"Живата факла" - Стивън Кинг

Ключалката на вратата дрезгаво избръмча и Кап пристъпи в апартамента на Анди, под северната плантаторска къща. Той не беше същия човек отпреди година. Онзи бе възрастен, но твърд, здрав и проницателен; онзи притежаваше лице, което можете да си представите как с лекота на специалист се привежда от засада над ловджийската пушка. Този човек не вървеше, а се тътреше. Косата му — металносива преди година — сега беше почти бяла и по бебешки рядка. Устата му потреперваше разстроено. Но най-голяма беше промяната в очите му, които изглеждаха озадачени и някак детински: това изражение се нарушаваше от време на време от стрелващ се встрани поглед, подозрителен, изпълнен със страх и почти раболепен. Ръцете му висяха отпуснато край хълбоците, с безцелно помръдващи пръсти. Ехото бе прераснало в рикошет, който сега подскачаше с бясна, свистяща, смъртоносна скорост из главата му.

Анди Макджий стана да го посрещне. Той беше облечен точно както в деня, когато бягаха с Чарли по Трето Авеню в Ню йорк и колата на Арсенала ги следваше по петите. Сега кадифеното яке бе разпрано по шева на лявото рамо, а панталоните — избелели и протъркани на седалището до лъскавина.

Чакането му се бе отразило добре. Усещаше, че е успял да се помири с всичко. Не да го разбере, не. Чувстваше, че никога няма да го проумее, дори ако успееха с Чарли да надвият фантастичните предимства в полза на противника, да избягат и да продължат да живеят. Той не можеше да открие нито един фатален недостатък в собствения си характер, върху който да стовари вината за тази гигантска нелепост, нито един грях на бащата, който да трябва да се изкупва от дъщерята. Да се нуждаеш от двеста долара или да участваш в научен експеримент не е по-осъдително, отколкото да искаш да бъдеш свободен. „Ако се измъкна невредим — помисли си Анди, — ще кажа на всички: учете децата си добре, учете ги от малки, онези по върховете твърдят, че знаят какво правят, и понякога е така, но в повечето случаи лъжат.“

Но било каквото било, n’est-ce pas? Ако не друго, поне ще ги накара да се поизпотят за парите си. Но тази мисъл не му донесе никакво чувство на опрощение или разбиране към хората, извършили цялата тази несправедливост. В помирението със себе си той бе затрупал огъня на омразата си към бюрокретените без лица, направили всичко в името на така наречената национална сигурност. Само дето не бяха вече без лица: един от тях стоеше пред него, усмихнат, потръпващ и апатичен. Анди не изпита абсолютно никакво състрадание към състоянието на Кап.

Ти сам си го изпроси, друже.

— Здравей, Анди — поздрави Кап. — Готово ли е всичко?

— Да — отвърна Анди. — Ще вземеш единия куфар, нали?

Апатичността на Кап се наруши от един от онези фалшиво проницателни погледи.

— Проверил ли си ги? — излая той. — Проверил ли си ги за змии?

Анди тласна — лекичко. Искаше да запази колкото е възможно повече за неотложни нужди.

— Вдигни го — нареди той и посочи към единия от двата куфара.

Кап се приближи и го вдигна. Анди грабна другия.

— Къде ти е колата?

— Отвън. Чака ни.

— Някой ще ни проверява ли? — Всъщност въпросът му беше: „Ще се опита ли някой да ни спре?“

— Защо да ни проверява? — попита Кап, искрено учуден. — Аз съм шефът.

Анди трябваше да се задоволи с това.

— Излизаме — започна той, — слагаме тези куфари в багажника…

— Багажникът е в ред — прекъсна го Кап. — Тази сутрин го проверих.

— … и отиваме до конюшнята да вземем дъщеря ми. Някакви въпроси?

— Не — отговори Кап.

— Добре. Да вървим.

Те излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Из коридора сновяха няколко души по своите си работи. Те предпазливо поглеждаха към Кап и извръщаха погледи. Асансьорът ги качи до балната зала и Кап поведе по дългия коридор към изхода.

Джоузи, червенокосото момиче, дежурило при вратата в деня, в който Кап бе изпратил Ал Стайнович в Хейстингс Глен, се беше издигнало на по-добра служба. Сега там седеше млад, преждевременно оплешивяващ мъж и се мръщеше над ръководство по компютърно програмиране, стиснал жълт флумастер в ръка. Той вдигна поглед, щом доближиха.

— Здравей, Ричард — поздрави Кап. — Преборваш ли се с книгите?

Ричард се засмя.

— По-скоро те ме преборват. — Той погледна любопитно към Анди, който го изгледа безучастно.

Кап си пъхна палеца в един процеп и нещо издумка. На пулта пред Ричард грейна зелена светлина.

— Направление? — попита Ричард, сменил флумастера си с химикалка. Тя застина във въздуха над малка подвързана книга.

— Конюшнята — отвърна веднага Кап. — Ще вземем на Анди щерката и те ще избягат.

— Военновъздушна база Андрюс — парира Анди и тласна. Болката моментално се вряза в главата му като тъп сатър.

— ВВБ Андрюс — съгласи се Ричард и го нанесе в книгата заедно с часа. — Приятно прекарване, господа.

Те излязоха в жизнерадостния октомврийски слънчев ден. Вегата на Кап беше спряна върху чистите бели чакълени камъчета на обходната алея.

— Дай ми ключовете — заповяда Анди. Кап му ги подаде, той натовари куфарите в багажника и ги върна. — Да тръгваме.

Кап подкара покрай езерцето с патиците към конюшнята. Анди забеляза един мъж с бейзболно яке да тича към къщата, която току-що бяха напуснали, и усети тръпка на безпокойство. Спряха пред отворените врати на конюшнята.

Кап посегна към ключовете и Анди леко му плесна ръката.

— Не. Остави я запалена. Хайде.

Той излезе от колата. Главата му туптеше и с ритмични тласъци изпращаше болката дълбоко в мозъка му, но все още се търпеше. Все още.

Кап излезе, но се спря нерешително.

— Не искам да влизам там — очите му бясно се въртяха в орбитите си. — Прекалено тъмно е. Те обичат тъмнината. Крият се. Хапят.

— Няма никакви змии — леко тласна Анди. Достатъчно, за да накара Кап да се размърда, но без да изглежда особено убеден. Влязоха в конюшнята.

В един ужасен момент на отчаяние Анди помисли, че Чарли я няма. Преходът от светло на тъмно за миг направи очите му безпомощни. Вътре беше горещо и задушно и нещо бе изплашило конете: те цвилеха и се блъскаха из клетките си. Анди не виждаше нищо.

— Чарли? — извика той с пресеклив и настойчив глас. — Чарли?

— Татко! — отвърна тя и в гърдите му се надигна радост… радост, която се превърна в ужас, когато долови писъка на страха в гласа й. — Татко, не влизай! Не вли…

— Мисля, че е малко късно вече — обади се нечий глас над главите им.



— Чарли — бе призовал нежно гласът. Идваше отнякъде над главата й, но откъде? Изглеждаше, че идва отвсякъде.

Гневът избухна в нея — гняв, раздухван от тази отвратителна несправедливост, която се повтаря до безкрайност — при всяко обръщане те бяха там и препречваха всички пролуки за бягство. И почти веднага нещото се прокрадна в нея. То вече чакаше много по-близо до повърхността… много по-нетърпеливо да изскочи навън, за да руши. Както стана с мъжа, който я доведе. Когато извади пистолета си, тя просто го нагря, за да го изпусне. Той извади късмет, че куршумите не избухнаха.

Вече можеше да усети как горещината се събира в нея и започва да се излъчва навън, сякаш беше включена в някакъв извънземен източник на ток. Тя огледа тъмните плевници отгоре, но не можа да го забележи. Твърде много бали имаше. Твърде много сенки.

— Аз не бих го направил, Чарли.

Гласът му сега звучеше малко по-силно, но все още бе тих. Той се врязваше в облака от ярост и объркване.

— Слез долу! — кресна Чарли. Тя трепереше. — Трябва да слезеш, преди да съм решила да подпаля всичко! Мога да го направя!

— Зная, че можеш — откликна тихия глас. Той долиташе отникъде, отвсякъде. — Но ако го направиш, ще изгориш и много коне, Чарли. Не ги ли чуваш?

Тя ги чу. След като й обърна внимание, тя ги чу. Бяха почти обезумели от страх, цвилеха и се блъскаха в затворените врати. В една от тези клетки беше Некромант.

Дъхът секна в гърлото й. Тя отново видя браздата от огън, побягнала през двора на Мандърс, и експлодиращите пиленца.

Обърна се пак към кофата с вода и този път бе силно изплашена. Силата трептеше върху ръба на способността й да я контролира и още един миг…

(прибери се!)

и тя щеше да избухне свободна

(ПРИБЕРИ СЕ!)

и да стигне чак до небето.

(!!ПРИБЕРИ СЕ, ПРИБЕРИ СЕ, ЧУВАШ ЛИ МЕ, ПРИБЕРИ СЕ!!)

Този път от наполовина пълната кофа не само се издигна пара, а водата мигновено, бясно завря. Миг по-късно хромираната канелка точно над кофата се нави два пъти, завъртя се като пропелер и откъсна щръкналата от стената тръба. Скобата прелетя като ракета по дължината на конюшнята и се удари в отсрещната стена. От тръбата бликна вода. Студена вода: можеше да усети студенината й. Но мигове след като избликнеше навън, тя се превръщаше в пара и коридорът се изпълни с влажна мъгла. Пластмасовите извивки на закачения до тръбата зелен маркуч се сляха.

(ПРИБЕРИ СЕ!)

Чарли започна да го овладява и да го тегли надолу. Преди година не би могла да го стори: нещото щеше да побегне по своя собствен разрушителен път. Сега успяваше да го задържа по-добре… но то беше толкова голямо!

Тя стоеше там, трепереща.

— Какво искаш още? — прошепна тя. — Защо не ни оставиш просто да си отидем?

Изцвили кон, високо и изплашено. Чарли добре разбираше как трябва да се чувства той.

— Никой не смята, че може да ви остави просто да си отидете — отговори тихият глас на Рейнбърд. — Аз съм сигурен, че дори баща ти не си го мисли. Ти си опасна, Чарли. И го знаеш. Ние може и да те оставим да си отидеш, но следващите, които те спипат… Възможно е да си мислиш, че се шегувам, но не е така.

— Аз не съм виновна! — извика тя.

— Да — съгласи се замислено Рейнбърд. — Разбира се, че не си. Но проблемът си остава. Мен не ме интересува техния Z фактор, Чарли. Никога не ме е интересувал. Мен ме интересуваш само ти.

— Ах ти, лъжец такъв! — изпищя пронизително Чарли. — Ти ме измами, преструваше се на нещо, което не си…

Тя спря. Рейнбърд се прехвърли с лекота над ниска купчина бали и седна на ръба на плевника, с провесени надолу крака. Пистолетът легна в скута му. Лицето му над нея приличаше на разрушена луна.

— Аз да съм те излъгал? Не. Само изопачих истината, Чарли. Това е всичко, което съм направил, и то единствено за да те запазя жива.

— Мръсен лъжец — прошепна тя, но слисана откри, че иска да му повярва; в очите й започнаха да парят сълзи. Беше много уморена и искаше да му повярва. Искаше да повярва, че той държи на нея.

— Ти не правеше опити — продължи Рейнбърд. — Баща ти също не правеше опити. Какво щяха да предприемат те? Да кажат: „О, извинявайте, станала е грешка“ и да ви върнат обратно на улицата? Виждала си как действат тези хора, Чарли? Видя ли как простреляха Мандърс в Хейстингс Глен? Те изтръгнаха ноктите на собствената ти майка и след това я у…

— ПРЕСТАНИ! — изпищя тя измъчено и силата пак се размърда обезпокоително близо до повърхността.

— Не, няма да престана. Време е да чуеш истината, Чарли. Аз те накарах да действаш. Да станеш важна за тях. Мислиш, че съм го направил, защото това ми е работата? Нищо подобно. Те са тъпанари. Кап, Хокстетър, Пайнчът, онзи Джулс, който те доведе дотук… всички са тъпанари.

Тя вдигна поглед, хипнотизирана от закрепеното във въздуха лице. Той не си беше сложил превръзката на окото и мястото му представляваше разкривена, нацепена кухина — спомен за ужас.

— Не съм те излъгал и за това — докосна лицето си Рейнбърд. Пръстите му леко, почти с любов, погалиха вдлъбнатите белези от брадичката, през бузата му със смъкнатата кожа, до самата изгорена очна кухина. — Само изопачих истината. Нямаше никаква ханойска дупка за плъхове и никакви конгци. Моите сънародници ме издокараха така. Защото бяха тъпанари, като тия тука.

