Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 00:50

Пролог
Лувърът, Париж 22:46

Известният уредник Жак Сониер с олюляване мина през сводестия вход на Голямата галерия и се хвърли към първата картина, която му попадна пред очите, платно на Караваджо. Седемдесет и три годишният старец хвана позлатената рамка и задърпа шедьовъра към себе си, докато той не се откъсна от стената. Уредникът се строполи по гръб под картината.

Както очакваше, наблизо с грохот падна желязна решетка и прегради входа. Паркетът на пода се разтърси. В далечината зазвъня аларма.

Задъхан, старецът за миг остана на земята и прецени обстановката. „Още съм жив.“ После изпълзя изпод платното и огледа просторното помещение в търсене на място, където да се скрие.

— Не мърдай — вледеняващо близо се разнесе нечий глас.

Застанал на четири крака Сониер се вцепени и бавно завъртя глава. Исполинският му преследвач го наблюдаваше иззад решетките само на четири-пет метра от него. Беше широкоплещест и висок, с призрачно бледа кожа и оредяваща бяла коса. Ирисите му бяха розови, зениците — тъмночервени. Албиносът извади пистолет от палтото си и насочи дългия заглушител през решетките право към уредника.

— Не биваше да бягаш. — Говореше с чужд акцент, ала Сониер не можеше да определи произхода му. — А сега ми кажи къде е.

— Вече ви казах — безпомощно коленичил на пода на галерията, запелтечи уредникът. — Нямам представа за какво говорите!

— Лъжеш! — Мъжът се взираше в него, съвсем неподвижен; само призрачните му очи блестяха. — Ти и твоите братя имате нещо, което не е ваше.

Старецът изтръпна. „Откъде може да знае?“

— Тази нощ то ще се върне при законните си пазители. Кажи ми къде е скрито и ще останеш жив. — Албиносът насочи пистолета към главата на уредника. — Готов ли си да умреш заради тази тайна?

Сониер се задушаваше. Мъжът наклони глава, затвори едното си око и се прицели. Уредникът вдигна ръце.

— Почакайте — бавно каза той. — Ще ви кажа каквото искате. — Старецът предпазливо изрече следващите си думи. Многократно беше репетирал тази лъжа… и всеки път се молеше никога да не се наложи да я използва. Когато свърши, албиносът се усмихна доволно.

— Да. Същото ми казаха и другите.

Сониер потръпна. „И другите ли?“

— Открих и тях — насмешливо рече гигантът. — И тримата. И сега ти потвърждаваш техните думи.

„Невъзможно!“ Истинската самоличност на уредника и неговите трима сенешали беше почти също толкова свещена, колкото древната тайна, която пазеха. Сониер разбираше, че преди да умрат, тримата му сенешали са изпълнили строгата процедура и са изрекли същата лъжа.

Албиносът отново се прицели.

— Когато умреш, аз ще съм единственият, който знае истината.

„Истината. — За миг уредникът осъзна абсолютния ужас на ситуацията. — Ако аз умра, истината завинаги ще бъде изгубена.“ Той инстинктивно се опита да се скрие.

Заглушителят глухо изтрака и старецът усети пронизваща болка в корема. Строполи се по очи… и се помъчи да овладее болката. Бавно се претърколи и отново се вторачи през решетките.

Мъжът се целеше в главата му. Уредникът затвори очи. Мислите му представляваха вихър от страх и разкаяние. В коридора отекна изщракване на празен затвор. Сониер рязко отвори очи.

Сякаш развеселен, албиносът погледна към оръжието си и се пресегна за резервен пълнител, но после, изглежда, размисли и присмехулно кимна към корема на жертвата си.

— Аз си свърших работата.

Уредникът сведе очи и видя дупката от куршум в бялата си ленена риза. Около нея тъмнееше малък кървав кръг. „Коремът ми.“ Куршумът не беше улучил сърцето. Като ветеран от La grande guerre[1]. Сониер бе виждал тази ужасна смърт. Оставаха му петнадесет минути, през които стомашните киселини щяха да се просмукват в гръдната му кухина и бавно да го отравят.

— Болката е добра, мосю — каза албиносът. И си тръгна.

Останал сам, Жак Сониер отново насочи очи към желязната решетка. Беше в капан. Вратите можеха да се отворят чак след двадесет минути. Докато го намереха, щеше да е мъртъв. Въпреки това не се страхуваше от смъртта.

„Трябва да предам тайната.“

Докато с мъка се изправяше на крака, си представи тримата си убити братя. Помисли си за поколенията преди тях… за задачата, която им бяха поверили. „Непрекъсната верига от знание.“

Изведнъж, въпреки всички предпазни мерки… въпреки всички механизми за сигурност… Жак Сониер бе единствената оцеляла брънка, единственият пазител на една от най-могъщите тайни.

„Трябва да измисля нещо…“

Беше затворен в Голямата галерия и имаше само един човек, на когото можеше да предаде факела. Старецът вдигна поглед към стените на разкошния си затвор. Лицата от колекцията от най-прочутите картини на света сякаш му се усмихваха като стари приятели.

Тойпотръпна от болка и призова на помощ всичките си сили. Знаеше, че отчаяната задача, която му предстоеше, ще изисква и последната му останала секунда живот.

Бележки

[1] Втората световна война (фр.)

Façade Пет 19 Юни 2009, 00:52

1

Робърт Лангдън се събуди. В мрака звънеше телефон — непознат тенекиен звън. Той опипом откри нощната лампа и я включи. Намираше се в пищна ренесансова спалня с мебели в стил Луи XVI, стени с фрески и огромно махагоново легло с балдахин. „Къде съм, по дяволите?“

Жакардовият халат, който висеше на страничния стълб на леглото, имаше монограм с надпис: „ХОТЕЛ «РИЦ», ПАРИЖ“.

Мъглата постепенно започна да се разнася. Лангдън вдигна слушалката.

— Ало?

— Мосю Лангдън? — попита мъжки глас. — Надявам се, че не съм ви събудил.

Замаян, Робърт погледна часовника на нощното шкафче. 0:32. Беше спал едва час и се чувстваше като мъртъв.

— Тук е портиерът, мосю. Извинете за безпокойството, но имате гост. Твърди, че било спешно.

Лангдън все още беше замаян. „Какъв гост?“ Погледът му попадна на листовката върху нощното шкафче.

АМЕРИКАНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ В ПАРИЖ

има честта да обяви

лекцията на Робърт Лангдън

професор по религиозна символика в Харвардския университет

Лангдън изпъшка. Тазвечерната лекция — придружена от прожекция на диапозитиви — за езическата символика, скрита в камъните на катедралата в Шартър, сигурно беше разрошила някои консервативни пера в публиката. Най-вероятно някой теолог го бе проследил, за да спори с него.

— Съжалявам, но съм много уморен и… — започна Лангдън.

— Mais monsieur[1] — като сниши глас, настоя портиерът. — Вашият гост е важна личност.

Робърт не се и съмняваше. Въпреки нежеланието му, неговите книги за религиозната живопис и култовата символика го бяха превърнали в знаменитост в света на изкуството, а след участието му в станалия широко известен случай във Ватикана[2], бе станал сто пъти по-прочут. Оттогава потокът от самомнителни историци и любители на изобразителното изкуство пред вратата му като че ли никога не секваше.

— Моля, вземете името и номера на господина и му предайте, че ще опитам да му се обадя преди във вторник да напусна Париж — каза Лангдън, като полагаше всички усилия да запази добрия тон. — Благодаря ви. — И затвори преди портиерът да успее да възрази.

После, седнал на леглото, намръщено се вторачи в рекламния надпис върху папката на хотела: „Спете като бебе в града на светлините. Сън в парижкия «Риц».“ Обърна се и уморено погледна голямото огледало в отсрещния край на стаята. Видя абсолютно непознат човек — чорлав и изтощен.

„Имаш нужда от отпуска, Робърт.“

Последната година не му се беше отразила добре, но така или иначе, доказателството в огледалото не го радваше. Обикновено проницателните му сини очи изглеждаха мътни и хлътнали. Волевата му брадичка с трапчинка по средата бе покрита с тъмна четина. Сивите кичури по слепоочията му напредваха все по-навътре в гъстата му черна коса. Макар колежките му да твърдяха, че сивото подчертавало научния му чар, Лангдън не смяташе така.

„Само да можеха да ме видят сега от «Бостън Магазин».“

За огромен срам на Робърт, предишния месец „Бостън Магазин“ го бяха номинирали сред десетте най-интересни личности в града — съмнителна чест, която му беше донесла постоянните шеги на харвардските му колеги. Тази нощ славата го бе последвала на пет хиляди километра от родината.

— Госпожи и господа… — беше обявила водещата пред препълнения „Pavillon Dauphin“[3] на Американския университет в Париж. — Тазвечерният ни гост не се нуждае от представяне. Той е автор на множество книги: „Символика на тайните секти“, „Изкуството на илюминатите“, „Изчезналият език на идеограмите“ и много други. Повечето от вас учите по неговите учебници.

Студентите ентусиазирано закимаха.

— Имах намерение да ви разкажа забележителната му биография, само че… — Тя закачливо погледна Лангдън, който седеше на сцената. — Един човек от публиката току-що ми даде нещо много по… да речем по-интересно.

И водещата вдигна броя на „Бостън Магазин“. Лангдън потръпна. „Откъде го е взела, по дяволите?“ Тя започна да чете избрани извадки от безумната статия и Робърт все повече се свиваше на стола си. След половин минута публиката широко се усмихваше, а жената нямаше никакво намерение да свършва.

— И отказът на господин Лангдън публично да говори за необикновената си роля в миналогодишния ватикански конклав определено му донесе точки по нашия интригометър. — Водещата още повече възбуди интереса на публиката. — Искате ли да ви прочета още?

Присъстващите заръкопляскаха. „Някой трябва да я спре“ — мислено се помоли Лангдън, докато тя отново свеждаше поглед към списанието.

— Въпреки че професор Лангдън може и да не е красавец като някой от по-младите номинирани, този четиридесетгодишен учен притежава нещо повече от научен чар. Неговото пленително присъствие се подчертава от необикновено ниския му баритон, който студентките описват като „шоколад за ушите“.

Залата избухна в смях.

Лангдън се насили да се усмихне. Знаеше какво предстои — някаква глупост за „Харисън Форд в сако от туид“ — и тъй като тази вечер бе предположил, че най-после спокойно може да облече любимото си сако и поло, реши да пристъпи към действие.

— Благодаря ви, Моник — каза той, като се изправи и я избута от катедрата. — В „Бостън Магазин“ явно имат литературен талант. — Професорът се обърна към публиката със срамежлива въздишка. — И ако открия, че някой от вас е донесъл статията, ще настоя пред консулството да го депортират.

Присъстващите се засмяха.

— Е, приятели, както всички знаете, тази вечер съм тук, за да говоря за силата на символите…

Звънът на хотелския телефон отново наруши тишината. Той смаяно изпъшка и вдигна слушалката.

— Ало?

Както очакваше, обаждаше се портиерът.

— Още веднъж моля за извинение, господин Лангдън. Обаждам се да ви съобщя, че вашият гост идва към стаята ви. Реших, че трябва да ви предупредя.

Робърт вече беше съвсем буден.

— Пратили сте някого в моята стая?

— Извинете, мосю, но такъв човек… не можех да си позволя да го спра.

— За кого става дума?

Ала портиерът бе затворил. Почти незабавно на вратата му удари тежък юмрук. Лангдън колебливо стана от леглото. Стъпалата му потънаха в мекия килим. Той навлече хотелския халат и тръгна към вратата.

— Кой е?

— Трябва да разговарям с вас, господин Лангдън. — Мъжът говореше английски с акцент — остър, властен лай. — Аз съм лейтенант Жером Коле. От Direction centrale police judiciaire.

Лангдън ce сепна. Централното управление на криминалната полиция? ЦУКП приблизително отговаряше на американското ФБР.

Без да сваля веригата, той открехна вратата. И видя мършаво, изпито лице. Мъжът бе изключително слаб и носеше синя униформа.

— Може ли да вляза? — попита агентът. Лангдън се поколеба.

— За какво става дума?

— Моят началник има нужда от вашите познания по един частен въпрос.

— Сега ли?! — Професорът успя да преодолее изненадата си. — Минава полунощ.

— Струва ми се, не греша, че тази вечер е трябвало да се срещнете с един уредник от Лувъра.

Лангдън внезапно бе обзет от тревога. С уважавания уредник Жак Сониер трябваше да пийнат по чаша след лекцията, но Сониер така и не се беше появил.

— Да. Откъде знаете?

— Намерихме името ви в бележника му.

— Какво е станало?

Агентът тежко въздъхна и пъхна през тесния процеп полароидна снимка. Лангдън я погледна и цялото му тяло се напрегна.

— Тази снимка е заснета преди по-малко от час. В Лувъра.

Първоначалното отвращение и смайване на Робърт внезапно отстъпиха място на силен гняв.

— Кой го е направил?

— С оглед познанията ви по символика и уговорената ви среща, се надяваме вие да ни помогнете да отговорим на този въпрос.

Лангдън се вторачи в снимката. Ужасът му се примеси със страх. Образът беше невъобразимо странен и в същото време му навяваше смущаващото усещане, че го е виждал. Преди малко повече от година бе получил снимка на труп и подобна молба за помощ. Само едно денонощие по-късно едва не беше изгубил живота си във Ватикана. Тази снимка бе съвсем различна, ала нещо в обстоятелствата определено му се струваше познато. Агентът си погледна часовника.

— Капитанът чака, господине.

Лангдън не го чу. Погледът му продължаваше да е прикован в снимката.

— Този символ тук и адски странната…

— Поза на трупа ли? — помогна му французинът. Професорът кимна. Побиха го тръпки.

— Нямам представа кой може да е извършил такова нещо.

Агентът го погледна навъсено.

— Вие не разбирате, господин Лангдън. Това на снимката… — Той замълча за миг. — Мосю Сониер го е направил сам.

Бележки

[1] Но господине (фр.). — Б. пр.
[2] Вж. „Шестото клеймо“ — Дан Браун — 2003. Изд. на БАРД. — Б. изд.
[3] Зала на престолонаследника (фр.)

Façade Пет 19 Юни 2009, 00:54

2

На километър и половина оттам едрият албинос на име Сила с накуцване влезе в разкошното имение с фасада от червен пясъчник на Рю ла Брюйер. Покритият с шипове ремък на бедрото му се впиваше в плътта му, но душата му се топеше от удовлетворение от извършеното в Божие име дело.

„Болката е добро.“

Червените му очи обходиха фоайето. Пусто. Той тихо се изкачи по стълбището, тъй като не искаше да буди другарите си. Вратата на спалнята му беше отворена — тук ключалките бяха забранени. Сила влезе и затвори вратата след себе си.

В стаята цареше спартанска обстановка — дъсчен под, чамов скрин, парче брезент в ъгъла — служеше му за легло. Тази седмица той беше гост в тази къща, но от много години обитаваше подобно убежище в Ню Йорк.

„Господ им даде подслон и цел в живота.“

Тази нощ най-после усещаше, че е започнал да изплаща дълга си. Албиносът бързо отиде при скрина, извади скрития в най-долното чекмедже мобилен телефон и набра един номер.

— Да? — отговори мъжки глас.

— Върнах се, Учителю.

— Говори — заповяда гласът. Мъжът очевидно се радваше да го чуе.

— И четиримата са мъртви. Тримата сенешали… и самият велик магистър.

Последва кратко мълчание, сякаш за молитва.

— В такъв случай разполагаш с информацията.

— И четиримата я потвърдиха. Независимо един от друг.

— Вярваш ли им?

— Единодушието им не може да е случайно.

Развълнувано дишане.

— Чудесно. Боях се, че прословутата способност на братството да пази тайна може да се окаже вярна.

— Перспективата да умреш е силен мотив.

— Е, ученико, кажи ми какво си научил.

Сила знаеше, че информацията, която е изтръгнал от жертвите си, ще смае събеседника му.

— Учителю, и четиримата потвърдиха съществуването на clef de voûte… легендарния ключов камък.

От отсрещния край се разнесе рязко поемане на дъх. Вълнението на Учителя беше почти осезаемо.

— Ключовият камък. Точно както подозирахме.

Според преданията членовете на братството бяха направили каменна карта — clef de voûte… или ключов камък — плоча, върху която бяха изсекли последното местонахождение на най-голямата си тайна.

— Когато вземем ключовия камък, ще ни остава само една крачка — каза Учителя.

— По-близо сме, отколкото си мислите. Ключовият камък е тук, в Париж.

— Прекалено е лесно.

Сила разказа събитията от вечерта… как мигове преди смъртта си и четирите му жертви отчаяно се бяха опитали да спасят безбожния си живот, като издадат тайната си. Сведенията им съвпадаха: ключовият камък бил находчиво скрит в една от древните парижки черкви — Eglise de St. Sulpice[1].

— В Божия дом — възкликна Учителя. — Те ни се подиграват!

— От столетия.

Учителя замълча, сякаш се наслаждаваше на триумфа.

— Справи се отлично — накрая каза той. — От векове чакаме този момент. Трябва да вземеш този камък. Веднага. Още тази нощ. Наясно си какво е заложено.

Сила знаеше, че залозите са невъобразими, ала това, което му нареждаше Учителя, му се струваше невъзможно.

— Но тази катедрала е истинска крепост! Особено нощем. Как да вляза?

Учителя му обясни какво трябва да направи с уверения глас на човек с огромно влияние.

Сила затвори. Беше настръхнал от възбуда.

„Един час — каза си той, благодарен, че Учителя му е дал време да изпълни покаянието, задължително, за да влезе в Божи дом. — Трябва да пречистя душата си от днешните грехове.“ Извършените грехове имаха свята цел. Векове наред се водеха военни действия срещу враговете Господни. Те щяха да му бъдат опростени.

Въпреки това, знаеше Сила, опрощението изискваше жертви.

Той си свали тъмните очила, съблече се гол и коленичи в средата на стаята. После сведе очи към бодливия ремък на бедрото си. Всички истински последователи на Пътя носеха такова устройство — кожен колан, покрит с остри метални шипове, които се впиваха в плътта, за да напомнят за Христовите мъки. Болката освен това отблъскваше плътските желания.

Въпреки че днес беше носил ремъка повече от задължителните два часа, Сила знаеше, че този ден не е обикновен. Той хвана токата и я стегна с още една дупка, потръпвайки от впилите се в плътта му шипове. Бавно издиша и се наслади на пречистващия ритуал на болката.

— Болката е добро — промълви той свещената мантра на отец Хосе Мария Ескрива — Учителя, на всички Учители. Макар че Ескрива бе умрял през 1975 година, неговата мъдрост продължаваше да живее, думите му все още се шепнеха от хиляди верни слуги по света, коленичили на пода в изпълнение на свещената практика, наречена „умъртвяване на плътта“.

Сила насочи вниманието си към тежкото, навързано на възли въже, грижливо навито на пода до него. „Самобичуването.“ Възлите бяха покрити с изсъхнала кръв. Нямаше търпение да изпита пречистващото въздействие на собствените си мъки. Бързо прочете молитвата, грабна въжето, затвори очи и силно замахна през рамо. Възлите ожулиха гърба му. Албиносът отново замахна. И после пак. И пак.

„Castigo corpus raeum.“[2]

Накрая усети, че кръвта потича.

Бележки

[1] Черквата „Св. Сулпиций“ (фр.). — Б. пр.

[2] Укротявам тялото си. (лат.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 00:56

3

Свежия априлски въздух нахлуваше през отворения прозорец на ситроена „ZX“, който мина покрай Операта и прекоси Плас Вандом. Робърт Лангдън седеше на предната дясна седалка, гледаше как градът лети покрай него и се опитваше да проясни мислите си. Набързо беше взел душ и се бе избръснал, в резултат на което изглеждаше прилично, но продължаваше да се чувства зле. Не можеше да се избави от ужасяващия образ на трупа на уредника.

„Жак Сониер е мъртъв.“

Смъртта му изпълваше Робърт с дълбока скръб. Макар Сониер да беше известен като самотник, всеотдайността му към изобразителното изкуство бе достойна за уважение. Лангдън често цитираше в лекциите си неговите книги за тайните кодове, скрити в картините на Пусен и Тенйрс[1]. С нетърпение бе очаквал тазвечерната им среща и отсъствието на уредника го беше разочаровало. Снимката на трупа на Сониер отново се яви пред очите му. „Нима го е направил сам?“ Лангдън погледна през прозореца, за да пропъди картината от главата си. Животът навън просто продължаваше — улични търговци, бутащи колички със захаросани amandes[2], келнери, изнасящи чували с боклук на тротоара, двама закъснели влюбени, прегърнати на вятъра, който носеше ухание на хвойна. Ситроенът уверено си проправяше път сред този хаос и пронизителната му сирена разсичаше трафика като нож.

— Капитанът ще се зарадва, че сме ви заварили в Париж — за пръв път, откакто бяха напуснали хотела, се обади агентът. — Щастлива случайност.

Лангдън не преливаше от щастие, а и не вярваше много в случайности. Като човек, прекарал живота си в изучаване на скритите взаимовръзки между различни емблеми и идеологии, той разглеждаше света като мрежа от дълбоко свързани истории и събития. „Връзките може да са невидими, но винаги ги има, скрити точно под повърхността“ — често казваше в харвардските си курсове по символика той.

— Предполагам, че сте научили в кой хотел съм от Американския университет в Париж? — попита той.

Шофьорът поклати глава.

— От Интерпол.

„От Интерпол — помисли си Лангдън. — Естествено.“ Беше забравил, че привидно безобидното изискване във всички европейски хотели гостите да се регистрират с паспорта си не е обикновена формалност — такъв бе законът. Служителите в Интерпол можеха да определят точно кой къде спи във всяка една нощ из цяла Европа. Сигурно им беше отнело само няколко секунди да установят, че е в „Риц“.

* * *

Ситроенът се носеше на юг през града. Вдясно от тях се извиси осветеният силует на Айфеловата кула и професорът си спомни за Витория и нейното закачливо обещание да се срещат на всеки шест месеца на някое романтично място по света. Айфеловата кула спокойно можеше да влезе в списъка им. За съжаление, за последен път беше целунал младата италианка на едно шумно римско летище преди повече от година.

— Качвали ли сте я? — Агентът го стрелна с поглед. Лангдън смутено се обърна към него.

— Моля?

— Прекрасна е, нали? — Французинът посочи Айфеловата кула. — Качвали ли сте се на нея?

Робърт замълча за момент.

— Не, не съм се качвал на кулата.

— Тя е символ на Франция. Според мен е съвършена.

Професорът разсеяно кимна. Специалистите по символика често отбелязваха, че Франция, страна, известна с мъжествеността, женствеността и опасните си водачи дребосъци като Наполеон и Пипин Къси, просто не може да избере по-подходящ национален символ от този тристаметров фалос.

Светофарът на кръстовището с Рю де Риволи беше червен, но ситроенът не намали скоростта, а пресече и продължи между дърветата на Рю Кастилион, която изпълняваше ролята на северен вход на прочутия парк „Тюйлери“ — парижкия аналог на Сентръл Парк. Повечето туристи свързваха името „Jardins des Tuileries“ c хилядите лалета, които растяха там, но „Tuileries“ всъщност означаваше нещо съвсем не толкова романтично. Някога това място бе представлявало грамадна мръсна яма, от която местните строители се снабдявали с глина за производството на специфичните парижки червени керемиди, на френски „tuiles“.

Когато навлязоха в пустия парк, агентът бръкна под таблото и изключи виещата сирена. Лангдън въздъхна и се наслади на внезапната тишина. Бледите лъчи на халогенните фарове се плъзгаха по чакълената настилка, равномерното хрущене на гумите придоби хипнотичен ритъм. Робърт винаги беше смятал Тюйлери за свещена земя. В този парк Клод Моне бе експериментирал с форми и колорит и буквално беше вдъхновил раждането на импресионистичното движение. Тази нощ обаче паркът го изпълваше с мрачно предчувствие.

Ситроенът зави наляво и пое на запад по централната алея. Шофьорът заобиколи едно кръгло езеро и навлезе в широк четириъгълник. Наблизо се издигаше исполинска каменна арка, която бележеше края на парка. Арк дю Карусел.

Въпреки оргиастичните ритуали, които някога се бяха провеждали при Арк дю Карусел, любителите на изкуството почитаха това място поради съвсем друга причина. От издигнатия път в края на Тюйлери се виждаха четири музея за изящно изкуство… по един в четирите посоки на света.

През десния прозорец, отвъд Сена и Ке Волтер Лангдън виждаше приказно осветената фасада на старата железопътна гара — днес известния Музе д’Орсе. Ако се обърнеше наляво, можеше да различи върха на ултрамодерния център „Помпиду“, в който се помещаваше Музеят за модерно изкуство. На запад зад него се извисяваше древният обелиск на Рамзес, който обозначаваше Музе Жьо де Цам. А на изток право пред тях се издигаше монолитният ренесансов дворец, най-известният музей за изобразително изкуство в света. Лувърът.

