"То" - Стивън Кинг

И тогава Бевърли се разплака. Плака дълго и отчаяно, а Кей я прегръщаше и по-късно, малко преди да си легне, Бев й разказа каквото можеше: че от градчето Дери в щата Мейн, където е израсла, се обадил един стар приятел и й напомнил за обещание, дадено преди много години. Казал, че е дошло време да изпълни обещанието. Запитал я дали ще дойде. Тя потвърдила. А после почнали неприятностите с Том.
— Какво беше това обещание? — запита Кей.
Бевърли бавно поклати глава.
— Не мога да ти кажа, Кей. Колкото и да ми се иска.
Кей се позамисли, сетне кимна.
— Добре, разбирам. Какво ще правиш с Том като се прибереш от Мейн?
А Бев, която все по-дълбоко се съмняваше дали изобщо някога ще се върне от Дери, отвърна кратко:
— Най-напред ще дойда при теб и заедно ще решим. Съгласна?
— Безкрайно съгласна — рече Кей. — Обещаваш ли?
— Щом се върна, можеш да разчиташ на това — твърдо каза Бев и прегърна Кей с всичка сила.
С парите на Кей в джоба и обувките на Кей върху краката, Бев хвана автобуса за Милуоки, защото се боеше, че Том може да я дебне на летището. Кей я бе придружила до банката и автогарата, като през цялото време се мъчеше да я разубеди.
— На летището е тъпкано с охрана, скъпа — твърдеше тя. — Няма какво толкова да му се плашиш. Подгони ли те, трябва само да пищиш колкото ти глас държи, мама му стара.
Бевърли поклати глава.
— Изобщо не искам да го срещам. Така е най-сигурно.
Кей я изгледа лукаво.
— Боиш се да не те омае с приказки, нали?
Бевърли си спомни как седмината стояха сред потока, как счупеното шише от Кока-Кола в ръката на Стан хвърляше зеленикави отблясъци; спомни си острата болка докато стъклото разрязваше косо дланта й, спомни си как се хванаха в кръг и обещаха да се върнат, ако някога всичко започне отново… да се върнат и да го убият веднъж завинаги.
— Не — каза тя. — Този път нищо не би ме спряло. Но Том може да ме пребие независимо от охраната. Не знаеш какъв беше снощи, Кей.
— Достатъчно съм го гледала при други случаи — навъси се Кей. — Задник, маскиран като мъж.
— Беше луд — каза Бев. — И полицията може да не го удържи. Така е по-сигурно. Повярвай ми.
— Добре де — неохотно кимна Кей и леко развеселената Бев си помисли, че тя е разочарована: няма да има нито сблъсък, нито шумотевица.
— Побързай да осребриш чека — напомни Бевърли, — преди да се е сетил да замрази сметките. Непременно ще го направи.
— Знам — каза Кей. — Ама само да го стори, отивам при кучия син с конски камшик и ще си изкарам хилядарката в натура.
— Стой по-надалеч от него — рязко я прекъсна Бевърли. — Опасен е, Кей. Повярвай ми. Беше като… — От устните й бяха готови да се отронят думите като баща ми. Но тя ги преглътна и довърши: — Беше като дивак.
— Добре — съгласи се Кей. — Успокой се, скъпа. Бягай да изпълниш обещанието. И си помисли какво ще правиш след това.
— Ще си помисля — обеща Бев, но това бе лъжа. Имаше прекалено много теми за размисъл: какво бе станало през нейното единадесето лято, например. Или как учеше Ричи Тозиър да върти йо-йо. Или гласовете от мивката. И нещо, което бе видяла, нещо толкова ужасно, че дори докато прегръщаше Кей за сбогом край дългото сребристо туловище на бучащия автобус, съзнанието й не смееше да надникне натам.
А сега, докато самолетът се накланя настрани и започва дългото спускане към Бостън, мислите й пак се устремяват в онази посока… към Стан Юрис… към неподписаната пощенска картичка с кратко стихотворение… към гласовете… и към кратките секунди, през които бе застанала лице в лице с нещо може би безкрайно.
Тя се привежда към прозорчето, поглежда надолу и си мисли, че злото у Том е дребно и жалко в сравнение с онова зло, което я чака в Дери. Само едно я утешава донякъде — че ще срещне Бил Денброу… а някога едно единайсетгодишно момиче на име Бевърли Марш обичаше Бил Денброу. Тя си спомня пощенската картичка с чудесното стихотворение, спомня си и това, че някога знаеше кой го е написал. Вече не помни кой, не помни и какво точно бе стихотворението… но си мисли, че може да е написано от Бил. Да, може да е написано от Бил Денброу по прякор Пелтека.
Внезапно си спомня как се готвеше за сън вечерта след като Ричи и Бен я водиха на ония два филма. След първата си среща. Беше си направила майтап с Ричи на тая тема — по онова време майтапът бе нейна защита щом излезеше на улицата — но в дъното на душата си изпитваше удоволствие, вълнение и мъничко страх. Срещата наистина бе първа, макар че участвуваха две момчета вместо едно. Ричи й плати билета и тъй нататък — точно както се полага. А след това ги подгониха хулиганите… и тримата прекараха остатъка от следобеда в Пущинака… по някое време пристигна Бил Денброу с още едно момче, вече не помни името му, но помни как погледът на Бил срещна за миг очите й, как в този миг я разтърси електрическа тръпка… как се изчерви и пламна цяла, от глава до пети.
Спомня си как мислеше за всичко това докато навличаше нощницата и отиваше в банята да си измие лицето и зъбите. Спомня си как мислеше, че тази нощ няма да заспи до късно; бе преживяла толкова много събития… и трябваше хубаво да ги обмисли, защото момчетата изглеждаха добри, с тях можеше да се смее, да върши щуротии и дори може би мъничко да им вярва. А това би било чудесно. Би било… ех, би било направо вълшебно.
Мислейки за всичко това, тя взе изтривалката за лице, наведе се над мивката да я намокри и шепнещият

2.
глас долетя от канала:
— Помогни ми…
Стресната, Бевърли отскочи и изтърва сухата изтривалка на пода. Леко тръсна глава, като че искаше да се разсъни, после пак се наведе над мивката и любопитно надникна в канала. Банята беше в дъното на четиристайния им апартамент. От хола долитаха приглушено звуците на някакъв каубойски филм. Когато филмът свършеше, баща й щеше да превключи на друга програма за да гледа бейзбол или бокс и накрая щеше да заспи в креслото.
Тапетите в банята имаха отвратителни шарки — жаби и лилии. Под тях се издуваше неравната мазилка. На места тапетите бяха петносани от водни пръски, другаде направо се отлепваха. Ваната беше ръждива, тоалетната чиния — пукната. От порцелановата фасонка над мивката стърчеше гола 40-ватова крушка. Бевърли си спомняше — смътно — че някога около нея имаше стъклен глобус, но той се строши преди години и никой не си направи труда да го подмени. Подът беше покрит с толкова избелял линолеум, че цветът му си личеше само под мивката.
С две думи казано, банята не изглеждаше твърде приветлива, но Бевърли я ползуваше толкова отдавна, че не обръщаше внимание.
По мивката също беше зацапана с жълтеникави петна. Ръждива решетка пресичаше накръст петсантиметровия отвор на канала. Някога дупката имаше хромиран кант, но и той бе изчезнал преди години. Под кранчето със синя точка висеше на верижка вехта гумена запушалка. Отворът на канала беше катранено черен и когато се наведе над него, Бевърли за пръв път усети, че отдолу долита лек неприятен мирис — мирис на риба. Тя посбръчка нослето си от погнуса.
— Помогни ми…
Тя изохка. Наистина беше глас. Преди малко си бе помислила, че просто тръбите са избучали… или й се е причуло… след ония филми…
— Помогни ми, Бевърли…
Обливаха я ту горещи, ту студени вълни. Бе свалила ластичето и косатата се разливаше по раменете й като огнен водопад. Усещаше я как изтръпва от корен и се мъчи да настръхне.
Без сама да разбира какво върши, тя пак се наведе над мивката и изрече почти шепнешком:
— Хей! Има ли някой?
Гласът от мивката беше като на съвсем малко дете, което може би още се учи да говори. И макар че ръцете й настръхваха от страх, разумът се помъчи да намери логично обяснение. Живееха в крайния апартамент на партера. Наоколо имаше още четири апартамента. Може би някое хлапе се забавляваше да говори в канала мивката. И някакъв каприз на ехото…
— Има ли някой? — отново запита тя, този път малко по-високо. Изведнъж й хрумна, че ако влезе сега, баща й ще я сметне за луда.
Каналът не отговаряше, ала неприятният мирис сякаш стана по-силен. Напомняше й за бамбуковия гъсталак в Пущинака и мочурището зад него; пораждаше представата за лениви, вонящи изпарения и черна кал, която се мъчи да смъкне обувките от нозете ти.
Всъщност в блока нямаше малки хлапета, там беше цялата работа. Вярно, съседите Тремънтс имаха петгодишно момченце и две момиченца — едното на три годинки, другото на шест месеца — обаче мистър Тремънт си загуби работата в обувния магазин на Тракър авеню, вече не можеше да плаща наема и един ден цялото семейство изчезна нанякъде с вехтия ръждив Буик. На втория етаж откъм фасадата живееше Скипър Болтън, но той беше четиринайсетгодишен.
— Ние всички искаме да те срещнем, Бевърли…
Тя притисна устата си с длан и очите й се разшириха от ужас. За миг… само за миг… бе повярвала, че вижда как нещо мърда долу. Внезапно осъзна, че косите й провисват от раменете и се люшкат близо — много близо — до отвора на канала. Някакъв спасителен инстинкт я застави бързо да отскочи и да отметне къдриците зад гърба си.
Озърна се. Вратата на банята беше плътно затворена. Откъм телевизора се чуваше едва-едва как някой предупреждава някого да прибере оръжието преди да си изпати. Беше сама. С онзи глас.
— Кой си ти? — тихичко подвикна тя в канала.
— Матю Клемънтс — пошушна гласът. — Клоунът ме взе тук долу, в тръбите, и аз умрях, и много скоро той ще дойде да вземе и теб, Бевърли, и Бен Ханском, и Бил Денброу, и Еди…
Ръцете й литнаха нагоре и се впиха в бузите. Очите й се разширяваха, разширяваха, разширяваха. Усещаше как тялото й се вледенява. Сега гласът изглеждаше глух и прастар… но продължаваше да пълзи нагоре с някакво прогнило злорадство.
— Ще се рееш тук долу с приятелите си, Бевърли, тук всички се реем, кажи на Бил, че Джорджи му праща много поздрави, кажи му, че Джорджи тъгува за него, но скоро ще се срещнат, кажи му, че някоя вечер Джорджи ще го чака в гардероба със струна от пиано и ще му я забие в окото, кажи му…
Гласът секна, раздадоха се няколко задавени хълцания, после яркочервен мехур изпълзя от канала и се пръсна, зацапвайки с кървави мъниста пожълтелия порцелан.
Задавеният глас заговори по-бързо и същевремено се променяше — от мивката звучеше ту детинският глас, който бе чула отначало, ту гласът на младо девойче, ту — ужас! — гласът на едно познато момиче… Вероника Гроган. Но Вероника е мъртва, каза си тя, откриха я мъртва в дренажна тръба…
— Аз съм Матю… Аз съм Бети… Аз съм Вероника… ние сме долу… долу при клоуна… и чудовището… и мумията… и върколака… и с теб, Бевърли, ние сме долу с теб и се реем, променяме се…
Внезапно изригнал кървав фонтан оплиска мивката, огледалото и тапетите с жаби и лилии. Бевърли изпищя пронизително. Отскочи назад, блъсна се във вратата, задраска с пръсти, отвори я и хукна към хола, където баща й тъкмо ставаше от креслото.
— Какво те прихваща, дявол да го вземе? — навъсено запита той. Тази вечер двамата бяха сами — майката на Бев работеше втора смяна във „Фермата на Грийн“, най-добрият ресторант в Дери.
— Банята! — истерично изпищя Бевърли. — Банята, татко, в банята…
— Да не е надзъртал някой Бевърли? А?
Пръстите му политнаха напред и болезнено се впиха в ръката й. По лицето му бе изписана загриженост, ала в нея имаше нещо хищно, нещо, което не успокоява, а плаши.
— Не… мивката… в мивката… вътре… вътре…
Тя се разрида истерично и не успя да довърши. Сърцето тъй бясно подскачаше в гърдите й, че сякаш всеки миг щеше да се задуши.
По лицето на Ал Марш се изписа изражение, говорещо недвусмислено: „Боже, Боже, какво ли ни чака тепърва?“ Той блъсна дъщеря си настрани и влезе в банята. Остана там толкова дълго, че Бевърли отново се изплаши.
После кресна:
— Бевърли! Идвай тука, момиче!
За възражения не можеше да става и дума. Ако стояха на ръба на пропаст и той й заповядаше да скочи — незабавно, момиче! — инстинктивната покорност сигурно би я тласнала в бездната преди да дочака протеста на разума.
Вратата на банята беше отворена. Баща й стоеше на прага — едър мъж с вече оредяваща рижава коса, която бе предал по наследство на Бевърли. Все още беше със сивите работни панталони и сивата риза (работеше като портиер в общинската болница). Строгият му поглед се впи в лицето на Бевърли. Ал Марш не пиеше, не пушеше и не ходеше по жени. У дома си имам предостатъчно жени, казваше той понякога и при тия думи по лицето му плъзваше странна, загадъчна усмивка без капчица веселие — даже напротив. Тази усмивка напомняше бързия бяг на облачна сянка през каменисто безплодно поле. Те се грижат за мен, а когато трябва, и аз се грижа за тях.
— Казвай сега, какви са тия глупости, дявол да го вземе? — запита той щом Бевърли пристъпи до него.
Тя имаше чувството, че гърлото й е облицовано с грапави керемиди. Сърцето й бясно подскачаше в гърдите. По огледалото тъмнееха дълги кървави струи. Алени пръски бяха нашарили лампата над мивката; усещаше мириса на спечена кръв по 40-ватовата крушка. Кръвта се стичаше по порцелана на мивката и върху линолеума тупкаха едри къпки.
— Татко… — дрезгаво прошепна тя.
Отвратен от нея (както се случваше често), той й обърна гръб и небрежно взе да си плакне ръцете над кървавата мивка.
— Боже мой, момиче. Говори де. Адски ме стресна. Отвори си устата, за Бога.
Той продължаваше да си мие ръцете и Бевърли видя кървави петна по сивия плат на панталона му там, където докосваше ръба на мивката, а ако докоснеше с чело огледалото (беше на сантиметри от него), кръвта щеше да се озове и на кожата му. От гърлото й излетя задавен стон.
Той спря водата, грабна кърпата, върху която се бяха лепнали косо две дълги кървави ветрила, и започна да си бърше ръцете. Готова да припадне, Бевърли го гледаше как размазва кръвта по кокалчетата и дланите на едрите си китки. Виждаше кръв под ноктите му — сякаш току-що бе убил някого.
— Е? Чакам — изрече той и метна кървавата кърпа на кукичката.
Кръв… кръв навсякъде… а баща й не виждаше нищо.
— Татко… повтори тя. Нямаше представа как да продължи, но той я прекъсна.
— Тревожа се за теб — каза Ал Марш. — Чудя се дали някога ще пораснеш, Бевърли. Скитосваш насам-натам, занемарила си къщната работа, не умееш нито да готвиш, нито да шиеш. По цял ден четеш книжки и се рееш из облаците, а пък ако не четеш, все нещо не ти е наред. Тревожа се.
Ненадейно ръката му се завъртя и болезнено я зашлеви по дупето. Бевърли изплака без да откъсва поглед от него. Върху рошавата му дясна вежда тъмнееше капчица кръв. Ако я гледам достатъчно дълго, ще полудея и вече нищо няма да има значение, помисли тя.
— Много се тревожа — каза той и още по-силно я удари по ръката.
Болката я разтърси, после ръката й изтръпна. Утре на удареното място щеше да има жълто-червеникаво петно.
— Страшно много — каза той и я удари с юмрук в корема. В последния момент удържа леко ръката си и Бевърли не припадна. Само се преви задъхана, с просълзени очи. Баща й я гледаше безразлично. Пъхна окървавените си ръце в джоба на панталона.
— Трябва да пораснеш, Бевърли — изрече той и сега гласът му беше мек, всеопрощаващ. — Нали така?
Тя кимна. В главата й пулсираше тъпа болка. Плачеше, но беззвучно. Ако се разхълцаше на глас — баща й наричаше това „бебешки хленч“ — можеше да си докара нещо по-сериозно. Ал Марш бе прекарал целия си живот в Дери и обясняваше на всеки заинтересован (а понякога и на незаинтересованите), че възнамерява да бъде погребан тук, като се постарае дотогава да навърши поне сто и десет години. „Нищо не ми пречи да живея вечно — казваше понякога той на Роджър Орлит, при когото се подстригваше веднъж месечно. — Нямам пороци.“
— Хайде сега, обяснявай — заповяда той — и по-бързичко.
— Имаше… — тя преглътна и усети нова болка, защото в гърлото й не бе останала и капчица влага. — Имаше паяк. Грамаден, дебел, черен паяк. Той… той изпълзя от мивката и аз… сигурно пак се е вмъкнал в канала.
— О! — Баща й се усмихна лекичко, явно задоволен от обяснението. — Това ли било? По дяволите! Ако ми беше казала, Бевърли, нямаше и с пръст да те пипна. Всички момичета се страхуват от паяци. Бре, мътните да го вземат! Защо не ми каза?
Той се приведе над мивката и Бевърли прехапа устни, за да не изкрещи… а дълбоко в душата й заговори някакъв друг глас, гласът на противна, нежелана част от нея; може би гласът на самия дявол: Ако искат, нека го спипат. Нека го дръпнат надолу. Прав му път натам, мамицата му мръсна!
Ужасена, тя се помъчи да прогони този глас. Позволеше ли на подобни мисли да останат макар и секунда в главата й, сигурно щеше да иде в ада.
Баща й надникна в канала. Ръцете му размазваха кръвта по ръба на мивката. Бевърли отчаяно се бореше да не повърне. Болката в ударения корем не отминаваше.
— Нищо не виждам — каза той. — Всички тия сгради са стари, Бев. Знаеш ли, че имат канали колкото железопътни тунели? Когато бях портиер в старата гимназия, редовно намирахме в тоалетните удавени плъхове. Момичетата си умираха от страх. — Той се разсмя добродушно при мисълта за женските щуротии. — Най-много ги имаше когато прииждаше Кендъскиг. Но откакто изградиха новата дренажна система, каналите не са чак толкова населени.
Той я прегърна през рамото.
— Слушай сега. Отиваш да си легнеш и няма да мислиш за паяка. Нали така?
Отново усети обич към него. Никога не те удрям незаслужено, Бевърли, бе казал веднъж баща й, когато тя се оплакваше, че я наказва без вина. И сигурно имаше право, защото той умееше да обича. Понякога прекарваше с нея по цял ден — показваше й кое как се прави, разправяше й разни истории или се разхождаше с нея из града и когато татко бе толкова добър, тя усещаше как обичта издува сърцето й до пръсване. Обичаше го и се стараеше да разбере, че трябва да я наказва често, защото (според неговите думи) сам Бог му повелява да върши това. Дъщерите, казваше Ал Марш, се нуждаят от повече наказания, отколкото синовете. Той нямаше синове и Бевърли смътно подозираше, че и това може да е донякъде по нейна вина.
— Добре, татко — каза тя. — Няма да мисля за паяка.
Заедно влязоха в малката й стаичка. Сега дясната ръка я болеше жестоко от удара. Тя се озърна през рамо и видя кървавата мивка, кървавото огледало, кървавата стена, кървавия под. Кървавата кърпа, която баща й бе метнал небрежно на кукичката след като си избърса ръцете. Помисли: Как ще влизам сега да се мия там? Моля Ти се Боже, мили Боже, съжалявам, че мислих лоши неща за татко, накажи ме ако искаш, заслужавам си го, нека да падна и да се ударя, нека да се разболея от грип като миналата зима, когато кашлях толкова зле, че веднъж даже повърнах, но моля Те, Боже, нека утре сутрин кръвта да да е изчезнала, от сърце Ти се моля Боже, нали ще ме чуеш? Нали?
Както всяка вечер, баща й подви одеялото около нея и я целуна по челото. После постоя в онази поза, която Бевърли мислено наричаше „негов“ начин да стои, а може би и да съществува: леко приведен напред, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете, загледан отвисоко в дъщеря си с ясносини очи сред скръбното лице, напомнящо муцуната на куче от породата басет. Години по-късно, след като изобщо бе престанала да мисли за Дери, тя понякога забелязваше непознат мъж в автобуса или застанал на ъгъла с тенекиено канче за храна в ръката… фигури, о, мъжки фигури, зърнати ту привечер, ту на някой площад под обедните лъчи на ясен, ветровит есенен ден, мъжки фигури, мъжки закони, мъжки желания; или пък Том — тъй подобен на баща й, когато си свалеше ризата и вземеше да се бръсне леко прегърбен пред огледалото в банята. Мъжки фигури.
— Понякога се тревожа за теб, Бев — каза той, ала сега в гласа му нямаше нито тревога, нито гняв. Лекичко посегна и приглади косата над челото й.
Банята е пълна с кръв, татко! — едва не изкрещя Бевърли в този миг. Не я ли виждаш? Навсякъде е! Даже се пече върху крушката над мивката! Не я ли ВИЖДАШ?
Ала не издаде нито звук, докато баща й излизаше и затваряше вратата, изпълвайки стаята с мрак. Все още беше будна и лежеше втренчена в мрака, когато майка й се прибра към единайсет и трийсет и телевизорът млъкна. Чу как родителите й влизат в спалнята, после чу как пружината скърца ритмично по време на половия акт. Веднъж бе подслушала Грета Бауи да разправя на Сали Мюлер, че тоя акт парел като огън и нито едно прилично момиче не обича да го прави. („Накрая мъжът ти пикае върху котенцето“ — обясни Грета, а Сали възкликна: „Ужасно, никога не бих позволила на някое момче да ми го стори!“). Ако наистина болеше чак толкова, колкото разправяше Грета, значи мама беше много търпелива; един-два пъти Бев я бе чувала да стене тихичко, но стоновете като че не бяха от болка.
Бавното скърцане на пружината се ускори, достигна едва ли не трескав ритъм и изведнъж спря. Настана тишина, после до Бевърли долетя тих разговор и майчините й стъпки се отправиха към банята. Момичето затаи дъх, очаквайки да чуе писък.
Нямаше писък — само звукът на вода в тоалетната чиния. След това някакъв тих плясък. Познатото бълбукащо ръмжене на казанчето. Майка й взе да си мие зъбите. След минута пружината отново изскърца под тежестта на тялото й.
След още пет минути чу хъркането на баща си.
Черен страх изпълни душата й, стисна я за гърлото. Не смееше да се извърти надясно — както обичаше да спи — защото можеше да зърне как нещо я гледа през прозореца. Остана да лежи по гръб, изпъната като ръжен, и се взираше в тенекиената ламперия по тавана. След известно време — не знаеше дали са минали часове или минути — тя се унесе в тревожна дрямка.

3.
Бевърли винаги се събуждаше от звъна в спалнята на родителите си. Трябваше незабавно да изплува от съня, защото щом дръннеше будилникът, баща й стоварваше длан върху копчето. Докато той беше в тоалетната, Бевърли бързо се облече. Отдели само минутка (както редовно правеше напоследък) за да хвърли поглед към гърдите си в огледалото, опитвайки да прецени дали през нощта са станали по-големи. Бяха почнали да растат в края на миналата година. Отначало я наболяваха, но това отмина. Бяха съвсем дребнички — колкото пролетни ябълчици — но все пак ги имаше. Значи бе истина; детството свършваше; щеше да стане жена.
Усмихна се на отражението, после приглади косата по тила си и изпъчи гърди. Изкиска се тихичко, по момичешки… и изведнъж си спомни как снощи кръвта изригна от канала на мивката. Смехът рязко секна.
Погледна ръката си и видя следата от удара — през нощта се бе превърнала в грозни синкави отпечатъци от пръсти.
В тоалетната избуча вода.
Бързо, защото не искаше да ядосва баща си тази сутрин (не искаше изобщо да я забележи тази сутрин), тя навлече джинси и фланела с емблемата на Областната гимназия. А след това вече нямаше как да отлага — излезе от стаята и тръгна към банята. В хола се размина с баща си, който отиваше да се облече. Широката синя пижама се развяваше около тялото му. Той изръмжа нещо неясно.
— Добре, татко — отвърна тя, макар да не бе разбрала нито дума.
Постоя пред затворената врата на банята, опитвайки да се подготви за гледката вътре. Добре поне, че е ден, помисли си тя и това малко я облекчи. Не беше кой знае каква утеха, но все пак… Хвана дръжката, завъртя я и прекрачи напред.

4.
Утрото бе доста натоварено за Бевърли. Поднесе на баща си закуска — портокалов сок, бъркани яйца и препечена филийка както я разбираше Ал Марш (хлябът горещ, но в никакъв случай препечен). Барикадиран на масата зад страниците на „Дери нюз“, той излапа всичко до последната троха.
— Къде е беконът?
— Няма, татко. Изядохме го вчера.
— Изпържи ми кюфте.
— Останала е съвсем малко кайма и…
Вестникът изшумоля и слезе надолу. Синият му поглед падна върху нея като непосилен товар.
— Какво каза? — тихо запита той.
— Казах, че веднага ще го изпържа, татко.
Той я погледа още секунда. После вестникът пак се вдигна и Бевърли хукна към хладилника за каймата.
Изпържи му кюфте, като предварително размачка с всичка сила дребното късче кайма, за да изглежда по-голямо. Той го изяде, улисан в спортната страница на вестника, а Бевърли му приготви обяда — два сандвича с фъстъчено масло, голям резен от кейка, който майка й бе донесла снощи от „Фермата на Грийн“ и термос горещо кафе с много захар.
— Да кажеш на майка си, че днес искам да почисти къщата — рече той, взимайки тенекиената кутия. — На кочина е заприличало. Дявол да го вземе! По цял ден чистя мръсотия из болницата и не ми се прибира в кочина. Чу ли ме, Бевърли?
— Да, татко, ще й кажа.
Той я целуна по бузата, прегърна я грубовато и излезе. Както винаги, Бевърли изтича в стаята си да го види през прозореца как се отдалечава. Пак както винаги, усети облекчение когато той зави зад ъгъла… и ненавист към себе си за това долно чувство.
Изми чиниите, после седна да почете книжка на стъпалата към задния двор. От съседния блок дотърча Ларс Тирамениъс, развял дългата си руса коса, която сякаш сияеше със собствена мека светлина — искаше да се похвали с новото си камионче и новите драскотини по коленете си. Бевърли отдели необходимата възхита и на двете забележителности. После майка й я повика.
Оправиха леглата, измиха пода и лъснаха линолеума в кухнята. Майка й се зае с банята, за което Бевърли бе дълбоко благодарна. Елфрида Марш беше дребна женица с прошарена коса и мрачна физиономия. Бръчките по лицето й сякаш говореха, че отдавна е на тоя свят и не смята скоро да го напуска. Говореха още, че досега никак не е било лесно и в близко време не се очаква положителна промяна.
— Ще избършеш ли прозорците в хола, Беви? — запита тя когато се върна в кухнята. Беше облякла сервитьорския си костюм. — Трябва да намина в Бангор при Черил Тарънт. Снощи си счупи крака.
— Да, ще ги избърша — каза Бевърли. — Какво е станало с мисис Тарънт? Спънала ли се е?
Черил Тарънт беше една от колежките на Елфрида.
— Снощи катастрофирали с некадърния й мъж — мрачно отвърна майка й. — Бил пиян. Всяка вечер да благодариш на Бога, че баща ти не пие, Беви.
— Да, мамо — каза Бевърли. Наистина го правеше.
— Сигурно ще си загуби работата, а пък онзи никъде не го щат. — В гласа на Елфрида се вмъкнаха нотки на мрачен ужас. — Сега навярно ще ги поемат областните власти.
Това бе най-страшното според Елфрида Марш. В сравнение с него беше просто песен да загубиш дете или да узнаеш, че имаш рак. Може и да си беден; може цял живот, както казваше тя, „да свързваш двата края“. Но най-долу, по-ниско даже от уличните канавки, беше времето, когато се налага да те поемат областните власти и да смучеш даром чуждата пот. Знаеше, че сега това е единствената перспектива пред Черил Тарънт.
— Като измиеш прозорците и изхвърлиш боклука, можеш да си поиграеш. Довечера баща ти е на боулинг, тъй че няма да готвиш вечеря, но искам да се прибереш по светло. Знаеш защо.
— Добре, мамо.
— Боже мой, колко бързо растеш — каза Елфрида. Позагледа се в издутините под фланелата на Бевърли. Погледът беше любящ, но безмилостен. — Чудя се какво ли ще правя като се задомиш.
— Сигурно цяла вечност ще се мотая наоколо — усмихна се Бевърли.
Майка й я прегърна набързо; целуна я с топли, сухи устни.
— Аз си знам — каза тя. — Но те обичам, Беви.
— И аз те обичам, мамо.
— Внимавай да не останат следи по стъклата — заръча Елфрида докато си взимаше чантичката и тръгваше към вратата. — Ако баща ти зърне петно, пак ще ядеш пердах.
— Ще внимавам. — Когато майка й отвори вратата, Бевърли се помъчи да придаде на гласа си небрежен тон: — Видя ли нещо странно в банята, мамо?
Леко навъсена, Елфрида извърна глава.
— Странно ли?
— Ами… снощи видях паяк. Изпълзя от мивката. Татко не ти ли каза?
— Татко ти ядоса ли се снощи, Беви?
— Не! Ъ-ъ! Казах му, че ме е страх от паяка дето изпълзя от мивката, а той рече, че в старата гимназия понякога намирали удавени плъхове в тоалетните. От каналите. Не ти ли разказа за паяка?
— Не.
— А. Нищо де, няма значение. Просто се питах дали не си го видяла.
— Никакъв паяк не видях. Де да можехме да си позволим нов линолеум за банята. — Майка й се озърна към синьото безоблачно небе. — Казват, че който убие паяк, докарва дъжд. Не си го убила, нали?
— Не — каза Бевърли. — Не го убих.
Майка й пак я огледа, стиснала устни толкова плътно, че устата й се превърна в тясна цепка.
— Сигурна ли си, че татко ти не се ядоса снощи?
— Не!
— Беви, той докосва ли те понякога?
— Какво? — Бевърли се втренчи в майка си с дълбоко недоумение. Господи, та баща й я докосваше всеки ден. — Не разбирам какво…
— Няма нищо — отсече Елфрида. — Да не забравиш боклука. А пък само да има петна по прозорците, ще си изпатиш и от мен.
— Няма
(докосва ли те понякога)
да забравя.
— И да се прибереш по светло.
— Непременно.
(докосва ли)
(страшно много се тревожа)
Елфрида излезе. Бевърли пак изтича в стаята си и я проследи как изчезва зад ъгъла. Когато се увери, че майка й е на път към автобусната спирка, тя взе изпод кухненската мивка кофа, препарат за миене на стъкла и няколко парцала. Мина в хола и се зае с прозорците. Апартаментът изглеждаше странно тих. Бевърли трепваше при всяко пращене на пода или далечно затръшване на врата. Когато в горния апартамент избуча тоалетната, тя едва не изпищя.
И през цялото време се озърташе към затворената врата на банята.
Най-сетне тръгна натам, отвори я и надникна вътре. След чистенето тази сутрин повечето разляна кръв под мивката бе изчезнала. Порцелановият ръб също беше чист. Но вътре в самата мивка все още имаше засъхнали кафяви ивици, по огледалото и тапетите тъмнееха петънца и пръски.
Бевърли се взря в пребледнялото си отражение и с внезапен суеверен ужас осъзна, че петната по огледалото сякаш обливат с кръв нейното лице. Отново помисли: Какво ще правя сега? Луда ли съм? Въобразявам ли си?
От канала изведнъж долетя бълбукащ кикот.
Бевърли изпищя и затръшна вратата, но пет минути по-късно ръцете й продължаваха да се тресат толкова силно, че едва не изтърва шишето с препарата докато миеше прозорците на хола.

