Re: "То" - Стивън Кинг

HellGirl Вто 23 Юни 2009, 17:22

7.
В 7:09 сутринта самолетът се приземи. Одра беше единствената пътничка за Бангор и докато вървеше към изхода, другите я оглеждаха със замислено любопитство. Може би се чудеха откъде накъде й е хрумнало да слиза в тая затънтена провинция. Искаше й се да им каже: Търся съпруга си, затова слизам. Той се завърна в едно тукашно градче, защото някакъв приятел от детинство му напомни по телефона за обещание, което беше забравил. Освен това му напомни, че вече двайсет години не се е сещал за покойния си брат. А, между другото — пак взе да заеква… и на дланите му се появиха странни белези.
Можеше да им го каже… и после митничарят, който чакаше край стълбичката, щеше да викне хората в бели престилки.
Взе куфара си — колко самотен изглеждаше на багажната лента — и тръгна към бюрата за наемане на коли, както щеше да стори след около час Том Рогън. Но за разлика от него, Одра имаше късмет; момичето от „Нашънъл“ й предложи Датсун.
Одра разписа формуляра.
— Знаех си, че сте вие — възкликна момичето, после смутено добави: — Може ли да ви помоля за автограф?
Одра се подписа на гърба на една празна бланка и си помисли: Порадвай му се докато е време, момиченце. Ако Фреди Файърстоун е прав, след пет години тоя автограф няма да струва пукната пара.
И с усмивка осъзна, че само след петнайсет минути престой в Щатите отново е почнала да мисли по американски.
Купи си пътна карта и зашеметеното от възторг момиче едва намери сили да й покаже пътя за Дери.
Десет минути по-късно Одра потегли. На всяко кръстовище си повтаряше, че ако се разсее и мине в лявото платно, ще трябва да я събират от асфалта с лопата.
По някое време разбра, че трепери от страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.

8.
По един от ония странни капризи на съдбата или случайността, които се случват понякога (а в Дери доста по-често, отколкото другаде), Том нае стая в „Коала“ на Джаксън стрийт, а Одра се настани в „Холидей ин“; двата мотела бяха един до друг и между паркингите им имаше само ивица бетонен тротоар. Наетият Датсун на Одра и закупеният ЛТД на Том се оказаха паркирани радиатор срещу радиатор от двете страни на тази символична преграда. Сега и двамата спяха. Одра кротичко лежеше на една страна, а Том Рогън се бе опънал по гръб и хъркаше толкова мощно, че подпухналите му устни плющяха.

9.
През целия ден Хенри се кри в храстите край шосе № 9. Ту задрямваше, ту лежеше буден и гледаше как полицейските коли кръстосват по пътя като ловджийски кучета. Докато Неудачниците обядваха, Хенри слушаше лунните гласове.
А когато падна мрак, той излезе край пътя и вдигна палец.
Скоро някакъв нещастен глупак спря и го качи.

HellGirl Вто 23 Юни 2009, 17:23

ДЕРИ:
ТРЕТА ИНТЕРЛЮДИЯ

Дойде по тротоара птица —
не знаеше, че я видях —
прехапа червея нещастен
и глътна го с един замах.
Емили Дикинсън
„Дойде по тротоара птица“
17 март 1985

Пожарът в „Черното петно“ избухнал през късната есен на 1930 година. Доколкото мога да преценя, този пожар — който едва не отнел живота на баща ми — бележи края на цикъла от убийства и изчезвания през 1929–30, също както двадесет и пет години по-рано експлозията в стоманолеярната е сложила точка на предишния цикъл. Сякаш в края на всеки цикъл някакво чудовищно жертвоприношение трябва да усмири злокобното присъствие тегнещо и до днес над градчето… за да заспи То за още четвърт век.
Но ако за приключване на всеки цикъл е потребно жертвоприношение, изглежда, че и началото на новия цикъл е свързано с подобно събитие.
И тук стигаме до бандата на Брадли.
Екзекуцията се състояла на кръстовището между Главната улица, Канал стрийт и Канзас стрийт — всъщност на две крачки от мястото, изобразено на онази снимка, която се раздвижила пред Бил и Ричи през юни 1958. Било е в началото на октомври 1929 — тринадесет месеца преди пожара в „Черното петно“… и по-малко от месец преди големия борсов крах.
Както и в случая с „Черното петно“, мнозина от старите жители на Дери се правят, че не помнят какво е станало през онзи ден. Или пък са гостували на роднини в някой друг град. Или пък се унесли в следобедна дрямка и едва привечер чули по радиото за цялата история. Или пък те лъжат право в очите.
В полицейските дневници е записано, че на тази дата началникът Съливан изобщо не бил в града (Помня, как да не помня, каза ми Алойзиъс Нел, докато се полюшваше със стола на терасата пред старческия дом в Бангор. Нали ми беше първа година в полицията. Нямаше го, отиде на лов за птици в Западен Мейн. Когато се прибра, вече им бяха метнали чаршафите и ги отнасяха. Направо се разпени от яд мистър Джим Съливан), но в един енциклопедичен труд за гангстерите под заглавие „Злодеи и кървави букви“ открих снимка на ухилен мъж в моргата, край надупченото тяло на Ал Брадли… и ако този мъж не е полицейският шеф Съливан, значи е негов близнак. В крайна сметка съм убеден, че най-голямо доверие заслужава свидетелството на мистър Кийн — Норбърт Кийн, който държеше аптеката на Сентър стрийт от 1925 до 1975 година. Той разказваше охотно, но също като бащата на Бети Рипсъм помоли да изключа диктофона, преди да премине към главното. Всъщност няма значение; и до днес чувам как тихият му глас шумоли като смачкана хартия — още една солова партия сред прокълнатия хор на този град.
— Защо пък да не ти разкажа? — рече той. — Никой не би го отпечатал, а и да го отпечатат, никой няма да повярва. — И мистър Кийн ми подаде старомодния аптекарски буркан. — Искаш ли целувка с лакрица, Мики? Доколкото помня, най-много ти допадаха червените.
Взех си една.
— Беше ли началникът Съливан в града през онзи ден?
Мистър Кийн се засмя и също посегна към целувките.
— Май доста си се чудил, а?
— Доста — признах аз, дъвчейки червената целувка. Не бях хапвал такъв сладкиш още откакто бях хлапе и се пресягах над тезгяха да подам центовете на един много по-млад и пъргав мистър Кийн. Вкусът беше чудесен — досущ като в детството.
— Прекалено си млад, за да помниш онова фантастично бягане, с което Боби Томсън донесе на „Гигантите“ победата във финала през 1951 година — каза мистър Кийн.
Сигурно си бил едва четиригодишен. Както и да е. Няколко години по-късно във вестника писаха за тая знаменита игра и се оказа, че ако слушаме хвалбите, на стадиона трябва да е имало поне един милион нюйоркчани.
Мистър Кийн дъвчеше целувката с беззъби венци и от ъгълчето на устните му плъзна струйка лепкава слюнка, Той старателно я избърса с носната си кърпа. Седяхме в кабинета зад аптеката — макар че вече от десет години бе пенсионер, осемдесет и пет годишният Норбърт Кийн продължаваше да помага на сина си в счетоводната работа.
— А пък като опре до бандата на Брадли, става точно обратното! — възкликна той. Усмихваше се, но в усмивката нямаше нищо весело. Беше цинична, замислена и студена. — По онова време в Дери трябва да е имало поне двайсет хиляди жители. Главната улица и Канал стрийт бяха павирани от четири години, обаче по Канзас стрийт още газехме кал. Лете беше ужасен прахоляк, а напролет и наесен ставаше същинско тресавище. През лятото минаваха по Горната миля да пръскат с вода, а на всеки Четвърти юли кметът обещаваше да павира Канзас стрийт обаче работата се проточи чак до 1942 година. Тая улица… чакай сега, за какво говорехме?
— В Дери имало двайсет хиляди жители — напомних му аз.
— Аха. От тия двайсет хиляди половината сигурно вече са в гробищата, а може и повече — петдесет години са това, не е шега. По нашия край хората имат лошия навик да мрат на младини. Трябва да е от въздуха. Но и сред останалата половина не вярвам да намериш повече от десетина, дето да кажат, че са били в градчето когато пристигна бандата на Брадли. Месарят Бъч Роудън сигурно ще признае — той и до днес държи снимка на една от колите точно над масата за кълцане на месо. Като я гледаш, направо не мяза на кола. Шарлот Литълфийлд също би ти казала туй-онуй, ако я свариш в добро настроение; тя преподава в гимназията и бас държа, че помни доста работи, нищо че беше едва на десетина-дванайсет години. Карл Сноу… Обри Стейси… Ейбън Стампнъл… и онзи дърт нехранимайко, дето рисува карикатури и по цяла вечер кисне в кръчмата на Уоли — май Пикман се казваше — те ще си спомнят. Там бяха…
Гласът му затихна и той разсеяно се вгледа в нахапаната целувка. Помислих дали да не го подканя, но се отказах.
Най-сетне мистър Кийн продължи:
— Повечето от другите ще те излъжат — не нарочно, ами като нюйоркчаните, дето разправят, че са видели бягането на Боби Томсън. Само че в онзи случай хората лъжат, защото много им се иска да са били на стадиона, нашите лъжат, защото им се иска да не са били в Дери през онзи ден. Разбра ли ме, синко?
Кимнах.
— Сигурен ли си, че искаш да чуеш цялата история? — запита мистър Кийн. — Малко нервен ми изглеждаш, Мйки.
— Не искам — отвърнах аз, — но все пак мисля, че трябва да я чуя.
— Добре — кротко кимна старецът.
В онзи ден явно ми вървеше на спомени; докато мистър Кийн отново ми подаваше аптекарския буркан, изведнъж се сетих за една радиопиеса, която татко и мама слушаха редовно, когато бях хлапе. Казваше се „Мистър Кийн, търсач на изчезнали хора“.
— Няма да те лъжа, шерифът си беше тук. Канеше се да ходи на лов, обаче тутакси заряза идеята, щом Лал Мейкън дотърча и му каза, че очаква следобед да го посети Ал Брадли.
— Откъде знаеше Лал? — запитах аз.
— Е, тая история е поучителна сама по себе си — каза мистър Кийн и лицето му отново се сбръчка в цинична усмивка. — Брадли никога не е бил Обществен враг номер едно в класацията на ФБР, обаче го гонеха упорито — още от двайсет и осма година. Нали все нещо трябваше да покажат пред данъкоплатеца. Ал Брадли и брат му Джордж обраха пет-шест банки в Средния запад, после отвлякоха един банкер. Роднините на банкера платиха откуп — трийсет хиляди долара, големи пари за онова време, — но това не помогна. Убиха го.
Из Средния запад взе да става напечено за бандите, затова Ал и Джордж поведоха шайката си на североизток, към нашите краища. Наеха си една голяма ферма в покрайнините на Нюпорт — недалече от сегашната ферма на Рулин.
Беше през горещниците на 29-та — юли, август или началото на септември… не помня точно кога. Бандата наброяаше осем души: Ал Брадли, Джордж Брадли, Джо Конклин и неговият брат Кал, един ирландец на име Артър Малой по прякор „Бавната стъпка“, защото беше късоглед, обаче слагаше очила само в краен случай, и младият Патрик Коди от Чикаго — беше красив като Адонис, но разправяха, че претрепвал човек, без да му мигне окото. Водеха две жени: Кити Донахю, съпруга на Джордж Брадли, и Мари Хаузър — тя беше любовница на Коди според злите езици спяла с цялата компания.
Когато дойдоха по тия места, синко, те допуснаха едн съдбоносна грешка — бяха си въобразили, че толкова далече от Индиана ще бъдат в безопасност.
Известно време кротуваха, но накрая им доскуча и решиха да се позабавляват с лов. Бяха домъкнали сума ти оръжие, обаче не им достигаха боеприпаси. И затова на седми октомври пристигнаха в Дери с две коли. Патрик Коди тръгна с жените по магазините, а другите мъже отидоха право в „Спортни стоки“ на Лал Мейкън. Кити Донахю си купи от „Фрийз“ нова рокля и с нея умря два дни по-късно.
Лал Мейкън посрещнал клиентите лично. Той умря през 1959. От затлъстяване. Винаги си е бил дебелак. Обаче с очите никога не е имал проблеми — разправяше, че познал Ал Брадли още от вратата. И другите му се сторили познати, но за ирландеца се сетил чак когато Малой си сложил очилата, за да огледа ножовете на витрината.
Ал Брадли пристъпил към тезгяха и рекъл:
„Искаме да си купим патрони.“
„Добър избор — отвърнал Лал Мейкън, — тъкмо на място сте дошли.“
Брадли му подал списък и Лал го прегледал. Доколкото знам, по-късно листчето се изгуби, но Лал разправяше, че направо кръвта му замръзнала. Искали петстотин патрона 38-ми калибър, осемстотин патрона 45-ти калибър, шейсет патрона 50-ти калибър, дето вече не се произвежда, ловни патрони, заредени едновременно със сачми и бренеке, и по хиляда патрона 22-ри калибър за пистолет и карабина. Плюс — забележи! — шестнайсет хиляди картечни патрона 45-ти калибър.

HellGirl Вто 23 Юни 2009, 17:23

— Мама му стара! — възкликнах аз.
Мистър Кийн пак се усмихна цинично и ми подаде бур’ кана. Отначало поклатих глава, но после си взех оше една целувка.

— Лал рекъл:
„Голяма поръчка бе, момчета.“
„Дай да си ходим, Ал — обадил се Бавната стъпка. — Казах ти че в това скапано градче няма да напазаруваме. Що не вземем да проверим в Бангор? И там ще е същата дивотия, ама поне ще се поразходим.“
„Трайте малко, бе хора — прекъснал го Лал, свеж като краставица. — Поръчката е страхотна и не искам да ми я грабне онзи бангорски евреин. Мога още сега да ви затрупам с 22-ри калибър плюс ловните патрони и половината бренекета. Ще ми се намерят по стотина парчета 38-ми и 45-ти калибър. Останалото ще го доставя… — Тук Лал премрежил очи и се почесал по брадата, сякаш пресмятал. — … до вдругиден. Става ли?“
Брадли се ухилил до уши и рекъл, че всичко е тип-топ. Кал Конклин настоявал да отскочат до Бангор, но другите не се съгласили.
„Ако не си сигурен, че ще сколасаш с поръчката, казвай додето е време — рекъл Брадли на Лал, — щото съм добра душа, обаче като ме хванат бесните, по-добре не ми се мяркай пред очите. Чаткаш ли?“
„Чаткам — отвърнал Лал, — и каквото искате, ще го имате, мистър…?“
„Рейдър — рекъл Брадли. — Ричард Д. Рейдър, на вашите услуги.“
Той протегнал ръка и Лал я стиснал с широка усмивка:
„Много ми е приятно, мистър Рейдър.“
После Брадли попитал по кое време ще е най-добре да наминат за покупките, а Лал веднага отвърнал че предлага да стане около два следобед, ако нямат нищо против. Всички се съгласили. Излезли. Лал ги изпратил до вратата. На тротоара чакал Коди с двете жени. Лал разпознал и него.

— Е — запита спокойно мистър Кийн, — какво мислиш, че сторил Лал? Ченгетата ли повикал?
— Ако се съди по събитията — рекох аз, — явно е решил нещо друго. Макар че на негово място бих си строшил краката от бяг към телефона.
— Може би щеше да ги строшиш, а можеше и друго да ти хрумне… — каза мистър Кийн със същата лъчезарца цинична усмивка.
Аз потреперах, защото разбрах какво има предвид… и той знаеше, че го разбирам. Щом веднъж канарата се срути, нищо не може да я спре; ще се търкаля докато намери равно място, където постепенно да загуби инерцията. Изпречиш ли се, ще те смаже… но пак няма да спре.
— Можеше и друго да ти хрумне — повтори мистър Кийн. — Ще ти кажа какво стори Лал Мейкън. Минеще ли през този ден някой познат край магазина — мъж, разбира се — Лал изскачаше навън и почваше да разправя, че знаел кои са ония ловци, дето напоследък пукат с автомати по елени, яребици и Бог знае още какво из горите между Нюпорт и Дери. Бандата на Брадли се забавлявала с тия щуротии. После добавяше, че обещал да продаде на Брадли цяла камара боеприпаси и смятал да си удържи на думата.
— Колко души? — запитах аз.
Чувствувах се като хипнотизирай от лъскавия му поглед. Изведнъж сухият мирис в стаичката — мирис на лекарства, прахчета, мехлеми и сиропи за кашлица — взе да ме задушава… но вече нямах сили да си тръгна, както не бих могъл да се самоубия като спра дишането си.
— На колко души е казал Лал, това ли питаш?
Кимнах.
— Не знам точно — поклати глава мистър Кийн. — Не съм стоял да ги броя. Сигурно е предупредил всички, на които можеше да се довери.
— На които можеше да се довери — дрезгаво повторих аз.
— Аха — потвърди мистър Кийн. — Все нашенци, разбираш. Не сме само кравари по тия места. — Той се поразсмя. — Аз наминах на другия ден, към десет сутринта. Лал ми разказа всичко, после запита какво ще обичам. Бях отишъл само да питам дали ми е проявил лентите — по онова време Мейкън поправяше фотоапарати и проявяваше филми „Кодак“, — но като си взех снимките, реших, че може да ми потрябват патрони за Уинчестъра. „За лов ли се готвиш, Норб?“ — пита Лал, докато ми подава кутията. „Може да гръмна някоя и друга гадина“ — викам аз и двамата се посмяхме хубавичко. — Мистър Кийн изкиска и плесна с длан по мършавото си бедро, сякаш никога не бе чувал по-голям майтап. После се приведе и е потупа по коляното. — С две думи, синко, историята се разчу точно колкото трябваше. Знаеш как е в малките радчета. Подбереш ли добре хората, каквото им кажеш, непременно ще се разчуе… разбра ли ме? Още една целувка?
Посегнах с изтръпнали пръсти.
— От сладкото се дебелее — изкиска се мистър Кийн. Изглеждаше стар… безкрайно стар с тия бифокални очила, които се плъзгаха по острия костелив нос; тънката суха кожа по бузите му беше толкова обтегната, че не оставяше място за бръчки.

— На другия ден си донесох карабината тук, а Боб Танър (по-работлив помощник никога не съм имал) пристигна с чифтето на татко си. Към единайсет Грегъри Коул намина да купи сода за хляб и да пукна, ако не беше препасал отпред грамаден Колт 45-ти калибър.
„Гледай да не си гръмнеш топките, Грег“ — рекох аз.
„Идвам чак от Милфорд, направо през горите, и ме цепи адски махмурлук — отвръща Грег. — Все ми се чини, че до довечера може и да гръмна нечии топки.“
Около един и половина закачих отпред табелката МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ, СКОРО СЕ ВРЪЩАМ. Взех пушката и през задната врата излязох на алеята Ричард. Попитах Боб Танър дали ще дойде, а той рече, че първо искал да изпълни рецептата на мисис Емърсън и веднага щял да дотича. „Запазете ми някого“ — примоли се момчето, обаче аз казах, че не мога да обещая.
По Канал стрийт не се мяркаха нито коли, нито пешеходци. Е, минаваше от време на време някой камион и толкоз. Зърнах Джак Пинет да подтичва с по една пушка вьв всяка ръка. Събраха се с Анди Крис и седнаха на пейката край Паметника на загиналите — нали знаеш, там, дето Каналът хлътва под земята.
Пети Ванес, Ал Нел и Джими Гордън седяха на стъпалата пред съдилището, дъвчеха сандвичи и плодове и си разменяха разни вкусотии, досущ като хлапета в междучасие. И тримата бяха въоръжени. Джими Гордън мъкнещ карабина Спрингфийлд от Първата световна война — голяма беше, пущината, стърчеше му над главата.
Видях едно момче да се изкачва по Горната миля — май беше Дзак Денброу, бащата на твоето приятелче, дето сега пише книги — и Кени Бортън му подвикна от прозореца на Християнската читалня:
„Да се пръждосваш, хлапе, че тука ще има пукотевица.“
Като му зърна лицето, Дзак веднага си плю на петите.
Навсякъде имаше въоръжени мъже — по вратите, по стъпалата, по прозорците. Грег Коул седеше отсреща на един праг с карабина в скута и грижливо подреждаше двайсетина патрона, сякаш се готвеше да играе на ашици. Брус Джагърмайер и онзи швед, Олаф Терамениъс, стояха на сянка пред кино „Бижу“.

Мистър Кийн ме гледаше, ала очите му се рееха нейде далече. Вече не блестяха; бяха омекнали, замъглени като очи на човек, който си спомня най-щастливите мигове — може би първото победно бягане в бейзбола или първата едра пъстърва, или първата нощ с любима жена.
— Помня, че слушах вятъра, синко — мечтателно изрече той. — Помня, че чух как часовникът над съдилището удари два пъти. Боб Танър се приближи изотзад и бях толкова напрегнат, че едва не му пръснах черепа. А той само ми кимна, пресече към фуражния магазин и зад краката му се влачеше дълга черна сянка. Минаха десет минути, петнайсет, двайсет — и нищо. Сигурно ще си речеш, че хората са взели да се разотиват, нали? Обаче не стана така. Хората си стояха търпеливо. Защото…
— Защото сте знаели, че ще дойдат, нали? — запитах аз. — Не е имало никакво съмнение.
Той се усмихна лъчезарно, като доволен учител.

— Правилно! Знаехме. Никой не се обаждаше, никой не рече: „Добре де, дайте да ги изчакаме до два и двайсет, пък после да си вървим, че работа ни чака.“ Просто стояхме кротко и ето че около два и двайсет и пет откъм горната миля се спуснаха на кръстовището два автомобил — червен и син. Единият беше Шевролет, другият Ласал. В Шевролета седяха братята Конклин, Патрик Коди и Гари Хаузър. Двамата Брадли, Малой и Кити Донахю бяха в другата кола.
Минаха през кръстовището, после Ал Брадли удари врачка толкова рязко, че Шевролетът на Коди едва не се блъсна изотзад. Беше усетил, че улицата е прекалено тиха. Казват, че Ал Брадли бил безмозъчен звяр, но и звярът се научава да бъде нащрек след четири години гонитба живот и смърт.
Ал отвори вратата и се изправи за миг на стъпенката. Хвърли поглед наоколо и даде знак на Коди да кара обратно. „Какво, шефе?“ — запита Коди. Чух го съвсем ясно — и това бяха единствените разбрани думи, които чух. Помня още, че видях слънчево зайче. Мари Хаузър си пудреше носа.
Точно тогава от магазина изскочиха Лал Мейкън и неговият помощник Биф Марлоу. „Предай се, Брадли, обкръжен си!“ — викна Лал и загърмя още преди онзи да обърне глава. Първите изстрели отидоха нахалост, но после един куршум улучи Брадли в рамото. Рукна кръв. Брадли се подпря на вратичката и хлътна в колата. Превключи на скорост и тогава вече почна истинската пукотевица.
Всичко свърши за четири-пет минути, но ми се стори, че е траяло цяла вечност. Пети, Ал и Джим Гордън даже не станаха от стълбището — просто седяха и дънеха олово в задницата на Шевролета. Зърнах Боб Танър как стои на коляно, гърми и презарежда като луд вехтото чифте. Откъм киното Джагърмайер и Терамениъс дупчеха дясната страна на Ласала, а Грег Коул стърчеше от канавката, стискаше Колта с две ръце и дърпаше ли, дърпаше спусъка.
Трябва да са стреляли едновременно петдесет-шестдесет души. По-късно Лал Мейкън изчопли от тухлената тена на магазина трийсет и шест куршума. И то не веднага, ами чак след три дни, когато беше минало куцо и сакато да си вземе парченце олово за сувенир. По някое време пукотевицата стана по-страшна от битката при Марна. Около магазина всички прозорци бяха изпотрошени.
Брадли светкавично обърна колата, но додето направи завоя, изгърмяха и четирите гуми. Фаровете станаха сол, предното стъкло изчезна. Малой Бавната стъпка Джордж Брадли стреляха с пистолети от задната седалка. Видях как един куршум разкъса гърлото на Малой. Той гръмна още два пъти и провисна навън като парцал.
Коди опита да завърти Шевролета и налетя изотзад върху колата на Брадли. Това им беше краят, синко. Зацепиха се с броните и вече нямаха никакъв шанс да избягат Джо Конклин изскочи от задната седалка, изпъчи се насред кръстовището с два пистолета и запука здравата. Стреляше по Джак Пинет и Анди Крис. Ония се търкулнаха от скамейката и заровиха носове в тревата. Анди все крещеше: „Убит съм! Убит съм!“, ама му нямаше нищичко; и двамата се отърваха без драскотина.
Джо Конклин успя да изпразни и двата пълнителя, преди да го улучат. Сакото му се развяваше и панталоните му подскачаха, сякаш някаква невидима жена ги бродираше с шевна машина. Беше със сламена шапка и когато тя отхвръкна, видях, че е сресан на път по средата. Стисна единия пистолет под мишница и се опита да зареди другия, но в това време някой го покоси през краката и той рухна. По-късно Кени Бортън си приписваше заслугата, обаче нямаше начин да разберем дали е така. Можеше да е всеки от нас.
Веднага след Джо Конклин падна и брат му Кал — сгромоляса се с дупка в челото.
Мари Хаузър излезе от колата. Де да знам, може би е искала да се предаде. Още държеше пудриерата. Мисля, че пищеше, но по това време пукотевицата заглушаваше всичко. Куршумите хвърчаха около нея. Пудриерата се пръсна на парчета в ръката й. Тя се хвърли назад към колата, но я улучиха в бедрото. Успя някак да изкуцука дотам и пролази вътре.
Ал Брадли даде газ до дупка и успя да подкара колата. Три-четири метра влачи Шевролета подир себе си, после бронята се откъсна.
Момчетата го обсипваха с олово. Всички прозорци бяха разбити. Единият калник се търкаляше на паважа. Малой висеше отстрани, но двамата братя Брадли още бях живи. Джордж гърмеше от задната седалка. До него лежеше жена му с простреляно око.
Ласалът стигна до кръстовището, сетне кривна на тротоара и спря. Ал Брадли изскочи иззад волана и хукна по Канзас стрийт. Веднага го направиха на решето.
Патрик Коди излезе от Шевролета, за миг сякаш се накани да вдигне ръце, но вместо това измъкна изпод мишницата си пистолет 38-ми калибър. Гръмна напосоки два-три пъти, после ризата на гърдите му се пръсна сред дим и пламъци. Той се плъзна край Шевролета и седна на стъпенката. Стреля още веднъж и доколкото знам, това беше единственият що-годе точен изстрел на цялата банда; куршумът рикошира от нещо и одраска ръката на Грег Коул. По-късно Грег имаше навика да се хвали в кръчмата с тоя белег, докато накрая някой — май беше Ал Нел — го дръпна в ъгъла и му рече да си затваря човката по въпроса за бандата на Брадли.
Мари Хаузър пак излезе и вече нямаше никакво съмнение, че опитва да се предаде — беше вдигнала ръце. Може би никой не е искал да я убие, но хората стреляха от всички страни, а тя сама се пъхна под куршумите.
Джордж Брадли успя да дотича до пейката край паметника, преди да му пръснат тила с ловна пушка. Напълни гащите и рухна мъртъв…

HellGirl Вто 23 Юни 2009, 17:24

Почти без да усещам какво правя, аз посегнах към буркана с целувките.
— Хората тъпкаха колите с олово още около минута, сетне стрелбата взе да затихва — продължаваше мистър Кийн. — Когато за пръв път надуши кръв, човек трудно мирясва. Тогава се обърнах и видях шерифа Съливан на стъпалата, зад Нел и другите. Гърмеше по разнебитения Шевролет с автоматичен Ремингтън. Не слушай ония, дето разправят, че Съливан го нямало; Норбърт Кийн ти казва в очите: там беше. Когато стрелбата свърши, колите вече не мязаха на коли — потрошена железария с куп стъкла наоколо. Хората тръгнаха към тях. Никой не продумваше. Чувахме само вятъра и скърцането на стъкло под обувките. Отнякъде изникнаха фотоапарати. А от мен да го знаеш, момче: изникнат ли фотоапаратите, значи разказът е приключил.
Мистър Кийн ме изгледа добродушно и залюля стола си, потупвайки с чехли по пода.
Не измислих какво да кажа, освен:
— В „Дери нюз“ е описано другояче.
Тогавашният брой бе излязъл с огромно заглавие:
СЛЕД ТЕЖКА БИТКА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ И ФБР УНИЩОЖИХА БАНДАТА НА БРАДЛИ.

