Re: "Шестото клеймо" Дан Браун

Shivers Съб 23 Май 2009, 17:57

Глава 26

Хашишинът стоеше в дъното на каменния тунел. Факлата все още ярко пламтеше и димът се смесваше с мириса на мъх и спарен въздух. Обгръщаше го тишина. Желязната врата пред него изглеждаше стара колкото самия проход, ръждясала, но въпреки това здрава. Той чакаше в мрака.
Скоро щеше да стане време.
Янус му беше обещал, че някой отвътре ще му отвори. Хашишинът се удивляваше на предателството. Бе готов цяла нощ да стои при вратата, за да изпълни задачата си, ала усещаше, че няма да се наложи. Работодателите му бяха решителни хора.
След няколко минути, точно в уречения час, от отсрещната страна се разнесе високо дрънчене на тежки ключове. Заскърца метал и трите грамадни ключалки една по една се отключиха. Скърцаха така, като че ли не бяха използвани от векове.
Отново се възцари тишина.
Хашишинът търпеливо изчака пет минути, точно както му бяха казали. После натисна огромната врата и тя се отвори.

Shivers Съб 23 Май 2009, 17:57

Глава 27

— Няма да ти позволя, Витория! — Кьолер дишаше тежко и колкото по-нагоре се издигаше асансьорът, толкова повече се влошаваше състоянието му.
Тя не му обръщаше внимание. Копнееше да намери убежище, нещо познато на това място, което вече не чувстваше като свой дом. Знаеше, че миналото никога няма да се върне. В момента обаче трябваше да преглътне болката и да действа. „Намери телефон.“
Робърт Лангдън стоеше до нея, безмълвен, както обикновено. Витория се беше отказала да се чуди какъв е този човек. „Специалист ли?“ Това не означаваше нищо. „Господин Лангдън може да ни помогне да разкрием убиеца на баща ти.“ Лангдън с нищо не им помагаше. Неговата топлота и любезност изглеждаха искрени, ала явно криеше нещо. И двамата криеха нещо.
Кьолер пак започна.
— Като директор на ЦЕРН, аз нося отговорност за бъдещето на науката. Ако раздухаш международен скандал и ЦЕРН пострада…
— За бъдещето на науката ли? — Витория се обърна към него. — Наистина ли възнамеряваш да избегнеш отговорността, като не признаеш, че антиматерията идва от ЦЕРН? Нима си готов да пренебрегнеш живота на хората, които ние излагаме на опасност?
— Не _ние_ — възрази Кьолер. — _Вие_. Ти и баща ти.
Витория се извърна.
— А що се отнася до това, че на опасност са изложени хора, тук проблемът е тъкмо _животът_ — продължи директорът. — Сама знаеш, че тази технология има огромно значение за живота на планетата. Ако ЦЕРН банкрутира, ако бъде съсипан от скандал, губят _всички_. Бъдещето на човечеството е в ръцете на организации като ЦЕРН, на учени като теб и баща ти, които работят върху проблемите на утрешния ден.
Витория вече беше слушала лекциите на Кьолер за науката като Бог и не бе съгласна с него. Самата наука беше причина за половината от проблемите, които се опитваше да разреши. „Прогресът“ бе най-големият враг за Майката Земя.
— Научният напредък носи риск — не преставаше да дудне директорът. — Винаги е било така. Космически програми, генетични проучвания, медицина — във всички тези области се допускат грешки. За благото на _всички_.
Витория се смая от способността на Кьолер с научна безпристрастност да обсъжда морални проблеми. Леденият му интелект сякаш нямаше нищо общо с душата му.
— Да не смяташ, че ЦЕРН е толкова важен за бъдещето на Земята, че сме освободени от морални задължения?
— Недей да спориш за _морал_ с мен. Когато сте създали този образец, вие сте престъпили границата и сте изложили на опасност цялата лаборатория. Аз се опитвам да защитя не само работните места на три хиляди учени, но и репутацията на баща ти. Помисли за него. Човек като баща ти не заслужава да го запомнят като създател на оръжие за масово унищожение.
Този път ударът му бе насочен точно. „Аз убедих баща ми да създаде образеца. Вината е моя!“

* * *

Когато вратата се отвори, Кьолер все още говореше. Витория слезе от асансьора, извади телефона си и опита повторно.
Пак нямаше сигнал. „По дяволите!“ Тя се запъти към изхода.
— Спри, Витория — астматично задъхан, директорът я последва. — Почакай, трябва да го обсъдим.
— Basta di parlare!*
[* Стига приказки (ит.). — Б.пр.]
— Помисли за баща си — не отстъпваше Кьолер. — Какво щеше да направи той?
Тя продължаваше да върви.
— Не бях съвсем откровен с теб, Витория.
Младата жена забави крачка.
— Не знам какво съм си мислил — рече директорът. — Просто се опитвах да те предпазя. Само ми кажи какво искаш. Трябва да сме единни.
Тя спря, но не се обърна.
— Искам да намеря антиматерията. Искам да знам и кой е убил баща ми. — И зачака.
Кьолер сви рамене.
— Вече знаем кой е убил баща ти, Витория. Съжалявам.
Сега вече Витория се завъртя към него.
— Какво?
— Не знаех как да ти го кажа. Трудно е…
— _Знаеш_ кой е убил баща ми?!
— Имаме доста добра представа, да. Убиецът е оставил нещо като визитна картичка. Тъкмо затова повиках господин Лангдън. Организацията, която е поела отговорността, е по неговата специалност.
— Каква организация? Терористична ли?
— Те са откраднали четвърт грам антиматерия, Витория.
Тя погледна Робърт Лангдън, който стоеше в отсрещния край на помещението. Всичко започваше да си идва на мястото. „Това обяснява потайността.“ Витория се изненада, че не се е сетила досега. Значи в края на краищата Кьолер се бе свързал с властите. _С властите._ Сега й се струваше очевидно. Робърт Лангдън беше американец, късо подстриган, консервативен, явно изключително интелигетен. Какъв друг можеше да е? Трябваше да се сети още отначало. Отново я обзе надежда и тя се обърна към него.
— Искам да знам кой е убил баща ми, господин Лангдън. Искам да знам също дали вашата служба може да открие антиматерията.
Лангдън се смути.
— Моята служба ли?
— Предполагам, че сте от американското разузнаване.
— Всъщност… не…
— Господин Лангдън е професор по история на изкуството в Харвардския университет — намеси се Кьолер.
Сякаш я обляха със студена вода.
— Преподавател по история на изкуството?
— Той е специалист по култова символика. — Директорът въздъхна. — Витория, ние смятаме, че баща ти е бил убит от сатанински култ.
Тя чу думите, ала разумът й отказа да ги възприеме. „Сатанински култ.“
— Организацията, която пое отговорността, се нарича „илюминати“.
Витория погледна Кьолер, после Лангдън, като се чудеше дали това не е някаква извратена шега.
— Илюминати ли? — попита тя. — Като _баварските_ илюминати ли?
Директорът се смая.
— _Чувала_ ли си за тях?
Младата жена усети, че още малко и ще се разплаче от яд.
— „Баварските илюминати: новият световен ред“. Компанията производител е „Стив Джаксън Геймс“. Половината техници в лабораторията я играят по интернет. — Гласът й секна. — Но не разбирам…
Кьолер стрелна Лангдън със сконфузен поглед.
Професорът кимна.
— Популярна игра. Древно братство превзема света. Полуисторическа. Не знаех, че се играе и в Европа.
Витория се обърка.
— За какво говорите? Илюминатите ли? Та това е компютърна игра!
— Витория, илюминатите са организацията, поела отговорността за убийството на баща ти — повтори директорът.
Витория направи всичко възможно, за да спре напиращите си сълзи. Насили се да се овладее и да прецени положението логично. Ала колкото повече се опитваше, толкова по-малко разбираше. Бяха убили баща й. Бяха се справили с охраната на ЦЕРН. Някъде имаше бомба със задействан часовников механизъм, вината за която носеше _тя_. И директорът беше повикал преподавател по история на изкуството да им помогне да открият някакво митично братство сатанисти.
Изведнъж се почувства съвсем сама. Обърна се, но Кьолер й препречи пътя, бръкна в джоба си, извади смачкан факс и й го подаде.
Витория го погледна и ужасено се олюля.
— Жигосали са го — каза сакатият физик. — Жигосали са го по гърдите, по дяволите.

Shivers Съб 23 Май 2009, 17:58

Глава 28

Секретарката Силви Боделок бе в паника. Разхождаше се в празната приемна пред кабинета на директора. „Къде се е дянал, по дяволите? Какво да правя?“
Този ден не беше нормален. Разбира се, всеки работен ден при Максимилиан Кьолер притежаваше потенциала да е странен, но днес директорът бе в рядка форма.
— Намерете ми Леонардо Ветра! — нареди той, когато сутринта Силви дойде на работа.
Секретарката надлежно прати пейджърно съобщение и имейл и телефонира на изтъкнатия учен.
Нищо.
Кьолер бясно напусна кабинета си, явно за да търси Ветра сам. Когато след доста време се върна, определено не изглеждаше добре… не че някога изглеждаше _добре_. Но този път видът му беше по-лош от обикновено. Заключи се в кабинета си и Силви го чу да влиза в интернет, да телефонира, да праща факсове и да разговаря. После пак излезе. Оттогава не се беше връщал.
Секретарката бе решила да не обръща внимание на странностите на поредната Кьолерова мелодрама, ала започна да се тревожи, когато директорът не се прибра за ежедневните си инжекции. Физическото му състояние изискваше редовно лечение и когато насилеше късмета си, резултатите бяха плачевни — респираторен шок, пристъпи на кашлица и лудо търчане на болничния персонал. Понякога й се струваше, че на Максимилиан Кьолер не му се живее повече.
Тя се замисли дали да не му прати съобщение по пейджъра, но се беше научила, че гордостта на Кьолер не търпи милосърдието. Предишната седмица толкова се бе разярил на един гостуващ учен, който беше проявил прекалено съчувствие към него, че се бе изправил на крака и го беше замерил с папката си по главата. Когато бе разлютен, крал Кьолер можеше да е изненадващо чевръст.
В момента обаче безпокойството на Силви за здравето на директора отстъпваше на заден план… заменено от много по-неотложна дилема. Преди пет минути се бяха обадили от телефонната централа на ЦЕРН, за да съобщят, че спешно търсели Кьолер.
— Няма го — бе отвърнала секретарката.
Тогава телефонистката й беше казала кой го търси. Силви се бе засмяла.
— Шегуваш се, нали? — Тя скептично се навъси. — Значи е истина. Добре, разбирам. Можеш ли да попиташ… — Жената въздъхна. — Не. Няма нищо. Кажи му да почака. Веднага ще потърся директора. Да, ясно. Ще побързам.
Но не успя да го открие. Три пъти му позвъни по мобилния телефон и всеки път й отговаряше един и същи глас:
— Няма връзка с този телефонен номер. — „Как няма връзка? Къде може да е?“ Силви набра номера на пейджъра му. Два пъти. Никакъв отговор. Това изобщо не беше типично за него. Прати имейл на мобилния му компютър. Нищо. Все едно бе изчезнал от лицето на Земята.
„Какво да правя?“ — питаше се тя.
Освен да претърси целия комплекс на ЦЕРН, Силви знаеше, че има само още един начин да привлече вниманието на директора. Кьолер нямаше да се зарадва, но не биваше да карат човека на телефона да чака. А той като че ли не беше в настроение да му отговорят, че директора го няма.
Стресната от собствената си дързост, секретарката взе решение. Влезе в кабинета на Кьолер и се приближи до металната кутия на стената зад бюрото му. Вдигна кутията, разгледа пулта и откри нужния бутон.
После дълбоко си пое дъх и вдигна микрофона.

Shivers Съб 23 Май 2009, 17:59

Глава 29

Витория не помнеше как са стигнали до главния асансьор, но така или иначе бяха в него. И се качваха. Кьолер седеше зад нея и дишаше тежко. Загриженият поглед на Лангдън минаваше през нея като през призрак. Той бе взел факса от ръката й и го беше прибрал в джоба на сакото си, ала образът все още пламтеше в паметта й.
Докато асансьорът се издигаше, светът на Витория потъваше в мрак. „Татко!“ Тя мислено го търсеше. Само за миг се озова заедно с него в оазиса на спомените си. Беше деветгодишна, спускаше се по обраслите с еделвайс склонове и швейцарското небе се въртеше над нея.
„Татко! Татко!“
Леонардо Ветра се смееше до нея с грейнало лице.
— Малкият ми Айнщайн.
Тя се намръщи.
— Той е имал грозна коса. Виждала съм го на снимка.
— Затова пък е имал умна глава. Обясних ти какво е доказал, нали?
Витория се ококори от ужас.
— Татко! Не! Ти ми _обеща_!
— Е равно на М по С на квадрат! — Той игриво я погъделичка. — Е равно на М по С на квадрат!
— Никаква _математика_! Казах ти! Мразя я!
— Радвам се да го чуя. Защото на момичетата изобщо не им е _позволено_ да се занимават с математика.
Витория се закова на място.
— Наистина ли?
— Разбира се. Всеки го знае. Момичетата си играят с кукли. Момчетата се занимават с математика. Никаква математика за момичетата. На мен дори ми е забранено _да разговарям_ с момиченца за математика.
— Какво?! Но това не е честно!
— Правилата са си правила. Абсолютно никаква математика за момиченца.
Витория се ужаси.
— Ама куклите са досадни!
— Съжалявам — отвърна баща й. — Мога да ти разкажа за математиката, но ако ни пипнат… — Той нервно огледа пустите хълмове.
Детето проследи погледа му.
— Добре — прошепна то. — Разкажи ми тихичко.

* * *

Движението на асансьора я сепна. Витория отвори очи. Него го нямаше.
Действителността я обгърна с ледената си хватка. Тя погледна Лангдън. Искрената загриженост в очите му бе като топлота на ангел хранител, особено в присъствието на студения Кьолер.
В ума й безмилостно запулсира една-единствена мисъл.
„Къде е антиматерията?“
Щеше да получи ужасяващия отговор само след миг.

Shivers Съб 23 Май 2009, 17:59

Глава 30

— Максимилиан Кьолер. Моля, незабавно се обадете в кабинета си.
Вратите на асансьора се отвориха към централното фоайе и слънчевите лъчи пронизаха очите на Лангдън. Преди ехото на съобщението по аудиоуредбата да е заглъхнало, всички електронни устройства на инвалидната количка на Кьолер едновременно започнаха да пиукат и звънят. Пейджърът му. Телефонът му. Имейлът му. Очевидно озадачен, той се вторачи в мигащите лампички. Директорът беше излязъл на повърхността и с него отново имаше връзка.
„Господин Кьолер. Моля, обадете се в кабинета си.“
Произнасянето на името му по аудиоуредбата сепна директора.
Той вдигна очи. Първоначално ядосаният му вид почти незабавно се смени със загрижено изражение. Погледът на Лангдън срещна неговия, после и на Витория. Тримата за миг останаха неподвижни, сякаш обединилото ги предчувствие беше стопило цялото напрежение помежду им.
Кьолер вдигна мобилния си телефон от страничната облегалка на инвалидната количка, набра вътрешния номер и сподави поредния пристъп на кашлица. Витория и Лангдън безмълвно чакаха.
— Тук е… Кьолер — изхриптя директорът. — Да? Бях под земята, нямах връзка. — Докато слушаше, той се ококори. — _Кой?_ Да, свържете ме. — Последва пауза. — Ало? Тук е Максимилиан Кьолер. Аз съм директор на ЦЕРН. С кого говоря?
Витория и Лангдън мълчаливо наблюдаваха Кьолер.
— Този разговор не е за телефон — каза накрая директорът. — Идвам веднага. — Той пак се закашля. — Чакайте ме… на летище „Леонардо да Винчи“. След четирийсет минути. — Кьолер вече се задушаваше. Избухна в пристъп на кашлица и едва успя да произнесе: — Веднага намерете кутията… идвам. — После изключи телефона.
Витория се втурна към него, ала Кьолер вече не можеше да говори. Тя извади мобилния си телефон и набра номера на лечебницата на ЦЕРН. Лангдън се чувстваше като кораб в периферията на буря… подхвърлян от вълните, ала встрани от центъра на събитията.
„Чакайте ме на летище «Леонардо да Винчи»“ — отекваха в главата му думите на директора.
От колебливите сенки, които цяла сутрин бяха замъглявали мислите му, за миг се оформи ясен образ. Той усети, че в него се отваря врата… сякаш току-що бе прекрачил някакъв тайнствен праг. „Амбиграмата. Убитият свещеник/учен. Антиматерията. А сега и… целта.“ Летище „Леонардо да Винчи“ можеше да означава само едно.
И в този миг на мрачно откровение Лангдън разбра, че е пресякъл границата. Че е повярвал.
„Пет килотона. Да бъде светлина.“
Появиха се двама санитари в бели престилки — прекосиха фоайето тичешком, приклекнаха до Кьолер и му поставиха кислородна маска. Учените наоколо спряха и ги загледаха.
Кьолер два пъти дълбоко си пое дъх, смъкна маската и все още задъхан, погледна Витория и Лангдън.
— Рим.
— Рим ли? — попита Витория. — Антиматерията в Рим ли е? Кой се обади?
Лицето на директора бе сгърчено, сивите му очи бяха влажни.
— Швейцарците… — Той се задави и санитарите отново му сложиха маската. Докато се готвеха да го отведат, Кьолер хвана Лангдън за ръката. Професорът кимна. Знаеше.
— Идете… — изхриптя през маската Кьолер. — Идете… обадете ми се… — Санитарите го откараха.
Прикована на мястото си, Витория го проследи с поглед. После се обърна към Лангдън.
— В Рим ли? Но… какви швейцарци?
Лангдън постави ръка на рамото й и едва чуто прошепна:
— Швейцарската гвардия. Охраната на Ватикана.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:01

