Re: "Шестото клеймо" Дан Браун

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:16

Глава 90

Лангдън и Витория наблюдаваха Пиаца Барберини от сенките на уличката откъм западната страна. Черквата се намираше срещу тях — мъгляв купол, издигащ се над група тъмни сгради оттатък пиацата. Вечерта бе донесла приятна прохлада и Лангдън с изненада установи, че площадът е пуст. Гърмящите през отворените прозорци над тях телевизори обаче му напомниха къде са изчезнали всички.
— „… все още няма изявление от Ватикана… илюминатски убийства на двама кардинали… сатанистко присъствие в Рим… предположения за още по-сериозно проникване…“
Новината се бе разпространила като Нероновия пожар. Рим беше прикован пред телевизорите, също като целия свят. Лангдън се зачуди дали наистина ще успеят да спрат тази лавина. Докато наблюдаваше площада и чакаше, забеляза, че въпреки настъплението на модерните сгради, пиацата изглежда странно елипсовидна. На покрива на луксозен хотел премигваше грамаден неонов надпис, като на съвременно светилище на някогашен герой. Витория вече му го бе показала. Надписът изглеждаше зловещо подходящ.

ХОТЕЛ БЕРНИНИ

— Десет без пет — без да откъсва котешките си очи от площада, каза младата жена. И изведнъж хвана професора за ръката, дръпна го в сенките и посочи към центъра на площада.
Лангдън се вцепени.
Под една улична лампа пред тях се появиха две тъмни фигури. Носеха традиционните черни одежди на католически вдовици. Би трябвало да са жени, ала в мрака Лангдън не можеше да е сигурен. Едната изглеждаше възрастна — вървеше прегърбена, като че ли я измъчваха болки. Другата, по-едра и здрава, й помагаше.
— Дай ми пистолета — прошепна Витория.
— Не можеш просто…
Пъргава като котка, Витория пъхна ръка в джоба му и бързо я измъкна. Оръжието проблесна. Абсолютно безшумно, сякаш стъпалата й не докосваха паважа, тя заобиколи площада отляво, за да се приближи към фигурите изотзад. Лангдън стоеше като хипнотизиран. После, като ругаеше под нос, забърза след нея.
Двете фигури се движеха бавно и Лангдън и Витория ги настигнаха за половин минута. Витория скри пистолета под небрежно скръстените си ръце, така че да може мигновено да го извади. Крачеше все по-бързо и разстоянието се скъсяваше. Професорът полагаше всички усилия, за да не изостава. Когато неволно подритна някакво камъче, Витория го стрелна с поглед. Ала двете фигури, изглежда, не чуха нищо. Разговаряха.
На десетина метра от тях Лангдън започна да чува гласове. Не думи. Само далечен шепот. Витория ускоряваше ход с всяка крачка. Скръстените й ръце постепенно се отпускаха и пистолетът започваше да се подава навън. Пет метра. Гласовете бяха по-ясни — единият бе много по-висок от другия. Гневен. Задъхан. Професорът усети, че е на старица. Дрезгав. Почти мъжки. Той наостри уши да чуе какво казва, ала в нощта се разнесе друг глас.
— Mi scusi!* — дружелюбно извика Витория.
[* Извинете (ит.). — Б. пр.]
Двете фигури спряха и се обърнаха. Лангдън се напрегна. Витория закрачи към тях още по-бързо. Те нямаше да имат време да реагират. Американецът не можеше да помръдне. Гледаше как Витория отпуска ръце и протяга пистолета напред. В този момент над рамото й видя лице, осветено от уличната лампа. Обзе го паника и той се хвърли след нея.
— Недей, Витория!
Тя обаче както винаги го изпревари. С небрежно, бързо движение младата жена вдигна ръце, пистолетът изчезна, и тя се обгърна като жена в студена нощ. Лангдън я настигна и едва не се блъсна в двете фигури с тъмни наметала.
— Buona sera — малко смутено каза Витория.
Професорът облекчено въздъхна. Двете възрастни жени ги гледаха намръщено. Едната беше толкова стара, че едва се държеше на крака. Другата й помагаше. И двете стискаха броеници. Изглеждаха объркани от неочакваната среща.
Витория се усмихна, макар че все още не се бе съвзела.
— Dov’e la chiesa Santa Maria della Vittoria? — „Къде е черквата…“
Двете жени едновременно посочиха грамадния силует на сграда, разположена на улица в посоката, от която бяха дошли.
— E la.*
[* Ето я (ит.). — Б. пр.]
— Grazie — отвърна Лангдън, постави ръце върху раменете на Витория и леко я задърпа назад. Не можеше да повярва, че за малко не са нападнали две старици.
— Non si puo entrare* — предупреди ги едната жена. — Е chiusa temprano.
[* Не може да се влезе (ит.). — Б. пр.]
— Затворили са по-рано, така ли? — изненада се Витория. — Perche*?
[* Защо (ит.). — Б. пр.]
Стариците едновременно започнаха да им обясняват. Бяха ядосани. Лангдън разбираше само откъслечни фрази. Преди петнадесет минути били в храма и се молели за Ватикана в този момент на нужда, но дошъл някакъв мъж и им казал, че черквата се затваря.
— Hanno conosciuto l’uomo? — напрегнато попита Витория. — Познавахте ли този човек?
Те поклатиха глави. Мъжът бил straniero crudo* и насила накарал всички да си тръгнат, даже младия свещеник и разсилния, които казали, че ще повикат полиция. Ала чужденецът само им се изсмял и им отвърнал да предупредят полицаите да си носят камери.
[* Груб чужденец (ит.). — Б. пр.]
„Камери?“ — Лангдън изтръпна.
Стариците ядосано забърбориха и нарекоха мъжа „bararabo“. После продължиха по пътя си, без да престават сърдито да мърморят.
— Какво е „bararabo“? — попита професорът.
— Презрителна игрословица, нещо средно между „barbaro“ и „arabo“… Арабин.
Лангдън бързо се обърна към черквата и замръзна от ужас.
Без да забелязва нищо, Витория извади мобилния си телефон и натисна бутона за автоматично избиране.
— Ще предупредя Оливети.
Онемял, американецът я докосна по ръката. После с трепереща ръка посочи черквата.
Витория ахна.
Витражите сияеха като зловещи очи… осветени от лумналите вътре пламъци.

Глава 91

Лангдън и Витория се втурнаха към главния вход на „Санта Мария дела Витория“. Дървената врата беше заключена. Витория стреля три пъти с полуавтоматичния пистолет на Оливети в бравата и я разби.
Черквата нямаше преддверие и когато отвориха вратата, пред тях се разкри целият храм. Гледката бе толкова неочаквана, толкова странна, че Лангдън трябваше да стисне клепачи и пак да ги отвори, за да повярва на очите си.
„Санта Мария дела Витория“ беше построена в стил барок — с позлатени стени и олтари. Дървените пейки под главния купол в средата на храма бяха натрупани една върху друга и пламтяха като някаква епична погребална клада. Огънят се издигаше високо нагоре. Професорът проследи огнените езици и ужасът от гледката го връхлетя като хищна птица.
От двете страни на тавана висяха две въжета, които се използваха за окачване на кадилници с тамян над богомолците. Сега обаче нямаше кадилници. Въжетата бяха използвани за нещо друго…
На тях висеше човек. Гол мъж. Китките му бяха завързани и ръцете му бяха разперени, сякаш бе прикован на невидимо разпятие.
Лангдън хипнотизирано се взираше в него. След миг пред очите му се разигра финалът на трагедията. Старецът беше жив и повдигна глава. Ужасените му очи гледаха надолу в безмълвна молба за помощ. На гърдите му бе жигосано клеймо. Американецът не го виждаше ясно, но не се съмняваше какъв е надписът. Когато пламъците се издигнаха още по-нависоко и започнаха да облизват краката на жертвата, мъжът нададе мъчителен вик и тялото му се замята във въздуха.
Сякаш тласнат от невидима сила, Лангдън хукна по главната пътека към кладата. Дробовете му се напълниха с дим. На три метра от огъня го блъсна гореща стена, която опърли кожата на лицето му. Той отскочи, скри очи и се строполи на мраморния под. После с мъка се изправи.
Плъзна очи по стените. „Тежък килим. Ако успея някак си да угася… — Ала знаеше, че няма откъде да вземе килим. — Това е барокова черква, Робърт, а не някакъв немски замък! Мисли!“ Професорът се насили отново да погледне висящия мъж.
Към купола се издигаха пламъци и дим. Въжетата опъваха ръцете на стареца, продължаваха нагоре към тавана, минаваха през скрипци и пак се спускаха към метални обтежки от двете страни на храма. Лангдън разгледа едната. Беше високо на стената, но ако успееше да я достигне и да разхлаби едното въже, мъжът щеше да се залюлее настрани от кладата.
Изведнъж пламъците рязко се издигнаха нагоре и под купола се разнесе пронизителен вик. Кожата на краката на клетника започна да се покрива с мехури. Кардиналът гореше жив. Лангдън се затича към обтежката.

* * *

Застанала в дъното на черквата, Витория се държеше за облегалката на една от пейките и се опитваше да се овладее. Гледката бе ужасна. Тя се насили да се извърне. „Направи нещо!“ Чудеше се къде е Оливети. Дали беше видял хашишина? Може би го бе заловил? Къде бяха сега? Младата жена понечи да затича към Лангдън, за да му помогне, ала в този момент някакъв звук я спря.
Пращенето на огъня с всеки миг ставаше все по-високо, но във въздуха се носеше и друг звук. Металическо вибриране. Наблизо. Като че ли идваше от края на пейките от лявата й страна. Остро тракане, като звън на телефон, ала някак приглушен. Тя здраво стисна пистолета и тръгна към звука. Той се усилваше, прекъсваше и отново прозвучаваше.
Когато наближи края на пътеката, усети, че звукът идва от пода зад последната пейка. Протегнала пистолета в дясната си ръка, тя тръгна напред и в този момент усети, че държи нещо и в лявата — мобилния си телефон. В паниката беше забравила, че е набрала номера на командира… и така бе задействала безшумната му вибрация, за да го предупреди. Младата жена вдигна телефона до ухото си. Все още звънеше. Оливети не беше отговорил. Внезапно обзета от страх, Витория разбра какъв е източникът на звука и разтреперана заобиколи пейката.
Видя безжизнената фигура на пода и цялата черква сякаш потъна под краката й. От тялото не течеше кръв. По него нямаше признаци на насилие. Само ужасяващата геометрия на главата… завъртяна на сто и осемдесет градуса в обратната посока. Витория прогони видението на обезобразеното тяло на баща си.
Закаченият на колана на командира телефон бе притиснат към пода и вибрираше до студения мрамор. Витория изключи своя и звъненето престана. В тишината се чу друг звук. Дишане в сенките зад гърба й. Тя понечи да се обърне, ала знаеше, че е закъсняла.
Лакътят на убиеца се заби в тила й и от темето до стъпалата я прониза парещ лазерен лъч.
— Сега си моя — чу се дрезгав глас.
После светът потъна в мрак.

* * *

Лангдън се беше покатерил върху една пейка, домъкната до лявата стена на черквата, и се мъчеше да достигне обтежката. Въжето се издигаше на около метър и осемдесет над главата му. Такива обтежки бяха обичайни за черквите и се поставяха високо, за да не ги пипат. Свещениците ги достигаха с помощта на дървени стълби, наречени „piuoli“. Убиецът очевидно бе постъпил по същия начин. „Тогава къде е сега стълбата, по дяволите?! — Лангдън се огледа. Смътно си спомняше, че я беше мернал някъде. — Но къде?“ След миг сърцето му се сви. Сети се къде я е видял. Професорът се обърна към бушуващия огън. И естествено, тя бе там, на самия връх на кладата, обгърната в пламъци.
Обзет от отчаяние, Лангдън огледа отвисоко цялата черква в търсене на нещо, което да му помогне.
„Къде е Витория, по дяволите? — изведнъж си помисли той. Беше изчезнала. — Дали е отишла да повика помощ? — Американецът я извика, но не получи отговор. — И къде е Оливети?“
Откъм купола се разнесе мъчителен вой и Лангдън разбра, че вече е късно. Когато отново вдигна поглед нагоре и видя бавно изгарящата жертва, мислите му бяха насочени към едно-единствено нещо. „Вода. Много. За да угаси огъня. Или поне да отслаби пламъците.“
— Трябва ми вода, по дяволите! — извика той.
— И това ще дойде — изръмжа от дъното на черквата някакъв глас.
Лангдън се обърна натам и едва не падна от пейката.
По страничната пътека към него се приближаваше тъмно чудовище. Дори на блясъка на кладата черните очите на мъжа пламтяха с изпепеляващ огън. Лангдън позна пистолета в ръката му — онзи от собствения му джоб, същия, който беше взела Витория.
Внезапно го обзе паника. Първата му мисъл бе за Витория. Какво й беше направил този звяр? Беше ли ранена? Или нещо още по-страшно? В същия момент мъжът под купола закрещя по-високо. Кардиналът щеше да умре. Не можеше да му помогне. Когато хашишинът насочи оръжието към гърдите на Лангдън, паниката му се насочи към самия него. Реагира в мига, в който отекна изстрелът. Американецът скочи и прелетя с протегнати напред ръце над морето от пейки.
Падна по-тежко отколкото очакваше, и моментално се претърколи по пода. Мраморът пое удара с цялата милост на ледена стомана. От дясната му страна затрополиха приближаващи се стъпки, Лангдън се надигна на четири крака и запълзя под пейките.

* * *

Високо под купола кардинал Гуидера изживяваше последните си мъчителни мигове. Виждаше как кожата на краката му се покрива с мехури и се отлющва. „В ада съм — реши той. — Господи, защо ме забрави?“ Знаеше, че това трябва да е адът, защото виждаше клеймото на гърдите си наопаки… и въпреки това, сякаш по някаква дяволска магия, не се затрудняваше да прочете английската дума „fire“ — „огън“.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:23

Глава 92

Три гласувания. Все още нямаше папа.
В Сикстииската капела кардинал Мортати се молеше за чудо. „Прати ни кандидатите!“ Отлагането бе продължило достатъчно. Мортати можеше да разбере, ако липсваше само _един_ кандидат. Но цели четирима? Това не им оставяше никакви възможности. При тези обстоятелства за постигането на мнозинство от две трети наистина щеше да е нужно Божие чудо.
Резетата на външната врата със скърцане започнаха да се вдигат и Мортати и цялата колегия на кардиналите едновременно се обърнаха към входа. Главният електор разбираше, че това може да означава само едно. По закон вратата на капелата можеше да се отвори поради две причини — за да изнесат някой тежко болен или за да пуснат вътре закъснели кардинали.
„Фаворитите идват!“
Обзе го въодушевление. Конклавът беше спасен.
Но когато вратата се отвори, разнеслото се в черквата ахване не бе радостно. Мортати смаяно зяпна влезлия мъж. За пръв път във ватиканската история шамбелан прекрачваше свещения праг на конклава след заключването на вратите.
„Какво си мисли той!“
Шамбеланът отиде до олтара и се обърна към изумената публика.
— Синьори, чаках достатъчно дълго — каза той. — Но сега трябва да ви кажа нещо, което имате право да знаете.

Глава 93

Лангдън нямаше представа накъде пълзи. Единственият му компас беше рефлексът, който го водеше в посока, обратна на опасността. Лактите и коленете му пламтяха, докато лазеше под пейките. Въпреки това продължаваше напред. Някъде някакъв глас му казваше да се движи наляво. „Ако стигнеш до главната пътека, ще можеш да се затичаш към изхода.“ Знаеше, че това не е възможно — главната пътека бе преградена със стена от пламъци! Умът му търсеше възможности. Стъпките бързо се приближиваха от дясната му страна.
Лангдън предполагаше, че до края на пейките остават поне три метра. Грешка. Изведнъж прикритието над него изчезна. Той се вцепени за миг. В нишата от лявата си страна видя точно онова, което го беше довело тук. Видението на света Тереза се издигаше като някакъв порнографски натюрморт… легналата светица, извила гръб от наслада, с отворени устни, от които се изтръгва стон, а над нея ангелът, насочил огнената си стрела.
В пейката над главата му се заби куршум. Той се надигна като спринтьор на старт, после затича приведен към дясната страна на черквата. Зад него прозвучаха изстрели и той отново се хвърли на пода, плъзна се по мрамора и се блъсна в парапета на една ниша.
И тогава я видя. Свита на кълбо до стената. „Витория!“ Босите й крака бяха свити под тялото й, но все още дишаше. Нямаше време да й помогне.
Убиецът светкавично заобиколи пейките от отсрещната лява страна на храма и отново започна да се приближава. Професорът си помисли, че това е краят. Арабинът вдигна пистолета и Лангдън направи единственото, което можеше. Претърколи се през перилата в нишата. По мраморните колони над него се посипаха куршуми.
Чувстваше се като животно, приклещено в ъгъла. Вмъкна се още по-навътре в полукръглата ниша. Съдържанието й му се стори иронично подходящо — саркофаг. „Може би моят“ — помисли си Лангдън. Това беше scatola тъкмо като за него — малък мраморен сандък без украса. Капакът бе повдигнат и подпрян на два мраморни блока. Американецът видя отвора под него и се зачуди дали ще успее да се вмъкне вътре.
Зад него отекнаха стъпки.
Тъй като не му оставаше друга възможност, Лангдън се притисна към пода, плъзна се към саркофага, хвана се за двете мраморни подпори и като плувец се гмурна в гробницата. Чу се пистолетен изстрел.
Гърмежът бе придружен от усещане, каквото изпитваше за пръв път в живота си… куршум, прелетял на косъм от него. Чу изсвирване като от камшик и в следващия миг куршумът се удари в мрамора сред облак прах. Лангдън запълзя по пода и се измъкна от отсрещния край на саркофага.
Озова се пред задната стена на нишата. Не се съмняваше, че това тясно пространство ще стане негов гроб.
„При това скоро“ — разбра той, когато видя дулото на пистолета да се появява в отвора под саркофага. Хашишинът държеше оръжието успоредно на пода и го насочваше право към гърдите му.
Нямаше начин да не улучи.
Инстинктът за самосъхранение го накара да се задейства. Лангдън се обърна по корем и легна успоредно на ковчега. После постави длани върху пода. Раната от стъклото отново се отвори. Без да обръща внимание на болката, той направи нещо като лицева опора и надигна корема си от мрамора точно в момента, в който пистолетът изгърмя. Усещаше ударната вълна на куршумите, които минаваха точно под корема му и разбиваха на прах шуплестия варовик зад него. Затворил очи и едва издържащ от изнемога, професорът се молеше стрелбата да престане.
И желанието му се изпълни.
Гърмежите се смениха от студеното изщракване на празен затвор.
Лангдън бавно отвори очи, сякаш се боеше, че клепачите му ще издадат звук. Като се бореше с мъчителното треперене, той остана на мястото си, извил гръбнак като котка. Не смееше дори да си поеме дъх. Наостри заглъхналите си от грохота уши, за да чуе кога ще си тръгне убиецът. Тишина. Помисли си за Витория. Трябваше да й помогне.
Разнеслият се звук беше оглушителен. Нечовешки. Гърлен рев от усилие.
Единият край на саркофага изведнъж се надигна. Професорът се строполи на пода и се вторачи в накланящите се към него стотици килограми камък. Гравитацията надделя над триенето и капакът се плъзна и се разби на пода до него. Последва го и самият саркофаг, който се отдели от подпорите си и се прекатури.
Лангдън разбра, че или ще бъде погребан под него, или някой от ръбовете му ще го смаже. Сви краката и главата си и прилепи ръце към тялото си. После затвори очи и зачака.
Разтърси се целият под. Горният край на саркофага падна само на милиметри от темето му и зъбите му изтракаха. Дясната му ръка по чудо остана невредима. Професорът отвори очи и видя сноп светлина. Десният ръб на саркофага не беше паднал до самия под, а се бе задържал върху подпорите. Точно отгоре му обаче буквално го гледаше самата смърт.
Законният собственик на гробницата висеше над него, залепнал за дъното на саркофага, както често се случва с разлагащите се трупове. Скелетът за миг остана във въздуха като колеблив любовник, след това с пращене като от чупещи се съчки се поддаде на гравитацията. Мъртвецът полетя надолу да го прегърне и посипа с гнили кокали и прах очите и устата му.
Преди Лангдън да успее да реагира, през отвора под саркофага се провря ръка и като гладен питон се плъзна сред костите. Заопипва, откри гърлото му и го стисна. Американецът се опита да се съпротивлява срещу железните пръсти, които мачкаха ларинкса му, ала левият му ръкав бе затиснат под ръба на саркофага. Беше свободна само едната му ръка и борбата като че ли бе обречена.
Той сви крака, опря ги в дъното на саркофага и напъна. Саркофагът се помръдна съвсем леко, но достатъчно. Саркофагът със зловещо стържене се хлъзна от подпорите и се сгромоляса на пода. Ръбът му смачка ръката на убиеца и се чу приглушен вик. Пръстите му пуснаха гърлото на Лангдън. Арабинът с отчаяно усилие успя да се освободи и саркофагът с глухо тупване се залепи за мраморния под.
Пълен мрак. Пак.
И тишина.
Нямаше ядосано удряне по прекатурения саркофаг. Нямаше опити за повдигане. Нищо. Докато лежеше в тъмнината сред купчина кости и се бореше с клаустрофобията си, Лангдън насочи мислите си към нея.
„Витория. Жива ли си?“
Ако знаеше истината — ужасяващата действителност, в която скоро щеше да се свести тя, — заради нея щеше да се помоли да е мъртва.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:26

Глава 94

Седнал в Сикстинската капела сред смаяните си колеги, кардинал Мортати се опитваше да проумее думите, които чуваше. Осветеният само от свещите шамбелан току-що им беше разказал история за такава омраза и коварство, че Мортати трепереше. Вентреска бе говорил за отвлечени кардинали, жигосани кардинали, _убити_ кардинали. За древните илюминати — име, което разбуди забравени страхове, — за тяхната повторна поява и за клетвата им да отмъстят на Църквата. С болка в гласа той беше говорил за покойния папа… жертва на илюминатска отрова. И накрая почти шепнешком бе говорил за смъртоносна нова технология, антиматерия, която след по-малко от два часа щяла да унищожи целия Ватикан.
Когато свърши, сякаш самият сатана беше изсмукал въздуха от капелата. Никой не помръдваше. Думите на шамбелана увиснаха в мрака. Единственият звук, който в момента чуваше Мортати, бе неестественото бръмчене на телевизионна камера в дъното — електронно присъствие, каквото не беше търпял нито един конклав в миналото, присъствие, за което бе настоял шамбеланът. За пълно удивление на кардиналите, той беше влязъл в Сикстинската капела заедно с двама репортери от Би Би Си — мъж и жена — и бе заявил, че те ще покажат тържественото му обръщение на _живо_ пред света.
Вентреска пристъпи напред и погледна право към камерата.
— Обръщам се към илюминатите и към учените — с дълбок глас каза той, после замълча за миг. — Вие спечелихте войната.
Тишината се спусна над най-отдалечените кътчета на капелата. Мортати чуваше отчаяното туптене на собственото си сърце.
— Колелата отдавна са се въртели — продължи шамбеланът. — Вашата победа е неизбежна. Това никога не е било толкова очевидно, колкото в този момент. Науката е новият Бог.
„Какво говори той?! — помисли си Мортати. — Полудял ли е? Целият свят го слуша!“
— Медицината, електронните комуникации, космическите полети, генетичната манипулация… това са чудесата, за които днес разказваме на децата си. Това са чудесата, които изтъкваме като доказателство, че науката ще ни даде отговорите. Древните истории за непорочни зачатия, горящи храсти и разтварящи се морета вече нямат значение. Бог е отживелица. Науката победи. Ние отстъпваме.
През капелата премина вълна на смут и озадачение.
— Но победата на науката струва скъпо на всички ни — с все по-силен глас прибави шамбеланът.
Мълчание.
— Науката може да е облекчила болестите и тежкия труд и да е осигурила множество приспособления за наше развлечение и удобство, но ни е оставила свят без чудеса. Нашите залези са сведени до дължини на вълните и честоти. Сложностите на вселената са накъсани на математически уравнения. Потъпкано е дори себеуважението ни като хора. Науката обявява планетата Земя и нейните обитатели за безсмислена прашинка във великия план на космическа случайност. — Той замълча за миг. — Разделя ни дори техниката, която обещава да ни обедини. Всеки от нас е електронно свързан с целия свят и все пак ние се чувстваме съвсем сами. Бомбардира ни насилие, разделение, разпокъсаност и предателство. Скептицизмът се превърна в добродетел. Цинизмът и търсенето на доказателства се превърнаха в просветена мисъл. Чудно ли е, че сега хората се чувстват по-потиснати и смазани, отколкото в който и да е момент от историята? Има ли _нещо_ свято за науката? Науката търси отговори, като анализира нашите неродени зародиши. Науката дори обещава да промени собствената ни ДНК. Тя разбива Божия свят на все по-малки парчета в търсене на смисъл… и открива само нови въпроси.
Мортати благоговейно гледаше шамбелана. Движенията и гласът на Карло Вентреска притежаваха физическа сила, каквато кардиналът никога не беше виждал на ватикански олтар. В думите на свещеника отекваха убеденост и тъга.
— Древната война между науката и религията приключи — каза шамбеланът. — Вие победихте. Но не победихте честно. Не победихте, защото сте открили отговорите. Победихте, защото толкова радикално преориентирахте нашето общество, че истините, които някога смятахме за неизменни, днес изглеждат нелепи. Религията не може да настигне модерния свят. Научното развитие придоби невероятни мащаби. То се храни като вирус. Всяко ново откритие отваря вратите за други след себе си. На човечеството са му били нужни хиляди години, за да извърви пътя от колелото до автомобила. И само десетилетия, за да стигне от автомобила до космоса. Днес ние измерваме научния прогрес в седмици. Контролът се изплъзва от ръцете ни. Пропастта помежду ни става все по-дълбока и докато религията изостава, хората се озовават в духовен вакуум. Ние настояваме за отговор на въпроса за смисъла. Виждаме НЛО, разговаряме с мъртъвци, напускаме телата си — всички тези ексцентрични идеи имат научно лустро, но са безсрамно ирационални. Те са отчаян вик на съвременната душа, самотна и измъчена, осакатена от собствената си просветеност и неспособността си да приеме смисъл в каквото и да е, щом не е свързано с техниката.
Мортати установи, че се е навел напред. Заедно с другите кардинали и хората по света, той поглъщаше всяка дума на този свещеник. Шамбеланът не говореше реторично, нито язвително. Не цитираше Светото писание, нито Иисус Христос. Говореше на модерен език, неразкрасен и изчистен. Като че ли словата му излизаха от самия Бог… използвайки съвременния език, той излагаше древното послание. В този момент Мортати видя една от причините, поради които покойният папа толкова много беше обичал младежа. В свят на апатия, цинизъм и обожествяване на техниката, хора като шамбелана, реалисти, които можеха да говорят на човешките души като този човек, бяха единствената надежда на Църквата.
Карло Вентреска още повече извиси глас.
— Науката, казвате вие, ще ни спаси. Науката, казвам аз, ни погуби. От дните на Галилей Църквата се опитва да забави безпощадния ход на науката, понякога с погрешни средства, но винаги с добри намерения. Въпреки това съблазните са прекалено големи, за да устои човек. Предупреждавам ви, огледайте се наоколо. Науката не е изпълнила обещанията си. Обещания за ефикасност и простота, които не са довели до нищо друго, освен до замърсяване и хаос. Ние сме разпокъсан и отчаян вид… който се плъзга надолу по гибелен път.
Шамбеланът замълча задълго, после впери поглед в камерата.
— Кой е този Бог-наука? Кой е Богът, който предлага на своя народ могъщество, но не и морал, за да знаем как да използваме могъществото? Що за Бог дава огън в ръцете на дете, но не го предупреждава за опасностите? Езикът на науката не казва кое е добро и зло. Учебниците ни учат да предизвикваме ядрени реакции, но в тях няма глава, която ни пита дали това е добро, или зло.
— Обръщам се към науката — продължи той. — Църквата е уморена. Изтощихме се да полагаме вашите морални устои. Силите ни се изчерпват от опитите ни да сме гласът на равновесието, докато вие сляпо препускате в търсенето си на по-малки чипове и по-големи печалби. Вашият свят се движи толкова бързо, че ако спрете дори за миг, за да обмислите значението на действията си, някой по-ловък ще профучи покрай вас като комета. Затова продължавате все напред. Вие разпространявате оръжията за масово унищожение, но папата трябва да обикаля света и да моли държавните ръководители за сдържаност. Вие клонирате живи същества, но Църквата ни напомня да обмисляме моралния смисъл на действията си. Вие насърчавате хората да контактуват с телефони, видеоекрани и компютри, но Църквата отваря вратите си и ни напомня да общуваме лично, защото сме създадени за това. Вие дори убивате неродени бебета в името на проучвания, които ще спасят живота на други хора. И пак Църквата посочва погрешността на тази логика.
— И през цялото време вие твърдите, че Църквата била невежа. Ала кой е по-невеж? Човекът, който не може да дефинира мълнията, или онзи, който не уважава нейната огромна мощ? Църквата ви протяга ръка. Протяга ръка на всички. И все пак колкото повече го правим, толкова повече вие ни отблъсквате. Дайте ми _доказателство,_ че има Бог, казвате вие. Аз ви казвам, погледнете небесата със своите телескопи, и ми кажете как може да няма Бог! — В очите на шамбелана бликнаха сълзи. — Питате как изглежда Бог. Аз ви казвам, откъде идва този въпрос? Отговорите са едни и същи. Не виждате ли Бог в своята наука? Как може да не Го забележите! Вие твърдите, че дори най-малката промяна в силата на гравитацията или теглото на атома ще превърне нашата вселена в безжизнена мъгла, вместо нашето великолепно море от божествени тела, и все пак вие не виждате Божията ръка в _това?_ Наистина ли е толкова по-лесно да вярвате, че просто сме изтеглили вярната карта от милиарди други? Толкова ли сме духовно банкрутирали, че предпочитаме да вярваме в нещо математически невъзможно вместо в сила, по-могъща от нас?
— Независимо дали вярвате в Бог, трябва да повярвате в следното — решително заяви шамбеланът. — Когато човешкият вид се отказва от вярата си в тази по-могъща сила, ние се отказваме от чувството си за отговорност. Вярата… _всички_ вери… са предупреждение, че съществува нещо, което не сме в състояние да проумеем, нещо, пред което сме отговорни… С вярата ние сме отговорни едни пред други, пред самите себе си и пред една по-висша истина. Религията е грешна, но само защото е грешен самият _човек._ Ако външният свят види тази черква така, както я виждам аз… ако види онова, което се крие под ритуала на тези стени… той ще съзре едно съвременно чудо… братство от несъвършени, прости души, които искат само да са глас на състрадание в изплъзващия се от контрол свят.
Карло Вентреска посочи колегията на кардиналите и операторката от Би Би Си инстинктивно ги фокусира.
— Отживелица ли сме ние? — попита шамбеланът. — Динозаври ли са тези хора? Ами аз? Светът наистина ли се нуждае от глас за бедните, слабите, онеправданите, за нероденото дете? Наистина ли се нуждаем от души като тези, които, макар несъвършени, цял живот умоляват всеки от нас да зачита моралните принципи и да не се отклонява от пътя си?
Сега Мортати осъзна, че неволно или не, шамбеланът прави блестящ ход. Като показваше кардиналите, той персонализираше Църквата. Ватиканът преставаше да е сграда, той се превръщаше в _хора_ — хора като самия него, които прекарваха живота си в служба на доброто.
— Тази нощ ние се намираме на ръба на пропаст — продължи Карло Вентреска. — Никой от нас не може да си позволи да е безучастен. Независимо дали виждате това зло като сатана, корупция или аморалност… тъмната сила е жива и расте с всеки изминал ден. Не я пренебрегвайте. — Шамбеланът сниши глас и зашепна. Камерата отново се насочи към него. — Макар и могъща, тази сила не е непобедима. Доброто може да възтържествува. Вслушайте се в сърцето си. Вслушайте се в Бог. Заедно ние можем да отстъпим назад от тази бездна.
Сега вече Мортати разбираше. Това бе причината. Конклавът беше прекъснат, но нямаше друг начин. Това бе драматичен и отчаян зов за помощ. Шамбеланът говореше и на своя враг, и на приятелите си. Умоляваше всеки, приятел или враг, да види светлината и да прекрати тази лудост. Някой със сигурност щеше да осъзнае безумието на този заговор и да сe отзове.
Карло Вентреска коленичи пред олтара.
— Помолете се с мен.
Кардиналите паднаха на колене. На площад „Св. Петър“ и по цялото земно кълбо… смаяният свят коленичи заедно с тях.

