Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:02

98

Лангдън и Софи бавно се приближаваха по северната пътека, като се движеха в сенките зад дебелите колони, които я разделяха от открития наос. Въпреки че бяха изминали повече от половината му дължина, все още не виждаха разположената в ниша гробница на Нютон.

— Там поне няма никой — прошепна Софи.

Робърт облекчено кимна. Цялата част от наоса около гроба на Нютон пустееше.

— Аз ще отида пръв — каза той. — Ти остани скрита, в случай че някой…

Младата жена вече беше излязла от сенките и прекосяваше откритото пространство.

— … наблюдава — въздъхна Лангдън и забърза след нея.

Мълчаливо пресякоха църковния кораб по диагонал и гробницата най-после се появи пред тях — черен мраморен саркофаг… лежаща статуя на Нютон… две крилати момченца… голяма пирамида… и огромно кълбо.

— Ти знаеше ли за това? — сепнато попита Софи. Също изненадан, Робърт поклати глава.

— Като че ли по кълбото са изваяни съзвездия — прибави тя.

Когато наближиха нишата, сърцето на Лангдън се сви. Гробницата на Нютон беше осеяна с кълба — звезди, комети, планети. „Кълбото там го няма…“ Все едно да търсиш липсващ стрък трева на игрище за голф.

— Астрономически тела — загрижено рече Софи. — При това много.

Професорът се намръщи. Единствената връзка между планетите и Граала, за която се сещаше, бе Венера[1], а на път за „Темпъл“ той вече беше опитал с тази парола.

Софи бързо тръгна към саркофага, но Лангдън изостана няколко крачки, за да вижда какво става наоколо.

— „Божественост“ — наклонила глава, започна да чете тя заглавията на книгите, върху които се облягаше Нютон. — „Хронология“. „Оптика“. „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica“? — Криптографката ce обърна към него. — Да ти говори нещо?

Робърт се приближи и се замисли.

— Доколкото си спомням, „Principia, Mathematica“ имаше нещо общо с притеглянето на планетите… които са кълба, естествено, но това ми се струва доста изсмукано от пръстите.

— Ами зодиакалните знаци? — Тя посочи съзвездията по сферата. — Нали говореше за Риби и Водолей?

„Краят на дните“ — помисли си Лангдън.

— Твърди се, че краят на Риби и началото на Водолей били историческият момент, в който Орденът на Сион се готвел да разкрие документите от Сангреала на света. — „Само че хилядолетието дойде без инциденти и историците нямат представа кога ще бъде разкрита истината.“

— Плановете на Ордена може да са свързани с последните думи — каза Софи.

„За плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.“ Лангдън потръпна.

— Ти ми каза, че моментът, в който Орденът се готвел да разгласи истината за „Розата“ и нейната плодородна утроба, бил пряко свързан с разположението на планетите — които са кълба.

Забелязал материализиращите се бледи очертания на вероятна възможност, професорът утвърдително кимна. Въпреки това интуицията му подсказваше, че астрономията не е ключът. Всички предишни решения на великия магистър бяха притежавали красноречиво символично значение — Мона Лиза, Мадоната на скалите, СОФИЯ.

Такова красноречие определено липсваше в концепцията за планетните сфери и зодиака. До този момент Жак Сониер ги бе водил към Граала само с грижливо съставени шифри и Лангдън смяташе, че последната парола — тези пет букви, които щяха да отключат най-голямата тайна на Ордена — не само ще е символично адекватна, но и кристално ясна. Ако приличаше на другите, щом го разкриеха, това решение щеше да е очевидно до болка.

— Погледни! — ахна Софи и го задърпа. По уплахата й Лангдън реши, че някой се приближава, но когато се обърна към нея, видя, че тя ужасено зяпа черния мраморен саркофаг. — Някой е бил тук — прошепна младата жена и посочи изпънатия десен крак на Нютон.

Отначало Робърт не разбра какъв е проблемът. Някакъв небрежен турист беше оставил въглен за отпечатване на надгробни плочи върху капака на саркофага. Той се пресегна да го вземе, ала когато се наведе, светлината падна върху полирания черен мрамор и професорът се вцепени. Внезапно видя защо се е уплашила Софи.

Върху капака на саркофага в краката на Нютон лъщеше едва забележим надпис с въглен:

Тибинг е при мен.

Минете през Катедралния съвет

и излезте през южния изход в обществената градина.

Лангдън препрочете съобщението. Сърцето му туптеше бясно. Софи се обърна и погледна към наоса. Въпреки тревогата, обзела го при вида на надрасканите с въглен думи, Робърт си каза, че това е добра вест. „Лий още е жив.“ И не само това.

— И те не знаят паролата — прошепна той.

Софи кимна. Иначе защо щяха да разкриват присъствието си?

— Може би искат да разменят Лий за паролата. А може да е капан.

Робърт поклати глава.

— Едва ли. Градината е извън стените на абатството.

Доста оживено място. — Веднъж бе ходил в прочутата Колидж Гардън — малка градина с овошки и лечебни растения, останала от дните, когато монасите бяха отглеждали фармакологични средства. Колидж Гардън можеше да се похвали с най-старите живи овощни дървета във Великобритания и туристите обичаха да се разхождат там.

— Мисля, че като ни викат навън, искат да спечелят доверието ни. За да се чувстваме в безопасност.

Софи не изглеждаше убедена.

— Искаш да кажеш навън, където няма детектори за метал, нали?

Лангдън се намръщи. Тя имаше право.

Американецът пак огледа осеяната с кълба гробница. Искаше му се да има поне бегла представа за паролата на криптекса… нещо, с което да води преговори. „Аз забърках Лий в тази история и ще направя каквото трябва, за да му помогна.“

— Пише да минем през Катедралния съвет към южния изход — каза Софи. — Може би от изхода ще се разкрива изглед към градината. Така ще преценим положението преди да излезем и да се изложим на евентуална опасност.

Идеята беше добра. Лангдън смътно си спомняше, че Катедралният съвет е голяма осмоъгълна зала, в която се бе събирал някогашният английски парламент преди да бъде построена днешната сграда. От години не беше ходил там, ала знаеше, че първо се минава през манастира. Той отстъпи няколко крачки от гробницата и погледна към отсрещния край на черквата.

Там имаше сводест изход с голяма табела:

КЪМ:

Манастир

Музей

Дарохранителница

Параклис „Сейнт Фейт“

Катедрален съвет

Лангдън и Софи тичешком минаха под табелата, прекалено бързо, за да забележат малката обява, на която абатството се извиняваше, че някои сгради са затворени за реставрация.

Озоваха се в манастира — двор с високи стени. Над тях виеше вятърът и издаваше звук като тихо свирене от гърло на бутилка. Когато влязоха в тесните галерии около двора, Лангдън изпита познато безпокойство, каквото го обземаше винаги в затворени помещения.

Той се съсредоточи върху края на тунела пред тях и като се ориентираше по табелите, се насочи към Катедралния съвет. Дъждът се бе засилил и в галерията беше влажно и студено. По пътя се разминаха с друга двойка, която бързаше в обратната посока да се скрие от лошото време. Манастирът изглеждаше пуст — най-непривлекателната част от комплекса на абатството на този вятър и дъжд.

Четиридесетина метра нататък по източната галерия от лявата им страна се появи сводестият вход, който търсеха. Но бе преграден с въже и табела:

ЗАТВОРЕНО ЗА РЕСТАВРАЦИЯ

Дарохранителница.

Параклис „Сейнт Фейт“

Катедрален съвет

Дългият пуст коридор зад въжето беше осеян със скелета и строителни материали. В непосредствена близост от двете страни Лангдън видя входовете на дарохранителницата и параклиса „Сейнт Фейт“. Входът на Катедралния съвет обаче се намираше много по-навътре, в дъното на галерията. Тежката му дървена врата зееше отворена и просторната осмоъгълна зала бе окъпана в сивкава светлина от многобройните грамадни прозорци, гледащи към Колидж Гардън. „Минете през Катедралния съвет и излезте през южния изход в обществената градина.“

— Това е краят на източната галерия, така че южният изход към градината трябва да е отдясно в онази зала — каза Робърт.

Софи вече прескачаше въжето. Докато бързаха по тъмния коридор, воят на вятъра и плисъкът на дъжда във вътрешния двор зад тях постепенно заглъхваха. Катедралният съвет беше нещо като допълнителна сграда — пристройка в края на дълга галерия, осигуряваща спокойствието на парламентарните заседания.

— Изглежда огромен — прошепна Софи, когато се приближиха.

Лангдън беше забравил колко е голяма тази зала. Отвън се виждаха шеметните прозорци в отсрещния край на осмоъгълното помещение — издигаха се към високия сводест таван. Оттам определено щеше да се вижда градината.

Когато влязоха, трябваше да присвият очи. След мрачните галерии Катедралният съвет им се струваше като солариум. Бяха влезли доста навътре, когато разбраха, че обещаната врата я няма. Бяха попаднали в капан.

Скърцането на тежката врата зад тях ги накара да се обърнат. Резето падна с металически звън. Човекът, който стоеше на прага, спокойно бе насочил малък револвер към тях. Беше набит и се подпираше на алуминиеви патерици.

За миг Лангдън си помисли, че сънува.

Беше Лий Тибинг.

Бележки

[1] Venus (англ.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:04

99

Сър Лий Тибинг печално гледаше Робърт Лангдън и Софи Нево над цевта на малкия револвер.

— От мига, в който влязохте в дома ми, правех всичко по силите си да ви предпазя — каза той. — Но вашето упорство ме постави в трудно положение.

Виждаше смаяните им от предателството му изражения, и все пак беше убеден, че скоро ще разберат върволицата от събития, довела и тримата до този невероятен кръстопът.

„Трябва да ви разкажа много неща. Още не знаете почти нищо.“

— Повярвайте, моля ви, изобщо нямах намерение да ви замесвам — продължи Тибинг. — Вие дойдохте в дома ми. Сами ме потърсихте.

— Лий? — успя да изпелтечи Лангдън. — Какво правиш, по дяволите? Мислехме, че си в беда. Дойдохме тук, за да ти помогнем!

— Както си и мислех — отвърна англичанинът. — Имаме да обсъдим много неща.

Лангдън и Софи не можеха да откъснат удивените си погледи от насочения към тях револвер.

— С това само си осигурявам цялото ви внимание — каза Тибинг. — Ако исках да ви убия, вече щяхте да сте мъртви. Когато нощес влязохте в дома ми, рискувах всичко, за да пощадя живота ви. Аз съм човек на честта и съм се заклел пред самия себе си да жертвам само онези, които са предали Сангреала.

— Какви ги говориш? — попита Лангдън. — Какво означава това „предали Сангреала“?

— Открих една ужасна истина — заяви англичанинът. — Разбрах защо документите от Сангреала така и не са били разгласени на света. Научих, че в крайна сметка Орденът на Сион решил да не ги разкрива. Затова хилядолетието отмина, без да се случи нищо, затова нищо не се промени, когато навлязохме в Края на дните.

Лангдън отвори уста, готов да възрази.

— Орденът е получил святата задача да сподели истината — продължи Тибинг. — Да разкрие документите от Сангреала, когато настъпи Краят на дните. Векове наред хора като Леонардо, Ботичели и Нютон са рискували всичко, за да защитят документите и да изпълнят тази задача. И сега, в самия момент на истината, Жак Сониер се отказа. Човекът, удостоен с най-голямата отговорност в християнската история, изклинчи от дълга си. Реши, че моментът не е подходящ. — Той се обърна към Софи. — Сониер изневери на Граала. Изневери на Ордена. Изневери на паметта на всички поколения, които са се жертвали, за да направят възможен този миг.

— Вие ли? — Софи яростно впери в него зелените си очи. — Вие ли сте виновен за убийството на дядо ми?

Тибинг се намръщи.

— Дядо ви и неговите сенешали бяха предатели на Граала.

Софи усети, че дълбоко от душата й блика гняв. „Той лъже!“ Гласът на англичанина беше безмилостен.

— Дядо ви се е продал на Църквата. Очевидно е, че са му оказали натиск, за да запази истината в тайна.

Софи поклати глава.

— Църквата нямаше абсолютно никакво влияние върху дядо ми!

Тибинг студено се засмя.

— Мила моя, Църквата има хилядолетен опит в оказването на натиск върху хората, които заплашват да разкрият лъжите й. Още от Константиново време тя успешно крие истината за Мария Магдалина и Иисус. Не бива да се изненадваме, че точно сега пак е открила начин да остави света в неведение. Църквата може вече да не праща кръстоносци да колят неверниците, обаче влиянието й е не по-малко убедително. И не по-малко коварно. — Той замълча за миг, сякаш за да подчертае следващите си думи. — Госпожице Нево, дядо ви от известно време искаше да ви каже истината за вашето семейство.

