Re: "Шестото клеймо" Дан Браун

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:45

Глава 130

Шамбеланът усещаше, че мъглата от удивление и адреналин започва да се разпръсква. Докато швейцарският гвардеец го подкрепяше по Царското стълбище на път за Сикстинската капела, свещеникът чу пеене откъм площад „Св. Петър“ и разбра, че са били преместени планини.
„Grazie, Dio.“
Беше се молил за сила и Бог му я бе дал. В мигове на съмнения Бог му беше говорил. „Твоята мисия е свята — бе му казал Той. — Аз ще ти дам сила.“ Дори с Божията сила беше изпитвал страх, бе се съмнявал в правотата на пътя си.
„Ако не ти, КОЙ?“ — беше го попитал Бог.
„Ако не сега, КОГА?“
„Ако не така, КАК?“
Иисус, бе му напомнил Бог, беше спасил всички тях… бе ги спасил от собственото им безразличие. С две дела им беше отворил очите. Ужас и Надежда. Разпването и възкръсването. Бе променил света.
Ала това се беше случило преди хилядолетия. Времето бе разяло чудото. Хората бяха забравили. Бяха се обърнали към фалшиви идоли — технобожества и чудеса на ума. „Ами чудесата на сърцето?!“
Шамбеланът често се беше молил на Бог да му покаже как да накара хората отново да повярват. Но Бог бе мълчал. Едва в мига на най-дълбок мрак беше дошъл при него. „О, каква ужасна нощ!“
Шамбеланът си спомняше как бе лежал на пода в разкъсана пижама, раздирайки собствената си плът, опитвайки се да пречисти душата си от мъката, донесена му от отвратителната истина, която току-що беше научил. „Невъзможно!“ — крещеше той. И все пак знаеше, че е вярно. Измамата го измъчваше като адски огньове. Епископът, който го бе взел при себе си, човекът, който му беше бил като баща, духовникът, който бе станал папа… беше измамник. Обикновен грешник. Бе излъгал света за толкова предателско деяние, че дори Бог едва ли щеше да му прости. „Обета си! — изкрещя Карло на папата. — Ти си нарушил своя обет пред Бог! Тъкмо _ти!_“
Папата се опита да му обясни, ала шамбеланът не го изслуша, а изтича навън. Олюляваше се сляпо по коридорите, повръщаше, раздираше кожата си, докато — окървавен и сам — не се озова проснат на студената пръст пред гроба на свети Петър. „Майко Божия, какво да правя?“ И в този момент на мъка и предателство, докато лежеше опустошен в Некропола и се молеше на Бог да го вземе от този безбожен свят, Господ най-после дойде.
Гласът в главата му отекна като гръм.
— _Заклел ли си се да служиш на своя Бог?_
— Да! — извика шамбеланът.
— _Ще умреш ли за своя Бог?_
— Да! Вземи ме още сега!
— _Ще умреш ли за своята Църква?_
— Да! Моля те, избави ме!
— _Но ще умреш ли за… човечеството?_
В последвалата тишина шамбеланът усети, че пропада в бездната. Премяташе се все по-надолу, все по-бързо. И все пак знаеше отговора. Винаги го бе знаел.
— Да! — извика в лудостта Карло. — Ще умра за хората! Също като твоя син, ще умра за тях!
След часове шамбеланът все още лежеше разтреперан на земята. Видя лицето на майка си. „Бог има планове за теб“ — казваше му тя. Шамбеланът се хвърли още по-дълбоко в безумието. И тогава Бог пак му проговори.
Този път с мълчание. Но Карло го разбра. „Върни им вярата.“
_„Ако не аз… кой?“_
_„Ако не сега… кога?“_

* * *

Докато гвардейците отключваха вратата на Сикстинската капела, Карло Вентреска усещаше силата във вените си… точно като едно време в детството си. Бог го бе избрал. Отдавна.
„Волята Му ще се изпълни.“
Шамбеланът се чувстваше прероден. Швейцарските гвардейци бяха превързали гърдите му, бяха му дали чиста бяла ленена роба. Бяха му направили и инжекция морфин заради изгарянето. Искаше му се да не му бяха давали обезболяващи. „Иисус е търпял мъките си три дни на кръста!“ Опиатът вече пригьпяваше сетивата му… замайващо подводно течение.
Влезе в капелата и не се изненада, че кардиналите го гледат в почуда. „Изпълнени са с благоговение към Бог — напомни си той. — Не към мен, а към това как Бог действа _чрез_ мен.“ Когато закрачи по централната пътека, забеляза объркване на всички лица. Но с всяко следващо лице, покрай което минаваше, долавяше още _нещо_ в очите им. Какво? Опита се да си представи как ще го приемат. Радостно? Почтително? Опита се да надникне в очите им и не откри нито една от двете емоции.
И тогава погледна олтара и видя Робърт Лангдън.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:46

Глава 131

Карло Вентреска стоеше на пътеката в Сикстинската капела. Всички кардинали бяха застанали наоколо и го наблюдаваха. Робърт Лангдън бе на олтара до голям телевизор, показващ сцена, която шамбеланът познаваше. Витория Ветра мрачно стоеше до американеца.
Свещеникът за миг затвори очи. Надяваше се, че халюцинира от морфина и че когато ги отвори, гледката ще се промени. Ала не би.
Те знаеха.
Странно, не изпита страх. „Покажи ми пътя, Отче. Дай ми думите, с които да ги накарам да видят Твоето видение.“
Но не чу отговор.
„Отче, Ние стигнахме прекалено далеч, за да се провалим.“
Тишина.
„Те не разбират какво Сме направили.“
Шамбеланът не знаеше чий глас чува в ума си, ала посланието бе ясно.
„И истината ще те направи свободен…“