5.
Около три часа подир пладне, след като бе заключила апартамента и прибрала грижливо ключа в джоба на джинсите си, Бевърли Марш случайно свърна по алеята Ричард — тясна пешеходна уличка, свързваща главната улица със Сентър стрийт — където в този момент Бен Ханском и Еди Каспбрак играеха на монети с едно момче на име Брадли Донован.
— Здрасти, Бев! — подвикна Еди. — Сънува ли кошмари след ония филми?
— Хич — рече Бевърли и клекна да погледа играта. — Отде разбра за филмите?
— Камарата ми каза — отвърна Еди и посочи с палец към Бен, който се червеше отчаяно по някаква незнайна за Бев причина.
— Кви фа тия филми? — запита Брадли и сега Бевърли го позна. Миналата седмица беше дошъл в Пущинака заедно с Бил Денброу. Двамата ходеха на говорна терапия в Бангор. Бевърли почти не му обръщаше внимание. Ако някой я запиташе, навярно би казала, че той изглежда по-незначителен от Бен и Еди… по-_нереален_.
— Гледахме два филма за чудовища — каза му тя и се премести с патешко ходене по-напред, за да застане между Бен и Еди. — Хвърляте ли?
— Да — каза Бен. Той хвърли бърз поглед към нея и веднага извърна глава.
— Кой печели?
— Еди. Страшно го бива.
Тя погледна Еди, който замислено си лъскаше ноктите в ризата, после се изкиска.
— Може ли и аз да играя?
— Мене ако питате, да — каза Еди. — Имаш ли дребни?
Тя порови из джоба си и измъкна три цента.
— Леле Боже, как ти стиска да излизаш от къщи с такова богатство? — ухили се Еди. — Аз да съм, щях да умра от страх.
Бен и Брадли Донован се разсмяха.
— Понякога и момичетата си ги бива — сериозно изрече Бевърли и след миг вече всички се смееха.
Брадли хвърли пръв, след него Бен, после Бевърли. Като победител Еди беше последен. Хвърляха към задната стена на дрогерията на Сентър стрийт. Понякога монетките не долитаха до целта, друг път отскачаха. След всеки пореден кръг четирите цента отиваха у онзи, който бе хвърлил най-близо до стената. Пет минути по-късно Бевърли разполагаше с двайсет и четири цента. Бе загубила само веднъж.
— Момичето играе нечефтно — ядосано рече Брадли и стана да си върви. Доброто му настроение бе изчезнало. Гледаше Бевърли с гняв и унижение. — На момичетата не фе раврешава да…
Бен скочи на крака. Гледката беше страховита.
— Вземи си думите назад!
Брадли го изгледа със зяпнала уста.
— Какво?
— Вземи си думите назад! Тя играеше честно!
Брадли прехвърли поглед от Бен към Еди, след това към Бевърли, която все още стоеше на колене. После пак се втренчи в Бен.
— Абе, вадник, ифкаш ли да ти цепна уфтната, че фъвфем да фе равкрафиш?
— Много искам — каза Бен и внезапно лицето му се разтегна в широка усмивка. Нещо в изражението му накара стреснатия Брадли боязливо да отстъпи назад. Навярно бе зърнал в усмивката простия факт, че след като вече не веднъж, а два пъти е излизал победоносно от схватки със самия Хенри Бауърс, Бен Ханском няма намерение да се церемони с мършавия Брадли Донован (който не стига че фъфлеше катастрофално, ами и имаше сума ти брадавици по ръцете).
— Да, че пофле да ме биете ваедно — рече Брадли и направи още крачка назад. Гласът му беше изтънял и треперлив, в очите му избиваха сълзи. — Банда нечефтни ивмамници!
— Не дрънкай, ами си вземи думите назад — каза Бен.
— Остави го, Бен — обади се Бевърли и протегна към Брадли шепа центове. — Вземи каквото си е твое. Не играех за пари.
По клепките на Брадли плъзнаха сълзи на унижение. Той блъсна ръката на Бевърли и хукна по алеята към Сентър стрийт. Другите го гледаха смаяно. Като се озова на безопасно разстояние, Брадли завъртя глава и викна:
— Ти фи гадна кучка и толков! Играеш нечефтно! Нечефтно! Майка ти е курва!
Бевърли ахна. Бен хукна подир Брадли, но не постигна нищо, защото налетя на някакъв вехт сандък и се просна долу. Брадли бе изчезнал и Бен не си правеше илюзии, че може да го настигне. Вместо това стана и се върна да види как е Бевърли. Лошата дума го бе потресла почти колкото нея.
Тя видя загриженото му лице. Отвори уста да каже, че е добре, няма нищо страшно, кучетата си лаят, керванът си върви… и отново се сети за онзи странен
(докосва ли те понякога)
въпрос на майка си. Да, странен въпрос — ясен, ала безсмислен, изпълнен с някак зловещ привкус, мътен като вчерашно кафе. И вместо да каже за кервана и кучетата, тя избухна в ридания.
Еди я изгледа смутено, измъкна инхалатора от задния си джоб и налапа пръскалката. После се наведе и взе да събира разсипаните монети. На лицето му бе застинало съсредоточено изражение.
Бен инстинктивно пристъпи към нея с желанието да я прегърне, да я утеши, но веднага спря. Тя беше прекалено красива. Чувствуваше се безпомощен пред толкова много красота.
— Горе главата — каза той. Знаеше, че звучи идиотски, но не можеше да измисли нищо по-свястно. Лекичко я докосна по рамото (тя бе закрила с длани просълзените си очи и бузи), после отдръпна пръсти, сякаш бе пипнал нажежено желязо. Лицето му ставаше пурпурно, като пред сърдечен удар. — Горе главата, Бевърли.
Тя отпусна длани и викна с изтънял от ярост глас:
— Майка ми не е курва! Тя… тя е сервитьорка!
Думите бяха посрещнати с пълно мълчание. Бен се втренчи в нея с леко провиснала челюст. Еди я гледаше изотдолу, клекнал на плочките с две шепи монети. И изведнъж тримата се разкикотиха истерично.
— Сервитьорка! — кискаше се Еди. Имаше съвсем смътна представа за курвите, но въпреки това нещо в сравнението му се стори поразително смешно. — Значи такава била!
— Да! Да, сервитьорка е! — задъхваше се Бевърли през смях и сълзи едновременно.
От смях Бен вече нямаше сили да стои на крака и се тръшна върху близката кофа за боклук. Тежкото му туловище смачка капака и той се търкулна на плочките. Пищейки от смях, Еди го посочи с пръст. Бевърли изтича да го вдигне.
Над главите им се разтвори прозорец и някаква жена кресна:
— Деца, да се махате оттук! Знаете ли, че има хора, дето работят нощна смяна? Изчезвайте!
Без колебание двамата хванаха Бевърли за ръцете и хукнаха към Сентър стрийт. Продължаваха да се смеят.

6.
Преброиха парите и откриха, че разполагат с четиридесет цента — тъкмо колкото за два големи сиропа с фруктов сладолед от дрогерията. Тъй като старият мистър Кийн беше мърморко и не разрешаваше на деца под дванайсет години да консумират на място (твърдеше, че флиперите в дъното на салона могат да ги покварят), те си взеха сладоледите в две грамадни кутии от импрегниран картон, отнесоха ги в Баси парк и се настаниха на тревата. Сладоледът на Еди беше с ягоди, на Бен — с кафе. Бевърли седеше между двете момчета със сламка в ръка и опитваше като пчеличка ту от единия, ту от другия. Отново й ставаше добре — за пръв път откакто снощи мивката бе избълвала кървавия фонтан. Беше изнемощяла физически и душевно, но се чувствуваше спокойна, умиротворена. Поне засега.
— Просто не разбирам какво му стана на Брадли — каза накрая Еди с неловък, извинителен тон. — Никога не е бил такъв.
— Ти ме защити — каза Бевърли и изведнъж целуна Бен по бузата. — Благодаря ти.
Бен пламна отново.
— Ти играеше честно — измънка той и устремно излапа половината сладолед на три чудовищни глътки. Последва оригване, мощно като изстрел на ловна пушка.
— От коя дупка беше, мой човек? — запита Еди и Бевърли безпомощно се разсмя, стискайки корема си с две ръце.
— Недейте — изкиска се тя. — Коремът ме боли. Моля ви се, недейте вече.
Бен се усмихваше. Тази вечер, преди да заспи, щеше да преживява отново и отново мига на нейната целувка.
— Сега наистина ли си добре? — запита той.
Тя кимна.
— Не беше заради него. Всъщност даже не заради онова, дето го каза за мама. Просто снощи стана нещо. — Тя се поколеба, прехвърляйки поглед от Бен към Еди и обратно. — Аз… аз трябва да кажа на някого. Или да покажа. Или… не знам. Мисля, че плаках, защото се боя, че ми хлопа дъската.
— На кой му хлопа дъската? — раздаде се нов глас.
Беше Станли Юрис. Както винаги, изглеждаше дребничък, строен и свръхестествено чист — прекалено чист за хлапе, току-що навършило единайсет. С бялата риза, спретнато затъкната от всички страни в идеално изпраните джинси, грижливо заресаната коса и безукорно чистите кецове, той приличаше на най-малкия възрастен в света. После се усмихна и илюзията изчезна.
Тя вече няма да каже онова, което се канеше да сподели, помисли Еди, защото той не беше с нас, когато Брадли нарече майка й с лошата дума.
Но след кратко колебание Бевърли започна да разказва. Защото Станли беше някак по-различен от Брадли — беше по-_реален_ от него.
Станли е един от нас, помисли Бевърли и се запита защо ли от това ръцете й изведнъж настръхнаха. Не им правя услуга с този разказ. Нито на тях, нито на себе си.
Ала беше късно. Тя вече говореше. Стан седна до тях и лицето му беше спокойно, замислено. Еди му предложи остатъка от ягодовия сладолед, но той само тръсна глава без да откъсва поглед от лицето на Бевърли. И трите момчета мълчаха.
Тя им разказа как бе чула гласовете. Как познала гласа на Рони Гроган. Знаела, че Рони е мъртва, но въпреки всичко чула нейния глас. Разказа им как бликнала кръвта и как баща й не видял нищо снощи, а майка й — тази сутрин.
Когато свърши, тя огледа лицата им едно по едно, изплашена предварително от онова, което би могла да види по тях… ала не срещна нито капчица съмнение. Ужас — да, но не и съмнение.
След дълго мълчание Бен каза:
— Хайде да видим.

7.
Влязоха през задната врата, не само защото ключът на Бевърли беше за нея, но й защото тя предупреди, че баща й ще я убие, ако мисис Болтън я види да влиза в апартамента с три момчета в отсъствие на родителите си.
— Защо? — попита Еди.
— Няма да разбереш, тъпчо — рече Стан. — Тихо сега.
Еди се накани да отговори, зърна бледото, напрегнато лице на Стан и реши, че ще е по-добре да си затваря човката.
Вратата водеше към кухнята, изпълнена с лятна тишина и ярко следобедно слънце. Чиниите от закуска искряха на сушката. Четиримата стояха на плътна групичка до кухненската маса и когато горе се затръшна врата, всички подскочиха, после нервно се разсмяха.
— Къде е? — пошепна Бен.
Усещайки как сърцето й блъска в слепоочията, Бевърли ги поведе по коридорчето. От една страна беше спалнята на родителите й, от другата — затворената врата на банята. Отвори я, бързо прекрачи вътре и щракна лампата. После пак отстъпи между Бен и Еди. Кръвта бе засъхнала на кафяви петна по огледалото, мивката и тапетите. Бевърли се втренчи в кръвта, защото изведнъж й бе станало по-лесно да гледа натам, отколкото към лицата на момчетата.
С тихичък, почти непознат за самата нея глас, тя запита:
— Виждате ли? Вижда ли някой? Има ли кръв?
Бен прекрачи напред и тя отново забеляза колко невероятно леко стъпва дебелото момче. Той докосна едно от кървавите петна; после второ; после дълга струйка по огледалото. Гласът му прозвуча глухо и уверено:
— Тук. Тук. Тук.
— Божичко! — тихо и боязливо промълви Стан. — Все едно, че някой е клал прасе.
— И всичко това е изхвръкнало от мивката? — запита Еди.
От вида на кръвта му призляваше. Почваше да се задъхва. Той се вкопчи в инхалатора.
Бевърли се силеше да удържи напиращите сълзи. Не искаше да плаче; боеше се, че ако заплаче, ще я сметнат за най-обикновено момиче и ще престанат да й обръщат внимание. Но се наложи да подири опора в дръжката на вратата, докато през тялото й прелиташе ужасяващо мощната вълна на облекчението. До този момент не бе осъзнавала колко е уверена, че полудява, бълнува или нещо подобно.
— А вашите не са я видели — учудено промърмори Бен. Той докосна една от засъхналите пръски по мивката, после отдръпна ръка и я избърса отзад в ризата си. — Леле Божке, леле Божичко.
— Не знам как ще влизам вече тук — каза Бевърли. — Да се къпя, да си мия зъбите и да… нали разбирате.
— Добре де, що не вземем да почистим? — внезапно запита Станли.
Бевърли се завъртя към него.
— Да почистим ли?
— Точно така. С тапетите може да не се справим съвсем — много са овехтели, знаеш — но другото ще почистим. Имаш ли парцали?
— Под кухненската мивка. Но ако ги изхвърлим, мама ще се чуди къде са.
— Имам петдесет цента — спокойно изрече Стан, без да откъсва поглед от кървавите пръски над мивката. — Ще почистим колкото се може по-добре, после ще отнесем парцалите в автоматичната пералня, дето я видяхме на идване. Ще ги изперем, ще ги изсушим и ще си бъдат под мивката преди да се приберат вашите.
— Мама казва, че кръвта не се изпира — възрази Еди. — Попивала или нещо подобно.
Бен се изкиска истерично.
— Няма значение дали ще се изперат — каза той. — Те не виждат петната.
Никой не запита кои са „те“.
— Добре — каза Бевърли. — Да опитаме.

8.
През следващия половин час четиримата чистиха като усърдни джуджета и с постепенното изчезване на кръвта от стените, огледалото и порцелана, Бевърли усещаше как на сърцето й става все по-леко и по-леко. Докато тя бършеше пода, Бен и Еди се заеха с мивката. Стан грижливо и внимателно обработваше тапетите със съвсем леко навлажнен парцал. В крайна сметка изчистиха почти всичко. След като свърши, Бен развинти крушката над мивката и я смени с нова от кашона в килера. Имаше сума ти крушки — миналата есен Елфрида Марш бе донесла запас поне за две години от една разпродажба с намалени цени.
Използуваха старата кофа, течен сапун и много топла вода. Често изхвърляха водата, защото никой не искаше да си топи ръцете в нея щом станеше розова.
Накрая Стан се поотдръпна и огледа банята с критичното око на момче, не просто възпитано, а родено с чувството за чистота и ред.
— Мисля, че повече не можем да направим — каза той.
Все още имаше неясни следи от кръв вляво от мивката, където тапетите бяха толкова изтънели и прокъсани, че Стан не смееше да търка по-силничко. Ала дори и там кръвта бе загубила злокобната си сила; сега от нея оставаше само незначително пастелно петънце.
— Благодаря ви — каза Бевърли. Не помнеше друг път да е била толкова искрено благодарна. — Благодаря на всички.
— Няма нищо — измънка Бен. Естествено, пак се червеше.
— Ами да — кимна Еди.
— Хайде да се заемем с парцалите — каза Станли.
Лицето му беше решително, едва ли не сурово. По-късно Бевърли щеше да си мисли, че навярно само Стан е осъзнавал как правят още една крачка към някакъв невъобразим сблъсък.

9.
Отмериха чаша прах за пране в празно бурканче от майонеза. Бев намери голяма книжна торба за парцалите и четиримата се отправиха към автоматичната пералня на ъгъла на главната улица и Кони стрийт. Като отминаха две пресечки, зърнаха яркосините води на Канала да искрят под следобедното слънце.
Пералнята беше почти празна, само една жена с бяла лекарска престилка чакаше сушилнята да спре. Тя огледа със съмнение четирите деца, после пак заби нос в романа „Пейтън плейс“.
— Студена вода — прошепна Бен. — Мама казва, че кръв се пере със студена вода.
Докато пускаха парцалите в машината, Стан отиде до автомата в ъгъла и размени двете си монети от двайсет и пет цента за четири по десет и две по пет. Върна се и изчака Бев да сипе праха върху парцалите и да затвори вратичката на пералнята. После пусна в процепа двайсет цента и завъртя ръчката.
Бевърли бе похарчила почти цялата си печалба за сладолед, но дълбоко в левия джоб на джинсите откри четири оцелели цента. Изрови ги и подаде парите на Стан, който я изгледа обидено.
— Божичко — възкликна той. — Тъкмо съм решил да водя едно момиче на забавления, а то ми се прави на независимо.
Бевърли се засмя.
— Сигурен ли си, че не ги искаш?
— Сигурен съм — сухо отвърна Стан. — Да си призная, Бев, сърцето ми се къса за тия четири цента, но съм сигурен.
Четиримата отстъпиха към бетонната стена на помещението и мълчаливо седнаха на пластмасовите столове. От пералнята долиташе бръмчене и шляпане. Зад дебелото кръгло стъкло на вратичката подскачаха купища сапунени мехури. Изпървом бяха червеникави. Бевърли усети, че от гледката й призлява, но не можеше да откъсне очи. В кървавата пяна се таеше някакво зловещо обаяние. Жената с лекарската престилка ги зяпаше все по-често над книгата. Навярно отначало бе подозирала, че ще вдигат шум; сега сякаш я дразнеше тъкмо мълчанието им. Когато сушилнята спря, тя извади дрехите си, сгъна ги, прибра ги в син найлонов чувал и с един последен озадачен поглед към децата излезе навън.
Щом тя излезе, Бен изтърси рязко, почти грубо:
— Не си сама.
— Какво? — запита Бевърли.
— Не си сама — повтори Бен. — Разбираш ли…
Той замълча и се озърна към Еди, който кимна. После погледна Стан, който изглеждаше недоволен… но след миг сви рамене и също кимна.
— За какво говориш? — запита Бевърли. Днес вече й бе омръзнало да слуша загадъчни приказки. Тя стисна ръката на Бен. — Ако знаеш нещо за това, казвай!
— Искаш ли ти да кажеш? — обърна се Бен към Еди.
Еди поклати глава. Измъкна инхалатора и задъхан пръсна в гърлото си чудовищна доза лекарство.
Бавно, подбирайки думите, Бен разказа на Бевърли как през последния училищен ден случайно срещна Бил Денброу и Еди Каспбрак сред Пущинака — не можеше да повярва, че от тогава вече е минала цяла седмица. Разказа й как на другия ден построиха бента. Разказа историята на Бил — как училищната снимка на мъртвото му братче завъртяла глава и намигнала. Разказа за собствената си среща с мумията, крачеща по заледения Канал сред лютия зимен мраз с грозд балони, които се рееха срещу вятъра.
Бевърли го слушаше с нарастващ ужас. Усещаше как очите й се разширяват, как в ръцете и краката й се стича хлад.
Бен замълча и погледна Еди. Еди още веднъж засмука инхалатора, после с трескава бързина повтори разказа за прокажения, трупайки дума връз дума с едничкото желание да се отърве час по-скоро. Завърши с хлипаща въздишка, но този път не се разплака.
— Ами ти? — обърна се Бевърли към Стан.
— Аз…
Изведнъж настана тишина, която ги накара да трепнат като от внезапен взрив.
— Прането е готово — каза Стан.
Тримата го гледаха как става — дребен, пъргав, грациозен — и отваря пералнята. Измъкна сбитите на топка парцали и ги огледа.
— Останали са петънца — каза той, — но съвсем бледи. Приличат на сок от боровинки.
Показа им ги и всички закимаха сериозно, сякаш оглеждаха важни документи. Бевърли усети как я залива нова вълна на облекчение, също както когато банята бе почистена. Можеше да изтърпи излинялото пастелно петно върху тапетите, можеше да изтърпи и бледите червеникави следи по парцалите. Едно й се струваше най-важно — бяха направили нещо. Може би не съвсем успешно, но стигаше колкото да й възвърне душевния покой… а и това беше много, братчета, предостатъчно беше за Бевърли, щерката на Ал Марш.
Стан метна парцалите в една от цилиндричните сушилни и пусна две монети по пет цента. Барабанът се завъртя и Стан се върна да седне между Еди и Бен.
Известно време четиримата седяха мълчаливо, гледайки как парцалите подскачат и падат, подскачат и падат. Газовата горелка в сушилнята бучеше гальовно, почти приспивно. Край отворената врата мина някаква жена, тикаща количка с покупки. Хвърли поглед към тях и отмина.
— И аз видях нещо — изведнъж каза Стан. — Не ми се говореше за това, защото исках да вярвам, че е сън или нещо подобно. Може би дори припадък като на онова момче, Ставиър. Знаете ли го?
Бен и Бев поклатиха глави. Еди запита:
— Дето е болен от епилепсия ли?
— Точно така. Разбирате ли какво ми беше? Готов бях да си мисля, че имам такава болест, но да знам, че не съм видял нещо… истинско.
— Какво беше? — запита Бев, но се съмняваше дали наистина иска да узнае. Не беше като да слушаш разни истории за призраци край бавно гаснещия лагерен огън и да ядеш виенски кифли и печени наденички. Седяха тук, в задушната пералня, и тя виждаше под машините едри топки сплъстен прах (баща й ги наричаше призрачни фъшкии), виждаше как танцуват прашинки в горещите слънчеви лъчи, падащи през зацапаните прозорци, виждаше вехтите списания с откъснати корици. Всички тия неща бяха нормални. Кротки, нормални и скучни. Ала тя се боеше. Ужасно се боеше. Защото усещаше, че нито една от историите не е измислена, въображаема — мумията на Бен, прокаженият на Еди… и двете чудовища можеха да бродят навън довечера, след залез слънце. Или пък братчето на Бил Денброу можеше да броди из мрачните канали под града едноръко и неумолимо, със сребърни монети вместо очи.
И все пак когато Стан не отговори веднага, тя повтори:
— Какво беше?
Стан изрече със сдържан глас:
— Бях в онова паркче, където е Водонапорната кула…
— Божичко, не го обичам това място — жално промърмори Еди. — Ако в Дери изобщо има призраци, сигурно са там.
— Какво? — рязко запита Стан. — Какво каза?
— Ама ти не знаеш ли? — изненада се Еди. — Още преди да почнат убийствата мама не ми даваше да ходя там. Тя… тя е много добра и се грижи за мен. — Той се усмихна смутено и прихвана по-здраво инхалатора в скута си. — Нали разбираш, там са се удавили някакви момчета. Три или четири. Те… Стан! Стан, добре ли си?
Лицето на Стан бе придобило оловносив цвят. Устните му беззвучно потрепваха. Очите му се извъртяха нагоре, потъвайки под клепачите до крайчетата на ирисите. Едната му ръка немощно посегна из пустотата и се отпусна до бедрото.
Еди извърши единственото, което му хрумна. Приведе се, обгърна с тъничката си ръка провисналите плещи на Стан, натъпка инхалатора в устата му и дръпна спусъка с всичка сила.
Стан се разкашля, задавен и полузадушен. Седна нормално и очите му се избистриха. Продължи да кашля, но вече прикриваше устата си в шепи. Накрая дълбоко изхлипа, пое си дъх и безсилно се облегна назад.
— Какво беше това? — запита той като се поопомни.
— Моето лекарство против астма — виновно обясни Еди.
— Божичко, прилича на пикня от умряло куче.
Другите се разсмяха, но смехът им бе нервен. Гледаха го тревожно. По бузите на Стан бавно се разля бледа руменина.
— Вярно, много е отвратително — каза Еди с нескрита гордост.
— Да, ама разрешават ли го Мойсеевите закони? — запита Стан и те отново се разсмяха, макар че никой (включително и Стан) нямаше точна представа какви са Мойсеевите закони.
Стан прекрати смеха пръв и се втренчи в Еди.
— Кажи какво знаеш за Водонапорната кула.
Еди започна пръв, но Бен и Бевърли също допринесоха за разказа. Водонапорната кула беше на Канзас стрийт, около два километра и половина западно от центъра, близо до южните покрайнини на Пущинака. Някога, в края на миналия век, тя бе осигурявала питейна вода за целия град със своята вместимост от седем милиона литра. Тъй като от кръглата открита галерия под покрива имало великолепен изглед към Дери и околностите, мястото било много популярно до началото на трийсетте години. В ясните съботни и неделни дни цели семейства идвали в мъничкия Мемориал парк, за да се изкачат по сто и шейсетте вътрешни стъпала и да се насладят на гледката. Често се случвало да разпънат покривки и да си устроят пикник на тревата.
Стъпалата минавали между ослепително белосаната външна тухлена стена и вътрешния резервоар — стоманен цилиндър с височина тридесет и два метра. Изкачвали се до върха по стръмна спирала.
Точно под нивото на галерията дебела дървена врата в стоманената стена водела към платформа над самата вода — черно, тихичко поплискващо езеро, осветено от голи електрически крушки с тенекиени отражатели. При максимално зареждане водата дълбочината й била точно тридесет метра.
— Откъде е идвала водата? — запита Бен.
Бев, Еди и Стан се спогледаха. Никой не знаеше.
— Добре де, как са се удавили момчетата?
И тук не бяха твърде наясно. Изглежда, по ония времена („старите времена“, тържествено ги нарече Бен, когато дойде негов ред да вземе думата) вратата към платформата над водата си стояла отключена. Една вечер две хлапета… а може би само едно… или цели три… заварили отключена и приземната врата. Хванали се на бас и се изкачили догоре. По грешка излезли на платформата вместо на галерията. Додето разберат какво става, вече били паднали през ръба.
— Едно момче, Вик Кръмли, разправяше, че го чул от баща си — каза Бевърли, — тъй че може и да е вярно. Вик казваше, че според татко му, щом веднъж били паднали във водата, смъртта им била неминуема, защото нямало за какво да се хванат. До платформата не можели да стигнат. Разправяше, че сигурно цяла нощ са пляскали с ръце и са викали за помощ. Само че никой не ги чувал, а те се изморявали все повече и повече, докато…
Тя замълча, осъзнавайки целия ужас на съдбата им. Представяше си как тия момчета — истински или измислени — пляскат като удавени кученца. Потъват, отново изплуват сред водни пръски. Със засилването на паниката все повече пляскат и все по-трудно се удържат на повърхността. Подгизналите гуменки натежават. Пръстите безплодно драскат в търсене на опора по гладките стоманени стени на резервоара. Усещаше вкуса на погълнатата вода. Чуваше глухото кънтене на виковете им. Колко е траяло? Петнайсет минути? Половин час? Колко време е минало преди виковете да секнат и те да останат неподвижни на водната повърхност с извърнати надолу лица като страннни риби, които надзирателят ще открие на следващото утро?
— Господи — сухо изрече Стан.
— Чувал съм, че и една жена си загубила бебето — внезапно се обади Еди. — Тогава вече окончателно затворили кулата. Поне така съм чувал. Знам, че са пускали хората да се качват горе. Но веднъж дошла някаква жена с бебе. Не знам колко е било голямо. Но платформата била над самата вода. Жената, разбирате ли, пристъпила до парапета с бебето в ръце и го изпуснала, или пък то се дръпнало. Разправят, че някакъв младеж опитал да го спаси. Рекъл да се прави на герой, нали разбирате. Скочил вътре, но от бебето нямало и следа. Може да е било с палтенце или нещо такова. Мокрите дрехи много тежат.
Изведнъж Еди бръкна в джоба си и измъкна малко кафяво шишенце. Отвори го, извади две бели хапчета и ги глътна без вода.
— Какво беше това? — запита Бевърли.
— Аспирин. Имам главоболие.
Той я изгледа предизвикателно, но Бевърли не каза нищо.
Бен довърши историята. След нещастния случай с бебето (лично той бил чувал, че не било бебе, а дете, тригодишно момиченце), Общинският съвет гласувал решение да се заключва и долната, и горната врата, а на екскурзиите и пикниците да се сложи край. От тогава насам Водонапорната кула стояла заключена. Разбира се, надзирателят идвал редовно, от време на време наминавали техниците и няколко пъти годишно се уреждали контролирани посещения. Любопитните граждани можели да придружат някоя дама от Историческото дружество по спиралната стълба до галерията на върха, а там вече да охкат, да ахкат и да щракат цветни снимки за хвалба пред съседите. Но вратата към резервоара вече била винаги заключена.
— Още ли е пълно с вода? — запита Стан.
— Мисля, че да — каза Бен. — Виждал съм пожарни коли да зареждат там, когато дойде време за палене на стърнищата. Свързват маркуча с долната тръба.
Станли отново гледаше как се въртят парцалите в сушилнята. Топката се бе разпаднала на части и някои от тях подхвърчаха като парашути.
— Какво видя там? — тихо запита Бевърли.
За миг си помислиха, че той няма да отговори. После Стан си пое дълбок, разтреперан дъх и каза нещо, което отначало им се стори безкрайно далечно от темата.
— Нарекли са го Мемориал парк заради 23-ти Мейнски полк от Гражданската война. Прякорът им бил Сините от Дери. Имало и статуя, но преди двайсетина години се строшила по време на буря. Нямало пари за ремонт, затова сложили вместо нея поилка за птички. Голяма каменна поилка.
Всички го гледаха. Стан преглътна. Чуха как щракна гърлото му.
— Може би знаете, че наблюдавам птиците. Имам си албум, бинокъл „Цайс-Икон“ и тъй нататък. — Той се завъртя към Еди. — Остана ли ти аспирин?
Еди му подаде шишенцето. Стан извади две хапчета, поколеба се и добави трето. Преглътна ги едно по едно, с мъчителна гримаса. После продължи разказа си.

