Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Шифърът на Леонардо - Дан Браун

:: Интереси и свободно време :: Литература :: Форумна библиотека

Страница 4 от 5

Страница 4 от 5 • 1, 2, 3, 4, 5

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:55

73

Нощният диспечер на летище „Бурже“ дремеше пред радарния екран. Капитанът от криминалната полиция едва не разби вратата му.

— Самолетът на Тибинг! — изрева Безу Фаш. — Закъде излетя?

Първата реакция на диспечера беше неубедителен опит да защити имунитета на британския клиент — но опитът безславно се провали.

— Арестувам ви за това, че сте позволили на частен самолет да излети, без да регистрира план за полета — заяви Фаш.

„Само се фукаш!“

Фаш даде знак на един полицай, който извади белезници, и диспечерът изтръпна от ужас. Помисли си за статиите във вестниците, които обсъждаха дали капитанът от националната полиция е герой, или обществена опасност. Въпросът току-що бе получил отговор.

— Почакайте! — изхленчи при вида на белезниците диспечерът. — Сър Лий често лети до Лондон на лечение. Има хангар на летището „Бигин Хил“ в Кент. Край Лондон.

Фаш махна на мъжа с белезниците да спре.

— Тази нощ за „Бигин Хил“ ли лети?

— Не знам — искрено отвърна диспечерът. — Самолетът излетя по обичайната писта и до момента, до който можеше да го следи радарът, посоката предполагаше Англия. Най-вероятно ще кацне на „Бигин Хил“.

— На борда има ли други хора?

— Кълна се, господине, няма откъде да знам. Нашите клиенти имат пряк достъп до хангарите си и могат да качват на самолетите си когото поискат. За това отговарят митничарите на английското летище.

Фаш си погледна часовника, после погледна към спрелите пред терминала самолети.

— Ако летят за „Бигин Хил“, кога трябва да кацнат?

Диспечерът потърси в компютъра си.

— Полетът е кратък. Самолетът ще се приземи към… около шест и половина. След петнайсет минути.

Капитанът се намръщи и се обърна към агента си.

— Осигурете самолет. Излитам за Лондон. И ме свържете с местната полиция на Кент. Не Скотланд Ярд. Не ми трябват шумотевици. Кентската местна полиция. Кажете им, че искам да позволят на самолета на Тибинг да кацне. После искам да го обкръжат на пистата. Никой да не го напуска, докато не пристигна.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:55

74

— Много си тиха — каза Лангдън.

— Уморена съм — отвърна Софи. — Пък и стихотворението… Не знам.

И той се чувстваше по същия начин. Бръмченето на двигателите и лекото поклащане на самолета действаше хипнотично, а и главата му все още пулсираше от удара на монаха. Тибинг още не се беше върнал и Робърт реши да се възползва от отсъствието му, за да каже на Софи нещо, за което бе мислил.

— Струва ми се, че отчасти знам защо дядо ти е искал да ни събере. Смятам, че е искал да ти обясня нещо.

— Историята на Светия Граал и Мария Магдалина не е ли достатъчна?

Той се колебаеше как да продължи.

— Пропастта помежду ви. Причината, поради която от години не си му говорила. Според мен се е надявал, че аз ще мога да ти обясня какво ви е разделило.

Софи се разшава на мястото си.

— Не съм ти разказала какво ни е разделило.

Лангдън я погледна внимателно.

— Присъствала си на сексуален обред. Нали?

Тя се сепна.

— Откъде знаеш?

— Софи, ти ми каза, че си присъствала на нещо, което те убедило, че дядо ти членува в тайно общество. И че онова, което си видяла, много те разстроило и оттогава не си му говорила. Знам доста неща за тайните братства. Не е нужно да съм гений като Леонардо да Винчи, за да се досетя какво си видяла.

Софи го зяпна.

— През пролетта ли беше? — попита Лангдън. — Някъде около равноденствието? В средата на март?

Младата жена погледна през илюминатора.

— Прибрах се за пролетната ваканция от университета. Върнах се вкъщи няколко дни по-рано.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Предпочитам да не го правя. — Тя рязко се обърна към него. В очите й блестяха сълзи. — Не знам какво беше това.

— Присъстваха мъже и жени, нали?

Софи кимна.

— Облечени в бяло и черно?

Тя избърса очите си и отново кимна.

— Жените бяха в бели ефирни рокли… със златни обувки. Държаха златни кълба. Мъжете бяха с черни туники и черни обувки.

Робърт положи усилие да скрие вълнението си. Не вярваше на ушите си. Софи Нево неволно беше присъствала на сакрална церемония, възникнала преди две хилядолетия.

— Маски? — като се опитваше да говори спокойно, попита той. — Хермафродитни маски?

— Да. Всички. Еднакви маски. Жените с бели, мъжете с черни.

Лангдън бе чел описания на тази церемония и разбираше нейните мистични корени.

— Нарича се „хиерогамия“ — тихо каза той. — Датира от над две хиляди години. Египетските жреци и жрици редовно я изпълнявали, за да почетат възпроизводствената способност на жената. — Професорът замълча за миг и се наведе към нея. — И щом си присъствала на хиерогамия, без да си била подготвена да разбереш значението й.. сигурно си била шокирана.

Софи не отговори.

— „Хиерогамия“ е старогръцка дума — продължи той. — Означава „свещен брак“.

— Ритуалът, който видях, не беше брак.

— Бракът е съюз, Софи.

— Искаш да кажеш секс.

— Не.

— Не ли? — учуди се тя и изпитателно впери в него маслиненозелените си очи.

Лангдън отстъпи.

— Ами… да, така да се каже, обаче не както го разбираме днес ние. — После й обясни, че макар Онова, което е видяла, навярно да е приличало на сексуален ритуал, хиерогамията няма нищо общо с еротиката. Че това е духовен акт. Че от историческа гледна точка, съвкуплението е акт, чрез който мъжът и жената изживяват Бог. Древните вярвали, че мъжът не може да постигне духовна цялост, докато не придобие плътско познание за свещената женственост. Физическото сношение с жената било единственото средство, чрез което мъжът можел да постигне духовна цялост и гносис — познанието за божественото. От времената на Изида сексуалните обреди се смятали за единствения мост на мъжа от земята към небето. — Като се слее с жената, мъжът може да достигне оргиастичен миг, в който умът му напълно да се изпразни, и да види Бог.

На лицето на Софи се изписа скептицизъм.

— Оргазмът като молитва?

Лангдън неангажиращо сви рамене, макар че по същество тя имаше право. Физиологично погледнато, мъжкият оргазъм се придружаваше от частица от секундата, напълно лишена от всякаква мисъл. Кратък мисловен вакуум. Миг на яснота, в който можеше да бъде зърнат Бог. Чрез медитация се постигаше подобно психическо състояние без секс и „нирвана“ често се описваше като безкраен духовен оргазъм.

— Софи, трябва да разбереш, че възгледите на древните за секса са били напълно противоположни на нашите — тихо каза той. — Сексът зачевал нов живот — най-голямото чудо, а чудеса можел да прави единствено Бог. Способността на жената да ражда живот от утробата си я правела свещена. Съвкуплението се почитало като съюз между двете половини на човешката душа, мъжката и женската, чрез който мъжът можел да постигне духовна цялост и да зърне Бог. Церемонията, която си видяла, не е била свързана със секс, а с духовност. Ритуалът на хиерогамията не е извращение. Той е дълбоко свещена церемония.

Думите му сякаш засегнаха някакъв нерв. Софи цяла нощ се беше държала удивително хладнокръвно, ала сега самообладанието й за пръв път започваше да се разпуква. В очите й отново бликнаха сълзи и тя ги избърса е ръкав.

Лангдън я остави да обмисли думите му. Естествено концепцията за секса като път към Бог отначало беше смущаваща. Неговите еврейски студенти винаги се слисваха, когато им казваше, че древната еврейска традиция е включвала ритуален секс. „При това в храма.“ Ранните евреи вярвали, че светая светих на Соломоновия храм е дом не само на Бог, но и на неговата могъща женска партньорка Шекина. Мъжете, които търсели духовна цялост, идвали в Храма при жриците — или хиеродули, с които се любели и изживявали божествеността чрез физическо сношение. Еврейският тетраграматон YHWH — Яхве, свещеното име на Бог, всъщност произлизаше от Йехова, физически съюз между мъжкото „Ях“ и дохебраичната форма на Ева, „Хава“.

— Използването на секса за пряко общуване с Бог представлявало сериозна заплаха за властовата база на ранната Църква — тихо продължи Робърт. — Това я изключвало от играта, подкопавало ролята й на единствен посредник между човечеството и Господ, за какъвто се самообявила. Поради очевидни причини тя положила всички усилия да демонизира секса и да го заклейми като отвратителен и греховен. Другите световни религии постъпили по същия начин.

Софи мълчеше, ала Лангдън усещаше, че започва по-добре да разбира дядо си. По някаква случайност професорът наскоро беше разгледал този въпрос в специална лекция…

— Изненадващо ли е, че изпитваме противоречиви чувства към секса? — попита студентите си той. — Нашето древно наследство и самата ни физиология ни казват, че сексът е нещо естествено, важно средство за духовно удовлетворение, и все пак съвременната религия го обявява за срамен, учи ни да се страхуваме от сексуалните си желания, да виждаме в тях ръката на дявола.

Робърт реши да не шокира младежите с факта, че над десет тайни общества по света — много от които доста влиятелни — все още практикуват сексуални обреди и поддържат живи древните традиции. Героят на Том Круз във филма „Широко затворени очи“ лично се убеждаваше в това, като тайно присъстваше на частно събиране на свръхелитни жители на Манхатън, само за да установи, че практикуват хиерогамия. За съжаление, Холивуд грешно представяше повечето подробности, ала същината си оставаше непроменена — тайно общество почиташе магията на сексуалния съюз.

— Професор Лангдън? — вдигна ръка един студент от задните редове. — Искате да кажете, че вместо да ходим на черква, трябва да правим повече секс ли? — Каза го с явно прозвучала надежда.

Лангдън се подсмихна. Нямаше намерение да се хване на тази въдица. Ако се съдеше по онова, което беше чувал за харвардските купони, тези хлапетии правеха секс повече от достатъчно.

— Ще си позволя да ви кажа нещо, колеги — отвърна той, като съзнаваше, че навлиза в деликатна територия. — Без да съм толкова дързък, че да ви препоръчвам предбрачен секс, и без да съм толкова наивен, че да ви мисля за целомъдрени ангели, ще ви посъветвам следното за вашия сексуален живот.

Всички мъже в аудиторията напрегнато се наведоха напред.

— Следващия път, когато сте с жена, се вгледайте в сърцето си и вижте дали не можете да възприемете секса като мистичен, духовен акт. Опитайте се да откриете онази божествена искра, която мъжът може да постигне единствено чрез сношение със свещената женственост.

Девойките многозначително се усмихнаха и закимаха. Младежите скептично се закискаха и започнаха да подхвърлят мръсни шегички. Лангдън въздъхна. Колежаните още си бяха момчета.

Софи притисна леденото си чело към стъклото на илюминатора и разсеяно се вторачи в пустотата. Опитваше се да осмисли разказа на американеца. Обземаше я странно съжаление. „Десет години. — Представи си купчините неразпечатани писма, които й бе пратил дядо й. — Ще разкажа всичко на Робърт.“ Тя заговори, без да се обръща. Тихо. Плахо.

Когато започна да си припомня случилото се през онази нощ, младата жена сякаш се пренесе в миналото… сред дърветата пред планинското шато на дядо й… смутено претърсваше пустата къща… чу гласове… после откри тайната врата. Спусна се по каменното стълбище, стъпка по стъпка, и слезе в подземието. Усети мирис ца влажна пръст. Беше март. Непознатите се олюляваха и пееха, озарени от мъждукаща оранжева светлина.

„Сънувам — каза си тя. — Сън. Какво друго може да е?“

Жените и мъжете се олюляваха, черно, бяло, черно, бяло. Красивите ефирни рокли на жените се развяха. После те вдигнаха с десните си ръце златното кълбо на Луната и слънцето над главите си и едновременно извикаха:

— Аз бях с теб в началото, в зората на всичко, що е свято, аз те родих от утробата преди началото на дните.

Отпуснаха кълбата и всички се залюляха като в транс. Наблюдаваха нещо в центъра на кръга. „Какво гледат?“

Гласовете ускоряваха ритъма. По-високо. По-бързо.

— Жената, която виждаш, е любов! — извикаха жените и отново вдигнаха кълбата.

Мъжете им отговориха:

— Домът й е във вечността!

Гласовете се усилваха. Темпото се ускоряваше. Все по-бързо. По-гръмовно. Участниците пристъпиха навътре. В този миг Софи най-после видя какво наблюдават:

Върху нисък орнаментиран олтар в центъра на кръга лежеше мъж. Беше гол, отпуснат по гръб, и носеше черна маска. Тя веднага позна тялото му и рожденото петно на рамото му. За малко да извика. „Grand-pére!“ Дори само голотата му я шокира… ала имаше още нещо.

Бе го възседнала гола жена с бяла маска и дълга до кръста сребриста коса, която се развяваше зад гърба й. Тялото й бе пълно, съвсем не съвършено, и се движеше в такта на напева — тя се любеше с дядо й.

Прииска й се да се обърне и да избяга, но не можеше. Каменните стени на подземието я държаха в плен. Напевът се издигаше до трескави висоти. С внезапен рев цялото помещение сякаш изригна в оргазъм. Тя се обърна и безшумно се изкачи по стълбището. Тичешком напусна къщата и разтреперана се прибра в Париж.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:57

75

Чартърният самолет прелиташе над мъждукащите светлини на Монако: Арингароса затвори телефона след втория разговор с Фаш и посегна към торбичката за повръщане — ала се почувства прекалено изтощен дори за да му се пригади.

„Кога най-сетне ще свърши всичко това?!“ Развитието на събитията му се струваше непонятно, ала тази нощ почти нищо не изглеждаше логично. „Какво става? — Положението се бе изплъзнало от ръцете им.. — В какво забърках Сила? В какво забърках и себе си?!“ Епископът отиде в пилотската кабина. Краката му трепереха.

— Трябва да променя местоназначението.

Пилотът погледна през рамо и се засмя.

— Шегувате се, нали?

— Не. Трябва веднага да отида в Лондон.

— Отче, това е чартърен самолет, а не такси.

— Ще ви платя допълнително. Колко? Лондон е само един час по на север и промяната на посоката не е голяма, така че…

— Не става въпрос за пари, отче, има други проблеми.

— Десет хиляди евро.

Веднага. Пилотът ококорено се обърна към него.

— Колко? Що за свещеник носи толкова много пари?

Арингароса се върна при черното си куфарче, отвори го, извади един от чековете и го занесе на пилота.

— Какво е това?

— Чек за десет хиляди евро.

Пилотът не изглеждаше убеден.

— Равносилен е на пари.

— Само парите са пари. — Пилотът му върна чека. Арингароса изтощено се подпря на вратата.

— Въпросът е на живот и смърт. Трябва да ми помогнете. Трябва да отида в Лондон.

Пилотът погледна златния му пръстен.

— Диамантите истински ли са?

Епископът сведе очи към пръстена си.

— Не мога да се разделя с него.

Мъжът сви рамене, обърна се и се вторачи напред.

Арингароса бе обзет от дълбока скръб. Погледна пръстена. И без това щеше да изгуби всичко, което символизираше той. След дълъг размисъл го изхлузи от пръста си и внимателно го постави върху пулта.

— Надявам се да получите много за него. Той е подарък от Ватикана.

После се върна на мястото си. След петнадесет секунди усети, че пилотът завива на север. Всичко беше за свята кауза. Блестящо замислен план. А сега се срутваше като къщичка от карти… и краят не се виждаше никъде.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:38

76

Лангдън виждаше, че Софи все още е потресена от спомена за хиерогамията. От своя страна, професорът беше удивен. Тя не само бе присъствала на целия ритуал, но и изпълнителят беше бил дядо й… великият магистър на Ордена на Сион. Каква компания! Леонардо да Винчи, Ботичели, Исак Нютон, Виктор Юго, Жан Кокто… Жак Сониер.

— Не знам какво друго да ти кажа — тихо рече Лангдън.

Очите на Софи бяха тъмнозелени. Насълзени.

— Той ме отгледа като родна дъщеря.

Робърт разбираше чувството, изпълвало очите й, докато разговаряха. Угризение. Далечно и дълбоко. Софи Нево се беше отдръпнала от дядо си и сега го виждаше в съвсем друга светлина.

Навън бързо се развиделяваше и хоризонтът от дясната им страна почервеняваше. Земята под тях все още тънеше в мрак.

— Нещо за хапване? — Тибинг се върна при тях с няколко кутии кока-кола и пакет стари бисквити. Докато раздаваше провизиите, многословно се извини за ограничените си запаси. — Нашият приятел монахът продължава да мълчи, обаче има време. — Англичанинът отхапа от една бисквита и погледна стихотворението. — Е, прелест моя, някакъв напредък? — обърна се той към Софи. — Какво се опитва да ни каже дядо ви? Къде е този свят камък, мътните го взели? Този свят камък, тачен от тамплиерите?

Софи само поклати глава.

Докато Тибинг се съсредоточаваше върху стиховете, Лангдън отвори кутия кола и се обърна към илюминатора. Мислите му бяха заети с тайни ритуали и неразгадани шифри. „Ключът е свят камък, тачен от тамплиерите. — Той отпи голяма глътка. — Свят камък, тачен от тамплиерите.“ Колата беше топла.

Нощната тъма бързо чезнеше и докато наблюдаваше тази метаморфоза, Робърт видя под тях искрящ океан. „Ламаншът.“ Скоро щяха да стигнат.

Искаше му се дневната светлина да донесе и друго просветление, ала колкото по-светло ставаше навън, толкова по-далеч от истината се чувстваше той. В такт с буботенето на двигателя чуваше ритъма на петостъпния ямб и напева, хиерогамията и свещените обреди. „Свят камък е на рицаря ключът.“

Самолетът отново летеше над суша. Изведнъж Лангдън рязко остави празната кутия.

— Няма да повярвате — обърна се към другите той. — Тамплиерският свят камък — разгадах го.

Тибинг се ококори.

— Наистина ли знаеш къде е светият камък?

Лангдън се усмихна.

— Не къде. А какво.

Софи напрегнато се наведе към него.

— Мисля, че светият камък всъщност е идол — като се наслаждаваше на познатата възбуда от научно откритие, поясни професорът.

— Идол ли? — попита Тибинг.

Софи изглеждаше също толкова смутена.

— Лий — каза Лангдън. — По време на процесите Църквата обвинила рицарите тамплиери във всевъзможни ереси, нали така?

— Да. Изфабрикували всевъзможни обвинения. Содомия, опикаване на кръста, култ към дявола — списъкът е много дълъг.

— И в този списък фигурира култ към фалшиви кумири, нали? По-конкретно Църквата обвинила тамплиерите в практикуване на тайни ритуали, при които се молели на идол… езически бог…

— Бафомет! — възкликна англичанинът. — Небеса, Робърт, ти си прав! Свят камък, тачен от тамплиерите!

Лангдън набързо обясни на Софи, че Бафомет е езически бог на плодородието, свързан с творческата сила на възпроизводството. Главата на Бафомет била изобразявана като глава на овен или козел, разпространен символ на възпроизводството и плодородието. Тамплиерите почитали Бафомет, като заставали в кръг около каменно изображение на главата му и пеели молитви.

— Бафомет! — изкиска се Тибинг. — Церемонията била в чест на творческата магия на сексуалния съюз, но папа Климент убедил всички, че главата на Бафомет всъщност била главата на дявола. Папата я използвал като основно доказателство в процеса срещу тамплиерите.

