Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:23

24

Сила погледна върха на мраморния обелиск в „Св. Сулпиций“. Беше напрегнат от възбуда. Огледа се още веднъж, за да се убеди, че е сам. После коленичи до паметника, не от почит, а от необходимост.

„Ключовият камък е скрит под Линията на розата. В основата на обелиска на свети Сулпиций.“ Всички братя го бяха потвърдили. Той прокара длани по каменния под. Не забеляза пукнатини или знаци, показващи подвижна плоча, затова тихо започна да почуква с кокалчетата на пръстите си по пода. Накрая една от плочите издаде странен екот.

„Под пода има кухина!“

Той се усмихна. Жертвите му бяха казали истината. Албиносът се изправи и потърси в храма нещо, с което да разбие плочата.

На балкона високо над Сила сестра Биел сподави ахването си. Най-страшните й опасения се бяха потвърдили. Този гост не бе такъв, какъвто изглеждаше. Тайнственият монах от Opus Dei беше дошъл в „Св. Сулпиций“ с друга цел.

Тайна цел.

„Не само ти криеш тайни“ — помисли си тя.

Сестра Биел бе нещо повече от икономка на катедралата. Тя бе часови. И тази нощ древните колела се бяха завъртели. Появата на този непознат при обелиска бе знак от братството.

Безмълвен сигнал за тревога.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:24

25

Посолството на САЩ в Париж е компактен комплекс на Авеню Габриел на север от Шанз Елизе. Обхваща площ от три акра и се смята за „американска територия“, което означава, че всеки, намиращ се там, е под закрилата и юрисдикцията на Съединените щати. Нощната телефонистка на посолството четеше международното издание на „Тайм“. Телефонът иззвъня.

— Посолство на Съединените щати — отговори тя.

— Добър вечер — разнесе се мъжки глас с френски акцент. — Имам нужда от помощ. — Макар и учтиво, той говореше сърдито и официално. — Казаха ми, че имате телефонно съобщение за мен. Казвам се Лангдън. За съжаление съм забравил трицифрения си код. Ще съм ви много благодарен, ако ми помогнете.

Телефонистката се смути.

— Съжалявам, господине. Съобщението ви трябва да е доста старо. Автоматичната система беше изключена преди две години от съображения за сигурност. Нещо повече, всички кодове за достъп са петцифрени. Кой ви каза, че има съобщение за вас?

— Значи нямате автоматична телефонна система, така ли?

— Не, господине. Съобщенията се записват на ръка. Бихте ли повторили името си?

Ала мъжът бе затворил.

Безу Фаш смаяно крачеше по брега на Сена. Беше сигурен, че е видял Лангдън да набира парижки номер, да въвежда трицифрен код и после да прослушва записа. „Но щом американецът не е звънял в посолството, на кого се е обадил, по дяволите?“

В този момент, вперил поглед в мобилния си телефон, капитанът разбра, че отговорите са в собствената му ръка. „Лангдън се обади от този телефон.“

Фаш влезе в менюто, отвори списъка с последните разговори и намери този на Лангдън. Парижки номер, следван от трицифрения код 454.

Той го набра и изчака.

Отговори женски глас. „Bonjour, vous êtes bien chez Sophie Neveu — съобщи телефонният секретар. — Je suis absente pour le moment, mais…“

Кръвта на Фаш кипеше, докато въвеждаше цифрите: 4… 5… 4.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:26

26

Въпреки невероятната си слава, Мона Лиза бе само седемдесет и девет на петдесет и три сантиметра — по-малка от плакатите с нейната репродукция, които се продаваха в сувенирния магазин на Лувъра. Картината висеше на северозападната стена на Salle des Etats зад петсантиметрова плексигласова плоскост. Бе нарисувана върху чамова дъска и въздушната й, мъглява атмосфера се приписваше на майсторското изпълнение на Леонардовия стил сфумато, в който формите сякаш преливаха една в друга.

Откакто я бяха изложили в Лувъра, Мона Лиза — или Джокондата, както я наричаха във Франция, — беше крадена два пъти, последно през 1911 г., когато бе изчезнала от лувърската „salle impénétrable“[1] — Le salon le carré. Парижаните бяха плакали по улиците и бяха писали до вестниците, умолявайки крадците да я върнат. След две години необяснимо я бяха открили да виси в хотелска стая във Флоренция.

След като ясно даде на Софи да разбере, че няма намерение да си тръгне, Лангдън я последва в Salle des Etats. Младата жена включи ултравиолетовото фенерче и синкавият полумесец на лъча заигра по пода пред тях. Тя го местеше назад-напред като минотърсачка и внимаваше за следи от луминесцентно мастило.

Професорът вече предвкусваше усещането, което придружаваше личните му срещи с велики произведения на изкуството. Той напрягаше очи във възлилавата светлина, струяща от фенерчето в ръката на Софи. Наляво се появи осмоъгълната кушетка — приличаше на тъмен остров насред пустото паркетно море.

После Лангдън започна да различава тъмното стъкло на дясната стена. Знаеше, че зад него виси най-прочутата картина на света.

Известността на Мона Лиза нямаше нищо общо с нейната загадъчна усмивка. Славата й не се дължеше и на мистериозните интерпретации на множество изкуствоведи и любители на теориите за заговорите. Мона Лиза чисто и просто бе прочута, тъй като Леонардо да Винчи я беше обявил за най-голямото си постижение. Той я бе носил навсякъде със себе си и когато го бяха питали защо, беше отвръщал, че не може да се раздели с най-върховния си израз на женската красота.

Въпреки това мнозина изкуствоведи подозираха, че преклонението на Леонардо пред Мона Лиза не е свързано с нейното художествено съвършенство. Всъщност тя представляваше изненадващо обикновен портрет в стил сфумато. Почитта на художника към тази творба, твърдяха някои, произлизала от нещо много по-дълбоко: послание, скрито под пластовете боя. Мона Лиза бе една от най-големите художествени шеги. Нейните многобройни двусмислици и закачливи алюзии бяха разкрити в повечето истории на изкуството и все пак, колкото и да беше невероятно, публиката продължаваше да смята усмивката й за голяма загадка.

„Абсолютно никаква загадка — докато се приближаваше и наблюдаваше изплуващите бледи очертания на картината, си помисли Лангдън. — Абсолютно никаква загадка.“

Съвсем наскоро Робърт бе споделил тайната на Мона Лиза с доста необичайна група — десетина затворници от окръжния затвор в Есекс. Малкият му семинар се провеждаше в рамките на харвардската програма за образоване на затворниците — „Култура за осъдени“, както обичаха да я наричат неговите колеги.

Изправен до шрайбпроектора в тъмната затворническа библиотека, Лангдън беше разкрил тайната на Мона Лиза пред групата изненадващо заинтригувани мъже — необразовани, но интелигентни.

— Може би забелязвате, че фонът зад лицето й не е равен — като се приближи до прожектираната на стената репродукция на картината, каза професорът й посочи явното несъответствие. — Леонардо е нарисувал линията на хоризонта отляво по-ниско, отколкото отдясно.

— Преебал ли се е? — попита един от затворниците. Лангдън се подсмихна.

— Не. Това не му се е случвало често. Всъщност така Леонардо е изиграл един трик. Като е нарисувал пейзажа отляво по-нисък, той е направил Мона Лиза да изглежда много по-едра отляво, отколкото отдясно. Исторически концепциите за мъжкото и женското начало имат свои страни — лявата е женска, дясната е мъжка. Тъй като бил голям почитател на женското начало, Леонардо направил Мона Лиза да изглежда по-величествена отляво, отколкото отдясно.

— Чувал съм, че е бил педеруга — обади се един дребен мъж с брада катинарче.

Лангдън потръпна.

— Историците обикновено не се изразяват точно така, но да, Леонардо е бил хомосексуалист.

— Затуй ли се е занимавал с всичките тия женски истории?

— Всъщност Леонардо търсел равновесието между мъжкото и женското. Вярвал, че човешката душа не може да е просветена, ако не притежава едновременно мъжки и женски елементи.

— Искаш да кажеш мацета с пишки! — подвикна някой.

Това предизвика бурен смях. Лангдън си помисли дали да не обясни етимологията на думата „хермафродит“ и нейните връзки с Хермес и Афродита, ала нещо му подсказа, че тази публика няма да реагира нормално.

— Ей, доктор Лангфорд — обади се един мускулест мъжага. — Вярно ли е, че Мона Лиза била картина на Леонардо в женски дрехи? Чувал съм, че било така.

— Напълно е възможно — отвърна професорът. — Леонардо е бил шегаджия и компютърният анализ на Мона Лиза и автопортретите на художника потвърждава някои изненадващи прилики в лицата им. Каквото и да е целял Леонардо, Мона Лиза не е нито мъж, нито жена. Тя носи скрито послание за двуполовост. Някой от вас чувал ли е за египетския бог Амон?

— Да, по дяволите! — каза здравенякът. — Богът на мъжката плодовитост!

Лангдън се смая.

— Така пише на всяка кутия с кондоми „АМОН“ — ухили се мъжагата. — Отпред е нарисуван човек с глава на коч и пише, че бил египетският бог на плодородието.

Професорът не познаваше тази марка презервативи, но точността на производителите го зарадва.

— Браво. Амон наистина е бил изобразяван като мъж с глава на овен. И знаете ли коя е неговата партньорка? Египетската богиня на плодородието?

Въпросът бе посрещнат с няколко секунди мълчание.

— Изида — каза Лангдън и взе маркера за фолио. — Имаме бога на мъжкото начало Амон. — Той написа името. — И богинята Изида. Сега ще ви транслитерирам нейната пиктограма… а тя е… Л’ИЗА.

Лангдън престана да пише и се отдръпна назад от шрайбпроектора.

АМОН Л’ИЗА

— Да ви говори нещо? — попита той.

— Мона Лиза… мама му стара — ахна някой. Робърт кимна.

— Господа, лицето на Мона Лиза не само изглежда двуполово, но и името й е анаграма на божествения съюз между мъжкото и женското начало. И тъкмо това, приятели, е малката тайна на Леонардо, причина за многозначителната усмивка на Джокондата.

— Дядо ми е бил тук — каза Софи, приклекна на няма и три метра от Мона Лиза и насочи ултравиолетовото фенерче към паркета.

Лангдън отначало не забеляза нищо. Когато се наведе до нея, видя капчици засъхнала течност, която луминесцираше. „Мастило?“ Внезапно си спомни за какво се използва ултравиолетовата светлина. „Кръв.“ Целият настръхна. Софи имаше право. Преди да умре Жак Сониер наистина бе идвал при Мона Лиза.

— Не може да е дошъл без причина — промълви младата жена и се изправи. — Сигурна съм, че ми е оставил тук съобщение. — Тя бързо направи оставащите няколко крачки до портрета, насочи лъча на фенерчето към пода и го раздвижи насам-натам.

— Тук няма нищо!

В този момент Лангдън зърна бледолилаво сияние върху предпазното стъкло пред Мона Лиза. Хвана Софи за китката и бавно вдигна фенерчето към самата картина.

И двамата се вцепениха.

На стъклото се появиха четири думи, написани точно върху лицето на Джокондата.

Бележки

[1] Непристъпна зала (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:27

27

Седнал на бюрото на Сониер, лейтенант Коле смаяно притисна слушалката към ухото си. „Вярно ли чух баш?“

— Калъп сапун ли? Но откъде Лангдън може да е научил за проследяващия чип?

— От Софи Нево — отвърна капитанът. — Тя му е казала.

— Какво?! Защо?

— Адски основателен въпрос, обаче току-що чух запис, който потвърждава, че го е предупредила.

Коле онемя. Какво си е мислила Нево? Фаш имаше доказателство, че Софи се е намесила в ужилваща операция на ЦУКП? Софи Нево не само щеше да бъде уволнена, но и щеше да иде в затвора.

— Но, господин капитан… тогава къде е Лангдън?

— Не се ли е задействала нова аларма в музея?

— Не.

— И никой не е излизал от Голямата галерия?

— Не. Поставихме на пост един служител от охраната на Лувъра. Както наредихте.

— Значи Лангдън още трябва да е в Голямата галерия.

— Вътре ли? Но какво прави там?

— Въоръжен ли е служителят от охраната на Лувъра?

— Да, той е старши пазач.

— Прати го вътре — заповяда Фаш. — Не можем да се върнем толкова бързо, а не искам Лангдън да избяга. — Капитанът замълча за миг. — И кажи на пазача, че агент Нево сигурно е вътре с него.

— Агент Нево нали си тръгна…

— Ти видя ли я?

— Не, господин капитан, но…

— Всъщност никой не я е видял. Видели са я само да влиза.

Дързостта на Софи Нево порази Коле. „Тя е още в сградата?!“

— Заемете се с проблема — нареди Фаш. — Искам когато пристигна, Лангдън и Нево да са задържани.

Когато камионът продължи по пътя си, капитан Фаш събра хората си. Робърт Лангдън не се бе оказал лесна плячка и тъй като агент Нево му помагаше, може би щеше да е по-трудно да го притиснат в ъгъла, отколкото очакваха.

Фаш реши да не рискува.

Обмисли положението и заповяда на половината. си хора да се върнат в Лувъра. Другата половина прати да завардят единственото място в Париж, където Робърт Лангдън можеше да намери сигурно убежище.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:28

28

Застанал в Salle des Etats, Лангдън удивено зяпаше четирите думи, които сияеха върху плексигласа. Текстът сякаш висеше във въздуха и хвърляше неравна сянка върху загадъчната усмивка на Мона Лиза.

— Орденът — промълви той. — Това доказва, че дядо ти е бил член на братството!

Софи го погледна объркано.

— Нима разбираш надписа?

— Абсолютно — отвърна Робърт. Мислите му препускаха. — Това е завоалиран израз на една от основните философии на Ордена!

Софи озадачено се вторачи в светещото послание, написано върху лицето на Джокондата. НА НАС КАТО ДИЛЕМАТА

— Софи, традицията на Ордена за увековечаване на култа към Богинята-майка се основава на вярването, че могъщите мъже в ранната християнска църква измамили света, като разпространявали лъжи против женското начало, наклонили везните в полза на мъжкото и така решили дилемата на вярващите.

Младата жена мълчаливо се взираше в думите.

— Орденът вярва, че папа Константин и неговите наследници успешно покръстили света в патриархалното християнство за сметка на матриархалното езичество с помощта на пропагандна война, която демонизирала свещената женственост и завинаги прогонила Богинята-майка от съвременната религия.

Изражението на Софи продължаваше да е неуверено.

— Дядо ми ме е пратил тук, за да прочета този надпис. Сигурно се е опитвал да ми каже нещо повече.

Лангдън я разбра. „Тя си мисли, че това е друг код.“ Не можеше веднага да определи дали в посланието има скрит смисъл. Все още го вълнуваше дръзката яснота на първото му значение.

„На нас като дилемата — помисли си той. — Каква дилема, наистина!“

Никой не можеше да отрече огромните добрини, които вършеше в днешния размирен свят Църквата, ала никой не можеше да отрече и нейната измамна и жестока история. Бруталната й борба за „превъзпитание“ на религиите, почитащи природата и женствеността, бе продължила три века и прилаганите методи бяха колкото вдъхновени, толкова и ужасяващи.

Инквизицията беше публикувала най-кървавата книга в човешкото минало. „Malleus maleficarura“ — „Чук на вещиците“ — учеше света за „опасностите от свободомислещите жени“ и наставляваше свещениците да ги откриват, измъчват и унищожават. Към категорията „вещици“ Църквата отнасяше всички учени жени, жрици, гадателки, мистички, поклоннички на природата, билкарки и онези, които проявяваха „подозрителна склонност към света на природата“. Бяха убивани и акушерки заради еретично прилагане на медицински средства за облекчаване на родилните мъки — мъки, твърдеше Църквата, които били справедливото Божие наказание за това, че Ева отхапала от ябълката на знанието. По време на тривековния лов на вещици Църквата бе изгорила на клада пет милиона жени.

Пропагандата и кръвопролитията бяха постигнали своето. Доказваше го днешният свят.

Някога почитани като същностна половина на духовното просветление, жените бяха прогонени от храмовете в света. Нямаше жени равини, християнски свещеници и ислямски имами. Някога свещеният акт на хиерогамия — естественият сексуален съюз между мъжа и жената, при който те влизаха в духовно единство — беше обявен за срамен и дяволски. Светите мъже, които някога бяха влизали в сексуално сношение със своите партньорки, за да общуват с Бога, днес се бояха от естествените си сексуални желания и ги смятаха за внушени от дявола чрез неговата любима съучастница… жената.

Дори връзката между жената и лявата страна не бе убягнала църковните клевети. Във Франция и Италия думите за „ляв“ — „gauche“ и „sinistra“ — бяха придобили дълбоко отрицателно звучене, докато десните им аналози изразяваха праведност и сръчност. До ден днешен радикалното мислене се смяташе за „ляво“.

Дните на Богинята-майка бяха изтекли. Махалото се бе залюляло. Майката земя беше станала мъжки свят и боговете на разрушението и войната взимаха своето. В продължение на две хилядолетия мъжкото его бе съществувало независимо от женския си аналог. Орденът на Сион вярваше, че именно потъпкването на свещената женственост в съвременния живот е довело до онова, което индианците хопи наричаха „кояанискаци“, „живот, излязъл от равновесие“, нестабилност, белязана от войни, разгаряни от тестостерон, женомразки общества и растящо неуважение към Майката земя.

— Робърт! — повика го Софи и дрезгавият й шепот го върна в настоящето. — Някой идва!

Той чу стъпки, които се приближаваха по коридора.

— Насам! — Софи изключи фенерчето и сякаш се изпари пред очите му.

За миг той напълно ослепя. „Накъде?!“ Постепенно силуетът на младата жена се очерта в мрака и Лангдън я видя да тича към средата на залата. Софи се хвърли зад осмоъгълната кушетка и се скри. Тъкмо се канеше да се втурне след нея, когато един кънтящ глас го накара да се закове на място.

— Arrêtez![1] — заповяда му някакъв мъж от прага. Служителят от охраната на Лувъра влезе в залата.

Държеше пистолет и се целеше в главата на Робърт. Професорът инстинктивно вдигна ръце.

— Couchez-vous! — нареди пазачът. — Легни! Лангдън се просна по очи на пода. Мъжът бързо се приближи и го накара да се разкрачи и да разпери ръце.

— Mauvaise idée, Monsieur Langdon[2] — каза той и силно притисна дулото на оръжието си в гърба му. — Mauvaise idée.

Легнал по корем на паркета, Лангдън не намираше нищо смешно в позата си. „Витрувианският човек — помисли си той. — По очи.“

Бележки

[1] Стой (фр.). — Б. пр.
[2] Лоша идея, господин Лангдън (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:29

29

Сила носеше тежкия железен свещник от олтара на „Св. Сулпиций“ към обелиска. Дебелият му стълб щеше да изиграе ролята на таран. Той огледа сивата мраморна плоча, която покриваше очевидната кухина в пода, и разбра, че няма да може да, я разбие, без да вдигне доста шум.

Удар на желязо по мрамор. Ехото щеше да отекне в свода.

Дали монахинята щеше да го чуе? Вече трябва да беше заспала. Въпреки това предпочиташе да не поема този риск. Албиносът се огледа за плат, с който да увие края на железния кол, и не видя нищо освен ленената покривка на олтара, която не можеше да оскверни. „Расото ми“ — помисли си. Знаеше, че е сам в грамадната катедрала. Развърза въжето, което стягаше расото му, и го съблече. Грубата вълна ожули раните по гърба му и те започнаха да парят.

Гол, само по набедреник, Сила уви расото около края на железния свещник. После се прицели в средата на плочата и я удари с импровизирания таран. Приглушен екот. Камъкът не се счупи. Втори удар, отново последван от глух екот, ала този път придружен от пукнатина. При третия опит плочата най-после се счупи и парчетата пропаднаха в кухината под пода.

„Скривалище!“

Той бързо извади останалите мраморни късове от отвора и надникна вътре. Кръвта бучеше в ушите му. Сила протегна голата си бяла ръка и бръкна в дупката.

Отначало не напипа нищо. Подът на тайника беше гол, гладък камък. После провря ръка по-дълбоко под Линията на розата и докосна нещо! Дебела каменна плоча. Здраво я хвана за ръба и внимателно я измъкна. Когато се изправи и разгледа находката си, установи, че държи грубо изсечен камък с гравирани думи. За миг се почувства като съвременен Мойсей.

Когато прочете надписа обаче, се изненада. Бе очаквал ключовият камък да е карта или сложна поредица от упътвания, може би дори кодирани. Само че този надпис беше извънредно прост.

Иов 38: 11.