Глава 31

Космическият самолет Х-33 с рев излетя в небето и се понесе на юг към Рим. Лангдън мълчеше. Последните петнадесет минути бяха минали като насън. Едва след като разказа на Витория за илюминатите и тяхната борба срещу Ватикана, започваше да осъзнава положението, в което се намираха.
„Какви ги върша, по дяволите? — чудеше се Лангдън. — Трябваше да се прибера у дома, когато имах възможност!“ Дълбоко в душата си обаче знаеше, че изобщо не е имал такава възможност.
Здравият му разум категорично беше настоявал да се прибере в Бостън. И все пак научното удивление бе надделяло. Изчезването на илюминатите, в което беше вярвал, изведнъж заприличваше на блестяща измама. Копнееше за доказателство. За потвърждение. А и го гризеше съвестта. Кьолер бе болен, Витория беше съвсем сама и Лангдън съзнаваше, че ако познанията му за илюминатите по някакъв начин могат да помогнат, той е морално задължен да е там.
Ала имаше още нещо. Въпреки че се срамуваше да го признае, първоначалният му ужас от местонахождението на антиматерията не се дължеше само на опасността за живота на хората във Ватикана, но и на друго.
_Изкуството._
В най-голямата художествена колекция на света имаше бомба с часовников механизъм. Ватиканският музей помещаваше над шестдесет хиляди безценни произведения в хиляда четиристотин и седем стаи — Микеланджело, да Винчи, Бернини, Ботичели. Питаше се дали ако се наложи, могат да се евакуират всички творби. Знаеше, че не е възможно. Много скулптури тежаха тонове. А и най-големите съкровища бяха архитектурни — Сикстинската капела, базиликата „Свети Петър“, прочутото спирално стълбище на Микеланджело, водещо към Museo Vaticano — безценни свидетелства за творческия му гений. Лангдън се зачуди след колко време ще се изтощи батерията на контейнера.
— Благодаря ви, че дойдохте — тихо каза Витория.
Професорът се откъсна от унеса си и вдигна поглед. Младата жена седеше оттатък пътеката. Дори на студената флуоресцентна светлина от нея се излъчваше самообладание — почти магнетична хармония. Сега дишането й изглеждаше по-дълбоко, сякаш в нея се бе възпламенила искрата на самосъхранението… копнеж за справедливост и възмездие, подхранван от обичта към баща й.
Очите й безмълвно разкриваха признателността й.
Самолетът слабо се разтърси и Лангдън трепна от страх. Отново се почувства като в капан в този самолет без прозорци и се опита да си представи, че е на открито. Каква ирония! Защото се бе случило тъкмо на открито. Смазващ мрак. Професорът пропъди спомена от ума си. Стара история.
Витория го наблюдаваше.
— Вярвате ли в Бог, господин Лангдън?
Въпросът го стресна. Сериозният й глас беше още по-разоръжаващ. „Дали вярвам в Бог?“ Бе се надявал да прекарат пътуването в по-лек разговор.
„Духовна загадка — помисли си той. — Така ме наричат приятелите ми.“ Макар че години наред беше изучавал религията, Лангдън не бе религиозен. Уважаваше въздействието на вярата, благотворителността на църквите, силата, която религията даваше на много хора… и все пак интелектуалното блокиране на съмнението, задължително, ако човек истински трябваше да „вярва“, винаги се беше оказвало прекалено голяма пречка за неговия научен ум.
— _Ще_ ми се да вярвам — чу се да отвръща Лангдън.
Отговорът на Витория не съдържаше осъдителност или предизвикателство.
— Тогава защо _не вярвате_?
Той се подсмихва.
— Ами, не е толкова просто. Да _имаш_ вяра изисква _скокове_ на вярата, интелектуално допускане на чудеса — непорочни зачатия и божествени намеси. И после идват правилата за поведение. Библията, Коранът, будистките писания… всички те имат еднакви изисквания — и сходни наказания. Според тях, ако не живея по определени правила, ще ида в ада. Не мога да си представя Бог, който управлява по този начин.
— Надявам се, че не позволявате на студентите си така безсрамно да избягват въпросите.
Забележката го свари неподготвен.
— Моля?
— Господин Лангдън, не ви питам дали вярвате в онова, което казват за Бог _хората_. Питам ви дали вярвате в Бог. Има разлика. Свещените писания са разкази… истории и легенди за опитите на човек да разбере потребността си от смисъл на собственото си съществуване. Не ви моля да правите литературен анализ. Питам ви дали вярвате в _Бог_. Когато лежите под звездите, усещате ли божественото? Чувствате ли, че виждате делото на Божията ръка?
На Лангдън му трябваше доста време, за да обмисли въпроса й.
— Прекалено съм любопитна — извини се Витория.
— Не, просто…
— Сигурно обсъждате въпроси на вярата със своите студенти.
— Постоянно.
— И предполагам, че играете ролята на противник на религията. За да подклаждате спора.
Професорът се усмихна.
— Сигурно и вие преподавате.
— Не, но съм се учила от майстор. Баща ми можеше да поддържа и двете страни на Мьобиусова лента.
Лангдън се засмя и си представи изкусно изработена Мьобиусова лента — усукан хартиен пръстен, който технически имаше само _една_ страна. За пръв път бе видял едностранната фигура в творбата на М. К. Ешер*.
[* Мориц Корнелис Ешер (1898–1972) — холандски график. Б. пр.]
— Може ли да ви попитам нещо, госпожице Ветра?
— Наричайте ме Витория. От това „госпожице Ветра“ се чувствам стара.
Той вътрешно въздъхна, внезапно усетил собствената си възраст.
— Аз съм Робърт.
— Щяхте да ме питате нещо.
— Да. Като учен и дъщеря на католически свещеник, какво мислите за религията _вие_?
Витория се замисли и отметна кичур коса от очите си.
— Религията е като език или рокля. Ние гравитираме около обичаите, с които сме израснали. В крайна сметка обаче всички твърдим едно и също. Че животът има смисъл. Че сме благодарни на силата, която ни е създала.
Лангдън се заинтригува.
— Искате да кажете, че това дали човек е християнин, или мюсюлманин се определя от месторождението му, така ли?
— Не е ли очевидно? Погледнете разпространението на религията по света.
— Значи вярата е въпрос на случайност?
— Едва ли. Вярата е универсална. Конкретните ни начини за нейното разбиране са условни. Едни се молят на Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните частици. В края на краищата всички просто търсим истината, която е по-голяма от нас.
На Лангдън му се искаше студентите му да могат да се изразяват толкова ясно. По дяволите, искаше му се _той_ да може да се изразява толкова ясно.
— Ами Бог? — попита професорът. — Вярвате ли в Бог?
Витория дълго мълча.
— Науката ми показва, че Бог трябва да съществува. Разумът ми твърди, че никога няма да разбера Бог. Сърцето ми казва, че не съм създадена за това.
„Кратко и ясно“ — помисли си той.
— Значи вярвате, че Бог е факт, но ние никога няма да го разберем.
— Да Я разберем — усмихна се Витория. — Вашите индианци са били прави.
Лангдън се подсмихна.
— Майката Земя.
— _Гея._ Планетата е организъм. Всички ние сме клетки с различни функции. И същевременно сме взаимосвързани. Служим едни на други. Служим на цялото.
Докато я гледаше, той усети, че в него се раздвижва нещо, което отдавна не беше изпитвал. В очите й имаше омайваща яснота… и чистота — в гласа й. Привличаше го.
— Нека ви попитам още нещо, господин Лангдън.
— Робърт — поправи я професорът. — „От това «господин Лангдън» се чувствам стар!“ И хайде да минем на „ти“.
— Ако не възразяваш, че те питам, Робърт, как се замеси в тази история с илюминатите?
Лангдън се замисли.
— Всъщност заради парите.
Витория изглеждаше разочарована.
— Заради парите ли? За консултациите ти ли, искаш да кажеш?
Разбрал как са прозвучали думите му, той се засмя.
— Не. Имам предвид парите като _банкноти_. — Професорът бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и намери един долар. — Заинтересувах се от култа, когато научих, че американските пари са покрити със символи на илюминатите.
Витория присви очи. Очевидно не знаеше дали да приеме обяснението му сериозно.
Лангдън й подаде банкнотата.
— Погледни гърба й. Виждаш ли големия печат вляво?
Тя обърна долара.
— Пирамидата ли имаш предвид?
— Пирамидата. Знаеш ли какво общо имат пирамидите с американската история?
Младата жена сви рамене.
— Точно така — каза Лангдън. — Абсолютно _нищо_.
Тя се намръщи.
— Тогава защо пирамидата е _главен_ символ във вашия голям печат?
— Това е малко тайнствена история — отвърна професорът. — Пирамидата е окултен символ, който представлява приближаването към абсолютния източник на просветление. Виждаш ли какво има отгоре й?
Витория отново погледна банкнотата.
— Око, вписано в триъгълник.
— Нарича се „тринакрия“. Виждала ли си някъде другаде това око, вписано в триъгълник?
Тя се замисли за миг.
— Всъщност да, обаче не съм сигурна…
— Тринакрията е символ на масонските ложи по света.
— Значи символът е масонски, така ли?
— Не. На илюминатите е. Те го наричали „сияйна делта“. Призив за просветена промяна. Окото представлява способността на илюминатите да проникват навсякъде и да наблюдават всичко. Сияйният триъгълник е символ на просвещението. А триъгълникът в същото време е гръцката буква „делта“, която е математически символ на…
— На промяната. На прехода.
Той се усмихна.
— Забравих, че разговарям с учен.
— Значи искаш да кажеш, че големият печат на Съединените щати е призив за просветена, всевиждаща промяна, така ли?
— Някои биха я нарекли Нов световен ред.
Витория се сепна и пак погледна банкнотата.
— Надписът под пирамидата гласи „Novus… ordo…“
— „Novus ordo seculorum“. Това значи „Нов световен ред“.
— Думата „seculorum“ не показва ли, че става въпрос за нерелигиозен ред?
— Да. Изразът не само ясно посочва целта на илюминатите, но и противоречи на заявлението, отпечатано до него; „Вярваме в Бог“.
— Но как е възможно цялата тази символика да се появи върху най-силната валута в света?
— Повечето учени смятат, че е станало чрез вицепрезидента Хенри Уолас. Той бил високопоставен масон и определено имал връзки е илюминатите. Никой не знае дали е бил член на братството, или неволно е попаднал под тяхно влияние. Но именно Уолас убедил президента да утвърди големия печат.
— Как? Защо президентът се е съгласил…
— Става дума за президента Франклин Делано Рузвелт. Уолас просто му е казал, че „Novus ordo seculorum“ значи „нов курс“*.
[* Икономически и политически принципи, възприети от Ф. Д. Рузвелт през 30-те, години на XX в. за възстановяване на САЩ след „Голямата депресия“. — Б. пр.]
Витория не изглеждаше убедена.
— И Рузвелт не е накарал някой _друг_ да погледне символа преди да нареди на държавната хазна да го отпечата?
— Не е имало нужда. С Уолас били като братя.
— Като братя ли?
— Провери в учебника си по история — усмихна се Лангдън. — Франклин Делано Рузвелт е бил известен масон.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:02

Глава 32

Докато самолетът се спускаше към международното летище „Леонардо да Винчи“, Лангдън затаи дъх. Витория седеше срещу него, затворила очи, сякаш се опитваше да овладее положението. Машината най-после кацна и рулира към частен хангар.
— Съжалявам за бавния полет — извини се излезлият от кабината пилот. — Не можех да развия пълна скорост заради забраната за шум над населено място.
Лангдън си погледна часовника. Бяха стигнали за тридесет и седем минути.
Пилотът отвори външната врата.
— Някой ще ми обясни ли какво става?
Не му отговори нито Витория, нито Лангдън.
— Добре де — протегна се той. — Аз пък си имам климатик и стерео в кабината.
Извън хангара грееше късно следобедно слънце. Лангдън преметна сакото си през рамо. Витория вдигна лице нагоре и дълбоко си пое дъх, сякаш слънчевите лъчи й придаваха някаква загадъчна енергия.
„Средиземноморци“ — вече изпотен, си помисли професорът.
— Не ти ли е късничко за анимационни филми? — без да отваря очи, попита Витория.
— Моля?
— Часовника ти. Видях го в самолета.
Лангдън леко се изчерви. Беше свикнал да брани колекционерския си часовник с Мики Маус, подарък от родителите му. Въпреки глупаво протегнатите ръце на Мики, които играеха ролята на стрелки, Лангдън от детството си не бе носил друг часовник. Водонепроницаем и светещ на тъмно, той беше идеален за плуване, а вечер и за неосветените алеи на колежа. Когато студентите му поставяха под въпрос вкуса му, той им отвръщаше, че носи Мики, за да запази сърцето си младо.
— Шест часът е — каза професорът.
Витория кимна, все още със затворени очи.
— Струва ми се, че посрещачите ни пристигат.
Лангдън чу далечния вой, вдигна поглед и го присви под лъжичката. От север се приближаваше хеликоптер — носеше се ниско над пистата. Професорът се беше качвал на хеликоптер само веднъж в долината на Палпа в Андите, когато бе търсил пясъчните изображения на платото Наска, и изобщо не му беше харесало. „Летяща консервена кутия.“ След сутринта, прекарана в полети с космически самолет, Лангдън се бе надявал Ватиканът да им прати кола.
Но не би.
Вертолетът намали скоростта, увисна във въздуха и се спусна към пистата пред тях. Отстрани на бялата машина имаше герб — два ключа и папска тиара. Лангдън добре го познаваше. Това беше традиционният печат на Ватикана — символът на Светия престол или „светото седалище“ на правителството, като „седалището“ буквално бе древният трон на свети Петър.
„Светият хеликоптер“ — докато машината кацаше, мислено изпъшка Лангдън. Беше забравил, че Ватиканът има такъв вертолет, с който откарваха папата до летището, на срещи или в летния му палат в Гандолфо. Професорът определено предпочиташе кола.
Пилотът скочи от кабината и закрачи към тях по пистата.
Сега бе ред на Витория да се разтревожи.
— _Това_ ли е нашият пилот?
Лангдън споделяше загрижеността й.
— Да летим или да не летим. Това е въпросът.
Пилотът изглеждаше нагизден като за Шекспирова мелодрама. Носеше пищна туника на вертикални яркосини и златни райета със съответните панталони и гети. Черните му обувки приличаха на пантофки. Отгоре на всичко на главата му се мъдреше черна филцова барета.
— Традиционната униформа на швейцарската гвардия — поясни Лангдън. — Проектирал я е самият Микеланджело. — Когато мъжът се приближи, професорът потрепери. — Признавам, че _не е_ от най-добрите постижения на Микеланджело.
Въпреки достолепното одеяние на пилота Лангдън виждаше, че в него няма нищо надуто. Той се движеше с цялата скованост и достойнство на американски морски пехотинец. Ученият многократно беше чел за строгите изисквания към елитната швейцарска гвардия. Набирани от един от четирите католически кантона в Швейцария, кандидатите трябваше да са швейцарци на възраст между деветнадесет и тридесет години, да са високи най-малко метър и седемдесет, да са служили в швейцарската армия и да са ергени. Световните правителства завиждаха на този папски корпус и го смятаха за най-вярната и смъртоносна охрана в света.
— От ЦЕРН ли сте? — попита пилотът, когато стигна до тях. Гласът му звучеше като стомана.
— Да — потвърди Лангдън.
— Пристигнахте поразително бързо. — Той озадачено погледна самолета Х-33. После се обърна към Витория. — Имате ли други дрехи, госпожо?
— Моля?
Мъжът посочи краката й.
— Във Ватикана не се разрешават къси панталони.
Лангдън сведе очи към краката на Витория и се намръщи. Бе забравил. Във Ватикана строго се забраняваха голи крака над коляното — и за мъжете, и за жените. Това правило изразяваше уважение към светостта на Божия град.
— Не нося нищо друго — отвърна тя. — Бързахме.
Видимо недоволен, гвардеецът кимна и се обърна към Лангдън.
— Носите ли оръжие?
„Оръжие ли? — помисли си професорът. — Та аз не си нося даже чисто бельо!“ Той поклати глава.
Швейцарецът приклекна пред краката му и се зае да го претърсва, като започна от чорапите. „Доверчив човек“ — каза си Лангдън. Силните длани на гвардееца се изкачиха по краката му и стигнаха неприятно близо до слабините му. Накрая швейцарецът завърши с гърдите и раменете му. Очевидно доволен, че Лангдън е чист, той се обърна към Витория и плъзна поглед по краката и тялото й.
Тя го изгледа свирепо.
— Изобщо не си го помисляйте.
Мъжът заплашително се втренчи в нея. Витория дори не трепна.
— Какво е това там? — Той посочи квадратната изпъкналост в предния джоб на панталона й.
Витория извади свръхтънък мобилен телефон. Гвардеецът го взе, включи го, изчака да чуе сигнала и след като установи, че наистина е телефон, й го върна. Тя го пъхна в джоба си.
— Моля, обърнете се — каза швейцарецът.
Младата жена се подчини, разпери ръце и се завъртя на триста и шестдесет градуса.
Гвардеецът внимателно я наблюдаваше. Лангдън вече беше заключил, че тесните шорти и блуза на Витория не изпъкват никъде, където не трябва. Явно и швейцарецът стигна до същия извод.
— Благодаря. Насам, моля.
Хеликоптерът на швейцарската гвардия продължаваше да буботи. Витория се качи първа като опитна професионалистка, почти без да спира под въртящите се витла. Професорът се позабави.
— Никакъв шанс ли няма да ни закарате с кола? — полушеговито извика той на швейцареца, който вече се настаняваше на пилотската седалка.
Не получи отговор.
А и знаеше, че при безумното шофиране в Рим с хеликоптер навярно ще е по-безопасно. Дълбоко си пое дъх и предпазливо се наведе под въртящите се перки.
— Намерихте ли контейнера? — извика Витория, докато пилотът форсираше двигателите.
Гвардеецът смутено погледна през рамо.
— Кое?
— Контейнера. Нали се свързахте с ЦЕРН заради един контейнер?
Той сви рамене.
— Нямам представа за какво говорите. През целия ден бяхме много заети. Командирът ми нареди да ви взема. Не знам нищо повече.
Витория неуверено погледна Лангдън.
— Закопчайте се, моля — каза пилотът.
Лангдън се пресегна за предпазния си колан и го закопча. Тънките стени на корпуса сякаш се готвеха да го смажат. Хеликоптерът с рев се издигна във въздуха и рязко зави на север към Рим.
Рим… древната caput mundi*, където някога бе управлявал Цезар, където бяха разпнали свети Петър. Люлката на модерната цивилизация. И в самия й център… тиктакаща бомба.
[* Световна столица (лат.). — Б. пр.]

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:03

Глава 33

От въздуха Рим приличаше на лабиринт — неразгадаема плетеница от древни пътища, които лъкатушеха между сгради, фонтани и рушащи се руини.
Ватиканският хеликоптер поддържаше малка височина и летеше на северозапад в постоянния смог, който се вдигаше от гъмжилото на земята. Лангдън гледаше мотопедите, туристическите автобуси и пълчищата фиатчета, бръмчащи във всички посоки. „Кояанискаци“ — спомни си той думата на индианците хопи, която означаваше „живот, излязъл от равновесие“.
Витория мълчаливо седеше до него.
Хеликоптерът рязко зави.
Лангдън със свит стомах отправи поглед още по-надалеч. Очите му откриха рушащите се развалини на римския Колизей. Винаги го бе смятал за една от най-големите иронии на историята. Днес величествен символ на възхода на човешката култура и цивилизация, стадионът векове наред беше бил център на варварски зрелища — гладни лъвове, разкъсващи пленници, армии от роби, биещи се до смърт, групови изнасилвания на екзотични жени от далечни земи, както и публични обезглавявания и кастрации. Нищо чудно, помисли си той, че Колизеят бе послужил като архитектурен образец за харвардското игрище — бейзболния стадион, на който всяка есен се разиграваха древните дивашки традиции… обезумели запалянковци, ревящи за кръв, когато Харвард биеше Йейл.
Хеликоптерът полетя на север и Лангдън видя римския форум — сърцето на предхристиянския Рим. Рушащите се колони приличаха на съборени надгробни камъни в гробище, което кой знае как не е било погълнато от заобикалящия го метрополии.
На запад се виеше широката долина на Тибър. Дори от въздуха професорът виждаше, че водата е дълбока. Кипящите течения бяха кафяви, пълни с наноси и пяна от проливните дъждове.
— Право напред — каза пилотът и издигна вертолета по-нависоко.
Лангдън и Витория погледнаха натам и го видяха. От мъглата като планински връх се издигаше колосален купол — базиликата „Свети Петър“.
— _Това_ вече е един от шедьоврите на Микеланджело — каза Лангдън на младата жена.
Никога не беше виждал „Свети Петър“ от въздуха. Мраморната фасада пламтеше като огън под лъчите на следобедното слънце. Украсена със сто и четиридесет статуи на светци, мъченици и ангели, исполинската сграда беше широка колкото две бейзболни игрища и дълга — колкото цели _шест_. Вътре имаше място за над шестдесет хиляди богомолци… над сто пъти повече от населението на Ватикана, най-малката държава в света.
Колкото и да бе невероятно обаче, дори толкова грамадна цитадела не можеше да засенчи площада отпред. Гранитният площад „Св. Петър“ представляваше гигантска открита площ в сърцето на Рим, нещо като класически Сентръл Парк. Двеста осемдесет и четири колони описваха четири концентрични дъги пред базиликата — архитектурен ефект, подсилващ величественото въздействие на площада.
Докато се взираше във великолепния храм, Лангдън се зачуди какво би си помислил свети Петър, ако сега бе тук. Светецът беше умрял от жестока смърт, разпънат на кръст с главата надолу точно на това място, и сега почиваше в святата си гробница точно под централния купол на базиликата на пет етажа под земята.
— Ватиканът — съобщи пилотът. Гласът му не звучеше особено приветливо.
Лангдън отправи поглед към внушителните каменни бастиони, които се извисяваха пред тях — непревзимаема крепостна стена, заобикаляща комплекса — странно земна защита за този духовен свят на тайни, власт и мистерии.
— Виж! — ненадейно го хвана за ръката Витория и възбудено започна да маха с ръка към площада „Св. Петър“ точно под тях. Професорът приближи лице към прозореца и надзърна навън.
— Ето там — посочи тя.
Лангдън проследи показалеца й. Отсрещният край на площада приличаше на паркинг, на който бяха спрели десетина буса. На покривите им бяха монтирани грамадни сателитни чинии, носещи познати надписи:
ТЕЛЕВИЗОР ЕУРОПЕА
ВИДЕО ИТАЛИЯ
БИ БИ СИ
ЮНАЙТЕД ПРЕС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ.
Лангдън се смути и се зачуди дали вече не се е разчуло за антиматерията. Витория изведнъж се напрегна.
— Защо са тук медиите? Какво става?
Пилотът се обърна и странно я погледна през рамо.
— Какво става ли? Не знаете ли?
— Не — с дрезгав, решителен глас отсече тя.
— Il conclavo — каза швейцарецът. — Трябва да запечатат портите след около час. Целият свят наблюдава.
„Il conclavo.“
Думата дълго отеква в ушите на Лангдън преди да го блъсне като тухла в стомаха. „Il conclavo.“ Ватиканският конклав. Как можеше да забрави? Напоследък не слизаше от новините.
Преди петнадесет дни папата беше починал след невероятно популярен над двадесетгодишен понтификат. Всички вестници на Земята бяха публикували вестта за фаталния удар, който папата получил, докато спял — ненадейна и неочаквана смърт, за която се шушукаше, че била подозрителна. Ала сега, в съответствие със свещената традиция, петнадесет дни след смъртта на папата Ватиканът провеждаше il conclavo — церемонията, с която сто шестдесет и петимата кардинали от цялото земно кълбо, най-могъщите мъже в християнския свят, се събираха във Ватикана, за да изберат новия папа.
„Днес тук са всички кардинали от планетата — помисли си Лангдън, докато хеликоптерът прелиташе над базиликата «Св. Петър». Под него се ширеше огромният вътрешен свят на Ватикана. — Цялата висша йерархия на Римската католическа църква се е събрала върху бомба с часовников механизъм.“

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:03

Глава 34

Кардинал Мортати вдигна поглед към пищния таван на Сикстинската капела и потърси миг на тихо съзерцание. Между украсените с фрески стени отекваха гласовете на кардинали от различни страни. Те се блъскаха в осветения със свещи храм, възбудено шушукаха и се съветваха на множество езици, универсални сред които бяха английският, италианският и испанският.
Обикновено в черквата нахлуваше обилна светлина — дълги снопове, пронизващи мрака като лъчи от рая, — ала не и днес. Обичаят изискваше всички прозорци да са покрити с черно кадифе, така че никой отвътре да не може да праща сигнали и да се свързва по какъвто и да било начин с външния свят. В тъмнината блещукаха само свещи… мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички, които докосваше, придаващо им призрачен вид… на светци.
„Каква чест, че на мен се падна да ръководя това свято събитие“ — помисли си Мортати. Над осемдесетгодишните кардинали бяха прекалено стари, за да подлежат на избор, затова не участваха в конклава, но седемдесет и девет годишният Мортати бе най-възрастен от присъстващите и ръководеше процедурите.
В съответствие с традицията, кардиналите се събраха тук два часа преди конклава, за да поговорят с приятелите си и за последен път да обсъдят решението си. В 19:00 щеше да се появи шамбеланът на покойния папа, да прочете встъпителна молитва и да си тръгне. После швейцарската гвардия щеше да запечата портите и да заключи всички кардинали вътре. Тогава щеше да започне най-старият и най-потаен политически ритуал. Кардиналите нямаше да бъдат освободени, докато не решат кой от тях ще е новият папа.
Конклавът. Дори името съдържаше в себе си потайност. На латински „con clave“ буквално означаваше „заключен с ключ“. Кардиналите нямаха право да влизат във връзка с никого от външния свят. Никакви телефонни разговори. Никакви съобщения. Никакво шушукане през вратата. Конклавът представляваше вакуум, който не биваше да се нарушава от нищо външно. Това гарантираше спазването на принципа „solum Deum prae oculis“… „единствено Бог пред очите“.
Естествено, пред стените на черквата чакаха медиите и правеха догадки кой кардинал ще оглави милиарда католици по света. Конклавите създаваха напрегната, политически заредена атмосфера и през вековете се бяха оказвали опасни — отравяния, юмручни схватки, дори убийства в светия храм. „Стара история — помисли си Мортати. — Тазвечерният конклав ще е единен, блажен и главно… кратък.“
Или поне така се предполагаше.
Сега обаче се бе случило нещо неочаквано. Кой знае как от черквата липсваха четирима кардинали. Мортати знаеше, че всички изходи на Ватикана са завардени и отсъстващите кардинали не могат да стигнат далеч, но въпреки това до встъпителната молитва оставаше по-малко от час и той беше обзет от дълбоко смущение. В края на краищата четиримата не бяха _обикновени_ кардинали. А _кардиналите_.
Избраниците.
Като ръководител на конклава, Мортати вече бе предупредил по съответните канали швейцарската гвардия. Все още нямаше никакви сведения. Другите кардинали вече бяха забелязали озадачаващото отсъствие. Бяха започнали да шушукат. _Тъкмо_ тези четирима кардинали не биваше да закъсняват! Мортати се опасяваше, че в крайна сметка може би им предстои дълга нощ.
Той си нямаше и представа колко дълга.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:04