И подзаглавие:
„Местната полиция оказа подкрепа“.

— Много ясно — весело се разсмя мистър Кийн. — че нали видях с очите си как главният редактор Мак Лафлин надупчи Джо Конклин с два куршума.
— Божичко — промърморих аз.
— Искаш ли още целувки, синко?
— Стига ми тодкова — казах аз и облизах устни. — Мистър Кийн, как е възможно нещо от този… мащаб… да се потули?
— Не сме го потулвали — възрази той с искрена изненада. — Просто хората предпочитаха да не говорят на тази тема. Пък и какво толкова? Да не сме убили президента Хувър и жена му? Все едно че застреляхме бесни кучета, дето са готови да ти прехапят гърлото, само им дай воля.
— Ами жените?
— Курви — безразлично каза старецът. — Освен това случката беше в Дери, а не в Ню Йорк или Чикаго. За истинската сензация е важно не само какво е станало, но и къде е станало. Ето защо за дванайсет загинали при земетресение в Лос Анджилис има по-грамадни заглавия, отколкото за три хиляди жертви нейде в Средния изток.
Освен това случката беше в Дери.
Чувал съм тия думи неведнъж, а ако продължа разследването, навярно ще ги чувам отново… и отново… и отново… Казват ми ги бавно и търпеливо, сякаш си имат работа с малоумен. Навярно със същия тон биха отвърнали: Заради гравитацията, ако попитам защо се държим върху земната твърд. Изричат го тъй, сякаш е природен закон и всеки нормален човек трябва да разбира. А най-лошото е там, че аз наистина разбирам.
Оставаше ми още един въпрос към Норбърт Кийн.
— Забелязахте ли някое непознато лице сред стрелящите през онзи ден?

Мистър Кийн отговори толкова бързо, че кръвта ми сякаш изстина най-малкото с десет градуса.
— Клоуна ли имаш предвид? Как узна, синко?
— А, чух случайно — отвърнах аз.
— Зърнах го ей-така, между другото — каза мистър Кийн. — Имах си други грижи, когато почна голямата пукотевииа. Огледах се само веднъж и го видях по-горе, отвъд киното, дето стояха шведите. Не беше с клоунски костюм или нещо подобно. Носеше син фермерски гаширизон и памучна риза. Но на лицето му имаше дебел слой от оная мазна бяла боя, а върху нея беше изрисувана грамадна червена усмивка. И отстрани стърчаха фалшиви кичури, нали ги знаеш. Оранжеви. Много смешни. Лал Мейкън не си спомняше за него, но Биф го беше видял. Ама трябва нещо да е сбъркал, защото разправяше, че зърнал клоуна на един прозорец доста по-наляво. А веднъж попитах Джими Гордън — той загина в Пърл Харбър заедно с кораба си, май „Калифорния“ се казваше — и Джими твърдеше, че го видял зад паметника.
Мистър Кийн се поусмихна и поклати глава.
— Смешно, нали — как се разпалват хората в такава история. И още по-смешно е как им се объркват спомените после. Можеш да чуеш шестнайсет различни разказа и едно с едно няма да си пасва. Да вземем например пушката на онзи клоун…
— Пушката? — сепнах се аз. — И той ли стреляше?
— Ъхъ — кимна мистър Кийн. — Когато се озърнах, в ръцете му сякаш имаше Уинчестър с лост за презареждаме и едва по-късно си дадох сметка, че може да ми се е сторило така, защото аз носех Уинчестър. Биф Марлоу твърдеше, че било Ремингтън, защото той имаше Ремингтьн. А когато попитах Джими, той рече, че онзи образ гьрмял със стара винтовка Спрингфийлд, съвсем като неговата. Смешно, нали?
— Смешно — едва процедих аз. — Мистър Кийн… никой ли не си зададе въпроса какво търси там някакъв клоун, и то облечен с фермерски дрехи.
— Зададохме си го, естествено. Не че беше кой знае Какво, разбираш, но се позачудихме. Повечето момчета решиха, че някой е искал да дойде на веселбата, ама без да го познаят. Може да е бил от градския съвет. Хорст Мюлер, да речем или пък тогавашният кмет Трейс Ноглър. А може просто да е бил някой уважаван професионалист. Лекар или адвокат. Под ония мазила и родния си баща не бих познал.
Той пак се поразсмя и аз запитах какво смешно има.
— Нищо чудно да е бил истински клоун — отвърна мистър Кийн. — През двайсетте и трийсетте години областният панаир в Ести се откриваше много по-рано, отколкото днес. Тъкмо беше в разгара си, когато стана оная работа с бандата на Брадли. На панаира имаше клоуни. Може някой от тях да е чул, че ще си правим карнавал и да е пристигнал за представлението.
Старецът се усмихна сухо.
— Вече казах, каквото имаше за казване, ама ти май доста се заинтересува и слушаш внимателно, затуй ще ти река още нещо. Биф Марлоу го каза шестнайсет години по-късно, докато си пиехме бирата в една бангорска кръчма. Изтърси го ни в клин, ни в ръкав. Според него онзи клоун се бил изпружил толкоз навън през прозореца, че Биф се смаял как тъй не пада. Не си подавал просто главата, ръцете и раменете; Биф разправяше, че стърчал до коленете — висял във въздуха с оная грамадна червена усмивка и стрелял ли, стрелял по колите на бандата. „Направо беше изхвръкнал като дяволче от кутия“ — тъй го рече Биф.
— Сякаш се реел из въздуха — подсказах аз.
— Ъхъ — кимна мистър Кийн. — А Биф разправяше, че имало и още нещо, дето подир туй не му давало мира седмици наред. Като ония думички, дето ти се въртят на езика, а не можеш да се сетиш. Или като да ти кацне на кожата комар или папатак. Каза, че най-сетне го осъзнал една нощ, докато бил станал да отскочи до кенефа. Стоял си, цедял струята и за нищо конкретно не мислел, когато изведнъж му просветнало: пукотевицата беше започнала в два и двайсет и пет, слънцето грееше, обаче онзи клоун не хвърлял сянка. Никаква сянка не хвърлял.

HellGirl Вто 23 Юни 2009, 17:24

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ЮЛИ
1958 ГОДИНА

В летаргия очакваш мен, очакваш огъня, а аз
стоя над теб, сразен от хубостта ти.

Сразен от хубостта ти.
Сразен.
Уилям Карлос Уилямс
„Патерсън“
Родих се с празничен костюм,
а докторът брадат
ми рече „Брей, че тут-тут-тут“
и плесна ме отзад.
Сидни Симиън
„Моят Тут-тут“
Тринадесета глава
Апокалиптичният бой с камъни
1.
Бил пристига пръв. Сяда на едно от креслата с извити облегалки край входа на читалнята и гледа как Майк изпровожда последните окъснели посетители — стара дама с куп готически романи, мъж с огромен исторически том за Гражданската война и мършав юноша, който търпеливо чака с книжка в ръка — както личи от етикета в горния ъгъл на найлоновата подвързия, книжката е от особено търсените и се дава само за седмица. Бил забелязва без изненада или самодоволство, че това е най-новият му роман. Вече нищо не може да го изненада, а самодоволството е просто вяра в една реалност, която в крайна сметка се оказва безплоден сън.
Красива девойка с грамадна златна безопасна игла на шотландската поличка (Господи, от години не съм виждал безопасна игла, мисли си Бил, пак ли излизат на мода?) пуска в ксерокса монета след монета и копира вестникарски изрезки, хвърляйки погледи към старинния часовник с махало зад бюрото на библиотекаря. Звуците наоколо носят оная позната, спокойна библиотечна мекота: подметките на читателите скърцат приглушено по червено-черния линолеум; часовникът с равномерно тиктакане отпраща секундите към вечността; ксероксът мърка като доволен котарак.
Юношата пъхва под мишница романа от Бил Денброу и тръгва към копирната машина, където девойката вече е приключила и бърза да си подреди листовете.
— Можеш да оставиш изрезките на масата, Мери — обажда се Майк. — Аз ще ги прибера.
Момичето го озарява със сърдечна усмивка.
— Благодаря, мистър Хенлън.
— Лека нощ. Лека нощ, Били. Прибирайте се право у дома.
— Торбалан ще те спипа, ако… не се… пазиш! — подвиква мършавият Били и със собственически жест прегръща момичето през тънката талия.
— А, не ми се вярва да му хареса чак толкова грозна двойка — усмихва се Майк, — но все пак внимавайте.
— Ще внимаваме, мистър Хенлън — сериозно отвръща девойката, после с тих кикот щипва приятеля си по рамото. — Идвай, торбаланец такъв.
Кискането я преобразява от симпатична и умерено съблазнителна гимназистка в невръстно девойче, надарено с буйната и малко тромава пъргавина на жребче — такава бе някога единайсетгодишната Бевърли Марш… и докато двамата отминават към изхода, Бил е потресен от нейната хубост… ала изпитва и страх; иска му се да каже на юношата с най-сериозни думи, че трябва да се прибира само по осветените улици и в никакъв случай да не се озърта, ако някой го заговори.
На скейтборд не можеш да внимаваш, мистър, отеква в главата му призрачен глас и Бил се усмихва с печалната усмивка на възрастен мъж.
Гледа как момчето отваря вратата пред момичето. На излизане към вестибюла двамата се притискат един до друг и Бил е готов да се обзаложи на целия приход от книжката, която момчето стиска под мишница, че преди да се озоват на тротоара, мършавият Били ще си открадне една целувка. Голям глупак ще си, ако не го сториш, мой човек, мисли той. А сега я изпрати до вкъщи жива и здрава. За Бога, изпрати я жива и здрава!
— Ей-сега идвам, Шеф Бил — обажда се Майк. — Само да попълня картоните.
Бил кимва и прехвърля крак върху крак. Книжната кесия в скута му тихичко шумоли. Вътре има половинка бърбън и му се струва, че никога през живота си не се е нуждаел толкова отчаяно от една-две чашки алкохол. Майк сигурно ще намери лед или в краен случай студена вода… а както е тръгнало, и без вода може да мине.
Мисли си за Силвър, подпрян до стената в гаража на Майк. А сетне мисълта му най-нормално отскача към деня, когато се събраха в Пущинака — всички освен Майк — и всеки повтори разказа си: за прокажения под верандата; за мумията на леда; за кръвта в мивката; за мъртвите момчета от Водонапорната кула; за оживелите снимки и за върколака, който преследва деца по пустите улици.
Сега си спомня, през онзи ден в навечерието на Четвърти юли бяха навлезли по-навътре из Пущинака. Над града тегнеше жега, но в гъстата сянка по източния бряг на Кендъскиг беше прохладно. Спомня си, че наблизо стърчеше един от ония бетонни цилиндри и отвътре долиташе тихичко бръмчене — съвсем като мъркането на ксерокса преди малко. Спомня си още, че след последния разказ всички втренчиха погледи в своя Шеф Бил.
Искаха той да им каже как да постъпят сега, какво да предприемат, а той просто не знаеше. И от това го обземаше отчаяние.
Бил гледа как огромната сянка на Майк танцува по тъмната дъбова ламперия на стените и изведнъж го изпълва увереност: на онзи 3 юли не знаеше, защото тогава още не бяха затворили кръга. Кръгът се затвори по-късно, в изоставената кариера отвъд бунището, където Пущинакът съвсем се стесняваше и човек лесно можеше да се измъкне наляво — към Канзас стрийт, или надясно — към Мерит стрийт. Днес горе-долу на същото място минава магистралата. Кариерата нямаше име; беше стара, порутена, обрасла с храсталаци и бурени. По дъното все още се търкаляха купища боеприпаси — предостатъчно за апокалиптичния бой с камъни.
Ала преди това, на брега на Кендъскиг, Бил не знаеше какво да каже — какво всъщност искаха да им каже. И какво искаше той да им каже. Спомня си как прехвърляше поглед от лице на лице — Бен, Бев, Еди, Стан, Ричи. Спомня си музиката. Литъл Ричард. „Умп-бумп-а-лумп-бумп…“
Музика. Тиха. И слънчеви зайчета в очите му. Спомня си слънчевите зайчета, защото

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:38

2.
се подпираше на едно дърво и транзисторът на Ричи висеше под най-долния клон. Макар че бяха на сянка, слънчевите зайчета откъм реката падаха върху хромираната рамка и отскачаха право в лицето на Бил.
— М-махни го т-туй чу-у-удо, Ръ-ръ-ричи — каза той. — Ще ми изгъ-гъ-гори о-очите.
— Дадено, Шеф Бил — веднага отвърна Ричи и без дори да си помисли за майтап, смъкна транзистора от клона. Изключи го и Бил недоволно се намръщи; наоколо изведнъж увисна глуха тишина, нарушавана само от ромона на вода и тихия бръм на каналните помпи. Всички погледи бяха впити в него и му се искаше да им кресне да си намерят друго зрелище — ама че сеирджии се извъдили!
Но знаеше, че не може да го стори, защото те просто чакаха да им каже какво ще правят. Бяха стигнали до ужасното знание и Бил трябваше да ги научи как да го използуват. Защо аз? — искаше му се да изкрещи, ала и сам разбираше. Защото волю-неволю бе поел тази длъжност. Защото беше човекът с идеи, защото незнайният ужас бе отнесъл брат му… и най-вече защото по някакъв тайнствен, неразбираем докрай начин се бе превърнал в Шеф Бил.
Погледна към Бевърли и побърза да извърне глава от спокойната вяра в очите й. Щом видеше Бевърли, изпитваше странно чувство ниско в корема. Сякаш нещо пърхаше там.
— Не мо-ххо-ожем да идем в п-п-полицията — каза той най-сетне. Гласът му звучеше прекалено високо и дрезгаво. — Не мо-ххо-ожем да к-кажем и на р-р-ро-о-дителите си. Освен… — Той се озърна с надежда към Ричи. — К-какво ще ре-ххе-ечеш за в-вашите, очиларко? И-ххи-зглеждат с-свестен на-на-народ.
— Добри ми чоуече — заяви Ричи с Гласа на Камериера Тудълс, — тий очеуидно не разбиъ нищо за май матър енд патър. Те…
— Говори човешки бе, Ричи — обади се Еди иззад Бен. Беше седнал там по простата причина, че Бен хвърляше солидна сянка. Лицето му изглеждаше дребно, сбръчкано и изплашено — старческо лице. Здраво стискаше инхалатора в юмрук.
— Те ще решат, че съм право за „Джунипър хил“ — каза Ричи.
Днес Ричи си носеше старите очила. Предния ден, докато излизаше от млечния бар с фунийка фъстъчен сладолед, зад гърба му изникна Гард Джагърмайер, старо приятелче на Хенри Бауърс. „Пу за мен!“ — ревна дангалакът, който тежеше поне с двайсет кила повече от Ричи, и го блъсна с все сила. Ричи отхвръкна в канавката, губейки при катастрофата сладоледа и очилата си. Лявото стъкло стана на сол и майка му вдигна страшна аларма, без да се вслушва в подробните обяснения.
„Знам само, че не спираш да щурееш — викна тя. — Кажи си правичката, Ричи, мислиш ли, че очилата растат по дърветата и можем да ти наберем нови щом счупиш старите?“
„Ама онова голямо момче ме блъсна, мамо, дойде отзад и ме блъсна…“ — обясняваше Ричи, готов да се разплаче. Неразбирането на майка му изглеждаше далеч по-мъчително, отколкото унижението да бъде съборен в канавката от Гард Джагърмайер, който беше толкова тъп, че даже не си направиха труда да го оставят на лятно училище.
„Не искам да слушам — твърдо каза Маги Тозиър. — Като видиш татко си да се прибира грохнал от умора след три нощи работа до късно, седни и си помисли, Ричи. Помисли си.“
„Ама…“
„Стига толкова, казах.“
Гласът й звучеше рязко и категорично. Даже по-лошо — май беше готова да се разплаче. После тя излезе от кухнята и засили звука на телевизора в хола. Ричи остана да се свива тъжно край масата.
Именно този спомен го накара отново да тръсне глава.
— Нашите не са лоши, но за нищо на света не биха приели подобна история.
— Ами ако по-о-отърсим дръ-други д-деца?
След години Бил щеше да си припомни как всички се огледаха, сякаш търсеха още някого.
— Кой? — запита недоверчиво Стан. — Освен вас не знам на кого бих се доверил.
— Все па-па-пак… — тревожно изрече Бил и всички замлъкнаха, докато той се чудеше какво да им каже.

3.
Ако някой го попиташе, Бен Ханском би казал, че от целия Клуб на Неудачниците Хенри Бауърс мрази най-силно него — заради онзи ден, когато двамата се сгромолясаха от Канзас стрийт по сипея над Пущинака, заради другия ден, когато заедно с Ричи и Бевърли избягаха от засадата край „Аладин“, а най-вече защото с отказа си да му помогне на контролното Бен прати Хенри на лятно училище и му навлече свирепия бащин гняв на смахнатия Бъч Бауърс.
Ако някой попиташе Ричи Тозиър, той би казал, че Хенри мрази най-силно него — заради успешното измъкване от потерята в универмага.
Стан Юрис би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е евреин (когато беше в трети клас, петокласникът Хенри веднъж се зае да му разтрива лицето със сняг и не го пусна, докато окървавеният Стан не се разпищя като луд от болка и страх).
Бил Денброу би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е мършав, заеква и се облича спретнато („Гъ-гъ-глей го тоя ш-ш-шибан же-же-_ЖЕНЧО_!“ — провикна се Хенри, когато Бил дойде с вратовръзка на училищния празник през април; още същия ден вратовръзката бе смъкната и запокитена върху едно дърво на Чартър стрийт).
Хенри наистина люто ненавиждаше и четиримата, ала момчето, което заемаше първо място в личната му класация на омразата, даже не знаеше за Неудачниците през онзи юлски ден; беше едно негърче на име Майкъл Хенлън и живееше има-няма на половин километър от занемарената ферма на Бауърс.
Бащата на Хенри беше точно толкова смахнат, колкото говореха злите езици. Казваше се Оскар Бауърс, но всички му викаха Бъч. Бъч Бауърс свързваше целия си финансов, телесен и духовен упадък със семейство Хенлън и по-специално с бащата на Майк. Както често разправяше на Хенри и малцината си приятели, Уил Хенлън го вкарал в затвора заради някакви скапани пилета. „Искаше да вземе пари от застраховката, затуй го направи — казваше Бъч, оглеждайки слушателите със зловещ пиратски поглед, сякаш само чакаше някой да му възрази. — Намери си лъжесвидетели и ме оставиха без кола тия гадове.“
„Кои бяха гадовете, тате?“ — запита веднъж осемгодишният Хенри, пламнал от гняв срещу неправдата, сторена на баща му. Обещаваше си щом порасне да намери лъжците, да ги намаже с мед и да ги върже над мравуняк, също като в уестърните, дето ги прожектираха всяка събота в „Бижу“.
И тъй като синът му беше неуморен слушател (ако някой го запиташе, Бъч би заявил, че така и трябва да бъде), Бауърс Старши ден след ден изливаше в детските уши вечната ария на омразата и лошия късмет. Обясняваше на момчето, че негрите са глупави по природа, но сред тях се срещат и хитреци — те мразят от дън душа всеки бял мъж и мечтаят да катурнат в плявата всяка бяла жена. Може и да не е било само заради застраховката, казваше Бъч; може би Хенлън му е трупнал умрелите пилци на гърба, за да се отърве от работливия съсед. Както и да е, сторил го — лепнал му вината като лайно на чаршаф. А после домъкнал от града цяла тайфа негролюбци да лъжат и да заплашват Бъч със затвор, ако не плати на черната маймуна. „И защо не? — питаше Бъч ококореното мърляво хлапе, което го слушаше със затаен дъх. — Защо не? Аз бях само един скромен войник, дето си е проливал кръвта за родината. Таквиз като мен с лопата да ги ринеш, ама той беше единствената черна мутра в цялата област.“
След тая история с пилетата му тръгнало все наопаки — първо изгърмял тракторът; после хубавата брана се строшила на северната нива; излязла му пришка на врата, възпалила се, срязали я, ама пак се възпалила и трябвало да ходи на операция; негърът се замогнал за негова сметка, взел да подбива цените и Бъч останал без купувачи.
В ушите на Хенри звучеше само една песен: негърът, негърът, негърът. За всичко беше виновен негърът. Негърът имаше бяла двуетажна къщичка с нафтово отопление, а Бъч се свираше с жена си и хлапето в прогнила паянтова барака. Негърът беше виновен, когато Бъч не изкара пари от фермата и трябваше да се хване на работа като секач. Негърът беше виновен задето им пресъхна кладенецът през 1956 година.
След пресъхването на кладенеца десетгодишният Хенри взе да подхранва кучето на Майк, мистър Чипс, с оглозгани кокали и обелки от салам. Не мина много време и Чипс свикна да дотичва с размахана опашка още от първото повикване. Когато кучето напълно престана да се бои, Хенри му поднесе половин килограм кайма, смесена с отрова за насекоми. Отровата бе намерил под сайванта; за каймата бе пестил цели три седмици.
Мистър Чипс изгълта половината месо и се поотдръпна.
— Хайде, дояж си манджата, Маймунско псе — рече Хенри.
Мистър Чипс завъртя опашка. Хенри го наричаше така от самото начало и кучето бе решило, че това му е второ име. Когато започнаха болките, Хенри извади парче въже и върза мистър Чипс за една брезичка, та да не избяга при стопаните си. После седна на припек, подпря брадата си с длани и зачака кучето да умре. Агонията трая дълго, но Хенри си прекара чудесно. Накрая мистър Чипс взе да се гърчи и по челюстите му изби зеленикава пяна.
— Хареса ли ти, Маймунско псе? — запита Хенри, а то завъртя мътни очи натам, откъдето долиташе гласът, и се помъчи да размаха опашка. — Хареса ли ти манджата, помияр дрислив?