Очите му напразно се опитваха да възприемат цялата сграда едновременно. Зад смайващо обширния площад на фона на парижкото небе се очертаваше внушителната като крепост фасада на Лувъра. С форма на гигантска подкова, Лувърът бе най-дългата постройка в Европа с обща дължина, колкото три Айфелови кули. Даже огромният площад между музейните крила не можеше да се сравнява с великолепието на фасадата. Робърт веднъж беше обиколил целия Лувър, близо петкилометрово разстояние.

Макар да се смяташе, че посетителят може както трябва да оцени шестдесет и петте хиляди и триста шедьовъра в музея най-малко за пет дни, повечето гости предпочитаха туристическата обиколка, която Лангдън наричаше „Съкратения Лувър“ — истинско спринтиране из музея, за да видят трите най-известни експоната: Мона Лиза, Венера Милоска и богинята на победата Нике. Навремето Арт Бъкуолд[3] се беше похвалил, че е видял и трите произведения за пет минути и петдесет и шест секунди.

Шофьорът извади радиостанция и скорострелно заговори на френски.

— Monsieur Langdon est arrivé. Deux minutes.[4]

Разнесе ce непонятен отговор. Агентът прибра радиостанцията и се обърна към Лангдън.

— Капитанът ще ви чака на главния вход.

Без да обръща внимание на знаците, забраняващи влизането на пътни превозни средства на площада, той форсира и мина през тротоара. В далечината се появи главният вход на Лувъра, заобиколен от седем триъгълни басейна, от които бликаха осветени фонтани.

La Pyramide[5].

Новият вход на Лувъра бе станал почти също толкова известен, колкото и самият музей. Породилата много спорове неомодерна стъклена пирамида, проектирана от родения в Китай американски архитект И. М. Пей, все още предизвикваше презрението на традиционалистите, които смятаха, че тя съсипва достойнството на ренесансовия двор. Гьоте бе описал сградата като замръзнала музика, а критиците на Пей характеризираха пирамидата като дращене с нокти по черна дъска. Напредничавите почитатели обаче се възхищаваха на двадесет и два метровата прозрачна структура и виждаха в нея изумително съчетание на древна форма и модерен метод — символична връзка между старото и новото, с която Лувърът щеше да прекрачи прага на новото хилядолетие.

— Харесва ли ви нашата пирамида? — попита агентът.

Лангдън се намръщи. Изглежда, французите обичаха да задават този въпрос на американци. Естествено, той бе уловка. Признанието, че харесва пирамидата, правеше човек американец без вкус, а обратното обиждаше французите.

— Митеран беше смел човек — двусмислено отвърна професорът. Покойният френски президент, който бе поръчал построяването на пирамидата, сигурно беше страдал от „фараонски комплекс“ — бе напълнил Париж с египетски обелиски и други произведения на изкуството и очевидно беше изпитвал толкова всеобхватно влечение към египетската култура, че французите и до днес го наричаха Сфинкса.

— Как се казва капитанът? — смени темата Лангдън.

— Безу Фаш — отвърна шофьорът. Приближаваха се към главния вход на пирамидата. — Викаме му Le Taureau.

Робърт го погледна и се зачуди дали всеки французин си има загадъчен животински епитет.

— Наричате капитана си Бика, така ли?

Агентът повдигна вежди.

— Знаете френски доста по-добре, отколкото давате вид, мосю Лангдън.

„Френският ми е кофти, обаче много ме бива в зодиакалната иконография“ — помисли си професорът. „Taurus“ беше латинската дума за бик и за зодиакалното съзвездие Телец. Астрологията бе символична константа по целия свят.

Французинът спря колата и посочи между два фонтана към голяма врата в страната на пирамидата.

— Ето го входа. Успех, мосю.

— Вие няма ли да дойдете?

— Имам заповед да ви оставя тук. Налага се да се заема с друг проблем.

Лангдън въздъхна и слезе от автомобила. „Вие определяте правилата.“ Агентът форсира двигателя и потегли.

Докато гледаше отдалечаващите се стопове, Робърт си помисли, че спокойно може да се откаже, да си тръгне, да хване такси и да се прибере в хотела. Нещо обаче му подсказваше, че не бива.

Тръгна към мъглата на фонтаните с неспокойното усещане, че прекрачва прага на друг свят. Нереалността, с която беше пропита тази нощ, пак го обгърна. Само допреди двадесетина минути бе спал в хотелската си стая. Сега стоеше пред прозрачна пирамида, построена от Сфинкса, и чакаше полицай, когото наричаха Бика.

„Озовал съм се в картина на Салвадор Дали.“

Закрачи към главния вход — огромна въртяща се врата. Фоайето беше слабо осветено и пусто.

„Да почукам ли?“

Зачуди се дали някой от уважаваните харвардски египтолози някога е чукал на вратата на пирамида, очаквайки да получи отговор. Вдигна ръка да потропа по стъклото, но от сумрачното стълбище се появи изкачваща се фигура. Мъжът беше набит и мургав, почти неандерталец, облечен в тъмен двуреден костюм, силно опънат на широките му плещи. Имаше яки къси крака и излъчваше очевидна властност. Говореше по мобилния си телефон, но когато се приближи, затвори и даде знак на Лангдън да влезе.

— Аз съм Безу Фаш — представи се французинът, когато Робърт мина през въртящата се врата. — Капитан от Централното управление на криминалната полиция. — Гласът му съответстваше на телосложението — гърлено ръмжене… като наближаваща буря.

Професорът протегна ръка.

— Робърт Лангдън.

Огромната ръка на Фаш стисна неговата със смазваща сила.

— Видях снимката — каза Робърт. — Вашият агент ми каза, че Жак Сониер го е направил сам…

— Господин Лангдън. — Фаш впери в него абаносовите си очи. — На снимката сте видели само началото на онова, което е направил Сониер.

Бележки

[1] Никола Пусен (1594–1665) — френски художник. Давид Тенйрс Старши (1582–1649) и Давид Тенйрс Младши (1610–1690) — фламандски художници. — Б. пр.
[2] Бадеми (фр.). — Б. пр.
[3] Американски сатирик, живял в Париж през 50-те години на XX в. — Б. пр.
[4] Господин Лангдън пристигна. Две минути (фр.). — Б. пр.
[5] Пирамидата (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 00:58

4

Капитан Безу Фаш се държеше като разярен бик, изправил широките си плещи и забил брадичка в гърдите си. Тъмната му коса беше пригладена назад с гел и подчертаваше правата като стрела линия, която я отделяше от изпъкналото му чело, напомнящо на нос на боен кораб. Тъмните му очи сякаш прогаряха дупки в земята пред краката му и излъчваха огнен блясък, потвърждаващ репутацията му на непоклатима строгост във всяко отношение. Лангдън го следваше по прочутото мраморно стълбище, което водеше към атриума под стъклената пирамида. Минаха покрай двама въоръжени полицаи. Посланието бе ясно: тази нощ никой не можеше да влезе или излезе без разрешението на капитан Фаш.

Докато се спускаха под земята, Лангдън се бореше с тревогата си. Присъствието на полицая в никакъв случай не бе приветливо, а и в този час самият Лувър приличаше на гробница Стълбището, което приличаше на централна пътека в тъмен киносалон, бе осветено от матови лампи, вградени във всяко стъпало. Професорът чуваше как стъпките му отекват в стъклото над него. Погледна нагоре и видя през прозрачния покрив бледата мъгла от пръските на фонтаните.

— Одобрявате ли я? — посочи нагоре с широката си брадичка Фаш.

Лангдън въздъхна. Беше прекалено уморен, за да играе на тази игра.

— Да, вашата пирамида е великолепна.

— Рана върху лицето на Париж — изсумтя полицаят. „Едно на нула.“ Лангдън усещаше, че спътникът му има тежък характер. Зачуди се дали Фаш има представа, че по категорично настояване на Франсоа Митеран тази пирамида се състои точно от 666 стъклени плоскости — странна приумица, постоянна гореща тема сред любителите на теорията за заговорите, които твърдяха, че това било числото на Сатаната.

Реши да не повдига този въпрос.

Когато се спуснаха по-надолу в подземното фоайе, огромното пространство постепенно изплува от сенките. Построено на седемнадесет метра под земята, то обхващаше площ от шест хиляди и петстотин квадратни метра и приличаше на бездънна пещера. Мраморът — с топъл цвят на охра — беше избран специално в тон с медния цвят на каменната фасада на Лувъра. Обикновено тук сияеше ярка слънчева светлина и кънтяха гласовете на туристите. Сега през нощта обаче фоайето бе пусто и мрачно и имаше ледената атмосфера на крипта.

— Ами охраната на музея? — попита Лангдън.

— En quarantaine[1] — отвърна Фаш. Отговорът му прозвуча така, като че ли Робърт се съмнява в честността на неговите хора; — Явно тази нощ тук е влязъл някой, който няма право на това. В момента разпитваме всички нощни пазачи. Моите агенти поеха охраната на Лувъра.

Професорът — крачеше бързо, за да не изостава от Фаш — кимна.

— Добре ли познавахте Жак Сониер? — попита капитанът.

— Всъщност изобщо не го познавах. Никога не сме се срещали.

Полицаят се изненада.

— Значи тази вечер сте щели да се срещнете за пръв път, така ли?

— Да. Трябваше да се срещнем на приема в Американския университет след моята лекция, но той така и не дойде.

Фаш си водеше записки в малък бележник. Лангдън погледна по-малко известната пирамида на Лувъра — Le pyramide inversée[2] — гигантски прозорец, който висеше от тавана като сталактит в съседната част на мецанина. Полицаят го поведе нагоре по късо стълбище до сводест тунел, на чийто вход имаше надпис: ДЕНОН. Крилото „Денон“ беше най-прочутият от трите главни дяла на Лувъра.

— Кой поиска да се срещнете? — внезапно попита Фаш. — Вие или той?

Въпросът се стори на Лангдън странен.

— Господин Сониер — докато влизаха в тунела, отвърна професорът. — Преди няколко седмици секретарката му ми прати имейл. Уредникът бил чул, че този месец ще изнеса лекция в Париж, и искал да обсъдим нещо.

— Какво?

— Не знам. Нещо от областта на изобразителното изкуство, предполагам. Имаме сходни интереси.

Фаш го погледна скептично.

— Значи нямате представа каква е причината за срещата?

Лангдън наистина нямаше представа. Тогава му се бе сторило любопитно, но се беше притеснил да обсъжда подробностите. Прочутият Жак Сониер бе известен с това, че не се среща почти с никого, и Робърт му беше признателен дори само за възможността да се запознае с него.

— Господин Лангдън, можете ли поне да предположите какво е искал да обсъди с вас Жак Сониер в нощта, в която е бил убит? Може да е важно за следствието.

Остро зададения въпрос накара Робърт да се почувства неловко.

— Наистина нямам представа. Не го попитах. Бях поласкан, че изобщо се обръща към мен. Аз съм поклонник на трудовете на господин Сониер. Често цитирам неговите съчинения в лекциите си.

Фаш си записа този факт в бележника.

Бяха по средата на тунела за крилото „Денон“ и професорът виждаше двата изкачващи се ескалатора в отсрещния край. Бяха неподвижни.

— Значи сте имали общи интереси, така ли? — попита капитанът.

— Да. Всъщност през по-голямата част от последната година работих върху ръкописа на книга, която се занимава с основната област на интерес на господин Сониер. С нетърпение очаквах да се запозная с неговите възгледи по този проблем.

— Разбирам. И какъв беше проблемът?

Лангдън се поколеба точно как да се изрази.

— По същество проучването се отнася за иконографията на култа към Богинята-майка — концепцията за женската святост и символите, свързани с нея.

Фаш прокара дебелите си пръсти през косата си.

— И Сониер е разбирал от тези неща, така ли?

— Да.

— Ясно.

Лангдън усещаше, че на полицая изобщо не му е ясно. Жак Сониер се смяташе за най-добрия специалист по иконография на Богинята-майка на света. Не само че бе имал склонност към реликви, свързани с плодородието, култовете към Богинята-майка и свещената женственост, но през двадесетгодишната си кариера на уредник беше помогнал на Лувъра да събере най-богатата колекция от такива предмети на света — лабриси от най-древното гръцко светилище на жриците в Делфи, златни кадуцеи, стотици египетски кръстове, напомнящи на изправени ангелчета, древноегипетски систруми, използвани за прогонване на зли духове, и поразително множество статуи, изобразяващи богинята Изида, кърмеща Хор.

— Може Жак Сониер да е знаел за вашия ръкопис? — предположи Фаш. — И да ви се е обадил, за да ви помогне в работата върху книгата.

Лангдън поклати глава.

— Всъщност още никой не знае за моята книга. Показвал съм ръкописа само на своя издател.

Французинът не каза нищо.

Робърт не изясни причината, поради която още не бе показал книгата на никого. Тристате страници ръкопис — временно озаглавен „Символи на изгубената свещена женственост“ — съдържаха някои извънредно необичайни интерпретации на установени религиозни образи и книгата със сигурност щеше да предизвика спорове.

По пътя към неподвижните ескалатори Лангдън изведнъж забеляза, че Фаш не върви до него. Обърна се и видя, че полицаят е спрял до един сервизен асансьор.

— Ще се качим с този асансьор — каза той, когато вратата се отвори. — Сигурен съм, знаете, че галерията е доста голяма.

Макар да знаеше, че асансьорът ще ускори дългото изкачване до крилото „Денон“, Лангдън остана на мястото си.

— Какво има? — Фаш нетърпеливо държеше вратата.

Професорът въздъхна и със съжаление погледна открития ескалатор. „Абсолютно нищо“ — излъга сам себе си той и се затътри назад към асансьора. Като момче беше паднал в изоставен кладенец и за малко не се беше удавил. Бяха минали часове, докато го бяха измъкнали. Оттогава изпитваше страх от затворено пространство — асансьор, метро, зали за скуош. „Асансьорът е съвсем безопасна машина — постоянно се убеждаваше той, без да си вярва нито за миг. — Това е малка метална кутия висяща в затворена шахта!“ Затаил дъх, Робърт влезе в кабината и докато вратата се с плъзгане се затваряше, усети как настръхва.

„Два етажа. Десет секунди.“

— Изобщо ли не сте разговаряли с господин Сониер? — попита Фаш, докато се изкачваха. — Не сте ли водили кореспонденция? Не сте ли си пращали други писма?

Поредният странен въпрос. Лангдън поклати глава.

— Не. Никога.

Капитанът вирна брадичка, сякаш мислено си отбелязваше този факт. После мълчаливо впери поглед право пред себе си в хромираната врата.

Лангдън се опитваше да не гледа четирите стени около себе си. Погледът му попадна върху отразяващата се върху лъскавата метална врата игла за вратовръзка на полицая — сребърно разпятие с тринадесет инкрустирали черни оникса. Това му се стори смътно изненадващо. Символът се наричаше „crux gemmata“ — „кръст с тринадесет геми“ — християнска идеограма на Христос и Неговите дванадесет апостоли. Някак си не бе очаквал капитанът от френската полиция толкова открито да парадира с религиозността си. Но пък това беше Франция — тук християнството не бе толкова религия, колкото рождено право.

— Това е crux gemmata — изведнъж каза Фаш.

Сепнат, Лангдън вдигна поглед и видя, че французинът е вперил очи в отражението му.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Робърт бързо излезе в коридора с надеждата да види прословутите високи тавани на лувърските галерии, иветът, в който се озова обаче, нямаше нищо общо с очакванията му.

Изненадан, той се закова на място. Фаш го стрелна с поглед.

— Виждам, че никога не сте влизали в Лувъра след работно време, господин Лангдън.

„Определено“ — като се опитваше да се ориентира, си помисли професорът. Обикновено безупречно осветени, сега галериите бяха странно мрачни. Вместо обичайната бяла светлина, струяща отгоре, от пода се излъчваше приглушено червено сияние — отделни ивици светлина, разливаща се по плочите.

Лангдън огледа сумрачния коридор. Нощем всички големи галерии използваха такова осветление — стратегически разположени неинвазивни лампи, позволяващи на охраната да се движи по коридорите и поддържащи относителна тъмнина, за да се забавят процесите на избеляване на картините от излагането на прекалено силна светлина. В Лувъра цареше потискаща атмосфера. Навсякъде пълзяха дълги сенки и иначе високите сводове изглеждаха ниски и черни.

— Насам — каза Фаш, зави надясно и закрачи по върволица свързани галерии. Лангдън го последва. Очите му постепенно се приспособиха към полумрака. Около него започнаха да се материализират големи маслени платна, като снимки, проявавани в тъмна стаичка… очите им го следяха, докато вървеше из залите. Усещаше познатия мирис на музей — сух, дейонизиран въздух с едва доловима миризма на въглерод, резултат от въгленовите филтри на обезводняващата система, която денонощно се бореше с издишвания от посетителите разяждащ въглероден двуокис.

Монтирани високо на стените, охранителните камери пращаха ясно послание на гостите: виждаме ви. Не пипайте нищо.

— Истински ли са? — Лангдън ги посочи. Фаш поклати глава.

— Не, разбира се.

Професорът не се изненада. Видеонаблюдението в толкова големи музеи струваше страшно много и не беше ефикасно. Лувърът щеше да се нуждае от неколкостотин души само за тази цел. Повечето музеи от този вид прилагаха „сдържаща охрана“. „Откажете се от задържането на крадците навън. Задръжте ги вътре.“ Системата се задействаше след работно време и ако външно лице преместеше някой експонат, изходите на съответната галерия се затваряха. Така престъпникът се озоваваше зад решетките още преди пристигането на полицията. По мраморния коридор пред тях отекнаха гласове. Шумът като че ли идваше от голяма ниша отдясно. Оттам струеше ярка светлина.

— Кабинетът на уредника — поясни капитанът. Лангдън надникна в късия коридор, който водеше към разкошния кабинет на Сониер — дървена ламперия, картини от стари майстори и грамадно старо бюро, върху което се издигаше шестдесетсантиметров модел на средновековен рицар. Из стаята се суетяха неколцина полицаи, разговаряха по телефони и си водеха бележки. Един от тях седеше на бюрото и пишеше на лаптоп. Очевидно тази нощ личният кабинет на уредника се бе превърнал в импровизиран щаб на ЦУКП. — Messieurs — извика Фаш и мъжете се обърнаха. — Ne nous dérangez pas sous aucun prétexte. Entendu?[3]

Всички в кабинета млъкнаха.

Лангдън бе закачвал достатъчно табелки с надпис „NE PAS DERANGER“ на хотелски врати, за да схване заповедта на капитана. Двамата с професора не биваше да бъдат безпокоени при никакви обстоятелства.

Фаш остави подчинените си в кабинета и поведе Лангдън нататък по тъмния коридор. На тридесетина метра пред тях се очерта входът на най-известната част на Лувъра, Le Grande Galerie[4], привидно безкраен коридор, в който бяха изложени най-ценните италиански шедьоври на музея. Робърт вече се беше досетил, че именно там лежи трупът на Сониер — прословутият паркет на Голямата галерия ясно се бе различавал на полароидната снимка.

Когато се приближиха, професорът видя, че входът е преграден от огромна стоманена решетка, сякаш взета от средновековен замък.

— Сдържаща охрана — поясни полицаят.

Дори в сумрака можеше да се види, че решетката е в състояние да спре и танк. Лангдън надникна през пръчките в слабо осветените дълбини на Голямата галерия.

— След вас, господин Лангдън — каза Фаш. Робърт се обърна.

— Накъде?

Капитанът посочи пода в основата на решетката. Лангдън погледна. В полумрака не беше забелязал, че решетката е вдигната на почти метър височина и че под нея може да се мине.

— Този участък все още е забранен за охраната на Лувъра — каза Фаш. — Моите хора тъкмо са приключили с разпита. — Той махна към отвора. — Влизайте.

Робърт се вторачи в тясното пространство под решетката, после вдигна поглед към нея. Французинът се шегуваше, нали? Желязната решетка приличаше на гилотина, която само чака да премаже нарушителите.

Фаш измърмори нещо на родния си език, погледна си часовника, приклекна и провря масивното си тяло под решетката. После се изправи и погледна Лангдън. Професорът въздъхна, клекна, опря ръце върху полирания паркет, отпусна се по корем и се плъзна напред. Яката на туидовото му сако се закачи за долната част на решетката, той се дръпна и си удари тила в желязото.

„Браво на мене“ — помисли си Робърт, докато ставаше. Започваше да подозира, че го очаква много дълга нощ.

Бележки

[1] Задържана е (фр.). — Б. пр.
[2] Обърнатата пирамида (фр.) — Б. пр.
[3] Господа, не ни безпокойте по никакъв повод. Чухте ли ме? (фр.). — Б. пр.
[4] Голямата галерия (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 00:59

5

Мъри Хил Плейс — новият Световен конгресен център на Opus Dei — се намираше на Лексингтън Авеню 243 в Ню Йорк. С цена от малко над четиридесет и два милиона долара, обхващащият площ от дванадесет хиляди и триста квадратни метра небостъргач бе облицован с червени тухли и варовик от Индиана. В проектираната от „Мей & Пинска“ сграда имаше над сто спални, шест трапезарии, библиотеки, дневни, зали за срещи и офиси. На втория, осмия и шестнадесетия етаж имаше параклиси с мраморни орнаменти. Седемнадесетият етаж бе изцяло жилищен. Мъжете влизаха в сградата през главния вход на Лексингтън Авеню. Жените влизаха от друга улица и бяха „слухово и зрително разделени“ от мъжете.

По-рано същата вечер в убежището на своя мезонет епископ Мануел Арингароса си бе приготвил малък сак и беше облякъл традиционното си черно расо. Обикновено увиваше пурпурен пояс на кръста си, но днес щеше да пътува сред хора и предпочиташе да не привлича вниманието към високия си пост. Само опитно око можеше да забележи епископския му пръстен от четиринадесеткаратово злато с виолетов аметист, големи диаманти и апликирани митра и жезъл. Той преметна ремъка на сака през рамо, помоли се наум, излезе от апартамента си и слезе във фоайето, където го чакаше шофьорът му, за да го откара на летището.

Седнал в пътническия самолет за Рим, Арингароса гледаше през прозореца тъмния океан. Слънцето вече бе залязло, ала епископът знаеше, че собствената му звезда изгрява. „Тази нощ ще спечеля битката“ — помисли си той, удивен, че само допреди месеци се бе чувствал безпомощен срещу ръцете, заплашващи да унищожат неговата империя.

Като генерален председател на Opus Dei, през последното десетилетие от живота си епископ Арингароса беше разпространявал посланието на „Божието дело“ — буквално, Opus Dei. Основана през 1928 година от испанския свещеник Хосе Ескрива, организацията се бореше за завръщане към консервативните католически ценности и насърчаваше членовете си да правят големи жертви в личния си живот, за да вършат Божието дело.

Традиционалистката философия на Opus Dei първоначално бе пуснала корени в Испания по време на режима на Франко, но след публикуването на духовната книга на Хосе Ескрива „Пътят“ през 1939 година неговото послание експлозивно се беше разпространило из целия свят. Днес, след издаването на „Пътят“ в тираж над четири милиона на четиридесет и два езика, Opus Dei представляваше световна сила. Във всички столици можеха да се открият нейни жилищни домове, учебни центрове и дори университети. Това беше най-бързо развиващата се и финансово най-стабилна католическа организация на света. За съжаление, бе установил Арингароса, в тази епоха на религиозен цинизъм, секти и телевизионни евангелисти, растящото богатство и власт на Opus Dei привличаха все по-силна подозрителност.

„Мнозина твърдят, че Opus Dei е секта, в която промиват мозъци — често го предизвикваха репортерите. — Други ви наричат «ултраконсервативно християнско тайно братство». Какви сте всъщност?“

„Opus Dei не е нито секта, нито тайно братство — търпеливо отвръщаше епископът. — Ние сме църква. Ние сме група католици, избрали за свой приоритет да следваме католическата доктрина колкото можем по-усърдно в ежедневния си живот.“

„Божието дело задължително ли изисква обет за целомъдрие, десятък и изкупване на греховете чрез самобичуване и колан с шипове?“

„Вие говорите за една съвсем малка част от членовете на Opus Dei — отговаряше Арингароса. — Има много равнища на участие. Хиляди членове са женени, имат семейства и вършат Божието дело в своите общества. Други избират аскетичен живот в нашите уединени жилищни домове. Този избор е личен, но всички в Opus Dei имат обща цел — да направят света по-добър, като вършат Божието дело. Този стремеж определено е достоен за възхищение.“

Логиката обаче рядко оказваше въздействие. Медиите винаги гравитираха около скандала и подобно на повечето големи организации, сред членовете на Opus Dei имаше заблудени души, които хвърляха сянка върху цялата група.

Преди два месеца бяха заловили група членове на Opus Dei в един университет в Средния запад да дрогират новопокръстени с мескалин, за да постигнат еуфорично състояние, което неофитите да възприемат като религиозно преживяване. Друг ученик бе използвал колана си с шипове по-често от задължителните два часа дневно и беше умрял от отравяне на кръвта. Неотдавна един млад банкер бе приписал всичките си спестявания на Opus Dei преди да скочи от висока сграда и да се убие.

