"То" - Стивън Кинг

Той оглушително изпищя от страх и хукна към прогнилата дъсчена ограда между полето и пътя, като в движение изтърва и последните парчета тухла. Останалите се изръсиха от пазвата когато ризата му изхвръкна от джинсите. Преметна се през стобора с една ръка, досущ като Рой Роджърс в епизода, когато иска да се изфука пред Дейл Еванс докато се прибира от конюшнята заедно с Пат Брейди и другите каубои. Сграбчи кормилото на велосипеда и десетина метра тича с него по пътя, преди да скочи на седлото. После бясно завъртя педалите и не посмя нито да се озърне, нито да намали скоростта, докато не стигна до началото на главната улица, където минаваха доста коли.
Когато се прибра у дома, баща му сменяше свещите на трактора. Уил му подметна, че изглежда твърде стреснат и изпоцапан. Майк се поколеба само секунда преди да отвърне, че на връщане паднал от колелото докато опитвал да заобиколи една яма на пътя.
— Да не си си строшил нещо, Мики? — запита Уил, оглеждайки сина си малко по-внимателно.
— Не, сър.
— Нещо навехнато?
— Ъ-ъ.
— Донесе ли сувенир?
Майк бръкна в джоба си и напипа зъбното колело. Показа го на баща си, който поогледа желязото, после посегна и измъкна ситно късче тухла от възглавничката под палеца на Майк. Това като че го заинтересува повече.
— От онзи вехт комин ли е? — запита Уил.
Майк кимна.
— Вътре ли си влизал?
Майк кимна отново.
— Видя ли нещо? — запита Уил и сякаш за да превърне въпроса в шега (макар че съвсем не звучеше така) побърза да добави: — Скрито съкровище, да речем?
Майк се поусмихна и поклати глава.
— Добре де, само недей да разправяш на майка си, че си се врял там — каза Уил. — Ще ни опушка и двамата — първо мене, после тебе. — Той огледа сина си още по-внимателно. — Мики, ти наистина ли си добре?
— Ъ?
— Нещо посбръчкан ми изглеждаш покрай очите.
— Сигурно съм се уморил — каза Майк. — Дотам, знаеш, са десет-дванайсет километра и още толкова на връщане. Да ти помогна ли за трактора, тате?
— Не, за тая седмица свърших с човъркането. Влизай да се измиеш.
Майк тръгна към вратата, но внезапно баща му отново го повика. Озърна се.
— Не искам повече да ходиш там — каза Уил, — поне додето не свърши цялата дандания и не спипат онзи мръсник… ти нали не си видял някого из развалините? Някой да те е гонил, да ти е досаждал?
— Жива душа не видях — отвърна Майк.
Уил кимна и си запали цигара.
— Май сбърках дето те пратих там. Таквиз стари места… понявга може да станат опасни.
За миг погледите им се срещнаха.
— Добре, татко — каза Майк. — И без това не ми се ходи вече. Беше малко страшничко.
Уил кимна пак.
— Чини ми се, че е най-добре да не дрънкаме много-много. Бягай да се измиеш. И кажи на майка си да сложи три-четири наденички в повече.
Майк влезе да се измие.

6.
Не мисли за това сега, каза си Майк Хенлън докато се взираше в браздите, които свършваха до бетонния ръб на Канала. Не мисли за това, може да е било просто сън и…
По стената на Канала имаше пръски засъхнала кръв.
Майк се вгледа в тях, после сведе очи към Канала. Мрачните води струяха и отминаваха безшумно. Гроздове мръсножълта пяна полепваха по бетонните стени, от време на време се откъсваха и лениво отплаваха надолу, описвайки дъги и пируети. За миг — само за миг — две от пенестите петна се сляха и сакаш образуваха лице, детско лице, извило очи нагоре в израз на ужас и страдание.
Майк се задъха като ударен.
Пяната се разкъса, отново загуби всякакъв смисъл и в този момент отдясно долетя шумен плясък. Майк рязко завъртя глава, леко се посви и за момент му се стори, че вижда нещо в сянката на тунела, откъдето изскачаше реката след минаването си под центъра на града.
Вече нямаше нищо.
Разтреперан от внезапно налетял хлад, той бръкна в джоба си за ножчето, което бе намерил сред тревата. Захвърли го в Канала. Раздаде се тих плясък, по водата пробяга вълничка — отначало кръгче, после течението я разтегли като клин… после нищо.
Нищо освен страха, който внезапно бе стегнал гърдите му… и убийствената увереност, че нещо стои наблизо, нещо го дебне и без да бърза преценява шансовете си.
Обърна се с намерението да тръгне спокойно към колелото — бягството би означавало да възвиси тия страхове и да унижи себе си — ала плясъкът долетя отново. Този път беше много по-силен. И Майк престана да се интересува от достойнството си. Изведнъж хукна с всички сили, добра се оградата и колелото, ритна подпорката с пета и яростно завъртя педалите напред, към улицата. Внезапно морският мирис бе станал плътен… прекалено плътен. Беше навсякъде. А и водата сякаш капеше прекалено шумно от влажните клони.
Нещо се задаваше. Майк чу провлачени, тромави стъпки през тревата.
Изправи се на педалите, напрегна сетни сили и изхвръкна на главната улица без да поглежда назад. После бързо подкара към дома като се питаше за какъв дявол му бе притрябвало изобщо да идва насам… и какво го бе примамило.
После се постара да мисли за домашната работа, цялата работа и нищо друго освен работата. И не след дълго успя.
А когато на другия ден видя заглавието във вестника (ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ), той се замисли за джобното ножче, което бе хвърлил в Канала — джобното ножче с инициали Е. К. на чирена. Замисли се за кръвта, която бе видял по тревата.
И се замисли за браздите, свършващи край ръба на Канала.

Седма глава
Бентът в пущинака
1.
Гледан от магистралата в пет без четвърт сутринта, Бостън изглежда мъртъв град, унесен в мрачни мисли за някаква отминала трагедия — може би мор или проклятие. От океана долита тежък, задушлив дъх на солена вода. Ранната утринна мъгла забулва и малкото движение, което би могло да се види по това време.
Седнал зад волана на черния Кадилак модел 1984, който му е осигурил Бъч Карингтън от „Кейп Код Лимузин“, Еди Каспбрак си мисли, че човек просто усеща колко е древен този град — навярно нийде другаде в Америка не можеш да изпиташ подобно чувство. Бостън е хлапе в сравнение с Лондон, пеленаче в сравнение с Рим, но поне по американските мащаби е стар, много стар. Бил е тук, на тия ниски хълмове, преди триста години, когато още никой не е замислял бунт срещу данъците върху чая и пощите, когато още не са били родени Пол Ривиър и Патрик Хенри.
Древността, безмълвието и соленият дъх на морска мъгла — всичко това изнервя Еди. А когато е нервен, той посяга към инхалатора. Пъха го в устата си, натиска спусъка и надолу по гърлото му плъзва освежително облаче.
И все пак по улиците, където минава, има хора, тук там по тротоарите и надлезите се мяркат самотни минувачи — само те го спасяват от чувството, че е попаднал в някой от разказите на Лъвкрафт за обречени градове, прастари ужаси и чудовища с труднопроизносими имена. А ето и автобусна спирка с надпис ПЛОЩАД КЕНМОР — ГРАДСКИ ЦЕНТЪР, край нея са се струпали сервитьорки, медицински сестри, общински работници и лицата им са подпухнали, някак оголени от съня.
Точно така, мисли си Еди докато минава под голяма табела с надпис КЪМ МОСТА ТОБИН. Точно така, возете си се на автобусите. Забравете метрото. Метрото е вредна работа; на ваше място не бих се пъхал там. Не, за нищо на света не бих слязъл долу. В тунелите.
Мисълта е опасна; ако не се отърве от нея, скоро пак ще му се наложи да посегне към инхалатора. Доволен е, че навлиза в натовареното движение по моста Тобин. Отдясно се мярка работилница за надгробни паметници. На тухлената ограда е изписано обезпокоителното наставление: НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА. НИЕ МОЖЕМ ДА ПОЧАКАМЕ!
Отпред просветва зелена отражателна табела с надпис КЪМ МАГИСТРАЛА 95 — МЕЙН, НЮ ХАМПШЪР И ВСИЧКИ НАСЕЛЕНИ МЕСТА В НОВА АНГЛИЯ. Поглежда я и изведнъж изтръпва до мозъка на костите. За миг ръцете му прилепват към волана на Кадилака. Би искал да вярва, че това е първият пристъп на някаква болест — вирус, да речем, или любимата майчина „фантомна треска“ — ала знае истината. Виновен е градът зад него, увиснал безмълвно на ръба между нощ и ден, виновна е и табелата със своето обещание за онова, което го чака напред. Болен е, не ще и дума, ала не от вирус или фантомна треска. Отровен е от собствените си спомени.
Боя се, мисли Еди. — И това винаги е било в дъното на всичко. Просто се боя. Нищо повече. Но мисля, че в края на краищата някак се изхитрихме да заобиколим това. И дори да го използуваме. Но как?
Не може да си спомни. Пита се дали другите могат. Дано. Дано — заради всички тях.
Отляво с грохот го задминава тежък камион. Еди все още е със запалени фарове и за миг превключва на дълги докато камионът спокойно се отдалечава напред. Върши го без да мисли. То е станало автоматичен рефлекс, неразделна част от живота на човек, който си изкарва залъка зад волана. Незнайният шофьор на камиона отвръща с две бързи примигвания на стоповете — благодари му за любезността. Ех, ако всичко можеше да е тъй просто и ясно, мисли си Еди.
Следвайки знаците, той се насочва към магистрала 95. Движението на север е слабо, но насрещните платна почват да се запълват с коли, идващи към града. Еди управлява грамадната лимузина с лекота, предварително се досеща за повечето знаци и минава в съответното платно много преди да се наложи. От години — буквално от години — не му се е случвало да сгреши чак дотам, че да отмине търсеното отклонение. Избира платната автоматично, също както преди малко даде знак на камиона, че може пак да заеме дясна позиция, също както някога откри пътя си сред лабиринта от пътечки из Пущинака в Дери. За него сякаш почти няма значение, че никога през живота си не е минавал през центъра на Бостън — един от най-обърканите градове в Америка.
Внезапно си спомня още нещо за онова лято, нещо, което веднъж му каза Бил: „Т-ти и-имаш к-к-ко-омпас в главата, Е-е-еди.“
Как го зарадваха тия думи! Радват го и сега, докато разкошният Кадилак-Дорадо се стрелва по отклонението. За да си няма разправии с ченгетата, той намалява скоростта на лимузината до деветдесет километра и пуска по радиото тиха музика. В ония времена навярно би дал живота си за Бил, ако се наложеше; стигаше само Бил да го поиска и Еди щеше да отговори простичко: „Дадено, Шеф Бил… за кога да се готвя?“
При тази мисъл Еди се разсмива — всъщност сумти едва чуто, но звукът го развеселява и той наистина избухва в смях. Напоследък рядко се смее, а и определено не е очаквал да срещне кой знае какви хилки (думата е на Ричи и означава хилене, смехория — „Как е, имаше ли днес хилки, Едс?“) в предстоящото злокобно странствуване. Но предполага, че щом Господ е чак толкоз дребнав, та да превърне в проклятие за чедата Си онова, което най-много желаят от живота, то защо пък да не им отпусне между другото и по някоя свястна хилка?
— Как е, имаше ли хилки напоследък, Едс? — изрича той на глас и пак се разсмива.
Божичко, как мразеше Ричи да го нарича Едс… но и някак харесваше този прякор. Както навярно и Бен Ханском харесваше, че Ричи го кръсти Камарата. Звучеше някак… като да си имаш тайно име. Тайна самоличност. Начин да се превърнат в хора, които нямат нищо общо с вечните страхове, надежди и изисквания на родителите. Ричи за нищо на света не би се разделил с любимите си Гласове, но може би и сам не знаеше колко важно е за слабаци като тях понякога да се превръщат в други личности.
Еди хвърля поглед към монетите, подредени грижливо върху таблото на Кадилака — още един от автоматичните рефлекси в занаята. Много е досадно да наближиш кабинките за пътна такса и да тършуваш из джоба си за дребни пари, или пък да се заклещиш на автомат, а да нямаш подходяща монета.
Сред монетите лежат два стари сребърни долара с образа на Сюзън Антъни. В днешно време, мисли си той, подобни монети навярно се срещат само из джобовете на шофьори и таксиметраджии от околностите на Ню Йорк, също както трудно ще видиш вехти двудоларови банкноти другаде, освен по гишетата за залагания на конни състезания. Еди гледа винаги да има подръка няколко подобни монети, защото са удобни за автоматичните пропускачи на мостовете Джордж Уошингтън и Трайбро.
В главата му изведнъж припламва нова светлинка: сребърни долари. Не днешните фалшиви сребърно-медни сандвичи, а истински сребърни долари с образа на лейди Свобода в нейните ефирни одежди. Сребърните долари на Бен Ханском. Да, но не беше ли Бил онзи, който веднъж спаси живота им с една от големите сребърни монети? Еди не е съвсем сигурен, всъщност вече не е сигурен в нищо… а може би просто не иска да си спомня?
Там беше тъмно, внезапно си мисли той. Поне това помня. Там беше тъмно.
Бостън е останал далече назад и мъглата започва да се разсейва. Отпред са МЕЙН, НЮ ХАМПШЪР И ВСИЧКИ НАСЕЛЕНИ МЕСТА В НОВА АНГЛИЯ. Отпред е Дери и в Дери има нещо, което би трябвало да е мъртво вече от двадесет и седем години, ала въпреки всичко е оцеляло. Нещо с безброй лица. Но какво е то в действителност? Не го ли видяха накрая такова, каквото е в действителност, без нито една от хилядите маски?
Ах, толкова много неща си спомня… ала не стигат.
Спомня си, че обичаше Бил Денброу; отлично си го спомня. Бил никога не му се подиграваше заради астмата. Бил никога не го наричаше ситен ревлив дупедавец. Обичаше Бил както бимогъл да обича по-голям брат… или баща. Бил винаги знаеше какво да правят. Къде да идат. Какво да гледат. Бил никога нищо не забраняваше. Когато тичаше с Бил, можеше да надбяга самия дявол и се смееше с пълно гърло… ала почти не се задъхваше. А почти да не се задъхваш е страхотно, мама му стара, страхотно е, би казал Еди на целия свят. Когато тичаш с Шеф Бил, целият ден е гарантирано пълен с хилки.
— Ясна работа, мой човек, ГАР-рантирано — изрича той с Гласа на Ричи Тозиър и отново започва да се смее.
Именно на Бил му хрумна да построят бента в Пущинака, а в известен смисъл точно този бент ги събра всички заедно. Вярно, Бен Ханском им показа как да строят — и те свършиха работата толкова добре, че си имаха солидни неприятности с кварталното ченге мистър Нел — но идеята беше на Бил. И макар че от Коледа насам всички освен Ричи бяха виждали в Дери много странни неща — ужасяващи неща — именно Бил намери смелостта пръв да ги спомене на глас.

2.
Онзи бент.
Пустият му бент.
Спомня си гласа на Виктор Крис:
— Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.
А ден по-късно Бен Ханском говореше с широка усмивка:
— Можем
— Можем да
— Можем да наводним целия Пущинак, ако речем.
Бил и Еди огледаха със съмнение първо Бен, после онова, което бе домъкнал: няколко дъски (задигнати от задния двор на мистър Маккибън, но в това нямаше нищо нередно, тъй като мистър Маккибън сигурно също ги бе свил отнейде), ковашки чук, лопата.
— Де да знам — каза Еди и се озърна към Бил. — Вчера опитахме, ама нищо не стана. Течението все отмъкваше клоните.
— Тоя път ще стане — заяви Бен. Той също се озърна към Бил в очаквне на решителната дума.
— Ами да-да-дайте д-да о-о-питаме — съгласи се Бил. — Т-тая су-утрин се о-обадих на Р-р-р-ричи Тозиър. Р-рече, че щял да до-дойде п-по-късно. Може двамата със Стъ-ъ-анли да ни п-помогнат.
— Кой Станли? — запита Бен.
— Юрис — отвърна Еди. Все още се озърташе боязливо към Бил, който днес му се струваше някак различен — по-тих, не толкова ентусиазиран от идеята за бента. Тази сутрин Бил изглеждаше блед. Унесен.
— Станли Юрис ли? Май не го познавам. Не учи ли в прогимназията?
— Той е на нашата възраст, но сега завърши четвърти клас — обясни Еди. — Тръгнал на училище една година по-късно, защото много боледувал като малък. Ако си мислиш, че вчера си ял пердах, благодари на Господа, че не си Стан. Него все го млатят като тъпан.
— Той е е-ххе-хевреин — добави Бил. — Су-ума ти м-момчета г-го мра-а-азят, щото е евреин.
— Глей го ти! — възкликна с уважение Бен. — Евреин, а? — Той помълча, после предпазливо запита: — Това като турчин ли е, или, да речем, повече като циганин?
— М-май е п-повече като ту-ху-урчин — каза Бил. Той вдигна една от дъските и я огледа. Беше околометър на два. — Моят т-т-татко казва, че повечето е-евреи имат големи но-осове и куп п-п-пари, ама Стъ-стъ-стъ…
— Ама Станли си има нормален нос и все ходи без пукната пара — довърши Еди.
— Аха — кимна Бил и за пръв път тая сутрин се ухили истински, широко.
Бен се ухили.
Еди се ухили.
Бил захвърли дъската, стана и изтупа дъното на джинсите си. Отиде до водата и другите двама го последваха. Бил пъхна ръце в задните си джобове и въздъхна дълбоко. Еди беше сигурен, че приятелят му се кани да каже нещо сериозно. Бил прехвърли поглед от Еди към Бен, после пак към Еди и престана да се усмихва. Изведнъж Еди се изплаши.
Но Бил каза само:
— Носиш ли си инхъ-хъ-алатора, Е-еди?
Еди се плясна по джоба.
— Зареден и готов.
— Слушай, мина ли номерът с шоколадовото мляко? — запита Бен.
Еди се разсмя.
— Мина страхотно!
И двамата с Бен се разкискаха, докато Бил ги гледаше усмихнат, но озадачен. Еди му обясни, той кимна и пак се ухили.
— Мъ-мъ-майка му на Е-е-еди се б-бои, че детето й м-може да се счу-у-упи и д-да не на-на-намери ръ-ръ-резервно.
Еди изсумтя и се престори, че иска да го катурне в потока.
— Внимавай бе, скапаняк — закани се Бил и гласът му звучеше досущ като на Хенри Бауърс, просто страх да те хване. — Така ще ти извия главичката, че има да гледаш как си бършеш задника.
Бен рухна на земята, пищейки от смях. Бил го гледаше все тъй усмихнат и с ръце в задните джобове, да, усмихнат, ала пак малко далечен и някак неясен. Намигна на Еди и кимна към Бен.
— Туй момче май е ке-ке-кекаво.
— Ъхъ — съгласи се Еди, но нещо му подсказваше, че само играят роля, само се преструват на весели. Навярно Бил щеше да изплюе камъчето, когато сметнеше за добре; лошото бе, че Еди искаше още отсега да знае какво му е. — Детето е умствено недоразвито.
— Недоразбито — подметна през смях Бен.
— Т-ти ще ни по-о-казваш ли как да с-с-строим бент, или смя-а-аташ цял д-ден да си с-с-седиш на дебелия за-за-адник?
Бен се изправи. Най-напред огледа потока, който течеше кротко край тях — ни бързо, ни бавно. Толкова навътре в Пущинака Кендъскиг не беше кой знае колко широк, ала все пак вчера бе осуетил усилията им. Нито Еди, нито Бил имаше представа как да покори течението. Но Бен се усмихваше с усмивката на човек, обмислящ някакво ново начинание… нещо забавно и не твърде трудно. Еди си помисли: Той знае как — наистина вярвам, че знае.
— Окей — каза Бен. — Хайде, момчета, сваляйте обувките, щото тепърва ще си понамокрите пръстчетата.
Призрачната майка в главата на Еди заговори незабавно с повелителния и суров глас на улично ченге: Да не си посмял, Еди! Да не си посмял! Мокрите крака са един от начините — един от хилядите начини — по които започва настинката, а настинката води до пневмония, тъй че да не си посмял!
Седнали на брега, Бил и Бен смъкваха гуменките и чорапите си. С малко превзети движения Бен се зае да навива крачолите на джинсите си. Бил се озърна към Еди. Очите му бяха бистри и топли, изпълнени със съчувствие. Изведнъж Еди почувствува с непонятна увереност, че Шеф Бил разчита безпогрешно мислите му… и го обзе срам.
— И-и-идваш ли?
— Че как иначе? — отвърна Еди.
Седна на брега и разголи нозе, а майчиният глас продължаваше да дудне в главата му… но постепенно ставаше все по-далечен и глух, забеляза той с облекчение, като че някой я бе закачил с огромна въдица отзад за блузата и сега навиваше макарата, за да я издърпа надалече по някакъв безкраен коридор.

3.
Беше един от онези великолепни летни дни, които човек никога не би забравил, ако всичко останало в света беше наред. Умереният ветрец пропъждаше хапливите мухи и комари. Небето беше ясно, кристално синьо. Температурата беше някъде около двайсет и четири градуса. Птиците пееха и се занимаваха с птичите си дела из храстите и ниските дръвчета. Еди прибегна до помощта на инхалатора само веднъж, после му олекна на гърдите, а гърлото му сякаш по вълшебство се разшири като магистрала. От тук нататък инхалаторът остана забравен в задния му джоб.
Бен Ханском, който вчера бе изглеждал толкова плах и неуверен, изведнъж се превърна в дързък генерал, щом изцяло потъна в изграждането на бента. От време на време се изкачваше на брега, заставаше там с кални ръце на кръста и оглеждаше хода на работите като си мърмореше тихичко. Понякога оправяше косата си с длан и към единайсет часа главата му беше покрита със смешни рошави кичури.
Отначало Еди изпитваше неувереност, после възторжено ликуване, а накрая го изпълни съвсем непознато чувство — безумно, страшно и опияняващо. То бе тъй чуждо за обичайното му душевно състояние, че Еди откри название за него едва вечерта, докато лежеше в леглото и загледан в тавана си припомняше събитията от изминалия ден. Сила. Така се наричаше чувството. Сила. Щеше да стане, Боже мой, щеше да стане и то тъй добре, както не бяха сънували нито той, нито Бил — а може би дори и Бен.
Виждаше как и Бил се увлича — отначало съвсем леко, все още унесен в загадъчните си мрачни мисли, после стъпка по стъпка се отдаде изцяло на работата. На два-три пъти той плесна Бен по шишкавото рамо и го обяви за невероятен. И всеки път Бен се изчервяваше от удоволствие.
Бен поръча на Еди и Бил да сложат едната дъска напреко на течението и да държат здраво докато той я забива в дъното с мощни удари на чука.
— Ето, готово, само че един ще трябва да държи, инак водата ще я събори — каза той и Еди остана сред потока да подпира дъската, докато водата преливаше отгоре и се стичаше, превръщайки ръцете му в трептящи морски звезди.
Бен и Бил сложиха втора дъска на шейсет сантиметра зад първата. Бен отново я задълба надолу с чука и Бил остана да държи докато Бен се зае да запълва пространството между двете дъски с песъчлива земя от брега. Отначало водата просто отмиваше пръстта покрай дъските на мътни облачета и Еди си помисли, че нищо няма да стане, но когато Бен взе да добавя камъни и лепкава глина от речното дъно, отмитите облачета почнаха да намаляват. След по-малко от двайсет минути между двете дъски сред потока се натрупа дълга кафява камара от пръст и камъни. Еди просто не можеше да повярва на очите си.
— Ако имахме истински цимент… а не само… глина и камъни, след три-четири дни щяха да евакуират целия град… нейде към Олд кейп — каза Бен най-сетне, после захвърли лопатата и седна на брега да си поеме дъх.
Бил и Еди се разсмяха, Бен им отвърна с широка усмивка. Когато се усмихваше, през шишкавото му лице сякаш прозираше призракът на красивия мъж, в който щеше да се превърне след години. Зад първата дъска водата започваше да приижда.
Еди запита какво ще правят с тая вода, дето изтича отстрани.
— Нека си тече. Няма значение.
— Няма ли?
— Хич.
— Защо?
— Не мога да ти обясня. Обаче част от водата трябва да изтича.
— Откъде знаеш?
Бен сви рамене. Просто знам, говореше този жест и Еди млъкна.
Когато си отпочина, Бен взе трета дъска — най-дебелата от всичките четири-пет, които усърдно бе пренесъл през целия град чак до Пущинака — и внимателно я сложи до задната стена на дигата. Единия край заби здраво в речното корито, другия притисна към дъската, която държеше Бил и така създаде подпората от вчерашната си картинка.
— Окей — каза той и се изправи. На лицето му цъфна широка усмивка. — Вече може да пускате, момчета. Пълнежът между дъските ще поеме почти целия напор на водата. За останалото ще се погрижи подпората.
— Водата няма ли да я събори?
— Друг път! Водата само ще я забива още по-здраво.
Бил и Еди отстъпиха назад. Двете дъски на бента поизскърцаха, килнаха се лекичко… и толкоз.
— Ега ти! — възторжено изкрещя Еди.
— Ве-ве-велико е — ухили се Бил.
— Аха — каза Бен. — Хайде сега да ядем.

4.
Седнали на брега, тримата похапваха без много-много приказки, гледайки как водата приижда зад бента и се процежда покрай дъските. Еди забеляза, че делото им вече е променило географията на речните брегове — отклоненото течение дълбаеше в тях плитки кухини. Пред очите му водата подрови отсрещния склон и надолу се посипа малка лавина от пръст.
Над бента се бе образувало езеро с неправилна кръгла форма и на едно място водата вече заливаше брега. По тревата и храстите танцуваха ярки слънчеви зайчета. Постепенно Еди взе да осъзнава онова, което Бен знаеше от самото начало — че бентът вече е построен. Пролуките между дъските и двата бряга играеха ролята на шлюзове. Бен не бе успял да го обясни на Еди, защото не знаеше думата. Отвъд дъските Кендъскиг започваше да набъбва. Вече го нямаше ромонът на плитка вода, бълбукаща по каменистото дъно; оттатък бента всички камъни бяха заляти. От време на време в езерото с плясък се срутваха нови маси пръст, подронена от прииждащата рекичка.
Под бента коритото беше почти пресъхнало; само по средата му все още се стичаха безпокойно тънички ручейчета. Камъни, лежали под водата Бог знае колко дълго, сега съхнеха на слънце. Еди гледаше тия съхнещи камъни с кротко изумление… и онова другото, невероятното чувство. Те бяха сторили това. Те. Зърна подскачаща жаба и си помисли, че може би старият мистър Жаборан се чуди къде е изчезнала пустата вода. Разсмя се с пълно гърло.
Бен грижливо събираше хартийките в торбичката, с която си бе донесъл обяда. Преди малко Еди и Бил просто занемяха пред количеството провизии, подредени деловито върху тревата от уверената му ръка: два сандвича с фъстъчено масло, един с болонска наденица, твърдо сварено яйце (заедно с щипка сол в сгъната хартийка), две опаковки пресовани смокини, три големи шоколадови курабийки и десертно блокче „Ринг-Динг“.
— Какво рече майка ти като видя как са те драли? — запита Еди.
— Ммммм? — Бен откъсна очи от водната шир зад бента и тихичко се оригна, закривайки устата си с длан. — А! Ами, нали знаех, че вчера ще обикаля магазините, та успях да я изпреваря. Изкъпах се и си измих косата. После изхвърлих джинсите и анцуга. Не знам дали ще забележи, че ги няма. За анцуга сигурно няма да разбере, имам сума ти анцузи, обаче май ще трябва да си купя нови джинси преди да се е разтършувала из чекмеджетата.
Мисълта, че ще трябва да прахосва пари за толкова ненужна вещ, хвърли за миг по лицето му скръбна сянка.
— А-а-ама тя не ви-и-дя ли, че с-си цял в си-си-синини?
— Рекох й, че от радост за края на школото съм налетял на вратата и съм се изтъркалял по стълбата — обясни Бен и сякаш малко се изуми и обиди, когато Еди и Бил прихнаха едновременно.
Бил, който дъвчеше парче от майчиния си какаов кейк, избълва гейзер кафяви трохи и се разкашля. Виейки от смях, Еди го запердаши по гърба.
— Ама аз наистина щях да се преметна по стълбата — каза Бен. — Само че не защото тичах, а защото Виктор Крис ме блъсна.
— Ако б-бях на-а-влякъл такъв а-ха-ханцуг, щях да се потя к-к-като в пещ — подметна Бил, довършвайки последното резенче кейк.
Бен се поколеба. За миг сякаш бе готов да премълчи.
— Като си дебел, така е по-добре — изрече той най-сетне. — С анцуг, искам да кажа.
— Заради корема ли? — запита Еди.
Бил изсумтя.
— Заради ци-ци-ци-ци…
— Да, заради циците. И какво от това?
— Да — кротко каза Бил. — И какво от това?
Настана неловко мълчание, после Еди подхвърли:
— Гледайте как потъмнява водата отсам бента.
— Олеле! — Бен скочи на крака. — Течението отмъква пълнежа! Божичко, де да имахме цимент!
Повредата бе отстранена бързо, но дори и Еди разбираше какво ще стане, ако няма кой непрестанно да подновява пълнежа — рано или късно течението щеше да повали предната дъска върху задната и всичко щеше да рухне.
— Можем да зазидаме отстрани — каза Бен. — Това няма да спре ерозията, но ще я забави.
— Ако зидаме с кал и пясък, водата няма ли да ги отмие? — запита Еди.
— Ще използуваме чимове.
Бил кимна, усмихна се и направи кръгче с десния палец и показалец.
— Да по-по-почваме. Аз ще г-ги вадя, а ти ще ми по-о-казваш къде да ги с-с-слагам, Шеф Бен.
Изотзад долетя пронизителен весел глас:
— Леле Божке, някой зел, че й турнал на реката корсет с все копчетата и прочие!
Еди се завъртя, забелязвайки мимоходом как Бен се стяга от непознатия глас и устните му изтъняват. Над тях, малко по-нагоре по течението — на пътеката, която вчера бе пресякъл Бен — стояха Ричи Тозиър и Станли Юрис.
Тананикайки в джазов ритъм, Ричи слезе до потока, огледа Бен с лек интерес и щипна Еди по бузата.
— Недей да го правиш! Много мразя да го правиш, Ричи.
— Ами, страшно си падаш по тая работа, Едс — отвърна Ричи с лъчезарна усмивка. — Е, казвай сега. Имаш ли хилки за днес или съвсем напротив?

