"То" - Стивън Кинг

— Ще си получиш автографа. — заяви Еди. — Налага се ти да го возиш.
О, ето че нов ужас се присламчваше към вихрушката от страхове в бедната замаяна глава. Тя изписка тихичко.
— Не мога… Аз никога…
— Налага се — каза той, оглеждайки обувките. — Няма кой друг.
— Вече не ми става нито една от старите униформи! Тесни са в циците!
— Иди при Делорес да ти ги отпусне — неумолимо отвърна Еди.
Той отхвърли настрани два чифта обувки, намери празна кутия и пъхна вътре третия чифт. Хубави черни обувки, още сума ти време можеха да изкарат, но за работа изглеждаха мъничко поизносени. Когато си припечелваш насъщния като возиш из Ню Йорк разни богаташи, най-често знаменити богаташи, всичко трябва да ти е тип-топ. Тия обувки вече не бяха чак тип-топ… но навярно подхождаха за мястото, където отиваше. И за онова, което би се наложило да върши, когато стигне там. Може би Ричи Тозиър щеше…
Но чернотата изведнъж стана заплашителна и Еди усети как гърлото му почна да се стяга. С истинско чувство на паника осъзна, че е събрал цялата проклета аптека, а е забравил най-важното — инхалатора си — долу, върху стереоуредбата.
Той захлопна куфара и щракна закопчалките. Озърна се към Майра, която стоеше насред коридора, притиснала с длан късата си масивна шия, сякаш не Еди, а тя страдаше от астма. Гледаше го втрещено, с изкривено от недоумение и ужас лице и той би я съжалил, ако сърцето му вече не бе пълно до пръсване с ужас за собствената му съдба.
— Какво е станало, Еди? Кой се обади по телефона? Неприятности ли имаш? Така е, нали? Какви неприятности имаш?
Той закрачи към нея със сака в едната ръка и куфара в другата; вече почти не се кривеше, защото тежестта беше разпределена що-годе равномерно. Тя се изправи насреща му, преграждайки пътя към стълбището, и отначало Еди помисли, че няма да му даде път. Но миг преди лицето му да се блъсне в меката бариера на нейния бюст, тя отстъпи… боязливо. Докато минаваше край нея, без да забави крачка, Майра избухна в жални ридания.
— Не мога да возя Ал Пачино! — проплака тя. — Ще се блъсна в някой пътен знак или нещо подобно, знам че ще се блъсна! Еди, страх ме ееееее!
Той погледна към масичката до стълбата, където стоеше часовник от осемнадесети век, произведен от самия Сет Томанс. Девет и двайсет. От бюрото на „Делта“ някакъв служител с тенекиен глас му бе съобщил, че вече е изпуснал последния северен полет за Мейн — той излитал от „Ла Гуардия“ в осем и двайсет и пет. След това бе позвънил в „Амтрак“ и се оказа, че нощният влак за Бостън потеглял от Пен стейшън в единайсет и половина. Можеше да слезе на Саут стейшън и да наеме такси от „Кейп Код Лимузин“ на Арлингтън стрийт. „Кейп Код“ и компанията на Еди „Роял Крест“ поддържаха от години дружеско и взаимноизгодно сътрудничество. Кратък телефонен разговор с Бъч Карингтън от Бостън уреди въпроса с пътуването на север — Бъч заяви, че ще му приготви луксозен Кадилак с пълен резервоар. Тъй че щеше да пътува с блясък, без някакъв въртоглав клиент да му трови въздуха с дебела пура от задната седалка и да разпитва къде може да се намери курва или няколко грама кокаин, а евентуално и двете.
Ще пътуваш с блясък, дадено, помисли той. Повече блясък просто няма накъде, освен ако потеглиш с катафалка. Но не се тревожи, Еди — най-вероятно точно така ще се върнеш обратно. Стига да е останало какво да сложат в катафалката.
— Еди?
Девет и двайсет. Предостатъчно време, за да поговори с нея, предостатъчно време, за да я утеши. Ах, колко по-леко би било, ако Майра и тази вечер играеше вист с приятелки, ако имаше начин да се измъкне потайно, оставяйки бележчица под едно от магнитчетата върху вратата на хладилника (винаги оставяше там бележките си за нея, защото знаеше, че така непременно ще ги види). Да се измъкне така — като беглец — щеше да е некрасиво, но сега ставаше още по-зле. Сякаш отново бягаше от къщи както някога, а тогава му бе толкова трудно, че успя едва от третия опит.
Понякога домът е там, където е сърцето ти, объркано помисли той. Вярвам в това, Боби Фрост беше казал, че домът е там, където винаги ще те приемат в беда. За жалост, щом веднъж те приемат, вече не искат да те пуснат навън.
Стоеше в подножието на стълбата, за момент загубил сили да продължава напред. Гледаше ридаещата Майра, изпълваше го страх и дъхът излиташе със свистене от тесния процеп на свитото му гърло.
— Слез при мен и ше ти разкажа каквото мога — каза той.
Остави край външната врата багажа си — сака с лекарствата и куфара с дрехите. После си спомни още нещо… или пък му го напомни призракът на отдавна починалата му майка, която и до днес честичко го навестяваше.
Знаеш, че щом си намокриш краката, непременно настиваш, Еди — ти не си като другите, имаш много крехък организъм и трябва да внимаваш. Ето защо винаги трябва да си обуваш галошите, когато вали.
В Дери валеше често.
Еди отвори шкафа в антрето, взе закачената найлонова торбичка с галошите и я прибра в куфара.
Браво, послушното ми момче.
Цялата бъркотия бе започнала докато двамата с Майра гледаха телевизия. Еди мина в хола и натисна бутона за изключване на стенния телевизионен екран — екранът беше толкова грамаден, че в съботните следобедни предавания Фрийман Макнийл изглеждаше върху него като посетител от страната на великаните. После поръча такси по телефона. Диспечерката му каза, че навярно ще трябва да изчака около петнайсет минути. Еди отвърна, че няма проблеми.
Остави слушалката и грабна инхалатора, оставен върху скъпата компакт-дискова система „Сони“. Похарчих хиляда и петстотин долара за свръхмодерна озвучителна уредба, та Майра да не пропусне нито една златна нота от записите на Бари Манилоу или от „Върховните хитове“, помисли той и веднага се изчерви виновно. Адски добре знаеше, че си криви душата. Майра би слушала старите си изподраскани плочи със същото удоволствие, с което слушаше модерните лазерни дискове, както навярно би била щастлива да си останат в предишната четиристайна къщурка в Куинс до дълбоки старини (а честно казано, по темето на Еди вече се ръсеха първите снегове на старините). Той бе закупил луксозната стереоуредба все по същата причина, заради която бе закупил и ниската каменна къща на Лонг Айланд, където двамата често оставаха самотни като последните грахчета в изпразнена консерва — защото можеше да си го позволи и защото по този начни успяваше да усмири тихия, изплашен, често объркан и винаги неумолим майчин глас; защото така сякаш казваше: Успях, майко! Виж всичко това! Успях! А сега, за Бога, ще бъдеш ли така добра да си затвориш устата?
Еди налапа края на инхалатора и дръпна спусъка като самоубиец. В гърлото му нахлу кипнал облак с отвратителен вкус на лакрица и той вдъхна дълбоко. Усети как почти задръстените дихателни пътища започват отново да се разтварят. Обрачът около гърдите му взе да се отпуска и изведнъж в главата му се раздадоха далечни, призрачни гласове.
Не получихте ли бележката, която ви изпратих?
Получих я, мисис Каспбрак, но…
Е, мистър Блек, за в случай, че като учител по физкултура не умеете да четете, позволете да ви го кажа лично. Готов ли сте?
Мисис Каспбрак…
Добре. Сега ще го чуете, от моята уста право във вашите уши. Готов ли сте? Моят Еди не може да посещава часовете по физическо възпитание. Повтарям: НЕ може да посещава физическо възпитание. Еди е много крехко дете и ако тича… или скача…
Мисис Каспбрак, в кабинета си имам резултатите от госледния преглед на Еди — това е изискване на щатските училищни власти. Прегледът показва, че Еди е малко дребничък за възрастта си, но иначе е съвършено нормален. За всеки случай се обадих на вашия домашен лекар и той потвърди, че…
Лъжкиня ли ме наричате, мистър Блек? Дотам ли стигнахте? Е, добре, ето ви го. Ето го Еди — тук, до мен. Чувате ли как диша? ЧУВАТЕ ли?
Мамо… моля те… нищо ми няма…
Еди, не се дръж невъзпитано. Колко пъти съм ти казвала? Не прекъсвай по-възрастните.
Чувам го, мисис Каспбрак, но…
Чувате ли? Добре! Чудех се дали не сте глух! Детето диша като камион на първа скорост по нагорнище, нали? И това ако не е астма…
Мамо, аз ще се…
Тихо, Еди, не ме прекъсвай пак. Ако това не е астма, мистър Блек, то аз съм кралица Елизабет!
Мисис Каспбрак, Еди често изглежда доволен и щастлив в часовете по физическо възпитание. Той обича да играе и тича много бързо. Докато разговаряхме с доктор Бейнс, стана дума за психосоматични симптоми. Питам се дали някога ви е хрумвало, че може…
… синът ми да е луд? Това ли намеквате? НАМЕКВАТЕ, ЧЕ СИНЪТ МИ Е ЛУД????
Не, но…
Той е крехко дете.
Мисис Каспбрак…
Синът ми е много крехко дете.
Мисис Каспбрак, доктор Бейнс твърди, че не е открил никакви…
— … физически отклонения — довърши на глас Еди.

Тази вечер за пръв път от години насам си спомняше за онази унизителна среща — как майка му крещеше срещу учителя Блек в гимнастическия салон, как Еди се свиваше задъхан до нея, а момчетата стояха на групичка край баскетболното табло и го гледаха. Знаеше, че това няма да е единственият спомен, разбуден от обаждането на Майк Хендън. Усещаше как множество също тъй неприятни, а може би и по-лоши спомени прииждат като тълпа трескави купувачи, задръстили тесния вход на магазинче в деня на разпродажба. Но задръстването скоро щеше да се разчисти и натрапниците щяха да нахлуят. Знаеше го със сигурност. И какво щяха да открият на разпродажбата? Разсъдъка му? Може би. На половин цена. Дефектни стоки. Всичко за продан.
— Никакви физически отклонения — повтори той, пое си дъх с разтреперани гърди и прибра инхалатора в джоба си.
— Еди — каза Майра. — Моля те, обясни ми какво означава всичко това!
По бузестото лице лъщяха вадички сълзи. Ръцете се преплитаха тревожно като игриви розови животинчета. Някога, малко преди да поиска ръката й, той бе сложил снимката ла Майра до портрета на майка си, която бе починала от сърдечен удар на шестдест и четири годишна възраст. По онова време бе достигнала рекордно тегло — над сто и осемдесет килограма (сто осемдесет и четири, по-точно казано). Беше се превърнала в нещо чудовищно — сякаш цялото й тяло се състоеше от бюст, задник и корем, а над всичко това се белееше като тесто вечно изплашеното лице. Но снимката, която Еди сложи до образа на Майра, беше направена през 1944, две години преди раждането му. (Ти беше много болнаво бебе, нашепваше призракът на майка му. Неведнъж сме се бояли за живота ти…) През 1944 майка му бе изглеждала сравнително стройна за своите осемдесет килограма.
Навярно бе направил тази съпоставка като последен отчаян опит да се удържи от психологическото кръвосмешение. Дълго бе седял, прехвърляйки поглед от майка си към Майра и обратно.
Сякаш бяха сестри. Толкова си приличаха.
В онзи ден, докато гледаше двете почти еднакви снимки, Еди се зарече, че няма да извърши това безумие. Знаеше, че колегите вече подхвърлят майтапи за врабеца и слоницата, без да подозират скритата причина за връзката им. Майтапите и лукавите подмятания все щеше да изтърпи някак, но желаеше ли наистина да стане клоун в подобен фройдистки цирк? Не. Не желаеше. Щеше да скъса с Майра. Щеше да я напусне кротко, защото тя наистина беше много мила и почти нямаше опит с мъжете — почти както и той с жените. А щом най-сетне достигнеше новите хоризонти на живота си, навярно щеше да се запише в курсовете по тенис, за които мислеше толкова отдавна…
(Еди често изглежда доволен и щастлив в часовете по физическо възпитание)
… или пък да си вземе карта за басейна в хотел „Плаза“ до сградата на ООН…
(Еди обича да играе)
… а пък най-лесно би било да се запише в новия физкултурен клуб на Трето авеню, точно срещу гаража…
(Еди тича много бързо той тича много бързо когато не сте тук тича много бързо когато няма кой да му напомня колко е крехък и по лицето му виждам мисис Каспбрак че дори сега на деветгодишна възраст знае кое ще е най-доброто нещо на света за него — да тича във всички посоки които му забранявате мисис Каспбрак пуснете го да ТИЧА)
Но в крайна сметка той все пак се ожени за Майра. В крайна сметка старите обичаи и навици просто се оказаха прекалено силни. Домът се оказваше място, където щом влезеш, веднага ти мятат оковите. О, той би могъл да се пребори с майчиния призрак. Не би било лесно, но твърдо знаеше, че би го постигнал, ако нещата опираха само дотам. Ала самата Майра наклони везните обратно към робството. Майра го зароби със своята загриженост, впримчи го с тревогите си, окова го със сладникавата си нежност. Също като майка му, Майра бе достигнала до фаталното прозрение в неговия характер: Еди беше толкова крехък тъкмо защото понякога подозираше, че изобщо не е такъв; трябваше някой да го опазва от собстевните му смътни предчувствия за евентуални подвизи.
В дъждовни дни Майра винаги вадеше галоните му от найлоновата торбичка в шкафа и ги слагаше под закачалката в антрето. Всяка сутрин край чинията му с препечена филийка без масло имаше малка паничка, чието съдържание от пръв поглед напомняше шарен кускус, но при по-внимателно вглеждане се оказваше пълен комплект витамини (повечето от тях сега бяха в сака). Също като майка му, Майра разбираше всичко и Еди просто нямаше никакъв шанс. Като ерген той три пъти бе опитвал да напусне майка си и три пъти се бе завръщал у дома, при нея. А сетне, четири години след като майка му бе починала в антрето на апартамента си в Куинс, барикадирайки вратата с туловището си, тъй че санитарите (повикани от съседите отдолу, които бяха чули чудовищния тътен от сетното сгромолясване на мисис Каспбрак) трябваше да проникнат през пожарното стълбище и кухнята, той се бе прибрал у дома за четвърти и последен път. Поне тогава бе мислил, че е за последен път — у дома, у дома, вече грешка няма, у дома, у дома с Майра дебелана. Вярно, дебелана си беше, но в душата й се криеше безкрайна нежност, той я обичаше и всъщност нямаше никакъв шанс. Тя го бе привлякла към себе си с фаталния, хипнотизиращ змийски поглед на разбирането.
Завинаги у дома, така бе мислил тогава.
Но може би съм грешил, помисли той. Може би това не е домът ми и никога не е бил — може би домът ми е там, където трябва да замина тази нощ. Домът е мястото, където отиваш и в крайна сметка заставаш срещу изчадието на мрака.
Той потръпна безпомощно, сякаш бе хванал страхотна настинка, излизайки навън без галоши.
— Еди, моля те!
Тя отново се разплака. Също като майка му — сълзите бяха последната защита, кроткото оръжие, което парализира, което открива в бронята на мъжа пагубните дефекти, наречени доброта и нежност.
Не че Еди имаше кой знае каква броня — рицарските доспехи не му отиваха.
За майка му сълзите бяха нещо повече от защита; бяха оръжие. Майра рядко използваше сълзите си толкова цинично… но цинично или не, Еди осъзна, че сега тя опитва да направи тъкмо това… и започва да печели.
Не трябваше да се предава. Би било прекалено лесно да си помисли колко ще е самотен в онзи влак, полетял с грохот в нощта на север към Бостън, колко ще е нещастен с куфара горе върху багажника, с натъпканата чанта и със страха, заседнал в сърцето му като шишенце прокиснало лекарство. Би било прекалено лесно да позволи на Майра да го отведе горе и да го омае с аспирин и спиртни компреси. А после да го положи в леглото и евнентуално да се опита да го омае с други, прастари похвати.
Но той бе обещал. Обещал.
— Майра, изслушай ме — каза той, като се стараеше гласът му да звучи сухо, деловито.
Тя го изгледа с влажни, беззащитни, ужасени очи.
Канеше се да опита да й обясни всичко доколкото бе възможно; щеше да и каже как Майк Хенлън се обади да му съобщи, че всичко е започнало отново и че останалите навярно също ще дойдат.
Но от устата му излетяха съвсем други, благоразумни приказки.
— Утре рано сутринта иди в кантората. Поговори с Фил. Кажи му, че е трябвало внезапно да замина и че ти ще возиш Пачино…
— Еди, просто не мога! — проплака тя. — Той е кинозвезда! Ако вземе да ми се кара, ще се объркам, а знам, че ще ми се скара, ще се разкрещи, всички крещят, когато шофьорът се обърка… и… и ще се разплача… може да стане катастрофа… непременно ще стане катастрофа… Еди… Еди, трябва да останеш…
— За Бога! Престани!
Стресната от гласа му, тя се отдръпна назад; Еди стискаше инхалатора, но нямаше да го използва. Стореше ли го, Майра би усетила това като слабост, като възможност за контраатака. Мили Боже, ако си там горе, моля Те, повярвай, че не искам да наскърбя Майра. Не искам да я нараня, не искам дори да я тревожа. Но аз обещах, всички обещахме, дадохме кръвна клетва, моля Те. Господи, помогни ми, защото съм длъжен…
— Мразя да ми крещиш, Еди — прошепна тя.
— Майра, и аз мразя да стигам дотам — отвърна той и Майра присви болезнено очи.
Браво бе, Еди, ето че пак я наскърби. Защо ли не вземеш да я сриташ два-три пъти? Сигурно ще е по-милосърдно, И по-бързо.
Изведнъж — навярно заради мисълта за ритниците — в паметта му изникна лицето на Хенри Бауърс. От години насам не се бе сещал за него и тъкмо сега споменът никак не му помагаше да се овладее. Никак.
За миг той затвори очи, после пак ги отвори и каза:
— Няма да се объркаш и никой няма да ти крещи. Мистър Пачино е много учтив, много разбран човек.
Никога през живота си не бе возил Ал Пачино, но се утешаваше с мисълта, че законът на вероятностите подкрепя лъжата му — популярните легенди твърдяха, че повечето знаменитости са мръсници, но Еди бе возил доста от тях и знаеше, че в действителност най-често е обратното.
Разбира се, имаше и изключения — и най-често изключенията се оказваха същински чудовища. От все сърце се надяваше Ал Пачино да не е от тях.
— Наистина ли? — боязливо запита тя.
— Да. Такъв е.
— Откъде знаеш?
— Деметриос го е возил два-три пъти, когато работеше в „Манхатън Лимузин“ — излъга Еди, без да му мигне окото. — Разправя, че мистър Пачино винаги дава по петдесет долара бакшиш.
— Ако ще, да дава и по петдесет цента, стига само да не крещи.
— Майра, всичко е просто като две и две. Първо, утре в седем вечерта го взимаш от „Сейнт Реджис“ и го откарваш до сградата на Ей-Би-Си. Там репетират последното действие на някаква пиеса с участието на Пачино… мисля, че беше „Американски бизон“. Второ, около единайсет го връщаш до „Сейнт Реджис“. Трето, прибираш се в гаража, предаваш колата и подписваш пътния лист.
— Само това ли?
— Само това. От сън да те вдигнат, пак можеш да го направиш, Марти.
Галеното му обръщение обикновено я караше да се киска, но този път тя само продължи да го гледа със сърцераздирателна детинска тревога.
— Ами ако реши да не се прибира в хотела и поиска да вечеря? Или да пие? Или да танцува?
— Не ми се вярва, но ако поиска, ще го откараш. Ако ти се стори, че веселбата ще се проточи до зори, след полунощ можеш да се обадиш на Фил Томас. Дотогава ще е намерил кой да те смени. Ако имах свободен шофьор, изобщо не бих те товарил с работа, обаче двама са болни, Деметриос е в отпуск, а всички останали са планирани час по час. Най-късно в един след полунощ ще си бъдеш в леглото, Марти — най-най-най-късно. Хап-солютно ти гарантирам.
Тя не се усмихна и на „хап-солютното“.
Еди се поизкашля, приведе се напред и подпря лакти на коленете си. Призракът на майка му незабавно прошепна: Не сядай така, Еди. Лошо е за стойката и притиска белите дробове. Ти имаш много крехки дробове.
Почти без да усети, той изпъна гръбнак.
— Дано повече не ми се налага да шофирам — проплака Майра. — През последните две години съм станала ужасна кобила и униформата ми стои толкова зле.
— Няма вече, кълна се.
— Кой ти се обади, Еди?
Сякаш в отговор на въпроса по стената плъзнаха лъчите на фарове; таксито приближи по алеята и изсвири с клаксона. Из гърдите на Еди се разля облекчение. Цели петнайсет минути бяха разговаряли за Ал Пачино вместо за Дери, Майк Хенлън и Хенри Бауърс. Така беше по-добре — както за Майра, така и за него. Предпочиташе да не мисли и да не разговаря за тия неща.
— Таксито — каза той и се изправи.
Майра скочи на крака толкова забързано, че се препъна в полата на нощницата и залитна напред. Еди я подхвана, но за секунда се изплаши, че няма да я удържи — тя тежеше четиридесет и пет килограма повече от него.
И отгоре на всичко отново се разплака.
— Еди, трябва да ми кажеш.
— Не мога. Няма време.
— Никога не си крил нищо от мен, Еди — изхълца тя.
— И сега не крия. Наистина. Просто не си сдомням всичко. Поне засега. Човекът, който се обади, беше… е… приятел от детските ми години. Той…
— Ще се разболееш — отчаяно каза тя, вървейки подир него към антрето. — Знам, че ще се разболееш. Нека да дойда, Еди, моля те, аз ще се грижа за теб, Пачино може да си повика такси, нищо няма да му стане, какво ще речеш, а? — Гласът ставаше все по-остър, все по-напрегнат и за ужас на Еди тя все повече заприличваше на майка му, каквато я помнеше от последните месеци преди да умре: стара, дебела и смахната. — Ще ти разтривам гърба и ще ти давам хапчетата… ще… ще ти помагам… Ако не искаш да говоря, ще си мълча, но ще можеш да ми разказваш всичко… Еди… Еди, моля те, не заминавай! Еди, моля те! Моля тееееееее!

Той крачеше отривисто към външната врата, крачеше слепешком, с приведена глава, сякаш се бореше с ураганен вятър. Отново се задъхваше. Когато вдигна багажа си, стори му се, че на всяка ръка увисват поне по петдесет килограма. Усещаше как Майра го докосва с пухкавите си розови ръце, как го опипва, придърпва го с безнадеждно желание, но без да влага сила, как се мъчи да го съблазни с риданията на нежна загриженост и да го върне назад.
Няма да успея! — отчаяно помисли той. Астмата се засилваше, от детските си години не помнеше толкова тежък пристъп. Посегна към дръжката на вратата, но тя сякаш бягаше от него, бягаше към непрогледен космически мрак.
— Ако останеш, ще ти направя сметанов кейк — бръщолевеше Майра. — И пуканки… Нали обичаш пуйка, ще ти сготвя за вечеря… Може и утре за закуска, ако искаш, започвам веднага… и пилешки дреболии… Еди моля те страх ме е толкова ме плашиш!
Тя сграбчи яката му и го дръпна назад като шишкав полицай, който спипва подозрителен тип при опит за бягство. С остатъка от чезнещите си сили той продължи напред… и тъкмо когато изтичаха сетните му капчици енергия н способност за съпротива, усети как ръката се отпуска.
Майра нададе последен стон.
Пръстите му стиснаха дръжката на вратата — колко блажена прохлада! Отвори и видя таксито да чака отпред като посланик от света на здравия разум. Нощта беше ясна. Високо горе блестяха ярки и чисти звезди.
Дъхът му свистеше и хъхреше в гърлото. Той се обърна към Майра.
— Трябва да разбереш, че не е по мое желание — каза той. — Ако имах алтернатива — каквато и да било — нямаше да замина. Моля те, разбери ме, Марти. Заминавам, но ще се върна.
Но след думите в устата му остана привкус на лъжа.
— Кога? След колко време?
— След седмица. Или десет дни. Не повече.
— Седмица! — изпищя тя и се вкопчи в гърдите си като примадона от бездарна опера. — Седмица! Десет дни! Моля те, Еди! Моооо…
— Марти, престани. Чуваш ли? Престани.
За негово изумление тя наистина млъкна и само продължи да го гледа с влажни, зачервени очи, в които нямаше гняв, само ужас за него, а покрай това и за самата нея. И може би за пръв път през всичките години на съвместния им живот той усети, че може да я обича без риск. Дали и това бе свързано със заминаването? Навярно. Не… думата навярно беше излишна. Знаеше, че е така. Вече се чувстваше като дребна животинка, гледана от обратната страна на телескопа.
А може би така и трябваше. Това ли усещаше? Беше ли решил най-сетне, че е нормално да я обича? Че всичко е наред, макар тя да прилича на майка му отпреди трийсетина години, макар да гледа телевизия в леглото дъвчейки ореховки, при което всички трохи отиват откъм неговата страна, макар да не е особено умна и макар да държи неговите лекарства в шкафчето, а своите в хладилника.
Или…
Възможно ли бе…
Досегашните мисли му бяха хрумвали по един или друг начин, в един или друг момент на странно раздвоеното му и преплетено битие на син, любовник и съпруг, сега, миг преди да поеме за последен път към дома, той се сети за друга възможност и смайването го облъхна като крило на грамадна птица.
Възможно ли бе страхът на Майра да е по-голям от неговия?
Възможно ли бе да е ставало така и с майка му?
Като злокобно съскащ фойерверк над подсъзнанието му изригна нов спомен от Дери. На главната улица имаше магазин за обувки. „Всичко за нозете“. Веднъж майка му го отведе там — Еди беше едва на пет или шест години — и му каза да седи кротко като послушно момче, докато тя си подбере чифт бели лачени обувки, защото беше канена на сватба. И той наистина седна кротко като послушно момче, докато майка му разговаряше с продавача мистър Гарднър, но все пак беше едва на пет (или шест) години, тъй че след като майка му отхвърли третия чифт бели обувки и поиска от мистър Гарднър четвърти, Еди взе да скучае и отиде да огледа странния предмет в дъното на магазина. Отначало го помисли за голям сандък, Когато приближи, реши, че може да е някакво бюро. Само че досега не бе виждал толкова чудно бюро. Тясно и високо! От лъскаво полирано дърво, с безброй къдрави инкрустации и някакви вградени джунджурии. Не стига всичко това, ами имаше и стълбичка с три стъпала, а Еди никога не бе виждал бюро със стълбичка. Вече съвсем отблизо той видя, че в долната част на странния предмет има отвор, отстрани стърчеше бутон, а най-горе се подаваха — поразително! — големи окуляри, също като на бинокъл или телескоп.
Еди мина от другата страна и там висеше табелка. Навярно все пак беше на шест години, защото успя да прочете надписа, като си шепнеше тихичко всяка дума:
УДОБНИ ЛИ СА ВАШИТЕ ОБУВКИ? ВИЖТЕ САМИ!