Глава 95

Хашишинът остави плячката си на задната седалка на буса и за миг се възхити на тялото й. Не беше толкова красива, колкото жените, които бе купувал, ала притежаваше животинска сила, която го възбуждаше. Тялото й лъщеше, мокро от пот. Миришеше на мускус.
Докато й се наслаждаваше, хашишинът не обръщаше внимание на пулсирането в ръката си. Макар и болезнено, натъртването от падналия саркофаг нямаше значение… струваше си компенсацията, която лежеше пред него. Утешаваше го мисълта, че американецът, който беше виновен за това, сигурно вече е мъртъв.
Втренчен в изпадналата си в безсъзнание пленница, хашишинът предвкусваше очакващото го удоволствие. Той прокара длан под ризата й. Гърдите под сутиена бяха съвършени. „Да — усмихна се арабинът. — Ти си повече от компенсация.“ Овладя желанието да я има още сега, затвори вратата и потегли в нощта.
Нямаше нужда да предупреждава пресата за _това_ убийство… пламъците бяха достатъчни.

* * *

Силви смаяно изслуша обръщението на шамбелана. Никога не се беше чувствала толкова горда, че е католичка, и толкова засрамена, че работи в ЦЕРН. Докато вървеше по коридора, тя виждаше, че учените във всички стаи са замаяни и мрачни. Когато се върна в кабинета на Кьолер, лампичките и на седемте телефонни линии светеха. Въпросите на медиите никога не се насочваха към директора, следователно можеше да е само едно.
Оферти.
Антиматерията вече имаше купувачи.

* * *

Гънтър Глик следваше шамбелана, който излизаше от Сикстинската капела. Двамата с Макри току-що бяха направили репортажа на десетилетието. И то какъв репортаж. Речта на шамбелана беше хипнотизираща.
Свещеникът се обърна към репортера и операторката.
— Помолих швейцарската гвардия да ви осигури снимки — снимки на жигосаните кардинали, както и на Негово светейшество. Трябва да ви предупредя, че те няма да са приятна гледка. Отвратителни изгаряния. Почернели езици. Но искам да ги покажете на света.
Глик реши, че във Ватикана трябва вечно да е Коледа. „Той иска да покажа изключителна снимка на мъртвия папа?“
— Сигурен ли сте? — като се опита да скрие вълнението си, попита репортерът.
Шамбеланът кимна.
— Швейцарската гвардия ще ви предостави и видеозапис на контейнера с антиматерията.
Глик зяпна. „Коледа. Коледа. Коледа!“
— Илюминатите скоро ще разберат, че са преиграли — заяви свещеникът.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:26

Глава 96

Задушаващият мрак се беше завърнал като повтаряща се тема в някаква дяволска симфония.
„Няма светлина. Няма въздух. Няма изход.“
Лангдън лежеше прикован под прекатурения саркофаг и усещаше, че разумът му се люлее опасно близо до ръба. В опит да съсредоточи мислите си в каквато и да била посока, вместо към смазващото пространство наоколо, той ги впрегна в логически процеси… математика, музика, каквото и да е. Ала нямаше място за успокоително съзерцание. „Не мога да помръдна! Не мога да дишам!“
Слава Богу, при падането на ковчега затиснатият ръкав на сакото му се бе освободил и сега той можеше да движи и двете си ръце. Въпреки това, когато натисна тавана на тясната си килия, установи, че не поддава. Странно, прииска му се ръкавът му все още да е затиснат. „През пролуката поне щеше да прониква малко въздух.“
Докато натискаше тавана, ръкавът му се повдигна нагоре и разкри слабото сияние на един стар приятел. Мики. Зеленикавото анимационно лице му се стори подигравателно.
Лангдън потърси в мрака други източници на светлина, но ръбът на саркофага плътно прилягаше върху пода. Проклети италиански перфекционисти! Сега бе застрашен от същото онова художествено превъзходство, което бе учил студентите си да уважават… безупречни ръбове, идеални успоредни прави и разбира се, само най-гладък и як карарски мрамор.
Прецизността можеше да е задушаваща.
— Вдигни тая проклетия — каза той на глас и още по-силно натисна ковчега сред купчината кокали. Саркофагът помръдна. Стиснал зъби, професорът опита отново. Каменната грамада отгоре му се повдигна с около половин сантиметър. Обгърна го мимолетна светлина, после саркофагът пак го затисна. Лангдън се отпусна задъхан в мрака. Опита се да използва краката си като предишния път, но вече нямаше място дори само да изпъне коленете си.
Връхлетян от паническа клаустрофобия, Лангдън си представи, че саркофагът се свива около него. Измъчван от това видение, той се съпротивляваше на илюзията с всички логически остатъци от разума си.
— Саркофаг — каза американецът, като вложи в гласа си колкото може повече научна безпристрастност. Ала днес дори ерудицията, изглежда, му бе враг. — Терминът „саркофаг“ идва от гръцката дума „саркс“, която означава „месо“, и „фагеин“ — „ям“. „Затворен съм в сандък, който буквално е създаден, за да яде месо.“
Виденията на плът, откъсвана от кост, само му напомниха, че е затрупан с човешки останки. От тази мисъл му се пригади и го побиха тръпки. Но и му хрумна нещо.
Лангдън сляпо заопипва около себе си и намери парче от кокал. Може би ребро? Нямаше значение. Просто му трябваше клин. Ако успееше да повдигне саркофага, дори съвсем мъничко, и провреше костта под ръба, може би щеше да влиза достатъчно въздух…
Той се пресегна, пъхна острия край на реброто в пролуката между пода и ковчега и с другата си ръка натисна нагоре. Нищо. Отново опита. За миг му се стори, че камъкът помръдва, ала това беше всичко.
Разбираше, че при това ужасно зловоние и липсата на кислород, изчерпваща всичките му сили, има време само за още един опит. Знаеше също, че ще му трябват и двете ръце.
Лангдън се съсредоточи, пусна костта и като премести тялото си, опря рамо в реброто. Като внимаваше да не го събори, вдигна ръце над себе си. Обземаше го все по-силна паника. Днес за втори път попадаше в затворено пространство без въздух. Професорът нададе вик и с всичка сила натисна саркофага. Мраморната грамада поддаде само за секунда. Ала това бе достатъчно — костта, която натискаше с рамо, се плъзна в разширяващата се цепнатина. Когато ковчегът падна обратно, реброто се сцепи, но този път под каменния ръб се процеждаше бледа светлина.
Изтощен, Лангдън се отпусна и зачака с надеждата, че буцата в гърлото му ще изчезне. Ала с изтичането на секундите положението само се влошаваше. Изобщо не усещаше проникващия през процепа въздух. Зачуди се дали това количество ще е достатъчно, за да не умре. И за колко време щеше да му стигне? Ако припаднеше, кой щеше да разбере, че е тук?
Той повдигна натежалата си като олово ръка и погледна циферблата на Мики. 22:12. С треперещи пръсти опипа часовника и направи последния си ход. Завъртя едно от миниатюрните копчета и натисна някакъв бутон.
Докато съзнанието му избледняваше и стените на саркофага го обгръщаха, професорът беше обзет от някогашните си страхове. И както много пъти в миналото, се опита да си представи, че е на открито. Образът обаче не му помогна. Връхлиташе го кошмарът, който го преследваше още от детството…

* * *

Цветята бяха като картинки, помисли си детето, докато тичаше със смях по моравата. Искаше му се родителите му да са там. Ала те бяха заети с лагера.
— Не се отдалечавай много — беше казала майка му.
Бе се престорил, че не я чува, и беше навлязъл дълбоко в гората.
По средата на прелестната поляна се натъкна на купчина камъни. Сигурно бяха основи на стара къща. Не се приближи. Знаеше, че не бива. Освен това вниманието му привлече нещо друго — пъстър венерин чехъл, най-рядкото и красиво цвете в Ню Хампшир. Беше го виждал само в книгите.
Той радостно се запъти към цветето. Приклекна. Земята под него му се стори мека и куха. Разбра, че неговото цвете си е намерило място с богата почва. Растеше върху гниещо дърво.
Развълнувано от мисълта да го откъсне, момчето протегна ръка… изпъна пръсти към стъблото.
Така и не го достигна.
Земята под него поддаде.
През трите секунди на замаян ужас докато падаше, той си помисли, че ще умре. Докато летеше надолу, се приготви за разтърсващ сблъсък. Ала нямаше болка. Само мекота.
И студ.
Падна по очи във водата и потъна в мрак. Запремята се и заопипва вертикалните стени около себе си. Инстинктивно успя да изплува на повърхността.
Светлина. Горе. Сякаш на километри над него.
Ръцете му се плъзнаха по стените на кухината в търсене на някаква опора. Само гладък камък. Беше пропаднал през капак на изоставен кладенец. Закрещя за помощ и виковете му отекнаха в тясната шахта. Продължи да крещи. Отворът над него постепенно помръкна.
Спусна се нощ.
Сякаш мина цяла вечност. Постепенно го обзе вцепенение. Измъчваха го видения на падащи стени, които го погребват жив. Ръцете го боляха от умора. На няколко пъти му се причуха гласове. Той викаше, но собственият му глас бе приглушен… като в сън.
С напредването на нощта шахтата ставаше все по-дълбока. Стените безшумно се свиваха навътре. Момчето се свиваше в дупката. Изтощено, то вече мислеше да се откаже. И все пак усещаше, че водата го повдига и охлажда изгарящите му страхове.
Спасителите завариха момчето почти в безсъзнание. Беше останало във водата пет часа. След два дни „Бостън Глоуб“ публикува на първа страница материал, озаглавен „Малкият плувец, който успя“.

Глава 97

Хашишинът вкара буса в грамадната каменна сграда, гледаща към Тибър, и се усмихна. Нарами плячката си и я понесе нагоре по тунела, благодарен, че жената е слаба.
Стигна до вратата.
„Храмът на просвещението — възторжено си помисли убиецът. — Древното илюминатско скривалище. Кой би се сетил, че е тук?“
Остави я върху един плюшен диван. Опитно завърза ръцете й зад гърба, после обездвижи и краката й. Знаеше, че онова, за което копнее, ще трябва да почака, докато не изпълни и последната си задача. „Водата.“
И все пак имаше малко време за удоволствие. Той приклекна до нея и прокара длан по бедрото й. Беше гладко. По-високо. Тъмните му пръсти се провряха под късите й панталони. Още по-високо.
Спря. „Търпение — въпреки възбудата си каза хашишинът. — Предстои ми работа.“
За миг излезе на високия каменен балкон. Нощният ветрец бавно охлади страстите му. Далече долу течеше Тибър. Той вдигна очи към купола на „Св. Петър“ само на около километър от там, гол под светлината на стотици прожектори.
— Последният ти час — каза мъжът и си представи хилядите мюсюлмани, заклани по време на кръстоносните походи. — В полунощ ще отидеш при своя Бог.
Зад него жената се размърда. Хашишинът се обърна. Помисли си дали да я остави да се събуди. Ужасът в женските очи му действаше като афродизиак.
Напомни си, че трябва да е благоразумен. Щеше да е по-добре, ако плячката му останеше в безсъзнание, докато него го нямаше. Въпреки че бе завързана и не можеше да избяга, арабинът не искаше да се върне и да я завари изтощена от опити да се освободи. „Искам да запазиш енергията си… за мен.“
Хашишинът леко повдигна главата й и откри точката под черепа. Безброй пъти го беше правил. Със смазваща сила заби палец в мекия хрущял и усети потъването му. Жената мигновено се отпусна. „Двайсет минути“ — помисли си убиецът. Тя щеше да е възхитителен край на един идеален ден. След като плячката му го задоволеше и умреше, той щеше да излезе на балкона и да погледа среднощните ватикански фойерверки.
Хашишинът остави жертвата си в безсъзнание на дивана и се спусна по стълбището в осветената с факли тъмница. Последната задача. Отиде при масата и с благоговение погледна свещените метални предмети, които бяха оставени за него.
„Вода.“ Последният знак.
За четвърти път взе една от факлите и започна да нажежава метала. Когато краят му побеля, арабинът го занесе при килията.
Вътре мълчаливо стоеше мъж. Стар и сам.
— Кардинал Баджа — изсъска убиецът. — Помолихте ли се вече?
Очите на италианеца бяха сухи.
— Само за вашата душа.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:27

Глава 98

Шестимата пожарникари, които пристигнаха при „Санта Мария дела Витория“, изгасиха пожара със струи халонов газ. Водата беше по-евтина, ала парата щеше да унищожи фреските в капелата, а Ватиканът плащаше на римските pompieri* солидни суми за бърза и внимателна работа във всички притежавани от него сгради.
[* Пожарникари (ит.) — Б. пр.]
Характерът на професията им налагаше почти ежедневно да стават свидетели на трагедии, ала нито един от тях никога нямаше да забрави екзекуцията в тази черква. Отчасти разпване, отчасти обесване, отчасти изгаряне на клада, сцената сякаш излизаше от готически кошмар.
За съжаление, както обикновено, пресата беше пристигнала преди пожарникарите. Репортерите вече бяха снимали достатъчно преди шестимата pompieri да разчистят храма. Когато пожарникарите най-после смъкнаха жертвата и я поставиха на пода, нямаше съмнение кой е мъжът.
— Cardinale Guidera* — промълви някой. — Di Barcellona.
[* Кардинал Гуидера. От Барселона (ит.) — Б. пр.]
Клетникът бе гол. Долната половина на тялото му беше пурпурночерна, от зейналите рани по бедрата му сълзеше кръв. Пищялните му кости бяха оголени. Единият от пожарникарите повърна. Друг излезе навън да подиша чист въздух.
Най-страшен обаче бе символът, жигосан на гърдите на кардинала. Началникът на групата ужасено обикаляше около трупа. „Lavoro del diavolo* — каза си той. — Извършил го е самият сатана.“ Пожарникарят за пръв път от детството си се прекръсти.
[* Дяволска работа (ит.). — Б. пр.]
— Un’ altro corpo! — извика някой. Бяха открили друг труп.
Началникът веднага позна втората жертва. Строгият командир на швейцарската гвардия беше човек, когото обичаха малцина служители на правозащитните органи. Пожарникарят се обади във Ватикана, но всички линии бяха заети. Знаеше, че няма значение. Швейцарската гвардия след минути щеше да научи за това от телевизията.
Докато оглеждаше щетите и се опитваше да пресъздаде случилото се, началникът видя ниша, осеяна с дупки от куршуми. Саркофагът вътре бе съборен от подпорите си и лежеше прекатурен наопаки. „Това е работа за полицията и Светия престол“ — помисли си той и се извърна.
В този момент обаче изпод саркофага се разнесе шум. Шум, какъвто не обичаше никой пожарникар.
— Bomba! — извика началникът. — Tutti fuori!*
[* Бомба! Всички да излязат! (ит.) — Б. пр.]
Когато преобърна саркофага, групата за обезвреждане на експлозиви откри източника на електронния сигнал.
Всички смутено зяпнаха.
— Medico! — извика някой накрая. — Medico!*
[* Лекар! (ит.). — Б. пр.]

Глава 99

— Нещо ново от Оливети? — попита шамбеланът Роше, който го придружаваше от Сикстинската капела до папския кабинет. Свещеникът изглеждаше напълно изчерпан.
— Не, синьоре. Боя се, че се е случило най-страшното.
Когато стигнаха, шамбеланът каза уморено:
— Тази нощ няма какво повече да направя, капитане. Опасявам, се, че и без това направих прекалено много. Ще се отдам на молитва. Не искам да ме смущават. Останалото е в Божиите ръце.
— Слушам, синьоре.
— Късно е, капитане. Намерете контейнера.
— Търсенето продължава. — Роше се поколеба. — Оръжието се оказа прекалено добре скрито.
Шамбеланът потрепери, сякаш не можеше да мисли за това.
— Да. Точно в единайсет и петнайсет, ако Църквата все още е в опасност, евакуирайте кардиналите. Предавам охраната им във вашите ръце. Моля само за едно. Нека напуснат това място с достойнство. Оставете ги да излязат на площад „Св. Петър“ и да застанат при останалата част от света. Не искам последният образ на Църквата да са уплашени старци, измъкващи се през задната врата.
— Слушам, синьоре. Ами вие? Да дойда ли и за вас в единайсет и петнайсет?
— Няма да има нужда.
— Синьоре?
— Ще си тръгна, когато ми каже духът.
Роше се зачуди дали шамбеланът няма намерение да потъне заедно с кораба.
Карло Вентреска отвори вратата на папския кабинет и влезе вътре.
— Всъщност… — Той се обърна. — Има още нещо.
— Синьоре?
— Тази нощ в кабинета като че ли е студено. Целият треперя.
— Електрическото отопление е изключено. Ще ви запаля огън.
Шамбеланът се усмихна уморено.
— Благодаря. Много ви благодаря.
Роше излезе от папския кабинет, където беше оставил шамбелана да се моли на светлината на камината пред статуетка на Богородица. Гледката бе сюрреалистична. Черна сянка, коленичила на мъждукащата светлина. Когато капитанът закрачи по коридора, към него се втурна гвардеец. Дори в сумрака Роше позна лейтенант Шартран. Млад, зелен и пълен с ентусиазъм.
— Господин капитан — извика Шартран и му протегна мобилен телефон. — Струва ми се, че обръщението на шамбелана има ефект. Един човек твърди, че разполага със сведения, които можели да са ни от помощ. Обажда се по вътрешен телефон на Ватикана. Нямам представа откъде е научил номера.
Роше спря.
— Какво?
— Иска да разговаря с висш офицер.
— Нещо ново от Оливети?
— Нищо.
Капитанът взе мобифона.
— Капитан Роше слуша.
— Роше — рече гласът. — Ще ви обясня кой съм. После ще ви кажа какво да направите.
Когато мъжът свърши и затвори, капитанът остана като зашеметен. Вече знаеше кой командва парада.

* * *

Силви Боделок отчаяно се опитваше да следи всички искания за лицензни, които се получаваха по гласовата поща на Кьолер. Когато личният телефон на бюрото на директора иззвъня, Силви се сепна. Никой не знаеше този номер. Тя вдигна.
— Да?
— Госпожо Боделок? Тук е Кьолер. Свържете се с моя пилот. Искам самолетът ми да е готов след пет минути.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:29

Глава 100

Робърт Лангдън нямаше представа нито къде е, нито колко време е бил в безсъзнание. Когато отвори очи, видя бароков купол, покрит с фрески. Във въздуха се стелеше дим. Нещо покриваше устата му. Кислородна маска. Той я смъкна. Миришеше ужасно — на изгоряла плът.
Професорът потрепери от пронизваща болка в главата. Опита се да седне. До него беше приклекнал мъж в бяло.
— Riposati! — каза той i го принуди отново да легне по гръб. — Sono il paramedico.*
[* Отпуснете се. Аз съм санитар (ит.). — Б. пр.]
Лангдън се подчини. Виеше му се свят. „Какво се е случило, по дяволите?“ Обзе го паника.
— Sorcio salvatore — рече санитарят. — Мишка… спасител.
Американецът се обърка още повече. „Мишка спасител ли?“
Мъжът посочи часовника с Мики Маус на китката му. Мислите на Лангдън започнаха да се проясняват. Спомни си, че беше задействал алармата. Докато разсеяно зяпаше циферблата, видя и колко е часът. 22:28.
И рязко се изправи.
Паметта му изведнъж се възвърна.

* * *

Лангдън стоеше до олтара при началника на пожарникарите и неколцина от хората му. Бяха го обсипали с въпроси. Той не ги слушаше. Вълнуваха го други въпроси. Болеше го цялото тяло, ала знаеше, че няма време за губене.
Към него се приближи един пожарникар.
— Пак проверих, господине. Открихме труповете само на кардинал Гуидера и командира на швейцарската гвардия. Няма и следа от жена.
— Grazie — отвърна Лангдън, неуверен дали да се радва, или ужасява. Помнеше, че бе видял Витория да лежи на пода в безсъзнание. Сега я нямаше. Единственото обяснение не беше успокоително. Убиецът се бе изразил съвсем ясно по телефона. „Сърцата… Възбуден съм. Може би до утре сутрин аз ще те намеря. И тогава…“
Професорът се огледа.
— Къде е швейцарската гвардия?
— Все още нямаме връзка с тях. Телефонните линии на Ватикана са задръстени.
Лангдън се почувства смазан и сам. Витория я нямаше. Половин час от живота му бе изчезнал за един миг.
Навън продължаваха да се трупат журналисти. Американецът не се съмняваше, че скоро ще излъчат репортаж за ужасната смърт на третия кардинал, ако вече не го бяха показали. Надяваше се, че шамбеланът отдавна е допуснал най-страшното и е взел необходимите мерки „Евакуирайте проклетия Ватикан! Стига игри! Ние изгубихме!“
Изведнъж Лангдън осъзна, че всичко онова, което го беше мотивирало — да помогне на Ватикана, да спаси четиримата кардинали, да се срещне с братството, което дълги години бе изучавал — се е изпарило от ума му.
Войната беше изгубена. Сега в гърдите му пламтеше ново желание. Елементарно. Първично.
Да намери Витория.
Обгърна го неочаквана празнота. Често бе чувал, че в напрегната ситуация двама души могат да се сближат много повече, отколкото иначе за десет години. Сега го вярваше. Отсъствието на Витория го караше да изпитва нещо, каквото не беше усещал от години. Самота. Болката му даваше сили.
Лангдън изхвърли всичко останало от ума си и се съсредоточи. Молеше се хашишинът да се погрижи за задълженията си преди удоволствието. Иначе знаеше, че ще закъснее. „Не — каза си той. — Остава достатъчно време.“ Похитителят на Витория имаше още работа. Трябваше за последен път да се появи преди да изчезне завинаги.
„Последният олтар на науката — помисли си професорът. Убиецът имаше още една заключителна задача. Земя. Въздух. Огън. Вода.“
Погледна си часовника. Тридесет минути. Заобиколи пожарникарите и се приближи до Видението на св. Тереза. Този път, докато се взираше в знака на Бернини, не се съмняваше какво търси.
„И ангели над елементи бдят…“
На фона на позлатения пламък над легналата светица стоеше ангелът на Бернини. В ръката си стискаше огнена стрела. Лангдън я проследи с поглед. Тя сочеше към дясната страна на черквата. Внимателно проучи стената на сградата. Там нямаше нищо. Знаеше, разбира се, че стрелата сочи нещо навън, някъде в нощния Рим.
— Коя е тази посока? — обърна се той към началника на пожарникарите.
— Коя посока ли? — Мъжът погледна натам, накъдето сочеше Лангдън. Изглеждаше объркан. — Не знам… запад, струва ми се.
— Кои черкви са в тази посока?
Началникът се озадачи още повече.
— Десетки. Защо?
Американецът се намръщи. Естествено че бяха десетки.
— Трябва ми карта на града. Веднага.
Началникът прати някого да изтича до колата за карта. Лангдън отново се обърна към статуята. „Земя… Въздух… Огън… ВИТОРИЯ.“
„Последният знак е «вода» — каза си той. — Знакът е дело на Бернини.“ — Намираше се в някоя черква. Игла в копа сено. Лангдън насочи мислите си към всички творби на Бернини, за които се сещаше. „Трябва ми нещо, свързано с вода!“
Спомни си статуята Тритон — гръцки морски бог. После си спомни, че тя се е намирала на площада пред същата тази черква, тъкмо в обратната посока. Опита се да се съсредоточи. „Каква фигура е изваял Бернини в чест на водата? Нептун и Аполон?“ За съжаление тази статуя се намираше в лондонския музей „Виктория и Албърт“.
— Синьоре? — Един от пожарникарите дотича с картата.
Лангдън му благодари и я разгъна на олтара. Веднага разбра, че е получил точно каквото му трябва. За пръв път виждаше толкова подробна карта на Рим.
— Къде сме сега?
Мъжът посочи.
— До Пиаца Барберини.
Професорът пак погледна стрелата на ангела, за да се ориентира. Началникът беше преценил вярно. Според картата стрелата сочеше на запад. Лангдън прокара линия на запад от Пиаца Барберини. Надеждите му скоро угаснаха. С всеки следващ сантиметър минаваше през поредната сграда, обозначена с черен кръст. „Черкви. — Бяха невероятно много. Накрая стигна до римските предградия и въздъхна. — По дяволите.“
Погледът му се плъзна по трите храма, в които бяха убити първите трима кардинали. „Капелата «Чиги»… «Св. Петър»… тук…“
Докато ги наблюдаваше, Лангдън забеляза нещо странно. Кой знае защо, беше предполагал, че са хаотично пръснати из Рим. Ала определено не бе така. Колкото и да беше невероятно, трите черкви, изглежда, бяха разположени симетрично в огромен триъгълник. Професорът пак провери. Не му се привиждаше.
— Penna — без да вдига поглед, рече той.
Някой му подаде химикалка.
Лангдън огради трите черкви. Пулсът му се ускори. Отново провери знаците. „Симетричен триъгълник!“
Първата му мисъл бе за големия печат на еднодоларовата банкнота — триъгълника с всевиждащото око. Но нямаше логика. Беше отбелязал само _три_ точки. Трябваше да са четири.
„Тогава къде е водата, по дяволите?“ Знаеше, че където и да постави четвъртата точка, триъгълникът ще се развали. За да запази симетрията му, трябваше да разположи четвъртия знак в центъра на фигурата. Потърси мястото на картата. Нищо. Въпреки това идеята продължи да го занимава. Четирите елемента на науката се смятаха за _равностойни._ Водата не се отличаваше от останалите и не трябваше да е в _средата_ им.
И все пак инстинктът му подсказваше, че симетричното разположение не може да е случайно. „Все още не виждаш цялата картина.“ Имаше само една възможност.
Четирите точки да не образуват триъгълник, а друга фигура. Погледна картата. „Може би квадрат?“ Въпреки че нямаха символичен смисъл, квадратите поне бяха симетрични.
Лангдън постави показалец в една от точките, които щяха да превърнат триъгълника в квадрат. Оказа се, че всъщност се образува неправилен четириъгълник.
Докато проверяваше другите вероятни точки около триъгълника, се случи нещо неочаквано. Той забеляза, че линията, която беше прокарал по-рано, минава точно през една от възможностите. Смаян, професорът огради тази точка. Четирите мастилени петна образуваха форма, напомняща на хвърчило.
Лангдън се намръщи. Това също не бе илюминатски символ. „Но пък…“
За миг си спомни прочутия илюминатски диамант. Естествено, това беше смешно. Отказа се от тази идея. А и фигурата бе издължена и нямаше нищо общо с безупречната симетричност на илюминатския диамант.
Наведе се, за да види къде е поставил последната точка, и с изненада установи, че е точно в центъра на известния римски площад Пиаца Навона. Спомняше си, че там има голяма черква, ала вече беше прекарал показалец през нея и я бе отхвърлил. Доколкото знаеше, там нямаше творби на Бернини. Казваше се „Мъките на св. Агнес“ и носеше името на прелестна девойка, принудена да води живот на сексуална робиня, защото не се отказала от вярата си.
„Трябва да има нещо в тази черква! — Той затършува из ума си и си представи храма отвътре. Не се сещаше за творби на Бернини, още по-малко свързани с _вода._ Смущаваше го и фигурата на картата. Ромб. Беше прекалено точно, за да е съвпадение, и все пак не достатъчно, за да има каквато и да било логика. — Хвърчило? — Зачуди се дали не е сбъркал точката. — Какво съм пропуснал?!“
Отговорът му хрумна чак след тридесет секунди, ала Лангдън изпита вълнение, каквото не го бе спохождало през цялата му научна кариера.
Изглежда, илюминатският гений беше неизчерпаем.
Фигурата, която виждаше, изобщо не бе замислена като ромб. Просто той беше свързал _съседни_ точки. „Илюминатите вярват в противоположностите! — Докато свързваше противоположните точки с химикалката си, пръстите му трепереха. На картата пред него се очерта грамадно разпятие. — Това е кръст!“ Четирите елемента на науката се разкриха пред очите му… разположени като голям колкото самия град кръст.
Разпятието на картата, осъзна Лангдън, представляваше връх на илюминатската двойственост. Религиозен символ, образуван от елементите на науката. Галилеевият Път на просвещението едновременно възхваляваше науката и Бог!
Останалата част от загадката почти моментално застана на мястото си.
„Пиаца Навона.“
Точно в средата на площада пред черквата „Мъките на св. Агнес“ Бернини беше поставил една от най-известните си скулптури. Всички гости на Рим ходеха да я видят.
„Фонтанът на четирите реки!“
Логично свързаният с водата фонтан бе издигнат в чест на четири от най-големите реки на света — Нил, Ганг, Дунав и Рио Плата.
„Водата — помисли си Лангдън. — Последният знак.“ Съвършено.
И още по-съвършено, осъзна той, върхът на сладоледа, беше това, че върху фонтана се издигаше висок обелиск.

