху камъните.
— Ножа. — Сам посочи с поглед застиналата фигура на шамана. После, последователно кремъчния нож и китките си.
— Имам си собствен нож — съвзела се, отвърна внезапно Маги и извади златната кама от пояса си. Бързо преряза въжетата, които стискаха китките на Сам.
Той веднага се изправи и ги разтри. После огледа Камапак. Шаманът не мърдаше, но гръдният му кош се повдигаше. Сам въздъхна с облекчение. Бе просто в безсъзнание.
След като освободи и Норман, Маги подаде на Сам златната кама. Помогна на фотографа да се изправи.
— Вие двамата в състояние ли сте да тичате?
— Щом трябва… — отговори утвърдително Норман.
Наблизо се чуха гласове. Един от тях бе разтревожен женски глас.
— Май ще ти се наложи — каза Маги.
И тримата едновременно понечиха да избягат, но бяха закъснели.
Площадът от всички посоки се изпълни с въоръжени мъже и жени. Сам и другарите му отстъпиха към центъра на площада и бяха обградени.
Сам забеляза, че Норман държеше в ръка каменния нож на шамана.
— Ако искат да ми отрежат езика, ще трябва първо да ме надвият — закани се фотографът.
— Къде е Денал? — прошепна Сам.
— Дадох му пушката, за да отвлече другите встрани и да мога да ви освободя. Трябваше да се срещнем в джунглата — отвърна Маги.
— Май нищо няма да се получи — каза Норман. — Погледнете натам.
Един от току-що появилите се войници държеше карабината на Сам в ръка. Гнусливо, сякаш бе отровна змия. Подуши цевта и и присви нос.
— Денал… — промълви Маги. Момчето не се виждаше никъде. Чуха сърдит глас зад себе си и се обърнаха.
Пачакутек премина през тълпата. Бе облечен съвсем официално, с короната и наметалото. Повдигна скиптъра си и първите лъчи на слънцето весело засияха върху него.
Кралят заговори бавно на инкски, а Норман отново се зае с превода.
— Заловихме пленниците. Инти очаква да му бъдат дарени. Съживете Камапак, за да можем, да удовлетворим боговете.
Три жени отидоха при шамана, наплискаха лицето му със студена вода и започнаха да го разтриват и да пеят. Ръцете му постепенно се раздвижиха. Малко след това отвори очи. Очевидно се сети за нападението срещу него, тъй като погледът му се изпълни с гняв. Разблъска жените и се изправи. Леко се олюляваше, но един войник му помогна да се задържи на крака. После шаманът с несигурна крачка се отправи към своя крал. Пачакутек отново заговори, този път на английски, като гледаше студентите:
— Да пролееш кръвта си за Инти е чест. Вие обидихте нашия бог със съпротивата си.
Слънцето вече се бе издигнало и сега осветяваше и самия център на площада. Сам извади камата си и тя проблесна на слънчевата светлина. Бе решил да не пролива кръвта си, без да се опита да стори същото с кръвта на своите нападатели. Вдигна ножа още по-високо. Съжаляваше, че не разполага с още по-страшно оръжие. С нещо, което да хвърли враговете си в ужас.
Междувременно дръжката на камата се затопли, а острието се източи и загърчи, докато се превърна в змия, готова да нанесе удар. Сам застина. Така и не разбра какво точно се случи. Погледна преобразуваната кама. Змията имаше остри зъби и погледна заплашително събралата се тълпа. Пачакутек бе отстъпил крачка, когато преобразуването започна. Сега обаче се приближи с благоговение.
Сам не можеше да си обясни процеса, но очевидно ставаше дума за нещо, което инките не бяха виждали. Издигна високо златната змия.
Пачакутек повдигна жезъла си и по този начин зае поза като Сам. Леко притвори клепачи, сякаш безмълвно се молеше. Внезапно златният диск на жезъла му също се промени. Двете змии застанаха една срещу друга.
Сега пък отстъпи Сам. Погледна краля в очите. От гнева му не бе останала и следа. Бяха изпълнени със сълзи.
Камапак, застанал до краля, се свлече на колене и започна да се кланя на Сам. Същото направи и тълпата. Отново челата на индианците докоснаха каменния под.
Пачакутек отпусна жезъла си и пристъпи към тях с широко разтворени ръце.
— Инти ви благослови! Слънчевият бог на мочиките се вслуша в желанията ви. Вие сте избраниците на Инти — каза кралят, отиде до Сам и му подаде ръка. — В нашия дом сте в безопасност. Всички!
— Къде е Денал? — попита Маги.
Пачакутек я чу.
— Говориш за момчето. То не е навършило четиринайсет години. Твърде е млад, за да стане „уарачикой“ — приключи кралят и се усмихна, сякаш тези думи обясняваха всичко.
Сам се намръщи. Уарачикой бе празненството, когато момчетата достигаха мъжество. Тогава получаваха своята „уара“, набедреника, полагащ се на зрелите мъже.
— Защо смяташ, че е „твърде млад“?
Отвърна му Камапак, а Норман продължи превода.
— Бе взето решение момчето, подобно на всички деца от племето, да бъде отведено в храма. Ще бъде предадено направо на боговете.
— Имат предвид принасяне в жертва — каза уплашено Маги.
— Кога трябва да се направи това? — попита Сам.
Пачакутек погледна слънцето. Златният му диск вече бе изгрял изцяло над ръба на вулкана.
— Това вече е сторено. Момчето е при боговете.
— Не — каза Сам и направи крачка напред.
Реакцията му обърка краля.
— Нима Инти няма такова желание?
— Не — повтори Сам още по-силно.
— Трябва да отидем в този храм — каза Маги. — Може би е все още жив.
Сам се съгласи с нея:
— Отведете ни в храма — каза на Камапак и Пачакутек.
Кралят нямаше как да възрази на един божи избраник. Махна с ръка към шамана.
— Там ще те отведе Камапак.
— И аз ще дойда с теб — каза Маги.
— И аз — добави Норман, макар да не се държеше много здраво на краката си. Уморителните и напрегнати събития му се бяха отразили. Сам обаче не се съгласи.
— Норман, ти остани тук, тъй като говориш местния език. Накарай инките да запалят сигнален огън на най високото, място, така че да ни открие хеликоптерът. — После измъкна от джоба си портативната радиостанция. — Свържи се със Сайкс и му обясни какво става. Което е най-важно, нека чичо Ханк дойде тук веднага.
На Норман видимо не му стана приятно, че го натоварват с такива отговорности, обаче не възрази.
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
Сам потупа фотографа по рамото и сетне двамата се отдалечиха с бързи стъпки, като не пропуснаха да вземат карабината.
— Пазете се, там става нещо странно! — извика Норман. Това Сам го знаеше. Достатъчно му бе да погледне златната змия, в която се бе превърнало острието на ножа му. Слънцето се отразявате върху острите и зъби.
Изтръпна, защото си спомни отдавна изречени думи. „Пазете се от Змията Едемска“.

Хенри се затътри към разрушения подземен храм. Върхът на хълма бе хлътнал. Натриевите лампи осветяваха склона, където работниците все още продължаваха да копаят спасителен тунел.
В ушите му все още кънтяха обясненията на Филип. „И тогава храмът започна да се разпада. Не можех да направя нищо…“
Филип се бе появил веднага, след като професорът слезе от хеликоптера. Изражението на лицето му издаваше едновременно чувство на облекчение и срам. Приличаше на куче с подвита опашка. Хенри скоро престана да обръща внимание на безкрайните обяснения на студента. Смисълът им бе напълно ясен: не съм виновен. Накрая докосна Филип по рамото.
— Справили сте се прекрасно, господин Сайкс. Като се отчитат обстоятелствата, действали сте точно така, както трябва.
— Нали? — отвърна Филип и се наслади на похвалата. Сетне замълча. Стана му приятно, че вече е напълно оневинен.
Хенри обаче знаеше, че студентът премълчава някои неща. Бе чул някои от критичните коментари на индианските работници. Владееше достатъчно добре местния индиански диалект и разбра, че тези хора презират Филип. Предполагаше, че ако ги разпита, щеше да научи една малко по-различна версия за събитията от последните няколко дни. Версия, при която Филип нямаше да изглежда кристално чист. В момента обаче имаше по-важни грижи.
Двамата му пазачи вече не размахваха пистолети, но държаха ръце на кобурите. Руис непрестанно сумтеше и пъхтеше. Високата надморска височина и катеренето видимо измъчваха тежкия възрастен мъж.
Когато стигнаха до черния отвор на тунела на ската на погребания храм, посрещна ги мъж в кафявите роби на монах. Имаше красиво лице и студени очи, които сякаш пронизваха всичко.
— Брат Отера, как напредва работата? — попита обнадеждено Руис.
— По пладне би трябвало да достигнем храма, ваше преосвещенство — отвърна Отера, без да променя почтителната си поза.
— Чудесно! Блестящо се справяте! — каза Руис и отмина човека, без повече да го поглежда.
Хенри обаче забеляза в очите на монаха гневни искрици. За разлика от Филип този мъж нямаше да се задоволи само с няколко хвалебствени думи. Забеляза, че човекът има и следи от индиански черти: малко по-яко телосложение, малко по-широк нос и очи, които бяха не тъмни, а направо черни. Метис. Човек със смесена испанска и индианска кръв. В тази част на Южна Америка тези хора живееха трудно. Смесената им кръв често бе повод за обиди и подигравки.
Хенри продължи да следва абата, но не престана да следи движенията на монаха. Трябваше да се пази от този човек. Определено имаше силни амбиции, които едва ли съвпадаха напълно с мнението и намеренията на абата. Забеляза, че и Филип изпитваше известно смущение от него. Брат Отера тръгна подир Хенри. Слънцето достигна зенита. Очертаваше се горещ ден. Внезапно се чу радиосигнал. Всички извърнаха поглед към Филип. Студентът извади от якето си своето уоки-токи.
— Това навярно е Сам. Днес се обажда рано — обясни студентът.
Хенри си спомни, че племенникът му трябваше да се обади към десет часа. Бе подранил с няколко часа.
— Тук базата. Сам, говори — каза Филип.
— Филип, обажда се Норман.
Филип погледна приемника, а после — спътниците си. Бе смутен. Хенри разбра причината за това смущение. Норман е бил застрашен от ритуално убийство. Слава Богу, бе жив! Норман продължи да говори бързо.
— Кога очаквате хеликоптера? Трябва да дойде веднага — каза уплашено.
— Хеликоптерът е вече тук — съобщи Филип. — И професор Конклин е при мен. После Филип подаде апарата на Хенри. Той го взе, но забеляза как абат Руис присви очи. Предупреждаваше го да внимава какво говори.
— Норман, тук е Хенри. Какво става там?
— Животът на Денал е в опасност! Сам и Маги тръгнаха да му помогнат. Трябва ни обаче веднага помощ. До час ще запалим до западния склон сигнални огньове. Димът им би трябвало да се забележи през мъглата. Побързайте!
Хенри погледна абата. Той вече даваше знак на хората си да тръгнат към хеликоптера. Бяха решили да изчакат обаждането на Сам, но абатът очевидно се зарадва и на преждевременната връзка. Особено след като чу думите на Норман:
— Тук стават странни неща. Граничат с чудеса. Професоре, трябва да…
Абатът погледна Хенри. Очите на Руис бяха изпълнени с религиозен плам. Даде знак на Хенри да разпита фотографа.
— Това има ли нещо общо с едно своеобразно злато? — попита Хенри.
Норман, изглежда, не го чу и продължи да говори.
— …Храм… не знам как лекува… няма обаче деца…
Появиха се още по-силни смущения. Хенри притисна предавателя до устните си. Бе настъпил единственият шанс да предупреди Сам.
— Норман, успокой се, идваме. Кажи обаче на Сам да не прави нищо необмислено. Той знае, че не обичам да действа самостоятелно.
Застанал до Хенри, Филип се изуми от тези разпореждания. Хенри се надяваше и Норман да бъде шокиран от тях. Целият екип знаеше, че Хенри ценеше високо племенника си и никога не би го обидил по този начин. Абат Руис обаче не знаеше това. Хенри отново натисна копчето.
— Говоря съвсем сериозно. Не правете нищо. Не вярвам в способността на Сам да взима самостоятелни решения.
— Но, професоре… — започна Норман. Гласът му угасна в радиосмущенията. Не се чу нищо повече.
Хенри се опита да поднови връзката, но чу само пукот.
— Батериите сигурно са се изтощили — каза хладно Хенри. Надяваше се Норман да го е разбрал. И да не го бе разбрал, от казаното нямаше да има никаква загуба. Абат Руис очевидно не бе забелязал опита му да предаде скрито послание на племенника си. Хенри върна апаратчето на Филип. Той го прибра в джоба си и изненадан запита:
— Откога не изпитвате доверие в Сам, професоре?
Хенри направи крачка назад и се опита да даде знак на питомеца на Харвард да замълчи. Репликата обаче привлече вниманието на абата. Той се обърна към Хенри и Филип:
— За какво става дума? — попита подозрително.
— Няма нищо — отвърна бързо Хенри. — Господин Сайкс и племенникът ми отдавна си съперничат за лидерство. Той винаги е смятал, че фаворизирам Сам.
— Никога не съм си и помислял такова нещо, професоре! Та вие показвахте доверие във всички ни.
— Дали наистина е така? — попита абатът. — Доверието е качество, от което всички започнахме да се лишаваме.
Абатът даде знак на брат Отера, който се появи зад гърба на Филип с нож в ръка.
— Не! — изкрещя Хенри.
Монахът хвана студента за косите и отметна главата му назад, за да оголи гърлото му.
Филип извика, обаче веднага млъкна, щом видя ножа. Застина от ужас, когато острието докосна гърлото му.
— Трябва ли да ви преподам още един урок? — попита абатът.
— Оставете момчето на мира. То не знае какво говори — — каза Хенри.
Абатът отиде до Филип, но се обърна към Хенри:
— Да не би да искахте да му предадете някакво скрито послание?
Хенри погледна Руис в очите.
— Не, Филип просто се изрази неправилно.
— Така ли е? — обърна се Руис към ужасения студент.
Филип изстена и затвори очи.
— Ако искаш да живееш, трябва да ми кажеш истината — прошепна абатът на ухото на студента.
— Не знам какъв… какъв е въпросът ви — запелтечи Филип.
— Въпросът ми е прост. Професор Конклин изпитва ли доверие в своя племенник?
Филип погледна в очите Хенри, а сетне измести поглед.
— Си… Сигурно изпитва.
Абатът не бе удовлетворен от този неопределен отговор. Това пролича по изражението на лицето му.
— Филип… — каза заплашително.
— Да! — изстена Филип. — Професор Конклин винаги се е доверявал най-много на племенника си! Открай време е било така!
Абатът даде знак на Отера и ножът се отдалечи от гърлото на студента.
— Благодаря ти за твоето чистосърдечие. — После се обърна към Хенри: — Очевидно ще трябва да ви преподам още един урок, за да проумеете ползата от сговорчивостта. Кръвта на Хенри се вледени, когато чу тези думи.
— Задето заставате на пътя Господен, ще бъдете сурово наказан — каза абатът. — Кой обаче да изкупи греховете ви? — добави и си даде вид, че се замисля. — Ще оставя това решение на вас, професор Конклин.
— Какво искате да кажете?
— Определете сам кой да поеме бремето на вашата греховност: Филип или доктор Енгел.
— Ако ще наказвате някого, накажете мен.
— Не можем да си позволим това, професор Конклин. Трябвате ни жив. А и изборът, който ви предоставяме, сам по себе си е също наказание.
Хенри пребледня и коленете му се подкосиха.
— Не е необходимо да загиват двама заложници. Вие определете кой да бъде убит: Филип или доктор Енгел. Изборът е ваш.
Хенри забеляза умолителния поглед на Филип. Какво трябваше да направи?
— Вземете решението си в следващите десет секунди или ще загинат и двамата.
Хенри затвори очи. Представи си лицето на Джоан, усмихнато и приветливо по време на вечерята им в Балтимор, лице, осветено от светлината на свещите. Той я обичаше. Не можеше да отрече това, но не можеше да отрече и отговорността си пред студентите. Филип, макар и глупаво магаре, бе все пак негов студент и за него отговаряше именно Хенри. Стисна устни и от очите му потекоха сълзи. Спомни си шепота на Джоан в ухото му, горещия и дъх в шията му, уханието на косата и.
— Професоре?
Хенри отвори очи и погледна гневно абата.
— Мръсно копеле…
— Избирайте по-бързо или ще наредя да бъдат убити и двамата — закани се абатът и повдигна ръка, готов да даде знак на монаха. — Кой ще умре заради вашите грехове?
Хенри се задави, когато отговаряше.
— Доктор… доктор Енгел — изрече и тялото му се олюля, когато произнесе смъртната присъда на Джоан. Какво друго обаче можеше да стори? Макар да бе изминало много време от студентските им години, Джоан не се бе променила. Хенри познаваше сърцето и. Тя никога нямаше да прости на Хенри, ако той запазеше живота и с цената на живота на Филип. Въпреки това възприе решението си като огромна кама, забита в гърдите му. Не можеше да диша.
— Така да бъде — рече благо абат Руис и се отдалечи. — Нека се изпълни делото Господне.