Върна се отпред, изкачи трите стъпала до малкия подиум и пъхна крак в отвора под машината. Дали обувките му бяха удобни? Еди не знаеше, но страшно искаше да види сам. Той прилепи лице към гумените ръбове на окулярите и натисна бутона. В очите му нахлу зеленикаво сияние. Еди изохка от смайване. Виждаше крак в обувка, изпълнена със зелен дим. Размърда пръсти и пръстите на онзи крак също се размърдаха — значи правилно предполагаше, че са неговите. А после осъзна, че вижда не само пръстите, но и костите им! Костите на крака си! Кръстоса големия пръст със съседния (сякаш тайничко се предпазваше от лошите последици, когато е излъгал) и призрачните кости в апарата също се пресякоха на кръст — не бял, а причудливо зеленикав. Виждаше още…
В този момент майка му изпищя и мощният панически крясък проряза тишината на магазина като вой на моторна резачка, като пожарна камбана, като рев на прииждаща гибел. Той отметна от окулярите стреснатото си, отчаяно лице и я видя да тича към него през магазина — по чорапи, с развяна рокля. Гърдите й подскачаха нагоре-надолу. Ужасът бе превърнал устата й в алена буква О. Един стол отлетя настрани и на пода се търкулна машинката за взимане на мярка, която винаги гъделичкаше краката на Еди. От всички страни смаяните клиенти се обръщаха да видят какво става.
— Еди, махай се оттам! — пищеше майка му. — Махай се оттам! От тия машини се хваща рак! Махай се оттам! Еди! Едииииииии…
Той отскочи назад, сякаш машината изведнъж се бе нажежила до червено. В паниката си бе забравил за стълбичката. Краката му срещнаха пустотата и той увисна във въздуха — бавно падаше назад и бясно размахваше ръце в безнадежден опит да възстанови загубеното равновесие. И в онзи миг си помисли с някаква безумна радост: Ще падна! Сега ще разбере какво става като падна и си ударя главата! Колко хубаво!… Точно това бе помислил, нали? Или може би възрастният мъж налагаше собствените си зрели идеи върху онова, което се бе опитало да изрече детинското съзнание, вечно кипящо от объркани догадки и недооформени образи (със самото си оформяне те бяха изгубили всякакъв смисъл).
Все едно, нямаше смисъл да се пита. Не бе паднал. Майка му успя да пристигне навреме. Майка му го подхвана. Той се разплака, но не падна.
Всички ги гледаха. Спомняше си това. Спомняше си как мистър Гарднър вдигна машинката за мерки и провери дали плъзгачите не са се изкривили, а другият продавач оправи съборения стол и насмешливо плесна с ръце преди отново да надене маската на безизразна любезност. Но най-добре си спомняше влажната майчина буза и горещия, кисел дъх. Помнеше как тя повтаря шепнешком в ухото му: „Вече никога не го прави, вече никога не го прави, вече никога.“ Това бе нейното заклинание против всички беди. Същото бе повтаряла и една година преди това, когато откри, че в един душен летен ден бавачката е отвела Еди на общинския басейн в парка. По онова време още не бе заглъхнал големият страх от детски паралич, избухнал в началото на петдесетте години. В онзи ден тя го издърпа от басейна и все повтаряше, че не бива вече никога да го прави, никога, никога, а всички деца ги гледаха — също като продавачите и клиентите в магазина за обувки — и дъхът й беше също тъй кисел.
После тя го помъкна към изхода на магазина, крещейки на продавачите, че ще ги осъди, ако нещо стане с детето. Изплашеният Еди плака на пресекулки чак до пладне, а астмата му се изостри ужасно за целия ден. Вечерта не можа да заспи. Лежеше буден и се питаше какво представлява ракът, по-лош ли е от детския паралич, убива ли, за колко време и много ли боли докато умреш. Питаше се още дали след смъртта ще отиде в ада.
Знаеше само едно — че заплахата е била сериозна,
Бе го разбрал по страха на майка си.
По ужаса.
— Марти — промълви той през вълната от прииждащи ридания, — ще ме целунеш ли?
Тя го целуна и го прегърна с такава сила, че гръбнакът му изпука. Ако бяхме в басейн, помисли той, щяхме да се удавим и двамата.
— Не се страхувай — прошепна Еди в ухото й.
— Не мога! — проплака тя.
— Знам — каза той и изведнъж осъзна, че въпреки смазващата прегръдка астмата започва да отстъпва. Дъхът му вече не свистеше. — Знам, Марти.
Шофьорът на таксито отново натисна клаксона.
— Ще се обаждаш ли? — запита тя с треперещ глас.
— Ако мога.
— Еди, моля те, няма ли да ми кажеш какво има?
Ами ако решеше да каже? Доколко би успял да я успокои?
Марти, тази вечер ми се обади Майк Хенлън и си побъбрихме малко, но всичко съществено може да се побере в две изречения. „То започна отново — каза Майк. — Ще дойдеш ли?“ А сега имам треска, Марти, но тази треска не се лекува с аспирин; задъхвам се, но проклетият инхалатор няма да ми помогне, защото не е от гърлото или дробовете — просто сърцето ми се стяга. Ще се върна ако мога, Марти, но се чувствувам тъй, сякаш стоя пред входа на изоставена галерия, готова да рухне всеки миг — стоя там и се сбогувам със слънчевите лъчи.
Да… да, разбира се! Страхотно ще я успокоиш, Еди!
— Не — каза той. — Мисля, че не мога да ти кажа какво има.
И преди тя да отвърне нещо, преди да подхване отново (Еди, излизай от таксито! Ще те хване рак! ), той закрачи напред, все по-бързо и по-бързо. Стигна до таксито почти тичешком.
Тя продължаваше да стои пред вратата, когато колата зави по улицата, продължаваше да стои, когато поеха към града — огромна черна женска сянка сред долитащите отвътре потоци светлина. Еди размаха ръка и му се стори, че Майра отвърна на този прощален жест.
— Накъде отиваме, приятел? — запита шофьорът.
— Към Пен Стейшън — отвърна Еди и поразхлаби пръсти около инхалатора.
Астмата се бе оттеглила към незнайната бърлога, където се спотайваше между ярсотните атаки срещу бронхите му. Сега Еди се чувстваше… почти здрав.
Но инхалаторът му потрябва отново, и то по-отчаяно от когато и да било, само четири часа по-късно, когато спазматичен гърч на цялото тяло го изтръгна от леката дрямка. Човекът в строг делови костюм на отсрещната седалка отпусна вестника и огледа Еди с боязливо любопитство.
Върнах се, Еди! — злорадо крещеше астмата. Върнах се и, знам ли, може пък тоя път да ти видя сметката! Защо не? Все някога трябва да те претрепя, знаеш! Стига толкоз игрички на дребно!

Гърдите на Еди се издуваха като ковашки мех. Той напипа инхалатора, насочи отвора в гърлото си и дръпна спусъка. После се подпря на високата облегалка и разтреперан зачака пристъпът да отмине, мислейки за съня, от който се бе събудил. Сън ли? Господи, де да беше така. Но уви, навярно беше по-скоро спомен, отколкото сън. Видението беше изпълнено със зеленикава светлина, също като рентгеновия апарат в магазина за обувки. И сред тази светлина някакъв прокажен с полуразложено тяло гонеше по безкрайни подземия едно пищящо момченце на име Еди Каспбрак. Детето все тичаше и тичаше
(той тича много бързо бе казал мистър Блек на майка му и наистина бе тичал страхотно бързо, когато го гонеше оная прогнила твар о да хич не се съмнявай ха на бас)
в онзи сън, където беше на единайсет години, а после усети тежък мирис, сякаш самото време бе изгнило, някой драсна клечка кибрит и той сведе очи, за да види разложеното лице на момче, което се казваше Патрик Хокстетър и бе изчезнало през юли 1958 година, бузите на Патрик Хокстетър гъмжаха от червеи, непоносимо тежката воня долиташе от вътрешностите на Патрик Хокстетър и в съня, който беше по-скоро спомен, той погледна настрани и видя два учебника, подпухнали от влагата и обрасли със зелена плесен — „Пътища за всички посоки“ и „Да опознаем Америка“. Жалкото им състояние се дължеше на зловонната влага в подземията („Как прекарах лятната ваканция“, съчинение от Патрик Хокстетър — „Прекарах я мъртъв в подземията! Учебниците ми мухлясаха и се издуха като телефонни указатели!“). Еди искаше да изкрещи, но изведнъж грапавите пръсти на прокажения го хванаха през шията, вмъкнаха се в устата му и точно в този миг той се събуди с мъчителен гърч, за да се озове не в каналите под градчето Дери, щат Мейн, а в един от предните вагони на експреса, полетял през равнините на Род Айланд под кръглата бяла луна.
Човекът на отсрещната седалка се поколеба, беше готов да премълчи, но все пак запита:
— Добре ли сте, сър?
— О, да — отвърна Еди. — Бях задрямал и сънувах кошмар. Астмата малко ме притеснява.
— Разбирам.
Лицето на човека отново изчезна зад вестника. „Ню Йорк Таймс“. Някога майка му го наричаше „Еврейски Таймс“.
Еди се вгледа през прозореца към задрямалия пейзаж, осветен само от фееричните лунни лъчи. Тук-там се мяркаха къщи, поотделно или на групички. Повечето прозорци бяха тъмни, а редките светлинки изглеждаха съвсем дребни, жалки имитации на призрачната луна.
Въобразяваше си, че луната разговаря с него, внезапно помисли той. Хенри Бауърс. Божичко, толкова смахнат беше. Запита се къде ли е сега Хенри Бауърс. Мъртъв? В затвора? Или се скиташе нейде из пустите равнини на централните щати като зловреден вирус, изпадащ в безумие щом дойдат тежките сънливи часове между един и четири сутринта? Може би убиваше наивниците, които го взимат на автостоп, за да прехвърли няколко долара от портфейлите им в собствения си джоб?
Може би, може би.
Дали пък не беше в някоя психиатрична лечебница? Дали не се вглеждаше в почти пълната луна? Дали не разговаряше с нея, дали не се вслушваше в отговори, които само той може да чуе?
Еди допускаше, че това е най-вероятно. Потрепера. Най-сетне си спомням детството, помисли той. Спомням си как прекарах лятната ваканция в мрачното мъртвило на 1958 година. Усещаше, че стига да поиска, може да възстанови почти всяка случка от онова далечно лято. Но не искаше. О, Господи, ако можех отново да забравя всичко.
Той опря чело в мръсното стъкло, държейки с разхлабени пръсти инхалатора като някаква свещена реликва. Седеше и гледаше как нощта прелита край влака.
Отивам на север, помисли той, но грешеше.
Не на север. Защото това не е влак, а машина на времето. Не на север, а назад. Към миналото.
Стори му се, че чува как луната нашепва нещо.
Еди Каспбрак стисна здраво инхалатора и затвори очи, за да прогони внезапно налетелия шемет.

5. Бевърли Рогън си докарва пердаха
Когато телефонът иззвъня, Том вече се унасяше в сън. Надигна се на лакът и завъртя глава към шкафчето, но в това време по рамото му се плъзна заоблена гръд и Бевърли се пресегна да вдигне слушалката. Той отново отпусна глава върху възглавницата и смътно се запита кой ли може да звъни посреднощ и откъде е узнал домашния им номер, след като го нямаше в указателя. Чу как Бевърли каза „Ало“, после отново се унесе. Беше гроги след петнайсетте бири, които изпи докато гледаше бейзболния мач.
Ненадейно възбуденият, любопитен глас на Бевърли. „Каквооо?“ — се впи в ухото му като удар с ледокоп и той пак отвори очи. Опита се да седне и телефонният шнур се вряза в дебелата му шия.
— Махни го туй шибано нещо, Бевърли — каза той.
Тя незабавно скочи и заобиколи леглото, повдигайки шнура с плътно събрани пръсти. Косата беше тъмночервеникава, естествено къдрава и се спускаше на плавни вълни по нощницата почти до кръста. Курвенска коса. За разлика от друг път, очите и не се стрелнаха към лицето му да разчетат дали не се задава буря и това пораздразни Том Рогън. Той седна. Главата започваше да го боли. Мамка му, сигурно и преди това го е боляла, но когато спиш, не усещаш.
Отиде в тоалетната, пика безкрайно дълго и накрая реши, че щом тъй и тъй е станал, може поне да се опита да прогони проклетия махмурлук с още една бира.
Докато отново минаваше през спалнята на път към стълбището — мъж на средна възраст с ръце като греди, облечен само с бели боксьорски шорти, които се развяваха като корабни платна под солидното му шкембе (приличаше по-скоро на хамалин, отколкото на президент и генерален мениджър на корпорацията „Мода Бевърли“ — той се озърна през рамо и ядно кресна:
— Ако е оная кобила Лесли, кажи й да си покани някой манекен и да не ни буди посред нощ!
Бевърли надигна глава за миг, тръсна я отрицателно и пак се загледа в телефона. Том усети как се напрягат мускулите по врата му. Жестът изглеждаше пренебрежителен. Милейди показва, че няма нужда от него. Шибаната милейди. Май пак щяха да си имат неприятности. Може би Бевърли се нуждаеше от кратък опреснителен курс, за да си припомни кой командва тук. Нищо чудно. Понякога се налагаше. Когато забрави предишните уроци.
Той слезе на долния етаж, тромаво се запъти по коридора към кухнята, разсеяно измъкна гънката на шортите от цепката на задника си и отвори хладилника. Вместо алкохол протегната му ръка срещна само синя паница с остатъци от вчерашна юфка. Нито грам бира. Изчезнала бе дори кутията, която държеше най-отзад (също както пазеше сгъната двайсетдоларова банкнота в калъфа зад шофьорската си книжка). Играта бе траяла цели четиринайсет хвърляния — и то само за ядове. „Уайт сокс“ бяха загубили. Тоя сезон играеха като педерасти.
Погледът му се плъзна по напитките в остъкленото барче над кухненския плот и за момент той си представи как ще си налее мъничко „Джим Бийм“ с бучка лед. После се отправи към стълбата, защото знаеше, че от уискито само съвсем ще се накваси. Погледна циферблата на старинния часовник с махало в коридора и видя, че минава полунощ. Тази информация само влоши още повече настроението му, което и без това не беше особено жизнерадостно. Изкачи се по стълбата с бавна, решителна крачка, усещайки отчетливо — прекалено отчетливо — мъчителните ри на сърнето си. Так-бум, так-туп. Так-бум, так-туп. Так-бум, так-туп. Изнервяше се, когато усещаше ударите га сърцето не само в гърдите, но и в ушите и китките, Понякога си въобразяваше, че отляво в гърдите му има не пулсиращ мускулест орган, а голям циферблат, чиято стрелка заплашително навлиза в червената зона. Дразнеха го тия глупости; не му трябваха. Едно му трябваше — да се наспи като хората.
Но оная тъпа пичка, жена му, още дрънкаше по телефона.
— Разбирам, Майк… да… да, наистина… знам, но…
Нова, по-дълга пауза.
— Бил Денброу? — провикна се тя и ледокопът отновосе впи в ухото му.
Том постоя пред вратата на спалнята докато дишането му се оправи. Сега сърцето отново биеше с познатото так-туп, так-туп, так-туп — бумтенето бе престанало. За миг си представи как стрелката излиза от червената зона, после заповяда на видението да се разкара. Господи, та той беше мъж и то страхотен, не някакъв си парен котел с раздрънкай регулатор. Беше в отлична форма. Здрав като желязо. А ако оная кучка се нуждаеше от напомняне — щеше да й го напомни с удоволствие.
Надигна крак да влезе, после размисли и постоя още малко отвън, като се вслушваше в гласа й — не че го интересуваше с кого говори и какво казва. Просто слушаше как се надига и спада гласът на жена му и от това го обзе отдавна познатата тъпа ярост.
Беше я срещнал преди четири години в един бар в центъра на Чикаго. Разговорът потръгна от самото начало, защото и двамата работеха в сградата на „Стандард Бранд“ и имаха много общи познати. Том беше служител на „Кинг енд Ландри“, посредническа фирма със седалище на четиридесет и втория етаж. Бевърли Марш — така се казваше тогава — работеше на дванадесетия като младши моделиер в „Мода Делия“. Делия, която по-късно щеше да постигне скромни успехи в Средния запад, се насочваше предимно към младежта. Блузите, полите, шаловете и панталоните на Делия Касълман се продаваха масово в магазините, наричани от нея „младежки“, а от Том „битаци“. Почти от пръв поглед Том Рогън усети две неща у Бевърли Марш — че е съблазнителна и уязвима. За по-малко от месец откри и третото — че е талантлива. Много талантлива. В небрежните скици на рокли и блузи Том надушваше ужасяващо мощна машина за правене на пари.
Но не по битаците, помисли той, ала не го каза (поне тогава). Край на лошото осветление, край на мизерните цени, край на тъпите изложби нейде в дъното на магазина между спринцовките за наркомани и тениските портрети на рок-групи. Тия лайнарски истории са за некадърниците.
Той разбра много за нея още преди да тя усети сериозния му интерес. Тъкмо така трябваше да бъде. Том цял живот бе търсил момиче като Бевърли Марш и когато я откри, се втурна напред с бързината на лъв, подгонил ранена антилопа. Не че нейната уязвимост биеше на очи — напротив, околните виждаха в нея само една великолепна жена, стройна, но надарена с всичко необходимо. Бедрата й бяха средна хубост, затова пък имаше страхотен задник и фантастични цици. Том Рогън открай време си падаше по циците, а в това отношение високите момичета почти винаги го разочароваха. Обикновено носеха тънки блузки и зърната им го подлудяваха, но щом смъкнеше блузките, откриваше, че край зърната царува пълна оскъдица. Самите цици се оказваха плоски като дръжки на чекмеджета. „От една шепа повече не ми трябва“ — обичаше да казва един негов съквартирант в колежа, но Том смяташе съквартиранта си за нафукан лайнар, от ония, дето сигурно и в кенефа ходят с бели ръкавици.
Спор няма — Бевърли изглеждаше великолепно с експлозивното си тяло и тежките тъмночервеникави къдрици. Но беше слаба… някак уязвима. Сякаш разпръскваше на всички страни радиосигнали, които само Том можеше да засече. Някои признаци личаха от пръв поглед — вечната цигара между устните (по-късно Том успешно я отучи от пушенето), тревожно сновящият поглед, който не смееше да спре върху очите на събеседника, само от време на време плъзваше по тях и страхливо отскачаше настрани; навикът да разтрива лакти, когато е нервна; видът на ноктите — чисти, но изрязани почти до кръв. Том забеляза това още при първата среща. Когато Бевърли надигна чашата бяло вино, той видя ноктите и си помисли: Подрязва ги така, защото иначе ще ги гризе.
Лъвовете може и да не мислят, поне като хората… но за сметка на това виждат. Когато от извора побегне стадо антилопи, стреснати от прашния животински мирис на наближаващата смърт, котките забелязват коя изостава — било защото накуцва, било защото си е бавна по природа… или пък защото е с по-слабо развито чувство за опасност. А кой знае, маже би някои антилопи — и някои жени — искат да бъдат повалени.
От тия спомени изведнъж го изтръгна един омразен звук — щракването на запалка. — Тъпата ярост се завърна. В стомаха му се надигна противна, но и някак приятна жега. Пушеше. Тя пушеше. На тази тема Том Рогън бе посветил значителна част от специализираните си лекции. А ето че тя пак подхващаше. Явно момичето не беше ученолюбиво, но какво пък, нали тъкмо с такива може да се прояви добрият учител.
— Да — изрече тя. — Аха. Добре. Да… — Послуша малко, после нададе странен, нервен смях, какъвто Том не бе чувал досега — Две неща, щом сам предлагаш — запази ми стая и кажи една молитва за мене. Да, добре… аха… аз също. Лека нощ.
Когато Том влезе, тя тъкмо оставяше слушалката. Искаше му се да нахълта грубо и да й заповяда да затвори телефона сега, ВЕДНАГА!, но щом я видя, думите заседнаха на гърлото му. Беше я виждал такава и преди, но само два-три пъти. Веднъж преди първото им голямо ревю, втори път преди закритата демонстрация за националните модни разпространители и трети път когато потегляха за връчването на Международните модни награди в Ню Йорк.
Тя крачеше енергично напред-назад из стаята, бялата дантелена нощница прилепваше по тялото й, цигарата стърчеше между предните зъби (Господи, колко мразеше да я гледа с фас в устата) и синкавата панделка дим се провлачваше през рамото като пушек от комина на локомотив.
Но не друго, а лицето й го стресна и застави подготвения крясък да застине в гърлото. Сърцето му подскочи — трак-ТРЯС! — и той болезнено присви очи, като се мъчеше да повярва, че не е изплашен, а само изненадан да я открие такава.

Тя започваше да живее пълноценно само когато трескавият ритъм на работата я тласнеше до краен предел. Разбира се, това ставаше рядко и винаги бе свързано с кариерата. В подобни случаи познатата жена изчезваше и на нейно място идваше друга — жена, която заглушаваше сигналите на страха с жестоки радиосмущения. Тази жена, пристигаща в най-напрегнатите моменти, беше силна и безстрашна, но същевременно нервна и способна на неподозирани постъпки.
Бузите бяха зачервени, скулите просто пламтяха. Разширените очи блестяха без следа от сънливост в тях. Косата трептеше и се развяваше около раменете. И… о, гледайте, гледайте, приятели и съседи! О, гледайте бе, вижте само! Куфар ли вади от гардероба? Куфар? Господи, точно това прави!
Запази ми стая… кажи една молитва за мене.
Е, поне в близкото бъдеще няма да й трябва хотелска стая, защото много благодарим, но малката Бевърли Рогън си остава у дома и в предстоящите три-четири дни ще яде права или легнала по корем.
Колкото до молитвите — сигурно щяха да й потрябват преди Том да привърши урока.
Тя запокити куфара до леглото и пристъпи към скрина. Отвори горното чекмедже и измъкна два чифта джинси и кадифен панталон. Метна ги в куфара. Върна се до скрина, грабна пуловер, две тениски и оная вехта блуза, в която изглеждаше толкова тъпо, но все отказваше да я изхвърли. Онзи от телефона явно не беше баровец. Всички тия дрехи бяха мърлява работа — парцали в стил „почивния ден на Джаки Кенеди“.
Не го интересуваше кой се е обадил и къде смята да ходи, защото нямаше да иде никъде. Не това тормозеше мозъка му, вече и бездруго изтерзан и затъпял от главоболие, бира и безсъница. Друго беше.
Цигарата.
Тя трябваше да е зарязала пушенето. Но се оказваше, че го мами — доказателството стърчеше между зъбите й. И тъй като Бевърли още не го бе забелязала на прага, той си позволи удоволствието да си припомни двете вечери, в които бе спечелил пълна власт над нея.
Не искам повече да пушлявиш около мене, бе казал той, докато се прибираха у дома след някаква забава в Лейк Форест. Беше през октомври. Ща не ща трябва да гълтам тая гадна пушилка, когато съм на гости и в кантората, но не искам да я гълтам и като съм с теб. Знаеш ли какво е? Ще ти кажа истината — може и да звучи неприятно, но е вярно. Все едно че гълтам нечии сополи.
Мислеше си, че тия думи ще породят поне мъждива искрица на протест, но тя само го изгледа плахо, почти угоднически. Гласът беше глух, кротък и покорен. Добре, Том.
Загаси я тогава.
Тя загаси цигарата. До края на вечерта Том бе в отлично настроение.
Няколко седмици по-късно, докато излизаха от кино, тя неволно запали цигара във фоайето и без да я изпуска от устата си закрачи през паркинга към колата. Беше мразовита ноемврийска вечер и вятърът се впиваше като луд във всяко парченце оголена плът. Том си спомняше, че бе усетил мириса на близкото езеро, както се случва понякога в студените нощи — неопределен и безжизнен рибешки мирис. Остави я да пуши. Даже отвори вратата и я изчака да седне в колата. След това се настани зад волана, затвори вратата откъм своята страна и каза: Бев?
Тя извади цигарата от устата си, обърна се да види какво има, и той я зашлеви жестоко. Разперената му длан се стовари върху бузата й с такава сила, че ръката го заболя, а главата се отметна и се блъсна в облегалката. Очите й се разшириха от страх, болка… и още нещо. Ръката излетя нагоре към бузата, сякаш искаше да провери откъде е дошло тръпнещото вцепенение.
Аууу! Том! — изплака тя.
Той я гледаше с присвити очи и небрежна усмивка на устните. Беше напрегнат и съсредоточен, готов да види какво ще последва, как ще реагира. В панталона членът му се втвърдяваще, но той почти не обърна внимание. Това беше за после. Сега имаха учебен час. Мислено си повтори току-що отминалата сцена. Лицето й. Какво беше онова трето изражение, което се мярна за частица от секундата и изчезна? Първо изненада. После болка. И накрая
(носталгия?)
нещо като спомен… някакъв спомен. Беше само за миг. Тя самата едва ли бе осъзнала, че нещо е изплувало върху лицето или в мислите й.
Сега. Сега! Всичко зависеше от първите й думи. Знаеше го също тъй сигурно, както знаеше, че се казва Том.
Не беше: Копеле гадно!
Не беше: Дотук с мъжтрските номера.
Не беше: Свършено е, Том.
Тя само го изгледа с преливащи от болка лешникови очи и запита: Защо го направи? После се опита да каже още нещо, но избухна в ридания.
Изхвърли я.
Какво? Какво, Том?
Гримът се стичаше по лицето на мътни вадички. Това не го смущаваше. Даже му харесваше да я гледа такава. Изпоцапана, но и някак секси. Смачкана. Възбуждаща.
Цигарата. Изхвърли я.
Тя бавно осъзна. И заедно с осъзнаването дойде чувството за вина.
Просто забравих! — изстена тя. Нищо повече!
Тя отвори прозорчето и метна цигарата навън. После се обърна към него с бледо, изплашено, но и някак умиротворено лице.
Не бива… не би трябвало да ме удряш. Това е лоша основа за… за… трайна връзка.
Тя се мъчеше да налучка верния тон, да говори като възрастен човек, но не успяваше. Ударът я бе върнал в миналото. Сега Том седеше в колата с малко дете. Адски сладострастно и съблазнително, но все пак дете.
„Не бива“ и „няма“ са съвсем различни неща, маце, каза той. Говореше спокойно, но отвътре цял се тресеше от напрежение. И аз съм онзи, който решава дали връзката е трайна или не. Ако ти изнася, добре. Ако ли не, можеш да се поразходиш. Няма да ти преча. Може да те сритам веднъж по задника за сбогом, но няма да те задържам. Живеем в свободна страна. Какво друго да ти кажа?
Може би каза повече, отколкото трябваше, прошепна тя и Том я удари отново, още по-жестоко, защото никоя кучка не биваше да се прави на много умна с Том Рогън. Би опердашил и английската кралица, ако вземеше да му прави номера.
Бузата се блъсна в тапицерията на таблото. Ръката подири дръжката на вратата, после увисна безволно. Бевърли се сви като заек в крайчето на седалката, закри устата си с длан и продължи да го гледа с разширени, влажни, изплашени очи. Том поседя малко, после излезе и заобиколи колата. Отвори вратата откъм нейната страна. Във ветровитата ноемврийска нощ от устата му излитаха облачета пара, а мирисът на езерото бе станал още по-силен.
Да излезеш ли искаш, Бев? Видях как посегна към дръжката, та реших, че сигурно искаш да излезеш. Добре. Чудесно. Бях те помолил за нещо и ти обеща. После не си удържа на думата. Значи искаш да излезеш? Хайде. Излизай. Няма какво да се разправяме, нали? Излизай. Искаш ли да излезеш?
Не, прошепна тя.
Какво? Не чувам.
Не, не искам да изляза, повтори тя малко по-ясно.
Какво… да не си хванала емфизема от тия цигари? Мамка му, ако не момееш да говориш, ще ти домъкна мегафон. Това е последният ти шанс, Бевърли. Отговори тъй, че да те чуя: ще излезеш ли от колата или искаш да се прибереш с мен?
Искам да се прибера с теб, каза тя и стисна ръце в скута си като малко момиченце. Не го поглеждаше. По бузите й се стичаха сълзи.
Добре, каза той. Отлично. Но първо ще ми кажеш едно нещо, Бев. Ще кажеш: „Забравих, че не бива да пуша пред теб, Том.“
Тя го погледна и очите и бяха изпълнени със страдание и безсловесна молба. Можеш да ме заставиш, говореха тези очи, но моля те, недей. Недей. Обичам те, няма ли да спреш?
Не — не можеше да спре. Защото и двамата знаеха, че още не е стигнала до дъното на унижението.
Кажи го.
Забравих, че не бива да пуша пред теб, Том.
Добре. Сега кажи: „извинявай“.
Извинявай, глухо повтори тя.
Димящата цигара се търкаляше на асфалта като догарящ фитил. Хората, които излизаха от киното, се озъртаха към мъжа, застанал край отворената врата на новичкия тревистозелен Шевролет-Вега, към седящата вътре жена с боязливо свити в скута ръце, по чиято коса пробягваха златисти отблясъци от уличната лампа. Том смачка цигарата. Размаза я по асфалта.
А сега кажи: „Вече никога няма да го правя без твое разрешение.“
Вече никога…
Гласът секна.
… никога… н-н-н…
Кажи го, Бев.
… никога н-няма да го правя. Без твое разрешение.
Той затръшна вратата и мина от другата страна. Седна зад волана и подкара към апартамента си в центъра. Не размениха нито дума. Половината от връзката им се оформи на паркинга; другата половина се затвърди четиридесет минути по-късно, в леглото на Том.
Тя казваше, че не иска да се любят. Но Том долавяше съвсем друго в очите й, в напрегнатата извивка на бедрата, а когато свали блузата й, връхчетата на гърдите бяха твърди като камък. Погали ги и тя изстена, после извика тихичко, докато той засмукваше първо едното, сетне другото и мачкаше с пръсти плътта около тях. Сграбчи ръката му и я придърпа между бедрата си.