* * *

Професорът остави обърканите пожарникари и затича към безжизненото тяло на Оливети.
„Десет трийсет и една — помисли си той. — Много време.“ За пръв път през целия ден му се струваше, че изпреварва събитията.
Скрит зад пейките, Лангдън приклекна до командира, скришом взе полуавтоматичния му пистолет и радиостанцията му. Знаеше, че ще се наложи да поиска помощ, ала тук не бе мястото за това. Последният олтар на науката засега трябваше да остане в тайна.
Без да каже нито дума, той се измъкна навън, избегна репортерите, които прииждаха в черквата на тълпи, и прекоси Пиаца Барберини. Когато навлезе в сенките, включи радиостанцията. Опита се да се свърже с Ватикана, но не чу нищо освен пращене. Или се намираше прекалено далеч, или трябваше да въведе някакъв код. Напразно въртя сложните копчета и натиска бутоните. Разбра, че планът му да повика помощ няма да се осъществи, и се огледа за телефон. Нямаше. Пък и ватиканските линии бяха блокирани.
Беше сам.
Предишната му увереност бързо се разсейваше. Лангдън прецени плачевното си състояние — целият в прах, порязан, изтощен до припадък и гладен.
Погледна към черквата. Над осветения от репортерските прожектори и фаровете на пожарните коли купол се виеше дим. Зачуди се дали да не се върне и да поиска помощ. Инстинктът го съветваше да не се доверява на никого. „Ако хашишинът забележи идването ни…“ Замисли се за Витория и разбра, че това е последният му шанс да се изправи лице в лице с нейния похитител.
„Пиаца Навона“ — каза си Лангдън. Имаше достатъчно време, за да стигне там. Огледа се за такси, ала улиците бяха почти съвсем пусти. Изглежда, дори таксиметровите шофьори бяха зарязали всичко, за да седнат пред телевизора. Площадът се намираше само на километър и половина, но той нямаше намерение да губи ценна енергия, за да ходи пеш. Хвърли поглед към черквата и се запита дали не може да вземе назаем кола.
„От пожарникарите ли? Или от репортерите? Я се дръж сериозно.“
Възможностите и минутите отлитаха една по една. Професорът взе решение. Извади пистолета от джоба си и извърши нещо толкова нетипично за себе си, че се уплаши да не са го обладали дяволи. Изтича при един самотен Ситроен, който чакаше на кръстовището да стане зелено, насочи оръжието през отворения прозорец и извика:
— Fuori!
Разтрепераният шофьор изскочи навън.
Американецът се хвърли зад волана и настъпи газта.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:32

Глава 101

Гънтър Глик седеше на пейката в една от килиите в сградата на швейцарската гвардия. Молеше се на всички богове, за които се сещаше. „Дано не сънувам. — Това беше репортажът на живота му. Репортажът на живота на всички. В момента на всеки репортер по света му се искаше да е на неговото място. — Буден си — каза си той. — И си звезда. Дан Редър лее горчиви сълзи.“
Макри изглеждаше малко замаяна. Глик не я обвиняваше. Освен изключителното предаване на обръщението на шамбелана, двамата бяха показали на света ужасяващи снимки на кардиналите и папата, както и видеокадри на контейнера с антиматерията. „Невероятно!“
Разбира се, всичко това бе станало по искане на шамбелана и не беше причината, поради която сега двамата бяха заключени в тази килия. Гвардейците не бяха харесали дръзкото допълнение на Глик към репортажа. Той знаеше, че разговорът, за който преди малко бе съобщил, не е предназначен за неговите уши, ала се беше възползвал от момента. „Поредният успех на Глик!“
— „Самарянинът от последния час“, а? — изпъшка на пейката до него Макри. Очевидно не й бе направил впечатление.
Репортерът се усмихна.
— Много яко, нали?
— Много тъпо.
„Тя просто ми завижда.“ Знаеше го. Малко след обръщението на шамбелана Глик случайно пак се озова на подходящото място в подходящия момент. Подслуша Роше да дава заповеди на хората си. Явно се беше обадил някакъв тайнствен непознат, който заявил, че притежава важни сведения за сегашното положение. Капитанът говореше така, като че ли този човек може да им помогне, и съветваше гвардейците да се подготвят за пристигането на госта.
Въпреки че информацията очевидно бе поверителна, Глик постъпи като всеки всеотдаен репортер — нечестно. Намери тъмно ъгълче, нареди на Макри да включи дистанционната камера и съобщи новината.
— Смайващо развитие на събитията в Божия град — заяви той и присви очи, за да придаде напрегнатост на изражението си. После разказа за идването на тайнствения спасител във Ватикана. Нарече го „самарянинът от последния час“ — идеално име за безликия мъж, появяващ се в последния момент, за да извърши добро дело. Другите телевизионни мрежи налапаха апетитната примамка и Глик за пореден път обезсмърти името си.
„Аз съм велик — помисли си той. — Питър Дженингс току-що скочи от моста.“
Естествено Глик не се бе ограничил с това. Докато вниманието на света беше насочено към него, той бе прибавил и от собствената си теория за „заговорите.“
„Яко. Адски яко.“
— Ти ни прецака — каза Макри. — Тотално ни провали.
— Какво искаш да кажеш? Бях страхотен!
Макри го зяпна смаяно.
— Бившият президент Джордж Буш? Илюминат?*
[* Тук сканираният текст прекъсва и преминава на следващата глава. Продължението е мой приблизителен превод. Бел.Mandor.]
В отговор Глик само се усмихна. Нима не беше очевидно? Дейността на Джордж Буш е прекрасно документирана. Масон от трийсет и трета степен и директор на ЦРУ точно по времето, когато управлението прекрати разследването на братството „Илюминати“ уж поради липса на доказателства. А какво представляват всичките му речи за „хилядите светлинни точки“ или „Новия световен ред“? Не, Буш определено беше илюминат.
— И тези приказки по адрес на ЦЕРН? — продължаваше да мърмори Макри. — Утре пред вратата ти ще се тълпи цяла банда адвокати.
— ЦЕРН ли? Но това е съвсем очевидно! Поразмърдай си мозъка. Илюминатите са изчезнали от лицето на земята през петдесетте години. Точно по времето, когато е основан ЦЕРН. ЦЕРН е прекрасно място, зад чиято фасада могат да се скрият. Не твърдя, че всички сътрудници на тази организация са илюминати. Тя прилича на огромна масонска ложа, повечето членове на която са напълно невинни хора. Но що се отнася до горните ешелони…
— Гънтър Глик, да си чувал някога за клевета? И за съдебната отговорност за нея?
— А ти някога да си чувала за истинска журналистика?
— Ти извличаш глупости от въздуха и смееш да наричаш това „журналистика“? Трябваше да изключа камерата. И що за глупости дрънкаше за корпоративната емблема на ЦЕРН? Символ на сатанисти? Да не си откачил?
Глик самодоволно се ухили. Логото на ЦЕРН беше най-удачната му находка. След обръщението на шамбелана всички големи телевизионни мрежи говореха само за ЦЕРН и неговата антиматерия. Някои станции правеха това на фона на емблемата на института. Емблемата беше доста стандартна: два пресичащи се кръга, символизиращи двата ускорителя, и пет линии, допряни до кръговете, символизиращи инжекторните тръби. Целият свят се пулеше в тази емблема, но само Глик, който малко се увличаше от символика, откри в схематичното изображение символ на илюминатите.
— Ти не си специалист по символика. — заяви Макри. — Трябваше да оставиш това на онзи от Харвард.
Онзи от Харвард го беше пропуснал.
Независимо от това, че връзката между тази емблема и братството „Илюминати“ просто се набиваше на очи!
Сърцето му пееше от щастие. В ЦЕРН имаше няколко ускорителя, но на емблемата имаше само два. Числото 2 обозначава дуализма на илюминатите. Независимо от факта, че повечето ускорители имат само по един инжектор, на логото имаше пер. А пет не е нищо друго, освен пентаграмата на братството. А оттам следваше и неговата главна находка и най-блестящия му журналистически ход — Глик обърна внимание на зрителите, че в емблемата се съдържа голяма цифра „6“. Тя се образуваше от пресичащите се линии на окръжностите. Ако завъртиш емблемата, се появяваше още една шестица… после още една. Три шестици! 666! Числото на дявола! Знакът на звяра!
Не, Глик определено беше гений.
Макри беше готова да го удуши.
Глик знаеше, че чувството на завист ще премине, и в момента го занимаваше съвсем различна мисъл. Ако ЦЕРН беше щаб-квартирата на братството, дали там не се съхраняваше знаменития елмаз, известен под името „Ромбът на илюминатите“? Глик изрови информация за елмаза от Интернет… „безукорен ромб, роден от древните стихии на природата — толкова съвършен, че хората замирали пред него в безмълвно възхищение“.
Сега Глик мечтаеше само за едно — тази вечер да разреши още една древна загадка — да узнае точното местоположение на елмаза.

Глава 102

Пиаца Навона. „Фонтанът на четирите реки.“
Също като в пустинята, нощите в Рим могат да са изненадващо студени дори след топъл ден. Загърнат в сакото си, Лангдън се криеше в края на площада. Из града отекваше какофония от телевизионни репортажи, напомняща на далечно бучене на автомобилен трафик. Той си погледна часовника. Петнадесет минути. Имаше малко време да си почине.
Пиацата пустееше. Вълшебният фонтан на Бернини клокочеше пред него. Пенливата вода вдигаше пръски във въздуха.
Най-поразителната особеност на фонтана беше неговата височина. Само централната му част надвишаваше шест метра — назъбена планина от шуплест варовик, осеяна с пещери и вдлъбнатини, през които кипеше водата. Цялата скала бе покрита с езически фигури. На върха й се издигаше обелиск, който се извисяваше на цели дванадесет метра. Лангдън вдигна поглед до върха му, където безшумно беше кацнал самотен гълъб.
„Кръст“ — помисли си той, все още смаян от фигурата, образувана от пръснатите в Рим знаци. Фонтанът на четирите реки бе последният олтар на науката. Само преди часове професорът беше стоял в Пантеона, убеден, че Пътят на просвещението е разрушен и че никога няма да стигне дотук. Глупава грешка. Всъщност целият път бе непокътнат. „Земя, въздух, огън, вода.“ И Лангдън го беше изминал… отначало докрай.
„Не съвсем докрай“ — напомни си той. Пътят имаше _пет_ точки, а не четири. Четвъртият знак някак си сочеше към крайната цел — свещеното илюминатско скривалище, Храма на просвещението. Американецът се чудеше дали скривалището все още съществува. Чудеше се дали хашишинът не е отвел Витория там.
Погледът му се плъзна по фигурите на фонтана в търсене на указания към местоположението на скривалището. „И ангели над елементи бдят.“ Тук обаче нямаше нито един ангел. Фонтанът на четирите реки бе езическа творба и изваянията нямаха религиозен характер. Човешките фигури и всички животни, включително броненосеца, нямаха никакво отношение към религията. Сред тях ангелът би стърчал като самотен пръст.
„Дали не съм сбъркал мястото?“ — Отново се замисли за четирите обелиска, образуващи кръст, и сви юмруци. — Не! Този фонтан съвършено се вписва в общата картина.

* * *

В 22:46 по уличката от отсрещната страна на площада се зададе черен бус. Лангдън нямаше да му обърне внимание, ала колата се движеше с изключени фарове. Като акула, обикаляща из осветен от луната залив, автомобилът обиколи цялата пиаца.
Професорът се наведе още по-ниско в сенките зад грамадното стълбище, което водеше към черквата „Мъките на св. Агнес“. Пулсът му се ускори.
След като направи две пълни обиколки, бусът зави към фонтана на Бернини и спря точно до басейна, така че плъзгащата му се врата бе само на сантиметри над водата.
Вдигнаха се пръски.
Дали хашишинът беше подранил? С буса ли бе пристигнал? Лангдън беше предполагал, че убиецът ще доведе последната си жертва пеш през площада, както бе постъпил на „Св. Петър“. Но щом идваше с бус, правилата се променяха.
Изведнъж плъзгащата се странична врата на буса се отвори.
На пода лежеше гол мъж, свит на кълбо. Целият бе увит с вериги. Мяташе се и се мъчеше да се освободи, ала веригите бяха прекалено тежки. Една от халките бе натикана в устата му като юздечка и заглушаваше виковете му за помощ. В този момент Лангдън видя втората фигура, която заобикаляше зад пленника, като че ли правеше последни приготовления.
Американецът разбра, че има само секунди.
Стисна пистолета, смъкна сакото си и го хвърли на земята. Само щеше да затруднява движенията му, пък и той не искаше да доближава Галйлеевата „Diagramma“ до водата. Документът щеше да остане на сухо и сигурно място.
Лангдън тръгна надясно, заобиколи фонтана и застана точно срещу буса. Каменната грамада му пречеше да вижда. Той се изправи и се затича право към басейна. Надяваше се, че клокоченето заглушава стъпките му. Стигна до ръба, прескочи го и се хвърли в пенливата вода.
Беше дълбока до кръста и леденостудена. Лангдън изскърца със зъби и закрачи навътре. Дъното бе хлъзгаво, множеството хвърлени за късмет монети го правеха двойно по-опасно. Той разбираше, че само късмет няма да му е достатъчен. Целият обгърнат от водни пръски, той се зачуди дали студът, или страхът е причина пистолетът в ръката му да трепери.
Най-после стигна до скулптурната група и я заобиколи отляво. Движеше се бързо, като се криеше зад каменните фигури. Бусът бе на по-малко от пет метра. Хашишинът клечеше на пода и се готвеше да претърколи увитото във вериги тяло на кардинала във водата.
Робърт Лангдън вдигна пистолета и излезе от облака пръски.
— Не мърдай. — За разлика от оръжието, гласът му не трепереше.
Хашишинът го погледна. За миг сякаш се смути, като че ли беше видял призрак. После на устните му плъзна злобна усмивка и той покорно вдигна ръце.
— Слез от буса.
— Изглеждаш мокър.
— Подрани.
— Бързам да се върна при плячката си.
Лангдън се прицели.
— Няма да се поколебая да стрелям.
— Вече се колебаеш.
Американецът усети как показалецът му се напряга на спусъка. Кардиналът лежеше неподвижно като мъртвец.
— Развържи го.
— Остави кардинала. Дошъл си за жената. Не се преструвай, че не е така.
Лангдън потисна желанието си да приключи на мига.
— Къде е тя?
— На сигурно място. Чака ме да се върна.
„Жива е!“ Проблесна лъч на надежда.
— В Храма на просвещението ли е?
Убиецът се усмихна.
— Никога няма да го намериш.
Професорът не повярва на ушите си. „Скривалището все още съществува.“
— Къде е?
— Мястото се пази в тайна от векове. Дори аз го научих съвсем наскоро. Ще умра, но няма да предам доверието.
— Мога да го открия и без теб.
— Арогантна мисъл.
Лангдън посочи фонтана.
— Стигнах дотук.
— Мнозина са стигали. Последната стъпка е най-трудна.
С неуверена по хлъзгавото дъно крачка, професорът се приближи към буса. Хашишинът изглеждаше странно спокоен, приклекнал в колата с вдигнати над главата ръце. Лангдън се прицели в гърдите му, като се чудеше дали просто да не го застреля и да сложи край на всичко. „Не. Той знае къде е Витория. Знае къде е антиматерията. Трябва да го принудя да ми каже!“

* * *

Хашишинът наблюдаваше противника си от мрака в буса и не можеше да не го съжалява. Американецът беше смел, бе го доказал. Но нямаше опит. И това беше станало ясно. Храброст без опит бе равна на самоубийство. Оцеляването си имаше закони. Древни закони. А американецът ги нарушаваше до последния.
„Ти имаше преимущество — елементът на изненада. И го проигра.“
Американецът беше нерешителен… най-вероятно се надяваше да пристигне помощ… или може би чакаше хащишинът неволно да му разкрие важни сведения.
„Никога не разпитвай преди да си обезвредил жертвата си. Приклещеният в ъгъла враг е смъртоносно опасен.“
Американецът пак приказваше. Опипваше. Маневрираше.
Убиецът едва не се засмя. „Това не ти е холивудски филм… няма да има дълги преговори под дулото на пистолета, докато се стигне до последната престрелка. Това е краят. Сега.“
Без да откъсва очи от американеца, хашишинът плъзна ръце по тавана на буса и откри каквото търсеше. Като продължаваше да гледа право пред себе си, той го хвана. И изигра хода си.

* * *

Движението бе неочаквано и внезапно. За миг Лангдън си помисли, че физическите закони са престанали да действат. Убиецът сякаш увисна в безтегловност във въздуха — краката му се стрелнаха напред, обувките му удариха завързаното с вериги тяло на кардинала и го блъснаха навън. Старецът цопна в басейна и вдигна облак пръски.
С обляно от вода лице, Лангдън със закъснение разбра какво става. Хашишинът се беше хванал за една от страничните дръжки в буса и се бе залюлял. Сега летеше право към него с изпънати напред крака.
Професорът натисна спусъка и заглушителят глухо изтрака. Куршумът проби пръстите на лявата обувка на убиеца. В следващия миг стъпалата му се забиха в гърдите на Лангдън и със смазваща сила го блъснаха назад.
Двамата се строполиха сред пръски кръв и вода.
Първото, което усети Лангдън, беше болка. После се задейства инстинктът му за самосъхранение. Вече не държеше пистолета. Оръжието беше отхвърчало от ръката му. Той се гмурна и заопипва хлъзгавото дъно. Докосна метал. Шепа монети. Пусна ги. Отвори очи и се огледа. Водата около него кипеше като ледено джакузи. Въпреки инстинктивното желание да диша, страхът го караше да остане на дъното. Без да престава да се движи. Не знаеше откъде ще дойде следващият удар. Трябваше да намери пистолета! Ръцете му отчаяно се протягаха пред него.
„Имаш преимущество — каза си американецът. — Ти си в стихията си. — Дори и с мокрото си поло Лангдън бе умел плувец. — Водата е твоята стихия.“
Когато за втори път докосна метал, беше сигурен, че е извадил късмет. Това не бяха монети. Стисна метала и се опита да го притегли към себе си, ала сам се плъзна във водата. Предметът бе неподвижен.
Още преди да напипа гърчещото се тяло на кардинала, Лангдън разбра, че е хванал тежката метална верига. За миг се вцепени от вида на ужасеното лице, което се взираше в него от дъното на фонтана.
Поразен от живота в очите на стареца, Лангдън стисна веригите и се опита да го издърпа. Тялото започна да изплува… бавно като котва. Американецът напрегна мускули. Главата на кардинала се показа на повърхността и старецът няколко пъти отчаяно си пое дъх. После тялото му рязко се завъртя и Лангдън изпусна хлъзгавата верига. Тежък като камък, Баджа отново изчезна под кипящата вода.
Робърт се гмурна, широко отворил очи. Откри кардинала. Този път веригите му се разместиха… и разкриха още по-голяма мерзост… английската дума „water“ — „вода“ — жигосана върху гърдите му.

След миг пред очите му се появиха две обувки. От едната бликаше кръв.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:44

Глава 103

Като ватерполист, Робърт Лангдън беше водил безброй подводни битки. Дивата конкуренция, която бушуваше под повърхността на басейна, далеч от очите на реферите, можеше да доведе до най-грозни схватки. Бяха го ритали, драскали, стискали, веднъж един разярен защитник, от когото постоянно се беше изплъзвал, дори го бе ухапал.
Сега обаче, докато се мяташе в ледените води на фонтана, той разбираше, че е далеч от харвардския басейн. И не се бореше за победа в шампионата, а за живота си. Това беше вторият им сблъсък. Тук нямаше рефери. Нямаше преиграване. Ръцете натискаха лицето му към дъното със сила, която не оставяше съмнение в убийствените намерения на противника му.
Лангдън инстинктивно се завъртя като торпедо. „Отскубни се от него!“ Ала хашишинът не го изпусна — той имаше преимущество, каквото не притежаваше никой ватерполист. Два крака, стъпили върху здрава земя. Убиецът като че ли щадеше едната си ръка… но въпреки това го държеше здраво.
В този момент Лангдън си помисли, че няма да оцелее. И направи единственото, което му дойде наум. Престана да се опитва да изплува. „Ако не можеш да идеш на север, тръгни на изток.“ Събра последните си сили, сви крака и направи делфински скок напред.
Ненадейната промяна на посоката, изглежда, свари хашишина неподготвен. Страничното движение наруши равновесието му. Още един скок и Лангдън изведнъж се освободи, издиша и се издигна на повърхността. Успя да си поеме дъх само веднъж. Убиецът отново се нахвърли върху него със смазваща сила, опря длани върху раменете му и го натисна надолу. Лангдън се опита да стъпи на дъното, ала арабинът го изрита и го събори.
Лангдън пак потъна под водата.
Гърчеше се в ръцете на противника си. Този път маневрите му бяха напразни. Той отвори очи и потърси пистолета. Виждаше като в мъгла. Мехурчетата скриваха всичко. В лицето му заблестя ослепителна светлина — хашишинът го бе натиснал към подводния прожектор, монтиран на дъното на фонтана. Американецът протегна ръка и хвана кутията. Беше гореща. Опита се да се отскубне, но прожекторът бе на панти и се завъртя в ръката му. Внезапно той изгуби опора.
Убиецът продължаваше да го натиска надолу.
И тогава го видя. Стърчеше изпод монетите точно под лицето му. Тънък черен цилиндър. „Заглушителят!“ Лангдън се пресегна, но когато пръстите му стиснаха цилиндъра, не напипа метал, а пластмаса. Гуменият маркуч се изви към него като змия. Беше дълъг над половин метър и от края му струяха мехурчета. Това изобщо не бе пистолетът… а маркучът на един от многобройните безобидни компресори.

* * *

Само на няколко метра от тях кардинал Баджа усещаше, че душата скоро ще напусне тялото му. Макар че през целия си живот се беше готвил за този момент, никога не бе предполагал, че краят му ще е такъв. Физическата му обвивка страдаше… изгорена, натъртена и задържана под водата от тежестта на веригите. Той си напомни, че това страдание е нищо в сравнение с изтърпяното от Иисус.
„Той е умрял, за да изкупи моите грехове…“
Чуваше звуците от бушуващата наблизо борба. Мисълта за това бе непоносима. Неговият похитител щеше да погуби още един живот… човекът с добрите очи, човекът, който се беше опитал да му помогне, щеше да умре.
Болката се усилваше. Баджа се отпусна по гръб и се вторачи през водата в черното небе. За миг му се стори, че вижда звезди.
Беше време.
И като изостави всички страхове и съмнения, кардиналът отвори уста и изпусна последния си дъх. И проследи с поглед духа си, който заклокочи нагоре сред облак прозрачни мехурчета. Баджа инстинктивно вдиша. Водата нахлу в него като ледени кинжали. Болката продължи само няколко секунди.
Сетне… покой.

* * *

Без да обръща внимание на паренето в стъпалото си, хашишинът се съсредоточи върху давещия се американец, когото държеше прикован под себе си в кипящата вода. „Довърши го!“ Той стисна още по-силно. Знаеше, че _този_ път Робърт Лангдън няма да се спаси. Както бе предвидил, съпротивата на жертвата му ставаше все по-слаба.
Изведнъж тялото на Лангдън се вцепени и бясно започна да се разтърсва.
„Да — помисли си убиецът. — Спазмите. Когато водата прониква в дробовете.“ Знаеше, че това ще продължи само няколко секунди.
Шест.
После, точно както очакваше хашишинът, жертвата му внезапно се отпусна като голям спадащ балон. Това беше краят. Арабинът го подържа още тридесет секунди, докато водата изпълни белодробната му тъкан. Усещаше, че тялото на Лангдън постепенно само потъва към дъното. Накрая го пусна. Репортерите щяха да открият във Фонтана на четирите реки двойна изненада.
Убиецът излезе от водата, погледна кървящия си крак и изруга. Предницата на обувката му бе разкъсана и върхът на палеца му беше отнесен. Ядосан на собственото си нехайство, той отпра маншета на единия си крачол и натъпка плата в отвора. Болката се стрелна нагоре по крака му. Хашишинът сви юмруци и натика плата още по-навътре. Кървенето постепенно отслабна.
Арабинът насочи мислите си от болката към удоволствието и се качи в буса. Беше приключил работата си в Рим. Знаеше точно какво ще го успокои. Витория Ветра бе завързана и чакаше. Въпреки че замръзваше, хашишинът се възбуди.
„Заслужих си наградата.“

* * *

Витория се свести и простена от болка. Лежеше по гръб. Всичките й мускули бяха вцепенени като камък. Ръцете я боляха. Когато се опита да помръдне, усети спазми в раменете. Трябваше й известно време, за да разбере, че ръцете й са завързани зад гърба. Първата й реакция бе объркване — „Сънувам ли?“, — ала когато понечи да повдигне глава, болката в основата на черепа й подсказа, че е будна.
Объркването се превърна в страх. Тя се огледа. Намираше се в каменна стая — голяма и добре мебелирана, осветена от факли. Някаква древна зала. Наблизо имаше кръг от пейки.
Студен вятър я накара да настръхне. През отворената двукрила врата видя балкон. И можеше да се закълне, че между перилата съзира Ватикана.

Глава 104

Лапнал гумения маркуч, Робърт Лангдън лежеше на легло от монети на дъното на Фонтана на четирите реки. Въздухът от компресора бе мръсен и гърлото му гореше. Но не се оплакваше. Нали беше жив.
Не бе сигурен доколко точно е имитирал удавяне, ала тъй като целият му живот беше свързан с вода, бе чувал разкази за удавници. И се беше постарал. Накрая даже бе изпуснал целия въздух от дробовете си и беше престанал да диша, така че мускулната му маса да го притегли към дъното.
Слава Богу, че хашишинът бе повярвал.
Започваше да се задушава. Чудеше се дали убиецът още е тук. Пое въздух от маркуча, пусна го и заплува по дъното на фонтана, докато стигна до гладката скала в центъра му. Безшумно я проследи нагоре и излезе на повърхността в сенките под грамадните каменни фигури.
Буса го нямаше.
Това беше всичко, което искаше да види. Дълбоко си пое дъх и бързо се върна на мястото, където бе потънал кардинал Баджа. Знаеше, че старецът вече е в безсъзнание и почти няма вероятност да го спаси, но трябваше да опита. Откри тялото, здраво стъпи от двете му страни, наведе се и хвана веригите. После напрегна сили и задърпа. Баджа се показа на повърхността, но очите му вече бяха изцъклени. Лош признак. Нито дишаше, нито имаше пулс.
Тъй като знаеше, че няма да успее да го измъкне през ръба на фонтана, Лангдън затегли кардинала към скалната кухина. Там водата бе плитка и имаше наклонен перваз. Професорът издърпа голото тяло възможно по-нагоре и се захвана за работа.
Като натискаше увитите с вериги гърди на Баджа, започна да изкарва водата от дробовете му. След това продължи с дишане уста в уста. Броеше внимателно. Бавно. Бореше се с инстинктивното си желание да издиша прекалено силно и бързо. В продължение на три минути се опитва да съживи стареца. След пет минути разбра, че всичко е свършило.
Il preferito. Човекът, който щеше да е новият папа. Проснат мъртъв пред него.
Дори сега, отпуснат в сенките на полузалетия перваз, кардинал Баджа излъчваше кротко достойнство. Водата тихо плискаше гърдите му, почти разкаяно… сякаш го молеше за прошка, задето го беше убила… сякаш се опитваше да почисти овъглената рана, която носеше нейното име.
Професорът леко прокара длан по лицето му и затвори изцъклените му очи. И усети, че в собствените му очи напират сълзи. Това го сепна. После за пръв път от много години Лангдън заплака.

Глава 105

Докато се отдалечаваше от мъртвия кардинал и отново нагазваше в дълбоката вода, мъглата от изтощени емоции бавно се вдигаше. Останал без сили, сам във фонтана, Лангдън почти очакваше да припадне. Ала вместо това усети, че го изпълва нова енергия. Отчаяна. Непоколебима. Мускулите му се стегнаха. Без да обръща внимание на болката в сърцето, разумът му отхвърли миналото настрани и се съсредоточи върху една-единствена задача.
Да намери илюминатското скривалище. Да помогне на Витория.
Обърна се към скалата в центъра на фонтана, призова цялата си надежда и се зае да открие последния илюминатски ключ. Знаеше, че някъде в тази маса от фигури има знак, който сочи към скривалището. Докато разглеждаше фонтана обаче, надеждите му бързо повехнаха.
Думите на стихотворението сякаш подигравателно отекваха наоколо. „И ангели над елементи бдят.“ Той гневно се втренчи в статуите. „Фонтанът е езически! Няма никакви ангели!“
Погледът му инстинктивно се плъзна нагоре по високия каменен стълб. „Четири знака, пръснати из Рим като гигантски кръст“ — помисли си Лангдън.
Докато разглеждаше покриващите обелиска йероглифи, се зачуди дали ключът не е скрит в египетските символи. И веднага отхвърли тази идея. Йероглифите бяха с много векове по-древни от Бернини, а и не бяха разчетени до откриването на Розетския камък. И все пак… Дали творецът не бе прибавил нов символ? Останал незабелязан сред йероглифите?
Отново обнадежден, професорът за пореден път заобиколи фонтана и разгледа обелиска от четирите му страни. Това му отне две минути. Нищо в йероглифите не му се струваше странно. И определено нямаше ангели.
Погледна си часовника. Точно единадесет. Не знаеше дали времето лети, или пълзи. Пред очите му се нижеха образи на Витория и хашишина. Направи още една безсмислена обиколка на фонтана. Още малко и щеше да припадне. Отметна глава, за да изкрещи от отчаяние.
Крясъкът заседна в гърлото му.
Лангдън зяпна върха на обелиска. Птицата, която бе видял по-рано и на която не беше обърнал внимание, го накара да се замисли. Това не бе ангел. Нищо подобно. Всъщност изобщо не я беше сметнал за част от фонтана на Бернини. Бе я помислил за жива!
Той се втренчи нагоре, затруднен от мъглата от пръски. Беше гълъб, нали? Ясно виждаше главата и човката на фона на звездите. И все пак птицата не бе помръднала въпреки битката във фонтана. Стоеше си точно така, както и тогава, кацнала на върха на обелиска, и спокойно гледаше на запад.
Лангдън бръкна във водата, загреба шепа монети и ги хвърли към гълъба. Те затракаха по гранитния обелиск. Птицата не помръдна. Отново опита. Този път една от монетите улучи. Над площада се разнесе слабо метално издрънчаване.
Проклетият гълъб беше от бронз.
„Търсиш ангел, а не гълъб“ — напомни му някакъв глас. Късно. Лангдън беше направил връзката.
Почти без да съзнава какво прави, той нагази към центъра на фонтана и започна да се катери по скалата, после по огромните ръце и глави. По пътя към основата на обелиска излезе от мъглата и видя по-ясно главата на птицата.
Нямаше съмнение. Това бе гълъб. Измамно тъмният му цвят беше резултат от замърсяването на Рим. И тогава се сети. Днес бе видял два гълъба при Пантеона. Двата гълъба нямаха символичен смисъл. Този гълъб обаче беше сам.
„Самотният гълъб е езически символ на ангела на мира.“
Тази истина помогна на Лангдън да измине останалото разстояние до обелиска. Бернини бе избрал _езически_ символ на ангела и го беше скрил в езически фонтан. „И ангели над елементи бдят.“ Гълъбът бе ангел! Американецът не се сещаше за по-високо място, където илюминатите да издигнат последния си знак.
Птицата гледаше на запад. Той се опита да проследи погледа й, ала сградите му пречеха. Покатери се още по-нависоко. Най-неочаквано в паметта му изплува един цитат от свети Григорий. „Когато се просвещава… душата възприема прекрасната форма на гълъб.“
Лангдън се изкачваше нагоре. Към гълъба. Почти летеше. Стигна до платформата на обелиска. Пред него се ширна целият Рим. Гледката беше поразителна.
Наляво видя хаотичните телевизионни прожектори около базиликата „Св. Петър“. Надясно — димящия купол на „Санта Мария дела Витория“. В далечината пред себе си — Пиаца дел Пополо. Долу — четвъртата и последна точка. Гигантски кръст от обелиски.
Разтреперан, Лангдън вдигна поглед към гълъба, обърна се в съответната посока и отправи очи към хоризонта.
И го видя.
Съвсем очевидно. Съвсем ясно. Съвсем просто.
Не можеше да повярва, че илюминатското скривалище толкова дълго се е запазило в тайна. Целият град сякаш избледняваше, когато гледаше към чудовищната каменна сграда оттатък реката. Намираше се на брега на Тибър, диагонално на Ватикана. Притежаваше строга геометричност — кръгъл замък в квадратна крепост, заобиколена от парк с формата на _пентаграма._
Древните каменни укрепления пред него бяха осветени от меката светлина на прожектори. Високо над замъка се издигаше исполински бронзов ангел. Ангелът сочеше с меча си надолу към абсолютния център на сградата. И не стига това, ами към главния й вход водеше прочутият Мост на ангелите… украсен с дванадесет ангела, изваяни не от друг, а от самия Бернини.
Лангдън слезе и отиде да вземе сакото си — държеше го далеч от прдгизналите си дрехи. После се метна в откраднатата кола и настъпи газта.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:45