„Заблудени овце“ — помисли си Арингароса. Душата му страдаше за тях.

Естествено най-големият срам беше придобилият широка известност процес на шпионина от ФБР Робърт Хансен, виден член на Opus Dei, който се беше оказал със сексуални отклонения. По време на процеса бяха представени доказателства, че е монтирал скрити камери в собствената си спалня, за да могат приятелите му да го гледат как прави секс с жена си. „Това едва ли е забавление, подобаващо на благочестив католик“ — бе отбелязъл съдията.

За съжаление, всички тези събития бяха довели до възникването на нова група обществени наблюдатели, наречена „Мрежа за наблюдение на Opus Dei“. Нейният популярен уебсайт — www.odan.org — разкриваше ужасяващи истории, разказани от бивши членове на Божието дело, които предупреждаваха за опасностите, очакващи всеки новопостъпил в организацията. Медиите наричаха Opus Dei „Божията мафия“ и „Христовата секта“.

„Ние се страхуваме от непонятното — помисли си Арингароса и се зачуди дали тези критици имат представа живота на колко много хора е обогатила Opus Dei. Организацията се радваше на пълната подкрепа и благословия на Ватикана. — Opus Dei е лична прелатура на самия папа.“

Неотдавна обаче Opus Dei бе застрашена от сила, много по-могъща от медиите… неочакван враг, от който епископът не можеше да се скрие. Преди пет месеца калейдоскопът на властта се беше разтърсил и Арингароса все още се олюляваше от удара.

„Те не съзнават войната, която започнаха“ — загледан в мрака на океана, си помисли Арингароса. Очите му за миг се задържаха върху отражението на лицето му — смугло и продълговато, с плосък крив нос, счупен с юмрук в Испания — тогава беше млад мисионер. Физическият недъг вече не му правеше впечатление. Епископът живееше в света на душата, а не на плътта.

Докато самолетът се носеше над португалското крайбрежие, мобилният телефон в джоба на расото му завибрира. Само един човек знаеше номера, човекът, който му беше пратил телефона.

Развълнуван, епископът отговори.

— Да?

— Сила намери ключовия камък — каза мъжът. — В Париж е. В черквата „Свети Сулпиций“.

Епископ Арингароса се усмихна.

— Значи сме близо.

— Можем веднага да го вземем. Но имаме нужда от вашето влияние.

— Разбира се. Кажете какво да направя.

Когато затвори, сърцето му бясно туптеше. Той отново се вторачи в бездната на нощта и се почувства нищожен в сравнение със събитията, за които бе станал причина.

На осемстотин километра оттам албиносът Сила стоеше надвесен над един леген и попиваше кръвта от гърба си, загледан в червените багри, които се разтваряха във водата. „Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг“ — цитирайки Псалтира, се помоли той.

Беше възбуден от очакването. Това едновременно го изненадваше и го изпълваше с енергия. През половината от своите четиридесет години беше следвал Пътя, бе се пречиствал от грехове… наново беше строил живота си… изличавайки насилието от миналото си. Тази нощ обаче всичко се бе върнало. Омразата, с която толкова мъчително се беше борил. Миналото му удивително бързо отново бе изплувало на повърхността. Ръждиво, ала вършеше работа.

„Словото на Иисус е слово на мира… на ненасилието… на любовта.“ На това го бяха учили от самото начало и Сила пазеше това послание в сърцето си. Но враговете Христови сега заплашваха да го унищожат. „Онези, които заплашват Господ с меч, с меч ще бъдат посрещнати. Непоклатимо и непоколебимо.“

Цели две хилядолетия Христовите воини бяха бранили вярата си от онези, които се бяха опитвали да я изместят. Тази нощ Сила беше призован на бой. Той подсуши раните си и навлече дългата си до глезените роба с качулка. Тя беше проста, от тъмна вълна, и подчертаваше белотата на кожата и косата му. Албиносът стегна въжето на пояса си, сложи си качулката и червените му очи се възхитиха на отражението в огледалото. „Колелата се завъртяха.“

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:01

6

Робърт Лангдън се изправи на входа на Голямата галерия. Пред него тъмнееше дълъг и дълбок тунел. Стените бяха високи десетина метра и изчезваха в мрака. Червеникавата светлина на лампите придаваше неестествен цвят на смайващата колекция от шедьоври на да Винчи, Тициан и Караваджо. Натюрморти, религиозни сцени и пейзажи се редуваха с портрети на благородници и политици. Въпреки че в Голямата галерия бяха изложени най-известните произведения на италианското изкуство, мнозина посетители смятаха, че най-поразителният експонат на крилото всъщност е паркетът на пода. Подредените в изумителни геометрични мотиви диагонални дъбови дъсчици предизвикваха почти призрачна оптична илюзия — триизмерна мрежа, която оставяше у гостите впечатлението, че се движат по повърхност, променяща се с всяка следваща крачка.

Погледът му се плъзна по пода и очите му спряха върху неочакван предмет, който лежеше на няколко метра наляво, заобиколен с полицейска лента. Лангдън рязко се обърна към Фаш.

— Това на пода… платно на Караваджо ли е? — Картината струваше най-малко два милиона долара и все пак лежеше на пода като захвърлен плакат. — Какво прави на пода, по дяволите?

Фаш го изгледа гневно.

— Това е местопрестъпление, господин Лангдън. Не сме докосвали нищо. Уредникът е смъкнал платното от стената. То е задействало охранителната система.

Лангдън погледна към решетката и се опита да си представи какво се е случило.

— Уредникът е бил нападнат в кабинета си, избягал е в Голямата галерия и е задействал охранителната решетка, като е смъкнал картината от стената. Решетката е паднала мигновено и е преградила достъпа. Няма друг вход.

Робърт се обърка.

— Значи уредникът всъщност е затворил нападателя в Голямата галерия, така ли?

Фаш поклати глава.

— Охранителната решетка е отделила Сониер от нападателя. Убиецът е останал заключен навън и е застрелял Сониер през решетката. — Полицаят посочи оранжевата табелка, закачена на една от пръчките, под които преди малко се бяха проврели. — Моите хора откриха следи от изстрел. Стрелял е между пръчките. Сониер е умрял тук сам.

Лангдън си представи снимката на трупа и си припомни информацията, която бе получил. „Казаха, че го бил направил сам.“ Погледна огромния коридор.

— И къде е трупът му?

Фаш намести иглата на вратовръзката си и го поведе напред.

— Както сигурно знаете, Голямата галерия е доста дълга.

Ако Лангдън си спомняше вярно, дължината й беше около четиристотин и петдесет метра. Също толкова невероятна бе широчината на коридора, в който спокойно можеха да се разминат два пътнически влака. Тук-там по средата имаше статуи или грамадни порцеланови урни, които фино разделяха помещението и караха посетителите да се движат край стените.

Вперил поглед право пред себе си, Фаш мълчаливо крачеше в дясната половина на галерията. На Лангдън му се струваше почти проява на неуважение да минава, без да спира, покрай толкова много шедьоври.

„Не че на тази светлина мога да видя нещо“.

За нещастие, приглушеното тъмночервено осветление му напомняше за инфрачервената светлина в тайния ватикански архив. За втори път тази нощ откриваше смущаваща аналогия с почти фаталното си преживяване в Рим. Отново си спомни за Витория. Беше престанал да я сънува преди няколко месеца. Не можеше да повярва, че всичко се е случило само преди година — струваха му се десетилетия. „Друг живот.“ Последният му контакт с нея датираше от декември — пощенска картичка, в която му пишеше, че заминава за Яванско море, за да продължи проучванията си в областта на физиката на биологичната обвързаност… щяла да използва сателити, за да следи миграциите на мантите. Лангдън нито за миг не се бе заблуждавал, че жена като Витория Ветра може да се задоволи да живее заедно с него в университетския кампус, ала срещата им в Рим беше запалила в сърцето му копнеж, какъвто никога не бе подозирал, че ще изпита. Неговото вечно ергенство и простичките свободи, които му позволяваше то, някак си бяха разклатени… заменени от неочаквана пустота, която през последната година като че ли беше нараснала.

Продължаваха бързо да вървят, но Робърт все още не виждаше трупа.

— Толкова надалеч ли е отишъл Жак Сониер?

— Господин Сониер е бил ранен в корема. Умрял е много бавно. Може би за петнайсет-двайсет минути. Очевидно е бил човек с изключително силна воля. Лангдън го погледна ужасено.

— На охраната са й трябвали петнайсет минути, за да дойде дотук!?

— Не, разбира се. Охраната на Лувъра незабавно реагирала на алармата и заварила Голямата галерия затворена. През решетката се чувало, че някой се движи в коридора, но не можели да видят кой е. Викали, но не получили отговор. Затова предположили, че е престъпникът, и в съответствие с процедурата, се обадили в полицията. Ние пристигнахме за петнайсет минути. Вдигнахме решетката и пратих десетина агенти вътре. Те претърсиха цялата галерия, за да хванат престъпника.

— И?

— И не намериха никого. Освен… — Той махна с ръка към коридора. — Него.

Лангдън проследи накъде сочи. Отначало реши, че това е голямата мраморна статуя в средата на галерията. Когато се приближиха обаче, забеляза, че на тридесетина метра по-нататък е поставен портативен прожектор, който образуваше рязко изпъкващо островче бяла светлина сред тъмночервения коридор. И в центъра на светлия кръг, като насекомо под микроскоп, върху паркета на пода лежеше голият труп на уредника.

— Видяхте снимката, така че едва ли сте изненадан — каза Фаш.

Лангдън потрепери. Намираше се пред една от най-странните сцени, които беше виждал.

Бледият труп на Жак Сониер лежеше на паркета точно както се виждаше на снимката. И Робърт с удивление си помисли, че нещастникът е прекарал последните мигове от живота си в заемане на тази странна поза.

Уредникът изглеждаше в поразително добра форма за човек на неговата възраст. и цялата му мускулатура ясно се виждаше. Беше се съблякъл чисто гол, грижливо бе подредил дрехите си на пода и беше легнал по гръб в средата на широкия коридор, ориентиран точно по дългата ос на помещението. Ръцете и краката му бяха разперени настрани като на дете, което отпечатва тялото си в снега… или може би по-скоро като на човек, теглен от някаква невидима сила. Кървавото петно под гръдната му кост бележеше мястото, където го бе пронизал куршумът. Имаше изненадващо малко кръв — само тъмна локвичка на паркета. Левият показалец на Сониер също беше окървавен. Очевидно го бе потопил в раната, за да придаде най-смущаващия аспект на собственото си смъртно ложе. Използвайки кръвта си като мастило и голия си корем като платно, уредникът беше нарисувал прост символ — пет пресичащи се прави линии, образуващи петолъчна звезда.

Пентаграмата. Кървавата звезда, чийто център бе пъпът на Сониер, придаваше на трупа определено ужасяващ вид. Снимката, която беше видял Лангдън, също бе страшна, но действителността се оказваше смразяваща.

„Направил го е сам.“

— Господин Лангдън? — Тъмните очи на Фаш го пронизаха.

— Това е пентаграма — поясни професорът. Гласът му прозвуча глухо в огромното пространство. — Един от най-древните символи на Земята. Използвал се е над четири хиляди години преди Христа.

— И какво означава?

Когато му задаваха този въпрос, Робърт винаги се колебаеше. Да кажеш на някого какво „означава“ даден символ беше все едно да му кажеш как трябва да му въздейства някоя песен — при всички бе различно. Макар че бялата качулка на ку-клукс-клан пораждаше образи на ненавист и расизъм в САЩ, същият костюм в Испания означаваше религиозна вяра.

— В различна среда символите имат различно значение — отвърна Лангдън. — По принцип пентаграмата е езически религиозен символ.

Фаш кимна.

— Дяволски култ.

— Не — разбрал, че е трябвало да подбере по-ясни думи, възрази Лангдън.

В днешно време терминът „езически“ почти беше станал синоним на култа към дявола — огромна заблуда. Всъщност езичниците бяха необразовани селяни, изповядващи старите земеделски религии, които обожествяваха Природата.

— Пентаграмата е предхристиянски символ, свързан с култа към Природата — поясни професорът. — Древните си представяли света разделен на две половини, мъжка и женска, и боговете им се стремели да запазят равновесието на властта. Ин и Ян. Когато мъжкият и женският елемент били в равновесие, в света царувала хармония. Когато равновесието се нарушавало, настъпвал хаос. — Лангдън посочи корема на Сониер. — Тази пентаграма представлява женската половина от всички неща — концепции, които историците на религията наричат „свещената женственост“ или „Богинята-майка“. Сониер със сигурност го е знаел.

Трябваше да признае, че наистина изглежда странно.

— В своята най-конкретна интерпретация пентаграмата символизира Венера — богинята на женската сексуална любов и красотата.

Фаш погледна голия мъж и изсумтя.

— Всяка религия се основава на божествения ред в Природата. Богинята Венера и планетата Венера са едно и също нещо. Богинята има място в нощното небе и е била известна под много имена — Венера, Източната звезда, Ищар, Астарта, могъщи женски концепции, свързани с Природата и Майката Земя.

На лицето на капитана се изписа смущение, сякаш, кой знае защо, той предпочиташе представата за култа към дявола.

Лангдън реши да не му разкрива най-удивителната особеност на пентаграмата — графичния произход на връзките й с Венера. Като студент, той с удивление беше научил, че на всеки четири години планетата Венера описва идеална пентаграма в еклиптиката. Това явление толкова силно бе впечатлило древните, че Венера и нейната пентаграма бяха станали символи на съвършенството, красотата и цикличността на сексуалната любов. В знак на почит към вълшебството на Венера елините бяха заложили нейния четиригодишен цикъл в организацията на своите олимпиади. Днес малцина подозираха, че съвременните олимпийски игри продължават да следват циклите на Венера. И още по-малко хора знаеха, че петолъчната звезда за малко не е станала официален олимпийски символ. Бяха я променили в последния момент — петте лъча бяха заменени с пет пресичащи се пръстена, за да отразяват истинския дух на единство и хармония на игрите.

— Господин Лангдън — прекъсна размислите му Фаш. — Няма начин пентаграмата да не е свързана и с дявола. Вашите американски филми на ужасите недвусмислено го показват.

Робърт се намръщи. „Много ти благодаря, Холивуд.“ Петолъчната звезда вече беше емблема на филмите за серийни убийци сатанисти, наред с другата демонична символика. Винаги се ядосваше, когато виждаше символа в такъв контекст, тъй като пентаграмата всъщност имаше божествен произход.

— Уверявам ви, че въпреки филмите, интерпретирането на пентаграмата в дяволски контекст е исторически погрешно — заяви той. — Вярно е първоначалното женско значение, но през хилядолетията символиката на този знак се е изопачила. В този случай чрез кръвопролития.

— Не ви разбирам.

Лангдън погледна разпятието на Фаш. Колебаеше се как да му обясни.

— Църквата, господине. Символите са изключително трайни, но пентаграмата е променена от ранната римо-католическа църква. Опитвайки се да унищожи езическите религии и да покръсти масите, Ватиканът повел война срещу езическите богове и богини и обявил божествените им символи за дяволски.

— И?

— Това често се случва в смутни времена — продължи професорът. — Новопоявилата се сила възприема съществуващите символи — и с времето се опитва да промени значението им. Борбата между езическите и християнските символи завършила с победата на християнството — Посейдоновият тризъбец се превърнал в дяволската вила, островърхата шапка на мъдрата старица станала символ на вещиците, а пентаграмата на Венера станала знак на дявола. — Лангдън замълча за миг. — За съжаление, армията на Съединените щати също е изопачила пентаграмата и тя вече е нашият основен символ на войната. Ние я рисуваме на всичките си изтребители и я закачваме на гърдите на генералите си. — „Толкова за богинята на любовта и красотата.“

— Интересно. — Фаш кимна към трупа. — Ами позата на тялото? Какво мислите за нея?

Робърт сви рамене.

— Позата просто подсилва значението на пентаграмата и свещената женственост.

Полицаят се намръщи.

— Моля?

— Повторението. Повтарянето на даден символ е най-простият начин за подсилване на неговото значение. Жак Сониер е заел поза, напомняща на петолъчна звезда. — „Една пентаграма е добре, две са още по-добре.“

Фаш проследи с поглед петте лъча на ръцете, краката и главата на Сониер и прокара пръсти през косата си.

— Интересен анализ. — Той замълча за миг. — Ами голотата? — изсумтя полицаят. Изглеждаше отвратен от вида на старческото тяло. — Защо се е съблякъл?

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:02

„Основателен въпрос“ — помисли си Лангдън. И той си го задаваше още откакто бе видял полароидната снимка. Не можеше да измисли друго, освен че голото човешко тяло допълнително потвърждава връзката с Венера — богинята на човешката сексуалност. Въпреки че съвременната култура почти напълно беше унищожила асоциирането на Венера с физическото сношение на мъжа и жената, изкушеният в етимологията човек все още можеше да открие следи от първоначалното значение в различни думи от латински произход, насочени към сексуалността. Робърт реши да не споменава за това.

— Господин Фаш, не мога да кажа защо господин Сониер е нарисувал този символ върху корема си, нито защо е заел такава поза, но мога да ви уверя, че човек като него трябва да е смятал пентаграмата за символ на женското божество. Връзката между символа и свещената женственост е широко известна в областта на историята на изкуството и символиката.

— Добре. Ами защо е използвал собствената си кръв за мастило?

— Очевидно поради липса на друго, с което да пише.

Капитанът замълча за миг.

— Всъщност според мен е използвал кръвта, за да насочи полицията да приложи някои криминалистки процедури.

— Моля?

— Погледнете лявата му ръка.

Лангдън плъзна поглед по бледата ръка на уредника, ала не забеляза нищо особено. Колебливо заобиколи трупа, приклекна до него и с изненада установи, че Жак Сониер стиска в ръката си дебел маркер.

— Така го намерихме — поясни Фаш и отиде при една сгъваема маса наблизо, цялата покрита с уреди, кабели и различни електронни устройства. — Както ви казах, не сме пипали нищо — прибави капитанът. — Познат ли ви е този вид маркер?

Лангдън се наведе, за да прочете надписа. STYLO DE LUMIERE NOIRE. Професорът изненадано вдигна поглед. Маркерът за черна светлина или за водни знаци беше специално създаден за музеи, реставратори и полицаи, за да поставят невидими знаци върху предмети. Използваше некорозивно флуоресцентно мастило на основата на спирта, което се виждаше само на ултравиолетова или инфрачервена светлина. Музейните специалисти носеха такива маркери по време на ежедневните си обиколки, за да поставят невидими „отметки“ на рамките на картини, които се нуждаеха от реставрация.

Лангдън се изправи. Фаш изключи прожекторите и галерията внезапно потъна в мрак.

Робърт за миг ослепя. После силуетът на полицая се появи, очертан на фона на ярколилаво сияние — приближаваше се с портативен светлинен източник, който го обгръщаше във виолетова мъгла.

— Както може би знаете, полицията използва ултравиолетова светлина, за да търси кръв и други улики на местопрестъплението — каза Фаш. — Така че си представете нашата изненада… — Той рязко насочи светлината към трупа.

Лангдън погледна и смаяно отскочи. Сърцето му бясно се разтуптя, когато видя сияещата на паркета пред него странна гледка. Надраскани с луминесцентния маркер, на пода до трупа светеха в лилаво последните думи на уредника. Докато се взираше в текста, Робърт усети, че мъглата, обгръщаща цялата тази нощ, се сгъстява още повече.

Той препрочете думите и промълви:

— Какво значи това, по дяволите?

Очите на Фаш проблеснаха в мрака.

— Точно на този въпрос трябва да отговорите, мосю.

Лейтенант Коле се беше навел над аудиопулта, поставен на грамадното бюро в кабинета на Сониер. Като се изключеше зловещият модел на средновековен рицар, който сякаш се взираше в него от ъгъла на бюрото, Коле се чувстваше удобно. Намести слушалките си и провери записващата система на харддиска. Всичко беше наред. Параболичните микрофони функционираха безотказно и аудиосигналът бе кристално чист.

„Le moment de vérité“[1] — помисли си лейтенантът.

Усмихнат, Коле затвори очи и се приготви да се наслади на остатъка от разговора, записван в Голямата галерия.

Бележки

[1] Моментът на истината (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:03

7

Скромното жилище в черквата „Св. Сулпиций“ се намираше на втория етаж на самата сграда, вляво от хора. Двустайният апартамент с каменен под и скромна мебелировка от над десет години бе дом на сестра Сандрин Биел. Официално тя живееше в близкия манастир, но предпочиташе тишината на черквата и беше свикнала с удобствата на леглото си, телефона и котлона.

Като conservatrice d’affaires[1] на черквата, сестра Биел отговаряше за поддръжката, магазина за сувенири, набирането на помощен персонал и екскурзоводи, охраната на сградата след работно време и поръчката на вино и нафора за причастието.

Събуди я острият звън на телефона и тя уморено вдигна слушалката.

— Soeur Bieul. Eglise Saint Sulpice.[2]

— Здравейте, сестро — каза на английски мъжки глас. Тя седна на тясното си легло. „Колко е часът?“ Макар че позна гласа на началника си, за петнадесет години той никога не я беше будил. Свещеникът беше благочестив човек и се прибираше веднага след службата.

— Извинете ме, ако съм ви събудил, сестро — каза той. И неговият глас звучеше уморено. — Току-що ми се обади един влиятелен американски епископ. Може би го познавате. Мануел Арингароса.

— Председателят на Opus Dei ли? — „Естествено, че го познавам. Кой духовник не е чувал за него?“ През последните години консервативната прелатура на Арингароса бе станала опасно могъща. Неочакваният й възход беше започнал през 1982 година, когато Йоан Павел II й бе дал статут на „лична прелатура на папата“ и официално беше одобрил всичките й архаични практики. Издигането на Opus Dei се бе случило през същата година, през която богатата секта тайно беше превела близо един милиард долара на ватиканския Институт за религиозни дела, известен като Банка Ватикана, и го бе спасила от позорен банкрут. Доброто положение на организацията в Рим беше меко казано подозрително, ала никой не спореше със Светия престол.

— Епископ Арингароса ми се обади, за да ме помоли за услуга — нервно каза свещеникът. — Един от редовите членове на Opus Dei тази нощ бил в Париж…

Докато слушаше странната молба, сестра Биел все повече се объркваше.

— Съжалявам, но… този гост от Opus Dei не може да почака до сутринта, така ли?

— Боя се, че не може. Самолетът му излита много рано. Винаги бил мечтал да види „Свети Сулпиций“.

— Но катедралата е много по-интересна денем. Слънчевите лъчи през отвора в покрива, различните сенки на стрелката на слънчевия часовник… точно това прави „Свети Сулпиций“ уникална.

— Съгласен съм, сестро, и все пак ще го смятам за лична услуга, ако го пуснете през нощта. Той може да пристигне в… да речем, в един часа? След двайсет минути.

Сестра Биел се намръщи, но каза:

— Разбира се. Ще го посрещна с удоволствие.

Свещеникът й благодари и затвори.

Озадачена, сестра Биел за миг остана в топлото си легло и се опита да се отърси от паяжините на съня. Шестдесетгодишното й тяло не се будеше толкова бързо, колкото някога, макар че телефонният разговор определено я бе разсънил. Не беше почитателка на Opus Dei. Дори да пренебрегнеше странния ритуал на умъртвяването на плътта, възгледите на прелатурата за жените, меко казано, бяха средновековни. Биел със смайване бе научила, че жените в организацията са принудени да чистят мъжките жилищни помещения, докато мъжете са на служба, че спят на твърдия дъсчен под, докато мъжете имат сламени рогозки, и че търпят допълнително умъртвяване на плътта… всичко това, за да изкупят първородния грях. Изглежда, отхапаното от Ева парченце ябълка беше дълг, който жените бяха обречени да изплащат вечно. За съжаление, докато голямата част от католическата църква постепенно се движеше в правилната посока по отношение на женските права, Opus Dei заплашваше да обърне процеса. Въпреки това Биел трябваше да се подчини на заповедта.

Тя смъкна крака от леглото и бавно се изправи, вледенена от каменния под. Студът си беше студ, но внезапно я обзе неочаквано опасение.

Женска интуиция?

Като Божи човек, сестра Биел се бе научила да намира покой в гласовете на собствената си душа. Тази нощ обаче душата й мълчеше като пустата катедрала.

Бележки

[1] Икономка (фр.). — Б. пр.
[2] Сестра Биел. Черквата „Свети Сулпиций“ (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:04

8

Лангдън не можеше да откъсне очи от надраскания на паркета сияещ лилав текст. Не можеше да си представи по-невероятни прощални думи от последното послание на Жак Сониер:

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично…

за лимона!

Въпреки че изобщо нямаше представа какво означава това, Робърт разбираше инстинктивното усещане на Фаш, че пентаграмата е свързана с древен култ.

„И древна ода лично… за лимона!“

Сониер споменаваше за нещо древно. Също толкова странни бяха цифрите.

— Прилича на числов код.

— Да — съгласи се капитанът. — Нашите криптографи вече работят по него. Според нас цифрите може да са ключ към самоличността на убийците. Може би телефонен номер или някакво социално обозначение. Мислите ли, че имат символично значение?

