Re: "Шестото клеймо" Дан Браун

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:08

Глава 50

Робърт Лангдън спря пред архивно хранилище 9 и прочете табелките на стелажите.
„Brahe… Clavius… Copernicus… Kepler… Newton…“ Докато препрочиташе имената, внезапно го обзе безпокойство.
„Ето ги учените… само че къде е Галилей?“
Той се обърна към Витория, която проверяваше съдържанието на съседното хранилище.
— Открих нужната тема, обаче Галилей го няма.
— Има го — намръщено посочи тя. — Тук е. Но се надявам, че си носиш очилата за четене, защото цялото хранилище е посветено на него.
Лангдън се втурна към нея. Витория имаше право. Всички индикаторни табелки в хранилище 10 носеха един и същ надпис:

IL PROCESO GALILEANO

Професорът тихо подсвирна. Сега разбираше защо Галилей е в отделно хранилище.
— Делото „Галилей“. — Той удивено се вторачи през стъклото в тъмните очертания на стелажите. — Най-дългият и скъп съдебен процес в историята на Ватикана. Четиринайсет години и шестстотин милиона лири. Всичко е тук.
— Доста юридически документи.
— Предполагам, че адвокатите не са еволюирали много през вековете.
— Акулите също.
Лангдън се приближи до голям жълт бутон на стената, натисна го и лампите на тавана на хранилището с жужене се включиха. Бяха тъмночервени и превърнаха стъкления куб в светеща кървава килия… лабиринт от високи лавици.
— Боже мой — уплашено промълви Витория. — Ще работим ли, или ще правим тен?
— Пергаментът избелява, затова осветлението в хранилищата винаги е тъмно.
— Човек може да се побърка тук.
„Даже по-лошо“ — помисли си Лангдън и се запъти към единствения вход на хранилището.
— Трябва да те предупредя за нещо. Кислородът е оксидант, затова в херметичните хранилища се поддържа частичен вакуум. Дишането ти ще е затруднено.
— Ей, как ли издържат старите кардинали?
„Вярно — каза си американецът. — Дано имаме късмет.“
Входът на хранилището представляваше електронна въртяща се врата. Лангдън забеляза четирите бутона от вътрешната страна на вратата, по един за всяко нейно крило. С едно натискане вратата се завърташе и правеше половин оборот — обичайна процедура за запазване на вътрешната атмосфера.
— След като вляза, просто натисни бутона и ме последвай — каза той. — Влажността вътре е едва осем процента, затова се приготви устата ти да пресъхне.
Професорът влезе във въртящото се крило и натисна бутона. Вратата високо забръмча и се завъртя. Докато следваше движението й, Лангдън се приготви за физическия шок, който винаги придружаваше първите няколко секунди в херметично хранилище. Влизането в такъв архив беше все едно за миг да се издигнеш от морското равнище на височина шест хиляди метра. Често се наблюдаваше гадене и световъртеж. „Двойни образи, превий се на две“ — спомни си архивистката мантра той. Ушите му изпукаха. Разнесе се изсъскване на въздух и вратата спря.
Беше вътре.
Първата му мисъл бе, че въздухът е още по-рядък, отколкото очакваше. Изглежда, Ватиканът приемаше архива си малко по-сериозно от повечето други. Лангдън сподави пристъпа на гадене и отпусна гърди, докато дробовете му свикнат. Стягането бързо премина. Петдесетте дължини дневно в басейна най-после му вършеха някаква работа. Той се огледа. Въпреки прозрачните стени изпитваше познато безпокойство. „Затворен съм в кутия — помисли си професорът. — Кървавочервена кутия.“
Вратата зад гърба му забръмча и той се обърна. Витория влезе. Очите й веднага започнаха да се навлажняват, тя се задъха.
— Изчакай малко — посъветва я Лангдън. — Ако ти се завие свят, превий се на две.
— Чувствам се… все едно се гмуркам в морето… и някой е сбъркал състава на сместа в кислородните ми бутилки — задавено рече Витория.
Лангдън я изчака да свикне. Знаеше, че ще се справи. Витория Ветра очевидно беше в страхотна форма, за разлика от одъртелите възпитанички на Радклиф, които веднъж бе завел на обиколка в херметичното хранилище на библиотеката „Уайднър“. Накрая се наложи да прави дишане уста в уста на една старица, която за малко да си глътне ченето.
— По-добре ли си? — попита той.
Витория кимна.
— Аз се возих на вашия проклет космически самолет, затова реших, че съм ти длъжник.
Думите му я накараха да се усмихне.
Лангдън бръкна в кутията до вратата и извади бели памучни ръкавици.
— В официално облекло ли трябва да сме? — попита тя.
— Заради киселината, която оставят пръстите. Не можем да докосваме документите без ръкавици. И на теб ще ти трябват.
Витория последва примера му.
— Колко време имаме?
Лангдън погледна часовника си с Мики Маус.
— Минава седем.
— Трябва да приключим тук до един час.
— Всъщност нямаме толкова много време — отвърна той и посочи въздухопровода. — Когато в хранилището има читател, библиотекарят обикновено включва системата за опресняване на кислорода. Но не и днес. След двайсет минути вече ще се задъхваме.
Витория забележимо пребледня на червеникавата светлина.
Лангдън се усмихна и приглади ръкавиците си.
— Публикувайте или умрете, госпожице Ветра. Мики цъка.

Глава 51

Репортерът от Би Би Си Гънтър Глик десет секунди зяпа мобилния телефон в ръката си преди най-после да го изключи. Чинита Макри го наблюдаваше от задната седалка на буса.
— Какво става? Кой се обади?
Глик се обърна към нея. Чувстваше се като дете, което току-що е получило коледен подарък, но не е сигурно, че е за него.
— Съобщиха ми нещо. Нещо, което става във Ватикана.
— Това нещо се казва конклав — отвърна Чинита. — Голяма новина.
— Не, нещо друго. — „Нещо голямо.“ Той се зачуди дали е възможно разказът на непознатия мъж да е верен. И се засрами, когато осъзна, че се моли да е истина.
— Как ще реагираш, ако ти кажа, че са отвлечени четирима кардинали и тази нощ ще бъдат убити в различни черкви?
— Предполагам, че ни поднася някой от Ватикана с извратено чувство за хумор.
— Ами ако ти кажа, че ще ни съобщи точното местонахождение на първото убийство?
— Ще ми се да знам с кого си разговарял, по дяволите.
— Не каза.
— Може би, защото лъже, мама му стара?
Глик беше свикнал с цинизма на Макри, но тя забравяше, че Гънтър почти десет години се е занимавал с лъжци и побъркани преди да започне работа в телевизията. Мъжът, който се беше обадил, не бе такъв. Беше се държал хладнокръвно и рационално. Логично. „Ще ви се обадя в осем без нещо и ще ви кажа къде ще е първото убийство. Сцените, които ще заснемете, ще ви направят известен. — Когато Глик го бе попитал защо му съобщава тези сведения, отговорът беше също толкова леден, колкото и арабския акцент на мъжа: — Медиите са дясната ръка на анархията.“
— Той ми каза още нещо — прибави репортерът.
— Какво? Че току-що са избрали за папа Елвис Пресли ли?
— Би ли влязла в база данните на Би Би Си? — Адреналинът му кипеше. — Искам да видя какви други материали сме пускали за тези хора.
— Какви хора?
— Довери ми се.
Макри въздъхна и се свърза с база данните на Би Би Си.
— Изчакай малко.
Мислите на Глик препускаха.
— Мъжът много държеше да узнае дали имам оператор.
— Видеограф.
— И дали можем да предаваме на живо.
— Едно цяло петдесет и три мегахерца. За какво става дума? — База данните сигнализира. — Добре, вътре сме. Какво търсиш?
Глик й каза ключовата дума.
Макри се обърна и го зяпна.
— Надявам се, че се шегуваш.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:09

Глава 52

Вътрешната организация на архивно хранилище 10 не можеше да се схване толкова интуитивно, колкото се надяваше Лангдън, и „Diagramma“ не се намираше при други подобни трудове на Галилей. Без достъп до компютърната програма Библион и без обозначения Лангдън и Витория бяха безпомощни.
— Сигурен ли си, че „Diagramma“ изобщо е тук? — попита го младата жена.
— Да. Потвърждава го и Uficcio della Propaganda della Fede…
— Ясно. Щом си сигурен. — Тя се обърна наляво, а професорът тръгна надясно.
Лангдън едва се сдържаше да не спре и да не почне да чете тези съкровища. Колекцията беше изумителна. „Оценителят“… „Звезден вестител“… „Писма за слъчевите петна“… „Писмо до великата херцогиня Кристина“…* „Apologia pro Galileo“**… И така нататък.
[* Съчинения на Галилей. — Б. пр.]
[** „Защита на Галилей“, Томазо Кампанела. — Б. пр.]
Накрая Витория улучи десятката в дъното на хранилището и извика:
— „Diagramma della verity“!
Лангдън затича натам през пурпурната мъгла.
— Къде?
Младата жена посочи и той веднага разбра защо не са намерили книгата по-рано. Тя се намираше в шкаф за неподвързани томове, а не на лавиците. Надписът на шкафа не оставяше никакво съмнение в съдържанието му.

DIAGRAMMA DELLA VERITA
Galileo Galilei, 1639

Лангдън застана на колене с разтуптяно сърце.
— „Diagramma“. — Той й се усмихна широко. — Браво. Помогни ми да изтегля кутията.
Витория приклекна до него и двамата задърпаха металния плот на колелца, върху който се намираше контейнерът.
— Няма ключалка — изненада се Витория.
— Винаги е така. Понякога се налага документите спешно да се евакуират. При наводнения и пожари.
— Ами отвори го тогава.
Лангдън нямаше нужда от подкани. Застанал пред мечтата на научния си живот във все по-редкия въздух в хранилището, той нямаше намерение да се мае и побърза да вдигне капака. На дъното на кутията лежеше черен дочен калъф. Пропускливостта на плата беше важна за съхранението на съдържанието. Професорът бръкна вътре с две ръце и извади калъфа от контейнера — държеше го хоризонтално.
— Очаквах сандък със съкровища — рече Витория. — А това повече ми прилича на калъфка за възглавница.
— Ела — каза той. И като носеше калъфа пред себе си, сякаш е нещо свещено, се запъти към обичайната, покрита със стъкло маса в средата на хранилището. Макар че централното й местоположение целеше да сведе до минимум разнасянето на документите, изследователите оценяваха уединението, което им осигуряваха околните стелажи. В хранилищата по света се правеха сензационни открития и повечето учени не обичаха съперниците им да надничат през стъклото, докато те работят.
Американецът остави калъфа на масата и го разкопча. Витория застана до него. Той порови в кутията с архивистки инструменти и намери обвити с филц щипци с плоски дискове в работния край, които архивистите наричаха „цимбални пинсети“. Вълнението му се усилваше и Лангдън се боеше, че всеки момент може да се събуди в Кеймбридж с купчина тестове, които трябва да провери. Дълбоко си пое дъх и отвори калъфа. После с треперещи пръсти бръкна вътре с щипците.
— Спокойно — каза Витория. — Това е хартия, а не плутоний.
Лангдън плъзна щипците покрай документите в калъфа, като внимаваше да не ги притисне. След това, вместо да ги издърпа навън, изтегли самия калъф — архивистки метод за ограничаване на въздействието върху писмения паметник. Едва когато извади калъфа и включи специалната лампа под масата, отново си позволи да си поеме дъх.
Осветена отдолу, младата жена приличаше на привидение.
— Малки листчета — с почтителни нотки в гласа каза тя.
Лангдън кимна. Листовете пред тях приличаха на разлепени страници от джобно книжле. Най-горният представляваше богато орнаментирана корица, която носеше заглавието, датата и името на Галилей, написани със собствената му ръка.
В този миг Лангдън забрави теснотата, забрави умората си, забрави ужасното положение, което ги бе довело тук. Просто хипнотизирано се взираше в книгата. Близките срещи с историята винаги го караха да се вцепенява от почит… все едно да види мазките по платното на „Мона Лиза“.
Пожълтелият папирус не оставяше съмнение във възрастта и автентичността си, ала като се изключеше неизбежното избледняване, документът се намираше в превъзходно състояние. „Слабо избледняване на мастилото. Незначително разтегляне на папируса. Но общо взето… състоянието му е адски добро.“ Със замъглено от липсата на влага зрение той разгледа ръкописния надпис на корицата. Витория мълчеше.
— Моля те, подай ми шпатула. — Лангдън посочи една кутия, пълна със стоманени архивистки инструменти. Младата жена му я подаде и той я взе. Беше идеална. Професорът прокара пръсти по предната й страна, за да я освободи от статичното електричество, после извънредно внимателно пъхна работния й край под корицата, повдигна я и обърна листа.
Първата страница бе изписана със ситен, почти нечетивен стилизиран калиграфски почерк. Лангдън веднага забеляза, че няма диаграми и цифри.
— „Хелиоцентричност“ — преведе заглавието Витория и плъзна поглед по текста. — Изглежда, че Галилей веднъж завинаги отхвърля геоцентричния модел. Езикът обаче е архаичен, затова не обещавам, че ще се справя с превода.
— Остави — отвърна американецът. — Търсим математика. Чистия език. — С помощта на шпатулата той прелисти следващата страница. Пак текст. Дланите му започваха да се потят под ръкавиците.
— „Движение на планетите“ — прочете Витория.
Лангдън се намръщи. Всеки друг ден с радост щеше да прочете текста — колкото и да беше невероятно, сегашният модел на планетните орбити, разработен от НАСА въз основа на наблюдения с мощни телескопи, почти съвпадаше с някогашните предвиждания на Галилей.
— Няма числа — каза Витория. — Говори за ретроградни движения и елипсовидни орбити или нещо подобно.
„Елипсовидни орбити“. Лангдън си спомни, че много от правните проблеми на Галилей започнали, когато описал движението на планетите като „елипсовидно“. Ватиканът превъзнасял съвършенството на кръга и твърдял, че небесното движение трябва да е само кръгово. Галилеевите илюминати обаче виждали съвършенство и в елипсата и почитали математическата двойственост на нейните два центъра. Илюминатската елипса можеше да се види дори днес в съвременните масонски цокълни инкрустации.
— Следващата — рече Витория.
Лангдън прелисти страницата.
— „Лунни фази и приливи“ — преведе тя. — Няма числа. Нито диаграми.
Професорът обърна на другата страница. Нищо. Същият резултат ги очакваше на следващите десетина страници. Нищо. Нищо. Нищо.
— Мислех, че Галилей е бил математик — каза Витория. — Тук има само текст.
Лангдън усещаше, че въздухът в дробовете му започва да се разрежда. Надеждите му също бяха на изчерпване. Купчината страници изтъняваше.
— И тук няма нищо. Никаква математика. Няколко дати, няколко обикновени числа, но нищо, което да прилича на ключ.
Лангдън обърна и последната страница и въздъхна. На нея също имаше само текст.
— Кратко книжле — намръщи се Витория.
Той кимна.
— Merda*, както казваме в Рим.
[* Италианска ругатня (ит.). — Б. пр.]
„Има право“ — помисли си Лангдън. Отражението му в стъклото изглеждаше подигравателно, като образа, който същата сутрин го беше гледал от еркерния прозорец. „Стареещ призрак.“
— _Трябва_ да има нещо — отвърна той и дрезгавото отчаяние в гласа му го изненада. — Ключът е някъде тук. Знам го!
— Може би грешиш с DІІІ?
Лангдън се обърна и я зяпна.
— Не, това заключение е напълно логично. Но може ключът да не е математически.
— Lingua pura. Какъв може да е?
— Художествен?
— Само че в книгата няма нито диаграми, нито картини.
— Знам само, че „lingua pura“ се отнася за език, който не е италиански. Математиката просто ми се стори най-логичната възможност.
— Съгласна съм.
Лангдън отказа толкова лесно да се признае за победен.
— Числата може да са написани с думи, а не с цифри.
— Ще ми трябва известно време, за да прочета всички страници.
— Нямаме време. Ще трябва да си разделим работата. — Той отново прелисти купчината отначало. — Знам достатъчно италиански, за да различа числата. — С помощта на шпатулата професорът раздели листовете като колода карти и постави първите пет-шест пред Витория. — Тук някъде е. Убеден съм.
Тя се пресегна и прелисти първата страница с ръка.
— С шпатула! — каза Лангдън, бръкна в кутията и извади един от инструментите. — Използвай шпатула.
— Нали съм с ръкавици — измърмори младата жена. — Какво ще й стане на тази хартия?
— Просто използвай шпатулата.
Тя я взе.
— И ти ли се чувстваш по същия начин като мен?
— Напрегнат ли?
— Не. Задъхан.
Лангдън определено започваше да се задъхва. Въздухът се разреждаше по-бързо, отколкото предполагаше. Знаеше, че трябва да побързат. Архивните загадки не бяха нищо ново за него, ала обикновено разполагаше с повече време, за да ги разреши. Без да отговори, той наведе глава и започна да превежда първата страница от своята купчина.
„Покажи се, по дяволите! Покажи се!“

Глава 53

Тъмната фигура се спускаше по каменна рампа в подземния тунел. Древният проход се осветяваше само от факли и вътре беше горещо и задушно. Пред него кънтяха уплашени мъжки гласове.
Когато зави зад ъгъла, той ги видя, точно както ги бе оставил — четирима ужасени старци, затворени в каменна килия с ръждива желязна решетка.
— Qui etes-vous? — възкликна на френски единият. — Какво искате от нас?
— Hilfe*! — каза друг на немски. — Пуснете ни!
[* Помощ (нем.). — Б. пр.]
— Знаете ли кои сме? — попита на английски с испански акцент трети.
— Тихо — с нотки на окончателност заповяда дрезгавият глас.
Четвъртият пленник, тих и замислен италианец, се вгледа в мастиленочерната бездна на очите на техния похитител и можеше да се закълне, че вижда самия ад.
„Бог да ни е на помощ“ — помисли си той.
Убиецът си погледна часовника и отново впери очи в старците.
— Е, кой ще е пръв? — попита той.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:11

Глава 54

В архивно хранилище 10 Лангдън плъзгаше поглед по калиграфски написания текст и повтаряше италианските числа.
„Mille… cento… uno, due, tre… cinquecento*. Трябва ми числова препратка. Каквото и да е, по дяволите!“
[* „Хиляда… сто… едно, две, три… петстотин“ (ит.). — Б. пр.]
Когато стигна до края на страницата, вдигна шпатулата, за да я прелисти. Беше му трудно да държи инструмента. След няколко минути сведе поглед и видя, че е забравил шпатулата и прелиства с ръка.
„Ха така — помисли си професорът и смътно се почувства като престъпник. Липсата на кислород го освобождаваше от задръжки. — Май че ще горя в архивисткия ад.“
— Крайно време беше. — Витория се задави, когато видя, че Лангдън прелиства страниците с ръка. Тя остави шпатулата си и последва примера му.
— Как върви?
— Нищо, което да изглежда чисто математическо.
Лангдън все по-трудно превеждаше текста. Познанията му по италиански меко казано бяха несигурни, а ситният почерк и архаичният език го затрудняваха още повече.
Витория стигна до края на купчината си преди него и обезсърчено я запрелиства обратно, после пак започна отначало.
Когато прегледа последната страница, американецът изруга под нос и погледна спътничката си. Тя намръщено се взираше в нещо.
— Какво има? — попита той.
— На твоите страници има ли бележки под линия? — без да вдига очи, рече Витория.
— Не съм забелязал. Защо?
— На тази страница има бележка под линия, която е скрита в една гънка.
Лангдън се опита да види какво гледа тя, но различи само номера на страницата в горния десен ъгъл. Пета страница. Едва след няколко секунди забеляза съвпадението. „Пета страница. Пет. Пет, Питагор, пентаграми, илюминати.“ Зачуди се дали илюминатите биха избрали пета страница, за да скрият на нея ключа си. В обгръщащата ги червеникавата мъгла проблесна лъч на надежда.
— Бележката математическа ли е?
Витория поклати глава.
— Текст. Един ред. Съвсем ситен шрифт. Почти нечетивен.
Надеждата му угасна.
— Би трябвало да е математическа. Lingua pura.
— Да, знам. — Тя се поколеба. — Струва ми се обаче, че е по-добре да я чуеш.
Лангдън долови в гласа й вълнение.
— Казвай.
Витория с присвити очи прочете бележката.
— „Положен път е светъл, изпит свят“.
Лангдън изобщо не си беше представял такива думи.
— Моля?
Тя повтори:
— „Положен път е светъл, изпит свят“.
— Път светъл ли? — напрегнато попита професорът.
— Така пише. „Положен път е светъл“.
Когато осъзна значението на думите, Лангдън усети, че делириумът му се разкъсва и го обзема абсолютна яснота. „Положен път е светъл, изпит свят.“ Нямаше представа с какво им помага това, но в тази бележка се говореше за Пътя на просвещението. „Път светъл. Изпит свят.“ Чувстваше главата си като двигател, форсиран с некачествено гориво.
— Сигурна ли си в превода?
Витория се поколеба.
— Всъщност… — Тя го стрелна със странен поглед. — Това не е превод. Бележката е написана на _английски._
За миг Лангдън си помисли, че акустиката в хранилището му пречи да чува добре.
— На _английски_ ли?
Витория побутна документа към него и той прочете миниатюрния надпис в долния край на страницата.
— „Положен път е светъл, изпит свят“. На английски? Какво прави този английски в италианска книга?
Младата жена сви рамене. И тя изглеждаше замаяна.
— Може под „lingua pura“ да разбират английски. Той се смята за международен научен език. В ЦЕРН всички говорим на английски.
— Но книгата е от седемнайсети век — възрази Лангдън. — В Италия никой не е говорил на английски, даже… — Той замълча, осъзнал какво се кани да каже. — Даже… _духовенството._ — Научната му логика се включи на висока предавка. — През седемнайсети век английският бил единственият език, който все още не използвали във Ватикана — вече по-бързо продължи професорът. — Контактували на италиански, латински, немски, дори на испански и френски, но английският им бил съвсем чужд. Смятали го за нечист език на свободомислещи, годен за непосветени като Чосър и Шекспир. — Изведнъж Лангдън си спомни за илюминатските клейма земя, въздух, огън и вода. Легендата, че са на _английски,_ внезапно престана да му се струва нелогична.
— Искаш да кажеш, че е възможно Галилей да е смятал английския за „lа lingua pura“, защото това е единственият език, който не владеели във Ватикана, така ли?
— Да. Или като е написал ключа на английски, просто го е направил непонятен за духовенството.
— Но това дори не е ключ — каза Витория. „Положен път е светъл, изпит свят“? Какво значи това, по дяволите?
„Тя е права — помисли си Лангдън. Думите с нищо не им помагаха. Но докато повтаряше израза наум, му хрумна нещо. — Хм, това е странно. Каква е вероятността да…“
— Трябва да излезем оттук — с дрезгав глас рече Витория.
Професорът не я слушаше. „Положен път е светъл, изпит свят.“
— Това е петостъпен ямб, по дяволите — внезапно каза той и отново преброи сричките. — Да, петостъпен ямб.
— Моля?
За миг Лангдън отново се върна в академията „Филипс Ексетър“. Лекция по английска литература в събота сутрин. Бейзболната звезда Питър Гриър не можеше да запомни какво е петостъпен ямб. Професор Бисел скочи върху една от масите и извика: „Пет бе, Гриър! Мисли за петоъгълната плоча на батъра! За Пентагона! Пет тирета, пет коси черти!“
„Пет стъпки“ — помисли си Лангдън. Първа неударена, втора ударена — _два_ вида срички. Не можеше да повярва, че до този момент не е направил връзката. Петостъпният ямб се основаваше на свещените илюминатски числа 5 и 2!
„Прекаляваш! — каза си той и се опита да изхвърли тази мисъл от ума си. — Случайно съвпадение! И все пак… Пет… за Питагор и пентаграмата. Две… за двойствеността на всички неща.“
След секунда друга мисъл накара краката му да се вцепенят. Заради простотата си, петостъпният ямб често се наричаше „чист стих“ или „чиста стъпка“. „La lingua pura“? Възможно ли беше това да е чистият език, за който бяха споменавали илюминатите? „Положен път е светъл, изпит свят…“
— Охо — обади се Витория.
Лангдън рязко се обърна към нея и видя, че тя завърта листа наопаки. Стомахът му се сви. „Пак ли?“
— Не е възможно този стих да е амбиграма!
— Не, не е амбиграма… но не е и… — Витория продължаваше да върти документа с по деветдесет градуса.
— Да?
Тя го погледна.
— Не е _единственият_ стих.
— И друг ли има?
— Във всички полета има стихове. В горното, долното, лявото и дясното. Струва ми се, че е цяло стихотворение.
— Четири стиха? — Лангдън настръхна от възбуда. „Галилей е бил поет?“ — Дай да видя!
Витория не преставаше да върти листа.
— Преди не забелязах стиховете, защото са в краищата. — Тя се надвеси над последния. — Ха! Знаеш ли, те не са написани от Галилей.
— Какво?!
— Стихотворението е подписано „Джон Милтън“.
— Джон _Милтън_ ли? — Влиятелният английски поет, автор на „Изгубеният рай“, бе съвременник на Галилей и учен, когото маниаците на тема заговори поставяха в началото на списъка си със заподозрени в принадлежност към братството на илюминатите. Предполагаемата връзка на Милтън с илюминатите на Галилей беше сред легендите, които според Лангдън бяха верни. Поетът не само че бе посетил Рим през 1638 година, за да „общува с просветени хора“, но и се беше срещал с поставения под домашен арест Галилей, срещи, изобразени на множество ренесансови картини, сред които прочутото платно на Анибале Гати „Галилей и Милтън“, което сега се намираше във флорентинския Институт и музей на историята на науката.
— Милтън е познавал Галилей, нали? — попита Витория и най-после побутна листа към Лангдън. — Може да е написал стихотворението специално за него.
Професорът стисна зъби, сложи листа на масата и прочете горния стих. После завъртя страницата на деветдесет градуса и прочете реда в дясното поле. Ново завъртане — долния ред. Накрая левия. Общо четири стиха. Първият, който беше открила Витория, всъщност бе третият стих от стихотворението. Смаян, Лангдън препрочете четирите стиха по посока на часовниковата стрелка: горе, дясно, долу, ляво. После въздъхна. Нямаше никакво съмнение.
— Ти го откри, Витория.
Тя напрегнато се усмихна.
— Добре, вече може ли да се махаме оттук?
— Първо ще препиша стиховете. Трябва ми лист и молив.
Младата жена поклати глава.
— Остави, професоре. Нямаме време за такива неща. Мики цъка. — Тя взе листа и тръгна към вратата.
Лангдън се изправи.
— Не можем да го изнесем! Това е…
Ала нея вече я нямаше.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:13

Глава 55

Лангдън и Витория изскочиха на двора пред Тайния архив. Чистият въздух се вливаше в дробовете на американеца като наркотик. Лилавите петна пред очите му бързо изчезнаха. Но не и угризенията. Току-що беше станал съучастник в кражбата на безценна реликва от най-тайното хранилище на света. „Давам ви доверието си“, бе казал шамбеланът.
— Бързо. — Все още с листа в ръка, Витория почти се затича през Виа Борджия към сградата на швейцарската гвардия.
— Ако върху този папирус попадне вода…
— Спокойно. Когато разшифроваме текста, ще им върнем скъпоценната пета страница.
Лангдън трябваше да ускори крачка, за да не изостане. Освен че се чувстваше като престъпник, продължаваше да е поразен от смайващото значение на документа. „Джон Милтън е бил илюминат. Написал е стихотворение, който Галилей е отпечатал на пета страница… далеч от очите на Ватикана.“
Когато излязоха от двора, Витория му подаде листа.
— Мислиш ли, че ще успееш да го разшифроваш? Или просто излишно сме убили всички тези мозъчни клетки?
Той внимателно пое папируса в ръце и без колебание го пъхна в един от вътрешните джобове на сакото си, за да го предпази от слънчевите лъчи и влагата.
— Вече го разшифровах.
Младата жена се закова на място.
— _Какво?_
Лангдън продължи да върви.
Тя се втурна да го настигне.
— Успял си още от _първия_ път?! А аз си мислех, че ще е страшно трудно!
Професорът знаеше, че Витория има право, и все пак наистина беше успял да разшифрова segno. Строфи в петостъпен ямб, разкриващи първия олтар на науката в кристална яснота. Трябваше да признае обаче, че наистина го безпокоеше лекотата, с която бе изпълнил тази задача. Беше възпитан в пуританска работна етика. В главата му все още звучеше гласът на баща му: „Ако не е било мъчително трудно, значи си го направил грешно“. Надяваше се да опровергае този типичен за Нова Англия афоризъм.
— Разшифровах го — отвърна той и закрачи още по-бързо. — Знам къде ще стане първото убийство. Трябва да предупредим Оливети.
— Как е възможно вече да знаеш? Дай пак да видя! — Младата жена с боксьорска ловкост бръкна в джоба му и измъкна листа.
— Внимавай! — каза Лангдън. — Не може…
Тя не му обърна внимание и продължи да го следва с листа в ръка. Започна да чете стиховете на глас. Професорът пристъпи към нея, за да й вземе папируса, ала го омагьоса алтовият й глас, изричащ сричките в идеална хармония с крачките й.
За миг той се пренесе във времето… сякаш бе съвременник на Галилей и за пръв път чуваше стихотворението… знаеше, че е изпитание, карта, ключ, разкриващ четирите олтара на науката… четирите знака, очертаващи таен път в Рим. Стиховете се лееха от устата на Витория като песен.

От гроба земен ти на Санти, знай,
от дупка дяволска, та чак докрай,
положен път е светъл, изпит свят,
и ангели над елементи бдят.