Глава 35

Заради шума и от съображения за безопасност, хеликоптерната площадка на Ватикана се намира в северозападния край на комплекса, колкото може по-далеч от базиликата „Св. Петър“.
— Кацнахме — съобщи пилотът, слезе и отвори плъзгащата се врата.
Лангдън се измъкна от кабината и се обърна да помогне на Витория, но тя с лекота скочи на земята. Всички мускули в тялото й сякаш имаха една-единствена цел — да открият антиматерията преди да се е стигнало до непоправимото.
След като постави светлоотразяващ сенник на предното стъкло на вертолета, швейцарецът ги поведе към голям електромобил, който ги очакваше до площадката. Безшумното превозно средство потегли по западната граница на държавата — бетонна стена, висока петнадесет метра и достатъчно дебела, за да спре дори танкова атака. На разстояние петдесет метра един от друг стояха на пост швейцарски гвардейци. Колата рязко зави надясно по Биа дела Осерваторио. На всички страни сочеха знаци:
ПАЛАЦО ГОВЕРНАТОРИО
КОЛЕДЖО ЕТИОПИАНА
БАЗИЛИКА САН ПИЕТРО
КАПЕЛА СИСТИНА
Продължиха по отлично поддържания път покрай ниска правоъгълна сграда с надпис „РАДИО ВАТИКАНА“. За удивление на Лангдън, това бе центърът на най-слушаната радиопрограма на света — „Радио Ватикана“, — който разпространяваше словото Божие до милиони слушатели по земното кълбо.
— Attenzione* — каза пилотът и рязко зави по еднопосочна отбивка.
[* Внимание (ит.). — Б. пр.]
Професорът едва повярва на очите си. Точно пред тях се издигаше задната страна на базиликата „Св. Петър“, гледка, осъзна той, която почти никой не беше виждал. Надясно се извисяваше Дворецът на трибунала, пищната папска резиденция, на чиито барокови орнаменти можеше да съперничи единствено Версай. Строгата наглед сграда на Палацо Говернаторио, която в момента оставаше зад тях, помещаваше градската администрация на Ватикана. А вляво се намираше масивната правоъгълна постройка на Ватиканския музей. Лангдън знаеше, че този път няма да има време да разгледа музея.
— Защо няма никой? — като се озърташе към пустите морави и алеи, попита Витория.
Швейцарецът погледна черния си военен часовник — странен анахронизъм под широкия му ръкав.
— Кардиналите са се събрали в Сикстинската капела. Конклавът започва след по-малко от час.
Лангдън кимна. Смътно си спомняше, че преди конклава кардиналите прекарват в Сикстинската капела два часа в тих размисъл и обсъждания с колеги от целия свят. Това време бе предназначено за подновяване на дружбата сред кардиналите и улесняване на избирателния процес.
— Ами останалите обитатели и служители на Ватикана?
— До края на конклава нямат право да влизат в града поради съображения за сигурност и секретност.
— Кога свършва конклавът?
Швейцарецът сви рамене.
— Бог знае.
Тези думи прозвучаха странно буквално.

* * *

След като паркира електромобила на широката морава точно зад базиликата „Св. Петър“, гвардеецът поведе Лангдън и Витория по каменната рампа към мраморния площад зад черквата. Тримата го прекосиха, минаха през триъгълен двор, пресякоха Виа Белведере и се озоваха сред група сгради, разположени плътно една до друга. Лангдън знаеше достатъчно италиански от заниманията си с история на изкуството, за да разбере надписите на Ватиканската печатница, лабораторията за реставрация на гоблени, ръководството на пощата и черквата „Св. Ана“. Прекосиха втори площад и стигнаха до целта си.
Сградата на швейцарската гвардия се намира на североизток от базиликата „Св. Петър“ в съседство с II согро di vigilanza. Каменната постройка е ниска и правоъгълна. От двете страни на входа като мраморни статуи стояха гвардейци.
Лангдън трябваше да признае, че не изглеждат чак толкова смехотворни. Макар че също носеха синьо-златни униформи, тези швейцарци държаха в ръце традиционните „ватикански алебарди“ — два и половина метрови пики с наточено като бръснач острие, за които се твърдеше, че обезглавили безчет мюсюлмани в защита на кръстоносците християни през XV век.
Когато Лангдън и Витория се приближиха, двамата гвардейци пристъпиха напред и препречиха входа с кръстосани алебарди. Единият смутено погледна пилота и каза:
— I pantaloni. — И посочи късите панталони на младата жена.
Пилотът махна с ръка.
— II comandante vuole vederli subito*.
[* „Комендантът иска веднага да се срещне с тях.“ (ит.). — Б. пр.]
Гвардейците се намръщиха и неохотно се отдръпнаха настрани.

* * *

Вътре беше прохладно и изобщо не приличаше на административните охранителни офиси, които си представяше Лангдън. В орнаментираните и безупречно мебелирани коридори имаше картини, които всеки музей по света със сигурност би се радвал да постави в главната си галерия.
Пилотът посочи едно стръмно стълбище.
— Надолу, моля.
Лангдън и Витория се заспускаха по белите мраморни стъпала между скулптури на голи мъжки тела. Всички статуи бяха със смокинови листа, по-светли от цвета на самите творби.
„Голямата кастрация“ — помисли си професорът.
Това бе една от най-страшните трагедии в ренесансовото изкуство. През 1857 г. папа Пий IX решил, че точното изображение на мъжкото тяло може да събуди похот във Ватикана. Затова взел длето и чук и отсякъл гениталиите на всички мъжки статуи в града, обезобразявайки творби на Микеланджело, Браманте и Бернини. Гипсовите смокинови листа бяха предназначени да скрият щетите. Бяха кастрирани стотици скулптури. Лангдън често се питаше дали някъде не се съхранява грамаден сандък с каменни пениси.
— Насам — каза гвардеецът.
Бяха стигнали до тежка стоманена врата. Швейцарецът набра електронен код и вратата с плъзгане се отвори. Лангдън и Витория влязоха.
Вътре цареше пълен хаос.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:05

Глава 36

Лангдън застана на прага и обходи с поглед разкрилия се пред тях сблъсък на векове. В залата имаше ренесансова библиотека с вградени лавици, ориенталски килими, шарени гоблени… и в същото време навсякъде бяха пръснати свръхмодерни устройства — компютри, факсове, електронни карти на ватиканския комплекс и телевизори, предаващи Си Ен Ен. Мъже с пъстри панталони трескаво пишеха на клавиатури и напрегнато слушаха с помощта на футуристични слушалки.
— Почакайте тук — каза швейцарецът.
Той се приближи до изключително висок, жилав мъж в тъмносиня военна униформа, който приказваше по мобилен телефон и стоеше толкова изправен, че почти бе извит назад. Пилотът му каза нещо и мъжът стрелна Лангдън и Витория s поглед, кимна, обърна се с гръб към тях и продължи разговора си.
Гвардеецът се върна.
— Командир Оливети ще се срещне с вас след малко.
— Благодаря.
Пилотът ги остави и се заизкачва обратно по стълбището. Лангдън се загледа в командир Оливети, осъзнал, че той всъщност е главнокомандващ на въоръжените сили на цяла една страна. Двамата с Витория наблюдаваха оживената активност в залата. Ярко облечени гвардейци се суетяха наоколо и крещяха на италиански.
— Continua cercando*! — викаше един по телефона.
[* „Продължавайте да опитвате!“ (ит.). — Б. пр.]
— Probasti il museo?* — питаше друг.
[* „Търсихте ли в музея?“ (ит.). — Б. пр.]
Лангдън нямаше нужда да знае добре италиански, за да разбере, че търсенето е вече в ход. Това бе добре. Лошото беше, че явно все още не бяха намерили антиматерията.
— Как си? — попита той Витория.
Тя сви рамене и се усмихна уморено.
Когато най-после затвори мобилния си телефон и се приближи към тях, командирът сякаш растеше с всяка следваща крачка. Лангдън също бе висок и не беше свикнал да го гледат отвисоко. Професорът веднага усети, че командир Оливети е преживял много бури. Тъмната му коса бе късо подстригана и в очите му пламтеше онази сурова решителност, която се постига само с години упорита подготовка. Движеше се с непреклонна прецизност и дискретно скритата зад ухото му слушалка го правеше да прилича повече на агент от американската Секретна служба, отколкото на швейцарски гвардеец.
Командирът се обърна към тях на английски със силен акцент. Гласът му беше изненадващо тих за толкова едър човек, почти шепот, издаващ стегната, военна ефикасност.
— Добър ден — поздрави той. — Аз съм командир Оливети — comandante principale* на швейцарската гвардия. Аз се обадих на вашия директор.
[* Главен комендант (ит.). — Б. пр.]
Витория вдигна поглед към лицето му.
— Благодаря ви, че ни приехте, господине.
Без да отговори, комендантът им даде знак да го последват и ги поведе през лабиринт от електронни устройства към една врата в страничната стена на залата. Отвори я и каза:
— Влезте.
Лангдън и Витория се озоваха в сумрачен контролен център, една от стените на който бе заета от видеомонитори, лениво превключващи поредица от черно-бели образи на места от комплекса. Пред тях седеше млад гвардеец и напрегнато се взираше в екраните.
— Fuori* — нареди Оливети.
[* Излезте (ит.). — Б. пр.]
Швейцарецът се подчини.
Комендантът се приближи до един от мониторите и посочи с ръка. После се обърна към гостите си.
— Това е картина от дистанционна камера, скрита някъде във Ватикана. Имам нужда от обяснение.
Лангдън и Витория погледнаха екрана и едновременно ахнаха. Образът беше ясен. Нямаше никакво съмнение. Това бе контейнерът с антиматерия от ЦЕРН. В него зловещо искреше капчица металическа течност, осветявана от ритмичното мигане на дигиталния часовник. Около кутията цареше почти пълен мрак, сякаш се намираше в килер или затъмнена стая. В горния край на монитора пишеше: „КАМЕРА №86“.
Витория отправи очи към светещия индикатор на контейнера и напрегнато прошепна на Лангдън:
— По-малко от шест часа.
Професорът си погледна часовника.
— Значи имаме време до… — Той замълча и усети, че стомахът му се свива на топка.
— До полунощ — със смразяващ поглед довърши младата жена.
„Полунощ — помисли си Лангдън. — Какъв драматизъм!“ Очевидно онзи, който предишната нощ беше откраднал кутията, идеално бе разчел времето. При мисълта, че се намира в епицентъра на взрива, го обзе мрачно предчувствие.
Този път шепотът на Оливети прозвуча по-скоро като съскане.
— Това нещо от вашата лаборатория ли е?
Витория кимна.
— Да, господине. Откраднали са ни го. Вътре има изключително взривоопасно вещество, наречено „антиматерия“.
Лицето на коменданта остана безизразно.
— Доста добре съм запознат със запалителните вещества, госпожо Ветра. Не съм чувал нищо за антиматерия.
— Това е нова технология. Трябва веднага да я открием или да евакуираме Ватикана.
Оливети бавно затвори очи и пак ги отвори, сякаш така можеше да промени онова, което бе чул.
— Да евакуираме Ватикана ли? Известно ли ви е какво става тази вечер?
— Да. И животът на кардиналите е в опасност. Разполагаме с около шест часа. Постигнахте ли някакъв напредък в търсенето на контейнера?
Той поклати глава.
— Още не сме започнали да го търсим.
Витория се задави.
— Какво? Но ние със собствените си уши чухме вашите гвардейци да приказват за търсене…
— За търсене, _да_, обаче не на вашия контейнер — прекъсна я Оливети. — Хората ми търсят нещо друго, което не ви засяга.
Витория за миг онемя.
— Още не сте _започнали_ да търсите този контейнер, така ли?
Зениците на коменданта сякаш изчезнаха. Лицето му остана безизразно като на насекомо.
— Вие сте госпожица Ветра, нали? Нека ви обясня нещо. Директорът на вашата лаборатория отказа да ми разкрие по телефона каквито и да било подробности за този предмет, освен че трябвало веднага да го открия. Ние сме извънредно заети и не мога да си позволя лукса да отделя хора за нещо друго, докато не получа някакви факти.
— В момента има само един важен факт, а именно, че след шест часа това устройство ще вдигне във въздуха целия Ватикан — отвърна Витория.
Оливети остана неподвижен.
— Трябва да ви обясня нещо, госпожице Ветра. — В гласа му се долавяха снизходителни нотки. — Въпреки архаичния вид на Ватикана всеки вход, обществен или частен, е снабден с най-модерната сензорна техника, позната на хората. Ако някой се опита да влезе с каквото и да било взривно устройство, детекторите мигновено ще го засекат. Имаме скенери за радиоактивни изотопи, филтри за миризма, проектирани от американското Управление за контрол на наркотичните вещества, които засичат и най-слабите изпарения от взривове и токсини. Освен това използваме най-модерни детектори за метал и рентгени.
— Всичко това е много внушително — също толкова хладнокръвно заяви Витория. — За съжаление антиматерията не е радиоактивна, химически е изградена от чист водород и контейнерът е пластмасов. Нито едно от вашите устройства не може да я засече.
— Но устройството има енергиен източник — посочи Оливети мигащия часовник. — И най-слабата следа от никелово-кадмиева батерия ще се регистрира…
— Батериите също са пластмасови.
Търпението на коменданта явно започваше да се изчерпва.
— Пластмасови батерии ли?
— Полимерен електролит с тефлон.
Оливети се наведе към нея, сякаш за да подчертае преимуществото в ръста си.
— Ватиканът е обект на десетки заплахи за атентати месечно, синьорина. Лично преподавам съвременните запалителни вещества на всеки швейцарски гвардеец. Напълно съм наясно, че на Земята не съществува вещество, което е достатъчно мощно, за да постигне описания от вас ефект, освен ако не говорите за ядрена бойна глава със заряд колкото топка за бейзбол.
Витория впери в него трескавия си поглед.
— Природата крие още много тайни.
Комендантът се наведе още по-близо.
— Може ли да попитам точно _каква_ сте вие? Какъв пост заемате в ЦЕРН?
— Аз съм старши научен сътрудник и съм определена за представител на лабораторията в тази кризисна ситуация.
— Извинете ме за грубостта, но ако ситуацията наистина е _кризисна_, защо разговарям с _вас_, а не с вашия директор? И що за неуважение е това да дойдете във Ватикана по къси панталонки?
Лангдън изпъшка. Не можеше да повярва, че при тези обстоятелства комендантът се заяжда за облеклото на Витория. Но пък, от друга страна, независимо дали каменните пениси можеха да събудят похотливи мисли у обитателите на Ватикана, Витория Ветра по шорти _определено_ представляваше заплаха за националната сигурност.
— Командир Оливети — намеси се той в опит да обезвреди втората бомба, която още малко и щеше да избухне. — Казвам се Робърт Лангдън. Професор съм по история на религията в Съединените щати и нямам връзка с ЦЕРН. Присъствах на демонстрация на антиматерия и потвърждавам, че тя е изключително опасна. Имаме основания да смятаме, че е била внесена във вашия комплекс от членове на антирелигиозен култ, целящи да провалят конклава.
Оливети се обърна и се втренчи в него.
— Една жена по къси панталони ме убеждава, че капчица течност щяла да вдигне във въздуха Ватикана и един американски професор твърди, че ни атакувал някакъв антирелигиозен култ. Точно какво очаквате да направя?
— Да намерите контейнера — отвърна Витория. — Веднага.
— Невъзможно. Това устройство може да е навсякъде. Ватиканът е огромен.
— Вашите камери не излъчват ли локаторен сигнал?
— Обикновено не ги _крадат_. Ще ни трябват дни, за да открием липсващата камера.
— Нямаме _дни_ — категорично отсече младата жена. — Имаме шест часа.
— Шест часа до какво, госпожице Ветра? — Комендантът внезапно повиши глас и посочи образа на екрана. — Докато свърши броенето на онзи часовник ли? Докато изчезне Ватиканът? Повярвайте ми, не обичам да си играят с охранителната ми система. Нито пък си падам по механични устройства, които тайнствено се озовават на моя територия. _Обезпокоен_ съм. Такава ми е _работата_. Но това, което ми казвате, е невъзможно.
— Чували ли сте за илюминатите? — без да се замисля, попита Лангдън.
Ледената външност на коменданта се пропука. Той присви очи като акула, готвеща се за атака.
— Предупреждавам ви. Нямам време за такива неща.
— Значи все пак сте чували за илюминатите?
Оливети го прониза с поглед.
— Положил съм клетва да защитавам Католическата църква. _Естествено_, че съм чувал за илюминатите. Те са изчезнали преди десетилетия.
Професорът бръкна в джоба си, извади факса с жигосания труп на Леонардо Ветра и му го подаде.
— Аз съм специалист по история на илюминатите — каза Лангдън, докато комендантът разглеждаше образа. — Трудно ми е да приема, че те все още съществуват, и все пак появата на този знак, наред с факта, че илюминатите са заклети врагове на Ватикана, промени мнението ми.
— Компютърна фалшификация. — Оливети му върна листа.
Лангдън го зяпна смаяно.
— Фалшификация ли? Вижте тази симетрия! Най-малко вие можете да отречете автентичността на…
— Тъкмо автентичност ви липсва. Госпожица Ветра може да не ви е осведомила, но учените от ЦЕРН от десетки години критикуват политиката на Ватикана. Те редовно се обръщат към нас с молби за оттегляне на креационистката теория, официално извинение за Галилей и Коперник, прекратяване на критиките ни към опасните или неморални проучвания. Кое ви се струва по-вероятно — че някакъв сатанистки култ отпреди четири века пак се е появил с модерно оръжие за масово унищожение или че някой шегаджия от ЦЕРН се опитва да провали свещения ватикански конклав с един отлично изпълнен фалшификат?
— Трупът на снимката е на баща ми — с кипящ като лава глас каза Витория. — Той е _убит_. Смятате ли, че мога да се _шегувам_ с това?
— Не знам, госпожице Ветра. Но знам, че докато не получа _логични_ отговори на няколко въпроса, в никакъв случай няма да обявя тревога. Моята работа изисква бдителност и дискретност… за да могат с ясен ум да се решават духовни въпроси. Особено днес.
— Поне отложете конклава — предложи Лангдън.
— Да го отложа ли? — Оливети зяпна. — Каква арогантност! Конклавът не ви е някакъв си американски бейзболен мач, който можете да отмените заради дъжда. Това е свещен обред със строги правила и процедури. Няма значение, че един милиард католици по света очакват духовен водач. Няма значение, че навън са се събрали световните медии. Правилата за този обред са свещени — и не подлежат на промяна. От хиляда сто седемдесет и девета година насам конклавите са преживели земетресения, глад, даже чумата. Повярвайте ми, няма начин да го отложим заради някакъв убит учен и капчица Бог знае какво.
— Заведете ме при началника си — настоя Витория.
— Той е пред вас — озъби се Оливети.
— Не — каза тя. — При някой от _духовенството_.
По челото на коменданта запулсираха вени.
— Духовенството го няма. Освен швейцарската гвардия в момента във Ватикана е само колегията на кардиналите. И те са в Сикстинската капела.
— Ами _шамбеланът_? — хладнокръвно попита Лангдън.
— Кой?
— _Шамбеланът_ на покойния папа. — Професорът уверено повтори думата, като се молеше паметта да не го лъже. Веднъж беше чел за странната ватиканска йерархия след смъртта на папата. Ако не грешеше, по време на това междуцарствие пълната власт временно се предаваше в ръцете на личния помощник на покойния папа — неговия шамбелан — секретар, който ръководеше конклава, докато кардиналите не изберяха новия свят отец. — Струва ми се, че в момента главен тук е _шамбеланът_.
— II camerlegno? — намръщи се Оливети. — Той е единственият свещеник тук. Това е прислужникът на покойния папа.
— Но е тук. И вие отговаряте пред него.
Комендантът скръсти ръце.
— Господин Лангдън, даже да е вярно, че по време на конклава ватиканският устав поверява изпълнителната власт на шамбелана, това е само защото той не подлежи на избор за папа и следователно е безпристрастен. Все едно да умре вашият президент и някой от секретарите му временно да заеме неговото място в Овалния кабинет. Шамбеланът е млад и има доста ограничени познания в областта на мерките за сигурност, пък и на всичко останало. С една дума, в момента аз съм главен тук.
— Заведете ни при него — настоя Витория.
— Невъзможно. Конклавът започва след четирийсет минути. Шамбеланът е в папския кабинет. Нямам намерение да го смущавам с проблеми на охраната.
Витория отвори уста да възрази, ала бе прекъсната от почукване на вратата. Оливети отвори.
На прага стоеше гвардеец в пълна униформа. Той посочи часовника си.
— Е L’ora, comandante*.
[* Време е, господин комендант (ит.). — Б. пр.]
Комендантът погледна собствения си часовник и кимна. После се обърна към Лангдън и Витория като съдия, който обмисля съдбата им.
— Последвайте ме. — Оливети ги изведе от контролния център и се запъти към малко помещение със стъклени стени в отсрещния край на залата. — Това е кабинетът ми. — Той ги покани вътре. В стаята нямаше нищо особено — разхвърляно бюро, кантонерки, сгъваеми столове, машина за изстудяване на вода. — Ще се върна след десет минути. Съветвам ви през това време да решите какво ще предприемете.
— Не можете да ни оставите! — възкликна Витория. — Този контейнер е…
— Нямам време за такива неща — даде отдушник на нетърпението си Оливети. — Може би трябва да ви арестувам до края на конклава, когато ще _имам_ време.
— Синьоре — подкани го гвардеецът и пак посочи часовника си. — Spazzare di capella.
Комендантът кимна и понечи да излезе от кабинета.
— „Spazzare di capella“? — попита Витория. — Отивате да _претърсите_ църквата ли?
Оливети се обърна и я прониза с поглед.
— Претърсваме за електронни подслушващи устройства, госпожице Ветра — въпрос на _дискретност_. — Той посочи краката й. — Не очаквам от вас да разберете такова нещо.
С тези думи комендантът затръшна вратата толкова силно, че тежкото стъкло издрънча, бързо извади ключ и заключи.
— Idiota! — извика Витория. — Нямате право да ни държите тук!
Лангдън видя през стъклото, че Оливети каза нещо на гвардееца, който кимна. Докато комендантът излизаше от залата, гвардеецът се обърна, скръсти ръце на гърдите си и ги загледа. На хълбока му висеше пистолет.
„Идеално — помисли си професорът. — Направо идеално, мама му стара.“