Чарли не разбираше, не й беше ясно какво иска да каже. Мислите й вряха. Не проумява ли той, че може да го превърне в пепел там, където е седнал?

— Всичко това е без значение — продължи Рейнбърд. — Всичко, с изключение на теб и мен. Ние трябва да сме откровени един с друг, Чарли. Това е всичко, което искам. Да бъда откровен с теб.

И тя почувства, че говори истината, но под думите му лежи и някаква по-мрачна истина. Има нещо, което той премълчава.

— Ела горе — предложи той — да го обсъдим подробно.

Да, приличаше на хипноза. И в известен смисъл — на телепатия. Защото, въпреки че тя долавяше очертанията на онази мрачна истина, краката й сами започнаха да се движат към стълбата за плевниците. Той не говореше за обсъждане, а за приключване. Приключване на съмненията, нещастието, страха… приключване на изкушението да пали все по-големи и по-големи огньове, докато се стигне до някакъв ужасен край. Според своите собствени, изкривени, ненормални разбирания той искаше да й бъде приятел така, както никой друг не би могъл. И… да, част от нея го желаеше. Част от нея желаеше приключване и избавление.

Затова тя започна да пристъпва към стълбата и ръцете й бяха върху пречките, когато вътре се втурна баща й.

— Чарли? — извика той и магията се развали.

Ръцете й пуснаха пречките и тя с ужас се опомни. Обърна се към вратата и го видя. Първата мисъл

(татко ти си надебелял!)

профуча през ума й толкова бързо, че тя едва успя да я различи. Но дебел или не, това беше той: би го познала навсякъде и любовта й към него бликна и разпръсна заклинанието на Рейнбърд като мъгла. И разбра, че каквото и да гласи Джон Рейнбърд за нея, за баща й той гласи само смърт.

— Татко! — извика тя. — Не влизай!

По лицето на Рейнбърд премина внезапна сянка на раздразнение. Пистолетът вече не лежеше в скута му: той бе насочен право в силуета на входа.

— Мисля, че е малко късно вече.

До баща й стоеше някакъв мъж. Тя си помисли, че това е онзи човек, когото всички наричат Кап. Той просто стоеше там, с хлътнали като пречупени рамене.

— Влез — каза Рейнбърд и Анди влезе. — Сега спри.

Анди спря. Кап го последва на крачка-две разстояние като завързан. Погледът му нервно се стрелкаше напред-назад из сумрака на конюшнята.

— Знам, че можеш да го правиш — гласът на Рейнбърд се оживи, стана почти весел. — Всъщност, вие и двамата можете, но, мистър Макджий… Анди? Може ли да те наричам Анди?

— Както ти харесва — отвърна баща й спокойно.

— Анди, ако се опиташ да използваш способността си върху мен, аз ще се опитам да устоя точно толкова дълго, колкото ми е необходимо, за да застрелям дъщеря ти. И, разбира се, Чарли, ако ти се опиташ да използваш своята способност спрямо мен, кой знае какво може да се случи.

Чарли изтича към баща си и притисна лице към грубата грапавина на кадифеното му яке.

— Тате, татенце — прошепна дрезгаво тя.

— Здравей, пиленце — погали косата й той. Прегърна я и вдигна поглед към Рейнбърд. Седнал там, на ръба на плевниците като моряк на мачта, той бе оживелият едноок пират от съня на Анди. — И така, сега какво? — попита Анди. Съзнаваше, че Рейнбърд може да ги държи тук, докато агентът, изтичал през моравата, доведе помощ, но му се струваше, че този човек не иска точно това.

Рейнбърд не обърна внимание на въпроса му.

— Чарли? — призова я той.

Чарли потръпна под ръцете на Анди, но не се обърна.

— Чарли — повтори той тихо, настойчиво. — Погледни ме, Чарли.

Бавно, неохотно, тя се обърна и вдигна поглед към него.

— Ела тук, при мен, както беше решила. Нищо не се е променило. Ние ще си свършим работата и всичко ще приключи.

— Не, няма да стане — намеси се Анди почти любезно. — Ние си тръгваме.

— Ела при мен, Чарли — настоя Рейнбърд, — или още сега ще пусна един куршум в главата на баща ти. Ти може да ме изгориш, но аз се обзалагам, че ще успея да дръпна този спусък преди това.

Чарли простена като ранено животно.

— Не мърдай, Чарли — нареди Анди.

— Нищо лошо няма да му направят — гласът на Рейнбърд беше нисък, разумен, убедителен. — Ще го изпратят на Хаваите и там ще му е добре. Ти избери, Чарли. Куршум в главата или златните пясъци по плажовете на Калами. Кое да бъде? Избирай.

Без да отделя и за миг сините си очи от окото на Рейнбърд, Чарли се отдалечи с една колеблива крачка от баща си.

— Чарли! — викна той рязко. — Недей!

— Всичко ще свърши — обади се Рейнбърд. Дулото на пистолета не помръдваше, застинало в посока към главата на Анди. — А това е, което искаш, нали? Аз ще го направя нежно и чисто. Довери ми се, Чарли. Направи го заради баща си и заради себе си. Довери ми се.

Тя направи още една крачка. И още една.

— Недей — възпря я Анди. — Не го слушай, Чарли.

Но сякаш само я подтикна да върви. Тя пак стигна до стълбата. Постави ръце на пречката точно над главата си и спря. Вдигна поглед към Рейнбърд и го сключи с неговия.

— Обещаваш ли, че той ще бъде добре?

— Да — потвърди Рейнбърд, но Анди неочаквано и съвсем ясно усети силата на лъжата му… на всичките му лъжи.

„Ще трябва да тласна нея — помисли си той с нямо удивление. — Не него, а нея.“

Анди се съсредоточи, за да го направи. Тя вече стоеше върху първата пречка и ръцете й се пресягаха към следващата над главата й.

И точно в този момент Кап — те съвсем го бяха забравили — започна да пищи.



Когато Дон Джулс стигна до сградата, която Кап и Анди бяха напуснали само преди минути, той имаше такъв обезумял вид, че Ричард, дежурният на вратата, грабна пистолета от чекмеджето си.

— Какво… — започна той.

— Тревога, тревога — извика Джулс.

— Имаш ли пъл…

— Имам пълномощията, от които се нуждая, скапан пъзльо! Момиченцето! Момиченцето прави опит за бягство!

На пулта пред Ричард имаше две обикновени шайби, номерирани от едно до десет, за набиране на комбинации. Объркан, Ричард изпусна флумастера си и завъртя лявата шайба на седем и нещо. Джулс заобиколи и постави дясната точно на едно. Миг по-късно от пулта се разнесе ниско бръмчене — звук, който се поде навсякъде из комплекса на Арсенала.

Градинарите изключиха косачките си и се затичаха към навесите, в които се държаха пушки. Вратите към стаите с уязвими компютърни терминали се затвориха и заключиха. Глория, секретарката на Кап, извади личния си пистолет. Всички налични агенти на Арсенала затичаха към високоговорителите да чакат инструкции, разкопчавайки сака, за да освободят оръжията си. Напрежението във външната ограда хвръкна от обичайното си слабо дневно гъделичкане до смъртоносни волтажи. Доберманите между двете огради чуха жуженето, усетиха промяната от подготовката на Арсенала за битка и започнаха да лаят и подскачат истерично. Вратите между Арсенала и външния свят се затвориха и заключиха автоматично. На камиона от хлебарницата, дошъл да обслужи интендантството, задната му броня беше отхапана от една плъзгаща се врата и шофьорът извади късмет, че токът не го уби.

Бръмченето изглеждаше безкрайно, подсъзнателно.

Джулс грабна микрофона от пулта на Ричард и обяви:

— Положение яркожълто. Повтарям: яркожълто. Не е тренировка. Сборно място — конюшнята. Бъдете внимателни — той зарови из мозъка си за кодовото наименование на Чарли Макджий и не можа да го намери. Те май променяха скапаните си кодове всеки ден. — Става въпрос за момиченцето и то използва онова! Повтарям, то използва онова!



Орв Джеймисън стоеше под високоговорителя във фоайето на третия етаж в северната къща и държеше Самохвалкото в ръка. Когато чу посланието на Джулс, той рязко седна и го прибра в кобура.

— О, не — каза си той, докато трима други, с които беше стрелял, изтичаха навън. — О, не, без мен, мен не ме бройте.

Другите могат да търчат натам като хрътки по прясна следа, ако желаят. Те не са били във фермата Мандърс. Не са виждали тази по-специална третокласничка в действие.

Това, което О. Дж. желаеше повече от всичко на света в този момент, беше да намери една дълбока дупка и да я нахлузи върху себе си.

Кап Холистър чу много малко от трипосочния разговор между Чарли, баща й и Рейнбърд. Той се намираше в покой, старите му заповеди бяха изпълнени и засега нямаше нови. Звуците от разговора се лееха без смисъл над главата му и той беше свободен да си мисли за игри на голф, змии, стикове №9 с метални глави, бои удушвачи, железни стикове, кротали, къси стикове, питони, достатъчно големи, за да погълнат цяла коза. Това място не му харесваше. То беше пълно с разхвърляно сено, което му напомняше миризмата на високата трева край игрище за голф. И точно в сеното брат му бе ухапан от змия, когато самият Кап беше само на три, тя не бе много опасна змия, но неговият голям брат се разпищя, той се разпищя и наоколо се носеше миризма на сено, детелина и тимотейка, а неговият голям брат беше най-силното, най-храброто момче на света, но сега той пищеше, големият, силен, деветгодишен Лейън Холистър пищеше: „Върви да доведеш татко!“ и по бузата му се стичаха сълзи, докато стискаше подуващия се крак в ръцете си, и когато тригодишният Кап Холистър се обърна да изпълни поръчението на брат си, ужасен и ревящ, тя се плъзна по неговия крак, неговия собствен крак, като смъртоносна зелена вода, а по-късно докторът каза, че ухапването не е опасно, защото змията съвсем скоро трябва да е ухапала нещо друго и отровата в торбичката й била изразходвана, но Лени мислеше, че умира, и навсякъде се носеше сладникавата лятна миризма на трева, а скакалците подскачаха и издаваха вечното си „цигу-мигу“ и плюеха тютюнев сок („Плюй и ще те пусна“ беше призивът в онези отдавна отминали дни в Небраска), хубави миризми, хубави звуци, звуци и миризми на игрище за голф, и писъците на брат му, и сухият люспест допир на змията, погледът надолу и видът на плоската й триъгълна глава, черните й очи… змията изпълзя по крака на Кап на път към високата трева… извън игрището, може да се каже… и миризмата беше като тази… и това място не му харесваше.

Стикове №4 с метални глави и усойници, и железни стикове, и медноглавки…

Рикошетът вече скачаше все по-бързо и по-бързо напред-назад и погледът на Кап шареше невиждащ из сумрачната конюшня, докато Джон Рейнбърд смело седеше срещу двамата Макджий. Накрая очите му се фокусираха върху отчасти стопения зелен пластмасов маркуч до откъснатата водопроводна тръба. Той висеше върху куката си на пръстени, все още леко скрит от последните остатъци вдигаща се пара.

Ненадейно, с експлозивността на пламъци в стара плевня, в него лумна ужас. За миг той беше толкова огромен, че Кап не можеше дори да диша, какво остава да извика за предупреждение. Мускулите му се вдървиха, вцепениха се.

После се отпуснаха. Кап конвулсивно и бурно вдиша с пълни гърди и издаде оглушителен, внезапен писък:

— Змия! ЗМИЯ! ЗМИИЯААА!

Той не побягна. Дори доведен до сегашното състояние, за Кап Холистър не беше присъщо да бяга. Той залитна напред като ръждясал робот и грабна едно гребло, облегнато на стената. Това е змия и той ще я удря, ще я разкъса, ще я смаже. Той ще… ще…

Той ще спаси Лени!

Кап се втурна към отчасти стопения маркуч, размахал греблото.

После всичко стана много бързо.



Агентите, повечето въоръжени с пистолети, и градинарите — повечето с пушки, се разпределяха в неправилна окръжност около ниската, с форма на буква Г конюшня, когато прозвуча писъкът. Миг по-късно се чу тупващ звук и нещо като сподавен вик на болка. Само секунда след това се чу нисък раздиращ звук, последван от приглушен изстрел, който определено идваше от пистолет със заглушител.

Кръгът около конюшнята поспря, след което продължи да се затваря.