Мислех, че не искаш, каза той и тя извърна глава… но не отпусна ръката му, само люшна бедра все по-бързо и по-бързо.
Той я тласна към леглото… и сега беше нежен, не смъкна грубо бельото й, а го свали бавно и грижливо, едва ли не свенливо.
Когато потъна в нея, имаше чувството, че се потапя в мъчително сластен благовонен крем.
Раздвижи се в такт с нея, взимайки своето, но без да пречи и тя да намери каквото търси. Първият път тя свърши почти веднага — изкрещя и заби нокти в гърба му. После се залюшкаха на дълги, бавни тласъци и по някое време му се стори, че тя свършва отново. Том наближи към края, но се удържа и взе да мисли за резултатите от мачовете на „Уайт сокс“, после за неизвестния колега, който се мъчеше да му отнеме сделката с „Чесли“. А след това Бевърли отново ускори ритъма, движенията прераснаха в трескави спазми. Том се вгледа в лицето й, в тъмните кръгове грим, в размазаното червило и изведнъж усети как някаква безумна сила го изхвърля нагоре, към върха.
Бедрата й заподскачаха все по-стремително — по онова време помежду им още нямаше бирено шкембе — и при всяко движение коремите им се сблъскваха с глух плясък.
Накрая та изкрещя и впи в рамото му равните си, бели зъбки.
Колко пъти свърши? — запита я той след като се изкъпаха.
Тя извърна глава и отговори едва чуто: Не би трябвало да питаш.
Тъй ли? Кой ти каза? Даскалите ли?
Той хвана лицето и — палецът върху едната буза, пръстите впити в другата, дланта под брадичката.
Признай на Том. Чуваш ли, Бев? Признай на татенцето.
Три, неохотно каза тя.
Добре, рече той. Можеш да си запалиш цигара.
Както си лежеше само по гащички, с разпиляна по възглавницата рижа коса, тя го изгледа недоверчиво. От гледката му се прииска да я сграбчи отново. Той кимна.
Хайде, запали. Сега може.
Три месеца по-късно се ожениха със скромна гражданска церемония. Присъстваха двама негови приятели; от приятелките на Бевърли дойде само Кей Маккол, която Том веднъж завинаги бе удостоил с прозвището „оная цицореста мъжкарана“.
Всички тия спомени прелетяха през главата му за секунди като ускорени кинокадри, докато стоеше на вратата и я гледаше. Сега се бе навела над най-долното чекмедже и хвърляше в куфара бельо — не от онова, което му допадаше, гладък сатен и коприна; всичкото беше детинско, памучно, тук-там с прокъсани ластици. Памучна нощничка като от филма „Малка къща в прерията“. Бевърли надникна към дъното на чекмеджето да види какво ли още се спотайва там.
Междувременно Том пристъпи към гардероба по дебелия килим. Беше бос и се движеше безшумно като полъх на вятъра. Цигарата. Това го вбесявайте най-много. Бевърли отдавна бе забравила онзи първи урок. Бяха последвали и други уроци, много уроци, понякога се бяха случвали горещи дни, когато се налагаше да носи блуза с дълъг ръкав или закопчан догоре пуловер. Мрачни дни, когато си слагаше тъмни очила. Но онзи пръв урок беше толкова внезапен и поучителен…
Том вече не мислеше за телефонното обаждане, което го бе изтръгнало от дрямката. Само за цигарата. Щом пушеше, значи бе забравила за съществуването на Том Рогън. Временно, разбира се, само временно, но и това бе прекалено. Нямаше значение какво я е накарало да забрави. В неговия дом такива неща не биваше да стават по никакъв повод.
На една кукичка в гардероба висеше широк кожен колан. Нямаше катарама; Том я бе махнал отдавна. На единия край имаше клуп и Том Рогън пъхна ръка в него.
Том, ти си лошо дете! — казваше майка му понякога… е, навярно би било по-точно да се каже не „понякога“, а „често“. Ела тук, Томи! Сега ще има пердах. Цялото му детство бе минало под знака на пердаха. Накрая той бе успял да избяга чак в Арканзаския щатски колеж, но навярно никога нямаше да се спаси окончателно, защото гласът продължаваше да звучи в сънищата му: Ела тук, Томи. Сега ще има пердах. Пердах…
Той беше най-голямото от четирите деца. Три месеца след раждането на най-малкото Ралф Рогън почина — е, навярно би било по-точно да се каже не „почина“, а „самоуби се“, защото бе сипал в голяма чаша джин солидна доза сода каустик, после бе седнал на тоалетната чиния и бе изгълтал цялата адска смес. След смъртта му мисис Рогън си намери работа в заводите на Форд. Едва единайсетгодишен Том стана мъжът в семейството, И ако сплескаше нещо — ако бебето напълнеше пелените след като гледачката си е тръгнала и не бъдеше преповито преди мама да се прибере… ако Том забравеше да преведе Мегьн внимателно през улицата, след като я вземе от детската градина и оная клюкарка мисис Грант видеше това… ако му се случеше да гледа телевизия докато малкия Джо върши пакости в кухнята… ако се случеше някое от хилядите подобни произшествия, то след заспиването на дребосъците тоягата излизаше на бял свят и се раздаваше призивът: Ела тук, Томи. Сега ще има пердах.
По-добре да пердашиш, отколкото да те пердашат.
Поне това бе успял да усвои от широкия път на живота.
Той подръпна края на ремъка и намести клупа по-удобно. После го стисна в юмрук. Сега се чувстваше приятно. Чувстваше се възрастен. Коженият ремък висеше под юмрука му като мъртва змия. Главоболието бе стихнало.
Бевърли бе открила и последното от дъното на чекмеджето — вехт бял памучен сутиен с подложки. За момент му мина мисълта, че среднощното обаждане може да е от любовник, но Том веднага прогони идеята. Глупости. Жена, която отива на среща с любовник, не се запасява с избелели блузи и протрити детински гащички. Пък и не би посмяла.
— Бевърли — тихо изрече Том и тя веднага се обърна стреснато, с разширени очи и разчорлена коса.
Ремъкът трепна… поотпусна се. Том я гледаше и усещаше как в гърдите му отново се надига неясно безпокойство. Да, така изглеждаше преди големите ревюта и при подобни случаи той избягваше да й се пречка, защото разбираше, че е изпълнена докрай с тревога и борческа агресивност; тая смес беше като светилен газ — само една искра и всичко избухва. За нея ревютата не бяха просто шанс да се откъсне от „Мода Делия“ и сама да си спечели име, може би даже богатство. Ако бе само това, всичко щеше да е наред. Но пък нямаше да бъде тъй безбожно талантлива. За нея ревютата бяха като свръхсложен изпит, където ще я измъчват жестоки преподаватели. В подобни мигове тя се изправяше пред някакво същество без лице. Без лице, ала с име — Власт.
Цялото това нервно напрежение се бе събрало сега в разширените очи. И не само там; обгръщаше я като почти осезаем ореол, като мощен електрически заряд, който я правеше по-съблазнителна, но и по-опасна от когато и да било. Обземаше го страх, защото тя стоеше цяла пред него — истинската „тя“, а не онази, покорната „тя“, сътворена от Том Рогън.
Бевърли изглеждаше стресната и изплашена. И в същото време изглеждаше едва ли не безумно развеселена. По бузите й пламтеше трескава руменина, ала под долните клепачи бяха избили восъчнобледи петна, почти като втори чифт очи. Челото блестеше, гладко и снежнобяло.
А цигарата продължаваше да стърчи от устата й, сега леко вирната нагоре, като че тая никаквица се правеше на Франклин Делано Рузвелт. Цигарата! Само като я гледаше, усещаше как го залива кипналата вълна на гнева. В дъното на съзнанието му потрепна смътен спомен — една нощ тя бе изрекла в мрака с глух, безизразен глас: Някой ден ще ме убиеш, Том. Разбираш ли? Някой ден просто няма да спреш навреме и това ще е краят. Ще ме прекършиш.
А той бе отвърнал: Прави каквото ти казвам, Бев, и тоя ден изобщо няма да дойде.
Миг преди яростта да замъгли погледа му, той се запита дали денят все пак не е дошъл.
Цигарата. Не го интересуваше обаждането, куфарът, изражението на лицето й. Сега щеше да се заеме с цигарата. После щеше да я изчука. А след това можеха да обсъдят останалото. Кой знае, току-виж излязло нещо по-се риозно.
— Том — каза тя. — Том, трябва да…
— Пушиш — каза той. Гласът му сякаш долиташе от далече, като слабо, но съвършено ясно радиопредаване. — Май си забравила, малката. Къде си криеш цигарите?
— Слушай, ще я загася. — Тя прекрачи към вратата на банята. Метна цигарата — дори отдалече Том зърна следите от зъбите й по филтъра — в тоалетната чиния. Ссссссс. Върна се. — Том, обади ми се един стар приятел. Много, много стар приятел. Трябва да…
— Да си затваряш устата, това трябва! — изрева той. — Просто да си затваряш устата!
Но страхът, който искаше да види — страх от него — не се появи по лицето й. Имаше страх, но този страх бе дошъл по телефона, а такова нещо не й се полагаше. Тя сякаш не виждаше ремъка, не виждаше даже него и по гърба на Том полазиха тръпки. Запита се дали наистина е тук. Глупав въпрос, и все пак… наистина ли беше тук.
Въпросът беше толкова страшен и дълбок, че за миг го обзе страх — сякаш щеше да се изтръгне от корен и да се затъркаля като подгонен от вятъра трън. После се овладя. Тук беше, разбира се, стига идиотщини. Тук беше — той,
Том Рогьн, Том-с Божия благословия-Рогън, и ако де трийсет секунди тая шантава путка не влезеше в правия път, скоро щеше да изглежда тъй, като че сърдит кондуктор я е изхвърлил от бързия влак.
— Налага се да те напердаша — каза той. — Съжаля вам, малката.
Да, и преди бе виждал тази смес от страх и агресивност. Но сега тя за пръв път избухна насреща му.
— Остави ремъка — каза Бевърли. — Час по-скоро трябва да ситгна до аерогарата.
Тук ли си, Том? Тук ли си?
Той прогони мисълта. Парчето кожа, бивш колан, се полюшваше пред него като махало. Очите му нробляснаха и се, впиха в лицето на Бевърли,
— Чуй ме, Том. В родния ми град има неприятности. Много сериозни неприятности. По онова време имах приятел. Бих казала даже, че ходехме заедно, само че още не бяхме чак толкова големи. Той беше на единайсет години и заекваше ужасно. Сега е писател. Мисля, че си чел една от книгите му… „Черните бързеи“.
Тя огледа лицето му, но не откри никакъв признак на разбиране. Нищо. Само ремъкът се люшкаше като махало — напред-назад, напред-назад. Том стоеше с приведена глава, леко разкрачил масивните си нозе. Тя плъзна пръсти през косата си с разтревожен, разсеян жест сякаш имаше куп грижи и изобщо не забелязваше ремъка. Мъчителният, страховит въпрос отново изплува в главата на Том: Тук ли си? Наистина ли?
— Оная книга се подмяташе тук седмици наред, а аз изобщо не съобразих. Сигурно е трябвало да се сетя, но годините си минават, а много, много отдавна не съм си спомняла за Дери. Както и да е, Бил имаше братче, Джордж, само че Джордж загина още преди да се запозная с Бил. Убиха го. А след това, през лятото…
Но Том се бе наслушал на глупости, както отвън, така и от вътре. Хвърли се напред и отметна ръка, сякаш се готвеше да хвърля копие. Ремъкът извистя. Бевърли го видя и се опита да отскочи, но закачи с рамо вратата на банята и коланът се стовари върху лявата ръка с глух плясък, оставяйки червена следа.
— Ще те напердаша — повтори Том.
Лицето му беше спокойно и дори малко печално, но на устните му бе застинала белозъба усмивка. Искаше да го види в очите й, искаше да види страха, ужаса и срама, искаше да види погледа, който казва: Да, прав си, заслужавам го, погледа, който казва: Да, наистина си тук, усещам го. После любовта можеше да се върне и да заеме мястото си — това бе естествено и нормално, защото той наистина я обичаше. Ако тя държеше, можеха и да поговорят кой се е обадил и какво точно е станало. Но за всичко това имаше време по-късно. В момента бе започнал урокът. Старото раз-два. Първо пердахът, после чукането.

— Съжалявам, малката.
— Том, недей да…
Той завъртя ремъка странично и замахна към бедрата й. Раздаде се твърде приятен за ухото плясък. А после…
А после, Господи, тя го сграбчи! Тя сграбчи колана!
За момент Том Рогън бе така изумен от внезапното неподчинение, че едва не изпусна оръжието — щеше да го изпусне, ако не беше клупът около китката му. Дръпна ремъка.
— Да не си посмяла да дърпаш нещо от мен — дрезгаво каза той. — Чуваш ли? Само да опиташ пак, цял месец ще пикаеш малинов сок.
— Том, престани — каза тя и самият и тон го вбеси — говореше му като учителка, която се кара в междучасието на пакостлив шестгодишен хлапак. — Трябва да замина. Не се шегувам. Загинали са хора, а аз дадох обещание преди много години…
Том почти не я чу. Изрева и се втурна към нея слепешком, с приведена глава, размахвайки ремъка. Удари я и тя отхвръкна към стената на банята. Той отметна ръка, удари я, пак отметна ръка и пак я удари. На следващата сутрин нямаше да може да вдигне ръка над нивото на очите си преди да е глътнал три таблетки кодеин, но засега не осъзнаваше нищо освен факта, че тя се противи. Не стига че пушеше, ами и се бе опитала да му изтръгне ремъка — да, братчета, да, приятели и съседи, сама си изпроси пердаха и той бе готов да потвърди пред трона на Господа-Бога, че ще й го върне с лихвите.
Размахвайки каиша, той изтласка Бевърли до стената и я обсипа с удари. Тя бе вдигнала ръце да защити лицето си, но всичко останало беше подложено на ударите. В тишината на банята коланът плющеше глухо като говедарски бич. Ала тя не пищеше както обикновено, нито го молеше да спре, както се случваше най-често. И най-лошото — не плачеше както винаги. Не се чуваше нищо освен плясъкът на колана и дишането им — неговото тежко и дрезгаво, нейното ускорено и леко.
Тя се хвърли към тоалетната масичка край леглото. Раменете й аленееха от ударите на ремъка. Косата се развяваше като пламък. Том се люшна тромаво подир нея, беше бавен, но едър, много едър — навремето редовно играеше скуош, докато преди две години си скъса ахилесовото сухожилие, а след това малко бе понапълнял (навярно би било по-точно да се каже „доста“), но мускулите все още се спотайваха като яки въжета под слоевете тлъстина. И все пак го обземаше лека тревога, че се задъхва толкова бързо.
Тя стигна до масичката и Том помисли, че ще клекне там или може би ще пролази отдолу. Вместо това Бевърли посегна… обърна се… и изведнъж стаята се изпълни с летящи предмети. Замеряше го с козметика. Шишенце „Шантили“ го улучи точно в гръдната кост, падна и се строши пред краката му. Тутакси го обгърна тежкият аромат на цветя.
— Престани! — изрева той. — Престани, кучко!
Не престана. Ръцете й летяха по стъкления плот на масичката, сграбчваха каквото им падне, мятаха. Том опипа гърдите си, където го бе улучило шишенцето „Шантили“, Още не можеше да повярва, че тя го е ударила, макар из въздуха да свистяха нови и нови снаряди. Стъклената капачка на шишенцето го бе порязала. Дребна раничка, нищо и никаква триъгълна драскотина, но не си ли струваше заради нея една рижава дама да види новия изгрев през болнични прозорци? О, да, струваше си. Една дама, която…
Внезапно челото му изкънтя от мощния удар на бурканче крем над дясната вежда. Глухият тътен сякаш се раздаде вътре в главата му. В окото му избухна ослепителна бяла светлина и той отстъпи крачка назад със зяпнала уста. След миг бурканче Нивеа се вряза в корема му с остър плясък и Бевърли… нима? възможно ли бе? … да! Тя изкрещя срещу него!
— Заминавам за аерогарата, копеле гадно! Чуваш ли? Имам работа и заминавам! Махни ми се от пътя, защото ЗАМИНАВАМ!
В дясното му око се стичаше лютива струйка топла кръв. Той я избърса с опакото на дланта си.
Постоя втренчен в нея, като че я виждаше за пръв път. В известен смисъл бе точно така. Гърдите подскачаха от бързото, развълнувано дишане. Лицето й пламтеше, осеяно тук-там с восъчнобледи петна. Устните й се бяха оттеглили от зъбите в хищна гримаса. Обаче бе обрала всичко от масичката. Складът за муниции оставаше празен. В очите й Том все още разчиташе страх… но не от него.
— Прибери тия дрехи — изрече той, полагайки отчаяни усилия да не се задъхва. Иначе гласът му не би звучал добре. Би издал слабостта си. — После остави куфара и марш в леглото. Ако ме послушаш, може и да не те пребия. Сигурно ще се отървеш с два дни на легло вместо двеседмици.
— Том, изслушай ме — бавно отвърна тя. Гледаше го със спокойни, ясни очи. — Ако още веднъж се приближиш до мен, ще те убия. Разбираш ли, дебело шкембе? Ще те убия.
И изведнъж — може би заради неописуемата ненавист и погнуса в очите й, може би защото го бе нарекла дебело шкембе или заради бунтовния трепет на гърдите й — страхът го задави. Вече не беше напъпила или дори разцъфнала боязън, а цяла шибана градина от страх — убийствения страх, че не е тук.
Том Рогън се нахвърли срещу жена си, вече без да крещи. Носеше се безшумно като торпедо, цепещо вълните. Навярно се канеше не само да бие и покорява, но и да извърши онова, с което Бевърли тъй необмислено го заплашваше.
Очакваше тя да побегне. Най-вероятно към банята. Може би към стълбището. Ала тя не отстъпи. Удряйки с бедро стената, Бевърли се хвърли с цялата тежест върху масичката, килна я насреща му и в бързината си счупи два нокътя, когато потната й длан се преплъзна по ръба.
За момент тоалетката застина косо във въздуха, после пак се плъзна напред. Масичката затанцува на един крак, отхвърли с огледалото кратък воднист отблясък по тавана и продължи да пада. Шишенцата в чекмеджето се строшиха с музикален звън. Предният ръб се вряза в бедрото на Том и го повали. Той зърна как огледалото се стоварва на пода вляво от него, вдигна ръка да защити очите си и изпусна ремъка. Наоколо се посипаха късчета стъкло — прозрачни от едната страна, сребристи от другата. Усети жилването на някои от тях — жилване до кръв.
Чак сега тя заплака, дишайки тежко, с хлипане. Толкова пъти си бе представяла как ще го напусне, ще се изтръгне от тиранията на Том, както се бе изтръгнала от властта на баща си — посред нощ, с набързо натъпкани куфари в багажника на колата. Не беше глупава жена, дори сега, пред окончателния провал на връзката, не беше толкова глупава да си въобразява, че не е обичала Том и че не продължава все още да го обича с частица от душата си. Но това не засенчваше страха от него… омразата… и презрението към самата себе си, че го е избрала по някакви неосъзнати мотиви, вкоренени в ония времена, които отдавна е трябвало да отминат. Сърцето й не се късаше, по-скоро кипеше, топеше се. Изпита страх, че лумналият огън може да изпепели разсъдъка й.
Но всички тия чувства заглъхваха, защото от дъното на съзнанието и гръмовно тътнеше сухият, отмерен глас на Майк Хенлън: То се върна, Бевърли… То се върна… а ти обеща…
Тоалетката потрепна нагоре-надолу. Веднъж. Дваж. Трети път. Сякаш дишаше.
Стъпвайки пъргаво и предпазливо, усещайки как извитите ъгълчета на устните потрепват като пред гърч, тя заобиколи масичката, пресече на пръсти осеяния със стъкла под и сграбчи колана миг преди Том да отмести препятствието. После отстъпи и вмъкна длан в клупа. Отметна косата от очите си, за да види какво ще предприеме Том.
Той се изправи. Няколко парчета от огледалото бяха одраскали бузата му. Тънка рана пресичаше челото му като алена нишка. Докато бавно стъпваше на нозе, той се втренчи в Бевърли с присвити очи. Белите му шорти бяха опръскани с кръв.
— Давай колана — каза той.
Вместо отговор тя преметна ремъка около дланта си и го изгледа предизвикателно.
— Престани, Бев. Незабавно.
— Ако тръгнеш към мен, ще те бия докато се надрискаш. — Думите излитаха от устата й, но тя не можеше да повярва, че са нейни. А кой беше този първобитен човек с кървави шорти? Съпругът й? Баща й? Или онзи любовник от колежа, който една нощ й разби носа — просто ей-та-ка, без причина? О, Господи, помогни ми, помисли тя. Помогни ми сега. А непокорната уста продължаваше да говори. — Знаеш, че мога да го направя. Ти си дебел и тромав, Том. Заминавам и мисля, че може и да не се върна. Мисля, че всичко е свършено.
— Кой е онзи тип Денброу?
— Не мисли за него. Аз…
Само миг преди да стане късно, тя осъзна, че въпросът е целял да я разсее. Едва изрекъл последната дума, Том се хвърли към нея. Тя замахна, ремъкът описа широка дъга и се стовари върху устата му с гръмкия плясък на отпушена бутилка.
Том изпищя хвана се с две ръце за устата и в широко разтворените му очи заблестяха болка и изненада. Между пръстите му прокапа кръв.
— Разби ми устата, кучко! — глухо кресна той. — О, Господи, разби ми устата!
Отново връхлетя с протегнати напред ръце. Устата му приличаше на влажно червено петно. Устните бяха разкъсани на две места. Ударът бе избил коронката от предния му зъб. Пред очите на Бевърли Том я изплю настрани. Част от душата й искаше да побегне със стон, да затвори очи. Но другата Бевърли ликуваше като осъден на смърт затворник, който вижда как неочаквано земетресение поваля стените на килията. Тази Бевърли просто се наслаждаваше на събитията. Да беше я глътнал! — помисли тя. Да се беше задавил!
Именно тя, другата Бевърли завъртя ремъка за сетен път — ремъка, които толкова често я бе жарил по бедрата, краката, гърдите. Ремъка, който Том бе размахвал над нея безброй пъти през последните четири години. Броят на ударите зависеше от размера на провинението. Том се прибира, а вечерята е изстинала? Два каиша. Бев е работила до късно в ателието, без да се обади? Три каиша. Я гледай ти — Бев пак е паркирала неправилно. Един каиш… през гърдите. Том беше добър. Рядко я нараняваше. Всъщност не болеше чак толкова. Ако не се брои унижението. От него болеше. А още по-остро болеше от разбирането, че част от душата й копнее за болката. Копнее за унижението.
Който се смее последен, най-добре се смее, помисли тя и замахна.
Този път удари ниско, отстрани и ремъкът го уличи по топките с рязък, но глух плясък — както тупалка върху килим. Това бе краят. Том Рогън мигом загуби борческия си дух.
Той нададе тъничък, немощен писък и рухна на колене като за молитва. Държеше се с две ръце между краката. Отметна глава назад. Жилите по шията му се изпънаха. Устата му застина накриво, като уста на трагична маска. Лявото му коляно се натъкна на едро назъбено парче от шише за парфюм и той безмълвно се просна настрани като кит. Отдръпна една ръка от топките си и стисна раздраното коляно.
Колко кръв, помисли тя. Мили Боже, целият е е кръв.
Ще го преживее, хладно отвърна новата Бевърли, онази Бевърли, която сякаш се бе появила едва след обаждането на Майк Хенлън. Типове като него не умират лесно. Само гледай да си плюеш на петите преди пак да му дойде настроение за танци. Или да отскочи до мазето за Уинчестъра.
Тя отстъпи назад и през краката й се стрелна остра болка — беше настъпила късче от разбитото огледало. Наведе се да хване дръжката на куфара. Не изпускаше Том от поглед. Отстъпи към вратата и продължи заднешком по коридора. Държеше куфара с две ръце и ръбът му я удряше през глезените. Раничката на петата оставяше кървави отпечатъци. Когато стигна до стълбата, тя се за въртя и хукна надолу, без да си дава време за размисъл. Впрочем, подозираше, че едва ли би могла да мисли свързано — поне засега.
Нещо я потупа лекичко по крака и тя изпищя.
Сведе очи и видя, че е краят на колана. Другият край още беше преметнат около дланта й. В полумрака приликата с умряла змия ставаше по-силна от когато и да било. С изкривено от погнуса лице Бевърли метна ремъка през перилата и го видя как пада върху килима в коридора, извит като буквата S.
В подножието на стълбата тя хвана с кръстосани ръце полата на бялата си дантелена нощница и я смъкна през глава. Беше цялата в кръв и нямаше да се търпи такава нито секунда повече, пък каквото ше да става. Захвърли я настрани и дрехата провисна като прозирен парашут върху фикуса край вратата на хола. Голата Бевърли се приведе над куфара. Връхчетата на гърдите й бяха изстинали и твърди като куршуми.
— БЕВЪРЛИ, РАЗМЪРДАЙ СИ ЗАДНИКА И ИДВАЙ ГОРЕ!
Тя охна, подскочи и пак се наведе над куфара. Щом онзи тип имаше сили да крещи така, значи оставаше много по-малко време, отколкото бе предполагала. Отвори куфара и изрови гащички, блуза, вехти джинси. Нахлузи всичко, без да сяда и без да откъсва поглед от стълбата. Но Том не се появи. Само изрева името й още два пъти и всеки път тя отскачаше от крясъка и се озърташе като подгонено животно, без да усеща, че оголва зъби в яростна гримаса.
Закопча блузата колкото се може по-бързо. Горните две копчета липсваха (смешна работа — толкова рядко се грижеше за собствените си дрехи) и сигурно приличаше на полупрофесионална проститутка, търсеща да обслужи набързо още един клиент преди разсъмване. Е, нищо.
— ЩЕ ТЕ УБИЯ, ШИБАНА КУЧКО!
Тя захлопна капака на куфара и щракна закопчалките. Ръкавът на една блуза се подаваше като изплезен език. Бевърли хвърли бърз поглед наоколо — подозираше, че вече никога няма да види тази къща.
Мисълта не й донесе нищо друго освен облекчение. Отвори вратата и изтича навън.
Бе отминала три пресечки, крачейки без сама да знае накъде и чак тогава усети, че все още е боса. В порязаната лява пета тръпнеше тъпа болка. Трябваше да обуе нещо, а часът наближаваше два след полунощ. Портмонето и кредитните карти бяха останали у дома. Прерови джобовете на джинсите, но откри само няколко топченца мъх. Беше без пукната пара. Озърна се — жилищен квартал със спретнати къщички, грижливо поддържани тревни площи и живи плетове, тъмни прозорци. И изведнъж тя се разсмя.
Бевърли Рогън седеше на ниско каменно зидче с куфар между калните си нозе и се смееше. Колко ярко блестяха звездите отгоре! Отметна глава и продължи да се смее към тях, а буйното веселие я обгърна като мощен прилив, който разтърсва, отнася, пречиства с такава сила, че вече няма място за разсъждения; оставаха само мислите на кръвта и онзи могъщ глас във вените, който говореше с езика на желанието, макар че Бевърли не разбираше, пък и не държеше да разбере какво точно желае. Стигаше да усеща как я изпълва напориста топлина. Желание, помисли тя и приливът сякаш набра скорост, тласна я напред, към някаква неизбежна катастрофа.
Изплашена, но свободна, тя се смееше към звездите, а ужасът беше остър като болка и сладък като зряла октомврийска ябълка, и когато в спалнята на къщата зад зидчето проблесна светлина, тя грабна куфара и изтича към мрака, без да удържа смеха си.