Софи ахна.

— Откъде знаете?

— Методите ми нямат значение. Важното е сега да проумеете следното. — Британският историк дълбоко си пое дъх. — Майка ви, баща ви, баба ви и брат ви не загинаха в катастрофа.

Обзета от дълбоко вълнение, Софи отвори уста да отговори, ала не можа. Лангдън поклати глава.

— Какви ги говориш, Лий?

— Това обяснява всичко, Робърт. Всичко си отива на мястото. Историята се повтаря. Когато е трябвало да запази Сангреала в тайна, Църквата никога не се е колебала да убива. С наближаващия Край на дните, убийството на най-близките хора на великия магистър праща съвсем ясно послание. Мълчи, иначе вие със Софи сте следващите.

— Било е автомобилна катастрофа — изпелтечи Софи. Мъката от детството й отново бликна в душата й. — Катастрофа!

— Приказки, за да защитят невинността ви — отвърна Тибинг. — Помислете, така само двама души от семейството остават невредими — великият магистър на Ордена и неговата единствена внучка — идеалната двойка, осигуряваща властта на Църквата над братството. Мога само да си представя ужаса, който през тези последни години е всявала в дядо ви Църквата, заплашвайки да убие и вас, ако той посмее да разгласи документите от Сангреала, заплашвайки да довърши започнатата работа, ако Сониер не принуди Ордена да не изпълни древната си клетва.

— Лий, не разполагаш с никакви доказателства, че Църквата има нещо общо със смъртта на онези хора, нито че това е повлияло върху решението на Ордена да запази тайната! — вече видимо ядосан, възрази Лангдън.

— Доказателство ли? — викна Тибинг. — Искаш доказателство за въздействие върху Ордена, така ли? Новото хилядолетие настъпи, и все пак светът си остава в неведение! Това не е ли достатъчно доказателство?

В ехото на думите му Софи чу да говори друг глас. „Софи, трябва да ти кажа истината за твоето семейство.“ Тя усети, че трепери. Възможно ли бе това да е истината, която беше искал да й разкрие дядо й? Че семейството й е било убито? Какво всъщност знаеше за катастрофата, отнела живота на близките й? Само откъслечни подробности. Дори репортажите във вестниците бяха мъгляви. Катастрофа? Приказки? Внезапно си спомни прекалената грижовност на дядо си. Като малка той почти не я оставяше сама. Дори когато беше заминала да учи в университета, бе усещала бдителния му поглед. Зачуди се дали през целия й живот не са я пазили братя от Ордена.

— Подозирал си, че го манипулират. — Лангдън смаяно се вторачи в англичанина. — Затова ли го уби?

— Не аз натиснах спусъка — отвърна Тибинг. — Сониер умря още преди години, когато Църквата му отне семейството. Беше разкрит. Вече е свободен от мъката, от срама, че не е способен да изпълни свещения си дълг.

Помисли за алтернативата. Трябваше да се направи нещо. Нима светът вечно ще остане в безпросветна тъма? Нима ще допуснем Църквата цяла вечност да разтръбява лъжите си в нашите учебници по история? Докога ще й позволяваме да оказва натиск чрез убийства и изнудване? Не, трябваше да се направи нещо! И сега сме в състояние да изпълним дълга на Сониер и да поправим една ужасна неправда. — Той замълча за миг. — Ние тримата. Заедно.

Софи изпитваше единствено съмнение.

— Как може да вярвате, че ще ви помогнем?

— Защото, мила моя, тъкмо вие сте причината Орденът да не разгласи документите. Обичта на дядо ви към вас му попречи да се противопостави на Църквата. Страхът му от отмъщение срещу единствения му оцелял близък човек го осакати. Той нямаше шанс, защото вие го отблъснахте, завързахте му ръцете, накарахте го да чака. Сега дължите на света истината. Дължите го на паметта на дядо си.

Робърт Лангдън се беше отказал да се опитва да се ориентира. Въпреки урагана от въпроси, нахлул в главата му, той знаеше, че е важно само едно — да измъкне Софи жива. Угризенията, които бе изпитвал, че е забъркал Тибинг, сега се насочиха към нея.

„Аз я заведох в Шато Вилет. Аз съм виновен.“

Не можеше да повярва, че Лий Тибинг е способен хладнокръвно да ги убие, и все пак англичанинът определено беше замесен в убийството на други хора по време на своето заблудено търсене на Граала. И никой нямаше да чуе изстрелите в тази уединена зала с дебели стени, особено в дъжда. „А и Лий току-що ни призна вината си.“

Той погледна Софи. Тя изглеждаше потресена. „Църквата е убила семейството й, за да запуши устата на Ордена?“ Знаеше, че днешната Църква не убива хора. Трябваше да има друго обяснение.

— Остави Софи да си тръгне — каза Лангдън. — Двамата с теб трябва сами да обсъдим този въпрос.

Тибинг принудено се засмя.

— Боя се, че не мога да си позволя такъв жест на доверие. Мога обаче да ви предложа следното. — Като продължаваше да се цели в Софи, той се отпусна на патериците си и извади ключовия камък от джоба си. После с олюляване му го протегна. — Знак на доверие, Робърт.

Обзет от съмнение, Лангдън не помръдна. „Лий ни връща ключовия камък?“

— Вземи го — каза Тибинг и несръчно го разклати във въздуха.

Професорът се сещаше само за една причина британецът да им го връща.

— Ти вече си го отворил. Извадил си картата.

Тибинг се засмя и поклати глава.

— Ако бях отворил ключовия камък, Робърт, щях да изчезна сам да търся Граала и да не ви забърквам. Не, не знам отговора. И спокойно си го признавам. Истинският рицар трябва да е скромен пред лицето на Граала. И да се подчинява на знаците, които му се явяват. Когато ви видях да влизате в абатството, веднага разбрах. Вие бяхте там с цел. Да помогнете. Аз не се стремя към слава. Служа на много по-велик господар от собствената си гордост. Истината. Човечеството заслужава да научи истината. Граалът откри всички ни и сега умолява да го разкрием. Трябва да работим задружно.

Въпреки апела на Тибинг за сътрудничество и доверие, револверът продължаваше да е насочен срещу Софи. Лангдън се приближи и взе студения мраморен цилиндър. Чу как оцетът вътре се пляска. Пръстените все още бяха безредно завъртени и криптексът беше заключен.

Робърт отстъпи назад и погледна Тибинг.

— Откъде знаеш, че няма да го счупя?

Англичанинът зловещо се изкиска.

— Заплахата ти да го строшиш в „Темпъл“ беше блъф. Робърт Лангдън никога няма да строши ключовия камък. Ти си историк, Робърт. Държиш ключа за две хиляди години история — изчезналия ключ за Сангреала. Усещаш душите на всички рицари, изгорени на клада, защото не са издали тайната. Нима ще допуснеш смъртта им да остане напразна? Не, ти ще отмъстиш за тях. Ще се присъединиш към редиците на великите хора, на които се възхищаваш, Леонардо, Ботичели, Нютон, за всеки от които щеше да е чест сега да е на твоето място. Съдържанието на ключовия камък ни зове. Копнее да бъде освободено. Моментът настъпи. Съдбата ни доведе дотук.

— Не мога да ти помогна, Лий. Нямам представа как да го отворя. Видях гробницата на Нютон само за малко. И даже да знаех паролата… — Лангдън замълча, разбрал, че е казал прекалено много.

— Нямаше да ми я разкриеш, така ли? — въздъхна Тибинг. — Разочарован съм и съм изненадан, Робърт, че не съзнаваш до каква степен си ми длъжник. Моята задача щеше да е много по-проста, ако с Реми ви бяхме очистили в Шато Вилет. Вместо това аз рискувах всичко, за да постъпя по-благородно.

— Това ли ти е благородството? — Лангдън кимна към револвера.

— Сониер е виновен — отвърна Тибинг. — Той и неговите сенешали излъгаха Сила. Иначе лесно щях да се сдобия с ключовия камък. Как да предположа, че великият магистър ще положи такива усилия, за да ме измами и да остави ключовия камък на отчуждилата се от него внучка? — Тибинг стрелна Софи с презрителен поглед. — Човек, напълно недостоен да съхранява това знание, поради което се нуждае от специалист по символика за гледачка. — Англичанинът отново се обърна към Лангдън.

— За щастие, Робърт, твоята поява ме улесни. Вместо ключовият камък завинаги да остане в депозитната банка, ти го взе оттам и го донесе в дома ми.

„Къде другаде можех да избягам? — помисли си професорът. — Общността на историците на Граала е малка и с Тибинг отдавна се познавахме.“

На лицето на Тибинг се изписа самодоволна гримаса.

— Когато научих, че Сониер ви е оставил предсмъртно писмо, разбрах, че ви е известна ценна информация на Ордена. Не бях сигурен дали е самият ключов камък, или насоки къде да го откриете. Но полицията ви преследваше по петите и подозирах, че може да се изтърсите в дома ми.

Лангдън го погледна гневно.

— Ами ако не бяхме дошли?

— Бях готов да ви подам ръка за помощ. Така или иначе, ключовият камък идваше в Шато Вилет. Фактът, че ми го донесохте в ръцете, само доказва, че моята кауза е справедлива.

— Какво?! — ужаси се Робърт.

— Сила трябваше да проникне в Шато Вилет и да вземе ключовия камък от вас — и да ви извади от играта, без да пострадате и без да ме поставя под подозрение в съучастничество. Когато видях колко са сложни шифрите на Сониер обаче, реших да продължа да ви използвам. Щом научих достатъчно, за да се справя сам, по всяко време можех да накарам Сила да открадне ключовия камък.

— „Темпъл“ — смаяна от предателството му, ахна Софи.

„Започват да загряват“ — помисли си Тибинг. Още отначало знаеше, че в „Темпъл“ не са погребани рицари, и все пак привидната му връзка със стихотворението се оказа удобна примамка, за да вземе ключовия камък. Фалшивото отвличане вървеше гладко до импровизираната заплаха на Лангдън да разбие цилиндъра в каменния под. Тогава Реми изпадна в паника и глупаво показа лицето си. „Единственият, който можеше да ме уличи!“ Сила замъкна Тибинг навън, без да подозира истинската му самоличност. После се намеси Реми и хлабаво го завърза в купето на лимузината. Въжетата и изолирбандът бяха за заблуда — заради Сила. Когато Реми вдигна преградата, Тибинг се развърза и се обади на монаха по телефона. С фалшивия френски акцент, който използваше още отначало, той прати Сила в Opus Dei. По-късно анонимно го издаде на полицията.

„Едно слабо място по-малко.“

С другото слабо място имаше проблем. Реми. Отчаяно се съпротивляваше срещу този изход, ала накрая французинът започна да става опасен. „Всяко търсене на Граала иска жертви.“ Най-чистото решение го очакваше в мокрия бар на лимузината — бутилка, малко коняк и кутия фъстъци. Прахът на дъното на кутията беше достатъчен. Когато Реми спря на Хорс Гардс Уей, Тибинг се прехвърли отпред. След няколко минути пак се върна в купето, унищожи уликите и накрая отиде за изпълни последната фаза от задачата си.

Уестминстърското абатство се намираше наблизо и макар че патериците му задействаха детектора за метал, охраната не знаеше какво да прави. Да го помолят да остави патериците и да мине през портала с пълзене ли? Или да обискират сакатото му тяло? Тибинг показа на смутените пазачи много по-лесно решение — релефно орнаментирана карта, представяща го като рицар на кралството. Нещастниците за малко да се изпопребият, докато го въвеждаха в абатството.

Докато гледаше озадачените Лангдън и Нево, Тибинг се бореше с желанието да им разкрие как гениално е използвал Opus Dei в маневрите си, които скоро щяха да доведат до гибелта на цялата Църква. Това щеше да почака. В момента имаше по-важна работа.

— Mes amies[1] — на безупречния си френски заяви той. — Vous ne trouvez pas le Saint-Graal, c’est le Saint-Graal qui vous trouve. — Англичанинът ce усмихна. — Общият ни път не може да е по-ясен. Граалът ни намери.

Мълчание.

Той сниши глас и зашепна:

— Заслушайте се. Чувате ли го? Граалът ни говори през вековете. Умолява да го спасим от глупостта на Ордена. Използвайте тази възможност. Ние сме единствените, които можем да разшифроваме този последен код и да отворим криптекса. — Тибинг замълча за мир, очите му блестяха. — Трябва да положим клетва. Клетва за вярност един към друг. Рицарска преданост към истината.