Стих от Библията? Той се смая от дяволската простота. Тайното местонахождение на онова, което търсеха, се разкриваше в стих от Библията? Братята не се спираха пред нищо, за да се подиграят с вярващите!

„Иов. Трийсет и осма глава. Единайсети стих.“

Въпреки че не помнеше наизуст точното съдържание на единадесети стих, знаеше, че в Книга на Иова се разказва за човек, чиято вяра в Бог устояла на многократни изпитания. „Подходящо“ — едва сдържайки обзелото го вълнение, си помисли той.

Албиносът погледна през рамо, проследи лъскавата Линия на розата и не успя да сдържи усмивката си. Върху позлатена стойка на олтара беше поставена огромна, подвързана в кожа Библия.

Скрита в хора, сестра Биел трепереше. Само допреди секунди бе готова да избяга и да изпълни заповедта, когато мъжът изведнъж беше съблякъл расото си. Видът на алабастровобялата му плът я изпълни с ужас и смайване. Широкият му блед гръб бе покрит с кървавочервени рани. Въпреки разстоянието беше ясно, че се пресни. „Този човек е бил безмилостно шибан с камшик!“

Монахинята видя и кървавия ремък на бедрото му. Раната под него кървеше. „Що за Бог би искал такива телесни наказания?“ Сестра Биел знаеше, че никога не ще може да проумее ритуалите на Opus Dei. Ала в момента това изобщо не я интересуваше. „Opus Dei търси ключовия камък.“ Нямаше представа откъде са узнали за него, макар да разбираше, че няма време за разсъждения.

Окървавеният монах безшумно облече расото си и притиснал безценната си находка към гърдите си, тръгна към олтара. Към Библията.

Затаила дъх, сестра Биел се втурна по коридора към жилището си. Застана на четири крака, бръкна под дървената рамка на леглото и извади запечатания плик, който криеше там от години.

Разкъса го, намери четири парижки телефонни номера и разтреперана, започна да ги набира.

Сила остави каменната плоча на олтара и нетърпеливо се наведе над подвързаната с кожа Библия. Дългите му бели пръсти обилно се потяха, докато прелистваше страниците. Най-после намери Книга на Иова и я отвори на трийсет и осма глава. Докато прокарваше показалец по текста, предвкусваше думите, които щеше да прочете. „Те ще ни отведат до целта!“

Стигна до единадесети стих и го прочете. Важната му част се състоеше само от седем думи. Смутен, Сила ги препрочете. Усещаше, че нещо ужасно се е объркало. Стихът гласеше просто: Дотука ще дойдеш и няма да преминуваш.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:31

30

Застанал до проснатия си по очи пленник пред Мона Лиза, пазачът Клод Груар кипеше от гняв. „Тоя скапаняк е убил Жак Сониер!“ Груар и неговите колеги бяха обичали уредника като баща.

Страшно му се искаше да натисне спусъка и да простреля Робърт Лангдън в гърба. Като старши пазач, Груар бе един от неколцината служители от охраната на Лувъра, които носеха оръжие. Напомни си обаче, че смъртта ще е милостиво избавление за американеца в сравнение с нещастието да бъде разпитан от Безу Фаш и да попадне във френски затвор.

Пазачът свали радиостанцията от колана си и се опита да повика подкрепление. Чуваше само пращене. Сложната електронна охранителна техника в тази зала винаги смущаваше радиовръзката между пазачите. „Трябва да отида при вратата.“ Като продължаваше да се цели в Лангдън, Груар бавно заотстъпва към изхода. На третата крачка видя нещо, което го накара да се закове на мястото си.

„Какво е това, по дяволите?!“

В средата на залата се появи необясним мираж. Силует. Там имаше още някой! Жена? В мрака се движеше жена — и бързо се приближаваше към лявата стена. По пода пред нея се плъзгаше възлилав лъч, сякаш жената търсеше нещо с ултравиолетово фенерче.

— Qui est la?[1] — попита Груар и за втори път за тридесет секунди потрепери. Изведнъж осъзна, че не знае накъде да насочи пистолета си, нито накъде да отиде.

— PTS — спокойно отвърна жената, без да престава да движи лъча по пода.

„Police technique et scientific.[2] — Груар започна да се поти. — Нали всички агенти се махнаха!“ Той познаваше ултравиолетовата светлина, нещо нормално за научно-техническия отдел на полицията, и все пак не разбираше защо ЦУКП търси улики точно в тази зала.

— Votre nom! — извика Груар. Инстинктът му подсказваше, че пропуска нещо. — Répondez![3]

— C’est moi — спокойно отговори жената. — Sophie Neveu.[4]

Името му говореше нещо. „Софи Нево? — Така се казваше внучката на Сониер, нали? Като малка бе идвала в Лувъра, но от години не я беше виждал. — Не може да е тя!“ И даже наистина да бе Софи Нево, това едва ли беше основание да й вярва. Груар бе чувал слухове за мъчителния разрив между Сониер и внучка му.

— Вие ме познавате — извика тя. — И Робърт Лангдън не е убил дядо ми! Повярвайте ми!

Агент Груар нямаше намерение да приеме думите й на вяра. „Трябва да повикам подкрепление!“ Отново опита радиостанцията, но чу само пращене. Изходът се намираше на двадесет метра зад него и пазачът бавно заотстъпва, като все така държеше американеца на мушка.. Жената в отсрещния край на залата вдигна лъча на фенерчето си и разгледа голямото платно, което висеше на стената срещу Мона Лиза.

Когато разбра коя е картината, Груар ахна.

„Какво прави тя, за Бога?“

По челото на Софи Нево се стичаше ледена пот. Лангдън все още лежеше по очи на пода. „Дръж се, Робърт. Още малко.“ Знаеше, че пазачът няма да стреля, и насочи цялото си внимание към другия шедьовър на Леанардо. Ала ултравиолетовата светлина не разкриваше нищо необичайно. Нито на пода, нито по стените, нито по самото платно.

„Тук трябва да има нещо!“

Софи беше убедена, че вярно е разбрала намеренията на дядо си.

„Какво друго може да е целял?“

Произведението, което разглеждаше, бе платно, високо близо два метра. Странната сцена, която беше нарисувал да Винчи, изобразяваше Богородица, седнала в неестествена поза с младенеца Иисус, Йоан Кръстител и ангела Уриил сред опасни скали. Когато като малка идваше да види Мона Лиза, дядо й винаги я мъкнеше и в отсрещния край на залата при втората картина.

„Grand-pére! Не виждам нищо!“

Софи чу, че пазачът зад нея отново се опитва да повика помощ по радиостанцията си.

„Мисли!“

Представи си посланието, написано върху плексигласа пред Мона Лиза. „На нас като дилемата.“ Картината пред нея нямаше защитно стъкло, върху което да се напише съобщение, а тя знаеше, че дядо й никога не би обезобразил този шедьовър, като напише нещо върху самата творба. „Поне не отпред.“ Погледът й се стрелна нагоре по дългите кабели, които висяха от тавана.

„Възможно ли е?“ Тя хвана дървената рамка и я дръпна към себе си. Картината бе по-висока от нея. Софи провря главата и раменете си отзад и гдигна фенерчето, за да разгледа гърба на платното.

Трябваха й само секунди, за да се увери, че инстинктът й я е подвел. Там нямаше лилав текст, само кафяво старо платно и…

„Чакай.“

Очите й спряха върху странен метален проблясък в долния край на дървената основа. Вклиненият в процепа на основата предмет бе малък и от него висеше искряща златна верижка.

За огромно удивление на Софи верижката беше прикрепена към познат златен ключ. Широката му глава бе излята във формата на кръст и носеше изображение, което не беше виждала от деветгодишна. Лилия с инициалите P.S. В този миг тя чу как призракът на дядо й прошепва в ухото й: „Софи, някой ден, когато си готова, този ключ ще е твой“. Гърлото й се сви, когато си помисли, че дори в смъртта си дядо й е изпълнил обещанието си. „С този ключ се отваря една кутия, в която крия много тайни“ — казваше гласът му.

Сега разбираше, че целта на всички игрословици е бил този ключ. Когато го бяха убили, дядо й го бе носил. Тъй като не беше искал да попадне в ръцете на полицията, той го бе скрил зад тази картина. После беше измислил находчивото търсене на съкровища, за да се погрижи само Софи да го намери.

— AU SECOURS![5] — извика пазачът.

Тя грабна ключа от рамката и го пъхна в джоба си заедно с ултравиолетовото фенерче. Обърна се и видя, че Груар отчаяно продължава да се опитва да се свърже с някого по радиостанцията. Отстъпваше към изхода, без да изпуска от мушка Лангдън.

— Au secours! — отново опита Груар. Пращене.

„Няма връзка.“ Софи си спомни, че туристите с мобилни телефони често се ядосваха, че не могат да се обадят в родината си и да се похвалят, че в момента се намират пред Мона Лиза. Извънредните алармени кабели в стените не позволяваха клетъчната връзка. Пазачът бързо закрачи към изхода и Софи разбра, че трябва незабавно да направи нещо.

Погледна голямата картина, зад която се бе вмъкнала, и видя, че Леонардо да Винчи за втори път тази нощ ще й се притече на помощ.

„Още няколко метра“ — каза си Груар.

— Arrêtez! Ou je la détruis![6] — отекна в отсрещния край на залата гласът на жената.

Груар погледна натам и замръзна.

— Mon dieu, non![7]

В червеникавия сумрак пазачът видя, че тя наистина е повдигнала картината от кабелите и я е поставила на пода пред себе си. Платното я скриваше изцяло. Първата реакция на Груар беше удивление, че алармата не се е задействала, но разбира се, сензорите трябваше да се пренастроят. „Какво прави тя?!“

Когато разбра, кръвта му се вледени.

Платното започна да се издува в средата, деликатните очертания на Мадоната, младенеца Иисус и Йоан Кръстител се изкривиха.

— Non! — парализиран от ужас, изкрещя Груар. Жената натискаше с коляно платното отзад. — Non!

Той насочи пистолета си срещу нея, ала мигновено осъзна, че не може да стреля. Макар и от платно, тази картина бе непробиваема — имаше броня за шест милиона долара.

„Не мога да прострелям творба на Леонардо!“

— Оставете пистолета и радиостанцията на пода, иначе ще пробия картината с коляно — спокойно нареди жената. — Мисля, че знаете как би се почувствал дядо ми от това.

На Груар му се зави свят.

— Моля ви… недейте. Това е Мадоната на скалите! — Той пусна пистолета и радиостанцията и вдигна ръце над главата си.

— Благодаря — каза жената. — А сега направете точно каквото ви кажа и всичко ще приключи благополучно.

Пулсът на Лангдън оглушително биеше в ушите му. Двамата със Софи тичаха надолу по аварийното стълбище. И двамата мълчаха, откакто бяха оставили разтреперания пазач да лежи в Salle des Etats. Пистолетът му беше в ръката на професора и той нямаше търпение да се избави от него. Оръжието му тежеше и го чувстваше опасно чуждо.

Робърт прескачаше по две стъпала наведнъж и се чудеше дали Софи има представа колко ценна картина е щяла да унищожи. Изборът на творбата му се струваше странно уместен от гледна точка на последните събития. Също като Мона Лиза, този шедьовър бе известен сред изкуствоведите с множеството си скрити езически символи.

— Избра скъп заложник — подхвърли той.

— Мадоната на скалите — отвърна Софи. — Но не съм я избрала аз, а дядо ми. Беше ми оставил нещичко зад картината.

Лангдън сепнато я погледна.

— Какво?! Но как разбра зад коя картина го е оставил?

— „На нас като дилемата“. Мадоната на скалите. — Тя тържествуващо се усмихна. — Първите две загадки ми убегнаха, Робърт. Нямах намерение да пропусна и третата.

Бележки

[1] Кой е там? (фр.). — Б. пр.
[2] Научно-технически отдел на полицията (фр.) — Б. пр.
[3] Името ви! Отговорете! (фр.). — Б. пр.
[4] Аз съм. Софи Нево (фр.). — Б. пр.
[5] На помощ (фр.). — Б. пр.
[6] Стой! Иначе ще я унищожа! (фр.) — Б. пр.
[7] Боже мой, недейте! (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:32

31

— Те са мъртви! — изпелтечи в слушалката сестра Биел. Оставяше съобщение на телефонен секретар. — Моля ви, обадете се! Всички са мъртви!

Първите три телефонни номера в списъка дадоха ужасяващи резултати — истерична вдовица, детектив, окъснял на местопрестъпление, и свещеник, утешаващ опечалено семейство. И тримата бяха мъртви. А сега се обаждаше на четвъртия и последен номер — който трябваше да набере само в случай, че първите три не отговарят. Ала това беше просто телефонен секретар. Не се споменаваше име, просто й предлагаха да остави съобщение.

— Плочата на пода е разбита! — умолително каза тя. — Другите трима са мъртви!

Сестра Биел не знаеше кои са четиримата мъже, но частните телефонни номера от плика под леглото й трябваше да се използват при едно-единствено условие.

„Ако плочата на пода някога бъде разбита, смятайте, че висшият ешелон е унищожен — бе й обяснил безликият пратеник. — Един от нас е бил изправен пред смъртна опасност и е бил принуден да каже отчаяна лъжа. Обадете се на телефонните номера. Предупредете другите. Не ни проваляйте.“

Това беше безшумна аларма. Гениално проста. Планът я бе удивил. Ако бъдеше разкрита самоличността на един от братята, той щеше да каже лъжа, която щеше да задейства механизма за предупреждаване на другите. Тази нощ обаче, изглежда, бяха разкрити всички.

— Отговорете, моля ви — уплашено прошепна сестра Биел. — Къде сте?

— Затворете телефона — разнесе се дълбок глас от прага.

Тя ужасено се обърна и видя грамадния монах. Държеше тежкия железен свещник. Разтреперана, сестра Биел остави слушалката върху вилката.

— Мъртви са — рече албиносът. — И четиримата. И ме направиха на глупак. Кажете ми къде е ключовият камък.

— Не знам! — искрено отвърна монахинята. — Тази тайна се пази от други. — „Други, които са мъртви!“

Стиснал в белите си ръце железния свещник, мъжът се приближи.

— Вие сте сестра от Църквата, а служите на тях?

— Има само една истинска Църква — предизвикателно заяви сестра Биел. — Истината, на която служи Opus Dei, е измамна.

В очите на монаха изригна внезапен гняв. Той се хвърли напред и замахна със свещника като с тояга. Последното усещане на сестра Биел бе непреодолим ужас.

„И четиримата са мъртви. Безценната истина е изгубена завинаги.“

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:33

32

Лангдън и Софи изхвърчаха от аварийния изход в парижката нощ. Гълъбите в съседния парк „Тюйлери“ се разлетяха във всички посоки от алармата в крилото „Денон“. Докато тичаха през площада към колата на Софи, Робърт чу далечен вой на полицейски сирени.

— Ето я — извика Софи и посочи червен двуместен автомобил.

„Сигурно се майтапи!“ Професорът никога не беше виждал по-малка кола.

— Смарт — прибави тя. — Гори едно на сто.

В мига, когато Лангдън се вмъкна на дясната седалка, Софи настъпи газта и мина през бордюра. Той успя да се вкопчи в таблото тъкмо навреме — смартът се стрелна през тротоара и излезе на малкото колело при Карусел дю Лувър. За миг му се стори, че младата жена има намерение да прегази живия плет и да пресече по диагонал затревената площ.

— Не! — извика Робърт, тъй като знаеше, че живият плет около Карусел дю Лувър скрива опасния отвор в средата — Le pyramide inversée, обърнатата наопаки пирамида, която преди малко бе видял в музея. Тя беше достатъчно голяма, за да погълне смарта на една хапка. За щастие, Софи рязко завъртя волана надясно, излезе от колелото, зави наляво и се понесе по северното платно към Рю де Риволи.

Писъкът на полицейските сирени зад тях се усили и професорът видя светлините в страничното огледало. Двигателят на смарта виеше и малкият автомобил бързо се отдалечаваше от Лувъра. На петдесетина метра пред тях светофарът на кръстовището с Риволи светна червено. Софи изруга под нос и продължи, без да намалява скоростта. Лангдън инстинктивно се напрегна.

— Софи?

Когато стигнаха на кръстовището, тя само превключи светлините, бързо се огледа в двете посоки, отново настъпи газта и рязко зави наляво. След половин километър завиха надясно по широко колело и скоро летяха по Шанз Елизе. Лангдън се обърна към Лувъра. Полицията като че ли не ги преследваше. Морето от сини светлини се събираше при музея.

Когато пулсът му най-после се успокои, той се обърна напред и каза:

— Страхотно изпълнение.

Софи сякаш не го чу. Очите й бяха приковани право напред в трикилометровата магистрала с луксозни магазини. Посолството се намираше само на три километра. Лангдън се отпусна на седалката.

„На нас като дилемата.“

Бързото мислене на Софи го впечатляваше.

Мадоната на скалите.

Тя беше казала, че дядо й е оставил нещо зад картината. „Последно послание?“ Робърт не можеше да не се удиви на невероятното скривалище, което бе избрал Сониер. Мадоната на скалите беше поредната подходяща връзка във веригата от взаимосвързани символи. Изглежда, уредникът с всеки следващ ход бе потвърждавал страстта си към тайната и дяволита страна на Леонардо да Винчи.

Леонардо получил поръчката за Мадоната на скалите от организация, известна като Орден на непорочното зачатие. Картината била предназначена за олтарния триптих в черквата на ордена „Сан Франческо Гранде“ в Милано. Монахините дали на художника точни размери и желаната тема — Богородица, малкия Йоан Кръстител, Уриил и младенеца Иисус, подслонени в пещера. Въпреки че Леонардо изпълнил поръчката, орденът ужасено я отхвърлил — картината била пълна със смущаващи детайли.

Тя изобразяваше облечената в синьо седяща Мадона, прегърнала с ръка бебе, вероятно младенеца Иисус. Срещу нея седеше Уриил, също с бебе, вероятно малкия Йоан Кръстител. Странно обаче, вместо обичайната сцена, в която Иисус благославя Йоан, тук Йоан благославяше Иисус… и Иисус се покоряваше на властта му! Още по-обезпокоително бе това, че Богородица държеше едната си ръка високо над главата на Йоан и правеше определено заплашителен жест. Пръстите й бяха свити като нокти на орел, сграбчили невидима глава. И накрая, най-очевидният и плашещ образ: точно под свитите пръсти на Мадоната, Уриил сякаш сечеше с ръка невидимата глава, стисната в пръстите на Богородица.

Студентите на Лангдън винаги се смееха, когато им разказваше, че накрая Леонардо се смилил над сестрите и им нарисувал втора, „омекотена“ версия на Мадоната на скалите, в която всичко било представено по ортодоксалния начин. Сега тя се намираше в лондонската Национална галерия под името Девата на скалите. Професорът обаче предпочиташе по-интересния лувърски оригинал.

— Какво имаше зад картината? — попита Лангдън.

— Ще ти покажа, когато стигнем в посолството — без да извръща очи от пътя, отвърна тя.

— Ще ми покажеш ли? — изненада се Робърт. — Да не искаш да кажеш, че ти е оставил нещо?

Младата жена отсечено кимна.

— И върху него са гравирани инициалите P.S. и лилия.

Той не повярва на ушите си.

„Ще успеем“ — помисли си Софи, зави надясно, мина пред луксозния Отел дьо Крийон и навлезе в обраслия с дървета дипломатически квартал на Париж. До посолството оставаше около километър. Най-после си помисли, че може да си отдъхне.

В същото време мислите й продължаваха да са насочени към ключа в джоба й и спомените й отпреди много години, когато за пръв път беше видяла златната глава с форма на равностранен кръст, вдлъбнатините, монограма с лилията и инициалите P.S.

Въпреки че от много години почти не се бе сещала за този ключ, работата й в полицията я беше научила на много неща от областта на сигурността и особената му изработка вече не й изглеждаше толкова загадъчна. „Произведена с лазер вариационна матрица. Дубликатите са невъзможни.“ Вместо зъби, сложната комбинация от прогорени с лазер вдлъбнатини на ключа се сканираха от електрически сензор. Ако сензорът установеше, че шестоъгълните вдлъбнатини са правилно разположени, ключалката щеше да се отвори.

Софи нямаше представа какво се отваря с този ключ, но предчувстваше, че Робърт ще може да й каже. В края на краищата той бе описал герба му, без да го е виждал. Кръстът предполагаше, че ключът принадлежи на някаква християнска организация, и все пак тя не беше чувала за черкви, чиито ключалки използват вариационни матрици.

„Освен това дядо ми не беше християнин…“

Преди десет години Софи със собствените си очи бе видяла доказателство за това. По ирония на съдбата друг ключ — много по-обикновен, — й беше разкрил истинската му същност.