Лангдън потвърди. Съвременната вяра в рогатия дявол, сатаната, можеше да се проследи до Бафомет и опитите на Църквата да заклейми рогатия бог на плодородието като символ на злото. Църквата очевидно беше успяла, макар и не напълно. По традиция в Деня на благодарността на масите в Америка се поставяха езически символи на плодородието. „Рогът на изобилието“ символизираше плодородието на Бафомет и датираше от времето, когато Зевс бил кърмен от коза, чийто рог се отчупил и магически се напълнил с плодове. Бафомет се срещаше и на груповите снимки, когато някой шегаджия вдигнеше два пръста зад главата на приятел — малцина майтапчии знаеха, че подигравателният им жест всъщност възхвалява здравото семе на жертвата.

— Да, да — възбудено бъбреше Тибинг. — В стихотворението наистина трябва да се има предвид Бафомет. Свят камък, тачен от тамплиерите.

— Добре, но ако Бафомет е светият камък, тачен от тамплиерите, сме изправени пред нова дилема — каза Софи и посочи криптекса. — На латински, който са използвали тамплиерите, в думата „Baphomet“ има осем букви. А ние имаме място само за пет.

Британският историк се усмихна.

— Мила моя, тук влиза в играта шифърът атбаш.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:39

77

Лангдън бе впечатлен — Тибинг вече приключваше с писането на ивритската азбука. Алеф, бет… Наизуст! Естествено, той я транслитерираше с латински букви, но въпреки това я прочете с безупречно произношение. ABGDHVZChTYKLMNSOPTzQRShTh

— Алеф, бет, гимел, далет, хей, вав, зайн, хет, тет, юд, каф, ламед, мем, нун, самех, айн, пе, цади, коф, рейш, шин и тав. — Тибинг драматично избърса чело и продължи. — На иврит гласните звукове не се изписват, затова когато напишем латинската думата „Baphomet“, ще отпаднат три букви и ще останат…

— Пет! — ахна Софи.

Англичанинът кимна и отново започна да пише,

— Добре, ето правилното изписване на „Baphomet“ c ивритски букви. Ще прибавя липсващите гласни за яснота.

BaPVoMeTh

— Естествено, не забравяйте, че на иврит се пише отдясно наляво, но спокойно можем да използваме атбаш и така — прибави той. — Сега само трябва да препишем цялата азбука наопаки.

— Има по-лесен начин — намеси се Софи и взе химикалката от ръката му. — Той действа за всички заместващи шифри, към които се отнася атбашът. Хитър трик, който научих в Роял Хелоуей. — Тя написа първата половина от азбуката отляво надясно и под нея — втората половина отдясно наляво. — Криптографите наричат този метод „прегъване“. Двойно по-лесно е. И двойно по-чисто.

А В G D H V Z Ch T Y K
Th Sh R Q Tz P О S N M L

Тибинг погледна таблицата и се подсмихна.

— Права сте. Радвам се, че в Хелоуей си вършат работата.

Лангдън също проучи заместващата таблица на Софи. Обзе го вълнение, каквото сигурно бяха изпитвали древните учени, използвали за пръв път атбаш, за да разшифроват прочутата „Загадка на Сесах“. Години наред теолозите били озадачени от името на града Сесах, споменат в Библията. Той не се срещал на никоя карта, и все пак многократно се цитирал в Книга на Иеремия: Накрая един учен приложил шифъра атбаш към думата и получил смайващ резултат. Оказало се, че всъщност това е кодова дума за друг, много известен град. Процесът на разшифроване беше елементарен.

На иврит Сесах се пишеше Шин-Шин-Каф. Когато името се поставеше в заместващата таблица, се получаваха латинските букви B-B-L. На иврит те се произнасяха Бабил.

Загадъчният град Сесах се оказал Вавилон. Множество учени се заели да проучват Стария завет. Само след няколко седмици били открити още думи, шифровани с атбаш, които съдържали безброй скрити значения.

— Близо сме — неспособен да овладее вълнението си, прошепна Лангдън.

— Съвсем близо — потвърди Тибинг, погледна Софи и се усмихна. — Готова ли сте?

Тя кимна.

— Добре. На иврит „Бафомет“ без гласни се пише B-V-P-M-Th. Сега просто прилагаме вашата заместваща таблица и превръщаме буквите в нашата петбуквена парола.

Сърцето на Лангдън бясно туптеше. B-V-P-M-Th. Слънцето вече ги обливаше със светлина. Той погледна заместващата таблица и бавно започна да транслитерира. В е Sh…V e P…

Тибинг се хилеше като малко момче на Коледа.

— И шифърът атбаш разкрива… — Той млъкна. — Мили Боже! — Лицето му пребледня.

Лангдън рязко вдигна глава.

— Какво има? — попита Софи.

— Няма да повярвате. — Британецът я погледна. — Особено вие.

— Какво искате да кажете?

— Това е… гениално — промълви Тибинг. — Абсолютно гениално! — Той отново започна да пише на листа. — Фанфари, моля. Ето я вашата парола. — Историкът им показа буквите, които беше написал.

Sh-V-P-Y-A

Софи се намръщи.

— Какво е това?

Лангдън също не се сещаше.

Гласът на Тибинг благоговейно трепереше.

— Това, приятелю, е древната дума за мъдрост.

Лангдън препречете буквите. „За дума мъдра тука иде реч.“ И след миг го осени. Изобщо не го бе предвидил.

— Мъдрост!

Тибинг се смееше.

— Съвсем буквално!

Софи погледна думата, после криптекса. И веднага забеляза, че Лангдън и Тибинг пропускат един сериозен проблем.

— Чакайте! Това не може да е паролата — възрази тя. — На пръстените на криптекса няма „шин“. Там са изсечени само традиционните латински букви.

— Прочети думата — каза Лангдън. — Имай предвид две неща. Ивритската буква „шин“ може да се произнесе и като „с“. А буквата „пе“ може да се произнесе като „ф“.

„SVFYA?“ — озадачено си помисли Софи.

— Гениално! — присъедини се към него Тибинг. — Буквата „вав“ често замества гласния звук „о“.

Софи пак погледна буквите и се опита да ги произнесе.

— С… о… ф… и… я.

Чу гласа си и не повярва на ушите си.

— София? Паролата е „София“?!

Лангдън възторжено кимаше.

— Да! „София“ означава „мъдрост“. Произходът на твоето име, Софи, е буквално „мъдрост“.

Софи изведнъж ужасно почувства липсата на дядо си. В гърлото й заседна буца. „Той е шифровал ключовия камък на Ордена с моето име!“

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:40

78

Обзета от невероятно вълнение, Софи започна да върти пръстените на криптекса. „За дума мъдра тука иде реч.“ Лангдън и Тибинг я наблюдаваха със затаен дъх. С… О… Ф…

— По-внимателно — предупреди я Тибинг. — Много внимателно.

Софи завъртя последния пръстен.

— Добре — промълви тя и ги погледна. — Сега ще го отворя.

— Не забравяй оцета — боязливо прошепна Лангдън. — Внимавай.

Софи знаеше, че ако този криптекс е като онези, които бе отваряла като малка, само трябва да хване цилиндъра за двата края и бавно да ги завърти в срещуположни посоки. Ако паролата беше вярна, единият край щеше да се развърти като капачка и тя щеше да може да бръкне и да извади свитъка, увит около стъкленицата с оцет. Ако въведената парола обаче беше грешна, силата, която упражняваше върху краищата, щеше да се предаде на едно лостче, което щеше да се завърти надолу в кухината, да натисне стъкленицата и да я счупи, ако натискаше прекалено силно.

„Завърти лекичко“ — каза си тя.

Когато Софи хвана двата края на цилиндъра, Тибинг и Лангдън се наведоха напред. В нетърпението си да разшифрова паролата, младата жена почти бе забравила какво очакват да открият вътре. „Това е ключовият камък на Ордена.“ Според англичанина той съдържал карта на местонахождението на Светия Граал, гробницата на Мария Магдалина и съкровищницата на Сангреала… хранилището на тайната истина.

Стиснала каменната тръба, Софи внимателно провери дали буквите са подредени точно. После бавно завъртя. Не се случи нищо. Приложи малко повече сила. Пак нищо. Зачуди се дали не е прекалено предпазлива. Цилиндърът беше по-голям и тежък от другите, но ако натиснеше прекалено силно…

— Хайде — каза Лангдън. — Паролата е вярна. Няма начин да не е.

Хванала двата края, тя натисна по-силно. Частите на камъка плавно се завъртяха. Тежкият край остана в дланта й. Лангдън и Тибинг едва не скочиха. С ускорен пулс Софи остави каменния капак на масата и наклони цилиндъра, за да погледне вътре.

„Свитък!“

Увит върху цилиндричен предмет — стъкленицата с оцет, предположи тя. Странно обаче, свитъкът не бе от обичайния тънък папирус, а по-скоро пергамент. „Виж ти — помисли си Софи. — Оцетът не може да разтвори агнешка кожа.“ Младата жена отново се втренчи в кухината на цилиндъра и разбра, че предметът в центъра изобщо не е стъкленица с оцет. А нещо съвсем друго.

— Какво има? — попита Тибинг. — Извади свитъка.

Намръщена, Софи хвана навития пергамент и предмета, върху който беше навит, и ги извади.

— Това не е папирус — каза англичанинът. — Прекалено е тежък.

— Знам. Това е уплътнител.

— За какво? За стъкленицата с оцет ли?

— Не. — Софи разви свитъка и разкри увития предмет. — За това.

Когато Лангдън видя увития в пергамент предмет, сърцето му се сви.

— Бог да ни е на помощ — ахна Тибинг. — Дядо ви е бил безсърдечен човек!

Робърт смаяно зяпна. „Явно Сониер не е имал намерение да ни улесни.“

На масата лежеше втори криптекс. По-малък. Направен от черен оникс. Страстта на Сониер към двойствеността. Два криптекса. Всичко вървеше по двойки. Двусмислици. Мъжко и женско. Черно, скрито в бяло. Лангдън усещаше, че символичната паяжина продължава и нататък. Бялото ражда черно.

Всеки мъж е роден от жена.

Бяло — женско.

Черно — мъжко.

Той вдигна по-малкия криптекс. Бе същият като първия, само че двойно по-малък и черен. Отвътре се чуваше познатият звук от разклатена течност. Очевидно стъкленицата с оцет беше в него.

— Е, Робърт — каза Тибинг и побутна към него пергаментовия лист. — Сигурно ще се зарадваш да научиш, че поне летим в правилната посока.

Лангдън погледна дебелия пергамент. На него с изящен почерк бе написано ново четиристишие. Пак в петостъпен ямб. Стихотворението също представляваше гатанка, ала трябваше да прочете само първия стих, за да разбере, че планът на Тибинг да заминат за Великобритания е бил блестящ.

„Във Лондон този рицар спи до днес…“

Останалата част от стихотворението ясно загатваше, че ще открият паролата за втория криптекс при гроба на този рицар някъде в града.

Робърт възбудено се обърна към англичанина.

— Имаш ли представа за какъв рицар се говори?

Тибинг се ухили.

— Абсолютно никаква. Обаче знам точно коя крипта трябва да потърсим.

В този момент в лондонското предградие Кент на двадесет и пет километра от тях шест полицейски автомобила се носеха по дъждовните улици към летището „Бигин Хил“.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:42

79

Лейтенант Коле си наля перие от хладилника на сър Лий и огледа дневната. Вместо да придружи Фаш в Лондон, където щеше да се развие действието, сега трябваше да ръководи хората от отдела по криминалистика, които се бяха разгърнали из Шато Вилет.

До този момент не бяха открили нищо важно: куршум, забит в пода, лист хартия с няколко надраскани символа и думите „острие“ и „потир“, както и окървавен кожен ремък с шипове, който според специалистите от криминалистиката бил свързан с консервативната католическа секта Opus Dei. Тази организация неотдавна беше раздвижила духовете, когато една телевизионна програма бе разкрила агресивните им практики за набиране на членове в Париж.

Коле въздъхна. „Дано успея да разбера нещо от този невероятен хаос.“ Излезе, мина по разкошен коридор и влезе в огромната бална зала, в която шефът на групата криминалисти, дебелак с тиранти, търсеше отпечатъци от пръсти.

— Откри ли нещо? — попита лейтенантът. Мъжът поклати глава.

— Нищо ново. Множество отпечатъци като другите в къщата.

— Ами отпечатъците върху ремъка с шиповете?

— Интерпол още работят. Пратих им всичко, което намерихме.

Коле посочи две запечатани найлонови торбички за веществени доказателства на масата.

— А това?

Мъжът сви рамене.

— По навик. Прибирам всичко особено.

Лейтенантът се приближи. „Особено ли?“

— Този британец е странна птица — каза криминалистът. — Виж това. — И му подаде торбичка за веществени доказателства.

Снимката показваше главен вход на готическа катедрала — традиционната арка, стесняваща се до малка врата. Коле разгледа снимката.

— Какво й е особеното?

— Обърни я.

На гърба лейтенантът откри бележки на английски, описващи дългия наос на катедралата като таен езически символ на женска утроба. Наистина бе странно. Сепна го обаче описанието на самия вход.

— Чакай! Той смята, че входът на катедралата символизира женска…

Криминалистът кимна.

— С лабиални гънки и чудесен малък петолистен клитор над входа. — Той въздъхна. — Направо да ти се прище да отидеш на черква.

Коле вдигна втората торбичка. Вътре се виждаше голяма гланцирана снимка на стар документ. Заглавието гласеше:

„Les dossiers secrets — Nombre 4° lm1 249“

— Какво е това? — попита лейтенантът.

— Нямам представа. Из цялата къща има такива снимки, затова ги събрах.

Коле разгледа документа.

PRIEURE DE SION — LES NAUTONIERS
(Орден на Сион — велики магистри (фр.) — Б. пр.)
Жан дьо Гисор 1180–1220
Мари дьо Сен-Клер 1120–1266
Гийом дьо Гисор 1266–1307
Едуар дьо Бар 1307–1336
Жан дьо Бар 1336–1351
Жан дьо Сен-Клер 1351–1366
Бланш Девро 1366–1398
Никола Фламел 1398–1418
Рене Данжу 1418–1480
Йоланд дьо Бар 1480–1483
Сандро Ботичели 1483–1510
Леонардо да Винчи 1510–1519
Конетабъл дьо Бурбон 1519–1527
Фердинан дьо Гонзак 1527–1575
Луи дьо Невер 1575–1595
Робърт Флъд 1595–1637
Ж. Валентин Андреа 1637–1654
Робърт Бойл 1654–1691
Исак Нютон 1691–1727
Чарлз Радклиф 1727–1746
Шарл дьо Лорен 1746–1780
Максимилиан дьо Лорен 1780–1801
Шарл Нодие 1801–1844
Виктор Юго 1844–1885
Клод Дебюси 1885–1918
Жан Кокто 1918–1963
Франсоа Дюкар 1963–1981

„Prieure de Sion?“ — зачуди ce Коле.

— Господин лейтенант? — В стаята надникна друг агент. — В централата спешно търсят капитан Фаш, но не могат да се свържат с него. Ще се обадите ли?

Коле се върна в кухнята. Беше Андре Верне. Изтънченият говор на банкера не можеше да скрие напрежението в гласа му.

— Капитан Фаш е казал, че ще ме потърси, но още не ми се е обадил.

— Капитанът е много зает — отвърна Коле. — Какво обичате?

— Увериха ме, че ще ме държите в течение на вашето следствие.

За миг на Коле му се стори, че гласът му е познат, ала не можеше да си спомни откъде.

— Мосю Верне, аз съм лейтенант Коле и в момента ръководя следствието в Париж.

Отсреща последва дълго мълчание.

— Търсят ме по другия телефон, господин лейтенант. Извинете ме, моля. Пак ще ви се обадя. — Банкерът затвори.

Няколко секунди Коле остана със слушалката в ръка. После се сети. „Знаех си, че съм чувал гласа му!“ Откритието го накара да ахне. „Шофьорът на бронирания камион. С фалшивия ролекс.“

Сега разбираше защо банкерът толкова бързо беше затворил. Беше си спомнил лейтенант Коле — полицая, когото толкова нагло беше излъгал. Коле се замисли за значението на странното развитие на събитията. „Верне е замесен.“ Инстинктивно разбираше, че трябва да се обади на Фаш. И емоционално усещаше, че това случайно откритие ще е неговият славен миг.

Веднага се свърза с Интерпол и поиска пълна информация за Депозитната цюрихска банка и нейния президент Андре Верне.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:43

80

— Закопчайте предпазните колани, моля — съобщи пилотът, когато самолетът започна да се спуска в мрачния утринен дъжд. — Ще кацнем след пет минути.

Когато мъгливите хълмове на Кент се ширнаха под тях, Тибинг изпита радостно усещане. Връщаше се у дома. Англия се намираше на по-малко от един час път от Париж, и все пак бе на цял свят разстояние от Франция. Тази сутрин влажната пролетна зеленина на родината изглеждаше особено приветлива. „Животът ми във Франция свърши. Победоносно се завръщам в Англия. Ключовият камък е открит. — Естествено оставаше да установят къде в крайна сметка ще ги отведе ключовият камък. — Някъде в Обединеното кралство.“ Нямаше представа точно къде, но вече предвкусваше славата.

Той се изправи, отиде при отсрещната стена, плъзна настрани една подвижна плоскост и разкри дискретен сейф. Набра комбинацията, отвори го и извади два паспорта.

— Паспортите ни с Реми. — После им показа дебела пачка банкноти по сто лири. — И документи за вас двамата.

Софи го погледна подозрително.

— Подкуп?

— Творческа дипломатичност. Частните летища правят някои компромиси. При моя хангар ще ни посрещне британски митничар и ще поиска да се качи на самолета. Вместо да му позволя, ще му кажа, че пътувам с известна французойка, която предпочита никой да не знае, че е в Англия — заради пресата, нали разбирате, — и ще му предложа този щедър бакшиш в знак на благодарност за дискретността.

Лангдън се смая.

— И митничарят ще го приеме?!

— Небеса, да! Двумесечна заплата? Всички тези хора ме познават. Аз не съм трафикант на оръжие, за Бога. Посветен съм в рицарство от кралицата. — Тибинг се усмихна. — Това си има своите привилегии.

Реми се приближи по пътеката със сребристия глок в ръка.

— Какво ще наредите да правя, сър?

Тибинг погледна прислужника си.

— Ще останеш в самолета с нашия гостенин, докато се върнем. Не мога да го мъкна из Лондон с нас.

— Лий, сериозно се опасявам, че френската полиция може да открие самолета ви преди да се върнем — предпазливо рече Софи.

Тибинг се засмя.

— Да, представям си изненадата им, ако се качат и заварят тук Реми.

Пренебрежителното му отношение я удиви.

— Вие преминахте международна граница със завързан заложник, Лий. Това е сериозно.

— Адвокатите ми също. — Той намръщено стрелна с поглед монаха в задния край на самолета. — Този звяр нахлу в дома ми и за малко да ме убие. Това е факт и Реми ще го потвърди.

— Но ти го завърза и го взе със себе си в Лондон! — отбеляза Лангдън.

Тибинг вдигна дясната си ръка и имитира клетва в съдебна зала.

— Ваша чест, простете на ексцентричния стар рицар глупавото му пристрастие към британската съдебна система. Съзнавам, че трябваше да повикам френската полиция, но съм сноб и не вярвам, че тия французи могат да проведат следствието както трябва. Този човек едва не ме уби. Да, взех прибързано решение и принудих прислужника си да ми помогне да го доведем в Англия, но бях под огромно напрежение. Виновен съм. Признавам.

Лангдън го погледна смаяно.

— От твоята уста, Лий, това може и да мине.

— Сър? — повика го пилотът. — Съобщение от кулата. Имат някакъв технически проблем близо до вашия хангар и ме молят да кацна точно пред терминала.

Тибинг повече от десет години беше използвал летището „Бигин Хил“ и това му се случваше за пръв път.