Софи дълбоко се вгледа в очите му и отговори с леден глас:

— Никога няма да се закълна на убиеца на дядо ми. Обещавам ви само, че ще се погрижа да ви пратят в затвора.

Сърцето на Тибинг се сви и той взе решение.

— Съжалявам, че постъпвате така, мадмоазел. — Обърна се и се прицели в Лангдън. — Ами ти, Робърт? С мен ли си, или си против мен?

Бележки

[1] Приятели (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:05

100

Тялото на епископ Мануел Арингароса бе изтърпяло много видове болка, и все пак разкъсващото парене на раната от куршума в гърдите му беше напълно непознато. Дълбоко и силно. Не рана на плътта… а по-скоро на душата.

Той отвори очи и се напрегна да види нещо, ала дъждът замъгляваше зрението му. „Къде съм?“ Прегръщаха го яки ръце и носеха отпуснатото му тяло като парцалена кукла. Вятърът развяваше черното му расо.

Епископът вдигна ръка, избърса очите си и видя, че човекът, който го носи, е Сила. Грамадният албинос се препъваше по мокрия тротоар и крещеше да го закарат в болница. Червените му очи бяха вперени право напред, по бялото му, опръскано с кръв лице се стичаха сълзи.

— Синко — прошепна Арингароса. — Ти си ранен.

Сила го погледна с измъчена гримаса.

— Много съжалявам, отче. — Сякаш страдаше толкова силно, че не можеше да говори.

— Не, Сила — отвърна епископът. — Аз съжалявам. Аз съм виновен. — „Учителя ми обеща, че няма да има убийства, и аз ти казах изцяло да му се подчиняваш.“ — Прекалено избързах. Прекалено се страхувах. Двамата с теб бяхме измамени. — „Учителя изобщо нямаше да ни даде Светия Граал.“

Прегърнат в ръцете на човека, когото преди толкова много години беше подслонил, епископ Арингароса сякаш се върна назад във времето. В Испания. В скромното си начало, когато със Сила бяха строили малка католическа черква в Овиедо. И по-късно, в Ню Йорк, където беше разтръбявал Божието величие от високия център на Opus Dei на Лексингтън Авеню.

Преди пет месеца бе получил ужасяваща новина. Делото на живота му беше в опасност. Спомни си срещата в замъка Гандолфо, която бе променила живота му… вестта, която беше поставила началото на тази трагедия…

Арингароса с високо вдигната глава влезе в астрономическата библиотека на Гандолфо. Очакваше да бъде посрещнат от ликуващи тълпи, нетърпеливи да го потупат по гърба за блестящите успехи на католицизма в Америка.

Присъстваха само трима души. Секретарят на Ватикана. Разплут. Кисел. Двама високопоставени италиански кардинали. Самодоволни. Лицемерно набожни.

— Господин секретар? — озадачен, рече Арингароса.

Дебелият свещеник, който контролираше всички юридически въпроси на Църквата, стисна ръката му и му посочи стола срещу себе си.

— Настанете се удобно, моля.

Епископът седна. Усещаше, че се е случило нещо лошо.

— Нямам опит в любезностите, ваше високопреосвещенство, затова ще започна направо с причината да ви поканим тук — каза секретарят.

— Да, кажете. — Арингароса погледна двамата кардинали, които като че ли го преценяваха със самодоволно очакване.

— Както ви е добре известно, Негово светейшество и други в Рим напоследък са загрижени от политическото отражение на консервативните практики на Opus Dei.

Арингароса мигновено се наежи. Вече многократно бяха разговаряли на тази тема с новия папа, който за огромен ужас на епископа, се бе оказал поразително настойчив радетел за либерална промяна на Църквата.

— Искам да ви уверя, че Негово светейшество не се опитва да промени нищо в начина, по който ръководите своята прелатура — побърза да прибави секретарят.

„Надявам се!“

— Тогава защо съм тук?

Дебелият мъж въздъхна.

— Не съм сигурен как да се изразя деликатно, ваше високопреосвещенство, затова ще го кажа направо. Преди два дни ватиканският съвет единодушно гласува да отмени одобрението си за Opus Dei.

Арингароса беше сигурен, че не е чул добре.

— Моля?

— Просто казано, след шест месеца Opus Dei вече няма да се смята за прелатура на Ватикана. Ще станете самостоятелна църква. Светият престол няма да има нищо общо с вас. Негово светейшество е съгласен и вече подготвяме юридическите документи.

— Но… това не е възможно!

— Напротив, напълно е възможно. И необходимо. Негово светейшество не одобрява агресивната ви политика на вербуване и упоритото ви практикуване на умъртвяване на плътта. — Той замълча за миг. — Както и отношението ви към жените. Честно казано, Opus Dei се превърна в слабо място и срам за Църквата.

Епископ Арингароса се втрещи.

— Срам ли?

— Не би трябвало да се изненадвате, че се стигна до това.

— Opus Dei е единствената католическа организация, броят на чиито членове расте!

— Вярно е. И това безпокои всички ни.

Арингароса скочи.

— Попитайте Негово светейшество дали Opus Dei е бил срам за Църквата през хиляда деветстотин осемдесет и втора, когато спасихме Банка Ватикана от фалит!

— Ватиканът вечно ще ви е признателен за това — успокоително отвърна секретарят. — И все пак някои хора вярват, че финансовата ви щедрост през осемдесет и втора е единствената причина папа Йоан Павел Втори да ви даде статут на прелатура.

— Това не е вярно!

— Каквато и да е истината, ние подготвяме условия за обезщетение, за да ви изплатим онези пари. Ще ги платим на пет вноски.

— Подкупвате ли ме? — попита Арингароса. — Плащате ми, за да си ида тихо, така ли? Когато Opus Dei e единственият останал глас на разума?!

Единият от кардиналите го погледна.

— Извинете, разум ли казахте?

Епископът се наведе над масата и рязко отговори:

— Наистина ли се чудите защо католиците напускат Църквата? Огледайте се, ваше преосвещенство. Хората губят уважение. Трудностите на вярата ги няма. Доктрината се превърна в столска опашка: въздържание, изповед, причастие, кръщение, литургия, заповядайте, изберете си каквото меню ви харесва, без да обръщате внимание на останалото. Що за духовно напътствие предлага Църквата?

— Законите от трети век не са приложими за съвременните следовници на Христа — възрази вторият кардинал. — Тези правила не действат в днешното общество.

— Но изглежда, че действат в Opus Dei!

— Епископ Арингароса — категорично каза секретарят. — От уважение към връзките на вашата организация с предишния папа Негово светейшество ще даде на Opus Dei шест месеца доброволно да се отдели от Ватикана. Съветвам ви да се позовете на разлики в мненията със Светия престол и да създадете самостоятелна християнска организация.

— Отказвам! — отвърна Арингароса. — И лично ще му го заявя!

— Боя се, че Негово светейшество вече не желае да се среща с вас.

Епископът се изправи.

— Той няма да посмее да отмени лична прелатура, създадена от предишен папа!

— Съжалявам. — Секретарят дори не мигна. — Бог дал, Бог взел.

Арингароса напусна срещата, изпълнен със смут и паника. Когато се прибра в Ню Йорк, дни наред обезверено се взира в хоризонта, обзет от скръб за бъдещето на християнството.

Няколко седмици по-късно един телефонен разговор промени всичко това. Човекът, който му се обади, говореше с френски акцент и се представи като Учителя — разпространено обръщение в прелатурата. Каза, че знаел за плановете на Ватикана да оттегли подкрепата си за Opus Dei.

„Откъде знае?“ — чудеше се Арингароса. Само неколцина висши духовници в Църквата бяха информирани за предстоящото отделяне на Opus Dei.

— Аз имам уши навсякъде, ваше високопреосвещенство, и така се сдобих с някои сведения — прошепна Учителя. — С ваша помощ мога да намеря скривалището на една свещена реликва, която ще ви осигури огромно могъщество… достатъчно, за да принудите Ватикана да се преклони пред вашата воля. Достатъчно, за да спасите Вярата. — Той замълча за миг. — Не само за Opus Dei. За всички нас.

„Бог взел… Бог дал.“ Арингароса се обнадежди.

— Разкажете ми плана си.

Когато вратите на болницата „Парксайд“, край Кенсингтън Грийн се отвориха, епископ Арингароса беше в безсъзнание. Сила с олюляване влезе във фоайето, не на себе си от изтощение. Свлече се на колене на пода и извика за помощ. Всички наоколо удивено ахнаха при вида на полуголия албинос, който носеше на ръце окървавен духовник.

Лекарят, който му помогна да остави епископа върху носилка, бързо премери пулса на Арингароса.

— Изгубил е много кръв. Няма голяма надежда.

Клепачите на Арингароса замигаха и той дойде на себе си за миг. Погледът му се насочи към Сила.

— Дете мое…

Душата на албиноса се разкъсваше от угризения и гняв.

— Отче, даже цял живот да го търся, но ще намеря онзи, който ни измами, и ще го убия.

Докато се готвеха да го отведат, Арингароса тъжно поклати глава.

— Сила… ако не си научил нищо от мен, моля те… научи поне това. — Той хвана ръката на албиноса и я стисна. — Прошката е най-големият Божи дар.

— Но, отче…

Епископът затвори очи.

— Моли се, Сила.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:07

101

Робърт Лангдън стоеше под високия купол на пустия Катедрален съвет и се взираше в дулото на револвера на Лий Тибинг.

„Et tu, Робърт? С мен ли си, или си против мен?“ Думите на кралския историк отекваха в тишината на ума му. Както и да отговореше, щеше да изгуби, знаеше го. Ако отговореше положително, щеше да предаде Софи. А иначе Тибинг нямаше да има друг избор, освен да убие и двамата.

Дългогодишният му опит от университетските аудитории с нищо не му помагаше да намери изход от такива ситуации, ала го бе научил на нещо за отговорите на парадоксални въпроси. „Когато един въпрос няма вярно решение, отговорът е само един.“ Сивата зона между „да“ и „не“. „Мълчанието.“

Втренчен в криптекса в ръцете си, Лангдън просто реши да се оттегли.

Без да вдига очи, той заотстъпва назад, извън огромната пуста зала. „На неутрална земя.“ Надяваше се съсредоточеността му върху каменния цилиндър да загатне на Тибинг, че е възможно да му окаже съдействие, а мълчанието да покаже на Софи, че не я е изоставил.

„И междувременно печеля време за мислене.“

Предполагаше, че Тибинг иска от него точно това — да разсъждава. „Затова ми даде криптекса. За да усетя тежестта на решението си.“ Британският историк се надяваше допирът до криптекса на великия магистър да накара Лангдън напълно да осъзнае мащабите на неговото съдържание, научното му любопитство да вземе връх над всичко останало, да го принуди да разбере, че ако не отворят ключовия камък, ще изгуби самата история.

Докато Софи продължаваше да е под прицел в отсрещния край на залата, Робърт се боеше, че откриването на паролата е последната му надежда да я спаси. „Ако извадя картата, Тибинг ще преговаря.“ Той насочи мислите си към тази задача и бавно се приближи към далечните прозорци… като извика пред очите си образа на Нютоновата гробница.

Кълбото там го няма, що за плод,

в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Професорът се обърна с гръб към тях и закрачи към високите прозорци — търсеше вдъхновение в мозайката на витражите. Нищо.

„Постави се на мястото на Сониер — наложи си той и отправи поглед навън към Колидж Гардън. — Какво според него е кълбото, което липсва от гроба на Нютон? — Под дъжда заискриха образи на звезди, комети и планети, ала Лангдън не им обърна внимание. Той бе човек на хуманитарните науки, на историята на изкуството. — Свещената женственост… потирът… Розата… прогонената Мария Магдалина… упадъкът на Богинята-майка… Светият Граал.“

Легендите винаги бяха представяли Граала като жестока любима, танцуваща в сенките, нашепваща в ухото на човек, примамваща го да направи още една крачка и сетне потъваща в мъглата.

Загледан в поклащащите се дървета на Колидж Гардън, Лангдън усещаше игривото й присъствие. Признаците бяха навсякъде. Подобно на мамещ силует, материализиращ се от дъжда, клоните на най-старата ябълка във Великобритания, бяха осеяни с петолистни цветове, всички лъщящи като Венера. Богинята-майка беше в градината. Тя танцуваше под дъжда, пееше песни за вековете, надничаше иззад покритите с пъпки клони, сякаш за да напомни на Робърт, че плодът на знанието расте точно извън обсега му.