Сам следваше Камапак. Излязоха на открито място. Независимо от мъглата над главите им ярките слънчеви лъчи ги заслепиха, след като напуснаха сенчестата джунгла. Закри очи с ръка и спря. Маги го настигна. И двамата бяха започнали да страдат от височинна болест. Сам усети, че го заболя глава, когато погледна земята отвъд джунглата.
На стотина метра пред тях се издигаше почти вертикална стена от вулканични скали, остри като ножове и червени като кръв. Над нея се издигаше внушителният черен конус на високия вулкан.
Оттук започваше малка криволичеща пътечка, виеща се по стената до отвора на тунел. Извисяваше се на около седемдесет метра над повърхността. Очевидно катеренето по нея нямаше да е лесно. Сам видя двама мъже, които се спуснаха от отвора. Слънчевите лъчи се отразяваха във върховете на копията им. Денал не бе с тях.
— Да вървим! — каза Сам и махна с преобразуваната си кама на спътниците си.
Маги, твърде развълнувана, за да говори, кимна утвърдително. Намести пушката на Сам на рамото си и го последва.
Камапак тръгна напред и прекоси малка полянка с дива киноа, високопланинска разновидност на пшеницата. В основата на скалата имаше редки храсталаци и вулканични скали. Виждаха се вулканични отвори, пожълтели от серни налепи. Въздухът бе топъл и влажен. Обстановката наподобяваше вмирисана сауна.
Срещнаха се с другите двама инки в началото на пътеката, водеща към тунела. Докато Камапак им обясняваше нещо, Сам разгледа копията им. Върховете им бяха златни, досущ като острието на камата. Което бе по-важно, не бяха окървавени. Сам се опита да подслуша разговора, но не разбра нищо. Шаманът най-сетне даде знак на двамата мъже да се приберат в селото и поведе групата нагоре.
Сам спря Камапак с докосване по рамото.
— Денал?
В отговор шаманът просто поклати глава, посочи с пръст нагоре и продължи изкачването.
— Какво мислиш? — попита Маги.
— Не знам. Отговорът очевидно се крие там.
— В храма ли? — Маги погледна с тревога отвора над тях.
Сам мрачно кимна и двамата последваха Камапак по стръмната виеща се пътека. Не разговаряха повече, защото дишането им и така бе затруднено. Сам усети как хватката му върху дръжката на ножа отслабва. Зад него се чуваше тежкото пъхтене на Маги. Мускулите на краката му едва издържаха на напрежението и умората.
Само на Камапак му нямаше нищо. Привикнал отдавна на горещината и влагата, шаманът се движеше с лекота. Стигна до отвора преди тях и ги изчака там. Започна да говори нещо, когато пристигнаха. Единствената дума, която Сам разбра, бе „Инти“, името на бога на слънцето.
Сам изгледа селото отвисоко. Наполовина покрито от джунглата, то почти не се забелязваше. Внезапно отляво пламнаха едновременно няколко малки огньове и димът им се понесе към вулканичния хребет. Това бяха сигналните огньове. Браво на Норман, помисли ри Сам.
— Да се надяваме, че скоро ще видим тук чичо ти — каза Маги. После сръга Сам. — Хайде, да влизаме.
Камапак запали факел и ги поведе. Тунелът бе достатъчно широк, за да могат четирима души да се движат един до друг. Нямаше завои. Стените около тях бяха от гладък вулканичен камък.
— Това е тунел от лава — каза Маги, като докосна камъка.
Сам кимна и посочи напред. Мракът първоначално изглеждаше непроницаем. Когато обаче очите му започнаха да привикват към тъмнината, видя някъде далеч пред себе си слаба светлинка. Слънчева светлина.
— Норман бе прав — каза. — Тунелът води иди към друга долина, или към пещера, открита към слънцето.
Преди Маги да реагира, Камапак спря и запали два факела, закрепени на дясната стена. Бяха поставени от двете страни на входа на малка пещера, която Сам и Маги не бяха забелязали в мрака, Камапак коленичи пред входа.
Когато пламъците се разгоряха, от страничната пещера се появи сияние в тунела. Привлечени от него като пеперуди, Сам и Маги тръгнаха напред. Сам достигна пръв входа. Препъна се и спря, когато видя какво има вътре. След като стигна до него, Маги го стисна за ръката. Пръстите и се впиха в нея.
— Храма — прошепна тя.
В съседната пещера имаше нещо, което можеше да накара всеки човек да осъзнае своята незначителност. Иначе пространството не бе особено голямо — размерите му бяха като на гараж за два автомобила. Всички повърхности обаче — подът, таванът, стените — бяха покрити със злато. Пещерата бе буквално златна! Дали вследствие на играта на светлините, или поради някакво друго свойство златните покрития създаваха впечатлението, че текат и се разливат. Никъде не се виждаше намиращата се под златото вулканична скала. В средата на стаята бе разположен масивен златен блок, очевидно олтар или ложе. Горната му част бе леко вдлъбната така, че да съответства на човешката физика. Над олтара, подобно златен канделабър, висеше сфера от филигранно злато. Провесените от нея нишки образуваха плетеница. Сам реши, че наподобява торбичка за паешки яйца. Изглеждаше по-скоро органична, отколкото метална. Плетеницата бавно се движеше на светлината на фенерчето.
— Къде е Денал? — попита Маги.
Сам, все още твърде шокиран, поклати глава. С ножа си със змиевидно острие посочи централния олтар.
— Не виждам кръв.

— Слава Богу! Тогава да… — Маги внезапно отстъпи крачка. От плетеницата над олтара се подаде малка спираловидна златна нишка и се протегна към Сам. — Не мърдай — промълви Сам и също застина. Златната нишка, подобно на пипало, търсещо нещо, започна да налучква пътя си. Изглеждаше привлечена от камата на Сам. Проточи се толкова, че да докосне един от зъбите на златната змия. Златната скулптура веднага се стопи подобно разгорещен восък. Дръжката изстина в ръцете на Сам, сякаш нещо засмукваше топлината и. Сетне златото възстанови предишната си форма и се превърна в острие. Нишката се отдръпна и се прибра на мястото си, подобно конец в рибарска макара.
— Какво, по дяволите, стана? — запита се Сам, като не откъсваше поглед от камата.
Маги се отмести в сянката на Сам. От златния олтар и златната пещера я отделяха неговите широки плещи.
— Това не е злато. Няма как да е злато. Направено е от същия материал, от който и храмът. Това е веществото, което мочиките нарекли „Слънчево злато“. Някакъв метал, взет от метеорити.
— Изглежда като жив — каза Сам и отстъпи.
— Според мен сега не трябва да се занимаваме с него, Сам. Нека проверим какво се е случило с Денал, а метала да го оставим на опитни специалисти.
— Сигурно този метал е уплашил брат Де Алмагро — предположи Сам. — Така го е уплашил, че той е запечатал вратата. Това е едемската змия.
— Не само това го е ужасило, но и отрязаната глава на Пачакутек — добави Маги.
Сам я погледна. По пътя към храма тя му бе разказала как бе подслушала разговора с Норман, както и историята за Инкари.
— Маги, ти нали не вярваш в тази глупост за обезглавения крал?
— Сам, има нещо, което още не съм ти казала — започна Маги, като заби поглед в краката си.
— Какво?
— Искаше ми се да размисля по-обстойно за него, преди да го споделя с теб. След като ви отведоха с Норман, отново се промъкнах до двора. Там видях Пачакутек без дрехи. Тялото му бе, как да ти кажа, не съвсем наред.
— Какво искаш да кажеш?
— Приличаше на…
Внезапен писък изкънтя в тунела и прекъсна разговора им. Сам и Маги замълчаха.
— Това е Денал! — извика Маги, когато ехото от писъка започна да заглъхва. — Жив е!
Сам направи няколко крачки в тунела. Към мястото, където в далечината се виждаше слънчева светлина.
— Докога обаче? Да вървим!
Камапак се опита да ги спре с ръка. Поклати енергично глава и започна да изрича думи, които прозвучаха като предупреждения. Единствените, които успяха да схванат, бяха „ханан пача“. Небесата на инките. Сам си спомни, че децата на селяните биваха дарявани на боговете от ханан пача. Навярно натам бяха отвели и Денал! Камапак го погледна предизвикателно и отказа да го пусне нататък.
— Върви по дяволите! — промърмори свирепо Сам и размаха камата. — Така или иначе ще минем, мой човек. Или се разкарай оттук, или ще те разпоря.
Вероятно тонът му преодоля езиковата бариера, тъй като Камапак се отмести с уплаха в очите. Сам не изчака шаманът да размисли и тръгна напред с бърза крачка. Камапак, макар и неохотно, ги последва, като започна да мърмори молитви под носа си.
След малко се оказаха до изхода на тунела. Водеше към друга вулканична котловина. Тук обаче мъглата бе много по-гъста и слънцето едва мъждукаше. Бе трудно да се забележи дори джунглата, която се намираше пред тях. Серните изпарения бяха толкова силни, че изгаряха очите, а горещината бе направо задушаваща. Към джунглата водеше пътека.
— Навярно сме в съседната падина — прошепна Маги.
Сам кимна и продължи да върви напред. Маги го последва, а след моментно колебание същото направи и Камапак. Шаманът се бе превил и не откъсваше поглед от странните небеса, сякаш се боеше, че оттам ще се подаде нещо и ще го грабне. Очевидно никога не бе идвал тук. Мястото вероятно е било табу за него.
— Между другото, това не отговаря напълно на моята представа за рай — каза Сам, докато избърсваше потта от веждите си. Когато навлязоха в джунглата, здрачът премина в мрак.
Джунглата около тях бе тиха. Не се чуваха нито птици, нито животни. Сам с мъка успя да забележи няколко маймуни, скрили се над главите им. Бяха обаче мълчаливи и неподвижни. Само погледите им проследиха пришълците.
Маги вече държеше пушката в готовност за стрелба и Сам искрено се надяваше тя наистина да е добър стрелец, както казваше. Единственото им друго оръжие бе камата му. Никой не посмя дори да въздъхне, докато вървяха по пътеката. По едно време джунглата свърши. Там светлината бе малко по-силна. Сам даде знак на групата да спре. Трябваше да си изготвят план. Погледна Маги. Очите и бяха разширени от страх и тревога. Зад гърба и се бе свил Камапак. След малко се чу друг писък, който прониза джунглата като стрела. Раздаде се съвсем близо до тях.
— Помощ! — извика ужасен момчешки глас.
— Майната и на предпазливостта! — каза Сам и се изправи. — Натам. — Затича се по пътеката. Маги го последва.
След малко се оказаха в края на друго инкско селище. И в него имаше каменни къщи, изградени върху тераси и наполовина скрити в джунглата. Това обаче бе единствената прилика. Джунглата тук бе обградила селището и се опитваше да го погълне. Между каменните плочи бе поникнала горска растителност. Клоните на могъщо дърво бяха обгърнали почти напълно каменна къща с напукан покрив.
Улиците бяха пълни с отпадъци и нечистотии. В една уличка, подобно парчета стъкло, се търкаляха стари животински кости. По много от тях имаше остатъци от козина. Под краката им хрущяха останките на керамични съдове.
— За Бога, това е третият град! — каза Маги, като закри устата си с ръка.
— Какво? — прошепна Сам.
— Спомни си за какво си говорехме в нощта на първото тържество. Ти изказа предположение, че некрополът е замислен като град в ука пача, долния свят, а че селището се намира в кай пача, средния свят. Е, ето го и третото село. Селото от горния свят. Селото в ханан пача.
Сам погледна мръсните занемарени улици. Тук нямаше нищо райско и небесно. Сега обаче нямаше време да размишлява върху тази загадка. Махна на другите двама с ръка и тръгна по булеварда.
Докато тичаха, Камапак не откъсваше изумен и ужасен поглед от селото. Сякаш не вярваше на очите си. Очевидно и той не възприема това като рай, помисли си Сам. Пред тях се разнесоха звуци. Сърдити грухтения и писъци. Чуха обаче и плач. Очевидно плачеше Денал.
Сам забави ход, тъй като наближиха главния площад на селището. Надникна иззад ъгъла и веднага се отдръпна.
— Дявол да го вземе…
— Какво? — прошепна Маги и също надникна.
Сам забеляза как раменете и изтръпнаха. Присъедини се към нея, като преодоля отвращението си от това, което бе видял. Денал, съвсем гол, стоеше в центъра на площада. На лицето му бе изписан неописуем ужас. Напълно основателно.
Целият площад бе изпълнен с обградили го бледи същества. Някои бяха едри като волове, други имаха размерите на телета. Сам ги позна. Бяха същите чудовища, които ги бяха преследвали в некропола. Бяха наобиколили момчето и душеха краката му. Понякога се сбиваха помежду си, като издаваха отвратителни писъци и замахваха с остри като бръсначи нокти. Все още не бяха решили какво да правят с него.
Едно обаче бе ясно — бяха гладни. От бърните им се стичаха лиги. Бяха прегладнели, само кожа и кости.
Едно от най-близките до тях създания внезапно се извърна към тях. Бе от паякообразните твари. Разузнавач. Успяха да се скрият, преди да ги забележи.
Сам сръга Маги. Татуираният шаман изглеждаше не по-малко объркан и уплашен от тях. Очевидно никога не бе подозирал какво се крие в неговия ханан пача. Преди Сам да го спре, Камапак тръгна напред с издигнати ръце. Запя песен, пълна с религиозен плам. Запъти се към глутницата чудовищни създания. Те внезапно замлъкнаха.
Сам придърпа Маги към себе си и приближи устни до ухото и.
— Ще заобиколим. Да се възползваме от това, че шаманът отвлича вниманието им, и се опитаме да освободим Денал.
Тя кимна и двамата се затичаха по улица, успоредна на площада. Камапак продължаваше да пее. Сам се опитваше да тича колкото се може по-бързо и по-тихо, като заобикаляше костите и счупената керамика.
— Оттук! — Даде знак Маги и двамата се шмугнаха в тясна алея между две къщи.
Отново се оказаха до площада, но този път Денал се намираше непосредствено пред очите им. Момчето не бе забелязало присъствието им. Бе коленичило с поглед, втренчен в шамана.
Зверовете също бяха привлечени от песента. Бяха се отдръпнали от ужасеното момче и заобиколили новия пришълец. Сега бе моментът да освободят Денал.
Сам пое дълбоко въздух и като се привеждаше, тръгна напред. Маги го последва с пушка на рамо.
Сам видя шамана, вече обграден от чудовищата. Някои от по-малките създания, безполовите, задърпаха робата му. Други, по-високи и мускулести, продължаваха да изучават пришълеца и да се вслушват в песента му. Докога щеше да успее да задържи вниманието им? Сам незабавно получи отговор на този въпрос. Едно от чудовищата замахна с тояга и удари шамана по главата. Сам понечи да се доближи до Камапак, но Маги го задържа.
Шаманът бавно повдигна ръка и докосна окървавеното си чело. Глутницата не откъсна поглед от окървавените му пръсти. Зверовете усетиха миризмата на кръв и забравиха всичко. Бледите създания се нахвърлиха вкупом върху него. Той изпищя от ужас и болка. Сам чу как ноктите им разкъсват плътта му и зъбите им раздробяват костите му.
Денал отмести поглед от кошмарната гледка и най-накрая забеляза Сам. Изправи се и се затича към него със сетни сили. Очите му бяха подпухнали от сълзи, а лицето му — изкривено от ужас. Понечи да каже нещо, но Сам му даде знак да мълчи. Денал затвори уста, но не можа да удържи въздишката си.
Сам и Маги бяха при него. Ръмженията и съсканията по площада започнаха да затихват. Виковете на Камапак отдавна бяха престанали.
— Трябва да се махаме веднага оттук! — настоя Маги. На площада няколко чудовища, разположили се върху каменните плочи, доизяждаха плячката си. Навсякъде се виждаха парчета от разкъсаното наметало на шамана. Върху камъните се бе разляла огромна локва кръв.
Самият Камапак вече го нямаше. Бе разкъсан на части от ноктите и зъбите на създанията. От него бяха останали единствено окървавени костици, които сега чудовищата дооглозгваха.
За нещастие шаманът бе твърде мършав и не можа да утоли глада им. Няколко звяра бяха започнали да душат наоколо си в търсене на нови източници на храна. Очите им видяха момчето. Групата бе забелязана.
— Дявол да го вземе! — промърмори Сам. Останалите същества започнаха отново да вият. Дори и тези, които все още не бяха дояли месото си, надигнаха окървавени муцуни, за да видят какво още може да се открие.
— Денал, как попадна тук? — попита Сам. Вече можеше да говори. — Има ли друг изход?
Момчето поклати глава.
— Пазачите ме заведоха в храма. Накараха ме да легна върху олтара. Сетне се събудих тук, гол и замаян — започна с треперещ глас: — Тогава се появиха тези… тези… — Какво, по дяволите, представляват?
— Ами, това са техните… техните богове.
Едно от създанията се нахвърли върху тях. Маги се прицели и стреля. Създанието залитна и падна. Половината му череп бе отнесен.
— Я виж как кървят тези богове! — отбеляза Маги.
Върху мъртвия звяр веднага се нахвърлиха неговите събратя. Откриха още плячка за изяждане. Това обаче не спря другите. От глад и от жажда за кръв бяха почти обезумели.
Сам, Денал и Маги продължиха да отстъпват, докато чуха зад себе си нови ръмжения. Сам се извърна и видя, че на площада се бяха струпали още зверове, закъснели за пиршеството. От съседните покриви наскачаха на земята други чудовища и също започнаха да вият от глад.
— Май вечерята им едва сега започва — каза мрачно Сам.