* * *

С високо вдигната глава Карло Вентреска продължи към олтара на Сикстинската капела. Докато вървеше, дори светлината на свещите не можеше да смекчи очите, които се впиваха в него. „Обясни поведението си — говореха лицата. — Кажи ни, че страховете ни са напразни!“
„Истината — помисли си шамбеланът. — Само истината. Сред тези стени имаше прекалено много тайни… и една толкова мрачна, че го бе докарала до лудост. — Но от лудостта дойде светлината.“
— Ако можехте да дадете душата си, за да спасите милиони, _щяхте_ ли да го сторите? — попита Карло Вентреска, докато крачеше по пътеката.
Лицата в черквата просто го зяпаха. Никой не помръдваше. Никой не говореше. От площада долитаха звуците на радостна песен.
Шамбеланът се приближаваше към тях.
— Кое е по-голям грях? Да убиеш врага си или да стоиш със скръстени ръце, докато задушават истинската ти любов? — „Хората пеят на площад «Свети Петър»!“ Той спря за миг и вдигна очи към тавана. Микеланджеловият Бог гледаше от сумрачния свод… и изглеждаше доволен.
— Вече не можех да стоя безучастен — каза шамбеланът. Но докато се приближаваше, не съзираше разбиране в очите им. Нима не виждаха сияйната простота на неговите дела? Нима не виждаха тяхната абсолютна необходимост?
Тя беше толкова чиста.
Илюминатите. Науката и сатаната в едно.
Възкреси стария страх. Сетне го смажи.
_Ужас и Надежда. Накарай ги отново да повярват._
Тази нощ илюминатите пак бяха развихрили могъществото си… и с величествени последици. Безразличието се бе изпарило. Страхът се беше стрелнал над света като мълния, обединявайки хората. И после Божието величие бе унищожило мрака.
„Не можех да стоя със скръстени ръце!“
Това бе Божие вдъхновение — появило се като светлина в най-мъчителната нощ на шамбелана. „О, този безбожен свят! Някой трябва да го спаси. Ти. Ако не ти, кой? Ти беше спасен нарочно. Покажи им старите дяволи. Напомни им за техния страх. Безразличието е смърт. Без мрак няма светлина. Без зло няма добро. Накарай ги да изберат. Мрак или светлина. Къде е страхът? Къде са героите? Ако не сега, кога?“
Шамбеланът вървеше по централната пътека право към тълпата от изправени кардинали. Когато морето от червени пояси и шапчици се разтвори пред него и го пусна да мине, той се почувства като Мойсей. Робърт Лангдън изключи телевизора, хвана Витория за ръка и напусна олтара. Оцеляването на американеца, знаеше Карло Вентреска, можеше да е само по Божия воля. Бог го беше спасил. Шамбеланът се зачуди защо.
Гласът, който наруши тишината, бе на единствената жена в Сикстинската капела.
— Ти ли _уби_ баща ми? — Тя пристъпи напред.
Когато се обърна към Витория Ветра, шамбеланът не разбра съвсем ясно изражението й — мъка, да, но _гняв?_ Тя определено трябваше да разбира. Бащиният й гений бе гибелен. Някой трябваше да го спре. За благото на човечеството.
— Той вършеше Божие дело — каза Витория.
— Божието дело не се върши в лаборатория. Върши се в сърцето.
— Сърцето на баща ми беше чисто! И неговите проучвания доказаха…
— Неговите проучвания отново доказаха, че умът на човека се развива по-бързо от душата му! — Гласът на шамбелана прозвуча по-остро, отколкото очакваше. Той си наложи да се успокои. — Щом духовен човек като баща ви е могъл да създаде оръжие като онова, което видяхме тази нощ, представете си какво ще направи с неговата технология обикновен човек.
— Човек като _вас_ ли?
Шамбеланът дълбоко си пое дъх. Нима тази жена не виждаше? Човешкият морал не се развиваше толкова бързо, колкото човешката наука. Човечеството не бе достатъчно високо развито духовно за силата, която притежаваше. „Ние никога не сме създавали оръжие, което не сме използвали!“ И все пак той знаеше, че антиматерията не е нищо — просто поредното оръжие във вече огромния арсенал. Човек вече можеще да унищожава. _И кръвта на майка му бе валяла._ Геният на Леонардо Ветра беше опасен поради друга причина.
— Църквата векове наред безучастно е стояла, докато науката е късала от нея парче по парче — каза шамбеланът. — Развенчавайки чудеса. Научавайки ума да властва над сърцето. Заклеймявайки религията като опиум за народа. Те отхвърлят Бог като халюцинация — измамна опора за хората, които са прекалено слаби, за да приемат, че животът е безсмислен. Не можех да стоя със скръстени ръце, докато науката се заемаше да овладее могъществото на самия Бог! Доказателство, казвате вие? Да, доказателство за невежеството на науката! Какво лошо има в това да признаем, че съществува нещо непонятно за нас? В деня, в който науката материализира Бог в лаборатория, хората ще престанат да имат нужда от вяра!
— Искате да кажете, че в този ден ще престанат да имат нужда от _Църквата_ — предизвика го Витория и пристъпи към него. — Съмнението е последното ви средство за упражняване на контрол. Именно _съмнението_ води хората при вас. Потребността ни да знаем, че животът има смисъл. Човешката неувереност и нуждата някоя просветена душа да ни увери, че всичко е част от велик план. Но Църквата не е единствената просветена душа на планетата! Всички търсим Бог по различни начини. От какво се боите? Че Бог ще се покаже някъде другаде, освен зад тези стени ли? Че хората ще го открият в собствения си живот и ще зарежат вашите остарели ритуали? Религиите се развиват! Разумът намира отговори, сърцето търси нови истини. Баща ми участваше във _вашето_ търсене! По успореден път! Не го ли разбирате? Бог не е някакъв всемогъщ властник, който гледа отгоре и заплашва да ни хвърли в огнена яма, ако не му се подчиняваме. Бог е енергията, която тече по синапсите на нервната ни система и в камерите на сърцата ни! Бог е във всичко!
— _Освен_ в науката — отвърна шамбеланът. От очите му струеше единствено състрадание. — Науката по дефиниция е бездушна. Откъсната от сърцето. Интелектуалните чудеса като антиматерията се появяват на този свят без морални инструкции. Това само по себе си е опасно! Но когато науката представя безбожните си цели като просветен път? И обещава отговори на въпроси, чиято красота е тъкмо в това, че нямат отговори? — Той поклати глава. — Не.
Последва мълчание. Докато отвръщаше на непреклонния поглед на Витория, Карло Вентреска внезапно се почувства уморен. Не трябваше да се случи така. „Това ли е последното Божие изпитание?“
Пръв наруши масовата хипноза Мортати.
— Фаворитите — ужасено прошепна той. — Баджа и другите. Моля ви, кажете ми, че не сте…
Изненадан от мъката в гласа му, шамбеланът се обърна към него. Поне _Мортати_ можеше да го разбере. Пресата ежедневно разгласяваше чудесата на науката. Откога го търпеше религията? От векове? Тя имаше нужда от чудо! Нещо, което да събуди спящия свят. Да го върне на праведния път. Да възвърне вярата. Фаворитите и без това не бяха водачи, те бяха либерали, готови да прегърнат новия свят и да изоставят всичко старо! Нямаше друг начин. Нов водач. Млад. Силен. Енергичен. Чудотворен. Фаворитите биха служили на Църквата много по-добре в смъртта, отколкото можеха да го сторят в живота. Ужас и Надежда. „Пожертвай четири души, за да спасиш милиони.“ Светът завинаги щеше да ги запомни като мъченици. Църквата щеше да прослави имената им. „Колко хиляди са умрели за Божията слава? Тези са само четирима.“
— Фаворитите — повтори Мортати.
— Аз споделих тяхната болка — защити се шамбеланът и посочи гърдите си. — И също щях да умра за Бог, но работата ми едва сега започва. На площад „Свети Петър“ пеят!
Карло Вентреска видя ужаса в очите на Мортати и отново се смути. Дали бе от морфина? Мортати го гледаше така, като че ли самият шамбелан ги бе убил с голи ръце. „Дори това щях да извърша за Бог“ — помисли си свещеникът. И все пак не го беше сторил. Убийствата бяха извършени от хашишина — езичник, измамен да повярва, че изпълнява задачи, възложени му от илюминатите. „Аз съм Янус — бе му казал шамбеланът. — Ще ти докажа могъществото си.“ И беше изпълнил обещанието си. Омразата на хашишина го бе превърнала в Божия пионка.
— Чуйте пеенето — усмихна се шамбеланът. Сърцето му ликуваше. — Нищо не обединява душите така, както присъствието на злото. Изгаряте една черква и обществото се надига и я построява наново, пеейки химни. Вижте как се събраха тази нощ. Страхът ги върна у дома. Създавайте модерни дяволи за модерния човек. Безразличието е мъртво. Показвайте им лицето на злото — сатанисти, дебнещи сред нас — ръководещи нашите правителства, банки, училища, заплашващи да унищожат самия Божи дом със своята заблудена наука. Покварата прониква дълбоко. Човек трябва да е бдителен. Търсете божественото. _Станете_ божественото!
Тишината вдъхна на шамбелана надежда, че сега вече са разбрали. Илюминатите не се бяха възродили. Илюминатите отдавна бяха мъртви. Само митовете им бяха живи. Шамбеланът ги бе възкресил, за да напомни. Хората, които знаеха историята на илюминатите, бяха преживели тяхното зло. Останалите го бяха научили и се бяха удивили колко са били слепи. Древните дяволи бяха възкръснали, за да събудят безразличния свят.
— Ами… клеймата? — Гласът на Мортати кипеше от гняв.
Шамбеланът не отговори. Мортати нямаше как да знае, но повече от един век преди това Ватиканът бе конфискувал клеймата. Бяха заключени, забравени и покрити с прах в папския трезор — личния реликварий на папата дълбоко в покоите му. В папския трезор се пазеха предметите, които Църквата смяташе за прекалено опасни за други очи.
„Защо са скрили нещо, което вдъхва страх? Страхът води хората при Бог!“
Ключът за сейфа се бе предавал от папа на папа. Карло Вентреска го беше откраднал и бе влязъл вътре. Митът за онова, което се съхраняваше там, беше магнетичен — оригиналите на четиринадесетте непубликувани книги на Библията, известни като Апокрифи, третото пророчество на Фатима — пърите две се бяха оказали верни, а третото бе толкова ужасяващо, че Църквата така и не го беше разкрила. Освен това шамбеланът бе намерил илюминатската колекция — всички тайни, които Църквата беше открила след прогонването на групата от Рим… техния презрян Път на просвещението… хитроумната измама на главния ватикански художник Бернини… най-великите европейски учени се бяха подигравали на религията, като тайно се бяха събирали в замъка Сант Анджело. Колекцията включваше петоъгълно ковчеже с железни клейма, сред които митичният илюминатски диамант. Някогашните ръководители на Църквата бяха решили, че е най-добре този момент от историята на Ватикана да се забрави. Шамбеланът обаче не смяташе така.
— Но _антиматерията…_ — каза Витория. — Рискувахте да унищожите Ватикана!
— Няма риск, когато Бог е на твоя страна — отвърна Карло Вентреска. — Тази кауза беше Негова.
— Вие сте луд! — избухна тя.
— Бяха спасени милиони.
— Загинаха хора!
— Бяха спасени души.
— Кажете го на баща ми и на Макс Кьолер.
— Арогантността на ЦЕРН трябваше да бъде разкрита. Капчица течност, която може да изпари цял град? И вие наричате луд _мен?_ — Свещеникът бе обзет от гняв. Наистина ли го смятаха за толкова елементарен? — Бог подлага вярващите на огромни изпитания! Бог е помолил Авраам да жертва сина си! Бог е заповядал на Иисус да се подложи на разпването! И затова поставяме кръстния символ пред очите си — кървав, мъчителен, страдащ — за да ни напомня за силата на злото! За да държи сърцата ни бдителни! Белезите по Иисусовото тяло постоянно ни напомнят за силите на мрака! Моите белези ни напомнят за това! Злото е живо, но Божието могъщество ще го победи!
Ехото на виковете му в Сикстинската капела постепенно заглъхна и се възцари пълна тишина. Времето като че ли спря. Микеланджеловият Страшен съд злокобно се издигаше зад него… Иисус хвърляше грешниците в ада. От очите на Мортати бликнаха сълзи.
— Какво си направил, Карло? — промълви той и затвори очи. По бузата му се търкулна сълза. — А Негово светейшество?
Разнесе се колективно ахване, сякаш до този момент всички бяха забравили за това. Папата. Отровен.
— Отвратителен лъжец — отвърна шамбеланът.
Мортати изглеждаше смазан.
— Какво искаш да кажеш? Той беше честен! Той… те обичаше.
— И аз го обичах. — „О, как го обичах! Но измамата… Нарушените обети пред Бог!“
Шамбеланът знаеше, че не го разбират сега, но _щяха_ да го проумеят. Когато им кажеше, щяха да видят всичко! Негово светейшество бе най-нечестивият лъжец в историята на Църквата. Карло Вентреска още си спомняше онази ужасна нощ. Беше се върнал от посещението си в ЦЕРН с новината за Битието на Ветра и ужасната мощ на антиматерията. Шамбеланът бе сигурен, че папата ще види опасностите, но светият отец виждаше в откритието само надежда. Дори беше предложил Ватиканът да _финансира_ проекта като жест на добра воля към духовно основаните научни проучвания.
„Лудост! Църквата да инвестира в проучвания, които заплашват да я направят излишна? Откритие, от което се пръкват оръжия за масово унищожение? Бомбата, която уби майка ми…“
— Но… вие не можете! — възкликна тогава шамбеланът.
— Аз съм длъжник на науката — отвърна папата. — Нещо, което съм крил цял живот. Когато бях младеж, получих от науката един подарък. Подарък, който никога не забравих.
— Не разбирам. Какво може да предложи науката на Божия човек?
— Сложно е — каза папата. — Ще ми трябва време, за да ти обясня. Но първо трябва да знаеш нещо за мен. През всички тези години го държах в тайна. Мисля, че е време да ти го разкрия.
И папата му бе казал поразителната истина.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:47