6. Бил Денброу си взима почивка
— Заминаваш? — повтори Одра.
Озадачена и леко изплашена, тя се вгледа в него, после повдигна босите си крака и ги подви под себе си. Подът беше толкова студен. Всъщност цялата къща беше студена. Тази година пролетта в Южна Англия идваше с необичайно проливни дъждове и по време на редовните утринни и вечерни разходки Бил Денброу често си спомняше за Мейн… и даже за Дери — спомняше си смътно и с изненада.
Смяташе се, че къщата разполага с парно отопление — така твърдеше обявата и в някогашното отделение за въглища на безупречно чистото мазе наистина имаше пещ, но двамата с Одра от самото начало откриха, че британската представа за парно отопление няма нищо общо с американската. Британците навярно смятаха, че с парното всичко е наред, щом сутрин не ти се налага да сядаш върху ледена коричка в тоалетната. Сега беше утро — осем без петнайсет. Бил бе оставил слушалката преди пет минути.
— Бил, не можеш да заминеш просто ей-така. Знаеш го.
— Трябва — каза той.
В дъното на стаята имаше бюфет. Бил пристъпи към него, измъкна от горната лавица бутилка „Гленфидич“ и си наля. Разсипа малко по ръба на чашата. Изруга.
— Кой се обади? От какво те е страх, Бил?
— Не ме е страх.
— О? Винаги ли ти треперят ръцете? И винаги ли под хващаш пиенето преди закуска?
Отмятайки с крака полите на халата, той се върна до креслото и седна. Опита да се усмихне, но усети, че няма полза и се отказа.
По-телевизията говорителят на Би-Би-Си ръсеше обичайния куп лоши новини преди да се заеме със снощните футболни резултати. Предния месец, когато пристигнаха за началото на снимките в малкото крайградско селце Флийт, и двамата се възхищаваха от високото качество на английските предавания — с хубав цветен телевизор човек имаше чувството, че всичко се разиграва направо пред очите му. Картината има повече редове или нещо подобно, бе казал Бил. Не знам, но е страхотно, бе отвърнала Одра. Тогава още не бяха открили, че програмата се състои главно от американски сериали като „Далас“ и безброй спортни състезания — неразбираеми и скучни (например шампионат по хвърляне на стрелички, в който състезателите приличаха на изнервени японски борци „сумо“) или пък просто скучни (английският футбол беше калпав; крикетът — още повече).
— Напоследък често си мисля за родния край — каза Бил и отпи от чашата.
— За родния край ли? — повтори Одра и го изгледа толкова слисано, че той се разсмя.
— Горката Одра! Вече почти единайсет години живееш с някакъв тип, а нищичко не си разбрала за него. Какво знаеш?
Той пак се разсмя и пресуши чашата. Този смях я тревожеше, както я тревожеше и чашата уиски в ръката му на разсъмване. Сякаш не беше смях, а потиснат болезнен вой.
— Питам се дали и с другите е така — добави Бил, дали съпругите им чак сега усещат колко малко са знаели. Да, предполагам.
— Били, знам само ме те обичам — каза тя. — Друго не ми е трябвало през тези единайсет години.
— Знам.
Той се усмихна и в усмивката му се смесваха нежност, умора и страх.
— Моля те. Моля те, кажи ми какво има.
Тя го гледаше с прекрасните си сиви очи, седнала с подвити нозе под ръба на нощницата в старото кресло на наетата къща. Тази жена бе обикнал и продължаваше да обича след единайсет години брак. Искаше му се да прозре през нейните очи, да разбере какво виждат. Опита да си представи всичко като разказ. Можеше, но знаеше, че никой не би го отпечатал.
Представете си бедно момче от щата Мейн, което успява да се пребори за стипендия и попада в университета. Цял живот е искало да стане писател, но щом се записва в литературния курс, изведнъж губи представа къде се намира — като пътник без компас сред незнайна и страшна страна. Ето, един младеж до него иска да бъде Ъпдайк. Ето друг, който иска да стане новоанглийски вариант на Фокнър — само че държи романите му за мрачния бедняшки живот да бъдат написани в бели стихове. Ето момиче, което обожава Джойс Керъл Оутс, но смята, че Оутс е израснала в доминирано от мъжете общество и затова е „литературно радиоактивна“. Оутс не може да бъде чиста, твърди момичето. Ето някакъв дребен и шишкав абсолвент, който не може или не иска да говори без мънкане. Той е написал пиеса с девет действащи лица. Всеки герой повтаря само една дума. Малко по малко зрителят осъзнава, че когато събере думите заедно, получава изречението „Войната носи полза само за импотентните продавачи на смърт“. Пиесата получава превъзходна оценка от човека, който води курса по литературно творчество. Този преподавател е публикувал четири стихосбирки и докторска дисертация — все в университетското издателство. Пуши марихуана и носи медальон със знака на мира. Някаква борческа театрална трупа представя пиесата на мънкащия шишко по време на студентската стачка против войната във Виетнам през май 1970 година. Преподавателят играе една от ролите.
Междувременно Бил Денброу е написал един криминален разказ с убийство в заключена стая, три фантастични разказа и няколко разкази на ужаса, повлияни от творчеството на Едгар По, Хауърд Лавкрафт и Ричард Матесън — след години сам ще каже, че тия разкази са приличали на катафалка от миналия век, само че намазана с фосфоресцираща червена боя и снабдена с реактивен двигател. За един от фантастичните си разкази получава петица.
„Това вече е по-добро, пише преподавателят на заглавната страница. В контраатаката на пришълците усещаме порочния кръг, по който насилието поражда насилие. Особено ми хареса «изостреният нос» на звездолета като символ на социо-сексуално нашествие. Звучи интересно, макар че като цяло внушението не е твърде изяснено.“ Останалите разкази едва се добират до четворка. И ето че един ден той се изправя насред продължаващото вече седемдесет минути обсъждане на кратка импресия, в която някаква крава оглежда изхвърлен автомобилен двигател сред пусто поле (маже би действието се развива след ядрена война, но може и да не е така). Авторката, мършава млада жена, пуши цигара след цигара, от време на време чопли пъпките по слепоочията си и настоява, че импресията е обществено-политическа творба в стила на ранния Оруел. Почти всички студенти — заедно с преподавателя — са съгласни, но монотонното бръщолевене не престава.
Когато Бил се изправя, цялата група впива очи в него. Той е висок и има внушителна осанка.
Бавно, без да заеква (заекването е престанало преди повече от пет години) той казва:
— Не разбирам нищичко. Нищичко не разбирам. Защо трябва разказът непременно да е общественозначим и прочие? Политика… култура… история… нима това не са нормални съставки за всеки разказ, стига да е написан добре? Искам да кажа… — Той се озърта, среща враждебни погледи и смътно осъзнава, че колегите смятат думите му за нападение. Може и да са нрави. Бил схваща, че са започнали да подозират в него агент на импотентните продавачи на смърт. — Искам да кажа… абе момчета, за що не оставите разказа просто да си е разказ?
Никой не отговаря. Мълчанието се разтяга. Той стои прав, прехвърля поглед от лице на лице и среща само враждебни очи. Мършавото момиче пуска облак дим и смачква цигарата в пепелника, който винаги носи в чантата си.
Най-сетне преподавателят нарушава мълчанието. Говори кротко, сякаш обсъжда прищявката на капризно дете.
— Смяташ ли, че Уйлям Фокнър просто е писал разкази? Смяташ ли, че Шекспир просто е гледал да припечели? Хайде, Бил. Кажи какво мислиш.
— Мисля, че е твърде близко до истината — отговаря Бил след дълга пауза, в която добросъвестно е обмислил въпроса.
И във всички погледи съзира проклятие.
Преподавателят разсеяно прехвърля писалката от ръка в ръка и се усмихва на Бил с присвити очи.
— Струва ми се — казва той, — че имаш още много да учиш.
Ръкоплясканията започват от задните редове.
Бил си тръгва… но след седмица се връща с твърдата воля да надделее. Междувременно е написал „Тъмното“ — разказ за момченце, което открива чудовище в мазето. Събира смелост, сражава се и накрая убива чудовището. Докато пише разказа, Бил има чувството, че душата му прелива от възторг; дори му се струва, че не пише, а само оставя разказа да минава през него. По някое време оста ря писалката и протяга ръка през прозореца в мразовитата декемврийска нощ. Над морните нажежени пръсти се вдига пара. Разхожда се, безброй снежинки скърцат под зелените му ботуши като миниатюрни несмазани панти, а главата му като че набъбва от зреещия разказ; даже е малко страшничко — как бърза историята да се излее навън. Сякаш ако не изтече по трескавата му ръка, ще изхвръкне през очите, само и само да придобие свобода и реалност. „Ще я отупам на бърза ръка“ — споделя той с ветровитата зимна нощ и се разсмива — тихичко, боязливо. Разбира, че най-сетне е открил как да го стори — след десет го-дини безплодни опити изведнъж е открил стартера на огромния неподвижен булдозер, който заема толкова място в главата му. Двигателят работи. Върти се, бучи. Тази огромна машина не е красива. Не е създадена за разходки с красиви момичета. Не е символ на богатство и обществено положение. За работа е. Може да прегазва. Ако Бил не внимава, ще прегази и него.
Той хуква обратно и нажежен до бяло довършва „Тъмното“ — пише до четири сутринта и накрая заспива над листовете. Би се учудил, ако някой му каже, че всъщност пише за брат си Джордж. От години не се е сещал за Джордж — поне така си мисли.
Преподавателят му връща разказа с тлъста двойка на заглавната страница. Под двойката с главни букви са изписани две думи. МАСОВ, крещи едната. БОКЛУК, крещи другата.
Бил отнася петнайсетте листа на ръкописа до печката и отваря вратичката. Вече посяга да хвърли хартията в огъня, когато осъзнава колко абсурдно постъпва. Сяда в люлеещия се стол, заглежда се в плаката на състава „Блажена смърт“ и започва да се смее. Боклук ли? Чудесно! Тъй да бъде! Накъдето и да се озърнеш — все боклук, под път и над път.
— Мамка им на пътищата! — провиква се Бил и се превива от смях до сълзи.
Преписва първата страница (без мъдрата оценка на преподавателя) и праща ръкописа на едно списание за мъже, озаглавено „Бяла вратовръзка“ (съдържанието му е такова, че Бил охотно би го кръстил „Голи мацета с вид на наркоманки“). Но според опърпаната брошура „Писателски пазар“ там купуват разкази на ужаса и в двата броя, които си е набавил от местната специализирана книжарничка, наистина има четири подобни истории, вмъкнати като плънка между голотии и реклами на мръсни филми и хапчета за потентност. Разказът на някой си Денис Ечисън е доста добър.
Изпраща „Тъмното“ почти без надежда — досега неведнъж е предлагал разказите си на разни списания без никакъв резултат освен стандартни бланки с любезен отказ — и е буквално слисан от радост когато литературният редактор на „Бяла вратовръзка“ купува ръкописа за двеста долара, заплащане след отпечатването. Заместник-редакторът е приложил кратка бележка с мнението, че разказът е „адски свестен, най-доброто в жанра след «Делвата» на Рей Бредбъри“. После добавя: „Жалко, че в цялата страна едва ли ще го прочетат повече от седемдесет души“, но на Бил Денброу не му пука. Двеста долара!
Отива при декана с писмена молба за освобождаване от курса по литература. Деканът я разписва. Бил Денброу прибавя към молбата бележката на заместник-редактора и забожда двата листа на дъската за обявления до вратата на своя преподавател. В ъгъла на дъската забелязва плакатче против войната. И изведнъж, сякаш по своя воля, пръстите му измъкват писалката от джобчето на ризата и изписват напреко на плаката: Ако някога политиката и фантазията наистина станат взаимозаменяеми, ще се самоубия, защото не бих имал друг изход. Политиката вечно се мени. Разказите — никога. Спира за миг, сетне, с чувството, че става дребнав (но безсилен да се въздържи) добавя: Струва ми се, че имате още много да учите.

Три дни по-късно академичната справка пристига по пощата в общежитието му. Подписана е от преподавателя. Обикновено при подобни случаи в графата „Оценка“ се вписва милосърдна тройка или поне „незавършил“, но този път преподавателят е надраскал нова яростна двойка. А под нея е записал: Мислиш ли, че парите доказват всичко, Денброу?
— Ами да, право да си кажа — изрича Бил Денброу сред празната си стая и отново избухва в лудешки смях.
През последната си година в колежа той дръзва да напише роман, без да има представа с какво се захваща. Приключва борбата обрулен и изплашен… но все пак здрав и читав, с почти петстотин страници ръкопис. Изпраща го на „Викинг прес“ и от самото начало си знае, че това ще е само първата от многото бъдещи спирки на романа (роман за призраци, представети си). Избрал е „Викинг“ защото му допада корабчето на емблемата им, пък и нали все от някъде трябва да почне. Ала първата спирка се оказва и последна. „Викинг“ приема ръкописа… и за Бил Денброу започва приказен живот. На двадесет и три годишна възраст някогашният Бил Пелтека завоюва успех. Три години по-късно, на пет хиляди километра от северните области на Нова Англия, той си спечелва щура слава в Холивуд чрез брак с кинозвезда, която е пет години по-възрастна от него.
Клюкарските вестничета обричат брака на провал най-много след седем месеца. Според тях въпросът е само дали разводът ще стане по взаимно съгласие. Приятелите (и враговете) от двете страни на семейството са на същото мнение. Не само заради възрастта — двамата са невероятно различни във всяко отношение. Бил е висок, вече напълнял и склонен към оплешивяване. В компания говори бавно, понякога едва разбираемо. Одра пък е кестенява, дребничка и красива като статуетка — сякаш не е земна жена, а полубожествено създание.
Наели са Бил да напише сценарий по втория си роман „Черните бързеи“ (най-вече защото е наложил в договора за откупуване на правата твърдото условие да напише сам първия вариант на сценария — въпреки отчаяните вопли на литературния си агент). Първият вариант се оказва успешен и младият автор е поканен в студиото за по-нататъшна работа по сценария и снимките.
Негов литературен агент е дребна женица на име Сюзън Браун. Ужасно енергична и безцеремонна.
— Недей, Били — казва му тя. — Зарежи тая работа. Сума ти пари ще се влагат във филма, тъй че могат да поканят някой свестен автор за сценария. Може би самия Голдман.
— Кой?
— Уилям Голдман. Единственият истински писател, който отиде в киното и успя да свърши нещо.
— Какви ги говориш, Сюзън?
— Голдман остана там и не се провали като автор. Шансът за подобен късмет е като при рак на белите дробове — има надежда, но кой би искал да опита? Ще изгориш от секс и къркане. Или от някой шантав нов наркотик. — Изумително обаятелните кафяви очи на Сюзън припламват насреща му. — А дори да не е майстор от ранга на Голдман, дори да дадат сценария на някой тъпанар. Какво толкова? Нали книгата е тук, на лавицата. Не могат да променят нито една дума.
— Сюзън…
— Чуй ме, Били! Вземи парите и бягай. Ти си млад и силен. Точно такива им допадат. Отидеш ли там, първо ще ти отнемат самоуважението, после способността да напишеш смислено изречение от точка А до точка Б. И последно, но не най-маловажно — ще те оставят без топки. Ти пишеш като възрастен, но всъщност си хлапак с несъразмерно високо чело.
— Трябва да замина.
— Някой май е пръднал тук — отсича тя. — Нещо ми намирисва.
— Но аз наистина трябва да замина.
— Божичко!
— Трябва да се махна от Нова Англия. — Страх го е да изрече следващите думи, те звучат като проклятие, но дължи на Сюзън поне мъничко честност. — Трябва да се махна от Мейн.
— Защо, Боже мой?
— Не знам. Просто трябва.
— Истински ли са тия работи, Били, или дрънкаш като писател?
— Истински са.
По време на този разговор двамата са един до друг в леглото. Гърдите й са дребнички и нежни като праскови. Той я обича много, макар и двамата да знаят, че това не е голямата, истинската обич. Тя сяда с нагънат чаршаф в скута си и пали цигара. Плаче, но навярно си мисли, че го прави тайно. Бил се досеща само по блясъка на очите й. Не е тактично да споменава затова и той си мълчи. Не я обича с голямата, истинската обич, но нежността му към нея е огромна като планина.
— Върви тогава — казва тя със сух, деловит глас и пак го поглежда. — Ако все още ти остават сили, обади ми се, когато те смажат. Ще дойда да събирам останките. Стига да има какво да се събира.
Филмовият вариант на „Черните бързеи“ ще се снима под заглавието „Шахтата на черния демон“ с Одра Филипс в главната роля. Заглавието е ужасно, но филмът излиза доста добър. И Бил не загубва в Холивуд нищо освен сърцето си.
— Бил — изтръгва го от тия спомени гласът на Одра.
Чак сега забеляза, че тя е изключила телевизора. Зад стъклата на прозореца пълзеше гъста мъгла.
— Ще ти обясня, доколкото мога — каза той. — Имаш право да знаеш. Но преди това ще те помоля за две неща.
— Добре.
— Налей си още чаша чай и ми кажи какво знаеш за мен. Или какво мислиш, че знаеш.
Тя го изгледа учудено, после пристъпи към скрина.
— Знам, че си от Мейн — каза тя, докато си наливаше най.
Не беше англичанка, но напоследък започваше типично по английски да изяжда края на думите — резултат от ролята в „Таванската стая“, филмът, за който бяха пристигнали тук. Първият оригинален сценарий на Бил. Бяха му предложили и поста директор на продукцията. Слава Богу, че бе отказал; иначе заминаването му щеше да прати всичко по дяволите. Знаеше какво ще каже целия екип. Били Денброу най-после си показа рогата. И той е като всички писатели — по-смахнат от кенефчийски плъх.
Бог му е свидетел, в момента се чувстваше съвсем смахнат.
— Знам, че си имал брат и много си го обичал, но той е починал — продължаваше Одра. — Знам, че си израснал в градчето Дери, че около две години след смъртта на брат ти сте се преселили в Бангор, където си навършил четиринайсет години. Знам, че три години по-късно баща ти е починал от рак на белите дробове. Написал си бестселър още преди да завършиш колежа, а е трябвало да се издържаш от стипендия и вечер да работиш в текстилна фабрика. Сигурно е било много странно… внезапната промяна на доходите. На перспективите. — Тя отново се приближи към него и Бил съзря по лицето й, че за пръв път е почнала да осъзнава скритите празноти помежду им. — Знам, че си написал „Черните бързеи“ една година по-късно, а след това си дошъл в Холивуд. И че седмица преди да започнат снимките, срещна една много объркана жена на име Одра Филипс, която горе-долу разбираше какво си преживял — оная безумна декомпресия — защото само пет години преди това се казваше Одра Филпот и никой не бе чувал за нея. Тази жена се давеше…
— Одра, недей.
Тя го погледна право в очите.
— О, защо не? Нека си кажем истината и да посрамим дявола. Аз се давех. Две години преди да те срещна отк рих стимулаторите, а година по-късно открих кокаина и с него ми беше чудесно. Стимулаторче сутрин, кокаин подир пладне, вино за вечеря, приспивателно преди лягане. Витамините на Одра. Прекалено много важни интервюта, прекалено много главни роли. Просто смешно, толкова приличах на героиня от книгите на Джаклин Сюзън. Знаеш ли какво си мисля за онзи период, Бил?
— Не.
Без да го изпуска от поглед, тя пийна чай и се усмихна.
— Беше като да тичаш по пътеката на международното летище в Лос Анджилис. Схащаш ли?
— Не съвсем.
— Подвижна пътека — каза тя. — Дълга е около петстотин метра.
— Знам я, но не разбирам какво искаш да…
— Заставаш върху нея и тя те носи чак до багажното отделение. Но ако искаш, можеш и да не стоиш. Можеш да вървиш. Или да тичаш по нея. И ти се струва, че просто нормално крачиш или подтичваш, или бягаш, или даже спринтираш — каквото и да е, тялото ти не усеща, че е действителност към това се прибавя скоростта на пътеката. Ето защо към края се появяват табели НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА или ПРЕДСТОИ СЛИЗАНЕ. Когато те срещнах, имах чувството, че съм изхвръкнала от края на пътеката върху неподвижния под. Висях — тялото ми на десет километра пред краката. В такава поза не можеш да зпазиш равновесие. Рано или късно се просваш по очи. Само че аз не паднах. Защото ти ме подхвана.
Все тъй без да го изпуска от поглед, тя остави чашката и запали цигара. Бил разбра, че ръцете й треперят, защото тънкото пламъче на запалката първо се люшна надясно, сетне наляво и чак тогава налучка целта.
Одра вдъхна дълбоко и пусна стремителна струйка дим.
— Какво знам за теб? Знам, че ти сякаш винаги владееше положението. Знам го. Никога не изглеждаше забързан към следващата чашка, към следващата среща, към следващата веселба. Сякаш твърдо знаеше, че всичко ще си дойде по реда… стига да го поискаш. Говореше бавно. Знам, че в Мейн провлачват говора, но мисля, че донякъде се дължеше и на собствения ти характер. За пръв път срещах там човек, който се осмелява да говори бавно. За да те изслушам, трябваше да намаля скоростта. Вгледах се в теб, Бил и видях човек, който никога не е изхвръквал от пътеката, защото си знае, че тя и бездруго ще го откара където трябва. Изглеждаше недосегаем за всеобщата истерична лудост. Не ти хрумваше да си поръчаш собствени автомобилни номера, за да ги сложиш на Ролс-Ройс под наем и в съботния следобед да подкараш гордо по булеварда. Нямаше си представител по печата, който да вмъква името ти в разни издания като „Варайъти“ или „Холивуд рипортър“. Никога не бе участвал в „Карсън шоу“.
— Там допускат писатели само ако умеят да правят фокуси с карти или да прегъват лъжици с поглед — усмихна се Бил. — Това е почти национален закон.
Очакваше тя да се усмихне, но лицето й си остана напрегнато.
— Знаех, че ще бъдеш до мен, когато ми потрябваш. Когато излетя от лентата като Симпсън в оная стара реклама на „Херц“. Може би ти ми попречи да изгълтам ня колко хапчета в повече след тежък запой. А може би щях да се справя самичка и само драматизирам нещата. Но… не ми се вярва. Усещам го отвътре. — Тя загаси току-що запалената цигара. — От онзи миг знам, че винаги ще си до мен. И аз ще бъда до теб. Добре ни е в леглото. Някога си мислех, че това е най-важното. Но извън леглото също ни е добре и днес това ми изглежда още по-важно. Усещам, че мога да остарея край тебе и никога да не губя смелост. Знам, че прекаляваш с бирата и подценяваш физическото натоварване; че понякога сънуваш кошмари…
Това го стресна. Много. Почти го изплаши.
— Никога не сънувам.
Тя се усмихна.
— Така казващ на журналистите, когато те питат откъде си намираш идеи. Но не е вярно. Освен ако лошото храносмилане те кара да стенеш нощем. А не ми се вярва да е така, Били.
— Говоря ли? — колебливо запита той. Не помнеше сънищата си. Никакви сънища — нито добри, нито лоши. Одра кимна.
— Понякога. Но нито веднъж не успях да разбера какво казваш. Един или два пъти даже се разплака.
Той я гледаш тъпо. В устата му се разливаше неприятен вкус; беше като вкуса на разтопен аспирин, плъзнал по езика и гърлото. Ето че узна какъв е вкусът на страха, помисли той. Крайно време беше, като се има предвид колко си написал на тая тема. Навярно след време щеше да свикне с вкуса. Ако доживееше.
Изведнъж пред прага на съзнанието му се заблъска ято спомени. Сякаш в главата му заплашително се издуваше черна торба, готова да разпръсне злокобните (сънища) образи от подсъзнанието нагоре, към зрителното поле на бодърстващия разум — и ако всички изскочеха наведнъж, щяха да го подлудят. Помъчи се да ги изблъска обратно и успя, но не преди да чуе гласа — глас на човек, който е погребан жив и керщи изпод земята. Гласът на Еди Каспбрак.
Ти ми спаси живота, Бил. Ония големи момчета съвсем ме побъркват. Понякога си мисял, че наистина са решили да ме убият…