10.
Премеждието на Стан се случи преди два месеца. В една дъждовна априлска привечер той си облече дъждобрана, сложи албума и бинокъла в непромокаема торба с шнурче и тръгна към Мемориал парк. Обикновено ходеше там с баща си, но тази вечер баща му работеше извънредно и малко преди вечеря се бе обадил по телефона специално на Стан.
Един от клиентите му в агенцията, също природолюбител, бил забелязал птица-кардинал — Fringillidae Richmondena — да пие вода от поилката в Мемориал парк. Тия птици имали навика да се хранят и къпят по здрач. Голяма рядкост било да се види кардинал толкова далече на север от Масачузетс. Та, искал ли Стан, запита баща му, да отскочи дотам и да опита да го включи в колекцията си? Вярно, времето било доста калпаво, но…
Стан веднага се съгласи. Майка му го накара да обещае, че няма да сваля качулката, но всъщност той и без това нямаше да си мокри главата. Беше спретнато момче. Никога не възразяваше, като му кажеха да носи галоши през есента или грейка през зимата.
Измина двата километра до Мемориал парк под толкова ситен и колеблив дъждец, че не можеше да го нарече и ръмеж; приличаше по-скоро на плътна влажна мъгла. Наоколо тегнеше глуха тишина, но беше някак вълнуващо. Въпреки последните чезнещи преспички под храстите и дърветата (напомняха му купища мръсни, изхвърлени калъфки за възглавници) из въздуха се носеше дъх на млади растения. Гледайки клоните на брястовете, кленовете и дъбовете на фона на оловното небе, Стан си помисли, че изглеждат загадъчно набъбнали. След седмица-две щяха да се покрият с одежди от крехки, почти прозрачно зелени листа.
Тази вечер въздухът има зелен мирис, помисли той и се поусмихна.
Крачеше бързо, защото след по-малко от час щеше да се стъмни. В наблюденията бе също тъй прилежен, както в облеклото и учението. Ако нямаше достатъчно светлина, за да бъде абсолютно сигурен, не би си позволил да впише кардинала в колекцията, дори и да вярваше от дън душа, че го е видял.
Пресече диагонално Мемориал парк. Отляво се издигаше масивният бял силует на Водонапорната кула. Стан почти не я забеляза. Кулата не го интересуваше ни най-малко.
Мемориал парк имаше приблизително правоъгълни очертания и слизаше полегато надолу. Тревата (излиняла и мъртва по това време на годината) се поддържаше грижливо през лятото; имаше и кръгли цветни лехи. Ала нямаше детски площадки. Смяташе се, че паркът е за възрастни.
В края на парка теренът се изравняваше преди стръмно да слезе към Канзас стрийт и Пущинака отвъд нея. Поилката, за която бе споменал баща му, се намираше на това равно място. Представляваше плитък каменен купел, прикрепен върху масивен зидан пиедестал — всъщност дори прекалено масивен за скромната си роля. Бащата на Стан каза веднъж, че преди да закъса с бюджета, Общинският съвет възнамерявал да възстанови статуята на войника.
— Според мен поилката е по-хубава, татко — рече му Стан.
Мистър Юрис разроши косата на сина си.
— И според мен, синко. Повече поилки за птички и по-малко куршуми, това е моят девиз.
В горния край на пиедестала върху камъка бе изсечен друг девиз. Станли можеше да го разчете, но не го разбираше; от латинския знаеше само родовите названия на птиците в албума. Текстът гласеше:
Apparebat eidolon senex.
Плиний
Стан седна на една пейка, извади албума от торбата и пак прелисти към изображението на кардинала, за да го огледа по-внимателно и да запомни характерните белези. Мъжкият кардинал трудно можеше да се сбърка с друга птица — беше червен като пожарникарска кола, макар и не толкова голям — но Стан беше цял изтъкан от навици и условности; тия неща го успокояваха и подсилваха чувството му, че има място и роля на белия свят. Затова цели три минути добросъвестно проучва илюстрацията преди да затвори книгата (от влажния въздух ъгълчетата на страниците се подвиваха) и да я прибере в торбата. После измъкна бинокъла от калъфа и вдигна окулярите към очите си. Нямаше нужда да ги фокусира, защото при последната употреба на бинокъла бе гледал същата поилка от същата скамейка.
Старателно момче, търпеливо момче. Не се въртеше. Не ставаше да се разтъпче, не прехвърляше поглед от място на място да търси нещо интересно. Седеше неподвижно, насочил бинокъла към поилката, а мъглата лепеше едри капки по жълтия му дъждобран.
Не скучаеше. Гледаше птиче сборище, което би могло да се сравни с човешки конгресен център. За известно време четири кафяви врабчета постояха на ръба, потапяйки човки в поилката, за да пръснат небрежно капки вода по гръбчетата и крилцата си. После отгоре с крясъци налетя сойка — същинско ченге, разгонващо банда нехранимайковци. През бинокъла сойката изглеждаше грамадна като къща и в сравнение с тези размери крясъците й звучаха странно тихо (след малко повечко взиране през бинокъла увеличените птици започваха да изглеждат съвършено нормални). Врабчетата отлетяха. Завладяла терена, сойката се напери, топна се във водата, поскуча минута-две и хвръкна. Врабчетата се завърнаха, после пак отлетяха, когато две червеношийки пристигнаха да се изкъпят и (може би) да обсъдят важни въпроси от света на пернатите. Бащата на Стан се бе разсмял при колебливото му предположение, че птиците разговарят; Стан не се съмняваше, че татко му е прав като твърди, че птиците нямат достатъчно ум, за да говорят — че мозъчните им кутии са прекалено дребни — но, дявол да го вземе, беседите им наистина приличаха на разговор. Кацна още една птица. Беше червена. Стан бързо донагласи фокуса на бинокъла. Нима беше…? Не. Беше ален танаджър — хубава птица, но нямаше нищо общо с търсения кардинал. Появи се и кълвач, един от честите гости на поилката в Мемориал парк. Стан го позна по раздърпаното дясно крило. Както винаги, той се замисли какво ли е сполетяло кълвача — най-вероятно задушевна беседа с някоя котка. Нови птици долитаха и отлитаха. Стан видя гарга, тромава и грозна като хвърчащ товарен вагон, после синя птица, след нея още един кълвач. Най-сетне бе възнаграден за търпението с гледката на нова птица — не кардиналът, а ливаден кос, който изглеждаше грамаден и глуповат в обективите. Отпусна бинокъла на гърдите си и пак измъкна албума от торбата, като се надяваше, че косът няма да отлети преди да го сравни с илюстрацията. Е, сега поне имаше нещичко да разкаже на баща си. Време беше да се прибира. Денят бързо гаснеше. Чувствуваше се мокър и измръзнал. Надникна в албума, после пак погледна през бинокъла. Птицата още не бе отлетяла, макар че не се къпеше, просто стоеше на ръба и зяпаше тъпо. Да, най-вероятно беше ливаден кос. В прииждащия здрач и без характерните белези — поне такива, които да си личат отдалече — нямаше как да е сигурен сто на сто, но може би щеше да има време за още една проверка. Съсредоточено свъсил вежди, той проучи илюстрацията, после пак хвана бинокъла. Едва го бе насочил към поилката, когато глухо тътнещо бууум! накара ливадния кос — ако наистина беше ливаден кос — да размаха криле и да изчезне. Стан опита да го проследи с бинокъла, макар да знаеше колко нищожни са шансовете да хване птица в полет. Не успя и ядно изсъска през зъби. Е, нищо, щом бе дошъл веднъж, навярно щеше да дойде пак. Пък и в края на краищата беше само ливаден кос
(навярно ливаден кос)
а не златист орел или гагара.
Стан пъхна бинокъла в калъфа и прибра албума. После се изправи и хвърли поглед наоколо, като се чудеше откъде ли бе долетял онзи внезапен тътен. Не звучеше като изстрел или автомобилен ауспух. По-скоро напомняше евтините звукови ефекти, с който се отварят вратите в разни зловещи филми за замъци и подземни тъмници.
Не видя нищо.
Закрачи надолу по склона към Канзас стрийт. Сега Водонапорната кула беше отдясно — призрачен млечнобял цилиндър сред мъглата и прииждащия здрач. Сякаш… сякаш се рееше.
Мисълта бе странна. Предположи, че трябва да е изплувала от собственото му съзнание — откъде другаде можеше да дойде? — но някак не приличаше на негова мисъл.
Вгледа се по-внимателно в кулата и неусетно свърна натам. По кръглите стени на равни интервали се издигаха спираловидно тесни прозорци. Призрачно белите тухли се издаваха като вежди над всеки от тия мрачни отвори. Чудя се как ли са го направили, помисли си Стан — не чак толкова любопитно, колкото би си го казал на негово място Бен, но все пак с известен интерес — и точно тогава забеляза далеч по-широкия черен правоъгълник в подножието на кулата. Издълженият отвор се очертаваше ясно върху кръглата основа.
Той спря, навъси се и помисли, че мястото е необичайно за прозорец — нарушаваше симетрията на всички останали. После осъзна, че не е прозорец. Беше врата.
Шумът, който чух, помисли той. Бил е от разтварянето на тази врата.
Огледа се. Ранна, навъсена привечер. Белезникавото небе се наливаше с мъждив пурпур, мъглата се сгъстяваше постепенно и прерастваше в упорит дъждец, който нямаше да спре цяла нощ. Здрач, мъгла и никакъв вятър.
Значи… ако не е бил вятърът, някой трябва да е блъснал вратата, нали? Защо? А вратата изглеждаше адски тежка, за да се хлопне с ткава сила, че да издаде онзи шум. Е, ако някой много едър човек… може би…
Заинтригуван, Стан се приближа да поогледа.
Вратата се оказа далеч по-грамадна, отколкото бе предполагал — два метра висока и шейсет сантиметра дебела, сглобена от масивни дъски и бронзови ленти. Стан я притвори. Въпреки размерите си, тя се въртеше съвсем леко на добре смазаните панти. И безшумно — изобщо не скръцна. Стан пристъпи към стената, за да види доколко са пострадали тухлите от удара. Не бяха пострадали; нямаше дори драскотина. Пълен шаш, както би казал Ричи.
Е, значи не си чул вратата и толкоз, каза си той. Може някой изтребител от базата в Лоринг да е минал звуковата бариера над Дери или нещо подобно. Вратата сигурно си е била отворена през ця…
Кракът му закачи нещо. Стан погледна надолу и видя катинар… не, грешка. Останки от катинар. Желязото беше цъфнало на всички страни. Сякаш някой бе натъпкал ключалката с барут и после бе драснал клечка кибрит. Остри метални листенца стърчаха от корпуса на катинара като застинали пръски. Дебелото желязно резе висеше само на един болт, почти изтръгнат от дървото. Останалите три се търкаляха на мократа трева. Бяха изкривени като кравайчета.
Навъсен, Стан пак отвори вратата и надникна вътре.
Тесните стъпала отиваха нагоре, правеха завой и изчезваха. Откъм външната страна имаше гола дъсчена стена с масивни подпорни греди, скрепени с клинове. Някои клинове бяха по-дебели от ръката на Стан, или поне така му се стори. Вътрешната стена беше стоманена и грамадните нитове по нея се издуваха като пришки.
— Има ли някой? — запита Стан.
Тишина.
Той се поколеба, после пристъпи навътре, за да огледа по-добре тесния стълбищен коридор. Нищо. Шубелийско място. Както би казал все същият Ричи. Накани се да излезе… и чу музика.
Беше тиха, но Стан мигновено я позна.
Музика на латерна.
Той наклони глава, вслуша се и лицето му просветля. Да, нямаше грешка, музика на латерна, музика от карнавалите и панаирите. Тя разбуждаше едва доловими спомени — колкото бледи, толкова и чудесни: пуканки, захарен памук, кнедли в цвърчащо олио, пъшкане на мотори откъм верижните люлки, въртележките, влакчетата.
Вече не се мръщеше, по устните му плъзна колеблива усмивка. Все още привел глава, Стан направи крачка напред, после още две. Пак спря. Спомените сякаш можеха наистина да възкресят панаира; вече надушваше пуканките, захарния памук, кнедлите… и още нещо! Люти чушлета, наденички с кетчуп, цигарен дим и дървени стърготини. Остър мирис на оцет, с който можеш да си поръсиш пържените картофки през надупчената капачка. Усещаше миризма на яркожълта, парлива горчица, която размазваш по наденичките с дървена лопатка.

Изумително… невероятно… омайващо.
Прекрачи нагоре и в този миг чу над себе си как по стълбите шумолят забързани стъпки. Отново наведе глава настрани. Звуците на латерна изведнъж се засилиха, сякаш искаха да заглушат стъпките. Сега позна и мелодията — беше „Лагерно надбягване“.
Стъпки, да — но всъщност не шумоляха, нали? По-скоро звучаха като… жвакане, нали? Като шляпане на подгизнали галоши.
В лагера ни госпожите пеят дуда-дуда.
(жвак-жвак)
Пистата е девет мили дълга, дуда-дуда.
(жвак-жвак — все по-близо)
Яздиме от изгрев,
яздиме до залез…
По стената горе заподскачаха сенки.
Изведнъж ужасът бликна в гърлото на Стан — сякаш бе глътнал нещо парещо и противно, някакво гнусно лекарство, което разтърси цялото му тяло. Ужасът идваше от сенките.
Зърна ги само за миг. В този кратичък интервал успя да забележи, че са две, че са прегърбени и някак неестествени. Повече не видя, защото светлината горе гаснеше, гаснеше прекалено бързо, а когато се завъртя, тежката врата на кулата бавно се захлопна пред него.
Разтреперан от страх, Станли хукна надолу по стъпалата (кой знае как, бе изкачил повече от дузина, макар да си спомняше само за две, най-много три). В мрака не виждаше почти нищо. Чуваше собствения си дъх, чуваше скрибуцането на латерна нейде високо горе
(какво дири латерна там в тъмното? кой я върти?)
и чуваше ония мокри стъпки. Те идваха. Наближаваха.
Блъсна вратата с разперени длани, блъсна я толкова силно, че искрящите болезнени тръпки пробягаха чак до лактите му. Преди малко се бе завъртяла съвсем леко… ала сега не помръдваше.
Не… не беше точно така. Отначало вратата поддаде съвсем мъничко, колкото за миг отляво да се открехне подигравателно тесен процеп, през който пробяга мъждива светлина. После лъчът изгасна. Сякаш от другата страна някой подпираше вратата.
Задъхан от ужас, Стан натисна с всичка сила. Усети как бронзовите ленти се впиват в дланите му. Нищо повече.
Извъртя се и заблъска вратата с гръб и плещи. Усети как по челото му се стича гореща, гъста пот. Латерната свиреше все по-силно. Неравномерното ехо кънтеше по спиралния стълбищен коридор. В музиката вече нямаше нищо весело. Мелодията се променяше. Превръщаше се в погребален марш. Виеше като вятър над водата и Стан зърна в мислите си селски панаир през късна есен: вятър гони дъждовните струи по пустите алеи, флаговете плющят, палатките се издуват, падат, търкулват се и отлитат като брезентови прилепи. Зърна опустелите въртележки да стърчат като скелети на фона на небето; вятърът виеше, фучеше и потропваше из кривите ъгловати подпори. Изведнъж разбра, че смъртта е дошла с него на този панаир, че смъртта идва от мрака да го вземе и не ще може да избяга от нея.
Изведнъж по стъпалата бликнаха струи вода. Сега вместо дъх на пуканки, кнедли и захарен памук Стан долавяше мирис на влага и тлен, воня на мъртво прасе, гъмжащо от червеи нейде в потайно място, далече от слънцето.
— Кой е? — изпищя той остро и треперливо.
Отвърна тежък, бълбукащ глас, сякаш задавен от кал и застояла вода.
— Мъртвите, Станли. Ние сме мъртвите. Потънахме, но сега се реем… както и ти ще се рееш.
Усети как водата плъзва край нозете му. Разтърсван от непоносим ужас, той се сви край вратата. Вече бяха съвсем близо. Усещаше близостта им. Усещаше мириса им. Отчаяно и безсмислено блъскаше вратата с тяло и при всеки удар нещо ръбесто се впиваше в бедрото му.
— Мъртви сме, но понякога излизаме за малко и се правим на клоуни, Станли. Понякога ние…
Беше албумът.
Без да мисли, Стан го сграбчи. Книгата се заклещи в джоба на дъждобрана и не искаше да излиза. Един от ония вече беше долу; чуваше провлачените му стъпки през тясната каменна площадка между стълбата и вратата. След миг щеше да посегне, да го докосне с хладната си плът.
Дръпна още веднъж, с чудовищно усилие, и книгата се озова в ръцете му. Вдигна я пред себе си като жалко подобие на щит. Не мислеше какво върши, ала изведнъж почувствува, че е правилно.
— Червеношийки! — изкрещя той в мрака.
За миг наближаващото създание (навярно вече ги деляха не повече от пет крачки) се поколеба — Стан бе почти сигурен в това. И не бе ли усетил за миг известно разхлабване на вратата, край която се свиваше?
Но той вече не се свиваше. Стоеше прав сред мрака. Какво бе станало? Нямаше време за чудене. Стан облиза пресъхналите си устни и занарежда:
— Червеношийки! Сиви чапли! Гмурци! Алени танаджъри! Гарги! Чукоглави кълвачи! Червеноглави кълвачи! Синигери! Орехчета! Пели…
Вратата се отвори с недоволно скриптене и Стан направи огромна крачка назад, в пустотата. Просна се по гръб на мъртвата трева. Беше прегънал албума почти на две и по-късно тази вечер щеше да види върху него дълбоките отпечатъци на пръстите си, сякаш корицата беше от пластилин, а не от корав картон.
Не се опита да стане, а заблъска с пети, плъзгайки гръб по мократа трева. Обтегнатите му устни оголваха зъбите. В тъмния правоъгълник видя два чифта крака под диагоналната сянка на полуотворената врата. Видя джинси, придобили от разложението пурпурно-червеникав цвят. По шевовете полепваха разнищени оранжеви конци, от крачолите се стичаха локвички вода около прогнилите обувки, през чиито дупки стърчаха подути, алени пръсти.
Ръцете им висяха безволно край джинсите — прекалено дълги и восъчнобели. Под всеки пръст висеше малко оранжево помпонче.
Изпънал напред прегънатия албум, усещайки по лицето си влага от дъжда, потта и сълзите, Стан шепнеше дрезгаво и монотонно:
— Ястреби-мишелови… черешарки… колибрита… албатроси… кивита…
Една от ръцете се завъртя, разкривайки длан, по която безкрайната водна ерозия бе изтрила всякакви линии. Оставаше нещо идиотски гладко, като ръка на манекен в магазин за конфекция.
Единият пръст се изпъна… и пак се сви. Помпончето подскачаше и провисваше, подскачаше и провисваше.
Подмамваха го.
Стан Юрис, който щеше да умре след двайсет и седем години във ваната, със срязани накръст вени, се надигна на колене, после стъпи на крака и побягна. Претича през Канзас стрийт без да се оглежда за коли. Спря задъхан на отсрещния тротоар и се озърна към парка.
От тук не се виждаше вратата в подножието на Водонапорната кула; масивна, ала и някак грациозна, кулата се извисяваше в сумрака.
— Мъртви бяха — прошепна си само потресеното момче.
Завъртя се и хукна към дома.

11.
Сушилнята бе замлъкнала. Стан също.
Дълго време другите трима го гледаха мълчаливо. Кожата му бе посивяла почти като априлската вечер, за която им разказваше преди малко.
— Уха! — изрече най-сетне Бен и въздъхна с дълбоко, тръпнещо свистене.
— Истина е — тихо каза Стан. — Пред Бога се кълна.
— Вярвам ти — каза Бевърли. — След онова, което се случи у нас, бих повярвала на всичко.
Тя стана рязко, като едва не прекатури стола, и прекрачи към сушилнята. Взе да вади парцалите един по един и да ги сгъва. Беше с гръб към момчетата, но Бен подозираше, че плаче. Искаше да застане до нея, но не му достигаше смелост.
— Трябва да говорим с Бил за това — каза Еди. — Бил ще знае какво да направим.
— Да правим ли? — Стан се вторачи в него. — Какви ги плещиш?
Еди го изгледа смутено.
— Ами…
— Аз не искам да правя нищо — заяви Стан. Погледът му беше тъй яростен и свиреп, че Еди се сви на стола. — Искам да забравя. Това смятам да правя и нищо повече.
— Не е толкова лесно — тихо каза Бевърли и се обърна. Бен беше прав: жарките слънчеви лъчи, падащи през мръсните прозорци на пералнята, заблестяха в струйките сълзи по бузите й. — Не сме само ние. Чух Рони Гроган. А малкото момченце, което чух най-напред… мисля че може да е бил Матю Клемънтс. Онзи, дето изчезнал от велосипедчето си.
— И какво от това? — предизвикателно отвърна Стан.
— Ами ако продължи? — запита тя. — Ако убие още деца?
Пламналите му лешникови очи се кръстосаха с нейния хладен син поглед, отговаряйки безмълвно: И какво като ги убие?
Но Бевърли го гледаше все тъй втренчено и след малко Стан сведе очи… може би само защото тя продължаваше да плаче, а може би и защото тази тревога й придаваше неподозирана сила.
— Еди е прав — каза тя. — Трябва да говорим с Бил. А после може би с шефа на полицията…
— Точно тъй — прекъсна я Стан. Може би искаше да го каже презрително, но нищо не излезе. В гласа му звучеше само умора. — Мъртви хлапета във Водонапорната кула. Кръв, която се вижда само от деца, но не и от възрастни. Клоуни бродят по Канала. Балони се реят срещу вятъра. Мумии. Прокажени типове под верандите. Шефът Бортън ще се спука от смях… и после ще ни тикне в лудницата.
— Ако всички идем при него — смутено се обади Бен. — Ако сме всички заедно…
— Ясна работа — каза Стан. — Точно така. Хайде, разправи ми още нещо, Камара. Напиши ми книга. — Той стана и пристъпи към прозореца с ръце в джобовете. Изглеждаше ядосан, объркан и изплашен. Загледа се навън и вдървените му рамене стърчаха под чистата риза. Без да се обръща, той повтори: — Напиши ми някоя шибана книга!
— Не — тихо каза Бен. — Книгите ще ги пише Бил.
Смаяният Стан рязко се обърна и другите се втренчиха в него. По лицето на Бен Ханском бе застинало стреснато изражение, сякаш най-ненадейно го бе зашлевила собствената му ръка.
Бев сгъна последния парцал.
— Птици — обади се Еди.
— Какво? — запитаха в един глас Бен и Бев.
Еди гледаше Стан.
— Ти си се измъкнал заради имената на птиците, нали?
— Може би — неуверено каза Стан. — А може просто вратата да е била заклещена и най-сетне да се е поддала.
— Без да я натискаш? — запита Бев.
Стан вдигна рамене. Жестът не беше унил; просто казваше, че не знае.
— Мисля, че е било, защото крещял имена на птици — настоя Еди. — Но защо. Във филмите човек размахва кръст…
— … или казва Божията молитва… — добави Бен.
— … или Двайсет и трети псалм — вметна и Бевърли.
— Знам Двайсет и трети псалм — сърдито каза Стан, — но за стария номер с разпятието не ме бива. Забравихте ли, че съм евреин?
Те сведоха очи, смутени както от това, че е роден различен, така и от собстевната си разсеяност.
— Птици — повтори Еди. — Исусе!
И той пак се озърна виновно към Стан, но Стан гледаше мрачно отсрещния тротоар, където беше клонът на Бангорската хидроелектрическа компания.
— Бил ще измисли какво да правим — изведнъж изрече Бен, сякаш най-сетне се съгласяваше с Бев и Еди. — Ха на бас. На каквото искате.
— Слушайте — каза Стан и ги огледа сериозно. — Дотук добре. Ако искате, можем да поговорим с Бил. Но лично за мен нещата свършват с разговора. Наречете ме шубелия, наречете ме дрисльо, не ми пука. Мисля, че не съм шубелия. Просто ония твари в кулата…
— Ако не си се изплашил от нещо подобно, трябва да си луд, Стан — тихо каза Бевърли.
— Да, изплаших се, но не е там работата — разпалено възкликна Стан. — Не ми е думата за това. Не разбирате ли…
Всички го гледаха с очакване и в очите им блестеше тревога, примесена с неясна надежда, но Стан изведнъж откри, че не може да обясни какво чувствува. Думите бяха изчезнали. Огромният товар на усещането задръстваше гърдите му, задушаваше го и той нямаше сили да го изхвърли през гърлото. Макар и спретнат, макар и самоуверен, Стан все пак си беше само едно единайсетгодишно момче, завършило едва четвърти клас.
Искаше да им каже, че има и по-лошо от страха. Можеш да се изплашиш, че щяла да те блъсне кола, както си караш велосипеда, или пък че ще те хване детски паралич, ако не си ваксиниран. Можеш да се страхуваш от онзи смахнат Хрушчов или от удавяне, ако влезеш на дълбокото. Можеш да се плашиш от всички тия неща и все пак животът ще продължава.
Но ония твари във Водонапорната кула…
Искаше да им каже, че мъртвите момчета, които се люшкаха и тътреха нозе по спиралната стълба, не само го бяха изплашили. Много по-зле — бяха го оскърбили.
Да, бяха го оскърбили. Друга дума не му идваше на ум, но ако я кажеше, всички щяха да се разсмеят — знаеше, че го обичат, че са го приели за свой, ала въпреки всичко щяха да се разсмеят. Все едно, има неща, които не бива да съществуват. Те оскърбяват чувството за ред на всеки здравомислещ човек, оскърбяват основната представа, че Бог е наклонил земната ос, та здрачът да трае около дванайсет минути на екватора и да се бави по час-два там, където ескимосите строят ледените си къщички, а след като сторил това, накрая Той казал: „Е, добре, ако можете да разберете тоя наклон, значи ще разберете каквото си искате, пусто да остане. Защото дори светлината си има тегло, и когато свирката на влака изведнъж губи тон, това е Доплеровият ефект, а когато реактивен самолет преминава звуковата бариера, гърмежът не е ангелско ръкопляскане или демонска пръдня, а просто нахлуване на въздух в освободеното пространство. Дадох ви наклона на оста, а после седнах на средния ред да ви гледам сеира. Нямам какво повече да кажа, освен че две и две правят четири, светлинките в небето се наричат звезди, кръвта се вижда и от деца, и от възрастни, а мъртвите момчета си остават мъртви.“ Мисля, че със страха може да се живее, би им казал Стан, ако имаше думи. Навярно не завинаги, но дълго, много дълго. Оскърблението е онова, с което не може да се живее, защото то пропуква самото ти мислене и ако надзърнеш в пукнатината, ще видиш нейде долу живи твари с жълти, немигащи очички сред непрогледен, вонящ мрак и почваш да си мислиш, че там може да има цяла нова вселена, където в небето грее квадратна луна, звездите се смеят с хладни гласове, някои триъгълници имат четири ъгъла, други пет, а трети — пет на пета степен. В тази вселена може да растат пеещи рози. Всичко води къмвсичко, би им казал той, ако имаше думи. Ходете на черква и слушайте как Христос ходел по водата, обаче ако аз зърна някой да прави такива работи, ще пищя, ще пищя и пак ще пищя. Защото не бих го сметнал за чудо. Бих го сметнал за оскърбление.
И тъй като нямаше думи за всичко това, той просто повтори:
— Изплашен съм, но не е там работата. Просто не искам да се забърквам в нещо, което ще ме прати в лудницата.
— Но поне ще дойдеш да поговорим с него, нали? — запита Бев. — Да чуем какво ще каже.
— Дадено — каза Стан и се разсмя. — Май ще трябва да донеса и албума.
После всички се разсмяха и им стана малко по-леко.