Тя го прочете два пъти и млъкна, сякаш оставяше древните думи да закънтят сами.
„От гроба земен на Санти“ — помисли Лангдън. Стихотворението беше пределно ясно. Пътят на просвещението започваше от гробницата на Санти. Оттам знаците насочваха илюминатите към целта.
„И ангели над елементи бдят“. Също ясно. Земя, въздух, огън, вода. Елементите на науката, четирите илюминатски знака, скрити под формата на религиозни скулптури.
— Първият знак като че ли е при гроба на Санти — каза Витория.
Лангдън се усмихна.
— Нали ти казах, че не е чак толкова сложно.
— Кой е Санти? — внезапно развълнувана, попита тя. — И къде е гробът му?
Американецът се подсмихна. Странно — всеки знаеше малкото име на един от най-прочутите ренесансови художници… детето-чудо, човекът, който на двадесет и пет годишна възраст вече бе изпълнявал поръчки на папа Юлий ІІ и когато беше починал на тридесет и осем, от неговата ръка бе останала най-голямата колекция фрески в света. Санти беше титан в света на изкуството и фактът, че повечето хора го познаваха само с малкото му име, говореше за славата, постигана от малцина… личности като Наполеон, Иисус… и естествено, полубожествата, които гърмяха в харвардските общежития — Стинг, Мадона и певецът, по-рано известен като Принс, заменил името си със символа {img:Shestoto_klejmo_Prince.jpg}, поради което Лангдън го наричаше „Пресичащи се Т-образен и хермафродитен египетски кръст“.
— Санти е фамилното име на великия ренесансов художник Рафаело — каза Лангдън.
— На Рафаело ли? — изненада се Витория. — На _онзи_ Рафаело ли?
— Единственият. — Професорът ускори крачка.
— Значи пътят започва при гробницата на Рафаело, така ли?
— Всъщност е логично — без да намалява ход, отвърна той. — Илюминатите често смятали велики художници и скулптори за почетни братя по просвещение. Може да са избрали гробницата на Рафаело в знак на преклонение пред него. — Лангдън също знаете, че подобно на много други автори на религиозни творби, Рафаело е бил подозиран в таен атеизъм.
Витория предпазливо пъхна листа обратно в джоба му.
— И къде е погребан?
Лангдън дълбоко си пое дъх.
— Ако щеш вярвай, но Рафаел е погребан в Пантеона.
Тя го погледна скептично.
— В _онзи_ Пантеон ли?
— Онзи Рафаело в онзи Пантеон. — Лангдън трябваше да признае, че и той не бе очаквал първият знак да е в Пантеона. Беше предполагал, че първият олтар на науката се намира в някоя тиха, ненатрапваща се черква. С огромния си, завършващ с отвор купол, Пантеонът дори в началото на XVII век бе бил една от най-известните римски забележителности.
— Пантеонът изобщо _черква_ ли е? — попита Витория.
— Най-старата католическа черква в Рим.
Тя поклати глава.
— Но наистина ли смяташ, че ще убият първия кардинал в Пантеона? Това трябва да е едно от най-посещаваните от туристи места в Рим.
Лангдън сви рамене.
— Илюминатите казаха, че искат целият свят да гледа. Убийството на кардинал в Пантеона определено ще привлече вниманието.
— Но онзи човек не може да очаква, че ще убие някого в Пантеона и ще избяга незабелязано! Не е възможно.
— Също толкова невъзможно, колкото и отвличането на четирима кардинали от Ватикана. Стихотворението е ясно.
— Абсолютно ли си _сигурен,_ че Рафаело е погребан в Пантеона?
— Много пъти съм бил на гроба му.
Витория загрижено кимна.
— Колко е часът?
— Седем и половина.
— Пантеонът далече ли е?
— На около километър и половина. Имаме време.
— В стихотворението се казва „от гроба _земен_ на Санти“. Това говори ли ти нещо?
Лангдън диагонално прекоси Двора на стража.
— „Земен“ ли? Всъщност в Рим май няма по-земно място от Пантеона. Името му води произхода си от религията, която първоначално била изповядвана там — пантеизъм — вяра в много богове, по-точно в езическите божества на Майката Земя.
Когато се бе занимавал с история на архитектурата, Лангдън с удивление беше научил, че пропорциите на главното помещение на Пантеона са свързани с култа към Гея, богинята на Земята. Те бяха толкова точни, че в сградата идеално се вписваше гигантско кълбо.
— Добре. — Витория вече изглеждаше по-убедена. — Ами „дяволската дупка“? „От дупка дяволска“?
Лангдън не бе сигурен за това.
— „Дяволската дупка“ трябва да е прочутият кръгъл отвор в покрива на Пантеона, така нареченият „oculus“ — логично предположи той.
— Но това е _черква_ — като продължаваше без усилие да го следва, възрази младата жена. — Защо ще наричат отвора „_дяволска_ дупка“?
Професорът също се чудеше. Никога не беше чувал термина „дяволска дупка“, но си спомни за един известен критик на Пантеона от VIII век, чиито думи сега му се сториха странно адекватни. Беда Преподобни бе писал, че дупката в покрива на Пантеона била пробита от дяволи, опитващи се да избягат от сградата при освещаването й от Бонифаций IV.
— А защо илюминатите използват името Санти, след като всъщност е известен като _Рафаело_? — когато влязоха в следващия, по-малък двор, прибави Витория.
— Много питаш.
— И баща ми казваше така.
— Има две възможни причини. Първо, в думата „Рафаел“ има прекалено много срички и е щяла да наруши петостъпния ямб.
— Малко вероятно.
Лангдън се съгласи с нея.
— Добре де, тогава са използвали „Санти“, за да скрият още по-добре ключа, така че само просветени хора да открият препратката до Рафаело.
Витория не прие и това обяснение.
— Сигурна съм, че докато е бил жив, фамилното му име е било добре известно.
— Колкото и да е чудно, не. Това е нещо като символ за високо обществено положение. Рафаело избягвал фамилното си име също като днешните поп звезди. Да вземем Мадона например. Тя никога не използва фамилията си — Чиконе.
Младата жена се усмихна.
— А ти откъде знаеш фамилията на Мадона?
Лангдън съжали, че е използвал този пример. Когато живее сред десет хиляди младежи, човек запомня удивителни глупости.
Когато се опитаха да минат през последния портал, водещ към сградата на швейцарската гвардия, ненадейно ги спряха.
— Стой! — изрева някой зад тях.
Двамата рязко се обърнаха и се озоваха пред дулото на насочената към тях пушка.
— Attento*! — възкликна Витория и отскочи. — Внимавай с…
[* „Внимавай!“ (ит.). — Б. пр.]
— Не мърдайте! — изсумтя гвардеецът и вдигна ударника на оръжието си.
— Soldato*! — разнесе се заповеден глас от отсрещния край на двора. Оливети излизаше от сградата. — Пусни ги!
[* „Войнико!“ (ит.). — Б. пр.]
Швейцарецът се смути.
— Ма, signore, е una donna…*
[* „Но, господине, това е жена.“ (ит.). — Б. пр.]
— Пусни ги! — изкрещя на гвардееца Оливети.
— Signore, non posso…*
[* „Не мога…“ (ит.). — Б. пр.]
— Веднага! Имаш нова заповед. Капитан Роше след две минути ще ви я съобщи. Организираме претърсване.
Гвардеецът озадачено забърза към оперативния център. Оливети гневно се приближи към Лангдън.
— Нашият най-таен архив? Настоявам за обяснение.
— Имаме добра новина — каза професорът.
Оливети присви очи.
— Дано е _адски_ добра.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:14

Глава 56

Четирите необозначени автомобила алфа ромео 155 „Туинспарк“ фучаха по Виа деи Коронари като изтребители по самолетна писта. В тях пътуваха дванадесетима цивилни швейцарски гвардейци, въоръжени с полуавтоматични пистолети „Черчи-Пардини“, флакони с нервнопаралитичен газ и пушки със стоппатрони. Тримата снайперисти носеха пушки с лазерни мерници.
Седящият на предната дясна седалка във водещия автомобил Оливети се обърна към Лангдън и Витория. Очите му пламтяха от гняв.
— Нали ме уверихте, че ще ми дадете _убедително_ обяснение?
Теснотата на задната седалка караше професора да изпитва клаустрофобия.
— Разбирам вашето…
— Не, не разбирате! — Оливети не повишаваше глас, ала напрежението му се утрои. — Току-що наредих на дванайсет от най-добрите си хора да напуснат Ватикана в навечерието на конклава. И го направих, за да завардя Пантеона въз основа на уверенията на някакъв си непознат американец, който бил разтълкувал четиривековно стихотворение. И освен това поверих търсенето на тази ваша антиматерия в ръцете на помощниците си.
Лангдън устоя на желанието да извади пета страница от джоба си и да я размаха пред лицето на Оливети.
— Знам само, че сведенията, които открихме, се отнасят за гробницата на Рафаело, а гробницата на Рафаело е в Пантеона.
Гвардеецът зад волана кимна.
— Той е прав, господин командир. С жена ми…
— Гледай си пътя — прекъсна го Оливети и се обърна към Лангдън. — Как е възможно на такова оживено място да бъде извършено убийство и убиецът да избяга незабелязан?
— Нямам представа — призна професорът. — Обаче илюминатите явно са изключително находчиви. Проникнали са и в ЦЕРН, и във Ватикана. Успяхме да разберем къде ще стане първото убийство съвсем случайно. Пантеонът е единственият ви шанс да заловите този човек.
— Пак си противоречите — рече командирът. — Защо да е _единственият_ ни шанс? Нали казахте, че имало някакъв път. Поредица от знаци. Ако сте прав за Пантеона, ще можем да проследим пътя до другите знаци. Ще имаме _четири_ възможности да го пипнем.
— И аз си мислех така — отвърна Лангдън. — И наистина _щяхме_ да имаме такъв шанс… само че преди век.
Откритието, че Пантеонът е първият олтар на науката, му бе донесло смесени чувства. Историята често си правеше жестоки шеги с онези, които я изучаваха. Едва ли можеха да се надяват, че след всички тези години Пътят на просвещението е останал непокътнат и статуите са по местата си, ала Лангдън си бе мечтал да го последва чак до края и да стигне до свещеното илюминатско скривалище. Уви, знаеше, че това няма да се осъществи.
— В началото на деветнайсети век Ватиканът наредил всички статуи от Пантеона да бъдат унищожени.
— Защо? — смая се Витория.
— Защото изобразявали езическите олимпийски богове. За съжаление, това значи, че първият знак е изчезнал… а заедно с него и…
— …всяка надежда да открием Пътя на просвещението и другите знаци — довърши тя.
Лангдън поклати глава.
— Имаме само _един_ шанс. Пантеонът. Оттам нататък следата се губи.
Оливети се вторачи в тях, после се обърна напред и нареди на шофьора:
— Спри!
Гвардеецът отби до тротоара и удари спирачки. Другите три коли спряха зад тях.
— Какво правите?! — попита Витория.
— Върша си работата — ледено отвърна Оливети и отново се обърна към задната седалка. — Господин Лангдън, когато ми казахте, че ще ми обясните ситуацията по пътя, реших, че отиваме в Пантеона с ясна представа защо сме там. Само че не е така. Тъй като поради присъствието си тук не съм в състояние да изпълнявам основните си задължения, а тази ваша теория за девствените жертви и древните стихове не ми се струва особено логична, не мога да продължа. Прекратявам операцията. — Той извади радиостанцията си и я включи.
Витория се пресегна и го хвана за ръката.
— Недейте!
Оливети рязко отдръпна радиостанцията от устата си и я прониза с изпепеляващ поглед.
— Ходили ли сте в Пантеона, госпожице Ветра?
— Не, но…
— Ще ви го опиша. Той се състои от едно кръгло помещение, построено от камък. Има само _един_ вход и един извънредно _тесен_ отвор. Няма прозорци. Входът постоянно е заварден най-малко от четирима италиански полицаи, които охраняват храма от маниаци, антихристиянски терористи и джебчии.
— Какво искате да кажете? — студено попита тя.
— Какво искам да кажа ли? — Оливети с всичка сила стисна с пръсти облегалката. — Искам да кажа, че вашето предположение е абсолютно невъзможно! Кажете ми поне един правдоподобен начин някой да убие кардинал в Пантеона! Как изобщо ще промъкне заложника покрай охраната? Как ще го убие и ще избяга? — Командирът се надвеси над седалката. Професорът усети миришещия му на кафе дъх. — Как, господин Лангдън? Кажете ми поне _един_ начин!
Тясната кола сякаш се свиваше около Лангдън. „Нямам представа! Аз не съм убиец! Не знам как ще го направи! Знам само…“
— Само _един_ начин ли? — невъзмутимо попита Витория. — Какво ще кажете за това? Убиецът прелита с хеликоптер и хвърля крещящия жигосан кардинал през отвора на покрива. Кардиналът пада на мраморния под и умира.
Всички я зяпнаха. Професорът не знаеше какво да мисли. „Имаш развинтена фантазия, момиче, но си съобразителна.“
Оливети се намръщи.
— Възможно е, признавам… но едва ли…
— Или пък убиецът дава опиат на кардинала и го вкарва в Пантеона с инвалидна количка като възрастен турист — продължи Витория. — После тихомълком му прерязва гърлото и изчезва.
Това като че ли поосвести командира.
„Не е зле!“ — помисли си Лангдън.
— А може и… — отново започна тя.
— Разбрах — прекъсна я Оливети. — Достатъчно. — Той дълбоко си пое дъх и въздъхна. Някой рязко почука по прозореца и всички се стреснаха. Беше един от гвардейците в другите коли. Командирът смъкна стъклото.
— Всичко наред ли е, господин командир? — Швейцарецът носеше цивилно облекло. Той дръпна нагоре ръкава на дънковата си риза и отдолу се показа черен военен часовник. — Осем без двайсет е. Ще ни трябва време да заемем позиции.
Оливети разсеяно кимна, ала известно време продължи да мълчи, като прокарваше показалец по таблото и оставяше следи в праха. Командирът наблюдаваше Лангдън в страничното огледало и професорът усети, че началникът на швейцарската гвардия го преценява. Накрая Оливети отново се обърна към гвардееца. В гласа му се долавяха неохотни нотки.
— Ще се разпръснем и ще се приближим поотделно. Колите ще се разделят до Пиаца дела Ротонда, Виа дели Орфани, Пиаца Сант’ Игнасио и Сант’ Еустакио. На разстояние най-малко две преки. Щом паркирате, снаряжете се и чакайте моята заповед. Три минути.
— Слушам. — Гвардеецът се върна в колата си.
Лангдън одобрително кимна на Витория. В отговор тя му се усмихна и за миг професорът усети неочаквано привличане… неустоим магнетизъм помежду им.
Командирът се обърна на седалката си и срещна погледа му.
— Дано не се окаже на вятъра, господин Лангдън.
Американецът неловко се усмихна. „Няма такава възможност.“

Глава 57

Директорът на ЦЕРН Максимилиан Кьолер отвори очи под въздействието на вливащите се в тялото му кромолин и левкотриен, които разширяваха бронхите и белодробните му капиляри. Отново дишаше нормално. Лежеше в единична стая в болницата на ЦЕРН. Инвалидната му количка стоеше до леглото.
Той разгледа хартиената нощница, която му бяха облекли. Дрехите му бяха сгънати на стола до леглото.
Директорът се заслуша, после колкото можеше по-тихо се надигна, взе дрехите си и се облече. След това се прехвърли на количката си.
Сподави кашлицата си и завъртя колелата с ръце, за да не вдига шум с мотора. Когато стигна до вратата, надзърна навън. В коридора нямаше никого.
Максимилиан Кьолер безшумно се измъкна от болницата.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:15

Глава 58

— Седем четирийсет и шест минути и трийсет секунди… _сега_ — прошепна по радиостанцията си Оливети.
Лангдън усети, че се поти в туидовото си сако на задната седалка на алфа ромеото, паркирано с работещ двигател на Пиаца дела Конкордиа, на три преки от Пантеона. Витория седеше до него и съсредоточено наблюдаваше командира, който даваше последните си нареждания.
— Ще обсадим Пантеона от осем страни. Пълна обсада с особено внимание към входа. Обектът може да ви познава, затова трябва да сте незабележими. В никакъв случай не убивайте обекта. Някой трябва да наблюдава покрива. Най-важен е обектът. Жертвата е на заден план.
„Господи — помисли си Лангдън, вледенен от ефикасността, с която Оливети бе казал на хората си, че кардиналът може да бъде пожертван. — «Жертвата е на заден план.»“
— Повтарям. Не убивайте обекта. Трябва ни жив. Действайте. — Командирът изключи радиостанцията си. Витория изглеждаше смаяна, почти ядосана.
— Никой ли няма да влезе _вътре,_ господин командир?
— Къде? — обърна се към нея Оливети.
— В Пантеона! Където ще бъде извършено убийството!
— Attento — с леден поглед отвърна той. — Ако противникът се е внедрил сред хората ми, има вероятност да ги познават. Вашият колега ме предупреди, че няма да имаме друга възможност да заловим обекта. Нямам намерение да го подплаша, като вкарам хората си вътре.
— Ами ако убиецът _вече_ е там?
Оливети си погледна часовника.
— Обектът беше ясен. В осем часа. Имаме петнайсет минути.
— Той каза, че ще _убие_ кардинала в осем часа. Но може вече някак си да е вкарал жертвата вътре. Ами ако хората ви видят обекта да излиза, но не го познаят? Някой трябва да провери дали вътре е чисто.
— Прекалено е рисковано.
— Не и ако човекът, който влезе, е напълно непознат.
— Дегизирането изисква време и…
— Имах предвид _себе си_ — прекъсна го Витория.
Лангдън се вторачи в нея.
Оливети поклати глава.
— Категорично не.
— Той е убил баща ми.
— Точно така, затова може да ви познава.
— Сам го чухте по телефона. Нямаше представа, че изобщо съществувам. Определено не знае как изглеждам. Мога да вляза вътре като туристка. Ако забележа нещо подозрително, ще изляза на площада и ще дам знак на хората ви.
— Съжалявам, не мога да го допусна.
Радиостанцията на Оливети изпращя.
— Comandante? Северната група има проблем. Фонтанът закрива входа на Пантеона и за да го наблюдаваме, трябва да излезем на площада. Какво ще наредите? Или няма да можем да го виждаме, или ще трябва да заемем уязвима позиция.
На Витория й дойде до гуша.
— Това беше. Тръгвам. — Младата жена отвори вратата и слезе от автомобила.
Командирът хвърли радиостанцията си, изскочи навън и й препречи пътя.
Лангдън също ги последва. „Какво прави тя, по дяволите?“
— Госпожице Ветра, инстинктът ви подсказва правилното решение, но не мога да позволя да участват цивилни.
— Хората ви не виждат входа! Оставете ме да ви помогна.
— Ще ми се да имам човек вътре, но…
— Но какво? Понеже съм _жена,_ така ли?
Оливети не отговори.
— Дано не сте искали да кажете това, господин командир, защото ви е ясно, че идеята е добра, и ако допуснете някакво архаично мъжкарство…
— Оставете ни да си вършим работата.
— Оставете ме да ви помогна.
— Прекалено е опасно. Няма да имаме връзка с вас. Не мога да ви дам радиостанция, това ще ви издаде.
Витория бръкна в джоба на ризата си и извади мобилния си телефон.
— Много туристи имат мобифони.
Оливети се намръщи.
Тя отвори устройството и се престори, че отговаря на обаждане.
— Здрасти, мили. В Пантеона съм. Трябва и ти да го видиш! — Затвори телефона и гневно погледна командира. — Кой ще разбере, по дяволите? Няма никакъв риск. Позволете ми да съм ваш наблюдател! — Тя посочи мобилния телефон на колана на Оливети. — Дайте ми номера си.
Швейцарецът не отговори.
Шофьорът бе наблюдавал сцената и изглежда, му беше хрумнало нещо. Гвардеецът слезе от алфа ромеото и отведе командира си настрани. След десетина секунди Оливети кимна и се върна.
— Запишете номера. — Той продиктува цифрите.
Витория ги записа.
— Сега се обадете.
Тя избра опцията за автоматично набиране. Телефонът на колана на командира иззвъня. Оливети вдигна.
— Влезте в сградата, госпожице Ветра, огледайте се, излезте, обадете ми се и ми кажете какво сте видели.
— Благодаря ви, господин командир.
Лангдън беше обзет от неочакван покровителствен инстинкт.
— Чакайте малко — каза той на Оливети. — _Сама_ ли ще я пратите вътре?
Витория го погледна намръщено.
— Всичко е наред, Робърт.
Гвардеецът пак каза нещо на командира си.
— Опасно е — рече й Лангдън.
— Той има право — съгласи се Оливети. — Даже най-опитните ми хора не действат сами. А и както току-що посочи лейтенантът, маскарадът ще е по-убедителен, ако влезете двамата.
„Двамата ли? — поколеба се професорът. — Всъщност имах предвид…“
— Така ще приличате на двойка туристи — продължи командирът. — И ще можете да си помагате. А и аз ще съм по-спокоен.
Витория сви рамене.
— Добре, но трябва да побързаме.
Лангдън изпъшка. „Браво, каубой.“
Оливети посочи улицата.
— Първо ще излезете на Виа дели Орфани. Завийте наляво. Ще стигнете направо при Пантеона. Ще ви отнеме най-много две минути. Аз ще командвам хората си оттук и ще чакам да се обадите. Предпочитам да сте въоръжени. — Той извади пистолета си. — Някой от двама ви може ли да борави с това?
Сърцето на Лангдън се разтуптя. „Не ни трябва пистолет!“
Витория протегна ръка.
— От четирийсет метра мога да улуча с маркираща стреличка изскочил на повърхността делфин, при това от носа на люлеещ се кораб.
— Добре. — Оливети й подаде оръжието. — Скрийте го.
Тя погледна късите си панталони. После се обърна към Лангдън.
„А, не, недей!“ — помисли си професорът, ала Витория действаше прекалено бързо. Тя разтвори сакото му и пъхна пистолета във вътрешния му джоб. Сякаш камък падна в сакото му. Единствената му утеха бе, че листът от „Diagramma“ е в другия джоб.
— Имаме безобиден вид — каза младата жена, хвана Лангдън под ръка и закрачи по улицата.
— По-добре се хванете за ръце — извика след тях шофьорът. — Не забравяйте, вие сте туристи. Даже _младоженци._
Докато завиваха зад ъгъла, Лангдън можеше да се закълне, че е зърнал едва забележима усмивка на лицето на Витория.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:20

Глава 59

Оперативният център на швейцарската гвардия се намира в съседство с казармата на Соrро di Vigilanza и се използва главно за подготовка на охраната на папата по време на публичните му прояви. Днес обаче се използваше за друго.
Пред събралите се мъже говореше заместник-командирът на швейцарската гвардия капитан Елиас Роше, широкоплещест човек с месесто лице. Той носеше традиционната синя капитанска униформа и килната на една страна червена барета. Гласът му звучеше изненадващо ясно за толкова едър мъж. Очите му обаче бяха мътни като на нощно животно. Гвардейците го наричаха „orso“ — Мечока. Понякога се шегуваха, че Роше е „мечокът, който се крие в сянката на усойницата“ — с други думи, на Оливети. Капитанът също бе смъртно опасен, но човек поне виждаше приближаването му.
Хората на Роше стояха мирно и никой не помръдваше дори мускул, въпреки че сведенията, които току-що им бе съобщил, рязко бяха повишили кръвното им налягане.
На застаналия в дъното на стаята лейтенант Шартран му се искаше да е бил сред онези деветдесет и девет процента кандидати, които _не_ бяха приети в швейцарската гвардия. Двадесетгодишният новобранец, най-младият сред колегите си, беше във Ватикана едва от три месеца. Подобно на всички останали, Шартран бе служил в швейцарската армия и беше изкарал допълнително двугодишно ausbildung* в Берн преди да се яви на изтощителния ватикански prova**, провеждан в секретна казарма край Рим. Нищо обаче не го бе подготвило за такава кризисна ситуация.
[* Обучение (нем.). — Б. пр.]
[** Изпит (ит.). — Б. пр.]
Отначало Шартран си беше помислил, че това е някакво странно учение. „Футуристични оръжия? Древни култове? Отвличане на кардинали?“ После Роше им показа на видеозапис въпросното оръжие. Очевидно не ставаше въпрос за учение.
— Ще изключваме електричеството в определени райони, за да елиминираме външните магнитни смущения — обясняваше капитанът. — Ще се движим на групи от по четирима. Ще носим инфрачервени очила. Търсенето ще се извършва с обичайните детектори за подслушвателни устройства, пренастроени за магнитно поле под три ома. Имате ли въпроси?
Нямаше.
Мислите на Шартран бяха в хаос.
— Ами ако не го открием навреме? — изпусна се той и веднага му се прищя да не го е правил.
Мечока го изгледа изпод червената си барета. После освободи групата е мрачно отдаване на чест.
— Успех, господа.

Глава 60

На две преки от Пантеона Лангдън и Витория вървяха покрай редица таксита, чиито шофьори дремеха зад воланите. Това бе обичайна гледка във Вечния град — вездесъщата дрямка на обществени места, местен вариант на следобедните сиести, родени в древна Испания.
Лангдън се опитваше да се съсредоточи, но положението му се струваше прекалено странно, за да разсъждава рационално. Допреди шест часа беше спал в Харвард. Сега се намираше в Европа и участваше в свръхестествена борба на древни титани, носеше полуавтоматичен пистолет в джоба на туидовото си сако и държеше за ръка жена, която едва познаваше.
Той погледна Витория, която се взираше право напред. Стискаше го здраво, което издаваше независим и решителен характер. Пръстите й бяха обвити около неговите с утехата на вродена доброжелателност. Без колебание. Тя все повече го привличаше. „Опомни се“ — каза си професорът.
Младата жена сякаш усети безпокойството му.
— Спокойно — без да се обръща, каза тя. — Трябва да приличаме на младоженци.
— Спокоен съм.
— Ше ми смачкаш ръката.
Лангдън се изчерви и се поотпусна.
— Дишай през очите си — рече Витория.
— Моля?
— Това отпуска мускулите. Казва се „пранаяма“.
— Пираня ли?
— Не пираня. Пранаяма. Няма значение.
Завиха зад ъгъла, излязоха на Пиаца дела Ротонда и пред тях се извиси Пантеонът. Както винаги, гледката изпълни Лангдън с възхита и благоговение. „Пантеонът. Храм на всички богове. Езически богове. Богове на природата и Земята.“ Отвън сградата изглеждаше по-тежка, отколкото си я спомняше. Колоните и триъгълният фронтон на портика почти напълно скриваха купола. И все пак дръзкият и нескромен надпис над входа го увери, че са попаднали на вярното място: М. AGRIPPA L F COS TERTIUM FECIT. Както винаги, Лангдън развеселено го преведе. „Построи го Марк Агрипа, консул за трети път.“
„Толкова за скромността“ — помисли си той и се огледа. Из района се мотаеха туристи с видеокамери. Други седяха и се наслаждаваха на най-хубавото айскафе в Рим в „Ла Таца ди Оро“. Както беше казал Оливети, пред входа на Пантеона стояха четирима въоръжени италиански полицаи.
— Изглежда съвсем спокойно — отбеляза Витория.
Лангдън кимна, но не беше спокоен. Въпреки че участваше лично в цялата тази история, тя му се струваше нереална. И въпреки очевидната убеденост на Витория в правотата му, той съзнаваше, че е заложил всичко на един стих. Пак си спомни илюминатското стихотворение. „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска“. Да, това бе мястото. Гробницата на Санти. Много пъти беше идвал тук под кръглия отвор на Пантеона и бе стоял пред гроба на великия Рафаело.
— Колко е часът? — попита Витория.
Той си погледна часовника.
— Седем и петдесет. Още десет минути до купона.
— Надявам се, че тези момчета ги бива — каза тя и плъзна поглед по туристите, които влизаха в Пантеона. — Ако вътре се случи нещо, ще попаднем под кръстосан огън.
Лангдън въздъхна. Продължиха към входа. Пистолетът тежеше в джоба му. Зачуди се какво ще стане, ако полицаите го обискират и намерят оръжието, ала те не му обърнаха внимание. Явно дегизировката им беше убедителна.
— Някога стреляла ли си с нещо друго освен с приспивателни стрелички? — шепнешком попита той Витория.
— Нямаш ли ми доверие?
— Какво доверие? Та аз едва те познавам.
Тя се намръщи.
— А аз си мислех, че сме младоженци.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:21

Глава 61

В Пантеона бе хладно и влажно, самият въздух беше пропит с история. Куполът се издигаше над тях, сякаш безтегловен — висок четирийсет и три метра, по-голям дори от купола на „Св. Петър“. Както винаги, на влизане в просторната зала го побиха тръпки. Тази сграда бе поразително съчетание на строително майсторство и изкуство. През прочутия кръгъл отвор в покрива нахлуваше тесен сноп лъчи. „Oculus — помисли си професорът. — Дяволският отвор.“
Бяха стигнали.
Погледът му се плъзна по дъгата на свода към колоните при стените и накрая стигна до полирания мраморен под. Слабото ехо на стъпките и шепотът на туристите отекваха под купола. Лангдън огледа десетината туристи, които безцелно обикаляха из сенките. „Тук ли си?“
— Изглежда съвсем спокойно — без да пуска ръката му, повтори Витория.
Той кимна.
— Къде е гробницата на Рафаело?
Професорът се замисли за миг и се опита да се съсредоточи. После пак се озърна. Гробници. Олтари. Колони. Ниши. Той посочи един особено украсен саркофаг в отсрещния край на черквата.
— Струва ми се, че е ей там.
Витория също се огледа.
— He забелязвам никой, който да прилича на убиец, готвещ се да убие кардинал. Ще пообиколим ли?
Лангдън кимна.
— Тук има само едно място, където може да се скрие човек. Най-добре да проверим в rientranze.
— В нишите ли?
— Да. — Той посочи с ръка. — Нишите в стената.
Макар че не бяха огромни, полукръглите ниши бяха достатъчно големи, за да скрият някого в сенките си. Лангдън знаеше, че някога в тях са били поставени статуите на олимпийските богове, ала когато Ватиканът превърнал Пантеона в християнска черква, езическите скулптури били унищожени. Обзе го гняв при мисълта, че стои при първия олтар на науката, а самия знак вече го няма. Зачуди се коя статуя е била и накъде е сочела. Не си представяше по-силно вълнение от това да открие илюминатски ключ — статуя, тайно сочеща Пътя на просвещението. И пак се запита _кой_ е бил анонимният илюминатски скулптор.
— Аз поемам лявата дъга — рече Витория и посочи лявата половина на Пантеона. — Ти тръгни надясно. Ще се видим след сто и осемдесет градуса.
Американецът мрачно се усмихна.
Когато тя се отдалечи, Лангдън напълно осъзна целия зловещ ужас на ситуацията. Когато се обърна и закрачи надясно, гласът на убиеца сякаш зашепна край него. „Осем часът. Девствени жертви на олтарите на науката. Математическа прогресия на смъртта. Осем, девет, десет, единайсет… и в полунощ.“ Той си погледна часовника. 19:52. Още осем минути.
Приближи се към първите ниши и мина покрай гробницата на един от първите католически владетели на Италия. Подобно на много други в Рим, саркофагът беше разположен накриво спрямо стената. Това очевидно смущаваше група туристи. Той не спря, за да им обясни, че християнските гробове не са ориентирани спрямо сградата, а в посока изток-запад, като черквите. Предишния месец бе разгледал това древно суеверие в краткия си курс по история на символите.
— Това е пълна нелепост! — възкликна една студентка от предните редове, когато професорът обясни причината за тази ориентация на гробовете. — Защо им е на християните гробовете им да гледат към изгряващото _слънце_? Нали сме християни… а не _слънцепоклонници!_
Гризейки ябълка, Лангдън усмихнато се заразхожда пред черната дъска.
— Господин Хицрот! — извика той.
Дремещият на последния ред студент се стресна.
— Какво! Аз!
Лангдън посочи висящия на стената плакат на ренесансова изложба.
— Кой е онзи мъж, коленичил пред Господ?
— Хмм… някой светец?
— Браво. И откъде _познахте,_ че е светец?
— По нимба.
— Отлично. А този златен нимб да ви напомня за нещо?
Хицрот се усмихна.
— Да! На ония египетски неща, дето ги учихме миналия семестър. Ония… хм… _слънчевите дискове._
— Благодаря, господин Хицрот. Можете пак да заспите. — Лангдън се обърна към студентите. — Подобно на много други християнски символи, нимбовете са заемка от древноегипетската религия, която се основава на култа към _слънцето._ Християнството изобилства на примери за слънчев култ.
— Извинете, че ви прекъсвам — обади се момичето от първия ред. — Аз редовно ходя на черква и не виждам да се практикува никакъв слънчев култ!
— Нима? А какво празнувате на двайсет и пети декември?
— Коледа. Рождество Христово.
— И все пак според Библията Христос е роден през март. Тогава какво празнуваме в края на декември?
Мълчание.
Лангдън се усмихна.
— Двайсет и пети декември, приятели, е древният езически празник на sol invictus — непобедимото слънце, — който съвпада със зимното слънцестоене. Тъкмо през това прекрасно време на годината слънцето се завръща и денят започва да расте.
Професорът пак отхапа от ябълката.
— Налагащите се нови религии често възприемат съществуващите празници, за да направят прехода по-безболезен — продължи той. — Това се нарича „трансмутация“. Тя помага на хората да се приспособят към новата вяра. Богомолците спазват същите свещени дати, молят се на същите свещени места, използват подобни символи… и просто променят божеството.
Сега вече момичето от предния ред побесня.
— Намеквате, че християнството е просто някакво си… префасонирано _слънцепоклонничество_?
— В никакъв случай. Заемките на християнството не се ограничават _само_ до култа към слънцето. Ритуалът на християнското канонизиране е зает от древния Евхемеров обред на „обожествяване“. Практиката на „богоизяждането“ — тоест светото причастие — я има и при ацтеките. Дори идеята, че Христос е умрял заради нашите грехове, не е чисто християнска — саможертвата на млад мъж с цел опрощаване греховете на неговия народ се среща в най-древните предания за Кецалкоатъл.
Момичето го изгледа гневно.
— Остава ли _нещо_ чисто християнско?
— Съвсем малка част от _която и да било_ организирана вяра е изцяло оригинална. Религиите не се раждат от нищо. Те се развиват една от друга. Съвременната религия е колаж… сбор от историята на човешкия стремеж да разбере същността на божественото.
— Хм… почакайте — обади се вече будният Хицрот. — Сещам се за нещо християнско, дето е чисто оригинално. Какво ще кажете за нашата _представа_ за Бог? Християнското изкуство никога не изобразява Господ като слънчев бог с глава на ястреб, ацтек или нещо подобно. Бог винаги е представен като старец с бяла брада. Значи нашият _образ_ на Господ е оригинален, нали така?
Лангдън се усмихна.
— Когато се отказали от предишните си божества — езическите, римските и гръцките богове, слънцето, Митра и така нататък — първите християни попитали Църквата как изглежда техният нов християнски Бог. И Църквата благоразумно избрала най-страховитото, могъщо и познато лице в цялата писана история.
На лицето на Хицрот се изписа скептицизъм.
— Старец с бяла брада ли?
Лангдън посочи висящото на стената табло с йерархията на античните богове. На върха седеше старец с бяла брада.
— Зевс изглежда ли ви познат?
Лекцията приключи като по даден знак.