Джоан продължаваше да работи в килията си. Бе прекарала цялата сутрин в четенето на различни статии, монографии и публикации за теорията на нанотехнологията, дадени и от услужливия млад монах. Специално я заинтригува статия, посветена на теорията на биомиметичните системи — създаване на микроскопични машини, имитиращи вече съществуващи биологически модели от типа на митохондриите и вирусите. В статията на някой си доктор Ерик Дрекслер се предлагаше използването на белтъчини и на нуклеидни киселини като съставки за изграждането на микромашина, наречена нанобот. Изказваше се мисълта, че съвременната биология може да послужи като източник на вдъхновение за създаването на поколение от „синтетични небиологични структури“.
Джоан отново си представи микроскопическите осмоъгълни частици, изграждащи веществото Z. Формата им и се бе сторила позната. Приличаха на вирусофаги. Дали тези неща наистина представляваха биомиметични конструкции?
Поразрови се из материалите, докато намери разпечатка на резултатите от сканиращ микроскопски анализ на веществото. Там бяха описани отделните компоненти на странните частици.

Проба 134Б12
СМ анализ: използване на фазови образи и силова модулация, както и на
пулсираща силова микроскопия. Резултатите са съпоставени с резултатите от
анализ с мас-спектрограф, заведени под № 134Б8.

Първоначални ОТКРИТИЯ:

Състав на черупката: макромолекули на силиций и водород и в частност на
кубосилоксан плюс тектосиликати.
Членести крайници: нанотуби от силиций, преплетени със злато.
Ядро: Опитите за анализ бяха безрезултатни.

Джоан погледна текста. Значи крайниците на нано частицата съдържаха злато. Именно то обясняваше блясъка на веществото. Най-много я заинтригува обаче съставът на черупката. Съдържаше основно силиций. В природата почти всички биологични построения бяха основани върху въглерода. Върху молекули, съдържащи водород, кислород и въглерод. Тук обаче имаше конструкция, в която въглеродът бе заменен от силиций.
Хидросиликони, промърмори и си отбеляза новия вид молекула. Макар в биологията да бяха застъпени най-вече въглехидратите, при геологията нещата стояха иначе. Силицият бе най-разпространеният елемент в земната кора. Дали тази структура представляваше свързващо звено между биологията и геологията? Дали бе вярно предположението на младия монах, а именно, че частицата представлява първият открит неорганичен нанобот?
После задържа поглед върху последния ред относно състава на ядрото. „Опитите за анализ бяха безрезултатни“. Именно тук се криеше загадката. Външната част бе анализирана и дори измерена. Вътрешната обаче бе все още неразкрита. Това я върна към последния въпрос, зададен от младия монах. Каква бе целта на тази микроскопична машина? Кой я бе програмирал?
Преди Джоан да успее да се задълбочи върху разгадаването на тези тайни, чу провлачени стъпки по каменния под на коридора. Погледна часовника си и смръщи вежди. Бе твърде ранен час, за да и носят обяда. Захапа долната си устна. Който и да минаваше по коридора, едва ли идваше специално за нея, но тя не можеше да си позволи да рискува.
Бързо събра статиите и другите материали на купчинка, а после сгъна листчето с шифъра на отец Де Алмагро и го пъхна в джоба си. Покри дупката, пробита в масата, с Библията, единствената разрешена и книга. Накрая взе цигарата, която бе изпросила от брат Карлос, и я прибра в предния джоб на блузата си. Огледа масата и остана удовлетворена от това, че не се забелязваха следите от експеримента и с тайнственото вещество. Действията и се оказаха разумни. Стъпките спряха точно пред нейната врата. Джоан се вслуша. Някой пъхна ключ в бравата и го завъртя.
Извърна се рязко и видя, че вратата се отваря. Гостът бе брат Карлос с деветмилиметровия си пистолет в ръка. Тя го изгледа въпросително.
— Какво има?
— Излизай — каза и грубо. — Ела с мен.
Джоан се поколеба. Уплаши се, че бяха разкрили тайната и. Кръвта и се вледени.
— Излизай веднага! — нареди и Карлос.
Джоан кимна и тръгна към вратата. Докосна яката на блузата си с ръка. В пластмасовата банела във вътрешната и част бе скрила двете големи колкото сълзи частици от веществото. Не можеше да си позволи риска да ги остави в килията. Съществуваше възможност да претърсят стаята и или да я изпратят в друга килия. Заради това измисли този начин да носи златните капчици със себе си.
Карлос и даде знак да върви пред него и тя се подчини на нареждането му. Очакваше да тръгнат към лабораторията, но вместо това той я поведе към друга част на абатството. Намръщи се, когато видя, че я отвеждат в непознато място.
— Къде отиваме?
— Ще разбереш, когато пристигнем.
Монахът, който и без това не бе сърдечен човек, днес бе подчертано хладен. Поведението му я изнерви. Какво всъщност ставаше? Крилото на абатството, накъдето я поведоха, бе спартанско. Подове с каменни плочи и висящи крушки. Движеха се по дълъг коридор без врати. В това крило не срещнаха обитатели на абатството.
— Да не би нещо да не е наред? — попита Джоан, като не успя да скрие уплахата си.
Брат Карлос не отговори. Просто я поведе към малко стълбище в края на коридора. То се състоеше само от шест стъпала, водещи към дебела дъбова врата с железен обков. Върху нея имаше малко сребърно разпятие. Над него бяха кръстосани два меча.
Хенри и бе споменал значението на този символ, изобразен върху пръстена на брат Де Алмагро. Тя не го бе забравила. Бе знакът на Светата инквизиция.
Започна да я обхваща смразяващ страх, когато Карлос подпря пистолета в гърба и и почука по вратата. Чукането му очевидно бе кодирано. Отвътре някой отмести мандало и в голямата празна стая се чу звукът на желязо, триещо се в дърво.
Карлос отстъпи крачка, когато вратата се отвори. От помещението излезе горещ полъх, досущ като дъх на дракон. На нея не и бе позволено да отстъпи. Деветмилиметровият глок бе плътно притиснат в хълбока и.
В рамката на вратата се появи масивната фигура на запотен мъж, гол до кръста. Бе смъкнал монашеската си роба и тя висеше от пояса му. Прокара ръка върху голата си глава, която също блестеше от пот, и бързо каза нещо на испански. Карлос му отговори. Едрият монах им даде знак да влязат.
— Влизай — заповяда и Карлос.
Джоан, ще не ще, изпълни нареждането му. Стаята наподобяваше декорация от старите филми на ужасите. От дясната страна имаше няколко килии без кревати, с подове, застлани със слама. Отдясно имаше стена, от която висяха вериги. На гвоздеи бяха закачени няколко кожени камшика. В центъра на стаята бе разположен мангал, нажежен до червено. От жарта стърчаха три дълги железни пръта. Желязо за дамгосване.
Джоан огледа още веднъж стаята. Намираше се в имитация на средновековен зандан. Впрочем не бе права. Усети добре позната и миризма. Миризма от дните, когато бе работила в спешното отделение. На кръв и страх. Това не бе евтина имитация. Всичко бе истинско.
— Защо съм тук? — попита Джоан, макар със сърцето си да знаеше отговора. Хенри бе допуснал някаква грешка. Независимо от страшната обстановка Джоан се разтревожи за него. Какво му се бе случило? Обърна се към Карлос.
— Какво, ще ме наказвате ли?
— Не — отвърна небрежно свещеникът, сякаш говореше за времето. — Ще бъдеш убита.
Джоан почувства как коленете и се разтрепериха. Горещата стая изведнъж и се стори убийствено задушна. Усети, че и прилошава.
— Не… не мога да разбера защо — смотолеви.
— Не ти и трябва — отвърна Карлос и кимна на едрия монах.
Монахът навлече чифт кожени ръкавици и огледа железата. Измъкна ги от жарта и огледа нажежените им до бяло краища. Удовлетворен бт видяното, присви устни и каза нещо на испански.
— Иди до отсрещната стена! — Карлос и даде знак с пистолета. Джоан се олюля. Огледа отново помещението и повторно се обърна към Карлос.
— Защо е необходимо всичко това? Та ти можеше да ме убиеш в килията! Карлос присви устни и огледа внимателно средствата за мъчения, преди да отговори.
— Трябва да поддържаме формата си.

Маги насочи пушката и натисна спусъка. Бледото лице срещу нея се пръсна на парчета. Извъртя се на пета и избра следващата мишена. Изстрелите на карабината заглушаваха писъците и ревовете. Действаше по инстинкт. Отново стреля и уби следващия разузнавач, одързостил се да се доближи до нея. Успя да чуе ужасяващия му писък, когато той се стовари сред събратята си.
Тя насочи дулото на пушката надолу и просъска през стиснати зъби. Петте чудовища, които бе убила досега, отвличаха вниманието на глутницата. Нещо я докосна по рамото и тя бързо извъртя пушката.
— Недей! Аз съм! — изкрещя Сам на ухото и и я стисна за рамото. Маги облиза изсъхналите си устни.
— Какво ще правим? — изстена. Зверовете все още ги обкръжаваха в центъра на площада и не отстъпваха. С изстрелите си тя не успя да разчисти пътека към избавлението. Мястото на всяко убито от нея чудовище се заемаше от неколцина други.
— Броях изстрелите — каза Сам. — Остава ти само един патрон.
— Боже мой! — възкликна Маги и погледна карабината. Не трябваше да изразходва напразно последния си патрон. Заповяда на ръцете си да не треперят.
— Нека опитам и аз. — Сам отмести карабината.
— С какво? — учуди се тя.
Той повдигна златния нож.
— Помниш ли чудовищата в некропола?
— Сам, за да се получи нещо, ще трябва да ги допуснеш много близо до себе си — отбеляза Маги и издърпа пушката от ръката му.
— Може и да не си права — отвърна Сам и застана пред нея. С една ръка вдигна високо златната кама, а с другата размаха каубойската си шапка. Изрева предизвикателно към тълпата.
Стотици създания откъснаха погледи от плячката си и отговориха на Сам с ответни ревове.
Тексасецът сложи шапката си и задържа високо единствено камата. Ревовете започнаха да затихват, когато погледите забелязаха златното и острие. В единия край на тълпата се чу уплашен шепот. Сам го чу. Изглежда, там бе слабото място в нея. Погледна натам и започна да размахва камата във въздуха, като изрева гневно още няколко пъти.
Стената от бледи тела започна да се отдръпва от него и да се разкъсва.
— Движете се плътно до гърба ми — прошепна Сам на Маги и Денал. Маги пусна голото момче пред себе и прикри отстъплението им с карабина в ръка. Не забрави, че разполагаше само с един патрон. Сам бавно се доближи към тълпата, като не преставаше да размахва енергично ножа и да ръмжи.
Няколко чудовища с уплашени писъци се отдръпнаха от пътя му. Целостта на тълпата бе нарушена. Броят на чудовищата, избягали с кървавите късове месо, които бяха успели да отмъкнат, престана да расте.
— Струва ми се, че се получава — сподели Сам. Внезапно нещо се нахвърли върху него. Нещо, което имаше зачатъци на криле на гърба. Ловец, Сам отстъпи крачка и се препъна в Денал.
Маги леко се отдръпна встрани, успя да се задържи на крака и насочи пушката към нападателя. Твърде бавно обаче. Сам падна върху момчето, когато чудовището се стовари отгоре им. Денал изпищя от ужас. Сам насочи срещу него единственото си оръжие — камата. Ревящият звяр се наниза на острието и. То изглеждаше малко в сравнение с кривите нокти и острите зъби на нападателя. Ефектът обаче съвсем не бе малък.
Крилцата на чудовището внезапно се размахаха. Създанието сякаш се понесе нагоре, когато се отскубна от острието. Издаде звук, от който Маги потрепери. Сетне се изтърколи върху каменния площад и застина с корема нагоре. Измежду пръстите му, с които притискаше ранената си гръд, се подадоха пламъчета. Белезникавата тълпа, която ги обкръжаваше, застина и се взря в него с широко разтворени немигащи очи.
Пламъците, подобно пожар в запалено стърнище, бързо се разпростряха върху цялото тяло на създанието. То започна страдалчески да се гърчи и сякаш се опита да извика. От гърлото му обаче излязоха пламъци, подобни на огнени езици, и сетне главата му изгоря. От почернялото като въглен неподвижно мъртво тяло продължиха да струят пламъчета. Сам и Денал вече се бяха изправили на крака.
— Да тръгваме! — подкани ги Сам.
Тексасецът размаха отново камата, но този път никой не се опита да го предизвика. Останалите чудовища бързо му дадоха път. Тройката се насочи към изхода, затаила дъх.
Маги хвърли последен поглед върху димящото тяло на нападателя. Спонтанно изгаряне. Добави и този факт към загадките. Поклати глава. Моментът не бе подходящ да ги решава. Пренасочи вниманието си към съществата пред тях.
Сам продължи да сплашва малкото чудовища, които все още се мотаеха пред тях. Едно изключително едро, цялото от мускули и кости, ги изгледа с ненавист. От всички тукашни създания бе единственото, което изглеждаше добре нахранено. Приличаше на горила, само че безкосмена и бледа. Маги разпозна в него един от водачите на глутницата. Забеляза, че и то нямаше външни полови органи. Досущ като Пачакутек, помисли си.
Сърцето на Маги се сви, когато в главата и се роди ужасяваща догадка. Бе така шокирана от предположението си, че не забеляза какво държи чудовището в другата си ръка.
— Сам! — изкрещя уплашено.
То замахна и замери тексасеца с камък, голям колкото тиква. Сам не успя да се отмести навреме. Парчето гранит го удари в китката. Ножът падна от ръката му и се озова сред група зверове.
Гигантското животно победно изрева и удари огромната си гръд с юмрук. Други създания на площада последваха примера му. Лишена от камата, тройката остана без оръжие. Маги насочи пушката си към ревящата горила.
— Млъкни, глупако! — Натисна спусъка. Чудовището се сгромоляса по гръб върху камъните. Краката му трепнаха за миг и застина.
След като ехото от изстрела заглъхна, на площада отново се възцари тишина. Никой не помръдна. Глутницата, останала без водач, изпадна в униние.
— Сам, това бе последният ми патрон.
— Според мен задържахме се прекалено дълго тук. Сякаш го разбраха, създанията започнаха отново бавно да се приближават към тях.
— Можеш ли да тичаш бързо? — каза тексасецът на Денал.
— Има си хас да не мога! — отвърна Денал и се затича по празната улица. Сам и Маги го последваха.

