"То" - Стивън Кинг

Отвори уста… и отново я затвори, тласкан от някаква неясна, ала могъща интуиция.
Какво бе това, което го накара да замълчи? Интуиция. Нещо повече… и нищо по-малко. От време на време всяко дете се догажда за тежката, сложна отговорност на обичта и усеща, че в някои случаи е по-милосърдно да премълчиш. Това бе една от причините да затвори уста. Но имаше и още нещо, далеч не тъй благородно. Мама можеше да стане строга. Дори властна. Не го наричаше „дебел“, а „едър“ (понякога уточняваше: „едър за възрастта си“) и когато останеше нещичко от вечерята, често му носеше пълна чиния, докато си пише домашните или гледа телевизия, а Бен започваше да яде, макар да се ненавиждаше затова с някаква мъглива частица от съзнанието си (ала не мразеше мама задето му поднася чинията; Бен Ханском никога не би си позволил да мрази мама; ако допуснеше в главата си даже за секунда подобно неблагодарно, отвратително чувство. Бог навярно щеше да го убие на място). А може би някаква още по-мъглива частица от съзнанието му — далечните Тибетски хребети в душата на Бен — подозираше скрити мотиви в това непрестанно подхранване. Дали беше само от обич? Нямаше ли и нещо друго? Едва ли. Но… все пак се питаше. Отгоре на всичко мама не бе разбрала, че той няма приятели. Това незнание го правеше недоверчив, караше го да се съмнява в нейната реакция. Кой знае какво би си помислила, ако разкажеше за станалото през януари. При това Бен вече не беше сигурен дали изобщо е станало нещо. Сигурно нямаше да е чак толкова зле да се прибира в шест и да си стои у дома всяка вечер. Можеше да чете, да гледа телевизия,
(да яде)
да си строи разни работи с конструктора. Но ако му се наложеше да виси тук по цял ден, щеше да стане много зле… а тъкмо това можеше да й хрумне след като чуеше разказа за онова, което бе видял — или си мислеше, че е видял — през януари.
Това бяха много странните причини Бен да преглътне разказа си.
— Не, мамо — каза той. — Виждал съм само мистър Маккибън да рови из чуждите боклуци.
Отговорът я накара да се разсмее — тя мразеше Маккибън заради симпатиите му към републиканците и „чернокапцие“ — и смехът сложи точка на разговора. През нощта Бен дълго остана буден, но този път не го плашеха мисли как ще се лута сам-самичък из жестокия свят. Чувстваше се обгърнат от закрилата на нейната обич докато лежеше под завивките и гледаше как лунните лъчи се леят през прозореца по креватчето и пода. Прехвърляше часовника от ухо на ухо, за да го чуе как тиктака, а после го вдигаше пред очите си и се взираше в призрачното сияние на циферблата.
Накрая заспа и засънува, че играе бейзбол с другите момчета на празния терен зад товарния гараж на братя Тракър. Току-що бе завършил победния бяг около игрището и се бе хвърлил върху последната база, прегръщайки всеки квадратен сантиметър от нея. Възхитените момчета го бъхтеха с всичка сила по гърба. После го грабнаха на ръце и го понесоха към мястото, където бяха захвърлили багажа си. В съня Бен преливаше от гордост и щастие… а сетне се озърна назад, към телената ограда между сгуриеното игрище и буренясалия склон, който се спускаше в Пущинака. Сред гъстите бурени и ниските храсти се мержелееше едва забележима фигура. На ръцете имаше бели ръкавици и държеше в едната връвчиците на грозд от балони. С другата му махаше приветствено. Бен не виждаше лицето на фигурата, но различаваше торбестия костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета и бухнала жълта джувка на врата.
Беше клоун.
Пуавилно, буатко Зайо, потвърди нечий призрачен глас.
Когато се събуди на следващата сутрин, Бен не си спомняше нищичко за съня, но възглавницата му беше влажна на допир, като че бе плакал насън.

7.
Такива мисли породи у Бен полицейският плакат, но докато пристъпваше към бюрото на библиотекарката, той се отърси от тях също тъй лесно, както кучето се отърсва от водата щом излезе на брега.
— Здрасти, Бени — каза мисис Старет.
И тя споделяше искрената симпатия на класната, мисис Дъглас, към Бен. Почти всички възрастни го харесваха, особено ако професията им налагаше от време на време да мъмрят децата — харесваха го защото беше учтив, тихичък, замислен, понякога даже забавен, само че съвсем кротко. И точно по същите причини повечето деца го смятаха за дрисльо.
— Омръзна ли ти вече ваканцията? — запита мисис Старет.
Бен се усмихна. Шегата беше типично в неин стил.
— Още не, защото ваканцията започна преди… — той погледна часовника си — един час и седемнайсет минути. Дайте ми още час, пък тогава ще видим.
Мисис Старет се разсмя и веднага закри устата си с длан, за да не нарушава тишината. После запита Бен дали ще се запише в лятната читалня и той потвърди. Тя му връчи картата на Съединените щати и момчето благодари най-учтиво.
След краткия разговор Бен тръгна между рафтовете, като от време на време изваждаше някоя книга, оглеждаше корицата и пак я връщаше на място. Изборът беше сериозна работа. Трябваше да внимава. Възрастните можеха да вземат каквото си щат, но за децата бройката беше ограничена до три книги. Избереше ли нещо тъпо, трябваше да се примири до следващото идване.
Най-сетне той си подбра „Булдозер“ и „Черният жребец“, а третата книга беше донякъде избор наслуки — „Огнени скорости“ от някой си Хенри Грегор Фелсън.
— Тая може да не ти хареса — подхвърли мисис Старет докато подпечатваше книгата. — Много е кървава. Препоръчвам я на младежите, особено ако наскоро са взели шофьорски книжки, защото ще ги накара да се позамислят. След подобно четиво някои може цяла седмица да карат малко по-бавно.
— Е, ще я попрелистя — каза Бен и отнесе книгите към една от крайните маси, за да е по-настрани от кътчето на Мечо Пух, където най-голямото козленце тъкмо разиграваше като маймуна горкия трол под моста.
Зачете се в „Огнени скорости“ и откри, че книгата не е много скапана. Хич даже не беше скапана. Разправяше се за едно момче, което умее да кара страхотно, само че някакъв досаден полицай все гледа да му попречи. Действието се развиваше в Айова и Бен с изненада узна, че там нямало никакви ограничения на скоростите. Страшно гот.
Някъде след третата глава той откъсна очи от книгата и забеляза едно съвсем ново табло. Най-отгоре имаше плакат (много си падаха по плакатите в тая библиотека), на който щастливо хлапе посягаше да поеме писмо от ръцете на щастливия раздавач. В БИБЛИОТЕКИТЕ МОЖЕ И ДА СЕ ПИШЕ, провъзгласяваше плакатът. ЗАЩО ДА НЕ НАПИШЕТЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ ОЩЕ ДНЕС? УСМИВКИТЕ СА ГАРАНТИРАНИ!
По жлебовете под плаката бяха подредени предварително подпечатани пощенски картички, пликове и листове със синьо изображение на библиотеката в горното ъгълче. Пликовете струваха пет цента, картичките — три. Листовете бяха по два за цент.
Бен опипа джобчето си. Оставаха му още четири цента. Той си отбеляза страницата в „Огнени скорости“ и тръгна към бюрото.
— Извинявайте, може ли да ми дадете една пощенска картичка?
— Разбира се, Бен.
Както винаги, мисис Старет бе очарована от сериозната му учтивост, но и леко се натъжи от безформената му фигура. Майка й навярно би казала, че момчето си копае гроба с нож и вилица. Подаде му картичката и продължи да го гледа докато се връщаше към мястото си. На масата можеха да се поберат шест деца, но Бен беше сам. Никога не го бе виждала с други момчета. Жалко, защото мисис Старет твърдо вярваше, че в душата на Бен Ханском се крият несметни съкровища. Те биха възнаградили щедро труда на кроткия, търпелив златотърсач… ала щеше ли някога да дойде такъв?

8.
Бен извади химикалката, щракна бутончето и без особени затруднения изписа адреса: Мис Бевърли Марш, Долна главна улица, Дери, Мейн. Не знаеше номера на къщата, но мама казваше, че след някоя и друга година обиколки из квартала повечето раздавачи научават адресите наизуст. Ако пощальонът на Долна главна улица успееше да отнесе картичката — чудесно. Ако ли не, посланието щеше да попадне в отдела за недоставени пратки и трите цента на Бен щяха да идат нахалост. Във всеки случай, картичката нямаше да се върне при него, защото не възнамеряваше да добави името и адреса си.
Държейки картичката с текста към себе си (не искаше да рискува, макар че не забелязваше наоколо нито едно познато лице), той взе няколко квадратни листчета от дъсчената кутийка до класьора с читателските картони. Отнесе ги на масата и се захвана да пише, да драска и пак да пише.
През последната учебна седмица в часовете по английски бяха изучавали как се пише хайку. Хайку беше особен вид японско стихотворение — кратко и стегнато. Мисис Дъглас обясни, че то трябвало да съдържа точно седемнадесет срички — ни повече, ни по-малко. Обикновено се концентрирало върху един ясен образ, свързан с определено чувство: печал, радост, носталгия, щастие… любов.
Идеята буквално очарова Бен. Обикновено часовете по английски му бяха приятни, макар че рядко изпитваше истински интерес. Можеше да се справя със съчиненията и уроците — и толкова. Но в идеята за хайку се криеше нещо, което разпали въображението му. Мисълта го изпълваше с радост досущ като обяснението на мисис Старет за парниковия ефект. Бен усещаше, че хайку е хубава поезия, защото си има структура. Нямаше никакви тайни правила. Седемнадесет срички, един образ, едно чувство и всичко е наред. Готово! Тая поезия беше ясна, практична, изцяло обвързана и очертана в рамките на собствените си правила. Даже думата му харесваше — плавно издишване, прекъснато като пунктирна линия от звука „к“ в крайчеца на небцето: хайку.
Косите й, помисли си той и отново я видя как слиза по училищните стъпала, а къдриците се развяват край раменете й. Слънцето сякаш не искреше по тях, а пламтеше отвътре.
След двадесет минути къртовски труд (с едно прекъсване, през което отскочи да си вземе още листчета за чернова), след множество варианти, зачерквания и замени на прекалено дълги думи, Бен стигна до крайния резултат:
Коси от зимен плам
и януарска жар —
сърцето ми гори.
Не беше във възторг от постижението си, но толкова можеше. Страхуваше се, че ако прекали със старанията и тревогите около стихотворението, съвсем ще се стегне и ще излезе нещо още по-калпаво. Или пък изобщо нищо няма да излезе. А не искаше да стане така. Мигът, в който Бевърли се спря и го заговори на стъпалата, беше нещо изключително. Искаше да го запечата в паметта си. Навярно Бевърли се прехласваше по някое голямо момче — от шести или може би даже от седми клас — и щеше да реши, че стихотворението е негово дело. Затова щеше да се зарадва и да съхрани спомена. Никога нямаше да узнае, че го дължи на Бен Ханском, но това не беше важно — нали той щеше да знае.
Бен преписа готовото стихотворение върху картичката (с печатни букви, като че не пишеше любовни стихове, а заплашително писмо за откуп), прибра химикалката в джоба си и пъхна картичката между страниците на „Огнени скорости“.
После стана, сбогува се с мисис Старет и тръгна към изхода.
— Довиждане, Бен — отвърна библиотекарката. — Приятна ваканция и недей да забравяш за полицейския час.
— Няма.
Той закрачи по остъкления коридор между двете сгради, усети приятната топлина сред прозрачните стени (парников ефект, мина му през ума) и навлезе в прохладата на библиотеката за възрастни. На един от вехтите, удобно тапицирани столове в читалнята седеше някакъв старец с „Дери нюз“ в ръка. Точно под летвичката, на която беше закрепен вестникът, се мъдреше огромно заглавие: ДЪЛЕС ПРЕДЛАГА АМЕРИКАНСКИ ВОЙСКИ ДА ПОМОГНАТ НА ЛИВАН! Имаше и снимка на Айзенхауер, хванал за ръка някакъв арабин сред Розовата градина. Майката на Бен казваше, че през 1960 година ще изберат Хюбърт Хъмфри за президент и нещата в страната може отново да потръгнат. Бен нямаше много ясна представа от тия работи, но напоследък май започваше нещо наречено „рецесия“ и мама се боеше, че може да я изхвърлят от работа.
В долната половина на страницата имаше по-дребно заглавие: ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА ДА ИЗДИРВА НЕИЗВЕСТЕН ПСИХОПАТ.
Бен отвори голямата врата и излезе навън.
Край стъпалата имаше пощенска кутия. Бен измъкна картичката от книгата и я пусна в процепа. Докато крайчето се изплъзваше от пръстите му, той усети тревожните удари на сърцето си. Ами ако някак узнае, че съм аз?
Не ставай тъпак, отвърна си сам, леко разтревожен от обаянието на тази мисъл.
Отдалечи се по Канзас стрийт, почти без да усеща къде стъпва. Не го интересуваше дали ще се спъне. В мислите му се зараждаше видение. Бевърли Марш се задава към него с широко разтворени сивозелени очи и червеникавата й коса е стегната на опашка зад гърба. Искам да ти задам въпрос, изрича въображаемото момиче, и трябва да се закълнеш, че ще ми кажеш истината. После му показва картичката. Ти ли написа това?
Страшно видение. Прекрасно видение. Бен искаше да го прогони. И същевременно не искаше никога да се разделя с него. Лицето му пламна отново. Вървейки като насън, той прехвърли книгите в другата ръка и взе да си подсвирква. Сигурно ще решиш, че съм ужасна, каза Бевърли, но мисля, че искам да те целуна. Устните й се разтвориха леко.
Изведнъж устните на Бен пресъхнаха и подсвиркването секна.
— Мисля, че и аз искам — прошепна той и на лицето му цъфна мечтателна, замаяна и безкрайно блажена усмивка.
Ако в този миг бе свел очи към тротоара, щеше да забележи, че край сянката му са се присламчили още три сенки; ако се бе ослушал, щеше да чуе как тракат подкованите ботуши на Виктор, следван от Бълвоча и Хенри. Но Бен не виждаше и не чуваше. Беше нейде далече, усещаше как по устните му меко се плъзват устните на Бевърли и плахо надигаше длани да погали ирландския огън в къдриците й.

9.
Както много други големи и малки градове, Дери не беше построен по план — просто бе израсъл малко по малко. Здравомислещи проектанти изобщо не биха го разположили на първоначалното му място. Центърът на Дери се намираше в долината на потока Кендъскиг, който пресичаше диагонално деловия квартал от югозапад на североизток. Останалата част от градчето бе плъзнала по околните хълмове.
Някогашните първозаселници бяха заварили долината мочурлива и обрасла с гъсти гори. Кендъскиг и реката Пенобскот, в която се вливаше, бяха чудесно удобство за пътуващите търговци, но носеха безброй беди на ония, които дръзваха да разположат прекалено наблизо къщите или нивята си — с Кендъскиг положението беше особено трагично, защото не минаваха три-четири години без потокът да излезе от коритото си. Заплахата от наводнения си оставаше реална и до днес, въпреки солидните суми, отделяни за защита от бедствия през последните пет десетилетия. Ако наводненията се предизвикваха само от потока, няколко бента биха могли да оправят нещата. Обаче имаше и други фактори. Например ниските, полегати брегове на Кендъскиг. Или това, че цялата гориста околност представляваше огромен водосборник. От началото на века насам в Дери се бяха случвали редица сериозни наводнения и едно катастрофално — през 1931 година. За беда почти цялото градче беше построено върху хълмове, прорязани от стотици малки потоци — между тях и потокът Торо, където бе открито тялото на Черил Ламоника. При обилни и продължителни дъждове те проявяваха неприятната склонност да преливат от руслата си. „Ако вали две седмици наред, цялото проклето градче ще хване синузит“ — бе казал веднъж таткото на Бил Пелтека.
На минаване през центъра Кендъскиг беше стегнат в бетонен канал, дълъг повече от три километра. След кръстовището между главната улица и Канал стрийт водите потъваха надолу и за около километър се превръщаха в подземна река, преди отново да излязат на бял свят в Баси парк. Канал стрийт съпровождаше потока чак до края на града. Повечето градски барове бяха подредени по нея като съмнителни типове при полицейска проверка и веднъж на всеки три-четири седмици се налагаше властите да вадят колата на някой пияница от водите, замърсени до убийствено ниво с активното съдействие на канализацията и промишлените дренажи. От време на време се случваше усърден въдичар да хване риба в канала, но трофеят неминуемо се оказваше уродлив мутант с негодно за ядене месо.
С помощта на Канала в североизточните квартали реката беше що-годе овладяна. Въпреки периодичните наводнения, по бреговете се развиваше оживена дейност. Хората се разхождаха покрай Канала, понякога даже ръка за ръка (разбира се, ако вятърът не духаше откъм водата, иначе противната воня лишаваше разходките от всякаква романтика), а на отвъдния бряг беше гимназията и срещу нея — Баси парк, където през лятото старшите скаути си устройваха лагери, а младшите ходеха на целодневни излети с огън и печене на шишчета. През 1969 година гражданите узнаха с отвращение и ужас, че разни хипита (един от тях даже си беше зашил отзад на джинсите националното знаме, но с него не се церемониха много-много и го изхвърлиха от града преди да е мигнал, педерастът му с педераст) се събират там да пушат хашиш и да си трампят хапчета. По това време Баси парк се беше превърнал в същинска аптека под открито небе. Чакайте само да видите какво ще става тепърва, казваха хората. Някой трябва да умре, чак тогава ще се наканят да ги разгонят. И разбира се, в крайна сметка някой умря — една сутрин намериха до Канала трупа на седемнайсетгодишно момче, чиито вени бяха натъпкани с почти чист хероин — на хлапашки жаргон това се нарича „бяла релсичка“. След този случай наркоманите взеха да избягват Баси парк и дори плъзна слух, че призракът на момчето още бродел край Канала. Естествено, слухът беше съвършено нелеп, но поне имаше полза от него, след като държеше настрани любителите на шемета и друсането.
Откъм югозападния край на града реката създаваше далеч по-сериозни неприятности. Там хълмовете бяха дълбоко раздрани от някогашното преминаване на огромен ледник и допълнително обезобразени от неспирната водна ерозия на Кендъскиг заедно с цялата му паяжина от притоци; на много места скалните пластове се подаваха като полузаровени динозаврови кости. Старите работници от общинската служба за поддръжка знаеха, че след първите по-сериозни есенни слани могат да очакват доста ремонти на тротоарите из югозападните квартали. От студа бетонът се свиваше, ставаше крехък и ненадейно скалите го разтрошаваха изотдолу, сякаш земята се мъчеше да излюпи някакви каменни рожби.
В оскъдния почвен слой най-добре се прихващаха растения с плитки корени и жилави стъбла — с други думи плевели и бурени, хилави дръвчета, ниски храсталаци и цели джунгли от отровен бръшлян, които се вкопчваха във всяка педя свободна земя. На югозапад започваше стръмно надолнище към местността, известна в Дери под името Пущинака. Този занемарен терен — който можеше да се нарече всякак, само не и пустинен — имаше размери около два и половина на пет километра. От едната му страна минаваше Канзас стрийт, от другата беше кварталът Олд кейп, застроен с бедняшки жилища. Канализацията в Олд кейп беше толкова калпава, че се носеха слухове за истински експлозии в тоалетни и отходни тръби.
По средата на Пущинака течеше Кендъскиг. Откъм северозапад градът се бе разраснал от двете му страни, но долу нямаше никакви признаци за цивилизация освен Помпена станция № 3 — общинската помпена станция за канализационните води. От птичи поглед Пущинака приличаше на грамаден зелен кинжал, насочен към центъра на градчето.
Цялата тази география и геология в момента се свеждаше за Бен само до смътното чувство, че от дясната му страна няма къщи; теренът се спускаше стръмно надолу. Като символична предпазна мярка покрай тротоара стърчеше паянтов белосан парапет, висок около метър. Бен чуваше тихия ромон на течаща вода; на този звуков фон продължаваше да се развива прекрасното му видение.
Той спря и се озърна към Пущинака, макар че все още си представяше очите на Бевърли и уханието на нейните коси.
От тук Кендъскиг се виждаше само като редки искрящи проблясъци сред гъстите дървесни корони. Някои момчета разправяха, че по това време на годината долу имало комари колкото лястовици; други твърдяха, че край реката започвали тресавища. Бен не вярваше за комарите, но мисълта за тресавища го плашеше.
Малко по-наляво кръжеше ято чайки, които от време на време се стрелваха надолу — там беше градското бунище. Заглушени от далечината, крясъците им се чуваха едва-едва. Отвъд низината започваха възвишения, по които се мяркаха ниските покриви на първите къщи от квартала Олд кейп. По-надясно като дебел бял пръст стърчеше Водонапорната кула. А точно под Бен от земята се подаваше ръждива дренажна тръба, разливаща по надолнището лъскаво поточе, което изчезваше сред гъсталака от храсти и ниски дръвчета.
Блажените фантазии за Бевърли изведнъж отлетяха, прогонени от далеч по-зловещо видение: ами ако сега, в тази секунда, пред очите му от тръбата се подаде мъртвешка ръка? Ами ако се обърне да потърси телефон или полицай, но вместо това открие пред себе си клоун? Смешен клоун в торбест костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета. Ами ако…
Нечия ръка се стовари върху рамото му и той изпищя.
Избухна смях. Бен се завъртя, прилепи гръб в белия парапет, отделящ кроткия, безопасен тротоар на Канзас стрийт от дивото буйство на Пущинака (парапетът изскърца пронизително) и видя пред себе си Хенри Бауърс, Бълвоча Хъгинс и Виктор Крис.
— Здрасти, Шкембо — каза Хенри.
— Какво искаш? — запита Бен, като се мъчеше да говори храбро.
— Искам да те набия — отвърна Хенри. Той сякаш обмисляше предстоящите действия трезво, дори малко печално. Но как само искряха черните му очи! — Трябва да те науча на нещо, Шкембо. Ти няма да възразяваш. Много си ученолюбив, нал тъй?
И той посегна напред. Бен бързо приклекна.
— Дръжте го, момчета!
Бълвоча и Виктор го сграбчиха за ръцете. Бен изписка. Писъкът беше малодушен и немощен като скимтене на заек, но просто нямаше как да го удържи. Моля ти се, Боже, не им давай да ме разплачат и да ми счупят часовника, отчаяно помисли Бен. Не знаеше дали ще се стигне до часовника, но беше напълно уверен, че ще заплаче — далеч преди да са свършили с него.
— Божке, ами че той квичи като прасе — каза Виктор и изви китката на Бен. — Нали е като прасе?
— Точно тъй — изкиска се Бълвоча.
Бен се задърпа — първо наляво, после надясно. Бълвоча и Виктор се поддаваха с лекота, пускаха го донякъде, после грубо го дръпваха назад.
Хенри хвана анцуга на жертвата и рязко го дръпна нагоре, разкривайки корема. Над колана на Бен провисна издута гънка тлъстина.
— Глей го кво е шкембе! — провикна се Хенри с изненада и отвращение. — Олеле Боже!
Виктор и Бълвоча се разсмяха отново. Бен отчаяно се огледа за помощ. Не видя никого. Долу, в Пущинака зад гърба му, отекваха песните на щурци и далечните крясъци на чайките.
— Престанете додето е време! — каза той. Още не плачеше, но и това щеше да стане. — Додето е време, тъй да знаете!
— Иначе какво? — запита Хенри с жив интерес. — Я кажи, Шкембо. Иначе какво, а?
Ненадейно Бен си спомни за Бродрик Кроуфорд, който играеше ролята на Дан Матюс в „Пътен патрул“ — онзи негодник беше як, онзи негодник беше зъл, онзи негодник не цепеше басма никому — и от тази мисъл се разрида. Дан Матюс би подбрал тия копелета с колана си право през парапета — надолу по сипея към буренаците. Какъв ти колан — само с шкембето си би им видял сметката!
— Леле, какво е ревливо бебе! — изхили се Виктор.
Бълвоча му заприглася. Хенри се усмихна лекичко, но от лицето му не чезнеше сериозното, замислено изражение — почти печално в необичайния си унес. Това изражение ужасяваше Бен. То подсказваше, че този път може да не му се размине само с пердах.
Сякаш за да потвърди мисълта, Хенри бръкна в джоба на джинсите си и извади евтин автоматичен нож.
Ужасът избухна в гърдите на Бен. До този миг се бе мятал наляво-надясно; сега изведнъж се хвърли право напред. За част от секундата му се стори, че ще успее. Беше облян в пот, а двете момчета го държаха доста хлабаво. Бълвоча вече го стискаше за дясната китка само с крайчеца на пръстите, Виктор съвсем го изтърва. Още един напън…
Преди да се изтръгне, Хенри прекрачи насреща и го блъсна. Бен отлетя назад. Парапетът изскърца още по-остро и той усети как летвите се огъват под тежестта му. Бълвоча и Виктор го сграбчиха отново.
— А сега го дръжте здраво — каза Хенри. — Чухте ли ме?
— Дадено, Хенри — отвърна Бълвоча, но гласът му звучеше малко колебливо. — Не бой се, няма да ни избяга.
Хенри пристъпи напред и плоският му корем почти докосна шкембето на пленника. Бен го гледаше с широко разтворени очи, от които безсилно се лееха сълзи. Хванат! Хванат съм! — крещеше някаква частица от съзнанието му. Опита се да я накара да млъкне — изобщо не можеше да разсъждава сред тия вопли — ала тя не мирясваше. Хванат! Хванат! Хванат!

