Re: Шифърът на Леонардо - Дан Браун

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:19

49

Андре Верне изглеждаше неловко с пистолет, ала в очите му блестеше решителност, която Лангдън нямаше желание да изпробва.

— Боя се, че трябва да настоя — като насочи оръжието срещу тях, каза банкерът. — Оставете ковчежето.

Софи притисна дървената кутия към гърдите си.

— Нали казахте, че сте били приятели с дядо ми!

— Длъжен съм да пазя собствеността на дядо ви — отвърна Верне. — И точно това ще направя. А сега оставете ковчежето, на пода.

— Дядо ми го повери на мен! — заяви тя.

— Направете го — заповяда Верне и посочи с пистолета. Софи остави кутията в краката си.

Цевта на оръжието се насочи към Лангдън.

— Донесете ми ковчежето, господин Лангдън — нареди банкерът. — И искам да знаете, че се обръщам към вас, защото няма да се поколебая да ви застрелям.

Робърт го зяпна смаяно.

— Защо?

— А вие как смятате? — изсумтя Верне. — За да защитя собствеността на клиента си.

— Сега ние сме вашите клиенти — отбеляза Софи. Изражението на Верне претърпя зловеща метаморфоза и стана леденостудено.

— Не знам как сте се сдобили с този ключ и номера на сметката, госпожице Нево, но е ясно, че има някаква мръсна игра. Ако имах представа какви престъпления сте извършили, изобщо нямаше да ви помогна да напуснете банката.

— Казах ви, че нямаме нищо общо със смъртта на дядо ми! — възрази тя.

Верне погледна Лангдън.

— И все пак по радиото твърдят, че ви издирват не само за убийството на Жак Сониер, но и на още трима души.

— Какво?! — Професорът се вцепени. „Още три убийства ли? — Съвпадението го смая повече от факта, че е основен заподозрян. Струваше му се абсолютно невероятно да е случайно. — Тримата сенешали? — Той сведе поглед към палисандровата кутия. — Щом сенешалите са били убити, Сониер не е имал друг избор. Трябвало е да предаде ключовия камък на някого.“

— Когато ви предам, полицията ще открие истината — заяви Верне. — Вече и без това забърках банката в тази история.

Софи го прониза с поглед.

— Вие очевидно нямате намерение да ни предадете. Иначе щяхте да ни върнете в банката. А вместо това ни водите тук и ни държите на мушка.

— Дядо ви се обърна към мен, за да пазя собствеността му. Каквото и да съдържа тази кутия, няма да допусна да я използват като веществено доказателство в полицейско следствие. Донесете ми я, господин Лангдън.

Софи поклати глава.

— Недей.

Отекна изстрел и куршумът улучи стената над тях. Гилзата изтрака на пода. Вибрациите отекнаха в каросерията.

„Мамка му!“ Лангдън инстинктивно се приведе.

— Вдигнете кутията, господин Лангдън — още по-уверено нареди банкерът.

Робърт се подчини.

— А сега ми я донесете. — Застанал зад задната броня, Верне се беше прицелил в него, протягайки пистолета напред в каросерията.

С ковчежето в ръка, Лангдън тръгна към отворената врата.

„Трябва да направя нещо! — помисли си той. — Нима ще му дам ключовия камък на Ордена?!“ — Докато се приближаваше, професорът се зачуди дали не може да използва факта, че е по-нависоко. Макар и вдигнат нагоре, пистолетът бе на височината на коляното му. — Може би един добре насочен „ритник?“ За съжаление Верне, изглежда, усети опасното динамично развитие, отстъпи няколко крачки назад и спря на около два метра от камиона. Далеч извън обсега на Лангдън.

— Оставете кутията до вратата — заповяда банкерът. Тъй като не виждаше друг изход, Лангдън приклекна и остави палисандровото сандъче до ръба на каросерията, точно пред отворената врата.

— Сега се изправете.

Робърт понечи да се изправи, но спря, забелязал малката гилза на пода до прага на каросерията.

— Изправете се и се отдръпнете от кутията.

Лангдън се задържа още секунда, вперил очи в металния праг. После се изправи и незабелязано побутна гилзата на ръба върху тесния перваз. След това заотстъпва назад.

— Върнете се при задната стена и се обърнете. Той се подчини.

Хванал пистолета в дясната си ръка, Верне посегна с лявата към дървеното ковчеже, но установи, че е прекалено тежко. Трябваха му и двете ръце. Банкерът вдигна поглед към двамата си пленници и пресметна риска. Бяха на около четири и половина метра, в отсрещния край на каросерията. С гръб към него. Той взе решение. Бързо остави пистолета върху бронята, вдигна кутията с две ръце, остави я на земята, мигновено грабна оръжието и го насочи напред. Нито един от двамата не помръдна.

Идеално. Оставаше само да затвори вратата и да заключи. Верне хвана металната врата и започна да я затваря. Когато прелетя покрай него, той се пресегна нагоре към резето. Вратата се затвори с трясък и банкерът натисна резето наляво. То се плъзна няколко сантиметра и ненадейно спря преди да е стигнало до края. Какво ставаше? Верне опита отново, ала пак безуспешно. Вратата не беше затворена добре! Обзет от паника, той силно я натисна, но тя не помръдна. Нещо я задържаше! Банкерът се обърна, за да опре рамо във вратата, ала в този момент тя полетя навън, блъсна го в лицето и го просна на земята. Пистолетът отхвърча от ръката му. Верне докосна лицето си и усети топлата кръв, която се стичаше от носа му.

Робърт Лангдън скочи на земята до него. Верне се опита да се изправи, ала не виждаше нищо и отново се строполи по гръб. Софи Нево крещеше. След секунди Верне усети, че го посипват буци пръст. Чу хрущене на гуми по чакъл и се надигна тъкмо навреме, за да зърне гумите на камиона. Предната броня се блъсна в едно дърво, двигателят зарева и стволът се огъна. Накрая поддаде бронята — и се откъсна. Бронираният камион полетя напред. Когато стигна до павирания път, в нощта се вдигна дъжд от искри, после голямата кола бързо се отдалечи по шосето.

Верне сведе поглед към земята. Дори на бледата лунна светлина виждаше, че там няма нищо.

Ковчежето беше изчезнало.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:20

50

Необозначеният фиат се отдалечаваше от замъка Гандолфо и се спускаше към долината. Седналият отзад епископ Арин-гароса се усмихваше. Усещаше тежестта на чековете в черното куфарче в скута си и се питаше кога двамата с Учителя ще могат да направят размяната.

„Двайсет милиона евро.“

Сумата щеше да му осигури безкрайно по-ценна власт. Автомобилът се носеше към Рим. Арингароса отново се зачуди защо Учителя още не го е потърсил. Извади мобилния телефон от джоба на расото си и провери сигнала. Съвсем слаб.

— Тук мобифоните почти не работят — погледна го в огледалото шофьорът. — След пет-шест минути ще слезем от планината и сигналът ще се усили.

— Благодаря. — Епископът внезапно бе обзет от тревога. „Няма сигнал в планината ли?“ Учителя може през цялото време да се беше опитвал да се свърже с него. Може да си бе помислил, че се е случило нещо ужасно.

Арингароса бързо провери гласовата поща. Нищо. После разбра, че Учителя за нищо на света не би оставил съобщение — той обръщаше огромно внимание на сигурността си. Никой по-добре от Учителя не съзнаваше опасността от това да говориш открито в този модерен свят. Електронното подслушване бе изиграло важна роля в събирането на неговата смайваща секретна информация.

„Поради тази причина той извънредно много внимава.“

За нещастие, мерките за безопасност на Учителя не му бяха позволили да даде на епископа телефон за връзка. „Само аз ще установявам, контакт с вас — беше му казал той. — Затова не се разделяйте с мобифона си.“ И след като бе установил, че е възможно телефонът му да не е работил, Арингароса се страхуваше, че след като многократно не го е открил, Учителя може да си е помислил нещо ужасно.

„Ще си помисли, че се е случило нещо. Или че не съм получил чековете.“

Епископът започна да се поти.

„Или още по-лошо… че съм взел парите и съм избягал!“

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:22

51

Увисналата предна броня на камиона с пронизително стържене се влачеше по пустия крайградски път и вдигаше дъжд от искри върху предния капак.

„Трябва да отбием някъде“ — помисли си Лангдън. Не виждаше накъде се движат. Единственият оцелял фар на камиона се бе изкривил и лъчът му се плъзгаше по гората край магистралата. Явно бронята на този „брониран камион“ се отнасяше само за каросерията.

Софи седеше до него и безизразно се взираше в палисандровото ковчеже в скута си.

— Как си? — попита я Робърт. Тя изглеждаше потресена.

— Вярваш ли му?

— За другите три убийства ли? Абсолютно. Това дава отговор на много въпроси — за отчаяното желание на дядо ти да предаде ключовия камък, а също за усърдието, с което ме преследва Фаш.

— Не, имах предвид стремежа на Верне да защити банката си.

Лангдън я стрелна с поглед.

— А ти как мислиш?

— Че искаше да вземе ключовия камък за себе си.

Това изобщо не му бе хрумнало.

— Откъде може да е знаел какво има в ковчежето?

— То се съхраняваше в неговата банка. Познавал е дядо ми. Възможно е да е бил запознат с някои неща. Може да е решил да задържи Граала за себе си.

Робърт поклати глава. Верне не му се струваше такъв човек.

— Известни са ми само две причини, поради които хората търсят Граала. Или са наивници и вярват в легендата за отдавна изгубената Христова чаша…

— Или?

— Или знаят истината и се страхуват от нея. Много организации в миналото са искали да унищожат Граала.

Възцарилото се мълчание подчерта звука от тътрещата се по пътя броня. Вече бяха изминали няколко километра и докато се взираше в дъжда от искри, който се вдигаше пред камиона, Лангдън се питаше дали не е опасен. Така или иначе, ако се разминеха с друга кола, това определено щеше да привлече вниманието. Той взе решение.

— Ще видя дали няма да мога да огъна бронята.

Отби и спря.

Най-после тишина.

Докато заобикаляше пред камиона, се почувства изненадващо бодър. След като за втори път тази нощ бе стоял пред насочен към него пистолет, силите му внезапно се бяха възвърнали. Робърт дълбоко пое в гърдите си планинския въздух и се опита да прецени ситуацията. Освен че полицията го преследваше, започваше да усеща огромната тежест на отговорността от перспективата двамата със Софи наистина да са открили шифрованите указания към една от най-големите загадки на всички времена.

И сякаш това бреме не беше достатъчно, сега съзнаваше, че няма абсолютно никаква възможност да върне ключовия камък на Ордена. Новината за другите три убийства означаваше нещо ужасно. „Орденът е предаден. Били са разкрити.“ Очевидно бяха наблюдавали братството или в редиците му имаше враг. Това, изглежда, обясняваше защо Сониер е предал ключовия камък на Софи и Лангдън — хора извън организацията, хора, които не бяха разкрити. „Не можем просто така да върнем ключовия камък на братството.“ Дори да можеше да открие брат от Ордена, имаше голяма вероятност да попадне на самия враг. Поне за момента изглеждаше, че ключовият камък ще остане при тях, независимо дали го искат.

Предницата на камиона се оказа в по-тежко състояние, отколкото предполагаше. Левия фар го нямаше, десният приличаше на очна ябълка, увиснала от орбитата си. Робърт го изправи, но той пак увисна. Единствената добра новина беше, че с няколко ритника навярно щеше да успее да откъсне предната броня.

Докато риташе изкривения метал, в мислите му отекна разговорът му със Софи в тоалетната на Лувъра. „Дядо ми каза, че трябвало да ми разкрие истината за моето семейство.“ Тогава това не бе означавало нищо, ала сега, след като знаеше за връзката с Ордена на Сион, започваше да усеща, че се оформя поразителна нова вероятност.

Бронята с трясък се откъсна. Лангдън си пое дъх. Поне камионът вече нямаше да прилича на самоходен фойерверк. Той хвана голямото парче метал и го повлече сред дърветата, за да го скрие. Чудеше се какво ще правят сега. Нямаше представа как да отвори криптекса, нито защо им го е дал Сониер. За нещастие, тази нощ спасението им, изглежда, зависеше от отговорите на точно тези въпроси.

„Имаме нужда от помощ — реши црофесорът. — Професионална помощ.“

В света на Светия Граал и Ордена на Сион това означаваше един-единствен човек. Естествено, първо трябваше да убеди Софи.

Докато чакаше Лангдън да се върне, Софи усещаше тежестта на палисандровото ковчеже в скута си. „Защо ми го е оставил дядо?“ Нямаше представа какво да прави с него.

„Мисли, София! Използвай главата си. Grand-pére ce опитва да ти каже нещо!“

Тя вдигна капака и се вторачи в пръстените на криптекса. „Доказателство за достойнство. — Дядовият й почерк беше очевиден. — Ключовият камък е карта, която може да бъде разгадана само от достойните.“ Звучеше й точно в стила на дядо й.

Извади криптекса от ковчежето и прокара пръсти по камъка. „Пет букви.“ Макар да знаеше, че е глупаво, тя завъртя пръстените един по един. Механизмът се движеше гладко. Подреди дисковете така, че избраните от нея букви да са между двете месингови стрелки в краищата на цилиндъра. Сега пръстените изписваха петбуквена дума, която, предварително знаеше младата жена, бе абсурдно очевидна.

Г-Р-А-А-Л.

Криптографката внимателно хвана двата края на цилиндъра и предпазливо ги натисна. Не поддаваха. Тя чу звука на оцета вътре и престана да натиска. После опита пак.

В-И-Н-Ч-И.

Нищо. Криптексът оставаше заключен.

Намръщена, Софи го прибра в палисандровото ковчеже и затвори капака. Погледна навън към Лангдън и изпита признателност, че американецът е с нея. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Вече й беше ясна причината дядо й да го замеси. Софи не разполагаше с нужните знания да проумее намеренията на стареца и затова той беше избрал Робърт Лангдън за неин водач. За наставник, който трябваше да се погрижи за нейното образование. За нещастие на професора, той се бе оказал много повече от наставник. Беше се превърнал в мишена за Безу Фаш… и някаква невидима сила, решена да се сдобие със Светия Граал.

„Каквото и да е Граалът.“

Софи се питаше дали отговорът на този въпрос си струва да изгуби живота си.

Бронираният камион отново набра скорост и Лангдън със задоволство установи, че сега се движи много по-гладко.

— Знаеш ли как да стигнем до Версай?

Софи го изгледа.

— Да не си решил да продължиш с разглеждането на забележителностите?

— Не, имам план. Познавам един историк на религията, който живее близо до Версай. Не си спомням точно къде, обаче можем да го потърсим. Няколко пъти съм му гостувал. Казва се Лий Тибинг. Бивш кралски историк на Великобритания.

— И живее в Париж?

— Голямата страст на Тибинг е Граалът. Когато преди петнайсетина години започна да се шушука за ключовия камък на Ордена, той се пресели във Франция, за да търси катедрали с надеждата да го открие. Написал е няколко книги за ключовия камък и Граала. Може би ще успее да ни помогне да разберем как да го отворим и какво да правим с него.

Софи предпазливо го погледна.

— Можеш ли да му имаш доверие?

— За какво да му имам доверие? Че няма да открадне информацията ли?

— И че няма да ни предаде.

— Нямам намерение да му кажа, че полицията ни издирва. Надявам се да ни приеме и да разгадаем тази загадка.

— Робърт, хрумвало ли ти е, че в момента всички телевизионни програми във Франция сигурно се готвят да покажат снимките ни? Безу Фаш винаги използва медиите. Той ще направи така, че да не можем да мръднем никъде, без да ни познаят.

„Върхът! — помисли си Лангдън. — Парижкият ми дебют ще е в предаването «Най-търсените престъпници във Франция».“ Поне Джонас Фокман щеше да остане доволен — всеки път щом професорът се появеше по новините, продажбите на книгите му скачаха.

— Този човек добър приятел ли ти е? — попита Софи.

Робърт се съмняваше, че Тибинг гледа телевизия, особено в този час, но въпросът заслужаваше да се обмисли. Инстинктът му подсказваше, че англичанинът е абсолютно благонадежден. Идеалното скривалище. Като се имаха предвид обстоятелствата, той навярно щеше да направи всичко възможно да им помогне. Не само че дължеше на Лангдън услуга, но и се занимаваше с историята на Граала, а Софи твърдеше, че дядо й е бил истинският велик магистър на Ордена на Сион. Ако чуеше това, на Тибинг щеше да му потече слюнка само при мисълта, че може да им помогне да разгадаят тайната.

— Тибинг може да се окаже могъщ съюзник — рече той. „Зависи каква част от историята си готов да му разкриеш.“

— Фаш сигурно ще обяви парична награда.

Лангдън се засмя.

— Повярвай ми, парите са последното нещо, от което се нуждае този човек. — Лий Тибинг притежаваше богатство, равняващо се на хазната на малка държава. Потомък на херцог Кент, той бе получил състоянието си по старомодния начин — беше го наследил. Имението му край Париж бе замък от XVII век с две частни езера.

Бяха се запознали преди няколко години чрез Бритиш Броудкаст Корпорейшън. Тибинг беше направил на Би Би Си предложение за създаване на исторически документален филм, в който да изложи историята на Светия Граал пред телевизионната публика. Продуцентите бяха харесали идеята, но бяха загрижени, че е прекалено шокираща и може да опетнят репутацията на телевизията. По предложение на Тибинг се бяха обърнали към трима уважавани историци от цял свят, чиито проучвания потвърждаваха поразителния характер на тайната за Граала. Лангдън беше един от избраните.

Докараха го със самолет в парижкото имение на Тибинг. Той седна пред камерите в разкошната дневна и изложи заключенията си, като призна, че отначало се съмнявал в алтернативната история за Светия Граал, но след това дългогодишните му проучвания го убедили във верността й. Накрая описа някои свои резултати — връзки между символи, които потвърждаваха привидно спорните твърдения.

Когато излъчиха филма във Великобритания, въпреки реномето на учените и добре документираните доказателства, предположението толкова силно противоречеше на популярните християнски представи, че мигновено предизвика бурна враждебност. Така и не го показаха в Щатите, но отгласите отекнаха отвъд Атлантика. Малко по-късно Лангдън получи картичка от един стар приятел — католическия епископ на Масачузетс. Тя просто гласеше: „Et tu, Robert?“[1]

— Сигурен ли си, че можем да се доверим на този човек, Робърт? — повтори Софи.

— Категорично. Ние сме колеги, той няма нужда от пари и случайно знам, че мрази френските власти. Френското правителство му взима абсурдно големи данъци, защото е купил паметник на културата. Той няма да се натиска да помогне на Фаш.

Младата жена отправи поглед към мрачния път.

— Ако отидем при него, какво ще му разкрием?

Лангдън се колебаеше.

— Повярвай ми, Лий Тибинг знае за Ордена на Сион и Светия Граал повече от всеки друг на света.

Софи го погледна.

— Повече от дядо ми ли?

— Исках да кажа, повече от всеки извън братството.

— Откъде знаеш, че Тибинг не е брат от Ордена?

— Той цял живот се опитва да разгласи истината за Светия Граал. Братята от Ордена са се заклели да крият истинския му характер.

— Звучи ми като сблъсък на интереси.

Лангдън разбираше съмненията й. Сониер бе дал криптекса направо на Софи и макар че тя не знаеше какво има вътре нито какво да прави с него, явно се колебаеше да се обърне към непознат човек. Като се имаше предвид потенциално съдържащата се в него информация, криптографката имаше основание за това.

— Не е необходимо веднага да казваме на Тибинг за ключовия камък. Може изобщо да не му кажем. Просто ще се скрием в дома му и ще имаме време да помислим. И когато поговорим с него за Светия Граал, може би ще започнеш да добиваш представа защо дядо ти ти е оставил криптекса.

— Защо ни го е оставил — напомни му Софи. Лангдън изпита скромна гордост и отново се зачуди защо Сониер е замесил и него.

— Горе-долу знаеш ли къде живее господин Тибинг? — попита тя.

— Имението му се казва Шато Вилет.

Младата жена го зяпна смаяно.

— Прочутото Шато Вилет ли?

— Същото.

— Какви приятели имаш само!

— Знаеш ли къде е имението?

— Минавала съм оттам. Намира се в района на замъците.

— Далече ли е?

— На двайсетина минути оттук.

Лангдън се намръщи.

— Толкова много?

— Да. Тъкмо ще имаш достатъчно време да ми разкажеш какво всъщност е Светият Граал.

Той се замисли.

— Ще ти разкажа у Тибинг. С него сме специалисти по различни части от легендата, така че от двама ни ще получиш пълна представа. — Професорът се усмихна. — Освен това за Тибинг Граалът е смисълът на живота и да чуеш историята от него е все едно да чуеш теорията на относителността от самия Айнщайн.

— Да се надяваме, че господин Тибинг няма нищо против окъснелите гости.

— За твое сведение, той е сър Тибинг. — Лангдън бе допуснал тази грешка само веднъж. — Тибинг е голям образ. Беше посветен в рицарство преди няколко години, след като състави генеалогията на Уиндзорския род.

Софи го погледна.

— Шегуваш се, нали? Да не искаш да кажеш, че отиваме на гости у рицар?

Робърт се усмихна криво.

— Ние търсим Граала, Софи. На кого другиго да разчитаме, ако не на рицар?

Бележки

[1] И ти ли, Робърт? (лат.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:23

52

Огромното имение Шато Вилет се простираше на площ от седемдесет и пет хектара и се намираше на двадесет и пет минути път североизточно от Париж в покрайнините на Версай. Проектиран от Франсоа Мансар през 1668 година, дворецът беше една от най-важните парижки исторически забележителности. Заедно с двете си правоъгълни езера и градините, проектирани от Льо Нотр, Шато Вилет по-скоро представляваше малък замък, отколкото имение. Парижани с обич го наричаха „Малкия Версай“.