Лангдън ги погледна пак. Щяха да му трябват часове, за да извлече от тях някакъв символичен смисъл. „Ако Сониер изобщо е заложил такъв.“ Цифрите му се струваха съвсем случайни. Беше свикнал със символични комбинации, които имаха някакво подобие на смисъл, но тук всичко — пентаграмата, текстът, цифрите — се различаваше принципно.

— Казахте, че с всичките си действия Сониер е имал за цел да прати някакво послание… — рече Фаш. — Култ към Богинята-майка или нещо подобно. Как се вписва този надпис в него?

Робърт знаеше, че въпросът е реторичен. Странният надпис очевидно изобщо не се вписваше в Лангдъновата версия за култа към Богинята-майка.

„И древна ода лично… за лимона!“

— Текстът може да е някакво обвинение — продължи капитанът. — Не сте ли съгласен?

Лангдън се опита да си представи последните мигове на уредника, затворен сам в Голямата галерия, умиращ… Стори му се логично.

— Обвинение срещу убиеца, предполагам.

— Моята работа, естествено, е да дам име на тази личност. Ще ви попитам нещо, господин Лангдън. Според вас, освен цифрите, какво ви се струва най-странно в това послание?

„Най-странно ли?“ Един умиращ се беше заключил в галерията, бе нарисувал пентаграма на корема си и беше написал загадъчно обвинение на пода. Имаше ли изобщо нещо, което да не е странно?

— Може би думата „лимон“ — каза той първото, което му дойде наум. Един умиращ едва ли щеще да се сети точно за лимон. — Изразът „лично за лимона“ ми се струва странен.

— „Лимон“ ли? — В гласа на Фаш прозвучаха нетърпеливи нотки. — Какво значение имат думите на Сониер?

Лангдън не беше сигурен какво има предвид капитанът, ала започваше да подозира, че между характера на Фаш и лимона от посланието определено има нещо общо.

— Сониер е бил французин — безизразно заяви полицаят. — Живял е в Париж. И все пак е решил да напише това послание…

— На английски — довърши изречението Лангдън. Фаш кимна.

— Précisément[1]. Имате ли представа защо?

Професорът си спомняше, че Сониер перфектно бе знаел английски — и все пак му убягваше причината, поради която е решил да напише последните си думи на този език. Той сви рамене. Капитанът отново посочи пентаграмата на корема на жертвата.

— Не е ли свързано с култа към дявола? Все още ли сте сигурен?

Робърт вече не беше сигурен в нищо.

— Между символиката и текста като че ли няма нищо общо. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Може би това ще ви изясни нещата. — Фаш отстъпи назад и вдигна ултравиолетовата лампа. Лъчът освети по-голяма площ. — А сега?

За удивление на Лангдън, около трупа на уредника се появи кръг. Очевидно Сониер бе легнал на пода и беше описал няколко дълги дъги около себе си, затваряйки се в окръжност. След миг значението му стана ясно.

— Витрувианският човек! — Робърт ахна. Сониер беше създал копие на най-прочутата скица на Леонардо да Винчи в естествен ръст.

Смятана за най-точната в анатомично отношение рисунка на времето си, Витрувианският човек на Леонардо се беше превърнал в съвременен символ на културата и се срещаше по плакати, подложки за компютърни мишки и тениски по целия свят. Известната скица се състоеше от идеален кръг, в който беше вписан гол мъж… с разперени ръце и крака.

„Да Винчи“. Лангдън потръпна от удивление. Намерението на Сониер бе очевидно. В последните мигове от живота си уредникът се беше съблякъл и бе заел такава поза, че да имитира Леонардовия „Витрувиански човек“. Кръгът беше липсващият елемент. Женски символ на закрилата, който довършваше посланието на да Винчи — хармонията на мъжкото и женското начало. Въпросът сега обаче бе защо Сониер е имитирал тази прочута рисунка.

— Господин Лангдън, човек като вас сигурно знае, че Леонардо да Винчи е имал склонност към по-тъмните изкуства — каза Фаш.

Информираността на полицая изненада Робърт, макар че обясняваше подозренията на капитана за култа към дявола. Историците на изкуството винаги бяха смятали да Винчи за неудобна тема, особено в християнската традиция. Той може да беше гениален, но беше екстравагантен хомосексуалист и поклонник на божествения ред в Природата, което го правеше грешник по отношение на Бога. Нещо повече, странностите на художника определено имаха демоничен характер: той беше ексхумирал трупове, за да изучава човешката анатомия, бе водил тайнствени дневници с непонятно, обърнато наопаки писмо, беше вярвал, че притежава алхимичната способност да превръща оловото в злато и дори да измами Господ и да отложи смъртта с помощта на чудотворен еликсир. Сред изобретенията му имаше ужасяващи, невиждани дотогава оръжия и уреди за мъчение.

„Непонятното води до недоверие“ — помисли си професорът.

Дори огромната колекция на да Винчи от поразителни християнски произведения на изкуството още повече бе допринесла за репутацията му на духовен лицемер.

Приемайки стотици доходни поръчки от Ватикана, творецът беше рисувал християнски теми не като израз на собствените си вярвания, а по-скоро като търговски компромис — средство за осигуряване на разкошен живот. За нещастие, да Винчи често се бе забавлявал, скришом гризейки ръката, която го храни. В много от християнските му платна имаше скрити символи, които бяха всичко друго, но не и християнски — дан на собствените му разбирания и фино натриване на носа на Църквата. Лангдън дори бе чел лекция в Националната галерия в Лондон, озаглавена „Тайният живот на Леонардо: езическа символика в християнското изкуство“.

— Разбирам загрижеността ви, но да Винчи всъщност никога не е упражнявал каквито и да било тъмни изкуства — отвърна Робърт. — Бил е изключително духовен човек, макар да се е намирал в постоянен конфликт с Църквата.

В този момент му хрумна странна мисъл. Той отново погледна посланието на пода: „И древна ода лично… за лимона!“.

— Да? — попита Фаш.

Лангдън внимателно претегли думите си.

— Просто си помислих, че Сониер е имал обща идеология с да Винчи, например отрицателното му отношение към елиминирането на свещената женственост от съвременната наука. Може би като имитира прочутата рисунка на Леонардо, Сониер просто отразява част от общото им негодувание срещу демонизирането на богинята от страна на днешната Църква.

Фаш го прониза с поглед.

— Да не би да искате да кажете, че под „лимон“ Сониер разбира Църквата?

Професорът трябваше да признае, че звучи невероятно, и все пак пентаграмата в известен смисъл потвърждаваше това предположение.

— Искам да кажа само, че господин Сониер е посветил живота си на историята на богинята и че католическата църква е положила всички усилия да унищожи тази история. Струва ми се логично Сониер да е решил да изрази разочарованието си със своите прощални думи.

— Разочарование ли? — враждебно попита полицаят. — Това послание ми звучи по-скоро смешно, отколкото разочаровано, не сте ли съгласен?

Търпението на Лангдън се изчерпваше.

— Вижте, господин капитан, вие ме попитахте какво според мен се е опитал да каже Сониер. Това и направих.

— Според вас той обвинява Църквата, така ли? — процеди французинът през зъби. — Господин Лангдън, работата ми е такава, че виждам много смърт. Ще ви кажа нещо. Когато някой умира, последните му мисли едва ли са някакви мъгляви, непонятни за никого духовни съждения. — Тихият глас на Фаш режеше въздуха като нож. — Le vengeance[2]. Аз смятам, че Сониер е написал тези думи, за да ни разкрие кой го е убил.

Лангдън го зяпна.

— Но в това няма абсолютно никаква логика.

— Нима?

— Не — уморен и ядосан, заяви професорът. — Вие ми казахте, че Сониер е бил нападнат в кабинета си от човек, когото очевидно е поканил да влезе.

— Да.

— Струва ми се логично да заключа, че уредникът е познавал убиеца.

Фаш кимна.

— Продължавайте.

— Щом Фаш е познавал човека, който го е убил, що за обвинение е това? — Той посочи към пода. — Числови кодове? Древни оди? Лимони? Пентаграми върху корема. Прекалено е тайнствено.

Полицаят се намръщи, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала.

— Прав сте.

— Като се имат предвид обстоятелствата, предполагам, че ако е искал да ви разкрие убиеца, Сониер е щял да напише името му.

На лицето на Фаш за пръв път плъзна доволна усмивка.

— Précisément — каза той. — Précisément.

„Присъствам на майсторско изпълнение“ — помисли си лейтенант Коле и намести слушалките си, докато слушаше гласа на Фаш. Старшият агент знаеше, че тъкмо такива моменти са издигнали Бика на върха на френската законоохранителна система.

„Фаш прави онова, което не смее да направи никой друг.“

Деликатното изкуство на ласкателя бе забравено умение в модерните органи на реда. То изискваше изключително самообладание при екстремно напрежение. Малцина притежаваха необходимото хладнокръвие, но Фаш изглеждаше роден за такава работа. Неговата невъзмутимост и търпение направо не бяха човешки. Единственото чувство на капитана тази нощ беше абсолютната решителност, като че ли виждаше в този арест нещо лично. Проведеният преди нас инструктаж на агентите беше необичайно кратък. „Знам кой е убил Жак Сониер — беше казал Фаш. — Наясно сте какво да правите. Не искам никакви грешки.“

И до този момент не бяха допуснати никакви грешки.

Коле все още не бе запознат с доказателствата, затвърдили увереността на Фаш във вината на заподозрения, ала лейтенантът знаеше, че не бива да оспорва инстинкта на Бика. Интуицията на шефа му понякога граничеше със свръхестественото. „Бог шепне в ухото му“ — след особено внушителна проява на шестото чувство на Фаш беше заявил един агент. Коле трябваше да признае, че ако има Бог, Безу Фаш е сред първите в Неговия списък. Капитанът с фанатична упоритост ходеше на служба и изповед — много по-често от задължителната неделна меса, посещавана от служителите в името на доброто впечатление. Когато преди няколко години папата беше посетил Париж, Фаш бе използвал всичките си връзки, за да си осигури аудиенция. И сега в кабинета му висеше снимката му с Йоан Павел II.

Лейтенантът намираше странна ирония във факта, че една от редките публични прояви на Фаш през последните години бе откритата му реакция към скандала с католиците педофили. „Тия свещеници трябва да бъдат обесени два пъти! — беше заявил капитанът. — Веднъж заради престъпленията си срещу децата. И втори път, задето посрамиха доброто име на Църквата.“ Коле бе останал с впечатлението, че последното повече е разгневило началника му.

Той включи лаптопа си и се зае с втората половина от тазвечерната си задача — глобалната проследяваща система. На екрана се появи подробен хоризонтален план на крилото „Денон“, строителна схема, качена от компютърната мрежа на охраната на Лувъра. Лейтенантът плъзна поглед по лабиринта от галерии и коридори и откри каквото търсеше.

Дълбоко в сърцето на Голямата галерия мигаше червена точица.

„La marque.“[3]

Тази нощ Фаш водеше жертвата си на съвсем къса каишка. Разумно. Робърт Лангдън се беше оказал хладнокръвен клиент.

Бележки

[1] Точно така (фр.) — Б. пр.
[2] Отмъщение (фр.). — Б. пр
[3] Знакът (фр.). — Б. пр

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:05

9

3а да не прекъсват разговора му с Лангдън, Безу Фаш бе изключил мобилния си телефон. За съжаление, той беше скъп модел, снабден с двупосочна радиостанция, която сега използва един от агентите му.

— Capitaine? — изпращя телефонът.

Фаш неволно изскърца със зъби от гняв. Не можеше да си представи нещо толкова важно, че Коле да прекъсне разпита — особено точно в този решителен момент. Капитанът извинително погледна Лангдън.

— Един момент, моля. –. Той натисна бутона за радиопредаване. — Oui?

— Capitaine, un agent du Département de cryptographie est arrivé.[1]

Гневът на Фаш мигновено, стихна. „Криптограф?“ Въпреки неудобния момент това сигурно беше добра новина. След като бе открил загадъчния надпис на Сониер, капитанът беше пратил по електронен път снимки от цялото местопрестъпление в криптографския отдел с надеждата някой там да му разкрие какво се е опитвал да каже уредникът. Щом сега идваше човек от отдела, най-вероятно вече бяха разшифровали посланието на жертвата.

— В момента съм зает — отвърна Фаш. Гласът му не оставяше съмнение, че лейтенантът е прекалил. — Помолете криптографа да изчака в командния пункт. Когато приключа, ще разговарям с него.

— С нея — поправи го Коле. — Криптографът е агент Нево.

Фаш се ядоса още повече. Софи Нево беше една от най-големите грешки на ЦУКП. Млада парижка déchiffreuse[2], завършила в Англия, преди две години тя бе натрапена на капитана в рамките на министерската кампания за назначаване на повече жени в полицията. Стремежът на министерството към политическа коректност според Фаш водеше до отслабване на управлението. Жените не само бяха физически негодни за полицейска работа, но и самото им присъствие опасно разсейваше полицаите. А както се бе опасявал от самото начало, Софи Нево разсейваше мъжете повече от другите.

Беше на тридесет и две и упоритостта й граничеше с инат. Прилагаше новата британска криптологическа методология и постоянно вбесяваше началниците си. Фаш обаче най-много се безпокоеше от неизбежната универсална истина, че в служба с мъже на средна възраст една млада привлекателна жена винаги отвлича вниманието от работата.

— Агент Нево настоява незабавно да разговаря с вас, господин капитан. Опитах се да я спра, но тя идва към галерията.

Фаш се смая.

— Недопустимо! Ясно дадох да се разбере…

За миг на Робърт Лангдън му се стори, че Безу Фаш ще получи удар. Капитанът спря на средата на изречението, зяпна и очите му се изцъклиха. Проницателният му поглед сякаш се впери в нещо над рамото на професора. Преди да успее да се обърне, Лангдън чу женски глас.

— Excusez-moi, messieurs.[3]

Лангдън се обърна и видя, че към тях се приближава млада жена. Вървеше по коридора с дълги плавни крачки — походка, издаваща натрапчива сигурност. Небрежно облечена в дълъг до коляното кремав ирландски пуловер и черен клин, привлекателна, тридесетинагодишна. Гъстата й червена коса падаше свободно върху раменете й. За разлика от русокосите съпруги, които украсяваха стените на харвардските общежития, тази жена притежаваше естествена красота, която излъчваше поразителна самоувереност.

За изненада на Лангдън, жената се приближи право към него и учтиво протегна ръка.

— Мосю Лангдън, аз съм агент Нево от криптографския отдел на ЦУКП. Приятно ми е да се запознаем.

Робърт стисна меката й ръка и за миг се почувства хипнотизиран от погледа й. Очите й бяха масленозелени — проницателни и ясни.

Фаш гневно си пое дъх. Очевидно се готвеше да се впусне в укорна тирада.

Тя обаче бързо се обърна и го изпревари.

— Капитане, моля да ме извините, че се натрапвам, но…

— Ce n’est pas le moment![4] — процеди Фаш през зъби.

— Опитах се да се свържа с вас по телефона — като че ли от любезност към Лангдън, продължи на английски Софи. — Но мобифонът ви беше изключен.

— Нарочно го изключих — изсъска капитанът. — Разговарям с господин Лангдън.

— Разшифровах числовия код — хладно съобщи тя. Професорът усети, че пулсът му се ускорява от вълнение. „Разшифровала е кода?“

Фаш видимо се колебаеше как да реагира.

— Преди да ви обясня, имам спешно съобщение за господин Лангдън — каза Софи.

На лицето на полицая се изписа загрижено изражение.

— За господин Лангдън ли?

Тя кимна и отново се обърна към Робърт.

— Трябва да се свържете с американското посолство, господин. Лангдън. Имат съобщение за вас от Щатите.

Лангдън се изненада и възбудата му разшифроването на кода отстъпи мястото си на внезапна тревога. „Съобщение от Щатите ли?“ Опита се да си представи кой може да го търси. Беше ерган и само родителите му и неколцина колеги знаеха, че е в Париж.

— Американското посолство ли? — подозрително попита Фаш. — Как са разбрали, че господин Лангдън е тук?

Софи сви рамене.

— Явно са потърсили господин Лангдън в хотела и портиерът им е съобщил, че е заминал с агент от ЦУКП.

— И от посолството са се свързали с криптографския отдел на ЦУКП, така ли?

— Не, господине — твърдо отвърна Софи. — Когато се обадих в телефонната централа на управлението в опит да ви открия, там имаше съобщение за господин Лангдън и ме помолиха да го предам, ако ви намеря.

Фаш свъси вежди, отвори уста да каже нещо, ала Софи вече се беше обърнала към американеца.

— Господин Лангдън, това е телефонният номер на вашето посолство, на който трябва да се обадите колкото се може по-скоро — каза тя, извади от джоба си листче и му го подаде. Гледаше го напрегнато. — Позвънете им, докато аз обяснявам кода на капитан Фаш.

Робърт погледна листчето. На него беше написан парижки телефон и вътрешен номер.

— Благодаря — вече сериозно обезпокоен, отвърна той. — Къде мога да намеря телефон?

Софи понечи да извади мобилния си телефон, ала Фаш й даде знак да не го прави. Капитанът приличаше на Везувий мигове преди да изригне. Без да откъсва поглед от нея, той извади собствения си мобифон и го протегна на Лангдън.

— Тази линия е сигурна, господин Лангдън. Можете да я използвате.

Гневът на французина към младата жена озадачаваше Робърт. Той неохотно взе телефона. Фаш незабавно отведе Софи няколко крачки настрани и тихо започна да я мъмри. Обзет от все по-силна неприязън към него, Лангдън се извърна от странния сблъсък и включи мобифона. После погледна листчето и набра номера.

Чу звънене. Веднъж… втори път… трети… Накрая се свърза.

Очакваше да отговори телефонистка, но се оказа телефонен секретар. Странно, гласът му бе познат. Беше на Софи Нево.

— Bonjour, vous êtes bien chez Sophie Neveu — каза гласът. — Je suis absente pour le moment, mais…[5]

Объркан, той ce обърна към младата жена.

— Извинете. Струва ми се, че сте ми дали…

— Не, това е верният номер — сякаш очаквала смущението му, бързо го прекъсна Софи. — Посолството има автоматична телефонна система. Трябва да наберете вътрешния код, за да получите съобщението си.

Лангдън зяпна.

— Но…

— Трицифреният номер на листа, който ви дадох.

Професорът отвори уста, за да й обясни странната грешка, но Софи го стрелна с поглед и зелените й очи му пратиха пределно ясно послание.

„Не задавай въпроси. Просто го направи.“ Озадачен, той набра вътрешния номер: 454. Съобщението на Софи незабавно прекъсна и той чу електронен глас да казва на френски:

— Имате едно ново съобщение. — Очевидно 454 беше нейният код за дистанционен достъп до телефонния й секретар.

Той чу записа да се пренавива. Накрая лентата спря и автоматът се включи. Гласът отсреща пак бе на Софи.

— Господин Лангдън — с боязлив шепот започна тя. — Не реагирайте на това съобщение. Просто спокойно го изслушайте. В момента се намирате в опасност. Стриктно изпълнете инструкциите ми.

Бележки

[1] Господин капитан, пристигна агент от криптографския отдел (фр.). — Б. пр.
[2] Криптографка (фр.). — Б. пр.
[3] Извинете ме, господа (фр.). — Б. пр.
[4] Моментът не е подходящ (фр.). — Б. пр.
[5] Добър ден, това е домът на Софи Нево. В момента отсъствам, но… (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:07

10

Сила седеше зад волана на черното ауди, което му беше осигурил Учителя, и наблюдаваше огромната катедрала „Св. Сулпиций“. Тя бе осветена отдолу с редица прожектори, а двете й камбанарии се издигаха като непоколебими стражи. От двете страни като ребра на красиво животно се очертаваха тънещите в сянка контрафорси.

„Езичниците са използвали Божи дом, за да скрият ключовия си камък.“ Членовете на братството за пореден път потвърждаваха легендарната си репутация на майстори на заблудата и измамата. Сила с нетърпение очакваше да намери ключовия камък и да го предаде на Учителя, за да могат да вземат онова, което братята много отдавна бяха откраднали от вярващите.

„Колко могъщ ще стане Opus Dei!“

Той паркира на пустия Плас дьо Сулпис, въздъхна и се насили да се съсредоточи, за да се подготви за изпълнението на задачата. Гърбът още го болеше от умъртвяването на плътта, на което се беше подложил, и все пак болката не можеше да се сравнява с мъчителния живот, който бе водил преди да го спаси Opus Dei. Ала спомените продължаваха да го преследват.

„Освободи се от омразата — заповяда си Сила. — Прости на онези, които съгрешиха против тебе.“

Вдигнал поглед към каменните кули на „Св. Сулпиций“, той се бореше с това познато подводно течение… с онази сила, която често го теглеше назад в миналото и отново го заключваше в затвора, който бе представлявал неговият младежки свят. Спомените от чистилището винаги го връхлитаха като буря… смрадта на гнило зеле, вонята на смърт, човешка урина и изпражнения. Безпомощните крясъци, надвикващи виещия вятър на Пиренеите и тихите ридания на забравени човешки същества.

„Андора“ — помисли си албиносът и усети как мускулите му се напрягат.

Колкото и да беше невероятно, именно в тази гола и пуста страна между Испания и Франция бе спасен треперещият в каменната си килия, изпълнен с желание да умре Сила.

Навремето не го беше съзнавал. „Светлината дойде много след гърма.“ Тогава не се казваше Сила, въпреки че не си спомняше името, което му бяха дали родителите му. Напусна дома си на седем години. Впиянченият му баща, плещест докер, вбесен от това, че синът му е албинос, редовно биеше майка му и я обвиняваше за срамното състояние на детето. Когато Сила се опитваше да я защити, пребиваше и него.

Една нощ побоят бе ужасен и тя повече не помръдна. Обзето от непоносими угризения, момчето стоеше до мъртвата си майка. „Аз съм виновен!“

Сякаш някакъв дявол направляваше тялото му. Той отиде в кухнята, взе големия нож и като лунатик тръгна към спалнята, където пияният му баща лежеше на леглото. Без да каже нито дума, момчето го промуши в гърба. Баща му изкрещя и се опита да се претърколи, ала Сила повторно заби ножа и продължи така, докато в стаята не се възцари пълна тишина.

Момчето избяга от дома си, ала улиците на Марсилия се оказаха също толкова негостоприемни. Странният му вид го направи изгнаник сред другите малки бегълци и Сила бе принуден да живее сам в мазето на една порутена фабрика. Хранеше се с плодове и сурова риба, които крадеше от пристанището. Единствените му другари бяха оръфаните списания, които намираше в боклуците, и той се научи да ги чете. С времето заякна. Когато стана на дванадесет, едно доста по-голямо от него момиче се подигра с него на улицата и се опита да открадне храната му. Сила за малко да го убие. Когато успяха да го укротят, полицаите му дадоха ултиматум — да напусне Марсилия или да отиде в затвор за малолетни.

Сила тръгна по крайбрежието към Тулон. Жалостивите погледи по улиците постепенно започнаха да издават страх. Момчето се беше превърнало в силен младеж. Чуваше минувачите да си шушукат за него. „Призрак — ококорени от страх, казваха те. — Видях призрак с очи на дявол!“

И той се чувстваше като призрак… прозрачен… плаващ от пристанище в пристанище. Хората започнаха да гледат през него.

Когато беше на осемнадесет в един пристанищен град двама моряци го хванаха да краде кашон шунка и почнаха да го бият. Воняха на бира също като баща му. Спомените за страх и омраза изплуваха от дълбините като чудовище. Младежът с голи ръце строши врата на първия и само пристигането на полицията спаси втория от подобна участ.

Откараха го окован в един андорски затвор.

„Ти си бял като призрак — присмяха му се затворниците, когато надзирателите го въведоха вътре, гол и замръзнал от студ. — Mira el espectro![1] Може би призракът ще мине през тези стени!“ За десет години плътта и душата му повехнаха и накрая той разбра, че е станал прозрачен.

„Аз съм призрак.

Аз съм безтегловен.

Yo spy un espectro… pallido como un espiritu…“[2]

Една нощ призракът ce събуди от крясъците на други затворници. Не знаеше каква невидима сила разтърсва пода, на който спеше, нито чия могъща ръка събаря мазилката в каменната му килия, но когато скочи на крака, един грамаден камък се стовари точно на мястото, на което беше лежал. Погледна нагоре и видя, че в стената има дупка и че през нея се вижда нещо, което не бе зървал от над десет години. Луната.

Докато земята продължаваше да се разтърсва, призракът се провря през тесния тунел и се спусна по голия планински склон в гората. Тича цяла нощ, все надолу, обезумял от глад и изнемога.

Почти в безсъзнание, призори се озова на една просека, през която минаваше железопътна линия. Ходеше като насън. Тръгна по релсите, видя един празен товарен вагон и се вмъкна в него, за да си почине. Когато се събуди, влакът се движеше. „Откога? Накъде? — Остра болка го прониза в корема. — Умирам ли?“ Отново заспа. Този път го събудиха. Някой викаше, бъхтеше го, накрая го изхвърли от вагона. Окървавен, той се заскита из покрайнините на някакво селце в напразно търсене на храна. После, когато не му останаха сили да направи нито крачка повече, легна край пътя и изгуби съзнание.