5.
Около четири следобед работата приключи. Петимата седяха много по-високо на стръмния бряг — мястото, където бяха обядвали Бил, Бен и Еди, сега лежеше под водата — и се взираха в делото на ръцете си. Дори и за Бен бе трудничко да повярва, че всичко е истина. Неволно си припомняше филма „Фантазия“, където Мики Маус знае как да подкара метлите за вода… обаче не знае как да ги спре.
— Мама му стара, направо невероятно — тихо пошепна Ричи Тозиър и си оправи очилата.
Еди се озърна към него, но този път Ричи не правеше номера; лицето му беше замислено, едва ли не благоговейно.
Отвъд потока, където теренът отначало се издигаше стръмно, после преминаваше в полегато надолнище, беше изникнало ново блато. Зелениката и папратите стърчаха от една-две педи вода. Както си седяха, пред очите им мочурището разпращаше настрани нови пипала и упорито пълзеше на запад. Над бента плиткият и безобиден до тази сутрин Кендъскиг се бе превърнал в ивица застояла, дълбока вода.
Около два следобед растящото езеро зад дигата бе придобило такива размери, че даже преливниците отстрани заприличаха на реки. Всички освен Бен се втурнаха на спешна експедиция към сметището за издирване на строителни материали. Бен обикаляше стената и методично зазиждаше пробойните. Скоро плячкаджиите се завърнаха не само с дъски, но и с четири протрити автомобилни гуми, ръждива врата от Хъдсън-Хорнет модел 1949, голямо парче гофрирана ламарина. Под вещото ръководство на Бен изградиха две странични разширения на първоначалния бент, преграждайки отново преливниците — и тъй като новите стени бяха наклонени срещу течението, дигата стана още по-стабилна.
— Ха така, врътнахме кранчето — каза Ричи. — Гениален си, братче.
Бен се усмихна.
— Дребна работа.
— Имам пакет „Уинстън“ — обяви Ричи. — Кой ще запали?
Той измъкна от джоба на панталона си смачкан червено-бял пакет и протегна ръка към останалите. Еди не взе, защото си помисли какъв ли страхотен пристъп на астма ще го налети от цигарите. Стан също отказа. Бил си взе, след кратко колебание посегна и Бен. Ричи извади плоско пакетче картонени кибритени клечки с надпис „РОЙ-ТАН“ и поднесе огънче първо на Бен, после на Бил. Канеше се да запали и своята цигара, когато Бил духна клечката.
— Благодаря ти, бе Денброу, ти си бил душа-човек! — възкликна Ричи.
Бил се усмихна виновно.
— Тъ-тъ-трима от е-е-една к-клечка — обясни той. — Лош къ-ъх-ъсмет.
— Лош късмет е било дето сте се родили всичките — заяви Ричи, палейки цигарата с нова клечка. После се излегна и кръстоса ръце зад тила си. Цигарата между зъбите му стърчеше право нагоре. — „Уинстън“ има вкус чудесен, с него всеки ден е песен. — Той лекичко завъртя глава и намигна на Еди. — Нал тъй, Едс?
Еди забеляза, че Бен гледа Ричи едновременно с възхита и боязън. Разбираше го. Вече от четири години познаваше Ричи Тозиър и все още не беше наясно какви бръмбари му лазят из главата. Знаеше, че Ричи получава само петици и шестици, но поведението му никога не се вдигаше над четворка. Баща му го пердашеше немилостиво, а майка му вдигаше олелия до Бога при вестта за всяка нова лудория и Ричи тържествено обещаваше да се поправи, може би даже наистина се поправяше… за час-два. Бедата бе, че Ричи не умееше да кротува повече от минута и изобщо не знаеше да си затваря устата. Тук, в Пущинака, всичко му се разминаваше, но Пущинакът не бе страната Никога-Никога и нямаше начин да бъдат Диви момчета за повече от няколко часа дневно (Еди се усмихна при мисълта за Диво момче с инхалатор в задния джоб). Това му беше лошото на Пущинака — че все някога трябваше да си тръгват. А вън от тук, сред широкия свят, дрънканиците на Ричи вечно му навличаха неприятности — с възрастните, което беше зле, и с типове като Хенри Бауърс, което беше още по-зле.
Днешната му поява беше типичен пример. Още преди Бен Ханском да каже „здрасти“, Ричи се тръшна на колене в нозете му. Сетне подхвана някакви чудовищни ориенталски метани, пляскайки с протегнати ръце по калния бряг при всеки поклон. И в същото време заговори с един от Гласовете си.
Ричи имаше десетина-дванайсет различни Гласове. В един дъждовен ден, докато седяха в скосената стаичка над гаража на Каспбрак и четяха комикси за Малкия Лулу, бе споделил с Еди, че мечтае да стане най-великият вентролог на света. Заяви, че щял да бъде по-велик даже от Едгар Берген и всяка седмица щял да се появява по телевизията в „Ед Съливан шоу“. Еди уважаваше тия амбиции, но подозираше, че осъществяването им няма да е лесно. Първо на първо, всички Гласове напомняха имитация на самия Ричи Тозиър. Не че Ричи не можеше да разсмива от време на време; можеше и още как. Терминът му за словесни щуротии и гръмки пръдни бе един и същ: наричаше ги „пускане на Една По-Якичка“ и редовно пускаше някоя По-Якичка от единия или другия тип… обаче най-често в неподходяща компания. Второ, когато се правеше на вентролог, Ричи мърдаше устни. Не само мъничко, на звуците „п“ и „б“, а много и то на всички звуци. Трето, когато Ричи искаше да си отпусне гласа, рядко го чуваха надалече. Повечето му приятели бяха прекалено тактични — или прекалено омаяни от неговия пленителен, понякога малко досаден чар — за да изтъкват тия дребни пропуски.
Биейки трескави метани пред изумения и смутен Бен Ханском, Ричи говореше с Гласа на негъра Джим.
— Ма туй кат га гледам, гаче ми мяза на Кълаун Камарата! — пищеше Ричи. — Хич недей да ма млатиш, мистър Камара, сър! Ша ма напрайш на пестил! Леле Божке, леле Божичко! Сто и трийсет оки мръвка и сланина, два и двайсет от цица до цица, Камарата си смърди баш на тигрово лайно! Ша та слушам, мистър Камара, сър! Ша та слушам и с двете уши. Сал недей да го млатиш туй горкото църно момче!
— Н-не бъ-бъ-бой се — каза Бил. — Т-това е Ръ-ръ-ричи. Малко с-с-смахнат си пада.
Ричи тутакси скочи на крака.
— Чух те, Денброу. Я не се закачай, че като насъскам Камарата…
— П-по-добрата ти по-по-оловина е изтекла по к-к-крака на ба-баща ти — заяви Бил.
— Вярно — съгласи се Ричи, — ама виж, че и останалото си го бива. Привет, Камара! Ричи Тозиър се казвам, с разни Гласове приказвам.
И той протегна десница. Съвсем шашардисан, Бен посегна насреща. Ричи дръпна ръка. Бен примига. Ричи се смили и му стисна ръката.
— Ако те интересува, името ми е Бен Ханском — каза Бен.
— Виждал съм те в училище — кимна Ричи и махна с ръка към растящото езеро. — Трябва да е било твоя идея. Тия леваци, огнепръскачка да им дадеш, пак не могат и един фишек да палнат.
— Като не знаеш, трай си, Ричи — обади се Еди.
— О… искаш да кажеш, че идеята е твоя, Едс? Божичко, как съжалявам.
И като рухна в нозете на Еди, Ричи пак подхвана безумните си метани.
— Престани, ставай, целия ме опръска с кал! — викна Еди.
Ричи отново скочи на крака и щипна Еди по бузата с възторжено възклицание:
— Мило, мило, мило детенце!
— Престани, мразя това!
— Ха признай, Едс — кой построи бента?
— Б-б-бен ни на-хха-учи — обади се Бил.
— Голяма работа си. — Ричи се отдръпна, за да разкрие Станли Юрис, който стоеше зад него с ръце в джобовете и кротко гледаше цялото представление. — Тоя тука е Мъжагата Стан Юрис. Стан е евреин. Освен това е претрепал Христос. Поне така ми рече веднъж Виктор Крис. Оттогава се лепнах за Стан. Все си мисля, че щом е толкоз дърт, ще може да ни черпи по някоя бира. Нали, Стан?
— Не съм аз, трябва да е бил баща ми — отвърна Стан с тих, мелодичен глас и всички, включително Бен, избухнаха в смях. Еди се смя докато взе да хъхри и по бузите му покапаха сълзи.
— Тая беше от По-Якичките! — провикна се Ричи, крачейки насам-ната с високо вдигнати ръце като рефер в американски футбол, обявяващ, че е отбелязана допълнителна точка. — Мъжагата Стан пуска Една По-Якичка! Велик исторически момент! Уха-уха-_УХА_-ла!
— Здрасти — каза Стан на Бен, като се правеше, че не обръща внимание на Ричи.
— Здравей — отвърна Бен. — Знам те, бяхме заедно във втори клас. Ти си момчето, дето…
— … все си мълчеше — довърши Стан с лека усмивка.
— Точно тъй.
— И лайна да има в устата, пак няма да я отвори — вметна Ричи. — А това му се случва ЧЕЕ-стичко — уха-уха-_УХА_…
— Мъ-мъ-млъквай, Ричи — сряза го Бил.
— Добре де, ама първо трябва да ви кажа още нещо, колкото и да ми е неприятно. Мисля, че бентът ви е на път да се разпадне. Наводнение в долината, братчета. Спасявай жените и децата!
И без да си прави труд да навива крачоли — без даже да се събуе — Ричи се хвърли във водата и взе да трупа чимове по отсамния край на дигата, където упоритото течение пак се процеждаше на мътни поточета. Едната дръжка на очилата му беше залепена с лейкопласт и при всяко движение провисналото крайче го пляскаше по скулата. Бил срещна погледа на Еди, поусмихна се и сви рамене. Ричи си беше Ричи. Можеше да те побърка… но все си беше приятничко да го имаш наблизо.
Около час работиха по дигата. Ричи приемаше командите на Бен — който пак бе станал колеблив пред двамата новобранци в генералската си дивизия — съвършено охотно и ги изпълняваше с лудешка бързина. След завършването на всяка мисия рапортуваше пред Бен и питаше за нови заповеди, козирувайки по британски, с дланта напред, и пляскайки с мокрите подметки на гуменките. От време на време захващаше да крещи по останалите с някой от своите Гласове: Германският полковник, Английският камериер Тудълс, Сенаторът-южняк (който бучеше като мегафон и след години щеше да се превърне в Буфорд Кисдрайвъл), Говорителят от седмичните кинопрегледи.
Работата не вървеше, а направо препускаше. И сега, малко преди пет часа подир пладне, казаното от Ричи изглеждаше съвсем вярно — бяха врътнали кранчето. Вратата от кола, парчето гофрирана ламарина и вехтите гуми бяха оформили второто ниво на бента, подпрян с огромна полегата планина от пръст и камъни. Бил, Бен и Ричи пушеха; Стан лежеше по гръб. Непознат човек би решил, че той просто се взира в небето, но Еди знаеше истината. Стан гледаше дърветата по отсрещния бряг, дебнейки да види някоя птица и да я запише довечера в специалния си птичи дневник. Самият Еди седеше с кръстосани крака, изпълнен с приятна умора и някакво особено блаженство. В този миг другите му се струваха най-страхотната тайфа, за чиято дружба може да се мечтае на белия свят. Когато бяха заедно, усещаха, че си пасват; острите ръбове на един запълваха празнините в характера на друг. По-добре не можеше да си го обясни, а тъй като май изобщо нямаше нужда от обяснения, той реши да зареже размислите.
Озърна се към Бен, който държеше неловко полуизпушената цигара и честичко плюеше, сякаш вкусът не му допадаше твърде. Пред очите му дебелото момче изгаси дългия фас и го затрупа с пръст.
Бен надигна очи, срещна погледа на Еди и смутено извърна глава.
Еди се озърна към Бил и видя по лицето му нещо, което го разтревожи. Бил се взираше с мътни, замислени очи в дърветата и храсталаците по отвъдния бряг на езерото. Отново се бе завърнало предишното мрачно изражение. Еди си помисли, че приятелят му изглежда едва ли не като човек, който е срещнал призрак.
Сякаш доловил тая мисъл, Бил завъртя глава към него. Еди се усмихна, но Бил не отвърна на усмивката. Само остави цигарата и огледа останалите. Даже Ричи бе утихнал, потопен в размисли — а това ставаше по-рядко и от лунно затъмнение.
Еди знаеше, че Бил избягва да казва нещо важно преди да е настанало пълно спокойствие, защото му е трудно да говори. И изведнъж му се прииска да измисли тема за разговор или пък Ричи да пусне някой от Гласовете. Обзе го внезапна увереност, че Бил ще отвори уста и ще каже нещо страшно, нещо, което ще промени всичко. С автоматично движение посегна да измъкне инхалатора от задния си джоб и здраво го стисна. Изобщо не мислеше какво прави.
— Мо-може ли да ви к-кажа нещо, мо-ххо-мчета? — запита Бил.
Всички се втренчиха в него. Пусни някой майтап, Ричи! — помисли Еди. Пусни майтап, кажи нещо съвсем гадно, сбъркай го, не ми пука, само го накарай да млъкне. Не искам да го чуя, каквото и да е, не искам нещата да се променят, не искам да се страхувам.
Мрачен, сипкав глас пошепна в главата му: Ще го сторя за петаче.
Еди потрепера, помъчи се да прогони този глас и внезапната картина, изникнала заедно с него в съзнанието му: къщата на Нийбълт стрийт с буренясалия двор и огромните клюмнали слънчогледи в занемарената градина отстрани.
— Дадено, Шеф Бил — отвърна Ричи. — Какво има?
Бил отвори уста (тревогата на Еди се засили), затвори я (блажено облекчение) и пак я отвори (нова тревожна вълна).
— А-а-ако ми с-се сме-е-еете, мо-ххо-омчета, в-вече никога няма да д-дружа с вас — каза Бил. — Их-их-историята е с-с-смахната, ама се кълна, че не си и-и-измислям. На-хха-истина беше.
— Няма да ти се смеем — каза Бен. Огледа останалите. — Нали?
Стан кимна. Ричи също.
Еди искаше да каже: Да, ще ти се смеем, Били, и още как, ще се смеем до пръсване и ще речем, че си тъп, тъй че що не си затваряш устата додето е време? Но разбира се, за нищо на света не би могъл да изрече подобно нещо. В края на краищата ставаше дума за Шеф Бил. И той унило поклати глава. Не, нямаше да се смее. Не помнеше някога да се е чувствувал тъй далече от смеха.
Седяха на бента, построен с указанията на Бен, гледаха ту към лицето на Бил, ту към прииждащото езеро и ширналото се мочурище отвъд него, после отново се взираха в лицето на Бил и слушаха безмълвно разказа му за онова, което се случило когато отворил фотоалбума на Джордж — как от училищната снимка Джорджи завъртял глава и му намигнал, как от книгата протекла кръв, когато я запокитил през стаята. Монологът бе дълъг, мъчителен и Бил го привърши изчервен и потен. Еди никога не го бе чувал да заеква толкова зле.
Ала най-сетне всичко бе разказано. Бил ги огледа със смесено изражение на предизвикателство и боязън. Еди зърна еднакво чувство по лицата на Бен, Ричи и Стан. Чувство на дълбок, занемял ужас. По лицата им нямаше и капчица съмнение. Изведнъж го обзе непреодолимото желание да скочи и да изкрещи: Ама че смахната история! Не вярваш в тая смахната история, нали, пък и да вярваш, сигурно не вярваш, че ние ще ти повярваме, нали? Ученическите снимки не намигат! От книгите не тече кръв! Смахнал си се, Шеф Бил!
Ала не можеше да го стори, защото и по собственото му лице бе изписано същото изражение на ням ужас. Не го виждаше, но го усещаше.
Връщай се тука, хлапе, прошепна сипкавият глас. Ще ти духам без пари. Връщай се тука!
Не, изстена мислено Еди. Моля те, върви си, не искам да мисля за това.
Връщай се тука, хлапе.
И сега Еди зърна още нещо — не по лицето на Ричи, поне така му се струваше, но със сигурност го имаше в лицата на Стан и Бен. Знаеше какво е то; знаеше, защото усещаше същото изражение на лицето си.
Разпознаване.
Ще ти духам без пари.
Къщата на Нийбълт стрийт 29 стоеше досами оградата на железопътното депо. Беше стара, със заковани прозорци и верандата й постепенно потъваше в земята, а тревната площ отпред се бе превърнала в буренясал запуснат терен. Сред високите треви се криеше преобърнато и ръждиво детско велосипедче с три колела, едно от които стърчеше накриво.
Но отляво на верандата сред буренака се ширеше грамадно голо петно и през него се виждаха порутените тухлени основи и хлътналите навътре мръсни прозорци на мазето. Точно през един от тия прозорци Еди Каспбрак бе зърнал за пръв път лицето на прокажения преди шест седмици.

6.
Когато нямаше с кого да играе в съботните дни, Еди често отскачаше до депото. Без определена причина — просто обичаше да ходи там.
Потегляше с велосипеда по Уичъм стрийт, после стигаше до кръстовището и завиваше на северозапад по шосе № 2. Около километър и половина по-нататък, на ъгъла на шосето и Нийбълт стрийт, беше Църковното училище. Не изглеждаше нищо особено — спретната, но бедна дъсчена сграда с голям кръст на покрива и шейсетсантиметрови позлатени букви над входа: ОСТАВЕТЕ ДЕЧИЦАТА ДА ДОЙДАТ ПРИ МЕНЕ. Понякога в съботните дни отвътре долитха песни и музика. Музиката беше евангелска, но който и да свиреше на хармониума, напомняше по-скоро Джери Ли Луис, отколкото църковен музикант. Песните също не звучаха кой знае колко религиозно, макар че все повтаряха разни работи като „прекрасния Цион“, „измити в кръвта на агнеца“ и „наш приятел е Исус“. Пеещите изглежда се забавляваха доста добре, та не им беше чак до свещенодействия. Но все пак Еди харесваше песните — също както харесваше гърления рев на Джери Ли Луис в „Дайте всички да се друсаме“. Понякога спираше на отсрещния тротоар, подпираше колелото до някое дърво и сядаше на тревата, като се правеше, че чете книжка, но всъщност се наслаждаваше на музиката.
В други съботни дни затвореното Църковно училище беше безмълвно и той продължаваше към края на Нийбълт стрийт, където имаше асфалтиран паркинг с прорасли в пукнатините плевели. Там подпираше велосипеда на дъсчения стобор и гледаше как минават влаковете. В събота минаваха сума ти влакове. Майка му разправяше, че едно време можело да хванеш пътнически влак и от гарата на Нийбълт стрийт, но това било още преди Корейската война. „Като се качеше човек на северния влак — разказваше тя, — слизаше на гара Браунсвил, а пък оттам можеше да хване влак през цяла Канада, та чак до Тихия океан. Южният влак водеше към Портланд, после към Бостън, а от Саут стейшън — накъдето си щеш из цялата страна. Но пътническите влакове май вече си заминаха, както и трамваите. Никой не иска да пътува с влак, като може да се метне на Форда и да отпраши когато му хрумне. Кой знае дали някога ще ти се случи да седнеш във вагон.“
Но безкрайните товарни влакове все още минаваха през Дери. На юг пъплеха с товар от дървесина, хартия и картофи, а на север мъкнеха стоки за градовете, наричани понякога от жителите на Мейн Големите Северняци — Бангор, Милинокът, Мачайас, Преск Ил, Хюлтън. Еди най-много обичаше да гледа влаковете за север, натоварени с лъскави Фордове и Шевролети. Някой ден и аз ще имам такава кола, обещаваше си той. Като тия, че и по-хубава. Може би даже Кадилак!
Депото имаше общо шест коловоза, които се събираха към центъра като нишки на паяжина: от север Бангор и Северните железопътни линии, от запад Южните и Западните щатски линии, от юг Бостън и Мейн, а откъм изток — Южното крайбрежие.
Веднъж преди две години, както стоеше край източния коловоз и зяпаше бавно отминаващия влак, от един товарен вагон някакъв пиян железничар му метна неголямо сандъче. Еди сви рамене и отскочи назад, макар че сандъчето тупна в пепелта на цели три метра от него. Вътре имаше нещо живо, което шумолеше и потракваше.
— Последен курс, момче! — провикна се пияният железничар. Измъкна от джоба на джинсовото си яке плоско кафяво шише, вирна го и след като пресуши съдържанието, запокити бутилката на насипа, където тя се разби със звън. После посочи сандъчето. — Занеси ги у дома, на мама! С поздрави от Южната шибана крайбрежна линия, дето ни кара право към безработицата!
За да изкрещи тия последни думи, той се люшна напред докато отдалечаващият се влак отново набираше скорост и за миг Еди се изплаши, че човекът може да падне навън.
Когато влакът отмина, Еди пристъпи към сандъчето и боязливо се приведе над него. Вътре пъплеха някакви лъскави твари. Ако железничарят бе викнал, че са за него, Еди щеше да ги зареже. Но онзи бе заръчал да ги отнесе на мама, а Еди, също като Бен, заставаше мирно щом чуеше тая дума.
В един от празните складове намери парче канап и върза сандъчето за багажника на велосипеда си. Майка му надникна в сандъчето по-боязливо и от Еди, после изпищя — но не с ужас, а радостно. Вътре имаше четири едри омара, по килограм парчето, с широко разтворени щипки. Тя ги свари за вечеря и ужасно се намуси, когато Еди отказа да хапне.
— Какво мислиш, че ядат тази вечер Рокфелерови в имението си в Бар Харбър? — възмутено запита мама. — Какво мислиш, че си поръчват нюйоркските босове в „Сарди“ и „Двайсет и едно“? Сандвичи с фъстъчено масло ли? Те ядат омари, Еди, също като нас. Хайде, опитай мъничко.
Но Еди не искаше — поне така твърдеше майка му. Може и да бе права, обаче Еди имаше чувството, че не е въпрос на желание — просто не можеше да хапне. Все си мислеше как пълзяха и потракваха с щипки в сандъчето. А тя упорито повтаряше колко са вкусни и какъв страхотен случай пропуска, докато Еди взе да се задъхва и посегна към инхалатора. Чак тогава мама го остави на мира.
Еди отиде в стаята си да чете. Майка му завъртя един телефон на приятелката си Елеанор Дънтън. Елеанор пристигна и двете дълго прелистваха стари броеве на „Фотороман“ и „Филмови тайни“, като се кискаха над клюкарските страници и се тъпчеха със салата от омари. Когато на другата сутрин Еди стана за училище, майка му още хъркаше в леглото и сегиз-тогиз пускаше мощни пръдни, напомнящи протяжна мелодия на корнет (от По-Якичките, както би казал Ричи). В паницата нямаше и грам салата от омари, само тук-там по стените бяха полепнали петънца майонеза.
Еди не видя повече влакове от Южното крайбрежие и когато след време срещна началник-гарата мистър Брадък, колебливо запита какво се е случило.
— Компанията фалира, туй стана — отвърна мистър Брадък. — Не четеш ли вестници? Из цялата гадна страна все едно и също. А сега дим да те няма. Тук не е място за деца.
След този случай Еди понякога се разхождаше край осиротелия четвърти коловоз и слушаше как в главата му въображаем кондуктор подвиква със звучен диалект имена, вълшебните имена на гари: Камдън, Рокланд, Бар Харбър (произнесено Баа Хаабъъ), Уискасет, Бат, Портланд, Оугънкуит, Бъруикс; крачеше на изток по четвърти коловоз докато се измори, а бурените между траверсите му вдъхваха дълбока печал. Веднъж вдигна глава, видя как горе чайките (навярно мърляви дърти птици, затлъстели на градското бунище, дето изобщо не им пука дали някога ще зърнат океана, но това му хрумна едва по-късно) кръжат с жални крясъци из небето и се поразплака от гласовете им.
На входа на депото някога бе имало порта, но някакъв отколешен ураган я бе отнесъл и никой не си правеше труда да сложи нова. Еди влизаше и излизаше както си ще, макар че зърнеше ли го, мистър Брадък тутакси го изритваше навън (както впрочем и всяко друго дете). Понякога шофьорите на камиони го подгонваха (но не много усърдно), защото си мислеха, че дебне да задигне нещо — а пък то наистина имаше и такива деца.
Ала най-често в депото беше спокойно. Имаше кабинка за пазач, но празна, с отдавна изпотрошени стъкла. От началото на петдесетте години охраната бе сведена до минимум. Денем мистър Брадък пъдеше хлапетиите, а след мръкнало нощният пазач минаваше по четири пет-пъти с вехтия си Студебейкър с подвижен фар над страничното огледало. Това бе всичко.
Понякога обаче се мяркаха скитници и лумпени. Ако нещо в депото плашеше Еди, това бяха тъкмо те — мъже с четинести бузи, напукана кожа, пришки по ръцете и язви по устните. Скитниците пътуваха в товарни вагони, слизаха за малко, прекарваха известно време в Дери, после пак се мятаха на някой влак и продължаваха в неизвестна посока. Случваше се да им липсват пръсти. Обикновено бяха пияни и гледаха да изпросят цигара.
Подобен тип изпълзя веднъж изпод верандата на Нийбълт стрийт 29 с предложение да духа на Еди срещу четвърт долар. Изтръпнал от леден студ, Еди се отдръпна и устата му пресъхна като нафталин. Едната ноздра на лумпена беше разядена. Виждаше се направо възпаленият червеникав канал зад нея.
— Нямам четвърт долар — каза Еди и отстъпи към велосипеда.
— Ще го сторя за петаче — изграчи скитникът, крачейки срещу него.
По скута му засъхваше жълто петно от повръщане. Той разкопча панталона си и бръкна вътре. Опитваше да се усмихне. Носът му бе пурпурен, чудовищен.
— Аз… аз нямам и петаче — избъбри Еди и внезапно си помисли: О, Боже мой, та той е прокажен! Ако ме докосне, и аз ще се заразя!
Загубил ума и дума, той хукна към колелото. Чу как лумпенът се втурва в тромав бяг подир него. Омотаните с канап вехти обуща шумно трополяха из буренясалата градина пред празната, куха къща.
— Връщай се тука, хлапе! Ще ти духам без пари. Връщай се тука!
Еди се метна на велосипеда, усещайки как дробовете му хъхрят, как гърлото му се свива до размерите на иглено ухо. Сякаш железен обръч го стягаше през гърдите. Настъпи педалите и тъкмо набираше скорост, когато една от ръцете на лумпена перна багажника. Велосипедът залитна. Еди се озърна през рамо и видя, че скитникът тича досами задното колело (!!НАСТИГА ГО!!), обтегнал устни над почернелите останки от зъби в израз на отчаяние или може би ярост.
Въпреки обръчите около гърдите си, Еди завъртя педалите още по-бързо, очаквайки всеки миг покритата със струпеи ръка на лумпена да го стисне за лакътя, да го смъкне от колелото и да го запокити в канавката, където го чакаше Бог знае какво. Не посмя повече да се озърне преди да профучи край Църковното училище и през кръстовището на шосе № 2. Скитникът бе изчезнал.
Еди почти цяла седмица спотайва в душата си тази страшна история, ала най-сетне я сподели с Ричи Тозиър и Бил Денброу, докато четяха комикси в стаичката над гаража.
— Не е бил прокажен, глупчо — заяви Ричи. — Имал е сиф.
Еди погледна към Бил, за да разбере дали не го разиграват — досега не бе чувал за болест, наречена сифт. Звучеше като някоя от измислиците на Ричи.
— Наистина ли има сифт, Бил?
Бил важно кимна.
— Само че се казва си-си-_сиф_, а не сифт. Съ-съкратено от сифилис.
— Какво е това?
— Болест, дето се хваща от чукане — обясни Ричи. — Нали знаеш за чукането, Едс?
— Естествено — отвърна Еди с надеждата, че не се е изчервил.
Знаеше, че като пораснеш, от време на време пенисът ти става твърд и от него изтича нещо. За останалото го бе осведомил в едно междучасие Винсент Талиендо по прякор Църното. Според Църното излизаше, че когато чукаш, трябва да си търкаш патката по корема на момичето, додето се втвърди (патката, не коремът). После търкаш още малко, та да ти „дойде чувството“. Когато Еди запита какво е това, Църното загадъчно поклати глава. Каза, че не може да се опише, но ще го познаеш щом дойде. Добави, че можеш да тренираш като легнеш във ваната и си търкаш патката с тоалетен сапун (веднъж Еди опита, но не усети нищо друго, освен желание да се изпишка). Както и да е, продължаваше Църното, щом ти „дойде чувството“, онова нещо излиза от пениса. Повечето момчета го наричали „свършване“, заяви той, но според по-големия му брат истинският научен термин бил „изпразване“. Та, когато ти „дойде чувството“, трябвало тутакси да си хванеш патката и да я насочиш към пъпа на момичето, за да се изпразниш там. После онова нещо влизало в корема и правело бебе.
Ама на момичетата харесва ли им тая работа? — изумено бе запитал Еди.
Сигурно им харесва, бе отвърнал Църното, но не изглеждаше убеден.
— Слушай сега, Едс — каза Ричи, — та да не питаш друг път. Някои жени я имат тая болест. Случва се и на мъже, но при жените е по-често. Мъжът я прихваща от жена…
— Или от д-друг мъж, ако са сбъ-хъ-ъркани — добави Бил.
— Точно така. Важното е, че хващаш сиф като чукаш някой, дето вече е болен.
— И какво ти става? — запита Еди.
— Изгниваш — лаконично отвърна Ричи.
Еди зяпна от ужас.
— Знам, звучи грозно, обаче е истина — каза Ричи. — Най-напред ти отива носът. На някои направо им окапват носовете. После патките.
— Мо-ххо-оля те — обади се Бил. — Пъ-пъ-преди малко с-съм ял.
— Ама това е наука бе, човек — възрази Ричи.
— Добре де, каква е разликата между проказа и сиф? — заинтересува се Еди.
— Проказата не се хваща от чукане — побърза да отговори Ричи и взе да се превива от смях, оставяйки Бил и Еди да го гледат с недоумение.