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:05

Глава 37

Витория гневно се взираше в швейцарския гвардеец пред заключената врата. Той й отвръщаше със същото. Пъстрият му костюм подчертаваше зловещото му излъчване.
„Che fiasco* — помисли си младата жена. — Да те охранява въоръжен мъж по пижама.“
[* Какъв провал (ит.). — Б. пр.]
Лангдън мълчеше и тя се надяваше, че напряга харвардския си мозък, за да измисли как да се измъкнат. Изражението му обаче показваше, че по-скоро е смаян, отколкото потънал в размисъл. Витория съжали, че го е забъркала в тази история.
Първата й реакция бе да извади мобилния си телефон и да се обади на Кьолер, ала знаеше, че е глупаво. Гвардеецът сигурно щеше да влезе и да й вземе телефона, а и ако пристъпът на директора следваше обичайния си курс, той все още не беше на себе си. Не че имаше значение… В момента Оливети едва ли щеше да послуша когото и да било.
„Спомни си! — каза си Витория. — Спомни си изхода от това изпитание!“
Това беше стар будистки философски трик. Вместо да търси решение на потенциално непреодолимо предизвикателство, тя караше ума си просто да си го спомни. Презумпцията, че някога е _знаела_ отговора, създаваше нагласата, че той _съществува…_ и отхвърляше обременителното усещане за безпомощност. Младата жена често прилагаше този метод, за да решава научни загадки… които според повечето хора нямаха решение.
В момента обаче този номер не даваше резултат. Затова Витория обмисли възможностите… и приоритетите. Трябваше да предупреди някого. Някой във Ватикана трябваше да я приеме на сериозно. Но кой? Шамбеланът ли? Как? Намираше се в стъклена кутия само с един изход.
„Средствата — помисли си тя. — Винаги има средства. Преоцени обстановката.“
Инстинктивно отпусна рамене, затвори клепачи и три пъти дълбоко напълни дробовете си с въздух. Усети, че сърдечният й ритъм се забавя, мускулите й се отпуснаха. Хаотичната паника в главата й се изпари. „Добре, освободи мислите си. Какви са преимуществата на това положение? С какво разполагаш?“
Възвърнал спокойствието си, аналитичният ум на Витория Ветра представляваше мощно оръжие. След няколко секунди тя осъзна, че затворът всъщност е техният ключ към свободата им.
— Ще се обадя по телефона — внезапно каза Витория.
Лангдън вдигна поглед.
— Мислех да ти предложа да позвъниш на Кьолер, само че…
— Не на Кьолер.
— А на кого?
— На шамбелана.
Професорът съвсем се обърка.
— Искаш да се обадиш на шамбелана ли? Но как?
— Оливети каза, че шамбеланът е в папския кабинет.
— Добре. Знаеш ли личния номер на папата?
— Не. Но няма да се обадя от _своя_ телефон. — Тя кимна към модерната телефонна система на бюрото на Оливети. Устройството разполагаше с множество бутони за автоматично набиране. — Шефът на охраната _трябва_ да има пряка връзка с кабинета на папата.
— Обаче на няма и два метра от нас има тежкоатлет с пистолет.
— И ние сме заключени вътре.
— И какво от това?
— Гвардеецът е заключен отвън. Това е личният кабинет на Оливети. Съмнявам се, че някой друг има ключ.
Лангдън погледна швейцареца.
— Стъклото е доста тънко, а пистолетът е доста голям.
— Какво ще ми направи? Да не би да ме застреля, задето съм се обадила по телефона?
— Кой го знае, по дяволите! Това място е адски странно и както е тръгнало…
— Другата възможност е да прекараме следващите пет часа и четирийсет и осем минути във ватиканския затвор — прекъсна го Витория. — Поне ще гледаме от първия ред, когато избухне антиматерията.
Професорът пребледня.
— Но гвардеецът на мига ще повика Оливети. Освен това там има двайсет бутона. И не виждам да са обозначени. Да не мислиш да ги проверяваш един по един, докато извадиш късмет?
— Не — отвърна тя и се приближи до телефона. — Само първия. — Вдигна слушалката и натисна най-горния бутон. — Залагам един от ония долари с илюминатския символ в джоба ти, че това е папският кабинет. Какво друго може да има първостепенно значение за командира на швейцарската гвардия?
Лангдън нямаше време да отговори. Гвардеецът пред вратата започна да чука по стъклото с дръжката на пистолета си и да маха на Витория да остави слушалката.
Тя му намигна. Швейцарецът се разяри.
— Дано си права, щото тоя приятел хич не изглежда доволен! — каза Лангдън.
— По дяволите! — изруга Витория. — Телефонен секретар.
— Какво? — ахна Лангдън. — Папата има телефонен секретар?!
— Не беше кабинетът на папата. — Тя затвори. — А седмичното меню на ватиканската столова.
Лангдън мрачно се усмихна на гвардееца, който гневно се взираше през стъклото и викаше Оливети по радиостанцията си.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:06

Глава 38

Телефонната централа на Ватикана се намира в Ufficio di communicazione* зад сградата на пощата. Това е сравнително малко помещение, в което има централа Корелко 141 с осем линии. През нея минават по две хиляди обаждания дневно, повечето от които директно се насочват към автоматичната информационна система.
[* Комуникационна служба (ит.). — Б. пр.]
Тази вечер единственият дежурен телефонист спокойно си седеше и пиеше чай. Беше горд, че е един от шепата служители, които имаха право да останат във Ватикана. Разбира се, тази чест донякъде се опорочаваше от присъствието на швейцарските гвардейци пред вратата му. „Придружители до тоалетната — помисли си телефонистът. — О, какви унижения трябва да търпим в името на светия конклав.“
За щастие, тази вечер почти нямаше обаждания. А може и да не беше _за щастие_, каза си той. През последните няколко години световният интерес към събитията във Ватикана като че ли бе поотслабнал. От пресслужбата се бяха надявали, че конклавът ще вдигне повече шум. За съжаление обаче, въпреки че площад „Св. Петър.“ гъмжеше от коли на пресата, те, изглежда, бяха от обичайните италиански и европейски медии. Присъстваха само една-две глобални мрежи… пък и те несъмнено бяха пратили своите giornalisti secondary*.
[* Второстепенни журналисти (ит.). — Б. пр.]
Телефонистът вдигна чашата си и се зачуди колко ще продължи тази вечер. „Докъм полунощ — предположи той. От години повечето вътрешни хора узнаваха кой е най-вероятният кандидат за папа много преди свикването на конклава и самото събитие по-скоро представляваше три-четири часов ритуал, отколкото действителен избор. Естествено някое разногласие в последния момент можеше да удължи церемонията до зори… че и повече. Конклавът от 1831 година беше продължил петдесет и четири дни. — Само че не и тази вечер“ — каза си телефонистът. Говореше се, че тъкмо _този_ конклав ще е съвсем кратък.
Мислите му бяха прекъснати от звъна на един вътрешен номер. Той погледна мигащата червена лампичка и се почеса по темето. „Странно нещо — помисли си телефонистът. — Нулата. Кой може да се обажда в централата тази вечер? Кой освен мен е във Ватикана?“
— Citta del Vaticano, prego?* — каза той в слушалката. Отсреща заговориха на бърз италиански. Телефонистът смътно позна акцента, типичен за швейцарските гвардейци — италиански с френско-швейцарско влияние. Човекът, който се обаждаше обаче, категорично не бе швейцарски гвардеец. И изобщо не беше мъж.
[* Ватикана, моля? (ит.). — Б. пр.]
Телефонистът се стресна и едва не разля чая си. Отново стрелна с поглед таблото. Нямаше съмнение. Вътрешна линия. Обаждаха се от Ватикана. „Трябва да има някаква грешка! Жена във Ватикана? Тази вечер?“
Жената говореше бързо и бясно. Телефонистът имаше достатъчно дълъг стаж, за да усеща, когато си има работа с pazzo*. Тази жена не му се струваше побъркана. Беше настойчива, но рационална. Хладнокръвна и ефикасна. Той смаяно изслуша молбата й.
[* Луд (ит.). — Б. пр.]
— II camerlegno? — попита телефонистът, като продължаваше да се опитва да разбере откъде идва обаждането. — Не мога да ви свържа… Да, известно ми е, че е в папския кабинет, но… Бихте ли повторили коя сте вие?… И искате да го предупредите за… — Той я изслуша. Думите й го смущаваха все повече. „Всички били в опасност? Как? И откъде се обаждаш?“ — Може би трябва да ви свържа с швейцарската… — Телефонистът замълча. — _Къде_ казвате, че сте? _Къде?_
Ужасено изслуша отговора й и взе решение.
— Изчакайте, моля — каза телефонистът и я превключи на чакане още преди жената да успее да реагира. После набра директната линия на командир Оливети. „Не е възможно да е…“
Отсреща вдигнаха незабавно.
— Per l’amore di Dio*! — извика познат женски глас. — Веднага ме свържете!
[* За Бога ( ит. ) — Б. пр.]

* * *

Вратата на офиса на швейцарската гвардия със съскане се отвори. Гвардейците припряно направиха път на влетелия като ракета командир Оливети. Когато зави зад ъгъла към кабинета си, той видя, че Витория Ветра наистина стои до бюрото му и разговаря по личния му телефон.
Командирът мислено изруга, разярен закрачи към кабинета, отключи и отвори вратата.
— Какво правите?!
Витория не му обърна внимание.
— Да — каза тя по телефона. — И трябва да ви предупредя…
Оливети изтръгна слушалката от ръката й и я вдигна до ухото си.
— Кой е там, по дяволите?
Раменете му за миг се прегърбиха.
— Да, camerlegno… — каза той. — Точно така, синьоре… но сигурността изисква… не, разбира се… задържам я тук за… естествено, но… — Командирът замълча. — Ясно — накрая отвърна той. — Веднага ще ги доведа.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:06

Глава 39

Апостолическия дворец представлява конгломерат от сгради, разположени в близост със Сикстинската капела в североизточния ъгъл на Ватикана, и помещава папските покои и кабинета на папата.
Витория и Лангдън мълчаливо следваха командир Оливети, който ги водеше по дълъг коридор в стил рококо. Мускулите на тила му пулсираха от гняв. Изкачиха се по едно стълбище и влязоха в просторно, слабо осветено преддверие.
Когато видя шедьоврите, Лангдън се смая: идеално запазени бюстове, гоблени, фризове — творби, струващи стотици хиляди долари. Малко по-нататък минаха покрай алабастров фонтан. Оливети зави наляво в една ниша и се приближи до огромен портал.
— Ufficio di Papa — съобщи той и язвително погледна Витория. Тя се пресегна покрай него и силно почука на вратата.
„Кабинетът на папата“ — помисли си Лангдън. Не можеше да повярва, че стои пред едно от най-светите помещения в световната религия.
— Avanti*! — извика някой отвътре.
[* Влез (ит.) — Б. пр.]
Когато вратата се отвори, професорът заслони очите си с длан — слънчевата светлина го заслепи. Гледката пред него постепенно се фокусира.
Кабинетът на папата повече приличаше на бална зала, отколкото на работно помещение. Подът бе от червен мрамор, прекрасни фрески украсяваха стените. От тавана висеше грамаден полилей, от сводестите прозорци се разкриваше зашеметяваща панорама към обления в слънце площад „Св. Петър“.
„Господи — помисли си Лангдън. — Това се казва стая с истински изглед.“
На украсеното с дърворезби бюро в отсрещния край на помещението седеше мъж и бързо пишеше.
— Avanti! — повтори той, остави писалката и им махна с ръка да се приближат.
Оливети ги поведе със скованата си войнишка походка.
Мъжът се изправи и погледна двамата си посетители.
Шамбеланът изобщо не приличаше на немощните блажени старци, като каквито Лангдън обикновено си представяше обитателите на Ватикана. Не носеше нито броеница, нито разпятие. Нито пък тежки одежди. Простото му черно расо сякаш подчертаваше високия му ръст. Изглеждаше четиридесетинагодишен, истински младенец според ватиканските стандарти. Имаше изненадващо красиво лице, гъста къдрава кестенява коса и зелени очи, които като че ли горяха с огъня на вселенските загадки. Когато се приближи обаче, Лангдън видя, че е крайно изтощен — като човек, преживял най-тежките петнадесет дни в живота си.
— Аз съм Карло Вентреска — на перфектен английски се представи той. — Шамбелан на покойния папа. — Говореше непринудено и любезно, с едва доловим италиански акцент.
— Витория Ветра — каза младата жена, пристъпи напред и протегна ръка. — Благодаря ви, че ни приехте.
Оливети потръпна, когато шамбеланът стисна ръката й.
— Това е Робърт Лангдън — продължи Витория. — Професор по история на религията от Харвардския университет.
— Padre* — с най-добрия си италиански акцент каза Лангдън, сведе глава и протегна ръка.
[* Отче (ит.) — Б. пр.]
— Не, не — възрази Карло Вентреска и го накара да се изправи. — Кабинетът на Негово светейшество не ме прави свят. Аз съм обикновен свещеник — шамбелан, който служи в момент на нужда.
Лангдън вдигна глава.
— Моля, седнете — каза шамбеланът и подреди три стола до бюрото си. Лангдън и Витория седнаха. Оливети очевидно предпочиташе да остане прав.
Карло Вентреска се настани на бюрото, сключи ръце, въздъхна и погледна гостите си.
— Синьоре — отново се обади командирът. — Аз съм виновен за облеклото на тази жена. Аз…
— Не ме безпокои _облеклото_ й — прекалено уморен, за да се занимава с подробности, отново го прекъсна шамбеланът. — Безпокои ме това, че ватиканският телефонист ми се обажда половин час преди да започне конклавът и ми съобщава, че от _вашия_ кабинет ме търси жена, за да ме предупреди за огромна опасност, за която не съм осведомен.
Оливети стоеше изпънат като войник на строеви преглед.
Присъствието на шамбелана почти хипнотизираше Лангдън. Колкото и да бе млад и изтощен, свещеникът имаше излъчване на митичен герой — обгръщаше го ореол от обаяние и властност.
— Синьоре — извинително, ала упорито възрази командирът. — Въпросите на сигурността не са ваш проблем. Вие имате други задължения.
— Напълно съм наясно с другите си задължения. Наясно съм също, че като direttore intermediario*, аз нося отговорност за сигурността и благосъстоянието на всички участници в конклава. Какво става тук?
[* Временен ръководител (ит.) — Б. пр.]
— Положението е овладяно.
— Явно не е.
— Моля ви, отче — обади се Лангдън, извади смачкания факс и го подаде на шамбелана.
Командир Оливети пристъпи напред и се опита да се намеси.
— Отче, моля ви, не обременявайте мислите си с…
Без да му обърне внимание, Карло Вентреска взе факса и когато видя образа на убития Леонардо Ветра, сепнато ахна.
— Кой е този човек?
— Това е баща ми — с треперещ глас отвърна Витория. — Той беше свещеник и учен. Убиха го снощи.
Изражението на шамбелана мигом омекна. Той я погледна.
— Много съжалявам, скъпо дете. — Карло Вентреска се прекръсти и отново сведе поглед към факса. В очите му сякаш се плискаха вълни на ужас. — Кой би… и това клеймо на… — Шамбеланът замълча и внимателно се вгледа в изображението.
— Пише „илюминати“ — каза Лангдън. — Вие несъмнено познавате това име.
На лицето на свещеника се изписа странно изражение.
— Чувал съм това име, да, но…
— Илюминатите са убили Леонардо Ветра, за да откраднат нова технология, която той…
— Синьоре — прекъсна го Оливети. — Това е абсурдно. Илюминатите ли? Това явно е някаква сложна измама.
Шамбеланът сякаш се замисли над думите на командира. После се обърна и погледна Лангдън толкова открито, че дъхът на професора секна.
— Целият ми живот е преминал в Католическата църква, господин Лангдън. Познавам историите за илюминатите… и легендата за жигосванията. И въпреки това трябва да ви предупредя, че съм човек на днешния ден. Християнството си има достатъчно реални врагове и без да възраждаме призраци.
— Символът е автентичен — прекалено отбранително настоя Лангдън, пресегна се и обърна листа. Когато видя симетрията, шамбеланът се вцепени.
— Даже модерните компютри не могат да създадат симетрична амбиграма на тази дума — прибави професорът.
Свещеникът сключи ръце и дълго мълча.
— Илюминатите са изчезнали — накрая промълви той. — Много отдавна. Това е исторически факт.
Лангдън кимна.
— До вчера щях да се съглася с вас.
— Защо до вчера?
— Преди днешните събития. Според мен илюминатите са възкръснали, за да изпълнят древния си обет.
— Простете ми, позабравил съм историята. За какъв древен обет става дума?
Лангдън дълбоко си пое дъх.
— За унищожаването на Ватикана.
— За _унищожаването_ на Ватикана ли? — Шамбеланът изглеждаше по-скоро объркан, отколкото, уплашен. — Но това не е възможно.
Витория поклати глава.
— Боя се, че имаме още една лоша новина.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:07