Постепенно го обгърна, светлина и призракът се зачуди откога е мъртъв. „От един ден? Три?“ Нямаше значение. Леглото му бе меко като облак, въздухът сладостно ухаеше на свещи. Иисус беше там и го гледаше. „Тук съм — каза му Той. — Камъкът беше изваден и ти се прероди.“

Пак заспа и пак се събуди. Мислите му бяха замъглени. Никога не бе вярвал в рая и все пак Иисус го наблюдаваше. До леглото му се появи храна и призракът я изяде, почти усещайки материализиращата се по костите му плът. Отново заспа. Когато се събуди, Иисус продължаваше да му се усмихва и да му говори. „Спасен си, синко. Блажени онези, които тръгнат след Мене.“ Той пак заспа.

Стресна го мъчителен вик. Призракът скочи от леглото и със залитане тръгна по коридора към мястото, откъдето се носеха крясъците. Влезе в кухнята и видя едър мъж да бие по-дребен. Без да знае защо, призракът сграбчи здравеняка и го блъсна в стената. Мъжът избяга и го остави надвесен над тялото на млад свещеник. Носът на свещеника беше разбит. Призракът го вдигна и го занесе на една кушетка.

— Благодаря ти, приятелю — на завален френски каза свещеникът. — Пожертвуванията са изкушение за крадците. Ти бълнуваше на френски. Знаеш ли испански?

Призракът поклати глава.

— Как се казваш? — продължи на лошия си френски свещеникът.

Призракът не си спомняше името, което му бяха дали родителите му. Беше чувал само подигравките на надзирателите в затвора.

Свещеникът се усмихна.

— No hay problema.[3] Аз съм Мануел Арингароса. Мисионер от Мадрид. Пратен съм тук да построя черква на Obra de Dios.[4]

— Къде съм? — Гласът му прозвуча кухо.

— В Овиедо. Северна Испания.

— Защо съм тук?

— Намериха те на стълбището пред вратата ми. Беше болен. Аз те храних. Тук си от много дни.

Призракът се вгледа в младия си спасител. Бяха минали години, откакто някой бе проявявал доброта към него.

— Благодаря, отче.

Свещеникът докосна разкървавените си устни.

— Аз трябва да ти благодаря, приятелю.

Когато на сутринта призракът се събуди, светът беше много по-ясен. Той погледна разпятието на стената над леглото си. Макар че Иисус вече не му говореше, неговото присъствие му действаше успокоително. Призракът седна и с изненада откри изрезка от вестник на нощното шкафче. Статията бе на френски, отпреди седмица. Когато я прочете, се уплаши. В нея се разказваше за земетресение в планината, разрушило затвор и освободило голям брой опасни престъпници.

Сърцето му се разтуптя. „Свещеникът знае кой съм! — От много време не бе изпитвал такива чувства. Срам. Угризение. И страх да не го заловят. Той скочи от леглото. — Къде да бягам?“

— Деяния на Светите апостоли — чу се глас от прага. Призракът уплашено се обърна.

Младият свещеник влезе в стаята. Усмихваше се. Носът му бе непохватно бинтован. Държеше Библия.

— Намерих ти френска Библия. Главата е отбелязана.

Призракът колебливо взе книгата и я отвори на означената от свещеника глава. Деяния 16.

Началните стихове разказваха за затворник на име Сила, който лежал гол и пребит в килията си и пеел химни във възхвала на Бога. Когато стигна до двадесет и шести стих, призракът смаяно ахна.

„… Изведнъж биде голям трус, тъй че тъмничните основи се поклатиха; веднага всички врати се отвориха…“

Свещеникът топло се усмихна.

— Щом нямаш друго име, приятелю, отсега нататък ще те наричам Сила.

Призракът само кимна. „Сила. — Бяха му дали плът. — Казвам се Сила.“

— Време е за закуска — рече свещеникът. — Ще имаш нужда от сили, ако искаш да ми помогнеш да съградя този храм.

На девет хиляди метра над земята самолетът на „Алиталия“ попадна в турбулентна зона и се разтърси. Пътниците нервно се разшаваха. Епископ Арингароса не усети нищо. Мислите му бяха отправени в бъдещето на Opus Dei. Нямаше търпение да узнае как се развиват нещата в Париж и му се искаше да може да се обади на Сила. Ала не можеше. Учителя се беше погрижил за това.

— Заради собствената ти безопасност — на английски с френски акцент бе пояснил той. — Достатъчно разбирам от електронни комуникации, за да съм наясно, че могат да се подслушват. Последиците ще са катастрофални за теб.

Арингароса знаеше, че е прав. Учителя очевидно беше извънредно предпазлив човек. Още не му бе разкрил самоличността си, но беше доказал, че е способен да ръководи. В края на краищата някак си се бе сдобил с невероятно секретни сведения. Имената на четиримата най-важни членове на братството! И този, и някои други успехи бяха убедили Арингароса, че Учителя наистина е способен да спечели удивителната награда, която твърдеше, че е в състояние да намери.

— Подготвил съм всичко — беше казал той. — За да успее планът ми, няколко дни Сила трябва да отговаря само пред мен. Двамата няма да поддържате връзка. Аз ще го търся по сигурни канали.

— Ще се отнасяте ли към него с нужното уважение?

— Човек на вярата не заслужава друго.

— Разбирам. Със Сила няма да се чуваме, докато не приключи всичко.

— Правя го, за да запазя в тайна имената ви. И заради своите инвестиции.

— Какви инвестиции?

— Ако нетърпението ти да вървиш в крак с прогреса те прати в затвора, епископе, няма да можеш да ми платиш хонорара.

Арингароса се усмихна.

— Основателен аргумент. Желанията ни съвпадат. Бог с вас.

„Двайсет милиона евро — загледан през илюминатора на самолета, си помисли епископът. Приблизително същата сума в щатски долари. — Оскъдно подаяние за нещо толкова могъщо.“.

Обзе го абсолютна увереност, че Учителя и Сила няма да се провалят. Парите и вярата бяха силен мотив.

Бележки

[1] Вижте призрака! (исп.). — Б. пр.
[2] Аз съм призрак… блед като дух… (исп.). — Б. пр.
[3] Няма проблем (исп.). — Б. пр.
[4] Божие дело (Opus Dei) (исп.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:08

11

— Une plaisanterie numérique? — Фаш беше побеснял и смаяно зяпаше Софи Нево. — Числова шега? Вашето професионално мнение за кода на Сониер е, че е някаква математическа шега, така ли?

Фаш не можеше да проумее безочието на тази жена. Не само че без разрешение се бе натрапила, но сега се опитваше да го убеди, че в последните мигове от живота си Сониер се е вдъхновил от някакво математическо остроумие?!

— Този код е абсурдно прост — поясни тя. — Жак Сониер трябва да е знаел, че веднага ще го разберем. — Агент Нево извади някакъв лист и го подаде на Фаш. — Ето дешифровката.

Капитанът я погледна.

1-1-2-3-5-8-13-21

— Това ли е? — изсумтя той. — Просто сте подредили числата във възходящ ред!

Софи наистина имаше дързостта самодоволно да се усмихне.

— Точно така.

Фаш понижи глас и гърлено изръмжа:

— Агент Нево, нямам представа какво ще постигнете с това, но ви съветвам да го направите бързо. — Той тревожно хвърли поглед към Лангдън, който стоеше до тях, притиснал телефона към ухото си, очевидно заслушан в съобщението от американското посолство. Ако се съдеше по пепелявото му лице, новината бе лоша.

— Господин капитан, числовият ред, който държите, случайно е една от най-известните математически прогресии в историята — с опасна предизвикателност отвърна тя.

Фаш изобщо не бе подозирал, че съществуват математически прогресии, които могат да се нарекат „известни“, и определено не му допадаше безцеремонният й тон.

— Това е прогресия на Фибоначи — заяви младата жена и кимна към листа в ръката на капитана. — Прогресия, в която всяко число е равно на сбора от двете предишни.

Полицаят разгледа числата. Наистина, всяко от тях беше равно на сбора от двете предишни, и все пак не можеше да си представи какво отношение има всичко това към смъртта на Сониер.

— Леонардо Фибоначи е математик от тринайсети век, създател на този числов ред. Не може да има никакво съмнение, че всички числа, които Сониер е написал на пода, представляват прочутата прогресия на Фибоначи.

Фаш я изгледа.

— Добре, щом не може да е съвпадение, кажете ми защо го е направил Жак Сониер. Какво е искал да каже? Какво означава това?

Тя сви рамене.

— Абсолютно нищо. Точно това е въпросът. Просто криптографска шега. Все едно да вземеш думите от известно стихотворение и да ги разбъркаш, за да видиш дали някой ще се сети какво общо има помежду им.

Фаш заплашително пристъпи напред и доближи лицето си на сантиметри от нейното.

— Надявам се да имате по-задоволително обяснение от това.

Мекото лице на Софи стана изненадващо сурово.

— Като се има предвид какво залагате тази нощ, господин капитан, реших, че ще искате да знаете, че Жак Сониер може би си е играл игрички с вас. Явно не искате. Ще уведомя директора на криптографския отдел, че вече не се нуждаете от нашите услуги.

И се обърна и си тръгна.

Фаш смаяно гледаше как изчезва в мрака. Побъркала ли се беше? Софи Нево току-що бе извършила le suicide professionnel.[1]

Капитанът се обърна към Лангдън, който продължаваше напрегнато да слуша телефонното съобщение. Изражението му беше още по-загрижено отпреди. „Американското посолство.“ Безу Фаш презираше много неща… ала малко от тях пораждаха в него такъв гняв, с какъвто го изпълваше американското посолство.

Фаш и посланикът редовно кръстосваха шпаги по въпроси от общ интерес — обичайното им бойно поле бе отношението към гостуващи американци. ЦУКП почти ежедневно арестуваше американски студенти, дошли по международен обмен, за притежаване на наркотици, американски бизнесмени за склоняване към проституция на малолетни, американски туристи за кражби в магазини или унищожаване на частна собственост. По закон американското посолство можеше да се намесва и да екстрадира виновните граждани в Съединените щати, където само ги пошляпваха по ръката.

И посолството винаги го правеше.

Фаш го наричаше „L’emasculation de la police judiciaire“[2]. Неотдавна в „Пари Мач“ бяха публикували карикатура, изобразяваща капитана като полицейско куче, което се опитваше да захапе американски престъпник, но не можеше, тъй като беше завързано с верига за американското посолство.

„Не и тази нощ — каза си Фаш. — Заложено е прекалено много.“

Робърт Лангдън затвори телефона. Изглеждаше зле.

— Всичко наред ли е? — попита французинът. Професорът измъчено поклати глава.

„Лоша новина от родината“ — помисли си Фаш. Докато взимаше мобилния си телефон, забеляза, че Лангдън се е изпотил.

— Катастрофа — запелтечи Робърт и го погледна със странно изражение. — Един приятел… — Той се поколеба. — Още сутринта трябва да хвана самолет за Щатите.

Фаш не се съмняваше, че изписалият се на лицето на Лангдън ужас е искрен, и все пак долавяше и друго чувство, сякаш в очите му внезапно бе проблеснал страх.

— Съжалявам — вперил поглед в него, каза капитанът. — Искате ли да седнете? — И посочи една от пейките в галерията.

Лангдън разсеяно кимна и направи няколко крачки към пейката. После спря. Изглеждаше все по-объркан.

— Трябва да отида до тоалетната.

Фаш се намръщи, но се постара да не го покаже.

— До тоалетната? Разбира се. Добре е да си починем за няколко минути. — Той махна с ръка натам, откъдето бяха дошли. — Тоалетните са към кабинета на уредника.

Професорът се поколеба и посочи към отсрещния край на Голямата галерия.

— Там… там има по-близка тоалетна.

Американецът имаше право. Голямата галерия свършваше с две тоалетни.

— Да дойда ли с вас?

Лангдън поклати глава и закрачи натам.

— Няма нужда.

Фаш не заподскача от радост при мисълта, че Лангдън ще отиде сам до дъното на коридора, но знаеше, че единственият изход е в отсрещния край — решетката, под която се бяха проврели. Френските противопожарни правила изискваха няколко аварийни стълбища за толкова голямо пространство, но вратите им задействаха аларми и се охраняваха отвън от агенти на ЦУКП. Професорът не можеше да излезе през тях без знанието на Фаш.

— Ще отскоча за малко до кабинета на господин Сониер — каза той. — Потърсете ме там. Трябва да обсъдим още някои неща.

Лангдън мълчаливо махна с ръка и потъна в мрака.

Фаш се обърна и ядосано се отдалечи в обратната посока. Стигна до решетката, промуши се под нея, излезе от Голямата галерия, забърза по коридора, влетя в кабинета на уредника и изрева:

— Кой е разрешил на Софи Нево да влезе в сградата?!

— Тя е казала на охраната, че е разшифровала кода — отговори му Коле.

Фаш се огледа.

— Тя отиде ли си?

— Не е ли с вас?

— Тръгна си. — Капитанът погледна мрачния коридор. Софи очевидно не се беше отбила да си побъбри с другите полицаи.

За миг си помисли дали да не се свърже по радиостанцията с охраната и да нареди да спрат Софи и да я домъкнат в кабинета. После се отказа. Обаждаше се гордостта му… искаше последната дума да е негова. Тази нощ достатъчно се беше разсейвал.

„По-късно ще се занимая с агент Нево“ — каза си той. Нямаше търпение да я уволни.

Изхвърли Софи от мислите си и за миг се вторачи в рицаря върху бюрото на Сониер. След това се обърна към техника.

— Следите ли го?

Мъжът отсечено кимна и завъртя лаптопа към него. Червената точка ясно се виждаше на хоризонталния план и ритмично мигаше в стая с надпис „TOILETTES PUBLIQUES“.[3]

— Добре. — Фаш запали цигара и тръгна към вратата. — Трябва да се обадя по телефона. Гледайте Лангдън да не отиде някъде другаде, освен в тоалетната.

Бележки

[1] Професионално самоубийство (фр.) — Б. пр.
[2] Скопяване на криминалната полиция (фр.) — Б. пр.
[3] Обществени тоалетни (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:10

12

На Робърт Лангдън му се струваше, че се побърква. Телефонното съобщение на Софи звучеше в главата му. В дъното на коридора светеха знаци с международните символи за тоалетни и го насочваха през лабиринта от разделителни паравани с италиански графики, които скриваха тоалетните от поглед.

Влезе в мъжката тоалетна и включи осветлението. Нямаше никого.

Отиде при мивката и си наплиска лицето, за да дойде на себе си. Силните флуоресцентни лампи се отразяваха в белите плочки. Миришеше на амоняк. Докато се бършеше, вратата зад него изскърца и Лангдън рязко се обърна. Софи Нево влезе в тоалетната. В зелените й очи блестеше страх.

— Слава Богу, че дойдохте. Нямаме много време.

Професорът стоеше до мивките и озадачено зяпаше криптографката от ЦУКП. Само преди няколко минути бе изслушал телефонното й съобщение и си беше помислил, че сигурно е побъркана. И все пак, колкото повече го слушаше, толкова повече му се струваше, че Софи Нево говори сериозно. „Не реагирайте на това съобщение. Просто спокойно го изслушайте. В момента се намирате в опасност. Стриктно изпълнете инструкциите ми.“ Обзет от неувереност, той бе решил да постъпи както го съветваше Софи и да каже на Фаш, че съобщението се отнася за ранен приятел в родината. После беше поискал да отиде до тоалетната.

И сега Софи стоеше пред него. На флуоресцентната светлина Лангдън изненадано видя колко меки са всъщност чертите й. Само погледът й беше остър. За момент той си представи многопластов портрет на Реноар… забулен, ала отчетливо ясен, с дързост, която някак си запазва обгръщащата я тайнственост.

— Исках да ви предупредя, господин Лангдън… — започна тя и отново дълбоко си пое дъх, — че сте sous surveillance cachée. Под тайно наблюдение. — Гласът й отекваше в облицованите с плочки стени и звучеше някак глухо.

— Но… защо? — попита Робърт. Софи вече му беше обяснила по телефона, ала той искаше да го чуе лично от нея.

— Защото сте главният заподозрян на Фаш — отвърна тя и пристъпи към него.

Лангдън бе подготвен за тези думи и все пак му прозвучаха напълно абсурдно. Според нея тази нощ го бяха повикали в Лувъра не като специалист по символика, а като заподозрян и в момента той беше обект на един от любимите методи за разпит на ЦУКП — surveillance cachée, ловка измама, при която полицията спокойно канеше заподозрения на местопрестъплението и го разпитваше с надеждата да допусне грешка от нервност.

— Погледнете в левия джоб на сакото си — каза Софи. — Ще намерите доказателство, че ви следят.

Обземаха го все по-силни опасения. „Да погледна в левия си джоб ли?“ Звучеше му като някакъв евтин циркаджийски номер.

— Просто погледнете.

Озадачен, Робърт бръкна в левия джоб на туидовото си сако — онзи, който никога не използваше. Опипа го и не откри нищо. „А ти какво очакваше, по дяволите?“ Зачуди се дали Софи в края на краищата наистина не е побъркана. После пръстите му внезапно докоснаха нещо. Малко и твърдо. Той го стисна, извади го и смаяно го зяпна. Метален диск с форма на копче, голям колкото батерия за часовник. Никога не беше виждал такова нещо.

— Какво е?…

— Проследяващ чип — отвърна младата жена. — Постоянно предава местонахождението ви на сателит за глобално определяне на местонахождението, от който ЦУКП може да получава данни. Използваме ги, за да следим хора. Дава точност от половин метър във всяка точка от света. Държат ви на електронна каишка. Агентът, който ви е взел от хотела, ви го е пъхнал в джоба преди да напуснете стаята си.

Лангдън мислено се върна в хотела… набързо беше взел душ, бе се облякъл, агентът от ЦУКП любезно му беше подържал туидовото сако. „Навън е хладно, господин Лангдън — бе казал той. — Парижката пролет не е като във вашите песни.“ Робърт му беше благодарил и си бе облякъл сакото.

Софи го наблюдаваше със зелените си очи.

— Не ви казах за проследяващия чип долу, защото не исках да бръкнете в джоба си пред Фаш. Той няма откъде да знае, че сте го намерили.

Лангдън нямаше представа какво да й отговори.

— Следят ви с проследяващата система, защото си мислят, че може да избягате. — Тя замълча за миг. — Всъщност се надяват да избягате — така обвинението им ще е по-убедително.

— Защо да бягам?! — попита професорът. — Невинен съм!

— Фаш не смята така.

Робърт гневно се запъти към кошчето за боклук, за да изхвърли проследяващия чип.

— Не! — Софи го хвана за ръката и го спря. — Оставете го в джоба си. Ако го изхвърлите, сигналът ще престане да се движи и ще разберат, че сте го открили. Единствената причина Фаш да ви остави сам е, че може да ви следи. Ако установи, че сте наясно какво прави… — Младата полицайка измъкна металния диск от пръстите му и го пъхна обратно в джоба на сакото му. — Чипът ще остане във вас. Поне за момента.

Лангдън се обърка.

— Защо Фаш смята, че съм убил Жак Сониер?

— Има доста убедително основание да ви подозира. — Софи се усмихна. — Още не сте видели една от уликите. Фаш грижливо я крие от вас.

Американецът я зяпна.

— Спомняте ли си трите реда от текста, който Сониер е написал на пода?

Лангдън кимна. Цифрите и думите се бяха отпечатали в ума му. Софи понижи глас и зашепна.

— За съжаление не сте видели цялото съобщение. Имало е четвърти ред, който Фаш е снимал и преди да дойдете, го е изтрил.

Макар да знаеше, че разтворимото мастило на луминесцентния маркер лесно може да се изтрие, професорът нямаше представа защо Фаш е унищожил веществено доказателство.

— Фаш не е искал да знаете за последния ред от съобщението — поясни Софи. — Поне докато не свърши с вас.

Извади от джоба на пуловера си компютърна разпечатка на снимка и я разгъна.

— Хората на капитана пратиха по електронен път снимки от местопрестъплението в криптографския отдел с надеждата, че ще успеем да разгадаем съобщението на Сониер. Това е снимка на целия текст. — Младата жена му подаде листа.

Беше снимка отблизо на светещото съобщение върху паркета. Последният ред го връхлетя като ритник в корема.

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично…

за лимона!

P.S. Намерете Робърт Лангдън

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:11

13

Няколко секунди професорът смаяно зяпаше снимката. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Подът на тоалетната сякаш се наклони под краката му. „Сониер е оставил послепис с моето име?“ И в най-безумните си кошмари нямаше да е в състояние да проумее защо.

— Сега разбирате ли защо Фаш ви повика тук и защо сте основен заподозрян? — попита Софи.

В момента Лангдън разбираше само защо Фаш бе реагирал толкова самодоволно, когато той беше предположил, че Сониер би трябвало да напише името на убиеца си.

„Намерете Робърт Лангдън.“

— Защо Сониер е написал този послеслов? — Смущението му се смени с гняв. — Защо ми е да убивам Жак Сониер?

— Фаш още не е открил мотива, но записаше целия ви разговор с надеждата да се издадете.

Лангдън отвори уста, ала от нея не излезе нито дума.

— Снабден е с миниатюрен параболичен микрофон — поясни Софи. — Той е свързан с предавател в джоба му, който излъчва сигнала до командния пункт.

— Невъзможно — изпелтечи Робърт. — Аз имам алиби. След лекцията направо се прибрах в хотела. Можете да проверите на рецепцията.

— Фаш вече е проверил. Оказва се, че сте взели ключа от стаята си от портиера към десет и половина. За съжаление, убийството е било извършено по-скоро към единайсет. Спокойно може незабелязано да сте напуснали хотелската си стая.

— Това е лудост! Фаш няма доказателства!

Очите на Софи се разшириха, сякаш питаше: „Няма доказателства ли?“

— Господин Лангдън, името ви е написано на пода до трупа и в бележника на Сониер пише, че трябва да сте били при него приблизително по времето на убийството. — Тя замълча за миг. — Фаш има повече от достатъчно доказателства, за да ви задържи за разпит.

Лангдън разбра, че има нужда от адвокат.

— Не съм го убил.

Софи въздъхна.

— Това не ви е американската телевизия, господин Лангдън. Във Франция законът защитава полицията, а не престъпниците. За нещастие, в този случай трябва да се съобразяваме с пресата. Жак Сониер беше много известна и обичана личност в Париж и утре сутрин убийството му ще вдигне голям шум. Фаш ще е под постоянен натиск да даде изявление и ще изглежда много по-добре, ако вече има арестуван заподозрян. Независимо дали сте виновен, ЦУКП най-вероятно ще ви задържи, докато не установи какво всъщност се е случило.

Лангдън се чувстваше като животно, затворено в клетка.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото вярвам, че сте невинен, господин Лангдън. — Софи го погледна в очите. — И защото отчасти аз съм виновна да загазите.

— Моля? Вие ли сте виновна, че Сониер се е опитал да ме инкриминира?.

— Сониер не се е опитал да ви инкриминира. Това е грешка. Съобщението на пода е било предназначено за мен.

Лангдън имаше нужда от време, за да смели тази информация.

— Не ви разбирам.

— Съобщението не е било предназначено за полицията. А за мен. Бил е принуден да направи всичко толкова бързо, че не е осъзнал как ще го приеме полицията. — Младата жена замълча за миг. — Числовият код е безсмислен. Сониер го е написал, за да осигури участието на криптографи и аз колкото може по-скоро да науча какво се е случило с него.

Професорът окончателно се обърка. Разбираше само защо Софи Нево му помага. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Тя очевидно вярваше, че уредникът й е оставил послепис, за да й каже да намери Лангдън.

— Но защо смятате, че съобщението е за вас?

— Заради Витрувианския човек — безизразно отвърна криптографката. — Тази скица е любимата ми творба на Леонардо. Тази нощ той го е използвал, за да привлече вниманието ми.

— Почакайте. Искате да кажете, че уредникът е знаел кое е любимото ви произведение, така ли?

Тя кимна.

— Съжалявам. Всичко съвсем се обърка. Ние с Жак Сониер…

Гласът й секна и Лангдън долови в него внезапна меланхолия, мъчително минало, скрито под повърхността. Между Софи и Жак Сониер очевидно бе имало някаква особена връзка. Той внимателно се вгледа в красивата млада жена. Знаеше, че застаряващите французи често си взимат млади любовници. Въпреки това Софи Нево някак си не му приличаше на „гледана жена“.

— Преди десет години се скарахме — прошепна тя. — Оттогава почти не сме разговаряли. Когато през нощта в криптографския отдел се получи съобщението за убийството му и видях снимките на трупа и текста на пода, разбрах, че се е опитвал да ми прати съобщение.

— Заради Витрувианския човек ли?

— Да. И заради буквите „P.S.“.

— Постскриптум?

Софи поклати глава.

— Това са моите инициали.

— Но вие се казвате Софи Нево.