Глава 132

Шамбеланът лежеше свит на кълбо пред гроба на свети Петър. В Некропола бе студено, ала това помогна за съсирването на кръвта от раните, които сам си беше нанесъл. Тук Негово светейшество нямаше да го намери. Никой нямаше да го намери…
— Сложно е — отекваше в ума му гласът на папата. — Ще ми трябва време, за да ти обясня…
Но шамбеланът знаеше, че никога няма да разбере.
„Лъжец! Аз вярвах в теб! БОГ вярваше в теб!“
С едно-единствено изречение папата срути целия свят на Карло Вентреска. Всичко, в което беше вярвал за своя наставник, се сгромолясваше пред очите му. Истината се заби в сърцето му с такава сила, че той изскочи от папския кабинет и повърна в коридора.
— Чакай! — извика след него папата и се втурна по петите му. — Моля те, позволи ми да ти обясня.
Но шамбеланът избяга. Как можеше Негово светейшество да очаква, че ще търпи повече? О, каква жалка поквара! Ами ако научеше някой друг? Какъв позор за Църквата! Нищо ли не означаваха светите обети за папата?
Безумието скоро го връхлетя и запищя в ушите му — а после той дойде на себе си пред гроба на свети Петър. И тогава му се яви Бог.
ТВОЯТ БОГ ОТМЪСТИТЕЛЕН!
Двамата заедно съставиха плана. Заедно щяха да спасят Църквата. Заедно щяха да възвърнат вярата на този безбожен свят. Злото бе навсякъде. И все пак светът беше станал недосегаем! Двамата щяха да разкрият мрака пред света… и Бог щеше да победи! Ужас и Надежда. Тогава светът щеше да повярва.
Първото Божие изпитание не бе толкова ужасно, колкото предполагаше шамбеланът. Да се промъкне в спалнята на папата… да напълни спринцовката му… да запуши устата на измамника, докато тялото му се мяташе в предсмъртни мъки. На лунната светлина шамбеланът беше видял в обезумелите му очи, че папата иска да му каже нещо.
Ала бе късно.
Папата беше казал достатъчно.