Глава 40

— Вярно ли е? — смаяно се обърна шамбеланът към Оливети.
— Синьоре, признавам, че тук има някакво устройство — отвърна командирът. — Вижда се на една от нашите охранителни камери, но що се отнася до твърдението на госпожица Ветра за мощта на това вещество, не мога да…
— Чакайте малко — прекъсна го Карло Вентреска. — Наистина ли _виждате_ това нещо?
— Да, синьоре. На осемдесет и шеста камера.
— Тогава защо не го вземете? — В гласа на шамбелана се долавяха гневни нотки.
— Много е трудно, синьоре. — Оливети остана изпънат, докато му обясняваше положението.
Свещеникът слушаше и Витория усещаше растящото му безпокойство.
— Сигурни ли сте, че е във Ватикана? — попита Карло Вентреска. — Може някой да е изнесъл камерата и да предава от другаде.
— Невъзможно — заяви командирът. — Външните ни стени са електронно осигурени, за да защитават вътрешните ни комуникации. Сигналът може да идва _единствено_ отвътре, иначе нямаше да го приемаме.
— Предполагам, че в момента търсите тази липсваща камера с всички възможни средства, нали?
Оливети поклати глава.
— Не, синьоре. Откриването на камерата може да отнеме стотици човекочаса. Точно сега имаме други проблеми и при цялото ми уважение към госпожица Ветра, тая капчица, за която говори, е съвсем малка. Не може да е толкова експлозивна, колкото твърди тя.
Търпението на Витория се изпари.
— Тази капчица е достатъчна, за да изравни Ватикана със земята! Нищо ли не разбрахте от обясненията ми?
— Аз имам огромен опит с взривните вещества, госпожо — с глас като стомана отвърна Оливети.
— Опитът ви е остарял — също толкова решително отсече тя. — Въпреки облеклото си, което, разбирам, вие намирате за фриволно, аз съм старши научен сътрудник в най-модерната научноизследователска лаборатория по ядрена физика на света. Лично съм проектирала капана за антиматерия, който не позволява на образеца да влезе в контакт. И ви предупреждавам, че ако през следващите шест часа не намерите този контейнер, през следващия век вашите гвардейци няма да има какво да пазят освен една голяма дупка в земята.
Оливети рязко се обърна към шамбелана. Очите му пламтяха от гняв.
— Синьоре, не мога да позволя това да продължава. Тези измамници ви губят времето. Илюминати ли? Капчица, която може да унищожи всички ни?
— Basta* — отвърна Карло Вентреска. Изрече думата тихо, и в същото време тя сякаш отекна в голямото помещение. После настъпи тишина. Свещеникът продължи шепнешком: — Опасни или не, илюминати или не, това нещо категорично не бива да се намира във Ватикана… още по-малко точно преди конклава. Искам да го намерите и обезвредите. Веднага започнете претърсване.
[* Стига (ит.). — Б. пр.]
— Синьоре, даже да пратя всички гвардейци да претърсват комплекса, може да ни трябват дни, за да открием камерата — продължаваше да упорства Оливети. — Освен това, след като разговарях с госпожица Ветра, наредих на един от хората си да потърси това вещество, наречено „антиматерия“, в най-новия ни наръчник по взривни вещества. Никъде не е открил да се споменава за него. Абсолютно нищо.
„Надут задник — помисли си Витория. — В наръчник по взривни вещества ли? Защо не потърси в енциклопедията?!“
Командирът продължаваше:
— Синьоре, ако предлагате да претърсим целия Ватикан, трябва да възразя.
— Командире! — Гласът на шамбелана кипеше от гняв. — Позволете да ви напомня, че когато се обръщате към мен, вие се обръщате към титуляра на този кабинет. Разбирам, че не приемате положението ми сериозно — въпреки това, по закон, аз командвам тук. Ако не греша, кардиналите вече са на сигурно място в Сикстинската капела и до началото на конклава задълженията ви са сведени до минимум. Не разбирам защо се колебаете да потърсите това устройство. Ако не ви познавах, можеше да си помисля, че нарочно излагате конклава на опасност.
На лицето на Оливети се изписа презрение.
— Как смеете! Знаете ли от колко години служа на Ватикана! Швейцарската гвардия от хиляда четиристотин трийсет и осма година е…
Радиостанцията в ръката му високо изпищя и го прекъсна.
— Comandante?
Той я вдигна към устата си и натисна предавателя.
— Sto ocupato*!
[* „Зает съм!“ (ит.). — Б. пр.]
— Scusi* — каза швейцарският гвардеец по радиостанцията. — Реших, че трябва да ви съобщя. Получихме заплаха за бомба.
[* „Извинете“ (ит.). — Б. пр.]
Оливети не можеше да изглежда по-безразличен към тази новина.
— Ами тогава действайте! Проведете обичайното претърсване.
— Направихме го, но човекът, който се обади… — Гвардеецът замълча за миг. — Нямаше да ви безпокоя, господин командир, но той спомена за веществото, което преди известно време ми наредихте да потърся в наръчника. _Антиматерия._
Всички в стаята се спогледаха смаяно.
— За _какво_ е споменал? — изпелтечи Оливети.
— За антиматерия, господин командир. Докато претърсвахме, направих някои допълнителни проверки. Сведенията за антиматерията са… хм, честно казано, доста обезпокоителни.
— Нали каза, че в наръчника не се споменава нищо.
— Открих информация в Мрежата.
„Поне един умен човек“ — помисли си Витория.
— Изглежда, че това вещество е силно експлозивно — продължи гвардеецът. — Не е за вярване, че информацията е точна, но в нея се казва, че половин килограм антиматерия бил сто пъти по-мощен от ядрена бойна глава.
Оливети помръкна. Гледката напомняше на срутваща се планина. Ликуването на Витория се изпари при вида на ужаса, който се изписа на лицето на шамбелана.
— Проследихте ли обаждането? — попита командирът.
— Де такъв късмет. Мобилен телефон, преплетени сателитни линии. Идентификацията показва, че е някъде в Рим, но наистина не беше възможно да го проследим.
— Постави ли някакви искания? — промълви Оливети.
— Не, господин командир. Само ни предупреди, че антиматерията е скрита в комплекса. Като че ли се изненада, че не знам. Попита ме дали съм я _видял._ Вие ми наредихте да направя справка за антиматерията, затова реших да ви съобщя.
— Правилно си постъпил — отвърна командирът. — Веднага идвам. Незабавно ме предупредете, ако пак се обади същият човек.
Отсреща му отговори кратко мълчание.
— Той още не е затворил.
Оливети сякаш бе ударен от електрически ток.
— Искаш да кажеш, че още е на линия, така ли?
— Да, господин командир. От десет минути безуспешно се мъчим да го проследим. Той сигурно знае, че не можем да го открием, защото отказва да затвори, докато не го свържем с шамбелана.
— Свържете го — нареди Карло Вентреска. — Веднага!
Оливети се обърна към него.
— Не, отче. Ние имаме хора, специално подготвени да водят преговори.
— _Веднага!_
Командирът даде заповед на хората си.
След малко телефонът на бюрото на папата иззвъня. Шамбеланът натисна бутона за разговор по аудиоуредбата.
— За кого се мислите, за Бога?

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:08

Глава 41

Гласът, който се разнесе от телефона, звучеше металически студено и арогантно. Всички в стаята го слушаха внимателно.
Лангдън се опита да определи акцента. „Може би арабин?“
— Аз съм представител на древно братство — напевно произнесе мъжът. — Братство, което вие векове наред сте потъпквали. Аз съм представител на илюминатите.
Забравил всякакви съмнения, професорът се напрегна. За миг изпита познатия сблъсък на възбуда, радост и смъртен страх като сутринта, когато беше видял амбиграмата.
— Какво искате? — попита шамбеланът.
— Аз представлявам хора на науката. Хора, които подобно на вас търсят отговори. Отговори на въпросите за съдбата, смисъла на живота и нашия създател.
— Който и да сте, аз… — започна Карло Вентреска.
— Silenzio*. По-добре ме изслушайте. Вашата Църква от две хилядолетия насочва търсенето на истината. Вие смазвате противниците си с лъжи и пророчества за обреченост. Манипулирате истината, за да служи на вашите интереси, убивате хората, чиито открития не отговарят на вашата политика. Изненадвате ли се, че срещу вас се изправят просветени хора от цялото земно кълбо?
[* Тихо (ит.). — Б. пр.]
— Просветените хора не прибягват до изнудване, за да постигат целите си.
— Изнудване ли? — засмя се мъжът. — Това не е изнудване. Ние не поставяме искания. Унищожаването на Ватикана не подлежи на преговори. От четиристотин години чакаме този ден. В полунощ вашият град ще бъде вдигнат във въздуха. Нищо не можете да направите.
Оливети се хвърли към телефона.
— Градът е абсолютно недостъпен! Няма как да сте поставили експлозиви!
— Говорите с набожното невежество на швейцарски гвардеец. Може би даже сте офицер? Определено ви е известно, че илюминатите векове наред са се внедрявали в най-елитните организации по света. Нима смятате, че Ватиканът прави изключение?
„Господи, те имат вътрешен човек“ — помисли си Лангдън. Не беше тайна, че проникването в структурите на властта е запазена марка на илюминатите. Те се бяха внедрили в масонските ложи, основните банкови мрежи, правителствата. Веднъж Чърчил бе казал пред репортери, че ако английските шпиони се били внедрили в нацистката държава до такава степен, до каквато илюминатите са проникнали в английския парламент, войната щяла да приключи за месец.
— Прозрачно блъфиране — изръмжа Оливети. — Вашето влияние не може да се простира толкова надалече.
— Защо? Защото вашите швейцарски гвардейци са много бдителни ли? Защото наблюдават всяко кътче на вашия затворен свят? Ами самите швейцарски гвардейци? Те не са ли хора? Нима смятате, че ще заложат живота си заради някаква приказка за човек, който ходел по вода? Запитайте се как иначе контейнерът щеше да проникне във вашия град? Или как днес следобед са изчезнали четиримата ви най-важни кардинали?
— За какво говорите, по дяволите… — Оливети изведнъж замълча и се ококори, сякаш го бяха ударили в корема.
— Да им прочета ли имената? — попита мъжът.
— Какво става тук? — съвсем се обърка шамбеланът.
Мъжът се засмя.
— Вашият офицер още ли не ви е информирал? Голям грях. Нищо чудно. Каква гордост! Представям си унижението да ви признае истината… че са изчезнали четирима кардинали, който се е заклел да пази…
Оливети избухна.
— Откъде сте получили тази информация?
— Отче, попитайте командира дали в Сикстинската капела са се събрали _всички_ кардинали — злорадо рече мъжът.
Карло Вентреска се обърна към Оливети и въпросително го погледна със зелените си очи.
— Синьоре, вярно е, че четирима наши кардинали още не са се явили в Сикстинската капела, но няма нищо тревожно — прошепна в ухото му командирът. — Сутринта и четиримата са се разписали в присъствената книга, следователно са във Ватикана. Преди няколко часа самият вие пихте чай с тях. Просто са закъснели за другарската среща преди конклава. Издирваме ги, но сьм убеден, че са забравили за времето и се разхождат наоколо.
— Да се разхождат ли? — Шамбеланът изгуби спокойствие. — Трябваше да са в черквата преди повече от час!
Лангдън стрелна Витория с удивен поглед. „Изчезнали кардинали? Ето какво са търсили долу!“
— Нашият списък е напълно убедителен — каза по телефона мъжът. — Това са кардинал Ламасе от Париж, кардинал Гуидера от Барселона, кардинал Ебнер от Франкфурт…
Оливети сякаш се смаляваше с всяко следващо име. Мъжът замълча, като че ли последното име му доставяше особено голямо удоволствие.
— И от Италия… кардинал Баджа.
Шамбеланът се отпусна като платна на кораб, попаднал в пълно безветрие, и се свлече на стола си.
— Фаворитите — промълви свещеникът. — И четиримата… включително Баджа… най-вероятният наследник на Светия престол… как е възможно?
Лангдън бе чел достатъчно за съвременните избори за папа, за да разбира отчаяното изражение, изписало се на лицето на Карло Вентреска. Въпреки че формално _всеки_ кардинал под осемдесетгодишна възраст можеше да стане папа, малцина бяха толкова уважавани, че да съберат мнозинство от две трети. Това бяха фаворитите. И четиримата бяха изчезнали.
От челото на свещеника се стичаше пот.
— Какви са намеренията ви спрямо тези хора?
— A вие как мислите? Аз съм потомък на хашишините.
Професорът потрепери. Добре знаеше това име. През вековете Църквата си беше създала смъртни врагове — хашишините и рицарите тамплиери, армии, или преследвани, или предадени от Ватикана.
— Пуснете кардиналите — каза шамбеланът. — Заплахата да унищожите светия град не ви ли стига?
— Забравете за четиримата кардинали. Повече няма да ги видите живи. Уверявам ви обаче, че смъртта им ще се запомни… от милиони хора. Мечтата на всеки мъченик. Ще ги направя медийни звезди. Един по един. До полунощ илюминатите ще са привлекли вниманието на всички. Защо да променяме света, ако той не ни наблюдава? Публичните убийства пораждат опияняващ ужас, нали? Вие много отдавна сте го доказали… с инквизицията, мъченията, на които сте подложили рицарите тамплиери, кръстоносните походи. — Мъжът замълча за миг. — И разбира се, с la purga*.
[* Пречистването (ит.). — Б. пр.]
Шамбеланът мълчеше.
— Не си ли спомняте за lа purga? — попита другият. — Не, разбира се. Свещениците не ги бива в историята. Може би защото се срамуват от нея?
— La purga — чу се да казва Лангдън. — Хиляда шестстотин шейсет и осма година. Църквата жигосала четирима учени илюминати с кръстния символ. За да ги пречисти от греховете.
— Кой е там? — по-скоро заинтригуван, отколкото обезпокоен, попита мъжът.
Професорът отново потръпна.
— Името ми не е важно — като се опитваше да говори спокойно, каза Лангдън. Фактът, че приказва с жив илюминат, го объркваше… все едно че приказваше с Джордж Вашингтон. — Аз съм учен и се занимавам с историята на вашето братство.
— Отлично — отвърна мъжът. — Радвам се, че все още има хора, които си спомнят престъпленията срещу нас.
— Обикновено се смята, че сте изчезнали.
— Заблуда, за която братството положи много усилия. Още какво знаете за lа purga?
Лангдън се поколеба. „Какво още знам ли? Всичко това е адски шантаво, ето какво знам!“
— След жигосването учените били убити и труповете им били хвърлени на публични места в Рим като предупреждение към илюминатите.
— Да. Затова и ние ще постъпим така. Смятайте го за символично възмездие за нашите убити братя. Вашите четирима кардинали ще умрат, по един на всеки кръгъл час от осем нататък. До полунощ целият свят ще е вперил погледи в нас.
Лангдън се приближи до телефона.
— Наистина ли възнамерявате да _жигосате_ и убиете тези четирима души?
— Историята се повтаря, нали? Разбира се, ние ще постъпим по-елегантно и смело от Църквата. Те скришом убили илюминатите и хвърлили труповете им на улицата. Страхливци!
— Какво искате да кажете? — попита професорът. — Че ще жигосате и убиете тези хора _публично_ ли?
— Браво. Макар че зависи какво разбирате под „публично“. Доколкото знам, на черква вече не ходят много хора.
— В _черкви_ ли ще ги убиете?
— Проява на любезност. Така ще позволим на Господ по-бързо да прибере душите им в рая. Струва ни се редно. Разбира се, и на медиите ще им хареса.
— Блъфирате — възвърнал хладнокръвието си, заяви Оливети. — Не можете да убиете човек в черква и да очаквате, че ще ви се размине.
— Смятате, че блъфираме? Ние се движим сред вашата швейцарска гвардия като призраци, отвличаме четирима кардинали от собствения ви град, поставяме смъртоносно взривно устройство в сърцето на най-свещения ви храм и вие си мислите, че блъфираме? Когато започнат убийствата и открият жертвите, ще се струпат всички медии. До полунощ светът ще е запознат с каузата на илюминатите.
— Ами ако поставим охрана във всички черкви? — попита Оливети.
Мъжът се засмя.
— Боя се, че поради арогантния характер на вашата религия, те са прекалено много. Напоследък броили ли сте ги? В Рим има над четиристотин католически черкви. Катедрали, параклиси, манастири, метоси, енорийски училища…
Лицето на Оливети остана напрегнато.
— Ще започнем след деветдесет минути — категорично заяви мъжът. — По един на час. Математическа прогресия на смъртта. А сега трябва да затварям.
— Почакайте! — спря го Лангдън. — Разкажете ми как възнамерявате да жигосате тези хора.
Убиецът, изглежда, се развесели.
— Предполагам, че вече знаете. Или се съмнявате? Съвсем скоро ще видите. Доказателство, че древните легенди са истина.
Професорът се вцепени. Знаеше точно какво иска да каже мъжът. Лангдън си представи клеймото на гърдите на Леонардо Ветра. В легендите за илюминатите се говореше за пет клейма. „Остават четири — помисли си той. — Четирима са и изчезналите кардинали.“
— Заклел съм се до довечера да има нов папа — каза шамбеланът. — Заклел съм се пред Господ.
— Светът не се нуждае от нов папа. След полунощ той няма да има какво да управлява освен купчина камъни. С Католическата църква е свършено. Вашата власт над света приключи.
Възцари се мълчание.
Шамбеланът изглеждаше дълбоко натъжен.
— Заблуждавате се. Църквата е нещо повече от камък и хоросан. Не можете ей така да унищожите двехилядолетна вяра… _която и да е вяра_. Не можете да смажете вярата просто като погубите нейните земни проявления. Католическата църква ще продължи да съществува със или без Ватикана.
— Благородна лъжа. Но все пак лъжа. И двамата знаем истината. Кажете ми, защо Ватиканът е цитадела, защитена със стени?
— Божиите хора живеят в опасен свят — отвърна Карло Вентреска.
— Всъщност на колко сте години? Ватиканът е крепост, защото пази половината си имущество зад своите стени — редки картини, скулптури, скъпоценни накити, безценни книги… после идват златният резерв и акциите в недвижими имоти в трезорите на Банка Ватикана. Утре всичко това ще е пепел. Вие ще сте разорени. Даже духовенството не може да работи безвъзмездно.
Точността на думите му сякаш се отрази в смаяното изражение на Оливети и шамбелана. Лангдън не бе сигурен кое е по-удивително — че Католическата църква притежава толкова много пари или че илюминатите знаят за тях.
Карло Вентреска тежко въздъхна.
— Вярата, а не богатството е гръбнакът на тази Църква.
— И това е лъжа — заяви непознатият. — Миналата година сте похарчили сто осемдесет и три милиона долара за диоцезите си по света. Ходенето на черква е достигнало най-ниската си точка — црез последните десет години е спаднало с четирийсет и шест процента. Даренията са наполовина от онова, което бяха едва преди седем години. Все по-малко кандидати постъпват в духовните семинарии. Въпреки че не го признавате, вашата Църква умира. Смятайте този случай за възможност да си идете с гръм и трясък.
Оливети пристъпи напред. Вече не изглеждаше толкова агресивен, като че ли усещаше действителността, пред която се беше изправил. Приличаше на човек, който търси изход. Какъвто и да е изход.
— Ами ако част от този златен резерв подкрепи _вашата_ кауза?
— Не обиждайте и двете ни страни.
— Ние имаме пари.
— Ние също. Повече, отколкото си мислите.
Лангдън си спомни за баснословните илюминатски богатства, древните съкровища на баварските зидари, рода Ротшилд, билдербергерите, легендарния диамант на илюминатите.
— Фаворитите — промени темата шамбеланът. Гласът му звучеше умолително. — Пощадете ги. Те са възрастни хора. Те…
— Те са девствени жертви — засмя се мъжът. — Кажете ми, смятате ли, че наистина са девствени? Дали агънцата ще блеят, когато умират? Sacrifici vergini nell’ altare di scienza*.
[* Девствени жертви на олтара на науката (ит.). — Б. пр.]
Шамбеланът дълго мълча.
— Те са хора на вярата — накрая отвърна той. — Не ги е страх от смъртта.
Мъжът презрително изсумтя.
— И Леонардо Ветра беше човек на вярата, обаче снощи видях страх в очите му. Страх, който аз прогоних.
Витория, която до този момент бе мълчала, изведнъж се хвърли напред, цялата наелектризирана от омраза.
— Asino*! Той ми беше баща!
[* Убиец! (ит.). — Б. пр.]
По телефона се разнесе кикот.
— Баща ли? Кой е там? Ветра е имал дъщеря? Трябва да знаете, че преди края си баща ви хленчеше като дете. Жалка гледка. Нещастник.
Витория се олюля, сякаш ударена от тежестта на думите. Лангдън понечи да я подхване, ала тя възвърна равновесието си и впери тъмните си очи в телефона.
— Кълна се в живота си, че до утре сутрин ще те намеря. — Гласът й пронизваше като лазер. — И тогава…
Мъжът дрезгаво се засмя.
— Направо възбуден съм. Може би до утре сутрин аз ще те намеря. И тогава…
Думите увиснаха във въздуха като меч. После връзката прекъсна.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:09

Глава 42

Кардинал Мортати се потеше в черното си расо. Не само че в Сикстинската капела бе станало задушно като в сауна, но и конклавът трябваше да започне след двадесет минути, а все още не се знаеше абсолютно нищо за четиримата изчезнали кардинали. Смутеният шепот сред присъстващите беше прераснал в открита тревога.
Мортати нямаше представа къде може да са липсващите кардинали. „Навярно при шамбелана? — Той знаеше, че по-рано следобед шамбеланът по традиция се е срещнал на чай с четиримата фаворити, но това беше било преди часове. — Да не са болни? Може да са яли нещо?“ Съмняваше се. Фаворитите щяха да са тук дори и в предсмъртни мъки. Кардиналите само веднъж в живота — обикновено _никога_ — получаваха шанс да станат папа и според ватиканския закон по време на гласуването трябваше да са _в_ Сикстинската капела. Иначе не можеха да бъдат избрани.
Макар че имаше четирима фаворити, малцина кардинали се съмняваха кой ще е новият папа. През последните петнадесет дни потенциалните кандидати бяха обсъждани в безброй факсове и телефонни разговори. Според обичая за фаворити бяха избрани четирима, всеки от които изпълняваше няколко неписани изисквания:

Да знае италиански, испански и английски.
Да има безупречно чисто минало.
Да е на възраст между шестдесет и пет и осемдесет години.

Както обикновено, колегията на кардиналите предлагаше един от тях. Кардинал Алдо Баджа от Милано. Неговата безукорна служба, наред с отличното му владеене на езици и способността му да разкрива същината на духовността го издигаха над другите фаворити.
„Тогава къде е, по дяволите?“ — питаше се Мортати.
Отсъствието на кардиналите особено го безпокоеше, защото му се бе паднала задачата да ръководи конклава. Преди седмица колегията на кардиналите единодушно го беше избрала за главен електор — нещо като церемониалмайстор на конклава. Въпреки че Църквата временно се ръководеше от шамбелана, той бе обикновен свещеник и не познаваше сложния изборен процес, затова се определяше кардинал, който ръководеше церемонията в Сикстинската капела.
Кардиналите често се шегуваха, че да те изберат за главен електор е най-жестоката чест в християнския свят. Главният електор автоматично отпадаше от списъка на кандидатите за Светия престол и трябваше подробно да се запознае с „Universi Dominici Gregis“*, където се разглеждаха тънкостите на тайните ритуали, за да е в състояние уверено да ръководи избора на папа.
[* „Пастирът на цялото Божие паство“ (лат.) — апостолическа конституция (1096) на папа Йоан Павел II, установяваща правилата за избор на неговия наследник. — Б. пр.]
Мортати обаче не съжаляваше. Той знаеше, че е най-подходящ за тази длъжност. Не само че бе най-старият кардинал, но също беше бил довереник на покойния папа, факт, който го издигаше в очите на другите. Въпреки че формално все още бе на възраст, която му позволяваше да стане папа, Мортати беше прекалено стар, за да е сериозен кандидат. На седемдесет и девет години той бе минал неписаната възрастова граница, след която колегията не вярваше, че здравето на човек може да издържи на тежкото разписание на светия отец. Той обикновено работеше по четиринадесет часа седем дни в седмицата и умираше от изтощение средно за шест години и три месеца. Според ватиканската шега да станеш папа беше „най-бързият път до рая“.
Мнозина смятаха, че като по-млад Мортати е можел да стане папа, стига да не е бил толкова свободомислещ. Светата троица на ватиканската кариера се състоеше от консервативност, консервативност и пак консервативност.
Самият той винаги бе смятал за щастлива ирония факта, че след като го бяха избрали, покойният папа се беше оказал изненадващо либерален. Навярно разбирайки, че модерният свят се отдалечава от Църквата, папата бе подготвил почвата, беше смекчил позицията на Ватикана за естествените науки и дори бе дарявал пари за отделни научни каузи. За съжаление, това беше било политическо самоубийство. Консервативните католици го бяха обявили за „изкуфял“, докато научните пуристи го бяха обвинявали в опити да наложи църковното влияние там, където не му е мястото.
— Е, къде са те?
Мортати се обърна.
Един от кардиналите нервно го потупваше по рамото.
— Вие знаете къде са те, нали?
Мортати се опита да не проявява прекалено силна загриженост.
— Може още да са при шамбелана.
— По това време? Това е извънредно необичайно! — недоверчиво се намръщи кардиналът. — Дали шамбеланът не е изгубил представа за времето?
Мортати искрено се съмняваше, ала не отговори. Знаеше, че повечето кардинали нямат особено високо мнение за шамбелана и го смятат за прекалено млад, за да служи толкова доверено на папата. Подозираше, че неодобрението на кардиналите се дължи на тяхната завист, възхищаваше се на младежа и тайно приветстваше избора на покойния папа. Когато се вглеждаше в очите на Карло Вентреска, той виждаше единствено вяра — за разлика от мнозина кардинали, шамбеланът поставяше Църквата и вярата пред дребнавата политика. Той наистина беше Божи човек.
Неговата непоколебима набожност бе легендарна. Мнозина я приписваха на чудотворното събитие в детството му… събитие, което завинаги би оставило отпечатъка си в душата на всекиго. На Мортати често му се искаше и в неговото детство да се е случило подобно нещо, което да подхрани толкова силна вяра.
За нещастие на Църквата, помисли си Мортати, шамбеланът никога нямаше да стане папа. Това изискваше известна политическа амбиция, нещо, каквото младият Вентреска определено не притежаваше — той многократно беше отхвърлял предложенията на папата да му повери по-висок духовен пост и предпочиташе да служи на Църквата като обикновен човек.
— И сега? — Кардиналът, който го бе потупал по рамото, все още чакаше.
Мортати го погледна.
— Моля?
— Те закъсняват! Какво ще правим?
— Какво _можем_ да направим? Ще чакаме. Имайте вяра.
Недоволен от отговора му, кардиналът потъна обратно в сенките.
Мортати заразтрива слепоочията си в опит да проясни мислите си. „Какво ще правим, наистина?“ Вдигна очи към реставрирания стенопис на Микеланджело „Страшният съд“. Фреската с нищо не успокои тревогата му. Ужасяващото петнадесетметрово изображение представяше Иисус Христос, който разделя хората на праведници и грешници и хвърля грешниците в ада. Гърчеха се одрани и горящи тела. Микеланджело дори бе нарисувал един свой съперник с магарешки уши в пъкъла. Ги дьо Мопасан беше писал, че този шедьовър сякаш е предназначен за панаирджийска арена за борба и е дело на невеж въглищар.
Кадринал Мортати трябваше да се съгласи с него.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:09

Глава 43

Лангдън неподвижно стоеше до бронирания прозорец на папата и зяпаше множеството журналистически бусове на площад „Св. Петър“. Не беше на себе си след зловещия телефонен разговор.
Илюминатите бяха изплували като змей от забравените дълбини на историята и се бяха увили около древния си враг. Без да поставят искания. Без да водят преговори. Отмъщение. Дяволски просто. Възмездие, подготвяно четиристотин години. Изглежда, че след векове на гонения науката нанасяше ответния си удар.
Шамбеланът стоеше изправен до бюрото си, вперил блуждаещ поглед в телефона. Оливети пръв наруши мълчанието.
— Карло — използва малкото име на свещеника той. Говореше по-скоро като уморен приятел, отколкото като офицер. — Преди двайсет и шест години се заклех да дам живота си в защита на този град. Днес се опозорих.
Шамбеланът поклати глава.
— Двамата служим на Господ по различен начин, но службата винаги носи чест.
— Тези събития… не си представям как… това положение… — Оливети изглеждаше смазан.
— Имаме само един начин на действие. Аз нося отговорност за сигурността на кардиналската колегия.
— Боя се, че тази отговорност е моя, синьоре.
— Тогава хората ви ще проведат незабавна евакуация.
— Синьоре?
— По-късно можем да се занимаем с други неща — с търсенето на това устройство, на изчезналите кардинали и на техните похитители. Но първо трябва да отведем кардиналите на сигурно място. Светостта на човешкия живот е на първо място. Тези хора са основите на Църквата.
— Предлагате веднага да отменим конклава, така ли?
— Имам ли друг избор?
— Ами задължението ви да гарантирате избора на нов папа?
Младият шамбелан въздъхна, обърна се към прозореца и зарея поглед към ширналия се пред него Рим.
— Веднъж Негово светейшество ми каза, че папата е човек, разкъсван между два свята… истинския и божествения. Той ме предупреди, че всяка Църква, която пренебрегва действителността, няма да просъществува достатъчно дълго, за да се наслаждава на божествения свят. — Гласът му внезапно прозвуча прекалено мъдро за годините му. — Днес се сблъскваме с истинския свят. Не можем да не му обръщаме внимание. Гордостта не бива да надделее над разума.
Оливети кимна. Думите на свещеника, изглежда, му бяха въздействали.
— Подценявал съм ви, синьоре.
Шамбеланът сякаш не го чу. Погледът му блуждаеше през прозореца.
— Ще говоря откровено, синьоре. Истинският свят е _моят_ свят. Всеки ден се потапям в грозотата му, за да могат други да се стремят към нещо по-чисто. Позволете ми да ви помогна в тази ситуация. За това съм подготвен. Макар че е достойно за възхищение, вашето предложение… може да се окаже катастрофално.
Карло Вентреска се обърна.
Оливети въздъхна.
— Евакуирането на кардиналската колегия от Сикстинската капела е най-лошото, което можете да направите в момента.
Шамбеланът не се ядоса, само се смути.
— А вие какво предлагате?
— Не казвайте нищо на кардиналите. Запечатайте вратите на конклава. Така ще спечелим време, за да проверим други възможности.
Свещеникът свъси вежди.
— Предлагате да заключа цялата колегия на кардиналите върху бомба с часовников механизъм?
— Да, синьоре. Засега. Ако се наложи, по-късно можем да организираме евакуацията им.
Карло Вентреска поклати глава.
— Отлагането на церемонията _преди_ нейното начало е основание за провеждане на следствие, но след заключването на вратите нищо не може да я прекъсне. Процедурата на конклава изисква…
— _Истинският_ свят, синьоре. Днес се намирате в него. Изслушайте ме внимателно. — Оливети отново говореше с енергичния глас на военен офицер. — Безразсъдно е без подготовка и защита да отведем сто шейсет и петимата кардинали в Рим. Това ще предизвика смут и паника в някои от най-възрастните, а честно казано, един фатален удар стига за този месец.
„Един фатален удар.“ Думите на командира припомниха на Лангдън заглавията във вестниците, които беше прочел на вечеря с неколцина студенти в харвардската столова: „ПАПАТА ПОЛУЧАВА УДАР, УМИРА В СЪНЯ СИ“.
— Освен това Сикстинската капела е истинска крепост — прибави Оливети. — Въпреки че не разгласяваме този факт, сградата е допълнително армирана и монсе да издържи на всякакво нападение, освен с ракети. Днес следобед претърсихме всяко кътче за подслушвателни устройства. Тази черква представлява безопасно убежище и съм сигурен, че антиматерията не е вътре. В момента няма по-сигурно място. Винаги можем да обсъдим необходимостта от евакуиране, ако се стигне дотам.
Лангдън остана впечатлен. Хладнокръвната и прецизна логика на Оливети му напомни за Кьолер.
— Има и други съображения, господин командир — напрегнато се обади Витория. — Никога не е било създавано толкова голямо количество антиматерия. Мога само да гадая за радиуса на взрива. Възможно е да е застрашен и градът около Ватикана. Ако контейнерът се намира в някоя от централните ви сгради или под земята, въздействието му извън вашите стени ще е минимално, но ако е в периферията… например в _тази_ сграда… — Тя предпазливо погледна през прозореца към тълпата на площад „Св. Петър“.
— Наясно съм със задълженията си към външния свят и това не усложнява повече положението — отвърна Оливети. — От над двайсет години се занимавам само с охраната на това място. Нямам намерение да оставя устройството да експлодира.
Карло Вентреска вдигна поглед.
— Мислите ли, че можете да го намерите?
— Ще обсъдя възможностите със своите специалисти. Например можем да изключим електрическата енергия на Ватикана и така да създадем достатъчно чиста среда, за да засечем магнитното поле на контейнера.
Витория се изненада, после на лицето й се изписа възхищение.
— Искате да _затъмните_ Ватикана!
— Евентуално. Още не знам дали е възможно, но ми се ще да проверя.
— Кардиналите ще се чудят какво се е случило — отбеляза младата жена.
Оливети поклати глава.
— Конклавите се провеждат на светлината на свещи. Кардиналите изобщо няма да разберат. След като вратите на конклава бъдат заключени, мога да изтегля почти всичките си гвардейци и да започна търсенето. За пет часа сто души могат да обхванат доста голяма площ.
— _Четири_ часа — поправи го Витория. — Трябва да върна контейнера в ЦЕРН. Взривът не може да се избегне, ако не заредим батериите.
— Не можете ли да ги заредите тук?
Тя поклати глава.
— Интерфейсът е сложен. Ако можех, щях да го донеса.
— Тогава _четири_ часа — намръщи се Оливети. — И това време е достатъчно. Паниката не е от полза за никого. Синьоре, имате десет минути. Идете в черквата и запечатайте вратите на конклава. Дайте време на хората ми да си свършат работата. Когато наближи критичният момент, ще вземем съответното решение.
Лангдън се зачуди кога според Оливети ще наближи „критичният момент“.
На лицето на шамбелана се изписа загриженост.
— Но колегията ще пита за фаворитите… особено за Баджа…
— Тогава ще трябва да измислите нещо, синьоре. Кажете им, че сте им поднесли нещо с чая, което не им е понесло.
Карло Вентреска се ядоса.
— Нима искате да се изправя пред олтара на Сикстинската капела и да излъжа колегията на кардиналите?
— Заради собствената им безопасност. Una bugia veniale. Оправдана лъжа. Трябва да запазите спокойствието. — Оливети тръгна към вратата. — Моля да ме извините, трябва да започвам.
— Не можем просто да обърнем гръб на изчезналите кардинали, господин командир — спря го шамбеланът.
Оливети спря на прага.
— Баджа и другите вече са извън нашата сфера на влияние. Трябва да ги изоставим… за благото на цялото.
— Да ги _изоставим_?!
Гласът на командира стана суров.
— Ако имаше _какъвто и да е начин,_ синьоре… какъвто и да е начин да намерим тези четирима кардинали, щях да дам живота си, за да го направим. Само че… — Той посочи към прозореца. Привечерното слънце се отразяваше в безбрежното море на римските покриви. — Претърсването на петмилионен град не е по силите ми. Няма да губя ценно време в безсмислени действия само за да успокоя съвестта си.
— Но ако _заловим_ убиеца, не можете ли да го принудите да говори? — неочаквано попита Витория.
Оливети я погледна намръщено.
— Войниците не могат да си позволят да се правят на светци, госпожице Ветра. Повярвайте ми, съчувствам на личното ви желание да заловим този човек.
— Въпросът не е само личен — възрази тя. — Убиецът _знае_ къде е антиматерията… и къде са изчезналите кардинали. Ако някак си успеем да го открием…
— И да играем по тяхната свирка? — отвърна Оливети. — Илюминатите се _надяват_ да оставим Ватикана без охрана, за да завардим стотици черкви… и да изгубим ценно време и хора, когато трябва да търсим устройството… нещо повече, да оставим Банка Ватикана без никаква защита. Да не споменавам за останалите кардинали.
Той имаше право.
— Ами италианската полиция? — попита шамбеланът. — Можем да съобщим на градските органи на реда. Да използваме помощта им, за да открием похитителите на кардиналите.
— И това ще е грешка — заяви Оливети. — Известно ви е отношението на римските карабинери. Ще получим вяла подкрепа от страна на неколцина полицаи, а в замяна те ще разгласят положението на световните медии. Точно какъвто искат нашите врагове. И без това съвсем скоро ще се наложи да се занимаваме с пресата.
„Ще направя вашите кардинали медийни звезди — спомни си думите на убиеца Лангдън. — Трупът на първия кардинал ще се появи в осем часа. После — по един на всеки кръгъл час. На журналистите ще им хареса.“
Шамбеланът се замисли, после гневно каза:
— Не можем да не направим _нищо_ за изчезналите кардинали, господин командир!
Оливети го погледна право в очите.
— Молитвата на свети Франциск, синьоре. Спомняте ли си я?
Младият свещеник с болка в гласа изрече думите:
— „Господи, дай ми сили да приема онези неща, които не мога да променя“.
— Повярвайте ми — каза Оливети. — _Това_ е едно от онези неща. — И излезе.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:10

Глава 44

Централата на Би Би Си се намира на запад от лондонския Пикадили Съркъс. Една дежурна младша редакторка отговори на поредното обаждане в телефонната централа.
— Би Би Си — каза тя и угаси фаса си.
Гласът отсреща бе дрезгав, с арабски акцент.
— Имам сензационна новина, която може би представлява интерес за вашата мрежа.
Редакторката извади химикалка и лист.
— За какво се отнася?
— За изборите за папа.
Тя уморено се намръщи. Репортажът на Би Би Си от предишния ден беше предизвикал средна реакция. Изглежда, публиката не се интересуваше много от Ватикана.
— По-конкретно?
— Имате ли кореспондент в Рим, който отразява изборите?
— Да, струва ми се.
— Трябва лично да разговарям с него.
— Съжалявам, но не мога да ви дам номера му, ако не получа известна представа за…
— Конклавът е изложен на опасност. Повече не мога да ви кажа.
Редакторката си записа.
— Как се казвате?
— Това няма значение.
Тя не се изненада.
— Имате ли доказателство за твърдението си?
— Да.
— С удоволствие ще приема информацията, но политиката на мрежата не позволява да съобщаваме телефонните номера на репортерите си, освен ако…
— Разбирам. Ще се обадя в друга телевизия. Благодаря, че ми отделихте от времето си. Дочува…
— Един момент — спря го редакторката. — Бихте ли почакали?
Тя го включи на изчакване и проточи шия. Пресяването на важните съобщения в никакъв случай не бе точна наука, но този човек бе издържал две от негласните изпитания на Би Би Си за автентичност на телефонен източник. Беше отказал да си даде името и бе готов да затвори. Лудите и търсачите на слава обикновено хленчеха и умоляваха.
За нейно щастие, репортерите живееха във вечен страх да не пропуснат голямата сензация, затова рядко я ругаеха, че от време на време им препраща някой психар. Можеха да й простят няколко изгубени минути, но не и пропуснатата водеща новина.
Редакторката се прозя, погледна компютъра си и въведе ключовата дума „Ватикана“. Когато видя името на репортера, отразяващ избора на папа, се подсмихва — новак, идващ от някакъв долнокачествен лондонски таблоид, за да поеме част от по-досадните материали. Явно беше започнал от най-долното стъпало.
Сигурно беше вбесен, че цяла нощ ще чака, за да направи десетсекундния си видеорепортаж на живо. Най-вероятно щеше да е благодарен за нарушаването на еднообразието.
Редакторката записа сателитния му вътрешен номер. После запали нова цигара и го съобщи на непознатия мъж.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:11

Глава 45

— Няма да се получи — каза Витория, която крачеше нервно в папския кабинет и погледна шамбелана. — Даже да филтрират електронните смущения, специалистите от швейцарската гвардия трябва да са точно до контейнера, за да засекат сигналите му. Ако контейнерът изобщо е на достъпно място… а не е скрит зад други прегради. Ами ако е заровен в метална кутия някъде из Ватикана? А може да е в метален тръбопровод. Тогава няма как да го открият. Ами ако в швейцарската гвардия наистина са се внедрили илюминати? Не можем да сме сигурни, че претърсването ще е сериозно.
Шамбеланът изглеждаше изтощен.
— Какво предлагате, госпожице Ветра?
Витория се раздразни. „Не е ли очевидно?!“
— Предлагам _веднага_ да вземете други предпазни мерки. Въпреки всичко можем да се надяваме, че търсенето на командира ще завърши с успех. Но я погледнете през прозореца. Виждате ли онези хора? Онези сгради оттатък площада? Онези журналистически коли? Туристите? Напълно е възможно да са в радиуса на взрива. Трябва да действате _незабавно._
Карло Вентреска разсеяно кимна. Витория се ядоса още повече. Оливети беше убедил всички, че има предостатъчно време. Ала тя знаеше, че ако изтече информация за проблема във Ватикана, целият район за броени минути ще се напълни със зяпачи. Бе го видяла веднъж в сградата на швейцарския парламент. Бяха взети заложници, терористите имаха бомба, но пред парламента се бяха струпали стотици хора, за да присъстват на развръзката. Въпреки предупрежденията на полицията, че са в опасност, те се бяха опитвали да се приближат още повече. Нищо не привличаше човешкото любопитство така, както човешката трагедия.
— Синьоре, човекът, който е убил баща ми, е на свобода — настоя младата жена. — Копнея да напусна това място и да се хвърля по петите му. Само че аз стоя във вашия кабинет… защото имам отговорност към вас. Към вас и другите. Хора са изложени на опасност, синьоре. Чувате ли ме?
Шамбеланът не отговори.
Витория чуваше бясното туптене на сърцето си. „Защо швейцарската гвардия да не може да намери онзи илюминатски убиец? Той е ключът! Той знае къде е антиматерията… по дяволите, той знае къде са кардиналите! Ако хванем убиеца, всичко ще си дойде на мястото.“
Усещаше, че започва да губи самообладание — чуждо за нея състояние, което смътно си спомняше от детството си, от годините, прекарани в сиропиталището, чувство за пълно безсилие. „Не си безпомощна — каза си младата жена. — Никога не си безпомощна.“ Ала безполезно. Мислите й я смазваха. Витория беше учен и решаването на проблеми никога не я бе затруднявало. Но този проблем нямаше решение. „Какви данни ти трябват? Какво искаш?“ Тя си наложи да диша дълбоко, но за пръв път в живота й не се получи. Задушаваше се.

* * *

Лангдън имаше главоболие и се чувстваше така, сякаш се носи по периферията на рационалността. Наблюдаваше Витория и шамбелана, ала зрението му беше замъглено от ужасни образи: експлозии, прииждащи журналисти, жужащи камери, четирима жигосани мъже.
„Шайтан… Луцифер… Носителят на светлина… Сатана…“
Професорът пропъди дяволските видения от ума си. „Пресметлив тероризъм — като се мъчеше да се върне в действителността, си напомни той. — Грижливо подготвен хаос.“ Спомни си за един семинар в Радклиф, който бе посещавал, докато се беше занимавал с преторианската символика. Лекциите напълно бяха променили представите му за тероризма.
— Тероризмът има само една цел — бе казал преподавателят.
— Каква?
— Смъртта на невинни хора? — беше предположил един от студентите.
— Не, смъртта е само _вторичен_ продукт на тероризма.
— Демонстрация на сила?
— Не. Няма по-слабо убеждение.
— Всяване на страх?
— Добре казано. Целта на тероризма е всяване на ужас и страх. Страхът подрива вярата в реда, отслабва врага отвътре… поражда безпокойство в масите. Запишете си го. Тероризмът _не е_ проява на гняв. Тероризмът е политическо оръжие. Отнемете на едно правителство фасадата на непогрешимост и вие сте отнели вярата на народа.
„Загуба на вяра…“
Това ли било? Лангдън се зачуди как ще реагират християните по света на обезобразяването на кардиналите. Щом вярата на един ръкоположен свещеник не го защитаваше от злото на Сатаната, каква надежда имаше за останалите? Главата му се пръскаше… в нея кънтяха гласове.
„Вярата не те защитава. Медицината и въздушните възглавници… ето какво те защитава. Бог не те защитава. Защитава те разумът. Просвещението. Заложи вярата си за нещо с осезаеми резултати. Откога никой не е ходил по вода? Съвременните чудеса са научни… компютри, ваксини, космически станции… даже божественото чудо на сътворението. Материя от нищото… в лаборатория. На кого му трябва Бог? Не! Науката е Бог!“
В ума му отекна гласът на убиеца. „В полунощ… Математическа прогресия на смъртта… Sacrifici vergini nell’ altare di scienza…“
После гласовете изведнъж изчезнаха, като внезапно пръснала се тълпа.
Робърт Лангдън скочи на крака. Столът му полетя назад и се сгромоляса на мраморния под.
Витория и шамбеланът се сепнаха.
— Убягвало ми е… — смаяно промълви професорът. — Било е пред очите ми…
— Какво ти е убягвало? — попита Витория.
Лангдън се обърна към свещеника.
— Отче, от три години подавам молби до Ватикана за достъп до вашия архив. Досега седем пъти сте ми отказвали.
— Съжалявам, господин Лангдън, но моментът едва ли е подходящ да отправяте подобна жалба.
— Трябва веднага да ми дадете достъп до архива. Заради четиримата изчезнали кардинали. Може би ще успея да предвидя къде ще ги убият.
Витория се ококори, видимо озадачена.
На лицето на шакбелана се изписа тъжно изражение, сякаш е станал обект на жестока шега.
— И очаквате да ви повярвам, че тази информация може да се открие в нашия _архив_?
— Не ви обещавам, че ще я открия навреме, но ако ме допуснете…
— Господин Лангдън, след четири минути трябва да съм в Сикстинската капела. Архивът е в отсрещния край на Ватикана.
— Не се шегуваш, нали? — прекъсна го Витория, вперила поглед право в очите на Лангдън.
— Сега не е време за шеги.
— Отче — обърна се към свещеника младата жена. — Ако има възможност… ако изобщо има някаква възможност да открием къде ще станат убийствата, можем да устроим засада…
— Но как е възможно архивът да ни насочи по следите на убийците? — настоя шамбеланът.
— Обяснението ще отнеме повече време, отколкото имате — отвърна Лангдън. — Но ако съм прав, тази информация може да ни помогне да заловим хашишина.
На Карло Вентреска като че ли му се искаше да повярва, ала кой знае защо, не можеше.
— В този архив се съхраняват най-свещените християнски писмени паметници. Съкровища, които нямам право да видя самият аз.
— Известно ми е.
— Достъп до архива се дава само с писмено разрешение на архиваря и съвета на ватиканските библиотекари.
— Или с _папски_ указ — прибави Лангдън. — Пише го във всички откази, които ми прати архиварят.
Шамбеланът кимна.
— Не искам да проявявам неучтивост, но ако не греша, папският указ идва от _този_ кабинет — продължи професорът. — Доколкото знам, днес вие сте титулярят тук. Предвид обстоятелствата…
Карло Вентреска извади от расото си джобен часовник и го погледна.
— Господин Лангдън, буквално съм готов да дам живота си, за да спася Църквата.
Лангдън прочете в очите му, че казва самата истина.
— Наистина ли смятате, че този документ е тук? — попита шамбеланът. — И че може да ни помогне да открием тези четири черкви?
— Ако не бях убеден, нямаше толкова упорито да моля за достъп до архива. Италия е доста далечко, за да я посетиш на майтап само с една преподавателска заплата. Документът, който притежавате, е древен…
— Моля ви — прекъсна го свещеникът. — Простете ми, в момента не мога да мисля за повече подробности. Знаете ли къде се намира тайният архив?
Лангдън бе обзет от прилив на възбуда.
— Точно зад портата на света Ана.
— Впечатлен съм. Повечето учени смятат, че в него се влиза през тайната врата зад трона на свети Петър.
— Не. Това е Archivio di Congregazione della reverenda fabbrica di San Pietro*. Широко разпространена заблуда.
[* Архив на Конгрегацията за свещено строителство на „Св. Петър“ (ит.) — строителна конгрегация, създадена прея XVI в. за строежа на базиликата. — Б. пр.]
— Всички посетители винаги се придружават от библиотекар. Днес библиотекарите ги няма. С други думи, вие искате абсолютен достъп. Даже нашите кардинали не влизат сами.
— Ще се отнасям към вашите съкровища с крайно уважение и внимание. Библиотекарите няма да открият нито следа от моето присъствие.
В този момент забиха камбаните на „Св. Петър“. Шамбеланът пак си погледна часовника.
— Трябва да тръгвам. — Той напрегнато замълча, после погледна професора. — Ще пратя швейцарски гвардеец да ви посрещне на входа на архива. Давам ви доверието си, господин Лангдън. Вървете.
Лангдън онемя от вълнение.
Младият свещеник сякаш притежаваше свръхестествено самообладание. Той се пресегна и с изненадваща сила стисна рамото на учения.
— Искам да откриете каквото търсите. При това бързо.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:11

Глава 46

Тайният ватикански архив се намира в отсрещния край на двора „Борджия“ срещу портата на света Ана. Той съдържа над двадесет хиляди тома и се говори, че в него се пазели съкровища като изчезналия дневник на Леонардо да Винчи и дори непубликувани книги от Светото писание.
Лангдън енергично крачеше по пустия Виа дела Фондамента към архива. Разумът му едва успяваше да приеме, че е получил мечтания достъп. Витория вървеше до него. Ветрецът леко развяваше ухаещата й на бадеми коса и когато вдиша аромата й, професорът се олюля.
— Ще ми кажеш ли какво търсиш? — попита младата жена.
— Едно книжле, написано от човек на име Галилей.
Тя се изненада.
— Не си губиш времето. И какво пише там?
— Предполага се, че съдържа нещо, наречено „il segno“.
— Знака ли?
— Знак, насоки, сигнал… зависи от превода.
— Какъв знак?
Лангдън ускори ход.
— Тайно място. Галилеевите илюминати трябвало да се пазят от Ватикана, затова си устроили свръхсекретно място за срещи в Рим. Нарекли го Храм на просвещението.
— Доста дръзко е да наречеш някакво сатанистко скривалище „храм“.
Професорът поклати глава.
— Илюминатите на Галилей изобщо не били сатанисти. Те били учени, които почитали просветата, и просто се срещали в Храма на просвещението, за да могат спокойно да обсъждат забранени от Ватикана теми. Макар да знаем, че скривалището е съществувало, до ден днешен никой не е успял да го открие.
— Явно илюминатите са можели да пазят тайни.
— Категорично. Те не издали скривалището си на никой извън братството. Тази потайност ги пазела, но също поставяла пречки пред набирането на нови членове.
— Ако не пропагандирали принципите си, нямало как да увеличават броя си — следвайки го без усилие, каза Витория.
— Точно така. През трийсетте години на седемнайсети век вестта за Галилеевото братство започала да се разпространява и учени от цял свят тайно идвали в Рим с надеждата да се присъединят към илюминатите… мечтаели да погледнат с телескопа на Галилей и да чуят идеите на учителя. За съжаление обаче, поради илюминатската потайност, пристигащите тук учени не знаели нито къде се провеждат срещите, нито с кого могат да разговарят спокойно. Илюминатите имали нужда от свежа кръв, но не можели да си позволят да рискуват и да разгласят скривалището си.
Витория се намръщи.
— Звучи като situazione senza sоluzione*.
[* Безизходица (ит.). — Б. пр.]
— Да. Параграф двайсет и две.
— И как постъпили?
— Те били учени. Анализирали проблема и открили изход. При това блестящ. Илюминатите създали нещо като остроумна _карта,_ насочваща към тяхното скривалище.
Витория го погледна скептично и забави крачка.
— Карта ли? Струва ми се безразсъдно. Ако някой екземпляр от картата попаднел в лоши ръце…
— Това не е било възможно — поясни Лангдън. — Не съществували никакви екземпляри. Тази карта не била обикновена, а огромна — нещо като пътека през града.
Младата жена забави ход още повече.
— Стрелки, нарисувани по тротоарите ли?
— Да, в известен смисъл. Картата се състояла от грижливо скрити символични знаци, поставени на обществени места из града. Всеки знак водел до следващия… и така нататък… пътека… водеща до скривалището на илюминатите.
Витория го погледна подозрително.
— Нещо като иманярска карта.
Лангдън се подсмихна.
— Така да се каже. Илюминатите нарекли върволицата от знаци Път на просвещението и всеки, който искал да постъпи в братството, трябвало да стигне до края му. Нещо като изпитание.
— Но ако наистина е искала да се добере до илюминатите, Католическата църква не е ли можела просто да последва знаците? — попита Витория.
— Не, Пътят бил таен. Загадка, създадена по такъв начин, че само някои хора да са в състояние да стигнат до илюминатския храм. Илюминатите я проектирали като своего рода посвещаване, което играело ролята не само на предпазна мярка, но и на пресяване, гарантиращо, че само най-умните учени могат да открият знаците.
— Не ми се вярва. През седемнайсети век духовниците са били сред най-образованите хора. Ако знаците са били поставени на обществени места, във Ватикана със сигурност е имало хора, които са можели да ги разгадаят.
— Естествено — съгласи се Лангдън, — Стига да са _знаели_ за тези знаци. Но те не са знаели. И изобщо не ги забелязвали, защото илюминатите ги създали така, че духовниците да не заподозрат какво представляват. Приложили метод, който в науката за символите е известен като „симулация“.
— Маскировка.
Лангдън се изненада.
— Откъде знаеш този термин?
— Същото е в естествознанието. Най-сигурното защитно средство в природата. Опитай се да различиш риба-тръбач, която плува вертикално сред водораслите.
— Добре. Илюминатите заимствали същата идея. Те създали знаци, които се сливали с фона на древен Рим. Не можели да използват амбиграми и научни символи, защото щяло да е прекалено очебийно, затова се обърнали към един художник от братството — същият анонимен талант, който създал амбиграмата „илюминати“ — и му възложили да извае четири скулптури.
— Илюминатски _скулптури_!
— Да, скулптури, които се подчинявали на две строги условия. Първо, скулптурите трябвало да приличат на останалите произведения на изкуството в Рим… произведения на изкуството, които да не привличат вниманието на Ватикана.
— _Религиозно_ изкуство.
Обзет от вълнение, Лангдън кимна и заговори по-бързо:
— Второто условие било четирите скулптури да имат съвсем конкретни теми. Всяка от тях трябвало да е свързана с един от четирите елемента.
— _Четири_ елемента ли? — възкликна Витория. — Та те са над сто.
— Не и през седемнайсети век — припомни й Лангдън. — Първите алхимици вярвали, че цялата вселена е изградена само от четири елемента: земя, въздух, огън и вода.
Ранният кръст, знаеше професорът, бе най-разпространеният символ на четирите елемента, които се представляваха от четирите му рамене. Освен това обаче в историята съществуваха буквално _десетки_ символични изображения на елементите — питагорейските цикли на живота, китайският Хонг-Фан, мъжките и женските рудименти на Юнг, зодиакалните квадранти, дори мюсюлманите почитаха четирите древни елемента… макар че в исляма те бяха известни като „квадрати, облаци, мълния и вълни“. Лангдън обаче винаги се бе вледенявал от тяхната по-модерна употреба — масонските четири степени на абсолютно посвещаване: земя, въздух, огън и вода.
Витория се озадачи.
— Значи този илюминатски художник е създал четири произведения на изкуството, които само _изглеждали_ религиозни, а всъщност символизирали земята, въздуха, огъня и водата, така ли?
— Точно така — потвърди Лангдън и бързо зави по Виа Сентинела към архива. — Скулптурите се слели с морето от религиозно изкуство в Рим. Братството анонимно дарило произведенията на грижливо избрани черкви и използвало политическото си влияние, за да улесни поставянето им в тях. Разбира се, всяка статуя била знак… който тайно сочел към следващата черква… а там чакал следващият знак. Истинска върволица от знаци, замаскирани като религиозно изкуство. Ако откриел първата черква и символа на земята, кандидатът за член на братството можел да стигне до въздуха… после до огъня… оттам до водата… и накрая до Храма на просвещението.
Витория изглеждаше все по-объркана.
— И какво общо има това със залавянето на илюминатския убиец?
Професорът се усмихна и изигра коза си.
— Има, естествено. Илюминатите дали конкретно име на тези четири черкви. „Олтари на науката“.
Младата жена сбърчи чело.
— Съжалявам, това няма никакъв сми… — Витория замълча. — L’altare di scienza?! — възкликна тя. — Илюминатският убиец. Той ни предупреди, че кардиналите ще са девствени жертви на олтарите на науката!
Лангдън я погледна усмихнато.
— Четирима кардинали. Четири черкви. Четирите олтара на науката.
Тя го погледна смаяно.
— Искаш да кажеш, че четирите черкви, където ще бъдат принесени в жертва кардиналите, са _егидите,_ които са бележели древния Път на просвещението?
— Да, така предполагам.
— Но защо убиецът ни подхвърля този ключ?
— Защо не? — отвърна Лангдън. — Малцина историци знаят за тези скулптури. Още по-малко вярват в тяхното съществуване. И местонахождението им цели четири века се пази в тайна. Илюминатите несъмнено са убедени, че тайната няма да бъде разкрита поне още пет часа. Освен това те вече не се нуждаят от своя Път на просвещението. Тайното им скривалище и бездруго сигурно отдавна не съществува. Те живеят в съвременния свят. Срещат се в банкови заседателни зали, клубове, частни игрища за голф. И днес _искат_ да направят тайните си обществено достояние. Това е техният миг. Тяхното голямо разкриване.
Професорът се боеше, че в разкриването на илюминатите ще се съдържа особена симетрия, за която още не бе споменал. „Четирите клейма“. Убиецът беше казал, че всеки кардинал ще бъде жигосан с различен символ. „Доказателство, че древните легенди са истина“, бе казал той. Легендата за четирите амбиграми беше стара, колкото и самите илюминати: земя, въздух, огън, вода, четири думи, написани в идеална симетрия. Точно като думата „илюминати“. Всеки кардинал щеше да бъде жигосан с един от древните елемента. Историците все още спореха дали клеймата са на английски или италиански. Английският изглеждаше случайно отклонение от родния им език… а илюминатите не правеха нищо случайно.
Лангдън погледна алеята, водеща към сградата на архива. Пред очите му се мятаха призрачни видения. Замисълът на илюминатите започваше да му се изяснява в цялото си величие. Братството се беше заклело да остане зад кулисите колкото трябва, докато не събере достатъчно влияние и могъщество, за да излезе на сцената без страх и публично да разкрие целите си. Илюминатите вече нямаше да се крият. Щяха да заявят мощта си и да потвърдят митовете за съзаклятието. Очакваше ги паметна нощ.
— Ето го и нашия придружител — каза Витория. Лангдън вдигна очи и видя един швейцарски гвардеец, които припряно прекосяваше съседната морава, за да стигне до входа на архива.
Когато ги видя, той спря и се вторачи в тях така, сякаш си мислеше, че му се привижда. Без да каже нищо, швейцарецът се извърна и извади радиостанцията си. Очевидно се бе усъмнил дали правилно е схванал заповедта и напрегнато заговори с човека отсреща. Лангдън не успя да разбере гневното излайване, което се разнесе в отговор, но смисълът му беше ясен. Раменете на гвардееца се прегърбиха и той недоволно се обърна към тях.
Никой не изрече нито дума, докато швейцарецът ги въвеждаше в сградата. Минаха през четири стоманени врати и два входа с електронни карти, спуснаха се по дълго стълбище и се озоваха във фоайе с два портала, отварящи се с цифрова комбинация. След множество електронни прегради стигнаха до широка двукрила дъбова врата в дъното на дълъг коридор. Гвардеецът спря, пак ги погледна и като мърмореше под нос, отключи монтираната на вратата метална кутия, бръкна вътре и набра поредния код. Вратите пред тях забръмчаха и резето се отвори.
Той се обърна към тях и за пръв път заговори.
— Архивът е вътре. Наредено ми е да ви придружа дотук и да ви оставя.
— Тръгвате ли си? — попита Витория.
— Швейцарските гвардейци нямат право на достъп до Тайния архив. Вие сте тук само защото моят командир е получил лична заповед от шамбелана.
— Но как ще излезем?
— Мерките за сигурност са еднопосочни. Няма да имате проблеми. — Швейцарецът се обърна кръгом и закрачи обратно по коридора.
Витория каза нещо, ала Лангдън не я чу. Мислите му бяха насочени към двукрилата врата пред тях, към загадките, които се криеха зад нея.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:12

Глава 47

Макар да знаеше, че няма време, Карло Вентреска вървеше бавно. Искаше да остане сам, за да събере мислите си преди встъпителната молитва. Случваха се страшно много неща. Докато прекосяваше сумрачното Северно крило, предизвикателството на последните петнадесет дни тежеше на плещите му.
Беше изпълнявал свещените си задължения стриктно.
Според традициите на Ватикана лично удостовери смъртта на папата, като постави пръсти върху сънната му артерия, заслуша се дали диша и накрая три пъти извика името му. По закон не се извършваше аутопсия. След това запечата вратата на спалнята му, унищожи рибарския пръстен на папата, разби матрицата, с която правеха оловни печати, и уреди погребението. Накрая започна приготовленията за конклава.
Конклавът, помисли си той. Последното препятствие. Това бе една от най-старите традиции в християнския свят. Тъй като в наше време изходът от конклава обикновено се знаеше още преди началото му, мнозина критикуваха процедурата и я смятаха за отживяла — по-скоро фарс, отколкото избори. Шамбеланът обаче знаеше, че това мнение отразява недостатъчна осведоменост. Конклавът не представляваше избори, а древно, мистично предаване на властта. Традицията бе дълговечна… потайността, сгънатите листове хартия, изгарянето на бюлетините, смесването на древни вещества, димните сигнали.
Докато минаваше през галерията на Григорий ХІІІ, шамбеланът се зачуди дали Мортати вече е изпаднал в паника. Кардиналът със сигурност бе забелязал отсъствието на фаворитите. Без тях гласуването щеше да продължи цяла нощ. Назначаването на Мортати за главен електор беше правилно, уверяваше се Вентреска. Той бе свободомислещ и честен човек. Тази нощ конклавът повече от всякога щеше да има нужда от водач.
Когато се изкачи по Царското стълбище, шамбеланът се почувства така, като че ли се е изправил пред премеждието на живота си. Въпреки голямото разстояние чуваше оживлението в Сикстинската капела — тревожните разговори на сто шестдесет и петима кардинали.
„Сто шейсет и един кардинали“ — поправи се той.
За миг шамбеланът падаше право към ада, крещяха хора, обгръщаха го пламъци, от небето валяха камъни и кръв.
После се възцари тишина.

* * *

Когато дойде на себе си, момчето бе в рая. Всичко наоколо беше бяло. Грееше ослепителна, чиста светлина. Макар че според някои едно десетгодишно дете не можеше да разбере какво е рай, малкият Карло Вентреска отлично разбираше. И сега се намираше в рая. Къде другаде можеше да е? Дори за краткото си десетилетие на земята Карло бе почувствал величието на Бог — гръмовните органи, високите куполи, издигащите се в песен гласове, витражите, лъскавия бронз и злато. Мария, майката на Карло, всеки ден го водеше на службата. Черквата беше негов дом.
— Защо всеки ден ходим на черква? — питаше Карло, въпреки че нямаше нищо против.
— Защото съм обещала на Господ — отвръщаше тя. — А обещанието пред Господ е най-важното обещание. Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ.
Карло се заклеваше, че никога няма да наруши обещание, дадено пред Господ. Повече от всичко на света обичаше майка си. Тя бе неговият свят ангел. Понякога я наричаше Maria benedetta — блажената Мария, — макар че това изобщо не й харесваше. Той коленичеше с нея за молитва, вдишваше сладкия аромат на плътта й и слушаше шепота на гласа й. „Богородице, майко Божия… моли се за нас грешниците… сега и в часа на нашата смърт.“
— Къде е баща ми? — питаше Карло, макар вече да знаеше, че баща му е починал преди той да се роди.
— Сега Бог е твой баща — неизменно отвръщаше майка му. — Ти си дете на Църквата.
На Карло му харесваше.
— Винаги, когато се страхуваш, помни, че сега Бог е твой баща. Той ще бди над теб и ще те пази. Бог има _големи планове_ за теб, Карло. — Момчето знаеше, че е права. Вече усещаше Бог в кръвта си.
Кръв…
_Кръв, която валеше от небето!_
Тишина. После раят.
Неговият рай, когато изключиха ослепителните светлини, разбра Карло, всъщност се оказа интензивното отделение в болницата „Санта Клара“ край Палермо. Той беше единственият оцелял от терористичен атентат, разрушил черквата, в която двамата с майка му бяха слушали службата през ваканцията. Бяха загинали тридесет и седем души, сред които майка му. Вестниците наричаха спасението на Карло „чудото на свети Франциск“. Кой знае защо, само секунди преди взрива момчето бе оставило майка си и беше влязло в една защитена ниша, за да разгледа гоблен, представящ историята на свети Франциск.
„Бог ме повика там — реши той. — Искал е да ме спаси.“
Карло халюцинираше от болки. Виждаше майка си, коленичила до пейката. Тя му пращаше въздушна целувка, после с мощен грохот сладко ухаещата й плът се разкъсваше на парчета. Все още усещаше човешкото _зло._ Валеше кръв. Кръвта на майка му! Блажената Мария!
„Бог ще бди над теб и ще те пази“ — беше казала тя.
Ала къде бе сега Господ?!
После в болницата дойде духовник — доказателство за правдивостта на майчините му думи. При това не какъв да е духовник. А епископ. Той се помоли за Карло. Чудото на свети Франциск. Когато момчето се възстанови, епископът го настани да живее в манастирче, свързано с катедралния храм на неговата епископия. По-късно епископът му предложи да постъпи в обществено училище, ала Карло отказа. Никъде другаде нямаше да е по-доволен. Сега наистина живееше в Божия дом.
Всяка нощ се молеше за майка си.
„Бог не ме е пощадил без причина — мислеше си той. — Но каква е тя?“
Когато навърши шестнадесет, според италианския закон трябваше две години да служи в армията. Епископът му каза, че ако постъпи в семинария, ще бъде освободен от това задължение. Карло отговори, че възнамерява да го направи, но първо трябва да проумее природата на _злото._
Епископът не го разбра.
Момчето поясни, че за да посвети живота си на борба със злото, първо трябва да проумее природата му. И не се сещаше за по-подходящо място от армията. Там използваха оръжие и бомби. „Бомба уби блажената ми майка!“
Епископът се опита да го разубеди, ала Карло вече беше решил.
— Пази се, синко — каза епископът. — И помни, че Църквата те чака, когато се завърнеш.
Двегодишната военна служба на Карло бе ужасна. Младостта му беше преминала в тишина и размисъл. Но в армията нямаше тишина за размисъл. Постоянен шум. Грамадни машини навсякъде. Нито миг покой. Въпреки че войниците веднъж седмично ходеха на черква, Карло не усещаше в тях Божието присъствие. Мислите им бяха прекалено хаотични, за да виждат Господ.
Той мразеше новия си живот и искаше да се върне у дома. Ала бе решен да издържи. Трябваше да проумее природата на злото. Отказваше да стреля с оръжие, затова го обучиха да пилотира медицински хеликоптер. Не можеше да понася грохота и вонята, но поне можеше да лети в небето и да е по-близо до майка си в рая. Когато научи, че подготовката му включва скокове с парашут, Карло се ужаси. Но нямаше друг избор.
„Бог ще ме пази“ — каза си той.
Първият му скок беше най-вълнуващото физическо преживяване в живота му. Все едно летеше с Господ. Не можеше да се насити… на тишината… полета… майчиното му лице в пухестите бели облаци. „Бог има планове за теб, Карло.“ Когато отслужи двете години, той постъпи в семинарията.
Това бе преди двадесет и три години.

* * *

Докато се спускаше по Царското стълбище, Карло Вентреска се опитваше да проумее поредицата от събития, която го беше изправила пред този необикновен кръстопът.
„Отърси се от страха и остави тази нощ на Господ“ — каза си той.
Вече виждаше огромната бронзова врата на Сикстинската капела, охранявана от четирима швейцарски гвардейци. Те я отключиха и я отвориха. Всички вътре обърнаха глави към него. Шамбеланът погледна черните раса и червените пояси. Знаеше какви планове има за него Бог. В неговите ръце бе съдбата на Църквата.
Той се прекръсти и прекрачи прага.

Shivers Съб 23 Май 2009, 18:13

Глава 48

Журналистът от Би Би Си Гънтър Глик се потеше в буса, паркиран в източния край на плошад „Св. Петър“, и проклинаше отговорния си редактор. Въпреки че първата му месечна характеристика изобилстваше на суперлативи — находчив, интелигентен, надежден — ето че го бяха пратили на „папско бдение“ във Ватикана. Той си напомни, че репортерската работа в Би Би Си е много по-прецизна от фабрикуването на измислици в жълтите вестници, но така или иначе, това не беше неговата представа за журналистика.
Задачата му бе проста. Обидно проста. Да виси тук, докато група дъртофелници изберат новия си главен дъртофелник, и после да излезе навън за петнадесетсекундния си репортаж „на живо“ на фона на Ватикана.
_Върхът._
На Глик не му се вярваше, че Би Би Си все още праща репортери да отразяват тия глупости. „Наоколо не се вижда и пукнат репортер от американските телевизионни мрежи. Как ли пък не!“ Защото батковците си знаеха работата. Гледаха Си Ен Ен, обобщаваха информацията и заснемаха репортажите си „на живо“ пред син екран, върху който налагаха архивни видеозаписи за реалистичен фон. В Ем Ес Ен Би Си даже използваха машини за вятър и дъжд, за да придават автентичност на материалите. Зрителите вече не искаха истината — искаха забавления.
Той погледна през предното стъкло. Обземаше го все по-дълбоко униние. Величествената грамада на Ватикана се издигаше пред него като мрачно доказателство за това на какво са способни хората, когато изцяло се посветят на нещо.
— Какво съм постигнал в живота си аз? — запита се Глик на глас. — Нищо.
— Тогава се откажи — обади се зад него женски глас.
Той се сепна. Почти бе забравил, че не е сам. Репортерът се обърна към задната седалка, където тихо седеше операторката Чинита Макри и лъскаше очилата си.
Постоянно си лъскаше очилата. Чинита беше чернокожа, макар че предпочиташе да я наричат афроамериканка, възедра и адски умна. Пък й непрекъснато го натякваше. Беше доста странна, обаче Глик я харесваше. И спокойно можеше да се възползва от компанията й.
— Какъв е проблемът, Гънт? — попита Чинита.
— Какво правим тук?
Тя продължаваше да лъска очилата си.
— Документираме вълнуващо събитие.
— Старци, заключени на тъмно? Това ли му е вълнуващото?
— Нали _знаеш,_ че ще идеш в ада?
— Вече съм там.
— Разказвай. — Говореше като майка му.
— Просто ми се ще да оставя нещо след себе си.
— Ти си публикувал материали във вестник.
— Да, но нищо сериозно.
— Уф, я стига. Чух, че си написал страхотна статия за тайния сексуален живот на кралицата с извънземни.
— Благодаря ти.
— Ей, положението се оправя. Днес ще направиш първите си петнайсет секунди телевизионна история.
Глик изпъшка. Вече чуваше водещия. „Благодаря, Гънтър, страхотен репортаж.“ После щеше да продължи с прогнозата за времето.
— Трябваше да кандидатствам за водещ.
Макри се засмя.
— Без никакъв опит ли? И с тая брада? Забрави.
Глик прокара пръсти през червеникавите косми по брадичката си.
— Мисля, че ми придава интелигентен вид.
Мобилният телефон в буса иззвъня и милостиво прекъсна поредната забележка на Чинита.
— Може да е редакторът — обнадеждено предположи той. — Дали не искат по-голям репортаж?
— За _това_ събитие ли? — засмя се Макри. — Не преставаш да си мечтаеш.
Глик отговори с най-добрия си глас на водещ:
— Гънтър Глик, Би Би Си, на живо от Ватикана.
Мъжът отсреща имаше силен арабски акцент.
— Внимателно ме слушайте — каза той. — Сега ще променя живота ви.

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:06

Глава 49

Лангдън и Витория стояха сами пред двукрилата врата, която водеше към Тайния архив. Огромни килими покриваха мраморните подове, дистанционни охранителни камери надничаха иззад изваяните на тавана херувими. Лангдън определи стила като „стерилен ренесанс“. До сводестата врата висеше бронзова плочка.

ARCHIVIO VATICANO
Curatore, Padre Jaqui Tomaso

„Отец Томазо.“ Лангдън помнеше името на архиваря от отговорите на молбите си. „Уважаеми г-н Лангдън, със съжаление трябва да Ви откажа…“
Със съжаление, глупости. Лангдън не знаеше някой некатолически американски учен да е бил допуснат в Тайния архив на Ватикана, откакто го завеждаше отец Томазо. „Il guardiano“*, така го наричаха историците. Отец Томазо бе най-строгият библиотекар на земята.
[* Пазителя (ит.). — Б. пр.]
Лангдън отвори вратата и мина през сводестия портал. Почти очакваше да види отец Томазо в пълна бойна униформа и каска да пази на пост с базука. Вътре обаче нямаше никого.
Тишина. Приглушено осветление.
_Archivio Vaticano._ Една от мечтите на живота му.
Докато разглеждаше библиотеката, първата му реакция беше чувство на срам. Едва сега осъзнаваше романтичната си наивност. Някогашните му представи не можеха да са по-неверни. Бе си въобразявал прашни лавици, отрупани с купища оръфани томове, духовници, работещи на светлината на свещи и витражи, монаси, втренчени в свитъци…
Нищо подобно.
На пръв поглед помещението приличаше на сумрачен самолетен хангар, в който бяха построили десетки отделни игрища за скуош. Естествено Лангдън знаеше какво представляват оградените със стъкло пространства. Присъствието им не го изненада — влагата и топлината разяждаха древните пергаменти и за съхраняването им бяха необходими такива херметично затворени хранилища. Самият той многократно бе влизал в подобни, но винаги беше изпитвал неприятно усещане… нещо, свързано с влизането в затворен контейнер, в който достъпът на кислород се регулира от библиотекар.
Хранилищата бяха призрачно мрачни, едва осветени от лампите в края на всеки библиотечен стелаж. В чернотата на всяка клетка Лангдън усети призрачните исполини, безброй редове високи купчини, пропити с история. Каква колекция само!
Витория също изглеждаше смаяна. Стоеше до него и безмълвно се взираше в гигантските прозрачни кубове.
Нямаха много време и Лангдън побърза да потърси каталог — подвързана енциклопедия, съдържаща списък на библиотечната колекция. Не видя нищо освен светлината на няколко пръснати из помещението компютърни терминала.
— Изглежда, че имат Библион. Индексът им е компютризиран.
На лицето на Витория се изписа надежда.
— Това би трябвало да ускори търсенето.
На Лангдън му се искаше да споделя въодушевлението й, но предчувстваше, че ги очаква разочарование. Отиде при един терминал и започна да пише на клавиатурата.
Опасенията му мигновено се потвърдиха.
— Старият метод щеше да е по-бърз.
— Защо?
Професорът се отдръпна назад от монитора.
— Защото _истинските_ книги не са защитени с пароли. Предполагам, че физиците не си падат хакери по рождение, нали?
Тя поклати глава.
Лангдън дълбоко си пое дъх и се обърна към прозрачните хранилища. После се приближи до първото и надникна в мрака. Вътре се забелязваха аморфни очертания, в които различи обикновени лавици, отделения за пергаменти и маси за четене. В дъното на всеки стелаж светеше индикатор. Също като във всяка библиотека, индикаторите обозначаваха съдържанието на съответния ред. Като се движеше покрай стъклената стена, той започна да чете заглавията.
„Pietro il Ermito… Crociato… Urbano ІІ… Levant…“*
[* Петър Отшелник… Кръстоносец… Урбан ІІ… Левант… (ит.). — Б. пр.]
— Надписани са — без да спира, каза Лангдън. — Но не са подредени по автори. — Това не го изненада. Архивите, съхраняващи древни документи, почти никога не използваха азбучни каталози, тъй като много от авторите не бяха известни. Заглавията също не вършеха работа, тъй като голяма част от историческите паметници бяха неозаглавени писма или фрагменти от пергаменти. Обикновено каталозите бяха хронологични. За съжаление обаче тъкмо _тази_ колекция, изглежда, не беше подредена по хронологичен принцип.
Лангдън усещаше, че ценното му време отлита.
— Явно Ватиканът има своя система.
— Каква изненада.
Той отново разгледа обозначенията. Документите обхващаха много векове, но ключовите думи не бяха свързани помежду си.
— Като че ли класификацията е тематична.
— Тематична ли? — неодобрително попита Витория. — Струва ми се неефективно.
„Всъщност… — когато се замисли по-сериозно, си каза Лангдън — това може би е най-добрият каталог, който съм виждал. — Винаги бе настоявал студентите му да схващат цялостните тонове и мотиви на дадена художествена епоха, вместо да затъват в подробности като дати и конкретни творби. Изглежда, че ватиканският архив беше каталогизиран по подобен принцип. — Широки мазки…“
— Всичко в това хранилище е свързано с кръстоносните походи — вече по-уверено заяви той. — Това е неговата тема. — Всичко бе тук, осъзна професорът. „Исторически сведения, писма, произведения на изкуството, социално-политически данни, съвременни анализи. Всичко на едно място… което насочва към по-задълбочено разбиране на съответната тема. Блестящо.“
Витория се намръщи.
— Но информацията може да е свързана едновременно с _много_ теми.
— Затова има препратки. — Лангдън посочи през стъклото цветните пластмасови табелки, пъхнати сред документите. — Те насочват към второстепенни документи, които се намират на друго място.
— Ясно — безразлично отвърна тя, сложи ръце на кръста си и огледа огромното помещение. После отново се обърна към професора. — Е, как се казва онова книжле на Галилей, което търсим?
Лангдън не можеше да не се усмихне. Все още не можеше да повярва, че се намира в Тайния архив на Ватикана. „Тук е — помисли си той. — Чака някъде в мрака.“
— Ела с мен — каза професорът и енергично закрачи по първата пътека, като четеше индикаторите във всяко хранилище. — Спомняш ли си какво ти разказвах за Пътя на просвещението? Как илюминатите набирали нови членове с помощта на сложно изпитание?
— Иманярството — отвърна Витория.
— Проблемът бил, че след като поставили знаците, илюминатите по някакъв начин трябвало да съобщят на научната общност за съществуването на пътя.
— Логично. Иначе никой няма да го търси.
— Да. И даже да _знаели_ за съществуването му, учените нямало как да знаят къде започва. Рим е огромен.
— Наистина.
Лангдън продължи по следващата пътека.
— Преди петнайсетина години заедно с неколцина историци от Сорбоната открихме група илюминатски писма, изобилстващи на податки за segno.
— Знака. Информацията за пътя и неговото начало.
— Да. Оттогава много специалисти по история на илюминатите, сред които и аз, сме откривали други споменавания за segno. Ние предполагаме, че знакът съществува и че Галилей масово го е разпространил в научната общност, без Ватиканът изобщо да разбере.
— Как?
— Не сме сигурни, но най-вероятно в публикациите си. През годините той е публикувал много книги и бюлетини.
— За които Ватиканът несъмнено е знаел. Струва ми се опасно.
— Вярно е. Въпреки това знакът е бил разпространен.
— Но никой не го е открил, така ли?
— Не. Колкото и да е странно обаче, в масонски дневници, стари научни списания и илюминатски писма знакът често се обозначава с число.
— Шестстотин шейсет и шест ли?
Лангдън се усмихна.
— Всъщност числото е петстотин и три.
— Какво значи това?
— Така и не успяхме да разберем. Числото петстотин и три ме заинтригува, опитвал съм всичко, за да открия значението му — нумерология, географски карти. — Той стигна до края на пътеката, зави и бързо огледа табелките на следващата редица. — Дълги години не виждах други податки, освен че петстотин и три започва с пет… едно от илюминатските свещени числа. — Лангдън замълча за миг.
— Нещо ми подсказва, че наскоро си стигнал до друго заключение и затова сега сме тук.
— Точно така — потвърди професорът и си позволи да прояви известна гордост от работата си. — Познаваш ли една книга на Галилей, наречена „Dialogo“?
— Естествено. Известна е сред учените като най-голямата научна измама.
Лангдън не смяташе, че думата „измама“ е съвсем точна, но знаеше какво иска да каже Витория. В началото на 30-те години на XVІІ в. Галилей искал да публикува книга в потвърждение на Коперниковия хелиоцентричен модел на слънчевата система, ала Ватиканът нямало да допусне разпространението на книгата, ако не включел също толкова убедителни доказателства за абсолютно грешния геоцентричен модел на Църквата. Галилей нямал друг избор, освен да приеме това условие, и публикувал книга, в която отделял еднакво място на двата модела.
— Както сигурно знаеш, въпреки компромиса „Dialogo“ бил обявен за еретична книга и Ватиканът поставил Галилей под домашен арест — каза Лангдън.
— Никое добро дело не остава ненаказано.
Професорът се усмихна.
— Абсолютно вярно, и все пак Галилей упорствал. Докато бил под домашен арест, той тайно написал по-слабо известен ръкопис, който учените често бъркат с „Dialogo“. Тази книга се казва „Discorsi“.
Витория кимна.
— Чела съм я. „Беседи за приливите“.
Лангдън я изгледа, удивен, че младата жена е чувала за неизвестния труд върху движението на планетите и неговото въздействие върху приливите.
— Виж, аз съм италианка, при това съм специалист по морска физика, а и баща ми боготвореше Галилей.
Той се засмя. „Discorsi“ обаче не беше книгата, която търсеха. Професорът обясни, че докато бил под домашен арест, Галилей писал и други съчинения. Историците смятали, че сред тях е книжлето „Diagramma“.
— „Diagramma della verita“ — каза той. — „Диаграма на истината“.
— Не съм чувала за нея.
— Не се изненадвам. „Diagramma“ е най-неизвестният труд на Галилей — предполага се, че е трактат за научни факти, които според него били верни, но не му разрешавали да разкрие. Подобно на някои по-ранни съчинения на Галилей, негов приятел тайно изнесъл „Diagramma“ от Рим и я публикувал в Холандия. Книжлето станало невероятно популярно в нелегалния европейски научен свят. После Ватиканът надушил за него и го подложил на безпощадни гонения.
Витория се заинтригува.
— И ти смяташ, че ключът се е съдържал в тази книга, така ли? Информацията за Пътя на просвещението.
— Това е единственият начин, по който Галилей можел да разпространи segno. Убеден съм. — Лангдън навлезе в третата редица хранилища и продължи да чете обозначенията.
— Архивистите от много години търсят екземпляр от „Diagramma“. Но в резултат от ватиканските клади на книги и нетрайния си материал книжлето изчезнало от лицето на Земята.
— Какъв нетраен материал?
— Архивистите оценяват структурната цялост на документите по десетобалната система. „Diagramma“ била отпечатана върху един вид папирус, нещо като тоалетна хартия. Трайността му е не повече от век.
— Защо не са избрали нещо по-издръжливо?
— По искане на самия Галилей. За да защити последователите си. Така всеки учен, заловен с екземпляр от книгата, можел просто да я хвърли във вода и тя щяла да се разпадне. Това било идеално за унищожаване на уликите, но е ужасно за архивистите. Смята се, че след осемнайсети век оцелял само _един_ екземпляр от „Diagramma“.
— Само един ли? — Витория смаяно се заоглежда. — И е _тук_?
— Скоро след смъртта на Галилей Ватиканът го конфискувал от Холандия. От години моля да ми позволят да го видя. Още откакто научих за него.
Сякаш прочела мислите му, Витория прекоси пътеката и започна да чете обозначенията на съседния ред хранилища и така двойно ускори търсенето им.
— Благодаря — рече той. — Търси обозначения, свързани с Галилей, наука и учени. Ще разбереш, когато ги видиш.
— Добре, но още не си ми разказал как си открил, че ключът е в „Diagramma“. Да няма нещо общо с числото, което се срещало в илюминатските писма? Петстотин и три?
Лангдън се усмихна.
— Да. Отне ми известно време, но накрая установих, че петстотин и три е прост шифър. Той ясно насочва към „Diagramma“.
За миг професорът отново преживя мига на неочакваното си откритие: 16 август. Преди две години. На сватбата на сина на свой колега. Стоеше на брега на едно езеро и наблюдаваше уникалното приближаване на младоженците… с яхта по езерото, под акомпанимента на гайди. Яхтата беше украсена с цветя и венци. На носа бяха написани римски цифри — DCII.
Озадачен от тях, Лангдън попита бащата на булката:
— Какво означава това шестстотин и две?
— Какво шестстотин и две?

Shivers Съб 23 Май 2009, 20:07

Професорът посочи яхтата.
— DCII е римското число шестстотин и две.
Мъжът се засмя.
— Това не са римски цифри. Това е името на яхтата.
— DCII ли?
Другият кимна.
— „Дик и Кони ІІ“.
Лангдън се почувства глупаво. Дик и Кони бяха младоженците. Яхтата очевидно бе кръстена в тяхна чест.
— А какво се е случило с „DCI“?
Мъжът изпъшка.
— Потъна вчера по време на репетицията.
Лангдън се засмя.
— Съжалявам. — И отново погледна яхтата. „DCII — помисли си той. — Като миниатюрна «QEII»*“ И след миг го осени.
[* „Queen Elizabeth ІІ“ — „Кралица Елизабет ІІ“ (англ.). — Б. пр.]
Американецът се обърна към Витория.
— Както споменах, петстотин и три е шифър — поясни той. — Илюминатски трик. Числото петстотин и три с римски цифри е…
— DІІІ.
Лангдън я погледна сепнато.
— Много си бърза. Моля те, само не ми казвай, че си илюмината.
Тя се засмя.
— Използвам римски цифри, за да обозначавам морски пластове.
„Естествено — помисли си Лангдън. — Нима всички не ги използваме?“
— И какво значи DIІІ?
— DI, DІІ и DІІI са много стари съкращения. Някогашните учени обозначавали с тях трите най-често бъркани труда на Галилей.
Витория рязко си пое дъх.
— „Dialogo“… „Discorsi“… „Diagramma“.
— Де-едно, де-две и де-три. Чисто научно. Петстотин и три е DІІI. „Diagramma“. Третата му книга.
Витория свъси вежди.
— Но ако този знак, ключът за Пътя на просвещението, наистина е в Галилеевата „Diagramma“, защо от Ватикана не са го видели, когато са конфискували всички екземпляри?
— Може да са го видели, но да не са го забелязали. Спомняш ли си знаците на илюминатите? Тайните пътеводители на явни места? Симулацията? Явно segno е бил скрит по същия начин — пред очите на всички. Невидим за онези, които не го търсят. Невидим и за онези, които не го _разбират._
— С други думи?
— С други думи, Галилей го скрил добре. Според историческите сведения той се разкривал по начин, наричан от илюминатите „lingua pura“.
— Чист език?
— Да.
— Математиката ли?
— Предполагам. Струва ми се съвсем очевидно. В крайна сметка Галилей бил учен и пишел за учени. Математиката е логичният език, на който да разкрие ключа. Книжлето се нарича „Diagramma“, така че в шифъра може би участват математически диаграми.
Витория не изглеждаше особено обнадеждена.
— Сигурно Галилей е създал някакъв математически шифър, който е останал незабелязан от духовенството.
— Не изглеждаш убедена — като продължаваше да върви покрай редицата, каза Лангдън.
— Така е. Главно защото и _ти_ не си. Ако беше толкова сигурен за DІІI, защо не публикува откритието си? Тогава някой, който е _имал_ достъп до ватиканския архив, е можел да дойде и да потърси „Diagramma“.
— Не _исках_ да го публикувам — отвърна американецът. — Бях хвърлил много сили, за да се добера до тази информация, и… — Той засрамено замълча.
— Искал си цялата слава за себе си.
Лангдън усети, че се изчервява.
— В известен смисъл. Просто…
— Няма защо да се срамуваш. И аз съм учен. Публикувай или умри.
— Не само че исках да съм пръв. Безпокоях се, че ако информацията в „Diagramma“ попадне в лоши ръце, пак може да изчезне.
— Лошите ръце са Ватиканът, така ли?
— Не че са лоши сами по себе си, обаче Църквата винаги е подценявала заплахата от илюминатите. В началото на двайсети век Ватиканът стигнал чак дотам, че ги обявил за плод на развинтено въображение. Духовенството смятало, при това може би основателно, че християните най-малко имат нужда да знаят за това изключително могъщо антихристиянско движение, внедряващо се в техните банки, университети и политика.
— Значи според теб Ватиканът е щял да скрие всяко доказателство, потвърждаващо заплахата от илюминатите, така ли?
— Напълно възможно. Всяка заплаха, истинска или въображаема, отслабва вярата в могъществото на Църквата.
— Още един въпрос. — Витория замълча за миг и го погледна така, като че ли е извънземен. — _Сериозно_ ли говориш?
Лангдън спря.
— Какво искаш да кажеш?
— _Това_ ли е планът ти да спасиш положението?
Той не бе сигурен дали долавя в очите й иронично съжаление, или искрен ужас.
— Имаш предвид да намеря „Diagramma“ ли?
— Не, имам предвид да намериш „Diagramma“, да откриеш някакъв четиривековен ключ, да разшифроваш математически код и да последваш древен път, образуван от произведения на изкуството… и всичко това през следващите четири часа.
Професорът сви рамене.
— Приемам други предложения.

Sponsored content