— Ръцете ти — каза Одра.
Бил сведе очи. Кожата по ръцете му беше настръхнала. Не на ситни иъпчици, а на едри бели топчета като мравешки яйца. Двамата се взираха мълчаливо, сякаш гледаха интересен музеен експонат. Кожата бавно се отпусна. След дълга тишина Одра добави:
— Знам още нещо. Тази сутрин някой ти се обади от Щатите и каза, че трябва да ме напуснеш.
Той стана от креслото, озърна се към бутилките алкохол, после отиде в кухнята и се върна с чаша портокалов сок. Заговори:
— Знаеш, че брат ми почина, но не знаеше, че беше убит.
— Убит! О, Бил, защо никога не си ми…
— Казвал? — От устните му отново излетя странният, лаещ смях. — Не знам.
— Как е станало?
— Тогава живеехме в Дери. Имаше наводнение, но най-лошото вече отминаваше и на Джордж му доскуча. Аз лежах болен от грип. Той помоли да му направя лодка от вестник. Знаех как, предната година ме бяха научили в занималнята. Той каза, че ще я пусне в канавките по Уичъм стрийт и Джаксън стрийт, те все още бяха пълни с вода. Направих му лодката, а той ми благодари, излезе и пове че не го видях жив. Ако не беше грипът, може би щях да го спася. — Той помълча, разтривайки с длан лявата си буза, сякаш проверяваше дали да се избръсне. Увеличени от лещите на очилата, очите му гледаха замислено… но не към Одра. — Всичко станало там, на Уичъм стрийт, малко преди пресечката с Джаксън. Убиецът откъснал ръката му, както някое хлапе би откъснало крилцето на муха. Съдебният лекар каза, че е умрял от шока или от кръвоизлива. Лично за мен нямаше никаква разлика дали е било едното или другото.
— Господи, Бил!
— Навярно се питаш защо не съм ти казал. Истината е, че сам се чудя. Вече цели единайсет години сме женени, а до днес не си и подозирала какво е станало с Джорджи. Аз знам за целия ти род — даже за лелите и чичовците. Знам, че дядо ти е умрял в Айова Сити — влязъл пиян в гаража и без да иска се претрепал с верижния трион. Знам всичко това, защото колкото и да са заети, хората се опознават след дълъг семеен живот. Ако наистина си омръзнат и престанат да разговарят, пак ще се опознаят — чрез осмоза. Или мислиш, че греша?
— Не — глухо отвърна тя. — Не грешиш, Бил.
— А ние винаги сме разговаряли с лекота, нали? Искам да кажа, че не сме си омръзнали, та да стигнем чак до осмозата, прав ли съм?
— Е, поне до днес винаги съм била на това мнение.
— Недей така, Одра. Знаеш всичко за мен през послед ните единадесет години от живота ми. Всяка сделка, всяка идея, всяка настинка, всеки приятел, всеки тип, който ми е сторил зло или поне се е опитал. Знаеш, че спях със Сюзън Браун. Знаеш, че когато си пийна, понякога ставам сантиментален и надувам грамофона до дупка.
— Особено плочите на „Блажена смърт“ — уточна Одра и той се разсмя. Този път тя отвърна на усмивката. — Знаеш и най-важното — надеждите ми.
— Да, и аз тъй мисля. Но това… — Тя помълча, тръс на глава, позамисли се. — Каква връзка има между обаждането и брат ти, Бил?
— Чакай, нека ти го разкажа със свои думи. Не се мъчи да ме подбутваш към най-същественото, защото ще провалиш всичко. Толкова е грамадно… и тъй… тъй странно и ужасно… че се мъча да пропълзя незабелязано до него. Разбираш ли… никога не ми е хрумвало да ти разкажа за Джорджи.
Тя го изгледа, навъси се и леко поклати глава, сякаш искаше да каже: Не разбирам.
— Искам да ти обясня, Одра, че повече от двайсет години изобщо не съм мислил за Джордж.
— Но нали си ми казал, че брат ти…
— Повтарял съм само факта — каза той. — Нищо по вече. Името му беше празна дума. То не хвърляше никак ва сянка в паметта ми.
— Но ми се струва, че може да е хвърляло сянка в сънищата ти — едва чуто изрече Одра.
— Стоновете ли? Риданията?
Тя кимна.
— Сигурно си права — каза Бил. — Даже твърдо вярвам, че си права. Но сънищата нямат значение, щом човек не си ги спомня, нали?
— Наистина ли искаш да кажеш, че изобщо не си мислил за него?
— Да. Така е.
Тя недоверчиво поклати глава.
— Преди да се оженим ти ме попита дали имам братя и сестри, а аз ти казах, че съм имал брат, но той е умрял още когато съм бил хлапе. Знаеше, че родителите ми са починали, а пък собственият ти род е толкова голям, че не ти оставаше време да мислиш за други роднини. Но това не е всичко.
— Какво искаш да кажеш?
— Не само Джордж е потънал в мрака. От двайсет години не съм се сещал даже за Дери. И за приятелите — Еди Каспбрак, Ричи Дрънкалото, Стан Юрис, Бев Марш… — Той зарови пръсти в косата си и се разсмя на пресекулки. — Това е като амнезия, само че толкова тежка, че дори не я усещам. А когато се обади Майк Хенлън…
— Кой е Майк Хенлън?
— Още едно от хлапетата, с които дружахме… с които дружах след смъртта на Джорджи. Разбира се, той отдавна не е хлапе. Всички сме пораснали. Майк се обаждаше чак от Америка. Каза: „Добър ден, домът на мистър Денброу ли е?“, а аз потвърдих и той запита: „Бил, ти ли си?“, аз пак потвърдих и той рече: „Обажда се Майк Хенлън“. Името не ми говореше нищо, Одра. Със същия успех мо жеше да рече, че продава енциклопедии или плочи на Бърл Айвис. После той добави: „От Дери“. И когато каза, сякаш в мен се отвори врата и през нея бликна някаква страшна светлина. Спомних си кой е Майк. Спомних си за Джорджи. Спомних си за другите. Всичко стана… — Бил щракна с пръсти. — Ей-така. И разбрах, че ще ме по моли да се върна.
— Да се върнеш в Дери.
— Да. — Той свали очилата, разтърка очи и я поглед на. Никога през живота си не бе виждала толкова изпла шен човек. — В Дери. Каза, че е защото сме обещали и на истина е така. Обещахме. Всички. Ние, хлапетата. Стояхме в кръг сред рекичката, която тече през Пущинака, държахме се за ръце и си бяхме срязали дланите с парче стъкло, все едно че си играехме на кръвно братство, само че всичко беше наистина.
Той вдигна длани пред Одра и тя забеляза сред всяка от тях по няколко успоредни бледи чертички, може би белези. Безброй пъти го бе държала за ръката — за двете ръце — ала никога не бе обръщала внимание на белезите. Вярно, бяха едва забележими, но все пак… Ами забавата! Онази забава!

Не първата, на която ги запознаха, макар че втората се бе оказала пряко свързана с нея, защото тогава празнуваха успешното приключване на работата по „Шахтата на черния демон“. Всички бяха пияни и вдигаха шум в духа на най-добрите местни традиции. Може би нямаше чак толкова стръв и злоба колкото на някои други веселби в Лос Анджилис, защото снимките бяха минали невероятно гладко и целия екип го знаеше. За Одра Филипс нещата вървяха още по-добре, защото се бе влюбила в Уилям Денброу.
Как се казваше оная самозвана врачка? Вече не си спомняше, помнеше само, че работеше като асистентка на гримьора. Помнеше как насред забавата момичето си смъкна блузата (отдолу имаше съвсем прозрачен сутиен) и се заметна с нея като циганка. Хлапачката беше загряла яко от марихуана и пиене и се захвана да гледа на ръка чак до края на вечерта… или докато се просна някъде да спи.
Одра не помнеше дали предсказанията са били добри или лоши, глупави или умни — оная вечер и тя си беше подложила солидно. Но помнеше как по някое време момичето дръпна дланта на Бил до своята и заяви, че са съвършено еднакви. Родствени линии на живота. Помнеше още, че взе да ревнува не на шега, докато момичето очертаваше линиите по дланта му с изящно лакирано нокътче — колко глупава ревност сред щурите филмови кръгове на Лос Анджилис, където мъжете пляскат жените по задниците също тъй естествено, както в Ню Йорк ги потупват по бузките! Но в онова докосване имаше нещо интимно и многозначително.
Тогава по дланите на Бил нямаше белези.
Бе гледала врачуването с ревнивия поглед на влюбена и затова не се съмняваше в спомена. Не се съмняваше във факта. Каза го на Бил. Той кимна.
— Права си. Тогава ги нямаше. Не мога да се закълна, но мисля, че ги нямаше и снощи, докато отскочих до „Плуга и каруцата“. Двамата с Ралф пак се бяхме хванали на канадска борба и сигурно щях да забележа. — Той се усмихна, Усмихвката беше суха, невесела и изплашена. — Мисля, че са се появили след обаждането на Майк Хенлън. Това мисля.
— Бил, това е невъзможно — възрази тя, но пак посегна за цигара.
Бил се вглеждаше в дланите си.
— Стан го направи. Наряза ни дланите със счупено шише от Кока-Кола. Сега си спомням толкова ясно. — Той намигна глава към Одра и зад стъклата очите му бяха изпълнени с болка и недоумение. — Спомням си как блестеше под слънчевите лъчи. Беше от новите прозрачни бутилки. Преди това продаваха Кока-Кола в зелени шишета, помниш ли? — Тя поклати глава, но Бил не забеляза. Отново се взираше в дланите си. — Помня как Стан остана последен и взе да се преструва, че уж ще си среже вените, вместо само да надраска дланта. Сигурно просто се правеше на интересен, но аз едва не се хвърлих върху него… да го спра. Защото за една-две секунди изглеждаше напълно сериозен.
— Бил, недей — безсилно промълви тя. Този път трябсааше да прихване подскачащата запалка с две ръце, като полицай на тренировка по стрелба. — Белезите не изникват току-така. Или ги има, или ги няма.
— Значи си ги виждала и друг път, а? Това ли намекваш?
— Те са съвсем бледи — изрече Одра по-рязко, отколкото се искаше.
— Кръвта не течеше — каза той. — Стояхме сред водата, недалеч от мястото, където тримата с Еди Каспбрак и Бен Ханском бяхме направили бента…
— Да не би да говориш за архитекта?
— Има ли такъв архитект?
— Божичко, Бил, ами че той построи новата сграда на Би-Би-Си! Тукашните още се карат дали е мечта или пълен провал!
— Е, не знам дали е същият. Не ми се вярва, но може и да е той. Онзи Бен, когото познавах, много си падаше по строежите. Стояхме там и с дясната ръка се държах за Бев Марш, а с лявата за Ричи Тозиър. Стояхме сред водата като южняшки баптисти след проповед на открито и помня, че виждах на хоризонта градската водонапорна кула. Изглеждаше бяла като архангелски одежди и всички обещахме, заклехме се, че ако не е свършило, ако някога започне отново… ще се върнем. И пак ще го направим. Ще сложим край. Завинаги.
— На какво ще сложите край? — изкрещя Одра, обзета от внезапна ярост. — На какво ще сложите край? Що за глупости ми говориш?
— Не бих искал да ме пи-пи-питаш… — Бил не довър ши. По лицето му се разля като петно някакъв неопреде лен ужас. — Дай една цигара.
Тя му подаде пакета. Бил запали. Никога не го бе виждала да пуши.
— Тогава заеквах.
— Заекваше ли?
— Да. Тогава. Казваш, че съм бил единственият в Лос Анджилис, който се осмелявал да говори бавно. Истина та е, че не смеех да говоря бързо. Не беше осъзнато. Не беше нарочно. Не беше от опит. Всички бивши пелтеци говорят много бавно. Това е един от многото похвати, като например да мислиш за средното си име когато се представяш, защото за пелтеците съществителните са по-трудни от другите думи, а най-трудно е да изрекат първото си име.
— Значи си заеквал — повтори тя и лекичко се усмихна, сякаш бе чула шега, но още не можеше да схване смисъла.
— До смъртта на Джорджи заеквах умерено — каза Бил. Вече започваше да чува собствените си думи раздвоени, сякаш ги делеше безкрайно малка частица от секундата; продължаваше да ги изговаря гладко, бавно и отмерено както винаги, но в съзнанието му думи като Джорджи и умерено се застъпваха, превръщаха се в Джъ-Джъ-Джорджи и у-умерено. — Нали разбираш, случваха ми се много лоши моменти — най-вече когато ме изпитваха в училище, особено ако знаех отговора и много исках да го кажа — но обикновено се справях. След смъртта на Джордж бстана съвсем зле. А после, някъде около петнадесетата година, нещата взеха да се оправят. Посещавах гимназията „Чивръс“ в Портланд и там имаше страхотна специалистка по проблемите на говора, мисис Томас. Тя ме научи на разни похвати. Например да мисля за средното си име преди да изрека на глас: „Здрасти, аз съм Бил Денброу“. Изучавах френски и тя ме посъветва когато закъсам с някоя дума, да сменям езика. Представи си, както стоиш, повтаряш като развален грамофон: „т-т-тази кни-кни-кни“ и се чувстваш най-големия тъпак на света, изведнъж преминаваш на френски и от езика ти просто се лее „ce livre“. Безпогрешен номер. А щом го кажеш на френски, — можеш пак да минеш на английски и вече без затруднения произнасяш „тази книга“. Ако засечеш на буквата „с“, например в думи като ски, спанак или слама, можеш да я изфъфлиш: фки, фпанак, флама. Но не заекваш. Всичко това ми помогна, обаче главното беше, че забравих за Дери и всичко станало там. Защото именно тогава забравих. Когато живеехме в Портланд и учех в „Чивръс“. Не го забравих изведнъж, но като си припомням сега, трябва да кажа, че стана учудващо бързо. Навярно за не повече от четири месеца. Заекването и спомените ми чезнеха рамо до рамо. Някой бършеше черната дъска и старите уравнения се губеха от нея. — Той допи портокаловия сок. — Преди малко, когато заекнах на думата „питаш“, трябва да е било за пръв път от двайсет и една години насам. — Погледна я. — Първо белезите, после за-а-екването. Чу-чуваш ли го?
— Нарочно го правиш! — възрази тя, изтръпнала от уплаха.
— Не. Сигурно няма как да те убедя, но е вярно. Заекването е странна работа, Одра. Зловеща. До някое ниво може дори да не го усещаш. Но… го чуваш в съзнанието си. Сякаш част от главата ти изпреварва с част от секундата всичко останало. Или е като ония системи за създаване на ехо-ефект, които хлапаците си монтираха в таратайките през петдесетте години — звукът от задния високоговорител изостава с частица от с-секундата след п-предния.
Той стана и неспокойно закрачи из стаята. Изглеждаше уморен и Одра с тревога си помисли колко много бе работил през последните тринадесет години, като че имаше начин да израсне над умерения си талант чрез яростен, почти непрестанен труд. После й хрумна още по-тревожна мисъл и тя се опита да я пропъди, но мисълта не искаше да изчезне. Ами ако всъщност се е обадил Ралф Фостър да покани Бил в „Плуга и каруцата“ за една табла или канадска борба? Ако е позвънил Фреди Файърстоун, режисьорът на „Таванската стая“ да сподели някакъв проблем? Или ако е било „грешка в номера“, както се изразяваше жената на доктора от съседната къща? Докъде водеха подобни мисли?
Ами просто до извода, че цялата тази история с Дери и Майк Хенлън е най-обикновена халюцинация. Предвестник на нервна криза.
Но белезите, Одра… как ще обясниш белезите? Той е прав. Нямаше ги… а сега се появиха. Това е истината, много добре го знаеш.
— Разкажи ми останалото — промълви тя. — Кой е убил брат ти Джордж? Какво си извършил с онези деца? Какво сте обещали?
Той пристъпи към нея, коленичи и я хвана за ръцете като старомоден любовник, който се готви да направи предложение.
— Мисля, че бих могъл да ти разкажа — тихо изрече Бил. — Мисля, че ако истински пожелая, ще мога. Дори и сега си спомням съвсем малко, но заговоря ли веднъж, всичко ще си дойде на място. Усещам как спомените… очакват да се родят. Те са като дъждовни облаци. Само че дъждът ще е много мръсен. След такъв дъжд ще поникнат чудовищни растения. Навярно ще мога да издържа това, когато застана до другите…
— Те знаят ли?
— Майк каза, че им се е обадил. Според него ще дойдат всички… освен може би Стан. Гласът му звучал някак странно.
— За мен всичко звучи странно. Много ме плашиш, Бил.
— Извинявай — каза той и я целуна. Сякаш я целуваше напълно непознат мъж. Тя изведнъж намрази онзи Майк Хенлън. — Смятах, че трябва да обясня доколкото мога; смятах, че така ще е по-добре, отколкото да се измъкна по тъмно. Навярно някои от другите ще сторят точно това. Но така или иначе, трябва да замина. И вярвам, че Стан ще е там, независимо колко странно е звучал гласът му. А може би мисля така просто защото не мога да си представя, че няма да замина.
— Заради брат ти?
Бил бавно поклати глава.
— Мога и да потвърдя, но ще те излъжа. Обичах го. Знам колко странно изглежда, след като казах, че от двадесет години не съм се сещал за него, но страхотно обичах това хлапе. — Той се усмихна леко. — Беше голям досадник, но го обичах. Разбираш ли?
Одра имаше по-малка сестра, затова кимна без колебание.
— Разбирам.
— Но не е заради Джордж. Не мога да го обясня. Чувствам се… — Бил хвърли поглед към утринната мъгла зад прозореца. — Чувствам се като птица наесен, която знае… просто знае, че трябва да отлети. Това е истинкт, скъпа… а мисля, че инстинктът е железният скелет под всички наши заблуди, че имаме свободна воля. С някои неща просто не можеш да се бориш, освен ако решиш да врътнеш кранчето на газовата печка, да налапаш пушката или да тръгнеш на дълга разходка отвъд кея. Не можеш да откажеш избора, защото няма избор. Нищо не можеш да промениш, както не можеш да застанеш на бейзболната площадка с бухалка в ръка и да чакаш топката да те удари. Трябва да замина. Онова обещание… то е заседнало в главата ми като ри-рибарска кука.
Тя стана и боязливо пристъпи към него; чувстваше се невероятно крехка, сякаш всеки миг бе готова да се прекърши. Положи ръка на рамото му и той обърна глава.
— Тогава вземи и мен.
Чувството на ужас, което се изписа по лицето му — не ужас от нея, а за нея — бе толкова очевидно, че тя неволно отстъпи и за пръв път изпита истински страх.
— Не — каза той. — Не мисли за това, Одра. Изобщо не си мисли. Да не си припарила на по-малко от пет хиля ди километра от Дери. Мисля, че през близките две седмици Дери ще бъде нездравословно място. Ще си стоиш тук, ще работиш и ще ме извиниш пред когото трябва. А сега обещай!
— Трябва ли да обещая? — запита тя, като го гледаше право в очите. — Трябва ли, Бил?
— Одра…
— Трябва ли? Ти си дал обещание и виж докъде стигаш. А с тебе и аз, защото съм твоя жена и те обичам.
Масивните му китки болезнено се впиха в раменете й.
— Обещай ми! Обещай! О-об-бъ-бъ-ъ…
И тук Одра не издържа, нямаше сили да изтърпи тая пречупена дума, която се мяташе из устата му като риба върху харпун.
— Обещавам, добре! Обещавам! — Тя се разплака. — Доволен ли си сега? Господи! Луд си, цялата тази история е лудост, но обещавам!
Той я прегърна през раменете и я отведе до леглото. Донесе чаша бренди. Тя пийна малко и постепенно започна да се опомня.
— Кога ще заминеш?
— Днес — каза той. — С „Конкорд“. За влака е късничко, но с колата ще стигна до летище „Хийтроу“ тъкмо навреме. Фреди искаше следобед да съм на снимките. Ти започваш по-рано, значи нищо не ти е известно, нали разбираш?
Тя кимна неуверено.
— Още преди да се вдигне шум, вече ще бъда в Ню Йорк. Ако нямам проблеми с прехвърлянето, привечер п-п-пристигам в Дери.
— И кога ще те видя пак? — тихо запита тя.
Бил я прегърна с всичка сила, но не отговори на въпроса.

ДЕРИ:
ПЪРВА ИНТЕРЛЮДИЯ

Колко ли човешки очи… са хвърляли година подир година мимолетни погледи към своята потайна анатомия?
Клайв Баркър
„Кървави книги“
Приведеният по-долу откъс, както и всички други откъси под заглавие „Интерлюдия“, е взет от ръкописа на Майкъл Хенлън „Дери: забранена история на града“. Всъщност това е серия непубликувани записки и придружаващи ги ръкописни пояснения (които силно напомнят личен дневник), открити в хранилището на Общинската библиотека в Дери. Заглавието е взето от корицата на папката, в която са лежали документите до сегашната им публикация. Самият автор обаче неведнъж споменава в записките си за този труд и под друго название — „Дери: поглед през задната порта на ада“.
Можем да предположим, че мистър Хенлън сериозно е възнамерявал да публикува резултатите от своите проучвания.
2 януари 1985
Може ли цял град да бъде обитаван от призраци?
Както понякога се говори за къщи с призраци. Или, ако трябва да употребим многозначителната английска дума — haunted.
Не само една отделна къща в този град, нито пък ьгълът на една отделна улица или отделно баскетболно игрище в някоя малка градинка, където по залез слънце голият железен обръч стърчи като загадъчен инструмент за кървави мъчения, не даже един отделен квартал — а всичко. Целият град.
Възможно ли е?
Слушайте:
Haunted: „Често посещаван от призраци или духове“ — из речника на Фънк и Уогнълс.
Haunting: „Упорит спомен; нещо, което трудно се забравя“ — същите двама приятели.
To haunt: „Често се появявам или завръщам, особено като призрак.“ Но я чуйте по-нататък!_„Често посещавано място:_ курорт, жилище, сборище…“ Разбира се, курсивът е мой.
И още едно значение. То, както и предишното, е съществително и тъкмо от него най-много се боя: „Място за хранене на животни“.
Може би като животните, които пребиха Ейдриън Мелън, а после го хвърлиха от моста?
Или като животното, което е чакало под моста?
Място за хранене на животни.
Какво животно се храни в Дери? Какво животно се храни от Дери?
Знаете ли, даже е някак интересно — не бих и подозирал, че човек може да изпитва такъв страх, какъвто изпитвам след историята с Ейдриън Мелън, и все пак да остане жив, дори да работи нормално. Сякаш съм попаднал в книга, а всички знаят, че не бива чак толкова да се страхуваш преди края на книгата, когато незнайният обитател на мрака най-сетне излиза от леговището, за да се нахрани… с тебе, разбира се.
С тебе.
Но ако е книга, не са я написали класици на ужаса от ранга на Лавкрафт, Бредбъри или По. Нали разбирате, знам нещичко — не всичко, но доста. Не съм започнал от онзи септемврийски ден миналата година, когато разгърнах „Дери нюз“, прочетох показанията на Ънуин и осъзнах, че може би пак се завръща клоунът, който уби Джордж Денброу. Всъщност започнах някъде през 1980 година — мисля, че точно тогава в мен се събуди нещо задрямало отпреди… нещо, което знаеше, че пак наближава времето на То.
Какво се събуди всъщност? Навярно пазачът в душата ми.
Или пък гласът на Костенурката. Да… склонен съм да повярвам. Знам, че и Бил Денброу би казал същото.
Откривах вести за стари ужаси в старите книги; четях описания на стари жестокости в старите вестници; непрестанно, все по-силно от ден на ден чувах как в дъното на съзнанието ми шуми като в морска раковина тътенът на някаква растяща, набъбваща сила; струваше ми се, че усещам острия озонов мирис на бъдещи мълнии. Започнах да водя записки за книга, която едва ли ще доживея да видя написана. И същевременно влачех скучното си ежедневие. До едно определено ниво на съзнанието винаги съм живял и все още живея сред най-нелепи, лудешки ужаси; над него продължавам да водя простичкия живот на библиотекар в малко градче. Подреждам книги по лавиците; надписвам картони за новите посетители; изключвам проекторите за микрофилми след разсеяни читатели; шегувам се с Керъл Данър, че много ми се ще да преспим заедно, тя се шегува, че има същото желание и двамата отлично знаем, че тя наистина се шегува, а аз не, както знаем, че тя няма да се задържи в глухата провинция, а аз ще си бъда тук докато умра — ще подлепвам скъсаните страници на „Бизнес уик“, ще сядам на ежемесечните заседания за планиране на нови покупки с лула в едната ръка и „Библиотечен журнал“ в другата… и ще се събуждам посред нощ с юмруци в устата, за да заглуша писъците.
Готическите романи дълбоко грешат. Косата ми не е побеляла. Не съм сомнамбул. Не вмъквам в речта си загадъчни коментари и не нося в джоба на якето си буквена дъсчица за спиритични сеанси. Навярно се смея по-рядко и толкоз. Може би смехът ми е станал писклив и странен, защото понякога хората ме заглеждат учудено щом се засмея.