Глава 133

— Папата имаше дете.
Шамбеланът произнесе думите решително. Три думи с поразително съдържание. Всички присъстващи в Сикстинската капела сякаш едновременно се олюляха. Обвинителните погледи на кардиналите се преобразиха в ужасени изражения, като че ли всички в черквата се молеха свещеникът да греши.
„Папата имаше дете.“
Лангдън също се смая. Ръката на Витория потръпна в неговата. Мислите на Робърт, вече вцепенени от множеството въпроси без отговори, се мъчеха да открият притегателен център.
Думите на шамбелана сякаш увиснаха във въздуха над тях. Дори в безумните му очи Лангдън виждаше искрено убеждение. Робърт искаше да се освободи, да си каже, че се е изгубил в някакъв страшен кошмар, да се събуди в логичен свят.
— Това е лъжа! — извика един от кардиналите.
— Не вярвам! — възрази друг. — Негово светейшество беше най-благочестивият човек на света!
После се обади Мортати. Измъченият му глас едва се чуваше.
— Приятели, шамбеланът казва истината. — Всички кардинали в капелата рязко обърнаха към него, като че ли Мортати бе извикал нещо мръсно. — Папата наистина имаше дете.
Кардиналите пребледняха от ужас.
Шамбеланът се смая.
— Вие сте _знаели?_ Откъде?
Мортати въздъхна.
— Когато Негово светейшество беше избран… _аз_ бях адвокатът на дявола.
Разнесе се всеобщо ахване.
Лангдън разбра. Това означаваше, че думите на Карло Вентреска най-вероятно са истина. Прочутият „адвокат на дявола“ се занимаваше със скандалните сведения във Ватикана. Скелетите в килера на папата бяха опасни и преди изборите се провеждаше тайно разследване. „Адвокатът на дявола“ бе кардинал, който трябваше да потърси основания кандидатите да не бъдат избрани. Той предварително се назначаваше от папата в подготовка за собствената му смърт. Адвокатът на дявола никога не биваше да разкрива своята самоличност. _Никога._
— Аз бях адвокатът на дявола — повтори Мортати. — Ето как научих.
Кардиналите зяпнаха. Очевидно тази нощ всички правила излитаха през прозореца.
Сърцето на шамбелана се изпълни с ярост.
— И не сте… казали на никого?!
— Отидох при Негово светейшество — отвърна Мортати. — И той ми се изповяда. Разказа ми цялата история и само ме помоли да оставя сърцето си да насочи решението ми дали да разкрия тайната му.
— И сърцето ви подсказа да _скриете_ информацията, така ли?
— Той беше абсолютен фаворит. Хората го обичаха. Скандалът дълбоко щеше да навреди на Църквата.
— Но той е имал _дете!_ Нарушил е светия обет за безбрачие! — Шамбеланът вече крещеше. Чуваше майчиния си глас. „Обещанието пред Господ е най-важното обещание. Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ.“ — Папата е нарушил обета си!
Мортати изглеждаше смазан от мъка.
— Карло, неговата любима… е била _непорочна._ Той не е нарушил обета си. Не ти ли го обясни?
— Какво да ми обясни? — Шамбеланът си спомни как бе избягал от кабинета, докато папата го беше викал. „Нека ти обясня!“
Бавно и тъжно Мортати започна да разказва историята. Преди много години, като млад свещеник, папата се влюбил в млада монахиня. И двамата били положили обет за безбрачие и нито за миг дори не помислили да го нарушат. Ала се обичали все по-силно и макар че успели да устоят на съблазните на плътта, копнеели за нещо, което изобщо не очаквали — да участват в най-голямото Божие чудо на сътворението. Дете. _Тяхно_ дете. Особено при нея копнежът станал непреодолим. Ала Бог стоял на първо място. След година, когато желанието станало почти непоносимо, тя дошла при него силно развълнувана. Току-що прочела статия за ново чудо на науката — процес, при който двама души, без да имат сексуални връзки, могат да имат дете. Усещала, че това е знак Божи. Свещеникът видял щастието в очите й и се съгласил. След година тя родила дете с помощта на чудото на изкуственото осеменяване…
— Това не може… да е вярно — изпаднал в паника, запелтечи шамбеланът. Надяваше се, че морфинът въздейства върху сетивата му. Със сигурност му се причуваше.
В очите на Мортати блестяха сълзи.
— Карло, ето защо Негово светейшество винаги е обичал науката. Той смяташе, че е неин длъжник. Науката му беше позволила да преживее радостта на бащинството, без да наруши обета за безбрачие. Негово светейшество ми каза, че съжалява само за едно — че положението му в Църквата не му позволило да е с жената, която обичал и която отгледала неговото дете.
Карло Вентреска усещаше, че лудостта отново се завръща. Искаше му се да раздере плътта си. „Откъде можех да зная?“
— Папата не е съгрешил, Карло. Той беше непорочен.
— Но… — Шамбеланът прерови измъчения си ум за някакъв аргумент. — Помислете за опасността… от делата му. — Гласът му беше слаб. — Ами ако се бе появила оная негова курва? Или, Боже опази, _детето_ му? Представете си позора, който щеше да изтърпи Църквата.
Гласът на Мортати трепереше.
— Детето _вече_ се е появило.
Всички се вцепениха.
— Карло… — промълви Мортати. — Детето на Негово светейшество… си _ти._
В този момент шамбеланът усети, че огънят на вярата в сърцето му угасва. Той стоеше разтреперан на олтара под Страшния съд на Микеланджело. Знаеше, че току-що е зърнал самия ад. Свещеникът отвори уста да проговори, ала устните му само беззвучно помръдваха.
— Нима не разбираш? — задавено попита старият кардинал. — _Затова_ Негово светейшество е дошъл при теб в болницата в Палермо. _Затова_ те е взел и те е отгледал. Монахинята, в която се влюбил, се казвала Мария… твоята майка. Тя напуснала манастира, за да те отгледа, но не нарушила строгия си обет пред Господ. Когато чул, че е загинала при експлозия и че ти, неговият син, чудодейно си оцелял… папата се заклел пред Бог, че никога няма да те остави сам. И двамата ти родители са били непорочни, Карло. Изпълнили са обетите си пред Господ. И все пак намерили начин да те създадат. Ти си тяхното чудотворно дете.
Шамбеланът запуши уши, за да не слуша повече. А после неговият свят внезапно се изплъзна изпод краката му. Той се свлече на колене и нададе мъчителен вой.

* * *

Секунди. Минути. Часове.
Времето сякаш изгуби всякакво значение между четирите стени на капалата. Витория усещаше, че бавно се освобождава от вцепенението, което беше обзело всички. Тя пусна ръката на Лангдън и мина между групата кардинали. Вратата на черквата й се струваше на километри и все едно се движеше под вода.
Докато си проправяше път между черните одежди, движението й откъсна и други от транса им. Едни кардинали започнаха да се молят. Други заплакаха. Трети я проследиха с поглед. Почти бе стигнала края на тълпата, когато някой я хвана за ръката. Жестът беше деликатен, но решителен. Тя се обърна и видя съсухрен кардинал.
Очите й се замъглиха от страх.
— Не — прошепна мъжът. — Не бива.
Витория го зяпна смаяно.
До нея се приближи друг кардинал.
— Трябва да мислим преди да действаме.
И трети.
— Мъката, която може да предизвика това…
Заобиколиха я отвсякъде. Тя ги гледаше удивено.
— Но тези събития днес, тази нощ… светът трябва да научи истината.
— Сърцето ми е съгласно, но това е път, от който няма връщане — отвърна съсухреният кардинал, като все още я държеше за ръката. — Трябва да мислим за разбитите надежди. За цинизма. Ще могат ли хората изобщо да си вярват?
Изведнъж пътя й преградиха още кардинали. Пред нея се образува стена от черни роби.
— Чуйте хората на площада — каза някой. — Какво ще направи това със сърцата им? Трябва да проявим благоразумие.
— Имаме време, за да помислим и да се помолим — рече трети. — Трябва да действаме предвидливо. Отраженията…
— Той уби баща ми! — заяви Витория. — Убил е и _своя_ баща!
— Сигурен съм, че ще плати за греховете си — тъжно отвърна кардиналът, който я държеше за ръката.
И Витория беше сигурна, защото възнамеряваше да се _погрижи_ за това. Опита се отново да продължи към вратата, но кардиналите се скупчиха още по-плътно. На лицата им се изписваше страх.
— Какво ще правите? — възкликна тя. — Ще ме _убиете_ ли?
Старците пребледняха и Витория мигновено съжали за думите си. Виждаше, че тези хора са добри души. Тази нощ се бяха нагледали на насилие. Не искаха да я заплашват. Просто бяха в капан. Бяха уплашени. Опитваха се да се окопитят.
— Искам… да постъпим както трябва — каза съсухреният кардинал.
— Тогава я пуснете — изкънтя зад тях дълбок глас. Думите бяха спокойни, ала категорични. Робърт Лангдън се приближи до нея и тя усети, че стиска ръката й. — С госпожица Ветра си тръгваме. Незабавно.
Кардиналите нерешително, колебливо започнаха да се отдръпват от пътя им.
— Чакайте! — Беше Мортати. Той се приближаваше към тях по централната пътека, оставил сломения шамбелан сам на олтара. Изглеждаше още по-стар и изтощен. Движенията му изразяваха срам. Той спря и постави едната си ръка на рамото на Лангдън, а другата — на Витория. Тя усети искреност в докосването му. Очите му бяха просълзени.
— _Разбира се,_ че сте свободни да си вървите — каза Мортати. — Разбира се. — Той замълча, мъката му бе почти осезаема. — Моля ви само за едно… — Старецът дълго се взира в пода, после вдигна поглед към Витория и Лангдън. — Нека _аз_ да го сторя. Още сега ще изляза на площада и ще намеря начин. Ще им обясня. Не знам как… но ще намеря начин. Изповедта на Църквата трябва да идва отвътре. Сами трябва да разкрием провалите си.
Той тъжно се обърна към олтара.
— Карло, ти доведе Църквата до катастрофа. — Кардиналът млъкна. На олтара нямаше никого.
По страничната пътека се разнесе шумолене и вратата се затвори.
Шамбеланът беше изчезнал.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:48