През един топъл следобед тя кацна на летище „Шарл дьо Гол“ и взе такси за вкъщи. „Grand-pére много ще се изненада, когато ме види“ — помисли си Софи. Прибираше се от специализация във Великобритания за пролетната ваканция и беше подранила с няколко дни. Нямаше търпение да го види и да му разкаже за криптографските методи, които изучаваше.

Когато стигна в парижкия им дом обаче, дядо й го нямаше. Разочарована, тя разбра, че не я е очаквал и сигурно се е задържал в Лувъра. „Но днес е събота следобед“ — каза си Софи. Той рядко работеше през почивните дни. Събота и неделя обикновено…

Широко усмихната, тя се втурна към гаража. Естествено, колата му я нямаше. Беше събота. Жак Сониер мразеше да шофира в града и пътуваше с автомобила си само до едно място — до планинската им вила на север от Париж. След месеците, прекарани в пренаселения Лондон, Софи си мечтаеше за свежия въздух на планината. Бе привечер и тя реши да потегли веднага и да го изненада. Помоли една приятелка, да й даде колата си и потегли по лъкатушния път сред пустите хълмове на Монтрьо. Пристигна малко след десет и зави по отбивката към убежището на дядо си. Пътят беше дълъг над километър и половина и едва когато го преполови, тя зърна през дърветата грамадното старо каменно chateau, сгушено сред гората на планинския склон.

Почти очакваше да завари дядо си заспал и с вълнение установи, че прозорците светят. Радостта й обаче се превърна в изненада, когато видя, че отпред е пълно с паркирани автомобили — мерцедеси, беемвета, аудита и ролсройсове.

Софи зяпна за миг, после избухна в смях. „Моят grand-pére, прочутият отшелник!“ Жак Сониер явно бе много по-общителен, отколкото си даваше вид. Очевидно правеше парти, докато Софи беше на училище, и ако се съдеше по автомобилите, присъстваха най-влиятелни парижани.

Обзета от желание да го изненада, тя се втурна към входа. Когато стигна обаче, установи, че е заключено. Почука. Никой не й отвори. Озадачена, Софи заобиколи и опита задния вход. И той бе заключен. Никакъв отговор.

Объркана, тя се заслуша. Единственият шум бяха тихите стенания на студения планински вятър. Не се чуваше музика. Нито гласове. Нищо.

В горската тишина Софи забързано се покатери по купчината дърва, подредени до стената, и притисна лице към прозореца на дневната. Очакваше я още по-голяма изненада.

— Нямаше никого!

Целият първи етаж пустееше.

„Къде са?“

С разтуптяно сърце, Софи се затича към бараката и взе резервния ключ, който дядо й криеше под сандъка с подпалки. Втурна се към входа и отключи. Когато влезе в празния вестибюл, на контролното табло на охранителната система замига червена лампичка — предупреждение, че влезлият има десет секунди да въведе съответния код преди да се включи алармата.

„Нима е включил алармата по време на парти?“

Бързо набра кода и изключи системата.

Цялата къща беше празна. И вторият етаж. Тя за миг спря неподвижно в дневната, зачудена какво става.

И тогава ги чу. Глухи гласове. Сякаш идваха изпод краката й! Приклекна, прилепи ухо към пода и се заслуша. Да, определено идваха отдолу. Гласовете като че ли пееха… Софи се уплаши. Още по-страшно беше, че в къщата изобщо нямаше изба.

„Поне аз не съм я виждала.“ Разгледа дневната. И изведнъж погледът й попадна върху единственото нещо в цялата къща, което изглеждаше не на място — любимият старовремски килим на дядо й. Обикновено висеше на северната стена до камината, ала тази вечер беше придърпан настрани на месинговия си корниз.

Софи се приближи до голата дървена стена и усети, че пеенето се усилва. Колебливо притисна ухо към дъските. Гласовете станаха по-ясни. Хората определено пееха… монотонни думи, които не разбираше.

„Зад стената има стая!“

Софи опипа ръба на дървените плоскости и откри вдлъбнатина. Пулсът й се ускори. Тя пъхна пръст в пролуката и дръпна. Тежката стена безшумно се плъзна настрани. От сумрака долетяха гласове. Момичето се вмъкна вътре и се озова на грубо изсечено каменно вито стълбище. Беше израсла в тази къща, ала изобщо не подозираше за неговото съществуване!

Заслиза надолу. Въздухът стана по-студен. Гласовете се усилваха. Мъжки и женски гласове. Накрая видя последното стъпало. Зад него зърна пода на избата — камък, окъпан от мъждукаща оранжева светлина. Затаила дъх, Софи се спусна още няколко стъпала надолу и приклекна. Трябваха й няколко секунди, за да проумее онова, което вижда.

Помещението беше изсечено в гранитния планински склон. Единствената светлина идваше от факли, закачени на стените. В средата на подземието бяха застанали в кръг тридесетина души.

„Сънувам — каза си тя. — Сън. Какво друго може да е?“

Всички носеха маски. Жените бяха с бели ефирни рокли и златни обувки. Маските им също бяха бели. Всички държаха златни кълба. Мъжете бяха с дълги черни туники и черни маски. Приличаха на пионки от гигантски шахмат. Всички се олюляваха и почтително пееха към нещо пред тях… нещо, което Софи не виждаше.

Ритъмът се ускоряваше. Усилваше се. Участниците пристъпиха напред. В този миг момичето най-после видя какво има в центъра на кръга. Софи ужасено залитна назад. Пригади й се. Тя се обърна и като се блъскаше в каменните стени, се изкачи по стълбището, затвори вратата, изтича от пустата къща и обляна в сълзи, потегли за Париж.

Животът й бе разбит от предателството на дядо й. Софи си събра вещите и напусна дома си. Остави бележка на масата в трапезарията.

„Видях. Не ме търси.“

До бележката хвърли резервния ключ.

— Софи! — откъсна я от унеса й гласът на Лангдън. — Спри. Спри!

Тя се върна в настоящето и удари спирачки.

— Какво има?

Робърт посочи дългата улица пред тях.

Софи погледна и се вледени. Кръстовището на стотина метра пред тях беше преградено от две полицейски коли на ЦУКП, спрели под ъгъл. „Блокират Авеню Габриел!“

— Е, тази вечер посолството явно не приема — въздъхна Лангдън.

Двамата полицаи до автомобилите гледаха към тях, очевидно заинтригувани от фаровете, толкова внезапно спрели.

„Добре, Софи, обърни съвсем бавно.“

Тя превключи на задна, изпълни сложна тройна маневра и потегли в обратната посока. Чу писък на гуми. Завиха сирени.

Софи изруга и настъпи газта.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:34

33

Колата на Софи фучеше през дипломатическия квартал покрай посолства и консулства. Накрая завиха надясно по Шанз Елизе.

Лангдън, който с всички сили се беше вкопчил в таблото, за да се задържи на седалката, се обърна назад да види дали са се изплъзнали от полицията. Изведнъж му се прииска да не е бягал. Всъщност решението вместо него бе взела Софи, когато беше хвърлила чипа през прозореца на тоалетната. А сега се отдалечаваха от американското посолство и шансовете му намаляваха. Въпреки че изглежда бяха избягали от полицията, поне за момента, той се съмняваше, че късметът им ще ги пази още дълго.

Софи държеше волана с една ръка и ровеше в джоба на пуловера си. Извади нещо и му го подаде.

— Разгледай го, Робърт. Това ми е оставил дядо ми зад Мадоната на скалите.

Разтреперан от възбуда, Лангдън взе предмета и го погледна. Беше тежък и имаше форма на кръст. В първия момент си помисли, че е погребален pieu — миниатюрно копие на надгробен кръст. Ала после забеляза, че стълбчето, което стърчи от кръста, е призматично и осеяно със стотици шестоъгълни вдлъбнатини.

— Това е ключ, направен с лазер — поясни Софи. — Шестоъгълниците се разчитат от електронен скенер.

„Ключ ли?“ — Професорът никога не беше виждал такова нещо.

— Погледни от другата страна — каза тя и се престрои в съседното платно, за да пресече поредното кръстовище.

Робърт обърна ключа и зяпна. В центъра на кръста имаше сложно преплетена емблема, състояща се от стилизирана лилия и инициалите P.S.!

— Това е символът, за който ти говорих, Софи! — възкликна той. — Официалният герб на Ордена на Сион.

Софи кимна.

— Както ти казах, виждала съм този ключ много отдавна. Той никога повече не ми споменава за него.

Очите на Лангдън бяха приковани към ключа. Модерното му изпълнение и древната символика бяха странен съюз на древност и съвременност.

— Според собствените му думи, с този ключ се отваряла кутия, в която криел много тайни.

Робърт потръпна, когато си представи що за тайни може да крие човек като Жак Сониер. Нямаше представа за какво му е на едно древно братство този футуристичен ключ. Орденът съществуваше с единствената цел да пази една тайна. Тайна с невероятно значение. „Възможно ли е този ключ да има нещо общо с нея?“ Мисълта бе смайваща.

— Знаеш ли какво се отваря с него?

На лицето й се изписа разочарование.

— Надявах се ти да знаеш.

Професорът мълчаливо заразглежда ключа.

— Изглежда християнски — подхвърли Софи. Лангдън не беше толкова сигурен. Главата на ключа нямаше форма на традиционния кръст с дълги рамене. Това по-скоро бе квадратен кръст с четири еднакви рамене, който предшестваше християнството с петстотин години. Този вид кръст не носеше християнските обозначения на разпятието, което произхождаше от прочутия римски уред за мъчение.

— Мога да ти кажа само, Софи, че кръстове с еднакви рамена като този са били смятани за „мирни“ — накрая отвърна Робърт. — Поради квадратната си конфигурация, те не стават за разпъване, а балансираните им вертикални и хоризонтални елементи изразяват естествения съюз на мъжкото и женското начало, което ги прави символично съвместими с философията на Ордена.

Младата жена го погледна уморено.

— Нямаш представа, нали?

Лангдън се намръщи.

— Абсолютно никаква.

— Добре, трябва да отбием някъде. — Софи хвърли поглед към огледалото. — Имаме нужда от сигурно скривалище, за да разберем какво се отваря с този ключ.

Професорът с копнеж си помисли за комфортната си стая в „Риц“. Очевидно не можеше да става и дума за нея.

— Може би при моите домакини в Американския университет в Париж?

— Прекалено е очевидно. Фаш ще провери там.

— Сигурно имаш много познати. Нали живееш тук.

— Фаш ще прегледа бележника ми с телефони и имейли, ще разговаря с колегите ми. Изключено е да се скрием при някой от приятелите ми, а във всички хотели искат документ.

Лангдън отново се зачуди дали не беше по-добре да рискува и да позволи на капитана да го задържи в Лувъра.

— Да се обадим в посолството. Ще им обясня положението и те ще пратят някой да ни посрещне.

— Да ни посрещне ли? — Софи го погледна така, сякаш се беше побъркал. — Ти бълнуваш, Робърт. Американското посолство има юрисдикция само на своя територия. Ако пратят някой да ни вземе, все едно да помогнат на беглец от френските власти. Няма да го направят. Едно е да отидеш в посолството и да поискаш убежище, съвсем друго е да искаш от тях да застанат срещу френските органи на реда. — Тя поклати глава. — Ако се обадиш в посолството, ще ти кажат да се предадеш на Фаш, за да избегнеш нови проблеми, и ще ти обещаят да използват дипломатическите канали, за да ти гарантират справедлив процес. — Софи плъзна поглед по скъпите витрини на Шанз Елизе. — Колко пари имаш? Той провери в портфейла си.

— Сто долара. И няколко евро. Защо?

— Кредитни карти?

— Естествено.

Софи увеличи скоростта и Лангдън разбра, че е намислила нещо. Право пред тях в края на Шанз Елизе се издигаше Триумфалната арка — близо петдесетметровият символ на Наполеоновото военно могъщество, — заобиколена от най-голямото кръгово кръстовище във Франция, широко цели девет платна.

Когато наближиха колелото, тя отново погледна в огледалото.

— Засега им избягахме, но ако останем в тази кола, до пет минути ще ни хванат.

„Тогава да откраднем друга, нали вече сме престъпници?“ — помисли си Лангдън.

— Какво ще правиш?

Софи настъпи газта и влезе в кръговото движение.

— Довери ми се.

Той не отговори. Тази нощ доверието не го беше отвело далеч. Той придърпа нагоре ръкава на сакото си и си погледна часовника — специална колекционерска серия с Мики Маус, подарък от родителите му за десетия му рожден ден. Въпреки че детският циферблат често привличаше странни погледи, Лангдън никога не бе имал друг часовник — анимационните филми на Дисни бяха първата му среща с магията на формата и цвета и сега Мики ежедневно му напомняше, че трябва да запази младежката си душа. В момента обаче ръцете на любимия му герой бяха застанали под странен ъгъл и сочеха също толкова странен час. 02:51.

— Интересен часовник — отбеляза Софи.

— Дълга история — отвърна той и смъкна ръкава си.

— Сигурно. — Младата жена му се усмихна, излезе от кръговото движение и пое на север, надалеч от центъра на града. Едва успя да мине на два поредни зелени светофара и когато стигна на третото кръстовище, зави надясно по Булевард дьо Малшерб. Бяха напуснали богатите улици на дипломатическия квартал и навлизаха в мрачна промишлена зона. Софи зави наляво и след малко Робърт разбра къде се намират.

„Gare St. Lazare.“[1]

Гарата със стъклен покрив пред тях приличаше едновременно на странен самолетен хангар и оранжерия. Европейските гари никога не заспиваха. Въпреки късния час пред главния вход чакаха десетина таксита. Улични продавачи бутаха колички със сандвичи и минерална вода. От входа се появи група мърляви хлапаци със самари — търкаха очи и се озъртаха, като че ли се опитваха да си спомнят в кой град се намират. Малко по-нататък по улицата двама полицаи упътваха неколцина заблудени туристи.

Софи спря зад опашката от таксита и изключи двигателя в забранената зона, въпреки свободния паркинг оттатък улицата. Преди Лангдън да успее да я попита какво става, тя слезе, забързано отиде до прозореца на таксито пред тях и заговори шофьора.

Професорът я последва и видя, че Софи подава на шофьора дебела пачка банкноти. Той кимна и за огромно удивление на Робърт потегли без тях.

— Какво става? — попита Лангдън.

Тя обаче вече вървеше към входа на гарата.

— Хайде, ще си купим билети за първия влак, който напуска Париж.

Лангдън я настигна. Бяха тръгнали за американското посолство, а сега се канеха да избягат от Париж? Тази идея изобщо не му допадаше.

Бележки

[1] Гарата „Сен Лазар“ (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:35

34

Шофьорът, който взе епископ Арингароса от международното летище „Леонардо да Винчи“, караше малък, незабележим черен фиат. Епископът си спомняше времето, когато всички ватикански автомобили бяха големи и луксозни, със знамето на Светия престол. „Тези дни отминаха.“ Сега колите на Ватикана бяха по-скромни и почти винаги необозначени. Ватиканът твърдеше, че просто съкращава разходите, за да обслужва по-добре своите диоцези, но Арингароса подозираше, че е по-скоро мярка за сигурност. Светът бе полудял и в много части на Европа демонстрирането на любов към Иисус Христос беше все едно да поставиш мишена върху покрива на колата си.

Епископът прибра полите на черното си расо, качи се на задната седалка и се приготви за дългото пътуване до замъка Гандолфо. За последен път бе ходил там преди пет месеца.

„Миналогодишното пътуване до Рим. — Той въздъхна. — Най-дългата нощ в живота ми.“

Преди пет месеца от Ватикана му се бяха обадили, за да поискат незабавното му присъствие в Рим. Без обяснения. „Билетът ви е на летището.“ Светият престол полагаше всички усилия да запази булото на тайнствеността дори за висшето си духовенство.

Тайнствената покана, предполагаше Арингароса, навярно целеше да даде възможност на папата и другите ръководители на Църквата да се възползват от неотдавнашния публичен успех на Opus Dei — завършването на новата сграда на Световния център в Ню Йорк. Архитектурните списания бяха нарекли сградата на Opus Dei „ярък факел на католицизма, съвършено интегриран в модерната среда“, а напоследък Ватиканът, изглежда, се нахвърляше на абсолютно всичко, което съдържаше думата „модерен“.

Епископът нямаше друг избор, освен да се подчини, въпреки че го направи неохотно. Не бе почитател на сегашния папа и подобно на повечето консервативни духовници, с мрачно презрение беше проследил първата година на неговия понтификат. Безпрецедентен либерал, Негово светейшество бе избран на един от най-противоречивите и необичайни конклави във ватиканската история. И вместо да се смири след неочакваното си идване на власт, Светият отец, без да губи време, беше започнал да дърпа всички конци, свързани с най-висшия пост в християнството. Като разчиташе на обезпокоително единодушната либерална подкрепа на колегията на кардиналите, сега папата обявяваше за своя мисия „обновяването на доктрината на Ватикана и осъвременяването на католицизма за навлизането му в третото хилядолетие“.

С други думи, опасяваше се Арингароса, този човек всъщност бе невероятно арогантен и си въобразяваше, че може да промени Божиите закони, за да си върне сърцата на онези, които смятат, че изискванията на католицизма са станали прекалено неудобни за модерния свят.

Епископът беше използвал цялото си политическо влияние — значително, като се имаше предвид броят на привържениците на Opus Dei и тяхното финансово състояние, — за да убеди папата и неговите съветници, че смекчаването на църковните закони е не само безбожно и страхливо, но и се равнява на политическо самоубийство. Той им напомни, че предишното либерализиране на църковния закон — фиаското с Втория ватикански събор — е оставило катастрофално наследство: днес на черква ходеха по-малко хора отвсякога, даренията пресъхваха и нямаше достатъчно католически свещеници за всички черкви.

„Хората се нуждаят от организацията и напътствието на Църквата, а не от глезотии и снизхождение!“ — твърдеше Арингароса.

Когато в онази нощ преди пет месеца фиатът беше потеглил от летището, епископът с изненада бе установил, че не се насочват към Ватикана, а на изток по лъкатушен планински път.

— Къде отиваме? — попита шофьора той.

— В замъка Гандолфо.

„Лятната резиденция на папата?“ Арингароса никога не беше ходил там, нито бе имал желание: Освен че датиращият от XVI век замък беше лятното убежище на Светия отец, в него се помещаваше Specula Vaticana — Ватиканската астрономическа обсерватория, една от най-модерните астрономически обсерватории в Европа. Епископът никога не бе приемал историческата потребност на Ватикана да се намесва в науката. Имаше ли някакви основания за обединяването на наука и вяра? Човек, който вярва в Бог, не можеше безпристрастно да се занимава с наука. Нито пък вярата се нуждае от физическо потвърждение.

„И въпреки това обсерваторията е факт“ — помисли си той, когато замъкът Гандолфо се извиси на фона на обсипаното със звезди ноемврийско небе. Откъм пътя сградата приличаше на грамадно каменно чудовище, готвещо се за самоубийствен скок. Кацнал на самия връх на скалата, дворецът се издигаше над люлката на италийската цивилизация — долината, в която много преди основаването на Рим се бяха сражавали Хорациите и Куриациите.

Дори само силуетът на Гандолфо бе невероятна гледка — типичен пример за отбранителна архитектура, отразяваща могъществото на това планинско разположение. За съжаление Ватиканът беше развалил сградата, като бе построил два огромни алуминиеви купола върху покрива и гордият някога замък сега приличаше на горд воин с две купонджийски шапки.

Епископът слезе от колата и един млад йезуитски свещеник бързо излезе да го посрещне.

— Добре дошли, ваше високопреосвещенство. Аз съм отец Дюбоа. Астроном съм.

„Браво.“ Арингароса измърмори някакъв поздрав и го последва във фоайето на замъка — просторно помещение, чиято украса представляваше безвкусна смесица от ренесансово изкуство и астрономически снимки. Докато се качваха по широкото мраморно стълбище, той видя знаци за конгресни центрове, лекционни зали и туристически информационни услуги. Смайваше го мисълта, че Ватиканът категорично не е способен да осигури последователни строги напътствия за духовно развитие и все пак намира време да изнася лекции по астрофизика на туристи.

— Кажете ми, кога опашката започва да клати кучето? — попита Арингароса младия свещеник.

Йезуитът го погледна недоумяващо.

— Моля?

Епископът махна с ръка и реши тази вечер да не се впуска в настъпление. „Във Ватикана са се побъркали.“ Също като мързелив родител, който намира за по-лесно да се примирява с капризите на глезеното си дете, отколкото да го възпита в духа на твърдите ценности, Църквата постоянно смекчаваше позициите си и се опитваше да се приспособи към отклонилото се от правия път общество.