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:39

Когато кучето умря, Хенри свали въжето, прибра се и разказа на баща си какво е сторил. По онова време Оскар Бауърс вече беше съвсем луд; една година по-късно жена му избяга, след като я беше потрошил от бой. Хенри трепереше пред баща си и понякога го мразеше жестоко, ала и го обичаше. А през онзи следобед имаше чувството, че най-сетне е открил ключ за сърцето на стария, защото Бъч го тупна по гърба (толкова яко, че Хенри едва не се просна долу), отведе го в дневната и извади две бири. Това бе първата бира в живота на Хенри и до края на дните си той щеше да свързва вкуса й с най-прекрасните чувства: победа и обич.
— За добре свършената работа — рече смахнатият баща на Хенри.
Двамата се чукнаха с кафявите шишета и ги изпиха до дъно. А черните маймуни така и не разбраха кой им е претрепал псето, но Хенри предполагаше, че се досещат. Тъкмо това искаше — да се досещат.
Неудачниците знаеха кой е Майк — би било странно да не са виждали единственото негърче в града — но връзките им свършваха дотук, защото Майк не учеше в прогимназията. Като усърдна баптистка майка му го пращаше в Църковното училище на Нийбълт стрийт. Освен география, четене и аритметика, там зубреха Библията, слушаха лекции на теми като „Смисълът на Десетте Божии заповеди в един безбожен свят“ и провеждаха дискусии по моралните проблеми на ежедневието (например какво да правиш, ако видиш другарчето си да краде или ако чуеш учителя да споменава напразно името Божие).
Майк харесваше Църковното училище. Понякога смътно подозираше, че е лишен от нещо — може би от по-близко общуване с връстниците си — но търпеливо изчакваше да порасне и да постъпи в гимназията. Тази перспектива мъничко го плашеше, защото имаше тъмна кожа, ала доколкото знаеше Майк, в града се отнасяха добре към родителите му и той вярваше, че щом постъпва добре, и другите ще му отвърнат със същото.
Ако не се брои Хенри Бауърс, естествено.
Макар че се мъчеше да го крие, чернокожото момче живееше в постоянен страх пред Хенри. През 1958 година Майк беше строен и мускулест, по-висок от Стан Юрис, но малко по-нисък от Бил Денброу. Вродената ловкост и бързина неведнъж го бяха спасявали от юмруците на Хенри. Пък и нали ходеха в различни училища. Като се прибавеше и разликата в годините, ставаше ясно защо пътищата им се кръстосваха толкова рядко. Майк полагаше енергични усилия нещата да продължават по същия начин. И в това се криеше голямата ирония на съдбата: Майк Хенлън най-рядко си патеше, макар че Хенри го мразеше повече от всяко друго дете в Дери.
О, не винаги му вървеше по мед и масло. В един пролетен ден, няколко месеца след смъртта на мистър Чипс, Майк тъкмо крачеше към града с намерение да отскочи до библиотеката, когато от храстите изскочи Хенри. Беше краят на март, чудесно време за разходка с колело, но през ония години асфалтът по Уичъм роуд свършваше до фермата на Бауърс, а по-нататък почваше глинест път, който напролет се превръщаше в непроходимо тресавище.
— Здрасти, черна маймуно — ухили се Хенри, изскачайки от храстите.
Майк се отдръпна и стрелна очи насам-натам в търсене на спасителен изход. Знаеше, че ако успее да заобиколи врага, ще може да му избяга. Хенри беше едър и силен, но тромав.
— Сега ще си направя катранена кукличка — каза Хенри, пристъпвайки към по-малкото момче. — Не си достатъчно черен, ама туй лесно се оправя.
Майк врътна очи и килна плещи наляво. Хенри захапа въдицата и се хвърли натам — прекалено бързо и мощно, за да спре веднага. С природна ловкост и грация Майк кръшна надясно (през последната си гимназиална година щеше да играе краен защитник и само едно досадно счупване на крака му попречи да влезе в златната книга на футболния отбор). Този финт лесно можеше да го отърве от Хенри, ако не бяха локвите. Майк се подхлъзна в рядката кал и падна на колене. Още преди да се надигне, врагът го връхлетя.
— Негронегронегро! — виеше Хенри в едва ли не религиозен екстаз, докато въргаляше жертвата насам-натам.
Калта нахлу под ризата и панталона на Майк. Усещаше я как жвака в обувките му. Но се разплака чак когато Хенри грабна две шепи кал и взе да я тъпче в ноздрите му.
— Сега си черен! — злорадо крещеше Хенри, размазвайки кал по косата на Майк. — Сега си БААААШ черен! — Той раздра поплиновото яке на Майк, дръпна тениската и плясна шепа кал върху пъпа му. — Сега си черен като бой на негри в ЧЕРНА НОЩ! — победоносно изкрещя Хенри, тъпчейки кал в ушите на Майк. После отстъпи, затъкна кални палци под колана си и изрева: — Аз ти претрепах псето, черна маймуно.
Но отчаяните ридания и калта в ушите попречиха на Майк да чуе последните думи.
Хенри ритна една последна буца лепкава кал върху Майк и се отправи към къщи без да поглежда назад. След малко разплаканата жертва побърза да стори същото.
Разбира се, майка му побесня; искаше Уил Хенлън да грабне телефона и тутакси да прати шерифа Бортън в дома на Бауърс. „Не му е за сефте да тормози Мики — чу гласа й Майк. Докато родителите му разговаряха в кухнята, той се плискаше във ваната. Беше сменил водата — първата почерня още щом седна вътре. От ярост майка му бе преминала на гърлен тексаски диалект и Майк едва я разбираше. — Да ги отмъкнеш у съдилището, Уил Хенлън! И палето, и дъртия пес! У съдилището, чу ли?“
Уил чу отлично, но не постъпи така. След време, когато жена му се поусмири (дотогава бе паднала нощ и Майк беше заспал преди два часа), той й напомни някои прости житейски факти. Бортън не приличаше на някогашния полицейски шеф Съливан. Ако той беше шериф по време на историята с отровените пилета, Уил щеше да си получи двестата долара на куково лято. Едни хора могат да те подпрат с рамо, други не могат; Бортън беше от вторите. Безгръбначна медуза беше, честно казано.
— Да, Майк и преди си е имал неприятности с онова хлапе — рече той на Джесика. — Но не е патил много, защото знае как да се пази от Хенри Бауърс. А сега ще се пази още повече.
— Искаш да кажеш, че просто ще си затвориш очите?
— Бауърс сигурно е разправил на сина си туй-онуй за старите спречквания — каза Уил. — Момчето ни мрази заради тях, а и защото е чуло от баща си, че белият човек трябва да мрази негъра. Дотам опира всичко. Не мога да променя факта, че синът ни е негър, както не мога да ти обещая, че подир Хенри Бауърс вече никой няма да го тормози заради тъмната кожа. Ще трябва до сетния си ден да живее с това — като мене и тебе. Ами че нали тъкмо в онуй Църковно училище, дето ти скимна да го пратиш, учителката им разправяла, че черните са по-лоши от белите, щото Ноевият син Хам видял голотията на пияния си баща, а пък другите две момчета извърнали глави. Затуй синовете на Хам били обречени навеки да са дървари и водоносци, тъй рекла. И Мики разправяше, че докато говорела, зяпала право него.
Занемяла и нещастна, Джесика гледаше мъжа си. Две сълзи бавно се отрониха от очите й.
— Няма ли да има край някога?
Отговорът му бе кротък, но безмилостен; по онова време жените вярваха на мъжете си и Джесика нямаше повод да се съмнява в думите на Уил.
— Не. Няма спасение от думата „негър“ — поне днес, в този свят, който ни е орисан на нас с тебе. Може и да сме фермери в Мейн, но си оставаме негри. Понякога си мисля, че дойдох пак в Дери, защото тая истина важи най-силно тук. Обаче ще поговоря с момчето.
На другия ден Уил привика Майк зад хамбара. Седна върху теглича на браната и потупа мястото до себе си.
— Да се пазиш от онзи Хенри Бауърс — каза той.
Майк кимна.
— Баща му е луд.
Майк кимна отново. Беше слушал тия приказки из града. А няколкото погледа отдалече към мистър Бауърс само подкрепяха чутото.
— Искам да кажа, че не е просто откачен — продължи Уил и взе да си навива цигара, без да откъсва очи от момчето. — С единия крак е в лудницата. Такъв си дойде от войната.
— Мисля, че и Хенри е луд — каза Майк.
Момчето говореше тихо, но твърдо и Уил усети как му олеква на сърцето… макар че дори след целия си тежък живот, в който едва не бе изгорял жив под развалините на една барака, наречена „Черното петно“, не можеше да повярва в лудостта на невръстно дете като Хенри.
— Е, може и да е слушал повечко глупостите на баща си, ама в това няма нищо нередно — поклати глава Уил.
И все пак синът му бе по-близо до истината. Постоянното общуване с лудия Бъч, а може би и още нещо — нещо вродено — тласкаше Хенри Бауърс към безумието бавно и неумолимо.
— Не искам цял живот да се завираш в миша дупка — каза Уил, — но щом си негър, ще има да си патиш. Разбираш ли?
— Да, татко — каза Майк, мислейки как веднъж в училище Боб Готие се опита да му обясни, че „негро“ не била чак толкова лоша дума, защото неговият татко я употребявал непрекъснато. И после заяви най-искрено, че думата даже била добра. Когато в петък вечер по телевизията показвали как на ринга някой издържа сума ти млатене без да падне, татко му викал: „Тоя има чутура като негро“, или пък когато някой във фабриката не си щадял силите (мистър Готие работеше в „Телешка звезда“), татко му казвал: „Бачка като негро“. „А моят татко е толкова християнин, колкото и твоят“ — победоносно завърши Боб. Майк си спомни как гледаше сериозното бяло лице на Боб Готие, обрамчено от пухкавата качулка на зимното яке, и как изведнъж изпита не гняв, а ужасна печал, от която му се прииска да заплаче. Беше открил в това лице искреност и добри намерения, ала усещаше самота, откъснатост, бездънна ледена пропаст между себе си и другото момче.
— Виждам, че разбираш — каза Уил и разроши косата на своя син. — Всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс. Струва ли си?
— Не — каза Майк. — Мисля, че не.
Имаше още доста време до деня, в който щеше да промени мнението си — 3 юли 1958 година.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:39

4.
Докато на километър от тях Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс, Питър Гордън и един малоумен гимназист на име Стив Садлър (наричаха го „Лоса“, като един герой от комиксите) преследваха изнемощелия Майк Хенлън през депото по посока на Пущинака, Неудачниците седяха край Кендъскиг и разсъждаваха над кошмарния си проблем.
— Ми-ххи-исля, ч-че знам к-къде е То — най-сетне наруши тишината Бил.
— В каналите — каза Стан и всички подскочиха от някакво рязко съскане. Еди с виновна усмивка отпусна инхалатора в скута си.
Бил кимна.
— Т-тия дни ра-ххаз-питах тъ-тъ-татко за к-каналите.
„Първоначално цялата област е била блатиста — разказа Дзак на сина си, — а основателите си нямали друга работа, ами разположили днешния център точно на най-лошото място. Тази част от Канала, която минава под Главната улица и излиза край Баси парк, всъщност е най-обикновен дренаж за водите на Кендъскиг. Обикновено дренажните тръби са почти празни, но когато се случи дъждовна пролет или почнат наводнения, те имат важно значение… — Той помълча, може би прогонваше спомена как бе загубил детето си при последното наводнение. — … заради помпите.“
„Пъ-пъ-помпите ли?“ — запита Бил и без сам да усеща, завъртя глава настрани. Когато заекваше на звучна съгласна, от устните му пръскаше слюнка.
„Дренажните помпи — кимна баща му. — Те са в Пущинака. Бетонни цилиндри, които стърчат около метър над земята…“
„Бъ-бъ-бен Х-х-ханском им вика д-дупки на мо-ххо-рлоци“ — усмихнато съобщи Бил.
Баща му също се усмихна… ала това бе само бледа сянка на някогашната усмивка. Седяха в работилницата, където Дзак идваше понякога да се заеме неохотно с поправки на старите мебели.
„Всъщност са просто помпи за нечистотиите, момко — каза той. — Намират се на дълбочина три метра и прехвърлят отходните води през по-равните места и нагорнищата. Машинарията е овехтяла и би трябвало да закупим нова, но щом стане дума за това, Съветът все плаче, че нямало пари. Ако ми даваха по четвърт долар за всеки път, когато съм газил до колене из лайната да пренавивам електромоторите… ама не ти се слуша, нали, Бил. Тая вечер по телевизията май дават «Захарният крак». Я иди да го гледаш.“
„М-м-много ми се съ-съ-слуша“ — искрено възрази Бил и то не само защото бе стигнал до извода, че под Дери се спотайва нещо страшно.
„Какво толкова те интересуват някакви си канални помпи?“ — запита Дзак.
„У-хху-чилищно за-за-задание“ — излъга Бил.
„Нали сте във ваканция.“
„За д-д-догодина.“
„Скучна тема за съчинение — каза Дзак. — Най-много да приспиш учителя и да си докараш някоя двойка. Гледай сега, тук е Кендъскиг — той прокара с пръст черта през тънкия слой стърготини по плота на банцига, — а тук е Пущинакът. Центърът се намира по-ниско от другите квартали — например Канзас стрийт, Олд кейп или Западния булевард — затова отходните води трябва да се изпомпват в реката. По-нататък сами си изтичат към Пущинака. Разбираш ли?“
„Д-д-да“ — потвърди Бил и когато пристъпи да огледа чертите, рамото му докосна ръката на Дзак.
„Някой ден ще ни забранят да изливаме мръсните води в реката и всичко ще свърши. Но засега се оправяме с помпите в ония… как ги наричаше твоят приятел?“
„Дупки на морлоците“ — каза Бил, без изобщо да заекне. Не обърнаха внимание на това — нито той, нито баща му.
„Точно така. Затова са тия помпи в дупките на морлоците. Добра работа вършат, закъсват само когато е много дъждовно и реката прелее. Защото обикновените дренажи и помпената система уж трябва да са отделни, но се кръстосват из целия град. Виждаш ли? — Дзак надраска няколко пресечени линии край Кендъскиг и Бил кимна. — А за дренажите най-важно е да знаеш, че водата прониква навсякъде. Придойде ли реката, почва да пълни и дренажите, и канализацията. Когато залее помпите, става късо съединение. После аз трябва да си блъскам главата с моторите.“
„Татко, к-колко са г-големи каналите?“
„За диаметъра ли питаш?“
Бил кимна.
„Централните канали трябва да имат към два метра сечение. Периферните из жилищните квартали са до метър и двайсет. Може да има и по-широки. Чуй ме сега, Били, и го повтори на приятелите си: никога да не влизаш в тия тръби — нито на игра, нито на бас, нито за каквото и да било.“
„Защо?“
„От 1885 година насам са ги строили дванайсет различни градски управи. По време на Депресията Агенцията за борба с безработицата изгради цяла вторична дренажна система и периферна канализация; тогава отпускаха купища пари за благоустройство. Но онзи, дето ги беше проектирал, загина през Втората световна война, а пет години по-късно в кметството откриха, че почти всички проекти са изчезнали. Четири килограма чертежи просто се изпариха нейде по времето между 1937 и 1950 година. Искам да ти кажа, че никой не знае къде и защо минават тия проклети канали и шахти. Когато работят нормално, хората забравят за тях. А щом закъсаме, трима-четирима грешни дяволи от благоустройството трябва да открият коя помпа е изгърмяла и къде има задръстване. И като слизат, по-добре да си носят суха храна. Долу е тъмно, вони и има плъхове. Достатъчно убедителни причини, за да стоиш надалеч, но най-убедителната е, че можеш да се загубиш. И това е ставало.“
Да се загубиш под Дери. Да се загубиш из каналите. Да се загубиш сред мрака. В тази мисъл имаше нещо толкова вледеняващо и ужасно, че за момент Бил остана без глас. Накрая успя да изрече:
„Никога ли не са пъ-пъ-пращали хора да измерят…“
„Трябва да довърша тоя стол — рязко каза Дзак и му обърна гръб. — Върви да гледаш телевизия.“
„А-а-ама тъ-тъ-татко…“
„Върви, Бил“ — повтори Дзак и Бил отново усети студа. Вечерята сред този студ се превръщаше в истинско изтезание, когато баща му прелистваше електротехнически списания (надяваше се да го повишат догодина), а майка му четеше някоя от безконечните си английски кримки — Марш, Сейърс, Инес, Алингъм… Студът лишаваше ястията от всякакъв вкус; беше като да дъвчеш замразен полуфабрикат направо от хладилника. Понякога след вечеря Бил изтичваше горе да се просне на леглото с ръце върху парещия си стомах и мислено повтаряше: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. След смъртта на Джорджи изречението взе да идва все по-често, макар че го бе научил от майка си още преди две години. То придобиваше в съзнанието му ореола на талисман: когато успееше да погледне майка си право в очите и да го изрецитира без нито едно запъване, всичко щеше да свърши; тя щеше да го прегърне с грейнало лице, а после щеше да възкликне: „Чудесно, Били! Ти си добро момче! Най-доброто момче!“
Разбира се, не споделяше с никого. Не би си признал, та дори и да го разчекнеха между четири коня; нито колелото на мъченията, нито испанският ботуш биха изтръгнали прекрасното видение от най-потайното кътче на неговото сърце. Ако успееше да изрече скоропоговорката, подхвърлена безгрижно от майка му в едно съботно утро, докато двамата с Джорджи гледаха по телевизията „Приключенията на дивия Бил Хайкок“, всичко щеше да стане като след целувката на принца, която пренесла Спящата красавица в топлия свят на обичта.
Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.
Не го сподели и с приятелите си на онзи 3 юли… но им разказа какво бе узнал за дренажните и канализационни системи под Дери. Беше момче, надарено с жива и пъргава фантазия (понякога фантазията идваше по-лесно от истината), затова сцената в разказа му излезе съвсем различна от истинския разговор: оказа се, че двамата със стария обсъдили въпроса докато си пиели кафето пред телевизора.
— Ама дават ли ти да пиеш кафе? — запита Еди.
— Е-ххе-стествено — отвърна Бил.
— Уха! — възкликна Еди. — Мама никога не ми е давала. Разправя, че кофеинът бил опасен. — Той помълча. — Ама тя го пие колкото си ще.
— Когато поискам, татко ми дава да пия кафе — каза Бевърли, — но ако разбере, че пуша, ще ми откъсне главата.
— Откъде си толкова сигурен, че е в каналите? — запита Ричи, прехвърляйки поглед от Бил към Стан Юрис и обратно.
— Вси-и-ичко на-на-натам в-води — каза Бил. — Бе-ххе-евърли чу г-гласове от ка-ка-канала. И кръ-ххъ-ъвта е оттам. Когато к-к-клоунът ни г-гонеше, о-оранжевото къ-къ-копче лежеше край ша-а-ахтата. И Джъ-джъ-джордж…
— Не беше клоун, Шеф Бил — намеси се Ричи. — Казах ти вече. Знам, че е лудост, но беше върколак. — Той умолително се огледа към другите. — Честна дума. Видях го.
— Било е върколак за те-те-тебе — възрази Бил.
— Ъ?
— Н-не ра-а-збираш ли? Било е въ-въ-върколак за т-тебе, защото си г-гледал оня тъ-тъ-тъп филм в „А-а-аладин“.
— Нищо не схващам.
— Мисля, че схващам — тихо каза Бен.
— Про-о-верих в б-б-библиотеката. М-мисля, че е глъ-глъ-глъ… — Бил помълча, напъна гърло и изплю думата: — … гламър.
— Кламер ли? — недоверчиво запита Еди.
— Гламър — поправи го Бил и повтори думата буква по буква. После разказа какво открил в енциклопедията и в някаква книга, озаглавена „Нощни истини“. Гламър било галското название на чудовищното създание; в различни епохи други народи и култури му измислили още имена, но всички те означавали едно и също. Индианците го наричали маниту — дух, който можел да се явява ту като пума, ту като лос или орел. Те вярвали, че маниту понякога можел да се вселява в тях и тогава им давал сила да извайват от облаци свещените животни на племето. Хималайските народи го наричали талус или телус — зло свръхестествено същество, способно да чете мисли и да се преобразява в онова, от което най-много се боиш. В Централна Европа го наричали ейлак, брат на вурдерлака, или с други думи вампир. Във Франция се разказвало за loup-garou (Бил го произнесе „лу-гару“) — звяр, който си сменя кожата. Това донякъде съвпадало с върколака, обясни Бил, само че лу-гару можел да се превръща в каквото и да било — вълк, ястреб, овца и даже буболечка.
— А пише ли някъде как се унищожава гламър? — запита Бевърли.
Бил кимна, но без особена надежда.
— Х-х-хималайците имали ри-и-туал за п-прогонване, ама б-бил много стъ-стъ-страшен.
Всички го гледаха напрегнато. Не искаха да слушат, ала трябваше.
— Р-р-ритуалът се на-а-ричал Чю-чю-чюд.
И Бил им разказа какво представлявал този ритуал. Ако си благочестив хималайски монах, можеш да тръгнеш по следите на телуса. Когато го намериш, той изплезва език. И ти се изплезваш. Преплитате езици, захапвате ги и се озовавате приковани очи срещу очи.
— Олеле, ще се издрайфам! — възкликна Бевърли и се търкулна на една страна.
Бен леко я погали по гърба и веднага се озърна да види дали другите не го гледат. Не гледаха; всички слушаха като хипнотизирани разказа на Бил.
— А после? — запита Еди.
— А-а-ами м-може да ви зву-у-учи с-с-смахнато, обаче в к-к-книгата пише, ч-че почвате да си к-казвате смешки и га-хха-атанки.
— Какво? — сепна се Стан.
Бил кимна и върху лицето му се изписа изражението на журналист, който иска хората да разберат — без да им казва направо — че той не измисля новините, а само ги предава.
— Т-точно така. П-първо те-е-елусът к-казва смешка, после тъ-тъ-ти к-казваш, и тъй на-на-нататък, поред…
Бевърли пак седна и обгърна с ръце свитите си колене.
— Не ми е ясно как се говори с прехапан език.
Ричи незабавно изплези език, стисна го с пръсти и съобщи:
— Татко ми работи в стоманолайнарна!
Макар че майтапът беше детински, всички избухнаха в смях.
— М-може да става по те-ххе-лепатия — каза Бил. — К-както и да е, а-ако ч-ч-човекът пръв се ра-хха-азсмее в-въпреки б-б-б-б…
— Болката? — подсказа Стан.
Бил кимна.
— … тогава телусът г-го у-у-убива и го и-ххи-зяжда. Мисля, че му взима душата. Н-но ако чъ-човекът ра-ра-разсмее т-телуса, чудовището т-трябва да си о-о-отиде за сто го-го-години.
— Пишеше ли откъде идват подобни твари? — запита Бен.
Бил поклати глава.
— Вярваш ли тия в приказки? — запита Стан с такъв глас, сякаш искаше да му се присмее, но не намираше нито морални, нито интелектуални сили да го стори.
— По-о-очти в-вярвам — сви рамене Бил. Накани се да добави още нещо, после наведе глава и млъкна.
— Това обяснява много — бавно изрече Еди. — Клоуна, прокажения, върколака… — Той се озърна към Стан. — И мъртвите момчета, навярно.
— Звучи ми като работа за Ричард Тозиър — заяви Ричи с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи. — Ричард Тозиър, човекът с хиляда смешки и шест хиляди гатанки.
— Ако оставим на теб, всички ще загинем — подметна Бен. — Бавно. В страшни мъки.
И всички отново се разсмяха.
— Добре де, какво ще правим? — запита Стан.
Бил само поклати глава… но имаше чувството, че всеки миг може да се досети. Стан махна с ръка и се изправи.
— Дайте да идем някъде. Сплеска ми се задникът.
— Харесва ми тук — каза Бевърли. — Сенчесто и прохладно. — Тя хвърли поглед към Стан. — Сигурно ще предложиш някоя детинщина, например да замеряме бутилки на сметището.
— Аз обичам да замерям бутилки — каза Ричи и се изправи до Стан. — Престъпен съм си по душа. — Той вдигна яка и закрачи насам-натам с котешка стъпка като Джеймс Дийн в „Бунтовник без кауза“. После сбръчка унило чело и се почеса по гърдите. — Те ме измъчват. Не мога да ги търпя. Родителите. Училището. Обществото. Всички. Това е натиск, скъпа. Това е…
— Дрън-дрън — въздъхна Бевърли.
— Имам фишеци — обади се Стан и другите мигом забравиха разните истории за духове и мизерната имитация на Ричи, когато Стан измъкна от джоба си пакетче фишеци „Черна котка“. Дори Бил изглеждаше впечатлен.
— Б-божичко, Стъ-стъ-стан, откъде г-ги на-хха-амери?
— Трампих ги с оня дебелак, дето го срещам от време на време в синагогата. Дадох му цяла камара комикси за Супермен и Малкия Лулу.
— Дай да ги гръмнем! — викна Ричи, готов да припадне от радост. — Дай да ги гръмнем, Стани, и никому няма да кажа, че двамата с татко ти сте разпнали Христа, честна дума, навит ли си? Навсякъде ще разправям, че имаш малък нос, Стани! И че не си обрязан!
При тия думи Бевърли вече се задави от кикот и преди да закрие лицето си с длани, наистина изглеждаше на път да припадне. Бил се разсмя, Еди също се изкиска, след кратко колебание дори и Стан им заприглася. Звънкият детски смях полетя над плитките разливи на Кендъскиг в този предпразничен ден — летен звук, ясен и бистър като слънчевите отблясъци по водата — и никой от тях не забеляза оранжевите очи, които ги гледаха иззад гъсто преплетените трънки и къпини отляво. Къпинаците бяха облепили десетина метра от стръмния бряг и точно в средата им се спотайваше кладенец на морлоците, както би го нарекъл Бен. А в отвора на стърчащата бетонна тръба лъщяха чифт грамадни очи с диаметър цели две педи.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:39