От отсрещния край на залата сър Лий Тибинг уверено наблюдаваше Лангдън, който като омагьосан гледаше през прозореца.

„Точно както се надявах — помисли си англичанинът. — Ще успее.“

От известно време Тибинг подозираше, че ключът за Граала е Лангдън. Кралският историк не случайно започна осъществяването на плана си в същата нощ, в която Лангдън трябваше да се срещне с Жак Сониер. Подслушвайки уредника, Тибинг се убеди, че желанието му да се запознае лично с Лангдън може да означава само едно. „Загадъчният ръкопис на Лангдън засяга нещо важно за Ордена. Лангдън се е натъкнал на някаква истина и Сониер се страхува да не бъде разкрита.“ Тибинг беше сигурен, че великият магистър вика Лангдън, за да му запуши устата.

„Достатъчно дълго запушват устата на истината!“

Знаеше, че трябва да действа бързо. Ударът на Сила щеше да постигне две цели. Щеше да попречи на Сониер да убеди Лангдън да запази тайната и да задържи американеца в Париж в случай, че има нужда от него. Вместо това Лангдън сам дойде в Шато Вилет. „Още един признак, че Граалът копнее да го открият.“ Почти прекалено лесно уреди фаталната среща между Сониер и Сила. „Имах вътрешна информация за най-съкровените страхове на уредника.“ Предишния следобед Сила телефонира на Сониер и се представи като смутен свещеник.

— Простете ми, мосю Сониер, трябва веднага да разговарям с вас. Току-що ми се изповяда човек, който твърди, че е убил ваши близки роднини.

Сониер отговори сепнато, но предпазливо.

— Близките ми загинаха в катастрофа. Полицейското следствие категорично го доказа.

— Да, в автомобилна катастрофа — хвърли въдицата Сила. — Човекът, който ми се изповяда, каза, че изблъскал колата им от пътя в някаква река.

Сониер мълчеше.

— Мосю Сониер, изобщо нямаше да ви се обадя, ако този човек не каза нещо, което ме кара да се боя за вашата безопасност. — Сила направи драматична пауза. — Спомена също и за внучка ви Софи.

Името на Софи беше катализаторът. Уредникът отговори на Сила веднага да отиде при него на най-сигурното място, за което се сещаше — кабинета му в Лувъра. После телефонира на Софи, за да я предупреди, че е в опасност. И съвсем забрави за срещата с Робърт Лангдън… И сега, когато американецът стоеше сам в отсрещния край на залата, Тибинг разбираше, че успешно е разделил двамата спътници. Софи Нево продължаваше да е непокорна, но Лангдън очевидно виждаше цялата картина. Опитваше се да разгадае паролата. „Ясно му е, че трябва да намерим Граала и да го освободим от оковите му.“

— Той няма да го отвори заради вас — студено заяви Софи. — Даже да открие паролата.

Тибинг наблюдаваше Лангдън и продължаваше да държи под прицел Софи. Вече бе съвсем сигурен, че ще се наложи да стреля. Макар че тази мисъл го смущаваше, знаеше, че няма да се поколебае. „Дадох й всички възможности да постъпи както трябва. Граалът е по-важен от всички нас.“

В този момент Лангдън се обърна към тях.

— Гробницата… — внезапно каза той и ги погледна със слаб проблясък на надежда в очите си. — Знам къде да търся. Да, мисля, че мога да разгадая паролата.

Сърцето на Тибинг ликуваше.

— Къде, Робърт? Кажи ми!

— Недей, Робърт! — ужасено възкликна Софи. — Няма да му помогнеш, нали?

Понесъл затворения криптекс пред себе си, професорът се приближи с решителна крачка.

— Не — рече той и се обърна към Лий. — Не и преди да я пуснеш.

Оптимизмът на Тибинг угасна.

— Съвсем близо сме, Робърт. Не смей да си играеш с мен!

— Това не е игра — отвърна американецът. — Пусни я. После ще те заведа при гробницата на Нютон. Заедно ще отворим криптекса.

— Никъде не отивам — заяви Софи и зелените й очи гневно се присвиха. — Криптексът беше оставен на мен. Той не е ваш.

Лангдън уплашено я изгледа.

— Моля те. Софи! В опасност си. Опитвам се да ти помогна!

— Как? Като разкриеш тайната, която дядо ми е умрял, за да запази ли? Той ти се довери, Робърт. Аз ти се доверих.

В сините очи на Лангдън ясно се долавяше паника и Тибинг не можеше да не се усмихне при мисълта, че двамата действат един срещу друг. Рицарските усилия на американеца бяха смешни. „Предстои му да разкрие една от най-големите тайни в историята, а той се тревожи за жена, която доказа, че не е достойна за откритието.“

— Софи — каза Робърт. — Моля те… трябва да си тръгнеш.

Тя поклати глава.

— Не и докато не ми дадеш криптекса или не го разбиеш в пода.

— Какво? — ахна Лангдън.

— Робърт, дядо ми би предпочел тайната завинаги да се изгуби, вместо да попадне в ръцете на неговия убиец.

— Откъде знаете? — оскърбено изсумтя Тибинг. — Вие десет години не сте поддържали връзка с него. Изобщо познавали ли сте го? Наистина ли смятате, че е умрял снощи? Не, не. Той е умрял преди години — когато Църквата му е отнела семейството и после единствената му внучка му е обърнала гръб, отказала е да се среща с него и дори да чете писмата му.

— Лий! — извика Лангдън. — Престани!

— Не, Робърт, няма да престана! Госпожице Нево, именно вашият инат е направил Ордена заложник през всички тези години. Вашият инат е попречил на дядо ви да ви обясни в какво положение се намира. Достатъчно време стоите на пътя на истината и аз няма да допусна това нито секунда повече! Ако можехте да си отворите очите дори само за миг, щяхте да разберете, че в момента дядо ви ни гледа отгоре и иска да ни помогнете да изпълним задачата, която той не е успял да довърши!

Очите на Софи заблестяха, сякаш сълзите й всеки момент щяха да рукнат, ала тя не се разплака.

— Застреляйте ме, ако трябва — отвърна на Тибинг младата жена. — Няма да оставя наследството на дядо си във ваши ръце.

„Добре.“ Кралският историк се прицели.

— Не! — извика Лангдън, вдигна ръка и се приготви да разбие криптекса в каменния под. — Ако дори само си помислиш за това, Лий, ще го хвърля.

Тибинг се засмя.

— Реми повярва на блъфа ти, но не и аз. Добре те познавам.

— Нима?

„Да. Трябва да поработиш върху изражението си, приятелю. Сега виждам, че лъжеш. Нямаш представа къде е отговорът на загадката.“

— Наистина ли, Робърт? Знаеш ли къде да търсиш паролата?

— Да.

Колебанието в очите на Лангдън бе мимолетно, но Лий го забеляза. Там имаше лъжа. Отчаян, смехотворен опит да спаси Софи. Тибинг изпита дълбоко разочарование от Робърт Лангдън.

„Аз съм самотен рицар, заобиколен от недостойни личности. И ще трябва сам да разшифровам ключовия камък.“ Сега Лангдън и Нево бяха заплаха за него… и за Гра ала. Колкото и мъчително да беше решението, той знаеше, че може да го вземе с чиста съвест. Единственият проблем бе да убеди американеца да остави ключовия камък на пода, за да приключат с тази игра.

— Знак за доверие — каза Тибинг и отпусна револвера. — Остави ключовия камък и ще поговорим.

Лангдън знаеше, че лъжата му е разкрита. Виждаше мрачната решителност на лицето на Тибинг и бе наясно, че времето им изтича. „Когато оставя криптекса, той ще убие и двама ни.“ Дори без да погледне Софи, можеше да усети, че сърцето й го умолява в безмълвно отчаяние. „Този човек не е достоен за Граала, Робърт. Моля те, не му давай ключовия камък. Каквото и да струва това.“

Професорът още преди няколко минути беше взел решение — докато бе стоял пред прозореца. „Спаси Софи. Спаси Граала.“ Едва не беше извикал: „Но не знам как!“

Минутите на обезверение бяха донесли със себе си яснота, каквато не бе изпитвал никога. „Истината е пред очите ти, Робърт. — Не знаеше откъде е дошло това откровение. — Граалът не те заблуждава, той зове само достойните.“

Той приклекна на няколко метра пред Лий Тибинг и внимателно отпусна криптекса на сантиметри от каменния под.

— Да, Робърт — прошепна Тибинг и се прицели в него. — Остави го.

Лангдън вдигна поглед към огромния купол, после сведе очи към насочения към него револвер.

— Съжалявам, Лий.

И с плавно движение скочи нагоре, замахна и хвърли криптекса към купола.

Лий Тибинг не усети как показалецът му натиска спусъка, ала револверът стреля с оглушителен гърмеж. Лангдън беше във въздуха и куршумът улучи пода в краката му. Разярен, англичанинът понечи да вдигне оръжието и да стреля пак, но разумът му го накара да вдигне поглед към купола.

„Ключовият камък!“

Времето сякаш замръзна, движенията се забавиха и целият свят на Тибинг се сви до летящия цилиндър. Той достигна върха на издигането си… за миг остана неподвижен… и се запремята надолу към каменния под.

Всички надежди и мечти на Лий с бясна скорост се приближаваха към края си. „Не бива да падне на пода! Мога да го хвана!“ Тялото му реагира инстинктивно. Пусна револвера, метна се напред, захвърли патериците си, протегна нагоре меките си гледани ръце и улови ключовия камък във въздуха.

Победоносно стиснал цилиндъра, Тибинг полетя към пода — ала падаше прекалено бързо. Протегнатите му ръце първи се удариха в каменните плочи и криптексът силно се блъсна в студения под. Чу се ужасяващо хрущене на стъкло.

Цяла безкрайна секунда Лий не можа да си поеме дъх. Проснат на земята, вперил поглед в мраморния цилиндър, той целият изстина. Разнесе се остра миризма на оцет и Тибинг усети, че по дланите му се стича студена течност.

Обзе го дива паника. „НЕ!“ Представи си разтварящия се вътре папирус. „Робърт, глупак такъв! Тайната е изгубена!“

Тибинг неудържимо се разрида. „С Граала е свършено. Всичко се провали.“ Смаян от постъпката на Лангдън, той се опита да отвори цилиндъра, да зърне поне за миг историята преди тя да бъде унищожена. За негово огромно удивление, когато завъртя краищата му, криптексът поддаде.

Англичанинът ахна и погледна. Вътре имаше само парчета мокро стъкло. Нямаше разтварящ се папирус. Той се претърколи настрани и погледна. Софи стоеше до Лангдън, насочила револвера право към него.

Объркан, кралският историк сведе очи към ключовия камък… и тогава видя. Пръстените вече бяха подредени. И той видя думата.

— Да — спокойно каза Лангдън. — Плодът, от който отхапала Ева, предизвикал свещения гняв на Бог. Първородният грях. Символът на падението на свещената женственост. Ябълката[1].

Истината се стовари върху Тибинг с мъчителната си простота. Кълбото, което липсваше от гроба на Нютон, не можеше да е нищо друго, освен розовата ябълка, която паднала от дървото, ударила великия учен по главата и го вдъхновила за откритието на живота му. „… трудът му свят… плод… Роза…“

— Робърт — смаяно запелтечи англичанинът. — Ти си го отворил. Къде.. е картата?

Без да мигне, Лангдън бръкна във вътрешния джоб на туидовото си сако и внимателно извади тънък навит на свитък папирус. Разви го и го погледна. На лицето му се изписа многозначителна усмивка.

„Той знае!“ Сърцето на Лий копнееше за това знание. Мечтата на живота му беше точно пред него.

— Кажи ми! Моля те! О, Господи, моля те! Още не е късно!

Чуха се тежки стъпки — приближаваха се. Лангдън бързо нави папируса и го прибра в джоба си.

— Не! — извика Тибинг и се опита да се изправни. Вратата с трясък се отвори, Безу Фаш влетя вътре като бик на арена и бесните му очи мигом откриха целта му — безпомощно проснатия на пода Лий Тибинг. Капитанът облекчено въздъхна, прибра оръжието си и се обърна към Софи.

— Радвам се, че с господин Лангдън сте в безопасност, агент Нево. Трябваше да изпълните заповедта ми.

Британските полицаи влязоха по петите на Фаш и сложиха белезници на Тибинг.

— В джоба му е! — крещеше като безумец той. — Картата на Светия Граал!

Докато го изнасяха от залата, англичанинът отметна глава и изрева:

— Робърт! Кажи ми къде е скрит!

Лангдън го погледна в очите.

— Само достойните откриват Граала, Лий. Ти ме научи на това.