* * *

— Добър вечер — разнесе се мъжки глас.
Лангдън се сепна. Отново беше в Пантеона. Обърна се и видя възрастен мъж със синя пелерина и червен кръст на гърдите. Непознатият му се усмихна.
— Вие сте англичанин, нали? — със силен италиански акцент попита мъжът.
Професорът объркано запремигва.
— Всъщност не. Американец съм.
Мъжът се смути.
— О, небеса, простете ми. Толкова изискано сте облечен, че просто реших… моите извинения.
— С какво мога да ви бъда полезен? — с бясно разтуптяно сърце попита Лангдън.
— Всъщност си мислех, че _аз_ мога да съм ви полезен. Аз съм чичероне. — Мъжът гордо посочи табелката с името си. — Мой дълг е да направя престоя ви в Рим по-интересен.
„По-интересен ли?“ Лангдън бе убеден, че точно този му престой в Рим е _достатъчно_ интересен.
— Изглеждате ми видна личност и несъмнено се интересувате от култура повече от обикновените туристи — поласка го екскурзоводът. — Ако желаете, мога да ви разкажа историята на тази очарователна сграда.
Лангдън учтиво се усмихна.
— Много любезно от ваша страна, но самият аз се занимавам с история на изкуството и…
— Отлично! — Очите на чичеронето проблеснаха, като че ли беше ударил джакпота. — Тогава със сигурност ще ви хареса!
— Струва ми се, че предпочитам да…
— Пантеонът е построен от Марк Агрипа през двайсет и седма година преди Христа — зарецитира италианецът.
— Да, и през сто и деветнайсета е възстановен от Адриан — прибави Лангдън.
— Това беше най-големият свободно стоящ купол до хиляда деветстотин и шейсета, когато го надмина Суперкуполът в Ню Орлиънс!
Американецът изпъшка. Този човек бе неудържим.
— Един теолог от пети век нарекъл Пантеона „Дом на дявола“ и предупредил, че дупката в покрива му е вход за демони!
Лангдън престана да го слуша. Погледът му се плъзна нагоре към отвора и пред очите му проблесна допуснатата от Витория възможност… жигосан кардинал, който пада през дупката и умира на мраморния под. — „Виж, _това_ вече ще е истинска сензация.“ Той се озърна наоколо за репортери. Нямаше. Професорът дълбоко си пое дъх. Идеята беше абсурдна.
Лангдън продължи обиколката си, а бъбрещият екскурзовод го последва като зажадняло за обич пале. „Това ми напомня, че няма нищо по-лошо от любителите в областта на историята на изкуството“ — помисли си американецът.

* * *

За пръв път, откакто беше научила вестта за убийството на баща си, Витория оставаше съвсем сама. Мрачната реалност на последните осем часа най-после е започваше да я обгръща. Бяха убили баща й — жестоко и ненадейно. Почти също толкова мъчителен бе фактът, че бащиното й откритие е попаднало в ръцете на терористи. Изпълваше я с угризения мисълта, че _собственото_ й изобретение е позволило пренасянето на антиматерията… че сега _нейният_ контейнер отчита изтичането на секундите някъде във Ватикана. Опитвайки се да помогне на баща си в неговото търсене на истината… тя се бе превърнала в съучастница на хаоса.
Странно, в момента единственият светъл лъч в живота й беше присъствието на един абсолютно непознат човек. Робърт Лангдън. В очите му намираше необяснимо убежище… подобно на океанската хармония, която рано сутринта бе напуснала. Радваше се, че той е до нея. Не само че извличаше от него сила и надежда, но и Лангдън беше впрегнал изключителния си интелект, за да осигури тази единствена възможност за залавянето на бащиния й убиец.
Докато обикаляше черквата, Витория дишаше дълбоко. Пред очите й се редяха неочаквани видения на лично отмъщение, които цял ден бяха обсебвали мислите й. Макар и заклета защитничка на живота… тя мечтаеше за смъртта на палача. Днес никакви кармически философии не можеха да я накарат да обърне и другата буза. Младата жена усещаше, че в италианската й кръв тече нещо, за чието съществуване не бе подозирала досега… шепотът на сицилианските й предци, настояващи да защити семейната чест с жестока справедливост. „Вендета“ — помисли си Витория и за пръв път в живота си разбра.
Отново я връхлетяха мисли за възмездие. Тя се приближи до гробницата на Рафаело Санти. Дори от разстояние се виждаше, че този човек е бил особено изтъкнат. За разлика от другите, неговият саркофаг беше защитен с плексиглас и се намираше в ниша в стената.
Витория разгледа гробницата и прочете надписа на плочата до нея.
После го препрочете.
И… още веднъж.
И след миг ужасено се втурна към Лангдън.
— Робърт! _Робърт!_

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:22

Глава 62

Лангдън донякъде бе забавен от екскурзовода, който продължаваше неуморната си тирада.
— Тези ниши, изглежда, особено ви харесват! — с видимо удоволствие отбеляза чичеронето. — Знаете ли, че именно постепенното изтъняване на стените придава безтегловния вид на купола?
Без да го слуша, американецът кимна и се приготви да разгледа последната ниша. Внезапно някой го хвана изотзад. Витория. Задъхана, тя го задърпа за ръката. По ужасеното й изражение Лангдън можеше да си представи само едно. „Намерила е труп.“ Обзе го страх.
— А, съпругата ви! — очевидно развълнуван от появата на още един гост, възкликна екскурзоводът и посочи късите й панталони и туристическите й обувки. — _Вие_ вече определено сте американка!
Витория го изгледа с присвити очи.
— Италианка съм.
Усмивката му помръкна.
— Божичко!
— Робърт — като се опита да обърне гръб на чичеронето, прошепна тя. — Галилеевата „Diagramma“. Трябва ми.
— Галилеевата „Diagramma“ ли? — пак се намеси екскурзоводът. — Господи! Вие двамата явно добре познавате историята! За съжаление този документ не е наличен. Той се съхранява в забранения ватикански ар…
— Бихте ли ни извинили? — прекъсна го Лангдън. Паниката на Витория го смущаваше. Той я отведе настрани, бръкна в джоба си и внимателно извади листа от „Diagramma“. — Какво става?
— Каква дата носи това нещо? — Тя плъзна поглед по страницата.
Чичеронето пак се приближи и зяпна листа.
— Това не може… наистина…
— Туристическа репродукция — отвърна Лангдън. — Благодаря ви за помощта. С жена ми искаме да останем насаме.
Италианецът заотстъпва, без да откъсва поглед от папируса.
— Датата — повтори Витория. — Кога е публикувана тази книга?
Професорът посочи римските цифри в долния край.
— Ето я датата на публикуване. Какво става?
— Хиляда шестстотин трийсет и девета ли?
— Да.
Лицето й помръкна.
— Загазихме, Робърт. Датите не съвпадат.
— Кои дати?
— На гробницата. Рафаело е бил погребан тук едва през хиляда седемстотин петдесет и девета. Повече от век след публикуването на „Diagramma“.
Лангдън я зяпна. Не можеше да проумее думите й.
— Не — възрази той. — Рафаело е умрял през хиляда петстотин и двайсета, много преди Галилеевата „Diagramma“.
— Да, но е бил погребан _тук_ много по-късно.
Професорът се обърка.
— Какво искаш да кажеш?
— Току-що прочетох. Тленните останки на Рафаело били пренесени в Пантеона през хиляда седемстотин петдесет и девета година. В знак на почит към видни италианци.
Лангдън най-после разбра и все едно някой дръпна килима изпод краката му.
— Когато е било написано стихотворението, гробът на Рафаело се е намирал някъде _другаде_ — продължи Витория. — По онова време Пантеонът не е имал нищо общо с Рафаело!
Американецът не можеше да си поеме дъх.
— Но това… означава…
— Да! Означава, че не сме където трябва!
Той се олюля. „Невъзможно… Бях сигурен…“
Витория се втурна към екскурзовода.
— Извинете ни, синьоре. Къде е бил погребан Рафаело през седемнайсети век?
— В Урб… В Урбино — заекна той и на лицето му се изписа озадачение. — В родния си град.
— Невъзможно! — Лангдън мислено се наруга. — Илюминатските олтари на науката са били в Рим. Убеден съм!
— Илюминати ли! — възкликна екскурзоводът и пак погледна документа в ръката на американеца. — Кои сте вие бе?
Витория се овладя първа.
— Търсим нещо, наречено „земния гроб на Санти“. В Рим. Сещате ли се за какво може да става дума?
Екскурзоводът се смути.
— Това е единствената гробница на Рафаело във Вечния град.
Лангдън се опита да се съсредоточи, ала умът му отказваше да му се подчинява. Щом през 1655 година гробът на Рафаело не е бил в Рим, за какво се говореше в стихотворението? „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска…“ Какво е това, по дяволите? Мисли!
— Има ли друг художник на име Санти? — попита Витория.
Чичеронето сви рамене.
— Поне аз не знам.
— Ами изобщо някаква известна личност? Може би учен, поет или астроном на име Санти?
Екскурзоводът проявяваше видими признаци, че иска да се махне от тях.
— Не, госпожо. Чувал съм само за архитекта Санти.
— Архитект ли? Не е ли бил художник?
— Бил е и двете, естествено. Всички са били такива. Микеланджело, да Винчи, Рафаело.
Лангдън не знаеше дали до това откритие го доведоха думите на екскурзовода, или богато орнаментираните саркофази наоколо, ала нямаше значение. Мисълта така или иначе му хрумна. „Санти е бил архитект.“ Оттам разсъжденията му продължиха като с ефекта на доминото. Ренесансовите архитекти бяха намирали само две причини за съществуването си: да прославят Бог с грамадни черкви и видни личности — с пищни гробници. „Гробницата на Санти? Възможно ли е?“ Образите пред очите му започнаха да се нижат още по-бързо…
Мона Лиза на да Винчи.
Водните лилии на Моне.
Давид на Микеланджело.
„Земният гроб“ на Санти…
— Санти е архитектът на гробницата — каза той.
Витория се обърна към него.
— Какво?
— Не става дума за гроба на Рафаело, а за гробница, която той е _създал._
— За какво говориш?
— Грешно съм разбрал ключа. Не ни трябва гробът на самия Рафаело, а гробница, която той е създал за някой _друг._ Не мога да повярвам, че смисълът ми е убягнал. Половината ренесансови и барокови скулптури в Рим са гробници. — Лангдън се усмихна. — Рафаело трябва да е създал стотици!
Витория не изглеждаше особено радостна.
— Стотици ли?
Усмивката на американеца помръкна.
— Уф.
— Някоя от тях да е _земна,_ професоре?
Лангдън изведнъж засрамено осъзна, че не знае почти нищо за творбите на Рафаело. С Микеланджело може би положението щеше да е друго, но творчеството на Рафаело просто никога не го беше привличало. Можеше да назове само една-две по-известни негови гробници, ала не бе сигурен как изглеждат.
Очевидно усетила затруднението му, Витория се обърна към екскурзовода, който отстъпваше заднишком, хвана го за ръката и го спря.
— Трябва ми гробница. Създадена от Рафаело. Гробница, която може да се нарече „земна“.
Мъжът я погледна измъчено.
— Гробница на Рафаело ли? Не знам. Страшно много са. И сигурно имате предвид „параклис“, а не гробница. Архитектите винаги строели параклиси заедно с гробниците.
Италианецът имаше право.
— Някоя гробница или параклис на Рафаело смятат ли се за „земни“? — попита Лангдън.
Чичеронето сви рамене.
— Съжалявам, не ви разбирам. Това определение ми се струва безсмислено. Трябва да си вървя.
Витория го задържа за ръката и прочете важното от първите два реда:
— „От гроба земен ти на Санти… от дупка дяволска“. Това говори ли ви нещо?
— Абсолютно нищо.
Лангдън се сепна. За известно време беше забравил втората част от стиха. „Дяволска дупка ли?“
— Да! — обърна се той към екскурзовода. — Това е! Някой от параклисите на Рафаело има ли oculus?
Чичеронето поклати глава.
— Доколкото знам, Пантеонът е уникален в това отношение. — Той замълча за миг. — Обаче…
— Какво?! — едновременно попитаха Витория и Лангдън.
Сега бе ред на екскурзовода да вирне глава. Той отново пристъпи към тях.
— Дяволска дупка? — Мъжът замърмори под нос и зачовърка зъбите си. — Дяволска дупка… това е buco diavolo?
Витория кимна.
— Буквално, да.
Екскурзоводът се подсмихна.
— Виж, това отдавна не го бях чувал. Ако не греша, „buco diuvolo“ означава „крипта“.
— _Крипта_ ли? — изненада се Лангдън.
— Да, но особен вид крипта. Струва ми се, че „дяволска дупка“ е древен термин за групова гробница в черква… под друга гробница.
— Нещо като костница ли? — попита Лангдън, който веднага се досети какво има предвид екскурзоводът.
Познанията му направиха впечатление на италианеца.
— Да! Това е точната дума!
Професорът се замисли. Костниците представляваха евтино църковно решение на сложен проблем. Когато черквите оказваха почит на най-известните си енориаши с пищни гробници в храмовете, роднините на покойниците често настояваха семейството да бъде погребано заедно… за да си осигурят заветния гроб в черквата. Ако тя обаче не разполагаше с достатъчно пространство или средства, за да строи гробници за цели семейства, понякога прибягваше до костници — дупки в пода до гробницата, в които се погребваха по-обикновените членове на семейството. Дупките бяха покрити с решетки. Макар и удобни, костниците бързо бяха излезли от мода поради смрадта, която се беше разнасяла в черквата. „Дяволска дупка“ — помисли си Лангдън. Никога не бе чувал това наименование. Струваше му се зловещо точно.
Сърцето му бясно туптеше. „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска.“ Изглежда, оставаше да се зададе само още един въпрос.
— Рафаело създавал ли е гробници с такива дяволски дупки?
Екскурзоводът се почеса по темето.
— Всъщност… съжалявам… сещам се само за една.
„Само една ли?“ Лангдън не можеше и да мечтае за по-добър отговор.
— Къде?! — едва не извика Витория.
Чичеронето ги изгледа странно.
— Казва се капела „Чиги“. Там е гробницата на Алесандро Чиги и неговия брат, богати покровители на изкуството и науката.
— На _науката ли_? — Лангдън и Витория се спогледаха.
— Къде? — повтори тя.
Отново изпълнен с въодушевление, екскурзоводът остави въпроса без отговор.
— Що се отнася до това дали гробницата е „земна“, не знам, обаче определено е… да речем differante.
— Различна ли? — попита Лангдън. — С какво?
— Не съответства на архитектурния стил, Рафаело е архитект само на сградата. Интериорът е дело на друг скулптор. Не си спомням на кой.
Лангдън наостри уши. „Може би на анонимния илюминатски творец?“
— Така или иначе, този скулптор не е имал вкус — продължи чичеронето. — Dio mio! Atrocites!* Кой би желал да го погребат под пирамиди?
[* Боже мой! Каква жестокост! (ит.). — Б. пр.]
Професорът не вярваше на ушите си.
— Какви пирамиди? В черквата пирамиди ли има?
— Знам — усмихна се екскурзоводът. — Ужасно е, нали?
Витория го хвана за ръката.
— Синьоре, къде е тази капела „Чиги“?
— На около километър и половина на север оттук. В черквата „Санта Мария дел Пополо“.
Младата жена въздъхна.
— Благодаря ви. Да…
— Ей, сещам се за още нещо — прекъсна я той. — Какъв съм глупак!
Витория се закова на място.
— Само не ми казвайте, че сте сбъркали.
Екскурзоводът поклати глава.
— Не, обаче трябваше да се сетя по-рано. Капелата „Чиги“ не винаги се е казвала така. Преди е била известна като „Капела дела Тера“.
— Параклис на Земята ли? — възкликна Лангдън.
Витория забърза към изхода.

* * *

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:23

Щом излезе на Пиаца дела Ротонда, Витория Ветра светкавично извади мобилния си телефон.
— Командир Оливети — каза тя. — Това не е мястото!
— Какво искате да кажете? — обърка се командирът.
— Първият олтар на науката е капелата „Чиги“!
— Къде? — вече гневно попита Оливети. — Но господин Лангдън каза, че…
— В „Санта Мария дел Пополо“! Километър и половина на север. Веднага пратете там хората си! Имаме четири минути!
— Но хората ми са заели позиция _тук!_ Не мога да…
— Действайте! — Витория прекъсна връзката.
Лангдън излезе от Пантеона.
Тя го хвана за ръка, затегли го към опашката от таксита до тротоара и заудря по предния капак на първата кола. Заспалият шофьор се сепна и се изправи. Витория рязко отвори задната врата, натика Лангдън вътре, после скочи след него.
— „Санта Мария дел Пополо“ — нареди тя. — Presto!*
[* Бързо (ит.). — Б. пр.]
Замаян и стреснат, шофьорът настъпи газта и потегли.

Глава 63

Гънтър Глик беше заел мястото на Чинита Макри пред компютъра. Операторката объркано надничаше над рамото му.
— Нали ти казах — като продължаваше да пише на клавиатурата, възкликна репортерът. — Таблоидът, в който работех, не е единственият вестник, публикувал материали за тия хора.
Макри напрегнато се вторачи в екрана. Глик имаше право. База данните на Би Би Си показваше, че през последните десет години тяхната прочута мрежа е излъчила шест репортажа за братството на илюминатите.
„Мътните ме взели“ — помисли си тя.
— Кой е работил по тези материали? — попита операторката.
— Няма значение, в Би Би Си не взимат слаби журналисти.
— Да, ама _теб_ те взеха.
Глик се намръщи.
— Не знам защо толкова се съмняваш. За илюминатите има много исторически документи.
— A също за вещиците, НЛО и чудовището от Лох Нес.
Репортерът прочете списъка от предавания.
— Случайно да си чувала за някой си Уинстън Чърчил?
— Звучи ми познато.
— Преди известно време Би Би Си направили документален филм за живота на Чърчил. Между другото той бил непоколебим католик. Знаеш ли, че през хиляда деветстотин и двайсета Чърчил публикувал изявление, в което заклеймява илюминатите и предупреждава британците за световен заговор срещу морала?
Макри продължаваше да се съмнява.
— Кой го е публикувал? Твоят таблоид ли?
Глик се усмихна.
— „Лъндън Хералд“. На осми февруари хиляда деветстотин и двайсета година.
— Как ли пък не.
— Убеди се сама.
Операторката се втренчи в екрана, после каза:
— Е, Чърчил си е бил параноик.
— Не е само той — продължи да чете Глик. — Изглежда, че през двайсет и първа година Удроу Уилсън дал три радиоинтервюта за засилващия се контрол на илюминатите над банковата система на Съединените щати. Искаш ли да ти цитирам интервюто?
— Няма нужда.
Репортерът не й обърна внимание.
— „Съществува сила, толкова добре организирана, толкова тайна, толкова цялостна и всепроникваща, че никой не смее публично да я заклейми.“
— Никога не съм чувала подобно нещо.
— Сигурно защото през двайсет и първа още си била малка.
— Много смешно. — Макри не се обиди. Знаеше, че годинките й личат. На четиридесет и три годишна възраст буйните й черни къдрици вече бяха прошарени. Беше прекалено горда, за да се боядисва. Майка й, южна баптистка, я бе научила на скромност и самоуважение. „Когато си чернокожа, не мож скри каква си. Опиташ ли се, пиши се мъртва. На никой не се кланяй, винаги се усмихвай, а другите нека се чудят каква тайна те разсмива.“
— Чувала ли си за Сесил Роудс? — попита Глик.
Макри го погледна.
— Британският финансист ли?
— Да. Основателят на фондацията „Роудс“.
— Само не ми казвай…
— Илюминат.
— Глупости.
— Би Би Си, шестнайсети ноември хиляда деветстотин осемдесет и четвърта.
— _Ние_ ли сме написали, че Сесил Роудс е бил илюминат?
— Да. И според нашата мрежа средствата за стипендиите на фондацията „Роудс“ са били събрани още преди векове за привличано на най-великите млади умове на света в братството.
— Това е смешно! Чичо ми беше стипендиант на фондацията „Роудс“!
Глик й намигна.
— Бил Клинтън също.
Макри започваше да се ядосва. Никога не бе понасяла елементарните сензационни репортажи. И все пак знаеше достатъчно за Би Би Си, за да е наясно, че всеки материал внимателно се проучва и проверява.
— Виж, това сигурно го помниш — каза Глик. — От пети март деветдесет и осма. Председателят на парламентарна комисия Крис Мълин настоял всички британски депутати, които са масони, да обявят къде членуват.
Макри наистина си спомняше случая. Впоследствие в постановлението бяха включили и полицаите и съдиите.
— Какъв точно беше поводът?
Глик прочете материала:
— „… загриженост, че тайни масонски фракции упражняват значително влияние върху политическите и финансовите системи.“
— Точно така.
— Вдигна се бая пушилка. Масоните в парламента бяха бесни. И то с право. Повечето се оказаха невинни хора, постъпили в ложите, за да се занимават с благотворителност. Нямаха си представа за историята на братството.
— Предполагаемата история.
— Няма значение. — Глик продължи да преглежда статиите. — Я виж това. Проучвания, свързващи илюминатите с Галилей, френските „guerenets“ и испанските „alumbrados“. Даже с Карл Маркс и руската революция.
— Всеки може да пренапише историята.
— Добре де, искаш ли нещо по-ново? Виж това. За илюминатите се споменава в един от последните броеве на „Уолстрийт Джърнъл“.
Това вече привлече вниманието на операторката.
— В „Уолстрийт Джърнъл“ ли?
— Познай коя е най-популярната интернетска игра в Америка.
— „Тури го на Памела Андерсън“.
— Почти. Казва се „Илюминатите: новият световен ред“.
Макри погледна над рамото му към резюмето. „Стив Джаксън Геймс направи страхотен удар… квазиисторическа приключенска игра, в която древно сатанистко братство от Бавария се опитва да завладее света. Ще я откриете онлайн на адрес…“ Операторката вдигна очи. Призля й.
— Защо са срещу християнството тия илюминати?
— Не само срещу християнството — поправи я Глик. — Изобщо срещу религията. — Той вирна глава и се ухили. — Макар че, ако се съди по онова телефонно обаждане, наистина са запазили специално място в сърцата си за Ватикана.
— О, я стига. Нали не вярваш, че оня тип, дето ти се обади, е такъв, какъвто твърди?
— Представител на илюминатите ли? И че се кани да убие четирима кардинали? — Репортерът се усмихна. — Естествено, че се надявам да не ме е излъгал.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:25

Глава 64

Таксито на Лангдън и Витория измина разстоянието от километър и половина по широкия Виа дела Скрофа за малко повече от минута. Спряха от южната страна на Пиаца дел Пополо точно преди осем. Тъй като нямаше лири, американецът плати на шофьора много повече от необходимото в щатски долари. Двамата с Витория изскочиха навън. На площада цареше тишина, нарушавана единствено от смеха на неколцина местни, насядали пред популярното „Розати кафе“ — любимо свърталище на италианските учени. Ветрецът носеше ухание на еспресо и сладкиши.
Лангдън продължаваше да е в шок заради грешката си с Пантеона. Само след един бегъл поглед към този площад обаче се обади шестото му чувство. Пиацата изобилстваше на илюминатски символи. Не само че имаше идеално _елипсовидна_ форма, но и точно в средата й се издигаше египетски обелиск — каменен стълб с квадратно напречно сечение и пирамидален връх. Плячка, донесена от римските императорски войски, обелиските бяха пръснати из цял Рим и специалистите по история на символите ги наричаха „високи пирамиди“ — извисяващи се варианти на свещената пирамидална форма.
Когато обаче плъзна поглед нагоре по монолита, вниманието му мигновено привлече нещо друго, още по-важно.
— Тук е — обзет от неочаквано безпокойство, прошепна той. — Погледни. — И посочи внушителната Порта дел Пополо — високата каменна арка в отсрещния край на площада. Сводестата постройка векове наред се бе издигала над пиацата. В най-високата й точка имаше символично изваяние. — Изглежда ли ти познато?
Витория погледна огромната скулптура.
— Сияйна звезда над триъгълна каменна грамада?
Лангдън поклати глава.
— Светлинен източник над пирамида.
Младата жена се ококори.
— Като… големия печат на Съединените щати ли?
— Точно така. Масонският символ на еднодоларовата банкнота.
Витория дълбоко си пое дъх и се огледа.
— Тогава къде е тази проклета черква?

* * *

Разположената в югоизточния край на площада черква „Санта Мария дел Пополо“ приличаше на боен кораб, застанал накриво в подножието на хълм. Датиращият от XI век каменен храм изглеждаше още по-тромав заради скелето, което скриваше цялата му фасада.
Двамата се втурнаха към черквата. Лангдън я гледаше смаяно. Мислите му бяха в хаос. Наистина ли вътре щеше да се извърши убийство? Искаше му се Оливети да побърза. Пистолетът неприятно тежеше в джоба му.
Стълбището имаше формата на ветрило и беше преградено със строителни материали и надпис: CONSTRUZZIONE. NON ENTRARE.*
[* Строеж. Не влизай (ит.). — Б. пр.]
Очевидно черквата бе затворена за реставрация, което осигуряваше идеални условия за убийство. Не като Пантеона. Тук нямаше нужда от находчиви трикове. Човек просто трябваше да влезе вътре.
Витория без колебание се промъкна между магаретата на скелето и се заизкачва по стълбището.
— Витория — повика я Лангдън. — Ако онзи човек е вътре…
Тя сякаш не го чу и стигна до единствената врата. Професорът забърза след нея. Преди да успее да каже нещо, младата жена хвана дръжката и я натисна. Лангдън затаи дъх. Вратата не поддаде.
— Трябва да има друг вход — каза Витория.
— Сигурно. Но съвсем скоро ще пристигне Оливети — с въздишка отвърна американецът. — Прекалено е опасно да влизаме. Трябва да завардим черквата отвън, докато…
Тя рязко се обърна и го изгледа с пламнали очи.
— Щом има друг _вход,_ значи има и друг _изход._ Ако този човек изчезне, няма да имаме друг шанс.
Имаше право.
Уличката отдясно на черквата бе тясна и мрачна. От двете й страни се издигаха високи стени. Смърдеше на урина — обичайна миризма за град, в който съотношението между баровете и обществените тоалетни е двадесет към едно.
Двамата навлязоха в зловонния сумрак. Бяха изминали петнадесетина метра, когато Витория го дръпна за ръката и посочи.
Той също я забеляза. Скромна дървена врата с тежки панти, porta sacra — отделен вход за свещениците. Повечето такива входове от години не се използваха, тъй като околните сгради и новото строителство ги бяха избутали на неудобни странични улички.
Витория забърза към вратата, стигна при нея и озадачено погледна бравата. Лангдън се приближи и видя странната халка, която висеше там.
— Annulus* — прошепна той, пресегна се, повдигна халката и я дръпна към себе си. Бравата изщрака. На лицето на Витория внезапно се изписа тревога и тя се отдръпна. Лангдън тихо завъртя халката по посока на часовниковата стрелка. Тя свободно описа пълен кръг. Професорът се намръщи и опита в другата посока. Същият резултат.
[* Пръстен (лат.). — Б. пр.]
Витория огледа уличката.
— Мислиш ли, че има друг вход?
Лангдън се съмняваше. Повечето ренесансови черкви бяха построени като импровизирани крепости в случай, че противници нападнат града. Затова имаха колкото се може по-малко входове.
— Ако изобщо има друга врата, тя сигурно е отзад — по-скоро път за бягство, отколкото вход.
Витория вече се отдалечаваше.
Лангдън я последва по уличката. Стените от двете му страни се издигаха високо в небето. Някъде заби камбана — отмерваше осем часа…
Първия път Робърт Лангдън не чу Витория. Беше спрял пред витраж с решетка и се мъчеше да надзърне в черквата.
— Робърт! — високо прошепна тя.
Лангдън вдигна поглед. Младата жена бе в дъното на уличката, сочеше от другата страна на черквата и му махаше да побърза. Той неохотно се затича към нея. От задната стена стърчеше каменна стеничка, скриваща тесен отвор — нещо като проход, врязващ се направо в основите на сградата.
— Дали е вход? — попита Витория.
Лангдън кимна. „Всъщност е изход, но да не навлизаме в подробности.“
Тя приклекна и се вторачи в тунела.
— Да проверим вратата. Да видим дали е отворена.
Професорът понечи да възрази, ала спътницата му го хвана за ръка и го задърпа към отвора.
— Почакай — спря я Лангдън.
Тя нетърпеливо се обърна към него.
Американецът въздъхна.
— Аз ще вляза пръв.
Витория се изненада.
— Пак ли проява на кавалерство?
— Старостта преди красотата.
— Това комплимент ли беше?
Лангдън се усмихна и навлезе в мрака.
— Внимавай по стъпалата.
Той бавно заслиза, като с една ръка се опираше на стената. Камъкът дращеше пръстите му. Не беше сигурен, че иска да стигне до края.
Тунелът се стесняваше и Лангдън забави ход. Усещаше, че Витория го следва по петите. Когато стената зави наляво, проходът стигна до полукръгла ниша. Странно, тук се виждаше слаба светлина. Различаваха се очертанията на тежка дървена врата.
— Охо — каза той.
— Заключено ли е?
— _Било_ е.
— Какво искаш да кажеш? — Витория застана до него.
Лангдън посочи. През открехнатата врата се процеждаше сноп светлина. Пантите бяха разбити и в дървото все още бе пъхнат лост.
За миг се възцари тишина. После в сумрака Лангдън усети дланите на Витория върху гърдите си. Тя заопипва под сакото му.
— Спокойно, професоре. Просто търся пистолета.