Глава 106

Беше 11:07. Автомобилът се носеше в римската нощ по Лунготевере Тор ди Нона, успоредно на реката. Целта му се издигаше като планина от дясната му страна.
Замъкът Сант’ Анджело. Замъкът на ангела.
Внезапно пред него се появи отбивката за тесния Мост на ангелите — Понте Сант’ Анджело. Лангдън удари спрачки и зави. Пътят обаче се оказа преграден. Колата се плъзна три метра и се блъсна в ниските бетонни стълбчета. Задъхан и треперещ, Робърт рязко полетя напред. Беше забравил, че за да го запазят, бяха направили Моста на ангелите пешеходна зона.
Измъкна се от смачкания Ситроен. Искаше му се да бе избрал някой от другите маршрути. Зъзнеше, целият беше мокър. Навлече сакото върху подгизналата си риза. Подплатата бе двойна и той се надяваше листът от „Diagramma“ да остане сух. Измъчен и изтощен, Лангдън с накуцване се затича по моста.
От двете му страни се заниза върволица от ангели, които го водеха към последната му цел. Колкото повече се приближаваше, толкова по-високо сякаш се издигаше замъкът, недосегаем връх, по-заплашителен дори от базиликата „Св. Петър“.
Замъкът изглеждаше пуст.
Робърт знаеше, че през вековете Ватиканът е използвал тази сграда за гробница, крепост, папско скривалище, затвор за врагове на Църквата и музей. Очевидно бе имал и други обитатели — илюминатите. Някак си това му се стори логично. Въпреки че беше собственост на Ватикана, замъкът Сант Анджело се бе използвал спорадично и Бернини беше направил в него много промени. Говореше се, че имало тайни входове, тунели и скрити помещения. Лангдън не се съмняваше, че ангелът и петоъгълният парк също са дело на великия творец.
Стигна при гигантската двукрила врата и силно я натисна. Тя не помръдна. Лангдън не се изненада. На равнището на очите му висяха две железни чукала. Но нямаше смисъл да чука. Отстъпи назад и плъзна поглед нагоре по отвесната външна стена. Тези укрепления бяха отблъснали атаките на бербери, езичници и маври.
„Витория — помисли си Лангдън. — Тук ли си?“
Бързо закрачи покрай стената. „Трябва да има друг вход!“
Заобиколи на запад и стигна до малък паркинг до Лунготере Анджело. Там откри втори вход — подвижен мост, който сега беше вдигнат. Лангдън отново вдигна поглед нагоре.
Единствените светлини бяха външни прожектори, насочени към фасадата. Всички прозорчета изглеждаха тъмни. На самия връх на главната кула, издигаща се на тридесетина метра височина, точно под меча на ангела, имаше балкон. По мраморния парапет скачаха бледи отблясъци, като че ли стаята бе осветена с факли. Лангдън спря и мокрото му тяло внезапно затрепери. Сянка? Той напрегнато зачака. После пак я видя. Побиха го тръпки.
„Там горе има някой!“
— Витория! — не успя да се сдържи Робърт, ала бушуващите води на Тибър заглушиха вика му. Професорът започна да обикаля в кръг. Чудеше се къде са швейцарските гвардейци. Дали изобщо бяха чули съобщението му?
В отсрещния край на паркинга забеляза репортерски бус и се затича към него. Вътре седеше дебел мъж със слушалки и настройваше техниката си. Лангдън почука по вратата и мъжът се сепна, после видя подгизналите дрехи на американеца и смъкна слушалките си.
— Какъв е проблемът, приятел? — попита репортерът с австралийски акцент.
— Трябва ми телефон — отчаяно отвърна Робърт.
Мъжът сви рамене.
— Няма сигнал. Цяла нощ опитвам. Линиите са блокирани.
Лангдън изруга.
— Виждали ли сте някой да влиза там? — Той посочи подвижния мост.
— Да, един черен бус ту влиза, ту излиза.
Професорът се почувства така, все едно го бяха ударили с тухла в корема.
— Късметлия — продължи австралиецът, като погледна нагоре към кулата, после се намръщи и кимна към Ватикана. — Басирам се, че гледката оттам е страхотна. Не успях да се добера до „Свети Петър“, затова снимам оттук.
Лангдън не го слушаше. Обмисляше възможностите.
— Какво ще кажете? — попита репортерът. — Дали тая история със самарянина от последния час е истинска?
Робърт се обърна към него.
— Кое?
— Не сте ли чули? Някой се обадил на капитана на швейцарската гвардия и заявил, че разполагал с важни сведения. В момента пристига със самолет. Знам само, че ако спаси положението… представете си с каква слава ще се сдобие! — Мъжът се засмя.
Лангдън се обърка. Добър самарянин идваше да помогне на Ватикана? Дали знаеше къде е антиматерията? Тогава защо просто не _съобщеше_ на швейцарската гвардия? Защо идваше лично? Стори му се странно, но нямаше време да разсъждава.
— Ей — като се вгледа в него, каза австралиецът. — Вие не сте ли човекът, когото видях по телевизията? Дето се опитваше да спаси кардинала на площад „Свети Петър“?
Робърт не отговори. Погледът му внезапно попадна върху монтираното върху покрива на буса устройство — сателитна чиния с подвижна ос. Той пак се обърна към замъка. Външната стена се издигаше на петнадесет метра. Самата крепост — още повече. Върхът на кулата бе невероятно висок, но ако успееше да преодолее стената…
Лангдън се обърна към репортера и посочи сателитната чиния.
— Каква максимална височина достига?
— А? — смути се австралиецът. — Петнайсет метра. Защо?
— Премести буса. Паркирай до стената. Трябва ми помощ.
— За какво говориш?
Професорът му обясни. Репортерът се ококори.
— Да не си се побъркал? Това е телескопична ос за двеста хиляди долара. Не ти е стълба!
— Нали искаш слава? Имам информация, която ще те направи прочут. — Лангдън беше отчаян.
— Информация, която струва двеста бона, така ли?
Робърт му каза какво ще му разкрие в замяна на услугата. Минута и половина по-късно Робърт Лангдън се бе вкопчил в сателитната чиния, която се поклащаше на вятъра на петнадесет метра височина. Провеси се навън, хвана се за ръба на крепостната стена и се прехвърли върху укреплението на замъка.
— А сега изпълни обещанието си! — извика австралиецът. — Къде е той?
Лангдън изпитваше известни угризения, но сделката си беше сделка. А и хашишинът сигурно и без това щеше да се обади на пресата.
— На Пиаца Навона — отвърна професорът. — Във фонтана.
Австралиецът спусна сателитната си чиния и потегли. Очакваше го репортажът на кариерата му.

* * *

В една каменна зала високо над града хашишинът събу мокрите си обувки и превърза ранения си пръст. Болеше го, но не толкова много, че да не може да се позабавлява. Той се обърна към плячката си.
Тя бе в ъгъла и лежеше по гръб на нисък диван със завързани зад гърба ръце и запушена уста. Хашишинът се приближи. Тя беше в съзнание. Това го зарадва. Ала се изненада, когато в очите й вместо страх видя огън.
„И страхът ще дойде.“

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:46

Глава 107

Вътрешният двор под него приличаше на музей на древна военна техника — катапулти, камари каменни гюлета, цял арсенал от страховити устройства. Денем част от замъка беше отворена за туристи и дворът частично бе възстановен в оригиналното си състояние.
Лангдън плъзна поглед към сърцето на крепостта. Кръглата цитадела се издигаше на тридесет и три метра височина. Балконът на върха все още беше осветен отвътре. На американеца му се искаше да извика, ала знаеше, че не бива. Щеше да открие как да проникне вътре.
Той си погледна часовника.
23:12.
Затича се надолу по каменната рампа, която обгръщаше вътрешната страна на стената, и се спусна на двора. Продължи по посока на часовниковата стрелка и мина покрай три портика, но те бяха затворени. „Как е влязъл хашишинът? — Лангдън ускори ход. По пътя видя два съвременни входа, които бяха заключени с катинари отвън. — Не оттук.“ Продължи да тича.
Бе обиколил почти цялата крепост, когато видя чакълена отбивка, пресичаща двора пред него. Тя водеше до подвижния мост. Другият й край изчезваше в крепостта. Il traforo! Беше чел за този тунел — гигантска спираловидна рампа, опасваща кулата отвътре. „Хашишинът е влязъл с буса!“ Портата бе отворена и Лангдън се втурна натам. Ала когато стигна до входа, въодушевлението му се изпари.
Тунелът се спускаше _надолу._
Тази част от traforo очевидно водеше към тъмницата, а не към върха.
Изправен на прага на тъмния тунел, който сякаш безкрайно се виеше под земята, Робърт се поколеба и отново вдигна очи към балкона. Можеше да се закълне, че вижда движение. „Решавай!“ Нямаше друга алтернатива. Той се затича надолу.

* * *

Хашишинът стоеше до плячката си. Прокара длан по ръката й. Кожата й бе като сметана. Очакването го опияняваше. По колко начина можеше да я насили?
Знаеше, че заслужава тази жена. Беше изпълнил заповедите на Янус. Тя бе военен трофей и когато свършеше с нея, щеше да я смъкне от дивана и да я постави на колене. Щеше пак да му послужи. „Върхът на покорството.“ После, в мига на своя климакс, щеше да й пререже гърлото.
Наричаха го „върховното удоволствие“.
След това, греейки се на славата си, щеше да излезе на балкона и да се наслади на кулминацията на илюминатския триумф… възмездие, подготвяно много отдавна.

* * *

В тунела ставаше все по-тъмно. Лангдън продължаваше да се спуска.
След едно пълно завъртане светлината бе изчезнала почти напълно. Проходът стана хоризонтален и професорът забави ход. Ехото на стъпките му показваше, че е влязъл в по-голямо помещение. Стори му се, че в мрака пред себе си зърва проблясъци… Протегна ръка и пристъпи напред. Откри гладки повърхности. Хром и стъкло. Автомобил. Заопипва повърхността, намери вратата и я отвори.
Лампичката на тавана светна. Робърт отстъпи назад и веднага позна черния бус. Обзет от пристъп на омраза, той за миг остана неподвижен, после се хвърли вътре и затършува с надеждата да намери оръжие, с което да замени изгубения във фонтана пистолет. Напразно. Затова пък откри мобилния телефон на Витория. Разбит и безполезен. Видът му го изпълни със страх. Надяваше се да не е закъснял.
Включи фаровете на буса и помещението се освети. Сигурно някога го бяха използвали като конюшня. Нямаше изход.
„Сбъркал съм пътя!“
Изскочи навън и обходи с поглед стените. Не забеляза врати. Помисли си за ангела над входа на тунела и се зачуди дали не е съвпадение. „Не!“ Спомни си думите на убиеца при фонтана. „Тя е в Храма на просвещението. Чака ме да се върна.“ Робърт бе стигнал прекалено далеч, за да се провали тъкмо сега. Сърцето му бясно туптеше. Гневът и омразата започваха да объркват мислите му.
Когато видя кръвта по пода, отначало си помисли за Витория, ала когато проследи дирята, разбра, че е от стъпки. Широки крачки. Кървавите петна бяха оставени само от лявата обувка. „Хашишинът!“
Последва кръвта до средата на помещението. Все повече се озадачаваше. Отпечатъците стигаха до ъгъла и внезапно изчезваха.
Взря се и не можа да повярва на очите си. Гранитният блок на пода не беше квадратен като другите. Бе се озовал пред поредния знак. Плочата имаше форма на идеална пентаграма и един от върховете й сочеше ъгъла. Там, майсторски скрит от застъпващите се стени, имаше тесен процеп. Лангдън се промъкна през него и видя останки от дървена преграда, която някога беше затваряла тунела.
Отвътре идваше светлина.
Робърт прескочи дъските и се запъти към светлината. Проходът скоро премина в по-голямо помещение. На стената пламтеше факла. В тази част на замъка нямаше електричество… тук не можеха да влизат туристи. Стаята щеше да е страшна дори денем, ала факлата я правеше още по-ужасяваща.
Il prigione*.
[* Затвор (ит.). — Б. пр.]
Имаше дванадесет килии. Железните решетки на повечето бяха ръждясали и разбити. Една от по-големите обаче бе непокътната и на пода Лангдън видя нещо, което накара сърцето му да се свие. Черни раса и червени пояси. „Ето къде е държал кардиналите!“
В стената до килията имаше желязна врата. Беше открехната и водеше към някакъв тунел. Робърт се втурна натам, но преди да стигне до входа спря. Кървавата следа не влизаше вътре. Когато видя думите над свода, той разбра защо.
Il Passetto.
Смая се. Много пъти бе чувал за него, без да знае къде точно се намира входът му. Il Passetto — „малкият проход“ — беше тесен тунел, дълъг осемстотин метра, който свързваше замъка Сант Анджело с Ватикана. Много папи го бяха използвали, за да бягат на сигурно място по време на обсади на Светия град… както и неколцина недотам благочестиви свети отци, за да посещават тайно любовниците си или да ръководят изтезанията на враговете си. Предполагаше се, че днес двата края на тунела са заключени и ключовете се пазят в някой ватикански сейф. Лангдън изведнъж със страх си помисли, че знае как са влизали и излизали от Ватикана илюминатите. Запита се _кой_ е предал Църквата и е откраднал ключовете. „Оливети? Някой швейцарски гвардеец?“ Това вече нямаше значение.
Кръвта по пода водеше към отсрещния край на затвора. Американецът проследи стъпките и стигна до ръждива врата, на която висяха вериги. Ключалката беше свалена и вратата бе открехната. Вътре се виждаше изкачващо се нагоре стръмно спирално стълбище. Подът тук също бе обозначен с пентаграмен блок. Разтреперан, Лангдън се вторачи в него и се зачуди дали самият Бернини е държал длетото, издялало този камък. Над свода имаше малка фигура на херувим. Тук беше.
Кървавата пътека продължаваше нагоре по стълбището.
Преди да се качи, Лангдън имаше нужда от оръжие, от каквото и да е оръжие. До една от килиите намери еднометров железен лост с остър край. Макар и абсурдно тежък, лостът щеше да свърши работа. Професорът се надяваше, че елементът на изненада и раната на хашишина ще са достатъчни, за да наклонят везните в негова полза. Само се молеше да не е закъснял.
Стъпалата на спиралното стълбище бяха изтъркани и стръмно се изкачваха нагоре. Лангдън внимателно се вслушваше. Не чуваше нищо. Светлината от затвора постепенно помръкваше. Възцари се пълен мрак и той се опря с една ръка на стената. В тъмнината усети призрака на Галилей да се изкачва по същото това стълбище, нетърпелив да сподели райските си видения с други мъже на науката и вярата.
Все още го удивляваше местонахождението на скривалището. Залата за срещи на илюминатите се намираше в сграда, принадлежаща на Католическата църква. Докато ватиканските гвардейци бяха претърсвали подземията и домовете на известни учени, членовете на братството несъмнено се бяха събирали _тук…_ точно под носа на Ватикана. Внезапно му се стори логично. Като главен архитект на промените в замъка, Бернини бе имал неограничен достъп до тази сграда… и я беше преустроил според собствените си желания, без никой да му задава никакви въпроси. Колко тайни проходи бе направил? Колко знака беше поставил?
„Храмът на просвещението.“ Лангдън знаеше, че го наближава.
Стълбището започна да се стеснява и той си въобрази, че тунелът се свива около него. В мрака шепнеха сенки от миналото, ала той продължаваше нагоре. Видя хоризонтален сноп светлина пред себе си и разбра, че е точно под горната площадка и че под прага на вратата се процежда светлина от факла. Безшумно изкачи последните няколко стъпала.
Нямаше представа точно къде в замъка се намира в момента, но знаеше, че е достатъчно нависоко, за да е близо до върха. Представи си гигантския ангел и предположи, че е точно под него.
„Бди над мен“ — помисли си той и здраво стисна лоста. После протегна ръка към вратата.

* * *

Остра болка пронизваше ръцете на Витория. Когато се беше свестила и бе установила, че китките й са завързани зад гърба, тя си беше помислила, че ще успее да се освободи. Ала времето бе изтекло. Звярът се беше върнал. И сега стоеше до нея с голи гърди, покрит с белези от многобройни битки. Очите му приличаха на черни цепнатини и той възбудено зяпаше тялото й. Витория усещаше, че убиецът си представя какво ще направи с нея. Бавно, сякаш за да я дразни, хашишинът свали подгизналия си колан и го пусна на пода.
Едновременно я обзеха страх и омраза. Тя затвори очи. Когато отново вдигна клепачи, арабинът бе извадил сгъваем нож. Отвори го точно пред лицето й.
Младата жена видя ужасеното си отражение в стоманата.
Убиецът завъртя острието и прокара гърба му по корема й. От ледения метал я побиха тръпки. С презрителен поглед той плъзна метала под колана на късите й панталони. Витория ахна. Хашишинът придвижи ножа назад-напред, бавно, опасно… по-надолу. После се наведе напред и горещият му дъх прошепна в ухото й:
— С този нож извадих окото на баща ти.
В този момент тя разбра, че е способна на убийство.
Хашишинът започна да реже панталоните й. Изведнъж спря и вдигна поглед. В стаята имаше някой.
— Махни се от нея — изръмжа от прага дълбок глас.
Витория не можеше да види кой говори, но позна гласа. „Робърт! Жив е!“
Арабинът сякаш бе зърнал призрак.
— Сигурно имате ангел пазител, господин Лангдън.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:48

Глава 108

В мига, за който успя да огледа обстановката, Лангдън разбра, че се намира на свещено място. Макар и стара и избеляла, украсата в продълговатата стая изобилстваше на познати символи. Пентаграмни плочки. Фрески на планети. Гълъби. Пирамиди.
„Храмът на просвещението.“ Беше стигнал.
Хашишинът бе точно пред него, очертан на фона на отворената балконска врата. Гърдите му бяха голи и той стоеше до Витория, която лежеше завързана, но жива. Робърт въздъхна от облекчение. За миг погледите им се срещнаха и помежду им потече море от емоции — признателност, отчаяние и съжаление.
— Ето че пак се срещаме — каза хашишинът, погледна лоста в ръката на Лангдън и се засмя. — И този път сте дошли за мен с това _нещо,_ така ли?
— Развържи я.
Арабинът притисна ножа към гърлото на Витория.
— Ще я убия.
Лангдън не се съмняваше, че е способен на това. Насили се да отговори спокойно.
— Предполагам, че тя ще го предпочете… пред алтернативата.
Хашишинът с усмивка прие обидата.
— Прав сте. Тя има какво да предложи. Жалко.
Професорът пристъпи напред и насочи острия край към противника си. Раната на ръката го заболя.
— Пусни я.
Убиецът като че ли за миг се замисли. Въздъхна и отпусна рамене, сякаш се предаваше, ала в същия момент ръката му неочаквано се стрелна напред. Последва светкавично движение на тъмни мускули и изведнъж във въздуха право към гърдите на Лангдън полетя нож.
Робърт не знаеше дали инстинктът, или изтощението го накараха да подвие колене, но ножът профуча край ухото му и изтрака на пода зад него. Хашишинът изглеждаше невъзмутим. Усмихна се на Лангдън, който беше приклекнал и стискаше металния лост, отстъпи настрани от Витория и като дебнещ лъв започна да се приближава към Лангдън.
Професорът се изправи и отново вдигна лоста. Мокрите му дрехи внезапно сякаш още повече му натежаха. Полуголият хашишин се движеше гъвкаво — раната на крака му очевидно изобщо не го забавяше. Робърт усещаше, че този човек е свикнал да изпитва болка. За пръв път в живота му се прииска да държи адски голям пистолет.
Арабинът бавно го обикаляше, сякаш се забавляваше, винаги точно извън обсега на лоста. И постепенно се придвижваше към ножа си. Лангдън му препречи пътя.
Убиецът тръгна обратно към Витория. Лангдън пак го принуди да спре.
— Още не е късно — рече американецът. — Кажи ми къде е контейнерът. От Ватикана ще ти платят повече, отколкото илюминатите.
— Какъв сте наивник.
Лангдън замахна с лоста. Хашишинът отскочи. Робърт заобиколи една пейка и като държеше оръжието пред себе си, се опита да притисне противника си до стената на овалното помещение. „Тази проклета стая няма ъгли!“ Странно, арабинът като че ли нямаше желание да напада или да бяга. Просто играеше играта на Лангдън. И хладнокръвно чакаше.
„Какво чака?“ Убиецът продължаваше да обикаля и майсторски избираше позицията си. Като безкрайна партия шах. Лостът в ръката на Робърт натежаваше и той изведнъж разбра какво чака хашишинът. „Изтощава ме.“ А и тактиката на арабина очевидно действаше. Лангдън бе обзет от изтощение — само адреналинът вече не можеше да го държи на крака. Знаеше, че трябва да направи своя ход.
Хашишинът, изглежда, прочете мислите му и пак се премести, сякаш нарочното примамваше към масата в средата на помещението. Лангдън виждаше, че на масата има нещо, което проблясва на светлината на факлата. „Оръжие?“ Той не откъсваше очи от противника си и се приближаваше към масата. Когато арабинът открито хвърли поглед натам, професорът се опита да не се поддава на явната примамка. Ала инстинктът му го подведе. И сбърка.
Това изобщо не бе оръжие. Гледката за миг го вцепени.
На масата лежеще просто медно ковчеже, покрито с древна патина. Ковчежето имаше форма на петоъгълник. Капакът беше отворен. В петте подплатени отделения имаше пет клейма — железни инструменти с яки дървени дръжки, Лангдън не се съмняваше какви са надписите.

ИЛЮМИНАТИ, ЗЕМЯ, ВЪЗДУХ, ОГЪН, ВОДА.

Той рязко завъртя глава към хашишина. Убиецът чакаше, сякаш играта го ободряваше. Американецът се насили да се съсредоточи, отново срещна погледа на противника си и замахна с лоста. Ала ковчежето продължаваше да е пред очите му. Въпреки че самите клейма бяха хипнотизиращи — предмети, в чието съществуване не вярваше почти никой учен — Лангдън внезапно осъзна, че в сандъчето има още _нещо._ Докато арабинът отскачаше, Робърт си позволи да хвърли още един поглед към масата.
„Боже мой!“
Петте клейма бяха поставени в страничните отделения. Но в _средата_ имаше още едно място, в момента празно, ала очевидно предвидено за друго клеймо… много по-голямо от останалите и с формата на квадрат.
Атаката беше неочаквана.
Хашишинът го връхлетя като ястреб. Лангдън, чието внимание арабинът майсторски бе отклонил, се опита да парира нападението, но лостът бе тежък и реакцията му беше прекалено бавна. Арабинът избегна замахването му. Докато Робърт се опитваше да отдръпне лоста, ръцете на хашишина се стрелнаха и го хванаха. Изглежда, наранената ръка вече не му пречеше. Двамата задърпаха желязото. Лангдън усещаше, че го изпуска, изгаряща болка пронизваше дланта му. След миг острият край на лоста вече бе обърнат срещу него. Ловецът се беше превърнал в жертва.
Сякаш бе попаднал на пътя на ураган. Хашишинът го обикаляше, усмихваше се и го притискаше към стената. Лангдън не можеше да се съсредоточи. Докато арабинът се приближаваше към него, той изруга лекомислието си. Нищо не разбираше. „Шесто илюминатско клеймо?“
— Не съм чел нишо за _шесто_ илюминатско клеймо! — в яда си неволно изрече той.
— Струва ми се, че сте чели. — Убиецът се подсмихваше и го принуждаваше да отстъпва заднишком покрай овалната стена.
Робърт се обърка. Определено не беше. Имаше _пет_ илюминатски клейма. Той се заозърта в търсене на някакво оръжие.
— Съвършена хармония на древните елементи — каза хашишинът. — Последното клеймо е най-блестящото. Боя се обаче, че никога няма да го видите.
Професорът предчувстваше, че след малко и без това повече няма да вижда нищо. Продължаваше да отстъпва.
— А ти виждал ли си последното клеймо? — опита се да спечели време Робърт.
— Някой ден сигурно ще ми окажат тази чест. Когато докажа, че съм достоен. — Арабинът замахна с лоста, сякаш играта му доставяше удоволствие.
Лангдън имаше чувството, че хашишинът го насочва към някакво конкретно място. „Накъде?“ Не можеше да си позволи да погледне зад себе си.
— Клеймото? — попита той. — Къде е?
— Не е тук. Очевидно го пази Янус.
— Кой е Янус?
— Водачът на илюминатите. Скоро ще бъде тук.
— Водачът на илюминатите пристига _тук!?_
— За да извърши последното жигосване.
Лангдън уплашено погледна към Витория. Тя изглеждаше странно спокойна, затворила очи за външния свят, гърдите й се надигаха бавно… дълбоко. Дали щеше да е последната жертва? Или пък _той?_
— Каква самоувереност! — вперил очи в неговите, презрително изсумтя хашишинът. — Вие двамата не сте нищо. Ще умрете, разбира се, в това няма съмнение. Но последната жертва, за която говоря, наистина е опасен враг.
Лангдън се опита да вникне в думите му. Опасен враг ли? Най-важните кардинали бяха мъртви. Папата бе мъртъв. Илюминатите бяха очистили всички. Намери отговора във вакуума на очите на убиеца.
„Шамбеланът.“
Карло Вентреска беше човекът, превърнал се във факел на надеждата за целия свят. Тази нощ шамбеланът бе постигнал повече за заклеймяването на илюминатите, отколкото специалистите по теорията за заговорите за десетки години. И очевидно щеше да си плати за това: Той беше последната цел на илюминатите.
— Никога няма да се доберете до него — предизвика противника си Лангдън.
— Не аз — отвърна хашишинът и го принуди да отстъпи още назад покрай стената. — Тази чест е запазена за самия Янус.
— Водачът на илюминатите _лично_ възнамерява да жигоса шамбелана, така ли?
— Властта си има своите привилегии.
— Но в момента никой не може да влезе във Ватикана!
Арабинът се усмихна самодоволно.
— Освен ако няма среща.
Робърт се смути. Единственият, когото очакваха във Ватикана, бе човекът, когото австралийският репортер беше нарекъл „самарянин от последния час“ — човекът, който според Роше имал сведения…
Лангдън се смая. „Боже мой!“
Хашишинът се засмя. Очевидно се наслаждаваше на ужасяващото откритие на противника си.
— И аз се чудех как ще успее да влезе Янус. После в буса чух по радиото репортаж за самарянина от последния час. — Той се усмихна. — Ватиканът ще го посрещне с разтворени обятия.
Професорът за малко да се препъне. „Янус е самарянинът! — Невъобразима измама. Водачът на илюминатите щеше да получи царски ескорт направо до стаята на шамбелана. — Но как е успял да излъже Роше? Или е замесен и капитанът?“ Побиха го тръпки. Откакто едва не се беше задушил в тайния архив, не вярваше много на Роше.
Хашишинът неочаквано замахна с лоста.
Лангдън отскочи назад.
— Янус никога няма да излезе навън жив! — избухна той.
Убиецът сви рамене.
— Някои каузи си заслужават да умреш за тях.
Робърт усети, че хашишинът говори сериозно. Значи Янус идваше във Ватикана със _самоубийствена_ мисия? Въпрос на чест? За миг си представи целия ужасяващ цикъл. Илюминатският заговор бе описал пълен кръг. Свещеникът, когото илюминатите неволно бяха издигнали на власт, като бяха убили папата, се беше оказал достоен противник. И сега водачът им щеше да го унищожи.
Изведнъж Лангдън усети, че стената зад гърба му изчезва. Лъхна го студен въздух и той политна назад в нощта. „Балконът!“ Сега разбираше какво е намислил убиецът.
Знаеше, че зад него има пропаст — намираше се на тридесетина метра над двора. Без да губи време, хашишинът се хвърли в атака. Върхът на лоста се насочи към корема на Лангдън. Професорът отскочи назад и острието одраска само ризата му. Втори удар. Робърт опря гръб в парапета. Сигурен, че следващото замахване ще го убие, той се опита да направи абсурдното. Извъртя се настрани и хвана лоста. Пареща болка прониза дланта му, ала той не пусна желязото.
Хашишинът изглеждаше невъзмутим. За миг двамата напрегнаха сили един срещу друг, лице в лице. Зловонният дъх на арабина изпълваше ноздрите на Лангдън. Лостът започваше да му се изплъзва. Противникът му беше прекалено силен. В отчаянието си и с риск да изгуби равновесие, американецът се опита да го ритне по ранения крак. Но хащишинът бе професионалист и не му позволи.
Лангдън беше изиграл последния си коз. Знаеше, че е изгубил играта.
Ръцете на убиеца се стрелнаха напред и го блъснаха към парапета. Хашишинът вдигна лоста и го опря напречно в гърдите му. Робърт изви гръб над празното пространство.
— Сбогом — изсъска арабинът.
И силно натисна. Лангдън изгуби равновесие и краката му се отделиха от пода. Успя да се вкопчи в перилата с ръце и със сгъвките на краката си. Лявата му ръка се изплъзна, но дясната успя да се задържи и той увисна с главата надолу.
Хашишинът се надвеси над него и вдигна лоста. И изведнъж Лангдън видя нещо невероятно. Навярно беше заради близостта на смъртта или просто от сляп страх — ала видя, че убиецът се обгръща със сияние… като приближаващо се огнено кълбо.
Арабинът изпусна лоста и изрева от болка.
Желязото изтрака край Робърт и изчезна в нощта. Хашишинът се обърна и Лангдън видя, че гърбът му се покрива с мехури. Американецът успя да се надигне и видя Витория, която се взираше с пламнали очи в убиеца.
Младата жена размахваше факлата. Лангдън нямаше представа как се е освободила, а и в момента това не беше важно. Той побърза да се прехвърли през парапета и стъпи на балкона.
Борбата не продължи много. Хашишинът бе страшен противник. С разярен вик той се хвърли към Витория. Тя се опита да отскочи, ала мъжът успя да хване факлата и понечи да я изтръгне от ръката й. Без да губи време, Лангдън заби юмрук в обгорения гръб на арабина.
Крясъкът сякаш отекна чак до Ватикана.
Извил гърба си от болка, хашишинът за миг се вцепени и пусна факлата. Витория рязко я тласна в лицето му. Разнесе се съскане на горяща плът и лявото му око зацвъртя. Арабинът отново извика и вдигна ръце към лицето си.
— Око за око — промълви Витория и замахна с факлата като с бухалка. Ударът накара хашишина да се олюлее назад към парапета. Лангдън и Витория едновременно скочиха напред и с всички сили го блъснаха. Убиецът се преметна през перилата и изчезва в нощта. Нямаше вик. Само изхрущяване на гръбнак, когато хашишинът падна с разперени ръце и крака върху купчина гюлета.
Лангдън се обърна и озадачено погледна Витория. На гърдите и раменете й висяха разхлабени въжета. Очите й горяха като самия ад.
— Худини е бил йога.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:51

Глава 109

През това време стената от швейцарски гвардейци на площад „Св. Петър“ се опитваше да отблъсне хората на по-безопасно разстояние. Тълпата беше прекалено многолюдна и изглежда, повече се интересуваше от надвисналата над Ватикана гибел, отколкото от собствената си сигурност. Благодарение на шамбелана видеоекраните показваха броенето на контейнера с антиматерията — пряко предаване от охранителната камера на швейцарската гвардия. За съжаление, това с нищо не помагаше за овладяването на тълпите. Хората на площада очевидно гледаха капчицата течност в контейнера и си мислеха, че не е толкова страшна. Освен това сега можеха да видят и часовника — до взрива оставаха малко по-малко от четиридесет и пет минути. Имаха много време да стоят и да гледат.
Въпреки това швейцарските гвардейци бяха единодушни. Че смелото решение на шамбелана да разкрие истината пред света и да представи на пресата документални доказателства за коварството на илюминатите е мъдра тактика. Илюминатите несъмнено бяха очаквали Ватиканът да запази обичайното си мълчание пред лицето на катастрофата. Не и тази нощ. Карло Вентреска се бе оказал внушителен съперник.