Глава 134

Бялата роба на Карло Вентреска се развяваше, докато се отдалечаваше по коридора от Сикстинската капела. Швейцарските гвардейци се озадачиха, когато излезе сам от капалата и им каза, че има нужда от усамотение. Ала се подчиниха и го пуснаха да мине.
Докато завиваше зад ъгъла и се скриваше от погледа им, шамбеланът изпитваше вихър от емоции, каквито не бе предполагал, че е възможно да преживее човек. Беше отровил човека, когото бе наричал „свети отец“, човека, който се беше обръщал към него със „синко“. Карло винаги бе вярвал, че думите „отец“ и „син“ са религиозна традиция, ала сега знаеше дяволската истина — те бяха били _буквални._
Също като през онази съдбовна нощ преди две седмици шамбеланът усещаше, че диво се носи към мрака.
Онази сутрин, когато ватиканският персонал затропа на вратата на шамбелана и го събуди от неспокоен сън, навън валеше. Папата, казаха те, нито отварял покоите си, нито отговарял на телефона. Духовниците бяха уплашени. Единствено шамбеланът можеше без предизвестие да влиза при светия отец.
Карло Вентреска влезе сам и също като предишната вечер, завари папата сгърчен и мъртъв в леглото си. Лицето на Негово светейшество изглеждаше като лика на сатаната. Езикът му беше черен като смъртта. В леглото на папата спеше самият дявол.
Шамбеланът не страдаше от угризения. Бог му бе проговорил.
Никой нямаше да забележи коварството… засега. Това щеше да стане по-късно.
Той съобщи ужасната новина — Негово светейшество беше починал от удар. После започна да се приготвя за конклава.

* * *

Гласът на майка му шепнеше в ухото му. „Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ.“
— Чувам те, майко — отвърна Карло. — Този свят е безбожен. Хората трябва да бъдат върнати на праведния път. Ужас и Надежда. Няма друг начин.
— Да — каза тя. — Ако не ти… кой? Кой ще изведе Църквата от мрака?
Определено не фаворитите. Те бяха стари… ходеща смърт… либерали, които щяха да следват папата, да подкрепят науката в негова памет, да търсят съвременни последователи, като се отказват от древните традиции. Отчаяно изостанали от времето старци, смехотворно претендиращи, че са в крак с модерния свят. Щяха да се провалят, естествено. Силата на Църквата се състоеше в нейната традиция, а не в преходността й. Целият свят беше преходен. Църквата не трябваше да се променя, само трябваше да напомня значението си на света! Злото е живо! Бог ще го победи!
Църквата се нуждаеше от водач. Старците не можеха да вдъхновят никого! Иисус вдъхновяваше хората! Млад, енергичен, силен… ЧУДОТВОРЕН.
— Изпийте си чая — каза шамбеланът на фаворитите преди да ги остави в личната библиотека на папата. — Водачът ви скоро ще дойде.
Те му благодариха, развълнувани, че ще имат възможност да влязат в прочутия Passetto. Крайно необичайно! Преди да излезе, шамбеланът отключи вратата на тунела. Точно в уречения час тя се отвори и чуждестранен наглед свещеник с факел покани възбудените фаворити.
Четиримата кардинали така и не излязоха оттам.
Те ще са Ужасът. Аз ще съм Надеждата.
_Не… Аз съм ужасът._

* * *

Карло Вентреска залиташе в мрака на базиликата „Св. Петър“. В безумието и угризенията, в образите на баща си, в мъката и откровението, дори в мъглата на морфина… някак си бе открил кристална яснота. Усещане за предопределеност. „Знам за какво съм създаден“ — благоговейно си помисли той.
Тази нощ още отначало нищо не ставаше точно според плановете му. Бяха се появили неочаквани пречки, но шамбеланът ги преодоляваше с дръзки ходове. И все пак изобщо не беше подозирал, че всичко ще свърши така. Сега обаче съзираше предопределеното величие на този край.
Не можеше да свърши по друг начин.
О, какъв ужас изпита в Сикстинската капела, чудейки се дали Бог го е забравил! _О, какви дела му бе предопределил Той!_ Обзет от съмнения, шамбеланът бе паднал на колене, напрягайки уши да чуе Божия глас, ала беше чул единствено тишина. Бе се молил за знак. За напътствие. Такава ли беше Божията воля? Църквата да бъде унищожена от скандал и мерзост? Не! Бог му бе заповядал да стори всичко това. _Нали?_
И тогава го беше видял. Докато седеше на олтара. Знак. Божествена поличба — нещо обикновено, видяно в необикновена светлина. Разпятието. Скромно, дървено. Иисус на кръста. В този момент всичко му бе станало ясно… шамбеланът не беше сам. Никога нямаше да е сам.
Такава бе Неговата воля… Неговият замисъл.
Бог винаги беше искал големи саможертви от хората, които най-много обичаше. Защо шамбеланът го бе проумял толкова бавно? Може би защото прекалено много се беше страхувал? Или от прекалена скромност? Нямаше значение. Бог бе намерил начин. Сега разбираше защо се е спасил Робърт Лангдън. За да разкрие истината. За да се стигне до _този_ край.
Това беше единственият път към спасението на Църквата!
Шамбеланът все едно летеше, докато се спускаше в нишата с палиумите. Морфинът все повече го замайваше, но той знаеше, че Господ го води.
В далечината чу смутената глъчка на кардиналите, които се изсипваха от капелата и даваха нареждания на швейцарската гвардия.
Нямаше да го открият навреме.
Усещаше, че нещо го привлича… все по-бързо… надолу по стълбището в подземната крипта, където ярко светеха деветдесет и деветте газени лампи. Бог го връщаше на Светата земя. Карло Вентреска се приближи до решетката на отвора, който водеше към Некропола. Там щеше да свърши тази нощ. В свещения подземен мрак. Той вдигна един светилник и се приготви за спускането.
Ала докато прекосяваше нишата, внезапно спря. Нещо не му се струваше наред. Как щеше да послужи на Бог това? Самотен и безшумен край? Иисус бе страдал пред очите на целия свят. Божията воля определено не можеше да е такава! Шамбеланът се заслуша за Божия глас, но чу само далечния шум на морфина.
_Карло._ — Беше майка му. — _Бог има планове за теб._
Объркан, той продължи напред.
После изведнъж се появи Бог.
Шамбеланът отново се закова на мястото си. Светлината на деветдесет и деветте лампи бе хвърлила сянката му върху мраморната стена. Гигантска и страшна. Мъглява фигура, обгърната в златисто сияние. Заобиколен от мъждукащите пламъчета, свещеникът приличаше на ангел, възнасящ се на небето. Той постоя за миг, вперил очи в собствения си образ. После се обърна и погледна към Стълбището.
Божието послание беше ясно.

* * *

В хаотичните коридори пред Сикстинската капела бяха изтекли три минути и все още никой не можеше да намери шамбелана. Като че ли го бе погълнала нощта, Мортати тъкмо се канеше да обяви пълно претърсване на Ватикана, когато откъм площад „Св. Петър“ се разнесе ликуващ рев. Спонтанните възгласи на тълпите бяха гръмовни. Кардиналите сепнато се спогледаха.
Мортати затвори очи.
— Бог да ни е на помощ.
Колегията на кардиналите за втори път тази нощ се изсипа на площада. Лангдън и Витория бяха повлечени от тяхното множество. Телевизионните прожектори и камери бяха насочени към базиликата. И там, току-що излязъл на свещения папски балкон, разположен точно в центъра на високата фасада, с вдигнати към небесата ръце стоеше Карло Вентреска. Дори от разстояние приличаше на въплъщение на чистотата Жива статуя. Облечена в бяло. Окъпана в светлина.
Енергията на площада сякаш растеше като вълна и изведнъж бариерите на швейцарската гвардия поддадоха. Масите еуфорично се устремиха към базиликата. Хората плачеха, пееха, проблясваха фотографски светкавици. Стълпотворение. Когато народът наобиколи черквата, хаосът стана неовладяем и накрая като че ли нищо не бе в състояние да го спре.
Ала го спря.
Застанал високо над тълпите, шамбеланът направи съвсем малък жест. Сключи ръце пред себе си. И сведе глава за безмълвна молитва. Постепенно хората последваха примера му.
Площадът замлъкна… като омагьосан.