Писъкът на Кап и внезапното му втурване към греблото наруши съсредоточеността на Рейнбърд само за миг, но този миг беше достатъчен. Пистолетът потрепна и се измести от главата на Анди към Кап: инстинктивното движение, бърза и бдителна реакция на ловуващ в джунглата тигър. И така стана, че тъкмо острият му инстинкт го предаде и предизвика скъсването на тънкото въженце, по което бе вървял толкова дълго.

Анди използва тласъка също така бързо и не по-малко инстинктивно. Щом пистолетът мръдна, той извика към Рейнбърд: „Скачай!“ и тласна по-силно от всякога. Болката, която раздра главата му като взривен шрапнел, беше с убийствена сила и той усети как нещо се скъсва, окончателно и безвъзвратно.

„Удар“ — помисли си той. Мисълта беше плътна и тинеста. Политна назад. Цялата лява страна на тялото му бе станала безчувствена. Левият му крак вече не го държеше.

(дойде накрая това е удар свърши ме проклетникът най-после)

Рейнбърд се отблъсна с ръце от плевниците. На лицето му се бе изписала почти комична изненада. Той стискаше пистолета си: дори когато се удари зле в пода и се просна по очи със счупен крак, стискаше пистолета. Не можа да се удържи да не извика от болка и объркване, но не изпусна пистолета.

Кап бе стигнал до зеления маркуч и бясно го удряше с греблото. Устата му се отваряше и затваряше, но не излизаше никакъв звук — само пръски слюнка.

Рейнбърд погледна напред. Косата беше паднала върху лицето му. Той тръсна глава, за да я отстрани от линията на погледа си. Единственото му око проблясваше. Устата му бе изкривена в горчива гримаса. Той вдигна пистолета и го насочи към Анди.

— Не! — изпищя Чарли. — Недей!

Рейнбърд стреля и от вентилационните отвори на заглушителя блъвна пушек. Куршумът вдигна светли трески край поклащащата се глава на Анди. Рейнбърд подпря лакът на пода и стреля отново. Главата на Анди рязко се отметна вдясно и от лявата страна на врата му бликна струя кръв.

— Не! — пак изпищя Чарли и скри лице в ръцете си. — Тате! Татенце!

Рейнбърд измъкна ръка изпод себе си; в дланта му изшумоляха дълги трески.

— Чарли — прошепна той. — Чарли, погледни ме.



Те обградиха конюшнята и спряха, не съвсем уверени как да се справят с положението.

— Момиченцето — каза Джулс. — Премахваме го…

— Не! — изпищя отвътре Чарли, сякаш чула плана на Джулс. После: — Тате! Татенце!

Тогава прозвуча още един изстрел, този път много по-силен, и грейна някакъв ненадеен, яростен блясък, който ги накара да си засенчат очите. През отворените врати на конюшнята навън се изля вълна от топлина и мъжете, застанали отпред, залитнаха под натиска й.

След това се появи пушек, пушек и червени отблясъци от огън.

Някъде вътре в този зараждащ се ад зацвилиха коне.



Чарли изтича към баща си ужасно объркана и когато Рейнбърд заговори, тя действително се обърна към него. Той беше проснат по корем и с две ръце се опитваше да държи пистолета устойчиво.

Невероятно бе, но се усмихваше.

— Така — изграка той. — Така мога да виждам очите ти. Обичам те, Чарли. — И стреля.

Силата бликна от нея яростно, напълно извън контрола й. По своя път към Рейнбърд тя превърна в пара парченцето олово, което иначе би се заровило в мозъка на Чарли. За миг изглеждаше, че силен вятър развява дрехите на Рейнбърд — и тези на Кап зад него — и не се случва нищо друго. Но не само дрехите се развяваха: самата плът се вееше, потичаше като лой и се отделяше от костите, които вече се овъгляваха, почерняваха и пламваха.

Беззвучно проблесна светлина, която я ослепи за миг: но без да вижда, Чарли чу подлудяващите от страх коне в клетките… и усети дима.

„Конете! Конете!“ — помисли си тя и напрегна заслепените си очи. Това беше нейният сън. Бе променен, но беше той. И внезапно, за миг, тя се видя на олбънското летище, едно малко момиченце с книжна кесия, с пет сантиметра по-ниско, с пет килограма по-леко и много, много по-невинно, едно малко момиченце с книжна кесия, прибрана от кошче за боклук, което върви от телефон на телефон, тласва и от отвора за връщане на монети потича сребърен водопад…

Тя тласна сега, почти слепешком, опипвайки мислено това, което й беше нужно. По вратите на клетките, които формираха дългата страна на Г-то, премина леко вълнение. Резетата започнаха едно след друго да падат пушещи върху дъсчения под, с изкривена от горещината форма.

Задната стена на конюшнята експлодира в неразбория от дъски и димящи отломки, щом силата премина Кап и Рейнбърд, за да зареве нататък, като нещо изстреляно от парапсихически топ. Шрапнелите от дъски изсвириха в петнайсетметрово ветрило и сякаш обстреляха агентите на Арсенала, които се случиха на пътя му, с гъст картечен огън. Един човек на име Клейтън Брадок беше изкусно обезглавен от една въртяща се дъска от обшивката на сградата. Мъжът до него бе разполовен от греда, която се носеше във въздуха като избягал пропелер. На трети димяща цепенина му отнесе едното ухо и той не го осъзна почти десет минути.

Веригата на тръгналите в атака агенти на Арсенала се разпадна. Онези, които не можеха да тичат, пълзяха. Само един човек задържа позицията си, макар и краткотрайно. Това беше Джордж Седака, мъжът, който в компанията на Орв Джейминсън задигна писмата на Анди в Ню Хампшир. Седака убиваше времето си на земите на Арсенала, преди да продължи към Панама Сити. Човекът, който се бе намирал отляво на Седака, сега лежеше на земята и стенеше. Мъжът вдясно от Седака, беше злополучният Клейтън Брадок.

Самият Седака като по чудо беше невредим. Навсякъде около него бяха летели трески и горещи отломъци. Една кука за бали, островърха и смъртоносна, се бе забила в земята на по-малко от десет сантиметра от краката му. Нажежената й червенина помътняваше.

Задната стена на конюшнята изглеждаше, като че ли там бяха избухнали пет-шест пръчки динамит. Изпосъборените горящи греди ограждаха черна дупка, широка около десет метра. Огромна купчина тор бе погълнала голяма част от необикновената сила на Чарли при експлозивното й изскачане: сега тя беше в пламъци, подпалвайки и каквото бе останало от задната стена.

Седака чуваше как вътре цвилят и пищят коне, виждаше зловещото червенооранжево сияние на огъня, докато пламъците препускаха към плевниците, пълни със сухо сено. Сякаш гледаше през илюминатор към преизподнята.

Седака внезапно реши, че му стига толкова.

Тази работа беше малко по-трудна от това да ограби невъоръжен пощаджия на междуселски път.

Джордж Седака прибра пистолета в кобура и си плю на петите.

Чарли все още се оглеждаше, неспособна да възприеме всичко случило се.

— Тате! — изпищя тя. — Тате! Татенце!

Наоколо беше замъглено, призрачно. Въздухът бе наситен с горещ задушлив дим и червени проблясъци. Конете все още ритаха по вратите на клетките си, но сега, след като резетата бяха паднали, те се отваряха. Поне някои от конете успяха да се измъкнат.

Чарли падна на колене и затърси опипом баща си. Покрай нея взеха да профучават коне на път за навън, едва различими, подобни на сън форми. Над главата й, сред дъжд от искри, падна пламтяща греда и подпали разпиляното в една от по-долните ниши сено. На късата страна на Г-то с глух, оглушителен рев избухна столитров варел с бензин за трактори.

Летящите подкови минаваха на сантиметри от главата на Чарли, която пълзеше слепешком. После един от бягащите коне я блъсна и тя падна назад. Едната й ръка напипа обувка.

— Тате? — изхленчи тя. — Татенце?

Той е мъртъв. Сигурна беше, че е мъртъв. Всичко е мъртво; светът е пламък; те бяха убили майка й, а сега убиха и баща й.

Зрението й започваше да се възвръща, но все още всичко бе неясно. Над нея пулсираха вълни от топлина. Тя заопипва нагоре по крака му, стигна до колана и продължи внимателно по ризата, докато пръстите й докоснаха влажно лепкаво петно. То се разширяваше. Там Чарли замръзна в ужас и не успя да накара ръката си да продължи.

— Тате — прошепна тя.

— Чарли?

Не беше повече от тих, дрезгав грак… но беше той. Ръката му намери главицата й и слабо я притегли.

— Ела тук. Приб… приближи се.

Тя изпълзя до него и лицето му изплува от сивото заслепение. Лявата му половина беше изкривена в гримаса, а окото в нея бе силно кръвясало, напомняйки й за онази сутрин в Хейстингс Глен, когато се събудиха в мотела.

— Тате, виж какво чудо стана — изстена Чарли и заплака.

— Няма време — настоя той. — Слушай. Слушай, Чарли!

Тя се наведе към него и сълзите й закапаха по лицето му.

— Това приближаваше, Чарли… Не си хаби сълзите по мен. Но…

— Не! Не!

— Чарли, млъкни! — сопна се грубо той. — Сега те ще искат да те убият. Разбираш ли? Никакви… никакви игри повече. Сваляме ръкавиците. — Произнесе го „ръфисите“ с ъгълчето на жестоко изкривената си уста. — Не им позволявай, Чарли. Не им позволявай да замажат всичко. Не им позволявай да кажат… просто пожар…

Той бе надигнал леко глава и сега я отпусна назад, задъхан. Отвън, неясно сред гладното пращене на огъня, се чу слабото и маловажно пукане на пушки… и отново цвилене на коне.

— Тате, не говори… почивай…

— Няма време. — Използвайки дясната си ръка, той успя да се изправи донякъде. От двете ъгълчета на устата му струеше кръв. — Ти трябва да избягаш, Чарли, ако можеш. — Тя изтри кръвта с подгъва на якето си. Огънят я напичаше откъм гърба. — Опитай се да избягаш. Ако трябва, убий всички на пътя си, Чарли. Това е война. Накарай ги да разберат, че са били на война — гласът му вече отпадаше. — Избягай, ако можеш, Чарли. Направи го заради мен. Разбираш ли?

Тя кимна.

В дъното се стовари друга греда сред пламтящ фойерверк от оранжевожълти искри. Горещината вече струеше към тях като от отворена паст на пещ. По кожата й накацаха искри и изгаснаха подобни на гладни хапещи насекоми.

— Направи го — той изкашля гъста кръв и се насили да продължи, — направи го така, че никога повече да не могат да извършат подобно нещо. Пали, Чарли. Изгори всичко, до основи.

— Тате…

— Върви сега. Преди всичко да е пламнало.

— Не мога да те оставя — изхлипа тя с разтреперан, безпомощен глас.

Анди се усмихна и я придърпа още по-близо, сякаш за да й пошепне нещо на ухото. Но вместо това я целуна.

— …бичам те, Ча… — каза той и умря.




Дон Джулс се бе оказал в позицията на главнокомандващ поради липса на други желаещи. Той удържа хората, колкото можа, след започването на пожара, убеден, че малкото момиченце ще побегне в техния обсег на обстрел. Когато това не се случи — агентите пред конюшнята започнаха да долавят с по някой поглед какво е станало с онези зад нея, — реши че не може да чака повече, ако иска да ги задържи. Започна да се придвижва напред и останалите тръгнаха с него… но лицата им бяха напрегнати и вкаменени. Те вече не приличаха на мъже, тръгнали на лов за патици.

Тогава от вътрешната страна на двойните врати бързо се раздвижиха сенки. Тя излизаше. Оръжията се вдигнаха: двама стреляха преди навън да се е появило каквото и да било. После…

Но не беше момиченцето; бяха конете, шест, осем, десет, с избила по козината им пяна, с въртящи се очи, обрамчени в бяло, обезумели от страх.

Хората на Джулс, с пръсти на спусъците, откриха огън. Дори онези, които отначало се въздържаха да стрелят, като видяха, че излизат коне, а не човешки същества, изглежда бяха неспособни да спрат, след като колегите им започнаха. Това беше касапница. Два коня паднаха на колене, единият, цвилейки нещастно. В яркия октомврийски въздух бликна кръв и слегна тревата.

— Престанете! — кресна Джулс. — Престанете, дявол да ви вземе! Престанете да стреляте по тия проклети коне!

Със същия успех можеше да бъде крал Кнут и да дава заповеди на прилива. Мъжете — изплашени от нещо, което не можеха да видят, напрегнати до краен предел от бръмченето на алармената инсталация, положението яркожълто, огъня, който вече бълваше плътни черни облаци дим към небето, и силното буууммм на експлодиралия бензин за трактори — на края разполагаха движещи се мишени, по които да стрелят… и те стреляха.