Лангдън рязко спря камиона пред внушителния портал, преграждащ дългия километър и половина частен път. В далечината се издигаше домът на сър Лий Тибинг. Надписът на портала бе на английски.

Частна собственост. Забранено за търговски пътници.

Сякаш за да обяви дома си за островче британска територия, Тибинг не само беше наредил табелата да се напише на английски, но и бе поставил интеркома отдясно — мястото на шофьора в Англия.

Софи озадачено погледна интеркома.

— Ами ако някой идва без спътник?

— Не питай. — Лангдън вече беше задавал този въпрос на Тибинг. — Той предпочита всичко да е като в родината му.

Младата жена спусна стъклото.

— По-добре говори ти, Робърт.

Професорът се надвеси над нея, за да натисне бутона, усети съблазнителното ухание на парфюма й и осъзна, че са съвсем близо един до друг. Трябваше да изчака в тази неловка поза. Накрая интеркомът изпращя и се разнесе раздразнен глас с френски акцент.

— Шато Вилет. Кой е?

— Казвам се Робърт Лангдън — почти долепен до Софи, се провикна Лангдън. — Приятел съм на сър Лий Тибинг. Имам нужда от помощта му.

— Господарят спи. И аз спях. Каква работа имате с него?

— Въпросът е личен. От огромен интерес за него.

— Тогава съм сигурен, че сутринта с удоволствие ще ви приеме.

Лангдън премести тежестта си.

— Много е важно.

— Както и сънят на сър Лий. Щом сте му приятел, трябва да знаете, че не е добре със здравето.

Като малък, сър Лий Тибинг бе боледувал от полиомиелит и сега ходеше с патерици, но при последната им среща беше изглеждал толкова жизнерадостен, че Лангдън съвсем бе забравил за недъга му.

— Моля, предайте му, че съм открил нова информация за Граала. Информация, която не може да чака до сутринта.

Последва дълга пауза. Лангдън и Софи чакаха. Двигателят на камиона шумно буботеше. Изтече цяла минута. Накрая се разнесе друг глас.

— Приятелю, бих казал, че още си по кеймбриджко стандартно време. — Гласът беше бодър и весел.

Познал силния британски акцент, Лангдън широко се усмихна.

— Лий, моите извинения, че те будя по това време.

— Моят прислужник ми каза, че не само си в Париж, но и говориш за Граала.

— Реших, че това си струва да те вдигна от леглото.

— Абсолютно.

— Има ли някакъв шанс да отвориш портата за един стар приятел?

— Търсачите на истината са нещо повече от приятели. Те са братя.

Свикнал със склонността на Тибинг към драматизъм, Лангдън облещи очи към Софи.

— Наистина ще отворя портата, ала първо трябва да се уверя, че сърцето ти е искрено — заяви англичанинът. — Изпитание за твоята чест. Ще ми отговориш на три въпроса.

Робърт изпъшка.

— Ще трябва да потърпиш — прошепна той на Софи. — Нали ти казах, че е голям образ.

— Първият въпрос — с мощен глас продължи Тибинг. — Кафе ли да ти предложа, или чай?

Лангдън знаеше отношението на Тибинг към американската страст към кафето.

— Чай — отвърна той. — Английски.

— Поздравявам те за вкуса. Вторият въпрос. Със сметана или захар?

— Сметана — прошепна в ухото му Софи. — Англичаните го пият със сметана.

— Сметана — послушно повтори Робърт. Мълчание.

— Захар?

Тибинг не отговори. „Чакай!“ Лангдън си спомни отвратителната напитка, която му бяха поднесли при предишното му гостуване.

— С каймак! Английски чай с каймак.

— Точно така — весело потвърди Тибинг. — И накрая, трябва да ти задам най-трудния въпрос. — Той замълча за миг и попита с тържествен глас: — През коя година харвардски скул за последен път е победил оксфордския представител в Хенли?[1]

Лангдън нямаше представа, но се сещаше само за една причина, поради която му задаваха въпроса.

— Едва ли се е случвало нещо толкова смехотворно.

Портата се отвори.

— Сърцето ти е искрено, приятелю. Можеш да влезеш.

Бележки

[1] Ежегодна регата на Темза. — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:24

53

— Мосю Верне! — Нощният управител на Депозитната цюрихска банка с облекчение чу гласа на президента по телефона. — Къде изчезнахте? Полицията е тук, всички ви очакват!

— Имам малък проблем — измъчено отвърна банкерът. — Имам нужда от вашата помощ.

„Проблемът ти изобщо не е малък“ — помисли си управителят. Полицията беше обкръжила банката отвсякъде. Самият капитан на ЦУКП всеки момент щеше да се появи със заповедта за обиск, която бе поискал президентът.

— С какво мога да ви помогна?

— Брониран камион номер три. Трябва да го открия.

Озадачен, управителят провери графика за доставките.

— Тук е. В товарния гараж.

— Не е. Камионът беше откраднат от двамата бегълци, които търси полицията.

— Какво? Как са успели?

— Не мога да навлизам в подробности по телефона, но положението е извънредно опасно за банката.

— Какво да направя?

— Включете аварийния предавател на камиона.

Нощният управител погледна контролната кутия в отсрещния край на помещението. Подобно на много бронирани коли, всички камиони на банката бяха снабдени със сателитно проследяващо устройство, което можеше да се задейства от банката дистанционно. Управителят бе използвал системата само веднъж, след отвличане, и тя беше сработила безупречно — бе засякла камиона и автоматично беше пратила координатите на властите. Тази нощ обаче управителят имаше впечатлението, че президентът се надява на малко повече предпазливост.

— Нали знаете, че ако включа системата, сателитът, който задейства предавателя, в същото време ще осведоми властите, че имаме проблем.

Верне помълча няколко секунди.

— Да, знам. Нищо, направете го. Камион номер три. Ще почакам. Трябва ми точното местонахождение на камиона още щом го научите.

— Веднага.

След тридесет секунди на четиридесет километра оттам се включи един малък предавател, скрит под шасито на бронирания камион.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:25

54

Движеха се по лъкатушната, засадена от двете страни с тополи алея към замъка. Софи усещаше, че мускулите й вече се отпускат. Изпитваше облекчение, че вече не са на магистралата, и в момента не се сещаше за по-безопасно място от това частно имение, собственост на добродушен чужденец.

Завиха по кръглата отбивка и отдясно се появи Шато Вилет. Триетажната, дълга най-малко шестдесет метра сграда имаше сива каменна фасада, осветена от прожектори, и рязко контрастираше на безупречно оформените градини и гладките езера.

Прозорците на двореца тъкмо започваха един по един да светват. Вместо да се насочи към входа, Лангдън спря на паркинга, скрит сред вечнозелените храсти.

— Не искам да рискувам да забележат камиона от шосето — поясни той. — Нито Лий да се чуди защо сме дошли с очукан брониран камион.

Софи кимна.

— Какво ще правим с криптекса? Определено не бива да го оставяме тук, но ако го види, сър Лий сигурно ще се поинтересува какво е това.

— Не се безпокой — отвърна Лангдън, слезе от колата и си съблече сакото. Уви с него ковчежето и го понесе на ръце като бебе.

Софи го изгледа със съмнение.

— Много фино.

— Тибинг никога не отваря вратата лично. Предпочита да се появи тържествено. Ще намеря къде да го оставя преди да се срещнем с него. — Робърт замълча за миг. — Всъщност сигурно трябва да те предупредя за нещо. Сър Лий има чувство за хумор, което хората често намират за малко… странно.

Софи се съмняваше, че тази нощ нещо може да й се стори странно.

Алеята до главния вход бе настлана с павета и водеше до врата от резбован дъб и череша с месингово чукало, голямо колкото грейпфрут. Преди младата жена да успее да почука, вратата се отвори. На прага застана елегантен иконом, който в движение дооправяше бялата си вратовръзка и смокинг. Изглеждаше петдесетинагодишен, имаше фино лице и строго изражение, което не оставяше съмнение, че не се радва на присъствието им.

— Сър Лий скоро ще слезе — със силен френски акцент съобщи той. — В момента се облича. Предпочита да не посреща гостите си по нощница. Може ли да взема сакото ви? — Икономът намръщено погледна вързопа в ръцете на Лангдън.

— Благодаря, няма нужда.

— Както желаете. Насам, моля.

Французинът ги поведе през разкошно мраморно фоайе към изящна дневна, меко осветена от викториански лампи с висящи пискюли. Някак царствено миришеше на тютюн от лула, чай, шери и каменна сграда. Между две лъскави ризници до отсрещната стена имаше грубо изсечена камина, достатъчно голяма, за да изпекат вътре вол. Икономът отиде при камината, приклекна и драсна клечка кибрит. Подпалките, наредени между дъбовите дънери, запращяха.

Мъжът се изправи и изпъна сакото си.

— Господарят ви моли да се чувствате като у дома си. — И с тези думи излезе и остави Лангдън и Софи сами.

Софи се чудеше на коя от антиките край камината да седне — на ренесансовия кадифен диван, на люлеещия се стол или на един от двата каменни стола, които сякаш бяха донесени от византийски храм.

Лангдън разви криптекса, отиде при дивана и пъхна дървеното сандъче под него. После изтупа сакото си, облече го, приглади реверите, усмихна се на Софи и седна точно върху скритото съкровище.

„Нека е диванът“ — помисли си тя и се настани до него.

Докато се взираше в огъня и се наслаждаваше на топлината, Софи имаше усещането, че дядо й би харесал тази стая. По тъмната дървена ламперия висяха творби на стари майстори, в една от които разпозна Пусен, най-любимия художник на дядо й след Леонардо. От плочата над камината бдеше алабастров бюст на Изида.

В самата камина под египетската богиня имаше две каменни готически чудовища, служещи за подпори на дървата. Устите им зееха и разкриваха заплашително кухи гърла. Готическите водоливници винаги бяха ужасявали Софи като малка — поне докато дядо й не я беше излекувал от страха й, като я бе завел на върха на катедралата Нотър Дам по време на буря. „Виж тези глупави същества, принцесо — беше й казал той, посочвайки бликащите от устите им водни струи. — Чуваш ли смешното клокочене в гърлата им? — Момиченцето бе кимнало и се беше усмихнало. — Все едно правят гаргара — беше продължил старецът. — Затова носят това глупаво име — гаргойли.“ Оттогава Софи бе престанала да се страхува от тях.

Милият спомен я прободе като нож. Едва сега осъзнаваше реалността на убийството. „Grand-pére вече го няма. — Тя си представи криптекса под дивана и се зачуди дали Лий Тибинг ще има представа как да го отвори. — Ако изобщо го попитаме. — В последните си думи дядо й поръчваше да намери Робърт Лангдън. Не споменаваше за никой друг. — Трябваше да се скрием някъде“ — каза си Софи и реши да се довери на преценката на американеца.

— Сър Робърт! — изрева иззад тях мощен глас. — Виждам, че пътуваш с девица.

Лангдън се изправи. Софи също скочи на крака. Гласът идваше от горния край на вито стълбище, което се издигаше към сенките на втория етаж. Там се движеше някаква фигура, все още само неясен силует.

— Добър вечер — провикна се Лангдън. — Сър Лий, позволи ми да ти представя Софи Нево.

— За мен е чест. — Тибинг най-после излезе на светло.

— Благодаря, че ни приехте — каза Софи. Мъжът вървеше с метални патерици и слизаше стъпало по стъпало. — Наясно сме, че е доста късно.

— Толкова е късно, мила моя, че чак е рано — засмя се той. — Vous n’est pas américaine?

Софи поклати глава.

— Parisienne.[1]

— Отлично говорите английски.

— Благодаря, учила съм в Роял Хелоуей.

— Това обяснява всичко. Може би Робърт ви е казал, че съм учил точно оттатък пътя, в Оксфорд. — Тибинг прати дяволита усмивка на Лангдън. — Естествено за всеки случай кандидатствах и в Харвард.

Домакинът им докуцука до тях. На Софи не й приличаше на рицар повече от сър Елтън Джон. Набит и румен, сър Лий Тибинг имаше рошава рижа коса и весели кафяви очи, които сякаш искряха. Носеше широка копринена риза и мека жилетка. Въпреки алуминиевите патерици, се държеше с достойнство, което изглеждаше по-скоро вторичен продукт на благородно наследство, отколкото на съзнателно усилие.

Тибинг протегна ръка на професора.

— Измършавял си, Робърт.

Лангдън се ухили.

— Ти пък си понапълнял.

Англичанинът весело се засмя и се потупа по шкембето.

— Признавам. Напоследък единствените ми плътски удоволствия са кулинарни. — Той се обърна към Софи, изящно хвана ръката й, леко наклони глава, дъхна върху пръстите й и извърна очи; — Милейди.

Софи погледна към Лангдън, неуверена дали се е върнала в миналото, или е попаднала в лудница. Икономът, който им бе отворил вратата, влезе с чаен сервиз и почна да сервира на масата пред камината.

— Това е Реми Легалудек, моят прислужник — представи го Тибинг.

Слабият французин сковано кимна и отново изчезна.

— Реми е от Лион — прошепна Тибинг, като че ли това беше фатална болест. — Но прави великолепни сосове.

Лангдън се засмя.

— Мислех, че си внасяш всичко от Англия.

— Божичко, не! Не бих пожелал британски готвач на никой друг освен на френските данъчни власти. — Той хвърли поглед към Софи. — Pardonnez-moi[2], мадмоазел Нево. Уверявам ви, че антипатията ми към французите се отнася само за политиците и футболистите. Вашето правителство ми краде парите, а националният ви отбор наскоро ни унижи.

Софи спокойно му се усмихна.

Тибинг я погледна, после се обърна към Лангдън.

— Нещо се е случило. И двамата имате потресен вид.

Американецът кимна.

— Преживяхме интересна нощ, Лий.

— Несъмнено. Без предизвестие пристигате на прага ми посред нощ и говорите за Граала. Кажи ми, наистина ли се отнася за Граала, или просто си го използвал, защото знаеш, че това е единствената тема, заради която ще се надигна от леглото?

„По малко и от двете“ — помисли си Софи и си представи скрития под дивана криптекс.

— Лий — отвърна Лангдън. — Искаме да поговорим с теб за Ордена на Сион.

Тибинг заинтригувано повдигна гъстите си вежди.

— Пазителите. Значи наистина се отнася за Граала. Казваш, че си открил някаква информация, така ли? Нещо ново ли, Робърт?

— Може би. Не сме съвсем сигурни. Може би е по-добре първо да получим някои сведения от теб.

Тибинг насочи показалец към него.

— Все същият лукав американец. Танто за танто. Добре. На вашите услуги съм. Какво ви интересува?

Професорът въздъхна.

— Надявах се, че ще си така любезен да обясниш на госпожица Нево истинския характер на Светия Граал.

Тибинг се смая.

— Тя не знае ли?

Лангдън поклати глава.

Усмивката на лицето на домакина им стана почти неприлична.

— Значи наистина си ми довел девственица, Робърт.

Американецът малко сепнато се обърна към Софи и каза:

— Любителите на легендата за Граала наричат „девственик“ всеки, който никога не е чувал истинската история.

Тибинг с готовност се обърна към нея.

— Какво ви е известно, мила моя?

Тя набързо очерта онова, което вече й бе разказал Лангдън — Ордена на Сион, рицарите тамплиери, документите от Сангреала и Светия Граал, който според мнозина не бил чаша… а нещо много по-могъщо.

— Това ли е всичко? — Тибинг скандализирано погледна приятеля си. — Смятах те за джентълмен, Робърт. Ти си я лишил от кулминацията!

— Знам. Помислих си, че двамата с теб можем… — Лангдън очевидно реши, че неприличната метафора е отишла прекалено далеч.

Англичанинът вече бе вперил искрящия си поглед в Софи.

— Вие сте Граалова девственица. И повярвайте ми, никога няма да забравите първия път.

Бележки

[1] „Не сте ли американка?“ „Парижанка съм.“ (фр.). — Б. пр.
[2] Извинете ме (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:27

55

Седнала на дивана до Лангдън, Софи изпи чая си и изяде една кифличка. Това й подейства ободрително. С грейнало лице, сър Лий тромаво крачеше пред огъня и патериците му тракаха по пода.

— Светият Граал — с поучителен глас започна той. — Повечето хора ме питат само къде е. Боя се, че може би никога няма да отговоря на този въпрос. — Той се обърна и погледна Софи право в очите. — Обаче… много по-важният въпрос е какво представлява Светият Граал.

Тя усети нажежаващата се атмосфера на научно очакване.

— За да разберем напълно Граала, първо трябва да разберем Библията — продължи Тибинг. — Добре ли познавате Новия завет?

Младата жена сви рамене.

— Всъщност изобщо не го познавам. Отгледа ме човек, който боготвореше Леонардо да Винчи.

На лицето на англичанина се изписа едновременно сепнато и доволно изражение.

— Просветена душа. Отлично! Тогава трябва да знаете, че Леонардо е бил един от пазителите на тайната на Светия Граал. И е скрил податките в творбите си.

— Робърт спомена за това, да.

— Ами възгледите на да Винчи за Новия завет?

— Нямам представа.

Очите на Тибинг весело проблеснаха и той посочи библиотеката в отсрещния край на стаята.

— Ако обичаш, Робърт. На долната лавица. „La stôria di Leonardo“[1].

Лангдън извади една голяма книга и я остави на масата. Тибинг я обърна към Софи, отвори тежката корица и прелисти на цитатите в края.

— От бележника на Леонардо с полемики и размисли. Мисля, че това ще ви се стори важно за разговора ни. — Той посочи един от цитатите.

Софи го прочете:

„Мнозина са търгували със заблуди и лъжливи чудеса, аблуждавайки глупавите тълпи.“ Леонардо да Винчи

— И това — посочи друг цитат англичанинът.

„Заблуждава ни ослепяващо невежество. О, окаяни смъртни, отворете си очите!“— Леонардо да Винчи

Софи потръпна.

— За Библията ли говори Леонардо?

Тибинг кимна.

— Отношението му към Библията е пряко свързано със Светия Граал. Всъщност да Винчи е нарисувал истинския Граал, който скоро ще ви покажа, но първо трябва да поговорим за Библията. — Той се усмихна. — А всичко, което трябва да знаете за Библията, е обобщено от великия доктор по канонично право Мартин Пърси. — Англичанинът се прокашля и каза: — „Библията не е пристигнала по факса от небето“.

— Моля?

— Библията е дело на човека, мила моя. Не на Бог. Библията не е паднала чудотворно от облаците. Човекът я е създал като исторически документ за бурни времена и тя се е развила в безчет преводи, добавки и ревизии. Никога не е съществувал окончателен вариант на тази книга.

— Ясно.

— Иисус Христос е историческа личност с поразително влияние, може би най-загадъчният и вдъхновяващ водач в историята. Като предсказания месия, Иисус съборил владетели, вдъхновил милиони и основал нови философии. Като потомък на цар Соломон и цар Давид, Иисус имал законно право на еврейския трон. Напълно разбираемо е, че животът му е бил документиран от хиляди негови привърженици. — Тибинг спря, за да изпие глътка чай, после остави чашата си върху камината. — За Новия завет били обсъдени над осемдесет евангелия, и все пак били избрани сравнително малко — тези на Матей, Марк, Лука и Йоан.

— Кой ги е избрал? — попита Софи.

— Аха! — ликуващо възкликна англичанинът. — Най-голямата ирония в християнската история! Каквато я познаваме днес, Библията е съставена от езическия римски император Константин Велики.

— Мислех, че Константин е бил християнин — каза Софи.

— Не — подсмихна се Тибинг. — Той през целия си живот останал езичник и бил кръстен едва на смъртния си одър, когато бил прекалено слаб, за да протестира. По негово време официалната религия на Рим бил култът към слънцето, култът към Sol Invictus или непобедимото слънце, и Константин бил негов първожрец. За негово нещастие, империята изпадала във все по-дълбок религиозен смут. Четири века след разпването на Иисус Христос неговите последователи прогресивно се умножавали. Християни и езичници започнали да воюват помежду си и конфликтът добил такива размери, че заплашвал да разцепи Рим на две. Константин решил, че трябва да направи нещо. През триста двайсет и пета година той се заел да обедини Рим с една обща религия. Християнството.

Софи беше изненадана.

— Защо езически император е избрал тъкмо християнството за официална религия?

Тибинг пак се засмя.

— Константин бил изключително добър търговеца Виждал, че християнството е във възход, и просто заложил на печелившия кон. Историците все още се удивляват на ловкостта, с която покръстил слънцепоклонниците. Като пренесъл езическите символи, дати и ритуали в налагащата се християнска традиция, той създал своего рода хибридна религия, приемлива и за двете страни.

— Пълна метаморфоза — обади се Лангдън. — Следите от езическата религия в християнската символика са безспорни. Египетските слънчеви дискове се превърнали в ореолите на светците. Пиктограмите на Изида, която кърми своя непорочно заченат син Хор, залегнали в основата на съвременните изображения на Богородица, кърмеща младенеца Иисус. И всички елементи на католическия ритуал — митрата, олтарът, славословието и причастието, актът на „богоизяждането“ — са пряко заимствани от по-древни езически мистерийни религии.

Тибинг изцъшка.

— Не дай Боже да зачекнеш специалист по символика на тема християнска иконография. Нищо в християнството не е оригинално. Предхристиянският бог Митра, наречен Син на слънцето и Светлина на света, е роден на двайсет и пети декември, умрял, бил погребан в скална гробница и след три дни възкръснал. Между другото, двайсет и пети декември също е рожденият ден на Озирис, Адонис и Дионис. Новороденият Кришна получил в дар злато, ливан и смирна. Даже ежеседмичният свещен ден на християнството е откраднат от езичниците.