Бележки

[1] Apple (англ.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:07

102

Сила се скри в едно тихо долче. Над Кенсингтън Грийн се беше спуснала гъста мъгла. Той коленичи на мократа трева и усети топлата струя кръв, която се стичаше от раната под ребрата му. Въпреки това продължи да гледа право напред.

Наоколо му приличаше на рай. Албиносът вдигна окървавените си ръце за молитва и видя как дъждът милва пръстите му, за да възвърне белия им цвят. Капките зашибаха гърба и раменете му и той усети, че тялото му малко по малко изчезва в мъглата.

„Аз съм призрак.“

Прошумоля ветрец и донесе мирис на влажна пръст и нов живот. Сила се молеше с всяка жива клетка в смазаното си тяло. Молеше се за опрощение. Молеше се за милост. И най-вече се молеше за своя наставник… епископ Арингароса… Господ да не го прибере преди да е настъпил уреченият му час. „Остава му да върши много работа.“

Мъглата се стелеше около него и той се чувстваше толкова лек, сякаш валмата й щяха да го отнесат. Монахът затвори очи и прочете последната си молитва.

Някъде отдалеч му шепнеше гласът на Мануел Арингароса.

„Господ е добър и милостив.“

Болката му най-после започна да отслабва и Сила разбра, че епископът е прав.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:08

103

Късно следобед лондонското слънце най-после разкъса облаците и градът започна да изсъхва. Безу Фаш уморено излезе от стаята за разпити, напусна сградата и спря такси. Сър Лий гръмогласно се беше обявил за невинен и все пак несвързаното му бълнуване за Светия Граал, тайни документи и тайнствени братства караше капитана да подозира, че лукавият историк ще накара адвокатите си да пледират за „невменяемост“.

„Естествено — помисли си Фаш. — Невменяемост.“ Тибинг беше проявил находчивост и прецизност, за да разработи план, който по никакъв начин не го замесваше. Подслушвателният му пост се намираше на единственото място, недостъпно за инвалид като него. Бе използвал Ватикана и Opus Dei — които се бяха оказали напълно невинни. Мръсната му работа беше извършена от монах фанатик и отчаян епископ. И единственият, който бе знаел истинската му самоличност, беше умрял от алергична реакция.

„Това не е дело на луд човек“ — каза си капитанът.

Ако се съдеше по сведенията на Коле от Шато Вилет, коварството на Тибинг достигаше такива мащаби, че самият Фаш можеше да се учи от него. За да скрие подслушвателни устройства в някои от най-добре охраняваните парижки офиси, британският историк бе прибегнал до древните гърци. „Троянски коне.“ Едни от обектите му бяха получили като подаръци скъпи творби, други бяха купили на търг произведения на изкуството, в които Тибинг предварително бе скрил миниатюрните си предаватели. Сониер беше получил покана за вечеря в Шато Вилет, за да обсъдят възможността англичанинът да финансира построяването на ново крило с картини на Леонардо в Лувъра. Поканата завършваше с безобиден послепис, изразяващ интереса на Тибинг към рицаря, който се говорело, че бил направил уредникът. „Донесете го на вечерята“ — предлагаше историкът. Сониер очевидно беше направил точно така и бе оставил рицаря без надзор достатъчно дълго, за да може Реми Легалудек да внесе едно незабележимо допълнение.

Седнал на задната седалка на таксито, Фаш затвори очи. „Остава ми да свърша още нещо преди да се прибера в Париж.“

В интензивното отделение на болницата „Парксайд“ беше слънчево.

— Смаяхте всички ни — усмихна се медицинската сестра. — Истинско чудо.

Епископ Арингароса немощно отговори на усмивката й.

— Винаги съм бил благословен.

Сестрата дооправи леглото му и го остави сам. Слънчевите лъчи топлеха лицето му. Предишната нощ бе най-черната в живота му.

Той унило се замисли за Сила, чийто труп бяха открили в парка.

„Моля те, прости ми, синко.“

Арингароса беше копнял Сила да участва в неговия величествен план. Предишната нощ обаче му се бе обадил Безу Фаш и го беше попитал за очевидната връзка на албиноса с убийството на монахинята в „Свети Сулпиций“. Епископът бе разбрал, че нощта е придобила ужасяващ обрат. Вестта за четирите нови убийства превърна ужаса му в мъка. „Какво си сторил, Сила?!“ Неспособен да се свърже с Учителя, той беше осъзнал, че е изолиран. „Използван.“ Единственият начин да спре тази страшна върволица от събития бе да признае всичко на Фаш и от този момент двамата заедно се бяха опитали да настигнат Сила преди Учителя да го убеди отново да убие някого.

Уморен до мозъка на костите си, Арингароса затвори очи и се заслуша в телевизионния репортаж за арестуването на един известен британски историк, сър Лий Тибинг. „Учителя, изобличен пред всички.“ Тибинг беше надушил плановете на Ватикана да отлъчи Opus Dei. И бе видял в Арингароса идеалната пионка за осъществяването на плана си. „В края на краищата кой друг би се хвърлил сляпо по дирите на Светия Граал, ако не човек като мен, който вече няма какво да губи? Граалът щеше да донесе огромно могъщество на всеки, който го притежава.“

Сър Лий находчиво бе запазил в тайна самоличността си — като бе имитирал френски акцент и набожност, той бе поискал в замяна единственото, от което нямаше нужда. Пари. Арингароса беше прекалено нетърпелив, за да заподозре нещо. Двадесетте милиона евро бяха нищожна цена в сравнение с Граала и парите на Ватикана му бяха свършили отлична работа. „Слепецът вижда онова, което иска да види.“ И най-голямото оскърбление, което им нанесе Тибинг — поиска парите в чекове, издадени от Банка Ватикана, та ако нещо се обърка, уликите да сочат към Рим.

— Радвам се да видя, че сте добре, ваше високопреосвещенство.

Арингароса позна дрезгавия глас, ала лицето бе неочаквано — сурово, с волеви черти, пригладена назад черна коса и дебела шия, която опъваше яката.

— Капитан Фаш? — Състраданието и загрижеността на капитана към състоянието на епископа предишната нощ бяха накарали Арингароса да си състави съвсем друга представа за него.

Полицаят се приближи до леглото и остави на стола до него познато тежко черно куфарче.

— Мисля, че това е ваше.

Арингароса погледна пълното с чекове куфарче и обзет от срам, незабавно извърна очи.

— Да… благодаря ви. — Замълча и нервно заопипва завивката, после продължи: — Много мислих, господин капитан, и трябва да ви помоля за една услуга.

— Разбира се.

— Семействата на хората в Париж, които Сила… — Епископът пак замълча и развълнувано преглътна. — Разбирам, че парите не могат да компенсират загубата, и все пак, ако сте така любезен да поделите съдържанието на това куфарче между тях… между семействата на убитите.

Фаш дълго го наблюдава с тъмните си очи.

— Добродетелен жест, ваше високопреосвещенство. Ще се погрижа желанието ви да бъде изпълнено.

Възцари се тежко мълчание.

По телевизията един строен френски полицай даваше интервю пред огромно имение. Фаш видя кой е и насочи вниманието си към екрана.

— Лейтенант Коле — с обвинителен глас каза една репортерка от Би Би Си. — Снощи вашият капитан публично обвини двама невинни в убийство. Робърт Лангдън и Софи Нево ще търсят ли отговорност от вашето управление? Този случай ще струва ли работата на капитан Фаш?

Усмивката на Коле беше уморена, но спокойна.

— Моят опит показва, че капитан Безу Фаш рядко греши. Още не съм разговарял с него по този въпрос, но като имам предвид начина му на действие, предполагам, че публичното преследване на агент Нево и господин Лангдън е било хитрост, за да примами истинския убиец.

Репортерите се спогледаха изненадано.

— Нямам представа дали господин Лангдън и агент Нево съзнателно са участвали в ужилването. Капитан Фаш обикновено не споделя по-находчивите си методи. Засега мога само да потвърдя, че капитанът успешно е арестувал виновника и че господин Лангдън и агент Нево са невинни и в безопасност.

Фаш се обърна към Арингароса. На лицето му грееше усмивка.

— Свястно момче е този Коле. Мисля, че достатъчно отдавна е лейтенант. — Капитанът прокара пръсти през косата си и погледна епископа. — Време е да се прибирам в Париж, ваше високопреосвещенство. Но преди да си тръгна, има още един неприятен въпрос — вашият импровизиран полет до Лондон. Подкупили сте пилота да промени курса. И с това сте нарушили няколко международни закона.

Арингароса въздъхна.

— Бях отчаян.

— Да. Както и пилотът, когато го разпитваха моите хора. — Фаш бръкна в джоба си и извади пръстена с аметист и познатите митра и жезъл.

Докато го поставяше на пръста си, епископът усети, че от очите му бликват сълзи.

— Много сте любезен. — Той стисна ръката на Фаш. — Благодаря ви.

Капитанът махна с ръка, отиде до прозореца и погледна навън. Мислите му очевидно бяха някъде надалеч.

— А сега накъде, ваше високопреосвещенство?

На излизане от замъка Гандолфо предишната нощ Арингароса си беше задал същия въпрос.

— Предполагам, че моят път е също толкова несигурен, колкото и вашия.

— Да. — Фаш замълча за миг. — Сигурно преждевременно ще изляза в пенсия.

Епископът се усмихна.

— Малко вяра върши чудеса, господин капитан. Малко вяра.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:13

104

Черквата „Рослин“ — често наричана „Катедралата на символите“ — се намира на тридесетина километра северно от Гластънбъри в Шотландия, където някога се е издигал древен храм на Митра. Построена е от рицарите тамплиери през 1446 година и в нея са изобразени поразително много символи от юдейската, християнската, египетската, масонската и езическата традиция.

Географските й координати попадат точно на меридиана, който минава през Гластънбъри. Тази Линия на розата е традиционен белег за Артуровия остров Авалон и се смята за основен стълб на британската сакрална геометрия. Именно от тази свещена Линия на розата произхожда името на черквата, първоначално произнасяно като „Розлин“.

Робърт Лангдън и Софи Нево спряха взетата под наем кола на затревения паркинг в подножието на хълма. Храмът хвърляше дълги привечерни сенки. Краткият полет от Лондон до Единбург бе минал спокойно, макар че нито един от двамата не беше спал поради неизвестността, която ги очакваше. Загледан в мрачната сграда, чийто силует се очертаваше на облачното небе, професорът се почувства като Алиса, стремглаво падаща в огледалото. „Сигурно сънувам.“ И все пак последната загадка на Сониер не можеше да е по-конкретна.

„Под Розлин тя е скрита най-подир.“

Беше си представял, че „картата на Граала“ ще е схема — план с кръстчета, — но последната тайна на Ордена бе разкрита по същия начин, по който още отначало им беше говорил Сониер. В стихове. Четири ясни стиха, които без никакво съмнение сочеха към това място. Освен че изрично се споменаваше името — Рослин, стихотворението отбелязваше някои от най-известните архитектурни особености на черквата.

Въпреки яснотата на последното откровение на Сониер Лангдън бе смутен. Векове наред в този каменен храм бяха отеквали шепоти за присъствието на Светия Граал. Шепотите се бяха превърнали във викове през последните десетилетия, когато с помощта на ултразвуково сканиране бяха установили съществуването на удивителна структура под сградата — грамадно подземно помещение. Това дълбоко подземие не само беше по-голямо от самата черква, но и, изглежда, нямаше нито вход, нито изход. Археолозите бяха предложили да пробият скалата, за да стигнат до тайнствената камера, ала тръстът „Рослин“ категорично бе забранил всякакви разкопки на свещеното място. Естествено това само разпалваше пламъците на догадките. Какво се опитваше да скрие тръстът?

В резултат черквата „Рослин“ се бе превърнала в място за поклонение на търсачи на загадки. Някои твърдяха, че ги привличала могъща сила, която необяснимо се излъчвала от тези координати, други заявяваха, че били дошли да търсят наоколо таен вход към подземието, но повечето признаваха, че просто искат да се поскитат в района и да се насладят на духа на легендите за Светия Граал.