* * *

В Сикстинската капела кардинал Мортати започваше да се безпокои. Минаваше 23:15. Мнозина кардинали продължаваха да се молят, но други се бяха скупчили при изхода, очевидно разтревожени от часа. Някои удряха по вратата с юмруци.
Лейтенант Шартран чуваше тропането и не знаеше какво да прави. Погледна си часовника. Беше време.
Капитан Роше бе дал строга заповед да не пуска кардиналите, докато не му нареди. Блъскането по вратата стана по-силно и Шартран се разтревожи. Зачуди се дали капитанът просто не е забравил. След тайнственото обаждане Роше се държеше извънредно странно.
Той включи радиостанцията си.
— Господин капитан? Тук е Шартран. Отдавна е време. Да отворя ли Сикстинската капела?
— Вратата да остане затворена. Струва ми се, че вече ви дадох заповед.
— Просто исках…
— Гостът ни скоро ще пристигне. Вземете още неколцина души и застанете на пост пред вратата на папския кабинет. Шамбеланът да не ходи _никъде._
— Моля?
— Какво не ви е ясно, лейтенант?
— Всичко ми е ясно, господин капитан. Тръгвам.

* * *

В папския кабинет шамбеланът гледаше пламъците в камината. „Дай ми сили, Господи. Направи чудо.“ Той разбърка въглените. Питаше се дали ще остане жив до сутринта.

Глава 110

23:23.
Витория трепереше на балкона на замъка Сант Анджело и с насълзени очи се взираше в Рим. Ужасно й се искаше да прегърне Робърт Лангдън, но не можеше. Чувстваше се като упоена. Човекът, който беше убил баща й, лежеше на двора мъртъв. Самата тя едва не бе станала негова жертва.
Лангдън я докосна по рамото и топлината на ръката му сякаш магически стопи леда. Тялото й се съживи. Мъглата се вдигна и Витория се обърна. Робърт изглеждаше ужасно — целият мокър, със сплъстена коса — очевидно бе минал през истински ад, за да дойде да я спаси.
— Благодаря ти… — промълви тя.
Лангдън уморено се усмихна и й напомни, че всъщност _тя_ заслужава благодарност. Способността й да измества раменните си стави бе спасила живота и на двамата. Витория избърса очи. Можеше вечно да остане тук с него, ала отдихът беше кратък.
— Трябва да се махаме оттук — каза американецът.
Мислите на Витория бяха другаде. Очите й бяха насочени към Ватикана. Най-малката държава в света изглеждаше обезпокояващо близо, осветена от прожекторите на пресата. За нейно смайване, площад „Св. Петър“ продължаваше да е претъпкан с народ! Швейцарската гвардия очевидно бе успяла да освободи само петдесетина метра — участъка точно пред базиликата — по-малко от една трета от пиацата. Хората се блъскаха напред, за да виждат по-добре. „Прекалено са близо!“ — помисли Витория.
— Връщам се там — безизразно заяви Лангдън.
Тя изненадано се обърна към него.
— Във _Ватикана_ ли?
Робърт й разказа за самарянина. Водачът на илюминатите, човек на име Янус, който лично идваше да жигоса шамбелана. Последният илюминатски удар, който трябваше да докаже могъществото им.
— Никой във Ватикана не знае — поясни той. — Няма как да се свържа с тях, а този човек ше пристигне всеки момент. Трябва да предупредя гвардейците преди да го пуснат вътре.
— Няма да успееш да минеш през тълпата!
— Има начин — уверено отвърна професорът. — Довери ми се.
Витория отново усети, че историкът знае нещо, което не й е известно.
— Идвам с теб.
— Не. Защо и двамата да рискуваме…
— Трябва да намеря начин да измъкна всички тези хора оттам! Те са в невероятна опас…
В този момент балконът започна да се люлее. Оглушителен грохот разтърси целия замък. После откъм „Св. Петър“ проблесна бяла светлина, която ги заслепи. „Господи! — помисли си Витория. — Антиматерията се е анихилирала по-рано!“
Ала вместо експлозия от тълпата се надигнаха мощни овации. Младата жена примижа, за да може да вижда. Телевизионните прожектори сякаш бяха насочени срещу тях! Всички се бяха обърнали към замъка викаха и сочеха с ръце. Тътенът се усилваше. Атмосферата на площада изведнъж стана радостна.
Лангдън се озадачи.
— Какво става, по дяво…
Небето закънтя.
Иззад кулата внезапно се показа папският хеликоптер, прелетя на петнадесет метра над тях и продължи към Ватикана. Прожекторите го последваха и Лангдън и Витория изведнъж отново потънаха в мрака.
Докато гледаше грамадната машина, която увисна над площад „Св. Петър“, младата жена изпита тревожното усещане, че са закъснели. Вдигайки облаци прах, хеликоптерът кацна на откритото пространство между тълпата и базиликата.
На фона на белия мрамор видяха, че от Ватикана излиза мъничка фигура и тръгва към вертолета. Витория нямаше да може да я познае, ако не беше червената барета.
— Тържествено посрещане. Това е Роше.
Лангдън удари с юмрук по парапета.
— Някой трябва да ги предупреди! — Той се обърна да тръгне.
Витория го хвана за ръката.
— Чакай! — Току-що бе видяла още нещо, нещо, което очите й отказаха да повярват. Тя с треперещи пръсти посочи хеликоптера. Дори от това разстояние не можеше да има грешка. По рампата слизаше друга фигура… фигура, която се движеше по толкова специфичен начин, че можеше да е само един човек. Въпреки че седеше, той без усилие и с изненадваща бързина се понесе по площада.
Крал на електрически трон.
Максимилиан Кьолер.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:52

Глава 111

Кьолер се отвращаваше от разкоша на коридора „Белведере“. Дори само златният лист на тавана можеше да финансира едногодишни онкологични проучвания. Роше го поведе по обиколната рампа в Апостолическия дворец.
— Няма ли асансьор? — попита директорът на ЦЕРН.
— Няма ток. — Капитанът посочи свещите, които горяха в мрачната сграда. — Заради претърсването.
— Което несъмнено е безуспешно.
Роше кимна.
Кьолер избухна в поредния си пристъп на кашлица. Съзнаваше, че може да е един от последните. Не съвсем неприятна мисъл.
Когато стигнаха на последния етаж и тръгнаха по коридора към папския кабинет, насреща им се втурнаха четирима разтревожени гвардейци.
— Какво правите тук, господин капитан? Мислех, че този човек има сведения, които…
— Ще ги разкрие само на шамбелана. Съобщете му, че директорът на ЦЕРН Максимилиан Кьолер иска да се срещне с него — заповяда Роше. — Незабавно.
— Слушам. — Единият гвардеец се затича към кабинета на шамбелана. Другите останаха в коридора и неспокойно загледаха Роше.
— Изчакайте само момент, господин капитан. Веднага ще съобщим за госта.
Кьолер обаче не спря, а рязко зави и заобиколи часовите. Гвардейците се затичаха след него.
— Fermati! Стойте, господине!
Директорът се отвращаваше от тях. Даже най-елитната охранителна сила на света изпитваше съжаление към сакатите. Ако Кьолер беше здрав, щяха да го спрат със сила. „Сакатите са безпомощни — помисли си той. — Или поне така смята светът.“
Знаеше, че разполага със съвсем малко време да извърши онова, за което беше дошъл. Знаеше също, че тази нощ може да умре. Странно, това изобщо не го вълнуваше. Смъртта бе цена, която беше готов да плати. Бе преживял прекалено много, за да позволи на някой като Карло Вентреска да провали усилията му.
— Синьоре! — викаха гвардейците. Изпревариха го и преградиха коридора. — Трябва да спрете! — Единият извади пистолет и го насочи към Кьолер.
Директорът спря.
Роше се приближи.
— Моля ви, господин Кьолер — разкаяно рече той. — Ще отнеме само момент. Никой не може да влезе в папския кабинет, без да съобщят за него.
Кьолер видя в очите му, че няма друг избор, освен да чака. „Добре — каза си директорът. — Ще почакаме.“
Сякаш по жестока ирония на съдбата, гвардейците го бяха спрели до огромно огледало със златна рамка. Отражението на сакатото му тяло го отврати. Старият гняв отново изригна на повърхността. Това му даде сили. Вече бе сред редиците на врага. _Тези_ хора го бяха лишили от достойнство. Тези хора. Заради _тях_ никога не бе усетил женска ласка… никога не се беше изправил на крака, за да приеме научна награда. „Каква истина знаят тези хора? Какво доказателство имат, по дяволите! Някаква си книга с древни приказки? Обещания за бъдещи чудеса? Науката всеки ден твори чудеса!“
Кьолер се втренчи в каменните си очи. „Тази нощ може би ще умра от ръцете на религията — помисли си той. — Но няма да е за пръв път.“
За миг отново стана единадесетгодишен. Лежеше във франкфуртския дом на родителите си. Чаршафът му бе от най-фин лен, ала беше подгизнал от пот. Малкият Макс гореше, невъобразима болка измъчваше тялото му. До леглото от два дни бяха коленичили майка му и баща му. Молеха се.
В сенките стояха трима от най-добрите лекари във Франкфурт.
— Настоявам да промените решението си! — каза единият. — Вижте момчето! Треската му се засилва. Изпитва ужасни болки. Опасно е!
Но Макс знаеше какъв ще е отговорът на майка му. „Gott wird ihn beschuetzen.“
„Да — помисли си той. — Бог ще ме пази. — Вярата в майчиния му глас му даваше сили. — Бог ще ме пази.“
След час се чувстваше така, сякаш го прегазваше автомобил. Дори не можеше да си поеме дъх, за да заплаче.
— Синът ви изпитва ужасни мъки — каза друг лекар. — Нека поне облекча болката му. Имам обикновена инжекция с…
— Ruhe, bitte!* — Баща му накара доктора да млъкне, без да отваря очи. Просто продължаваше да се моли.
[* Тишина, моля (нем.). — Б. пр.]
„Моля те, татко! — искаше да извика Макс. — Позволи им да спрат болката!“ Ала думите му се удавиха в пристъп на кашлица.
След час болките станаха още по-силни.
— Синът ви може да се парализира — предупреди един от лекарите. — И дори да умре! Имаме лекарства, които ще му помогнат!
Фрау и хер Кьолер не им позволиха. Не вярваха в медицината. Кои бяха те, че да се намесват в Божия план? Продължиха да се молят още по-страстно. В крайна сметка Господ ги беше благословил с това момче, защо да не им го вземеше? Майка му шепнеше на Макс да е силен. Обясняваше му, че Бог го подлага на изпитание… като библейската история за Авраам… изпитание на вярата му.
Макс се опитваше да вярва, но болките бяха мъчителни.
— Повече не мога да гледам това! — заяви накрая един от лекарите и избяга от стаята.
Призори Макс почти бе изгубил съзнание. Всичките му мускули се гърчеха в мъки. „Къде е Иисус? — чудеше се той. — Не ме ли обича?“ Усещаше, че животът напуска тялото му.
Майка му беше заспала до леглото, все още сплела пръсти в молитва. Баща му стоеше до прозореца и се взираше в изгрева. Сякаш бе изпаднал в транс. Макс чуваше тихия шепот на безкрайната му молитва за милост.
И тогава забеляза фигурата, която се беше изправила до него. „Ангел?“ Не виждаше почти нищо. Очите му бяха подути и затворени. Фигурата зашепна в ухото му, ала гласът не принадлежеше на ангел. Това бе един от лекарите… онзи, който от два дни седеше в ъгъла и умоляваше родителите му да му позволят да даде на детето някакво ново лекарство от Англия.
— Никога няма да си простя, ако не го направя — каза му докторът и внимателно хвана крехката му ръка. — Ще ми се да го бях направил по-рано.
Макс усети леко убождане — едва доловимо сред ужасните болки.
После лекарят тихо си събра вещите. Преди да си тръгне постави длан на челото му.
— Това ще ти спаси живота. Имам голяма вяра във възможностите на медицината.
След минути Макс се почувства така, сякаш някакъв вълшебен дух се разливаше във вените му. Топлината обхвана цялото му тяло и прогони болката. Накрая за пръв път от няколко дни момчето заспа.
Когато треската премина, майка му и баща му обявиха, че Бог е направил чудо. Ала когато стана ясно, че синът им е осакатял, родителите му се отчаяха. Закараха инвалидната количка на сина си в черквата и помолиха свещеника за съвет.
— Момчето се е спасило само по Божия милост — увери ги отецът.
Макс мълчаливо слушаше.
— Но нашият син не може да ходи! — Фрау Кьолер плачеше.
Свещеникът тъжно кимна.
— Да. Изглежда, че Бог го е наказал, защото не е имал достатъчно вяра.

* * *

— Господин Кьолер! — Викаше го швейцарският гвардеец, който беше влязъл в стаята. — Шамбеланът ще ви приеме.
Кьолер изсумтя и потегли по коридора.
— Посещението ви го изненада — прибави гвардеецът.
— Убеден съм в това. — Директорът продължи нататък. — Бих искал да останем насаме.
— Невъзможно — заяви гвардеецът. — Никой…
— Лейтенант — прекъсна го Роше. — Срещата ще се проведе така, както желае господин Кьолер.
Гвардеецът смаяно зяпна командира си.
Пред вратата на папския кабинет Роше позволи на хората си да вземат обичайните мерки за сигурност преди да пуснат Кьолер вътре. Безбройните електронни устройства по инвалидната му количка направиха безполезен ръчния им детектор за метал. Гвардейците го обискираха, но очевидно прекалено много се срамуваха от недъга му, за да го направят както трябва. Така и не откриха скрития под количката револвер. Нито взеха другия предмет, който носеше — онзи, който щеше да донесе незабравим завършек на тазвечерните събития.
Кьолер влезе в папския кабинет. Карло Вентреска беше сам и се молеше на колене пред гаснещия огън. Не отвори очи.
— Господин Кьолер — каза шамбеланът. — Мъченик ли сте дошли да ме направите?

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:54

Глава 112

През това време Лангдън и Витория бързаха към Ватикана по тесния тунел, наречен Il Passeto. Факлата в ръката на Робърт хвърляше светлина само колкото да виждат на няколко метра пред себе си. Стените ги притискаха от двете страни, таванът бе нисък. Миришеше на мухъл. Професорът вървеше пръв, следван по петите от Витория.
След замъка Сант Анджело тунелът стръмно се изкачваше нагоре в каменна постройка, може би римски акведукт. После стана равен и започна тайния си път към Ватикана.
Лангдън тичаше и пред очите му се редеше калейдоскоп от объркани образи — Кьолер, Янус, хашишинът, Роше… шесто клеймо? „Сигурен съм, че сте чували за шестото клеймо — бе казал убиецът. — Най-блестящото.“ Робърт не си спомняше дори в най-невероятните теории за конспирации да се споменава за шесто клеймо. Истинско или измислено. Имаше слухове за златни кюлчета и безупречен илюминатски диамант, но не и за шесто клеймо.
— Кьолер не може да е Янус! — заяви Витория, докато тичаха по тунела. — Невъзможно!
Лангдън си помисли, че тази нощ думата „невъзможно“ просто е изгубила смисъла си.
— Не знам — отвърна той. — Кьолер има сериозно основание да мрази Ватикана и притежава значително влияние.
— Учените в ЦЕРН не са чудовища! Макс _никога_ не би направил нещо, което да накърни репутацията на ЦЕРН!
Робърт обаче знаеше, че тази нощ общественият имидж на ЦЕРН е пострадал, при това само заради желанието на илюминатите да устроят публично зрелище. И все пак се питаше какви _реални_ щети е понесла лабораторията. Критиките от страна на Църквата не бяха нищо ново. Всъщност колкото повече мислеше за това, толкова повече се чудеше дали тази криза не е от полза за ЦЕРН. Ако публичността бе игра, антиматерията печелеше джакпота. Целият свят говореше за нея.
— Знаеш ли какво е казал шоуменът Ф. Т. Барнъм? — попита Лангдън през рамо. — „Не ми пука какво говорите за мен, стига да произнасяте името ми вярно!“ Басирам се, че хората вече тайно се редят на опашка за лицензите за антиматерията. И след като в полунощ се уверят в истинските й възможности…
— Не е логично — заяви Витория. — Рекламирането на научни открития няма нищо общо с демонстрациите на унищожителна мощ! Това е _ужасно_ за антиматерията, повярвай ми!
Факлата вече гаснеше.
— Тогава може би всичко е много по-просто. Възможно е Кьолер да е предполагал, че Ватиканът ще запази антиматерията в тайна — за да не развърже ръцете на илюминатите, като потвърди съществуването на това оръжие. Кьолер е очаквал, че Ватиканът ще премълчи за заплахата, както обикновено, само че шамбеланът промени правилата.
Витория не отговори.
Изведнъж това обяснение се стори на Лангдън съвсем правдоподобно.
— Да! Кьолер изобщо не е предвидил реакцията на шамбелана. Шамбеланът наруши ватиканската традиция и даде гласност на кризата. Беше абсолютно откровен. За Бога, та той показва антиматерията по телевизията! Реакцията му е страхотна и Кьолер просто не я е очаквал. Атаката на илюминатите се обърна срещу самите тях. Без да искат, те създадоха нов водач на Църквата в лицето на шамбелана. И сега Кьолер идва да го убие!
— Макс е гадняр, но не е убиец — възрази Витория. — И _никога_ не би се замесил в убийството на баща ми.
Лангдън си спомни думите на Кьолер. „Леонардо беше смятан за опасен от много научни пуристи в ЦЕРН. Примиряването на науката и Бог е абсолютното научно богохулство.“
— Кьолер може да е научил за създаването на антиматерията преди няколко седмици и религиозните изводи да не са му харесали.
— И затова е _убил_ баща ми, така ли? Смехотворно! Освен това Макс Кьолер _не може_ да е знаел за съществуването на проекта.
— Докато те е нямало, баща ти може да се е посъветвал с него. Ти сама каза, че баща ти е бил загрижен за моралните проблеми, свързани със създаването на такова опасно вещество.
— Да иска съвет от Максимилиан Кьолер?! — изсумтя Витория. — Едва ли!
Тунелът слабо зави на запад. Колкото по-бързо тичаха, толкова по-малко светлина хвърляше факлата на Лангдън. Обзе го страх, когато си представи, че ще се озоват в пълен мрак.
— Пък и защо Кьолер ще си прави труда да ти се обажда и да те моли за помощ, ако зад всичко това стои самият _той?_ — прибави Витория.
Робърт вече беше мислил по този въпрос.
— Като ми се обади, Кьолер си осигури алиби. Така никой не може да го обвини в бездействие. Сигурно не е очаквал да стигнем чак дотук.
Мисълта, че Кьолер го е _използвал,_ го разяри. Участието на Лангдън бе осигурило нужната правдоподобност на илюминатите. Медиите през цялата нощ се позоваваха на неговия авторитет и публикации, присъствието на харвардски професор във Ватикана някак си издигаше проблема над параноичните фантазии и убеждаваше скептиците по света, че илюминатското братство не само е исторически факт, но е и сила, с която трябва да се съобразяват.
— Онзи репортер от Би Би Си смята, че ЦЕРН е новото скривалище на илюминатите — каза Робърт.
— Какво?! — Витория се препъна и падна зад него. Изправи се и затича отново. — Наистина ли го е казал?
— В ефир. Оприличи ЦЕРН на масонските ложи — невинна организация, неволно подслонила илюминатското братство.
— Боже мой, това ще унищожи лабораторията.
Лангдън не беше толкова сигурен. Така или иначе, теорията изведнъж му се стори много по-вероятна. ЦЕРН представляваше абсолютният научен рай. Той бе дом за учени от десетки страни, които получаваха едва ли не неограничени средства за изследвания. И Максимилиан Кьолер беше техен директор.
„Кьолер е Янус.“
— Ако Кьолер не е замесен, какво прави тук? — попита Лангдън.
— Сигурно се опитва да спре това безумие. Да демонстрира подкрепа. Може наистина да идва като самарянин! Може да е открил кой знае за антиматерията и да е дошъл, за да съобщи на Ватикана.
— Убиецът каза, че идва, за да жигоса шамбелана.
— Чуй се само! Това е чисто самоубийство. Макс никога няма да се измъкне жив.
Лангдън се замисли. „Може би тъкмо това е целта.“

* * *

Стигнаха до стоманена врата, която препречваше пътя им. Сърцето на Лангдън се сви. Когато се приближиха обаче, видяха, че древният катинар виси отключен. Вратата беше открехната.
Американецът облекчено въздъхна. Както беше подозирал, тунелът бе използван. Наскоро. Например днес. Вече не се съмяваше, че четиримата ужасени кардинали са били преведени оттук.
Продължиха да тичат. Някъде отляво се чуваше шумотевица. Площадът „Св. Петър“. Още малко.
Стигнаха до втора врата, още по-тежка. И тя не беше заключена. Глъчката от площада остана зад тях и Лангдън усети, че са минали през външната стена на Ватикана. Зачуди се докъде води този древен проход. „В парка ли? В базиликата? В папската резиденция?“
Изведнъж тунелът свърши.
Пред тях се изпречи дебела стена от ковано желязо. Повърхността й беше идеално гладка — нямаше брави, ключалки, панти. Абсолютно нищо.
Обзе го паника. На архитектурен жаргон този рядък тип врата се наричаше „senza chiave“ — еднопосочен портал, който можеше да се отваря и затваря само от едната страна. От другата. Надеждите му угаснаха… факлата в ръката му също.
Той си погледна часовника. Мики фосфоресцираше.
23:29.
С яростен вик Робърт замахна с факлата и заудря по вратата.

Глава 113

Нещо не беше наред.
Шартран стоеше пред папския кабинет и по неспокойната поза на другия гвардеец усещаше, че и той споделя същата тревога. Частната среща, която охраняваха, бе казал Роше, можела да спаси Ватикана от гибел. Затова лейтенантът се питаше защо инстинктът му подсказва някаква опасност. И защо Роше се държеше толкова странно?
Определено ставаше нещо.
Капитан Роше стоеше отдясно на Шартран и гледаше право пред себе си. Лейтенантът не можеше да познае своя командир. През последния час Роше сякаш не бе на себе си. В решенията му нямаше никаква логика.
„Някой трябва да присъства на тази среща! — помисли си младият гвардеец. Беше чул, че Максимилиан Кьолер заключва вратата отвътре. — Защо Роше му позволи?“
Ала не го смущаваше само това. „Кардиналите.“ Кардиналите все още бяха заключени в Сикстинската капела. Това бе пълно безумие. Шамбеланът беше наредил да ги евакуират преди петнадесет минути! Роше бе отменил решението, без да уведоми шамбелана. Шартран беше изразил загриженост и капитанът едва не му бе откъснал главата. В швейцарската гвардия никога не се оспорваше старшинството, а сега Роше беше главният.
„Половин час — помисли си Роше и скришом погледна военния си часовник на слабата светлина на свещниците в коридора. — Побързай, моля те.“
На Шартран му се искаше да може да чуе какво става в кабинета. И все пак знаеше, че шамбеланът най-добре ще се справи с това положение. Тази нощ той бе издържал изпитанието, без да му мигне окото. Беше се обърнал директно към проблема… честно, откровено, давайки пример на всички. Лейтенантът се гордееше, че е католик.нИлюминатите бяха сбъркали, когато бяха предизвикали Карло Вентреска.
В този момент обаче мислите на Шартран бяха прекъснати ог неочакван звук. Тропане. Идваше от коридора. Тропането беше далечно и приглушено, но постоянно. Роше вдигна поглед, обърна се към младия гвардеец и посочи към мястото, откъдето идваше шумът. Лейтенантът разбра, включи фенерчето си и се затича натам.
Тропането бе отчаяно. Шартран измина тридесетина метра и стигна до разклонение на коридора. Звукът като че ли идваше иззад ъгъла, зад Зала Клементина. Лейтенантът се озадачи. Там имаше само една стая — личната библиотека на папата. След смъртта на Негово светейшество тя беше заключена. Никой не можеше да е вътре!
Шартран се втурна по втория коридор, зави зад следващия ъгъл и стигна вратата на библиотеката. Дървеният портал бе малък, ала се очертаваше в мрака като строг часови. Тропането идваше отвътре. Лейтенантът се поколеба. Никога не беше влизал в библиотеката. Малцина бяха влизали там. Никой не се допускаше вътре освен в присъствието на самия папа.
Шартран неуверено натисна бравата. Както предполагаше, беше заключено. Той долепи ухо към вратата. Ясно чу тропането. И още нещо. „Гласове! Някой вика!“
Не разбираше думите, но долавяше паниката в гласовете. Дали някой бе заключен в библиотеката? Може би швейцарската гвардия не беше евакуирала напълно сградата? Зачуди се дали не трябва да се върне и да се посъветва с Роше. Да върви по дяволите. Лейтенантът бе подготвен да взима решения и сега го направи. Извади пистолета си и изстреля един-единствен куршум в ключалката.
Дървото избухна и вратата се отвори. Вътре го посрещна мрак. Той насочи лъча на фенерчето си. Помещението беше правоъгълно — ориенталски килими, високи дъбови лавици с книги, кожена кушетка и мраморна камина. Бе слушал за това място — три хиляди стари тома наред със стотици съвременни периодични издания, всичко, каквото поиска Негово светейшество. На масичката се въргаляха научни и политически списания.
Тропането се чуваше ясно. Шартран потърси с фенерчето си източника на шума. На отсрещната стена зад кушетката имаше грамадна желязна врата. Изглеждаше здрава като трезор. Лейтенантът видя четири огромни ключалки. Малките гравирани букви точно в центъра на вратата го накараха да ахне.

IL PASSETTO

Шартран зяпна. Тайният папски път за бягство! Естествено знаеше за него, беше чувал слухове, че води до библиотеката, но тунелът не се използваше от векове! Кой можеше да тропа от отсрещната страна?
Младият гвардеец почука с фенерчето си по вратата. Отвътре се разнесоха приглушени ликуващи викове. Тропането престана и гласовете завикаха по-силно. Шартран разбра отделни думи.
— … Кьолер… лъже… шамбеланът…
— Кой е там? — попита той.
— … ърт Лангдън… Витория Be…
Лейтенантът чу достатъчно, за да се обърка. „Мислех ви за мъртви!“
— … вратата — извикаха гласовете. — Отворете…
Шартран погледна желязната врата и си помисли, че ще му трябва динамит, за да я отвори.
— Невъзможно! — извика той. — Прекалено е дебела!
— … среща… прекъснете… амбелана… опасност…
Въпреки че знаеше опасността от паниката, последните думи го изпълниха със страх. Вярно ли бе разбрал? Младежът с разтуптяно сърце се обърна, за да се втурне обратно към кабинета. В този момент обаче се закова на място. Погледът му попадна върху нещо на вратата… нещо по-смайващо и от думите, които се бяха разнесли отвътре. От ключалките стърчаха _ключове._ Той зяпна. Не вярваше на очите си. Ключовете за тази врата трябваше да се пазят в сейф! Тунелът никога не се използваше — от векове!
Шартран пусна фенерчето си на пода, хвана първия ключ и го завъртя. Механизмът беше ръждясал и запъваше, ала все още работеше. Някой наскоро беше отключвал. Лейтенантът отключи втората ключалка. И третата. Когато свърши и с последната, задърпа вратата. Желязната порта със скърцане се отвори. Младият гвардеец вдигна фенерчето и насочи лъча в тунела.
Робърт Лангдън и Витория Ветра излязоха в библиотеката. Приличаха на привидения. И двамата бяха дрипави и изтощени — ала живи.
— Какво става? — попита Шартран. — Откъде идвате?
— Къде е Макс Кьолер? — остави без отговор въпросите му Лангдън.
Лейтенантът посочи с ръка.
— На частна среща с шамбе…
Лангдън и Витория го заобиколиха и хукнаха по сумрачния коридор. Шартран се обърна й инстинктивно насочи оръжието си към гърбовете им. После бързо го свали и се втурна да ги настигне. Роше очевидно ги чу да се приближават, защото когато се озоваха пред папския кабинет, капитанът бе заел поза с разкрачени крака и се целеше с пистолет в тях.
— Alt*!
[* Стой (ит.). — Б. пр.]
— Шамбеланът е в опасност! — извика Лангдън и вдигна ръце. — Отворете вратата! Макс Кьолер ще убие шамбелана!
Роше го прониза с гневен поглед.
— Отворете вратата! — повтори Витория. — Бързо!
Ала бяха закъснели.
От папския кабинет се разнесе смразяващ кръвта вик. Беше шамбеланът.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:57

Глава 114

Борбата продължи само няколко секунди.
Карло Вентреска все още крещеше, когато Шартран заобиколи капитана и разби вратата на кабинета. Гвардейците нахлуха вътре. Лангдън и Витория ги последваха.
Сцената пред тях бе смайваща.
Помещението се осветяваше само от свещите и гаснещия огън. Кьолер бе до камината и колебливо стоеше пред инвалидната си количка. В ръката си държеше пистолет, насочен към шамбелана, който се гърчеше в мъки на пода в краката му. Расото на свещеника беше разкъсано и голите му гърди бяха обгорени. От това разстояние Лангдън не можеше да види символа, ала до Кьолер се въргаляше голямо квадратно клеймо. Металът все още бе нажежен до червено.
Двама швейцарски гвардейци реагираха без колебание й откриха огън. Куршумите се забиха в гърдите на директора и го тласнаха назад. Той се стовари на количката си и от раните заклокочи кръв. Пистолетът му изтрополи на земята.
Лангдън стоеше смаян на прага.
Витория изглеждаше като парализирана.
— Макс… — промълви тя.
Шамбеланът, който продължаваше да се мята на пода, се претърколи към Роше и с екстатичния ужас на някогашния лов на вещици посочи с показалец към капитана.
— ИЛЮМИНАТ! — извика той една-единствена дума.
— Копеле — втурна се към него Роше. — Лицемерно набожно копе…
Шартран реагира инстинктивно и изстреля три куршума в гърба на своя командир. Капитанът се строполи по очи на плочите и безжизнено се отпусна в локва от собствената си кръв. Шартран и гвардейците светкавично приклекнаха до шамбелана, който се гърчеше от болки.
Когато зърнаха отпечатаното на гърдите му клеймо, двама гвардейци нададоха ужасени възклицания. Вторият гвардеец го видя наопаки и отскочи назад със страх в очите. Лейтенантът, който изглеждаше също толкова изумен от символа, придърпа разкъсаното расо на свещеника върху раната и го скри.
Лангдън прекоси кабинета като насън. В мъглата от лудост и насилие се опита да проумее какво вижда. Един сакат учен бе долетял във Ватикана и беше жигосал най-висшия ръководител на Църквата в момента. „Някои неща си струват да умреш за тях“ — бе казал хашишинът. Робърт се зачуди как този инвалид е успял да победи шамбелана. Но пък Кьолер беше имал пистолет. „Няма значение как е успял! Кьолер е изпълнил задачата си.“
Американецът крачеше към ужасната сцена. Гвардейците се грижеха за Карло Вентреска и Лангдън бе привлечен от димящия предмет на пода до количката на Кьолер. „Шестото клеймо?“ Колкото повече се приближаваше, толкова повече се объркваше. Клеймото имаше форма на квадрат, доста голям, и очевидно идваше от централното отделение в ковчежето, което беше видял в илюминатското скривалище. „Шестото и последно клеймо — бе казал хашишинът. — Най-блестящото.“
Професорът приклекна до Кьолер и се пресегна за предмета. Металът все още излъчваше топлина. Той хвана дървената дръжка и вдигна клеймото. Не беше сигурен какво е очаквал да види, но определено не бе това.