Коридорът на втория етаж беше широк, богато обзаведен и водеше към грамадна дъбова врата с месингова табела.

BIBLIOTHECA ASTRONOMICA

Епископът беше чувал за ватиканската астрономическа библиотека, в която имало над двадесет и пет хиляди тома, включително редки трудове на Коперник, Галилей, Кеплер и Нютон. Говореше се също, че там тайно се съвещавали висшите съветници на папата — предпочитали да не заседават зад стените на Ватикана.

Докато се приближаваше към вратата, епископ Арингароса изобщо не подозираше смайващата вест, която щяха да му съобщят вътре, нито гибелната върволица от събития, която щеше да задейства тя. Едва час по-късно, когато вече си тръгваше, той осъзна катастрофалните последици. „След шест месеца! — помисли си Арингароса. — Бог да ни е на помощ!“

Епископ Арингароса усети, че е стиснал юмруци само при спомена за онази първа среща. Наложи си бавно да си поеме дъх и да отпусне мускулите си.

„Всичко ще е наред — каза си той, докато фиатът се изкачваше по планинския път. И все пак му се искаше мобилният му телефон да иззвъни. — Защо Учителя не ми се обади? Сила вече трябваше да е взел ключовия камък.“

За да успокои нервите си, епископът се съсредоточи върху лилавия аметист на пръстена си. Опипа очертанията на владишкия жезъл и стените на диамантите и си напомни, че този пръстен е символ на власт, много по-нищожна от онази, с която скоро щеше да се сдобие.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:36

35

Отвътре „Сен Лазар“ приличаше на всяка друга гара в Европа — зейнала пещера, осеяна с обичайните заподозрени бездомници с надписи от парчета картон, тайфи студенти с помътнели от умора очи, които дремеха върху самарите си, групички носачи в сини гащеризони, които пушеха.

Софи вдигна поглед към огромното табло за заминаващите влакове. Черно-белите табели се превъртаха. Когато спряха, най-горният ред гласеше: „Lyon-Locale-03:06.“

— Ще ми се да заминаваше по-скоро, но Лион ще свърши работа — въздъхна Софи.

„По-скоро ли?“ Професорът си погледна часовника. Беше 02:59. Влакът потегляше след седем минути, а още не си бяха купили билети.

Софи го поведе към гишето и каза:

— Купи два билета с кредитната си карта.

— Нали кредитните карти могат да се проследяват…

— Точно така.

Той реши да престане да се опитва да изпреварва мисълта й, купи два билета за Лион и й ги подаде.

Софи закрачи към пероните. Прозвуча сигнал и повикаха пътниците за Лион. Пред тях имаше шестнадесет коловоза. В далечината надясно на трети перон влакът за Лион надуваше свирката си и се готвеше да потегли, ала Софи вече беше хванала Лангдън под ръка и го водеше точно в обратната посока. Двамата бързо прекосиха едно странично фоайе, минаха покрай някакво нощно кафене и накрая излязоха на тиха уличка от западната страна на гарата.

Отпред чакаше самотно такси. Шофьорът видя Софи и превключи светлините. Тя скочи на задната седалка и Робърт я последва.

Докато колата се отдалечаваше от гарата, Софи извади двата билета и ги скъса. Лангдън въздъхна. „Седемдесет долара на вятъра.“

Едва когато автомобилът набра скорост и се насочи на север по Рю дьо Клиши, професорът си каза, че наистина са избягали. През десния прозорец виждаше Монмартър и красивия купол на Сакре Кьор. Гледката бе нарушена от проблясък на полицейска лампа, която профуча покрай тях в срещуположната посока. Лангдън и Софи се приведоха, докато сирената не заглъхна.

Софи беше казала на шофьора просто да кара на запад извън града и по решително стиснатите й устни Робърт виждаше, че се опитва да определи следващия им ход.

Той отново разгледа ключа, като го вдигна близо до очите си в опит да установи дали няма знаци, които да показват къде е произведен. На пресекливата светлина на уличните лампи не успя да открие нищо друго освен герба на Ордена.

— Няма никаква логика — накрая заяви Лангдън.

— В кое?

— В това дядо ти да си направи толкова много труд, за да ти предаде ключа и да не ти обясни какво да правиш с него.

— Съгласна съм.

— Сигурна ли си, че не е написал нищо друго върху гърба на картината?

— Претърсих навсякъде. Нямаше нищо друго. Само този ключ зад картината. Видях герба, пъхнах ключа в джоба си и после избягахме.

Лангдън се намръщи и се вторачи в ключа. Нищо. Вдигна го към носа си и каза:

— Мисля, че ключът съвсем скоро е бил почистен.

— Защо?

— Мирише на спирт.

Тя се обърна към него.

— Моля?

— Мирише така, като че ли някой го е търкал с почистващ препарат. — Лангдън пак вдигна ключа към носа си и го помириса. — От другата страна миризмата е по-силна. — Той го завъртя. — Да, на спиртна основа е, все едно че са го търкали с препарат или… — Той замълча.

— Какво?

Професорът поднесе ключа към светлината и се втренчи в гладката повърхност на широкото рамо. На места златото сякаш лъщеше… като мокро.

— Внимателно ли ги разгледа преди да го прибереш в джоба си?

— Моля? Не много. Бързах.

Лангдън се обърна към нея.

— Ултравиолетовото фенерче още ли е в теб?

Софи бръкна в джоба си и извади фенерчето. Американецът го взе, включи го и насочи лъча към ключето. Повърхността мигновено засия в лилаво. Имаше букви. Бяха надраскани набързо, ала се четяха.

— Е, ясно е откъде се е взела миризмата на спирт — усмихна се Лангдън.

Софи се взираше в лилавия надпис и не вярваше на очите си. Рю Хаксо 24

„Адрес! Дядо ми е написал адрес!“

— Къде е това? — попита Робърт.

Софи нямаше представа. Тя се наведе напред и развълнувано попита шофьора:

— Connaissez-vous la Rue Haxo?[1]

Шофьорът се замисли за миг, после отговори, че минавала близо до футболния стадион в западните предградия на Париж. Тя го помоли незабавно да ги закара там.

— Най-бързият път е през Bois de Boulogne[2] — предупреди я таксиметровият шофьор. — Съгласна ли сте?

Софи се намръщи. Не се сещаше за по-скандален път, ала тази нощ не можеше да си позволи да е придирчива.

— Карайте. — „Можем да смаем американеца.“

Тя отново сведе очи към ключа и се зачуди какво ли ще намерят на Рю Хаксо 24. „Черква? Някакъв щаб на Ордена?“ Спомни си тайния ритуал, който преди десет години беше видяла в избата, и тежко въздъхна.

— Имаме да обсъждаме много неща, Робърт. — Младата жена замълча за миг и го погледна. — Но първо искам да ми разкажеш всичко, каквото знаеш, за Ордена на Сион.

Бележки

[1] Знаете ли къде е Рю Хаксо? (фр.) — Б. пр.
[2] Булонския лес (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:37

36

Безу Фаш кипеше от гняв, докато пазачът Груар обясняваше как Софи и Лангдън са го обезоръжили. „Защо просто не стреля през скапаната картина?“

— Господин капитан? — Лейтенант Коле дотича при тях от командния пункт. — Току-що научих, господин капитан. Намерили са колата на агент Нево.

— Стигнала ли е до посолството?

— Не. До гарата. Купили са два билета. Влакът тъкмо e потеглил.

Фаш даде знак на Груар, че е свободен, и поведе Коле към близката ниша.

— Закъде пътуват? — тихо попита той.

— За Лион.

— Сигурно е заблуда. — Фаш въздъхна. В главата му се оформяше план. — Добре, предупредете на следващата гара, нека за всеки случай претърсят влака. Оставете колата й където си е и пратете цивилни да я наблюдават. Може да се върне. — Съмняваше се, че Софи Нево ще направи нещо толкова дръзко, но тази нощ тя вече веднъж го беше надхитрила. — Претърсете улиците около гарата, може да са избягали пеш. Оттам тръгват ли автобуси?

— Не и в този час. Само таксита.

— Добре. Разпитайте шофьорите. Проверете дали не са видели нещо. После се свържете с диспечерната в таксиметровата компания и дайте описанията им. Аз ще се обадя в Интерпол.

Коле се изненада.

— Нима ще ги обявите за издирване?

На Фаш не му се искаше да се посрамва така, ала не виждаше друг избор.

„Трябва бързо да затворим мрежата, при това здраво.“’

Най-важен бе първият час след бягството. През това време действията на бегълците бяха предвидими. Те винаги правеха едно и също. „Пътуване. Убежище. Пари в брой.“ Светата троица. Интерпол притежаваше властта да елиминира и трите само за едно мигване на окото. Международната организация можеше да прати по факса снимките на Лангдън и Софи на парижките пътнически власти, хотели и банки и да не им остави никакви шансове — нито да напуснат града, нито да си осигурят скривалище, нито да изтеглят пари, без да ги познаят. Обикновено бегълците изпадаха в паника на улицата и извършваха нещо глупаво. Открадваха кола. Ограбваха магазин. В отчаянието си използваха банкова карта. Каквато и грешка да допускаха, те бързо издаваха местонахождението си.

— Само Лангдън, нали? — попита Коле. — Няма да обявите Софи Нево за издирване. Тя е наша агентка.

— Естествено, че ще я обявя за издирване! — изсумтя Фаш. — Каква полза да обявявам за издирване Лангдън, ако тя може да върши цялата му черна работа? Възнамерявам да предам на Интерпол цялото служебно досие на Нево — приятели, роднини, лични контакти, всеки, към когото може да се обърне за помощ. Не знам какво си мисли, че прави, обаче това ще й струва много повече от службата!

— На телефона ли да остана, или да тръгна с нашите хора?

— Вървете с хората ни. Идете на гарата и координирайте действията. Имате картбланш, но не правете нищо, без да се посъветвате с мен.

— Слушам. — Коле тичешком се отдалечи.

Фаш стоеше като вцепенен. През прозореца се виждаше светещата стъклена пирамида, чието отражение се вълнуваше в басейните. „Изплъзнаха ми се през пръстите.“ Той си наложи да се отпусне. Дори опитен оперативен работник нямаше да издържи на натиска, който щеше да им окаже Интерпол.

„Криптоложка и даскал?“

Нямаше да издържат до сутринта.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:38

37

Гъсто залесеният парк, известен като Булонския лес, бе наричан по много начини, но потомствените парижани го знаеха като „Градината на земните радости“. Макар да звучеше ласкателно, този епитет изразяваше тъкмо обратния смисъл: всеки, който беше виждал прочутата едноименна картина на Бош, разбираше шегата. Също като парка, картината бе мрачна, чистилище за извратени и фетишисти. Нощем лъкатушните алеи се изпълваха със стотици тела за продан, земни радости, задоволяващи най-съкровените неизказани желания — мъжки, женски и всичко помежду им.

Докато Лангдън подреждаше мислите си, за да разкаже на Софи за Ордена на Сион, таксито влезе през залесения вход на парка и се насочи на запад по настланата с павета улица. Професорът не можеше да се съсредоточи, тъй като нощните обитатели на гората вече се появяваха от сенките и демонстрираха стоката си под блясъка на фаровете. Пред тях две голи до кръста тийнейджърки ги стрелнаха с изпепеляващи погледи. Зад момичетата обилно намазан с масло чернокож мъж по прашки се завъртя и се надупи. До него пищна блондинка повдигна минижупа си, за да покаже, че всъщност не е жена.

„Господи!“ Лангдън се извърна и дълбоко си пое дъх.

— Разкажи ми за Ордена на Сион — повтори Софи.

Той кимна. Чудеше се откъде да започне. Историята на братството обхващаше повече от хиляда години… удивителна хроника за тайни, изнудване, предателства и дори жестоки мъчения в ръцете на някой разгневен папа. Робърт не можеше да си представи по-нелеп фон за историята, която се готвеше да разкаже.

— Орденът на Сион е основан в Ерусалим през хиляда деветдесет и девета година от френския крал Жофроа дьо Буйон непосредствено след като превзел града — каза той.

Приковала поглед в него, Софи кимна.

— Твърди се, че крал Жофроа притежавал велика тайна — тайна, която родът му пазел още от времето на Христа. Тъй като се боял, че тайната му може да се изгуби, когато той умре, крал Жофроа основал тайно братство — Ордена на Сион — и го натоварил да съхранява тайната, като я предава от поколение на поколение. — Лангдън замълча за миг. — През годините, прекарани в Ерусалим, Орденът научил за тайни документи, заровени под развалините на Иродовия храм, който бил построен върху руините на Соломоновия храм. Вярвало се, че тези документи потвърждават могъщата тайна на Жофроа и са толкова важни, че Църквата няма да се спре пред нищо, за да се сдобие с тях.

На лицето на Софи се изписа скептично изражение.

— Орденът се заклел да изрови тези документи изпод развалините на храма и завинаги да ги пази, за да не позволи тайната да умре. За тази цел братството създало военна организация, група от деветима рицари, наречена Орден на нищите рицари на Христа и Соломоновия храм. — Професорът отново направи пауза. — По-известни като рицарите тамплиери.

Софи го погледна изненадано.

Лангдън бе чел достатъчно лекции за тамплиерите, за да знае, че почти всички на света са чували за тях, поне повърхностно. За учените тамплиерската история представляваше несигурен свят, в който фактите, легендите и заблудите бяха дотолкова преплетени, че извличането на чистата истина се смяташе за почти невъзможно. Той се колебаеше дори само да споменава за тамплиерите в лекциите си, защото това неизбежно водеше до канонада от сложни въпроси, свързани с всевъзможни теории за заговори.

— Казваш, че орденът на тамплиерите бил основан от Ордена на Сион, за да намерят някакви тайни документи, така ли? Мислех, че е създаден, за да защитава Светите земи.

— Масова заблуда. Идеята за закрила на поклонниците само скривала истинската цел на тамплиерите, а именно да изровят документите от руините на Храма.

— И намерили ли са ги?

Лангдън се усмихна.

— Никой не знае със сигурност, обаче всички учени са единодушни за едно: рицарите са открили нещо сред развалините… нещо, което ги направило невъобразимо богати и могъщи.

Той набързо изложи общоприетите научни факти от историята на тамплиерите, според която по време на Втория кръстоносен поход в светите земи рицарите се представили пред крал Балдуин II като закрилници на християнските поклонници по пътищата. Въпреки че не получавали заплащане и били положили обет за бедност, тамплиерите поискали от краля разрешение да се заселят в конюшните под развалините на Храма. Крал Балдуин изпълнил молбата им и рицарите намерили подслон в разрушената сграда.

Странният им избор, поясни Лангдън, съвсем не бил случаен. Рицарите вярвали, че документите, които търсел Орденът, са заровени дълбоко под руините — под светая светих, свещеното помещение, което се вярвало, че е обитавано от самия Бог. Буквално самият център на еврейската вяра. В продължение на почти цяло десетилетие деветимата тамплиери живели в развалините и в пълна тайна копали в здравата скала.

Софи вдигна поглед.

— Нали каза, че открили нещо?

— Със сигурност — потвърди Робърт и обясни, че им били нужни девет години, ала накрая рицарите намерили каквото търсели. Те изнесли съкровището от Храма и заминали за Европа, където сякаш за миг станали невероятно могъщи. Никой не бил сигурен дали тамплиерите са изнудвали Църквата, или тя просто се опитала да купи мълчанието на ордена, но папа Инокентий II незабавно издал безпрецедентна була, която осигурявала на рицарите безгранична власт и ги обявявала за „закон сами по себе си“ — самоуправляваща се войска, независима от крале и прелати. Получил картбланш от Църквата, орденът започнал да расте с изумителна бързина, и по численост, и по политическа сила, придобивайки огромни владения в десетки страни. Рицарите давали кредити на банкрутирали крале и взимали лихва, с което положили основите на съвременното банкерство и още повече увеличили богатството и влиянието си. До началото на XIV век папската була помогнала на тамплиерите да придобият прекалено голяма власт и папа Климент V решил, че трябва да направи нещо. Действайки заедно с френския крал Филип IV, Светият отец замислил хитроумно скроен план, за да смаже ордена и да заграби съкровищата му. И главно да си присвои тайните, с които рицарите можели да изнудват Църквата. С военна маневра, достойна за ЦРУ, папа Климент тайно разпратил запечатани писма, която хората му из цяла Европа трябвало едновременно да разпечатат в петък, 13 октомври 1307 година. Призори на 13 октомври документите били отворени и ужасяващото им съдържание било прочетено. В писмото си Климент твърдял, че му се явил Бог и го предупредил, че рицарите тамплиери са еретици, виновни в сатанизъм, хомосексуализъм, оскверняване на кръста, содомия и други богохулни злодеяния. Господ му наредил да пречисти света, като залови всички рицари и ги измъчва, докато не изповядат греховете си. Макиавелистката операция на папата била изпълнена с абсолютна прецизност. В този ден били арестувани безброй рицари, подложили ги на безмилостни мъчения и накрая ги изгорили на клада като еретици. Отражения на тази трагедия все още могат да се открият в съвременната култура — петък тринадесети все още се смята за нещастна дата.

Софи го гледаше объркано.

— Нима рицарите тамплиери са били унищожени? Мислех, че тамплиерски братства съществуват и досега.

— Така е, но под различни имена. Въпреки лъжливите обвинения на Климент и всичките му усилия да ги изтреби, рицарите имали могъщи съюзници и някои успели да избягат от чистките на Църквата. Истинската цел на папата била тамплиерската съкровищница от документи, които очевидно били източник на могъществото на ордена, само че те му се изплъзнали през пръстите. Документите отдавна били поверени на тайнствените създатели на Тамплиерския орден, Ордена на Сион, чиято потайност ги защитила от удара на Църквата. Когато опасността нараснала, една нощ братята изнесли документите с тамплиерските кораби в Ла Рошел.

— Къде?

Лангдън сви рамене.

— Отговорът на тази загадка е известен единствено на Ордена на Сион. Тъй като документите до ден днешен остават обект на постоянни проучвания и спекулации, се смята, че неколкократно са били местени. Предполага се, че се намират някъде в Обединеното кралство.

Софи неспокойно го погледна.

— От почти хиляда години се носят легенди за тази тайна — продължи професорът. — Цялата съкровищница от документи, тяхната сила и тайната, която разкриват, са известни с общото наименование Сангреал. За него са написани стотици книги и малко загадки са пораждали толкова силен научен интерес сред историците, колкото Сангреал.

— Сангреал ли? Тази дума има ли нещо общо с френската „sang“ и испанската „sangre“ — „кръв“?

Робърт кимна. „Кръв, наистина“ — помисли си той. Кръвта беше гръбнакът на Сангреала, ала не така, както навярно предполагаше Софи.

— Легендата е сложна, но най-важното е, че Орденът пази доказателството и чака благоприятния исторически момент, за да разкрие истината.

— Каква истина? Каква тайна може да е толкова важна?

Лангдън дълбоко си пое дъх и отправи поглед към похотливо надничащия от сенките подземен свят на Париж.

— Думата „Сангреал“ е много древна, Софи. През годините тя се е развила в друго… по-съвременно име. — Той замълча за миг. — Когато ти го кажа, ще разбереш, че вече знаеш много за него. Всъщност почти всички на света са чували историята на Сангреал. Изражението на Софи издаваше съмнение.

— Никога не съм чувала за него.

— Естествено, че си чувала — усмихна се Робърт. — Само че под името „Светия Граал“

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:40

38

Софи напрегнато се вторачи в лицето на Лангдън. „Той се шегува.“

— Светия Граал ли?

Професорът сериозно кимна.

— Името „Светия Граал“ произлиза от средновековната дума „Сангреал“, която постепенно се разделила на две думи.

„Светият Граал.“ Софи се изненада, че веднага не е забелязала лингвистичната връзка. Въпреки това твърдението на Лангдън не й се струваше логично.

— Мислех, че Светият Граал е чаша. А ти току-що ми каза, че Сангреал е съкровищница от документи, които разкриват някаква тъмна тайна.

— Да, но документите от Сангреала са само половината от съкровищницата на Светия Граал. Те са скрити със самия Граал… и разкриват неговото истинско значение. Документите осигурили могъществото на рицарите тамплиери, тъй като страниците разкривали истинския характер на Граала.

„Истинския характер на Граала ли?“ Софи се обърка още повече. Беше смятала, че Светият Граал е чашата, от която пил на Тайната вечеря Иисус и в която по-късно Йосиф Ариматейски събрал кръвта му на разпятието.

— Светият Граал е чашата на Христос — каза тя. — Съвсем просто е.