* * *

Във водовъртежа на вече блуждаещия му ум молитвите на шамбелана бяха хаос от надежди и скърби… „прости ми, Отче… майко… милостива… ти си Църквата… за да разбереш саможертвата на своя син. Иисусе Христе… спаси ни от адските огньове… вземи всички души в рая и особено онези, които най-много се нуждаят от Твоята милост…“
Шамбеланът не отвори очи, за да види тълпите на площада, телевизионните камери, целия свят, вперил поглед в него. Усещаше го в душата си. Въпреки мъката му единението на този момент беше опияняващо. Сякаш във всички посоки по земното кълбо се бяха стрелнали краищата на свързваща мрежа. Пред телевизорите, у дома, в автомобили, светът се молеше като един. Подобно на синапен на исполинско сърце, всички действащи в един и същи миг, хората търсеха Бог на десетки езици, в стотици страни. Думите, които шептяха, бяха току-що родени и в същото време им бяха познати като собствените им гласове… древни истини… заложени в душата.
Това сякаш продължи цяла вечност.
Тишината отново се замени с ликуващо пеене.
Той разбра, че мигът е настъпил.
„Света Троице, давам Ти най-скъпото, Тяло, Кръв, Душа… в отплата за безчинствата, светотатствата и безразличието…“
Шамбеланът вече изпитваше физическа болка. Тя се разпространяваше по кожата му като чума, искаше му се да дере плътта си като преди седмици, когато Бог за пръв път беше дошъл при него. „Не забравяй какви мъки е изтърпял Иисус.“ Усещаше дима в гърлото си. Дори морфинът не можеше да притъпи болката.
„Делото ми тук е свършено.“
Ужасът беше негов. Надеждата бе тяхна.
В нишата с палиумите шамбеланът се беше подчинил на Божията воля и бе помазал тялото си. Косата си. Лицето си. Ленената си роба. Плътта си. Целият беше мокър от свещената газ от лампите. Тя ухаеше сладко като майка му, ала гореше. Неговото възнесение щеше да е милостиво. Чудотворно и бързо. И нямаше да остави след себе си скандал… а нова сила и чудо.
Той пъхна ръка в джоба си и стисна малката златна запалка, която бе взел от нишата.
После промълви един стих от Съдии. „Когато пламъкът почна да се издига от жертвеника към небето, Ангел Господен се издигна в жертвения пламък.“
Карло се приготви.
На площад „Св. Петър“ пееха…

* * *

Светът никога нямаше да забрави тази гледка. Високо на балкона, като душа, откъсваща се от своята телесна обвивка, от тялото на шамбелана изригнаха огнени пламъци. Те се стрелнаха нагоре и за миг го обгърнаха. Шамбеланът не извика. Той вдигна ръце над главата си и погледна към небесата. Кладата ревеше около него и го превърна в стълб от светлина. Пламъците сякаш бушуваха цяла вечност. Светлината ставаше все по-ярка. После постепенно помръкна. Шамбелана го нямаше. Не можеше да се каже дали е паднал зад парапета, или се е изпарил във въздуха. От него беше останал само облак дим, който се издигаше над Ватикана.

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:50

Глава 135

Утрото в Рим закъсня.
Рано сутринта над тълпите на площад „Св. Петър“ се изсипа проливен дъжд. Представителите на пресата упорито останаха, сгушени под чадърите и в колите си, коментирайки събитията от предишната нощ. Църквите по целия свят преливаха от народ. Беше време на размисъл и дискусии… във всички религии. Въпросите изобилстваха, ала отговорите водеха само до още по-дълбоки въпроси. Ватиканът мълчеше и все още не бе направил никакво изявление.

* * *

Дълбоко във ватиканските подземия кардинал Мортати беше коленичил сам пред отворения саркофаг. Пресегна се и затвори почернялата уста на стареца. Сега Негово светейшество изглеждаше спокоен във вечния си сън.
До Мортати имаше златна урна, пълна с пепел. Сам я бе събрал и я бе донесъл тук.
— Възможност за прошка — каза кардиналът на светия отец и постави урната до саркофага. — Няма по-силна любов от тази на Отеца към Неговия син. — Мортати скри урната под одеждите на папата. Знаеше, че това свещено подземие е запазено изключително за папски реликви, но някак си му се струваше, че така е редно.
— Синьоре — повика го някой зад него. Беше лейтенант Шартран. Придружаваха го трима швейцарски гвардейци. — Конклавът ви очаква.
Мортати кимна.
— След малко. — Той за последен път погледна в саркофага пред себе си и се изправи. После се обърна към гвардейците. — Време е Негово светейшество да получи покоя, който заслужава.
Те се приближиха и с огромно усилие плъзнаха капака обратно върху саркофага.

* * *

Мортати вървеше през двора „Борджия“ на път за Сикстинската капела. Влажен вятър развяваше расото му. От Апостолическия дворец се появи друг кардинал и закрачи до него.
— Може ли да имам честта да ви придружа до конклава, синьоре?
— Честта е моя.
— Синьоре — със загрижено изражение каза кардиналът. — Колегията ви дължи извинение за снощи. Бяхме заслепени от…
— Моля ви — прекъсна го Мортати. — Разумът ни понякога вижда онова, което искат сърцата.
Кардиналът дълго мълча. Накрая попита:
— Съобщиха ли ви? Вече не сте наш главен електор.
Мортати се усмихна.
— Да. Благодаря на Господ за дребните утешения.
— Колегията настоя да подлежите на избор.
— Очевидно великодушието на Църквата не е мъртво.
— Вие сте мъдър човек. Ще ни ръководите добре.
— Аз съм старец. Ще ви ръководя за кратко.
Двамата се засмяха.
Когато наближиха края на двора „Борджия“, кардиналът се поколеба и се обърна към Мортати с озадачено лице, сякаш съмнителното благоговение от предишната нощ пак се бе промъкнало в душата му.
— Знаете ли, че не открихме никакви останки на балкона? — прошепна кардиналът.
Мортати се усмихна.
— Може дъждът да ги е отнесъл.
Мъжът погледна мрачното небе.
— Да, възможно е…

Глава 136

Късното утринно небе все още беше покрито с облаци, когато от комина на Сикстинската капела се издигнаха първите бледи валма бял дим. Те се понесоха нагоре към небесната твърд и бавно се разпръснаха.
Репортерът Гънтър Глик ги наблюдаваше от площад „Св. Петър“. Последната глава…
Чинита Макри се приближи, нарами камерата си и каза:
— Време е.
Глик печално кимна, обърна се към нея, приглади косата си и дълбоко си пое дъх. „Последният ми репортаж“ — помисли си репортерът. Наоколо се бе събрала малка тълпа.
— На живо след шейсет секунди — обяви Макри.
Глик се озърна през рамо към покрива на Сикстинската капела.
— Хващаш ли дима?
Операторката търпеливо кимна.
— Знам какво да снимам, Гънтър.
Той се чувстваше като вцепенен. Естествено, че знаеше. Нейното представяне зад камерата предишната нощ сигурно й беше спечелило „Пулицър“. _Неговото_ представяне, от друга страна… не му се мислеше за това. Бе сигурен, че Би Би Си ще го уволни — несъмнено щяха да имат юридически проблеми с множество влиятелни организации и личности… сред които ЦЕРН и Джордж Буш.
— Добре изглеждаш — покровителствено рече Макри и загрижено го погледна иззад камерата. — Чудя се дали не мога да ти дам… — Тя се поколеба.
— _Съвет_ ли?
Операторката въздъхна.
— Само исках да кажа, че няма нужда да си отиваш с гръм и трясък.
— Знам — отвърна той. — Искаш обикновен репортаж.
— Най-обикновения в историята. Имам ти доверие.
Глик се усмихна. „Обикновен репортаж ли? Да не се е побъркала?“ История като тази от предишната нощ заслужаваше много повече. Последната бомба. Непредвидено разкриване на шокираща истина.
За щастие, Глик имаше тъкмо каквото му трябва…