12.
Бевърли се раздели с момчетата на тротоара пред пералнята и тръгна да занесе парцалите у дома. Апартаментът все още беше празен. Прибра парцалите под мивката и затвори вратичката на шкафчето. Изправи се и погледна към банята.
Няма да влизам там, помисли си тя. Отивам да гледам по телевизията „Естраден подиум“. Може да се науча да подражавам на Кучето.
Мина в хола, пусна телевизора и пет минути по-късно го изключи докато Дик Кларк показваше колко мазнина може да смъкне само един тампон, напоен със „Стри-Декс“, от лицето на средностатистическия тинейджър („Ако мислите, че можете да се измиете само с вода и сапун — каза Дик, държейки мръсния тампон пред стъкленото око на камерата, та да го види хубавичко всеки тинейджър в Америка, — би трябвало внимателно да погледнете ето това.“).
Върна се в кухнята и отвори шкафчето над мивката, където бяха инструментите на баща й. Между тях имаше джобна рулетка с дълга разграфена лента. Стисна я с хладна ръка и тръгна към банята.
Безмълвната баня искреше от чистота. Нейде, сякаш безкрайно далече, мисис Дойън крещеше на сина си Джим незабавно да се маха от уличното платно.
Пристъпи към мивката и надникна в черното око на канала.
Постоя така, усещайки краката си хладни като мрамор в крачолите на джинсите, връхчетата на гърдите остри и твърди, устните пресъхнали. Чакаше гласовете.
Нямаше гласове.
От гърдите й излетя тихичка, треперлива въздишка и тя започна да вмъква тънката стоманена лента в канала. Лентата слизаше гладко — като сабя в гърлото на бродещ фокусник. Петнайсет сантиметра, двайсет, двайсет и пет. Заседна — навярно в извивката на тръбата, помисли си Бевърли. Завъртя я, като същевременно натискаше леко и накрая лентата отново пое по канала. Четиридесет сантиметра, шестдесет, метър.
Гледаше как жълтата лента се изплъзва от хромирания калъф, потъмнял по ръбовете от допира с едрата длан на баща й. В мислите си я виждаше как слиза през черната бездна на тръбата, тук-там закача слуз или олющва люспици ръжда. Долу, където слънцето не грее и нощта никога не свършва, помисли тя.
Представяше си как краят на лентата с удебеленото стоманено ръбче колкото нокът се плъзга все по-надолу и по-надолу в мрака, и частица от съзнанието й закрещя: Какво правиш? Чуваше този глас… ала сякаш нямаше сили да го послуша. Виждаше как сега краят на лентата слиза право надолу, през мазето. Видя го да прониква в канализацията… и в този миг лентата пак подскочи.
Завъртя я отново и тънката, гъвкава лента издаде глух призрачен звън, напомнящ донякъде звъна на голям трион, когато го прегъваш върху коляното си.
Представи си как крайчето опира в дъното на новата, по-широка тръба от печена керамика. Представи си как се огъва… и сега можеше отново да тласка лентата навътре.
Два метра. Два и половина. Три…
И изведнъж лентата побягна през пръстите й самичка, като че нещо долу дърпаше другия край. Не просто дърпаше — тичаше с него. Гледаше прелитащата лента със зяпнала уста, с разширени от ужас очи — да, ужас, но не и изненада. Та нима не го знаеше? Не знаеше ли от самото начало, че ще стане нещо подобно?
Лентата свърши. Точно шест метра.
От канала долетя тихичко кискане, после глух, едва ли не укоризнен шепот:
— Бевърли, Бевърли, Бевърли… не можеш да се бориш с нас… ако опиташ, ще умреш… опиташ ще умреш… ще умреш… Бевърли… Бевърли… Бевърли… ли-ли-ли…
Нещо щракна в металния калъф на рулетката и лентата изведнъж взе да се намотава стремително, по нея се мержелееха прелитащите чертички и цифри. Към края — последните един-два метра — жълтото се преля в гъсто, влажно червено и тя изпищя и захвърли лентата, като че изведнъж се бе превърнала в жива змия.
Нова кръв бликна по чисто бялата порцеланова мивка и бавно се оттече към зейналото око на канала. Хълцайки от натегналия в стомаха й леден страх, Бевърли се приведе да вдигне рулетката. Хвана я с палец и показалец и я отнесе в кухнята. Докато крачеше, от лентата капеше кръв по протрития линолеум на коридора.
Намери сили в мисълта за онова, което би казал баща й — което би направил — ако открие, че му е изпоцапала рулетката с кръв. Естествено, той не можеше да види кръвта, но все пак мисълта помагаше.
Извади един от изпраните парцали — все още топъл като току-що изпечен хляб — и се върна в банята. Преди да почне чистенето, пъхна дебелата гумена тапа в отвора на канала, за да затвори черното око. Кръвта беше прясна и се бършеше лесно. Върна се в коридора, изчисти едрите капки по линолеума, изплакна парцала, изстиска го и го сложи настрани.
Взе нов парцал и избърса с него рулетката. Кръвта беше гъста, лепкава. На две места имаше черни, гъбести съсиреци.
Макар че кръвта покриваше само около два метра, тя избърса цялата лента, за да премахне и най-малката следа от канална слуз. След това прибра рулетката в шкафчето над мивката и понесе двата зацапани парцала към задната врата. Мисис Дойън отново крещеше по Джим. Гласът и кънтеше ясно, почти като камбана в горещия късен следобед.
В задния двор сред утъпканата пръст, бурените и въжетата за пране стърчеше ръждива кофа за изгаряне на боклуци. Бевърли метна парцалите вътре, после седна на стъпалата. Сълзите бликнаха изведнъж, с неподозирана сила, и този път тя не се и опита да ги удържи.
Отпусна ръце на коленете си, захлупи лице в тях и зарида, докато мисис Дойън викаше на Джим да се маха от улицата, да не би да иска да го претрепе някоя кола?

20 февруари 1985

Пожарът в „Черното петно“.
„Идеален пример за това как Търговската камара би опитала да пренапише историята, Майк — навярно така щеше да ми каже със старчески смях Албърт Карсън, ако беше до мен сега. — Всички опитват и понякога почти успяват да заблудят хората… но старците помнят какво е ставало в действителност. Те винаги помнят. И понякога са склонни да ти кажат, стига да знаеш как да питаш.“
Някои хора живеят от двайсет години в Дери без да узнаят, че някога в старата Военновъздушна база край града е имало „специална“ казарма за низшите чинове, отдалечена почти на километър от останалите сгради — а през февруари, когато температурата пада до осемнайсет градуса под нулата, когато вятърът прелита със седемдесет километра в час над равните писти и превръща студа в нещо просто невъобразимо… тогава онзи допълнителен километър може да означава простуда, измръзване или направо смърт.
Другите седем бараки имали нафтово отопление, здрави прозорци и добра изолация. Били удобни и уютни. „Специалната“ казарма за двайсет и седемте войници от рота Е се отоплявала с вехта, продънена печка. Дървата за нея се доставяли по метода „спасявай се както можеш“. Единствената топлоизолация се състояла от камари борови и елови клони, които войниците струпвали отвън. Веднъж един редник успял да достави пълен комплект дъсчени капаци за прозорците, но същия ден двайсет и седемте обитатели на „специалната“ казарма били пратени по работа до базата в Бангор и когато се върнали вечерта морни и премръзнали, заварили капаците натрошени. На трески.
Това било през 1930 година, когато половината американски военновъздушни сили летели на аероплани-двуплощници. Във Вашингтон Били Мичъл бил изправен пред военен съд, а сетне го пратили да обира праха в някаква канцелария само защото упоритите му опити да изгради по-модерни въздушни войски в крайна сметка раздразнили началството и генералите решили да му теглят един по шапката. Скоро след това той си подал оставката.
Въпреки наличието на цели три писти (едната даже била асфалтирана) от базата в Дери рядко излитали аероплани. Войнишкото ежедневие било почти като в най-обикновена пехотна част.
Един от войниците в рота Е бил моят баща, който решил да се завърне в Дери след края на военната си служба през 1937 година. Той ми разказа следната история:
— През един хубав пролетен ден на 1930 година — около шест месеца преди пожара в „Черното петно“ — заедно с още трима приятели се завръщах от тридневен отпуск, който бяхме прекарали в Бостън.
Тъкмо минаваме през портала и гледаме един здравеняк досами бариерата — подпрял се на лопатата и си измъква гънката на панталона от цепката на задника. Сержант, родом някъде от южните щати. Рижава коса. Развалени зъби. Пъпки. Същинска маймуна, само дето не беше чак толкоз космат, нали ме разбираш. По време на Депресията в армията беше пълно с подобни типове.
Та, връщаме се ние, четири млади момчета, от отпуска, още ни е весело, а по очите му усещаме, че само дири на кого да си изкара яда. Тутакси му козирувахме юнашката, все едно че сме срещнали самия генерал Пършинг по прякор Голямата тояга. Сигур щяхме да се разминем, ама нали беше чудесен априлски ден, слънчицето припичаше и не можах да си затрая. „Добър ви ден, сержант Уилсън, сър“ — рекох, а пък той само това чакаше.
„Разреших ли ти да говориш?“ — пита.
„Съвсем не, сър“ — викам аз.
Той оглежда останалите — Тревър Доусън, Карл Рун и Хенри Уитсън, който загина в пожара същата есен — и им казва:
„На тоя устат негър му лепвам един наряд извънредно. А пък на вас, тиквеници такива, ако не ви се ще цял следобед да му помагате додето се скапете от бачкане — марш в бараката, оправяте си снаряжението и се представяте на дежурния офицер. Разбрано?“
Няма как, тръгнаха те към бараката, а Уилсън ревна подире им:
„На бегом, вашта мамица! Да ви видя кабарите на подметките!“
Момчетата хукнаха, а Уилсън ме отведе в склада за инструменти и ми подбра една по-якичка права лопата. После излязохме на полето, горе-долу там, дето сега са пистите на „Нортийст Еърлайнс“. Сержантът ме огледа, поухили се, посочи към земята и пита:
„Виждаш ли тая дупка, черна мутро?“
Нямаше никаква дупка, ама реших, че ще е най-умно да не му противореча, затуй се ококорих накъдето сочеше и рекох, че я виждам. Онзи ми тегли един по носа с всичка сила и аз се озовах проснат на земята а пък единствената ми нова риза беше цялата в кръв.
„Не я виждаш, щото някое бъбриво черно копеле като теб я е запълнило! — кресна ми той и по бузите му избиха две големи червени петна. Обаче се хилеше и си личеше, че му е кеф. — Тъй че си плюй на ръцете, мистър «Добър ви ден», и се захващай да изкараш пръстта от хубавата ми дупка. На бегом!“
Копах повече от два часа, додето хлътнах до шия. Последният половин метър беше глинест и когато свърших, стоях във вода до коляно, а обувките ми бяха пълни с кал.
„Излизай оттам, Хенлън“ — рече сержант Уилсън.
През тия два часа той си седеше на тревата, пушеше и изобщо не предложи да ми помогне. Бях в кал от глава до пети, да не говорим за кръвта по ризата. Сержантът стана и се приближи. Посочи дупката.
„Какво виждаш тука, черна мутро?“ — пита той.
„Вашата дупка, сержант Уилсън?“ — отговарям аз.
„Добре де, ама реших, че не я ща — казва сержантът. — Не ми трябва дупка, дето негър я е копал. Прибирай ми хубавата пръст на място, редник Хенлън.“
Запълних аз дупката и додето свърша, слънцето вече залязваше и взе да става студено. Като пригладих с лопатата последните буци, Уилсън дойде да огледа работата.
„А сега какво виждаш тука, черна мутро?“ — пита той.
„Купчинка пръст, сър“ — рекох аз и той пак ме фрасна.
Бога ми, Мики, готов бях да скоча от земята и да му сцепя тиквата с оная лопата. Ама ако го бях сторил, вече цял живот щях да гледам небето на квадратчета. И все пак понякога се чудя дали не си струваше да се престраша. Е, криво-ляво се овладях.
„Туй не е никаква купчинка пръст, задник катраносан! — ревна той и слюнките му се разхвърчаха на всички страни. — Туй е МОЯТА ДУПКА и не се мотай, ами веднага захващай да вадиш пръстта от нея! На бегом!“
Хванах се аз да извадя пръстта от дупката, после пак я запълних, а той дойде да пита защо съм му заровил дупката тъкмо когато се бил наканил да дриска в нея. Изкопах я отново, а онзи смъкна гащите, намести си кирливия червендалест задник над дупката и взе да си върши работата. Хили се насреща ми и пита:
„Как си, Хенлън?“
„Много добре, сър“ — отговарям аз, щото бях решил да не се предавам, та ако ще да пукна. Съвсем бях захапал юздите.
„Е, ще ти мине — вика той. — За начало хващай да запълниш тая дупка, редник Хенлън. И по-живо. Ти май взе да си пестиш силичките.“
Запълних я пак и по усмивката на сержанта усещах, че лошото тепърва започва. Обаче в туй време през полето дотърча някакъв негов приятел с газен фенер и му рече, че имало внезапна проверка, та щял да си има големи неприятности заради отсъствието. За мен нямаше страшно, щото нашите момчета ме бяха прикрили, обаче приятелите на Уилсън — ако изобщо могат да се нарекат приятели — не си бяха направили тоя труд.
Уилсън ме заряза и хукна към казармата. Очаквах на другия ден да го зърна в списъка за наказанията, обаче нищо не стана. Сигурно е рекъл на проверяващите, че отсъствувал щото трябвало да обясни на някакъв бъбрив негър кой е собственик на всички дупки в армейската база — и изкопаните, и неизкопаните. За такава работа може и медал да са му дали, вместо да го пратят в кухнята да бели картофи. Тъй стояха нещата с рота Е.
Чух този разказ през 1958 година. По това време баща ми наближаваше петдесетте, макар че мама едва бе навършила четиридесет. Попитах го защо се е върнал, щом в Дери са ставали такива неща.
— Е, аз влязох в армията едва шестнайсетгодишен, Мики — отвърна той. — Излъгах, че съм по-голям. Впрочем, не беше моя идея. Тъй рече майка ми. Едър бях, та сигур затуй лъжата прихвана. Родих се и израснах в Бургоу, Северна Каролина. Месо виждах само след брането на тютюна и понякога през зимата, ако тате успееше да застреля миеща мечка или опосум. Само едно хубаво нещо си спомням от Бургоу — баница с енотово месо и наоколо подредени царевични питки, да им се не нагледаш. Та, когато тате загина при една злополука с някаква земеделска машина, мама рече, че ще прати Фили Пиленцето при роднини в Коринт. Фили беше най-мъничкият от нас.
— За чичо Фил ли говориш? — запитах аз и се усмихнах при мисълта, че някой може да го нарича Фили Пиленцето.
По онова време чичо Фил работеше като адвокат в Тъксън, Аризона, и вече от шест години беше член на Градския съвет. Като хлапе си мислех, че е богаташ. Сигурно наистина е бил — доколкото е възможно подобно нещо за негър през 1958 година. Печелеше по двайсет хиляди долара годишно.
— Точно за него говоря — отвърна татко. — Ама в ония дни той си беше просто едно босоного дванайсетгодишно хлапе с книжна моряшка шапчица. Най-малък от всички ни, подир него идвах аз. Другите ги нямаше — двама умряха, двама се ожениха, един отиде в затвора. За Хауард става дума. Открай врме си беше непрокопсаник.
„Ти отиваш в армията — рече ми баба ти Шърли. — Не знам веднага ли ша почнат да ти плащат, ама щом почнат, чакам от теб секи месец да ми пращаш издръжка. Не ми е убаво да та пъдя, синко, ама ако ти не са погрижиш за нас с Фили, хич не знам как ша я караме.“
Даде ми тя кръщелното свидетелство и видях, че е подправила датата, та да ме направи осемнайсетгодишен. Отидох в съда, дето един сержант вербуваше новобранци. Поднесе ми той документите и показа къде да сложа кръстче.
„Знам да си пиша името“ — рекох аз, а пък той се разсмя и си личеше, че не ми вярва.
„Щом е тъй, подписвай, момче черно“ — вика сержантът.
„А, момент — отвръщам аз. — Искам да разбера една-две работи.“
„Ами питай де — казва той. — Всичко мога да ти обясня.“
„Вярно ли е, че в армията им давали месо по два пъти седмично? — питам аз. — Мама разправя, че било тъй, ама тя си е навила на пръста да ме прати войник.“
„Не, не е два пъти седмично“ — отговаря той.
„Е, знаех си“ — казвам аз и си мисля, че тоя тип наистина изглежда голям мошеник, ама поне е почтен мошеник.
А после той добавя: „Дават им всяка вечер“ и аз почвам да се чудя как съм могъл да го сметна за почтен.
„Май ме мислите за голям глупак“ — викам аз.
„Точно тъй, черньо.“
„Добре де, ако дойда в армията, трябва да направя нещо за мама и Фили Пиленцето — казвам аз. — Мама разправяше за някаква си дръжка.“
„Тука е писано всичко — отговаря той и ми сочи формуляр за издръжка. — Нещо друго да ти тежи на душата?“
„Ами — казвам аз, — ще мога ли да се изуча за офицер?“
Като му рекох това, сержантът отметна глава и се разсмя до припадък. После каза:
„Синко, в тая армия ще има черен офицер чак когато видиш Исус Христос да танцува чарлстон из небесата. А сега подписвай или се пръждосвай. Омръзна ми с тия дрънканици. Освен това овоняваш стаята.“
Подписах, сержантът прикрепи формуляра за издръжка към новобранския ми договор, накара ме да се закълна и така станах войник. Мислех, че като няма война, ще ме пратят в Ню Джърси, където армията строеше мостове. Но вместо това попаднах в рота Е на базата в Дери, щат Мейн.
Баща ми въздъхна и се настани по-удобно на стола. Беше едър мъж с побеляла къдрава коса, плътно прилепнала по черепа. По онова време имаше една от най-големите ферми в Дери и вероятно даваше най-добрата селскостопанска продущция южно от Бангор. Тримата блъскахме от тъмно до тъмно, а за прибирането на реколтата тате наемаше сезонни работници и се справяхме с положението.
— Върнах се тук — каза той, — защото видях и Севера, и Юга, и навсякъде открих все същата омраза. Не го научих от сержант Уилсън. Той беше най-обикновен простак от Джорджия и носеше Юга със себе си, където и да отидеше. И да не беше роден в южните щати, пак щеше да мрази черните. Дето викат хората, каквото се е кроило, такова ще се съдере. Не, поумнях подир пожара в „Черното петно“. Знаеш ли, Мики, в известен смисъл…
Той се озърна към майка ми, която плетеше. Тя не вдигаше очи, но знаех, че слуша внимателно, а мисля, че и тате го знаеше.

— В известен смисъл точно пожарът ме превърна в истински мъж — продължи баща ми. — Шейсет души изгоряха в пламъците, осемнайсет бяха от рота Е. Всъщност подир пожара вече не бяхме и рота. Хенри Уитсън… Сторк Ансън… Алан Сноупс… Евърет Маккаслън… Хортън Сарторис… що приятели загинаха. А пожарът беше дело на местния клон на Мейнския легион за бяла нравственост. Да знаеш, синко, бащите на някои хлапета, с които днес ходиш на училище, драснаха клечката и подпалиха „Черното петно“. Ама не ги търси сред бедните момчета.
— Защо, тате? Защо са го сторили?
— Е, отчасти е виновен самият Дери — навъсено отговори баща ми. Бавно си запали лулата и духна клечката. — Не знам защо се случи тук; не мога да го обясня, но така или иначе, не бях изненадан. Легионът за бяла нравственост беше северняшкият вариант на Ку-Клукс-Клан, нали ме разбираш. Правеха сборища със същите бели наметки, палеха същите кръстове, пишеха същите заплашителни писма до чернокожи, които според тях почваха да живеят нашироко или отнемаха работата на белите. Понякога слагаха динамит в църкви, където проповедниците говореха за братство и равенство. В историческите книги се пише повече за ККК, отколкото за Легиона, мнозина даже изобщо не знаят, че е съществувал. Мисля, че е тъй защото авторите най-често са северняци и ги е срам да споменават такива работи. Легионът беше най-популярен в големите градове и промишлените райони — Ню Йорк, Ню Джърси, Детройт, Балтимор, Бостън, Портсмут — навсякъде имаха клонове. Опитаха да се организират и в Мейн, но само в Дери постигнаха някакъв успех. Е, за известно време имаха солидна група и в Люистън — горе-долу по време на пожара в „Черното петно“ — обаче там не се плашеха много-много, че черните щели да им изнасилят жените или да им отнемат работата, щото и черни кажи-речи не бяха видели по ония места. Далеч повече ги тревожеха скитниците, лумпените и опасността от обединение между „гладната армия“ и „парцаливата комунистическа сган“, както наричаха всички безработни. Пристигнеха ли подобни хора в Люистън, Легионът моментално ги пропъждаше от града. Понякога им тъпчеха гащите с отровен бръшлян. Друг път им палеха ризите. А в Дери с Легиона бе свършено след пожара в „Черното петно“. Съвсем се бяха разпасали, разбираш. Както става понякога в този град.
Той помълча, пускайки от лулата си облачета дим.
— Сякаш Легионът за бяла нравственост е бил просто семенце по вятъра, Мики, и тъкмо в Дери семето е намерило плодородна почва. Тукашният клон си беше типичен богаташки клуб. След пожара ония просто прибраха чаршафите и взеха взаимно да се лъжат, че всичко е минало-заминало. — Сега в гласа му се прокрадваше злобно презрение и майка ми тревожно надигна глава. — В края на краищата, кои бяха убитите? Осемнайсет черни войници, четиринайсет или петнайсет градски негри, четирима музиканти от негърски джазбанд… и двайсет-трийсет отрепки, дето другаруват с черните. Чудо голямо!
— Уил — тихо се обади майка ми. — Стига толкова.
— Не — възразих аз. — Искам да чуя всичко!
— Наближава време да си лягаш, Мики — каза тате и разроши косата ми с едрата си, мазолеста ръка. — Искам само да ти кажа още нещо, макар че не вярвам да го разбереш, защото не знам дали и аз го разбирам. Колкото и страшно да е онова, което се случи в „Черното петно“… мисля, че всъщност не беше заради черната ни кожа. Нито дори затова, че „Петното“ беше зад Западния булевард, където още от ония времена живееха богатите бели семейства. Не вярвам, че Легионът за бяла нравственост процъфтяваше в Дери само защото тукашните хора мразят негрите и скитниците повече, отколкото например хората в Портланд, Люистън или Брунсуик. За всичко е виновна почвата. Сякаш злото и страданието намират жизнени сокове в почвата на този град. Година подир година стигам все до същата мисъл. Не знам защо става така… но знам, че е истина. Обаче тук се намират добри хора, намираха се и по-рано. На погребението след пожара дойдоха хиляди — дойдоха не само заради белите, но и заради черните. Магазините се затвориха почти за цяла седмица. В болницата лекуваха пострадалите безплатно. Имаше кошници с продукти, имаше искрени съболезнователни писма. Хората протягаха ръце да помогнат. По онова време срещнах най-добрия си приятел, Дюи Конрой. Знаеш го, бял е като сметанов сладолед, но за мене е като брат. Помоли ли ме, готов съм на смърт да тръгна заради него, и макар че чуждата душа е тайна зад седем печата, вярвам, че и той би умрял заради мен, ако се наложи… Е, така или иначе, колкото бяхме останали след пожара, ни разпратиха по други части, като че в армията се срамуваха от нас… и сигурно тъй си е било. Аз попаднах във Форт Худ и останах там шест години. Там срещнах майка ти и се оженихме в Галвестън, при родителите й. Но през всичките тия години Дери не ми излизаше от ума. И след войната доведох майка ти тук. После се роди ти. Така си живеем — има-няма на пет километра от мястото, където беше „Черното петно“ през 1930 година. А сега, юнак, мисля, че ти е време за лягане.
— Искам да ми разкажеш за пожара! — викнах аз. — Разкажи ми, тате!
А той ми хвърли онзи строг и навъсен поглед, от който винаги млъквах… може би защото рядко го виждах такъв. Иначе тате си беше веселяк по душа.
— Тая история не е за деца — каза той. — Друг път, Мики. Като походим по белия свят още някоя годинка.
Всъщност ходихме по белия свят цели четири години, преди да узная какво се е случило през оная нощ в „Черното петно“, а тогава дните на баща ми вече бяха преброени. Разказа ми историята, проснат върху болничното легло и замаян от болкоуспокояващи лекарства. От време на време се унасяше и губеше връзка с реалността, а в утробата му ракът растеше неуморно и бързаше да го изяде жив.

26 февруари 1985

Прочетох последните записки в този бележник и ненадейно се разридах за татко, който лежи в гроба вече от двайсет и три години. Спомням си безутешната скръб по него — тя трая почти две години. А когато през 1965 завърших гимназията, мама ме погледна и каза: „Как щеше да се гордее баща ти!“. Дълго плакахме прегърнати и тогава си помислих, че това е краят, че най-сетне приключваме безкрайното му погребение с тия късни сълзи. Но знае ли някой колко може да трае скръбта? Не е ли възможно даже тридесет, четиридесет години подир гибелта на дете, брат или сестра да се събудиш посред нощ и да си мислиш за покойника със същото опустошаващо чувство, че мястото му никога няма да бъде запълнено… може би дори и след твоята смърт?
През 1937 година баща ми напуснал военната служба с инвалидна пенсия. По онова време армията вече била сравнително боеспособна; както ми каза веднъж, и с половин око се виждало, че скоро оръдията ще напуснат арсеналите. Междувременно той успял да спечели сержантски нашивки, но пък за сметка на това загубил почти цялото си ляво ходило, когато посран от страх новобранец дръпнал халката на ръчна граната и вместо да я метне взел, че я изтървал. Бомбата се търкулнала пред баща ми и избухнала — той казваше, че звукът напомнял среднощна кашлица.
Обучението на тия някогашни войници се провеждало с калпаво снаряжение — оръжията или се оказвали дефектни, или пък били лежали толкова дълго из разни полузабравени складове, че вече за нищо не ставали. Патроните не гърмяли, а ако гръмнели, често разцепвали цевите на пушките. Торпедата отказвали да тръгнат накъдето ги изстрелват, а кгато улучвали целта, не избухвали. Сухопътните и флотските военновъздушни сили били въоръжени със самолети, чиито криле се откъсвали при по-грубичко кацане, а веднъж четох, че през 1939 година в Пенаскола един тиловак открил стотици армейски камиони, които не можели да потеглят, защото хлебарките им били изяли гумените маркучи и вентилаторните ремъци.
Тъй че животът и тялото на баща ми (включително и оная част, която по-сетне се превърнала във вашия покорен слуга Майк Хенлън) били спасени благодарение на два фактора — калпавото снаряжение и некадърната армейска бюрокрация. Гранатата избухнала слабо и му разкъсала само ходилото вместо да го направи на парцали чак до ключиците.
Инвалидната пенсия му позволила да се ожени за майка ми една година по-рано от предвиденото. Отначало двамата не потеглили за Дери; преместили се в Хюстън, където работили за военната промишленост до 1945 година. Баща ми станал майстор във фабрика за авиобомби. Майка ми работела в шлосерски цех. Но както ми бе казал тате в онзи разговор, мисълта за Дери „не му излизала от ума“. А днес се питам дали оная сляпа сила не е действувала и тогава, дали не го е привличала назад, та да мога да заема мястото си в детския кръг сред Пущинака през далечната августовска вечер. Ако грамадните колела на вселената са добре регулирани, то доброто винаги трябва да уравновесява злото… ала и доброто може да бъде ужасно.
Баща ми се бил абонирал за „Дери нюз“. Редовно преглеждал обявите за продажба на имоти. Двамата имали доста спестени пари. Накрая открил ферма за продан, която изглеждала многообещаваща… поне на хартия. Потеглили от Тексас с автобус на „Трейлуейс“, огледали имота и го купили още същия ден. Първа областна търговска банка в Пенобскот издала на баща ми десетгодишна ипотека и тъй нашите се заселили в Дери.
— Отначало имахме проблеми — разказа ми веднъж тате. — Някои хора не искаха негри из околностите. Знаехме, че ще е така — не бях забравил за „Черното петно“ — затова просто се снишихме да поизчакаме. Минаващите хлапета замеряха прозорците с камъни и бирени кутии. Сигур поне двайсет стъкла има да съм сменил през първата година. Пък и де да бяха само хлапетата. Една сутрин като станахме, на кокошарника видяхме надраскана свастика и всички пилета бяха измрели. Някой им беше турил отрова в хранилките. От тогаз вече и не помислих за пилета. Обаче областният шериф — в ония дни Дери беше малко градче и нямаше пари за полицейски началник — захапа здраво тая история и много труд хвърли да я разнищи. Ей-таквиз хора имам предвид, Мики, като ти казвам, че има и добро, и лошо. Шерифа Съливан не го интересуваше дали кожата ми е черна и косата къдрава. Дойде в града пет-шест пъти, разприказва се с хората и накрая откри кой го е сторил. И кой мислиш, че беше? Ха познай от три опита!
— Не знам — казах аз.
Баща ми се разсмя до сълзи. После извади огромна бяла кърпа и си избърса очите.
— Ами че Бъч Бауърс, кой друг? Бащата на момчето, дето разправяш, че било най-големият побойник в училище. От говно фъшкия се ражда.
— Някой момчета в училище разправят, че бащата на Хенри е смахнат — рекох аз.
Ако не греша, по онова време бях в четвърти клас — във всеки случай бях изкарал в училище достатъчно време, за да изпитам неведнъж върху собствения си задник шутовете на Хенри Бауърс… а като се поразмисля, май повечето си познания за оскърбителните синоними на думата „негър“ съм усвоил в началното училище от устата на Хенри.
— Право да си кажа — рече баща ми, — може и да има нещичко вярно в хорските приказки, че Бъч Бауърс е смахнат. Разправят, че му хлопа дъската откакто се завърнал след войната в Тихия океан. Служил там в морската пехота. Както и да е, шерифът го прибра, а Бъч се развика, че цялата работа била нагласена от разни негролюбци. Щял да осъди всички. Сигурно и списък си беше приготвил — дълъг поне оттук до Уичъм стрийт. Не знам дали имаше поне един чифт долни гащи със здраво дънце, ама щеше да съди мен, шерифа Съливан, община Дери, окръг Пенобскот и Бог знае още кого. А какво е ставало по-нататък… е, не мога да се закълна, че е истина, но поне тъй го чух от Дюи Конрой. Дюи разправя, че шерифът отишъл да посети Бъч в бангорския затвор. И му рекъл:
„Сега си затваряй устата и слушай, Бъч. Онзи черен момък не иска да подава оплакване. Не иска да те праща в Шоушанк, иска си само парите за пилетата. Според него двеста долара ще свършат работа.“
Бъч рекъл на шерифа да си пъхне тия двеста долара там де слънцето не грее, а шерифът Съливан му отвърнал:
„Чувал съм, че в Шоушанк имало цех за преработка на лимони и като поработиш там една-две годинки, езикът ти ставал зелен като лимонова близалка. Избирай сега. Или двеста долара, или две години ще белиш лимони. Кое ти харесва повече?“
„Нито един съд в Мейн — викнал Бъч — няма да ме осъди зарад пилците на някаква си черна мутра.“
„Знам“ — рекъл Съливан.
„Ами като е тъй, какви ги дрънкаш, за Бога?“ — запитал Бъч.
„Събуди се бе, Бъч! Няма да те осъдят за утрепаните пилци, ама непременно ще те приберат на топло заради свастиката, дето си я надраскал на кокошарника.“
Дюи разправя, че Бъч зяпнал и млъкнал, а Съливан си тръгнал и го оставил да размишлява. След три дни Бъч се появи кротък-кротък и рече на брат си, онзи дето две години по-късно отиде пиян на лов и замръзна в гората, да му продаде новичкия Форд-Меркюри, купен с парите от военната служба. Получих си аз двестата долара, а Бъч се закле да ми палне къщата. Обикаляше и го разправяше на всичките си приятели. С остатъка от парите си беше купил един вехт довоенен Форд. Веднъж го засякох с моя пикап на Уичъм стрийт край железопътното депо и извадих Уинчестъра.
„Слушай, приятел — викам, — пламне ли нещо към моя дом, да знаеш, че един лош негър ще те погне с тая пушка.“
„Нямаш право да ми говориш тъй, черна мутро — рече той, ама едва му разбирах приказката, щото се беше разпенил от яд и страх. — Отрепка като теб няма право да говори тъй с белия човек.“
Добре де, ама на мен ми беше писнало от цялата работа, Мики. А пък си знаех, че ако не го стресна тогава, вече няма отърване. Наоколо нямаше жива душа. Бръкнах в кабината на Форда и го сграбчих за косата. Подпрях приклада на Уинчестъра върху каиша си и му пъхнах дулото точно под брадата. После рекох:
„Чуя ли те още веднъж да ме наречеш черна мутра или отрепка, ще ти полепне мозъкът по седалките. И ми помни думата, Бъч: само нещо да пламне край моя дом, погвам те с пушката и окото ми няма да мигне. Пък покрай теб може да си изпатят жена ти, дечурлигата и непрокопсаният ти брат. Писна ми.“
Тогаз вече той се разплака и по-грозна гледка от туй не съм виждал през живота си.
„Гледай сега какво доживяхме — вика. — Някаква си чер… някаква си отреп… някакъв си тип да заплашва трудовия човек с пушка на пътя посред бял ден.“
„Да, адски зле е тръгнал тоя Божи свят щом се случват таквиз работи — съгласих се аз. — Ама карай да върви. Важното е сега да ми кажеш разбрахме ли се или искаш да узнаеш как се диша през челото?“
Той рече, че сме се разбрали и повече неприятности с Бъч Бауърс не съм имал, ако не се брои смъртта на твоето куче Чипс, обаче за кучето нямам доказателства. Може пък да е изяло отровна примамка или нещо подобно.
От онзи ден вече можехме спокойно да си вървим по пътя и като се оглеждам назад сега, за нищо не съжалявам. Хубав ни беше животът тук, а колкото до туй, че понякога сънувам кошмари за онзи пожар… е, не може човек да има нормален живот, без да си спечели някой и друг кошмар.