7.
От онзи ден къщата на Нийбълт стрийт 29 придоби някакъв зловещ ореол във въображението на Еди. Гледайки буренясалия двор, продънената веранда и закованите прозорци, той усещаше как нещо непреодолимо го влече натам. И преди шест седмици той остави велосипеда си на чакъла край улицата (тротоарът свършваше четири къщи преди това място) и закрачи през градината към верандата на изоставения дом.
Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, а в устата му отново бе изплувал противният сух вкус — след време, слушайки разказа на Бил за страховитата снимка, щеше да разбере, че край старата къща се е чувствувал също както Бил при влизането в стаята на Джордж. Сякаш сам не се владееше. Сякаш нещо го подтикваше.
Не усещаше краката си да се движат; струваше му се, че стои неподвижно, а самата къща, навъсена и безмълвна, бавно пълзи насреща.
Едва-едва дочуваше от депото бученето на дизелови двигатели и звънкия трясък на буфери. Едни вагони излизаха на коловоза, други отиваха в глуха линия. Съставяше се композиция.
Еди надникна под верандата. Не видя никого. Всъщност това не го изненада. Беше пролет, а скитниците изникваха в Дери най-често между края на септември и началото на ноември. През тия пет-шест седмици човек можеше да се хване на надница в някоя от околните ферми, стига да изглеждаше поне що-годе прилично. Работа имаше — да се събират ябълки и картофи, да се поправят снегозагражденията, да се потегнат покривите на хамбари и сайванти преди да е пристигнал декември със зимните фъртуни.
Сега под верандата нямаше скитници, но куп следи говореха за предишните им посещения. Празни бирени кутии и бутилки, празни шишета от уиски. Край тухлените основи като умряло куче се валяше мърляво, мазно одеяло. Имаше още купища смачкани вестници, една протрита обувка и дъх на боклук. Под всичко това лежеше дебел слой ланска шума.
Въпреки волята си, Еди не намери сили да се удържи и пролази под верандата. Сега бесните удари на сърцето му отекваха в главата и пред очите си виждаше танцуващи бели точици.
Отдолу мирисът ставаше по-тежък — мирис на къркане и пот, смесен с тъмния, кафяв дъх на прогнили листа. Листата даже не шумоляха под лактите и коленете му. И те, и вехтите вестници, само въздишаха.
Аз съм лумпен, несвързано помисли Еди. Лумпен съм и бродя по железниците. Туй правя. Без пукната пара, без дом, ама си намерих шишенце, долар и място за нощувка. Тая седмица ще бера ябълки, другата седмица — картофи, а когато мраз скове земята като долари в банков сейф — ех, тогаз ще рипна в някой празен вагон, дето мирише на захарно цвекло, ще седна в ъгъла, ще се завия със сено, стига да има, ще си къркам, ще дъвча тютюн и рано или късно ще стигна до Портланд или до славния бобен град Бостън, а там, ако не ме спипа железопътната охрана, ще се вмъкна в някой вагон за юга, където да бера грейпфрути, лимони и портокали. А пък ако ме спипат, има да строя пътища за туристите. Чудо голямо, и друг път съм го правил, нали? Аз съм просто самотен дърт скитник, нямам си парички, нямам си дом, обаче едно си имам; имам си болест, дето ме яде жив. Кожата ми се цепи до кръв, зъбите ми капят — и знаете ли? — усещам как прогнивам като омекнала ябълка, усещам го как става, разяжда ме отвътре, разяжда ме, разяжда, разяжда.
Еди гнусливо хвана с два пръста вонящото одеяло и го избута настрани, смръщен от допира на сплъстената материя. Отзад се разкри нисък прозорец към мазето — едното стъкло беше счупено, другото потъмняло от мръсотия. Приведе се напред, вече почти напълно хипнотизиран. Привеждаше се все по-близо до прозореца, до подземния мрак, вдишвайки мириса на старост, гнилоч и плесен, все по-близо и по-близо до мрака, и прокаженият навярно щеше да го спипа, ако астмата не бе избрала тъкмо този миг, за да се развихри. Безболезнена, ала ужасяващо жестока хватка стегна дробовете му; дишането му тутакси се превърна в познатото, омразно хъхрене.
Отдръпна се и точно тогава отпред изникна лицето. Появата му бе тъй ненадейна, тъй стъписваща (и същевременно толкова очаквана), че Еди не би могъл да изпищи дори и без пристъпа на астма. Очите му изхвръкнаха от орбитите. Устата му зина безмълвно. Този скитник бе друг, не онзи с раздрания нос, ала между двамата имаше прилики. Страхотни прилики. И все пак… подобна твар не можеше да е жив човек. Нищо живо не можеше да е тъй разядено, без да загине.
Кожата на челото му беше разцепена. През раната прозираше бяла кост, облепена с някаква жълтеникава слузеста ципа, като леща на прожектор с изтощена батерия. От носа бе останал само къс оголен хрущял над възпалените червени дупки на ноздрите. Едното око се синееше весело. Орбитата на другото беше задръстена с гъбести кафеникаво-черни израстъци. Долната устна на прокажения провисваше като разкъсан черен дроб. Горна устна изобщо нямаше; зъбите му стърчаха в злокобна усмивка.
Едната ръка на изчадието се стрелна през счупения прозорец. Другата мина право през мръсното стъкло отляво като го натроши на парчета. Търсещите, опипващи ръце бяха целите в язви. Из раните деловито пъплеха насам-натам бръмбарчета и паразити.
Със задъхан, мяукащ вой, Еди пролази прегърбен назад. Едва дишаше. В гърдите му сърцето бъхтеше като побесняла машина. Прокаженият изглеждаше облечен в парцаливите останки от някакъв странен, сребрист костюм. Из кичурите кестенява коса по главата му гъмжаха ситни твари.
— Искаш ли да ти духам, Еди? — изграчи видението, като се хилеше с останките от уста. После затананика: — Боби духа за петаче, духа хубаво, така че да го търсиш пак, юначе, със доплащане обаче. — Намигна. — Това съм аз, Еди, Боб Грей. А сега, след като се запознахме както си му е ред…
Прогнила длан потупа Еди по дясното рамо. Момчето изпищя едва чуто.
— Няма нищо — каза прокаженият и ужасеният Еди видя като в кошмар как изчадието бавно изпълзява от прозореца. Изпъкналата кост зад олющеното чело строши тънката летва между двете липсващи стъкла. Сгърчените пръсти задълбаха в листата и влажната пръст. Сребристите рамене на дрехата… костюма… все едно какво беше… взеха да се провират през отвора. Самотното лъскаво синьо око не се откъсваше от лицето на Еди.
— Ето ме, Еди, всичко е наред — гъгнеше съществото. — Ще ти хареса тук долу, при нас. Тук са и някои твои другарчета.
Ръката отново посегна напред и в някакво дълбоко кътче сред обезумялото, пищящо съзнание на Еди внезапно се възцари хладна увереност, че ако тая твар докосне оголената му кожа, той също ще започне да гние. Мисълта го изтръгна от вцепенението. Той запълзя заднешком на лакти и колене, после се завъртя и се хвърли към края на верандата. Тесни и прашни слънчеви лъчи, проникващи през процепите между дъските отгоре, прошарваха от време на време лицето му. Разкъсваше с глава мръсните паяжини, които полепваха по косата му. Озърна се през рамо и видя, че прокаженият вече се е измъкнал до кръста.
— Бягството няма да ти помогне, Еди — подвикна изчадието.
Еди бе стигнал до края на верандата. Тук имаше решетка от летвички. Слънцето сияеше през нея и отпечатваше светли ромбчета по бузите и челото му. Момчето без колебание наведе глава и се юрна напред, изкъртвайки цялата решетка сред жалното скърцане на ръждиви гвоздейчета. От другата страна растеше гъсталак от розови храсти и Еди прелетя през тях, като в движение се изправи на крака, без да усеща, че бодлите покриват ръцете, бузите и шията му с дълги драскотини.
Завъртя се и взе да отстъпва заднешком с омекнали крака. Извади инхалатора от джоба си, налапа го и дръпна спусъка. Повтаряше си, че всъщност нищо не се е случило, нали така? Фантазирал е за онзи лумпен и съзнанието му… ами, съзнанието му просто е
(разиграло цирк)
прожектирало филм, филм на ужасите, като ония с Франкенщайн или Човека-вълк, дето понякога ги пускат на съботните сутрешни прожекции в „Бисер“, „Бижу“ или „Аладин“. Сам се бе изплашил! Ама че е диване!
Той дори успя да издаде тъничък треперлив смях при мисълта за неподозираните възможности на собственото си въображение, преди прогнилите ръце да излетят изпод верандата и да се вкопчат в розовите храсти с дива, безсмислена ярост. Дърпаха, скубеха, мачкаха, пръскайки по вейките ярки кървави мъниста.
Еди изпищя.
Прокаженият пълзеше навън. Сега се виждаше, че е облечен в клоунски костюм с грамадни оранжеви копчета отпред. Чудовището забеляза Еди и се ухили. Разкъсаната му уста се разтвори и езикът провисна надолу. Еди отново изпищя, ала никой не би чул сподавения детски писък сред бученето на дизелови двигатели в депото. Езикът на прокажения не беше просто изплезен; дълъг бе поне метър и се размотаваше като карнавална духалка. Завършваше с двузъбо острие, което се влачеше из праха. По него се стичаше гъста, лепкава, жълтеникава пяна. И лазеха бръмбари.
Розовите храсти, покрити с първа пролетна зеленина, през които бе прелетял Еди, изведнъж се превърнаха в мъртва, черна дантела.
— Ще ти духам — прошепна прокаженият и тромаво се изправи на нозе.
Еди хукна към велосипеда. Бягаше както предния път, само че сега всичко ставаше като в кошмар, където се движиш мъчително бавно въпреки отчаяните си усилия… а нали в тия сънища винаги чуваш или усещаш как нещо, как някакво То те догонва? Нали винаги долавяш мириса на вонящия му дъх, както Еди го долавяше сега?
За миг го обзе безумна надежда: може би това наистина бе кошмар. Може би щеше да се събуди в креватчето, облян в пот, разтреперан, даже разплакан… ала жив. В безопасност. Сетне той прогони мисълта. Чарът й бе смъртоносен, утехата — гибелна.
Не се и опита да яхне веднага колелото; просто хукна край него с приведена глава, тласкайки ръкохватките. Имаше чувството, че се дави — не във вода, а в собствените си гърди.
— Ще ти духам — пак прошепна прокаженият. — Потърси ме пак, юначе, потърси ме, Еди. Доведи и приятелите си.
Прогнилите пръсти сякаш докоснаха врата му, но може би всъщност нямаше нищо освен провиснала паяжина от дупката под верандата, закачена за косата му и плъзнала за миг по изтръпналата му плът. Еди се метна на велосипеда и подкара с все сила, без да се интересува, че гърлото му пак се е свило като иглено ухо, без да дава пукната пара за астмата, без да се озърта. Погледна назад чак когато наближи към дома, а тогава, естествено, не видя нищо, освен две момчета, тръгнали да играят на топка в парка.
Тая нощ, изпънат като ръжен в леглото си, стиснал здраво инхалатора и вторачен в сенките, той пак чу шепота на прокажения: Бягството няма да ти помогне, Еди.

8.
— Уха! — възкликна Ричи с боязън и уважение. Това бе първата изречена дума след като Бил Денброу замълча.
— На-на-намира ли т-ти се о-о-още една ци-х-хи-игара, Р-р-ричи?
Ричи му подаде последната цигара от полупразния пакет, който бе отмъкнал от чекмеджето на татковото си бюро. Дори я запали предварително.
— Да не си сънувал, Бил? — внезапно запита Стан.
Бил поклати глава.
— Н-не беше съ-съ-сън.
— Наистина — тихичко се обади Еди.
Бил рязко се втренчи в него.
— Къ-къ-какво?
— Наистина, казах — Еди го изгледа почти възмутено. — Наистина е станало. Било е истинско.
И преди да се удържи — преди сам да усети, че ще го стори — Еди с изненада откри, че е започнал да разказва за прокажения, който изпълзя от мазето на Нийбълт стрийт 29. Към средата на разказа взе да се задъхва и посегна към инхалатора. Накрая избухна в пискливи ридания и мършавото му телце се разтресе.
Всички го гледаха смутено, после Стан положи ръка на гърба му. Бил го прегърна неловко, а останалите стеснително извърнаха глави.
— Ня-ня-а-ма нищо, Е-е-еди. Вси-всичко е на-а-ред.
— И аз го видях — ненадейно каза Бен Ханском. Гласът му беше глух, задавен и натежал от страх.
Еди надигна беззащитно, просълзено лице със зачервени и възпалени очи.
— Какво?
— И аз видях клоуна — каза Бен. — Само че не беше какъвто казваш… поне когато ми се яви. Не беше прогнил и лепкав. Беше… сух. — Той помълча, приведе глава и се втренчи в бледите си ръце, отпуснати безсилно върху огромните му бедра. — Мисля, че беше мумията.
— Като оная от филмите ли? — запита Еди.
— Като нея, но не съвсем — бавно изрече Бен. — Във филмите мумията изглежда фалшива. Страшна е, ама си личи нагласеното, нали ме разбираш? Разните му там бинтове изглеждат прекалено чистички и тъй нататък. Обаче онзи тип… мисля, че той изглеждаше тъй, както би трябвало да изглежда истинската мумия. Нали ме разбираш, все едно че си я открил в някоя зала под пирамидите. Само да не беше костюмът.
— Ка-ка-къ-ъв кххо-о-стюм?
Бен погледна към Еди.
— Сребрист костюм с големи оранжеви копчета отпред.
Челюстта на Еди провисна. Той се опомни, затвори уста, после изрече:
— Ако си правиш майтап, кажи го направо. Аз и до днес… и до днес сънувам оня тип под верандата.
— Не е шега — отвърна Бен и подхвана своята история.
Постепенно разказа всичко — от предложението да помогне на мисис Дъглас за преброяването на учебниците до собствените си кошмари напоследък. Говореше бавно, без да поглежда останалите момчета. Сякаш дълбоко се срамуваше от поведението си. Вдигна глава чак когато и последната дума бе изречена.
— Трябва да си сънувал — каза Ричи след дълго мълчание. Видя болезнената гримаса на Бен и побърза да добави: — Не го взимай присърце, Шеф Бен, ама трябва да си наясно, че балоните не могат ей-тъй да се реят срещу вятъра…
— А снимките не намигат — възрази Бен.
Ричи смутено се озърна към Бил. Да обвини Бен, че е сънувал наяве, беше едно; да стори същото с Бил — съвсем друго. Бил беше техен водач, всички взимаха пример от него. Не говореха за това; нямаше и нужда. Но Бил беше мозъкът на компанията, момчето, което все ще измисли какво да правят и в най-скучния ден, момчето, което си спомня забравени от другите игри. И по някакъв странен начин всички те усещаха около Бил утешителния ореол на възрастен мъж — може би това бе чувството за надеждност, чувството, че Бил ще поеме цялата отговорност, ако се наложи. Истината бе, че Ричи вярваше в разказа на Бил въпреки цялото му безумие. А дали пък просто не искаше да отхвърли историята на Бен… че и на Еди, както е тръгнало?
— Ами на теб не ти ли се е случвало нещо подобно, а? — запита го Еди.
Ричи помълча, накани се да каже нещо, тръсна глава, пак помълча и накрая рече:
— Най-страшното, дето съм виждал напоследък, беше как Марк Прендъргаст пикае в парка Маккарън. Нямаш си представа каква грозна патка вади.
— Ами ти, Стан? — обади се Бен.
— Не — бързо изрече Стан и извърна глава.
Личицето му бе пребледняло и върху него се белееха плътно стиснатите устни.
— И-ххи-имало ли е нъ-нъ-нещо, С-ст-стан? — запита Бил.
— Не, казах ви!
Стан се изправи и с ръце в джобовете слезе до брега. Спря там, гледайки как водата прелива над първия бент и се събира пред допълнителната стена.
— Айде, Станли! — подкани го Ричи с тъничък фалцет.
Това бе още един от Гласовете му — баба Мърморана. Когато разиграваше баба Мърморана, Ричи куцукаше насам-натам прегърбен, с ръка на кръста, и кашляше от време на време. Обаче каквото и да правеше, все си приличаше най-много на Ричи Тозиър.
— Признай си, Станли, признай на баба за лооооошия клоун и ще ти дам шоколадова курабийка с бадемчета. Само си кажи…
— Затваряй си човката! — изрева внезапно Стан и се завъртя към Ричи, който смаяно отскочи назад. — Просто си затваряй човката!
— Тъй вярно, шефе — каза Ричи и седна. После недоверчиво се взря в Стан Юрис. По бузите на Стан пламтяха алени петна, но въпреки всичко изглеждаше по-скоро изплашен, отколкото разгневен.
— Няма нищо — тихичко се обади Еди. — Не се сърди, Стан.
— Не беше клоун — каза Станли. Погледът му трескаво прескачаше от лице на лице. Сякаш се бореше да пречупи нещо в себе си.
— Мо-мо-ожеш да к-к-кажеш — също тъй тихичко го насърчи Бил. — Н-нали и ние к-к-казахме.
— Не беше клоун. Беше…
И точно в този миг прокънтя гръмкият, загрубял от уиски глас на мистър Нел, от който всички подскочиха, сякаш бяха попаднали под обстрел:
— Йее-сусе Христе барабар с вси светии на колесница! Глей го туй! Йесусе Христе!

Осма глава
Стаята на Джорджи и къщата на Нийбълт стрийт
1.
Ричард Тозиър изключва радиото насред „Като Дева“ на Мадона (досега е слушал някаква местна радиостанция, която се хвали с „най-страхотния стерео-рок на средни вълни в околностите на Бангор!“), отбива край пътя, изключва двигателя на наетия от аерогарата Форд-Мустанг и излиза. В ушите му тътнат приливи и отливи — всъщност собственият му дъх. Току-що е зърнал табела, от която целият му гръб е настръхнал на ситни твърди топченца.
Той минава пред колата и отпуска длан върху капака. Чува как изстиващият двигател тихичко попуква. Нейде рязко се провиква сойка и пак замлъква. Пеят щурци. Това е цялото музикално оформление.
Видял е табелата, минал е под нея и изведнъж отново се е озовал в Дери. След двадесет и пет години Ричи Тозиър по прякор Мръсната уста се прибира у дома. Той е…
Внезапно в очите му се врязва непоносима пареща болка и мисълта секва по средата. Той надава тих, задавен вик и дланите му литват към лицето. Само веднъж е изпитвал нещо поне отчасти сравнимо с тая огнена болка — в колежа, когато веднъж му попадна мигла под контактната леща… а и то беше само в едното око. Сега ужасното мъчение се впива и в двете.
Още преди да е докоснал лицето си, болката изчезва.
Бавно, замислено отпуска ръце и се заглежда напред по шосе № 7. Напуснал е магистралата на отклонението в Етна-Хейвън; сам не знае защо, ала не иска да пристигне по магистралата, която още се строеше край Дери, когато той и родителите му отърсиха от подметките си праха на това смахнато градче и се отправиха към Средния Запад. Не… по магистралата би било по-бързо, само че неправилно.
Затова е пресякъл сгушените, задрямали сгради на някогашния Хейвън Вилидж по шосе № 9, после е отбил по шосе № 7. И с всеки изминат километър денят е ставал все по-слънчев.
А сега табелата. Тя е най-обикновена, подобни табели бележат границите на над шестстотин градчета в Мейн, ала тъкмо тази го удря право в сърцето!
Окръг
Пенобскот
Д
Е
Р
И
Мейн
По-нататък — табела на благотворителната организация Елкс; табела на Ротари клуб; и за да се оформи светата троица — табела, уведомяваща за факта, че „ЛЪВОВЕТЕ ОТ ДЕРИ“ РЕВАТ ЗА ОБЕДИНЕНИЯ ФОНД! След това е пак само шосе № 7, продължаващо все направо сред буйни борови и смърчови горички. Под безмълвните лъчи на крепнещия ден дърветата изглеждат сънливи като сиво-синкав цигарен дим, наслоен в неподвижния въздух на заключена стая.
Дери, мисли си той. Дери, Господи помилуй. Дери. Гръм и мълнии.
Ето го тук, на шосе № 7. След седем километра ще види (стига някое торнадо да не я е отнесло през отминалите години) фермата на Рулин, откъдето майка му редовно купуваше яйца и зеленчуци. След още три километра шосе № 7 се превръща в Уичъм роуд, който пък на свой ред се превръща в Уичъм стрийт — няма грешка, алилуя, безкраен свят, амин. И нейде там, между фермата и града, ще мине първо край дома на Бауърс, сетне край дома на Хенлън. Километър и половина подир дома на Хенлън ще зърне първите проблясъци на Кендъскиг и първите гъсти дебри отровна зеленина. Пищната долина, известна кой знае защо под името Пущинака.
Наистина не знам дали имам сили да издържа, мисли Ричи. Нека си го кажем правичката, братчета. Просто не знам дали имам сили.
Цялата предна нощ е отминала като в сън. Докато не спира да пътува, да напредва, да отхвърля километър след километър, сънят продължава. Ала сега е спрял — по-точно знакът го спря — и се е събудил, за да осъзнае странната истина: сънят е самата реалност. Дери е реалност.
Той сякаш просто не може да спре потока на спомените, има чувството, че в края на краищата те ще го докарат до лудост. Прехапва устна и с все сила притиска длан в длан, като че очаква всеки миг да се разпадне. Усеща, че неминуемо ще се разпадне, и то скоро. Изглежда, някаква безумна частица от съзнанието му очаква с нетърпение предстоящите събития, ала останалото само се чуди как ли ще преживее близките дни. Той…
Ето, че мисълта му пак секва.
На пътя излиза елен. Тихо отеква потропването на пролетно-меки копита по асфалта.
Гърдите на Ричи застиват насред дъх, после отново бавно се раздвижват. Той гледа като втрещен и някаква трезва частица от съзнанието му мисли, че подобна гледка не се среща на Родео булевард. Не… трябвало е да си дойде у дома, за да я види.
Не е елен, а кошута („Кошута, женската на елена“ — весело припява в главата му един от Гласовете). Излязла е от гората вдясно и сега стои сред шосе № 7, стъпила с предните крака на едната пресечена бяла линия, със задните — на другата. Черните й очи кротко се взират в Рич Тозиър. В тия очи се чете интерес, ала няма и капчица страх.
Гледайки кошутата, Рич дълбоко си поема дъх и ненадейно започва да говори с един от Гласовете… ала за пръв път от двайсет и пет години насам това е Гласът на Ирландското ченге, влязъл в репертоара му след онзи незабравим ден. Звукът се търкулва с грохот из утринната тишина като огромна топка за боулинг — сам Ричи за нищо на света не би повярвал, че може да говори тъй гръмко и мощно:
— Йее-сусе Христе барабар с вси светии на колесница! Какво дири такваз гиздосия като теб из тоя пущинак, моме? Йесусе Христе! Беж да те няма и се прибирай право дома, додето не съм те напортил на отец О’Къркинс!
Още преди да заглъхне ехото, още преди първата стресната сойка да закрещи срещу светотатството, кошутата му врътва опашка като знаме за капитулация и изчезва сред мъгливите ели вляво от пътя, оставяйки зад себе си само купчинка димящи топченца като доказателство, че дори и на трийсет и седем години Ричи Тозиър все още е в състояние от време на време да пусне някоя По-Якичка.
Ричи започва да се смее. Отначало само се киска тихичко, после изведнъж осъзнава колко нелепо изглежда — застанал сред здрача на мейнското утро, на пет хиляди километра от дома си, и крещи по някаква кошута с акцента на полицай-ирландец. Тихото кискане преминава в наниз от звънък смях, смехът прераства в бурен кикот, следва задавен вой и накрая той е принуден да се хване с две ръце за колата, докато от очите му текат сълзи и смътно се пита дали няма да подмокри гащите. Всеки път, щом вземе да се окопитва, погледът му пада върху купчинката топчета сред асфалта и го обзема нов пристъп на смях.
Задъхан, сополив, той най-сетне намира сили да се настани зад волана и да включи двигателя на Мустанга. По пътя прелита тежка цистерна с изкуствен тор, оставяйки подир себе си мощен повей. Когато цистерната отминава, Рич изкарва колата на платното и пак поема към Дери. Сега се чувствува по-добре, сякаш е овладял положението… или просто така му се струва, защото отново се движи, отмята километри и сънят отново се превръща в сън.
Пак се сеща за мистър Нел… и за онзи ден край бента. Мистър Нел искаше да знае кой е измислил тая щуротия. Ричи си спомня как петимата се споглеждаха боязливо, как Бен пристъпи напред с клюмнала глава, пребледнели бузи и разтреперано лице, полагайки мрачни усилия да не се разплаче. Горкото хлапе навярно е предполагало, че го чакат пет до десет години в Шоушанк задето е заляло канализацията по Уичъм стрийт, мисли си Рич, но въпреки всичко пое отговорност. И с това принуди останалите да прекрачат напред, за да го подкрепят. Нямаха друг изход — иначе трябваше да признаят, че са от „лошите“. Страхливци. И тъй нататък — точно противоположното на любимите им телевизионни герои. А това ги сплоти в едно цяло, за добро или за зло. Сплоти ги, изглежда, за цели двайсет и седем години. Понякога събитията са като подредени плочки от домино. Първата събаря втората, втората събаря третата — и готово.
Кога ли, пита се Ричи, кога ли е станало прекалено късно за отстъпление? Когато се появи Стан и взе най-дейно участие в строежа на бента? Когато Бил им разказа как училищната снимка на брат му завъртяла глава и намигнала? Може би… но Рич Тозиър има чувството, че плочките от доминото са почнали да падат наистина едва когато Бен Ханском пристъпи напред и промълви:
— Аз им показах