Хенри натисна бутона и от дръжката излетя дълго, широко острие, върху което беше гравирано името му. Връхчето заблестя под лъчите на яркото следобедно слънце.
— Сега ще те изпитвам — изрече Хенри спокойно и замислено. — Все едно, че си на черната дъска, Шкембо, и тежко ти, ако не си знаеш урока.
Бен плачеше. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите. От носа му се стичаха сополи и се събираха по горната устна. Библиотечните книги се валяха край нозете му. Хенри настъпи „Булдозер“, сведе за миг очи и отпрати книгата в канавката с един страничен замах на черния си войнишки ботуш.
— Ето ти първия въпрос от изпита, Шкембо. Ако на контролно някой ти рече: „Дай да препиша“, какво ще му отговориш?
— Да! — изрева незабавно Бен. — Ще кажа да! Готово! Дадено! Преписвай както си щеш!
Острието на ножа проряза пет сантиметра въздух и опря в корема на Бен. Беше студено като кубче лед, току-що извадено от камерата на хладилника. Бен изхлипа и сви корем назад, по-надалеч от ножа. За миг светът наоколо избледня. Устните на мъчителя му се движеха, но Бен не чуваше какво изричат. Хенри беше като телевизор с изключен звук, а светът се размазваше… размазваше…
Да не си посмял да припаднеш! — изпищя паникьосаното гласче. Ако припаднеш, той съвсем ще побеснее и може да те претрепе!
Светът отново се поизбистри в очите му. Видя, че Бълвоча и Виктор вече не се смеят. Двамата изглеждаха разтревожени… почти изплашени. Тази гледка му подействува като отрезвяваща плесница.
Те ненадейно откриват, че не са наясно какво е решил Хенри и докъде е способен да стигне. Сбъдват се най-лошите ти опасения, а може да стане и по-зле. Трябва да мислиш. Може да не си мислил никога до днес, може и в бъдеще да не мислиш, но сега трябва, на всяка цена. Защото очите му потвърждават, че двамата не случайно са нервни. Очите му издават, че е луд като дървеница.
— Отговорът е грешен, Шкембо — каза Хенри. — Ако просто някой си ти рече: „Дай да препиша“, дреме ми на оная работа какво ще му отговориш. Разбра ли?
— Да — отговори Бен и коремът му се разтресе от ридания. — Да, разбрах.
— Е, добре. Засега имаш един грешен отговор, но големите въпроси идват тепърва. Готов ли си за най-трудното?
— Ами аз… май че да.
По улицата бавно се зададе стар и прашен Форд модел 1951 година. На предната седалка вдървено седяха старец и старица като вехти манекени от изоставен магазин. Бен видя как старецът бавно извръща глава към него. Хенри пристъпи още по-близо, за да прикрие ножа. Бен усети натиска на връхчето върху кожата си, точно над пъпа. Все още беше студено. Невероятно, но факт — за толкова време не бе успяло да се затопли.
— Хайде де, извикай — каза Хенри. — После ще си вадиш от кецовете шибаните черва.
Лицата им бяха плътно едно до друго, като за целувка. Бен усети в дъха на Хенри аромат на плодова дъвка.
Колата отмина и продължи по Канзас стрийт все тъй бавно и тържествено, сякаш водеше празнично шествие.
— Добре, Шкембо, ето и втория въпрос. Ако на контролното аз ти кажа: „Дай да препиша“, какво ще ми отговориш?
— Да. Ще кажа да. Незабавно.
Хенри се усмихна.
— Добре. Тоя път не сбърка, Шкембо. А сега идва ред на третия въпрос: как да се уверя, че никога няма да забравиш?
— Ами… не знам — прошепна Бен.
Хенри пак се усмихна. Лицето му грейна и за миг стана почти красиво.
— Аз знам! — възкликна той, сякаш току-що бе направил велико откритие. — Аз знам, Шкембо! Ще си издялкам името върху тлъстия ти търбух!
Изведнъж Виктор и Бълвоча се разсмяха отново. За миг в гърдите на Бен се разля изумено облекчение и той си помисли, че всичко е било на ужким — тримата просто са разиграли грозна комедия, за да го побъркат от страх. Но Хенри Бауърс не се смееше и внезапно Бен разбра, че Виктор и Бълвоча се кикотят само защото на тях им е олекнало. Бяха уверени, че Хенри не може да говори сериозно. Само че грешаха.
Ножът се плъзна нагоре гладко, като по масло. По бледата кожа на Бен шурна струйка алена кръв.
— Хей! — викна Виктор. Възклицанието беше глухо, полупреглътнато от изненада.
— Дръжте го! — озъби се Хенри. — Да не сте го пуснали, чувате ли?
Сега по лицето му нямаше и следа от предишната сериозна замисленост — кривеше го злобна, сатанинска радост.
— За Бога, Хенри, недей да го режеш наистина! — изпищя Бълвоча с остър, почти момичешки глас.
Сетне събитията се развиха стремглаво, но Бен Ханском имаше чувството, че времето е забавило своя ход; сякаш всичко ставаше на отделни кадри, като поредица от снимки във фоторепортаж на списание „Лайф“. От паниката му нямаше и помен. Ненадейно бе открил в себе си нещо ново и тъй като това нещо не се нуждаеше от паника, то просто я погълна изцяло.
В първия кадър Хенри бе вдигнал анцуга чак до гърдите на Бен. От плитката отвесна резка над пъпа му се стичаше кръв.
Във втория кадър Хенри отново замахваше с ножа забързано, като обезумял полеви хирург под вражеска бомбардировка. Бликна още една струйка кръв.
Назад, помисли Бен с някаква хладна увереност, докато кръвта се просмукваше по кожата му под колана на джинсите. Трябва да бягам назад. Това е единствената посока, в която мога да се измъкна. Бълвоча и Виктор вече не го държаха. Въпреки заповедта на Хенри, двамата бяха отстъпили. Личеше, че са изплашени до смърт. Но ако Бен побегнеше, Бауърс щеше да го настигне.
В третия кадър Хенри съединяваше двата отвесни разреза с по-къса хоризонтална черта. Бен усети как кръвта пропива слипа му и плъзва по дясното бедро като лепкава диря на охлюв.
За момент Хенри отстъпи назад и се навъси съсредоточено като художник, който рисува пейзаж. След Н идва Е, помисли Бен и повече не му трябваше, за да пристъпи към действие. Той прекрачи напред и Хенри го блъсна. Бен се оттласна с крака, прибавяйки собствената си сила към удара на противника. Гърбът му се вряза в белосания парапет, който делеше Канзас стрийт от бездната на Пущинака. Същевременно Бен надигна десния си крак и рязко заби пета в корема на Хенри. Не го стори за отмъщение, просто искаше да увеличи скоростта на тялото си. Ала когато видя как по лицето на Хенри се изписва безпомощна изненада, в гърдите му бликна бистра и дива радост — чувството бе тъй мощно, че за момент се изплаши да не би връхчето на черепа му да експлодира от възторг.
Сетне парапетът се строши с пращене и пукот. Бен зърна как Виктор и Бълвоча подхванаха Хенри, за да не се стовари по задник в канавката край останките от „Булдозер“; това бе последното му видение преди сам да полети в пустотата. Рухна надолу с писък, към който се примесваше победоносен смях.
След миг се сгромоляса по гръб и задник на склона, малко под дренажната тръба, която бе видял преди малко. Имаше късмет — ако бе паднал върху нея, щеше да си строши гръбнака. Но за щастие се приземи на дебел слой бурени и папрат, тъй че почти не усети удара. Направи задно салто, усещайки как ръцете и краката му се премятат нейде отгоре. Озова се в седнало положение и продължи да се плъзга надолу като хлапе на огромна зелена пързалка. Анцугът се развяваше около шията му, ръцете му отчаяно диреха опора, ала само скубеха едри снопове орлова папрат и паламида.

Зърна как горният край на дерето се отдалечава с безумна скорост като в рисуван филм (просто не можеше да повярва, че преди малко е стоял там). Зърна как Виктор и Бълвоча зяпат подир него, а изумените им лица приличат на големи бели букви О. Намери даже време да съжали за библиотечните книги. След това нещо го блъсна с убийствена сила и Бен едва не си отхапа езика.
Бе налетял върху паднало дърво и то го задържа, като само по чудо не строши левия му крак. Стенейки, той пропълзя малко нагоре и се извлече от кривите клони. Намираше се някъде към средата на склона. Надолу храсталакът се сгъстяваше. По ръцете на Бен пробягваха тънки струйки вода от дренажната тръба.
Високо горе се раздаде крясък. Бен отново надигна глава и видя как Хенри Бауърс полита в пропастта с нож между зъбите. Приземи се на крака, с отметнато назад тяло, за да не загуби равновесие. Плъзна се, оставяйки две дълбоки бразди, сетне се втурна по надолнището с огромни скокове като някакаво непохватно кенгуру.
— Ха та увия, Хкемво! — крещеше Хенри през острието на ножа и Бен нямаше нужда да вика преводач от ООН, за да разбере, че това означава: Ще те убия, Шкембо!
— Ха та увия, туойта мамха!
И изведнъж с хладния генералски поглед, който бе придобил преди малко горе на тротоара, Бен откри какво трябва да стори. Успя да се изправи на нозе само миг преди врагът да връхлети — ножът вече беше в ръката на Хенри и сочеше право напред като войнишки щик. Смътно осъзна, че левият крачол на джинсите е раздран на парцали, а кракът му кърви далеч по-зле от корема… но засега кракът го крепеше, а това означаваше, че не е счупен. Е, поне се надяваше, че трябва да означава това.
Бен приклекна леко, за да запази нестабилното си равновесие и когато Хенри го сграбчи с едната ръка, а с другата завъртя ножа, той отскочи настрани. Загуби равновесие, но падайки протегна напред разранения си ляв крак. Пищялите на Хенри срещнаха препятствието и това мигновено го откъсна от земната твърд. Забравил страха си, Бен зяпна от възхита и страхопочитание. Хенри Бауърс сякаш летеше досущ като Супермен над падналото дърво. Беше протегнал ръце право напред, както правеше Джордж Рийвс в телевизионния филм. Само че за Джордж Рийвс полетът винаги изглеждаше нещо съвсем естествено — все едно че се къпе или обядва на верандата в задното си дворче. А Хенри изглеждаше тъй, като че някой му бе заврял горещ ръжен в задника. Беззвучно отваряше и затваряше уста. От ъгълчето на устните му излетя струя слюнка и Бен я видя как се лепва върху ухото на Хенри.
Сетне Хенри се сгромоляса. Ножът изхвърча от ръката му. Той се преметна през рамо, грохна по гръб и се плъзна сред храсталака с широко разкрачени нозе. Раздаде се крясък. Глух удар. После настана тишина.
Замаяният Бен седеше и гледаше смачканите храсталаци, където бе изчезнал Хенри. Изведнъж наоколо се затъркаляха буци и камъни. Пак вдигна очи нагоре. По склона слизаха Виктор и Бълвоча. Движеха се по-предпазливо, а следователно и по-бавно от Хенри, но само след трийсетина секунди щяха да го настигнат, ако не предприемеше нещо.
Бен изстена. Нямаше ли край това безумие?
Без да изпуска двамата от поглед, той се прекатери през падналото дърво и дишайки дрезгаво, на пресекулки, се затътри надолу по сипея. В ребрата му сякаш се впиваше нажежено острие. Езикът го болеше ужасно. Храстите вече стърчаха над главата му. В ноздрите му нахлу буйният зелен дъх на волно растящи плевели. Чуваше как нейде съвсем наблизо струйки вода подскачат с плясък и се провират между камънака.
Внезапно кракът му се подхлъзна и всичко започна отново — премяташе се, пързаляше се по гръб и корем, някакъв издаден камък раздра опакото на китката му, сетне профуча през трънлив храсталак, оставяйки по шиповете сивосинкави памучни парцалчета от анцуга и късчета месо от ръцете и бузите си.
Рзтърсен от един последен убийствен сблъсък, той спря и се озова седнал, с крака във водата. Тясно лъкатушно поточе се спускаше надясно и чезнеше в гъсталак от недорасли дървета; под клоните им изглеждаше тъмно като в рог. Озърна се наляво и видя Хенри Бауърс, проснат по гръб сред ручея. Между полуотворените му клепачи се виждаше само бялото на очите. От едното му ухо се стичаше кръв и по водата към Бен струяха тънички червени нишки.
О, Боже мой, убил съм го! О, Боже мой, аз съм убиец! О, Боже мой!
Забравяйки, че Бълвоча и Виктор го гонят по петите (или може би разбирайки, че ще забравят за намеренията си да го смажат от бой, щом видят бездиханните останки на своя Безстрашен Вожд), Бен прецапа пет-шест метра нагоре по течението към мястото, където лежеше Хенри с разпарцаливена риза, потъмнели мокри джинси и без единия ботуш. През мъглата в съзнанието си долавяше, че от собствените му дрехи не е останало кажи-речи нищо и че разнебитеното му тяло е цялото в синини и рани. Левият глезен изглеждаше най-зле; вече бе толкова подут, че разтягаше мокрия кец и за да облекчи непоносимите болки в него, Бен не вървеше, а се люшкаше като моряк през първия си ден на брега след дълго пътуване по море.
Приведе се над Хенри Бауърс. И изведнъж Хенри широко разтвори очи. Вкопчи се в глезена на Бен с изподрана, разкървавена ръка. Устните му се раздвижиха и макар че между тях излетя само треперлив свистящ дъх, Бен все пак разбра какво казва: Ще те убия, тлъсто лайно!
Хенри опитваше да се изправи, използувайки крака на врага вместо патерица. Бен отчаяно задърпа. Пръстите на Хенри се хлъзнаха надолу, после го изтърваха. Размахвайки ръце като вятърна мелница, Бен отлетя назад и тупна по задник за трети път през последните четири минути — национален, ако не и световен рекорд. Отгоре на всичко пак си прехапа езика. Наоколо плисна вода. За миг пред очите на Бен затанцуваха всички цветове на дъгата. Обаче не му пукаше нито за дъгата, нито за това дали наистина може да стане момиче, ако мине под нея. Щеше да се бори за жалката си тлъста кожа.
Хенри се претъркаля по корем. Помъчи се да стане. Падна. Успя да се надигне на ръце и колене. И накрая със залитане се изправи на крака. Впи в Бен страшния си черен поглед. Кичурите по челото му бяха клюмнали насам-натам като листата на царевични кочани след опустошителна буря.
Внезапно Бен се ядоса. Не, нещо повече. Побесня. Само преди десет минути вървеше по улицата с библиотечните книги под мишница, невинно си мечтаеше за целувките на Бевърли Марш и никому нищо лошо не правеше. А я го вижте сега. Само го вижте. Джинсите на парцали. Левият глезен — ако не счупен, то поне лошо навехнат. Целият крак изподран, езикът прехапан, върху корема — монограмът на проклетия Хенри Бауърс. Какво ще речете за тая дрислива съдба, драги спортни запалянковци? Но навярно не друго, а мисълта за библиотечните книги, които му бяха поверени, го тласна в атака срещу Хенри Бауърс. Изгубените библиотечни книги и представата как укоризнено ще го погледне мисис Старет, когато й каже. Каквито и да бяха причините — раните, навехнатият глезен, библиотечните книги или дори мисълта за мокрия и навярно съвсем нечетлив бележник в задния му джоб — важното бе, че повече не му трябваше, за да се хвърли в схватката. Шляпайки с подгизналите си кецове през плитката вода, той закуцука напред и ритна Хенри право по топките.
Хенри нададе ужасяващ ръждив вопъл, от който птиците по околните дървета се разлетяха с плясък. За миг постоя широко разкрачен, сграбчил чатала си с две ръце и впил изумен поглед в Бен.
— Ъх — изрече той с изтънял глас.
— Правилно — каза Бен.
— Ъх — изрече Хенри с още по-тъничък гласец.
— Правилно — повтори Бен.
Хенри бавно се свлече на колене — не падна, а по-скоро се сгъна като ножица. Продължаваше да се взира в Бен с недоумяващи черни очи.
— Ъх.
— Адски правилно — заяви Бен.
— Ъх! — изстена Хенри. — Топките ми. Ъх! Олеле, смаза ми топките. Ъх-ъх! — Вече започваше малко по малко да сбира силица и Бен взе да отстъпва крачка след крачка. Прилошаваше му от мисълта за онова, което бе сторил, но същевременно се чувствуваше омаян, едва ли не вцепенен от праведна гордост. — Ъх!… пакетът ми, твойта мама… ъх-ЪХ!… олеле, твойта мама, ТОПКИТЕ МИ!
Бен би могъл да остане на полесражението безкрайно дълго — може би дори докато Хенри се окопитеше и хукнеше да го гони — но точно в този момент над лявото му ухо се стовари камък и болката бе тъй дълбоко пронизваща, че преди да усети новата топла струйка кръв, той си помисли, че го е жилнала оса.
Завъртя се и видя другите двама да се задават към него с широки крачки по средата на потока. Всеки носеше по шепа заоблени речни камъни. Виктор замахна и Бен чу как камъкът профуча край ухото му. Приведе се, но в това време друг снаряд го улучи по дясното коляно и го накара да изкрещи от болка и изненада. Трети камък отскочи от дясната му скула и окото му се напълни със сълзи.
Той докуцука до отсрещния бряг и се закатери по него с цялата скорост, на която бе способен, като се вкопчваше в стърчащите коренища и изскубваше цели наръчи храсти. Добра се до върха (докато се прехвърляше през ръба, един прощален камък го цапардоса по задника) и бързо се озърна през рамо.

Бълвоча бе коленичил до Хенри, а Виктор стоеше на два-три метра от него и мяташе камъни; един от тях с големината на бейзболна топка се вряза в избуялите храсти край Бен. Не му трябваше да гледа повече; всъщност бе видял повече от достатъчно. И най-лошото — Хенри Бауърс отново се изправяше на крака. Досущ като новичкия му „Таймекс“, Хенри можеше да понесе солиден удар и пак да продължава да цъка. Бен се завъртя и напирайки с гърди през храстите закуцука в посока, за която се надяваше да е запад. Ако успееше да прекоси Пущинака до Олд кейп, можеше да изпроси от някого десет цента и да се прибере с автобуса. А стигнеше ли си у дома, щеше да заключи вратата, да зарови окървавените парцаливи дрехи дълбоко в боклука и кошмарът най-сетне щеше да свърши. Представи си как седи на креслото в хола изкъпан и чист, загърнат в пухкавата червена хавлия, гледа по телевизията мултфилми за патока Дафи и смуче мляко през ароматизирана ягодова сламка. Тая мисъл ще те крепи, мрачно си каза той и се затътри по-нататък.
Храстите го шибаха през лицето. Бен ги отмяташе настрани. Тръните го деряха като хищни нокти. Мъчеше се да не им обръща внимание. Отпред се появи равна площадка, покрита с черна, лепкава кал. Беше обрасла нагъсто с някакви подобни на бамбук растения и от земята се надигаше тежко зловоние. Докато гледаше блясъка на застоялата вода по-навътре в гъсталака, някаква зловеща мисъл
(тресавище)
плъзна като сянка из дълбините на съзнанието му. Не искаше да отива натам. Даже и да нямаше тресавище, калта като нищо щеше да му смъкне кецовете. Зави надясно, изтича покрай бамбуковия гъсталак и накрая попадна в истинска гора.
Дърветата, предимно могъщи ели, растяха навсякъде, бореха се безмилостно за място под слънцето, но за сметка на това храстите оредяха и Бен закрачи по-бързо. Вече нямаше представа накъде отива, ала поне се надяваше, че има значителна преднина в гонитбата. Дери обгръщаше Пущинака от три страни, а недовършеното удължение на магистралата преграждаше четвъртата. Рано или късно все щеше да излезе някъде.
В корема му пулсираше тъпа болка и той придърпа нагоре останките от анцуга, за да огледа какво е положението. Щом видя, неволно сбърчи вежди и изохка през зъби. Шкембето му приличаше на чудовищна топка за коледна елха — цялото в тъмночервена съсирена кръв и размазана зеленина от търкалянето по сипея. Побърза да смъкне анцуга на място. От грозната гледка му се повдигаше.
Скоро отпред долетя глухо бучене — равномерният тътен беше толкова нисък, че едва се долавяше. Някой възрастен, гонен само от мисълта да се пръждоса час по-скоро (комарите вече бяха открили Бен и изглеждаха доста едри, макар и не чак колкото лястовички), не би обърнал внимание на шума или просто би го пропуснал край ушите си. Но Бен беше малко момче и постепенно се окопитваше от преживяното. Свърна наляво и си проправи път през ниските лаврови храсти. Зад тях на метър над земята стърчеше горният край на бетонен цилиндър, широк около метър и двадесет. Отгоре го прихлупваше железен капак с дупка и надпис до нея: КАНАЛНА СЛУЖБА ДЕРИ. Шумът — отблизо наистина звучеше като тътен — долиташе нейде от дълбините.
Бен прилепи око върху отвора, но не видя нищо. Чуваше само бучене и далечен плисък на вода. Пое си дъх, лъхна го кисела, влажна воня на изпражнения и той се отдръпна с гримаса на отвращение. Най-обикновена канална шахта. Или може би комбинация от канал и дренажен тунел — имаше ги много в изтормозения от наводнения Дери. Скучна работа. И все пак съоръжението разбуждаше в гърдите му някаква странна тръпка. Отчасти това се дължеше на срещата с човешко творение сред тая занемарена и буренясала безпътица, но навярно го бе впечатлила и самата форма на стърчащия от земята бетонен цилиндър. Миналата година беше чел „Машината на времето“ от Хърбърт Уелс — първо в комиксов вариант, а после и самата книга. Цилиндърът с продупчен железен похлупак му напомняше за кладенците, които водят надолу към царството на ужасните уродливи морлоци.
Бързо се отдалечи, дирейки отново западната посока. Добра се до малка поляна и взе да се върти, докато сянката му остана точно зад него, поне доколкото можеше да прецени. После пое право напред.
Пет минути по-късно отпред отново долетя ромон на вода… и гласове. Детски гласове.
Бен спря, ослуша се и внезапно чу зад гърба си други гласове, придружени от пукот на съчки. Позна ги веднага. Бяха гласовете на Виктор, Бълвоча и единствения, неповторимия Хенри Бауърс.
Изглежда, кошмарът все още не бе свършил.
Бен се озърна. Търсеше поне едно спокойно кътче на белия свят.

10.
След около два часа той излезе от скривалището си по-мръсен от когато и да било, но и мъничко поосвежен. Колкото и невероятно да изглеждаше, беше успял да дремне.
В мига, когато разбра, че тримата все още са по дирите му, Бен беше само на косъм от пълното вцепенение — като животинче, попаднало в блясъка на автомобилни фарове. Обземаше го парализираща леност. Мина му мисълта просто да легне на земята, да се свие като таралеж и да ги остави да правят каквото си щат. Идеята беше безумна, но кой знае защо изглеждаше някак удивително добра.
Ала вместо да се предаде, Бен закрачи напред към ромона на вода и детските гласове. Мъчеше се да различи отделните думи, да разбере какво казват — насочваше натам цялото си внимание, за да пропъди зловещото душевно вцепенение. Проект. Говореха за някакъв проект. Два гласа, единият даже му се струваше малко познат. Раздаде се плясък, последван от весел смях. Смехът го изпълни с мъчителен копнеж и той изведнъж осъзна с кристална яснота в колко опасно положение е изпаднал.
Ако попаднеше в ръцете на враговете, нямаше смисъл да въвлича в бедата си и други деца. Бен отново зави надясно. Както се случва понякога с едрите хора, той имаше извънредно лека стъпка. Мина толкова близо до двете момчета, че зърна как сенките им сноват насам-натам на фона на речния блясък, но те изобщо не го усетиха. Постепенно гласовете взеха да затихват зад гърба му.
Излезе на тясна, добре утъпкана пътека. Помисли дали да не поеме по нея, после поклати глава. Пресече я и отново потъна сред храсталака. Сега вървеше по-бавно, защото разгръщаше вейките вместо безогледно да си пробива път през тях. Все още се движеше успоредно на потока, край който играеха другите деца. Даже през гъстата преграда от храсти и дървета си личеше, че този поток е много по-пълноводен от предишния, където се бяха изтърсили двамата с Хенри.
Отпред тихичко бучеше още един бетонен цилиндър, укрит сред огромно вълмо от къпинови стъбла. Зад него започваше стръмният бряг на потока и точно там над водата надвисваше полуизкоренен, съсухрен от старост дъб. Оголени от течението, корените му стърчаха като кичури сплъстена коса.
С надеждата да не срещне буболечки или змии (но прекалено изморен, за да се вълнува кой знае колко от тая мисъл), Бен се провря отдолу и попадна в тясна пещерка. Облегна се назад. Някакъв корен го смушка в гърба като гневен пръст. Той се поразмърда и намери що-годе удобно положение.
След миг край дървото изскочиха Хенри, Бълвоча и Виктор. Беше се надявал да свърнат по пътеката, но явно нямаше късмет. Тримата постояха наблизо — толкова наблизо, че можеше да ги докосне, ако протегнеше ръка от скривалището си.
— Бас държа, че ония ситни сополанковци са го видели — каза Бълвоча.
— Добре де, хайде да проверим — отвърна Хенри и тримата поеха назад. След няколко секунди Бен чу заплашителния му рев:
— Ей, дребосъци, кво правите тук, вашта мамка?
Последва някакъв отговор, но Бен не успя да схване нито дума — децата бяха твърде далече, а реката (Кендъскиг, разбира се) шумеше прекалено силно. Във всеки случай по гласовете личеше, че са изплашени. Мислено им изпрати своите съболезнования.
После Виктор Крис изрева нещо, което озадачи Бен:
— Глей го тоя шибан бент за дечурлига!
Бент за дечурлига? Банда дечурлига? Навярно не бе чул добре. Виктор сигурно казваше, че са срещнали някаква шибана банда дечурлига.
— Дай да му видим сметката — предложи Бълвоча.
Раздадоха се протестиращи гласове, последвани от болезнен писък. Някой се разплака. Да, съболезнованията изглеждаха напълно заслужени. Ония не бяха успели да го открият (поне засега) и си изкарваха яда на първите срещнати деца.
— Дадено, сега ще му видим сметката — съгласи се Хенри.
Плясъци. Викове. Взривове на тъпашки кикот от страна на Бълвоча и Виктор. Едно от по-малките деца изкрещя в безсилна ярост.
— Затваряй си плювалника, пелтек ситен — заповяда Хенри Бауърс. — За днес ми е писнало от лайна като тебе.
Отекна остър пукот. Звукът на течаща вода се засили, за миг прерасна в рев и отново затихна до предишния кротък ромон. Изведнъж Бен разбра. Бент за дечурлига, да, точно това бе казал Виктор. Децата — две или три, доколкото бе разбрал по гласовете им преди малко — строяха бент. Хенри и приятелите му току-що го бяха разрушили с ритници. Бен даже се досещаше кое е едно от момчетата. Единственият „ситен пелтек“ в цялото училище беше Бил Денброу от другия пети клас.
— Ама ние нали не ви се бъркаме в работата? — подвикна тъничък боязлив гласец и Бен разбра, че го е чувал преди, макар в момента да не се сещаше на кого принадлежи. — Защо правите така?
— Защото ми е кеф, скапаняко! — ревна Хенри.
До ушите на Бен долетя глух удар. След него болезнен писък. После ридания.
— Млъквай — сопна се Виктор. — Да си затваряш човката, че ще ти вържа ушите на панделка под брадата.
Риданията преминаха в задавено хълцане.
— Сега си тръгваме — каза Хенри Бауърс, — но преди това искам да узная нещо. Виждали ли сте през последните десетина минути един шишкав хлапак? Дебел, тлъст, целият в кръв и драскотини.
Отговорът бе толкова кратък, че не можеше да е друг освен отрицателен.
— Сигурен ли си? — запита Бълвоча. — Ако лъжеш, лошо ти се пише, тъй да знаеш.
— Си-си-сигурен съм — отговори Бил Денброу.
— Да вървим — каза Хенри. — Трябва да е прецапал оттатък.
— Чао-чао, момченца — провикна се Виктор Крис. — Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.
Шляпане. Отдалечаващият се глас на Бълвоча изрече нещо, но Бен не успя да разбере какво. Разплаканото момче отново се разхълца с пълна сила. Другото взе да го утешава. Бен реши, че са само двама — Бил Пелтека и пострадалият.
Полулегнал в укритието, той се вслушваше в гласовете на двете момчета край реката и заглъхващите звуци, които издаваха, че Хенри и дебелокожите му приятели си пробиват път през храстите към отсрещната страна на Пущинака. Слънчевите лъчи танцуваха пред очите му и хвърляха светли отблясъци по гъстата завеса от корени. В дупката беше мръсно, но и уютно… безопасно. Ромонът на реката пропъждаше тревогите. Даже плачът на невидимото момче го успокояваше. Болките и страданията постепенно заглъхваха, а откъм дебелокожите вече не долиташе нито звук. Щеше да поизчака, за да се увери, че не идват обратно, а после щеше да се оттегли към Канзас стрийт.
Чуваше подпочвения тътен на помпите — нещо повече, усещаше го: глухо равномерно бръмчене, което минаваше от земята по корена, на който се бе облегнал и проникваше в гърба му. Отново се сети за морлоците и тяхната гола белезникава плът; тя навярно миришеше като влажния зловонен въздух, който долиташе през отворите в железния капак. Помисли си за дълбоките им подземни кладенци с ръждиви скоби по стените. По някое време се унесе и мислите се превърнаха в сънища.