28 февруари 1985

Вече от няколко дни съм седнал да пиша историята на пожара в „Черното петно“ както я чух от баща си и все не стигам до нея. Ако не греша, един от героите във „Властелинът на пръстените“ беше казал, че „всеки път води към други пътища“; че можеш да тръгнеш по най-обикновената пътечка от твоя дом до тротоара, а тя изведнъж да те отведе… където и да било. Същото е и с разказите. Единият води към друг, после към трети, четвърти; може да те изведат там, накъдето си тръгнал, но може и да те пратят в съвсем друга посока. А в крайна сметка гласът на разказвача може да се окаже по-важен от самите истории.
Да, несъмнено си спомням неговия глас — гласа на баща ми, глух и бавен, изпъстрен от време на време с весело кискане или бурен смях. Спомням си как млъкваше за да запали лулата, да си издуха носа или да отскочи до хладилника за кутия бира „Нарангансет“ (наричаше я „аман гансет“). Този глас, който се е превърнал за мене във въплъщение на всички други гласове, в глас на годините, в глас на самото градче — ала не е съхранен нито в записките на Айвис, нито в оскъдните книги за Дери… нито дори в собствените ми магнитофонни ленти.
Гласът на баща ми.
Сега е десет вечерта, затворих библиотеката преди час, а навън се е разбушувала виелица. Чувам как ситните снежни кристалчета драскат по прозорците на читалнята и стъклата на коридора към детския отдел. Чувам и други звуци — тихичко поскръцване и трополене извън светлия кръг, в който съм седнал да пиша тия редове по жълтите страници на бележника. Най-обикновени звуци на улягаща стара сграда, казвам си аз… ала се питам дали съм прав. И се питам още нещо — дали тази вечер нейде из виелицата не броди клоун с балончета в ръката.
Е, няма значение. Мисля, че най-сетне се добрах до последния разказ на моя баща. Изслушах го в болничната стая, само шест седмици преди неговата смърт.
Всеки ден след училище двамата с мама ходехме на свиждане, а вечер отскачах до болницата сам. Мама не можеше да идва по два пъти, имаше си куп работа у дома, но държеше поне аз да го навестявам. Пътувах дотам с колелото. Бяха минали четири години след убийствата, но мама не даваше и да продумам за автостоп.
Тежки бяха тия шест седмици за едно петнайсетгодишно момче. Обичах баща си, но малко по малко намразих вечерните свиждания — нетърпимо ми бе да го гледам как крее и се смалява, как в лицето му се врязват все по-дълбоко бръчките на страданието. Той се мъчеше да не плаче, но понякога не издържаше. А нощта ме заварваше на път към дома, тогава пак почвах да си мисля за лятото на петдесет и осма и не смеех да се озърна, защото можех да видя клоуна… или върколака… или мумията на Бен… или моята птица. Но най-много се боях, че под каквато и форма да се яви, ще има съсипаното от рака лице на татко. Затова въртях педалите с все сила без да обръщам внимание на бесните удари на сърцето и когато се прибирах зачервен, потен и задъхан, мама казваше:
— Защо караш толкова бързо, Мики? Ще се поболееш.
— Исках да се прибера по-скоро, та да ти помогна — отвръщах аз, а тя ме прегръщаше и казваше, че съм добро момче.
Ден подир ден ми ставаше все по-трудно да измислям за какво да говоря с баща си. Докато карах към града, дирех из паметта си теми за разговор и с ужас си представях мига, когато вече няма да имаме какво да си кажем. Дебнещата смърт ме изпълваше с гняв и страх… ала и с притеснение; както тогава, така и днес имам чувството, че щом човек ще си отива от тоя свят, трябва поне да си иде по-бързо. Ракът не само убиваше баща ми. Свеждаше го до най-унизително състояние.
Никога не говорехме за рака. В дългите паузи понякога ми се струваше, че ще се наложи да поговорим за болестта, че просто няма да имаме друг избор и ще увиснем с тая единствена тема както става с децата в игра на столове, когато пианото спре и всички места са вече заети. Обземаше ме едва ли не отчаяние и трескаво се мъчех да измисля нещо — каквото и да било! — само и само да не бъдем принудени да признаем, че нещо чудовищно унищожава моя татко, който някога хванал Бъч Бауърс за косата, тикнал му под брадата дулото на пушката и заповядал на Бъч да го остави на мира. Инак щяхме да заговорим за болестта, а станеше ли това, щях да се разплача. Нямаше да се удържа. А на петнайсет години за мене навярно нямаше нищо по-страшно и унизително от мисълта да се разплача пред баща си.
Тъкмо по време на едно от тия страшни, безкрайни мълчания, реших пак да запитам за пожара в „Черното петно“. През оная вечер бяха натъпкали баща ми с болкоуспокояващи лекарства, защото страданията му ставаха непоносими. От време на време той се унасяше и ту говореше ясно, ту преминаваше на онзи неразбран сънен език, който винаги ми е напомнял за тропически тресавища. Понякога знаех, че разговаря с мен, но на моменти като че ме объркваше с брат си Фил. Запитах го за „Черното петно“ без някаква определена причина; мисълта просто изникна в главата ми и аз побързах да я сграбча.
Погледът му се проясни и той се поусмихна.
— Значи не си го забравил, а, Мики?
— Не, сър — отвърнах аз и макар че не бях се сещал за „Черното петно“ от години, добавих собствените му думи: — Не ми излиза от ума.
— Е, добре, ще ти разкажа сега — рече той. — На петнайсет години сигурно вече си голямо момче, пък и майка ти я няма да ми запуши устата. Трябва да знаеш всичко. Понякога си мисля, че такава история можеше да се случи само в Дери — и това също трябва да го знаеш. За да се пазиш. Тук комай винаги е имало подходящи условия за подобни неща. Ще се пазиш, нали, Мики?
— Да, сър.
— Добре — каза той и отпусна глава назад. — Така е добре.
Мислех, че пак се унася — беше затворил очи — но той заговори отново:
— Когато бях в тукашната армейска база през 29-та и 30-та, за подофицерите имаше клуб на хълма, където е сега Областният колеж. Точно зад лавката, от която си купувахме „Лъки Страйк“ по седем цента пакета. Всъщност си беше обикновена полуцилиндрична барака от гофрирана ламарина, ама отвътре я бяха обзавели хубавичко — килим на пода, сепарета покрай стените, автоматичен грамофон… каквото ти душа иска, стига да си бял. Почти всяка събота вечер свиреше оркестър. Местенце и половина, казвам ти. Сухият режим още не беше свършил, та на бара продаваха само безалкохолни напитки, ама чувахме, че се намира и нещичко по-така… зависи от звездичките по пагона. Пагонът беше като парола. Е, пиеха най-вече домашна бира, пък понякога си докарваха и по-силнички работи. Стига да си бял.
Разбира се, ние, момчетата от рота Е, не смеехме и да припарим дотам. В свободните вечери отскачахме до града. По онова време Дери си беше кажи-речи дърварско градче и имаше десетина кръчми, почти всичките на едно място — викаха му Дяволския декар. Такива кръчми ги наричаха „едно на крак“, ама и туй име е прекалено хубаво. Поне защото който влезеше, не оставаше задълго на крака. Местните хора им бяха измислили име тъкмо на място — „слепи кочини“. И вярно — повечето клиенти приличаха на свине, а пък когато си тръгваха, вече и две не виждаха. Шерифът знаеше, ченгетата знаеха, ама кръчмите си работеха по цяла нощ, както е било още от дърварските времена в края на миналия век. Сигурно доста народ е намазал, обаче не чак толкова, колкото си мислеха някои; в Дери хората умеят да си затварят очите. В няколко кръчми освен бирата се намираха и по-силни неща, а доколкото съм чувал, градските питиета бяха поне десет пъти по-свестни от гадното уиски и скапания джин, дето ги пробутваха в клуба за бели момчета през празничните дни. Алкохолът пристигаше през канадската граница с цистерни за мармалад и в шишетата най-често имаше каквото е писано на етикета. Хубавата пиячка струваше скъпо, обаче и скоросмъртницата не беше чак толкова лоша — не се умираше от нея, а пък ако случайно ослепееше човек, на другия ден му минаваше. Станеше ли по-късничко, из въздуха почваха да хвърчат шишета и всичко живо залягаше. Помня ги и досега — „При Нан“, „Рая“, „Барачката на Уоли“, „Сребърния долар“ и още една кръчма, „Барутницата“, където с малко късмет можеше и курва да забършеш. Е, то във всяка кочина се намираха жени без много-много труд — сума ти повлекани имаха мерака да видят как е на вкус ръжената погача — но момчета като мен, Тревър Доусън или Карл Рун трябваше бая сериозно да си помислят преди да посегнат на курва — бяла курва.
Както вече казах, в онази вечер баща ми беше натъпкан с лекарства. Не ми се вярва в нормално състояние да би изрекъл подобни неща пред петнайсетгодишно момче.
— Е, не мина много време и при майор Фулър довтаса представител на Общинския съвет. Разправяше, че искал да поговорят за „някои проблеми между гражданите и военнослужещите“, за „изисквания на избирателите“ и „въпроси на частната собственост“, но всъщност си беше ясно като бял ден за какво намеква. Не искаха разни армейски негри да им бродят из кочините, да задирят бели жени и да пият забранени напитки в кръчми, където само на бели хора се полага да вършат такива работи.
Смехория и половина. „Цветът на бялата женственост“, за който толкоз много се тревожеха, не беше нищо друго освен шепа дърти брантии, а да речеш, че сме пречили на мъжете… Е, само едно ще река — не помня да съм виждал общински съветник в „Барутницата“ или „Сребърния долар“. Из тия кръчми пиеха главно секачи с вълнени дърварски ризи на черни и червени карета — ръцете им целите в мазоли и белези, някои еднооки, други без пръсти и кажи-речи всичките без зъби. Миришеха на хвойна, стърготини и смола. Бяха обути с груби сиви панталони и зелени гумени ботуши, с които намъкваха отвън толкова сняг, че глиненият под почерняваше. Страхотно миришеха, Мики, страхотно стъпваха и страхотно приказваха. Такива си бяха — страхотни. Една вечер в „Барачката на Уоли“ видях как по време на канадска борба някакъв юначага си съдра ръкава на ризата. Не го сцепи — ти сигурно мислиш, че това искам да кажа, ама не е тъй. Ръкавът на онзи човек направо отиде по дяволите — някак избухна на парцали от ръката му. Всички се развикаха, взеха да пляскат с ръце, а някой ме потупа по рамото и рече: „Ей, негърче, на туй му се вика дърварска пръдня.“
Та, искам да ти кажа, че ако мъжете, дето слизаха в празничните дни от горите до ония свинарници да се накъркат с уиски и да ебнат истинска жена, а не дупка от чеп, смазана със свинска мас — ако тия мъже не ни искаха в кръчмите, щяха да ни съдерат задниците от бой и да ни изхвърлят. Обаче истината е, Мики, че не им пукаше там ли сме, няма ли ни.
Веднъж един от тях ме придърпа настрани — беше висок към метър и осемдесет, значи бая голям за онова време, отгоре на туй пиян-залян и вонеше като кош прогнили зарзали. Дрехите му сигурно кора бяха хванали. Гледа ме и вика:
„Мистър, да те питам едно нещо, аз. Ти да не си негро?“
„Точно така“ — отговарям.
„Comment ca va![1] — провиква се той на френския, дето го говорят в Канада и дето повече мяза на индианско наречие. — Знаех, че си негро, аз! Ехей! Виждал съм таквиз като теб в една книга! Имаха същите…“
И като не знае как да го каже, посяга и ме плесва през устата.
„Големи устни“ — казвам аз.
„Да, да! — вика той и се смее като дете. — Голейми юсни! Epais levres[2]! Голейми юсни! Сега да те черпавам една бира, аз!“
„Черпавай, мой човек“ — отговарям аз кротко, за да не го разлютя.
Онзи се разсмя и на тая приказка, тупна ме по гърба — без малко щях да се просна по очи — и взе да си пробива път към дъсчения тезгях, където се бяха струпали поне седемдесет мъже и петнайсетина жени.
„Давай две бири додето не съм срутил тая барака — ревна той на кръчмаря, едър мъжага със счупен нос, казваше се Ромео Дюпре. — Една за мен и една pour l’homme avec les epais levres![3]“
И като го чуха, всички щяха да пукнат от смях, ама не злобен смях, Мики, ами просто ей-така. Онзи взе бирите, подаде ми моята и казва:
„Как ти е името? Не мога да ти викам Голейми юсни. Лошо звучи.“
„Уилям Хенлън“ — отговарям аз.
„Е, за твое здраве, Вилям Анлон“ — вика той.
„Не, за твое — казвам аз. — Ти си първият бял човек, дето ме черпи.“
И така си беше наистина.
Изпихме ние двете бири, после още две и онзи пита:
„Ти сигурен ли си, че си негро? Ако не са тия epais юсни, мязаш ми досущ на мургав бял човек.“
При тия думи баща ми се разсмя, аз също. Смя се толкова дълго, че болката пак го прихвана. Той избели очи, прехапа устна и се вкопчи в корема си с две ръце.
— Искаш ли да повикам сестрата, тате? — тревожно запитах аз.
— Не… недей. Ще се оправя. Най-лошото в тая болест, Мики, е че не можеш и да се посмееш като хората. А то и без туй рядко ми е до смях.
Той помълча. Едва по-късно осъзнах, че това е бил единственият случай, когато бяхме почти готови да поговорим за смъртоносната му болест. Може би щеше да е по-добре — и за двама ни — ако бяхме заговорили.
Но баща ми пийна глътка вода и продължи:
— Както и да е, искаха да ни изпъдят от кръчмите. Не беше заради няколкото повлекани, нито заради основната клиентела, дърварите. Истински засегнати бяха петимата дъртаци от Общинския съвет и десетината големи клечки, дето им стояха зад гърба — старата гвардия на Дери, разбираш. Нито един от тях не беше стъпвал в „Рая“ или „Барачката на Уоли“, те си пиеха в общинския клуб горе на хълма, обаче много се бяха загрижили да не би негрите от рота Е да им осквернят дъртите кръчмарски брантии. А пък майор Фулър казва:
„Изобщо не съм искал да ми пращат черни. Все си мисля, че е станала грешка и чакам някой ден да ги преместят нейде на юг или в Ню Джърси.“
„Това си е ваша работа“ — отговаря му дъртакът, мисля, че Мюлер се казваше…
— Таткото на Сали Мюлер ли? — изумено възкликнах аз. Сали Мюлер ми беше съученичка.
Баща ми се усмихна кисело, измъчено.
— Не, трябва да е бил чичо й. По онова време таткото на Сали Мюлер учеше в някакъв си колеж. Но ако беше в Дери, мисля, че щеше да е там, до брат си. А ако случайно се питаш доколко вярно предавам разговора, мога само да ти кажа, че го узнах от Тревър Доусън, който миел пода в щаба и чул всичко от началото до края.

„Какво да правите с черните момчета и къде да ги пращате си е ваша работа, не моя — казва Мюлер. — Мене ме е грижа къде ги пускате в петък и събота вечер. Ако продължават да скитосват из града, ще има големи неприятности. Да знаете, че тука имаме клон на Легиона.“
„Хубаво де, ама сега ме избутвате натясно, мистър Мюлер — отвръща майорът. — Не мога да ги пусна в подофицерския клуб. Да оставим това, че е нередно черни и бели да пият заедно, ама и да искам, няма как да разреша. Клубът е за подофицери, разбирате ли? А ония черни момчета са все зелени редници.“
„И това не е моя грижа. Просто се надявам да оправите нещата. Който носи пагони, да си носи и отговорностите.“
Тъй му казва Мюлер и си заминава.
Е, майор Фулър уреди работите. По онова време тукашната армейска база заемаше огромен терен, макар че из него нямаше кой знае какво. Всичко на всичко около четиристотин декара. На север опираше в зеления пояс край Западния булевард. А „Черното петно“ беше там, където сега е Мемориал парк.
В началото на 1930 година, когато стана цялата история, „Черното петно“ беше най-обикновена вехт хамбар, но майор Фулър строи цялата рота Е и обяви, че това ще е „нашият“ клуб. Перчеше се като славен пълководец, а може пък и наистина тъй да се е чувствувал — зер, даваше на някакви си черни войничета цял клуб, нищо, че приличаше на барака. А после добави, уж между другото, че забранява всякакво вземане-даване с градските пияници.
Хич не ни беше сладко, ама какво да правим? От нас нищо не зависеше. И тогава ротният готвач, старши редник Дик Халоран, подметна, че можем да си направим клуб като бонбонче, стига само да се постараем.
Е, постарахме се. Наистина се постарахме. И доста добра работа свършихме, трябва да се признае. Когато влязохме да поогледаме първия път, направо се вкиснахме. Хамбарът беше мрачен и вмирисан, пълен с потрошени инструменти и купища мухлясали документи. Имаше само две малки прозорчета. Нямаше електричество, а подът беше от утъпкана пръст. Спомням си как Карл Рун горчиво се разсмя и рече:
„Голям цар е нашият майор, а? Цял клуб ни даде. Екстра!“
А пък Джордж Бранък, който загина в пожара същата есен, добави:
„Да бе, грешка няма, страхотно черно петно.“
И тъй се роди името на заведението.
Обаче Халоран ни нави… всъщност отначало бяхме трима — аз, Халоран и Карл. Сигурно Бог ще ни прости — Той поне знае, че нямахме представа как ще се завъртят нещата.
Малко по малко към нас се присламчиха и останалите. Като не ни пускаха в Дери, нямаше кой знае къде да ходим. Развъртяхме чуковете и метлите. Трев Доусън много го биваше по дърводелската част, той ни показа как да изрежем нови прозорци, а пък Алан Сноупс направо ни шашна като домъкна за тях куп разноцветни стъкла — почти като ония, дето ги слагат в църквите. Алан беше най-старият от нас; беше навършил четиридесет и две години и всички му викахме Дядката.
„Откъде ги намери, бе Дядка?“ — попитах го аз.
Той пална цигара „Кемъл“, намигна ми и рече само:
„Среднощни реквизиции.“
Добре потръгнаха нещата с хамбара и към средата на лятото клубът вече работеше. Трев Доусън с още няколко момчета отдели дъното на помощението и устрои там малка кухничка — нищо особено, само скара и два пържолника, та да се намира за гладните по някой хамбургер с пържени картофки. Отстрани имаше бар, обаче само за газирана вода и безалкохолни напитки — мама му стара, отлично знаехме кои сме и къде се намираме. Помнехме си урока. Искахме ли да пийнем нещо по-якичко, щяхме да го правим на тъмно.
Подът пак си беше от утъпкана земя, но го чистехме идеално. Трев и Дядката прокараха електричество — сигурно пак със среднощни реквизиции. През юли вече можеше в събота вечер да седнеш и да си поръчаш Кока Кола и хамбургер или хот-дог. Чудесно местенце. Така и не го довършихме — когато изгоря, все още работехме по него. Беше ни станало като хоби… или просто с тоя хамбар показвахме среден пръст на Фулър, Мюлер и Общинския съвет. Но според мен наистина си го усетихме наше когато двамата с Ев Маккаслън една петъчна вечер закачихме табела с името ЧЕРНОТО ПЕТНО, а отдолу пишеше: ЗА РОТА Е И НЕЙНИТЕ ГОСТИ. Нали разбираш, все едно, че не пускаме кого да е!
Стана толкова хубаво, че белите момчета взеха да мърморят и додето мигнеш, техният клуб се преобрази. Пристроиха му кафене и нови сепарета. Май искаха да се състезаваме. Обаче на нас не ни беше до състезания.
Татко ми се усмихна от болничното легло.
— Млади бяхме, ако не се брои Сноупс, ама не бяхме чак дотам глупави. Знаехме, че белите момчета разрешават да се надбягваш с тях, обаче вземеш ли да излизаш начело, все ще се намери кой да ти строши краката, та да не тичаш толкоз бързо. Имахме си каквото искахме и повече не ни трябваше. Но после… нещо се случи.
Той се навъси и замълча.
— Какво, тате?
— Открихме, че можем да си съберем доста добър джазов състав — бавно изрече той. — Ефрейтор Мартин Девро биеше барабани. Ейс Стивънсън свиреше на корнет. Дядката Сноупс дрънкаше съвсем прилично на пиано. Не че беше голям музикант, ама си го биваше. Едно друго момче свиреше на кларинет, а Джордж Бранък — на саксофон. Намериха се и други, дето поназнайваха да свирят на китара, хармоника, банджо или просто на гребенче с хартийка. Не стана отведнъж, сам разбираш, ама към август всяка празнична вечер момчетата дънеха диксиленд в „Черното петно“. С наближаването на есента ставаха все по-добри и макар че не бяха големи музиканти — да не се залъгваме — свиреха някак по-различно… по-буйно… по-…
Той се запъна и размаха костелива ръка над чаршафа.
— Свирели са жизнено — усмихнах се аз.
— Точно така! — възкликна той и също се ухили. — Добре го каза! Свиреха истински, жизнен джаз. И додето мигнеш, хората от града взеха да прииждат в нашия клуб. Идваха даже войници от базата. Накрая се стигна дотам, че в петък и събота заведението беше тъпкано с народ. Не стана изведнъж. Отначало белите лица бяха като зрънца сол в лъжица черен пипер, но с времето ставаха все повече и повече.
И когато белите взеха да идват, ние забравихме, че трябва да се пазим. Те си носеха пиячката в книжни торби — най-често първокласни напитки, за които в градските кочини не можеше и да се мечтае. Такова нещо се намираше само в общинския клуб, Мики. Къркане за богаташи. „Чивас ригал“. „Гленфидич“. Шампанско, от онуй, дето го сервират в първокласните ресторанти на презокеанските лайнери. Трябваше да сложим край на тая работа, обаче не знаехме как. Та те бяха от града! Дявол да го вземе, бяха бели!
Както ти казах вече, бяхме млади и се гордеехме с успеха си. А освен туй подценихме нещата и не подозирахме докъде могат да стигнат. Всички разбирахме, че Мюлер и приятелите му сигурно знаят какво става, но едва ли някой от нас осъзнаваше, че това ги подлудява — и като ти го казвам, значи не е празна приказка: подлудяваше ги. Седяха си те в разкошните викториански резиденции по Западния булевард, а няма и на половин километър от тях ние слушахме парчета от рода на „Копам си картофите“ или „Блусът на леля Хагар“. Лоша работа. И още по-лошо ставаше като знаеха, че техните младоци са при нас и се веселят рамо до рамо с чернокожите. Щото към края на септември вече не идваха само дървари и дърти брантии. Бяхме станали гвоздеят на сезона. Младежите идваха да пият и да танцуват под музиката на нашия безименен джазбанд додето наближи един след полунощ — тогава затваряхме. И не бяха само от Дери. Пристигаха от Бангор, Нюпорт, Хейвън, Кливс Милс, Олд Таун и всички други околни градчета. Студенти от Мейнския университет в Ороно идваха да полудуват с учените си приятелки, а пък когато оркестърът засвири за пръв път рагтаймов вариант на „Халбата от Мейн“, покривът без малко щеше да хвръкне във въздуха. Разбира се, клубът беше войнишки — поне на теория — забранен за цивилни без покана. Но на практика, Мики, ние просто отваряхме вратата в седем вечерта и не я затваряхме до един след полунощ. Към средата на октомври вече не можеше да застанеш на дансинга, без да те притиснат отвсякъде поне пет-шест души. За танци място нямаше, хората просто стояха и се люшкаха… ама не съм чувал някой да се оплаква. Щом наближеше полунощ, вече цялото заведение се друсаше като празен камион по разбито шосе.
Баща ми помълча, отпи още глътка вода и продължи да разказва. Очите му се избистриха.
— Дотук добре. Но Фулър рано или късно трябваше да сложи край на веселбата. И ако го бе сторил по-рано, нямаше да загинат толкоз хора. Колко му беше — виква военните полицаи и ги праща да конфискуват от гостите забранените напитки. Това щеше да ги прогони — а и на нас щеше да ни е по-спокойно. Щеше да се свърши веднъж завинаги. Е, някои от нас щяха да идат пред военен съд, другите щяха да се пръснат по разни части. Обаче Фулър се бавеше. Май го гонеше същият страх, дето ни гонеше и нас — че някои хора в градчето ще побеснеят. Мюлер повече не дойде в базата, а майорът сигурно се боеше да слезе долу при него. Много се перчеше Фулър, ама си беше безгръбначен като медуза. И вместо майорът да ни нагласи някой номер, дето поне нямаше да струва невинни жертви, Легионът дойде да ни види сметката. Една вечер в началото на ноември пристигнаха с белите качулки и си палнаха хубава скара.
Той отново замълча, но този път не посегна за чашата, само се втренчи навъсено към отсрещния ъгъл на стаята. Нейде навън тихо дрънчеше звънец, край отворената врата мина една медицинска сестра и гумените й подметки скърцаха по линолеума. Чувах отнякъде звуците на телевизор, другаде свиреше радио. Спомням си, че чух как фучи вятърът край болничната фасада. И макар да беше август, от този звук ми стана студено. Вятърът не се интересуваше, че по телевизията дават „Кайновата стотица“ или че по радиото „Фор Сизънс“ пеят „Крача като мъж“.
— Някой от тях пристигнаха през парковата зона между базата и Западния булевард — продължи най-сетне баща ми. — Сигурно са се събрали в мазето на нечия къща, за да си сложат качулките и да подготвят факлите. Чувал съм, че другите дошли открито по Риджлайн роуд, който беше тогава главният път към базата. Чувал съм още — няма да кажа от кого — че пристигнали с чисто новичък Пакард. Били облечени с бели наметки, качулките държали в скутовете си, а факлите лежали на пода. Факлите били от марката „Луисвилски бавни“, с червени гумени уплътнители и брезентови калъфчета над горивната част — с такива факли жените често си палеха огъня като почнеха да правят зимнина. На кръстопътя между Риджлайн и Уичъм роуд имаше военен пост, но дежурният пуснал Пакарда да мине.
Беше събота вечер и цялото заведение се друсаше от танците. Трябва да се бяха насъбрали двеста души, а може и триста да са били. И ето че пристигат ония бели мъже, седмина или осмина в зеления Пакард. Други излизат от горичките между базата и богаташките къщи по Западния булевард. Повечето не бяха млади и понякога се питам колцина ли са се превивали на другата сутрин от язва и настинка. Дано да са били повечко. Долни, гадни убийци.
Пакардът спрял на хълма и примигал два пъти с фаровете. Отвътре излезли четирима или петима и тръгнали към останалите. Някои носели от осемлитровите туби бензин, дето се намираха на всяка бензиностанция по онова време. Всички били с факли. Един останал зад волана на Пакарда. Мюлер имаше Пакард, тъй да знаеш. Да, той. Зелен Пакард.