Лангдън дълго и объркано се взира в него. Нищо не разбираше. Защо гвардейците бяха извикали ужасено, когато го бяха видели? Квадратът се състоеше от безсмислени завъртулки. „Най-блестящото клеймо ли?“ Беше симетрично, да, той се увери в това, като го завъртя в ръка, ала не означаваше нищо.
Някой постави ръка на рамото му и Робърт вдигна очи. Очакваше да види Витория. Ръката обаче беше окървавена. И принадлежеше на Максимилиан Кьолер, който се пресягаше от инвалидната си количка.
Лангдън пусна клеймото и с олюляване се изправи. „Кьолер е жив?“
Проснат на количката си, умиращият директор все още дишаше, макар и едва-едва. Той срещна погледа на американеца и Робърт видя, че това са същите онези каменни очи, които по-рано същия ден го бяха посрещнали в ЦЕРН. В смъртта дори изглеждаха още по-непреклонни, защото омразата и презрението бяха изплували на повърхността.
Тялото на учения потрепери и Лангдън усети, че той се опитва да помръдне. Всички други в кабинета бяха при шамбелана и на професора му се искаше да извика, ала не можеше да реагира. Бе хипнотизиран от напрежението, което се излъчваше от Кьолер в тези последни секунди от живота му. Директорът с огромно усилие повдигна ръка и издърпа малко устройство от страничната облегалка на количката. После го протегна към Лангдън.
За миг Робърт се уплаши, че е оръжие. Но не беше.
— Д-дайте… — Кьолер произнесе последните си думи с хриплив шепот. — Дайте го… на п-пресата. — В следващия миг се отпусна неподвижно и устройството се изтърколи в скута му.
Поразен, Лангдън се вторачи в голямото колкото кибритена кутийка електронно устройство. Отпред бяха отпечатани думите „SONY RUVI“. Беше една от новите ултраминиатюрни камери. „Какъв наглец! — помисли си той. Кьолер очевидно бе записал някакво последно послание, което искаше медиите да покажат… несъмнено някаква проповед за значението на науката и злините на религията. Робърт реши, че тази нощ е направил достатъчно за каузата на този човек. Преди Шартран да види камерата, професорът скришом я пъхна в джоба на сакото си. — Последното послание на Кьолер може да изгние в ада!“
Тишината наруши гласът на шамбелана. Той се опитваше да се надигне и да седне.
— Кардиналите — задъхано промълви на Шартран свещеникът.
— Още са в Сикстинската капела! — възкликна лейтенантът. — Капитан Роше нареди…
— Евакуирайте ги… веднага. Всички.
Шартран прати един от гвардейците да отключи кардиналите.
Шамбеланът сбърчи лице от болка.
— Хеликоптерът… отпред… закарайте ме в болница.

Глава 115

Пилотът седеше в кабината на ватиканския хеликоптер и разтриваше слепоочията си. Глъчката на площад „Св. Петър“ заглушаваше звука на двигателите. Това не беше тържествено бдение със свещи. Изненадваше се, че още не са избухнали безредици.
До полунощ оставаха по-малко от двадесет минути, а хората продължаваха да се тъпчат, някои се молеха, други плачеха за Църквата, трети крещяха мръсотии и заявяваха, че тя си го заслужавала, четвърти пееха апокалиптични стихове от Библията.
Главата на пилота се пръскаше от болка, усилвана от телевизионните прожектори, които блестяха в предното стъкло. Той примижа и прочете развяващите се над тълпата лозунги.

АНТИМАТЕРИЯТА Е АНТИХРИСТЪТ!

УЧЕН = САТАНИСТ

КЪДЕ Е СЕГА ВАШИЯТ БОГ?

Швейцарският гвардеец изпъшка. Главоболието му се изостряше. За малко да грабне найлоновото платнище и да го хвърли върху стъклото, но знаеше, че след няколко минути ще трябва да излети. Лейтенант Шартран току-що го беше повикал по радиостанцията, за да му съобщи ужасна новина. Максимилиан Кьолер нападнал шамбелана и тежко го ранил. Шартран, американецът и жената в момента изнасяли шамбелана, за да го евакуират в болница.
Пилотът се чувстваше лично отговорен за покушението. Укоряваше се, че не е реагирал инстинктивно. Когато бе взел Кьолер от летището, беше усетил нещо в мъртвите очи на учения. Не бе разбрал какво, но не му беше харесало. Не че имаше значение. Роше командваше парада и заповедта идваше от него. Очевидно бе сбъркал.
Тълпата пак се развълнува и пилотът видя редица кардинали, които тържествено излизаха от Ватикана на площад „Св. Петър“. Облекчението им, че напускат елицентъра на взрива, бързо отстъпи място на озадачение от зрелището пред черквата.
Виковете отново се усилиха. Главата на пилота се пръскаше! Имаше нужда от аспирин. Може би три таблетки. Не обичаше да пилотира, когато е взимал лекарства, но няколко аспирина определено нямаше да му подействат по-зле от ужасното му главоболие. Той се пресегна за аптечката, която държеше при картите и наръчниците в кутия, монтирана между двете предни седалки. Когато се опита да отвори капака обаче, установи, че е заключен. Потърси наоколо ключа и накрая се отказа. Тази нощ определено нямаше късмет. Отново почна да разтрива слепоочията си.

* * *

В сумрачната базилика Лангдън, Витория и двамата гвардейци задъхано вървяха към главния изход. След като не намериха нищо по-подходящо, четиримата носеха ранения шамбелан върху една тясна маса. Вече чуваха рева на тълпите навън. Шамбеланът беше на ръба на съзнанието.
_Времето изтичаше._

Shivers Нед 24 Май 2009, 20:05

Глава 116

Когато Лангдън излезе от базиликата „Св. Петър“, беше 23:39. Заслепи го силна светлина. Светлините на телевизионните прожектори се отразяваха от белия мрамор като слънчеви лъчи в снежна тундра. Той присви очи и потърси убежище зад дебелите колони на фасадата, но светлината идваше от всички страни. Над тълпата се издигаха грамадни видеоекрани.
Застанал на великолепното стълбище, което се спускаше към площада, Лангдън се почувства като актьор на най-голямата сцена в света — а не го искаше. Някъде зад пламтящите светлини се чуваше бръмченето на хеликоптера и ревът на стотици хиляди гласове. Наляво процесията от кардинали се евакуираше на площада. Всички спряха, забелязали сцената, която се развиваше на стълбището.
— Сега внимателно — предупреди Шартран, когато започнаха да слизат към хеликоптера.
Робърт все едно се движеше под вода. Ръцете го боляха от тежестта на шамбелана и масата. В този момент видя двамата репортери от Би Би Си. Глик и Макри тичаха към тях. Камерата на операторката работеше.
„Лешоядите идват“ — помисли си американецът.
— Alt! — извика Шартран. — Назад!
Но те не му обърнаха внимание. Лангдън предположи, че на другите мрежи ще им трябват около шест секунди, за да разпространят поредния репортаж на живо. Грешеше. Отне им две. Сякаш свързани с някакво универсално съзнание, всички видеостени на площада прекъснаха предаването си и включиха една и съща картина — разтърсващи кадри от стълбището на Ватикана. Накъдето и да погледнеше, Робърт виждаше отпуснатото тяло на шамбелана.
„Това е отвратително!“ — каза си той. Искаше да се намеси, но не можеше. Пък и нямаше да постигне нищо. Дали от рева на тълпата, или от хладния нощен въздух, Лангдън никога нямаше да узнае, ала в този миг се случи невъобразимото.
Като човек, събуждащ се от кошмар, шамбеланът отвори очи и рязко седна иа масата. Изненадани, Робърт и другите се препънаха от прехвърлянето на тежестта. Предната страна на масата се наклони надолу и свещеникът започна да се плъзга. Опитаха се да запазят равновесие и да оставят масата, но закъсняха. Невероятно, той не падна. Стъпи на мрамора и се изправи. За миг се олюля, после, преди някой да успее да го спре, тръгна надолу към Макри.
— _Не!_ — извика Лангдън.
Шартран се втурна напред и се опита да вразуми шамбелана, ала той се обърна към него с обезумели очи.
— Оставете ме!
Лейтенантът отскочи назад.
Положението стана още по-лошо. Разкъсаното расо на Карло Вентреска, което Шартран само беше загърнал на гърдите му, започна да се изхлузва. Отначало Робърт си помисли, че дрехата ще се задържи, но расото се свлече от раменете му и увисна на кръста му.
Ахването, което се надигна от тълпата, сякаш за миг обиколи света. Камерите бръмчаха, проблясваха фотографски светкавици. Грамадните екрани показваха отблизо жигосаните гърди на шамбелана. Някои видеостени дори замразиха образа и го завъртяха на сто и осемдесет градуса.
_Абсолютната победа на илюминатите._
Лангдън се вторачи в клеймото на екраните. Въпреки че бе отпечатък от квадратното клеймо, което беше видял в папския кабинет, сега символът бе ясен. Съвсем ясен. Ужасяващото въздействие на знака го блъсна като влак.
Ориентацията. Бе забравил първото правило на науката за символите. „Кога квадратът не е квадрат?“ Освен това беше забравил, че подобно на гумените печати, железните клейма никога не изглеждат като отпечатъците. Бяха обърнати огледално. Лангдън бе видял _негатива_ на клеймото!
Докато хаосът обхващаше всичко наоколо, един стар илюминатски цитат придоби нов смисъл: „Безупречен диамант, роден от древните елементи с такова съвършенство, че всички, които го видят, могат само да му се удивляват“.
Сега знаеше, че митът е истина.
Четири английски думи.
Earth. Air. Fire. Water.
Земя. Въздух. Огън. Вода.
_Илюминатският диамант._

Глава 117

Робърт Лангдън не се съмняваше, че хаосът и истерията, обхванали площад „Св. Петър“, са без прецедент в историята на Ватикана. Никоя битка, разпване, поклонение, мистично видение — нищо в миналото не можеше да се сравнява с мащабите и драматизма на този момент.
Докато се разиграваше трагедията, Лангдън се чувстваше странно дистанциран. Действието се разтегляше. Сякаш попаднало в изкривяване на времето, безумието забавяше хода си…
_Жигосаният шамбелан… обезумял пред целия свят…_
_Илюминатският диамант… разкрит в цялата си дяволска гениалност…_
_Часовникът на видеостените, отчитащ последните двадесет минути от съществуването на Ватикана…_
Драмата обаче едва започваше.
Сякаш в някакъв пост-травматичен транс, шамбеланът изведнъж се изпълни с енергия, като че ли го бяха обладали демони. Той заломоти, зашепна на невидими духове, вдигна очи към небето и протегна ръце нагоре към Господ.
— Говори! — извика на небесата свещеникът. — Да, чувам Те!
В този миг Лангдън разбра. Сърцето му натежа като камък. Витория явно също разбра и пребледня.
— Той е в шок. Халюцинира. Мисли си, че говори с Бог!
„Някой трябва да прекрати това — каза си американецът. — Какъв окаян и жалък край. Закарайте този човек в болница!“
Очевидно открила идеалната позиция, на стълбището под тях Чинита Макри снимаше всичко. Образите от камерата й мигновено се появяваха на видеостените зад гърба й… като безкраен филм, в който постоянно се разиграваше една и съща страшна трагедия.
Сцената изглеждаше епична. В разкъсаното си расо с обгореното клеймо на гърдите си, шамбеланът приличаше на древен герой, преодолял всички кръгове на ада за този миг на откровение. Той ревеше към небесата.
— Ti sento, Dio! Чувам Те, Господи!
Шартран заотстъпва благоговейно.
Над тълпата се спусна пълна тишина. За миг сякаш тя обхвана цялата планета… всички пред телевизорите си бяха затаили дъх.
Шамбеланът стоеше на стълбището пред света и протягаше ръце нагоре. Почти приличаше на Христос, бос и ранен пред цялото земно кълбо.
— Grazie! Grazie, Dio!
Нищо не нарушаваше тишината.
— Grazie, Dio! — отново извика Карло Вентреска. Като слънце, разкъсало облаците на бурно небе, на лицето му се изписа радост. — Grazie, Dio!
„Благодаря Ти, Господи?“ Лангдън смаяно се взираше в него.
Напълно преобразен, шамбеланът сияеше. Той вдигна поглед към небето и енергично закима.
— На тоя камък ще съградя църквата Си! — После пак протегна ръце нагоре и се засмя. — Grazie, Dio!
Очевидно беше полудял.
Светът гледаше като хипнотизиран.
Ала никой не очакваше кулминацията.
С последен радостен възглас, шамбеланът се обърна и се втурна обратно в базиликата „Св. Петър“.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:33

Глава 118

23:42.
Лангдън никога не си бе представял, че ще участва в отчаяния ескорт, който се хвърли в храма по петите на шамбелана… и още по-малко, че ще го води. Но професорът беше най-близо до вратата и реагира инстинктивно.
„Той ще загине тук“ — помисли си Робърт и викна:
— Отче! Спрете!
Посрещна го пълен мрак. Зениците му се бяха свили от блясъка навън и сега виждаше само на няколко метра. Американецът спря. Някъде в тъмнината чу шумолящото расо на шамбелана.
Витория и гвардейците го настигнаха. Включиха фенерчетата си, но батериите им се бяха изтощили и те не осветяваха почти нищо. Лъчите се плъзгаха насам-натам и разкриваха само колони и гол под. Шамбеланът не се виждаше никъде.
— Отче! — извика Шартран уплашено. — Почакайте! Синьоре!
Някакъв смут на прага зад тях накара всички да се обърнат. Вътре се вмъкна едрата фигура на Чинита Макри. Тя носеше камерата на рамото си й светещата червена лампичка отгоре показваше, че продължава да излъчва картината. Глик тичаше по петите й с микрофон в ръка и й крещеше да го изчака.
Лангдън не вярваше на очите си. „Сега не е моментът!“
— Вън! — изсумтя Шартран. — Това не е за вашите очи!
Ала Макри и Глик продължаваха да се приближават.
— Чинита! — уплашено каза репортерът. — Това е самоубийство! Няма да дойда с теб!
Тя не му обърна внимание и натисна едно от копчетата на камерата. Прожекторът отгоре заблестя и заслепи всички.
Робърт заслони очи и се извърна. „По дяволите!“ Когато отново погледна обаче, черквата около тях бе осветена на тридесетина метра.
В този момент някъде в далечината отекна гласът на шамбелана.
— На тоя камък ще съградя църквата Си!
Макри насочи камерата си към звука. В сивотата в периферията на обсега на прожектора се развя черен плат и разкри позната фигура, тичаща по главната пътека на базиликата.
Последва мимолетно колебание — всички зяпаха странната сцена. После бентът се отприщи. Шартран се втурна покрай Лангдън и спринтира след шамбелана. Робърт бе втори, последван от гвардейците и Витория.
Процесията завършваше с Макри, която осветяваше пътя им и показваше гонитбата на света. Глик неохотно тичаше до нея и запъхтяно коментираше събитията.

* * *

Главната пътека на базиликата „Св. Петър“, отдавна беше установил лейтенант Шартран, бе по-дълга от футболно игрище. Тази нощ обаче му се струваше два пъти по-дълга. Докато гонеше шамбелана, гвардеецът се чудеше накъде се е запътил. Карло Вентреска очевидно беше в шок и халюцинираше, несъмнено в резултат от физическата травма и трагедията в папския кабинет.
Някъде напред, извън обсега на прожектора, гласът му весело изкънтя:
— На тоя камьк ще съградя църквата Си!
Шартран знаеше, че свещеникът цитира Светото писание — Матей 16:18, ако не грешеше. „На тоя камък ще съградя църквата Си!“ Почти жестоко неподходящо хрумване — Църквата скоро щеше да загине. Шамбеланът определено беше полудял.
Или не?
За миг го обзе надежда. Свещените видения и божествените послания винаги му се бяха стрували самоизмами — резултат от надеждите на прекалено набожни умове, чуващи каквото искат да чуят. Бог не контактуваше _пряко!_
След малко обаче сякаш самият Свети Дух се спусна, за да убеди младежа в Своето могъщество. На Шартран му се яви видение.
На петдесетина метра пред него, в центъра на храма, се появи призрак… прозрачен, сияещ силует. Бледата фигура на полуголия щамбелан. Привидението излъчваше светлина. Лейтенантът се олюля и спря, в гърдите му се стегна възел. „Шамбеланът свети!“ Тялото засия още по-силно. Сетне започна да потъва… все по-надълбоко, докато не изчезна като по чудо в чернотата на пода.

* * *

Лангдън също видя призрака. За миг и той си помисли, че му се е явило вълшебно видение, но когато подмина смаяния Шартран и се затича към мястото, където беше изчезнал шамбеланът, разбра какво се е случило. Карло Вентреска бе стигнал до нишата с палиумите — подземното помещение, осветено с деветдесет и деветте газени лампи. Те сияеха отдолу и го бяха осветили като привидение. После, когато се беше спуснал по стълбището, свещеникът сякаш бе изчезнал под пода.
Задъхан, Робърт спря на ръба на криптата и се вторачи вътре. На дъното видя шамбелана да тича по мраморния под към стъклените врати, водещи към стаичката с прочутото златно ковчеже.
„Какво прави той? — зачуди се американецът. — Едва ли си мисли, че златното ковчеже…“
Шамбеланът рязко отвори вратите и се втурна вътре. Странно, не обърна никакво внимание на ковчежето и профуча покрай него. На метър и половина оттам свещеникът падна на колене и с усилие повдигна тежка желязна решетка.
Лангдън го гледаше ужасено, най-сетне разбрал накъде се е запътил. „Мили Боже, не!“ Той се затича надолу по стълбището.
— Недейте, отче!
Докато мине през стъклените врати, решетката се отвори с оглушителен трясък и разкри тясна шахта и стръмно стълбище, което потъваше в небитието. Когато шамбеланът понечи да влезе в дупката, Лангдън го хвана за голите рамене и го задърпа назад. Кожата на Вентреска бе хлъзгава от пот, ала Робърт не го изпусна.
Шамбеланът се сепна и рязко се обърна към него.
— Какво правите?
Когато погледите им се срещнаха, Лангдън се изненада. Свещеникът вече нямаше изцъклените очи на човек, изпаднал в транс. Очите му бяха ясни и в тях пламтеше решителност. Клеймото на гърдите му очевидно му причиняваше страшна болка.
— Не можете да слезете долу, отче — каза професорът. — Трябва да се евакуираме.
— Синко — със зловещо нормален глас отвърна Карло Вентреска. — Преди малко получих послание. Знам…
— Отче! — Това бяха Шартран и другите, дотичаха по стълбището и криптата се освети от прожектора на Макри.
Лейтенантът видя отворената решетка в пода и очите му се изпълниха с ужас. Той се прекръсти и стрелна Лангдън с признателен поглед, задето е спрял шамбелана. Робърт разбра — бе чел достатъчно за ватиканската архитектура, за да знае какво има под решетката. Това беше най-святото място на християнството. Terra santa. Светата земя. Някои я наричаха „Некропола“. Други — катакомбите. Според разказите на малцината избрани духовници, които през годините се бяха спускали долу, Некрополът представлявал тъмен лабиринт от подземни крипти, които можели да погълнат човек, ако се изгуби. Определено не искаха да гонят шамбелана на такова място.
— Синьоре — умолително каза Шартран. — Вие сте в шок. Трябва да се махнем оттук. Не можете да слезете долу. Това е самоубийство.
Шамбеланът протегна ръка и я постави на рамото му.
— Благодаря ви за загрижеността и за вашата служба. Не мога да ви обясня как. Не мога да ви кажа, че го разбирам. Но имах откровение. Знам къде е антиматерията.
Всички го зяпнаха.
Той се обърна към групата.
— На тоя камък ще съградя църквата Си! Това беше посланието. Смисълът е ясен.
Лангдън все още не можеше да проумее убеждението на шамбелана, че е говорил с Бог, та камо ли че е разгадал посланието. „На тоя камък ще съградя църквата Си“? Тези думи бяха изречени от Иисус, когато беше избрал Петър за свой пръв апостол. Какво общо имаше това?
Макри се приближи, за да снима сцената в близък план. Глик бе онемял.
Шамбеланът заговори по-бързо:
— Илюминатите са поставили своето гибелно оръжие върху самия крайъгълен камък на този храм. В основите. — Той посочи надолу по стълбището. — На камъка, върху който е построен този храм. И аз зная къде е този камък.
Лангдън беше сигурен, че е настъпил моментът да опровергае свещеника и да го отведе. Колкото и нормален да изглеждаше, той приказваше глупости. „Камък ли? Крайъгълният камък на основите?“ Стълбището пред тях не водеше към основите, а към Некропола!
— Цитатът е метафора, отче! Няма истински _камък!_
Лицето на шамбелана стана странно тъжно.
— _Има_ камък, синко. — Той посочи в дупката. — Pietro е lа pietra.
Ладгдън се вцепени. Изведнъж всичко му стана ясно.
И от суровата простота го побиха тръпки. Застанал заедно с другите и вперил поглед в дългото стълбище, той разбра, че наистина има камък, погребан в мрака под черквата.
Pietro е lа pietra. Петър е камъкът.
Заради твърдата вяра на Петър в Бог Иисус го бе нарекъл „камък“ — верният ученик, на чиито рамене щял да изгради своята Църква. Точно на това място, осъзна Робърт, на Ватиканския хълм, бяха разпнали и погребали Петър. Първите християни построили малък храм на гроба му. С разпространението на християнството храмът ставал все по-голям, пласт след пласт, превръщайки се в огромна базилика. Цялата католическа вяра буквално бе изградена върху свети Петър. Върху камъка.
— Антиматерията е в гроба на свети Петър — с кристално ясен глас каза шамбеланът.
Въпреки привидно свръхестествения произход на тази информация Лангдън усети пълната й логичност. Сега поставянето на антиматерията в гроба на свети Петър му се струваше очевидно до болка. В акт на символично предизвикателство илюминатите бяха поставили антиматерията в сърцето на християнството, и буквално, и образно. „Абсолютното проникване.“
— И ако ви трябва материално доказателство, току-що заварих тази решетка отключена — вече нетърпеливо прибави свещеникът и посочи дупката в пода. — Тя _никога_ не е била отключена. Някой е слизал долу… _наскоро._
Всички се вторачиха в дупката.
След миг шамбеланът с измамна ловкост се завъртя, грабна една от газените лампи и се вмъкна в отвора.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:33

Глава 119

Каменните стъпала стръмно се спускаха в земята.
„Ще умра тук долу“ — помисли си Витория, стиснала тежкия въжен парапет. Въпреки че Лангдън се беше опитал да убеди шамбелана да не влиза в шахтата, Шартран се бе намесил, беше хванал Робърт и го бе задържал. Очевидно младият гвардеец вече беше убеден, че Карло Вентреска знае какво прави.
След кратка схватка американецът и Шартран бяха последвали свещеника, Витория инстинктивно се бе хвърлила след тях.
И сега стремглаво се спускаше по опасен наклон, по който всяка грешна стъпка можеше да означава смъртоносно падане. Далеч надолу виждаше златистото сияние на газената лампа. Зад себе си чуваше репортерите от Би Би Си. Прожекторът на камерата хвърляше възлести сенки по стените на шахтата и осветяваше лейтенанта и Лангдън. Витория не можеше да повярва, че светът става свидетел на това безумие. „Изключи тая проклета камера!“ Но пък разбираше, че светлината им помага да виждат къде стъпват.
Докато странната гонитба продължаваше, мислите й препускаха. Какво можеше да направи долу шамбеланът? Даже да откриеше антиматерията? Нямаше време!
Интуицията й подсказваше, че Карло Вентреска е прав. Поставянето на антиматерията дълбоко под земята изглеждаше почти благородно и милостиво решение. Така анихилацията щеше да е частично овладяна. Нямаше да има топлинен взрив, летящи шрапнели нямаше да наранят зяпачите, просто земята щеше да се разтвори и грамадната базилика щеше да потъне в кратера.
Дали това бе проява на благородството на Кьолер? Да пощади живота на хората? Витория все още не можеше да проумее ролята на директора. Разбираше омразата му към религията, но този ужасен заговор не й се струваше в негов стил. Дали ненавистта му наистина беше била толкова силна? Да унищожи Ватикана? Да наеме убиец? Да убие баща й, папата и четирима кардинали? Изглеждаше невъобразимо. И как бе успял да извърши всичко това зад стените на Ватикана? „Роше е бил вътрешният човек на Кьолер — каза си Витория. — Бил е илюминат.“ Капитан Роше несъмнено беше имал ключове отвсякъде — от покоите на папата, Il Passetto, Некропола. Можеше да е поставил антиматерията в гроба на свети Петър — строго забранено за посещения място — и после да е наредил на гвардейците си да не губят време с претърсване на забранените зони. Роше бе _знаел,_ че никой няма да намери контейнера.
„Но не е взел предвид посланието на шамбелана.“
Посланието. Това бе скок на вярата, който Витория все още трудно приемаше. Наистина ли Бог беше _разговарял_ с шамбелана? Инстинктът й подсказваше, че не е така, и все пак нейната област от физиката се занимаваше с взаимосвързаността. Ежедневно бе присъствала на чудотворни контакти — две яйца от морска костенурка, разделени и поставени в лаборатории на хиляди километри една от друга, се излюпваха в един и същи момент… акри медузи, пулсиращи в съвършен ритъм, сякаш подвластни на един общ разум. „Навсякъде има невидими свързващи нишки“ — помисли си тя.
Ала между Бог и човек?
Искаше й се баща й да е тук, за да й даде вяра. Веднъж й беше обяснил божественото общуване от научна гледна точка и я бе накарал да повярва. Все още си спомняше деня, когато го видя да се моли и го попита:
— Татко, защо си правиш труда да се молиш? Бог не може да ти отговори.
Леонардо Ветра с бащинска усмивка се откъсна от медитацията си.
— Дъщеря ми скептичката. Значи не вярваш, че Бог разговаря с човек? Ще ти го обясня на твоя език. — Той свали модела на човешки мозък от лавицата и го постави пред нея. — Както сигурно знаеш, Витория, хората обикновено използват съвсем малка част от мозъчния си капацитет. Ако обаче попаднат в емоционално натоварени ситуации — например физически травми, силна радост или страх, дълбока медитация — ненадейно невроните им започват да действат като побъркани и рязко увеличават яснотата на ума.
— И какво от това? — попита тя. — Това, че можеш да разсъждаваш ясно, не значи, че разговаряш с Бог.
— Аха! — възкликна Леонардо Ветра. — И все пак блестящите решения на привидно нерешими проблеми често се откриват тъкмо в такива моменти на яснота. Някои го наричат „висше съзнание“. Биолозите — „променливи състояния“. Психолозите — „суперразум“. — Той замълча за миг. — А християните го смятат за отговор на молитвите си. — Баща й широко се усмихна и прибави: — Понякога божественото откровение просто означава да настроиш мозъка си, за да чуеш онова, което сърцето ти вече знае.
И сега, докато потъваше в мрака, на Витория й се струваше, че баща й е бил прав. Толкова ли бе трудно да се повярва, че поради травмата си, шамбеланът е изпаднал в състояние, в което просто е „разбрал“ къде се намира антиматерията?
„Всеки от нас е Бог — беше казал Буда. — Всеки от нас знае всичко. Само трябва да отворим ума си, за да чуем собствената си мъдрост.“
И докато се спускаше все по-дълбоко в земята, Витория усети, че умът й се отваря… и чу собствената си мъдрост. Без никакво усилие разбра намеренията на шамбелана. И това откритие й донесе страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.
— Отче, не! — извика в тунела тя. — Вие не разбирате! — Представи си множеството около Ватикана и кръвта й се смрази. — Ако занесете антиматерията горе… всички ще _умрат!_

* * *

Лангдън прескачаше по три стъпала наведнъж. Тунелът беше тесен, но той не изпитваше клаустрофобия. Някогашният му омаломощаващ страх бе засенчен от много по-дълбок ужас.
— Отче! — Професорът усещаше, че скъсява разстоянието до сиянието на фенера. — Трябва да оставите антиматерията където е сега! Няма друг избор!
Дори докато изричаше тези думи, Лангдън не им вярваше. Не само че беше приел божественото откровение на свещеника за местонахождението на антиматерията, но и настояваше за унищожаването на базиликата „Св. Петър“ — едно от най-великите архитектурни постижения на света… както и на всички произведения на изкуството в храма.
„Но хората навън… това е единственият начин.“
Каква жестока ирония — че единственият начин да спасят хората, бе да унищожат храма. Лангдън си помисли, че тази символика е забавлявала илюминатите.
От дъното на тунела се издигаше студен и спарен въздух. Някъде долу се намираше свещеният некропол… гробът на свети Петър и безброй други ранни християни. Побиха го тръпки. Надяваше се, че не извършва самоубийство.
Внезапно лампата на шамбелана като че ли спря. Лангдън бързо се приближи.
Краят на стълбището ненадейно изплува от сенките. Пътя им преграждаше порта от ковано желязо с три релефни черепа. Карло Вентреска тъкмо я отваряше. Професорът се хвърли напред, блъсна вратата и отново я затвори. Другите също дойдоха при тях, всички призрачно бели на светлината на прожектора на видеокамерата… особено Глик, който с всяка следваща крачка изглеждаше все по-прежълтял.
Шартран хвана Лангдън за ръката.
— Пуснете шамбелана да мине!
— Не! — задъхана каза Витория. — Трябва веднага да се евакуираме! _Не можете_ да изнесете антиматерията оттук! Ако я качите горе, всички навън ще _умрат!_
Гласът на шамбелана звучеше странно спокойно.
— Всички вие… трябва да ми се доверите. Имаме малко време.
— Вие не разбирате — отвърна Витория. — Горе експлозията ще е много по-поразяваща, отколкото тук долу!
Свещеникът я погледна. Зелените му очи бяха напълно разумни.
— Кой говори за експлозия горе?
Тя го зяпна.
— Тук долу ли ще оставите контейнера?
Неговата увереност действаше хипнотично.
— Тази нощ повече никой няма да умре.
— Но, отче…
— Моля ви… малко _вяра._ — Гласът му накара всички да замълчат. — Не моля никого да идва с мен. Всички сте свободни да си тръгнете. Моля ви само да не пречите на Неговата воля. Оставете ме да изпълня онова, за което съм призван. — Шамбеланът напрегнато впери очи в тях. — Трябва да спася Църквата. И _мога_ да го сторя. Кълна се в живота си.
Последвалата тишина имаше силата на гръм.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:34

Глава 120

23:51.
Некропол буквално означава „град на мъртвите“.
Нищо, което Робърт Лангдън беше чел за това място, не го бе подготвило за очакващата го гледка. Грамадната подземна кухина беше пълна с древни мавзолеи като къщички на дъното на пещера. Миришеше на смърт. Между ронещите се паметници, повечето от които бяха тухлени с мраморна облицовка, се виеше неправилна мрежа от пътеки. Подобно на колони от пръст, нагоре се издигаха безброй стълбове неразкопана земя, които поддържаха свода, ниско увиснал над мрачното селце.
„Град на мъртвите — помисли си Лангдън. Изпитваше странна смесица от научна почуда и първичен страх. Групата навлизаше все по-дълбоко в лъкатушещите проходи. — Дали не направих грешен избор?“
Шартран пръв се поддаде на магията на шамбелана, отвори вратата и потвърди вярата си в свещеника. По предложение на Карло Вентреска Глик и Макри благородно се съгласиха да осигурят светлина, макар че като се имаха предвид наградите, очакващи ги, ако излезеха горе живи, мотивите им определено бяха подозрителни. Витория изглеждаше най-неохотна и Лангдън бе видял в очите й умора, която обезпокояващо много приличаше на женска интуиция.
„Вече е късно — каза си той, докато двамата бързаха след другите. — Вътре сме.“
Младата жена мълчеше, ала Робърт знаеше, че си мислят едно и също. „Девет минути не са достатъчни, за да избягаме от Ватикана, ако шамбеланът греши.“
Докато тичаха сред мавзолеите, Лангдън усети, че краката му се уморяват и с изненада установи, че се изкачват по постоянен наклон. След миг обяснението го накара да се разтрепери. Топографията под стъпалата му бе същата като по времето на Иисус. Тичаше по някогашния Ватикански хълм! Беше чувал учени да твърдят, че гробът на свети Петър се намирал близо до _върха_ на хълма, и винаги се бе чудил откъде знаят. Сега разбираше. „Проклетият хълм все още съществува!“
Имаше чувството, че тича по страниците на историята. Някъде пред него бе гробът на свети Петър — най-християнската реликва. Трудно можеше да си представи, че първоначалният гроб е бил обозначен само със скромен храм. Не и днес. С разпространението на славата на Петър върху стария храм бяха строили нови и сега почитта се извисяваше на сто тридесет и четири метра до Микеланджеловия купол, чийто връх се издигаше точно над древния гроб.
Продължаваха да се изкачват по лъкатушните проходи. Лангдън си погледна часовника. „Осем минути.“ Започваше да се чуди дали двамата с Витория няма завинаги да останат при мъртъвците.
— Внимавайте! — извика Глик. — Змийски дупки!
Робърт ги видя навреме. Поредица малки дупки осейваха пътеката пред тях. Той просто ги прескочи.
Витория последва примера му. Докато тичаха, тя тревожно го попита:
— Наистина ли са _змийски_ дупки?
— Не точно — отвърна той. — Повярвай ми, по-добре да не знаеш. — Дупките, току-що бе осъзнал професорът, представляваха „тръби за възлияния“. Ранните християни бяха вярвали във възкресението на плътта и през тези дупки буквално бяха „хранили мъртвите“, изливайки мляко и мед в криптите под пода.