* * *

— В ефир си след… пет… четири… три…
Докато гледаше през обектива, Чинита Макри забеляза в очите на Глик лукав блясък. „Луда съм, че му позволявам да го направи“ — помисли си тя.
Но времето за колебание бе минало. Бяха в ефир.
— На живо от Ватикана — обяви Глик. — Тук е Гънтър Глик. — Той тържествено гледаше към камерата, докато от Сикстинската капела зад него се издигаше бял дим. — Госпожи и господа, вече е официално. Прогресивният седемдесет и девет годишен кардинал Саверио Мортати току-що беше избран за папа. Макар и малко вероятен кандидат, Мортати беше избран с безпрецедентно _единодушно_ гласуване от колегията на кардиналите.
Докато го наблюдаваше, Макри започна да диша по-леко. Днес Глик изглеждаше изненадващо професионален. Дори строг. За пръв път в живота си приличаше на журналист и говореше като журналист.
— Както вече съобщихме, Ватиканът още не е направил _никакво_ изявление за чудотворните събития от снощи — напрегнато прибави той.
„Чудесно. — Чинита се отпусна още повече. — Дотук добре.“
Изражението на Глик стана мрачно.
— И макар че миналата нощ беше нощ на чудеса, това бе и нощ на трагедия. При вчерашния конфликт загинаха четирима кардинали, наред с командир Оливети и капитан Роше от швейцарската гвардия, и двамата при изпълнение на служебния си дълг. Сред другите жертви са Леонардо Ветра, известният физик от ЦЕРН и автор на технологията за създаване на антиматерия, както и Максимилиан Кьолер, директорът на ЦЕРН, който очевидно е дошъл във Ватикана, за да помогне. Няма официално съобщение за смъртта на господин Кьолер, но се предполага, че е починал от усложнения, свързани със старо заболяване.
Макри кимна. Репортерът се справяше идеално. Точно както се бяха уговорили.
— След снощната експлозия в небето над Ватикана технологията за създаване на антиматерия стана гореща тема сред учените. Тази сутрин секретарката на господин Кьолер в Женева, Силви Баделок, прочете изявление, според което, макар и ентусиазиран за потенциала на антиматерията, директорският борд на ЦЕРН замразява всякакви проучвания и издаване на лицензи, докато не се осигури нужната безопасност.
„Отлично — помисли си Чинита. — А сега финалът.“
— От екраните ни отсъства лицето на Робърт Лангдън, харвардския професор, който вчера пристигна във Ватикана, за да помогне за разрешаването на кризата с илюминатите. Макар отначало да се смяташе, че е загинал при взрива, имаме съобщения, че Лангдън е бил забелязан на площад „Свети Петър“ след експлозията. Все още само се гадае как е стигнал дотам, но от болницата „Тиберина“ твърдят, че малко след полунощ господин Лангдън паднал от небето в река Тибър и след като се погрижили за него, напуснал клиниката. — Глик повдигна вежди. — И ако това е вярно… наистина сме преживели нощ на чудесата.
„Идеален финал! — Макри се усмихна широко. — Безупречен репортаж! Сега завършвай!“
Ала Глик не завърши. Вместо това помълча и пристъпи към камерата. На устните му бе плъзнала загадъчна усмивка.
— Но преди да завършим…
„Не!“
— … бих искал да поканя пред камерата един гост.
Ръцете на Чинита замръзнаха. „Гост ли? Какво прави той, по дяволите? Какъв гост?! Завършвай!“ Но знаеше, че е късно. Глик вече го беше казал.
— Човекът, когото ще ви представя — продължи репортерът, — е американец… известен учен.
Макри се поколеба и затаи дъх. Глик се обърна към малката тълпа, която се бе събрала около тях, и даде знак на госта си да се приближи. Операторката започна да се моли. „Моля Те, кажи ми, че някак си е открил Робърт Лангдън… а не някой побъркан на тема илюминати.“
Но когато гостът на Глик излезе напред, сърцето на Макри се сви. Това изобщо не беше Робърт Лангдън. А плешив мъж по дънки и тениска. Носеше бастун и дебели очила. Обзе я ужас. „Побъркан!“
— Позволете да ви представя известния специалист по въпросите на Ватикана от университета „Де Пол“ в Чикаго доктор Джоузеф Ванек.
Макри се колебаеше. Този човек не бе маниак — тя дори беше _чувала_ за него.
— Доктор Ванек — каза Глик. — Вие разполагате с поразителни сведения за снощния конклав. Бихте ли ги споделили с нас?
— С удоволствие — отвърна Ванек. — След такава нощ на изненади трудно можем да си представим, че са останали още… и все пак… — Той замълча.
Глик се усмихна.
— И все пак в цялата тази история има нещо странно.
Ванек кимна.
— Да. Колкото и озадачаващо да звучи, според мен колегията на кардиналите неволно е избрала _двама_ папи.
Макри за малко да изпусне камерата. Глик лукаво се усмихна.
— Двама папи, казвате?
Ученият отново кимна.
— Да. Първо трябва да подчертая, че цял живот изучавам законите за избор на папа. Правилата за провеждане на конклав са изключително сложни и много от тях днес са забравени или не се спазват, тъй като са остарели. Дори главният електор сигурно не знае онова, което ще ви разкрия. Въпреки това… според забравените древни закони, изложени в Romano Pontifici Eligendo* номер шейсет и три… гласуването не е единственият начин, о който може да се избере папа. Има и друг, по-божествен. Нарича се „акламация чрез адорация“. — Професорът аправи драматична пауза. — И снощи се случи точно това.
[* Закон за избор на римски папа (лат.). — Б. пр.]
Глик унесено наблюдаваше госта си.
— Продължавайте, моля.
— Както си спомняте, когато шамбеланът Карло Вентреска стоеше на покрива на базиликата, всички кардинали долу едновременно започнаха да скандират името му.
— Да, спомням си.
— Като имаме предвид това, позволете ми да цитирам дословно древните закони за избора. — Американецът извади някакви листове от джоба си, прокашля се и започна да чете. — „Изборът чрез адорация става, когато… всички кардинали, сякаш вдъхновени от Светия Дух, свободно и спонтанно, единодушно и гласно, извикат името на избраника.“
Глик се усмихна.
— Значи искате да кажете, че когато снощи заедно са скандирали името на Карло Вентреска, кардиналите всъщност са го _избрали_ за папа?
— Точно така. Нещо повече, законът посочва, че изборът чрез адорация има по-голяма сила от изискванията за избираемост на кардинала и позволява да бъде избран _какъвто и да е_ духовник — обикновен свещеник, епископ или кардинал. Така че, както виждате, чрез тази процедура шамбеланът имаше право да бъде избран за папа. — Доктор Ванек погледна право към камерата. — Фактите са следните… снощи Карло Вентреска беше избран за папа. Той управлява малко под седемнайсет минути. И ако чудотворно не се беше възнесъл в огнен стълб, сега щеше да е погребан във ватиканските подземия при другите папи.
— Благодаря ви, доктор Ванек. — Глик с дяволито намигване се обърна към Макри. — Изключително интересно…