— Какво искате да кажете?

— Отначало християните почитали еврейския шабат в събота, но Константин преместил деня, за да съвпада с езическия ден на слънцето — поясни Лангдън. — До ден днешен повечето богомолци, които ходят на черква в неделя сутрин, нямат представа, че са там заради езическия бог-слънце.

На Софи вече й се виеше свят.

— И всичко това има нещо общо с Граала, така ли?

— Точно така — потвърди Тибинг. — По време на това сливане на религии Константин трябвало да подсили новата християнска традиция и провел прочутия икуменически Никейски събор.

Софи беше чувала за него, само доколкото там бе съставено Символ веруюто.

— На този събор били обсъдени и гласувани много аспекти на християнството — датата на Великден, ролята на епископите, изпълняването на тайнствата и естествено, божествеността на Иисус — каза англичанинът.

— Не разбирам, как така Неговата божественост?

— До този момент в историята, мила моя, Иисус бил смятан от своите последователи за смъртен пророк… велик и могъщ човек, но въпреки това човек. Смъртен.

— А не за син Божи?

— Не — потвърди Тибинг. — Обявяването на Иисус за „син Божи“ било официално предложено и гласувано на Никейския събор.

— Почакайте, да не би да искате да кажете, че божествеността на Иисус е резултат на гласуване?

— При това мненията се разделили — прибави англичанинът. — Само че приемането на божествеността на Иисус било важно за сплотяването на Римската империя и новата властова база на Църквата. Като обявил официално Иисус за син Божи, Константин го превърнал в божество, съществуващо извън обсега на човешкия свят, същество, чиято власт била безспорна. Това не само изключвало по-нататъшни езически удари срещу християнството, но сега последователите на Христа можели да изкупят греховете си само по установения сакрален канал — Църквата.

Софи погледна Лангдън. Той утвърдително кимна.

— Всичко било свързано с борбата за власт — продължи Тибинг. — Иисус като месия бил важен за функционирането на Църквата и държавата. Мнозина учени твърдят, че ранната Църква буквално откраднала Иисус от неговите първоначални последователи, отмъкнала неговото човешко послание, забулила го в непробиваема божественост и го използвала, за да разшири собствената си власт. Написал съм няколко книги по този въпрос.

— Предполагам, че благочестивите християни ежедневно ви засипват с гневни писма.

— Защо смятате така? — учуди се той. — Огромното мнозинство образовани християни познават историята на; своята вяра. Иисус наистина е бил велик и могъщ човек. Задкулисните политически маневри на Константин не омаловажават величието на Христовия живот. Никой не твърди, че Христос е бил мошеник, нито отрича, че е ходил по света и е вдъхновил милиони за по-добър живот. И по този начин е оформил лицето на християнството, каквото го познаваме ние.

Софи погледна книгата. Очевидно нямаше търпение да продължат нататък и да види Леонардовата рисунка на Светия Граал.

— А сега голямата измама — заговори по-бързо Тибинг. — Тъй като Константин издигнал статуса на Иисус близо четири века след Христовата смърт, вече съществували хиляди документи за неговия живот като смъртен човек. Императорът знаел, че за да пренапише учебниците, имал нужда от решителен удар. Оттук произли-за най-важният момент в християнската история. — Той замълча за миг и впери очи в Софи. — Константин поръчал и финансирал съставянето на нова Библия, без онези евангелия, в които се говорело за човешките черти на Христос, и се разкрасявали евангелията, които го представяли като божествен. По-древните евангелия били забранени, събрани и изгорени.

— Интересно е да се отбележи, че всеки, който предпочитал забранените евангелия пред Константиновата версия, бил обявяван за еретик — прибави Лангдън. — Думата „еретик“ се появила тъкмо в този исторически момент. Гръцката дума „херетикос“ означава „способен да избира“. Онези, които „избирали“ оригиналната история на Христос, били първите еретици в света.

— За щастие на историците, някои евангелия, които Константин се опитал да унищожи, все пак оцелели — продължи Тибинг. — Свитъците от Мъртво море бяха открити през петдесетте години, скрити в една пещера край Кумран в Юдейската пустиня. И разбира се, Коптските свитъци, намерени през хиляда деветстотин четирийсет и пета година при Наг Хамади. Освен че разкриват истинската история за Граала, тези документи разказват за проповедта на Христос от съвсем човешка гледна точка. Естествено Църквата не изневери на традицията си за дезинформация и положи всички усилия да не допусне разпространяването на истината за тези свитъци. И как иначе? Свитъците осветляват въпиещи исторически противоречия и фалшификации и категорично потвърждават, че съвременната Библия е съставена и редактирана от хора с политически цели — да установят божествеността на човека Иисус Христос и да използват неговото влияние, за да увековечат собствената си власт.

— И все пак не бива да забравяме, че стремежът на днешната Църква да скрие тези документи идва от искрената вяра в тяхната представа за Христос — възрази Лангдън. — Църквата се състои от дълбоко набожни хора, които наистина вярват, че тези противоречиви документи може да са само лъжесвидетелства.

Тибинг с усмивка на лице се настани на стола срещу Софи.

— Както виждате, нашият професор е доста по-мекосърдечен към Рим от мен. Въпреки това той е прав, че според днешното духовенство тези противоречиви документи са лъжесвидетелства. Това е напълно разбираемо. Константиновата Библия е тяхно верую от векове. Няма по-индоктриниран от индоктриниращия.

— Иска да каже, че ние почитаме боговете на своите предци — обади се Лангдън.

— Искам да кажа, че почти всичко, на което са ни учили за Христос нашите бащи, е лъжа — възрази Тибинг. — Както и историите за Светия Граал.

Софи пак погледна цитата от Леонардо. „Заблуждава ни ослепяващо невежество. О, окаяни смъртни, отворете си очите!“

Англичанинът посегна към книгата и я прелисти към средата.

— И накрая, преди да ви покажа Леонардовите рисунки на Светия Граал, искам да хвърлите един поглед на това. — Той отвори на цветна репродукция, обхващаща цели две страници. — Предполагам, че това произведение ви е познато.

„Той се шегува, нали?“ Това беше най-известната фреска на всички времена, Тайната вечеря, легендарният Леонардов стенопис от черквата „Санта Мария дела Грацие“ край Милано. Творбата изобразяваше Иисус и неговите ученици в момента, в който им казваше, че един от тях ще Го предаде.

— Познавам стенописа, да.

— Тогава сигурно ще ми позволите една игричка? Затворете си очите, моля.

Софи колебливо се подчини.

— Къде седи Иисус? — попита Тибинг.

— По средата.

— Добре. А какво яде той и какво ядат учениците му?

— Хляб. — „Очевидно.“

— Отлично. Какво пият?

— Вино. Пият вино.

— Чудесно. Един последен въпрос. Колко чаши има на масата?

Тя се замисли. Знаеше, че това е уловка. „И като взе чашата… даде им; и пиха от нея всички“.

— Една — отвърна Софи. — Потирът. — „Христовата чаша. Светият Граал.“ — Иисус е дал на учениците си една чаша с вино, както правим и днес на причастието.

Тибинг въздъхна.

— Отвори си очите.

Тя го направи. Англичанинът широко се усмихваше. Софи погледна картината и за свое удивление видя, че всички на масата имат чаши, включително Христос. Тринадесет чаши. Нещо повече, те бяха малки, стъклени и без столчета. Нямаше потир. Светия Граал го нямаше.

Очите на Тибинг блестяха.

— Малко странно, не смятате ли, като се има предвид, че и Библията, и нашата обичайна легенда за Граала обявяват този момент за появата на Светия Граал. Странно, изглежда, че Леонардо е забравил да нарисува Христовата чаша.

— Изкуствоведите сигурно са го забелязали.

— Ще се изненадате, когато узнаете какви чудатости е включил да Винчи и повечето учени или не са ги видели, или просто са предпочели да не им обърнат внимание. Всъщност този стенопис е ключът към загадката на Светия Граал. Леонардо го излага пред очите на всички в Тайната вечеря.

Софи жадно се вгледа в творбата.

— Нима тази фреска ни казва какво представлява Светият Граал?

— Не какво — прошепна Тибинг. — А кой. Светият Граал не е вещ. А… човек.

Бележки

[1] Историята на Леонардо (ит.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:30

56

Софи дълго зяпа англичанина, после се обърна към Лангдън.

— Светият Граал е човек, така ли?

Робърт кимна.

— Всъщност е жена. — Неразбиращото й изражение показваше, че вече са успели да я объркат. Той си спомняше, че когато за пръв път бе чул това твърдение, беше реагирал по същия начин. Женската връзка му се бе изяснила едва когато беше вникнал в символиката зад Граала. Тибинг очевидно си мислеше същото.

— Робърт, може би сега е моментът да се намесиш като специалист по символика, а? — Той отиде до една близка масичка, взе лист хартия и го постави пред Лангдън. Американецът извади химикалка от джоба си.

— Софи, нали знаеш съвременните символи за мъж и жена? — Той нарисува разпространения мъжки и женски символ.

— Естествено — отвърна тя.

— Това обаче не са първоначалните символи за мъж и жена — тихо каза Лангдън. — Много хора грешно смятат, че мъжкият символ произлиза от щит и копие, а женският представлява хубавица, която се оглежда в огледало. Всъщност те произлизат от древните астрономически символи на бога-планета Марс и богинята-планета Венера. Оригиналните знаци са много по-прости. — Той нарисува друг символ.

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 3 Image001

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 3 Image001

— Това е първият мъжки символ — каза й професорът. — Стилизиран фалос.

— Съвсем конкретен е — отбеляза Софи.

— Абсолютно — потвърди Тибинг.

— Този знак е известен като „острието“ и символизира агресивността и мъжествеността — продължи Лангдън. — Всъщност същият този фалически символ все още се използва на модерните военни униформи и обозначава военния ранг.

— Така е — ухили се англичанинът. — Колкото повече пениси имаш, толкова по-висок е рангът ти. Момчетата винаги си остават момчета.

Робърт сви устни.

— Както се досещаш, женският символ е точно обратният. — Той нарисува нов знак на листа. — Казва се „потирът“.

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 3 Image002

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 3 Image002

На лицето на Софи се изписа изненада. Лангдън разбра, че е направила връзката.

— Потирът прилича на чаша или съсъд. И което е по-важно, прилича на женска утроба. Този знак символизира женствеността и плодородието. — Робърт я погледна в очите. — Софи, легендата разказва, че Светият Граал е потир — чаша. Но тази му характеристика всъщност е алегория, скриваща истинския му характер. С други думи, легендата използва потира като метафора на нещо много по-важно.

— Жена — рече Софи.

— Точно така. — Професорът се усмихна. — Граалът буквално е древният символ на женствеността, а светият Граал представлява свещената женственост, Богинята-майка. Естествено днес това значение е изгубено, премахнато е от Църквата. Силата на женствеността, нейната способност да създава живот някога била свещена, но представлявала заплаха за главно мъжката Църква, затова свещената женственост била демонизирана и обявена за нечиста. Всъщност мъжът, а не Бог създал концепцията за „първородния грях“ — историята за Ева, която вкусила от ябълката и предизвикала падението на човешката раса. Жената, която някога била свещена създателка на живот, сега станала враг.

— Трябва да прибавя, че концепцията за жената като създателка на живота е в основата на древната религия — обади се Тибинг. — Раждането било мистично и могъщо. За съжаление, християнската философия решила да си присвои съзидателната сила на жената, като загърби биологичната истина и направи мъжа Творец. Битие ни разказва, че Ева била създадена от реброто на Адам. Жената станала рожба на мъжа. При това греховна. Битие било началото на края за Богинята-майка.

— Граалът е символ на изгубената Богиня-майка — продължи Лангдън. — Когато възникнало християнството, старите езически религии не изчезнали просто така в небитието. Легендите за рицарските походи в търсене на изчезналия Граал всъщност са разкази за забранени походи в търсене на изгубената свещена женственост. Рицарите, които твърдели, че търсят „потира“, всъщност използвали метафора, за да се защитят от Църквата, която поробила жените, прогонила Богинята-майка, изгаряла неверниците и забранявала езическата почит към свещената женственост.

Софи поклати глава.

— Съжалявам. Когато каза, че Светият Граал бил човек, аз си помислих, че говориш за действителна личност.

— И е точно така — потвърди Робърт.

— При това не коя да е жена — отново се намеси Тибинг и възбудено се изправи. — Жена, която носела със себе си толкова голяма тайна, че ако тя се разкриела, заплашвала да унищожи самите устои на християнството!

Софи вече нищо не разбираше.

— Тази жена известна историческа личност ли е?

— Абсолютно. — Англичанинът вдигна патерицата си и посочи към коридора. — И ако се преместим в кабинета, приятели, за мен ще е чест да ви покажа картината, на която я е нарисувал Леонардо.

Реми Легалудек стоеше пред телевизора в кухнята. По новините показваха снимки на мъж и жена… същите, на които току-що беше поднесъл чай.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:31

57

Застанал до полицейските автомобили пред Депозитната цюрихска банка, лейтенант Коле се чудеше защо Фаш толкова се бави със заповедта за обиск. Банкерите очевидно криеха нещо. Твърдяха, че Лангдън и Нево били идвали и че ги били отпратили, тъй като нямали нужния банков код.

„Тогава защо не ни пускат вътре да поогледаме?“ Накрая мобилният му телефон иззвъня. Обаждаха се от командния пункт в Лувъра.

— Имаме ли заповед за обиск? — попита Коле.

— Оставете банката, господин лейтенант — отвърна агентът. — Току-що ни предадоха нова информация. Знаем точно къде се крият Лангдън и Нево.

Коле тежко седна върху капака на колата си.

— Шегуваш се.

— Имам адрес в предградията. Някъде край Версай.

— Капитан Фаш знае ли?

— Още не. В момента води важен телефонен разговор.

— Веднага тръгвам. Кажи му да ми се обади в колата. — Коле взе адреса и се метна зад волана. Докато се отдалечаваше от банката, се сети, че е забравил да попита кой е съобщил местонахождението на Лангдън. Не че имаше значение. Сега имаше възможност да изкупи скептицизма и предишните си гафове. Предстоеше му да направи най-важния арест в цялата си кариера.

Лейтенантът се свърза по радиостанцията с петте автомобила, които го придружаваха.

— Без сирени, момчета. Лангдън не може да знае, че идваме.

На четиридесет и осем километра оттам едно черно ауди отби от провинциалното шосе. Сила слезе и погледна през оградата от ковано желязо в огрения от луната склон към далечното шато. Всички прозорци на долния етаж светеха. „Странно за този час — помисли си албиносът и се усмихна. Информацията на Учителя очевидно беше точна. — Няма да си тръгна оттук без ключовия камък — закле се той. — Няма да проваля епископа и Учителя.“

Провери пълнителя на глока, провря го през решетките и го пусна върху обраслата с мъх земя. После се хвана за горния край на оградата, набра се и прескочи оттатък. Без да обръща внимание на пронизалата го болка от кожения ремък на бедрото му, вдигна оръжието и се заизкачва по тревистия склон.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:35

58

Софи никога не бе виждала кабинет като този на Тибинг. Шест-седем пъти по-голям и от най-луксозните офиси, огромният cabinet de travail[1] на рицаря напомняше на странна смесица между научна лаборатория, архив и битпазар. Осветен от три полилея, настланият с плочи под беше осеян с островчета от работни маси, отрупани с книги, произведения на изкуството, артефакти и изненадващо количество електронна техника — компютри, проектори, микроскопи, ксерокси и скенери.

— Това беше балната зала — малко притеснено поясни Тибинг. — Не ми се случва често да танцувам.

На Софи започваше да й се струва, че тази нощ се е превърнала в някаква зона на здрача, в която нищо не е такова, каквото очаква.

— Нима всичко това ви е нужно за работата?

— Откриването на истината е любовта на моя живот — отвърна Тибинг. — А Сангреалът е любимата ми наложница.

„Светият Граал е жена“ — каза си Софи. В главата й се преплитаха идеи, които сякаш нямаха никакъв смисъл.

— Нали казахте, че имате картина на жената, която твърдите, че е Светият Граал?

— Да, но не съм я обявил аз за Граала. Обявил я е самият Христос.

— Къде е картината? — попита Софи и плъзна поглед по стените.

— Хммм… — Тибинг се преструваше, че е забравил. — Светият Граал. Сангреалът. Потирът. — Той рязко се завъртя на пети и посочи отсрещната стена. Там висеше два и половина метрова репродукция на Тайната вечеря. — Ето я!

Софи беше сигурна, че не е доразбрала нещо.

— Същата картина, която ми показахте преди малко.

Англичанинът й намигна.

— Знам, обаче в уголемен вид е много по-вълнуваща. Не смятате ли?

Тя се обърна към Лангдън за помощ.

— Обърках се.

Робърт се усмихна.

— Светият Граал наистина присъства в Тайната вечеря. Леонардо я е включил на видно място.

— Почакайте — спря го Софи. — Нали казахте, че Светият Граал е жена? В Тайната вечеря са изобразени тринайсет мъже.

— Нима? — повдигна вежди Тибинг. — Я погледнете отблизо.

Тя неуверено се приближи до картината и разгледа тринадесетте фигури — Иисус Христос в средата с по шестима ученици отляво и отдясно.

— Само мъже са — потвърди Софи.

— А кой седи на почетното място отдясно на Господ? — попита Тибинг.

Софи внимателно разгледа фигурата непосредствено отдясно на Иисус и изведнъж я обзе удивление. Фигурата наистина имаше дълга червена коса, деликатни сключени ръце и леко издути гърди. Това несъмнено беше… жена.

— Жена e — възкликна тя. Тибинг се смееше.

— Изненада, изненада. Повярвайте ми, това не е грешка. Леонардо е бил майстор в предаването на разликите между половете.

Софи не можеше да откъсне очи от жената до Христос. „В Тайната вечеря би трябвало да са участвали тринайсет мъже. Коя е тази жена?“ Въпреки че многократно бе виждала класическата фреска, никога не беше забелязвала това въпиещо противоречие.

— На всички им убягва — рече англичанинът. — Предварително втълпените ни представи за тази сцена са толкова силни, че умът ни изключва несъответствието и кара очите ни да виждат друго.

— Това се нарича „скитома“ — прибави Лангдън. — Мозъкът понякога го прави с могъщите символи.

— Още една причина да не обърнете внимание на жената е фактът, че повечето снимки на стенописа са направени преди хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, когато детайлите били скрити под пластове мръсотия и няколко нескопосни реставрации от осемнайсети век. Сега поне е разкрит оригиналният пласт боя на Леонардо. — Тибинг посочи репродукцията. — Et voila![2]

Софи пристъпи още по-близо към картината. Жената отдясно на Иисус беше млада и имаше благочестив вид, със скромно лице, красива червена коса и кротко сключени длани. „Това ли е жената, която може да погуби Църквата?“

— Коя е тази жена? — попита тя.

— Това, мила моя, е Мария Магдалина — отвърна Тибинг.

Софи се обърна към него.

— Проститутката ли?

Англичанинът ахна, сякаш тази дума го беше оскърбила лично.

— Мария Магдалина не е била такава. Тази злощастна заблуда е наследство от оклеветяващата кампания на ранната Църква. Църквата трябвало да я опозори, за да скрие опасната й тайна — нейната роля на Светия Граал.

— Нейната роля ли?

— Както споменах, ранната Църква трябвало да убеди света, че смъртният пророк Иисус е божествено същество — поясни Тибинг. — Затова всички евангелия, в които се описвали земните страни от живота на Иисус, трябвало да бъдат изхвърлени от Библията. За нещастие на първите редактори, една особено смущаваща земна тема се срещала във всички евангелия. Мария Магдалина. — Той замълча за миг. — И по-конкретно бракът й с Иисус Христос.

— Моля? — Софи стрелна с поглед Лангдън, после отново се обърна към Тибинг.

— Това е исторически факт и Леонардо да Винчи определено го е знаел — заяви англичанинът. — Тайната вечеря показва на зрителя, че Иисус и Мария Магдалина са били двойка.

Софи отново се вторачи във фреската.

— Забележете, че Иисус и Мария са облечени като огледални образи един на друг. — Тибинг посочи двете фигури в центъра на композицията.

Младата жена бе хипнотизирана. Естествено, цветовете на дрехите им бяха „огледални“. Иисус носеше червена туника и синя плащаница, а Мария Магдалина — синя туника и червена плащаница. „Ин и ян“.

— Да навлезем в още по-странното — продължи Тибинг. — Забележете, че Иисус и Неговата невеста като че ли са допрели хълбоците си и са се навели настрани един от друг, сякаш за да образуват това ясно очертано негативно пространство помежду си.

Още преди той да й посочи контурите, Софи го видя — безспорния знак „V“ в центъра на картината. Това беше същият символ на Граала, потира и женската утроба, който преди малко бе нарисувал Лангдън.

— И накрая, ако разглеждате Иисус и Мария Магдалина като композиционни елементи, а не хора, ще ви направи впечатление още един очевиден знак. — Тибинг замълча за миг. — Буква от азбуката.

Софи веднага я видя. Малко беше да се каже, че буквата изпъква. Просто в един момент младата жена не виждаше нищо друго. В центъра на картината безспорно се очертаваше огромната, безупречно оформена буква „М“.

— Прекалено е ясна, за да е съвпадение, не смятате ли? — попита Тибинг.

Софи беше смаяна.

— Какво означава тя? — Той сви рамене.