— Според Ордена на Сион, Софи, Светият Граал изобщо не е чаша — като се наведе към нея, прошепна Лангдън. — Братята твърдят, че легендата за Граала — с други думи за чашата — всъщност е находчиво съчинена алегория. А именно, че в историята за Граала чашата е метафора за нещо друго, нещо много по-могъщо. — Той замълча за миг. — И това нещо идеално се вписва във всичко, което тази нощ се опитва да ни съобщи дядо ти, включително всичките му символични алюзии за свещената женственост.

Все още неуверена, Софи долови в търпеливата усмивка на Робърт, че съчувства на скептицизма й. И все пак очите му оставаха сериозни.

— Но ако Светият Граал не е чаша, какво е тогава? — попита тя.

Лангдън очакваше този въпрос, ала се колебаеше точно как да й отговори. Ако не изложеше фактите в съответния исторически контекст, Софи щеше да изпадне в пълно озадачение — същото изражение бе видял на лицето на издателя си преди няколко месеца, когато му беше предал работния план на последната си книга.

— Какво твърдиш в ръкописа? — задави се издателят, остави чашата си с вино и го зяпна. — Не е възможно да говориш сериозно.

— Достатъчно съм сериозен, за да проучвам въпроса цяла година.

Известният нюйоркски издател Джонас Фокман нервно поглади брадичката си. Несъмнено беше чувал достатъчно безумни идеи по време на блестящата си кариера, но тази направо го смая.

— Не ме разбирай погрешно, Робърт, твоите трудове ми харесват и двамата се познаваме отдавна — накрая каза той. — Но ако се съглася да публикувам такава идея, хората месеци наред ще демонстрират пред издателството. А и това ще съсипе репутацията ти. Ти си харвардски историк, за Бога, а не популярен автор на кичове, който търси бързи пари. Къде си намерил достатъчно правдоподобни доказателства, които потвърждават теорията ти?

Лангдън със спокойна усмивка извади от джоба на туидовото си сако лист хартия и го подаде на Фокман. Листът съдържаше библиография с над петдесет заглавия — книги от известни историци, някои съвременни, други отпреди векове. Всички съчинения подкрепяха предположението на Робърт. Докато четеше списъка, издателят приличаше на човек, който току-що е открил, че Земята всъщност е плоска.

— Познавам част от тези автори. Те са… истински историци!

Лангдън широко се усмихна.

— Както виждаш, Джонас, тази теория не е само моя. Развита е доста отдавна. Аз просто я доразвивам. Никой не е разглеждал легендата за Светия Граал от символична гледна точка. Иконографските свидетелства, които откривам в подкрепа на хипотезата си, са поразително убедителни.

Фокман продължаваше вторачено да зяпа листа.

— Боже мой, една от тези книги е написана от сър Лий Тибинг, кралски историк на Великобритания.

— През по-голямата част от живота си Тибинг се е занимавал със Светия Граал. Познаваме се. Той всъщност до голяма степен вдъхнови проучванията ми. Тибинг е убеден, Джонас, също като всички останали от списъка.

— Да не искаш да кажеш, че всички тези историци наистина вярват… — Фокман мъчително преглътна, очевидно неспособен да изрече думите.

Лангдън отново се ухили.

— Светият Граал може би е най-търсеното съкровище в човешката история. За Граала са създадени легенди, той е причина за войни и обект на дълги дирения. Логично ли е да е обикновена чаша? В такъв случай други реликви определено щяха да породят подобен или още по-голям интерес — тръненият венец, истинският кръст, надписът на кръста — и все пак не е така. Вече знаеш защо.

Фокман все още клатеше глава.

— Но след като всички тези книги са написани за това, защо твоята теория не е по-широко известна?

— Тези книги не могат да се сравняват с вековете на общоприета история, особено когато тази история е наложена от абсолютния бестселър на всички времена.

Фокман се ококори.

— Да не искаш да кажеш, че „Хари Потър“ всъщност е за Светия Граал?

— Говорех за Библията.

Издателят потръпна.

— Знаех си.

— Laissez la! — Викът на Софи разцепи тишината в таксито. — Остави я!

Лангдън се стресна от крясъка на спътничката си — тя се беше навела напред и викаше на шофьора. Професорът видя, че французинът е вдигнал радиостанцията си и говори с диспечерката.

Софи се обърна, бръкна в джоба на туидовото му сако и преди Лангдън да разбере какво става, измъкна пистолета и го опря в тила на шофьора. Той мигновено пусна радиостанцията и вдигна свободната си ръка над главата си.

— Софи! — задавено рече Лангдън. — Какво…

— Arrêtez! — нареди младата жена. Разтреперан, шофьорът се подчини и спря.

Едва тогава Робърт чу металическия глас на диспечерката: —

— … agent Sophie Neveu… — изпращя радиостанцията. — Et un Américain, Robert Langdon…[1]

Мускулите му ce напрегнаха. „Вече са ни открили?“

— Descendez[2] — заповяда Софи.

Треперещият шофьор слезе от таксито с вдигнати ръце и отстъпи няколко крачки.

Софи бе спуснала стъклото на прозореца и се целеше в слисания французин.

— Поеми волана, Робърт — тихо каза тя. — Ти ще шофираш.

Лангдън нямаше намерение да спори с жена, която държи пистолет, така че слезе от колата, заобиколи и седна зад волана. Все още с вдигнати ръце, шофьорът започна да ругае.

— Видя достатъчно от нашата вълшебна гора, нали, Робърт? — попита от задната седалка Софи.

Той кимна. „Предостатъчно.“

— Добре. Да се махаме оттук.

Професорът погледна таблото и се поколеба. „Мама му стара.“ После опипом затърси скоростния лост.

— Софи? Може би е по-добре ти…

— Тръгвай! — извика тя.

Няколко проститутки се приближаваха, за да видят какво става. Една разговаряше по мобилен телефон. Лангдън откри лоста, натисна го и го премести натам, накъдето предполагаше, че е първата предавка. После леко настъпи газта.

Гумите запищяха и таксито подскочи напред, диво поднесе и събиращата се тълпа се пръсна. Жената с мобифона се хвърли сред дърветата и едва избегна предната броня.

— Doucement![3] — възкликна Софи, когато колата се понесе по пътя. — Какво правиш?!

— Опитах се да те предупредя — надвика стържещите предавки той. — Досега съм карал само автоматик!

Бележки

[1] Агент Софи Нево. И един американец, Робърт Лангдън (фр.). — Б. пр.
[2] Слизай (фр.). — Б. пр.
[3] Леле! (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:40

39

Макар че в спартанската стая в сградата с фасада от червен пясъчник на Рю ла Брюйер бяха изтърпяни много страдания, Сила се съмняваше, че нещо може да се сравнява с мъката, която бе обзела бледото му тяло. „Измамен съм. Всичко е изгубено.“

Бяха го изиграли. Братята бяха излъгали и бяха предпочели смъртта, вместо да издадат тайната си. Нямаше сили да се обади на Учителя. Не само че беше убил единствените четирима души, които знаеха къде е скрит ключовият камък, но бе убил и една монахиня в „Св. Сулпиций“. „Тя работеше срещу Църквата! Тя презираше делото на Opus Dei!“

Импулсивно извършеното престъпление безкрайно много усложняваше положението. Епископ Арингароса беше уредил да го пуснат в катедралата. Какво щеше да си помисли свещеникът, когато откриеше мъртвата монахиня? Въпреки че Сила я бе поставил на леглото, раната на главата й беше очевидна. Бе се опитал да поправи разбитите плочи на пода, но и те бяха очевидни. Щяха да разберат, че някой е идвал.

Беше имал намерение да се скрие в Opus Dei, когато изпълни задачата си. „Епископ Арингароса ще ме защити.“ Не можеше да си представи по-блажено съществувание от живота, отдаден на медитация и молитви дълбоко зад стените на Световния център в Ню Йорк. Никога повече нямаше да стъпи навън. Можеше да намери всичко, каквото му трябваше, в този храм. „Няма да липсвам на никого.“ За нещастие — и това му беше съвсем ясно — разбираше той, видна личност като епископ Арингароса не можеше да изчезне толкова лесно.

„Изложих на опасност епископа.“ Сила впери очи в пода и се замисли да самоубийство. В края на краищата именно Арингароса го бе възкресил… в онова малко енорийско жилище в Испания, където го беше образовал и му бе дал цел в живота.

— Момче, ти си роден албинос — беше му казал той. — Не позволявай на другите да те засрамват. Не разбираш ли колко особен те прави това? Не знаеш ли, че самият Ной е бил албинос?

— Ной с ковчега ли? — Никога не бе чувал такова нещо. Арингароса се усмихваше.

— Да, Ной с ковчега. Ной спасил живота на Земята. Ти си предопределен за велики дела, Сила. Господ не те е освободил случайно. Ти имаш призвание. Бог се нуждае от помощта ти, за да изпълни делото си.

С времето Сила се беше научил да се вижда в нова светлина. „Аз съм чист. Бял. Красив. Като ангел.“

В момента обаче чуваше разочарования шепот на баща си от миналото. „Tu es tragédie désastre. Un spectre.“[1]

Коленичил на дъсчения под, Сила се помоли за прошка. После съблече расото си и пак взе въжето.

Бележки

[1] Ти си ужасна трагедия. Призрак (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:42

40

Като се бореше със скоростния лост, Лангдън успя почти без проблеми да докара отвлеченото такси до другия край на Булонския лес. За нещастие, иначе смешната ситуация бе помрачавана от постоянните повиквания на таксиметровата диспечерка по радиостанцията:

— Voiture cinq-six-trois. Ou etes-vous? Respondez![1]

Когато стигнаха до изхода на парка, Лангдън преглътна и удари спирачки.

— По-добре карай ти.

Софи се намести зад волана и на лицето й се изписа облекчение. След секунди автомобилът уверено се носеше на запад по Але дьо Лоншам и се отдалечаваше от Градината на земните радости.

— Накъде е Рю Хаксо? — попита Лангдън, вторачен в спидометъра, който показваше над сто километра в час. Погледът на Софи беше прикован в пътя.

— Шофьорът каза, че улицата била близо до тенискортовете „Ролан Гарос“. Районът ми е познат.

Робърт извади златния ключ от джоба си и го претегли върху дланта си. Предчувстваше, че е предмет с огромно значение. Може би това беше ключът за неговата свобода.

Докато бе разказвал на Софи за рицарите тамплиери, беше осъзнал, че освен герба на Ордена, този ключ има още една, по-скрита връзка с братството. Кръстът с равни рамена бе символ на равновесието и хармонията, но и на тамплиерския орден. Всички бяха виждали картини на тамплиери, носещи бели туники с яркочервени кръстове. Естествено рамената на тамплиерския кръст бяха слабо разширени в краищата, но въпреки това бяха еднакви.

„Квадратен кръст. Точно като този на ключа.“ Въображението му заработи на бързи обороти — той си представяше какво може да открият. Светия Граал. Едва не се засмя гласно на това абсурдно хрумване. Смяташе се, че поне от 1500 година Граалът е някъде в Англия, скрит в тайно помещение под някоя от многобройните тамплиерски черкви.

„Епохата на великия магистър Леонардо да Винчи.“ За да запази важните си документи, през първите векове след погрома Орденът бил принуден многократно да ги мести. Днес историците предполагаха, че след донасянето му от Ерусалим в Европа Граалът е бил пазен на шест места. За Последен път го бяха „виждали“ през 1447 година — многобройни свидетели разказваха за пожар, който едва не унищожил документите преди пренасянето им в четири грамадни сандъка, носени от по шестима души. Това бяха последните сигурни сведения за него. Само от време на време се шушукаше, че бил скрит във Великобритания, земята на крал Артур и рицарите на Кръглата маса.

Където и да се намираше обаче, оставаха два важни факта.

„Леонардо е знаел къде се намира Граалът. Това скривалище сигурно е същото и до днес.“ Поради тази причина мнозина продължаваха да се занимават с картините и дневниците на великия италиански художник с надеждата да се натъкнат на скрити указания за местонахождението на Граала. Едни смятаха, че планинският фон на Мадоната на скалите отговарял на някакви осеяни с пещери хълмове в Шотландия. Други твърдяха, че разположението на апостолите в „Тайната вечеря“ било код. Трети настояваха, че според рентгеновите анализи Мона Лиза първоначално била нарисувана с лазуритен медальон на Изида, който по-късно да Винчи решил да скрие. Лангдън никога не бе виждал доказателства за този медальон, нито можеше да си представи каква е връзката със Светия Граал, и все пак любителите на историите за Граала все още до втръсване обсъждаха проблема в интернет клубове и чатруми. „Всеки си пада по заговорите.“

А заговорите бяха безкрайни. В последно време естествено това беше поразителното откритие, че под пластовете боя на знаменитото Леонардово „Поклонение на влъхвите“ се криела мрачна тайна. Италианският изкуствовед Маурицио Серацини бе установил смущаващата истина през април 2002 година и новината беше отекнала достатъчно силно, за да се появи още същата седмица в „Ню Йорк Таймс Магазин“ под заглавието „Прикритието на Леонардо“.

Серацини без съмнение бе открил, че докато сиво-зелената скица на „Поклонението“ наистина била дело на Леонардо, самата картина не била от него. Всъщност някакъв анонимен художник оцветил скицата на да Винчи години след неговата смърт. Много по-обезпокоително обаче било онова, което се криело под боята на самозванеца. Инфрачервената рефлектография и рентгетовият анализ показвали, че докато запълвал скицата на Леонардо, този измамник подозрително се отклонявал от оригинала… сякаш за да скрие истинското намерение на автора. Все още не бе известно какъв е бил действителният характер на скицата. Въпреки това засраменото ръководство на флорентинската галерия „Уфици“ незабавно беше пратило картината в склада оттатък улицата. Сега посетителите на Леонардовата зала в галерията намираха на предишното място на „Поклонението“ заблуждаваща и извинителна табела.

ТАЗИ КАРТИНА Е ПОДЛОЖЕНА

НА ДИАГНОСТИЧНИ ТЕСТОВЕ В ПОДГОТОВКА

ЗА РЕСТАВРАЦИЯ.

Леонардо да Винчи си оставаше голямата загадка на странния подземен свят на съвременните търсачи на Граала. Неговите произведения сякаш всеки момент щяха да разкрият някаква тайна, която обаче така и си оставаше скрита, може би под пласт боя, може би закодирана пред погледите на всички — ако наистина съществуваше. Многобройните мъчителни податки не бяха нищо друго, освен празно обещание, оставено, за да ядосва любопитните и да кара Мона Лиза многозначително да се подсмихва.

— Възможно ли е ключът да е за скривалището на Светия Граал? — попита Софи и въпросът й върна Лангдън в настоящето.

Смехът му прозвуча принудено, дори за самия него.

— Абсурд. Освен това се смята, че Граалът е скрит някъде в Британия, а не във Франция. — Той набързо й разказа историята.

— Обаче Граалът изглежда единственото рационално заключение — настоя Софи. — Имаме ключ, носещ герба на Ордена на Сион, оставен ни от член на братството. А както току-що ми обясни, братята са пазители на Светия Граал.

Робърт знаеше, че твърдението й е логично, и все пак интуитивно не можеше да го приеме. Носеха се слухове, че братята са се заклели някой ден да върнат Граала във Франция, ала не съществуваха исторически доказателства, които да предполагат, че това наистина се е случило. Даже Орденът наистина да бе успял да го направи, адресът Рю Хаксо 24 близо до тенискортовете не звучеше като последно скривалище на такава тайна.

— Наистина не виждам как този ключ може да има нещо общо с Граала, Софи.

— Защото Граалът трябва да се намира в Англия ли?

— Не само. Местонахождението на Светия Граал е една от най-добре пазените тайни в историята. Братята десетилетия наред доказват, че са достойни, за да бъдат издигнати до висшите ешелони на Ордена и да научат къде е Граалът. Създадена е сложна система за съхраняване на тайната и въпреки че братството е огромно, само четирима души едновременно знаят къде е скрит Граалът — великият магистър и неговите трима сенешали. Вероятността дядо ти да е бил един от тях е съвсем нищожна.

„Дядо ми е бил един от тях“ — помисли си Софи и още по-решително настъпи газта. Запечаталият се в паметта й образ категорично потвърждаваше положението на дядо й в братството.

— И даже дядо ти наистина да е бил от висшия ешелон, никога не биха му позволили да разкрие нищо на човек извън Ордена. Немислимо е да е имал намерение да те въведе във вътрешния кръг.

„Аз вече бях там.“ Софи си представи ритуала в подземието и се зачуди дали моментът е подходящ да разкаже на Лангдън на какво е присъствала онази нощ в планинската вила. Вече от десет години срамът не й позволяваше да разкрие тайната на никого. Дори самата мисъл за това я караше да настръхва. Някъде в далечината завиха сирени и тя усети, че я обгръща сгъстяваща се мъгла от умора.

— Ето го стадиона! — възкликна Лангдън, развълнуван от вида на огромния тенискомплекс „Ролан Гарос“.

Софи подкара натам. Скоро стигнаха до кръстовището с Рю Хаксо и завиха по нея.

„Трябва ни номер двайсет и четири — каза си Лангдън и осъзна, че тайно е оглеждал хоризонта за връх на черква. — Не бъди смешен. Тук не е възможно да има забравен тамплиерски храм.“

— Ето го — посочи с ръка Софи. Робърт проследи с поглед показалеца й. „Какво е това по дяволите?“

Сградата беше модерна. Квадратна цитадела с гигантски неонов кръст с равни рамена на фасадата. Под кръста светеха думите:

Депозитна цюрихска банка

Лангдън се радваше, че не е споделил със Софи надеждите си да открият тамплиерска черква. Специалистите по история на символите страдаха от професионалната склонност да извличат скрит смисъл от места, където нямаше такъв. В този случай съвсем бе забравил, че мирният кръст с равни рамена е възприет за знамето на неутралната Швейцария.

Поне тази загадка беше разгадана.

Софи и Лангдън имаха ключ за депозитен сейф в швейцарска банка.

Бележки

[1] Кола петстотин шейсет и три. Къде сте? Отговорете! (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:07

41

Епископ Арингароса слезе от фиата и потръпна от планинския вятър, който брулеше върха на високата скала. „Трябваше да си облека още нещо освен расото“ — помисли той, като се бореше с треперенето. Тази вечер най-малко искаше да изглежда слаб или страхлив.

В замъка цареше мрак, само прозорците на послед ния етаж сияеха зловещо. „Библиотеката — каза си Арингароса. — Будни са и ме чакат.“ Той наведе глава срещу вятъра и тръгна напред, без да погледне към куполите на обсерваторията, които в спомените му приличаха на два гнойни цирея на покрива.

Очакващият го на входа свещеник изглеждаше сънен Беше същият млад йезуит, който го бе посрещнал преди пет месеца — но тази вечер съвсем не беше толкова гостоприемен.

— Разтревожихме се за вас, ваше високопреосвещенство — каза той и си погледна часовника. Лицето му по-скоро изразяваше досада, отколкото безпокойство.

— Моите извинения. Напоследък човек изобщо не може да разчита на самолетите.

Свещеникът измърмори нещо непонятно, после каза:

— Чакат ви горе. Ще ви придружа.

Библиотеката бе просторно квадратно помещение цялото в тъмно дърво. Високите лавици бяха отрупани книги. Подът беше от кехлибарен мрамор с орнамент от черен базалт, красив спомен от дните, когато тази сграда бе била дворец.

— Добре дошли, ваше високопреосвещенство — разнесе се от отсрещния край на стаята мъжки глас.

Арингароса се опита да види кой говори, ала осветлението беше слабо — много по-слабо, отколкото при първото му идване, когато целият замък беше облян в ослепителна светлина. „Нощта на мрачното събуждане.“ Мъжете седяха в сенките, сякаш някак си се срамуваха от онова, което предстоеше.

Арингароса бавно, царствено спокойно влезе в библиотеката. Различи силуетите на трима мъже до продълговата маса в отсрещния край на помещението. Веднага позна мъжа в средата — дебелият секретар на Ватикана, който контролираше всички юридически въпроси на Църквата. Другите двама бяха високопоставени италиански кардинали.

Епископът се приближи към тях.

— Моите извинения за късния час. Намираме се в различни часови пояси. Сигурно сте уморени.

— Ни най-малко — отвърна секретарят. Беше сплел пръсти върху огромното си шкембе. — Благодарим ви, че дойдохте толкова отдалече. Най-малкото, което можем да направим, е да ви изчакаме будни. Да ви предложим ли кафе или нещо друго?

— Предпочитам да не се преструваме, че това е посещение от любезност. Бързам за друг самолет. Да пристъпваме към работа.