11.
Но не сънува морлоците. Сънува онова, което се бе случило през януари и което не бе посмял да разкаже на майка си.
Беше първият учебен ден след дългата коледна ваканция. Мисис Дъглас запита кой би желал да й помогне след часовете с подреждането на учебниците, върнати в края на миналия срок. Бен вдигна ръка.
— Благодаря ти, Бен — каза мисис Дъглас с ослепителна усмивка и той усети как вълна от топла радост пробягва чак до петите му.
— Гъзолизец — пошушна Хенри Бауърс.
Беше един от онези дни, които събират едновременно най-хубавото и най-лошото от зимата в Мейн — безоблачен, ослепително ясен, ала и тъй мразовит, че страх да те хване. Студът бе достигнал дванайсет градуса под нулата, а отгоре на това вееше хаплив, пронизващ до кости вятър.

Бен броеше и съобщаваше резултата на мисис Дъглас, която си водеше бележки (но нито веднъж не си направи труда да го провери, гордо забеляза той), после двамата пренасяха учебниците към библиотечния склад по дългите коридори, където сънливо бучаха тръбите на парното. Отначало из училищната сграда отекваха безброй шумове: затръшваха се шкафчета, в канцеларията тракаше пишещата машина на мисис Томас, на горния етаж кънтяха нестройните гласове на певческото дружество, откъм гимнастическия салон долитаха нервните глухи удари на баскетболна топка и мекото трополене на кецове върху полирания дървен под докато момчетата се редуват да стрелят по коша.
Малко по малко звуците замираха, а работата напредваше, докато и последният куп учебници бе отметнат (един липсваше, но мисис Дъглас подхвърли с въздишка, че няма значение, и без това всичките бяха станали на парцали). Вече не се чуваше нищо освен бученето на радиаторите, воя на вятъра и тихото шушшш-шушшш от метлата на мистър Фейзио, който почистваше коридора с дървени стърготини.
Бен се озърна през единственото тясно прозорче на библиотечния склад и видя, че небето бързо притъмнява. Часът беше четири следобед и скоро щеше да падне здрач. Облаци сух сняг прелитаха през ледената джунгла на игрището и въртяха вихрушки около замръзналите люлки, които вече нямаше да се раздвижат преди априлския южняк. По Джаксън стрийт не се мяркаше жива душа. Бен погледа още малко с надеждата да види как някоя кола пресича кръстовището на Уичъм стрийт, но движението бе замряло. Сякаш в Дери бяха загинали всички освен него и мисис Дъглас. Поне така изглеждаше оттук.
Озърна се към нея и с тръпки на истински страх разбра, че и тя изпитва точно същите чувства. Позна го по очите й. Бяха станали дълбоки, замислени и далечни — очи на дете, а не на четиридесетгодишна учителка.
Боя се, помисли Бен, и тя също. Но от какво се боим в действителност?
Не знаеше. После мисис Дъглас го погледна и се разсмя някак пресилено, като че за да прикрие смущението си.
— Задържах те до късно — каза тя. — Извинявай, Бен.
— Няма нищо.
Той заби поглед в обувките си. Беше мъничко влюбен в нея — не с прямата, всеотдайна обич, която бе изпитвал към първата си учителка мис Тибодо… но все пак я обичаше.
— Да бях с кола, щях да те откарам — каза тя, — но не съм. Съпругът ми ще намине да ме вземе около пет и четвърт. Ако ти се чака, можем…
— Не, благодаря — прекъсна я Бен. — Дотогава трябва да съм си у дома.
Не беше съвсем вярно, но изпитваше някакво странно нежелание да се срещне със съпруга на мисис Дъглас.
— А майка ти не може ли да…
— И тя няма кола — каза Бен. — Ще се оправя. До нас е само километър и половина.
— Не е много при хубаво време, но в тая виелица може да ти се стори ужасно далече. Ако ти стане студено, ще влезеш някъде да се постоплиш, нали, Бен?
— О, разбира се. Ще вляза в магазина „Костело“ да постоя край печката. Мистър Гедро няма да има нищо против. Не бойте се, днес съм с грейката. Нося си и новия шал, дето ми го подариха за Коледа.
Мисис Дъглас като че се поуспокои… после пак надзърна през прозореца.
— Толкова студено изглежда навън — каза тя. — Толкова… толкова неприязнено.
Думата му бе непозната, но той отлично разбра какво иска да каже. Нещо се бе случило току-що — какво?
Внезапно осъзна — беше я видял не просто като учителка, а като личност. Това се бе случило. Изведнъж бе зърнал лицето й под съвсем различен ъгъл и то се бе превърнало в нещо ново — лице на уморен поет. Представи си я как пътува към къщи със съпруга си, как седи в колата до него със скръстени ръце, как шумоли отоплението в купето, а той разказва за отминалия работен ден. Представи си я как готви вечеря. Мина му странна мисъл и от устните му бе готов да се отрони небрежният светски въпрос: Имате ли деца, мисис Дъглас?
— По това време на годината често си мисля, че човек не е създаден за да живее толкова далече от екватора — каза тя. — Във всеки случай, не чак на тия северни ширини.
После мисис Дъглас се усмихна и странното чувство почти изчезна — може би лицето й отново стана обикновено, или пък погледът на самия Бен се промени, но сега пак я виждаше както винаги… поне отчасти. Но за тебе тя вече никога няма да е съвсем същата, печално си помисли той.
— До пролетта ще се чувствувам състарена, а сетне отново ще се подмладя. Всяка година е така. Сигурен ли си, че ще се прибереш нормално, Бен?
— Няма проблеми.
— Да, навярно си прав. Ти си добро момче, Бен.
Той пак впи поглед в обувките си, изчерви се и в този миг я обичаше повече от всякога.
В коридора мистър Фейзио без да откъсва поглед от червеникавите стърготини му подхвърли:
— Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.
— Непременно.
Стигна до шкафчето си, отвори го и измъкна грейката. Когато майка му настоя и тая зима да обува грейка, Бен беше ужасно нещастен, защото смяташе подобни дрехи за бебешка работа, но днес се радваше, че е отстъпил. Крачейки бавно към вратата, той дръпна ципа на якето, стегна здраво шнура на качулката и надяна дебелите ръкавици. Излезе навън, постоя на заснежената стълбищна площадка и чу как вратата щракна — и се заключи — зад гърба му.
Училището се гушеше унило под притъмняващата, някак нездрава небесна синева. Вятърът се засилваше. Ритмично и самотно потракваха железните ролки на пилона за знамето. Мразовитият въздух захапа топлото, неподготвено лице на Бен и бузите му веднага изтръпнаха.
Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.
Той побърза да дръпне шала над носа си и заприлича на дребен и шишкав карикатурен разбойник. Из гаснещото небе се разливаха фантастично красиви багри, но Бен не се загледа в тях; беше прекалено студено. Закрачи по тротоара.
Отначало не изглеждаше чак толкова зле; вятърът духаше изотзад и даже като че му помагаше да бърза. Но щом стигна до Канал стрийт, трябваше да завие надясно — почти право срещу ледения напор. Сега вятърът сякаш го блъскаше назад… сякаш искаше да му стори нещо. Шалът го закриляше донякъде, но не съвсем. Очите му тръпнеха, влагата в носа му бе станала на ледена корица. Краката му се вкочаняваха. На няколко пъти трябваше да пъха ръцете си под мишници, за да ги постопли. Вятърът виеше, пищеше и от време на време съвсем заприличваше на човешки вик.
Бен изпитваше едновременно страх и възторг. Страхуваше се, защото едва сега разбираше книгите, в които героят умира от студ — например като в разказа „Да накладеш огън“ от Джек Лондон. Човек наистина можеше да замръзне до смърт в подобна нощ, когато температурата пада до двадесет и пет градуса под нулата.
Възторгът бе по-труден за обяснение. В него се смесваха самота и някаква неясна меланхолия. Бен осъзнаваше, че е навън; носеше се с крилата на вятъра, невидим за хората отвъд ярко осветените прозорци. Те бяха вътре — вътре, където е светло и топло. Не знаеха, че минава край тях; знаеше го само той. И това бе негова тайна.
Връхлитащият въздух бодеше с безброй мразовити иглички, ала бе чист и свеж. От носа на Бен равномерно изскачаха стегнати облачета бяла пара.
Залезът отмина, последните остатъци от деня гаснеха по хладната жълтеникаво-оранжева черта на западния хоризонт и високо в небето искряха с надменна красота първите диамантени звезди, когато Бен наближи Канала. Оставаха му само три пресечки и той бързаше да усети как топлината плъзва по лицето и краката му, раздвижвайки тръпнещата кръв.
И все пак… спря.
Каналът бе застинал в бетонното си корито като река от замръзнало розово мляко с неравна, напукана, мъглива повърхност. Не трепваше, ала бе съвсем като жив под оскъдните строги лъчи на зимната привечер; в него се криеше някаква неповторима и трудно обяснима красота.
Бен се завъртя и погледна на югозапад. Към Пущинака. Сега вятърът отново налиташе изотзад. Грейката се издуваше и плющеше. Около осемстотин метра от правото течение на Канала бяха заградени с бетонни стени; по-нататък бетонът изчезваше и реката се плъзваше из Пущинака, който през зимата напомняше призрачно царство от заскрежени къпинаци и щръкнали голи клони.
На леда долу стоеше човек.
Бен се взря в него и помисли: Долу може и да има човек, но може ли да е облечен тъй, както ми се привижда? Невъзможно, нали?
Човекът беше облечен с нещо като сребристобял клоунски костюм. Мразовитият вятър развяваше широката дреха. На краката му имаше грамадни оранжеви обувки, в тон с пришитите отпред помпони. В едната си ръка стискаше снопче връвчици, над които се издигаше грозд разноцветни балони и когато Бен забеляза, че балоните се реят насреща му, чувството за нереалност го обзе още по-силно. Той затвори очи, разтърка ги и погледна отново. Балоните продължаваха да се реят насреща.
В главата му отекна гласът на мистър Фейзио: Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.
Халюцинация. Трябваше да е халюцинация или мираж, породен от някакъв нелеп атмосферен трик. На леда долу можеше да има човек; навярно имаше и теоретична възможност да е облечен в клоунски костюм. Но балоните не можеха да се реят към Бен, срещу вятъра. И все пак изглеждаше, че правят точно това.
Бен! — подвикна клоунът на леда. Бен си помисли, че гласът звучи само в съзнанието му, макар да имаше чувството, че го чува с ушите си. Искаш ли балонче, Бен?
В този глас имаше нещо тъй злокобно и страховито, че Бен искаше да хукне презглава към къщи, но краката му сякаш бяха залепнали за земята също като люлките в училищния двор.

Те се реят, Бен! Всички се реят! Вземи едно да опиташ!
Клоунът закрачи по леда на Канала към моста, където бе спрял Бен. Момчето го гледаше без да помръдва; гледаше тъй, както вцепенената птичка се взира в бавно приближаваща змия. Балоните би трябвало да се пукнат от лютия студ, ала не се пукаха; рееха се високо пред клоуна, макар че трябваше да се дърпат назад, към Пущинака… откъдето идваше зловещата твар, подсказа някаква частица от съзнанието на Бен.
Сетне Бен забеляза още нещо.
Гаснещият ден обливаше леда на Канала с розови отблясъци, ала клоунът не хвърляше сянка. Просто нямаше никаква сянка.
Тук ще ти хареса, Бен, каза клоунът. Вече беше толкова близо, че Бен чуваше тихото троп-троп на смешните му обувки по неравния лед. Тук ще ти хареса, обещавам, тук харесва на всички момченца и момиченца, които срещам, защото е като Острова на удоволствията от „Пинокио“ и Небивалата земя от „Питър Пан“; тук никога няма да пораснат, а всички дечурлига мечтаят за това! Хайде, ела! Ела да гледаш представления, да си вземеш балонче, да нахраниш слоновете, да се спускаш по голямата пързалка! О, ще ти хареса, Бен, и как само ще се рееш…
И независимо от страха Бен усети, че частица от душата му иска да си вземе балонче. Та кой друг ще има балон, дето се рее срещу вятъра? Кой изобщо е чувал за подобно нещо? Да… искаше балонче, искаше и да види лицето на клоуна, което в момента бе приведено към леда, сякаш за да се прикрие от свирепия вихър.
Какво ли би станало, ако точно в този миг сирената върху покрива на Общинската управа не бе възвестила, че е пет часа? Бен не знаеше… не искаше да знае. Важното бе, че сирената изсвири и леденият звук се вряза като удар на пикел в плътния зимен студ. Клоунът като че се стресна, надигна глава и Бен видя лицето му.
Мумията! О, Боже мой, това е мумията! — бе първата му мисъл, придружена от зашеметяващ ужас, който го застави да се вкопчи с все сила в парапета на моста, за да не припадне. Разбира се, това не беше мумията, не можеше да е мумията. О, знаеше, че има сума ти египетски мумии, но изпървом му бе хрумнало, че вижда оная мумия — прашното чудовище, изиграно от Борис Карлов във вехтия филм, който бе гледал по телевизията една късна вечер миналия месец.
Не, не беше оная мумия, не можеше да е тя, филмовите чудовища не са реални, всички го знаят, даже малките дечурлига. Но…
Това, по лицето на клоуна, не беше грим. Не беше и вълмо от обикновени бинтове. Вярно, имаше бинтове, предимно около шията и китките му, и вятърът ги развяваше назад, но сега Бен виждаше лицето на клоуна съвършено отчетливо. То бе прорязано от дълбоки бръчки, кожата напомняше жестоко смачкана пергаментова маска, под чиито олющени бузи се крие съсухрена плът. Върху челото му зееше широка пукнатина, ала отвътре не протичаше и капчица кръв. Ухилените мъртвешки устни разкриваха мрачна паст, където зъбите стърчаха като надгробни камъни. Венците бяха разядени и черни. Очите не се различаваха, но нещо блестеше дълбоко в катранените бездни на сбръчканите очни кухини — нещо като хладните скъпоценни камъни в очите на свещените египетски скарабеи. И макар вятърът да духаше срещу клоуна, Бен имаше чувството, че долавя дъха на канела и подправки, на прогнили погребални одежди, обработени с незнайни билки, на пясък и кръв — тъй древна кръв, че отдавна е засъхнала на ръждиви люспести петна…
— Тук долу всички се реем — изграчи клоунът-мумия и Бен осъзна в нов пристъп на ужас, че съществото някак се е добрало до моста, сега стои точно под него и посяга нагоре с крива, съсухрена ръка, от която се лющят дълги ивици кожа, а кокалчетата прозират като пожълтяла от древност слонова кост.
Почти безплътен показалец погали бомбето на обувката му. Вцепенението се изпари незабавно. Бен хукна към края на моста, а сирената продължаваше да отеква в ушите му и заглъхна едва когато момчето се озова отвъд. Трябваше да е мираж, трябваше. Клоунът просто не би могъл да пристигне дотук толкова бързо, само за десетината секунди на сигнала.
Но страхът не беше мираж, не бяха мираж и горещите сълзи, които бликаха от очите му и само след секунда замръзваха по вледенените детски бузи. Той бягаше, трополейки с подметки по тротоара, а зад гърба си чуваше как мумията продължава да се измъква от Канала, как вкаменените древни нокти дращят по желязо и престарелите сухожилия скърцат като несмазани панти. Чуваше как дъхът свисти като суховей напред-назад из сгърчените ноздри, в които е останала не повече влага, отколкото в тунелите под Хеопсовата пирамида. Долови мириса на пясък и подправки от погребалните одежди и разбра, че след миг върху плещите му ще се стоварят безплътни ръце, ъгловати като конструкциите, които изграждаше с детския си строителен комплект. Ще го завъртят и той ще се вгледа в ухиленото сбръчкано лице. Мъртвешкият дъх ще го обгърне като пълноводна река. Мрачните очни кухини с мъждиво зарево в дълбините ще се сведат над него. Беззъбата уста ще зейне и Бен ще си получи балончето. О, да. Ще си получи всички балончета на света.
Но когато стигна до ъгъла на своята улица разплакан и задъхан, с безумно подскачащо в гърдите сърце, когато най-сетне се озърна през рамо, улицата бе пуста. Сводестият мост с ниски бетонни подпори и старомоден паваж също бе пуст. Оттук не можеше да види Канала, но усещаше, че дори и да можеше, не би забелязал нищо. Не; ако мумията не беше халюцинация или мираж, ако беше реална, щеше да дебне отдолу под моста — като трола в приказката за трите сърдити козлета.
Отдолу. Скрита отдолу.
Бен побърза към къщи, като се озърташе на всяка крачка додето вратата се захлопна зад гърба му и щракането на ключалката го увери, че е в безопасност. Обясни на майка си — тя беше ужасно изтощена от тежкия работен ден във фабриката и всъщност почти не бе забелязала отсъствието му — че е помагал на мисис Дъглас да преброи учебниците. После седна да вечеря — юфка и остатъци от неделната пуйка. На два пъти си поиска допълнително и с всяка нова порция мумията му се струваше все по-далечна и измислена. Не беше реална, такива неща не могат да бъдат реални, те оживяват само в късните телевизионни предавания или в съботните утринни прожекции, когато с малко повечко късмет можеш за четвърт долар да изгледаш два филма, а ако имаш още четвърт долар, можеш да си купиш цяла камара пуканки.
Не, не бяха реални. Чудовищата от телевизията, киното и комиксите не съществуваха в действителност. Освен ако си легнеш, а сънят не идва; освен ако излапаш и последните четири късчета шоколад, обвити в станиол и сложени под възглавницата като талисман против страховитите нощни чародейства; освен ако самото легло се превърне в тресавище от злокобни сънища, а навън вятърът вие и не смееш да погледнеш към прозореца, защото там може да има лице, прастаро ухилено лице, което не е изгнило, а просто се е съсухрило като ланско листо и очите му крият лъскави диаманти дълбоко в мрачните си кухини; освен ако зърнеш проядена костелива ръка, стиснала грозд балони: Ела да гледаш представления, да си вземеш балонче, да нахраниш слоновете, да се спускаш по голямата пързалка! Бен, о, Бен, как само ще се рееш…

12.
Бен се събуди със задъхан стон, все още обгърнат от съня за мумията, стреснат от гъстия вибриращ мрак наоколо. Подскочи, коренът престана да го подпира и ядосано го сръчка в гърба.
Зърна светлина и запълзя към нея. Озова се под лъчите на следобедното слънце, сред речния ромон и всичко си дойде на мястото. Не беше зима, а лято. Мумията не го бе отнесла в потайната си гробница; просто самичък се бе укрил от големите момчета в песъчливата яма под наклоненото дърво. Намираше се сред Пущинака. Хенри и приятелчетата му бяха потеглили безславно към града, след като си изкараха яда върху децата край реката, защото не бяха успели да открият Бен и да се окичат с бойни подвизи. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.
Бен унило огледа изподраните си дрехи. Голямо конско щеше да падне като се прибере у дома.
Беше поспал тъкмо колкото да се вдърви. Спусна се по стръмния бряг и закрачи покрай течението, като се мръщеше при всяка стъпка. Цял беше в синини и рани; имаше чувството, че в мускулите му някой барабани върху натрошено стъкло. По всеки квадратен сантиметър открита кожа бе засъхнала или все още засъхваше кървава корица. Момчетата с бента сигурно са си тръгнали, утеши се той. Не знаеше колко е спал, но дори да бе само половин час, срещата с бандата на Хенри навярно бе убедила Денброу и приятеля му, че ще е по-здравословно да се преселят нейде надалеч — например в Тимбукту.
Стиснал зъби, Бен упорито куцукаше напред, защото разбираше, че върнат ли се големите момчета, не ще има шанса да им избяга повторно. Всъщност вече почти не се вълнуваше.
Заобиколи близкия речен завой и спря за миг, гледайки право напред. Строителите на бента все още бяха тук. Единият наистина се оказа Бил Пелтека. Той бе коленичил до приятелчето си, което седеше, подпряно на отвесния бряг. Главата на второто момче беше отметната назад и адамовата му ябълка стърчеше като триъгълен чеп. Две струйки засъхнала кръв се спускаха от носа му по брадичката и шията. Пръстите на едната му ръка безсилно стискаха нещо бяло.
Бил Пелтека стреснато се озърна и видя неподвижния Бен. А Бен с ужас разбра, че нещо много лошо е сполетяло седналото момче; личеше, че Денброу е изплашен до смърт. Няма ли най-сетне да свърши този ден? — помисли си той с безпомощно отчаяние.
— Ще мо-мо-можеш ли да ми п-п-помогнеш? — запита Бил Денброу. — И-и-и-инх-х-халаторът му е п-п-празен. Мисля, че м-може да…
Лицето му застина, почервеня. Той се вкопчи в думата и взе да заеква като картечница. От устните му хвърчеше слюнка и трябваше почти тридесет секунди да повтаря „у-у-у-у“, докато Бен осъзна какво се мъчи да каже — че другото момче може да умре.

Пета глава
Бил Денброу се надбягва с дявола — I
1.
Бил Денброу си мисли: По дяволите, та аз летя едва ли не в космоса; все едно, че съм седнал в артилерийски снаряд.
Макар и съвършено вярна, тази мисъл не му се струва твърде успокоителна. Честно казано, през първия час след излитането на „Конкорд“ (а може би „изстрелване“ е по-точната дума) е трябвало да се пребори с лек пристъп на клаустрофобия. Самолетът е тесен — обезпокоително тесен. Обядът е просто превъзходен, но докато го сервират, стюардесите са принудени да се въртят и да приклякат, за да се справят криво-ляво с работата; приличат на гимнастическа трупа. Гледката на мъчителните им усилия отчасти лишава Бил от апетит, но съседът му по кресло не изглежда особено развълнуван.
Съседът го дразни. Той е шишкав и нечистоплътен, напръскал се е с нещо, което мирише на одеколон „Тед Лапидъс“, но ароматът не скрива характерния дъх на мръсотия и пот. Не обръща особено внимание и на левия си лакът, който от време на време с глух удар се врязва в ребрата на Бил.
Бил все не може да откъсне очи от електронния циферблат в предния край на салона. Цифрите показват колко бързо се движи този английски снаряд. В момента „Конкорд“ е достигнал обичайната си скорост, малко над Мах 2. Бил вади химикалка от джобчето на ризата си и натиска с нея бутоните на часовника-компютър, подарък от Одра за миналата Коледа. Ако циферблатът не греши — а Бил няма съвършено никакъв повод да го подозира в неточност — излиза, че се носят напред с тридесет километра в минута. Пита се защо ли му трябваше да го знае.
Прозорчето е мъничко и дебело като илюминатор на космическа капсула „Мъркюри“ и небето зад него изглежда не синьо, а мътно и пурпурно като в късна привечер, макар че още е пладне. Там, където се срещат морето и небосводът, линията на хоризонта е леко заоблена. Ето ме тук, мисли си Бил, седя с чаша Блъди Мери в ръката, някакъв мръсен дебелак ме ръчка с лакът, а аз наблюдавам със собствените си очи, че Земята е кръгла.
Той се усмихва лекичко и си мисли, че човек, който спокойно възприема подобна ситуация, не би трябвало да се бои от нищо. Ала все пак се бои — и то не от факта, че лети с тридесет километра в минута, защитен само от тясната крехка черупка. Усеща едва ли не физически как Дери връхлита върху него. Да, това е най-точната дума. Независимо от тридесетте километра в минута, той има чувството, че седи напълно неподвижно, а Дери връхлита върху него като някакъв огромен хищник, който дълго е дебнал в засада и най-сетне изскача от укритието. Дери, ах, Дери! Да напишем ли ода за Дери? Но за какво точно? За вонята на фабриките и реките? За достолепния покой на зелените улици? За библиотеката? За Водонапорната кула? За Баси парк? За началното училище?
За Пущинака?
В главата му лумват светлини, грамадни сценични прожектори. Сякаш цели двадесет и седем години е седял в сумрачна театрална зала, очаквайки нещо да се случи и ето че то най-сетне започва. Ала сцената, която се разкрива част по част и прожектор по прожектор, не е някаква безобидна комедия от типа на „Арсеник и стари дантели“; за Бил Денброу тя е по-скоро като „Кабинетът на доктор Калигари“.
Всички разкази, които съм написал, мисли той с глуповато удивление. Всички романи. Та те произхождат все от Дери; Дери е техният извор. Те идват от онова далечно лято и от предишната есен, когато загина Джордж. Толкова много журналисти са ми задавали ТОЗИ ВЪПРОС… а аз съм отговарял погрешно.
Дебелакът отново го сръчква с лакът и той разлива част от питието. Отваря уста да каже нещо, но решава да премълчи.
Разбира се, ТОЗИ ВЪПРОС е: „Откъде черпите идеи?“ Бил предполага, че всички писатели са принудени да дават отговора — или поне да се преструват, че го дават — поне по два пъти седмично, но човек като него, който си изкарва хляба с писане за нереални и абсолютно невъзможни неща, трябва да отговаря — или да се преструва — много по-често.
„Всички писатели си имат личен тръбопровод надолу към подсъзнанието — казва най-често той, премълчавайки, че от година на година все по-дълбоко се съмнява дали изобщо съществува нещо, наречено подсъзнание. — Но навярно за да пише разкази на ужаса, мъжът или жената трябва да притежава тръбопровод, проникващ още по-дълбоко… в под-подсъзнанието, ако приемете този израз.“
Елегантен отговор, не ще и дума, само че Бил никога не е вярвал в него. Подсъзнание ли? Е, да, там долу наистина има нещо, но Бил смята, че хората вдигат прекалено много шум около тази скромна функция, която може да се сравни с насълзяването на окото от попаднала в него песъчинка или с пръднята след обилна вечеря. Втората метафора навярно е по-добра, само че няма начин да кажеш на журналистите, че лично за тебе разни явления от типа на сънища, смътни копнежи и предчувствия се свеждат до най-обикновени духовни пръдни. Те явно се нуждаят от нещо, всички ония журналисти с бележници и японски касетофончета в ръцете, а Бил е готов да им помогне от сърце. Знае, че писането е тежка работа, адски тежка работа. Няма смисъл да я прави още по-тежка, казвайки: „Драги мой, със същия успех можеш да ме запиташ кой е нарязал сиренето. Хайде да свършваме.“
Сега той си мисли: Винаги, даже още преди обаждането на Майк, си знаел, че те задават погрешен въпрос; а вече знаеш и какъв е верният въпрос. Не откъде черпиш идеите, а защо ги черпиш. Вярно, има тръбопровод, но той не идва нито от Фройдовия, нито от Юнговия вариант на подсъзнанието; няма дълбока дренажна система на човешкия ум, няма потайни подземия, претъпкани с морлоци, които чакат своя час, за да изскочат навън. На другия край на тръбопровода е само Дери. Просто Дери. И…
… и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?
Той рязко трепва и този път неговият лакът се забива дълбоко в ребрата на тлъстия съсед.
— По-внимателно, братче — подхвърля дебелакът. — Тясно е, сам виждаш.
— Като спреш да ме ръчкаш с твоя, и аз ще спра да те ръ-ръчкам с м-моя.
Дебелакът го оглежда с кисело недоумение, сякаш иска да запита какво става, по дяволите. Бил просто се втренчва насреща му, докато накрая онзи промърморва нещо и извръща глава.
Кой е тук?
Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?
Той пак надзърта през прозореца и мисли: Ние се надбягваме с дявола.
По ръцете и шията му полазват мравки. Той пресушава чашата на един дъх. Лумнал е още един от грамадните прожектори.
Силвър. Неговият велосипед. Така го бе кръстил, като коня на Самотния Рейнджър. Грамаден германски велосипед със седемдесет сантиметрови колела. „Ще се претрепеш с това чудо, Били“ — каза баща му, но без особена тревога в гласа. Той като че не се вълнуваше от нищо след гибелта на Джордж. Преди това беше строг. Справедлив, но строг. А след нещастието гледаше всичко през пръсти. Можеше да говори като баща, да се държи като баща, но си оставаше само с говора и държанието. Сякаш все се ослушваше да чуе кога ще си дойде Джордж.
За пръв път Бил видя велосипеда през витрината на магазина „Коло-мото-дюкянче“ на Сентър стрийт. Беше се подпрял унило на стойката — грамаден, по-грамаден от всички други, грапаво мътен сред лъскавото им стадо, ъгловат там, където другите бяха заоблени, заоблен там, където те бяха прави. Върху предното колело висеше табелка:
НА СТАРО
предложете цена
Всъщност в крайна сметка Бил просто влезе и собственикът му предложи цена, а той я прие — не би могъл да се пазари с човека от „Коло-мото-дюкянчето“ даже ако животът му зависеше от това, пък и посочената цена — двадесет и четири долара — изглеждаше съвсем почтена, едва ли не великодушна. Заплати Силвър с парите, които бе събирал през последните седем-осем месеца — пари за рождения ден, за Коледа, дребни възнаграждения за косенето на тревата пред къщи. Заглеждаше се по този велосипед още от Деня на благодарността. А когато снегът взе да се топи, Бил най-сетне връчи парите на продавача и подкара Силвър към дома. Чувствуваше се някак странно, защото до миналата година почти не му бе идвало на ум да си купи колело. Идеята сякаш му бе хрумнала изведнъж, може би в някой от безкрайните дни след смъртта на Джордж. След убийството.
Отначало Бил наистина едва не се претрепа. Първото яхване на Силвър приключи с умишлено падане, за да не се вреже в дъсчената ограда на края на улица Кошут (боеше се не толкова от сблъсъка, колкото от възможността да пробие оградата и да падне в Пущинака от двайсет метра височина). Онзи път му се размина с десетсантиметрова рана на лявата ръка. Има-няма седмица подир това спирачките му отказаха и той профуча с петдесетина километра в час през кръстовището на Уичъм и Джаксън стрийт — малко момченце, яхнало прашносив велосипеден мастодонт (Силвър можеше да бъде наречен сребрист само с енергични усилия на развинтеното детско въображение), по чиито предни и задни спици трещят като картечници здраво закрепени игрални карти — и ако в този миг се бе задала кола, Бил непременно щеше да замирише на пръст. Като Джорджи.
С идването на пролетта той овладяваше Силвър малко по малко. По онова време нито майка му нито баща му забеляза, че момчето всеки миг може да си строши главата. Предполагаше, че след първите няколко дни изобщо са престанали да обръщат внимание на велосипеда — за тях той беше просто вехта бракма с олющена боя, която в дъждовно време стоеше подпряна край стената на гаража.
Ала Силвър бе много повече от някаква си прашна вехта бракма. Нямаше вид, но летеше като вятър. Единственият истински приятел на Бил се казваше Еди Каспбрак и страшно си падаше по техниката. Той го научи как да оправи Силвър — кои болтове да стегне и да ги проверява редовно, къде да смазва зъбчатките, как да затегне веригата, как да сложи лепенка, ако спука гума.
„Трябва да му теглиш една боя“ — бе казал веднъж Еди, но Бил не желаеше да боядисва Силвър. Без сам да знае защо, той искаше да остави велосипеда такъв, какъвто си е. Колелото изглеждаше съвсем раздрънкано, сякаш някое небрежно хлапе редовно го е зарязвало под дъжда, и от пръв поглед човек очакваше цялото да се тресе, всичко по него да скърца, предавките да заяждат. Да, изглеждаше раздрънкано, но се носеше като вятър. Можеше…
— Можеше да надбяга и дявола — изрича той на глас и се разсмива. Дебелият съсед го поглежда втренчено; това е същият протяжен смях, който неотдавна накара Одра да изтръпне.
Да, изглеждаше скапана машинария с олющена боя, старомоден багажник над задното колело и антична тромба с черна гумена топка, затегната навеки за кормилото с ръждив болт колкото бебешко юмруче. Съвсем скапана.
Но летеше ли Силвър? Летеше ли? Божичко!
И добре че летеше, адски добре, защото тъкмо Силвър спаси живота на Бил Денброу през четвъртата юнска седмица на 1958 година — седмицата след първата му среща с Бен Ханском, седмицата след като тримата с Бен и Еди построиха бента, седмицата в която Бен, Ричи Тозиър по прякор „Мръсната уста“ и Бевърли Марш дотичаха в Пущинака след съботната сутрешна кинопрожекция. В деня, когато Силвър спаси живота на Бил, Ричи седеше отзад на багажника… тъй че колелото навярно бе спасило и него. Да, спомняше си и къщата, от която бягаха. Отлично си я спомняше. Проклетата къща на Нийбълт стрийт.
В онзи ден караше тъй, сякаш сам дяволът го гонеше по петите, о, да, ясна работа, ами че то си беше точно така. Някакъв дявол с лъскави очи като сребърни монети върху клепачите на покойник. Някакъв дърт дявол с безброй кървави зъби в зиналата паст. Но всичко това бе станало по-късно. Ако в онзи ден Силвър ги бе спасил двамата с Ричи, то навярно бе спасил и живота на Еди Каспбрак в деня, когато срещнаха Бен край жалките останки от разрушения бент в Пущинака. Хенри Бауърс — който изглеждаше тъй, сякаш току-що излизаше от боклукчийски камион — бе размазал носа на Еди, а сетне астмата го налетя с пълна сила и инхалаторът се оказа празен. Тъй че и в онзи ден героят пак беше Силвър — верният спасител.
Бил Денброу, който вече почти седемнадесет години не е яхвал велосипед, поглежда към прозорчето на самолета — през 1958 година подобен самолет би изглеждал невероятен, дори направо немислим извън страниците на научно-фантастичните списания. Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — мисли си той и стиска клепачи, за да задържи внезапно бликналите горещи сълзи.
Какво ли е станало със Силвър? Не помни. Тази част от сцената все още тъне в мрак; прожекторите тепърва ще блеснат натам. Може би няма значение. Може би има късмет, че е така.
Хай-йо.
Хай-йо, Силвър.
Хай-йо, Силвър,