— Споменаха ли какъв е проблемът?

— Диспечерът обясни много мъгляво. Изглежда, има изтичане на гориво. Помоли ме да спра пред терминала и всички да останат на борда до второ нареждане. Предпазна мярка. Не бива да слизаме от самолета, докато летищните власти не ни позволят.

Тибинг бе обзет от съмнение. „Трябва да е изтекло много гориво.“ Бензиностанцията се намираше на повече от осемстотин метра от неговия хангар. На лиците на Реми също се изписа загрижено изражение.

— Това ми се струва извънредно необичайно, сър.

Англичанинът се обърна към Софи и Лангдън.

— Имам неприятното предчувствие, че ще ни очаква топло посрещане, приятели.

Робърт мрачно въздъхна.

— Предполагам, че Фаш все още ме смята за виновен.

— Или прекалено дълбоко е затънал, за да признае грешката си — прибави Софи.

Тибинг не ги слушаше. Независимо от намеренията на Фаш, бързо трябваше да предприемат нещо. „Не изпускай от поглед крайната цел. Граала. Съвсем близо сме.“ Под тях с изтракване се спуснаха колесниците.

— Лий, трябва да се предам и законно да уредя проблема — каза Лангдън. — За да не замесвам всички ви.

— О, стига, Робърт! — Историкът махна с ръка. — Наистина ли смяташ, че ще ни пуснат? Аз току-що незаконно те преведох през границата. Госпожица Нево ти е помогнала да избягаш от Лувъра и водим със себе си завързан човек. Я помисли! Всички сме в кюпа.

— Може би да кацнем на друго летище? — предложи Софи.

Тибинг поклати глава.

— Ако променим посоката, докато получим разрешение за кацане някъде другаде, там ще ни посрещнат с танкове.

Софи провеси нос.

— Вярно е.

Англичанинът усещаше, че трябва да действат решително, за да получат някакъв шанс да отложат срещата с британската полиция, докато не открият Граала.

— Почакайте малко — каза той и закуцука към пилотската кабина.

— Какво си намислил? — попита Лангдън.

— Малка сделка — отвърна Тибинг. Чудеше се колко ще му струва да убеди пилота да изпълни една изключително необикновена маневра.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:44

81

„Самолетът подхожда към летището.“ Саймън Едуардс, изпълнителен директор на летище „Бигин Хил“, крачеше из контролната кула и нервно поглеждаше мократа от дъжда писта. И без това не обичаше да го будят рано в събота сутрин, но сега особено негодуваше, че са го повикали да присъства на ареста на един от най-доходните му клиенти. Сър Лий Тибинг плащаше на „Бигин Хил“ не само за частен хангар, но и такса за кацане. Обикновено бяха предварително предупредени за пристигането му и можеха да спазват строг протокол. Тибинг обичаше нещата да са точно така. Произведеният по поръчка ягуар, който държеше в хангара си, трябваше да е зареден с бензин, измит и на задната седалка да лежи нов брой на „Таймс“. Митничарят трябваше да чака самолета при хангара, за да обработи задължителните документи и да провери багажа. От време на време митничарите получаваха щедри бакшиши, за да си затворят очите за незаконното пренасяне на органични материали, главно деликатесни храни — дувърски охлюви, особено зрял рокфор, плодове. Митническите закони и без това бяха абсурдни и ако „Бигин Хил“ не удовлетворяваше желанията на клиента, конкурентните летища със сигурност щяха да го направят. Тук Тибинг получаваше всичко, каквото иска, и служителите жънеха ползата от това.

Едуардс Наблюдаваше самолета. Нервите му бяха опънати. Чудеше се дали склонността на Тибинг към даване на подкупи не го е забъркала в нещо. Френската полиция, изглежда, непременно искаше да го залови. Едуардс още не знаеше какви обвинения са повдигнати, но очевидно бяха сериозни. По молба на френските власти кентската полиция беше наредила на диспечера от „Бигин Хил“ да се свърже по радиото с пилота на самолета и да му каже да спре пред терминала, вместо при хангара на клиента. Пилотът се бе съгласил и очевидно беше повярвал в изсмуканата от пръстите история за изтичането на бензин.

Осем въоръжени кентски полицаи стояха в сградата и чакаха пилотът да угаси двигателите. В този момент служител на летището щеше да постави клинове на колелата и самолетът нямаше да може да се движи. Тогава полицаите щяха да се покажат и да задържат пътниците до пристигането на френската полиция.

Самолетът се спускаше над върхарите на дърветата отдясно на кулата. Саймън Едуардс слезе на долния етаж, за да проследи кацането от равнището на пистата. Полицаите бяха заели позиции и служителят от поддръжката чакаше с клиновете. Самолетът най-после кацна и се плъзна отдясно наляво пред терминала. Белият му корпус лъщеше от дъжда. Но вместо да спре и да завие, той спокойно продължи към хангара на Тибинг. Всички полицаи рязко се завъртяха и зяпнаха Едуардс.

— Нали казахте, че пилотът се съгласил да спре пред терминала!

Едуардс бе озадачен.

— Така е!

След няколко секунди се озова напъхан в полицейска кола, която се носеше към далечния хангар. Полицейският конвой все още беше на цели петстотин метра оттам, когато самолетът изчезна в хангара. Когато автомобилите най-после стигнаха и спряха пред зейналата врата, полицаите наизскачаха навън с извадени пистолети.

Едуардс ги последва.

Шумът бе оглушителен. Двигателите все още ревяха. — самолетът правеше обичайната маневра, за да спре с насочен навън нос. Едуардс видя лицето на пилота, който съвсем разбираемо изглеждаше изненадан и уплашен при вида на полицейските коли. Пилотът угаси двигателите, и полицаите светкавично заеха позиции около самолета. Едуардс отиде при полицейския капитан, който предпазливо посочи люка. След няколко секунди той се отвори.

Когато електронната стълбичка плавно се спусна на земята, Лий Тибинг се появи на изхода, погледна морето насочени към него пистолети, опря се на патериците си и се почеса по главата.

— Саймън, да не би докато ме е нямало, да съм спечелил полицейската лотария? — Гласът му звучеше по-скоро озадачено, отколкото уплашено.

Саймън Едуардс пристъпи напред и преглътна буцата в гърлото си.

— Добро утро, сър. Извинявам се за смущението. Имахме изтичане на гориво и вашият пилот каза, че ще спре пред терминала.

— Да, да, аз му наредих да ме докара тук. Закъснявам за среща. Плащам за този хангар и тия глупости за изтеклото гориво ми прозвучаха като прекалено усърдни мерки за безопасност.

— Боя се, че пристигането ви ни свари малко неподготвени, сър.

— Знам. Наистина не беше предвидено. Между нас да си остане, обаче от новото лекарство краката ми изтръпват. Затова реших да се отбия при доктора.

Полицаите се спогледаха. Едуардс потръпна.

— Разбирам, сър.

— Сър Лий — приближи се капитанът от кентската полиция. — Трябва да ви помоля да останете на борда още около половин час.

Тибинг мрачно заслиза по стълбичката.

— Опасявам се, че това не е възможно. Имам среща с лекаря си. — Той стъпи на пистата. — Въпросът буквално е на живот и смърт.

Полицаят му прегради пътя.

— Тук съм по искане на френската криминална полиция. Твърдят, че в самолета ви има бегълци от закона.

Тибинг го изгледа, после избухна в смях.

— Това да не е от ония скрити камери? Голяма смехория!

Капитанът не мигна.

— Говоря сериозно, сър. Френската полиция твърди, че може би имате заложник на борда.

Прислужникът на Тибинг се появи на изхода.

— Аз наистина се чувствам заложник на служба при сър Лий, но той ме уверява, че съм бил свободен да си тръгна. — Реми си погледна часовника. — Вече закъсняваме, сър. — Той кимна към лимузината в отсрещния ъгъл на хангара. Грамадният автомобил беше абаносово-черен, с тъмни прозорци, гумите му имаха бели ивици от външната страна. — Ще докарам колата. — Французинът заслиза по стълбичката.

— Боя се, че не можем да ви пуснем — отвърна капитанът. — Моля, върнете се в самолета. И двамата. Скоро ще пристигнат представители на френската полиция.

Тибинг се обърна към Саймън Едуардс.

— За Бога, Саймън, това е смешно! На борда няма никой друг. Както обикновено — ние с Реми и пилотът. Не бихте ли влезли в ролята на посредник? Идете да се уверите, че самолетът е празен.

Едуардс знаеше, че няма изход.

— Добре, сър. Ще проверя.

— Как не, по дяволите! — възкликна капитанът. Явно знаеше достатъчно за частните летища, за да разбира, че изпълнителният директор спокойно може да излъже, за да не изгуби клиента си. — Сам ще проверя!

Тибинг поклати глава.

— Няма, господин капитан. Това е частна собственост и докато не разполагате със заповед за обиск, ще стоите настрани от моя самолет. Предлагам ви разумна възможност. Господин Едуардс може да направи проверката.

— Не става.

Поведението на Тибинг стана ледено.

— Господин капитан, опасявам се, че нямам време да участвам във вашите игрички. Закъснявам и си тръгвам. Ако е толкова важно да ме. спрете, просто ще трябва да ме застреляте. — И с тези думи Тибинг и Реми заобиколиха капитана и се запътиха към паркираната в ъгъла лимузина.

Капитанът бе обзет от негодувание към Лий Тибинг, който бавно се отдалечаваше от него. Привилегированите винаги смятаха, че стоят над закона. „А не е така.“ Капитанът се обърна и се прицели в гърба му.

— Стойте! Ще стрелям!

— Стреляйте — без да спре или да погледне назад, отвърна Тибинг. — Моите адвокати ще ви сготвят тестисите на фрикасе. А ако посмеете без заповед за обиск да се качите в самолета ми, ще ви изпържат далака.

Полицейският капитан също имаше опит в този род маневри и това не го впечатли. Формално погледнато, Тибинг бе прав и полицията имаше нужда от заповед за обиск, за да се качи на борда, но тъй като самолетът идваше от Франция и влиятелният Безу Фаш му бе дал думата си, капитанът беше убеден, че за кариерата му ще е много по-полезно, ако види какво толкова има в самолета, че бившият кралски историк така усърдно се опитва да го скрие.

— Спрете ги — заповяда той. — Отивам да претърся самолета.

Хората му се втурнаха напред с вдигнати оръжия и попречиха на Тибинг и неговия прислужник да стигнат до лимузината. Сега вече Тибинг се обърна.

— За последен път ви предупреждавам, господин капитан. Изобщо не си помисляйте да се качите в самолета. Ще съжалявате.

Без да обръща внимание на заплахата, капитанът се качи по стълбичката. Когато стигна до люка, предпазливо надникна вътре и след миг влезе.

Ако не се броеше уплашеният пилот в кабината, самолетът беше празен. Нямаше абсолютно никого. Полицаят бързо провери в тоалетната, под столовете, в багажния отсек. „Какво си е мислил Безу Фаш, по дяволите?“ Изглежда, Лий Тибинг казваше истината.

Капитанът застана сам в празния самолет и мъчително преглътна. „Мамка му!“ Изчервен, той излезе на стълбичката и погледна сър Лий и прислужника, които стояха под прицела на полицаите край лимузината.

— Пуснете ги — нареди капитанът. — Получили сме грешна информация.

— Можете да очаквате призовка от адвокатите ми — каза заплашително Тибинг. — И за ваше сведение, на френската полиция не може да й се има доверие.

Прислужникът на сър Лий отвори задната врата на лимузината и помогна на сакатия си господар да се настани вътре. После заобиколи отпред, качи се зад волана и запали двигателя.

— Голям актьор си, добри ми човече — весело заяви Тибинг от задната седалка, докато лимузината бързо се отдалечаваше от летището, и погледна слабо осветената предна част на просторното купе. — Удобно ли ви е там?

Лангдън кимна. Двамата със Софи бяха приклекнали на пода до завързания албинос.

Преди няколко минути самолетът беше спрял преди да обърне в хангара и Реми бе отворил люка. Докато полицаите се бяха приближавали, Лангдън и Софи бяха замъкнали монаха в лимузината. После двигателите на самолета отново бяха заревали тъкмо преди полицейските автомобили да стигнат до хангара. Сега двамата се настаниха на широката седалка срещу Тибинг, като оставиха монаха на пода. Британецът дяволито им се усмихна и отвори вратичката на бара.

— Да ви предложа нещо за пиене? Бисквити? Ядки? Газирана вода?

Софи и Лангдън поклатиха глави. Историкът се ухили и затвори барчето.

— В такъв случай да се върнем на гробницата на онзи рицар…

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:45

82

— На Флийт Стрийт ли? — Лангдън погледна Тибинг. „Нима на Флийт Стрийт има крипта?“ До този момент Лий закачливо беше избягвал въпросите им къде смята, че се намира гробницата на този рицар, която според стихотворението щеше да им даде паролата за отварянето на по-малкия криптекс.

Тибинг се ухили и се обърна към Софи.

— Госпожице Нево, бихте ли дали на това момче от Харвард още един път да погледне стихотворението?

Тя бръкна в джоба си и извади черния криптекс, който беше увит в пергамента. Бяха решили да оставят палисандровото ковчеже и по-големия криптекс в самолетния сейф и да вземат със себе си само каквото им трябва — много по-удобния за носене черен криптекс. Софи го разви и подаде листа на Лангдън.

Макар че в самолета няколко пъти бе препрочел стиховете, Робърт не беше успял да открие нищо конкретно. Сега за пореден път се зае с тях и ги обмисли бавно и внимателно.

Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест. Кълбото там го няма, що за плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Изглеждаше достатъчно елементарно. Някакъв рицар бе погребан в Лондон. Рицар, чиито усилия разгневили Църквата. Рицар, от чиято гробница липсвало кълбо. Заключителните думи — „за плод в утроба… Роза, плът и род“ — бяха ясна алюзия за Мария Магдалина, Розата, родила детето на Иисус.

Въпреки очевидната яснота на стиховете професорът нямаше представа кой е този рицар, нито къде е погребан. Освен това, щом стигнеха до гробницата, изглежда, щяха да търсят нещо, което липсваше. „Кълбото там го няма.“

— Нищо ли не се сещаш? — Тибинг разочаровано изцъка с език, въпреки че очевидно се наслаждаваше на момента. — Госпожице Нево?

Тя поклати глава.

— Какво щяхте да правите без мен вие двамата? — каза историкът. — Добре, ще ви покажа. Всъщност е съвсем просто. Ключът е в първия стих. Бихте ли го прочели, моля?

Лангдън го прочете.

— „Във Лондон този рицар спи до днес“.

— Точно така. Рицар, който спи до днес. — Той погледна Робърт. — Какво ти говори това?

Американецът сви рамене.

— Ами за отдавна погребан… И какво?

Тибинг се засмя.

— Я виж втория стих. Този рицар явно е направил нещо, което си е навлякло гнева на Църквата. Пак си помисли. Имай предвид отношенията между Църквата и рицарите тамплиери.

— Може би рицарят е бил убит? — предположи Софи. Британският усторик се усмихна и я потупа по коляното.

— Браво, мила моя.

Лангдън се замисли за прочутото излавяне на тамплиерите през 1307 година — злополучния петък 13-и, когато папа Климент избил и погребал стотици рицари тамплиери.

— Но гробовете на убитите от папата рицари трябва да са безброй.

— Аха, нищо подобно! — възрази Тибинг. — Мнозина са били изгорени на клада и най-безцеремонно хвърлени в Тибър. Но в това стихотворение се говори за гроб. Гроб в Лондон. А в Лондон не са погребани много рицари. — Той замълча за миг, вторачен в Лангдън, като че ли очакваше да го осени просветление. Накрая изпуфтя. — За Бога, Робърт! Черквата, построена от военната организация на Ордена на Сион — самите рицари тамплиери!

— „Темпъл“ ли имаш предвид? — ахна професорът. — Там има ли крипта?

— Десет от най-страшните гробници на света.

Лангдън никога не беше ходил в черквата „Темпъл“, макар че докато бе проучвал Ордена, многократно я беше срещал да се споменава в различни източници. Някога център на дейността на тамплиерите и Ордена в Англия, черквата „Темпъл“[1] носеше името си в чест на Соломоновия храм, също като самите тамплиери, които бяха взели оттам документите от Сангреала, донесли огромното им влияние в Църквата. Изобилстваха историите за рицари, които изпълнявали странни тайни ритуали в необикновения олтар на „Темпъл“.

— „Темпъл“ на Флийт Стрийт ли се намира?

— Всъщност е на една пряка оттам, на Темпъл Авеню. — Тибинг дяволито го погледна. — Исках малко повече да те поизпотя преди да ти кажа.

— Благодаря.

— И двамата ли не сте ходили там?

Софи и Лангдън поклатиха глави.

— Не се изненадвам — рече англичанинът. — Днес черквата е скрита зад много по-високи здания. Почти никой не знае, че е там. Зловеща древна сграда. Архитектурата е чисто езическа.

— Езическа ли? — учуди се Софи.

— Като пантеон! — възкликна Тибинг. — Черквата е кръгла. Тамплиерите пренебрегнали традиционния църковен план във формата на кръст и построили идеално кръгла черква в чест на слънцето. — Той игриво вдигна вежди. — Не особено вежлив поздрав към момчетата в Рим. Със същия успех са можели да възпроизведат в центъра на Лондон и Стоунхендж.

Софи го погледна.

— Ами останалата част от стихотворението?

Веселото настроение на историка се изпари.

— Не съм сигурен. Озадачаващо е. Ще трябва внимателно да проучим всяка една от десетте гробници. С малко късмет, някоя от тях ще се окаже с очебийно липсващо кълбо.

Лангдън разбираше, че са съвсем близо. Ако липсващото кълбо им разкриеше паролата, щяха да отворят втория криптекс. И какво щяха да намерят в него?

Той отново се втренчи в стихотворението. Приличаше на някаква древна кръстословица. „Петбуквена дума, която говори за Граала? — В самолета вече бяха опитали всички очевидни пароли — Граал, Мария, Иисус — но цилиндърът не беше поддал. — Прекалено са очевидни.“ Явно имаше друг петбуквен символ за оплодената утроба на Розата. Фактът, че тя затрудняваше специалист като Лий Тибинг, означаваше, че не е обикновен термин за Граала.

— Сър Лий? — извика през рамо Реми. Наблюдаваше ги в огледалото през спуснатата преграда. — Казахте, че Флийт Стрийт е близо до моста „Блак Фрайър“, така ли?

— Да, мини по Виктория Ембанкмънт.

— Съжалявам, не съм сигурен къде е това. Обикновено ходим само до болницата.

— Понякога се чувствам като бавачка, кълна се — изсумтя Тибинг. — Един момент, моля. Сипете си нещо за пиене и хапнете нещо. — Англичанинът ги остави и тромаво се наведе към преградата, за да поговори с Реми.

Софи се обърна към Лангдън и тихо му каза:

— Никой не знае, че сме в Англия, Робърт.

Беше права. Кентската полиция щеше да съобщи на Фащ, че самолетът е бил празен, и капитанът щеше да реши, че още са във Франция. „Ние сме невидими.“ Хитрият трик на Лий им беше осигурил много време.

— Фаш няма да се откаже толкова лесно — прибави Софи. — Прекалено много е заложил на този арест.

Професорът се бе опитал да не мисли за Фаш. Софи беше обещала да направи всичко по силите си, за да оправдае Лангдън, след като всичко приключи, ала той започваше да се бои, че това може да няма значение. „Фаш спокойно може да участва в заговора. — Макар да не му се струваше вероятно, че криминалната полиция се е замесила със Светия Граал, той усещаше, че съвпаденията са прекалено много, за да не смята капитана за евентуален съучастник. — Фаш е религиозен и е решен да ми припише тези убийства. — Но пък Софи беше възразила, че е възможно просто да е бил напълно убеден във виновността на Лангдън. В края на краищата срещу него имаше сериозни улики. Освен написаното му на пода в Лувъра име и определената среща със Сониер, Фащ можеше да си помисли, че професорът е излъгал за ръкописа и е избягал. — По предложение на Софи.“

— Съжалявам, че толкова сериозно се забърка, Робърт — каза тя и постави ръка на коляното му. — Но се радвам, че си тук.