Два коня лежаха мъртви на тревата. Друг беше паднал наполовина върху чакълената алея и хълбоците му бързо се издигаха и спадаха. Три други, полудели от страх, свърнаха наляво и се отправиха към неколцината мъже, пръснати там. Те отстъпиха със стрелба, но на единия краката се преплетоха и пищейки, той беше стъпкан.

— Престанете! — крещеше Джулс. — Престанете! Прекратете… прекратете огъня! Дяволите да ви вземат, престанете да стреляте, тъпаци!

Но касапницата продължаваше. Мъжете презареждаха оръжията си със странни, безизразни лица. Много от тях, подобно на Рейнбърд, бяха ветерани от Виетнамската война и лицата им носеха мрачния, сгърчен израз на хора, които отново преживяват с безумна сила стар кошмар. Няколко души бяха престанали да стрелят, но те бяха малцинство. Пет коня лежаха ранени или мъртви на тревата и алеята. Няколко бяха избягали, между тях и Некромант, развял опашката си като бойно знаме.

— Момиченцето! — изпищя някой, сочейки към вратата на конюшнята. — Момиченцето!

Беше твърде късно. Касапницата на конете току-що бе приключила и вниманието им бе раздвоено. По времето, когато се извърнаха към мястото, където Чарли стоеше с наведена глава, дребничка и смъртоносна в дънковото си костюмче и тъмносини три-четвърти чорапи, вълните от огън вече бяха започнали да се излъчват радиално от нея към тях, като нишки на някаква носеща смърт паяжина.



Чарли отново се потопи в силата и усети облекчение.

Загубата на баща й, пронизваща и остра като кинжал, избледня и се превърна само в тъпа болка.

Както винаги силата я привличаше подобно на омайна и ужасна играчка, чиито пълни възможности тепърва ще се разкриват.

През тревата, към неравната редица от мъже, препускаха бразди от огън.

„Вие сте избили конете, гадове мръсни“ — помисли си тя и гласът на баща й прозвуча като ехо, сякаш в съгласие: „Ако трябва, убий всички на пътя си, Чарли. Това е война. Накарай ги да разберат, че са били на война.“

Да, реши тя, ще ги накара да разберат, че са били на война.

Някои от мъжете се предаваха и вече бягаха. С леко завъртане на главата си тя кривна една от вълните огън надясно и трима души бяха погълнати, превърнати заедно с дрехите в пламтящи парцали. Те падаха на земята с гърчене и писъци.

Нещо изсвири покрай главата й, а друго парна с тънък огън китката й. Това беше Джулс, който от поста на Ричард се бе въоръжил отново. Той стоеше там, с разкрачени крака, с насочен пистолет и стреляше по нея.

Чарли тласна към него твърда плътна струя от сила.

Джулс отхвръкна назад така внезапно и с такава ярост, сякаш огромен невидим кран за разбиване го бе ударил с топуза си. Той отлетя на петнайсет метра, вече не човек, а кипящо кълбо от огън.

Тогава всички се обърнаха и побягнаха. Бягаха както някога, във фермата Мандърс.

„Полезно е — помисли си тя. — Полезно е за вас.“

Чарли не искаше да убива хора. Това не се бе променило. Новото беше, че ще ги убива, ако се налага. Ако застават на пътя й.

Тя тръгна към по-близката от двете къщи, изправила се на малко разстояние от един хамбар, съвършена като снимка в календар с пейзажи, с лице към своята двойница отвъд просторната морава.

Стъклата гръмнаха като изстрели, дървените решетки с плъзнал по тях бръшлян по източната страна на къщата потрепераха и се възпламениха в артерии от огън. Боята запуши, набъбна и се запали. Към покрива се протегнаха като грабливи ръце пламъци.

Една от вратите устремено се отвори и пропусна навън паническия рев на пожарната сирена и двайсетина секретарки, техници и лаборанти, които се затичаха към оградата, където ги посрещнаха смъртоносното електричество и лаещите, скачащи кучета, и те се защураха като изплашени овце. Силата искаше да се втурне към тях, но Чарли я отклони към самата ограда, принуждавайки спретнатите ромбове на мрежата да закапят, потекат и заплачат с разтопени метални сълзи. Чу се нисък барабанящ звук, тихо изпукване при претоварването на оградата и тя започна да дава накъсо участък по участък. Ослепителни пурпурни искри се стрелкаха към небето. От върха на оградата отскачаха малки огнени топки и белите порцеланови изолатори експлодираха като глинени патици на стрелбище.

Кучетата вече полудяваха. Козината им беше щръкнала в неравни шипове и те препускаха напред-назад между вътрешната и външната мрежа като побеснели банши[1]. Едно от тях се блъсна в плюещата високо напрежение ограда и хвръкна право нагоре, с разперени и вкочанени крака. То се стовари във вид на димяща купчина. Двама от другарите му го нападнаха в свирепа истерия.

Зад къщата, в която бяха държали Чарли и баща й, нямаше хамбар, а една дълга, ниска, безупречно поддържана сграда, също облицована с червени хамбарни дъски, с бели шарки. В тази сграда се помещаваше автомобилният парк на Арсенала. Сега широките врати зейнаха и навън излетя армирана лимузина кадилак с правителствени номера. Подвижният капак на покрива беше отворен и през него се подаваха главата и гърдите на някакъв мъж. С подпрени на покрива лакти, той започна да стреля по Чарли с лека картечница. Твърдият торф пред нея се разлетя в разпарцаливени парчета и чимове.

Чарли се обърна към колата и пусна силата свободно в тази посока. Тя все още нарастваше: превръщаше се в нещо гъвкаво, но тежко, нещо невидимо, което сега изглежда се самозахранваше в спирална верижна реакция от вече изразходваното количество. Бензиновият резервоар на лимузината експлодира, отнесе задната част на колата и изстреля като копие ауспуха в небето. Но още преди това главата и гърдите на стрелеца се превърнаха в пепел, предното стъкло на колата хлътна навътре и специалните, самозалепващи се гуми на лимузината започнаха да се топят като лой.

Колата продължи през своя собствен пръстен от огън, заора напред неуправляема, загуби първоначалната си форма, стопила се в нещо, което напомняше на торпедо. Тя се преобърна два пъти и се разтърси от втора експлозия.

Сега и от другата къща изкачаха хора и се разбягваха като мравки. Чарли можеше да ги помете с огън — и част от нея го искаше, — но с усилие на отслабващата си воля тя обърна силата към самата къща, къщата, в която ги бяха държали против волята им… къщата, в която Джон я бе измамил.

Тя я освободи цялата. За миг изглеждаше, че нищо не се случва: само във въздуха се появи слабо блещукане, като над яма за печене на курбан, където въглищата са старателно натрупани… а после цялата къща експлодира.

Единствения ясен образ, който й остана (а по-късно се повтори няколко пъти и в разказите на оцелелите), беше на комина, който се издига в небето подобно на тухлена ракета, привидно непокътнат, докато двайсет и пет стайната къща под него се разпадна като малка кукленска картонена къщичка в пламъците на горелка.

Камъни, дъски, талпи се вдигаха във въздуха и отлитаха надалече върху горещия драконовски дъх на чарлината сила. Една пишеща машина Ай Би Ем, стопена и изкривена в нещо, което приличаше на заплетена стоманена тел за съдове, се врътна към небето и се разби между двете огради, изкопавайки кратер. Един секретарски стол с лудо развъртяла се седалка, изхвръкна извън полезрението със скоростта на стрела, изстреляна от арбалет.

През моравата към Чарли лъхаше горещина.

Тя се огледа наоколо какво друго да разруши. Вече от няколко места се издигаше пушек — от двете изящни довоенни къщи (само едната все още се разпознаваше), от конюшнята, от остатъците на лимузината. Дори навън на открито, горещината започваше да става непоносима.

А силата продължаваше да напира, искаше да бъде изпратена навън, имаше нужда да бъде изпратена навън, за да не се обърне към източника си и да го унищожи.

Чарли не си представяше какви невъобразими неща е възможно да са станали. Но когато се обърна назад към оградата и пътя, извеждащ от територията на Арсенала, тя видя как хората се хвърлят срещу мрежата, заслепени от панически ужас. На някои места оградата беше направила късо и те бяха успели да се покатерят. Кучетата бяха докопали една млада жена с жълта каубойска пола, която пищеше ужасяващо. И така ясно, сякаш все още беше жив и стоеше до нея, Чарли чу баща си да вика: Достатъчно, Чарли! Достатъчно! Спри, докато още можеш!

Но дали можеше?

Извърна се от оградата и отчаяно затърси това, от което имаше нужда, като в същото време отблъскваше силата, опитваше се да я задържи в равновесие и временен покой. Ала тя започна да пълзи безцелно, вилнеейки в разширяващи се спирали през тревата. Нямаше нищо. Нищо освен…

Езерцето.


Бележки

[1] Зли духове в ирландската митология, чийто вой предвещава смърт в къщата. — Б. пр. ↑

О. Дж. бе решен да излезе и никакви кучета нямаше да го спрат.

Той бе избягал от къщата, когато другите започнаха да се събират при конюшнята. Беше много изплашен, но не чак в такава паника, че да се хвърли върху електрифицираната ограда, след като вратите автоматично се плъзнаха по релсите си и се затвориха. Наблюдавал бе цялото унищожение иззад дебелия набразден ствол на един стар бряст. Когато малкото момиченце предизвика късите съединения в оградата, той го изчака да се придвижи по-нататък и да ангажира вниманието си с разрушаването на къщата. Тогава притича към оградата със Самохвалкото в дясната си ръка.

Щом един сектор остана без напрежение, той се покатери през него и се спусна върху пътеката на кучетата. Две се хвърлиха към него. Той стисна с лявата ръка дясната си китка и ги застреля и двете. Големи гадини бяха, но Самохвалкото беше по-голяма. Приключи за тях яденето на „Сочно лакомство“, освен ако сервират този боклук и горе, на кучешкото небе.

Третото куче му скочи изотзад, откъсна седалището на панталоните му заедно със солидно парче месо от левия му бут и го събори на земята. О. Дж. се претърколи и се счепка с него с една ръка, стиснал Самохвалкото с другата. Успя да нанесе удар с дръжката на пистолета, а щом кучето се хвърли към гърлото му го обърна с дулото напред. То гладко се плъзна между челюстите на добермана и О. Дж. дръпна спусъка. Изстрелът беше приглушен.

— Доматен сос! — извика О. Дж. и се изправи на разтрепераните си крака. Той започна да се смее истерично. Външната врата вече не беше електрифицирана: дори нейното слабо напрежение бе дало накъсо. О. Дж. се опита да я отвори. Струпваха се и други хора и я разтърсваха. Оцелелите кучета се бяха отдръпнали и ръмжаха. Някои от останалите агенти също бяха извадили пистолетите си и стреляха по тях, като по панички. Дисциплината се бе възстановила дотолкова, че въоръжените с пистолети стояха в груба окръжност около невъоръжените секретарки, лаборанти и техници.

О. Дж. се хвърли с цялата си тежест срещу вратата. Тя не се отвори. Беше се заключила заедно с всичко останало. О. Дж. се огледа, без да е съвсем сигурен, какво да предприеме по-нататък. Той си беше възвърнал част от здравия разум: едно е да офейкаш, когато си сам и ненаблюдаван и друго, когато има толкова много свидетели наоколо.

Ако това пъклено хлапе остави някакви свидетели.

— Ще трябва да се прехвърлите отгоре! — извика той. Гласът му се изгуби сред общото суетене. — Прехвърляйте се отгоре, да ви вземат дяволите! — Никаква реакция. Те само се скупчваха край външната мрежа, с безизразни и лъснали от паника лица.

О. Дж. сграбчи една жена, притиснала се към вратата до него.

— Неееее! — изпищя тя.

— Катери се, кучко! — изръмжа О. Дж. и я бутна, за да я накара да тръгне. Тя започна да се катери.

Другите я видяха и започнаха да схващат идеята. Вътрешната мрежа още пушеше и на места плюеше искри; някакъв дебелак, в когото О. Дж. позна един от интендантските готвачи, се беше вкопчил в горе-долу две хиляди волта. Той се тръскаше и друсаше. Краката му танцуваха бързо „буги-вуги“ по тревата, устата му зееше отворена, а бузите му почерняваха.

Един от доберманите се хвърли напред и откъсна парче месо от крака на мършав очилат мъж в лабораторна престилка. Някой от агентите стреля по кучето, не улучи и раздроби лакътя на младия мъж с очилата. Лабораторният техник падна на земята и се затъркаля сграбчил лакътя си и призоваващ светата Дева на помощ. О. Дж. застреля кучето, преди да е успяло да захапе младежа за гърлото.