— Разбира се — съгласи се секретарят. — Действахте по-бързо, отколкото предполагахме.

— Нима?

— Остава ви още един месец.

— Вие споделихте тревогите си преди пет месеца — отвърна Арингароса. — Защо да чакам?

— Така е. Много сме доволни от вашата експедитивност.

Епископът плъзна поглед по продълговатата маса и го спря върху голямо черно куфарче.

— Това ли е?

— Да. — В гласа на секретаря се доловиха неспокойни нотки. — Трябва да призная обаче, че сме загрижени за вашето искане. Изглежда доста…

— Опасно — довърши един от кардиналите. — Сигурни ли сте, че не можем да ви преведем някъде тази огромна сума?

„Свободата струва скъпо.“

— Нямам притеснения за собствената си безопасност. Бог е с мен.

На лицата на италианците се изписа съмнение.

— Точно колкото поисках ли са парите?

Секретарят кимна.

— Чекове, издадени от Банка Ватикана. Валидни са навсякъде по света.

Арингароса пристъпи до масата и отвори куфарчето. Вътре имаше две дебели пачки чекове, носещи ватиканския герб и надписа „Portatore“, което ги правеше изплатими на приносителя.

Секретарят напрегнато го погледна.

— Трябва да призная, ваше високопреосвещенство, че всички щяхме да сме много по-спокойни, ако тази сума беше в брой.

„Не мога да нося толкова много пари“ — помисли си Арингароса и затвори куфарчето.

— Чековете са валидни навсякъде по света. Сам го казахте.

Кардиналите неспокойно се спогледаха и накрая един от тях отвърна:

— Да, но тези чекове водят право до Банка Ватикана.

Епископът мислено се усмихна. Тъкмо поради тази причина Учителя го беше посъветвал да вземе парите в чекове на Банка Ватикана. Като застраховка. „Сега всички сме в кюпа.“

— Това е съвсем законна сделка — каза Арингароса. — Opus Dei е лична прелатура на Ватикана и Негово светейшество може да харчи парите си както намери за добре. Не е нарушен никой закон.

— Вярно, но все пак… — Секретарят се наведе напред и столът проскърца под тежестта му. — Не ни е известно какво възнамерявате да правите с тези средства и ако по някакъв начин не е законно…

— Като се има предвид какво искате от мен, не е ваша грижа какво ще правя с тези пари — прекъсна го епископът.

Последва дълго мълчание.

„Знаят, че съм прав“ — помисли си той.

— Трябва да се подпиша някъде, нали? — попита той. Нетърпеливо му побутнаха документа, като че ли им се искаше вече да си е тръгнал.

Арингароса погледна листа. Той носеше печата на папата.

— Същият ли е като екземпляра, който ми пратихте?

— Абсолютно.

Докато подписваше документа, не изпитваше почти нищо и това го изненада. Тримата мъже обаче сякаш облекчено въздъхнаха.

— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство — каза секретарят. — Църквата никога няма да забрави тази услуга.

Арингароса вдигна куфарчето и усети в тежестта му обещание и власт. Четиримата мъже се спогледаха за миг, като че ли имаха да си кажат още нещо, ала очевидно това беше всичко. Епископът се обърна и тръгна към вратата.

— Ваше високопреосвещенство? — го повика единият от кардиналите.

Арингароса спря на прага и се обърна.

— Да?

— А сега накъде?

Епископът усещаше, че въпросът е по-скоро духовен, отколкото географски, но нямаше намерение точно сега да обсъжда морални проблеми.

— За Париж — отвърна той и излезе.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:10

42

Депозитната цюрихска банка беше денонощна Geldschrankebanke[1] и предлагаше целия модерен набор от анонимни услуги в традициите на швейцарското счетоводство. Имаше клонове в Цюрих, Куала Лумпур, Ню Йорк и Париж.

В основата на дейността й лежеше нейната най-стара и елементарна услуга — Lagern anonymen — „анонимно съхраняване“ или анонимни депозитни сейфове. Клиентите, които искаха да депозират например акции или ценни картини, можеха да го направят анонимно с помощта на модерна комплексна система и да ги изтеглят по всяко време, също в пълна анонимност.

Софи шофираше. Лангдън гледаше солидната архитектура на постройката и си мислеше, че Депозитната цюрихска банка е фирма без чувство за хумор. Сградата представляваше паралелепипед без прозорци, сякаш изкован от мътна стомана. Напомняше на огромна метална тухла и над фасадата й светеше четири и половина метров неонов кръст с равни рамена.

Репутацията на Швейцария в пазенето на банковата тайна бе станала една от най-доходните експортни стоки на страната. Организации като тази бяха доста съмнителни в света на изкуството, защото осигуряваха идеално скривалище за крадени произведения в продължение на години, ако се налага. Тъй като законът защитаваше депозитите от полицията и те бяха свързани с цифрови сметки, а не с реални имена на хора, крадците спокойно можеха да си отдъхнат, доволни, че откраднатите вещи са на сигурно място и че няма да отведат органите на реда до тях.

Спряха пред внушителен портал, който преграждаше отбивката към банката — оградена с бетон рампа, която се спускаше под сградата. Охранителната видеокамера гледаше право към тях. Лангдън имаше чувството, че за разлика от лувърските, тази камера е истинска.

Софи спусна стъклото на прозореца и разгледа електронното устройство откъм нейната страна. На екрана светеха упътвания на седем езика. На първо място в списъка беше английският.

Пъхнете ключа:

Тя извади златния ключ от джоба си и отново насочи вниманието си към устройството. Под дисплея имаше триъгълен отвор.

— Нещо ми подсказва, че ще стане — подметна Лангдън.

Софи пъхна ключа в отвора. Този ключ очевидно не трябваше да се завърти. Порталът мигновено и безшумно се отвори пред тях. Тя вдигна крак от спирачката и се насочи към втори портал с подобно устройство. Първият зад нея се затвори.

Професорът се почувства като в клетка. „Да се надяваме, че и вторият портал работи.“

На втория екран имаше подобни упътвания.

Пъхнете ключа.

Софи го направи и порталът светкавично се отвори. След секунди се спускаха по рампата в подземието на сградата.

Гаражът беше малък и сумрачен, с места за десетина автомобила. В отсрещния край Робърт забеляза главния вход на банката. Върху бетонния под бе постлан червен килим, който канеше клиентите към огромна врата, изкована сякаш от солиден метал.

„Пък ние си приказваме за неясни послания — помисли си Лангдън. — Добре дошли и не влизай.“

Софи спря таксито до входа и угаси двигателя.

— По-добре остави пистолета тук.

„С удоволствие“ — каза си Лангдън и пъхна оръжието под седалката.

Слязоха и тръгнаха по червения килим към стоманената плоча. Нямаше брава, но на стената видяха друг триъгълен отвор. Този път нямаше указания.

— Така не пускат вътре бавно загряващите — рече Робърт.

Софи нервно се засмя.

— Да опитаме. — Тя пъхна ключа в отвора и вратата с тихо бръмчене се завъртя навътре. Двамата се спогледаха и влязоха. Вратата с глух звук се затвори зад тях.

Фоайето на Депозитна цюрихска банка смая Лангдън с внушителността си. Докато повечето банки се задоволяваха с обичайния полиран мрамор и гранит, тук всички стени бяха от стомана, покрита с нитове. „Кой ли им е декоратор? — зачуди се Робърт. — Може би някоя стоманодобивна компания?“

Софи изглеждаше стресната също като него.

Сивият метал беше вездесъщ — подът, стените, гишетата, вратите, дори столовете бяха железни. Въпреки това ефектът бе невероятен. Посланието беше ясно: вие влизате в трезор.

Един едър мъж ги наблюдаваше иззад гишето. Той изключи телевизорчето, което гледаше, и ги поздрави с любезна усмивка. Въпреки изпъкващите мускули и пистолета, в гласа му се долавяше излъсканата учтивост на швейцарски пиколо.

— Bon soir[2] — каза служителят. — Какво обичате?

Двуезичният поздрав бе най-новата проява на гостоприемство от страна на европейската фирма — даваше на клиента възможност да отговори на езика, на който желае.

Софи обаче изобщо не отговори. Просто постави златния ключ на гишето пред служителя. Той го погледна и незабавно се изпъна.

— Разбира се. Вашият асансьор е в дъното. Ще предупредя да ви посрещнат.

Младата жена кимна и взе ключа.

— На кой етаж?

Мъжът я изгледа странно.

— Ключът ви ще спре асансьора на съответния етаж.

Тя се усмихна.

— А, да.

Пазачът проследи с поглед двамата новодошли, докато стигнаха до асансьора, пъхнаха ключа, качиха се и изчезнаха. Щом вратата се затвори, той грабна телефонната слушалка. Не се обаждаше да предупреди за идването им. Нямаше нужда, тъй като съответният служител в трезора вече автоматично беше предупреден при пъхването на ключа на входа.

Обаждаше се на нощния управител на банката. Докато звънеше, включи телевизора и се вторачи в екрана. Репортажът, който бе гледал, тъкмо свършваше и той успя да види двете лица само за миг. Управителят отговори.

— Oui?

— Имаме извънредна ситуация.

— Какво става? — попита управителят.

— Френската полиция преследва двама бегълци.

— И?

— Двамата току-що влязоха в банката. Управителят тихо изруга.

— Добре. Веднага ще се свържа с мосю Верне.

Пазачът затвори и набра друг номер. На Интерпол.

Лангдън с изненада установи, че асансьорът се спуска надолу, вместо да се издига. Когато вратата се отвори, нямаше представа на колко етажа под земята се намират. А и не го интересуваше. Беше щастлив, че не е в тясната клетка.

Вече ги очакваха. Служителят бе възрастен и любезен и носеше грижливо изгладен костюм от каша, който изглеждаше странно нелеп на това място — старомоден банкер в свръхмодерния свят.

— Bon soir — поздрави ги мъжът. — Добър вечер. Ако обичате, последвайте ме, s’il vous plaot[3]. — И без да дочака отговор, се обърна и енергично закрачи по тесния метален коридор. Минаха по върволица от коридори покрай няколко големи помещения, пълни с мигащи компютри.

— Voici. — Служителят отвори поредната стоманена врата. — Стигнахме.

Двамата се озоваха в друг свят. Стаята пред тях приличаше на разкошна дневна в скъп хотел. Металът и нитовете бяха заменени от ориенталски килими, тъмна дъбова мебел и меки фотьойли. На широката маса в средата на стаята имаше отворена бутилка перие с две кристални чаши. Минералната вода все още вдигаше мехурчета. До бутилката вдигаше пара калаен кафеник.

„Като по часовник — помисли си Лангдън. — Швейцарска им работа.“

Служителят многозначително се усмихна.

— Разбирам, че това е първото ви идване тук, нали?

Софи се поколеба, после само отвърна на усмивката му.

— Ясно. Ключовете често се предават по наследство и клиентите, които ни посещават за пръв път, никога не са наясно с протокола. — Той посочи масата с напитките. — Тази стая е ваша, докогато желаете.

— Ключовете често се предават по наследство, така ли? — попита Софи.

— Да. Вашият ключ е като швейцарска банкова сметка, която често се завещава от поколение на поколение. Нашите депозитни сейфове се наемат най-малко за петдесет години. Заплащат се предварително. Така че редовно имаме случаи на наследяване в семейството.

Лангдън зяпна.

— Петдесет години?

— Най-малко — потвърди възрастният служител. — Разбира се, можете да заплатите за много по-дълъг период, но в случай, че договорът не се поднови, ако след изтичането на петдесетгодишния срок по някоя сметка няма движение, съдържанието на съответния депозитен сейф автоматично се унищожава. Да задействам ли процедурата за изваждане на вашия сейф?

— Да, моля — каза Софи.

Мъжът посочи с ръка разкошния салон.

— Това е личната ви стая за отваряне на сейфа. Щом изляза, вратата ще се заключи. Можете да останете тук колкото време ви е нужно, за да разгледате или промените съдържанието на депозитния си сейф, който пристига… ето оттук. — Той отиде при отсрещната стена, през която влизаше широка конвейерна лента, смътно напомняща на багажен конвейер. — Вкарвате ключа в този отвор тук… — Служителят посочи голямо електронно устройство до конвейерната лента. — Когато компютърът приеме ключа ви, въведете номера на сметката и депозитният ви сейф автоматично ще бъде изваден от трезора. Когато свършите, поставете сейфа обратно върху конвейера, пъхнете ключа в отвора и процедурата се повтаря в обратния ред. Тъй като всичко е автоматично, анонимността ви е гарантирана, даже от служителите на банката. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете бутона за повикване на масата в средата на стаята.

Софи понечи да го попита нещо, но изведнъж се разнесе телефонен звън. На лицето на служителя се изписа озадачение, дори срам.

— Моля за извинение. — Той отиде при телефона на масата до кафето и минералната вода.

— Oui?

Докато слушаше, челото му се сбърчи.

— Oui… oui… d’accord.[4] — Мъжът затвори и се обърна към тях с напрегната усмивка. — Извинете, трябва да ви оставя. Чувствайте се като у дома си. — И бързо тръгна към вратата.

— Момент — каза Софи. — Бихте ли изяснили нещо преди да си тръгнете? Споменахте, че въвеждаме номер на сметка?

Служителят спря на прага. Беше пребледнял.

— Естествено. Като повечето швейцарски банки, нашите депозитни сейфове са свързани с номер, а не с име. Имате ключ и личен номер. Ключът е само половината от вашата идентификация. Личният ви номер е другата половина. Иначе, ако изгубите ключа, всеки може да го използва.

Софи се поколеба.

— А ако дарителят не ми е оставил номер на сметка?

Банкерът я изгледа, сякаш й казваше: „Тогава явно нямаш работа тук!“ После се усмихна.

— Ще помоля някой да ви помогне. Незабавно.

След което излезе и затвори вратата. Тежката ключалка изщрака.

Когато телефонът му иззвъня, Кол е се намираше на Гар дю Норд в другия край на града. Обаждаше се Фаш.

— В Интерпол са получили сигнал — каза той. — Оставете влака. Лангдън и Нево току-що са влезли в парижкия клон на Депозитната цюрихска банка. Искам хората ви веднага да се насочат натам.

— Нещо ново за това какво се е опитвал да съобщи на агент Нево и Робърт Лангдън Сониер?

— Ако ги арестувате, лейтенант, ще мога да ги попитам лично — студено отвърна Фаш.

Коле разбра намека.

— Рю Хаксо двайсет и четири. Слушам, господин капитан.

Затвори и повика хората си по радиостанцията.

Бележки

[1] Депозитна банка (нем.). — Б. пр.
[2] Добър вечер (фр.) — Б. пр.
[3] Моля (фр.) — Б. пр.
[4] Да… да… ясно (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:11

43

Президентът на парижкия клон на Депозитната цюрихска банка Андре Верне живееше в разкошен апартамент над банката. Въпреки комфортния си дом, винаги беше мечтал за лично жилище край реката на l’ile Saint Louis[1], където да контактува с истинските аристократи, а не тук, където просто се срещаше с мръсните богаташи.

„Когато се пенсионирам, ще си напълня избата с бордо от редки реколти, ще украся салона си с едно-две платна на Ботичели и ще посадя в градината каквото ми скимне“ — казваше си Верне.

Докато бързаше по подземния коридор на банката, изглеждаше така, сякаш идваше от сеанс при личния си шивач и фризьор, макар че го бяха събудили едва преди шест и половина минути. Безупречно облечен в копринен костюм, Верне в движение пръсна освежител в устата си и оправи възела на вратовръзката си. Тъй като често се случваше да го будят, за да обслужва чуждестранни клиенти, пристигащи от други часови пояси, той спеше като масайските воини — африканското племе, известно със способността си за секунди да скача и от най-дълбок сън в състояние на пълна бойна готовност.

„Бойна готовност“ — помисли си Верне. Боеше се, че тази нощ сравнението може да е необичайно подходящо. Появата на клиент със златен ключ винаги изискваше извънредно внимание, но появата на клиент със златен ключ, издирван от криминалната полиция, бе крайно деликатен въпрос. Банката и без това водеше достатъчно битки с органите на реда за правото на анонимност на клиентите, в случай че няма доказателство за вината им.

„Пет минути — каза си Верне. — Трябва да изведа тези хора от банката преди да пристигне полицията.“

Ако действаше бързо, надвисналата катастрофа ловко можеше да се избегне. Можеше да каже на полицията, че въпросните бегълци наистина са влезли в неговата банка, но тъй като не са били клиенти и не са знаели номера на сметката, са ги отпратили. Искаше му се проклетият дежурен да не се беше обаждал в Интерпол. Обаче думата „дискретност“ явно не фигурираше в речника на получаващия петнадесет евро на час нощен пазач.

Той спря на прага, дълбоко си пое дъх и отпусна мускулите си. После се усмихна, отключи вратата и влетя в стаята като топъл ветрец.

— Добър вечер — поздрави президентът, докато търсеше с поглед клиентите си. — Аз съм Андре Верне. Какво обича… — Останалата част от думата заседна някъде под адамовата му ябълка. Жената пред него беше най-неочакваната посетителка, която бе имал.

— Познаваме ли се? — попита Софи. Банкерът й бе непознат, но за миг на лицето му се беше изписало такова изражение, все едно виждаше призрак.

— Не… — запелтечи той. — Едва ли… Нашите услуги са анонимни. — Той дълбоко си пое дъх и се помъчи да се усмихне спокойно. — Помощникът ми ми каза, че имате златен ключ, но не знаете номера на сметката. Може ли да ви попитам как се сдобихте с ключа?

— Даде ми го дядо ми — отвърна Софи, като внимателно наблюдаваше Верне. Смущението му изглеждаше още по-очевидно.

— Нима? Дал ви е ключа, но не ви е съобщил номера, на сметката, така ли?

— Мисля, че не е имал време — каза тя. — Беше убит тази нощ.

Банкерът залитна.

— Жак Сониер е мъртъв?! — ужасено ахна той. — Но… как?

Бе ред на Софи да се сепне и да се вцепени.

— Познавате дядо ми?!

Андре Верне изглеждаше също толкова смаян. Подпря се на масата.

— С Жак бяхме близки приятели. Кога се е случило?

— Тази вечер. В Лувъра.

Верне отиде до един мек кожен фотьойл и се строполи в него.

— Трябва да задам на двама ви един изключително важен въпрос. — Той вдигна поглед към Лангдън, после отново се обърна към Софи. — Някой от вас има ли нещо общо със смъртта му?

— Не! — заяви Софи. — Категорично.

Верне се замисли. После каза:

— Интерпол разпространи снимките ви. Издирват ви за убийство.

„Фаш вече се е свързал с Интерпол?“ — помисли Софи. Капитанът, изглежда, наистина беше бърз. Тя накратко обясни на Верне кой е Лангдън и му разказа йсичко, случило се в Лувъра.

Верне беше удивен.

— И умирайки, дядо ви е оставил съобщение, в което ви поръчва да намерите господин Лангдън, така ли?

— Да. И този ключ. — Софи остави златния ключ на масичката пред банкера — с герба на Ордена на Сион надолу.

Верне го погледна, ала не посегна да го докосне.

— Само този ключ ли ви е оставил? И нищо друго? Нямаше ли нещо написано на хартия?

Софи беше бързала в Лувъра, но беше сигурна, че зад Мадоната на скалите нямаше нищо друго.

— Не. Само ключа.

Той безпомощно въздъхна.

— Виждате ли, всеки ключ електронно съответства на десетцифрен номер, който изпълнява ролята на парола. Без номера вашият ключ не струва нищо.

„Десет цифри. — Софи неохотно изчисли криптографската вероятност. — Над десет милиарда възможности.“ Даже да разполагаше с най-мощните паралелно обработващи компютри на ЦУКП, пак щяха да й трябват седмици за да открие кода.

— Искате да кажете, че не можете да ни помогнете.

— Съжалявам. Наистина не мога да направя нищо. Клиентите избират номера на сметката си сами и той е известен само на тях и компютъра. По този начин гарантираме анонимност. И безопасност на нашите служители.

Софи го разбираше. Същото правеха универсалните магазини. „Служителите нямат ключ за сейфа.“ Тази банка явно не искаше да рискува някой да открадне ключ и да вземе служител за заложник, за да получи от него номера на сметката.

Софи се вторачи в ключа, после вдигна очи към Верне.

— Имате ли представа какво пази дядо ми в банката?

— Абсолютно никаква. Такава е функцията на всяка Geldschrankebanke.

— Нямаме време, мосю Верне — настоя тя. — Ако позволите, ще съм напълно откровена. — Младата жена наблюдаваше реакцията на банкера — обърна ключа, за да му покаже герба на Ордена на Сион. — Този символ говори ли ви нещо?