Shivers Пон 25 Май 2009, 07:54

Глава 137

Високо на стъпалата на римския Колизей Витория се засмя и му извика:
— Побързай, Робърт! Знаех си, че трябва да се омъжа за някой по-млад! — Усмивката й беше вълшебна.
Той се мъчеше да не изостава, ала краката му се бяха вкаменили.
— Почакай. Моля те…
Главата му се пръскаше.
Робърт Лангдън се събуди.
Мрак.
Дълго лежа неподвижно в чуждата мекота на леглото, без да си спомни къде се намира. Възглавниците бяха пухени и огромни. Ухаеше на сушени ароматни листа. Двукрила стъклена врата в отсрещния край на стаята водеше към разкошен балкон, където подухваше приятен ветрец под сегиз-тогиз скриващата се зад облаците луна. Опита се да се сети как се е озовал тук… и къде е всъщност.
В паметта му се понесоха сюрреални образи…
_Клада от мистичен огън… ангел, материализирал се от тълпата… нейната мека ръка стиска неговата и го повежда в нощта… води изтощеното му, измъчено тяло по улиците… води го тук… в този апартамент… полузаспал го натиква под горещия душ… довежда го до това легло… и бди над него, докато той заспива._
В сумрака видя второ легло. Завивките бяха разхвърляни, ала леглото бе празно. От съседното помещение се чуваше плискане на вода.
Докато гледаше леглото на Витория, той видя избродирания на възглавницата герб. ХОТЕЛ „БЕРНИНИ“. Усмихна се. Витория беше направила добър избор. Европейски разкош, изглед към Тритона на Бернини… в цял Рим нямаше по-подходящ хотел.
Чу чукане и разбра какво го е събудило. Някой хлопаше на вратата. Все по-силно.
Смутен, той стана. „Никой не знае, че сме тук“ — помисли си американецът и изпита смътно безпокойство. Навлече мекия халат с емблемата на хотела и излезе във вестибюла на апартамента. Застана за миг пред тежката дъбова врата, после я отвори.
И се озова пред як мъж в пищна лилаво-жълта униформа.
— Аз съм лейтенант Шартран — каза мъжът. — От ватиканската швейцарска гвардия.
Лангдън много добре знаеше кой е.
— Как… как ни открихте?
— Снощи ви видях да напускате площада. Проследих ви. Добре, че още сте тук.
Робърт изпита внезапна тревога. Зачуди се дали кардиналите не са пратили Шартран да ги върне във Ватикана. В крайна сметка само те двамата освен колегията на кардиналите знаеха истината. И затова бяха опасни.
— Негово светейшество ме помоли да ви дам това — продължи лейтенантът и му подаде плик, запечатан с ватиканския печат. Лангдън го отвори и прочете написаното на ръка писмо.

Господин Лангдън и госпожице Ветра,
Въпреки че изпитвам силно желание да ви помоля за дискретност относно събитията от последното денонощие, не мога да искам от вас повече, отколкото вече дадохте. Затова скромно се оттеглям с надеждата, че ще оставите сърцата си да ви водят. Днес светът изглежда по-хубав… може би въпросите имат по-голяма сила от отговорите.
Вратата ми винаги е отворена за вас,
Саверио Мортати

Лангдън прочете писмото два пъти. Колегията на кардиналите очевидно си беше избрала благороден и великодушен водач.
Преди да успее да каже нещо, Шартран извади малко пакетче.
— Знак на благодарност от Негово светейшество.
Лангдън взе пакетчето. Беше тежко, увито в кафява хартия.
— С папски указ този предмет ви се отпуска в безсрочен заем от свещения папски трезор — поясни лейтенантът. — Негово светейшество ви моли само в завещанието си да се погрижите да бъде върнат във Ватикана.
Лангдън отвори пакета и онемя. Беше клеймото. Илюминатският диамант.
Шартран се усмихна.
— Бог с вас. — После се обърна и понечи да си тръгне.
— … Благодаря — едва успя да промълви Лангдън, хванал с треперещи ръце безценния подарък.
В коридора гвардеецът се поколеба.
— Може ли да ви попитам нещо, господин Лангдън?
— Разбира се.
— С колегите ми сме любопитни. Онези последни няколко минути… какво всъщност се случи в хеликоптера?
Лангдън отново изпита тревога. Знаеше, че този момент наближава — мигът на истината. Докато предишната вечер бяха напускали площад „Св. Петър“, двамата с Витория бяха обсъдили този въпрос. И бяха взели решение. Още преди писмото на папата.
Бащата на Витория бе мечтал неговото откритие да донесе духовно пробуждане. Той определено не беше предвиждал събитията от предишната нощ, ала оставаше неопровержимият факт… в този момент хората по целия свят разсъждаваха за Бог така, както никога в миналото. Робърт и Витория нямаха представа колко време ще продължи магията, но знаеха, че никога няма да я развалят със скандали и съмнения. „Неведоми са пътищата Господни“ — каза си Лангдън и кисело се зачуди дали случайно… съвсем случайно… събитията от предишния ден в края на краищата не са били по Божия воля.
— Господин Лангдън? — каза Шартран. — Питах за хеликоптера.
Професорът тъжно се усмихна.
— Да, знам… — Усети, че думите потичат не от ума, а от сърцето му. — Може да е заради шока от падането… но паметта ми… изглежда… всичко ми е като в мъгла.
Шартран провеси нос.
— _Нищо_ ли не си спомняте?
Лангдън въздъхна.
— Боя се, че това завинаги ще остане загадка.

* * *

Робърт Лангдън се върна в спалнята и очакващата го гледка го накара да се закове на място. Облегнала гръб на парапета, Витория стоеше на балкона и се взираше в него. Приличаше на небесно видение… сияен силует, очертан на фона на луната. В бялата си хавлия можеше да е римска богиня — стегнатият колан подчертаваше формите на стройното й тяло. Зад нея над Тритона на Бернини висеше светла мъгла, напомняща ореол.
Лангдън усети диво привличане… по-силно, отколкото към всяка друга жена в живота си. Внимателно остави илюминатския диамант и писмото на папата на нощното шкафче — по-късно щеше да има време да й обясни всичко — и излезе на балкона при нея.
— Ти си буден — прошепна тя. — _Най-после._
Лангдън се усмихна.
— Дълъг ден.
Младата жена прокара пръсти през буйната си коса и предницата на халата й леко се разтвори.
— А сега… предполагам, че си искаш наградата.
Забележката го свари неподготвен.
— Хмм… Моля?
— Ние сме възрастни хора, Робърт. Можеш да си го признаеш. Изпитваш желание. Виждам го в очите ти. Силен плътски глад. — Тя се усмихна. — И аз го изпитвам. И скоро ще задоволим това желание.
— Наистина ли? — Лангдън се окуражи и пристъпи към нея.
— _Напълно._ — Витория протегна менюто за румсървис. — Поръчах всичко, каквото имат.

* * *

Пиршеството беше разкошно. Вечеряха заедно на лунна светлина, седнали на балкона. Пиха вино и разговаряха до късно през нощта.
Лангдън не трябваше да е специалист по история на символите, за да разчете знаците, които му пращаше Витория. По време на десерта от крем от къпини и малини и горещо римско кафе тя притисна босите си крака към него под масата и впери зноен поглед в очите му. Явно искаше да остави вилицата си и да я отнесе в обятията си в спалнята.
Ала Лангдън не направи нищо. Остана съвършен джентълмен. „Тази игра може да се играе от двама“ — реши той и скри усмивката си.
Когато изядоха всичко, той седна на ръба на леглото си, започна да върти илюминатския диамант в ръце и да коментира невероятната му симетрия. Витория го зяпаше и смущението й прерастваше в очевидно раздразнение.
— Тази амбиграма ти е страшно интересна, нали? — попита тя.
Лангдън кимна.
— Направо е хипнотична.
— Би ли казал, че е най-интересното нещо в стаята?
Той се почеса по темето и се престори, че мисли.
— Е, има само _едно_ нещо, което ме интересува повече.
Тя усмихнато пристъпи към него.
— А именно?
— Как си опровергала оная теория на Айнщайн с помощта на риба тон.
Витория вдигна ръце.
— Dio mio! Стига с тази риба тон! Не си играй с мен, предупреждавам те.
Той широко се усмихна.
— Може за следващия си експеримент да проучиш камбалите и да докажеш, че Земята е плоска.
Витория кипеше, но на устните й се появи усмивка.
— За твоя информация, професоре, следващият ми експеримент ще влезе в историята на науката. Възнамерявам да докажа, че неутриното има маса.
И преди Лангдън да успее да каже нещо, се хвърли върху него и го прикова върху леглото.
— Надявам се, че вярваш в отвъдния живот, Робърт Лангдън. — Тя го възседна и се засмя. В очите й пламтяха дяволити огънчета.
— Всъщност винаги ми е било трудно да си представя нещо отвъд този свят.
— Наистина ли? Никога ли не си изпитвал религиозно преживяване? Съвършен миг на пълен унес?
Той поклати глава.
— Не, и сериозно се съмнявам, че съм от хората, които изобщо могат да изпитат религиозно преживяване.
Витория смъкна халата си.
— Никога не си бил в леглото с йога, нали?

КРАЙ

Sponsored content