Каква каша, простена той вътрешно. О, Боже мой, каква каша!

Вече десетина човека се катереха по широката врата. Жената, която О. Дж. бе накарал да се размърда, достигна върха, политна и падна отвън със задавен вик. Тя моментално започна да пищи. Вратата беше висока; падането бе от три метра — беше се приземила лошо и си бе счупила ръката.

О, Боже Господи, каква каша!

Плъзнали по вратата, те изглеждаха като представата на луд за тренировка на новобранци от флота.

О. Дж. проточи врат назад и се опита да види хлапето, да види дали не идва за тях. Ако идва, свидетелите ще трябва сами да се погрижат за себе си; той ще се прехвърли през тази врата и ще изчезне.

Тогава един от лаборантите извика:

— О, Божичко, какво е това?

Съскането се извиси светкавично и удави гласа му. По-късно О. Дж. щеше да си спомня как му се сторило, че баба му пържи яйца, но звукът бил милиони пъти по-силен, сякаш цяла тумба великани едновременно са решили да си изпържат яйца.

Съскането прииждаше, растеше и изведнъж езерцето с патиците между двете къщи се скри сред облак от бяла пара. Цялото езеро, около двайсет метра широко и в центъра си два метра дълбоко вреше.

За момент О. Дж. успя да види Чарли, застанала на около двайсет метра от езерцето, с гръб към онези от тях, които все още се бореха да излязат навън, а после и тя се изгуби сред парата. Свистенето нарастваше без прекъсване. Над зелената морава се стелеше бяла мъгла и яркото есенно слънце хвърляше прекрасни дъги сред памучната влага. Облакът пара се носеше на вълни. Вместо да бягат, спасяващите се висяха по оградата като мухи, с извърнати назад глави, и наблюдаваха.

„Ами ако водата не стигне? — ненадейно си помисли О. Дж. — Ами ако не стигне, за да изгаси нейния кибрит, факла или каквото, по дяволите, беше? Какво ще стане тогава?“

Орвил Джеймисън реши, че не желае да се мотае наоколо, за да узнае. Бе получил достатъчно от геройския пай. Той тикна Самохвалкото в кобура под мишницата си и се изкатери по вратата почти тичешком. На върха ловко прекрачи и в гъвкаво кълбо се приземи близо до жената, която все още стискаше счупената си ръка и пищеше.

— Съветвам те да не си хабиш дъха, а да се махаш по дяволите оттук — обърна се към нея О. Дж. и бързо последва собствения си съвет.



Чарли стоеше в собствения си свят от белота и тласкаше силата си в езерцето, борейки се с нея, за да я укроти, за да я накара да престане. Нейната жизненост изглеждаше безкрайна. Вече я бе овладяла наистина: тя струеше гладко към езерото като през невидима тръба. Но какво ще стане, ако цялата вода изври, преди да е разрушила и разпръснала силата?

Никакво унищожение повече. По-скоро ще й позволи да се върне в нея самата и да я разруши, отколкото да тръгне навън и пак да започне сама да се подхранва.

(Прибери се! Прибери се!)

Най-после усети как тя загубва част от настойчивостта си, от… целостта си. Разпадаше се. Навсякъде се стелеше плътна бяла пара и миришеше на гладачница. Чуваше се гигантско бълбукащо съскане откъм езерото, което вече не можеше да се види.

(!! ПРИБЕРИ СЕ!!)

Пак й се мярна смътна мисъл за баща й и скръбта отново я проряза: мъртъв, той е мъртъв; мисълта, изглежда, още повече разпръсваше силата и най-после съскащият звук започна да намалява. Парата величествено се кълбеше покрай нея. Над главата й слънцето се бе превърнало в потъмняла сребърна монета.

„Аз промених слънцето — помисли си тя без никаква връзка, а след това: — Не… не е истина… това е от парата… мъглата… тя ще се разсее…“

Но с внезапна увереност бликнала от самите й дълбини, Чарли разбра, че би могла да промени слънцето, ако поиска… след време.

Силата все още растеше.

Този акт на разрушение, този апокалипсис беше доближил само сегашните й граници.

Потенциалът бе едва докоснат.

Чарли падна в тревата на колене и започна да плаче, да оплаква баща си, да оплаква и другите хора, които бе убила, дори Джон. Може би това, което Рейнбърд бе искал за нея, щеше да бъде най-доброто, но дори след смъртта на баща си и този дъжд от разрушения върху съвестта си, тя усещаше жажда да живее, един упорит ням копнеж да оцелее.

И затова може би най-силно от всички оплакваше себе си.



Нямаше представа колко дълго е седяла на тревата, със скрита между ръцете глава; макар да изглеждаше невъзможно, струваше й се, че може дори да е поспала. Щом дойде на себе си, видя, че слънцето е малко по на запад върху небето и е малко по-ярко. Лекият бриз бе накъсал на парцали и издухал парата от врящото езеро.

Чарли бавно стана и се огледа наоколо.

Езерото първо грабна погледа й. Тя разбра, че е било… на косъм. Останали бяха само локвички вода, лъснали под слънчевите лъчи като ярки стъклени скъпоценности, инкрустирани в гладката кал на езерното дъно. Тук-там лежаха изкаляни листа на лилии и други водни растения, подобни на ръждясали бижута; калта вече бе започнала да изсъхва на места и да се напуква. Забеляза в нея няколко монети и нещо ръждясало, което приличаше на много дълъг нож или на острие от сенокосачка. Навсякъде около езерото тревата беше обгорена до черно.

Над комплекса на Арсенала тегнеше смъртна тишина, нарушавана единствено от оживеното бумтене и пукане на огъня. Баща й поръча да ги накара да разберат, че са били на война, и останките наистина напомняха за напуснато бойно поле. Конюшнята, хамбарът и къщата от едната страна на езерото яростно горяха. Къщата от другата страна се бе превърнала в димящи отломъци. Мястото имаше вид сякаш е било улучено от огромна запалителна бомба или снаряд от Втората световна война.

През тревата във всички посоки водеха изгорели и почернели линии и описваха идиотските спирали, които все още димяха. Армираната лимузина бе спряла на ръба на една вдлъбнатина в земята. Тя вече не приличаше на кола, а на голяма буца метал без предназначение.

Оградата беше най-лошото.

Покрай вътрешния й периметър лежаха разпръснати тела — пет или шест. В междинното пространство имаше още два-три трупа, плюс разхвърляните мъртви кучета.

Като в сън, Чарли тръгна натам.

По моравата се движеха и други хора, но не много. Двама я видяха да идва и побягнаха. Останалите изглежда нямаха никакво понятие коя е и никаква представа, че тя е причинила всичко това. Те се движеха с унесената, самодоволна походка на зашеметени от шока оцелели.

Чарли започна да се катери по вътрешната мрежа.

— Недей — извика й с разговорен тон един мъж в санитарна униформа. — Ще те спипат песовете, момиченце.

Чарли не му обърна внимание. Останалите кучета й изръмжаха, но не се приближиха: и на тях изглежда им беше дошло в повече. Тя се изкатери и по външната врата, като се движеше бавно и предпазливо, държеше се здраво и пъхаше върховете на мокасините си в ромбовидните дупки на мрежата. Стигна до върха, прехвърли внимателно единия си крак, след това другия. После, със същата предпазливост се спусна надолу и за първи път от половин година стъпи на земя, която не принадлежеше на Арсенала. За миг тя просто застана там, като в шок.

„Свободна съм — помисли си мрачно. — Свободна.“

В далечината воят от сирени се усили, приближаваше се.

Жената със счупената ръка още седеше на тревата, на около двайсет крачки от изоставената къщичка на пазача. Тя приличаше на дебело дете, твърде отегчено, за да се изправи. Около очите й имаше бели кръгове от уплаха. Устните й бяха добили синкав оттенък.

— Ръката ви — обади се дрезгаво Чарли.

Жената вдигна поглед към нея, позна я и се задърпа назад, хленчейки от страх.

— Не се приближавай до мен — изсъска тя яростно. — Все опити! Все опити! Нямам нужда от никакви опити! Ти си вещица! Вещица!

Чарли спря.

— Ръката ви. Моля ви. Ръката ви. Съжалявам. Моля ви. — Устните й пак трепереха. Сега й се струваше, че паниката на жената, въртящите се очи и озъбената й гримаса са най-лошото нещо на света. — Моля ви — извика тя. — Съжалявам! Те убиха татко!

— Трябвало е и тебе да убият — рече жената задъхано. — Защо не се изгориш, като съжаляваш толкова?

Чарли направи крачка към нея, жената пак се отмести и изпищя, щом се опря на ранената си ръка.

— Не се приближавай до мен!

И изведнъж цялата скръб, болка и гняв на Чарли се изляха в думи.

— За нищо не съм виновна! — изкрещя тя на жената със счупената ръка. — За нищо не съм виновна: те сами си го докараха до главите и аз няма да приема обвиненията и няма да се убия! Чувате ли ме? А?

Жената се сви назад, мърморейки.

Сирените бяха по-близо.

Чарли усети как силата нетърпеливо се надига заедно с чувствата й.

Тя я затръшна обратно, принуди я да се махне.

(и няма да правя това)

Тръгна и остави мърморещата, свита жена зад себе си. В далечината край пътя се простираше ливада с високи до кръста трева и тимотейка, сребърнобяла през октомври, но все още благоуханна.

(къде отивам?)

Още не знаеше.

Но те никога повече нямаше да я хванат.

Историята се появи частично още същата сряда вечер в късните новини по телевизията, но в пълния й вид тя бе поднесена на американците едва когато се събудиха на следващата сутрин. Дотогава цялата налична информация беше събрана и свързана в нещо, което американците наричат „новина“, подразбирайки: „Разкажете ми нещо, което да има начало, среда и някакъв край.“

Историята, която Америка получи за сутрешната си чаша кафе посредством „Днес“, „Добро утро, Америка“ и „Утринни новини на Си Би Ес“, беше следната. Свръхестествен научен център за теоретични изследвания в Лонгмънт, Вирджиния, бил нападнат със запалителни бомби от терористи, все още неизвестни, макар вече три групировки да претендирали за честта — една от японски червени, някакви отцепници от „Червения септември“ и една родна, с пищното и чудновато наименование „Войнстващите метеоролози на Средния запад“.

Въпреки че никой не беше сигурен кой точно стои зад нападението, репортажите бяха съвсем конкретни относно начина на провеждането му. Един служител на име Джон Рейнбърд, индианец и ветеран от Виетнам, бил двоен агент и поставил запалителните бомби на терористите. Той бил убит — нещастен случай или самоубийство — в близост до една от запалителните бомби, в конюшнята. Според един източник Рейнбърд всъщност загинал от горещината и пушека, докато се опитвал да изкара конете от пламналата конюшня, което послужи като повод за обичайните иронични коментари относно хладнокръвните терористи, интересуващи се повече от животните, отколкото от хората. В трагедията загинали двайсет души, четирийсет и пет били ранени, десет от тях сериозно. Всички оцелели били „секвeстирани“ от правителството.

И толкова. Името на Арсенала почти не се спомена. Нямаше нужда.

Само дето историята остана недовършена.



— Не ме интересува къде е — отсече новата глава на Арсенала четири седмици след големия пожар и бягството на Чарли. През първите десетина дни, когато момиченцето лесно можеше отново да бъде уловено в мрежата на Арсенала, там цареше пълно объркване, от което все още не можеха да се оправят. Новата глава седеше зад временно бюро: нейното собствено нямаше да е готово още три дни. — И не ме интересува какво умее. Тя е осемгодишно дете, а не супермен. Няма да може да се крие много дълго. Искам да се намери и след това — да се убие.

Тя говореше на мъж на средна възраст, който приличаше на библиотекар от малко градче. Излишно е да се споменава, че не беше.

Той почукваше по бюрото на главата с купчинка подредени компютърни бланки. Картотеката на Кап не бе оцеляла в пожара, но по-голяма част от информацията се съхраняваше в банките на компютърната памет.

— Какво е положението с тези?

— Плановете със „Серия шест“ са отложени за неопределено време — му отвърна главата. — Всичко е въпрос на политика, разбира се. Единайсет старци, един млад мъж и три синьокоси стари дами, които вероятно са се абонирали за някоя швейцарска хормонална клиника… и всички ги тресе от страх при мисълта какво би станало, ако момиченцето се появи. Те…

— Много се съмнявам, че сенаторите от Айдахо, Мей и Минесота ги тресе от страх — промърмори мъжът, който не беше библиотекар.

Главата сви рамене.

— Те се интересуват от „Серия шест“. Естествено. Бих нарекла положението обаче кехлибарено. — Тя се заигра с дългата си коса — гъста, красиво тъмнокестенява. — „Отложени за неопределено време“ означава, докато не им предадем момиченцето с номер, закачен на палеца на крака.