2.
как да го построят. Аз съм виновен.
Мистър Нел само го гледаше и стоеше неподвижно, с плътно стиснати устни, положил ръка върху скърцащия си колан от черна кожа. Прехвърли поглед към ширналото се езеро зад бента, после пак се вторачи в Бен с физиономия на човек, който не вярва на очите си. Беше широкоплещест ирландец с преждевременно побеляла вълниста коса, грижливо сресана назад под синята фуражка. Очите му бяха лъчисто сини, носът — лъчисто червен. По бузите му тъмнееха мрежички от пукнати капиляри. Не надхвърляше среден ръст, но за строените пред него пет хлапета изглеждаше висок поне два и петдесет.
Мистър Нел отвори уста, но преди да каже каквото и да било, Бил Денброу пристъпи до Бен.
— Их-их-ххх-идеята бъ-бъ-беше мо-о-оя — смогна да изрече той след непосилни мъки. С хлипане си пое огромна глътка въздух и докато мистър Нел го гледаше безпристрастно, а слънцето хвърляше царствени отблясъци по служебната значка, Бил успя да изпелтечи останалото: Бен не е виновен; той просто минавал случайно и ги научил как да се справят по-добре с онова, което и бездруго вършели, макар и не твърде успешно.
— И аз — внезапно каза Еди и застана от другата страна на Бен.
— Какво значи „и аз“? — запита мистър Нел. — Туй името ли ти е, или адресът, момчурляк?
Еди се изчерви като домат чак до корените на косата.
— И аз бях с Бил още преди да дойде Бен — поясни той. — Това исках да кажа.
Ричи пристъпи до Еди. В главата му бе изникнала идеята, че един-два Гласа могат да поразвеселят мистър Нел, да му пооправят настроението. Но трезво погледнато (а трезвият поглед бе нещо изумително рядко за Ричи), един-два гласа можеха и съвсем да забатачат положението. Мистър Нел не изглеждаше, както би се изразил самият Ричи, склонен към майтапизми. Даже точно обратното — в момента навярно най-малко мислеше точно за майтапи. Затова Ричи само тихичко промърмори: „И аз бях с тях“, после решително си затвори устата.
— Аз също — каза Стан, пристъпвайки до Бил.
Сега и петимата се бяха строили пред мистър Нел. Бен се оглеждаше наляво-надясно не просто смаяно — беше едва ли не зашеметен от подкрепата. За момент Ричи си помисли, че Камарата ще се разреве от благодарност.
— Йесусе — повтори мистър Нел и макар че в гласа му звучеше дълбоко отвращение, лицето му внезапно се стегна, сякаш искаше да удържи напиращия смях. — Откак съм жив не помня да ми е падала на око по-жалка тайфа хлапетии. Да ви знаят бащите де се завирате, комай ще ви палнат задниците довечерка. Ама пусти късмет!
Ричи вече нямаше сили да се удържа; устата му просто се отвори и както честичко ставаше, препусна в неудължим галоп.
— Ам как вървят нещата у старата родина, мистър Нел? — изтърси проклетата уста. — Ей, кат ва гледам, мейлем ми капе на душата, истина ви думам, убав човек сте, значи, чест и почитания за…
— След около три секунди ще имаш чест и почитания по дънцето на гащите, приятелче — сухо заяви мистър Нел.
Бил се завъртя и изръмжа:
— За Б-б-бога, Ръ-ръ-ричи, МЛЪКВАЙ!
— Разумен съвет, драги ми Уилям Денброу — одобри мистър Нел. — Бас държа, че Дзак не знае де се вре син му из Пущинака сред плаващи лайнищаци, нал тъй?
Бил сведе очи и поклати глава. Бузите му пламтяха като макове.
Мистър Нел се завъртя към Бен.
— Как ти беше името, синко?
— Бен Ханском, сър — прошепна момчето.
Мистър Нел кимна и пак погледна бента.
— Ти ли го измисли?
— Ъхъ… как да го построим — шепотът вече едва се чуваше.
— Е, право ти думам, страхотен инженер си, момко, ама сигур бъкел не знаеш ни за тоя ми ти Пущинак, ни за дренажите под Дери, нал тъй?
Бен поклати глава.
— Системата е от две части — меко поясни мистър Нел. — По едната минават плътните човешки отпадъци — с други думи лайната, ако позволите да пусна подобно сквернословие в нежните ви уши. По другата тече мръсна вода — вода от тоалетните, от мивките, душовете и пералните машини; освен туй, там отива и водата от уличните канали. Е, с плътните отпадъци не сте сторили беля, слава Богу, тях ги изпомпват в Кендъскиг доста по-доле. Ако отскочите още километър по течението, сигур ще видите бая фъшкии да съхнат на слънце по ваше благоволение, ама поне ще си знаете, че не сте напълнили някому мазето с лайна. Виж, колкото до мръсната вода… ами, за нея няма помпи. Тя си тече надоле по тръби, дето онез момчурляци, инженерите, им викат гравитационни шахти. И бас държа, че знаеш де излазят всички тези шахти, нал тъй, момко?
— Горе — промърмори Бен.
И той посочи към мястото отвъд бента, наводнено благодарение на техния труд. Направи го без да вдига глава. По бузите му бавно се затъркаляха едри сълзи. Мистър Нел се правеше, че не забелязва.
— Правилно, мой солидни и млади приятелю. Всички онез гравитационни шахти се изливат из потоци по-горе в Пущинака. Всъщност повечето поточета, дето цуцуркат надоле, са само от мръсна вода и нищо друго, ама излазят от шахти, дето не ги и виждаш, толкоз надълбоко са в гъсталаците. Лайната отиват в едната посока, всичко останало в другата, Бог да благослови ума човешки, обаче е ли ви минало през ума, че цял Божи ден ровичкате из пикнята и помията на Дери?
Еди изведнъж се задави и посегна към инхалатора.
— Туй, дето го сторихте, върна водата в шест от осемте централни колектора по Уичъм, Джаксън и Канзас стрийт плюс още пет-шест улички между тях. — Мистър Нел сурово се втренчи в Бил Денброу. — Една от тях обслужва и собствения ти дом, драги ми Денброу. Стана тя каквато стана — мивките не изтичат, пералните се задръстват, преливниците весело пълнят мазетата…
От гърлото на Бен излетя сухо, задавено ридание. Другите го погледнаха и побързаха да извърнат глави. Мистър Нел положи широката си длан върху рамото на момчето. Дланта беше загрубяла и мазолеста, ала умееше да бъде нежна.
— Айде, айде сега. Недей да се косиш, едро момче. Може пък и да не е чак толкоз зле, поне засега; може пък и да съм попресилил мънинко, та да знам, че ме слушате с двете уши. Пратиха ме тъдява да видя дали някое дърво не е запречило потока. Сегиз-тогиз стават тия работи. Що пък требе някой освен мене и вас петимата да знае, че не било съвсем тъй. В туй градче напоследък си имаме и по-лоши тревоги от малко разляна помия. Ще пиша в рапорта, че съм открил дървото, после няколко момчурляци дошли и ми помогнали да го издърпам. Обаче имена няма да споменавам. Тъй че хич не се надявайте да ви хвалят зарад разни бентове из Пущинака.
Той бавно огледа петимата. Бен енергично бършеше очите си с носна кърпа; Бил замислено се вглеждаше в дигата; Еди здраво стискаше инхалатора; Стан стоеше, прегърнал Ричи през рамото и готов да щипе — жестоко — ако усети у него намерение да изрече каквото и да било, освен сърдечна благодарност.
— Нямате работа из таквиз мръсни места, момчета — продължи мистър Нел. — Там доле сигур е гмеж от поне шейсетина различни болести. Бунище от едната страна, потоци пикня и мръсна вода от другата, говна и помия, тръни и буболечки, тресавища… нямате работа из таквиз мръсни места. Абе момчурляци, четири чисти градски парка чакат да играете из тях топка по цял ден, а пък аз да ви набарам баш тука. Йесусе Христе!
— А-ама н-н-на нас н-ни ххх-ха-аресва ту-ту-тук — отвърна Бил с внезапно предизвикателство. — Кхххо-о-гато с-с-сме ту-хху-ук, ни-ни-ник-к-кой не ни за-хха-акача.
— Какво рече той? — обърна се мистър Нел към Еди.
— Каза, че когато слезем тук, никой не ни закача — преведе Еди. Гласът му беше тъничък и задавен, но в него се долавяше непоколебима твърдост. — И е прав. Ако идем в парка и речем, че искаме да играем бейзбол, какво мислите ще ни отговорят другите момчета? Дадено бе, коя база искате, втората или третата?
Ричи се изкиска.
— Бре, и Еди пусна Една По-Якичка! И… Недей бе!
Мистър Нел завъртя глава и го измери с поглед.
Ричи си мислеше, че мистър Нел пак ще се ядоса, но белокосият полицай го изненада — изненада всички — с внезапна усмивка.
— Тъй-тъй — каза той. — И на мен ми харесваше доле кога бях хлапищак, да, харесваше ми. Затуй няма да ви пъдя. Ама чуйте ми хубавичко думата сега. — Той ги посочи с пръст един по един и момчетата се посвиха. — Кога слазяте за игри тъдява, искам да сте на тайфа като сега. Заедно. Разбрахте ли?
Всички закимаха.
— И щом викам заедно, значи през цялото време. Без разните му там криеници, дето се разделяте и оставате самички. Всички знаете какво става из градчето. Айде, не забранявам да слазяте тука, щото и да забраня — все тая. Ама за ваше добро стойте заедно и тъдява, и дето и да било. — Той погледна Бил. — Ще спориш ли, драги ми младежо Бил Денброу?
— Н-н-не, сър — каза Бил. — Ще с-с-стоим зъ-зъ-зъ…
— И туй ми стига — кимна мистър Нел. — Дай си ръката.
Бил протегна ръка и мистър Нел я стисна.
Ричи отметна ръката на Стан и пристъпи напред.
— Истина ви думам, мистър Нел, душа-човек сте, тъй да знайте! Убав, убав човек!
Широко ухилен, той посегна, сграбчи грамадната десница на ирландеца и енергично я разтърси. Слисаният мистър Нел имаше чувството, че гледа някаква чудовищна пародия на Франклин Делано Рузвелт.
— Благодаря ти, момче — отвърна мистър Нел и отдръпна ръка. — Май требе мънинко да поработиш над тоя номер. Засега ми мязаш толкоз на ирландец, колкото и Граучо Маркс.
Другите момчета се разсмяха, най-вече от облекчение. Докато се смееше, Стан стрелна Ричи с укоризнен поглед: Кога ще пораснеш, Ричи?
Мистър Нел подаде ръка на всички, като остави Бен за накрая.
— Няма от какво да се срамуваш, само дето си объркал преценката, едро момче. А пък туй доле… от някоя книжка ли го видя?
Бен поклати глава.
— Сам ли го измисли?
— Да, сър.
— Бре, пусто да остане! Помни ми думата, някой ден ще правиш велики дела. Обаче Пущинакът не е място за тях. — Полицаят замислено се огледа наоколо. — Тука никой и нивга няма да стори велико дело. Гадно място. — Той въздъхна. — Събаряйте дигата, драги момчета. Събаряйте я час по-скоро. А пък додето свършите, аз май ще седна да си почина на сянка под тоя тука храст.
При последните думи той се озърна към Ричи, сякаш го насърчаваше за нови щуротии.
— Да, сър — смирено отвърна Ричи и млъкна.
Мистър Нел кимна доволно и момчетата се юрнаха на работа, като пак се озъртаха към Бен — този път за да им покаже как най-бързо да съборят построеното по негови указания. Междувременно полицаят измъкна изпод мундира си плоско кафяво шише и отпи солидна глътка. Закашля се, после въздъхна мощно и огледа децата с навлажнени, благодушни очи.
— Ами като какво ли ще да е туй у шишенцето ви, благородни сър? — обади се Ричи, нагазил до колене във водата.
— Ричи, няма ли да си затваряш човката? — изсъска Еди.
— Туй ли? — Леко изненадан, мистър Нел се взря в Ричи, после сведе поглед към бутилката. Тя нямаше никакъв етикет. — Туй е един божествен сироп за кашлица, мойто момче. Дай сега да те видим е ли можеш да си толкоз чевръст с ръцете, колкото и с езика.

3.
Доста по-късно Бил и Ричи крачеха един до друг по Уичъм стрийт. Бил тикаше Силвър; след усилията първо по строежа, а после и по събарянето на дигата, просто не му оставаше енергия за да подкара огромния велосипед. И двете момчета бяха мръсни, рошави и грохнали от умора.
Стан бе попитал не искат ли да му дойдат на гости и да поиграят „Монопол“, дама или нещо подобно, но никой не прояви желание. Ставаше късно. Бен обяви с немощен и потиснат глас, че се прибира у дома да види дали някой не му е донесъл библиотечните книги. Имаше известна надежда, защото по правилник в картончетата непременно се вписваше не само името, но и адресът на читателя. Еди каза, че щял да гледа по телевизията „Рок шоу“ — тая вечер щял да участвува Нийл Седака, та искал да го види дали е негър. Стан му рече да не се прави на глупак, Нийл Седака бил бял, личало си още щом го чуеш. Еди заяви, че от слушане нищо не си личи; до миналата година бил твърдо уверен, че Чък Бери е бял, обаче като го показали в „Естраден подиум“, той се оказал черен.
— Добре, че майка ми и досега го мисли за бял — добави Еди. — Ако разбере, че е негър, сигурно ще ми забрани да го слушам.
Стан предложи да се обзаложат на четири книжки с комикси, че Нийл Седака е бял и двамата се отправиха към дома на Еди, за да решат спора.
Останаха само Бил и Ричи, упътени в посока, която след известно време щеше да ги изведе пред дома на Бил. Почти не разговаряха. Ричи неволно се замисли за разказа на Бил как снимката завъртяла глава и намигнала. И въпреки умората му хрумна нещо. Беше безумно… ала и някак обаятелно.
— Били, момче младо — каза той. — Ха да спрем за мънинко. Дай на стария човек пет минутки отдих. Инак умирвам.
— Д-де тоз къ-ъ-смет — отвърна Бил, но все пак спря, внимателно положи Силвър върху тревата край Семинарията и двамата седнаха на широките каменни стъпала пред натруфената викторианска сграда от червени тухли.
— К-какъв ден — мрачно промърмори Бил. Под очите му се тъмнееха червеникави кръгове. Лицето му изглеждаше бледо и изнурено. — К-като стигнем до нас, взе-е-еми да в-в-врътнеш един телефон на в-вашите. И-инак ще се п-побъркат.
— Аха. Ще се побъркат като нищо. Слушай, Бил…
Ричи помълча, размишлявайки за мумията на Бен, прокажения на Еди и онова, което Стан не бе успял да им каже. За миг в паметта му изплува нещо — нещо свързано със статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Но онова беше само сън, за Бога.
Той пропъди незначителните мисли и храбро се хвърли към главното.
— Какво ще речеш, ако влезем у вас? Хайде да надникнем в стаята на Джорджи. Искам да видя онази снимка.
Бил слисано зяпна срещу Ричи. Помъчи се да говори, но не успя; потресението бе прекалено силно. Затова само яростно тръсна глава.
— Ти чу разказа на Еди — настоя Ричи. — И на Бен. Вярваш ли им?
— Н-н-не знам. Ми-и-исля, ч-че т-трябва да са ви-ххи-идели нещо.
— Аха. И аз тъй мисля. Мисля си, че всички деца, дето ги убиват наоколо, ама съвсем всички, биха могли да ни разправят нещичко. Единствената разлика между Бен или Еди и ония хлапета е там, че Бен и Еди са избягали.
Бил вдигна вежди, но не изглеждаше особено изненадан. Ричи предположи, че той и сам би стигнал до същия извод. Не го биваше да приказва, обаче не беше тъпак.
— Сега вземи, та си напъни малко мозъка, Шеф Бил — продължи Ричи. — Някой тип може да се облича в клоунски костюм и да убива деца. Не знам откъде му е скимнало, но лудите никой не ги разбира, прав ли съм?
— Пръ-пръ-пръ…
— Прав съм. Не е чак толкова различно от Джокера в комиксите за Батман.
Ричи сам се разпалваше, чувайки идеите си изречени на глас. За миг се запита дали наистина опитва да докаже нещо или просто вдига словесна пушилка, колкото да види стаята и снимката. В крайна сметка, навярно нямаше значение. В крайна сметка може би му стигаше да види как очите на Бил припламват от възбуда.
— А-а-ами сни-и-имката кхха-а-кво общо има?
— Ти как мислиш, Бил?
Тихичко, без да поглежда Ричи, Бил каза, че според него снимката няма нищо общо с убийствата.
— Мисля, че е бил при-и-зракът на Джъ-джъ-джорджи.
— Призрак на снимка?
Бил кимна.
Ричи се позамисли. Представата за призрак изобщо не затрудняваше детското му съзнание. Беше уверен, че подобни неща съществуват. Родителите му бяха методисти и го водеха на проповед всяка неделя, а в четвъртък вечер посещаваше сбирките на методисткото младежко дружество. Вече бе изчел доста от Библията и знаеше, че Светата книга вярва в най-невероятни работи. Според Библията сам Бог се състоеше поне от една трета Дух, а това бе само начало. Личеше си, че Библията вярва и в демони, защото разправяше как Исус изхвърлил цяла тайфа от някакъв образ. Големи майтапизми паднали при това. Когато Исус запитал онзи тип как се казва, демоните Му рекли да ходи да се запише в Чуждестранния легион. Или нещо подобно. Библията вярваше и във вещици, иначе защо щеше да пише: „Магесница жива да не оставиш“? Някои истории в Библията бяха по-интересни и от комиксите на ужаса. Как някои хора ги пържели във вряло масло, а други пък се бесели като Юда Искариотски; как злият цар Ахаз паднал от кулата и кучетата дошли да му лижат кръвта; как се развихрили масови детеубийства след ражданията на Мойсей и Исус Христос; как разни типове излизали от гроба или хвърчали из въздуха; как войниците събаряли с магия крепостни стени; как пророците виждали бъдещето и се сражавали с чудовища. Всичко това го имаше в Библията и беше вярно дума по дума — тъй казваше преподобният Крейг, тъй казваха родителите на Ричи, тъй казваше и самият той. Съвършено охотно би приел обяснението на Бил, само че го смущаваше логическата страна на въпроса.
— Но нали каза, че си се изплашил. Защо ще те плаши призракът на Джордж?
Бил надигна длан да избърше устата си. Ръката му леко трепереше.
— С-сигурно ми е съ-съ-ърдит. З-з-задето го у-би-би-иха. Аз бях ви-ххи-новен. Аз г-го пратих навън с кххо-о-о…
Не можеше да изрече думата, затова направи с ръка вълнисто движение из въздуха. Ричи кимна в знак, че е разбрал… ала не беше съгласен.
— Не ми се вярва — каза той. — Виж, да го беше гръмнал или да му беше забил нож в гърба, щеше да е друга работа. Или, да речем, даваш му да играе със заредения пищов на татко ви и той се застрелва. Обаче не е било пищов, а най-обикновено корабче. Не си искал нищо лошо; всъщност — Ричи вдигна пръст и с прокурорски жест го насочи към Бил — само си искал хлапето да се позабавлява, нали така?
Бил напрегна паметта си — напрегна я отчаяно. Казаното от Ричи за пръв път облекчаваше малко вината за смъртта на Джордж, която го гризеше от месеци насам, ала някакъв спокоен и твърд глас в душата му настояваше, че не му се полага облекчение. Виновен си, разбира се, безмилостно твърдеше гласът; ако не изцяло, то поне отчасти.
Инак откъде е изникнало онова студено място на канапето между баща ти и майка ти? Инак откъде накъде вече никой не обелва думица на вечеря? Сега само тракат вилици и ножове, докато накрая не издържаш и молиш да те ихх-хи-звинят, че трябва да станеш.
Сякаш самият той бе призрак, неясно видение, което говори и се движи, ала хората нито го чуват, нито го виждат — само смътно долавят присъствието му, без да го признават за реалност.
Не искаше да се приеме за виновен, но единственото друго обяснение за поведението на родителите му бе далеч по-страшно: че цялата им предишна грижа и обич към него е била само резултат от присъствието на Джордж, а след изчезването на Джордж не е останало нищичко… и всичко е станало случайно, без причина. Позволеше ли си да тръгне по този път, щеше да види как отпред веят вихрите на лудостта.
Затова той отново премисляше какво бе сторил, усетил, казал в деня, когато умря Джордж, и една част от душата му се надяваше думите на Ричи да се окажат верни, а друга част също тъй отчаяно се надяваше да ги опровергае. Едно поне бе сигурно — като по-голям брат не се смяташе за светец. Двамата с Джордж честичко се спречкваха, дори прекалено честичко. Сигурно и в онзи ден са се посбили, нали?
Не. Нямаше спречкване. Първо на първо, Бил все още беше изнемощял и нямаше сили да се кара сериозно с Джордж. Беше задрямал и сънуваше някаква
(костенурка)
смешна малка животинка, не помнеше точно каква, после се събуди и чу как навън почуква отминаващият дъжд, а Джордж печално мрънка в столовата. Бил го попита какво има. Джордж влезе и каза, че се мъчел да направи хартиено корабче както пише в „Книга за най-добрите забавления“, обаче все не излизало. Бил му заръча да донесе книгата. И докато седеше край Ричи на стъпалата пред Семинарията, той си спомни как блеснаха очите на Джорджи когато корабчето бе готово, и колко топло му стана на сърцето като видя, че Джорджи го мисли за голяма работа, пичага и половина, страхотен образ дето всичко може да направи. С две думи — чувствуваше се истински батко.
Корабчето бе убило Джордж, но Ричи имаше право — не беше като да даде на детето зареден пистолет. Бил не знаеше какво ще се случи. Нямаше начин да знае.
Той въздъхна дълбоко, треперливо и усети как нещо като камък — нещо, за чието присъствие не бе и подозирал — се отронва от гърдите му. Изведнъж се почувствува по-добре във всяко отношение.
Отвори уста да сподели с Ричи, ала вместо това се разрида.
Разтревоженият Ричи прегърна Бил през рамото (след като се увери с бърз поглед наоколо, че няма кой да гледа и да ги помисли за педеруги).
— Няма нищо — каза той. — Няма нищо, нали, Били? Хайде сега. Спри кранчето.
— Не их-ихх-хисках д-да го ухх-у-у-бият! — хлипаше Бил. — Н-Н-НЕ С-С-С-ХЪМ С-СИ И П-П-ПО-ХХХО-МИСЛЯЛ И-ЗЗЗЗ-О-ОБЩО!
— Божичко, Били, знам, че не си — каза Ричи. — Ако си искал да му светиш маслото, щеше да го бутнеш по стълбата или нещо подобно. — Той неумело погали Бил по рамото и го прегърна с всичка сила, после побърза да се отдръпне. — Хайде сега, стига си циврил, нали така? Ревеш като бебе.
Малко по малко Бил утихна. Все още го болеше, ала болката изглеждаше по-чиста, сякаш сам се бе разрязал, за да измъкне от тялото си нещо прогнило. А и чувството на облекчение вече не го напускаше.
— Н-не исках д-да го ухх-у-у-бият — повтори Бил, — а пък с-с-само да к-к-кажеш някому, че съм пла-а-а-кал, ще ти с-с-смачкам н-н-носа.
— Не бой се — кимна Ричи, — няма да кажа. Ами че той ти е бил брат, за Бога. Ако ми бяха претрепали братчето, щях да се пръсна от рев, мама му стара.
— Т-т-ти н-н-нямаш бръ-бръ-бра-ат.
— Да де, ама ако имах.
— И щеше да ревеш?
— Естествено. — Ричи помълча и предпазливо се вгледа в него, като се мъчеше да прецени дали лошото наистина е отминало. Бил все още бършеше зачервените си очи с мърлява носна кърпа, но Ричи реши, че май всичко е наред. — Думата ми беше одеве, че не разбирам защо му е на Джордж да те тормози. А ако не е той, снимката може да има нещо общо с… да де, с онзи другия. Клоуна.
— Мъ-мъ-може Дж-дж-джордж да не з-з-знае. М-може да с-с-си ми-исли, че…
Ричи се досети за продължението и махна с ръка.
— Слушай Шеф Бил, човек като хвърли топа, веднага научава какво мислят хората за него. — Говореше със снизходителния тон на велик учен, опровергаващ нелепите заблуди на някакъв селски тиквеник. — В Библията го има. Казано е: „Да, ако и да не виждаме много сега в огледалото, ще прозрем в него като в прозорец подир смъртта“. Беше в Първото послание към солунците или Второто към вавилонците, не помня точно. Означава…
— Ра-ра-а-збирам кхха-акво оз-з-з-начава — каза Бил.
— Е, какво ще речеш тогава?
— Ъ?
— Дай да хвърлим едно око в онази стая. Може пък нещо да ни подскаже кой убива децата.
— С-с-страх ме е.
— И мене — каза Ричи, мислейки, че само хвърля прах в очите на Бил, колкото да го поразмърда.
После в стомаха му натегна някаква твърда топка и той разбра, че е казал самата истина: умираше от страх.

4.
Двете момчета се прокраднаха в къщата като призраци.
Бащата на Бил още не се бе прибрал от работа. Шарон Денброу седеше край кухненската маса и четеше някакво книжле. Още от антрето се долавяше мирисът на вечеря — задушена риба. Ричи врътна един телефон на майка си да съобщи, че не е умрял, само ще се позабави у Бил.
— Има ли някой? — подвикна мисис Денброу когато Ричи остави слушалката.
Двамата застинаха и се спогледаха виновно. После Бил отговори:
— А-а-аз, мамо. И Р-р-р-р-р…
— Ричи Тозиър, госпожо — провикна се Ричи.
— Здравей, Ричи — разсеяно подхвърли мисис Денброу, сякаш изобщо не осъзнаваше къде се намира. — Ще останеш ли за вечеря?
— Благодаря, госпожо, обаче мама ще намине да ме прибере след половин час.
— Ще й предадеш много поздрави, нали?
— Да, госпожо, непременно.
— Х-х-хайде — прошепна Бил. — С-с-стига приказки.
Изкачиха се горе и тръгнаха по коридора към стаята на Бил. Вътре беше подредено по момчешки — тоест, майката на въпросното момче би изпитала само умерено главоболие при вида на подреждането. По лавиците на библиотеката хаотично се трупаха разнородни книжки и комикси. На писалището имаше още комикси, корабни модели, няколко играчки и куп грамофонни плочи. Сред тях стърчеше вехта канцеларска пишеща машина марка „Ъндърууд“. Бяха му я подарили за по-миналата Коледа и понякога Бил пишеше разкази на нея. След смъртта на Джордж бе започнал да пише по-често. От измислиците като че му олекваше.
На пода срещу леглото имаше полуавтоматичен грамофон с купчинка сгънати дрехи върху капака. Бил прибра дрехите в чекмеджетата на писалището и взе плочите. Порови се из тях, докато подбра пет-шест. Зареди ги и включи грамофона. „Флийтуудс“ запяха „Ела тихо, скъпа“.
Ричи презрително си запуши носа.
Бил се ухили, макар че сърцето му биеше лудо.
— Нъ-нъ-нашите н-не охх-о-обичат рокендрол — каза той. — П-подариха ми тая пъ-пъ-плоча за р-р-рождения ден. Плюс две на П-пат Буун и Тъ-тъ-томи Сандс. И-и-имам си Л-л-литъл Ръ-ричард и Джъ-джей Хоукинс Викалото, ама г-ги пускам когато съм с-сам. Важното е д-да свири м-м-музика, та мама да ми-ми-мисли, че сме в мо-о-оята стая. Х-х-хайде.
Стаята на Джордж беше отсреща. Ричи огледа затворената врата и облиза устни.
— Не я ли заключват? — прошепна той на Бил.
Ненадейно го обземаше отчаяна надежда стаята наистина да е заключена. И също тъй ненадейно му ставаше трудно да повярва, че идеята е била негова.
Пребледнелият Бил поклати глава и завъртя дръжката. Пристъпи навътре и се озърна към Ричи. След едва доловимо колебание Ричи го последва. Бил затвори вратата и песента на „Флийтуудс“ заглъхна. Ричи леко трепна от тихото щракване на бравата.
Огледа се, изпълнен едновременно със страх и парещо любопитство. Първото, което забеляза, бе сухият, застоял въздух. Отдавна не са отваряли прозорците в тази стая, помисли той. Не, дявол да го вземе, отдавна не са дишали в тази стая. Това усещам в действителност. Лекичко потрепери от мисълта и пак облиза устни.
Погледът му падна върху леглото на Джордж и той си представи как хлапето спи сега под завивка от пръст в гробището Маунт хоуп. Гние там. Ръцете му не са скръстени, защото за тоя стар обичай трябват две ръце, а Джордж е погребан само с една.
От гърлото на Ричи излетя тихичък стон. Бил се завъртя и го изгледа въпросително.
— Прав си — дрезгаво каза Ричи. — Зловещо е тук. Просто не си представям как можеш да влизаш сам.
— Т-той ми беше бръ-брат — простичко отвърна Бил. — Понякога ми се и-и-иска и т-толкоз.
По стените висяха плакати — детински плакати. На единия беше нарисуван Страхотния Том, главен герой от рисуваните филмчета за Капитан Кенгуру. Том прелиташе над главата и хищно протегнатите ръце на Краби Апълтън, който, естествено, беше от скапан по-скапан. На друг плакат тримата племенници на Доналд Дък — Хюи, Луи и Дюи — маршируваха из горските дебри с кожените си шапки на младши скаути. Трети плакат, оцветен от самия Джордж, показваше как мистър Ду спира движението, за да пресекат няколко дечица, бързащи за училище. Отдолу беше написано: МИСТЪР ДУ ВИ СЪВЕТВА ДА ПРЕСИЧАТЕ ПРИ ПОЛИЦАЯ!
Не е било много сръчно хлапето, излизало е от контурите, помисли Ричи, после потръпна. Хлапето вече нямаше да стане по-сръчно. Ричи погледна масата край прозореца. Мисис Денброу бе оставила там полуотворените бележници на Джордж. И като ги гледаше, като знаеше, че други бележници вече няма да има, че Джордж е умрял преди да се научи как да не излиза от контурите, че животът му е свършил навеки и безвъзвратно след тия няколко бележничета от детската градина и първи клас, Ричи за пръв път осъзна със страхотна сила цялата идиотска реалност на смъртта. Сякаш грамадна желязна каса се стовари върху мозъка му и заседна там. Аз мога да умра! — изведнъж закрещя съзнанието му, ужасено от предателството на целия свят. И всеки друг може! Всеки друг!
— Олеле, братко — пресекливо избъбри той. Нямаше сили да изрече нещо повече.
— Аха — отвърна Бил тихичко, почти шепнешком. После седна върху леглото на Джордж. — Гледай.
Ричи погледна накъде сочи показалецът му и видя на пода да се валя затворен фотоалбум. МОИТЕ СНИМКИ, прочете той. ДЖОРДЖ ЕЛМЪР ДЕНБРОУ, 6 ГОДИНИ.
6 години! — изкрещя съзнанието му със същия писклив тон на рухнали надежди. 6 години навеки! И всеки друг може! Шибана работа! Всеки друг, мама му стара!
— Беше о-ххо-творен — каза Бил. — М-миналия път.
— Добре де, сега е затворен — неуверено отвърна Ричи. Седна на леглото до Бил и се втренчи в албума. — Сума ти книги се затварят самички.
— С-с-страниците може, ама н-не и кхъ-кхъ-корицата. Сама се е за-а-творила. — Той се взря напрегнато в Ричи и очите му тъмнееха като изгаснали въглени на бледото, уморено лице. — О-обаче ихх-ихх-иска п-пак да я о-отворим. Така ми се с-с-струва.
Ричи стана и бавно пристъпи напред. Албумът лежеше под прозореца с дръпнати прозирни завески. Като погледна навън, видя ябълковото дърво в задния двор. Под един възловат, почернял клон бавно се поклащаше стара люлка.
Отново се вгледа в албума на Джордж.
Отстрани, някъде към средата, ръбовете на дебелите страници бяха петносани с нещо засъхнало и кафяво. Може би старо леке от кетчуп. Ами да; с лекота си представяше как Джордж разглежда албума и дъвче хот-дог или грамаден, претъпкан хамбургер; отхапва усърдно и по албума бликва кетчуп. Хлапетата вечно правеха подобни тъпотии. Можеше да е кетчуп. Ала Ричи знаеше, че не е.
За миг докосна албума и веднага отдръпна ръка. Бе усетил студ. Албумът лежеше на място, където трябваше цял ден да са падали жарките летни лъчи, почти неотслабени от прозирните завески… но си оставаше студен.
Добре де, просто няма да го пипам, помисли Ричи. И без това не ми е притрябвало да надничам в тоя тъп стар албум и да зяпам сума ти непознати хора. Май ще взема да река на Бил, че се отказвам от идеята, тогава ще идем в неговата стая да почетем комикси, после ще се прибера, ще вечерям и ще си легна рано, щото съм страшно уморен, а като се събудя утре, вече ще знам твърдо, че е било кетчуп. Точно това ще направя. Уха-уха-ла.
И все пак той отвори албума с вдървени пръсти, които сякаш бяха нейде на хиляда километра от него, прираснали към дълги пластмасови ръце, отвори го и заразглежда лицата и местностите по снимките на Джордж — лелите, чичовците, бебетата, къщите, старите Фордове и Студебейкъри, телефонните стълбове, пощенските кутии, стоборите, черните пътища с кална вода в коловозите, въртележката на панаира в Исти, Водонапорната кула, руините на стоманолеярната…
Пръстите му прелистваха все по-бързо и изведнъж страниците опустяха. Върна се назад — не искаше да го стори, ала всичко ставаше против волята му. Видя снимка от центъра на Дери с главната улица и Канал стрийт през трийсетте години, а след нея нямаше нищо.
— Тук няма ученическа снимка на Джордж — каза Ричи. Гледаше към Бил едновременно с облекчение и разочарование. — Ти май ме премяташ, Шеф Бил.
— К-к-какво?
— Тая вехта снимка на центъра е последната в албума. Останалите страници са празни.
Бил скочи от леглото и застана до Ричи. Вгледа се в снимката на градския център, какъвто е бил преди почти тридесет години — старомодни коли и камиони, старомодни улични лампи с множество стъклени глобуси като големи бели гроздове, пешеходци край Канала, хванати насред крачка от щракването на обектива. Прелисти — и както бе казал Ричи, нямаше нищо.
Не, чакай — не съвсем нищо. Имаше старо целофаново ъгълче, от ония, с които се прикрепват фотографии.
— Тя б-б-беше тук — каза той и докосна с пръст ъгълчето. — Г-гледай.
— Божичко! Какво ли е станало с нея, а?
Бил бе поел албума от Ричи и го държеше в скута си. Запрелиства обратно, търсейки снимката на Джордж. След минутка се отказа, ала страниците не спряха. Прелистваха се сами — бавно, но упорито, със звучно, натъртено шумолене. Бил и Ричи се спогледаха с разширени очи, после пак наведоха глави.
Отново се появи последната снимка и страниците застинаха. Пред очите им бе центърът на Дери в бледи кафяво-бежови тонове — така бе изглеждал много, много преди да се родят.
— Ехей! — възкликна изведнъж Ричи и дръпна албума от Бил. В гласа му вече нямаше страх, а по лицето му плъзваше внезапно изумление. — Мама му стара!
— К-какво? Какво ви-ви-видя?
— Нас! Това видях! Гръм и мълнии, гледай!
Бил пое единия край на албума. Приведени като момчета от църковен хор на репетиция, двамата споделяха гледката. Бил тихо изохка и Ричи разбра, че е видял.
Под гланцовата повърхност на старата черно-бяла фотография бяха застинали две момченца, крачещи по главната улица към пресечката със Сентър стрийт — там, където Каналът потъваше под земята за повече от два километра. Момченцата се очертаваха ясно пред ниската бетонна стена край Канала. Едното беше с панталонки за голф. Другото беше облечено в нещо като моряшко костюмче. На главата му стърчеше филцова шапка. Бяха обърнати в полупрофил към обектива и гледаха нещо отвъд улицата. Нямаше и капчица съмнение, че момчето с голфа е Ричи Тозиър. А момчето с моряшкото костюмче и филцовата шапка беше Бил Пелтека.
Гледаха като хипнотизирани образите си върху снимка, почти три пъти по-стара от тях. Ричи изведнъж усети небцето си гладко и сухо като вехто, прашно стъкло. На няколко крачки пред момчетата някакъв мъж придържаше периферията на шапката си, а полите на пардесюто му бяха застинали завинаги както ги е развял внезапен порив на вятъра. На улицата имаше няколко коли — Форд-Т, Пиърс-Ароу, Шевролети с широки стъпенки отстрани.
— Н-н-н-не въ-въ-вярвам… — заговори Бил и точно в този миг снимката оживя.
Фордът, който би трябвало да остане сред кръстовището навеки (или поне докато окончателно се разпаднат химикалите в старата снимка), отмина пресечката бълвайки от ауспуха си облаци дим. Продължи по Горната миля. Откъм шофьорската страна през прозорчето се подаде мъничка бяла ръка да сигнализира за ляв завой. Колата свърна по Корт стрийт, прекоси бялата рамка на снимката и изчезна.
Пиърс-Ароу, Шевролетите, Пакардите — всички се раздвижиха, запровираха се през кръстовището. С двайсет и осем години закъснение пардесюто на мъжа отново се развя. Той поприхлупи шапката си и продължи напред.
Двете момчета довършиха завъртането, обърнаха се с лице към обектива и след миг Ричи видя какво са гледали — по Сентър стрийт пробяга дръгливо псе. Момчето с моряшкото костюмче — Бил — вдигна два пръста към устата си и свирна. Зашеметен, вцепенен, неспособен да мисли, Ричи осъзна, че чува изсвирването, чува как задъхано тракат колите като шевни машини. Звуците бяха глухи, сякаш долитаха иззад дебело стъкло, но съществуваха.
Кучето се озърна към децата и продължи да тича. Момчетата се спогледаха и избухнаха в смях. Закрачиха по-нататък, сетне Ричи с торбестите панталонки хвана Бил за ръката и посочи към Канала. Завиха натам.
Не, помисли Ричи, недейте, недейте, недейте…
Двамата наближиха ниската бетонна стена и внезапно клоунът изникна изотзад като някакво страховито дяволче от кутия — клоун с лицето на Джорджи Денброу, с гладко заресана назад коса, с мазно-кървави петна по чудовищно ухилената уста, с черни дупки вместо очи. В едната ръка стискаше връвчиците на три балончета. С другата посегна към момчето в моряшко костюмче и го сграбчи за шията.
— Нъ-нъ-НЕЕЕ! — изкрещя Бил и посегна към снимката.
Посегна вътре в снимката.
— Престани, Бил! — викна Ричи и се хвърли върху него.
Успя — ала само по чудо. Видя как пръстите на Бил пронизват с връхчета гланца на снимката и потъват в онзи, другия свят. Видя как възглавничките им губят топлата руменина на жива плът и придобиват мумифицирания кремав цвят, който минава за бял на старите фотографии. Същевремено се смаляваха и отделяха. Това напомняше странната оптическа илюзия, която виждаш щом потопиш пръсти в чаша вода — потопената част сякаш се рее безплътно на сантиметри от истинската ръка.
Диагонални разрези пробягаха по кожата на Бил в местата, където пръстите преставаха да бъдат негови и се превръщаха в снимки на пръсти; сякаш бе бръкнал не във фотография, а между перките на вентилатор.
Ричи го сграбчи за китката и дръпна с все сила. Двамата се преметнаха по гръб. Албумът отлетя на пода и се захлопна със сух пукот. Бил пъхна пръсти в устата си. Очите му сълзяха от болка. Ричи зърна как по дланта се стичат тънки струйки кръв.
— Дай да видя — каза той.
— Бо-боли — промърмори Бил и протегна ръка към Ричи с дланта надолу.
Връхчетата на показалеца, средния и безименния пръст бяха срязани стъпаловидно. Кутрето почти не бе докоснало повърхността на снимката (ако изобщо можеше да се говори за повърхност), затова нямаше рана, но по-късно Бил щеше да каже на Ричи, че нокътят бил отрязан гладко, като с ножичка за маникюр.
— Божичко, Бил — прошепна Ричи. Лепенки. Само за това се сещаше в момента. Господи, бяха извадили луд късмет… ако не бе дръпнал Бил навреме, пръстите щяха да бъдат не порязани, ами направо ампутирани. — Трябва да те превържем. Инак майка ти…
— З-з-за-а-режи ма-ма-майка ми.
Ръсейки капчици кръв по пода, Бил отново грабна албума.
— Не го отваряй пак! — кресна Ричи и трескаво се вкопчи в рамото на Бил. — За Бога, Били, щеше да останеш без пръсти!
Бил отметна ръката му. Прелистваше страниците и по лицето му се четеше мрачна решителност, която изплаши Ричи повече от всичко друго. Очите на Бил бяха едва ли не безумни. Наранените му пръсти мажеха по албума на Джордж свежа кръв — засега не приличаше на кетчуп, но като поизсъхнеше, щеше да изглежда точно така. Да, разбира се.
И ето отново снимката от центъра.
Старият Форд-Т си стоеше сред кръстовището. Другите коли бяха застинали по предишните места. Крачещият по тротоара мъж придържаше периферията на шапката си; пардесюто му пак висеше развяно из въздуха.
Двете момчета бяха изчезнали.
На снимката не се виждаха момчета. Но…
— Гледай — прошепна Ричи и посочи с пръст. Внимаваше да не приближи ръка до фотографията.
Иззад ниската бетонна стена край Канала се подаваше тънка дъгичка — връхчето на нещо обло.
Нещо като балон.