* * *

В този момент във Ватиканския музей спецчаст швейцарски гвардейци се разгръщаше във всички посоки. В музея бе тъмно и гвардейците носеха инфрачервени очила, каквито бяха на въоръжение в американската морска пехота. През очилата всичко се виждаше в зловещи зелени оттенъци. Освен това слушалките им бяха свързани с подобни на антена детектори, които насочваха пред себе си — същите, с които два пъти седмично правеха проверка за подслушвателни устройства във Ватикана. Движеха се методично, търсеха зад статуи и мебели, в ниши и килери. Антените щяха да сигнализират, ако регистрираха дори най-слабо магнитно поле.
Обаче не откриха нищо.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:29

Глава 65

Вътрешността на „Санта Мария дел Пополо“ тънеше в здрач. Повече приличаше на недовършена станция на метрото, отколкото на черква. Вътре беше пълно с разбити парчета настилка, купчини тухли, камари боклуци, ръчни колички и дори ръждива фадрома. Грамадни колони подпираха сводестия покрив. В сноповете мека светлина от витражите се виждаха лениво стелещи се прашинки. Лангдън и Витория застанаха под една огромна фреска на Пинтуричо и се заоглеждаха.
Нищо не помръдваше. Мъртва тишина.
Витория държеше пистолета пред себе си с две ръце. Лангдън си погледна часовника. 20:04. „Луди сме, че влязохме — помисли си той. — Прекалено е опасно.“ И все пак знаеше, че ако е вътре, убиецът може да излезе през която врата иска, което правеше завардването на един вход отвън напълно безполезно. Единственият им шанс беше да го заловят вътре… разбира се, ако вече не се бе измъкнал. Изпитваше угризения заради досадната си грешка с Пантеона. Сега нямаше право да настоява за предпазливост — тъкмо заради него се намираха в това положение.
— Е, къде е тази капела „Чиги“? — попита Витория.
Лангдън се вторачи в призрачния сумрак в дъното на храма и плъзна поглед по външните стени. Противно на обичайната представа, във всички ренесансови катедрали имаше _многобройни_ параклиси. В огромни черкви като „Нотър Дам“ имаше десетки. Параклисите представляваха не толкова _помещения,_ колкото _вдлъбнатини_ — полукръгли ниши покрай външните стени на черквата, в които имаше гробници.
„Лошо“ — помисли си професорът, когато видя двете групи от по четири ниши в двете странични стени. Имаше общо осем параклиса. Макар че не бяха особено много, заради строежа и осемте отвора бяха покрити с прозрачни найлони, явно за да предпазят гробниците от праха.
— Може да е всяка от онези покрити с найлони ниши — каза той. — Няма как да познаем къде е гробницата на Чиги, без да проверим във всички. Може би наистина е по-добре да изчакаме Оливе…
— Коя е втората лява апсида? — прекъсна го Витория.
Лангдън я погледна, изненадан от факта, че познава архитектурните термини.
— Втората лява апсида ли?
Тя посочи стената зад него. В камъка беше вградена декоративна плоча, носеща същия символ, какъвто бяха видели навън — пирамида, увенчана от сияйна звезда.
Покритият с мръсотия надпис до нея гласеше:

ГЕРБ НА АЛЕКСАНДЪР ЧИГИ,
ЧИЯТО ГРОБНИЦА СЕ НАМИРА
ВЪВ ВТОРАТА ЛЯВА АПСИДА НА КАТЕДРАЛАТА.

Лангдън кимна. „Гербът на Чиги е пирамида и звезда?“ Изведнъж се зачуди дали богатият покровител Чиги не е бил илюминат.
— Браво. Аз…
На пода само на няколко метра от тях издрънча нещо метално и професорът дръпна Витория зад една от колоните. Тя насочи пистолета към мястото, откъдето бяха чули шума. Тишина. Зачакаха. Отново се разнесе звук, този път шумолене. Лангдън затаи дъх. „Изобщо не биваше да се съгласявам да влизаме!“ Шумът се приближаваше, някакво тътрене като от куцащ човек. Изведнъж иззад колоната се появи нещо.
— Figlio di puttana!* — изруга под нос Витория и отскочи назад. Лангдън също се отдръпна.
[* Италианска ругатня. — Б. пр.]
Покрай колоната мина грамаден плъх — влачеше увит в хартия недояден сандвич. Когато ги видя, животното спря и дълго се взира в дулото на пистолета, после заедно с плячката си отново потъна в сенките.
— По дяволите — с разтуптяно сърце въздъхна Лангдън.
Витория отпусна оръжието и бързо възвърна самообладанието си. Професорът надзърна иззад колоната и видя на пода прекатурена кутия за храна, явно съборена от находчивия гризач.
Известно време той се оглежда, после прошепна:
— Ако е тук, убиецът със сигурност ни е чул. Убедена ли си, че не искаш да изчакаме Оливети?
— Втората лява апсида — упорито заяви Витория. — Къде е?
Лангдън се опита да се съсредоточи. Катедралните термини бяха като ремарки в пиеса — напълно противоречаха на всякаква логика. Той застана с лице към олтара. „Центърът на сцената.“ После посочи с палец назад през рамо.
Двамата се обърнаха натам.
Изглежда, параклисът „Чиги“ се намираше в третата от четирите ниши от дясната им страна. Трябваше надлъжно да прекосят катедралата и да минат покрай още три параклиса, всеки от които, подобно на „Чиги“, бе покрит с прозрачен найлон.
— Чакай — каза Лангдън. — Аз ще съм пръв.
— Няма.
— Аз съм виновен за Пантеона.
Тя се обърна.
— Аз пък съм въоръжена.
Професорът я погледна в очите и прочете мислите й… „Аз изгубих баща си. Аз помогнах за създаването на оръжие за масово унищожение. Този тип е мой…“
Лангдън разбра, че е излишно да противоречи, и предпазливо закрачи до нея покрай източната страна на черквата. Когато минаха покрай първата ниша, се напрегна като участник в някакво сюрреалистично състезание. „Избирам завеса номер три“ — помисли си американецът.
В катедралата цареше тишина. Дебелите каменни стени напълно изолираха външния свят. Зад шумолящите найлони се очертаваха бледи човекоподобни фигури. „Мраморни статуи“ — каза си Лангдън. Надяваше се да е прав. Беше 20:06. Дали убиецът бе точен и се беше измъкнал преди двамата с Витория да влязат? Или още бе тук? Професорът не беше сигурен коя възможност предпочита.
Минаха покрай втората апсида, зловеща в постепенно помръкващата катедрала. Нощта вече сякаш се спускаше по-бързо и това усещане се подсилваше от багрите на витражите. Найлоновата завеса до тях внезапно се изду, като че ли надигната от течение. Лангдън се зачуди дали някой някъде не отваря врата.
Когато стигнаха третата ниша, Витория забави ход. Тя насочи пистолета пред себе си и посочи с глава издигащата се до параклиса плоча. В гранитния камък бяха изсечени две думи:

ПАРАКЛИС „ЧИГИ“

Лангдън кимна. Безшумно се приближиха до отвора и застанаха зад една дебела колона. Витория се прицели в найлона и даде знак на професора да го дръпне.
„Подходящ момент за молитва“ — помисли си той, неохотно се пресегна над рамото й и колкото можеше по-внимателно започна да отмества найлона. Той високо прошумоля и двамата се вцепениха. Тишина. След малко Витория бавно се наведе напред и се втренчи през тесния процеп. Лангдън надзърна иззад нея.
За миг нито един от двамата не смееше да си поеме дъх.
— Няма никой — каза тя накрая и отпусна оръжието. — Закъснели сме.
Професорът не я чу. Изпаднал в благоговение, той за миг се бе пренесъл в друг свят. Никога през живота си не си беше представял такъв параклис. Изпълнена изцяло в червеникавокафяв мрамор, капелата „Чиги“ бе смайваща. Опитното му око жадно й се наслаждаваше. Тя наистина беше „земна“, сякаш я бяха създали Галилей и илюминатите.
По купола сияеха звезди и седем планети. Под тях бяха дванадесетте зодиакални знака — езически, земни символи, водещи произхода си от астрономията. Зодиакът също имаше пряка връзка със Земята, въздуха, огъня и водата… квадрантите представляваха властта, интелекта, усърдието и чувствата. „Земята е символ на властта“ — спомни си Лангдън.
По-нататък видя знаците на четирите земни сезона — primafvera, estate, autunno, inverno*. Ала по-невероятни от всичко това бяха двете грамадни структури, които господстваха в нишата. Професорът в безмълвно удивление впери поглед в тях. „Невъзможно — помисли си той. — Просто не е възможно!“ Ала беше. В идеална симетрия от двете страни на параклиса се издигаха две триметрови мраморни пирамиди.
[* Пролет, лято, есен, зима (ит.). — Б. пр.]
— Не виждам кардинал — прошепна Витория. — Нито убиец. — Тя отдръпна найлона настрани и влезе вътре.
Погледът на Лангдън бе прикован в пирамидите. „Какво правят пирамиди в християнски параклис?“ И това не беше всичко. Точно в центъра на предните им страни имаше златни медальони… медальони, каквито Лангдън не бе виждал… идеални елипси. Полираните дискове блестяха на процеждащата се през купола светлина на залязващото слънце. „Галилееви елипси? Пирамиди? Купол със звезди?“ Тук имаше повече илюминатски символи, отколкото където и да било другаде.
— Робърт — прошепна Витория. — Виж!
Той рязко се обърна и когато видя какво му сочи младата жена, се върна в действителността.
— По дяволите! — извика професорът и отскочи.
От пода им се хилеше скелет — прецизно изработена мраморна мозайка, представяща „полета на смъртта“. Скелетът носеше плоча с изображение на същите тези пирамиди и звезди. Само че не това бе вледенило кръвта на Лангдън. А фактът, че един кръгъл камък беше повдигнат. И разкриваше черен отвор в пода.
— Дяволската дупка — ахна американецът. Таванът до такава степен бе привлякъл вниманието му, че изобщо не я беше забелязал. Той колебливо се приближи към отвора. Отвътре се носеше отвратителна смрад.
Витория покри устата си с длан.
— Che puzzol*.
[* Каква воня! (ит.) — Б. пр.]
— Миазми — отвърна Лангдън. — Миризма на тлен. — Той се надвеси над дупката, като дишаше през ръкава си, и се вторачи вътре. — Не виждам нищо.
— Мислиш ли, че долу има някой?
— Нямам представа.
Витория посочи отсрещния край на отвора, където стърчеше горният край на изгнила дървена стълба.
Лангдън поклати глава.
— Как ли пък не.
— Сред инструментите на работниците може да има фенерче. — Младата жена като че ли си търсеше оправдание да избяга от зловонието. — Ще проверя.
— Внимавай! — предупреди я той. — Не сме сигурни, че хашишинът…
Ала нея вече я нямаше.
„Каква воля има тази жена!“ — помисли си Лангдън.
Отново се обърна към ямата. От изпаренията му се зави свят. Без да диша, той наведе глава в дупката и се втренчи в мрака. Очите му постепенно се приспособиха и той започна да различава силуети. Отворът, изглежда, водеше към малко помещение. „Дяволската дупка.“ Зачуди се колко поколения от рода Чиги безцеремонно са хвърлени там долу. Стисна клепачи и зачака зениците му да се разширят, за да вижда по-добре. Когато отвори очи, зърна в мрака бледа фигура. Потръпна, ала преодоля инстинктивното си желание да се отдръпне. „Привижда ли ми се? Онова там тяло ли е?“ Фигурата изчезна. Професорът пак затвори очи и зачака, този път по-дълго, за да улови и най-слабата светлина.
Обзе го шемет и мислите му се зареяха в мрака. „Още само няколко секунди.“ Не бе сигурен дали е от вдишването на изпаренията, или от наклона на главата му, ала определено започваше да му се гади. Когато най-после отвори очи, видя нещо напълно необяснимо.
Взираше се в крипта, окъпана в зловеща синкава светлина. В ушите му отекваше тихо съскане. Светлината трепкаше по отвесните стени на шахтата. Изведнъж над него се плъзна дълга сянка. Лангдън рязко се изправи.
— Внимавай! — възкликна някой зад гърба му.
Преди да успее да се обърне, усети остра болка в тила. Обърна се и се озова пред Витория, която отдръпваше от него запалена горелка. Съскащият пламък хвърляше по стените на параклиса синя светлина. Професорът се хвана за тила.
— Какво правиш, по дяволите?
— Нося ти светлина — отвърна Витория. — Ти сам се блъсна в мен.
Лангдън ядосано погледна горелката в ръката й.
— Не успях да намеря нищо друго — каза тя. — Нямаше фенерче.
Подаде му горелката. Вонята от криптата отново я накара да потрепери.
— Мислиш ли, че изпаренията са възпламеними?
— Да се надяваме, че не са.
Той предпазливо се наведе над отвора и насочи пламъка към криптата. Погледът му проследи стената. Дяволската дупка бе кръгла, с диаметър около шест метра и дълбочина десетина метра. Дъното й беше тъмно, на петна. Пръст. И тогава Лангдън видя тялото.
Обзе го инстинктивно желание да се отдръпне.
— Там е — каза той и се насили да остане на мястото си. Фигурата се очертаваше като блед силует на фона на пръстения под. — Струва ми се, че е гол. — Лангдън си спомни голия труп на Леонардо Ветра.
— Един от четиримата кардинали ли е?
Професорът нямаше представа, ала не знаеше кой друг може да е. Втренчи се в белезникавото петно. Неподвижно. Безжизнено. И все пак… Лангдън се поколеба. В положението на фигурата имаше нещо изключително странно. Като че ли…
— Хей? — извика американецът.
— Мислиш, че е жив ли?
Отдолу нямаше отговор.
— Не помръдва — каза Лангдън. — Но изглежда… — „Не, невъзможно.“
— _Как_ изглежда? — Витория вече също надничаше в отвора.
Професорът впери присвитите си очи в мрака.
— Сякаш стои изправен.
Витория затаи дъх и се наведе да погледне. След малко се отдръпна.
— Така е. Изправен е! Може да е жив и да има нужда от помощ! Ей! — извика към дупката тя. — Mi puo sentire?*
[* Чувате ли ме? (ит.). — Б. пр.]
Във влажната крипта нямаше ехо. Само тишина.
Витория се запъти към паянтовата стълба.
— Слизам.
Лангдън я хвана за ръката.
— Не. Опасно е. Аз ще сляза.
Този път тя не възрази.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:32

Глава 66

Чинита Макри беше бясна. Седеше на предната дясна седалка на буса, паркиран с работещ двигател на един ъгъл на Виа Томачели. Гънтър Глик разглеждаше картата на Рим. Явно се бе изгубил. Както се беше опасявала операторката, загадъчният мъж пак се бе обадил, този път със сведения.
— Пиаца дел Пополо — заяви Глик. — Ето какво търсим. Там има черква. И вътре е доказателството.
— Доказателството. — Чинита престана да лъска очилата в ръката си и се обърна към него. — Доказателството, че е бил убит кардинал ли?
— Така каза онзи.
— Ти на всичко, каквото чуваш, ли вярваш? — Искаше й се тя да е главната. Операторите обаче зависеха от прищевките на шантавите репортери, под чието ръководство работеха. Щом Гънтър Глик бе решил да провери някаква съмнителна телефонна информация, Макри трябваше да го следва като куче на каишка.
Той седеше зад волана с напрегнато стиснати зъби. С такова име нищо чудно, че постоянно напираше да се самодоказва. Но въпреки досадната си агресивност понякога Глик беше симпатяга.
Репортерът сякаш не я чу.
— Мисля, че тук трябва да завием надясно. — Той отново се задълбочи в картата. — Да, ако завия надясно… и после веднага наляво. — Глик потегли по тясната улица.
— Внимавай! — извика Макри. Тя беше операторка и имаше остро зрение. За щастие и неговите реакции бяха бързи. Репортерът удари спирачки и спря точно преди в кръстовището изневиделица да навлязат четири леки автомобила алфа ромео, които профучаха покрай тях и рязко завиха наляво по пътя, по който бе възнамерявал да мине Глик.
— Побъркани! — извика Чинита.
Репортерът беше потресен.
— Видя ли ги?
— Да, видях ги! За малко да ни премажат!
— Не, имам предвид колите — ненадейно развълнуван, отвърна Глик: — Бяха еднакви.
— Значи са били побъркани без въображение.
— И освен това бяха пълни.
— И какво от това?
— Четири еднакви коли, всяка с по четирима пътници?
— Никога ли не си чувал за икономии?
— В Италия ли? — Глик изсумтя. — Та тук дори няма безоловен бензин. — Той настъпи газта и потегли след автомобилите.
Скоростта залепи гърба на Макри за облегалката.
— Какво правиш, по дяволите?
Репортерът зави наляво.
— Нещо ми подсказва, че ние с теб не сме единствените, които отиват на черква.

Глава 67

Спускането беше бавно.
Лангдън стъпало по стъпало слизаше по скърцащата стълба… все по-дълбоко под пода на параклиса „Чиги“. „В дяволската дупка“ — помисли си той. Беше с лице към страничната стена и с гръб към криптата. Острата смрад на отдавна разложена плът и влагата почти го задушаваха. Чудеше се къде се бави Оливети.
Все още виждаше над себе си силуета на Витория, която насочваше горелката към дупката и осветяваше пътя му. Колкото по-надълбоко в мрака се спускаше, толкова повече отслабваше синкавото сияние. Усилваше се само вонята.
На дванадесетото стъпало се подхлъзна, залитна и се вкопчи в стълбата, за да не падне. После, като проклинаше пулсиращите болки в ръцете си, възстанови равновесието си и продължи да слиза надолу.
След още три стъпала пак насмалко не падна, ала този път не заради подхлъзване. А от страх. Ненадейно се бе озовал пред издълбана в стената кухина, пълна с черепи. Затаи дъх и се огледа. Стената на това равнище бе осеяна с подобни „полици“ — погребални ниши, пълни със скелети. На синкавата светлина му се струваше, че около него се мержелеят само празни очни орбити и разлагащи се ребра.
„Скелети на светлината на огъня.“ Той кисело сбърчи лице. Съвсем случайно само преди месец беше преживял подобна вечер. „Вечер на кости и пламъци.“ Благотворителната вечеря на Нюйоркския археологически музей — сьомга фламбе под сянката на скелет от бронтозавър. Бе го поканила Ребека Строс — някогашен модел, а в момента журналистка в „Таймс“, вихрушка от черно кадифе, цигари и не чак толкова фино подчертан бюст. Оттогава два пъти му се беше обаждала. Лангдън не й бе отговорил. „Извънредно нелюбезно“ — укори се той, като се чудеше колко време би издържала Ребека Строс в такава воняща дупка.
Накрая с облекчение стъпи на влажния пръстен под и като се успокояваше, че стените няма да го погребат под себе си, се обърна към криптата. Отново вдигна ръкав пред устата и носа си и погледна тялото. В сумрака го виждаше като в мъгла. Бял силует. Обърнат в другата посока. Неподвижен. Безмълвен.
Лангдън се приближи в здрача на криптата и напрегна очи. Мъжът беше с гръб към него и той не виждаше лицето му, ала наистина бе изправен.
— Ей! — задавено извика през ръкава си професорът. Нищо. Когато направи още няколко крачки, разбра, че човекът е нисък. „Прекалено нисък…“
— Какво става? — попита отгоре Витория.
Лангдън не отговори. Вече се намираше достатъчно близо, за да види всичко. Разтрепери се от отвращение. Криптата сякаш се сви около него. От пръстения под като дявол изплуваше старец… или поне част от него. Беше заровен до кръста в земята. Гол. Ръцете му бяха завързани на гърба с червен кардиналски пояс. Безжизнено наклонен напред, но главата му бе отметната назад, очите му се взираха в небето, сякаш молеше за помощ самия Бог.
— Мъртъв ли е? — извика Витория.
Лангдън се приближи до трупа. „Надявам се, заради самия него.“ Впери поглед във вдигнатите нагоре очи. Те бяха изцъклени, сини и кръвясали. Професорът се наведе, за да чуе дали диша, ала мигновено отскочи.
— Господи!
— Какво има?
Лангдън едва не повърна.
— Мъртъв е, да. Току-що видях причината за смъртта му. — Гледката беше страшна. Устата на мъжа бе отворена и плътно натъпкана с пръст. — Някой е напълнил гърлото му с пръст. Задушил се е.
— С пръст ли? — попита Витория, — Искаш да кажеш… _земя?_
Лангдън отново се приближи. Пръст, _земя._ Почти беше забравил. „Клеймата. Земя, въздух, огън, вода.“ Убиецът бе казал, че ще жигоса всяка жертва с един от древните елементи на науката. Първият елемент беше земята. „От гроба земен на Санти“. Замаян от изпаренията, той заобиколи трупа и застана пред него. Специалистът по история, на символите в него твърдеше, че миtичната амбиграма не може да съществува. „Земя? Как?“ Ала, само след миг, знакът бе пред очите му. В ума му се понесоха векове на илюминатски легенди. Буквите на гърдите на кардинала бяха овъглени и окървавени. Плътта беше почерняла. La lingua pura…
Лангдън се вторачи в клеймото и криптата около него започна да се върти.

— Earth — промълви той и наклони глава, за да види символа наопаки, — Английската дума за „земя“.
Обзе го ужас, когато го връхлетя следващата мисъл. „Остават още три.“

Shivers Нед 24 Май 2009, 18:51

Глава 68

Въпреки меката светлина на свещите в Сикстинската капела кардинал Мортати бе нервен. Конклавът официално беше започнал. При това по начин, който не предвещаваше нищо добро.
Преди половин час в точно определеното време в черквата влезе шамбеланът Карло Вентреска. Той отиде при олтара и прочете встъпителната молитва. После сключи ръце и им заговори с прямота, каквато Мортати никога не бе чувал от олтара на Сикстинската капела.
— Всички вие знаете, че нашите четирима preferiti не са тук — каза шамбеланът. — Моля ви в името на покойния свети отец да продължите както е редно… с вяра и решителност. Дано само Бог е пред очите ви. — После се обърна и понечи да си тръгне.
— Но все пак къде са? — не се стърпя един кардинал.
Карло Вентреска спря.
— Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето.
— Кога ще се върнат?
— Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето.
— Добре ли са?
— Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето.
— Изобщо ще се върнат ли?
Последва продължително мълчание.
— Имайте вяра — каза шамбеланът. И излезе.

* * *

Според обичая вратите на Сикстинската капела бяха заключени с две тежки вериги. В коридора отпред стояха на пост четирима швейцарски гвардейци. Мортати знаеше, че до избора на нов папа вратите могат да се отворят само ако някой вътре смъртно се разболее или пристигнат фаворитите. Молеше се да е второто, макар че буцата в стомаха му подсказваше, че това едва ли ще се случи.
„Тогава да продължим, както е редно“ — взел пример от решителността на шамбелана, си каза той и обяви началото на гласуването. Имаше ли друг избор?
Подготвителните ритуали, водещи до това първо гласуване, отнеха тридесет минути. Мортати търпеливо чакаше при олтара, докато кардиналите по реда на старшинството си се приближаваха и изпълняваха процедурата.
Пред него най-после коленичи и последният.
— Призовавам за свидетел Христа Бога наш, който ще е съдия, че давам гласа си за онзи, когото смятам, че трябва да изберем — също като всички преди него произнесе кардиналът.
После се изправи и вдигна бюлетината над главата си, за да я видят всички, и я протегна към олтара, където имаше голям потир, покрит с блюдо. Кардиналът остави бюлетината върху блюдото, вдигна го и го наклони, така че бюлетината падна в потира. Блюдото се използваше, за да не може никой тайно да пусне няколко бюлетини.
След като гласува, той отново постави блюдото отгоре, поклони се пред разпятието и се върна на мястото си.
С това и последната бюлетина беше в потира.
Дойде време Мортати да се захване на работа.
Без да сваля блюдото, той разтърси потира, за да разбърка бюлетините. После вдигна блюдото и извади наслуки една бюлетина. Разтвори я. Тя беше широка точно пет сантиметра. Кардиналът я прочете гласно, за да чуят всички.
— Eligo in summum pontificem… — прочете Мортати текста, отпечатан върху всяка бюлетина. „Избирам за папа…“ — И прибави написаното отдолу име на кандидата. След като прочете името, той вдигна предварително приготвената игла с вдянат в нея конец, наниза листа през думата „eligo“ и внимателно я промуши по конеца. Накрая записа името в специалната книга.
Цялата процедура се повтори. Той извади бюлетина от потира, прочете я на глас, наниза я на конеца и записа резултата. Почти от самото начало усети, че първото гласуване ще се провали. Нямаше консенсус. В първите седем бюлетини бяха посочени седем различни кардинали. Според обичая почеркът на всяка бюлетина бе променен с главни или разтеглени букви. Само че в този случай кардиналите го бяха направили, защото явно бяха гласували за себе си. Тази привидна самонадеяност, знаеше Мортати, нямаше нищо общо с егоистичната амбиция. Правеха го, за да забавят процедурата. Отбранителна маневра. Тактика на протакане, за да не позволят никой кардинал да получи достатъчно гласове… и да се наложи ново гласуване.
Кардиналите чакаха своите preferiti…

* * *

Когато отметна и последната бюлетина, Мортати обяви гласуването за „неуспешно“.
Той взе конеца с всички бюлетини и завърза краищата, за да се образува пръстен. После остави бюлетините върху сребърен поднос, прибави съответните вещества и го занесе при малък комин, където запали бюлетините. Веществата обагряха дима в черно и всички извън Сикстинската капела щяха да го видят. Кардинал Мортати току-що бе пратил първия си сигнал до външния свят.
Първо гласуване. Все още нямаше папа.

Глава 69

Почти задушен от изпаренията, Лангдън се катереше по стълбата към светлината в горния край на ямата. Над себе си чуваше гласове, ала не разбираше нищо. Пред очите си виждаше жигосания кардинал.
Земя… земя…
Страхуваше се, че може да изгуби съзнание. На две стъпала от края залитна напред и се опита да се хване за ръба на отвора, но беше прекалено далеч от него. Изпусна стълбата и едва не се строполи обратно в мрака.
Силните ръце на двама швейцарски гвардейци го хванаха и след миг главата му се показа от дяволската дупка. Лангдън се давеше и се мъчеше да си поеме дъх. Гвардейците го изтеглиха навън и го оставиха на студения мраморен под.
Отначало не беше сигурен къде се намира. Над себе си виждаше звезди… орбитиращи планети. Тичаха мъгляви фигури. Викаха хора. Опита се да се надигне и да седне. Лежеше до каменна пирамида. В параклиса кънтеше отсечен глас и Лангдън го позна.
Оливети крещеше на Витория.
— Защо не се сетихте веднага, по дяволите?!
Тя се опитваше да му обясни положението.
Командирът я прекъсна насред изречението и се обърна към хората си.
— Измъкнете трупа оттам! Претърсете цялата черква!
Лангдън се помъчи да седне. Параклисът „Чиги“ гъмжеше от швейцарски гвардейци. Найлоновата завеса на входа на нишата беше смъкната и в дробовете му нахлуваше чист въздух. Когато постепенно дойде на себе си, видя Витория. Тя приклекна и ангелското й лице се надвеси над него.
— Добре ли си? — Младата жена хвана ръката му и му премери пулса. Дланите й нежно галеха кожата му.
— Благодаря. — Лангдън най-после успя да седне. — Оливети е бесен.
Витория кимна.
— Има защо. Провалихме се.
— Искаш да кажеш, че _аз_ се провалих.
— Ами тогава изкупи вината си. Дай му още една възможност.
„Още една възможност ли? — Лангдън реши, че това е жестока шега. — Няма повече възможности! Изпуснахме единствения си шанс!“
Тя погледна часовника на китката му.
— Мики показва, че имаме четирийсет минути. Стегни се и ми помогни да открием следващия знак.
— Нали ти казах, Витория, скулптурите ги няма. Пътят на просвещението е… — Лангдън млъкна.
Витория леко се усмихна.
Професорът с усилие се изправи на крака и се заозърта. „Пирамиди, звезди, планети, елипси. — Изведнъж всичко дойде на мястото си. — Това е първият олтар на науката! А не Пантеонът!“ — Сега осъзна колко съвършен е илюминатският параклис, много по-сложен и изтънчен от световноизвестния Пантеон. Капелата „Чиги“ представляваше странична ниша, буквално дупка в стената, знак на почит към велик покровител на науката. Орнаментите бяха земни символи. Идеално.
Той се облегна на стената и разгледа огромните пирамиди. Витория беше права. Щом _този_ параклис бе първият олтар на науката, илюминатската скулптура, която служеше като първи знак, може би все още се намираше тук. Обзе го надежда. Ако знакът наистина беше в параклиса, можеха да стигнат до втория олтар на науката и да получат нов шанс да заловят убиеца.
Витория се приближи към него.
— Разбрах кой е бил неизвестният илюминатски скулптор.
Лангдън рязко се обърна към нея.
— _Какво?_
— Остава само да открием коя скулптура е…
— Чакай малко! Наистина ли знаеш кой е бил илюминатският скулптор? — Той години наред се бе опитвал да се добере до тази информация.
Витория се усмихна.
— Бернини. — Тя замълча за миг. — _Онзи_ Бернини.
Лангдън веднага разбра, че младата жена греши. Не можеше да е той. Джанлоренцо Бернини беше вторият по известност скулптор на всички времена, надминат по слава само от Микеланджело. През 17-ти век творецът бе създал повече скулптури от всеки друг. За съжаление човекът, когото търсеха, трябваше да е неизвестен.
Витория се намръщи.
— Не си много развълнуван.
— Не може да е Бернини.
— Защо? Той е бил съвременник на Галилей. И блестящ скулптор.
— Но е бил много известен и добър католик.
— Да — каза тя. — Също като Галилей.
— Не — възрази Лангдън. — Галилей е бил враг на Църквата. Докато Бернини бил нейното дете-чудо. Тя го _обичала._ Прекарал е почти целия си живот във Ватикана!
— Идеално прикритие. Илюминатско внедряване.
Лангдън се ядоса.
— Витория, илюминатите наричат своя анонимен художник „il maestro ignoto“ — „неизвестен майстор“.
— Да, неизвестен за _тях._ Спомни си за потайността на масоните — само членовете на висшия им ешелон знаели цялата истина. Галилей може да е пазил истинската самоличност на Бернини в тайна от повечето членове… заради сигурността на скулптора. Така Ватиканът никога нямало да го разкрие.
Лангдън не беше убеден, но трябваше да признае, че в думите й има някаква странна логика. Илюминатите бяха известни с това, че разкриваха истината само на високопоставените си членове. Това им бе позволило да оцелеят… малцина бяха знаели всичко.
— А и връзката на Бернини с илюминатите обяснява _защо_ е проектирал тези две пирамиди — прибави Витория.
Лангдън се обърна към грамадните фигури и поклати глава.
— Бернини е бил _религиозен_ скулптор. Няма начин да е създал тези пирамиди.
Тя сви рамене.
— Кажи го на онзи надпис зад теб.
Професорът рязко се обърна.