Тя се извърна.

— Така ме наричаше той, когато живеех при него. — Криптографката се изчерви. — „Принцеса Софи“.

Лангдън нямаше какво да отговори.

— Глупаво е, знам — каза тя. — Но беше преди години. Тогава бях момиченце.

— Познавали сте го като момиченце?

— Много добре — отвърна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Жак Сониер ми е дядо.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:12

14

— Къде е Лангдън? — попита Фаш от вратата на командния пункт и издиша дима от цигарата си.

— Още е в мъжката тоалетна, господин капитан. — Лейтенант Коле очакваше този въпрос.

— Какво се разтакава толкова — изсумтя капитанът.

Погледна екрана на лаптопа над рамото на Коле и лейтенантът почти чу въртенето на зъбните колелца в главата му. Фаш се бореше с желанието си да отиде при Лангдън. В идеалния случай обектът на наблюдението получаваше колкото може по-голяма свобода на действие, за да му се внуши измамно чувство за сигурност. Американецът трябваше да се върне по собствена воля. Само че се бавеше вече близо десет минути. Прекалено дълго.

— Има ли някаква вероятност да ни е разкрил? — попита Фаш.

Коле поклати глава.

— Все още наблюдаваме движение в мъжката тоалетна, следователно проследяващият чип е в него. Да не би да му е прилошало? Ако беше намерил чипа, щеше да го извади и да се опита да избяга.

Фаш си погледна часовника и каза:

— Ще изчакаме.

И все пак продължаваше да е загрижен. Още от самото начало на операцията Коле усещаше в него необичайно напрежение. Обикновено безпристрастен и хладнокръвен, тази нощ капитанът изглеждаше възбуден, сякаш в случая имаше нещо лично.

„Нищо чудно — помисли си Коле. — Фаш отчаяно се нуждае от този арест. — В последно време министерският съвет и медиите ставаха все по-открито критични към агресивната тактика на капитана, към сблъсъците му с посолства на могъщи държави и огромните разходи за нова техника. Тази нощ един извършен с модерни технически средства арест на американец, обвинен в убийството на известна личност, щеше да запуши устата на противниците му и да му гарантира запазването на поста за още няколко години, докато не дойде време да се пенсионира с прилична пенсия. — Бог знае, че пенсията му трябва — каза си лейтенантът. Фаш изпитваше и професионална, и лична страст към техниката. Говореше се, че преди няколко години вложил всичките си спестявания в технологичната си лудост и изгубил и ризата на гърба си. — А Фаш е човек, който носи само най-скъпи ризи.“

Имаше предостатъчно време. Макар и злополучна, странната поява на Софи Нево не беше проблем. Нея вече я нямаше, а Фаш имаше да изиграе още няколко коза.

Оставаше да съобщи на Лангдън, че жертвата е написала името му на пода. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Реакцията на американеца към тази улика наистина щеше да е показателна.

— Господин капитан? — извика от другия край на кабинета един от агентите. — Търсят ви.

— Кой? — попита Фаш.

— Директорът на криптографския отдел.

— И?

— Отнася се за Софи Нево, господине. Нещо не е наред.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:13

15

Беше време.

Сила слезе от черното ауди, усети нощния вятър да шумоли в гънките на широките му дрехи и се почувства могъщ. „Ветровете на промяната вече задухаха.“ Знаеше, че задачата, която му предстои, изисква повече хитрост, отколкото физическа сила, и остави пистолета си в колата. Учителя го беше снабдил с „Глок“-21 с тринадесет патрона. „Смъртоносното оръжие няма място в Божи дом.“ В този час площадът пред грамадната катедрала пустееше, само от отсрещната страна на Плас дьо Сулпис се виждаха две невръстни проститутки, които предлагаха стоката си на окъснелите туристи. Привлекателните им тела събудиха познат копнеж в слабините му. Бедрото му инстинктивно се стегна и бодливият ремък болезнено се впи в плътта му.

Похотта мигновенно се изпари. Сила вече от десет години се лишаваше от всякакви сексуални удоволствия, дори от ръкоблудство. Такъв беше „Пътят“. Знаеше, че е жертвал много, за да следва Opus Dei, ала и бе получил много в замяна. Обетът за безбрачие и отказът от всички лични вещи не можеха да се смятат за жертва. Като се имаше предвид бедността, от която идваше, и сексуалните ужаси, които беше преживял в затвора, безбрачието бе желана промяна.

Сила се връщаше във Франция за пръв път, откакто го бяха арестували и пратили в затвор в Андора. Усещаше, че родината поставя изкупената му душа на изпитание с жестоки спомени. „Ти се прероди“ — напомни си той. Днес верността му към Бог го бе принудила да извърши греха на убийството и това беше жертва, която щеше да се наложи вечно да пази скрита в сърцето си.

„Мярка за твоята вяра е болката, която можеш да изтърпиш“ — бе му казал Учителя. Сила познаваше болката и беше готов да му докаже, че е достоен.

Закрачи към входа на катедралата. Спря в сянката на масивния вход и дълбоко си пое дъх. Едва сега напълно съзнаваше какво предстои да извърши и какво го очаква вътре.

„Ключовият камък. Той ще ни отведе до голямата цел.“

Сила вдигна призрачнобелия си юмрук и три пъти удари по вратата. След секунди резетата на огромната дървена порта започнаха да се вдигат.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:14

16

Софи се чудеше кога Фаш ще разбере, че не е напуснала сградата. Виждаше, че Лангдън е ужасен, и се запита дали бе постъпила правилно, като го накара да дойде в тоалетната.

„Какво друго трябваше да направя?“

Представи си трупа на дядо си, гол и проснат с разперени ръце и крака на пода. Някога той беше означавал всичко за нея, ала тази нощ тя с изненада установяваше, че не изпитва почти никаква скръб. Жак Сониер вече бе чужд човек за внучка си. Близостта им се беше изпарила за миг през една майска вечер, когато Софи бе на двадесет и две. „Преди десет години.“ Беше се прибрала една седмица по-рано от специализация в Англия и неволно бе видяла дядо си да се занимава с нещо, което очевидно не беше предназначено за нея. До ден днешен не можеше да повярва.

„Ако не го бях видяла със собствените си очи…“

Прекалено засрамена и смаяна, за да изтърпи мъчителните опити на дядо й да й обясни, Софи незабавно се бе изнесла, беше взела спестяванията си и си бе намерила малък апартамент с няколко съквартирантки. Беше се заклела да не разказва на никого какво е видяла. Дядо й отчаяно се бе опитвал да се свърже с нея, беше й пращал картички и писма, бе я умолявал да се срещнат, за да й обясни. „Как да ми обясни?“ Тя му беше отговорила само веднъж — за да му забрани да й се обажда и да се среща с нея на публични места. Страхуваше се, че обяснението му ще е по-ужасно от самия инцидент.

Колкото и да бе невероятно, Сониер така и не се беше отказал и след десет години Софи пазеше в едно чекмедже на скрина си купища неразпечатани писма. За негова чест, той нито веднъж не бе нарушил забраната й да й телефонира.

„До днес следобед.“

— Софи? — Гласът му по телефонния секретар прозвуча сепващо старчески. — Много време се подчинявах на желанието ти и ми е мъчително трудно да ти се обадя, но трябва да разговарям с теб. Случи се нещо ужасно.

Застанала в кухнята на парижкия си апартамент, Софи се вледени, когато го чу след толкова години. Нежният му глас отприщи порой от мили детски спомени.

— Моля те, изслушай ме, Софи. — Говореше й на английски, както едно време. „На френски ще говориш в училище. Вкъщи ще говориш на английски.“ — Не може вечно да ми се сърдиш. Не прочете ли писмата, които ти пращах? Още ли не си разбрала? — Той замълча за миг. — Трябва веднага да поговорим. Моля те, изпълни поне това желание на дядо си. Обади ми се в Лувъра. Незабавно. Мисля, че и двамата сме в огромна опасност.

Софи зяпна телефонния секретар. „В опасност ли?“ Какви ги говореше дядо й?

— Принцесо… — Гласът му секна от вълнение, което й беше непонятно. — Знам, скрих някои неща от теб, знам, че това ми струва обичта ти. Но това беше заради собствената ни сигурност. Сега трябва да научиш истината. Моля те, трябва да ти кажа истината за твоето семейство.

Софи внезапно чу туптенето на сърцето си. „Моето семейство ли?“ Родителите й бяха загинали, когато бе била четиригодишна. Автомобилът им беше паднал от мост в една река. Баба й и по-малкият й брат също бяха пътували в колата и тя само за миг бе изгубила цялото си семейство. Пазеше цяла кутия с вестникарски изрезки, които го доказваха.

Думите му я изпълниха с неочакван копнеж. „Моето семейство!“ В този момент й се явиха образи от съня, от който безчет пъти се беше събуждала като момиченце: „Моето семейство е живо! И се прибира у дома!“ Но също като в съня й, картините се изпариха във въздуха.

„Твоето семейство е мъртво, Софи. Никога няма да се прибере у дома.“

— Софи… — продължи дядо й. — Години наред чаках, за да ти кажа. Чаках подходящия момент, но сега времето изтича. Обади ми се в Лувъра. Веднага щом получиш съобщението. Ще чакам тук цяла нощ. Боя се, че и двамата сме в опасност. Трябва да научиш много неща.

Съобщението свърши.

Софи трепереше. Обмисли думите на дядо си, реши, че има само една логична възможност — и тогава разбра истинското му намерение.

Това бе примамка. Очевидно дядо й отчаяно искаше да я види. Опитваше всичко. Отвращението й към него стана още по-силно. Зачуди се дали не е смъртно болен и дали не иска за последен път да се срещне с нея. В такъв случай бе избрал правилния подход.

„Моето семейство.“

Сега, в сумрачната мъжка тоалетна в Лувъра, тя чуваше отгласи от телефонното съобщение. „Софи, и двамата сме в опасност… Обади ми се…“

Не му се беше обадила. Дори не бе имала такова намерение. Сега обаче към скептицизма й беше отправено страшно предизвикателство. Дядо й лежеше убит в музея. И бе написал код на пода. Код, предназначен за нея. Беше убедена в това.

Въпреки че не разбираше значението на посланието, Софи бе сигурна, че тайнственият му характер е още едно потвърждение на адресата му. Нейната страст, и склонност към криптографията бяха резултат от живота с Жак Сониер — самият той фанатично влюбен в кодове, игрословици и загадки. „Колко недели заедно сме разгадавали криптограмите и сме решавали кръстословиците във вестниците?“

На дванадесет години Софи можеше да решава кръстословиците в „Монд“ без чужда помощ и дядо й започна да я занимава с кръстословици на английски, математически загадки и различни видове шифри. Тя поглъщаше всичко. Накрая превърна страстта си в професия, като постъпи на работа в криминалната полиция.

Тази нощ криптографката в нея не можеше да не изпита уважение към ефикасността, с която дядо й бе използвал елементарен код, за да свърже двама абсолютни непознати — Софи Нево и Робърт Лангдън. Въпросът беше защо.

За съжаление, Софи усещаше по озадаченото му изражение, че американецът също като нея няма представа защо дядо й ги е събрал.

— Трябвало е да се срещнете с дядо ми — каза тя. — По какъв повод?

Лангдън изглеждаше искрено смутен.

— Неговата секретарка уреди срещата и не посочи конкретна причина. Пък и аз не я попитах. Реших, че е чул за лекцията ми върху езическата иконография във френските катедрали, темата го е заинтригувала и си е казал, че ще е интересно да се срещнем на по чаша.

Това обяснение не й се струваше правдоподобно. Връзката не бе убедителна. Дядо й знаеше повече за езическата иконография от всички на земята. Нещо повече, той беше изключително затворен човек и едва ли би си бъбрил с някакъв американски професор, освен ако нямаше важна причина.

Софи дълбоко си пое дъх и продължи:

— Дядо ми следобед ми се обади и ми каза, че двамата сме се намирали в голяма опасност. Това говори ли ви нещо?

Лангдън загрижено я погледна със сините си очи.

— Не, но като се има предвид какво се е случило…

Тя кимна. Като се имаха предвид събитията от тази нощ, щеше да е глупачка да не се страхува. Младата жена уморено се запъти към прозореца от дебело стъкло в дъното на тоалетната и мълчаливо надзърна през мрежата от алармени проводници. Бяха нависоко — поне на дванадесетина метра.

Софи въздъхна, вдигна очи и ги плъзна по поразителния парижки изглед. Наляво оттатък Сена се издигаше осветената Айфелова кула. Право напред се намираше Триумфалната арка. А надясно, високо на монмартърския склон, се очертаваше изящният арабесков купол на Сакре Кьор, чийто бял полиран камък лъщеше над града като бляскав храм.

Само един тесен тротоар отделяше парижката магистрала Плас дю Карусел от външната стена на най-западния край на крилото „Денон“, където се намираха в момента. Долу пъплеше обичайният нощен керван от камиони. Фаровете им сякаш подигравателно й намигаха.

— Не знам какво да кажа — рече Лангдън и се приближи до нея. — Дядо ви явно се е опитвал да ни съобщи нещо. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Доловила искрено съжаление в дълбокия глас на американеца, тя се обърна. Въпреки собствените си проблеми той очевидно искаше да й помогне. „Учителят в него“ — помисли си Софи, която беше прочела материалите на ЦУКП за основния им заподозрян. Той бе учен и неведението определено не му допадаше. „Имаме нещо общо“ — каза си младата жена.

Като криптографка, Софи си вадеше хляба с търсене на смисъл в привидно безсмислени данни. И сега. предполагаше, че независимо дали го знае, Робърт Лангдън притежава нужната й информация. „Принцесо Софи, намери Робърт Лангдън.“ Съобщението на дядо й не можеше да е по-ясно. Имаше нужда от още време с Лангдън. Време за размисъл. Време, за да разнищи тази загадка. За съжаление, времето изтичаше.

Тя го погледна и направи единствения ход, за който се сещаше.

— Безу Фаш всеки момент ще ви арестува. Мога да ви измъкна от музея. Но трябва да действаме веднага.

Американецът се ококори.

— Искате да избягам ли?

— Това е най-разумното, което можете да направите. Ако позволите на Фаш да ви задържи, ще прекарате седмици във френски затвор, докато ЦУКП и американското посолство се препират кой съд да се заеме с вашия случай. Но ако се измъкнете оттук и се доберете до вашето посолство, правителството на Съединените щати ще може да защитава правата ви, докато двамата с вас докажем, че нямате нищо общо с това убийство.

Лангдън изобщо не изглеждаше убеден.

— В никакъв случай! Фаш е поставил въоръжена охрана на всеки изход! Даже да успеем да избягаме, без да ни застрелят, така само ще ме помислят за виновен. Трябва да кажете на Фаш, че съобщението на пода е било за вас и че моето име не е там като обвинение.

— Непременно ще го направя, но след като стигнете в американското посолство — припряно отвърна Софи. — То е на около километър оттук, а колата ми е паркирана пред музея. Не разбирате ли, че така много по-лесно ще се справим с Фаш? Той си е поставил за цел да докаже, че сте виновен. Отложи ареста ви само защото се надяваше наблюдението да подкрепи заключенията му.

— Точно така. Например моето бягство!

Мобилният телефон на Софи внезапно завибрира. „Сигурно е Фаш.“ Тя бръкна в джоба на пуловера си и го изключи.

— Трябва да ви задам един последен въпрос, господин Лангдън. — „И от него може би зависи цялото ви бъдеще.“ — Надписът на пода явно не е доказателство за вашата вина и все пак Фаш е заявил на хората си, че е убеден във виновността ви. Сещате ли се за някаква друга причина, поради която капитанът смята, че вие сте убиецът?

Професорът помълча няколко секунди.

— Не.

Тя въздъхна. „Това означава, че Фаш лъже.“ Нямаше представа защо, но това не бе от значение. Оставаше фактът, че Безу Фаш е решен на всяка цена да прати Робърт Лангдън зад решетките. Софи имаше нужда от американеца и тази дилема и оставяше само едно логично заключение.

„Трябва да заведа Лангдън в американското посолство.“

Криптографката се обърна към прозореца и погледна през вградената в дебелото стъкло алармена мрежа. Ако скочеше от тази височина, Лангдън щеше да си строши краката. Най-малко.

Въпреки това Софи взе решение. Независимо дали го искаше, Робърт Лангдън щеше да избяга от Лувъра.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:15

17

— Какво искаш да кажеше това „не отговаря“? — Фаш не вярваше на ушите си. — Обаждаш се на мобифона й, нали? Видях, че е у нея.

Коле вече от няколко минути се опитваше да се свърже със Софи.

— Може да й е паднала батерията. Или да е на безшумен режим.

Фаш бе разтревожен след телефонния разговор с директора на криптографския отдел. След като затвори, той отиде при Коле и му нареди да открие агент Нево. Лейтенантът не успя и сега Фаш крачеше назад-напред като лъв в клетка.

— Защо се обаждаха от криптографията? — осмели се да попита Коле.

Фаш се обърна към него.

— За да ни съобщят, че не са открили нищо за древните оди за лимони.

— Само за това ли?

— Не. Освен това казаха, че числата били прогресия на Фибоначи, обаче подозирали, че не означават нищо.

Лейтенантът се обърка.

— Но нали вече пратиха агент Нево да ни го съобщи?

— Не са я пратили — изръмжа Фаш. — Какво?!

— По моя заповед директорът пратил нашите снимки на целия си екип. Когато пристигнала, агент Нево само погледнала снимките на Сониер и на кода и без да каже нито дума, излязла. Директорът каза, че поведението й не му направило впечатление, тъй като било нормално да е разстроена.

— Разстроена ли? Да не би за пръв път да вижда снимка на труп?

Фаш помълча малко.

— И аз не го знаех, както и директорът, преди да му каже негов колега, но Софи Нево е внучка на Жак Сониер.

Коле онемя.

— Директорът каза, че Нево никога не била споменавала за Сониер пред него. Предполагал, че не желаела да я толерират заради прочутия й дядо.

„Нищо чудно, че снимките са я разстроили.“ Лейтенантът не можеше да проумее такова злополучно съвпадение — млада жена да разчита код, написан от убития й дядо. И все пак поведението й не му се струваше логично.

— Но тя очевидно е определила числата като прогресия на Фибоначи, защото дойде тук и ни го каза. Не разбирам защо е напуснала службата, без да предупреди никого, че е разгадала кода.

Коле се сещаше само за едно обяснение. Че Сониер е написал фалшив код на пода с надеждата Фаш да включи криптографи в следствието и внучка му да научи какво се е случило с него. Що се отнасяше до останалата част от съобщението, дали уредникът по някакъв начин не пращаше съобщение на Нево? И в такъв случай какво й говореше това съобщение? И какво беше мястото на Лангдън в него?

Преди да успее да развие тези си разсъждения, тишината в пустия музей бе нарушена от вой на аларма. Звънът идваше от Голямата галерия.

— Alarme! — извика един от агентите, вперил поглед в информацията от охранителния център на Лувъра. — Grand galerie! Toilettes messiuers![1]

— Къде е Лангдън? — викна Фаш.

— Още е в мъжката тоалетна! — Лейтенантът посочи мигащата червена точица на екрана на лаптопа. — Трябва да е разбил прозореца! — Коле знаеше, че американецът няма да стигне далеч. Въпреки че френските противопожарни правила изискваха прозорците на височина над петнадесет метра в обществени стради да могат да се чупят в случай на пожар, излизането през прозорец на втория етаж на Лувъра без помощта на противопожарна кола щеше да е самоубийство. Нещо повече, в западния край на крилото „Денон“ нямаше нито дървета, нито трева, коита да омекотят падането. Точно под прозореца на тоалетната минаваше двулентовата Плас дю Карусел. — Боже мой! — възкликна полицаят. — Тръгва към прозореца!

Фаш вече бе извадил пистолета си и изскочи от кабинета.

Коле озадачено наблюдаваше екрана. Мигащата точка стигна до прозореца и после направи нещо напълно неочаквано. Излезе извън сградата.

„Какво става? — зачуди се той. — Да не би Лангдън да се е измъкнал на перваза или…“

— Господи! — Лейтенантът скочи, защото точката се стрелна надалеч от Лувъра. Сигналът сякаш потрепери за миг и спря на десет метра от сградата.

Коле бързо пренастрои глобалната проследяваща система и видя точното местоположение на сигнала. Той вече не се движеше.

Намираше се точно в средата на Плас дю Карусел. Лангдън беше скочил.

Бележки

[1] Аларма! В Голямата галерия! Мъжките тоалетни! (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:16

18

Фаш тичаше в Голямата галерия.

— Той е скочил! — викаше Коле. — Сигналът е на Плас дю Карусел! През прозореца на тоалетната! И изобщо не помръдва! Господи, Лангдън се е самоубил!

Фаш чуваше думите по радиостанцията, ала те минаваха покрай него. Продължаваше да тича. Коридорът му се струваше безкраен. Подмина трупа на Сониер и се насочи към параваните в отсрещния край на крилото „Денон“. Алармата се усилваше.

— Чакайте! — отново изкънтя по радиостанцията гласът на Коле. — Движи се! Господи, жив е!

Фаш затича още по-бързо. С всяка следваща крачка проклинаше дължината на галерията.

— Лангдън стана! — продължаваше да вика Коле. — Тича по Карусел. Чакайте… Движи се прекалено бързо!

Капитанът стигна при параваните, провря се между тях, видя вратата на тоалетната и се втурна натам. Радиостанцията вече едва се чуваше от звъна на алармата.

— Трябва да е в кола! Мисля, че е в кола! Не мога…

Фаш с насочен напред пистолет най-после влетя в мъжката тоалетна и думите на Коле бяха заглушени от алармата. Той потрепери от пронизителния звън и се огледа.

Кабинките бяха празни. В тоалетната нямаше никого. Очите му незабавно се стрелнаха към разбития прозорец в дъното на помещението. Капитанът тичешком се приближи и надзърна навън. Лангдън не се виждаше. Фаш не можеше да си представи, че някой ще рискува да скочи от такава височина. Определено щеше да пострада.

Алармата най-после спря и той отново чу гласа на Коле.

— … движи се на юг… по-бързо… прекосява Сена по Пон дю Карусел!

Фаш се обърна наляво. Единственото превозно средство по Пон дю Карусел беше грамаден камион с ремарке, който се отдалечаваше на юг от Лувъра. Каросерията на камиона беше покрита с найлоново платнище, напомнящо на гигантски хамак. Капитанът потръпна. Само преди секунди камионът навярно бе спрял на червен светофар точно под прозореца на тоалетната.

„Безумен риск“ — каза си Фаш. Американецът нямаше как да е знаел какво кара камионът под платнището. Ами ако бе стомана? Или цимент? Или боклук? Скок от дванадесет метра? Това беше лудост.

— Точката завива! — извика Коле. — Завива надясно по Порт де Сен Пер!

Естествено камионът бе прекосил моста, намаляваше скоростта и завиваше надясно но Порт де Сен Пер. После изчезна зад ъгъла. Коле вече се свързваше по радиостанцията с агентите, изтегляше ги от Лувъра и ги пращаше с полицейските коли след камиона, като през цялото време съобщаваше маршрута му като някакъв странен репортаж.

Фаш знаеше, че хората му ще обкръжат камиона за минути. Лангдън не можеше да избяга. Прибра оръжието си, излезе от тоалетната и повика Коле.

— Докарай колата ми. Искам да присъствам на ареста.

Докато тичаше по Голямата галерия,. капитанът се питаше дали американецът е останал жив след падането. Не че имаше значение. „Лангдън избяга. Значи е виновен.“

Лангдън и Софи стояха в мрака на Голямата галерия само на десетина метра от тоалетната, притиснали гърбове към един от няколкото големи паравани. Едва бяха успели да се скрият преди Фаш да профучи покрай тях.

Последните шестдесет секунди бяха като в мъгла. Робърт отказа да избяга — заяви, че не e извършил престъплението. Софи започна да разглежда стъклото на прозореца и вградената в него алармена мрежа. После надзърна навън, сякаш за да прецени височината.

— С малко прицелване можете да се измъкнете оттук — каза тя.

„Какво прицелване?“ Професорът тревожно погледна през прозореца.

Към кръстовището долу се приближаваше грамаден камион с ремарке. Върху каросерията хлабаво беше опънато синьо найлоново платнище. Лангдън се надяваше, че Софи не си мисли да го накара да скочи.

— Софи, не мога да скоча….

— Дайте ми чипа.

Озадачен, той бръкна в джоба си и извади миниатюрния метален диск. Младата жена го грабна, бързо отиде при мивката, взе сапуна, постави чипа отгоре му и силно го натисна в сапуна. Когато дискът потъна в меката повърхност, тя запуши дупката с още сапун.

Подаде сапуна на Лангдън и измъкна тежкото кошче за боклук изпод мивката. Преди Робърт да успее да възрази, Софи се втурна към прозореца, хванала кошчето пред себе си като таран. Стъклото се пръсна на безброй парчета.

Над тях зазвъняха пронизителни аларми.

— Дайте ми сапуна! — едва успя да ги надвика тя. Лангдън пъхна калъпа в ръката й.