— Любителите на теориите за заговорите ще ви отговорят, че означава „matrimônio“[3] или „Мария Магдалина“. Честно казано, никой не знае със сигурност. Сигурно е само, че скритата буква „М“ не е грешка. Тя изключително често се среща във връзка с Граала — водни знаци, картини, скрити под други картини или композиционни алюзии. Най-очевидното „М“ естествено е нарисувано на олтара на „Парижката Света Богородица“ в Лондон, проектирана от бившия велик магистър на Ордена на Сион Жан Кокто.

Софи обмисли всичко това.

— Признавам, че скритите букви „М“ са интересни, но предполагам, никой не твърди, че те доказват брака на Иисус и Мария Магдалина.

— Не, не — съгласи се Тибинг и отиде при една маса, отрупана с книги. — Както вече споменах, бракът на Иисус с Мария Магдалина е исторически факт. — Той затършува из томовете. — Нещо повече, като женен мъж, Иисус е много по-логичен, отколкото обичайната ни библейска представа за него като ерген.

— Защо? — попита Софи.

— Защото Иисус е бил евреин и благоприличието по онова време забранявало евреин да остане ерген — пое щафетата Лангдън, докато домакинът им търсеше книгата. — Според еврейския обичай безбрачието се заклеймявало и бащата бил длъжен да намери жена на сина си. Ако Иисус не е бил женен, поне едно от евангелията щеше да го споменава и да дава някакво обяснение на неестественото му ергенство.

Тибинг откри огромен том и го придърпа към себе си. Беше с кожена подвързия и беше голям колкото атлас. Заглавието гласеше: „Гностичните евангелия“. Англичанинът разтвори книгата. Лангдън и Софи се приближиха до него. Тя видя, че вътре има снимки на увеличени откъси от древни документи — оръфани папируси с ръкописни, текстове. Древният език не й бе познат, ала на съседните страници бяха отпечатани преводите.

— Това са факсимилета на свитъците от Наг Хамади и Мъртво море, за които споменах — поясни Тибинг. — Най-ранните християнски документи. Смущаващото обаче е, че те не съответстват на евангелията от Библията. — Той прелисти книгата и посочи един откъс. — Евангелието от Филип винаги е подходящо начало.

Софи прочете пасажа:

И спътница на Спасителя беше Мария Магдалина. Христос я обичаше повече от всички ученици и често я целуваше по устата. Останалите ученици се обиждаха от това и изразяваха неодобрение. Те го питаха: „Защо я обичаш повече от всички нас?“

Думите я изненадаха, но не й се сториха убедително доказателство.

— Тук не пише нищо за брак.

— Au contraire.[4] — Тибинг се усмихна и й посочи първия ред. — Всеки специалист по арамейски ще ви каже, че по онова време думата „спътница“ буквално е означавала „съпруга“.

Лангдън кимна в знак на съгласие.

Софи препрочете първия ред. „И спътница на Спасителя беше Мария Магдалина.“ Тибинг прелисти книгата и й показа още няколко откъса, които за изненада на Софи ясно предполагаха, че Мария Магдалина и Иисус са били влюбени. Докато ги четеше, тя си спомни за един разгневен свещеник, който в детството й бе потропал на вратата на дядо й.

— Тук ли живее Жак Сониер? — попита свещеникът и свирепо измери с поглед малката Софи, която му бе отворила. — Искам да разговарям с него за тази негова статия. — Той размаха някакъв вестник.

Софи повика дядо си. Двамата изчезнаха в кабинета му и затвориха вратата. „Дядо е написал нещо във вестника?“ Тя веднага изтича в кухнята и прелисти сутрешния вестник. Откри името, на дядо си под заглавието на втора страница. И прочете материала. Не разбра всичко, но изглежда, френското правителство се беше поддало на натиска на духовенството и се бе съгласило да забрани американския филм „Последното изкушение“, в който Иисус правел секс с някаква жена на име Мария Магдалина. В статията на дядо й се казваше, че Църквата била арогантна и не бивало да го забраняват.

„Нищо чудно, че свещеникът е бесен“ — помисли си Софи.

— Това е порнография! Светотатство! — на излизане от кабинета извика отчето и се втурна към изхода. — Как можете да го одобрявате?! Този американец Мартин Скорсезе е богохулник и Църквата няма да му позволи да проповядва идеите си във Франция! — Свещеникът затръшна вратата след себе си.

Когато дядо й влезе в кухнята, видя Софи с вестника и се намръщи.

— Бързо действаш.

— Значи според теб Иисус Христос си е имал приятелка, така ли? — попита тя.

— Не, скъпа, просто смятам, че не бива да разрешаваме на Църквата да ни нарежда какво да мислим.

— Иисус имал ли си е приятелка?

Дядо й помълча малко.

— Толкова лошо ли ще е, ако е имал?

Софи се замисли, после сви рамене.

— Нямам нищо против.

Сър Лий Тибинг продължаваше да говори.

— Няма да ви досаждам с безбройните доказателства за брака на Иисус и Мария Магдалина. Проблемът до втръсване е проучван от съвременните историци. Искам обаче да отбележа следното. — Той посочи друг откъс. — Това е от евангелието на Мария Магдалина.

Софи не знаеше, че съществува такова. Погледна текста:

И Петър рече: „Спасителят наистина ли без наше знание е разговарял с жена? Всички ли трябва да се обърнем и да я слушаме? Нима я предпочита пред нас?“

И отговори му Леви: „Петре, ти винаги си бил сприхав. Сега виждам, че се бориш срещу жената. Щом Спасителят я е направил достойна, кой си ти, че да я отхвърляш? Спасителят добре я познава. Затова я обича повече от нас.“

— Жената, за която разговарят, е Мария Магдалина — поясни Тибинг, — Петър ревнува от нея.

— Защото Иисус я е предпочитал ли?

— Не само заради това. Залозите били много по-големи от обичта. В този момент от евангелията Иисус подозира, че скоро ще го заловят и разпнат. Затова дава инструкции на Мария Магдалина как да продължи управлението на Църквата му, след като него го няма. В резултат Петър изразява недоволството си от това да е подчинен на жена. Бих казал, че е бил сексист.

Софи се опитваше да смели информацията.

— И това е същият свети Петър? Камъкът, върху Който Иисус е изградил Църквата си.

— Същият, само че е една разлика. Според тези нередактирани евангелия Христос не дал напътствията за създаването на християнската Църква на Петър. А на Мария Магдалина.

Тя го погледна.

— Да не искате да кажете, че християнската църква е трябвало да се ръководи от жена?

— Такава била идеята. Иисус бил първият феминист. Той възнамерявал да повери бъдещето на своята църква в ръцете на Мария Магдалина.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:36

— А Петър не искал — каза Лангдън и посочи Тайната вечеря. — Ето го там Петър. Можеш да видиш, че Леонардо е бил наясно с отношението на Петър към Мария Магдалина.

Софи отново онемя. На картината Петър заплашително се навеждаше към Мария Магдалина и прокарваше длан през шията й. Същият, заплашителен жест като в Мадоната на скалите!

— И тук — посочи учениците до Петър американецът. — Малко зловещо, нали?

Тя се втренчи с присвити очи и видя, че от учениците се протяга ръка.

— Тази ръка кама ли държи?

— Да. И нещо още по-странно: ако преброите ръцете, ще видите, че тази ръка… не принадлежи на никого. Безплътна е. Анонимна.

Софи удивено се взираше в стенописа.

— Съжалявам, все пак не разбирам защо всичко това прави Мария Магдалина Светия Граал.

— Axa — отново възкликна Тибинг. — Точно тук се крие проблемът! — Той пак се обърна към масата, извади голяма схема и я разгърна. Това беше сложна генеалогия. — Малцина знаят, че освен дясна ръка на Христос, Мария Магдалина била извънредно влиятелна.

Софи прочете заглавието на семейното дърво. „РОДЪТ НА ВЕНИАМИН“

— Ето я Мария Магдалина — посочи към върха на дървото Тибинг.

Криптографката се изненада.

— Тя е била от Вениаминовия род, така ли?

— Да — потвърди англичанинът. — Мария Магдалина била от царски произход.

— Но нали е била бедна?

Тибинг поклати глава.

— Мария Магдалина била отхвърлена като блудница, за да унищожат свидетелствата за могъщия й род.

Софи отново погледна Лангдън, който за пореден път кимна утвърдително. Тя се обърна към Тибинг.

— Но какво й влизало в работата на ранната Църква, че Мария Магдалина е от царска кръв?

Той се усмихна.

— Скъпо мое дете, Църквата не била загрижена толкова много за царската кръв на Мария Магдалина, колкото за нейния брак с Христос, който също бил от царска кръв. Както знаеш, в евангелието от Матея се казва, че Иисус бил от Давидовия род. Потомък на цар Соломон — царя на евреите. Като се оженил за потомка на влиятелния Вениаминов род, Иисус обединил двата царски рода и създал силен политически съюз с потенциал за законни претенции към трона и възстановяване на царския род като по Соломоново време.

— Но все пак какво общо има това с Мария Магдалина и Светия Граал?

Тибинг я погледна възбудено.

— Легендата за Светия Граал е легенда за царската кръв. Когато в нея се говори за „потира, който съдържал Христовата кръв“… всъщност става дума за Мария Магдалина — женската утроба, която носела царската кръв на Иисус.

Думите сякаш отекнаха в балната зала.

— Но как може да е носила царската кръв на Иисус, освен да… — Тя замълча и погледна Лангдън.

Лангдън спокойно се усмихна.

— Освен да са имали дете.

Софи се вцепени.

— Ето, това е най-голямата тайна в човешката история — заяви Тибинг. — Иисус Христос не само бил женен, но бил и баща. Мила моя, Мария Магдалина била Светият съсъд. Тя била потирът, който носил царската кръв на Иисус Христос. Тя била утробата, която носела рода и лозницата, от която се родил свещеният плод!

Софи усети, че настръхва.

— Но как може толкова голяма тайна да бъде запазена през всички тези години?

— Небеса! — възкликна Тибинг. — Тя изобщо не била запазена! Царската кръв на Иисус Христос е източникът на най-великата легенда на всички времена — легендата за Светия Граал. Историята на Мария Магдалина векове наред била разгласявана с всевъзможни метафори и на всички езици. Можеш да я видиш навсякъде, стига да си отвориш очите.

— Ами документите от Сангреала? — попита Софи. — Доказателство за потомството на Иисус ли съдържат?

— Да.

— Значи цялата легенда за Светия Граал се отнася за царската кръв?

— Буквално — потвърди Тибинг. — Думата „Сангреал“ произлиза от френската „San Greal“ или „Светия Граал“. Но в най-древната си форма тя се разделяла на друго място. — Той написа нещо на лист хартия и й го подаде.

Софи го прочете.

„SANG REAL“

Преводът беше ясен. „Sang real“ буквално означаваше „царска кръв“.

Бележки

[1] Работен кабинет (фр.). — Б. пр.
[2] И ето (фр.). — Б. пр.
[3] Брак (ит.). — Б. пр.
[4] Напротив (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:36

59

Когато чу гласа на епископ Арингароса по телефона, служителят на рецепцията във фоайето на Световния център на Opus Dei на Лексингтън Авеню 243 в Ню Йорк се изненада.

— Добър вечер, ваше високопреосвещенство.

— Има ли някакви съобщения за мен? — необичайно тревожно попита епископът.

— Да. Радвам се, че се обадихте. Не успях да се свържа с вас в дома ви. Преди половин час спешно ви търсиха по телефона.

— Наистина ли? — Новината явно го зарадва. — Кой?

— Господинът не остави име. Само номер. — Служителят го прочете.

— Кодът е триста и три, така ли? Това е във Франция, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство. В Париж. Господинът каза, че било важно незабавно да му се обадите.

— Благодаря. Очаквах да ме потърсят. — Арингароса бързо прекъсна.

Когато затвори слушалката, служителят се зачуди защо връзката бе толкова лоша. Графикът на епископа показваше, че през почивните дни е бил в Ню Йорк, и все пак гласът му сякаш идваше от другия край на света. Той сви рамене. През последните няколко месеца епископ Арингароса се държеше извънредно странно. „Мобифонът ми сигурно не е работел — помисли Арингароса, докато фиатът наближаваше изхода за римското чартърно летище «Чампино». — Учителя се е опитвал да се свърже с мен.“ Въпреки безпокойството, че е пропуснал обаждането, той бе окуражен от факта, че Учителя се е обадил направо в Световния център на Opus Dei.

„Нещата в Париж трябва да са минали добре.“

Докато набираше номера, епископът възбудено си помисли, че скоро ще е във френската столица. „Ще кацна преди да се съмне.“ Беше наел чартърен самолет, който го очакваше на летището. Не можеше да пътува с обикновените авиолинии, главно заради съдържанието на куфарчето.

Телефонът започна да звъни.

Отговори му женски глас.

— Direction centrale police judiciaire.

Арингароса ce поколеба. Не го очакваше.

— Хм, да… Помолиха ме да се обадя на този номер.

— Qui êtes-vous? — попита жената. — Името ви?

Епископът не бе сигурен дали трябва да отговори.

„Френската криминална полиция?“

— Името ви, мосю? — настоя жената.

— Епископ Мануел Арингароса.

— Un moment.[1] — Разнесе се изщракване. След дълго чакане прозвуча мъжки глас, рязък и загрижен.

— Радвам се, че най-после се свързах с вас, ваше високопреосвещенство. Имаме да обсъждаме много неща.

Бележки

[1] Един момент (фр.). — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:37

60

Сангреал… Sang real… San Greal… Царска кръв… Светия Граал. Всичко беше свързано. „Светият Граал е Мария Магдалина… майката на царския потомък на Иисус Христос.“ Мълчаливо вперила поглед в Робърт Лангдън, Софи отново се почувства объркана. Колкото повече парчета от мозайката подреждаха професорът и Тибинг, толкова по-непредсказуем ставаше резултатът.

— Както виждате, мила моя, Леонардо не е единственият, който се е опитвал да разкрие на света истината за Светия Граал. — Англичанинът закуцука към библиотеката. — Царската кръв на Иисус Христос подробно е документирана от десетки историци. — Той прокара показалец по няколко десетки книги.

Софи наклони глава и прочете заглавията:

„Откритието на тамплиерите: тайните пазители на истинската самоличност на Христос“

„Жената с алабастровия съд: Мария Магдалина и Светият Граал“

„Богинята в евангелията: възвръщане на свещената женственост“

— Това може би е най-известният труд — каза Тибинг, издърпа оръфан том с твърди корици и й го подаде.

Заглавието гласеше: „Светата кръв, Светият Граал“. И отдолу: „Световният бестселър“. Софи погледна Тибинг.

— Световен бестселър ли? Никога не съм чувала за него.

— Била сте малка. През осемдесетте години тази книга вдигна голям шум. Според мен на някои места анализът на авторите доста несигурно се опира върху вярата, обаче изходните им позиции са стабилни и трябва да им се признае, че най-поел е изложиха идеята за Христовото потомство пред широката публика.

— Каква е реакцията на Църквата към книгата?

— Гневно негодувание естествено. Направо изядоха авторите живи. Но това трябваше да се очаква. В края на краищата Църквата още през четвърти век се опитала да скрие тази тайна. Това до голяма степен е причината за кръстоносните походи. Събиране и унищожаване на информация. Мария Магдалина представлявала огромна опасност за ранната Църква. Не само че била жената, на която Иисус възложил основаването на Църквата, но и била физическо доказателство, че новото божество на Църквата било създало смъртно потомство. За да се защити, Църквата увековечила образа й на уличница и скрила свидетелствата за брака на Христос с нея, като по този начин елиминирала всякакви потенциални твърдения, че той имал потомци и е бил смъртен пророк.

Софи погледна Лангдън, който кимна и каза:

— Това се потвърждава от убедителни исторически свидетелства, Софи.

— Признавам, че твърденията са ужасни, но трябва да разберете изключително силните мотиви на Църквата да извърши такава измама — каза Тибинг. — Тя може би нямало да може да оцелее, ако хората научели за потомството на Иисус. Това щяло да подкопае основите на идеята за неговата божественост, а оттук и на самата християнска Църква, тъй като тя се обявила за единствен посредник, с помощта на който човечеството можело да си осигури достъп до небесното царство.

— Петолистната роза — рече Софи и посочи гърба на една от книгите на Тибинг. „Същата като цветето, инкрустирано върху капака на палисандровото ковчеже.“

Англичанинът погледна Лангдън и се ухили.

— Наблюдателна е. — После отово се обърна към нея. — С този символ Орденът на Сион обозначава Граала. Мария Магдалина. Тъй като името й било забранено от Църквата, Мария Магдалина тайно станала известна под много псевдоними — Потира, Светия Граал и Розата. — Тибинг замълча за миг. — Розата е свързана с пентаграмата на Венера и пътеводната Роза на компаса. Между другото, думата „роза“ е еднаква на английски, френски, немски и много други езици.

— Английската дума „rose“ също е анаграма на Ерос, гръцкия бог на плътската любов — прибави Лангдън.

Софи го погледна изненадано.

— Розата винаги е била основен символ на женската сексуалност — продължи Тибинг. — В примитивните култове към Богинята-майка петолистните рози изобразявали петте етапа от женския живот — раждане, менструация, майчинство, менопауза и смърт. В днешни времена връзките на разцъфналата роза с женствеността се смятат по-скоро за визуални. — Той погледна Лангдън. — Може би като специалист по символиката, е по-добре ти да обясниш.

Робърт се поколеба. Прекалено дълго.

— О, небеса! — изпуфтя Тибинг. — Вие американците сте страшно превзети. — Той отново се обърна към Софи. — Робърт се срамува да каже, че разцъфналото цвете прилича на женски гениталии, цветето, от което излиза на бял свят човекът. И ако някога сте виждали картини на онази ужасна Джорджа О’Кийф, ще разберете точно какво имам предвид.

— Въпросът е, че всички тези книги потвърждават едно и също историческо твърдение — каза Лангдън и посочи библиотеката.

— Че Иисус е имал дете — колебливо рече Софи.

— Да — каза Тибинг. — И че Мария Магдалина е утробата, носила неговия царски потомък. Орденът на Сион до ден днешен почита Мария Магдалина като Богинята-майка, Светия Граал и Розата.

Софи отново си спомни ритуала в подземието.

— Според Ордена Мария Магдалина била бременна по време на разпването — продължи англичанинът. — За да спаси нероденото дете на Христос, тя нямала друг избор, освен да избяга от Светите земи. С помощта на верния чичо на Иисус, Йосиф Ариматейски, Мария Магдалина тайно заминала за Франция. Там намерила сигурно убежище в еврейската общност. И родила дъщеря. Казвала се Сара.

Софи го погледна.

— Наистина ли знаят името на детето?

— И не само това. Животът на Мария Магдалина и Сара подробно е документиран от техните еврейски зак-рилници. Не забравяйте, че детето на Мария Магдалина било от рода на еврейските царе — Давид и Соломон. Поради тази причина евреите във Франция виждали в Мария Магдалина свещената царска власт и я почитали като родоначалничка на царския род. Безброй учени от онази епоха са описали дните на Мария Магдалина във Франция, включително раждането на Сара и нейното потомство.

— Нима съществуват потомци на Иисус Христос? — сепна се Софи.

— Да. И се смята, че неговото родословие е един от крайъгълните камъни на документите от Сангреала. Пълна генеалогия на първите потомци на Христос.

— Но каква полза от генеалогията на Христос? Това не е доказателство. Историците не могат да са сигурни в нейната автентичност.

Тибинг се подсмихна.

— Не повече, отколкото в автентичността на Библията.

— Какво искате да кажете?

— Историята винаги се пише от победителите. Когато две култури се сблъскат, победената бива унищожена и победителката написва учебниците по история — учебници, в които възвеличава своята кауза и оклеветява победения враг. Както някога е казал Наполеон, „Какво е историята, ако не общоприета измислица?“ — Той се усмихна. — Самото й име показва, че е едностранен разказ.

Софи никога не бе мислила за това.

— Документите от Сангреала просто разказват другата страна от историята на Христос. В крайна сметка е въпрос на вяра и лични проучвания на коя страна ще повярвате, но информацията поне е оцеляла. Според свидетелските разкази, хранилището на Сангреала било пренесено в четири огромни сандъка. В тях се пазели „Чистите документи“ — хиляди страници нередактирани описания отпреди Константиново време, останали от първите последователи на Иисус, които го почитали като съвсем човешки учител и пророк. Говори се също, че в тази съкровищница се съхранявал легендарният документ „Q“ — ръкопис, в чието съществуване официално вярва дори Църквата. Това е книга с учението на Иисус, навярно написана от самия него.

— Написана от самия Христос!?

— Естествено — потвърди Тибинг. — Защо да не е водил хроника за собствените си проповеди? По онова време повечето хора го правели. Друг изключителен паметник, който може би се съхранява в Сангреала, е ръкопис, наречен „Дневниците на Мария Магдалина“ — личният й разказ за връзката й с Христос, неговото разпване и живота й във Франция.

Софи дълго мълча.

— И тези четири сандъка с документи били съкровището, което рицарите тамплиери открили под Соломоновия храм, така ли?

— Точно така. Документите, които направили тамплиерите толкова могъщи. Документите, за които мечтали безброй търсачи на Граала в историята.

— Но според вас Светият Граал е Мария Магдалина. Щом хората търсят документи, защо казвате, че търсят Светия Граал?

Тибинг леко постави длан на рамото й.

— Защото в скривалището на Светия Граал има саркофаг.

Сред дърветата навън зави вятър. Англичанинът заговори по-тихо.

— Търсачите на Светия Граал буквално искат да коленичат пред костите на Мария Магдалина. Да се помолят в нозете на прогонената, изгубената свещена женственост.

Софи бе удивена.

— Скривалището на Светият Граал всъщност е… гробница?

Сините очи на Тибинг се навлажниха.