Събрали се зад „Черното петно“ и напоили факлите с бензин. Може би само са искали да ни сплашат. Може би не. И едното съм чувал, и другото. Предпочитам да вярвам в първото, щото никога не съм се озлобявал дотам, че да приема най-лошото.
Може за всичко да е виновен бензинът — протекъл по дръжките и щом пламнал, ония се паникьосали и ги запокитили накъдето им падне, само и само да се отърват. Както и да е мрачната ноемврийска нощ изведнъж лумнала цяла от факлите. Едни ги размахвали високо и по качулките им се ръсели искри. Други се смеели. Но, както казах, някои дотичали до задните прозорци и метнали факлите в кухничката. След минута и половина цялата сграда пламтяла като барут.
Ония отвън вече всички били с островърхите бели качулки. Някои крещели: „Негри, излезте! Негри, излезте! Негри, излезте!“ Сигурно е имало и такива, дето с тия крясъци са искали да ни сплашат, но ми се ще да вярвам, че повечето са опитвали да ни предупредят за пожара… както ми се ще да вярвам и в това, че факлите съвсем случайно са улучили кухненския прозорец.
Така или иначе, от виковете им нямаше полза. Оркестърът можеше да заглуши и фабрична сирена. Всички се забавляваха и крещяха с пълно гърло. Разбрахме, че има нещо нередно чак когато Гери Маккрю — той беше помощник-готвач нея вечер — отвори кухненската врата и едва не се изпече. Отвътре изригнаха триметрови пламъци. Изпепелиха му бялото сако, че и почти цялата коса.
Когато се почна суматохата, аз седях край източната стена с Трев Доусън и Дик Халоран. Отначало помислих, че е избухнала газовата печка. Тъкмо ставах на крака, тълпата се юрна към изхода и ме повали. Поне двайсет-трийсет души ми се разходиха по гърбината и мисля, че от целия пожар това ми беше най-страшното. Чувах хората да пищят и да викат, че трябва да бягат навън, щото заведението било в пламъци. Ама колкото пъти опитах да стана, все някой ме катурваше пак долу. Настъпиха ме по тила с подкована обувка, та свитки ми изхвръкнаха от очите. Носът ми се сплеска връз глинения под, вдъхнах пръст и взех да кашлям и кихам едновременно. Някой друг ме настъпи по кръста. Точно в цепката на задника ми хлътна дамско токче и да ти кажа, синко, втора такава клизма не искам до края на живота си. Добре, че ми издържа панталонът, инак сигурно и до ден днешен щях да дрискам кръв.
Сега звучи смешно, обаче в оная тъпканица като нищо щях да предам Богу дух. Блъскаха ме, ритаха ме тъпкаха ме, газиха ме, мачкаха ме на толкова места, че после два дни едвам се държах на крака. Пищях, ама никой не чуваше, пък и да са чували, не обръщаха внимание.
Трев ме спаси. Зърнах пред себе си грамадната му кафява ръка и се вкопчих като удавник. Аз стисках, той дърпаше и криво-ляво успях да се надигна. Някой ме ритна отстрани по шията, точно ей-тука… (Татко разтърка с пръсти ъгъла на челюстта под ухото. Кимнах.) … и болката беше такава, че май припаднах за минутка. Обаче не пусках ръката на Трев, а и той не ме пускаше. Най-сетне се озовах прав тъкмо когато рухна стената на кухничката. Издаде един такъв звук — блуууф — досущ като подпален бензин. Видях я как се срути сред облаци искри, видях и хората, дето бягаха да не ги затрупа. Някои успяха. Други не. Един от нашите — мисля, че беше Хорт Сарторис — остана погребан отдолу и за секунда зърнах как се свива и разтваря ръката му, щръкнала над купищата жарава. Видях как пламна изотзад роклята на една бяла девойка — да е била най-много двайсетгодишна, не повече. С нея имаше някакъв студент и я чух как пищи и го моли за помощ. Той я плесна един-два пъти по гърба, пък после заряза всичко и хукна подир тълпата. Тя си остана така — пищеше, а роклята гореше върху нея.
На мястото на кухнята беше същински ад. Пламъците просто заслепяваха. Беше горещо като в пещ, Мики, като в пещ. Човек направо усещаше как му се спича кожата. Как пращи и се сгърчва косата по главата му.
„Трябва да се измъкнем! — крещи Трев и почва да ме влачи покрай стената. — Насам!“
После Дик Халоран го хваща за рамото. Сигур още нямаше и деветнайсет години, а очите му бяха станали като билярдни топки, ама беше запазил малко повече здрав разум от нас двамата. Той ни спаси живота.
„Не натам! — вика. — Насам!“
И сочи към подиума за оркестъра… с други думи, към огъня.
„Ти си луд! — викна му Тревър. Ревеше като бик, но гласът му едва се чуваше сред рева на пожара и човешките писъци. — Щом ти се мре, върви, ама ние с Уили ще бягаме навън!“
Още не ми беше пуснал ръката и пак ме задърпа към изхода, макар че там беше почерняло от народ и вратата изобщо не се виждаше. Сигурно щях да тръгна с него. Бях толкова замаян, че не знаех на кой свят съм. Знаех само, че не искам да се изпека като пуйка.
Дик сграбчи Трев за косата с все сила и когато Трев се завъртя, Дик го зашлеви. Спомням си как главата на Трев се фрасна в стената и аз помислих, че Дик е полудял. А после той изкрещя право в лицето на Трев:
„Тръгнеш ли натам, ще умреш! Те са се заклещили на вратата, черна мутро!“
„Откъде знаеш?“ — ревна му Трев и в това време нещо рече БАААМ! — като бомба, само че не беше бомба, ами тъпанът на Марти Девро избухна от жегата. Огънят вече пълзеше по гредите над нас.
„Знам! — изкрещя Дик. — Знам!“
Сграбчи ме за другата ръка и взеха да ме опъват като въже. После Трев се повгледа към вратата и тръгна накъдето казваше Дик. Дик ни доведе до един прозорец и грабна един стол да избие стъклата, обаче в това време горещината ги пръсна на парчета. Сетне хвана Трев Доусън за дънцето на гащите, опъна го нагоре и викна:
„Качвай се! Качвай се, твойта мамица!“
Трев се преметна навън презглава. После Дик избута и мене. Сграбчих черчевето и се дръпнах нагоре. На другия ден целите ми длани бяха в мехури — дървото вече тлееше. Изхвръкнах с главата надолу и ако не ме беше подпрял Трев, сигурно щях да си строша врата.
Обърнахме се. Такъв страшен кошмар в живота си не бях сънувал, Мики. Прозорецът беше просто квадрат от жълт, бушуващ огън. На десетина места пламъците вече излитаха през тенекиения покрив. Чувахме как пищят хората вътре.
Видях пред огъня да се размахват две кафяви ръце — ръцете на Дик. Трев Доусън ми направи стъпенка с длани, а аз се пресегнах през прозореца и сграбчих Дик. Като му поех цялата тежест, коремът ми се опря в стената — все едно да лепнеш корем на печката тъкмо когато вземе да се разгаря хубавичко. Дърпах, обаче за няколко секунди си помислих, че няма да го измъкнем. Дик се беше нагълтал с пушек и всеки миг можеше да припадне. Устните му се бяха нацепили. Ризата му тлееше на гърба.
По някое време малко остана да го изтърва, щото надуших миризмата на изгорели хора. Чувал съм да разправят, че било като миризма на печени свински ребра, ама хич не е тъй. Напомняше ми онуй, дето става понякога след като скопяват коне. Палят голям огън и хвърлят боклука вътре, а като се разгори по-яко, чуваш как конските мъде се пукат като кестени — ей-така миришат хората, когато се пекат направо в дрехите. Надуших тая миризма и разбрах, че няма да изтрая дълго, затуй дръпнах колкото сили имах и Дик изхвръкна през прозореца. Едната му обувка остана вътре.
Търкулнах се от ръцете на Трев и паднах долу. Дик се стовари върху ми — и от мен да го знаеш, синко, кораво нещо е негърската чутура. Тъй ми изкара въздуха, че няколко секунди не можах да мръдна, само лежах и се стисках за тумбака.
По някое време се надигнах на колене, после станах. И зърнах някакви силуети да бягат към парковата зона. Отначало ги помислих за призраци, ама сетне видях обувки. Около „Черното петно“ вече беше светло като посред бял ден. Видях аз обувките и разбрах, че са хора с бели чаршафи. Единият беше поизостанал и видях…
Той замълча и облиза пресъхналите си устни.
— Какво видя, татко? — подканих го аз.
— Няма значение — каза той. — Подай ми водата, Мики.
Подадох му я. Той изпи почти всичко и се разкашля. Една минаваща сестра надникна през вратата.
— Имате ли нужда от нещо, мистър Хенлън?
— Нова карантия ми трябва — отвърна татко. — Да ти се намира таквоз нещо, Рода?
Тя се усмихна нервно, колебливо и продължи по коридора. Татко ми подаде чашата да я оставя на масата.
— На приказка излиза по-дълго, отколкото беше — каза той. — Нали ще ми налееш вода преди да си тръгнеш?
— Разбира се, тате.
— Май ще сънуваш кошмари след тая история, а, Мики?
Отворих уста да излъжа, но се отказах. А днес си мисля, че ако бях излъгал, татко нямаше да ми каже нито дума повече. Беше отпуснал нишката на спомените, ала не чак дотам, че да не може да я скъса.
— Сигурно ще сънувам — казах аз.
— Не е чак толкова зле — рече той. — В кошмарите се срещаме с най-лошото. Сигур затуй ни ги е дал Господ.
Протегна ми ръка и аз я задържах в моята до края на разказа.
— Озърнах се тъкмо навреме, за да видя как Трев и Дик тичат край ъгъла към предната страна на сградата. Още дишах като риба на сухо, ама хукнах подир тях. Отвън стояха четирсет-петдесет човека — едни плачеха, други драйфаха, трети пищяха, четвърти правеха всичкото накуп. Някои бяха припаднали от пушека и се валяха на тревата. Вратата беше затворена и чувахме как отвътре хората крещят да ги пуснем, за Бога, щото горят живи.
Разбираш ли, друг изход нямаше, освен задната кухненска вратичка, отдето изнасяхме боклука. На влизане човек трябваше да бутне вратата. А на излизане трябваше да я дръпне.
Някои бяха успели да се измъкнат, после навалицата беше взела да напира изотзад. Вратата се беше затворила. По-задните натискаха, за да се отърват от огъня, и всички се бяха заклещили. Предните бяха направо смазани. Нямаше как да отворим вратата с цялата тая тежест зад нея. Това беше положението — хората в капан, а пожарът бушува.
Че изгоряха само осемдесет души, а не сто или двеста — заслугата за туй е на Трев Доусън, ама с целия подвиг не си спечели медал, ами две години дисциплинарна рота. Разбираш ли, тъкмо тогава се появи един грамаден вехт камион и кой мислиш, че беше зад волана? Моят стар приятел сержант Уилсън, собственикът на всички дупки в базата.
Излиза той от кабината и почва да раздава тъпи заповеди, а пък хората и без туй не го слушат. Трев ме стисна за ръката и хукнахме към сержанта. Горе-долу по това време изпуснах от поглед Дик Халоран и го видях чак на другия ден.
„Сержант, трябва ми вашият камион!“ — кресва му Трев право в лицето.
„Махай ми се от пътя, черна мутро“ — отговаря Уилсън и го блъска на земята. После пак почва да крещи тъпотии. Никой не му обърна внимание, пък и крясъците не траяха дълго, щото Тревър Доусън скочи като пружина и го просна с един удар.
Когато се разлютеше, Тревър беше страхотен бияч. Всеки друг би останал в несвяст, ама онзи тъпанар имаше корава тиква. Изправи се сержантът, от носа и устата му шурти кръв, а той вика:
„Сега ще те претрепя.“
Е, Тревър му тегли един в корема с всичка сила, онзи се прегъна, а пък аз го халосах със сдвоен юмрук по тила колкото ми стигаха моите сили. Признавам, подло е да биеш тъй, изотзад, обаче нямаше време за церемонии. И няма да си кривя душата, Мики — драго ми стана като го цапардосах гадното копеле.
Просна се той като биче в касапница. Трев скочи в камиона, включи двигателя и завъртя към фасадата на „Черното петно“, само че малко наляво от вратата. Превключи на първа, натисна педала — и газ до дупка!
„Пазете се! — викнах аз на околните. — Пазете се от камиона!“
Те се пръснаха като яребици. И до днес се чудя как Трев не закачи никого. Блъсна се в сградата с петдесетина километра в час и си размаза лицето върху волана. Видях как му се разхвърча кръв от носа като тръсна глава да се посъвземе. Даде заден ход, отдръпна се на петдесет метра и пак налетя. ТРЯАААС!„Черното петно“ беше само от греди и ламарина. Вторият удар му видя сметката. Изведнъж рухна цялата стена на тая адска пещ и пламъците изригнаха навън. Не знам как е могло да оцелее нещо живо вътре, но така си беше. Хората са невероятно жилави създания, Мики. Ако не вярваш — гледай ме мен, как съм се вкопчил със зъби и нокти в тоя пусти живот. Вътре беше като доменна пещ, същински ад от пушек и пламъци, обаче хората се изсипаха като лавина. Бяха толкова много, че Тревър не посмя да даде пак заден ход, щото щеше да сгази някого. Просто заряза камиона и се върна при мен.
Стояхме един до друг и гледахме края. Да са минали има-няма пет минути, ама ми се сториха цяла вечност. Последните десетина излязоха като живи факли. Хората ги събаряха и ги търкаляха по земята, та дано да изгаснат. А вътре виждахме как други се мъчат да излязат и знаехме, че няма да успеят.
Трев ме стисна за ръката, а аз го стиснах дваж по-силно. Стояхме ръка за ръка, както сега ние с тебе, Мики — аз замаян, Трев със строшен нос, подути очи и целият в кръв — стояхме и гледахме хората. Тия хора бяха истинските призраци — само трептящи очертания на мъже и жени, крачещи през пламъците към отвора, дето Трев го беше пробил с камиона на сержант Уилсън. Някои протягаха ръце напред, сякаш очакваха да ги спасят. Други просто вървяха без да стигнат доникъде. Дрехите им пламтяха. Лицата им се разпадаха. Рухваха един подир друг и повече не ги виждахме.
Последна беше една жена. Нямаше вече рокля и беше само по гащички. Пламтеше като свещ. Накрая погледна право към мен и видях, че клепачите й горят.
Когато падна и тя, всичко свърши. Цялата сграда се превърна в огнена колона. Докато пристигнат пожарните коли от базата и общината, пламъците вече прегаряха. Това беше пожарът в „Черното петно“, Мики.
Той допи последната глътка вода и ми подаде чашата, за да я напълня от чешмичката в коридора.
— Май ще подмокря дюшека тая нощ, Мики.
Целунах го по бузата и излязох да налея вода. Когато се върнах, той пак се унасяше. Очите му бяха някак изцъклени и втренчени в пустотата. Докато оставях чашата, той ми благодари с едва доловим шепот. Погледнах часовника на шкафчето и видях, че наближава осем. Време беше да си тръгвам.
Приведох се да го целуна за довиждане… ала вместо това прошепнах:
— Какво видя?
Очите му, вече съвсем премрежени, лекичко помръднаха към мене. Може би знаеше, че съм аз, а може и да мислеше, че чува собствените си мисли.
— Ъ?
— Онова, дето си го видял — прошепнах аз.
Не исках да го чуя, но трябваше да знам. Заливаха ме ту горещи, ту студени вълни, очите ми пламтяха, ръцете ми замръзваха. И все пак трябваше да чуя. Както навярно жената на Лот е трябвало да се обърне и да погледне руините на Содом.
— Птица беше — промърмори той. — Точно над последния от бягащите. Може би ястреб. Дето му викат керкенез. Само че голям. Никому не съм казвал. Щяха да ме приберат в лудницата. Трябва да имаше двайсет метра от крило до крило. Беше колкото японски бомбардировач. Ама видях… видях й очите… и мисля… че и тя ме видя…
Главата му се полюшна настрани, към прозореца, зад който прииждаше здрач.
— Стрелна се надолу и грабна последния човек. Спипа го за чаршафа, да, точно тъй… и чух как пляскат крилете й… Пращяха като огън… и висеше във въздуха… и си помислих, че птиците не могат да висят… обаче тая можеше, защото… защото…
Гласът му секна.
— Защо, тате? — прошепнах аз. — Защо можеше да виси?
— Не висеше — каза той.
Седях мълчаливо и си мислех, че този път вече наистина е заспал. Никога през живота си не бях изпитвал такъв страх… защото познавах тази птица вече от четири години. Колкото и невероятно да изглежда, някак бях успял да забравя кошмарната случка. А татко ми я връщаше отново.
— Не висеше — повтори той. — Рееше се. Рееше се. На всяко крило имаше грамадни гроздове детски балончета и се рееше.
И баща ми заспа.

1 март 1985

То се завръща. Вече знам. Ще изчакам, но в дъното на душата си съм уверен. Не знам дали ще издържа. Като хлапе успях да се справя, но при хлапетата всичко е другояче. По някакъв дълбок, основен начин.
Снощи изписах всички тия страници като в транс — и бездруго не смятах да се прибирам у дома. Гъста ледена черупка е обгърнала Дери и макар че тази сутрин грее слънце, нищо не помръдва зад прозорците.
Писах докъм три и половина след полунощ, мъчех се да обхвана всичко, а писалката ми летеше все по-бързо и по-бързо. Бях забравил, че на единайсетгодишна възраст съм виждал огромната птица. Татковият разказ ми върна този спомен… и вече не го забравих. Помня всичко. Навярно това е бил сетният му подарък. Страшен подарък, би казал някой, ала и прекрасен по своему.
Спах тук, в библиотеката, обронил глава върху ръцете си пред бележника и писалката. Тази сутрин се събудих с изтръпнал задник и вдървен гръбнак, но се чувствувах свободен… някак пречистен от онази стара история.
А после видях, че през нощта съм имал гости.
Засъхналите, едва различими кални следи идваха от вратата на библиотеката (която бях заключил; винаги я заключвам) към бюрото, зад което бях спал.
Не се връщаха обратно.
Каквото и да е било, то ме е навестило през нощта, оставило е талисмана си… и просто е изчезнало.
За настолната ми лампа бе вързано детско балонче, пълно с хелий. То се рееше в слънчевия лъч, падащ през един от високите прозорци.
Върху издутата тъничка гума бе изрисувано моето лице — без очи, със струйки кръв под раздраните клепачи. Устата се кривеше в беззвучен вик.
Погледнах го и изкрещях. Крясъкът отекна из библиотеката, върна се, затрептя по желязната винтова стълба пред рафтовете.
Балонът се пръсна с гръм.

ТРЕТА ЧАСТ
ВЪЗРАСТНИ

Слизането,
сбор от отчаяния
и без никакви успехи
е пробуда обновена
що обръща мъката назад.

Каквото не постигаме, каквото
отказваме на любовта,
каквото губим в чакане безплодно,
поражда слизане —
безкрайно, всемогъщо.
Уилям Карлос Уилямс
„Патерсън“
А сега не ти ли се прибира?
Не копнееш ли за бащиния дом?
Отдих всяка Божа твар намира.
Не копнееш ли за бащиния дом?
Джо Саут
Десета глава
Срещата
1. Бил Денброу си хваща такси
Телефонът звънеше, изтръгваше го от тежката дрямка без сънища. Пипнешком затърси слушалката без да отваря очи, без да се пробуди докрай. Ако звънът бе секнал в този миг, той отново щеше да се унесе и даже нямаше да усети прекъсването; щеше да го стори също той просто и лесно, както някога се пързаляше с пластмасовата шейна по заснежения склон в парка Маккарън. Тичаш с шейната в ръце, после се мяташ върху нея и политаш надолу — сякаш със скоростта на звука. Но такива неща могат да вършат само децата; ако си възрастен, топките ти ще станат на пестил.
Пръстите му напипаха шайбата, подхлъзнаха се и пак запълзяха нагоре. Имаше смътното предчувствие, че се обажда Майк Хенлън — Майк Хенлън от Дери, за да му каже, че трябва да се върне, да си спомни, защото бяха дали обещание, Стан Юрис бе нарязал дланите им с парче от строшена бутилка и всички обещаха…
Само че всичко това вече бе станало.
Вчера бе пристигнал късничко — малко преди шест вечерта. Предполагаше, че ако е бил последен в списъка на Майк, другите трябва да са дошли по-рано; някои даже навярно бяха прекарали тук почти целия ден. Но не бе видял никого, а и нямаше желание за това. Просто мина през рецепцията, качи се в стаята си, поръча да му донесат вечеря, от която не хапна и залък, а след това се просна в леглото и заспа непробудно.
Бил открехна едно око и продължи да опипва за слушалката. Тя се търкулна край телефона. Отваряйки и другото си око, той плъзна длан по шкафчето. В главата му царуваше абсолютна пустота, чувствуваше се напълно откъснат от света, сякаш караше само на вътрешни резерви.
Най сетне успя да докопа слушалката. Надигна се на лакът и я притисна към ухото си.
— Ало?
— Бил?
Гласът наистина беше на Майк — поне в това имаше право. Допреди два дни изобщо не помнеше този човек, а ето че сега го позна от първата дума. Истинско чудо… само че някак зловещо.
— Да, Майк.
— Събудих те, а?
— Да, събуди ме. Няма нищо.
На стената над телевизора висеше бездарно нарисувана картина: рибари с жълти дъждобрани и широкополи шапки залагат капани за омари. Бил си спомни къде е — хотел „Градски дом“ в горния край на Главната улица. Отсреща, на около осемстотин метра, беше Баси парк… Мостът на целувките… Каналът.
— Кое време е, Майк — запита той.
— Десет без четвърт.
— Кой ден?
— 30-ти — леко се развесели Майк.
— Аха. Добре.
— Уредих малка среща — каза Майк. Сега гласът му звучеше колебливо.
— Тъй, а? — Бил смъкна нозе на пода. — Дойдоха ли всички?
— Всички освен Стан Юрис — уточни Майк. В гласа му се прокрадна някаква странна нотка. — Бев беше последна. Пристигна късно снощи.
— Защо казваш „последна“, Майк? Стан може да довтаса днес.
— Бил, Стан е мъртъв.
— Какво? Как? Самолетът ли…
— Нищо подобно — каза Майк. — Слушай, ако нямаш нищо против, смятам да поизчакам с тоя въпрос докато се съберем. Предпочитам да ви го кажа наведнъж.
— Свързано ли е с онова?
— Да, струва ми се. — Майк помълча. — Сигурен съм, че е свързано.
Бил усети как познатата тежест на страха отново притиска сърцето му — гледай ти, нима и с това се свиквало толкова бързо? Или просто през цялото време бе носил страха в себе си без да го усеща, без да мисли за него, също като неизбежния факт, че все някога ще трябва да умре?
Пресегна се за цигара, запали и духна клечката с първата струйка дим.
— Срещнаха ли се вече някои от тях?
— Не… не ми се вярва.
— А ти да си виждал някого?
— Не… само разговаряхме по телефона.
— Добре — каза Бил. — Къде е срещата?
— Помниш ли къде беше старата стоманолеярна?
— Естествено, на Пасчър роуд.
— Изоставаш от времето, мой човек. Вече е Мол роуд. Имаме там нов търговски център — трети по размери в целия щат. Четиридесет и Осем Различни Магазина Под Един Покрив За Вашето Удобно Пазаруване.
— Е, т-това вече е а-а-американска приказка.
— Бил?
— Какво?
— Добре ли си?
— Нищо ми няма.
Но сърцето му биеше ускорено, а връхчето на цигарата потрепваше. Бе заекнал. И Майк бе чул това.
След кратко мълчание Майк продължи:
— Щом минеш край търговския център, ще видиш ресторант „Ориенталски нефрит“. Там имат отделни сепарета за приятелски срещи. Вчера резервирах едно. Можем да разполагаме с него чак до вечерта.
— Мислиш ли, че ще се забавим чак толкова?
— Не знам, просто не знам.
— Може ли да се стигне с такси?
— Естествено.
— Добре — каза Бил и записа името на ресторанта в бележника край телефона. — Защо там?
— Навярно защото е нов — бавно изрече Майк. — Струваше ми се… не знам…
— Неутрална територия? — подсказа Бил.
— Да. Мисля, че е така.
— Как е кухнята?
— Не знам — отвърна Майк. — Как си с апетита?
Бил издиша дима и издаде странен звук — полусмях, полукашлица.
— Май не съм много добре, братче.
— Аха — каза Майк. — Личи си.
— Кога се срещаме? По обяд?
— По-добре към един. Да си отспи Бевърли.
Бил смукна от цигарата.
— Омъжена ли е?
Майк отново се поколеба, преди да каже:
— Има време, ще поговорим за всичко.
— Като съученическа сбирка десет години след завършване на гимназия, а? — подхвърли Бил. — Срещаме се да разберем кой е понатрупал килограми, кой е оплешивял, кой колко д-деца има.
— Де да беше така — въздъхна Майк.
— Аха. Де да беше така, Мики. Де да беше така.
Той остави слушалката, дълго стоя под душа и след това неохотно си поръча закуска, от която хапна едва-едва. Не, днес наистина не беше много добре с апетита.
Позвъни в агенция „Жълтото такси“ и поръча кола за един без четвърт, като си мислеше, че петнайсет минути са предостатъчни за пътуването до Пасчър роуд (все още не можеше да свикне с новото название и нямаше да го възприеме дори след като видеше търговския център), но бе подценил обедния трафик… и новите размери на града.
През 1958 година Дери беше най-обикновено градче. Заедно с крайните квартали в него живееха около тридесет хиляди души плюс още около седем хиляди из съседните малки общини.
Днес градчето бе станало град — съвсем малък в сравнение с Лондон или Ню Йорк, но напълно приемлив за мащабите на Мейн, където най-голямото селище, Портланд, можеше да се похвали едва с триста хиляди жители.
Докато таксито караше бавно по Главната улица (сега сме над Канала, помисли Бил; не го виждам, но той е под нас, тече бавно из мрака) и завиваше към Сентър стрийт, първото впечатление бе просто и естествено — колко се е разраснал градът. Но заедно с естественото впечатление идваше и дълбока покруса, каквато не бе очаквал. Помнеше тукашното си детство като страшно, тревожно време… не само заради лятото на 58-ма, когато седмината се изправиха пред ужаса, но и заради гибелта на Джордж, заради дълбокото вцепенение на родителите му след тая смърт, заради вечните подигравки с пелтеченето му, заради неуморните засади на Бауърс, Хъгинс и Крис след боя с камъни в Пущинака
(Бауърс, Хъгинс и Крис, Боже мой! Бауърс, Хъгинс и Крис, Боже мой!)
и просто заради чувството, че Дери е студен, че Дери е жесток, че на Дери не му пука дали ще живеят или ще умрат и определено не се интересува дали ще победят Пениуайз клоуна. Тукашните хора бяха живели с многоликия Пениуайз дълго, прекалено дълго… и навярно по някакъв безумен начин даже бяха взели да го разбират. Да го харесват, да се нуждаят от него. А да го обичат? Може би. Да, може би дори и да го обичат.
Е, добре, защо беше тая покруса?
Навярно просто защото промените изглеждаха някак унили. Или пък защото в очите на Бил градът сякаш бе загубил нещо важно от облика си.
Кино „Бижу“ бе изчезнало, заместено от паркинг (САМО С АБОНАМЕНТ, гласеше табелата над входа, НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ОТСТРАНЯВАТ ПРИНУДИТЕЛНО). В съседство трябваше да са закусвалнята на Бейли и магазин „Всичко за нозете“, но от тях нямаше и помен. Заместваше ги клон на Нортърн нейшънъл банк. Над грозната бетонна сграда стърчеше електронен часовник-термометър — температурата се отчиташе едновременно по Фаренхайт и Целзий. Нямаше го и свърталището на мистър Кийн — аптеката на Сентър стрийт, откъдето Бил бе взел лекарство за Еди в онзи далечен ден. Алеята Ричардс се бе превърнала в причудлив хибрид, наречен „минитърговски център“. Докато таксито чакаше на светофара, Бил надникна към уличката и зърна магазин за грамофонни плочи, бакалница за екологични храни и магазинче за играчки с обява за масова разпродажба на ВСИЧКИ ПРОГРАМНИ ПРОДУКТИ ЗА „ДРАКОНИ И ТЪМНИЦИ“.
Таксито рязко потегли напред.
— Ще се позабавим — подхвърли шофьорът. — Господ да ги тръшне тия проклети банки, що не вземат да си поразместят малко обедните почивки? Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.
— Няма нищо — каза Бил.
Навън беше облачно, след малко по предното стъкло се поръсиха първите капки дъжд. Радиото гъгниво предупреждаваше, че беглецът от еди коя си лудница бил много опасен, сетне взе да коментира мачовете на „Ред сокс“, с които пък беше точно обратното. Превалявания в ранните следобедни часове, после проясняване. Когато Бари Манилоу се разпя за Манди, дето идвала и давала без да взима, шофьорът щракна радиото.
— Кога ги построиха? — запита Бил.
— Кое? Банките ли?
— Ъхъ.
— А, повечето са от края на шейсетте и началото на седемдесетте — отвърна шофьорът. Беше облечен с ловджийско яке на червени и черни карета. Върху главата му стърчеше плътно прихлупено оранжево каскетче, изцапано с машинно масло. — Изкопчиха мангизи за обновяване на града. Подялба на доходите, тъй му викат. И кво поделиха? Взеха, че сринаха всичко из основи. Пък после изникнаха банките. Мене ако питате, друго не моеше и да изникне. Отде толкоз мангизи? И туй ми било обновяване на града. Да ми ядат гъза. Прощавайте за френската приказка, ако сте религиозен. Сума ти дивотии издрънкаха, как щели да съживят централната градска част. Дадено бе, хубавичко я съживиха. Сринаха почти всички стари магазинчета и нагъчкаха банки и паркинги. Ама от мен да го знаете — тръгнеш ли да търсиш място за паркиране, мама му стара, пак няма де да си завреш колата. И туй ми било Градски съвет. До един заслужават да ги обесят за патките. Само с оная женска, Полок, няма как да стане. Нея — за циците. Ама пак не върви, щото тя и цици няма. Плоска е като дъска. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.
— Много съм религиозен — ухили се Бил.
— Тогаз да ми се пръждосваш от таксито и марш в църквата, твойта мама — отсече шофьорът и двамата избухнаха в смях.
— Отдавна ли живеете тук? — запита Бил.
— Откак се помня. Роден съм в Общинската болница, а пък като хвърля топа, ще ме заровят в гробището Маунт хоуп.
— Добре звучи — каза Бил.
— И аз тъй мисля — рече шофьорът. Той се изкашля, свали страничното прозорче и изстреля под дъжда колосална жълто-зеленикава храчка. Държеше се грубовато, но и някак привлекателно, едва ли не пикантно — със странна смесица от униние и оптимизъм. — Голям късмет ще извади, който намери туй нещо, цяла седмица няма да дава пари за дъвка. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.
— Не се е променило съвсем — каза Бил. Докато се изкачваха по Сентър стрийт, потискащата върволица от банки и паркинги постепенно изоставаше назад. Прехвърлиха билото, минаха край Фърст нейшънъл банк и увеличиха скоростта. — „Аладин“ още си е на място.
— Ъхъ — съгласи се шофьорът. — Ама едвам се задържа. Ония скапаняци искаха и него да сринат.
— Пак за банка ли? — запита Бил.
С насмешка осъзна, че част от съзнанието му е настръхнала при тая мисъл. Не му се побираше в главата как някой здравомислещ човек би дръзнал да срине този внушителен дворец на развлечението с лъскавите стъклени полилеи, с просторните стълбища отляво и отдясно, водещи по спирала към висините на балкона, с колосалната плюшена завеса, която не просто се разтваряше преди всяка прожекция, а бавно плъзваше нагоре, цялата във вълшебни гънки и дипли, осветени изотдолу в приказни червени, сини, жълти и зелени оттенъци, докато отстрани скритите лебедки скърцат и претракват. Само не и „Аладин“, крещеше тая стъписана част от съзнанието му. Как са посмели, как изобщо са си помислили да сринат „Аладин“ заради някаква си БАНКА?
— Че за кво друго? — рече шофьорът. — Банка, ясна работа. Надушихте ги, мамка им… да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен. От Първа търговска областна бяха хвърлили око на „Аладин“. Искаха да му теглят секирата и на негово място да турят нещо, дето му викат „комплексен банков център“. Пробутаха бумагите през Градския съвет и „Аладин“ беше обречен. Ама се намериха хора да организират комитет — хора, дето живеят тука отдавна. Писаха петиции, правиха демонстрации, вдигаха аларма, накрая свикаха общоградско събрание и Хенлън здравата го зачука на всички скапаняци.
В гласа му звучеше дълбоко удовлетворение.
— Хенлън ли? — смаяно запита Бил. — Майк Хенлън?
— Ъхъ — кимна шофьорът. За миг той врътна глава да огледа Бил, разкривайки обветрено бузесто лице и очила в рогови рамки със застаряли петънца от бяла боя по дръжките. — Библиотекарят. Чернокож. Познавате ли го?
— Познавах го някога — каза Бил и си спомни как бе срещнал Майк през юли 1958. Пак заради Бауърс, Хъгинс и Крис… разбира се. Бауърс, Хъгинс и Крис
(Боже мой)
които дебнеха под път и над път, които играеха своята роля на безмозъчни инструменти, за да сглобят, да затегнат седмината един до друг — плътно, още по-плътно, съвсем плътно. — Като хлапета играехме заедно. Преди да се преселя.
— Я гледай ти — възкликна шофьорът. — Вярно казват, малък бил тоя шибан свят… да ме прощавате…
— … за френската приказка, ако сте религиозен — довърши Бил едновременно с него.
— Гледай ти — доволно повтори шофьорът и известно време кара безмълвно, преди да заговори отново. — Дума да няма, доста се е променил Дери, ама пък от друга страна и доста е поостанало. Например „Градски дом“, отдето дойдох да ви взема. Или Водонапорната кула в Мемориал парк. Помните ли я, мистър? Като бяхме хлапета, мислехме, че вътре бродят призраци.
— Помня я — каза Бил.
— Гледайте сега болницата. Познахте ли я?
Минаваха вляво от Общинската болница. Зад нея Кендъскиг бавно течеше надолу, за да се влее в Пенобскот. Под навъсеното пролетно небе реката лъщеше мътно като олово. Болницата от спомените на Бил — бяла дървена сграда на три етажа с пристройка — все още стоеше на място, но сега изглеждаше смалена, обгърната от цял комплекс здания, може би десетина на брой. Отляво се простираше паркинг с гъмжило от коли — навярно над петстотин.
— Боже мой, това не е болница, ами някакво шибано студентско градче! — възкликна Бил.
Шофьорът се изкиска.
— Ще ви прощавам за френската приказка, щото не съм религиозен. Право го рекохте, още малко и ще стане колкото Щатския университет в Бангор. Имат си радиационна лаборатория, терапевтичен център, шестстотин стаи, собствена пералня и Бог знае още какво. Старата болница още стои, ама сега там са само канцеларии.
Из мозъка на Бил плъзна някакво странно раздвоение — спомняше си, че бе изпитал подобно чувство, когато за пръв път видя прожекция на стереофилм. Опит да сглобиш два образа, които не пасват напълно. Можеш да подлъжеш съзнанието и очите си за този фокус, но като нищо можеш и да си докараш адско главоболие… и тъкмо подобно главоболие се прокрадваше на пръсти в главата му. Ето го новият Дери, чудесно. Но старият Дери още си беше на място, също като дървената болнична сграда. В общи линии старият Дери беше погребан под всички тия нови строежи… но нещо по-властно от волята заставяше окото да го види… да го търси.