5.
Причината, поради която в същия този миг Майк бягаше отчаяно от Хенри Бауърс и неговата не чак толкова сговорна дружина, беше, че на следващия ден щеше да дойде славният национален празник. Църковното училище имаше оркестър и Майк свиреше в него на тромбон. На Четвърти юли оркестърът взимаше участие в тържествения парад, свирейки „Боен марш на републиката“, „Напред, християнско воинство“ и „Прекрасната Америка“. Вече от месец насам Майк нетърпеливо очакваше вълнуващото събитие. На последната репетиция трябваше да отиде пеша, защото велосипедът му беше със скъсана верига. Репетицията започваше чак в два и половина, но той тръгна още в един — искаше да вземе тромбона от музикалната зала в училище и да го излъска като огледало. Макар че музикалните му способности бяха горе-долу на едно ниво с Гласовете на Ричи, Майк си обичаше инструмента и станеше ли му тъжно, лесно си оправяше настроението с половин час свирене на маршове, химни и патриотични мелодии. В джобчето на тютюневата си риза носеше кутийка с паста за лъскане на медни съдове, а джобът на джинсите му се издуваше от два-три чисти парцала. Хенри Бауърс бе последната личност на света, за която би помислил в онзи миг.
Докато наближаваше Нийбълт стрийт и Църковното училище, един поглед през рамо би променил коренно настроението му, защото по улицата го следваха в разгъната верига Хенри, Виктор, Бълвоча, Питър Гордън и Садлър Лоса. Ако пък те бяха излезли от дома на Бауърс пет минути по-късно, Майк щеше да е изчезнал от поглед отвъд нагорнището; апокалиптичният бой с камъни нямаше да се състои и всички последвали събития щяха да бъдат съвсем различни, или изобщо нямаше да се случат.
Ала самият Майк щеше да подхвърли след години хипотезата, че може би в събитията от онова лято никой не е бил изцяло господар на постъпките си; че дори и да е имало място за шанса и свободния избор, ролята им е била твърде ограничена. На срещата в ресторанта щеше да изтъкне редица подозрителни съвпадения, но имаше поне едно, за което не подозираше. През този ден беседата в Пущинака се прекъсна когато Стан Юрис извади кутия фищеци „Черна котка“ и целият Клуб на Неудачниците се втурна да ги гръмне на бунището. А Виктор, Бълвоча и останалите бяха дошли във фермата на Бауърс, защото Хенри имаше фишеци, бомбички и каменарски капсули М-80 (само след няколко години властите щяха да обявят извън закона безконтролното притежаване на М-80). Смятаха да отидат зад депото и да взривят съкровищата на Хенри в стария въглищен склад.
При нормални обстоятелства всички те, дори и Бълвоча, избягваха да припарват до фермата — не само заради смахнатия Бъч Бауърс, но и защото в крайна сметка винаги им се налагаше да помагат на Хенри в полската работа: плевене, безконечно събиране на камъни, цепене на дърва, мъкнене на вода, пластене на сено, бране на зеленчуците за съответния сезон — грах, цвекло, домати, картофи… Не можеше да се каже, че бяха алергични към труда, но и без това у дома им се намираше достатъчно работа, та не горяха от желание да превиват гърбини за шантавия баща на Хенри, който пердашеше без да гледа (веднъж подгони с грамадна цепеница Виктор Крис, който бе изтървал кошница домати, докато я мъкнеше към края на нивата). Сам по себе си пердахът с брезова върлина беше кофти работа; но още по-кофти ставаше от това, че през цялото време на боя Бъч Бауърс си тананикаше: „Ще претрепя всички жълти мутри! Ще претрепя всички шибани жълти мутри!“
Макар и тъп, Бълвоча Хъгинс се бе изразил най-добре по въпроса. „С откачени не се ебавам“ — заяви той на Виктор преди около две години. Виктор се изкиска и подкрепи мнението му.
Но непреодолимият зов на фишеците бе по-омаен от песента на морска сирена.
— Знаеш ли какво, Хенри — каза Виктор, когато Хенри му позвъни в девет сутринта с покана за предстоящото събитие. — Дай да те чакам около един часа при склада за въглища, а?
— Отидеш ли там към един, хич няма да ме видиш — отвърна Хенри. — Знаеш ли колко работа ми се е трупнала? Ако отидеш към три, тогава ще те чакам. И първия каменарски капсул ще ти го завра право в гащите, Вик.
Вик се поколеба, после неохотно обеща да вземе участие в работата.
Другите също пристигнаха. Събраха се пет едри момчета и както се бяха захванали да работят като бесни из фермата, всичко приключи малко подир пладне. Когато Хенри попита баща си дали вече е свободен, Бауърс старши само лениво му махна с ръка. Бъч беше заседнал в люлеещия се стол на задната веранда с бутилка от мляко (само че с доста по-греховно съдържание) в скута и с портативен радиоприемник върху парапета. Същия следобед щяха да предават бейзболен мач между „Червените чорапи“ и „Вашингтонските сенатори“ — перспектива, пред която всеки нормален човек би се облял в студена пот. Освен шишето, в скута на Бауърс лежеше гол японски меч — Бъч твърдеше, че взел този боен трофей от един умиращ японец на остров Тарава (всъщност го бе трампил на остров Хонолулу срещу шест бутилки „Будвайзер“ и три строшени лоста за управление на самолет). Напоследък щом пийнеше, мечът редовно изникваше на коленете му. И тъй като всички момчета, включително Хенри, бяха убедени, че рано или късно ще хвръкне нечия глава, най-разумното беше в такива моменти да не се навъртат много-много наоколо.
Едва бяха излезли на пътя, когато Хенри зърна отпред Майк Хенлън.
— Негрото! — възкликна той и в очите му грейна възторженият поглед на малко дете, размишляващо в навечерието на новогодишните празници за скорошното пристигане на Дядо Коледа.
— Негрото ли? — озадачи се Бълвоча Хъгинс, защото рядко бе виждал семейство Хенлън, после и в неговите очи просветна пламъче. — Да бе! Негрото! Дай да го сбараме, Хенри!
С гръмко трополене Бълвоча се втурна в тръс. Другите се канеха да последват примера, когато Хенри сграбчи дангалака и го дръпна назад. Имаше богат опит от гонитбата на Майк Хенлън и знаеше, че едно е да искаш, друго — да можеш. Проклетият негър умееше да бяга.
— Още не ни вижда. Дайте засега само да ускорим крачка. Ще го настигнем постепенно.
Така и сториха. Отстрани навярно представляваха забавна картинка — сякаш и петимата тренираха за олимпийския отбор по спортно ходене. Солидното шкембе на Садлър Лоса подскачаше под мърлявата тениска с емблемата на Общинската гимназия. По зачервеното лице на Бълвоча скоро протекоха вадички пот. Но разстоянието между преследвачите и Майк се топеше — двеста метра, сто и петдесет, сто… а черното маймунче от джунглите все още не подозираше. Чуваха го как си подсвирква.
— Какво ще му сториш, Хенри? — тихо запита Виктор Крис.
Говореше с небрежен интерес, но всъщност беше изплашен. Напоследък Хенри го тревожеше все повече и повече. Охотно би се съгласил, ако станеше дума да напердашат черното хлапе, или дори да го съблекат и да му метнат дрехите на някое дърво, обаче не беше сигурен дали работите ще свършат дотам. Тази година бяха имали няколко неприятни срещи с дребосъците от Общинската прогимназия, които Хенри наричаше „ситни лайна“. Хенри имаше навика да властвува над ситните лайна чрез терор и насилие, но от месец март насам все по-често се случваше дребосъците да го прецакат. В универмага бяха подгонили един от тях — очиларката Тозиър — и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата го бяха изтървали, тъкмо когато мислеха, че им е паднал безвъзвратно в ръчичките. По-късно, през последния учебен ден, дебелакът Ханском…
Ала Виктор не обичаше да си спомня за това.
Безпокоеше го една простичка истина: Хенри можеше да ПРЕКАЛИ. Виктор крайно рядко и крайно неохотно си задаваше въпроса какво ли ще е това ПРЕКАЛЯВАНЕ… но този път мисълта упорито изплува от тревожното му сърце.
— Ще го спипаме и ще го отмъкнем в ямата за въглища — поясни Хенри. — Мисля да му пъхнем по един фишек в патъците, че да го видим как ще танцува.
— Ама не от каменарските капсули, нали, Хенри?
Ако Хенри се канеше да върши нещо подобно, Виктор щеше да зареже компанията. Чифт М-80 щяха да оставят негрото без крака, а това беше повече от ПРЕКАЛЕНО.
— А, те са ми само четири — отвърна Хенри, без да откъсва поглед от гърба на Майк Хенлън. Вече бяха скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра и всички говореха шепнешком. — Да не мислиш, че ще ги хабя за някаква скапана чернилка?
— Не, Хенри. Разбира се, че не.
— Само ще му пъхнем по една „Черна котка“ в гуменките — добави Хенри, — после ще го съблечем по гол гъз и ще му метнем дрехите в Пущинака. Дано да налети на отровен бръшлян, додето ги търси.
— Трябва и да го овъргаляме в кюмюра — обади се Бълвоча. Мътните му очи сега искряха от възторг. — Навит ли си, Хенри? Нали е гот?
— Адски гот — небрежно каза Хенри и гласът му не се понрави на Виктор. — Ще го овъргаляме в кюмюра, както го овъргалях в калта тая пролет. И… — Хенри се ухили, разкривайки зъби, които бяха почнали да прогниват още на дванайсетгодишна възраст. — И освен това имам да му кажа нещо. Мисля, че предния път не ме чу.
— Какво, Хенри? — обади се Питър.
Питър Гордън изпитваше само интерес и спортна възбуда. Беше от заможно семейство; живееше на Западния булевард и след две години щеше да постъпи в подготвителния курс на колежа в Гротън… или поне така си мислеше през онзи юлски ден. Имаше повече ум от Виктор Крис, но не скиташе с компанията достатъчно често, за да усети бавния упадък на Хенри.
— Ще разбереш — каза Хенри. — Сега си затваряйте човките. Наближаваме.
Бяха само на двайсет и пет метра от Майк и Хенри тъкмо отваряше уста да даде заповед за атака, когато откъм Садлър Лоса долетя първата експлозия за деня. Предната вечер Лоса бе изплюскал три паници боб и пръднята му отекна почти като гърмеж от ловна пушка.
Майк се озърна. Хенри видя как очите му се разшириха.
— Дръжте го! — изрева Хенри.
За миг Майк застина; после хукна да си спасява живота.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:40

6.
Неудачниците се провираха през бамбуковите гъсталаци в следния ред: Бил; Ричи; след него Бевърли, стройна и красива в чисти джинси и бяла блузка без ръкави, с джапанки на бос крак; зад нея Бен се мъчеше да не пухти прекалено шумно (макар че температурата наближаваше трийсет градуса, той пак беше с един от раздърпаните си анцузи); Стан; и в края на колоната крачеше Еди с щръкнал от задния джоб инхалатор.
Както често му се случваше из тая област на Пущинака, Бил фантазираше на тема „сафари в джунглата“. Високите белезникави стъбла закриваха всичко освен пътечката, която си бяха проправили. Земята беше черна и лепкава, осеяна с мочурливи петна, които трябваше да заобикаляш или да прескачаш, ако не искаш да си напълниш обувките с кал. По локвичките застояла вода трептяха странни дъгоцветни отблясъци. Из въздуха се носеше противен мирис на боклук и гниещи растения.
На първия завой след потеглянето от речния бряг Бил спря и обърна глава към Ричи.
— Т-т-тигър отпред, Т-т-тозиър.
Ричи кимна, завъртя се към Бевърли и прошепна:
— Тигър.
— Тигър — съобщи тя на Бен.
— Човекоядец ли? — запита Бен, полагайки героични усилия да не пухти.
— Целият е в кръв — кимна Бевърли.
— Тигър-човекоядец — промърмори Бен на Стан, а той предаде известието на Еди, чието личице бе пламнало от вълнение.
Шестимата потънаха в бамбуковия гъсталак и лъкатушната черна пътека опустя като по вълшебство. Тигърът мина пред тях и всички имаха чувството, че го виждат: тежък, може би двеста килограма, с черни ивици по копринената козина, под която изящно играят могъщи мускули. Стори им се, че виждат зелените очи и муцуната, опръскана с кръвта на последните неколцина пигмеи, които е изял живи.
Над бамбука се разнесе мелодично и призрачно шумолене, сетне всичко затихна отново. Може би из върхарите полъхваше летен ветрец… или пък африкански тигър пресичаше Пущинака на път към Олд кейп.
— Отиде си — каза Бил.
Той дълбоко си пое дъх и излезе на пътеката. Останалите го последваха.
Единствено Ричи бе дошъл въоръжен — носеше строшен тапешник, омотан с лейкопласт.
— Трябваше да мръднеш малко настрани, Шеф Бил, щях да го гръмна — зловещо изрече той и побутна очилата си нагоре с дулото на пистолета.
— Н-наоколо има цъ-цъ-цяло п-племе ватуси — отвърна Бил. — Н-никаква стре-е-елба. И-ххи-искаш ли да ни п-п-погнат?
— О — искрено се стресна Ричи.
Бил махна с ръка и отново пое по пътеката, която изтъняваше преди да излезе от бамбука. Озоваха се на брега на Кендъскиг, където преди няколко дни бяха направили брод. Бен им беше показал как става. Хвърляш голям камък във водата, после взимаш втори, стъпваш върху първия и го мяташ по-навътре, след това трети и тъй нататък, докато пресечеш цялата река (през този сезон тя беше дълбока само педя и тук-там стърчаха песъчливи островчета), без да си намокриш краката. Номерът се оказа безкрайно прост, едва ли не детински, но без Бен никога нямаше да се сетят. Много го биваше за такива работи, а най-хубавото беше, че не ги караше да се чувствуват глупаци, докато им обясняваше.
Спуснаха се надолу в индийска нишка и закрачиха по сухите заоблени камъни.
— Бил! — тревожно подвикна Бевърли.
Без да се обръща, той застина на място с леко разперени ръце. Водата се плискаше и бълбукаше наоколо.
— Какво?
— Тук гъмжи от пирани. Преди два дни видях как изядоха цяла крава. Падна вътре и след минута останаха само кокали. Гледай да не се подхлъзнеш!
— Правилно — каза Бил. — Внимавайте, братчета.
Петимата предпазливо заподскачаха от камък на камък. Бяха насред реката, когато по близкия железопътен насип профуча товарен влак и от изненадващия рев на свирката Еди Каспбрак загуби равновесие. За миг надникна в бистрата вода между слънчевите зайчета, които отскачаха в очите му, и наистина видя как долу сноват пирани. Те не бяха измислица, не бяха част от фантазията на Бил за сафари в джунглата; нямаше никакво съмнение. Напомняха грамадни златни рибки с несъразмерно едри, мощни челюсти. Между дебелите им устни стърчаха остри зъби… и също като златните рибки тия хищници имаха оранжев цвят. Оранжевия цвят на помпоните, които понякога красят костюмите на цирковите клоуни.
Зловещо озъбени, пираните кръжаха из плитката вода.
Еди отчаяно размаха ръце. Падам, помисли той. Падам и те ще ме изядат жив…
После Станли Юрис здраво го стисна за китката и Еди се удържа на крака.
— Размина се — каза Стан. — Ако беше паднал, майка ти щеше да вдигне голям скандал.
Но точно сега Еди изобщо не мислеше за майка си. Другите вече бяха на отсрещния бряг и брояха товарните вагони. Еди слисано се втренчи в очите на Стан, после пак сведе поглед надолу. По дъното пробяга смачкано пакетче от пържени картофки… и нищо друго. Той надигна глава.
— Стан, видях…
— Какво?
Еди тръсна глава.
— Май нищо нямаше — каза той. — Просто съм малко
(но те бяха тук да тук бяха и щяха да ме изядат жив)
изнервен. Сигурно от тигъра. Да вървим.
По време на дъждовете и пролетните наводнения западният бряг на Кендъскиг — откъм квартала Олд кейп — се превръщаше в истинско тресавище, но в Дери не бе валяло от две седмици и сега напуканата глинеста кора по сухия бряг приличаше на другопланетен пейзаж, от който стърчаха няколко бетонни цилиндъра, хвърлящи зловещи къси сенки. Двайсетина метра по-надолу широка циментова тръба изливаше в реката струйка зловонна кафява течност.
— Страшничко е тук — тихо промърмори Бен и другите кимнаха.
Бил ги поведе по брега към гъстите шубраци, където жужаха бръмбари и щурци. От време на време подплашена птица излиташе с шумно пърхане. Веднъж през пътеката пробяга катеричка, а около пет минути по-късно, докато наближаваха неравния нисък насип зад края на градското сметище, пред Бил изскочи едър плъх с парче целофан в зъбите, устремен по някаква своя тайна задача из тези миниатюрни дебри.
Сега тежкият мирис на сметището висеше навсякъде; стълб черен дим се издигаше към небето. Гъсталакът още не свършваше, но тук-там сред храстите взеха да се мяркат боклуци. Веднъж Бил бе нарекъл това „сметищен пърхот“ и когато го чу, Ричи се разсмя до сълзи. „Непременно си го запиши, Шеф Бил — заръча той. — Страхотен лаф.“
Смачкани хартии се люшкаха по вейките като мизерни хоругви; през зеления гъсталак лятното слънце хвърляше отблясъци по купища смачкани тенекиени кутии; ослепителни искри танцуваха над назъбени парчета от бирени бутилки. Бевърли забеляза пластмасова кукла с толкова ярко розово телце, че изглеждаше като попарена. Вдигна я и веднага я захвърли с тих вик на погнуса, когато видя гъмжилото белезникави бръмбари по прогнилите крака под мухлясалата рокличка. После избърса пръсти в джинсите си.
Изкатериха се по насипа и отправиха погледи към сметището.
— Мама му стара! — възкликна Бил и пъхна ръце в джобовете, докато останалите идваха подир него.
Днес гореше северният край, но тук, точно под тях, пазачът на сметището — стар ерген на име Армандо Фейзио (приятелите го наричаха Манди) и по-голям брат на прислужника в Общинската прогимназия — човъркаше двигателя на вехтия булдозер от времето на Втората световна война, с който събираше боклуците на купища преди да ги подпали. Беше гол до кръста. От седалката под брезентовия навес на булдозера портативен радиоприемник предаваше подготовката за бейзболния мач между „Червените чорапи“ и „Сенаторите“.
— Няма начин да слезем — кимна Бен.
Манди Фейзио не беше лош човек, но видеше ли деца на сметището, прогонваше ги незабавно — заради плъховете, заради редовно разпръскваната отрова, с която се мъчеше да ограничи гъмжилото от гризачи, заради опасността от рани, травми и изгаряния… но най-вече защото смяташе, че бунището не е място за деца. „Не сте ли добри деца?“ — крещеше той по хлапетата, идващи да гърмят с флоберките си по бутилки (евентуално плъхове и чайки), или просто привлечени от екзотичното очарование на „сметищното иманярство“; тук можеше да намериш съвсем запазена играчка, сравнително здрав стол за бараката, в която се събираш с приятелите, или развален телевизор с цял-целеничък кинескоп — като му метнеш един камък, избухва разкошно, съвсем като бомба. „Не сте ли добри деца? — ревеше гръмогласно Манди (не толкова от яд, колкото защото беше глух и не носеше слухов апарат). — Не ва ли учат у дома да сте добри? Добрите момчета и момичета не одат по боклучарника! Бягайте у парка! Бягайте у билбутеката! Бягайте у младежкия дом да играйте хокей на маса! Искам да гледам добри деца!“
— Хич — потвърди Ричи. — Сметището отпада.
Поседяха да гледат как Манди човърка булдозера. Таяха смътна надежда, че ще му омръзне и ще си тръгне, но не им се вярваше; радиото на седалката подсказваше, че смята да стои тук до вечерта. Направо да се скапеш от яд, помисли Бил. В целия град нямаше по-хубаво място за хвърляне на бомбички от сметището. Тук човек можеше да захлупи фишеците с консервна кутия и да я гледа как хвръква във въздуха, или пък да им палне фитила, да ги пъхне в бирена бутилка и да си плюе на петите. Понякога бутилките оставаха здрави, но най-често се пръскаха.
— Ех, да имахме каменарски капсули — въздъхна Ричи, без да подозира колко скоро мечтаният експлозив ще полети към главата му.
— Мама казва, че човек трябва да се задоволява с каквото има — изрече Еди толкова поучително, че цялата компания се разсмя.
Когато смехът затихна, всички отново впиха погледи в Бил. Той се позамисли и заяви:
— Знъ-знъ-знам к-къде. О-ххо-ттатък П-пущинака зад де-е-епото има стара к-к-кариера…
— Аха! — възкликна Стан и скочи на крака. — Знам я! Ти си гениален, Бил!
— Страхотно ще кънтят там — подкрепи го Бевърли.
— Ами хайде да вървим — обади се Ричи.
И те се упътиха напред по дъгата на насипа край бунището — бяха шестима, до магическото число не им достигаше само още един. Манди Фейзио се озърна и ги видя да крачат на фона на синьото небе като индианско племе, тръгнало да дири плячка. Искаше да им викне, че Пущинакът не е място за деца, но вместо това поклати глава и пак се зае с двигателя. Добре поне, че не скитосваха из сметището.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:40