— Да. Гробница, съдържаща тялото на Мария Магдалина и документите, които разказват истинската история за живота й. Търсенето на Светия Граал винаги е било търсене на Магдалина — онеправданата царица-майка, погребана с доказателството за законните права на своя род.

Софи изчака, докато Тибинг се овладее. Все още не можеше да си обясни много неща, свързани с дядо й.

— И през всички тези години братята от Ордена на Сион са пазили документите от Сангреала и гробницата на Мария Магдалина, така ли? — накрая попита тя.

— Да, но братството имало и друго, по-важно задължение — да пази самия род. Христовото потомство се намирало в постоянна опасност. Ранната Църква се страхувала, че ако родът на Иисус бъде оставен да съществува, тайната за брака му с Мария Магдалина все някога ще се разкрие и ще оспори фундаменталната християнска доктрина — за божествения месия, който нямал съпруга, нито бил влизал в плътски връзки. — Той замълча за миг. — Въпреки това Христовите потомци тайно продължили да живеят във Франция, докато през пети век направили смел ход, като се свързали със семейството на френските крале и поставили началото на нов род, известен като Меровинги.

Това твърдение изненада Софи. Всеки френски ученик беше чувал за Меровингите.

— Те са основали Париж.

— Да. Това е една от причините, поради които легендата за Граала е толкова разпространена във Франция. Мнозина, които търсили Граала от името на Църквата, всъщност тайно били пращани да унищожават членове на кралския род. Чували ли сте за крал Дагоберт?

Софи смътно си спомняше името от един мрачен урок по история.

— Дагоберт е крал от меровингската династия, нали? Намушкан в окото докато спял?

— Точно така. Убила го Църквата в съучастие с Пипин Къси. В края на седми век. С убийството на Дагоберт меровингската династия едва не изчезнала. За щастие, неговият син Сигисберт избягал и продължил рода, от който по-късно произлязъл Жофроа дьо Буйон — основателят на Ордена на Сион.

— Същият човек, който наредил на рицарите тамплиери да изровят документите на Сангреала от Соломоновия храм и да дадат на Меровингите доказателство за наследствените им връзки с Иисус Христос — каза Лангдън.

Тибинг кимна и тежко въздъхна.

— Днешният Орден на Сион има изключително сериозна задача. Тя включва три части. Братството трябва да пази документите от Сангреала, гробницата на Мария Магдалина и разбира се, Христовия род — онези неколцина потомци на кралската меровингска династия, които са доживели до наши Дни.

Думите му увиснаха в огромната зала и Софи усети странно вибриране, сякаш в костите й отекваше някаква нова истина. „Потомците на Иисус, които са доживели до наши дни.“ Гласът на дядо й отново шепнеше в ухото й. „Софи, трябва да ти кажа истината за твоето семейство.“

Побиха я тръпки.

„Кралска кръв.“

Не смееше да си го помисли.

„Принцеса Софи.“

— Сър Лий? — Думите на прислужника изпращяха по интеркома на стената и Софи се стресна. — Бихте ли дошли в кухнята за момент?

Тибинг се намръщи, отиде при интеркома и натисна бутона.

— Както знаеш, Реми, имам гости. Ако ни трябва още нещо от кухнята, сами ще се обслужим. Благодаря ти и лека нощ.

— Само две думи преди да се оттегля, сър. Ако позволите.

Англичанинът изсумтя.

— Казвай бързо, Реми.

— Въпросът е личен, сър, едва ли ще интересува гостите.

Тибинг не вярваше на ушите си.

— Не може ли да почака до сутринта?

— Не, сър. Няма да ви отнема и минута.

Той се усмихна криво и погледна Софи и Лангдън.

— Понякога се чудя кой на кого слугува. — После пак натисна бутона. — Веднага идвам, Реми. Да ти донеса ли нещо?

— Само свобода от потисничеството, сър.

— Реми, съзнаваш ли, че твоят steak au poivre[1] е единствената причина още да работиш при мен?

— Не ми го казвате за пръв път, сър. Не ми го казвате за пръв път.

Бележки

[1] Пържола със сос с много черен пипер и бренди. — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:38

61

„Принцеса Софи.“

Тракането на патериците на Тибинг заглъхваше по коридора. Вцепенена, тя се обърна към Лангдън в опустялата бална зала. Той вече клатеше глава, сякаш прочел мислите й.

— Не, Софи — успокоително прошепна Робърт. — Същото хрумна и на мен още щом ми каза, че дядо ти е членувал в Ордена и искал да ти разкрие тайната за твоето семейство. Но това не е възможно. — Американецът замълча за миг. — Сониер не е меровингско име.

Тя не бе сигурна дали да се чувства облекчена, или разочарована. По-рано Лангдън бегло я беше попитал за моминското име на майка й. Шовел. Сега въпросът добиваше смисъл.

— Ами Шовел? — тревожно попита Софи. Той отново поклати глава.

— Съжалявам. Знам, че това можеше да обясни някои неща. Останали са само два рода, които са преки потомци на Меровингите. Плантар и Сенклер. И двете семейства се крият и вероятно ги пази Орденът.

Софи мислено повтори имената. Нямаше роднини, които да се казват Плантар или Сенклер. Въздъхна изтощено. Все още нямаше представа какво се е опитвал да й разкрие дядо й. Искаше й се изобщо да не бе споменавал за семейството й. Беше отворил стари рани, които бяха по-мъчителни от всякога. „Те са мъртви, Софи. Няма да се върнат.“ В спомените си видя как майка й я приспива с песен, как баща й я носи на конче, как баба й и по-малкото й братче й се усмихват с блестящите си зелени очи. Всичко това й бе откраднато. Беше й останал само дядо й.

„А сега го няма и него. Сама съм.“

Бързо се обърна към Тайната вечеря и впери очи в дългата червена коса и кротките очи на Мария Магдалина. В изражението на тази жена имаше нещо, което говореше за загуба на любим човек. Софи също я усещаше.

— Робърт? — тихо го повика тя. Професорът се приближи.

— Знам, Лий каза, че историята за Граала е навсякъде около нас, но тази нощ за пръв път чувам за всичко това.

Той сякаш понечи утешително да постави ръка на рамото й, ала се въздържа.

— И преди си чувала нейната история, Софи. Всички са я чували. Просто не сме я разпознавали.

— Не разбирам.

— Историята за Граала е навсякъде, но е скрита. Когато Църквата забранила да се говори за избягалата Мария Магдалина, нейната история и значение трябвало да се предават по по-тайни начини… начини, които предполагали метафори и символи.

— Разбира се. Изкуството.

Лангдън посочи Тайната вечеря.

— Отличен пример. Някои от най-великите произведения на изобразителното изкуство, литературата и музиката тайно разказват историята на Мария Магдалина и Иисус.

Лангдън накратко й изброи творбите на Леонардо, Ботичели, Пусен, Бернини, Моцарт и Виктор Юго, които нашепвали за опити за възстановяване на забранената свещена женственост. Легендите като тези за сър Гавин и Зеления рицар, крал Артур и Спящата красавица били алегории за Граала. „Парижката Света Богородица“ на Виктор Юго и „Вълшебната флейта“ на Моцарт били изпълнени с масонска символика и тайни на Граала.

— Щом си отвориш очите за Светия Граал, започваш да я виждаш навсякъде — каза той. — В картини. Музика. Книги. Даже в тематични паркове, анимационни и игрални филми.

Робърт повдигна часовника си с Мики Маус и й разказа, че целта на живота на Уолт Дисни е била тайно да предаде историята за Граала на бъдещите поколения. Наричаха го „модерния Леонардо да Винчи“. И двамата бяха изпреварили времето си, уникално даровити художници, членове на тайни общества и страстни шегаджии. Също като Леонардо, Уолт Дисни обичал да залага скрити послания и символи в творбите си. За опитния специалист по символика да гледа ранен филм на Дисни бе все едно да го затрупа лавина от алюзии и метафори.

Повечето негови скрити послания бяха свързани с религията, езическата митология и истории за покорената Богиня-майка. Дисни разказваше „Пепеляшка“, „Спящата красавица“, „Рапунцел“ и „Снежанка“ — все приказки за затворената свещена женственост. Човек не трябваше да е изкушен в науката за символите, за да разбере, че Снежанка — изпаднала в немилост след като опитала отровна ябълка — е ясна алюзия за падението на Ева в Райската градина. Или че принцеса Аврора от „Спящата красавица“ — наречена Роза и скрита дълбоко в гората, за да бъде защитена от злата вещица — е историята на Граала, разказана за деца.

Въпреки корпоративния си образ, сред служителите на компанията „Дисни“ все още имаше художници, които се забавляваха, като залагаха скрити символи във филмите си. Лангдън никога нямаше да забрави как един от неговите студенти му беше донесъл DVD на „Цар лъв“ и бе замразил филма на кадър, на който прашинките над главата на Симба ясно изписваха думата „СЕКС“. Макар да подозираше, че това по-скоро е шега на аниматора, отколкото просветена алюзия за езическата сексуалност, Лангдън се беше научил да не подценява символиката на „Дисни“. „Малката русалка“ изобилстваше на омайващи духовни символи, свързани толкова пряко с Богинята-майка, че не можеха да са съвпадение.

Когато за пръв път бе гледал филма, професорът беше ахнал, забелязвайки, че подводният, дом на Ариел не е друго, а картината на художника от XVII век Жорж дьо ла Тур „Каещата се Магдалина“ — подходящ фон, като се имаше предвид, че филмът представлява деветдесетминутен колаж от ясни символи на изгубената святост на Изида, Ева, богинята на рибите Писцес и главно Мария Магдалина. Името на малката русалка, Ариел, беше свързано със свещената женственост и в Книга на Исаия бе синоним на „обсадения свещен град“[1]. Естествено буйната червена коса на малката русалка също не беше съвпадение.

По коридора се разнесе приближаващото се тракане на патериците на Тибинг. Домакинът им като че ли бързаше. Влезе в кабинета и ги изгледа сурово.

— Най-добре да ми обясниш всичко, Робърт — ледено каза той. — Не си откровен с мен.

Бележки

[1] В българския превод на Стария завет — Ариил. — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:40

62

— Обвинението е инсценирано, Лий — като се опитваше да запази хладнокръвие, отвърна Лангдън. „Ти ме познаваш… не бих могъл да убия никого.“

Гласът на Тибинг не омекна.

— Робърт, показват снимката ти по телевизията, за Бога. Знаеш ли, че властите те издирват?

— Да.

— Тогава си се възползвал от доверието ми. Смаян съм, че ме излагаш на риск, като идваш тук и ме молиш да дрънкам за Граала, за да можеш да се скриеш в дома ми.

— Не съм убил никого.

— Жак Сониер е мъртъв и полицията твърди, че си го убил ти, — На лицето на Тибинг се изписа скръб. — Такъв покровител на изкуството…

— Сър? — Прислужникът влезе в залата и със скръстени ръце застана на прага зад господаря ей. — Да ги придружа ли до изхода?

— Остави на мен. — Англичанинът закуцука към широка стъклена врата, отключи я и я отвори. Тя водеше към страничната морава. — Качвайте се на колата си, моля, и си вървете.

Софи не помръдна.

— Имаме информация за le clef de voûte. За ключовия камък на Ордена.

Тибинг няколко секунди я зяпа, после презрително се намръщи.

— Отчаяна лъжа. Робърт знае, че го търся.

— Тя казва истината. — Лангдън сниши глас. — Затова дойдохме при теб. За да поговорим с теб за ключовия камък.

Прислужникът се намеси.

— Вървете си, иначе ще се обадя в полицията.

— Лий, ние знаем къде е — прошепна професорът. Тибинг сякаш за миг изгуби равновесие, очевидно доловил искреността в гласа на стария си приятел.

Реми сковано се приближаваше към тях.

— Веднага си вървете! Иначе насила ще…

— Реми! — изсумтя Тибинг. — Извини ни за момент.

Прислужникът зяпна.

— Сър? Трябва да възразя. Тези хора са…

— Аз ще се справя с проблема. — Тибинг посочи към коридора.

След миг на смаяно мълчание Реми нацупено излезе — досущ като изгонено куче.

В хладния нощен ветрец, който нахлуваше през отворената врата, Тибинг отново се обърна към Софи и Лангдън. Гледаше ги предпазливо.

— Дано казвате истината. Какво знаете за ключовия камък?

Приклекнал в гъстите храсти недалеч от кабинета на Тибинг, Сила стискаше пистолета и се взираше през стъклената врата. Само преди минути беше заобиколил къщата и бе видял Лангдън и жената да разговарят в голямата стая. Преди да успее да влезе се появи мъж с патерици, започна да вика нещо на американеца, отвори вратата и нареди на гостите си да си вървят. А после жената спомена за ключовия камък и всичко се промени. Виковете станаха шепоти. Гневът се стопи. И стъклената врата бързо се затвори.

Скрит в сенките, Сила надничаше през стъклото. „Ключовият камък е някъде в къщата.“ Усещаше го. Промъкна се напред, за да чуе за какво говорят. Щеше да им даде пет минути. Ако не разкриеха къде е ключовият камък, щеше да влезе и да ги убеди със сила.

— Велик магистър? — вторачен в Софи, задавено попита Тибинг. — Жак Сониер?

Тя кимна.

— Но вие няма откъде да го знаете!

— Жак Сониер ми е дядо.

Англичанинът се олюля на патериците си и стрелна с поглед Лангдън, който утвърдително кимна. Тибинг отново се обърна към Софи.

— Нямам думи, госпожице Нево. Ако е вярно, много съжалявам за вашата загуба. Признавам, че заради проучванията си имам списъци на хората в Париж, които според мен са подходящи кандидати за братя от Ордена. Жак Сониер фигурира в тях сред много други, но велик магистър, казвате? Невероятно. — Той помълча и поклати глава. — Но това просто не е логично. Даже наистина да е бил велик магистър на Ордена и сам да е направил ключовия камък, дядо ви никога не би ви казал как да го откриете. Ключовият камък показва пътя към най-голямото съкровище на братството. Внучка или не, вие нямате право да притежавате тази информация.

— Когато я е предал, господин Сониер е умирал — поясни Лангдън. — Не е имал друга възможност.

— Не е имал нужда от друга възможност — възрази Тибинг. — Има още трима сенешали, които знаят тайната. Тъкмо в това се състои великолепието на системата им. Един от тях ще стане велик магистър и те ще посветят нов сенешал, на когото ще разкрият тайната с помощта на ключовия камък.

— Предполагам, че не сте гледали целия репортаж по новините — каза Софи. — Освен дядо ми тази нощ са били убити още трима видни парижани. Всички по един и същи начин. Като че ли са били разпитвани.

Тибинг зяпна.

— И вие смятате, че те са…

— Сенешалите — довърши изречението Лангдън.

— Но как? Никой не може да разкрие самоличността и на четиримата висши братя от Ордена на Сион! Вижте мен, аз от десетилетия ги проучвам, и пак не мога да назова поне един брат. Струва ми се невъзможно тримата сенешали и великият магистър да са били разкрити и убити за един ден!

— Съмнявам се, че информацията е събрана за един ден — отвърна Софи. — Прилича на добре подготвено décapiter[1]. Използваме този метод срещу организираната престъпност. Ако ЦУКП иска да удари дадена група, полицията я наблюдава месеци наред, открива всички ръководни играчи, после ги арестува едновременно. Обезглавяване. Без водачи организацията изпада в хаос и разкрива друга информация. Възможно е някой търпеливо да е наблюдавал Ордена и после да го е атакувал с надеждата, че висшите му ръководители ще издадат местонахождението на ключовия камък.

Тибинг не изглеждаше убеден.

— Но братята за нищо на света не биха проговорили. Заклели са се да пазят тайната. Даже да ги заплашва смърт.

— Точно така — каза Лангдън. — Което означава, че ако не разкрият тайната и бъдат убити…

Англичанинът ахна.

— Тогава местонахождението на ключовия камък завинаги ще остане неизвестно!

— А с него и местонахождението на Светия Граал — довърши Робърт.

Тибинг сякаш се олюля под тежестта на тези думи. После, сякаш прекалено уморен, за да остане на крака дори само още миг, се строполи на един стол и се вторачи през прозореца.

Софи се приближи до него.

— Като се има предвид безизходното положение, в което се е оказал дядо ми, струва ми се възможно в пълното си отчаяние да се е опитал да предаде тайната на някой извън братството. Някой, на когото е смятал, че може да се довери. Някой от неговото семейство.

Тибинг беше пребледнял.

— Но някой, способен на такъв удар… способен да открие толкова много за братството… — Той уплашено замълча. — Това може да е само една сила. Най-старият враг на Ордена.

Лангдън го погледна.

— Църквата.

— Кой друг? Рим от векове търси Граала.

Софи се съмняваше.

— Смятате, че Църквата е убила дядо ми?!

— Няма да е за пръв път в историята Църквата да убие, за да се защити — отвърна Тибинг. — Документите, които придружават Светия Граал, са сензационни и Църквата отдавна иска да ги унищожи.

Лангдън не можеше да повярва на предположението на Тибинг, че Църквата най-безочливо ще убие някого, за да се сдобие с тези документи. Познаваше новия папа и мнозина кардинали и знаеше, че са дълбоко духовни хора, които никога не биха намерили оправдание за масови убийства. „Независимо от залозите.“ Все още обаче изпитваше известни подозрения спрямо банкера Андре Верне.

Софи, изглежда, си мислеше за същото.

— Не е ли възможно тези братя от Ордена да са били убити от някой извън Църквата? Някой, който не разбира какво всъщност представлява Граалът? В края на краищата Христовата чаша е извънредно примамлива цел. Търсачите на съкровища са убивали и за по-малко.

— От собствен опит знам, че хората полагат много по-големи усилия, за да избегнат онова, от което се страхуват, отколкото за да получат онова, за което мечтаят — отвърна Тибинг. — Тази атака срещу Ордена ми се струва абсолютно отчаяна.

— Аргументът ти е парадоксален, Лий — възрази Лангдън. — Защо представители на католическото духовенство ще убият братя от Ордена в опит да открият и унищожат документи, които и без това смятат за лъжесвидетелства?

Тибинг се подсмихна.

— Кулите от слонова кост на Харвард са те направили мекосърдечен, Робърт. Да, римското духовенство е надарено със силна вяра и поради това вярванията му могат да издържат на всяка буря, включително на появата на документи, които противоречат на всичко свято за тях. Ами останалата част от света? Ами хората, които не са надарени с абсолютна увереност? Ами хората, които виждат жестокостта в света и се питат къде е Бог днес? Хората, които виждат църковните скандали и се питат какви всъщност са тези, които твърдят, че казват истината за Христос, и все пак лъжат, за да прикриват сексуално насилие над деца, извършено от собствените им свещеници? — Англичанинът замълча за миг. — Какво ще стане с тези хора, Робърт, ако се появят убедителни доказателства, че църковната версия на историята за Христос не е точна и че най-великата история всъщност е измама?

Лангдън не отговори.

— Ще ти кажа какво ще стане, ако документите се появят на бял свят — продължи Тибинг. — Ватиканът ще се изправи пред криза на вярата, невиждана през двете хилядолетия на неговото съществуване.

— Но ако зад тази атака наистина стои Църквата, защо нанасят удара точно сега? — попита Софи. — След толкова години? Орденът пази документите от Сангреала в тайна и не представлява непосредствена заплаха за Църквата.

Тибинг въздъхна и погледна Лангдън.

— Предполагам, че си запознат с крайната цел на Ордена, Робърт?

Професорът ахна.

— Да.

— Госпожице Нево, Църквата и Орденът години наред са спазвали негласното си споразумение — каза англичанинът. — А именно, Църквата да не атакува Ордена и Орденът да пази в тайна документите от Сангреала. — Той се замисли за миг. — Орденът обаче винаги е бил готов да разкрие тайната. С настъпването на конкретна дата братството възнамерява да наруши мълчанието си, триумфално да покаже на света документите от Сангреала и да разгласи истинската история на Иисус Христос.

Софи го зяпна, после също седна.

— И вие смятате, че тази дата наближава, така ли? И че Църквата го знае?

— Само предполагам, но това определено дава мотив на Църквата за тотално настъпление, за да открият документите преди да е станало късно.

Колкото и да не му се искаше, Лангдън виждаше, че предположението на Тибинг е логично.

— Смяташ ли, че Църквата наистина е успяла да научи датата?

— Защо не? Ако приемем, че е успяла да разкрие самоличността на висшите ръководители на Ордена, Църквата определено може да е научила за плановете му. И даже да не знаят точната дата, техните суеверия може да ги карат да бързат.

— Какви суеверия? — попита Софи.

— Според пророчествата ние преживяваме епоха на огромни промени — отвърна домакинът. — Хилядолетието неотдавна отмина и с него свърши продължилата две хиляди години астрологическа епоха на Риби, които също са символи на Иисус. Както ще ви каже всеки астролог, според идеала на Риби по-висши сили трябва да нареждат на човек какво да прави, тъй като той не е способен да разсъждава сам. Ето защо това е дълбоко религиозна епоха. Сега обаче навлизаме в епохата на Водолей и според нейния идеал човек ще научи истината и ще може да разсъждава сам. Идеологическата промяна е огромна и протича в момента.

Лангдън потръпна. Астрологическите пророчества никога не го бяха интересували много, но знаеше, че в Църквата има хора, които безусловно им вярват.

— Църквата нарича този преходен период „Края на дните“.

Софи го погледна скептично.

— Като края на света ли? Апокалипсиса?

— Не. Това е всеобща заблуда. Много религии говорят за Края на дните. Това не означава край на света, а на сегашната епоха на Риби, която започнала по времето на Христовото раждане, продължила две хилядолетия и завърши с настъпването на третото хилядолетие. Вече сме в епохата на Водолей и следователно е настъпил Краят на дните.