Част от мен — онази част, която Бил нарича „гласът на Костенурката“ — настоява да ги повикам още тази вечер. Но мога ли даже сега да бъда напълно уверен? Искам ли да бъда напълно уверен? Не — разбира се, не. Но, Боже мой, случаят с Ейдриън Мелън толкова прилича на нещастието с Джордж, братчето на Бил Пелтека, през есента на 1957 година.
Ако наистина е започнало пак, тогава ще ги повикам. Длъжен съм. Но не сега. Както и да го гледам, рано е. Предния път всичко започна бавно и се развихри едва през лятото на 1958 година. Затова… чакам. Запълвам очакването с безсмислени думи в този бележник и дълго се взирам в огледалото, където някогашното момче отдавна се е превърнало в непознат мъж.
Момчешкото лице беше плахо, мечтателно; мъжът има лице на банков касиер от каубойски филм — артист, който не получава нито една реплика, само трябва да вдигне ръце и да се прави на уплашен, когато нахълтат крадците. А ако по сценарий се налага лошите момчета да гръмнат някого, той е първият.
Все същият стар Майк. Може би малко по-облещен, леко подпухнал от недоспиване, но това личи само отблизо… като за целувка например, а вече много отдавна не съм се приближавал чак толкова до когото и да било. Ако ме зърнете случайно, ще си помислите: Прекалява с четенето, нищо повече. Едва ли ще се досетите как отчаяно се бори този човек с кротко лице на банков чиновник, как е напрегнал сили, за да издържи, да съхрани разсъдъка си.
Ако ми се наложи да позвъня, може да убия някой от тях.
Това е едно от нещата, с които се сблъсквам в дългите безсънни нощи, когато лежа под завивките със старомодната си синя пижама, а до мене е нощното шкафче, където слагам очилата си и вечната чаша вода за в случай, че се събудя жаден. Лежа в тъмното, отпивам водата на малки глътки и се питам какво помнят — помнят ли нещо изобщо. Не знам защо, но твърдо вярвам, че не помнят нищо, защото не е необходимо. Аз съм единственият, който чува гласа на Костенурката и си спомня, защото единствен останах в Дери. И тъй като се разпиляха във всички посоки, те няма как да узнаят, че животът им е тръгнал по една и съща схема. Ако ги върна, ако им покажа схемата… да, това би могло да убие някой от тях. Би могло да убие всички.
Затова отново и отново прелиствам мислите си; прелиствам тях, опитвам се да ги пресътворя каквито бяха и каквито може би са днес, мъча се да реша кой е най-уязвим. Понякога ми се струва, че ще е Ричи Тозиър по прякор „Мръсната уста“ — ако не греша, той най-рядко успяваше да избяга от Крис, Хъгинс и Бауърс, нищо, че Бен беше толкова дебел. Ричи се плашеше най-много от Бауърс — всички треперехме от него — но и останалите не бяха цвете за мирисане. Ако му се обадя в Калифорния, няма ли тази вест да се превърне за него в някакво страховито Завръщане на Големите Побойници — двама от гроба, а третият от лудницата „Джунипър хил“, където беснее и до днес? Друг път си мисля, че най-слабият беше Еди — Еди с дебелата властна майчица и страховитите пристъпи на астма. Бевърли? Тя все се правеше на костелив орех, но беше изплашена до смърт както всички нас. Бил Пелтека, изправен пред ужас, който не ще изчезне когато той метне калъфа върху пишещата машина? Стан Юрис?
Над главите им е надвиснала гилотина, остра като бръснач, но колкото повече обмислям, толкова по-твърдо вярвам, че те не подозират за нея. Аз съм човекът с ръка на лоста. Мога да го дръпна, стига само да отворя тефтерчето с телефонни номера и да ги набера един по един.
Може би няма да се наложи. Вкопчвам се в изтънялата надежда, че съм сбъркал крехките писъци на собствения си боязлив ум с дълбокия, откровен глас на Костенурката. С какво разполагам, в края на крашщата? През юли — Мелън. Мъртво дете, намерено на Нийбълт стрийт миналия октомври, още едно — в Мемориал парк през декември, малко преди първия сняг. Може да е бил скитник, както твърдят вестниците. Може да е някой луд, който вече е напуснал Дери или се е самоубил от погнуса и угризения, както се предполага в някои книги за Джек Изкормвача.
Може би.
Но дъщеричката на Албрехт бе открита точно срещу онази проклета стара къща на Нийбълт стрийт… и бе загинала точно като Джордж Денброу преди двайсет и седем години. А после момчето на Джонсън, намерено в Мемориал парк с откъснат до коляното крак. Разбира се, сред Мемориал парк стърчи Водонапорната кула, а детето бе намерено почти в нейното подножие. Водонапорната кула е на хвърлех камък от Пущинака; пак там Стан Юрис беше видял ония момчета.
Мъртвите момчета.
Знам, всичко може да се окаже просто пушилка и миражи. Може. Или пък съвпадение. Или нещо средно — някакво злокобно ехо. Възможно ли е? Да, усещам го. Тук, в Дери, всичко е възможно.
Мисля, че прежното нещо все още е тук — нещото, което се появи през 1957 и 1958 година; което е било тук през 1929 и 1930 година, когато Легионът за бяла нравственост опожарил „Черното петно“; което е било тук през 1904, 1905 и началото на 1906 година — поне до експлозията в стоманолеярната на Кичънър; което е било тук през 1876 и 1877 година; онова нещо, което се появява на интервали от около двадесет и седем години. Понякога идва малко по-рано, понякога малко по-късно… но винаги идва. Колкото по-назад се връщаш, толкова по-трудно откриваш фалшивите нотки, защото източниците постепенно обедняват, празнотите растат и местната история заприличва на проядена от молци дреха. Но ако знаеш къде — и кога — да потърсиш, задачата става доста по-лека. Разбирате ли, То винаги се връща.
То.
Затова… да, мисля, че ще трябва да набера номерата. Мисля, че трябва да бъдем ние. По някаква незнайна причина именно ние сме били избрани да сложим завинаги край. Каприз на съдбата? Лош късмет? Или пак онази проклета Костенурка? Може би тя не само говори, но и заповядва? Не знам. И не вярвам да има значение. Преди всичките тия години Бил каза: Костенурката не може да ни помогне, а ако е било вярно тогава, значи е вярно и днес.
Спомням си как стояхме сред водата, хванати ръка за ръка, и обещавахме да се върнем, ако всичко започне отново — стояхме в кръг, почти като древните друиди, длан върху длан, за да се слее кръвта на обещанието. Ритуалът навярно е древен като човечеството — тьничко чучурче, забито в дървото на вселенската мощ, израсло на границата между страната на всичко, което знаем и територията на онова, което подозираме. Заради приликата…
Но ето че сам взех да се правя на Бил Денброу, пелтеча и тъпча на място, изреждайки няколко факта и куп неприятни (и доста мъгляви) предположения, които от ред на ред стават все по-маниакални. Излишно. Безполезно. Дори опасно. Но е толкова трудно да чакаш събитията.
Тези записки са усилие да проникна отвъд натрапчивите идеи като разширя собствения си мислен обзор — в края на краищата разказът ми не е само за шест момчета и едно момиче, все нещастни, все отритнати от връстниците си, които се сблъскаха с кошмара в едно горещо лято, когато Айзенхауер още беше президент. Ако ви звучи, по-добре, това е опит да поотдръпна фотоапарата — да видя цялото градче, в което почти петдесет и три хиляди души работят, хранят се, спят, съвокупляват се, пазаруват, разхождат се, карат коли, ходят на училище, попадат в затвора и понякога изчезват сред мрака.
Искрено вярвам, че за да разбере какво представлява един град, човек трябва да узнае какъв е бил преди. А ако трябва да посоча конкретния ден, когато всичко започна отново, това ще е ранната пролет на 1980 година. Тогава отидох да се срещна с Албърт Карсън, който почина миналото лято — на деветдесет и една години, след дълъг и достоен за похвала живот. Беше работил като главен общински библиотекар от 1914 до 1960 година, невероятен срок (но той си беше невероятен по природа) и смятах, че ако някой знае от кое съчинение да почна проучването на местната история, това ще е Албърт Карсън. Докато му задавах въпросите си, двамата седяхме на верандата и той отговаряше с продран глас — вече се бореше с рака на гърлото, който след време щеше да го вкара в гроба.
— Нито една от тия лайнарски драсканици не струва пукната пара. Отлично го знаеш, мътните да те вземат.
— Откъде да започна тогава?
— Какво да започнеш, за Бога?
— Проучването на местната история. Историята на Дери.
— А. Добре. Започни от Фрик и Мишо. Те се смятат за най-добри. — И след като ги прочета…
— Да ги прочетеш ли? Божичко, в никакъв случай! Хвърли ги на боклука! Това ти е първата стъпка. После прочети Бъдинджър. Брансън Бъдинджър е бил адски немарлив автор и върховен празноглавец, ако мога да вярвам на онова, което съм чувал на младини, но си личи, че му идвало сърце на място щом стане дума за Дери. Объркал е почти всички факти, но ги е объркал с чувство, Хенлън.

Аз се позасмях и Карсън също разтегли в усмивка загрубелите си устни — доброто му настроение малко ме плашеше. В онзи миг приличаше на щастлив хищник, застанал на стража над току-що убита плячка, очаквайки месото да стигне до най-вкусния стадий на разложение, за да пристъпи чак тогава към пиршеството.
— Като приключиш с Бъдинджър, прочети Айвис. Запиши си всички хора, с които е разговарял. Санди Айвис все още е в Мейнския университет. Фолклорист. Като изчетеш какво е написал, иди да го видиш. Покани го на вечеря. Лично аз бих го завел в „Оринока“, защото там вечерята изглежда безкрайна. Изцеди го. Гледай да напълниш цял бележник с имена и адреси. Иди да говориш със всички старци, които ти посочи… стига да са живи; малко сме, но държим, ха-ха-ха-ха!… и събери от тях още имена. Дотогава вече ще имаш поле за дейстиве, ако си поне наполовина толкова умен, колкото те мисля. Ако си упорит и обикаляш от човек на човек, ще откриеш доста неща, дето ги няма по книгите. И може да откриеш, че с тях по-трудничко се заспива.
— Дери…
— Какво Дери?
— Дери не е наред, нали?
— Наред ли? — запита той с продран шепот. — Че кое е наред? Какво означава тази дума? „Наред“ ли са хубавите снимки на Кендъскиг по залез слънце от еди кой си на лента „Кодахром“ с еди каква си скорост и бленда? Ако е тъй, значи Дери е наред, защото има купища хубави снимки на града. Наред ли е някакъв тъп комитет от спаружени стари моми да настоява за запазване на Губернаторския дом или за слагане на паметна плоча пред Водонапорната кула? Ако това е наред, то от Дери по-наред няма, защото тука е пълно с дърти кранти, дето всекиму се бъркат в работата. Наред ли е оная грозна пластмасова статуя на Пол Бъниън пред Градския център? Ох, де да можех да докопам един камион напалм и вехтата си запалка, щях да й видя сметката на оная шибана грозотия, гарантирам ти… но ако човек има чак толкова разтегливи естетически представи, че да приема пластмасовите статуи, тогава Дери е наред. Въпросът е какво означава думата „наред“, Хенлън. А? И още по-важно — какво не означава?
Аз само поклатих глава. Старецът или знаеше, или не. Или щеше да каже, или нямаше.
— Може би имаш предвид неприятните разкази, които навярно ще чуеш, ако вече не си ги чувал? Винаги има неприятни разкази. Историята на един град е като безредно построен старинен замък, гъмжащ от стаи, стаички, люкове към пералнята, мансарди и всякакви ексцентрични потайни кътчета… да не говорим за някой и друг таен тунел. Тръгнеш ли да проучваш Замъка Дери, ше откриеш всевъзможни неща. Да. По-късно може да съжаляваш, но ще ги откриеш, а щом се открие нещо, вече няма начин да бъде закрито, нали? Някои стаи са заключени, но има ключове… има. — Очите му проблеснаха насреща ми със старческо лукавство. — По някое време може да решиш, че си се натъкнал на най-грозните тайни на Дери… но винаги се намира още една. И още една. И още една.
— Значи…
— Извинявай, но мисля, че трябва да се прибирам. Днес гърлото съвсем ме изтормози. Време е да си взема лекарството и да дремна.
С други думи: ето ти нож, приятелю, ето ти и вилица; иди и виж какво ще си отрежеш.
Започнах от съчиненията на Фрик и Мишо. Последвах съвета на Карсьн и ги хвърлих на боклука, но най-напред ги прочетох. Прав беше — некадърни писания. Прочетох историята на Бъдинджър, преписах бележките под линия и тръгнах по дирите им. Тук вече имах известен успех, но трябва да знаете, че бележките под линия са странни твари — като пътечки, които се вият из дива, непокорна страна. Разделят се, пак се разделят; непрестанно рискуваш да свърнеш по грешен път, който те отпраща или след къпинаци, или към коварни тресавища. „Срещнеш ли бележка под линия, каза ни веднъж преподавателят по библиотечно дело, смажи й главата преди да се е размножила.“
Те наистина се размножават и понякога излиза нещо свястно, но според мен най-често се раждат изроди. Бележките на Бъдинджър във високопарно написаната му „История на стария Дери“ (Издателство на Мейнския университет, 1950) се лутат из вековна камара от забравели книги, прашни докторски дисертации по история и фолклор, статии в отдавна изчезнали списания и умопобъркващи купища общински отчети и летописи.
Разговорите ми със Санди Айвис бяха по-интересни. От време на време източниците му се кръстосваха с тези на Бъдинджър, но нищо повече. Айвис бе пожертвал значителна част от живота си, за да събира устни предания — празни приказки, другояче казано — почти дословно; Брансън Бъдинджър несъмнено би сметнал подобен похват за унижение.
През 1963–66 година Айвис бе написал поредица статии за Дери. Когато започнах изследванията си, повечето му някогашни събеседници бяха починали, но имаха синове, дъщери, племенници, братовчеди. А разбира се, една от големите истини на света е следната: почине ли някой стар кореняк, на негово място неизменно идва друг. Интересните разкази не умират; винаги се предават от човек на човек. Минах през безброй веранди и дворчета, изпих безброй чаши чай, бира „Блек Лейбъл“, домашно пиво, домашно билково пиво, чешмяна вода, изворна вода. Изслушах безброй истории и през цялото време касетофонът ми работеше,
Бъдинджър и Айвис единодушно твърдят, че първоначалната група бели заселници е наброявала около триста души. Били са англичани. Имали грамота за заселване и било официално известни под името „Група Дери“. Отредените им земи заемали територията на днешния Дери, значителна част от Нюпорт и късчета от съседните землища. А през 1741 година всички жители на Дери изчезнали безследно. През юни все още били там — населението на общината наброявало около триста и четиридесет човека, — но през октомври вече нямало никого. Дървените къщички на селцето останали пусти. Една от тях, приблизително там, където днес се пресичат Уичъм и Джаксън стрийт, била изгоряла до основи. В съчинението си Мишо твърди категорично, че всички заселници са били изклани от индианците, но за подобна идея няма никакви основания, ако не се брои изгорялата къща. Най-вероятно пожарът се дължи на нечия забравена печка.
Индианско нападение? Едва ли. Не са останали нито кости, нито трупове. Наводнение? Не е имало през онази година. Болест? Нито дума за епидемия в съседните градчета.
Те просто изчезнали. Всички. Триста и четиридесет души. Безследно.
Доколкото знам, единственият що-годе сходен случай е изчезването на колонистите от Роунок Айланд в щата Вирджиния. За него знае всеки първолак в страната, но кой е чувал за изчезването в Дери? Никой, дори и тукашните жители. Разпитах неколцина гимназисти, които задължително изучават историята на Мейн, и се оказа, че нито един не знае за случая. После разрових справочника „Мейн някога и сега“. Вътре има над четиридесет параграфа за Дери, свързани главно с разцвета на дърводобивната промишленост. Нито дума за изчезването на първите заселници… и все пак това — как да го нарека? — това безмълвие също подсказва нещичко.
Някаква безмълвна завеса забулва част от тукашното минало… ала въпреки всичко хората продължават да говорят. Навярно няма сила, която да им запуши устата. Но човек трябва да слуша старателно, а това е рядко умение. Лаская се с мисълта, че съм го развил през последните четири години. Нормално след толкова тренировки — иначе би трябвало да призная, че хич не ме бива за тая работа. Един старец ми разказа как жена му чувала гласове от канала на кухненската мивка три седмици преди смъртта на дъщеря им — било е в началото на зимата на 1957–58 година. Това момиче беше една от първите жертви на убийствената вълна, която започна с Джордж Денброу и продължи чак до следващото лято.
— Сума ти гласове били и всички бърборели едновременно — каза ми той. Имаше бензиностанция на Канзас стриит и докато разговаряхме, от време на време излизаше с бавна, накуцваща походка да налее бензин, да провери маслото на някоя кола или да забърше стъклата. — Жената загубила ума и дума от страх, ама веднага им отговорила. Навела се над мивката, тъй разправяше, и креснала вътре: „Кои сте, да ви дяволите вземат? Как се казвате?“ И всичките онез гласове отвърнали — стонове, бъбрене, вой, крясъци, писъци, смях и де да знам какво още. Жената разправяше, че рекли онуй, дето го рекъл обладаният от бяс на Исуса: „Името ни е Легион“, тъй рекли. Подир туй цели две години не посмя да припари до мивката. А пък аз през тия две години превивах тука гърбина по двайсет часа на ден, след туй се прибирах да мия гадните чинии.
Човекът беше на седемдесет и две-три години, облечен в излинял сив работен комбинезон. Цели потоци от бръчки струяха край ъгълчетата на очите и устните му. Пиеше пепси от автомата край вратата на бензиностанцията.
— Сигур вече си мислите, че съм по-смахнат от дървеница — каза той, — обаче ще ви река и още нещо, само я изключете тая чудесия.
Изключих касетофона, усмихнах се и казах:
— След разказите, които съм чувал през последните две години, доста ще трябва да се потите докато повярвам, че сте луд.

Той също се усмихна, но очите му бяха мрачни.
— Една вечер миех чиниите както винаги — беше през есента на петдесе и осма, след края на голямата дандания. Жената спеше на горния етаж. Бети беше едничкото чедо, което ни даде Господ, и откакто я убиха, жена ми прекарваше почти цялото си време в сън. Както и да е, дръпнах аз запушалката и водата взе да изтича от мивката. Нали знаете какъв звук издава сапунената вода като се стича в канала? Един такъв смучещ шум. Точно тъй шумеше, ама аз не обръщах внимание, само си мислех, че трябва да нацепя подпалки в бараката и тъкмо когато звукът взе да затихва, чух дъщеря си нейде долу. Чух Бети нейде долу из ония проклети тръби. Смееше се. Беше нейде долу из мрака и се смееше. Само че, ако се повслуша човек, май звучеше като писъци. Или пък едното и другото. Пищеше и се смееше долу из тръбите. Друг път не бях чувал такова нещо. Може да съм си въобразявал. Но… не ми се вярва.
Той ме погледна и аз отвърнах на погледа му. Мътната светлина, падаща през зацапаните стъкла, го отрупваше с товара на годините и той изглеждаше по-стар от Матусал. Спомням си какъв студ ме прониза в онзи миг; какъв невероятен студ.
— Да не мислите, че ви будалкам? — запита ме старецът, който през 1957 година навярно е бил около четиридесет и пет годишен и комуто Господ бе дал една-едничка дъщеря на име Бети Рипсъм. Малко след Коледата на оная страшна година трупът на Бети бе открит в покрай нините на Джаксън стриит — замръзнал и изкормен.
— Не — отвърнах аз. — Не мисля, че ме будалкате, мистър Рипсъм.
— И говорите искрено — промърмори гой с учудване. — По лицето ви познавам.
Мисля, че се канеше да ми каже още нещо, но в това време една кола пресече опънатия пред помпите маркуч и звънчето зад нас рязко издрънка. Двамата подскочихме, а аз дори тихичко изписках. Рипсъм стана и закуцука към колата, бършейки ръце с топка парцали. Когато се върна, той ме изгледа тъй, сякаш бях някакъв натрапник, нахълтал току-що от улицата. Сбогувах се и си тръгнах.
Бъдинжър и Айвис са единодушни и по друг въпрос: в Дери нещата наистина не са наред и никога не са били.
За последен път се видях с Албърт Карсън само месец преди смъртта му. Гърлото му съвсем се беше влошило и той едва говореше с глух, свистящ шепот.
— Още ли се каниш да пишеш история на Дери, Хенлън?
— Да, още ми се върти тая муха из главата — отвърнах аз, но, разбира се, изобщо нямах намерение да пиша история на градчето в истинския смисъл на думата… и мисли, че старецът беше наясно.
— Ще ти отнеме двайсет години — прошепна той — и никой няма да я прочете. Никой няма да иска да я прочете. Зарежи, Хенлън. — Той помълча, сетне добави: — Знаеш, че Бъдинджър се самоуби.
Знаех, разбира се — но само защото хората обичат да приказват, а аз се бях наумил да слушам. В „Дери нюз“ споменаваха само за нещастно падане и не лъжеха — Брансън Бъдинджър наистина бе паднал. Просто бяха пропуснали да споменат, че е паднал от табуретка в килера си и по времето на нещастието е имал примка около врата.
— Знаеш ли за цикъла?
Трепнах и се вторачих в Карсън.
— О, да — прошепна той. — Известно ми е. През двайсет и шест или двайсет и седем години. Бъдинджър също знаеше. Както и мнозина от старите кореняци, макар че няма да обелят и думица от това, дори ако ги накъркаш до смърт. Зарежи, Хенлън.
Той протегна ръка, съсухрена като птича лапка. Стисна ме за китката и аз усетих жежкия полъх на рака, който се бе развихрил и беснееше из тялото му, разяждайки всичко, което му се услади — не че имаше кой знае какво за разяждане; от Албърт Карсън бе останал кажи-речи само скелетът.
— Майкъл… недей да се забъркваш. В Дери има неща, които хапят. Зарежи. Зарежи.
— Не мога.
— Пази се тогава — каза той. Изведнъж от полумъртвото старческо лице ме погледнаха огромни и изплашени детски очи. — Пази се.
Дери.
Моят роден град. Носещ името на графство в Ирландия.
Дери.
Роден съм тук, в общинската болница; учих в общинското начално училище; преминах в прогимназията на Девета улица; после в гимназията. След това учих в Мейнския университет — „не е в Дери, ама си е тукачка“, както казват кореняците — и се върнах веднага след завършването. Тук, в Общинската библиотека на Дери. Аз съм дребен човек, от дребно градче, с дребен живот — един от милионите.
Но.
Но:
През 1851, година група дървосекачи открили останките на друга група, която била блокирана от снеговете и презимувала в лагера си по горното течение на Кендъскиг — досами мястото, което децата все още наричат „Пущинака“. Били девет души, всички накълцани на парчета. Търкаляли се глави… да не говорим за ръце… някой и друг крак… а на една от стените на колибата бил закован човешки пенис.
Но:
През 1851 година Джон Марксън отровил цялото си семейство, а после подредил труповете в кръг, седнал на средата и изял цяла бяла мухоморка. Предсмъртните му страдания навярно са били непоносими. Градският полицай, който го открил, написал в отчета си как отначало помислил, че трупът му се хили; споменал за „ужасната бяла усмивка на Марксън“. Всъщност устата му била пълна със смъртоносната гъба — Марксън е продължавал да дъвче дори когато чудовищните болки на мускулните спазми са раздирали тялото му.
Но:
На Великден през 1906 година собствениците на стоманолеярната „Кичънър“ (днес на нейно място има новичка пешеходна зона и търговски център) организирали великденски лов на яйца за „всички добри деца от Дери“. Ловът се състоял в огромната сграда на стоманолеярната. Опасните зони били заградени и мнозина работници поели грижата да пазят, да не би някое палаво момченце или момиченце да се промъкне на експедиция под загражденията. Из останалата част от фабриката били укрити петстотин шоколадови яйца, омотани с пъстри панделки. Според Бъдинджър на всяко от тия яйца се е падало поне по едно дете. С весели крясъци, смях и възклицания децата търчали из неделното безмълвие на стоманолеярната, откривали яйцата под гигантските тигли, в чекмеджетата на управителя, между грамадните ръждиви зъбчатки, в леярските калъпи на третия етаж (на старите фотографии тия калъпи напомнят чашки от някаква великанска кухня). Три поколения от рода Кичънър се били събрали да гледат веселото буйство и да раздадат наградите след края на лова, който трябвало да приключи точно в четири следобед, независимо дали са открити всички яйца или не. Но краят настъпил четиридесет и пет минути по-рано. В три и петнайсет стоманолеярната избухнала. До залез слънце от руините били извлечени седемдесет и два трупа. Окончателният брой на жертвите достигнал сто и двама души. Осемдесет и осем от загиналите били деца. Следващата сряда, докато вцепененият и смълчан град още не можел да се опомни от трагедията, една жена открила сред клоните на ябълката в задния си двор главата на деветгодишния Робърт Дуей. По зъбите на момчето имало шоколад, а по косата му кръв. Той бил последната известна жертва. Осем деца и един възрастен изчезнали безследно. Тази най-страшна трагедия в историята на Дери, по-страшна дори от пожара в „Черното петно“ през 1930 година, си останала завинаги необяснена. По време на експлозията и четирите пещи са били изгасени. Не просто спрени, а именно изгасени.
Но:
Броят на убийствата в Дери е шест пъти по-голям, отколкото в което и да било подобно градче на Нова Англия. Беше ми толкова трудно да повярвам в първоначалните си изводи по въпроса, че прибегнах към помощта на един от гимназиалните учители по математика, който по цял ден кисне или пред компютъра, или тук, в библиотеката. Той дори придвижи нещата на много по-високо ниво (на компютърджия само воля му дай) — включи в така наречената „статистическа извадка“ още десетина градчета и ми представи компютърна графика, където Дери стърчеше като уродлив пръст. „Тукашният народ май е доста избухлив, мистър Хенлън“ — бе единственият му коментар. Премълчах. Ако си бях отворил устата, можех да му кажа, че нещо в Дери май е доста избухливо.
Тук, в Дери, ежегодно изчезват безследно и без никакво обяснение от четиридесет до шестдесет деца. Повечето са на юношеска възраст. Смята се, че просто бягат от къщи. Кой знае, може някои наистина да са избягали.
А през години, които Албърт Карсън несъмнено би нарекъл „години на цикъла“, броят на изчезналите излита главоломно нагоре. Например през 1930 — годината на пожара в „Черното петно“ — от Дери са изчезнали над сто и седемдесет деца… а не забравяйте, че става дума само за случаите, когато полицията е била известена и трябвало да отрази произшествието. Нищо чудно, заяви сегашният полицейски шеф, когато му показах статистиката. Било е по време на Депресията. Сигурно на повечето от тях им е писнало да нагъват картофена супа или да си лягат гладни и са хванали пътя с надеждата за нещо по-добро.
През 1958 година в Дери е било съобщено за изчезването на сто двадесет и седем деца на възраст от три до деветнадесет години. Имало ли е Депресия през 1958? — запитах аз полицейския шеф Радмейкър. Не, каза той. Но хората непрестанно се местят насам-натам, Хенлън. А децата пък съвсем не ги свърта на едно място. Приберат се по-късничко след среща, скарат се с техните — и хайде, запрашват нанякъде.
Показах му снимката на Чад Лоу, отпечатана в „Дери нюз“ през април 1958. Мислите ли, че и той е избягал след скарване с родителите си заради закъснение подир среща, Радмейкър? По време на изчезването си момчето е било едва на три годинки и половина.
Радмейкър ме изгледа кисело и заяви, ме му било много приятно да беседва с мен, но си имал работа, тъй че ако нямало какво повече да кажа… Тръгнах си.
Haunted, haunting, haunt.
Често посещаван от призраци или духове, като канал под мивката; често се появявам или завръщам, например през двайсет и пет, двайсет и шест или двайсет и седем години; място за хранене на животни, като в случаите с Джордж Денброу, Ейдриън Мелън, Бети Рипсъм, дъщеричката на Албрехт, момченцето на Джонсън.
Място за хранене на животни. Да, това значение често посещава главата ми.