7.
Майк Хенлън профуча без да спира край Църковното училище и хукна по Нийбълт стрийт право към депото. В училището имаше прислужник, но мистър Джендън беше стар и по-глух от Манди Фейзио. Освен това през лятото обичаше по цял ден да дреме на хлад долу в мазето край парния котел, изтегнат в кривия си вехт шезлонг с „Дери нюз“ в скута. Майк можеше да блъска по вратата и да крещи колкото си иска, но додето старецът дойде да отвори, Хенри Бауърс вече щеше да си е свършил работата.
Затова Майк продължи да бяга.
Но не слепешком; мъчеше се да влезе в ритъм, да овладее дишането си и да запази сили за по-късно. Хенри, Бълвоча и Садлър Лоса не представляваха заплаха; макар и сравнително отпочинали, те търчаха като ранени биволи. Обаче Виктор Крис и Питър Гордън бяха много по-бързи. Докато минаваше край къщата, където Бил и Ричи бяха срещнали клоуна — или върколака — Майк хвърли поглед през рамо и с тревога откри, че Питър Гордън вече съвсем е стопил дистанцията. По устните на Питър грееше радостна усмивка — достойна за конни състезания, футболен мач или комично представление — и Майк си помисли: Интересно дали щеше да се хили така, ако знаеше какво ще ме правят ония като им падна… Да не си въобразява, че ще рекат: „Ти гониш“ и ще хукнат обратно?
Когато отпред се извиси портата на депото с грамадна табела — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ ВХОД ЗАБРАНЕН НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПОДВЕЖДАТ ПОД ОТГОВОРНОСТ — Майк напрегна всички сили, за да ускори крачка. Още не усещаше болка — дишаше бързо, но отмерено — обаче знаеше, че ако поддържа този ритъм, скоро ще грохне.
Мрежестата порта беше открехната. Той отново хвърли поглед през рамо и видя, че се е откъснал от Питър. Виктор тичаше на десетина крачки зад Питър, а другите бяха изостанали с четиридесет-петдесет метра. Макар и само за част от секундата, Майк различи мрачната ярост, изписана по лицето на Хенри.
Шмугна се в депото, рязко се завъртя и захлопна портата. Чу как щракна резето. След миг Питър Гордън налетя върху металната мрежа, а в следващата секунда до него дотича и Виктор Крис. Усмивката на Питър бе изчезнала; сега по лицето му се изписваше унило, озадачено изражение. Той опипа портата, но, разбира се, нямаше смисъл да дири — резето беше от вътрешната страна.
После Питър изрече нещо невероятно:
— Хайде бе, момче, отвори портата. Не е честно.
— Ти кое смяташ за честно? — изпъшка Майк. — Петима срещу един ли?
— Не е честно — повтори Питър, сякаш изобщо не го бе чул.
Майк погледна Виктор, видя тревогата в очите му и се накани да заговори, но в това време дотичаха останалите.
— Отваряй, маймуно! — изрева Хенри и разтръска мрежата с такава ярост, че Питър го изгледа стреснато. — Отваряй! Отваряй незабавно!
— Няма — тихо отвърна Майк.
— Отваряй! — кресна Бълвоча. — Отваряй, чернилко шибана!
Майк отстъпи от вратата, усещайки как сърцето подскача в гърдите му. Не помнеше друг път да е бил толкова изплашен и объркан. Враговете се бяха струпали от другата страна и крещяха прозвища, каквито не бе и сънувал: кюмюрджия, черен дивак, къпина, катраносан задник и тъй нататък. Съвсем замаян, той едва различи как Хенри извади нещо от джоба си и драсна с нокът клечка универсален кибрит — после нещо кръгло и червено прелетя над портата и Майк инстинктивно се сви, когато бомбичката избухна отляво сред облак прах.
От гърмежа враговете млъкнаха за миг — Майк ги зяпаше изумено през мрежата, те пък зяпаха него. Питър Гордън явно беше дълбоко потресен, а дори и Бълвоча изглеждаше смаян.
Сега се боят от него, внезапно помисли Майк и може би за пръв път в главата му отекна нов, отчайващо възрастен глас. Боят се, но това няма да ги спре. Трябва да бягаш, Мики, инак ще стане нещо. Може би не всички го искат — Виктор е против, сигурно и Питър Гордън не иска — но то ще стане, защото Хенри ще го направи. Затова бягай. Бягай час по-скоро.
Той отстъпи още две-три крачки и в този момент Хенри каза:
— Псето ти аз го претрепах, негро.
Майк се вцепени. Имаше чувството, че са го блъснали в корема с топка за боулинг. Втренчи се в очите на Хенри Бауърс и разбра, че Хенри съобщава простата истина: той беше убил мистър Чипс.
За Майк този миг на осъзнаване трая сякаш цяла вечност — докато гледаше безумните очи на Хенри сред потното, изкривено от ненавист лице, той за пръв път проумя много неща от живота и най-незначителното сред тях бе фактът, че досега не е и сънувал колко смахнат е Хенри в действителност. Но най-вече разбра, че светът не е нито добър, нито милостив и точно това изтръгна от гърлото му яростния вик:
— Гадно, дрисливо, подло копеле!
Хенри изписка от злоба, скочи напред и се закатери по мрежата с маймунска сръчност и ужасяваща, първобитна сила. Майк постоя още малко, изчаквайки да разбере дали онзи възрастен глас в главата му е бил прав — да, прав беше; след едва доловимо колебание останалите се пръснаха наоколо и също атакуваха портата.
Майк се завъртя и хукна стремглаво през депото, влачейки под нозете си къса, безформена сянка. Товарният влак, видян от Неудачниците в Пущинака, бе отминал отдавна и сега наоколо царуваше тишина, нарушавана само от собственото му глухо дишане и музикалния звън на мрежата под тежестта на Хенри и останалите.
Вдигайки облачета черен прах, Майк дотича до три коловоза и се втурна да ги пресече. На втория се препъна и през глезена му пробяга огнена болка. Стана и продължи да тича. Чу как зад гърба му Хенри се приземява с глух тътен в подножието на портата.
— Ето ме, негро, идвам да ти спукам задника! — изрева Хенри.
Хладният разум подсказваше на Майк, че сега Пущинакът е единственото му спасение. Добереше ли се дотам, можеше да се скрие из храсталака, в бамбуковата горичка… а ако станеше съвсем напечено, можеше да пролази в някоя дренажна тръба докато заплахата отмине.
Навярно можеше да го стори… ала искрящият огън на яростта в гърдите му нямаше нищо общо с разума. В известна степен разбираше защо Хенри го тормози при всеки удобен случай — но мистър Чипс?… Да убие мистър Чипс. Моето КУЧЕ не беше негро, копеле подло, помисли в движение Майк и слепият гняв избухна с нова сила.
Сега чуваше още един глас — гласа на баща си. Не искам цял живот да се завираш в миша дупка… всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс…
Майк тичаше през депото право към заоблените покриви на складовите бараки. Металната мрежа зад тях ги делеше от Пущинака. Само преди минути той възнамеряваше да се изкатери през оградата и да скочи оттатък. Но сега рязко зави надясно, към кариерата.
До 1935 година на това място бе имало грамадна яма със запаси от въглища за преминаващите влакове. Сетне дойде времето на електричеството и дизела. След изчезването на въглищата (по неведоми пътища значителна част от запасите попадна в мазетата на някои хора, които се отопляваха с въглища) един местен предприемач превърна ямата в кариера за чакъл, но през 1955 година предприятието фалира и кариерата опустя. Един стар коловоз все още заобикаляше край нея в широка дъга и се насочваше към депото, но релсите отдавна бяха ръждясали и между прогнилите траверси избуяваха плевели. Същите плевели обгръщаха и самата кариера, вкопчени в жестока схватка за жизнено пространство със златничетата и клюмналите слънчогледи. Сред буренака и до днес се валяха купища сгурия.
Докато тичаше към това място, Майк смъкна в движение ризата си. На ръба на кариерата спря и се озърна. Хенри се задаваше по линията, следван от приятелите си. Е, навярно така беше по-добре.
С цялата бързина, на която бе способен, Майк нахвърля в ризата си куп корави сгуриени буци. После я грабна за ръкавите и хукна към задната ограда. Но вместо да се изкатери по мрежата, той спря в подножието и обърна гръб на Пущинака. Изсипа сгурията от ризата си, наведе се и взе две парчета.
Хенри не забеляза сгурията; виждаше само едно — че негрото е заклещен пред оградата. С боен вик той се втурна напред.
— Това да ти е за кучето, копеле! — изкрещя Майк, без да усеща, че е започнал да плаче.
Той отметна ръка и запрати първия снаряд. Буцата се стрелна направо, цапардоса врага по челото със звучно кънтене и отскочи нагоре. Хенри рухна на колене. Дланите му излетяха към челото. Като по вълшебство между пръстите мигом рукна кръв.
Другите рязко спряха и по лицата им се изписа единодушно изумление. Хенри пронизително изпищя от болка и се изправи, без да отлепва ръце от челото си. Майк запрати ново парче сгурия. Хенри отскочи. После тръгна напред и когато Майк го замери с трета буца, Хенри отдели ръка от раздраното си чело и небрежно отблъсна сгурията настрани. Хилеше се зловещо.
— О, сега те чака голяма изненада — изрече той. — Такава голяма… О БОЖЕ!
Опита се да каже още нещо, но от устата му излитаха само нечленоразделни бълбукащи звуци.
Майк бе изстрелял следващото парче сгурия и то бе улучило противника право в гърлото. Хенри отново рухна на колене. Питър Гордън гледаше със зяпнала уста. Садлър Лоса бърчеше чело, сякаш се мъчеше да реши сложна математическа задача.
— Какво чакате бе, момчета? — изгъгна Хенри. Между пръстите му шуртеше кръв. Неузнаваемият му глас скърцаше като ръждива панта. — Дръжте го! Дръжте ситния дупедавец!
Майк не изчака да види дали ще го послушат или не. Заряза ризата и се хвърли върху оградата. Докато се катереше нагоре, усети как в крака му се впиват железни пръсти. Погледна надолу и видя сгърченото лице на Хенри, изпоцапано с кръв и въглищен прах. Майк отчаяно дръпна крак. Гуменката му остана у врага. Той стовари босото си ходило право в лицето на Хенри и чу как нещо изхрущя. Хенри пак нададе писък и се люшна назад, стискайки този път разквасения си нос.
За миг друга ръка — тази на Бълвоча Хъгинс — сграбчи крачола на Майк, но той успя да се изтръгне. Преметна крак през върха на оградата и в този момент го заслепи жесток удар над челюстта. По бузата му плъзна топла струйка. Още нещо го удари по бедрото, по челото, по задника. Обстрелваха го със собствените му боеприпаси.
Увисна на ръце, после падна и се претъркаля два пъти. Тук буренясалият терен слизаше към Пущинака и навярно това спаси зрението на Майк, а може би дори и живота му; Хенри отново пристъпи към оградата и изведнъж метна над нея един от каменарските капсули. Раздаде се страхотно ТРРРЯААС! и сред тревата изникна широк кръг оголена земя.
Оглушен от експлозията, Майк се преметна презглава и неуверено се надигна на крака. Сега се намираше сред високите треви в покрайнините на Пущинака. Избърса дясната си буза и дланта му се обагри с кръв. Кръвта не го изплаши особено; не бе очаквал да се отърве невредим.
Хенри го замери с фишек, но Майк забеляза това и пъргаво отскочи настрани.
— Да му видим сметката! — изрева Хенри и започна да се катери по мрежата.
— Бога ми, Хенри, не знам… — обади се Питър Гордън. Никога не бе изпадал тъй внезапно в толкова жестока ситуация. Някак не му изглеждаше правилно изведнъж да се стигне до кръв — поне за неговия отбор — когато численото превъзходство вещаеше лека и приятна победа.
— Гледай да узнаеш — озърна се към него Хенри от средата на мрежата. Висеше там като издут отровен паяк с човешка форма. Злокобните му очи се впиваха в Питър; от двете им страни струеше кръв. Ритникът на Майк му бе строшил носа, макар че Хенри щеше да го осъзнае едва след време. — Гледай да узнаеш, щото инак идва и твой ред, шубелия скапан.
Другите започнаха да се изкачват — Питър и Виктор малко неохотно, Бълвоча и Лоса с предишния безгрижен ентусиазъм.
Майк не ги дочака да стигнат до върха. Обърна се и хукна през шубраците. Зад гърба му кънтеше ревът на Хенри:
— Ще те намеря, негро! Ще те намеря!

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:41

8.
Неудачниците бяха стигнали до отсрещния край на кариерата, която днес, три години след ваденето на последния вагон чакъл, не беше нищо повече от грамадна буренясала яма сред полето. Когато отекна първата експлозия, те стояха струпани около Стан и оглеждаха изпитателно пакета фишеци. Еди подскочи — все още го тормозеше споменът за видението с пираните (не знаеше как изглеждат истинските пирани, но беше твърдо уверен, че не приличат на грамадни червени рибки с остри зъби).
— Успокой себе си Еди-сан — обади се Ричи с Гласа на Китайския кули. — Туй няма нищо, то други деца гърмял фъшлеци.
— Д-да го ду-у-ухаш, Ри-ри-ричи — посъветва го Бил. Другите се разсмяха.
— Старая се, Шеф Бил — заяви Ричи. — Вярвам, че ако постигна успех, някой ден ще заслужа любовта ти.
И му изпрати въздушна целувка. Бил отвърна със среден пръст. Бен и Еди се хилеха, опрели рамо до рамо.
— Млад съм аз, а стара ти — пропя изведнъж Стан Юрис, имитирайки изумително точно гласа на Пол Анка, — сбогом, мила и прости…
— Ама той бил певач! — изписка Ричи с Гласа на Пиканини. — Леле Божке, туй момче тука било певач! — И веднага добави с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи: — Подписвай тук, момче, на пунктирната линия. — Ричи прегърна Стан през рамото и го озари с широка обаятелна усмивка. — Ще ти пуснем дълга коса, момче. Ще ти дадем китар-ра. Ще те…
Бил лекичко го плесна през ръката. Всички бяха възбудени до предел от предстоящите фойерверки.
— Извади ги, Стан — каза Бевърли. — Аз имам кибрит.
Докато Стан предпазливо разкъсваше пакета, всички пак се струпаха наоколо. Върху черния етикет имаше китайски йероглифи, а под тях беше отпечатано предупреждение на английски и като го видя, Ричи отново се разкиска. „Не дръжте в ръка след запалване на фитила“ — гласеше текстът.
— Добре, че ми казаха — съобщи Ричи. — Все ми се щеше да подържа фишеците като пална фитила. Мислех си, че тъй най-добре се режат нокти.
С бавни, почти тържествени движения Стан смъкна червения целофан и подреди на дланта си картонените тръбички, оцветени в синьо, червено и зелено. Фитилите им бяха омотани заедно като китайска плитчица.
— Сега ще размотая… — започна Стан и в този миг отекна много по-мощна експлозия. Ехото бавно се затъркаля през Пущинака. Над източния край на бунището с крясъци литнаха чайки. Този път трепнаха всички. Стан изтърва фишеците и се наведе да ги вдигне.
— Динамит ли беше? — нервно запита Бевърли. Гледаше Бил, който бе надигнал глава и се озърташе с широко разтворени очи. Стори й се, че никога не го е виждала толкова красив — но в наклона на главата му се долавяше нещо прекалено тревожно и напрегнато. Приличаше на елен, надушващ горски пожар.
— Мисля, че беше М-80 — спокойно поясни Бен. — На Четвърти юли миналата година бях в парка и видях едни момчета от гимназията. Пъхнаха каменарски капсул в стоманена кофа за смет. Точно така изгърмя.
— Кофата пръсна ли се, Камара? — запита Ричи.
— Не, ама се изду от едната страна. Като че някое джудже блъскаше отвътре с чук. Ония избягаха.
— Тоя път беше по-наблизо — обади се Еди. И той гледаше Бил.
— Казвайте сега, ще ги гърмим ли или не? — запита Стан. Вече бе разплел десетина фишека, а другите подреди грижливо върху восъчната хартия за по-нататък.
— Естествено — каза Ричи.
— Пъ-пъ-пъ-прибери г-ги.
Всички се втренчиха в Бил с учудване и лека тревога — не толкова от думите, колкото от резкия тон.
— Пъ-пъ-при-ххи-бери г-ги — повтори Бил и лицето му се кривеше в усилието да изрече непокорните думи. От устните му хвърчеше слюнка. — Не-ххе-хещо ще с-с-се слу-у-учи.
Еди облиза устни, Ричи побутна с палец очилата нагоре по потния си нос, а Бен неволно пристъпи по-близо до Бевърли.
Стан отвори уста да каже нещо и в това време долетя нова, по-слаба експлозия — още един фишек.
— Къ-камъни — каза Бил.
— Какво рече, Бил? — запита Стан.
— Къ-къ-_камъни_. Б-б-боеприпаси.
Бил се наведе и взе да тъпче джобовете си с камъни. Другите го гледаха тъй, сякаш внезапно бе полудял… после Еди усети как по челото му избива пот. Изведнъж разбра какво е да си болен от малария. Беше усетил нещо подобно през онзи ден, когато двамата с Бил срещнаха Бен (когото вече дори и в мислите си наричаше Камарата); през онзи ден, когато Хенри Бауърс нехайно му разкървави носа — само че сега чувството беше много по-страшно. Сякаш само след минути Пущинакът щеше да се превърне в Хирошима.
Бен се зае да събира камъни, сетне Ричи последва примера — сръчно и без да каже нито дума. Очилата се хлъзнаха по носа му и тропнаха на каменистата земя. Той разсеяно ги сгъна и ги пъхна в пазвата си.
— Защо го правиш, Ричи? — запита Бевърли с изтънял, напрегнат глас.
— Не знам, обич моя — отвърна Ричи и продължи да събира камъни.
— Бевърли, що не вземеш за малко…ъъъ… да се поразходиш до сметището? — подхвърли Бен. Шепите му бяха пълни с камъни.
— Да ти пикая на приказката — сряза го тя. — Да ти пикая на цялата приказка, Бен Ханском.
И Бевърли се наведе за камъни.
Стан замислено ги гледаше как сноват насам-натам като полудели фермери. После плътно стисна устни и почна да трупа боеприпаси.
Еди усети онова познато стягане, което предвещаваше, че скоро гърлото му ще се задръсти.
Не сега, да те вземат дяволите, внезапно помисли той. Не сега, когато приятелите се нуждаят от мен. Както казва Бев, да ти пикая на цялото гърло.
Клекна и посегна за камък.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:41

9.
Дангалакът Хенри Бауърс бе наедрял прекалено бързо и при нормални обстоятелства не беше способен нито на ловкост, нито на бързина — ала сега обстоятелствата не бяха нормални. Неистовото буйство на болка и ярост му вдъхваше мимолетен изблик на нечовешка мощ. Всякаква мисъл чезнеше от главата му; съзнанието му бе мътносиво и розово-червеникаво като степен пожар в късна лятна вечер. Носеше се след Майк Хенлън като бик подир ален плащ. Майк тичаше по някаква обрасла пътечка край кариерата, която щеше да го изведе до бунището, но обезумелият Хенри нямаше време да се занимава с подобни глезотии — провираше се направо през храсти и къпинаци, без да усеща плитките драскотини и ударите на вейки по лицето, шията и ръцете му. Само едно го вълнуваше — че къдравата глава на негрото подскача все по-наблизо. В дясната си ръка стискаше М-80, в лявата — клечка универсален кибрит. Щом набараше маймуната, щеше да драсне клечката, да палне фитила и да натъпче капсула право отпред в гащите на гадната чернилка.
Майк знаеше, че Хенри го догонва, а и останалите са по петите му. Опита да ускори ход. Сега беше изплашен до смърт и само с огромно усилие на волята успяваше да прогони паниката. Куцаше зле — при падането на релсите си бе навехнал крака много по-сериозно, отколкото изглеждаше отначало. Отзад Хенри си пробиваше път през гъсталака с трясък и пращене и тия звуци пораждаха неописуем ужас, като че го гонеше бясно куче или мечка стръвница.
Пътеката отпред изчезна и Майк се сгромоляса в кариерата. Претъркаля се до дъното, скочи на крака и чак когато дотича до средата, осъзна, че тук има още шест деца. Стояха в разгърната верига и лицата им изглеждаха някак странни. Едва след време щеше да преосмисли впечатленията си и да разбере кое е било толкова странно — те сякаш го очакваха.
— Помощ — безсилно изпъшка Майк, куцукайки насреща им. Инстинктивно се обърна към високото червенокосо момче. — Момчета… големи момчета…
Точно тогава Хенри нахълта в кариерата. Видя шестимата и се закова на място. За момент по лицето му се изписа неувереност и той хвърли поглед през рамо. Видя армията си и когато отново се обърна към Неудачниците (сега задъханият Майк стоеше сред тях, малко зад Бил Денброу), оголи зъби в самодоволна усмивка.
— Знам те, хлапе — каза той на Бил. После погледна Ричи. — И тебе те знам. Къде са ти черчеветата? — Преди Ричи да отговори, Хенри забеляза Бен. — Брей, мама му стара! Чифутинът и шкембето били тука! Ами оная там гадже ли ти е, шкембо?
Бен трепна като попарен.
В това време Питър Гордън изникна до Хенри. Виктор дотича и спря от другата му страна; последни пристигнаха Бълвоча и Садлър Лоса. Единият застана до Питър, другият до Виктор и двете враждебни групи се изпречиха една срещу друга в правилни, почти парадни редици.
Тежко задъхан, Хенри измуча като разярен бик:
— С някои от вас имам стари сметки за разчистване, обаче ще ги отложа за друг път. Искам онуй негро. Ситните лайна да се пръждосват.
— Точно тъй — мъдро се обади Бълвоча.
— Той ми уби кучето! — пресекливо изкрещя Майк. — Сам си призна!
— Идвай тук веднага — заповяда Хенри — и ако слушаш, може да не те претрепя.
Майк се разтрепера, но не помръдна.
Бил изрече тихо и ясно:
— П-пущинакът е наш. М-м-махайте се о-от тук.
Хенри се ококори като плеснат с мокър парцал.
— Кой ще ме изгони? Ти ли бе, пикльо?
— Нъ-нъ-_ние_ — каза Бил. — П-писна ни от твоите ла-хха-айнарски номера, Б-б-бауърс. Въ-въ-вън!
— Мамка ти, пелтек уродлив! — ревна Хенри. Наведе глава и се втурна в атака.
Бил имаше шепа камъни; всички имаха по шепа освен Майк и Бевърли, която стискаше само един. Бил се зае да обстрелва Хенри — без да бърза, но с всичка сила и доста точно. Първият камък не улучи; вторият цапардоса врага по рамото. Ако и третият бе пропуснал целта, Хенри щеше да стигне до Бил и да го просне на земята, но камъкът улучи; вряза се право в приведеното му чело.
Хенри изкрещя от изненада и болка, надигна глава… и срещна още четири попадения: един нежен дар от Ричи Тозиър го перна през гърдите, посланието на Еди рикошира от плешката му, Стан Юрис го улучи по пищяла, а единственият камък на Бевърли се вряза в корема му.
Още докато ги гледаше и не вярваше на очите си, из въздуха засвистяха снаряд до снаряд. Хенри се просна по гръб все със същото измъчено, недоумяващо изражение на лицето.
— Хайде, момчета! — викна той. — Помогнете!
— А-а-атака! — глухо изрече Бил и без да се пита дали ще го послушат, побягна напред.
Неудачниците го последваха, обстрелвайки вече не само Хенри, но и останалите. Големите момчета диреха боеприпаси по земята, но загубите им почнаха още преди да се въоръжат както трябва. Питър Гордън изпищя, когато един от камъните на Бен разсече скулата му до кръв. Той отстъпи няколко крачки, спря, колебливо метна един-два камъка… и побягна. Стигаше му толкова; на Западния булевард нямаше такива работи.
С яростен замах Хенри награби шепа камъни. За щастие на Неудачниците повечето от тях бяха дребни. Най-едрият полетя пръв и разкървави ръката на Бевърли. Тя изкрещя.
С див рев Бен се юрна към Хенри Бауърс, който се озърна и го видя, но нямаше време да отскочи. Хенри стоеше нестабилно; Бен беше минал седемдесетте килограма и гонеше седемдесет и пет; резултатът лесно можеше да се предвиди. Хенри не падна, а отхвърча. После рухна и се пързулна по гръб. Бен хукна след него, почти без да усети избухналата топла болка в ухото си, когато Бълвоча Хъгинс го улучи с камък колкото топка за голф.
Докато Хенри немощно се надигаше на крака, Бен налетя и с всичка сила го ритна по лявото бедро. Хенри грохна по гръб. Изцъклените му очи се впиха в лицето на Бен.
— По момичета не се хвърлят камъни! — изрева Бен. Не помнеше друг път през живота си да е бил толкова възмутен. — По момичета…
После той зърна как в ръката на врага припламна кибритена клечка. Хенри докосна огънчето с късия фитил на каменарския капсул и метна снаряда в лицето на Бен. Без изобщо да мисли, Бен завъртя ръка като тенисист и отби с длан. Капсулът полетя обратно. Хенри го видя. Очите му се разшириха и той се запремята с вик. След част от секундата мощен взрив превърна гърба на ризата му в обгорени парцали.
В следващия миг Бен бе улучен от Садлър Лоса. Падна на колене и си прехапа езика до кръв. Примига и се огледа със замъглени от болка очи. Лоса тичаше към него, но преди да стигне до Бен, Бил изскочи отзад и обсипа дангалака с камъни. Лоса се завъртя с рев.
— Що удряш в гръб бе, гадняр? Копеле нечестно!
Готвеше се да нападне, но Ричи застана до Бил и на свой ред обстреля Лоса. Изобщо не се трогваше от словесните упражнения на тема кое е честно и кое не е; беше видял как петимата преследват едно изплашено момче и не му се вярваше този подвиг да ги поставя наред с крал Артур и Рицарите на Кръглата маса. Един от камъните сцепи лявата вежда на врага. Лоса зави от болка.
Еди и Стан Юрис дотичаха край Бил и Ричи. Бевърли ги следваше с окървавена ръка и свирепо блеснали очи. Посипаха се камъни. Бълвоча Хъгинс изпищя, когато един от тях го улучи по лакътя, точно където „удря ток“. Той заподскача тромаво, разтривайки ръката си. Хенри се изправи — ризата му висеше на парцали, но по някакво чудо кожата отдолу беше незасегната. Преди да се завърти, Бен го халоса с камък по тила и той отново рухна на колене.
През този ден Виктор Крис нанесе най-голямо поражение на Неудачниците — отчасти защото беше отличен бейзболист, но най-вече (колкото и да е странно) защото беше най-безстрастният от всички участници в схватката. Все по-малко му се искаше да бъде тук. Боят с камъни беше опасна работа; можеха да ти сцепят главата, да ти потрошат зъбите или дори да ти извадят око. Но щом беше тук, нямаше накъде да мърда. Поне щеше да им го върне тъпкано.
Благодарение на хладнокръвието си той пожертвува трийсет секунди, за да събере шепа едри камъни. Докато Неудачниците отново оформяха бойната редица, Лоса метна първия снаряд и улучи Еди по брадата. Еди изкрещя и падна окървавен. Бен се наведе над него, но той вече ставаше с присвити от болка очи и кръвта аленееше зловещо по бледата му кожа.
Виктор замахна повторно и камъкът отскочи от гърдите на Ричи. Ричи отвърна на удара, но Вик се приведе пъргаво и обстреля странично водача им. Бил отметна глава, ала не бе достатъчно бърз; камъкът дълбоко раздра бузата му.
Бил се обърна към Виктор. Погледите им се срещнаха и Виктор зърна в очите на пелтека нещо, което го смрази от страх. На устните му изплуваха нелепите думи Извинявай! Не исках!… само че такова нещо не се казва пред някакъв си малчуган. Освен ако искаш собствените ти приятели да те пердашат до сто и едно и обратно.
Бил тръгна срещу Виктор и Виктор закрачи насреща му. Сякаш по някакъв телепатичен сигнал, двамата едновременно почнаха да се замерят с камъни, продължавайки да скъсяват дистанцията. Сражението наоколо затихна и всички се обърнаха да ги гледат; даже Хенри извърна глава.
Виктор приклякаше и отскачаше, но Бил не си даваше труд да отбягва попаденията. Камъните го удряха по гърдите, по рамото, по корема. Един профуча край ухото му. Спокоен и невъзмутим, Бил изстрелваше камък подир камък с убийствена сила. Третият улучи с пукот коляното на врага и Виктор глухо изстена. Беше останал без боеприпаси. Бил имаше още един камък. Камъкът беше бял и гладък, осеян с кварцови люспици. По форма и размери напомняше паче яйце. Изглеждаше ужасно корав.
Бил беше само на метър и половина от Виктор.
— С-се-е-га с-се ма-ма-махай — каза той, — инак ще ти пъ-пъ-пръсна гла-а-вата. С-с-сериозно.
Виктор го погледна в очите и разбра, че казва истината. Безмълвно се завъртя и пое натам, накъдето бе избягал Питър Гордън.
Бълвоча и Садлър Лоса се оглеждаха неуверено. От устната на Лоса се стичаше алена струйка, а по лицето на Бълвоча шуртеше кръв от рана на главата.
Хенри размърда устни, но не издаде никакъв звук.
Бил се обърна към него.
— Мъ-мъ-махай се.
— Ами ако не се махна?
Хенри се мъчеше да говори предизвикателно, ала Бил виждаше истината в очите му. Врагът се боеше и щеше да избяга. Това би трябвало да му вдъхва радост — дори възторг — но Бил усещаше само умора.
— Ако не с-се мъ-мъ-махнеш — заяви той, — нъ-нъ-ние ще те м-махнем. Мисля, че ше-ххе-естимата м-можем да те вка-ка-караме в болница.
— Седмината — поправи го Майк Хенлън и пристъпи напред. Във всяка ръка държеше по един камък колкото бейзболна топка. — Само ела да се бием, Бауърс. Знаеш ли откога ми се ще?
— Ах ти, шибано НЕГРО! — Гласът на Хенри затрепера и секна пред прага на риданията. Този глас окончателно разби бойния дух на Бълвоча и Лоса; те отстъпиха и неизползуваните камъни се изръсиха от омекналите им длани. Бълвоча хвърли поглед наоколо, сякаш се питаше къде ли е попаднал.
— Омитайте се — каза Бевърли.
— Млък, путко скапана — сопна се Хенри. — Ти…
Четири камъка едновременно профучаха из въздуха и се стовариха върху него. Той изкрещя и пролази назад през буренака, развявайки парцаливите останки от ризата си. Прехвърли поглед от суровите детско-старчески лица на хлапетата към слисаните физиономии на Бълвоча и Лоса. Нямаше да дочака помощ от тях; никаква помощ. Лоса смутено извърна глава.
Ридаейки и подсмърчайки с разбития си нос, Хенри се изправи на крака.
— Ще ви избия всичките — закани се той и изведнъж хукна по пътеката. След миг изчезна сред храстите.
— Въ-въ-вървете — обърна се Бил към Бълвоча. — М-махайте се. И п-п-повече да не идвате ту-ту-тук. Пу-хху-ущинакът е н-наш.
— Ще съжаляваш, че си се изпречил пред Хенри, малчуган — каза Бълвоча. — Хайде, Лос, да си вървим.
И те поеха към храстите с наведени глави, без да поглеждат назад.
Седмината стояха в широк полукръг. Всички бяха окървавени. Апокалиптичният бой с камъни бе траял по-малко от четири минути, но Бил имаше чувството, че е минал през всички схватки на Втората световна война — две полувремена и продължение без нито една почивка.
Тишината бе нарушена от мъчително, стенещо хлипане — Еди Каспбрак се мъчеше да диша. Бен тръгна към него, после усети как в стомаха му почват да парят и подскачат трите вафли и четирите шоколадчета, които бе изял на идване към Пущинака… и стремително хлътна в храстите, за да повърне колкото се може по-тайно и безшумно.
Вместо него с Еди се заеха Ричи и Бев. Бевърли прегърна мършавото момченце през кръста, докато Ричи измъкваше инхалатора от задния му джоб.
— Гълтай, Еди — нареди той и щом Еди изпъшка задавено, Ричи натисна спусъка.
— Благодаря — изломоти Еди.
Изчервен като домат, Бен се измъкна от храстите, бършейки устата си с длан. Бевърли изтича към него и го хвана за ръцете.
— Благодаря, че се застъпи за мен — възкликна тя.
Бен кимна и се вторачи в мръсните си кецове.
— А, няма нищо — промърмори той.
Един по един Неудачниците се обръщаха да огледат Майк — момчето със странна, тъмна кожа. Гледаха го сдържано, предпазливо, замислено. Майк бе срещал подобно любопитство и преди — всъщност даже не помнеше някога да е било другояче — и им отвърна с кротък, свенлив поглед.
Бил се завъртя към Ричи. Ричи срещна очите му. И Бил сякаш съвсем ясно чу как нещо изщраква — как последната липсваща част хлътва на място в някаква машина с незнайно предназначение. По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки. Вече сме всички заедно, помисли той и идеята бе толкова силна, толкова правилна, че за момент се запита дали не я е изрекъл на глас. Но разбира се, думите бяха излишни — виждаше същото в очите на Ричи, Бен, Еди, Бевърли, Стан.
Вече сме всички заедно, отново помисли той. Помогни ни, Боже. Сега се започва наистина. Моля ти се, Господи, помогни ни.
— Как се казваш, момче? — запита Бевърли.
— Майк Хенлън.
— Искаш ли да гръмнем няколко фишека? — запита Стан и Майк му отвърна с красноречива усмивка.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:42