2.
— НАПРЕЕЕД! — изкрещя той.
Вятърът отметна думите през рамото му като пърхащ копринен флаг. Тия думи излитаха звучно и мощно, с победоносен рев. Единствено те.
Настъпи педала по Канзас стрийт към центъра на градчето и отначало скоростта растеше бавно. Потеглеше ли веднъж, Силвър не си поплюваше, но да го подкараш беше работа и половина. Набирайки скорост, сивият велосипед представляваше изумителна гледка, досущ като грамаден самолет, който се засилва по пистата. Изпървом просто не можеш да повярваш, че такава тромава машинария някога ще се отдели от земята — идеята е абсурдна. Но сетне виждаш сянката под него и преди още да се зачудиш дали не е мираж, сянката изостава далече назад, а самолетът е във въздуха и прорязва синевата, строен и изящен като мечта в безметежен ум.
Такъв бе Силвър.
Отпред се зададе неголямо надолнище и Бил завъртя педалите още по-живо, заподскача нагоре-надолу, изправен над рамката на велосипеда. Много бързо се бе научил — след два-три удара на същата тази рамка по най-болезненото за едно момче място — че преди да яхне Силвър трябва да си придърпа гащетата колкото може по-нагоре. Наблюдавайки действието, по-късно през това лято Ричи щеше да каже: Бил го прави, защото мисли, че някой ден може да навъди челяд. Не ми се види много умна идея, ама — ехей! — какво толкова, може пък дечурлигата да се метнат на жена му.
Двамата с Еди бяха свалили седалката до най-ниското възможно положение и сега тя го блъскаше в кръста при всяко завъртане на педалите. Една жена, която плевеше цветните лехи пред дома си, засенчи очи с длан и се загледа подир него. Поусмихна се. Някога бе видяла маймуна да кара колело в цирка на Барнъм и Бейли — момчето с грамадния велосипед приличаше на нея. Току-виж се претрепало някъде, помисли тя докато се привеждаше над лехите. Прекалено е дребно за такова колело. Но реши, че не е нейна работа.

3.
Бил благоразумно реши да не спори когато големите момчета изскочиха от храстите като разярени ловци по дирите на звяр, който вече е разкъсал един от тях. Еди обаче побърза да си отвори устата и Хенри си изкара яда върху него.
Бил ги познаваше много добре — Хенри, Бълвоча и Виктор се славеха като най-големите хулигани в началното училище. На два-три пъти бяха пердашили едно от приятелчетата на Бил, Ричи Тозиър. Според него и самият Ричи си беше виновен донякъде; не случайно го наричаха Мръсната уста.
Веднъж през април Ричи подметна нещо за яките им, докато славната тройка пресичаше училищния двор. Яките бяха вдигнати, като на Вик Мороу в „Ученическа джунгла“. Бил, който седеше край сградата и безгрижно подхвърляше камъчета, не схвана точния смисъл на коментара. Хенри и приятелите му също… но колкото чуха им стигаше, за да се запътят към Ричи. Бил предположи, че момчето е искало да подметне забележката съвсем тихичко. Лошото бе, че Ричи изобщо не можеше да говори тихичко.
— Какво рече, ситна очиларко? — заинтересува се Виктор Крис.
— Нищо не съм рекъл — отвърна Ричи и това опровержение (плюс напълно оправданият израз на отчаяние и ужас по лицето му) би приключило цялата история. Само че устата на Ричи беше като полуопитомен жребец, който понякога съвсем безпричинно се впуска в галоп. Ненадейно от нея излетя: — Трябва да си изринеш калта от ушите, мой чорап. Да ти услужа ли с динамит?
Няколко секунди тримата гледаха смаяно, сетне го погнаха. Седнал край сградата, Бил стана безмълвен свидетел на цялата неравна надпревара — от старта до неминуемия финал. Нямаше смисъл да се меси; тримата галфони с радост биха натупали още едно момче след добрата загрявка.
Ричи тичаше диагонално през детската площадка, прескачаше ниските люлки, лъкатушеше сред по-високите и чак когато налетя върху металната мрежа между училищния двор и съседния парк, осъзна, че е попаднал в задънена улица. Опита да се прекатери, като отчаяно се вкопчваше в мрежата с пръсти и с връхчетата на гуменките и вече наближаваше върха, когато Хенри и Виктор Крис го докопаха — Хенри за якето, а Виктор за дъното на джинсите. Докато го откъсваха от оградата, Ричи се разпищя. После грохна по гръб на асфалта. Очилата му отхвръкнаха. Посегна към тях, но Бълвоча Хъгинс ги ритна и затова цяло лято едната им дръжка беше залепена с лейкопласт.
Бил болезнено сбръчка лице и побърза да мине от другата страна на сградата. Бе забелязал една от преподавателките в четвърти клас, мисис Моран, да тича към местопроизшествието, но знаеше, че ония ще имат време да спипат жертвата и додето учителката успее да се намеси, Ричи вече ще плаче с пълна сила. Рев-рев-ревльо, глей го ревливото бебе!
Бил сравнително рядко се спречкваше с тройката. Естествено, ония си правеха майтап със заекването му. Понякога шегите им преминаваха в жестокост; в един дъждовен ден, когато трябваше да обядват в гимнастическия салон, Бълвоча Хъгинс събори тенекиената кутия на Бил и я смаза с няколко удара на войнишкия си ботуш, превръщайки обяда му в пихтия.
— О-о-олеле Божке! — провикна се Бълвоча с подигравателен ужас, закривайки лицето си с длани. — И-и-извинявай за м-м-манджата, ска-ска-скапаняко!
И той се отправи с широка крачка към коридора, където Виктор Крис се подпираше на чешмичката пред момчешката съблекалня и се превиваше от смях с риск да си докара херния. Е, не беше чак толкова зле; Бил си изкрънка от Еди Каспбрак половин пудинг, а Ричи охотно се раздели с едно твърдо сварено яйце — драйфало му се от тия яйца, заяви той, а пък майка му през ден ги тъпчела в кутията.
Но във всеки случай не биваше да им се изпречваш на пътя, а за целта трябваше да бъдеш по-тих от тревата.
Еди забрави правилата и затова му размазаха физиономията.
Докато големите момчета слизаха надолу и прегазваха реката, той не изглеждаше много зле, макар че носът му течеше като чешма. Когато съвсем си накваси кърпата с кръв, Бил му подаде своята, после го накара да сложи ръка на врата си и да отметне глава назад. Спомняше си, че майка му караше Джорджи да прави така, защото понякога му течеше кръв…
О, колко болезнен бе споменът за Джордж.
Най-сетне стихна и последният звук от провирането на стадото дангалаци през Пущинака, носът на Еди постепенно засъхна — и чак тогава дойде ред на астмата. Той взе да се задъхва, пръстите му немощно се разтваряха и свиваха, а диханието едва-едва свистеше и пърхаше в гърлото му.
— По дяволите! — изпъшка Еди. — Астма! Божичко!
Той заопипва с треперещи ръце за инхалатора и най-сетне го измъкна от джоба си. Приличаше на шишенце препарат за миене на прозорци с пръскалка отгоре. Еди пъхна пръскалката в устата си и натисна спусъка.
— По-добре ли си? — тревожно запита Бил.
— Не. Празен е.
И Еди се втренчи в Бил с разширени от ужас очи, които сякаш говореха: Загазих, Бил! Загазих!
Празният инхалатор се търкулна от пръстите му. Реката продължаваше да ромоли, без да се интересува дали Еди Каспбрак ще диша или не. През главата на Бил прелетя нелепата мисъл, че дангалаците имаха право — бентът си беше детинска работа. Но нали се забавляваха, дявол да го вземе. Изведнъж в гърдите му пламна глуха ярост, че всичко трябваше да свърши така.
— Н-не се па-па-панирай, Е-еди — каза той.
Около четиридесет минути седя край Еди с надеждата, че астмата всеки миг ще отстъпи, ала постепенно го обземаше безпокойство. Когато се появи Бен Ханском, безпокойството вече бе прераснало в истински страх. Пристъпът не само че не отслабваше, но и се влошаваше. А до аптеката на Сентър стрийт, откъдето Еди си взимаше лекарства, имаше почти пет километра. Ами ако изтичаше дотам и на връщане завареше Еди в безсъзнание? В безсъзнание или
(без глупости моля те недей да мислиш такива работи)
или дори мъртъв, безмилостно настоя мисълта.
(като Джорджи мъртъв като Джорджи)
Не ставай тъпак! Няма да умре!
Да, навярно нямаше да умре. Но какво щеше да прави, ако на връщане завареше Еди в скалична смърт? Бил знаеше всичко за скаличната смърт; сам се бе досетил, че думата е измислена от сърфистите в Хавай, дето се носят върху приливните вълни и вечно внимават да не изхвръкнат на някоя скала. Нормално — в края на краищата, какво друго е скаличната смърт, освен грамадна вълна, която ти грабва мозъка и го запокитва върху скалите? В разните докторски сериали от типа на „Бен Кейси“ хората редовно изпадаха в скалична смърт и понякога си оставаха там въпреки всички ядосани крясъци на главния герой.
И затова той седеше до Еди, макар да знаеше, че с това не му помага, че трябва да бърза към аптеката, ала просто нямаше сили да го напусне. Някаква неразумна, суеверна частица от съзнанието му беше уверена, че щом обърне гръб, Еди тутакси ще изпадне в скалична смърт. После се огледа нагоре по течението и видя неподвижния Бен Ханском. Разбира се, Бил знаеше кой е това; макар и печална, славата на най-дебело момче в цялото училище си остава слава. Бен учеше в другия пети клас. Понякога Бил го виждаше в междучасията да стои настрани — най-често в някое ъгълче — с книга в ръка и да нагъва закуска, която си носеше в торбичка с размерите на чувал за пране.
Щом го видя сега, Бил помисли, че Бен изглежда по-зле и от Хенри Бауърс. Невероятно, но факт. Трудно му бе даже да си представи през какви ли епични сражения са минали тия двама. Косата на Бен стърчеше на кални чорлави фитили. Пуловерът или анцугът — не личеше какво е било тази сутрин, но вече нямаше абсолютно никакво значение — приличаше на сплъстена дрипа, омазана с гнусна смес от кръв и трева. Джинсите му бяха раздрани до коленете.
Бен срещна погледа на Бил и боязливо отстъпи назад.
— Не-не-не-е-дей да б-б-бягаш! — извика Бил и вдигна ръце с дланите напред, за да покаже, че не замисля нищо лошо. — Т-т-трябва ни пъ-пъ-помощ.
Продължавайки да го гледа боязливо, Бен пристъпи напред. Куцаше ужасно, сякаш и двата му крака бяха изкълчени.
— Отидоха ли си? Бауърс и останалите, искам да кажа.
— Дъ-дъ-да — отвърна Бил. — Слушай, ще мо-о-жеш ли да постоиш при моя п-п-приятел докато му донеса ле-ле-е-карството? Той е болен от а-а-а-а…
— Астма ли?
Бил кимна.
Бен се приближи към останките от бента и с болезнено пъшкане коленичи до Еди, който лежеше по гръб с полузатворени очи и отчаяно се мъчеше да диша.
— Кой го удари? — запита Бен след дълго мълчание. Надигна глава и Бил видя по лицето на дебелото момче същия безпомощен гняв, който сам бе изпитал преди малко. — Хенри Бауърс ли беше?
Бен кимна отново.
— Така си и мислех. Дадено, бягай. Аз ще стоя при него.
— Бла-бла-благодаря.
— О, няма защо да ми благодариш — каза Бен. — Ако искаш да знеш, аз съм виновен, задето ви се натресоха на главите. Бягай. И по-бързичко, че за вечеря трябва да съм си у дома.
Бил хукна без повече приказки. Искаше му се да каже на Бен да не го взима присърце — нямаше вина за станалото, както и Еди нямаше вина, че допусна глупостта да се раздрънка. Типове като Хенри и приятелите му бяха природно бедствие, което само чака удобен момент, за да се разрази; в детския свят те заемаха мястото на смерчовете, наводненията и градушките. Искаше да каже всичко това, но в момента беше зациклил толкова зле, че подобна реч щеше да му отнеме поне двайсет минути, а дотогава Еди можеше да изпадне в скалична смърт (и това бе научил от „Бен Кейси“ — човек не попада, а изпада в скалична смърт).
Втурна се надолу по течението и само веднъж погледна назад. Видя как Бен Ханском с мрачна решителност събира камъни край водата. За момент Бил се зачуди защо ли го прави, после разбра. Складираше боеприпаси. За в случай, че ония се върнат.

4.
Пущинакът нямаше тайни за Бил. Цяла пролет бе играл тук, понякога с Ричи, понякога сам, а най-често с Еди. В никакъв случай не можеше да каже, че е изследвал цялата територия, но знаеше как да се добере от Кендъскиг до Канзас стрийт и в момента правеше тъкмо това. Излезе край дървения мост, по който Канзас стрийт пресичаше едно от безименните поточета, извиращи от градската дренажна система, за да се влеят долу в реката. Силвър го чакаше под моста, вързан с канап за една от подпорите, за да не му се мокрят гумите.
Бил размота канапа, натъпка го в пазвата си и с нечовешки усилия помъкна велосипеда нагоре към тротоара, при което се изпоти, задъха и на два пъти тупна по задник.
Ала най-сетне улицата бе достигната. Бил преметна крак над високата рамка.
И както винаги, щом възседна Силвър, той се преобрази.

5.
— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!
Думите отекнаха по-басово от нормалния му глас — в тях се долавяше едва ли не гласът на мъжа, в който щеше да се превърне след време. Силвър бавно набираше скорост и същевременно се засилваше плющенето на игралните карти, закрепени по спиците с щипки за пране. Бил стоеше прав върху педалите, стиснал здраво кормилото с китките навътре. Приличаше на човек, който се напъва да вдигне непосилна тежест. Жилите по врата му се изпъваха като въжета. Вените по слепоочията му пулсираха. Разтрепераните му устни се кривяха надолу в мъчителна гримаса докато той водеше познатата битка срещу масата и инерцията, напрягайки сетни сили, за да подкара Силвър.
И както винаги, резултатът си струваше труда.
Силвър ускори ход. Къщите вече не пъплеха, а плавно прелитаха наоколо. Отляво, където Канзас пресичаше Джаксън стрийт, освободеният Кендъскиг се преливаше в Канала. Отвъд кръстопътя Канзас стрийт слизаше стръмно към Сентър стрийт и главната улица — там бе деловият квартал на Дери.
Тук улиците се пресичаха начесто, но всички стопове даваха предимство на Бил, а колкото до възможността в един прекрасен ден някой водач да профучи покрай знака и да го размаже на кървава пихтия върху асфалта — и през ум не му минаваше подобно нещо. Пък и едва ли щеше да промени поведението си. Би могъл да го стори в по-ранен или по-късен етап от своя живот, но сегашната пролет и ранното лято бяха за него странно, буреносно време. Бен би се изумил, ако някой го запиташе дали е самотен; Бил също тъй би се изумил, ако някой го запиташе дали не си играе със смъртта. Ра-ра-разбира се, ч-ч-че не! — би отвърнал той незабавно (и с възмущение), ала това не променяше факта, че със затоплянето на времето спусканията му към центъра по Канзас стрийт все по-силно наподобяваха атака на японски камикадзе.
Тази отсечка от Канзас стрийт беше известна под името Горната миля. Бил я преодоля с максимална скорост, приведен над кормилото, за да намали съпротивлението на въздуха. С една ръка стискаше напуканата гумена топка на тромбата, за да предупреждава непредпазливите минувачи, а рижата му коса буйно се вееше назад. Плющенето на картите бе прераснало в монотонен рев. Мъчителната гримаса се превръщаше в широка идиотска усмивка. Жилищата отдясно отстъпиха място на стопански сгради (предимно складове и колбасарски работилници), замъглени от страховитата, но и опияняваща бързина. С крайчеца на окото си зърна отляво огнени отблясъци по водите на Канала.
— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — победоносно изкрещя той.
Силвър прелетя през първия бордюр и както ставаше почти винаги на това място, краката му се откъснаха от педалите. Сега се носеше по инерция, изцяло отдаден във властта на онова незнайно божество, което е поело неблагодарната задача да закриля малките момчета. Свърна по улицата, надхвърляйки навярно с двайсетина километра официално разрешената скорост от четиридесет километра в час.
Всичко оставаше зад гърба му — заекването, безжизнената болка в очите на баща му, докато се тутка с някаква работа из гаража, ужасяващата гледка на прашоното пиано със затворен капак в горната стая — прашно, защото майка му вече не свиреше. За последен път бе изсвирила три методистки химна преди погребението на Джордж. Джордж, който излиза под дъжда с жълтата си мушама, стиснал в ръка лъсналото от парафин книжно корабче; мистър Гарднър, който влиза след двадесет минути, носейки детското телце в окървавено одеяло; пронизителният писък на майка му. Тревогите изчезваха. Той беше Самотният рейнджър, беше Джон Уейн, беше Бо Дидли, беше въплъщение на всички свои кумири, а не някакво си хлапе, което плаче, бои се и иска да иде при мъ-мъ-мама.
Силвър летеше и Бил Пелтека летеше с него; ъгловатата им сянка ги гонеше по петите. Заедно профучаха по Горната миля сред трясъка на игралните карти. Бил отново настъпи педалите и завъртя с все сила; копнееше да се понесе още по-бързо, да достигне някаква въображаема скорост — не на звука, а на спомените — и да разкъса бариерата на страданието.
Хвърчеше стремглаво, приведен над кормилото; хвърчеше тъй, сякаш искаше да надбяга самия дявол.
Отсреща стремително се задаваше кръстовището на Канзас стрийт, Сентър стрийт и главната улица. Ужасно място с еднопосочно движение, противоречиви пътни знаци и светофари, които би трябвало да са синхронизирани, но не бяха. Според една миналогодишна уводна статия на „Дери нюз“, резултатът напомняше някаква сатанинска въртележка.
Както винаги, Бил бързо стрелна очи насам-натам, за да прецени движението и да открие пролуки. Ако сбъркаше в преценката — ако заекнеше, образно казано — отиваше право в болницата или в моргата.
Вряза се на червено в ленивия трафик, който задръстваше кръстовището и свърна надясно, за да избегне удара с грамаден вехт Буик. С един светкавичен поглед през рамо се увери, че средното платно е свободно. Пак погледна напред и видя, че след около пет секунди ще се размаже върху задницата на някакъв пикап, спрял насред пресечката, докато иззад волана плешив тип с физиономията на Айзенхауер протягаше шия навън да огледа пътните знаци и да разбере дали пък случайно не е поел по грешен път, който ще го откара нейде в Маями Бийч.
Дясното платно беше заето от междуградския автобус Дери-Бангор. Независимо от това Бил отби натам и с шейсет и пет километра в час профуча през пролуката между пикапа и автобуса. В последната секунда рязко изви глава като ентусиазиран войник при команда „Равнис“, за да спаси зъбите си от страничното огледало на пикапа. Горещите изгорели газове от ауспуха на автобуса нахлуха в гърлото му като глътка силен алкохол. Чу как едната ръкохватка с тъничко скърцане прорязва дълга бразда в лъскавия алуминий на шофьорската врата. За миг зърна лицето на самия шофьор, пребледняло като платно под каскетчето с надпис „Автобусна компания Хъдсън“. Човекът размахваше юмрук и крещеше нещо. Едва ли му честитеше рождения ден.
Три престарели дами пресичаха главната улица от Ню Ингланд Банк към „Всичко за нозете“. Чуха оглушителния трясък на игралните карти и се озърнаха. Челюстите им провиснаха от изумление, докато само на педя от тях прелиташе като мираж дребно момченце върху грамаден велосипед.
Най-лошата — но и най-добрата — част от пътуването вече отминаваше. Пак бе погледнал в лицето съвсем реалната възможност да загине и пак бе успял да извърне очи. Не бе попаднал под колелата на автобуса; не бе претрепал нито себе си, нито трите стари дами с техните пазарски чанти и чекове от Социалната осигуровка; не се бе размазал върху раздрънкания Додж на плешивия Айзенхауер. Отпред отново се зададе нагорнище и скоростта бавно гаснеше. А заедно с нея гаснеше и още нещо — о, нека го наречем желание, защо пък не? Всички мисли и спомени довтасваха изотзад — здрасти, Бил, ехей, без малко да те изпуснем за момент, но вече пак сме тука — догонваха го, катереха се по ризата, скачаха в ухото му и се хлъзваха към мозъка като хлапета по пързалка. Усещаше как хлътват по обичайните си места, как трескавите им телца се блъскат едно в друго. Уха! Ех-ха! Ето ни пак в главата на Бил! Я сега да си помислим за Джордж! Дадено! Кой ще започне?
Прекалено много мислиш, Бил.
Не… бедата не беше там. Лошото беше, че си въобразява прекалено много.
Зави по алеята Ричард и след малко излезе на Сентър стрийт. Караше бавно, усещайки как потта се стича по косата и гърба му. Спря пред аптеката, скочи от Силвър и влезе.