5.
Изскочиха от стаята тъкмо навреме. Хвърляйки сянка по стената, майката на Бил се обади строго откъм подножието на стълбището:
— Боричкахте ли се? Чух нещо да пада.
— Само мъх-мъх-мъничко, м-мамо.
И Бил свирепо се втренчи в Ричи. Тихо, заповядваше погледът.
— Престанете незабавно. Помислих, че таванът ще ми падне на главата.
— В-в-веднага спираме.
Чуха я как се връща към кухнята. Бил бе омотал окървавената си ръка с носна кърпа; платът подгизваше от кръв и скоро щеше да протече. Момчетата изтичаха в банята и Бил държа ръка под студената вода докато спря да кърви. Изчистени, раните изглеждаха малки, но жестоко срязани. Ричи усещаше как му призлява от самия вид на белите ръбчета и червеното месо отвътре. Покри ги с лепенки колкото можеше по-бързо.
— А-а-адски б-боли — каза Бил.
— Ами защо ти трябваше да си пъхаш ръката там, диване с диване?
Бил замислено се вгледа в кръглите лепенки по пръстите си, после вдигна очи към Ричи.
— Клъ-хъ-оунът б-беше — каза той. — К-клоунът, с-с-само че се п-правеше на Джъ-джъ-джордж.
— Точно така — кимна Ричи. — Както пак клоунът се е правил на мумия, когато го видял Бен. И както се е правил на онзи, болният, пред Еди.
— Прро-ххо-окаженият.
— Именно.
— О-обаче н-наистина ли е клъ-клъ-клоун?
— Чудовище е — глухо промълви Ричи. — Някакво чудовище. Някакво чудовище тук, в Дери. И убива деца.

6.
В съботния ден след строежа на бента в Пущинака, след сблъсъка с мистър Нел и оживялата снимка, Ричи, Бен и Бевърли Марш се озоваха лице в лице не с едно, а с цели две чудовища… и си платиха скъпо за това. Поне Ричи си плати. Чудовищата бяха страховити, ала не твърде опасни; дебнеха жертвите си върху екрана на кино „Аладин“, а Ричи, Бен и Бев ги гледаха от балкона.
Едното чудовище беше Майкъл Ландън в ролята на върколак и изглеждаше страшно гот, защото даже като върколак имаше прическа на лимбички. Другото беше Гари Конуей в ролята на изпотрошен шофьор, загинал при злополука. Съживяваше го потомък на Виктор Франкенщайн, който хвърляше ненужните парчета на стадо алигатори в мазето си. Освен това програмата съдържаше: кинопреглед с последната парижка мода и най-новата експлозия на ракета „Авангард“ в Кейп Канаверал, две рисувани филмчета на „Уорнър Брадърс“, едно с моряка Попай и едно с Чили Уили (по някаква неизвестна причина шапката на Чили Уили винаги караше Ричи да се превива от смях), плюс ОЧАКВАЙТЕ ИДНАТА СЕДМИЦА. Идната седмица можеха да очакват няколко филма, два от които Ричи включи незабавно в своя списък за задължително посещение: „Аз се омъжих за космическо чудовище“ и „Петното“.
Бен си мълча през цялото време. Преди прожекцията едва не бе попаднал пред очите на Хенри, Бълвоча и Виктор; Ричи предполагаше, че от това са всички тревоги на Камарата. Бен обаче изобщо не мислеше за отрепките (те седяха долу пред екрана, замеряха се с кутии от пуканки и дюдюкаха). Истинската причина за мълчанието му беше Бевърли. Нейната близост го вълнуваше непоносимо, до болка. Цялото му тяло настръхваше от студ, ала помръднеше ли Бевърли и най-лекичко на седалката, по кожата му пробягваше огнена вълна, сякаш беболен от тропическа треска. Когато тя посегна за пуканки и мимоходом докачи ръката му, Бен се разтрепера от екстаз. По-късно щеше да си мисли, че тия три часа до Бевърли са били едновременно най-дългите и най-кратките през живота му.
Без да подозира, че приятелят му страда дълбоко от спазмите на първата любов, Ричи се чувствуваше свеж като прясно боядисана ограда. В личната му класация за филми най-високо стоеше Франсис говорещото муле, а над него имаше само едно — чифт филми на ужаса в салон претъпкан с дечурлига и всички да крещят и пищят с все сила на най-страшните места. За нищо на света не би предположил наличието на някаква връзка между тия два евтини филма на „Американ Интернейшънъл“ и онова, което става в града… поне за момента не предполагаше такова нещо.
В петък сутринта бе видял във вестника обявата за двойната съботна прожекция и тутакси бе забравил колко зле спа предната нощ, как накрая стана и щракна нощната лампа — бебешки номера, не ще и дума, но иначе нямаше да мигне. На сутринта нещата отново изглеждаха нормални… е, почти. Започваше да си мисли, че двамата с Бил може просто да са имали обща халюцинация. Разбира се, раните по пръстите на Бил не бяха халюцинация, но можеше и да се е порязал върху ръба на някоя страница. Много плътни страници имаше онзи албум. Освен това никакъв закон не го задължаваше да мисли по въпроса в близките десет години, нали така? Хайде де!
И тъй, в утрото след едно преживяване, което би заставило всеки възрастен да хукне към най-близкия психиатър, Ричи Тозиър се събуди ободрен, излапа огромен брой палачинки, зърна на забавната страница обявата за двата филма на ужаса, провери финансите си, установи затруднителното им състояние (е… май би било по-точно да се каже „опустошено“) и удари на молби да му възложат някоя домакинска работа.
Татко му, който бе слязъл на закуска с бялата зъболекарска престилка, остави спортните страници на вестника и си наля втора чаша кафе. Носеше очила със стоманени рамки, леко оплешивяваше на тила и щеше да умре от рак на ларинкса през 1973 година. Надигайки чашката, той погледна каква реклама му сочи момчето.
— Филми на ужаса — изрече Уентуърт Тозиър.
— Аха — ухили се Ричи.
— Май много ти се ходи — установи Уентуърт Тозиър.
— Аха!
— Май ти се струва, че ще умреш в страшни мъки, ако не идеш да гледаш тия долнопробни филмчета.
— Да, да, непременно! Знам си! Ще умра! Гхххъррааах!
Ричи сграбчи гърлото си с две ръце, изплези език и се търкулна на пода. Такава бе представата му за чар — малко странна, трябва да се признае.
— За Бога, Ричи, няма ли да престанеш? — обади се майка му откъм печката, където му пържеше две яйца за дояждане след палачинките.
— Бре-бре, Рич — възкликна татко му, докато Ричи заемаше предишната позиция. — Сигурно съм забравил да ти дам джобни пари в понеделник. Не се сещам за друга причина пак да ти трябва финансиране в петък.
— Ами то…
— Похарчи ли ги?
— Ами то…
— Темата се оказа прекалено дълбока за момче с толкова плитък мозък — констатира Уентуърт Тозиър. Той положи лакът на масата, подпря брадата си с длан и се втренчи в първородния си и единствен син с изражение на най-искрен интерес. — За какво ги похарчи?
Ричи незабавно се превъплъти в Английския камериер Тудълс.
— Че как иначе, похарчих ги, благородни сър, тъй не е ли? Хип-хип, ура-ура и прочие боклуци. Моят скромен дял за военното усилие. Всички жертвуваме по нещичко, та да отблъснем кръвожадните хуни, тъй не е ли? Сегиз-тогиз позагазим, чули да сте? Сегиз-тогиз ни посбъхтят, чули да сте? Сегиз-тогиз…
— Сегиз-тогиз се чудим кой ни сра в гащите — кротко добави Уент и посегна към ягодите.
— Спести ми вулгарностите на закуска, ако обичаш — каза Маги Тозиър на съпруга си докато слагаше яйцата пред момчето. После скастри Ричи: — Чудя се защо изобщо си тъпчеш главата с подобни ужасни щуротии.
— О, майчице — изстена Ричи.
Изглеждаше смазан и унил, но в душата си ликуваше. И двамата му родители бяха за него като отворена книга — оръфана и любима книга — затова вече не се съмняваше, че ще получи каквото иска: домакински задачи и разрешение да посети прожекцията в събота следобед.
Уент приведе глава към Ричи и се усмихна широко.
— Сега вече май те заклещих натясно.
— Тъй ли, тате? — отвърна Ричи и също се усмихна… с лека тревога.
— О, да. Чувал ли си за тревата край къщи, Ричи? Запознат ли си с нея?
— Че как да не съм, благородни сър — опита Ричи пак да се превъплъти в Тудълс. — Доста занемарена, тъй не е ли?
— Е тъй, е тъй — съгласи се Уент. — И ти, Ричи, ще ни отървеш от тази беда.
— Аз ли?
— Да, ти. Окоси я, Ричи.
— Готово бе, тате, дадено — отвърна Ричи, ала в ума му внезапно възникна ужасно подозрение. Може би татко му говореше не само за тревата отпред.
Усмивката на Уентуърт Тозиър се ширна още повече и той заприлича на кръвожадна акула.
— Всичката трева, о, малоумно чедо на чреслата ми. Отпред. Отзад. Отстрани. И щом свършиш, ще лепна върху дланта ти две зелени хартийки с лика на Джордж Уошингтън от едната страна, а от другата — пирамида, над която грее Всевиждащото око.
— Нещо не те разбирам, тате — каза Ричи, но се боеше, че разбира твърде добре.
— Два долара.
— Два долара за всичката трева? — провикна се искрено оскърбеният Ричи. — Че то толкова трева няма в целия квартал! Божичко, тате!
Уент въздъхна и пак вдигна вестника. Ричи видя голямото заглавие на първа страница: ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ. За момент си припомни странния албум на Джордж Денброу… но онова сигурно беше халюцинация; а и да не беше — вчера си е за вчера.
— Като те гледам, май не ти се ходи чак толкова на ония филми — подхвърли Уент иззад вестника.
След миг очите му изникнаха над ръба и огледаха Ричи. С известна доза лукавство, трябва да се признае. Както гледа над картите си покерджия с каре аса.
— Когато викаш за тая работа близнаците Кларк, даваш им по два долара на човек!
— Вярно — призна Уент. — Обаче доколкото знам, близнаците не са се залетяли да гледат кино утре. Или ако са се залетяли, трябва да имат необходимите средства за целта, защото отдавна не са наминавали да проверят растежа на тревните площи край нашето домашно огнище. Ти обаче държиш да гледаш кино, а си лишен от съответните фондове. Ако усещаш натиск в корема, Ричи, може да е от петте палачинки и двете яйца за закуска, а може и да е от пищова на дърт изнудвач като мен. Тъй не е ли?
И очите на Уент отново потънаха зад вестника.
— Той ме шантажира — съобщи Ричи на майка си, която дъвчеше препечена филийка. Пак се мъчеше да сваля килограми. — Просто искам да знаеш, че това се нарича шантаж.
— Да, скъпи, знам — отвърна майка му. — Имаш жълтък на брадичката.
Ричи избърса жълтъка от брадичката си.
— Три долара, ако я окося преди да се прибереш довечера, навит ли си? — запита той вестника.
Очите на баща му се мярнаха за миг.
— Два и петдесет.
— Ех, човече — въздъхна Ричи. — Голям си главорез.
— Истинското ми призвание — обади се Уент иззад вестника. — Решавай, Ричи. Искам да изчета боксовата колонка.
— Разбрахме се — капитулира Ричи и пак въздъхна.
Така си беше то — щом свой човек те хване за топките, най-зле стиска. Но като си помислиш мъничко — голям майтапизъм всъщност.
Докато влачеше косачката, той се зае да репетира разните Гласове.

8.
Денят беше слънчев, ветровит и прохладен. Ричи подскачаше с джазова стъпка по Сентър стрийт, щракаше с пръсти и тихичко си тананикаше „Скокливата червеношийка“. Чувствуваше се превъзходно. На път за киното винаги имаше отлично настроение — обичаше този вълшебен свят на приказни сънища. Съжаляваше всички нещастници, натоварени с тъпи задължения в такъв прекрасен ден — Бил с неговата говорна терапия или горкия Мъжага Стан, който цял следобед ще лъска стъпалата пред входа или ще мете гаража само защото някакъв си поднос хвръкнал надясно вместо наляво.
В задния си джоб имаше йо-йо. Извади го и за кой ли вече път се опита да го укроти. Отдавна копнееше за това умение, но засега всички опити завършваха с провал. Тая шибана ситна щуротия просто не искаше да слуша. Или почваше да скача насам-натам, или провисваше като черво.
Някъде към средата на стръмната Сентър стрийт той зърна едно момиче с бежова плисирана пола и бяла блузка без ръкави да седи на пейката пред дрогерията „Шук“. Ядеше фунийка сладолед — с фъстъци, ако не го лъжеха очите. По гърба й се спускаха лъскави рижо-кестеняви къдрици, които проблесваха ту в меден, ту в почти рус оттенък. Ричи знаеше само едно момиче с подобна коса — Бевърли Марш.
Ричи харесваше Бев. Е, харесваше я, но не в онзи смисъл. Възхищаваше се от външността й (и знаеше, че не е единствен — момичета като Сали Мюлер и Грета Бауи люто ненавиждаха Бевърли, защото все още бяха твърде малки и не разбираха как тъй могат да получават всичко с лекота… а по красота да се мерят с някаква си нещастница от мизерните апартаменти на Долна главна улица), но я харесваше най-вече задето беше мъжко момиче и имаше превъзходно чувство за хумор. Освен това често й се намираха цигари. С две думи, харесваше я като „наше момче“. И все пак един-два пъти с изненада бе откривал, че се пита какви ли гащички носи под скромните избелели поли… а за „наше момче“ не се задават подобни въпроси, нали?
Момче ли, момиче ли, но едно трябваше да й се признае — изглеждаше страхотно.
Пристъпвайки към пейката, където Бевърли ядеше сладолед, Ричи пристегна колана на невидим шлифер, придърпа напред периферията на невидима мека шапка и си представи, че е Хъмфри Богарт. Прибавяйки подходящия Глас, той наистина се превърна в Хъмфри Богарт — поне в своите очи. За останалите си беше все същият Ричи Тозиър, само леко попресипнал.
— Здравей, душице — изрече той, наближавайки с мека походка към пейката, откъдето Бевърли разсеяно се вглеждаше в минаващите коли. — Излишно е да чакаш автобусс. Нацисстите ни отрязаха вссички пътища за бягство. Посследният самолет излита в полунощ. Бъди там. Той се нуждае от теб, душице. Аз също… но ще се ссправя някак.
— Здрасти, Ричи — каза Бев и когато обърна глава към него, той забеляза на дясната й буза червено-синкаво петно като сянка от гарваново крило.
Външността й отново го порази… ала сега се запита дали пък наистина няма да се окаже красива. До този миг не бе и помислял, че извън филмите може да има хубави момичета, а още по-малко — че познава някое от тях. Навярно синината му бе дала да усети евентуалната красота — дълбок контраст, очебиен недостатък, който първо привлича вниманието, а сетне някак подчертава останалото: сиво-сините очи, естествено алените устни, млечнобялата детска кожа. Край носа й имаше няколко ситни лунички.
— Да си виждал нещо зелено? — запита тя, отмятайки предизвикателно глава.
— Теб, душице — заяви Ричи. — Позеленяла си като лимбургско ссирене. Но щом се измъкнем от Кассабланка, отиваш право в най-сскъпата болница. Пак ще те избелим. Кълна ссе в гроба на майка сси.
— Тъп си като задник, Ричи — каза тя, ала все пак се поусмихна. — Изобщо не приличаш на Хъмфри Богарт.
Ричи седна до нея.
— Ще ходиш ли на кино?
— Нямам пукната пара — отвърна тя. — Може ли да го видя това йо-йо?
Той й подаде играчката.
— Каня се да го върна за рекламация. Уж трябва да ме слуша, ама не ще. Прецакали са ме.
Тя пъхна пръст в халката на края на връвчицата и Ричи бързо намести очилата си, за да види по-добре какво ще стане. Бевърли обърна ръка с длан нагоре, приютила кръглото йо-йо в меката вдлъбнатина между събраните пръсти. После търкулна играчката по показалеца. Топчето увисна на връвчицата и застина. Когато Бев го помами с пръст, то изведнъж се събуди и моментално подскочи в дланта й.
— Глей кви номера, гръм да ме удари! — възкликна Ричи.
— Това са детски работи — каза Бев. — Гледай сега.
Тя пак отпусна топчето до края на връвчицата. Остави го да повиси малко, после го прибра в дланта си с поредица от кратки равномерни тласъци.
— О, стига вече — каза Ричи. — Мразя да ми се фукат.
— Ами какво ще речеш за това? — нежно се усмихна Бевърли.
Тя раздвижи ръка и топчето заподскача нагоре-надолу като на пружина. Завърши с два широки кръга (при това едва не удари някаква куцукаща старица, която ги изгледа свирепо). Сетне играчката отново се озова в дланта й с идеално навита връвчица. Бев я върна на Ричи и пак седна. Ричи се настани до нея, зяпнал от искрено възхищение. Бев го погледна и се изкиска.
— Затвори си устата, че ще лапнеш муха.
Ричи затвори уста и зъбите му тракнаха.
— Освен това последното си беше чист късмет. За пръв път правя два кръга без да съркам.
Край тях вече минаваха групички хлапета, забързани към киното. Мярнаха се Питър Гордън и Марша Фейдън. Злите езици разправяха, че са гаджета, но Ричи предполагаше, че ходят заедно просто защото живеят врата до врата на Уест Бродуей, пък и тъпаци като тях несъмнено се нуждаеха от взаимна подкрепа и симпатия. Макар че беше едва на дванайсет години, Питър Гордън вече събираше богата реколта младежки пъпки. Понякога се мотаеше с Бауърс, Крис и Хъгинс, но не му стискаше да предприеме нещо самостоятелно.
Питър се озърна към двамата на пейката и пропя:
— Рич и Бевърли седят, нощни светила броят. Пе-це, пе-лув, пе-ки. Първо мене, после тебе…
— … после Рич дундурка бебе! — довърши Марша с идиотски смях.
— Заповядай да седнеш, сладурче — отвърна Бев и размаха среден пръст.
Марша възмутено извърна глава, сякаш не можеше да повярва, че има толкова невъзпитани хора. Гордън я прегърна и подвикна през рамо към Ричи:
— Пак ще се видим, очиларко.
— Ще видиш на баба си фустата — затапи го Ричи остроумно (макар и не твърде смислено).
Бевърли щеше да припадне от смях. За миг се подпря върху рамото на Ричи и той успя да си помисли, че има нещо приятно в този допир и чувството за близост с крехкото тяло. После Бев се изправи.
— Брей, че са префърцунени! — възкликна тя.
— Да, Марша Фейдън сигурно пикае розова вода — каза Ричи и Бевърли пак се разкиска.
— Шанел номер пет — глухо избъбри тя, притискайки устата си с длани.
— Че как иначе — съгласи се Ричи, макар да нямаше представа какъв е тоя Шанел номер пет. — Бев?
— Какво?
— Можеш ли да ме научиш как да въртя йо-йо?
— Сигурно. Не съм опитвала да уча някого.
— Ами ти как успя? Кой те научи?
Тя му хвърли презрителен поглед.
— Никой не ме е учил. Сама се научих. Както и да въртя бастунче. Страхотна съм на…
— Във вашия род не страдате от излишна скромност — вдигна очи към небето Ричи.
— Добре де, какво да правя, като наистина съм страхотна? Обаче не съм взимала уроци или нещо подобно.
— Наистина ли можеш да въртиш бастунче?
— Естествено.
— В гимназията сигурно ще те сложат да водиш мажоретките на парад, а?
Тя се усмихна. Ричи никога не бе виждал подобна усмивка. Беше едновременно мъдра, цинична и тъжна. Неволно се отдръпна от незнайната й мощ, също както бе отскочил, когато оживя снимката в албума на Джорджи.
— Това е за момичета като Марша Фейдън — каза Бев. — Или Сали Мюлер и Грета Бауи. Момичета, дето пикаят розова вода. Бащите им дават на училището пари за спортните екипи и униформите. Танто за танто. Никога няма да ме вземат при мажоретките.
— Божичко, Бев, не бива така да…
— Бива, щом е вярно. — Тя вдигна рамене. — Не ми пука. За какво ми е да се премятам и да си показвам гащите пред милион зяпачи? Гледай, Ричи. Виж сега.
В следващите десет минути Бев се зае да му покаже как да задържи топчето неподвижно. Към края на урока Ричи взе наистина да схваща, макар че успяваше да го върне нагоре само до средата на връвчицата.
— Не дърпаш достатъчно рязко, там е цялата работа — заяви Бев.
Ричи погледна часовника над отсрещната кантора и скочи, прибирайки играчката в задния си джоб.
— Олеле, трябва да бягам, Бев. Имах среща с Камарата. Ще си рече, че съм му вързал тенекия.
— Кой е Камарата?
— А, Бен Ханском. Аз обаче му викам Камарата. Нали знаеш, като бореца — Кълаун Камарата.
Бевърли се навъси.
— Не си много учтив. Бен ми харесва.
— Не мой да ма биеш, госдарю! — изписка Ричи с Гласа на Пиканини, като въртеше комично очи и кършеше ръце. — Не мой да ма шибаш с тоз камшик, аз ша сам кротко негро, госпожа, аз ша…
— Ричи! — тихичко каза Бев.
Ричи заряза Гласа.
— И аз го харесвам — каза той. — Преди два дни построихме бент в Пущинака и…
— Там ли ходите? Там ли играете с Бен?
— Естествено. Цяла тайфа сме. Долу е страшно гот. — Ричи пак се озърна към часовника. — Наистина трябва да напускам сцената. Бен ще ме чака.
— Добре.
Той помълча, замисли се и предложи:
— Ела и ти, ако нямаш друга работа.
— Без пари съм, казах ти вече.
— Аз ще ти взема билет. Имам два долара.
Тя метна остатъка от сладоледа в близкото кошче за смет. После отправи към Ричи бистър сиво-синкав поглед. В красивите й очи трептеше сдържана насмешка. Демонстративно си пооправи косата и запита:
— О, скъпи, на среща ли ме каниш?
За миг Ричи се стъписа — нещо твърде рядко за него. Даже усети как бузите му пламват. Беше направил съвършено нормално предложение, както на Бен… само че пред Бен май бе споменал нещо за връщане на дълга, а? Да. А на Бевърли — нито думица.
Изведнъж Ричи се почувствува някак странно. Бе свел очи, за да се спаси от насмешливия поглед и ненадейно откри, че докато Бев хвърляше сладоледа, полата й се е надигнала и сега се виждат коленете. Надигна глава, но и това не помогна — изпречиха му се две напъпващи гърдички.
Както винаги в миг на объркване, Ричи подири спасение в абсурда.
— Да! Среща! — провикна се той и рухна на колене със сплетени пръсти. — Моля те, ела! Моля те! Ще турна край на живота си, ако откажеш, тъй не е ли? Чула да си?
— О, Ричи, толкова си смахнат — каза тя и пак се изкиска… ала не плъзна ли лека руменина по бузите й? Може би да, но от това изглеждаше още по-красива. — Ставай додето не са те арестували.
Той стана и пак се тръсна на пейката. Душевното му равновесие се завръщаше. Така си беше — закъсаш ли, само някоя щуротия ще те оправи.
— Идваш ли?
— Дадено — каза Бев. — Много ти благодаря. Представи си само! Първата ми среща. Как ли ще дочакам вечерта, че да си я запиша в дневника?
Тя притисна длани между напъпващите си гърди, запърха с мигли и се разсмя.
— Е, стига вече с тая среща — каза Ричи.
Бевърли въздъхна.
— Нямаш романтична душа и това си е.
— Адски си права.
И все пак Ричи изпитваше смътно задоволство. Светът изведнъж му се стори безкрайно ведър и дружелюбен. Неволно взе да се озърта към Бев. Тя гледаше отсрещните витрини — роклите и нощниците в „Корнъл-Хопли“, хавлиите и тенджерите в „Намалени цени“, а Ричи крадешком съзерцаваше рижите къдрици, извивката на брадичката й. Забеляза как изящно излизат от блузата голите й рамене. Забеляза презрамката на комбинезончето. Всички тия неща му доставяха наслада. Сам не знаеше защо, ала станалото в стаята на Джордж Денброу сега му изглеждаше по-далечно и незначително от когато и да било. Време бе да тръгва, да се срещне с Бен, но щеше да поседи още мъничко, докато Бевърли зяпа витрините, защото му беше приятно да я гледа, да бъде до нея.