— Мнозина специалисти, които се занимават с Граала, вярват, че ако Орденът наистина се готви да разгласи тази истина, настоящият исторически момент символично е най-подходящ за това — продължи Тибинг. — Повечето историци на Ордена, сред които и аз, очаквахме братството да разкрие тайната в самото начало на новото хилядолетие. Това очевидно не стана. Естествено римският календар не съответства точно на астрологическите епохи, така че в предсказанието има известна сива зона. Нямам представа дали Църквата разполага с вътрешна информация, че точната дата наближава, или във Ватикана просто са нервни заради астрологическото пророчество. А и това няма значение. И двете възможности обясняват мотивите на Църквата да нанесе изпреварващ удар срещу Ордена. — Англичанинът се намръщи. — И повярвайте ми, ако намери Светия Граал, Църквата ще го унищожи. И документите, и мощите на блажената Мария Магдалина. — Погледът му стана мрачен. — И тогава, мила моя, без документите от Сангреала, няма да останат никакви свидетелства. Църквата ще спечели дългата си война за пренаписване на историята. Миналото ще изчезне завинаги.

Софи бавно извади ключа с кръста от джоба на пуловера си и с трепереща ръка го протегна на Тибинг.

Той го взе и го разгледа.

— Господи! Гербът на Ордена. Откъде го имате?

— Остави ми го дядо ми. Преди да умре.

Британският историк прокара пръсти по кръста.

— За някоя черква ли е?

Тя дълбоко си пое дъх.

— С този ключ се стига до ключовия камък.

Тибинг рязко вдигна глава. На лицето му се изписа съмнение.

— Невъзможно! Коя черква съм пропуснал? Претърсил съм всички храмове във Франция!

— Не е в черква — отвърна Софи. — А в швейцарска депозитна банка.

Англичанинът свъси вежди.

— Ключовият камък се пази в банка, така ли?

— В трезор — поясни Лангдън.

— В банков трезор? — Тибинг решително поклати глава. — Не е възможно. Ключовият камък трябва да е скрит под знака на Розата.

— Така е — потвърди професорът. — Той се пази в палисандрово ковчеже, върху чийто капак е инкрустирана петолистна роза.

Тибинг се смая.

— Вие виждали ли сте ключовия камък?

Софи кимна.

— Бяхме в банката.

Англичанинът скочи. В очите му блестеше безумен страх.

— Трябва да направим нещо! Ключовият камък е в опасност! Длъжни сме да го спасим. Ами другите ключове? Сигурно са откраднати от убитите сенешали. Ако Църквата се добере до банката като вас…

— Ще е закъсняла — довърши изречението Софи. — Ние взехме ключовия камък.

— Какво?! Взели сте ключовия камък от скривалището му?!

— Не се безпокой — успокои го Лангдън. — На сигурно място е.

— На изключително сигурно място, надявам се!

— Зависи колко често обираш праха под дивана — неспособен да сдържи усмивката си, отвърна Робърт.

Вятърът навън се бе усилил и развяваше расото на приклекналия до прозореца Сила. Макар че не чуваше целия разговор, достатъчно ясно беше различил израза „ключов камък“.

„Вътре е.“

Думите на Учителя отекваха в ума му. „Влез в Шато Вилет. Вземи ключовия камък. Без да нараниш никого.“

Лангдън и другите двама неочаквано се преместиха в друга стая и на излизане изгасиха осветлението в кабинета. Като пантера, дебнеща плячката си, Сила се промъкна до стъклената врата. Не бе заключена. Той влезе и безшумно затвори вратата. Чу приглушени гласове от друга стая. Албиносът извади пистолета от джоба си, вдигна предпазителя и тръгна натам по коридора.

Бележки

[1] Обезглавяване (фр.) — Б. пр.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:41

63

Лейтенант Коле стоеше сам пред портата на Лий Тибинг и гледаше огромната къща. „Усамотена. Тъмна. Добро прикритие.“ Осмината му агенти безшумно се разгръщаха покрай оградата. Можеха да обкръжат имението за минути. Лангдън не можеше да избере по-подходящо, място за изненадваща атака.

Коле тъкмо се канеше да се обади на Фаш, когато телефонът му най-после иззвъня. Капитанът изобщо не изглеждаше доволен от развитието на събитията, както беше очаквал Коле.

— Защо никой не ми съобщи, че имаме информация за Лангдън?

— Имахте среща и…

— Къде точно се намирате, лейтенант?

Коле му даде адреса.

— Имението е собственост на британец. Казва се Тибинг. Лангдън е изминал доста голямо разстояние, за да дойде тук, и камионът е вътре, без признаци за влизане с взлом, така че има голяма вероятност да познава собственика.

— Идвам — каза Фаш. — Не правете нищо. Лично ще се заема.

Коле зяпна.

— Но, господин капитан, вие сте на двайсет минути оттук! Трябва да действаме незабавно. Обкръжил съм сградата. Имам общо осем души. Четирима с пушки, другите с пистолети.

— Изчакайте ме.

— Ами ако Лангдън е взел заложник? Ами ако ни види и реши да избяга пеш? Трябва да действаме веднага! Хората ми са заели позиции и са готови.

— Изчакайте ме да дойда, лейтенант! Това е заповед. — Фаш затвори.

Смаян, Коле изключи телефона си. „Защо ме кара да чакам, по дяволите? — Но вече знаеше отговора. Макар и известен с инстинкта си, Фаш беше горделив. — Иска той да получи славата за ареста.“ След като бе показал снимката на американеца по всички телевизионни мрежи, капитанът искаше да си осигури също толкова телевизионно време за себе си. Работата на Коле беше просто да удържи крепостта, докато не се появи шефът, за да спаси положението.

Докато чакаше обаче, лейтенантът се замисли за друго възможно обяснение. „Максимално ограничаване на отрицателните последици. — Органите на реда се колебаеха да арестуват беглец само ако възникнеше съмнение във виновността на заподозрения. — Дали Фаш се съмнява, че Лангдън е нашият човек?“ Това го уплаши. Тази нощ капитанът беше използвал огромни ресурси, за да арестува Лангдън — surveillance cachée, Интерпол, а сега и телевизията. Дори великият Безу Фаш нямаше да издържи на политическите последици, ако по погрешка бе показал лицето на известен американец по всички френски телевизионни канали и го беше обявил за убиец. Ако разбираше, че е сбъркал, бе съвсем логично да нареди на Коле да чака. Сега най-малко му трябваше лейтенантът с гръм и трясък да влезе в имението на невинен британец и да вземе на мушка Лангдън.

Нещо повече, съзнаваше Коле, ако американецът беше невинен, това щеше да обясни един от най-странните парадокси в този случай: защо Софи Нево, внучката на жертвата, бе помогнала на неговия вероятен убиец да избяга? Освен ако Софи не знаеше, че Лангдън е несправедливо обвинен. Тази нощ Фаш беше развил всевъзможни теории за странното й поведение, включително това, че като единствена наследничка на Сониер, тя е убедила тайния си любовник Робърт Лангдън да убие дядо й, за да й осигури наследството. И затова уредникът е оставил на полицията съобщението „P.S. Намерете Робърт Лангдън“. Коле бе съвсем сигурен, че тук става нещо друго. Софи Нево му се струваше прекалено стабилна, за да се забърка с нещо толкова долно.

— Господин лейтенант? — При него дотича един от оперативните агенти. — Открихме кола.

Коле го последва на петдесетина метра. Сред храстите беше паркирано черно ауди. Регистрационните номера показваха, че е взето под наем. Лейтенантът постави длан върху капака. Все още топъл. Даже горещ.

— Лангдън трябва да е дошъл с нея — предположи Коле. — Обадете се във фирмата за автомобили под наем. Проверете дали аудито е откраднато.

— Слушам.

Друг агент му даде знак да се върне към оградата.

— Вижте това, господин лейтенант. — Той му подаде бинокъл за нощно виждане. — Горичката в края на отбивката.

Коле насочи бинокъла към склона и го фокусира. Постепенно се очертаха зеленикави форми. Лейтенантът бавно проследи линията на алеята и стигна до горичката. И зяпна. Сред дърветата бе скрит брониран камион. Същия като онзи, който беше пуснал да мине през блокадата на Депозитната цюрихска банка. Молеше се да е някакво странно съвпадение, ала знаеше, че не е възможно.

— Явно Лангдън и Нево са дошли с него от банката — каза агентът.

Коле нямаше думи. Спомни си шофьора на бронирания камион. Ролекса. Нетърпението му. „Така и не проверих в каросерията. — Смаян, лейтенантът разбра, че някой от банката наистина е излъгал ЦУКП за местонахождението на Лангдън и Софи и после им е помогнал да избягат. — Но кой? И защо? — Зачуди се дали това не е причината, поради която Фаш му беше наредил да не предприема никакви действия. Капитанът може да бе научил, че са замесени и други хора освен Лангдън и Софи. — А щом американецът и Нево са пристигнали с бронирания камион, кой е карал аудито?“

Стотици километри на юг оттам една чартърна чесна „Сайтейшън“ летеше на север над Тиренско море. Въпреки спокойното небе епископ Арингароса стискаше торбичката за повръщане в ръце, убеден, че всеки момент ще му прилошее. Разговорът с Париж изобщо не бе минал както очакваше.

Сам в малката кабина, той въртеше златния си пръстен и се опитваше да се избави от непреодолимото чувство на страх и отчаяние. „Всичко в Париж се е объркало.“ Той затвори очи и се помоли Безу Фаш да е в състояние да оправи нещата.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:46

64

Тибинг седеше на дивана с дървеното ковчеже в скута си. Усещаше тежестта му върху краката си и се възхищаваше на инкрустираната върху капака роза. „Това е най-странната и вълшебна нощ в живота ми.“

— Отворете го — прошепна Софи. Двамата с Лангдън стояха до него.

Англичанинът се усмихна. „Не ме припирай.“ Прекарал години в търсене на ключовия камък, той искаше да се наслади на всяка милисекунда от момента. Прокара длан по дървения капак и усети релефа на инкрустираното цвете.

— Розата — промълви той. „Розата е Магдалина. Розата е компасът, който показва пътя. — Почувства се глупаво. Години наред бе обикалял катедралите из цяла Франция, беше плащал, за да си осигурява специален достъп до тях, бе проучвал стотици арки под розети в търсене на ключов камък с карта. — Le clef de voûte — каменен ключ под знака на Розата.“

Тибинг бавно свали закопчалката и повдигна капака. Когато най-после видя съдържанието на ковчежето, в миг разбра, че това може да е само ключовият камък. Каменен цилиндър, направен от свързани пръстени, покрити с букви. Устройството му изглеждаше изненадващо познато.

— Проектът е взет от един от дневниците на. Леонардо да Винчи — поясни Софи. — Дядо ми ги правеше за забавление.

„Естествено — помисли англичанинът. Беше виждал скиците и плановете. — Ключът към Светия Граал се крие в този камък.“ Той внимателно извади тежкия криптекс от кутията. Макар да нямаше представа как се отваря, усещаше, че вътре лежи собствената му съдба. В моменти на неуспех се беше съмнявал, че търсенето на неговия живот някога ще бъде възнаградено. Сега с тези колебания завинаги бе свършено.

Чуваше древните думи, създаването на легендата за Граала…

„Vous ne trouvez pas le Saint-Graal, c’est le Saint-Graal qui vous trouve.“

„Не ти намираш Граала, а Граалът намира теб.“ Колкото и да беше невероятно, тази нощ ключът към Светия Граал се бе озовал на неговия праг.

Докато Софи седеше с криптекса и обясняваше за оцета, стъклениците и паролата, Лангдън пренесе палисандровото ковчеже на една добре осветена маса в отсрещния край на стаята, за да го разгледа по-внимателно. В ума му се въртеше нещо, което беше казал Тибинг.

„Ключът за Граала е скрит под знака на Розата.“

Той повдигна сандъчето към светлината и проучи инкрустирания символ. Въпреки че не бе изучавал дърворезба и инкрустирани мебели, Робърт току-що си беше спомнил за прочутия облицован с плочи таван на испанския манастир край Мадрид. Три века след построяването на сградата плочите на тавана бяха започнали да падат и отдолу се бяха разкрили свещени текстове, написани от монасите върху мазилката.

Лангдън отново погледна инкрустацията.

„Под Розата.“

„Sub Rosa.“

„Тайна.“

Някакъв шум в коридора го накара да се обърне. Не видя нищо освен сенки. Най-вероятно беше минал прислужникът на Тибинг. Той отново насочи вниманието си към ковчежето. Прокара пръст по гладкия ръб на инкрустацията и се зачуди дали може да я изчопли, ала изработката бе съвършена. Съмняваше се, че ще успее да го направи дори с ножче за бръснене.

Вдигна капака и разгледа вътрешната му страна. Тя беше гладка. Когато раздвижи кутията обаче, светлината попадна върху съвсем малка дупка в идеалния център на капака. Лангдън го затвори и се втренчи в инкрустирания символ. Нямаше дупка.

„Не стига до края.“

Той остави сандъчето на масата, огледа се и видя купчина вестници, захванати с кламер. Взе го, върна се при кутията, отвори я и пак проучи дупката. После предпазливо изправи кламера, пъхна края му в отвора и леко натисна. Не се наложи да упражни почти никаква сила. Нещо тихо изтрака върху масата. Робърт затвори капака, за да погледне. Видя парченце дърво като част от мозайка. Дървената роза беше паднала от капака. Онемял, Лангдън зяпна празното й легло. Там с безупречен почерк бяха гравирани четири реда текст на език, който му бе абсолютно непознат.

„Буквите далечно приличат на семитски, и все пак не познавам езика!“ — помисли си Лангдън.

Вниманието му привлече внезапно движение зад гърба му. Изневиделица мощен удар по главата го повали на колене.

Докато падаше, за миг му се стори, че вижда бял призрак с пистолет в ръка. После всичко потъна в мрак.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:47

65

Въпреки че работеше в органите на реда, до тази нощ Софи Нево никога не се бе озовавала под прицел. Насоченият срещу нея пистолет беше в ръката на грамаден албинос с дълга бяла коса. Той я гледаше с червените си очи, които излъчваха някакъв страшен безплътен блясък. Облечен във вълнено расо с въже на кръста, мъжът приличаше на средновековен свещеник. Софи нямаше представа кой е, и все пак започваше да вярва в подозренията на Тибинг, че зад всичко това стои Църквата.

— Знаете за какво съм дошъл — с кух глас каза монахът.

Софи и Тибинг седяха на дивана с вдигнати по заповед на албиноса ръце. Лангдън пъшкаше на пода. Когато монахът заобиколи дивана и застана срещу тях, погледът му веднага попадна върху ключовия камък в скута на англичанина.

— Няма да можете да го отворите — предизвикателно заяви историкът.

— Моят Учител е мъдър човек — отвърна албиносът и се приближи, без да отпуска пистолета.

Софи се зачуди къде е прислужникът на Тибинг. „Дали е чул падането на Робърт?“

— Кой е учителят ви? — попита британецът. — Навярно бихме могли да сключим сделка.

— Граалът е безценен. — Монахът направи още крачка напред.

— Тече ви кръв — спокойно отбеляза Тибинг и кимна към десния му глезен. — И куцате.

— Вие също — отвърна албиносът и посочи подпрените до него метални патерици. — А сега ми дайте ключовия камък.

— Знаете за ключовия камък?! — изненадано възкликна Тибинг.

— Няма значение какво знам. Бавно се изправете и ми го дайте.

— Изправянето ми е трудно.

— Тъкмо затова. Предпочитам никой да не прави резки движения.

Тибинг хвана с дясната си ръка едната от патериците си и с лявата стисна ключовия камък. С усилие стана и нестабилно се наведе напред.

Като се целеше право в главата му, монахът още повече се приближи. Пред безпомощния поглед на Софи той се пресегна за цилиндъра.

— Няма да успеете — рече Тибинг. — Само достойните могат да го отключат.

„Само бог посочва достойните“ — помисли си Сила.

— Доста е тежък — каза мъжът с патериците. Ръката му трепереше. — Ако не го вземете, ще го изпусна! — И опасно се олюля.

Сила бързо пристъпи напред да вземе камъка и в този момент мъжът изгуби равновесие. Патерицата му се плъзна по пода и той политна надясно. „Не!“ Албиносът се хвърли да спаси камъка и отпусна оръжието си. Ала ключовият камък се отдалечаваше от него. Докато мъжът падаше надясно, лявата му ръка замахна назад и цилиндърът се изхлузи от дланта му върху дивана. В същия миг металната патерица се стрелна в широка дъга към крака на Сила.

Патерицата улучи кожения ремък на бедрото му и заби шиповете в и без това разранената му плът. Прониза го ужасяваща болка. Сила се преви надве, свлече се на колене и ремъкът се заби още по-дълбоко. Пистолетът оглушително изгърмя и куршумът се заби в дъските на пода. Преди да успее да го вдигне и да стреля повторно, кракът на жената го улучи точно в брадичката.

Коле чу приглушения изстрел. Обзе го паника. След разговора с капитана вече бе изгубил всяка надежда сам да залови Лангдън. Ала нямаше да допусне самолюбието на Фаш да го изправи пред министерската вътрешна комисия за небрежно изпълнение на полицейските процедури.

„В частен дом е бил произведен изстрел! А вие сте чакали на алеята?“

Лейтенантът знаеше, че моментът за незабелязано приближаване отдавна е отминал. Освен това беше наясно, че ако продължи да виси със скръстени ръце, до сутринта ще се прости с кариерата си. Вперил поглед в желязната порта, той взе решение.

— Вържете я и я съборете.

Макар и почти в безсъзнание, Робърт Лангдън чу изстрела. Чу и мъчителен вик. Неговият ли? Сякаш пробиваха дупка в черепа му с тежък чук. Някъде наблизо разговаряха хора.

— Къде беше, по дяволите? — викаше Тибинг. Прислужникът припряно влезе в стаята.

— Какво стана? О, Господи! Кой е този? Ще повикам полиция!

— Мътните го взели! Не викай полиция. Свърши и ти някаква работа и донеси нещо да вържем това чудовище.

— И лед! — извика след него Софи.

Лангдън отново изгуби съзнание. Пак гласове: Движение. Сега седеше на дивана. Софи притискаше лед към главата му. Черепът му се пръскаше. Когато зрението му най-после започна да се прояснява, той видя тялото на пода. „Халюцинирам ли?“ Огромният монах албинос лежеше завързан и със залепена с изолирбанд уста. Брадичката му бе разцепена, расото върху дясното му бедро беше подгизнало от кръв. И той като че ли тъкмо идваше на себе си.

Робърт погледна Софи.

— Кой е този? Какво… стана?

Тибинг докуцука при него.

— Спаси те рицар, който размаха Екскалибур, изкован от „Акми Ортопидик“.

„А?“ Лангдън се опита да се изправи. Софи нежно го бутна обратно.

— Почини си, Робърт.

— Боя се, че току-що демонстрирах пред твоята приятелка злополучната полза от моето състояние — каза Тибинг. — Изглежда, че всеки ме подценява.

Лангдън погледна монаха и се опита да си представи какво се е случило.

— Той носеше ремък на бедрото си — поясни Тибинг.

— Какво?

Англичанинът посочи окървавения кожен ремък с шипове, който лежеше на пода.

— Ремък за умъртвяване на плътта. Носеше го на това бедро. Внимателно се прицелих.

Робърт разтри главата си. Беше чувал за тези ремъци.

— Но откъде… разбра?

Тибинг се ухили.

— Християнството е моята научна област, Робърт, и някои секти са ми ясни като бял ден. — Той посочи с патерицата кървавото расо.

— Предполагам, че е от Opus Dei — каза Лангдън. Напоследък по телевизията често коментираха ултраконсервативната католическа организация. Не особено благосклонно.

Тибинг се вторачи в окървавения ремък.

— Съгласен съм. Но защо Opus Dei търси Светия Граал?

Професорът беше прекалено изтощен, за да мисли за това.

— Какво е това, Робърт? — попита Софи, отиде до дървеното сандъче и вдигна малката роза, която бе паднала от капака.

— Инкрустацията скрива гравиран върху капака текст. Помислих си, че той може да ни подскаже как да отворим ключовия камък.

Преди Софи и Тибинг да успеят да отговорят, отвън завиха полицейски сирени и замигаха сини полицейски лампи.

Англичанинът се намръщи.

— Струва ми се, приятели, че трябва да вземем решение. При това бързо.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:47

66

Коле и агентите влетяха през входа на имението с извадени пистолети. Разгърнаха се и започнаха да претърсват стаите на долния етаж. Намериха дупка от куршум в пода на дневната, следи от борба, малко кръв, странен кожен ремък с шипове и ролка изолирбанд. Иначе нямаше никого.

Точно когато се канеше да раздели хората си, за да проверят в мазето и района зад къщата, лейтенантът чу гласове на втория етаж.

— Горе са!

Полицаите се втурнаха по широкото стълбище и се насочиха към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Те като че ли идваха от последната спалня по изключително дългия коридор. Агентите заеха позиции и блокираха изходите.

Когато наближиха спалнята, Коле видя, че вратата е широко отворена. Гласовете внезапно спряха и на тяхно място се чу странно ръмжене като на двигател.

Вдигнал пистолета си нагоре, той даде знак, безшумно се пресегна иззад касата на вратата, откри ключа и го натисна. Полицаите с викове нахлуха вътре.

Стаята беше празна. Абсолютно.

Ръмженето на автомобила идваше от черно електронно табло на стената до леглото. Коле бе видял такива из цялата къща. Интерком. Имаше десетина бутона с надписи.