— Налага се да бъдем Саломе — промърмори мъжът през бюрото. — Но подносът ни е все още празен.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Няма значение. Май сме пак на първото квадратче.

— Не съвсем — мрачно отговори главата. — Тя не разполага вече с баща си, който да я пази. Сега е самичка. И аз искам да се намери. Бързо.

— А ако си изпее всичко, преди да я открием?

Главата се облегна в стола на Кап и сплете ръце зад врата си. Мъжът, който не беше библиотекар, одобрително изгледа как пуловерът очерта закръглените форми на гърдите й. Кап никога не бе изглеждал така.

— Ако имаше намерение да изплюе камъчето, мисля, че досега щеше да го е сторила. — Тя отново се наведе напред и почука по календара на бюрото. — Пети ноември… и нищо. Междувременно смятам, че сме взели всички разумни предпазни мерки. „Таймс“, вашингтонския „Поуст“, чикагския „Трибюн“… следим всички по-значителни издания, но засега няма нищо.

— Да допуснем, че реши да се обърне към някой от по-дребните? Подънския „Таймс“ вместо нюйоркския? Не можем да следим всеки информационен орган в страната.

— Така е за съжаление — съгласи се главата. — Но не се е появило нищо. Което означава, че тя нищо не е казала.

— А и без това кой би повярвал на такава щуротия от устата на осемгодишно момиченце?

— Ако в края на историята запали нещо, мисля, че може и да са склонни да повярват — възрази главата. — Но знаеш ли какво твърди компютърът? — Тя се усмихна и потупа бланките. — Компютърът твърди, че има осемдесет процентова вероятност да успеем да доставим трупа й на комитета, без дори да си мръднем пръста… освен за да установим самоличността й.

— Самоубийство?

Главата кимна. Тази перспектива, изглежда, страшно много й допадаше.

— Хубаво — стана мъжът, който не беше библиотекар. — Колкото до мен, аз не съм забравил как компютърът също твърдеше, че Андрю Макджий почти със сигурност е напълно изчерпан.

Усмивката на главата потрепна.

— Приятен ден, шефе — пожела мъжът, който не беше библиотекар, и нехайно си излезе.



В същия ноемврийски ден мъж с ватирани блуза и панталон и зелени ботуши цепеше дърва под мекото бяло небе. В този приятен ден перспективата за още една зима изглеждаше още далечна — температурата беше десет градуса. Сакото на мъжа, за което жена му трябваше да го сгълчи, та да го облече, висеше на един кол от оградата. Зад него, струпана до стената на стар хамбар, се издигаше ефектна камара от оранжеви тикви — някои от тях вече започваха да гният за съжаление.

Мъжът постави нов пън на дръвника, вдигна брадвата и я стовари. Прозвуча глух удар и от двете страни на дръвника падна по цепеница. Той тъкмо се навеждаше, за да ги вдигне и да ги метне върху останалите, когато един глас зад него каза:

— Взел си нов дръвник, но следите още стоят, нали? Още стоят.

Мъжът стреснато се обърна. Това, което видя, го накара без да иска да отстъпи крачка назад и да изпусне брадвата на земята, където тя падна върху дълбока, неизличима, изгорена следа в пръстта. Първо помисли, че вижда дух, някакво ужасно привидение на дете, вдигнато от гробището на дартмутския кръстопът, на пет километра от пътя. Тя стоеше на алеята, бледа, мръсна и слаба, с хлътнали и блестящи очи и разкъсано на парцали костюмче. Следа от одраскване се плъзваше от дясната й длан почти до лакътя. Изглеждаше инфектирана. На краката й имаше мокасини или нещо, което някога е било мокасини; сега беше трудно да се определи.

А после изведнъж той я позна. Това беше момиченцето отпреди година: тя се бе нарекла Робърта и имаше огнехвъргачка в главата си.

— Боби? — поколеба се той. — Господи помилуй, ти Боби ли си?

— Да, още са точно там — продължи момиченцето без да го чува и той внезапно осъзна какво блести в очите му; то плачеше.

— Боби, миличка, какво е станало? Къде е татко ти?

— Още стоят — завърши тя и се срути напред в безсъзнание. Ърв Мандърс едва успя да я подхване. Прегърнал я, коленичил в пръстта на задния двор, той започна да вика жена си.

Доктор Хофериц пристигна по здрач и остана в спалнята с момиченцето около двайсет минути. Ърв и Норма Мандърс седяха в кухнята и повече гледаха, отколкото ядяха вечерята си. От време на време Норма поглеждаше съпруга си — не обвинително, а просто въпросително и страхът се промъкваше не в очите й, но около тях — очи на жена, която се бори със силно главоболие или болки в кръста.

Мъжът на име Таркингтън пристигна в деня след големия пожар във фермата; той дойде в болницата, в която лежеше Ърв, и им се представи с картичката си, на която пишеше само УИТНИ ТАРКИНГТЪН — ПРАВИТЕЛСТВЕН ДОГОВАРЯЩ.

— Махайте се — сопна се Норма. Устните й бяха стиснати и бели, а в очите й се таеше същата болка, както сега. Тя посочи към ръката на съпруга си, обвита в планини от бинт; бяха му поставили и дренажи и доста го болеше. Ърв се бе пошегувал, че изкарал по-голямата част от Втората световна война без други поражения, освен едни болезнени хемороиди; трябвало да се върне у дома, в имота си в Хейстингс Глен, за да го ранят. — Веднага се махайте — повтори Норма.

Но Ърв, който вероятно бе разполагал с повече време за размисъл, рече:

— Кажете каквото имате да казвате, Таркингтън.

Таркингтън извади чек за трийсет и пет хиляди долара — не правителствен, а от сметката на голяма застрахователна компания. Не тази, обаче, на която Мандърс бяха клиенти.

— Няма да купите с пари мълчанието ни — тросна се Норма и посегна към бутона над леглото на Ърв.

— Мисля, че ще е по-добре да ме изслушате, преди да предприемете нещо, за което по-късно ще се разкайвате — тихо и учтиво отговори Уитни Таркингтън.

Норма погледна към Ърв и той кимна. Ръката й се отдръпна от бутона. С неохота.

Таркингтън носеше дипломатическо куфарче. Сега той го сложи върху коленете си, отвори го и извади папка, надписана с имената Мандърс и Брийдлъв. Очите на Норма се разшириха и стомахът й започна да се обръща. Брийдлъв беше моминското й име. Никой не обича да вижда името си върху правителствени папки; има нещо ужасно в мисълта, че квитанциите се пазят и може би някакви тайни са известни.

Таркингтън говори около четирийсет и пет минути, тихо и убедително. От време на време илюстрираше думите си с ксероксни копия от папката Мандърс/Брийдлъв. Норма бегло ги поглеждаше със стиснати устни, а после ги подаваше на Ърв в болничното му легло.

— Става дума за националната сигурност — каза Тарингтън в онази ужасна вечер. — Трябва да го осъзнаете. И на нас не ни е приятно, но безспорно трябва да ви накараме да бъдете разумни. Вие сте много слабо запознати с тези неща.

— Запознат съм с факта, че вие се опитахте да убиете един невъоръжен мъж и неговата дъщеричка — не се стърпя Ърв.

Таркингтън се усмихна студено — усмивка, запазена за хора, които глуповато претендират за познаване на методите на правителството за защита на своите повереници — и отговори:

— Вие не разбирате какво сте видели и какво означава то. Моята работа не е да ви убеждавам в този факт, а само да опитам да ви убедя да не говорите за него. Сега послушайте ме: не е необходимо всичко да става толкова болезнено. Чекът е освободен от данъци. Той ще покрие поправката на къщата ви и болничната смета, като една хубава малка сумичка ще остане отгоре. И ще се избягнат огромно количество неприятности.

Неприятности, мислеше си Норма сега, докато слушаше как доктор Хофериц се движи насам-натам из спалнята и гледаше в своята почти недокосната вечеря.

След като Таркингтън си отиде, Ърв я погледна и макар че устните му се усмихваха, очите му излъчваха болка и обида.

— Както баща ми често викаше, когато участваш в състезание по хвърляне на лайна, не е важно колко ще хвърлиш, а колко ще полепне по тебе.

Те и двамата произлизаха от големи семейства. Ърв имаше трима братя и три сестри. Норма — четири сестри и един брат. Имаха чичовци, племенници и братовчеди в изобилие. Имаха и родители, и баби и дядовци, и сватове… и както във всяко семейство — по един-двама нарушители на закона.

Един от племенниците на Ърв, момък на име Фред Дрю, когото той бе срещал само три или четири пъти, имал в задния си двор в Канзас малка градинка с марихуана, според документите на Таркингтън. Някакъв чичо на Норма, предприемач, бил затънал до гуша в дългове с недоходната си дейност по Гълф Коуст в Тексас. Този човек на име Майлоу Брийдлъв, издържал семейство от седем души и едно пошепване на правителството щяло да срути всичките му въздушни замъци и да го доведе до пълен банкрут. Една братовчедка на Ърв (втора братовчедка, той мислеше, че я е срещал веднъж, но не можеше да си спомни как изглежда) преди около шест години присвоила малка сума от банката, в която работела. Банката открила и я освободила от длъжност, като предпочела да не я съди, за да си спести неприятните последици от скандала. Тя възстановила парите за две години и дори се сдобила със средно печеливш собствен фризьорски и козметичен салон в Северен Форк, Минесота. Но срокът за давност още не бил изтекъл и тя можело да бъде подведена под отговорност по някой закон от банковото дело. ФБР имаше досие и за брата на Норма, Дон. В средата на шейсетте Дон участвал в студентска организация и за кратко бил замесен в заговор за нападение със запалителни бомби над един от филиалите на „Доу кемикъл къмпани“ във Филаделфия. Доказателствата не бяха достатъчно силни, за да се заведе дело (и самият Дон бе казал на Норма, че щом надушил накъде отиват работите, ужасен напуснал групата), но едно копие от досието, представено в отдела на корпорацията, където той работеше, несъмнено щеше да го лиши от длъжността му.

Гласът на Таркингтън бръмча цяла вечност в затворената тясна стаичка. Той беше запазил най-силния си коз за накрая. Първоначалната фамилия на рода Ърв, когато прадедите му през 1888-а се преселили от Полша в Америка, била Мандровски. Те били евреи и отчасти самият Ърв бе евреин, макар че още дядо му не се оженил за еврейка. Кръвта изтъняла още повече, когато и бащата на Ърв сторил същото (както и самият Ърв чрез женитбата си с Норма Брийдлъв, бивша методистка). Но в Полша все още живееха Мандровски и ако ЦРУ пожелаеше, можеше да задвижи къса верига от действия, които да завършат, като направят много, много труден живота на онези роднини, които Ърв никога не бе виждал.

Гласът на Таркингтън затихна. Той постави отново папката си на мястото й, затвори с щракване дипломатическото куфарче, сложи го пак до краката си и погледна сияно към тях като добър ученик, който току-що си е изпял отлично урока.

Ърв лежеше на възглавницата и се чувстваше много уморен. Усещаше погледа на Таркингтън върху себе си и това не беше от особено значение, но и очите на Норма бяха приковани в него, нетърпеливи и питащи.

„Имаш роднини в майката родина, а? — помисли си Ърв. Този израз беше такова клише, че звучеше смешно, но, кой знае защо, хич не му беше до смях. — Колко поколения трябва да минат, за да не са ти вече роднини? Четири? Шест? Осем? Вятър работа. А ако му се опънем на този лицемерен мазник, тогава какво?“

Доктор Хофериц, който беше почти на осемдесет, бавно излезе от спалнята, прокарвайки съсухрени пръсти през бялата си коса. Ърв и Норма, и двамата доволни, че ги изтръгват от спомените им за миналото, се обърнаха към него.

— В съзнание е — съобщи доктор Хофериц и сви рамене. — Не е в много добра форма вашата малка дрипла, но няма никаква опасност. На ръката си има инфектирана драскотина и още една на гърба, която твърди, че е получила като пълзяла под ограда от бодлива тел, за да избяга от „едно прасе, което й било сърдито“.

Хофериц седна с въздишка на кухненската маса, извади пакет „Кемъл“ и запали една. Цял живот беше пушил и понякога се смееше пред колеги, че що се отнася до него, всички, които проповядват против тютюна, могат да вървят по дяволите.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Карл? — попита Норма.

Хофериц погледна към чиниите им.

— Не, но и да исках, май нямаше да става нужда да сервираш допълнително.

— Дълго ли ще се наложи да остане на легло? — попита Ърв.