Зад тях се разнесоха сърдити писъци и крясъци. Започна преследване. След като плячката побягна, глутницата се освободи от унинието. Жаждата за кръв надви страха им. По съседните улици зад бегълците се устремиха разузнавачи. Белите им тела започнаха да се мятат сред къщите като сенки. Съвсем близо зад тях тичаха ловците.
Маги се опитваше да не изостава от Сам и в същото време да преметне пушката на рамо.
— Хвърли я! — извика Сам.
— Но…
Сам забави ход и и отне пушката. После я захвърли зад тях. Старата карабина издрънча върху камъните.
— Предпочитам да спася теб, а не една проклета ръждясала пушка.
Маги, освободена от товара и сякаш окуражена от думите на Сам, се затича по-бързо. След малко напуснаха селото и се озоваха на пътеката през джунглата. Клоните и храсталаците малко ги забавиха, но те продължиха да тичат напред независимо от ударите и одраскванията. Голият Денал тичаше на няколко метра пред тях.
— Тичай към тунела! — викна му Сам.
— Към какъв тунел? — попита Денал, като насмалко не се препъна.
Маги съобрази, че Денал не си спомняше как се е озовал тук.
— Просто не се отклонявай от пътеката, Денал! Тя води право към тунела!
Момчето се затича по-бързо. Сам и Маги се стремяха да не изостават. Чуха зад себе си пукота на счупени клонки и радостния вой на преследвачите.
Бяха задъхани и престанаха да разговарят. Полезрението на уморената Маги се стесни и краката и започнаха да изтръпват. Забави ход. Внезапно усети как ръката на Сам я поема.
— Недей, Сам, остави ме — опита се да го възпре. Бе обаче твърде уморена, за да му се съпротиви.
— Друг път — каза той и продължи да тича редом до нея. Бягството изглеждаше безкрайно. На Маги пътеката и се стори много дълга.
Слънчевата светлина най-после се завърна. Джунглата остана зад тях. Черното око на тунела бе само на няколко метра разстояние. Пред него бе застанал Денал и се оглеждаше колебливо.
Сам повлече Маги по малкото възвишение, водещо към тунела.
— Влизай вътре! — каза на момчето.
Маги се обърна. От джунглата изкочи цяла група преследвачи. Някои създания тичаха на два крака, други — на четири.
— Денал, влизай вътре!
— Не… Не мога! — заскимтя момчето.
Маги погледна Денал. Той все още стоеше до входа. Няколко пъти тръгваше към него, но веднага се връщаше обратно.
Сам и Маги го достигнаха. Тексасецът я блъсна в тунела.
— Влизай!
Маги нахълта в тунела. Потъна в мрака и престана да вижда. После се обърна и видя как Сам прегърна Денал. Момчето запищя неистово, когато Сам скочи в тунела и се озова до нея. Денал се загърчи в обятията му.
— Какво му става? — попита Маги, след като заедно със Сам закуцукаха във вътрешността на тунела. Денал продължи да се гърчи.
— Според мен има някакъв пристъп — допусна Сам и притисна още по-плътно момчето към себе си.
Пространството зад гърба им се изпълни с писъците и стоновете на чудовищата. Маги извърна глава и ги погледна. Бяха се струпали пред входа на тунела и размахваха ръце, но нито едно от тях не се осмели да влезе вътре. Нито едно от тях не посмя да преследва отдалечаващата се плячка.
— Няма да влязат тук — промърмори Маги и се намръщи. Като Денал, каза си наум.
Останал без сили, Сам се свлече на пода. Бе изтощен и коленете му трепереха. Положи Денал на земята. Момчето гледаше с безумен поглед, а от устата му започна да излиза пяна. Издаваше хъркащи звуци.
— Така и не разбрах какво му стана — учуди се Сам. Маги изгледа още веднъж шумната тълпа пред входа на тунела и бавно поклати глава.
Денал най-сетне се изкашля. Тялото му се отпусна. Маги докосна момчето, като си помисли, че може да умре. Погледът на Денал обаче се проясни. Той я погледна, после бързо седна, сякаш се бе събудил от кошмар.
— Que paso?* — попита на испански.
[* „Какво се случи?“ (исп.). — Б. пр.]
— Наложи ми се да те вкарам в тунела насила — обясни му Сам. — Защо?
Денал присви вежди и след миг премина на английски.
— То не искаше да ме пусне вътре.
— Кое не искаше да те пусне вътре?
Денал постави пръст на челото си и притвори очи.
— Не знам.
Маги подозираше какъв е отговорът.
— Това бе храмът — каза тя.
— Какво? — попита Сам.
— Хайде да се махаме оттук.
Сам помогна на момчето да се изправи и бавно я последваха към далечния изход. Някъде пред тях се виждаха светлините на двата факела, поставени пред входа на пещерата, в която се намираше Храма на слънцето на инките.
Когато достигнаха пещерата, Маги забави ход и спря. Огледа внимателно олтара и златните нишки, надвиснали над него. Сам се доближи до нея, без обаче да престава да наблюдава пространството зад тях.
— Ако мястото, откъдето се измъкнахме, бе раят на инките, съвсем не бих искал да попадам в ада им — смотолеви.
— Струва ми се, че това е техният ад — каза Маги и посочи с поглед златния храм.
Денал се постара да стои колкото се може по-далеч от златното помещение. Сам се доближи до Маги.
— Разбирам те. Трудно е да се повярва, че инките са хранели тези чудовища с децата си.
— Не, Сам, не си разбрал правилно. Именно тези чудовища са техните деца — обясни Маги на Сам, без да обръща внимание на удивеното му лице. Вече бе време да изложи гласно теорията си. — Казаха ни, че храмът взима децата им, превръща ги в богове и ги изпраща в ханан пача. — Маги посочи отново далечния изход, където вече само един звяр продължаваше да скимти пред входа. — Ей тези са липсващите деца!
— Но как… защо…
Маги докосна рамото на Сам.
— Вече се опитах да ти обясня нещо. Видях Пачакутек без кралските му одеяния. Тялото му е безкосмено, бледо и без полови органи. Бе досущ като тялото на тези чудовища. Като тялото на големия звяр, който застрелях, един от водачите на глутницата.
Сам присви вежди и като че ли се колебаеше дали да вярва на думите и. Погледна храма.
— Искаш да кажеш, че това нещо наистина му е създало ново тяло?
— Дотолкова, доколкото му е било по силите. Тъй като е бил Сапа Инка, дало му е тяло на водач на глутница.
— Но това е невъзможно!
Маги се намръщи.
— А излекуването на коляното на Норман възможно ли бе? А оправеното му зрение? А внезапната му способност да разговаря с инките? Я се замисли върху всичко това, Сам! — Тя кимна към храма. — Това нещо тук представлява своеобразен биологичен регенератор. То направи така, че инките да живеят по четиристотин години. То създаде ново тяло за вожда им. Защо обаче? Защо го прави?
Сам поклати глава. Маги махна още веднъж с ръка по посока на долината на чудовищата.
— Ей, това там е цената за вечния живот тук. Децата. Отнема им децата и прави експерименти с тях. Не знам какви. Каквато и да е обаче целта му, този храм използва децата на инките като морски свинчета. Колкото до самите селяни, те са просто като говеда, включени в генетичен експеримент.
— А Денал? — попита Сам.
Тя погледна момчето. То не бе променено. Или почти не бе променено — не трябваше да се забравя нежеланието му да влезе в тунела.
— Според мен храмът се нуждае от по-податлив на обработка генетичен материал, от по-млади клетки, клетките на младенци. Денал бе прекалено стар за тази цел. Храмът се отнесе към него така, както към всички останали експериментални обекти. След като престана да се интересува от него, присади му някаква фобия, която не му позволява да се завърне. Ти видя, че, подобно на чудовищата, Денал нямаше да успее сам да влезе тук. Предполагам, че създанията, които срещнахме в некропола преди два дни, са стигнали дотам от долината през други тунели, може би в търсене на изход, и са се озовали в капан. Допускам, че им се разрешава да ходят където си искат, освен в долината на селяните. Това им е абсолютно забранено.
— Защо? — Защото храмът защищава инвестицията си от собствените си биологични отпадъци. Той не може да си позволява да рискува и да поставя под заплаха източника си на суров генетичен материал. Заради това закриля обитателите на селището.
— Ако тези създания обаче представляват опасност, защо храмът не ги унищожава, след като приключи експериментите си с тях? Защо им позволява да живеят?
— Не знам. Може би съседната долина също е част от експеримента, място за тестуване на тези създания. Може би така се проследява доколко те успяват да се адаптират към реална среда и да се впишат в нея.
— Какво мислиш за начина, по който изгоряха, след като ги нараних?
— Това е спонтанно изгаряне. Механизъм за застраховка. Забеляза ли, че и върховете на копията на пазачите на Денал бяха от същия метал? Очевидно достатъчно е само одраскване с тях, за да се задейства цяла енергийна каскада. Това е просто още едно средство за защита на жителите на селището.
Сам отново погледна храма. Очите му се бяха изпълнили с ужас.
— Това все още ми се струва трудно за вярване. Като имаме обаче предвид случилото се с Норман, по всяка вероятност си права. Защо обаче храмът прави всичко това? Каква е неговата крайна цел? Кой го е построил?
Маги смръщи вежди. Тя също нямаше отговор на тези въпроси. Тъкмо понечи да поклати глава, когато тунелът се изпълни с нови звуци. Звуците, издавани от двигател с вътрешно горене.
Сам и Маги едновременно се извърнаха към другия изход на тунела. Шумът идваше оттам, от долината, където се намираше селището.
— Да тръгваме! — каза припряно Сам и всички се отправиха с бързи крачки към отвора, от който струеше слънчева светлина. Когато стигнаха до изхода и притвориха очи от светлината на утринното слънце, Сам погледна нагоре. — Погледнете! Кавалерията ни се притичва на помощ!
В покритото с облаци небе се появи тъмна сянка. Когато започна да се спуска, превърна се в черно-зеленото тяло на военен транспортен хеликоптер.
— Това е чичо Ханк! Слава Богу!
Маги също въздъхна с облекчение:
— Ще се радвам най-после професорът да поеме тази история в ръцете си.
Сам я прегърна. Тя не оказа съпротива.
След миг в дъното на долината се появи нов звук, който се смеси с шума на моторите. Барабани. Инките очевидно бяха забелязали странната птица, спускаща се в тяхната долина. Тя се изпълни и с кънтежа на гонгове, шумен и изпълнен с гняв. Маги и Сам се спогледаха.
— Това са бойни барабани! — констатира Маги. Сам отмести ръка от рамото и и усмивката му изчезна.
— Нищо не разбирам. Очаквах Норман да предупреди инките, че не трябва да се боят от професора и хората му.
— Нещо не се е получило както трябва.
Сам се намръщи.
— Трябва да открия чичо и да го предупредя. — После тръгна по стръмната пътека.
Хеликоптерът започна да се спуска към нивата с киноа в края на джунглата. Стъблата на растенията се наклониха под въздействието на въздушната вълна, образувана от моторите.
— А Норман? — извика Маги, като се опита да надвие рева на хеликоптера. Сам не и отговори и ускори ход.

Когато хеликоптерът се приземи върху зелената площ, Норман се скри в края на джунглата. Намери убежище зад листата на трънлив храст. Пред очите му бяха образували пътечка малки зелени мравки, твърде заети с грижите си, за да обръщат внимание на приземилия се хеликоптер.
Норман обаче сякаш пое силния шум на двигателя направо в сърцето си. Искаше да си внуши, че не бе разбрал правилно думите на професор Конклин. След това, което се случи през изминалата седмица, нищо чудно да съм станал параноик, рече си. Не излезе от укритието си, дори и когато вратата на пътническия отсек на хеликоптера се отвори. Усещаше, че не греши. Професор Конклин очевидно се бе опитал да го предупреди за нещо. За какво обаче? Скоро разбра отговора на този въпрос. От хеликоптера слязоха много мъже. Едни бяха облечени в маскировъчни униформи, а други, в кафяви монашески раса. Всички тези хора, включително и монасите, се движеха по твърде добре познат му начин и нямаше как да ги възприеме като спасителен отряд. От товарния отсек бяха свалени сандъци. Норман видя как мъжете си подават автомати. Някои от тях коленичиха и прикрепиха към оръжията си гранатомети.
Норман се скри още по-плътно зад храста. Осъзна, че, съвсем не бе показал признаци на параноя.
В дълбочината на джунглата барабаните и гонговете замлъкнаха. Норман затаи дъх. Радваше се, че бе казал на Пачакутек да вдигне селището по тревога. Норман бе смятал, ако нямаше опасност, да придружи професора до селището и да го представи, за да се избегнат кръвопролития.
Замисли се дали да се завърне в селището. Инките се бяха подготвили за отбрана. Не обаче за такова нещо. Трябваше да ги предупреди да избягат. Норман обаче добре знаеше, че Пачакутек нямаше да позволи това. Двамата тази сутрин разговаряха дълго. На Норман му стана съвършено ясно, че кралят не смяташе да позволява никому да посяга върху автономията на племето. Пачакутек не бе от тези, които бягат.
И така Норман остана в скривалището си и продължи да наблюдава новопристигналите. Водачът на групата, грамаден мъж в маскировъчна униформа и шапка, даде няколко заповеди и подготви хората си за поход към селото, Те бързо изпълниха заповедите. Бяха изминали едва десет минути от кацането на хеликоптера, а бойният отряд вече бе готов за действие. Тези хора действаха с деловитостта и точността на военни.
Двама души тръгнаха напред, Приклекнали, преминаха под витлото на машината и тръгнаха по главната пътека към селището. Норман бе сигурен, че бяха видели тази пътека от хеликоптера. Други четирима ги последваха с по-бавен ход, предпазливо и с пръсти върху спусъците. Едрият им водач, зачервен и изпотен, вървеше зад тях. Бе въоръжен само с пистолет и охраняван от въоръжен мъж.
Норман изчака цялата група да изчезне в джунглата, преди да си поеме дъх. Чудеше се какво да прави. Трябваше да се свърже със Сам. Погледна в посока към скалната стена, където се намираше тунелът, но не можа да научи нищо за съдбата на приятелите си. Джунглата закриваше отвора от погледа му. Ако можеше да прекоси джунглата…
Тъкмо щеше да се раздвижи, когато чу други гласове. От другия край на хеликоптера слязоха още двама души. Норман веднага разпозна професора. Бе небръснат и сякаш спал няколко дни с дрехите си. Горделивата му походка обаче не се бе променила.
Професорът направи крачка напред, блъскан в гърба от висок мургав мъж в монашеско расо. Бандитът имаше черна коса и мургава кожа. На гърдите му висеше сребърно разпятие.
Норман не можа да си обясни използването на тази религиозна бутафория. Зад него навярно се криеше някаква хитрина. Вслуша се в гласовете.
— Ще трябва да изпълнявате безусловно нашите заповеди — заплаши високият мъж. — Инак студентът при разкопките ще бъде сполетян от съдбата на вашата приятелка.
Норман забеляза, че раменете на професора бяха отпуснати. Като на човек, претърпял поражение. Безсилно стисна юмруци. Бандитът очевидно имаше предвид Филип. Студентът от Харвард навярно се бе превърнал в заложник.
— Всички пленници ще бъдат разпитани — продължи бандитът. — Вие ще ни помогнете при разпита.
— Разбрах — отвърна Хенри. — Ако обаче племенникът ми или който и да е от студентите пострада, всички можете да си ебете майката.
В отговор мъжът го погледна мрачно, но не каза нищо. Със свободната си ръка измъкна цигара от джоба си.
Норман смени позицията си и дясната му ръка се оказа върху къс вулканична скала. Стисна камъка и погледна човека, който охраняваше професора. Ако успееше да се промъкне покрай базалтовата стена, хеликоптерът щеше да го закрие от бандита. Норман започна леко да се отмества към края на джунглата. Бе забелязал, че дори и пилотът на хеликоптера се бе включил в щурмовата група, и там бе останал само охранителят. Ако рискуваше, можеше да спаси всички. Ако успееше да освободи професора, можеха заедно с него да се присъединят към групата на Сам.
Норман стигна до края на стената от вулканичен базалт, пое си дълбоко дъх и бързо прекоси няколкото метра открито пространство, делящи го от другите скали. Скри се отново в сенките и зачака около него да засвистят куршуми. Бе сигурен, че са го забелязали. Не се случи нищо. Подпря се за миг на скалата. Претегли с ръка парчето вулканичен камък, което държеше, и се замисли дали постъпката му е умна. Не изчака страхът да го скове и продължи да се движи напред, като пълзеше като рак в сянката на базалтовите скали.
След като реши, че е изминал достатъчно голямо разстояние, позволи си да надникне иззад скалите. Бе преценил точно разстоянието. Огромната маса на хеликоптера го делеше от бандита. Прехвърли се през тях колкото се може по-тихо. Шумът, който издаде при това движение, му се стори силен, но знаеше, че си внушава това. Трябваше да излезе на открито.
Затича се, притиснал камъка към гърдите си. Сърцето му туптеше толкова силно, че навярно и инките от селището можеха да го чуят. Професорът и бандитът се оказаха с гръб към него. Бяха се втренчили в джунглата. Бандитът с расото изпусна облаче дим.
Норман си пое дъх и захапа устната си. Можеше да започне да пълзи бавно, а можеше и да се опита да тича. Кракът обаче все още го наболяваше и не бе сигурен дали ще може да тича достатъчно бързо. Тръгна с предпазливи крачки към бандита.
Бе само на една ръка разстояние от него, когато наоколо сякаш всичко се взриви. Цялата долина се изпълни с взривове. Центърът на джунглата сякаш избухна. От небето заваляха пламтящи отломки.
Норман не можа да скрие удивлението си и шумно въздъхна. Бандитът го чу, изви се на петата си и приклекна. Норман видя насочен срещу себе си пистолет.
— Пусни камъка! — заповяда човекът.
Бе излишно да му дава такова нареждане. Камъкът и без това бе започнал да се изхлузва от уморените му пръсти. От джунглата се раздадоха писъци и викове. И много изстрели от огнестрелно оръжие. Норман срещна погледа на Хенри. Професорът имаше вида на победен човек, изгубил всякакви надежди.
— Съжалявам, професоре — каза Норман.

Сам веднага спря, когато в долината се раздаде първият взрив. Видя и дъжда от пламтящи отломки.
— Какво, по дяволите… Приклекна.
Денал последва примера му.
— Та те нападат селището! — извика Маги.
Очите и бяха широко отворени.
— Чичо Ханк никога не би направил такова нещо — каза Сам.
— Ами ако не е професорът? Ами ако някой друг е видял сигналните огньове? Крадци или иманяри например. Нищо чудно това да са същите мръсници, които започнаха да копаят тунел в обекта. Може да са прихванали нашата радиовръзка.
— Какво ще правим? — попита Сам.
— Ще ги спрем — отвърна Маги. Погледът и бе изпълнен с решителност. Кимна по посока на хеликоптера, частично закрит от джунглата. — Ако това нещо излезе от строя, няма да има къде да ходят. Сетне ще се обадим на професора и ще му кажем да дойде тук с армия или полиция. Не можем да им позволим да убият и ограбят това, което открихме тук.
Сам кимна в знак на съгласие.
— Права си. Ще трябва поне да се опитаме да направим това. Ще отида да разузная местността и да проверя какво става.
— Не, няма да се делим — противопостави се Маги. Сам се намръщи, но тя не промени решението си.
— И аз ще дойда с вас — каза Денал. Сам реши, че той не се прави на герой. Просто не искаше да остава сам. Особено гол и невъоръжен.
Сам се изправи и огледа долината.
Откъм джунглата се разнесе автоматична стрелба. Чуха се и силни експлозии и към небето полетяха камъни и дървета. Чуха се и бойните викове на инките, смесени със стенанията на умиращите.
— Добре — съгласи се Сам. — Няма да се делим. Не трябва обаче да вдигаме шум. Ще се промъкнем в джунглата и ще се доближим до хеликоптера, доколкото е възможно. Ще трябва да разберем дали някой го охранява. Маги кимна и тримата се отправиха на път.
Сам ги поведе по пътеката и след малко прекосиха храсталаците и се озоваха в джунглата. Докосна устните си с пръст и поведе останалите само със знаци. В джунглата звуците бяха заглушени.
Като се привеждаше, Сам тръгна през гъсталака. Трябваше да стигнат до хеликоптера, преди крадците да завладеят селището. Дано да имаше оръжия в хеликоптера. Ако трябваше да задържат долината преди идването на чичо Ханк, щяха да им трябват оръжия.
Джунглата се разреди. Наближаваха края и. Сам забави ход. Не трябваше да позволява да го пленяват. Даде на спътниците си знак да спрат и измина остатъка от разстоянието сам. Тъкмо отместваше една папрат, когато чу познат глас:
— Остави момчето, Отера! Няма защо да му причиняваш зло! Това бе чичо Ханк!
Сам отмести листата и видя откритото пространство пред себе си. Огромният военен хеликоптер приличаше на чудовищен скакалец, кацнал върху нивата. По-близо до себе си обаче Сам видя нещо, от което кръвта му изстина. Чичо му бе застанал пред човек в монашески одежди, който обаче не бе Божи служител. В дясната си ръка държеше огромен пистолет. Сам, който разбираше от оръжия, веднага го разпозна. Това бе испански астра 357, с който можеше да се спре нападащ бик. При това бе насочен към гърдите на чичо му. Наблизо имаше и трети човек, Норман. Лицето му бе побеляло от страх. Мъжът на име Отера погледна презрително чичо му.
— Откога започна тук ти да даваш заповеди? — извика, рязко извъртя пистолета и удари Норман по лицето.
Фотографът се свлече на колене и от веждата му започна да струи кръв.
— Остави го на мира! — повтори Ханк и застана пред Норман. Монахът, застанал с гръб към Сам, повдигна пистолета си.
— Слушай, дъртако, според мен вече не си ни потребен. От разговорите по радиото разбрахме, че студентчетата знаят къде е златото. Щом този тук ни е паднал в ръцете, не виждам защо още трябва да те държа жив.
За Бога! Ужасен, Сам се измъкна от скривалището си и се затича през ливадата.
Неговото появяване привлече вниманието на чичо му. Очите му се разшириха от удивление. Сам забеляза, че той се опита да не се издаде, но очевидно не успя. Реакцията му не остана незабелязана.
Отера рязко се обърна тъкмо в момента, когато Сам почти го бе достигнал. Младежът изкрещя и се нахвърли върху него. Чу се изстрел: Сам бе отхвърлен назад, далеч от човека, който заплашваше чичо му. Приземи се по гръб върху ливадата.
— Не! — чу вика на чичо си.
Сам се опита да се повдигне на лакти, но установи, че не може да се движи. Не можеше дори да диша. Някаква огромна тежест бе притиснала гърдите му. Болката се разпространи във всички посоки. С крайчеца на окото си видя как чичо му се хвърли върху гърба на бандита в расо и го събори на земята. Сам се усмихна, когато видя действията на възрастния мъж. Браво, чичо Ханк, помисли си. След това всичко почерня.

Маги, стояща съвсем наблизо, видя как Сам внезапно изскочи от скривалището си и се затича през ливадата. Какво бе намислил този глупак? Затича се и тя. Денал бе по петите и. Когато достигна скривалището на Сам, чу оглушителен изстрел. Уплашена, тя се отмести встрани. Видя как Сам се сгромоляса върху ливадата и ръцете му започнаха да се гърчат. Дори оттам успя да види как на гърдите му се появи огромна рана, от която започна да тече кръв. Престана въобще да мисли и се затича към него. Вече нямаше да се крие в канавки, когато приятелите и умираха.
— Сам!
След миг забеляза схватката, разиграваща се до тялото на тексасеца. Изглеждаше нелепа. Професорът бе седнал върху тялото на съпротивляващ се монах. Пистолетът, който все още димеше във влажната трева, бе извън обсега на ръката му. Внезапно, подобно на призрак, отнякъде се появи Норман. Бе вдигнал над главата си огромен червен камък. Стовари го с все сили върху главата на падналия мъж. Човекът престана, да мърда и професор Конклин слезе от гърба му. След това се затичаха към Сам. Пръв стигна професорът. Веднага коленичи до племенника си.
— Не, Боже мой… Не!
Норман и Маги се появиха едновременно. Норман се приведе и се опита да напипа пулса на Сам. Маги се отпусна бавно. Видя, че погледът, който Сам бе втренчил в небесата, бе изцъклен. Очите му бяха празни.

Джоан, подканвана от насочен към нея пистолет, тръгна към стената с веригите. Даваше си сметка, че ако позволеше да я оковат, непременно ще загине. Нямаше да има никакви шансове за спасение. Мозъкът и започна трескаво да прехвърля различни сценарии. Само един и се стори убедителен.
Въпреки допрения до гърба и пистолет на брат Карлос, докосна яката си. Измъкна незабележимо пластмасовата банела и взе от нея голямата колкото сълза мека проба от веществото Z. Моментът за това, което бе намислила, трябваше да е точен.
На път към стената премина покрай грамадния разголен монах, който все още продължаваше да се радва на сгорещения мангал. Човекът разбъркваше жарта с един от железните прътове. От крайчеца на устата му бе потекла лига. Якият скот очевидно гореше от желание да изпробва железата върху плътта и. Забеляза нейния поглед и и отвърна с едва ли не сладострастна гримаса. У Джоан до този момент имаше известно чувство за вина за това, което щеше да направи. Изпари се мигновено.
Като се доближи до монаха, незабележимо подхвърли късчето метал в мангала, сетне рязко се обърна и скочи. За нейно щастие скокът и бе успешен. Взривът бе далеч по-силен, отколкото очакваше. Бе повдигната във въздуха от взривната вълна и се сгромоляса върху каменния под. Падна върху ръцете и коленете си. Усети опарвания по гърба си и във въздуха се понесе миризма на изгоряла коприна. Веднага се обърна по гръб, за да охлади тялото си чрез допир в студения камък.
Мангалът зад гърба и се бе изкривил до неузнаваемост. Железните пръти се бяха разпилели. Един от тях дори се бе забил дълбоко в дървена носеща греда. Ехото от взрива бавно започна да затихва и звънът в ушите и премина в пищене. Погледна едрия монах. Бе проснат по гръб на няколко метра от нея. Повдигна измъчено ръка и отмести горящ въглен, полепнал върху корема му. Приседна. Половината му лице бе почерняло. Джоан първоначално помисли, че е от сажди. Човекът обаче изстена и тогава стана ясно, че кожата му е овъглена. Веднага се напука и под нея зинаха дълбоки червени рани. По врата му започна да се стича кръв. Боже мой! Джоан отмести поглед встрани.
Карлос въобще не бе пострадал. Бе успял не само да се изправи, но и да набере номер по телефона, закачен на стената, и да каже нещо на испански. Вероятно бе поискал помощ. След като приключи, постави слушалката на мястото и и се надвеси над ранения. Монахът се опита да го хване за панталона, но отецът се отдръпна и отиде при Джоан.
— Ставай! — подкани я за пореден път с пистолета. Джоан се изправи и изпъшка, след като обгорелият гръб на блузата и се отлепи от тялото и. Карлос се намръщи и нареди на Джоан да се обърне, за да може да огледа раните и. — Ще оживееш.
— Докога обаче? — попита тя с кисела усмивка. — Докогато отново решиш да ме убиеш? Какво всъщност се случи?
Карлос махна пренебрежително с ръка към стенещия на пода човек.
— Зелен е. Тепърва ще има още много да се учи.
Джоан сведе поглед, за да скрие удовлетворението си. Карлос мислеше, че монахът е виновен за взрива. Чудесно. Сега и предстоеше да направи следващата стъпка. Измъкна от яката си втората капчица злато, скри я под нокътя си и после бръкна в джоба си. Измъкна оттам цигарата, която Карлос и бе дал вчера. С треперещи пръсти я сложи в устата си.
— Нали нямаш нещо против? Карлос погледна гнусливо лежащия монах.
— Пуши. Ще минат поне няколко минути, докато дойдат да го приберат. — В ръката му се появи запалка.
Тя се приведе, запали цигарата си и кимна в знак на благодарност. Всмукна дима дълбоко и с видимо наслаждение.
— Така се чувствам по-добре — каза и издиша дима по посока на Карлос.
Забеляза, че той погледна огънчето на цигарата и. Зениците му леко се разшириха, когато усети миризмата на никотин.
Тя всмукна втори път и му подаде цигарата. Отново изпусна дима с наслаждение.
— Заповядай. На мен това ми е достатъчно.
Той прие цигарата и с надменна усмивка.
— За здравето си ли се опасяваш?
Тя повдигна рамене. Бе твърде напрегната и се боеше, че гласът и може да я издаде. Погледна късчето злато, прикрепено към долната част на цигарата на по-малко от сантиметър от запаления връх.
— Пуши спокойно — успя да промълви най-сетне.
Карлос повдигна цигарата в знак на благодарност. После се усмихна и я поднесе до устните си. Джоан отстъпи леко назад и присви рамене.
Видя как монахът дръпна силно от цигарата и пое дълбоко дим. Огънчето и се нажежи до червено. Джоан отскочи встрани, когато видя как бялата хартия започна да изгаря в непосредствена близост до златното петънце.
Този взрив не бе толкова силен, колкото предишния. Все пак Джоан падна на колене.
Извърна се. Ушите и повторно забучаха. Карлос все още стоеше изправен, но на мястото на лицето му вече имаше дълбока, подобна на кратер, дупка. Димяща развалина. После падна по гръб, като се сгромоляса върху обгорелия монах, който запищя неистово.
Джоан се изправи и повдигна пистолета. Огледа набързо раните на дебелия монах. Изгаряне от трета степен върху шейсет процента от повърхността на тялото. Човекът бе вече мъртъв, но все още не го знаеше. При такова изгаряне бе невъзможно да оживее.
— Май играта с огъня може понякога да бъде и неприятна, нали?
Вдигна пистолета и се прицели в точката между очите му. Монахът я погледна ужасен и изгуби съзнание. Тя въздъхна и прибра пистолета. Не и бе по силите да направи това дори когато ставаше дума да се спестят болките на един човек. Заряза монаха.
Трябваше да пести времето си. Разполагаше с пистолет и с едно последно парченце злато. Нищо не трябваше да и попречи да избяга. Отмести се от двете неподвижни тела и погледна трупа на Карлос за последен път.
— Ти бе напълно прав, Карлос — каза, докато вървеше към вратата, — пушенето наистина вреди на здравето.

Маги докосна по рамото Хенри, коленичил над тялото на племенника си. Раменете му бяха увиснали и хлипаше. Маги знаеше, че, не е възможно да го утеши с думи. Бе научила това през годините, прекарани в Белфаст. След всяка битка между ирландци и англичани, между католици и протестанти, винаги оставаха страдащи майки и бащи. Това бе глупаво и безумно.
Зад гърба и продължаваха да се разнасят изстрели, макар и по-спорадично отпреди. Най-интензивната стрелба бе приключила. Инките не разполагаха с молитви, които да ги опазят от такова оръжие.
Погледна лицето на Сам. Не можеше да събере сили да задържи по-дълго поглед върху ужасната кървава рана на гърдите му. Каубойската му шапка бе отхвръкнала при изстрела. Без нея изглеждаше едва ли не гол. Пясъчната му коса бе разрошена, сякаш спеше. Тя се присегна и докосна един кичур зад ухото му. Настъпи момент, когато повече не можеше да сдържа сълзите си. Зрението и се размъти.
Хенри стисна ръката и. Усещаше болката и, но и той самият се нуждаеше от подкрепа. Хладните му пръсти обгърнаха китката и. Там, където думите бяха безсилни, помагаше физическият допир. Тя се доближи до професора.
— Сам… — изстена Маги.
От другата страна на тялото на Сам бе коленичил Норман. Стоящият зад него Денал не каза нищо. Голото момче сега се бе покрило с пончото на Норман; фотографът бе останал само с панталони, дълги до коленете. Норман се изкашля.
— Маги, какво ще кажеш за храма? — попита тихо. — Може би… Може би би могъл да… — не довърши мисълта си и повдигна рамене.
— Какво? — попита Маги и го погледна с просълзените си очи.
— Не забравяй историята на Пачакутек — каза Норман и кимна към неподвижното тяло на Сам.
Скръбта и бе заменена от ужас. Очите и се разшириха. Пред погледа и се появи бледото тяло на Сапа Инка. Спомни си и това, което бе видяла в съседната долина. Бавно поклати глава. Храмът не предлагаше спасение. Не можеше да си представи как ще му предложи тялото на Сам.
— За какво… За какво става дума? — изхлипа Хенри.
Норман кимна към вулканичната стена.
— Там има нещо, открито от инките. Устройство, което лекува — съобщи фотографът. После показа коляното си и разказа за нараняването си.
От изражението на професора пролича, че не вярва на ушите си. Обърна се към Маги, за да чуе потвърждение от нея. Тя кимна утвърдително.
— Но Сам е… мъртъв — каза Хенри.
— Кралят пък е бил направо обезглавен — възрази Норман и се обърна към Маги. — Длъжни сме поне да направим опит.
Хенри се изправи, след като чу звука на друга граната. Изстрелите се приближаваха до тях.
— Не можем да си позволим да рискуваме — каза строго. — Трябва всички да се укриете. Това е единствената ни надежда за оцеляване.
Маги престана да го слуша, след като чу „да се укриете“. Една част от нея искаше да се съгласи с професора. Да тичаме, да се крием, да не позволяваме да ни хванат. В сърцето и обаче се бе появило нещо ново, което не и позволяваше да разсъждава по този начин. Погледна неподвижното лице на Сам и по бузата и се стече сълза. Избърса я с пръст. Помисли си за Патрик Дъган, за Ралф, за родителите си. А сега това се бе случило и със Сам. Бе и омръзнало да се крие от смъртта.
— Не — прошепна Маги. Взе шапката на Сам и после се обърна към другите. — Ще закараме Сам в храма. Няма да им позволим да ни победят.
— В хеликоптера има носилка — каза Норман. — Видях я, когато отидох да потърся въже, за да вържем монаха.
Маги извърна поглед към мъжа, който бе застрелял Сам. Продължаваше да лежи в безсъзнание на земята. Бе крайно пребледнял и дишането му бе накъсано. За всеки случай вързаха краката и ръцете му. Решиха да не му запушват устата, защото и без това дишаше трудно. Гърдите и се изпълниха с гняв, когато го погледна. Отмести поглед към хеликоптера.
— Добре. Донесете носилката.
Норман и Денал се затичаха към отворената врата на вертолета.
— Маги, Сам е мъртъв — каза Хенри. — Правиш грешка. Това може да застраши живота на всички ни.
— Омръзна ми да се крия в канавки — противопостави се Маги на професора. Сети се за обидните думи на Сам, когато тя се възпротиви за подслушването на шамана и краля. Бе се опитала да оправдае себе си, но Сам се бе оказал по-близо до истината. Тогава се бе поддала на страха. Това обаче повече нямаше да се случи. — Ще направим това, което сме намислили. — Погледна решително Хенри в лицето.
Появиха се Норман и Денал с армейска носилка в защитен цвят и спорът приключи. Хенри се намръщи, но помогна да наместят тялото на Сам върху нея. Веднага след това се отправиха на път. Преди това Хенри прибра пистолета на монаха и го пъхна в пояса си.
Тъй като бяха четирима, Сам не им се стори тежък. Въпреки това изкачването бе трудно. Маги бързаше и и се струваше, че се движат изключително бавно. Когато стигнаха до тунела, погледна часовника си. Бяха изминали само двайсет минути. И това и се стори много време. Стрелбата в джунглата бе престанала.
— Побързайте. Не трябва да ни видят — подкани ги Маги. Със сетни усилия се вмъкнаха в мрачния тунел. — Съвсем близо е — окуражи ги Маги. — Да вървим. Факлите пред входа на златната стая едва мъждукаха. Когато влязоха вътре, Маги чу как професорът ахна от удивление. Тя се обърна и помогна да свалят Сам от носилката.
Хенри с измъчено лице продължаваше да оглежда помещението. — Та това наистина е La sangre del diablo! — възкликна той.
Маги знаеше малко испански и го разбра.
— Кръвта на Сатаната ли? — попита.
— Точно това търсят хората на абата. Търсят основната жила…
— Трябва веднага да положим Сам там — прекъсна го Норман. — Сигурен съм, че за това възкресение времето не е без значение.
— Какво обаче трябва да сторим? — попита Хенри. — Как да действаме?
Всички се спогледаха. Не знаеха отговора.
— Не разполагам с инструкция за експлоатация — каза фотографът. — Там обаче има олтар. Преди всичко трябва да положим Сам върху него.
— Добре, да го направим — каза Хенри.
Уловиха Сам за ръцете и краката и го положиха върху олтара. Кожата на Маги настръхна, когато влезе в камерата. Струваше и се, че я наблюдават хиляди очи. Когато поставиха Сам върху олтара, неволно докосна метала. Веднага отдръпна ръката си. Повърхността бе топла, сякаш жива. След това излезе от помещението заедно с останалите.
Всички застинаха и зачакаха нещо да се случи, някакво чудо. Не се случи нищо. Тялото на Сам просто продължи да лежи върху олтара. Кръвта му продължи бавно да се стича върху него.
— Може би сме закъснели — наруши дългото мълчание Маги.
— Не вярвам — възрази Норман. — Камапак донесъл тук главата на Пачакутек чак половин ден, след като му я отрязали, и въпреки това храмът му създал ново тяло.
— Нещо като тяло — поправи го Маги. После погледна фотографа. — Какво е направил Камапак, след като е донесъл главата? Знаеш ли нещо по този въпрос?
— Камапак ми каза, че започнал да отправя молитви към Инти, и Инти се отзовал.
Маги се намръщи.
— Точно така! — внезапно възкликна професорът. Тя го погледна в очите.
— Трябват ни молитви! Трябва ни концентрирана човешка мисъл! — каза развълнувано Хенри и ги погледна така, сякаш това обяснение бе достатъчно. — Това злато… тази Кръв на Сатаната, или както и да го наричат, реагира на човешката мисъл. Със силата на волята си можеш да го накараш да промени своята форма.
Маги тъкмо щеше да изрази недоверието си, когато си спомни преобразуванията на камата на Сам. Променяше формата си според техните потребности. Спомни си как се бе преобразила в собствените и ръце, когато отчаяно търсеше ключ за вратата в златната статуя в некропола.
— Молитви?
— Да! — каза Хенри. — Трябва всички да се съсредоточим и да започнем да го молим да излекува Сам!
— Нямам нищо против молитвите — каза Норман, коленичи и притисна длани една о друга.
Хенри и Маги го последваха. Тя затвори очи, но мислите и бяха накъсани. Спомни си белезникавите чудовища в съседната долина. Ами ако на Сам се случи нещо подобно? Стисна юмруци. Тя няма да допусне такова нещо. Ако молитвите вършеха работа, ще остави с молитви за излекуване да се занимават останалите. Тя ще съсредоточи мислите си върху молба до храма да не извършва „подобрения“ по тялото на Сам.
Сведе поглед и помоли храма да излекува само раните на Сам. Единствено раните. И нищо повече! Напрегна се и кокалчетата на ръцете и побеляха. Нищо повече, да те вземат дяволите! Разбра ли ме?
— Погледнете! — внезапно възкликна Денал.
Маги отвори очи.
Сам продължаваше да лежи неподвижен на олтара, но сферата над главата му сякаш оживя. От нея се появиха хиляди златни нишки, които започнаха да се вият като змии във въздуха. В краищата си започнаха да се раздвояват на други, още по-тънки нишки, с които се случи същото. Скоро нишките станаха толкова тънки, че стаята сякаш, се изпълни със златна мъгла. После облакът от златна мъгла сякаш се уплътни и започна да се спуска върху тялото на Сам. След няколко секунди той бе обвит от глава до пети от веществото и заприлича на златна статуя. Златото не престана да се движи. Подобно на блестяща пъпна връв, от сферата към Сам се спусна плътно въже и се допря до златната статуя, в която той се бе превърнал. Пъпната връв започна да пулсира като живо същество. На Маги започна леко да и се гади. Изправи се. Хенри и Норман я последваха.
— Как мислите, ще се получи ли нещо? — попита Хенри. Никой не му отговори.
— По-уместно е да се запитаме колко време ще продължи процесът — каза Норман. — Не вярвам въоръжените мъже в долината да ни предоставят цял ден на раз положение.
— Така е — съгласи се Хенри. — Трябва да организираме отбрана. Оттук има ли друг изход? — Погледна към отвора в другия край на тунела.
— Не, там не бива да отиваме — предупреди Маги.
Хенри се обърна към тях и разтри уморените си очи.
— В такъв случай ще ни трябва оръжие — промълви. — В хеликоптера видях сандък с гранати, но… — ученият не довърши мисълта си и поклати глава.
— Гранатите са хубаво нещо, професоре — каза Норман.
— Особено ако са повечко.
— Не — отсече Хенри. — Вече е рисковано да се ходи там.
— Рисковано е и да не се отиде — възрази Норман. — Ако действам бързо и предпазливо…
— И аз мога да отида — обади се Денал. — Сандъкът навярно е тежък.
— Двамата ще се справим без затруднения — увери ги Норман и даде знак на момчето да тръгват.
— Бъдете внимателни — помоли ги Маги.
— За това можеш да бъдеш сигурна — каза Норман. — „Нешънъл Джиографик“ не плаща премии за работа във военновременна обстановка. След това заедно с момчето тръгнаха бързо по коридора.
Хенри се завърна в храма.
— Тази структура по всяка вероятност използва геотермална топлина като източник на енергия — предположи той. — Удивително нещо наистина.
— По-скоро е ужасно нещо. Сега разбирам защо отец Де Алмагро го е назовал „Едемската змия“. Изкушава те, но зад неговата привлекателност се крие нещо страшно.
— Едемската змия? — присви вежди Хенри. — Откъде знаеш за този израз?
— Това е дълга история.
— Разполагаме с време — каза професорът и кимна към храма.
Маги се съгласи с него. Опита се да му разкаже без подробности за премеждията им, но някои моменти бяха твърде болезнени, в частност гибелта на Ралф. Лицето на професора ставаше все по-мрачно и същевременно по-делово, докато я слушаше. Накрая Маги му описа чудовищните създания, обитаващи съседната долина. Сподели с Хенри и теорията си.
— Не изпитвам доверие към този храм — завърши девойката. — Не само лекува, но и разрушава.
Хенри впери поглед в дългия коридор.
— Значи, отецът е бил прав. Опитал се е да ни предупреди за нещата, които ще намерим тук — заключи той. После започна да споделя своите преживявания. За времето, прекарано при монасите от абатството Санто Доминго. Гласът му потрепери, когато спомена патоложката Джоан Енгел, поредна жертва във вековната борба за притежание на това странно злато. Маги обаче усети нещо недоизказано в болката на професора. Реши да не му задава въпроси. След като свърши, Хенри погледна храма.
— Значи инките са построили тук това, за което е мечтал абатът. Структура, която е достатъчно могъща, за да установи връзка с някаква извънземна сила.
— Това обаче метал на бога ли представлява? — попита Маги, като кимна към Сам. — Или кръв на Сатаната? Каква е същинската му цел? Какъв е смисълът на създаването му?
— Дали не е някакъв експеримент? — започна да разсъждава на глас Хенри. — Нещо, което трябва да ускори нашата еволюция? Или да ни унищожи? По силите ли ни е да узнаем какъв разум направлява действията на храма? Или никога няма да разгадаем това…
В тунела се чу стърженето на подковани ботуши по каменния под и неясен говор. Бе изминало твърде малко време, за да се завърнат Норман и Денал. Хенри и Маги внезапно бяха заслепени от светлината на няколко фенера, запалени до изхода на тунела.
— Не мърдайте! — заповяда им един глас.
Маги и Хенри застинаха. Нима можеха да сторят нещо друго? Нямаше къде да избягат. Всъщност не смятаха в никакъв случай да изоставят Сам. Изчакаха нападателите да се приближат.
— Изпълнявай нарежданията им — предупреди я Хенри.
Ще изпълнявам, друг път, помисли си Маги, но не каза нищо.
До тях се приближи огромен мъж, който според описанието на професора можеше да бъде единствено абат Руис. Погледна Маги с пълно пренебрежение.
— Професор Конклин, вие отново доказахте, че сте съобразителен човек — каза абатът. — Признавам, че в това отношение сте по-добър от нас. Разбира се, на вас ви е по-лесно да развързвате езици. Тези инки се оказаха много опърничави хора. Както и да е, крайният резултат винаги е един и същ. Ето ни и нас!

Абатът тръгна към камерата. Спря се за миг и започна да я оглежда. Огромното му туловище започна да трепери. После падна на колене.
— Това е чудо! — възкликна на испански и бързо се прекръсти. — Скулптурата върху масата е изображение на самия Иисус! Това е поличба! Маги и Хенри се спогледаха. Не поправиха абата.
— Вижте само как се спуска от тавана! В древните инкски легенди е дадено описание на основната жила. Казано е, че тече подобно на вода, спускаща се от планински връх. Ето го пред очите ни!
Маги се доближи до абата. Знаеше, че той рано или късно ще осъзнае грешката си. Нямаше да позволи на тези хора да провалят излекуването на Сам. Тихо се изкашля.
— Това, което виждате тук, е само дреболия — каза. Абатът, все още коленичил, я погледна. В очите му се отразяваше блясъкът на златото.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е само храмът, входът, ако щете. Същинската жила се намира в съседната долина. Инките я наричат „ханан пача“.
— За рая на инките ли говориш? — попита абатът.
Маги кимна утвърдително. Добре бе, че този човек имаше някаква представа за инкската култура. Погледна Хенри. Той бе смръщил поглед. Бе разбрал какво е намислила. Очевидно не го одобряваше, но не каза нищо. Маги се обърна отново към абата.
— Това е просто нещо като крайпътен молитвен параклис. Преддверие към същинските чудеса, които могат да се видят по-нататък. Абатът рязко се изправи.
— Покажи ми ги. — Ще го сторя само ако гарантирате нашата безопасност — отвърна Маги и отстъпи крачка.
Абат Руис хвърли поглед към коридора и присви подозрително едното си око.
— Раят е пред вас — каза Маги. — Без моята помощ обаче никога няма да го откриете.
Абатът се намръщи.
— Добре, гарантирам вашата безопасност.
— Закълнете се. Абат Руис със смръщено лице докосна малкото златно разпятие, висящо на гърдите му.
— Заклевам се в името на кръвта на Иисус Христос, нашия Спасител — каза и отпусна ръката си. — Това удовлетворява ли те?
Маги си даде вид, че все още се колебае — но след малко кимна утвърдително.
— Оттук. — Тя посочи коридора.
— Почакай малко. — каза абатът и се обърна към шестимата мъже, които го придружаваха: — Ти остани тук, за да пазиш нашия уважаван професор, останалите — елате с мен. Това е, за да гарантираме честна игра — обърна се към Маги.
Тя усети как стомахът и се присви. Продължи да върви по коридора и заповяда на краката си да престанат да треперят. Нямаше да позволи на страха да я надвие.
— Насам. Не е далеч.
Абат Руис се движеше плътно до нея и дишаше във врата и. Бе запъхтян и лицето му бе почервеняло като цвекло. През цялото време произнасяше молитви.
— Ей тук е — каза Маги, когато наближиха изхода на тунела.
Абатът я изблъска и тръгна напред. Бе решил да мине пръв. Когато обаче достигна изхода, се поколеба. Присви нос очевидно поради по-силната миризма на сяра.
— Нищо не виждам.
Маги отиде до него и му посочи пътеката в джунглата пред тях.
— Просто трябва да се върви по пътеката.
Абатът я погледна. Тя се побоя, че той може да разбере истината. Допускаше, че може дори да чуе ускореното и сърцебиене. Успя обаче да запази спокоен вид.
— Ханан пача се намира съвсем наблизо. Малко след началото на джунглата. На около сто метра оттук. Уверявам ви, че това, което ще видите, просто не може да се опише с думи.
— Рай значи… — каза абат Руис и направи крачка напред. После, втора. И все пак като че ли подозираше нещо. Даде знак на петимата мъже да дойдат при него. — Огледайте местността. Проверете дали там няма нещо опасно.
Мъжете се промъкнаха покрай него и тръгнаха напред. Абатът ги последва, но от безопасно разстояние. За да бъде убедителна, Маги излезе на малко разстояние от тунела. Дъхът и секна, когато се озова за втори път в гнусното леговище на чудовищата. Къде бяха изчезнали тези създания?
Отдалечи се с още една стъпка от входа, когато чу нещо зад гърба си. Рязко се извърна. Едно от бледите създания бе застанало непосредствено над входа на тунела. Разузнавач. Висеше с главата надолу. Разбра, че са го забелязали. Изсъска и скочи върху нея.
Маги застина. От края на гората се чуха други крясъци. Това бе засада, а разузнавачът бе часовой. Тя се приведе, но разузнавачът бе бърз като светкавица. Блъсна се в нея, но тя падна на гръб и използва ускорението на създанието, за да го претърколи зад себе си. Реши да не следи повече развоя на събитията. Рязко се изправи и се втурна към тунела.
Зад гърба и започна стрелба, последвана от вледеняващи кръвта ужасени писъци. Все пак бързо бяха заглушени от воя и крясъците на чудовищата.
Вече в безопасност, Маги се обърна и погледна към отвора. Видя как абатът стреля от упор в черепа на съществото, което я бе нападнало. То падна на земята и започна да се гърчи. После Руис отправи поглед към гората, където неговите хора все още се опитваха да спасят кожите си. Даде им гръб и се затича към тунела, към Маги. Забеляза я и очите му се изпълниха с гняв и ненавист. Никой не можеше да си позволява да се гаври с испанската инквизиция. Когато абатът достигна входа, Маги се отдалечи. Затлъстелият мъж се бе запъхтял и дишаше тежко.
— Мръсна кучка! — изруга, извади пистолета и направи крачка към входа. Боже мой! Нямаше къде да избяга!
— Ще си платиш за това! Гарантирам ти го! — каза абатът, но внезапно изохка. Нещо го бе хванало и дръпнало назад. Руис неволно стреля, куршумът рикошира в стената и изсвистя покрай ухото на Маги.
Раздаде се ужасяващ писък, когато абатът бе измъкнат от тунела и захвърлен в долината. Огромно бледо чудовище, очевидно групов водач, държеше в китката си парче плат от скъпото ловно яке на абата. С другата си ръка го бе хванало за гърлото. Скоро се появиха други чудовища и множество остри като бръсначи нокти се протегнаха към вечерята. Пистолетът на абата бе избит от ръката му. Писъците му постепенно заглъхнаха, когато групата започна да се отдалечава от входа на тунела. След малко в отвора се появи бледо лице с кръв по устата, изсъска срещу Маги и се отдалечи, за да не пропусне предстоящото пиршество. Маги се отстрани от стената и застана с гръб към изхода.
Чу болезнен писък, постепенно преминаващ в бълбукане. Ускори крачка и тръгна към факлите. Крясъците и воят започнаха да затихват зад гърба и.
Когато стигна до входа на храма, видя пазача. Той пристъпи крачка към нея и насочи пушка към гърдите и. Тя видя, че очите му са изпълнени с ужас.
Хенри за миг се озова до него и притисна дулото на пистолет в тила му. Бе оръжието, взето от монаха, останал на пост при хеликоптера.
— Тя просто изхвърли боклука. Да не би да не одобряваш това?
Човекът пусна оръжието си и падна на колене.
— Не — отговори.
— Така е по-добре — каза Хенри, пристъпи крачка напред и подритна оръжието към Маги. — Знаеш ли как да го използваш?
— Аз съм от Белфаст — отвърна Маги и взе пушката. Провери пълнителя, пъхна патрон в патронника и я преметна през рамо.
— Ти можеш ли да пилотираш хеликоптер? — обърна се Хенри към пленника си. Човекът кимна утвърдително. — В такъв случай ще оживееш.
От пещерата внезапно се раздаде стон. Хенри и Маги се обърнаха. Златната пелена и златната пъпна връв бяха започнали да се отделят от тялото на Сам. Металът се отлепваше от кожата и бавно се издигаше към сферата. Пленникът насочи поглед към храма, зина от изненада и започна бързо да се кръсти.
— Започна да диша — каза Хенри и се запъти към храма. Маги го хвана за лакътя.
— Внимавайте — каза му. — Не знам дали не е все още рано да се намесваме. Думите и бяха изпълнени с напрежение. Дали можеше да си позволи да храни надежда?
Сам се приповдигна на лакът. Погледът му не бе фокусиран. С другата си ръка докосна лицето си, сякаш, за да го почисти от паяжини. Издаде тих стон и започна да мига.
— Как си, Сам? — попита го Хенри и му стисна ръката.
— Чичо Ханк, ти ли си?
Сам се изтласка от олтара и погледът му най-после се проясни.
— За Бога, главата ми ще се пръсне от болка…
— Движи се бавно, Сам. Не бързай — каза Маги. Сам стъпи с крака на пода и изстена още веднъж.
— Бих могъл да поема цяла кофа с аспирини — каза и като че ли започна да разбира къде се намира. Надигна глава и втренчи поглед в златната сфера. — Какво правя тук?
— Не си ли спомняш нищо? — попита разтревожено Маги. Сам изглеждаше добре, но дали не бе получил някакво скрито увреждане?
Сам погледна намръщено гърдите си. Пръстите на дясната му ръка докоснаха дупката на якето, пробита от куршума. Пъхна пръст в отвора, а после разкопча якето. От раната нямаше и следа.
— Бях застрелян — каза. Думите му обаче прозвучаха по-скоро като въпрос.
— Така е. Ти умря, но храмът те излекува — обясни Маги.
— Умрях ли? Маги и Хенри кимнаха утвърдително. Сам се изправи на крака, леко се олюля, но бързо възвърна равновесието си. Започна да се движи с бавни крачки. — Като покойник не би трябвало да се оплаквам от дребни главоболия — каза и тръгна към тях.
Хенри притисна своя племенник към гърдите си. Прегръдката им бе неудобна, тъй като професорът държеше пистолет в дясната си ръка.
— За Бога, Сам! Помислих си, че вече те няма — каза професорът и очите му се изпълниха със сълзи. Сам силно прегърна чичо си. Маги се усмихна, изтри сълзите от лицето си и вдигна от пода каубойската му шапка. — Не можех да си позволя да изгубя и теб — продължи Хенри, като разтриваше очите си.
— Няма защо повече да се тревожиш — отвърна Сам и разроши косата му.
— Заповядай. Беше я изтървал. — Маги му подаде шапката.
Той я взе и се усмихна неловко и смутено. После я нахлузи на главата си.
— Благодаря.
— Гледай само да не умираш втори път — предупреди го Маги и оправи шапката му.
— Ще се постарая — обеща той и я погледна в очите. — не се отдръпна от него, но и не се приближи повече. Пречеха и присъствието на професора и тежестта на пушката, преметната през рамо. Продължиха да се гледат в очите, но мигът започна да им се изплъзва. Маги стисна зъби. Омръзна и да се страхува. Опита се да се доближи до Сам, но той внезапно се обърна.
— Пуснете оръжията! — излая глас от мрака зад тях и в тунела се появи фигура с фенерче в ръка. Държеше в ръцете си Денал. До гърлото му бе опрян дълъг армейски нож от неръждаема стомана, върху чието острие се отразяваше светлината на факлите. Очите на момчето бяха изпълнени с ужас.
— Отера! — извика Хенри.