КАБИНЕТ… КУХНЯ… МОКРО ПОМЕЩЕНИЕ… ИЗБА…

„Тогава откъде чувам колата?“

Главна спалня… солариум… обор… библиотека…

„Обор!“ Лейтенантът за секунди се спусна долу и изтича при задната врата, като привика един от агентите си. Двамата задъхано прекосиха задната морава и стигнаха до посивелия от времето обор. Още преди да влязат Коле чу заглъхващия рев на автомобилен двигател. Втурна се вътре и включи осветлението. Дясната половина на помещението бе работилница — косачки, автомобилни инструменти, градинско оборудване. На стената висеше познат интерком и един от бутоните беше натиснат.

Спалня за гости II.

Коле се разяри. „Примамили са ни горе с интеркома!“ В другата половина на обора видя дълга редица боксове. Но нямаше коне. Очевидно собственикът предпочиташе друг вид конски сили, Боксавете бяха превърнати във внушителен автопарк — черно ферари, чисто нов ролс-ройс, стар спортен „Остин Мартин“, лъскаво порше 356.

Последното отделение бе празно.

Лейтенантът се затича натам и видя мазни петна по пода. „Не могат да напуснат имението.“ Беше блокирал алеята и портала с две патрулни коли.

— Господин лейтенант? — Агентът посочи в дъното на редицата ясли.

Задната врата на обора бе отворена и водеше към мрачен кален склон, който изчезваше в нощта. Коле изхвърча навън и се вторачи в тъмнината. Можеше да различи само далечна гора. Нямаше отблясъци от фарове. Гористата долина сигурно бе пресечена от десетки необозначени пътища и ловни пътеки, ала той беше убеден, че плячката му няма да успее да избяга.

— Пратете няколко души долу. Сигурно вече са заседнали някъде наблизо. Тия модерни спортни коли не са пригодени за такъв терен.

— Хм, господин лейтенант? — Агентът посочи едно табло, на което висяха няколко автомобилни ключа. Табелките над тях носеха познати имена.

ДАЙМЛЕР… РОЛСРОЙС… ОСТИН МАРТИН… ПОР-ШЕ…

Последната кукичка бе празна. Когато прочете табелката над нея, Коле разбра, че е загазил.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:48

67

Рейнджроувърът беше „Джава Блак Пърл“ четири по четири, стандартна предавка, с мощни полипропиленови фарове и десен волан. Лангдън се радваше, че не шофира.

По заповед на господаря си Реми страхотно се справяше с маневрирането по огрените от луната ниви зад Шато Билет. С изключени фарове той прекоси открития участък и сега се спускаше по дълъг склон в посока, противоположна на имението. Изглежда, се насочваше към очертаващата се в далечината гора.

Седнал на предната лява седалка и стиснал ключовия камък в ръце, професорът се обърна назад към Тибинг и Софи.

— Как ти е главата, Робърт? — все още потресена, попита младата жена.

Той се насили да се усмихне.

— По-добре, благодаря. — Черепът му се пръскаше. Тибинг държеше пистолета в скута си и приличаше на стара снимка на британец, завръщащ се от сафари с плячката си — погледна завързания монах, който лежеше със запушена уста в тесния багажник зад седалката.

— Страшно се радвам, че се отби, Робърт — ухили се историкът, като че ли за пръв път от години се забавляваше истински.

— Извинявай, че те забърках в тази каша, Лий.

— О, моля те, цял живот съм чакал да се забъркам в нея. — Тибинг се вгледа през предното стъкло към сянката на гората и потупа Реми по рамото. — Не забравяй, никакви стопове. Ако се наложи, използвай ръчната спирачка. Искам първо да понавлезем сред дърветата. Няма защо да рискуваме да ни видят от къщата.

Прислужникът намали скоростта и насочи рейндж-роувъра към една просека. Когато поеха по обраслата пътека, върхарите на дърветата незабавно скриха луната.

„Нищо не виждам“ — помисли си Лангдън, докато напрягаше очи да различи нещо пред тях. Цареше пълен мрак. Клоните жулеха лявата страна на колата и Реми леко зави в другата посока. Като държеше волана повече или по-малко неподвижно, той продължи още тридесетина метра напред.

— Отлично се справяш, Реми — похвали го Тибинг. — Би трябвало да сме се отдалечили достатъчно. Робърт, би ли натиснал онова синьо бутонче точно под вентилатора? Виждаш ли го?

Лангдън откри бутона и го натисна.

Приглушени жълти лъчи осветиха пътеката пред тях и гъстите храсталаци от двете им страни. Фарове за мъгла. Бяха достатъчни, за да се ориентират, но не можеха да се видят от къщата.

— Е, Реми, фаровете са включени — весело заяви Тибинг. — Животът ни е в твои ръце.

— Къде отиваме? — попита Софи.

— Тази пътека продължава около три километра навътре в гората — отвърна англичанинът. — Прекосява имението и после завива на север. Ако някое езеро или паднало дърво не ни прегради пътя, ще излезем невредими при шосе номер пет.

„Невредими.“ Лангдън сведе поглед към скута си, където лежеше дървената кутия с ключовия камък. Инкрустираната роза си беше на мястото и въпреки че мислите му не бяха съвсем ясни, той нямаше търпение отново да я извади и да разгледа надписа под нея по-внимателно. Професорът отключи капака и понечи да го вдигне, но Тибинг постави ръка на рамото му.

— Търпение, Робърт — каза англичанинът. — Пътят е неравен и е тъмно. Бог да ни е на помощ, ако счупим нещо. Щом на светло не си разпознал езика, на тъмно няма да се справиш по-добре. Нека първо се измъкнем читави, а? Съвсем скоро ще има време и за това.

Беше прав. Лангдън кимна и затвори капака. Монахът отзад започна да пъшка и да опъва въжетата си. После внезапно диво зарита. Тибинг се завъртя и насочи пистолета над облегалката.

— Нямам представа от какво се оплаквате, господине. Вие нахлухте в дома ми и ударихте по главата мой скъп приятел. Имам пълното право да ви застрелям на място и да ви оставя да изгниете в гората.

Монахът се укроти.

— Сигурен ли си, че трябваше да го вземем с нас? — попита Робърт.

— Абсолютно съм сигурен, по дяволите! — възкликна Тибинг. — Издирват те за убийство, Робърт. Този негодник е твоят билет за свободата. Полицията явно толкова много иска да те залови, че те е проследила до дома ми.

— Аз съм виновна — каза Софи. — Бронираният камион сигурно е имал предавател.

— Не е в това въпросът — отвърна англичанинът. — Не се изненадвам, че ви е открила полицията. Изненадвам се, че ви е намерил този тип от Opus Dei. От всичко, което ми разказахте, не мога да си представя как ви е проследил до дома ми, освен ако не е имал връзка или в криминалната полиция, или в Депозитната цюрихска банка.

Лангдън се замисли. Безу Фаш определено бе имал намерение да намери изкупителна жертва за четирите убийства. А президентът на банката Андре Верне съвсем неочаквано ги беше нападнал, макар че като се имаше предвид обвинението срещу професора, промяната в отношението на банкера изглеждаше разбираема.

— Този монах не действа сам, Робърт, и докато не научиш кой стои зад всичко това, ти си в опасност — продължи Тибинг. — Хубавото, приятелю, е, че сега ти си в позиция на силата. Това чудовище зад мен притежава тази информация и онзи, който му дърпа конците, в момента сигурно е доста нервен.

Реми увеличи скоростта. Прегазиха плитък поток, изкачиха ниско възвишение и пак започнаха да се спускат.

— Би ли ми подал телефона, Робърт? — Британският историк посочи автомобилния телефон на таблото. Лангдън му го подаде и Тибинг набра някакъв номер. Дълго чака и накрая му отговориха. — Ричард? Събудих ли те? Естествено, че съм те събудил. С Реми трябва да отскочим до вкъщи за моето лечение. Ами да, всъщност веднага. Извинявай за краткото предизвестие. Можете ли с Елизабет да се приготвите за двайсетина минути? Знам, но направи каквото можеш. До скоро. — И затвори.

— Коя е Елизабет? — попита Лангдън.

— Моят самолет. Струва ми цяло състояние.

Професорът рязко се обърна и го зяпна.

— Какво толкова? — попита Тибинг. — Вие двамата не можете да останете във Франция, след като цялата криминална полиция е по петите ви. В Лондон ще сте на много по-сигурно място.

Софи също се обърна към него.

— Мислите, че трябва да напуснем страната ли?

— Аз съм доста по-влиятелен в цивилизования свят, приятели, отколкото тук във Франция. Нещо повече, смята се, че Граалът е във Великобритания. Сигурен съм, че ако отворим ключовия камък, ще открием карта, която показва, че се движим в правилната посока.

— Поемате огромен риск, като ни помагате — каза Софи. — Това няма да ви донесе симпатиите на френската полиция.

Тибинг презрително махна с ръка.

— Приключих с Франция. Преместих се тук, за да намеря ключовия камък. Вече не ме интересува дали някога пак ще видя Шато Вилет.

Софи все още се колебаеше.

— Как ще минат през охраната на летището двама издирвани бегълци?

Англичанинът се подсмихва.

— Самолетът ми е на „Льо Бурже“, частно летище, недалеч оттук. Френските лекари ме дразнят, затова веднъж на две седмици отивам на север да си взема лекарствата в Англия. Плащам за някои специални привилегии и на двете страни. Щом излетим, можете да решите дали искате да ни посрещне някой от американското посолство.

Лангдън внезапно установи, че не желае да има нищо общо с посолството. Можеше да мисли единствено за ключовия камък, надписа и дали това ще ги отведе при Граала. Зачуди се дали Тибинг е прав за Великобритания. Естествено, повечето съвременни легенди пращаха Граала някъде в Обединеното кралство. Дори се смяташе, че митичният остров на крал Артур, Авалон, тясно свързан с легендата за Светия Граал, не е друг, а Гластънбъри. Където и да се намираше Граалът, Лангдън никога не беше предполагал, че наистина ще го търси. „Документите от Сангреала. Истинската история на Иисус Христос. Гробницата на Мария Магдалина.“ Изведнъж му се стори, че тази нощ живее в някаква друга реалност… в която истинският свят не може да го достигне.

— Сър? — обади се прислужникът. — Наистина ли мислите да се завърнете в Англия завинаги?

— Не се безпокой, Реми — успокои го Тибинг. — Това, че се завръщам във владенията на кралицата, не означава, че възнамерявам до края на дните си да подложа небцето си на наденици и пюре. Надявам се, че ще дойдеш с мен за постоянно. Ще купя прекрасна вила в Девъншир и ще уредим веднага да пратят целия ти багаж! Приключение, Реми. Истинско приключение!

Лангдън не можеше да не се усмихне. Докато Тибинг излагаше плановете си за триумфално завръщане във Великобритания, заразният му ентусиазъм увлече и професора.

Разсеяно загледан през прозореца, той зяпаше дърветата, призрачно бледи под жълтата светлина на фаровете за мъгла. Постоянните удари на клоните бяха завъртели страничното огледало навътре и Робърт зърна отражението на Софи, която тихо седеше отзад. Робърт дълго я наблюдава и изпита неочаквано удоволствие. Въпреки всички проблеми беше благодарен, че се е озовал в толкова приятна компания. След няколко минути, сякаш внезапно усетила погледа му, Софи се наведе напред, постави ръце на раменете му и леко го стисна.

— Как си?

— Горе-долу — отвърна Лангдън.

Тя се отпусна назад и професорът видя, че на устните й плъзва лека усмивка. Той усети, че също се усмихва.

Напъхан в багажника на рейнджроувъра, Сила едва дишаше. Ръцете му бяха извити назад и завързани за глезените му с канап и изолирбанд. Всяка неравност на пътя мъчително разтърсваше извитите му рамене. Похитителите му поне бяха свалили ремъка на бедрото му. Лепенката на устата му му позволяваше да диша само през носа. Ноздрите му постепенно се запушваха от праха в багажника. Албиносът се закашля.

— Струва ми се, че се задушава — загрижено рече шофьорът.

Британецът, който го беше ударил с патерицата си, се обърна, надникна, над облегалката и студено се намръщи на Сила.

— Имате късмет, че британците съдят за цивилизоваността на човек не по съчувствието му към приятелите, а към враговете. — Протегна ръка и с рязко движение отлепи изолирбанда от устата му.

Сякаш огън опари устните на Сила, но в гърдите му нахлу благословен въздух.

— За кого работите? — попита британецът.

— За Бог — въпреки болката в челюстта изсумтя Сила.

— Вие сте от Opus Dei — каза мъжът. Това не бе въпрос.

— Вие не знаете нищо за мен.

— Защо Opus Dei търси ключовия камък?

Сила нямаше намерение да отговаря. Ключовият камък беше ключът към Светия Граал, а Светият Граал бе ключът към запазването на вярата.

„Аз наистина работя за Бог. Пътят е в опасност.“

Наблъскан в багажника на рейнджроувъра, опънал въжетата си, той се страхуваше, че завинаги е провалил Учителя и епископа. Дори нямаше как да се свърже с тях и да им съобщи за ужасния обрат на събитията. „Ключовият камък е в моите похитители! Те ще стигнат до Светия Граал преди нас!“ Сила започна да се моли в душния мрак. И остави болките в тялото му да разпалят молитвите му. „Чудо, Господи. Трябва ми чудо.“ Нямаше откъде да знае, че след няколко часа наистина ще стане чудо.

— Робърт? — Софи все още го наблюдаваше. — Току-що на лицето ти се изписа странно изражение.

Лангдън се озърна назад и усети, че е стиснал зъби и сърцето му бясно тупти. Беше му хрумнала невероятна мисъл. „Възможно ли е обяснението наистина да е толкова елементарно?“

— Трябва ми мобифонът ти, Софи.

— Сега ли?

— Струва ми се, че току-що открих нещо.

— Какво?

— След малко ще ти кажа. Дай ми мобифона си.

Тя се колебаеше.

— Съмнявам се, че Фаш го подслушва, но за всеки случай внимавай. — Младата жена му подаде телефона.

— Как да набера Щатите?

— Трябва да поискаш номера от услуги. Моят мобилен оператор не поддържа трансатлантическа връзка.

Лангдън натисна нула. Знаеше, че следващите шестдесет секунди може би ще отговорят на много въпроси.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:49

68

Когато телефона извъня, нюйорксият издател Джонас Фокман тъкмо си беше легнал. „Късничко е за телефонни разговори“ — ядосано си помисли той и вдигна слушалката. Разнесе се глас на телефонистка:.

— Ще приемете ли разговор за ваша сметка с Робърт Лангдън?

Озадачен, Джонас включи нощната лампа.

— Хм… да, естествено.

Отсреща се чу изщракване.

— Джонас?

— Робърт? Не стига, че ме събуждаш, ами и искаш разговорът да е за моя сметка!

— Прощавай, Джонас — отвърна Лангдън. — Ще бъда съвсем кратък. Наистина е спешно. Онзи ръкопис, който ти дадох. Успя ли…

— Извинявай, Робърт, знам, че ти обещах тази седмица да ти пратя коректурите, но затънах в работа. Другия понеделник. Сто процента.

— Не ме интересуват коректурите. Интересува ме дали си разпратил екземпляри за предварителна оценка, без да ми кажеш?

Фокман се поколеба. Последният ръкопис на Лангдън — проучване на историята на култа към Богинята-майка — включваше няколко части за Мария Магдалина, които щяха да предизвикат бурна реакция. Макар че материалът бе добре документиран и подкрепен с мнения на доста учени, издателят не можеше да си позволи да отпечата сигнални екземпляри от книгата без одобрението на поне неколцина сериозни историци и изкуствоведи. Бе избрал десет видни имена в областта на изобразителното изкуство и им беше пратил ръкописа, придружен с любезно писмо; в което ги молеше да напишат кратко одобрение за корицата. От опит знаеше, че повечето хора се нахвърлят на възможността да видят името си с печатни букви.

— Джонас? — упорстваше Лангдън. — Разпратил си ръкописа, нали?

Фокман се намръщи, усетил, че професорът не е доволен от това.

— Ръкописът беше чист, Робърт, и исках да те изненадам с няколко страхотни мнения за него.

— Случайно да си го пратил на уредника в парижкия Лувър?

Издателят се засмя.

— А, Сониер ти е казал?

Отговори му дълго мълчание.

— Робърт? — Фокман се зачуди защо Лангдън се държи толкова странно. — Естествено, че го избрах за рецензент. Ти рецензира няколко негови албума, цитираш книгите му в библиографията си, а и неговото мнение ще окаже сериозно влияние върху продажбите в чужбина. Изборът на Сониер беше съвсем естествен.

— Кога му го прати?

— Преди месец. Споменах също, че скоро ще си в Париж, и му предложих да си поговорите. Той обади ли ти се? — Издателят замълча за миг и разтърка очи. — Чакай, ти не трябваше ли да си в Париж точно тази седмица?

— В Париж съм.

Фокман седна на леглото.

— И ми се обаждаш за моя сметка от Париж?!

— Приспадни си разходите от хонорара ми, Джонас. Сониер отговори ли ти? Ръкописът хареса ли му?

— Не знам. Още не ми е писал.

— Е, няма смисъл да чакаш. Трябва да затварям, Джонас, но това обяснява много неща. Благодаря ти.

— Робърт…

Ала Лангдън вече бе затворил. Смаяно клатейки глава, Фокман затвори. „Автори — помисли си той. — Даже нормалните са шантави.“

Лий Тибинг се закикоти.

— Искаш да кажеш, Робърт, че си написал книга за едно тайно братство и твоят издател е пратил екземпляр на това братство!

— Явно — унило отвърна Лангдън.

— Жестоко съвпадение, приятелю.

Изобщо не беше съвпадение — професорът го знаеше. Да помолиш Жак Сониер да одобри ръкопис за култа към Богинята-майка беше все едно да поискаш от Тайгър Удс да подкрепи книга за голфа. Нещо повече, Орденът на Сион със сигурност се споменаваше във всяка книга за култа към Богинята-майка.

— Ето го големия въпрос — все още ухилен, каза Тибинг. — Благосклонно ли беше отношението ти към Ордена?

Лангдън разбра какво всъщност го пита англичанинът. Мнозина историци се питаха защо Орденът все още крие документите от Сангреала. Някои смятаха, че информацията отдавна е трябвало да бъде разкрита на света.

— Не взимам отношение към действията на Ордена.

— Искаш да кажеш към неговото бездействие.

Робърт сви рамене. Тибинг очевидно бе на страната на онези, които настояваха за публикуване на документите.

— Просто разказвам историята на братството и го характеризирам като съвременно общество, почитащо Богинята-майка, пазители на Граала, които съхраняват древни документи.

Софи го погледна.

— Споменаваш ли за ключовия камък?

Лангдън потръпна. Споменаваше. Многократно.

— Говоря за предполагаемия ключов камък като пример за усилията, които полага Орденът за закрилата на документите от Сангреала.

Софи се удиви.

— Предполагам, че това обяснява последния ред: „P.S. Намерете Робърт Лангдън“.

Той усещаше, че всъщност още нещо в ръкописа е събудило интереса на Сониер, ала щеше да обсъди тази тема със Софи, когато останеха насаме.

— Е, значи си излъгал капитан Фаш — каза тя.

— Какво? — сепна се Лангдън.

— Ти му каза, че не си водил кореспонденция с дядо ми.

— Наистина не съм! Моят издател му е пратил ръкописа.

— Помисли, Робърт. Ако не намери плика, в който издателят ти е пратил ръкописа, капитан Фаш ще трябва да заключи, че си го пратил ти. — Младата жена замълча за миг. — Или още по-лошо. Че лично си го дал на дядо ми и си излъгал полицията.

Когато стигнаха на „Льо Бурже“, Реми насочи рейнджроувъра към малък хангар в отсрещния край на летището. От хангара се появи рошав мъж с измачкани тъмнозелени дрехи, махна им с ръка и отвори огромната врата от гофриран метал. Видяха бял реактивен самолет.

Лангдън смаяно се вторачи в лъскавия корпус.

— Това ли е Елизабет?

Тибинг се усмихна широко.

— За нула време прелита тъпия Ламанш!

Мъжът в тъмнозелените дрехи забързано се приближи и примижа от фаровете на рейнджроувъра.

— Почти съм готов, сър — извика той. — Моите извинения за закъснението, но вие ме изненадахте и… — Видял цялата група, която бе слязла от колата, пилотът млъкна, погледна Софи и Лангдън, после Тибинг.

— С колегите имаме спешна работа в Лондон — осведоми го историкът. — Нямаме време за губене. Моля, веднага се приготви за излитане. — Докато говореше, Тибинг извади пистолета от автомобила и го подаде на Лангдън.

При вида на оръжието пилотът се ококори, приближи се до Тибинг и му прошепна:

— Моите най-искрени извинения, сър, но дипломатическият пропуск е валиден само за вас и вашия прислужник. Не мога да взема гостите ви.

— Две хиляди лири стерлинги, Ричард, и този зареден пистолет ми подсказват, че можеш да вземеш гостите ми — усмихна се Тибинг. Той посочи рейнджроувъра. — И злощастния човечец в багажника.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:50

69

Двата двигателя „Гарет“ TFE-731 с рев издигаха самолета към небето. Летище „Льо Бурже“ със сепваща бързина се смаляваше под тях.

„Бягам от страната — помисли Софи, докато ускорението притискаше тялото й към кожената седалка. До този момент беше вярвала, че играта на котка и мишка с Фаш някак си ще може да се оправдае пред министерството на правосъдието. — Опитвах се да защитя невинен човек. Опитвах се да изпълня предсмъртните желания на дядо си. — Тази възможност, съзнаваше тя, току-що беше изгубена. Напускаше страната без документи, придружаваше издирван от полицията човек и водеше завързан заложник. Ако изобщо бе съществувала някаква «разумна граница», Софи тъкмо я беше пресякла. — Почти със свръхзвукова скорост.“

Тримата с Лангдън и Тибинг седяха в предната част на самолета. Плюшените въртящи се кресла бяха монтирани върху релси и можеха да се преместят около правоъгълна дървена маса. Миниатюрна заседателна зала. Разкошната обстановка обаче не можеше да скрие доста по-необичайната ситуация в задния край на самолета, където с пистолет в ръка седеше прислужникът на Тибинг, Реми, и неохотно изпълняваше заповедта на господаря си да пази окървавения монах, проснат завързан в краката му като багаж.