6.
Ако беше преди смъртта на Джордж, Бил би заговорил с мистър Кийн независимо от затрудненията. Аптекарят не спадаше към най-благите хора — поне така си мислеше Бил — но проявяваше търпение и не си правеше шеги. Ала сега заекването му съвсем се бе влошило, а се боеше, че ако не побърза, с Еди може да стане нещо страшно.
Затова щом мистър Кийн рече: „Здравей, Бил Денброу, с какво мога да ти бъда полезен?“, Бил грабна някаква рекламна диплянка за витамини, обърна я и надраска на гърба: Двамата с Еди Каспбрак играехме в Пущинака. Хвана го лош пристъп на хасма, искам да кажа, че едвам диша. Може ли да ми дадете лекарство за енхалатора?
Той бутна бележката по стъкления тезгях към мистър Кийн, който я прочете, взря се в тревожните сини очи на Бил и кимна.
— Разбира се. Чакай тук и не пипай където не ти е работа.
Мистър Кийн изчезна в задната стаичка, а Бил нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Аптекарят се забави само пет минути, но сякаш бе минала цяла вечност докато се завърна с пластмасова пръскалка в ръка. Подаде я на Бил, усмихна се и каза:
— Това ще оправи нещата.
— Бла-благодаря — каза Бил. — С-с-само че ня-а-а-мам пъ-пъ-пъ-пъ…
— Всичко е наред, момко. Мисис Каспбрак има открита сметка при мен. Просто ще добавя и това. Сигурен съм, че тя ще ти благодари за добрината.
Бил въздъхна от облекчение, благодари и изтича навън. Мистър Кийн излезе иззад тезгяха и се загледа подир него. Видя как Бил метна инхалатораа в кошницата за багаж и тромаво възседна велосипеда. Наистина ли може да кара такова грамадно колело? — зачуди се мистър Кийн. — Съмнявам се. Дълбоко се съмнявам.
Но хлапето на Денброу все пак успя някак да яхне колелото без да си строши главата и бавно подкара по улицата. Велосипедът, който приличаше на нечия шега с всички закони на механиката, застрашително залиташе настрани. Инхалаторът се подмяташе из кошницата.
Мистър Кийн се ухили под мустак. Ако можеше да зърне тази усмивка, Бил само би затвърдил мнението си, че мистър Кийн едва ли има шанс да се включи сред най-добродушните хора на тоя свят. Усмивката беше кисела — гримаса на човек, който е открил куп удивителни неща, ала сред тях почти нищо не прави чест на човешкия род. Да… щеше да добави лекарството против астма към сметката на Соня Каспбрак и както винаги тя щеше да се изненада — не с радост, а с подозрение — от ниската му цена. Другите лекарства са толкова скъпи, казваше тя. Мистър Кийн знаеше, че Соня Каспбрак спада към хората, според които нищо евтино не носи полза. Можеше да я оскубе колкото си ще с тоя „ХидрОкс Аерозол“ за детето и понякога се изкушаваше да го стори… но защо ли да злоупотребява с женската глупост? Не беше опрял до нейните пари.
Евтино? Ами да! „ХидрОкс Аерозол“ (върху всяко пластмасово шишенце имаше грижливо залепено етикетче с надпис: Да се прилага при необходимост) беше изумително евтин препарат, но дори мисис Каспбрак трябваше да признае, че независимо от това действува чудотворно върху астмата на нейния син. А беше евтин, защото не представляваше нищо друго освен съединение на водород и кислород плюс мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.
С други думи, лекарството на Еди се наричаше чиста вода.

7.
Обратният път му отне повече време, защото трябваше да кара по нанагорнището. На няколко пъти се наложи да слезе и да тика Силвър. Бил просто не разполагаше с необходимата мускулна сила, за да преодолее с велосипеда по-солиден наклон.
Когато прибра Силвър в укритието и хукна към реката, вече бе четири и десет. Из главата му се въртяха най-мрачни мисли. Онзи хлапак Ханском е зарязал Еди да умира в самота. Или пък хулиганите са се върнали да ги смажат от бой. Или… най-лошото… човекът, дето убива малки деца, може да е спипал единия или двамата. Както спипа Джордж.
Знаеше, че около убийствата се трупат купища клюки и фантазии. Може и да заекваше, но не беше глух — макар че понякога хората явно си мислеха точно това, защото Бил говореше само в краен случай. Някои смятаха, че убийството на брат му няма нищо общо с убийствата на Бети Рипсъм, Черил Ламоника, Матю Клемънтс и Вероника Гроган. Други твърдяха, че Джордж, Рипсъм и Ламоника са убити от един човек, а останалите двама са жертви на „подражател“. Третата версия бе, че момчетата са убити от един престъпник, а момичетата от друг.
Бил смяташе, че всички са убити от един човек… ако наистина беше човек. Понякога го обземаха съмнения. А понякога се питаше какви ли са всъщност чувствата му към Дери през това лято. Още ли не беше отминала горчивата вълна от гибелта на Джордж, както можеше да се предположи по пълното пренебрежение на родителите му — тъй дълбоко потопени в скръбта за по-малкия си син, та не забелязваха простия факт, че Бил все още е жив и може би страда? Взаимодействуваше ли това с другите убийства? Ами гласовете, които напоследък сякаш говореха, нашепваха в главата му (ала определено не бяха варианти на неговия глас, защото не заекваха — те бяха тихи, но уверени), съветваха го да върши едно и да избягва друго? Заради това ли Дери му се струваше някак променен? Някак заплашителен, осеян с неизследвани улици, които сякаш са загубили прежното очарование и зеят насреща сред злокобно безмълвие. Заради това ли някои лица изглеждаха потайни и боязливи?
Не знаеше, но вярваше — както вярваше, че убийствата са дело на една и съща зла сила — че Дери наистина се е променил и смъртта на брат му е възвестила началото на тази промяна. Мрачните предположения в главата му се пораждаха от спотаената идея, че сега в Дери може да се случи каквото и да било. Каквото и да било.
Но когато изскочи иззад последния завой, всичко изглеждаше тип-топ. Бен Ханском си беше на място, до Еди. Самият Еди вече седеше, с ръце в скута и клюмнала глава, макар че продължаваше да хъхри. Залязващото слънце хвърляше върху реката дълги зелени сенки.
— Леле братче, страшно си бърз — каза Бен и се изправи. — Чаках те най-рано след половин час.
— Имам бъ-бъ-бързо к-колело — отвърна Бил с нескрита гордост.
За миг двамата се спогледаха сдържано, предпазливо. После Бен плахо се усмихна и Бил отвърна на усмивката. Момчето може и да беше дебело, но изглеждаше свястно. Само голям куражлия можеше да стои тук, знаейки, че Хенри и компанията му навярно все още бродят наоколо.
Бил намигна на Еди, който го гледаше с неопределена благодарност.
— Г-г-готов си, Е-е-еди.
Подхвърли му инхалатора. Еди зяпна, пъхна пръскалката в устата си, дръпна спусъка и конвулсивно си пое дъх. После се облегна назад със затворени очи. Бен го гледаше загрижено.
— Божичко! Яката е закъсал, нали?
Бил кимна.
— По едно време бая се уплаших — тихо каза Бен. — Чудех се какво ще правя, ако изпадне в гърч или нещо подобно. Все опитвах да си припомня какво ни учиха през април в червенокръстките курсове. Сетих се само, че трябва да му пъхна клечка в устата, за да не си прехапе езика.
— Туй м-май беше за е-е-епилепсия.
— А? Да бе, сигурно си прав.
— К-к-както и да е, н-няма да има гъ-гъ-гърч — каза Бил. — Т-това ле-лекарство ще го о-о-оправи. Гле-гле-едай.
Мъчителното дишане на Еди постепенно затихваше. Той отвори очи и се взря в двамата.
— Благодаря, Бил. Тоя път ми беше спукана работата.
— Сигурно е започнало като ти размазаха носа, а? — запита Бен.
Еди печално се разсмя, стана и пъхна инхалатора в задния си джоб.
— Хич не ме беше еня за носа. Мислех си за мама.
— Ами? Сериозно? — Гласът на Бен звучеше изненадано, но ръката му се надигна и нервно заопипва парцаливия анцуг.
— Само да ми види кръвта по ризата и след пет секунди съм в спешното отделение.
— Защо? — запита Бен. — Нали спря? Божичко, помня как в детската градина едно момче падна от катерушката и си цепна носа. Откараха го в спешното, ама то беше защото кръвта не спираше.
— Т-тъй ли? — с интерес запита Бил. — Умря ли?
— Не, но лежа цяла седмица.
— Няма значение дали е спряло или не — унило каза Еди. — Все едно, ще ме отмъкне в болницата. Ще реши, че е счупен и някоя костичка може да ми влезе в мозъка или нещо от сорта.
— Ч-ч-че може ли да ти влезе кост в мо-мо-_мозъка_? — запита Бил. От седмици насам не бе водил толкова интересен разговор.
— Де да знам. Ако слушаш майка ми, всичко може да стане. — Еди отново се завъртя към Бен. — Мъкне ме в спешното по два пъти на месец. Мразя го онова място. Веднъж някакъв санитар рече, че трябва да й взимат наем. Направо й бръкна в здравето.
— Уха! — възкликна Бен. Реши, че майката на Еди трябва наистина да е смахната. Не усещаше, че вече и двете му ръце опипват останките от анцуга. — Защо не вземеш просто да се опънеш? Речи й: „Слушай, мамо, добре съм. Искам да си стоя у дома и да гледам «Морско преследване».“ Или нещо подобно.
— Оуууу — стреснато изстена Еди и замълча.
— Ти си Бен Х-х-х-ханском, н-нали? — запита Бил.
— Аха. Ти пък си Бил Денброу.
— Дъ-да. А това е Е-е-е-ех-е-е…
— Еди Каспбрак — обади се Еди. — Много мразя да ми пелтечиш името, Бил.
— Из-ви-винявай.
— Е, много се радвам, че ви срещнах — каза Бен.
Думите прозвучаха превзето и някак недодялано. Между трите момчета увисна тишина. Но те вече не се смущаваха от мълчанието. В този миг станаха приятели.
— Защо те гонеха ония диваци? — запита най-после Еди.
— Те ви-ви-винаги го-о-нят н-някого — каза Бил. — М-мразя ги тия к-курове сплескани.
За миг Бен занемя — най-вече от възхищение — като чу да се изрича онова, което майка му понякога наричаше Много Лоша Дума. През целия си живот не бе изговарял подобна дума, обаче миналата есен бе написал една (със съвсем ситни буквички) върху телефонен стълб.
— На контролните Бауърс се падна до мен — каза той, когато си възвърна дар-слово. — Искаше да препише от моята тетрадка. Не му дадох.
— Ти май се каниш да мреш млад, братко — възхитено възкликна Еди.
Бил Пелтека избухна в смях. Бен подозрително извърна глава, реши, че смехът не е насочен срещу него (макар сам да не знаеше откъде го разбра) и се ухили.
— Сигурно си прав — каза той. — Както и да е, сега Хенри ще трябва да ходи на лятно училище, затова тримата ме причакаха и стана тя каквато стана.
— Чу-чу-удя се к-как не са те у-у-убили — обади се Бил.
— Паднах от Канзас стрийт. По стръмното. — Бен се обърна към Еди. — Като стана дума за спешното отделение, може и да се срещнем там. Само да види майка ми как съм се разкрасил, тя ще ме вкара в болница.
Този път Бил и Еди се разкикотиха едновременно, а след кратко колебание и Бен се присъедини към тях. Веднага го заболя корем, но той продължаваше да се смее пискливо и малко истерично. Накрая не можа да се удържи на крака и глухият плясък, с който тупна по задник, предизвика нов взрив от веселие. Харесваше звънтенето на собствения си смях, преплетен със смеха на Бил и Еди. Никога до днес не бе чувал подобен звук: не просто задружен смях — с такова нещо се бе сблъсквал сума ти пъти — а задружен смях, в който се вплита и неговият глас.
Вдигна глава към Бил Денброу, погледите им се срещнаха и това бе достатъчно, за да прихнат отново.
Бил си пооправи панталона, вдигна яката на ризата си и закрачи прегърбен насам-натам с провлачена апашка походка. Гласът му стана глух и заплашителен:
— Ша та претрепя, момченце. На мен ли тия номера? Може и да съм тъп, ама съм голям. С тая куфалница орехи мога да троша. Мога да пикам оцет и да дрискам цимент. Казвам се Хубавеца Бауърс и да знайш, че тъдява из Дери аз съм голямата клечка.
Стиснал корема си с две ръце, Еди бе рухнал край потока, търкаляше се и виеше от смях. Бен седеше прегънат, с глава между коленете, и се кискаше като хиена; от очите му капеха сълзи, а под носа му провисваха дълги бели сополи.
Бил седна до тях и малко по малко тримата мирясаха.
— Обаче едно е добро — обади се Еди по някое време. — Щом Бауърс ще ходи на лятно училище, значи няма да се мярка насам.
— Често ли играете из Пущинака? — запита Бен.
До неотдавна подобна идея не би му хрумнала за нищо на света — знаеше каква репутация има Пущинакът — но след като бе попаднал тук, мястото съвсем не изглеждаше зле. Даже си беше много приятно на този полегат бряг, докато следобедът бавно отминаваше към здрача.
— А-а-ами д-да. Тук е с-спокойно. И н-най вече н-никой не ни за-за-закача. Щу-щу-щуреем к-както си щем. Във всеки случай Б-бауърс и дру-у-гите т-типове не идват н-насам.
— Само двамата с Еди ли?
— Ръ-ръ-ръ… — Бил тръсна глава. Бен си помисли, че когато заеква, лицето му става на топка като мокър парцал, и изведнъж се сети за нещо странно: докато имитираше Хенри Бауърс, Бил не бе заекнал нито веднъж. — Ричи! — изрева изведнъж Бил, после помълча и продължи по-спокойно. — О-обикновено идва и Ричи Т-тозиър. Само че д-днес трябваше с т-татко си да почиства та-та-та…
— Тавана — преведе Еди и метна камъче във водата. Пльок.
— Да, знам го Ричи — каза Бен. — Значи често идвате насам, а?
Идеята му се струваше пленителна и го изпълваше с безнадежден копнеж.
— Мъ-мъ-много често — отвърна Бил. — Що не д-д-дойдеш и ти у-у-у-утре? Дъ-дъ-двамата с Е-е-еди искахме да п-построим бе-бе-е-ент.
Бен отново онемя. Изумяваше го не толкова самото предложение, колкото простичката, естествена небрежност, с която бе подхвърлено.
— Може пък да измислим нещо друго — добави Еди. — С бента и без това хич не ни вървеше.
Бен се изправи и слезе до водата, изтупвайки праха от грамадните си бутове. Край двата бряга все още имаше купчинки преплетени клони, но течението бе отнесло всичко останало.
— Трябват ви дъски — каза Бен. — Намерете отнякъде дъски и ги сложете в редица… една срещу друга… като филии за сандвич.
Бил и Еди го гледаха озадачено. Бен се отпусна на коляно.
— Гледайте сега — каза той. — Дъските тук и тук. Забивате ги в дъното една срещу друга. Нали така? После, преди водата да ги отнесе, вие запълвате между тях с камъни и пясък…
— Нъ-нъ-ние — прекъсна го Бил.
— Ъ?
— Нъ-ние ще го направим.
— О — промълви Бен. Чувствуваше се (а бе сигурен, че и изглежда) безкрайно тъп. Но не му пукаше как изглежда, защото изведнъж го изпълни безгранично щастие. Изобщо не помнеше някога да е бил толкова щастлив. — Точно тъй. Ние. Както и да е, ако вие… ние… запълним между дъските с камъни и пясък, течението няма да ги отмие. Като се събере вода, предната дъска ще натисне камъните. След време задната дъска сигурно ще падне, обаче ако има трета дъска… гледайте сега.
Той взе клечица и бързо надраска нещо на пясъка. Бил и Еди Каспбрак се наведоха, оглеждайки с жив интерес следната картинка:

— Ти някога строил ли си бент? — запита Еди. В гласа му звучеше уважение, може би дори страхопочитание.
— Ами, къде ти.
— Тогава о-о-откъде знаеш, ч-че ще с-с-стане?
Бен озадачено се втренчи в Бил.
— Ясно е, че ще стане — каза той. — Защо не?
— Ама о-о-откъде зна-зна-_знаеш_? — настоя Бил. По тона му Бен усети, че това не е подигравателно недоверие, а искрен интерес. — К-к-как го разбра?
— Просто знам — каза Бен.
Сякаш за да се увери сам, той сведе очи към рисунката на пясъка. Никога през живота си не бе виждал как се изгражда временен шлюз — дори на картинка — затова нямаше представа, че е изобразил подобно съоръжение и то доста успешно.
— До-добре — каза Бил и го тупна по гърба. — Д-д-до утре.
— По кое време?
— А-а-аз и Е-еди ще сме т-тук към о-о-осем и п-половина…
— Ако още не вися с мама в спешното отделение — въздъхна Еди.
— Ще донеса дъски — каза Бен. — При един дядка на съседната улица има цял куп. Ще отмъкна няколко.
— Донеси и провизии — посъветва го Еди. — Нещо за ядене. Нали знаеш — сандвичи, бисквити и прочие.
— Дадено.
— И-и-имаш ли пи-пищов?
— Имам въздушна пушка „Дейзи“ — похвали се Бен. — Мама ми я подари за Коледа, обаче страшно се ядосва, ако гърмя из къщи.
— Д-донеси и нея — каза Бил. — М-може да по-по-постреляме.
— Непременно — радостно обеща Бен. — Слушайте, вече трябва да си бягам, момчета.
— И н-н-ние — кимна Бил.
Тримата заедно се упътиха към границите на Пущинака. Бен помогна на Бил да измъкне Силвър по сипея. Еди, който се влачеше подир тях, печално огледа окървавената си риза и пак взе да хъхри.
Бил се сбогува и подкара по надолнището, крещейки колкото му глас държи:
— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!
— Ама че грамадно колело — забеляза Бен.
— Дума да няма — съгласи се Еди. Отново си бе пръснал лекарство и дишаше нормално. — Понякога ме вози на багажника. Толкова бързо кара, че да се подрискаш от шубе. Голяма работа е Бил. — Каза го смутено и неловко, но очите му говореха далеч по-изразително. В тях блестеше истинско преклонение. — Нали знаеш какво стана с братчето му?
— Не… какво е станало?
— Умря миналата есен. Някакъв тип го пречука. Откъснал му едната ръка, все едно че е крилце на муха.
— Леле Боже!
— Едно време Бил заекваше съвсем малко. Сега е много зле. Ти нали го забеляза, че заеква.
— Ами… да, малко.
— Обаче акълът му не заеква — чаткаш ли?
— Аха.
— Нищо де, казах ти го само защото ако искаш да дружиш с Бил, не бива да споменаваш за братчето му. Хич даже не питай. Много е зян на тая тема.
— Абе, то и аз да бях, нямаше да съм цвете — каза Бен. Сега смътно си спомняше за убийството от миналата есен. Запита се дали когато му подари часовника, майка му си е мислила за Джордж Денброу или е имала предвид само тазгодишните убийства. — След голямото наводнение ли беше?
— Аха.
Бяха стигнали до ъгъла на Канзас и Джаксън стрийт, където трябваше да се разделят. Наоколо тичаха деца, подхвърляха си бейзболни топки и играеха на гоненица. Някакво наперено хлапе със сини шорти мина важно-важно край Бен и Еди. Носеше траперска шапка от енотова кожа, досущ като тая на Дейви Крокет, само че я беше обърнало наопаки и опашката висеше между очите му. Въртеше с бедра огромен обръч и подвикваше:
— Вие моете ли тъй? Моете ли, а?
Двете по-големи момчета го изгледаха развеселено, после Еди каза:
— Е, аз да си бягам.
— Чакай малко — спря го Бен. — Имам една идея, ако наистина не ти се ходи в спешното.
— Ами! — Еди се втренчи насреща му със съмнение, но и с надежда.
— Имаш ли пет цента?
— Десет имам. И какво?
Бен огледа засъхналите кафеникави пръски по ризата на Еди.
— Отскочи до магазина да купиш шишенце шоколадово мляко. Разлей половината по ризата си. А като се прибереш, кажи, че си го разсипал цялото.
Очите на Еди светнаха. През четирите години откакто бе починал татко му, зрението на мама постоянно се влошаваше. От суетност (а и защото не караше кола) тя отказваше да отиде на преглед и да си сложи очила. А засъхналата кръв наистина приличаше на петна от шоколадово мляко. Може би…
— Може да стане — каза той.
— Само да не й кажеш, че аз съм го измислил, ако те спипа.
— Няма — обеща Еди. — До нови срещи, омар със клещи.
— Добре.
— Не — търпеливо обясни Еди. — Като ти кажа така, трябва да отговориш: „Ще се видим пак, изгърбен рак“.
— А. Ще се видим пак, изгърбен рак.
— Чат си — усмихна се Еди.
— Знаеш ли какво — каза Бен. — Вие сте страхотни момчета.
Еди го изгледа плахо, едва ли не стреснато.
— Бил е страхотен — отвърна той и закрачи по Джаксън стрийт.
Бен го погледа как се отдалечава, после си тръгна към дома. Няколко пресечки по-нататък зърна три твърде познати фигури да седят край автобусната спирка на ъгъла между Джаксън стрийт и главната улица. Имаше адски късмет, че не гледаха към него. С разтуптяно сърце той се метна зад най-близкия жив плет. Пет минути по-късно пристигна междуградският автобус Дери-Нюпорт-Хейвън. Дружината на Хенри отлепи задници от тротоара и се качи.
Бен изчака автобусът да изчезне от поглед, сетне хукна към къщи.

8.
Тази вечер с Бил Денброу се случи нещо ужасно. За втори път.
Родителите му бяха долу в хола и гледаха телевизия почти без да приказват, седнали в двата края на канапето като подпорки за книги. Преди време из хола и съседната кухня щяха кънтят разговори и смях, понякога толкова гръмки, че съвсем да заглушават телевизора. „Млъквай, Джорджи!“ — щеше да крещи Бил. „Ами, да млъкна, че да изплюскаш всичките пуканки — щеше да отвърне Джордж. — Мамо ма, кажи на Бил да ми даде пуканки.“ „Бил, дай му пуканки. А ти, Джордж, не ме наричай ма. Така говорят невъзпитаните деца.“ Или пък татко му щеше да подхвърли някой майтап и всички щяха да се разкискат, дори мама. Бил знаеше, че Джордж не винаги схваща майтапа, но се смее, защото и другите се смеят.
И в ония дни мама и татко седяха като подпорки за книги, само че книгите бяха Бил и Джордж. След гибелта на Джордж Бил бе опитал да играе ролята на самотна книга докато гледат телевизия, но нищо не излезе. От двамата лъхаше леден студ, а той просто нямаше толкова топлина, че да го разсее. Поседеше ли малко, трябваше да избяга, защото от този хлад бузите му замръзваха и в очите му бликваха сълзи.
— И-искате ли да в-ви кажа какъв майтап чух днеска в у-у-училище? — бе опитал да ги развесели той преди няколко месеца.
Мълчание. На екрана някакъв престъпник молеше брата си свещеник да го укрие.
Татко надигна глава от списанието „Истински случки“ и с лека изненада огледа Бил. После пак заби нос в четивото. На едната страница ранен ловец лежеше с разперени ръце върху снежна пряспа, а над него се зъбеше огромна бяла мечка. „В зъбите на убиеца от Бялата пустош“ — гласеше заглавието. И Бил си помисли: Знам къде е Бялата пустош — тук, на канапето, между мама и татко.
Майка му изобщо не го погледна.
— П-п-пита се к-колко ф-ф-французи трябват, за да с-се за-за-завинти електрическа кру-у-ушка — продължи Бил с храбростта на отчаянието.
Усещаше избилите по челото му ситни капчици пот, както ставаше понякога в училище, когато знаеше, че учителката е гледала да не го изпитва колкото се може по-дълго, но вече няма накъде и наближава неговият ред. Гласът му звучеше прекалено високо, ала в този миг просто не можеше да говори по-тихо. Думите отекваха в главата му като луд камбанен звън, кънтяха, засичаха, бликваха пак.
— Зъ-зъ-зъ-наете ли к-к-колко?
— Един да държи крушката и четирима да въртят къщата — разсеяно отвърна Дзак Денброу и прелисти страницата.
— Каза ли нещо, скъпи? — запита мама, а на екрана свещеникът посъветва непрокопсания си брат да моли Бога за прошка.
Бил седеше потен и изтръпнал от студ — непоносим студ. Трепереше, защото в действителност не бе единствената книга между двете подпорки; Джордж все още седеше тук, само че сега беше невидим, не просеше пуканки и не врещеше, че Бил го щипе. Този нов Джордж не досаждаше никому. Беше еднорък, блед, умислен и мълчалив сред мътното синкаво сияние на телевизора, и може би не от мама и татко, а от Джордж лъхаше истинският, големият студ; може би Джордж беше истинският убиец от Бялата пустош. Накрая Бил не издържа, избяга в стаята си от този невидим леден брат и зарида, забил лице във възглавницата.
Стаята на Джордж си беше точно същата, както в деня на неговата смърт. Около две седмици след погребението Дзак бе нахвърлял в един кашон няколко играчки — навярно за Армията на спасението или някоя друга благотворителна организация, предполагаше Бил. Когато Шарон Денброу го зърна да излиза с кашона под мишница, ръцете й литнаха нагоре като подплашени бели птици и се заровиха дълбоко в косите, готови да скубят кичур по кичур. Бил я видя, краката му изведнъж омекнаха и той се свлече до стената. Майка му изглеждаше обезумяла, съвсем като Елза Ланчестър в „Невестата на Франкенщайн“.
— Да не си ПОСМЯЛ да му пипаш нещата! — пронизително изпищя тя.
Дзак се прегърби и безмълвно отнесе кашона в стаята на Джордж. Даже наслага играчките точно откъдето ги бе взел. Бил влезе и видя баща си на колене пред детското легло (мама продължаваше да му сменя чаршафите, само че вече веднъж вместо два пъти седмично), обронил глава върху косматите си мускулести ръце. Разбра, че татко плаче и ужасът му нарасна още повече. Изведнъж му хрумна ужасна мисъл: може би понякога нещата не се оправят сами; може би понякога се трупат беда върху беда, докато накрая всичко съвсем се обърка.
— Тъ-тъ-татко…
— Върви си, Бил — каза татко. Гласът му беше глух и задавен. Плещите му подскачаха. Бил отчаяно искаше да го погали по гърба, да провери дали не ще успее да укроти с ръка тия мъчителни подскоци. Но не посмя. — Върви да си играеш.
Той излезе и се затътри по коридора, чувайки как майка му плаче долу в кухнята. В гласа й отекваше покъртително безсилие. Защо плачат тъй далече един от друг? — запита се Бил, после прогони тази мисъл.