9.
Хлапетата се тълпяха пред гишето на касиерката, подаваха по четвърт долар за билет и влизаха във фоайето. Като надникна през стъклената врата, Ричи зърна стълпотворение пред сладкарския щанд. Автоматът за пуканки работеше на пределни обороти, ръсеше царевица и капачето му подскачаше нагоре-надолу. От Бен нямаше и следа. Ричи запита Бевърли дали не го е зърнала. Тя поклати глава.
— Може вече да е вътре.
— Той каза, че няма пукната пара. А пък Дъщерята на Франкенщайн не пуска никого без билет.
Ричи посочи с палец към мисис Коул, която работеше като касиерка в „Аладин“ още от времето на немите филми. Ярко къносаната й коса беше толкова рядка, че през нея се виждаше кожата на черепа. Имаше огромни провиснали устни и ги мажеше с лилаво червило. По бузите й аленееха петна от руж. Веждите й бяха изрисувани с черен молив. Мисис Коул се държеше съвършено демократично. Мразеше всички деца поравно.
— Ама че работа, не искам да влизам без него, обаче киното ще започне — каза Ричи. — Къде се мотае, да го вземат мътните?
— Можеш да му оставиш билет на касата — логично предложи Бев. — Като дойде…
Но точно в този момент Бен изскочи иззад ъгъла на Сентър и Маклин стрийт. Пухтеше като локомотив и коремът му подскачаше под анцуга. Зърна Ричи и понечи да размаха ръка. Сетне зърна Бев и ръката му застина във въздуха. За миг очите му се разшириха. Той довърши жеста и бавно закрачи насреща им.
— Здрасти, Ричи — каза Бен и стрелна Бевърли с кратък поглед. Сякаш се боеше, че ако прекали с гледането, ще последва взрив. — Здрасти, Бев.
— Здравей, Бен — отвърна тя.
Помежду им натегна странно мълчание — не толкова неловко, колкото някак могъщо, помисли Ричи. И усети неясна тръпка на ревност, защото между двамата бе прелетяло нещо, а той оставаше извън него, каквото и да бе то.
— Здрасти бе, Камара! — възкликна той. — Бях си рекъл, че те е хванало шубето. Тия страхотии ще ти смъкнат поне пет кила от щедро надареното тяло. Еха-а, еха-а, ще ти побелее косата, момче. Тъй ще трепериш на излизане, че ще трябва да ти помагат с ритници.
Ричи тръгна към касата, но Бен го хвана за рамото. Опита да каже нещо, зърна усмивката на Бевърли, задави се и трябваше да започне отново.
— Отдавна съм тук — обясни той, — обаче се скрих зад ъгъла като дойдоха ония типове.
— Кои типове? — запита Ричи, но вече подозираше за кого става дума.
— Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс. И още неколцина.
Ричи подсвирна.
— Сигурно вече са в салона. Не ги видях да се редят за бонбони.
— Да, и аз тъй мисля.
— На тяхно място не бих си харчил парите за филми на ужаса — каза Ричи. — Просто щях да си стоя у дома и да зяпам в огледалото. Голяма икономия.
Бевърли избухна в безгрижен смях, но Бен се усмихна едва-едва. Може би миналата седмица Хенри Бауърс възнамеряваше само да го понабие, но сега твърдо се канеше да го очисти. Бен нямаше никакви илюзии по въпроса.
— Знаеш ли какво — каза Ричи. — Ще се качим на балкона. Те вече са седнали долу, на втори или трети ред, с крака на облегалките.
— Сигурен ли си? — запита Бен. Не знаеше дали Ричи разбира каква беля могат да си навлекат с ония типове… и естествено, най-вече с Хенри.
Ричи, който преди три месеца се бе разминал на косъм с жесток побой от страна на Хенри и смахнатите му приятелчета (беше успял да се укрие, представете си, в щанда за играчки на универсалния магазин), знаеше за веселата компания много повече, отколкото предполагаше Бен.
— Ако не бях сигурен, изобщо нямаше да вляза — отвърна той. — Обичам киното, Камара, но не ми се умира за него.
— Освен това, ако ни закачат, ще викнем Фокси да ги изхвърли — добави Бев.
Фокси беше управителят на „Аладин“ мистър Фоксуърт — мършав, смугъл и навъсен човечец. В момента продаваше сладкиши и нареждаше монотонно: „Пазете си реда, пазете си реда, пазете си реда“. С оръфания смокинг и пожълтялата захабена риза приличаше на отдавна фалирал предприемач.
Бен недоверчиво прехвърляше поглед от Бев и Ричи към Фокси и обратно.
— Не можеш да им подчиниш целия си живот, човече — тихо каза Ричи. — Не го ли разбираш?
— Май си прав — въздъхна Бен.
Всъщност не беше убеден… но присъствието на Бевърли изменяше положението по най-безумен начин. Ако я нямаше, би се опитал да убеди Ричи, че ще е по-добре да идат на кино някой друг ден. А ако Ричи не се съгласеше, Бен навярно щеше да си тръгне. Но Бев беше тук. Не искаше тя да го сметне за страхливец. А мисълта да седи с нея на балкона, в тъмното (макар че Ричи най-вероятно щеше да седне помежду им), беше невероятно привлекателна.
— Ще изчакаме да почне филмът, после влизаме — каза Ричи. Ухили се и щипна Бен по ръката. — Майната му, Камара, веднъж се мре.
Бен сключи вежди и изсумтя весело. Ричи се разсмя. Бевърли ги поогледа и заприглася на смеха.
Ричи отново се упъти към касата. Мисис Коул презрително подви виолетовите си устни.
— Дойбър ти ден, драга лейди — поздрави Ричи с изискания Глас на барон Дупебарсън. — Изпаднал съм в крайна нюжда да полюча три били-били за ваште мили стари американски кинематографийки.
— Не дрънкай, момче, ами казвай какво искаш — излаяха виолетовите устни през кръглата дупка в стъклото.
Изрисуваните вежди заподскачаха нагоре-надолу и нещо в това движение толкова разстрои Ричи, че той кротко пъхна смачкания долар през процепа и измънка:
— Три, моля.
Отвътре изхвръкнаха три билета. Ричи ги взе. Зловещата касиерка изтласка през процепа четвърт долар ресто.
— Без пакости, без замеряне с кутии от пуканки, без викане, без тичане из фоайето и салона.
— Да, госпожо — отвърна Ричи и се оттегли към Бен и Бев. Ухили се и сподели: — Знаете ли, топло ми става на сърцето, като видя колко обича децата тая дъртофелница.
Постояха още малко, чакайки филмът да започне. Касиерката ги гледаше подозрително от стъклената си клетка. Ричи разказваше на Бев за бента в Пущинака, пускайки репликите на мистър Нел с новия си Глас на Ирландското ченге. Скоро момичето се разкиска, а след още малко взе да се превива от смях. Даже Бен се подсмиваше, макар че непрестанно въртеше очи ту към стъклената врата на Аладин, ту към лицето на Бевърли.

10.
На балкона беше чудесно. Докато сменяха ролката на „Аз бях младият Франкенщайн“, Ричи забеляза лайнарската тайфа на Хенри Бауърс. Точно както бе предполагал — долу на втория ред. Бяха петима или шестима — ученици от пети, шести и седми клас, всички с черни полуботуши, вдигнати върху облегалките отпред. Фокси идваше и им нареждаше да си свалят краката. Сваляха ги. Фокси си тръгваше. Ботушите незабавно се оказваха на облегалките. След пет-десет минути Фокси се връщаше и всичко почваше отначало. Не му стискаше да ги изхвърли и те отлично го знаеха.
Филмите бяха разкошни. Младият Франкенщайн се оказа грозен тъкмо както си му е ред. Ала младият върколак беше някак по-страшен… може би защото изглеждаше и мъничко печален. Не беше виновен за станалото. Един хипнотизатор го прецака, но успя само защото хлапето, което се превърна във върколак, трупаше в душата си гняв и злоба. Ричи неволно се запита колко ли хора по света таят подобни чувства. Хенри Бауърс беше направо тъпкан със злоба, обаче не си правеше труда да я крие.
Бевърли седеше между момчетата, взимаше пуканки от техните кутии, пищеше, закриваше очи, от време на време се смееше. Когато върколакът дебнеше момичето, което играе гимнастика в спортната зала след часовете, тя притисна лице към рамото на Бен и Ричи чу изненаданата въздишка на дебелака въпреки писъците на двеста хлапета в салона под тях.
Най-сетне върколакът бе убит. Във финалната сцена едно ченге замислено каза на колегата си, че това би трябвало да убеди хората да не си играят с неща, които е по-добре да се оставят Богу. Завесата закри екрана и лампите светнаха. Гръмнаха ръкопляскания. Рики се чувствуваше съвсем доволен въпреки лекото главоболие. Сигурно пак трябваше да ходи при очния доктор да му сменят очилата. Мрачно си помисли, че додето завърши училище, май ще носи шишета от Кока Кола.
Бен го дръпна за ръкава.
— Видяха ни, Ричи — прошепна той с пресъхнало от ужас гърло.
— Ъ?
— Бауърс и Крис. Докато излизаха, погледнаха нагоре. Видяха ни!
— Добре де, добре — каза Ричи. — Спокойно, Камара. Спокоооойно. Ще излезем през задната врата. Няма нищо страшно.
Слязоха по стълбите — Ричи начело, Бевърли в средата, а в ариергарда Бен на всяка втора крачка се озърташе през рамо.
— Ония типове наистина ли ти имат зъб, Бен? — запита Бевърли.
— Да, така изглежда — кимна Бен. — През последния учебен ден се сбих с Хенри Бауърс.
— Преби ли те?
— Не чак колкото му се щеше. Сигурно затова още беснее.
— Ханк-танк също си поизпатил от нашия човек — прошепна Ричи. — Поне така разправят хората. Не вярвам да му е било много сладко.
Той отвори задната врата и тримата излязоха в тесния проход между „Аладин“ и Закусвалнята на Нан. Откъм кофите за боклук някаква котка изсъска и хукна покрай тях. В края на прохода имаше дъсчен стобор. Котката се изкатери по него и изчезна. Нейде издрънча тенекиен капак. Бев трепна, сграбчи Ричи за рамото и се разсмя нервно.
— Май още съм наплашена от филмите — каза тя.
— Няма защо… — започна Ричи.
— Здрасти, скапаняк — обади се изотзад Хенри Бауърс.
Тримата стреснато се завъртяха. На входа на прохода стояха Хенри, Виктор и Бълвоча. Зад тях имаше още две момчета.
— Мама му стара, знаех си аз — изстена Бен.
Ричи мигом се обърна към „Аладин“, но вратата вече беше затворена и нямаше начин да я отворят отвън.
— Кажи последно сбогом, скапаняко — изрева Хенри и изведнъж се втурна към Бен.
Както тогава, така и след време, Ричи имаше чувството, че събитията са се развили като на кино — подобни неща просто не могат да се случат в реалния живот. В реалния живот по-малките деца ядат пердах, събират си зъбите и хукват към къщи.
Но този път не стана така.
Бевърли пристъпи напред и леко настрани, като че искаше да посрещне Хенри, може би даже да му стисне ръката. Ричи чу как тракат подкованите му ботуши. Подир него се задаваха Виктор и Бълвоча; другите две момчета останаха да пазят изхода.
— Остави го на мира! — изкрещя Бевърли. — Що не си намериш някой от твоята категория?
Без капчица джентълменско чувство Хенри изръмжа:
— Че той е голям колкото камион ма, курво. А сега ми се махай от…
Ричи протегна крак. Не че имаше подобно намерение. Кракът се раздвижи сам, също както понякога от устата му съвсем самички изскачаха не твърде здравословни майтапи. Хенри се натъкна на него и полетя напред. Тухленото покритие на уличката беше хлъзгаво, обсипано с боклуци от препълнените кофи зад закусвалнята. Хенри се пързулна като повален хокеист.
Когато след миг взе да се надига, ризата му беше облепена с мляно кафе, кал и прогнили листа от маруля.
— О, сега вече ще УМРЕТЕ! — изкрещя той.
До този момент Бен трепереше от ужас. Сега нещо в него се скъса. Нададе рев и грабна една от кофите за смет. Както я бе вдигнал над главата си, обилно поръсен с боклук, той за миг наистина заприлича на Кълаун Камарата. Лицето му беше бледо и изкривено от ярост. Запокити кофата. Тя се стовари върху кръста на Хенри и отново го просна по очи.
— Да се махаме! — викна Ричи.
Хукнаха към изхода. Виктор Крис им препречи пътя. Бен изрева, наведе глава и се заби като таран в корема на Виктор.
— Ууууф! — изпъшка Виктор и тупна по задник.
Бълвоча сграбчи с пълна шепа косата на Бевърли и жестоко я завъртя към тухления зид на „Аладин“. Бевърли отскочи от стената и продължи да тича, разтривайки рамото си. Ричи побягна подир нея, като мимоходом грабна капака от една кофа за смет. Бълвоча Хъгинс замахна насреща му с юмрук почти колкото свински бут. Ричи тласна напред кръглото парче поцинкована ламарина. Юмрукът на Бълвоча се стовари върху капака. Раздаде се гръмко, едва ли не мелодично бонннгг! Ричи усети как силата на удара пробягва по ръката му чак до рамото. Бълвоча изпищя и заподскача, стискайки премазаната си китка.
— Натам са шатрите на отеца мой — съобщи му доверително Ричи с твърде сносен Глас на Тони Къртис и хукна след Бен и Бевърли.
Край изхода едно от момчетата бе хванало Бевърли. Бен се боричкаше с него. Другото момче го риташе по задника без особен резултат. Ричи замахна с крак и на свой ред улучи задника на ритащия. Оня зави от болка. Ричи протегна едната си ръка на Бевърли, другата — на Бен.
— Бягайте! — викна той.
Момчето, с което се боричкаше Бен, пусна Бевърли и замахна с юмрук. За миг ухото на Ричи сякаш избухна от болка, после загълхна и пламна. В главата му зазвънтя тъничка нотка. Подобен звук чуваш, когато медицинската сестра в училище ти слага слушалки за проверка на слуха.
Бягаха по Сентър стрийт. Хората се обръщаха да ги гледат. Търбухът на Бен подскачаше нагоре-надолу. Косите на Бевърли се развяваха. Ричи пусна Бен и притисна здраво очилата си с лява ръка, за да не ги загуби. Главата му още кънтеше, ухото му сигурно щеше да се подуе, ала въпреки всичко се чувствуваше великолепно. Разсмя се. Бевърли му заприглася. Бен не закъсня да се присъедини към смеха им.
Пресякоха по Корт стрийт и рухнаха на една пейка пред полицейския участък — за момента това им се струваше единственото що-годе безопасно място в Дери. Бевърли преметна ръце през раменете на Бен и Ричи. Стисна ги с всичка сила.
— Беше велико! — очите й искряха. — Видяхте ли ония типове? Видяхте ли ги?
— Че как да не съм ги видял? — изпухтя Бен. — Видях ги и не ща повече да ги виждам.
От тия думи и тримата отново избухнаха в истеричен смях. Ричи все още очакваше бандата на Хенри да изникне иззад ъгъла на Корт стрийт и да им види сметката независимо от полицейския участък. Ала не спираше да се смее. Бевърли имаше право. Беше велико.
— Клубът на Неудачниците пуска Една По-Якичка! — възторжено закрещя Ричи. — Трака-трака-трак! — Той сбра длани край устата си и включи Гласа на Бен Бърни: — Ух-ха, УХ-ха, УХА-ЛА, дечица!
Някакъв полицай подаде глава през отворения прозорец на втория етаж и кресна:
— Ей, хлапета, да се махате оттук! Незабавно! Марш на разходка!
Ричи отвори уста да изрече някоя мъдрост — може би с новичкия си Глас на Ирландското ченге — но Бен го ритна по глезена.
— Затваряй си човката, Ричи — изсъска той и сам не повярва, че е казал подобно нещо.
— Вярно, Ричи — потвърди Бевърли и го изгледа нежно. — Би-бип.
— Добре де — каза Ричи. — Ами сега какво ви се прави, момчета? Сигур ще речете да потърсим Хенри Бауърс и да го питаме играе ли му се „Монопол“.
— Пепел ти на езика — каза Бев.
— Ъ? Туй пък какво значи?
— Зарежи — махна с ръка Бев. — Някои момчета са толкова невежи.
Изчервен до уши, Бен запита колебливо:
— Заболя ли те косата одеве, Бевърли?
Тя се усмихна топло и в този миг окончателно се увери в нещо, което бе подозирала и преди — че Бен Ханском е подателят на пощенската картичка с чудесното хайку.
— Не, само мъничко — каза тя.
— Дайте да идем в Пущинака — предложи Ричи.
И те отидоха… или по-скоро избягаха в Пущинака. По-късно Ричи щеше да мисли, че така са положили начало на събитията през цялото предстоящо лято. Пущинакът се превърна в тяхно царство. Също като Бен преди боя с големите момчета, Бевърли никога не бе слизала долу. Докато крачеха в индийска нишка по пътеката, тя вървеше между двамата. Полата й се полюшваше прекрасно и втренчен в нея Бен усещаше как го връхлитат мощни вълни на чувство, мъчително като стомашни спазми. Пак беше с гривничка на глезена. Лъчите на следобедното слънце играеха върху позлатата.
Пресякоха по камъните ръкава на Кендъскиг малко под мястото, където бяха изградили бента (потокът се раздвояваше седемдесет метра по-нагоре, а двеста метра по-надолу по пътя си към града двете течения отново се сливаха), откриха нова пътека и накрая излязоха пред източния ръкав, който беше много по-широк от западния. Реката искреше в мекия следобед. Отляво Бен забеляза два от познатите бетонни цилиндри с железни капаци на върха. Малко по-надолу над водата стърчаха широки бетонни тръби. От ръбовете им се стичаха мътни струйки. Някой дриска в центъра и всичко стига дотук, помисли Бен като си спомни обяснението на мистър Нел за канализационната система на Дери. Обзе го някакъв тъп, безсилен гняв. Навярно някога в тази река бяха плували риби. Сега едва ли имаше шанс да хванеш пъстърва по тия места. Виж, колкото до парче мръсна тоалетна хартия — гарантирано.
— Колко е хубаво тук — въздъхна Бев.
— Да, бива си го — кимна Ричи. — Конските мухи са се запилели нейде, а ветрецът прогонва комарите. — И той я огледа с надежда. — Да ти се намират цигари?
— Не — отвърна тя. — Имах две, ама ги изпуших вчера.
— Язък — промърмори Ричи.
Отекна сирена и тримата видяха как по насипа отвъд Пущинака с грохот прелита дълъг товарен влак, отиващ към депото. Ех, де да беше пътнически, през прозорците щеше да се разкрива страхотна гледка, помисли Ричи. Първо бедняшките къщурки на Олд кейп, после бамбуковите мочурища по отсрещния бряг на Кендъскиг и накрая, преди да напуснат Пущинака — пушеците над старата кариера, където е градското сметище.
.

Само за миг отново му мина мисълта за разказа на Еди — за прокажения под изоставената къща на Нийбълт стрийт. Прогони я от ума си и погледна Бен.
— Кое ти беше най-хубавото парче, Камара?
— Ъ? — виновно се завъртя Бен. Докато Бевърли се взираше отвъд Кендъскиг, унесена в някакви свои мисли, той пък бе гледал профила й… и синината по бузата.
— От филмите бе, тъпчо. Кое парче ти хареса най-много?
— Когато доктор Франкенщайн взе да мята трупове на крокодилите под къщата — каза Бен. — Там беше най-интересно.
— Гнусно беше — обади се Бевърли и потръпна. — Мразя такива неща. Крокодили, пирани и акули.
— Тъй ли? — веднага се заинтересува Ричи. — Какви са тия пирани?
— Мънички рибки — обясни Бевърли. — И зъбките им са мънички, обаче ужасно остри. Влезеш ли в река, дето ги има, изяждат те до кокал.
— Еха!
— В един филм гледах как туземците искат да пресекат някаква река, обаче мостът беше паднал — продължи тя. — Тогава пуснаха във водата вързана крава, и пресякоха докато пираните се занимаваха с нея. Като издърпаха въжето, от кравата беше останал само скелетът. После цяла седмица сънувах кошмари.
— Ей, де да имах от тия риби — радостно възкликна Ричи. — Щях да ги пусна във ваната на Хенри Бауърс.
Бен се изкиска.
— Той сигурно не се къпе.
— Не знам дали се къпе, обаче ще трябва да се пазим от тия типове — каза Бевърли. Пръстите й неволно докоснаха посинялата буза. — Онзи ден татко щеше да ми отнесе главата задето строших куп чинии. Един пердах седмично ми стига.
Настана кратко мълчание, което при други обстоятелства щеше да бъде неловко, ала сега не беше. Ричи го наруши с изявление, че най му харесало как младият върколак видял сметката на злия хипнотизатор. Побъбриха за двата филма, после за други филми на ужаса, за „Алфред Хичкок представя“ по телевизията… и така мина около час. Бев зърна край реката маргаритки и откъсна една. Погъделичка с нея първо брадичката на Ричи, после и на Бен — така се познавало дали обичат масло. Каза, че и двамата обичат. Докато проверяваше този съществен въпрос, и двамата усещаха лекото докосване на другата й ръка и аромата на косите й. Тя сближи лице с Бен само за секунда или две, ала през нощта той сънува очите й както ги бе видял в тая нищожна и същевременно безкрайна частица от времето.
Разговорът постепенно замираше, когато чуха пращене съчки и нечии стъпки по пътеката. Тримата бързо се завъртяха натам и Ричи изведъж ясно осъзна, че отзад е реката. Нямаха път за отстъпление.
Гласовете наближиха. Тримата скочиха на крака, Бен и Ричи без колебание застанаха пред Бевърли.
Храстите в края на пътеката се разклатиха… и изведъж от тях изникна Бил Денброу. С него имаше още едно момче, което Ричи бе виждал сегиз-тогиз. Казваше се Брадли някой-си-там и ужасно фъфлеше. Сигурно заедно са ходили в Бангор на говорна терапия, помисли Ричи.
— Шеф Бил! — възкликна той и веднага подхвана с Гласа на Тудълс: — Щастие е за нас да ви видим, благородни сър, мистър Денброу.
Бил ги огледа, ухили се… и докато погледът му се прехвърляше към Бен, към Бевърли и накрая към Брадли някой-си-там, в душата на Ричи се прокрадна странна увереност. Бевърли беше свой човек. Личеше си по очите на Бил. Брадли някой-си-там — не. Днес можеше да постои тук, можеше даже и друг път да дойде в Пущинака — никой нямаше да го спре, много съжаляваме, че Клубът на Неудачниците е пълен и вече си имаме експерт по говорни проблеми — но никога нямаше да стане част от него. Нямаше да стане част от тях.
Тази мисъл породи внезапен и необясним страх. За миг Ричи изпита чувството, което те спохожда когато осъзнаеш, че си отплувал прекалено навътре и водата вече те залива. В главата му проблясна догадка: Въвличат ни в нещо. Подбират ни най-внимателно. Нито едно от тия събития не е случайно. Дали вече сме се събрали всички?
Сетне догадката повлече хаотични, объркани мисли — като трясък на разбито стъкло върху тротоара. Пък и нямаше значение. Бил беше тук, Бил щеше да се погрижи за всичко; Бил нямаше да изтърве контрола над събитията. Той беше най-високият и без съмнение най-красивият от цялата компания. Ричи го осъзна изведнъж — стигаше му само да се озърне към Бев и да я види как зяпа Бил, а после да забележи и взора на Бен, вперен към нея с печално разбиране. Бил беше и най-силният — при това не само физически. В него имаше нещо повече, но тъй като Ричи не знаеше нито думата обаяние, нито пълния смисъл на думата магнетизъм, можеше само да се досеща, че силата на Бил е вкоренена дълбоко и е способна да се проявява по безброй начини, най-често съвсем неочаквани. Подозираше, че ако Бевърли се прехласне по него, или „му хвърли мерака“, или нещо подобно, Бен няма да ревнува (както би ревнувал, помисли Ричи, ако тя се захласне по мен); щеше да го приеме покорно, като нещо съвсем нормално. И още — Бил беше добър. Глупаво бе да се мисли подобно нещо (всъщност той не го и мислеше; усещаше го), но така си беше. От Бил сякаш извираха сила и доброта. Той беше като рицар от стар филм — овехтял, надраскан филм, ала все още способен да те кара да плачеш, да крещиш и ръкопляскаш след победния край. Сила и доброта. А пет години по-късно, след като спомените му за събитията от онова лято в Дери бързо избледняха, юношата Ричи Тозиър щеше да си помисли веднъж, че Джон Кенеди му прилича на Бил Пелтека.
На кого? — щеше да запита съзнанието му.
Той щеше да трепне леко озадачен и да тръсне глава. На едно познато момче, щеше да си помисли и да прогони неясния смут, побутвайки очилата си нагоре, после пак щеше да се захване с домашното. На едно момче, което познавах много, много отдавна.
Бил Денброу сложи ръце на кръста си, усмихна се ведро и каза:
— Съ-съ-ъ-брахме с-се, зна-а-чи… и къх-къх-какво ще пра-правим?
— Да ти се намират цигари? — запита с надежда Ричи