— Сигурно са махнали и железопътното депо, нали? — запита той.
Шофьорът пак се разсмя доволно.
— За човек, който е напуснал още като хлапе, имате добра памет, мистър. — (Да ме беше видял миналата седмица, скъпи френскоезични приятелю, помисли Бил.) — Депото си е на място, ама сега няма нищо освен развалини и ръждиви релси. Вече не спират и товарните влакове. Напоследък някакъв тип си науми да купи терена и да разгърне цял крайпътен лунапарк — мятане на топки, стрелбища, силомери, въртележки, колички, барачка за електронни игри и де да знам още кво — обаче със собствеността се е забъркала някаква голяма каша и не се знае кое на кого е. Сигурно ще го купи в крайна сметка — инат е момчето — ама засега още се влачи по съдилищата.
— И Каналът — прошепна Бил, докато завиваха от края на Сентър стрийт към Пасчър роуд… не, както бе казал Майк, сега зелената крайпътна табела напомняше новото име МОЛ РОУД. — Каналът си е още тук.
— Ъхъ — кимна шофьорът. — Сигурно и след сто години ще си е тук.
Търговският център остана отляво и докато отминаваха, Бил отново изпита странното чувство на раздвоение. Когато бяха хлапета, тук нямаше нищо освен просторно поле, обрасло с тлъсти буренаци и грамадни клюмнали слънчогледи по северозападната граница на Пущинака. По-нататък на запад се издигаше бедняшкият квартал Олд кейп. Спомняше си как изследваха заедно това поле, като внимаваха да не паднат в зеещата яма, останала на мястото, където по Великден през 1906 година бе избухнала стоманолеярната на Кичънър. Из тревата се валяха безброй находки и момчетата ги измъкваха от пръстта с дълбокомислен интерес, като археолози сред древни египетски руини: тухли, тигли, късове желязо с ръждиви болтове по тях, стъклария, шишета с неописуема мътилка, воняща по-гнусно от най-гадната отрова на света. И нейде там, в каменната кариера край бунището, се бе случило нещо лошо, ала още не можеше да си спомни какво точно. Помнеше само името Патрик Хумболт и че цялата история имаше нещо общо с хладилник. А някаква птица… някаква птица бе преследвала Майк Хенлън. Каква?…
Той тръсна глава. Откъси. Плява, литнала по вятъра. Нищо повече.
Сега полето бе изчезнало заедно с останките от стоманолеярната. Внезапно Бил си припомни грамадния комин. Облицован с тухли, почернели към края от сажди и дим, коминът се валяше сред високата трева като парче от великанска лула. Спомни си как успяха да се изкатерят отгоре и тръгнаха напред с разперени ръце като въжеиграчи. Смееха се… Пак тръсна глава, сякаш за да прогони като мираж гледката на търговския център — групичка грозновати сгради с десетки крещящи надписи: СИЪРС… ДЖ. С. ПЕНИ… ПРИ УУЛУЪРТ… ВИДЕОКАСЕТИ… ЗАКУСВАЛНЯ ЙОРК… КНИЖАРНИЦА УОЛДЪН… Паркинги и отклонения към тях. Гледката не изчезваше, защото не беше мираж. Изчезнала бе стоманолеярната на Кичънър и буренясалото поле около руините. Търговският център беше реалност. Спомените си оставаха спомени.
И все пак нещо не му даваше да повярва в това.
— Ето, че пристигнахме, мистър — обади се шофьорът. Таксито свърна към паркинга пред сграда, напомняща грамадна пластмасова пагода. — Закъсняхме мъничко, ама по-добре късно, отколкото никога, нали тъй?
— Съвършено вярно — каза Бил и му подаде пет долара. — Задръжте рестото.
— Брей, мама му стара! — провикна се шофьорът. — Ако пак ви потрябва кола, звънете направо в „Жълтото такси“ и търсете Дейв. Всички ме знаят на малко име.
— Ще питам за най-религиозния — усмихна се Бил. — Дето вече си е подбрал парцела в Маунт хоуп.
Дейв се разсмя.
— Е, така няма да ме сбъркат. Приятен ден, мистър.
— И на теб, Дейв.
Бил постоя под лекия дъждец, гледайки след отминаващото такси. Чак сега осъзна, че бе пропуснал да зададе на шофьора още един въпрос… или пък нарочно го бе избягнал.
Не бе запитал Дейв харесва ли му да живее в Дери.
Бил Денброу рязко се завъртя и влезе в „Ориенталски нефрит“. Във фоайето Майк Хенлън седеше на плетено кресло с огромна разперена облегалка. Той скочи на крака и Бил усети как го залива… как го пронизва дълбокото чувство за нереалност. Раздвоението се завръщаше, само че този път беше много, много по-жестоко.
Спомняше си стройно и пъргаво черно момче, високо метър и петдесет и седем. Сега виждаше мъж, висок към метър и седемдесет. Мършав. Дрехите му висяха като на закачалка. А бръчките по лицето му подсказваха, че отдавна е отминал четиридесетте и навлиза в сянката на старостта.
Потресението навярно се бе изписало по лицето му, защото Майк спокойно каза:
— Знам как изглеждам.
Бил се изчерви.
— Не е чак толкова зле, Майк, просто те помнех като хлапе. Нищо повече.
— Нищо ли?
— Изглеждаш поизморен.
— И наистина съм поизморен — каза Майк, — но ще издържа някак. Надявам се.
После той се усмихна и лицето му грейна. Сега Бил отново съзря момчето, с което дружеше преди двайсет и седем години. Както старата дървена Общинска болница бе потънала в сянката на модерните сгради от бетон и стъкло, тъй и някогашното момче се криеше под неизбежните белези на възрастта. В челото му се впиваха бръчки, дълбоки бразди слизаха от крайчетата на устните към брадичката, косата му беше прошарена над слепоочията. Но прежният приятел на Бил все още си беше на мястото — също като обкръжената, притисната болница.
Майк протегна ръка.
— Добре дошъл в Дери, Шеф Бил.
Вместо да протегне ръка на свой ред, Бил го прегърна. Майк го стисна с все сила и той усети по рамото и шията си допира на острата, къдрава коса.
— Каквото и да е станало, Майк, ще се справим — каза Бил. Чуваше собствения си глас, изтънял от напиращите сълзи, ала не се срамуваше. — Вече го бихме веднъж, значи можем п-пак да го би-би-бием.
Без да го пуска, Майк се отдръпна на една ръка разстояние; продължаваше да се усмихва, но блясъкът в очите му едва ли беше само от това. Той извади кърпичка и ги избърса.
— Че как иначе, Бил. Ха на бас.
— Бихте ли ме последвали, джентълмени? — запита управителката, усмихната азиатка в нежно розово кимоно, на което се премяташе грамаден дракон с навита люспеста опашка. Черната й коса беше събрана на висок кок, прикрепен с гребени от слонова кост.
— Знам пътя, Роза — каза Майк.
— Добре, мистър Хенлън. — Тя се усмихна на двамата. — Мисля, че виждам добра среща на стари приятели.
— И аз така мисля — каза Майк. — Насам, Бил.
По сумрачен коридор минаха зад общия ресторант и отпред се появи врата със завеса от мъниста.
— Ами другите… — започна Бил.
— Вече всички са тук — каза Майк. — Всички, които могат да дойдат.
За миг Бил се поколеба пред вратата, обзет от внезапен страх. Не го плашеше неизвестното или свръхестественото; боеше се от простия факт, че за двадесет и седем години е пораснал с четиридесет сантиметра и е останал почти без коса. Изведнъж го изпълни боязън — едва ли не ужас — от перспективата да ги види отново, да открие детските им лица почти напълно изхабени, почти погребани под промените, както беше погребана старата болница. С новопостроени банки в главите им, където някога е имало вълшебни киносалони.
Пораснали сме, помисли той. Тогава не вярвахме в това — с всички други можеше да стане, но не и с нас. Ала ето, че все пак се случи и ако вляза, то ще се превърне в реалност: вече сме възрастни.
Объркан и боязлив, Бил се озърна към Майк.
— Как изглеждат? — чу той собствения си трепетен глас. — Майк… как изглеждат?
— Влез да видиш сам — кротко отвърна Майк и въведе Бил в малкото сепаре.

2. Бил Денброу хвърля поглед
Илюзията бе траяла само кратък миг и навярно се дължеше просто на сумрака в стаята, ала по-късно Бил често се питаше дали това не е било някакво послание, предназначено единствено за него: напомняне, че съдбата може да бъде и милостива.
В този кратък миг му се стори, че никой от тях не е пораснал, че по някакво чудо неговите приятели са открили тайната на Питър Пан и си остават деца.
Ричи Тозиър бе отметнал стола си назад и подпрян на стената тъкмо говореше нещо с Бевърли Марш, която приглушено се кискаше в шепа; по лицето на Ричи се разливаше широка, дяволита и съвършено позната усмивка. Еди Каспбрак седеше вляво от Бевърли, а на масата пред него, до чаша вода, имаше пластмасова пръскалка с извита пистолетна дръжка. Формите на тая чудесия изглеждаха малко по-съвременни и изящни, но предназначението явно си беше все същото — инхалатор. От другия край на масата Бен Ханском се вглеждаше в триото със смесено изражение на тревога, веселие и дълбок размисъл.
Бил усети как ръката му бавно се надига и с горчива насмешка осъзна, че в тази секунда е бил готов да си опипа кубето, за да види дали някакво вълшебство не му е възвърнало косата — изящната рижава коса, която бе почнала да окапва още в първия курс на колежа.
Насмешката пукна сапунения мехур. Забеляза, че Ричи не носи очила и си помисли: Сигурно носи контактни лещи… както трябваше да се очаква. Мразеше ония черчевета. Вместо някогашните тениски и кадифени панталони беше облечен с изящен костюм, и то не какъв да е, а специална поръчка за около деветстотин долара.
Бевърли Марш (ако все още се казваше Марш) бе станала поразителна красавица. Вместо познатата конска опашка, косите й — почти толкова червеникави, колкото бяха някога и косите на Бил — се разливаха като мътно блестящ водопад по раменете на простичката бяла моряшка блузка. Под слабото осветление цветът им напомняше гаснеща жарава. Ала под слънчевите лъчи — дори в мрачен ден като днешния — навярно щяха да пламтят. И Бил неволно се запита какво ли би изпитал, ако зарови пръсти из тия къдрици. Най-старата история на света, кисело помисли той. Обичам жена си, но… какво изкушение.
Еди — невероятно, но факт — се бе поизточил и малко приличаше на Антъни Пъркинс. Преждевременни бръчки прорязваха лицето му (макар че в движенията изглеждаше по-млад от Ричи и Бен), а очилата без рамки го състаряваха още повече — с подобни очила човек можеше да си го представи като британски адвокат, който излиза пред съда за пледоария или прелиства документи по предстоящото дело. Беше подстриган късо и старомодно — подобни спортни прически се носеха в края на петдесетте и началото на шейсетте години. Дългото спортно сако на ярки карета сякаш бе грабнато в навалицата от последната разпродажба на фалирал магазин за конфекция… но часовникът на лявата му ръка беше „Патек Филип“, а върху малкия пръст на лявата блестеше пръстен с рубин. Камъкът изглеждаше ужасно грамаден и чудовищно претенциозен, тъй че нямаше начин да е фалшив.
Ала най-промененият беше Бен и докато се взираше в него, Бил усети как отново го грабва чувството за нереалност. Лицето си оставаше същото; косата, макар и прошарена, бе сресана на познатия път отдясно. Само че Бен беше отслабнал. Седеше удобно отпуснат на стола и изпод простичкото му кожено сако се подаваше карирана работна риза. На краката си имаше каубойски ботуши и джинси „Леви“, пристегнати с очуканата сребърна катарама на вехт кожен колан. Дрехите прилепваха по стройното му тяло с тънка талия и тесни бедра. На китката му висеше масивна верижка — не злато, а обикновена мед. Отслабнал е, помисли Бил. Бледа сянка от спомена, както се казва… Нашият Бен да отслабне. Какво ли не става по тоя свят.
Между шестимата настана миг на неописуемо мълчание. Това бе един от най-странните мигове в живота на Бил Денброу. Стан не бе дошъл, ала все пак сред тях имаше и седми участник. Тук, в уединеното ресторантско сепаре, Бил долови незнайното присъствие с такава сила, че то сякаш се материализира — но не като скелет в бял саван с коса на рамо. То беше бялото петно върху картата на годините от 1958 до 1985, зоната, която някой пътешественик би нарекъл Великото неизвестно. Бил се запита какво ли се крие там. Бевърли Марш с къса поличка над стройните девичи бедра, Бевърли Марш с права и сресана на път коса? Ричи Тозиър с две големи значки: отляво СПРЕТЕ ВОЙНАТА, отдясно — ВЪН ЗАПАСНЯЦИТЕ ОТ СТУДЕНТСКИЯ ГРАД? Бен Ханском с жълта пластмасова каска, седнал в брезентовата кабина на грамаден булдозер — гол до кръста, с провиснало над колана шкембе, което се топи ден подир ден? А дали пък седмият гост не е негър? Не, не го бъркайте с прочутите певци и проповедници — не е от тях този момък, той носи простички бели ризи и светлокафяви панталони от магазините за конфекция, посещава библиотекарски курсове в Мейнския университет, пише курсови работи за произхода на бележките под линия и предимствата на издателските индекси при каталожната номерация, докато навън крачат демонстранти и Фил Окс пее: „Ричард Никсън, намери си друга страна, тук не те щем“, а нейде далече мъжете умират с раздрани кореми заради села, чиито имена не могат да произнесат; седи, прилежно сведен над ръкописа (Бил го вижда), отвън косо падат лъчите на бледото зимно слънце и в тях лицето на младежа е сериозно, замислено, защото той знае, че от всички човешки професии библиотекарството стои най-близо до тесничката седалка на валяка, наречен Вечност. Той ли е седмият? Или един друг младеж, който съзерцава в огледалото как челото му става все по-високо, който гледа кичури рижава коса сред зъбите на гребена, който се взира в отражението на камара университетски тетрадки, съдържащи току-що завършения калпав ръкопис на роман със заглавие „Джоана“, без да знае, че след година романът ще бъде отпечатан?
Донякъде… точно така… нищо подобно.
Всъщност нямаше значение. Седмият беше тук, в този миг всички го усетиха… и може би разбраха по-ясно страховитата мощ на онова, което отново ги сбираше. То е живо, помисли Бил, изтръпнал от студ под дрехите си. Окото на тритона, опашката на дракона, Десницата на славата… както и да го наречем, То пак е тук, в Дери. То.
И внезапно усети, че То е седмият гост; че То и времето са някак взаимозаменяеми, че То може да надене техните лица, както надява лицата на хиляди други, които е ужасявало и убивало… и кой знае защо, най-страшна бе тъкмо мисълта, че То може да се превърне в тях. Каква част от себе си сме изоставили в този град? — запита се той с внезапно бликнал ужас. Каква част от нас изобщо не е напуснала каналите и подземията, където живееше То… където се хранеше? Затова ли забравихме? Защото част от нас просто не е имала бъдеще, не е пораснала, не е напуснала Дери. Затова ли?
Не откри отговор в лицата на другите… там само се отразяваше собственият му въпрос.
Мислите се зараждат и прелитат за секунди, за хилядни от секундата, създавайки свои собствени коловози из времето, и всичко това мина през съзнанието на Бил Денброу за не повече от пет секунди.
После Ричи Тозиър, както си беше подпрян на стената, отново се ухили и изтърси:
— Леле Божичко, я го вижте — Бил Денброу взел, че лъснал кубето. С паркетин ли го мажеш, Шеф Бил?
А Бил, без ни най-малка представа какво ще отвърне, отвори уста и чу собствения си глас:
— Абе, Мръсна уста, да ти го начукам и на теб, и на коня ти.
Настана миг тишина… после дружен смях разтърси сепарето. Бил изтича напред, започна да се здрависва и макар че го изпълваше необясним ужас, той усети и нещо приятно: най-сетне си беше у дома.

3. Бен Ханском измършавява
Майк Хенлън поръча напитките и сякаш за да компенсират предишното мълчание, всички се разбъбриха едновременно. Оказа се, че Бевърли Марш вече е станала Бевърли Рогън. Имала си чудесен мъж в Чикаго, който не само преобразил целия й живот, но и като по вълшебство превърнал простичките шивашки навици на своята съпруга в блестящ моделиерски талант. Еди Каспбрак притежавал компания за лимузини под наем в Ню Йорк. „Де да знам, жена ми може тъкмо в момента да сваля Ал Пачино“ — кротичко се усмихна той и сепарето пак гръмна от смях.
Всички знаеха с какво се занимават Бил и Бен, но Бил имаше странното чувство, че съвсем доскоро не са свързвали имената им — на архитекта и писателя — със спомена за приятели от детинство. Бевърли носеше в чантичката си евтини издания на „Джоана“ и „Черните бързеи“ и го помоли за автограф. Докато надписваше книгите, Бил забеляза, че и двете са чисто новички, навярно закупени от аерогарата на слизане от самолета.
Все в същия дух Ричи разправи на Бен колко се е възхищавал от сградата на Би-Би-Си в Лондон… ала в очите му трептеше озадачено пламъче, сякаш още не можеше да свърже оная сграда със стоящия пред него мъж… или със сериозното шишкаво момче, което ги бе научило как да наводнят половината Пущинак с няколко крадени дъски и ръждива врата от автомобил.
Ричи работел като дискожокер в Калифорния. Похвали се, че го наричали Човекът с Хилядата Гласове и Бил жално изстена:
— Боже мой, Ричи, всичките ти Гласове бяха отвратителни!
— Не ще ме подкупите с ласкателства, благородни сър — високомерно заяви Ричи.
Бевърли го попита дали сега носи контактни лещи, а Ричи отвърна със страшен шепот:
— Я ела насам, маценце. Гледай ме право в очите.
Бевърли пристъпи към него и весело възкликна, когато Ричи леко килна глава, за да й покаже ръбовете на меките контактни лещи.
— Ами библиотеката все същата ли си е? — обърна се Бен към Майк Хенлън.
Майк измъкна от портфейла си фотография на библиотеката от птичи поглед. Стори го с горд жест, като човек, който представя снимки на своето домочадие.
— Един приятел я щракна от самолет — обясни той, докато снимката обикаляше от ръка на ръка. — Иска ми се да я увелича, много хубаво ще стои на стената в детския отдел. Мъча се да изкрънкам пари за тая работа от Градския съвет или от някой добронамерен дарител, обаче засега все удрям на камък. Но снимката е екстра, нали?
Всички се съгласиха. Бен позадържа снимката и дълго се взира в нея. Накрая потупа с пръст по стъкления коридор между двете сгради.
— Да си виждал и другаде нещо подобно, Майк?
Майк се усмихна.
— Твоят лондонски строеж — каза той и всички пак прихнаха.
Напитките пристигнаха. Шестимата седнаха на масата.
Изведнъж отново натегна неловка, напрегната тишина. Мълчаха и се споглеждаха.
— Е? — запита Бевърли с мелодичен, леко дрезгав глас. — За какво ще пием?
— За нас — внезапно каза Ричи.
Вече не се усмихваше. Очите му срещнаха погледа на Бил и с огромна, почти непоносима сила върху Бил се стовари споменът как двамата с Ричи се прегръщаха и ридаеха насред Нийбълт стрийт след изчезването на оная твар — може би клоун, а може би върколак. Когато надигна чашата, ръката му трепереше и няколко капки се разляха върху покривката.
Ричи бавно стана на крака. Останалите го последваха един по един: първо Бил, после Бен, Еди, Бевърли и накрая Майк Хенлън.
— За нас — каза Ричи и гласът му трепереше, също като ръката на Бил. — За Клуба на Неудачниците от 1958 година.
— За Неудачниците — повтори насмешливо Бевърли.
— За Неудачниците — изрече Еди. Зад очилата без рамки лицето му изглеждаше бледо и състарено.
— За Неудачниците — кимна Бен. В крайчеца на устните му трептеше сянката на слаба, измъчена усмивка.
— За Неудачниците — тихо каза Майк Хенлън.
— За Неудачниците — завърши Бил.
Чашите се докоснаха. Отпиха.
Тишината пак ги обгърна, но този път Ричи не я наруши. Сега тя беше необходима.
Седнаха по местата си и Бил се обади пръв:
— Хайде, Майк, изплюй камъчето. Разправяй какво става тук и какво можем да сторим.
— Най-напред хапнете — каза Майк. — После ще говорим.
И те похапнаха… дълго и с апетит. Като в старата поговорка за осъдения на смърт, помисли Бил, но така или иначе, не помнеше толкова да се е наслаждавал на масата от… още от детството, изкуши го ненадейна мисъл. Кухнята не можеше да се нарече прекалено изтънчена, но не беше и за пренебрегване, а най-важното — от всичко имаше по много. Шестимата се заеха да си прехвърлят ястия — свински ребра, му гу гайпан, чудесно задушени пилешки крилца, яйчени руладини, шунка пълнена с водни кестени, телешко на дървени шишчета.
Започнаха от китайските ордьоври пу-пу. В средата на всяко блюдо гореше пламъче и Ричи се захвана с детинско усърдие да слага в паничката над огъня от всичко по малко — включително половин яйчена руладина и няколко червени бобчета.
— Страшно си падам по фламбетата — сподели той с Бен. — И лайно на керемида бих изял, стига да е фламбе.
— Сигурно вече си пробвал — подметна Бен.
Бевърли се разкикоти до премала и трябваше да изплюе хапката в салфетката си.
— О, Боже, май ще ми призлее — каза Ричи, имитирайки с поразителна точност гласа на Дон Пардо и Бевърли се задъха от смях.
— Престани, Ричи — изпъшка тя. — Предупреждавам те.
— Прието — каза Ричи. — Добър апетит, скъпа.
Роза лично поднесе десерта — огромен фламбиран кейк Аляска — на почетното място, където седеше Майк.
— Още фламбе за моята трапеза — възкликна Ричи с глас на човек, пристъпващ през райските порти. — Това май ще е най-приятният обяд в целия ми живот.
— Прав сте, разбира се — скромно отвърна Роза.
— Ако духна пламъка, може ли да си пожелая нещо? — запита той.
— В „Ориенталски нефрит“ всички желания се сбъдват, сър.
Усмивката на Ричи помръкна изведнъж.
— Горещо подкрепям доброто ви чувство — промълви той, — но, знаете ли, просто не ми се вярва да е така.
Унищожиха кейка почти до последната троха. Когато Бил се облегна назад и поотпусна колана си, погледът му плъзна по чашите върху масата. Изглеждаха стотици. Той леко се усмихна, като си спомни, че лично беше унищожил две мартинита за аперитив и Бог знае колко бутилки бира „Кайрин“ след това. Другите също не си бяха губили времето. Както ги беше налегнала жаждата сигурно не биха се отказали и от спирт за горене. И все пак не се чувствуваше пиян.
— Не съм хапвал така откакто бях хлапе — въздъхна Бен. Всички се озърнаха към него и по бузите му изби лека руменина. — Истина ви казвам. Последното ми подобно ядене май беше в началния клас на гимназията.
— На диета ли си минал? — запита Еди.
— Да — кимна Бен. — Свободната диета на Бен Ханском.
— И как тъй се престраши? — запита Ричи.
Бен смутено се размърда на стола.
— Едва ли ви се слушат разни вехти истории…
— За останалите не знам — каза Бил, — но на мен ми се слуша. Хайде, Бен. Давай. Какво чудо е превърнало Кълаун Камарата в днешния строен манекен?
Ричи весело изсумтя.
— Вярно, Камарата. Бях забравил.
— Не е кой знае каква история — каза Бен. — Даже изобщо не е история. След онова лято… след 1958… останахме в Дери още две години. После майка ми остана без работа и накрая потеглихме за Небраска, защото сестра й живееше там и предлагаше да ни приюти докато си стъпим на краката. Тъжна работа. Леля Джийн беше дърта усойница и всекиму гледаше да напомни на кое стъпало стои, все ни дуднеше какъв късмет сме извадили, че мама има великодушна сестра, колко било добре, че не разчитаме на подаяния и тъй нататък. Много се отвращаваше от моето шкембе. Само то й беше в устата. „Бен, трябва повечко да спортуваш. Бен, ако не отслабнеш, ще те тръшне сърдечен удар на млади години. Бен, засрами се, знаеш ли колко дечица измират от глад по света?“ — Той помълча и отпи глътка вода. — Най-лошото беше, че ако оставех нещичко недоядено, пак ми натякваше за гладните дечица.
Ричи се разсмя и кимна.
— Както и да е, страната едва излизаше от рецесията и майка ми почти цяла година стоя без работа. Когато напуснахме Ла виста, където живееше леля Джийн, и се преселихме в Омаха, бях наддал още четиридесет кила, а пък вие ме помните какъв бях. Мисля, че дебелеех просто напук на леля Джийн.
Еди подсвирна.
— Значи си станал към…
— Към деветдесет и пет — бавно изрече Бен. — Както и да е, посещавах гимназията Ист сайд в Омаха и часовете по физкултура бяха… да не ви разправям. Момчетата ми викаха Бъчвата. Представете си как съм изглеждал. Подигравките продължиха около седем месеца. Един ден, докато се преобличахме след физкултурата, две-три момчета взеха… взеха да ме пляскат по корема. На това му викаха „мазна баня“. Скоро се лепнаха още две-три момчета. После още пет-шест. Накрая всички ме подгониха из съблекалнята, след това по коридора и през цялото време ме шляпаха по шкембето, по задника, по гърба, по краката. Изплаших се и закрещях. А ония се хилеха като шантави.
Забил поглед в масата, Бен съсредоточено подреждаше приборите си.
— Знаете ли — каза той, — тогава май за последен път си припомних Хенри Бауърс и после го забравих чак докато Майк ми се обади преди два дни. Хлапето, което подхвана закачките, беше селяче с едри, мазолести ръце и както бягах, изведнъж ми щукна в главата, че Хенри се е върнал. Мисля… не, не мисля, а знам, че точно тогава се паникьосах. Гонеха ме по коридора покрай шкафчетата за дрехи. Бях гол и червен като рак. Вече нямах и капчица достоинство… не знаех на кой свят съм, както се казва. Не помнех къде съм. Пищях за помощ. А те търчаха подире ми с крясъци: Мазна баня! Мазна баня! Мазна баня! В края на коридора…
— Бен, защо се измъчваш така? — рязко го прекъсна Бевърли. Лицето й беше пепеляво. Нервно посегна към водната чаша и едва не я разля.
— Остави го да свърши — каза Бил.
Бен го поогледа, после кимна.
— В края на коридора имаше скамейка. Спънах се, паднах и си ударих главата. Момчетата постояха наоколо минута-две, после някой каза: „Добре. Стига толкова. Бягайте да се преобличате.“ На вратата стоеше треньорът по анцуг — бяло горнище и син панталон с бели кантове. Не знам откога е бил там. Всички го гледаха — някои с усмивка, други виновно, трети се правеха на отнесени. След малко си тръгнаха. И аз се разплаках. Треньорът просто си стоеше пред вратата на салона и ме гледаше — гледаше голото шишкаво момче, цялото зачервено от мазната баня, гледаше го как лежи и плаче. Накрая каза: „Да ти го набутам в човката, Бени, що не вземеш да млъкнеш?“ За пръв път чувах такива думи от учител и толкова се стреснах, че наистина млъкнах. Вдигнах очи към него, а той пристъпи напред и седна на скамейката, в която се бях спънал. Приведе се и свирката около врата му ме чукна по челото. За миг си помислих, че ще ме целуне или нещо подобно и цял изтръпнах, но той ми сграбчи циците в шепи и стисна яко. После ме пусна и избърса длани в анцуга си, сякаш бе пипнал нещо мръсно. „Да не мислиш, че ще те утешавам? — запита. — Хич даже. Момчетата се отвращават от теб и аз също. По различни поводи, но нали и на възраст сме различни. Те не знаят защо си им противен. Аз знам. Защото виждам, че Господ Бог ти е дал хубаво тяло, а ти го погребваш в гадна лоена камара. Драйфа ми се като гледам мекушавата ти тъпотия. Слушай ме сега, Бени, защото друг път няма да ти го кажа. Чака ме футболният отбор, и баскетболният, и леката атлетика, а нейде между тях трябва да наместя плувците. Тъй че ще го кажа само веднъж. Ти си шишкав ей-тук. — И ме почука по челото точно там, където ме бе закачила гадната му свирка. — Оттам затлъстяват всички. Наложи си диета в куфалницата и ще вземеш да губиш килограми. Обаче такива като тебе нямат воля да го сторят.“
— Какъв мръсник! — възмути се Бевърли.
— Аха — ухили се Бен. — Само дето не знаеше, че е мръсник, толкова беше тъп. Сигурно беше гледал стотина пъти филма „Учител по физкултура“ с Джак Уеб и искрено си въобразяваше, че ми прави добро. А всъщност така и стана. Защото точно тогава си помислих нещо. Помислих си…
Той извърна глава, навъси се… и Бил изпита странното чувство, че знае какво ще последва, още преди да го чуе.