9.
През първата вечер от лятната ваканция Бил влезе в стаята на Джордж. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, усещаше краката си тромави и вдървени от напрежение. Често идваше в тази стая, ала това не означаваше, че тук му харесва. Имаше чувството, че попада в свърталище на призраци — тъй силно бе невидимото присъствие на Джордж. Влезе и неволно си помисли, че всеки миг вратичката на шкафа може да изскърца, а вътре, сред грижливо закачените ризки и панталонки, ще чака Джорджи — Джорджи с червени пръски и струйки по жълтия дъждобран с провиснал ръкав. Очите му ще са безизразни и страшни, очи на зомби от филм на ужаса. Когато излезе от шкафа, галошите му ще жвакат, докато крачи към Бил, който седи на леглото с вкаменено от страх лице…
Беше уверен, че ако токът спре някоя вечер, докато седи на леглото на Джордж и гледа картинките по стената или корабните модели върху шкафа, само след десет секунди ще го сполети сърдечен удар — най-вероятно смъртоносен. Ала все пак идваше тук. По-силна от ужаса пред призрачния Джордж бе нямата, всеобхватна необходимост — жажда — да превъзмогне някак смъртта на брат си и да разбере как ще живее по-нататък. Не да го забрави, а само да открие начин да смъкне от него булото на тая проклета страховитост. Усещаше, че родителите му не се справят твърде добре с тази задача, следователно щом искаше да я реши, трябваше да разчита единствено на себе си.
Ала не влизаше тук само заради себе си; идваше и заради Джорджи. Бе го обичал и като братя двамата се погаждаха чудесно. О, не им липсваха скапани моменти — веднъж например беше направил на Джордж „телеграма“ с подпалена хартийка между пръстите на крака; друг път Джордж го напорти, че е слязъл посред нощ да излапа лимоновия сладолед от хладилника — но като цяло се погаждаха. Ужасно бе, че Джордж е мъртъв. Но че сам си създаваше от Джордж някакво страшилище… това бе още по-лошо.
Хлапето му липсваше — това бе истината. Жадуваше за неговия глас, за неговия смях… жадуваше за доверчивия поглед на Джордж, който твърдо вярваше, че Бил знае отговора на всеки въпрос. И нещо невероятно странно: понякога усещаше, че най-силно обича Джордж тъкмо когато се бои, защото дори сред страха — сред смътната боязън, че под леглото или в шкафа може да се спотайва зомби с облика на Джордж — си спомняше как е обичал Джордж в тази стая и как хлапето му е отвръщало със същото. Бил долавяше, че в усилията си да съвмести тия две чувства — обичта и ужаса — ще открие най-лесно сетното примирение със съдбата.
Не би могъл да разкаже за тия неща; в детинското му съзнание те се сплитаха на хаотично вълмо от мъгляви идеи. Ала топлото, зажадняло сърце в гърдите му разбираше всичко и това бе най-важно.
Понякога прелистваше книжките на Джордж, друг път разместваше играчките.
От миналия декември не бе надничал във фотоалбума.
Вечерта след срещата си с Бен Ханском, Бил отвори шкафа в стаята на Джордж (стегнал мускули както винаги, готов да види сред закачените дрешки самия Джорджи с окървавения дъждобран, готов да види как от сянката излита бледа ръка с ципести пръсти, за да се впие в рамото му) и смъкна албума от горната лавица.
МОИТЕ СНИМКИ, гласеше златният надпис на корицата. Под него беше залепено със скоч (лентичката вече жълтееше и се лющеше) грижливо отпечатаното име: ДЖОРДЖ ЕЛМЪР ДЕНБРОУ, 6 ГОДИНИ. Бил понесе албума към леглото на Джорджи, а сърцето му туптеше по-буйно от когато и да било. Сам не знаеше защо посяга пак към снимките. След онова, което се случи през декември…
Само да видиш още веднъж, нищо повече. Колкото да се убедиш, че онзи път не е било вярно. Че тогава просто ти е прещракало нещо в главата.
Е, поне си струваше да опита.
Може пък и да се окажеше вярно. Но Бил подозираше, че цялата работа е в албума. Вътре се таеше някакво безумно, хипнотично обаяние. Онова, което бе видял или си мислеше, че е видял…
Отвори албума. Вътре бе пълно със снимки, изпросени от родителите, от лели и чичовци. Джордж изобщо не се интересуваше дали познава хората и местата от снимките или не — омайваше го самата представа за фотографията. Когато не успееше да изкрънка от някого поредната нова снимка, сядаше с кръстосани крака върху същото легло, на което сега седеше Бил, прелистваше страниците и съсредоточено се взираше в черно-белите фотографии. Ето майка му — млада и невероятно красива; ето баща им — на не повече от осемнайсет години, изпъчен заедно с двамина въоръжени приятели над трупа на елен с отворени очи; чичо Хойт, стъпил на мокър камък с млада щука в ръцете; леля Фортуна на областния земеделски събор, коленичила гордо край кошница домати от собствената си градина; вехт Буик; църква; кон; път отнякъде занякъде. Всички тия снимки, щракнати от незнайни хора по незнайни причини, се обединяваха тук, в албума на едно мъртво момче.
Ето го и тригодишният Бил, седнал в болнично легло с цяла чалма от бинтове върху главата. Бинтовете слизаха надолу и крепяха строшената му челюст. Беше го блъснала кола на паркинга пред универмага на Сентър стрийт. От престоя в болницата помнеше само, че му даваха да смуче през сламка полуразтопен млечен сладолед и че три дни имаше ужасно главоболие.
Ето цялото семейство на ливадата пред къщи — Бил държи мама за ръка, Джордж още е бебе и спи в прегръдката на Дзак. А ето и…
Албумът не свършваше дотук, но другите страници нямаха значение, защото бяха празни. Последната снимка показваше Джордж в училище през миналия октомври, няма и десет дни преди да загине. На нея Джордж беше с широко разкопчана яка. Буйната му коса беше пригладена с влажен гребен. Усмихваше се щастливо, разкривайки две щърби дупки, в които вече никога нямаше да пораснат нови зъби… освен ако продължават да растат и след смъртта, помисли Бил и потрепера.
За известно време той се втренчи в снимката и вече се канеше да затвори албума, когато отново се случи онова, което бе станало през декември.
На снимката Джордж завъртя очи. Погледът му се впи в лицето на Бил. Изкуствената усмивка (гледай откъде ще изхвръкне птиченце) се превърна в злорада гримаса. Дясното око намигна: До скоро, Бил. Ще се видим в моя шкаф. Може би довечера.
Бил запокити албума към отсрещната стена. Стисна устата си с две ръце.
Албумът се блъсна в стената и падна долу отворен. Страниците се запрелистваха, макар да нямаше течение. Отново изникна ужасната снимка с надпис под нея: УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.
От снимката потече кръв.
Бил седеше вкаменен, усещайки как езикът му се свива на топка и го души, как по гърба му полазват мравки, как настръхва косата му. Искаше да крещи, ала колкото и да се напрягаше, от устата му се отрони само тъничко стенание.
Кръвта преля от страницата и закапа по пода.
Бил побягна навън и затръшна вратата зад гърба си.

Шеста глава
Един от изчезналите: Разказ от лятото на 1958
1.
Не всички биваха открити. Да, не всички биваха открити. И от време на време хората правеха грешни предположения.

2.
Из „Дери нюз“ от 21 юни 1958 г. (стр. 1):
ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ

За изчезването на Едуард Л. Коркоран, живеещ в Дери на Чартър стрийт 73, бе съобщено снощи от майка му Моника Маклин и втория й съпруг Ричард П. Маклин. Момчето е десетгодишно. Изчезването му отново засили страховете, че неизвестен убиец дебне невръстни деца из Дери.
Мисис Маклин твърди, че момчето е изчезнало на 19 юни, когато не се прибрало след последния учебен ден преди началото на ваканцията.
Запитани защо са изчакали над двадесет и четири часа преди да съобщят за отсъствието на сина си, мистър и мисис Маклин отказаха всякакви коментари. Полицейският началник Ричард Бортън също се въздържа от коментари, но осведомен източник от полицейските среди сподели с нашия репортер, че отношенията на малкия Коркоран с втория му баща не са били твърде добри и се е случвало да преспи извън къщи. Въпросният източник допуска, че годишните оценки на момчето може да са изиграли съществена роля за нежеланието му да се прибере у дома. Областният училищен инспектор Харолд Меткалф отказа да разговаря за оценките на Едуард Коркоран, твърдейки, че въпросът е личен и не подлежи на обществена разгласа.
— Надявам се изчезването на това момче да не породи излишни страхове — заяви снощи полицейският шеф Бортън. — Разбирам общественото безпокойство, но искам да подчертая, че ежегодно провеждаме между тридесет и петдесет анкети за издирване на изчезнали малолетни. Повечето от тях биват открити живи и здрави само седмица след подаване на заявлението. Ако е рекъл Господ, така ще стане и с Едуард Коркоран.
Бортън отново изтъкна своето убеждение, че убийствата на Джордж Денброу, Бети Рипсъм, Черил Ламоника, Матю Клемънтс и Вероника Гроган не са дело на един и същ злодей.
— В почерка на всяко убийство има съществени различия — спомена той, но отказа да навлезе в подробности. Според думите му, местната полиция в сътрудничество с Главната щатска прокуратура все още проучва редица версии.
Запитан снощи по телефона доколко надеждни са тези версии, мистър Бортън отвърна: „Твърде надеждни“. Той обаче се въздържа да отговори дали можем да очакваме в близко време арест на някой от извършителите.
Из „Дери нюз“ от 22 юни 1958 г. (стр. 1):
ИЗНЕНАДВАЩО СЪДЕБНО НАРЕЖДАНЕ ЗА ЕКСХУМАЦИЯ

Делото по изчезването на Едуард Коркоран получава нов и неочакван обрат. Вчера късно следобед Ерхард К. Мултън, съдия от Областния съд в Дери, нареди да бъде извършена ексхумация на Дорси Коркоран, по-малък брат на изчезналото момче. Съдебното нареждане е издадено по съвместна молба на областния прокурор и областния съдебен лекар.
Дорси Коркоран, живял също при майка си и нейния съпруг на Чартър стрийт 73, е починал през май 1957 — както твърдят лекарите, при нещастен случай. Момчето било донесено в градската болница с множество счупвания, включително и на черепа. Приносител е бил пастрокът на детето Ричард П. Маклин. Той заявил, че Дорси Коркоран си играел на сгъваемата стълба в гаража и навярно е паднал отвисоко. Три дни по-късно детето починало без да идва в съзнание.
За изчезването на десетгодишния Едуард Коркоран бе съобщено миналата сряда. Запитан дали мистър или мисис Маклин са под подозрение във връзка със смъртта на по-малкия или изчезването на по-големия си син, полицейският шеф Ричард Бортън се въздържа от коментари.
Из „Дери нюз“ от 24 юни 1958 г. (стр. 1):
МАКЛИН АРЕСТУВАН ЗА ПОБОЙ ДО СМЪРТ

Заподозрян и за неизяснено изчезване

Градският полицейски шеф Ричард Бортън свика вчера пресконференция, за да обяви, че Ричард П. Маклин, живеещ на Чартър стрийт 73, е бил арестуван и обвинен в убийството на доведения си син Дорси Коркоран. Момчето почина в градската болница на 31 май миналата година след „нещастен случай“.
— Докладът на съдебния лекар доказва категорично, че момчето е било пребито до смърт — заяви Бортън.
Независимо от твърденията на Маклин, че детето паднало от стълбата докато си играело в гаража, Бортън цитира заключението на областния съдебен лекар, според когото Дорси Коркоран е бил жестоко бит с някакъв тъп предмет. Запитан относно предположенията си за въпросния предмет, Бортън отговори:
— Може би чук. В момента най-важни са изводите на съдебния лекар, че детето е станало жертва на множество удари с твърд предмет, който е натрошил костите му. Раните, особено тия по черепа, нямат нищо общо с типичните увреждания при падане. Дорси Коркоран е бил пребит почти до смърт, а сетне са го захвърлили да умира в спешното отделение на общинската болница.
В отговор на питането дали докторите, които са се грижили за малкия Коркоран, не са пренебрегнали задълженията си да посочат истинската причина за смъртта, Бортън изтъкна:
— Ще им се наложи да отговарят на доста сериозни въпроси, когато мистър Маклин застане пред съда.
Помолен да изкаже мнението си как би могъл да се отрази този нов обрат върху следствието около изчезването на Едуард Коркоран, обявено от Ричард и Моника Маклин преди четири дни, полицейският шеф Бортън отговори:
— Мисля, че нещата изглеждат далеч по-сериозни, отколкото предполагахме отначало, нали?
Из „Дери нюз“ от 25 юни 1958 г. (стр. 2):
УЧИТЕЛКА ТВЪРДИ, ЧЕ ЕДУАРД КОРКОРАН „ЧЕСТО ИДВАЛ СЪС СИНИНИ“

Хенриета Дюмон, преподавателка на петите класове в Началното училище на Джаксън стрийт, твърди, че изчезналият от миналата седмица Едуард Коркоран често идвал на училище „цял в синини“. Мисис Дюмон, която учителствува в Дери още от края на Втората световна война, разказва, че около три седмици преди своето изчезване малкият Коркоран дошъл на училище „с подпухнали, почти затворени очи. Когато го запитах какво се е случило, той отвърна, че татко му го «посъветвал» задето не искал да си изяде вечерята.“
Запитана защо не е съобщила в полицията за очевидно жестокия побой, мисис Дюмон сподели:
— В дългата си учителска кариера неведнъж съм се сблъсквала с подобни неща. При първите си срещи с ученици, чийто бащи не правят разлика между побой и дисциплина, опитвах да сторя нещо. Тогавашната заместник-директорка Гуендолин Рейбърн ме посъветва да не се бъркам в тия работи. Каза ми още, че когато училищни служители се замесят в неясни истории с жестоко отношение към децата, страда репутацията на цялото училище, а това пък се отразява при разпределянето на общинските фондове. Отидох при директора и той ми нареди да забравя случая, за да не бъда наказана. Запитах дали подобно наказание ще бъде вписано в служебното ми досие. Той отвърна, че може да наказва и без писане. Схванах намека.
На въпроса дали учебната система в Дери е същата и до днес, мисис Дюмон отговори:
— Ами как ви се струва при тази ситуация? Мога да добавя, че изобщо не бих разговаряла с вас, ако не се бях пенсионирала в края на учебната година.
След това мисис Дюмон добави:
— Откакто се случи нещастието, всяка вечер коленича и се моля на Бога за едно — Еди Коркоран просто да е събрал куража да избяга от онова чудовище, което дръзва да се нарича баща. Моля се да прочете във вестниците или да чуе по радиото, че Маклин е арестуван, та да се върне.
В кратък телефонен разговор Моника Маклин разпалено отхвърли обвиненията на мисис Дюмон.
— Рич никога не е удрял нито Дорси, нито Еди — заяви тя. — Казвам ви го сега, а като умра и се изправя пред Трона на Страшния съд, ще погледна Господ право в очите и ще Му повторя същото.
Из „Дери нюз“ от 28 юни 1958 г. (стр. 2):
ТАТКО ТРЯБВАШЕ ДА МЕ ПОСЪВЕТВА „ЩОТО СЪМ ЛОШ“, КАЗВА ДЕТЕ НА ВЪЗПИТАТЕЛКА ПРЕДИ ДА БЪДЕ ПРЕБИТО ДО СМЪРТ

Възпитателка от местната детска градина, която не желае да споменаваме името й, сподели вчера с нашия репортер, че малкият Дорси Коркоран дошъл на занимания с жестоко навехнати пръсти на дясната ръка само няколко дни преди да загине при „нещастен случай в гаража“.
— Толкова го болеше, че горкото детенце не можеше да си оцвети плаката в часа по рисуване — каза възпитателката. — Когато запитах Дорси какво се е случило, той отговори, че татко му (пастрокът Ричард П. Маклин) го хванал за пръстите и ги извил, защото бил минал по току-що измития под. „Татко трябваше да ме посъветва, щото съм лош“ — тъй каза детето. Доплака ми се като гледах горките малки пръстчета. Наистина много му се искаше да си оцвети плаката като другите деца, затова му дадох детски аспирин и го оставих да си рисува докато четях на останалите приказка. Много обичаше да оцветява — това му бе любимото занимание — и се радвам, че през онзи ден му доставих поне мъничко радост. Когато умря, и през ум не ми мина, че може да не е било нещастен случай. Доколкото си спомням, отначало предположих, че е паднал, защото не е можел да се държи добре с онази ръка. А всъщност навярно просто не вярвах, че възрастен мъж е способен да стори подобно нещо с невинно детенце. Вече знам. И Бог ми е свидетел, съжалявам, че знам.
Все още не е открит по-големият брат на Дорси Коркоран, десетгодишният Едуард. От килията си в областния затвор Ричард Маклин продължава да отрича каквато и да било съпричастност в смъртта на по-малкия си заварен син и изчезването на по-големия.
Из „Дери нюз“ от 30 юни 1958 г. (стр. 5):
МАКЛИН РАЗПИТВАН ЗА УБИЙСТВАТА НА ГРОГАН, КЛЕМЪНТС

разполага с непоклатимо алиби според осведомен източник
Из „Дери нюз“ от 6 юли 1958 г. (стр. 1):
МАКЛИН ЩЕ БЪДЕ ОБВИНЕН САМО В УБИЙСТВОТО НА ДОВЕДЕНИЯ СИ СИН ДОРСИ ТВЪРДИ БОРТЪН

Все още никакви следи от Едуард Коркоран
Из „Дери нюз“ от 24 юли 1958 г. (стр. 1):
РИДАЕЩ БАЩА ПРИЗНАВА КЪРВАВОТО УБИЙСТВО НА ДОВЕДЕНИЯ СИ СИН

По драматичен начин се развиха събитията в Областния съд по време на процеса срещу Ричард Маклин, обвинен в убийство на доведения си син Дорси Коркоран, когато Маклин се сломи под безмилостния кръстосан разпит на областния прокурор Брадли Уитсън и призна, че е пребил четиригодишното дете до смърт с безоткатен чук, който след това заровил в зеленчуковата градина на жена си, преди да отнесе детето в спешното отделение на общинската болница.
Зашеметена и безмълвна, публиката в съдебната зала слушаше разказа на хълцащия Маклин, който предварително бе признал, че биел двамата си доведени синове „от време на време, когато си го заслужават, за тяхно добро“.
— Сам не зная какво ме прихвана. Видях го, че пак се катери по оная проклета стълба, грабнах чука от скамейката и просто запердаших където ми падне. Не исках да го убивам. Бог ми е свидетел, и през ум не ми е минавало да го убивам.
— Каза ли нещо детето преди да загуби съзнание? — запита Уитсън.
— Каза: „Спри, татко, извинявай, обичам те“ — отвърна Маклин.
— А вие спряхте ли?
— По някое време — каза Маклин. След това се разрида тъй истерично, че съдията Ерхард Мултън бе принуден да прекъсне заседанието.
Из „Дери нюз“ от 18 септември 1958 г. (стр. 16):
КЪДЕ Е ЕДУАРД КОРКОРАН?

Пастрокът му, излежаващ десетгодишна присъда (с право на помилване след първите две години) в щатския затвор Шоушанк заради убийството на четиригодишното му братче Дорси, продължава да твърди, че няма представа къде е Едуард Коркоран. Майката, която е завела дело за развод срещу Ричард П. Маклин, заяви, че според нея човекът, с когото скоро ще се раздели, лъже през цялото време.
Лъже ли?
— Лично аз не мисля така — казва отец Ашли О’Брайън, който се грижи за затворниците-католици в Шоушанк. Скоро след влизането си в затвора Маклин се обърнал към католическата вяра и отец О’Брайън му е посветил голяма част от времето си. — Той искрено съжалява за своята простъпка — продължава отец О’Брайън и добавя, че когато в началото го запитал защо иска да стане католик, Маклин отвърнал: „Чух, че при католиците имало акт на покаяние, а аз трябва много да се разкайвам, инак като умра ще ида в ада“.
— Той разбира какво е извършил с невръстното дете — обясни отец О’Брайън. — Ако е сторил нещо и на по-голямото момче, то очевидно не си го припомня. Убеден е, че що се отнася до Едуард, ръцете му са чисти.
Доколко са чисти ръцете на Маклин по отношение на доведения му син Едуард? Този въпрос продължава да вълнува гражданите на Дери, но във всеки случай бе убедително доказано, че осъденият няма нищо общо с останалите убийства на деца, сполетели областта. За първите три разполага с желязно алиби, а в края на юни и през юли и август, когато бяха извършени останалите седем, Маклин вече бе в затвора.
И десетте убийства си остават неразгадани.
В специално интервю за „Дери нюз“ миналата седмица Маклин отново потвърди, че не знае къде може да се намира Едуард Коркоран.
— Биех ги и двамата — заяви той в мъчителен монолог, често прекъсван от ридания. — Обичах ги, но ги биех. Не знам защо, както не знам и защо Моника ми позволяваше да го върша или защо ме прикриваше след гибелта на Дорси. Сигурно бих могъл да убия Еди също тъй лесно, както сторих с Дорси, но се кълна пред Господа-Исуса и всички небесни светии, че не съм. Знам какво мислят хората, но не съм го направил. Сигурно просто е избягал. Ако е така, мога само да благодаря на Бога.
Запитан дали не усеща някакви провали в паметта си — дали не би могъл да убие Едуард и после да блокира този спомен — Маклин отговори:
— Никакви провали не усещам. Уви, прекалено добре осъзнавам какво съм сторил. Обрекъл съм се на Христа и до края на живота си ще диря изкупление.
Из „Дери нюз“ от 27 януари 1960 г. (стр. 1):
ОТКРИТИЯТ ТРУП НЕ Е НА МАЛКИЯ КОРКОРАН ЗАЯВЯВА БОРТЪН

Рано тази сутрин полицейският шеф Ричард Бортън съобщи на журналистите, че разложеното тяло на момче, съвпадащо приблизително по възраст с Едуард Коркоран, който изчезна от дома си в Дери през юни 1958 година, очевидно няма нищо общо с въпросното дете. Трупът бе открит в една каменна кариера в Ейнсфорд, щат Масачузетс. Първоначално полицейските служби на Мейн и Масачузетс предполагаха, че това може да са останките на младия Коркоран, станал жертва на извратен убиец след бягството от дома си на Чартър стрийт, където по-малкият му брат почина в резултат на тежък побой.
Зъбните отпечатъци доказват категорично, че трупът от Ейнсфорд не е на малкия Коркоран, за когото няма никаква вест вече от деветнадесет месеца.
Из портландския „Прес-Хералд“ от 19 юли 1967 г. (стр. 3):
ОСВОБОДЕН УБИЕЦ СЛАГА КРАЙ НА ЖИВОТА СИ ВЪВ ФОЛМАУТ

Вчера следобед бе открит мъртъв в малкия си апартамент във Фолмаут Ричард П. Маклин, осъден преди девет години за убийството на своя четиригодишен заварен син. След предсрочното си освобождаване от щатския затвор Шоушанк през 1964, той е работил и живял кротко във Фолмаут. Смъртта му очевидно се дължи на самоубийство.
— Оставената бележка подсказва, че човекът е бил в крайно неуравновесено душевно състояние — заяви полицейският заместник-началник Брандън К. Рош. Той отказа да разгласи съдържанието на бележката, но според осведомен полицейски източник в нея имало само две изречения: „Снощи видях Еди. Той е мъртъв.“
Споменатият „Еди“ навярно е завареният син на Маклин, брат на детето, заради чието убийство Маклин бе осъден през 1958 година. Именно изчезването на Едуард Коркоран доведе в крайна сметка до процеса за смъртоносния побой над четиригодишното му братче Дорси. За по-голямото момче вече от девет години няма никакви сведения. В кратка съдебна процедура през 1966 година майката обяви сина си за мъртъв, за да получи достъп до спестовния влог на Едуард Коркоран. Вложената сума е възлизала на шестнадесет долара.