— Преди да насочим вниманието си към ключовия камък, бих искал да ми позволите да кажа няколко думи. — Англичанинът говореше смутено, като баща, който се готви да изнесе на децата си лекцията за птичките и пчеличките. — Съзнавам, че съм само гост в това пътуване, приятели, и за мен е чест да ви придружавам. И все пак, като човек, който цял живот е търсил Граала, се чувствам длъжен да ви предупредя, че ви предстои да се отправите по път, от който няма връщане, независимо от очакващите ви опасности. — Той се обърна към Софи. — Госпожице Нево, вашият дядо ви е дал този криптекс с надеждата, че ще съхраните жива тайната на Светия Граал.

— Да.

— Естествено вие сте длъжна да последвате този път, където и да ви отведе той.

Софи кимна, макар че имаше и друг мотив. „Истината за моето семейство.“ Въпреки уверенията на Лангдън, че ключовият камък няма нищо общо с миналото й, Софи все още усещаше нещо дълбоко лично, преплетено с тази загадка, сякаш изсеченият от дядо й криптекс се опитваше да й говори и някак си да компенсира празнотата, преследвала я през всички тези години.

— Тази нощ дядо ви и още трима души загинаха, за да спасят този ключов камък от Църквата — продължи Тибинг. — Opus Dei за малко да го завладее. Надявам се, разбирате, че това ви натоварва с изключителна отговорност. Предаден ви е факел. Пламък, който гори от две хиляди години. Не можете да допуснете той да изгасне. Този факел не бива да попадне в лоши ръце. — Той замълча за миг и погледна палисандровото ковчеже. — Съзнавам, че не сте имали друг избор, госпожице Нево, но като се има предвид какво е заложено, или трябва безусловно да поемете тази отговорност… или да я предадете на някой друг.

— Дядо ми остави криптекса на мен. Защото е смятал, убедена съм в това, че може да ми повери тази отговорност.

Тибинг изглеждаше окуражен, но не и убеден.

— Добре. Нужна е силна воля. И все пак любопитен съм дали разбирате, че успешното отключване на ключовия камък ще носи със себе си много по-сериозно изпитание.

— Защо?

— Мила моя, представете си, че внезапно държите карта, която разкрива местонахождението на Светия Граал. В този момент вие ще притежавате истина, способна завинаги да промени историята. Вие ще сте пазителка на истина, която човечеството търси от векове. Пред вас ще стои задължението да съобщите тази истина на света. Човекът, който го направи, ще бъде почитан от едни и мразен от други. Въпросът е дали ще притежавате необходимата сила, за да изпълните тази задача.

Софи се замисли.

— Не съм сигурна, че аз ще трябва да взема това решение.

Тибинг вдигна вежди.

— Нима? Кой друг, ако не притежателят на ключовия камък?

— Братството, което толкова дълго е успяло да запази тайната.

— Орденът ли? — скептично попита англичанинът. — Но как? Тази нощ братството е било разбито. Обезглавено, както толкова точно се изразихте вие. Никога няма да узнаем дали са ги подслушвали, или в редиците им е имало шпионин, но е факт, че някой се е добрал до тях и е разкрил самоличността на четиримата висши братя. В този момент не бих се доверил на никого от братството.

— Тогава какво предлагаш? — попита Лангдън.

— Ти не по-зле от мен знаеш, Робърт, че през всички тези години Орденът не е пазил истината, за да събира прах до края на дните. Чакал е съответния исторически момент, за да сподели своята тайна. Времето, когато светът е готов да приеме истината.

— И според теб този момент е настъпил, така ли?

— Абсолютно. Не може да е по-очевидно. Всички исторически признаци са налице и ако Орденът не е имал намерение съвсем скоро да разгласи тайната, защо Църквата го е атакувала точно сега?

— Монахът още не ни е казал каква е била целта му — възрази Софи.

— Целта на монаха е целта на Църквата — отвърна Тибинг. — А именно, да унищожи документите, които разкриват голямата измама. Тази нощ Църквата за малко да я постигне и Орденът възложи доверието си на вас, госпожице Нево. Задачата да спасите Светия Граал очевидно означава да изпълните последните желания на Ордена и да споделите истината със света.

— Лий, да искаш от Софи да вземе това решение е тежко бреме за човек, който само преди час е научил за съществуването на документите от Сангреала — намеси се Лангдън.

Тибинг въздъхна.

— Извинете ме, ако съм прекалено настойчив, госпожице Нево. Винаги съм вярвал, че тези документи трябва да станат публично достояние, но окончателното решение зависи от вас: Просто смятам, че е важно да обмислите нещата в случай, че успеем да отворим ключовия камък.

— Господа — твърдо заяви Софи. — Позволете ми да цитирам собствените ви думи. „Не ти намираш Граала, а Граалът намира теб.“ Ще приема, че Граалът основателно ме е намерил, и когато настъпи моментът, ще знам как да постъпя.

Двамата се сепнаха.

— Е, да започваме — каза тя й посочи палисандровото ковчеже.

Застанал в средата на дневната в Шато Вилет, лейтенант Коле унило се взираше в гаснещия огън. Капитан Фаш беше пристигнал преди малко и сега се намираше в съседната стая, крещеше по телефона и се опитваше да координира провалилия се опит да открият изчезналия рейнджроувър.

„Вече може да е навсякъде“ — помисли си Коле.

След като бе нарушил пряката заповед на Фаш и за втори път беше изпуснал Лангдън, лейтенантът бе благодарен, че са открили дупка от куршум в пода на дневната, тъй като това поне потвърждаваше твърдението му, че се е чул изстрел. И все пак капитанът беше кисел и Коле предчуветваше, че когато прахът улегне, ще има страшни последици.

За нещастие, уликите, които откриваха, като че ли не изобщо не обясняваха какво става и кой е замесен. Черното ауди навън бе наето под фалшиво име с фалшива кредитна карта и отпечатъците в колата не фигурираха в база данните на Интерпол.

В дневната припряно се втурна друг агент.

— Къде е капитан Фаш?

Лейтенантът не откъсна очи от тлеещите въглени.

— На телефона.

— Не съм на телефона — изсумтя влезлият в стаята Фаш. — Какво има?

— Господин капитан, в централата току-що се обади Андре Верне от Депозитната цюрихска банка — отвърна агентът. — Иска лично да разговаря с вас. Променя показанията си.

— Нима? — учуди се Фаш. Сега вече Коле вдигна поглед.

— Верне признава, че тази нощ Лангдън и Нево са били в банката му.

— И бездруго го знаехме — отвърна капитанът. — Защо е излъгал?

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:51

70

— Каза, че щял да разговаря само с вас, но бил съгласен изцяло да ни съдейства.

— В замяна на какво?

— Да не съобщаваме името на банката му по новините и да му помогнем да възстанови някаква открадната собственост. Изглежда, че Лангдън и Нево са откраднали нещо от сейфа на Сониер.

— Какво? — ахна Коле. — Как?

Приковал очи в агента, Фаш даже не мигна.

— Какво са откраднали?

— Верне не конкретизира, но явно е готов на всичко, за да си го върне.

Лейтенантът се опита да си представи как се е случило. Може би Лангдън и Нево бяха принудили с оръжие служител на банката? Може би бяха накарали Верне да отвори сейфа на Сониер и да им помогне да избягат с бронирания камион? Колкото и да беше правдоподобно, той не можеше да повярва, че Софи Нево се е замесила в такова нещо.

— Добре, вземи телефона му — нареди Фаш. — Кажи му, че когато мога, ще му се обадя.

От кухнята извика друг агент:

— Господин капитан? Преглеждам номерата за бързо избиране на господин Тибинг и се свързах с летище „Бурже“. Имам лоша новина.

След тридесет секунди Фаш се готвеше да напусне Шато Вилет. Току-що беше научил, че Тибинг е имал частен самолет на летище „Бурже“ и че този самолет е излетял преди половин час.

Представителят на летището бе заявил, че не знае кой е бил на борда, нито накъде са се насочили. Полетът не бил предварително обявен и пилотът не заявил план за маршрута. Абсолютно незаконно, дори за частно летище. Фаш беше сигурен, че със съответния натиск ще получи отговорите, които му трябват.

— Лейтенант Коле — на път за изхода каза той. — Нямам друг избор, освен да ви оставя да ръководите следствието в имението. Опитайте се поне веднъж да направите нещо както трябва.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:53

71

Когато самолетът престана да се издига и взе курс към Англия, Лангдън внимателно вдигна палисандровото ковчеже от скута си и го остави на масата. Софи и Тибинг нетърпеливо се наведоха напред.

След като отключи и отвори сандъчето, професорът не насочи вниманието си към пръстените на криптекса, а към дупчицата в долната страна на капака. С помощта на върха на химикалката си той предпазливо извади инкрустираната роза и разкри текста под нея. „Sub rosa“. Надяваше се новият поглед върху текста да му донесе яснота. Съсредоточи се върху странните думи.

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 3 Dvc_tekst_naopaki

Шифърът на Леонардо - Дан Браун - Page 3 Dvc_tekst_naopaki

След няколко секунди го обзе предишното раздразнение.

— Просто не ми говори нищо, Лий.

Седнала от отсрещната страна на масата, Софи не виждаше добре текста, ала неспособността на Лангдън да го разчете незабавно я изненадваше. „Нима дядо ми е говорил на толкова неясен език, че дори специалист по символика не го разбира?“ В крайна сметка обаче не биваше да се учудва. Това нямаше да е първата тайна, която Жак Сониер бе скрил от внучка си.

На Лий Тибинг му се струваше, че ще се пръсне. Изгарящ от нетърпение да види текста, той трепереше от възбуда, навеждаше се напред, опитваше се да зърне нещо покрай надвесилия се над ковчежето Лангдън.

— Не знам — напрегнато промълви професорът. — Отначало предположих, че писмеността е семитска, обаче сега не съм толкова сигурен. В повечето семитски азбуки се използват никудими, а тук няма такива.

— Сигурно е древна — допусна Тибинг.

— Какво са никудими? — попита Софи. Англичанинът не откъсваше поглед от кутията.

— В повечето съвременни семитски азбуки няма гласни и се използват никудими — точки и тирета над, под или в съгласните, които показват с каква гласна вървят. Исторически погледнато, никудимите са сравнително модерно допълнение към езика.

Лангдън продължаваше да се взира в текста.

— Може би сефардическа транслитерация?…

Тибинг не можеше да издържа повече.

— Може би аз ще успея… — Той издърпа ковчежето от ръцете на Лангдън и го притегли към себе си. Робърт несъмнено отлично познаваше обичайните древни езици — старогръцки, латински и романските диалекти — но ако можеше да съди по беглия поглед, който британският историк бе хвърлил на това писмо, то му се струваше по-особено, навярно специфичен ивритски стил.

Англичанинът дълбоко си пое дъх и впери поглед в текста. Дълго не каза нищо. С всяка изтекла секунда увереността му се изпаряваше.

— Удивен съм — накрая промърмори той. — Никога не съм виждал такова нещо.

Лангдън провеси нос.

— Може ли аз да погледна? — попита Софи. Тибинг се престори, че не я чува.

— Робърт, нали преди каза, че тази писменост ти изглеждала позната?

— Така ми се стори — раздразнено отвърна Лангдън. — Не съм сигурен.

— Лий? — повтори Софи. Явно не й беше приятно да я изключват от обсъждането. — Може ли да погледна кутията, която е направил дядо ми?

— Разбира се — каза Тибинг и побутна ковжечето към нея. Не бе искал да се отнася пренебрежително с нея, и все пак Софи Нево беше на светлинни години от тяхната класа. Щом британски кралски историк и харвардски специалист по символика не можеха да разпознаят езика…

— Аха — само след няколко секунди възкликна тя. — Трябваше да се сетя.

Тибинг и Лангдън едновременно се обърнаха и я зяпнаха.

— Какво да се сетиш? — попита Тибинг. Софи сви рамене.

— Че това е езикът, който трябва да е използвал дядо ми.

— Да не искате да кажете, че сте разчели този текст? — ахна англичанинът.

— Съвсем спокойно — весело отговори тя. Очевидно се забавляваше със смайването им. — Дядо ми ме научи на този език, когато бях шестгодишна. — Младата жена се наведе над масата и впери поглед в Тибинг. — Пък и честно казано, сър, като се има предвид верността ви към Короната, съм малко изненадана, че не го познахте.

В този миг Лангдън разбра. „Нищо чудно, че писмото ми изглежда толкова познато!“

Преди няколко години Лангдън бе присъствал на едно тържество в харвардския музей „Фог“. Харвардският, възпитаник Бил Гейтс се беше завърнал в своята алма матер, за да изложи в музея една от безценните си придобивки — осемнадесет страници, които неотдавна бе купил на търг от имението на Арманд Хамър.

Бяха му стрували точно 30,8 милиона щатски долара. Автор на страниците беше Леонардо да Винчи. Днес известни като Лестърски кодекс на Леонардо по името на първия им собственик граф Лестър, те бяха единственото, останало от един от най-интересните бележници на твореца— размисли и скици, очертаващи прогресивните му теории в областта на астрономията, геологията, археологията и хидрологията.

Лангдън никога нямаше да забрави реакцията си, след като изчака на опашката и най-после разгледа безценните пергаменти. Пълно разочарование. Те бяха нечетивни. Макар и идеално запазен и написан с безупречен почерк — тъмночервено мастило върху кремава хартия — кодексът изглеждаше непонятен. Отначало професорът си помисли, че не може да го прочете, защото Леонардо е писал на архаичен италиански. Но след като го разгледа по-внимателно, разбра, че не е в състояние да открие нито една италианска дума и дори нито една латинска буква.

— Опитайте с това, господине — прошепна екскурзоводката до витрината. И му посочи закрепено на верижка ръчно огледалце. Лангдън го взе и разгледа отражението на текста.

Мигновено всичко му стана ясно. В огромното си нетърпение да прочете някои от идеите на великия мислител той съвсем бе забравил, че една от многобройните му артистични дарби е била способността да пише с огледален шрифт, абсолютно нечетивен за никой друг освен за него. Историците все още спореха дали е писал така просто за да се забавлява, или за да не позволява на хората да му надзъртат над рамото и да крадат идеите му. Ала така или иначе, Леонардо беше правил както си иска.

Софи видя, че Робърт я е разбрал, и се усмихна.

— Мога да прочета първите няколко думи — каза тя. — На английски са.

Тибинг продължаваше да пелтечи.

— Какво…

— Обърнат наопаки текст — поясни Лангдън. — Трябва ни огледало.

— Не, няма нужда — възрази Софи. — Обзалагам се, че дървото е съвсем тънко. — Тя повдигна палисандровото ковчеже към лампата на стената и разгледа вътрешната страна на капака. Дядо й не бе можел да пише огледално и винаги беше хитрувал — бе писал нормално, след което беше обръщал листа и бе повтарял огледалния отпечатък. Софи предполагаше, че е пирографирал нормален текст върху парче дърво и после с шкурка го е изтъркал, докато не стане достатъчно тънко, за да се вижда през него. После просто беше обърнал плоскостта наопаки.

Беше права. Лъчите преминаха през тънкия дървен пласт и надписът се появи огледално върху долната страна на капака. Напълно четивен.

— На английски — дрезгаво прошепна Тибинг и засрамено наведе глава. — На родния ми език!

В задния край на самолета Реми Легалудек напрягаше слух да ги чуе, ала двигателите заглушаваха разговора. Развоят на събитията не му харесваше. Ни най-малко. Той погледна завързания монах в краката си. Мъжът лежеше съвсем неподвижно, сякаш изпаднал в примирен транс или в безмълвна молитва за избавление.

Façade Пет 19 Юни 2009, 06:54

72

На височина четири хиляди и петстотин метра Робърт Лангдън усещаше, че физическият свят избледнява — мислите му се съсредоточаваха върху огледалното стихотворение на Сониер, осветено през капака на кутията.

Софи бързо взе един лист и го преписа. Когато свърши, тримата един по един прочетоха текста. Приличаше на някаква археологическа кръстословица… загадка, която обещаваше да разкрие как се отваря криптексът. Лангдън бавно прочете стиховете, които Сониер бе написал на английски.

За дума древна тука иде реч. Родът й пръснат ще е цяло веч. Свят камък е на рицаря ключът и атбаш сочи истинския път.

Още преди да се замисли каква древна парола се опитва да разкрие стихотворението, Робърт усети, че в него отеква нещо много по-важно — стихотворната стъпка, Петостъпен ямб.

През годините, докато беше проучвал тайните братства в Европа, често се бе натъквал на тази стъпка. За последен път предишната година в Тайния архив на Ватикана. Образованите хора по света векове наред бяха предпочитали петостъпния ямб, от старогръцкия поет Архилох до Шекспир, Милтън, Чосър и Волтер — смели люде, решили да изразят обществените си позиции в стъпка, която според мнозина по онова време притежавала мистични свойства. Корените на петостъпния ямб потъваха дълбоко в езичеството.

„Ямбове. Куплети. Две срички с огледално ударение. Ин и ян. Хармонична двойка. Подредени в групи по пет. Петостъпен ямб. Пет за пентаграмата на Венера и свещената женственост.“

— Това е петостъпен ямб! — изпелтечи Тибинг. — И стиховете са на английски! La lingua pura![1]

Професорът кимна. Подобно на много европейски тайни братства, които бяха оказвали отпор на Църквата, Орденът на Сион беше смятал английския за единствения „чист“ език. За разлика от френския, испанския и италианския, които произлизаха от латинския, езика на Църквата, английският, бе лингвистично отдалечен от пропагандната машина на Рим и затова се беше превърнал в свещен таен език на онези братя, които бяха достатъчно образовани, за да го научат.

— В това стихотворение се споменава не само за Граала, но и за рицарите тамплиери и за пръснатия род на Мария Магдалина! — възкликна Тибинг. — Какво повече може да искаме?

— Паролата — вперила поглед в стихотворението, отвърна Софи. — Като че ли ни трябва някаква древна вълшебна дума.

— Абракадабра — с блеснали очи предложи англичанинът.

„Петбуквена дума“ — помисли Лангдън. Зави му се свят при мисълта за огромния брой древни думи, които можеха да се смятат за „мъдри“ — мистични химни, астрологически пророчества, посвещения в тайни братства, египетски заклинания, езически мантри… списъкът нямаше край.

— Изглежда, паролата има нещо общо с тамплиерите — каза Софи и прочете съответния стих: — „Свят камък е на рицаря ключът“.

— Ти си специалист по тамплиерите, Лий — каза Лангдън. — Да ти хрумва нещо?

Тибинг помълча няколко секунди, после въздъхна.

— Е, светият камък явно е надгробна плоча. Възможно е да се има предвид надгробният камък на Мария Магдалина, но това не ни помага много, тъй като нямаме представа къде се намира гробницата й.

— В последния стих се казва, че атбаш ще ни покаже истинския път — отбеляза Софи. — Чувала съм тази дума. Атбаш.

— Не се изненадвам — отвърна Лангдън. — Сигурно си я чувала в курса по криптология. Шифърът атбаш е един от най-древните на света.

„Разбира се! — спомни си младата жена. — Прочутата еврейска система за шифриране.“

Наистина беше учила за шифъра атбаш. Той датираше от петстотин години преди Христа и често се използваше като академичен пример за елементарна ротационна система за заместване. Разпространена форма на еврейска криптограма, шифърът атбаш представляваше прост заместващ код, основан на двадесет и двете букви на ивритската азбука. Първата буква се заместваше с последната, втората с предпоследната и така нататък.

— Атбаш е изключително подходящ — каза Тибинг. — Текстове, шифрирани с атбаш, се срещат в Кабалата, свитъците от Мъртво море и даже в Стария завет. Еврейските учени и мистици и досега откриват скрити послания, шифровани с атбаш. Орденът на Сион определено го е използвал в учението си.

— Единственият проблем е, че нямаме към какво да приложим шифъра — посочи Лангдън.

Англичанинът въздъхна.

— На святия камък навярно има кодова дума. Трябва да намерим тази плоча, тачена от тамплиерите.

Лангдън се намръщи и Софи разбра, че търсенето на тамплиерската надгробна плоча никак няма да е лесно. „Атбаш е ключът — помисли си тя. — Само че нямаме врата.“

Тибинг раздразнено въздъхна и поклати глава.

— Доникъде не стигам, приятели. Ще ида да донеса нещо за хапване и ще видя как са Реми и нашият гостенин. — Той се изправи и тръгна към задния край на самолета.

Софи уморено го проследи с поглед.

Навън цареше пълен мрак. Младата жена имаше чувството, че е захвърлена в пространството и никой не знае къде ще се приземи. Израснала с гатанките на дядо си, тя имаше неспокойното усещане, че това стихотворение съдържа информация, която все още не са забелязали.

„Има още нещо — каза си Софи. — Находчиво скрито… но въпреки това е там.“

Измъчваше я и страхът, че онова, което накрая ще открият в криптекса, няма да е просто „карта на местонахождението на Светия Граал“. Въпреки увереността на Тибинг и Лангдън, че истината е в мраморния цилиндър, Софи беше търсила достатъчно много „съкровища“, за да знае, че Жак Сониер не разкрива лесно тайните си.

Бележки

[1] Чист език (ит.). — Б. пр.

Sponsored content