Норман тичаше в джунглата и се препъваше в храсталаците. Погледът му бе размътен от сълзи. Опита се да бъде по-незабележим, но сухите клонки и листа продължиха да пукат под краката му. Тичаше, без вече да се замисля дали някой ще го чуе.
Пред очите му още бе монахът, който рязко бе станал от ливадата. Мръсното копеле се бе преструвало на умряла лисица и бе изчакало Норман и Денал да се доближат до него, когато се бяха запътили към хеликоптера. Монахът бе успял да се нахвърли върху момчето, преди Норман да реагира, и от ръкавите на расото му изскочиха два дълги остри ножа. Норман реагира инстинктивно като уплашено животно. Бързо се отдалечи от нападателя и се скри в джунглата.
Едва след като малко се поуспокои, успя да осъзнае низостта на своята постъпка. Бе изоставил Денал. Дори не се бе опитал да избави момчето.
Логически можеше да оправдае постъпката си. Не разполагаше с оръжие и ако се бе опитал да окаже съпротива, по всяка вероятност и двамата с Денал щяха да бъдат убити. Със сърцето си обаче чувстваше, че се бе държал като страхливец. Спомни си очите на Денал, изпълнени с ужас. Как бе могъл да допусне това? По лицето му потекоха сълзи и почти го заслепиха. Джунглата внезапно изчезна и го огря светлина. Спря и избърса сълзите си. Когато зрението му се оправи, изстена.
Част от джунглата бе унищожена от взривовете на гранати и от автоматична стрелба. Наоколо се търкаляха множество разкъсани тела. Мъжки и женски. Все на инки. Миришеше на кръв, изпражнения и страх.
— Боже мой… — проплака Норман. По труповете вече бяха накацали мухи. Други бръмчаха във въздуха.
Някъде откъм лявата му страна се появи внушителен силует, може би мъртвец, решил да му потърси сметка. Норман се обърна, за да се противопостави на новата заплаха. Повече нямаше да бяга. Дори и да се опиташе, нямаше сили да го направи. Изтощен и обезверен, свлече се на колене.
Вдигна глава, и видя, че над него застрашително е издигнато копие. Златното му острие сияеше под ярките лъчи на слънцето.
Норман не се уплаши.
Извинявай, Денал.

— Пусни го! — каза Хенри на Отера и вдигна пистолета.
Ръцете и краката на момчето затрепериха, когато острието на ножа бе притиснато по-силно до гърлото му. По шията му потече струйка кръв.
— Не правете това, професоре! Иначе ще разпоря това момче от шията до корема!
Хенри изруга и отстъпи крачка. Очите на свещеника бяха изпълнени с безумие.
— Правете, каквото ви казвам и всички ще останат живи. Не ме интересувате нито вие, нито момчето. Интересува ме само златото. Аз ще го отнеса, а вие ще останете тук. Сделката не е ли справедлива? Те се поколебаха. Хенри погледна първо Маги, после — Сам.
— Може би трябва да направим това, което иска — прошепна Хенри.
Маги присви очи и се обърна към монаха с яростен глас.
— Закълни се! Закълни се върху кръста си, че ще ни пуснеш.
Отера я погледна намръщено и докосна сребърното си разпятие.
— Заклевам се.
Маги задържа поглед върху него дълго време, после внимателно положи оръжието си на земята. Хенри направи същото. След това групата отстъпи няколко крачки.
Отера отиде при оръжията им, блъсна Денал към тях. Момчето изохка и се прилепи до Маги.
Монахът пъхна дългия си нож в ножница, скрита в ръкава му. Хенри разбра как се бе освободил от въжетата. Ядоса се на себе си. Не съобразиха, че трябваше да го претърсят, докато бе в безсъзнание.
Ухиленият Отера се приведе и взе пистолета си. Подаде пушката на пазача, все още коленичил пред храма. Той обаче отказа да я поеме. Продължи да гледа пред себе си и безмълвно да произнася молитви. Отера се изправи и надникна в храма. Застина и отскочи назад, смаян от видяното. Лицето му засия от блясъка на златото. После широко се усмихна.
— Dios mio! — възкликна. Когато се обърна отново към останалите, очите му се бяха уголемили.
— Впечатляващо е, нали? — попита Сам.
Монахът примига под светлината на фенерчетата. Изглежда, че най-сетне успя да разпознае тексасеца.
— Защо ми се струва, че те убих? — каза намръщено.
— Не успя — повдигна рамене Сам.
Отера отново извърна поглед към златната пещера, а после, към тях. Вдигна пистолета си.
— Не знам как си оцелял, но този път ще имам грижата наистина да умреш. Ще избия всички ви!
Маги застана между бандита и Сам.
— Та ти се закле! И то върху кръста!
Отера присегна към сребърното си разпятие, откъсна го от врата си и го захвърли.
— Абатът бе глупак! — каза презрително. — Не по-малък глупак от вас. Решил да докосне мисълта на Бога… Благочестиви идиотщини. Така и не успя да разбере истинската стойност на златото.
— Каква е тя? — попита Хенри, като застана до Маги.
— Да забогатееш! Дълги години трябваше да наблюдавам как абатът повишава други в сан само задето имат чисто испанска кръв. С това злато ще престана да бъда полуиндианец-полуиспанец. Вече няма да прекланям глава и да играя ролята на долен метис. Ще се преродя и ще стана нов човек. — Отера засия.
— Какво смяташ, че ще станеш? — попита Хенри и се доближи до Отера. Той насочи пистолета си към Хенри.
— Ще стана нещо, което всички уважават — богат човек! После се засмя и натисна спусъка. Хенри рязко се приведе. Куршумът попадна в тавана и предизвика сноп от сини искрици. Когато ехото от изстрела се разнесе, чу се нов шум.
— Ааааах! — изпъшка Отера и се хвана за гърдите. Оттам се бе подал окървавеният връх на копие. Монахът бе повдигнат във въздуха. Силна струя кръв бликна от устата му. Започна да я отваря и затваря като риба, извадена на сухо. Пистолетът падна от ръката му и издрънча върху пода. Сетне главата му увисна безсилно. Бе мъртъв. Тялото му бе захвърлено встрани от притежателя на копието. Пред погледа им се появи едра фигура с обгорели и разкъсани дрехи.
— Пачакутек! — възкликна Сам.
Човекът внезапно падна на колене пред инкския храм. По лицето му, покрито със сажди, потекоха сълзи.
— Народа ми… — промълви на английски. — Народа ми го няма.
От мрака се появи и втора фигура.
— Норман? — обади се Маги. — Норман, какво се случи?
Норман поклати глава и погледна безжизненото тяло на монаха, от което още стърчеше копието.
— Срещнах Пачакутек на пътеката, след като бе приключило клането. Бе се запътил към храма, за да накаже тези, които се бяха осмелили да осквернят неговия бог. Помолих го да ни помогне — каза фотографът. В гласа му обаче не се чувстваше удовлетворение. Лицето му имаше пепеляв цвят. После погледна засрамено Денал. Момчето обаче отиде при него и силно го прегърна.
— Ти ни спаси — успокои го и притисна глава към гърдите му. Норман също прегърна детето и от очите му потекоха сълзи.
Пачакутек стенеше. Премина отново на родния си език, докато произнасяше молитви пред храма. Бе неутешим. От тялото му струеше кръв, която започна да се стича към златната стая. Приличаше на човек, който е съвсем близо до смъртта.
Хенри се доближи до краля. Ако казаното от Маги бе вярно, пред него се намираше един от основателите на империята на инките. Като човек, посветил целия си живот на изучаването на тяхната култура, Хенри внезапно онемя. Пред него стоеше жив инкски владетел, чиито спомени струваха повече от хиляда златни пещери. Хенри се обърна към Сам с умоляващ поглед. Кралят не трябваше да умре. Сам очевидно го разбра, защото коленичи до Пачакутек и докосна дрехата му. Сведе глава.
— Сапа Инка, храмът спаси моя живот, както някога спаси твоя. Използвай го отново. Пачакутек престана да се кланя, но не вдигна глава.
— Народа ми го няма — каза и погледна Сам и спътниците му. — Може би така и трябваше да стане. Може би за нас няма място във вашия свят.
— Не е така. Излекувай се. Ще ти покажа нашия свят. Хенри направи крачка напред и сложи ръка на рамото на Сам.
— Има много неща, които би могъл да споделиш с нас, Инка Пачакутек. Много неща, на които можеш да ни научиш.
Пачакутек бавно се изправи и погледна Хенри. Присегна към лицето на професора и докосна една бръчка.
— Лицето ти е старо, но не колкото сърцето ми. — После погледна храма и погледът му засия. — Сега Инти е повел моя народ към ханан пача. Искам да се присъединя към него.
Хенри и Сам се спогледаха. Какво можеха да кажат? Бе изгубил цялото си племе. По бузите на Пачакутек се стичаха сълзи. Той извади изпод мантията си златна кама.
— Ще се присъединя към народа си.
— Недей! — извика Хенри и се присегна към Сапа Инка. Твърде късно обаче.
Пачакутек заби острието на камата в гърдите си и отпусна глава. После въздъхна с облекчение. Бавно се изправи и пръстите му пуснаха дръжката на ножа.
Хенри възкликна от удивление и отстъпи, когато видя как от мястото, където бе забита камата, започнаха да излизат пламъци.
— Какво, за Бога… Движейки се с усилие, Пачакутек влезе в камерата. — Отивам при Инти.
— Спонтанно изгаряне — прошепна изумен Сам. — Досущ както при създанията от пещерите.
— Тялото му е като техните — потвърди Маги.
— Какво става? — попита Хенри, без да откъсва поглед от пламъците. Маги набързо му обясни. — Веществото предизвиква някаква верижна реакция. — Посочи Пачакутек. Пламъците вече бяха обхванали туловището му.
Хенри внезапно си спомни посланието на Джоан. Бе му дала да разбере как може да се унищожи веществото Z. С дара, откраднат от Прометей. С огън! Хенри се извърна и видя как Пачакутек бе паднал на колене с високо вдигнати ръце. И от тях излизаха пламъци. Боже мой!
Хенри хвана Сам и Маги за ръцете и ги изблъска към изхода.
— Бягайте! — изкрещя. После срита коленичилия пазач. — Тръгвай!
— Защо? — попита Сам.
— Няма време за обяснения — отвърна Хенри и затика всички към изхода. Първи се затичаха Норман и Денал, а Хенри и Маги помогнаха на Сам, който беше много изтощен, да се придвижи напред. Докато се измъкваха, Хенри си спомни последното послание на Джоан: „Прометей нанася страхотен удар. Като пластичен взрив!“
Думите и се оказаха верни. Тъкмо достигнаха изхода на тунела, и силна експлозия разтърси земята под краката им. Вълна от нагорещен въздух събори групата на земята. От изхода на тунела изхвърчаха камъни и дим.
— Станете веднага! Побързайте! — нареди Хенри. Групата, като мърмореше недоволно, се подчини и с куцукания продължи напред. Пътеката под краката им се тресеше. — Не спирайте! — продължи да дава нареждания Хенри.
От склоновете на вулканите започнаха да падат големи скали. Земята започна да трепери още по-силно. Стотици изплашени папагали излетяха от джунглата. Какво ставаше?
Когато Хенри достигна подножието, позволи си да погледне нагоре. На каменната стена се бе появила огромна пукнатина.
Сам, подпрял се на Маги, си пое дъх. Спътниците им бяха наблизо. Очите на Сам внезапно се разшириха.
— За Бога, погледнете! — извика, като посочи долината. Отворите, от които преди излизаше пара, сега бълваха гейзери от кипяща вода. Из долината се появиха нови пукнатини, от които също се стичаше вода и се отделяха изпарения. Част от вулканичния конус се сгромоляса. — Започна да се разпада! — извика Хенри. Маги погледна южния вулкан. Бълваше черен пушек. Долината се изпълни с миризмата на сяра и горящи скали.
— Взривът сигурно е разместил някой неустойчив разлом! Предизвикал е верижна реакция! — допусна Сам. — Бързо към хеликоптера!
Норман им съобщи още новини.
— Не сме сами, приятели! — Посочи димящия тунел. Оттам, подобно на демони от ада, бяха започнали да изскачат бледи силуети. От отвора се измъкваха все нови и нови създания. Съскаха, ръмжаха и дращеха с нокти по скалите. — Сигурно взривът така ги е изплашил, че ги е накарал да преодолеят страха от тунела — коментира Маги.
От височината към тях се втренчиха погледите на множество черни очи. Скимтенето на създанията прерасна в рев.
— Тичайте! — крещеше Хенри. — Тичайте бързо!
Групата се понесе по неравната земя. Базалтовите скали започнаха да треперят и да издават звук, подобен на тракането на зъби на изплашен човек. Тичането бе трудно. Хенри се препъна и нарани ръцете си в острите камъни. Сам му помогна да се изправи на крака.
— Ще успееш ли, чичо Ханк? — запита го с разтревожен глас.
— Та имам ли друг избор? — отвърна Хенри и продължи напред. Пред очите му започнаха да плуват тъмни петна. Олюля се. Сам и Маги го хванаха от двете му страни и го поведоха към хеликоптера. Норман вече помагаше на Денал и на пазача на абатството да влязат в машината.
— Побързайте! — изкрещя фотографът. — Те са по петите ви!
Хенри има глупостта да се обърне. Най-бързите създания вече ги бяха обградили от двете страни. Подир тях се мъкнеха други, по-едри, с тояги и камъни в ръце.
Хенри едва не падна, като повлече и спътниците си. Те все пак успяха да го удържат. Причерня му пред очите. Сам и Маги започнаха едва ли не да го влачат.
— Пуснете ме… Спасявайте се сами…
— Да, да, разбрахме — каза Сам.
— Ти за какви ни взимаш? — отвърна Маги. На Хенри отново му прилоша за няколко секунди.
След малко усети как нечии ръце го вкарват в хеликоптера. Почувства силно въздушно течение и разбра, че витлата се бяха завъртели. Покрай главата му нещо силно издрънча.
— Замерват ни с камъни — разтревожи се Норман.
— Обаче не смеят да се приближат! Страх ги е! — добави Маги.
Голям камък издрънча по фюзелажа на машината. Целият хеликоптер се разтресе.
— Е, вече са доста близко — каза Норман на пилота. — Хайде, вдигни тази птичка във въздуха! Хенри седна в едно кресло и чу хлопването на вратата.
— Сам… Някой го потупа по рамото, помогна му да се намести удобно и закопча ремъка около тялото му.
— Тук съм — каза Сам усмихнато. До него бе Маги.
— Слава Богу! — въздъхна Хенри.
— На кой бог благодарите? — попита ухиленият фотограф.
Хеликоптерът внезапно се разлюля. Не поради замерването с камъни, а вследствие на рязкото излитане. Първо се наклони, а после бавно започна да се издига. Един последен камък издрънча по хълбока му.
— Прощална целувка — произнесе с облекчение Норман и изгледа от прозореца кривящата се и ревяща тълпа под тях.
Вертолетът набра височина и излезе извън обсега на камъните. Хенри отиде до прозореца. Джунглата гореше. Димът и парата бяха изпълнили цялата долина. Гледката наподобяваше Дантевия ад. Изпита не само успокоение, но и скръб. Бяха изгубили много неща.
След малко се издигнаха над планината и започнаха да се отдалечават от нея. Успяха!
Навлязоха в пространството между двата съседни върха. Чу се внезапен грохот и хеликоптерът сякаш подскочи, а роторите му заскърцаха. Хенри не успя да запази равновесие. Машината започна да се мята. Пилотът изруга и се зае с контролните лостове. Всички останали стиснаха така силно седалките, че ръцете им побеляха. След малко металната птица възвърна устойчивостта си и продължи нормалния си полет.
Хенри зае отново мястото за наблюдение. Въздъхна дълбоко. Не от уплаха, а от почуда.
— Трябва да видите това!
Другите се присъединиха към него. Сам се надвеси до главата му и сложи ръка на рамото му. Хенри го потупа по ръката и дори за миг я стисна.
— Това е невероятно. И много красиво — коментира Маги.
От двата съседни вулкана се издигаха два еднакви стълба от разтопени скали. Гледката бе впечатляваща.
Хенри най-после се отпусна спокойно в креслото си. Затвори очи и си помисли за брат Де Алмагро и за неговите предупреждения. Монахът бе жертвал собствения си живот, за да прегради пътя на злото.
— Предсмъртната ти молитва бе чута, приятелю. Почивай в мир — прошепна Хенри, като погледна горящите небеса.

Малкият едномоторен самолет, стар пайпър саратога, се насочи към пистата. Под крилете му се простираше град Куско, плетеница от улици, по които се редуваха блестящи многоетажни сгради и стари кирпичени къщи. Макар гледката да бе успокояваща, Сам се отмести от прозореца. През този ден бе летял много. Още когато напуснаха вулканичната падина, чичо му използва радиостанцията на хеликоптера, за да се свърже с властите и да ги помоли да предупредят базовия лагер за опасността от изригващите вулкани. Филип бе изпаднал в паника. Индианците бяха започнали да се евакуират и Хенри нареди на възпитаника на Харвард да замине с тях. Горивото на хеликоптера бе твърде малко, за да си позволят още едно кацане и излитане. Филип, почти разплакан, продължи да моли за помощ, но Хенри бе непреклонен. Трябваше да се завърне в Куско колкото се може по-скоро.
На малко летище до Мачу Пикчу професорът уреди смяната на самолета, като нае малкия едномоторен самолет и пилота му за пътуването до Куско.
Въпреки това полетът до този град им отне почти ден.
Когато самолетът започна да се спуска към пистата, Сам се размърда в малката кабина, като внимаваше да не събуди подпрялата се на рамото му Маги. Бе заспала, както и всички останали пътници на самолета. Сам завидя на способността им да си почиват. Той не можа дори да подремне. Мислите, му бяха заети със случилото се през последните двайсет и четири часа. Той бе умрял.
Все още не успяваше да осмисли напълно това, да си спомни нещо, случило се през липсващия час от неговия живот. Спомняше си единствено как му причерня в нивата с киноа, как бе получил рана от куршум в гърдите и как после се събуди върху златния олтар. Не можа да си спомни бели светлини и небесни хорове.
Намръщи се. Нямаше право да се сърди на съдбата заради тази празнота в спомените си. Беше жив. И не само жив, а в компанията на заспала до него красива червенокоса ирландска археоложка. Нежно отмести с пръст къдрица от лицето и. Може би бе редно да я събуди, тъй като предстоеше кацане. Не искаше обаче да го направи. Близостта с нея му бе приятна. Отдръпна пръсти от косата и и си наложи да не мисли за това. Не се знаеше как отсега нататък ще протекат съдбите им. Малкият самолет с леко подскачане се озова върху пистата за приземяване.
Забавянето на скоростта и скърцането на хидравличните спирачки събудиха пътниците. Започнаха да надничат през малките прозорчета.
— Пристигнахме ли? — попита Маги и се прозина. — Струва ми се, че заспах преди малко.
— Добре дошла в Куско — каза Сам. На него обаче полетът се бе сторил безкраен.
Пилотът се свърза с контролната кула и самолетчето бавно се затътри към терминала. Професорът разкопча колана си, протегна се, и започна да си пробива път между седалките.
Вероятно сега изготвя нови планове, помисли си Сам. Преди това бе попитал чичо си защо трябва да отпътуват толкова бързо за Куско, но той не пожела да му отговори. Сам продължи да го разпитва, но Маги му даде знак с ръка да не проявява настойчивост.
Сам погледна Маги. Тя бе втренчила въпросителен поглед в чичо му. Кое не бе наред? Какво още не бе им разкрил?
— Кои са тези хора? — попита седналият зад тях Норман.
Сам погледна през прозореца. До терминала се бе събрала малка тълпа. Половината посрещачи бяха облечени в кафявите униформи на местната полиция и бяха преметнали пушки през рамо. Други хора държаха в ръце фотокамери и микрофони. Останалите представляваха смесица от местни жители и хора, облечени прекалено топло за сезона, с вид на държавни служители. Очевидно обажданията на чичо му бяха предизвикали голямо оживление.
Самолетът спря до посрещачите, а пилотът излезе от кабината и се приближи до вратата. Хенри размени няколко думи с него, след което пилотът отвори вратата и освободи лоста, който придържаше стълбите. Сам чу как фотокамерите затракаха като картечници на фона на глъчката от човешки гласове. Чичо му се задържа за миг пред вратата и се обърна към тях:
— Дойде време да се срещнем с медиите, приятели. Не забравяйте за какво се договорихме относно отговорите.
— Нямаме коментари — каза Норман.
— Точно така — каза професорът. — Докато случилото не се изясни, ще разговаряме само с властите.
Всички закимаха с разбиране. Сам нямаше желание да обсъжда възкресението си с представителите на международната преса.
— В такъв случай да тръгваме — каза Хенри. Останалите го последваха.
Хенри слезе от самолета и затвори очи. Макар да грееше силно слънце, светлината на лампите и светкавиците го заслепи. Чу гласове, говорещи на английски, испански, португалски и френски. От журналистите ги отделяше полицейски кордон.
Хенри започна да търси едно лице из тълпата. Джоан. Надяваше се телефонното му обаждане на властите в Куско да не е закъсняло. По време на полета бе чул по радиото само откъслечни новини. Военните нахлули в абатството и после последвал огромен пожар. Имало много жертви, но подробности така и не бяха съобщени.
Продължи да стиска юмруци, докато вървеше по пистата. Оглеждаше тълпата от репортери, правителствени служители и случайни зрители. Не видя нито едно познато лице. Опита се да сдържи сълзите си. „Не искам това да ми се случва отново.“ Докато продължаваше напразно да търси с поглед Джоан, в гърдите му се появи болка, смес от горчивина и усещане за вина. Тази болка му бе позната. Бе я почувствал и преди, при смъртта на Елизабет. Доскоро смяташе, че отдавна се бе примирил със смъртта на жена си, обаче страхът му за съдбата на Джоан отново внесе смут в душата му. Всъщност болката му никога не бе преставала. Той просто я бе скътал дълбоко в душата си поради грижите за Сам.
Какво щеше да прави сега? Сърцето му бе изпепелено. Никъде не виждаше Джоан. Пред него се появи човек в строг сив костюм и му подаде ръка.
— Професор Конклин, аз съм Едуърд Джерънт, служител в протоколната служба на посолството на САЩ. Предстои ни дълъг разговор.
Хенри отпусна юмрук и подаде ръка. В този миг сред глъчката се открои звънлив глас:
— Хенри?
Застина на място.
Едуърд Джерънт понечи да поеме ръката на професора, но Хенри се отдръпна от него. Бе видял стройна фигура, опитваща се да си пробие път през полицейския кордон.
— Джоан… — промълви Хенри с треперещ глас.
Тя се усмихна и тръгна към него. В началото, бавно, а сетне, когато по лицето и потекоха сълзи, ускори ход. Хенри я посрещна с разтворени обятия. Тя се хвърли в прегръдките му. Хенри не бе очаквал, че може отново да изпита такава радост.
— За Бога, Джоан! Мислех, че са те убили! Аз обаче се молех… надявах се…
— Какво има, чичо Ханк? — чу гласа на Сам.
Той не знаеше нищо за Джоан. Хенри се бе почувствал твърде виновен и не сподели с него нищо за избора, който бе принуден да направи. Бе решил да мълчи, докато лично си изясни съдбата на Джоан.
Когато Сам се приближи до Джоан и Хенри, те леко се отдръпнаха един от друг. Хенри обаче не откъсна поглед от нея. Никога повече нямаше да го откъсва. Представи племенника си на доктор Джоан Енгел. Тя му се усмихна сърдечно и се ръкуваха. След това Хенри отново хвана ръката и.
— Какво стана с теб? Какво се случи? — попита той.
Усмивката и изчезна от лицето.
— Успях да се измъкна тъкмо преди полицията да щурмува абатството. Извадих късмет. След като монасите разбраха, че са обградени, задействаха механизъм, инсталиран в лабораторията. Изгоря всичко, включително и криптата, където държаха Кръвта на Сатаната. — Джоан махна с ръка към хоризонта. Хенри и Сам погледнаха натам. В небето се издигаше димен стълб, плътен като този на вулкан. — Взривът разруши цялото абатство. Все още продължава да дими. Оцеляха единствено инкските развалини под него.
— Удивително нещо — коментира Сам.
Хенри се надвеси над Джоан.
— Слава Богу, че успя да избягаш. Не знам как щях да живея без теб.
Джоан се сгуши в него.
— Вече няма да се разделяме, Хенри. Ти веднъж напусна моя живот. Няма да позволя това да се случи втори път.
Хенри се усмихна и я притисна още по-плътно до себе си.
— И аз няма да го позволя!

Сам се отстрани, за да не им пречи. Досега не бе виждал чичо си да се отдава така всецяло на другиго, а при това чувството очевидно бе взаимно. Радваше се за него, но в същото време се почувства самотен.
Недалеч от него Норман разговаряше със служителя на посолството и му съобщаваше част от историята им. Момчешкият смях на фотографа кънтеше из цялата писта. До него бе застанал Денал. Норман бе предложил да му осигури стипендия от „Нешънъл Джиографик“. След смъртта на майка си момчето нямаше друго, което да го задържа тук, където може би го очакваше само бедност, Двамата вече се бяха договорили да отпътуват заедно за Ню Йорк. Светкавиците на фотоапаратите продължиха да проблясват.
Сам се отдалечи от тълпата и тръгна към самолета. Трябваше му време за размисъл. След смъртта на родителите си той не се отдели от чичо си. Общата скръб бе създала между тях връзки, които обединиха сърцата им в едно, до което други хора нямаха достъп. Поне досега. Сам не знаеше как да определи настроението си. Бяха се случили твърде много неща. Чувстваше се като лодка, отвързана от кей и носена от течението. В главата му се завърнаха стари спомени. Скърцане на спирачки. Смачкан метал и строшени стъкла. Сирени. Безсилно провисналата ръка на майка му. Носилки и линейки.
Очите му изведнъж се изпълниха със сълзи. Защо трябваше точно сега да мисли за всичко това? Не можа да спре сълзите си. После усети някой до себе си. Обърна се. До него бе застанала Маги и го гледаше.
Бе очаквал тя да му се присмее, но в погледа и видя само загриженост. Един от санитарите и бе дал яркожълто одеяло. Сега то я опазваше от хладния следобеден ветрец.
— Замислил си се какво свързва чичо ти с тази жена, нали? Страх те е да го изгубиш.
Той се усмихна и изтри очите си.
— Знам, че е нелепо, но не мисля само за чичо Ханк. Мисля и за родителите си. И за Ралф. И за всички хора, които смъртта ни отне. — Опита се да изрази чувствата си с подходящи думи и се втренчи в небето. Трябваше му човек, готов да го изслуша. — Защо именно аз останах жив? Защо родителите ми загинаха в колата?
— Аз пък си спомних за една канавка в Белфаст — каза Маги, доближила се съвсем близо до него.
Сам си даде сметка, че едва ли някой друг щеше да разбере болката му по-добре от нея.
— Защо се случи това? — попита тихо. — Знаеш за какво говоря. Какъв е отговорът? Аз дори умрях, дявол да го вземе, а после бях възкресен! А все още не знам какво да мисля.
— Има въпроси, на които не са дадени отговори — отвърна Маги и докосна бузата му. — Сам, ти в действителност не избяга от смъртта. Никой от нас не може да избяга от смъртта. Тя е някъде там и ни чака. Дори инките не успяха да избягат от нея. В продължение на години аз се опитах да направя това, вие с чичо ти също се барикадирахте срещу нея. И двата подхода не са разумни, защото Смъртта в крайна сметка винаги побеждава. Ако правим опити да и се противопоставим, само си утежняваме живота.
— Какво да правим в такъв случай? — попита я той с умолителен поглед.
Тя тъжно въздъхна.
— Трябва да се стремим да живеем колкото се може по-пълноценно. — Тя го погледна в очите. — Трябва просто да живеем, Сам.
Той почувства нов прилив на сълзи.
— Не мога да те разбера. Как…
— Сам — прекъсна го Маги и докосна устните му с пръст. Одеялото се свлече от плещите и.
— Какво?
— Просто замълчи и ме целуни.
Думите и го развълнуваха. Наведе се. Потъна в нейната топлота и започна да разбира смисъла на казаното от нея преди това.
Първо я целуна нежно, после — по-страстно. Усети бучене в ушите си. Ръцете му я притиснаха към него, а тя го прегърна през шията, разроши косата му и събори каубойската му шапка. Притиснаха се плътно един към друг и между тях не остана никакво пространство. В този миг сърцето на Сам проумя истината. Ето я причината, поради която трябва да живеем.
В тази целувка нямаше скръб. Нямаше чувство за вина. Нямаше смърт.
Имаше само живот. Нещо, което ги изпълваше с радост.

На три етажа под главната лаборатория един мъж с дълга бяла престилка се приближи до комплекс от частни лаборатории. Постави длан върху синята електронна ключалка и изчака четящото устройство да освети пръстите му. Светлината от синя стана зелена. На един дисплей с малки зелени букви се появи името му:

ДОКТОР ДЕЙЛ КЪРКПАТРИК.

Включи се електрическа брава. Значи компютризираният охранител го допускаше. Докторът отдръпна дланта си и натисна дръжката. Въздухът в пространството зад вратата бе изтеглен и при отварянето и се чу нещо като въздишка. Ученият на средна възраст се видя принуден да вложи повече сила при отварянето, тъй като и съседните помещения имаха отрицателно въздушно налягане. Това бе предпазна мярка, целяща да предотврати излизането на потенциални биологически отрови извън лабораторията. За този проект не бяха жалени пари. Една подкрепена от Пентагона правителствена институция бе инвестирала близо милиард долара в него. На лицето на доктора се появи усмивка. Знаеше, че немалка част от тези пари се заделяше за неговата заплата.
Рамото му го заболя, когато отвори вратата докрай. Намръщи се и изчака тя да се затвори зад него. Разтри мястото на раняването. Куршумът, който го бе улучил в коридорите на „Джон Хопкинс“, бе наложил четири хирургически операции. Макар и понякога раната да го болеше, той не се оплакваше. Не само бе оцелял, но и бе успял да запази малко количество от веществото Z, образеца, използван при пробата с електронния микроскоп.
След като вестта за откритието му стигна, до когото трябва, на доктор Къркпатрик бе позволено да изчезне. Бе съобщено, че е умрял, и бе прехвърлен на Западното крайбрежие, в Института за генетични изследвания в Станфорд. С височайше правителствено разрешение му бяха отпуснати лаборатория и четиринайсет подчинени.
Дейл продължи да върви към офиса си, като задмина лабораторните помещения. Когато мина покрай компютърната стая, чу тихото бръмчене на четирите компютъра „Крей“, които обработваха ежедневните данни, събирани от устройството за изследване на генната последователност. Проектът за човешкия геном бе детска гатанка в сравнение с това, с което се бе заела неговата лаборатория. Той смяташе, че ще му трябват още четири години, за да научи кода, но разполагаше с това време. Започна да си подсвирква, за да наруши безмълвието на празната лаборатория. С помощта на кодирана карта отвори вратата и влезе в персоналния си офис.
Съблече престилката си и я остави на закачалката. После разхлаби вратовръзката си и нави ръкавите си. Отиде до бюрото и се отпусна с въздишка на тежкото кожено кресло.
Искаше да издиктува последната част от годишния си отчет, за да може Марси да го напише още на следващия ден. Отвори едно чекмедже и извади оттам малкия си личен диктофон. Натисна едно копче и поднесе микрофона до устните си.

„Текущ доклад. Изводи и предложения“, започна да диктува и се изкашля. „Нанотехнологията винаги е била теоретична наука, по-скоро набор от догадки, отколкото същинска наука. След откриването на веществото Z обаче ние имаме готовност да включим манипулирането на атомите в практическата сфера на науката и производството. През последните две години изучихме въздействието на «нанобиотичните» частици, открити във веществото Z, върху млада зародишна тъкан. Установихме, че манипулирането е най-действено в бластулния стадий на човешката зигота, когато клетките са най-слабо диференцирани и податливи на въздействие. Чрез наблюдения върху функционирането на наноботите и чрез обратно проектиране се надяваме в близко бъдеще да създадем първия прототип. В същото време обаче направихме важно лично откритие, началната стъпка към превръщането на нанотехнологията в действителност. Целта, заложена в наноботите, открити във веществото Z, вече ни е известна“.

Дейл се намръщи, изключи диктофона и се протегна. Гордееше се със своите изследвания, но едно съмнение все още продължаваше да го гложди. Взе диктофона в ръка и отиде до затворения прозорец.
Натисна копче, което задейства електрически щори. Дейл видя съдържанието на инкубационните камери от съседното лабораторно помещение. В един съд бълбукаше жълтеникава смес. В нея, подобно светулки, проблясваха малки златни частици. Това бяха късчета от колонии на наноботи. Веществото Z.
Не тази смес обаче привлече вниманието на Дейл. Върху два рафта имаше дванайсет развиващи се човешки зародиша. Той се приведе, за да ги огледа по-добре. На двата зародиша, навлизащи във второто си тримесечие, вече поникваха крилца. Главите им, прекалено големи за малките туловища, сякаш го наблюдаваха. Погледнаха го големи черни очи, засега без клепачи. Малки ръце с двойни стави бавно помръдваха. Един от зародишите засмука малкото си пръстче. Дейл забеляза блясъка на остри зъби. Вдигна диктофона и го включи.

„Стигнах до извода, че златните метеорити, открити от инките, всъщност са представлявали извънземни спори. Извънземна цивилизация, неспособна да се придвижва сама между звездите, е посяла тези наноботи в междузвездното пространство. Подобно семената на глухарчета, наноботите са се разпространили в очакване да попаднат на благоприятна почва върху някоя от безбройните планети. Златните частици, способни да реагират на разумния живот, са привличали любопитните със своята способност да променят формата си. Така са примамвали своята плячка. Веднъж заловени, наноботите е трябвало да манипулират тази «суровина» на молекулярно равнище, като в крайна сметка изконсумират цялата мислеща биомаса на дадена планета, а после използват биомасата за възпроизвеждане на своята раса. По този начин са смятали да разпространят своята цивилизация сред звездите“.
— Но не и тук — добави, след като изключи диктофона. Дейл се наведе и започна да изучава най-едрия от човешките зародиши. Стори му се, че той забеляза присъствието му и протегна към него малки юмручета с остри нокти. Дейл въздъхна и подпря чело на инкубатора. Какво ще научим един за друг? Какво ще открием? Устните на малкото същество се разтвориха и то като че ли изсъска, оголвайки два реда остри зъби. Дейл пренебрегна тази инфантилна проява на агресивност. Резултатът от работата му го удовлетворяваше. Сложи длан на стъклото.
— Добре дошли — прошепна той на пришълците. — Добре дошли на планетата Земя.