Въпреки че никога не бе идвал в „Рослин“, Лангдън винаги се беше подсмихвал, когато бе чувал да посочват храма за последно убежище на Граала. Смяташе, че някога черквата може да е била дом на Светия Граал, но не и сега. През последните години „Рослин“ привличаше прекалено много внимание и рано или късно все някой щеше да намери начин да проникне в подземието. Истинските специалисти по история на Граала бяха единодушни, че „Рослин“ е примамка — един от лъжливите задънени пътища, така убедително създадени от Ордена. Стиховете от ключовия камък обаче сочеха точно към това място и тази вечер Лангдън не бе толкава сигурен. През целия ден го беше измъчвал един въпрос:

„Защо Сониер е положил толкова усилия, за да ни доведе до толкова очевидно място?“ Изглежда, имаше само един логичен отговор. „В «Рослин» има нещо, което трябва да разберем.“

— Робърт? — Софи стоеше до колата и го гледаше. — Идваш ли? — Тя носеше палисандровото ковчеже, което им беше върнал капитан Фаш. Вътре бяха и двата криптекса, поставени един в друг, както ги бяха открили. Папирусът със стихотворението бе на мястото си — без счупената стъкленица с оцет.

Докато се изкачваха по дългата чакълена пътека, Лангдън и Софи минаха покрай прочутата западна стена на черквата. Обикновените посетители смятаха, че тази странно стърчаща стена е част от сградата, която е останала недовършена. Истината, спомни си Робърт, беше много по-интересна.

„Западната стена на Соломоновия храм.“ Рицарите тамплиери бяха проектирали „Рослин“ като точно архитектурно копие на ерусалимския Соломонов храм — западна стена, тесен правоъгълен кораб и подземие като светая светих, в която първите деветима рицари бяха открили безценното си съкровище. Лангдън трябваше да признае, че в идеята на тамплиерите да построят хранилище на Граала, което да имитира първото му скривалище, има някаква странна симетрия.

Входът на „Рослин“ бе по-скромен, отколкото очакваше професорът. Малката дървена врата имаше две железни панти и проста дъбова табела.

Рослин.

Това беше древното заклинание, обясни на Софи той, произлизащо от Линията на розата, меридиана, на който се намираше черквата. Или, както предпочитаха да вярват специалистите по история на Граала, от „линията на Розата“ — рода на Мария Магдалина.

Храмът скоро затваряше и когато Лангдън отвори вратата, отвътре го лъхна топъл въздух, сякаш древната сграда уморено въздишаше в края на дълъг ден. По арките на входа бяха изваяни петолистници.

„Рози. Утробата на Богинята-майка.“

Когато влязоха, Робърт обгърна с поглед целия храм. Макар че беше чел описания на поразително сложните каменни изваяния, съвсем друго бе да ги види със собствените си очи. „Рай за специалистите по символика“, както го беше нарекъл един негов колега.

„По-скоро ад“ — вторачен в стените, си помисли той.

Всяка повърхност на черквата бе покрита със символи — християнски разпятия, юдейски звезди, масонски печати, тамплиерски кръстове, рогове на изобилието, пирамиди, астрологични знаци, растения, пентаграми и рози. Рицарите тамплиери — майстори зидари — бяха издигнали свои храмове из цяла Европа, ала „Рослин“ се смяташе за най-любимото им постижение. Зидарите не бяха оставили нито един гол камък. Това беше храм на всички религии… на всички традиции… и най-вече на природата и Богинята-майка.

Вътре имаше само неколцина посетители, които слушаха младия екскурзовод да изнася последната си за деня беседа. Той ги водеше в редица по един по добре познат маршрут — невидима пътека, свързваща шест ключови архитектурни точки. Поколения туристи бяха извървели тези прави линии и безбройните им стъпки бяха изтъркали огромен символ върху пода.

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 5 Image97

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 5 Image97

„Соломоновият печат — помисли си Лангдън. — Това не е съвпадение.“

Екскурзоводът ги беше видял да влизат и въпреки че наближаваше краят на работното време, любезно се усмихна и им даде знак спокойно да разгледат храма.

Професорът кимна и навлезе навътре в сградата. Софи обаче стоеше, като вцепенена на входа и гледаше озадачено.

— Какво има? — попита Робърт.

Тя се взираше в отсрещния край на черквата.

— Струва ми се… че съм била тук.

Лангдън се изненада.

— Но нали каза, че изобщо не си чувала за „Рослин“?

— Не бях… — Младата жена неуверено се огледа. — Дядо ми сигурно ме е водил тук като съвсем малка. Не знам. Струва ми се познато. — Докато обхождаше с поглед храма, тя закима по-уверено. — Да. — Софи посочи. — Онези две колони… Виждала съм ги.

Робърт погледна двете красиво изваяни колони в отсрещния край на сградата. Бялата каменна дантела сякаш тлееше с червеникаво сияние на последните слънчеви лъчи, процеждащи се през западния прозорец. По левия стълб минаваха прости вертикални линии, докато по десния имаше сложни спирали. Софи тръгна натам. Лангдън забърза да я настигне. Когато се приближиха, тя смаяно закима.

— Да, сигурна съм. Виждала съм ги!

— Не се съмнявам, че си ги виждала, но не е задължително да е било тук.

Криптографката се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези два стълба са най-често копираните архитектурни елементи в историята. Такива има по цял свят.

— Копия на „Рослин“ ли? — изненада се Софи.

— Не. Ако си спомняш, ти споменах, че самият „Рослин“ е копие на Соломоновия храм. Тези два стълба са същите като стълбовете пред Храма в Ерусалим. — Лангдън посочи левия. — Този се казва Воаз или „стълбът на зидаря“. Другият се казва Яхин или „стълбът на чирака“. — Той замълча за миг. — Всъщност почти във всеки масонски храм по света има такива стълбове.

Вече й беше разказвал за тесните исторически връзки на тамплиерите със съвременните тайни масонски братства, чиито основни степени чирак, калфа и майстор произхождаха от ранните дни на рицарския орден. В последното стихотворение на дядо й се споменаваше за майсторите, които украсили „Рослин“, както и за тавана на черквата, покрит с изображения на звезди и планети.

— Никога не съм била в масонски храм — без да откъсва очи от колоните, каза Софи. — Почти съм сигурна, че съм виждала тези стълбове тук. — Тя отново плъзна поглед наоколо, сякаш търсеше още нещо, което да събуди спомените й.

Останалите посетители вече си тръгваха и екскурзоводът с учтива усмивка се запъти към тях. Бе красив тридесетинагодишен мъж с шотландски акцент и пясъчноруса коса.

— Скоро ще затварям. Мога ли да ви помогна да намерите нещо?

„Например Светия Граал?“, помисли си Лангдън.

— Шифърът — внезапно възкликна Софи. — Тук има шифър!

Екскурзоводът се зарадва на ентусиазма й.

— Ами да, има, госпожо.

— На тавана — посочи тя. — Някъде… там.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:13

Той се усмихна.

— Виждам, че не идвате за пръв път в „Рослин“.

„Шифърът“ — помисли си Лангдън. Беше забравил за тази легенда. Сред многобройните загадки на храма бе арка, от която стърчаха стотици каменни блокове. Върху всички блокове привидно безредно бяха изваяни символи и образуваха шифър с невъобразими мащаби. Някои смятаха, че той посочва входа на подземието под черквата. Други вярваха, че разказва истинската легенда за Граала. Не че имаше значение — криптографите от векове се опитваха да разшифроват значението му. Тръстът „Рослин“ до ден днешен предлагаше щедра награда за онзи, който разкрие тайния смисъл, ала шифърът си оставаше загадка.

— С удоволствие ще ви покажа…

Гласът на екскурзовода заглъхна.

„Първият ми шифър“ — помисли си Софи, докато се приближаваше сама като изпаднала в транс към арката. След като подаде палисандровото ковчеже на Лангдън, тя за миг забрави всичко за Светия Граал, Ордена на Сион и всички загадки от предишния ден. Когато стигна под свода и видя символите над себе си, спомените в миг я връхлетяха. Върна се в деня на първото си идване тук и това й навя странна неочаквана тъга.

Беше съвсем малка… беше около година след гибелта на семейството й. Дядо й я бе довел на кратка почивка в Шотландия. Бяха дошли да видят черквата „Рослин“ преди да се завърнат в Париж. Беше късно и храмът бе затворен. И все пак те бяха вътре.

— Хайде да се прибираме, grand-pére — уморена, помоли тя.

— Скоро, миличка, съвсем скоро. — Гласът му звучеше меланхолично. — Трябва да свърша само още нещо. Искаш ли да ме почакаш в колата?

— Пак ли ще правиш нещо, каквото правят само възрастните?

Той кимна.

— Бързо ще свърша. Обещавам.

— Може ли пак да разгадая гатанката на арката? Беше забавно.

— Не знам. Трябва да изляза навън. Няма ли да те е страх сама?

— Не, разбира се! — изпуфтя Софи. — Та тук дори не е тъмно!

Дядо й се усмихна.

— Добре тогава. — И я заведе при арката, която й бе показал по-рано.

Софи веднага се просна на каменния под, легна по гръб и се вторачи в символите на тавана.

— Ще разгадая гатанката преди да се върнеш!

— Тогава да се състезаваме. — Дядо й се наведе, целуна я по челото и тръгна към близката странична врата. — Няма да се отдалечавам много. Ще оставя вратата отворена. Ако ти потрябвам, само ме повикай. — Той излезе в сумрака навън.

Софи лежеше на пода и се взираше в кода. Приспа й се. След няколко минути символите се замъглиха. И изчезнаха.

Когато се събуди, подът под нея беше студен.

— Grand-pére?

Никакъв отговор. Софи се изправи и изтупа дрехите си. Страничната врата все още бе отворена. Мракът навън се сгъстяваше. Пееха щурци. Тя излезе навън и видя, че дядо й стои на верандата на една каменна къща точно под черквата. Той тихо разговаряше с някого — човекът едва се виждаше зад мрежата на вратата.

— Grand-pére? — извика Софи.

Дядо й се обърна и й махна да почака малко. Размени няколко последни думи с неясната фигура и й прати въздушна целувка. После се приближи към Софи. Очите му бяха насълзени.

— Защо плачеш, grand-pére?

Той я вдигна на ръце и я притисна към себе си.

— О, Софи, тази година с теб се сбогувахме с много хора. Тежко е.

Момичето си помисли за катастрофата, за сбогуването с майка й и баща й, с баба й и мъничкото й братче.

— С друг човек ли се сбогуваше?

— С една скъпа приятелка, която много обичам — развълнувано отвърна дядо й. — И се боя, че дълго време няма да я видя.

Застанал до екскурзовода, Лангдън разглеждаше стените на черквата и му се струваше, че е стигнал до задънена улица. Софи се беше отдалечила към шифъра и го бе оставила да носи палисандровото ковчеже. Картата на Граала в него като че ли с нищо не му помагаше. Макар че стихотворението на Сониер ясно посочваше „Рослин“, професорът не беше сигурен какво да прави тук. Споменаваше се за „острие с потир“, каквито не забелязваше никъде.

„Под Розлин тя е скрита най-подир,

над нея варди острие с потир.“

Усещаше, че остава някаква част от тази загадка, която трябва да се разкрие сама.

— Простете за любопитството — обади се екскурзоводът. Гледаше палисандровото ковчеже в ръцете му. — Но тази кутия… може ли да попитам откъде я имате?

Лангдън уморено се засмя.

— Това е невероятно дълга история.

Екскурзоводът се поколеба.

— Странна работа. Баба ми има точно такава кутия — кутия за бижута. Същото полирано палисандрово дърво, същата инкрустирана роза, даже пантичките изглеждат същите.

Професорът си помисли, че младежът сигурно греши. Ако на света изобщо съществуваше уникална кутия, това беше тази — специално направена за ключовия камък на Ордена.

— Двете може би си приличат, но…

Страничната врата изскърца и привлече вниманието им. Софи бе излязла, без да каже дума, и сега се спускаше по скалата към близката каменна къща. Лангдън се загледа след нея. „Къде отива?“ Откакто бяха влезли в черквата, тя се държеше странно. Робърт се обърна към екскурзовода.

— Знаете ли каква е онази къща?

Той кимна, също озадачен от поведението й.

— Там живее уредничката. Която случайно е председател на тръста „Рослин“. — Младежът замълча за миг. — И моя баба.

— Баба ви е председател на тръста „Рослин“?!

Екскурзоводът отново кимна.

— Тя живее там. И аз живея с нея, помагам й да поддържа черквата, развеждам туристи. — Той сви рамене. — Цял живот съм живял тук. Баба ми ме отгледа в тази къща.

Обезпокоен за Софи, Лангдън тръгна към вратата и понечи да я повика. Но едва направи няколко крачки и се закова на място. Думите на младежа бяха стигнали до съзнанието му.

„Баба ми ме отгледа.“

Лангдън погледна Софи на скалата, после сведе очи към палисандровото ковчеже в ръцете си. „Невъзможно.“ Той бавно се обърна към екскурзовода.

— Палисандровото ковчеже на баба ви. Откъде го има?