— Трябва да я заведем в Олбъни — поясни Хофериц. На масата имаше чиния с маслини и той си взе една шепа. — Да бъде под наблюдение. Температурата й е трийсет и девет градуса. От инфекцията. Ще ви оставя пеницилин и тубичка гентамицин. Това, от което най-много има нужда, е да яде, да пие и да си почива. Недояждане. Обезводняване. — Той хвърли една маслинка в устата си. — Права си била да й дадеш пилешки бульон, Норма. Всичко друго е щяла да повърне безусловно. Нищо, освен бистри течности утре. Телешки бульон, пилешки бульон, много вода. И много джин, разбира се, най-добрата от всички бистри течности. — Той захихика над старата шега, която и Норма и Ърв бяха чували вече десетки пъти, и метна в устата си нова маслина. — Ще трябва да уведомя полицията.

— Не — възкликнаха едновременно Ърв и Норма и се спогледаха, толкова очевидно изненадани, че доктор Хофериц отново се изкиска.

— Тя е в беда, нали?

Ърв се смути. Той отвори уста и пак я затвори.

— Може би има някаква връзка с онази неприятност, която изкарахте миналата година, а?

Този път Норма си отвори устата, но преди да успее да заговори, Ърв рече:

— Мислех, че си длъжен да докладваш само за огнестрелни рани, Карл?

— По закон, по закон — поде нетърпеливо Хофериц и си смачка цигарата. — Но ти знаеш, че има и дух на закона, както и буква, Ърв. Разправяш, че името на момиченцето е Робърта Макколи, но аз по-скоро ще повярвам, че магаре може да дриска жълтици. Тя казва, че си е одрала гърба, като е пълзяла под бодлива тел, а аз започвам да си мисля, че е странно да ти се случи такова нещо на път към роднините ти, дори при днешните ограничения на бензина. Тя твърди, че не си спомня много от последната седмица, и виж, това го вярвам. Коя е тя, Ърв?

Норма погледна към съпруга си изплашена. Ърв се наклони назад със стола си и се вгледа в доктор Хофериц.

— Да — започна накрая той. — Тя е свързана с онази миналогодишна неприятност. Затова и повиках теб, Карл. Ти си имал неприятности и знаеш, че понякога законите не са по-добри от хората, които ги използват. Разбери, че ако издадеш присъствието на това момиченце тук, ще причиниш неприятности на много хора, които не са го заслужили. На Норма и на мен, на много членове на рода ни… и на нея, там, в спалнята. Повече не мога да ти кажа. Познаваме се от двайсет и пет години. Ти ще трябва да решиш какво да предприемеш.

— А ако си държа устата затворена — запали нова цигара Хофериц, — какво ще направите вие?

Ърв погледна към Норма, която срещна погледа му. След миг тя объркано, леко поклати глава и сведе очи към чинията си.

— Не зная — тихо промълви Ърв.

— Като папагал в клетка ли ще я отглеждате? — попита Хофериц. — В малко градче живеем, Ърв. Може и си задържа устата затворена, но аз съм изключение. Ти и жена ти принадлежите към църквата. Към „Чифлика“[1]. Хора идват и си отиват. Ще се отбие насам и данъчният експерт някой хубав ден — оня, плешивият негодник — да определи нов данък на сградите ви. Какво ще направите? Ще й построите стаичка долу в мазето ли? Хубав живот за едно дете наистина.

Норма добиваше все по-разтревожен вид.

— Не зная — повтори Ърв. — Предполагам, че ми трябва известно време, за да размисля. Ясно ми е за какво говориш… но ако беше видял хората, които я преследваха…

Очите на Хофериц блеснаха при тези думи, но той си замълча.

— Трябва ми известно време, за да размисля. Засега ще запазиш ли в тайна присъствието й тук?

Хофериц метна последните маслини в устата си, въздъхна и се изправи, хванал се за ръба на масата.

— Да. Тя е здрава. Пеницилинът ще нокаутира микробите. Аз ще си държа устата затворена, Ърв. Но вие най-добре хубавичко си помислете над това. Дълго и съсредоточено. Защото едно дете не е папагал.

— Не е — тихо се съгласи Норма. — Не е, разбира се, че не е.

— Има нещо странно в това хлапе. Не можах да го разбера или да го „напипам“, но го усетих.

— Да — потвърди Ърв. — Има нещо странно в нея наистина, Карл. Затова е и в беда.

Той изпрати доктора навън, в топлата и дъждовна ноемврийска вечер.


Бележки

[1] Земеделско сдружение. — Б. пр. ↑



След като докторът престана да я почуква и натиска със старческите си изкривени и удивително нежни ръце, Чарли изпадна в трескава, но не неприятна дрямка. Дочуваше гласовете им от другата стая и разбираше, че говорят за нея, но се чувстваше сигурна, че само говорят… не кроят планове.

Чаршафите бяха студени и чисти; теглото на шарения юрган притискаше успокоително гърдите й. Тя се унасяше. Спомняше си как жената я нарече вещица. Спомняше си как се отдалечи. Спомняше си как хвана на стоп едно комби, пълно с хипита, които пушеха наркотици и пиеха вино, и си спомняше, че я наричаха малка сестричке и я питаха къде отива.

— На север — отговори тя и това предизвика рев на одобрение.

— После не си спомняше почти нищо до вчера, когато шопарът очевидно я бе гонил с намерение да я изяде. Как стигна до фермата Мандърс и защо дойде тук — дали го бе решила съзнателно, или не — не си спомняше.

Чарли се унасяше. Дрямката се задълбочаваше. Тя заспа. И в съня си се видя в Харисън как се сепва в леглото, с мокро от сълзи лице и ужасен писък, а майка й се втурва при нея, кестенявата й коса, ослепителна и прекрасна в утринната светлина, и тя извиква: „Мамо, сънувах, че ти и татко сте мъртви!“ А майка й погалва с хладна ръка горещото й чело и казва: „Спокойно, Чарли, спокойно. Вече е сутрин, всичко е било само един глупав сън!“



Тази нощ Ърв и Норма спаха много малко. Те изгледаха цяла серия от тъпи комични сценки, после новините и късния филм. Горе-долу на всеки петнайсет минути Норма ставаше, тихо излизаше от всекидневната и отиваше да нагледа Чарли.

— Как е тя? — попита Ърв към един и четвърт.

— Добре. Спи.

Той изсумтя.

— Какво ще правим, Ърв?

— Трябва да я задържим, докато се позакрепи. После ще говорим с нея. Ще разберем за баща й. Мога да гледам напред само дотолкова.

— Ако те се върнат…

— Защо да се връщат? — попита Ърв. — Те ни накараха да си замълчим. Мислят, че са ни изплашили…

— Те действително ни изплашиха — прошепна Норма.

— Но това не беше редно — отговори Ърв също шепнешком. — Ти го знаеш. Онези пари… онези „застрахователни“ пари… винаги съм се чувствал неудобно заради тях, а ти?

— Да — размърда се неспокойно тя. — Но доктор Хофериц е прав, Ърв. Едно малко момиченце трябва да се среща с хора… и да ходи на училище… да има приятели… и… и…

— Видя я какво направи тогава. Онова пиро-нещо си. Нарече я чудовище.

— Хиляди пъти съм се разкайвала за тази груба дума — рече Норма. — Баща й… той изглеждаше толкова приятен човек. Само да знаехме къде е сега.

— Той е мъртъв — обади се едно гласче зад тях и Норма буквално извика, като се обърна и видя Чарли застанала на вратата, чиста сега и още по-бледа отпреди. Челото й грееше като лампа. Тя плуваше в една от памучните нощници на Норма. — Моят татко е мъртъв. Те го убиха и сега няма къде да отида. Моля ви, ще ми помогнете ли? Съжалявам. Вината не е моя. Аз им казах, че вината не е моя… казах им… но онази жена ме нарече вещица… тя каза… — Сълзите вече напираха, лееха се по бузите й и думите й преминаха в несвързани ридания.

— О, мила, ела тук — призова я Норма и Чарли изтича към нея.

Доктор Хофериц дойде на следващия ден и обяви, че Чарли е по-добре. Дойде два дни по-късно и обяви, че е много по-добре. Дойде в края на седмицата и обяви, че е съвсем добре.

— Ърв, реши ли какво да правиш?

Ърв поклати отрицателно глава.




Норма отиде сама на църква тази неделя сутрин, като казваше на хората, че Ърв е „пипнал някакъв вирус“. Ърв си остана у дома с Чарли, която все още бе слаба, но можеше да се разхожда из къщата. Предния ден Норма й бе купила много дрехи — не в Хейстингс Глен, където такава покупка щеше да предизвика коментари, а в Олбъни.

Ърв седеше край печката и си дялкаше. След малко Чарли дойде и седна до него.

— Не ти ли се иска да научиш? — започна тя. — Не ти ли се иска да научиш какво стана, след като взехме колата ти и си тръгнахме оттук?

Той вдигна поглед от парчето дърво, което дялкаше, и й се усмихна.

— Смятам, че ще го разкажеш, когато си готова, фъстъче.

Лицето й, бледо, сериозно и напрегнато, не се промени.

— Не се ли страхуваш от мен?

— Трябва ли?

— Не се ли страхуваш, че ще те изгоря?

— Не, фъстъче. Не ми се вярва да го направиш. Позволи ми да ти кажа нещо. Ти вече не си малко момиченце. Може да не си и голяма — някъде по средата си, — но си достатъчно голяма. Едно дете на твоята възраст — всяко дете — може да борави с кибрит и ако поиска да изгори къщата или нещо друго. Но малко деца го правят. За какво им е? За какво би го направила ти? На дете на твоята възраст може да му се повери нож или кибрит, ако е и наполовина толкова умно, колкото си ти. Така че — не. Не се страхувам.

При тези думи лицето на Чарли светна; по него се разля изражение на почти невероятно облекчение.

— Ще ти разкажа — реши тогава тя. — Ще ти разкажа всичко.

Чарли започна да говори и още говореше, когато един час по-късно се прибра Норма. Тя спря в антрето, заслушана, бавно си разкопча палтото и се съблече. Остави си чантата. А детският, някак възрастен глас на Чарли продължаваше да бръмчи, без да спира, и разказваше ли, разказваше — за всичко.

А когато свърши, и двамата разбраха точно какви са рисковете и колко огромни са станали те.

Зимата дойде, без да е взето никакво твърдо решение. Ърв и Норма започнаха отново да ходят на църква, като оставяха Чарли сама в къщата, с изрични напътствия да не вдига телефона, ако звъни, и да слиза в мазето, ако намине някой, докато тях ги няма. Думите на Хофериц „като папагал в клетка“ преследваха Ърв. Той купи камара учебници — от Олбъни — и се зае сам да учи Чарли. Макар тя да беше схватлива, той не се справяше особено добре. Норма беше малко по-умела. Но понякога и двамата седяха край кухненската маса, наведени над учебник по история или география, и Норма вдигаше поглед към него с въпрос в очите… един въпрос, за който Ърв не успяваше да намери отговор.

Дойде Нова година; февруари; март. Рожденият ден на Чарли. Подаръци, купени от Олбъни. Като папагал в клетка. Но Чарли, изглежда нямаше нищо против и в някои отношения, разсъждаваше Ърв през нощите, в които не можеше да спи, може би това й е било най-необходимо, този период на бавно лечение, на преминаване през всеки ден с бавния му, зимен ритъм. Но какво ще стане по нататък? Той не знаеше.

Един ден в началото на април, след напоителни двудневни дъждове, проклетите подпалки бяха толкова влажни, че той не можеше да запали кухненската печка.

— Отдръпни се за секунда — помоли Чарли и той го стори автоматично, мислейки, че тя иска да надникне вътре. Усети как нещо мина покрай него през въздуха, нещо твърдо и горещо, и миг по-късно подпалките пламнаха.

Ърв се обърна към нея с широко отворени очи и видя Чарли да му връща погледа с някаква нервна, виновна надежда на лицето си.

— Аз ти помогнах, нали? — попита тя не съвсем уверено. — Всъщност това не е лошо, нали?

— Да — отвърна той. — Не е лошо, ако умееш да го контролираш, Чарли.

— Малките мога да ги контролирам.

— Само не го прави пред Норма, момиче. Ще си глътне езика.

Чарли леко се усмихна.

Ърв се поколеба и добави:

— Колкото до мен, всеки път, когато решиш да ми помогнеш и да ми спестиш ядовете с тия проклети подпалки, действай. Мен никога не ме е бивало в тази работа.

— Добре — съгласи се тя, вече по-усмихната. — И ще внимавам.

— Естествено. Убеден съм — отговори той и само за миг пак му се мярнаха онези мъже на верандата, които се удряха по главите, за да угасят пламтящите си коси.