Тези думи прозвучаха по-скоро прагматично, отколкото романтично, и все пак Лангдън усети, че помежду им се е появило неочаквано привличане. Той уморено й се усмихна.

— Много по-забавен съм, когато съм се наспал.

Софи помълча няколко секунди.

— Дядо ми ме помоли да ти се доверя. Радвам се, че за пръв път го послушах.

— Дядо ти изобщо не ме познаваше.

— Въпреки това не мога да не си мисля, че ти направи всичко, каквото би искал той. Помогна ми да намеря ключовия камък, разказа ми за Сангреала, обясни ми за ритуала в подземието. — Младата жена замълча за миг. — Тази нощ някак си се чувствам по-близо до дядо си, отколкото от години. Знам, че това щеше да го зарадва.

От утринния дъжд в далечината започнаха да изплуват очертанията на Лондон. Някога над града се бяха извисявали Биг Бен и Лондонският мост, ала сега на хоризонта господстваше Окото на новото хилядолетие, грамадно ултрамодерно виенско колело, което се издигаше на сто и петдесет метра и оттам се разкриваше поразителна гледка. Веднъж Лангдън бе решил да се качи, ала „зрителните капсули“ му бяха заприличали на саркофази и той беше предпочел да остане на земята и да се наслаждава на прелестните брегове на Темза.

Усети, че го стискат за коляното, и се върна в настоящето. Зелените очи на Софи бяха вперени в него и той разбра, че му е казала нещо.

— Какво според теб трябва да направим с документите от Сангреала, ако изобщо ги открием? — прошепна тя.

— Няма значение какво мисля аз — отвърна Лангдън. — Дядо ти е оставил криптекса на теб и ти трябва да постъпиш така, както ти подсказва инстинктът, че би желал той.

— Просто ти искам мнението. Явно в онзи ръкопис си написал нещо, което е накарало дядо ми да се довери на преценката ти. Определил си е среща с теб. Това се случва рядко.

— Може да е искал да ми каже, че съм объркал всичко.

— Защо ще ми казва да те открия, ако идеите ти не са му допаднали? В ръкописа си ти подкрепяш ли тезата, че документите от Сангреала, трябва да бъдат разкрити?

— Не взимам отношение. Ръкописът се занимава със символиката на свещената женственост — проследява нейната иконография в историята. Не съм загатвал, че знам къде се намира Граалът, нито дали трябва да бъде разкрит.

— И все пак пишеш книга за него, следователно явно смяташ, че трябва да бъде разкрит.

— Има огромна разлика между хипотетичното обсъждане на алтернативната история на Христос и… — Той замълча.

— И какво?

— И разкриването на хиляди древни документи като научни доказателства, че Новият завет е лъжесвидетелство.

— Но ти ми каза, че Новият завет се основава на измислици.

Лангдън се усмихна.

— Всяка вяра на света, Софи, се основава на измислици. Такава е дефиницията на вярата — приемане на нещо, което смятаме за вярно, но не можем да докажем. Всяка религия описва Бог чрез метафори, алегории и преувеличения, още от древните египтяни, та до модерното неделно училище. Метафорите са начин да помогнем на ума си да осмисли непонятното. Проблемът възниква, когато повярваме буквално в собствените си метафори.

— Значи си за това документите от Сангреала завинаги да останат скрити, така ли?

— Аз съм историк. Противопоставям се на унищожаването на документи и ми се ще теолозите да имат повече информация, за да размишляват за изключителния живот на Иисус Христос.

— Не може едновременно да защитаваш и двете позиции.

— Библията е пътеводна светлина за милиони хора на планетата, също като Корана и Тората за други религии. Ако ние с теб можехме да разкрием документи, които опровергават свещените истории на исляма, юдаизма, будизма и езичеството, щяхме ли да го направим? Трябва ли да развеем байрака и да кажем на будистите, че според нашите доказателства Буда не се е родил от лотосов цвят? Или че Иисус не е роден след буквално непорочно зачатие? Хората, които наистина разбират своята вяра, знаят, че тези истории са метафорични.

Софи не изглеждаше убедена.

— Имам приятели набожни християни, които определено вярват, че Христос буквално е превърнал водата във вино и че се е родил в резултат на истинско непорочно зачатие.

— Точно това исках да кажа — отвърна Лангдън. — Религиозната алегория се е превърнала в част от тъканта на действителността. И животът в тази реалност помага на милиони хора да се справят и да са по-добри човеци.

— Но изглежда, че тяхната действителност е измамна.

Той се подсмихна.

— Не по-измамна от тази на криптографката, която вярва в имагинерното число „i“, защото й помага да разшифрова кодове.

Софи се намръщи.

— Не е честно.

Изтекоха няколко секунди.

— Какъв беше въпросът ти? — попита Лангдън.

— Не си спомням.

Той се усмихна.

— Винаги действа безотказно.

Бележки

[1] От temple (англ.) — храм. — Б. пр.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:47

83

Когато слязоха на Темпъл Стрийт, Лангдъновият часовник с Мики Маус показваше почти седем и половина. Минаха през лабиринта от сгради и стигнаха до малкия двор пред черквата „Темпъл“. Грубо изсеченият камък лъщеше от дъжда, високо по гредите гукаха гълъби.

Древният лондонски „Темпъл“ беше построен изцяло от нормандски камък. Специфична кръгла сграда с мрачна фасада и изпъкнал наос от единия край, тя повече приличаше на крепост, отколкото на храм. Осветен на 10 февруари 1185 година от ерусалимския патриарх Хераклий, „Темпъл“ бе оцелял през осем века на политически хаос, големия лондонски пожар и Първата световна война, само за да пострада от запалителните бомби на Луфтвафе през 1941 година. След войната го бяха реставрирали и му бяха върнали някогашното великолепие.

„Простотата на кръга“ — докато се възхищаваше на сградата, си помисли Лангдън. Архитектурата бе груба и проста, повече напомняше за римския замък Сант Анджело, отколкото за изтънчения Пантеон. Правоъгълната пристройка отдясно само дразнеше погледа и ни най-малко не скриваше първоначалната езическа форма на сградата.

— Днес е събота и предполагам, че в този ранен час няма служба, която да ни попречи — каза Тибинг и закуцука към вписания в черквата вход и голямата дървена врата. Отляво висеше абсолютно нелепа дъска за обяви, покрита с афиши за концерти и съобщения за религиозни служби.

Англичанинът прочете обявите и се намръщи.

— Отварят чак след два часа. — Той се приближи до вратата и натисна бравата. Заключено. Тибинг прилепи ухо към дървото се заслуша. След малко се отръпна и със заговорническо изражение посочи таблото. — Би ли прочел разписанието на службите, Робърт? Кой ще води първата служба?

Когато на вратата се почука, дяконът тъкмо свършваше да обира с прахосмукачката. Той не обърна внимание. Тази сутрин службата водеше отец Харви Ноулс. Свещеникът си имаше ключове и щеше да пристигне най-рано след час. Сигурно чукаше някой любопитен турист или просяк. Дяконът продължи да чисти, ала чукането не престана. „Не можеш ли да четеш?“ На вратата ясно пишеше, че в събота черквата отваря едва в девет и половина.

Изведнъж чукането се превърна в яростно тропане, като че ли някой блъскаше вратата с метален прът. Младежът изключи прахосмукачката и ядосано тръгна към входа. Отключи и отвори. На прага стояха трима души. „Туристи“ — помисли си дяконът.

— Отваряме в девет и половина.

Набитият мъж, който очевидно водеше групата, пристъпи напред, като си помагаше с метални патерици.

— Аз съм сър Лий Тибинг — с образован саксонски акцент заяви той. — Посветен съм в рицарство от Елизабет Втора. Както несъмнено знаете, придружавам господин и госпожа Кристофър Рен Трети. — После драматично отстъпи настрани и посочи привлекателната двойка зад себе си. Жената имаше меки черти и буйна червена коса. Мъжът беше висок, тъмнокос и му изглеждаше смътно познат.

Дяконът нямаше представа как да отговори. Сър Кристофър Рен беше най-известният дарител на „Темпъл“. Преди половин век бе платил за реставрацията след разрушенията през Втората световна война, ала беше мъртъв от десетилетия.

— Хмм… за мен е чест да се запозная с вас…

Мъжът с патериците се намръщи.

— Добре, че не сте на заплата, младежо, защото не сте много убедителен. Къде е отец Ноулс?

— Днес е събота. Рядко идва толкова рано.

Инвалидът още по-силно сбърчи вежди.

— Няма благодарност на този свят. Той ме увери, че ще е тук, но явно ще се оправим и без него. Няма да отнеме много време.

Дяконът не се отдръпна от входа.

— Съжалявам, какво няма да отнеме много време?

Посетителят го стрелна с поглед, наведе се към него и зашепна в ухото му, сякаш за да му спести срама.

— Явно сте нов тук, младежо. В изпълнение на завещанието му, внуците на сър Кристофър Рен всяка година носят щипка прах от стареца, за да я пръснат в олтара на „Темпъл“. На никого не му е особено приятно, обаче какво да направим?

Дяконът бе тук вече втора година, ала никога не беше чувал за този обичай.

— Ще е по-добре да почакате до девет и половина. Черквата още не е отворена и не съм свършил да чистя с прахосмукачката.

Мъжът с патериците го изгледа ядосано.

— Единствената причина, младежо, поради която от тази сграда е останало нещо за чистене, е господинът в джоба на тази жена.

— Моля?

— Госпожо Рен, бихте ли показали на този нагъл младеж реликвария с праха на дядо ви?

Жената се поколеба за миг, после, сякаш излизаше от някакъв транс, бръкна в джоба на пуловера си и извади малък цилиндър, увит в предпазна тъкан.

— Ето, виждате ли? — изсумтя инвалидът. — А сега или ще изпълните предсмъртното му желание и ще ни оставите да разпръснем праха му, или ще кажа на отец Ноулс как сте се отнесли с нас.

Когато се отдръпна настрани, за да пусне тримата в черквата, дяконът можеше да се закълне, че господин и госпожа Рен изглеждат също толкова озадачени от всичко това, колкото и самият той. Младежът се върна към задачите си, като ги наблюдаваше с периферното си зрение.

Докато влизаха в черквата, Лангдън не можа да се сдържи и се усмихна.

— Много те бива в лъжите, Лий — прошепна той. Очите на Тибинг проблеснаха.

— От оксфордсия театрален клуб е. Там още говорят за моя Юлий Цезар. Сигурен съм, че никой не е изпълнявал първа сцена от трето действие по-самоотвержено.

Робърт го погледна.

— Цезар не беше ли вече мъртъв в тази сцена?

Англичанинът се ухили.

— Да, обаче когато падах, тогата ми се разцепи и трябваше половин час да лежа на сцената по гол задник.

„Жалко, че съм го пропуснал“ — помисли си Лангдън.

Докато минаваха през правоъгълната пристройка към арката, водеща към самата църква, професорът се изненада от голата й аскетичност. Макар че планът на олтара напомняше на този в обикновен католически храм, мебелировката бе студена и строга, без традиционната католическа позлата и орнаментация.

— Мрачно — прошепна той. Тибинг се подсмихна.

— Това е то англиканската църква. Нищо не бива да те разсейва от мъката ти.

Софи посочи през огромния отвор, който водеше към кръглата част от черквата, и каза:

— Прилича на крепост.

Лангдън беше съгласен с нея. Стените изглеждаха необичайно яки.

— Рицарите тамплиери са били воини — напомни им Тибинг. Тропането на алуминиевите му патерици отекваше в грамадния храм. — Военно-религиозно братство. Църквите им били техни твърдини и техни банки.

— Банки ли? — Софи погледна англичанина.

— Небеса, да. Тамплиерите са измислили концепцията за съвременното банкерство. Било опасно европейските благородници да пътуват със злато, затова тамплиерите им позволявали да отнасят златото в най-близката тамплиерска черква и после да го теглят от друга тамплиерска черква в друга част на континента. Само трябвало да представят нужните документи. — Той й намигна. — Срещу малка комисиона. Те са прототипът на днешните банкомати. — Тибинг посочи един витраж. Слънчевите лъчи се пречупваха през изображение на облечен в бяло рицар, яхнал розов кон. — Алан Марсел — каза той. — Магистър на „Темпъл“ в началото на тринайсети век. Той и неговите наследници носели титлата primus baro Angliae.

Лангдън се изненада.

— Първи барон на кралството ли?

Тибинг утвърдително кимна.

— Според някои магистърът на „Темпъл“ имал повече власт от самия крал. — Когато стигнаха до кръглата част на черквата, англичанинът се озърна през рамо към дякона, който чистеше пода при вратата. — Знаете ли, твърдят, че Светият Граал останал една нощ в този храм, когато тамплиерите го местели от скривалище в скривалище — прошепна той на Софи. — Представяте ли си четирите сандъка с документите от Сангреала, пазени тук наред със саркофага на Мария Магдалина? Направо ме побиват тръпки.

Когато влязоха в кръглата сграда, Лангдън също изтръпна — по облата светла стена бяха изваяни демони, чудовища и измъчени човешки лица. Под тях имаше само една каменна пейка, опасваща цялото помещение.

— Като в театър — промълви професорът.

Тибинг повдигна патерицата си и посочи отсрещния ляв край на черквата, после десния. Лангдън вече ги бе видял.

Десет каменни рицари. Пет отляво. Пет отдясно.

Майсторски изваяните каменни фигури с брони, щитове и мечове бяха отпуснати в спокойни пози на пода. Робърт изпита неспокойното усещане, че някой се е промъкнал и е залял с гипс спящите рицари. Всички статуи бяха силно изтъркани, и все пак ясно се виждаше, че са различни — бронята, позите, чертите на лицата и гербовете на щитовете им.

„Във Лондон този рицар спи до днес.“

Бяха дошли където трябва.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:48

84

В една осеяна с боклуци уличка съвсем близо до черквата „Темпъл“ Реми Легалудек спря лимузината зад редица контейнери за смет, угаси двигателя и се огледа. Пусто. Слезе, мина отзад и се качи в купето при монаха. Усетил присъствието му, албиносът излезе от молитвения си транс. Червените му очи гледаха по-скоро любопитно, отколкото уплашено. Реми бе останал впечатлен от способността на този завързан мъж да запази хладнокръвие. След първоначалната си съпротива в рейнджроувъра монахът като че ли се беше примирил с положението си и бе оставил съдбата си на по-висша сила.

Прислужникът разхлаби папийонката си и разкопча високата си колосана яка. Почувства се така, сякаш за пръв път от години наистина може да диша. Отвори барчето и си наля чаша водка „Смирноф“. Изгълта я на един дъх и я напълни пак.

„Скоро ще съм свободен човек.“

Потърси в барчето, намери сложен тирбушон и отвори ножчето, което обикновено се използваше за разрязване на фолиото върху тапата. Тази сутрин обаче щеше да послужи за съвсем друга цел. Вдигнал блестящото острие, прислужникът се обърна срещу Сила.

Сега вече в червените очи се промъкна страх.

Реми се усмихна и се приближи. Монахът опъна въжетата си.

— Не мърдай — прошепна прислужникът.

Сила не можеше да повярва, че Бог го е изоставил. Беше превърнал в духовно преживяване дори физическата болка от въжетата, бе молил пулсирането на обезкървените си мускули да му напомня за Христовите мъки. „Цяла нощ се моля за избавление.“ Ножът се спусна към него и той стисна клепачи. Прониза го остра болка в плешките. Той извика, ужасен, че ще умре в тази лимузина, без да може да се защити. „Вършех Божието дело. Учителя каза, че ще ме пази.“

Парещата топлина се разпростря по гърба и раменете му и Сила си представи кръвта, която облива плътта му. Усети ново пронизване, този път в бедрото. Горещината нахлу във всичките му мускули и Сила още по-силно стисна клепачи, решен последният образ в живота му да не е на неговия убиец. Представи си по-младия епископ Арингароса, застанал пред черквицата в Испания… черква, която двамата бяха построили със собствените си ръце. „Началото на моя живот.“

Тялото му сякаш гореше.

— Пийни си — прошепна мъжът в смокинга. — Алкохолът ще раздвижи кръвта ти.

Сила изненадано отвори очи. Над него се беше надвесила размазана фигура и му протягаше чаша. На пода до ножа лежеше планина от нарязани въжета и изолирбанд.

— Пий — повтори мъжът. — Болката, която изпитваш, е от нахлуването на кръвта в мускулите ти.

Огненото пулсиране започна да преминава в парещо изтръпване. Водката имаше отвратителен вкус, но той я изпи признателно. Тази нощ съдбата му бе отредила достатъчно лош късмет, ала Бог с един чудотворен удар беше променил всичко.

„Господ не ме е забравил.“ Знаеше как би нарекъл това епископ Арингароса. „Божествена намеса.“

— Исках да те освободя по-рано, но не можех — извини се прислужникът. — Полицията първо пристигна в Шато Вилет, после на летище „Бигин Хил“. Нали разбираш, Сила?

Албиносът се сепна.

— Откъде знаеш името ми?

Прислужникът се усмихна. Сила се надигна и заразтрива скованите си мускули. Чувствата му представляваха ураган от смайване, благодарност и смут.

— Ти ли си… Учителя?

Реми поклати глава и се засмя.

— Ще ми се да имах такава власт. Не, не съм Учителя. Също като теб аз му служа. Но Учителя говори с огромно уважение за теб. Казвам се Реми.

Сила бе удивен. Учителя наистина му беше споменал за друг, който му служи, и все пак срещата му се струваше невероятна.

— Не разбирам. Ако работиш за Учителя, защо Лангдън донесе ключовия камък в твоя дом?

— Това не е моят дом. А домът на най-известния историк на Граала на света, сър Лий Тибинг.

— Но ти живееш там. Вероятността…

Реми се усмихна. Явно очевидното съвпадение на избраното от Лангдън убежище не го смущаваше.

— Това трябваше да се очаква. Робърт Лангдън притежаваше ключовия камък и имаше нужда от помощ. Какво по-логично място от дома на Лий Тибинг? Фактът, че живея там, е причината, поради която Учителя се обърна към мен. — Той замълча за миг. — Според теб откъде Учителя знае толкова много за Граала?

Сила най-после разбра. Учителя беше вербувал прислужника на сър Лий Тибинг, за да получи достъп до всичките му проучвания. Гениално.

— Трябва да ти обясня много неща. — Реми му подаде заредения глок. После се пресегна през спуснатата преграда и извади от жабката малък револвер. — Но първо имаме да свършим една работа.

Капитан Фаш слезе от самолета на „Бигин Хил“ и смаяно изслуша разказа на капитана от кентската полиция за случилото се в хангара на Тибинг.

— Лично претърсих самолета и вътре нямаше никого — заяви англичанинът. — И трябва да прибавя, че ако сър Лий предяви обвинения срещу мен за…

— Разпитахте ли пилота?

— Не, разбира се. Той е французин и нашата юрисдикция изисква…

— Заведете ме при самолета.

Когато стигнаха в хангара, на Фаш му трябваха само шестдесет секунди, за да открие едно странно кърваво петно на настилката до мястото, където бе стояла лимузината. „Сила.“ Капитанът отиде при самолета и силно почука по корпуса.

— Аз съм капитан Фаш от френската криминална полиция. Отворете люка.

Ужасеният пилот се подчини и спусна стълбичката. Фаш се качи на борда. След три минути с помощта на пистолета си разполагаше с пълни признания, включително описание на завързания монах албинос. Освен това научи, че пилотът е видял Лангдън и Софи да оставят нещо в сейфа на Тибинг, някаква дървена кутия. Макар че отричаше да знае какво има в кутията, пилотът призна, че по време на полета до Лондон съдържанието й привличало цялото внимание на Лангдън.

— Отворете сейфа — нареди Фаш. Пилотът се стресна.

— Не знам комбинацията!

— Жалко. Щях да ти предложа да запазиш разрешителното си.

Мъжът закърши ръце.

— Познавам едни хора от поддръжката на летището. Може би ще успеят да пробият вратата на сейфа.

— Имаш половин час.

Пилотът се хвърли към радиостанцията.

Фаш отиде в задния край на самолета и си наля чаша алкохол. Беше рано, но не бе спал, така че това едва ли можеше да се смята за пиене преди обяд. Той седна на плюшената седалка, затвори очи и се опита да анализира положението. „Гафът на кентската полиция ще ми струва скъпо.“ Сега всички търсеха черна лимузина „Ягуар“.

Телефонът му иззвъня и Фаш си помисли, че наистина няма нито миг спокойствие.

— Ало?

— Летя за Лондон. — Обаждаше се епископ Арингароса. — Пристигам след час.

Фаш се поизправи.

— Мислех, че пътувате за Париж.

— Много съм обезпокоен. Промених плана си.

— Не биваше.

— Открихте ли Сила?

— Не. Неговите похитители са избягали от местната полиция преди да кацна.

Арингароса се разгневи.

— Вие ме уверявахте, че ще спрете самолета!

Фаш сниши глас.

— Като се има предвид положението, ваше високопреосвещенство, съветвам ви днес да не си играете с търпението ми. Ще намеря Сила и другите колкото може доскоро. Къде ще кацнете?

— Един момент. — Епископът затисна слушалката с ръка. След малко каза: — Пилотът се опитва да получи разрешение за кацане от кулата на „Хийтроу“. Аз съм единственият пътник, но се наложи да променим плана за полета.

— Кажете му да дойде на летище „Бигин Хил“ в Кент. Ще му осигуря разрешение за кацане. Ако ме няма, когато се приземите, ще наредя да ви чака кола.

— Благодаря ви.

— Както казах при първия ни разговор, ваше високопреосвещенство, гледайте да не забравяте, че не сте единственият, който е на ръба да изгуби всичко.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:48

85

„Кълбото там го няма…“ Всички каменни рицари в черквата „Темпъл“ лежаха по гръб с глави, отпуснати върху правоъгълни каменни възглавници. Софи я побиха тръпки. „Кълбото“ от стихотворението й напомни за нощта в подземието на дядо й.

„Хиерогамията. Кълбата.“

Зачуди се дали ритуалът е бил изпълняван и в този храм. Кръглото помещение изглеждаше като специално построено за такъв езически обред. Каменна пейка опасваше голия под. „Като театър“ — бе казал Лангдън. Тя си представи черквата нощем, пълна с маскирани хора, пеещи на светлината на факли, присъстващи на „свещен съюз“ в центъра на сградата.

Младата жена прогони този образ от главата си и заедно с Лангдън и Тибинг се приближи към групата рицари отляво. Въпреки настояването на британския историк педантично да провеждат проучването си, Софи нямаше търпение, избърза пред тях и бегло обходи с поглед петте фигури.

Пътьом отбелязваше приликите и разликите помежду им. Всички рицари лежаха по гръб, ала трима бяха с изпънати, а другите двама — с кръстосани крака. Тази странност като че ли нямаше отношение към липсващото кълбо. Когато разгледа облеклото им, тя установи, че двама рицари са с туники върху бронята, а другите трима — с дълги до глезените одежди. Също не им вършеше работа. Софи насочи вниманието си към единствената друга очевидна разлика — положението на ръцете им. Двама рицари стискаха мечовете си, двама молитвено бяха сключили длани, ръцете на третия бяха изпънати отстрани на тялото. Тя сви рамене. Нямаше и намек за липсващо кълбо.

Софи се обърна към Лангдън и Тибинг. Двамата бавно се приближаваха и все още бяха на третия рицар. Явно и те не бяха имали късмет. Тя не беше в настроение да ги чака и се запъти към втората група рицари. Докато прекосяваше откритото пространство, повтаряше стихотворението наум — бе го препрочитала толкова много пъти, че го беше запомнила наизуст.

Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест. Кълбото там го няма, що за плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Стигна до втората група рицари и видя, че е подобна на първата. Всички лежаха в различни пози и имаха брони и мечове. Всички освен десетия и последен гроб. Тя бързо се приближи и се втренчи в гробницата.

„Няма възглавница. Няма броня. Няма туника. Няма меч.“

— Робърт? Лий? — извика младата жена и гласът й отекна в черквата. — Тук липсва нещо.

Двамата мъже незабавно тръгнаха към нея.

— Кълбо ли? — възбудено попита Тибинг. Патериците му бързо тропаха по пода. — Кълбо ли липсва?

— Не точно — намръщено вторачена в десетата гробница, отвърна Софи. — Като че ли липсва цял рицар.

Робърт и англичанинът стигнаха при нея и смутено зяпнаха гроба. Вместо легнал на пода рицар, тази гробница представляваше затворен каменен ковчег с трапецовидна форма, по-тесен при краката и по-широк към главата.

— Защо няма скулптура на рицар? — попита професорът.

— Интересно — поглади брадичката си Тибинг. — Съвсем бях забравил за тази особеност. От години не съм идвал тук.

— Този ковчег сякаш е изваян по същото време и от същия скулптор като другите девет гробници — посочи Софи. — Тогава защо рицаря го няма?

Британецът поклати глава.

— Една от загадките на черквата. Доколкото знам, никой не е намерил обяснение на този въпрос.

— Хей? — повика ги дяконът малко смутено. — Простете, ако ви се струва нелюбезно, но вие ми казахте, че искате да разпръснете пепел, а всъщност разглеждате храма.

Тибинг го погледна намръщено и се обърна към Лангдън.

— Господин Рен, вашата филантропия явно вече не може да ви осигури достатъчно време като някога, затова дайте да разпръснем пепелта на дядо ви и да приключваме. — Историкът погледна Софи. — Госпожо Рен?

Тя извади увития в пергамент криптекс от джоба си.

— Бихте ли ни оставили сами? — попита дякона Тибинг.

Младежът не помръдна. Внимателно наблюдаваше Лангдън.

— Изглеждате ми познат.

— Може би защото господин Рен идва тук всяка година! — изпуфтя Тибинг.

„Или защото миналата година го е видял по телевизията във Ватикана“ — уплашено си помисли Софи.

— Никога не съм виждал господин Рен — заяви дяконът.

— Бъркате ме с някого — учтиво каза Лангдън. — Струва ми се, се видяхме миналата година. Отец Ноулс не ни запозна, но на влизане си спомних лицето ви. Вижте, разбирам, че не е редно, но бихте ли ми дали още няколко минути? Изминал съм огромно разстояние, за да разпръсна пепелта върху тези гробници. — Робърт изрече репликата си с убедителност, достойна за Тибинг.

Изражението на дякона стана още по-скептично.

— Това не са гробници.

— Моля?

— Разбира се, че са — заяви Тибинг. — Какво искате да кажете?

Дяконът поклати глава.

— В гробниците се погребват хора. Това са статуи. Скулптури на истински личности. Под фигурите не е погребан никой.

— Това е крипта! — възрази Тибинг.

— Само според старите учебници по история. Смятало се, че е крипта, но по време на реставрацията през хиляда деветстотин и петдесета година се оказало, че няма нищо подобно. — Той се обърна към Лангдън. — И предполагам, че господин Рен би трябвало да го знае, след като тъкмо неговото семейство е установило този факт.

Възцари се неловко мълчание.

Наруши го трясъкът на затръшната врата в пристройката.

— Това трябва да е отец Ноулс — рече Тибинг. — Може би не е зле да проверите?

Дяконът се поколеба, но се отдалечи към пристройката и остави Лангдън, Софи и Тибинг сами. Тримата мрачно се спогледаха.

— Лий — прошепна Робърт. — Как така никой не е погребан тук? Какви ги говори той?

Англичанинът го погледна смутено.

— Не знам. Винаги съм смятал… Не, тук трябва да е. Нямам представа какви ги дрънка този младеж. Това са безсмислици!

— Може ли пак да видя стихотворението? — попита Лангдън.

Софи извади криптекса от джоба си и внимателно му го подаде. Професорът разви пергамента и подържа цилиндъра в ръка, докато прочете стиховете.

— Да, в стихотворението определено се говори за „гроб“. А не за статуя.

— Дали стихотворението не греши? — предположи Тибинг. — Може би и Жак Сониер е допуснал същата грешка като мен?

Робърт се замисли и поклати глава.

— Ти сам го каза, Лий. Черквата е построена от тамплиерите, военната организация на Ордена на Сион. Нещо ми подсказва, че великият магистър на Ордена е имал доста добра представа дали тук са погребани рицари.

Тибинг видимо бе поразен.

— Но тази черква е идеална. — Той пак огледа рицарите. — Нещо определено ни убягва!

Дяконът влезе в пристройката и с изненада установи, че няма никого.

— Отец Ноулс? — „Чух вратата да се затваря“ — помисли си той и тръгна към входа.

На прага стоеше слаб мъж в смокинг и объркано се чешеше по главата. Младежът ядосано изпуфтя. Беше забравил да заключи вратата и сега се бе домъкнал някакъв нещастник, който явно отиваше на сватба, ала беше объркал черквата.

— Съжалявам, затворено е — завика той, докато минаваше покрай една дебела колона.

В този момент зад него прошумоля дреха и преди дяконът да успее да се обърне, широка длан му запуши устата, заглуши вика му и го повлече нанякъде. Ръката беше снежнобяла и човекът миришеше на алкохол.

Мъжът със смокинга спокойно извади миниатюрен револвер и го насочи право към челото на младежа. Дяконът усети горещина в слабините си и разбра, че се е подмокрил.

— Внимателно ме слушай — прошепна мъжът в смокинга. — Безшумно ще излезеш от черквата и ще започнеш да тичаш. Няма да спираш. Ясно ли е?

Младежът кимна, доколкото му позволяваше ръката върху устата му.

— Ако съобщиш в полицията… — Мъжът притисна дулото към черепа му. — Ще те намеря.

Когато се усети, дяконът вече тичаше навън без намерение да спре; докато го държат краката.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:49

86

Сила безшумно като призрак се промъкваше към целта си. Софи Нево го усети твърде късно. Албиносът опря дулото на пистолета си в гърба й, обгърна я през гърдите с яката си ръка и я притисна към грамадното си тяло. Тя изненадано извика. Тибинг и Лангдън едновременно се обърнаха и на лицата им се изписа удивление и страх.

— Какво… — задави се Тибинг. — Какво си направил с Реми?!

— Единствената ми цел е да си тръгна оттук с ключовия камък — спокойно отвърна Сила. Трябваше да го извърши бързо и чисто. „Влез в черквата, вземи ключовия камък и излез — бе му казал Реми. — Без убийства, без борба.“

Здраво хванал Софи, той отпусна ръка от гърдите й, пъхна ръка в дълбоките джобове на пуловера й и заопипва. Вонящият му на алкохол дъх леко разрошваше меката й коса.

— Къде е? — прошепна той. „По-рано ключовият камък беше в джоба на пуловера й. Къде е сега?“

— Тук. — Дълбокият глас на Лангдън отекна в храма.

Сила се обърна и видя, че американецът държи черния криптекс и го размахва като тореадор пред тъпо добиче.

— Остави го на пода — нареди албиносът.

— Пусни Софи и Лий да излязат от черквата — отвърна Лангдън. — Двамата с теб можем да уредим въпроса сами.

Сила отблъсна Софи от себе си, насочи пистолета към професора и тръгна към него.

— Нито стъпка повече — каза Лангдън. — Не и докато те не напуснат сградата.

— Не си в положение да поставяш условия.

— Нищо подобно. — Американецът вдигна криптекса високо над главата си. — Няма да се поколебая да го разбия на пода и да строша стъкленицата.

Макар че външно презрително се усмихна на заплахата, Сила се уплаши. Не го очакваше. Прицели се в главата на Лангдън и хладнокръвно заяви:

— Никога няма да строшиш ключовия камък. И ти искаш да намериш Граала не по-малко от мен.

— Грешиш. Ти го искаш по-силно. Доказа, че си готов да убиваш заради него.

На десетина метра оттам Реми Легалудек с усилваща се тревога надничаше от пристройката. Маневрата не беше успяла според плана и той виждаше, че Сила се колебае как да излезе от затруднението. По заповед на Учителя Реми му бе забранил да стреля с пистолета.

— Пусни ги — повори Лангдън, високо вдигнал криптекса и втренчен в оръжието на албиноса.

Червените очи на монаха гневно заблестяха и Реми се уплаши, че Сила наистина може да застреля Лангдън, докато държи криптекса. „Криптексът не бива да падне!“

Това беше билетът на Реми към свободата и богатството. Допреди малко повече от година той бе обикновен петдесет и пет годишен прислужник и беше живял зад стените на Шато Вилет, за да се подчинява на прищевките на непоносимия инвалид сър Лий Тибинг. И тогава му бяха направили изключително предложение. Случайната му връзка със сър Лий, най-известния историк на Граала на света, щеше да му донесе всичко, за каквото можеше да мечтае. Оттогава всеки ден в Шато Вилет го бе приближавал към сегашния момент.

„Съвсем близо съм“ — каза си той, вперил поглед в ключовия камък в ръката на Робърт Лангдън. Ако американецът го пуснеше, всичко щеше да е изгубено.

„Готов ли съм да си покажа лицето?“ Учителя строго му го беше забранил. Реми бе единственият, който го бе виждал.

— Сигурен ли сте, че искате Сила да изпълни тази задача? — преди по-малко от половин час го беше попитал французинът. — И аз мога да се справя.

Учителя бе категоричен.

— Сила свърши добра работа с четиримата ръководители на Ордена. Той ще вземе ключовия камък. Ти трябва да останеш анонимен. Ако някой те види, ще трябва да го очистим, а убийствата и без това са достатъчно. Не си показвай лицето.

„Лицето ми ще се промени — помисли си Реми. — С парите, които обеща да ми платиш, ще се превърна, в съвсем друг човек.“ Хирургията можела да промени дори отпечатъците от пръстите му, беше му казал Учителя. Скоро щеше да е свободен — ново, красиво лице щеше да поглъща слънчевите лъчи на плажа.

— Ясно — бе отвърнал той. — Ще помагам на Сила от сенките.

— За твое сведение, Реми, въпросната гробница не е в черквата „Темпъл“. Така че не се бой. Те не търсят където трябва.

Французинът се смая.

— А вие знаете ли къде е гробницата?

— Естествено. По-късно ще ти кажа. Сега обаче трябва да действаш бързо. Ако другите открият истинското местонахождение на гробницата и напуснат черквата преди да вземеш криптекса, завинаги може да се простим с Граала.

Реми не даваше и пукната пара за Граала, само че Учителя нямаше да му плати, докато не го намерят. Обземаше го шемет всеки път щом си помислеше за парите, които скоро щеше да притежава. „Една трета от двайсет милиона евро. Предостатъчно, за да изчезна завинаги.“ Представяше си крайморския Тулон, където възнамеряваше да доживее дните си, като се пече на слънце и оставя други да му прислужват.

Сега обаче Лангдън заплашваше да разбие ключовия камък и бъдещето на Реми беше изложено на опасност. Неспособен да понесе мисълта, че е стигнал толкова близо, само за да изгуби всичко, той най-после се реши. Макар и малокалибрен, отблизо револверът в ръката му бе смъртоносен. Той напусна скривалището си, влезе в кръглата сграда и се прицели в главата на Тибинг.

— Отдавна чакам да го направя, куцо чудовище.

Сърцето на сър Лий Тибинг секна, когато видя насочилия оръжие към него Реми. „Какво прави той?!“ Англичанинът позна миниатюрния си револвер, който държеше в жабката на лимузината.

— Реми? — смаяно запелтечи той. — Какво става?

Лангдън и Софи бяха също толкова удивени. Прислужникът заобиколи зад Тибинг и опря дулото на револвера в гърба му — високо отляво, точно зад сърцето. Британският историк се вцепени от ужас.

— Реми, не…

— Ще ви го кажа съвсем просто — прекъсна го Реми и погледна Лангдън над рамото на Тибинг. — Оставете ключовия камък, иначе ще натисна спусъка.

Професорът сякаш се парализира.

— Ключовият камък не ви върши никаква работа — накрая успя да произнесе той. — Вие не можете да го отворите.

— Арогантни глупаци — изсумтя французинът. — Случайно да сте забелязали, че тази нощ постоянно ви слушах, докато обсъждахте тези стихотворения? Съобщих на другите всичко, което чух. Те знаят повече от вас. Вие дори не търсите където трябва. Гробницата е на съвсем друго място!

Тибинг изпадна в паника. „Какви ги говори?!“

— Защо ви е Граалът? — попита Лангдън. — За да го унищожите ли? Преди Края на дните?

— Сила, вземи ключовия камък от Лангдън — извика Реми на монаха.

Когато албиносът се приближи, Робърт отстъпи назад и високо вдигна цилиндъра, сякаш готов да го хвърли на пода.

— Предпочитам да го строша, отколкото да го видя в лоши ръце — заяви той.

Тибинг се ужаси. Делото на живота му се изпаряваше пред очите му. Всичките му мечти отиваха по дяволите.

— Недей, Робърт! — възкликна той. — Недей! Ти държиш Граала! Реми никога няма да ме застреля. Та ние се познаваме от десет…

Прислужникът вдигна револвера и стреля. Гърмежът, прекалено мощен за такова малко оръжие, отекна в каменната черква. Всички се вцепениха.

— Не се шегувам — каза Реми. — Следващият куршум ще е в гърба му. Дай ключовия камък на Сила.

Лангдън неохотно протегна криптекса. Албиносът го взе и в червените му очи проблесна отмъстително задоволство. Той пъхна каменния цилиндър в джоба на расото си и заотстъпва, като продължаваше да държи Лангдън и Софи на мушка.

Тибинг усети, че Реми го хваща с ръка през шията и го повлича със себе си. Револверът болезнено се забиваше в гърба му, докато го мъкнеха назад на немощните му крака.

— Пуснете го — настоя Лангдън.

— Ще заведем господин Тибинг на разходка — без да спира, отвърна французинът. — Ако се обадите в полицията, той ще умре. Ако направите каквото и да е, за да ни попречите, пак ще умре. Ясно ли е?

— Вземете мен — с пресекнат от вълнение глас предложи професорът. — Пуснете Лий.

Реми се засмя.

— Не ми се ще. С него сме стари познати. Освен това може да се окаже полезен.

Сила продължаваше да отстъпва с насочен срещу Лангдън и Софи пистолет. Прислужникът влачеше Лий към изхода; патериците на историка се тътрузеха след него.

— За кого работите? — твърдо попита Софи. Въпросът предизвика самодоволна усмивка на лицето на Реми.

— Ще се изненадате, госпожице Нево.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:50

87

В камината в дневната на Шато Вилет вече не гореше огън, но докато четеше факсовете от Интерпол, Коле разсеяно се разхождаше пред нея.

Резултатите бяха съвсем неочаквани.

Според официалните сведения Андре Верне беше образцов гражданин. Нямаше полицейско досие — дори глоби за неправилно паркиране. След частното училище с отличие завършил международни финанси в Сорбоната. Името му от време на време се появявало във вестниците, но винаги в благоприятна светлина. Очевидно помогнал за изграждането на сигурността, която правеше Депозитната цюрихска банка лидер в свръхмодерния свят на електронната защита. Данните за кредитната му карта показваха склонност към книгите за изобразително изкуство, скъпото вино и класическите компактдискове — главно Брамс, — на които явно се наслаждаваше с изключително скъпа аудиосистема, купена преди няколко години.

„Нищо.“ — Коле въздъхна.

Единственото червено флагче от Интерпол бяха отпечатъци от пръсти, очевидно принадлежащи на прислужника на Тибинг. Шефът на криминалистите четеше доклада на удобния фотьойл в отсрещния край на дневната.

Коле го погледна.

— Нещо особено?

Криминалистът сви рамене.

— Отпечатъците са на Реми Легалудек. Дребни престъпления. Нищо сериозно. Изглежда, че го изхвърлили от колежа след като незаконно се включил в телефонната мрежа, за да не плаща… по-късно извършил някаква дребна кражба. Влизане с взлом. Не си платил сметката за спешна трахеотомия. — Вдигна поглед и се подсмих-на. — Алергия към фъстъци.

Коле кимна. Спомняше си смъртния случай в един ресторант, в чието меню не пишеше, че приготвят чилито с фъстъчено масло. Нищо неподозиращият клиент беше умрял от алергичен шок на масата още след първата хапка.

— Легалудек сигурно е живял тук, за да не го заловят. — Криминалистът отново се засмя. — Тази нощ е извадил късмет.

Лейтенантът въздъхна.

— Добре, предай тази информация на капитан Фаш.

На прага криминалистът се сблъска с друг агент.

— Господин лейтенант! Открихме нещо в обора.

По тревожното му изражение Коле можеше да предположи само едно.

— Труп ли?

— Не, нещо по-… — Той се поколеба. — По-неочаквано. Коле разтърка очи и последва агента. Когато влязоха в голямата сграда, криминалистът посочи към средата на помещението. Към сеновала се издигаше висока дървена стълба.

— Преди тази стълба я нямаше — отбеляза лейтенантът.

— Аз я поставих. Търсехме отпечатъци около ролса, когато видях стълбата на пода. Нямаше да й обърна внимание, само че стъпалата бяха изтъркани и кални. Стълбата явно се използва редовно. Височината й отговаряше на сеновала, затова я вдигнах и се качих да хвърля едно око.

Коле вдигна поглед по стръмната стълба към високия сеновал. „Някой редовно се качва там горе?“ Отдолу сеновалът изглеждаше празен, ала по-голямата му част не се виждаше.

Отгоре се показа старши агент от групата по криминалистика.

— Непременно трябва да видите това, господин лейтенант — каза той и махна на Коле с облечената си в латексова ръкавица ръка.

Лейтенантът уморено кимна, отиде при стълбата и се хвана за долните стъпала. Стълбата беше стара и постепенно се стесняваше нагоре. Когато наближи края й, Коле за малко да се подхлъзне. Сепна се, продължи да се изкачва и най-после стигна горе. Агентът му протегна ръка, Коле я пое и тромаво се прехвърли на платформата.

— Насам — каза криминалистът и посочи навътре в безупречно чистия сеновал. — Тук има отпечатъци само от един човек. Скоро ще получим резултатите.

Коле се вторачи към отсрещната стена. „Какво е това, по дяволите?“ Там имаше сложна компютърна система — два компютъра, монитор и тонколони, чекмеджета с хард-дискове и многоканален аудиопулт със собствен енергиен източник.

„Защо му е на някой да качва всичко това тук горе?“ Коле се приближи към електронната техника.

— Проверихте ли системата?

— Това е подслушвателен пост.

— Подслушвателен пост ли?!

Агентът кимна.

— При това изключително модерен. — Той посочи дългата маса, отрупана с електронни части, наръчници, инструменти, кабели и тинол. — Някой явно си разбира от работата. Тази техника е не по-лоша от нашата. Миниатюрни микрофони, фотоелектрически клетки, чипове с огромна оперативна памет. Има даже от новите нанохарддискове.

Коле бе впечатлен.

— Това тук е пълна система — каза криминалистът и му подаде устройство, не много по-голямо от джобен калкулатор. От него висеше половинметров кабел, завършващ с парче тънко фолио. — Система за аудиозапис с мощен харддиск и самозареждаща се батерия. Това парче фолио в края на жицата е комбинация от микрофон и фотоелектрическа клетка.

Коле беше запознат с тези неща. Преди няколко години напомнящите на фолио фотоклетъчни микрофони бяха осъществили огромен напредък в областта на електронното подслушване. Харддискът можеше да се монтира например зад лампа и микрофонът да се скрие в очертанията на основата, и да се боядиса в подходящ цвят. Стига микрофонът да се поставеше на място, осветявано за няколко часа дневно от слънцето, фотоклетките щяха да зареждат системата. Тези устройства на практика бяха вечни.

— Метод на приемане? — попита Коле.

Агентът посочи изолиран кабел, който излизаше от компютъра, минаваше по стената и изчезваше в дупка на покрива.

— Обикновени радиовълни. Малка антена на покрива.

Лейтенантът знаеше, че тези записващи системи обикновено се поставят в кабинети, активират се от глас, за да се пести място на харддиска, записват разговори денем и предават компресираните аудиофайлове нощем, за да не бъдат засечени. След предаването харддискът се самоизтриваше и се приготвяше за същата операция на другия ден.

— Имаш ли представа кой е бил подслушван?

Криминалистът се приближи до монитора.

— Хм, това е най-невероятното, господин лейтенант…

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:51

88

Лангдън и Софи минаха през въртележката на метрото и навлязоха в недрата на мрачния лабиринт от тунели и перони. Професорът се чувстваше напълно изчерпан. Измъчваха го угризения.

„Аз забърках Лий и сега той е в огромна опасност.“

Тайната роля на Реми го бе смаяла, ала това беше съвсем логично. Онзи, който търсеше Граала, вербуваше вътрешни хора. „Прибегнали са до Тибинг по същата причина, поради която го потърсих аз. — Онези, които знаеха нещо за Светия Граал, винаги бяха магнити и за крадци, и за учени. Фактът, че британецът през цялото време е бил наблюдаван, би трябвало да облекчи угризенията му. Нищо подобно. — Трябва да открием Лий и да му помогнем. Веднага.“

Робърт последва Софи до един от пероните, където тя забързано отиде при най-близкия телефон, за да се обади в полицията, въпреки предупреждението на Реми. Лангдън седна на една мърлява пейка.

— Най-добрият начин да помогнем на Лий е незабавно да съобщим на лондонската полиция — докато набираше номера, повтори младата жена. — Повярвай ми.

Лангдън отначало не се бе съгласил с тази идея, но когато обсъдиха плана, предложението на Софи започна да му се струва логично. За момента Тибинг се намираше в безопасност. Даже да знаеха къде е гробницата на рицаря, Реми и другите можеха да имат нужда от помощта на историка, за да разгадаят смисъла на стиха за кълбото. Безпокоеше го какво ще се случи след като бъде открита картата на Граала. „Лий ще се превърне в огромна пречка за тях.“

Ако искаше да помогне на приятеля си и някога пак да види ключовия камък, Лангдън първо трябваше да намери гробницата. „За съжаление Реми има голяма преднина.“

Задачата на Софи беше да забави французина. А на Робърт — да намери гробницата.

Софи щеше да направи Реми и Сила бегълци от лондонската полиция и да ги принуди да се скрият. Още по-добре щеше да е да ги заловят. Планът на Лангдън не бе толкова сигурен — да вземе метрото до Кингс Колидж, известен с електронната си база данни по теология. „Най-добрата търсачка — беше чувал той. — Мигновени отговори на всеки въпрос от областта на историята на религията.“ Чудеше се какво ще му разкрие база данните за неизвестния рицар. Искаше му се мотрисата да дойде по-скоро.

Софи най-после се свърза с лондонската полиция.

— Участък „Сноу Хил“ — каза телефонистката. — Какво обичате?

— Искам да съобщя за отвличане. — Софи знаеше, че трябва да е кратка.

— Името ви, моля? Тя се замисли за миг.

— Агент Софи Нево от френската криминална полиция.

Това даде желания резултат.

— Веднага, госпожо. Ще ви свържа с някой от детективите.

Докато чакаше, Софи се зачуди дали полицията изобщо ще повярва на описанието на похитителя на Тибинг. „Мъж със смокинг. — Нима можеше по-лесно да се открие заподозрян? Даже да се преоблечеше, Реми се движеше в компанията на монах албинос. — Не може да ги изпуснат.“ Нещо повече, те имаха заложник и не можеха да пътуват с градския транспорт. Колко лимузини ягуар можеше да има в Лондон?

Докато я свържат, сякаш мина цяла вечност. „Хайде!“ Чуваше линията да прещраква и бръмчи, като че ли я прехвърляха. Изтекоха петнадесет секунди. Накрая отсреща се обади мъж.

— Агент Нево?

Софи веднага позна грубия глас и се смая.

— Агент Нево — повтори Безу Фаш. — Къде сте, по дяволите?

Тя онемя. Капитанът явно бе поискал от телефонната централа на лондонската полиция да го предупредят, ако Софи се обади.

— Вижте — напрегнато каза Фаш. — Снощи допуснах ужасна грешка. Робърт Лангдън е невинен. Всички обвинения срещу него отпаднаха. Въпреки това двамата сте в опасност. Трябва да се върнете.

Софи зяпна. Нямаше представа какво да отговори. Фаш не беше от хората, които се извиняват за каквото и да било.

— Вие не ми казахте, че Жак Сониер ви е дядо — продължи полицаят. — Ще си затворя очите за вашето неподчинение заради емоционалното напрежение, на което сигурно сте подложена. В момента обаче с Лангдън трябва да потърсите закрила в най-близкия лондонски участък.

„Той знае, че съм в Лондон? Още какво знае?“ По линията се чуваше рев на някаква машина. И странно прещракване.

— Опитвате се да определите откъде се обаждам, нали, господин капитан?

Гласът на Фаш прозвуча твърдо.

— С вас трябва да си сътрудничим, агент Нево. И двамата имаме много за губене. Трябва да сведем щетите до минимум. Снощи допуснах грешки в преценката си и ако те доведат до смъртта на американски професор и криптографка от ЦУКП, с кариерата ми е свършено. През последните няколко часа се опитвам да осигуря безопасността ви.

На перона лъхна топъл вятър и мотрисата се приближи с тихо бучене. Софи имаше твърдото намерение да се качи в нея. Лангдън явно имаше същата идея, защото се изправи и тръгна към телефона.

— Човекът, който ви трябва, е Реми Легалудек — каза тя. — Прислужникът на Тибинг. Той преди малко отвлече сър Лий от черквата „Темпъл“ и…

— Агент Нево! — изрева Фаш. — Това не е въпрос, който можем да обсъждаме по незащитена линия. С Лангдън веднага идете в полицията. Заради самите вас! Това е заповед!

Софи затвори и двамата с Робърт се затичаха към мотрисата.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:52

89

По доскоро безудречно чистия под на са-молета сега се валяха стоманени стружки, миришеше на сгъстен въздух и пропан. Безу Фаш беше отпратил всички и седеше сам с чашата си и тежката дървена кутия, която бе намерил в сейфа на Тибинг.

Прокара показалец по инкрустираната роза и вдигна орнаментирания капак. Вътре откри каменен цилиндър с пръстени, покрити с изсечени букви. Пръстените бяха завъртени така, че изписваха думата СОФИЯ. Капитанът дълго зяпа думата, после извади цилиндъра от тапицираното му легло и внимателно го разгледа. Накрая бавно завъртя краищата му и извади една от страничните капачки. Вътре нямаше нищо.

Той остави цилиндъра на мястото му и разсеяно се загледа през илюминатора, замислен за краткия си разговор със Софи, както и за информацията, която беше получил от криминалистите в Шато Вилет. Звънът на мобилния му телефон го откъсна от унеса му.

Обаждаха се от централата на ЦУКП. Телефонистката многословно се извини, че го безпокои. Президентът на Депозитната цюрихска банка многократно го търсил и макар на няколко пъти да му отговорили, че капитанът е в Лондон по работа, той просто продължавал да упорства. Фаш неохотно й каза да го свърже.

— Мосю Верне — заяви Фаш преди банкерът да успее да изрече нещо. — Съжалявам, че не ви се обадих по-рано. Бях зает. Както обещах, името на банката ви няма да се появи в пресата. Тогава какво ви вълнува?

С разтревожен глас Верне му разказа, че Лангдън и Софи взели малка дървена кутия от банката и го убедили да им помогне да избягат.

— После, когато чух по радиото, че са престъпници, спрях и поисках кутията, но те ме нападнаха и отвлякоха камиона — каза президентът.

— Безпокоите се за дървената кутия — вперил очи в инкруетираната роза, каза Фаш и отново внимателно вдигна капака, за да погледне белия цилиндър. — Можете ли да ми кажете какво има в нея?

— Съдържанието не е важно — отвърна Верне. — Загрижен съм за репутацията на банката си. Никога не сме имали обир. Никога. Ако не успея да върна собствеността на клиента си, банката ни ще бъде съсипана.

— Казахте, че агент Нево и Робърт Лангдън са имали парола и ключ. Тогава защо твърдите, че са откраднали кутията?

— Те са убили четирима души! Сред които дядото на Софи Нево. Явно не са се сдобили законно с ключа и паролата.

— Моите хора провериха някои неща за миналото и интересите ви, мосю Верне. Вие очевидно сте висококултурен и изтънчен човек. Предполагам, че сте и човек на честта. Като мен. Като шеф на криминалната полиция, аз ви давам дума, че вашата кутия и репутацията на банката ви са в сигурни ръце.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:53

90

Коле удивено зяпаше компютърния монитор на сеновала в Шато Вилет.

— Тази система подслушва всички тези места, така ли?

— Да — потвърди агентът. — Изглежда, данните са били събирани повече от година.

Онемял, лейтенантът препрочете списъка.

Колбер Состак — председател на Конституционния съвет

Жан Шафе — уредник в Музе Жьо де Пам

Едуар Дероше — главен архивист в библиотеката „Митеран“

Жак Сониер — уредник в Музе дю Лувр

Мишел Бретон — шеф на френското разузнаване

Криминалистът посочи екрана.

— Обърнете внимание на четвъртия.

Коле безизразно кимна. Веднага го бе забелязал. „Жак Сониер е бил подслушван, — Той отново плъзна поглед по останалите от списъка. — Как е възможно да се организира подслушването на тези известни личности?“

— Прослушахте ли някой аудиофайл?

— Няколко. Ето един от последните. — Агентът натисна няколко клавиша. Тонколоните изпращяха. „Capitaine, un agent du Département de cryptographie est arrivé.“

Коле не вярваше на ушите си.

— Това съм аз! Това е моят глас!. — Спомни си, че бе седял на бюрото на Сониер и се беше свързал с Фаш в Голямата галерия, за да му съобщи за пристигането на Софи Нево.

Криминалистът кимна.

— Ако някой е проявявал интерес, спокойно е можел да слуша голяма част от следствието ни в Лувъра.

— Пратихте ли някого да потърси подслушвателното устройство?

— Няма нужда. Знам точно къде е скрито. — Агентът отиде при купчина стари бележки и планове, струпани върху работната маса, взе един лист и го подаде на Коле. — Да ви изглежда познато?

Лейтенантът се удиви. Държеше ксерокс на древна схема. Не можеше да прочете ръкописните италиански надписи, ала знаеше точно какво е това. Макет на средновековен рицар.

„Рицарят върху бюрото на Сониер!“

Погледът му се плъзна към полетата, в които някой бе надраскал бележки с червен маркер. Бележките бяха на френски и изглежда очертаваха поставянето на подслушващо устройство в рицаря.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:54

91

Сила седеше на предната лява седалка на лимузината, паркирана край черквата „Темпъл“, стискаше ключовия камък в потните си ръце и чакаше Реми да завърже Тибинг отзад с въжето, което бяха намерили в багажника.

Накрая прислужникът се провря през спуснатата преграда и се намести зад волана.

— Здраво ли го завърза? — попита албиносът.

Реми се подсмихна, отърси се от дъжда и погледна през рамо към Лий Тибинг, който едва се виждаше в тъмното купе.

— Никъде няма да избяга.

Сила чу приглушените викове на англичанина и разбра, че Реми му е залепил устата със същия изолирбанд, с който по-рано бяха залепили неговата.

— Ferme ta gueule![1] — извика Реми на господаря си и натисна един от бутоните на пулта. Тъмното стъкло зад тях се вдигна. Тибинг изчезна и гласът му утихна. Прислужникът погледна Сила. — Достатъчно отдавна слушам жалкото му хленчене.

След няколко минути — вече бяха потеглили — мобилният телефон на Сила иззвъня. „Учителя.“ Той развълнувано отговори.

— Ало?

— Радвам се, че те чувам, Сила — разнесе се познатият глас с френски акцент. — Това значи, че си в безопасност.

Албиносът също толкова се радваше да чуе Учителя. Бяха изтекли часове и операцията съвсем се бе отклонила от плана.

— Ключовият камък е в мен.

— Това е чудесна новина — отвърна Учителя. — Реми с теб ли е?

Сила се изненада, че Учителя произнася името на Реми.

— Да. Той ме освободи.

— Както му наредих. Съжалявам, че се наложи толкова дълго да останеш в плен.

— Физическото неудобство няма значение. Важно е, че ключовият камък е наш.

— Да. Трябва веднага да го получа. Времето е от огромно значение.

Сила нямаше търпение най-после лично да види Учителя.

— За мен ще е чест.

— Сила, искам да ми го донесе Реми.

„Реми ли? — След всичко, което беше направил за Учителя, Сила смяташе, че той трябва да занесе ключовия камък. — Учителя покровителства Реми, така ли?“

— Усещам разочарованието ти — рече Учителя. — Това ми показва, че не разбираш какво имам предвид. — Той сниши глас. — Повярвай ми, предпочитам да получа ключовия камък от теб — от Божи човек, вместо от престъпник, — но трябва да се справя с Реми. Той наруши заповедта ми и допусна сериозна грешка, която излага цялата ни задача на опасност.

Сила потръпна и погледна към Реми. Отвличането на сър Лий не беше според плана и сега трябваше да решат какво да правят с него.

— Ние с теб сме Божи хора — прошепна Учителя. — Не можем да се отклоним от целта си. — Последва злокобно мълчание. — Единствено поради тази причина искам Реми да ми донесе ключовия камък. Разбираш ли?

Сила долови гняв в гласа на Учителя и това го изненада. „Реми не можеше да не покаже лицето си — помисли си той. — Трябваше да го направи. Нали спаси ключовия камък?“

— Разбирам.

— Добре. Заради собствената си безопасност трябва веднага да се скриеш. Полицията скоро ще започне да търси лимузината и не искам да те заловят. Opus Dei има ли център в Лондон?

— Естествено.

— Ще те приемат ли там?

— Като брат.

— Тогава иди там и се скрий. Ще ти се обадя веднага щом получа ключовия камък и реша настоящия си проблем.

— В Лондон ли сте?

— Направи каквото ти казах и всичко ще е наред.

— Добре.

Учителя въздъхна, сякаш дълбоко съжаляваше за онова, което трябваше да направи.

— Време е да поговоря с Реми.

Сила подаде телефона на спътника си. Съзнаваше, че това навярно ще е последният телефонен разговор на Реми Легалудек.

Реми взе телефона. Знаеше, че този нещастен монах няма представа каква съдба го очаква след като е изпълнил задачата си.

„Учителя те използва, Сила. А твоят епископ е пионка.“

Реми все още се удивляваше на способността на. Учителя да убеждава. Епископ Арингароса напълно му беше повярвал. Бе го заслепило собственото му отчаяние. „Арингароса изгаряше от желание да повярва. — Въпреки че не харесваше особено много Учителя, Реми се гордееше, че е спечелил доверието му и му е помогнал. — Заслужих си възнаграждението.“

— Слушай ме внимателно — каза Учителя. — Закарай Сила до центъра на Opus Dei и го остави на няколко преки оттам. После продължи за Сейнт Джеймс Парк. Той е точно до Парламента и Биг Бен. Спри на Хорс Гардс Уей. Там ще поговорим.

Връзката прекъсна.

Бележки

[1] Млъквай (фр.). — Б. пр. ↑

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:56

92

Създаден от крал Джордж IV през 1829 година, Кингс Колидж първоначално се беше намирал до лондонския Съмърсет Хаус на земя, дарена от Короната. Факултетът по религиозни науки все още се помещаваше в стария кампус на колежа до Парламента. Той можеше да се похвали не само с век и половина преподавателска и научна дейност, но и със създаването на прочутия Научноизследователски институт по систематична теология през 1982 година, който притежаваше една от най-богатите и модерни теологически библиотеки на света.

Когато влязоха в библиотеката, Лангдън все още се чувстваше потресен. Каталожният хол бе такъв, какъвто го беше описал той — осмоъгълно помещение с огромна кръгла маса, на която спокойно можеха да се настанят крал Артур и неговите рицари, ако не бяха дванадесетте компютъра. В отсрещния край на залата една библиотекарка тъкмо си наливаше чай и се заемаше с работата си за деня.

— Прекрасна сутрин — каза тя, като остави чашата и се приближи. — Какво ще обичате?

— Наистина прекрасна — отвърна Лангдън. — Казвам се…

— Робърт Лангдън — мило се усмихна жената. — Познах ви.

За миг той се уплаши, че Фаш е показал снимката му и по английската телевизия, но усмивката на библиотекарката предполагаше друго. Все още не беше свикнал с тези мигове на неочаквана известност. Но пък, ако някой по света изобщо трябваше да го познава, това бяха библиотекарите в теологическите библиотеки.

— Памела Гетъм — протегна ръка тя. Имаше жизнерадостно лице и приятен мек глас. На шията й висяха дебели очила с рогови рамки.

— Приятно ми е — каза Лангдън. — Това е Софи Нево, моя приятелка.

Двете жени се поздравиха и Гетъм отново се обърна към него.

— Не знаех, че имате намерение да идвате.

— Ние също. Ако не ви затрудняваме много, ще се възползваме от вашата помощ да потърсим някои сведения.

Тя неуверено запристъпва от крак на крак.

— Обикновено предлагаме услугите си само със специално разрешение, освен ако не сте гост на някого от колежа, разбира се.

Лангдън поклати глава.

— Боя се, че идваме неканени. Един мой приятел се изказа много благосклонно за вас. Сър Лий Тибинг. — Когато произнесе името, Робърт отново изпита остра болка. — Британският кралски историк.

Лицето на Гетъм светна.

— О, да! Истински фанатик! Винаги търси едно и също. Граала. Граала. И пак Граала. Кълна се, че по-скоро ще умре, отколкото да се откаже от търсенето си. — Тя му намигна. — Времето и парите позволяват на човек известен лукс, не смятате ли? Истински дон Кихот.

— Не можете ли да ни помогнете? — попита Софи. — Много е важно.

Гетъм огледа пустата библиотека и пак им намигна.

— Е, не мога да твърдя, че сме претоварени, нали? Стига да се регистрирате, едва ли някой ще възрази. Какво ви интересува?

— Опитваме се да открием една гробница в Лондон.

Библиотекарката повдигна вежди.

— В Лондон има поне двайсет хиляди гробници. Бихте ли се конкретизирали?

— Става въпрос за гробница на рицар. Не знаем името му.

— Рицар. Това значително стеснява търсенето.

— Нямаме много информация за рицаря, когото търсим, но ето какво знаем — каза Софи и извади лист хартия, на който беше написала първите два стиха от стихотворението.

Тъй като не искаха да покажат цялото стихотворение на друг човек, Лангдън и Софи бяха решили да разкрият само първите два реда, в които се говореше за рицаря. „Откъслечно разшифроване“, както го бе нарекла Софи. Когато някое разузнавателно управление засечеше шифър с деликатни сведения, криптографите получаваха отделни откъси от него. Така накрая нито един от тях не разполагаше с цялото разшифровано съобщение.

В този случай предпазните мерки бяха крайни — даже библиотекарката да видеше цялото стихотворение, да откриеше гробницата на рицаря и да разбереше какво кълбо липсва, без криптекса от тази информация нямаше да има никаква полза.

Гетъм долавяше настойчивост в очите на известния американски учен, все едно бързото откриване на тази гробница беше въпрос на живот и смърт. Зеленооката му спътница също изглеждаше нетърпелива. Озадачена, библиотекарката си сложи очилата и прочете редовете, които й бяха дали.

Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест.

Тя се обърна към гостите си.

— Какво е това? Някаква харвардска игра ли?

Смехът на Лангдън прозвуча доста пресилено.

— Да, нещо такова.

Гетъм се замисли. Усещаше, че не й казват всичко. Въпреки това се заинтригува и внимателно разгледа текста.

— Според тези стихове рицарят е направил нещо, с което си е навлякъл Божия гняв, и после са го погребали в Лондон.

Лангдън кимна.

— Това говори ли ви нещо?

Жената се запъти към компютрите.

— Не веднага, но хайде да видим какво ще открием в база данните.

През последните двадесет години Научноизследователският институт по систематична теология на Кингс Ко-лидж използваше софтуер за разпознаване на текстове и устройства за езиков превод, за да дигитализира и каталогизира огромна колекция — енциклопедии на религията, религиозни биографии, свещени писания на десетки езици, истории, ватикански писма, дневници на духовници, всичко, свързано с човешката духовност. Тъй като колекцията вече се съхраняваше в електронен вид, а не като физически страници, информацията беше много по-достъпна.

Гетъм се настани пред един от компютрите, погледна листа и започна да пише.

— Като начало ще потърсим очевидните ключови думи и ще видим какво ще получим.

— Благодаря ви.

Тя въведе няколко думи.

Лондон; рицар, гроб

Когато кликна бутона „ТЪРСЕНЕ“, усети вибрирането на грамадния сървър на долния етаж, сканиращ данните със скорост петстотин мегабайта в секунда.

— Искам системата да ни покаже всички документи, в чийто текст се срещат и трите ключови думи. Ще получим повече отговори, отколкото ни трябват, но това е добро начало.

На екрана вече се появи първият отговор.

Да нарисуваш папата

Събрани портрети на сър Джошуа Рейнолдс

Лъндън Юнивърсъти Прес

Гетъм поклати глава.

— Явно не е каквото търсите.

Продължи със следващия отговор. Резултатът бе подобен.

Отговорите се появяваха по-бързо от обикновено. Изписваха се десетки текстове, много от които за английския писател от XVIII век Александър Поуп, в чиято антирелигиозна псевдоепична поезия очевидно често се споменаваше за рицари, цогребани в Лондон.

Гетъм хвърли поглед към цифровото поле в долния край на екрана. Като изчисляваше досегашния брой отговори и ги умножаваше по процента на останалата част от база данните, компютърът приблизително посочваше колко информация ще открият. Щяха да получат ужасяващо огромно количество данни.

ВЕРОЯТЕН БРОЙ НА ОТГОВОРИТЕ: 2692

— Трябва да стесним търсенето — каза библиотекарката. — Това ли е цялата информация за гробницата? Нищо повече ли няма?

Лангдън погледна Софи Нево. Тя се колебаеше.

„Това не е игра“ — помисли си Гетъм. Беше чула мълвата за миналогодишните приключения на Робърт Лангдън в Рим. Този американец бе получил достъп до най-секретната библиотека на света — Тайния архив на Ватикана. Зачуди се какви тайни може да е научил там и дали сегашното му отчаяно търсене на тази загадъчна лондонска гробница не е свързано със сведенията, с които се е сдобил във Ватикана. Достатъчно отдавна работеше в теологическата библиотека, за да знае най-разпространената причина хората да идват в Лондон в търсене на рицари. Граалът.

Тя се усмихна и намести очилата си.

— Приятели сте с Лий Тибинг, в Англия сте и търсите рицар. Мога да предположа само, че търсите Граала.

Лангдън и Софи се спогледаха сепнато. Гетъм се засмя.

— Тази библиотека е базов лагер за търсачите на Граала. Лий Тибинг е сред тях. Ще ми се да получавах по шилинг всеки път, когато търся в база данните Розата, Мария Магдалина, Сангреала, Меровингите, Ордена на Сион и така нататък, и така нататък. Всички си падат по тайните. — Тя си свали очилата и ги погледна. — Трябва ми още информация.

По време на последвалото мълчание Гетъм усети, че стремежът на гостите й за дискретност отстъпва пред желанието им бързо да получат резултат.

— Ето — накрая отвърна Софи Нево. — Това е всичко, което знаем. — Тя взе химикалката на Лангдън и написа на листа другите два стиха.

Кълбото там го няма, що за плод

в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Гетъм се усмихна. „Наистина търсят Граала“ — увери се тя, когато прочете за Розата и плода в утробата.

— Ще ви помогна. — Библиотекарката вдигна поглед от стихотворението. — Може ли да попитам откъде е това стихотворение? И защо търсите кълбо?

— Можете да попитате, но това е дълга история, а ние нямаме никакво време — каза Лангдън.

— Прозвуча ми като учтив начин да ми кажете „гледай си работата“.

— Вечно ще сме ви задължени, Памела, ако откриете кой е този рицар и къде е погребан.

— Добре — каза тя и отново започна да пише на клавиатурата. — Съгласна съм. Щом въпросът е свързан с Граала, трябва да го включим сред ключовите думи. Това ще ограничи отговорите до случаите, в които ключовите думи се срещат в близост до дума, свързана с Граала.

Търсене: Рицар, Лондон, гробница В близост от 100 думи до: Граал, Роза, Сангреал, потир

— Колко време ще отнеме? — попита Софи.

— Неколкостотин терабайта с множество препратки ли? — Очите на Гетъм заблестяха и тя натисна бутона „Търсене“. — Само петнайсет минути.

Лангдън и Софи не отговориха, ала тя усети, че това им звучи като цяла вечност.

— Чай? — попита библиотекарката, изправи се и отиде при чайника. — Лий много харесва моя чай

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:57

93

Лондонският център на Opus Dei бе скромна тухлена сграда на Орм Корт 5 срещу Норд Уок при парка „Кенсингтън“. Сила никога не бе идвал тук, ала докато се приближаваше пеш към сградата, изпитваше все по-силно усещане за сигурност. Въпреки дъжда Реми го беше оставил на няколко преки от сградата, за да не излиза с лимузината на главна улица. Албиносът нямаше нищо против да повърви. Дъждът действаше пречистващо.

По предложение на прислужника Сила беше избърсал глока си от отпечатъците и го бе хвърлил в един уличен канал. Радваше се, че се е избавил от него. Сега се чувстваше по-лек. Краката още го боляха, но беше издържал и на много по-силни болки. Чудеше се обаче за сър Лий, когото Реми бе завързал в колата. Британецът сигурно ужасно страдаше.

— Какво ще правиш с него? — беше попитал Сила. Реми бе свил рамене.

— Учителя ще реши. — В гласа му се долавяше странна окончателност.

Дъждът заваля по-силно, намокри тежкото му расо и подлюти раните от предишния ден. Беше готов да остави зад себе си греховете от последните двадесет и четири часа и да пречисти душата си. Бе изпълнил задачата си. Прекоси площадчето пред центъра и не се изненада, че вратата е отключена. Отвори я и влезе в тясното фоайе. Когато стъпи върху килима, на горния етаж прозвуча приглушен електронен сигнал. Звънецът бе нещо обичайно за тези центрове, чиито обитатели прекарваха почти целия ден в молитви. Сила чу раздвижване и скърцане на дървен под.

Появи се мъж в расо.

— Какво обичате? — Любезните му очи сякаш не забелязаха сепващия външен вид на Сила. — Виждам, че сте наш брат.

— Казвам се Сила — отвърна той.

— Американец ли сте?

— Да, пътувам. В града съм само за един ден. Може ли да остана тук?

— Разбира се. На третия етаж има две свободни стаи. Да ви донеса ли чай и хляб?

— Благодаря. — Сила умираше от глад.

Качи се в скромната стая, съблече мокрото си расо и коленичи в молитва по набедреник. Чу, че домакинът му оставя поднос пред вратата. Сила довърши молитвите си, хапна и легна да спи.

На първия етаж иззвъня телефон. Слушалката вдигна прелатът от Opus Dei, който бе занесъл чай на Сила.

— Тук е лондонската полиция. Търсим един монах албинос. Съобщиха ни, че е възможно да е при вас. Виждали ли сте го?

Прелатът се сепна.

— Да. Случило ли се е нещо?

— В момента при вас ли е?

— Да, моли се в стаята си. Какво има?

— Оставете го да се моли — нареди полицаят. — Не казвайте нито дума на никого. Веднага ще пратя хора.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:57

94

Сейнт Джеймс Парк представлява тревисти хълмове, заобиколени от три двореца — Уестминстър, Бъкингам и Джеймс Пелис. Някога ограден от крал Хенри VIII и напълнен с елени за лов, днес Сейнт Джеймс Парк е отворен за публиката. В слънчевите следобеди лондончани ходят на пикник под върбите край езерото и хранят пеликаните, чиито предци били подарени на Чарлз II от руския посланик.

Този ден Учителя не видя пеликани. Вместо това бурното време беше довело чайки от океана. Моравите бяха покрити с тези птици, стотици бели тела, всички обърнати в една и съща посока. Въпреки утринната мъгла от парка се разкриваше прекрасна гледка към Парламента и Биг Бен. Учителя впери поглед покрай езерото и изящните силуети на върбите и видя сградата, в която се намираше гробницата на рицаря — истинската причина да говори с Реми на това място.

Учителя отиде до предната лява врата на паркираната лимузина и Реми се наведе и я отвори. Учителя спря навън и отпи глътка коняк от тънката бутилка, която носеше. После избърса устни, настани се в ягуара и затвори вратата.

Реми му протегна ключовия камък като трофей.

— За малко да го изгубим.

— Добре се справи — похвали го Учителя.

— Ние се справихме добре — отвърна прислужникът и постави цилиндъра в нетърпеливите му длани.

Усмихнат, Учителя дълго, му се възхищава.

— Ами револверът? Избърса ли го?

— Върнах го в жабката, откъдето го взех.

— Отлично. — Учителя отново отпи глътка коняк и подаде бутилката на Реми. — Да пием за нашия успех. Краят е близо.

Реми признателно прие шишето. Конякът имаше възсолен вкус, ала той не обърна внимание. Двамата с Учителя вече наистина бяха партньори. Усещаше, че се издига на по-високо равнище в живота. „Вече никога няма да съм слуга.“ Докато зяпаше брега на езерето, Шато Вилет му се струваше безкрайно далече.

Реми отпи още една глътка и усети как конякът загрява кръвта му. Топлината в гърлото му обаче бързо се превърна в неприятно парене. Той разхлаби папийонката си и подаде бутилката на Учителя.

— Май пих достатъчно — безсилно успя да произнесе прислужникът.

Учителя пое шишето.

— Както ти е известно, Реми, ти си единственият, който е виждал лицето ми. Оказах ти огромно доверие.

— Да — трескаво потвърди той и още повече разхлаби папийонката. — И ще отнеса истината за вас в гроба.

Учителя дълго мълча.

— Вярвам ти. — Прибра бутилката и ключовия камък в джобовете си, пресегна се към жабката и извади малкия револвер, за миг Реми изпита страх, ала Учителя го пъхна в джоба на панталона си.

„Какво прави той?“ — Реми усети, че се изпотява.

— Знам, че ти обещах свобода — каза Учителя. Гласът му звучеше странно разкаяно. — Но при тези обстоятелства не мога да постъпя другояче.

Буцата в гърлото на Реми внезапно изригна навън и той политна напред към волана; усети вкус на повръщано в устата си. Приглушеният му вик не бе достатъчно силен, за да се чуе извън лимузината. Спомни си за соления вкус на коняка.

„Отровен съм!“

Смаян, Реми се обърна и видя, че Учителя спокойно седи до него и гледа право пред себе си. Зрението му се замъгли и той се задъха. „Направих всичко възможно за него! Как може да ме отрови! — Никога нямаше да узнае дали Учителя още отначало е имал намерение да го убие, или поведението на Реми в черквата «Темпъл» го е накарало да изгуби доверие в него. Обзеха го ужас и гняв. Понечи да се хвърли към Учителя, ала скованото му тяло не помръдна. — Аз ти се доверих за всичко!“

Опита се да повдигне свитите си юмруци и да натисне клаксона, но вместо това се свлече настрани върху седалката и се отпусна до Учителя, стиснал гърлото си с ръце. Дъждът навън се усилваше. Реми вече не виждаше нищо, но усещаше, че лишеният му от кислород мозък се е вкопчил в последните остатъци от яснота. Докато светът му бавно потъваше в мрак, Реми Легалудек можеше да се закълне, че чува тихия прибой на Ривиерата.

Учителя излезе от лимузината и с радост установи, че никой не гледа в неговата посока. „Нямах друг избор — каза си той и се изненада, че не изпитва угризения от това, което току-що бе направил. — Реми сам си избра съдбата.“ Още отначало се бе опасявал, че когато изпълни задачата си, може да се наложи да го очисти, ала прислужникът нагло се беше показал в черквата „Темпъл“ и бе ускорил тази необходимост. Естествено неочакваната поява на Робърт Лангдън в Шато Вилет беше изправила Учителя пред неочакван късмет и сложна дилема едновременно. Американецът бе донесъл ключовия камък направо в ръцете им и с това приятно го беше изненадал, но и бе пратил полицията подире им. Из цялото имение имаше отпечатъци от пръстите на Реми. Както и при подслушвателния пост. Учителя бе благодарен, че е взел такива мерки, за да не допусне каквато и да е връзка между Реми и себе си. Никой не можеше да го замеси, ако прислужникът не пропееше. Това вече нямаше да се случи.

„Едно слабо място по-малко — помисли си той и тръгна към задната врата на лимузината. — Полицията няма да има представа какво се е случило… и няма да са останали очевидци, които да ме изобличат.“ Учителя се огледа и след като се увери, че никой не го наблюдава, отвори вратата и се качи в просторното купе.

След няколко минути Учителя прекосяваше Сейнт Джеймс Парк. „Сега остават само двама души. Лангдън и Нево.“ С тях щеше да е много по-сложно. Но щеше да се справи. В момента обаче трябваше да се заеме с криптекса.

Той триумфално насочи поглед към целта си. „Във Лондон този рицар спи до днес.“ Още щом беше чул стихотворението, бе разбрал отговора. Въпреки това не се изненадваше, че другите не са се досетили. „Аз имам нечестно спечелено преимущество.“ След като месеци наред беше подслушвал разговорите на Сониер, Учителя бе чувал великия магистър да споменава за този знаменит рицар и да изразява към него почти същата почит като към Леонардо. Все още обаче беше загадка как тази гробница ще разкрие паролата.

„Кълбото там го няма…“

Учителя смътно си спомняше снимките на известната гробница и по-точно нейната най-специфична особеност. „Величествено кълбо.“ Огромната сфера отгоре бе почти също толкова голяма, колкото самата гробница. Присъствието й колкото го насърчаваше, толкова го безпокоеше. От една страна, това ясно посочваше гробницата, и все пак, според стихотворението, липсващата част от загадката беше кълбо, което трябвало да е там, но липсвало надяваше се, че ще открие отговора, когато разгледа гробницата внимателно.

Дъждът продължаваше да се усилва и той пъхна криптекса още по-дълбоко в десния си джоб, за да го предпази от влагата. В левия бе малкият револвер. След няколко минути той вече влизаше в тихата, почти хилядолетна сграда.