— Дядо ми й го направил. Той починал, когато съм бил бебе, но баба ми още говори за него. Казва, че бил много сръчен. Правел всевъзможни неща.

Лангдън започваше да различава невъобразимата паяжина от връзки, която се материализираше пред него.

— Казахте, че ви е отгледала баба ви. Може ли да ви попитам какво се е случило с родителите ви?

Младежът се изненада.

— Починали са, когато съм бил малък. — Той замълча за миг. — Заедно с дядо ми.

Сърцето на Робърт бясно туптеше.

— В автомобилна катастрофа ли?

Екскурзоводът се сепна и озадачено го погледна с маслиненозелените си очи.

— Да. В автомобилна катастрофа. Цялото ми семейство загинало тогава. Дядо ми, родителите ми и… — Той се поколеба и заби поглед в пода.

— И сестра ви — довърши изречението Лангдън.

Каменната къща на скалата изглеждаше точно така, както си я спомняше Софи. Смрачаваше се и сградата изглеждаше топла и гостоприемна. От отворената врата ухаеше на хляб, от прозорците струеше златиста светлина. Когато се приближи, младата жена чу тихо хлипане,

През мрежата на вратата Софи видя в коридора възрастна жена. Тя бе обърната с гръб, ала беше ясно, че плаче. Жената имаше дълга, буйна сребърна коса, която й навя неочакван спомен. Привлечена от нещо, Софи се качи по стълбището. Жената държеше поставена в рамка снимка на мъж и нежно докосваше с пръсти лицето му.

Софи добре познаваше това лице. „Grand-pére.“ Жената очевидно беше чула вестта за смъртта му.

Под краката й изскърца дъска и старицата бавно се обърна. Тъжните й очи срещнаха тези на Софи и на нея й се прииска да избяга, но стоеше като хипнотизирана. Жената нито за миг не откъсна от нея трескавия си поглед, докато оставяше снимката и се приближаваше към мрежата на вратата. Двете се взираха една в друга сякаш цяла вечност. После, като бавно надигаща се океанска вълна, неувереността в очите на старицата се превърна в… смайване… надежда… и накрая радост.

Тя отвори вратата, излезе, протегна нежните си ръце и обгърна в шепи удивеното лице на Софи.

— О, скъпо дете… каква си станала!

Въпреки че не я познаваше, Софи знаеше коя е тази жена. Тя се опита да каже нещо, но установи, че дори не може да си поеме дъх.

— Софи — изхлипа жената и я целуна по челото.

Накрая от устните на Софи се изтръгна задавен шепот.

— Но… grand-pére каза, че си…

— Знам. — Старицата постави длани на раменете й и я погледна с познатите си очи. — С дядо ти бяхме принудени да кажем много неща. Постъпихме така, както сметнахме за нужно. Съжалявам. Това бе заради твоята сигурност, принцесо.

Софи чу последната дума и си помисли за дядо си, който дълги години я беше наричал така. Гласът му сякащ отекна в древните камъни на „Рослин“, просмука се през земята и завибрира в незнайните кухини под храма.

Жената я прегърна и сълзите й потекоха по лицето й.

— Дядо ти много искаше да ти обясни всичко. Но помежду ви не вървеше. Полагаше всички усилия. Имаше да ти казва много неща. — Тя отново я целуна по челото, после прошепна в ухото й: — Край на тайните, принцесо. Време е да узнаеш истината за семейството си.

Софи и баба й седяха прегърнати и разплакани на стъпалата пред верандата. Младият екскурзовод бързаше към тях през моравата. Очите му блестяха от надежда и удивление.

— Софи?

Тя кимна през сълзи и се изправи. Не познаваше лицето на младежа, но когато се прегърнаха, усети силата на древната кръв във вените му… кръвта, която течеше и в нея. Когато Лангдън се приближи към тях, Софи не можеше да си представи, че едва предишния ден се е чувствала толкова самотна в света. А сега на това чуждо място в компанията на трима души, които почти не познаваше, най-сетне се чувстваше у дома си.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:18

105

Над „Рослин" се спусна нощ. Робърт Лангдън стоеше сам на верандата на каменната къща и се наслаждаваше на смеха, който се чуваше през мрежата на вратата. Чашата силно шотландско кафе в ръката му го бе избавила от умората му, и все пак той усещаше, че това няма да продължи много. Чувстваше се изтощен до мозъка на костите си.

- Измъкнахте се, без да ви усетим - разнесе се зад него тих глас.

Професорът се обърна. Сребърната коса на бабата на

Софи искреше в нощта. През последните тридесет години тя се беше казвала Мари Шовел. Лангдън уморено се усмихна.

- Реших за малко да ви оставя сами. - През прозореца виждаше, че Софи разговаря с брат си.

Мари се приближи и седна до него.

- Когато чух за убийството на Жак, господин Лангдън, бях ужасена за Софи. Когато тази вечер я видях на прага, изпитах най-голямото облекчение в живота си. Не мога да изразя благодарността си към вас.

Той нямаше представа какво да й отговори. Въпреки че бе предложил да остави Софи и баба й да си поговорят насаме, Мари го беше помолила да остане. „Съпругът ми очевидно ви е имал доверие, господин Лангдън, затова и аз ще ви се доверя."

Историята, която разказа за покойните родители на Софи, бе удивителна. И двамата били Меровинги - преки потомци на Мария Магдалина и Иисус Христос. Децата им бяха от кралска кръв - и затова били грижливо пазени от Ордена. Когато родителите на Софи загинали в автомобилна катастрофа, чиято причина така и не успели да установят, Орденът се уплашил, че кралският род е разкрит.

- Ние с дядо ти трябваше да вземем тежко решение още в момента, в който ни се обадиха - със задавен- от мъка глас обясни Мари. - Току-що бяха открили колата на родителите ти в реката. - Тя избърса сълзите от очите си. - Онази вечер трябваше да пътуваме шестимата заедно. За щастие в последния момент бяхме променили плановете си и майка ти и баща ти заминаха сами. Когато научихме за катастрофата, с Жак не знаехме какво се е случило... дали наистина е било катастрофа. - Възрастната жена погледна Софи. - Знаехме, че трябва да защитим внуците си, и постъпихме така, както сметнахме за най-добре. Жак съобщи в полицията, че ние с брат ти сме били в колата... Помислиха си, че течението е отнесло телата ни. После с брат ти се скрихме в Ордена. Жак беше известна личност и не можеше да си позволи лукса да изчезне. Ти трябваше да останеш в Париж и да бъдеш отгледана от него под закрилата на Ордена. - Гласът й се

сниши до шепот. - Раздялата на семейството беше най-трудното нещо, което сме правили. С Жак се виждахме от време на време и винаги в пълна тайна. Под закрилата на Ордена. Братството има някои свои церемонии.

Лангдън усещаше, че тази история е по-дълбока, но съзнаваше, че не е предназначена за неговите уши. Затова излезе навън. И сега, загледан в кулите на „Рослин", той не можеше да се избави от гризящата го загадка на черквата. „Наистина ли Граалът е в „Рослин"? И в такъв . случай къде са острието и потирът, за които споменава в стихотворението си Сониер?"

- Дайте - каза тя.

- А, благодаря. - Робърт й подаде празната чаша. Жената го погледна втренчено.

- Имах предвид другата ви ръка, господин Лангдън. Професорът сведе очи и видя, че държи папируса на

Сониер. Беше го извадил от криптексас надеждата да го осени нещо, което е пропуснал.

- О, извинете. Мари се усмихна.

- Познавам един парижки банкер, който сигурно изгаря от нетърпение да си върне палисандровото ковчеже. Андре Верне беше скъп приятел на Жак и съпругът ми му имаше пълно доверие. Андре би направил всичко, за да изпълни желанието на Жак да се грижи за ковчежето.

„Даже да ме застреля" - спомни си Робърт и реши да не споменава, че сигурно му е строшил носа. Замисли се за Париж и тримата сенешали, които бяха убити предишната нощ.

- Ами Орденът? Какво ще стане сега?

- Колелата се завъртяха, господин Лангдън. Братството съществува от векове и ще преодолее тази трагедия. Винаги има хора, които са готови да продължат и да възстановят разрушеното.

Лангдън през цялата вечер подозираше, че бабата на Софи е тясно свързана с дейността на Ордена. В края на краищата в него винаги бяха участвали жени. Жени бяха четирима велики магистри. Сенешалите традиционно бяха мъже - пазителите - и все пак жените имаха много по-

почетно положение и можеха да заемат високи постове от всякакво равнище.

Той се замисли за Лий Тибинг и Уестминстърското абатство. Струваше му се преди цяла вечност.

- Църквата оказваше ли натиск на съпруга ви да не разкрива документите от Сангреала в Края на дните?

- Небеса, не. Краят на дните е легенда, измислена от параноици. Нищо в доктрината на Ордена не посочва конкретна дата, в която да бъде разкрит Граалът. Всъщност Орденът винаги е поддържал тезата, че Граалът никога не бива да се разкрива.

- Никога ли? - смая се Лангдън.

- Душите ни имат нужда от тайнството и чудото, а не от самия Граал. Красотата на Розата се състои в нейната неземна природа. - Мари Шовел погледна към „Рослин". - За някои Граалът е потирът, който ще им донесе вечен живот. За други е търсенето на изчезнали документи и тайна история. А предполагам, че за повечето Светият Граал просто е една велика идея... възхитително непостижимо съкровище, което някак си, дори в днешния свят на хаос, ни вдъхновява.

- Но ако документите на Сангреала останат скрити, истината за Мария Магдалина завинаги ще остане в тайна.

- Нима? Огледайте се наоколо. Нейната история се разкрива с произведения на изкуството, музика и книги. Все повече с всеки изминал ден. Махалото се люлее. Започваме да усещаме опасностите на нашата история... и пагубните си пътища. Започваме да изпитваме потребността да възстановим свещената женственост. - Тя замълча за миг. - Споменахте, че пишете книга за символите на свещената женственост, нали?

- Да.

Жената се усмихна.

- Довършете я, господин Лангдън. Светът има нужда от трубадури.

Професорът замълча, усетил тежестта на отправеното му послание. Над дърветата изгряваше тънкият сърп на луната. Той погледна към „Рослин" и изпита момчешки копнеж да узнае тайните й. „Не питай - каза си Робърт.

- Сега не е моментът." После сведе очи към папируса в ръката на Мари и отново се обърна към черквата.

- Задайте въпроса, господин Лангдън - весело рече старицата. - Заслужили сте си това право.

Лангдън усети, че се изчервява.

- Искате да знаете дали Граалът е в „Рослин".

- Можете ли да ми кажете?

- Защо хората просто не оставят Граала на мира? -престорено ядосана, въздъхна тя и се засмя. - Защо смятате, че е тук?

Робърт посочи папируса в ръката й.

- В стихотворението на съпруга ви конкретно се споменава „Рослин", само че се споменава и за острие и потир, които вардят Граала. А аз не забелязах такива символи.

- Острието и потирът ли? - попита Мари. - Как точно изглеждат те?

Лангдън разбираше, че тя си играе с него, но прие играта и с показалец начерта символите на дланта си.

- Това е острието - каза той и нарисува най-простата му „затворена" форма. - Символизира мъжкото начало.

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 5 Image95

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 5 Image95

- И обратно - Лангдън нарисува втория символ. -Това е потирът, който представлява женското начало.

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 5 Image96

— Интересно — отвърна Мари. — И казвате, че сред стотиците символи в „Рослин“ не се срещат тези два триъгълника, така ли?

— Поне аз не ги видях.

— Ако ви ги покажа, ще поспите ли малко?

И преди Робърт да успее да отговори, Мари Шовел слезе от верандата и тръгна към черквата. Лангдън забърза след нея. Възрастната жена влезе в древната сграда, включи осветлението и посочи центъра на пода.

— Ето — острието и потира.

Професорът се втренчи в каменния под. Там нямаше нищо.

— Къде…

Мари въздъхна и тръгна по прочутата изтъркана в камъка пътека, същата, по която привечер Лангдън бе видял да минават туристите. Макар че видя гигантския символ, той все още не разбираше.

— Но това е само Соломоновият пе..

После онемя.

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 5 Dvc_solomonov_pechat2

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 5 Dvc_solomonov_pechat2

Острието и потирът.

Съчетани в едно.

Соломоновият печат… съвършеният съюз на мъжкото и женското начало… символът на светая светих… където се смятало, че живеят мъжкото и женското божество Яхве и Шекина.

Трябваше му малко време, за да успее да отвори уста.

— Значи стихотворението наистина сочи към „Рослин“. Идеално.

Мари се усмихна.

— Очевидно.

Значението на всичко това го вледени.

— Значи Светият Граал е в подземието, така ли?

Тя се засмя.

— Само духом. Една от най-древните задачи на Ордена беше някой ден да върне Розата в родната й Франция, където да намери вечен покой. Векове наред я влачеха из страната, за да е в безопасност. Абсолютно недостойно. Когато Жак стана велик магистър, целта му беше да я върне във Франция и да й построи гробница, достойна за царица.

— И успя ли?

Лицето й стана сериозно.

— Като имам предвид какво направихте за мен днес, господин Лангдън, и като уредник на тръста „Рослин“, мога да ви кажа, че Граалът вече не е тук.

Той реши да не отстъпва.

— Но ключовият камък трябва да води до мястото, където е скрит Светият Граал. Защо води в „Рослин“?

— Може да не разбирате значението му. Не забравяйте, че Граалът понякога е измамен. Както и покойният ми съпруг.

— Нима може да е по-ясен? Намираме се над подземие, белязано с острието и потира, под таван със звезди, заобиколени от чудесата на майсторите зидари. Всичко предполага „Рослин“.

— Добре, дайте да видя това загадъчно стихотворение. — Мари разви свитъка и решително прочете стиховете на глас:

— Под Розлин тя е скрита най-подир, над нея варди острие с потир. От майстори покрита с чудеса, почива тя под звездни небеса.

Тя помълча няколко секунди, после на устните й се изписа многозначителна усмивка.

— Ах, Жак.

Лангдън я наблюдаваше въпросително.

— Вие разбирате ли го?

— Както свидетелства подът на черквата, господин Лангдън, има много начини да виждаш прости неща.

Той се замисли. При Жак Сониер всичко беше двусмислено, и все пак не можеше да се сети за друго значение. Мари уморено се прозя.

— Ще ви призная нещо, господин Лангдън. Официално никога не са ми съобщавали местонахождението на Граала. Но все пак аз бях омъжена за човек с огромно влияние… и моята женска интуиция е много силна. — Лангдън понечи да каже нещо, но тя продължи: — Съжалявам, че след толкова много усилия ще трябва да си тръгнете от „Рослин“, без да узнаете отговора. И все пак нещо ми подсказва, че накрая ще намерите онова, което търсите. Някой ден ще ви осени. — Възрастната жена се усмихна. — И вярвам, че можете да пазите тайна.

На прага се чуха стъпки.

— Изчезнахте — каза Софи.

— Тъкмо се прибирах — отвърна баба й и се приближи към нея. — Лека нощ, принцесо. — Целуна я по челото. — Не дръж господин Лангдън до много късно.

Робърт и Софи я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше към каменната къща. Софи се обърна към него. Очите й плуваха в сълзи.

— Не очаквах точно такъв край.

„Значи ставаме двама“ — помисли си той. Виждаше, че младата жена е развълнувана. Тази нощ животът й се беше променил.

— Добре ли си? Май че ти дойде много. Тя кротко се усмихна.

— Имам семейство. Оттам ще започна. Ще ми трябва повече време, за да свикна с това кои сме и откъде сме дошли.

Лангдън не отговори.

— Ще поостанеш ли с нас? — попита Софи. — Поне за няколко дни?

Той въздъхна.

— Трябва да свикнеш със семейството си, Софи. Утре сутрин се връщам в Париж.

Младата жена изглеждаше разочарована, ала явно разбираше, че така трябва. Дълго време и двамата мълчаха. Накрая тя посегна, хвана го за ръка и го изведе от черквата. Отидоха до малко възвишение на скалата. Пред тях се простираше шотландският пейзаж, окъпан от бледата лунна светлина, която се процеждаше през тънките облаци. Мълчаливо застанаха там, хванати за ръце, борещи се с обгръщащия ги саван на умората.

Звездите тъкмо изгряваха, но на хоризонта блестеше ярка точка. Лангдън се усмихна. Венера. Древната богиня сияеше със своята могъща и търпелива светлина. Захлаждаше се, от равнината духаше студен вятър. След малко Робърт погледна Софи. Очите й бяха затворени, устните й бяха отпуснати в доволна усмивка. Неговите клепачи също натежаваха. Той неохотно стисна ръката й.

— Софи?

Тя бавно отвори очи и се обърна към него. Лицето й беше прекрасно на лунната светлина. Софи сънено му се усмихна.

— Здрасти.

Обзе го неочаквана тъга, че ще се върне в Париж без нея.

— Може да замина преди да се събудиш. — В гърлото му заседна буца и той замълча за миг. — Извинявай, не ме бива много в…

Софи протегна ръка и нежно притисна длан към лицето му. После се наведе и го целуна по бузата.

— Кога ще те видя пак?

За миг му се зави свят, за миг се изгуби в очите й.

— Кога ли? — Лангдън се зачуди дали тя се досеща, че си е задавал същия въпрос. — Ами, другия месец изнасям две лекции във Флоренция. Ще остана там седмица и няма да съм много зает.

— Това покана ли е?

— Ще живеем в разкош. Дават ми стая в „Брунелески“.

Софи игриво се усмихна.

— Много си въобразявате, господин Лангдън.

Той се сепна.

— Исках да кажа…

— С най-голямо удоволствие ще дойда при теб във Флоренция, Робърт. Но само при едно условие. — Гласът й стана сериозен. — Никакви музеи, черкви, гробници, картини и реликви.

— Във Флоренция ли? Цяла седмица? Там няма какво друго да се прави.

Софи се наведе и пак го целуна, този път по устните. Телата им се притиснаха едно към друго, отначало леко, после напълно. Когато тя се отдръпна, в очите й се четеше обещание.

— Добре — успя да промълви Лангдън. — Уговорихме се.

Façade Пет 19 Юни 2009, 10:19

Епилог

Робърт Лангдън внезапно се събуди. Бе сънувал. Монограмът на халата му гласеше: „ХОТЕЛ «РИЦ», ПАРИЖ“. През щорите се процеждаше светлина. „Здрачава ли се, или е сутрин?“ — зачуди се той.

Беше му топло и приятно. Бе прекарал последните два дни почти изцяло в сън. Професорът бавно се надигна и седна. Разбра какво го е събудило… една изключително странна идея. През последните няколко дни го беше заливала всевъзможна информация, ала сега мислеше за нещо, за което до момента не се бе сещал.

„Възможно ли е?“ Дълго стоя неподвижен. Накрая стана от леглото, отиде в мраморната баня и пусна душа докрай. Мисълта продължаваше да го занимава.

„Невъзможно.“

След двадесет минути Лангдън излезе от хотел „Риц“. Спускаше се нощ. Сънят го бе замаял… и все пак той усещаше ума си странно ясен. Беше мислил да пие във фоайето едно кафе, за да проясни мислите си, но краката му направо го бяха извели в парижката вечер.

Тръгна на изток по Рю дьо Пти Шанз. Обземаше те все по-силно вълнение. Зави на юг по Рю Ришельо, където въздухът ухаеше на разцъфващ жасмин от великолепния парк на Пале Роял.

Продължи на юг, докато не видя онова, което търсеше — прочутата аркада от полиран черен мрамор. Когато стигна до нея, погледна под краката си. След секунди намери няколко бронзови медальона, вградени в земята в идеално права линия. Всеки диск имаше диаметър тринадесет сантиметра и носеше буквите „N“ и „S“. Norde. Sud.[1]

Обърна се на юг и остави погледа си да проследи линията, образувана от медальоните. После закрачи по нея. На ъгъла на „Комеди Франсез“ мина през още един бронзов медальон. „Да!“

Парижките улици, много отдавна бе научил професорът, бяха украсени със сто тридесет и пет такива бронзови знака, вградени в настилката на тротоари, площади и улици по ос север-юг. Веднъж беше проследил линията от Сакре Кьор на север през Сена и накрая до древната парижка астрономическа обсерватория. Там бе открил значението на този свещен път.

Първият главен меридиан на Земята. Първата нулева географска дължина на света. Древната парижка Линия на розата.

И докато бързаше по Рю де Риволи, той усещаше, че целта му е близо. На по-малко от една пряка. „Под Розлин тя е скрита най-подир.“

Откритията идваха на вълни. Странният начин, по който Сониер бе написал „Розлин“… Линията на розата… острието и потирът… гробът, украсен с чудесата на майсторите.

„Затова ли Сониер е искал да разговаря с мен? Нима съм познал истината?“

Лангдън се затича. Усещаше Линията на розата под краката си — тя го водеше, привличаше го към целта му. Когато влезе в Пасаж Ришельо, настръхна от очакване. Знаеше, че в края на тунела се намира най-великолепният парижки паметник — замислен и поръчан в края на 80-те години на XX век от самия Сфинкс, Франсоа Митеран, човек, за когото се говореше, че се движел в тайните кръгове, човек, чието наследство за Париж Робърт бе посетил само преди дни.

„Преди цяла вечност.“

В изблик на енергия той изхвърча от галерията, спря на познатия площад и задъхан, вдигна очи — бавно, смаяно — към лъскавата конструкция.

Лувърската пирамида.

Сияеща в мрака. Възхити й се само за миг. Повече го интересуваше онова, което се намираше от дясната му страна. Професорът се обърна, отново тръгна по невидимия път на древната Линия на розата и тя го отведе до Карусел дю Лувр — огромния стъклен кръг, заобиколен от грижливо подкастрен жив плет, където някога се бяха провеждали празниците на парижките почитатели на природата… весели обреди в чест на плодородието и Богинята-майка.

Лангдън мина през храстите и излезе на тревата — и сякаш се озова в друг свят. На тази свещена земя сега се намираше един от най-необикновените паметници в града. В центъра, забита в земята като кристална пропаст, сияеше грамадната обърната пирамида от стъкло, която беше видял преди няколко дни на влизане в подземния етаж на Лувъра.

Le pyramide inversée.

Разтреперан, той се приближи до ръба и погледна надолу към обширния подземен комплекс на Лувъра, който излъчваше кехлибарена светлина. Очите му бяха насочени не само към огромната обърната пирамида, но и към онова, което се намираше точно под нея. На пода имаше миниатюрна фигура… фигура, за която той споменаваше в ръкописа си.

Усещаше, че вече е напълно буден за тръпката на тази невъобразима възможност. Отново вдигна поглед към Лувъра и му се стори, че крилата на музея го обгръщат… галерии, украсени с най-прекрасните произведения на изкуството на света.

Леонардо… Ботичели…

„От майстори покрита с чудеса…“

Смаян, той за пореден път впери очи през стъклото в мъничката фигура.

„Трябва да сляза долу!“

Излезе от кръга и забърза през площада към входа на високата пирамида. Последните посетители за деня напускаха музея.

Той се провря през въртящата се врата и се спусна по витото стълбище в пирамидата. Въздухът стана по-студен. Когато стигна долу, Лангдън продължи по дългия тунел — под двора на Лувъра, водещ към Le pyramide inversée.

В края на тунела влезе в по-голямо помещение. Точно пред него сияеше увисналата над пода обърната пирамида — поразителен V-образен силует от стъкло.

Потирът.

Погледът му проследи стесняващия се край до върха, стигащ на по-малко от два метра от пода. Малката фигура се намираше точно отдолу.

Миниатюрна пирамида. Висока по-малко от метър. Единствената структура в този колосален комплекс с такива малки размери.

Описвайки огромната колекция на Лувъра от произведения на изкуството, свързани с Богинята-майка, Лангдън мимоходом споменаваше за тази скромна пирамида. „Самата миниатюрна фигура излиза от пода като връх на айсберг — връх на гигантско пирамидално подземие.“

Огрени от меката светлина на мецанина, двете пирамиди бяха обърнати една срещу друга и върховете им почти се докосваха.

Потирът отгоре. Острието отдолу.

„Над нея варди острие с потир.“ Лангдън чу думите на Мари Шовел. „Някой ден ще ви осени.“

Той стоеше под древната Линия на розата, заобиколен от произведенията на майсторите. „Какво по-подходящо място е можел да избере Сониер?“ Най-после разбираше истинския смисъл на стихотворението на великия магистър. Лангдън вдигна очи през стъклото към великолепната звездна нощ. „Почива тя под звездни небеса.“

Като шепот на призраци в мрака отекнаха забравени думи. „Търсачите на Светия Граал всъщност искат да коленичат пред костите на Мария Магдалина. Да се помолят в нозете на прогонената.“

Обзет от внезапна почит, Робърт Лангдън падна на колене. За миг му се стори, че чува женски глас… мъдростта на вековете… шепнещ от земните дълбини.

Бележки

[1] Север. Юг (фр.). — Б. пр.

Sponsored content