Софи погледна през счупения прозорец към спрелия под тях камион. Целта бе доста голяма — огромно неподвижно платнище — и се намираше на по-малко от три метра от сградата. Преди светофарът да светне зелено, тя дълбоко си пое дъх и хвърли сапуна в нощта.

Сапунът полетя към камиона, улучи платнището и се плъзна по него. В следващия миг камионът потегли.

— Моите поздравления — каза Софи и го помъкна към вратата. — Току-що избягахте от Лувъра.

Двамата се измъкнаха от тоалетната и потънаха в сенките тъкмо когато Фаш мина покрай тях. Алармата спря и Лангдън чу сирените на колите, които се отдалечаваха от Лувъра. „Полицейско преселение.“ Фаш също беше отпрашил и сега Голямата галерия пустееше.

— На петдесетина метра оттук има аварийно стълбище — рече Софи. — Охраната напусна района и вече можем да се измъкнем.

Робърт реши тази нощ да не казва нищо повече. Софи Нево очевидно бе много по-умна от него.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:16

19

Казват, че катедралата „Св. Сулпиций“ имала най-странната история от всички сгради в Париж. Тя е построена върху развалините на древен храм на египетската богиня Изида и архитектурният й план до сантиметри повтаря този на Нотър Дам. В този храм са били кръстени маркиз дьо Сад и Бодлер, там се е венчал Виктор Юго. Свързаната с него духовна семинария има най-добре документираната неортодоксална история и някога е била място за срещи на множество тайни братства.

Тази нощ в огромния наос на „Св. Сулпиций“ цареше мъртвешка тишина и единственият признак на живот беше слабият аромат на тамян, останал от вечерната меса. Сила долавяше неестественост в поведението на сестра Биел. Това не го изненадваше. Бе свикнал хората да не се чувстват спокойно в негово присъствие.

— Вие сте американец — каза тя.

— Роден съм във Франция — отвърна албиносът. — Подстригаха ме в Испания и сега уча в Съединените щати.

Сестра Биел кимна. Беше дребна жена със спокойни очи.

— И никога не сте виждали „Свети Сулпиций“, така ли?

— Разбирам, че това само по себе си е грях.

— Денем храмът е по-красив.

— Убеден съм. Въпреки това съм ви благодарен, че ми давате тази възможност.

— Свещеникът настоя. Явно имате влиятелни приятели.

„Нямаш си и представа“ — помисли си Сила.

Докато следваше сестра Биел по централната пътека, Сила се изненада от аскетичната обстановка. За разлика от Нотър Дам с неговите пъстри фрески, позлатен олтар и топло дърво, „Св. Сулпиций“ беше строг и студен и напомняше голотата на испанските катедрали. Поради липсата на украса храмът изглеждаше още по-просторен и когато погледна нагоре към високия свод, той си представи, че стои под корпуса на грамаден преобърнат кораб.

„Подходящ образ“ — каза си Сила. Корабът на братството завинаги щеше да бъде преобърнат. Обзе го нетърпение да почне работа и му се прииска сестра Биел да го остави сам. Лесно можеше да се справи с дребната женица, ала се бе заклел да не прилага сила, ако не е абсолютно необходимо. „Тя е духовно лице и не е виновна, че братството е използвало нейната катедрала, за да скрие ключовия си камък. Не бива да бъде наказвана за чужди грехове.“

— Много ми е неудобно, сестро, че са ви събудили заради мен.

— Не се безпокойте. Нали сте в Париж за кратко. Непременно трябва да видите „Свети Сулпиций“. Интересът ви към катедралата архитектурен ли е, или по-скоро е исторически?

— Всъщност, сестро, интересът ми е духовен.

Тя мило се засмя.

— Това е ясно и без да го споменавате. Просто се чудех откъде да започна обиколката ви.

Погледът на Сила се насочи към олтара.

— Не е необходимо да ме развеждате. Бяхте повече от любезна. Мога да разгледам черквата и сам.

— Няма проблем. И без това съм будна.

Сила спря. Бяха стигнали до първия ред пейки, само на четири-пет метра от олтара. Той завъртя масивното си туловище към дребната жена и усети, че монахинята потръпва, когато срещна червените му очи.

— Надявам се да не ви прозвучи грубо, сестро, но не съм свикнал просто да влизам в Божи дом и да го обикалям. Имате ли нещо против да остана сам и да се помоля преди да разгледам катедралата?

Тя се поколеба.

— О, не, разбира се. Ще ви чакам в задната част на черквата.

Сила постави меката си, но тежка десница върху рамото й и я погледна.

— Сестро, изпитвам угризение, че ви събудих. Не мога да искам от вас да будувате заради мен. Моля, върнете се в леглото си. Мога и сам да се насладя на този храм и после ще си тръгна.

На лицето й се изписа тревога.

— Сигурен ли сте, че няма да се чувствате изоставен?

— В никакъв случай. Човек трябва да се моли сам.

— Както желаете.

Сила свали ръката си от рамото й.

— Приятен сън, сестро. Бог с вас.

— Бог с вас. — Сестра Биел тръгна към стълбището. — Моля ви, здраво затворете вратата на излизане.

— Непременно. — Той я проследи с поглед, докато не изчезна. После се обърна и коленичи до първия ред. Ремъкът се впи в крака му.

„Господи, в Твое име извършвам това дело…“

Приклекнала в сенките на хора високо над олтара, сестра Биел безшумно надничаше през перилата и наблюдаваше коленичилия монах. Внезапно промъкналият се в душата й страх й пречеше да стои неподвижно. За миг се зачуди дали този загадъчен посетител не е врагът, за когото я бяха предупредили и дали тази нощ ще трябва да изпълни получената преди много години заповед. Реши да остане в мрака и да следи всеки негов ход.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:18

20

Лангдън и Софи напуснаха тъмното си скривалище и закрачиха по пустата Голяма галерия към аварийния изход. Професорът се опитваше да разгадае нова загадка. Последният аспект на тази мистерия го изпълваше с огромна тревога: „Капитанът от криминалната полиция иска несправедливо да ме обвини в убийство“.

— Смятате ли, че е възможно Фаш да е написал посланието на пода? — прошепна той.

Софи изобщо не се обърна към него.

— Невъзможно.

Робърт не беше толкова сигурен.

— Изглежда, много му се иска да ме изкара виновен. Може да е решил, че името ми на пода ще придаде убедителност на обвинението.

— Ами прогресията на Фибоначи? Ами инициалите? Символиката, свързана с Леонардо и Богинята-майка? Няма начин да не го е направил дядо ми.

Лангдън знаеше, че е права. Символиката на уликите прекалено точно си пасваше — пентаграмата, Витрувианският човек, да Винчи, Богинята-майка и дори прогресията на Фибоначи. „Съгласуван символичен контекст“, както се изразяваха специалистите по иконография. Всичко бе взаимосвързано.

— А и следобедното му телефонно обаждане — прибави Софи. — Той каза, че трябвало да ми съобщи нещо. Сигурна съм, че с посланието си в Лувъра е направил последен опит да ми разкрие нещо важно, нещо, което е смятал, че вие можете да ми помогнете да разбера.

Робърт се намръщи. „И древна ода лично… за лимона!“ Искаше му се да може да разбере посланието и заради Софи, и заради самия себе си. Откакто беше видял тези тайнствени думи, нещата определено се бяха влошили. Лъжливият му скок през прозореца на тоалетната; ни най-малко нямаше да подобри мнението на Фаш за него. Кой знае защо, се съмняваше, че капитанът от френската полиция ще види шегата в преследването и арестуването на калъп сапун.

— Изходът е наблизо — каза Софи.

— Мислите ли, че има вероятност числата от посланието на дядо ви да крият ключа за разбирането на другите редове? — Веднъж Лангдън беше работил върху няколко средновековни ръкописа с епиграфски шифри, някои редове от които бяха съдържали ключове за разшифроването на останалите.

— Цяла нощ мисля за числата. Сборове, частни, произведения. Не виждам нищо. Математически числата са подредени случайно. Криптографска безсмислица.

— И все пак всички принадлежат към прогресия на Фибоначи. Това не може да е съвпадение.

— Не е. Дядо ми е използвал числа на Фибоначи, за да ми остави още един знак — освен че е написал посланието на английски, заел е позата на любимото ми произведение на изкуството и е нарисувал пентаграма върху корема си. С всичко това просто е искал да привлече вниманието ми.

— Пентаграмата говори ли ви нещо?

— Да. Нямах възможност да ви обясня, но когато бях тийнейджърка, пентаграмата беше специален знак между мен и дядо ми. Често играехме за развлечение таро и моята указателна карта винаги се оказваше от пентаграмите. Сигурна съм, че дядо подреждаше колодата, но пентаграмите станаха наша малка шега.

Лангдън се вледени. „Играли са таро?“ Средновековната италианска игра на карти толкова изобилстваше на скрита еретична символика, че Лангдън й бе посветил цяла глава в новия си ръкопис. Двадесет и двете карти носеха имена като „Владетелката“, „Царицата“ и „Звездата“. Първоначално таро беше създадено като средство за предаване на забранени от Църквата идеологии. Днес мистичните свойства на играта се прилагаха от съвременните гадатели.

„Указателят на таро за женствена божественост е пентаграма“ — помисли си Лангдън.

Стигнаха до аварийното стълбище и Софи предпазливо отвори вратата. Не прозвуча аларма. В системата бяха свързани само външните врати. Тя бързо го поведе надолу.

— Когато ви обясняваше за пентаграмата, дядо ви спомена ли за култа към Богинята-майка или за някакво негодувание срещу Църквата? — забързан след нея, попита професорът.

Софи поклати глава.

— Повече ме интересуваше математическата страна на въпроса — божественото сечение, фи, прогресиите на Фибоначи, такива неща.

Лангдън се изненада.

— Дядо ви ви е обяснил за числото фи, така ли?

— Разбира се. Божественото сечение. — Гласът й прозвуча малко притеснено. — Всъщност той се шегуваше, че наполовина съм била божествена… нали разбирате, заради буквите в името ми.

Професорът се замисли за миг и изпъшка.

С-оФИ.

Лангдън чсе съсредоточи върху числото фи. Започваше да разбира, че податките на Сониер са много по-съгласувани, отколкото беше предполагал отначало.

Да Винчи… числата на Фибоначи… пентаграмата.

Колкото и да бе невероятно, всички тези неща бяха свързани от обща концепция, толкова фундаментална за историята на изкуството, че самият той често отделяше на този проблем по няколко лекции от курсовете си.

ФИ.

Изведнъж си представи, че отново е в Харвард в час по „Символиката в изкуството“ и пише любимото си число на черната дъска.

1.618

Лангдън се обърна към морето от заинтригувани студенти.

— Някой може ли да ми каже какво е това число?

Един дългокрак специализант по математика в дъното вдигна ръка.

— Това е числото фи.

— Браво, Стетнър — похвали го професорът. — Представям на всички ви числото фи. Това число, едно цяло шестстотин и осемнайсет, е изключително важно в изкуството — продължи Робърт. — Някой може ли да ми каже защо?

Математикът се опита да се направи на остроумен.

— Защото е страшно готино ли?

Всички избухнаха в смях.

— Всъщност Стетнър отново е прав — отвърна Лангдън. — Фи се смята за най-красивото число във вселената.

Смехът рязко утихна.

Докато зареждаше аспектомата, професорът обясни, че числото фи произлиза от прогресията на Фибоначи — прогресия, известна не само защото сборът на съседните числа е равен на следващото число, а защото частните на съседните числа притежават удивителното свойство да са приблизително равни на 1.618 — числото фи!

Въпреки привидно мистичния математически произход на фи, поясни Лангдън, най-непонятният аспект на фи беше неговата роля като фундаментален строителен елемент в природата. Пропорциите в растенията, животните и дори хората със свръхестествена точност се равняваха на съотношението между фи и 1.

— Вездесъщието на фи очевидно не е случайно и затова древните решили, че трябва да е предопределено от Твореца на вселената — каза Лангдън и угаси осветлението. — Ранните учени обявили числото едно цяло шестстотин и осемнайсет за „божествено сечение“.

— Почакайте — обади се една млада жена от първия ред. — Аз съм специализантка по биология и никога не съм срещала това божествено сечение в природата.

— Нима? — усмихна се Робърт. — Занимавали ли сте се със съотношението между мъжките и женските пчели в един рояк?

— Естествено. Женските винаги са повече от мъжките.

— Точно така. А знаете ли, че като разделите броя на женските пчели в който и да е рояк в света на броя на мъжките, винаги получавате един и същи резултат?

— Какъв?

— Фи.

Момичето ахна.

— Невъзможно!

— Напротив! — възрази Лангдън и усмихнато включи първия диапозитив. Беше спирална черупка на морско мекотело. — Знаете ли какво е това?

— Наутилус — отвърна специализантката по биология. — Главоного мекотело, което всмуква газ в кухата си раковина, за да променя плавателността си.

— Отлично. Можете ли да се досетите какво е съотношението между диаметрите на всеки две съседни спирали?

Момичето неуверено се вторачи в концентричните дъги на наутилуса. Лангдън кимна.

— Фи. Божественото сечение. Едно цяло шестстотин и осемнайсет към едно.

Биоложката се смая.

Професорът продължи със следващия диапозитив — слънчоглед, сниман в близък план.

— Слънчогледовите семки растат на срещуположни спирали. Сещате ли се какво е съотношението между диаметрите на съседните спирали?

— Фи ли? — попита някой от студентите.

— Браво. — Лангдън бързо запревключва диапозитивите — спирални борови шишарки, подреждане на листата по стъблата, сегментиране на насекоми, поразителни примери за божественото сечение.

— Удивително! — извика някой.

— Да, но какво общо има с изкуството? — обади се друг студент.

— Аха! — възкликна Лангдън. — Радвам се, че попитахте. — Той включи нов диапозитив — бледожълт пергамент с прочутата гола мъжка фигура на Леонардо да Винчи, Витрувианският човек, по името на Марк Витрувий, знаменит римски архитект, възхвалил божественото сечение в своя трактат „De architectura“[1].

— Никой не е разбирал по-добре от Леонардо строежа на човешкото тяло. Той наистина ексхумирал трупове, за да измерва точните пропорции на костната структура. Да Винчи пръв доказал, че човешкото тяло буквално е направено от строителни елементи, чиито съотношения винаги са равни на фи.

Всички в аудиторията го гледаха скептично.

— Не ми ли вярвате? — предизвикателно ги попита Лангдън. — Следващия път влезте под душа с рулетки.

Неколцина бейзболисти подигравателно се подсмихнаха.

— Не само вие, колебаещи се спортяги — каза професорът. — Всички. И момчета, и момичета. Опитайте. Измерете разстоянието от темето до пода. Разделете го на разстоянието от пъпа до пода. Сами се сетете какво ще получите.

— Само не фи! — смаяно избърбори един от спортягите.

— Да, точно фи — потвърди Лангдън. — Едно цяло шестстотин и осемнайсет. Искате ли още примери? Измерете разстоянието от рамото до върховете на пръстите си и после го разделете на разстоянието от лакътя до върховете на пръстите си. Пак фи. Още? От хълбока до пода, делено на разстоянието от коляното до пода. Пак фи. Ставите на пръстите на ръцете и краката. Гръбначните прешлени. Фи. Фи. И пак фи. Всеки от вас, колеги, е ходещо доказателство за божественото сечение.

Въпреки тъмнината Робърт усещаше смайването на студентите. Обзе го позната топлота. Тъкмо затова преподаваше.

— Както виждате, колеги, световният хаос е стъпил върху здрав ред. Когато открили числото фи, древните били сигурни, че са се натъкнали на Божия строителен елемент, и затова започнали да боготворят природата. Напълно разбираемо. Божията ръка е очевидна в природата и до ден днешен съществуват живи езически религии, почитащи Майката земя. Много християни почитат природата също като езичниците и дори не го съзнават. Отличен пример е първи май, празникът на пролетта… земята се възражда, за да роди своята благодат. Тайнственото вълшебство на божественото сечение е заложено още в началото на времето. Човекът просто играе по природните закони и тъй като изкуството е опитът на човека да имитира красотата на Божието творение, сами се досещате, че този семестър ще срещаме много примери за божественото сечение в изкуството.

През следващия половин час Лангдън им показа диапозитиви на произведения от Микеланджело, Албрехт Дюрер, Леонардо и много други, демонстриращи съзнателното и упорито придържане на всички творци към божественото сечение в техните композиции. Той разкри присъствието на фи в архитектурните пропорции на гръцкия Партенон, египетските пирамиди и дори сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Фи се срещаше в структурата на Моцартовите сонати, Бетовеновата Пета симфония, както и в творбите на Барток, Дебюси и Шуберт. Числото фи, каза им професорът, било използвано дори от Страдивариус, за да изчислява пропорциите на прочутите си цигулки.

— В заключение да се върнем към символите — каза Лангдън и се приближи до черната дъска. Прокара пет пресичащи се линии, които образуваха петолъчна звезда. — Това е един от най-могъщите символи, които ще видите през този семестър. Официално известен като пентаграма или „пентакулум“, както го наричали древните, той се смятал едновременно за божествен и вълшебен в много култури. Някой може ли да ми каже защо?

Стетнър, специализантът по математика, вдигна ръка.

— Защото, ако начертаете пентаграма, линиите автоматично се разделят на сегменти съобразно божественото сечение.

Лангдън гордо кимна на младежа.

— Браво. Да, всички съотношения между сегментите на линиите в пентаграмата са равни на фи, което превръща този символ в абсолютна проява на божественото сечение. Поради тази причина петолъчната звезда винаги е символизирала красотата и съвършенството, свързани с Богинята-майка и свещената женственост.

Момичетата в аудиторията се заусмихваха доволно.

— Нещо важно, колеги. Днес само се докоснахме до Леонардо, но през този семестър често ще се занимаваме с него. Доказано е, че да Винчи е бил последовател на древната Богиня. Утре ще ви покажа неговата фреска „Тайната вечеря“, една от най-удивителните творби във възхвала на свещената женственост.

— Майтапите се, нали? — обади се някой от студентите. — „Тайната вечеря“ е за Христос!

Лангдън му намигна.

— Символите са скрити на такива места, каквито изобщо не подозирате.

— Хайде — прошепна Софи. — Какво ви става? Почти стигнахме. Бързо!

Лангдън вдигна поглед и се почувства така, сякаш излиза от гъста мъгла. Разбра, че е спрял по средата на стълбището, вцепенен от внезапно хрумналото му откритие, „И древна ода лично… за лимона!“ Софи го гледаше от по-долните стъпала, „Не може да е толкова просто“ — каза си той. Но знаеше, че е точно така.

В сърцето на Лувъра… докато в главата му се рояха мисли за фи и Леонардо, Робърт Лангдън внезапно и неочаквано беше разшифровал кода на Сониер.

— „И древна ода лично… за лимона!“ — цитира той. — Съвсем елементарен код!

„Код ли?“ Софи спря на стъпалата под него и смутено го погледна. Цяла нощ беше мислила за тези думи и не бе открила код. Особено елементарен.

— Сама го казахте. — Гласът му трепереше от вълнение. — Числата на Фибоначи имат смисъл само в съответния ред. Иначе са математическа безсмислица.

Софи нямаше представа за какво говори американецът. „Числата на Фибоначи ли? — Беше сигурна, че единственото им предназначение е било да осигурят участието на криптографския отдел. — Нима означават нещо?“ Тя бръкна в джоба си, извади снимката и отново разгледа посланието на дядо си.

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично…

за лимона!

„Какво могат да означават числата?“

— Прогресията на Фибоначи е ключ — каза Лангдън и взе разпечатката от ръката й. — Числата показват как да разшифроваме останалата част от посланието. Той е написал прогресията, за да ни обясни как да приложим същата концепция към текста. „И древна ода лично… за лимона!“ Тези редове не означават нищо. Това просто са безредно разбъркани букви.

Софи имаше нужда само от миг, за да схване обяснението на професора, и то й се стори смехотворно просто.

— Значи смятате, че това послание е… une anagramme, така ли? — зяпна го тя. — Като игрословиците във вестниците ли?

Робърт виждаше изписалия се на лицето й скептицизъм и определено я разбираше. Малцина знаеха, че макар анаграмите да бяха често срещано съвременно развлечение, тяхната свещена символика има богата история. Анаграмите бяха сериозно застъпени в мистичното учение на Кабалата — буквите на ивритските думи се разбъркваха, за да се получат нови значения. Френските крале през Ренесанса до такава степен били убедени в магическата сила на анаграмите, че назначавали придворни майстори на анаграми, за да им помагат да взимат по-правилни решения, като анализират думите от важни документи. Древните бяха наричали образуването на анаграми „ars magna“ — „велико изкуство“.

Лангдън погледна Софи и очите им се срещнаха.

— Значението на посланието през цялото време е било под носа ни — дядо ви ни е оставил предостатъчно податки, за да го разберем.

Без да каже нищо повече, той извади химикалка от джоба на сакото си и подреди по нов начин буквите от всеки ред.

И древна ода лично… за лимона!

Беше анаграма на…

Леонардо да Винчи… Мона Лиза!
Бележки

[1] „За архитектурата“ (лат.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:20

21

Мона Лиза. Софи забрави, че тъкмо се е канила да напусне Лувъра.

Смайването й от анаграмата можеше да се сравни единствено със срама й, че не е успяла да разшифрова посланието. Опитът й в сложния криптоанализ я беше подвел да пренебрегне простите игрословици — и все пак тя знаеше, че е трябвало да се досети. В крайна сметка бе достатъчно опитна с анаграмите — особено на английски. Навремето дядо й често беше играл на анаграми с нея, за да подобри английския й правопис.

— Нямам представа как дядо ви е измислил толкова сложна анаграма в миговете преди да умре — втренчен в разпечатката, каза Лангдън.

Софи знаеше обяснението и това я накара да се почувства още по-зле. „Трябваше да се сетя!“ Спомни си, че като младеж, дядо й — любител на игрословиците и изобразителното изкуство — се забавлявал с анаграми на прочути шедьоври.

— Дядо ми сигурно отдавна е измислил анаграмата с Мона Лиза. — Тя вдигна очи към професора. „И тази нощ е бил принуден да я използва като импровизиран код.“ Гласът на дядо й се беше разнесъл от гроба с вледеняваща прецизност.

Леонардо да Винчи. Мона Лиза.

Нямаше представа защо последните му думи към нея се отнасят за знаменитата картина, но се сещаше само за една възможност. Крайно обезпокоителна.

„Това не са последните му думи…“

Зачуди се дали не трябва да отиде при Мона Лиза. Може би дядо й беше оставил там послание? Идеята й се стори съвсем правдоподобна. В края на краищата известното платно се намираше в Salle des Etats — отделно помещение, достъпно единствено откъм Голямата галерия. И вратата му беше само на двадесетина метра от мястото, където бяха открили трупа на дядо й.

„Спокойно може преди да умре да е отишъл при Мона Лиза.“

Младата жена отново вдигна поглед към стълбището. Беше раздвоена. Знаеше, че незабавно трябва да изведе Лангдън от музея, и все пак инстинктът й подсказваше да не го прави. Спомни си първото си идване в крилото „Денон“ и разбра, че ако дядо й е имал да й разкрие някаква тайна, на света едва ли има по-подходящо място от Леонардовата Мона Лиза.

— Тя е мъничко по-нататък — бе прошепнал дядо й, докато стискаше ръчичката й и я водеше по опустелия след края на работното време коридор.

Тогава Софи беше шестгодишна. Чувстваше се мъничка и нищожна, докато гледаше огромните тавани и безкрайните пространства. Пустият музей я плашеше, но тя нямаше намерение да го покаже на дядо си. Решително стисна зъби и пусна ръката му.

— Там е Salle des Etats — каза Жак Сониер, когато наближиха най-прочутата зала в Лувъра. Софи не споделяше очевидното му вълнение. Искаше да си иде вкъщи. Беше виждала репродукции на Мона Лиза и картината изобщо не й харесваше. Не разбираше защо всички толкова й се възхищават.

— C’est ennuyeux — измърмори момиченцето.

— Досадна — поправи я той. — На френски в училище. Вкъщи на английски.

— Le Louvre c’est pas chez moil[1] — предизвика го Софи. Дядо й уморено се засмя.

— Права си. Тогава да говорим на английски просто за развлечение.

Тя се нацупи и продължи да върви. Влязоха в Salle des Etats. Погледът й обходи тясното помещение и се спря върху очевидното почетно място — центърът на дясната стена, където зад защитна плексигласова преграда висеше самотна картина.

— Приближи се, Софи. Малко хора имат възможност да я разгледат сами.

Момичето преглътна страха си и бавно прекоси залата. След всичко, което бе слушала за Мона Лиза, имаше чувството, че се приближава до кралска особа. Стигна до плексигласа, затаи дъх и вдигна поглед.

Не беше сигурна какво е очаквала да изпита, ала определено не и това. Нямаше разтърсващо удивление. Нито почуда. Прочутото лице изглеждаше като в книгите. Софи безмълвно остана пред картината сякаш цяла вечност в очакване да се случи нещо.