Той безизразно погледна лилията.

— Не. Много наши клиенти гравират фирмени емблеми или инициали върху ключовете си.

Без да го изпуска от очи, Софи въздъхна.

— Това е гербът на тайното братство, известно като Ордена на Сион.

Верне отново не реагира.

— Никога не съм чувал за него. Дядо ви ми беше приятел, но обикновено разговаряхме по служебни въпроси. — Банкерът нервно си поправи вратовръзката.

— Мосю Верне — твърдо заяви Софи. — Вчера следобед дядо ми ми остави съобщение, че двамата се намираме в голяма опасност. Трябвало да ми даде нещо. После ми е оставил ключ за вашата банка. Сега е мъртъв. Всичко, каквото знаете, ще ни е от полза.

Банкерът започна да се поти.

— Трябва да напуснем сградата. Полицията скоро ще е тук. Дежурният се е обадил в Интерпол.

Софи се беше опасявала от това. Все пак направи последен опит.

— Дядо ми казва, че трябвало да ми съобщи истината за семейството ми. Това говори ли ви нещо?

— Госпожице, вашето семейство загина в автомобилна катастрофа, когато вие бяхте съвсем малка. Съжалявам. Знам, че дядо ви много ви обичаше. На няколко пъти ми е споменавал, че мъчително преживява раздялата с вас.

Софи не знаеше как да реагира.

— Съдържанието на този сейф има ли нещо общо със Сангреала? — попита Лангдън.

Верне го изгледа странно.

— Нямам представа какво е това?

Мобилният му телефон иззвъня и той го откопча от колана си.

— Oui? — На лицето му се изписа изненада и растяща загриженост. — La police? Si rapidement?[2] — Банкерът изруга, даде някакви указания на френски и каза, че след малко щял да слезе във фоайето.

После затвори и отново се обърна към Софи.

— Полицията вече е тук.

Младата жена нямаше намерение да си тръгне с празни ръце.

— Кажете им, че сме дошли и вече сме си отишли. Ако искат да претърсят банката, поискайте заповед за обиск. Това ще им отнеме известно време.

— Вижте, Жак ми беше приятел, а и не искам банката ми да се забърква в скандал. Поради тези две причини нямам намерение да позволя да ви арестуват на моя територия. Дайте ми няколко минути и ще видя какво мога да направя, за да ви помогна незабелязано да напуснете сградата. Повече не мога да ви помогна. — Той се изправи и бързо тръгна към вратата. — Останете тук, веднага се връщам.

— Ами депозитният сейф? — попита Софи. — Не можем да си тръгнем просто така.

— Нищо повече не мога да направя — заяви Верне. — Съжалявам.

Тя го изпрати с поглед, като се питаше дали номерът на сметката не е скрит в някое от безбройните писма и пакети, които дядо й бе пращал през годините и които тя не беше отворила.

Лангдън рязко се изправи и Софи забеляза неочакван доволен блясък в очите му.

— Робърт? Защо се усмихваш?

— Дядо ти е бил гений.

— Моля?

— Десет цифри, нали?

Софи нямаше представа какво я пита.

— Номера на сметката — каза той и се усмихна по-широко. — Сигурен съм, че в края на краищата ни го е оставил.

— Къде?

Той извади разпечатката на снимката от местопрестъплението и я разгъна върху масичката. Софи само трябваше да прочете първия ред, за да разбере, че американецът е прав.

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично…

за лимона!

P.S. Намерете Робърт Лангдън
Бележки

[1] Остров в Сена, един от най-престижните парижки квартали. — Б. пр.
[2] Полицията ли? Толкова бързо? (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:12

44

— Десет цифри — повтори Софи и се взря в разпечатката. 13-3-2-21-1-1-8-5

„Grand-pére a написал номера на сметката на пода на Лувъра!“ Когато бе видяла надрасканата на паркета прогресия на Фибоначи, Софи беше решила, че единственото й предназначение е да включи в играта криптографския отдел на ЦУКП, а оттук и самата нея. По-късно бе разбрала, че цифрите също показват как да разшифроват другите редове — разбъркана последователност… цифрова анаграма. Смаяна, сега тя виждаше, че цифрите имат още по-голямо значение. Те почти със сигурност бяха последният ключ за отварянето на тайнствения депозитен сейф на дядо й.

— Той беше майстор на двусмислиците — каза Софи. — Обичаше всичко с многопластово значение. Шифри в шифрите.

Професорът вече се приближаваше към електронното устройство до конвейерната лента. Софи взе компютърната разпечатка и го последва.

Устройството приличаше на банкомат. На екрана се виждаше гербът на банката. До клавиатурата имаше триъгълен отвор. Без да губи време, Софи пъхна ключа в него.

Екранът мигновено се промени.

Номер на сметката:

Курсорът мигаше. В очакване. „Десет цифри.“ Софи прочете цифрите от разпечатката и Лангдън ги въведе.

Номер на сметката: 1332211185

В момента, в който написа и последната цифра, дисплеят отново се промени. Появи се съобщение на няколко езика.

ВНИМАНИЕ: Преди да натиснете ентър, моля, проверете дали точно сте въвели номера на сметката. За ваша сигурност, ако компютърът не разпознае номера на вашата сметка, системата автоматично ще се изключи.

— Явно имаме само един опит — намръщено рече Софи. Обикновените банкрмати позволяваха на клиентите три опита за въвеждане на PIN код преди да приберат картата. Това очевидно не беше обикновен банкомат.

— Номерът изглежда нормално — каза Лангдън и внимателно сравни цифрите с разпечатката. После посочи клавиша „ентър“. — Давай.

Софи протегна показалец към клавиатурата, ала се поколеба. Хрумна й странна мисъл.

— Хайде — настоя Лангдън. — Верне всеки момент ще се върне.

— Не. — Тя отдръпна ръка. — Това не е верният номер.

— Разбира се, че е! Десет цифри. Защо да не е верният номер?

— Прекалено е случаен.

„Прекалено случаен ли?“ Лангдън изобщо не бе съгласен. Всяка банка съветваше клиентите си да избират случаен PIN код, за да не може да го познае никой.

Софи вече триеше написаните цифри.

— Робърт, току-що допуснахме грешка, която ние криптографите наричаме „supposer la conséquence“[1]. Разшифровахме кода отзад напред.

Лангдън нямаше представа за какво говори Софи. Тя доизтри цифрите и уверено го погледна.

— Прекалено голямо съвпадение е, че този привидно случаен номер може да се подреди така, че да образува прогресия на Фибоначи.

Робърт разбра, че криптографката има право. По-рано тя беше подредила цифрите в прогресия на Фибоначи.

Софи отново започна да пише, този път друг номер, сякаш по памет.

— Нещо повече, като се има предвид страстта на дядо ми към символиката и шифрите, предполагам, че е избрал номер, който означава нещо за него, нещо, което лесно може да запомни. — Тя дописа номера и лукаво се усмихна. — Нещо, което изглежда случайно… обаче не е.

Професорът погледна дисплея.

Номер на сметката: 1123581321

Трябваха му няколко секунди, но когато го забеляза, разбра, че е права.

Прогресията на Фибоначи.

1-1-2-3-5-8-13-21

Когато се разделеше на десет отделни цифри, прогресията на Фибоначи ставаше неузнаваема. „Лесна за помнене, и все пак привидно случайна.“ Блестящ десетцифрен код, който Сониер никога не би могъл да забрави. Нещо повече, той напълно обясняваше защо надрасканите върху пода на Лувъра цифри могат да образуват прочутата прогресия.

Софи се пресегна и натисна ентър.

Не се случи нищо.

Поне нищо, което да забележат.

В този момент в огромния подземен трезор на банката под тях се съживиха автоматични щипци. Те се плъзнаха по монтираната на тавана двуосева транспортна система и се отдалечиха в търсене на посочените координати. На бетонния под лежаха стотици еднакви пластмасови касети, подредени в гигантска координатна система… като редици малки ковчези в крипта.

Щипците спряха над съответното място, спуснаха се надолу и електрическото око потвърди баркода на касетата. После с компютърна прецизност щипците я хванаха за дръжката и я вдигнаха. Задейства се нова система и щипците пренесоха кутията до отсрещния край на трезора, където спряха над неподвижна конвейерна лента.

Оставиха касетата върху лентата и се върнаха обратно.

Конвейерът забръмча и се раздвижи.

Софи и Лангдън облекчено въздъхнаха, когато видяха лентата да се раздвижва. Застанали до нея, те се чувстваха като уморени пътници до багажен конвейер, очакващи тайнствен багаж, който никога не са виждали. Лентата влизаше в стаята през тесен процеп под подвижна врата. Металната вратичка се повдигна и отвътре се появи пластмасова касета. Беше черна и доста по-голяма, отколкото очакваха. Приличаше на сандък за пренасяне на домашни любимци със самолет, само че нямаше отвори.

Касетата спря точно пред тях.

Лангдън и Софи мълчаливо се взираха в загадъчния контейнер.

Подобно на всичко друго в тази банка, касетата имаше индустриален вид — метални закопчалки, стикер с баркод отгоре и тежка дръжка. На Софи й заприлича на гигантска кутия за инструменти.

Без да губи време, тя разкопча двете закопчалки срещу нея и стрелна с поглед Робърт. Двамата заедно повдигнаха тежкия капак и го оставиха да падне отзад.

След това пристъпиха напред и надзърнаха в касетата.

Отначало Софи си помисли, че е празна. После го видя. На дъното. Едно-единствено нещо.

Полираното дървено ковчеже бе голямо колкото кутия за обувки и имаше орнаментални панти. Дървото беше лъскаво, тъмнорозово, с изпъкващи линии. Палисандър. Любимото дърво на дядо й. В капака бе инкрустирана красива роза. Двамата с Лангдън се спогледаха озадачено. Софи се наведе и извади ковчежето.

„Боже мой, тежко е!“

Младата жена внимателно го занесе до една голяма маса и го постави отгоре й. Професорът застана до нея и двамата се вторачиха в ковчежето.

Робърт удивено зяпаше инкрустацията на капака — петолистна роза. Неведнъж бе виждал този тип роза.

— Според Ордена на Сион петолистната роза е символ на Светия Граал — промълви той.

Софи го погледна. Лангдън усети, че и тя си мисли същото. Размерите на ковчежето, очевидната тежест на съдържанието му и символът на Ордена на Сион за Граала… всичко това навеждаше на едно-единствено невъобразимо заключение. „Христовата чаша е в кутията.“ Лангдън отново си каза, че не е възможно.

— Голяма е точно колкото да побере… потир — прошепна Софи.

„Не може да е потир.“

Тя приближи ковчежето към себе си и се приготви да го отвори. Когато го премести обаче, се случи нещо неочаквано. Разнесе се странен клокочещ звук.

Лангдън ахна. „Нима вътре има течност?“

Софи изглеждаше също толкова смутена.

— Ти чу ли?…

Той кимна.

— Течност.

Софи бавно отвори закопчалката и повдигна капака.

Лангдън никога не бе виждал такова нещо. Ала и двамата бяха наясно с едно. Това определено не беше Христовата чаша.

Бележки

[1] Предполагане на заключението (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:14

45

— Полицията блокира улицата — каза Андре Верне от прага. — Ще е трудно да ви измъкнем. — Затвори вратата, видя тежката пластмасова касета върху конвейерната лента и се закова на място. „Боже мой! Те са открили номера на сметката на Сониер!“

Софи и Лангдън стояха до масата, надвесени над голяма дървена кутия. Софи незабавно затвори капака и се обърна.

— В края на краищата се оказа, че имаме номера на сметката — каза тя.

Това променяше всичко.

Верне почтително се извърна от кутията и се опита да определи следващия си ход. „Трябва да ги измъкна от банката!“ Но полицията вече беше организирала блокада и той се сещаше само за един начин да го направи.

— Госпожице Нево, ако ви помогна да напуснете банката, ще вземете ли това нещо със себе си, или ще го върнете в трезора?

Софи хвърли поглед към Лангдън, после отново се обърна към банкера.

— Трябва да го вземем.

Той кимна.

— Добре. Тогава, каквото и да е това нещо, съветвам ви да го увиете в сакото си. Предпочитам никой да не го вижда, докато се движим по коридорите.

Докато Лангдън си събличаше сакото, Верне бързо отиде при конвейера, затвори празната касета и набра няколко команди. Лентата отново забръмча и отнесе пластмасовата кутия в трезора. Той извади златния ключ от електронното устройство и го подаде на Софи.

— Насам, моля. Побързайте.

Когато стигнаха до задния товарен гараж, Верне видя проблясъка на полицейските светлини да се процежда отвън и се намръщи. Сигурно блокираха рампата. „Наистина ли ще се опитам да го направя?“ Беше плувнал в пот.

Верне посочи един от малките бронирани камиони на банката. „Transport sûr“[1] бе друга услуга, която предлагаше Депозитната цюрихска банка.

— Влезте отзад — каза той, отвори масивната задна врата и махна с ръка към лъскавата стоманена каросерия. — Веднага се връщам.

Докато Софи и Лангдън се качваха, банкерът бързо прекоси гаража, влезе в офиса на пазача, взе ключовете на камиона, намери шофьорско униформено сако и фуражка и започна да се преоблича. За миг се замисли и си сложи презраменен кобур под униформата. На излизане взе един от пистолетите от стойката, зареди пълнител, пъхна оръжието в кобура и закопча сакото. Отиде при камиона, ниско нахлупи фуражката, надникна при двамата бегълци, които стояха в празната стоманена каросерия, пресегна се и включи крушката на тавана.

— По-добре седнете. И нито звук, докато излизаме през портала.

Софи и Лангдън седнаха на металния под и професорът взе увитото в туидовото сако ковчеже в скута си. Верне затвори тежката врата и я заключи. После седна зад волана и запали двигателя.

Бронираният камион се насочи към горния край на рампата. По челото на банкера се стичаше пот. Отпред имаше повече полицейски светлини, отколкото предполагаше. Вътрешният портал се отвори. Верне изчака вратата да се плъзне обратно и да задейства следващия сензор. Отвори се и вторият портал.

Само че една полицейска кола препречваше изхода на рампата.

Той избърса чело и потегли нагоре. Един длъгнест полицай пристъпи напред и му махна да спре на няколко метра от блокадата. Зад първата полицейска кола бяха паркирани още три.

Верне спря, нахлупи фуражката си още по-ниско, придаде си колкото може по-грубоват вид, отвори вратата и погледна агента. Лицето на мъжа бе сурово и бледо.

— Qu’est-ce qui se passe? — навъсено попита Верне.

— Je suis Jérôme Collet — отвърна полицаят. — Agent lieutenant police judiciaire. — Той посочи каросерията на камиона. — Qu’est-ce qu’il a la dedans?[2]

— Проклет да съм, ако знам — рече Верне. — Аз съм само шофьор.

Коле не изглеждаше убеден.

— Търсим двама престъпници.

Верне се засмя.

— Тогава сте дошли точно където трябва. Някои от копелетата, дето ги возя, имат толкова много пари, че сигурно са престъпници.

Агентът му подаде паспортна снимка на Робърт Лангдън.

— Този човек бил ли е тази нощ във вашата банка?

Верне сви рамене.

— Нямам представа. Аз кисна в гаража. Не ни пускат да припарим до клиентите. Трябва да влезете вътре и да питате на рецепцията.

— Банката иска заповед за обиск, за да ни пусне да влезем.

Верне презрително изсумтя.

— Чиновници!

— Отворете камиона. — Коле посочи към каросерията. Верне се вторачи в агента и се помъчи да се захили.

— Да отворя камиона ли? Да не мислиш, че имам ключове? Да не мислиш, че ни оказват това доверие? Само да знаеш какви мизерни кинти ми плащат!

Полицаят с очевидно съмнение наклони глава настрани.

— Да не твърдите, че нямате ключове за собствения си камион?

Верне поклати глава.

— Нямам ключ за каросерията, само за двигателя. Тия камиони се заключват от надзирателите в товарния гараж. После някой откарва ключа на получателя. Щом ни се обадят, че ключът за каросерията е пристигнал на местоназначението, вече мога да тръгвам. Нито секунда по-рано. Никога не знам какво возя.

— Кога са заключили този камион?

— А, сигурно още вечерта. Пътувам чак за Сен Турнал. Ключовете вече са там.

Коле не отговори. Взираше се напрегнато в лицето на Верне и сякаш се опитваше да прочете мислите му. По носа на банкера се стече капка пот.

— Свърши ли? — попита той, избърса носа си с ръкав и посочи полицейската кола, която му преграждаше пътя. — Щото гоня разписание,

— Всички ли шофьори носят ролекси? — Коле кимна към китката му.

Верне погледна надолу и видя лъскавата верижка на абсурдно скъпия си ролекс да се подава изпод ръкава на сакото му. „Merde.“

— Тоя боклук ли? Купих го за двайсет евро от един тайванец в Сен Жермен дю Пре. Ще ти го косна за четирийсет.

Агентът се замисли. Накрая се отдръпна настрани.

— Не, мерси. Лек път.

Докато камионът се отдалечаваше по улицата, Верне затаи дъх. Сега имаше нов проблем. „Къде да ги закарам?“

Бележки

[1] Безопасен транспорт (фр.). — Б. пр.
[2] „Какво става?“ „Аз съм Жером Коле, лейтенант от криминалната полиция. Какво има вътре?“ (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:15

46

Сила лежеше по корем на рогозката в стаята си и чакаше раните от въжето да хванат коричка. След повторното самобичуване се чувстваше замаян и слаб. Още беше с ремъка на крака си и усещаше, че кръвта се стича по вътрешната страна на бедрото му. И все пак не можеше да оправдае свалянето му.

„Аз предадох Църквата. Нещо повече, предадох епископа.“

Тази нощ трябваше да донесе избавление на епископ Арингароса. Преди пет месеца той се бе върнал от среща във ватиканската обсерватория. Там беше научил нещо, което дълбоко го бе променило. Потиснат седмици наред, накрая Арингароса беше споделил със Сила.

— Но това не е възможно! — извика албиносът. — Не мога да го приема!

— Вярно е. Невъобразимо, но вярно. Остават само шест месеца.

Думите на епископа ужасиха Сила. Той се молеше за спасение и дори в онези мрачни дни вярата му в Бог и Пътя остана непоколебима. Само месец по-късно небето чудотворно се проясни.

„Божествена намеса“ — така го нарече Арингароса.

За пръв път изглеждаше обнадежден.

— Сила, Господ ни дава възможност да спасим Пътя — прошепна той. — Нашата борба изисква саможертва. Ще бъдеш ли Божи воин?

Албиносът падна на колене пред епископ Арингароса — човека, който му бе дал нов живот — и отвърна:

— Аз съм агнец Божи. Заповядай ми каквото сърцето ти повели.

Когато Арингароса му обясни открилата се възможност, Сила разбра, че това може да е само Божие дело. Епископът го свърза с човека, който беше предложил плана — човек, който се наричаше Учителя. Въпреки че двамата никога не се срещаха лично, всеки път, когато разговаряха по телефона, Сила се изпълваше с благоговение — и от дълбоката му вяра, и от обсега на неговото могъщество. Учителя изглеждаше човек, който знаеше всичко, човек с очи и уши навсякъде. Албиносът нямаше представа откъде получава информацията си, ала Арингароса безусловно му вярваше:

— Прави каквото ти нареди Учителя. И ще победим.

„Победата.“ Сега Сила се взираше в голия под и се боеше, че победата им е убегнала. Учителя бе надхитрен. Ключовият камък беше задънена улица. И с измамата пропадаше всяка надежда.

Искаше му се да може да се обади на епископ Арингароса и да го предупреди, но тази нощ Учителя ги бе лишил от възможност за пряка връзка. „За наша безопасност.“

Накрая Сила преодоля слабостта си, с мъка се изправи и взе захвърленото си на пода расо. Извади мобилния телефон от джоба, после засрамено сведе глава и набра номера.

— Всичко е изгубено, Учителю — промълви албиносът. И откровено му разказа как са го изиграли.

— Много бързо губиш вярата си — отвърна Учителя. — Току-що получих вест. Абсолютно неочаквана и радостна. Тайната е жива. Преди да умре Жак Сониер е предал информацията. Скоро ще ти се обадя. Работата ни тази нощ още не е приключена.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:16

47

Седнал в слабо осветената каросерия на бронирания камион, Лангдън се чувстваше като в затвор и се бореше с прекалено добре познатото мъчително чувство, което го спохождаше в тесни затворени пространства. „Верне каза, че щял да ни отведе на сигурно място извън града. Къде?“

Краката му изтръпнаха от седенето на металния под. Той промени позата си и потрепери, когато усети, че кръвта отново нахлува в долната половина на тялото му. Продължаваше да държи странното съкровище, което бяха взели от банката.

— Мисля, че вече се движим по магистралата — прошепна Софи.

И Робърт смяташе така. След обезпокоително дълга пауза на рампата камионът беше продължил, минута-две бе завивал наляво-надясно и сега се носеше с висока скорост. Непробиваемите гуми под тях се въртяха по гладка настилка. Лангдън си наложи да се съсредоточи върху палисандровото сандъче, постави го на пода, разви сакото си и притегли ковчежето към себе си. Софи се приближи и седна до него. Изведнъж Робърт се почувства така, сякаш бяха деца и развиваха коледен подарък.

За разлика от топлите цветове на палисандъра, инкрустираната роза беше направена от светло дърво, навярно ясен, който ясно лъщеше на бледата светлина. Розата. Цели войски и религии бяха изградени върху този символ. И тайни братства — розенкройцерите. Рицарите на розовия кръст. Le rose crux.

— Отвори го — каза Софи.

Лангдън дълбоко си пое дъх, възхитено погледна сложната дърворезба, отвори закопчалката и вдигна капака. Беше си представил няколко неща, които може да открият в ковчежето, ала очевидно бе сбъркал. В дебело подплатеното с тъмночервена коприна сандъче лежеше предмет, чието предназначение му беше абсолютно непонятно.

Това бе цилиндър от полиран бял мрамор, голям приблизително колкото кутия за топки за тенис. Състоеше се от шест диска, свързани с деликатна месингова рамка. Приличаше на сложен калейдоскоп. Двата края на цилиндъра бяха запушени с мраморни капачки. Тъй като беше чул звук от течност, Лангдън предполагаше, че е кух.

Също толкова тайнствени, колкото конструкцията на цилиндъра обаче бяха буквите по цялата му обиколка, които основно привлякоха вниманието на професора. Върху всеки от шестте диска бяха изсечени едни и същи букви — цялата азбука. Цилиндърът приличаше на една от детските играчки на Лангдън — пръчка с пръстени, върху които бяха написани букви. Пръстените се въртяха и. буквите образуваха различни думи.

— Поразително, нали? — промълви Софи.

Робърт вдигна поглед.

— Не знам. Какво е това, по дяволите?

Очите на младата жена заблестяха.

— Дядо ми обичаше да майстори такива неща. Изобретил ги е Леонардо да Винчи.

Въпреки слабата светлина Софи видя изненадата на Лангдън.

— Леонардо ли? — измърмори той и отново се вторачи в цилиндъра.

— Да. Нарича се криптекс. Дядо твърдеше, че бил взел плана от тайните дневници на да Винчи.

— За какво служи?

Софи съзнаваше, че в светлината на последните събития отговорът може да ги наведе на някои интересни идеи.

— Това е хранилище за тайна информация — каза тя.

Лангдън се ококори още повече.

Младата жена обясни, че едно от любимите хобита на дядо й било да прави макети на Леонардовите изобретения. Надарен със сръчни ръце, Жак Сониер прекарвал часове в работилницата си и обичал да подражава на велики майстори — Фаберже и не толкова артистичния, но много по-практичен Леонардо да Винчи.

Дори само беглото преглеждане на Леонардовите дневници обясняваше защо е бил прочут с вятърничавостта си също толкова, колкото с гениалността си. Той бе рисувал проекти на стотици изобретения, които така и не беше реализирал. Едно от любимите забавления на Жак Сониер било осъществяването на по-мъглявите идеи на твореца — часовници, водни помпи, криптекси и дори макет на средновековен френски рицар, който сега гордо украсяваше бюрото в кабинета му. Рицарят бе проектиран от да Винчи през 1495 година в резултат на ранните му занимания с анатомия и кинезиология и вътрешната му структура представляваше точен модел на човешките стави и сухожилия. Роботът можеше да сяда, да размахва ръце, да върти глава и да отваря и затваря анатомично вярно изработената си челюст. Софи винаги го бе смятала за най-красивия макет, направен от дядо й… разбира се, докато не беше видяла криптекса в това палисандрово ковчеже.

— Когато бях малка, той ми направи такъв криптекс — каза тя. — Но никога не съм виждала толкова красив и голям.

Лангдън не откъсваше очи от сандъчето.

— Никога не съм чувал за криптекси.

Софи не се изненадваше. Повечето неосъществени проекти на Леонардо не бяха проучвани. Дори нямаха имена. Терминът „криптекс“ сигурно беше измислен от дядо й — подходящо наименование на устройството, което с помощта на науката криптология криеше информация, написана върху свитък или „кодекс“.

Младата жена знаеше, че да Винчи е един от първооткривателите в областта на криптологията, макар че това рядко се споменаваше. Когато обясняваха методите за компютърно шифроване, нейните университетски преподаватели цитираха съвременни криптолози като Цимерман и Шнайер, но не и Леонардо, създателя на една от първите зачатъчни форми на шифриране. Но пък дядо й й бе разказал всичко за това.

Докато бронираният камион се носеше по магистралата, Софи обясни на Лангдън, че с криптекса великият творец намерил изход от дилемата за пращане на тайни съобщения на големи разстояния. В онази епоха без телефони и имейли всеки, който искал да предаде поверителни сведения надалеч, нямал друга възможност, освен да напише писмо и да го повери на куриер. За съжаление, ако писмото съдържало ценна информация, куриерът можел да спечели много повече пари, като я продаде на враговете, вместо да я достави на адресата.

Много велики умове в миналото бяха измисляли криптологически решения на проблема за съхраняване на сведения: Юлий Цезар разработил система за шифроване, наречена „Цезарова кутия“, Мария Стюарт създала шифър чрез разместване на букви и пращала тайни съобщения от затвора, блестящият арабски учен Абу Юсуф Исмаил ал-Кинди пазел тайните си с помощта на находчив многоазбучен шифър.

Леонардо обаче избегнал математиката и криптологията с механично решение. Криптексът. Преносим контейнер, в който можело да се съхраняват писма, карти, диаграми, каквото и да е. Щом информацията бъдела затворена в криптекса, можел да я извади само човекът, който знаел вярната парола.

— Трябва ни парола. — Софи посочи буквените пръстени. — Криптексът е почти като комбинацията за отваряне на устройство за заключване на велосипед. Ако подредиш пръстените по съответния начин, ключалката се отваря. Този криптекс има пет буквени пръстена. Когато ги завъртиш в нужния ред, целият цилиндър се разглобява. Вътре има кухо централно отделение със свитък или лист, на който е написана поверителната информация.

Лангдън я погледна скептично.

— И казваш, че дядо ти ти е правил такива?

— Няколко по-малки криптекса, да. На два мои рождени дни ми даваше криптекси и ми казваше гатанки. Отговорът им беше паролата за криптекса и вътре намирах поздравителната си картичка.

— Доста работа за една картичка.

— На картичките винаги имаше друга гатанка. Дядо обичаше да ме праща на лов за съкровища из къщата, докато накрая не открия истинския си подарък. Всяко търсене на съкровища беше изпитание на характера, за да заслужа наградата си. И изпитанията никога не бяха елементарни.

Лангдън отново прикова поглед в устройството.

— Но нали просто можем да го счупим? Металът изглежда деликатен, а мраморът е мека скала.

Софи се усмихна.

— Леонардо е бил достатъчно умен. Той проектирал криптекса така, че ако се опиташ да го отвориш със сила, съдържанието му се самоунищожава. Гледай. — Тя бръкна в ковчежето и внимателно извади цилиндъра. — Информацията трябва да е написана върху папирус.

— А не на пергамент, така ли?

Младата жена поклати глава.

— Папирус. Знам, че пергаментът е по-траен и по онова време е бил по-широко разпространен, но свитъкът, е трябвало да е от папирус. Колкото по-тънък, толкова по-добре.

— Ясно.

— Преди да бъде затворен в криптекса, папирусът се навивал около тънка стъкленица. — Тя разклати цилиндъра и течността вътре издаде звук. — Стъкленица с течност.

— Каква течност? Софи се усмихна.

— Оцет.

Лангдън се поколеба за миг, после закима.

— Гениално.

Оцет и папирус. Ако някой се опиташе насила да отвори криптекса, стъкленицата се счупваше и оцетът бързо разтваряше папируса.

— Както виждаш, единственият начин да получиш информацията е да знаеш вярната петбуквена парола. И тъй като има пет пръстена, всеки с по двайсет и шест латински букви, това прави двайсет и шест на пета степен. — Тя бързо изчисли вариантите. — Приблизително дванайсет милиона комбинации.

— Щом казваш — измърмори Лангдън. Изражението му подсказваше, че в главата му се въртят приблизително дванадесет милиона въпроса. — Каква информация според теб има вътре?

— Каквато и да е, дядо ми явно страшно е искал да я запази в тайна. — Софи замълча за миг, затвори кутията и се втренчи в петолистната роза, инкрустирана в капака. Нещо я смущаваше. — Нали каза, че розата била символ на Граала?

— Точно така. В символиката на Ордена на Сион розата и Граалът са едно и също.

Тя сбърчи чело.

— Странно, защото дядо винаги ми е казвал, че розата означава тайна. Закачаше роза на вратата на домашния си кабинет, когато имаше поверителен телефонен разговор и не искаше да го безпокоя. Насърчаваше ме да правя, същото. — „Миличка, вместо да се заключваме, когато искаме да останем сами, можем да закачваме роза — 1а fleur des secrets[1] — на вратата. Така ще се научим да се уважаваме и да си вярваме. Закачването на роза е древен римски обичай.“

— Sub rosa — отвърна Лангдън. — Римляните окачвали роза на срещите си, за да покажат, че са тайни. Присъстващите разбирали, че казаното „под розата“ или „sub rosa“ трябва да остане поверително.

Той накратко разказа, че Орденът на Сион не използвал розата за символ на Граала само защото носела значение на потайност. Rosa rugosas, един от най-старите видове рози, имала пет венчелистчета и петоъгълна симетрия точно като пътеводната звезда Венера, което иконографски я свързвало с женствеността. Освен това розата имала тесни връзки с идеята за „вярната посока“ и насочването на пътя. Розата на компаса помагала на пътешествениците, също както и линиите на розата, меридианите. Поради тази причина тя станала символ, разкриващ Граала на много равнища: тайна, женственост и напътствие, чаша и пътеводна звезда към тайната истина…

Лицето му изведнъж се напрегна.

— Робърт? Какво ти е?

Очите му бяха приковани в палисандровото ковчеже.

— Sub… rosa — задавено промълви той. — Невъзможно.

— Кое?

Професорът бавно вдигна поглед.

— Под знака на Розата — прошепна Робърт. — Този криптекс… мисля, че знам какво представлява.

Бележки

[1] Цветето на тайните (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:18

48

Лангдън не можеше да повярва на собственото си предположение. И все пак, като се имаше предвид кой им е дал този каменен цилиндър, как е стигнал до тях, а сега и инкрустираната роза върху капака на ковчежето, той можеше да стигне само до едно заключение. „Това е ключовият камък на Ордена.“ Легендата беше съвсем конкретна. „Ключовият камък носи шифровано послание и лежи под знака на Розата.“

— Робърт? — Софи го наблюдаваше. — Какво има?

Трябваше му известно време да се овладее.

— Дядо ти някога споменавал ли ти е за le clef de voûte?

— Ключа за трезора ли? — преведе тя.

— Не, това е буквалният превод. „Clef de voûte“ също е често използван архитектурен термин. „Voûte“ означава не само „банков трезор“, но и „купол“.

Софи се намръщи.

— Но куполите нямат ключове.

— Всъщност имат. Всеки каменен купол има централен клиновиден камък, който задържа другите блокове и носи цялата тежест. В архитектурен смисъл този камък е ключ за свода. Превежда се като „ключов камък“. — Лангдън внимателно следеше реакцията й.

Тя сви рамене и впери очи в криптекса.

— Но това очевидно не e ключов камък.

Професорът не знаеше откъде да започне. Строителният метод за изграждане на каменни куполи с ключови камъни бе една от най-добре пазените тайни на ранното масонско братство. „Степента царска арка. Архитектура. Ключови камъни.“ Всичко беше взаимосвързано. Тайните знания за строеж на сводове с клиновидни камъни представляваха част от мъдростта, която бе правила зидарите толкова богати занаятчии, и те грижливо бяха пазили тайната си. Ключовите камъни винаги бяха имали дух на тайнственост. И все пак каменният цилиндър в палисандровата кутия очевидно беше нещо съвсем друго. Ключовият камък на Ордена, ако наистина бе това, изобщо не беше такъв, какъвто си го бе представял Робърт.

— Ключовият камък на Ордена на Сион не е по моята специалност — призна Лангдън. — Интересът ми към Светия Граал е предимно от гледна точка на символиката, затова обикновено не обръщам внимание на множеството легенди за местонахождението му.

Софи повдигна вежди.

— За местонахождението на Светия Граал ли?

Той неловко кимна и предпазливо изрече следващите си думи.

— Според легендите на Ордена, Софи, ключовият камък е шифрована карта… карта, която разкрива скривалището на Светия Граал.

Лицето й пребледня.

— И според теб това е Ключовият камък, така ли?

Професорът не знаеше какво да й отговори. Дори на него му звучеше невероятно. И все пак ключовият камък бе единственото логично заключение. Шифрован камък, скрит под знака на Розата.

Идеята, че криптексът е проектиран от Леонардо да Винчи, велик магистър на Ордена на Сион, също предполагаше, че това наистина е ключовият камък на Ордена. „Проект на бивш велик магистър… осъществен векове по-късно от друг член на Ордена.“ Връзката беше прекалено осезаема, за да я отхвърли.

През последното десетилетие историците търсеха ключовия камък във френските катедрали. Любителите на легендите за Граала, които познаваха страстта на Ордена към загадъчни двусмислици, бяха заключили, че le clef de voûte буквално е ключов камък — архитектурен клин — камък с изсечен надпис, поставен в свода на някоя черква. „Под знака на Розата.“ В архитектурата нямаше недостиг на рози, „Розетни витражи. Розетни релефи.“ И естествено, имаше изобилие на cinquefoils — петолнетните декоративни цветя, които често се поставяха над арките, точно над ключовия камък. Скривалището изглеждаше дяволски елементарно. Картата на Светия Граал бе скрита високо в свода на някоя забравена черква като подигравка към нищо неподозиращите богомолци, които минаваха под нея.

— Този криптекс не може да е ключовият камък — възрази Софи. — Не е достатъчно стар. Сигурна съм, че го е направил дядо ми. Не може да е свързан с древна легенда за Граала.

— Всъщност се смята, че ключовият камък е създаден от Ордена някъде през последните две десетилетия — обзет от вълнение, отвърна Лангдън.

В очите на младата жена проблесна съмнение.

— Но ако този криптекс разкрива скривалището на Светия Граал, защо дядо ми ще го даде точно на мен? Аз нямам представа как да го отворя, нито какво да лравя с него. Даже не знам какво е Светият Граал!

Лангдън разбра, че е права. Още не беше имал възможност да й обясни истинската природа на Светия Граал. Тази история трябваше да почака. В момента се бяха съсредоточили върху ключовия камък.

„Ако наистина е това…“

На фона на бръмченето на бронирания камион той накратко й разказа всичко, каквото бе чувал за ключовия камък. Предполагаше се, че най-голямата тайна на Ордена, местонахождението на Светия Граал, никога не е била записвана. От съображения за сигурност тя се предавала устно на всеки новопосветен сенешал с тайна церемония. По някое време през XX век обаче започнало да се шушука, че политиката на Ордена се променила. Причината може би били новите електронни средства за подслушване, но така или иначе братята се заклели никога повече да не говорят за местонахождението на свещеното скривалище.

— Но тогава как са предавали тайната? — попита Софи.

— Точно тук е мястото на ключовия камък — поясни Лангдън. — Когато умирал някой от четиримата висши братя, останалите трима избирали нов кандидат за сенешал. Вместо да му кажат къде е скрит Граалът, те го подлагали на изпитание, чрез което доказвал дали е достоен.

Това, изглежда, смути Софи и Робърт внезапно си спомни, че дядо и често й устройвал лов на съкровища — preuves de mérite[1]. Смяташе се, че идеята на ключовия камък е аналогична. Но пък такива изпитания бяха извънредно разпространени в тайните общества. Най-известни бяха масоните, чиито членове бяха издигани в по-висока степен, като доказваха, че могат да пазят тайна, дълги години изпълняваха ритуали и се подлагаха на различни изпитания на достойнството. Задачите прогресивно се усложняваха, докато накрая завършваха с успешното посвещаване на кандидата за масон от тридесет и трета степен.

— Значи ключовият камък е preuve de mérite — каза Софи. — Ако успее да го отвори, кандидатът за сенешал на Ордена доказва, че е достоен за информацията, която крие той.

Лангдън кимна.

— Забравих, че имаш опит с такива неща.

— Не само от дядо ми. В криптологията това се нарича „самоупълномощаващ език“. С други думи, ако си достатъчно умен, за да го прочетеш, получаваш правото да научиш какво се казва в него.

Професорът се поколеба за миг.

— Софи, нали разбираш, че ако това наистина е ключовият камък, достъпът на дядо ти до него означава, че той е бил изключително влиятелен в Ордена на Сион. Трябва да е бил един от четиримата най-висши братя.

Тя въздъхна.

— Той е бил влиятелен член на тайно общество. Убедена съм. Мога само да предполагам, че е Орденът на Сион.

Лангдън ахна.

— Знаела си, че членува в тайно общество!?

— Преди десет години видях някои неща, които не бяха предназначени за моите очи. Оттогава не сме разговаряли. — Младата жена замълча за миг. — Дядо ми не само е бил високопоставен член на организацията… според мен е бил неин ръководител.

Робърт не вярваше на ушите си.

— Велик магистър ли? Но… ти няма откъде да го знаеш!

— Предпочитам да не приказваме за това. — Тя се извърна настрани. Лицето й изразяваше колкото решителност, толкова и мъка.

Лангдън смаяно замълча. „Жак Сониер? Велик магистър?“ Въпреки удивителното значение на тази информация, той имаше странното усещане, че е напълно логично. В края на краищата предишните велики магистри на Ордена също бяха били видни личности с артистични наклонности. Доказателство за това бе открито преди няколко години в парижката Bibliothèque nationale в документите, станали известни като „Les dossiers secrets“.

Всички историци на Ордена и почитатели на легендата за Граала бяха чели Досиетата, каталогизирани под номер 4° lm1 249. Автентичността на Тайните досиета беше потвърдена от множество специалисти. Тези паметници безспорно бяха доказали нещо, отдавна подозирано от историците: сред великите магистри на Ордена бяха Леонардо да Винчи, Ботичели, сър Исак Нютон, Виктор Юго и в по-ново време прочутият парижки творец Жан Кокто.

„Защо не и Жак Сониер?“

Удивлението на Лангдън се усили при мисълта, че тази нощ е имал уговорена среща със Сониер. „Великият магистър на Ордена си беше уговорил среща с мен. Защо? За да си приказваме за изкуство ли?“ Изведнъж всичко това му се стори невероятно. В крайна сметка, ако инстинктивното му предчувствие се окажеше вярно, великият магистър на Ордена на Сион беше поверил на внучка си легендарния ключов камък на братството и в същото време й бе поръчал да намери Робърт Лангдън.

„Абсурд!“

Не можеше да си представи никакви обстоятелства, които да обясняват поведението на Сониер. Дори да се беше опасявал за живота си, тримата сенешали също знаеха тайната и по този начин гарантираха сигурността на Ордена. Защо уредникът бе поел толкова голям риск да предаде на внучка си ключовия камък, особено след като двамата не се бяха разбирали? И защо да замесва него… нали изобщо не се познаваха?

„Липсва част от тази загадка“ — помисли си той.

Отговорите очевидно трябваше да почакат. Камионът намали скоростта и двамата се сепнаха. Под гумите захрущя чакъл. „Защо Верне вече спира?“ — зачуди се Робърт. Банкерът им беше казал, че ще ги откара далеч от града. Камионът се движеше съвсем бавно и по неочаквано неравен терен. Софи неспокойно го погледна, припряно затвори криптекса и заключи ковчежето. Професорът отново го уви в сакото си.

Камионът спря. Двигателят продължи да работи. Ключалките на задната врата изщракаха. Когато вратата се отвори, Лангдън с изненада установи, че са спрели в гориста местност далеч от пътя. Верне напрегнато се изправи пред тях. Държеше пистолет.

— Съжалявам — каза той. — Наистина нямам друг избор.

Бележки

[1] Доказателство за достойнство (фр.). — Б. пр.

Sponsored content