Четиринадесета глава
Албумът
1.
Оказва се, че Бил не е единствен; всички си носят пиене.
Бил е донесъл бърбън, Бевърли вади бутилка водка и кутия портокалов сок, Ричи мъкне шесторка бири, Бен Ханском си е подбрал шише „Дива пуйка“. Майк също е заредил шест бири в малкото служебно хладилниче.
Последен пристига Еди Каспбрак с кафява книжна кесия в ръцете.
— Какво си носиш, Еди? — пита Ричи. — Капки за нос или сироп за кашлица?
Виновно усмихнат, Еди изважда първо бутилка джин, после шише сливов сок.
Всички млъкват като ударени от гръм и сред гробовната тишина се раздава гласът на Ричи:
— Някой да викне хората с бели престилки. Еди Каспбарк най-сетне се е побъркал.
— Ама джинът със сливов сок е много здравословно питие — оправдава се Еди… сетне всички избухват в лудешки смях и веселите им гласове отекват из смълчаната читалня, тътнат и се понасят на вълни по остъкления коридор към детския отдел.
— Къркай, Еди — окуражава го Бен, бършейки просълзените си очи. — Къркай на екс. Бас държа, че спасява от запек.
Еди се усмихва, напълва картонената си чашка почти догоре със сливов сок, после съсредоточено отмерва две капачки джин.
— О, Еди, толкова те обичам — възкликва Бевърли и Еди стреснато надига глава, но продължава да се усмихва. Бевърли оглежда приятелите си, които седят около масата. — Обичам всички ви.
— И н-ние те обичаме, Б-бев — казва Бил.
— Да — кимва Бен. — Обичаме те. — Очите му леко се разширяват и той се разсмива. — Мисля, че все още се обичаме… Знаете ли колко рядко става така?
Настава тишина и Майк без никаква изненада забелязва, че Ричи отново носи очила.
— Контактните лещи взеха да ме дразнят и трябваше да ги сваля — лаконично отговаря Ричи на въпроса му. — А сега не е ли време да преминем на съществената част?
Както някога, в кариерата, всички отправят погледи към Бил и Майк си мисли: Когато им трябва водач, гледат Бил; когато им трябва навигатор, търсят Еди. Да преминем на съществената част, какъв идиотски израз. Трябва ли да им кажа, че и някога, и сега, убитите деца не са били жертви на сексуално нападение, даже не са били осакатени в истинския смисъл на думата, а разкъсани и частично изядени? Трябва ли да им кажа, че у дома съм приготвил седем миньорски каски с мощни прожектори — едната за някой си Стан Юрис, който закъснява за веселбата, както се изразявахме някога? Или просто да им заръчам да се наспят хубавичко, защото до утре вечерта всичко ще свърши и някой ще трябва да си отиде веднъж завинаги — или ние, или То.
Но може би няма смисъл да казва всичко това и причината е ясна — те все още се обичат. Много неща са се променили за двайсет и седем години, ала някакво чудо е съхранило обичта. И там е единствената ни надежда, мисли Майк.
Остава им само една съществена задача — да довършат прехода, да наваксат изгубеното, да скърпят миналото с настоящето, тъй че лентата на жизнения им път да оформи някакво недодялано колело. Да, мисли си Майк, това е. Тази вечер задачата е да сътворим колелото; утре ще видим дали още може да се върти… както преди години, когато прогонихме големите момчета от кариерата и Пущинака.
— Спомни ли си останалото? — обръща се Майк към Ричи.
Ричи отпива глътка бира и поклаща глава.
— Спомням си как ни разказа за птицата… помня и димната яма. — Устните му се разтягат в широка усмивка. — Спомних си ямата тази вечер, докато идвахме насам с Беви и Бен. Голяма страхотия беше, същинско шоу на ужасите, мама му стара…
— Бибип, Ричи — весело се обажда Бевърли.
— Е, ти си знаеш — казва той, продължавайки да се усмихва, и побутва очилата си с жест, който поразително напомня за някогашния Ричи. После намига на Майк. — Бяхме двамата с теб, нали, Мики?
Майк се разсмива носово и кимва.
— Мис Скаалет! Мис Скаалет! — писка Ричи с Гласа на Пиканини. — Май ша става малко жежко у димната къщурка, мис Скаалет!
Бил добавя през смях:
— Още един архитектурен шедьовър на Бен Ханском.
Бен кимва.
— Тъкмо копаехме къщичката, когато ти дотича в Пущинака с албума на татко си, Майк.
— О, Господи! — възкликва Бил и подскача на стола си. — И снимките…
Ричи мрачно тръска глава.
— Същият номер, както в стаята на Джорджи. Само че тогава го видяхме всички.
— Спомних си какво стана с четвъртия сребърен долар — обажда се Бен.
Всички глави се обръщат към него.
— Другите три ги подарих на един приятел, преди да потегля насам — тихо добавя Бен. — За децата му. Спомнях си, че е имало и четвърти, но не знаех какво е станало с него. Сега знам. — Той поглежда Бил. — Направихме сребърно топче, нали? Ти, аз и Ричи. Отначало искахме да отлеем сребърен куршум…
— Ти беше сигурен, че можеш да го направиш — потвърждава Ричи. — Обаче накрая…
— Не п-п-посмяхме — бавно кимва Бил. Споменът просто и леко хлътва на старото си място и той чува онова познато тихо щракване. Наближаваме, мисли Бил.
— Върнахме се на Нийбълт стрийт — казва Ричи. — Всички заедно.
— Ти ми спаси живота, Шеф Бил — подхвърля внезапно Бен и Бил поклаща глава. — Спаси го — настоява Бен и този път Бил не възразява. Подозира, че може да го е сторил, макар че още не си спомня как… и наистина ли е бил той? Пита се дали не е била Бевърли… ала споменът не идва. Засега.
— Извинете ме за секунда — казва Майк. — Имам шест бири в служебната стая.
— Вземи една от моите — предлага Ричи.
— Горд Хенлън не вкусва бира на бял човек — отвръща Майк. — Особено пък твой бира, Мръсна уста.
— Бибип, Мики — тържествено обявява Ричи и Майк потегля за бирите, изпроводен от топлите вълни на задружния смях.
Той включва светлините в мизерната служебна стаичка с продънени кресла и отдавна немит под. На таблото за обяви висят стари известия, справки за работните смени и няколко пожълтели карикатури с подвити ъгълчета. Майк отваря малкия хладилник и усеща как ледено, бяло потресение го пронизва до мозъка на костите — също както те пронизват мразовитите февруарски дни, когато април сякаш никога няма да настъпи. Пред очите му изригва гъмжило от оранжеви и сини балони, десетки балони, съвсем като на новогодишен карнавал и през страха му прелита несвързана мисъл: Сега ни липсва само някой подпийнал веселяк да подхване коледна песен. Балоните прелитат край лицето му и се издигат към тавана. Майк се напъва да изкрещи, ала не може, защото вижда какво има зад балоните, какво му е пъхнало То в хладилника край бирите, като за среднощна закуска, след като жалките му приятели разкажат жалките си истории и се върнат в хотелските си легла сред този роден град, който вече не им е роден.
Майк прави крачка назад и дланите му политат към лицето, за да закрият видението. Препъва се в едно от креслата, едва не полита назад и трябва да отдръпне ръце. Видението не е изчезнало; край шестте бутилки светъл „Будвайзер“ все тъй стърчи отрязаната глава на Стан Юрис — не на мъжа, а на единайсетгодишното момче. Устата му е отворена в беззвучен вик, но Майк не вижда нито зъби, нито език, защото устата е натъпкана с пера. Перата са светлокафяви и неописуемо грамадни. Майк отлично знае на коя птица принадлежат. О, да. И още как. Виждал я е през май 1958 година, сетне всички са я видели в началото на август, а много години по-късно Майк е узнал от умиращия си баща, че и Уил Хенлън е видял същата птица след бягството от пожара в „Черното петно“. Кръвта от разкъсаната шия на Стан е прокапала надолу и върху дъното на хладилника засъхва тъмна локвичка. Безмилостните лъчи на вътрешната лампичка хвърлят по нея рубинени отблясъци.
— Ъх… ъх… ъх… — успява да изпъшка Майк, ала няма сили да изрече каквото и да било.
После главата отваря очи и това са лъскавите сребристи очи на Пениуайз Клоуна. Очите се извъртат към Майк и устните започват да се гърчат около тапата от пера. Главата се мъчи да проговори, може би иска да изрече някакво пророчество като оракул от древногръцка трагедия.
Рекох си, че ще трябва да намина, Майк, защото без мен не можете да победите. Не можете — и си го знаете, нали? Може би щяхте да имате шанс, ако бях се явил в пълен комплект, но моят стопроцентово американски мозък просто не издържа натоварването, нали си чат, мой чорап? Сега шестимата можете само едно — да си побъбрите за старите времена и да чакате смъртта. Затуй си рекох да намина, че да ви посъветва някой с глава на раменете. С глава на раменете, чат ли си, Майк? Чат ли си, приятел? Чат ли си, шибана черна маймуно?
Ти не си истински! — крещи Майк, но от устата му не излита нито звук; онемял е като телевизор със завъртяно докрай копче.
Невероятно, ужасно — ала главата му намига.
Истински съм, не се и съмнявай. От истински по-истински. И ти отлично знаеш за какво говоря, Мики. Онова, което замисляте шестимата, е като да излетиш с реактивен самолет без колесник. Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, нали? Както впрочем няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш. Колкото и да се напъвате, няма да измислите верните гатанки и смешки. Колкото и да се напъвате, няма да ме разсмеете, Мики. Всички сте забравили как да преобръщате писъка с главата надолу. Бибип, Мики, какво ще речеш? Помниш ли птицата? Нищо и никакво врабче, ама — ех-хааа! — голяма симпатяга, нали? Грамадна като хамбар, като ония тъпи чудовища от японските филми, дето толкова много те плашеха. Завинаги са отминали дните, когато знаеше как да пропъдиш тая птица от прага си. Повярвай, Мики. Ако ти имаш глава на раменете, още сега ще избягаш от тази стая, от този град. Днес ти е паднал в ръцете пътеводител за великия друм на живота и бързай да тръгнеш, преди да си го изгубил, добри ми човече.
Главата се захлупва по очи (перата в устата й се смачкват с ужасяващо глухо шумолене) и изпада от хладилника. Рухва на пода и се търкулва към Майк като чудовищна топка за боулинг, разкривайки ту сплъстената от кръв коса, ту ухиленото лице; зад нея остава лепкава кървава диря, осеяна с перушинки, а устата продължава да дъвче мъхнатата запушалка.
Бибип, Мики! — крещи тя, докато обезумелият Майк отстъпва от нея, протегнал напред ръце с разперени длани. Бибип, бибип, бибип, да еба твойта мамица!
Изведнъж се раздава звучен пукот — като излитане на пластмасова тапа от бутилка евтино шампанско. Главата изчезва. (Истинска е, мисли си примрелият от ужас Майк; в тоя пукот поне нямаше нищо свръхестествено; това е звукът на въздуха, нахлуващ във внезапно опразнено пространство… истинска, Боже мой, истинска.) Ситни кървави пръски литват нагоре и поръсват пода. Обаче ще мине и без чистене; когато пристигне утре, Керъл няма да види нищо, та дори и да гази до кръста в балони докато отива към котлона, за да свари утринното кафе. Колко удобно. От гърлото на Майк излита треперлив смях.
Той поглежда нагоре — да, балоните са още тук. На сините пише: НЕГРИ В ДЕРИ — ЧИК-ЧИРИК. Оранжевите известяват: НЕУДАЧНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГУБЯТ, НО СТАНЛИ ЮРИС ВЗЕ ЕДНА ГЛАВА ПРЕДНИНА.
Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, е казала говорещата глава, няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш. И той се сеща за миньорските каски у дома. Права ли е главата? Изведнъж Майк си припомня как за пръв отиде в Пущинака след боя с камъни. Беше на 6 юли, два дни след участието му в празничния парад… два дни след като за пръв път бе видял самия Пениуайз Клоуна. Именно след онзи ден в Пущинака, след като изслуша техните истории и неохотно разказа своята, Майк се прибра у дома и попита татко си дали може да разгледа албума.
Защо бе отишъл в Пущинака именно на 6 юли? Дали знаеше, че ще ги намери там? Навярно знаеше — и не само, че ще са там, но и точно къде ще бъдат. Спомня си, че те разговаряха за строеж на някаква къщичка, ала още тогава му се стори, че са подхванали тази тема само защото има още нещо, за което не желаят да мислят.
Майк е вирнал глава към балоните, но не ги вижда. Мъчи се да си спомни как стана всичко през онзи горещ, много горещ ден. Изведнъж му се струва безкрайно важно да си спомни до най-малка подробност какво точно е станало и как се е чувствувал.
Защото тъкмо тогава се започна. До онзи ден другите бяха обмисляли как може да се убие То, но нямаха тласък, нямаха план. Когато дойде Майк, кръгът се затвори, колелото се търкулна. По-късно през онзи ден Бил, Ричи и Бен отидоха в библиотеката и се заеха със сериозни проучвания на идеята, която Бил бе подхвърлил преди ден, седмица или месец. И всичко започна да…
— Майк? — подвиква Ричи откъм каталожния отдел, където са се събрали всички. — Какво става, бе човек, умря ли?
Почти, мисли си Майк, оглеждайки балоните, кръвта, перата в хладилника. После отвръща:
— Май трябва да дойдете, момчета.
Чува шума на изместени столове и глухо мърморене; чува гласа на Ричи: „Божичко, сега пък какво?“, а с някакъв друг слух, слуха на паметта, чува как Ричи говори съвсем друго, и изведнъж си спомня онова, което е търсил; дори нещо повече — разбира защо споменът е тъй неуловим. Когато през онзи ден излезе на полянката сред най-дълбоките, най-мрачните и най-гъстите дебри на Пущинака, реакцията на другите беше… никаква. Нямаше изненада, нямаше въпроси как ги е намерил, всичко си беше съвсем нормално. Спомня си, че Бен дъвчеше шоколадова бисквита, Бевърли и Ричи пушеха цигари, Бил лежеше по гръб с ръце под главата и гледаше небето, а Еди и Стан оглеждаха недоверчиво няколко връвчици, очертаващи на земята квадрат със страна около метър и половина.
Нямаше изненада, нямаше въпроси, всичко си беше съвсем нормално. Сякаш без да знаят го бяха чакали да пристигне. И с другия слух, слуха на паметта, Майк чува Ричи да писка с тънкия Глас на Пиканини също като тази вечер: „Леле Божке, мис Клоуди, ей го“

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:42

2.
пак онуй черно дечурлиго! Леле-мале, кво ша става с тоя наш пусти Пущинак! Глей го туй мърляво дечурлиго, Шеф Бил!
Бил даже не ги погледна; продължаваше да се взира мечтателно в тлъстите летни облаци, плаващи из небето. Тъкмо обсъждаше най-внимателно един извънредно важен въпрос. Ала Ричи не се обиди от липсата на внимание и продължи невъзмутимо:
— Кат га гледам туй мърляво дечурлиго и ми призлява, та май ша ми трябва още едно ментов сироп! Ша си го пивам на верандата, дека е по-хладничко…
— Бибип, Ричи — измуча Бен с пълна уста и Бевърли се разсмя.
— Здрасти — неуверено каза Майк. Сърцето му биеше малко ускорено, но той бе решил твърдо да стори каквото се полага. Дължеше им благодарност, а татко му казваше, че човек винаги трябва да си плаща дълговете — и то час по-скоро, преди да се натрупат лихви.
Стан се огледа.
— Здрасти — отвърна той и пак се приведе над канапения квадрат сред поляната. — Бен, сигурен ли си, че ще стане?
— Ще стане — каза Бен. — Здрасти, Майк.
— Искаш ли цигара? — запита Бевърли. — Имам още две.
— Не, благодаря. — Майк си пое дъх и бавно изрече: — Искам още веднъж да благодаря на всички ви задето ми помогнахте. Ония момчета се канеха да ме смажат от бой. Съжалявам, че и вие пострадахте.
Бил нехайно махна с ръка.
— Нъ-нъ-нищо по-о-одобно. Т-те и без т-туй ни го-ххо-онят цяла г-година. — Той седна и се втренчи в Майк с внезапен интерес. — М-може ли да те пи-и-итам н-нещо?
— Дадено — рече Майк и несръчно седна на тревата. Вече неведнъж бе чувал подобни увертюри. Сега Денброу щеше да го попита какво е да си негър.
Но вместо това Бил каза:
— Н-нали помниш к-как Лъ-лъ-ларсен хвана о-о-оная т-топка на с-световното първенство преди две го-о-одини. К-как мислиш, къ-ххъ-смет ли беше?
Ричи смукна дълбоко дима и се закашля. Бевърли добродушно го халоса по гърба.
— Още си новак, Ричи, ще свикнеш.
— Мисля, че ще се срути, Бен — боязливо каза Еди, оглеждайки заградения квадрат. — Не ми се ще да ида в гроба млад и зелен.
— Няма да идеш в гроба — успокои го Бен. — А пък ако стане нещо, дръж здраво инхалатора и дишай докато дойдат да ни изровят.
Кой знае защо, тия думи невероятно развеселиха Стан. Той се подпря на лакти, отметна лице към небето и спря да се смее чак когато Еди го ритна по пищяла.
— Късмет — каза най-сетне Майк. — Мисля, че с високите топки е повече късмет, отколкото майсторлък.
— И аз т-тъй ми-и-исля — кимна Бил.
Майк зачака следващия въпрос, но Бил изглеждаше напълно доволен от отговора. Той отново се излегна с ръце под главата и продължи да изследва отминаващите облаци.
— Какво сте намислили, момчета? — запита Майк, оглеждайки опънатите канапчета.
— А, това е поредната гениална идея на Камарата — обясни Ричи. — Миналия път наводни Пущинака и беше страшно гот, ама тоя път вече е върха. Обявяваме Месец на собственоръчно изкопаните къщички. А пък другия месец…
— Н-не се за-хха-акачай с Бъ-бъ-бен — скастри го Бил, без да откъсва поглед от небето. — Ще ста-а-ане.
— Божичко, Бил, аз само на майтап.
— П-понякога пре-е-екаляваш с мъ-мъ-майтапите, Р-ричи.
Ричи безмълвно прие упрека.
— Нищо не разбирам — каза Майк.
— Ами то е съвсем просто — каза Бен. — Момчетата искаха да си построим къщичка на дърво и наистина можем да го направим, обаче хората имат лошия навик да си трошат кокалите, като падат отвисоко…
— Таласъмчо… Таласъмчо… дай ми кокалче назаем… — рече Стан и пак се разсмя, а другите го гледаха озадачено. Не беше особено надарен с чувство за хумор и когато опиташе да се пошегува, излизаше нещо съвсем шашаво.
— Ти започва да откачасва, сеньоррр — заяви Ричи. — Аз мисли, че туй става щото било голяма жега и те полазили хлебарачките.
— Както и да е — продължи Бен, — смятаме да изкопаем тоя квадрат метър и половина на метър и половина, дето съм го очертал. Сигурно няма да стигнем много дълбоко. Подпочвените води са доста близо до повърхността. После ще укрепим стените, за да не се срутят.
При тия думи Бен многозначително погледна Еди, но това явно не разсея страховете му.
— А после? — заинтересува се Майк.
— Ще сложим таван.
— Ъ?
— Ще покрием ямата с дъски. Можем да сложим люк или нещо подобно, даже можем да си направим прозорци, ако искаме…
— Трябват ни пъ-пъ-панти — обади се Бил, без да откъсва поглед от облаците.
— Можем да купим от магазина на Рейнолдс — каза Бен.
— Н-нали имате джо-ххо-обни п-пари.
— Аз имам пет долара — съобщи Бевърли. — Тия дни наглеждах децата на съседката.
Ричи незабавно пролази на четири крака към нея.
— Обичам те, Беви — провикна се той, като я гледаше с кучешка преданост. — Искаш ли да се омъжиш за мен? Ще живеем в бунгало с чамова ламперия…
— В какво? — запита тя.
Бен ги следеше с поглед и по лицето му се изписваше странна смес от тревога, веселие и размисъл.
— Чангало с лумова бамперия — поясни Ричи. — Пет долара ни стигат, скъпа, нали ще сме само тримата с детенцето…
Бевърли се разсмя, изчерви се и отстъпи настрани.
— Ще п-поделим ра-а-азходите — каза Бил. — Нали затова сме клуб.
— След като покрием ямата с дъски — продължи Бен, — ще ги намажем с онова специално лепило — нарича се С-200 — и ще върнем чимовете на място. Ще посипем и борови иглички. Можем да си седим долу, а някой — например Хенри Бауърс — да мине право над главите ни, без изобщо да разбере, че сме там.
— Сам ли го измисли? — възкликна Майк. — Леле, ти си голяма работа!
Бен се усмихна. Сега бе негов ред да се изчерви.
Изведнъж Бил се надигна и погледна Майк.
— И-и-искаш ли да п-помогнеш?
— Ами… да — каза Майк. — Сигурно ще е весело.
Другите се спогледаха — Майк не само видя, но и усети този поглед. Сега сме седмина, помисли той и потрепера, без сам да знае защо.
— Кога ще започнете?
— Съ-съ-скоро — каза Бил и Майк разбра — разбра — че не става дума само за подземната къщичка. Бен също разбра. Както и Ричи, Бевърли и Еди. Стан вече не се усмихваше. — За-а-почваме пъ-пъ-проекта с-съвсем ско-ххо-оро.
Сетне настана тишина и Майк изведнъж усети две неща — че те искат да кажат нещо, да споделят нещо с него… и че не е съвсем сигурен дали иска да го чуе. Бен драскаше безцелно с клечица из праха и провисналата коса закриваше лицето му. Ричи хапеше изгризаните си нокти. Само Бил гледаше право в лицето на Майк.
— Станало ли е нещо — тревожно запита Майк.
Бил изрече съвсем бавно:
— Н-ние сме клу-хху-уб. Ако и-и-искаш, м-можеш да влезеш в клуба, о-о-обаче ще трябва да п-пазиш та-а-айните.
— Например тая за къщичката? — запита Майк още по-тревожно. — Ами то се разбира от…
— Имаме и друга тайна, момче — каза Ричи, все тъй без да го поглежда. — Шеф Бил смята, че това лято ще имаме много по-важна задача от разните му там къщички.
— И е прав — добави Бен.
Внезапно се раздаде свистене и хлипане. Майк подскочи. Но това беше само инхалаторът на Еди. Дребното момченце погледна извинително Майк, вдигна рамене и кимна.
— Добре де — каза най-сетне Майк, — не ме карайте да чакам. Разправяйте.
Бил оглеждаше другите.
— Н-някой да не г-го иска в клу-у-уба?
Отново настана мълчание, но този път Бил търпеливо изчака. Накрая Бевърли въздъхна и вдигна очи към Майк.
— Убитите деца — каза тя. — Знаем кой ги убива. Не е човек.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:43