ПАРАКЛИС „ЧИГИ“
Архитектурата е на Рафаело,
целият интериор е дело на Джанлоренцо Бернини.

Лангдън прочете табелата два пъти и въпреки това не беше убеден. Джанлоренцо Бернини бе известен с изящните си скулптури на Богородица, ангели, пророци и папи. Нима беше извайвал и _пирамиди?_
Американецът погледна високите паметници и се обърка окончателно. Две пирамиди, всяка с лъскав елипсовиден медальон. В тях нямаше абсолютно нищо християнско. Пирамидите, звездите над тях, зодиакалните знаци. „Целият интериор е дело на Джанлоренцо Бернини.“ Ако бе вярно, Витория _трябваше_ да е права. Поради липса на друг, Бернини беше илюминатският неизвестен майстор. Откритията се редуваха прекалено бързо.
_Бернини бе илюминат._
_Бернини беше автор на илюминатските амбиграми._
_Бернини бе положил Пътя на просвещението._
Лангдън направо беше онемял. Възможно ли бе в този мъничък параклис световноизвестният Бернини да е поставил скулптура, сочеща към следващия олтар на науката?
— Бернини — промълви той. — Изобщо не подозирах.
— Кой друг освен прочут ватикански творец е разполагал с достатъчно влияние, за да постави свои произведения в специално избрани католически параклиси из Рим и да очертае Пътя на просвещението? Това определено не е било по силите на неизвестен скулптор.
Лангдън се замисли. Погледна пирамидите и се запита дали някоя от тях не е знакът. „А може би и двете?“
— Пирамидите гледат в противоположни посоки — каза той, макар че не бе сигурен какво следва от това. — Освен това са еднакви, така че не зная коя…
— Според мен не търсим пирамидите.
— Но те са единствените скулптури в параклиса.
Витория го прекъсна, като посочи Оливети и неколцина негови гвардейци, които се събираха край дяволската дупка.
Лангдън погледна отсрещната стена. Отначало не забеляза нищо. После някой се премести и той зърна бял мрамор. Ръка. Торс. И накрая изваяно лице. Отчасти скрити в нишата си. Две преплетени човешки фигури в естествен ръст. Пирамидите и дяволската дупка до такава степен бяха приковали вниманието му, че изобщо не бе забелязал тази скулптура.
Той прекоси помещението. Когато се приближи, разпозна стила на Бернини — напрегнатата художествена композиция, сложните лица и дрехи, уловени в миг на движение, всичко от най-чистия бял мрамор, който можеше да се купи с парите на Ватикана.
Едва когато се изправи точно отпред, професорът позна самата скулптура, ахна и се вторачи в двете лица.
— Кои са? — Витория се приближи зад него.
Лангдън бе поразен.
— „Авакум и ангелът“ — почти шепнешком отвърна той. Произведението беше сравнително известно и се споменаваше в някои книги по история на изкуството. Просто бе забравил, че се намира в този параклис.
— Авакум ли?
— Да. Пророкът, който предрекъл гибелта на Земята.
Витория го погледна неспокойно.
— Мислиш ли, че това е знакът?
Лангдън смаяно кимна. Никога не се беше чувствал толкова уверен в нещо. Това бе първият илюминатски знак. Без никакво съмнение. Макар да беше предполагал, че скулптурата някак си ще „сочи“ следващия олтар на науката, той не бе очаквал това да е _буквално._ И ангелът, и Авакум, бяха протегнали ръце и сочеха в далечината.
Изведнъж Лангдън усети, че се усмихва.
— Не е особено фино, а?
Витория изглеждаше развълнувана, ала и объркана.
— Виждам ги, че сочат, обаче те си противоречат. Ангелът сочи насам, а пророкът — натам.
Професорът се подсмихна. Тя имаше право. Въпреки че сочеха в далечината, посоките бяха противоположни. Лангдън обаче вече беше разгадал този проблем и в изблик на енергия закрачи към вратата.
— Къде отиваш? — извика Витория.
— Навън! — Докато тичаше към изхода, американецът отново чувстваше краката си леки. — Трябва да видя накъде сочи ангелът!
— Чакай! Откъде знаеш _чия_ посока да избереш?
— От стихотворението — извика той през рамо. — Последният стих!
— „И ангели над елементи бдят“, това ли? — Витория погледна протегнатия пръст на ангела. Очите й неочаквано се замъглиха. — Проклета да съм!

Shivers Нед 24 Май 2009, 18:53

Глава 70

Гънтър Глик и Чинита Макри седяха в буса на Би Би Си, паркиран в сенките в отсрещния край на Пиаца дел Пополо. Бяха пристигнали малко след четирите автомобила алфа ромео, тъкмо навреме, за да станат свидетели на непонятна върволица събития. Операторката все още нямаше представа какво означава всичко това, ала се бе погрижила камерата й да работи.
Още щом стигнаха, Чинита и Глик видяха от колите да се изсипва цяла армия млади мъже, които обсадиха черквата. Някои бяха извадили оръжията си. Един от тях, скован по-възрастен мъж, поведе неколцина други нагоре по стълбището. Войниците извадиха пистолетите си и простреляха ключалките на вратите. Макри не чу нищо и заключи, че използват заглушители. После войниците влязоха вътре.
Чинита препоръча да останат на мястото си и да снимат от сенките. В края на краищата оръжието си беше оръжие, а от буса спокойно можеха да наблюдават действията. Глик не възрази. Сега в храма в отсрещния край на площада влизаха и излизаха войници. Викаха си нещо. Операторката проследи с камерата си една група, която претърси околността. Макар и облечени в цивилни дрехи, всички се движеха с военна точност.
— Според теб какви са тези хора?
— Дяволите да ме вземат, ако знам. — Глик се взираше в тях като хипнотизиран. — Снимаш ли всичко?
— Да.
— Още ли мислиш, че трябва да се върнем на папското бдение? — самодоволно попита той.
Чинита не знаеше какво да му отговори. Тук явно ставаше нещо, ала тя работеше в този бранш достатъчно отдавна, за да е наясно, че интересните събития често имат глупави обяснения.
— Може да не е нищо особено — отвърна тя. — Тези войници може просто да проверяват случайна информация. Може да е фалшива тревога.
Глик я дръпна за ръката.
— Ей там! Снимай! — Той посочи към катедралата.
Чинита насочи камерата към мъжа, който излизаше от вратата.
— Кое пък е това конте?
Тя го снима в близък план.
— Не съм го виждала. — Операторката се вторачи в лицето му и се усмихна. — Обаче нямам нищо против да го видя пак.

* * *

Робърт Лангдън тичешком се спусна по стълбището пред черквата и спря насред площада. Пролетното слънце залязваше.
— Добре, Бернини — измърмори той. — Накъде сочи твоят ангел, по дяволите?
Професорът се обърна и проучи ориентацията на катедралата. Представи си параклиса „Чиги“ и скулптурата на ангела. После без колебание се обърна на запад към багрите на залеза. Времето летеше.
— Югозапад. — Погледа му препречваха магазини и жилищни сгради и той се намръщи. — Следващият знак е някъде там.
Като тършуваше из спомените си, Лангдън запрехвърля страница след страница от историята на италианското изкуство. Макар добре да познаваше творчеството на Бернини, той бе наясно, че скулпторът е бил прекалено плодовит. И все пак, с оглед на относителната известност на първия знак, Авакум и ангела, Лангдън се надяваше, че и вторият ще е нещо подобно.
„Земя, въздух, огън, вода“ — помисли си той. Бяха открили земята… в параклиса на Земята… Авакум, пророкът, който беше предсказал земната гибел.
„После идва въздухът. — Лангдън се насили да се съсредоточи. — Скулптура на Бернини, свързана с въздуха! — Нищо не му идваше наум. И все пак се чувстваше изпълнен с енергия. — Следвам Пътя на просвещението! Още е непокътнат!“
Професорът погледна на югозапад и потърси връх на кула или катедрала. Не видя нищо. Трябваше му карта. Ако имаше как да разберат кои черкви са на югозапад от „Санта Мария дел Пополо“, някоя от тях можеше да разбуди спомена му. „Въздух — упорстваше той. — Въздух. Бернини. Скулптура. Въздух. Мисли!“
Американецът се обърна и тръгна към стълбището. Под скелето го пресрещнаха Витория и Оливети.
— На югозапад — задъхано каза Лангдън. — Следващата черква е на югозапад оттук.
— Този път сигурен ли сте? — студено попита командирът.
Професорът не му отговори.
— Трябва ни карта, на която да ca показани черквите в Рим.
Командирът впери очи в тях. Лицето му беше безизразно.
Лангдън си погледна часовника.
— Остава ни само половин час.
Оливети мина покрай него и се запъти към колата си, паркирана точно пред катедралата. Професорът се надяваше, че отива за карта.
Витория се развълнува.
— Значи ангелът сочи на югозапад, така ли? Нямаш ли представа кои черкви са в тази посока?
— Проклетите сгради ми пречат да видя. — Лангдън пак се обърна към площада. — А и не познавам достатъчно добре черквите в… — Той замълча.
Витория се сепна.
— Какво?
Лангдън отново погледна пиацата. От стълбището на катедралата виждаше по-добре. Все още не забелязваше нищо, но това го наведе на правилната идея. Той вдигна глава към паянтовото скеле, което се издигаше почти до купола на черквата, много по-високо от околните сгради.

* * *

В отсрещния край на площада Чинита Макри и Гънтър Глик наблюдаваха като приковани от буса на Би Би Си.
— Снимаш ли? — попита репортерът.
Макри насочваше камерата към мъжа, който се катереше по скелето.
— Малко е прекалено хубаво облечен, за да се прави на Човека-паяк, ако питаш мен.
— А коя е другарката му?
Чинита погледна привлекателната жена под скелето.
— Басирам се, че ти се ще да се запознаеш с нея.
— Мислиш ли, че трябва да осведомя редакцията?
— Не още. Да погледаме. По-добре да имаме нещо готово преди да признаем, че сме зарязали конклава.
— Смяташ ли, че някой наистина е убил един от ония дъртофелници?
— Няма начин да не идеш в ада.
— Да, ама ще си нося „Пулицър“.

Глава 71

Колкото по-нависоко се изкачваше Лангдън, толкова по-нестабилно му се струваше скелето. С всяка следваща стъпка обаче пред него се разкриваше по-добра гледка към Рим. Той продължаваше нагоре.
Когато стигна върха, се беше задъхал повече, отколкото очакваше. Изтегли се върху последната платформа, изтупа мазилката от дрехите си и се изправи. Височината ни най-малко не го смущаваше. Всъщност дори го въодушевяваше.
Гледката бе поразителна. Подобно на огнен океан, пред него се ширнаха червените римски покриви, сияещи на аления залез. От това място за пръв път в живота си виждаше нещо повече от мръсотията и трафика на Рим, чак до неговите древни корени — Citta di Dio, Божия град.
Присви очи и плъзна поглед по покривите в търсене на черковна кула или камбанария. Ала не откри нищо. „В Рим има стотици черкви — помисли си професорът. — На югозапад оттук трябва да има поне една! Ако изобщо се вижда — напомни си той. — По дяволите, ако изобщо е оцеляла!“
Насили се да търси по-бавно и опита отново. Естествено, знаеше, че не всички черкви са високи, особено по-малките забутани храмове. А Рим много се беше променил от XVІІ век, когато черквите по закон бяха били най-високите сгради. Сега пред него се издигаха блокове, небостъргачи, телевизионни кули.
Погледът му пак стигна до хоризонта, без да е забелязал нищо. Нито една кула. В далечината, в самия край на Рим грамадният купол на Микеланджело скриваше залязващото слънце. Базиликата „Св. Петър“. Ватиканът. Зачуди се какво правят кардиналите и дали швейцарските гвардейци са намерили антиматерията. Нещо му подсказваше, че не са… и че няма да я открият.
Стихотворението отново отекна в главата му. Той внимателно го обмисли стих по стих. „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска.“ Бяха стигнали до гробницата на Санти. „И ангели над елементи бдят.“ Мистичните елементи бяха земя, въздух, огън, вода. „Положен път е светъл, изпит свят.“ Пътят на просвещението, състоящ се от скулптурите на Бернини. „И ангели над елементи бдят.“
Ангелът сочеше на югозапад…

* * *

— Стълбището пред входа! — възкликна Глик. — Нещо става!
Макри насочи камерата към главния вход. Определено ставаше нещо. Военен наглед мъж беше спрял една от колите близо до стълбището и бе отворил багажника. Сега оглеждаше площада, като че ли търсеше зяпачи. За миг й се стори, че ги е забелязал, ала погледът му продължи да се движи. Очевидно останал доволен, той извади радиостанция и заговори по нея.
Почти незабавно от черквата се появи сякаш цяла армия. Войниците се строиха в редица и заслизаха надолу — истинска човешка стена. Други четирима зад тях, изглежда, носеха нещо. Нещо тежко. Неудобно.
Глик се наведе напред над таблото.
— Да не би да крадат нещо от черквата?
С помощта на телеобектив Чинита фокусира камерата върху стената от мъже в търсене на отвор помежду им. „Само секундичка — помоли се тя. — Един-едничък кадър. Не ми трябва повече. — Ала те се движеха като един. — Хайде де!“ Макри ги проследи с камерата и бе възнаградена. Докато войниците качваха товара си в багажника, по-възрастният мъж се олюля. Само за миг, ала операторката нямаше нужда от повече. Беше заснела своя кадър. Всъщност по-скоро десет кадъра.
— Обади се в редакцията — каза Чинита. — Имаме труп.

* * *

Далеч оттам, в ЦЕРН, Максимилиан Кьолер вкара инвалидната си количка в кабинета на Леонардо Ветра и с ефикасност на робот започна да преглежда документите му. След като не намери каквото търсеше, директорът продължи със спалнята. Горното чекмедже на нощното шкафче бе заключено. Кьолер го отвори с нож от кухнята.
Вътре откри точно каквото му трябваше.

Shivers Нед 24 Май 2009, 18:57

Глава 72

Лангдън скочи от скелето на земята и изтупа дрехите си. Витория го посрещна.
— Пак ли нищо?
Той поклати глааа.
— Прибраха кардинала в багажника.
Професорът погледна паркираната кола, вьрху чийто преден капак Оливети и група гвардейци бяха разгърнали карта.
— На югозапад ли търсят?
Тя кимна.
— Няма черкви. Първата е чак „Свети Петър“.
Лангдън изсумтя. Поне бяха единодушни. Той се приближи до Оливети. Швейцарците му направиха път.
Командирът вдигна глава.
— Нищо. Но тук не са представени всички черкви. Само големите. Петдесетина.
— Къде сме сега? — попита професорът.
Оливети му посочи Пиаца дел Пополо и прокара с показалец права линия на югозапад. Тя минаваше доста далеч от групата черни квадратчета, обозначаващи по-големите храмове в Рим. За съжаление, те също бяха и по-старите храмове… които бяха съществували през XVІІ век.
— Трябва да вземем някакво решение — каза командирът. — _Сигурен_ ли сте за посоката?
Лангдън си представи протегнатата ръка на ангела. Изпитваше все по-силно усещане за неотложност.
— Да, сигурен съм.
Оливети сви рамене и пак прокара правата линия. Тя пресичаше моста „Маргерита“, Виа ди Риецо, Пиаца дел Рисорджименто и стигаше чак до средата на площад „Св. Петър“.
— Какво й е на базиликата? — попита един от гвардейците. Младежът имаше дълбок белег под лявото си око. — Нали е черква?
Лангдън поклати глава.
— Трябва да е обществено място. В момента „Свети Петър“ едва ли е такова.
— Но линията минава през _площада_ — отбеляза надзъртащата над рамото на професора Витория. — А той е публично място.
Лангдън вече бе обмислил този въпрос.
— Само че няма статуи.
— В средата няма ли един монолит?
Младата жена беше права. На площад „Св. Петър“ се издигаше египетски монолит. Лангдън погледна към обелиска на площада пред тях. „Високата пирамида.“ Странно съвпадение, кааа си той. После отхвърли тази идея.
— Ватиканският монолит не е от Бернини. Донесъл го е Калигула. И няма нищо общо с „въздух“. — Имаше и друг проблем. — Освен това се предполага, че елементите са пръснати в _Рим._ Площадът „Свети Петър“ е във Ватикана.
— Зависи кого питате — обади се един от гвардейците.
Лангдън го погледна.
— Моля?
— Това винаги е било спорен въпрос. На повечето карти площадът „Свети Петър“ е във Ватикана, но тъй като е извън стените, римските власти векове наред са твърдели, че е в Рим.
— Шегувате се — каза професорът. Никога не бе чувал за това.
— Споменавам го само защото командир Оливети и госпожица Ветра питаха за скулптура, свързана с въздух — прибави швейцарецът.
Лангдън се ококори.
— А вие знаете ли такава на площад „Свети Петър“?
— Не точно. Всъщност не е скулптура. Сигурно не е важно.
— Да чуем — нареди Оливети.
Гвардеецът сви рамене.
— Знам за това, защото обикновено давам караул на площада. Познавам го като собствената си длан.
— Скулптурата — подкани го Лангдън. — Как изглежда? — Започваше да се чуди дали илюминатите наистина не са били толкова дръзки, че да поставят втория си знак точно пред базиликата „Св. Петър“.
— Всеки ден патрулирам там — продължи младежът. — По средата е, точно там, където минава линията. Това ме подсети. Както казах, не е точно скулптура. По-скоро е… блок.
Оливети видимо се ядоса.
— Блок ли?
— Да, господин командир. Мраморен блок до монолита. Но не е правоъгълен, а елипсовиден. И е така изваян, че изобразява духащ вятър. — Той замълча за миг. — Или _въздух,_ ако щете.
Лангдън го зяпна смаяно.
— Релеф! — внезапно възкликна той.
Всички го погледнаха.
— _Релефът_ е вид скулптура! — поясни професорът. „Скулптура е изкуството да се извайват обемни образи и релефи.“ Години наред пишеше дефиницията на черните дъски. Релефите бяха двуизмерни скулптури като профила на Ейбрахам Линкълн върху монетите. Медальоните на Бернини в параклиса „Чиги“ бяха друг пример за релефи.
— Bassorelievo? — попита на италиански гвардеецът.
— Да! _Барелеф!_ — Лангдън почука с кокалчетата на пръстите си по капака. — Изобщо не ми хрумна за това! Плочата на площад „Свети Петър“, за която говорите, се казва Западният вятър. Също е известна като Respiro di Dio.
— Божия дъх?
— Да! _Въздух!_ И е изваяна и поставена там от самия архитект!
Витория се обърка.
— Но нали архитект на „Свети Петър“ е Микеланджело!
— Да, на _базиликата!_ — тържествуващо възкликна Лангдън. — Но _площад_ „Свети Петър“ е дело на Бернини!
Върволицата коли напусна Пиаца дел Пополо. Всички прекалено много бързаха, за да забележат буса на Би Би Си.

Глава 73

Като даваше газ и маневрираше сред уличното движение, Гънтър Глик следваше четирите еднакви автомобила, които пресякоха река Тибър по Понте Маргерита. При други обстоятелства репортерът щеше да се опита да поддържа дистанция, ала днес едва успяваше да не изостава. Тези хора направо хвърчаха.
Макри седеше на задната седалка и довършваше телефонния разговор с Лондон. Накрая затвори и потупа Глик по рамото. Трябваше да надвика рева на трафика.
— Първо добрата или лошата новина искаш да чуеш?
Той се намръщи. Отношенията с редакцията съвсем не бяха прости.
— Ядосаха се, че сме зарязали поста си.
— Каква изненада.
— Освен това смятат, че човекът, който ти се обади, е измамник.
— Естествено.
— И шефът току-що ме предупреди, че чашата била на път да прелее.
Глик свъси вежди.
— Страхотно. А добрата новина?
— Съгласиха се да видят материала, който заснехме.
Намръщеното му лице се отпусна в усмивка. „Тогава ще видим дали чашата е на път да прелее.“
— Ами тогава им го прати.
— Не мога в движение.
Глик излезе на Виа Кола ди Риенцо.
— Сега не мога да спра. — Той последва алфите, които направиха остър завой покрай Пиаца дел Рисорджименто.
Макри трябваше да придържа плъзгащата се по пода и седалката компютърна техника.
— Само ми счупи предавателя и ще трябва пеш да ходим до Лондон, за да занесем материала — предупреди го тя.
— Спокойно, миличка. Нещо ми подсказва, че почти стигнахме.
Операторката вдигна глава.
— Къде?
Глик погледна познатия купол, който се извисяваше пред тях, и се усмихна.
— Точно там, откъдето тръгнахме.

* * *

Четирите алфи ловко се вляха в трафика покрай площад „Св. Петър“, разделиха се и се пръснаха наоколо. Гвардейците слязоха на избрани места, смесиха се с туристите и репортерите около площада и мигновено станаха невидими. Някои навлязоха в колонадата и също сякаш се изпариха. Пред погледа на Лангдън примката около базиликата се стягаше.
Освен хората, които току-що бе пратил, Оливети се беше свързал с Ватикана и бе разположил цивилни гвардейци при Западния вятър на Бернини. Докато гледаше откритите пространства на площада, Лангдън размишляваше над един познат въпрос. „Как възнамерява да се изплъзне илюминатският убиец? Как ще убие кардинала пред всички тези хора?“ Той си погледна часовника. 20:54. Още шест минути.
Оливети се обърна от предната седалка и погледна Лангдън и Витория.
— Искам двамата да отидете при тоя блок на Бернини или там както му викате. Същото упражнение. Вие сте туристи. Обадете се по мобифона, ако забележите нещо.
Преди професорът да успее да отговори, Витория го хвана за ръката и го задърпа навън.
Пролетното слънце залязваше зад базиликата и сенките обгръщаха площада. Докато двамата навлизаха в хладния полумрак, Лангдън усети, че го полазват зловещи тръпки. Той се вторачваше във всяко срещнато лице и се чудеше дали убиецът не е наблизо. Дланта на Витория беше топла.
Докато прекосяваха откритото пространство на площад „Св. Петър“, американецът осъзна, че огромната пиаца оказва точно онова въздействие, което творецът бе искал да постигне — „да смири всеки, който попадне там“. Самият той определено се чувстваше смирен. „И гладен“ — каза си Лангдън и се изненада, че точно в този момент може да му хрумне такава мисъл.
— Към обелиска ли? — попита Витория.
Професорът кимна и зави наляво.
— Колко е часът? — Младата жена крачеше енергично, но нехайно.
— Без пет.
Тя не отговори, ала Лангдън усети, че стиска ръката му по-силно. Пистолетът отново бе в джоба му. Надяваше се Витория да не реши, че й трябва. Не си представяше как ще го извади насред площада и ще започне да гърми по убиеца пред камерите на световните медии. Но пък такъв инцидент нямаше да е нищо в сравнение с жигосването и убийството на кардинал.
„Въздух — помисли си Лангдън. — Вторият елемент на науката.“ Опита се да си представи клеймото. Начина на убийство. Пак плъзна поглед по гранитната пиаца — открита пустиня, обсадена от швейцарската гвардия. Ако хашишинът наистина посмееше да го извърши, професорът не си представяше как ще успее да избяга.
В средата на площада се издигаше триста и петдесеттонният египетски обелиск на Калигула. Пирамидалният му връх се извисяваше на двадесет и пет метра и отгоре му имаше кух железен кръст. Достатъчно нависоко, за да улови последните слънчеви лъчи, кръстът сияеше като вълшебен… Твърдеше се, че вътре имало частици от кръста, на който бил разпнат Христос.
От двете страни на обелиска в идеална симетрия бяха разположени два фонтана. Историците на изкуството знаеха, че те обозначават точните геометрични центрове на елипсовидния площад на Бернини, ала до днес Лангдън никога не се беше замислял над тази архитектурна особеност. Рим сякаш внезапно се бе изпълнил с елипси, пирамиди и поразителна геометрия.
Когато наближиха обелиска, Витория забави крачка и дълбоко въздъхна, като че ли даваше знак на Лангдън да се успокои.
Някъде край този обелиск, дръзко поставен пред най-голямата черква на света, се намираше вторият олтар на науката — Западния вятър на Бернини, елипсовидна плоча на площад „Св. Петър“.

* * *

Гънтър Глик наблюдаваше от сенките на колоните около площад „Св. Петър“. При други обстоятелства мъжът със сако от туид и жената с тъмнозелени къси панталони нямаше да му направят абсолютно никакво впечатление. Приличаха на обикновени туристи, които разглеждат площада.
Ала днес обстоятелствата бяха извънредни. Днес беше ден на телефонни съобщения, трупове, необозначени коли, фучащи из Рим, мъже със сака от туид, катерещи се по скелета в търсене на Бог знае какво. Репортерът нямаше намерение да ги изпуска от поглед.
Обърна се към отсрещния край на площада и видя Макри. Операторката стоеше точно там, където я бе пратил, и небрежно носеше камерата си, ала макар да се преструваше на отегчена журналистка, биеше на очи повече, отколкото му се искаше. В онзи край на пиацата нямаше други репортери и съкращението „Би Би Си“ върху камерата й привличаше вниманието на туристите.
Точно в този момент видеопредавателят в буса излъчваше записа на голия труп, хвърлен в багажника. Глик знаеше, че кадрите вече пътуват за Лондон. Чудеше се какво ще кажат от редакцията.
Щеше му се с Макри да бяха стигнали до трупа преди да се появи армията от цивилни войници. Същата армия, знаеше той, сега се бе разгърнала и беше обсадила площада. Щеше да се случи нещо важно.
„Медиите са дясната ръка на анархията“ — бе казал убиецът. Глик се зачуди дали е пропуснал шанса си за голяма сензация. Той хвърли поглед към другите журналистически коли в далечината и видя, че Макри следи загадъчната двойка от отсрещния край на пиацата. Нещо му подсказваше, че все още е в играта…

Shivers Нед 24 Май 2009, 18:59

Глава 74

Лангдън видя каквото търсеше десетина метра преди да стигнат до плочата. Сред пръснатите наоколо туристи бялата мраморна елипса на Бернини изпъкваше на фона на сивите гранитни павета на площада. Витория очевидно също я забеляза и се напрегна.
— Спокойно — прошепна й той. — Използвай метода си с пиранята.
Младата жена се поотпусна.
Всичко им се струваше заплашително спокойно. Мотаеха се туристи, около площада бъбреха монахини, едно момиченце хранеше гълъбите до обелиска.
Американецът потисна желанието си да си погледне часовника. Знаеше, че моментът не е далеч. Стигнаха при елипсовидния камък и спряха — не рязко, просто двама туристи, надлежно разглеждащи забележителност, която представлява известен интерес.
— Западният вятър — прочете надписа Витория.
Лангдън погледна мраморния релеф и изведнъж се почувства наивен. Никога не бе разбирал значението на тази творби — нито от книгите по история на изкуството, нито при многобройните си посещения на Рим.
Досега.
Елипсовидният релеф беше дълъг към метър и представляваше лице — Западният вятър, представен като ангел. От устата му излизаше силен дъх, чиято посока бе обратна на Ватикана… _Божият_ дъх. Така Бернини беше изобразил втория елемент… въздуха… зефира, излизащ от устните на ангела. Лангдън осъзна, че подтекстът на творбата е още по-дълбок. Скулпторът бе изваял въздуха на _пет_ отделни повея… пет! Нещо повече, от двете страни на медальона имаше _две_ сияйни звезди. Професорът се замисли за Галилей. „Две звезди, пет повея, елипси, симетрия…“ Почувства се празен. Заболя го главата.
Витория скоро отново закрачи.
— Струва ми се, че ни следят — каза тя.
Лангдън вдигна поглед.
— Кой?
Преди да отговори, младата жена измина тридесетина метра. После посочи Ватикана, сякаш му показваше нещо на купола.
— Върви по петите ни през целия площад. — Витория нехайно се озърна през рамо. — Още ни следва. Не спирай.
— Мислиш ли, че е хашишинът?
Тя поклати глава.
— Не, освен ако илюминатите не използват жени с камери на Би Би Си.

* * *

Оглушителният звън на камбаните на „Св. Петър“ ги сепна. Часът бе настъпил. Бяха заобиколили Западния вятър в опит да се откъснат от репортерката, но сега се връщаха към релефа.
Въпреки биещите камбани наоколо изглеждаше съвсем спокойно. Туристите продължаваха да обикалят площада. При обелиска дремеше пиян бездомник. Момиченце хранеше гълъбите. Лангдън се зачуди дали репортерката не е подплашила убиеца. „Съмнително“ — каза си той, спомнил си неговото обещание. „Ще направя вашите кардинали медийни звезди.“
Когато заглъхна ехото на деветия камбанен удар, над площада се възцари тишина.
После… момиченцето запищя.