— Казах ви, че за последен път си припомних Хенри Бауърс докато ме гонеха момчетата. Е, когато треньорът стана да си върви, за последен път си помислих какво бяхме сторили през лятото на петдесет и осма. Помислих си…
Той пак се запъна и ги огледа един по един, сякаш диреше нещо в лицата им. После колебливо продължи:
— Помислих си колко страхотни бяхме седмината заедно. Помислих си какво сторихме, как го сторихме и изведнъж ме порази мисълта, че ако треньорът се беше сблъскал с нещо подобно, косата му тутакси щеше да побелее, а сърцето му щеше да клъцне и да спре като вехт часовник. Непочтена мисъл, разбира се, обаче и той не беше почтен с мене. А след това всичко стана съвсем просто…
— Побеснял си — каза Бил.
Бен се усмихна.
— Да, точно така. Викнах му: „Треньоре!“ Той се завъртя и ме изгледа. „Нали казахте, че тренирате отбора по лека атлетика?“ — запитах аз. „Да — отвърна той. — Само че не виждам какво общо имаш с тая работа.“ „Слушай сега, тъпо безмозъчно копеле — рекох аз. Той зяпна и очите му станаха като палачинки. — През март ще се надбягвам с отбора по лека атлетика. Какво мислиш по въпроса?“ „Мисля, че ще е най-добре да си затвориш човката, преди да ти навлече големи неприятности“ — каза той. „Когото и да ми пуснеш, ще го надбягам — отсякох аз. — Ще ти надбягам и най-добрия състезател. А после, мамицата ти гадна, ще искам да се извиниш.“ Той сви юмруци. За момент помислих, че ще се върне и ще ме смаже от бой. Но после отпусна ръце и тихо рече: „Само дрънкаш, шишко. Много ти знае устата. Но видя ли да надбягаш най-добрия ми състезател, още същия ден зарязвам гимназията и отивам на село да бера царевица.“ Каза го и си тръгна.
— Свали ли килограмите? — запита Ричи.
— И още как — кимна Бен. — Само че треньорът грешеше. Не дебелеех от главата. Цялата работа беше в майка ми. Вечерта се прибрах и казах, че искам да отслабна. Стана страхотен сканадал, накрая и двамата се разплакахме. Тя пак подхвана старата песен: всъщност не съм бил дебел, просто съм имал едър кокал, а от едро момче става едър мъж, затова трябва и да яде на едро, та да се държи на крака. Мисля, че за нея това беше… един вид успокоение. Страшничко е било да отглежда дете сам-самичка. Нямаше образование, нямаше дарби — нищо нямаше, освен готовност да работи от тъмно до тъмно. И когато можеше да ми сипе допълнително… или да ме погледне отвъд масата и да види как наддавам…
— Тогава е усещала, че печели битката — обади се Майк.
— Аха. — Бен допи бирата и избърса с опакото на дланта пенестото мустаче от горната си устна. — Това беше най-голямото сражение — не вътре в главата ми, а с нея. Месеци наред тя просто не искаше да се примири. Отказваше да изхвърли старите дрехи и да ми купи нови. По това време тичах — тичах навсякъде и понякога сърцето ми блъскаше толкова силно, че се боях да не припадна. След първото бягане на хиляда метра се издрайфах и ми причерня. По-нататък само драйфах. А като мина още малко време, трябваше да си придържам панталоните по време на бягането. Хванах се да разнасям вестници. Премятах чантата на шия и тя ме блъскаше по гърдите, защото си стисках панталоните с две ръце. Вечер се прибирах и изяждах само половин порция, а майка ми плачеше, че ще се уморя от глад, че си копая гроба, че не я обичам вече, че не ме е еня как се претрепва от работа.
— Господи — промърмори Ричи, палейки цигара. — Чудя се как си издържал, Бен.
— Просто не забравях лицето на треньора — каза Бен. — Просто си спомнях как ме гледаше, след като ме бе стиснал за циците в коридора пред съблекалните. Така издържах. С парите от вестниците си купих нови джинси и още туй-онуй, а старецът от долния апартамент ми проби с шило нови дупки на колана — пет или шест, доколкото си спомням. И тогава май пак се сетих за предния път, когато трябваше да си купя джинси — когато Хенри ме блъсна в Пущинака и бях целият в дрипи.
— Аха — широко се усмихна Еди. — Тогава измисли номера с шоколадовото мляко. Помниш ли?
Бен кимна.
— Не знам как е било, но и да съм си спомнил, отминало е за секунда. Горе-долу по същото време в гимназията имахме курс по здраве и хранене. Открих, че човек може да яде колкото си ще сурови зеленчуци, без да наддава. И ето че една вечер майка ми сложи на масата салата от марули и суров спанак с ябълкови резенчета и мъничко шунка. Никога не съм си падал по заешките деликатеси, обаче онзи път изпразних три чинии и все повтарях колко е вкусно. Това кажи-речи оправи нещата. Тя не се интересуваше какво ям, стига да е много. Затрупа ме със салати. Три години само с това преживявах. Понякога тичах пред огледалото да видя дали не са ми пораснали ушите.
— А какво стана с треньора? — запита Еди. — Имаше ли надбягване.
И той опипа инхалатора, сякаш мисълта за бягане беше пряко свързана с астмата.
— О, имаше — каза Бен. — Двеста и четиристотин метра. Дотогава бях смъкнал трийсетина килограма и пораснах с пет сантиметра, тъй че останалото тегло си пасна на място. Още в първия ден на квалификациите всички ми гълтаха праха и на двете дистанции. После отидох при треньора, който беше готов газ да пикае от яд и му рекох: „Май ви е време да зарежете тая работа и да се захващате с царевицата. Кога потегляте за Канзас?“ Отначало той не продума — просто ме просна по гръб с един як тупаник. Заяви, че не щял в отбора си устато копеле като мен. „Няма да вляза в тоя отбор, та ако ще сам президентът Кенеди да ме моли — рекох аз, бършейки кръвта от устата си. — В крайна сметка ми направихте услуга, тъй че не държа да си устоите на думата… но случи ли ви се да хапнете варена царевица, спомняйте си за мене.“
Бен се поусмихна… ала в усмивката нямаше нито веселие, нито носталгия.
— Той каза, че ако не изчезна незабавно, ще ме бие до посиране. Точно така се изрази. Всички ни гледаха, включително и момчетата, които бях надбягал. Идеше им да потънат вдън земя. Но аз само рекох: „Ето какво ще ви кажа, треньоре. Един тупаник имате гратис, защото не умеете да губите и сте много стар за превъзпитание. Обаче пипнете ли ме с пръст още веднъж, ще се погрижа да останете без работа. Не знам дали ще успея, но мога да си направя труда. Смъкнах килограмите, значи имам право на малко достоинство и спокойствие. За такива неща се воюва.“
Бил се обади:
— Звучи великолепно, Бен… но писателят в душата ми не вярва някакво си хлапе да е говорило с подобни изрази.
Бен кимна със същата странна усмивка.
— И аз не вярвам, ако хлапето не е минало през нашите изпитания. Но казах точно това… и не се шегувах.
Бил се позамисли, после кимна.
— Прав си.
— Треньорът стоеше с ръце на кръста — продължи Бен. — Отвори уста и пак я затвори. Всички мълчаха. Тръгнах си и повече нямах вземане-даване с треньора Уудли. Когато си получих свидетелството за първата гимназиална година, в графата за физкултура беше натракано на машина „освободен“ и отдясно се мъдреше неговият подпис.
— Значи му натри носа! — провикна се Ричи и разтърси над главата си здраво стиснати ръце. — Голяма си работа, Бен!
Бен поклати глава.
— По-скоро натрих носа на част от самия себе си. Навярно всичко започна от треньора… но само мисълта за вас, момчета, ме накара да повярвам, че ще успея. И успях. — Той небрежно сви рамене, но Бил като че зърна ситни капчици пот в коренчетата на косата му. — Край на изповедите. И май няма да се откажа от още една бира. Пресъхна ми гърлото от приказки.
Майк повика сервитьорката.
Шестимата си поръчаха по още едно и в очакване на напитките се разбъбриха за дреболии. Бил гледаше как мехурчетата пълзят по стените на халбата му. Насмешливо и в същото време тревожно осъзна, че се надява още някой да подхване разказ за отминалите години — Бевърли да им разправи какъв чудесен съпруг си е намерила (дори да е ужасно скучен, каквито са повечето чудесни съпрузи), Ричи Тозиър да се раздрънка за весели случки пред микрофона, Еди Каспбрак да опише как изглежда отблизо Теди Кенеди, какви бакшиши дава Робърт Редфорд… или да обясни защо не е успял да се отърве от инхалатора, докато Бен е смъквал излишните килограми.
Истината е, помисли Бил, че всеки момент Майк може да заговори, а не съм сигурен дали искам да го изслушам. Истината е, че сърцето ми се е поразтупкало, а ръцете — поизстинали. Истината е, че двайсет и пет излишни години ми идват множко за подобен страх. Стари сме вече. Хайде, кажете нещо, каквото и да било. Дайте да си говорим за кариери, за съпруги, за това колко е странно да срещнеш приятели от детинство и да да откриеш, че сам не си избягнал шамарите на времето. Дайте да си говорим за секс, за бейзбол, за цените на бензина, за бъдещето на страните от Варшавския договор. За всичко друго, но не и за онова, което ни е събрало. Хайде, кажете нещо.
И сякаш чул молбата му, Еди Каспбрак заговори. Но не за облика на Тед Кенеди, не за бакшишите на Робърт Редфорд, дори не за безпомощната си привързаност към машинката, наречена някога от Ричи „дробосмукачката на Еди“. Той запита Майк кога е умрял Стан Юрис.
— По-миналата вечер. След като му се обадих по телефона.
— Имало ли е нещо общо с… с това, за което сме тук?
— Бих могъл да изклинча от въпроса и да кажа, че никой не знае, щом не е оставил бележка — отвърна Майк. — Но нещастието е станало веднага след разговора, тъй че изводите са ясни.
— Самоубил се е, нали? — глухо изрече Бевърли. — О, Господи… горкият Стан.
Останалите гледаха Майк, който допи бирата си и каза:
— Да, самоубил се е. Доколкото разбрах, малко след разговора ни отишъл да напълни ваната, влязъл в нея и си прерязал вените.
Бил се огледа и изведнъж масата му се стори обградена от бледи, потресени лица — без тела, само кръгли бели лица. Като бели балони, лунни балони, довеяни насам от ехото на едно старо обещание, което би трябвало отдавна да е заглъхнало.
— Как узна? — запита Ричи. — Имаше ли го в тукашните вестници?
— Не. Отдавна съм се абонирал за вестници от местата, където живеете. Държах ви под око през всичките тия години.
— Великият надзирател — кисело промърмори Ричи. — Благодаря, Майк.
— Това ми беше работата — простичко отвърна Майк.
— Горкият Стан — повтори Бевърли. Изглеждаше зашеметена, неспособна да повярва. — А някога беше толкова храбър. Толкова… решителен…
— Хората се променят — каза Еди.
— Дали? — усъмни се Бил. — Стан беше… — Той размърда длани по масата, търсейки подходящите думи. — Беше човек на реда. Човек, който непременно си разделя книгите в библиотеката по жанрове… а после подрежда всеки раздел по азбучен ред. Сещам се какво каза веднъж — поне засега не помня къде бяхме и какво правехме, но мисля, че беше към края на цялата история. Каза, че може да изтърпи страха, но не понася да е мръсен. И според мен в това е целият Стан. Може би се е прекършил след обаждането на Майк. Виждал е само два пътя: да живее мръсен или да умре чист. Може би хората не се променят чак толкова, колкото мислим. Може би просто… просто закостеняват.
За миг всички затихнаха, после Ричи каза:
— Добре, Майк. Какво става в Дери? Разправяй.
— Мога да ви разкажа нещичко — въздъхна Майк. — Например какво става в момента… или да ви разкрия какви сте били. Но не мога да ви разкажа всичко за лятото на 1958, пък и не вярвам да се наложи. Рано или късно ще си припомните сами. А освен това мисля, че ако разкажа прекалено много преди съзнанието ви да е укрепнало за спомените, може да ви сполети…
— Онова, което се случи на Стан? — тихо запита Бен.
Майк кимна.
— Да. Точно от това се боя.
— Щом е тъй, разкажи ни каквото можеш, Майк — предложи Бил.
— Добре — рече Майк. — Ще ви разкажа.

4. Неудачниците се запознават с историята
— Убийствата започнаха отново — каза Майк без предисловия.
Той надигна глава, плъзна поглед по лицата им и накрая се втренчи в Бил.
— Първото от „новите убийства“ — ако ми разрешите този доста злокобен израз — започна върху моста на Главната улица и свърши под него. Жертвата беше хомосексуалист, или по-скоро наивник на име Ейдриън Мелън. Страдаше от тежки пристъпи на астма…
Ръката на Еди крадешком пропълзя да докосне инхалатора.
— Случи се на 21 юли миналото лято, през последната вечер на фестивала, наречен Дни на Канала — нещо като тържество… един вид…
— Местен ритуал — глухо изрече Бил.
Дългите му пръсти бавно масажираха слепоочията и за останалите не бе трудно да се досетят, че мисли за братчето си Джордж… Джордж, който по всяка вероятност бе сложил начало на някогашните ужаси.
— Ритуал — спокойно повтори Майк. — Да.
И той разказа набързо за тъжната участ на Ейдриън Мелън, гледайки с неохота как очите им стават все по-широки и по-широки. Разказа им какво е описано в „Дери нюз“ и какво е премълчано… включително показанията на Дон Хагарти и Кристофър Ънуин за някакъв клоун, който дебнел под моста досущ като трола от старата детска приказка… и според Хагарти представлявал нещо средно между Роналд Макдоналд и Бозо.
— Той е бил — дрезгаво прошепна Бен. — Онзи скапан, гаден Пениуайз.
— Има и още нещо — каза Майк, без да откъсва очи от Бил. — Един от участниците в разследването… всъщност полицаят, който измъкна Ейдриън Мелън от канала… се казва Харолд Гарднър.
— Исусе Христе! — възкликна Бил с немощен, пресеклив глас.
— Бил? — Бевърли се озърна и го хвана за рамото. Гласът й трепереше от изненада и тревога. — Бил, какво ти е?
— По наше време Харолд трябва да е бил около петгодишен — каза Бил. Смаяният му поглед диреше потвърждение по лицето на Майк.
— Да.
— Какво има, Бил? — запита Ричи.
— Х-х-харолд Гарднър е с-син на Дейв Гарднър — обясни Бил. — Когато у-убиха Джордж, Дейв живееше на нашата улица. Той пръв стигна до Джъ-джъ… до брат ми и го донесе у дома, увит в одеяло.
Всички седяха мълчаливо, нямаха какво да кажат. Бевърли плъзна длан пред очите си.
— Май всичко си пасва, нали? — каза най-сетне Майк.
— Да — тихо потвърди Бил. — Всичко си пасва.
— Както вече казах, дълги години ви държах под око — продължи Майк, — но едва тогава взех да разбирам защо го правя, с каква реална и конкретна цел. И все пак изчаквах, исках да видя как ще се развият събитията. Разбирате ли, усещах, че трябва да бъда абсолютно уверен, преди… да объркам живота ви. Не деветдесет, или даже деветдесет и пет на сто. Само стопроцентова гаранция ми вършеше работа. През декември миналата година в Мемориал парк откриха трупа на осемгодишния Стивън Джонсън. Също като Ейдриън Мелън, детето е било жестоко обезобразено малко преди или малко след смъртта си, но има вероятност да е умряло просто от страх.
— А следи от сексуално насилие? — запита Еди.
— Не. Просто беше обезобразено.
— Колко са общо? — запита Еди с вид на човек, който изобщо не желае да чуе отговора.
— Зле е — каза Майк.
— Колко? — повтори Бил.
— Девет. Засега.
— Не може да бъде! — провикна се Бевърли. — Щеше да пише във вестниците… щяха да ги показват по телевизията! Когато онзи смахнат полицай застреля жените в Касъл Рок… когато избиваха деца в Атланта…
— Да — каза Майк. — Дълго размислях за това. Наистина, убийствата в Атланта са най-близки по дух до тукашните събития и Бев има право: онова беше сензация от национален мащаб. В известен смисъл тъкмо това сравнение ме плаши най-много. Девет убити деца… тук трябваше да е тъпкано с телевизионни екипи, шантави екстрасенси, репортери от „Атлантик монтли“ и „Ролинг стоун“… с две думи — пълен журналистически цирк.
— Но не е така — каза Бил.
— Да — кимна Майк, — не е. О, писаха в неделното приложение на портландския седмичник „Телеграм“. За последните две престъпления имаше статия и в бостънския „Глоуб“. През февруари бостънската телевизионна програма „Добър ден!“ имаше предаване за неразгаданите убийства и един от поканените специалисти спомена мимоходом за Дери… но не личеше да знае, че е имало подобни серии от убийства през 1957–58 и 1929–30. Разбира се, за мълчанието има и други, очевидни причини. Атланта, Ню Йорк, Чикаго, Детройт — това са все големи журналистически центрове и стане ли нещо там, вдига се олелия. А в Дери и радиостанция няма, ако не се брои малкият УКВ предавател в гимназията. В сравнение с нас, Бангор е журналистически рай.
— Е, имате си „Дери нюз“ — подметна Еди и всички се разсмяха.
— Знаете обаче, че в днешния свят разстоянията нямат значение. Радиото и телевизията са оплели цялата страна. Рано или късно, сензацията трябваше да избухне в национален мащаб. Но не избухна. И мисля, че причината е една: То не желае.
— То — промърмори Бил, сякаш сам на себе си.
— То — потвърди Майк. — Щом ще го наричаме някак, поне да е както преди. Знаете ли, напоследък си мисля, че То е тук отдавна… каквото и да представлява… че То е станало част от Дери, свързана неразделно с градчето — като Водонапорната кула, като Канала, като Баси парк или библиотеката. Обаче не е част от външността, разбирате ли? Може някога да е било така, но сега е… вътре. Някак е проникнало в душата на градчето. Само така мога да разбера всички ужасни събития, които са ставали тук — както трудно обяснимите, така и съвсем необяснимите. През 1930 година избухнал пожар в негърски увеселителен клуб, наречен „Черното петно“. Година преди това банда тъпоумни разбойници от времето на Депресията били избити на Канал стрийт посред бял ден.
— Бандата на Брадли — уточни Бил. — Имали са престрелка с агенти на ФБР, нали?
— Тъй казват историческите книги, но не е съвсем точно. Доколкото успях да открия — и какво ли не бих дал, за да се окаже невярно, защото обичам този град — седемчленната банда на Брадли всъщност била опушкана от почтените граждани на Дери. Някой път ще ви разправя историята. През 1906 година стоманолеярната на Кичънър избухнала по време на великденския лов на яйца. Същата година имало поредица от ужасяващо жестоки убийства на животни и следите в крайна сметка довели до Андрю Рулин (днес внукът на брат му владее множество ферми край града). По всяка вероятност Андрю бил пребит до смърт от тримата помощник-шерифи, които трябвало да го арестуват. Нито един от тях не бил изправен пред съда.
Майк Хенлън извади от вътрешния си джоб малък бележник, запрелиства го и продължи да говори, без да надига глава.
— През 1877 година на територията на общината е имало четирима линчувани. Един от тия, които намазали въжето, бил пасторът на Методистката църква — твърди се, че удавил и четирите си деца във ваната като котета, после пръснал черепа на жена си. Сложил пушката в ръцете й, за да прилича на самоубийство, обаче никой не му повярвал. Предната година в една колиба край Кендъскиг били намерени труповете на четирима дървари, буквално накълцани на парчета. Изчезнали деца, даже цели семейства — за тия неща се споменава в откъси от стари дневници… а в официалните документи не срещаме нито дума. Мога да продължа още и още, но навярно вече схващате.
— Да, схващаме — каза Бен. — Нека става каквото ще, стига само да не се разчуе.
Майк затвори бележника, прибра го и мрачно огледа приятелите си.
— Ако не бях библиотекар, а застрахователен агент, навярно щях да ви представя диаграма. От нея би проличало невероятно високото ниво на всички най-жестоки престъпления, включително изнасилвания, кръвосмешения, обири, кражби на коли, пребити съпруги, деца и просто случайни минувачи. В Тексас има един неголям град, където нивото на престъпленията е далеч по-ниско от средностатистическите данни за страната. Необичайното добродушие на местните жители се дължало на питейната вода — в нея имало някакви природни успокояващи примеси. Тук става точно обратното. Даже в най-обикновена година Дери не е приятно място за живеене. Но веднъж на всеки двайсет и седем години — макар че цикълът никога не е съвсем точен — насилието бясно излита нагоре… и този факт никога не е бил национална сензация.
— Искаш да кажеш, че градчето е болно от рак — обади се Бевърли.
— Нищо подобно. Ако не се лекува, ракът неминуемо води до смърт. Дери не умира; напротив, процъфтява… разбира се, скромно, потайничко, без сензации. Обикновено преуспяващо градче в един рядко населен щат, където прекалено често стават неприятни неща… а на всеки четвърт век се падат и по няколко чудовищни събития.
— И от самото начало ли е така? — запита Бен.
Майк кимна.
— От самото начало. През 1715–16, после от 1740 до 1743 — лошо време трябва да е било — после 1769–70 и тъй нататък. Чак до ден-днешен. Имам чувството, че става все по-зле, може би защото при всеки нов цикъл в Дери има повече хора, а може би и по друга причина. Но през 1958 година цикълът сякаш свършва преждевременно. По наша заслуга.
Бил Денброу се приведе напред и очите му пламнаха.
— Наистина? Сигурен ли си?
— Да — каза Майк. — Всички други цикли достигат максимума си някъде през септември и после бързо приключват. Обикновено към Коледа животът вече е що-годе нормален… Най-много да се провлачи до Великден. С други думи, веднъж на всеки двайсет и седем години настъпват лоши периоди, траещи от четиринайсет до двайсет месеца. Но мрачният период, започнал с убийството на брат ти през октомври 1957, свършва внезапно през август 1958.
— Защо? — рязко запита Еди. Дишаше тежко, мъчително; Бил долови познатото тъничко свистене в дъха му и разбра, че не след дълго Еди ще се вкопчи в дробосмукачката. — Какво сме направили?
Въпросът увисна във въздуха. Майк се позамисли… сетне тръсна глава.
— Ще си спомните — каза той. — Малко по малко ще си спомните.
— Ами ако не си спомним? — запита Бен.
— Тогава Господ да ни е на помощ.
— Девет убити деца за една година — промълви Рич. — Исусе!
— Лайза Албрехт и Стивън Джонсън в края на 1984 — каза Майк. — През февруари изчезна Денис Торио. Ученик от гимназията. Към средата на март намериха тялото му в Пущинака. Обезобразено. Наблизо лежеше това.
Той извади снимка от вътрешния си джоб, където бе прибрал бележника. Фотографията тръгна от ръка на ръка. Бевърли и Еди я огледаха с недоумение, но Ричи Тозиър реагира незабавно. Изтърва снимката, сякаш беше нажежена.
— Господи! Господи, Майк!
Той изправи глава и огледа останалите с разширени, потресени очи. След малко вдигна снимката и я подаде на Бил.
Бил се взря в нея и усети как целият свят наоколо бавно потъва в трептяща сива пелена. За миг очакваше да припадне. Чу стон и разбра, че е излетял от собственото му гърло. Изпусна снимката.
— Какво има? — долетя до слуха му гласът на Бевърли. — Какво означава това, Бил?
Той мълча, докато намери сили да избъбри:
— Ученическата снимка на брат ми. На Джъ-джорджи. Снимката от неговия албум. Оная, която се раздвижи. И ми намигна.
Фотографията отново обиколи масата, а Бил седеше като вкаменен и гледаше в пустотата. Беше преснимана. На бял фон лежеше омачкана ученическа снимка — широко усмихнатите устни разкриваха две щърби дупки, в които никога нямаше да пораснат нови зъби (освен ако растат и в ковчега, помисли Бил и потрепера). На ръба, под снимката на Джордж, личаха думите УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.
— Тази година ли е намерена? — запита Бевърли. Майк кимна и тя се обърна към Бил. — Кога я видя за последен път, Бил?
Той облиза устни, помъчи се да заговори. От гърлото му не излиташе нито звук. Опита пак. Чуваше в главата си ехото на думите, разбираше, че заекването се връща, бореше се с него, бореше се с ужаса.
— Не съм виждал тази снимка от 1958 година. От пролетта след като умря Джордж. Когато поисках да я покажа на Ричи, беше и-изчезнала.
Раздаде се гръмко хриптене и всички стреснато завъртяха глави. Еди смутено остави инхалатора на масата.
— Еди Каспбрак пали двигателя! — весело се провикна Ричи и изведнъж от устата му прозвуча зловещо познатия Глас на Коментатора от кинопрегледите. — Днес в Дери целият град се събра да гледа Парада на Астматиците и звездата на събитието бе нашият славен Ед Сополивеца, известен в цяла Нова Англия под името…
Внезапно той млъкна и бавно вдигна ръка, сякаш искаше да закрие очите си, а Бил помисли: Не… не е това. Не да закрие очи, а да побутне очилата. Очилата, които отдавна не съществуват. О, Господи Исусе, какво става тук?