11.
Пет дни по-късно, докато юни наближаваше към края си, Бил каза на Ричи, че иска да идат на Нийбълт стрийт и да изследват верандата, под която Еди бе видял прокажения.
Двамата тъкмо наближаваха дома на Ричи и Бил тикаше Силвър. Почти по целия път бе возил Ричи на багажника — едно невероятно, опияняващо, шеметно летене през Дери — но предвидливо реши, че трябва да слязат на предната пресечка. Ако майката на Ричи ги видеше как карат, щеше да хвърли топа от ужас.
В теления преден багажник се подмятаха куп пистолети-играчки — два на Бил и три на Ричи. Почти целия следобед бяха играли на престрелка из Пущинака. Към три часа се появи Бевърли Марш с избелели джинси и вехта въздушна пушка „Дейзи“, която почти не гърмеше — когато дърпаха омотания със скоч спусък, пушката издаваше вместо гърмеж само глухо хъхрене. Като някоя от ония майтапчийски възглавнички-пърдялки, помисли Ричи, ама вече съвсем прокъсана от употреба. Бевърли пое ролята на японски снайперист. Страшно я биваше да се катери по дърветата и да издебва непредпазливите противници. Петното на бузата й вече беше жълтеникаво и едва си личеше.
— Какво рече? — не повярва на ушите си Ричи. Беше поразен… но и малко заинтригуван.
— И-и-искам да п-погледнем под оная въ-въ-веранда — повтори Бил.
Говореше упорито, ала не смееше да погледне Ричи. По скулите му пламтяха алени петна. Вече бяха пред дома на Ричи. Маги Тозиър седеше на верандата и четеше книжка. Тя им махна с ръка и подвикна:
— Здрасти, момчета! Искате ли чай с лед?
— Ей-сега идваме, мамо — отвърна Ричи и се завъртя към Бил. — Нищо няма да има там. За Бога, Еди сигурно е зърнал някой скитник и се е побъркал от страх. Нали го знаеш.
— Д-да, зъ-зъ-знам го. О-обаче пъх-пъпо-мниш ли с-с-снимката от а-албума?
Ричи смутено пристъпи от крак на крак. Бил надигна дясната си ръка. Вече нямаше лепенки, ала Ричи видя на трите мъ пръста кръгли заздравяващи ранички.
— Да, но…
— Слу-хху-ушай ме — каза Бил. Заговори съвсем тихо, впил поглед в очите на Ричи. Отново напомни приликата между разказите на Бен и Еди… и я свърза с онова, което бяха видели в оживялата снимка. Отново предположи, че клоунът е убил момчетата и момичетата, намирани мъртви из Дери от декември насам. — И мъх-мъх-може би не с-с-само т-тях — довърши Бил. — Кха-а-кво ще р-речеш за д-другите, дето из-из-изчезват? Кха-а-кво ще речеш за Е-е-еди Къ-къ-коркоран?
— Е, дявол да го вземе, баща му го е подплашил и той е запрашил нанякъде — отвърна Ричи. — Не четеш ли вестници?
— М-може и д-да е тъ-тъ-тъй, ама може и д-да не е — възрази Бил. — Аз го по-о-ознавах м-мъничко и знъ-знъ-знам, че б-баща му го пхе-ер-дашеше. З-знам още, ч-че по-о-някога спеше нъх-нъх-навън, к-като стане н-напечено.
— И клоунът може да го е спипал през нощта — замислено каза Ричи. — Това ли намекваш?
Бил кимна.
— Добре де, какво искаш? Автограф ли?
— Ако клъх-клъх-клоунът е убил дру-у-гите, значи е у-у-убил и Джъ-джорджи — каза Бил. Очите му се впиха в лицето на Ричи. Бяха като гранит — твърди, непреклонни, безмилостни. — Искам д-да го у-у-убия.
— Исусе Христе! — ужасено възкликна Ричи. — Че как ще го направиш?
— Т-татко има пих-пих-пистолет — каза Бил. По устните му прокапа слюнка, но Ричи почти не обърна внимание на това. — Ми-и-исли, ч-че го е с-с-скрил, ама аз знам кхъ-ъ-де е. На горната ла-лавица в н-неговия гъх-гъх-ардероб.
— Страхотно, стига онзи да е човек — каза Ричи, — и да го открием седнал върху куп детски кости…
— Налях чая, момчета! — весело подвикна майката на Ричи. — Идвайте да пиете!
— Веднага, мамо! — отвърна Ричи с широка притворна усмивка. Щом се завъртя към Бил, усмивката изчезна незабавно. — Щото лично аз не бих застрелял някого само задето е облечен в клоунски костюм, Били. Ти си ми най-добрият приятел, но не бих го сторил, а и на теб бих попречил, ако мога.
— Ами ако н-наистина има кху-у-упчина къ-къ-кости?
Ричи облиза устни и не намери какво да каже. После запита:
— Какво ще правиш, ако не е човек, Били? Ако наистина е някакво чудовище. Какво ще правиш, ако наистина съществуват такива твари? Бен Ханском каза, че мумията не хвърляла сянка и балоните се реели срещу вятъра. А пък снимката в албума на Джордж… или ни се е привидяло, или е било магия, а трябва да ти кажа, мой човек, че не вярвам да ни се е привидяло. Само от привиждане рани не стават, нали?
Бил поклати глава.
— Е, какво ще правим, ако не е човек, Били?
— Т-тогава ще тъ-тъ-трябва д-да измислим нъ-нъ-нещо друго.
— Да де — каза Ричи. — Представям си. Първо му гърмиш четири-пет пъти, обаче той продължава към нас като младия върколак, дето го гледахме с Бен и Бев. Тогава опитваш с прашката, а щом и тя не помогне, аз ще му метна малко прах за кихавица. И ако след всичко това продължава напред, искаме почивка и казваме: „Стига де, чакай малко. Това не е работа, мистър Чудовище. Гледай сега, трябва да отскоча до библиотеката и да проверя как стават тия неща. Ще се върна. Бъди така добър да ме изчакаш.“ Това ли ще речеш, Шеф Бил?
Той гледаше приятеля си и сърцето му буйно подскачаше в гърдите. Една част от душата му жадуваше Бил да настои за проверка под верандата на старата къща, ала друга част искаше — отчаяно искаше — Бил да зареже идеята. От една страна всичко това изглеждаше като да попаднеш в някой от съботните филми на ужаса, но от друга — и то най-решаващата страна — беше съвсем различно. Защото не беше безопасно като на кино, където знаеш, че всичко ще свърши добре, а и да свърши зле — не е болка за умирачка. Снимката в стаята на Джордж не беше като на кино. Мислеше си, че е забравил за нея, но очевидно само се залъгваше, защото отново си спомни как раните плъзнаха по пръстите на Бил. Ако не го бе дръпнал навреме…
Невероятно, но факт — Бил се усмихваше. Наистина се усмихваше.
— Т-т-ти искххх-аше да ти по-о-окажа с-с-снимката — каза той. — С-с-сега пъ-ък аз и-и-искам д-да видим к-къщата. Танто за т-танто.
— Джанти за панти — каза Ричи и двамата се разсмяха.
— Уххх-ху-у-утре с-с-сутрин — каза Бил, сякаш всичко бе вече решено.
— Ами ако е чудовище? — запита Ричи, гледайки Бил право в очите. — Ако пистолетът не го спре, Шеф Бил? Ако продължи към нас?
— Ще и-ххи-змислим не-е-ещо д-друго — каза Бил. — Н-няма к-къде да се денем.
Той отметна глава и се разкиска като смахнат. След кратко колебание Ричи му заприглася. Просто не можеше да се удържи.
Отправиха се по калдаръма към верандата. Маги им бе приготвила огромни чаши леден чай с плаващи ментови стръкчета и чиния ванилови вафли.
— С-с-съгласен ли си?
— Никак даже — каза Ричи. — Но ще дойда.
Би го тупна с всичка сила по гърба и от това страхът сякаш стана малко по-поносим, ала Ричи внезапно си помисли (и не грешеше), че тази вечер няма да заспи до късно.
— Момчета, вие май имахте някакъв сериозен спор — каза мисис Тозиър, сядайки с книжка в едната ръка и чаша леден чай в другата. Огледа ги изпитателно.
— А, на Денброу му е бръмнало в главата, че „Ред сокс“ ще се измъкнат в първа дивизия — отвърна Ричи.
— А-аз и т-т-т-т-татко мислим, ч-че имат г-големи ша-а-ансове — каза Бил и отпи от чая. — М-много е вку-хху-усно, ми-мисис Тозиър.
— Благодаря, Бил.
— Абе пелтек, „Ред сокс“ ще влязат в първа дивизия когато спреш да заекваш подхвърли Ричи.
— Ричи! — изписка смаяно мисис Тозиър.
От възмущение тя едва не изтърва чашата си. Но Ричи и Бил Денброу се смееха истерично, до припадък. Тя се взря в сина си, в Бил и пак в сина си, изпълнена с изненада — всъщност обикновено недоумение, но с примес на тъй тънък и остър страх, че чувството се вряза в сърцето й с едва доловима вибрация като камертон от прозрачен лед.
Не разбирам нито единия, нито другия, помисли тя. Къде ходят, какво правят, какво искат… и какво ще излезе от тях. Понякога, о, понякога очите им са диви и ту се боя за тях, ту се страхувам от тях…
Замисли се — за кой ли вече път — колко хубаво би било, ако можеха с Уент да си имат момиченце, красиво русо момиченце, та да си го облича с роклички, да му връзва панделки, а в неделя да му обува черни лачени обувчици. Красиво малко момиченце, което след училище ще иска да пече мънички питчици и ще си играе с кукли вместо да чете книжки за вентрилокизъм и да събира модели на състезателни коли.
Красиво малко момиченце, с което всичко да е ясно.

12.
— Носиш ли го? — тревожно запита Ричи.
Беше десет часа на следващото утро и двамата бутаха велосипедите си нагоре по Канзас стрийт. Отгоре надвисваше мътносиво небе. За следобед по радиото предсказваха дъжд. Ричи бе заспал чак по малките часове, а и Бил не изглеждаше да е прекарал спокойна нощ; под очите на Шеф Бил се издуваха синкави торбички — какви ти торбички, същински дисаги.
— Н-нося го — отвърна Бил и потупа джоба на зелената си канадка.
— Дай да видя — примоли се Ричи.
— Не сега — усмихна се Бил. — М-може д-да види и някой друг. Обаче г-гледай какво нося о-о-още.
Той бръкна под канадката и измъкна от задния си джоб фабрична алуминиева прашка.
— Мама му стара, сега вече я закършихме — разсмя се Ричи.
Бил се престори на засегнат.
— Их-их-хидеята б-беше твоя, Т-т-тозиър.
Прашката му беше подарък за миналия рожден ден. С нея Дзак бе опитал да постигне компромис между молбите на Бил за флоберка и категоричния отказ на майка му да допусне огнестрелно оръжие в ръцете на невръстно дете. В приложената инструкция пишеше, че след придобиване на известно умение прашката може да бъде чудесно ловно оръжие. „В умели ръце тя става точна и ефикасна като лък и дори като малокалибрен пистолет“ — обявяваше брошурката. След съвестното изброяване на достоинствата инструкцията не по-малко съвестно предупреждаваше, че прашката представлява определена опасност; собственикът й не бивало да стреля срещу хора с някое от двадесетте приложени стоманени топчета — това било като да се цели със зареден пистолет.
Бил все още не беше много точен (и тайничко предполагаше, че никога няма да овладее прашката както трябва), но вярваше в предупрежденията на брошурата — дебелият ластик се опъваше трудно, а топчетата пробиваха страхотни дупки в консервни кутии… разбира се, когато успееше да улучи.
— Напредваш ли със стрелбата, Шеф Бил? — запита Ричи.
— Мъ-мъ-мъничко — каза Бил.
Не беше съвсем искрен. След дълго изучаване на картинките в инструкцията (наречени кой знае защо фиги — фиг 1, фиг 2 и тъй нататък) и изнурителни тренировки в градския парк, той бе стигнал горе-долу до три попадения от всеки десет изстрела по хартиената мишена, която също бе включена в комплекта. А веднъж бе улучил центъра. Почти.
Ричи придърпа ластика, пусна го и върна прашката на Бил. Не каза нищо, но дълбоко се съмняваше дали ще помогне срещу чудовището, ако пистолетът на Дзак Денброу не свърши работа.
— Тъй, а? — рече той. — Добре де, носиш си прашката, чудо голямо! Гледай аз какво нося, Денброу.
И той измъкна от джоба на якето си пакетче с нарисуван на него плешив мъж, който издува бузи като жаба и казва: Ап-ЧХИИИ! Под картинката беше написано: КИХАВИЧНИЯТ ПРАХ НА ДОКТОР УОКИ. ЩЕ СИ ПАДНЕТЕ ОТ СМЯХ.
Двамата се спогледаха, помълчаха, после изведнъж избухнаха в бурен кикот и взеха да се тупат по раменете.
— Гххо-о-тови с-сме за вси-си-сичко — избъбри накрая Бил през смях, бършейки очите си с ръкава на канадката.
— Цуни ми задника, Пелтек — заяви Ричи.
— Ми-ххи-ислех, ч-че ти се к-к-каниш д-да ми го цунеш — рече Бил. — Слушай сега. Ще скри-ххи-ием твоето к-колело долу в Пу-у-щинака. Дето п-прибирам Силвър, когато играем. Ще те в-возя на б-б-багажника, за в случай, ч-че се н-наложи да б-бягаме бързо.
Ричи кимна без никакво намерение да спори. Неговият петдесет и пет сантиметров „Рали“ (понякога си удряше коленете в кормилото, щом завъртеше педалите по-силничко) беше същински пигмей в сравнение с мършавия и титаничен като подемен кран Силвър. Знаеше, че Бил е по-силен и Силвър е най-бързото колело на света.
Отидоха до мостчето и Бил помогна на Ричи да прибере велосипеда си отдолу. После седнаха, чувайки как над главите им от време на време преминават коли. Бил разкопча канадката и извади пистолета на баща си.
— Хху-у-убавичко д-да внимаваш — каза той и го подаде на Ричи след възторженото му подсвирване. — Тха-а-кива пи-пистолети нямат п-п-предпазител.
— Зареден ли е? — запита Ричи със страхопочитание. Пистолетът (немски Валтер, спомен на Дзак Денброу от Окупацията) му се стори невероятно тежък.
— О-о-още н-не — каза Бил, после се потупа по джоба. — Па-хха-а-троните с-са тук. Обаче та-та-татко казва, ч-че понякога п-пистолетът може да р-р-реши, че си не-е-предпазлив и сам да се за-за-зареди. За да те у-хху-убие.
На лицето му се появи странна усмивка, която би трябвало да подсказва, че не вярва в подобни глупости, но всъщност разкриваше, че ги смята за чиста истина.
Ричи го разбираше. Дълбоко в това оръжие се спотайваше смъртна заплаха, каквато не бе долавял нито в двата пистолета на татко си, нито дори в ловната пушка (макар че и в ловната пушка имаше нещо, нали? — нещо в начина, по който висеше наклонена, безмълвна и мазна в гаража; сякаш ако умееше да говори, би казала: Мога да стана много зла, само да ми хрумне; страшно зла, ха на бас). Но този Валтер… той сякаш беше създаден само с една цел — да убива хора. По гърба на Ричи полазиха тръпки, когато осъзна, че тъкмо затова е създаден. Какво друго можеш да правиш с пистолет? Да си палиш цигарите ли?
Като гледаше да държи колкото може по-настрани от спусъка, той завъртя цевта към себе си. Един поглед в черното изцъклено око на Валтера му стигаше, за да разбере напълно странната усмивка на Бил. Спомни си какво казваше баща му: Ако запомниш, че няма незаредена пушка, цял живот ще се разбираш с огнестрелните оръжия, Ричи. Върна пистолета на Бил, доволен, че се е отървал от него.
Бил пак прибра Валтера в джоба на канадката. Изведнъж Ричи усети, че къщата на Нийбълт стрийт не е чак толкова страшна… но за сметка на това вероятността да се пролее кръв сега му изглеждаше доста по-голяма.
Погледна към Бил, може би с намерение отново да оспори начинанието, ала видя изражението на лицето му, разбра го и само запита:
— Готов ли си?

13.
Както винаги, щом Бил отлепи и втория си крак от земята, Ричи бе уверен, че само след миг ще рухнат и ще си строшат тъпите тикви върху коравия бетон. Грамадният велосипед се люшкаше застрашително насам-натам. Единичните изстрели на картите за игра по спиците прераснаха в картечен огън. Пиянските залитания на колелото станаха още по-силни. Ричи затвори очи и зачака неизбежното.
После Бил изрева:
— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕД!
Велосипедът набра скорост и най-сетне прекрати люшкането, от което човек можеше да го хване морска болест. Ричи поотпусна отчаяната си хватка през кръста на Бил и прехвърли ръце върху багажника. Пресякоха по диагонал Канзас стрийт и с нарастваща скорост се стрелнаха по страничните улички, устремени в шеметен зигзаг към Уичъм. Изхвръкнаха като снаряд от тясната Страпъм стрийт и се понесоха по Уичъм с главоломна бързина. На завоя Бил рязко наклони Силвър и още веднъж изкрещя:
— Хай-йо, Силвър!
— Давай, Шеф Бил! — викна Ричи. Беше толкова изплашен, че всеки миг можеше да напълни гащите, ала същевременно се смееше като смахнат. — Настъпи педала!
Без да чака нова покана, Бил се надигна, приведе глава над кормилото и лудо завъртя педалите. Гърбът му беше учудващо широк за момче на единадесетгодишна възраст и гледайки как играят мускулите под канадката, как се надига ту едното, ту другото рамо, Ричи изведнъж усети твърдата увереност, че двамата са неуязвими… че ще живеят винаги и навеки. Е, може би не двамата, но Бил — непременно. Бил сам нямаше представа колко е силен, колко надежден и съвършен става понякога.
— Хай-йо, Силвър! — изкрещя Бил, а Ричи занарежда с тъничкия, писклив Глас на Негъра Джим:
— Хай-йо Силвър, убаво го рече, госдарю! Баш арно го караш туй ми ти колело! Леле Божке! Хай-йо, Силвърчо, НАПРРЕЕЕД!
Отминаващите край тях зелени ливади изглеждаха плоски и бездънни под сивото небе. В далечината Ричи зърна старата тухлена сграда на гарата. Вдясно от нея тъмнееха дълги полуцилиндрични складове. Силвър се раздруса, пресичайки един коловоз, после още един.
И ето я отдясно Нийбълт стрийт. ЖЕЛЕЗОПЪТНО ДЕПО ДЕРИ, бе изписано на синя табелка под името на улицата. Табелката беше ръждясала и висеше накриво. Под нея имаше още един, по-голям надпис с черни букви на жълт фон. Двете думи сякаш изразяваха съдбата на самото депо: ЗАДЪНЕНА УЛИЦА.
Бил свърна по Нийбълт стрийт, намали скоростта и стъпи на тротоара.
— П-по нататък ще вървим п-пеш.
Ричи се смъкна от багажника, изпитвайки едновременно облекчение и разочарование.
— Добре.
Тръгнаха напред по напукания, тревясал тротоар. В депото отпред някакъв дизелов двигател заработи на бавни обороти, заглъхна и пак забуча. От време на време отекваше металическият звън на буфери.
— Страх ли те е? — запита Ричи.
Тикайки Силвър, Бил се озърна за миг към него и кимна.
— Д-да. А тебе?
— И още как! — каза Ричи.
Бил разказа, че снощи разпитал баща си за Нийбълт стрийт. До края на Втората световна война тук живеели железопътни работници — инженери, кондуктори, стрелочници, машинисти, носачи. Но заедно с упадъка на депото бе западнала и улицата. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-уединени, порутени и мръсни ставаха къщите. Последните три-четири от двете страни бяха изоставени, със заковани прозорци и буренясали градини. Пред верандата на една от тях се кандилкаше никому ненужен надпис ЗА ПРОДАН. Ричи имаше чувството, че табелата виси тук поне от хиляда години. Тротоарът свърши и двамата продължиха по пътека, обрасла с анемични плевели.
Бил спря и посочи с ръка.
— Т-т-тука е.
Личеше, че някога на Нийбълт стрийт 29 е имало кокетна червена виличка с островърх покрив. Може би тук е живял инженер, помисли Ричи, ерген с чифт вехти джинси, куп дебели работни ръкавици и четири-пет защитни каски — един-два пъти месечно се е прибирал по за три-четири дни и е прекопавал градината, слушайки радио през отворения прозорец; хранел се е предимно с пържоли (и не е хапвал зеленчуци, макар че ги е отглеждал за приятели), а във ветровитите нощи си е мислил за Момичето, Което Вече не Го Чака.
Сега червената боя бе избеляла до мръсен бледорозов цвят и се лющеше на грозни, разядени петна. Закованите прозорци напомняха слепи очи. Керемидите бяха изпопадали. От двете страни избуяваха тлъсти плевели, а в градината отпред се полюшваха първите пухкави топчета на глухарчетата. Над усойните шубраци отляво се бе килнал като пиян висок дъсчен стобор, някога може би бял, ала сега мръсносив, почти в тон с притъмнялото ниско небе. Недалече от стобора Ричи забеляза гъсталак от чудовищни слънчогледи — най-високите достигаха към метър и половина. Не му се понравиха, изглеждаха някак грозно подпухнали. Вятърът шумолеше сред тях и те сякаш дружно кимаха: Дойдоха момчета, не е ли чудесно? Още момчета. Наши момчета. Ричи потръпна.
Докато Бил грижливо подпираше Силвър на един бряст, Ричи наблюдаваше къщата. Зърна от високата трева край верандата да стърчи колело и посочи към него. Бил кимна; това бе детското велосипедче, за което споменаваше Еди.

Огледаха се към двата края на улицата. В депото дизеловият двигател изрева, млъкна и пак заработи. Звукът сякаш увисваше като заклинание сред въздуха на мрачното утро. Улицата беше съвършено пуста. От време на време Ричи чуваше как по шосе № 2 преминават коли, ала не ги виждаше.
Дизеловият двигател кашляше и се давеше, кашляше и се давеше.
Огромните слънчогледи кимаха замислено. Пресни момчета. Хубави момчета. Наши момчета.
— Гъ-гъ-готов ли си? — запита Бил и Ричи едва не подскочи.
— Знаеш ли, тъкмо си мислех, че днес май ми изтича срокът за връщане на книгите в билиотеката — каза Ричи. — Сигурно ще трябва…
— Сти-и-ига г-глупости, Р-р-ричи. Г-готов ли си или н-не?
— Мисля, че да — отвърна Ричи, макар да знаеше, че не е готов… че никога няма да е готов за това зловещо място.
Тръгнаха към верандата през буренясалата градина.
— Гле-е-едай т-там — каза Бил.
Върху гъстия храсталак отляво на верандата бе паднала решетка от тънки летвички. Момчетата видяха по ръба изтръгнатите ръждиви пирони. От двете страни на изкъртената решетка занемарените стари рози бяха отрупани с повехнали цветове, но около и пред нея стърчаха само мъртви черни вейки.
Бил и Ричи се спогледаха мрачно. Разказът на Еди изглеждаше верен от начало до край — след седем седмици доказателството все още лежеше тук.
— Всъщност не ти се иска да влизаш отдолу, нали? — запита Ричи. Гласът му звучеше почти умолително.
— Нъ-нъ-не — каза Бил, — но ще вляза.
И Ричи разбра с изтръпнало сърце, че той говори съвършено сериозно. Ония сиви пламъчета отново се разгаряха в очите на Бил. На лицето му бе застинало сериозно изражение, от което изглеждаше много по-възрастен. Струва ми се, че е решил наистина да го убие, ако още е тук, помисли Ричи. Да го убие, а сетне може би да му отреже главата, да я занесе на баща си и да каже: „Виж, ето кой уби Джорджи, а сега ще разговаряш ли пак с мен когато се прибираш вечер, ще ми разказваш ли как е минал денят и кой е загубил като сте хвърляли жребий за сутрешното кафе?“
— Бил… — започна той, но Бил вече не беше до него. Вървеше към десния край на верандата, откъдето навярно бе пропълзял Еди. Ричи трябваше да изтича подир него и едва не се препъна в детското велосипедче, захвърлено да ръждясва и бавно да потъва в земята сред бурените.
Когато го догони, Бил клечеше и надничаше под верандата. От тази страна нямаше решетка; някой скитник я бе изкъртил отдавна, за да подири убежище от януарски сняг, студен ноемврийски дъжд или лятна буря.
Усещайки сърцето си да тътне като барабан, Ричи приклекна до него. Под верандата нямаше нищо освен купища ланскилиста, пожълтели вестници и сенки. Прекалено много сенки.
— Бил — повтори той.
— К-к-какво?
Бил пак бе извадил бащиния си Валтер. Внимателно изтегли пълнителя от ръкохватката, след това измъкна от джоба си четири патрона. Зареди ги един по един. Ричи го гледаше като омагьосан, после се завъртя и пак надникна под верандата. Този път забеляза още нещо. Натрошено стъкло. Мътно проблесващи късчета стъкло. Болезнен спазъм стегна стомаха му. Не беше глупаво момче и разбираше, че това почти напълно потвърждава разказа на Еди. Парчетата стъкло върху прогнилата шума под верандата означаваха, че прозорецът е бил строшен отвътре. От мазето.
— К-какво? — отново запита Бил и се втренчи в Ричи. Лицето му беше бяло и навъсено. Гледайки това непреклонно лице, Ричи мислено развя бялото знаме.
— Нищо — каза той.
— И-ххи-идваш ли?
— Аха.
Двамата пропълзяха под верандата.
Обикновено Ричи харесваше дъха на гнили листа, ала в мириса тук долу нямаше нищо приятно. Усещаше под дланите и коленете си гъбестата, мека шума и имаше чувството, че е дебела три-четири педи. Изведнъж се запита какво ли ще прави, ако от листата изскочи ръка или лапа и се вкопчи в него.
Бил оглеждаше разбития прозорец. Стъклата се бяха пръснали на всички страни. Летвата, която делеше крилата на прозорчето, сега се търкаляше строшена на две под стъпалата на верандата. Горният край на рамката стърчеше напред като пречупена кост.
— Мама му стара, нещо го е цапардосало здравата — изпъхтя Ричи.
Бил кимна, опитвайки да надникне вътре. Ричи го избута с лакът, за да се провре до него. Мазето беше мрачно, пълно с неясни очертания на вехти сандъци и кутии. Подът му беше от утъпкана глина и също като листата излъчваше дъх на влага и плесен. Отляво стърчеше масивна пещ, от която се издигаха към ниския таван кръгли тръби. Зад нея, в дъното на мазето, Ричи зърна широка дъсчена преграда. Място за кон, бе първата мумисъл, но кой би държал кон в това гнусно мазе? После се досети, че в толкова стара къща пещта трябва да е работила с въглища, а не с нафта. Никой не си бе направил труда да преустрои отоплението, защото нямаше кандидати да живеят тук. Значи онова зад дъските беше отделение за въглища. Най-отдясно смътно се различаваха стъпала, водещи нагоре към партера.
Ненадейно Бил седна… прегърби се… и преди Ричи да повярва на очите си, краката на приятеля му хлътнаха през прозореца.
— Бил! — изсъска той. — За Бога, какво правиш? Веднага се махай оттам!
Бил не отговори. Пролази навътре по гръб, при което канадката му се набра нагоре и едно стърчащо парче стъкло едва не го поряза здравата по кръста. След секунда Ричи чу как гуменките му тупнаха на утъпкания глинен под.
— Да ти пикая на историите — отчаяно промърмори Ричи, гледайки квадратчето мрак, в което бе изчезнал приятелят му. — Бил, да не си полудял?
Отдолу долетя гласът на Бил:
— А-ако искаш, мо-о-ожеш да останеш г-горе, Ръ-ръ-ричи. Стой на стъ-стъ-стража.
Вместо да го послуша, Ричи бързо се превъртя по корем и пъхна крака през прозореца на мазето преди да го подведат нервите; надяваше се само да не се пореже на счупеното стъкло.
Нещо го стисна за краката. Ричи изпищя.
— А-а-аз с-съм — прошепна Бил и след миг Ричи стоеше до него в мазето, оправяйки ризата и якето си. — Т-ти кхха-а-кво с-си помисли?
— Рекох си, че е Торбалан — отвърна Ричи и се разсмя с треперлив глас.
— Т-ти иди да про-ххо-учиш натам, а п-пък аз ще о-о-т-ти-ти…
— А, без тия шибани номера — каза Ричи. С изненада откри, че сърцебиенето му буквално се чува в гласа, прави го начупен и неравен, ту по-висок, ту басов. — От теб не мърдам, Шеф Бил.
Най-напред тръгнаха към отделението за въглища. Бил вървеше начело, стиснал здраво пистолета, а Ричи го следваше само на крачка и се мъчеше да гледа във всички посоки едновременно. Пред издадения дъсчен ъгъл на въглищното отделение Бил спря за миг, после изведнъж се хвърли напред, изпънал ръце за стрелба. Ричи стисна клепачи и се напрегна, готов да чуе гърмежа. Тишина. Той боязливо отвори очи.
— Съ-съ-само вхъ-ъ-ъглища — каза Бил и нервно се изкиска.
Ричи пристъпи до него и огледа помещението. Край стената в дъното все още имаше куп стари въглища, натрупани почти до тавана. Част от буците се бяха изтъркаляли по пода пред краката им. Камарата се чернееше като гарваново крило.
— Хайде… — започна Ричи, но не успя да довърши.
Вратата към мазето се блъсна с трясък в стената и отгоре долетя оскъден сноп дневна светлина.
Двете момчета изкрещяха.
Ричи чу ръмжене. Мощно ръмжене — като на звяр в клетка. Зърна как по стъпалата слизат мокасини. Над тях — избелели джинси, полюшващи се ръце…