Глава 75

Лангдън пръв стигна при пищящото момиче. Ужасеното дете стоеше като вцепенено и сочеше към стъпалата в основата на обелиска, където отпуснато седеше дрипав пияница. Човекът представляваше жалка гледка — очевидно поредният римски бездомник. Сивата му коса висеше на мазни кичури пред лицето му, цялото му тяло бе увито в мръсни парцали. Момиченцето тичаше към тълпата и продължаваше да пищи.
Лангдън тичешком се приближи към нещастника. Беше обзет от ужас. По дрипите се разливаше тъмно, разширяващо се петно. Прясна, изтичаща кръв.
После сякаш всичко започна да се случва едновременно.
Старецът политна. Професорът се хвърли напред, ала закъсня. Мъжът се строполи на стъпалата и падна по очи. И остана неподвижен.
Лангдън приклекна до него. Витория се приближи. Трупаше се тълпа.
Витория допря пръсти до гърлото на мъжа.
— Има пулс — каза тя. — Обърни го.
Американецът вече го правеше — хвана го за раменете и го преобърна. В този момент парцалите се свлякоха като мъртва плът. Мъжът се отпусна по гръб. По средата на голите му гърди имаше овъглено петно.
Витория ахна и се отдръпна.
Лангдън сякаш бе парализиран, едновременно обзет от отвращение и благоговение. Символът излъчаше ужасяваща простота.

— Air — задавено прочете Витория английската дума за „въздух“. — Това е… той.
Сякаш отникъде се появиха швейцарски гвардейци, започнаха да дават заповеди, втурнаха се след невидимия убиец.
Един турист наблизо обясни, че само преди минути тъмнокож мъж любезно помогнал на този стар, хриптяш бездомник да прекоси площада… дори поседнал малко на стъпалата при клетника, после пак изчезнал в навалицата.
Витория смъкна останалите дрипи от тялото на мъжа. Имаше две дълбоки прободни рани, по една от двете страни на клеймото, точно под гръдния кош. Тя вдигна главата му назад и започна да му прилага дишане уста в уста. Лангдън не беше подготвен за онова, което се случи после. Когато Витория издиша, от раните със съскане шурна кръв като вода от дихателни отвори на кит. Тъмната течност обля лицето на американеца.
Витория се ужаси.
— Дробовете му… — запелтечи тя. — Пробити са…
Лангдън избърса очи и погледна двата отвора. В тях клокочеше пенлива кръв. Дробовете на кардинала бяха пробити. Той бе мъртъв.
Витория покри тялото, докато дойдат швейцарските гвардейци.
Професорът се изправи. И тогава я видя. Наблизо беше клекнала жената, която ги бе следила. Видеокамерата беше на рамото й и работеше. Погледите им се срещнаха и Лангдън разбра, че е заснела всичко.

Глава 76

Чинита Макри тичаше. Беше заснела репортажа на живота си.
Видеокамерата й тежеше като котва, докато прекосяваше площад „Св. Петър“ и си проправяше път през събиращата се тълпа. Всички сякаш се движеха в обратната посока… към центъра на смута. Макри се опитваше да се отдалечи колкото може повече. Мъжът с туидовото сако я бе забелязал и сега тя усещаше, че я гонят други, мъже, които не виждаше, ала които се приближаваха от всички страни.
Все още беше ужасена от сцената, която току-що бе заснела. Вече не смяташе тайнствения човек, който се бе обадил на Глик, за луд.
Докато бързаше към буса на Би Би Си, от тълпата пред нея изскочи млад мъж с определено военен вид. Погледите им се срещнаха и двамата спряха. Той светкавично вдигна радиостанцията си и каза нещо. После се запъти към нея. Макри се завъртя и с разтуптяно сърце потъна обратно в навалицата.
Докато си пробиваше път сред плетеницата от ръце и крака, извади заснетата видеокасета от камерата си.
„Целулозно злато — помисли си операторката, пъхна касетата под колана на кръста си и пусна полите на дрехата си да я покрият. За пръв път се радваше на наднорменото си тегло. — Къде си, Глик, по дяволите?!“
От лявата й страна се появи друг войник. Макри разбра, че няма много време. Вмъкна се пак в тълпата, извади празна касета от чантата си и я зареди в камерата. После започна да се моли.
Беше на тридесетина метра от буса на Би Би Си, когато двамата мъже изникнаха точно пред нея. Стояха със скръстени ръце. Нямаше къде да бяга.
— Лентата — изсумтя единият. — Веднага.
Макри се отдръпна и притисна камерата към себе си.
— Няма.
Другият разтвори сакото си и показа пистолета си.
— Ами застреляйте ме — каза операторката и сама се удиви от дързостта си.
— Лентата — повтори първият.
„Къде е Глик, по дяволите?“ Макри тропна с крак и извика колкото можеше по-силно:
— Аз съм професионален видеограф от Би Би Си! По силата на параграф дванайсети от закона за свободната преса тази лента е собственост на „Бритиш Броудкастинг Корпорейшън“!
Двамата мъже дори не мигнаха. Онзи с пистолета пристъпи към нея.
— Аз съм лейтенант от швейцарската гвардия и според светия устав, който е в сила тук, вие подлежите на обиск и арест.
Около тях започваше да се събира тълпа.
— При никакви обстоятелства няма да ви предам лентата в тази камера, без да разговарям с лондонската си редакция — извика Чинита. — Предлагам ви…
Гвардейците приключиха въпроса. Единият дръпна камерата от ръцете й. Другият я сграбчи за китката и я принуди да се завърти с лице към Ватикана.
— Grazie* — каза той и я поведе през блъскащата се тълпа.
[* Благодаря (ит.). — Б. пр.]
Макри се помоли да не я претърсят. Ако успееше да задържи касетата, докато…
Изведнъж се случи невъобразимото. Някой в навалицата заопипва под палтото й. Макри усети, че й дръпват касетата. Тя се завъртя, но преглътна думите си. Зад нея задъханият Гънтър Глик й намигна и потъна в тълпата.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:01

Глава 77

Робърт Лангдън с олюляване влезе в тоалетната до папския кабинет. Избърса кръвта от лицето и устните си. Не беше негова. Беше кръвта на кардинал Ламасе, умрял от ужасна смърт на оживения площад пред Ватикана. „Девствени жертви на олтарите на науката.“ До този момент хашишинът изпълняваше заплахата си съвсем точно.
Професорът се погледна в огледалото. Чувстваше се безпомощен. Очите му бяха хлътнали, по бузите му тъмнееше четина. Помещението, в което се намираше, бе безукорно чисто и пищно — черен мрамор със златни орнаменти, памучни пешкири и ароматичен сапун.
Лангдън се опита да прогони от ума си кървавото клеймо, което беше видял преди малко. Въздух. Образът не се махаше. Откакто се събуди сутринта, бе видял три амбиграми… и знаеше, че го очакват още две.
От стаята долитаха гласове — изглежда, Оливети и капитан Роше обсъждаха какво да предприемат. Очевидно до този момент не бяха намерили антиматерията. Гвардейците или бяха пропуснали контейнера, или убиецът беше проникнал във Ватикана по-дълбоко, отколкото бе готов да признае командирът.
Лангдън избърса ръцете и лицето си. После се обърна и потърси писоар. Нямаше. Само тоалетна чиния. Той вдигна капака.
Докато стоеше там и напрежението напускаше тялото му, постепенно го изпълваше замайващо изтощение. В гърдите му напираха безброй противоречиви чувства. Уморен, гладен и недоспал, той вървеше по Пътя на просвещението, измъчван от две жестоки убийства. Изпитваше все по-силен ужас от вероятния изход от тази трагедия.
„Мисли“ — каза си професорът. Ала нищо не му хрумваше. Докато пускаше водата, го осени неочаквана идея.
„Това е тоалетната на папата. Току-що пиках в тоалетната на папата. — Подсмихна се. — Светият престол.“

Глава 78

Служителката от Би Би Си в Лондон извади видеокасетата от сателитния приемник и тичешком прекоси помещението. Втурна се в кабинета на главния редактор, пъхна касетата в неговото видео и натисна бутона.
Докато касетата се въртеше, жената му предаде разговора с Гънтър Глик във Ватикана, който току-що бе провела.
Освен това фотоархивът на Би Би Си беше потвърдил самоличността на жертвата от площад „Св. Петър“.
Главният редактор излезе от кабинета си и удари един звънец. Всички в редакцията се заковаха по местата си.
— Предаване на живо след пет минути! — извика той. — Медийните координатори, искам хората ви да са на линия! Имаме новина, която продаваме! Имаме и видеоматериал!
Търговските координатори грабнаха телефонните си тефтери.
— Продължителност! — извика един от тях.
— Трийсетсекунден запис — отвърна главният редактор.
— Съдържание?
— Убийство.
Координаторите се оживиха.
— Авторски права и цена?
— Един милион щатски долара.
Всички рязко вдигнаха глави.
— Какво?!
— Чухте ме! Искам върха на хранителната верига. Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си, после голямата тройка! Предложете им предварителни кадри. Дайте им пет минути да се подготвят преди Би Би Си да го излъчи.
— Какво се е случило, по дяволите? — попита някой. — Да не би премиерът да е бил одран жив?
Главният редактор поклати глава.
— Нещо повече.

* * *

Точно в този момент някъде в Рим хашишинът се наслаждаваше на кратка почивка в удобно кресло. Възхищаваше се на легендарната стая, в която се намираше.
„Седя в Храма на просвещението — помисли си убиецът. — Илюминатското скривалище.“ Не можеше да повярва, че след всички тези векове то все още съществува.
Хашишинът надлежно набра номера на репортера от Би Би Си, на когото се бе обаждал по-рано. Беше време. Предстоеше светът да чуе най-поразителната новина.

Глава 79

Витория Ветра пиеше вода и разсеяно дъвчеше кифличка. Знаеше, че трябва да яде, ала нямаше апетит. В папския кабинет кипеше оживление, водеха се напрегнати разговори. Капитан Роше, командир Оливети и петима-шестима гвардейци обсъждаха нанесените щети и обмисляха следващия си ход.
Робърт Лангдън стоеше наблизо и зяпаше навън към площад „Св. Петър“. Беше унил. Витория се приближи до него.
— Някакви идеи?
Той поклати глава.
— Кифличка?
При вида на храна настроението му като че ли се подобри.
— Да, по дяволите. Благодаря. — Той лакомо започна да дъвче.
Разговорът зад тях внезапно утихна и те се обърнаха. Придружаван от двама швейцарски гвардейци, в стаята влезе Карло Вентреска. Ако по-рано шамбеланът бе изглеждал изтощен, сега сякаш беше напълно изчерпан.
— Какво се е случило? — попита той командира. Ако се съдеше по изражението му, изглежда, вече му бяха съобщили най-лошото.
Официалният доклад на Оливети звучеше като бюлетин за жертви при бойни действия. Той изложи фактите със суха прецизност.
— Точно след осем часа кардинал Ебнер беше открит мъртъв в черквата „Санта Мария дел Пополо“. Бил е задушен и жигосан с амбиграмната дума „земя“. Преди десет минути на площад „Свети Петър“ беше убит кардинал Ламасе. Получил е прободни рани в гърдите. Беше жигосан с думата „въздух“, също амбиграма. Убиецът и в двата случая избяга.
Шамбеланът прекоси стаята, отпусна се тежко зад бюрото на папата и наведе глава.
— Кардинал Гуидера и кардинал Баджа обаче все още са живи.
Свещеникът рязко вдигна глава. Лицето му беше измъчено.
— Това ли е утехата ни? Убити са двама кардинали, командире. И ако не ги намерите, другите двама няма да останат живи още дълго.
— Ще ги намерим — увери го Оливети.
— Досега търпим само провали.
— Не е вярно. Изгубихме две битки, синьоре, но ще спечелим войната. Илюминатите са възнамерявали да превърнат тази вечер в медиен цирк. До този момент осуетяваме плана им. Труповете на двамата кардинали бяха вдигнати без инциденти. Освен това капитан Роше ми съобщи, че е постигнал голям напредък в търсенето на антиматерията.
Капитанът с червената барета пристъпи напред. На Витория й се стори някак по-човечен от другите гвардейци — строг, ала не толкова скован. Гласът му беше емоционален и ясен като звук на цигулка.
— Надявам се, че до час ще открием контейнера, синьоре.
— Простете, че не изглеждам особено обнадежден, капитане, но оставам с впечатлението, че претърсването на Ватикана ще отнеме много повече време, отколкото имаме — отвърна шамбеланът.
— _Пълното_ претърсване, да. След като анализирах положението обаче, аз съм убеден, че контейнерът с антиматерията се намира в някоя от нашите бели зони — онези сектори от Ватикана, които са достъпни за туристически обиколки, музеите и базиликата „Свети Петър“ например. Вече изключихме електричеството в тях и провеждаме проверка.
— Възнамерявате да претърсите само _малка_ част от Ватикана, така ли?
— Да, синьоре. Малко е вероятно убиецът да е имал достъп до вътрешните зони на Ватикана. Фактът, че изчезналата охранителна камера е била открадната от обществено достъпно място, по-точно от стълбище в един от музеите, очевидно показва, че убиецът е имал ограничен достъп. Следователно е можел да _върне_ камерата и да постави антиматерията само на друго обществено достъпно място. Тъкмо в тези зони съсредоточаваме търсенето си.
— Но той е отвлякъл четирима кардинали. Това определено загатва, че илюминатите са проникнали по-надълбоко, отколкото смятахме.
— Не непременно. Не бива да забравяме, че кардиналите прекараха голяма част от днешния ден във ватиканските музеи и базиликата „Свети Петър“ и им се любуваха на спокойствие, без тълпите. И най-вероятно са били отвлечени оттам.
— Но как са били изведени извън градските стени?
— Все още мислим над този въпрос.
— Ясно. — Шамбеланът въздъхна, изправи се и отиде при Оливети. — Искам да чуя плана ви за евакуация, командире.
— Все още го разработваме, синьоре. Но съм убеден, че капитан Роше ще намери контейнера.
Роше тракна с токове, сякаш за да благодари за доверието.
— Хората ми вече претърсиха две трети от белите зони. Скоро ще открием антиматерията.
Шамбеланът, изглежда, не споделяше увереността му.
В този момент в кабинета влезе гвардеецът с белега под окото и се запъти към Лангдън. Носеше папка и карта.
— Господин Лангдън? Нося ви сведенията за Западния вятър, които поискахте.
Американецът преглътна кифличката си.
— Чудесно. Дайте да видя.
Другите продължиха да разговарят. Витория, Робърт и гвардеецът разгънаха картата върху бюрото на папата.
Швейцарецът посочи площад „Св. Петър“.
— Сега сме тук. Централната линия от дъха на Западния вятър сочи на изток, точно обратно на Ватикана. — Той проследи посоката с пръст от пиацата през Тибър и сърцето на стария град. — Както виждате, линията минава през почти целия град. По пътя й попадат двайсетина католически черкви.
Лангдън бе обзет от униние.
— _Двайсетина?!_
— Може и да са повече.
— Някоя от тях попада ли _точно_ на линията?
— Някои изглеждат по-близо от други, но пренасянето на точното местоположение на Западния вятър върху картата оставя възможност за грешка.
Лангдън за миг погледна през прозореца към площада. После се намръщи и поглади брадичката си.
— В някоя от тях има ли творби на Бернини, които да са свързани с огън?
Мълчание.
— Ами обелиски? — попита той. — Някоя от черквите намира ли се близо до обелиск?
Гвардеецът се наведе над картата.
Витория зърна проблясък на надежда в очите на Лангдън и разбра какво си мисли. „Той е прав!“ Първите два знака се намираха на или близо до площади, на които се издигаха обелиски! Дали обелиските не бяха повтарящата се тема? Високи пирамиди, бележещи Пътя на просвещението? Колкото повече мислеше за това, толкова по-логично й се струваше… четири извисяващи се над Рим стълба, сочещи олтарите на науката.
— Малко е вероятно, но знам, че много обелиски са били издигнати или преместени по времето на Бернини — каза Лангдън. — Той несъмнено е участвал в разполагането им.
— Или е поставял знаците си _близо_ до съществуващи обелиски — прибави Витория.
Професорът кимна.
— Възможно е.
— Лоша новина — рече гвардеецът. — По линията няма обелиски. — Той прокара показалец по картата. — Няма и наоколо. Абсолютно нищо.
Лангдън въздъхна.
Раменете на Витория се отпуснаха. Идеята й се бе сторила обещаваща. Очевидно нямаше да е толкова лесно, колкото се бяха надявали. Тя се опита да не губи кураж.
— Помисли, Робърт. Трябва да знаеш за статуя на Бернини, свързана с _огън._ Каквото и да е.
— Повярвай ми, мисля. Бернини е бил невероятно плодовит. Има стотици творби. Надявах се, че Западният вятър ще ни насочи към конкретна черква. Към нещо, което да ме ориентира.
— Fuoco — продължи да упорства младата жена. — _Огън._ Не се ли сещаш за някое произведение на Бернини?
Той сви рамене.
— Има негови известни скици на фойерверки, но те не са скулптура, пък и се намират в Лайпциг, Германия.
Витория се намръщи.
— А сигурен ли си, че _дъхът_ показва посоката?
— Сама видя релефа. Изображението беше напълно симетрично. Единственото указание за посока беше дъхът.
Тя разбра, че професорът има право.
— Да не споменавам, че след като Западният вятър символизира _въздух,_ най-логично е да следваме _дъха_ — прибави Лангдън.
Витория кимна. „Значи ще следваме дъха. Но накъде?“
Оливети се приближи до тях.
— Какво открихте?
— Има прекалено много черкви — отвърна гвардеецът. — Над двайсет. Предполагам, че можем да пратим по четирима души във всяка…
— Остави — прекъсна го командирът. — На два пъти изпуснахме убиеца, когато знаехме точно къде ще се появи. Такова масово завардване на черкви означава да оставим Ватикана без охрана и да прекратим претърсването.
— Трябва ни справочник — каза Витория. — Списък на творбите на Бернини. Ако прегледаме имената им, може да се сетим за нещо.
— Не знам — отвърна Лангдън. — Ако Бернини специално е създал въпросното произведение за илюминатите, може изобщо да не го открием. Сигурно няма да е включено в никаква книга.
Витория не искаше да повярва.
— Другите скулптури бяха сравнително известни. Ти беше чувал и за двете.
Американецът сви рамене.
— Да.
— Ако потърсим сред имената нещо, свързано с думата „огън“, може да попаднем на статуя, която да е в правилната посока.
Лангдън се убеди, че си струва да опитат, и се обърна към Оливети.
— Трябва ни списък на творбите на Бернини. Сигурно имате подръка албуми.
— Какви албуми?
— Няма значение. Какъвто и да е списък. Например във Ватиканския музей. Там трябва да има справочници за Бернини.
Гвардеецът с белега се намръщи.
— Електричеството в музея е изключено, а библиотеката е огромна. Без персонал…
— Въпросното произведение на Бернини — прекъсна го Оливети. — Дали е създадено, докато Бернини е бил на работа във Ватикана?
— Със сигурност — потвърди Лангдън. — Той е работил тук почти през целия си живот. И най-вероятно по време на конфликта с Галилей.
Командирът кимна.
— Тогава има друг справочник.
Витория се оживи.
— Къде?
Оливети не отговори, а отведе гвардееца настрани и тихо му каза нещо. Младежът не изглеждаше убеден, ала покорно кимна. Когато командирът му свърши, гвардеецът се върна при Лангдън.
— Елате, господин Лангдън. Сега е девет и петнайсет. Трябва да побързаме.
Професорът го последва към вратата.
Витория тръгна след тях.
— Аз ще ви помогна.
Оливети я хвана за ръката.
— Не, госпожице Ветра. Трябва да си поговоря с вас. — Гласът му не допускаше възражения.
Лангдън и гвардеецът излязоха. Оливети отведе младата жена настрани. Ала каквото и да възнамеряваше да й каже, не получи такава възможност. Радиостанцията му изпращя.
— Commandante?
Всички в стаята се обърнаха. Гласът звучеше мрачно.
— Струва ми се, че трябва да включите телевизора.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:03

Глава 80

Когато само преди два часа бе излязъл от ватиканския Таен архив, Лангдън изобщо не беше предполагал, че пак ще го види. Сега обаче, задъхан от тичането по петите на швейцарския гвардеец, отново се озова там.
Младежът с белега го водеше между редиците прозрачни хранилища. Сега тишината в архива му се струваше някак си по-злокобна и той се зарадва, когато гвардеецът я наруши.
— Насам е, струва ми се — каза той, когато се озоваха в дъното на залата. Покрай стената имаше по-малки хранилища. Гвардеецът проучи надписите и посочи един от тях. — Да, тук е. Точно където каза командирът.
Лангдън го прочете. ATTIVI VATICANI. Ватикански имоти? Прегледа съдържанието. Недвижими имоти… пари… Банка Ватикана… антики… Списъкът продължаваше.
— Документи за всички ватикански имоти — каза гвардеецът.
Професорът погледна хранилището. „Господи!“ Въпреки тъмнината виждаше, че е пълно.
— Командирът каза, че всички произведения на Бернини, създадени, докато е бил под ватиканско покровителство, трябва да са вписани тук като собственост на Ватикана.
Лангдън кимна. Предположението на Оливети можеше да се окаже вярно. По времето на Бернини всичко, което творците бяха създавали под покровителството на папата, по закон бе ставало ватиканска собственост. Това по-скоро напомняше на феодализъм, отколкото на покровителство, ала художниците бяха живели добре и не се бяха оплаквали.
— Включително творбите, които се намират в черкви извън Ватикана ли?
Швейцарецът го погледна странно.
— Естествено. Всички католически черкви в Рим са собственост на Ватикана.
Лангдън сведе очи към списъка. Той съдържаше имената на двадесетината черкви, които попадаха в една линия със Западния вятър. Една от тях беше третият олтар на науката и професорът се надяваше, че ще има време да открие коя точно. При други обстоятелства с радост лично щеше да проучи всички. Днес обаче разполагаше с двадесетина минути, за да намери каквото търси — черквата със скулптурата на Бернини, символизираща _огъня._
Той се запъти към електронната въртяща се врата на хранилището. Гвардеецът не го последва. Лангдън усети, че младият мъж се колебае, и се усмихна.
— Въздухът е нормален. Рядък е, но става за дишане.
— Имам заповед да ви придружа дотук и после веднага да се върна в оперативния център.
— _Тръгвате_ ли?
— Да. Швейцарските гвардейци нямат право да влизат в архива. Като идвам с вас, аз нарушавам правилата. Командирът специално ми го напомни.
— Значи нарушавате правилата, а? — „Имаш ли представа какво става тук тази нощ?“ — На чия страна е вашият проклет командир?!
Лицето на гвардееца изгуби предишната си доброжелателност. Белегът под окото му потръпна. Внезапно той заприлича на самия Оливети.
— Извинете ме. — Лангдън съжали за избухването си. — Просто… Може да имам нужда от помощ.
Гвардеецът дори не мигна.
— Научен съм да изпълнявам заповеди. Без да ги обсъждам. Свържете се с командира веднага щом откриете каквото търсите.
Лангдън се ядоса.
— И къде да го намеря?
Гвардеецът остави радиостанцията си на една маса и каза:
— Първи канал.
После изчезна в мрака.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:04

Глава 81

Телевизорът в кабинета на папата се оказа огромен хитачи, скрит във вграден шкаф срещу бюрото. Сега вратата на стаята зееше отворена и всички се събираха, за да гледат.
Витория се приближи. На екрана се появи млада репортерка, брюнетка с очи на кошута.
— За новините на Ем Ес Ен Би Си, тук е Кели Хорън-Джоунс, на живо от Ватикана. — Зад нея се виждаше осветената през нощта базилика „Св. Петър“.
— Не си на _живо_ — изсумтя Роше. — Електричеството в базиликата е _изключено._
Оливети му изшътка да млъкне. Репортерката напрегнато продължи:
— Смайващи събития в тазвечерните избори във Ватикана. Имаме информация, че двама от членовете на колегията на кардиналите са били жестоко убити в Рим.
Оливети изруга под нос.
Докато репортерката говореше, на вратата се появи задъхан гвардеец.
— Господин командир, от телефонната централа съобщават, че всички линии са прегрели. Настояват за официалната ни позиция за…
— Изключете я — без да откъсва очи от екрана, го прекъсна Оливети.
Гвардеецът се колебаеше.
— Но, господин командир…
— Действай!
Младежът хукна да изпълни заповедта.
Витория усети, че шамбеланът иска да възрази, но се отказва. Вместо това за миг се вторачи в Оливети, после отново се обърна към телевизора.
Ем Ес Ен Би Си бяха пуснали запис. Швейцарските гвардейци изнасяха трупа на кардинал Ебнер от „Санта Мария дел Пополо“ и го вкарваха в багажника на алфата. Кадърът замръзна и на увеличения образ се видя голото тяло на кардинала.
— Кой е заснел този запис, по дяволите? — попита Оливети.
Репортерката от Ем Ес Ен Би Си продължаваше да говори.
— Смята се, че това е трупът на кардинал Ебнер от Франкфурт, Германия. Хората, които го изнасят от черквата, най-вероятно са от швейцарската гвардия на Ватикана. — Младата жена очевидно полагаше всички усилия да си придаде натъжен вид. Когато камерата фокусира лицето й, изражението й стана още по-мрачно. — Уважаеми зрители, Ем Ес Ен Би Си ви предупреждава, че кадрите, които ще видите, са изключително натуралистични и може да не са подходящи за всякаква публика.
Престорената загриженост на телевизията за чувствата на зрителите накара Витория гневно да изсумти. Всъщност предупреждението изпълняваше ролята на реклама. След такова обещание никой нямаше да превключи канала.
— Повтарям, този материал може да е шокиращ за някои зрители — заяви репортерката.
— Какъв материал? — попита Оливети. — Току-що показахте…
На екрана се появи двойка, която се движеше сред тълпата на площад „Св. Петър“. Витория веднага разпозна себе си и Робърт. В ъгъла имаше надпис: ЗАСНЕТО ОТ БИ БИ СИ. Биеше камбана.
— О, не! — изпъшка Витория. — О… не…
Шамбеланът смутено се обърна към Оливети.
— Нали казахте, че сте конфискували касетата?
Изведнъж на екрана запищя дете. Обективът се завъртя и се насочи към момиченце, което сочеше към окървавен бездомник. Робърт Лангдън внезапно влезе в кадър и се опита да помогне на детето.
Всички в папския кабинет ужасено следяха разиграващата се пред очите им трагедия. Тялото на кардинала се строполи по очи на паважа. Появи се Витория и извика нещо. Имаше кръв. Клеймо. Неуспешен опит за дишане уста в уста.
— Този поразителен репортаж беше заснет само преди минути на площад „Свети Петър“ — каза репортерката. — Според нашите източници това е трупът на кардинал Ламасе от Франция. Остава загадка защо е в такова облекло и защо не е бил на конклава. Засега Ватиканът отказва да даде изявление. — Записът започна отначало.
— Отказва изявление ли? — изсумтя Роше. — Дайте ни малко време, по дяволите!
Напрегнато сбърчила вежди, репортерката продължаваше да говори:
— Макар че все още не сме установили мотива за покушенията, според нашите източници отговорността за убийствата е поета от група, наричаща се илюминати.
— _Какво?!_ — избухна Оливети.
— … научите повече за илюминатите, като посетите нашия уебсайт на адрес…
— Non е posibile! — заяви командирът и превключи канала.
На тази станция репортерът беше от латиноамерикански произход.
— … сатанистки култ, известен като илюминати, които според историците…
Оливети бясно започна да натиска бутоните на дистанционното управление. По всички канали предаваха репортажи на живо. Повечето бяха на английски.
— … по-рано тази вечер швейцарски гвардейци изнесоха труп от черква. Смята се, че трупът е на кардинал…
— … електричеството в базиликата и музеите е изключено, което предполага…
— … ще разговаряме със специалиста по теориите за заговорите Тайлър Тингли за тази поразителна поява…
— … слухове за още две убийства, подготвяни за по-късно вечерта…
— … в момента проверява дали най-вероятният кандидат за нов папа кардинал Баджа е сред изчезналите…
Витория се извърна. Всичко се случваше невероятно бързо. В спускащия се навън мрак магнетизмът на човешката трагедия сякаш привличаше хората към Ватикана. Тълпите на площада растяха. Пристигаха нови и нови репортерски екипи.
Оливети остави дистанционното и се обърна към шамбелана.
— Синьоре, не знам как е могло да се случи. Взехме касетата, която беше в камерата!
Карло Вентреска сякаш беше онемял.
Всички мълчаха. Щвейцарските гвардейци стояха неподвижно.
— Изглежда, че не сме овладели положението така, както бях подведен да смятам — накрая каза шамбеланът. Гласът му издаваше, че е прекалено изтощен, за да се гневи. Той погледна през прозореца към трупащите се тълпи. — Трябва да направя обръщение.
Оливети поклати глава.
— Не, синьоре. Точно това е целта на илюминатите — да потвърдите съществуването им, което ще им даде нови сили. Трябва да запазим мълчание.
— Ами тези хора? — Свещеникът посочи към прозореца. — Скоро там ще има десетки хиляди. После стотици хиляди. Като продължаваме тази игра, ние само ги излагаме на опасност. Трябва да ги предупредя. След това ще евакуираме колегията на кардиналите.
— Все още има време. Оставете капитан Роше да намери антиматерията.
Шамбеланът се обърна.
— Да ми заповядвате ли се опитвате?
— Не, само ви съветвам. Ако сте загрижени за хората навън, можем да обявим, че има изтичане на газ, и да разчистим района, но е опасно да признаем, че сме заложници.
— Ще го кажа само веднъж, командире. Няма да използвам този кабинет като амвон, от който да лъжа света. Ако изобщо съобщя нещо, това ще е истината.
— Истината ли? Че Ватиканът е заплашен с гибел от сатанистки терористи? Това само ще ни направи по-уязвими.
Шамбеланът го погледна гневно.
— Нима може да станем по-уязвими?
Роще внезапно извика, грабна дистанционното управление и увеличи звука на телевизора. Всички се обърнаха.
Репортерката от Ем Ес Ен Би Си изглеждаше искрено разстроена. До нея показваха снимка на покойния папа.
— … нова информация. Току-що я получихме от Би Би Си… — Тя откъсна очи от камерата, сякаш за да се увери, че наистина трябва да направи това съобщение. Явно получила потвърждение, младата жена с мрачно изражение отново се обърна към зрителите. — Преди малко илюминатите са поели отговорността за… — Репортерката се поколеба. — Поели са отговорността за смъртта на папата преди петнайсет дни.
Шамбеланът зяпна.
Роше изпусна дистанционното.
Витория едва смогваше да осмисли казаното.
— Според ватиканските закони тялото на папата не се подлага на аутопсия, ето защо твърдението на илюминатите не може да се провери — продължи жената. — Въпреки това те заявяват, че причината за смъртта на покойния папа не е _удар,_ както съобщи Ватиканът, а _отравяне._
В кабинета отново се възцари пълна тишина.
— Безумие! — избухна Оливети. — Нагла лъжа!
Роше пак запревключва каналите. Бюлетинът сякаш се разпространяваше като епидемия от станция на станция. Всички излъчваха едни и същи новини. Заглавията си съперничеха по сензационност.