Случи ли се още нещо — каквото и да било — ще им се обадя. Длъжен съм. А засега съм насаме с предположенията, безпокойството и спомените — проклетите ми спомени. О, и още нещо — имам си този бележник, нали? Моята стена на плача. Ето ме, седя и ръката ми се тресе тъй силно, че едва разчитам какво пиша, седя в опустялата библиотека след края на работното време, вслушвам се в тихото шумолене сред сенчестите рафтове, взирам се в сенките, хвърляни от жълтеникавите лампи, за да се уверя, че не помръдват… че не се променят.
Ето ме, седя до телефона.
Полагам свободната си ръка върху нето… плъзгам я надолу… докосвам дупчиците в шайбата, които могат да ме свържат с всеки един от старите ми приятели.
Заедно слязохме надълбоко.
Заедно слязохме в мрака.
Ще се завърнем ли от мрака, ако слезем отново?
Не вярвам.
Моля Те, Господи, нека не се налага да ги повикам.
Моля Те, Господи.

ВТОРА ЧАСТ
ЮНИ 1958 ГОДИНА

Повърхността ми съм самият аз.
Под нея, знай,
заровена е
младост. Корени?
Всеки има корени.
Уилям Карлос Уилямс
„Патерсън“
Понякога се чудя що да сторя,
лекарство няма против лятна скръб.
Еди Кочран
Четвърта глава
Падането на Бен Ханском
1.
Около 23:45 стюардесата, обслужваща първа класа на полета от Омаха за Чикаго — полет 41 на „Юнайтед Еърлайнс“ — изживява страхотно потресение. За няколко секунди й се струва, че мъжът от кресло А-1 е умрял.
Още когато човекът се качи на борда в Омаха, тя си помисли: „Олеле, с тоя ще си имам неприятности. Насвяткал се е като лорд.“ Вонята на уиски наоколо му я накара неволно да си помисли за прашното облаче, което винаги обкръжава Пиг Лен, мръсното момченце от комиксовата поредица „Фъстъчетата“. Изнервяше я мисълта за първата обиколка на салона, когато се разнасят напитките. Беше сигурна, че онзи човек ще поиска алкохол — навярно двойна порция. И тогава трябваше да решава дали да му даде или не. А за още по-весело, тая вечер по целия маршрут имаше гръмотевична буря и стюардесата не се съмняваше, че по някое време стройният мъж, облечен с джинси и карирана риза, ще почне да повръща.
Но ето че настава времето за първата обиколка и когато стига до него, човекът най-любезно си поръчва само чаша газирана вода. Лампичката над креслото му не светва нито веднъж и стюардесата скоро го забравя, защото си има доста работа. Полетът е от ония, които бързаш да забравиш веднага след кацането; от ония, когато сама почваш да се питаш — стига да имаш време — дали всичко ще свърши благополучно за теб.
Полет 41 лъкатуши сред трясъци и чудовищни мълнии като опитен скиор по писта за гигантски слалом. Въздушните течения непрестанно подмятат самолета. Пътниците надават неволни възклицания и подхвърлят нервни шеги със светкавиците, които припламват наоколо сред мрачните облачни грамади. „Мамо, да не би Господ да прави снимки на ангелите?“ — пита едно малко момченце и прежълтялата му майка избухва в треперлив смях. Първата обиколка из салона се оказва и последна за вечерта. Около двайсет минути след излитането надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ светва отново и вече не изгасва до края на полета. Независимо от това, стюардесите остават на пътеката лампичките за повикване светват една подир друга като наниз фойерверки.
— Ралф е зает тази вечер — подхвърля старшата стюардеса докато се разминават по пътеката; старшата се завръща към туристическия салон с нов запас книжни торбички. Тия думи са шеговита парола. Ралф винаги е зает при неспокоен полет. Самолетът се люшва, някой подвиква тихичко, стюардесата се завърта, протяга ръка да се хване за нещо и среща изцъкления безжизнен поглед на човека от кресло А-1.
О, Боже мой, умрял е, мисли си тя. Толкова пиене преди полета… после друсането… сърцето му… изплашен до смърт.
Очите на стройния мъж гледат към нея, но не я виждат. Не помръдват. Изцъклени са. Няма съмнение, това са очи на мъртвец.
Стюардесата извръща глава, за да не вижда този ужасен поглед. Сърцето й блъска в гърлото до премала, тя се пита какво да стори, как да се справи с положението и благодари на Бога, че поне креслото до стройния мъж е свободно — няма съсед, който да се разпищи и да вдигне паника. Решава, че трябва да уведоми най-напред старшата стюардеса, а след това и пилотите. Те сигурно ще могат да го завият с одеало и да му затворят очите. Пилотът няма да изключва надписа за коланите дори ако времето се оправи, тъй че никой няма да идва напред към тоалетната, а когато дойде време за слизане, другите пътници ще си помислят, че човекът просто е заспал…
Тези мисли прелитат през главата й за секунда и тя се обръща, за да го погледне още веднъж. Изцъклените мъртвешки очи отново се впиват в нейните… после трупът посяга към чашата си и отпива глътка газирана вода.
Точно в този миг самолетът отново подскача, килва се настрани и тихият изненадан писък на стюардесата заглъхва сред нестройния хор от тревожни викове. Очите на човека помръдват — съвсем мъничко, но достатъчно, за да проличи, че е жив и я вижда. Я виж ти, мисли си тя, когато се качваше реших, че е към петдесет и пет годишен, но всъщност е много по-млад въпреки прошарената коса.
Тя пристъпва към него, макар че чува зад гърба си нетърпеливия звън на повикванията (тази вечер Ралф наистина е много зает — след половин час, когато кацнат без произшествия на летище „О’Хеър“, стюардесите ще изхвърлят над седемдесет книжни торбички).
— Наред ли е всичко, сър? — усмихнато пита тя. Усеща усмивката си някак фалшива, нереална.
— Всичко е за чудо и приказ — отговаря стройният мъж. Тя поглежда бордната карта, забодена в процепа на гърба на облегалката и прочита името му: Ханском. За чудо и приказ. Но тая вечер малко подрусва, нали? Мисля, че си имате доста работа. Не се грижете за мен. Аз съм… — По лицето му изплува зловеща усмивка, която неволно навява мисълта за дрипаво плашило, разлюляно от ноемврийския вятър. — Аз съм за чудо и приказ.
— Изглеждахте…
(мъртъв)
— … малко позамаян.
— Мислех си за старите времена — каза той. — Едва тази вечер осъзнах, че наистина съществуват стари времена, поне що се отнася до мен.
Сигналите за повикване продължават да звънят. „Стюардеса, моля ви!“ — нервно подвиква някой.
— Е, ако сте съвсем сигурен, че всичко е наред…
— Спомнях си за бента, който изградих с неколцина приятели — казва Бен Ханском. — Навярно са били първите истински приятели през живота ми. Те вече строяха бента, когато аз… — Той млъква изненадано, после се разсмива. Смехът е искрен, почти безгрижен момчешки смях звучи невероятно странно сред този подскачащ, разлюлян самолет. — … когато им се изтърсих на главите. Точно това сторих, почти в буквалния симсъл на думата. Както и да е, хич не ги биваше по бентовете. Добре си спомням.
— Стюардеса!
— Извинете ме, сър… трябва пак да обиколя пътниците.
— Разбира се, че трябва.
Тя изтичва назад, доволна, че се е откъснала от погледа — този мъртвешки, почти хипнотичен поглед.
Бен Ханском извива глава към прозорчето и надниква навън. Мълнии прорязват огромните буреносни облаци на петнайсет километра вляво от самолета. В серията проблясъци мъглявите грамади приличат на чудовищни прозрачни мозъци, изпълнени с лоши мисли.
Той опипва джоба на сакото си, но сребърните долари са изчезнали. Вече са в джоба на Рики Лий. Изведнъж го обзема съжаление, че не е запазил поне единия. Би могъл да му потрябва. Разбира се, човек може да отскочи до най-близката банка — стига да не се друса на осем километра височина — и да си набави шепа сребърни долари, но едва ли би се получило нещо свястно с тия калпави медни сандвичи, които правителството пробутва напоследък вместо истински монети. А за върколаци, вампири и всякакви други твари, които се прокрадват под звездните лъчи, е нужно сребро; истинско, честно сребро. За да спреш чудовището, ти трябва сребро. Трябва ти…
Той затваря очи. Звънчетата изпълват въздуха в салона, Самолетът се люшка, подскача, пропада и въздухът е пълен със звънчета. Звънчета ли?
Не… звънци.
Това е звънец, последен звънец, най-важният от всички звънци, очакван почти цяла година, след като скуката замени интереса на първите училищни дни, а това винаги става към края на първата седмица. Последен звънец, онзи, който отново дарява свободата, най-върховният от всички звънци.
Бен Ханском седи в първокласното си кресло, увиснал на осем хиляди метра височина, извърнал е лице към прозорчето и усеща как стената на времето изведнъж изтънява; започнала е някаква страховито-омайна перисталтика. Мили Боже, мисли си той, поглъща ме собственото ми минало.
Мълниите хвърлят пресекливи отблясъци по лицето му и макар че той не знае, денят току-що се е сменил. Над мрачните и бурни равнини на Западен Илинойс 28 май 1985 година се е превърнал в 29 май; долу изнурените от сеитбата фермери спят като мъртви и в главите им се лее игривият живак на сънищата, а кой знае какви твари се раздвижват из хамбарите, мазетата и нивите им, докато мълнията препуска в небето и говори с гръмотевичен глас? Никой не знае; хората само усещат, че в нощта се е развихрила непреодолима мощ и въздухът е обезумял от безбройните волтове на бурята.
Но на осем хиляди метра височина отеква звънец, докато самолетът се изтръгва от облаците и изравнява полета; отеква звънец; последният звънец отекваше съня на Бен Ханском; и в съня му стената между минало и настояще изчезва окончателно и той рухва назад през годините като човек, който пропада в бездънен кладенец — Може би това бе Уелсовият Пътешественик във времето и той пада с пречупена желязна скоба в ръката, надолу, надолу, към царството на морлоците, където машините тътнат неспирно сред мрачни тунели. Годината е 1981, 1977, 1969; и изведнъж: той се озова там — през юни 1958; навсякъде се разлива ярко лятно слънце и зад сънливите клепачи зениците на Бен Ханском се свиват по заповед от сънуващия мозък, който не вижда надвисналата над Западен Илинойс тъма, а слънчевия блясък на юнския ден в Дери, щат Мейн, преди двадесет и седем години.
Звънец.
Последен звънец.
Училище.
Училището.
Училището

2.
свърши!
Пронизителният звън се разля от горе до долу по коридорите на тухлената училищна сграда на Джаксън стрийт и при този звук петокласниците около Бен Ханском нададоха спонтанен възторжен рев… а мисис Дъглас, известна като най-строгата учителка, не се и опита да ги усмири. Може би разбираше, че е невъзможно.
— Деца! — подвикна тя, когато възгласите взеха да стихват. — Ще ме изслушате ли само още минутка?
Из класната стая се надигна развълнувана гълчава, примесена с някой и друг стон. Мисис Дъглас държеше бележниците им.
— Ох, дано да мина! — изчурулика Сали Мюлер на Бев Марш от съседната редица.
Сали беше умна, хубавичка и пъргава. Бев също беше хубава, но този следобед в нея нямаше и капчица оживление, макар да бе последният учебен ден. Седеше с наведена глава и унило се взираше в гуменките си. На бузата още личеше жълтеникава следа от стара синина.
— Не ми пука дали ще мина или не — каза Бев.
Сали изсумтя. Възпитаните госпожици не употребяват подобни изрази. После тя се завъртя към Грета Бауи. Бен си помисли, ако не беше вярно Сали изобщо не би разменила и думица с Бевърли, ако не беше толкова развълнувана от края на учебната година. Сали Мюлер и Грета Бауи бяха от богати семейства с къщи на Западен Бродуей, а Бев идваше на училище от района на мизерните жилищни блокове в края на главната улица. Между двата квартала имаше не повече от половин час път, но дори хлапе като Бен знаеше, че истинското разстояние е колкото от Земята до Плутон. Стигаше само да погледнеш евтиния пуловер на Бевърли, протритите гуменки и прекалено широката пола, подарена вероятно от Армията на спасението, за да усетиш каква пропаст ги дели. И все пак Бен харесваше Бевърлн — много я харесваше. Сали и Грета носеха хубави дрехи, сигурно всеки месец ходеха да си къдрят косата, или да я навиват, или кой знае още какво, но това не променяше главното. Даже и всеки ден да си навиваха косата, пак щяха да си останат превзети глупачки.
За него Бевърли беше по-мила… и много по-хубава, макар че и за милион години не би събрал смелостта да и го каже. Ала понякога, сред зимните студове, когато денят вън е жълтеникав и сънен като свит на кълбо котарак, когато мисис Дъглас дудне нещо по математика (как се делят дълги числа или как се събират дроби чрез привеждане към общ знаменател) или чете въпроси от „Сияйните мостове“, или говори за калаените залежи в Парагвай, в такива дни, когато училището сякаш никога няма да свърши, пък и по-добре, защото навън е само киша… в такива дни Бен понякога извиваше очи, за да зърне крадешком лицето на Бевърли и в сърцето му се впиваше отчаяна болка, ала в същото време му ставаше някак леко и светло. Навярно си падаше по нея, или пък направо беше влюбен и затова винаги си мислеше за Бевърли когато „Пенгуинс“ пееха по радиото „Земен ангел“ — „мила моя, скъпа, обичам те навеки…“ Да, не ще и дума, че беше глупаво, сополиво като носна кърпа, но можеше да си го позволи, защото никога нямаше да й каже. Навярно на дебелите момчета бе разрешено да обичат само дълбоко в душата си. Ако кажеше някому какво чувства (не че имаше с кого да го сподели), онзи сигурно би се смял до припадък. А ако кажеше на Бевърли, тя или също би се разсмяла, (лошо) или би надала възглас на отвращение (още по-лошо).
— А сега, моля, идвайте веднага щом си чуете името. Пол Андерсън… Карла Бордо… Грета Бауи… Калвин Кларк… Сиси Кларк…
Докато мисис Дъглас четеше имената, петокласниците излизаха напред един по един (с изключение на близнаците Кларк, които както винаги вървяха ръка за ръка — приличаха си като две капки вода, само пшеничнорусите им коси бяха с различна дължина и Сиси носеше рокля, а Калвин джинси), поемаха бежовите си бележници с националния флаг и клетвата за вярност на предната корица и Божията молитва на задната, кротичко излизаха от класната стая… и се втурваха презглава по коридора към широко зейналия централен вход. А сетне просто изскачаха навън, в лятото и изчезваха — едни на велосипеди, други с весели подскоци, трети яхваха невидими коне и се пляскаха по бедрата за да имитират тропот на копита, четвърти се прегръщаха през рамо и запяваха по мелодията на националния химн: „С очите си видях как славно изгоря школото“.
— Марша Федън… Франк Фрик… Бен Ханском…
Той стана, хвърляйки крадешком към Бевърли Марш последен поглед за лятото (поне така си мислеше в момента) и тръгна към катедрата на мисис Дъглас — единайсетгодишно хлапе с шкембе колкото щата Ню Мексико, натъпкано в отвратително нови джинси, които хвърляха фонтанчета светлина с лъскавите си капси и правеха шушшшш-шушшшш-шушшшш при всяко движение на дебелите му бедра. Ханшът му се полюшваше като на момиче. Коремът му се преплъзваше насам-натам. Въпреки горещината Бен бе навлякъл развлачено горнище на анцунг. Почти винаги се обличаше така, защото дълбоко се срамуваше от гърдите си — още от първия учебен ден след Коледната ваканция, когато бе дошъл с новата спортна риза, подарък от майка му, и Бълвоча Хъгинс от шести клас бе изкряскал; „Хей, момчета! Я гледайте кво е домъкнал Дядо Коледа на Бен Ханском! Чифт големи цици!“ В онзи ден Бълвоча се смя до изнемогваме на собственото си остроумие. Смяха се и други, дори няколко момичета. Ако тогава земята пред Бен Ханском се бе продънила чак до ада, той би скочил в дупката без да обели дума… или може би с тих благодарствен шепот.
Оттогава ходеше с анцузи. Имаше четири — кафяв, зелен и два сини — всичките големи и раздърпани. Това бе един от редките случаи, когато успя да се пребори с майка си, един от малкото моменти на сравнително хрисимото му детство, в които се чувстваше длъжен да предизвиква и да държи на своето. Предполагаше, че би умрял, ако в онзи ден бе видял Бевърли Марш да се киска заедно с другите.
— Беше ми много приятно да ти преподавам тази година, Бенджамин — каза мисис Дъглас и му подаде бележника.
— Благодаря, мисис Дъглас.
От дъното на стаята се надигна подигравателен тъничък гласец:
— Благодайя, мишиш Дъгъш.
Разбира се, това беше Хенри Бауърс. Той повтаряше годината и затова учеше в класа на Бен, вместо да е в шести клас при приятелите си Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс. Бен смътно подозираше, че Бауърс пак ще повтаря. При раздаването на бележниците мисис Дъглас го бе прескочила и това вещаеше неприятности. А Бен се тревожеше, защото имаше принос за евентуалното ново повтаряне на Хенри… и Хенри го знаеше.
Преди седмица, по време на последните контролни, мисис Дъглас ги подреди наслуки, като вадеше имената им от шапка на катедрата си. Бен се озова на задната редица, до Хенри Бауърс. Както винаги закри с лакът тетрадката и се приведе ниско над нея, усещайки някаква неопределена утеха в натиска на чина върху корема му. От време на време близваше молива за вдъхновение.
Във вторник контролното беше по математика и към средата на часа от съседната редица долетя шепот. Звучеще тихо, безгрижно и деловито като шепот на стар рецидивист, който предава съобщение по време на затворническа разходка:
— Дай да препиша.
Бен се озърна наляво и срещна черния, яростен поглед на Хенри Бауърс. Хенри беше едро дванайсетгодишно момче. По ръцете и краката му се издуваха мощни селяшки мускули. Баща му, който се славеше като смахнат тип, имаше малка ферма в края на Канзас стрийт, близо до границите със землището на Нюпорт, и всяка седмица на Хенри му се събираха поне по трийсет часа окопаване, плевене, садене, събиране на камъни, цепене на дърва и събиране на реколтата, стига изобщо да имаше някаква реколта.
Застрашителната му прическа тип „канадска ливада“ беше толкова къса, че през нея прозираше бялата кожа на скалпа. Отпред я мажеше с тубичка брилянтин, която винаги носеше в джоба на джинсите си, и от това косата над челото му напомняше зъбците на моторна косачка. Наоколо му неизменно се носеше мирис на пот и плодова дъвка. На училище идваше с розово мотоциклетно яке с бродиран на гърба орел. Веднъж някакъв четвъртокласник бе проявил неблагоразумието да му се присмее за якето. Пъргав като невестулка и бърз като пепелянка, Хенри се завъртя към дребосъка и го просна с два удара на мазолестия си юмрук. Дребосъкът остана без три предни зъба. Хенри бе изгонен за две седмици от училище. С недооформената, но пламенна надежда на унижените и оскърбените, Бен очакваше да го изключат завинаги. Уви! Както винаги, черният гологан не се изгуби. След две седмици Хенри отново се перчеше в училищния двор със злокобното великолепие на розовото мотоциклетно яке, а косата му беше наплескана с толкова брилянтин, че сякаш всеки косъм по черепа му крещеше: „Вижте ме!“ Синините около подпухналите му очи свидетелстваха какъв пердах е ял от смахнатия си баща задето „се бил в училище“. След време следите от побоя избледняха, но поуката си остана завинаги запечатана в главите на децата от Дери, които трябваше да водят що-годе мирно съвместно съществуване с Хенри. Доколкото си спомняше Бен, никой вече не бе помислял да каже нещо за розовото мотоциклетно яке с орел на гърба.
Когато Хенри зловещо прошепна, че иска да препише, през главата на Бен за секунди прелетяха три мисли — а трябва да се каже, че в тромавото му тяло обитаваше бърз и пъргав ум. Първата мисъл бе, че ако мисис Дъглас ги хване в момента на преписването, и двамата ще получат единици. Втората бе, че ако не му даде да препише, Хенри без съмнение ще го спипа след училище и ще изпробва върху него печално прославения си юмрук, а Хъгинс и Крис навярно ще го държат за ръцете.
Мислите бяха детски и в това нямаше нищо чудно, защото той си беше дете. Но третата и последна ядея беше по-сложна — почти като мисъл на възрастен.
Добре де, може да ме спипа. Обаче може и да се отърва някак, нали остава само една седмина. Сигурно ще се опазя, ако много се постарая. А до края на лятото вярвам, че ще забрави. Да. Той е ужасно глупав. Ако го скъсат на контролното, може пак да повтори класа. А щом остане, значи аз ще го изпреваря. Вече няма да сме в една класна стая… ще мина в прогимназията преди него. Може… може да се освободя.
— Дай да препиша — прошепна отново Хенри. Черните му очи пламтяха повелително.
Бен поклати глава и присви лакът още по-плътно около тетрадката.
— Ще ми паднеш, шишко — прошепна Хенри малко по-високо. Все още не бе изписал нищо освен името си. Беше отчаян. Ако се провалеше на контролното и пак останеше в пети клас, баща му щеше да го смаже от бой. — Дай да препиша, инак лошо те чака.
Бен отново поклати глава и провисналите му бузи потрепераха. Беше изплашен до смърт, но непоколебим. Осъзнаваше, че за пръв път в живота си е решил да се посвети на някаква кауза и това също го плашеше, макар да не знаеше защо — едва след години щеше да разбере, че повече от гнева на Хенри го е плашила хладнокръвната пресметливост, грижливата и прагматична преценка на последствията, носеща предзнаменования за бъдещото възмъжаване. От Хенри все някак можеше да избяга. Ала нямаше как да се спаси от възмъжаването, след което навярно почти винаги щеше да мисли по този начин.
— Говори ли някой на задния чин? — запита в този миг мисис Дъглас бавно и отчетливо. — Ако говори, искам да спре незабавно.
За десетина минути се възцари тишина; детските глави трудолюбиво се свеждаха над тетрадките, излъчващи острия мирис на печатарско мастило, сетне от съседния чин отново долетя шепотът на Хенри Бауърс — тихичък, едва доловим, но изпълнен с вледеняващо кръвта твърдо обещание:
— Вече си покойник, шишко.
Бен пое бележника си и се изниза от стаята, отправяйки мислени благодарности към незнайните божества-закрилници на дебелите единайсетгодишни момчета, че не са позволили на Хенри Бауърс да мине по списъка преди него и да му подготви засада край училището.

3.
Не хукна по коридора като другите деца. Можеше да бяга доста бързо за размерите си, но отлично съзнаваше колко смешно изглежда при това. Все пак ускори крачка, остави зад гърба си изпълнения с мирис на книги прохладен коридор и се озова в грейналия юнски ден. За миг постоя, извърнал лице към ярките слънчеви лъчи и усети как го изпълва благодарност за свободата и благодатната топлина. Септември щеше да дойде чак след милион години. Календарът можеше да твърди нещо друго, но това беше лъжа. Лятото щеше да е много по-дълго от сбора на дните си — и цялото принадлежеше на Бен. Чувстваше се висок колкото Водонапорната кула и широк колкото целия град.
Някой го блъсна — грубо, болезнено. Приятните мисли за предстоящото лято мигом излетяха от главата му и Бен отчаяно размаха ръце, за да запази равновесие на ръба на каменните стъпала. В последния момент успя да напипа желязното перило и това го спаси от безславно премятане надолу.
— Махай ми се от пътя, шкембе тлъсто.
Това бе Виктор Крис с натруфена прическа в стил „Елвис“, лъснала от брилянтин. Той слезе по стъпалата и се отправи по пътеката към изхода от двора, пъхнал ръце в джобовете на джинсите. Беше вдигнал по апашки яката на ризата си, а кабарите на войнишките му полуботуши се влачеха със звън по плочките.
Докато изчакваше тревожното му сърцебиене да поотслабне, Бен видя на отсрещния тротоар Бълвоча Хъгинс с фас в устата. Когато Виктор го наближи, Бълвоча размаха ръка и му подаде цигарата. Виктор смукна, върна фаса и посочи към Бен, който бе застинал на средното стъпало. После каза нещо и двамата избухнаха в идиотски смях. Лицето на Бен пламна. Все него спипваха. Като проклятие на съдбата.
— Толкова ли ти харесва тук, че ще стоиш цял ден? — изрече някой зад гърба му.
Бен се завъртя и лицето му пламна окончателно. До него стоеше Бевърли Марш с ослепителен облак от рижи коси по главата и раменете, с прекрасни сивозелени очи. Пуловерът с навити до лактите ръкави беше протрит около шията и раздърпан почти колкото анцунгът на Бен. Определено нямаше начин да се разбере дали под тая торбеста дреха започват да напълват гърди, но Бен изобщо не се интересуваше от тия работи; когато дойде преди пубертета, любовта може да връхлети на тъй чисти и могъщи вълни, че никой няма силата да устои пред простичката повеля, а Бен не се и опитваше да устои. Просто се поддаде. Чувстваше се едновременно глупав, възторжен и по-жалко смутен от когато и да било през живота си. Тия безнадеждни емоции се смесваха в опияняващ коктейл от болка и радост.
— Не — дрезгаво избъбри той. — И през ум не ми минава.
Широка усмивка проряза лицето му. Представяше си какъв идиот изглежда, но нямаше сили да я удържи.
— Добре тогава. Щото, ако не си чул, училището свърши. Слава Богу.
— Желая… — Гласът му пак задра. Трябваше да се изкашля и лицето му стана едва ли не виненочервено. — Желая ти приятно лято, Бевърли.
— И на теб, Бен. Ще се видим наесен.
Тя бързо изтича надолу по стъпалата и Бен я видя през очите на обичта: пъстрата карирана пола, играта на червеникавите къдрици по гърба на пуловера, млечнобялата кожа, заздравяващата раничка отзад на прасеца й, кой знае защо, тъкмо при последната гледка го заля нова и тъй мощна вълна от нежност, че трябваше пак да се вкопчи в парапета; чувството беше необятно, безформено и за щастие мимолетно — може би подранил сексуален сигнал, оставащ безсмислен за момчешкото тяло, в което жлезите с вътрешна секреция все още спяха почти непробудно, ала ослепителен като мълния сред лятна жега точно над дясната гуменка — лъскава позлатена гривничка около глезена, по която примигваха и гаснеха сияйни слънчеви фонтанчета.
Той издаде звук — някакъв звук. Слезе по стъпалата като немощен старец, спря в подножието им и продължи да гледа подир нея, докато тя зави наляво и изчезна зад високия жив плет, отделящ училищния двор от тротоара.