* * *

Шамбеланът едва се държеше на краката си.
Той тичаше напред и намираше сили единствено в дълга си към Бог и хората. „Почти стигнах. — Изпитваше невероятна болка. — Умът може да донесе много повече мъки от тялото.“ Въпреки това бе изтощен. Знаеше, че има съвсем малко време.
— Ще спася твоята Църква, Отче, кълна се.
Въпреки прожектора на видеокамерата, за чиято светлина беше признателен, шамбеланът държеше газената си лампа високо във въздуха. „Аз съм фар в мрака. Аз съм светлината.“ Газта във фенера плискаше и той за миг се уплаши, че може да се разлее и да го изгори. За тази нощ Кьолер достатъчно бе изгорил плътта му.
Когато наближи върха на хълма, целият плуваше в пот и едва дишаше. Но когато прехвърли хребета, се почувства като прероден. Стигна до равното място, където беше стоял много пъти. Тук пътят свършваше. Нататък се издигаше стена от пръст. Имаше малка табела с надпис: „Mausoleum S“.
„La toraba di San Pietro“*.
[* Гробът на свети Петър (ит.). — Б. пр.]
Ha равнището на кръста в стената зееше отвор. Нямаше позлатена плочка. Нямаше фанфари. Просто дупка в стената, в която имаше скромен саркофаг. Шамбеланът впери очи в дупката и изтощено се усмихна. Чу, че другите идват след него, остави газената лампа на земята и коленичи за молитва.
„Благодаря ти. Господи. Почти се свърши.“

* * *

Заобиколен от смаяните кардинали, Мортати се взираше във видеостената и наблюдаваше драмата, която се разиграваше в подземния некропол. Вече не знаеше какво да вярва. Целият свят ли беше станал свидетел на онова, което бе видял _той?_ Наистина ли Бог беше говорил с шамбелана? Наистина ли антиматерията щеше да се появи в гроба на…
— Гледайте! — ахна множеството.
— Там! — Всички внезапно посочиха към екрана. — Чудо!
Мортати вдигна поглед. Ъгълът на камерата не бе стабилен, но се виждаше достатъчно ясно. Образът беше незабравим.
Сниман изотзад, шамбеланът се молеше на колене. Пред него зееше грубо изсечена дупка в стената. Сред купчината камъни вътре имаше керамичен ковчег. Въпреки че само веднъж през живота си го бе виждал, Мортати знаеше какво има вътре.
_San Pietro._
He беше толкова наивен и разбираше, че виковете на радост и удивление, които се разнесоха от тълпата, не изразяват възторг от една от най-светите християнски реликви. Гробът на свети Петър не бе причината хората да падат на колене в спонтанна молитва и признателност. А предметът _върху_ гроба му.
Контейнерът с антиматерията. Той беше там… където бе останал цял ден… скрит в мрака на Некропола. Модерен. Безмилостен. Смъртоносен. Откровението на шамбелана се оказваше вярно.
Мортати удивено зяпна прозрачния цилиндър. Капчицата течност продължаваше да е в центъра му. Пещеричката наоколо премигваше в червено, докато броячът отчиташе последните пет минути живот.
Само на сантиметри от контейнера беше безжичната охранителна камера.
Кардиналът се прекръсти, убеден, че това е един от най-страшните образи, които е виждал. След миг обаче разбра, че най-лошото предстои.
Шамбеланът рязко се изправи, вдигна антиматерията и се обърна към другите. Лицето му изразяваше пълна съсредоточеност. Свещеникът заобиколи групата и се затича надолу по склона по същия път, по който беше дошъл. Камерата улови вцепенената от ужас Витория Ветра.
— Къде отивате? Отче? Нали казахте…
— Имайте вяра! — възкликна той, докато се отдалечаваше.
Витория се обърна към Лангдън.
— Какво ще правим?
Робърт Лангдън се опита да спре шамбелана, но Шартран не му позволи, очевидно убеден в правотата на свещеника. Картината, която предаваше камерата на Би Би Си, бясно заподскача. Заредиха се мимолетни кадри на смут и ужас, докато изпадналият в хаос кортеж се втурна обратно към изхода на Некропола.
Мортати уплашено въздъхна.
— Тук _горе_ ли ще го донесе?
По телевизорите из целия свят шамбеланът тичаше към изходи на Некропола, протегнал антиматерията пред себе си.
— Тази нощ няма да има повече смърт.
Ала шамбеланът грешеше.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:36

Глава 121

Карло Вентреска изскочи от вратата на базиликата „Св. Петър“ точно в 23:56. Олюля се пред ослепителния блясък на прожекторите; носеше антиматерията пред себе си като някакво божествено жертвоприношение. Можеше да види самия себе си, полугол и ранен, да се извисява като исполин на видеостените около площада. Никога не беше чувал нещо подобно на рева, който се издигаше от тълпите — плач, крясъци, химни, молитви… смесица от благоговение и ужас.
— Избави ни от лукавия — промълви той.
Чувстваше се напълно изтощен. Спускането в Некропола едва не беше свършило трагично. Робърт Лангдън и Витория Ветра бяха искали да го хванат, да хвърлят контейнера обратно в неговото подземно скривалище, да избягат навън, за да се скрият. „Слепи глупци!“
В която и да е друга нощ, с ужасна яснота разбираше шамбеланът, никога нямаше да спечели това надпреварване. Господ обаче пак беше бдял над него. Миг преди Робърт Лангдън да го настигне, верният Шартран го бе задържал. Естествено репортерите бяха вцепенени и мъкнеха прекалено много техника, за да се намесят.
„Неведоми са пътищата Господни.“
Шамбеланът чу, че другите идват след него… видя ги на екраните да се приближават. Събра сетните си сили и вдигна антиматерията високо над главата си. После изправи голите си рамене в проява на предизвикателство към илюминатското клеймо на гърдите си и се спусна по стълбището.
Оставаше му да свърши още нещо.
„Бог с теб — помисли си свещеникът. — Бог с теб.“

* * *

_Четири минути…_
Когато излезе от базиликата, Лангдън едва гледаше. Морето от телевизионни прожектори отново опари ретината му. Можеше да различи само неясния силует на шамбелана точно пред себе си. Сияещ в ореола си от медийни светлини, за миг Карло Вентреска му заприлича на някакво модерно божество. Расото му висеше на кръста като саван. Тялото му бе покрито с белези и рани, нанесени му от ръцете на неговите врагове, ала той беше изтърпял всичко. И продължаваше да тича, високо изправен, призоваващ света да има вяра — приближаваше се към масите, понесъл своето оръжие за унищожение.
Лангдън се втурна след него. „Какво прави той? Ще убие всички!“
— Направеното от сатаната няма място в Божия дом! — извика шамбеланът и се затича към ужасената тълпа.
— Отче! — изкрещя Лангдън. — Няма къде да идете!
— Погледнете към небето! Ние забравяме да гледаме към небето!
В този момент Робърт видя накъде се е запътил шамбеланът и величествената истина го обгърна. Макар че прожекторите го заслепяваха, той знаеше, че спасението им е точно над тях.
Обсипаното със звезди италианско небе.
Хеликоптерът, който бе повикал шамбеланът, за да го откара в болницата, бе пред тях, пилотът седеше в кабината и перките се въртяха. Когато Карло Вентреска се насочи натам, Лангдън изведнъж се обнадежди.
В главата му забушуваха шеметни мисли…
Първо си представи безкрайните простори на Средиземно море. Далече ли беше? На десет километра? На петнадесет? Знаеше, че плажът при Фиумичино е само на седем минути с влак. Но с хеликоптер, с триста и двадесет километра в час, без спирки… Ако успееха да откарат контейнера достатъчно навътре в морето и да го хвърлят… Имаше и други възможности. Чувстваше се почти в безтегловност, докато тичаше. La Cava Romana! Мраморните кариери на север от града бяха на по-малко от пет километра. Колко бяха големи? Пет квадратни километра? Сигурно пустееха в този час. Ако хвърлеха контейнера там…

* * *

— Всички назад! — извика шамбеланът. Гърдите го боляха от тичането. — Отдръпнете се! Бързо!
Швейцарските гвардейци, които стояха при хеликоптера, зяпнаха при вида на приближаващия се шамбелан.
— Назад! — извика свещеникът.
Гвардейците отстъпиха.
Пред удивените очи на целия свят Карло Вентреска заобиколи хеликоптера откъм лявата врата и я отвори.
— Слизай, синко! Бързо!
Гвардеецът скочи на земята.
Шамбеланът погледна високата седалка в кабината и разбра, че в това си изтощено състояние ще има нужда от двете си ръце, за да се качи. Той се обърна към треперещия до него пилот и му подаде контейнера.
— Подръж го и ми го дай, когато седна вътре.
Докато се качваше, свещеникът чу, че Робърт Лангдън развълнувано вика и тича към хеликоптера. „Вече разбираш — помисли си Карло Вентреска. — Вече имаш вяра!“
Шамбеланът се отпусна на седалката, превключи няколко познати лоста и се обърна към прозореца за контейнера. Ала гвардеецът, на когото го бе дал, стоеше с празни ръце.
— Той го взе! — извика войникът.
Сърцето на шамбелана се сви.
— Кой?!
Гвардеецът посочи с ръка.
— Той!

* * *

Робърт Лангдън се изненада от тежестта на контейнера. Той изтича от другата страна на вертолета и скочи на задната седалка, където само преди часове бяха седели двамата с Витория. Остави вратата отворена и си закопча предпазния колан. После извика на шамбелана:
— Излитайте, отче!
Карло Вентреска се обърна към него с пребледняло лице.
— Какво правите?!
— Вие ще пилотирате! Аз ще хвърля контейнера! — отвърна Лангдън. — Няма време! Излитайте!
Шамбеланът за миг се вцепени. Телевизионните прожектори блестяха в кабината и подчертаваха бръчките по лицето му.
— Мога да го направя и сам — промълви той. — _Трябваше_ да го направя сам.
Робърт не го слушаше. „Излитай! — чуваше се да крещи професорът. — Бързо! Тук съм, за да ти помогна!“ Той погледна контейнера и дъхът му секна, когато видя цифрите.
— _Три_ минути, отче! _Три!_
Това сякаш върна свещеника към действителността и той без колебание се обърна към пулта. Хеликоптерът с мощен рев се издигна във въздуха.
През облака прах Лангдън видя, че Витория тича към машината. Погледите им се срещнаха, после тя изостана като потъващ камък.

Глава 122

Воят на двигателите и вятърът от отворената врата оглушаваха Лангдън. Площад „Св. Петър“ се отдалечаваше под тях и накрая се превърна в аморфна сияеща елипса сред морето на градските светлини.
Контейнерът с антиматерията тежеше в ръцете му. Той здраво го стискаше с хлъзгавите си от кръв и пот длани. Капчицата вътре спокойно висеше в центъра и пулсираше в червено на светлината на брояча.
— Две минути! — извика Робърт. Чудеше се къде шамбеланът възнамерява да хвърлят кутията.
Светлините на града се разстилаха във всички посоки. В далечината на запад Лангдън виждаше мъждукащото очертание на средиземноморския бряг — назъбена граница, отвъд която се простираше безкрайна чернота. Морето му се стори по-далеч, отколкото предполагаше. Нещо повече, светлините по крайбрежието му припомниха, че дори в открито море експлозията може да има опустошителни последици. Изобщо не си бе помислил за въздействието на десеткилотонната вълна върху брега.
Когато се обърна и погледна право напред, отново се обнадежди. Пред тях се виждаха сенките на римските хълмове. Те бяха осеяни със светлини — вили на големите богаташи, — ала на около километър на север цареше мрак. Там нямаше никакви светлини. Абсолютно нищо.
„Кариерите! — помисли си Лангдън. — La Cava Romana!“
Напрегнато вперил очи в голата земя, той усети, че площта е достатъчно голяма. И бе наблизо. Много по-близо от морето. Обзе го възбуда. Очевидно шамбеланът се насочваше точно натам! Кариерите! Странно обаче, не забелязваше да се приближават. Озадачен, Лангдън погледна през вратата, за да се ориентира. Изпълни го паника.
На хиляди метри под тях сияеха прожекторите на площад „Св. Петър“.
„Още сме над Ватикана!“
— Отче! — задавено извика американецът. — Летете напред! Достатъчно сме нависоко! Не можем да хвърлим контейнера над Ватикана!
Свещеникът не отговори. Изглежда, се беше съсредоточил върху пилотирането на вертолета.
— Имаме по-малко от две минути! — изкрещя Лангдън и повдигна контейнера. — Виждам кариерите! La Cava Romana! На пет километра на север! Нямаме…
— Не — прекъснато шамбеланът. — Прекалено е опасно. Съжалявам. — Докато хеликоптерът продължаваше да се издига, той се обърна и тъжно се усмихна на Робърт. — Ще ми се да не бяхте идвали, приятелю. Вие направихте най-голямата саможертва.
Лангдън се вгледа в уморените очи на Карло Вентреска и внезапно разбра. Кръвта му се вледени.
— Но… трябва да можем да отидем някъде _другаде!_
— _Нагоре_ — примирено отвърна шамбеланът. — Това е единствената гаранция.
Лангдън го гледаше невярващо. Напълно превратно бе изтълкувал плана на свещеника. „Погледнете към небето!“
Сега разбираше, че отиват там съвсем буквално. Шамбеланът изобщо не беше имал намерение да хвърли контейнера. Просто колкото може повече го отдалечаваше от Ватикана.
Това пътуване щеше да е еднопосочно.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:37

Глава 123

Витория Ветра се взираше в небето. Хеликоптерът се виждаше като далечна точица и лъчите на прожекторите вече не го достигаха. Бе заглъхнал дори грохотът на витлата. В този момент сякаш целият свят беше отправил погледи нагоре и бе затаил дъх в очакване… всички хора от всички религии… всички сърца туптяха като едно.
В гърдите й бушуваше ураган от мъчителни чувства. Докато вертолетът изчезваше във висините, тя си представяше лицето на Робърт. „Какво си е мислил? Дали е разбирал?“
Телевизионните камери на площада бяха насочени в очакване. Десетки хиляди лица бяха обърнати нагоре, обединени в безмълвно броене. Видеостените показваха една и съща сцена… римското небе, огряно от ярки звезди. Витория усети, че от очите й бликват сълзи.
На мраморното стълбище зад нея сто шестдесет и един кардинали благоговейно гледаха към небето. Някои бяха сплели пръсти в молитва. Повечето стояха неподвижно, хипнотизирано. Някои плачеха. Секундите отлитаха.
В жилища, барове, офиси, летища и болници по света хората бяха обединени във всеобщото си бдение. Мъже и жени се държаха за ръце. Други прегръщаха децата си.
После забиха камбаните на „Св. Петър“.
Витория остави сълзите си да потекат свободно.
И тогава… пред очите на целия свят… времето изтече.

* * *

Мъртвата тишина беше най-ужасяваща. Високо в небето над Ватикана се появи светла точица. За миг се роди ново небесно тяло… прашинка светлина, чиста и бяла.
И тогава се случи.
Проблясък. Точката избухна, сякаш се хранеше сама със себе си, и обхвана небето в ослепително бяло сияние. Стрелна се навън във всички посоки, носейки се с невероятна бързина, поглъщайки мрака. Докато растеше, кълбото от светлина ставаше все по-блестящо, като уголемяващ се зъл дух, готвещ се да погълне цялото небе. Набирайки скорост, то се понесе надолу към тях.
Заслепени, множествата ярко осветени човешки лица едновременно ахнаха, скриха очи и завикаха от задавен страх.
Докато светлината се разширяваше във всички посоки, внезапно се случи невъобразимото. Сякаш спряна по Божия воля, тя като че ли се блъсна в стена. Все едно експлозията беше затворена в гигантска стъклена сфера. Светлината отскочи навътре и се нагъна сама върху себе си. Вълната очевидно бе достигнала предопределения си максимален диаметър. За миг над Рим просия съвършено и безшумно кълбо от светлина. Нощта се превърна в ден.
После усетиха дълбоко разтърсване — могъща ударна вълна от небето. Тя ги връхлетя като адска ярост, разклати гранитните основи на Ватикана, изкара въздуха от гърдите на едни и накара други да се олюлеят. Вибрациите бяха последвани от внезапен порив на горещ въздух. Вятърът се понесе по площада с гробовен стон. Вдигна се прах и хората се приведоха… станали свидетели на Армагедон.
После, също толкова светкавично, колкото се бе появила, сферата избухна навътре, всмука се в себе си и се върна в точицата светлина, от която беше дошла.

Глава 124

Никога толкова огромно човешко множество не беше запазвало такава тишина.
Едно по едно лицата на площад „Св. Петър“ извърнаха очи от помръкващото небе и ги наведоха надолу; всеки бе потънал в почуда. Телевизионните прожектори ги последваха и насочиха лъчите си към земята, сякаш от почит към отново спускащата се над тях тъмнина. За миг като че ли целият свят едновременно сведе глава.
Мортати коленичи за молитва и другите кардинали се присъединиха към него. Швейцарските гвардейци сведоха алебардите си и застанаха мирно. Никой не говореше. Никой не мърдаше. Във всички сърца трептеше едно и също чувство. Скръб. Почуда. Вяра. И изпълнено с ужас уважение към новата сила, на която току-що бяха станали свидетели.
Витория Ветра стоеше разтреперана до огромното стълбище на базиликата. Затвори очи. През бурята от емоции, които течаха в кръвта й, като далечна камбана отекваше една-единствена дума. Чиста. Жестока. Младата жена я прогони. И все пак думата продължи да кънти в главата й. Пак я пропъди. Болката бе прекалено силна. Опита се да потъне в образите, които вълнуваха другите… невъобразимата мощ на антиматерията… избавлението на Ватикана… шамбеланът… проявите на храброст… чудесата… себеотрицанието. Ала думата не изчезваше… и кънтеше в хаоса с пареща самота.
_Робърт._
Той бе дошъл за нея в замъка Сант’ Анджело.
Беше я спасил.
А сега _нейното_ творение го бе погубило.

* * *

Докато се молеше, кардинал Мортати се чудеше дали и той е щял да чуе Божия глас като шамбелана. „Трябва ли човек да вярва в чудеса, за да ги преживее?“ Той бе модерен човек, който изповядваше древна религия. Чудесата никога не бяха играли роля във вярата му. Неговата Църква определено говореше за чудеса… кървящи длани… възкресения, отпечатъци по савани… и все пак рационалният ум на Мортати винаги си беше обяснявал всичко това като митове, резултат от най-голямата човешка слабост — _потребността_ от доказателство. Чудесата не бяха нищо друго освен истории, в които се вкопчваме, защото ни се иска да са истина.
И все пак…
„Толкова ли съм модерен, че да не мога да приема нещо, което току-що видяха очите ми?“ Чудо ли беше това? Да! С няколко прошепнати в ухото на шамбелана думи Бог се бе намесил и беше спасил Църквата. Защо му бе толкова трудно да повярва? Какво щеше да си помисли, ако Бог не беше направил нищо? Че Всемогъщият не го е грижа ли? Че е безсилен да го предотврати? Чудото беше единственият възможен отговор!
Паднал на колене, Мортати се молеше за душата на шамбелана. И благодареше на младия свещеник, който въпреки възрастта си бе отворил неговите старчески очи за чудесата на безусловната вяра.
Невероятно обаче, Мортати изобщо не подозираше до каква степен вярата му ще бъде подложена на изпитание…
Тишината на площад „Св. Петър“ първо бе нарушена от шепот, който постепенно се усили и внезапно прерасна в рев. Множеството завика като един:
— Гледайте! Гледайте!
Мортати отвори очи и се обърна към тълпата. Всички сочеха зад него, към фасадата на базиликата „Св. Петър“.
Лицата им бяха пребледнели. Някои коленичеха. Други припадаха. Трети избухваха в неовладяеми ридания.
— Гледайте! Гледайте!
Той се обърна. Хората сочеха най-високите части на базиликата, терасата, от която над тълпите се издигаха грамадните статуи на Христос и неговите апостоли.
Там, отдясно на Иисус, протегнал ръце към света… стоеше Карло Вентреска.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:39

Глава 125

Робърт Лангдън вече не падаше. Нямаше ужас. Нито болка. Нито дори вой на вятър. Само тихо плискане на вода, като че ли бе заспал на плажа. В някакъв парадокс на себеосъзнаването Лангдън усети, че това е смъртта. Посрещна я с радост. Остави вцепенението да го обземе изцяло. Позволи му да го отнесе накъдето иска. Болката и страхът му бяха изчезнали и той не искаше да ги изпита отново. Последният му спомен спокойно можеше да е от ада.
„Вземи ме. Моля те…“
Ала плисъкът, който го изпълваше със спокойствие, в същото време го връщаше към действителността. Той се опитваше да го събуди. „Не! Оставете ме!“ Не желаеше да се събужда. Усещаше, че дяволите се събират около блаженството му и го блъскат с всички сили, за да го откъснат от унеса му. Вихреха се мъгляви образи. Викаха гласове. Брулеше вятър. „Не, моля ви!“ Колкото повече се съпротивляваше, толкова повече проникваше хаосът.
Сетне изведнъж го преживяваше отново…

* * *

Хеликоптерът продължаваше да се издига. Лангдън бе в капан. Светлините на Рим с всяка секунда се отдалечаваха. Инстинктът му за самосъхранение му подсказваше веднага да изхвърли контейнера. Знаеше, че на антиматерията ще й трябват двадесетина секунди, за да измине километър. Но щеше да пада към град, пълен с хора.
„По-високо! По-високо!“
Чудеше се на каква височина се намират в момента. Малките самолети летяха на около шест и половина километра. Този хеликоптер _трябваше_ да е почти на толкова. „Три километра? Пет?“ Все още имаше шанс. Ако точно разчетяха падането, контейнерът щеше да измине само част от пътя до земята и да избухне на безопасно разстояние и от града, и от вертолета. Лангдън погледна към ширналите се под тях светлини.
— Ами ако не изчислите вярно? — попита шамбеланът.
Лангдън сепнато се обърна. Карло Вентреска дори не гледаше към него, очевидно прочел мислите му по призрачното отражение върху предното стъкло. Странно, свещеникът вече не беше зает с пилотирането. Ръцете му не бяха на щурвала. Изглежда, хеликоптерът бе включен на автопилот и сам продължаваше да се издига. Шамбеланът се пресегна над главата си, порови зад облицовката и извади скрития там ключ.
Пред озадачения поглед на Лангдън той бързо отключи металната кутия между седалките, извади някаква голяма черна найлонова раница и я остави до себе си. Мислите на професора кипяха. Движенията на шамбелана изглеждаха решителни, сякаш бе намерил изход от ситуацията.
— Дайте ми контейнера — спокойно каза той. Лангдън вече не знаеше какво да мисли и се подчини.
— Минута и половина!
Онова, което направи с антиматерията Карло Вентреска, напълно го изненада. Като внимателно държеше контейнера, той го постави в металната кутия. После затвори тежкия капак и го заключи.
— Какво сте намислили? — попита Робърт.
— Спасявам и двама ни от изкушението. — Шамбеланът хвърли ключа през отворения прозорец.
Докато ключът отлиташе в мрака, Лангдън усети, че с него си отива и последната му надежда.
Свещеникът взе найлоновата раница и провря ръце през ремъците. После закопча колана на кръста си и се обърна към смаяния Робърт Лангдън.
— Съжалявам — каза той. — Не се предвиждаше да стане така. — След което отвори вратата и се хвърли в нощта.

* * *

Образът запламтя в съзнанието на Лангдън и донесе болката. Истинска болка. Физическа болка. Мъчителна. Разкъсваща. Молеше се да го оставят, ала водата плискаше все по-шумно в ушите му и той постепенно започна да вижда нови образи. Неговият ад едва започваше. Виждаше откъслечни мигове. Лежеше между смъртта и кошмара, умоляваше за избавление, ала картините в ума му ставаха все по-ясни.
Контейнерът с антиматерията беше заключен. Хеликоптерът се издигаше нагоре и броячът безмилостно отмерваше секундите. „Петдесет.“ По-нависоко. И още по-нависоко. Лангдън бясно се въртеше в кабината и се опитваше да проумее онова, което току-що бе видял. „Четирийсет и пет.“ Започна да рови под седалките в търсене на втори парашут. „Четирийсет.“ Нямаше! Трябваше да има изход! „Трийсет и пет.“ Той се втурна към отворената врата на хеликоптера и застана под брулещия вятър, вперил очи в светлините на Рим. „Трийсет и две.“
И взе решение.
Най-невероятното решение…

* * *

Робърт Лангдън беше скочил без парашут от вертолета. Докато нощта поглъщаше премятащото му се във въздуха тяло, хеликоптерът бързо се отдалечаваше от него и грохотът на перките му се удавяше в оглушителния рев на свободното падане.
Докато се носеше към земята, Робърт Лангдън усещаше нещо, каквото не беше изпитвал от някогашните си занимания със скокове във вода — неумолимото привличане на гравитацията. Колкото по-бързо падаше, толкова по-силно го притегляше земята, направо го всмукваше към себе си. Този път обаче височината не беше петнадесет метра. Падаше от хиляди метри, при това не в басейн. А в град — огромна площ, покрита с паваж и бетон.
Никъде във вихъра на вятъра и отчаянието от гроба отекна гласът на Кьолер… думи, които директорът бе изрекъл същата сутрин. „Един квадратен метър триене забавя падащо тяло почти с двайсет процента.“ Двадесет процента, сега разбираше Лангдън, изобщо нямаше да са му достатъчни, за да се спаси от такова падане. Въпреки това, по-скоро от вцепенение, отколкото от надежда, той стискаше единственото нещо, което беше взел от хеликоптера. Странен сувенир, но за миг му беше вдъхнал вяра.
Платнището за предното стъкло бе лежало на задната седалка. Имаше форма на правоъгълник с размери около четири на два метра… най-примитивният парашут, който можеше да си представи човек. Нямаше ремъци, а само ластични клупове в краищата. Беше го грабнал, бе проврял ръце през клуповете и беше скочил във въздуха.
Последната му проява на младежко предизвикателство.
Без илюзии за живот след този момент.
Падаше като камък. Надолу с краката. С вдигнати нагоре ръце. Стискаше здраво клуповете. Платнището се издуваше като гъба. Вятърът свирепо ревеше покрай него.
Докато се носеше към земята, някъде в небето се разнесе мощна експлозия. Почти в същия момент го блъсна ударната вълна, която изкара въздуха от дробовете му. Обгърна го внезапна топлина. Той едва удържа платнището. Надолу се понесе топлинна стена. Платнището започна да дими… но не се запали.
Лангдън летеше надолу в края на кълбо от светлина. Чувстваше се като сърфист, който се опитва да надбяга тристаметрова вълна. После топлината изведнъж изостана.
Отново падаше в студения мрак.
За миг го обзе надежда. Секунда по-късно обаче тя избледня като оттеглящата се топлина над него. Въпреки че напрягащите му се ръце го уверяваха, че платнището забавя падането му, вятърът все още ревеше покрай тялото му с оглушителна скорост. Не се съмняваше, че се движи прекалено бързо, за да оцелее. Със сигурност щеше да се разбие в земята.
Из ума му се въртяха математически уравнения, ала бе прекалено вцепенен, за да разбере нещо… _един квадратен метър триене… двадесет процента по-ниска скорост._ Знаеше само, че платнището е достатъчно голямо, за да забави скоростта му с повече от двадесет процента. За нещастие обаче брулещият вятър показваше, че това не е достатъчно. Продължаваше да пада бързо… щеше да умре при сблъсъка с очакващото го море от бетон.
Под него във всички посоки сияеха светлините на Рим. Градът приличаше на огромно звездно небе и той падаше към него. Звездното пространство се нарушаваше само от тъмна ивица, която го разделяше на две — широка неосветена лента, която се виеше между светлите точки като дебела змия. Американецът се вторачи в нея.
Изведнъж надеждата отново го изпълни като прииждащ хребет на неочаквана вълна.
С почти маниакално усилие той силно задърпа надолу десния край на платнището. Найлоновата материя заплющя по-шумно и се изду на другата страна. Лангдън полетя настрани и продължи да дърпа още по-силно, без да обръща внимание на болката в дланта си. Когато отново погледна надолу, черната змия се виеше далеч надясно, но имаше още много време. Дали се беше забавил? Събра всичките си сили и някак си прие, че е в Божиите ръце. Съсредоточи се върху най-широката част на тъмната ивица и… за пръв път в живота си се помоли за чудо.
Останалото се случи като в мъгла.
Тъмнината, издигаща се нагоре към него… възвръщащият се инстинкт на гмуркач… изпъването на гърба… поемането на въздух, за да предпази жизнените си органи… свиването на краката като пружина… и накрая… радостното откритие, че водите на река Тибър са развълнувани… което ги правеше пенливи и богати на кислород… и три пъти по-меки от неподвижната вода.
После дойде ударът… и чернотата.