УБИЙСТВО ВЪВ ВАТИКАНА
ПАПАТА ОТРОВЕН
САТАНАТА ДОКОСВА БОЖИЯ ДОМ

Шамбеланът се извърна.
— Бог да ни е на помощ.
Роше отново стигна до Би Би Си.
— … ми съобщи за убийството в „Санта Мария дел Пополо“…
— Стойте! — спря го Вентреска. — Върнете назад.
Капитанът се подчини. Надут наглед мъж седеше в студиото на Би Би Си. Над рамото му показваха снимка на странно изглеждащ човек с рижа брада. Отдолу пишеше: ГЪНТЪР ГЛИК — НА ЖИВО ОТ ВАТИКАНА.
Репортерът Глик очевидно говореше по телефона и връзката беше лоша.
— … моята операторка засне изнасянето на кардинала от капелата „Чиги“.
— Повтарям за зрителите — казваше водещият в Лондон. — Репортерът от Би Би Си Гънтър Глик е човекът, който пръв съобщи тази новина. Предполагаемият илюминатски убиец вече два пъти му се е обаждал по телефона. Гънтър, казваш, че убиецът ти е позвънил само преди минути, за да ти предаде съобщение от илюминатите, така ли?
— Точно така.
— И според съобщението илюминатите били _виновни_ за смъртта на папата? — Водещият, изглежда, се съмняваше.
— Да. Този човек ми каза, че папата не е починал от удар, както смятаха във Ватикана, а че илюминатите са го отровили.
Всички в кабинета се вцепениха.
— Отровили ли са го? — попита водещият. — Но… но _как?_
— Не ми обясни, само каза, че са го убили с вещество, известно като… — разнесе се шумолене на листове — … като хепарин.
Шамбеланът, Оливети и Роше се спогледаха смутено.
— Хепарин ли? — объркано попита Роше. — Но това не е ли?…
Карло Вентреска пребледня.
— Лекарството на папата.
Витория се смая.
— Папата е бил на хепарин, така ли?
— Имаше тромбофлебит — поясни свещеникът. — Веднъж дневно му правеха инжекция.
— Но хепаринът не е _отрова_ — удивено възкликна капитанът. — Защо илюминатите твърдят…
— Хепаринът е смъртоносен в големи дози — каза Витория. — Той е силен антикоагулант. Свръхдозата може да предизвика вътрешен и мозъчен кръвоизлив.
Оливети подозрително я погледна.
— Откъде знаете?
— Прилага се при морските бозайници в плен, за да се предотврати съсирването на кръвта в резултат от ограниченото движение. Случвало се е животни да умират поради предозиране на веществото. — Тя замълча за миг. — При хората свръхдозата хепарин предизвиква симптоми, които спокойно могат да се сбъркат с удар… особено ако не се направи аутопсия.
На лицето на шамбелана се изписа дълбока загриженост.
— Синьоре, илюминатите очевидно прилагат тази тактика, за да си спечелят публичност — каза Оливети. — Не е възможно да са дали свръхдоза на папата. Никой не е имал достъп до лекарствата му. И дори да се хванем на въдицата и да се опитаме да опровергаем твърдението им, как ще го направим? Ватиканският закон забранява аутопсията на папата. А даже да беше направена аутопсия, пак нямаше да узнаем нищо. Щяхме да установим наличие на хепарин в тялото му от ежедневните инжекции.
— Вярно е. — Гласът на Карло Вентреска звучеше остро. — Но ме безпокои нещо друго. Никой от външния свят не _знаеше,_ че Негово светейшество взима това лекарство.
Настъпи мълчание.
— Може да се установи дали е получил свръхдоза хепарин — обади се Витория.
Оливети рязко се обърна към нея.
— Ако случайно не сте ме чули, госпожице Ветра, ватиканският закон не позволява папата да се подложи на аутопсия. Нямаме намерение да оскверним тялото на Негово светейшество, като го накълцаме, само защото някакъв враг ни подхвърля подигравателни изявления!
Витория се засрами.
— Не исках да кажа… — Тя не искаше да прояви неуважение. — Естествено, нямах предвид да ексхумирате папата… — Младата жена се поколеба. Хрумна й нещо, което Робърт й беше казал в параклиса „Чиги“. Той бе споменал, че папските саркофази са над земята и никога не се запечатват, преживелица от времената на фараоните, когато се вярвало, че запечатването и погребването на ковчега не позволява на душата на покойника да излезе. Ролята на хоросан играела _гравитацията_ и капаците на ковчезите често тежали стотици килограми. „Формално е възможно да…“
— Как може да се установи дали е получил свръхдоза? — внезапно попита шамбеланът.
Сърцето на Витория се сви от страх.
— Свръхдозата предизвиква кървене на устната лигавица.
— На какво?
— Венците на жертвата кървят. След смъртта кръвта се съсирва и вътрешността на устата става черна. — Веднъж бе видяла снимка на двойка косатки от лондонския аквариум, на които по погрешка бяха дали свръхдоза. Животните безжизнено се носеха във водата и черните им като сажди езици висяха от отворените им усти.
Шамбеланът не отговори, а се обърна и се загледа през прозореца.
Гласът на Роше беше изгубил оптимизма си.
— Синьоре, ако това твърдение за отравянето е вярно…
— Не е вярно — заяви Оливети. — Достъпът на външни лица до папата е абсолютно невъзможен.
— _Ако_ това твърдение е вярно — повтори капитанът — и светият отец наистина е бил отровен, това напълно променя положението с търсенето на антиматерията. Убийството предполага много по-дълбоко проникване във Ватикана, отколкото си мислехме. Претърсването на белите зони може да се окаже недостатъчно. Ако врагът до такава степен се е внедрил сред нас, може да не намерим контейнера навреме.
Оливети ледено се вторачи в него.
— Ще ви кажа какво ще направим, капитане.
— Не! — Шамбеланът се обърна. — _Аз_ ще ви кажа какво ще направим. — Той студено погледна командира. — Нещата отидоха прекалено далеч. След двайсет минути ще взема решение дали да прекратя конклава и да евакуирам Ватикана. Решението ми ще е окончателно. Ясно ли е?
Оливети не мигна. Нито отговори.
Карло Вентреска говореше енергично, сякаш черпеше от скрити запаси на сили.
— Капитан Роше, довършете претърсването на белите зони и после докладвайте направо на мен.
Роше кимна и хвърли на Оливети неспокоен поглед.
Шамбеланът избра двама гвардейци.
— Искам господин Глик, репортерът от Би Би Си, веднага да дойде тук. Щом илюминатите поддържат връзка с него, той може да ни е от помощ. Вървете.
Те излязоха.
Той се обърна към останалите гвардейци.
— Господа, няма да позволя да умрат повече хора. До десет часа трябва да намерите останалите двама кардинали и да заловите чудовището, виновно за тези убийства. Ясен ли съм?
— Но, синьоре, нямаме представа къде… — започна Оливети.
— Господин Лангдън работи по въпроса. Струва ми се способен човек. Имам му вяра.
С тези думи шамбеланът се запъти към вратата. Походката му издаваше внезапно обзелата го решителност. На излизане той посочи трима гвардейци.
— Бие тримата, елате с мен. Бързо.
Швейцарците го последваха. На прага Карло Вентреска спря и се обърна към Витория.
— И вие, госпожице Ветра.
Тя се поколеба.
— Къде отиваме?
— Да видим един стар приятел.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:06

Глава 82

Секретарката Силви Боделок беше гладна и й се искаше да може да се прибере вкъщи. За нейно смайване Кьолер очевидно бе оцелял след болницата — беше й се обадил и й бе _наредил_ да остане до по-късно. Без обяснения.
През годините Силви се беше научила да не обръща внимание на странната промяна на настроенията на ексцентричния Кьолер. Тя тайно се надяваше, че някой ден директорът ще се самоубие по време на ежеседмичното си посещение на стрелбището на ЦЕРН, но той явно бе много добър стрелец.
Седнала сама в кабинета, секретарката слушаше къркоренето на стомаха си. Кьолер още не се беше върнал, нито й бе дал допълнителна работа за вечерта. „Стига съм киснала тук гладна“ — реши тя. Остави му бележка и тръгна към служебния стол, за да си вземе някаква закуска.
Така и не стигна дотам.
Когато минаваше покрай „стаите за почивка“, Силви забеляза, че помещенията са претъпкани със служители, които явно бяха зарязали вечерята си, за да гледат новините. Ставаше нещо голямо. Тя влезе в първата стая, в която се блъскаха група шантави млади компютърни програмисти. Когато видя заглавията, секретарката ахна.

ТЕРОРИЗЪМ ВЪВ ВАТИКАНА

Силви изслуша репортажа и направо не повярва на ушите си. Някакво древно братство убивало кардинали? Какво доказваше това? Омразата им ли? Тяхното надмощие? Или невежеството им?
И все пак настроението в стаята изобщо не изглеждаше мрачно.
Двама младежи тичаха и размахваха тениска с рисунка на Бил Гейтс и надпис: И КОМПЮТЪРМЕНИТЕ ЩЕ НАСЛЕДЯТ ЗЕМЯТА!
— Илюминати! — извика единият. — Нали ви казвах, че съществуват!
— Невероятно! Мислех, че са само игра!
— Те са убили папата, приятел! _Папата!_
— Господи! Чудя се колко точки получаваш за _това._
Те се отдалечиха със смях.
Секретарката гледаше като хипнотизирана. Като католичка, работеща сред учени, тя от време на време търпеше антирелигиозни разговори, но тези младоци, изглежда, бяха изпаднали в еуфория заради загубата на Църквата. Как можеха да са толкова безчувствени? Откъде идваше тази ненавист?
Силви винаги бе смятала Църквата за безобидна организация… място на доброжелателност и самовглъбяване… понякога човек просто можеше да попее в черквата, без да го сподирят със странни погледи. Църквата регистрираше основните моменти в живота й — погребения, сватби, кръщенета, празници — и не искаше нищо в замяна. Дори даренията бяха доброволни. Децата й всяка седмица се връщаха от неделно училище облагородени, пълни с желание да помагат на хората и да станат по-добри. Какво лошо имаше в _това?_
Никога не преставаше да се удивлява, че много от така наречените „блестящи умове“ в ЦЕРН не разбират значението на Църквата. Дали наистина вярваха, че кварките и мезоните вдъхновяват обикновения човек? Или че _уравненията_ могат да заменят човешката потребност от вяра в божественото?
Смаяна, Силви продължи по коридора покрай другите стаи. Всички бяха претъпкани. Тя изведнъж си спомни, че по-рано бяха търсили Кьолер от Ватикана. Съвпадение? Може би. Те от време на време се обаждаха в ЦЕРН от „учтивост“ преди да направят поредното унищожително изявление, заклеймяващо проучванията на лабораторията — в последно време във връзка с откритията на ЦЕРН в областта на нанотехнологията, дисциплина, която Църквата осъждаше заради отношението й към генното инженерство. В ЦЕРН не даваха и пукната пара. Минути след ватиканския залп телефонът на Кьолер неизменно започваше бясно да звъни и инвестиращите в технически нововъведения компании се надпреварваха, да купят лицензните за новото откритие. „Не съществува такова нещо като лоша реклама“ — винаги казваше директорът.
Секретарката се зачуди дали не трябва да прати съобщение на Кьолер, където и да беше той, и да му каже да включи новините. Дали го интересуваше? Дали бе чул? Естествено, че беше чул. Сигурно записваше целия репортаж с шантавата си миникамера и се усмихваше за пръв път през тази година.
Силви най-после намери стая, настроението в която бе нормално… почти меланхолично. Там бяха едни от най-възрастните и уважавани учени в ЦЕРН. Когато секретарката влезе и седна, те изобщо не й обърнаха внимание.

* * *

В ледения апартамент на Леонардо Ветра в отсрещния край на ЦЕРН Максимилиан Кьолер вече беше прочел подвързания с кожа дневник, който бе взел от нощното шкафче на свещеника, и сега гледаше репортажите по телевизията. След няколко минути върна дневника на мястото му, изключи телевизора и излезе.

* * *

Във Ватикана кардинал Мортати занесе ново блюдо с бюлетини при комина на Сикстинската капела, изгори ги и димът пак беше черен.
Второ гласуване. Все още нямаше папа.

Глава 83

Фенерчетата не бяха достатъчни, за да осветят мрака на огромната базилика „Св. Петър“. Пространството под купола тежеше отгоре им като беззвездна нощ и Витория усещаше празнотата около себе си като безкраен океан. Тя колкото може по-отблизо следваше швейцарските гвардейци и шамбелана. Високо над тях изгука и изпърха гълъб.
Сякаш доловил безпокойството й, Карло Вентреска изостана и постави ръка на рамото й. Докосването я изпълни с нови сили, сякаш свещеникът й бе влял хладнокръвието, от което младата жена се нуждаеше, за да направи онова, което се готвеха да сторят.
„Какво се готвим да сторим? — помисли си тя. — Това е лудост!“
И все пак знаеше, че въпреки цялото й неблагочестие и неизбежен ужас, тази задача е неизбежна. Важните решения, които стояха пред шамбелана, изискваха информация… информация, затворена в саркофаг, който се намираше във ватиканските катакомби. Витория се зачуди какво ще открият. „Дали илюминатите наистина са убили папата? Могъществото им действително ли стига толкова далеч? Нима на мен се пада да извърша първата аутопсия на папа?“
В тази неосветена черква я бе страх повече, отколкото ако плуваше нощем сред баракуди. Природата беше нейното убежище. Разбираше я. Докато проблемите на човека и духа я озадачаваха. Събиращите се в мрака риби убийци бяха като репортерите навън. Телевизионният репортаж за жигосаните трупове й напомни за трупа на баща й… и за дрезгавия смях на убиеца. Гневът прогони страха й.
Заобиколиха една дебела колона и Витория зърна някъде напред оранжева светлина. Сиянието сякаш се излъчваше изпод пода. Когато се приближиха, разбра какво е това. Прочутото подземно светилище под олтара — просторната крипта с най-светите ватикански реликви. Вниманието й първо привлече златното ковчеже, заобиколено с десетки светещи газени лампи.
— Това костите на свети Петър ли са? — попита тя, въпреки че знаеше отговора. Всички, които бяха идвали в базиликата, знаеха какво има в златното ковчеже.
— Всъщност не — отвърна шамбеланът. — Масова заблуда. Това не е реликварий. В това ковчеже има палиуми — тъкани ленти, които папата дава на новоизбраните кардинали.
— Но аз си мислех…
— Като всички останали. В справочниците пише, че това е гробницата на свети Петър, но истинският му гроб е дълбоко под нас. Ватиканът го разкопа през четирийсетте години. Никой няма право да слиза долу.
Витория се смая. Когато се отдалечиха от осветеното пространство и отново навлязоха в мрака, тя се замисли за историите, които бе чувала от поклонници, пропътували хиляди километри, за да видят това златно ковчеже, мислейки си, че вътре са костите на свети Петър.
— Ватиканът не трябва ли да каже на хората?
— Всички имаме полза от чувството за докосване до божественото… дори да е въображаемо.
Като учен, Витория не можеше да се съгласи с тази логика. Беше чела безброй проучвания на плацебо ефекта — аспирин, изцеряващ рак при хора, които _вярват,_ че им се дава чудотворно лекарство. В края на краищата какво представляваше _вярата?_
— Ние във Ватикана не се справяме добре с промяната — каза шамбеланът. — Признаването на някогашните ни грешки и модернизацията са неща, които винаги сме избягвали. Негово светейшество се опитваше да сложи край на това. — Той замълча за миг. — Да настигнем модерния свят. Да потърсим нови пътища към Господ.
Витория кимна в мрака.
— Например науката?
— Честно казано, науката ми се струва маловажна.
— Маловажна ли? — Сещаше се за много начини да характеризира науката, но в съвременния свят думата „маловажна“ не беше сред тях.
— Науката може да лекува, може и да убива. Зависи от душата, която носи човекът, използващ тази наука. Затова ме интересува душата.
— Кога открихте призванието си?
— Преди да се родя.
Витория го погледна.
— Съжалявам, този въпрос винаги е странен. Винаги съм знаел, че ще служа на Бог. От мига, в който можех да разсъждавам. Едва като младеж обаче, в армията, наистина осъзнах призванието си.
Тя се изненада.
— Били сте в армията, така ли?
— Две години. Отказах да нося оръжие, затова ме пратиха да пилотирам медицински хеликоптери. Всъщност все още летя от време на време.
Витория се опита да си представи как младият свещеник пилотира вертолет. Кой знае защо, това изобщо не й се виждаше странно. Карло Вентреска притежаваше решителност, която сякаш подчертаваше вярата му.
— Някога возили ли сте папата?
— Господи, не. Оставяхме този скъпоценен товар на професионалистите. Негово светейшество ми позволяваше да взимам хеликоптера, когато ходехме в Гандолфо. — Той замълча и я погледна. — Госпожице Ветра, благодаря ви за помощта. Много съжалявам за баща ви.
— Благодаря.
— Не познавам баща си. Той е починал преди да се родя. Когато бях десетгодишен, изгубих и майка си.
Витория го погледна.
— Кръгъл сирак? — Тя изпита внезапна близост с него.
— Да. Аз се спасих, но майка ми загина.
— Кой се грижи за вас?
— Господ — отвърна шамбеланът. — Той съвсем буквално ми прати нов баща. Един епископ от Палермо се появи до болничното ми легло и ме взе при себе си. Навремето не се изненадах. Още от малък бях усетил грижовната ръка на Бог. Появата на епископа просто потвърди нещо, което вече предполагах — че Господ някак си ме е избрал да му служа.
— Вярвате, че Бог ви е избрал, така ли?
— Да. — В гласа му нямаше нито следа от надменност, само признателност. — Дълги години работих под напътствието на епископа. Впоследствие той стана кардинал. И въпреки това никога не ме забрави. Беше ми като баща. — На лицето на Карло Вентреска попадна лъч от фенерче и Витория видя самотата в очите му.
Стигнаха до една колона и фенерчетата им осветиха широк отвор в пода. Когато зърна спускащото се надолу стълбище, на младата жена внезапно й се прииска да се върне обратно. Гвардейците вече помагаха на шамбелана да се спусне през дупката. После дойде нейният ред.
— Какво стана с него? — като се опитваше да говори спокойно, попита тя. — С кардинала, който ви е отгледал?
— Напусна колегията на кардиналите, за да заеме друг пост.
Витория се изненада.
— И после за съжаление почина.
— Моите съболезнования. Скоро ли се случи?
Свещеникът се обърна. Сенките подчертаваха изписалата се на лицето му мъка.
— Точно преди петнайсет дни. След малко ще го видим.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:08

Глава 84

Архивното хранилище беше много по-малко от предишното, в което бе влязъл Лангдън. „По-малко въздух. По-малко време.“ Искаше му се да беше помолил Оливети да включи вентилационната система.
Професорът бързо откри каталозите с произведения на изкуството. Нямаше как да не ги забележи. Заемаха почти осем стелажа. Католическата църква притежаваше милиони творби по целия свят.
Лангдън потърси Джанлоренцо Бернини. Започна от средата на първия стелаж, приблизително там, където смяташе, че е началото на буквата „Б“. След мимолетна паника разбра, че подреждането не е по азбучен ред. „Защо ли не се изненадвам?“
Едва когато се върна при началото на колекцията и се покатери по подвижната стълба до най-горната лавица, проумя организацията на хранилището. Там откри най-дебелите книги — съдържащи творбите на ренесансовите майстори, Микеланджело, Рафаело, Леонардо, Ботичели. Книгите бяха подредени според паричната _стойност_ на колекцията на всеки художник. Намери Бернини между Рафаело и Микеланджело. Книгата бе дебела половин педя.
Затруднен от огромния том, той слезе от стълбата и като дете с комикс седна направо на пода.
Ръкописната книга беше подвързана с плат. Всяка страница бе посветена на отделно произведение: кратко описание, дата, местонахождение, стойност на материалите и понякога груба скица. Професорът запрелиства страниците… които бяха над осемстотин. Бернини не си беше губил времето.
Като студент по история на изкуството, Лангдън се беше чудил как художниците са творили толкова много. По-късно, за свое огромно разочарование, бе научил, че известните творци всъщност са създавали съвсем малко свои произведения. Те бяха ръководили студиа, в които бяха обучавали младежи, работещи под тяхно ръководство. Скулптори като Бернини бяха извайвали миниатюри от глина и бяха наемали други да ги претворяват от мрамор. Лангдън знаеше, че ако _сам_ е изпълнявал всичките си поръчки, Бернини би трябвало да работи до ден днешен.
— Показалец — каза на глас той в опит да се съсредоточи. После обърна книгата отзад с намерението да потърси на буквата „F“ заглавия, съдържащи думата „fusco“ — „огън“ — ала заглавията с „F“ не бяха на едно място.
Лангдън изруга. „Какво са имали срещу азбучния ред тези хора, по дяволите?“
Творбите очевидно бяха въвеждани хронологично, една по една, след като Бернини ги беше създавал. Всичко бе вписано по дата. Което не му помагаше с нищо. Докато се взираше в списъка, му хрумна друга неприятна мисъл. Името на скулптурата, която търсеше, изобщо можеше да не съдържа думата „огън“. В предишните две произведения, Авакум и ангелът и Западния вятър, не се споменаваше нито за „земя“, нито за „въздух“.
Минута-две той прелиства книгата наслуки с надеждата някоя илюстрация да привлече вниманието му. Не откри нищо особено. Видя десетки творби, за които не беше чувал, но много други познаваше… Даниил и лъва, Аполон и Дафна, както и няколко фонтана. Когато видя фонтаните, мислите му за миг се понесоха напред. Вода. Зачуди се дали четвъртият олтар на науката не е фонтан. Връзката с водата бе очевидна. Надяваше се обаче, че ще заловят убиеца преди да се наложи да мисли за това — Бернини беше създал десетки фонтани в Рим, повечето пред черкви.
Върна се към огъня. Докато разглеждаше книгата, си спомни окуражаващите думи на Витория. „Ти познаваше първите две скулптури… сигурно ще знаеш и тази.“ Отново отвори на показалеца и потърси познати заглавия. Нищо не му направи впечатление. Разбра, че няма да свърши скоро, затова въпреки волята си реши да изнесе книгата от хранилището. „Това е обикновена книга — успокои се той. — Не е като да изнеса оригинален лист от Галилей.“ Спомни си за листа в джоба си и си обеща на излизане да го върне на мястото му.
Понечи да вдигне тома, ала в този момент видя нещо, което го накара да спре. Макар че показалецът съдържаше множество заглавия, онова, което зърна, му се стори странно.
Отнасяше се за една от известните скулптури на Бернини, Видението на св. Тереза, която малко след завършването си била преместена от първоначалното си място във Ватикана. Само по себе си това не бе направило впечатление на Лангдън. Той вече познаваше историята на паметника. Въпреки че някои го смятали за шедьовър, папа Урбан 18-ти отхвърлил Видението на св. Тереза като прекалено сексуално откровена за Ватикана статуя и я пратил в някакъв затънтен параклис в другия край на града. Вниманието на американеца беше привлякъл фактът, че творбата се намира в една от петте черкви от списъка му. Нещо повече, в книгата се посочваше, че е била преместана там „per suggerimento del artista“.
„По предложение на художника ли?“ Лангдън се обърка. Нямаше логика Бернини да поиска да скрият неговия шедьовър на някакво забутано място. Всички творци искаха произведенията им да са изложени пред очите на всички, а не…
Лангдън се поколеба. „Освен…“
Страхуваше се дори да си го помисли. Нима бе възможно? Дали Бернини нарочно беше създал толкова откровена творба, за да принуди Ватикана да я скрие на точно определено място? Предложено от самия него? Навярно отдалечена черква, намираща се в една линия с дъха на Западния вятър?
Въпреки че възбудата му растеше, Лангдън знаеше, че произведението няма нищо общо с _огъня._ Както щеше да се съгласи всеки, видял статуята, тя беше всичко друго, но не и научна — може би _порнографска,_ но категорично не и научна. Един английски критик бе заклеймил Видението на св. Тереза като „най-неподходящата украса за християнска черква“. Естествено професорът разбираше това противоречие. Макар и блестящо изпълнена, скулптурата изобразяваше света Тереза, легнала по гръб, в конвулсиите на разтърсващ оргазъм. Което едва ли беше подходящо за Ватикана.
Лангдън припряно прелисти на описанието на творбата. Когато видя скицата, за миг го обзе неочаквана надежда. Света Тереза наистина, изглежда, изживяваше необуздана наслада, ала имаше още една фигура, за която американецът бе забравил.
Ангел.
Внезапно си спомни легендата…
Света Тереза била монахиня, канонизирана след като заявила, че в съня й при нея дошъл ангел. По-късно критиците решили, че тази среща по-скоро е била сексуална, отколкото духовна. В долния край на листа Лангдън видя познат откъс. Думите на самата света Тереза не оставяха почти нищо на въображението:

„… неговата огромна златна стрела… изпълнена с огън… няколко пъти се заби в мен… прониза вътрешностите ми… такава безкрайна сладост, щото желаех болката да трае вечно.“

Той се усмихна. „И това ако не е метафора на страхотен секс, не знам какво друго може да е.“ Усмихваше се и заради описанието на произведението. Текстът беше на италиански и думата „fuoco“ се срещаше няколко пъти:

„… ангелска стрела s връх от огън…“
„… ангелска глава, от която струят лъчи от огън…“
„… отнесена, възпламенена от огнена страст…“

Лангдън окончателно се убеди едва когато пак вдигна поглед към скицата. Огнената стрела на ангела бе вдигната нагоре и сочеше пътя. „И ангели над елементи бдят.“ Изглежда, беше важен дори избраният от Бернини _вид_ ангел. „Това е серафим — разбра професорът. — Което буквално означава «огнен».“
Робърт Лангдън не бе от хората, които търсят потвърждения свише, ала щом прочете името на черквата, в която се намираше скулптурата, реши, че в края на краищата може да стане вярващ.
„Санта Мария дела Витория“.
„Витория — усмихнато си помисли той. — Идеално.“
Професорът с олюляване се изправи. Зави му се свят. Погледна към стълбата и се зачуди дали да върне книгата горе. „Да върви по дяволите — помисли си. — Може да го направи и отец Джаки.“ Затвори я и я остави до стелажа. Тръгна към светещия бутон на електронната врата.
Дишаше плитко и мъчително. Въпреки това се чувстваше ободрен от късмета си.
Късметът му обаче се изчерпа преди да стигне до изхода.
В хранилището ненадейно се разнесе звук, напомнящ измъчена въздишка. Светлините угаснаха, бутонът също. В следващия миг, подобно на някакво грамадно умряло чудовище, архивният комплекс потъна в пълен мрак. Някой бе изключил електричеството.

Глава 85

Ватиканските катакомби се намират под пода на базиликата „Св. Петър“. Там се погребват мъртвите папи.
Витория се спусна по спиралното стълбище и влезе в катакомбите. Тъмният тунел й напомни за Големия адронов колидер в ЦЕРН — черен и студен. Сега го осветяваха само фенерчетата на швейцарските гвардейци и в него се усещаше нещо призрачно. В стените от двете страни имаше ниши, в които се мержелееха саркофази.
Побиха я тръпки. „От студа е“ — каза си тя, макар да знаеше, че не е съвсем вярно. Имаше чувството, че ги наблюдават, не някой от плът и кръв, а духове в мрака. Върху гробниците лежаха статуи на папите, изобразени мъртви, със скръстени на гърдите ръце. Телата сякаш изплуваха от нишите и натискаха нагоре мраморните капаци, сякаш се опитваха да избягат от смъртното си ложе. Лъчите на фенерчетата се плъзгаха напред и папските силуети се издигаха и спускаха по стените, издължаваха се и изчезваха в зловещ мъртвешки танц.
Всички мълчаха. Витория не знаеше дали е от уважение, или от страх. Самата тя изпитваше и двете. Шамбеланът крачеше със затворени очи, сякаш отлично познаваше пътя. Младата жена предположи, че след смъртта на папата многократно се е спускал тук… може би за да се моли на гроба му за напътствие.
„Дълги години работих под напътствието на епископа. — бе казал Карло Вентреска. — Той ми беше като баща.“ Бе изрекъл думите с почит към кардинала, който го беше „спасил“. Сега обаче Витория разбираше всичко. Същият този кардинал, който бе взел шамбелана под крилото си, очевидно по-късно беше станал папа и бе довел със себе си младото си протеже.
„Това обяснява много неща“ — помисли си тя. Винаги беше имала усет за чувствата на хората и нещо в свещеника цял ден я бе човъркало. Откакто го беше видяла, усещаше в него мъка, която едва ли се дължеше на сегашното положение. Зад благочестивото му спокойствие се криеше човек, измъчван от личните си демони. Сега разбираше, че е била права. Той не само беше изправен пред най-страшната заплаха в историята на Ватикана, но и бе лишен от своя наставник и приятел… и трябваше да пилотира сам.
Гвардейците забавиха ход, като че ли не бяха сигурни точно къде е погребан последният папа. Шамбеланът уверено продължи напред и спря пред мраморна гробница, която сякаш лъщеше по-силно от другите. Отгоре й лежеше изваяна фигурата на покойния папа. Когато Витория позна лицето му от телевизията, внезапно я обзе страх. „Какво правим?“
— Знам, че нямаме много време — каза Карло Вентреска. — Въпреки това нека се помолим.
Всички швейцарски гвардейци сведоха глави. Витория ги последва. В тишината чуваше бясното туптене на сърцето си. Шамбеланът коленичи пред гробницата и започна да се моли на италиански. Младата жена слушаше думите му и изведнъж я изпълни неочаквана скръб, която се изля в сълзи… сълзи за нейния наставник… нейния свят отец. Молитвата сякаш се отнасяше колкото за папата, толкова и за баща й.
— Свети отче, съветнико, приятелю — глухо отекна гласът на свещеника. — Когато бях млад, ти ми каза, че гласът в сърцето ми е на Господ. Каза ми да го следвам, на колкото и мъчителни места да ме води. Сега чувам този глас и той иска от мен невъзможни неща. Дай ми сили. Дай ми своята прошка. Каквото правя… правя го в името на всичко, в каквото вярваше ти. Амин.
— Амин — промълвиха гвардейците.
„Амин, татко.“ Витория избърса очите си.
Шамбеланът безшумно се изправи и се отдръпна от гробницата.
— Отместете капака.
Швейцарските гвардейци се поколебаха.
— Синьоре, по закон ние сме под ваше командване — каза единият. — Ще изпълним заповедите ви…
Карло Вентреска сякаш прочете мислите на младежа.
— Някой ден ще ви поискам прошка, че съм ви поставил в това положение. Днес искам от вас да ми се подчинявате. Ватиканските закони са създадени, за да пазят Църквата. Тъкмо в този дух ви нареждам да ги нарушите.
Последва миг на мълчание, после старшият гвардеец даде заповед. Тримата оставиха фенерчетата си на пода и сенките им затанцуваха по тавана. Осветени отдолу, мъжете се приближиха до гроба, опряха ръце на мрамора, стъпиха здраво на земята и се приготвиха. После по даден знак едновременно започнаха да бутат. След като капакът не помръдна, Витория с надежда си помисли, че е прекалено тежък. Изведнъж я обзе страх от онова, което щяха да открият вътре.
Швейцарците удвоиха усилията си, ала безуспешно.
— Ancora* — каза шамбеланът, запретна ръкавите на расото си и се присъедини към тях. — Хайде! — Всички забутаха едновременно.
[* Хайде пак (ит.). — Б. пр.]
Витория тъкмо се канеше да предложи помощта си, когато капакът започна да се плъзга. С пронизително стържене на камък върху камък той описа въртеливо движение и застана под ъгъл — мраморната глава на статуята сега се намираше в нишата, а краката й стърчаха в коридора.
Всички се отдръпнаха.
Един от гвардейците колебливо се наведе, вдигна фенерчето си и го насочи надолу. Лъчът потрепери. Останалите швейцарци последваха примера на другаря си.
Въпреки мрака Витория усети, че са ужасени. Един след друг те се прекръстиха.
Раменете на шамбелана се бяха прегърбили. След дълго мълчание той се извърна.
Витория се беше опасявала, че устата на трупа ще е здраво затворена и ще трябва да предложи да счупят челюстта му, за да видят езика. Това обаче се оказа излишно.
Бузите му бяха хлътнали и устата на папата зееше широко отворена. Езикът му бе черен като смъртта.