Точно в този момент епископ Арингароса излизаше на дъжда. Слезе от малкия самолет на летище „Бигин Хил“ и се уви в расото си. Беше се надявал да го посрещне капитан Фаш. Вместо това към него се приближи млад британски полицай с чадър.

— Епископ Арингароса? Капитан Фаш трябваше да тръгне. Помоли ме да се погрижа за вас. Предложи да ви откарам в главното ни управление. Смята, че там ще сте в безопасност.

„В безопасност ли?“ Арингароса погледна тежкото куфарче с ватикански чекове в ръката си. Почти го бе забравил.

— Да, благодаря ви.

Епископът се качи в полицейската кола. Чудеше се къде може да е Сила. След няколко минути полицейската радиостанция му даде отговора.

Орм Корт 5.

Арингароса мигновено позна адреса.

Центърът на Opus Dei в Лондон.

Той рязко се обърна към шофьора.

— Веднага ме закарайте там!

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:58

95

Очите на Лангдън не се бяха откъсвали от компютърния екран от началото на търсенето. Пет минути. Само два отговора. И двата не вършеха работа. Започваше да се безпокои.

Памела Гетъм беше в съседната стая и приготвяше топли напитки. Робърт и Софи неразумно бяха попитали дали не могат да получат и кафе и ако се съдеше по звуците на микровълновата фурна, молбата им щеше да бъде възнаградена с нескафе.

Накрая компютърът щастливо изписука.

— Май излезе още нещо — извика от другата стая Гетъм. — Какво е заглавието?

Лангдън погледна екрана.

„Алегорията на Граала в средновековната литература Проучване за сър Гавин и Зеления рицар“

— Алегория за Зеления рицар — отвърна той.

— Не става — каза Гетъм, — В Лондон не са погребани много митологични зелени великани.

Робърт и Софи търпеливо седяха пред екрана и проследиха още два подобни отговора. Когато компютърът отново изписука обаче, резултатът бе неочакван.

Die OPEREN von RICHARD WAGNER

— Оперите на Вагнер ли? — изненада се Софи. Гетъм надникна на прага с пакет нескафе в ръка.

— Странно попадение. Вагнер бил ли е рицар?

— Не — внезапно заинтригуван, отвърна Лангдън. — Обаче е бил известен франкмасон. — „Наред с Моцарт, Бетховен, Шекспир, Гершуинр Худини и Дисни.“ Бяха изписани томове за връзките между масоните и тамплиерите, Ордена на Сион и Светия Граал. — Искам да го погледна. Как да отворя целия текст?

— Не ви трябва целият текст — извика Гетъм. — Кликнете хипертекстовото заглавие. Компютърът ще ви покаже откритите ключови думи, наред с контекста.

Той кликна върху заглавието. Отвори се нов прозорец. … митологичен рицар на име Парсифал, който… … метафорично търсене на Граала, което… … лондонската филхармония през 1855 г… … гробницата на Вагнер в Байройт, Германия…

— Пак нищо — разочаровано въздъхна Лангдън. Въпреки това се удивляваше от лекотата, с която се използваше системата. Ключовите думи и контекстът бяха достатъчни, за да му припомнят, че Вагнеровата опера „Парсифал“ е посветена на Мария Магдалина и потомството на Иисус Христос, под формата на разказ за млад рицар, търсещ истината.

— Просто имайте търпение — отвърна Гетъм. — Оставете машината да си работи.

През следващите няколко минути компютърът откри още няколко отговора, сред които текст за трубадурите и менестрелите. Лангдън знаеше, че те са били пътуващи слуги на Църквата на Мария Магдалина и са използвали музика, за да разпространяват историята за свещената женственост сред обикновения народ. До ден днешен трубадурите пееха песни във възхвала на „нашата дама“ — загадъчна красива жена, на която завинаги се вричаха. Той нетърпеливо кликна хипертекста, ала не откри нищо. Компютърът за пореден път изписука.

„Рицари, валета, папи и пентаграми Историята на Светия Граал чрез картите таро“

— Нищо чудно — каза професорът. — Някои наши ключови думи са като имената на картите. — Той посегна към мишката, за да кликне хипервръзката. — Не съм сигурен дали когато сте играли на таро, дядо ти е е споменавал за това, Софи, но тази игра всъщност е алегория за изгубената невеста и нейното покоряване от злата Църква.

Софи го погледна смаяно.

— Нямах представа.

— Тъкмо това е била целта. Като учели чрез метафоричната игра, последователите на Граала скривали посланието си от зоркия поглед на Църквата. — Робърт често се чудеше дали съвременните картоиграчи подозират, че четирите бои — пики, купи, спатии и кари — са свързани с Граала символи, пряко произлизащи от четирите бои на таро.

След четири минути, когато Лангдън вече започваше да се бои, че няма да намерят за каквото са дошли, компютърът откри нов отговор.

„Теглото на гения Биография на един съвременен рицар“

— „Теглото на гения“? — прочете той на глас. — „Биография на един съвременен рицар“?

Гетъм надникна в стаята.

— Колко съвременен? Само не ми казвай, че това е вашият сър Руди Джулиани[1]. Всички бяха отвратени от това решение.

Лангдън също се отвращаваше от посвещаването на сър Мик Джагър, но моментът изобщо не беше подходящ да спорят за политиката на съвременното британско рицарство.

— Да хвърлим един поглед. — Той отвори хипертекстовите ключови думи.

… почетен рицар, сър Исак Нютон…

… в Лондон през 1722 г. и…

… неговата гробница в Уестминстърското абатство…

— Предполагам, че „съвременен“ е относително понятие — извика Софи на библиотекарката. — Книгата е стара и се отпася за сър Исак Нютон.

Гетъм пак надникна на прага.

— Нютон е погребан в Уестминстърското абатство, седалището на английското протестантство. Сметана и захар?

Софи кимна.

— Робърт? — попита англичанката.

Сърцето на Лангдън бясно туптеше. Той откъсна поглед от екрана и вдигна глава.

— Сър Исак Нютон е нашият рицар.

— Какви ги говориш? — възкликна Софи.

— Нютон е погребан в Лондон — отвърна професорът. — Неговите трудове поставили началото на новите науки, които си навлекли гнева на Църквата. И е бил велик магистър на Ордена на Сион. Какво повече можем да искаме?

Бележки

[1] Бивш кмет на Ню Йорк, посветен в рицарство от кралица Елизабет II. — Б. пр.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 09:59

96

Сила се стресна.

Нямаше представа какво го е събудило, нито колко време е спал. „Сънувал ли съм?“ Той седна на рогозката си и се заслуша в тишината на центъра на Opus Dei, нарушавана само от шепота на някой, който се молеше в стаята под неговата. Тези звуци му бяха познати и би трябвало да му действат успокоително. И все пак изпитваше внезапно и неочаквано безпокойство.

Албиносът се изправи и отиде при прозореца. „Дали са ме проследили? — Площадчето долу пустееше, точно като на идване. Пак се заслуша. Тишина. — Тогава защо не съм спокоен?“ Отдавна се беше научил да вярва на интуицията си. Тя то бе спасявала като дете по улиците на Марсилия много преди затвора… много преди да се прероди с помощта на епископ Арингароса. Той отново надникна навън и видя бледи очертания на син автомобил. На покрива имаше полицейска лампа. Дъсченият под в коридора изскърца. Отвори се врата.

Сила реагира инстинктивно — метна се в другия край на стаята и застана зад вратата точно в момента, в който тя рязко се отвори. Първият полицай влетя вътре, като въртеше пистолета си наляво-надясно към привидно празната стая. Преди онзи да се усети, Сила блъсна с рамо вратата в лицето на полицая, който влизаше след него. Докато първият се завърташе, за да стреля, албиносът се хвърли към краката му. Отекна гърмеж, куршумът изсвири над главата му и в следващия миг Сила го събори на земята. Мъжът силно удари глава в пода. Вторият полицай се изправи, ала гигантът заби коляно в слабините му, прескочи гърчещото му се тяло и изхвърча в коридора.

Полугол, той се затича надолу по дългото стълбище. Знаеше, че е предаден, но от кого? Стигна до фоайето. Отвън прииждаха още полицаи. Сила се обърна и се втурна в обратната посока. „Към женския вход. Всяка сграда на Opus Dei има заден вход.“ Профуча през кухнята и ужасените готвачи се запрепъваха, за да направят път на голия албинос, който, събаряйки съдове и прибори, изчезна в мрачния коридор при сервизното помещение. И тогава видя вратата, която търсеше. Над нея светеше знак за изход.

Без да забавя скорост, Сила изскочи под дъжда и със закъснение видя влизащия отвън полицай. Двамата се сблъскаха и широкото голо рамо на албиноса със смазваща сила се заби в гърдите на полицая и той падна по гръб на паважа. Сила тежко се стовари отгоре му. Пистолетът на полицая изтрополи настрани. Сила чу, че по коридора тичат хора, претърколи се и грабна оръжието в мига, в който полицаите се появиха на прага. Отекна изстрел и той усети пареща болка точно под ребрата си. Обзет от ярост, албиносът откри огън по тримата полицаи и във всички посоки полетяха кървави пръски.

Изневиделица зад него се появи тъмна сянка. Гневни ръце сграбчиха голите му рамене, сякаш изпълнени с мощ от самия дявол.

— Недей, Сила! — изрева в ухото му мъжът.

Сила се извъртя и стреля. Погледите им се срещнаха. Албиносът ужасено изкрещя, докато гледаше как епископ Арингароса пада на земята.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:00

97

В Уестминстърското абатство са погребани над три хиляди души. В огромната каменна сграда почиват тленните останки на крале, държавници, учени, поети и музиканти. Запълващи всяка ниша, техните гробници са от най-царствени мавзолеи — този на кралица Елизабет I, чийто саркофаг заема самостоятелен апсиден параклис, — до най-скромни, вградени в пода плочи с изсечени надписи, изтрити от вековете, така че човек може само да гадае кой почива под тях.

Проектирано в стила на великите катедрали в Амиен, Шартър и Кентърбъри, Уестминстърското абатство не се смята нито за катедрала, нито за енорийска черква, а е под личното разпореждане на владетеля. От коронясването на Вилхелм Завоевателя на Коледа през 1066 година поразителният храм е станал свидетел на безкрайна върволица кралски и държавни церемонии — от канонизирането на Едуард Изповедник до погребението на Хенри V или венчавката на лейди Даяна и принц Чарлз.

Въпреки това в момента Робърт Лангдън не проявяваше интерес към древната история на абатството, освен към едно-единствено събитие — погребението на британския рицар сър Исак Нютон.

„Във Лондон този рицар спи до днес.“

Робърт и Софи бързо прекосиха величествения портик и бяха посрещнати от охраната, която любезно ги преведе през най-новата придобивка на абатството — голям детектор за метал, каквито напоследък имаше в повечето исторически сгради в Лондон. Двамата минаха през портала, без да задействат алармата, и продължиха към входа.

Когато прекрачи прага, Лангдън усети, че външният свят мигом изчезва. Нямаше автомобилен рев. Нямаше дъжд. Само оглушителна тишина, която отекваше от стена в стена, сякаш сградата сама си шепнеше.

Подобно на почти всички посетители, двамата незабавно вдигнаха погледи нагоре, където покривът като че ли избухваше високо над тях. Сиви каменни колони се издигаха като секвои и потъваха в сенките, описваха изящни арки над шеметни бездни и после се стрелваха надолу към каменния под. Широката пътека към северния трансепт приличаше на дълбок каньон между вертикални стени от витражи. В слънчеви дни подът на абатството се покриваше с пъстри петна пречупена светлина. Днес дъждът и сумракът придаваха на грамадното пространство призрачен вид… по-скоро на крипта, каквато всъщност представляваше.

— Почти няма хора — прошепна Софи.

Лангдън бе обзет от разочарование. Бе се надявал да има много повече хора. „По-оживено обществено място.“ Не му се щеше да се повтори преживяното в пустия „Темпъл“. Беше очаквал известно чувство за сигурност в този популярен туристически обект, ала спомените му от многолюдните лондонски навалици бяха от кулминацията на летния сезон. Днес бе дъждовна мартенска сутрин. Вместо тълпи и искрящи витражи, виждаше само мрачен гол под и тъмни пусти ниши.

— Минахме през детектори за метал — очевидно усетила опасенията му, напомни Софи. — Никой не може да влезе с оръжие.

Той кимна, но не се успокои. Бе предложил да съобщят в лондонската полиция, но Софи не знаеше кой от местните власти може да е замесен. „Трябва да си вземем криптекса — беше настояла тя. — Той е ключът към всичко.“

Имаше право естествено.

Ключът към спасяването на Лий. Ключът към Светия Граал. Ключът към разкриването на онзи, който стоеше зад всичко това.

За нещастие, единствената възможност да си върнат ключовия камък, изглежда, бе тук… при гроба на Исак Нютон. Онзи, в когото беше криптексът, трябваше да дойде, за да разшифрова последната парола, и ако вече не си бе отишъл, Софи и Лангдън възнамеряваха да му устроят капан.

Двамата се запътиха наляво, за да излязат на открито, и продължиха по една сумрачна странична пътека зад редица пиластри. Робърт не можеше да се отърси от мисълта за Лий Тибинг, пленник в собствената си лимузина. Човекът, който беше заповядал да убият ръководителите на Ордена на Сион, нямаше да се поколебае да очисти всеки, който му се изпречеше на пътя. Каква жестока ирония, че Тибинг, един съвременен британски рицар, беше заложник в търсенето на своя сънародник сър Исак Нютон.

— Накъде? — попита Софи. Професорът нямаше представа.

— Трябва да потърсим екскурзовод и да попитаме.

Лангдън разбираше, че не бива безцелно да се мотаят из сградата. Уестминстърското абатство представляваше хаотичен лабиринт от мавзолеи, странични помещения и гробни ниши. Също като лувърската Голяма галерия, то имаше само един вход — вратата, през която бяха влезли. Посетителят лесно можеше да влезе, но трудно можеше да излезе. „Буквално капан за туристите“, както го беше нарекъл един заблудил се колега на Лангдън. Подобно на повечето катедрали, хоризонталният план на абатството имаше формата на огромен кръст. За разлика от повечето катедрали обаче, входът му бе отстрани, вместо през нартекса в дъното на наоса. Нещо повече, към него беше пристроен огромен манастир. Само една погрешна стъпка и човек се изгубваше в хаоса от дворове, заобиколени от високи стени.

— Екскурзоводите са в тъмночервени дрехи — каза Робърт и тръгна към центъра на черквата. Погледна настрани към високия позлатен олтар в края на южния трансепт и зърна неколцина души да пълзят на четири крака. Такова поклонение бе често срещана гледка в Ъгъла на поетите, макар че далеч не беше толкова свещено, колкото изглеждаше. „Туристите правят отпечатъци от надгробните плочи.“

— Не забелязвам екскурзоводи — рече Софи. — Не можем ли сами да намерим гроба?

Без да каже нито дума, Лангдън я поведе към центъра на абатството и посочи надясно. Когато видя цялата дължина на главния кораб на сградата, Софи сепнато ахна, после въздъхна:

— Добре, да потърсим екскурзовод.

В този момент до величествения гроб на сър Исак Нютон зад паравана на хора на стотина метра от тях стоеше самотен посетител. Учителя вече от десетина минути разглеждаше паметника.

Гробницата на великия учен представляваше масивен саркофаг от черен мрамор, върху който беше изваяно полегналото тяло на сър Исак Нютон, гордо облегнат на купчина от собствените му книги — „Божественост“, „Хронология“, „Оптика“ и „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica“[1]. B краката му стояха две крилати момченца със свитък в ръце. Зад тялото му се издигаше пирамида. Въпреки че и самата тя изглеждаше странно, изобразената в средата на стената й гигантска фигура привличаше цялото внимание на Учителя. Кълбо.

Той размишляваше върху озадачаващата гатанка на Сониер. „Кълбото там го няма…“ Грамадната сфера беше издялана в барелеф и символизираше всички небесни тела — съзвездия, зодиакални знаци, комети, звезди и планети. Над нея имаше изображение на богинята на астрономията под звездно поле.

„Безброй кълба.“

Преди да дойде тук Учителя бе смятал, че щом открие гробницата, лесно ще разпознае липсващото кълбо. Вече не беше толкова сигурен. Пред него имаше сложна небесна карта. Дали липсваше някоя планета? Или в някое съзвездие бе изпусната астрономическа сфера? Нямаше представа. Въпреки това подозираше, че решението ще се окаже находчиво чисто и елементарно като във всички предишни случаи. „Какво кълбо търся?“ Естествено за откриването на Светия Граал не можеше да се изискват задълбочени познания по астрофизика, нали?

„… за плод в утроба ни мълви, за Роза…“

Размислите му прекъснаха неколцина приближаващи се туристи. Той пъхна криптекса в джоба си и предпазливо изчака. Посетителите отидоха при една близка маса, оставиха дарение в чашата и се запасиха със средства за отпечатване на надгробни плочи, оставени от абатството. Въоръжени с въглен и големи листове тежка хартия, те тръгнаха към предната част на сградата, навярно към популярния Ъгъл на поетите, за да отдадат почит на Чосър, Тенисън и Дикенс, като яростно драскат върху гробовете им.

Отново останал сам, Учителя се приближи към гробницата и я разгледа отдолу догоре. Започна с лапите под саркофага, продължи към Нютон, научните му книги, двете момченца с математическия свитък, лицето на пирамидата, гигантското кълбо със съзвездията и накрая покрития със звезди таван на нишата.

„Какво кълбо липсва?… — Той докосна криптекса в джоба си, като че ли изсеченият от Сониер мрамор някак си можеше да му разкрие отговора. — Само пет букви ме отделят от Светия Граал.“

Отиде до ъгъла на паравана, дълбоко си пое дъх и надникна към олтара в далечината. Погледът му се спусна от позлатата към тъмночервените дрехи на екскурзовода, на когото махаха с ръце двама много добре познати му посетители.

Лангдън и Нево.

Той спокойно се върна зад паравана. „Бързи са.“ Очакваше американецът и криптографката да разшифроват значението на стихотворението и да дойдат при гроба на Нютон, но те се появяваха по-рано, отколкото предполагаше. Учителя отново дълбоко си пое дъх и обмисли възможностите. Беше свикнал да се справя с изненади.

„Криптексът е в мен.“

Той бръкна в джоба си и докосна втория предмет, който му вдъхваше увереност: миниатюрния револвер. Естествено, когато бе минал през портала, детекторите за метал бяха сигнализирали. И също толкова естествено охраната го беше пропуснала, когато възмутено бе показал картата си за самоличност. Общественото положение винаги внушаваше нужното уважение.

Макар че отначало се беше надявал сам да разгадае загадката на криптекса и да избегне повече усложнения, сега разбираше, че появата на Лангдън и Нево всъщност е щастлива случайност. Като се имаше предвид неуспехът мус „кълбото“, може би щеше да успее да се възползва от техния опит. В края на краищата, щом професорът бе разшифровал стихотворението, за да намери гробницата, имаше голяма вероятност да знае нещо и за кълбото. И ако Лангдън знаеше паролата, просто трябваше да приложи малко натиск.

„Не тук, разбира ce. Някъде на спокойствие.“

Учителя си спомни табелката, която беше видял на идване към абатството. Идеалното място да ги примами. Въпросът беше само… какво да използва за примамка.

Бележки

[1] „Математически принципи на естествената философия“ (лат.). — Б. пр.

Façade: Ретард; Age : 28
Character : Insane, Pervy ,Yaoi Lover, Dreamer
Reputation : 1
Брой мнения : 4937
Дата на регистрация : 05.02.2008

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Sponsored content

Sponsored content

Страница 4 от 5 • 1, 2, 3, 4, 5

Similar topics

» "Шестото клеймо" Дан Браун

:: Интереси и свободно време :: Литература :: Форумна библиотека

Страница 4 от 5

Идете на:

Права за този форум:

Не Можете да отговаряте на темите