3.
Да, Еди Коркоран беше мъртъв.
Той умря вечерта на 19 юни и пастрокът му нямаше нищо общо с това. Умря докато Бен Ханском седеше до майка си и гледаше телевизия; докато майката на Еди Каспбрак трескаво опипваше челцето на своето чедо, дирейки признаци за любимата си болест „фантомна треска“; докато пастрокът на Бевърли Марш — достоен мъж, надарен с удивителна прилика (поне по темперамент) с пастрока на Еди и Дорси Коркоран — биеше енергичен шут по задника на момичето със съвета „бегом да бършеш проклетите чинии, както заръча майка ти“; докато Майк Хенлън слушаше подигравателните крясъци на неколцина гимназисти (след години един от тях щеше да зачене храбрия млад борец срещу хомосексуализма Джон Гартън по прякор Паяка), които минаваха с раздрънкан Додж и го видяха да плеви градината край малката къщичка на Уичъм роуд, недалече от фермата на смахнатия Бъч Бауърс; докато Ричи Тозиър тайничко зяпаше полуголите момичета по страниците на списание „Бисери“, което бе открил в скрина под чорапите на баща си, и при това се дървеше съвсем като голям; и докато ужасеният Бил Денброу не смееше да вярва на очите си, запокитвайки през стаята фотоалбума на мъртвия си брат.
По-късно нямаше да си го спомнят, ала точно в мига, когато умря Еди Коркоран, те всички надигнаха глави… сякаш бяха чули далечен глух вик.
Поне в едно отношение „Дери нюз“ имаше пълно право: оценките на Еди бяха толкова лоши, че той не смееше да се яви пред очите на пастрока си. А и от месец насам майка му все се дърлеше със стария. Това съвсем влошаваше нещата. Като се разпенеха и двамата, майка му крещеше куп несвързани обвинения. Пастрокът първо отвръщаше с ръмжене, после й кресваше да си затваря човката и накрая почваше да реве като побеснял шопар с таралежови игли в зурлата. Обаче Еди не бе виждал дъртия да вдига ръка срещу нея. Сигурно не му стискаше. Едно време юмруците се пазеха за Еди и Дорси, а сега, като го нямаше Дорси, Еди поемаше и братовия си дял.
Тия гръмогласни двубои се развихряха периодично. Най-чести бяха в края на месеца, когато пристигат сметките. Сегиз-тогиз при най-тежките свади съседите повикваха полицай, който заръчваше на двамата да я карат по-кротко. Обикновено това оправяше нещата. Майка му можеше да покаже на полицая среден пръст и да го пита има ли кураж да я прибере в дранголника, но дъртият рядко обелваше дума.
Еди си мислеше, че дъртият се бои от ченгетата.
През тия напрегнати периоди гледаше да е по-нисък от тревата. Така бе най-разумно. А който смята другояче, нека се поразмисли за Дорси. Еди не знаеше подробностите и не искаше да ги знае, но подозираше какво е станало с хлапето. Според него Дорси бе имал нещастието да попадне не където трябва и не когато трябва — в гаража към края на месеца. Разправяха, че Дорси бил паднал от стълбата в гаража — „Сигур илядо пъти съм му викал да са пази от нея“, казваше дъртият — но майка му не смееше да го погледне… а когато погледите им се срещнаха случайно, Еди зърна в очите й боязлив миши блясък, който хич не му се понрави. Дъртият просто седеше край кухненската маса с кило бира „Рейнголд“ и гледаше в пустотата изпод рошавите си вежди. Еди гледаше да стои по-настрана от него. Когато пастрокът му крещеше, обикновено — не винаги, но обикновено — беше кротък. Страшното почваше когато станеше тих.
По-миналата вечер дъртият бе замерил Еди със стол, задето стана да включи телевизора — просто грабна един от тръбните кухненски столове, метна ръка над главата си и го пусна. Столът улучи Еди по задника и той се просна на пода. Задникът още го болеше, обаче знаеше, че можеше да е и по-зле — можеше да го цапне по главата.
Помнеше как веднъж дъртият ненадейно стана и без никакъв повод му размаза по главата цяла шепа картофено пюре. А през миналия септември един ден Еди се прибра от училище и допусна глупостта да затръшне вратата докато пастрокът му дремеше. Маклин излезе от спалнята по долни гащи, разчорлен, обрасъл с двудневна четина и лъхащ на спиртоварна след почивните дни.
— Хайде сега, Еди — каза той. — Трябва да те посъветвам задето тряскаш тая шибана врата.
В речника на Рич Маклин „съвет“ бе мекото название на „бой до посиране“. Което и стори без да отлага. Еди загуби съзнание когато дъртият го запокити в антрето. Майка му бе завинтила ниско на входната врата две куки, за да си закачат палтата двамата с Дорси. Тия куки впиха корави стоманени нокти в кръста на Еди и той припадна. Когато се свести след десет минути, чу майка си да крещи, че ще откара Еди в болницата и никой не може да я спре.
— След онуй, дето стана с Дорси? — сряза я дъртият. — Много ли ти са ходи в дранголника, жено?
Повече не стана дума за болница. Майка му го отнесе в детската стая и го остави да лежи разтреперан и облян в пот. През следващите три дни той напускаше стаята само когато и двамата бяха навън. Стенейки тихичко, бавно изкуцукваше до кухнята и измъкваше изпод мивката уискито на дъртия. Няколко глътки позаглушаваха болката. Към петия ден взе да му минава, но почти две седмици пика кръв.
А чукът бе изчезнал от гаража.
Какво ще речете за това? Какво ще речете за това, приятели и съседи?
О, железарският чук — обикновеният — си стоеше на място. Другият липсваше — шотландският безоткатен чук. Специалният чук, дето дъртият им бе забранил да го пипат. „А съм ва зърнал да го барате — каза той още в деня на покупката, — после има да си мъкнете карантиите по вратовете“. Дорси боязливо запита много ли е скъп. Дъртият отговори, че потрошил сума ти пара за него. Дръжката била пълна със сачмени лагери, затуй чукът не отскачал, както и да млатиш.
А сега го нямаше.
Оценките на Еди не бяха от най-блестящите, защото след повторния брак на майка си често отсъствуваше от училище, но инак съвсем не бе глупаво момче. Мислеше, че знае какво е станало с шотландския безоткатен чук. Мислеше, че навярно дъртият е пребил Дорси с него, а сетне го е заровил в градината или пък го е метнал в Канала. Подобни неща се случваха често из комиксите, които Еди криеше на горния рафт в гардероба.
Сега той крачеше край Канала, чиито води меко тръпнеха сред бетонните стени като гладка коприна. Лунен лъч хвърляше по тъмната повърхност отблясък с формата на бумеранг. Еди спря, седна на ръба и лениво разлюля нозе, барабанейки неравномерно с гуменките си по бетона. Последните седмици бяха сушави и водата течеше на около три метра под протритите му подметки. Но ако се вгледаше по-внимателно в стените на Канала, можеше съвсем лесно да различи до какви нива е достигала по едно или друго време. Мъничко над сегашното равнище бетонът имаше тъмнокафяв цвят. Кафявата ивица постепенно преливаше в жълто, после почти в белезникаво там, където потупваха гуменките на Еди.
Малко по-нагоре водата извираше плавно и безшумно от арката на бетонен тунел с каменна облицовка отвътре, минаваше край Еди и се спускаше към покрития дървен мост между Баси парк и Общинската гимназия. Стените на моста, дъсченият под — а дори и гредите под свода — бяха покрити с плетеница от инициали, телефонни номера и всевъзможни изявления. Изявления за любов; изявления, че еди кой си „го лапа“ или „духа“; изявления, че който бъде хванат да „лапа“ или „духа“, ще си загуби парчето, но пък за сметка на това ще спечели кило катран в задника; от време на време се срещаха и съвършено необясними изявления. Еди цяла пролет си бе блъскал главата над едно от тях, гласящо: СПАСЕТЕ РУСКИТЕ ЕВРЕИ! СПЕЧЕЛЕТЕ ЦЕННИ НАГРАДИ!
Какво означаваше това? Нищо? Всичко? И кому ли бе потребно?
Тази вечер Еди не слезе до Моста на целувките; не му се ходеше на отсрещния бряг, към гимназията. Мислеше да преспи в парка, навярно върху сухите листа под естрадата, но засега му беше приятно просто да си седи на ръба. Обичаше парка и често идваше тук, особено когато го налегнеха мисли. Понякога из горичките бродеха хора, но Еди не ги закачаше и те също го оставяха на мира. В училище бе чувал зловещи разкази за педерастите, дето върлували по тъмно из Баси парк, и приемаше тия истории безрезервно, ала досега никой не му бе досаждал. Паркът беше спокоен, а според Еди най-хубаво бе точно тук, където седеше. Обичаше да идва през лятото, когато водата спадаше толкова ниско, че ромолеше между камъните и даже се разделяше на малки поточета, които лъкатушеха и тук-там се сбираха отново. Обичаше и края на март или началото на април, веднага след топенето на ледовете, когато идваше да постои час-два край Канала (по това време не можеш да седнеш; ще ти замръзне задникът), вдигнал качулката на зимното яке, което му бе омаляло още преди две години, пъхнал ръце в джобовете, без да усеща, че мършавото му телце се тресе от студ. В първите седмици след ледохода Каналът излъчваше някакво страховито, неудържимо обаяние. Омайваше го кипналата бяла пяна, излитаща изпод каменния свод, за да профучи с рев край него, понесла пръчки, клони и всевъзможни боклуци. Неведнъж си представяше как през март крачи с пастрока си край Канала и изведнъж блъска с все сила онзи шибаняк, мамицата му гадна. Дъртият ще изпищи и ще рухне, размахвайки ръце в търсене на опора, а Еди ще стои на бетонния парапет и ще гледа как реката го мъкне надолу, как главата му се превръща в подскачаща черна топчица сред пенливото буйно течение. Ще стои неподвижно, да, после ще вдигне шепи пред устата си и ще изкрещи: ТУЙ ТИ БЕШЕ ЗА ДОРСИ, КУРОБЛИЗЕЦ СКАПАН! КАТО СЕ СГРОМОЛЯСАШ В ПЪКЛОТО, КАЖИ НА ДЯВОЛА, ЧЕ ПОСЛЕДНОТО, ДЕТО СИ ГО ЧУЛ, Е БИЛ МОЯТ СЪВЕТ ДРУГ ПЪТ ДА НЕ ЗАКАЧАШ ПО-МАЛКИТЕ! Разбира се, никога нямаше да стане, обаче беше върховна фантазия. Великолепна мечта, особено както си седиш тук край Канала, разкошна меч…
Нечия ръка сграбчи глезена на Еди.
Беше се загледал към гимназията отвъд Канала и по лицето му играеше сънлива, блажена усмивка, докато си представяше как буйното пролетно пълноводие отмъква дъртия, отнася го от живота завинаги. Меката, ала мощна хватка го стресна дотолкова, че малко остана да загуби равновесие и да се преметне в Канала.
Това е някой от педерастите, за които все разправят големите момчета, помисли си той, после погледна надолу. Челюстта му провисна. По краката му бликнаха струйки гореща урина и влажните петна върху джинсите почерняха под лунните лъчи. Не беше педераст.
Беше Дорси.
Беше Дорси както го погребаха, със синьото якенце и сивите панталонки, само че сега якенцето висеше на кални парцали, жълтата ризка беше същинска дрипа, а мокрите панталонки прилепваха по тънките като клечки детски крачета. Главата на Дорси изглеждаше ужасяващо хлътнала, сякаш някой я бе смачкал изотзад и черепът бе изхвръкнал напред.
Хилеше се.
— Едииииии — сипкаво зави мъртвото братче, досущ като покойниците от комиксите, които вечно излизат от гроба. Усмивката му се разшири. Проблеснаха жълти зъби и нейде в мрака зад тях сякаш пъплеха гнусни твари. — Едиииии… Дойдох да се видим Едиииииии…
Еди се помъчи да изпищи. Заливаха го мътните вълни на потресението и имаше странното чувство, че се рее из въздуха. Ала не сънуваше; беше буден. Ръката върху гуменката му изглеждаше бяла като рибешки корем. Кой знае как, босите нозе на братчето му прилепваха по бетона. Нещо бе отхапало едната пета на Дорси. — Слез долу Едииииии…
Не можеше да изпищи. В гърдите му нямаше въздух за писъка. Издаде само странен треперлив стон. Всичко друго изглеждаше непосилно. Все едно. След една-две секунди нишката на разсъдъка му щеше да се скъса и тогава нищо нямаше да го вълнува. Ръчичката на Дорси беше малка, но неумолима. Дупето на Еди бавно се плъзгаше по бетона към ръба на Канала.

Продължавайки да издава треперливия стон, той посегна назад, сграбчи бетонния ръб и задърпа с все сила. Усети как ръката го изтърва за миг, чу гневно съскане и намери време да помисли: Това не е Дорси. Не знам какво е, но не е Дорси. После адреналинът нахлу в кръвта му и той запълзя настрани, опитвайки да побегне още преди да се е изправил на крака, а дъхът излиташе от гърдите му с пресекливо, изплашено свистене.
Над бетонната стена на Канала изникнаха две белезникави ръце. Раздаде се влажен, мляскащ звук. Водни пръски политнаха над бледата мъртвешка кожа, проблесвайки в лунния светлик. Сетне иззад ръба се показа и лицето на Дорси. В хлътналите му очи мъждукаха червеникави искрици. Мократа му коса лепнеше по черепа. Калните петна по бузите му напомняха индиански бойни шарки.
Най-сетне дробовете на Еди се разтвориха. Той жадно глътна въздух и го превърна в писък. Скочи на крака и побягна. Тичайки той се озърташе, за да вижда къде е Дорси и резултатът бе, че се блъсна в дънера на един дебел бряст.
Имаше чувството, че някой — например дъртият — е взривил в рамото му динамитен заряд. Из главата му прелетяха звездни вихрушки. Рухна като убит в подножието на дървото и от лявото му слепоочие бликна струйка кръв. Водите на забравата го погълнаха може би за деветдесет секунди. После някак събра сили пак да се изправи на нозе. Когато опита да раздвижи лявата си ръка, от гърлото му излетя глух стон. Усещаше я съвсем изтръпнала и чужда. Затова надигна дясната и разтърка глава, опитвайки да прогони свирепата болка.
После си припомни защо бе налетял върху бряста и се огледа.
Видя ръба на Канала, опнат като струна и бял като кост под лунните лъчи. Нямаше и следа от оная твар… ако изобщо бе имало някаква твар. Еди бавно продължи да се върти, докато описа пълен кръг. Баси парк беше безмълвен и неподвижен като черно-бяла снимка. Плачещите върби провлачваха надолу сумрачни ръце и под тяхната сянка би могло да дебне всякакво гнило, безумно създание.
Еди закрачи напред, като се мъчеше да гледа едновременно на всички страни. Навехнатото му рамо тръпнеше болезнено в такт със сърцето.
Едииииии, стенеше вятърът из върхарите, не искаш ли да се видииииим, Едииииии? По шията му плъзнаха провиснали мъртвешки пръсти. Той стрелна ръце нагоре и рязко се завъртя. Краката му се преплетоха и докато падаше разбра, че не е имало нищо страшно — просто разлюляни върбови клонки.
Стана отново. Искаше да побегне, но когато се опита, в рамото му пак избухна динамитен заряд и трябваше да спре. Знаеше, че вече би трябвало да се опомни от страха, да си каже, че е плашливо бебе, че се е стреснал от някакво отражение или пък е задрямал без да усети и е сънувал кошмар. Ала нямаше нищо подобно, даже ставаше точно обратното. Сърцето му лупаше толкова бързо, че той вече не долавяше отделните удари и го чакаше всеки миг да се пръсне от ужас. Не можеше да тича, но когато излезе от върбалака, успя да се впусне в накуцващ тръс.
Впи очи в уличната лампа край портата на парка. Отправи се натам и намери още малко силици да ускори ход, мислейки: Дето има светлина, няма никаква злина. Дето има светлина, няма никаква злина. Грее мека светлина, също като през деня, край на всяка тъмнина, ех че чудна благина…
Нещо го преследваше.
Еди чуваше как то се провира из върбалака. Ако се обърнеше, щеше да го види. То наближаваше. Чуваше провлачените му, шляпащи стъпки, ала нямаше да се озърта, щеше да гледа светлината, дето има светлина, няма никаква злина, просто щеше да бяга с най-голяма бързина към добрата светлина и ето че вече беше почти до нея, почти…
Озърна се заради вонята. Всепроникваща гнусна воня като от грамаден куп риба, оставена да гние под лятната жега докато се превърне в лепкава каша. Воня на мъртъв океан.
Вече не го преследваше Дорси; сега бе Чудовището от Черната лагуна. Имаше дълга сбръчкана муцуна. От черните отвесни цепки по бузите му се стичаше зеленикава течност. Ципестите му пръсти завършваха с остри като бръснач нокти. Дишаше с гърлено бълбукане като водолаз с повреден апарат. Когато видя, че Еди го гледа, черно-зеленикавите му устни се разтеглиха в безиразна мъртвешка усмивка, разкривайки грамадни зъби.
Ръсейки капки вода, чудовището се люшкаше подир него и Еди внезапно разбра. То искаше да го върне към Канала, да го отмъкне в подгизналия мрак на тунела. И там да го изяде.
Еди хукна още по-бързо. Неоновата лампа край портата наближаваше. Вече виждаше ореола й от буболечки и пеперуди. Някакъв камион отмина към шосе № 2, шофьорът смени скоростите и през отчаяното, ужасено съзнание на Еди прелетя мисълта, че човекът може би пие кафе от картонена чашка и слуша по радиото Бъди Холи, без изобщо да подозира, че само на двеста метра от него едно момче може да загине в близките двайсет секунди.
Вонята. Непоносимата воня. Наближаваше. Обгръщаше го.
Погуби го скамейката. Някакви хлапета нехайно я бяха прекатурили същата вечер, тичайки към домовете си, за да изпреварят полицейския час. Седалката стърчеше само на три-четири сантиметра над тревата — зелено върху зелено, почти невидимо в лунния здрач. Ръбът подкоси Еди през пищялите с взрив от кристално крехка болка. Краката му отлетяха нейде назад и той тупна на тревата.
Извърна глава и видя надвесеното Чудовище — лъскавите очи се белееха като варени яйца, от люспите се стичаше слуз с цвят на водорасли, хрилете по бузите и дебелата шия трескаво се отваряха и затваряха.
— Аг! — изграчи Еди. Друг звук сякаш не бе способен да издаде. — Аг! Аг! Аг! Аг!
Запълзя, впивайки пръсти дълбоко в тревата. Езикът му бе провиснал между зъбите.
Секунда преди Чудовището да сключи около шията му люспести, вонящи на риба пръсти, в главата на момчето проблесна утешителна мисъл: Това е сън; трябва да е сън. Няма истинско_ Чудовище, няма истинска Черна лагуна, а даже и да има, тя е в Южна Америка, или във Флорида, или кой знае къде. Всичко е само сън, скоро ще се събудя в леглото или може би в листата под естрадата и тогава…После влажните жабешки длани стегнаха шията му и дрезгавите крясъци на Еди заглъхнаха; докато Чудовището го преобръщаше, стърчащите от тия длани рогови кукички издълбаха по врата му неразгадаем кървав краснопис. Момчето се взря в лъскавите бели очи. Усети как ципите между пръстите се впиват в гърлото му като смъртоносна примка от живи водорасли. С изострен от ужаса поглед зърна върху уродливата люспеста глава на Чудовището плавник — нещо средно между петльов гребен и отровна перка на морски дракон. Докато дланите се стягаха и го лишаваха от въздух, той забеляза дори как белите лъчи от неоновата лампа стават мътнозелени, минавайки през мембраната на плавника.
— Ти… не си… истинско — задавено избъбри Еди, ала вече го обгръщаше мъглива пелена и той смътно осъзна, че Чудовището все пак е доста истинско. Поне колкото да го убие.
Но въпреки всичко зрънцето разум не го напусна чак до края: докато Чудовището раздираше с нокти меката плът по шията му, докато от сънната артерия бликваше безболезнено топъл фонтан и обагряше с кръв зелената люспеста гръд, Еди продължаваше да опипва гърба на съществото, търсейки цип. Отпусна ръце едва когато Чудовището откъсна главата му с глухо, доволно ръмжене.
А щом изгасна представата на Еди за него, То бързо взе да се преобразява.

5.
Всяка година щом дойдеха април и май, фермата на Хенлън се пробуждаше от зимен сън.
Майк узнаваше за завръщането на пролетта не когато разцъфваха първите минзухари под прозореца на мамината кухня, не когато децата почваха да мъкнат в училище смоци и жаби, дори не когато във Вашингтон откриваха бейзболния сезон (обикновено на първия мач падаше голям тупаник), а едва когато баща му ревнеше с цяло гърло, че трябва да избутат от бараката допотопния камион. Предницата беше от Форд-А, останалото — от пикап, а вместо заден капак беше закована вратата на стария кокошарник. Ако се случеше зимата да не е била много студена, двамата често успяваха да го подкарат с тикане по надолнището. Кабината нямаше нито врати, нито предно стъкло. За седалка служеше половинка от вехто канапе, което Уил Хенлън бе изровил на градското сметище. Върху скоростния лост беше нахлузена кръгла стъклена дръжка от врата.
Бутаха по надолнището, хванали от двете страни, а щом го подкараха хубавичко, Уил скачаше вътре, завърташе ключа, натискаше копчето на стартера, настъпваше съединителя и превключваше на първа скорост, сграбчил стъклената дръжка с огромната си длан. После викваше гръмогласно: „Айде, давай!“. Отпускаше съединителя, вехтият фордов двигател захващаше да кашля, задавяше се, пухтеше, издаваше няколко мощни гърмежа… и понякога наистина почваше да работи — дрезгаво отначало, но след това все по-гладко. Уил подкарваше с рев към фермата на съседите Рулин, за да обърне на алеята пред техния дом (ако поемеше в обратната посока, смахнатият Бъч Бауърс, бащата на Хенри, като нищо можеше да му пръсне главата с чифтето), сетне се завръщаше сред гръмовния тътен на незаглушения двигател, Майк подскачаше от възторг и викаше ура, а майка му стоеше на кухненската врата, бършеше си ръцете с кърпата за чинии и се правеше на отегчена.
Друг път камионът не искаше да потегли и се налагаше Майк да изчака докато баща му се завърне от бараката с манивела в ръка, мърморейки под мустак. Майк беше твърдо уверен, че някои от тихите думички са ругатни и в такива моменти мъничко се боеше от татко си. (Едва много по-късно, при едно от безкрайните посещения в болничната стая, където бавно гаснеше Уил Хенлън, щеше да узнае, че баща му мърморел защото се боял от манивелата — веднъж тя изхвръкнала от гнездото и му разпрала устата.)
— Стой настрана, Мики — казваше Уил и пъхаше манивелата под радиатора. А щом античният двигател най-сетне заработеше, той даваше дума догодина да го замени с Шевролет, ала по-далече от думата не стигаше. Дори след смъртта му вехтият фордов хибрид щеше да стои в изоставената ферма, затънал в бурени чак до вратичката от кокошарника.
Когато камионът потеглеше и Майк седеше отдясно, вдъхвайки мириса на горещо масло и синкави изгорели газове, странно развълнуван от гальовния ветрец, който проникваше през зеещата дупка на мястото на някогашното предно стъкло, ненадейно му минаваше мисълта: Пак е пролет. Всички се будим от сън. И в радостната му детска душа се надигаше безмълвен вик на потресаващ възторг. Преливаше от любов към всичко наоколо, а най-много към татко си, който му се ухилваше широко и крещеше:
— Дръж се, Мики! Ей-сегинка ще я разшаваме таз хубостница! Птиците има да ни гълтат пушилката!
После подкарваха по черния път, задните колела на Форда бълваха тежки буци пръст и глина, а двамата подскачаха върху рязаното канапе в откритата кабина и се кикотеха като смахнати по рождение. Пресичаха през високата трева на задната сенокосна ливада и продължаваха към южната нива (царевица и фасул), или към източната (грах, тикви и пъпеши). От тревите пред Форда с крясък излитаха ужасени птици. Веднъж бе изхвръкнала яребица, великолепно създание с цвят на есенни дъбови листа, и взривното пърхане на крилете й бе тъй силно, че се чу даже през тътена на мотора.
За Майк Хенлън тия пътешествия бяха врата към пролетта.
Ежегодната полска работа започваше с разчистване на нивите. Цяла седмица ден подир ден изкарваха камиона и пълнеха каросерията с камъни, които биха могли да строшат някой зъбец на браната, щом дойде време за оран и сеитба. Понякога колелата затъваха в лепкавата пролетна пръст и Уил мрачно си мърмореше под мустак… сигурно пак ругатни, предполагаше Майк. Той знаеше някои от думичките и изразите; други го озадачаваха — например „блудно копеле“. От Библията знаеше, че блудницата е жена от град наречен Вавилон. Веднъж се бе наканил да пита баща си, но тъкмо тогава Фордът беше затънал в кал чак до ресорите, по челото на Уил се сбираха буреносни облаци и Майк реши да изчака по-удобен момент. В крайна сметка, след месец-два той се престраши да пита Ричи Тозиър и Ричи му обясни, че според неговия баща блудница е жена, дето взима от мъжете пари, за да прави секс с тях. „Какво е това секс?“ — заинтересува се Майк, а Ричи се хвана за главата и прекрати разговора.
Веднъж Майк запита баща си защо всяка пролет има нови камъни, след като вече са ги събрали миналия април.
Току-що бяха изхвърлили последния каменен товар за тая година и стояха един до друг под лъчите на залеза. Камионът бе спрял в края на утъпкана глинеста пътека (не чак толкова утъпкана, че да се нарече път), водеща от западната нива до едно дере над коритото на Кендъскиг. Дъното на дерето беше безредно осеяно с безплодни каменни камари, извличани година подир година от нивите на Уил.
Гледайки тая пустош, която бе сътворил отначало сам, сетне с помощта на сина си (знаеше, че нейде под камънака гният пъновете, които бе трябвало да изкорени един по един, преди изобщо да си помисли за оран), Уил запали цигара и каза:
— Едно време тате ми разправяше, че от всичките си създания Господ най обичал камъните, мухите, плевелите и бедните хора, затуй ги сътворил толкоз много.
— Ама те сякаш всяка година си се връщат по местата.
— Да, може и тъй да е — съгласи се Уил. — Друго обяснение не виждам.
Мътният залез хвърляше плътни оранжево-червени отблясъци по водите на Кендъскиг. От другия бряг долетя крясък на гмурец. Звукът бе самотен, тъй самотен, че по морните ръце на Майк полазиха тръпки.
— Обичам те, татко — промълви той изведнъж, усещайки как от необятната обич в очите му бликват сълзи.
— Ам’че то и аз си те обичам, Майк — рече татко му и здраво го прегърна с могъщите си ръце. Момчето усети по бузата си грубия фланелен плат на бащината риза. — А сега май става време да си вървим а? Тъкмо да се пооблеем додето стопанката ни сложи вечеря.
— Ъхъ — отвърна Майк.
— Ти си „ъхъ“ — каза Уил Хенлън и двамата се разсмяха, изнурени, ала доволни — ръцете и краката им се наливаха с умора, но не чак до болка; пръстите им бяха протрити, но не кървяха.
Пролет е, помисли онази вечер в просъница Майк, докато в съседната стая родителите му гледаха по телевизията „Младоженците“. Пак е пролет, благодаря Ти, Господи, благодаря Ти от все сърце. И докато се обръщаше на една страна, докато потъваше в дрямката, той отново чу крясъка на гмуреца от далечните блата, а сетне блатата се сляха с копнежите на детските му сънища. Натоварено време беше пролетта, натоварено, но прекрасно.
След събирането на камъни баща му паркираше камиона в буренака зад къщата и изкарваше от бараката трактора. Започваха с брануването — Уил управляваше трактора, а Майк се возеше отзад, стискайки ръба на желязната седалка, или пък крачеше отстрани и оглеждаше за пропуснати камъни. После се задаваше сеитбата, а подир нея идваше ред на лятната работа — копане… копане… копане. Майка му подновяваше премяната на трите им плашила — Лари, Моу и Кърли, а Майк помагаше на татко си да сложи ветровейки върху сламените им глави. Ветровейката беше проста работа: консервна кутия с изрязано дъно. Опъваха през средата добре насмолен канап и щом подухнеше вятър, кутията почваше да издава великолепен зловещ звук, напомнящ дрезгаво стенание. Птиците бързо разбираха, че Лари, Моу и Кърли не представляват опасност, но ветровейките винаги ги подплашваха.
От юли едновременно с копането почваше и прибирането на реколтата — най-напред грах и репички, след това марули и домати, после царевица и боб през август, пак царевица и боб през септември и накрая идваше ред на тиквите. Младите картофи се вмъкваха нейде между всичко това, а щом дните вземеха да се скъсяват и из въздуха плъзнеше хлад, двамата с татко му отиваха да свалят ветровейките (по някое време през зимата ветровейките изчезваха безследно; кой знае какво ставаше с тях, обаче всяка пролет правеха нови). На другия ден Уил отскачаше до Норман Садлър (тъп като сина си Мус, но безкрайно по-добродушен) и Норми пристигаше с машината за вадене на картофи.
През следващите три седмици всички се занимаваха само с картофите. В помощ на семейството Уил наемаше трима-четирима гимназисти — плащаше им по по четвърт долар на кош. Вехтият камион с отметнат заден капак бавно сновеше напред-назад по браздите на най-голямата, южната нива, моторът пухтеше на ниски обороти и в каросерията се трупаха кошове, по които бяха изписани имената на събирачите, а надвечер Уил вадеше стария си омазнен портфейл и плащаше всекиму в брой. Майк също взимаше надница, както и майка му; парите си бяха техни и Уил никога не питаше за какво са ги похарчили. Майк бе получил петпроцентов дял от фермата още когато навърши пет години — достатъчна възраст, според Уил, за да върти мотиката и да различава плевелите от граха. Всяка година той получаваше още един процент; всяка година след Деня на благодарността Уил сядаше да пресметне дохода от фермата и отделяше парите на Майк… но Майк не виждаше нито цент от тях — те бяха за колежа и не биваше да се пипат при никакви други обстоятелства.