4.
Постоя само миг, а хлапетата прелитаха край него на крещящи, стремителни групички; после си спомни за Хенри Бауърс и побърза да заобиколи училището. Пресече детската площадка като лъкатушеше между катерушките и побутваше с пръсти веригите на люлките, за да ги накара да звънят. През малката странична портичка излезе на Чартър стрийт и закрачи наляво, без да се озърта към каменната грамада, където бе прекарал почти всичките си делници през последните девет месеца. Напъха бележника в задния джоб на джинсите и взе да си подскирква. Беше с кецове, но изобщо не усети дали подметките им докосват земята преди да бе отминал седем-осем пресечки.
Училището бе свършило малко след пладне; майка му щеше да се прибере не по-рано от шест, защото в петък вечер отскачаше след работата до разпродажбите с намалени цени. Целият следобед бе само негов.
Той слезе до парка Маккарън и поседя под едно дърво, без да прави каквото и да било, освен от време на време да пошепва едва чуто: „Обичам Бевърли Марш“ и да усеща как след всяко повтаряне на тия думи главата му се замайва все по-силно от романтична нежност. По някое време група момчета дотичаха в парка и взеха да се делят на отбори за бейзболен мач, а Бен прошепна на два пъти „Бевърли Ханском“ и сетне зарови лице в тревата, за да разхлади пламналите си бузи.
След малко той стана и пое през парка към Костело авеню. Пет пресечки по-нататък щеше да стигне до Общинската библиотека, към която навярно се бе упътил още от самото начало. Вече наближаваше края на парка, когато един шестокласник на име Питър Гордън го забеляза и изрева:
— Хей, шкембо! Искаш ли да играеш? Трябва ни някой за десен защитник.
Избухна смях. Бен побърза да се отдалечи, свивайки шия в яката си като подплашена костенурка. Но можеше да се каже, че общо взето има късмет; ако беше друг ден, момчетата можеха и да го подгонят, за да му се присмиват, или пък да го овъргалят в праха и да видят дали ще заплаче. Днес обаче бяха прекалено заети с подготовката на играта — кой капитан ще подбира пръв, кой отбор ще има правото на последен удар и тъй нататък. Бен радостно се отправи по пътя си, оставяйки момчетата да се занимават с тайнството на първата игра за сезона.
Три пресечки по-нататък той зърна пред нечий жив плет нещо интересно, може би дори доходно. В разкъсана книжна торба лъщеше стъкло. Бен закачи торбата с крак и я събори на тротоара. Да, днес явно му вървеше. Вътре имаше четири бирени бутилки и четири големи шишета от газирана вода. Големите струваха по пет цента, бирените — по два. Двайсет и осем цента си се търкаляха ей-така под живия плет, очаквайки някое момче да мине и да ги прибере. Някое момче с късмет.
— Аз съм късметлията — промърмори блажено Бен, без да подозира какво го чака тепърва.
Отново пое напред, придържайки торбата отдолу, за да не се разкъса. На следващата пресечка имаше супермаркет и Бен побърза да го посети. Замени бутилките за пари в брой, а парите — за бонбони.
Стоеше пред витрината за евтини лакомства, сочеше с пръст и с наслада се вслушваше как тракат металните ролки под стъклото, докато продавачът го отмества настрани. Неочакваното богатство му осигури пет червени целувки с лакрица и пет черни, десет захарни буренца с пълнеж от билково пиво (по две на цент), пет захарни ролки (по цент едната, пет бонбона във всяка и можеш да ги ядеш направо от опаковката, пакетче карамел и кутийка дропс „Пез“ за бонбоненото пистолетче, което лежеше дома.
Бен излезе навън с препълнена кафява кесийка в ръката и четири цента в малкото джобче на новите си джинси, погледна издутата от вкуснотии книжна торбичка и изгведнъж в съзнанието му взе да се оформя мисъл
(ако ядеш все така, Бевърли Марш изобщо няма да те погледне)
но мисълта беше неприятна и той я прогони. Тя не оказа съпротива — бе свикнала да бъде нежелана.
Ако някой запиташе: „Бен, самотен ли си?“, той би го изгледал с искрена изненада. Никога не се бе замислял дали е самотен. Нямаше приятели, но си имаше книги и мечти; имаше си модели на разни машини; имаше огромен строителен комплект и градеше от готовите елементи каквото си иска. Майка му често твърдеше, че къщичките на Бен са по-хубави от истинските, дето ги строят по чертежи. Малкият строителен комплект също си го биваше. А за рождения си ден през октомври се надяваше да получи супер-конструктора. С него можеше да се сглоби часовник, който наистина отмерва времето и кола с истински скорости. „Самотен ли? — би запитал той с неподправено удивление. — Ъ? Какво?“
Едно сляпо родено дете просто не знае, че е сляпо, докато някой не му каже. А дори и тогава има само най-повърхностна представа за слепотата; истински я разбират единствено онези, които някога са били зрящи. Бен Ханском не усещаше самотата, защото никога не бе живял другояче. Навярно би я разбрал, ако беше сравнително нова или по-остро изразена, ала тя изпълваше живота му от край до край. Самотата просто беше част от него, също като двете стави на палеца или странната мъничка издатина от вътрешната страна на единия му преден зъб, по която винаги започваше да плъзга език щом нещо го разтревожеше.
Бевърли беше сладка мечта; бонбоните бяха сладка реалност. Бонбоните бяха негови приятели. Затова Бен каза на неприятната мисъл да си гледа работата и тя се изниза тихичко, без изобщо да вдига аларма. И нейде по краткия път от супермаркета до Общинската библиотека той неусетно излапа всички бонбони от торбичката. За довечера остави само дропса — обичаше да зарежда ситните бонбончета в дръжката на пластмасовото пистолетче, обичаше да слуша как пружинката отвътре ги поема с тихо щракане, а най-много обичаше да ги изстрелва в устата си едно по едно, сякаш се самоубиваше със захарчета. Тази вечер по телевизията щяха да дават „Железни птици“ с Кенет Тоби в ролята на безстрашния хеликоптерен пилот и „Хайка“ — в този сериал всички случаи бяха истинкси, само че с променени имена на участниците, за да не пострадат невинни хора. В програмата беше и най-любимата му полицейска поредица „Пътен патрул“ с Бродрик Кроуфорд в ролята на инспектор Дан Матюс. Бен тайничко се прекланяше пред Бродрик Кроуфорд. Бродик Кроуфорд беше бърз, Бродик Кроуфорд беше зъл, Бродик Кроуфорд не цепеше басма никому… и най-важното, Бродрик Крофорд беше дебел.
Стигна до кръстовището пред библиотеката и пресече Канзас стрийт. Библиотеката всъщност имаше две сгради — отпред се издигаше старата каменна постройка, създадена през 1890 година с дарения от местните царе на дърводобива, а зад нея беше по-ниската нова сграда от сив пясъчник, където се помещаваше детският отдел. Двете постройки бяха свързани с остъклен коридор.
В централните квартали Канзас стрийт беше еднопосочна, затова преди да пресече Бен се озърна само надясно. Ако бе погледнал наляво, щеше да се изненада твърде неприятно. Близо до съседната пресечка, в сянката на един стар дъб на ливадата пред Градската управа, стояха Бълвоча Хъгинс, Виктор Крис и Хенри Бауърс.

5.
— Давай да го спипаме, Ханк — гласът на Виктор трепереше от възбуда.
Хенри гледаше как шишкавото копеле притичва през улицата и шкембето му подскача нагоре-надолу, косата по завъртулката на темето му се люшка като антена, а задникът му се върти в новите джинси с позорно женствени движения, Прецени на око разстоянието от ливадата пред Градската управа до Ханском, после го сравни с пътя, който трябваше да измине Ханском до спасителния вход на библиотеката. Навярно щяха да го настигнат преди да влезе, но дебелакът можеше да се разпищи. Да, като нищо щеше да се разкряска ситният дупедавец. И тогава можеше да се намеси някой възрастен, а Хенри не искаше никакви пречки. Оная кучка мисис Дъглас му бе казала, че се е провалил по английски и математика. Щяла да го пусне в шести клас, обаче трябвало да идва четири седмици на лятна подготовка. По-добре да го беше оставила. Ако пак повтаряше класа, баща му щеше да го пребие само веднъж. А сега трябваше четири седмици да ходи на училище по четири часа дневно тъкмо в разгара на полската работа и това щеше да му докара поне пет-шест пердаха, ако не и повече. Примиряваше се с подобно мрачно бъдеще само защото възнамеряваше още днес да се отплати на онзи ситен шишкав педераст. С лихвите.
— Да бе, хайде — обади се Бълвоча.
— Ще го причакаме на излизане.
Тримата проследиха с погледи как Бен отваря масивната врата и влиза в библиотеката, после седнаха на тревата, запалиха по цигара и го зачакаха да излезе като си разправяха вицове за търговски пътници.
Хенри знаеше, че рано или късно дебелакът ще трябва да излезе. И тогава щеше да го накара да си оплаква съдбините.

6.
Бен обичаше библиотеката.
Обичаше вечната й прохлада, която не чезнеше даже в най-горещите дни на дългото душно лято; обичаше тръпнещата тишина, нарушавана сегиз-тогиз от нечий предпазлив шепот, от глухите удари на библиотекарския печат по книги и картони, от шумоленето на страници в отдела за периодични издания, където старците киснеха по цял ден с вестници, нанизани на дълги летвички. Обичаше особената светлина, която в летните следобеди падаше косо през високите тесни прозорци, а щом дойдеше зимата и навън завиеше вятър, жълтеникавите лъчи се свиваха на лениви езерца под млечните глобуси, закачени с вериги за тавана. Обичаше мириса на книги — пикантен и някак приказен мирис. Понякога обикаляше край лавиците в отдела, за възрастни, гледаше хилядите томове и си представяше безброй съдби във всеки от тях, също както в късните октомврийски следобеди се разхождаше по улицата сред здрач и дим от горящи листа и докато слънцето се превръщаше в мътна оранжева чертичка на хоризонта, той си представяше как живеят хората зад прозорците — как се смеят, как се карат, как подреждат цветя, как хранят децата или котките, какви са лицата им докато гледат телевизия. Обичаше това, че коридорът е между старата сграда и детското отделение беше топъл и през най-големите студове, освен ако се случеха два-три облачни дни един след друг; мисис Старет, главната библиотекарка на детския отдел му бе обяснила, че топлината се дължи на някакъв си „парников ефект“. Идеята го възхити. След години той щеше да построи горещо оспорвания център на Би-Би-Си в Лондон, но дори и подир хиляда години спорове никой (освен самия Бен) нямаше да узнае, че този център не е нищо друго освен стъкления коридор на Общинската библиотека в Дери само че изтеглен на височина.
Обичаше и детската библиотека, макар че в нея липсваше сумрачния чар на старото здание с кръглите осветителни тела и тесните винтови стълбички от ковано желязо — толкова тесни, че двама души не можеха да се разминат и единият трябваше непременно да отстъпи. Детската библиотека беше пъстра, слънчева и малко по-шумна въпреки закачените навсякъде надписи: ХАЙДЕ ДА ПОМЪЛЧИМ, А? Най-често шумът идваше от кътчето на Мечо Пух, където малките дечица разглеждаха книжки с картинки. Но сега там бе започнал „приказният час“. Красивата млада библиотекарка мис Дейвис четеше на глас „Трите сърдити козлета“.
— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?
Мис Дейвис говореше с дебелия, ръмжащ глас на трола от приказката. Някои дечурлига закриваха устата си с длан и се кискаха, но повечето я гледаха сериозно, приемайки гласа на трола също както приемаха гласовете от сънищата си и в съсредоточените им очи се отразяваше вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?
Навсякъде висяха шарени плакати. Нарисувано послушно момченце си миеше зъбите с такава страст, че устата му се пенеше като муцуна на бясно куче; непослушно момченце пушеше цигара (КОГАТО ПОРАСНА, ИСКАМ ДА БОЛЕДУВАМ КАТО ТАТКО, гласеше надписът под него); имаше и великолепна фотография на милиони светещи искрици сред пълен мрак. Отдолу беше отпечатано:
ЕДНА ИДЕЯ ЗАПАЛВА ХИЛЯДИ СВЕЩИ
Ралф Уолдо Емерсън
Един плакат призоваваше: ЕЛА ДА ОПОЗНАЕШ ПРИРОДАТА СЪС СКАУТИТЕ. Друг се опитваше да убеди читателите, че ДНЕШНИЯТ МОМИЧЕШКИ КРЪЖОК СЪЗДАВА УТРЕШНИТЕ ЖЕНИ. Имаше призиви за участие в отбора по бейзбол и общинския детски театър. И разбира се, не липсваше поканата ЗАПИШЕТЕ СЕ В ЛЯТНАТА ЧИТАЛНЯ.
Бен беше горещ поклонник на лятната читалня. При записването даваха карта на Съединените щати. За всяка прочетена и преразказана книга децата получаваха лепенка с формата на някой от щатите. Заедно с лепенката имаше и информация — коя птица и кое цвете са символи на щата, през коя година е присъединен, имало ли е президенти от този щат и кога. Който успееше да покрие картата с всичките четиридесет и осем лепенки, получаваше безплатна книга. Страхотна аванта. Бен смяташе да постъпи точно както го съветваше плакатът: „Не губете време, запишете се още днес“.
Сред цялото това буйство от светлина и шарки биеше на очи простичкият черно-бял плакат, закачен пред бюрото на библиотекарката — по него нямаше нито картинки, нито интересни фотографии, а само големи черни букви:
НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ПОЛИЦЕЙСКИЯ ЧАС
19:00
ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК ДЕРИ
Щом го видя, Бен изтръпна. Възбудата от раздаването на бележниците, страхът от Хенри Бауърс, разговорът с Бевърли и началото на лятната ваканция временно бяха прогонили от главата му мисълта за полицейския час и убийствата.
Все още се спореше колко убийства е имало, но никой не отричаше, че трябва да са били поне четири от зимата насам — даже пет, ако се броеше и Джордж Денброу (мнозина смятаха, че смъртта на малкия Джордж е причинена от някакъв необясним нещастен случай). Първата несъмнена жерта беше Бети Рипсъм, намерена един ден след Коледа близо до строежа на новото отклонение към магистралата от края на Джаксън стрийт. Обезобразеното тяло на тринайсетгодишното момиче било залепнало в замръзналата кал. Вестниците не споменаваха за това, а и възрастните избягваха да говорят за убийството пред Бен. Той беше узнал подробностите от случайно подслушани разговори.
След около три месеца и половина, в началото на риболовния сезон за пъстърва, един въдичар си опита късмета в малка рекичка на тридесет километра източно от Деш и скоро закачи нещо, което отначало му заприлича на слон. Но ужасната находка се оказа момичешка ръка — китка и десетина сантиметра от костите над нея. Кукичката се бе впила в плътта между палеца и показалеца.
Петдесет метра по-надолу по течението щатската полиция откри останките на Черил Ламоника сред клоните на едно дърво, повалено от зимните бури. Чиста случайност е, че пролетните пороища не са отнесли трупа към пълноводната река Пенобскот, а оттам и към морето.
Черил Ламоника беше на шестнадесет години; живееше в Дери, но не ходеше на училище. Преди три години бе родила дъщеричката си Андреа. Родителите на Черил се грижеха и за двете. „Понякога Черил беше своенравна, но имаше добра душа — разказа през сълзи баща й на полицаите. — Анди все пита «Къде е мама?», а аз не знам какво да отговоря.“

Момичето беше изчезнало пет седмици преди намирането на трупа. Полицейското разследване на обстоятелствата около смъртта на Черил Ламоника започна с твърде логичното предположение, че убиецът е някой от нейните приятели. Тя бе имала доста приятели, главно от военновъздушната база край Бангор. „Бяха все добри момчета“ — сподели майката на Черил. Едно от „добрите момчета“ се оказа четиридесетгодишен полковник от авиацията с жена и три деца в Ню Мексико. Друго вече излежаваше в затвора Шоушанк присъда за въоръжен грабеж.
Някой от тях трябва да е, решиха полицаите. Или може би пришълец. Сексуален маниак.
Кой знае дали беше маниак, но явно не подбираше пола на жертвите. В края на април по време на училищен излет един осмокласник забеляза, че от старата дренажна тръба на Мерит стрийт се подават чифт червени обувчици и сини кадифени панталонки. Тази част на улицата беше заградена с дъсчени бариери. Булдозерите бяха изринали асфалта още миналата есен. Магистралата щеше да мине и оттук преди да продължи на север към Бангор.
Този път жертвата беше тригодишният Матю Клемънтс, за чието изчезване родителите бяха съобщили предния ден. „Дери нюз“ отпечата снимката му на първа страница — чернокосо момченце с дяволита усмивка и килнато бейзболно каскетче. Семейство Клемънтс живееше на Канзас стрийт, точно в срещуположния край на града. Смазана от скръб, майката сякаш се бе обгърнала в крехка кристална сфера от абсолютен покой. Според разказа пред полицията, Мати карал велосипедчето си край къщи, по тротоара на кръстовището между Канзас стрийт и Кошут лейн. Майката влязла да прехвърли прането в центрофугата и когато надникнала през прозореца, Мати бил изчезнал. Само велосипедчето му се търкаляло на тревата между тротоара и уличното платно. Едното задно колело още се въртяло. Спряло пред очите й.
С това чашата преля. Още на следващата вечер полицейския шеф Бортън свика извънредно съвещание на Градския съвет и предложи да се въведе полицейски час за децата; предложението бе прието единодушно и влезе в сила незабавно. Според отпечатаните в „Дери нюз“ указания малолетните трябваше непрестанно да бъдат под надзора на „възрастен с чувство за отговорност“. Преди месец в училището на Бен организираха среща с началника на полицията. Мистър Бортън излезе на сцената, пъхна палци под служебния си колан и увери децата, че няма от какво да се боят, стига да спазват няколко прости правила: да не разговарят с непознати, да се качват само в колите на добре познати хора, да не забравят, че полицаят е техен приятел… и да не нарушават полицейския час.
Преди две седмици едно момче, което Бен познаваше съвсем смътно (то беше от другия пети клас) надникна в канализационната шахта на Нийбъл стрийт и зърна долу да плава нещо — отначало го сметна за перука. Момчето, чието име беше Франки или Фреди Рос (а може би Роз) обикаляше да събира съкровища със собственото си изобретение, наречено ПРИКАЗНА ДЪВКОПРЪЧКА. Когато говореше за нея, просто си личеше, че мисли точно така, с главни букви (а защо не и светещи?). ПРИКАЗНАТА ДЪВКОПРЪЧКА беше най-обикновен брезов прът с голямо топче дъвка на единия край. В свободното си време Фреди (или Франки) кръстосваше с нея из Дери и надничаше по каналите и водостоците. Понякога забелязваше монети — най-често по един цент, но му се случваше да намира по десет цента, та дори и четвърт долар (по някаква само нему известна причина наричаше четвъртаците „пристанищни чудовища“). Щом засечеше парите, започваше светкавичната акция на Франки (или Фреди) и неговата ПРИКАЗНА ДЪВКОПРЪЧКА. Един замах право надолу през решетката и монетата му беше в кърпа вързана.
Бен бе чувал слухове за Франки (или Фреди) и неговата дъвкопръчка много преди хлапето да се прослави с това, че е открило трупа на Вероника Гроган. „Много е тъп — съобщи му веднъж през междучасието едно момче на име Ричи Тозиър. Ричи беше кльощав и очилат. Бен си мислеше, че без очила сигурно ще прилича на излязъл от гроба покойник; зад дебелите лещи се кокореха влажни, вечно изненадани очи. Освен това Ричи имаше грамадни предни зъби, които му бяха донесли прякора Бъки Бобъра. Учеше в един клас с Фреди (или Франки). — По цял ден бърника с оная пръчка из каналите, а вечер дъвче същата дъвка.“
— Олее, Божичко, ами че това е много лошо! — слиса се Бен.
— Прав си, буатко Зайо — отвърна Ричи и се отдалечи.
В онзи паметен ден Франки (или Фреди) пъхна ПРИКАЗНАТА ДЪВКОПРЪЧКА през решетката на канала, миселйки, че е открил перука. Беше решил, че ще може да я изсуши и да я подари на майка си за рождения ден. След няколко минути въртене и побутване, тъкмо когато се канеше да зареже находката, от мътната вода на затлачения канал изплува лице — мъртвешко лице с полепнали по бледите бузи листа и с кал в изцъклените очи.
Фреди (или Франки) хукна към къщи с отчаяни писъци.
Вероника Гроган беше четвъртокласничка от Църковното училище на Нийбълт стрийт, ръководено от „черноркапци“, както се изразяваше майката на Бен. Погребаха я в деня, когато трябваше да навърши десет години.
След този пореден ужас Арлен Ханском повика Бен в кола една вечер и седна до него на канапето. Хвана го за ръцете и се втренчи в лицето му. Бен отвърна на погледа, но се чувстваше смутен.
— Бен — запита тя след малко, — глупак ли си?
— Не, мамо — отвърна той, по-разтревожен от когато и да било. Нямаше представа за какво е цялата подготовка. Никога не бе виждал майка си толкова сериозна.
— Не — повтори тя. — Мисля, че не си глупав.
След това дълго мълча, гледайки замислено през прозореца. Бен даже се запита дали не го е забравила. Все още беше млада — само на тридесет и две години — но тежкият живот на самотна майка я състаряваше преждевременно. По четиридесет часа седмично работеше в бобиньорския цех на текстилната фабрика „Старк“ в Нюпорт, където въздухът бе наситен с прах и власинки; понякога, след особено тежък ден, я налягаха толкова продължителни и мощни пристъпи на кашлица, че Бен изпадаше в ужас. В такива вечери той дълго не можеше да заспи, взираше се в мрака отвъд прозореца край леглото и се питаше какво ли го чака, ако тя умре. Навярно тогава щеше да остане кръгъл сирак. Можеше да го осиновят (според него това означаваше да живее при някой фермер, който ще го кара да работи от тъмно до тъмно) или да го пратят в Бангорското сиропиталище. Опитваше да си повтаря, че е глупаво да се тревожи за подобни неща, но мисълта не го облекчаваше ни най-малко. Пък и не се тревожеше толкова за себе си, колкото за нея. Мама беше строга жена и държеше почти всичко да става както е решила, ала това не й пречеше да бъде чудесна майка. Бен я обичаше от все сърце.
Най-сетне тя го погледна и каза:
— Знаеш за убийствата.
Бен кимна.
— Отначало хората си мислеха, че става дума за… — Тя се поколеба преди да довърши, защото никога не бе изричала пред сина си подобни думи, ала извънредните обстоятелства налагаха да се престраши. — … за сексуални престъпления. Може да е така, може и да не е. Може да са престанали, а може и да продължат. Вече никой нищо не знае, само едно е сигурно — че някакъв луд дебне дечица по улиците. Разбираш ли ме, Бен?
Бен кимна отново.
— И знаеш какво имам предвид като казвам, че може да става дума за сексуални престъпления?
Бен не знаеше — всъщност знаеше само в най-общи линии, — но усърдно кимна за трети път. Струваше му се, че ще умре от притеснение, ако майка му реши освен всичко друго да се разприказва и за пчеличките и птичките.
— Тревожа се за теб, Бен. Страх ме е, че не ти отделям достатъчно внимание.
Бен мълчеше и се чудеше накъде да гледа.
— Все те оставям сам. Сигурно прекалявам. Ти…
— Мамо…
— Мълчи, когато ти говоря — отсече тя и Бен млъкна. — Трябва да внимаваш, Бени. Иде лятото н не искам да ги провалям ваканцията, но трябва да внимаваш. Искам всеки ден да си тук за вечеря. По кое време вечеряме?
— Точно в шест.
— На секундата! Затова чуй какво ще ти кажа: ако сложа всичко на масата, налея ти мляко и не видя моя Бен да си мие ръцете на мивката, веднага грабвам телефона и се обаждам на полицията, че си изчезнал. Разбра ли ме?
— Да, мамо.
— Вярваш ли, че ще го сторя, щом съм рекла?
— Да.
— Ако се случи подобна неприятност, сигурно ще излезе, че вдигам много шум за нищо. Не съм чак толкова наивна и знам какви са момчетата. Знам, че през лятната ваканция могат съвсем да се заплеснат с разни игри и начинания — да открият от кой кошер идва някоя пчела, да ритат топка, да замерят консервни кутии и куп други неща. Отлично си представям какво можеш да правиш с приятелите!
Бен послушно кимна и си помисли, че щом майка му говори за приятели, очевидно няма ни най-малка представа за момчешкото му ежедневие. Но и насън не би си позволил да й каже подобно нещо, та ако ще да сънува десет хиляди години напред.
Тя бръкна в джоба на пеньоара си и му подаде нещо. Малка пластмасова кутийка. Бен я отвори. Когато видя какво има вътре, зяпна от изумление.
— Уха! — възхитено изрева той. — Благодаря!
В кутийката лежеше часовник „Таймекс“ с мънички сребърни цифри и каишка от изкуствена кожа. Майка му го бе нагласила на точния час; ясно чуваше тихото цъкане на машинката.
— Божичко, страшно е гот!
Прегърна я с все сила и шумно я млясна по бузата. Тя се усмихна и кимна, неволно заразена от неговата раддст. После отново стана сериозна.
— Сложи го, носи го, пази го, навивай го, помни го и гледай да не го губиш.
— Дадено.
— Вече имаш часовник и нямаш повод за закъснение. Не забравяй както ти казах: не се ли прибереш навреме, полицията ще те търси по моя молба. Докато не хванат онзи негодник, дето убива дечица, не смей да закъсняваш и минутка, инак грабвам телефона.
— Да, мамо.
— И още нещо. Не искам да се разхождаш сам. Знаеш добре, че не бива да приемаш бонбони от непознати или да се качваш в чужди коли — вече се разбрахме, че не си глупак — при това си доста едричко момче, но един възрастен може да се справи с всяко дете, особено ако е луд. Щом отиваш в парка или в библиотеката, трябва непременно да си с приятел.
— Разбрано, мамо.
Тя отново се загледа през прозореца и въздъхна загрижено.
— Не е на добро, щом стават възможни такива страхотии. И изобщо в този град има нещо опасно. Открай време си мисля така. — Пак го погледна и веждите се сключиха. — Толкова често скиташ, Бен. Сигурно познавашвяско кътче на Дери, нали? Поне градската част.
Бен не си и въобразяваше, че познава всички кътчета, но все пак беше виждал доста от тях. А след неочаквания подарък беше готов да се съгласи с майка си, дори ако му кажеше, че Джон Уейн би трябвало да играе ролята на Хитлер в музикална комедия за Втората световна война. Кимна.
— Никога ли не си виждал нещо? — запита тя. — Нещо или някой… да речем подозрителен? Нещо необикновено? Нещо да те е уплашило?
И въодушевен от часовника, от обич към нея и от детинската радост, че съдбата му я вълнува (но същевременно леко изплашен от нейната неприкрита, свирепа загриженост), той едва не разказа за онова, което се случи през януари.