Само че не бяха ръце… а лапи. Огромни, уродливи лапи.
— И-ххиз-качвай с-се по вхъ-ъг-лищата! — пронизително крещеше Бил, ала Ричи стоеше като вкаменен, защото изведнъж бе разбрал какво се задава към тях, за да ги убие в това мазе, вонящо на влажна пръст и разляно из ъглите евтино вино. Знаеше го, но трябваше да види. — Над к-к-камарата има про-ххо-о-зорец!
Лапите бяха обрасли с гъста кафява козина, жилава и извита като парчета тел; от пръстите стърчаха дебели нащърбени нокти. Сега Ричи зърна и долната част на копринено яке. Черно с оранжеви кантове — цветовете на Общинската гимназия.
— Бъ-бъ-бягай! — изкрещя Бил и го тласна с нечовешка сила.
Ричи се просна върху въглищата. Острите ръбове се впиха болезнено в гърдите му и го изтръгнаха от вцепенението. По ръцете му се свлече черна лавина. Отзад продължаваше да отеква безумното ръмжене.
Над съзнанието му падна булото на паниката.
Почти без да усеща какво върши, той се закатери по планината от въглища — напредваше, плъзгаше се надолу, пак се хвърляше напред и през цялото време пищеше. Зацапан с въглищен прах, прозорецът горе почти не пропускаше светлина. Беше затворен. Ричи сграбчи дръжката — от ония, дето се въртят — и напъна с цялата си тежест. Тя не помръдна. Ръмженето наближаваше.
Долу пистолетът изгърмя и звукът отекна оглушително из тясното помещение. В ноздрите на Ричи нахлу лютивият мирис на барутен дим. Потресението го накара да се поопомни и той осъзна, че върти в погрешна посока. Напъна на другата страна и дръжката поддаде с протяжно ръждиво скърцане. По ръцете му се поръси въглищен прах.
Раздаде се втори оглушителен изстрел. Бил Денброу изкрещя:
— ТИ УБИ БРАТ МИ, ГАДИНО!
Съществото, което бе слязло по стълбите, за миг се разсмя и като че опита да заговори — сякаш злобно куче изведнъж бе започнало да лае несвързани, полусдъвкани думи. Ричи така и не го разбра напълно, но му се стори, че чудовището с гимназистко яке изджавка: И теб ще убия.
— Ричи! — изпищя после Бил и Ричи чу как под краката му трополят падащи буци.
Ръмженето и ревът не стихваха. Чу се трясък на строшено дърво. Лай и вой — звуци от смразяващ кошмар.
Ричи блъсна прозореца с все сила, без да мисли, че стъклото може да се счупи и да му нареже ръцете на панделки. Сега подобни неща изобщо не го вълнуваха. Но стъклото не се счупи — прозорчето се завъртя навън върху ръждивите панти. Пак се поръси въглищен прах — този път върху лицето му. Гърчейки се като змиорка, той изпълзя в страничното дворче, вдъхна с наслада чистия въздух и усети как високата трева плъзва по бузите му. Смътно усети, че вали дъжд. Зелени и мъхнати, отпред се извисяваха дебелите стъбла на огромните слънчогледи.
Валтерът прогърмя за трети път и звярът в мазето нададе първобитен рев на злоба и ярост. После Бил изкрещя:
— Х-х-хвана ме, Ричи! Помощ! Х-х-хвана ме!
Ричи се завъртя както си беше на четири крака и зърна кръглото, изпълнено с ужас лице на своя приятел да го гледа изотдолу през широкия квадратен прозорец, откъдето някога всяка есен бяха хвърляли в мазето един-два тона въглища за зимата.
Бил лежеше по корем върху камарата. Ръцете му отчаяно и безплодно посягаха към прозоречната рамка — не я достигаха само със сантиметри. Ризата и канадката се бяха набрали почти до шията му. Плъзгаше се надолу… не, дърпаше го надолу някаква твар, едва забележима от мястото на Ричи. Някаква раздвижена, безформена сянка само на метър под Бил. Сянка, която ръмжеше и бъбреше с почти човешки глас.
Но дори и без да я различава ясно, Ричи знаеше кой е долу. Беше го видял миналата седмица на екрана в кино „Аладин“. Безумие, чиста лудост — ала в този миг изобщо не му хрумна да се усъмни в разсъдъка или изводите си.
Младият върколак бе спипал Бил Денброу. Само че сега не го играеше артистът Майкъл Ландън с два пръста грим по лицето и сума ти изкуствена козина. Беше истински.
Сякаш за да потвърди тия мисли, Бил отново изпищя.
Ричи посегна и сграбчи ръцете му. В едната бе стиснат Валтерът и той за втори път надникна в черното око на цевта… ала този път пистолетът беше зареден.
Бореха се за Бил — Ричи опъваше ръцете му, върколакът го стискаше за глезените.
— С-с-спасявай се, Ричи! — изкрещя Бил. — С-с-спа-а…
Изведнъж лицето на върколака изплува от сянката. Челото му беше ниско и ръбесто, обрасло с рядка коса. Бузите бяха хлътнали и четинести. В тъмнокафявите очи блестеше ужасяваща интелигентност и пресметливост. Устата му се разтвори и от нея излетя злобно ръмжене. По ъгълчетата на дебелата долна устна прокапаха две струйки гъста пяна. Косата му бе зализана назад в нелепа пародия на юношеска прическа. Чудовището отметна глава и изрева, без да изпуска Ричи от поглед.
Бил пролази нагоре по въглищата. Ричи го сграбчи под лактите и отново задърпа. За момент му се стори, че наистина ще успее. После върколакът пак хвана краката на Бил и опъна надолу, към мрака. Беше по-силен. Нямаше намерение да изпуска Бил, след като веднъж го е докопал.
И тогава, без изобщо да мисли какво върши или защо го върши, Ричи чу как от собствената му уста излетя Гласът на Ирландското ченге, гласът на мистър Нел. Ала не евтина имитация, изречена с преправения глас на Ричи Тозиър; не точно и гласът на мистър Нел. Това бе Гласът на всеки един ирландски полицай, който някога е бродил по улиците след полунощ, за да оглежда вратите на затворените магазини, подмятайки палката с ремъче от щавена кожа:
— Да го пущаш, момчурляк, че ти потроших коравата чутура! Кълна се в Йесуса! Да го пущаш, че ей-сегичка ще си видиш гъзо на поднос!
Чудовището в мазето нададе оглушителен вой на ярост… ала Ричи имаше чувството, че към този рев се примесва и друга нотка. Може би страх. Или болка.
Дръпна още веднъж със силата на отчаянието, Бил изхвръкна през прозорчето и се преметна по тревата. Гледаше Ричи с потъмнели от ужас очи. Предницата на канадката му беше изпоцапана с въглищен прах.
— Бъ-ххъ-ързо! — изпъшка Бил. Гласът му напомняше стенание. Посегна и сграбчи Ричи за ризата. — Тря-хха-абва да…
Ричи чу как долу отново се затъркаляха буци въглища. След миг лицето на върколака изпълни прозорчето. Звярът изръмжа. Лапите му се впиха в избуялата трева.
Бил все още стискаше Валтера — бе успял да го удържи въпреки борбата. Сега той хвана пистолета с две ръце, присви очи като цепки и дръпна спусъка. Отново отекна оглушителен гръм. Ричи зърна как от черепа на върколака отхвръкна парче кост и по лицето му шурна кръв, зацапвайки козината и гимназисткото яке.
Чудовището с рев запълзя напред през прозореца.
Бавно, като насън, Ричи надигна якето и бръкна в задния си джоб. Извади пакетчето с кихащия мъж. Докато го разкъсваше, окървавеното същество с рев се провираше през прозореца и лапите му изравяха дълбоки бразди в меката пръст. Ричи доразкъса пакета и го стисна с треперещи пръсти.
— Марш у дома, момчурляк! — заповяда той с Гласа на Ирландското ченге.
Бяло облаче обгърна лицето на върколака. Ревът заглъхна изведнъж. Чудовището се вторачи в противника с едва ли не комична изненада и изхърка задавено. Кръвясалите му просълзени очи зашариха по лицето на Ричи и сякаш го белязаха навеки за враг номер едно.
После съществото се разкиха.
Кихаше, кихаше и кихаше. По муцуната му се стичаха струи гъста слюнка. От ноздрите му изхвърчаха зеленикави сополи. Една от пръските се лепна върху кожата на Ричи и го опари като киселина. С вик на болка и отвращение момчето побърза да я избърше.
По лицето на чудовището все още се четеше ярост, ала сега към нея несъмнено се примесваше и болка. Бил го бе наранил с пистолета на баща си, но Ричи го бе наранил още по-зле… първо с Гласа на Ирландското ченге, а след това и с кихавичния прах.
Божичко, де да имах сега малко прах за сърбеж и ръкохватка-треперилка, като нищо щях да го претрепя, помисли Ричи, после Бил го сграбчи за яката и дръпна назад.
Добре че го стори. Върколакът престана да киха също тъй внезапно, както бе почнал, и се метна към Ричи. Беше бърз — невероятно бърз.
Ричи навярно просто щеше да си седи като вкаменен с празното пликче от кихавичния прах на доктор Уоки и да гледа върколака с тъпо удивление, мислейки колко кафява е козината му, как аленее кръвта и как в истинския живот нищо не е само черно и бяло, навярно щеше да си седи докато лапите на чудовището се впият в гърлото му и дългите нокти изтръгнат гръкляна, но Бил отново го сграбчи и го изправи на крака.
Ричи се запрепъва подир него. Изтичаха край ъгъла, озоваха се пред къщата и Ричи помисли: Вече няма да смее да ни гони, сега сме на улицата, няма да смее да ни гони, няма да смее, няма да смее…
Но чудовището се задаваше. Чуваше го как бръщолеви, ръмжи и се лигави зад тях.
Силвър ги чакаше подпрян до дървото. Бил се метна на седлото и хвърли бащиния си пистолет в телената кошница, където бяха пренасяли толкова много пистолети-играчки. Докато скачаше върху багажника, Ричи събра куража да се озърне през рамо и видя само на пет-шест метра върколака да тича през градината. По гимназисткото яке се стичаха кръв и сополи. През козината над дясното му слепоочие стърчаха лъскави парчета кост. По муцуната се белееха петна от кихавичен прах. Ричи зърна и още две неща, които сякаш допълваха ужаса. Якето на чудовището нямаше нито цип, нито копчета, а големи оранжеви помпони. Другото беше по-страшно. Точно от другото му се стори, че може да припадне или просто да се предаде и безропотно да зачака смъртта. Ня якето бе избродирано със златни нишки име — в ателието на Мейкън правеха такива бродерии за долар.
От лявата страна на окървавеното яке прозираха през тъмните петна две лъскави думи: РИЧИ ТОЗИЪР.
Звярът се хвърли към тях.
— Давай, Бил! — изпищя Ричи.
Силвър потегли, но мудно — прекалено мудно. Бил винаги губеше ужасно много време преди да набере скорост…
Докато излизаха в средата на Нийбълт стрийт, върколакът пресече утъпканата пътека. По избелелите му джинси капеше кръв и всяко озъртане през рамо вливаше в Ричи страховито, непреодолимо замайване, подобно на хипноза. Забеляза, че тук-там шевовете на джинсите се пропукват и през тях стърчат снопчета груба кафява козина.
Силвър се люшкаше бясно. Бил стоеше прав на педалите и стискаше дръжките изотдолу, отметнал глава към облачното небе, а по шията му стърчаха изопнатите жили. Ала картите по спиците все още издаваха само единични изстрели.
Косматата лапа посегна към Ричи. Той изпищя жално и се сви. Върколакът изръмжа и се ухили. Беше толкова близо, че Ричи виждаше жълтеникавата роговица на очите му, долавяше в дъха му сладникавия мирис на гнило месо. Зъбите бяха огромни, остри и криви.
Върколакът замахна отново и Ричи пак изпищя. Беше сигурен, че ще му откъсне главата… но лапата мина отпред, само на сантиметри от лицето му. Замахът бе толкова мощен, че потните кичури на Ричи се развяха назад.
— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — изкрещя с всичка сила Бил.
Бяха стигнали до началото на късо, полегато надолнище. Слаба работа, но стигаше колкото да подкара Силвър. Игралните кърти забръмчаха. Бил лудо въртеше педалите. Силвър престана да лъкатуши и пое право по Нийбълт стрийт към шосе № 2.
Слава Богу, слава Богу, слава Богу, несвързано мислеше Ричи. Слава…
Върколакът изрева отново — о, Господи, та той сякаш е НА ПЕДЯ ОТ МЕН — сетне дъхът на Ричи спря, защото нещо го дръпна изотзад и яката на ризата се вряза в гърлото му. Нададе задавен, бълбукащ стон и успя да се вкопчи в кръста на Бил преди да изхвръкне от багажника. Бил залитна назад, но удържа кормилото на Силвър. За миг Ричи имаше чувството, че грамадният велосипед ще се преметне и ще ги изтърси на пътя. Сетне якето му, което и без това си беше вече за хвърляне, се раздра с гръмко пращене, напомнящо невероятно мощна пръдня. В гърлото на Ричи отново нахлу въздух.
Озърна се и срещна от упор погледа на помътнелите, кръвожадни очи.
— Бил! — опита да изкрещи той, ала нямаше сили да издаде нещо повече от шепот.
Все едно, Бил като че го чу. Натисна педалите още по-силно — по-силно от когато и да било през живота си. Вътрешностите му сякаш подскачаха, откъсваха се и напираха нагоре. Усещаше в гърлото си плътния металически вкус на кръв. Очите му изхвръкваха от орбитите. Гълташе въздух със зяпнала уста. И същевременно го обземаше безумно, неудържимо опиянение — нещо диво, свободно и само негово. Желание. Той натискаше педалите; ласкаеше ги; мачкаше ги.
Силвър продължаваше да набира скорост. Вече се сливаше с пътя, започваше да лети. Бил го усещаше как се развихря.
— Хай-йо, Силвър! — отново викна той. — Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!
Ричи чу бързото трополене на мокасини по асфалта. Завъртя глава. Лапата на върколака го перна по челото със зашеметяваща сила и за момент Ричи наистина повярва, че черепът му е разбит. Изведнъж всичко му се стори дребно, незначително. Звуците ту заглъхваха, ту се засилваха. Светът наоколо губеше цветовете си. Ричи се завъртя и отчаяно прегърна Бил през кръста. В дясното му око протече струйка топла, лютива кръв.
Лапата замахна пак и този път улучи задния калник. Ричи усети как велосипедът залитна безумно, за момент беше готов да се прекатури, но все пак запази равновесие. Бил отново изкрещя: „Хай-йо, Силвър, НАПРЕД!“, ала и този звук беше далечен и слаб като ехо миг преди да заглъхне.
Ричи затвори очи, вкопчи се в Бил и зачака края.

14.
Бил също чу тичащите стъпки и разбра, че клоунът още не се е отказал от преследването, но не смееше да се озърне. Все едно, щеше да разбере, ако чудовището ги настигнеше и събореше колелото. А друго не му и трябваше да знае.
Хайде, момче, помисли си той. Дай ми всичко! Цялата си сила! Давай, Силвър, ДАВАЙ!
И Бил Денброу още веднъж се впусна в надпревара с дявола, само че сега дяволът беше грозно ухилен клоун, по чието лице се стичаше бял грим, чиято кървава уста се кривеше в лакома вампирска усмивка, чиито очи бяха като лъскави сребърни монети. Клоун, навлякъл по някаква безумна причина гимназистко яке над сребристия си костюм с оранжево жабо и оранжеви помпони вместо копчета.
Давай, момче, давай… какво ще речеш, Силвър?
Нийбълт стрийт се размазваше от двете му страни. Силвър вече бръмчеше напевно. Наистина ли заглъхваха тичащите стъпки? Все още не смееше да се озърне. Ричи го стискаше с мъртвешка хватка, пречеше му да диша и Бил искаше да му викне, че трябва да поотпусне мъничко, ала не смееше да си хаби дъха за това.
Отпред като прекрасно видение се изпречи стопът на кръстовището между Нийбълт стрийт и шосе № 2. По Уичъм стрийт сновяха коли. Обгърнат от изнурение и ужас, Бил възприемаше това като същинско чудо.
След миг трябваше да натисне спирачките (или да предприеме нещо много изобретателно), затова той пое риска да се озърне през рамо.
Онова, което видя, го накара рязко да натисне контрата. Силвър се плъзна, размазвайки черна диря с блокираното си задно колело и челото на Ричи болезнено се вряза в дясното рамо на Бил.
Улицата беше съвършено пуста.
Но на около двадесет и пет метра зад тях, край първата от изоставените къщи, застинали като погребално шествие към депото, светлееше ярко оранжево петънце. Търкаляше се близо до изрязания в бордюра отвор на канална шахта.
— Ъхххх…
Бил осъзна едва в последния момент, че Ричи се свлича от багажника. Очите му бяха извъртени нагоре и изпод клепачите се подаваха само долните крайчета на ирисите. Счупената дръжка на очилата висеше накриво. По челото му пъплеше струйка кръв.
Бил го сграбчи за ръката, двамата залитнаха надясно и Силвър се прекатури. Рухнаха с трясък на платното, преплели ръце и нозе. Бил изкрещя от остра болка в лакътя. При този звук клепките на Ричи запърхаха.
— Ша ти показвам де го онуй съкровище, сеньор, ама онзи човек Добс много опасен — изпъхтя задавено Ричи.
Говореше с познатия Глас на Панчо Ваниля, но някак напевно, несвързано и Бил ужасно се изплаши. Забеляза няколко груби кафяви косъмчета, полепнали в плитката рана върху челото на Ричи. Бяха леко къдрави, като космите по слабините на баща му. Това го изплаши още повече и той жестоко зашлеви Ричи.
— Йяууу! — изрева Ричи. Очите му трепнаха, после се разтвориха широко. — Що ме биеш бе, Шеф Бил? Ще ми строшиш очилата. И без това са в окаяно състояние, ако случайно не си забелязал.
— Ми-ми-мислех, ч-че ухх-ху-мираш или нещо п-п-подобно — каза Бил.
Ричи бавно седна и се хвана за главата.
— Какво ста… — изпъшка той.
После си спомни. Внезапно очите му се разшириха от смайване и ужас. Дишайки тежко, дрезгаво, той се надигна на колене.
— Не-не-недей — каза Бил. — Н-н-няма го вече, Р-р-ричи. Няма го вече.
Ричи съзря пустата улица, по която не помръдваше нищо и изведнъж се разрида. Бил го погледа за момент, после разпери ръце и го прегърна. Ричи здраво се вкопчи в шията на Бил. Искаше да подметне някой майтап, например че е трябвало да обстрелят върколака и с прашката, ала от гърлото му не излиташе нищо. Нищо освен ридания.
— Н-недей, Р-ричи — каза Бил. — Нъ-нъ-нъ-ъ…
Сетне сам се разплака и двамата продължиха да се прегръщат, коленичили на улицата край падналия велосипед, а сълзите чертаеха бели вадички сред въглищния прах по бузите им.

Девета глава
Почистване
1.
Нейде високо над щата Ню Йорк в късния следобед на 29 май 1985 година Бевърли Рогън отново започва да се смее. От страх да не я сметнат за луда, тя затиска устата си с две ръце, ала няма сили да спре.
Колко се смеехме тогава, мисли тя. Още един спомен, още една светлинка в мрака. През цялото време треперехме от страх, ала не можехме да удържим смеха, както и аз сега.
Мъжът до нея е млад, дългокос и симпатичен. Започнал е да й хвърля възхитени погледи още след излитането от Милуоки в два и половина (а летят вече повече от два часа с междинни кацания в Кливланд и Фили), но се примирява с явно изразеното й нежелание да разговаря; след един-два опита за беседа, на които тя е отвърнала с хладна любезност, мъжът е измъкнал от сака си криминален роман от Робърт Лъдлъм.
Сега той пъха пръст между страниците, притваря книжката и пита с лека тревога:
— Наред ли е всичко?
Тя кимва, опитвайки да придаде на лицето си сериозно изражение, после прихва отново. Озадаченият съсед се усмихва въпросително.
— Няма нищо — казва тя като се мъчи да бъде сериозна, ала усилията са безполезни; колкото повече се бори със смеха, толкова по-палаво става лицето й. Както някога. — Просто изведнъж открих, че не знам с коя авиолиния летя. Помня само, че отс-с-страни имаше грамадна п-п-патица…
Тук вече тя не издържа и избухва в звънлив, весел смях. Наоколо хората се обръщат към нея, някои даже се мръщят.
— „Рипъблик“ — казва съседът.
— Моля?
— Носите се из въздуха със седемстотин и петдесет километра в час благодарение на „Рипъблик Еърлайнс“. Пише го на диплянката ЦМЗС в джобчето пред вас.
— ЦМЗС ли?
Тои изважда от джобчето пред нея диплянката (на която наистина пише, че авиолинията е „Рипъблик“). Вътре са дадени подробни указания къде се намират аварийните изходи и спасителните жилетки, как да се използуват кислородните маски, какво да се прави при аварийно кацане.
— Диплянка „цуни ми задника и сбогом“ — обяснява съседът и този път се разсмива заедно с нея.
Внезапно й хрумва, че той наистина изглежда симпатичен — мисълта е нова и някак бистра, такава мисъл очакваш след пробуждане, когато умът ти още не е затлачен с ежедневни баналности. Облечен е с пуловер и избелели джинси. Тъмнорусата му коса е пристегната зад тила с кожено ремъче и това й напомня, че в детството честичко си връзваше косата на конска опашка. Обзалагам се, че има симпатичен, мил студентски пенис, мисли си тя. Дълъг тъкмо колкото да доставя удоволствие, но не чак толкова дебел, че да изглежда безсрамен.
Отново избухва в смях, безпомощна и неспособна да престане. Открива, че няма дори кърпичка за да избърше просълзените си очи и това само засилва веселието.
— Овладейте се, че инак стюардесата ще ви изхвърли от самолета — зловещо предупреждава съседът, но тя само поклаща глава през смях; вече е останала без дъх, в стомаха и ребрата й се врязва остра болка.
Той й подава чиста бяла кърпичка и тя си избърсва очите. Кой знае защо, това й помага най-сетне да се овладее. Ала не млъква веднага. Кискането просто затихва до немощно пъхтене и охкане. От време на време се сеща за голямата патица, изрисувана отстрани на самолета и от гърдите й бликва нова порция тъничък смях.
След малко тя връща кърпичката.
— Благодаря.
— Божичко, госпожо, какво е станало с ръката ви? — пита той разтревожен и я хваща леко за китката.
Тя свежда очи и вижда ноктите, които е пречупила докато събаряше тоалетката срещу Том. Споменът е болезнен, по-болезнен от самите рани и това окончателно слага край на смеха. Тя лекичко отдръпва ръка.
— Ударих се с вратата на колата докато слизах пред аерогарата — отвръща тя и си мисли колко пъти е трябвало да лъже за синините, оставени от Том, колко пъти е лъгала някога за синините, оставени от баща й. Последна ли е тази лъжа? Би било чудесно… прекалено чудесно, за да е истина. Представя си доктор, който идва при смъртно болен пациент и казва: Според рентгеновите снимки туморът намалява. Нямаме представа защо, но е факт.
— Сигурно е боляло ужасно! — възкликва съседът.
— Глътнах няколко аспирина — казва тя и разгръща бордовото списание, макар и на двамата да е ясно, че го е прегледала вече два пъти.
— Накъде пътувате?
Тя затваря списанието и усмихнато се обръща към съседа.
— Много сте мил, но не съм в настроение за разговори. Рабрахме ли се?
— Разбрахме се — отвръща той с усмивка. — Но ако искате в Бостън да пийнем за здравето на голямата нарисувана патица, аз черпя.
— Благодаря, само че трябва да хвана още един полет.
— Ех, как ме е излъгал хороскопът тая сутрин — въздъхва той и пак разтваря романа. — Обаче имате великолепен смях. Направо да се влюби човек.
Тя разгръща списанието, но открива, че вместо в статията за увеселителните заведения на Ню Орлийнс се вглежда в нащърбените си нокти. Под два от тях са се събрали пурпурни кървави мехурчета. Мислено чува отново как Том крещи откъм стълбата: „Ще те убия, шибана кучко!“. Потреперва. Кучка за Том, кучка за шивачките, които са допуснали някоя глупост преди важно ревю и попадат под бясната ярост на Бевърли Рогън, кучка за баща си много години преди Том и нещастните шивачки да станат част от живота й.
Кучка.
Кучко.
Шибана кучко.
Тя притваря очи.
Болят я не толкова пръстите, колкото кракът, порязан на строшено шишенце от парфюм докато бягаше от спалнята. Кей й услужи с лепенки, чифт обувки и чек за хиляда долара, който Бевърли побърза да осребри веднага след отварянето на Първа чикагска банка.
Въпреки протестите на Кей, Бевърли също написа чек за хиляда долара върху парче обикновена машинописна хартия. „Веднъж четох, че банките са длъжни да приемат чека, независимо на какво е написан — обясни тя. Имаше чувството, че гласът й долита отдалече. Напомняше глухото звучене на радио в затворена стая. — Някакъв тип осребрил чек, написан на артилерийски снаряд. Мисля, че го пишеше в «Книгата на рекордите». — Тя помълча, после нервно се разсмя. Кей я гледаше сериозно, дори печално. — Но на твое място бих го осребрила бързо, преди Том да замрази сметките.“
Макар да не се чувствува изморена (ала отлично знае, че в момента я крепят само здравите нерви и черното кафе на Кей), събитията от миналата нощ й се струват далечни като неясен сън.
Спомня си как я преследваха трима тинейджъри, които подвикваха и свиркаха, но не се осмеляваха да посегнат. Спомня си какво облекчение я изпълни когато видя на едно кръстовище да се леят по тротоара белите луминесцентни светлини на денонощно кафе. Влезе вътре, остави пъпчивия продавач да наднича в деколтето на старата й блуза и успя да измоли четиридесет цента за телефон. Не беше трудно — гледката заслужаваше и повече.
Най-напред набра по памет номера на Кей. Сигналът прозвуча десетина пъти и тя взе да се тревожи, че Кей е заминала за Ню Йорк. Тъкмо се канеше да затвори телефона, когато сънлив глас избъбри в слушалката:
— Който и да си, тежко ти, ако звъниш за глупости.
— Бев се обажда, Кей — каза тя, поколеба се и решително продължи: — Трябва ми помощ.
Настана кратко мълчание, после Кей заговори отново, но вече със съвсем разбуден глас:
— Къде си? Какво е станало?
— Обаждам се от едно денонощно кафе на ъгъла на Стрийланд авеню и някаква друга улица. Аз… Кей, аз напуснах Том.
Кей тутакси възкликна възторжено:
— Добре! Най-сетне! Ура! Идвам да те взема! Копелето му с копеле! Лайно гадно! Идвам да те прибера с Мерцедеса, мама му стара! Ще наема духов оркестър! Ще…
— По-добре да взема такси — прекъсна я Бев, стискайки в потната си длан останалите две монети по десет цента. В отсрещното огледало видя, че продавачът е зяпнал задника й с израз на съсредоточение и дълбок унес. — Само че ще трябва да платиш на шофьора като пристигна. Нямам пукната пара.
— Ще му платя, че и пет долара бакшиш ще му бутна отгоре — провикна се Кей. — Мама му стара, ами че това е най-добрата новина откакто Никсън си подаде оставката! Размърдай си задника и идвай насам, момиче. И… — Тя помълча. Когато заговори отново, гласът й беше сериозен и пълен с толкова обич и нежност, че Бевърли едва не се разплака. — Благодаря на Бога, че най-сетне го стори, Бев. Истина ти казвам. Благодаря на Бога.
Кей Маккол е бивша моделиерка, сключила изгоден брак, сетне разведена още по-изгодно и влязла в движението на феминистките през 1972, около три години преди да се запознае с Бевърли. В разцвета на скандалната си популярност е била обвинявана, че прегърнала идеите на феминизма чак след като използувала архаичните мъжкарски закони, за да изкопчи от нещастния си съпруг-фабрикант всичко възможно — до последния цент.
„Тъпотии! — бе възкликнала тя веднъж пред Бевърли. — Тия, дето го разправят, никога не са лягали със Сам Чакович. Два тегела, боц още веднъж и пръс-пръс, това му бяха подвизите на Сами. Само веднъж успя да го надърви за повече от седемдесет секунди, ама и то беше на ръка, под душа. Не съм му изневерявала; значи просто си прибрах компенсациите със закъснение.“
Беше написала три книги — една за феминизма и трудовата жена, втора за феминизма и семейството, трета за феминизма и душевността. Първите две спечелиха значителна популярност. През трите години след написването на последната Кей поизлезе от мода и Бевърли имаше чувството, че това донякъде я облекчава. Капиталовложенията й вървяха добре („Слава Богу, капитализмът и феминизмът не са несъвместими“ — бе заявила веднъж Кей) и днес тя беше богата жена с градски дом, селска вила и двама-трима любовници — достатъчно мъжествени, за да устоят на креватните й атаки, но не чак толкова мъжествени, че да я бият на тенис. „Напреднат ли в тениса, веднага ги зарязвам“ — твърдеше тя и макар че го казваше явно на шега, Бевърли се питаше дали не е сериозна.
Бевърли си поръча такси. Когато колата пристигна, тя съобщи адреса и побърза да се настани с куфара на задната седалка, доволна, че се измъква от лепкавия поглед на продавача.
Кей я чакаше пред дома си, наметната с манто от норка върху фланелената нощница. На краката й имаше пухкави розови чехли с грамадни помпони. Слава Богу, помпоните не бяха оранжеви — иначе Бевърли пак би хукнала с писъци из мрака. Пътуването към дома на Кей беше безумно преживяване — всичко се завръщаше, заливаше я потоп от тъй стремителни и ясни спомени, че тя изтръпваше от страх. Имаше чувството, че в главата й някой е захванал да разкопава с огромен булдозер гробище, за което не е и подозирала. Само че от гробовете изскачаха не трупове, а имена — имена, забравени преди много години: Бен Ханском, Ричи Тозиър, Грета Бауи, Хенри Бауърс, Еди Каспбрак… Бил Денброу. Най-вече Бил — Бил Пелтека, както го наричаха с оная детска откровеност, наричана ту невинност, ту жестокост. Някога той й се струваше толкова висок, толкова съвършен (разбира се, стига да не опитваше да говори).
Имена… места… случки.
Обливана от ледени и горещи вълни, тя си спомни за гласовете от канала… и за кръвта. Спомни си как изпищя и баща й я зашлеви. Баща й… Том…
Беше готова да се разплаче… но ето че Кей вече плащаше сметката и явно бакшишът бе доста солиден, защото шофьорът възкликна:
— Еха-а! Благодаря, госпожо!
Кей я въведе в къщата, бутна я под душа, после й даде пеньоар, свари кафе, огледа синините, дезинфекцира порязания крак и му сложи лепенка. Във втората чаша кафе сипа щедра порция бренди и настоя Бев да изпие всичко, до последната капка. После приготви две пържоли а л’англе и задушени гъби за гарнитура.
— Е, добре — каза тя накрая. — Разправяй какво стана. На ченгетата ли ще се обаждаме или отиваш да се заселиш в Невада?
— Не мога да ти разкажа — отвърна Бевърли. — Ще ти прозвучи съвсем смахнато. Но в общи линии вината бе моя…
Кей стовари длан върху полираната махагонова маса. Звукът напомняше изстрел на малокалибрен пистолет.
— Да ги нямаме такива! — възкликна тя. По бузите й изби трескава руменина, очите й пламнаха. — От колко време сме приятелки? Девет години? Десет? Чуя ли те още веднъж да речеш, че ти си виновна, ще се издрайфам. Разбра ли? Ще се издрайфам, мама му стара. Не си била виновна нито сега, нито миналия път, нито преди това, нито когато и да било. Не знаеш ли, че повечето ти приятели се чудеха кога онзи тип ще те вкара в инвалидна количка или направо ще те убие?
Бевърли я гледаше с широко разтворени очи.
— И сама щеше да бъдеш виновна, поне отчасти, задето стоиш и го оставяш да върши каквото му скимне. Но най-после избяга. Слава Богу поне за това. Обаче като те гледам с изпочупени нокти, срязан крак и насинени от каиша рамене, хич не ми разправяй, че е било по твоя вина.
— Не ме е бил с каиша — каза Бев.
Лъжата се отрони от устата й автоматично… и също тъй автоматично по бузите й плъзна руменината на дълбок срам.
— Щом си зарязала Том, време е да зарежеш и лъжите — тихо каза Кей и се взря в лицето й с толкова обич, че Бев не издържа и сведе очи. Усети в гърлото си соления вкус на сълзи. — Кого си мислиш, че заблуждаваш? — все тъй тихо запита Кей. Посегна и я хвана за ръцете. — Тъмните очила, блузите с високи яки и дълги ръкави… може да си измамила някой и друг наивник. Но приятелите си не можеш да излъжеш, Бев. Не можеш да излъжеш ония, които те обичат.