3.
Разказаха му един по един: за клоуна върху леда, за прокажения под верандата, за кръвта и гласовете от мивката, за мъртвите момчета във Водонапорната кула. Ричи разправи какво се бе случило, когато двамата с Бил се върнаха на Нийбълт стрийт, а накрая Бил разказа за оживялата училищна снимка и за фотографията, в която бе пъхнал пръсти. Завърши с това, че чудовището е убило брат му Джорджи и че Клубът на Неудачниците си е поставил за цел да го унищожи… каквото и да представлява.
Вечерта, докато се прибираше към къщи, Майк щеше да си помисли, че би трябвало да ги изслуша с недоверие, прерастващо в ужас, а сетне да си плюе на петите и да хукне без да се обръща, твърдо убеден, че тия бели дечурлига не обичат негрите и си правят жесток майтап с него, или пък че е попаднал сред шестима съвсем откачени, които са прихванали лудостта един от друг, както става в училище през грипните сезони.
Но Майк не избяга, защото въпреки ужаса усещаше някакво странно облекчение. А заедно с него идваше още нещо, по-простичко и първично — чувството, че си е у дома. Сега сме седмина, отново помисли той, когато Бил привърши разказа си.
Отвори уста, без сам да знае какво ще каже.
— Аз видях клоуна — излетя от устата му.
— Какво? — запитаха едновременно Ричи и Стан, а Бевърли врътна глава толкова рязко, че дългата й коса прехвръкна от лявото рамо на дясното.
— Видях го на Четвърти — бавно продължи Майк, обърнат към Бил. Острият, съсредоточен поглед на Бил се впиваше в очите му, заповядваше да продължи. — Да, на Четвърти юли…
Той млъкна за миг и си помисли: Но го познах. Познах го, защото не го виждах за пръв път. И не за пръв път виждах нещо… нещо нередно.
После си припомни птицата — за пръв път от май месец насам си позволяваше истински да мисли за нея (ако не се броят кошмарите). По онова време се боеше, че полудява. Сега знаеше, че не е така и усещаше облекчение… ала с облекчението идваше и страхът. Той облиза устни.
— Продължавай — нетърпеливо го подкани Бев. — По-бързо.
— Ами, аз бях на парада. И…
— Видях те — обади се Еди. — Свиреше на саксофон.
— Всъщност беше тромбон — уточни Майк. — Свиря в оркестъра на Църковното училище. Както и да е, тогава видях клоуна. Стоеше на тройното кръстовище в центъра и раздаваше балони на децата. Изглеждаше точно както разправят Бен и Бил. Сребрист костюм, оранжеви копчета, бяло лице и широка червена усмивка. Не знам дали беше червило или грим, обаче ми приличаше на кръв.
Сега другите кимаха развълнувано, но Бил само продължаваше да се вглежда в лицето на Майк.
— О-о-оранжеви к-кичури? — запита той и неволно разпери пръсти край ушите си.
Майк кимна.
— Като го видях така… стана ми страшно. Докато гледах, той се завъртя и ми махна с ръка, сякаш усещаше мислите ми, или чувствата, наречете го както щете. И това… май ме уплаши още повече. Тогава не знаех защо, обаче за една-две секунди толкова се стреснах, че спрях да свиря на тромбона. Устата ми пресъхна и имах чувството…
Той се озърна към Бевърли. Толкова ясно си спомняше как слънцето изведнъж избухна в непоносими, ослепителни блясъци по лъскавата мед на тромбона и хромираните части на колите, как музиката стана прекалено гръмка, а небето прекалено синьо. Клоунът вдигна ръка в бяла ръкавица (с другата стискаше връвчиците на грозд балони) и бавно я размаха, а кървавата му усмивка беше прекалено широка и алена като обърнат наопаки писък на ужас. Спомняше си как по тестисите му полазиха тръпки, как вътрешностите му изведнъж пламнаха и се разпуснаха, сякаш само след миг щеше да напълни гащите с гореща рядка струя. Но не можеше да го каже пред Бевърли. Такива неща не се говорят пред момиче — дори пред мъжко момиче, което не обръща внимание на думички като „копеле“ и „майната му“.
— … стана ми страшно — довърши той.
Усещаше, че думата е прекалено слаба, но не знаеше как да разкаже останалото. Ала всички кимаха с разбиране и в душата му се надигна вълна на неописуемо облекчение. Погледът на онзи клоун, широката червена усмивка, бавното полюшване на бялата ръкавица… това беше някак по-страшно, отколкото да го преследва цялата банда на Хенри Бауърс. Много по-страшно.
— После отминахме — продължи Майк. — Изкачихме се по Горната миля. И там отново го видях да раздава балони на децата. Само че повечето не ги искаха. Някои дребосъци плачеха. Нямах представа как е стигнал дотам толкова бързо. Помислих си, че трябва да са двама, нали разбирате, с еднакви костюми. Екип. Но после клоунът пак ми махна с ръка и аз разбрах, че е той. Същият човек.
— Не е човек — каза Ричи и Бевърли потрепера. Бил я прегърна за миг и тя го изгледа с благодарност.
— Махна с ръка… и после ми намигна. Като че си имахме тайна. Или като… може би като да усещаше, че съм го познал.
Бил отдръпна ръка от рамото на Бевърли.
— П-по-по-хоо-знал си го?
— Мисля, че да — потвърди Майк. — Ще трябва да проверя нещо, преди да кажа със сигурност. Татко има снимки… Събира ги… Слушайте, момчета, вие нали често играете тук?
— Естествено — каза Бен. — Затова си строим къщичка.
Майк кимна.
— Ще проверя дали съм прав. Ако е тъй, мога да донеса снимките.
— Ста-а-ари с-снимки ли?
— Да.
— Има ли о-о-още н-нещо? — запита Бил.
Майк отвори уста и пак я затвори. Огледа ги неуверено, после каза:
— Ще ме сметнете за луд. Или за лъжец.
— Т-ти ми-ми-мислиш ли ни з-за лу-хху-уди?
Майк поклати глава.
— Ха на бас — каза Еди. — Доста работи не са ми наред, обаче нямам бръмбари в куфалницата. Поне тъй мисля.
— Не — каза Майк. — Не ви смятам за луди.
— Е, т-тогава и н-ние няма да те с-с-сметнем за лъ-лъ-лъ… за шантав — увери го Бил.
Майк пак ги огледа един по един, изкашля се и каза:
— Видях една птица. Преди два-три месеца. Птица.
Стан Юрис го погледна с интерес.
— Каква птица?
Този път Майк отговори много по неохотно:
— Беше нещо като врабче, ама малко приличаше и на червеношийка. Имаше оранжеви гърди.
— И какво толкова? — запита Бен. — В Дери има сума ти птици.
Но го обземаше тревога и като погледна Стан, Бен разбра, че той си спомня какво бе срещнал във Водонапорната кула и как по някакъв незнаен начин се бе спасил, крещейки имената на птици. Ала само след миг тая мисъл отлетя, защото Майк продължаваше разказа си.
— Беше по-голяма от камион — каза той.
Огледа изумените, стреснати лица на слушателите. Очакваше смях, но всички мълчаха. Стан се бе втрещил като ударен с тухла. Лицето му беше толкова бледо, че напомняше цвета на сумрачен ноемврийски ден.
— Истина е, кълна се — каза Майк. — Беше гигантска птица, като ония праисторически чудовища от филмите на ужаса.
— Да, като в „Гигантският нокът“ — обади се Ричи. Спомни си, че оная птица му изглеждаше доста фалшива, но когато взе да опустошава Ню Йорк, той толкова се развълнува, че си разсипа пуканките от балкона на „Аладин“. Ако филмът не беше привършил, Фокси Фоксуърт сигурно щеше да го изхвърли от салона. Е, всяко зло за добро, както обичаше да казва Шеф Бил.
— Само че не изглеждаше праисторическа — каза Майк. — И не приличаше на онуй чудовище, дето го разправят в разните приказки, гръцки ли бяха, римски ли…
— П-птицата Р-р-рух? — подсказа Бил.
— Да, май така й викаха. Не беше и като нея. Просто изглеждаше нещо средно между врабче и червеношийка. — Майк се изсмя смутено. — Двете най-често срещани птици.
— К-к-къде… — започна Бил.
— Разкажи ни — простичко изрече Бевърли.
Майк помълча за момент, колкото да подреди мислите си, после започна да разказва. И докато говореше, докато гледаше как лицата им се изпълват с тревога и страх, но без следа от недоверие и присмех, той усети, че от душата му се отронва неописуем товар. Също като Бен с мумията, Еди с прокажения или Стан с удавените момчета, той бе видял нещо, което би подлудило някой възрастен — не само заради ужаса, но и заради зашеметяващата сила на чудовищната нереалност, която не може да бъде обяснена. Или пък възрастният, лишен от разумно обяснение, просто не би обърнал внимание на събитието. Майк бе чел, че лицето на пророк Илия почерняло от светлината на Божията слава; но в Библията пишеше, че по онова време Илия бил вече стар и това навярно имаше значение. А не се ли разказваше и за един друг библейски герой, почти хлапак, който направо се преборил с ангела?
Беше видял ужаса и след това бе продължил да живее; бе вградил спомена в мирогледа си. Все още беше млад и имаше безкрайно широки представи за света. Но въпреки всичко споменът за онзи ден се зъбеше в най-мрачните кътчета на душата му и го караше насън да бяга отново и отново от чудовищната птица, която хвърля над него огромната си сянка. Едни от тези кошмари оставаха в паметта му, други сякаш изчезваха, но всъщност всички си бяха тук — мрачни сенки, надарени със свой собствен живот.
Колко малко бе забравил и колко непосилни тревоги бе изпитал (докато крачеше през баналното ежедневие: да помага във фермата, да ходи на училище, да кара велосипед, да тича до магазина, да сяда вечер пред телевизора, чакайки „Американски подиум“ с новите негърски състави) — навярно всичко това можеше да се измери само с облекчението, което изпита от възможността да сподели страховете си. В хода на разказа той бавно осъзна, че за пръв път е позволил на спомена да изплува изцяло. За пръв път от онова ранно утро край Канала, когато бе видял странните бразди… и кръвта.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:43

4.
Майк им разказа как бе срещнал птицата в старата стоманолеярна и как се бе спасил в падналия комин. По-късно същия ден трима от Неудачниците — Бен, Ричи и Бил — тръгнаха към Общинската библиотека. Бен и Ричи се озъртаха непрестанно, очаквайки всеки миг отнякъде да изникне бандата на Хенри Бауърс, но Бил само се взираше замислено в тротоара. Около час след като им разказа за клоуна, Майк заяви, че баща му го чакал да се прибере към четири, щели да берат грах. Бевърли каза, че трябвало да отскочи до магазините и после да сготви вечеря за татко си. Еди и Стан също имаха работа. Но преди да се разделят, те направиха първата копка на онова, което щеше да стане — ако Бен не грешеше — тяхна подземна къщичка. За Бил (а навярно и за всички останали) първата копка носеше дълбок символичен смисъл. Бяха започнали. Каквото и да се очакваше от тях като група, като цяло, бяха го започнали.
Бен го попита дали вярва на Майк. Тъкмо отминаваха сградата на Общинския съвет и отпред се издигаше библиотеката — дълго каменно здание сред уютната сянка на вековни брястове, все още незасегнати от пагубната болест, която след години щеше да ги унищожи.
— Да — отвърна Бил. — М-мисля, че казва и-ххи-истината. Б-безумна, но истина. Ами ти, Ръ-ръ-ричи?
Ричи кимна.
— Тъй е. Не искам да вярвам, нали ме разбираш, обаче май няма накъде. Помните ли какво рече за езика на птицата?
Бил и Бен кимнаха. Покрит с оранжеви топчета.
— Там е цялата работа — каза Ричи. — Като в комиксите. Като Лекс Лутър, Джокера или някой друг злодей. Винаги си оставя белега.
Бил кимна замислено. Наистина беше като злодей от комиксите. Дали защото го виждаха така? Защото мислеха така? Да, навярно. Детски работи, но тази твар сякаш се хранеше тъкмо с това — с детски работи.
Пресякоха улицата и тръгнаха по тротоара пред библиотеката.
— Пи-и-итах Стъ-стъ-стан дали е чу-чу-чувал за п-подобна птица — каза Бил. — Н-не за-хха-дължително чак т-т-толкова го-о-ляма, п-п-просто…
— Истинска? — подсказа Ричи.
Бил кимна.
— Т-той ръ-ръ-рече, че м-може да има в Ю-хху-ужна Америка или А-а-африка, обаче н-н-не и ту-ту-тука.
— Значи не вярва? — запита Бен.
— Въ-въ-вярва — поклати глава Бил. И после разказа какво бе подхвърлил Стан, докато двамата отиваха да му приберат колелото. Според Стан никой не би могъл да види оная птица преди разказа на Майк. Всичко друго — да, само не и птицата, защото тя била личното чудовище на Майк Хенлън. Но сега… е, сега птицата ставала собственост на целия Клуб, нали така? Всеки от тях можел да я види. Не непременно същата — за Бил, например, можела да е като гарван, за Ричи като ястреб, за Бевърли като златен орел и кой знае още какво — но сега То можело да бъде птица за всички тях. Бил бе отвърнал, че ако е вярно, значи сега всички могат да видят прокажения, мумията, и евентуално мъртвите момчета.
„А това означава, че ако ще правим нещо, трябва да побързаме — бе добавил Стан. — То знае…“
„Кха-а-кво? — тревожно бе запитал Бил. — Вси-ххи-ичко, к-което знаем ли?“
„Ако беше така, отдавна да ни е видяло сметката, мой човек — бе отвърнал Стан. — Обаче То знае, че ние знаем за него, бас държа. Мисля, че То ще опита да ни убие. Още ли държиш на онова, за което говорихме вчера?“
„Да.“
„Жалко, че не мога да дойда.“
„Бъ-бъ-бен и Ри-и-ичи ще д-дойдат. Бен е много у-хху-умен, а и Р-р-ричи съ-съ-също, к-когато не се б-бъзика.“
Докато наближаваха входа на библиотеката, Ричи запита Бил какво точно смята да прави. Бил им разказа бавно, за да не заеква прекалено. Идеята му се въртеше из главата от две седмици насам, ала се бе прояснила едва след разказа на Майк.
Какво правиш, ако искаш да се отървеш от птица?
Лесна работа — грабваш пушката и я пращаш по дяволите.
Какво правиш, ако искаш да се отървеш от чудовище?
Лесна работа (според филмите) — теглиш му един сребърен куршум и го пращаш по дяволите.
Бен и Ричи го изслушаха почтително. После Ричи запита:
— Как смяташ да намериш сребърен куршум, Шеф Бил? По каталог ли ще го поръчаш?
— Мно-ххо-ого с-с-смешно. Ще т-т-трябва да с-си го на-а-правим.
— Как?
— Сигурно точно затова отиваме в библиотеката — каза Бен. — Там ще открием.
Ричи кимна и си намести очилата. Бил забеляза, че зад дебелите стъкла очите му са умни, замислени… и пълни със съмнение. Съмнението не го разтревожи, той самият не беше чак толкова уверен. Засега му стигаше, че в очите на Ричи нямаше и следа от подигравка.
— За татковия си Валтер ли мислиш? — запита Ричи. — Онзи, дето го носихме на Нийбълт стрийт.
— Да — каза Бил.
— Дори и да можем да отлеем сребърни куршуми, откъде ще намерим сребро?
— Това е моя грижа — тихо каза Бен.
— Ами… добре — съгласи се Ричи. — Оставяме тоя въпрос на Камарата. И после какво? Пак на Нийбълт стрийт ли?
Бил кимна.
— П-пак на Ни-ни-нийбълт стрийт. И ще му пъ-пъ-пръснем скапаната т-т-тиква.
Тримата постояха, впили сериозни погледи един в друг, сетне влязоха в библиотеката.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:44

5.
— Брех, да го вземат мътните, пак довтаса черният момчурляк! — провикна се Ричи с Гласа на Ирландското ченге.
Беше отминала една седмица; наближаваше средата на юли и работата по къщичката отиваше към края си.
— Добро ти утро, мистър О’Хенлън, сър! Убав, ама убав ден се задава, цял ден картофи да садиш, дето викаше старата ми майчица…
— Доколкото знам, „добро утро“ се казва до пладне, Ричи — уточни изникналият от ямата Бен, — а пък вече е два следобед.
Двамата с Ричи укрепваха дъски по стените на изкопа. Горещият ден и тежката работа бяха заставили Бен да свали анцуга. Подгизналата от пот тениска лепнеше по гърдите и корема му. Сякаш не даваше пет пари за външния си вид, но Майк беше сигурен, че само да се зададе Бевърли, Бен тутакси ще нахлузи раздърпания анцуг.
— Не ставай буквоядец, почваш да приличаш на Стан Мъжагата — заяви Ричи. Преди пет минути бе напуснал изкопа, твърдейки, че е време да палнат по цигара.
„Мислех, че нямаш цигари“ — бе казал Бен.
„Нямам — бе отвърнал Ричи, — но въпросът е принципен.“
Майк носеше под мишница албума на баща си.
— Къде са другите? — запита той.
Беше оставил колелото си под моста при Силвър и знаеше, че Бил трябва да е нейде наоколо.
— Бил и Еди отскочиха преди половин час до бунището да реквизират още дъски — обясни Ричи. — Стани и Бев са в магазина на Рейнолдс за панти. Не знам какво крои Камарата, ама сам виждаш, че има долни замисли — ха-ха, долни замисли, чаткаш ли? — и току-виж оплескал работата. Трябва някой да го наглежда, разбираш. Между другото, ако още искаш да влезеш в клуба, дължиш ни двайсет и три цента. За пантите.
Майк прехвърли албума под лявата мишница и бръкна в джоба си. Внимателно отброи исканата сума (оставяйки в личната си хазна богатството от пет цента) и подаде парите на Ричи. После пристъпи към ямата и надникна.
Само че отвътре вече не приличаше на яма. Стените бяха грижливо изравнени и укрепени с дъски. Отначало разнокалибрените дъски не си пасваха, но Бен, Бил и Стан бяха хвърлили много труд, за да ги изравнят с инструменти от работилницата на Дзак Денброу (при което Бил педантично държеше инструментите да се връщат всяка вечер и точно в същото състояние, в което са взети). Бен и Бевърли бяха ги укрепили с напречни летви. Еди все още се стряскаше малко от ямата, но това си му беше в кръвта. Отстрани бяха подредени грижливо квадратните чимове, които по-късно щяха да заемат място върху капака.
— Вие май си разбирате от работата — каза Майк.
— Естествено — кимна Бен и посочи албума. — Какво носиш?
— Татковия албум за Дери. Той събира стари снимки и изрезки за града. Това му е хоби. Преди два дни го прегледах… нали ви бях казал, че клоунът ми се струва познат отнякъде. И наистина съм го виждал. Тук, в албума. Затова го донесох. — Срамуваше се да признае, че не бе посмял да поиска разрешение от татко си. Тъй като се боеше, че подобна молба може да предизвика неудобни въпроси, той отмъкна албума като крадец, докато баща му садеше картофи на западната нива, а майка му простираше пране в задния двор. — Мислех си, че и вие трябва да хвърлите едно око.
— Добре де, дай да видим — каза Ричи.
— Нека най-напред да се съберем всички. Така ще е по-добре.
— Окей. — Честно казано, Ричи не гореше от нетърпение да гледа стари снимки от Дери. Случката в стаята на Джорджи го бе отвратила от всякакъв род албуми. — Ще ни помогнеш ли да довършим укрепването?
— Дадено.
Майк внимателно остави албума на татко си по-далече от ямата, за да не го изцапат с пръст, после взе лопатата на Бен.
— Копай тук — посочи Бен. — Като стигнеш на педя и половина, слагам вътре дъската и я притискам към стената, а ти връщаш пръстта обратно.
— Мъдър план, мой човек — одобри Ричи и провеси крака през ръба на изкопа.
— Ами ти защо не работиш? — запита Майк.
— Много съм болен, мой човек — радостно извести Ричи. — Имам кокали в краката.
— Как вървят проучванията, дето ги правите с Бил?
Майк смъкна ризата си и почна да копае. Беше горещ ден, жегата тегнеше дори и в Пущинака. Из храсталака щурците жужаха като часовници, които лениво отмерват хода на лятото.
— Е… вървят горе-долу — отвърна Ричи и стрелна поглед към Бен, сякаш искаше да го предупреди за нещо. — Тъй ми се струва.
— Защо не пуснеш радиото, Ричи? — запита Бен.
Той сложи една дъска в изкопаната от Майк дупка и я притисна към стената. Както винаги, транзисторът висеше под най-дебелия клон на съседния храст.
— Батериите се скапаха — каза Ричи. — Ако не си забравил, свихте ми последните двайсет и пет цента за някакви си панти. Жестоко, Камара, много жестоко. Пък и тук долу се хваща само една станция, дето все пуска шкембест рок.
— Ъ? — надигна глава Майк.
— Камарата мисли, че Томи Сандс и Пат Бун пеят рокендрол — обясни Ричи. — Какво да го правиш, завалията, хабер си няма от тия работи. Елвис пее рокендрол. Ърни Доу пее рокендрол. Карл Пъркинс пее рокендрол. Боби Дарин. Бъди Холи. „О-оу Пеги… моя Пеги Сю-у-у-у…“
— Моля те, Ричи! — възкликна Бен.
— Освен това — добави Майк, като се подпря на лопатата, — рокендрол пеят Фетс Домино, Чък Бери, Литъл Ричард, Шеп и „Лаймлайтс“, Лавърн Бейкър, Франки Лаймън и „Тинейджърс“, Ханк Болард и „Миднайтърс“, „Костърс“, „Айсли брадърс“, „Крестс“, „Кордс“, Стик Макгий…
Двамата го зяпнаха толкова изумено, че Майк се разсмя.
— Подир Литъл Ричард изтървах нишката — каза Ричи.
Той обичаше Литъл Ричард, но в тайната му класация през това лято на първо място стоеше Джери Ли Луис. Наскоро майка му бе влязла в хола тъкмо когато по телевизията вървеше „Американски подиум“. Джери Ли се беше метнал върху пианото и свиреше с главата надолу, а дългите кичури коса провисваха пред лицето му. Пееше „Поверително от гимназията“. За момент Ричи помисли, че майка му ще припадне. Не припадна, но бе толкова потресена, че на вечеря предложи да пратят Ричи за цяло лято в някой от ония военизирани младежки лагери.
Ричи тръсна коса пред очите си и запя:
— Ела в школото, бейби, там всички котки друсат рок…
Бен сграбчи огромния си търбух, люшна се из ямата и се престори, че драйфа. Майк демонстративно си запуши носа, но се смееше до сълзи.
— Какво има? — запита Ричи. — Сериозно, какво ви става бе, момчета? Тоя път беше добре! Честна дума, наистина беше добре!
— Леле, братко — едва изпъшка през смях Майк. — Безценно беше. Честна дума, безценно.
— Негрите нямат вкус — заяви Ричи. — Мисля, че и в Библията го пишеше.
— Олеле мамо! — превиваше се от смях Майк.
Когато Ричи запита с искрено недоумение какво означава това, Майк тежко рухна долу, стисна се за корема и с буен кикот се запремята насам-натам.
— Сигурно мислиш, че ти завиждам — каза Ричи. — Сигурно мислиш, че искам да съм негър.
Тук вече Бен не издържа и грохна до Майк. Цялото му тяло се тресеше от смях. Очите му бяха готови да изхвръкнат.
— Стига, Ричи — изпъшка той. — Ще се надрискам. Ще у-у-умра, ако не с-спреш…
— Не искам да съм негър — отсече Ричи. — Хич не ми трябва да живея в Бостън, да ходя с розови панталони и да купувам пица на резени. Искам да съм евреин като Стан. Искам да си имам заложна къща и да продавам на хората автоматични ножове, пластмасови фъшкии и вехти китари.
Бен и Майк вече пищяха от смях. Звуците се носеха над зелените гъсталаци на дълбоката низина със странното име Пущинака и ехото караше птиците да излитат, а катеричките да застиват изплашено по клоните. Смехът беше млад, пронизителен, буен, жизнен, искрен, свободен. Почти всяко живо същество, до което достигаше, реагира по своему, ала съществото, което се изсипа от една широка бетонна тръба над горното течение на Кендъскиг, не беше живо. Вчера следобед бе налетяла внезапна гръмотевична буря (къщичката не бе пострадала — откакто започнаха изкопните работи, Бен всяка вечер грижливо покриваше ямата с парцаливо парче насмолен брезент, което Еди бе отмъкнал иззад „Барачката на Уоли“; ужасно миришеше на боя, но вършеше работа) и из дренажите под Дери два-три часа бяха бушували мътни потоци. Именно този порой изхвърли под слънчевите лъчи ужасяващия товар — за радост на пълчищата лакоми мухи.
Това бе трупът на едно деветгодишно момче на име Джими Кълъм. От лицето му бе останал само носът. Всичко друго представляваше безформена, накълцана каша. Одраното кърваво месо беше осеяно с дълбоки черни дупки, които навярно само Стан Юрис би разпознал — следи от човка. От грамадна човка.
Тънки струйки вода пробягваха по калните памучни панталонки на Джими Кълъм. Белите му ръце се люшкаха из потока като мъртви риби. Те също бяха изкълвани, но не чак толкова. Пъстрата му риза се издуваше и спадаше, пак се издуваше и пак спадаше като някакъв ужасен мехур.
Натоварени с дъски, които бяха отмъкнали от бунището, Бил и Еди пресякоха Кендъскиг по камъните само на четиридесет метра от трупа. Чуха смеха на Ричи, Бен и Майк, неволно се усмихнаха и изтичаха покрай скритите останки на Джими Кълъм, за да разберат каква е тая веселба.