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:09

Глава 86

Никаква светлина. Нито звук.
В Тайния архив цареше мрак.
Страхът, осъзна Лангдън, беше силен мотиватор. Задъхан от липса на въздух, той опипом запристъпва към въртящата се врата. Намери бутона на стената и го натисна с длан. Нищо. Опита отново. Вратата не помръдваше.
Професорът извика, ала гласът му прозвуча задавено. Опасността, която го заплашваше, внезапно го обгърна. Дробовете му се напрягаха за кислород, в същото време адреналинът удвои сърдечния му ритъм. Все едно току-що го бяха ударили в корема.
Натисна вратата и за миг му се стори, че тя започва да се върти. Отново я натисна и пред очите му се появиха звезди. Разбра, че се върти цялото помещение, а не вратата. Олюля се, отдръпна се назад, спъна се в основата на една стълба на колела, падна и удари коляното си в ръба на съседния стелаж. Изруга, изправи се и заопипва за стълбата.
Намери я. Беше се надявал да е от дърво или желязо, но установи, че е от алуминий. Вдигна я и я понесе като таран. Затича се в мрака към стъклената стена. Оказа се по-близо, отколкото си мислеше. Стълбата се блъсна в стъклото и отскочи. Ако се съдеше по слабия звук, щеше да му трябва нещо много повече от алуминиева стълба, за да го разбие.
За миг се обнадежди, когато си спомни за пистолета, после надеждите му угаснаха. Оръжието го нямаше. Оливети му го беше взел в кабинета на папата, за да не е въоръжен в присъствието на шамбелана. Тогава му се бе сторило логично.
Лангдън отново извика, дори още по-слабо от предишния път.
Сети се за радиостанцията, която гвардеецът беше оставил на масата до хранилището. „Защо не я взех, по дяволите?! — Пред очите му затанцуваха лилави звезди и той се опита да се съсредоточи. — И преди съм попадал в капан — каза си той. — Още по-страшен. Бях малък и въпреки това се измъкнах. — Смазващият мрак го притискаше отвсякъде. — Мисли!“
Отпусна се на пода и легна по гръб. Първо трябваше да се овладее.
„Отпусни се. Пази си силите.“
След като вече не трябваше да се бори с гравитацията, за да изпомпва кръвта му, сърцето му забави ритъма си. Този трик използваха плувците, за да опресняват кислорода в кръвта си между две напрегнати състезания.
„Тук има много въздух — успокои се той. — Много. А сега мисли.“ Почти очакваше осветлението да се включи всеки момент. Не се случи нищо. Докато лежеше, постепенно го обзе зловещо примирение. Обзе го спокойствие. Той го пропъди.
„Измисли нещо, по дяволите! Но какво…“
Мики Маус щастливо фосфоресцираше на китката му, сякаш се радваше на мрака. 21:33. Половин час до огъня. Струваше му се много по-късно. Вместо да се съсредоточи върху спасителния план, умът му ненадейно започна да настоява за обяснение. „Кой е изключил електричеството? Дали Роше разширява обсега на претърсването? Оливети не го ли е предупредил, че съм тук?!“ В момента обаче това нямаше значение.
Той широко отвори уста и задиша колкото може по-дълбоко. Мислите му се проясниха. Насили се да се съсредоточи.
„Стъклени стени — каза си Лангдън. — Обаче от адски дебело стъкло.“
Зачуди се дали в това хранилище няма тежки стоманени огнеупорни шкафове. В други архиви бе виждал такива, ала не и тук. Освен това търсенето в мрака щеше да му отнеме много време. Не че щеше да успее да вдигне стоманен шкаф, особено в сегашното си състояние.
„Ами масата? — Знаеше, че в средата на това хранилище, също като в другите, има маса за четене. — И какво от това?!“ Нямаше да може да я повдигне. Даже да успееше да я помръдне, нямаше да стигне далеч. Стелажите бяха разположени нагъсто и пътеките между тях бяха прекалено тесни.
„Пътеките са прекалено тесни…“
Внезапно се сети нещо.
Обзет от увереност, той прекалено бързо скочи на крака. Зави му се свят и трябваше да се облегне някъде. Ръката му откри съседния стелаж. Лангдън изчака малко и се насили да пази силите си. Щеше да има нужда от тях.
Опря се на стелажа и го натисна. „Само да успея някак си да го съборя.“ Ала той не помръдна. Лангдън зае друго положение и отново опита. Краката му се плъзнаха по пода. Стелажът само проскърца.
Имаше нужда от опора.
Пак намери стената и по нея стигна до отсрещния край на хранилището. Изведнъж се блъсна в стъклото и силно удари рамото си. Изруга, заобиколи стелажа и го хвана приблизително на равнището на очите. После опря единия си крак в стъклото зад себе си, а другия на долните лавици и започна да се катери. Наоколо му падаха книги и трополяха в мрака. Не им обръщаше внимание. Инстинктът му за самосъхранение отдавна бе взел връх над всичко останало. Усети, че абсолютната тъмнина пречи на равновесието му, и затвори очи. Това му позволи да се движи по-бързо. Колкото по-високо се изкачваше толкова по-рядък му се струваше въздухът. Като алпинист, стигнал до върха, професорът се хвана за последната лавица. Изпъна крака зад себе си, опря ги в стъклената стена и застана в почти хоризонтално положение.
„Сега или никога, Робърт.“
С усилие, от което му се зави свят, натисна стелажа. Не се случи нищо.
Задъхан, той промени позата и отново опита. Стелажът съвсем леко помръдна. Американецът продължи да натиска и стелажът се залюля няколко сантиметра напред, после се върна обратно. Лангдън се възползва от движението, дълбоко си пое дъх и за пореден път натисна. Стелажът се залюля по-силно.
„Като люлка — каза си той. — Не спирай. Още малко.“
Клатеше стелажа и с всяко натискане изпъваше крака. Мускулите му пламтяха от болка, но той не й обръщаше внимание. Махалото беше в движение. „Още три натискания.“
Всъщност трябваха още две.
Настъпи миг на безтегловна несигурност. После Лангдън и стелажът полетяха напред с грохот на свличащи се от лавиците книги.
По пътя към пода стелажът се блъсна в съседния. Професорът успя да се задържи и прехвърли тежестта си напред, за да събори и другия стелаж. След няколко секунди на неподвижна паника вторият стелаж заскърца под тежестта и започна да се накланя. Лангдън отново падаше.
Стелажите се катурваха като някакво гигантско домино. Метал се блъскаше в метал, навсякъде хвърчаха книги. Вкопчен в своя стелаж, Лангдън се зачуди колко са общо. Колко ли можеха да тежат? Стъклото беше дебело… Неговият стелаж вече бе почти в хоризонтално положение, когато американецът чу онова, което чакаше. Далече. В края на помещението. Силен удар на метал в стъкло. Хранилището се разтърси и той разбра, че последният стелаж е паднал върху стената. Последвалият звук беше най-неприятният, който бе чувал някога.
Тишина.
Нямаше трясък на стъкло, само глухо вибриране — стената беше поела тежестта на стелажите, които сега се бяха опрели на нея. Лангдън смаяно лежеше върху купчините книги. Някъде в далечината се разнесе изскърцване. Ако имаше достатъчно кислород, щеше да затаи дъх.
Една секунда. Втора…
Докато се олюляваше на ръба на съзнанието, той долови далечно пращене… паяжина от пукнатини, обхващаща стъкло. После внезапно стъклото избухна като топ. Стелажът под Лангдън се сгромоляса на пода. В мрака се посипаха парченца стъкло и в хранилището с могъщо свистене нахлу въздух.

* * *

След тридесет секунди електронно изпищяване на радиостанция наруши тишината във ватиканските катакомби. Гласът, който се разнесе от нея, звучеше задъхано.
— Обажда се Робърт Лангдън! Чува ли ме някой?
Застаналата пред трупа на папата Витория вдигна поглед. „Робърт!“ Изведнъж страшно й се прииска американецът да е до нея.
Гвардейците се спогледаха озадачено. Един от тях свали радиостанцията от колана си.
— Господин Лангдън? Вие сте на трети канал. Командирът чака да му се обадите на първи.
— Знам, че е на първи канал, по дяволите! Не искам да говоря с него. Трябва ми шамбеланът. Бързо! Някой да го потърси!

* * *

Лангдън стоеше сред парчетата стъкло в мрака на Тайния архив и се опитваше да си поеме дъх. Усещаше, че по лявата му ръка се стича кръв. Гласът на шамбелана го стресна.
— Карло Вентреска слуша. Какво става?
С все още бясно туптящо сърце, професорът натисна бутона.
— Мисля, че някой току-що се опита да ме убие!
Отговори му мълчание. Лангдън се насили да се успокои.
— Освен това знам къде ще е следващото убийство.
Гласът, който му отговори, не беше на шамбелана. А на командир Оливети.
— Нито дума повече, господин Лангдън.

Глава 87

Окървавеният часовник на Лангдън показваше 21:41. Професорът тичешком прекосяваше двора „Белведере“ към фонтана пред сградата на швейцарската гвардия. От дланта му вече не течеше кръв, но много го болеше. Когато стигна, около него се струпаха всички — Оливети, Роше, шамбеланът, Витория и неколцина гвардейци.
— Робърт, ти си ранен! — възкликна Витория. Преди Лангдън да успее да отговори, пред него се изправи командирът.
— Радвам се, че сте добре, господин Лангдън. Съжалявам за случилото се.
— Отлично знаехте…
— Аз съм виновен — разкаяно каза приближилият се Роше. — Нямах представа, че сте в архива. Захранването на части от нашите бели зони е свързано с тази сграда. Разширявахме обсега на претърсването. Аз изключих електричеството. Ако знаех…
— Папата е бил отровен, Робърт — каза Витория, хвана ръката му и разгледа раната. — Илюминатите са го убили.
Лангдън чуваше думите, ала почти не разбираше смисъла им. Беше му хубаво. Усещаше единствено топлите ръце на Витория.
Шамбеланът извади от расото си копринена кърпичка и му я подаде, за да избърше кръвта. Мълчеше. В зелените му очи сякаш пламтеше нов огън.
— Каза, че си открил къде ще убият третия кардинал — рече Витория.
— Да, в…
— Не — прекъсна го Оливети. — Когато ви помолих да не казвате нито дума повече по радиостанцията, господин Лангдън, имах свои съображения. — Той погледна събралите се швейцарски гвардейци. — Извинете ни, господа.
Войниците се прибраха в сградата. Без обида. Пълно подчинение.
Командирът се обърна към останалите.
— Колкото и да ми е трудно да го кажа, убийството на папата е можело да бъде извършено единствено с помощ отвътре. За благото на всички не бива да се доверяваме на никого. Включително на гвардейците. — Страданието му бе очевидно.
— Това означава… — загрижено почна Роже.
— Да — каза Оливети. — Резултатите от претърсването ви не са сигурни. Но трябва да рискуваме. Продължавайте да търсите.
Капитанът като че ли понечи да каже нещо, после размисли и се отдалечи.
Шамбеланът дълбоко си пое дъх. Все още не беше изрекъл нито дума и Лангдън усещаше, че в свещеника кипят нови сили, сякаш беше достигнал някаква повратна точка.
— Командире? — безизразно каза Карло Вентреска. — Ще прекъсна конклава.
Оливети прехапа устни.
— Съветвам ви да изчакате. Остават ни още два часа и двайсет минути.
— Ще отлетят като миг.
Гласът на командира прозвуча предизвикателно.
— Какво възнамерявате да направите? С лека ръка да евакуирате кардиналите ли?
— Възнамерявам да спася Църквата с онази власт, която ми е дал Господ. А как ще го направя вече не е ваша грижа.
Оливети се изпъна.
— Каквото и да се готвите да направите… — Той замълча за миг. — Нямам право да ви спирам. Особено след очевидния си провал като шеф на охраната. Моля ви само да изчакате. Двайсет минути… до десет часа. Ако информацията на господин Лангдън е вярна, може да успея да заловя този убиец. Все още има шанс да запазим протокола и благоприличието.
— Благоприличието ли? — задавено се засмя Карло Вентреска. — Отдавна не става въпрос за благоприличие, командире. Ако случайно не сте забелязали, ние сме във война.
От сградата излезе гвардеец и извика на шамбелана:
— Синьоре, току-що ни съобщиха, че сме задържали репортера от Би Би Си, господин Глик.
Свещеникът кимна.
— Нека двамата с операторката ме чакат пред Сикстинската капела.
Оливети се ококори.
— Какво правите?
— Двайсет минути, командире. Нямате повече време. — И ги остави.

* * *

Алфата на Оливети напусна Ватикана, но вече не я следваха върволица необозначени коли. На задната седалка Витория превързваше ръката на Лангдън с бинт от аптечката.
Командирът се взираше право пред себе си. После каза:
— Добре, господин Лангдън. Къде отиваме?

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:12

Глава 88

Въпреки виещата сирена алфата на Оливети сякаш остана незабелязана, докато летеше по моста към сърцето на стария град. Целият трафик се движеше в обратната посока, към Ватикана, сякаш Светият престол изведнъж се беше превърнал в най-модерното развлечение в Рим.
Лангдън седеше на задната седалка и в главата му се рояха безброй въпроси. Чудеше се дали този път ще хванат убиеца, дали той ще им каже каквото искат, дали вече не са закъснели. Кога шамбеланът щеше да съобщи на тълпите, събрали се на площад „Св. Петър“, че са в опасност? Случаят в хранилището продължаваше да го гложди. _Грешка._
Докато шофираше към черквата „Санта Мария дела Витория“, Оливети нито веднъж не натисна спирачки. Всеки друг ден, знаеше Лангдън, кокалчетата на ръцете му щяха да са побелели. Точно сега обаче се чувстваше като вцепенен. Само пулсирането в дланта му напомняше къде се намира.
Сирената виеше пронизително. „Не бива да му съобщаваме, че идваме“ — помисли си професорът. Затова пък се движеха адски бързо. Предполагаше, че когато наближат мястото, Оливети ще я изключи.
Сега, когато имаше малко време да поразсъждава на спокойствие, Лангдън най-после с удивление се замисли за убийството на папата. Това бе невъобразимо, ала някак си му се струваше съвсем логично. Илюминатите винаги бяха разчитали на внедряването в чуждите редици — превземане на властта отвътре. Пък и убийството на папа не беше нещо ново. Слуховете за коварства изобилстваха, макар че без аутопсия не можеха да се потвърдят. Неотдавна учени бяха получили разрешение да направят рентгенова снимка на гробницата на папа Целестин V, за когото се предполагаше, че е бил убит от нетърпеливия си наследник Бонифаций VІІI. Изследователите се бяха надявали, че рентгенът ще открие свидетелства за насилствена смърт, например счупена кост. Колкото и да бе невероятно, на снимката бяха видели двадесет и пет сантиметрова игла, забита в черепа на папата.
Лангдън си спомни изрезките от вестници, които преди години му бяха пратили други любители на темата за илюминатите. Навремето си бе помислил, че това е някаква шега, затова отиде в микрофилмовия отдел на харвардската библиотека. Колкото и да беше невероятно, оказа се, че изрезките са автентични. Сега ги държеше забодени на корковото си табло като примери за това, че дори уважавани информационни агенции понякога се поддават на илюминатската параноя. Внезапно журналистическите подозрения престанаха да му се струват параноични. Лангдън ясно си спомняше статиите…

Бритиш Броудкастинг Корпорейшън
14 юни 1998 г.
Папа Йоан Павел I, който почина през 1978 г., е станал жертва на заговор, организиран от масонската ложа П2… Тайното братство П2 решило да убие Йоан Павел I, когато видяло, че папата се готви да свали американския архиепископ Пол Марчинкъс от поста президент на Банка Ватикана. Банката е била замесена в тъмни финансови сделки с масонската ложа…

Ню Йорк Таймс
24 август 1998 г.
Защо покойният Йоан Павел I е лежал по риза на леглото си? Защо ризата му е била разкъсана? Въпросите не спират дотук. Не са правени медицински изследвания. Кардинал Вило забранил аутопсията въз основа на ватиканските закони. Лекарствата на Йоан Павел тайнствено изчезнали от нощното му шкафче, както и очилата, пантофите и завещанието му.

Лъндън Дейли Нюз
27 август 1998 г.
… заговор на могъща, безпощадна и незаконна масонска ложа с пипала, проникващи във Ватикана.

Мобилният телефон в джоба на Витория иззвъня и милостиво прогони спомените от мислите на Лангдън. Тя отговори, въпреки че се чудеше кой може да я търси.
Макар и от разстояние, Лангдън позна острия като лазер глас по телефона.
— Витория? Тук е Максимилиан Кьолер. Открихте ли антиматерията?
— Макс? Добре ли си?
— Гледах новините. Не се споменава нито за ЦЕРН, нито за антиматерията. Това е добре. Какво става?
— Още не сме намерили контейнера. Положението е сложно. Робърт Лангдън страшно много ни помага. Има вероятност да заловим човека, който убива кардиналите. В момента пътуваме за…
— Госпожице Ветра — прекъсна я Оливети. — Казахте достатъчно.
Очевидно раздразнена, Витория затисна слушалката с длан.
— Това е директорът на ЦЕРН, господин командир. Той определено има право да…
— Има право да е тук и да ни помага — отсече Оливети. — Разговаряте по открита клетъчна линия. Казахте достатъчно.
Витория дълбоко си пое дъх.
— Макс?
— Може би имам нещо за теб — отвърна той. — За баща ти… Може би знам на кого е казал за антиматерията.
Лицето на младата жена помръкна.
— Баща ми не е казвал на никого, Макс.
— Боя се, Витория, че все пак е казал на някого. Трябва да проверя някои данни на охраната. Скоро пак ще ти се обадя. — Връзката прекъсна.
Тя прибра телефона в джоба си. Лицето й беше восъчнобледо.
— Добре ли си? — попита Лангдън.
Тя кимна, но треперещите й пръсти показваха истината.

* * *

— Черквата е на Пиаца Барберини — каза Оливети, изключи сирената и си погледна часовника. — Имаме девет минути.
Когато Лангдън беше открил местонахождението на третия знак, адресът на храма му бе прозвучал далечно познат. „Пиаца Барберини.“ Сега обаче си спомни. Преди двадесет години строежът на спирка на метрото беше предизвикал раздвижване сред историците на изкуството, които се бяха опасявали, че изкопните работи под Пиаца Барберини може да доведат до събарянето на многотонния обелиск, издигащ се в центъра на площада. Градските архитекти бяха преместили обелиска и един малък фонтан, наречен Тритон.
„По времето на Бернини на Пиаца Барберини е имало обелиск!“ — помисли Лангдън и окончателно забрави всичките си съмнения за местонахождението на третия знак. На една пряка от пиацата Оливети зави в странична уличка и спря. Съблече си сакото, нави ръкавите си и извади оръжието си.
— Не можем да рискуваме да ви познаят — каза той. — Показаха ви по телевизията. Искам да стоите в края на площада и скришом да наблюдавате предния вход. Аз ще заобиколя отзад. — Командирът извади познатия пистолет и го подаде на Лангдън. — За всеки случай.
Професорът се намръщи. Днес за втори път му даваше това оръжие. Той го прибра в джоба на гърдите си и в същото време си спомни, че все още носи листа от „Diagrama“. Не можеше да повярва, че е забравил да го остави. Представи си как ватиканският библиотекар изпада в яростни гърчове при мисълта, че този безценен документ е бил разнасян из Рим като някаква туристическа карта. После пред очите му се появи хаосът от натрошено стъкло и пръснати книги, който бе оставил след себе си в архива. Библиотекарят си имаше други проблеми. „Ако архивът изобщо оцелее до утре…“
Оливети слезе от колата и посочи с ръка.
— Пиацата е натам. Дръжте си очите отворени и не позволявайте да ви видят. — Той потупа мобилния телефон на колана си. — Да проверим връзката, госпожице Ветра.
Витория извади телефона си и натисна бутона за автоматично избиране, който двамата с командира бяха програмирали в Пантеона. Апаратът на Оливети завибрира в безшумен режим на колана му.
Той кимна.
— Добре. Обадете ми се, ако забележите нещо. — Командирът зареди оръжието си. — Аз ще чакам вътре. Този езичник е мой.

* * *

Точно в този момент съвсем наблизо звънеше друг мобилен телефон.
— Говорете — каза хашишинът.
— Аз съм — отвърна гласът. — Янус.
Мъжът се усмихна.
— Здравейте, господарю.
— Възможно е да знаят къде се намирате. Някой идва, за да ви спре.
— Закъснели са. Вече направих каквото трябваше.
— Чудесно. Погрижете се да избягате жив. Имате още работа.
— Който се изпречи на пътя ми, ще умре.
— Който се изпречи на пътя ви, ще е умен.
— Американския учен ли имате предвид?
— Знаете ли за него?
Хашишинът се подсмихва.
— Хладнокръвен, но наивен. Разговаряхме по телефона. Той е с една жена, която изглежда негова противоположност. — Убиецът си спомни огнения темперамент на дъщерята на Леонардо Ветра и се възбуди.
Отсреща за миг настъпи мълчание, първото колебание, което хашишинът усещаше у своя илюминатски господар.
— Ако се наложи, очистете ги — каза Янус накрая.
Убиецът отново се усмихна.
— Смятайте го за изпълнено. — В тялото му се разля топла вълна на очакване. „Макар че може да задържа жената за награда.“

Shivers Нед 24 Май 2009, 19:13

Глава 89

На площад „Св. Петър“ беше избухнала война. На пиацата се бе разразила истинска лудост. Журналистически коли долитаха като десантни машини. Репортери монтираха модерна електроника като войници, въоръжаващи се за битка. Телевизионните мрежи се препираха за най-удобните места и бързаха да издигнат най-новото оръжие в медийните войни — видеостени.
Видеостените представляваха огромни плоски екрани, които можеха да се сглобят върху камион или подвижно скеле. Те играеха ролята на нещо като рекламни билбордове на съответната мрежа и излъчваха нейните репортажи, наред с фирмената емблема. Ако екранът бе разположен добре, например пред мястото на действието, конкурентната мрежа не можеше да заснеме събитието, без да рекламира своя съперник.
Площадът бързо се превръщаше не само в медиен фарс, но и в безумно публично бдение. От всички посоки се изсипваха зяпачи. Свободното пространство на обикновено безкрайната пиаца беше на път да стане ценна стока. Хората, се трупаха край издигнатите видеостени и смаяно слушаха репортажите.

* * *

Зад дебелите стени на базиликата „Св. Петър“ само на стотина метра оттам цареше тишина. Лейтенант Шартран и още трима гвардейци напредваха в мрака. Снабдени с инфрачервени очила, те се бяха разгърнали в наоса и размахваха детекторите пред себе си. До този момент претърсването на ватиканските бели зони не даваше резултат.
— По-добре да свалим очилата — каза старшият гвардеец.
Лейтенантът вече го правеше. Приближаваха се до нишата на палиумите — подземната крипта в средата на базиликата. Тя бе осветена с деветдесет и девет газени лампи и силната инфрачервена светлина щеше да прогори очите им.
Шартран с удоволствие свали очилата си и проточи шия, когато се спуснаха в нишата, за да я претърсят. Беше красиво… всичко бе в злато и сияеше. За пръв път идваше тук.
Струваше му се, че откакто е дошъл във Ватикана, всеки ден научава някоя нова мистерия. Тези газени лампи бяха една от тях. Винаги бяха точно деветдесет и девет. По традиция. Духовниците ги пълнеха с газ, с каквато не гореше никоя друга лампа. Казваше се, че щели да горят до края на времето.
„Или поне до полунощ“ — помисли си Шартран и усети, че устата му отново пресъхва.
Прокара детектора над тях. Нямаше нищо скрито. Това не го изненада — според видеокамерата контейнерът се намираше на _тъмно._
Докато прекосяваше нишата, лейтенантът стигна до решетка, покриваща отвор в пода. Отворът водеше към тясно стръмно стълбище, спускащо се право надолу. Беше чувал какво има там. Слава Богу, не се налагаше да слиза под земята. Заповедта на Роше бе ясна. „Претърсете само зоните, открити за обществен достъп.“
— Каква е тази миризма? — попита той и се извърна от решетката. От нишата се носеше опияняващо сладко ухание.
— Изпарения от лампите — отвърна един от гвардейците.
Шартран се изненада.
— По-скоро мирише на парфюм, отколкото на керосин.
— Това не е керосин. Лампите са близо до папския олтар, затова използват специална смес — етанол, захар, бутан и парфюм.
— _Бутан_ ли? — Лейтенантът неспокойно погледна лампите.
Гвардеецът кимна.
— Внимавай да не ги разлееш. Ароматът сякаш идва от рая, обаче гори като ада.
Гвардейците претърсиха нишата с палиумите и продължиха напред. В този момент ги повикаха по радиостанцията.
Обаждаха се, за да им съобщят нова информация. Швейцарците я изслушаха смаяно.
Изглежда, положението се бе променило, за което не можеха да разговарят в ефира, ала шамбеланът беше решил да наруши традицията и да влезе в конклава, за да се обърне към кардиналите. Това не се бе случвало никога. Но пък и Шартран разбираше, че Ватиканът никога не е бил застрашаван от нещо, което се равнява на ядрена бойна глава.
Лейтенантът с радост научи, че шамбеланът най-после поема нещата в свои ръце. Във Ватикана нямаше друг, към когото да изпитва по-голямо уважение. Някои гвардейци го смятаха за beato* — фанатично набожен човек, чиято любов към Бог граничи с лудост — ала дори те бяха съгласни, че… когато трябва да се води борба с Божиите врагове, единствено шамбеланът е в състояние да се изправи срещу тях.
[* Блажен (ит.). — Б. пр.]
През последната седмица швейцарските гвардейци често го бяха виждали във връзка с приготовленията за конклава и всички бяха единодушни, че изглежда малко нервен, че зелените му очи са по-напрегнати от обикновено. Нищо чудно, бяха решили те — шамбеланът не само отговаряше за организирането на свещения конклав, но и трябваше да го направи непосредствено след загубата на своя наставник, покойния папа.
Още щом пристигна във Ватикана, Шартран научи историята за бомбата, убила майката на Карло Вентреска пред очите на детето. „Бомба в черква… и сега всичко това се повтаря.“ За съжаление, властите така и не бяха заловили отрепките, поставили бомбата… сигурно някаква антихристиянска групировка, бяха казали те, и бяха прекратили следствието. Нищо чудно, че шамбеланът презираше апатията.
През един спокоен следобед преди два месеца Шартран случайно се натъкна на шамбелана. Свещеникът очевидно разбра, че лейтенантът е новият гвардеец, и го покани да се поразходят заедно. Не разговаряха за нищо конкретно.
— Отче, може ли да ви задам един странен въпрос? — попита по едно време Шартран.
Карло Вентреска се усмихна.
— Само ако мога да ви дам странен отговор.
Лейтенантът се засмя.
— Питал съм всеки свещеник, когото познавам, и все още не разбирам.
— Какво ви тревожи? — Шамбеланът водеше с къси, бързи крачки и подритваше расото си, докато вървеше. Черните му каучукови подметки бяха като отражения на същността на този човек… модерни, но скромни и проявяващи признаци на износване.
Младият швейцарец дълбоко си пое дъх.
— Не разбирам това нещо с всемогъществото и милостта.
Шамбеланът се усмихна.
— Четете Светото писание.
— Опитвам се.
— Смутен сте, защото Библията описва Господ като всемогъщо и милостиво божество.
— Точно така.
— Това означава просто, че Бог е всесилен и добронамерен.
— Концепцията ми е ясна. Просто… струва ми се, че има противоречие.
— Да. Противоречието е болката. Гладът, войните, болестите…
— Точно така! — Обзе го увереност, че шамбеланът ще го разбере. — На този свят се случват ужасни неща. Човешката трагедия като че ли доказва, че Бог не може _едновременно_ да е всесилен и милостив. Ако ни _обичаше_ и притежаваше _способността_ да ни спаси, Той щеше да ни избави от болката, нали?
Шамбеланът се намръщи.
— Дали?
Шартран се смути. Дали беше престъпил границите? Може би това бе един от онези религиозни въпроси, които просто не бива да се задават?
— Ами… ако Той ни обичаше и можеше да ни защити, щеше да Му се _наложи_ да го направи. Струва ми се, че или е всемогъщ и ние не Го интересуваме, или е милостив и безсилен да ни помогне.
— Имате ли деца, лейтенант?
Шартран се изчерви.
— Не, синьоре.
— Ако имахте осемгодишен син, щяхте ли да го обичате?
— Разбира се.
— Щяхте ли да направите всичко по силите си, за да го избавите от болките в живота му?
— Разбира се.
— Щяхте ли да му позволите да кара скейтборд?
Шартран се замисли. Шамбеланът винаги изглеждаше странно „в крак“ за духовник.
— Да, предполагам. Естествено, щях да му позволя да кара скейтборд, но щях да го предупредя да внимава.
— Значи като всеки баща, щяхте да го научите на някои основни неща, да му дадете добър съвет и да го пуснете да се учи от грешките си, нали?
— Нямаше да тичам по петите му и да го глезя, ако това искате да кажете.
— Ами ако паднеше и си ожулеше коляното?
— Щеше да се научи да е по-внимателен.
Шамбеланът се усмихна.
— Значи въпреки че сте в _състояние_ да се намесите и да избавите детето от болката, _предпочитате_ да му покажете обичта си, като го оставите само да се учи от грешките си, така ли?
— Разбира се. Болката е част от растежа. Тя ни помага да се учим.
Карло Вентреска кимна.
— Точно така.

Sponsored content