Лечението на Чарли се ускори, но все още имаше лоши сънища и апетита й го нямаше никакъв. Тя беше по думите на Норма Мандърс, „злояда“.

Понякога се събуждаше от тези кошмари с плашеща внезапност, не толкова излязла от съня, колкото изхвърлена от него като военен пилот от самолета си. Веднъж й се случи през една нощ от втората седмица на април: в единия миг спеше, а в следващия се намери съвършено будна в тясното си легло, с плувнало в пот тяло. За миг кошмарът се задържа, жив и ужасен (смолата вече свободно капеше от кленовете и Ърв я бе взел със себе си този следобед да подмени кошниците; в нейния сън кленовете отново сълзяха, а тя чу нещо отзад и се обърна, за да види как Джон Рейнбърд се промъква след тях от дърво на дърво, едва забележим; единственото му око блестеше зло, без никакво състрадание; в едната му ръка беше пистолетът, онзи, с който бе застрелял баща й, и той ги настигаше). А после всичко се стопи — слава Богу, не помнеше никой от лошите си сънища за дълго и вече рядко пищеше при събуждането си, карайки Ърв и Норма да се втурват уплашени в стаята й, за да видят какво става.

Чарли ги чу да говорят в кухнята. Тя намери пипнешком будилника в шкафчето си и го доближи до лицето си. Десет часът. Спала е само час и половина.

— … ще правим? — попита Норма.

Не беше хубаво да подслушва, но как да се въздържи? А те говореха за нея; знаеше го.

— Не зная — отвърна Ърв.

— Мислил ли си нещо повече за вестника?

„Вестници — помисли си Чарли. — Татко искаше да говори пред вестниците. Татко казваше, че тогава всичко ще се оправи.“

— За кой? — попита Ърв. — За хейстингския „Тръба“ ли? Те могат да го напъхат между селскостопанската притурка и филмите през тази седмица в „Бижу“.

— Такива бяха плановете на баща й.

— Норма. Бих могъл да я заведа в Ню Йорк. Бих могъл да я заведа в „Таймс“. Но какво ще стане, ако четирима мъжаги извадят пистолети и започнат да стрелят още във фоайето?

Чарли сега беше цялата в слух. Стъпките на Норма пресякоха кухнята, капакът на чайника изтрака и думите й до голяма степен се изгубиха сред шума на течаща вода.

Ърв продължи:

— Да, страхувам се, че може да стане точно така. И ще ти кажа от какво се страхувам дори повече, въпреки цялата ми любов към нея. Тя може да вземе и да го пусне към тях. И ако излезе от контрол, както е станало там, където са я държали… В Ню Йорк живеят почти осем милиона души, Норма. Прекалено стар се чувствам, за да поема такъв риск.

Стъпките на Норма се запътиха обратно към масата и старият под на фермерската къща приятно поскърцваше под тях.

— Но, Ърв, изслушай ме сега — започна тя загрижено и бавно, сякаш дълго и внимателно бе обмисляла думите си. — Дори и малки вестници, дори и един малък седмичник като „Тръба“ е свързан с асоциацията по телеграфа. В днешно време новините идват отвсякъде. Ето, само преди две години едно вестниче от Южна Калифорния спечели наградата „Пулицър“ за някаква новина, а имаха тираж под хиляда и петстотин!

Той се засмя и Чарли неочаквано разбра, че е хванал ръката й през масата.

— Ти си правила проучвания, нали?

— Да, и нямаш никакво основание да ми се смееш, Ърв Мандърс! Работата е сериозна, много сериозна! Ние сме в капан! Докога ще я държим тук, докато някой я открие ли? Ето, днес следобед ти я заведе да събирате смола от дърветата…

— Норма, аз не ти се смея, а детето трябва да излиза от време на време…

— Мислиш, че аз не го знам ли? Не те спрях, нали? Точно там е въпросът! Едно растящо дете има нужда от чист въздух, от движение. Трябва са получава тези неща, ако искаш да има някакъв апетит, а тя е…

— Злояда, знам.

— Бледа и злояда, точно така. Затова и не те спрях. Радвах се, че я взимаш. Но, Ърв, ами ако Джони Гордън или Рей Паркс беше излязъл днес на разходка и просто случайно бе минал оттам да види какво правиш, както се случва понякога?

— Мила, но това не стана — само че в гласа на Ърв прозвуча безпокойство.

— Не стана този път! Нито миналия! Но Ърв, така не може да продължава вечно! Досега сме имали късмет, и ти го знаеш!

Стъпките й пак пресякоха кухнята и се чу шум от наливане на чай.

— Да — призна Ърв. — Знам. Но… благодаря, скъпа.

— Моля — отговори тя и пак седна. — И забрави „но“-тата. Ти знаеш, че е необходим само един човек, най-много двама, за да се разнесе мълвата. Ще се разчуе, Ърв, че крием тук малко момиченце. Не е важно какво ще си мислят за нея — какво ще стане, ако слухът стигне до тях!

В мрака на спалнята косъмчетата по ръцете на Чарли настръхнаха.

Ърл отговори бавно:

— Зная какво искаш да кажеш, Норма. Трябва да направим нещо и аз не съм престанал да го мисля. Малък вестник… ами той просто не е достатъчно сигурен. Знаеш, че трябва да решим задачата правилно, ако искаме да осигурим безопасност за това момиченце през целия му останал живот… А за да бъде в безопасност, много хора трябва да знаят, че съществува и какво може да прави… не е ли така? Много хора.

Норма Мандърс бъркаше чая си, без да спира, но не проговори.

Ърл продължи натиска.

— Длъжни сме да го направим както трябва заради нея, а също и заради нас. Защото може и нашият живот да е изложен на опасност. По мен вече стреляха веднъж. И го вярвам. Обичам я като родна дъщеря, а знам, че и ти, но трябва да бъдем реалисти, Норма. Тя може да стане причина да ни убият.

Чарли усети как лицето й пламва от срам… и от ужас. Не за нея самата, а за тях. Какво им беше докарала до главите!

— И не става дума само за нас и за нея. Спомняш ли си какво каза оня човек, Таркингтън? Досиетата, които ни показа? Става дума за брат ти, и за племеника ми Фред, и за Шели, и …

— … и за всички онези хора там, в Полша — допълни Норма.

— Е, за тях може само да е блъфирал. Моля се на Бога да е било така. Трудно ми е да повярвам, че човек може да падне толкова ниско.

Норма мрачно отсече:

— Те вече бяха паднали доста ниско.

— Във всеки случай ясно ни е, че ще стигнат колкото могат по-далече, мръсните гадове. Лавината ще тръгне. Всичко, което искам, Норма, е да не тръгне напразно. Ако ще предприемем някакъв ход, нека бъде добър. Не ми се иска да се отнесем до някой провинциален седмичник, а те да го подушат и да го смажат. Могат да го направят. Те могат да го направят.

— Но какво ни остава тогава?

— Точно това — тежко въздъхна Ърв — се мъча да открия. Вестник или списание, но такова, за което не биха се сетили. Трябва да е честно и да бъде за цялата нация. Но най-вече не бива да има никакви връзки с правителството или с правителствените служби.

— Искаш да кажеш — с Арсенала.

— Да. С Арсенала.

Ърв отпи от чая си. Чарли си легна в леглото, като се вслушваше с очакване.

„… може и нашият живот да е изложен на опасност… по мен вече стреляха веднъж… обичам я като родна дъщеря, а знам, че и ти, но трябва да бъдем реалисти, Норма… тя може да стане причина да ни убият.“

(не моля ви аз)

(тя може да стане причина да ни убият, както стана причина да убият майка й)

(не моля ви недейте моля ви недейте казва това)

(както стана причина да убият баща й)

(моля ви спрете)

По извърнатото й лице се търкаляха сълзи, стичаха се в ушите й и мокреха калъфката на възглавницата.

— Добре, ще размислим още малко — реши Норма. — Има отговор, Ърв. Някъде.

— Да, надявам се да е така.

— А междувременно ни остава само да се надяваме никой да не знае, че тя е тук — гласът й неочаквано се въодушеви. — Ърв, може би ако намерим адвокат…

— Утре — спря я той. — Съсипан съм, Норма. И никой още не знае за нея.

Но някой знаеше и новината бе започнала да се разпространява.

Докъм края на шейсетте си години доктор Хофериц, заклет ерген, спеше с дългогодишната си икономка, Шърли Маккензи. Сексуалната част бавно беше отмряла; последният път, доколкото Хофериц можеше да си спомни, трябва да е било преди около четиринайсет години, и то като някакво изключение. Но двамата бяха останали близки; всъщност, със спирането на секса приятелството им се бе задълбочило и загубило онова настръхнало напрежение, което изглежда е в центъра на повечето сексуални връзки. Тяхното приятелство беше преминало в платонична разновидност, преобладаваща истински само сред много младите и много старите от противоположните полове.

И все пак Хофериц сдържа знанието си за „пансионерката“ на Мандърс повече от три месеца. Тогава, една февруарска вечер, след три чаши вино, докато с Шърли, която тъкмо този януари бе прехвърлила седемдесет и петте, гледаха телевизия, той й разказа цялата история, след като я закле да пази пълна тайна.

Тайните, както Кап би могъл да обясни на Хофериц, са по-нестабилни дори от уран-235 и стабилността им намалява пропорционално на тяхното издаване. Шърли Маккензи пази тайната почти месец, преди да я разкаже на най-добрата си приятелка, Хортенз Баркли. Хортенз пази тайната около десет дни, преди да я разкаже на своята най-добра приятелка, Кристин Трегър. Кристин каза на съпруга си и на своите най-добри приятелки (и на трите) почти веднага.

Ето как се разпространяват слуховете в малките градчета; и до тази априлска вечер, в която Ърв и Норма разговаряха, голяма част от Хейстингс Глен знаеше, че са прибрали тайнствено момиченце. Любопитството растеше. Езиците се въртяха.

Накрая новината стигна до неподходящи уши. Последва обаждане по телефона с шифроващо устройство.

Агентите на Арсенала за втори път затвориха кръга около фермата Мандърс в последния ден на април; този път те дойдоха по утринните поля през пролетната мъгла, като някакви ужасни нашественици от планета X в ярките си, огнеустойчиви облекла. Прикриваше ги едно поделение от Националната гвардия, което не знаеше какво, по дяволите, прави или защо е изпратено срещу мирното малко градче Хейстнгс Глен в щата Ню Йорк.

Те намериха Ърв и Норма Мандърс седнали зашеметени в кухнята си, над една бележка. Ърв я бе открил тази сутрин, ставайки в пет часа, за да издои кравите. Тя се състоеше от един ред: „Мисля, че вече знам какво да правя. С обич, Чарли“

Тя отново бе избягала от Арсенала — но където и да се намираше, беше сама.

Единствената й утеха беше, че този път не се налагаше да пътува далеч на автостоп.



Малкото момиченце се качи в асансьора до шестнайсетия етаж на небостъргача. Някои от мъжете и жените, които се возеха с него, го изгледаха любопитно — само момиченце със зелена блузка и дънки, което държи смачкана книжна кесия в едната си ръка и позлатен от слънцето портокал в другата. Но те бяха нюйоркчани, а за Ню Йорк е характерно всеки да си гледа своята лична работа и да оставя другите да си гледат тяхната.

Тя слезе от асансьора, прочете табелите и зави наляво. В края на коридора двойна стъклена врата водеше към красива приемна. Под двете думи, които библиотекарят й бе казал, беше написано следното мото: „Всички новини, които отговарят на истината“.

Чарли поспря отвън още за миг.

— Ето, правя го, тате — прошепна тя. — О, дано да го правя както трябва.

Чарли Макджий отвори едната от стъклените врати и влезе в редакцията на „Ролинг Стоун“, където я бе изпратил библиотекарят.

Секретарката беше млада жена с ясни сиви очи. Тя мълчаливо гледа Чарли няколко секунди, възприемайки смачканата книжна кесия, портокала, крехкостта на самото момиченце; то бе слабо, почти до изтощение, но високо за възрастта си и лицето му излъчваше някакъв спокоен, хладен блясък. „Тя ще стане много красива“ — помисли си секретарката.

— Какво мога да направя за теб, сестричке? — попита секретарката и се усмихна.

— Необходимо е да се видя с някой, който пише за вашето списание — заяви Чарли. Гласът й беше тих, но ясен и твърд. — Искам да разкажа една история. И да покажа нещо.

— Точно като „разказвам и показвам“ в училище, а? — попита секретарката.

Чарли се усмихна. С усмивката, която бе очаровала библиотекаря.

— Да — каза тя. — Отдавна чакам този момент.

Авторско право

1980 Стивън Кинг
1995 Вихра Манова, превод от английски