* * *

Плющенето отвлече вниманието на групата от огненото кълбо. Тази нощ небето над Рим изобилстваше на невероятни гледки… издигащ се нагоре хеликоптер, могъща експлозия, а сега и това странно нещо, което се беше врязало в кипящите води на Тибър точно край брега на островчето Тиберина.
Откакто бяха изолирали там болните по време на римската чума през 1656 година, хората вярваха, че островът притежава тайнствени изцеряващи способности. Поради тази причина по-късно бяха построили там римската болница „Тиберина“.
Когато го извадиха на брега, тялото беше ожулено. Мъжът все още имаше слаб пулс, което ги удиви. Зачудиха се дали митичната целебна слава на Исола Тиберина някак си не му е помогнала. След няколко минути, когато мъжът се закашля и бавно се върна в съзнание, групата реши, че островът наистина има вълшебни свойства.

Глава 126

Кардинал Мортати знаеше, че в никой език няма думи, които могат да допълнят мистерията на този момент. Безмълвното видение над площад „Св. Петър“ пееше по-високо от всеки ангелски хор.
Докато се взираше в Карло Вентреска, Мортати усещаше парализиращия сблъсък на душата и разума си. Видението изглеждаше реално, осезаемо. И все пак… нима беше възможно? Всички бяха видели шамбелана да се качва на хеликоптера. Всички бяха наблюдавали светлинното кълбо в небето. А сега шамбеланът стоеше на терасата високо над тях. Пренесен от ангели? Възкресен от Божията ръка?
„Това не е възможно…“
Душата на Мортати искаше да вярва, ала разумът му наетояваше за логичност. И все пак кардиналите наоколо също се бяха вторачили в терасата и очевидно виждаха същото като него.
Това бе шамбеланът. Нямаше съмнение. Но изглеждаше някак променен. Божествен. Сякаш се бе пречистил. Дух? Или човек? Бялата му плът сияеше в светлината на прожекторите с безплътна безтегловност.
Хората на площада плачеха, викаха, ръкопляскаха. Група монахини паднаха на колене и високо започнаха да се молят. Над тълпата се надигна пулсиране. Изведнъж целият площад започна да скандира името на шамбелана. Кардиналите, някои със стичащи се от очите сълзи, също се присъединиха. Мортати се огледа наоколо и се опита да разбере. „Истина ли е?“

* * *

Карло Вентреска стоеше на терасата на базиликата „Св. Петър“ и гледаше множеството, което се взираше в него.
Буден ли беше, или сънуваше? Чувстваше се преобразен. Зачуди се дали това е тялото му, или просто духът му се е спуснал от небесата към меките простори на ватиканския парк… кацайки като безшумен ангел на пустите морави. Извисяващата се сянка на базиликата бе скрила черния му парашут. Питаше се дали тялото, или духът му са му дали сила да се изкачи по древното Стълбище с медальоните до терасата, на която стоеше сега.
Чувстваше се лек като призрак.
Въпреки че хората долу скандираха името му, той знаеше, че не аплодират него. Аплодираха от импулсивна радост, същата радост, каквато изпитваше всеки ден от живота си и той, когато разсъждаваше за Всемогъщия. Те преживяваха нещо, за каквото винаги бяха копнели… вяра в отвъдното… материализация на силата на Твореца.
Карло Вентреска през целия си живот се беше молил за този момент и все пак дори _той_ не можеше да проумее, че Бог е намерил начин да го прояви. Искаше му се да извика заедно с тях: „Вашият Бог е жив Бог! Вижте чудесата навсякъде около себе си!“
Шамбеланът постоя на терасата, вцепенен и в същото време обзет от повече чувства, отколкото бе изпитвал някога. Накрая сведе глава и отстъпи назад.
Останал сам, той коленичи на покрива и се помоли.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:40

Глава 127

Образите около него бяха мъгляви и ту се появяваха, ту изчезваха. Очите му бавно започнаха да се фокусират. Краката го боляха, чувстваше тялото си като прегазено от камион. Лежеше по хълбок на земята. Носеше се някаква смрад. Чуваше постоянно плискане на вода. Този звук вече не му носеше спокойствие. Имаше и други шумове — гласове. Виждаше неясни бели фигури. Всички ли бяха в бяло? Лангдън реши, че или е в лудница, или в рая. Паренето в гърлото му подсказваше, че втората възможност е малко вероятна.
— _Спря да повръща_ — каза някой на италиански. — _Обърнете го._ — Гласът беше твърд и професионален.
Усети, че бавно го преобръщат по гръб. Виеше му се свят. Опита се да се надигне, ала внимателно го накараха отново да легне. Тялото му се подчини. После усети, че някой пребърква джобовете му и вади вещите му.
След това изгуби съзнание.

* * *

Доктор Джакобус не беше религиозен човек. Медицината отдавна го бе отучила от това. И все пак събитията във Ватикана поставиха логиката му на изпитание. „Сега пък от небето падат тела?“
Той провери пулса на човека, когото преди малко бяха извадили от Тибър, и реши, че сам Бог е спасил този мъж. Поради сътресението от падането във водата жертвата бе изгубила съзнание и ако Джакобус и екипът му не стояха на брега, за да наблюдават небесното зрелище, непознатият със сигурност щеше да остане незабелязан и да се удави.
— Е americano — каза една сестра, която преглеждаше портфейла му.
„Американец? — Жителите на Рим често се шегуваха, че американците в техния град са станали прекалено много и трябва да обявят хамбургерите за италианска национална храна. — Но американци да падат от небето?“ Джакобус светна с фенерчето си в очите му и провери зениците му.
— Господине? Чувате ли ме? Знаете ли къде се намирате?
Мъжът пак беше изгубил съзнание. Лекарят не се изненада. След като му бе направил дишане уста в уста, човекът беше повърнал голямо количество вода.
— Si chiama Robert Langdon* — прочете шофьорската му книжка сестрата.
[* Казва се Робърт Лангдън (ит.) — Б. пр.]
Всички се смаяха.
— Невъзможно! — заяви Джакобус. Робърт Лангдън беше човекът от телевизията — американският професор, който помагаше на Ватикана. Лекарят бе видял господин Лангдън само преди минути да се качва в хеликоптера на площад „Св. Петър“ и да се издига на километри нагоре в небето. Заедно със своя екип Джакобус беше изтичал на пристана, за да наблюдава взрива на антиматерията — грамадно кълбо от светлина, каквото никой човек не бе виждал досега. „Не може да е същият човек!“
— Той е! — възкликна сестрата и отметна мократа му коса назад. — Познах и туидовото му сако!
Изведнъж някой извика от входа на болницата. Беше една от пациентките. Крещеше като луда, вдигаше портативното си радио към небето и възхваляваше Бог. Очевидно шамбеланът Карло Вентреска чудотворно се бе появил на покрива на Ватикана.
Доктор Джакобус реши, когато в 08:00 дежурството му свърши, да отиде на черква.

* * *

Светлините над главата на Лангдън бяха по-ярки, стерилни. Лежеше на някаква маса за прегледи. Усети странен мирис на лекарства. Някой му направи инжекция и го съблякоха.
„Определено не са разбойници — помисли в полусъзнателното си бълнуване той. — Може би извънземни?“ Да, бе чувал такива неща. За щастие тези същества не се канеха да му направят нищо лошо. Искаха само неговите…
— За нищо на света! — Лангдън рязко се надигна и отвори очи.
— Attento! — извика едно от съществата. На табелката му пишеше „Д-р Джакобус“. Изглеждаше невероятно хуманоиден.
— Аз… си помислих… — запелтечи Робърт.
— Спокойно, господин Лангдън. В болница сте.
Мъглата започна да се вдига. Лангдън изпита облекчение. Мразеше болниците, ала те определено бяха за предпочитане пред извънземни, които искат да ти отрежат тестисите.
— Аз съм доктор Джакобус — представи се мъжът и му разказа какво се е случило. — Имате страхотен късмет, че сте жив.
Лангдън не се чувстваше късметлия. Едва се ориентираше в спомените си… хеликоптерът… шамбеланът. Болеше го цялото тяло. Дадоха му вода и той си изплакна устата. Поставиха чиста марля на дланта му.
— Къде са ми дрехите? — попита професорът. Беше по хартиена нощница.
Една от сестрите посочи мокра купчина парцали на плота.
— Всичко е мокро. Наложи се да ги нарежем, за да ви съблечем.
Лангдън погледна нарязаното си туидово сако и се намръщи.
— Имахте някаква салфетка в джоба — каза сестрата. В този момент той видя останките от папируса; полепнали по подплатата на сакото му. Страницата от Галилеевата „Diagramma“. Последният екземпляр на земята току-що бе унищожен. Той беше прекалено вцепенен, за да реагира. Просто го зяпаше.
— Спасихме личните ви вещи. — Тя посочи една пластмасова кутия. — Портфейл, камера и химикалка. Изсуших камерата, доколкото можах.
— Не си спомням да имам камера.
Сестрата свъси вежди и му подаде кутията. Лангдън погледна съдържанието й. Наред с портфейла и химикалката имаше миниатюрна видеокамера. Сега си спомни. Кьолер му я беше дал и го бе помолил да я предаде на медиите.
— Намерихме я в джоба ви. Струва ми се обаче, че ще имате нужда от нова. — Сестрата отвори петсантиметровия екран отзад. — Дисплеят се е пукнал. — После се усмихна. — Обаче има звук. — Тя повдигна устройството към ухото си. — Постоянно повтаря едно и също нещо. — Жената послуша за миг, намръщи се и подаде камерата на Лангдън. — Двама души спорят, струва ми се.
Озадачен, Лангдън взе камерата и я доближи до ухото си. Гласовете бяха металически, но ясни. Единият говореше отблизо, другият — отдалеч. Лангдън веднага ги позна.
Седнал по хартиената си нощница, той смаяно изслуша разговора. Въпреки че не можеше да види какво става, когато чу поразителния финал, професорът благодари на Господ, че му е спестил гледката.
„Боже мой!“
Когато разговорът започна отначало, Лангдън свали камерата от ухото си. Антиматерията… хеликоптерът… мислите му препускаха.
„Но това означава…“
Пак му се доповръща. Объркан и ядосан, Лангдън скочи на пода и се изправи на треперещите си крака.
— Господин Лангдън! — опита се да го спре лекарят.
— Трябват ми дрехи — каза Робърт, усетил студен полъх по голия си гръб.
— Но вие трябва да почивате!
— Самоизписвам се. Веднага. Трябват ми дрехи.
— Но, господине, вие…
— Веднага!
Всички се спогледаха озадачено.
— Нямаме дрехи — отвърна лекарят. — Навярно утре някой приятел може да ви донесе.
Лангдън търпеливо въздъхна и го погледна в очите.
— Доктор Джакобус, още сега напускам вашата болница. Имам нужда от дрехи. Отивам във Ватикана. Човек не отива във Ватикана с гол задник. Ясно ли се изразих?
Лекарят мъчително преглътна.
— Дайте на този човек да облече нещо.

* * *

Когато напусна болницата „Тиберина“, Лангдън носеше син санитарски гащеризон с цип отпред, украсен с платнени табелки, очевидно изобразяващи многобройните му квалификации.
Придружаваше го набита жена в подобно облекло. Лекарят го беше уверил, че тя ще го закара във Ватикана за рекордно време.
— Molto traffico* — каза Лангдън, за да й напомни, че районът около Ватикана е блокиран от коли и народ.
[* Много натоварено движение (ит.). — Б. пр.]
Това не й направи никакво впечатление. Тя гордо посочи една от табелките си.
— Sono conducente di ambulanza*.
[* Аз съм водач на линейка (ит.). — Б. пр.]
— Ambulanza? — Това обясняваше всичко. Робърт реши, че спокойно може да се повози на линейка.
Жената го заведе зад сградата. На една надвиснала над водата скала имаше бетонна площадка, на която чакаше линейката. Когато я видя, Лангдън се закова на място. Това бе стар медицински хеликоптер.
Той наведе глава.
Тя се усмихна.
— Лети Ватикана. Много бързо.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:42

Глава 128

Докато се връщаше в Сикстинската капела, колегията на кардиналите кипеше от ентусиазъм и енергия. За разлика от другите, Мортати изпитваше все по-голям смут. Вярваше в древните чудеса от Светото писание и все пак не можеше да проумее онова, на което преди малко лично беше станал свидетел. След цял живот, посветен на Църквата, на седемдесет и девет години Мортати знаеше, че тези събития е трябвало да са възпламенили в него благочестиво ликуване… страстна и жива вяра. Ала вместо това го глождеше призрачно безпокойство. Нещо не му се струваше наред.
— Синьоре Мортати! — извика бдин швейцарски гвардеец, който тичаше по коридора към него. — Качихме се на покрива, както наредихте. Шамбеланът е… от плът! Той е истински човек! Не е дух! Той е точно такъв, какъвто го познаваме!
— _Разговаряхте_ ли с него?
— Той е коленичил и се моли! Страх ни е да го докоснем!
Мортати се обърка.
— Кажете му… че кардиналите го чакат.
— Синьоре, понеже е човек… — Грардеецът се поколеба.
— Какво?
— Гърдите му… обгорени са. Не трябва ли да превържем раните му? Сигурно го боли.
Мортати се замисли. Нищо в дългата му служба на Църквата не го бе подготвило за такава ситуация.
— Той е човек, тогава да се отнасяме към него като към човек. Изкъпете го. Превържете му раните. Облечете го в ново расо. Ще го почакаме в Сикстинската капела.
Гвардеецът тичешком се отдалечи.
Мортати се запъти към капелата. Останалите кардинали вече бяха вътре. Докато крачеше по коридора, той видя Витория Ветра, седнала сама на една пейка до Царското стълбище. Мъката и самотата й бяха очевидни. Прииска му се да отиде при нея, ала знаеше, че това ще трябва да почака. Предстоеше му работа… макар че нямаше представа каква може да е тя.
Мортати влезе в капелата. Там цареше шумна възбуда. Той затвори вратата. „Бог да ми е на помощ.“

* * *

Двумоторната въздушна линейка на болница „Тиберина“ заобиколи зад Ватикана. Лангдън стисна зъби и се закле пред Господ, че за последен път в живота си пътува с хеликоптер.
След като убеди жената, че тъкмо сега законите, управляващи ватиканското въздушно пространство, са най-малката грижа на Ватикана, той я насочи над задната стена. Незабелязан от никого, вертолетът кацна на хеликоптерната площадка.
— Grazie — благодари й Лангдън и с мъка се спусна на земята. Тя му прати въздушна целувка, бързо се издигна и изчезна в нощта.
Робърт въздъхна и се опита да проясни мислите си с надеждата да открие някаква логика в онова, което възнамеряваше да направи. С миникамерата в ръка, той се качи на същата количка за голф, на която неотдавна се бе возил. Оттогава не бяха заредили акумулатора и датчикът му показваше, че е почти празен. Американецът не включи фаровете, за да пести енергия.
Освен това предпочиташе никой да не го вижда.

* * *

Кардинал Мортати стоеше в дъното на Сикстинската капела и смаяно наблюдаваше хаоса, който цареше пред него.
— Това беше чудо! — извика един от кардиналите. — Божие дело!
— Да! — възкликнаха други. — Бог е пожелал да се прояви волята Му!
— Шамбеланът ще е нашият папа! — заяви някой. — Той не е кардинал, но Бог прати чудотворен знак!
— Да! — съгласи се друг. — Законите за конклава са _човешки_ закони. Божията воля е пред нас! Призовавам за незабавно гласуване!
— За гласуване ли? — приближи се към тях Мортати. — Струва ми се, че това е _моя_ работа.
Всички се обърнаха.
Той усети изпитателните погледи на кардиналите. Те изглеждаха смутени, възмутени от неговата трезвост. Мортати копнееше да усети, че сърцето му се изпълва с чудотворния възторг, който виждаше по лицата около себе си. Ала не можеше. Усещаше необяснима душевна болка… мъчителна скръб, която не можеше да проумее. Беше се заклел да ръководи конклава с чиста душа и не можеше да отрече това колебание.
— Приятели — каза Мортати и се запъти към олтара. Сам не позна гласа си. — Подозирам, че през остатъка от дните си ще трябва да се боря със смисъла на това, на което тази нощ станах свидетел. Но вашето предложение относно шамбелана… това не може да е Божията воля.
В капелата се възцари тишина.
— Как… може да говорите така? — попита накрая един от кардиналите. — Шамбеланът _спаси_ Църквата. Бог разговаря с него! Той победи самата смърт! Още какъв знак ви трябва?
— След малко шамбеланът ще дойде при нас — отвърна Мортати. — Да почакаме. Предлагам да го изслушаме преди да гласуваме. Може би има обяснение.
— Обяснение ли?
— Като ваш главен електор, аз съм се заклел да спазвам законите на конклава. Вие несъмнено знаете, че според свещения устав шамбеланът не може да бъде избран за папа. Той не е кардинал. Той е свещеник… шамбелан. Освен това трябва да имаме предвид неподходящата му възраст. — Мортати усети, че отправените към него погледи стават сурови. — Ако допусна гласуване, аз ще ви позволя да изберете човек, който според ватиканския закон не може да бъде избран. Ще ви позволя да нарушите свещената си клетва.
— Но случилото се тази нощ _определено_ е по-важно от нашите закони! — изпелтечи някой.
— Нима? — изкънтя гласът на Мортати. Той вече не знаеше откъде идват думите му. — Нима Божията воля е да нарушим законите на Църквата? Нима Божията воля е да отхвърлим разума и да се поддадем на безумието?
— Вие не видяхте ли онова, което видяхме ние? — гневно попита друг. — Как може да оспорвате такова могъщество?
Гласът на Мортати отекна със сила, каквато никога не бе притежавал.
— Аз не оспорвам Божието могъщество! Именно Бог ни е дал разум! И именно на Бог служим, като проявяваме благоразумие!

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:43

Глава 129

Витория Ветра седеше на една пейка до Царското стълбище в коридора пред Сикстинската капела. Видя влязлата през задната врата фигура и се зачуди дали пак не й се явява привидение. Той бе бинтован, куцаше и носеше някакви странни дрехи.
Витория се изправи… неспособна да повярва на очите си.
— Ро… бърт?
Той изобщо не й отговори. Закрачи право към нея и я грабна в обятията си. Целувката му бе изпълнена с копнеж и признателност. От очите й бликнаха сълзи.
— О, Господи… О, слава Богу…
Той пак я целуна, още по-страстно, и тя се сгуши в прегръдките му. Телата им се притиснаха едно към друго, сякаш се познаваха от години. Витория забрави страха и болката, затвори очи и се остави на мига.

* * *

— Такава е Божията воля! — викаше някой и гласът му ехтеше из Сикстинската капела. — Кой друг освен _избраникът_ може да се спаси от онази дяволска експлозия?
— Аз — отекна друг глас в дъното на капелата.
Всички смаяно се обърнаха към човека, който се приближаваше по централната пътека.
— Господин… _Лангдън?_
Без да отговори, Робърт бавно отиде при олтара. Витория Ветра също влезе. После се появиха и двама гвардейци — бутаха количка с голям телевизор. Застанал с лице към кардиналите, Лангдън изчака да го включат. После даде знак на гвардейците да излязат. Те се подчиниха и затвориха вратата след себе си.
В капелата останаха само Лангдън, Витория и колегията на Кардиналите. Американецът включи миникамерата в телевизора и натисна един от бутоните.
Телевизорът оживя.
На екрана се появи папският кабинет. Записът бе лош, сякаш направен със скрита камера. Шамбеланът стоеше изправен пред камината. Макар че като че ли говореше на камерата, скоро стана ясно, че се обръща към някой друг — към човека, който записваше сцената. Лангдън им каза, че записът е направен от Максимилиан Кьолер, директора на ЦЕРН. Само преди час Кьолер тайно записал срещата с шамбелана, като използвал миникамера, незабележимо монтирана под страничната облегалка на инвалидната му количка.
Мортати и кардиналите озадачено гледаха записа. Въпреки че разговорът вече се водеше, Лангдън не си направи труда да го върне назад. Очевидно онова, което искаше да видят кардиналите, все още предстоеше…

* * *

— Леонардо Ветра е водил дневници? — питаше шамбеланът. — Предполагам, че това е добра новина за ЦЕРН. Ако е записал процесите за създаването на антиматерия…
— Не е — каза Кьолер. — За ваша радост, тези процеси изчезнаха със смъртта на Леонардо. В дневниците му обаче се разказва за нещо друго. За _вас._
На лицето на шамбелана се изписа загрижено изражение.
— Не разбирам.
— Описва се една среща, която миналия месец е провел Леонардо. С _вас._
Свещеникът се поколеба, после погледна към вратата.
— Роше не биваше да ви пуска, без да се посъветва с мен. Как влязохте тук?
— Роше знае истината. По-рано му се обадих и му казах какво сте извършили.
— Какво съм извършил _аз_ ли? Каквото и да сте му казали, Роше е швейцарски гвардеец и е прекалено верен на Църквата, за да повярва на един озлобен учен, а не на шамбелана.
— Всъщност той е прекалено верен, за да _не вярва._ Толкова е верен, че въпреки доказателствата за предателството на един от неговите гвардейци, той отказва да ги приеме. Цял ден търси друго обяснение.
— И вие сте му го дали…
— Истината. Колкото и да е поразителна.
— Ако ви беше повярвал, Роше щеше да ме арестува.
— Не. Нямаше да му позволя. Предложих му своето мълчание в замяна на тази среща.
Шамбеланът се засмя някак странно.
— Имате намерение да _изнудвате_ Църквата с измислица, на която никой няма да повярва, така ли?
— Няма нужда да ви изнудвам. Просто искам да чуя истината от вашата уста. Леонардо Ветра ми беше приятел.
Шамбеланът не отговори, само вторачено гледаше Кьолер.
— Да опитаме така — изсумтя директорът. — Преди около месец Леонардо Ветра се е свързал с вас, за да поиска спешна аудиенция при папата — аудиенция, която вие сте му осигурили, защото папата бил почитател на неговата работа и защото Леонардо казал, че е неотложно.
Шамбеланът се обърна към огъня. Продължаваше да мълчи.
— Леонардо тайно дошъл във Ватикана. С това предал доверието на дъщеря си, факт, който много го смущавал, но смятал, че няма друг избор. Проучванията му породили в душата му дълбоки противоречия и имал нужда от духовно напътствие. По време на частната ви среща той съобщил на двама ви с папата, че е направил научно откритие с изключително значение за религията. _Доказал,_ че разказът на Битие физически е възможен и че силни източници на енергия — които Ветра наричал „Бог“ — могат да повторят момента на Сътворението.
Мълчание.
— Папата се смаял — отново подхвана разказа си Кьолер. — Искал Леонардо да публикува откритието си. Негово светейшество смятал, че то може да затвори пропастта между науката и религията — една от мечтите на живота му. После Леонардо ви обяснил отрицателната страна на откритието — причината, поради която поискал напътствието на Църквата. Изглежда, че точно както предвижда вашата Библия, неговият експеримент създавал всичко по двойки. Противоположности. Светлина и мрак. Освен че създал материя, Ветра създал и _антиматерия._ Да продължавам ли?
Шамбеланът мълчеше. После се наведе и разрови въглените.
— След като Леонардо Ветра дошъл тук, вие сте отишли в ЦЕРН, за да видите работата му — каза Кьолер. — В дневниците пише, че лично сте посетили неговата лаборатория.
Карло Вентреска вдигна поглед.
Кьолер продължи:
— Папата не можел да пътува, без да привлече вниманието на пресата, затова пратил _вас._ Леонардо тайно ви показал лабораторията си. Демонстрирал ви анихилация на антиматерия — Големия взрив — силата на Сътворението. Показал ви също големия образец, който пазел като доказателство, че може да създава антиматерия в големи мащаби. Вие сте били удивен. Върнали сте се във Ватикана и сте докладвали на папата какво сте видели.
Шамбеланът въздъхна.
— И какво ви смущава? Че съм уважил конфиденциалността на Леонардо, като тази нощ съм се престорил пред света, че не съм чувал за антиматерията ли?
— Не! Смущава ме това, че Леонардо Ветра е _доказал_ съществуването на Бог, а вие сте наредили да го убият!
Шамбеланът се обърна с абсолютно безизразно лице.
Единственият шум бе пращенето на огъня.
Изведнъж камерата се разтърси и в кадъра се появи ръката на Кьолер. Той се наведе напред, като очевидно се бореше с нещо, закрепено под инвалидната му количка. Когато отново се облегна, се видя револвер. Ъгълът на камерата беше смразяващ… обективът гледаше по дължината на протегнатото оръжие… право към шамбелана.
— Изповядайте греховете си, отче — каза Кьолер. — Веднага.
Свещеникът се сепна.
— Никога няма да се измъкнете оттук жив.
— Смъртта ще ме избави от нещастието, което ми донесе вашата вяра. — Директорът хвана револвера с две ръце. — Давам ви избор. Изповядайте греховете си… или ще умрете на мига.
Шамбеланът погледна към вратата.
— Роше е навън — предизвика го Кьолер. — И той е готов да ви убие.
— Роше се е заклел да защитава…
— Роше ме пусна да вляза. _Въоръжен._ Той е отвратен от лъжите ви. Имате само една възможност. Да се изповядате пред мен. Трябва да го чуя от собствените ви устни.
Карло Вентреска се поколеба.
Кьолер вдигна ударника.
— Наистина ли се съмнявате, че ще ви убия?
— Каквото и да ви кажа, човек като вас никога няма да разбере — отвърна шамбеланът.
— Опитайте.
Свещеникът постоя неподвижно, величествен силует, очертан на гаснещата светлина на огъня. Когато заговори, думите му отекнаха с достойнство, по-подходящо за славен разказ за проява на алтруизъм, отколкото за изповед.
— Църквата от памтивека се е борила с враговете на Бог — убедено започна шамбеланът. — Понякога с думи. Друг път с меч. И винаги сме оцелявали… Но демоните на миналото бяха демони от огън и мерзост… те бяха врагове, с които можехме да се борим — врагове, които внушаваха страх. Но сатаната е хитър. С времето той замени дяволския си вид с ново лице… лицето на чистия разум. Прозрачно, но коварно и бездушно. — В гласа на шамбелана се появи внезапен гняв — почти маниакален преход. — Кажете ми, господин Кьолер! Как може Църквата да заклейми онова, което разумът ни смята за логично?! Как можем да заклеймим онова, което днес е самата основа на нашето общество?! Всеки път, щом Църквата надигне глас за предупреждение, вие ни отвръщате, наричате ни невежи. Параноици. Властолюбци! И злото ви расте. Скрито под булото на интелектуалността. То се разпространява като рак. Осветено от чудесата на собствената си техника. То се самообожествява! Докато вече преставаме да виждаме във вас каквото и да било друго освен чиста божественост. Науката ни спаси от болести, глад и болка! Ето науката — новият Бог с безброй чудеса, всемогъщ и милостив! Не гледайте оръжията и хаоса. Забравете самотата и безкрайната опасност. Тук е науката! — Шамбеланът пристъпи напред към дулото. — Но аз видях лицето на сатаната… видях опасността…
— За какво говорите?! Науката на Ветра направо _доказа_ съществуването на вашия Бог! Той беше ваш съюзник!
— Съюзник ли? Науката и религията не са съюзници. Ние с вас не търсим един и същ Бог! Кой е вашият Бог? Някой протон, маса и заряд на елементарни частици? Как _вдъхновява_ вашият Бог? Как прониква в сърцето на човек и му напомня, че е отговорен пред по-могъща сила? Напомня му, че е отговорен пред другите хора! Ветра беше заблуден. Проучванията му не бяха религиозни, а _светотатствени!_ Човек не може да постави Божието Сътворение в епруветка и да я размаха пред лицето на света! Това не възвеличава Бог, а _го унижава!_ — Шамбеланът дереше тялото си с нокти, гласът му бе като на безумец.
— И затова сте убили Леонардо Ветра!
— Заради Църквата! Заради цялото човечество! Каква лудост! Човек не е готов да държи силата на Сътворението в ръцете си. Бог в епруветка ли? Капчица течност, която може да изпари цял град? Той трябваше да бъде спрян! — Карло Вентреска внезапно замълча и отново погледна огъня. Като че ли обмисляше възможностите си.
Кьолер насочи револвера напред.
— Вие се изповядахте. Не можете да избягате.
Шамбеланът тъжно се засмя.
— Вие не разбирате. Изповядването на греховете само по себе си е бягството. — Той погледна към вратата. — Когато Бог е на твоя страна, имаш възможности, които човек като вас не е в състояние да проумее. — С тези думи шамбеланът хвана яката на расото си и рязко я раздра, оголвайки гърдите си.
Кьолер се сепна.
— Какво правите?!
Карло Вентреска не отговори, а отстъпи назад към камината и извади нещо от тлеещите въглени.
— Спрете! — все още насочил напред револвера, каза Кьолер. — Какво правите?!
Когато се обърна, шамбеланът държеше нажежено до червено клеймо. Илюминатският диамант. Очите му бяха безумни.
— Възнамерявах да го направя, докато съм сам. — В гласа му се долавяше нещо животинско. — Но сега… Виждам, че Бог иска вие да сте тук. _Вие_ сте моето спасение.
И преди Кьолер да успее да реагира, шамбеланът стисна клепачи, изви гръб и притисна нажеженото клеймо към гърдите си. Плътта му засъска.
— _Майко Божия! Блажена Дево… Виж своя син!_ — Той закрещя от болка.
Кьолер се появи в кадър… колебливо изправен на крака, бясно размахвайки револвера пред себе си.
Карло Вентреска закрещя още по-силно и се олюля. После хвърли клеймото в краката на Кьолер, строполи се на пода и започна да се гърчи в агония.
Случилото се после бе като в мъгла.
В кабинета влетяха швейцарските гвардейци. Проехтяха изстрели. Кьолер притисна с ръце гърдите си и целият окървавен, политна назад върху инвалидната си количка.
— Не! — извика Роше и се опита да попречи на гвардейците си да стрелят срещу директора.
Все още гърчещият се на пода шамбелан се претърколи и отчаяно посочи към Роше.
— _Илюминат!_
— Копеле — изрева Роше и се втурна към него. — Лицемерно набожно копе…
Шартран го прекъсна с три изстрела. Капитанът се свлече мъртъв на земята.
Гвардейците изтичаха при ранения шамбелан и се събраха около него. В този момент камерата улови лицето на зашеметения Робърт Лангдън, който приклекна до количката и се вторачи в клеймото. Сетне образът започна диво да се разтърсва. Кьолер бе дошъл в съзнание и изваждаше камерата от стойката й под страничната облегалка на инвалидната си количка. Той се опита да я подаде на Лангдън.
— Д-дайте… — промълви сакатият учен — Дайте го… на п-пресата.
Екранът потъмня.

Sponsored content