HellGirl Нед 27 Сеп 2009, 05:44

6.
Смехът все още не бе заглъхнал, когато на полянката изникнаха Бил и Еди, задъхани и потни под тежкия товар. Даже лицето на Еди — обикновено бяло като сирене — беше поруменяло. Двамата изсипаха новите дъски при почти изчерпаните резерви. Бен се измъкна от ямата да огледа материала.
— Бива си ги! — възкликна той. — Еха! Страхотно!
Бил се просна на земята.
— Сега м-може ли да п-предам Богу ду-у-ух, или д-да по-о-очакам м-малко?
— Почакай малко — разсеяно каза Бен.
Той също си беше донесъл инструменти и сега грижливо проверяваше всяка дъска — тук изтръгваше някой гвоздей, там развиваше стар винт. Отхвърли една, защото се оказа сцепена. Друга издаваше при почукване глух, неясен звук и Бен също я метна настрани. Седнал на купчинка пръст, Еди го наблюдаваше внимателно. Измъкна инхалатора от задния си джоб и налапа пръскалката, докато Бен вадеше с теслата още един ръждив пирон. Пиронът изскърца недоволно като настъпена гадинка.
— Ако се одраскаш на ръждив пирон, можеш да хванеш тетанус — съобщи Еди.
— Тъй ли? — обади се Ричи. — Какво е това цепеност? Звучи ми като женска болест.
— Тиквеник — заяви Еди. — Не е цепеност, а тетанус и означава схваната челюст. Има едни специални микроби, дето живеят в ръждата, разбираш ли, и ако се одраскаш, могат да проникнат в теб и… ъъъ… да ти преебат нервите.
Еди съвсем се изчерви и пак налапа инхалатора.
— Схваната челюст, Божичко — впечатли се Ричи. — Май не е на добро.
— И още как! Първо челюстите ти се стягат толкова, че даже не можеш да ядеш. Трябва да ти пробият дупка в бузата и да те хранят през тръбичка.
— Олеле, братко — рече Майк и подаде глава от изкопа. Разширените очи изглеждаха невероятно бели сред кафявото му лице. — Сигурно ли е?
— Мама ми каза — отвърна Еди. — После ти се схваща гърлото и умираш от глад, щото не можеш да преглъщаш.
Ужасяващата картина бе посрещната с всеобщо мълчание.
— Няма лечение — подчерта Еди.
Мълчание.
— Затова — рязко добави Еди — винаги се пазя от ръждиви пирони и тем подобни гадости. Веднъж ми биха инжекция против тетанус, знаете ли как боли?
— Ами тогава защо ходиш с Бил на бунището за тия боклуци? — запита Ричи.
Бил надничаше в ямата. Еди се озърна към него и в погледа му имаше толкова обич и преклонение, че въпросът повече не се нуждаеше от отговор, но все пак той тихо изрече:
— Някои работи трябва да се вършат въпреки риска. Това е първото важно нещо, което узнах сам, без мама.
Отново настана тишина, но в нея вече нямаше тревога. После Бен продължи да вади пирони, а след малко и Майк излезе да му помага.
Лекият ветрец полюшваше транзистора, лишен от право на глас до следващия щедър жест на мистър Тозиър (или докато Ричи успееше да окоси нечия ливада). Бил си мислеше колко е странно — странно и някак съвършено — че са успели да се съберат всички тук в този летен ден. Някои от познатите му хлапета гостуваха при роднини. Други бяха заминали с родителите си за Дисниленд в Калифорния или за Кейп Код, а едно приятелче даже бе потеглило към някакво безкрайно далечно място със странното, ала и някак многозначително название Гестаад. Други деца се бяха пръснали по лагерите — благотворителни, скаутски, или дори ония прескъпи лагери, където се учиш да плуваш, да играеш голф и да казваш „Великолепно!“ вместо „Мамка ти!“, когато на тенискорта противникът те изненадва с убийствен сервис; имаше и деца, чиито родители просто ги бяха отвели НЯКЪДЕ. Бил не се учудваше. Познаваше някои деца, които искаха да избягат НЯКЪДЕ, защото се бояха от страшилището, бродещо из Дери през това дълго лято. Но подозираше, че изплашените родители са много повече. Хора, които смятаха да прекарат цялото лято в Дери, изведнъж решаваха да
(Гестаад? В Швеция ли беше? Аржентина? Испания?)
заминат НЯКЪДЕ. Това донякъде напомняше големия страх от детски паралич през 1956 година, когато четири деца се заразиха в общинския басейн „О’Брайън“. И тогава възрастните — за Бил тая дума се покриваше плътно с думата „родители“ — бяха решили, че НЯКЪДЕ ще е по-добре. По-безопасно. Всеки, който можеше да си го позволи, избяга от града. Бил разбираше това НЯКЪДЕ и можеше да мечтае над вълшебния звук на странното име Гестаад, ала и най-приказното вълшебство помръкваше пред блясъка на желанието; Гестаад беше НЯКЪДЕ; Дери беше желание.
И никой от нас не замина НЯКЪДЕ, помисли той, гледайки как Бен и Майк изскубват криви пирони от вехтите дъски, как Еди лениво се отправя към храстите да пусне една вода (трябва да го правиш при първа възможност, за да избягваш претоварването на мехура, бе казал веднъж Еди, обаче трябва и да се пазиш от отровния бръшлян, инак знаеш ли как ще ти се подуе пишката). Всички сме тук, в Дери. За нас няма роднини, няма лагер, няма пътуване, няма НЯКЪДЕ. Всички сме тук. Готови за проверка.
— Там имаше и една врата — съобщи Еди, закопчавайки ципа си в движение.
— Изтръска ли го, Едс? — обади се Ричи. — Дано да си го изтръскал, щото ако не си, може да хванеш рак. Мама ми каза.
По лицето на Еди се изписа изненада и лека тревога, преди да забележи, че Ричи се хили. Изпепели го (или поне се опита) с презрителния поглед на възрастен, който търпеливо слуша бебешки глупости, после продължи:
— Беше много голяма, та нямаше как да я донесем. Обаче Бил каза, че ако идем всички заедно, ще се справим.
— Естествено, никога не можеш съвсем да го изтръскаш — не мирясваше Ричи. — Знаеш ли какво ми каза един умен човек, Едс?
— Не — отвърна Еди — и не искам повече да ми викаш Едс, Ричи. Сериозно ти казвам. Чувал ли си някога да река: „Дай малко дъвка, Дик“? Е, щом аз не ти викам Дик, откъде накъде…
— Този умен човек ми каза следното: „Както да друсате, както да дращите, капката пак ще отиде във гащите“. Затова има толкоз много рак по света, обични ми Еди.
— По света има толкоз много рак, щото галфони като теб и Бевърли Марш пушат цигари — заяви Еди.
— Бевърли не е галфон — заканително се обади Бен. — Внимавай какви ги плещиш, Мръсна уста.
— Бибип, м-момчета — разсеяно се намеси Бил. — Като стана дума за Б-б-бевърли, тя е много си-ххи-илна. Ще ни п-п-помогне за вра-а-тата.
Бен се заинтересува какво представлява тази врата.
— Мъх-мъх-хагонова, м-мисля.
— Някой е изхвърлил махагонова врата? — смая се Бен, но в гласа му не звучеше съмнение.
— Хората изхвърлят всичко — каза Майк. — Бунище ли? Призлява ми като ида там. Честно ви казвам, направо ми призлява.
— Аха — кимна Бен. — Сума ти нещо е можело да се оправи без никакъв труд. А в Китай и Южна Америка сиромасите нищичко си нямат. Тъй казва моята майка.
— Ако искаш да знаеш, слънчево момче, и в Мейн е пълно със сиромаси — мрачно добави Ричи.
— К-к-какво е това? — посочи Бил към албума.
Майк му обясни и каза, че ще разгледат снимката на клоуна, когато Стан и Бевърли се върнат с пантите.
Бил и Ричи се спогледаха.
— Какво ви тревожи? — запита Майк. — Онуй, дето е станало в стаята на брат ти ли, Бил?
— А-аха — потвърди Бил и млъкна.
Редуваха се да работят в изкопа, докато Стан и Бевърли пристигнаха с две издути книжни торбички. Майк подхвана разказа, а Бен седна по турски и се зае да изрязва в две от дългите дъски прозорчета, които да се отварят и затварят на панти. Може би само Бил забелязваше колко бързо и сръчно се движат пръстите му; колко са изкусни и точни — като пръсти на хирург. Възхищаваха го.
— Татко казва, че някои снимки са отпреди сто години — обясняваше Майк, прегърнал албума в скута си. — Купува ги от вехтошарски магазини или когато някой рече да си разпродава вехториите от тавана. Понякога прави трампа с други колекционери. Има и стереоснимки — две съвсем еднакви на дълго картонче, обаче щом ги погледнеш през нещо като бинокъл, става една картинка, само че обемна. Като ония филми — „Восъчният дом“ или „Чудовището от Черната лагуна“.
— Защо са му притрябвали тия вехтории? — запита Бевърли. Беше с най-обикновени джинси, но върху долните десетина сантиметра от шевовете бе зашила ивици шарена басма и крачолите изглеждаха много весело — като униформа на някакъв смахнат моряк.
— Да — подкрепи я Еди. — В Дери винаги е било адски скучно.
— Ами… не знам точно, но мисля, че го прави, защото не е роден тук — смутено отвърна Майк. — Като че… де да знам… като че всичко му е ново и интересно, или например като да е влязъл в киното насред филма…
— Я-а-асна работа, всеки иска д-да види на-а-чалото — обади се Бил.
— Да — каза Майк. — В Дери историята направо се валя по улиците. И на мен ми харесва. Мисля, че една част е свързана с оная твар — с То, както го наричате.
Той погледна към Бил и Бил замислено кимна.
— След парада на Четвърти юли прегледах албума, защото знаех, че вече съм виждал някъде онзи клоун. Знаех си. И гледайте тук.
Той отвори албума, прелисти страниците и го подаде на Бен, който седеше отдясно.
— Н-н-не п-пипай съ-съ-страниците! — провикна се Бил и в гласа му звучеше такова напрежение, че всички трепнаха. Ричи забеляза, че той е свил на юмрук ръката, която бе пострадала от албума на Джордж. Юмрук, готов да защитава.
— Бил е прав — намеси се Ричи. Покорният, съвършено нетипичен за него глас им подействува още по-убедително. — Внимавайте. Вярно казваше Стан. Щом ние го видяхме, значи вече и вие можете да го видите.
— Да го усетите — зловещо уточни Бил.
Албумът тръгна от ръка на ръка и всички го държаха боязливо, за ръбовете, сякаш беше стар динамитен заряд, по който избиват перлени капки нитроглицерин.
Когато албумът се върна обратно, Майк отвори на една от първите страници.
— Татко казва, че няма начин да се датира точно, но тази трябва да е от първата половина на осемнайсети век. Веднъж той поправи верижния трион на един човек срещу кашон стари книги и картички. Тази е от там. Според него сега струвала четирийсет долара, че и повече.
Старинната гравюра имаше размерите на голяма пощенска картичка. Когато стигна до Бил, той с облекчение забеляза, че бащата на Майк е използувал един от ония колекционерски албуми, в които снимките са защитени с найлоново покритие. Гледаше като хипнотизиран и през главата му мина:
Ето. Сега го виждам — това е То. Наистина го виждам. Ето лицето на врага.
На гравюрата беше изобразен смешник, който жонглира с грамадни кегли насред кална уличка. От двете страни имаше няколко къщи и дъсчени бараки — Бил предположи, че са магазини или фактории, както ги наричали по онова време. Мястото изобщо нямаше да прилича на Дери, ако не беше Каналът. Но Каналът се виждаше отлично и беше ограден по двата бряга с равен калдаръм. По-назад Бил различи впряг мулета, теглещи шлеп.
Около смешника се бяха стълпили пет-шест деца. Едното носеше старомодна сламена шапка. Друго стискаше пръчка и обръч от бъчва. Пръчката не беше като ония, струговани, гладки и лакирани, които днес можеш да си купиш от универмага; беше откъсната направо от дървото. Личаха си голите чепове там, където по-дребните вейки са били окастрени с нож или брадвичка. Не е произведена в Тайван или Корея, помисли Бил, гледайки като омагьосан — това момче би могъл да бъде самият той, ако се бе родил няколко поколения по-рано.
Лицето на смешника се разтягаше в широка усмивка. Не носеше грим или маска (само че за Бил цялото му лице приличаше на маска), но беше съвършено плешив, ако не се броят два рижави кичура, щръкнали като рога над ушите му, и Бил без затруднение разпозна онзи клоун. Преди повече от двеста години, помисли той и усети как в душата му се надига безумен прилив от ужас, гняв и вълнение. Двадесет и седем години по-късно, докато седеше в Общинската библиотека и си припомняше първия поглед в албума на Уил Хенлън, щеше да осъзнае, че е изпитвал онова, което навярно изпитва опитен ловец, когато среща първата прясна следа на стар тигър-човекоядец. Преди двеста години… толкова отдавна и един Господ знае колко по-отдавна. Това го накара да се запита откога всъщност се е заселил Пениуайз в Дери… но нямаше никакво желание да разсъждава по въпроса.
— Дай, Бил! — настоя Ричи, но Бил задържа албума още малко. Вглеждаше се съсредоточено, твърдо уверен, че гравюрата ще се раздвижи: кеглите (ако наистина бяха кегли) ще заподскачат нагоре-надолу в ръцете на смешника, децата ще почнат да се смеят и ръкопляскат (но може би не всички; може би някой ще побягнат с писъци), мулешкият впряг ще изтегли шлепа извън рамките на картината.
Гравюрата не помръдна и той подаде албума на Ричи.
След като албумът се върна при Майк, той нетърпеливо прелисти още няколко страници.
— Ето. Тая е от 1856, четири години преди Линкълн да стане президент.
Започна нова обиколка. Този път картинката беше цветна — нещо като карикатура — и на нея тълпа пияници стоеше пред кръчмата, а дебел политик с огромни мустаци им държеше реч от дъска, подпряна върху дървени магарета. В едната си ръка стискаше пенеста халба. Дъската забележимо се огъваше под тежестта му. Отстрани няколко жени с бонета гледаха презрително тази проява на скудоумие и невъздържаност. Текстът отдолу гласеше: ОТ ПОЛИТИКАТА В ДЕРИ СЕ ОЖАДНЯВА, КАЗВА СЕНАТОР ГАРНЪР!
— Татко казва, че такива картинки били страшно популярни двайсетина години преди Гражданската война — обясни Майк. — Наричали ги „смехоринки“ и си ги пращали по пощата. Сигурно са били нещо като днешните майтапи в списание „Мад“.
— Съ-съ-сатира — уточни Бил.
— Аха — кимна Майк. — Обаче вижте тук, в долното ъгълче.
Картинката напомняше карикатурите от „Мад“ в още едно отношение — имаше безброй подробности и допълнителни закачки, съвсем като в грамадните графики на Морт Дръкър. Някакъв ухилен шишко изливаше халба бира в гърлото на петнисто куче. Една жена бе пльоснала по задник сред кална локва. Две улични хлапета пъхаха клечки серен кибрит в обувките на заможен бизнесмен, а малко момиченце се бе закачило с колене за клона на близкия бряст и гащичките му се подаваха изпод провисналата рокличка. Но въпреки объркващата плетеница от детайли беше излишно Майк да им сочи клоуна. Облечен в пъстрата униформа на военен барабанчик, той разиграваше пред неколцина пияни секачи старата игра с трите миди. Намигаше на един от тях, който (ако се съди по смаяно зяпналата уста) току-що бе избрал празната мида. Барабанчикът-клоун посягаше да вземе монета от ръката му.
— Пак той — промълви Бен. — Колко… сто години по-късно ли?
— Горе-долу — потвърди Майк. — А ето една от 1891.
Този път беше изрезка от първата страница на „Дери нюз“. УРА! — възторжено съобщаваше огромно заглавие — СТОМАНОЛЕЯРНАТА ПОЧВА РАБОТА! И малко по-долу: „Общината устройва тържествен пикник“. Гравюрата изобразяваше церемонията по прерязване на лентата пред стоманолеярната на Кичънър; макар да не беше чак толкова изпипана, стилът напомняше гравюрите на Къриър и Айвис, които майката на Бил бе закачила в столовата. Някакъв джентълмен с фрак и цилиндър беше разтворил широко ножици пред лентата, а наоколо се трупаха поне петстотин зяпачи. Отляво клоунът — техният клоун — се премяташе пред група деца. Художникът го бе уловил с главата надолу и изрисуваната усмивка се превръщаше в писък.
Бил побърза да подаде албума на Ричи.
Под следващата снимка беше изписано с почерка на Уил Хенлън: 1933 — отмяна на Сухия режим в Дери. И макар че момчетата не знаеха почти нищичко за Сухия режим и отмяната му, снимката говореше красноречиво. Изобразяваше „Барачката на Уоли“ сред Дяволския декар. Заведението беше претъпкано буквално до тавана от мъже с леки летни ризи, сламени шапки, дърварски ризи, тениски, строги банкерски костюми. Всички победоносно размахваха чаши и бутилки. На витрината имаше две големи табели. ЧЕСТИТО ЗАВРЪЩАНЕ НА ДЖОН ЕЧЕМИЧЕНОТО ЗЪРНО! — гласеше едната. Другата обявяваше: ДОВЕЧЕРА БЕЗПЛАТНА БИРА. Облечен като най-големия денди на света (бели обувки, гетри, раирани гангстерски панталони), клоунът бе положил крак върху стъпенката на автомобил Рео и пиеше шампанско от дамска обувка с високо токче.
— 1945 — каза Майк.
Отново „Дери нюз“. Огромно заглавие: ЯПОНИЯ КАПИТУЛИРА — СВЪРШИ СЕ! СЛАВА БОГУ, СВЪРШИ СЕ! Парадно шествие от танцуващи хора се виеше по Главната улица към Горната миля. А на втори план се мяркаше клоун в сребрист костюм с оранжеви копчета, застинал в точковия растер на вестникарската снимка — и сякаш самото му присъствие искаше да подскаже (поне на Бил), че нищо не се е свършило, че никой не е капитулирал, че мъдрите още мъдруват, а лудите още лудуват… и най-вече, че всичко е загубено веднъж завинаги.
Бил изтръпна от сух, вледеняващ страх.
Изведнъж точиците на растера изчезнаха и снимката се раздвижи.
— Това е… — започна Майк.
— Г-г-гледайте — прекъсна го Бил. Думата се отрони от устните му като полуразтопено ледено кубче. — Гъ-гъ-гледайте вси-ххи-ички!
Другите се струпаха наоколо.
— Боже мой! — прошепна поразената Бевърли.
— Това е ТО! — почти изкрещя Ричи, блъскайки развълнувано с юмрук по гърба на Бил. Озърна се към пребледнелия, напрегнат Еди, иззад когото се подаваше вкамененото лице на Стан. — Това видяхме в стаята на Джордж. Точно това ви…
— Шшшшт — обади се Бен. — Слушайте. — Той почти изрида: — Чуват се… Господи, всичко се чува отвътре.
И сред безмълвието, нарушавано само от мекия шепот на летния ветрец, седмината осъзнаха, че наистина всичко се чува. Оркестърът свиреше военен марш, изтънял и затихнал от разстоянието… или от времето… или от нещо друго. Възторжените крясъци на тълпата сякаш долитаха от зле настроено радио. Към тях се примесваше глух, едва доловим пукот, като че някой си разтягаше ставите на пръстите.
— Фишеци — прошепна Бевърли и разтърка очите си с треперещи ръце. — Това са фишеци, нали?
Никой не отговори. Момчетата гледаха снимката с огромни, широко разтворени очи.
Парадът лъкатушеше насреща, но точно преди да стигнат най-отпред — там, където сякаш би трябвало да напуснат фотографията и да излязат на бял свят тринайсет години по-късно — хората изчезваха в някакво незнайно измерение. Най-отпред бойците от Първата световна война с удивително състарени лица под вехтите плоски каски носеха плакат ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ДЕРИ ПОЗДРАВЯВАТ НАШИТЕ ХРАБРИ МОМЧЕТА, след тях се задаваха скаутите, индустриалците-идеалисти, милосърдните сестри, оркестърът на християнското дружество, сетне идваха самите ветерани от Втората световна война, следвани от гимназиалния оркестър. Тълпата се люшкаше насам-натам. От горните прозорци на деловите сгради край улицата хвърчаха конфети и серпантини. Клоунът танцуваше по тротоара, премяташе се, козируваше, целеше се с невидима пушка. И Бил забеляза за пръв път, че хората се извръщат от него — но не като да го виждаха; по-скоро сякаш бяха усетили студен полъх или неприятна миризма.
Виждаха го само децата — и разтреперани се дърпаха настрани.
Бен протегна ръка към снимката както бе сторил Бил в стаята на Джордж.
— Нъ-нъ-нъ-НЕ! — изкрещя Бил.
— Мисля, че няма страшно, Шеф Бил — каза Бен. — Гледай. — И той положи длан върху найлоновото покритие, после я отдръпна. — Но ако не беше найлонът…
Бевърли изпищя. Когато Бен отдръпна ръка, клоунът прекрати номерата си. Втурна се напред, а широката му кървава уста се хилеше и бръщолевеше нещо неясно през кикота. С изкривено лице Бил се отметна назад, ала все пак удържа албума — беше убеден, че клоунът ще изчезне също като началото на шествието с оркестъра, скаутите и открития Кадилак, возещ Мис Дери 1945.
Но клоунът не изчезна в онова измерение, което сякаш слагаше граница на миналото. С ужасяваща, хищна пъргавина То се метна върху един уличен стълб, стърчащ най-отпред на снимката. Изкатери се ловко като маймуна — и изведнъж притисна лице към здравия прозрачен найлон, с който Уил Хенлън бе покрил страниците на албума. Бевърли изкрещя отново и този път с нейния глас се сля тъничкият, немощен писък на Еди. Найлонът се изду — по-късно всички щяха да потвърдят това. Бил видя как червеният топчест нос на клоуна се сплеска върху прозрачното препятствие.
— Всички ви ще избия! — крещеше клоунът през смях. — Само опитайте да ме спрете и ще избия всички ви! Първо ще ви побъркам и после ще ви избия! Не можете да ме спрете! Аз съм Джинджифиловият човек! Аз съм Младият върколак!
И за миг То наистина се превърна в Младия върколак — над жабото на сребристия костюм изникна посребрената от луната вълча муцуна, оголила насреща им хищни бели зъби.
— Не можете да ме спрете, аз съм прокаженият!
И ето че прокаженият се втренчи насреща им с очите на оживял мъртвец, изцъклени сред прогнилите язви на страшното, разложено лице.
— Не можете да ме спрете, аз съм мумията!
Лицето на прокажения внезапно се сбръчка, прорязано от сухи, прашни пукнатини. От кожата му се лющеха прастари, полуизтлели превръзки. Бен пребледня като извара, притисна бузата си с длан и извърна глава.
— Не можете да ме спрете, аз съм мъртвите момчета!
— Не! — изкрещя Стан Юрис. Очите му бяха изхвръкнали над дъги от напрегната, сбръчкана плът — шокова плът, мина през ума на Бил и дванайсет години по-късно той щеше да използува тази дума в един роман, без да подозира откъде е дошла; просто щеше да изпише подходящата дума на подходящото място, както правят всички писатели, и щеше да я сметне за най-обикновен дар от онова пространство
(странство)
откъдето понякога изплуват оригиналните изрази.
Стан изтръгна албума от ръцете му и яростно захлопна кориците. Отчаяно го стискаше с длани и по ръцете му трептяха обтегнати сухожилия. Огледа приятелите си с почти обезумели очи.
— Не — бързо изрече той. — Не, не, не.
Внезапно Бил осъзна, че се плаши не толкова от клоуна, колкото от упоритата съпротива на Стан; разбра, че То се надява тъкмо на такава реакция, защото…
Защото може би То се бои от нас… изпитва истински страх за пръв път в своя дълъг, много дълъг живот.
Сграбчи раменете на Стан и го разтръска с всичка сила. Стан изтрака със зъби и изтърва албума. Майк го вдигна и побърза да го остави настрани — след видяното едва смееше да докосне кориците. Но все пак албумът беше на баща му и някаква смътна интуиция му подсказваше, че Уил Хенлън никога няма да види онова, което зърнаха преди малко.
— Не — тихо изрече Стан.
— Да — каза Бил.
— Не — повтори Стан.
— Да. Ние вси-и-ички…
— Не.
— … г-го ви-ххи-идяхме, Стан — довърши Бил и се огледа към останалите.
— Да — потвърди Бен.
— Да — каза Ричи.
— Да — кимна Майк. — О, Боже мой, да.
— Да — каза Бев.
— Да — едва изпъхтя Еди през задръстеното си гърло.
Бил се обърна и очите му повеляваха на Стан да го погледне.
— Н-не му по-ххо-зволявай д-да те по-о-одлъже, човече. И т-ти го в-в-видя.
— Не исках! — проплака Стан. По челото му се стичаха струйки лъскава, мазна пот.
— Обаче г-го ви-ви-видя.
Стан ги оглеждаше един по един. Зарови пръсти в късо подстриганата си коса и от гърдите му се отрони дълбока, трепереща въздишка. Очите му като че се избистриха след оная прииждаща лудост, която бе стреснала Бил.
— Да — каза той. — Да. Добре де. Да. Това ли искаш? Да.
И Бил си помисли: Все още сме заедно. То не успя да ни спре. Все още можем да го убием. Все още можем… ако сме храбри.
Завъртя се към останалите и във всички очи зърна частица от истерията на Стан. Не чак толкова безумна… но все пак реална.
— А-а-аха — каза той и се усмихна на Стан. След кратко колебание Стан отвърна на усмивката и ужасеното му лице се поотпусна. — Точно това и-ххи-исках, ш-ш-шубе такова.
— Бибип, тъпчо — отвърна Стан и всички се разсмяха. Смехът беше писклив, истеричен, но Бил реши, че е по-добре така, отколкото изобщо да не се смеят.
— Хъ-хъ-хайде — подкани ги той, защото все някой трябваше да каже нещо. — Дайте да д-д-довършим къщичката. Какво ще ре-ххе-ечете?
Видя в очите им облекчение и благодарност… но тази благодарност не му помагаше да се спаси от собствения си ужас. Нещо повече — част от тяхната признателност го караше да ги ненавижда. Нима нямаше правото на страх, нима трябваше вечно да крие истинските си чувства, за да не разруши крехката връзка, която ги сливаше в едно цяло? А от друга страна… не беше почтено дори да си мисли подобно нещо, нали така? Защото в известен смисъл той ги използуваше — използуваше приятелите си, рискуваше живота им — само и само да отмъсти за мъртвия си брат. И нима всичко свършваше дотук? Не, защото Джордж беше мъртъв, а ако изобщо имаше начин да отмъсти, Бил подозираше, че това непременно ще стане за сметка на живите. И в какво го превръщаше всичко това? В ситен дрислив егоист, който размахва тенекиен меч и се прави на крал Артур.
О, Господи, мислено изстена той, ако възрастните трябва вечно да мислят за подобни неща, изобщо не искам да порасна.
Решението му беше непоклатимо, но и горчиво.
Горчиво.

Sponsored content