Най-сетне идваше и денят, когато Норми Садлър откарваше обратно машината за вадене на картофи; обикновено по това време утрините вече бяха мъгливи и хладни, а по купчината оранжеви тикви край хамбара полепваше скреж. Майк стоеше със зачервен нос на двора, пъхнал изцапаните си ръце в джобовете на джинсите и гледаше как баща му вкарва в бараката първо трактора, а след него и Форда. Мислеше си: Отново се готвим за сън. Мина… пролет. Жътва… мина. Иде… мразовита зима. От есента оставаше само догарящо въгленче — голи дървета, смразена пръст, ледена огърлица по бреговете на Кендъскиг. В полята понякога гарвани кацаха по раменете на Моу, Лари и Кърли. Можеха да стоят там колкото си щат — плашилата бяха неми и безопасни.
Всъщност Майк не тъгуваше при мисълта, че е отминала още една година — на девет и половина все още бе твърде малък, за да сравнява сезоните с човешкия живот — защото тепърва го чакаха куп забавления: пързаляне с шейни в парка Маккарън (а ако ти стиска, може и на хълма Рулин, макар че там е за по-големи момчета), каране на кънки, бой със снежни топки, строеж на ледени замъци. Време беше да се замисли как двамата с татко му ще надянат снегоходките и ще отидат да отсекат коледна елха, какви подаръци ще има и дали пък този път няма да получи ски „Нордика“. Зимата беше чудесна… но всеки път когато гледаше как старият Форд влиза в бараката
(мина пролет жътва мина иде мразовита зима)
изпитваше някаква печал — същата, с която гледаше как птичите ята се запътват на юг; същата, от която понякога му се доплакваше безпричинно само като видеше как косо падат слънчевите лъчи. Отново се готвим за сън…
Но животът му не се състоеше само училище и труд. Уил Хенлън неведнъж бе казвал на жена си, че всяко момче се нуждае от време за риболов (макар че Майк всъщност не ходеше за риба). Когато се прибираше от училище, първо слагаше учебниците върху телевизора във всекидневната, после си приготвяше нещо за хапване (най-много обичаше сандвичи с лук и фъстъчено масло — гастрономическа приумица, от която майка му вдигаше ръце в израз на безмълвно отчаяние), а след това прочиташе бележката от баща си, в която Уил съобщаваше къде се намира и какви са задачите на Майк: да прекопае или обере еди кои си редове, да пренесе кошовете, да преобърне тиквите, да измете бараката или нещо подобно. Но поне веднъж седмично — а понякога и два пъти — бележката липсваше. И в такива дни Майк заминаваше на риболов (макар че всъщност не ходеше за риба). Разкошни дни… дни, в които нямаше определена цел и затова можеше да не бърза.
Случваше се баща му да остави по-особена бележка, например: „За днес няма работа. Иди до Олд кейп да огледаш трамвайните линии.“ Майк се отправяше към посочения квартал, откриваше старите релси по улиците и ги оглеждаше внимателно, възхитен от мисълта, че насред пътищата могат да се движат истински малки влакчета. Вечерта двамата дълго разговаряха за това и татко му разтваряше албума със стари снимки от времето, когато из Дери все още се движели трамваи; от покрива на трамвая стърчаха странни железни пръчки, опиращи в електрическите проводници, а отстрани висяха реклами на цигари. Друг път Уил бе пратил Майк до Водонапорната кула в Мемориал парк да огледа поилката за птички, а веднъж отскочиха заедно до съда да огледат една страшна машина, която полицейският шеф Бортън бе открил на тавана. Приспособлението се наричаше скитнически стол. Беше от ковано желязо и имаше халки на подлакътниците и предните крака. От седалката и облегалката стърчаха множество обли издутини. Като го видя, Майк се сети за снимката на електрическия стол в затвора Синг-Синг. Мистър Бортън му разреши да седне и да си сложи халките.
След като посвикна с непознатия досега зловещ допир на оковите, Майк се озърна въпросително към баща си и мистър Бортън — не разбираше какво толкова страшно има в това наказание за „хайлазите“ (така ги наричаше Бортън), които се навъртали около града през двайсетте и трийсетте години. Вярно, издутините малко му убиваха и с халки около китките и глезените беше трудно да се наместиш както трябва, но…
— Е, ти си още дете — разсмя се Бортън. — Колко кила тежиш? Тридесет, най-много четиридесет. Повечето хайлази, дето ги слагал тук старият шериф Съли, тежали двойно повече. След час-два им ставало малко неудобно, след три — много неудобно, а след четири-пет вече било съвсем зле. След седем-осем часа почвали да крещят, а след шестнадесет или седемнадесет почти всички надували гайдата. А щом им привършели двайсет и четирите часа, били готови да се закълнат пред хората и Господа, че когато пак тръгнат да скиторят из Нова Англия, ще заобикалят Дери отдалече. Доколкото знам, така и правели. Двайсет и четири часа върху скитническия стол оставяли всекиму ей-такава обица на ухото.
Изведнъж издутините по стола сякаш станаха двойно повече, впиха се навсякъде — в дупето, плешките, кръста и дори в тила му.
— А сега бихте ли ме пуснали? — учтиво запита той и мистър Бортън пак се разсмя.
В един кратък и страшен миг Майк си помисли, че полицейският шеф само ще разтръска ключовете пред лицето му и ще каже: Ще те пусна, разбира се… като ти свършат двайсет и четирите часа.
— Защо ме заведе там, тате? — запита той докато се прибираха у дома.
— Като пораснеш, ще разбереш — отвърна Уил.
— Ти не обичаш мистър Бортън, нали?
— Да — отговори баща му тъй рязко, че Майк не посмя да разпитва повече.
Но обикновено местата, където ходеше по заръка на баща си, бяха чудесни и докато Майк навърши десет години, Уил бе успял да го зарази със собствения си интерес към многопластовата история на Дери. Понякога — например когато плъзгаше пръсти по грапавата каменна поставка на поилката за птички в Мемориал парк, или когато се привеждаше да огледа по-внимателно ръждивите трамвайни релси по Монт стрийт в квартала Олд кейп — момчето изпитваше поразително чувство за времето… времето като нещо реално, изпълнено с огромна невидима тежест, както се твърди, че и слънчевите лъчи имат тежест (някои момчета се изкискаха в час, когато мисис Грийнгъс разказваше за това, но Майк беше прекалено смаян от тази представа, за да се смее; първата му мисъл бе: Светлината имала тежест? О, Боже мой, та това е страхотно!)… времето като нещо, което рано или късно ще го погребе.
През тази пролет на 1958 година първата бележка от баща му беше надраскана върху гърба на стар плик и лежеше на масата под солницата. Въздухът беше топъл, великолепно свеж и майка му бе отворила всички прозорци. Нямаш задачи за днес, гласеше посланието. Ако ти се ще, иди с колелото до Пасчър роуд. В полето отляво ще видиш купища рухнала зидария и вехти машини. Огледай ги и си донеси сувенир. Не ходи към ямата на фундамента! И да се прибереш по светло. Знаеш защо.
Майк отлично знаеше защо.
Каза на майка си къде отива и тя се намръщи.
— Защо не предложиш на Ранди Робинсън да дойде с тебе?
— Да, добре, ще отскоча да го питам — каза Майк.
И наистина отскочи, но Ранди беше заминал с баща си до Бангор да купят картофи за посев. Затова Майк потегли към Пасчър роуд сам. Дотам имаше доста път — почти седем километра. Доколкото можеше да прецени, беше около три часа, когато подпря велосипеда си на прогнилата дъсчена ограда вляво от Пасчър роуд и се преметна оттатък. Разполагаше с около час за разглеждане, после трябваше да си тръгва към дома. Обикновено майка му не се тревожеше за него, стига да си беше в къщи преди шест, когато сядаха да вечерят, но един паметен случай му бе дал да разбере, че тая година нещата стоят малко по-иначе. Когато веднъж закъсня за вечеря, тя го посрещна едва ли не в истерия. Нахвърли се върху му с парцала за миене на съдове и го запердаши където свари, докато той стоеше втрещен на прага до върбовото си кошче с пъстърва.
— Вече никога да не си посмял да ме плашиш така! — крещеше майка му. — Да не си посмял никога! Да не си посмял никога! Никога-никога-никога!
И при всяко никога го шляпваше с парцала. Майк очакваше баща му да се намеси и да сложи край на скандала, но не се случи нищо подобно… Може би Уил усещаше, че жена му е побесняла като дива котка и се боеше да не прехвърли гнева си върху него. Така или иначе, Майк си взе поука; един пердах с парцала му стигаше. У дома — по светло. Тъй вярно, госпожо, на ваше разположение.
Той закрачи през тревата към гигантските руини сред полето. Разбира се, това бяха останките от стоманолеярната на Кичънър — и преди бе минавал край тях, но никога не му бе хрумвало да ги изследва, а и не бе чувал други момчета да са го правили. Сега, докато се привеждаше да разгледа камара стари тухли, той започна да се досеща защо. Полето беше ослепително ярко, цялото обляно в пролетни лъчи (от време на време слънцето потъваше в облак и по ливадите плъзваха бухлати сенки), ала въпреки това наоколо тегнеше нещо злокобно — мрачна, навъсена тишина, нарушавана само от свистенето на вятъра. Чувствуваше се като изследовател, който е открил последните останки от някакъв загубен приказен град.
Напред и отдясно забеляза заоблената страна на огромен тухлен цилиндър, лежащ сред високите треви. Изтича нататък. Находката се оказа главният комин на стоманолеярната. Надникна вътре и по гърба му отново полазиха тръпки. Коминът беше толкова голям, че ако искаше, можеше да влезе вътре прав. Но не искаше; един Господ знае какви мръсотии можеше да има по опушените вътрешни тухли или какви гадни буболечки и зверчета са се поселили там. Вятърът се засилваше на пориви. Когато повееше през отвора на поваления комин, отвътре долиташе призрачен вой, странно напомнящ звука на катраносания канап във ветровейките, които правеха двамата с татко му всяка пролет. Майк стреснато отстъпи назад и изведнъж си спомни какво гледаха снощи по телевизията. Филмът се казваше „Родан“ и им се стори адски забавен — при всяка поява на чудовището баща му се смееше и викаше: „Глей я тая птичка, Мики!“, а Майк стреляше с показалец, докато най-накрая мама подаде глава от кухнята и заръча да млъкват, че главата я боли от тая тяхна шумотевица.

Но сега не му изглеждаше толкова забавно. Във филма Родан бе изхвръкнал от земните недра докато японските миньори копаеха най-дълбокия тунел на света. А като надничаше към тъмната вътрешност на комина, лесно можеше да си представи как оная птица се спотайва в дъното, сгънала над гърба си ципестите криле, дебне и гледа кръглото момчешко личице, което се взира в мрака, гледа, гледа с очи обрамчени в златисто…
Потръпвайки, Майк се отдръпна от отвора.
Продължи покрай полузатъналия в земята комин. Теренът леко се надигаше и Майк ненадейно реши да се изкатери отгоре. Отвън коминът съвсем не изглеждаше страшен, а старите тухли бяха напечени от слънцето. Когато се добра до върха, Майк стана на крака и тръгна напред с разперени ръце (всъщност стените бяха твърде широки и нямаше опасност да падне, но той си представяше, че е въжеиграч от цирка), усещайки с удоволствие как вятърът роши косите му.
Като стигна до другия край на комина, той скочи долу и се зае да проучва останките: пак тухли, смачкани леярски калъпи, ръждиви машинни части. Донеси сувенир, пишеше в бележката на баща му. Искаше да намери нещо интересно.
Постепенно наближаваше зеещата яма на фундамента, като лъкатушеше из развалините и внимаваше да не се пореже на някое парче стъкло. Наоколо имаше сума ти стъклария.
Майк не беше нехаен — помнеше както за ямата, така и за бащиното предупреждение да се пази от нея; помнеше и за кървавата трагедия, която се бе разиграла тук преди повече от петдесет години. Ако нейде из Дери можеха да обитават призраци, то едва ли имаше по-добро място от тия развалини. Но въпреки всичко това (а дали пък не тъкмо затова?), той твърдо бе решил да не мърда оттук, докато не открие нещо интересно, което да отнесе и да покаже на баща си.
Бавно и предпазливо се приближи до ямата и закрачи успоредно на неравния й ръб. Внезапно от дъното на съзнанието му някакво трезво гласче зашепна, че е прекалено близо, че размекнатата от пролетните дъждове земя може да се срути под нозете му и да го запокити долу, където Бог знае колко остри железа чакаха да го нанижат като бръмбар и да го оставят да се гърчи в ръждива, мъчителна агония.
Вдигна парче от прозоречна рамка, огледа го и го метна настрани. Наблизо се валяше нещо като черпак от великанска кухня, огънат и смачкан в жарката вълна на невъобразима експлозия. По-нататък лежеше толкова грамадно бутало, че Майк не би могъл и да го помръдне, камо ли да го вдигне. Прескочи го. Прескочи го и…
Ами ако намеря череп? — внезапно си помисли той. Черепа на някое от децата, които загинали тук докато търсели шоколадови яйца през хиляда деветстотин и не знам коя си?
Жестоко потресен от мисълта, Майк се озърна из пустото слънчево поле. Вятърът тихичко напяваше край ушите му песента на морска раковина и над ливадата отново плъзна здрач като сянката на гигантски прилеп… или птица. Изведнъж пак осъзна с пълна сила колко тихо е тук, колко странно изглежда полето с купищата тухли и килнатите насам-натам разпокъсани железни грамади. Сякаш преди безброй години сред тая равнина се бе разиграла някаква жестока битка.
Не се втелявай, мислено си отвърна той, опитвайки да прогони тревогата. Още преди петдесет години са открили каквото е имало за откриване. Веднага след онова. А даже и да е останало нещо, за толкова години все някой друг хлапак — или възрастен — би намерил… останките. Или си въобразяваш, че пръв идваш тук да търсиш сувенир?
Не… не, не си го въобразявам. Но…
Но какво? — запита трезвото гласче и Майк си помисли, че то май почва да говори прекалено високо и забързано. Даже и да е имало нещо за намиране, то би изтляло отдавна. Тъй че… какво?
Намери сред бурените строшено чекмедже от бюро. След кратък оглед го захвърли настрани и пристъпи още малко към ямата на фундамента, където находките ставаха повече. Все щеше да намери нещо подходящо.
Ами ако има призраци? Там е работата. Ами ако видя как две ръце се подават над ръба на ямата и отвътре започнат да излизат хлапета, облечени в изтлелите парцаливи останки от някогашните си великденски костюмчета, носещи белезите на пролетна кал, есенен дъжд и сплъстен зимен сняг от цели петдесет години? Хлапета без глави (в училище бе чувал, че след експлозията някаква жена открила главата на една от жертвите сред клоните на ябълката в задния си двор), без крака, изкормени като риби, а може би и хлапета като мен, които са слезли долу да поиграят… долу, където е мрачно… под кривите железни греди и огромните ръждиви зъбчатки…
О, престани, за Бога!
Но в гръбнака му се впиваха тръпки и той реши, че е крайно време да вземе нещо — каквото и да е — и да си плюе на петите. Посегна почти без да гледа и вдигна от земята зъбно колело с диаметър около петнайсет сантиметра. В джоба си имаше молив и бързо изчегърта с него полепналата между зъбците пръст. После прибра сувенира. Сега щеше да си върви. Да, щеше да си върви…
Но краката му бавно го носеха в обратната посока, към ямата и Майк осъзна с отчаяние и ужас, че трябва да погледне долу. Трябва да види.
Хвана се за някаква стърчаща от земята прогнила подпорна греда и изпъна шия напред, опитвайки да зърне какво има долу. Не успя. Беше се приближил на четири-пет метра от ръба, но все още бе твърде далече, за да види дъното.
Не ми пука дали ще го видя или не. Тръгвам си още сега. Вече намерих сувенир. Няма какво да гледам из тая порутена вехта дупка. Татко заръча да стоя настрани от нея.
Но мъчителното, едва ли не трескаво любопитство, което го бе обзело, не искаше да се предава. Боязливо, крачка по крачка, Майк приближаваше към ямата, разбирайки ясно, че щом стигне до края на дървената греда, вече няма да има за какво да се държи, разбирайки също така, че земята тук наистина е кална и рохкава. Тук-там край ръба забелязваше вдлъбнатини като хлътнали стари гробове и се досещаше, че това са места на предишни срутвания.
Усещайки как сърцето блъска в гърдите му оглушително като отмерена стъпка на маршируващ взвод, той се добра до ръба и надникна надолу.
Сгушена на дъното на ямата, птицата гледаше към него.
Отначало Майк не повярва на очите си. В тялото му сякаш бяха замръзнали всички мускулчета и нерви, включително и онези, по които протичат мислите. Не само от потресението, че вижда чудовищна птица със скромното сиво оперение на врабче и ярката оранжева гръд на червеношийка; истинската причина за потресението му се коренеше в абсолютно неочакваната гледка. Бе очаквал да види монолитни машини, полузатънали в черна кал и локви застояла вода; вместо това надничаше в огромно гнездо, запълващо фундамента от край до край. Тревата, от която бе изплетено, би стигнала за десетки бали сено, само че беше сребриста и стара. Птицата лежеше сред гнездото, обрамчените в златисто очи се чернееха като пресен, горещ асфалт и в безумния кратък миг преди да се изтръгне от вцепенението, Майк зърна в тях своето отражение.
Сетне пръстта изведнъж се раздвижи и сякаш потече под краката му. Майк чу острия пукот на разкъсани корени и осъзна, че се хлъзга надолу.
С крясък се хвърли назад, размахвайки ръце за равновесие. Не устоя на нозе и тежко рухна по гръб върху осеяната с обломки земя. Някакво тъпо метално парче болезнено се вряза в гърба му и той успя да си помисли за скитническия стол преди да чуе експлозивното пърхане на птичи криле.
Трескаво се извъртя на колене, пропълзя, озърна се през рамо и видя как птицата изхвръква от ямата. Люспестите й крака бяха тъмно оранжеви. Всяко крило бе дълго над три метра и от вихъра на ударите им по повехналата трева пробягваха насам-натам безформени вълни като под ротора на хеликоптер. От човката излетя дрезгав, цвърчащ крясък. Няколко пера се отрониха от крилете и кръжейки заслизаха обратно към ямата.
Майк скочи на крака и побягна.
Стремглаво търчеше през полето вече без да се озърта, не смееше да се озърта. Птицата не приличаше на Родан, но Майк усещаше, че тя е духът на Родан, изхвръкнал от руините на стоманолеярната като някакво чудовищно дяволче от кутия. Препъна се, падна на коляно, пак се надигна и продължи да тича.
Отново се раздаде странният дрезгав, цвърчащ крясък. Обгърна го сянка и когато вдигна очи, Майк видя чудовището — бе прелетяло само на метър-два над главата му. Мръсножълтата човка се отваряше и затваряше, разкривайки розова паст. Птицата рязко зави насреща. Вятърът от крилете й тласна в лицето му сух, неприятен мирис — дъх на тавански прах, ненужни вехтории и прогнили възглавници.
Майк сви наляво и пак зърна отпред падналия комин. Впусна се в отчаян бяг към него, размахвайки отсечено лакти край ребрата си. Птицата изкрещя и момчето чу пърхането на крилете й. Плющяха като корабни платна. Нещо го блъсна в тила. По врата му сякаш припламнаха огнени езичета. Усети как отзад под яката му плъзва струйка гореща кръв.
Птицата отново зави — явно се канеше да го сграбчи с нокти и да го отнесе както ястреб отнася полска мишка. Да го отмъкне в гнездото си. Да го изяде.
Докато тя падаше насреща, вперила в него черните си, ужасяващо живи очи, Майк пъргаво отскочи надясно. Ноктите минаха на сантиметри от него. Прашният мирис на огромните криле беше непоносим, задушлив.
Сега тичаше успоредно на рухналия комин и край лакътя му се мяркаха старите тухли. Вече виждаше края. Ако смогнеше да се добере дотам, да кръшне наляво и да се вмъкне вътре, може би щеше да се спаси. Птицата изглеждаше прекалено грамадна, за да се провре през отвора.
Малко остана да не успее. Птицата отново летеше насреща, все по-близо и по-близо, от пляскащите криле вееха ураганни пориви, люспестите крака сочеха право към жертвата и стремително слизаха надолу. Пак се раздаде крясък и този път Майк сякаш долови в него тържествуваща злоба.
Той наведе глава, вдигна ръка да се предпази и се хвърли напред. Лапите се свиха и за миг птицата го сграбчи за ръката. Имаше чувството, че е в плен на невероятно мощни пръсти, завършващи с остри нокти. Хапеха като кучешки зъби. Плясъкът на криле отекваше гръмовно в ушите му; смътно долови как наоколо се сипят пера и някои от тях плъзват по бузите му като призрачни целувки. После птицата се издигна, за момент Майк се усети придърпан нагоре — първо прав, сетне на пръсти… и в една застинала секунда разбра, че връхчетата на кецовете му губят допир със земята.
— ПУСНИ МЕ! — изкрещя той и размята ръка.
Ноктите го удържаха още миг, после ръкавът на ризата се раздра. Тежко тупна долу. Птицата яростно изкрещя. Майк пак побягна, като си пробиваше път през перата на опашката й, полузадушен от тежкия сух мирис. Сякаш тичаше през перушинена завеса.

Кашляйки, с подлютени очи от сълзите и от гнусния прах по перата на птицата, той нахълта в отвора на падналия комин. Вече не мислеше какво може да се спотайва вътре. Тичаше през мрака и задавените му ридания глухо отекваха от стените. Чак когато навлезе пет-шест метра навътре, той спря и се обърна към яркото кръгче дневна светлина. Гърдите му се надигаха и отпускаха на ситни, бързи тласъци. Внезапно осъзна, че ако е преценил погрешно размерите на птицата или отвора, значи се е самоубил с пълна гаранция — все едно че е лапнал цевите на татковата пушка и е дръпнал спусъка. Изход нямаше. Намираше се не просто в тунел, а в задънена улица. Другият край на комина беше потънал в земята.
Отново се раздаде крясък и изведнъж светлината в отвора на тунела помръкна — птицата бе кацнала отвън. Видя жълтите й люспести нозе, дебели колкото бедрото на възрастен мъж. После тя приведе глава и надникна в комина. Пред погледа на Майк пак изникнаха чудовищно лъскавите катранени очи със златните кръгчета на ирисите. Човката се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше, и при всяко хлопване се раздаваше рязък пукот, съвсем като онзи, който чуваш когато изведнъж ти се чукнат зъбите. Остра е, помисли момчето. Остра човка има. И преди знаех, че птиците имат остри човки, но май никога до днес не съм се замислял над това.
Чудовището изкряска. В тухления тунел звукът прокънтя тъй мощно, че Майк притисна ушите си с длани.
Птицата започна да се провира в отвора на комина.
— Не! — изкрещя Майк. — Не, не можеш!
Светлината гаснеше все повече и повече, докато птичето тяло бавно си проправяше път навътре (О, Боже мой, как не се сетих, че цялата е от перушина? Как не се сетих, че може да се провира?). Светлината гаснеше… гаснеше… изчезна. Оставаше само непрогледният мрак, задушливият тавански мирис на птицата и шумоленето на перата й.
Майк падна на колене и заопипва с разперени длани хлътналия под на тунела. Откри парче строшена тухла с нещо меко по острите ръбове — навярно мъх. Отметна ръка и го запокити напред. Раздаде се тъп звук. Птицата пак нададе дрезгавия си, скрибуцащ вик.
— Да се махаш оттук! — изкрещя Майк.
Настана тишина… сетне отново същото меко, попукващо шумолене — птицата продължаваше да се провира в комина. Майк опипа наоколо, намери още отломки и взе да ги хвърля една подир друга. Те отскачаха от птицата с глухи удари и звънко се сипеха на тухления под.
Моля Те, Господи, несвързано мислеше Майк. Моля Те, Господи, моля Те, Господи, моля Те, Господи…
Хрумна му, че би трябвало да отстъпи назад по комина. Бе влязъл откъм някогашната му основа; логично бе да предположи, че по-нататък отворът ще се стеснява. Да, можеше да отстъпи и да слуша тихото прашно шумолене, докато птицата се провира подир него. Можеше да остъпи и ако имаше късмет, щеше да стане толкова тясно, че чудовището да спре.
Ами ако птицата се заклещи?
Ако станеше така, двамата с птицата щяха да умрат един до друг. Щяха да умрат заедно и да изгният заедно. В мрака.
— Моля Те, Господи! — изкрещя той, без изобщо да осъзнава, че го изрича на глас.
Запокити напред още едно парче тухла и сега ударът му бе по-мощен — много по-късно щеше да разкаже на останалите, че в онзи миг сякаш някой стоял зад него и онзи някой тласнал ръката му със страхотна сила. Този път не се раздаде предишното меко тупване; вместо него отекна плясък, какъвто би издала детска длан, шляпаща върху чиния с полутечно нишесте. Птицата изкрещя — вече не от гняв, а от истинска болка. Сумрачното пърхане на крилете й изпълни тунела; дрехите на Майк заплющяха в нахлулия ураган от зловонен въздух, момчето се закашля задавено и отстъпи от вихрушките прах и мъх.
Отново се появи светлина — отначало сива и здрачна, сетне все по-ярка и по-плътна, докато птицата се измъкваше от гърлото на комина. Майк се разрида, пак падна на колене и трескаво заопипва за още тухли. Без да мисли какво върши, той хукна напред с пълни шепи (в бледата светлина видя, че парчетата наистина са обрасли със сивосинкави мъхове и лишеи, каквито покриват старите надгробни плочи), докато наближи изхода от тунела. Смяташе да стори каквото е по силите му, за да не позволи на птицата да се върне.
Тя се навеждаше, склонила глава настрани, както правят понякога дресираните птици в клетка, и Майк видя къде е улучил последният му удар. От дясното око на птицата не бе останало почти нищо. Вместо лъскавия катранен мехур сега зееше кървав кратер. От ъгълчето на празната орбита по човката се стичаше струйка сиво-белезникава слуз. Из гнойната течност гъмжаха и пъплеха дребни паразити.
Птицата го видя и се хвърли напред. Майк отвърна с град от тухли. Парчетата се сипеха по главата и човката на птицата. Тя отстъпи за миг, после пак се стрелна в атака с отворена човка, разкрила розовата си паст… и още нещо, от което Майк застина за миг със зяпнала уста. Езикът на чудовището беше сребрист и хаотично напукан като застинала древна лава.
И този език беше осеян с множество оранжеви топчета като някакви нелепи пустинни бурени, намерили къде да се вкоренят за известно време.
Майк запрати последната тухла право в зейналата паст и птицата отскочи, крещейки от безсилие, ярост и болка. За момент момчето зърна люспестите гущерови крака… после огромните криле разтърсиха въздуха и чудовището изчезна.
Само след няколко секунди Майк вдигна лице — придобило неопределен сивокафеникав оттенък под кората от пръст, прах и късчета мъх, с която го бяха облепили крилете на звяра — към тракането на нокти по тухлите отгоре. От цялото му лице чисто бе само под очите — там, където сълзите бяха измили мръсотията.
Горе птицата се разхождаше напред-назад: Так-так-так-так.
Майк мина навътре, събра натрошени тухли и ги струпа на купчинка край отвора на комина — толкова близо, колкото смееше да пристъпи. Ако чудовището се завърнеше, искаше да го обстрелва от упор. Навън все още грееше слънце — беше май и до залез оставаше доста време — но какво да прави, ако птицата реши да чака?
Майк преглътна и за момент болка проряза стените на засъхналото му гърло.
Отгоре тропотът продължаваше: Так-так-так.
Вече имаше цяла камара боеприпаси. В здрача отвъд мястото, където косите слънчеви лъчи хвърляха в комина светъл овал, парчетата тухли напомняха късчета от строшена съдина, събрани с метлата на работлива стопанка. Майк избърса мръсните си длани в крачолите на джинсите и зачака да види какво ще стане.
Мина доста време преди да стане каквото и да било — може би пет, а може би двайсет и пет минути. Усещаше само как птицата се разхожда отгоре като човек, страдащ от безсъница в три след полунощ.
После крилете отново заплющяха. Птицата кацна пред отвора на комина. Коленичил зад купчината тухли, Майк я обсипа със снаряди още преди да е навела глава. Едно парче се вряза в жълтия люспест крак и от раната шурна струя тъмна кръв — почти черна като очите на чудовището. Майк възторжено изкрещя, но тъничкият му глас заглъхна сред бесния писък на звяра.
— Махай се оттук! — викна Майк. — Ще те замерям докато не се махнеш, пред Бога се кълна!
Птицата подхвръкна върху комина и продължи да се разхожда.
Майк чакаше.
Най-сетне крилете отново запърхаха и птицата излетя. Майк очакваше да види пак жълтите кокоши крака. Ала те не се появяваха. Продължи да стои на място, убеден, че врагът готви някаква клопка… докато накрая осъзна, че не е там работата и не затова изчаква. Изчакваше защото не смееше да излезе, не смееше да напусне безопасната дупка.
А, не! Да ги нямаме такива! Аз да не съм заек!
Грабна две шепи тухлени парчета, останалото натъпка в пазвата си. Излезе от комина, като се мъчеше да гледа във всички посоки едновременно и ужасно съжаляваше, че няма очи на тила. Видя само необятното поле, осеяно с ръждиви останки от стоманолеярната на Кичънър. Завъртя се, уверен, че ще зърне птицата кацнала горе на ръба като лешояд — вече едноок лешояд — с едничкото желание момчето да я види преди да го нападне за сетен път, а после да раздира, да промушва, да разкъсва с острата си човка.
Но птицата не беше на ръба.
Наистина бе изчезнала.
И нервите на Майк не издържаха.