— Е, какво мислиш? — прошепна дядо й зад нея. — Красива е, нали?

— Много е малка.

Сониер се усмихна.

— И ти си малка, обаче си красива.

„Не съм красива“ — помисли си тя. Мразеше рижата си коса и луничките си и беше по-едра от всички момчета в класа. Отново погледна Мона Лиза и поклати глава.

— По-грозна е, отколкото в книгите. Лицето й е… brumeux.

— Замъглено — поправи я дядо й.

— Замъглено — послушно каза тя. Знаеше, че разговорът няма да продължи, докато не повтори новата дума.

— Този стил в изобразителното изкуство се нарича „сфумато“ и е изключително труден за изпълнение — поясни Жак Сониер. — Леонардо да Винчи няма равен в него.

Въпреки това картината не й харесваше.

— Като че ли знае нещо… също като децата в училище, когато имат някаква тайна.

Дядо й се засмя.

— Тъкмо затова е толкова прочута. Хората често гадаят защо се усмихва.

— Ти знаеш ли защо се усмихва?

— Може би. — Той й намигна. — Някой ден ще ти разкажа всичко.

Софи тропна с краче.

— Нали знаеш, че не обичам тайни!

— Принцесо — усмихна се Сониер. — Животът е пълен с тайни. Не можеш едновременно да научиш всички.

— Връщам се — заяви Софи и гласът и прозвуча кухо на стълбището.

— При Мона Лиза ли? — сепна се Лангдън. — Точно сега?

Тя обмисли опасността.

— Аз не съм заподозряна в убийство. Ще рискувам. Трябва да разбера какво се е опитвал да ми каже дядо.

— Ами посолството?

Криптографката се почувства виновна, че го е превърнала в беглец, само за да го изостави, ала не виждаше друг изход. Тя посочи металната врата в края на стълбището.

— Излезте през тази врата и следвайте светещите знаци към изхода. С дядо минавахме оттук. Знаците ще ви отведат до въртяща се врата. — Софи му подаде ключовете от колата си. — Червеният смарт на служебния паркинг. Точно пред изхода. Ще се ориентирате ли до посолството?

Робърт кимна и погледна ключовете в ръката й.

— Вижте — с по-мек глас каза тя. — Мисля, че е възможно дядо ми да ми е оставил съобщение при Мона Лиза — някакъв ключ, който да сочи убиеца. Или да обяснява защо съм в опасност. — „Или какво се е случило със семейството ми.“ — Трябва да проверя.

— Но ако е искал да ви каже защо се намирате в опасност, защо просто не го е написал на пода, където е умрял? Защо са всички тези сложни шаради?

— Каквото и да се е опитвал да ми разкрие, едва ли е искал някой друг да го разбере. Даже полицията. — Жак Сониер очевидно бе положил всички усилия да прати поверително съобщение единствено на нея. Беше го написал с код, включващ тайните й инициали, и я бе насочил към Робърт Лангдън — явно разумен ход, като се имаше предвид, че американският учен беше разшифрован кода му. — Колкото и странно да звучи, според мен е искал да отида при Мона Лиза преди да отиде някой ДРУГ.

— Ще дойда с вас.

— Не! Не знаем докога Голямата галерия ще е безопасна. Трябва да бягате.

Лангдън се поколеба, като че ли собственото му научно любопитство заплашваше да го хвърли обратно в ръцете на Фаш.

— Вървете. Бързо. — Софи му се усмихна признателно. — Ще се видим в посолството, господин Лангдън.

Той се намръщи и каза строго:

— Ще се срещнем там при едно условие.

Младата жена го погледна сепнато.

— Престанете да ме наричате „господин Лангдън“.

Тя различи на лицето му намек за кисела усмивка и неволно също се усмихна.

— Успех, Робърт.

Лангдън стигна до долната площадка на стълбището и усети типичната миризма на безир и гипс. Пред него светеше надпис SORTIE/ИЗХОД. Стрелката сочеше към дълъг коридор.

Професорът тръгна по него.

Надясно зееше мрачно реставрационно ателие, от което надничаха множество статуи в различно състояние на реставрация. Наляво видя ателиета, напомнящи харвардски аудитории във факултета по изобразително изкуство — редици стативи, картини, палитри, рамки — истински художествен конвейер. Вървеше по коридора и се чудеше дали всеки момент няма да се събуди в леглото си в Харвард. Цялата нощ му приличаше на странен сън. „Каня се тайно да напусна Лувъра… аз съм беглец.“

Все още мислеше за изобретателното анаграмно послание на Сониер и се питаше какво ще открие при Мона Лиза Софи… ако изобщо откриеше нещо. Изглежда, бе сигурна, че дядо й е искал тя още веднъж да отиде При прочутата картина. Колкото и правдоподобно да беше това обяснение, сега го занимаваше един обезпокоителен парадокс.

„P.S. Намерете Робърт Лангдън.“

Уредникът бе написал името му на пода и беше поръчал на Софи да го потърси. Но защо? Само за да й помогне да разгадае анаграмата ли?

Едва ли.

В крайна сметка Сониер не бе имал основание да смята, че Лангдън е особено опитен в анаграмите. „Ние не се познавахме.“ По-важно беше друго: Софи ясно бе казала, че е трябвало да разгадае анаграмата сама. И за малко да го направи, напомни си той. Именно тя беше забелязала прогресията на Фибоначи и ако бе имала, малко повече време, несъмнено щеше да разшифрова съобщението без негова помощ.

„Софи е трябвало сама да разгадае тази анаграма.“ Изведнъж се почувства повече от сигурен, и все пак това заключение оставяше очевидна празнота в логиката на действията на уредника.

„Защо аз? Защо предсмъртното желание на Сониер е било внучка му да ме намери? Какво си е мислил, че знам?“

Споходен от неочаквана мисъл, професорът спря, бръкна в джоба си, извади компютърната разпечатка и се вторачи в последния ред на съобщението.

„P.S. Намерете Робърт Лангдън.“

Той впери очи в двете букви.

„P.S.“

И усети, че значението на озадачаващата символика на Сониер най-после се избистря. Сякаш отекна гръм и със страшна сила го връхлетяха символи и исторически факти. Всичко, което бе направил Жак Сониер тази нощ, внезапно придоби смисъл. Мислите му запрепускаха и Робърт напразно се опита да ги подреди. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл.

„Има ли време?“

Знаеше, че това няма значение.

Без да се колебае, Лангдън затича обратно към стълбището.

Бележки

[1] Лувърът не ми е дом (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:21

22

Коленичил на първата пейка, Сила се преструваше, че се моли, докато разглеждаше плана на храма. Подобно на повечето катедрали, „Св. Сулпиций“ бе построен във формата на гигантски римски кръст. Дългата му централна част — наосът — водеше право към олтара, където напречно го пресичаше по-късо рамо, известно като „трансепт“. Наосът и трансептът се пресичаха точно под главния купол и това място се смяташе за сърцето на черквата, нейната най-свещена и мистична точка.

„Не и тази нощ — помисли си Сила. — «Свети Сулпиций» крие тайните си другаде.“

Той завъртя глава наляво и погледна към южния трансепт. Предметът, който бяха описали жертвите, се намираше зад края на пейките.

„Ето го.“

В сивия гранитен под беше вградена тънка полирана месингова ивица, която лъщеше в камъка. Ивицата беше обозначена с отсечки като линийка. Това беше стрелката на слънчевия часовник, бяха му казали, езическо астрономическо устройство. Туристи, учени, историци и езичници от цял свят идваха в „Св. Сулпиций“, за да се възхищават на тази прочута линия.

„Линията на розата.“

Сила бавно плъзна поглед по месинговата стрелка, наклонена пред него под странен ъгъл, който изобщо не съответстваше на симетрията на черквата. Тя прорязваше самия олтар и му приличаше на белег, загрозяващ красиво лице. Ивицата разделяше парапета за причестяване на две, прекосяваше цялата широчина на катедралата и накрая стигаше до ъгъла на северния трансепт, където сочеше към нещо крайно необичайно.

Огромен египетски обелиск.

Там лъскавата Линия на розата правеше вертикален завой под прав ъгъл, продължаваше право нагоре по страната на самия обелиск и се изкачваше до самия пирамидален връх на десет метра височина, където свършваше.

„Линията на розата — помисли си Сила. — Братството е скрило ключовия си камък при Линията на розата.“

По-рано същата нощ, когато каза на Учителя, че ключовият камък на Ордена е скрит в „Св. Сулпиций“, думите му бяха посрещнати с недоверие. Ала когато прибави, че всички братя са му съобщили точното местонахождение, свързано с месингова линия, минаваща през катедралата, Учителя ахна.

— Говориш за Линията на розата!

Той набързо разказа на Сила за прословутата архитектурна странност на „Св. Сулпиций“ — месингова ивица, разделяща храма по ос, ориентирана точно по посока север-юг. Това бил някакъв древен слънчев часовник, останка от езическия храм, който някога се издигал на същото място. Минаващите през кръглия отвор в южната стена слънчеви лъчи всеки ден показвали времето от лятното до зимното слънцестоене.

Ориентираната в посока север-юг ивица била известна като „Линията на розата“. Векове наред символът на розата се свързвал с картите и водел хората в нужната посока. Розата на компаса — рисувана на почти всяка карта — сочела север, изток, юг и запад. Първоначално известна като „роза на ветровете“, тя указвала тридесет и двата вятъра, духащи от посоките на осемте основни ветрове, осемте полуветрове и шестнадесетте четвъртветрове. Когато се впишели в кръг, тези тридесет и две точки на компаса идеално съответствали на тридесет и двете венчелистчета на роза.

Също наричана „меридиан“ или „географска дължина“, линията на розата представлявала въображаема линия, спусната от северния до южния полюс. Разбира се, имало безброй линии на розата, тъй като през всяка точка на глобуса можело да се прокара такава линия. Въпросът за древните навигатори бил коя от тях да бъде наричана Линията на розата — нулевият меридиан, линията, от която да се измерват всички останали дължини. Днес тази линия минаваше през лондонския Гринуич.

Но не винаги бе било така.

Много преди нулевият меридиан да бъде установен в Англия, той минавал точно през Париж и катедралата „Св. Сулпиций“. Месинговият знак в черквата беше паметник на първия нулев меридиан и макар че през 1888 година Гринуич бе лишил френската столица от тази чест, първата Линия на розата все още можеше да се види в парижкия храм.

— Значи легендата е вярна — каза на Сила Учителя. — Казано е, че ключовият камък на Ордена лежи „под знака на Розата“.

Все още коленичил на пейката, Сила се огледа и се заслуша, за да се увери, че е сам. За миг му се стори, че чува шумолене в хора. Обърна се и няколко секунди се взира в балкона. Нищо.

„Сам съм.“

Албиносът се изправи и три пъти се поклони към олтара. После се обърна наляво и тръгна по месинговата линия на север към обелиска.

В този момент на международното летище „Леонардо да Винчи“ в Рим разтърсването на гуми, докоснали пистата, събуди епископ Арингароса.

„Унесъл съм се“ — помисли си той, изненадан, че се е отпуснал достатъчно, за да заспи.

— Benevenuto a Roma[1] — съобщиха по интеркома. Арингароса се надигна, оправи черното си расо и си позволи да се усмихне, нещо, което рядко му се случваше. С удоволствие се бе отправил на това пътуване. „Прекалено отдавна се защитавам.“ Тази нощ обаче правилата се бяха променили. Само допреди пет месеца се беше страхувал за бъдещето на Вярата. Сега бе открил изход, сякаш по Божия воля.

„Божествена намеса.“

Ако всичко в Париж минеше според предвижданията, скоро Арингароса щеше да притежава нещо, което щеше да го направи един от най-могъщите хора в християнския свят.

Бележки

[1] Добре дошли в Рим (ит.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 01:22

23

Софи задъхана стигна до големите дървени врати на Salle des Etats — залата, в която беше изложена Мона Лиза. Преди да влезе неохотно погледна към мястото на двадесетина метра оттам, където все още лежеше осветеният от прожектори труп на дядо й.

Внезапно я обзеха мъчителни угризения, дълбока скръб, примесена с чувство за вина. През последните десет години той безброй пъти я бе търсил, и все пак Софи беше останала неумолима — прибираше писмата и пратките му неразпечатани в долното чекмедже на скрина си и не се съгласяваше да се срещнат. „Той ме излъга! Криеше ужасни тайни! Как трябваше да постъпя?“ И затова го бе отблъснала. Категорично. Сега дядо й беше мъртъв и й говореше от гроба си.

Мона Лиза.

Софи протегна ръка и натисна огромната дървена врата. Тя се отвори. Младата жена за миг застана на прага и обходи с поглед голямата правоъгълна зала. И това помещение бе окъпано в мека червена светлина. Salle des Etats беше една от редките зали без друг изход в музея. На стената срещу входа висеше грамадна петметрова картина на Ботичели. Под нея, точно в средата на паркета, имаше голяма осмоъгълна кушетка, на която с радост сядаха хиляди посетители дневно, доволни да дадат отдих на краката си, докато се възхищават на най-ценното произведения в Лувъра.

Още преди да влезе обаче, Софи разбра, че е забравила нещо. „Ултравиолетова светлина.“ Ако беше написал нещо тук, дядо й почти със сигурност бе използвал маркер за ултравиолетова светлина.

Криптографката дълбоко си пое дъх и забърза към добре осветеното местопрестъпление. Нямаше сили да погледне трупа. Отиде до масата, намери ултравиолетово фенерче, пъхна го в джоба на пуловера си и припряно закрачи обратно към отворената врата на Salle des Etats.

Зави зад ъгъла и се насочи към входа. В този момент обаче чу неочаквани стъпки, които тичешком се приближаваха към нея от вътрешността на залата. „Някой идва!“ Внезапно от червеникавия сумрак изплува призрачна фигура и Софи отскочи.

— Ето те! — Дрезгавият шепот на Лангдън наруши тишината, когато силуетът му спря пред нея. Облекчението й продължи само за миг.

— Робърт, нали ти казах да изчезваш оттук! Ако Фаш…

— Къде беше?

— Отидох да взема ултравиолетово фенерче — прошепна тя и му го показа. — Ако дядо ми е оставил съобщение…

— Слушай, Софи. — Лангдън си пое дъх и твърдо впери в нея сините си очи. — Буквите P.S… говорят ли ти нещо друго? Каквото и да е?

Тъй като се страхуваше, че гласовете им кънтят надалече, Софи го дръпна в Salle des Etats и безшумно затвори грамадната двукрила врата.

— Казах ти, инициалите означават „Принцеса Софи“.

— Знам, но виждала ли си ги някъде другаде! Дядо ти използвал ли ги е по друг начин? Например като монограм?

Въпросът я сепна. „Откъде можеше да знае за това Робърт?“ Наистина веднъж беше виждала инициалите P.S. В деня преди деветия си рожден ден. Тайно претърсваше къщата, за да види какви подаръци ще получи. Още по онова време не можеше да понася да крият тайни от нея. „Какво ми е купил тази година grand-père[1]? — Ровеше из кашони и чекмеджета. — Дали ми е взел куклата, която исках? Къде може да я е скрил?“

След като не откри нищо в цялата къща, Софи събра смелост да се вмъкне в спалнята на дядо си. Тази стая беше забранена за нея, но той спеше на кушетката на долния етаж.

„Само ще надникна!“

Приближи се на пръсти до гардероба му и погледна на лавиците зад дрехите. После провери под леглото. Пак нищо. Отвори чекмеджетата на бюрото и ги прерови. „Тук трябва да има нещо за мен.“ Накрая стигна до последното чекмедже и дръпна настрани някакви черни дрехи, които никога не го бе виждала да носи. Тъкмо се канеше да затвори чекмеджето, когато зърна проблясък на злато. Приличаше на ланец за джобен часовник, но Софи знаеше, че дядо й не носи такъв. Сърцето й се разтуптя, когато разбра какво трябва да е това.

„Огърлица?“

Внимателно извади верижката от чекмеджето. За нейна изненада, в единия край имаше лъскав златен ключ. Тежък и искрящ. Омагьосана, Софи го вдигна пред очите си. Никога не беше виждала такова нещо. Повечето ключове бяха с ръбести зъби, но този имаше триъгълно стълбче, осеяно с вдлъбнатинки. Златната му глава бе във формата на кръст, но не обикновен. Раменете му бяха еднакви, като знака плюс. В средата му беше гравиран странен символ — две букви, преплетени в монограм върху някакво цвете.

— P.S. — прошепна тя. „Какво може да е това?“

— Софи? — повика я от прага дядо й.

Стресната, тя се обърна и изпусна ключа, който издрънча на пода. Момичето впери очи в него, тъй като се боеше да погледне дядо си.

— Аз… търсех подаръка за рождения ми ден — каза Софи. Съзнаваше, че е предала доверието му. Дядо й не проговори сякаш цяла вечност. Накрая тежко въздъхна.

— Вдигни ключа, Софи.

Момичето се подчини. Той влезе в стаята.

— Трябва да уважаваш личния живот на другите, Софи. — После приклекна и нежно й взе ключа. — Този ключ е много специален. Ако го беше изгубила…

Тихият му глас я накара да се почувства още по-зле.

— Извинявай, grand-père. Наистина съжалявам. — Тя замълча за миг. — Помислих, че е огърлица за рождения ми ден.

Дядо й продължително я изгледа.

— Ще ти го кажа още веднъж, Софи, защото е важно. Трябва да се научиш да уважаваш личния живот на другите.

— Да, grand-père.

— Някой друг път ще поговорим за това. Сега отиди в градината. Има нужда от плевене.

Софи побърза да изпълни задълженията си.

На другата сутрин не получи подарък за рождения си ден. Не бе и очаквала, не и след онова, което беше направила. Но той дори не й честити. Вечерта тя тъжно се затътри нагоре по стълбището. Когато влезе в стаята си обаче, намери на възглавницата си картичка. И на картичката бе написана гатанка. Момичето се усмихна още преди да я разгадае. „Знам какво е това!“ Дядо й беше направил същото предишната Коледа.

„Търсене на съкровища!“

Софи нетърпеливо се зае с гатанката. Решението я отведе в друга част на къщата, където откри втора картичка с друга гатанка. Разгада й нея, само за да попадне на трета. Така тича назад-напред из къщата, докато накрая не намери податка, която я върна обратно в спалнята й. Изкачи стълбището тичешком, втурна се в стаята си и се закова на място. В средата имаше лъскав червен велосипед, с панделка на кормилото. Софи радостно изписка.

— Знам, че искаше кукла — усмихна се от ъгъла дядо й. — Реших, че това може би ще ти хареса повече.

На другия ден я научи да кара колелото — тичаше до нея по алеята. Когато Софи изгуби равновесие и двамата се строполиха на тревата, се запревиваха от смях.

— Grand-père. — Тя го прегърна. — Наистина съжалявам за ключа.

— Знам, миличка. Прощавам ти. Не мога да ти се сърдя. Дядовците и внучките винаги си прощават.

Софи знаеше, че не бива да пита, ала не успя да се сдържи.

— Закъде е? Никога не съм виждала такъв ключ. Много е красив.

Дядо й дълго мълча. Тя виждаше, че се колебае как да й отговори. „Grand-père никога не лъже.“

— З него се отваря една кутия — накрая отвърна Жак Сониер. — В която крия много тайни.

Софи се нацупи.

— Мразя тайните!

— Знам, но това са важни тайни. И някой ден ще се научиш да ги цениш също колкото мен.

— Видях букви на ключа и някакво цвете.

— Да, това е любимото ми цвете. Казва се лилия. Нежни, бели цветя.

— Знам ги! И на мен са ми любими!

— Тогава ще сключа с теб една сделка. — Дядо й вдигна вежди, както винаги, когато се канеше да й отправи предизвикателство. — Ако запазиш в тайна моя ключ и никога повече не говориш за него, нито пред мен, нито пред никого другиго, някой ден ще ти го подаря.

Софи не вярваше на ушите си.

— Наистина ли?

— Обещавам. Когато дойде моментът, ключът ще е твой. На него е написано името ти.

Тя се намръщи.

— Не е вярно. На него пише P.S. Това не е моето име!

Дядо й сниши глас и се огледа, сякаш за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Добре, Софи, щом наистина трябва да знаеш, P.S. е код. Това са твоите тайни инициали.

Момичето се ококори.

— Нима имам тайни инициали?

— Разбира се. Внучките винаги имат тайни инициали, които знаят само техните дядовци.

— P.S. ли?

Той я погъделичка.

— Принцеса Софи.

Софи се закикоти.

— Не съм принцеса!

Жак Сониер й намигна.

— За мен си принцеса.

От този ден никога повече не разговаряха за ключа. И тя стана неговата принцеса Софи. Сега, в Salle des Etats, Софи бе пронизана от непоносима скръб.

— Инициалите — тихо каза Лангдън и странно я погледна. — Виждала ли си ги?

Тя чу гласа на дядо си, който шептеше по коридорите на музея. „Никога не говори за този ключ, Софи. Нито пред мен, нито пред никого другиго.“ Знаеше, че не е успяла да му прости, и се зачуди дали може още веднъж да предаде доверието му. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Дядо й искаше Лангдън да й помогне. Софи кимна.

— Да, виждала съм инициалите P.S. Само веднъж. Като съвсем малка.

— Къде?

Тя се поколеба.

— Върху нещо много важно за него.

Лангдън я погледна в очите.

— Това е от огромно значение, Софи. Можеш ли да ми кажеш дали освен инициалите е имало и символ? Лилия?

Младата жена се дръпна смаяна.

— Но… откъде знаеш?!

Той въздъхна и сниши глас.

— Абсолютно съм сигурен, че дядо ти е бил член на тайна организация. Много древно тайно братство.

Стомахът й се сви. И тя беше сигурна в това. От десет години се опитваше да забрави случая, който я бе убедил в този ужасяващ факт. Беше видяла нещо невъобразимо. Непростимо.

— В съчетание с инициалите P.S., лилията е официална емблема на братството. Техен герб.

— Откъде знаеш? — Софи се молеше Лангдън да не й отговори, че самият той е член на това братство.

— Писал съм за тази организация — с разтреперан от вълнение глас каза професорът. — Аз съм специалист по символиката на тайните общества. Наричат ce Prieure du Sion — Орденът на Сион. Основани са тук във Франция и привличат влиятелни братя от цяла Европа. Всъщност са едно от най-старите братства на света, които още съществуват.

Софи никога не беше чувала за тях. Лангдън се впусна в бързо обяснение.

— Братя от Ордена са били някои от най-културните личности в историята: хора като Ботичели, сър Исак Нютон, Виктор Юго. — Той замълча за миг. — И Леонардо да Винчи.

Криптографката го зяпна.

— Леонардо е членувал в тайно братство, така ли?

— Той е бил велик магистър на Ордена от хиляда петстотин и десета до хиляда петстотин и деветнайсета година и това обяснява страстта на дядо ти към неговите произведения. Двамата са имали обща историческа братска връзка. И всичко това напълно се вписва в интереса му към иконографията на Богинята-майка, езичеството, женските божества и презрението към Църквата. Доказано е, че Орденът е почитал свещената женственост.

— Да не би да твърдиш, че тази организация е някакъв езически култ към Богинята-майка?

— Не някакъв, а най-големият. По-важно обаче е, че са известни като пазители на древна тайна. Която ги правела невъобразимо могъщи.

Въпреки абсолютната убеденост, която виждаше в очите на Лангдън, Софи инстинктивно реагираше със скептицизъм. „Тайна езическа секта? Някога оглавявана от Леонардо да Винчи? — Всичко това й звучеше абсурдно. И все пак, въпреки че отхвърляше тази възможност, мислите й се връщаха десет години назад — в нощта, когато случайно бе изненадала дядо си и беше присъствала на нещо недопустимо. — Това обясняваше ли?“

— Самоличността на живите братя от Ордена се пази в пълна тайна, но инициалите P.S. и лилията, които си видяла като дете, са доказателство — прибави професорът. — Не може да е свързано с нещо друго, освен Ордена.

Софи съзнаваше, че Лангдън всъщност знае за дядо й много повече, отколкото бе предполагала. Този американец очевидно имаше да сподели с нея купища информация, ала тук не беше мястото за това.

— Не мога да позволя да те заловят, Робърт! Налага се да обсъдим много неща. Трябва да бягаш!

Лангдън чуваше само тихия й шепот. Никъде нямаше да иде. В момента се намираше на друго място. Място, където на повърхността изплуваха древни тайни. Място, където от сенките се появяваха забравени истории.

Бавно, сякаш под вода, той завъртя глава и погледна през червеникавия сумрак Мона Лиза.

„Лилията… fleur-de-lis… цветето на Лиза… Мона Лиза.“

Всичко бе свързано, безшумна симфония, отразяваща най-големите тайни на Ордена на Сион и Леонардо да Винчи.

На речния бряг зад Двореца на инвалидите на около три километра от Лувъра един озадачен шофьор на камион стоеше пред насочените пистолети на агентите и зяпаше капитана от криминалната полиция, който нададе свиреп гърлен рев и запрати калъпче сапун в развълнуваните води на Сена.

Бележки

[1] Дядо (фр.). — Б. пр.

Sponsored content

Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун