"Живата факла" - Стивън Кинг

Докато Анди гъделичкаше дъщеря си с наболата си брада, Орвил Джеймисън, или О. Дж., или Скоросмъртницата, и още един агент от Арсенала на име Брус Кук, излизаха от светлосин шевролет пред ресторантчето в Хейстингс Глен.

О. Дж. поспря за миг и огледа главната улица, със стръмния й паркинг, магазина за електроуреди, бакалията, двете бензиностанции, аптеката и дървената общинска сграда, с паметна плоча за някакво историческо събитие, за което никой пет пари не даваше. Главната улица беше същевременно и Шосе 40 и двамата Макджий се намираха едва на пет-шест километра от О. Дж. и Брус Кук.

— Гледай какво се вика провинция — възкликна с отвращение О. Дж. — Аз съм израснал наблизо, в подобно градче на име Лоувил. Чувал ли се някога за Лоувил, щат Ню Йорк?

Брус Кук поклати глава.

— Близо е до Ютика. Там правят бирата „Ютика Клъб“. Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, колкото когато се махнах от Лоувил. — О. Дж. бръкна под якето си и намести Самохвалкото в кобура му.

— Ето ги Том и Стив — посочи Брус.

Отсреща паркираше светлокафяв пейсър на мястото, току-що освободено от един фермерски камион. От пейсъра излязоха двама мъже в тъмни костюми. Приличаха на банкери. По-надолу, при светофара, още двама души от Арсенала разговаряха с бабишкерата, която превеждаше учениците през улицата на обяд. Те й показваха снимката, а тя клатеше глава. Тук, в Хейстингс Глен, имаше десетима агенти на Арсенала, ръководени от Норвил Бейтс, който очакваше в Олбъни дясната ръка на Кап, А. Стайнович.

— Даа, Лоувил — въздъхна О. Дж. — Надявам се до обяд да хванем двамата нещастници. И дано следващата ми задача да бъде в Карачи. Или в Исландия. Където и да е, стига да не е в горната част на щата Ню Йорк. Прекалено близо сме до Лоувил. Прекалено близо, за да се чувствам добре.

— Смяташ ли, че ще ги хванем до обяд? — попита Брус.

О. Дж. вдигна рамене.

— До довечера ще сме ги пипнали. Можеш да се обзаложиш за това.

Те влязоха в ресторанта, седнаха на бара и поръчаха кафе. Донесе им го млада сервитьорка с хубава фигура.

— От колко си тук, сестро? — попита я О. Дж.

— Ако имаш сестра, направо я съжалявам — ухапа го тя. — Дори съвсем мъничко да прилича на тебе.

— Недей така, сестро — О. Дж. й показа картата си. Тя дълго я разглежда. Зад нея някакъв застаряващ малолетен престъпник с мотоциклетно яке щракаше копчетата на един „Сийбърг“.

— Тук съм от седем — рече момичето. — Както всяка сутрин. Вие явно искате да говорите с Майк. Той е собственикът.

Тя понечи да се извърне, но О. Дж. я стисна за китката. Той не обичаше жени, които се подиграват с външността му. И без това повечето жени са мръсници, едно от малкото неща, в които майка му бе права. Тя положително щеше да знае какво да мисли за високогърда кучка като тази.

— Да съм казал, че искам да говоря със собственика, сестро?

Страхът започна да я хваща и това бе добре дошло за О. Дж.

— Нне.

— Правилно. Защото аз искам да говоря с теб, а не с някой си, който цяла сутрин е бъркал яйца и е пекъл сандвичи в кухнята. — Той извади снимката на Анди и Чарли от джоба си и я подаде на сервитьорката, без да пуска китката й. — Познаваш ли ги, сестро? Може тази сутрин да си им сервирала закуската?

— Пусни ме. Боли!

Единствената червенина, останала по лицето й, бе курвенският руж, с който се бе намазала. Вероятно е била първа сред викачките, поддържащи училищните спортисти. От онези момичета, които се подиграваха с Орвил Джеймисън, когато им определяше срещи, задето бил председател на шахклуба, вместо да е полузащитник във футболния отбор. Евтини лоувилски курви. Господи, как мразеше този щат! Дори градът Ню Йорк му беше прекалено близо.

— Ти ми кажи дали си им сервирала. След това ще те пусна. Сестро.

Тя хвърли поглед към снимката.

— Не! Не съм. Сега ме…

— Не така бързо, сестро. Вгледай се по-добре.

Тя погледна отново снимката.

— Не! Не! Никога не съм ги виждала! Пусни ме сега, а?

Застаряващият малолетен престъпник с преоцененото кожено яке небрежно се приближи, подрънквайки с множеството си ципове и забучил палци в джобовете на панталоните си.

— Досаждате на дамата — процеди той.

Брус Кук го изгледа с открито, смазващо презрение.

— Гледай да не решим да подосаждаме и на тебе, льольо!

— Така ли?! — измънка остарялото дете с коженото яке и бързешком излезе, очевидно припомнило си, че има належаща работа навън.

Две възрастни дами от едно сепаре нервно наблюдаваха сцената край бара. Едър мъж със сравнително чисти дрехи на готвач — вероятно собственикът Майк — стоеше на входа към кухнята и също наблюдаваше. В едната си ръка държеше касапски нож, но без особен авторитет.

— Какво искате, момчета? — попита той.

— От правителството са — обади се нервно сервитьорката. — Те…

— Не си ли им сервирала? Сигурна ли си? — настоя О. Дж. — Сестро?

— Сигурна съм — отговори тя, готова да заплаче.

— Добре ще е да си. Една грешка може да ти докара пет годинки в затвора, сестро.

— Сигурна съм — прошепна тя. Една сълза преля през долния клепач и се търкулна по бузата й. — Моля ви, пуснете ме. Не ме мъчете.

За един кратък миг О. Дж. стисна по-силно, като се наслаждаваше на усещането как малките кости се движат в дланта му и на мисълта, че би могъл да стисне още по-силно и да ги прекърши… а после я пусна. Ресторантът беше утихнал, ако се изключат уверенията на Стиви Уондър от „Сийбърг“-а към изплашените постоянни клиенти, че могат да изживеят всичко отначало. После двете възрастни дами станаха и бързо излязоха.

О. Дж. вдигна чашата си кафе, наведе се през бара, изсипа течността на пода и пусна чашата, която се счупи. Дебели порцеланови шрапнели се пръснаха на няколко страни. Сервитьорката вече открито плачеше.

— Лайняна отвара — изруга О. Дж.

Собственикът направи нерешително движение с ножа и лицето на О. Дж. просветна.

— Хайде, мой човек — подкани го той с лека усмивка. — Хайде, давай.

Майк остави ножа до скарата и внезапно закрещя от срам и безсилие:

— Аз съм се бил във Виетнам! И брат ми се е бил във Виетнам! Ще пиша за това в Конгреса! Почакайте и ще видите.

О. Дж. го погледна. След малко Майк сведе очи, изплашен.

Двамата агенти излязоха.

Сервитьорката клекна и започна да събира парченцата от счупената чаша за кафе, хлипайки.

Отвън Брус попита:

— Колко мотела?

— Три мотела, шест къмпинга с бунгала — отговори О. Дж., загледан като хипнотизиран в мигащата светлина. Когато бе млад, в Лоувил също имаше ресторантче. Над двойните котлони „Сайлъкс“ там имаше надпис, който гласеше: НА КОГОТО НЕ МУ ХАРЕСВА ТОЗИ ГРАД, ДА СИ ВЪРВИ. Колко пъти бе копнял да изтръгне този надпис от стената и да го натика в нечие гърло.

— Вече ги проверяват — добави той по пътя към светлосиния шевролет — един от многото служебни автомобили, купени с парите на данъкоплатците. — Скоро всичко ще е ясно.



Джон Мейо беше с един агент на име Рей Ноулс. Пътуваха по Шосе 40 към мотел „Слъмбърланд“. Караха жълтокафяв нов форд и тъкмо изкачваха последния хълм, след който щяха да получат пряка видимост към мотела, когато спукаха гума.

— Ех, че гадост! — ядоса се Джон, когато колата се задруса нагоре-надолу и затегли надясно. — Скапано правителствено снабдяване. Скапани регенерати.

Той спря върху мекия банкет и включи аварийните мигачи.

— Ти продължавай. Аз ще сменя проклетата гума.

— Ще ти помогна — предложи Рей. — Няма да ни отнеме повече от пет минути.

— Не, продължавай. Мотелът е точно зад този хълм, трябва да е там.

— Сигурен ли си?

— Да. Аз ще те настигна. Освен ако и резервната е спукана. Не бих се учудил.

Покрай тях мина пърпорещ фермерски камион. Същият, който О. Дж. и Брус Кук видяха пред хейстингския ресторант.

Рей се ухили.

— Дано да не е. Иначе ще трябва да пишеш искане в четири екземпляра, за да получиш нова.

Джон не отговори на усмивката.

— Като че ли не го знам — свъси се той.

Отидоха до багажника и Рей го отключи. Резервната беше в добро състояние.

— Добре — подкани Джон. — Тръгвай.

— Наистина няма да ни отнеме повече от пет минути да сменим това чудо.

— Вярно е. И онези двамата сигурно не са в този мотел. Но трябва да действаме по правилата. В края на краищата те трябва да са някъде.

— Добре.

Джон извади крика и резервната гума от багажника. Рей Ноулс го погледа за миг и тръгна по банкета към мотел „Слъмбърланд“.

Точно след мотела, върху банкета на Шосе 40, стояха Анди и Чарли Макджий. Опасенията на Анди, че някой може да забележи липсата на колата им, се оказаха напразни: жената на рецепцията не се интересуваше от нищо друго, освен от малкото телевизорче „Хитачи“ на бара. Един миниатюрен Фил Донахю[1] бе пленен вътре и тя го гледаше жадно. Анди й подаде ключа и без дори да откъсне поглед от екранчето, администраторката го пусна в малък прорез с дежурната фраза:

— Надявам се, че сте доволен от престоя си тук? — трудеше се над кутия шоколадови сладкиши с кокосово брашно и беше я преполовила.

— Определено — отвърна Анди и излезе.

Чарли го чакаше отвън. Жената му бе дала квитанция и той я натъпка в страничния джоб на кадифеното си яке, докато слизаше по стълбите. Монетите от олбънските телефони приглушено подрънкваха.

— Всичко наред ли е, тате? — попита Чарли, когато тръгнаха към шосето.

— Изглежда — той я прегърна през раменете.

Вдясно от тях, зад хълма, Рей Ноулс и Джон Мейо тъкмо бяха спукали гумата.

— Къде отиваме, тате?

— Не знам.

— Не ми харесва това. Страх ме е.

— Смятам, че доста сме ги изпреварили — излъга той. — Не се тревожи. Сигурно още търсят шофьора на таксито, който ни откара до Олбъни.

Но Анди се преструваше на безгрижен и си го знаеше, а вероятно и Чарли го знаеше. Самото стоене тук, край пътя, го караше да се чувства биещ на очи като избягал затворник в раиран костюм от карикатура. Престани, заповяда си той. Скоро ще започнеш да си въобразяваш, че са навсякъде — по един зад всяко дърво и храст и цяла глутница зад следващия хълм.

— Чарли… — запъна се той.

— Хайде да отидем до къщата на деди.

Той я погледна сепнат. Сънят пак се втурна в съзнанието му, сънят за риболова в дъжда, дъждът, който се бе превърнал в шума от душа на Чарли.

— Как се сети за там?

Деди бе умрял много преди Чарли да се роди. През целия си живот беше живял в Ташмор, Върмонт, едно градче съвсем малко на запад от границата с щата Ню Хемпшир. Когато деди умря, къщата край езерото бе наследена от майката на Анди, а когато умря и тя — от самия Анди. Имотът отдавна щеше да е отишъл за погасяване на данъци, ако деди не бе оставил известна сума под попечителство за тази цел.

Анди и Вики ходеха там веднъж годишно през летните ваканции, преди да се роди Чарли. Мястото се намираше на трийсет километра от най-близкия двупосочен път, в гориста, рядко населена местност. През лятото около езерото Ташмор се събираха най-различни хора. От другата страна бе градчето Брадфорт от съседния щат, Ню Хемпшир. Но по това време на годината къмпингите щяха да бъдат празни. Анди не вярваше дори пътят да е разчистен от снега през зимата.

— Не знам — каза Чарли. — Просто… ми хрумна. Изведнъж.

От другата страна на хълма Джон Мейо отваряше багажника на форда и оглеждаше резервната гума.

— Сънувах деди тази сутрин — промълви унесено Анди. — Не бях си го спомнял от година и повече. Та и на мене, изглежда, просто ми хрумна за него.

— Хубав сън ли беше, тате?

— Да — леко се усмихна той. — Хубав беше.

— Е, ще идем ли?

— Идеята е страхотна. Може да отидем и да поостанем, за да обмислим какво да правим. Как да се справим. Може би ако разкажем всичко пред някой вестник и хората разберат за нас, на онези ще им се наложи да ни оставят на мира.

Към тях пърпореше стар фермерски камион и Анди вдигна палец. Оттатък хълма Рей Ноулс се изкачваше по мекия банкет на пътя.

Фермерският камион спря и един човек с бейзболна шапка погледна навън.

— О, какво хубаво момиченце — засмя се той. — Как се казваш, госпожичке?

— Робърта — изстреля бързо Чарли. Робърта беше второто й име.

— Е, Боби, накъде си се запътила тази сутрин? — попита шофьорът.

— Към Върмонт — обади се Анди. — Сейнт Джонсбъри. Жена ми е там, при сестра си, и й се яви малък проблем.

— Така значи — не прояви любопитство фермерът, но изпитателно стрелна Анди изпод око.

— Раждане — уточни Анди и измайстори широка усмивка. — Тя се сдоби с братче. В един и четирийсет и една тази сутрин.

— Казва се Анди — добави Чарли. — Хубаво име, нали?

— Направо забележително — съгласи се фермерът. — Скачайте вътре и ще ви закарам поне на петнайсет километра по-близо до Сейнт Джонсбъри.

Те се качиха. Фермерският камион отново затрака и заръмжа по пътя, в посока към яркото утринно слънце. В същото време Рей Ноулс прехвърли хълма. Той видя празното шосе до мотел „Слъмбърланд“. Отвъд мотела фермерският камион, който бе минал край колата им преди няколко минути, тъкмо изчезваше от погледа.

Нямаше причини да бърза.


Бележки

[1] Известен американски журналист, водещ на едночасова програма по телевизията, с интервюта и дискусии на интересни за жени теми. — Б. пр. ↑



Името на фермера беше Мандърс — Ърв Мандърс. Бе карал тикви в градчето, където имал договор със собственика на селскостопанския магазин. Обикновено търгувал с Първа национална, но техният човек направо нищо не разбирал от тикви. Според Ърв Мандърс, той бил един издигнал се касапин и нищо повече. Затова пък управителят на селскостопанския бил чудо. Жената на Ърв въртяла нещо като сезонно магазинче за туристите през лятото, а той отварял крайпътна сергия с продукти и двамата печелели добре.

— Знам, че няма да ви е приятно да си пъхам носа във вашите работи — обърна се фермерът към Анди, — но ти и твоето фъстъче не би трябвало да пътувате на стоп. Господи, не бива. Знаете какви хора кръстосват пътищата в днешно време. Пред аптеката в Хейстингс Глен има автобусна спирка на „Грейхаунд“. Трябваше да хванете някой рейс.

— Мм… — не можа да измисли нищо Анди, но Чарли ловко запълни пролуката.

— Татко остана без работа — каза тя ведро. — Затова мама отиде при леля Ем да роди бебето. Леля Ем не обича татко и ние си останахме вкъщи. Но сега отиваме да видим мама. Нали, тате?

— Такива неща не се разправят, Боби — смъмри я смутено Анди. Той действително изпитваше смущение. В историята на Чарли имаше хиляди дупки.

— Не казвайте нито дума повече — спря ги Ърв. — Знам какво значи семейни неприятности. Понякога може да ти стане много криво. И знам какво значи да си закъсал. Няма нищо срамно в това.

Анди се изкашля, но замълча. Не му идваше нищо наум. Известно време пътуваха без да говорят.

— Слушайте, защо не дойдете вкъщи да обядвате с мен и жената? — внезапно предложи Ърв.

— О, не, няма да можем…

— Много ще се радваме — намеси се Чарли. — Нали, тате?

Той знаеше, че интуицията на Чарли обикновено работи добре, а и беше прекалено изтощен и умствено, и физически, за да се опълчва срещу нея сега. Тя бе хладнокръвно и агресивно момиченце и неведнъж Анди се бе питал кой от двамата всъщност командва парада.

— Ако сте сигурен, че има достатъчно… — измънка той.

— Винаги е достатъчно — отговори Ърв Мандърс, като превключи на трета. Те пърпореха край есенно ярки дървета: кленове, брястове, тополи. — Ще се радвам, ако дойдете.

— Много ви благодарим — изчурулика Чарли.

— За мен е удоволствие, фъстъче — рече Ърв. — А ще бъде и за жена ми, щом те зърне.

Чарли се засмя.

Анди потърка слепоочията си. Пръстите на лявата му ръка напипаха едно от местата, където изглежда кожните рецептори бяха загинали. Не се чувстваше никак добре. Усещането, че кръгът около тях се затяга, не го напускаше.

Администраторката в мотел „Слъмбърланд“, с която Анди се бе разплатил преди по-малко от двайсет минути, започваше да се изнервя. Фил Донахю беше напълно забравен.

— Сигурна ли сте, че мъжът беше този? — попита Рей Ноулс за трети път. Не й харесваше този дребен, докаран и някак непроницаем мъж. Може и да работеше за правителството, но от това на Лина Кънингам не й ставаше по-топло. Не й харесваше тясното му лице, бръчиците около студените сини очи, а най-вече упоритостта, с която продължаваше да тика снимката под носа й.

— Да, той беше — отново потвърди тя. — Но с него нямаше никакво момиченце. Честно, мистър. Питайте и мъжа ми. Той работи на нощната смяна. Не ни остава време да се видим, освен на вечеря. Питайте го…

Влезе вторият агент, който за ужас на Лина носеше портативна радиостанция в едната си ръка и огромен пистолет в другата.

— Те са били! — Джон Мейо беше на ръба на истерията от гняв и разочарование. — В онова легло са спали двама души. По едната възглавница има руси косми, а по другата — черни. Проклета да е тая спукана гума! Всичко да се продъни в ада дано! В банята висят влажни кърпи! Скапаният душ още капе! Изпуснали сме ги може би за пет минути, Рей!

Той натика пистолета в кобура под мишницата си.

— Да извикам ли мъжа си? — плахо предложи Лина.

— Няма нужда — отговори Рей. Той хвана над лакътя Джон, който още ругаеше спуканата гума, и го поведе навън. — Зарежи тая гума, Джон. Говори ли с О. Дж. в градчето?

— Говорих, а той се свърза с Норвил. Норвил е тръгнал от Олбъни и води Ал Стайнович, който се е приземил преди десетина минути.

— Е, добре. Слушай, помисли малко, Джони. Те трябва да са пътували на автостоп.

— Да, сигурно. Освен ако не са задигнали някоя кола.

— Човекът е преподавател по английски. Не би могъл да задигне и бонбон от бюфета в дом за слепи. Пътували са на стоп, ясно. Пристигнали са на стоп от Олбъни снощи. Продължили са на стоп и тази сутрин. Мога да се обзаложа на целогодишната си заплата, че са стояли край пътя с вдигнати палци, докато аз се изкачвах по този хълм.

— Ако не беше се спукала тая гума… — Джон гледаше отчаяно зад телените си очила. Пред очите му с бавни, мързеливи движения размаха криле едно повишение и му се изплъзна.

— Стига с тая гума! — махна Рей. — Какво ни подмина? Какво ни подмина, след като спряхме?

Джон се замисли над този въпрос, докато закачаше минирадиостанцията обратно на колана си.

— Фермерски камион — каза той.

— И аз си го спомням. — Рей се огледа и забеляза кръглото като месечина лице на Лина Кънингам как наднича през прозорчето на рецепцията. Като разбра, че са я видели, тя спусна завесата.

— Доста разбрицан камион — отбеляза Рей. — Ако не се отклонят от главния път, можем да ги настигнем.

— Да вървим тогава — не се стърпя Джон. — Ще държим връзка с Ал и Норвил чрез О. Дж.

Те хукнаха към колата и влязоха вътре. Миг по-късно жълтокафявият форд изфуча от паркинга, като хвърляше бял чакъл със задните си колела. Лина Кънингам си отдъхна с облекчение. Да държиш мотел вече не беше тъй просто, както е било едно време.

Тя отиде да събуди съпруга си.



Докато фордът с Рей Ноулс на волана и Джон Мейо, готов за стрелба, ръмжеше по Шосе 40 със сто и двайсет километра в час (а керван от десет или единайсет подобни безлични нови коли се насочваше към Хейстингс Глен), Ърв Мандърс даде знак с ръка и зави наляво в един немаркиран лош път, който водеше горе-долу на североизток. Камионът запърпори и затрака нанатък. По молба на фермера Чарли бе изпяла по-голямата част от деветпесенния си репертоар, който включваше такива златни хитове като „Честит рожден ден“, „Този стар човек“, „Исус ме обича“ и „Кемптаунски надбягвания“. И Ърв, и Анди пригласяха на последния.

Пътят се виеше и се провираше край серия от обрасли с дървета хребети, сетне се спускаше към обработваема равнина, чиято реколта бе вече прибрана. По едно време иззад прикритие от златник и сено вляво на пътя изскочи яребица и Ърв извика:

— Дръж я, Боби!

Чарли се прицели с пръстче: „Бум-бум-БУМ!“ и буйно се разкикоти.

Няколко минути по-късно Ърв зави по един черен път и след километър и половина стигнаха до очукана пощенска кутия, боядисана в червено, бяло и синьо и надписана с името МАНДЪРС. Ърв свърна по алеята с коловози, дълга почти километър.

— Сигурно ви излиза скъпичко разчистването на снега през зимата — подхвърли съчувствено Анди.

— Сам си я чистя — отвърна Ърв.

Приближиха се до голяма бяла паянтова фермерска къща на три етажа, украсена с ментовозелено. Анди реши, че е от онези къщи, които в началото са съвсем обикновени и постепенно с годините стават все по-ексцентрични. Отзад се накланяха разкривени два навеса — единият насам, другият натам. От южната страна беше добавено парниково крило, а от северната стърчеше голяма сенчеста веранда, подобна на колосан нагръдник.

Зад къщата се намираше черен, вече доста овехтял хамбар, а между него и къщата се простираше, както го наричат в Нова Англия, заден двор — равна площадка от гола земя, по която пиукаха и се перчеха дружина пиленца. Когато камионът затрещя към тях, те се разбягаха с писукане и безполезно пляскане на крилца покрай един дръвник със забита в него брадва.

Ърв вкара камиона в хамбара, ухаещ сладко на сено, което напомни на Анди за летата му във Върмонт. Щом Ърв угаси мотора, до ушите му долетя приятният звук на приглушено мучене някъде от сенчестите дълбини на хамбара.

— Имате крава — възкликна Чарли и по лицето й се изписа възторг. — Чувам я.

— Имаме три — похвали се Ърв. — В момента мучи Шефи… много оригинално име, нали, фъстъче? Тя смята, че трябва да я доят по три пъти на ден. После ще ти я покажа, ако татко ти разреши.

— Може ли, тате?

— Защо не — съгласи се Анди и вътрешно се отказа да се съпротивлява повече. Бяха тръгнали да пътуват на автостоп, а вместо това се оказаха отвлечени.

— Елате вътре да се запознаете с жената.

Те бавно минаха през задния двор, като изчакаха Чарли да разгледа всички пиленца, до които успя да се приближи. Задната врата се отвори и една жена на около четирийсет и пет излезе на стъпалата. Тя заслони очи и извика:

— Хей, Ърв! Кого си ми довел?

Ърв се усмихна.

— Туй фъстъче се казва Робърта. А това е баща й. Все още не съм чул името му, та не знам дали не сме роднини.

Анди пристъпи напред.

— Казвам се Франк Бъртън, госпожо. Вашият съпруг ни покани с Боби на обяд, ако е удобно. Приятно ни е да се запознаем с вас.

— И на мен — присъедини се Чарли, все още по-заинтригувана от пиленцата, отколкото от жената — поне за момента.

— Аз съм Норма Мандърс — представи се тя. — Влезте. Добре сте дошли.

Но Анди забеляза озадачения поглед, който хвърли на съпруга си.

Всички влязоха вътре през антре, отрупано почти до тавана с подпалки, в голямата кухня с внушителна чугунена печка и дълга маса, покрита с мушама на червени и бели карета. Из въздуха се носеше неуловима миризма на плодове и парафин. Миризма на консервиране, помисли си Анди.

— Франк и неговото фъстъче пътуват за Върмонт — обясни Ърв. — Реших, че ще им се отрази добре да хапнат нещо топло.

— Разбира се — съгласи се тя. — Къде ви е колата, мистър Бъртън?

— Ами… — Анди погледна към Чарли, но тя нямаше намерение да се притече на помощ: ситнеше насам-натам из кухнята и разглеждаше всичко с открито детско любопитство.

— Франк има малко неприятности — обади се Ърв, като изгледа жена си. — Но по-добре да не говорим за това. Поне не сега.

— Добре. — Норма имаше мило и открито лице — хубава жена, свикнала на тежък труд. Ръцете й бяха червени и напукани. — Имам пиле и мога да направя салата. Има и много мляко. Обичаш ли мляко, Робърта?

Чарли не се обърна. Не реагира на името, помисли си Анди. О, Боже, съвсем я оплескахме.

— Боби! — извика той.

Тя се сепна и се усмихна малко пресилено.

— Разбира се, че обичам.

Анди видя как Ърв предупреди с поглед жена си: „Никакви въпроси, не сега.“ Усети, че го обзема смазващо отчаяние. И последните остатъци от измислената им история бяха пометени като от ураган. Нищо не можеше да се направи, оставаше да седне на масата и да чака да разбере какво си е наумил Ърв Мандърс.

— Колко километра изминахме от мотела? — попита Джон Мейо.

Рей погледна километража.

— Трийсетина — каза той и удари спирачки. — Предостатъчно.

— Но може да…

— Не, ако бяха на пътя, досега щяхме да сме ги настигнали. Ще се върнем при другите.

Джон удари по таблото.

— Свили са някъде. Проклет да е онзи спукан галош! От самото начало не ни върви, Рей. Толкова време да не можем да хванем едно даскалче и едно момиченце.

— Смятай, че сме ги хванали — заяви Рей и извади радиостанцията. Издърпа антената и я показа през прозореца. — За половин час целият район ще бъде обкръжен. И бас държа, че най-много до десетата къща, в която попитаме, някой ще познае този камион. От края на шейсетте, тъмнозелен интернационал — жътварка, със снегориначка отпред и дървени прегради отстрани за носене на висок товар. Няма начин да не ги хванем, преди да се стъмни.

Миг по-късно той говореше с Ал Стайнович, който приближаваше мотел „Слъмбърланд“. Ал на свой ред разпита агентите си. Брус Кук си спомни фермерския камион от градчето, О. Дж. също. Бил паркиран пред селскостопанския.

Ал ги изпрати обратно в града и след половин час всички знаеха, че камионът, който почти със сигурност беше качил двамата бегълци, принадлежи на Ървинг Мандърс, Бейлингс Роуд №5, Хейстингс Глен, щат Ню Йорк.

Беше точно дванайсет и половина на обяд.



Обядът беше много хубав. Чарли яде като хала — три пъти допълнително от пилето със сос, две от топлите питки на Норма Мандърс, отделно чиния със салата и три порции от домашните й туршии с копър. Завършиха с ябълков пай, гарниран с резенчета сирене чедър и изказването на Ърв, че:

— Ябълков пай без парче сирене е като целувка без чувство.

Това му докара един нежен лакът в ребрата от жена му. Ърв обърна очи и Чарли се разсмя. Анди беше удивен от апетита си. Чарли се оригна и виновно покри уста.

Ърв й се усмихна.

— Отвън има повече място, отколкото вътре, фъстъче.

— Ако хапна още нещо, ще се пръсна! — възкликна Чарли. — Както казваше… хм, както казва мама.

Анди уморено се усмихна.

— Норма — изправи се Ърв, — защо не излезете с Боби да нахраните пиленцата?

— Нали трябва да разтребя кухнята.

— Аз ще я разтребя. Трябва да си поговорим с Франк.

— Искаш ли да нахраниш пиленцата, мила? — обърна се Норма към Чарли.

— С удоволствие — очите й блестяха.

— Е, хайде тогава. Имаш ли яке? Малко позахладня.

— Ъъ… — Чарли погледна към Анди.

— Облечи един от моите пуловери — предложи Норма. Двамата с Ърв отново се спогледаха. — Навий малко ръкавите и ще ти стане.

— Добре.

Норма взе старото и избеляло яке от антрето и протрит бял пуловер, в който Чарли се губеше дори с три-четири пъти навити ръкави.

— Кълват ли? — попита малко неспокойно Чарли.

— Само храната си, мила.

Те излязоха и затвориха вратата. Чарли продължаваше да бъбри. Анди погледна към Ърв Мандърс, който спокойно отвърна на погледа му.

— Ще пийнеш ли една бира, Франк?

— Не съм Франк. Предполагам, че се досещаш.

— Има такова нещо. Каква ти е фирмата?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб.

— Добре тогава. Ще ти викам Франк.

Отдалече се чу как Чарли изписка от възторг. Норма каза нещо и Чарли се съгласи.

— Няма да се откажа от една бира — реши Анди.

— Добре.

Ърв извади две „Ютика Клъб“ от хладилника, отвори ги и остави едната за Анди на масата, а другата — до себе си на плота. От куката до мивката свали престилка и си я сложи. Престилката беше на червени и жълти шарки, с къдрички на подгъва, но въпреки всичко той не изглеждаше смешен в нея.

— Мога ли да ти помогна? — попита Анди.

— Не, аз знам къде стои всичко. Всъщност почти всичко. Тя променя местата на някои неща от седмица на седмица. Никоя жена не желае мъжът да се чувства напълно у дома си в нейната кухня. Обичат да им се помогне, но се чувстват по-добре, ако трябва да ги питаш къде да сложиш супника или къде стои препаратът за почистване на загоряло.

Анди си спомни своите собствени дни като помагач в кухнята на Вики, усмихна се и кимна.

— Не ме бива много да се бъркам в чужди работи — поде Ърв, докато пълнеше с вода мивката и добавяше прах. — Аз съм фермер и, както ти казах, жена ми държи малко магазинче за сувенири в края на нашата улица, до Олбънската магистрала. Скоро ще станат двайсет години, откак сме тук — той се извърна към Анди. — Но щом ви видях двамата на пътя, веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. Възрастен мъж и малко момиченце са странна двойка за автостоп. Разбираш ме, нали?

Анди кимна и отпи от бирата си.

— Освен това ми се стори, че току-що сте излезли от „Слъмбърланд“, а нямахте дори ръчен багаж. Затова реших да ви отмина. После спрях. Защото… защото има разлика между това да се бъркаш в чуждите работи и да се престориш на сляп пред нещо, което изглежда дяволски зле.

— Така ли изглеждаме? Дяволски зле?

— Така изглеждахте тогава. Не сега — Ърв старателно измиваше старите, разнородни съдове и ги трупаше върху сушилнята. — Сега вече не знам какво да мисля за вас. Първото, което ми мина през ума, беше, че сигурно вас търсят ченгетата.

Той забеляза как Анди изведнъж посърна и рязко остави кутията с бира.

— Значи съм познал — прошепна Ърв. — Надявах се, че не съм.

— какви ченгета? — дрезгаво попита Анди.

— Блокирали са всички главни пътища, свързани с Олбъни — отговори Ърв. — Ако бяхме изминали още десет километра по Шосе 40, щяхме да налетим право на една от тези блокади, точно на пресечката с Шосе 9.

— Добре, защо просто не продължи нататък? За тебе всичко щеше да приключи. Щеше да излезеш от играта.

Ърв, който бе стигнал до тенджерите, спря и затърси из шкафовете над мивката.

— Ето на! Не мога да намеря въпросния препарат за загоряло… А, тука бил… Защо просто не ви откарах при ченгетата ли? Да речем, че исках да задоволя собственото си естествено любопитство.

— Имаш някакви въпроси, така ли?

— Колкото искаш. Голям мъж и малко момиченце на автостоп. Нямат никакъв багаж и ченгетата ги преследват. Хрумна ми едно обяснение. Не е чак толкова невероятно. Бащата е искал да получи родителските права над своето фъстъче, но не са му ги дали. Затова го е отвлякъл.

— Звучи ми доста неправдоподобно.

— Случва се непрекъснато, Франк. Майката пък не се е зарадвала особено и се е оплакала в съда. Ето ти причина за блокадите по пътищата — така работят само при голям обир… или при отвличане на дете.

— Тя действително ми е дъщеря, но не майка й е пратила полицията след нас. Майка й е мъртва от една година.

— Мене вече беше взело да ме съмнява. И без набитото око на детектив можеш да забележиш, че двамата сте в най-мили отношения — явно не я водиш против волята й.

Анди мълчеше.

— Та да си дойдем на думата. Качих ви, защото си мислех, че малката може да има нужда от помощ. Не знам обаче в какво се забърквам. Ти нямаш вид на разбойник. И все пак двамата с дъщеря ти пътувате под фалшиви имена, разправяте ги едни плитки, плитки, та чак прозрачни, а и ти изглеждаш болен, Франк. Личи си, че едва се държиш на крака. Та това са ми въпросите. Ще бъде добре, ако ми отговориш на който и да е от тях.

— Пристигнахме в Олбъни от Ню Йорк и пътувахме на стоп до Хейстингс Глен рано тази сутрин. Неприятно ми е да чуя, че полицията е тук, но го очаквах. Мисля, че и Чарли го подозира.

Сбърка, че изтърва името на Чарли, но на този етап, изглежда, вече нямаше значение.

— За какво ви търсят, Франк?

Анди дълго мисли, а после срещна прямите сиви очи на Ърв.

— Ти дойде откъм градчето, нали? Забеляза ли някакви странни мъже там? Мъже от големия град. Докарани със строги официални костюми, които забравяш почти веднага, щом мъжете, облечени в тях, се скрият от погледа ти. Каращи нови коли, които сякаш се сливат с околността.

Беше ред на Ърв да се замисли.

— Имаше двама такива в селскостопанския. Говореха с Хелга. Тя е едната от касиерките. Май й показваха нещо.

— Вероятно снимката ни — поясни Анди. — Те са агенти на правителството. Работят съвместно с полицията, Ърв. По-точно полицията работи за тях. Ченгетата не знаят защо ни търсят.

— За коя правителствена агенция става дума? За ФБР ли?

— Не. За Арсенала.

— Какво? Това подразделение на ЦРУ? — Ърв имаше искрено невярващ вид.

— Те нямат нищо общо с ЦРУ. Арсенала е към Министерството за научно разузнаване. Преди около три години прочетох в една статия, че някакъв шегаджия им лепнал прякора „Арсенала“ в началото на шейсетте, след излизането на научнофантастичен разказ, наречен „Арсеналът на Ищар“. От Ван Воут, ако не се лъжа. Занимават се с наши научни проекти, които могат да имат настоящо или бъдещо приложение във връзка с националната сигурност. Тази дефиниция е от техния правилник, а за обществото са организация, която субсидира и контролира енергийните изследвания, най-вече на електромагнетизма и термоядрената енергия. Всъщност се занимават с много повече работи. Чарли и аз сме част от един експеримент, извършен много отдавна. Преди Чарли да се роди. Майка й също участваше. Тя бе убита. От Арсенала.

Ърв замълча, източи водата от мивката, избърса си ръцете, сетне се приближи и започна да бърше мушамата върху масата. Анди вдигна бирената си кутия.

— Засега няма да кажа, че не ти вярвам — въздъхна Ърв накрая. — Знаем какви работи са ставали тихомълком в тази държава, а после са излизали наяве — служители на ЦРУ, даващи на хора питиета, смесени с ЛСД, агент на ФБР обвинен, че е убивал хора по време на демонстрации за граждански права, пачки пари в книжни кесии… Затова не мога да кажа, че не ти вярвам. Просто още не си ме убедил.

— Имам чувството, че вече са загубили интерес към мен. Макар че преди им трябвах. Но сега са сменили мишената. Сега им е необходима Чарли.

— Нима правителството се е хванало да преследва една ученичка от първи или втори клас в защита на националната сигурност?!

— Чарли не е обикновена второкласничка. Двамата с майка й бяхме инжектирани с един наркотик под кодовото наименование „Серия шест“. И до ден-днешен не зная какъв точно е бил. Най-вероятно някакъв изкуствен жлезист секрет, който е променил както моите, така и нейните хромозоми. Ние сме прехвърлили тези хромозоми на Чарли и те са се смесили по съвършено нов начин. Ако тя успее да ги предаде на своите деца, биха я нарекли мутант, предполагам. Ако по някаква причина не може или промяната я е направила стерилна, сигурно биха я нарекли мутация или хибрид. Във всеки случай те я искат. Искат да я изучават, да видят дали биха могли да проумеят на какво се дължи нейната необикновена способност. Нещо повече, мисля, че я искат и като експонат. Искат да я използват, за да активизират отново програмата със „Серия шест“.

— Какво е това необикновено нещо, което тя може да прави? — попита Ърв.

През кухненския прозорец се виждаше как Норма и Чарли излизат от хамбара. Белият пуловер се въртеше и полюляваше около телцето на Чарли, а долният му край стигаше до прасците й. По бузите й беше избила червенина и тя говореше на Норма, която се усмихваше и кимаше.

Анди промълви;

— Може да пали.

— Е, това го мога и аз — Ърв пак седна и загледа Анди с подчертана предпазливост. Както се гледа човек, подозиран в лудост.

— Но тя го прави само с мисълта си. Техническото му наименование е пирокинеза. То е парапсихически талант като телепатията, телекинезата или предчувствията — между другото Чарли притежава по малко и от някои от тях, — но пирокинезата се среща много по-рядко… и е много по-опасна. Детето е ужасно изплашено, и то с основание. Не винаги може да се контролира. Би могло да изгори къщата, хамбара и двора, ако реши. Или би могло да ти запали лулата — усмихна се Анди уморено. — Само дето, докато ти пали лулата, може също да изгори къщата, хамбара и двора.

Ърв си допи бирата.

— Смятам, че трябва да повикаш полицията и да се предадеш, Франк. Ти имаш нужда от помощ.

— Предполагам, че звучи доста налудничаво, нали?

— Да — потвърди мрачно Ърв. — Звучи по-налудничаво от всичко, което съм чувал досега.

Той седеше като на тръни, готов всеки момент да скочи, и Анди си помисли: „Очаква да направя нещо смахнато при първа възможност.“

— Вече е безсмислено — въздъхна Анди. — Те са по петите ни. Май полицията действително щеше да бъде по-доброто. Поне не загубваш самоличността си веднага щом сложи ръка върху теб.

Ърв понечи да отговори и вратата се отвори. Норма и Чарли влязоха. Лицето на момиченцето светеше, очите му блестяха.

— Тате! — извика Чарли. — Тате, аз храних…

Гласът й пресекна. Част от руменината по бузите й изчезна, погледът й се впи изпитателно в Ърв Мандърс, после в баща й и отново в Ърв. Удоволствието, изписано по лицето й, се стопи и на негово място се появи опустошително отчаяние. „Така изглеждаше и снощи — помисли си Анди. — Така изглеждаше и вчера, когато я измъкнах от училище. Тази история продължава ли, продължава, а къде е щастливият край за нея?“

— Ти си казал — пророни тя. — О, тате, защо си казал?

Норма пристъпи напред и покровителствено обгърна раменете на Чарли.

— Ърв, какво става тук?

— Не знам — отвърна Ърв. — Какво мислиш, че може да е казал, Боби?

— Това не е моето име — в очите й се бяха появили сълзи. — Вие знаете, че това не е моето име.

— Чарли — опита се да я успокои Анди, — мистър Мандърс знаеше, че нещо не е наред. Аз му казах истината, но той не ми повярва. Като се замислиш, ще разбереш защо.

— Нищо не разби… — изви гласче Чарли, но неочаквано млъкна. Кривна глава, сякаш се вслушваше, макар на другите да им се струваше, че няма в какво. И пред очите им руменината се дръпна от детското личице, както се излива от кана малиново вино.

— Какво има, мила? — попита Норма и хвърли разтревожен поглед към Ърв.

— Те идват, тате — прошепна Чарли, с кръгли от страх очи. — Те идват да ни хванат.

Срещнаха се на пресечката на Шосе 40 с неномерирания лош път, в който Ърв беше свил, обозначен на картите на Хейстингс Глен като Олд Бейлингс Роуд. Ал Стайнович най-после се присъедини към тях и поведе хората си бързо и решително. Бяха шестнайсет души в пет коли. Устремени в колона към фермата на Ърв Мандърс, те приличаха на бързо движеща се погребална процесия.

Норвил Бейтс предаде ръководството — и отговорността — на Ал с неподправено облекчение и поиска инструкции относно местната и щатската полиция, призовани за операцията.

— Ще ги държим в неведение засега — нареди Ал. — Ако хванем бегълците, ще се разпоредим да вдигнат блокадите по пътищата. Ако не, ще затегнем кордона. Но между нас да си остане, не се ли справим с шестнайсет човека, няма да се справим изобщо, Норв.

Норвил усети лекия упрек и замълча. Знаеше, че най-добре би било да ги хванат без външна намеса, защото Андрю Макджий го очакваше нещастен случай, веднага щом го хванеха. Фатален случай. И ако наоколо не се мотаеха разни сини куртки, щеше да е много по-лесно.

Пред него и Ал блеснаха за миг стоповете на колата на О. Дж. и тя зави по един черен път. Другите го последваха.



— Нищо не разбирам — заяви Норма. — Боби… Чарли… опитай да се успокоиш.

— Не можете да разберете — изстена задавено Чарли. Ърв се стресна от вида й. Лицето й бе като на заек, хванат в примка. Тя се измъкна от прегръдката на Норма и изтича към баща си, който сложи ръце върху раменете й. — Те се канят да те убият, татко!

— Какво?

— Ще те убият — повтори тя, вторачила невиждащи, замъглени от паниката очи. Устните й неистово потреперваха. — Трябва да бягаме. Трябва да…

Горещо. Прекалено горещо е тук.

Той погледна наляво. На стената между печката и мивката беше закачен стаен термометър, какъвто може да се купи по поръчка от каталог по пощата. В долния му край се хилеше пластмасово червено дяволче с вила, което бършеше потта от челото си. Под разцепените му копитца се мъдреше въпрос: „НЕ ТИ ЛИ Е ГОРЕЩО?“

Живакът в термометъра бавно се покачваше, един обвиняващ червен пръст.

— Да, точно това искат — нареждаше детето. — Да те убият, да те убият, както убиха мама, да бягаме, няма, няма да позволя това да се повтори, няма да позволя…

Гласът й се покачваше все по-нависоко. Покачваше се като живак в термометър.

— Чарли! Внимавай какво правиш!

Очите й леко е проясниха. Ърв и жена му застанаха един до друг.

— Ърв… какво…

Но Ърв, който забеляза погледа на Анди към термометъра, изведнъж повярва. Вътре вече беше горещо. Достатъчно горещо, за да се изпотиш. Живакът в термометъра беше стигнал до трийсет и три градуса.

— Господи Боже мой! — възкликна той дрезгаво. — Тя ли направи това, Франк?

Анди не му обърна внимание. Все още с ръце върху раменете на Чарли, той се взря в очите й.

— Чарли… смяташ ли, че е прекалено късно? Как ти се струва?

— Да. — По лицето на детето не бе останала капчица кръв. — Вече се качват по черния път. О, тате, страх ме е.

— Ти можеш да ги спреш, Чарли — прошепна бащата.

Тя погледна към него.

— Можеш — потвърди той.

— Но, тате… това е лошо. Зная, че е лошо. Може да ги убия.

— Да — съгласи се той. — Убиваш, за да не те убият. Може да се стигне дотам.

— Тогава не е ли лошо? — едва доловимо изрече тя.

— Лошо е — отсече Анди. — Не се самозалъгвай, че някога може да не е лошо. И не го прави, ако не можеш да го управляваш, Чарли. Дори и заради мен.

Те се гледаха, сключили погледи, Анди с уморени, кръвясали, изплашени очи, Чарли вторачена като хипнотизирана.

— Ако направя… нещо… пак ли ще ме обичаш?

Въпросът увисна помежду им, поклащайки се лениво.

— Чарли — увери я той. — Аз винаги ще те обичам. Каквото и да стане.

Ърв се приближи от прозореца към тях.

— Дължа ви едно голямо извинение. Цяла колона автомобили се изкачва по пътя. Ще се бия с вас, ако искате. Взех си пушката за елени.

Но той изглеждаше изплашен до смърт.

— Няма нужда от пушка — заяви Чарли, освободи се от ръцете на баща си и се запъти към задната врата. Сякаш допълнително смалено в плетения бял пуловер на Норма Мандърс, детето излезе навън.

След миг Анди се окопити и тръгна след дъщеря си. Стомахът му се беше вледенил, все едно бе изгълтал огромна порция сладолед на три хапки. Домакините останаха назад. Анди хвърли един последен поглед върху обърканото и изплашено лице на Ърв и в съзнанието му проблясна светкавична мисъл: „Друг път да знаеш да не качваш стопаджии!“

Двамата с Чарли стояха на верандата и гледаха как първата кола завива по дългата алея. Кокошките кудкудякаха и пляскаха с криле. В хамбара Шефи отново измуча командата си да дойде някой да я издои. Слабото октомврийско слънце огряваше залесените хребети и есеннокафявите поля на този малък градец в горната част на щата Ню Йорк. Бягаха от близо една година и Анди с учудване изпита странно чувство на облекчение заедно със слепия ужас. Той бе чувал, че при безизходица дори заекът понякога се обръща да посрещне лице в лице кучетата, възвърнал си някаква предишна, не толкова хрисима природа в мига, преди да бъде разкъсан на парчета.

Най-малкото бе прекрасно да не бягаш. Той стоеше до Чарли и слънчевата светлина се топеше върху русата й коса.

— О, татко — простена тя. — Краката ми треперят.

Той я прегърна през раменете и я притисна по-близо до себе си. Първата кола спря до дворната порта и двама мъже слязоха.



— Здравей, Анди — усмихна се Ал Стайнович. — Здравей, Чарли.

Ръцете му бяха празни, но сакото му бе разкопчано. Зад него другият мъж стоеше нащрек до колата, с ръце на хълбоците. Втората кола спря зад първата и от нея се изсипаха още четирима мъже. Всички коли спираха, всички мъже излизаха. Анди преброи дванайсет, след което престана да брои.

— Махайте се — изписка немощно Чарли в хладния ранен следобед.

— Голяма гоненица падна — подхвърли Ал на Анди и се обърна към Чарли: — Мила, недей…

— Махайте се! — кресна тя.

Ал вдигна рамене и обезоръжаващо се усмихна.

— Страхувам се, че не можем, мила. Изпълняваме заповеди. Няма да направим нищо лошо нито на теб, нито на татко ти.

— Лъжец такъв! Имаш заповед да го убиеш, зная!

Анди заговори и за негово учудване гласът му не трепна.

— Съветвам ви да послушате дъщеря ми. Сигурно ви е известно защо искат да я хванат. Разбрали сте за войника на летището.

О. Дж. и Норвил Бейтс се спогледаха с тревога.

— Елате в колата и всичко ще обсъдим — предложи Ал. — Честна дума, няма да стане нищо, освен…

— Знаем какво ще стане — прекъсна го Анди.

Мъжете от последните две-три коли бяха образували кордон и с привидно нехайни стъпки напредваха към верандата.

— Моля ви — вдигна очи Чарли към мъжа с удивително жълтото лице. — Не ме карайте да правя нищо.

— Няма смисъл, Чарли — спря я Анди.

Ърв Мандърс излезе на верандата.

— Нямате право да влизате тук — заяви той. — Веднага напуснете моята собственост.

Трима от агентите на Арсенала се бяха приближили до предните стъпала на верандата и се намираха на осем-девет метра вляво от Анди и дъщеря му. Чарли им хвърли предупредителен, отчаян поглед и те спряха — за момента.

— Ние сме правителствени агенти, сър — обясни Ал Стайнович учтиво. — Тези двамата трябва да бъдат разпитани, нищо повече.

— Все ми е едно, ако ще дори да са убили президента — изкрещя на пресекулки Ърв. — Покажете ми заповед за арест или се махайте, за Бога, от моята собственост.

— Ние нямаме нужда от заповед — каза Ал. Гласът му вече бе поръбен със стомана.

— Имате нужда, освен ако тази сутрин съм се събудил в Съветския съюз — извика Ърв. — Изчезвайте, и то бързо. Това е последната ми дума.

— Ърв, прибери се! — проплака Норма.

Анди долови появата на нещо странно във въздуха около Чарли, нещо подобно на електрически заряд. Космите по ръцете му внезапно започнаха да се изправят и да мърдат като водорасли в невидим прилив. Взря се в личицето на дъщеря си и забеляза странната промяна в израза й. „То идва — помисли си безпомощно. — То идва, Господи, идва!“

— Изчезвайте! — изкрещя той на Ал. — Не разбирате ли какво ще направи? Не можете ли да го усетите? Не ставайте глупак, човече!

— Моля ви — Ал се извърна към тримата мъже в другия край на верандата и недоловимо им кимна. После върна поглед към Анди. — Само да обсъдим…

— Внимавай, Франк! — викна Ърв Мандърс.

Тримата мъже в края на верандата се втурнаха неочаквано към тях, изваждайки оръжието си в движение.

— Стойте! Стойте! — дереше се единият. — Не мърдайте! Ръцете на…

Чарли се обърна към тях. И тутакси още шестима, между които Джон Мейо и Рей Ноулс, се хвърлиха с извадено оръжие към стъпалата на верандата.

Очите на Чарли леко се разшириха и Анди усети как нещо парливо, обгърнато от загрят въздух, мина покрай него.

Тримата мъже бяха изминали половината път, когато косите им пламнаха.

Прогърмя изстрел, оглушително силен, който откърти към двайсетсантиметрова треска от подпорния стълб на верандата. Норма Мандърс писна, а Анди се сви. Но Чарли сякаш не забеляза. Лицето й беше замечтано и замислено. Едва загатната усмивка, тип Мона Лиза, трептеше на устните й.

„Прави й удоволствие — помисли си Анди ужасен. — Затова ли толкова се страхува от него? Защо й е приятно?“

Чарли се обърна отново към Ал Стайнович. Тримата мъже, които бе изпратил да нападнат Анди и Чарли, бяха забравили дълга си към Бога, родината и Арсенала. Те се мъчеха да угасят пламъците върху главите си и стенеха. Задушливата миризма на горена коса изпълни околността.

Прозвуча нов изстрел. Един прозорец се разби.

— Не по детето! — извика Ал. — Не по детето!

Анди беше сграбчен грубо. Верандата закипя от суетящи се мъже. Издърпаха го в суматохата до перилата. После някой се опита да го повлече другаде. Чувстваше се като въже, теглено от два отбора в противоположни посоки.

— Пуснете го! — ревеше гръмогласно Ърв Мандърс. — Пуснете…

Гръмна друг пистолет и Норма отново запищя, зовейки непрестанно името на мъжа си.

Чарли погледна Ал Стайнович и изведнъж студеният, самоуверен израз изчезна от лицето му и то се разкриви от ужас. Жълтият му цвят се насити и стана направо кашкавален.

— Не, недей… — промълви той с почти разговорен тон. — Недей…

Невъзможно бе да се определи откъде тръгна огънят. Панталонът и спортното му сако лумнаха едновременно. Косата му щръкна като запален храст. Той отстъпи с писък, блъсна се в колата си и се завъртя към Норма Бейтс с протегнати напред ръце.

Анди отново почувства милувката на загретия, раздвижен въздух, сякаш покрай носа му прелетя с космическа скорост нажежен патрон.

Лицето на Ал Стайнович пламна.

За миг той замръзна в безгласен писък под прозрачната огнена обвивка, а после чертите му се сляха и потекоха като топяща се лой. Норвил рязко се дръпна от него. Ал Стайнович се превърна в горящо плашило. Препъвайки се, той затича слепешком по алеята, размахал ръце, а после рухна по очи до третата кола. Изобщо не личеше, че е човек: изглеждаше като горящ вързоп парцали.

Замръзнали по местата си, мъжете на верандата наблюдаваха втрещено неочакваната огнена сцена. И тримата с подпалените коси бяха успели да се изгасят. Безспорно щяха да изглеждат странно в бъдеще (колкото и кратко да беше то): късо подстриганите им според правилника прически се бяха превърнали в шапки от почернели, заплетени фъндъци пепел.

— Махайте се! — изграчи Анди дрезгаво. — Бързо се махайте. Тя не е вършила подобно нещо досега и не знам дали може да спре.

— Аз съм добре, тате — обади се Чарли спокойно, със странно безразличие. — Всичко е наред.

И тогава загърмяха колите.

Експлозиите започваха откъм задната част: по-късно, когато си припомняше произшествието във фермата на Мандърс, Анди беше сигурен в това. Всичките гръмваха откъм задната част, където бяха резервоарите с бензин.

Светлозеленият плимут на Ал избухна пръв с приглушен тътнеж. От задната му част се издигна ослепително ярка топка от пламъци. Задният прозорец се пръсна към вътрешността на купето. Фордът, с който бяха дошли Джон и Рей, го последва няма и две секунди по-късно. Остри парчета метал се разхвърчаха из въздуха и затракаха по покрива.

— Чарли! — извика Анди. — Чарли, спри!

Ала със същия спокоен тон тя съобщи:

— Не мога.

Третата кола хвръкна във въздуха.

Някой се затича. Друг го последва. Мъжете на верандата започнаха да отстъпват. Дръпнаха отново Анди, ала той се запъна и внезапно го пуснаха. Изведнъж те всички побягнаха, с побелели лица и невиждащи очи. Единият от мъжете с овъглените коси се опита да прескочи перилата, закачи си крака и падна с главата напред в малката градинка, където преди време Норма бе садила фасул. Коловете, около които се бе увивал фасулът, още си стояха там и един от тях се заби в гърлото му и излезе от другата страна със зловещо изклокочване, което Анди запомни за цял живот. Нещастникът се замята из градинката като пъстърва на сухо, с фасуления прът, забит като стрела във врата, хъхрейки и обливайки с кръв предницата на ризата си.

Една подир друга и останалите коли хвръкнаха във въздуха като оглушителен наниз фишеци. Двама от бягащите мъже бяха изхвърлени като парцалени кукли от взривната вълна, единият пламнал от кръста надолу, другият посипан с парченца армирано стъкло.

Във въздуха се издигаше тъмен, мазен пушек. Отвъд алеята далечните поля и хълмове се извиваха и гърчеха през топлинната завеса, сякаш трепереха от ужас. Навсякъде, с неспирно писукане, тичаха обезумели пиленца. Изведнъж три от тях избухнаха в пламъци и се втурнаха сляпо — бягащи топчици огън, — за да паднат от другата страна на двора.

— Чарли, спри веднага! Спри!

Огнена диря хукна по диагонал през двора — гореше пръстта под права линия, сякаш бе посипана с барут. Пламъкът достигна до дръвника, със забитата брадва на Ърв, направи ефирен кръг около него и изведнъж скочи вътре. Дръвникът лумна в пламъци.

— ЧАРЛИ, ЗА БОГА!

Пистолетът на някой от агентите на Арсенала лежеше в края на поляната между верандата и пламтящата редица коли на алеята. Изведнъж патроните в него започнаха да гърмят в серия от остри, пукащи експлозии. Пистолетът заподскача зловещо из тревата.

Анди зашлеви с всички сили дъщеря си.

Главата й се люшна назад, сините й очи гледаха зареяно. После тя се взря в него учудена, обидена и замаяна и той изведнъж се почувства затворен в капсула от бързо нарастваща топлина. Пое въздух, който му се стори като течно стъкло. Космите в носа му сякаш се накъдриха.

„Самозапалване — помисли си Анди. — Хвръквам във въздуха от самозапалване…“

После капсулата изчезна.

Чарли се олюля и вдигна ръце към лицето си. И тогава през пръстите й се изви един пронизителен писък на такъв ужас и мъка, че Анди се изплаши да не е загубила разсъдъка си.

— ТАААААТЕЕЕЕЕЕ…

Той я прегърна, притисна я.

— Шшшт. О, Чарли, мила, шшшт.

Чарли млъкна и се отпусна. Беше припаднала.

— Здравей, Анди — усмихна се Ал Стайнович. — Здравей, Чарли.

Ръцете му бяха празни, но сакото му бе разкопчано. Зад него другият мъж стоеше нащрек до колата, с ръце на хълбоците. Втората кола спря зад първата и от нея се изсипаха още четирима мъже. Всички коли спираха, всички мъже излизаха. Анди преброи дванайсет, след което престана да брои.

— Махайте се — изписка немощно Чарли в хладния ранен следобед.

— Голяма гоненица падна — подхвърли Ал на Анди и се обърна към Чарли: — Мила, недей…

— Махайте се! — кресна тя.

Ал вдигна рамене и обезоръжаващо се усмихна.

— Страхувам се, че не можем, мила. Изпълняваме заповеди. Няма да направим нищо лошо нито на теб, нито на татко ти.

— Лъжец такъв! Имаш заповед да го убиеш, зная!

Анди заговори и за негово учудване гласът му не трепна.

— Съветвам ви да послушате дъщеря ми. Сигурно ви е известно защо искат да я хванат. Разбрали сте за войника на летището.

О. Дж. и Норвил Бейтс се спогледаха с тревога.

— Елате в колата и всичко ще обсъдим — предложи Ал. — Честна дума, няма да стане нищо, освен…

— Знаем какво ще стане — прекъсна го Анди.

Мъжете от последните две-три коли бяха образували кордон и с привидно нехайни стъпки напредваха към верандата.

— Моля ви — вдигна очи Чарли към мъжа с удивително жълтото лице. — Не ме карайте да правя нищо.

— Няма смисъл, Чарли — спря я Анди.

Ърв Мандърс излезе на верандата.

— Нямате право да влизате тук — заяви той. — Веднага напуснете моята собственост.

Трима от агентите на Арсенала се бяха приближили до предните стъпала на верандата и се намираха на осем-девет метра вляво от Анди и дъщеря му. Чарли им хвърли предупредителен, отчаян поглед и те спряха — за момента.

— Ние сме правителствени агенти, сър — обясни Ал Стайнович учтиво. — Тези двамата трябва да бъдат разпитани, нищо повече.

— Все ми е едно, ако ще дори да са убили президента — изкрещя на пресекулки Ърв. — Покажете ми заповед за арест или се махайте, за Бога, от моята собственост.

— Ние нямаме нужда от заповед — каза Ал. Гласът му вече бе поръбен със стомана.

— Имате нужда, освен ако тази сутрин съм се събудил в Съветския съюз — извика Ърв. — Изчезвайте, и то бързо. Това е последната ми дума.

— Ърв, прибери се! — проплака Норма.

Анди долови появата на нещо странно във въздуха около Чарли, нещо подобно на електрически заряд. Космите по ръцете му внезапно започнаха да се изправят и да мърдат като водорасли в невидим прилив. Взря се в личицето на дъщеря си и забеляза странната промяна в израза й. „То идва — помисли си безпомощно. — То идва, Господи, идва!“

— Изчезвайте! — изкрещя той на Ал. — Не разбирате ли какво ще направи? Не можете ли да го усетите? Не ставайте глупак, човече!

— Моля ви — Ал се извърна към тримата мъже в другия край на верандата и недоловимо им кимна. После върна поглед към Анди. — Само да обсъдим…

— Внимавай, Франк! — викна Ърв Мандърс.

Тримата мъже в края на верандата се втурнаха неочаквано към тях, изваждайки оръжието си в движение.

— Стойте! Стойте! — дереше се единият. — Не мърдайте! Ръцете на…

Чарли се обърна към тях. И тутакси още шестима, между които Джон Мейо и Рей Ноулс, се хвърлиха с извадено оръжие към стъпалата на верандата.

Очите на Чарли леко се разшириха и Анди усети как нещо парливо, обгърнато от загрят въздух, мина покрай него.

Тримата мъже бяха изминали половината път, когато косите им пламнаха.

Прогърмя изстрел, оглушително силен, който откърти към двайсетсантиметрова треска от подпорния стълб на верандата. Норма Мандърс писна, а Анди се сви. Но Чарли сякаш не забеляза. Лицето й беше замечтано и замислено. Едва загатната усмивка, тип Мона Лиза, трептеше на устните й.

„Прави й удоволствие — помисли си Анди ужасен. — Затова ли толкова се страхува от него? Защо й е приятно?“

Чарли се обърна отново към Ал Стайнович. Тримата мъже, които бе изпратил да нападнат Анди и Чарли, бяха забравили дълга си към Бога, родината и Арсенала. Те се мъчеха да угасят пламъците върху главите си и стенеха. Задушливата миризма на горена коса изпълни околността.

Прозвуча нов изстрел. Един прозорец се разби.

— Не по детето! — извика Ал. — Не по детето!

Анди беше сграбчен грубо. Верандата закипя от суетящи се мъже. Издърпаха го в суматохата до перилата. После някой се опита да го повлече другаде. Чувстваше се като въже, теглено от два отбора в противоположни посоки.

— Пуснете го! — ревеше гръмогласно Ърв Мандърс. — Пуснете…

Гръмна друг пистолет и Норма отново запищя, зовейки непрестанно името на мъжа си.

Чарли погледна Ал Стайнович и изведнъж студеният, самоуверен израз изчезна от лицето му и то се разкриви от ужас. Жълтият му цвят се насити и стана направо кашкавален.

— Не, недей… — промълви той с почти разговорен тон. — Недей…

Невъзможно бе да се определи откъде тръгна огънят. Панталонът и спортното му сако лумнаха едновременно. Косата му щръкна като запален храст. Той отстъпи с писък, блъсна се в колата си и се завъртя към Норма Бейтс с протегнати напред ръце.

Анди отново почувства милувката на загретия, раздвижен въздух, сякаш покрай носа му прелетя с космическа скорост нажежен патрон.

Лицето на Ал Стайнович пламна.

За миг той замръзна в безгласен писък под прозрачната огнена обвивка, а после чертите му се сляха и потекоха като топяща се лой. Норвил рязко се дръпна от него. Ал Стайнович се превърна в горящо плашило. Препъвайки се, той затича слепешком по алеята, размахал ръце, а после рухна по очи до третата кола. Изобщо не личеше, че е човек: изглеждаше като горящ вързоп парцали.

Замръзнали по местата си, мъжете на верандата наблюдаваха втрещено неочакваната огнена сцена. И тримата с подпалените коси бяха успели да се изгасят. Безспорно щяха да изглеждат странно в бъдеще (колкото и кратко да беше то): късо подстриганите им според правилника прически се бяха превърнали в шапки от почернели, заплетени фъндъци пепел.

— Махайте се! — изграчи Анди дрезгаво. — Бързо се махайте. Тя не е вършила подобно нещо досега и не знам дали може да спре.

— Аз съм добре, тате — обади се Чарли спокойно, със странно безразличие. — Всичко е наред.

И тогава загърмяха колите.

Експлозиите започваха откъм задната част: по-късно, когато си припомняше произшествието във фермата на Мандърс, Анди беше сигурен в това. Всичките гръмваха откъм задната част, където бяха резервоарите с бензин.

Светлозеленият плимут на Ал избухна пръв с приглушен тътнеж. От задната му част се издигна ослепително ярка топка от пламъци. Задният прозорец се пръсна към вътрешността на купето. Фордът, с който бяха дошли Джон и Рей, го последва няма и две секунди по-късно. Остри парчета метал се разхвърчаха из въздуха и затракаха по покрива.

— Чарли! — извика Анди. — Чарли, спри!

Ала със същия спокоен тон тя съобщи:

— Не мога.

Третата кола хвръкна във въздуха.

Някой се затича. Друг го последва. Мъжете на верандата започнаха да отстъпват. Дръпнаха отново Анди, ала той се запъна и внезапно го пуснаха. Изведнъж те всички побягнаха, с побелели лица и невиждащи очи. Единият от мъжете с овъглените коси се опита да прескочи перилата, закачи си крака и падна с главата напред в малката градинка, където преди време Норма бе садила фасул. Коловете, около които се бе увивал фасулът, още си стояха там и един от тях се заби в гърлото му и излезе от другата страна със зловещо изклокочване, което Анди запомни за цял живот. Нещастникът се замята из градинката като пъстърва на сухо, с фасуления прът, забит като стрела във врата, хъхрейки и обливайки с кръв предницата на ризата си.

Една подир друга и останалите коли хвръкнаха във въздуха като оглушителен наниз фишеци. Двама от бягащите мъже бяха изхвърлени като парцалени кукли от взривната вълна, единият пламнал от кръста надолу, другият посипан с парченца армирано стъкло.

Във въздуха се издигаше тъмен, мазен пушек. Отвъд алеята далечните поля и хълмове се извиваха и гърчеха през топлинната завеса, сякаш трепереха от ужас. Навсякъде, с неспирно писукане, тичаха обезумели пиленца. Изведнъж три от тях избухнаха в пламъци и се втурнаха сляпо — бягащи топчици огън, — за да паднат от другата страна на двора.

— Чарли, спри веднага! Спри!

Огнена диря хукна по диагонал през двора — гореше пръстта под права линия, сякаш бе посипана с барут. Пламъкът достигна до дръвника, със забитата брадва на Ърв, направи ефирен кръг около него и изведнъж скочи вътре. Дръвникът лумна в пламъци.

— ЧАРЛИ, ЗА БОГА!

Пистолетът на някой от агентите на Арсенала лежеше в края на поляната между верандата и пламтящата редица коли на алеята. Изведнъж патроните в него започнаха да гърмят в серия от остри, пукащи експлозии. Пистолетът заподскача зловещо из тревата.

Анди зашлеви с всички сили дъщеря си.

Главата й се люшна назад, сините й очи гледаха зареяно. После тя се взря в него учудена, обидена и замаяна и той изведнъж се почувства затворен в капсула от бързо нарастваща топлина. Пое въздух, който му се стори като течно стъкло. Космите в носа му сякаш се накъдриха.

„Самозапалване — помисли си Анди. — Хвръквам във въздуха от самозапалване…“

После капсулата изчезна.

Чарли се олюля и вдигна ръце към лицето си. И тогава през пръстите й се изви един пронизителен писък на такъв ужас и мъка, че Анди се изплаши да не е загубила разсъдъка си.

— ТАААААТЕЕЕЕЕЕ…

Той я прегърна, притисна я.

— Шшшт. О, Чарли, мила, шшшт.

Чарли млъкна и се отпусна. Беше припаднала.



О. Дж. тичаше.

Самохвалкото подскачаше нагоре-надолу под мишницата му. Той тичаше, без да гледа къде стъпва. Тичаше през полето. Падна, стана и пак хукна. Изкълчи си глезена в някаква дупка и се просна, надавайки вик от болка. Но пак стана и хукна. От време на време му се струваше, че тича сам, а понякога и че някой тича с него. Това беше без значение. Единственото, което имаше значение, бе да се махне колкото може по-далече от ярко пламтящия вързоп парцали, останал от Ал Стайнович, от горящата върволица коли, от Брус Кук, лежащ в една малка градинка със забит в гърлото кол. Далече, далече, далече. Самохвалкото се изсипа от кобура си, цапна го по коляното и изчезна забравен в буренака. О. Дж. се озова в някаква горичка. Препъна се в едно повалено дърво и пак се просна в цял ръст. Този път остана да лежи, дишащ на пресекулки, притиснал ръка към далака си, където усещаше болезнен бодеж. Лежеше, плачеше от нерви и страх и се кълнеше: „Никакви задачи повече в Ню Йорк. Никога. Край на залаганията. Кракът ми няма повече да стъпи в Ню Йорк, дори да доживея до двеста години.“

След малко О. Дж. стана и закуцука към пътя.

— Трябва да го пренесем на верандата. — Анди беше оставил Чарли на тревата в двора. Едната страна на къщата вече гореше и по верандата се сипеха искри като големи, мудни светулки.

— Махай се! — сопна се Норма. — Не го докосвай.

— Къщата гори. Позволете ми да ви помогна.

— Вървете си! Направихте достатъчно!

— Стига, Норма — обади се Ърв. — Той няма никаква вина за станалото. Затваряй си устата.

Тя го погледна с вид на човек, който има страшно много неща за казване, но стисна зъби.

— Вдигнете ме — помоли Ърв. — Краката ми са като гумени. Струва ми се, че съм се подмокрил. Не бих се учудил. Едно от онези говеда ме простреля. Не знам кое. Дай една ръка, Франк.

— Анди — поправи го той и го подхвана под мишниците. Малко по малко Ърв се изправи. — Жена ти е права. Трябваше да ни подминеш тази сутрин.

— Ако пак ми е случи, ще постъпя по съвсем същия начин! Да влизат тия гадове в имота ми с пистолети! Проклети копелета, долни правителствени сутеньори… оооу-ооох, Господи!

— Ърв? — изплака Норма.

— Тихо, жено. Вече не боли толкова. Хайде, Франк или Анди, или както щеш. Става горещо.

Така беше. Вятърът довя рояк искри върху верандата, докато Анди смъкваше Ърв по стъпалата към задния двор. Дръвникът се бе превърнал в почернял пън. Нищо не беше останало от пиленцата, подпалени от Чарли, освен няколко овъглени костички и купчинки странна, слепнала пепел — навярно перушина. Те не бяха опечени, бяха изпепелени.

— Остави ме до хамбара — изпъшка Ърв. — Искам да поговорим.

— Имаш нужда от лекар.

— Да. Ще го извикам. Как е дъщеря ти?

— Припадна. — Анди сложи Ърв на земята и подпря гърба му на вратата на хамбара. Ърв го гледаше. Част от цвета на лицето му се бе върнал и синкавият отенък изчезваше от устните му. Той се потеше. Зад тях голямата бяла фермерска къща, издигаща се на Бейлингс Роуд от 1868-а, се разгаряше в пламъци.

— Нито едно човешко същество не бива да има такава способност — каза Ърв.

— Така е — отвърна Анди и премести поглед от Ърв право към каменното, непрощаващо лице на Норма Мандърс. — Но тогава нито едно човешко същество не бива да има и церебрална парализа, или мускулна дистрофия, или левкемия. Но това се случва. Случва се и на деца.

— Никой не я е питал — кимна Ърв. — Прав си.

Все още спрял поглед върху Норма, Анди рече:

— Тя не е по-голямо чудовище от дете с апарат за изкуствено дишане или в дом за бавноразвиващи се.

— Съжалявам за тези думи — сведе очи Норма. — Водих я да нахрани пиленцата. Гледах я как гали кравата. Но, мистър, къщата ми гори и има убити хора.

— Съжалявам.

— Къщата е застрахована, Норма — Ърв стисна със здравата си ръка дланта на жена си.

— Това няма да ми върне сервизите на мама, които тя е получила от своята майка. Нито пък хубавото бюро или картините, които си купихме миналия юли на художествената изложба в Скънектъди — една сълза се търкулна от окото й и тя я изтри с ръкав. — Или писмата, които ми писа от армията.

— Твоето фъстъче ще се оправи ли? — попита Ърв.

— Не зная.

— Виж какво. Имам един стар джип уилис зад хамбара…

— Ърв, недей! Не се забърквай още повече в тази история!

Той обърна към нея пепелявото си, набръчкано и потно лице. Зад тях домът им гореше. Керемидите пукаха като кестени в коледен огън.

— Онези нахълтаха тук без заповед за арестуване или каквото и да било друго и се опитваха да ги отведат. Гостите, които бях поканил в дома си, както се прави в цивилизована страна с прилични закони. Един ме рани, а друг се опита да застреля Анди. Не улучи главата му за половин сантиметър. — Анди си спомни първия оглушителен изстрел, треската, която бе отскочила от подпорния стълб на верандата, и потръпна. — Те нахълтаха тук и се развилняха. Какво искаш от мене Норма? Да чакам и да предам гостите си на тайната полиция, ако се престраши да се върне? Като истински нацист?

— Не — отговори пресипнало тя. — Разбира се, че не.

— Не си длъжен… — започна Анди.

— Длъжен съм — прекъсна го Ърв. — А като се върнат… те ще се върнат, нали, Анди?

— О, да. Ще се върнат. Ти току-що си купи акция за една разрастваща се индустрия, Ърв.

Ърв опита да се разсмее и изсвистя задавено.

— Какво по-хубаво от това?! А когато се появят, ще им кажа, че си взел моя уилис. Нищо повече няма да знам. И ти желая успех.

— Благодаря — отвърна Анди тихо.

— Трябва да побързаме — подкани Ърв. — До града е далече, но сигурно вече са забелязали пушека. Ще дойде пожарната. Наистина ли сте тръгнали с фъстъчето към Върмонт?

— Да.

Отляво се чу стон.

— Тате…

Чарли бе седнала. Червеното клинче и зелената блузка бяха изцапани с прах. Лицето й беше бледо, очите — ужасно объркани.

— Тате, какво гори? Мирише ми на огън. Аз ли съм го запалила? Какво гори?!

Анди отиде до нея и я прегърна.

— Всичко е наред — увери я той и се зачуди защо трябва да се лъжат децата, дори когато те чудесно знаят, както и ти, истината. — Всичко е наред. Как се чувстваш, мило?

Чарли огледа през рамото му горящата редица коли, сгърченото тяло в градинката и къщата на Мандърсови, окичена с огнена корона. Верандата също беше обвита в пламъци. Вятърът отнасяше пушека и топлината далече от тях, но миризмата на бензин и напечени керемиди бе силна.

— Аз съм го направила — едва доловимо прошепна Чарли. Лицето й започна да потръпва и се гърчи.

— Фъстъче! — смъмри я Ърв.

Тя впери невиждащи очи в него и простена:

— Аз.

— Сложи я до мен — помоли Ърв. — Искам да поговоря с нея.

Анди занесе и сложи Чарли до Ърв, който седеше подпрян на вратата на хамбара.

— Слушай ме сега, фъстъче — поде Ърв. — Онези мъже искаха да убият твоя татко. Ти го разбра преди мен, може би и преди него, макар че, проклет да съм, ако зная как. Прав ли съм?

— Да — погледът на Чарли още беше далечен и нещастен. — Но как да ви обясня. То беше като с войника, само че по-лошо. Не можех… не можех повече да го задържам и то тръгна навсякъде. Изгорих няколко от вашите пиленца и… и почти изгорих баща си.

Плувналите й в сълзи очи преляха и тя безпомощно захлипа.

— На татко ти му няма нищо — успокои я Ърв.

Анди си замълча. Той си спомни внезапното, задушаващо усещане от вътрешността на топлинната капсула.

— Никога вече няма да го правя — заяви Чарли. — Никога.

— Добре — Анди сложи ръка върху рамото й. — Добре, Чарли.

— Никога — натърти тихо тя.

— Не се заричай, фъстъче — вдигна поглед Ърв към нея. — Не се насилвай. Ще правиш онова, което трябва. Ще правиш най-доброто, на което си способна. И толкоз. Защото Господ най-много обича да предизвиква хората, които казват „никога“. Разбираш ли?

— Не — прошепна Чарли.

— Един ден ще разбереш — и я изгледа с такова дълбоко състрадание, че Анди усети как гърлото му се свива от мъка и страх. След това Ърв кимна на жена си. — Подай ми онази пръчка до крака ти, Норма.

Тя постави пръчката в ръката му и отново настоя, че не бива да се преуморява, че трябва да почива. И затова само Анди чу как Чарли пак каза „никога“ почти недоловимо, като таен обет.



— Ето, Анди — Ърв нарисува права линия в прахоляка. — Това е черният път, по който дойдохме. Бейлингс Роуд. След четиристотин метра на север ще стигнеш до един горски път вдясно. За лека кола е непроходим, но уилисът ще се справи, ако поддържаш оборотите и използваш умело съединителя. На няколко места ще ти се стори, че пътят изведнъж свършва, но ти не спирай и пак ще го намериш. Не е означен на нито една карта, разбираш ли? На нито една.

Анди кимна, загледан в чертаещата пръчка.

— Ще изминеш двайсет километра на изток и ако не затънеш или не се загубиш, ще излезеш на Шосе 152, близо до Хоуг Корнърс. Завиваш наляво — на север — и след километър-два ще стигнеш до друг горски път. Там е ниско, земята е мека и блатиста. Уилисът може и да мине, може и да затъне. Не съм бил там горе-долу от пет години. Това е единственият път на изток към Върмонт, който няма да бъде блокиран. Вторият горски път ще те изведе на Магистрала 22, северно от Чери Плейн и южно от върмонтската граница. Там вече няма да е толкова опасно, макар че сигурно имената и снимките ви ще бъдат изпратени. Но ние ви желаем всичко най-хубаво. Нали, Норма?

— Да — въздъхна тя и погледна към Чарли. — Ти спаси живота на баща си, момиченце. Това е важното.

— Така ли? — измънка Чарли така безучастно, че Норма Мандърс се смути и изплаши. После Чарли опита една колеблива усмивка и Норма й се усмихна с облекчение.

— Ключовете са в уилиса и… — той наклони глава на една страна. — Чувате ли?

Неравномерният вой на сирени, долитащ отдалеч, явно се приближаваше.

— Пожарната — реши Ърв. — Тръгвайте, ако ще тръгвате.

— Хайде, Чарли — подкани Анди. Тя дойде при него, със зачервени от сълзите очи. Трепналата на устните й усмивка бе изчезнала като колеблив слънчев лъч зад облак, но той беше благодарен, че изобщо се бе появила. По лицето й бяха изписани ужасът и мъката на човек, преживял природно бедствие. В този момент на Анди му се искаше да притежава нейната сила: той знаеше как и върху кого да я използва.

— Благодаря, Ърв — сбогува се Анди.

— Извинявайте — добави виновно Чарли. — За къщата, за пиленцата и… за всичко останало.

— Не беше по твоя вина, фъстъче — успокои я Ърв. — Те сами си го изпросиха. Ти се грижи за татко си.

— Добре.

Анди я хвана за ръка и я поведе към мястото зад хамбара, където под разнебитен навес от пръти беше паркиран уилисът.

Докато го запали и подкара през ливадите към пътя, пожарната почти пристигна. Къщата пламтеше като в ада и Чарли избягваше да я гледа. В огледалцето на покрития с брезент джип Анди мярна за последен път семейство Мандърс: Ърв, облегнат на хамбара, с окървавеното парче бяла рокля върху раната, прегърнал със здравата си ръка седящата до него Норма. Анди махна и Ърв леко помръдна в отговор ранената си ръка. Норма не махна, замислена навярно за майчиния си сервиз, за бюрото, за любовните писма… за всичко, от което застраховката не се интересува и никога не е възвръщала.

Намериха първия горски път точно където Ърв Мандърс бе обяснил. Анди включи и предното предаване на джипа и зави.

— Дръж се, Чарли. Ще се подрусаме.

Чарли се хвана. Лицето й беше бледо и равнодушно и Анди се притесняваше, като я гледаше. „Къщата — помисли си той. — Къщата на деди Макджий край езерото Ташмор. Дано успеем да стигнем дотам и да си починем. Тя ще се оправи и тогава ще помислим какво да предприемем.“

Утре ще помислим за това. Както казва Скарлет, и утре е ден.

Уилисът ръмжеше и подскачаше по пътя, който представляваше просто два коловоза, обрасли отстрани с храсти и тук-таме недоразвити борчета. Дърветата са били изсечени вероятно преди десетина години и надали оттогава някой е идвал насам, освен случаен ловец. На десетия километър пътят наистина изведнъж свърши и на два пъти се наложи Анди да спре, за да отмести съборени от вятъра дървета. Втория път той вдигна очи, като се напрягаше с пръскащи се сърце и глава, и срещна замисления поглед на една голяма кошута. Тя постоя още миг и изчезна сред дърветата с леко махване на бялата си опашка. Анди се извърна към Чарли, която наблюдаваше отдалечаването на сърната с нещо като удивление… и той отново изпита благодарност. Малко по-нататък пак намериха коловозите и към три часа излязоха върху просналата се асфалтова ивица на Шосе 152.





Орвил Джеймисън, издран, кален и почти куц с изкълчения си крак, седеше край Бейлингс Роуд, на около километър от фермата Мандърс, и говореше по радиостанцията си. Съобщението му се приемаше от временния команден пункт в един фургон, паркиран на главната улица в Хейстингс Глен. Фургонът имаше вградено шифроващо устройство и мощен радиопредавател. Шифрованият рапорт продължаваше към Ню Йорк, откъдето междинна станция го препращаше до Лонгмънт, Вирджиния. Кап седеше в кабинета си и го слушаше.

Лицето на Кап вече не беше весело и жизнерадостно както сутринта, когато пристигаше с колело към службата си. Рапортът на О. Дж. направо не беше за вярване: те знаеха, че детето има някаква сила, но тази история за кървав разгром беше (поне за Кап) като гръм от ясно небе. Между четири и шест убити, останалите хукнали презглава сред дърветата, пет коли в пламъци, къща, изгоряла до основи, ранен цивилен, готов да разправя на всеки, който би си направил труда да го слуша, как банда неонацисти се изтърсила на прага му без заповед за арест и се опитала да отвлече мъжа и малкото момиченце, поканени в дома му на обяд.

Когато рапортът завърши (всъщност това не стана, а О. Дж. взе полуистерично да се повтаря), Кап затвори, отпусна се в дълбокия въртящ се стол и се опита да мисли. Мина му през ума, че никоя тайна операция не е вървяла така грандиозно зле от Залива на прасетата насам… а тази беше на американска земя.

В кабинета се смрачаваше и лягаха плътни сенки, след като слънцето се бе извъртяло от другата страна на сградата, но Кап не запали лампите. Рейчъл му звънна по секретарската уредба, но той отсече, че не желае да разговаря с никого, с абсолютно никого.

Чувстваше се стар.

Чу думите на Уонлес: „Говоря за потенциала на разрушение. Е, вече не беше въпрос само на потенциал, нали?“ „Но ние ще я хванем — закани се той, зареял поглед. — О, да, ще я хванем.“

Кап натисна копчето за Рейчъл.

— Орвил Джеймисън да влезе при мен веднага щом го докарат със самолета. Искам да разговарям и с генерал Бракман във Вашингтон по въпрос от първостепенна важност. Застрашени сме от провал в щата Ню Йорк, за което ще го уведомиш без заобикалки.

— Да, сър — каза Рейчъл почтително.

— Повикай на среща и шестимата заместник-директори в деветнайсет часа. Също от първостепенна важност. Свържи ме и с шефа на щатската полиция в Ню Йорк.

Те бяха взели участие в търсенето и Кап възнамеряваше да им обърне внимание върху това. Ако се стигне до замеряне с кал, той може да запази за тях цяла кофа. Но от друга страна, ако се обединят, ще се измъкнат всички със сравнително достоен вид.

След кратко колебание Кап добави:

— И като звънне Джон Рейнбърд, предай му да дойде. Имам още една работа за него.

— Да, сър.

Кап изключи секретарската уредба. Облегна се на стола си и започна да изучава сенките.

— Нищо непоправимо не се е случило — заяви той на сенките. Цял живот бе вярвал в този девиз — не избродиран и окачен в рамка, нито релефно гравиран върху медна плочка на бюрото му, а отпечатана в сърцето му истина.

Нищо не е непоправимо. До тази вечер, до рапорта на О. Дж., той бе вярвал в тази философия, която го бе издигнала от дете на беден пенсилвански миньор до такъв висок пост. Макар и моментно разколебана, вярата му си оставаше. Мандърс и жена му сигурно имаха множество роднини от Нова Англия до Калифорния и всеки един от тях би могъл да послужи като средство за упражняване на натиск. Имаше достатъчно свръхсекретни досиета тук, в Лонгмънт, за да се запуши устата на всеки, който би пожелал да се оплаче в Конгреса от методите на Арсенала… Колите и дори агентите бяха само „техника“, макар че ще му трябва много време да свикне с мисълта, че Ал Стайнович го няма. Кой може да му замести Ал? Тази малка хлапачка и баща й ще платят за стореното на Ал, ако не за друго. Той ще се погрижи за това.

Но момиченцето? Как ще хванат момиченцето?

Има си начин. Има методи за обезопасяване.

Досието на Макджий още лежеше върху библиотечната количка. Той стана, отиде до него и се зае да го прелиства неуморно. Изведнъж се почуди къде ли е Джон Рейнбърд в този момент.

В момента, в който Кап Холистър се сети за него, Джон Рейнбърд седеше в стаята си в хотел „Мейфлауър“ и гледаше телевизионното състезание „Остроумниците“. Беше гол. Седеше във фотьойла с чинно прибрани боси крака и гледаше програмата. Чакаше да се стъмни. След като се стъмнеше, щеше да зачака да стане късно. Щом станеше късно, щеше да зачака да превали полунощ. Щом превалеше полунощ и пулсът на хотела навлезеше в най-бавния си ритъм, щеше да престане да чака, да се качи до стая 1217 и да убие доктор Уонлес. После щеше да слезе тук долу, за да поразмишлява над предсмъртните думи на Уонлес, и по някое време след изгрев слънце щеше малко да поспи.

Джон Рейнбърд живееше в мир, в мир с почти всичко — Кап, Арсенала, Съединените Щати. В мир с Бога, сатаната и вселената. Ако все още не бе в пълен мир със себе си, то беше само защото земният му път не бе завършен. Той имаше много победи, много доблестни белези. Нямаше значение, че хората се извръщаха от него със страх и отвращение. Нямаше значение, че бе изгубил окото си във Виетнам. Нямаше значение какво му плащат. Той взимаше парите и използваше по-голямата им част да си купува обувки. Изпитваше голяма любов към обувките. Имаше къща във Флагстаф и макар да я посещаваше рядко, поръчваше да изпращат там всичките му обувки. Когато му се удадеше възможност, прескачаше до къщата си и се любуваше на колекцията от „Гучи“, „Бали“, „Бас“, „Адидас“, „Ван Донън“. Обувки. Къщата му се бе превърнала в цяла гора: навсякъде растяха обувкови дървета и той вървеше от стая в стая и се захласваше по плодовете им. Но когато бе сам, ходеше бос. Баща му, чистокръвен индианец чероки, беше погребан бос. Някой бе откраднал погребалните му мокасини.

Освен от обувки, Джон Рейнбърд се интересуваше само от две неща. Едното беше смъртта. Неговата собствена смърт, разбира се; той се подготвяше за това неизбежно събитие от двайсет и повече години. Работата му винаги бе включвала вземане-даване със смъртта — а той никога не бе учил друг занаят. С напредването на възрастта интересът му към смъртта се задълбочаваше, както художникът вниква все по-надълбоко в светлинните ефекти, както писателят прониква в психиката на героите си подобно на слепец, четящ по специалната система чрез допир. Най-силно го вълнуваше моментът на предаването на духа… на отделянето му от тялото, от познатия на човешките същества живот и преминаването в нещо друго. Как ли се чувстваш, когато си тръгваш от този сват? Дали си мислиш, че е сън, от който ще се събудиш? Очаква ли те християнският дявол с вилата си, готов да я забучи в трептящата ти душа и да я отнесе в ада като парче месо за шиш кебап? Има ли радост там? Съзнаваш ли, че умираш? Какво виждат очите на умиращия?

Рейнбърд се надяваше да има възможност да разбере. В неговия занаят смъртта често идваше бързо и неочаквано, докато мигнеш. Той се надяваше, че когато удари неговият час, ще има време да се приготви и да почувства всичко. Напоследък все по-често се взираше в лицата на жертвите си и се опитваше да открие тайната в очите им.

Смъртта го интересуваше.

Интересуваше го също и малкото момиченце, което бе подлудило всички. Тази Чарли Макджий. Кап се заблуждаваше като смяташе, че Джон Рейнбърд има само най-бегла представа за случая Макджий и съвсем никаква за „Серия шест“. В действителност Рейнбърд знаеше почти колкото самия Кап — нещо, което със сигурност щеше да му осигури крайната мярка, ако се разбереше. Те подозираха, че момиченцето притежава някаква голяма или потенциално голяма сила — ако не и цяла група от сили. Искаше му се да се срещне с това момиченце и да види какви са му силите. Той знаеше, че и Анди Макджий обладава, както я нарича Кап, потенциална способност за хипнотично внушение, но това не засягаше Джон Рейнбърд. Той все още не беше срещал човек, който да е в състояние да му внуши нещо.

Телевизионното състезание свърши. Започнаха новините. Нямаше нито една хубава. Джон Рейнбърд седеше, без да яде, без да пие, без да пуши, чист, празен, непокрит и чакаше да настъпи часът на убийците.



Предния ден Кап бе потръпнал при мисълта колко тихо стъпва Рейнбърд. Доктор Уонлес изобщо не го чу. Той се събуди от дълбок съм. Събуди се, защото нечий пръст го гъделичкаше точно под носа. Събуди се и видя, че над леглото му се е надвесило някакво кошмарно чудовище. Едно-единствено око проблясваше на слабата светлина на банята, светлината, която докторът винаги оставяше запалена на чуждо място. Там, където трябваше да е другото око, имаше само един празен кратер.

Уонлес отвори уста да изпищи, но Джон Рейнбърд защипа ноздрите му с пръстите на едната си ръка и покри устата му с другата. Уонлес се замята.

— Шшшт, тихо! — Рейнбърд говореше гальовно, като майка на бебето си, когато му сменя пеленките.

Уонлес започна да се бори по-силно.

— Ако искаш да живееш, стой мирно и не вдигай шум — рече Рейнбърд.

Уонлес вдигна поглед към него, изви се веднъж и след това се отпусна неподвижно.

— Няма ли да вдигаш шум? — попита Рейнбърд.

Уонлес кимна. Лицето му бе станало алено.

Рейнбърд свали ръцете си и Уонлес задиша шумно, на пресекулки. От едната му ноздра се процеди слаба струйка кръв.

— Кой… си ти… Кап ли… те изпрати?

— Рейнбърд — отговори той мрачно. — Кап ме изпрати, да.

Уонлес го гледаше с огромни очи в мрака. Езикът му се стрелна и облиза устните му. Както лежеше в леглото, с изритани около кокалестите му глезени чаршафи, той приличаше на най-старото дете в света.

— Аз имам пари — прошепна той в скоропоговорка. — Сметка в швейцарска банка. Много пари. Всичките са твои. Никога няма да си отворя устата. Кълна се пред Бога.

— Не ми трябват парите ти, доктор Уонлес — каза Рейнбърд.

Уонлес се взря в него, лявата страна на устата му се хилеше налудничаво, а левият клепач беше клюмнал и треперещ.

— Ако искаш да бъдеш жив, като изгрее слънцето, ще ми говориш, доктор Уонлес. Ще ми изнесеш лекция. Аз ще представлявам курс от един човек. Ще бъда внимателен като отличник. И ще те възнаградя с живота ти, който да изживееш далече от погледа на Кап и Арсенала. Разбираш ли ме?

— Да — изхриптя Уонлес.

— Съгласен ли си?

— Да… но какво?…

Рейнбърд допря два пръста до устните му и доктор Уонлес моментално млъкна. Мършавите му гърди бързо се вдигаха и падаха.

— Ще ти дам заглавие от две думи и започваш лекцията. Тя трябва да включва всичките ти знания, подозрения и теории по въпроса. Готов ли си за тези две думи, доктор Уонлес?

— Да.

— Чарлин Макджий — произнесе Рейнбърд и Уонлес започна да говори. Отначало думите му идваха бавно, а после започнаха да набират скорост. Той говореше. Даде на Рейнбърд пълно описание на опитите със „Серия шест“ и на фаталния експеримент. Много от казаното Рейнбърд вече го знаеше, но Уонлес запълни и известно количество бели петна. Професорът премина през цялата проповед, която бе изнесъл сутринта на Кап, и сега тя попадна на добра почва. Рейнбърд слушаше внимателно, мръщеше се тук и там, леко изръкопляска и се закиска на метафората с тоалетното обучение. Това поощри Уонлес да заговори още по-бързо и щом започна да се повтаря, както правят старците, Рейнбърд отново се пресегна, защипа носа му с една ръка и покри устата му с другата.

— Съжалявам.

Уонлес зарита и се замята под теглото на Рейнбърд. Той приложи още натиск и когато съпротивата на Уонлес взе да намалява, внезапно пусна ноздрите му. Дъхът на Добрия доктор изсвистя като въздух от пробита гума. Очите му се въртяха диво в орбитите си като на полудял от страх кон… но все още твърде трудно се виждаха.

Рейнбърд стисна яката на пижамата му и го издърпа напреко на леглото, така че студената бяла светлина от банята да пада право върху лицето му.

Тогава отново защипа ноздрите му.

Един мъж може понякога да издържи над девет минути без въздух и да не получи доживотно увреждане на мозъка, ако остане напълно неподвижен; една жена, с малко по-голям капацитет на белите дробове и малко по-ефикасна система за отделяне на въглероден двуокис, може да преживее и десет или дванайсет минути. Разбира се, съпротивата и ужасът допълнително скъсяват времето на оцеляване.

Доктор Уонлес се бори енергично четирийсет секунди, след което силите взеха да го напускат. Ръцете му удряха едва-едва разкривеното, гранитно лице на Рейнбърд. Петите му приглушено барабаняха в затихващ ритъм по мокета. Изпод мазолестата длан на Рейнбърд потече лига.

Сега беше моментът.

Рейнбърд се наведе към Уонлес и взе да изучава очите му с детско любопитство.

Но пак беше същото, все същото. Очите загубиха страха си и на негово място се изписа недоумение. Не учудване, нито проумяване, осъзнаване или страхопочитание, а недоумение. За миг тези две недоумяващи очи се втренчиха в едното на Джон Рейнбърд и той усети, че го виждат. Вероятно размазано и все по-бледо, докато докторът напускаше тялото си, но го видяха. После се изцъклиха и всичко свърши. Доктор Джоузеф Уонлес не пребиваваше повече в хотел „Мейфлауър“; Рейнбърд седеше на леглото му с една кукла в естествена големина.

Той продължи да стиска устата и ноздрите на куклата. Ще постои така за по-сигурно още десет минути.

Замисли се над разказа на Уонлес за Чарлин Макджий. Възможно ли е едно малко дете да владее такава сила? Навярно е възможно. В Калкута бе видял как един мъж забива ножове в тялото си — в краката, в корема, в гърдите, във врата си — и после ги изважда, без да останат никакви рани. Вероятно е възможно. И сигурно е… интересно.

Увлечен в тези разсъждения, изведнъж се улови, че се чуди какво ли би било да убиеш дете. Никога не беше правил такова нещо съзнателно (макар че веднъж бе поставил бомба в един самолет, която избухна и уби до един шейсет и седемте пътници на борда, а между тях сигурно е имало и деца, но то не бе същото, не бе така лично). В неговата работа не се налагаше често да се убиват деца. В края на краищата той не работеше за някоя терористична организация, въпреки че на някои — като страхопъзльовците в Конгреса например — много им се щеше да я изкарат такава. В края на краищата това бе една научна организация.

Може би с детето ще бъде различно. Може би накрая ще види друго изражение в очите му, а не само недоумението, което го караше да се чувства толкова празен и толкова… да, наистина толкова тъжен.

Може да открие част от това, което имаше нужда да научи в смъртта на едно дете.

Дете като Чарли Макджий.

— Моят живот прилича на правите пътища в пустинята — прошепна Джон Рейнбърд и се вгледа съсредоточено в мътносините топчета, които доскоро бяха очите на доктор Уонлес. — Но твоят живот изобщо не е никакъв път, приятелю… мой добри приятелю.

Той целуна Уонлес първо по едната, а после и по другата буза. След това го издърпа обратно върху леглото и хвърли отгоре му един чаршаф. Той кацна като парашут и очерта щръкналия и вече ненужен нос на Уонлес сред бялата си морава.

Рейнбърд излезе от стаята.

Тази нощ той се отдаде на размишления за момиченцето, което можеше да пали с мисълта си. Посвети му много време. Чудеше се къде е, какво си мисли, какво сънува. Чувстваше се изпълнен с нежност към него, с желание да го покровителства.

И когато се унесе, малко след шест сутринта, вече беше сигурен: момиченцето ще бъде негово.

Анди и Чарли Макджий пристигнаха в къщата край езерото Ташмор два дни след пожара във фермата Мандърс. От самото начало уилисът не беше в много добра форма и пътешествието през калта на горските пътища, по които ги бе насочил Ърв, не му бе помогнало особено.

Когато падна здрачът на безкрайния ден, започнал в Хейстингс Глен, те се намираха на петнайсетина метра от края на втория — и по-лошия — от двата пътя. Пред тях, скрито от гъстия храсталак, беше Шосе 22. Макар и да не можеха да го видят, те чуваха изсвистяването и воя на преминаващите от време на време коли и камиони. Тази нощ спаха в уилиса, притиснати един до друг, за да се топлят. На следващата сутрин — вчера — пак тръгнаха в пет часа, когато на изток едва започваше да просветлява.

Чарли изглеждаше бледа, апатична и изтощена. Не попита какво ще стане с тях, ако пътят се окаже блокиран и по на изток. И по-добре, защото, ако пътят се окажеше блокиран, щяха да ги хванат, и толкова. И дума не можеше да става да зарежат уилиса: Чарли не беше в състояние да върви, а и той също.

Затова Анди излезе от магистралата и през целия този октомврийски ден се друсаха и тътриха по второстепенни пътища под побелялото небе, което обещаваше дъжд, но не пусна нито капка. Чарли спа много, а Анди се тревожеше за нея — тревожеше се, че използва съня по нездрав начин, използва го, за да избяга от случилото се, вместо да се опита да се примири.

На два пъти той спира пред крайпътни ресторанти да купи сандвичи и пържени картофи. Втория път плати с петдоларовата банкнота, дадена му от шофьора на пикапа, Джим Полсън. Телефонните монети бяха привършили. Остатъкът сигурно бе изпаднал от джобовете му по време на суматохата във фермата, без да усети. И още нещо бе изчезнало: онези плашещи безчувствени места по лицето му се бяха стопили по някое време през нощта. Срещу тази загуба той не възразяваше. Чарли не хапна почти нищо от сандвичите и картофите си.

Снощи бяха стигнали до едно място за почивка около час след мръкване. Наоколо беше пусто. На неодялана дъска бе пирографиран надпис: КЪМПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЗАБРАНЕНО ПАЛЕНЕТО НА ОГЪН, СЛОЖЕТЕ КАИШКА НА КУЧЕТО СИ, ПАЗЕТЕ ЧИСТОТА — ГЛОБА 500 ДОЛАРА.

— Ама че симпатяги — промърмори Анди и продължи по склона, докато отмина чакъления паркинг. После се мушна с уилиса в един шубрак до малко бъбриво поточе. Излязоха с Чарли и безмълвно отидоха до водата. Макар че си оставаше облачно, времето бе меко; не се виждаха никакви звезди и нощта изглеждаше необикновено тъмна. Те седнаха и се заслушаха в ромоленето на ручея. Анди хвана ръката на Чарли и тогава тя избухна в силни, разтърсващи ридания, които сякаш се опитваха да я разкъсат.

Той я вдигна, залюля я и зашепна:

— Чарли… Чарли, Чарли, недей. Не плачи.

— Моля те, не ме карай пак да правя това, тате — изхлипа тя. — Защото, ако ти кажеш, ще го направя и тогава сигурно ще се самоубия, затова, моля те… моля те… никога…

— Обичам те. Успокой се и престани да говориш за самоубийство. Това са глупости.

— Не. Не са. Обещай ми, тате.

Той дълго мисли и накрая изрече отчетливо:

— Не мога да се закълна, Чарли. Но ти обещавам, че ще се постарая. Това достатъчно ли е?

Напрегнатото й мълчание беше очевиден отговор.

— Аз също се изплаших — призна той. — Татковците също се страхуват. По-добре е да го знаеш.

И тази нощ те прекараха в уилиса. Към шест сутринта отново тръгнаха. Облаците се разкъсаха и към десет настъпи един безукорен ден от циганското лято. Малко след като пресякоха границата на щата Върмонт, видяха мъже, възседнали стълби като мачти да тръскат ябълковите дървета и спрели сред овощните градини камиони, пълни с кошове плод.

В единайсет и половина свиха от Шосе 34 в един тесен, черен път с коловози, означен с табела: „Частна собственост“, и нещо в гърдите на Анди се отпусна. Добраха се до мястото на деди Макджий. Успяха.

Потеглиха внимателно към езерото, до което имаше два-три километра. Октомврийски листа, червени и златни, се въртяха над пътя пред тъпата муцуна на джипа. Точно когато през дърветата започнаха да прозират водни отблясъци, се появи разклонение. Напряко на по-тесния път висеше тежка, стоманена верига, с окачена на нея жълта табела, осеяна с ръждиви петна: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОБЛАСТНИЯ ШЕРИФ. Най-много ръждиви петна се бяха образували около шест, седем вдлъбнатини в метала и Анди предположи, че някое от хлапетата на летовниците е убивало скуката си, като е стреляло по табелата с флоберка. Но оттогава са минали години.

Той излезе от уилиса и извади връзката с ключове от джоба си. Ключодържателят му представляваше кожена пластинка с неговите инициали, А. М., вече почти изтрити. Вики му го беше подарила веднъж за Коледа — Коледата, преди да се роди Чарли.

Анди застана за момент до веригата, загледан в ключодържателя, а след това и в самите ключове. Те бяха над двайсет. Странно нещо са ключовете, цял един живот може да се проследи по това, което се е събрало на връзката. Той предполагаше, че има хора несъмнено много по-организирани от него, които просто изхвърлят старите си ключове поради същото чувство за ред, което ги кара да си прочистват портфейлите горе-долу на всеки шест месеца. Анди никога не бе правил нито едното, нито другото.

Ето го ключа за източното крило на Принс Хол в Харисън, където навремето се намираше кабинетът му. Ключът за самия кабинет. За кабинета в Английския факултет. Тук беше и ключът от къщата им в Харисън, която не бе виждал от деня, в който Арсенала уби жена му и отвлече дъщеря му. Други два-три не му говореха нищо. Странно нещо са ключовете наистина.

Погледът му се замъгли. Изведнъж му домъчня за Вики и той усети така остро липсата й, както през онези първи, страшни седмици на бягството им с Чарли. Беше безкрайно изморен, изплашен и разгневен. В този момент, ако пред него по алеята на деди се строяха всички наемници на Арсенала и някой му дадеше една карабина „Томпсън“…

— Тате? — обади се загрижено Чарли. — Не можеш ли да намериш ключа?

— А, намерих го — отвърна той.

Беше малко ключе „Йейл“, върху което Анди бе надраскал първата буква на езерото Ташмор с върха на ножчето си. За последен път бяха идвали тук през годината, в която се роди Чарли, и се наложи да поразвърти ключето, за да прочисти клеясалата ключалка. После катинарът се отвори и той пусна веригата върху килима от окапала шума.

Прекара уилиса и отново сложи катинара на веригата. Пътят бе в лошо състояние за радост на Анди. Когато идваха редовно всяко лято, прекарваха тук към месец и той винаги намираше ден-два да поработи по него — да вземе чакъл от шахтата на Сам Мур и да го насипе в най-дълбоките коловози, да изсече храсталака и да убеди самия Сам да слезе със старата си брана да го подравни. По-широкото отклонение пък водеше към къмпинга с двайсетината бунгала и вилички, нанизани край бреговата ивица, и онези хора си имаха Пътна асоциация, годишен данък, делова среща през август и т.н. (макар всъщност деловата среща да беше само едно извинение хубавичко да се натряскат, преди настъпването на Деня на труда[1] да е сложило край на едно лято), но деди бе сам на своя път, защото беше купил на безценица всичката земя по време на голямата депресия.

Едно време бяха притежавали фургон форд. Анди се съмняваше, че старият фургон би успял да мине оттук сега, и дори уилисът, с високите си оси, един-два пъти си одра шасито. Но той нямаше нищо против. Това означаваше, че никой не е идвал насам.

— Дали ще има ток, тате? — попита Чарли.

— Не, както и телефон. Няма да смеем да пуснем тока, детето ми. Ще бъде все едно, че сме размахали лозунг: „ЕТО НИ!“ Но има керосинови лампи и два бидона светилен газ. Ако не са ги задигнали, разбира се.

Тази мисъл малко го тревожеше. От последното им идване тук светилният газ бе поскъпнал достатъчно, за да има смисъл да се краде.

— А дали ще ни… — започна Чарли.

— Дявол да го вземе! — изруга Анди и скочи върху спирачките. Отпред напряко на пътя бе паднало дърво, една голяма стара бреза, съборена от някоя зимна буря. — Предлагам да продължим пеша. Няма да е повече от километър и половина.

По-късно ще се върне с бичкията на деди и ще нареже дървото. Не искаше да оставя уилиса на Ърл паркиран тук. Беше прекалено открито.

Той разроши косата на дъщеря си:

— Хайде.

Излязоха от уилиса и Чарли без усилие мина под брезата, докато Анди внимателно се покатери отгоре й, пазейки се да не се контузи. Листата приятно шумоляха под краката им и дърветата ухаеха на есен. Една катеричка внимателно ги наблюдаваше от високото. Вече започваха отново да се виждат ярки сини просеки между дърветата.

— Какво искаше да попиташ, когато ни се изпречи дървото?

— Дали ще ни стигне газта, ако решим да останем през зимата.

— Не, но на първо време ще стигне. Ще насека и много дърва. И ти ще насъбереш доста съчки.

След десетина минути пътят излезе на една поляна край брега на езерото Ташмор и те пристигнаха. И двамата застинаха за миг неподвижни. Анди не знаеше какво чувства Чарли, но пороят от спомени, който го заля, не можеше да бъде наречен с такава слаба дума като „носталгия“. Истинските спомени се преплитаха със съня отпреди три сутрини: лодката, гърчещият се дъждовен червей, дори лепенките за гуми по ботушите на деди.

Къщата имаше пет стаи и беше построена от дърво върху каменна основа. Към езерото се издаваше пристан и в самата вода стърчеше каменен кей. Като се изключат наносите от листа и повалените от три зими дървета, мястото не се бе изменило ни най-малко. Той очакваше едва ли не и деди нехайно да излезе от къщата, облечен в някоя от ризите си на зелени и черни карета, да му махне, да се затича и да го попита дали вече си е взел риболовен билет, защото кафявата пъстърва още кълве добре на здрачаване.

Мястото беше хубаво, безопасно. Далеч отвъд езерото Ташмор боровете блестяха сивозелени на слънцето. „Глупави дървета — присмя се веднъж деди, — не правят разлика дори между лято и зима.“ Единственият признак на цивилизацията върху отсрещната страна си оставаше кеят на градчето Брадфорд. Никой не бе създал търговски център или увеселителен парк. Тук вятърът все още шушнеше между дърветата. Зелените шинди все още имаха мъхнат горски вид и по ъглите на покрива и в чашата на дървения водосток все още се събираха борови иглички. Анди беше идвал тук като момче и деди му бе показвал как да закача стръв на въдицата. Беше разполагал със своя собствена спалня с ламперия от хубав клен, бе сънувал момчешки сънища в едно тясно легло и се бе будил от шума на плискащата се в кея вода. Идвал бе тук и като мъж и беше любил жена си върху двойното легло; принадлежало някога на деди и неговата жена — мълчаливата и сурова жена, член на Американската общност на атеистите, която, стига да искате, би ви обяснила „Трийсетте най-големи противоречия в Библията на крал Джеймс“ или, ако предпочитате, „Смехотворната заблуда на теорията за подобието на вселената с часовникова пружина“ с тъпата, непоклатима логика на посветен проповедник.

— Мъчно ти е за мама, нали? — тъжно попита Чарли.

— Да. Липсва ми.

— И на мен. Било ви е хубаво тук, нали?

— Да. Хайде, Чарли.

Тя задържа погледа си върху него.

— Тате, ще можем ли някога пак да си живеем както преди? Ще мога ли да ходя на училище?

Той понечи да излъже, но после реши, че не бива.

— Не знам — опита да се усмихне, но нищо не излезе: не можа дори да разтегне устни убедително. — Не знам, Чарли.


Бележки

[1] Първият понеделник от септември. — Б. пр. ↑



Инструментите на деди още стояха, спретнато подредени, в отделението си под навеса за лодки и Анди откри и допълнителна награда, на която се беше надявал, но се бе старал да не разчита на нея — около седем кубика дърва, нацепени и скрити от капризите на времето в ъгъла на навеса. Повечето ги беше цепил сам и те все още се намираха под раздърпаното мръсно платнище, което бе хвърлил отгоре им. Със седем кубика нямаше да изкарат зимата, но щяха да им стигнат, докато нареже повалените дървета край къщата и брезата долу на пътя.

Върна се с бичкията при нея и я разряза, колкото да прекара уилиса. Почти се стъмни, докато свърши, и той се умори и огладня. Никой не си беше правил труда да разбива добре натъпкания килер: ако през последните шест зими бяха минавали вандали или крадци на снегомобили, те се бяха придържали към по-заселения южен край на езерото. Имаше пет рафта консервени кутии с доматена супа, сардини, телешко задушено и всякакви видове зеленчуци. Освен това имаше и половин касетка с храна за кучета на пода — наследство от доброто старо куче на деди, Бимбо, но Анди не смяташе, че ще се стигне чак дотам.

Докато Чарли разглеждаше книгите по полиците в голямата всекидневна, Анди отиде до малкото вкопано мазенце на три стъпала под килера, драсна клечка кибрит по подпорната греда, пъхна си пръста в дупката от чеп на една от дъските по стените на малкото помещение с пръстен под и дръпна. Дъската излезе и Анди погледна вътре. След миг се усмихна. В замрежения с паяжини малък тайник имаше четири големи стъклени шишета, пълни с прозрачна, гъста като олио течност, която беше стопроцентово домашно уиски — от онова, което деди наричаше „татковия катърски ритник“.

Клечката обгори пръстите му. Анди я изгаси и запали нова. Подобно на суровите новоанглийски проповедници от едно време (на които тя беше пряк потомък) Хълда Макджий не бе харесвала, разбирала и търпяла простите и леко глупави мъжки удоволствия. Тя бе пуритан атеист и деди си беше имал тази малка тайна, която бе споделил с Анди в годината, преди да умре.

Освен чистото уиски имаше и кутийка от чай с чипове за покер. Анди я извади и бръкна вътре през цепката на капака. Чу се шумолене и той измъкна тънко снопче банкноти — няколко по десет, пет и един долара. Общо може би към осемдесет. Деди имаше слабост към покера със седем карти и това бяха неговите, както той ги наричаше, „пари за перчене“.

И втората клечка опари пръстите му и Анди я изгаси. Прибра чиповете за покер и парите на тъмно. Хубаво беше да знае, че са там. Постави дъската на мястото й и мина обратно през килера.

— Доматена супа, нали? — попита той Чарли.

Чудо на чудесата. Тя бе намерила на една полица всичките книжки за Мечо Пух и се бе пренесла някъде из горичката при Пух и Йори.

— Аха — кимна тя, без да вдига поглед.

Той приготви голяма купа с доматена супа и отвори по консерва сардина за всеки. Запали една от газените лампи, след като внимателно дръпна пердетата, и я сложи по средата на масата. Седнаха и ядоха, без да разговарят много. После Анди изпуши една цигара, като я запали над гърлото на лампата. Чарли откри чекмеджето с картите в уелския гардероб на баба: вътре имаше осем или девет колоди, като от всяка липсваше по някой жокер, двойка или нещо друго, и тя прекара остатъка от вечерта да ги сортира и играе с тях, докато Анди обикаляше наоколо.

По-късно, когато я завиваше в леглото, той я попита как се чувства.

— В безопасност — заяви тя без никакво колебание. — Лека нощ, тате.

Щом тук бе добре за Чарли, то беше добре и за него. Той поседя малко при нея, но тя бързо потъна в спокоен сън и Анди излезе, като остави вратата отворена, за да я чуе, ако има нужда от него през нощта.

Преди да си легне, Анди се върна до вкопаното мазенце, взе едното шише уиски, сипа си малко в чаша за сок и излезе през плъзгащата се врата на пристана. Седна в един шезлонг (с миризма на плесен; мимоходом се почуди дали може да се направи нещо по този въпрос) и се загледа в тъмната, неспокойна шир на езерото. Беше малко мразовито, но една-две глътчици от „катърския ритник“ на деди великолепно се справиха със студа. За първи път след онова ужасно преследване по Трето Авеню той също се чувстваше спокоен и в безопасност.

Пушеше и рееше поглед над езерото Ташмор.

За първи път спокоен и в безопасност, но не от Ню Йорк насам. За първи път от връщането на Арсенала в техния живот през онзи кошмарен августовски ден преди четиринайсет месеца. Оттогава или бягаха, или се криеха, а и в двата случая нямаха никакво спокойствие.

Спомни си телефонния разговор с Куинси, когато миризмата на опърлено го блъскаше в ноздрите. Той — в Охайо, Куинси някъде в Калифорния, която в малкото си писма винаги наричаше Вълшебното земетръсно кралство. „Да, хубаво е — беше казал Куинси. — Иначе може да ги сложат в две малки стаички, за да поработят пълноценно за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци… Обзалагам се, че ще искат да вземат това дете и да го поставят в една малка стаичка, за да видят дали то няма да спаси демокрацията в света. Нямам какво повече да ти кажа, стари приятелю, освен… пази се.“

Той се беше мислил тогава за изплашен. Не бе знаел какво значи да си изплашен. Да си изплашен, означава да се прибереш вкъщи и да намериш жена си мъртва, с изтръгнати нокти. Те бяха изтръгнали ноктите й, за да им каже къде е Чарли. Чарли бе на гости за два дни и две нощи при приятелката си Тери Дуган. Канеха се след около месец да поканят Тери у тях за същото време. Вики наричаше мероприятието „Великата трампа на 1980-а“.

Сега, както си седеше на пристана и пушеше, Анди си представяше случилото се, макар тогава съзнанието му да бе замъглено от безумна скръб, паника и ярост: бе имал невероятен късмет (или може би нещо повече от късмет), че ги беше догонил.

Държали са ги под наблюдение, цялото семейство. Сигурно от доста време. И когато в сряда следобед Чарли не се прибра от летния целодневен лагер и не се появи в четвъртък нито сутринта, нито вечерта, сигурно са решили, че Анди и Вики са се досетили за наблюдението. И вместо да открият, че Чарли просто е на гости при приятелка на някакви си три километра от тях, са ги заподозрели, че са взели дъщеря си и са минали в нелегалност.

Грешката беше идиотски глупава, но не и първата такава от страна на Арсенала — според една статия, която Анди бе чел в „Ролинг Стоун“, Арсенала беше изиграл водеща роля в акцията, довела до кървава баня при отвличането на самолет от терористи от Червените бригади (отвличането било предотвратено — с цената на шейсет живота), в продажбата на хероин на Организацията срещу информация за най-безобидни кубинско-американски групировки в Маями и в комунистическия преврат на един карибски остров, известен дотогава с крайбрежните си мултимилионерски хотели и занимаващо се с вуду население.

С такава серия от колосални гафове зад гърба им ставаше по-лесно разбираемо как агентите на Арсенала, наети да наблюдават семейство Макджий, са могли да сбъркат две денонощия гостуване на едно дете в къщата на приятелка с бягство. Както би казал Куинси (а може и да го е казвал), ако най-способните от хилядата или повече наемници на Арсенала трябваше да постъпят на работа в частния сектор, щяха да теглят от помощите за безработни още преди да е изтекъл пробният им период.

Ала и двете страни бяха допуснали идиотски грешки, разсъждаваше Анди — и ако с течение на времето бодлите на тази мисъл се бяха попритъпили, то навремето те се забиваха до кръв и всеки бе намазан с курарето на вината. Той се бе изплашил от намеците на Куинси по телефона в деня, когато Чарли се спъна и падна по стълбите, но очевидно не колкото е трябвало. Защото иначе те щяха да минат в нелегалност.

Твърде късно откри, че съзнанието се парализира, когато животът на човек или на цяло семейство престане да се развива нормално и премине в кръга на най-невероятната фантастика, приемлива единствено за телевизионните сериали и местните кинопрожекции.

След разговора с Куинси постепенно беше изпаднал в някакво странно състояние на пиянско безгрижие. Подслушвателно устройство на телефона му? Хора, които ги наблюдават? Вероятност да ги затворят и тримата в мазето на някой правителствен комплекс? Вместо да се стресне, той се хилеше глуповато пред надвисналата опасност, отнасяше се със снизхождението на цивилизован човек към собствените си инстинкти…

Над езерото Ташмор се вдигна тъмна сянка — ято патици полетя на запад. Изгряващият лунен сърп хвърли сребърна светлина върху крилата им. Анди запали нова цигара. Пушеше прекалено много, но не след дълго щеше да ги откаже: бяха му останали само четири или пет.

Да, още тогава подозираше, че телефонът им се подслушва. Понякога се чуваше странно двойно изщракване, след като го вдигнеше и кажеше „ало“. Един-два пъти, докато разговаряше със студент, молещ за консултация, или с колега, връзката най-неочаквано прекъсваше. Подозираше, че из къщата може да има микрофони, но нито веднъж не я обърна нагоре с краката, за да я претърси (дали не се опасяваше, че може и да ги намери?). И на няколко пъти му се стори — не, почти бе убеден, — че ги следят.

Къщата им се намираше в едно от предградията на Харисън — Лейкланд, където животът представляваше върха на провинциализма. В пиянска нощ човек можеше с часове да кръжи из пет-шест улички, без да отличи собствената си къща. Съседите им или работеха в завода на Ай Би Ем извън града, или в завода за полупроводници „Охайо“ в града, или преподаваха в университета. Ако се теглят две прави линии за средния годишен доход от осемнайсет и половина до трийсет хиляди долара, почти всички семейства в Лейкланд щяха да попаднат между тях.

Човек опознава хората. Кима на улицата на мисис Бейкън, която, откак загуби съпруга си, се омъжи за алкохола с неизбежните последици върху вида й — меденият месец с този джентълмен превръщаше лицето и фигурата й в кошмар. Прави знак за победа на двете момичета с белия ягуар, които живееха под наем в къщата на ъгъла на Джасмин Стрийт и Лейкланд Авеню — и се чуди какво ли би било да прекара нощта с тях. Говори за бейзбол на Лоръл Лейн с мистър Хамънд, който неуморно подрязва живия си плет. Мистър Хамънд работеше в Ай Би Ем (съкратено от „Аз бях махнат“, както обичаше да повтаря до безкрайност, жужейки и щракайки с електрическите ножици), идваше от Атланта и беше запален привърженик на „Атлантските смелчаци“. Той ненавиждаше синсинатската „Голяма червена машина“, с което определено не печелеше симпатиите на съседите си. Ала на Хамънд не му пукаше. И без това чакаше Ай Би Ем да му връчи поредната заповед за уволнение.

Но не в мистър Хамънд, мисис Бейкън или двете сладурани с белия ягуар с очуканата около фаровете боя беше въпросът, а в това, че след време човек си изгражда представа за хората, които могат да живеят в Лейкланд.

Месеци преди да убият Вики и да отвлекат Чарли, наоколо се появиха хора, които не влизаха в тази категория. Анди се правеше, че не ги забелязва, защото смяташе, че е глупаво да тревожи Вики заради параноята, обзела го след разговора му с Куинси.

Хората със светлосивия фургон. Рижавият мъж, когото веднъж видя в камионетката на една фирма, около две седмици по-късно — в кола на друга фирма, а след още десетина дни и в сивия фургон. Прекалено много търговски пътници взеха да звънят на вратата им. Някои вечери, когато се връщаха от разходка или от филмчета на Дисни, му се струваше, че някой е влизал в къщата и е поразместил предметите.

Чувството, че ги следят, не го напускаше.

Но той вярваше, че няма да има нищо повече. Това беше неговата идиотска грешка. Така и не можа да се убеди докрай, че ги е подгонила паника. Не бе изключено и без това да са се канели да ги заловят с Чарли и да убият Вики — на кого ли е притрябвал един посредствен медиум, чийто голям номер за седмицата е да затвори вратата на хладилника от два метра разстояние?

И все пак безразсъдните им, прибързани действия го навеждаха на мисълта, че изненадващото изчезване на Чарли е ускорило развоя на събитията. Може би щяха да изчакат, ако беше изчезнал Анди. Ала изчезна Чарли, а тя бе единствената, която наистина ги интересуваше. Анди вече беше сигурен в това.

Той стана и се протегна, заслушан в пукането на гръбнака си. Време е да си ляга и да престане да предъвква тези стари, болезнени спомени. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в самообвинения за смъртта на Вики. В края на краищата той само неволно ги бе улеснил. А и остатъкът от собствения му живот можеше да не е кой знае колко дълъг. След акцията на верандата на Ърв Мандърс Анди Макджий се увери, че искат да го унищожат. Вече не им трябваше никой друг освен Чарли.

Той си легна и скоро заспа. Сънищата му не бяха спокойни. Отново видя как огнената бразда се плъзва през утъпканата пръст на задния двор, как завърта самодивски пръстен около дръвника, как пиленцата избухват като живи запалителни бомби. И усети как около него се затваря топлинната капсула.

Тя каза, че никога повече няма да пали.

И може би така беше най-добре.

Отвън студената октомврийска луна осветяваше езерото Ташмор край Брадфорд, Ню Хампшир, а от другата страна на водата — и останалата част от Нова Англия. На юг тя осветяваше Лонгмънт, Вирджиния.

Понякога, след експеримента в Джейсън Карнеги Хол, Анди Макджий имаше усещания… предчувствия с необикновена живост. Не знаеше дали са проява на ясновидство, или не, но се беше научил да им се доверява.

Около обяд на онзи августовски ден в 1980-а той усети, че става нещо лошо.

Предчувствието го прониза, докато обядваше в Чимширената стая на факултетската приемна, на последния етаж на ректората. Дори можеше съвсем точно да определи момента. Обядваше пиле с ориз и сметана заедно с Ив О’Брайън, Бил Уолъс и Дон Габровски, и тримата от Факултета по английска филология. Все добри приятели. И както обикновено някой разказваше виц. Всички се смееха, когато в съзнанието на Анди едно много спокойно гласче прошепна:

(нещо вкъщи не е наред)

Само толкова. Но то бе достатъчно. Започна да расте почти по същия начин, по който се разрастваха главоболията му, когато прекалеше с използването на тласъка и стигнеше до дъното. Ала в случая не беше засегната единствено главата: сякаш всичките му емоции се сплитаха лениво от някоя злонравна котка, пусната сред мрежата на нервната му система да си играе като с прежда.

Прилоша му. Пилето със сметана загуби всякаква привлекателност. Стомахът му започна да се бунтува и сърцето му бързо заби, като при силно стряскане. Пръстите на дясната му ръка започнаха да туптят, сякаш ги бе прищипал с врата.

Той стана внезапно от масата. По челото му се стичаше студена пот.

— Нещо не ми е добре. Можеш ли да вземеш моя час от един, Бил?

— С онези, кандидат-поетите ли? Лесна работа. Какво ти е?

— Не зная. Може да е от храната.

— Изглеждаш малко блед — каза Дон Габровски. — Трябва да наминеш към амбулаторията, Анди.

— Ще намина — отговори той.

Анди си тръгна, но без каквото и да било намерение да ходи до амбулаторията. Беше дванайсет и петнайсет и университетският двор дремеше в тази последна седмица от лятната сесия. Той махна на Ив, Бил и Дон и забърза към изхода. Оттогава не ги беше виждал.

Спря на долния етаж на ректората, влезе в една телефонна кабина и позвъни вкъщи. Никой не вдигна. Нямаше нищо странно: Чарли бе при Дуганови, а Вики можеше да е излязла на пазар, на фризьор, на гости на Тами Ъпмор или дори на обяд с Айлийн Бейкън. Въпреки всичко в нервите му се завърза още един възел и ги опъна до скъсване.

Най-сетне стигна до изхода и се втурна, подтичвайки към комбито си на паркинга на Принс Хол. Подкара през града към Лейкланд. Шофираше нервно и лошо. Пропускаше светофари, занасяше и едва не събори едно хипи от десетскоростната му „Олимпия“. Хипито му направи неприличен знак. Анди едва го забеляза. Сърцето му вече блъскаше като хидравличен чук. Чувстваше се като натъпкан със силна доза наркотик.

Живееха на Конифър Плейс. В обедната августовска горещина тя му се видя съмнително пуста. Това само усили чувството му, че се е случило нещо лошо. Улицата изглеждаше по-широка от обикновено заради малкото коли, останали паркирани до тротоарите. Дори няколкото деца, които играеха тук-там, не можеха да разсеят странното усещане за пустота; повечето обядваха или бяха на детската площадка. Мина мисис Флин от Лоръл Лейн с пазарска количка. Кръглото й като футболна топка шкембенце се очертаваше под прилепналите жълтозелени панталони. Навсякъде край улицата лениво се въртяха пръскачки, ръсеха с капчици вода тревата и вдигаха цветни дъги във въздуха.

Анди качи едната страна на колата върху тротоара и натисна педала на спирачката така, че предпазният му колан се заключи и предницата занесе. Той изгаси мотора на скорост, нещо, което не правеше никога, и тръгна по напуканата циментова пътека, която все не се наканваше да закърпи. Токовете му безсмислено потракваха. Забеляза, че щорите на големия прозорец в хола (панорамен прозорец, както го нарече посредникът, продал им къщата, тук имате един прекрасен панорамен прозорец) са спуснати и придаваха на къщата затворен, потаен вид, който никак не му харесва. Дали и преди е спускала щорите? За да не нахлува вътре лятната горещина? Не знаеше. Колко много неща за живота й в негово отсъствие му бяха неизвестни!

Той хвана бравата, но тя не се превъртя, а се изплъзна под пръстите му. Дали заключваше вратата, когато го нямаше? Не му се вярваше. Не беше в стила на Вики. Тревогата му — вече прераснала в ужас — се засили. И все пак имаше един миг (макар че никога после нямаше да си го признае), един кратичък миг, в който бе изцяло завладян от желанието да загърби тази заключена врата. Просто да офейка. Без да се интересува от Вики или Чарли, или от неубедителните оправдания, които щяха да дойдат по-късно.

Просто да избяга.

Вместо това Анди бръкна в джоба си за ключовете.

В нервността си ги изпусна и трябваше да се наведе да ги вдигне — ключовете за колата, ключа от източното крило на Принс Хол, почернялото ключе от катинара на веригата, с която препречваше пътя на деди в края на всяко лятно посещение. Интересно как ключовете имат свойството да се натрупват.

Отключи вратата. Влезе и я затвори зад себе си. Светлината в хола беше мъглява, болнаво жълта. Беше горещо. И тихо. О, Господи, колко бе тихо!

— Вики?

Никакъв отговор. Значи я нямаше. Обула си е обувките за хойкане, както обичаше да ги нарича, и е отишла на пазар или на гости. Само че не беше така. Сигурен бе. А ръката му, дясната му ръка… защо ли така туптяха пръстите му?

— Вики?

Отиде в кухнята. Там имаше малка масичка с три стола. Той, Вики и Чарли обикновено закусваха в кухнята. Сега единият от столовете лежеше на една страна като умряло куче. Солницата бе съборена и по масата имаше разсипана сол. Без да се усеща, Анди щипна малко с палеца и показалеца на лявата си ръка, хвърли я през рамо и промърмори беззвучно, както и баща му и дядо му бяха правили преди него: „Сол, сол, мед, мед, стой далеч, лош късмет.“

Върху котлона имаше тенджера със супа. Беше студена. Празната консерва от супата стоеше на плота. Обяд за един. Но къде е тя?

— Вики! — викна той по стълбите към приземния етаж. В мокрото помещение и стаята за развлечения, заемащи цялата дължина на къщата долу, беше тъмно.

Никакъв отговор.

Огледа се пак из кухнята. Чисто и подредено. Две от рисунките на Чарли, направени във Ваканционното църковно училище[1], което бе посещавала през юли, бяха закачени върху хладилника с помощта на мънички пластмасови зеленчуци на магнитна основа. Една сметка за ток и една за телефон, забучени на шиша с табелката: „Отложете докрай плащането.“ Всичко бе на мястото си, за всичко имаше място.

Само дето столът беше прекатурен. Само дето солта бе разсипана.

Устата му беше суха и гладка като хром в летен ден.

Анди се качи горе, надникна в спалнята на Чарли, в тяхната спалня и в спалнята за гости. Нищо. Върна се обратно през кухнята, щракна светлината на стълбите и слезе долу. Пералнята зееше отворена. Сушилнята впери в него изцъкленото си илюминаторно око. Между тях на стената висеше сувенирната кърпа, която Вики бе купила отнякъде, с надписа: „МИЛА, НИЕ ВСИЧКИ СМЕ ИЗПРАНИ[2]“. Анди влезе в стаята за развлечения и затърси пипнешком ключа на лампата. Пръстите му се плъзгаха по стената в налудничаво очакване нечия ледена ръка да ги стисне и отведе до целта им. Най-сетне напипа ключа и флуоресцентните тръби, монтирани зад окачения таван, блеснаха.

Това беше хубава стая. Той бе прекарал тук много време в поправяне на разни неща, подсмихвайки се вътрешно, защото се беше превърнал точно в онова, което като студент се бе заклел никога да не стане. Цялото семейство беше прекарало много време тук, долу. Имаше вграден в стената телевизор, маса за пинг-понг, огромна дъска за табла. Край една от стените бяха подредени още настолни игри, няколко дебели книги бяха поставени върху ниска масичка, която Вики бе направила от хамбарна дъска. Цяла една стена беше заета от етажерки, пълни с джобни издания на книги. По другите висяха няколко пана от вълна, изплетени от Вики: тя се шегуваше, че е страшна на малките пана, но няма сили и търпение да изплете едно цяло, проклето одеяло. Тук бяха и книжките на Чарли, върху специални детски лавички, грижливо подредени по азбучен ред, на което Анди я бе научил преди две зими, през една скучна снежна вечер, и което още й се струваше безкрайно интересно.

Една хубава стая.

Една празна стая.

Той се опита да изпита облекчение. Предчувствието, предупреждението, наричай го както щеш, е било погрешно. Тя просто не е тук. Анди изгаси и се върна в мокрото помещение.

Пералнята, с отвор отпред, купена за шейсет долара от една разпродажба, още зееше отворена. Той я затвори, без да мисли, както бе хвърлил и щипка от разсипаната сол през рамо. Върху остъклената вратичка имаше кръв. Не много. Само три-четири капки. Но беше кръв.

Анди застина, втренчен в нея. Тук долу бе по-хладно, прекалено хладно, като в морга. Той погледна към пода. По пода имаше още кръв. Дори не бе засъхнала. В гърлото му се надигна тих вопъл.

Започна да обикаля из мокрото помещение, което беше само една малка ниша с бели, измазани стени. Отвори коша за дрехи. Нямаше нищо, освен един чорап. Надникна в шкафчето под мивката. Нищо, освен кутии и шишета с перилни и почистващи препарати. Погледна под стълбите. И там нищо, само паяжини и пластмасовия крак на една от старите кукли на Чарли — този откъснат крайник кой знае откога лежеше тук в търпеливото очакване да го намерят.

Той отвори вратичката между пералнята и сушилнята и дъската за гладене изсвистя и се стовари на земята, а зад нея, със сгънати и завързани крака, чиито колена се опираха в брадичката й, с отворени очи на мъртвец, се намираше Вики Томлинсън Макджий. Устата й бе затъкната с парцал за чистене. Из въздуха се разнесе тежката, противна миризма на политура за мебели.

Анди издаде нисък, задавен стон и се препъна назад. Ръцете му се размахаха, сякаш за да отхвърлят това ужасно видение, и една от тях удари по контролното табло на сушилнята, която се включи с бръмчене. Вътре се замятаха и затракаха дрехи. Той изкрещя. И тогава побягна. Изтича нагоре по стълбите, препъна се, като взимаше завоя към кухнята, и се просна, удряйки чело в покрития с линолеум под. Надигна се и седна задъхан.

Всичко се върна. Върна се със забавени движения, като повторение на момент от ръгби, където виждаш как спъват предния защитник или хващат печелившия пас. То щеше да го преследва в сънищата му занапред. Вратата се люшва отворена, дъската за гладене пада с трясък, напомнящ спускането на гилотина, и се появява жена му, натъпкана в тясната дупка отдолу, с уста, затъкната с парцал, използван за полиране на мебелите. Споменът се върна с най-малките подробности и Анди усети, че пак ще изкрещи, затова захапа ръката си и навън се промъкна само неясен, приглушен вой. Направи го два пъти и сякаш нещо от него излезе на свобода и той се успокои. Това бе фалшивото спокойствие на шока, но то можеше да бъде използвано. Неопределеният страх и ужас се стопиха. Туптенето в дясната му ръка изчезна. И мисълта, която сега се прокрадна в ума му, беше студена като обзелото го спокойствие, студена като шока и тази мисъл бе Чарли.

Той стана, запъти се към телефона, после се обърна пак към стълбите. Застина горе за миг, прехапал устни, после се стегна и тръгна надолу. Сушилнята продължаваше да се върти. Вътре имаше само един чифт негови дънки и голямото месингово копче на талията потракваше при всеки оборот. Анди я изключи и погледна в нишата за дъската за гладене.

— Вики — промълви нежно той.

Тя го гледаше с мъртвите си очи, неговата жена. Анди се беше разхождал с нея, бе държал ръката й, беше влизал в тялото й в тъмнината на нощта. Улови се, че си спомня вечерта, в която тя бе препила на едно събиране на факултета и той бе държал главата й, докато повръщаше. И деня, в който той миеше колата и за миг прескочи до гаража да вземе автосапуна, а тя вдигна маркуча, изтича подире му и го пъхна в панталоните му. Спомни си сватбата им и как я целуна пред всички, наслаждавайки се на тази целувка, на устните й, на пълните й нежни устни.

— Вики — изтръгна се от гърдите му дълга, трепетна въздишка.

Издърпа я навън и извади парцала от устата й. Главата й клюмна, отпусната върху рамото й. Разбра, че кръвта е покапала от дясната й ръка, където няколко нокътя бяха изтръгнати. Освен малкото ручейче, протекло от едната й ноздра, никъде другаде нямаше кръв. Вратът й бе счупен с един-единствен силен удар.

— Вики — прошепна той.

Чарли, прошепна съзнанието му в отговор.

В непоклатимото спокойствие, което изпълваше главата му, той разбра, че Чарли е станала важната, единственото важно нещо сега. Обвиненията оставаха за бъдещето.

Той се върна в стаята за развлечения, този път, без да си прави труда да светва лампите. В другия край, до масата за пинг-понг, имаше канапе с метната върху него покривка. Той я взе, върна се в мокрото помещение и покри с нея Вики. Неподвижните й очертания под покривката на канапето изглеждаха още по-страшни. Той се втренчи в тях като хипнотизиран. Нима тя никога вече няма да помръдне? Възможно ли е това?

Анди откри лицето й и я целуна по устните. Те бяха студени.

„Изтръгнали са й ноктите! — дивеше се мисълта му. — Боже Господи, те са й изтръгнали ноктите.“

И той знаеше защо. Искали са да научат къде е Чарли. По някакъв начин са загубили следите й, когато отиде на гости на Тери Дуган, вместо да се прибере вкъщи след дневния лагер. Паниката е сложила край на наблюдението. Убили са Вики — или преднамерено, или някой от агентите на Арсенала се е престарал. Анди коленичи до нея и си помисли, че в страха си тя може да е направила нещо много по-внушително от това да затвори вратата на хладилника през стаята. Може да е блъснала или да е подкосила краката на някого. Много жалко, че не е имала достатъчно сили да ги запрати към стената поне с осемдесет километра в час, помисли си той.

Може пък да са знаели само толкова, колкото да ги изнерви, допусна той. Възможно е дори да са имали специални нареждания: „Жената може да бъде крайно опасна. Ако направи нещо — каквото и да е — и изложи на опасност операцията, елиминирайте я. Веднага.“

А може и просто да не обичат да оставят свидетели. В края на краищата на риск бе изложено доста повече от дела им в долара на данъкоплатеца.

Но кръвта. Трябва да помисли за кръвта, която дори не беше засъхнала, когато я откри, а само лепнеше. Те са изчезнали не много преди да пристигне той.

Съзнанието му се обади по-настойчиво: Чарли!

Той целуна пак жена си и й обеща:

— Ще се върна, Вики.

Но никога повече не я видя.

Качи се горе при телефона и намери номера на Дуганови в тефтерчето на Вики. Позвъни и Джоун Дуган се обади.

— Здравей, Джоун. — И сега шокът му помагаше: гласът му беше съвършено спокоен, направо делничен. — Бих ли могъл да поговоря с Чарли за секунда?

— С Чарли ли? — изненада се мисис Дуган. — Ами че тя тръгна с онези двама твои приятели. Учителите. Да не би… не трябваше ли?

Нещо в него рязко се стрелна нагоре, а после падна. Сърцето му, може би. Но нямаше никакъв смисъл да плаши тази приятна жена, която бе виждал едва четири-пет пъти. Това нямаше да му помогне, нито пък щеше да помогне на Чарли.

— Проклятие! — промърмори той. — Надявах се да я хвана още там. Кога тръгнаха?

Мисис Дуган явно се извърна от слушалката.

— Тери, кога тръгна Чарли?

Чу се детско гласче, което изчурулика нещо. Не можа да разбере какво. Между пръстите на ръцете му избиваше пот.

— Тери казва, че преди около петнайсет минути — мисис Дуган започна да се извинява: — Аз перях и нямах часовник. Единият слезе долу и говори с мен. Всичко е наред, нали, мистър Макджий? Той изглеждаше порядъчен…

Обзе го налудничав порив да й се изсмее: „Переше, нали? Това е правела и жена ми. Намерих я натикана под дъската за гладене. Извадила си късмет днес, Джоун.“

Вместо това избърбори нехайно:

— Чудесно. Направо към къщи ли тръгнаха?

Въпросът беше прехвърлен към Тери, която отвърна, че не знае. Великолепно, помисли си Анди. Животът на дъщеря ми е в ръцете на друго шестгодишно момиченце.

Той се улови за сламка.

— Трябва да са слезли до пазара на ъгъла. Би ли попитала Тери дали са били с колата или с фургона? Да не би да се размина с тях.

Този път му се обади Тери.

— С фургона бяха. Заминаха със сив фургон, като този на бащата на Дейвид Пасиоко.

— Благодаря.

Мисис Дуган отвърна, че няма за какво. Пак го обзе порив, този път направо да изкрещи: „Жена ми е мъртва! Жена ми е мъртва, а ти защо си продължила да переш, докато дъщеря ми се е качвала в някакъв сив фургон с двама непознати мъже?“

Вместо да изкрещи това или каквото и да било друго, Анди затвори и излезе. Жегата се стовари отгоре му и той леко се олюля. Толкова ли беше горещо, като дойде? Сега му се струваше много по-горещо. Пощаджията бе идвал. От кутията стърчеше някаква рекламна брошура, която я нямаше преди. Пощаджията беше идвал, докато той е бил долу, люлеейки на ръце мъртвата си жена. Неговата бедна, мъртва Вики: те й бяха изтръгнали ноктите и интересно — много по-интересно от свойството на ключовете да се трупат — как смъртта на ближния постоянно те напада изневиделица и ти напомня за себе си. Опитваш се да вървиш на зигзаг, опитваш се да се защитиш от една страна, а тя връхлита точно от обратната. Смъртта е играч на ръгби, помисли си той, голям играч. Смъртта е Франко Харис, Сам Кънингам или Джо Грийн, който вечно те събаря по задник, щом преминеш централната линия.

Накарай краката си да се размърдат, помисли си той. Петнайсет минути преднина — не е чак толкова много. Следите им още не са се заличили, стига Тери Дуган да не бърка петнайсет минути с половин час или два часа. Все едно, това няма значение. Тръгвай.

И Анди тръгна. Върна се при колата, спряна с две гуми върху тротоара. Отвори шофьорската врата и се извърна назад, към спретнатата крайградска къща с полуизплатени вноски. Банката разрешаваше при нужда да се ползва „платежна ваканция“ два месеца в годината. Анди никога не бе имал нужда. Той се взря в къщата, задрямала под слънцето, и отново аленият пламък на щръкналата от пощенската кутия рекламна брошура грабна ужасения му поглед и луп! — смъртта го халоса тъй, че очите му се замъглиха и стисна зъби.

Влезе в колата и подкара към улицата на Тери Дуган. Макар да не съществуваше никаква реална, логическа възможност да открие следите им, той хранеше сляпа надежда. Оттогава не беше виждал къщата си на Конифър Плейс в Лейкланд.

Сега шофираше по-добре. Сега, когато знаеше най-лошото, шофираше много по-добре. Включи радиото и Боб Сийгър запя.

Караше през Лейкланд с най-голямата скорост, която смееше да си позволи. В един ужасен момент изведнъж забрави името на улицата, но после си го спомни. Дуганови живееха на Бласмор Плейс. Двамата с Вики си правеха шеги с адреса им: Бласмор Плейс с къщи, проектирани от Бил Блас. Усмивката се плъзна по устните му и луп! — фактът, че тя е мъртва, пак го халоса и разтърси.

Стигна до Бласмор Плейс за десет минути. Тя беше къса, задънена уличка. Никакъв сив фургон не би могъл да излезе от другия й край, където една мрежа я отделяше от двора на училището „Джон Глен“.

Анди паркира на ъгъла на Бласмор Плейс и Ридж Стрийт. Там се намираше къща, боядисана в бяло и зелено. Над тревата се въртеше пръскачка. Отпред играеха момиченце и момченце, около десетгодишни. Те караха поред скейтборд. Момиченцето беше с къси панталонки и по колената му имаше цяла колекция от драскотини.

Той излезе от колата и се запъти към децата. Те внимателно го огледаха от горе до долу.

— Здравейте — поздрави Анди. — Търся дъщеря си. Тя е минала оттук преди около половин час в сив фургон. Била е… с няколко мои приятели. Да сте видели сив фургон?

Момченцето вдигна неопределено рамене.

Момиченцето се заинтересува:

— Тревожите ли се за нея, мистър?

— Ти видя фургона, нали? — попита мило Анди и много лекичко я тласна. Повече би било противопоказно. Тя щеше да започне да вижда фургона във всяка пожелана от него посока, включително и към небето.

— Да, видях един фургон — тя се качи на скейтборда, пързулна се до пожарния кран на ъгъла и скочи долу. — Замина ей натам.

Тя посочи нагоре по Бласмор Плейс. Две или три преки по-нататък минаваше Карлайл Авеню, една от главните артерии на Харисън. Анди предполагаше, че са тръгнали по този път, но не беше лошо да е сигурен.

— Благодаря — каза той и пак се качи в колата.

— Тревожите ли се за нея? — повтори момиченцето.

— Да, тревожа се малко — отговори Анди.

Той обърна и се отправи към кръстовището с Карлайл Авеню. Безнадеждно беше, съвсем безнадеждно. Усети, че го обзема паника, съсредоточена засега в една гореща точица, но на път да го завладее. Отърси се от нея и насочи цялото си внимание към откриването на следите. Ако се наложи, ще използва и тласъка. Ще го пуска по малко, където потрябва, и няма да му стане нищо. Благодари на Бога, че не си е служил с таланта — или проклятието си, ако предпочитате — цяло лято. Сега бе зареден догоре.

Карлайл Авеню беше четирилентово и това кръстовище се регулираше със светофар. Отдясно се намираше една автомивка, а отляво — изоставен ресторант. Отсреща имаше автобусна спирка и магазин за фотоапарати. Ако са завили наляво, значи са се насочили към града. Надясно пътят водеше към летището и Междущатско шосе 80.

Анди влезе в автомивката. Един младеж с невероятно буйна червена грива, разпиляна над яката на убитозелената му престилка, се появи с танцова стъпка, ближейки сладолед на клечка.

— Няма начин, братче — изстреля той, преди Анди да е успял дори да си отвори устата. — Плакнещото устройство се счупи преди около час. Затворено е.

— Не искам миене. Търся един сив фургон, който вероятно преди половин час е минал през кръстовището. Дъщеря ми е в него и аз малко се тревожа за нея.

— Мислиш някой да не я е отмъкнал ли? — продължаваше да ближе сладоледа младежът.

— Не, съвсем не — каза Анди. — Видяхте ли фургона?

— Сив фургон? Хей, приятелче, имаш ли някаква представа колко коли минават оттук само за час? Или за половин час? Карлайл е натоварена улица, братче. Страшно натоварена.

Анди посочи с палец през рамо.

— Идвал е откъм Бласмор Плейс. Тя не е толкова натоварена.

Приготви се да добави лек тласък, но не беше необходимо. Внезапно очите на младежа светнаха. Той счупи сладоледа си на две и с едно-единствено невероятно смукване погълна цялата пурпурна половинка.

— Да, да, точно така. Видях го. Знаеш ли защо го забелязах? Защото се шмугна през нашата алея и избягна светофара. На мен самия ми е все тая, но шефа го дразни до посиняване. Макар че днес едва ли му е до това, като ни се е разкапало плакнещото устройство. Днес той си има друго, от което да се дразни.

— Значи фургонът зави към летището?

Момъкът кимна, метна през рамо клечката от сладоледа и се захвана с останалата половинка.

— Надявам се да си намериш детето, приятелче. Не ми се сърди, но ще ти дам един дребен, безплатен съвет — обади се на ченгетата, щом си разтревожен.

— Няма да ми помогнат — рече Анди. — Обстоятелствата са особени.

Той отново се качи в колата и зави по Карлайл Авеню. Сега пътуваше на запад. Областта беше осеяна с бензиностанции, автомивки, закусвални, паркинги за използвани коли. Едно лятно кино рекламираше филмите „Смилачи на трупове“ и „Окървавени търговци на смърт“. Анди погледна афишите и в ушите му отново изтрещя дъската за гладене, падаща от нишата като гилотина. Стомахът му се преобърна.

Мина под един знак, който съобщаваше, че ако желаете, можете да излезете на Междущатско шосе 80 след три километра. По-нататък имаше друг знак, със самолет. Дотук добре. Ами сега?

Изведнъж той спря на паркинга пред „Пицарията на Шейки“. Нямаше никаква полза да разпитва наоколо. Както каза момчето от автомивката, Карлайл е натоварена улица. Ако ще да тласка хората, докато мозъкът му потече през ушите, само ще се обърка. Така или иначе, възможностите бяха две — Междущатският или летището. Сигурен беше в това. Дамата или тигърът[3].

Никога през живота си не бе опитвал да предизвика някое от предчувствията си. Просто ги приемаше като дарове, когато идваха, и обикновено се съобразяваше с тях. Сега се отпусна на шофьорската седалка, допря слепоочия с върховете на пръстите си и се опита да повика нещо. Моторът работеше на празен ход, радиото свиреше. „Ролинг стоунс“. Танцувай, малка сестричке, танцувай.

Чарли, помисли си той. Отишла бе при Тери с дрехи, натъпкани в торбата, която носеше едва ли не навсякъде. Вероятно и това е спомогнало да се заблудят. Последния път, когато я видя, тя беше облечена с дънки и оранжево яке. Косата й както обикновено бе сресана на миши опашчици. Едно безгрижно „довиждане, тате“, една целувка и… Боже Господи, Чарли, къде си сега?

Нищо не идваше.

Няма значение. Постой още малко. Послушай „Стоунс“. „Пицарията на Шейки“. По ваш избор, мека или хрускава. Плащаш си и си избираш, както обичаше да казва деди Макджий. „Стоунс“ убеждават малката сестричка да танцува, да танцува, да танцува. Куинси казва, че сигурно ще я затворят в някоя стаичка в името на свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци. Вики. В началото никак не им вървеше със секса. Тя се страхуваше до смърт. Наричай ме Ледената девица, проплака тя след онзи пръв, нещастен опит. Никакъв секс, моля, ние сме англичани. Ала експериментът със „Серия шест“ им помогна донякъде — бяха достигнали степен на взаимност, равна на съвъкупление. И все пак беше трудно. Напредваха малко по малко. Нежност. Сълзи. Вики започва да отговаря, после се стяга, крещи: „Недей, ще боли, недей, Анди, спри!“ И пак експериментът със „Серия шест“, споделеното преживяване му помогна да продължава с упорството на касоразбивач, който знае, че има начин, винаги има начин. И ето че една нощ преминаха бариерата. По-късно дойде нощ, когато им стана хубаво. А след известно време беше направо великолепно. Танцувай, малка сестричке, танцувай. Той седя до нея, докато раждаше Чарли. Едно бързо, лесно раждане.

Нищо не идваше. Следите се заличаваха, а той не бе открил нищо. Летището или Междущатският? Дамата или тигърът?

„Стоунс“ свършиха. „Дуби Брадърс“ се затюхкаха закъде сме без любов. Анди не знаеше. Слънцето печеше. Прясно боядисаните маркировки се белееха върху асфалта пред пицарията. Паркингът беше почти пълен. Бе обяд. Дали Чарли е обядвала? Дали ще я нахранят? Може

(може да спрат да си починат в някое от крайпътните ресторантчета — в края на краищата не могат да карат не могат да карат не могат да карат)

Докъде? Не могат да карат докъде?

(не могат да карат чак до Вирджиния, без да си починат, нали? Едно дете не може да издържи такова пътуване, без да му се допишка, нали?)

Той се изправи, изпълнен с огромно, но сковаващо чувство на признателност. То дойде от само себе си в главата му. Не летището, както би решил, ако се осланяше на предположенията си. Не летището, а Междущатският. Нямаше гаранции, че предчувствието му е истинско, но беше почти сигурен. Което бе значително по-добре, отколкото да няма никаква представа. Анди обърна колата по прясно боядисаната стрела, сочеща изхода, и отново зави надясно по Карлайл. Десет минути по-късно летеше на изток по Междущатския, пъхнал квитанцията за платената такса в измачканото академично издание на „Изгубеният рай“ на седалката до себе си. След още десет минути Харисън, щата Охайо, беше зад гърба му. Той бе започнал пътуването на изток, което щеше да го доведе до Ташмор, Върмонт, четиринайсет месеца по-късно.

Продължаваше да е спокоен. Беше усилил радиото и то му помагаше. Вървяха песен след песен, от които само по-старите му бяха познати, защото преди три-четири години престана да слуша поп-музика. Без някаква особена причина, просто така се получи. Те все още имаха преднина, но спокойствието му настояваше със собствената си студена логика, че тя не е кой знае колко голяма… и само ще си търси белята, ако вземе да фучи в най-лявата лента с над сто и двайсет.

Анди закова скоростомера на сто с идеята, че похитителите на Чарли няма да рискуват да превишат максималната позволена скорост от деветдесет километра в час. Вярно е, че можеха да размахват служебните си карти пред всеки спрял ги полицай, но въпреки това щеше да им е трудно да обяснят какво е това шестгодишно дете с тях, което се скъсва да пищи. Щяха да се забавят и да изпаднат в немилост пред онзи, който дърпаше конците в това представление.

„Може да са я упоили и скрили — прошепна подсъзнанието му. — В такъв случай и да ги спрат за превишена скорост, само ще си покажат картите и ще продължат. Кое охайско щатско ченге ще се втурне след фургон, собственост на Арсенала?“

Анди се мъчеше да обори това ужасно предположение, докато летеше през Източен Охайо. Първо, може да ги е страх да упоят Чарли. Упояването на дете може да се окаже коварно нещо, ако не си специалист… а те може и да не са сигурни каква упойка ще подейства на силата, която искат да изследват. Второ, някое щатско ченге може просто да се запъне и въпреки всичко да провери фургона или поне да ги задържи, докато провери валидността на картите им. Трето, защо да си чупят краката от бързане? Те си нямат и понятие, че някой ги преследва. Още нямаше един часа. А Анди би трябвало да остане в университета до два. Агентите на Арсенала очакват той да се прибере вкъщи не по-рано от два и двайсет и сигурно разчитат да минат от двайсетина минути до два часа, преди да вдигне тревога. Защо им е да се трепят тогава?

Анди подкара малко по-бързо.

Минаха четирийсет минути, после петдесет. Изглеждаха повече. Взе да се поти; през изкуствения лед на спокойствието на шока го загриза тревога. Дали наистина фургонът е някъде напред, или така му се иска да вярва?

Потоците движение се сливаха и разделяха. Видя два сиви фургона. Никой от тях не приличаше на онзи, който се бе въртял из Лейкланд. Единият го караше възрастен мъж с развяна бяла коса. Другият беше пълен с хипита, които пушеха марихуана. Шофьорът забеляза, че Анди внимателно ги разглежда, и му махна с оръфания си фас. Момичето до него му прати въздушна целувка. След това останаха зад него.

Започваше да го боли глава. Движението бе претоварено, слънцето грееше силно. Колите бяха богато украсени с хром и всяко парченце хвърляше своя слънчева стрела в очите му. Той мина край знак, на който пишеше: „МЯСТО ЗА ПОЧИВКА НА 1 КИЛОМЕТЪР“.

Намираше се в най-лявата лента, но даде мигач и веднага се шмугна вдясно. Намали скоростта на седемдесет, а после и на шейсет. Задмина го малка спортна кола и шофьорът ядосано свирна с клаксон, докато минаваше край него.

„МЯСТО ЗА ПОЧИВКА“, обявяваше табелата. Тук нямаше крайпътен ресторант, а само паркинг, чешмичка и тоалетни. Бяха паркирани четири-пет коли и един сив фургон. Сивият фургон. Беше почти сигурен. Сърцето му заблъска в гърдите. Той взе завоя с рязко извиване на волана и гумите издадоха лек, жалостив вой.

Бавно подкара по входната алея към фургона, като се оглеждаше и се опитваше да възприеме всичко наведнъж. Две семейства бяха насядали около масички за пикник. Едната групичка тъкмо се гласеше да си тръгва, майката прибираше остатъците от храната в ярък, оранжев сак, бащата и двете деца изхвърляха отпадъците в кошчето за боклук. На другата масичка млад мъж и жена ядяха сандвичи и картофена салата. Между тях, в столче за носене, спеше бебе. То беше облечено в кадифено гащеризонче, обсипано с танцуващи слончета. На тревата, между два красиви и големи стари бряста, седяха две момичета на около двайсет години и също обядваха. Нямаше и следа от Чарли или от някакви мъже, които да са достатъчно млади и сурови на вид, за да са от Арсенала.

Анди изгаси мотора. Вече усещаше как пулсът бие в слепоочията му. Фургонът изглеждаше празен.

От дамската тоалетна се показа бабичка с бастун и бавно се запъти към стар бискейн с цвят на бургундско вино. Един джентълмен, горе-долу на същата възраст, се измъкна иззад волана, обиколи отпред, отвори вратата и й помогна да се качи. После се върна обратно, запали бискейна, който изхвърли силна струя масленосин пушек от ауспуха си и потегли.

Вратата на мъжката тоалетна се отвори и се появи Чарли. Отляво и отдясно я заграждаха двама мъже на около трийсет, в спортни сака, разгърдени ризи и тъмни панталони. Празният поглед на Чарли се рееше ту към единия, ту към другия от пазачите й. Червата на Анди безпомощно се запремятаха. Тя носеше торбата си. Вървяха към фургона. Чарли каза нещо на единия и той поклати глава. Тя се обърна към другия, който вдигна рамене, посъветва се с партньора си над главата на Чарли и той кимна. Тримата тръгнаха към чешмичката.

Сърцето на Анди биеше по-бързо от всякога. Из тялото му се разливаше адреналин на нервни, резки тласъци. Той беше изпълнен със страх, ала в него се надигаше и нещо още по-силно и то бе гняв, всепоглъщаща ярост. Яростта беше по-добра и от спокойствието. Изпитваше почти сладост. Тези двамата бяха убили жена му и отвлекли дъщеря му и ако не бяха начисто с Бога, направо не им завиждаше!

Те вървяха с гръб към него към чешмичката. Анди излезе от колата и се скри зад фургона.

Четиричленното семейство, което току-що бе свършило обяда си, отиде при един нов, среден размер форд и се качи. Докато маневрираха на заден ход, майката погледна към Анди без абсолютно никакво любопитство, както се гледат хората по време на дълго пътуване с чести спирания през храносмилателните пътища на американските платени магистрали. Те потеглиха и пред очите на Анди се мярна мичиганският им номер. На паркинга останаха три коли, сивият фургон и комбито на Анди. Едната кола принадлежеше на момичетата. През полето бавно се разхождаха още двама души, а в малката будка за информация един мъж разглеждаше картата на Междущатско шосе 80, пъхнал ръце в задните джобове на дънките си.

Анди нямаше никаква представа какво ще направи.

Чарли спря да пие. Единият от двамата мъже се наведе и накваси устни. После тримата се запътиха към фургона. Анди ги наблюдаваше иззад левия заден калник. Чарли изглеждаше изплашена, истински изплашена. Беше плакала. Без да знае защо, Анди пробва задната врата на фургона, но тя бе заключена.

Внезапно той се показа в цял ръст.

Те реагираха светкавично. Познаха го, преди още по лицето на Чарли да се изпише радостта и да изпълни празнотата, предизвикана от преживения шок.

— Тате! — извика пронизително тя и накара младата двойка с бебето да се огледа. Едно от момичетата под брястовете засенчи очи, за да види какво става.

Чарли понечи да се затича към него, но единият агент я сграбчи за рамото и я придърпа назад към себе си, свличайки торбата от ръката й. Миг по-късно той държеше пистолет. Беше го измъкнал изпод сакото си, подобно на фокусник, който прави коварен номер. Той опря дулото върху слепоочието на Чарли.

Другият се отдалечи полека от пленничката и партньора си и се насочи към Анди. Бе бръкнал под сакото си, ала явно не бе така добър във фокусите и още не беше извадил пистолета си.

— Махни се от фургона, ако не искаш дъщеря ти да пострада! — изръмжа онзи с пистолета.

— Тате! — отново извика Чарли.

Анди бавно се отдалечи от фургона. Другият, чиято глава беше преждевременно оплешивяла, вече бе извадил и насочил пистолета си към Анди. Деляха ги по-малко от петнайсет метра.

— Съвсем искрено те съветвам да не мърдаш — изсъска той. — Това е „Колт 45“ и прави гигантски дупки.

Младият мъж с жената и бебето край масичката за пикник стана. Той носеше очила без рамки и имаше строг вид.

— Какво става тук? — попита той с културния говор на преподавател в колеж.

Агентът до Чарли се обърна към него, отмествайки леко дулото на пистолета, за да може младият мъж да го види.

— Държавна сигурност. Стой си на мястото, всичко е наред.

Жената на младия мъж го сграбчи за ръката и го дръпна да седне.

Анди се обърна към оплешивяващия агент и измърмори приятелски:

— Този пистолет май ще ти изгори ръката.

Плешивецът го погледна недоумяващ. После изведнъж изпищя и изпусна револвера, който тупна на тротоара и гръмна. Едно от момичетата под брястовете извика от изненада. Плешивецът си стискаше ръката и подскачаше наоколо. Върху дланта му се появиха бели мехури и набъбнаха като хлебно тесто.

Мъжът до Чарли зяпна удивен в партньора си и без да усети, съвсем измести пистолета от малката главичка.

— Ти си сляп — рече Анди и тласна с всичка сила. Зловеща болка сгърчи непоносимо мозъка му.

Мъжът изкрещя, пусна Чарли и похлупи с ръце очите си.

— Чарли — повика я Анди тихо. Дъщеря му изтича към него и прегърна трепереща краката му. Пътникът в будката за информация изскочи да види какво става.

Стискайки изгорената си ръка, плешивецът тичаше към Анди и Чарли. Лицето му се кривеше ужасно.

— Заспивай! — заповяда Анди и пак тласна. Плешивецът се просна като ударен с брадва. Челото му дрънна върху тротоара. Младата съпруга на строгия млад човек простена.

Жестоко главоболие измъчваше Анди и дълбоко в себе си той се радваше, че е лято и не е използвал тласъка, дори за да накара някой студент да не разваля безпричинно успеха си, може би от май. Беше добре зареден — но все едно, ще трябва да плаща за действията си през този горещ летен следобед.

Слепият се препъваше из тревата, стиснал в длани лице, и пищеше. Той се блъсна в един зелен варел с надпис: „Хвърляйте отпадъците на определените за това места“ и падна сред камарата от разсипани опаковки на сандвичи, бирени кутии, угарки и празни бутилки от газирани напитки.

— Ох, тате, толкова ме беше страх… — Чарли започна да плаче.

— Колата е ей там. Виждаш ли я? — посочи Анди. — Влез вътре и аз ще дойда при теб след минутка.

— Мама тук ли е?

— Не. Влез вътре, Чарли. — Сега не можеше да се оправя и с това. Сега трябваше да се оправи някак с тези свидетели.

— Какво, по дяволите, става? — питаше объркано пътникът от будката за информация.

— Очите ми — крещеше агентът, който бе държал пистолета си до главата на Чарли. — Очите ми, очите ми, какво направи с очите ми, кучи син такъв?

Той се изправи. На едната му ръка беше залепнала опаковка от сандвич. Започна да се олюлява към будката за информация и човекът в дънките пред нея светкавично се скри вътре.

— Върви, Чарли.

— Ще дойдеш ли, тате?

— Да, само след секунда. Върви сега.

Чарли тръгна и русите и миши опашчици заподскачаха. Торбата й още висеше накриво.

Анди мина покрай спящия агент на Арсенала, замисли се какво да прави с пистолета му и реши, че не му трябва. Приближи се до младите хора на масичката за пикник. Задръж топката, каза си той. По малко и полека. Не бива да се стига до ехо. Не бива тези хора да пострадат.

Младата жена грабна бебето от столчето така грубо, че го събуди и то се разплака.

— Не се приближавай, идиот такъв! — извика тя.

Анди изгледа мъжа и жената.

— Онова, което се случи, не е важно — каза той и тласна. Болката отново кацна на тила му като паяк… и се впи навътре.

Младият мъж си отдъхна с облекчение.

— Слава Богу!

Жена му се усмихваше несигурно. Тласъкът не й бе повлиял така силно: майчинският й инстинкт я държеше нащрек.

— Хубаво бебе имате — поласка я Анди. — Момченце е, нали?

Слепецът слезе, политна от тротоара, удари глава в червеното пинто, което вероятно принадлежеше на двете момичета, и изрева. От слепоочието му потече кръв.

— Аз съм сляп! — изкрещя отново той.

Усмивката на младата жена засия.

— Да, момче е. Казва се Майкъл.

— Здравей, Майк — Анди разроши мъха по голата бебешка главица.

— Не мога да разбера защо плаче — оплака се младата жена. — Така хубаво си спеше допреди малко. Трябва да е гладен.

— Сигурно — съгласи се съпругът й.

— Извинете ме.

Анди се запъти към будката за информация. Вече нямаше никакво време за губене. Всеки момент в тази крайпътна лудница можеше да свие още някой.

— Какво става, човече? — попита мъжът с дънките. — Полицейска акция ли?

— Не, нищо не се е случило — Анди тласна лекичко още веднъж. Вече му се повдигаше. Главата му се пръскаше.

— Аха — съгласи се мъжът. — Аз пък тъкмо се мъчех да разбера как да стигна до Шагрин Фолс оттук. Извинете.

И той пак се пъхна в будката.


Двете момичета бяха отстъпили до оградата на съседната частна ферма. Те го гледаха с широко отворени очи. Слепецът сега се тътреше в кръг по тротоара, протегнал вдървено ръце напред, и с хлипане бълваше проклятия.

Анди закрачи бавно към момичетата, с вдигнати ръце, за да им покаже, че в тях няма нищо. Заговори им. Зададоха му въпрос и той им отговори. Скоро и двете се успокоиха и взеха да се усмихват и да кимат. Анди им махна и те му махнаха в отговор. Едва тогава той прекоси бързо през поляната към колата си. По челото му бе избила студена пот, а стомахът му се свиваше. Можеше само да се моли да не дойде никой, преди двамата с Чарли да са тръгнали, защото бе изчерпал тласъка докрай. Вмъкна се зад волана и запали.

— Тате! — възкликна Чарли, хвърли се към него и зарови лице в гърдите му. Той я притисна за миг и се изтегли на заден ход от паркинга. Беше истинско мъчение да си обръща главата назад. Черният кон. Винаги после му хрумваше това сравнение. Беше освободил черния кон от тъмния обор на подсъзнанието си и сега той пак щеше да тъпче напред-назад из мозъка му. Ще трябва да се добере донякъде и да легне. Бързо. Нямаше да може да шофира дълго.

— Черният кон — изломоти той. Задаваше се. Не… Не. Вече беше тук. Туп… туп… туп. Да, тук беше. На свобода.

— Тате, внимавай! — изпищя Чарли.

Слепецът се клатушкаше на пътя точно пред тях. Анди натисна спирачките. Слепецът задумка по капака и се разкрещя за помощ. Отдясно младата майка бе започнала да кърми бебето си. Съпругът й четеше книга. Мъжът от будката за информация се беше присламчил към двете момичета с червеното пинто — сигурно се надяваше на подвизи, достойни за „Пентхаус“[4]. Проснат на тротоара, плешивецът продължаваше да спи.

Другият агент думкаше по капака на комбито, без да спира.

— Помогнете ми! — ревеше той. — Аз съм сляп! Едно мръсно копеле направи нещо на очите ми. Аз съм сляп!

— Тате — простена Чарли.

В един миг на лудост Анди за малко да натисне газта. В болната му глава се разнесе въображаемо изсвистяване на гуми и глухо изтупкване на колела, преминали през човешко тяло. Той беше отвлякъл Чарли и бе държал пистолет до главата й. Може той да е натъпкал и парцала в устата на Вики, за да не пищи, докато й изтръгват ноктите. Щеше да бъде толкова приятно да го убие… само че тогава по какво щеше да се различава от тях?

Анди натисна клаксона. В главата му се заби ново огнено копие на непоносима болка. Слепецът отскочи от колата като ужилен. Анди изви волана и подкара край него. Последното нещо, което видя в огледалцето, докато навлизаше в движението по магистралата, беше седналият на тротоара слепец с изкривено от гняв и ужас лице… и младата жена, невъзмутимо вдигнала на рамото си бебето Майкъл, за да се оригне.

Той се включи в потока на движението, без да се оглежда. Ревна клаксон; изсвириха гуми. Един голям линкълн заобиколи комбито и шофьорът му им се закани с юмрук.

— Тате, добре ли си?

— Ще бъда — гласът му сякаш идваше от много далече. — Чарли, погледни квитанцията и виж кой е следващия изход.

Забързаните коли се размазваха пред очите му — раздвояваха се, разтрояваха се, пак се съединяваха и после отново отплуваха в призматични фрагменти. Навсякъде хромирани повърхности ослепително отразяваха слънцето.

— Закопчай колана, Чарли.

Следващият изход беше Хамърсмит, на трийсет километра по-нататък. Успя някак да стигне дотам. По-късно прецени, че само мисълта за седящата до него и нуждаеща се от него Чарли го е задържала върху пътя. Както го бе измъкнала и от всичко, което дойде след това. Чарли Макджий, чиито родители веднъж бяха имали нужда от двеста долара.

В подножието на отклонението за Хамърсмит имаше един „Бест Уестърн“ и Анди успя да вземе стая, при това далече от шосето. Използва фалшиво име.

— Те ще ни гонят, Чарли. Аз трябва да поспя. Но само, докато се стъмни. Не можем да си позволим повече… няма да посмеем да си го позволим. Събуди ме, като стане тъмно.

Тя каза още нещо, но той вече падаше върху леглото. Светът се замъгли и сви в сива точка, сетне и тя изчезна и всичко се превърна в мрак, недостижим за болката. Никаква болка и никакви сънища. Когато Чарли го разтърси, за да го събуди в седем и четвърт вечерта, августовският зной в стаята беше лепнещо горещ и дрехите му бяха напоени с пот. Тя се бе опитвала да пусне климатичната инсталация, но не беше успяла да намери ключа.

— Няма значение — успокои я той. Провеси крака към пода и притисна слепоочията си с длани, за да не му се пръсне главата.

— Не ти ли олекна, тате? — попита тя загрижено.

— Малко — отговори той. Наистина му беше олекнало… но съвсем малко. — Ще спрем някъде да хапнем. И ще ми стане по-добре.

— Къде отиваме?

Той бавно поклати глава. Разполагаше само с парите, с които бе излязъл сутринта от къщи — около седемдесет долара. Носеше и кредитни карти, но предпочете да плати за стаята с двете двайсетачки, които винаги носеше в задното отделение на портфейла си (парите ми за бягство, както се шегуваше понякога пред Вики, само че шегата излезе дяволски вярна). Да използва някоя от кредитните карти, беше все едно да вдигне плакат: НАСАМ КЪМ ИЗБЯГАЛИЯ УНИВЕРСИТЕТСКИ ПРЕПОДАВАТЕЛ И НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ. Седемнайсетте долара щяха да им стигнат за няколко сандвича и за един резервоар бензин. След това щяха да останат без пукнат цент.

— Не зная, Чарли — въздъхна той. — Просто бягаме.

— Кога ще вземем мама?

Анди вдигна поглед към нея и главата отново силно го заболя. Спомни си капките кръв по пода и върху вратичката на пералнята. Спомни си миризмата на политура.

— Чарли… — секнаха думите в гърлото му. И без това нямаше нужда от тях.

Тя се взираше в него с разширяващи се очи. Ръката й се плъзна към разтрепераните й устни.

— О, не, тате… моля те, кажи не.

— Чарли…

Тя изпищя.

— О, моля те, кажи не!

— Чарли, тези хора, които…

— Моля те, кажи, че тя е добре, кажи, че е добре, кажи, че е добре!

Стаята, в стаята е толкова горещо, климатичната инсталация не работи, това е всичко, но е толкова горещо, главата го боли, по лицето му избива пот, вече не е студена, а гореща като вряло олио, вряло…

— Не — мълвеше Чарли. — Не, не, не, не, не.

Тя клатеше глава. Мишите й опашчици се мятаха напред-назад и му напомниха за първия път, когато я бяха завели с Вики на лунапарк, въртележката…

Не беше от липсата на климатична инсталация.

— Чарли! — изкрещя той. — Чарли, ваната! Водата!

Тя изпищя. Обърна глава към отворената врата на банята и внезапно вътре лумна син блясък, сякаш изгоря крушка. Подвижният душ падна от стената и издрънча във ваната, изкривен и черен. Няколко от сините плочки се разтрошиха на парченца.

Анди едва я хвана, когато тя се строполи разплакана.

— Тате, съжалявам, съжалявам…

— Всичко е наред — с мъка изрече той и я прегърна.

От разтопената вана заизлиза тънък дим. Всички порцеланови повърхности мигновено се бяха напукали. Сякаш цялата баня беше изпечена в някаква мощна, но неправилно използвана пещ. Хавлиените кърпи тлееха.

— Всичко е наред — повтори той, люлеейки я на ръце. — Чарли, всичко е наред, всичко ще бъде наред, някак си ще стане наред, обещавам ти.

— Искам си мама — изхълца тя.

Анди кимна. И той си я искаше. Здраво притисна детето към себе си и вдиша миризмата на озон, порцелан и печени хавлиени кърпи „Бест Уестърн“. За малко да ги изгори живи и двамата.

— Ще стане наред — говореше й той и я люлееше, без действително да го вярва, но такива са залъгалката, магията, зовът на възрастния през черния кладенец на годините към злочестата яма на едно тероризирано детство; така говори човек, когато нещата не вървят както трябва; това е нощната лампа, която не може да прогони чудовището от гардероба, но поне го задържа на разстояние за мъничко; това е гласът на безпомощността, който въпреки всичко е длъжен да говори.

— Всичко ще бъде наред — убеждаваше я той, без да си вярва, защото като всеки възрастен дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност никога нищо не е наред. — Всичко ще бъде наред.

Анди плачеше. Вече не можеше да се въздържа. Сълзите му преливаха и той с все сила я притискаше към гърдите си.

— Чарли, кълна ти се, всичко ще се оправи.


Бележки

[1] Курсове по рисуване, религиозно и трудово обучение за една или повече седмици през лятото, организирани от местната протестантска църква. — Б. пр. ↑

[2] Същата дума означава и съсипани. — Б. пр. ↑

[3] Заглавие на разказ от Ф. Р. Стоктън, използвано като символ за правене на фатален избор. — Б. пр. ↑

[4] Порнографско списание. — Б. пр. ↑

Онова, което не успяха да му окачат на врата — колкото и да са искали, — беше убийството на Вики. Наложи им се просто да заличат случилото се в мокрото помещение. Още по-лесно. Понякога — не често — Анди се чудеше какво ли са си помислили съседите им в Лейкланд. Неизплатени дългове? Семейни неприятности? Може би наркомания или побой над дете? Никой на Конифър Плейс не им бе достатъчно близък, че да обърне повече внимание, отколкото на клюка по време на вечеря, и да забрави като всяко чудо за три дни, след като банката, притежател на ипотеката им, е обявила къщата за продан.

Седнал на пристана и загледан в мрака, Анди разсъди, че в оня ден може да е имал повече късмет, отколкото е подозирал и оценявал. Макар да бе пристигнал твърде късно, за да спаси Вики, той си бе тръгнал преди появата на Чистачите.

Във вестника не излезе нищичко по въпроса, нито ред дори за това как — чудна работа! — един преподавател от Факултета по английска филология на име Анди Макджий взел, че просто изчезнал заедно с цялото си семейство. Може би Арсенала се е погрижил и за това. Сигурно са съобщили, че е изчезнал; поне един, ако не и всички от приятелите, с които бе обядвал тогава, го е направил. Но съобщението не е стигнало до пресата, а, разбира се, данъчните чиновници не дават обявления.

— Биха ми го окачили на врата, ако можеха — рече той, без да съзнава, че говори на глас.

Но не можеха. Съдебният лекар щеше да уточни часа на смъртта и след като се окажеше, че Анди е бил в полезрението на някое незаинтересовано трето лице (а по време на лекцията „Стил и разказ“ от десет до единайсет и половина — на двайсет и пет незаинтересовани трети лица), нямаше начин да го натопят. А дори и да не бе в състояние да представи доказателства за местопребиваването си в критичния период от време, нямаше никакъв мотив.

И така, двамата са убили Вики, а след това са се втурнали към Чарли — но не преди да уведомят Чистачите, както ги наричаше Анди (и дори си ги представяше като такива — млади мъже с гладко обръснати лица, облечени в бели престилки). И малко след като той се е втурнал към Чарли, може би след някакви си пет минути, но почти със сигурност не повече от час, Чистачите са цъфнали пред вратата му. Конифър Плейс си е дремел, а Вики е била Изчистена.

Може дори да са решили — с основание, — че изчезналата съпруга би поставила Анди в по-затруднено положение, отколкото убитата. Няма труп, няма установен час на смъртта. Няма установен час на смъртта, няма алиби. Ще го следят, ще го уговарят и няма да му дават никъде да мръдне. Разбира се, ще разгласят по радиото описанието на Чарли — и на Вики, ако е за въпрос, — но Анди няма да е свободен да ги търси самостоятелно. Затова са я Изчистили и той дори не знае къде е погребана. А може да са я кремирали. Или…

О, проклятие, защо се самоизмъчваш така?

Той рязко стана и изсипа остатъка от „катърския ритник“ на деди през парапета на пристана. Минало — свършено, не може да се промени; време е да престане да мисли за това.

Много хитро, стига да можеш.

Анди вдигна поглед към тъмните форми на дърветата, здраво стисна чашата в дясната си ръка и повтори наум обета си: „Чарли, кълна ти се, всичко ще се оправи.“


Тази зима в Ташмор, толкова време след онази страшна вечер, когато се събуди в охайовския мотел, му се струваше, че отчаяното му предсказание най-после се е сбъднало.

Не че прекараха идилично. Скоро след Коледа Чарли настина и хремата и кашлицата й не се оправиха чак до април. В началото вдигна температура. Анди й даваше аспирин на половинки и си казваше, че ако температурата не спадне за три дни, ще трябва да я заведе отвъд езерото при доктора в Брадфорд, независимо от последиците. Но температурата спадна и от простудата останаха само дребните постоянни неприятности. Анди успя да си докара лек случай на премръзване при един незабравим преход през март и за малко не предизвика пожар в една ветровита, ледена нощ през февруари, като препълни печката. По ирония на съдбата Чарли беше тази, която се събуди посред нощ и откри, че в стаята е прекалено горещо.

На четиринайсети декември празнуваха неговия рожден ден, а на двайсет и четвърти март — нейния. Тя навърши осем и понякога Анди се заглеждаше с учудване в нея, сякаш я виждаше за първи път. Чарли не беше вече малко момиченце; стигаше до лакътя му. Косата й отново бе пораснала и тя беше започнала да я сплита, за да не й пада в очите. Щеше да стане красива. Всъщност вече беше, въпреки зачервения си нос.

Нямаха кола. Уилисът на Ърв Мандърс здравата замръзна през януари и Анди предполагаше, че блокът се е спукал. Той го беше палил всеки ден, най-вече от чувство за отговорност, защото след Нова година дори с двойното предаване не биха могли да се измъкнат от мястото на деди. Снегът, накърняван единствено от следи на катерички, няколко елена и една упорита миеща мечка, която идваше да души с надежда около кофата им за боклук, бе достигнал почти метър дълбочина.

В малката барачка зад къщата имаше старомодни ски-писалки — цели три чифта, ала нито един не ставаше за Чарли. Донякъде това бе добре. Анди гледаше да я държи вътре колкото е възможно повече. Можеше да се оправи с хремата й, но не искаше да рискува пак да вдигне температура.

Той откри чифт вехти обувки за ски, прашни и напукани от старост, пъхнати в картонена кутия от тоалетна хартия под масата, на която деди някога бе рендосвал кепенци и правил врати. Анди ги намаза с мас, поразмачка ги и когато ги обу, откри, че все още не може да изпълни обувките на деди, без да натъпче върховете им с вестник. Имаше нещо забавно в това, но и нещо зловещо. През тази зима той много мислеше за деди и се чудеше какво ли би направил той на тяхно място.

Шест пъти се качва на писалките (те не бяха с автомати, а с някаква кошмарна плетеница от ремъци, катарами и халки) и си проправя път през ширналите се ледени простори на езерото Ташмор към кея на Брадфорд. Оттам малък лъкатушен път водеше до градчето, кокетно сгушено сред хълмовете на три километра източно от езерото.

Анди тръгваше винаги преди разсъмване, с раницата на деди на гръб, и никога не се връщаше преди три следобед. Единият път едва изпревари развихрянето на снежна буря, в която щеше да се загуби сред безбрежния лед. Чарли извика от радост, когато се прибра, а после избухна в неудържима, страшна кашлица. От пътуванията до Брадфорд се снабдяваха с провизии и дрехи. Той изхарчи парите за перчене на деди, а по-късно влезе с взлом в три от по-големите вили на отсрещната страна на Ташмор и открадна още. Не се гордееше с постъпката си, но се налагаше, за да оцелеят. Вилите, които избра, биха стрували по осемдесет хиляди долара, ако се продаваха, значи собствениците им можеха спокойно да загубят няколко десетачки, скрити в буркана за курабийки — повечето си ги държаха точно там. Единственото, на което още посегна онази зима, беше големия варел със светилен газ зад една голяма, модерна вила с чудноватото наименование „Стан Безредие“. От този варел той източи около сто и петдесет литра газ.

Ходенето до Брадфорд не му се нравеше. Не му се нравеше пълната увереност, че старчоците, насядали около голямата тумбеста печка в дъното до касата, говорят за непознатия, отседнал в някоя от вилите от другата страна на езерото. Клюките неминуемо се разнасят и понякога попадат в неподходящи уши. Не е необходимо много — само да се пошушне — на Арсенала, за да направят връзката между Анди, дядо му и неговата вила в Ташмор, Върмонт. Но не виждаше друго разрешение. Налагаше се да ядат, а не можеха да изкарат цяла зима на консерви от сардини. Той държеше да има пресни плодове за Чарли, както и витамини и дрехи. Тя беше пристигнала само с една-единствена мръсна блузка, червено клинче и комплект долно бельо. Нямаха лекарства против кашлица, никакви пресни зеленчуци и колкото и да е странно — кибрит. Във всяка от вилите, в които се вмъкна, имаше камина, но се намери едва една кутийка кибрит.

Можеше и да разшири полето си на действие — имаше още много вили, — но пътищата на повечето райони се разчистиха и ташморската полиция патрулираше. А и на доста места имаше по някой и друг целогодишен обитател.

В брадфордския универсален магазин успя да купи всичко, от което имаше нужда, включително и три чифта дебели панталони и три вълнени ризи приблизително с размера на Чарли. Само бельо за момиченца нямаше и се наложи да се примири с шорти осми номер. Те ту възмущаваха, ту разсмиваха Чарли.

Десетте километра път до Брадфорд бяха и бреме, и удоволствие за Анди. Не му се искаше да оставя Чарли сама, не защото й нямаше доверие, а заради вечния си страх да не се върне и да види, че я няма… или че е мъртва. От старите обувки му излизаха пришки, независимо с колко чифта чорапи ги обуваше. Ако се опиташе да се движи твърде бързо, го заболяваше глава и тогава си припомняше малките безчувствени места по лицето си и си представяше мозъка си като протрита автомобилна гума, гума, която толкова дълго и усилено е била използвана, че на места й се подава мрежата. Ако получи удар по средата на това проклето езеро и замръзне, какво ще стане с Чарли?

Но по време на тези пътувания мислеше най-добре. Тишината някак прочистваше съзнанието му. Ташморското езеро не беше широко — пътеката на Анди през него от западния до източния бряг нямаше и километър и половина, — но беше много дълго. Когато се натрупа над метър сняг върху леда през февруари, той се спираше понякога по средата на прекия път и бавно се оглеждаше наляво и надясно. Тогава езерото му приличаше на дълъг коридор, покрит с изумително бели керамични плочки — чист, ненакърнен, простиращ се зад хоризонта и в двете посоки. Отвсякъде го обграждаха посипани като с пудра захар борове. Отгоре беше твърдият, ослепителен и безмилостно син купол на зимата или схлупената, безформена белота на идващия сняг. Можеше да се чуе далечният крясък на врана или приглушеното пукане на разширяващ се лед и това бе всичко. Движението тонизираше тялото му. Между кожата и дрехите му се образуваше топла влажна риза и му бе приятно да се загрява от усилие и да изтрива потта от челото си. Някак си беше забравил това усещане, докато преподаваше Йейтс и Уилямс и поправяше контролни.

В тази тишина и при напрягането на мускулите мислите му се избистряха и той непрекъснато претегляше проблема в ума си. Нещо трябваше да се направи — много отдавна трябваше да е направено, но това вече беше минало. Бяха останали в къщата на деди за зимата, но все още бягаха. Неудобството му от старчоците около печката, с техните лули и инквизиторски очи, беше достатъчно, за да осъзнае този факт. С Чарли бяха притиснати до стената и трябваше да намерят начин да се измъкнат.

А освен това и го беше яд, защото не бе справедливо. Те нямаха право. Той и семейството му бяха американски граждани, би трябвало да живеят в едно свободно общество, а жена му беше убита, дъщеря му отвлечена и двамата с нея ги преследваха като зайци сред храсталака.

Отново си помисли, че ако успее да разкаже всичко на някого, работата би могла да се оправи. Не го бе сторил досега заради онази странна хипноза — същата хипноза, довела до смъртта на Вики. А и не му се щеше дъщеря му да расте като някакъв урод във второкласен панаир. Не му се щеше да я затворят в заведение за душевноболни — нито за доброто на страната, нито за нейно собствено добро. А и най-лошото беше, че продължаваше да се самозалъгва. Дори след като видя жена си натъпкана с парцал в устата в шкафа за гладене, той продължи да се самозалъгва, че рано или късно ще ги оставят на мира. „Играем наужким — както казват децата. — Накрая всеки трябва да върне парите.“

Само дето не бяха деца, не играеха наужким и никой нямаше намерение да връща нищо на него и на Чарли, когато играта свършеше. Тази игра беше завинаги.

В тишината Анди проумя определени трудни истини. По свой начин Чарли си беше урод, не много по-различен от бебетата с неразвити крайници, родени през шестдесетте години от майки, взимали приспивателни, и момичетата от бременности, настъпили въпреки употребата на противозачатъчни средства — докторите не знаели, че четиринайсет или шестнайсет години по-късно те масово ще развият вагинални тумори. Чарли нямаше вина, но това не променяше факта. Чисто и просто нейната уродливост беше скрита. Действията й във фермата Мандърс бяха направо чудовищни и оттогава Анди потръпваше от ужас при мисълта докъде ли се простират способностите й, докъде ли би могла да стигне. Той бе прочел доста книги по парапсихология през годината им на бягство и знаеше, че според съществуващите предположения пирокинезата и телекинезата са свързани с някои слабо изучени жлези с вътрешна секреция. От тези четива бе разбрал, че двата таланта са сродни и повечето докуметирани случаи са с момиченца не много по-големи от Чарли.

Тя се оказа способна да предизвика разрушението във фермата Мандърс, когато бе на седем години. Сега беше на осем. Какво ще стане, когато прехвърли дванайсет и навлезе в пубертета? Може би — нищо. Може би — страшно много. Тя се закле да не пали повече, ами ако я принудят? Ако силата започне да изтича спонтанно? Ако Чарли вземе да пали насън, като реакция на собствения си необикновен пубертет, огнен синоним на нощните полюции, които преживяват повечето подрастващи момчета? Ако накрая Арсенала реши да отзове копоите си… и някоя чуждестранна сила отвлече Чарли?

Въпроси, въпроси.

Прекосявайки езерото, Анди се опитваше да им отговори и неохотно стигаше до увереността, че може би се налага Чарли да бъде поставена под някаква опека до края на живота й, дори само в името на собствената й сигурност. Може би за нея тя е също така нужна, както жестоките ремъци за краката на страдащите от мускулна дистрофия или специалните протези за бебетата с неразвити крайници.

А съществуваше и въпросът за неговото собствено бъдеще. Той помнеше безчувствените места, кръвясалото око. Никой човек не иска да повярва, че собствената му смъртна присъда е подписана и насрочена, и Анди също не го вярваше напълно, но съзнаваше, че още два или три силни тласъка могат да го убият и че нормалната продължителност на живота му вече трябва да е намаляла значително. Налагаше се да се вземат някакви предпазни мерки за Чарли, в случай че с него стане нещо.

Но не по метода на Арсенала.

Не в малката стаичка. Няма да го позволи.

И така, след дълго премисляне, той най-после взе едно болезнено решение.

Анди написа шест писма. Те бяха почти идентични. Две до сенаторите на Съединените щати от Охайо. Едно до жената, представляваща избирателния окръг, към който се числеше Харисън, в Камарата на представителите. Едно до „Ню Йорк Таймс“. Едно до чикагския „Трибюн“. И едно до толедския „Блейд“. И шестте писма разказваха случилото се, като започваха с експеримента в Джейсън Гирни Хол и завършваха с принудителното им уединение край езерото Ташмор.

Щом свърши, той даде на Чарли да прочете едно. Тя го проучи бавно и внимателно, загубвайки почти час. За първи път научаваше цялата история, от начало до край.

— Смяташ да го пуснеш по пощата ли? — попита накрая тя.

— Да. Утре. Утре за последен път ще посмея да прекося езерото.

Най-сетне бе започнало да се затопля. Макар и все още дебел, ледът вече непрекъснато пукаше и не се знаеше докога ще е безопасен.

— Какво ще стане, тате?

Той поклати глава.

— Не знам. Мога само да се надявам, че щом веднъж историята излезе наяве, онези ще трябва да се откажат от преследването.

Чарли сериозно кимна.

— Трябваше да го направиш по-рано.

— Да. — Усети, че тя мисли за едва разминалата се катастрофа във фермата Мандърс миналия октомври. — Може би трябваше. Но все не ми оставаше възможност да помисля повечко, Чарли. Умът ми беше зает все с грижата как да избягаме. И през малкото време, което остава за мислене по време на бягство… човек мисли главно глупости. Все се надявах да ни оставят на мира. Допуснах ужасна грешка.

— Няма да ни разделят, нали? — попита Чарли. — Няма да ни разделят с тебе. Ще си останем заедно, нали, тате?

— Да.

Не искаше да признае, че неговата представа какво ще стане след получаването на писмата вероятно е не по-малко смътна от нейната. Това беше просто „след“.

— Тогава за нищо друго не ме е грижа. И нямам намерение никога повече да паля.

— Добре — погали я по косата той. Изведнъж гърлото му се сви от тревожния спомен за една случка недалеч оттук, нещо, за което не бе мислил от години. Разхождаха се с баща му и деди и деди му даде своята „пакостница“ — пушката си, калибър 22. Анди видя една катеричка и поиска да я застреля. Баща му запротестира и тогава деди му направи знак да мълчи, подсмихвайки се под мустак.

Анди се прицели, както го бе учил деди; натисна спусъка леко, вместо да го дръпне рязко (също както го бе учил деди) и застреля катеричката. Тя тупна от клончето си като плюшена играчка и Анди изтича развълнуван към нея, след като върна пушката на деди. Отблизо гледката го порази. Отблизо катеричката не приличаше на плюшена играчка. И не беше мъртва. Той я бе улучил в гърба, тя лежеше умираща в локвичка ярка кръв и живите й черни очи бяха изпълнени с ужасно страдание. Бълхите й, вече узнали истината, се изнизваха от телцето й в три тънки, делови редички.

Нещо го стисна за гърлото и на деветгодишна възраст Анди за първи път изпита силната, стипчива тръпка на самоненавистта. Вцепенен, втренчен в мръсното си убийство, той усещаше присъствието на баща си и дядо си зад гърба си и сенките им, падащи върху него — три поколения Макджий, застинали над една убита катеричка във върмонтските гори. Тогава деди прошепна: „Е, готово, Анди. Как ти се струва?“ и сълзите рукнаха изведнъж, смазващи, горещи сълзи на ужас — той осъзна, че сториш ли нещо, няма връщане назад, и се закле, че вече никога няма да убива с пушка. Закле се в това пред Бога.

„Никога повече няма да паля“ — закле се Чарли и Анди сякаш чу как деди отговаря на неговата клетва, след като застреля катеричката: „Не се заричай, Анди. Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си. Така ги учи по-смирено да приемат мястото си в света и да се владеят.“ Горе-долу същото бе обяснил и Ърв Мандърс на Чарли.

Чарли бе намерила на тавана пълен комплект книжки за Бомба, момчето от джунглата, и бавно, но сигурно ги изчиташе. Взирайки се в нея, както седеше под сноп от слънчеви лъчи, изпълнени с прашинки, в стария, черен, люлеещ се стол, където баба му редовно сядаше да кърпи, той изпита желание да й каже да си вземе думите обратно, докато все още може, да й отвори очите за ужасното изкушение: ако пушката остане достатъчно дълго до тебе, рано или късно пак ще я вземеш.

Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си.



Никой не видя как Анди пуска писмата си, освен Чарли Пейсън, човекът, който се бе преместил в Брадфорд през ноември и оттогава се опитваше да накара старата брадфордска кинкалерия да процъфти. Пейсън беше дребен човечец с тъжно лице. Веднъж, когато Анди дойде в града, той се опита да го почерпи с едно питие. Местните жители бяха убедени, че ако кинкалерията не процъфти през лятото, до петнайсети септември на витрината й отново ще увисне надписът ПРОДАВА СЕ. Пейсън беше приятен човек, но задачата му не беше лека. Брадфорд бе ужасно западнал.

Анди крачеше по улицата — оставил бе ските си забучени в снега в началото на пътя, водещ към кея — и наближаваше универсалния магазин. Старчоците вътре го наблюдаваха с умерен интерес. Тази зима се бяха изприказвали немалко приказки за Анди. Бяха единодушни, че бяга от нещо — банкрут ли, развод ли, кой знае. А може би пък от разгневена съпруга, на която с измама са били отнети родителските права над детето: купените от Анди малки дрешки не бяха останали незабелязани. Единодушни бяха също, че той и детето вероятно са влезли с взлом в някоя от вилите отвъд езерото и прекарват зимата там. Никой не донесе за тази възможност на брадфордския полицай, един наскоро дошъл новак, който живееше в градчето само от дванайсет години и си въобразяваше, че го притежава. Пришълецът идваше през езерото от Ташмор, Върмонт. Никой от кореняците, насядали около печката на Джейк Роули в брадфорския универсален магазин, не си падаше особено по върмонтските обичаи, с техните подоходни данъци, снобския им сух режим и онзи проклет руснак, разположил се в къщата си като някой цар и пишещ книги, които никой не можеше да разбере. Нека върмонтци сами се оправят, беше единодушното, макар и неизказано мнение.

— Не му оста’а много да кръстосва през езерото — отбеляза един от старчоците, отчупи ново парченце от шоколадчето си и взе да го мачка с беззъбите си венци.

— Ъхъ, освен ако не си носи и чифт водни криле — обади се друг и всички тихо се закикотиха.

— Скоро ще престане да се появява — заяви Джейк самодоволно, докато Анди приближаваше магазина. Облечен със старото палто на деди, вързал на ушите си син вълнен шал, той предизвиква някакъв мимолетен спомен — може би семейна прилика със самия деди — в съзнанието на магазинера. — Като започне да се троши ледът, ще се измете оттук. Заедно с тоя, дето го крие.

Анди спря отвън, свали раницата си и извади няколко писма. След това влезе. Постоянните посетители внимателно изучаваха ноктите, очилата си и дори старата печка „Пърл Кинео“. Един извади гигантска синя носна кърпа и мощно се изсекна.

Анди се огледа.

— Добро утро, господа.

— ’Брутро и на теб — поздрави Джейк Роули. — Нещо да искаш?

— Продавате марки, нали?

— О, да. Правителството ми има вяра дотолкова.

— Дайте ми шест по петнайсет, моля.

Джейк му ги подаде, като внимателно ги откъсна от един лист в стария си черен пощенски класьор. — Нещо друго?

Анди се замисли, после се усмихна. Беше десети март. Без да отговаря на Джейк, той отиде до полицата с картичките зад кафемелачката и извади една голяма, богато украсена честитка. „На дъщеря ми послучай рождения й ден“ — пишеше на нея. Той я взе и плати.

— Благодаря — продавачът прибра парите в касата.

— Моля — отвърна Анди и излезе.

Мъжете в магазина го проследиха с погледи как натъкми шала на главата си и как залепи марките една по една върху писмата. Дъхът излизаше на бяла пара от ноздрите му. Проследиха го как заобиколи сградата до мястото на пощенската кутия, но никой от седналите около печката не би могъл да удостовери в съда дали е пуснал, или не тези писма. Той се появи отново, като нагласяше раницата върху раменете си.

— Тръгва си — измърмори един от кореняците.

— Възпитан човек — приключи въпроса Джейк. Разговорът премина на други теми.

Чарлс Пейсън стоеше на входа на своя магазин, където за цяла зима не бе направил и триста долара оборот, и наблюдаваше отдалечаващия се Анди. Пейсън би могъл да удостовери, че писмата са пуснати: от мястото си той бе видял с очите си пускането на купчинката в процепа.

Щом Анди изчезна в далечината, Пейсън се прибра вътре, мина зад тезгяха, където продаваше бонбони по едно пени, капси и дъвки, и влезе в стаичката отзад. Към телефона му имаше прикрепено шифроващо устройство. Пейсън се обади във Вирджиния за инструкции.

В Брадфорд, Ню Хампшир (както и в Ташмор, Върмонт), не е имало и няма пощенска служба — и двете градчета са твърде малки. Най-близката до Брадфорд пощенска станция е в Телър, Ню Хампшир. В един и петнайсет следобед през онзи десети март камионетката от Телър спря пред универсалния магазин и пощаджията изпразни съдържанието на кутията — шестте писма на Анди и една картичка от мис Шърли Девайн, петдесетгодишна стара мома, до сестра й в Тампа, Флорида. От другата страна на езерото Анди Макджий бе легнал да си почине, а Чарли Макджий правеше снежен човек.

Пощаджията, Робърт Еверет, пъхна писмата в едно чувалче, което метна в каросерията на синьобялата камионетка, и продължи към Уилямс, друго малко нюхампширско градче в района на Телър. После зави обратно в средата на „главната улица“, както, кой знае защо, я наричаха обитателите на Уилямс и подкара към Телър, където пощата се сортираше и изпращаше по-нататък около три часа следобед. На осем километра от градчето напряко на пътя беше препречен един бежов шевролет каприйс, блокиращ двете тесни платна. Еверест спря върху заснежения банкет и излезе от камионетката да провери дали не би могъл да помогне с нещо.

Откъм колата се приближиха двама мъже. Те му показаха удостоверенията си и му обясниха какво искат.

— Не! — Еверет се опита да се засмее, но хлъцна недоверчиво, сякаш му бяха казали, че ще отворят ташморския плаж още този следобед.

— Ако се съмнявате, че сме тези, за които се представяме… — започна единият. Той беше Орвил Джеймисън, известен също като О. Дж. или като Скоросмъртницата. О. Дж. нямаше нищо против да се разправя с този селски пощаджия; нямаше нищо против каквато и да е работа, стига да е на най-малко пет километра разстояние от онова дяволско момиченце.

— Не, не затова, съвсем не затова! — Робърт Еверет беше изплашен, изплашен като всеки човек, който неочкавано се сблъсква с правителствените сили и сивата въдворителна машина на бюрокрацията изведнъж се превръща в реалност, подобно на нещо зловещо и материално, изплувало от кристалната топка на гадател. Въпреки всичко разносвачът остана непоколебим. — Но това тук е пощата. Пощата на Съединените щати. Вие, момчета, трябва да разберете това.

— Става дума за национална сигурност — наблегна О. Дж. След фиаското в Хейстингс Глен фермата Мандърс беше оградена със защитен кордон. Земите и останките от къщата бяха претърсени сантиметър по сантиметър и в резултат той си бе възвърнал Самохвалкото, който сега почиваше удобно отляво на гърдите му.

— Вие твърдите така, но това не е достатъчно — възрази Еверет.

О. Дж. разкопча канадката си така, че Робърт Еверет да може да види Самохвалкото. Очите на Еверет се разшириха и О. Дж. леко се усмихна.

— Е, не искаш да го вадя, нали?

Еверет не можеше да повярва, че всичко това наистина се случва. Той опита за последен път.

— Знаете ли, момчета, какви са санкциите за обир на пощата на Съединените щати? Ще ви бутнат в Левънуърт, Канзас, за тази история.

— Можеш да обсъдиш този въпрос с началника си, като се върнеш в Телър — проговори за първи път другият мъж. — И хайде, стига си се мотал, ами давай чантата с извънградската поща.

Еверет му подаде малкото чувалче с поща от Брадфорд и Уилямс. Те го отвориха още там, на пътя, и безстрастно го преровиха. Робърт Еверет изпитваше гняв и някакъв болезнен срам. Това, което правеха, не беше редно, дори вътре да се намираше тайната на атомната бомба. Отварянето на пощата на Съединените щати насред пътя не беше редно. Макар да бе нелепо, улови се, че се чувства така, както би се чувствал, ако непознат мъж дойде неканен в къщата му и извади дрехите на жена му.

— Вие, момчета, ще си изпатите за това — изломоти той през свито гърло. — Ще видите.

— Ето ги — вторият агент подаде на О. Дж. шест писма, надписани с един и същ старателен почерк. Робърт Еверет ги разпозна. Бяха от кутията на брадфордския универсален магазин. О. Дж. сложи писмата в джоба си и двамата се запътиха обратно към своя каприйс, като оставиха отворения чувал с поща върху пътя.

— Вие, момчета, ще си изпатите за това! — извика Еверет с разтреперан глас. Без да поглежда назад, О. Дж. подхвърли:

— Говори с началника си, преди да говориш с някой друг. Ако искаш да запазиш пенсията си от „Пощенски служби“.

Те отпътуваха. Еверет ги наблюдаваше как се отдалечават, разярен и изплашен до прилошаване. Накрая взе пощенското чувалче и го метна обратно в камионетката.

— Обраха ме — откри той с изненада, че е на път да се разплаче. — Обраха ме, обраха ме, о, дявол да го вземе, обраха ме.

Подкара отново към Телър с най-голямата възможна за кишавите пътища бързина. Говори с началника си, както го бяха посъветвали. Началник на пощата в Телър беше Бил Кобам и Еверет остана в кабинета му малко повече от час. От време на време през вратата долитаха гласовете им, силни и ядосани.

Кобам бе на петдесет и шест. Той имаше трийсет и пет години работа в „Пощенски служби“ зад гърба си и беше здравата изплашен. Най-накрая успя да предаде уплахата си на Робърт Еверет. И Еверет не каза и дума, дори пред жена си, за обира на телърския път между Брадфорд и Уилямс. Но той никога не го забрави, както не забрави чувството на гняв, срам… и разочарование.



В два и половина Чарли завърши снежния си човек, а Анди, поотпочинал, стана. Орвил Джеймисън и новия му партньор, Джордж Седака, летяха със самолет. Четири часа по-късно, когато Анди и Чарли седнаха да поиграят на карти, а измитите съдове от вечерята им съхнеха върху сушилнята, писмата лежаха на бюрото на Кап Холистър.

На 24-и март, рождения ден на Чарли Макджий, Кап Холистър седеше зад бюрото си, изпълнен с огромна и смътна тревога. Причината за тревогата не беше неопределена: след по-малко от час очакваше да дойде Джон Рейнбърд, което бе все едно да очакваш появата на дявола. Образно казано. И дяволът поне удържаше на думата си, след като сключеше сделка, ако се вярва на пропагандата, докато в личността на Рейнбърд Кап винаги бе усещал някаква първична необуздаема сила. В края на краищата той беше просто един наемен убиец, а наемните убийци рано или късно се самоунищожават. Кап бе сигурен, че когато Рейнбърд рухне, то ще стане с грандиозен трясък. Колко ли знаеше той за операцията Макджий? Навярно не повече, отколкото би трябвало, но тази мисъл измъчваше Кап. Не за първи път се чудеше дали, след като приключат с Макджий, няма да е разумно да уреди някой нещастен случай за големия индианец. Според паметното изказване на бащата на Кап, Рейнбърд беше не по-малко луд от човек, който яде лайна на плъх и ги нарича хайвер.

Той въздъхна. По прозорците плющеше студен дъжд, блъскан от силен вятър. Кабинетът му, толкова светъл и приятен през лятото, сега беше изпълнен с подвижни сиви сенки. Те не бяха ласкави към него, докато седеше там с досието на Макджий върху библиотечната количка край лявата му ръка. Зимата го бе състарила — не беше вече същият жизнерадостен мъж, който бе карал велосипеда си към входната врата в онзи октомврийски ден, когато двамата Макджий пак бяха избягали, оставяйки зад себе си огнена буря. Бръчките по лицето му, които тогава едва се забелязваха, сега се бяха удълбочили в цепнатини. Бе принуден да се унижи с двойнофокусни очила — според него за старци — и първите шест седмици, докато привикне с тях, му се повдигаше, когато ги носеше. Това бяха дреболиите, външните признаци за влудяващия лош късмет, който го преследваше. Това бяха дреболиите, от които се оплакваше пред себе си, защото цялото му обучение и възпитание го бяха учили да не се оплаква за важните неща, които лежат толкова близо до повърхността.

Като че ли това пусто малко момиченце беше някакво лично проклятие, единствените две жени, които бе обичал дълбоко след смъртта на майка си, бяха умрели от рак тази зима — жена му, Джорджия, три дни след Коледа, и личната му секретарка, Рейчъл, преди няма и четирийсет дни.

Той знаеше, че Джорджия е сериозно болна, разбира се; една мастектомия четиринайсет месеца преди смъртта й беше забавила, но не и прекратила прогреса на болестта. Смъртта на Рейчъл бе жесток удар. Спомняше си как малко преди края (колко непростимо изглеждаме понякога в ретроспекция) я бе закачал, че има нужда от понапълняване и тя бе отговаряла на шегите му в същия дух.

Сега му оставаше само Арсенала — а и него можеше скоро да загуби. Коварен вид рак бе нападнал самия Кап. Как можеше да се нарече? Рак на доверието? Нещо такова. Във висшите кръгове тази болест почти винаги е фатална. Никсън, Ланс, Хелмс… всички те бяха жертви на рака на доверието.

Той отвори досието на Макджий и извади последните добавки — шестте писма, изпратени от Анди преди десетина дни. Разлисти ги, без да ги чете. Всичките бяха еднакви по същество. Кап знаеше съдържанието им почти наизуст. Под тях лежаха лъскави снимки, някои направени от Чарлс Пейсън, някои от други агенти откъм ташморската страна на езерото. Имаше снимки на Анди как върви по главната улица на Брадфорд, как пазарува в универсалния магазин и плаща за покупките си. На Анди и Чарли как стоят до навеса за лодки на вилата, а на заден план — уилисът на Ърв Мандърс, превърнат в заснежена могила. На Чарли как се пързаля, седнала на сплескан картонен кашон, по твърд и искрящ заледен склон, а косата й се вее изпод твърде голямата за нея плетена шапка. На тази снимка баща й стои отзад, с ръце в ръкавици на кръста, и се къса от смях, отметнал глава. Кап често гледаше тази снимка дълго и сериозно и понякога се изненадваше от потреперването на ръцете си, когато я оставяше настрани.

Той стана и отиде до прозореца. Рич Маккьон днес не подрязваше тревата. Елшите бяха голи и приличаха на скелети, езерцето между двете къщи представляваше ширнала се гола плоча. В списъка на Арсенала фигурираха десетки важни дела тази ранна пролет, цял пъстър огромен букет, но за Кап на практика имаше само едно и то беше случаят на Анди Макджий и неговата дъщеря Чарлин.

Фиаското във фермата Мандърс нанесе много щети. Арсенала ги замаза, както и той, но един дълбок подземен вулкан бе събуден и всеки момент се канеше да изригне. Критичната точка на този вулкан беше неспособността им да се справят с двамата Макджий, след като Виктория Макджий бе убита и дъщерята отвлечена — отвлечена, обаче за кратко. Много от укорите бяха предизвикани от факта, че един университетски преподавател, който дори не бе служил в армията, е успял да спаси дъщеря си от двама тренирани агенти на Арсенала, побърквайки единия и хвърляйки другия в кома, продължила шест месеца. Последният вече никога нямаше да става за нищо — ако някой споменеше думата „спи“ в обсега на слуха му, той се просваше безволево и откарваше така от четири часа до цял ден. Ако не беше толкова гротескно, би могло да бъде смешно.

Упрекваха ги също и за единия ход преднина, който двамата Макджий толкова дълго успяваха да поддържат. Той говореше зле за Арсенала. Караше всички да приличат на глупаци.

Но най-силните критики се стоварваха върху произшествието във фермата Мандърс, заради което цялата агенция едва не бе хвръкнала във въздуха. Кап знаеше, че е започнало шушукане. Шушукане, бележки, може би дори и показания на ултрасекретните конгресни заседания. „Не искаме да ни увисне на врата като Хувър. Онази кубинска история отиде изцяло по дяволите, защото не можа да си измъкне носа от проклетото досие на Макджий. Жена му почина съвсем наскоро, както знаете. Силен стрес. Тежък удар за него. Случаят с Макджий е направо каталог за некадърност. Може би един по-млад човек…“

Но никой от тях не беше наясно срещу какво са изправени. Мислеха, че са, но не бяха. Не веднъж и дваж бе видял как отказват да възприемат простия факт, че момиченцето обладава пирокинетична способност — то е жива факла. Буквално в десетки рапорти се предполагаше, че пожарът във фермата е започнал от разлян бензин, счупена от жената керосинова лампа, самозапалване и само Бог знае още какви глупости. Някои от тези рапорти бяха на очевидци.

Застанал до прозореца, Кап най-неочаквано изпита абсурдна нужда от присъствието на Уонлес. Уонлес бе разбирал. Биха могли да поговорят с Уонлес за тази… тази опасна слепота.

Върна се обратно при бюрото. Нямаше никакъв смисъл да се самозаблуждава: веднъж започнал, подривният процес не можеше да бъде спрян. Наистина приличаше на рак. Възможно е да забавиш растежа му, като мобилизираш всичко в твоя полза (а Кап бе впрегнал десетгодишния си безупречен стаж само за да успее да се задържи на власт през тази последна зима), възможно е дори да имаш временно подобрение. Но рано или късно свършваш. Той чувстваше, че му остава най-много времето до юли, ако играе по правилата, и може би до ноември, ако се заинати и пусне в ход някой и друг непозволен удар. Това обаче мошеже да доведе до разпадането на агенцията, а Кап нямаше никакво желание да разрушава нещо, което бе изграждал през половината си живот. Но щеше да го направи, ако се наложеше: имаше намерение да доведе тази работа докрай.

Онова, което най-много му помогна да се задържи, беше скоростта, с която отново откриха двамата Макджий. Кап се радваше на славата, спечелена по този начин, тъй като му помагаше да закрепи позициите си, но на практика цялата работа бе отнела само компютърно време.

Толкова дълго живееха с този проблем, че бяха разорали досието на Макджий нашир и надлъж. В компютъра бяха вложени факти за повече от двеста роднини и над четиристотин приятели около семейното дърво Макджий-Томлинсън. Тези връзки стигаха чак до най-добрата приятелка на Вики в първи клас, едно момиченце на име Кати Смит, понастоящем мисис Франк Уърти, от Кабръл, Калифорния, която вероятно не се бе сещала за Вики Томлинсън от двайсет и повече години.

В компютъра бяха въведени данните за последното място, на което е видян обектът, и той веднага изплю списък с вероятности. Начело на списъка стоеше името на покойния дядо на Анди, притежавал място край езерото Ташмор във Върмонт. Собственик сега беше Анди. Семейство Макджий бяха прекарвали там отпуските си и то се намираше на разумно за преодоляване разстояние от фермата Мандърс по черните пътища. Компютърът смяташе, че ако Анди и Чарли са се отправили към някое „известно“ място, то трябва да е това.

По-малко от седмица след нанасянето им в Ташмор, Кап знаеше, че са там. Около къщата беше разположен рехав кордон от агенти. Закупи се кинкалерията в Брадфорд, тъй като вероятно щяха да пазаруват всичко необходимо от тамошния универсален магазин.

Пасивен надзор, нищо повече. Всичките снимки бяха направени с телеобективи при оптимални условия за укриване. Кап нямаше никакво намерение да рискува още една огнена буря.

Можеха тихомълком да отвлекат Анди при някое от пътешествията му през езерото. Можеха да застрелят и двамата така лесно, както бяха снимали Чарли да се пързаля върху картонения кашон. Но Кап искаше момиченцето, а вече се бе убедил, че няма да могат да постигнат нищо с него без баща му.

След като ги откриха, най-важното бе да внимават да не се вдигне шум. И без компютър Кап разбираше, че пропорционално на страха на Анди нараства и възможността той да потърси помощ отвън. Преди произшествието във фермата лесно можеха да накарат пресата да замълчи или да омаловажат публикациите й. След него обаче работата стана съвсем друга. Кап имаше кошмари само като си помислеше какво би се случило, ако „Ню Йорк Таймс“ се докопа до такава новина.

В един кратък период, по време на объркването, последвало огнената буря, Анди би могъл да предаде писмата си. Но очевидно и двамата Макджий също са били объркани. Бяха пропуснали златния си шанс да пуснат писмата или да се обадят някъде по телефона… а и кой знае какво би им донесло това. В днешно време горите бяха пълни с всякакви чудаци, а журналистите — скептично настроени. Следяха единствено живота на манекените и звездите. Много повече ги интересуваше какво правят Марго, Бо, Сюзън и Черил. По-безопасно беше.

Сега двамата бяха в клопка. Кап бе разполагал с цялата зима за размисъл. Дори на погребението на жена си беше разсъждавал над различните възможности. Постепенно си бе изработил план за действие и сега беше готов да го пусне в ход. Пейсън, техният човек в Брадфорд, съобщи, че ледът в езерото Ташмор е на път да се разпука. И Макджий най-после пусна писмата си. Сигурно вече с нетърпение очаква отговор — и вероятно ще започне да подозира, че писмата му не са получени. Можеше да тръгнат да се местят, а на Кап му харесваха точно там, където си бяха.

Под снимките се намираше дебел машинописен доклад — над триста страници, — подвързан в синя папка с надпис „строго секретно“. Единайсет лекари и психолози, под ръководството на доктор Патрик Хокстетър, виден психолог и психотерапевт, бяха изложили мненията и прогнозите си. Според Кап, Хокстетър беше един от десетте или дванайсетте най-проницателни умове на разположение на Арсенала. За осемстотинте хиляди долара, които този доклад бе струвал на данъкоплатците, би трябвало да е. Сега, като прелистваше доклада, Кап се чудеше какво би измислил Уонлес, онзи дърт прокобник.

Собственото му интуитивно мнение, че Анди им трябва жив, тук се потвърждаваше. Екипът на Хокстетър изграждаше разсъжденията си върху предположението, че всички интересуващи ги сили се упражняват доброволно, като първоизточникът им е в желанието на притежателя да ги използва… и ключовата дума е воля.

Силите на момиченцето, сред които пирокинезата е само крайъгълен камък, могат да излизат от контрол, пъргаво да прескачат бариерите на нейната воля, но това изследване, обединило цялата налична информация, посочваше, че детето избира дали да ги задейства — както направи във фермата Мандърс, когато осъзна, че агентите на Арсенала се опитват да убият баща му.

Той прелисти рекапитулацията на оригиналния експеримент със „Серия шест“. Всички сводки и компютърни бланки доказваха същото: волята е първоизточникът.

Приемайки волята за основа на всичко, Хокстетър и колегите му бяха проучили удивително дълъг списък от наркотици, преди да се спрат на торазин за Анди и един нов опиат на име оразин за малката. Седемдесетте страници с надути фрази на доклада се свеждаха до твърдението, че наркотиците ще ги накарат да се почувстват опиянени, сънливи, унесени. Никой от тях няма да е способен да упражни достатъчно воля, за да избере между мляко със или без какао, да не говорим за предизвикване на пожари или внушаване на хората, че са слепи.

Ще държат Анди Макджий постоянно упоен. Той не ставаше за нищо: и докладът, и интуицията на Кап показаха, че е излязъл от играта, изчерпан е. Интересуваше ги само момиченцето. Дайте ми шест месеца, мислеше си Кап, не ми трябва повече. Само колкото да заснемем терена в тази удивителна малка главичка. Нито Белия дом, нито сенатската комисия ще могат да се противопоставят на едно обещание за предизвикани чрез наркотици парапсихически сили, с неизбежното им огромно отражение върху надпреварата във въоръжаването, ако момиченцето оправдаеше и половината от подозренията на Уонлес.

А имаше и други възможности. Те не фигурираха в подвързания със синьо доклад — бяха тъй опасни, че не можеха да бъдат изложени дори под надписа „строго секретно“. Все по-силно развълнуван от картината, която проучванията разкриваха пред него и екипа му от специалисти, Хокстетър бе подхвърлил една от тях пред Кап само преди седмица.

— Този Z фактор — мислили ли сте какво ще стане, ако се окаже, че детето не е хибрид, а истинска мутация?

Кап бе мислил, макар да не го призна пред Хокстетър. Това повдигаше интересния въпрос за евгениката… парливия въпрос за евгениката, с натрапващия се подтекст за нацизъм и суперраси — все неща, за чието унищожение американците се бяха били във Втората световна война. Но едно е да копаеш философски кладенец и да лееш глупости за узурпиране на божествените сили и съвсем друго да получаваш лабораторни данни, че потомството на родители, инжектирани със „Серия шест“, може да бъде от хора-факли, левитатори, телепати и дявол знае още какво. Нищо не струва на човек да храни идеали, докато няма солидни аргументи за отхвърлянето им. А като има, какво? Ферми за развъждане на хора? Колкото и налудничаво да звучеше, Кап ясно си го представяше. Това можеше да бъде ключ към всичко. Световен мир или световно надмощие, а ако махнеш кривите огледала на риториката и превземките, не са ли те всъщност едно и също?

Това беше цяло змийско кълбо. Възможностите се простираха с десетки години в бъдещето. Кап знаеше, че най-многото, на което той самият можеше да се надява реално, е шест месеца, но и те може да му стигнат, за да положи основите — да изследва земята, върху която ще монтират релсите за бъдещата железница. Такъв ще бъде неговият принос към страната и света. Съпоставени с него, животът на някакъв избягал университетски преподавател и неговото изчадие ще е като капка вода, пусната в морето.

Всякакви полезни опити и изследвания с момиченцето биха били изключени, ако е постоянно упоено, но баща му ще бъде техният залог за успех. А в малкото случаи, когато поискат да провеждат опити и с него, ще важи обратното. Проста система от лостове. А както отбелязва Архимед, с достатъчно дълъг лост може да се помести света.

Секретарската уредба изжужа.

— Джон Рейнбърд е тук — съобщи новото момиче. Обичайният му безизразен, секретарски тон беше доста изтънял и отдолу прозираше страх.

„Напълно те разбирам, миличка“ — помисли си Кап.

— Пусни го да влезе, ако обичаш.

Същият стар Рейнбърд.

Той влезе бавно, облечен с изтъркано кафяво кожено яке върху избеляла карирана риза. Изпод маншетите на избелелите му дънки надничаха стари, окъсани мокасини. Върхът на огромната му глава сякаш почти докосваше тавана. Разкъсаната развалина на празната му очна кухина караше Кап вътрешно да потръпва.

— Кап — започна той и седна, — твърде дълго стоях в пустинята.

— Чувал съм за къщата ти във Флагстаф — рече Кап. — И за колекцията ти от обувки.

Джон Рейнбърд само го гледаше със здравото си око, без да мига.

— Как така никога не те виждам с нещо друго, освен с тези вехти говноритачки? — попита Кап.

Рейнбърд се усмихна загадъчно и не каза нищо. Старото неудобство изпълни Кап и той откри, че пак се чуди колко ли знае Рейнбърд и защо това толкова много го безпокои.

— Имам работа за теб — поде той.

— Добре. Тази, която искам ли е?

Кап го погледна учуден, замисли се и накрая потвърди:

— Мисля, че да.

— Тогава разказвай, Кап.

Кап изложи плана си как да доведат Анди и Чарли Макджий в Лонгмънт. Не му отне много време.

— Ще можеш ли да се справиш с пушката? — попита той, щом свърши.

— Мога да се справя с всяка пушка. И планът ти е добър. Ще успее.

— Много мило от твоя страна да му дадеш благословията си — Кап се помъчи да постигне тон на лека ирония, но прозвуча сприхаво. Да пукне дано този проклетник.

— И аз ще натисна спусъка — продължи Рейнбърд. — При едно условие.

Кап стана, опря длани върху бюрото си, застлано с части от досието на Макджий, и се приведе към Рейнбърд.

— Не. Ти няма да ми поставяш условия.

— Този път ще ти поставя. Но ще видиш, че е лесно за изпълнение.

— Не — повтори Кап. Изведнъж сърцето му заблъска в гърдите, макар и да не беше сигурен дали от гняв или от страх. — Не ме разбра. Аз ръководя тази агенция и дейността й. Аз съм шефа. Вярвам, че си прекарал достатъчно време в армията, за да разбираш понятието „по-висш офицер“.

— Да — усмихна се Рейнбърд. — Имах възможността да извия вратовете на един-двама. Единия по заповед на Арсенала. По твоя заповед, Кап.

— Това заплаха ли е? — изкрещя Кап. Някаква част от него осъзнаваше, че преиграва, но не беше в състояние да се възпре. — Проклет да си, това заплаха ли е? Ако е, значи съвсем си се побъркал! Реша ли, че не желая да напуснеш тази сграда, трябва само да натисна едно копче! Има трийсет мъже, които могат да натиснат спусъка на тази пушка…

— Но никой не може да го натисне с такава гаранция, както едноокият червен негър — нежният тон на Рейнбърд си оставаше непроменен. — Ти си мислиш, че вече са твои, Кап, но те са блуждаещи огньове. Боговете, които и да са те, може да не желаят да ги хванеш. Може да не желаят да ги напъхваш в твоите стаи на мъчения и пустота. И преди си смятал, че са твои, Кап — той посочи към материалите от досието, струпани върху библиотечната количка, а после и към синята папка. — Аз съм чел материала. Чел съм и доклада на твоя доктор Хокстетър.

— Как ли не, чел си го! — възкликна Кап, но видя истината върху лицето на Рейнбърд. Чел го бе. Някак си го беше чел. „Кой ли му го е дал? — побесня той. — Кой?“

— О, да. Аз получавам, каквото пожелая, когато го пожелая. Хората ми го дават. Мисля… че трябва да е заради хубавото ми лице — усмивката на Рейнбърд се разшири и ненадейно стана ужасно хищна. Здравото му око се завъртя.

— Какво намекваш? — попита Кап. Копнееше за чаша вода.

— Само че в Аризона ми остана много време да се разхождам и да душа ветровете, които духат… а за теб, Кап, те миришат на лошо, като ветрове откъм мочурище. Имах време много да чета и много да мисля. И това, което измислих, е, че е възможно аз да съм единственият човек в света, който може със сигурност да доведе онези двамата тук. А е възможно и аз да съм единственият човек в целия свят, който може да направи нещо с малкото момиченце, след като дойде тук. Твоят тлъст доклад, твоите торазин и оразин… опиатите може да се окажат безсилни. В тази работа се крият повече опасности, отколкото ти си способен да проумееш.

Все едно, че слуша духа на Уонлес. Кап бе обзет от такива чувства на страх и ярост, че не можеше да проговори.

— Аз ще направя всичко това — обеща благо Рейнбърд. — Ще ти ги доведа тук и ти ще проведеш всичките си опити. — Държеше се като баща, който разрешава на дете да играе с новата си играчка. — При условие, че ми дадеш аз да премахна момиченцето, когато свършите с него.

— Ти си луд — прошепна Кап.

— Колко си прав — засмя се Рейнбърд. — Такъв си и ти. Напълно откачен. Седиш си тук и кроиш планове как да контролираш сила, която ти е напълно непонятна. Сила, която принадлежи само на боговете… и на това единствено по рода си момиченце.

— И какво ще ме спре да не те очистя? Още тук и сега?

— Моята дума, че ако аз изчезна, такава скандална вълна от отвращение и негодувание ще залее тази страна до края на месеца, че пред нея Уотъргейт ще изглежда като открадването на бонбонче. Моята дума, че ако аз изчезна, Арсенала ще престане да съществува до шест седмици, а до шест месеца ти ще бъдеш изправен пред съда за достатъчно сериозни престъпления, та да те бутнат зад решетките до края на живота ти — Рейнбърд отново се усмихна и показа изкривени като надгробни плочи зъби. — Не се съмнявай в мен, Кап. Дните ми в това смрадливо, гниещо лозе бяха дълги и гроздоберът наистина ще е горчив.

Кап направи опит да се засмее. Излезе само задавено ръмжене.

— Повече от десет години съм трупал запасите си — продължи ведро Рейнбърд, — като всяко животно, което е видяло и запомнило зимата. Аз имам такава колекция, Кап — снимки, ленти, ксероксни копия, — от която кръвта на нашия добър приятел данъкоплатеца ще изстине.

— Подобно нещо не е възможно — настоя Кап, но знаеше, че Рейнбърд не блъфира, и му се струваше, че някаква студена, невидима ръка притиска гърдите му.

— О, съвсем възможно е — възрази Рейнбърд. — През последните три години аз се чувствах като част от твоя компютър, защото можех да се включвам към него, когато си пожелая. Разбира се, в режим на времеделене, което го прави скъпо, но аз съм платежоспособен. Заплатата ми е много висока, а я увеличавам и със сполучливи капиталовложения. Аз стоя пред тебе, Кап — или седя, което е истината, но не е толкова поетично, — като един триумфален пример на американската свободна инициатива в действие.

— Не — простена Кап.

— Да — отговори Рейнбърд. — Аз съм Джон Рейнбърд, но съм още и Бюро за подземни геоложки проучвания на Съединените щати. Провери, ако искаш. Компютърният ми код е AXON. Провери го от твоя главен терминал. Вземи асансьора. Аз ще почакам.

Рейнбърд кръстоса крака и маншетът на десния му крачол се повдигна и разкри разпрания и издут шев на едната му мокасина. Приличаше на човек, който е способен да чака цяла вечност, ако е необходимо.

Кап премисляше бързо.

— Достъп до компютъра в режима на времеделене може. Но това все още не означава достъп до цялата информация…

— Иди да поговориш с доктор Нофтцайгър — любезно предложи Рейнбърд. — Попитай го колко начина има да получиш неограничен достъп до информацията, след като си допуснат до режима на времеделене. Преди две години едно умно дванайсетгодишно момче се намеси в компютъра ПСЗ[1]. А между другото аз знам твоя код на влизане, Кап. Той е BROW[2] тази година. Миналата беше RASP[3]. Смятах го за много по-подходящ.

Кап седеше и гледаше Рейнбърд. Мозъкът му сякаш се раздели като трирингова арена. Част от него си мислеше, че никога не е чувал Рейнбърд да изприказва толкова нещо наведнъж. Друга се опитваше да свикне с мисълта, че този маниак знае всичко за работите на Арсенала. А третата си спомняше едно китайско проклятие; проклятие, което звучи измамно приятно, докато не седнеш и не се замислиш сериозно над него: „Дано изживееш интересни времена.“ През последната година и половина Кап бе изживял крайно интересни времена. Той чувстваше, че още само едно интересно нещо — и ще полудее напълно.

А после пак се сети за Уонлес… и го полази тръпка на ужас. Чувстваше се почти сякаш… сякаш… той се превръща в Уонлес. Заобиколен с демони от всички страни, но безсилен да се пребори с тях или дори да извика за помощ.

— Какво искаш, Рейнбърд?

— Аз вече ти казах, Кап. Не искам нищо друго, освен думата ти, че моята работа с Чарлин Макджий няма да свърши с пушката, а ще започне от нея. Аз искам… — окото на Рейнбърд потъмня и стана замислено, мрачно, самовглъбено — искам да я опозная по-отблизо.

Кап го погледна смразен.

Рейнбърд изведнъж разбра и презрително поклати глава.

— Не по този начин. Не в библейския смисъл. Но аз ще я опозная. Ние ще станем приятели, Кап. Ако тя е така могъща, както изглежда, ние ще станем големи приятели.

Кап понечи да се изсмее, но по-скоро се изкикоти пискливо.

Изразът на презрение върху лицето на Рейнбърд не се промени.

— Да, разбира се, ти смяташ, че това е невъзможно. Гледаш лицето ми и виждаш чудовище. Гледаш ръцете ми и ги виждаш покрити с кръвта, която ти си ми наредил да пролея. Но аз ти казвам, Кап, това ще стане. Момиченцето не е имало никакви приятели в продължение на две години. Тя е разполагала с баща си и това е всичко. Ти и нея я виждаш като мен, Кап. Там ти е голямата грешка. Гледаш и виждаш чудовище, само че в случая с момиченцето виждаш полезно чудовище. Може би е така, защото си бял. Белите виждат чудовища навсякъде — Рейнбърд пак се разсмя.

Кап най-после беше започнал да се успокоява и да разсъждава трезво.

— Защо да допускам това, дори ако всичко, което каза, е истина? Дните ти са преброени, както знаем и двамата. Ти ходиш на лов за собствената си смърт от двайсет години. Всичко останало за теб е несъществено, само хоби. И в най-скоро време ще я уловиш. Тогава край за всички ни. Защо в такъв случай да ти доставям удоволствието да получиш каквото искаш?

— Може и да си прав. Може и да ходя на лов за собствената си смърт — една по-колоритна фраза, отколкото бих очаквал от тебе, Кап. Май трябва по-често да се събужда в теб страхът от Бога.

— Ти не отговаряш на представата ми за бог.

Рейнбърд се ухили.

— По-скоро за християнски дявол, нали? Но чуй ме сега — ако действително ходех на лов за собствената си смърт, вярвам, че щях да съм я уловил много отдавна. Може и да съм дебнал на игра. Но моето желание не е да те унищожавам, Кап, нито пък Арсенала или вътрешното разузнаване на Съединените щати. Не съм идеалист. Искам само това малко момиченце. А може и да се окажа необходим, Кап. Може и да откриеш, че аз съм способен да постигна неща, за които всичките наркотици от шкафа на доктор Хокстетър ще са безсилни.

— А в замяна?

— Когато аферата Макджий завърши, Бюрото за подземни геоложки проучвания ще престане да съществува. Твоят шеф на компютъра, Нофтцайгър, ще може да промени всичките си кодове. А ти, Кап, ще полетиш с мен към Аризона с пътнически самолет. Ще се насладим на една хубава вечеря в моя любим ресторант във Флагстаф, после ще отидем до моята къща и зад нея, в пустинята, ще си устроим една чудесна малка клада и ще изгорим огромно количество документи, ленти и снимки. Дори ще ти покажа колекцията си от обувки, ако искаш.

Кап се замисли. Рейнбърд го изчака, седнал спокойно.

Най-накрая Кап каза:

— Хокстетър и колегите му предполагат, че може да минат и две години, преди момиченцето да се отпусне. Зависи колко дълбоко са загнездени задръжките му.

— А ти ще си вън до четири или шест месеца.

Кап вдигна рамене.

Рейнбърд допря страната на носа си с показалец и наклони глава — един гротескен жест от приказките.

— Аз смятам, че можем да те задържим на власт много по-дълго, Кап. Ние двамата знаем къде са заровени стотици трупове, буквално, както и образно казано. И се съмнявам, че ще минат години. И двамата ще получим каквото искаме. Какво ще кажеш?

Кап се замисли. Чувстваше се стар, уморен и в пълна безизходица.

— Налага се да приема сделката.

— Добре — оживи се Рейнбърд. — Аз ще бъда чистач на момиченцето. Някой съвсем извън установената схема на нещата. Това ще е важно за нея. И разбира се, тя изобщо няма да знае, че аз съм натиснал спусъка на пушката. такова знание би било опасно, нали? Много опасно.

— Защо? — успя да се учуди накрая Кап. — Защо си стигнал до такива налудничави крайности?

— Налудничави ли ти изглеждат? — безгрижно попита Рейнбърд. Той стана и взе една от снимките върху бюрото на Кап. Тази, на която Чарли се пързаля засмяна по заледения склон върху смачкания си картонен кашон. — Всички си скътваме по някакви запаси за зимата в тази работа, Кап. Хувър го правеше. Правеха го и безбройните директори на ЦРУ. Правиш го и ти, иначе вече щеше да си в пенсия. Когато започнах, Чарлин Макджий не е била дори родена, а аз си плетях само собствената кошница.

— Но защо момиченцето?

Рейнбърд дълго не отговори. Вглеждайки се внимателно, едва ли не с нежност в снимката, той я докосна.

— Тя е много красива. И много малка. И все пак в нея е скрит вашият Z фактор. Силата на боговете. Ще станем близки с нея. — Окото му стана по-замечтано. — Да, ще станем много близки.


Бележки

[1] Под специална закрила. — Б. пр.

[2] Чело. — Б. пр.
[3] Пила. — Б. пр.

На 27-и март Анди Макджий неочаквано реши, че не могат повече да останат в Ташмор. Бяха минали две седмици и нещо, откакто пусна писмата, и ако някой имаше намерение да идва, щеше вече да е дошъл. Самият факт, че мястото на деди продължаваше да тъне в тишина, го караше да се чувства неспокоен. Допускаше, че може да са го сметнали за някой откачен и да не са му обърнали внимание, но… не го вярваше.

Това, което вярваше, което му нашепваше и най-дълбоката му интуиция, бе, че по някакъв начин са откраднали писмата му.

Значи знаеха къде са.

— Тръгваме — подкани той Чарли. — Хайде да си стягаме багажа.

Тя само го погледна леко уплашено с проницателните си очи и замълча. Не го попита къде отиват или какво ще правят и това го обезпокои допълнително. Беше намерил в един шкаф два стари куфара, облепени с етикети от екскурзии — Гранд Рапидс, Ниагара Фолс, Маями Бийч — и двамата започнаха да подбират какво да вземат и какво не.

Ослепително яркото слънце нахлуваше през източните прозорци на къщата. Капчуците по стрехите капеха звънливо. Анди спа малко предишната нощ: ледът се пукаше и той лежа буден, заслушан в безплътното, злокобно пращене на разцепващия се стар жълт лед, бавно отплуващ към устието, откъдето голямата река Ханкок тръгваше на изток, прекосяваше Ню Хампшир и целия Мейн и набрала по пътя си всевъзможна мръсотия, избълваше зловонното си мъртвило в Атлантика. Носеше се кристално ясен, безкраен тон, сякаш изтръгван с лък от тънка цигулкова струна — едно непрестанно, високо зззиииииннннггг, което се вкопчваше в нервните окончания и ги караше да вибрират съчувствено.

Никога преди не беше оставал тук до разчупването на леда и не вярваше някога да му се прииска да повтори. Имаше нещо ужасно и задгробно във вибрациите на този звук между смълчаните, вечнозелени стени на ниската, ерозирала чаша от хълмове.

Усещаше, че те отново са много близо, подобно на едва мярнало се чудовище в повтарящ се кошмар. На сутринта след рождения ден на Чарли той излезе със стягащите писалки на краката и попадна на следи от снегоходки, водещи към висок смърч. На мястото, където са били свалени и забучени в снега, имаше дупки. По утъпканото си личеше къде човекът със снегоходките („лодки за киша“ им викаше деди, презирал ги поради някакви си свои, неизвестни причини) ги бе нахлузил отново по-късно. Под дървото Анди намери шест фаса от цигари „Кемъл“ и смачкано жълто пакетче от филм „Кодак — Tri — Х“. Силно разтревожен, той свали ските и се покатери на дървото. Още от средата видя на около километър пред себе си къщата на деди. Изглеждаше малка и очевидно празна. Но с телеобектив…

Анди не спомена за откритието си пред Чарли.

Куфарите бяха готови. Продължителното й мълчание го караше нервно да бърбори, сякаш като не говореше, тя го обвиняваше.

— Ще спрем някоя кола до Бърлин, а оттам ще вземем автобус до Ню Йорк. Ще отидем в редакцията на „Ню Йорк Таймс“…

— Но, тате, нали им изпрати писмо?

— Може и да не са го получили, мило.

Тя мълчаливо се вгледа в него за миг.

— Мислиш, че са го взели те ли?

— Разбира се, че н… — той поклати глава и започна отново. — Чарли, просто не знам.

Тя не отговори. Коленичи, затвори единия куфар и започна да се мъчи със закопчалката.

— Дай да ти помогна, миличко.

— Мога и сама да се оправя! — изкрещя му тя и се разплака.

— Чарли, недей. Моля те, милото ми. Вече му се вижда краят.

— Не, не се вижда — разплака се още по-силно тя. — И никога няма да има край.



Около къщата на деди Макджий се намираха точно дванайсет агенти. Те бяха заели позициите си още предишната нощ. Всичките бяха с маскировъчни облекла в бяло и зелено. Никой не беше присъствал във фермата Мандърс и никой не бе въоръжен, с изключение на Джон Рейнбърд, който носеше пушката, и Дон Джулс — пистолет, калибър 22.

— Не искам никакви рискове да се стигне до паника заради станалото в Ню Йорк — заяви Рейнбърд пред Кап. — Онзи Джеймисън все още изглежда с напълнени гащи.

По същата причина не даваше и дума да става агентите да са въоръжени. Всичко се случва, а той не желаеше да приключи операцията с два трупа. Грижливо подбра всичките агенти и възложи на Дон Джулс грижата за Анди Макджий. Джулс беше дребен, трийсетина годишен, мълчалив и мрачен. Той бе добър в работата си. Рейнбърд го знаеше, защото Джулс беше единственият човек, с когото се бе съгласявал да работи повече от един път. Джулс беше бърз и съобразителен. Не се пречкаше на пътя в критични моменти.

— Макджий ще излезе по някое време — инструктира ги Рейнбърд. — Момиченцето излиза понякога, но Макджий — винаги. Ако е сам, ще го поема аз, а Джулс бързо и тихо ще го скрие. Ако то се покаже само — същото. Ако излязат заедно, аз ще поема момиченцето, а Джулс — Макджий. Останалите сте само статисти — ясно ли е? — окото на Рейнбърд свирепо ги огледа. — Вие сте за всеки случай, ако нещо страхотно се обърка, и толкова. Разбира се, ако нещо действително се обърка страхотно, повечето от вас ще търчат към езерото с подпалени гащи. Вие сте с нас, за да не пропуснете макар и минималната възможност да направите нещо, ако се появи такава. И, разбира се, ще присъствате като наблюдатели и свидетели в случай, че аз се проваля.

Последва слабо и нервно хихикане.

Рейнбърд вдигна показалец.

— Ако някой от вас допусне грешка и по някакъв начин им даде възможност да ни подушат, аз лично ще имам грижата той да изгние в най-отвратителната южноамериканска джунгла, която успея да открия… с разпран задник. Повярвайте ми, господа, вие сте само статисти в моето представление. Запомнете го добре.

По-късно, „зад кулисите“ — един изоставен мотел в Сейнт Джонсбъри, — Рейнбърд дръпна Дон Джулс настрани.

— Чел си досието на мъжа, нали?

Джулс пушеше „Кемъл“.

— Да.

— Понятието „хипнотично внушение“ ясно ли ти е?

— Да.

— Ясно ли ти е какво е станало с онези двамата в Охайо? Онези, дето се опитаха да отвлекат дъщеря му?

— Работил съм с Джордж Уоринг — каза монотонно Джулс. — Този момък можеше да запали и водата, докато правеше чай.

— В неговия екип това не е рядкост. Искам само да сме наясно. Трябва да бъдеш много бърз.

— Да, добре.

— Нашият човек е разполагал с цялата зима за почивка. Ако му дадеш време да ти внуши нещо, през следващите три години от живота си ще бъдеш чудесен кандидат за обитател на стая с тапицирани стени, мислейки се за птица, ряпа или нещо от този род.

— Добре.

— Какво добре?

— Ще бъда бърз. Стига толкова, Джон.

— Има голяма вероятност да излязат заедно — продължи Рейнбърд, без да му обръща внимание. — Ти ше стоиш на верандата зад ъгъла, извън видимостта от вратата, през която ще се покажат. Изчакай ме да свърша с момиченцето. Баща му ще отиде при него. Ти ще останеш зад гърба му. Цели се във врата.

— Ъхъ.

— Трябва да улучиш, Дон.

Джулс леко се усмихна и дръпна от цигарата.

— Ще улуча.



Багажът беше стегнат. Чарли си бе облякла анорака и грейките. Анди потръпна в якето си, затвори ципа и вдигна куфарите. Не се чувстваше добре, никак не се чувстваше добре. Беше нервен. Имаше лошо предчувствие.

— Ти също усещаш, нали? — попита Чарли. Малкото й личице беше бледо и напрегнато.

Анди неохотно кимна.

— Какво ще правим?

— Ще се надяваме чувството да е прибързано — каза той, макар в сърцето си да не вярваше, че е така. — Какво друго ни остава?

— Какво друго? — повтори като ехо тя.

И тогава Чарли се приближи и протегна ръце да я вдигне, нещо, което не бе правила от много отдавна — може би от две години. Удивително как минава времето, колко бързо може да се промени едно дете, да се промени пред очите ти с ужасяваща необратимост.

Той остави куфарите и я взе в прегръдките си. Тя го целуна по бузата и после с всичка сила го притисна.

— Готова ли си? — остави я Анди.

— Мисля, че да — отговори Чарли, отново на ръба на сълзите. — Тате… аз няма да паля. Дори ако дойдат, преди да сме успели да избягаме.

— Добре. Така и трябва, Чарли. Разбирам те.

— Обичам те, татко.

Той кимна.

— Аз също те обичам, детето ми.

Анди отиде до вратата и я отвори. За момент ярката слънчева светлина така го заслепи, че не видя абсолютно нищо. После зениците му се свиха и денят се избистри пред очите му, блеснал от топящия се сняг. Вдясно се простираше езерото Ташмор — между плаващите отломки лед се открояваха ослепителни, неравномерно назъбени ивици синя вода. Отпред беше боровата горичка. През дърветата едва прозираше позеленелият керемиден покрив на съседната вила, най-после освободен от снега.

Горичката се бе смълчала и безпокойството на Анди нарасна. Къде бяха птичите песни, приветствали неизменно утрините им, откакто времето омекна? Днес беше тихо… само топящият се сняг капеше от клоните. Откри, че отчаяно му се иска деди да беше прокарал телефон. Едва обузда желанието си да изкрещи с всички сили: „Кой е там?“ Така само още повече ще изплаши Чарли.

— Изглежда спокойно — излъга той. — Мисля, че все още имаме преднина… ако изобщо са тръгнали насам.

— Добре — отвърна безизразно тя.

— Хайде, детето ми — подкани Анди, като си помисли за стотен път: „Какво друго ни остава?“ и пак усети колко силно ги мрази.

Чарли се запъти към него покрай сушилнята, пълна със съдове, които бяха измили тази сутрин след закуска. Цялата къща изглеждаше точно така, както я бяха намерили — тип-топ. Деди би останал доволен.

Анди обви с ръка раменете на Чарли и още веднъж я притисна за миг. После вдигна куфарите и те пристъпиха заедно навън в ранното, пролетно слънчево утро.

Джон Рейнбърд се бе изкачил до средата на един висок смърч, на сто и петдесет метра разстояние. Носеше обувки и пояс на телеграфен техник, с които плътно се прикрепяше към стъблото на дървото. Когато вратата на къщата се отвори, той вдигна пушката до рамото си и я нагласи да не мърда. Обгърна го пълно спокойствие, като защитно наметало. Всичко се открои поразително ясно пред единственото му здраво око. Откакто бе загубил другото, страдаше от замъгляване на възприятието в дълбочина, но в моменти на максимална концентрация като тази старото му остро зрение се възвръщаше, сякаш изгубеното око можеше да се регенерира за кратки периоди.

Изстрелът не беше далечен и той не би се тревожил и миг, ако това, което смяташе да изпрати в гърлото на момиченцето, бе куршум. Но сега имаше работа с нещо много по-неудобно, нещо, което десеторно увеличаваше рисковия елемент. В цевта на тази специално моделирана пушка беше нагласена малка стреличка с накрайник от ампула оразин и при такова разстояние винаги съществуваше опасност тя да се счупи или да промени посоката си. За щастие почти нямаше вятър.

„Ако такава е волята на Великия дух и праотците ми — мълчаливо се помоли Рейнбърд, — водете ръката и окото ми, за да бъде изстрелът сполучлив.“

Момиченцето излезе заедно с баща си — значи и Джулс играе. През телескопичния мерник то изглеждаше голямо като хамбарна врата. Аноракът му блесна яркосин на фона на потъмнелите дъски на къщата. Рейнбърд разполагаше с един миг, в който да забележи куфарите в ръцете на Макджий и да осъзнае, че са дошли точно навреме.

Качулката на момиченцето беше свалена, а ципът вдигнат само до средата, така че якето бе леко отворено на врата. Денят беше топъл и това също бе в негова полза.

Той обхвана спусъка и закова кръстчето на мерника в ямичката под гърлото й.

„Ако такава е волята…“

Натисна спусъка. Чу се изстрел, само едно глухо „фют!“ и от задната част на пушката излетя малко облаче дим.



Намираха се до самите стъпала, когато ненадейно Чарли спря и издаде задавен, преглъщащ звук. Анди моментално пусна куфарите. Не беше чул нищо, но бе станало нещо ужасно. Нещо в Чарли се бе променило.

— Чарли? Чарли?

Той се вгледа в нея. Стоеше неподвижна като статуя, невероятно красива на фона на яркото снежно поле и невероятно мъничка. И изведнъж Анди осъзна промяната. Толкова основна и толкова ужасна, че отначало не бе успял да я схване.

Нещо подобно на дълга игла стърчеше от гърлото на Чарли, точно под адамовата ябълка. Ръката й в ръкавичка посегна към него, удари го и го изкриви под нов, гротескен ъгъл. От раната бликна тънка струйка кръв. Върху яката на блузата й разцъфна кърваво цвете, мъничко и деликатно, и докосна ръбчето от изкуствена кожа, което обрамчваше ципа на анорака й.

— Чарли! — Анди скочи и грабна ръката й в мига, в който очите й се обърнаха и тя политна напред. Положи я върху верандата, без да спира да зове името й. Стреличката в гърлото й блестеше ярко на слънцето. Тялото й бе отпуснато като мъртво. Той я вдигна, залюля я и се взря в огряната от слънце горичка, която изглеждаше толкова пуста… и в която не пееха никакви птици.

— Кой го направи? — закрещя той. — Кой го направи? Излез да те видя!

Дон Джулс пристъпи иззад ъгъла на верандата. Беше обут с маратонки „Адидас“. В едната си ръка държеше пистолет.

— Кой застреля дъщеря ми? — крещеше Анди. В гърлото му нещо болезнено вибрираше от виковете. Той притисна детето към себе си, така ужасно отпуснато и омекнало в топлия си син анорак. Пръстите му се вкопчиха в стреличката и я издърпаха, бликна струйка прясна кръв.

„Прибери я вътре — помисли си той. — Трябва да я прибереш вътре.“

Джулс се приближи и го простреля във врата, както някога актьорът Бут бе застрелял един президент. За миг Анди се отпусна на колене, притиснал Чарли още по-здраво към себе си, а след това се срути напред върху нея.

Джулс го погледна отблизо и махна на мъжете от горичката.

— Нищо работа — промърмори той, докато Рейнбърд газеше към къщата през лепкавия, топящ се сняг на късния март. — Нищо работа. За какво беше цялата тази дандания?

Веригата от събития, която завърши с толкова разрушения и човешки жертви, започна с една лятна буря и авариите на два генератора.

Бурята дойде на 19-и август, почти пет месеца след като Анди и Чарли бяха отвлечени от имота на деди във Върмонт. От десетина дни времето се бе задържало влажно и задушно. В това августовско пладне по небето започнаха да се трупат буреносни облаци, но никой от работещите върху земите на двете красиви довоенни къщи, обърнати една към друга на хълмистия простор на зелената морава и изрядно поддържаните цветни лехи не вярваше, че наистина се задава буря — нито градинарите, възседнали бензиновите си сенокосачки, нито жената, началник на компютърните подсекции от А до Е (както и на кафеджията към компютърната зала), взела в обедната си почивка един кон и подкарала го нежно в лек галоп по прекрасните алеи за езда; а най-малко пък Кап, който изяде един юнашки сандвич в кабинета си с климатична инсталация и веднага продължи да работи над бюджета за следващата година, забравил за горещината и влагата навън.

Може би единственият от хората на Арсенала в Лонгмънт, който мислеше, че този ден наистина ще вали, беше човекът, кръстен на дъжда[1]. Огромният индианец дойде с колата си в дванайсет и половина — в един започваше работа. Зададеше ли се дъжд, костите и разкъсаната кухина, в която бе лежало лявото му око, се обаждаха.

Той караше един много стар и ръждясал тъндърбърд с „D“ пропуск за паркиране върху предното стъкло. Беше облечен в бяла санитарна униформа. Преди да излезе от колата Рейнбърд си сложи бродирана превръзка на окото. Носеше я, когато бе на работа, заради момиченцето, но само тогава. Превръзката му досаждаше. Тя беше единственото, което го караше да мисли за изгубеното си око.

На територията на Арсенала имаше четири паркинга. Личната кола на Рейнбърд, един нов жълт кадилак на дизелово гориво, имаше пропуск „А“. „А“ беше паркингът на важните клечки, разположен под южната от двете плантаторски къщи. Подземната система от тунели и асансьори го свързваше директно с компютърната зала, кабинетите, обширната библиотека на Арсенала, читалните и, разбира се, „помещенията за посетители“ — безлично наименование на комплекса от лаборатории и намиращи се в близост апартаменти, където държаха Чарли Макджий и баща й.

„B“ паркингът беше за второстепенни служители: той беше по-далече. „C“ се използваше от секретарки, механици, електротехници и други подобни и се намираше още по-далече. А „D“ паркингът беше за неквалифицирани служители — статисти според терминологията на самия Рейнбърд. Той беше почти на километър от всичко и винаги беше пълен с тъжна и разнородна колекция от детройтски таратайки, само на една крачка от унищожителното седмично дерби в равнината Джаксън — най-близкото автомобилно гробище.

Педантичен бюрократизъм, помисли си Рейнбърд, заключи разнебитения си т-бърд и вдигна глава към небето. Бурята идваше. Ще бъде тук към четири часа, прецени той.

Запъти се към малката барака, разположена с вкус сред групичка калифорнийски захарни ели, откъдето влизаха висококвалифицираните служители, класове V и VI. Белите му дрехи плющяха. Някакъв градинар го заобиколи, възседнал една от десетината косачки на отдела за поддръжка на терена. Над седалката му се носеше весело шарено чадърче. Градинарят не обърна никакво внимание на Рейнбърд: това също беше част от педантичния бюрократизъм. Ако си клас IV, клас V стават невидими. Дори наполовина лицето на Рейнбърд не предизвикваше особени коментари; както и всяка друга правителствена агенция, Арсенала наемаше определено количество ветерани за показ. Макс Фактор не можеше да каже нищо ново на правителството на Съединените щати за добрата козметика. И то се подразбираше, че един ветеран с някаква видима инвалидност — ръка протеза, моторизирана инвалидна количка, обезобразено лице — струваше колкото трима „нормални“. Рейнбърд познаваше мъже с така осакатени умове и духове в пътуващата виетнамска вечеринка, както беше неговото лице, мъже, които щяха да са щастливи да си намерят работа и като чиновници в някое „Пигли-Уигли“. Но просто не изглеждаха както трябва. Не че Рейнбърд изпитваше симпатия към тях. Всъщност той намираше цялата тази работа за доста забавна.

Никой от хората, с които работеше сега, не го бе разпознал като бивш агент на Арсенала и наемен убиец: можеше да се закълне в това. Допреди седемнайсет седмици той е бил за тях само мъгляв силует зад поляризираното предно стъкло на жълтия кадилак, само още някой с „А“ пропуск.

— Не смяташ ли, че се престараваш? — попита Кап. — Момиченцето няма контакт с градинарите и машинописките. Ти си сам с него на сцената.

Рейнбърд поклати глава.

— Едно-единствено изпускане може да разруши всичко. Стига някой да спомене, че приятелски настроеният чистач с размазано лице паркира колата си заедно с важните клечки и облича белите си дрехи в умивалнята на администраторите, и край. Аз се опитвам да спечеля доверието й, наблягайки на факта, че и двамата сме отритнати — два изрода, погребани в клоаката на американското разузнаване.

Кап не беше очарован: не обичаше да се правят намеци за методите на Арсенала, особено когато те безспорно бяха крайни.

— Длъжен съм да призная, че вършиш дяволски добра работа — отвърна той.

А на това Рейнбърд нямаше как да отговори, защото на практика не вършеше дяволски добра работа. Момиченцето не бе запалило и клечка кибрит, откакто беше тук. А същото важеше и за баща й, който не бе дал и най-малък признак, че му е останало нещо от способността за хипнотично внушение. Те все повече се съмняваха в това.

Момиченцето омайваше Рейнбърд. През първата си година на служба в Арсенала той изкара поредица от курсове, каквито не могат да се намерят в учебната програма на никой университет — подслушване на телефони, кражба на коли, дискретно претърсване и още десетина от този род. Единственият, който изцяло бе ангажирал вниманието на Рейнбърд, беше курсът за разбиване на сейфове, воден от възрастен крадец на име Дж. М. Рамадън. Рамадън бе доведен от един затвор в Атланта специално, за да обучава на това умение новите агенти на Арсенала. Беше си спечелил име на най-добрия в своя занаят и Рейнбърд не му го оспорваше, макар да бе убеден, че вече му е почти равен.

Рамадън, който умря преди три години (Рейнбърд изпрати цветя за погребението му — каква комедия е понякога животът!), им говореше за ключалки „Скидмор“, за сейфове с квадратни врати, за вторично заключващи се приспособления, които могат да замразят резетата на сейфа завинаги, ако шифърът се разбие с длето и чук; говореше им за барабанни сейфове, за различни употреби на графита, за начините да се вземе отпечатък от ключ, за това как да приготвят нитроглицерин във ваната и как да обелят сейф откъм гърба, сваляйки пласт по пласт.

Рейнбърд откликна на курса на Рамадън със студен и циничен ентусиазъм. Веднъж Рамадън сравни сейфовете с жените: имаш ли средства и време, можеш да отвориш всеки. Сейфовете се делят на упорити и лесни, но няма невъзможни.

Това момиченце е упорито.

Отначало се наложи да хранят Чарли венозно, за да не умре от глад. След известно време тя разбра, че печели само синини в свивките на ръцете, и започна да се храни — не с охота, а просто защото поемането на храна през устата беше по-малко болезнено.

Прочете някои от оставените й книги — поне ги прелисти — и от време на време включваше цветния телевизор в стаята си, само за да го изключи отново след няколко минути. През юни бе изгледала докрай местна филмова версия на „Черния красавец“ и един или два пъти се бе заглеждала в „Чудния свят на Дисни“. Това беше всичко. На седмичните доклади все по-често започнаха да употребяват за нея фразата „спорадична афазия“.

Рейнбърд погледна термина в медицинския речник и веднага го разбра — покрай опита си като индианец и воин той вероятно го разбираше по-добре от самите лекари. Понякога думите на момиченцето се изчерпваха. То просто застиваше, без да е ни най-малко разстроено, и устните му се движеха беззвучно. А някой път употребяваше думи, съвсем не на място, очевидно без изобщо да ги осъзнава. „Не ми харесва тази рокля, предпочитам да си облека тревната.“ Понякога разсеяно се поправяше — „Искам да кажа, зелената“, — но по-често просто не забелязваше.

Според речника афазия означаваше забравяне, причинено от някакво мозъчно заболяване. Докторите моментално започнаха да правят фокуси с лекарствата на Чарли. Смениха оразина с валиум без някаква видима положителна промяна. Опитаха комбинация от валиум и оразин, но някакво непредвидимо взаимодействие между двете я накараха постоянно и монотонно да плаче, докато не й ги спряха. Изпробваха и някакъв нов опиат, транквилизатор и слаб халюциноген, и той сякаш помогна за малко. После тя започна да заеква и получи лек обрив. Тогава я върнаха пак на оразин, но под внимателно наблюдение да не би афазията да се влоши.

Изписаха се тонове хартия за деликатното психическо състояние на момиченцето и за нейния, както го наричаха психиатрите, „базисен огнен конфликт“ — превзет начин да се изразят, че баща й я бе научил да не пали, а хората от Арсенала я караха да продължава… плюс допълнителното усложнение от угризенията й за произшествието във фермата.

Пред Рейнбърд такива не минаваха. Работата не е нито в наркотиците, нито във факта, че е заключена и постоянно наблюдавана, нито че е отделена от баща си.

Тя просто е упорита, това е.

По някое време е взела решение да не им сътрудничи, каквото и да става. И край. Психиатрите могат да си пърхат наоколо с мастилените си петна, докато посинеят, докторите да си играят с лекарствата и да мърморят под нос колко е трудно да се упои успешно осемгодишно момиченце. Документацията може да си се трупа и Кап да продължава да си беснее.

А Чарли Макджий просто ще си упорства.

Рейнбърд беше така сигурен в това, както и в приближаването на дъжда този следобед. И се възхищаваше от нея. Тя караше цялата им глутница да си гони опашките, а ако останеше на тях, щяха да продължават да си ги гонят и в Деня на благодарността[2], и на Коледа. Но нямаше да си ги гонят вечно и това повече от всичко друго тревожеше Джон Рейнбърд.

Рамадън, касоразбивачът, им разказа една забавна история за двама крадци, влезли с взлом в някакъв супермаркет в петък вечер, когато знаели, че камионът с охраната, който отнася в банката приходите от цялата седмица, е задържан от снежна буря. Сейфът бил с барабан. Те се опитали да пробият шифъра с бормашина без успех. Опитали се да го обелят откъм гърба, но не им се удало да подвият някой ъгъл, за да започнат. Накрая го взривили. Постигнали пълен успех. След взрива той зейнал, и то така широко, че всички пари вътре станали на пепел. Останките приличали на разпарцаливените банкноти в сувенирните химикалки.

— Всъщност — изхъхри Рамадън — ония двамата не са победили сейфа. А това е целта на играта. Не си победител, ако не можеш да вземеш съдържанието му в използваемо състояние, ясно ли е? Те са го претъпкали с взрив. И са убили парите. Били са тъпанари и сейфът ги е победил.

На Рейнбърд му беше ясно.

В тази работа участваха повече от шейсет души с висше образование, но въпреки това всичко опираше до касоразбивачеството. Те се опитваха да пробият шифъра на момиченцето с наркотиците си: разполагаха с достатъчно психиатри за отбор по софтбол и всички те как ли не се мъчеха да разрешат нейния „базисен огнен конфликт“, а на практика цялата тази планина от префърцунени дивотии се свеждаше до един безуспешен опит да я обелят откъм гърба.

Рейнбърд влезе в малката барачка, взе своето картонче от преградката и го перфорира. Т. Б. Нортън, сменният контрольор, вдигна поглед от вестника, който четеше.

— Никакви извънредни за идване по-рано, индианецо.

— Така ли?

— Така — Нортън го гледаше предизвикателно, изпълнен с непоклатима, почти маниакална самоувереност, характерна за незначителните авторитети.

Рейнбърд отклони погледа си към таблото с обявите. Отборът по боулинг на чистачите беше спечелил предишната вечер. Някой искаше да продаде „2 доста употребявани перални“. Официално съобщение оповестяваше: ВСИЧКИ РАБОТНИЦИ ОТ W-1 ДО W-6 ДА СИ ИЗМИВАТ РЪЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА НАПУСНАТ ТОВА ПОМЕЩЕНИЕ.

— Май ще вали — подхвърли той през рамо към Нортън.

— Не може да бъде, индианецо. Защо не се разкараш. Усмърдя стаята.

— Слушам, шефе. Просто идвам на работа.

— Хм, добре ще е следващия път да дойдеш, когато ти е времето.

— Слушам, шефе — повтори Рейнбърд, докато излизаше, и хвърли поглед към розовата гуша на Нортън, към уязвимата точка точно под челюстта. „Дали ще имаш време да извикаш, шефе? Дали ще имаш време да извикаш, ако просто си забуча палеца в тази точка? Като нож в бифтек… шефе.“

Той излезе отново във влажната и задушна горещина. Буреносните облаци бяха вече по-близо и бавно напредваха, натежали от дъжд. Бурята щеше да бъде силна. Отдалече приглушено избоботи гръмотевица.

Къщата беше наблизо. Рейнбърд щеше да заобиколи до страничния вход, служил някога за килер, и да вземе асансьор „С“ до четвъртото подземно ниво. Днес трябваше да измие и лъсне всички подове в жилището на момиченцето: това щеше да му открие добри възможности. Бедата не беше, че тя не желаеше да разговаря с него, не. Просто беше винаги така дяволски студена. Той се опитваше да обели сейфа по свой собствен начин и ако успееше да я накара да се засмее, само веднъж да се засмее, да сподели с него някоя шега за сметка на Арсенала, то щеше да е равносилно на отлепянето на онзи първи, фатален ъгъл. И да му даде възможност да си подпъхне длетото. Само една-единствена усмивка. Тя би ги превърнала в съучастници, в членове на таен комитет. Двама срещу цялата организация.

Но засега не успяваше да предизвика въпросната единствена усмивка и Рейнбърд й се възхищаваше за това повече, отколкото би могъл да изрази с думи.


Бележки

[1] Рейнбърд (дъждовна птица) е прозвище на многобройните видове, за които се смята, че с крясъците си предсказват идването на дъжда. — Б. пр. ↑

[2] Последният четвъртък от ноември. — Б. пр. ↑

Рейнбърд пъхна документа си за самоличност в съответния процеп и слезе до барчето на чистачите за чаша кафе, преди да продължи. Не му се пиеше, но още беше рано. Не можеше да си позволи нетърпението му да проличи: стига дето Нортън го забеляза.

Сипа си от калната течност на котлона и седна. Добре поне, че никой от другите кретени не беше пристигнал. Седнал върху раздърпания сив диван с изкорубени пружини, той изпи кафето. Обезобразеното му лице (а Чарли бе показала само бегъл интерес към него) беше спокойно и безизразно. Мислите му не спираха хода си, анализирайки положението в момента.

Екипът, заел се с този проблем, приличаше на неопитните касоразбивачи на Рамадън от супермаркета. Засега пипаха с кадифени ръкавици, но не от някакви добри чувства. Рано или късно щяха да решат, че кадифените ръкавици не водят доникъде, а откажеха ли се от „нежното“ пипане, щяха да взривят сейфа, с което, Рейнбърд беше почти сигурен, щяха да „убият парите“, казано с цветистата фраза на Рамадън.

Вече срещна израза „лека шокова обработка“ в два доклада, а единият беше от доктор Пайнчът, чиято дума тежеше пред Хокстетър. Видя и някакъв случаен доклад, написан на толкова абсурден научен жаргон, че звучеше почти като на чужд език. Преведен, той се свеждаше до прилагането на груба сила: ако детето види баща си, подложен на достатъчно силна болка, ще се пречупи. Това, което Рейнбърд смяташе, че детето ще направи, ако види баща си окачен на електрически проводници да играе бърза полка с щръкнали коси, ще бъде да се върне спокойно в стаята си, да счупи една водна чаша и да изяде парчетата.

Но нищо не можеше да им се каже. Арсенала, както и ФБР, и ЦРУ, имаше дълга история в убиването на парите. Ако не успееш да получиш каквото искаш с чужда помощ, нахълтай с няколко картечници и малко експлозив и убий противника. Сложи малко цианиден газ в цигарите на Кастро. Шантава работа, но не можеш да им го кажеш. Те се интересуват единствено от РЕЗУЛТАТИТЕ, мамещи като мечтата за голямата печалба на игралната маса. Затова убиваха парите, а после зяпваха пред изтичащата през пръстите им купчина безполезни зелени парцалчета и започваха да се чудят какво, по дяволите, се е случило.

Другите чистачи вече започваха да прииждат, шегуваха се, потупваха се по раменете и разговаряха за спечелени предишна вечер игри, за жени, коли и пиянски изпълнения. Същите стари глупости, които ще се дрънкат до края на света, алилуя, амин. Те избягваха Рейнбърд. Никой не го обичаше. Той не играеше боулинг, не желаеше да говори за колата си и приличаше на избягал от някой филм за Франкенщайн. Притесняваше ги. Ако някой от тях го тупнеше по рамото, после щеше да лежи в гипс.

Той извади торбичка тютюн и хартийки и си сви една къса цигара. Седеше, пушеше и чакаше да стане време да слезе в жилището на момиченцето.

Общо погледнато, Рейнбърд се чувстваше по-добре и по-пълен с живот, отколкото се бе чувствал от години. Осъзнаваше го и изпитваше благодарност към Чарли. По някакъв начин, без да подозира, тя му бе върнала за малко живота — живота на човек, способен да преживява дълбоко и да се надява силно; или иначе казано, човек с интерес към живота. Хубаво е, че е упорита. Той по всяка вероятност ще се справи с нея (упорити и лесни, но не и невъзможни); ще я накара да им играе по свирката, независимо от цената; а щом свърши, ще я убие и ще гледа в очите й с надежда да улови онази искрица разбиране, онова послание, докато тя преминава в каквото я чака отвъд.

Междувременно той ще живее.

Рейнбърд смачка цигарата си и стана, готов да започне работа.



Буреносните облаци продължаваха да се трупат. Към три часа небето над комплекса в Лонгмънт се схлупи и почерня. Все по-внушително и убедително набираха сили и трещяха гръмотевиците. Градинарите прибраха косачките си. Масичките от вътрешните дворове на двете къщи бяха внесени. В конюшнята двама коняри се опитваха да успокоят нервните животни, които се дърпаха ужасено при всеки злокобен тътен от небето.

Бурята връхлетя към три и половина; връхлетя внезапно, като изстреляна, и с пълна ярост. Започна с дъжд, който премина в град. Вятърът духаше от запад на изток, после неочаквано се обръщаше точно в обратната посока. Проблясваха светкавици в огромни синьобели зигзази и във въздуха се понасяше аромат на разреден бензин. Ветровете се завъртяха в посока, обратна на часовниковата стрелка, и във вечерния бюлетин за времето показаха на филм вихъра, минал покрай комплекса в Лонгмънт и отнесъл по пътя си покрива на един търговски център.

Арсенала издържа по-голямата част от бурята добре. Градушката счупи два прозореца, а силният вятър вдигна парапета от старомодната малка куличка на отсрещната страна на езерцето и го захвърли на петдесет метра, но други поражения нямаше (като се изключат изпочупените клони и някои повреди по цветните лехи — главно работа за градинарите). Кучетата пазачи бясно тичаха между двете огради в разгара на бурята, но бързо се успокоиха, щом тя започна да затихва.

Големите поражения бяха нанесени от електрическата буря, дошла след градушката, дъжда и вятъра. Части от Източна Вирджиния останаха без електричество до полунощ, поради падналите гръмотевици върху електростанциите „Роуантрий“ и „Бриска“. Областта, обслужвана от електростанция „Бриска“, включваше и главната квартира на Арсенала.

В своя кабинет Кап Холистър с раздразнение вдигна глава, щом лампите изгаснаха и плътното, дискретно бръмчене на климатичната инсталация замря. Минаха около пет секунди в призрачен полумрак, предизвикан от спирането на тока и от тежките буреносни облаци — достатъчно дълго, та Кап да прошепне беззвучно: „Проклятие!“ и да се почуди какво, по дяволите, става с аварийната им електрозахранваща система.

Той погледна през прозореца и видя, че светкавиците проблясват почти без прекъсване. Същата вечер един от часовите щеше да каже на жена си, че е видял огромно колкото два подноса електрическо огнено кълбо да подскача от външната ограда със слабото напрежение към вътрешната с по-силното и обратно.

Кап се пресегна към телефона, за да попита какво става с тока… и в този момент лампите пак светнаха. Климатичната инсталация поднови бръмченето си и вместо да вдигне слушалката, Кап си взе молива.

Тогава токът отново спря.

— По дяволите! — изруга Кап, хвърли молива и в крайна сметка вдигна слушалката, подканяйки тока да дойде, преди да е успял да сдъвче някого. Токът не отвърна на предизвикателството.

Двете грациозни къщи с лице една към друга над вълнистата морава — и в целия комплекс на Арсенала под тях — се обслужваха от електрозахранването на Източна Вирджиния, но разполагаха и с две аварийни системи на дизелови генератори. Едната беше за „жизненоважните функции“ — електрифицираните огради, компютърните терминали (едно спиране на тока можеше да струва невероятно много, изразено в компютърно време) и малката болница, а втората — за по-маловажни функции на комплекса — осветлението, климатичните инсталации, асансьорите и всичко останало. Тя трябваше и да допълни първата, ако покажеше признаци на претоварване, но основната система нямаше да се включи, ако това станеше със спомагателната. На 19-и август и двете системи са претовариха. Резервната допълни основната точно както беше запланувано от проектантите на енергийното захранване (макар всъщност те изобщо да не бяха мислили, че основната система някога ще се претовари) и в резултат тя оперира цели седемдесет секунди повече. После генераторите и на двете изгоряха един след друг, като залп от фойерверки. Само дето тези фойерверки струваха около осемдесет хиляди долара парчето.

По-късно едно формално следствие лепна смехотворната и великодушна присъда „техническа авария“, макар че по-точно би било да се нарече „алчност и продажност“. През 1971-а, когато били инсталирани аварийните генератори, един сенатор, осведомен за границата на приемливо ниските цени за спечелване на поръчката на тази малка операцийка (както и за стойността от шестнайсет милиона долара на друг строеж на Арсенала), я пошушнал на зет си, електроинженер по професия. Той решил, че може много лесно да предложи най-ниската цена чрез някоя и друга измама.

Това бе една обикновена услуга в среди, които се крепят на услуги и сведения от „под масата“, излязла наяве само защото се оказа първата брънка от веригата, довела накрая до разрушенията и човешките жертви. От построяването й аварийната система се използвала само частично. При тази първа по-важна проверка, по време на бурята, извадила от строя електростанцията „Бриска“, тя се провали изцяло. Междувременно, разбира се, електроинженерът вече се бе придвижил напред и нагоре: той участваше в строежа на многомилионен крайбрежен курорт в Коуки Бийч, на Сейнт Томас.

Арсенала получи ток едва след оправянето на електростанцията „Бриска“ — с други думи, заедно с останалата част на Източна Вирджиния — към полунощ.

Дотогава следващите брънки от веригата събития бяха изковани. В резултат на бурята и късото съединение настъпиха важни промени както за Анди, така и за Чарли Макджий, макар че никой от тях нямаше и най-малка представа какво се бе случило на другия.

След петте месеца застой, нещата отново се задвижиха.

Когато токът спря, Анди Макджий гледаше по телевизията „Клуб ХИГ“. ХИГ означаваше „Хвалете името Господне“. По една от програмите на Вирджиния „Клуб ХИГ“ като че ли течеше без прекъсване, по двайсет и четири часа на ден. Вероятно случаят не беше точно такъв, но в усещанията на Анди времето така се бе свило, че му беше трудно да го разграничава.

Той бе наддал на тегло. От време на време — по-често, когато беше прав — се зърваше в огледалото и се сещаше как Елвис Пресли постепенно бе заприличал на балон към края на живота си. Друг път си спомняше как кастрираният котарак става обикновено тлъст и мързелив.

Не беше все още дебел, но натам отиваше. В Хейстингс Глен се бе претеглил върху кантарчето в банята на мотел „Слъмбърланд“ и беше излязъл 80 килограма. Днес запращаше стрелката почти на 95. Бузите му се бяха налели, имаше зачатъци на двойна гуша и както ги наричаше обикновено с пълно презрение старият му учител по физическо от гимназията, „мъжки цици“. И повече от зачатък на шкембе. Не се движеше особено — пък и не изпитваше кой знае какво желание да се движи в хватката на силна доза торазин, — а храната беше много добра.

Анди не се тревожеше за теглото си, когато бе упоен, както прекарваше по-голямата част от времето. Когато те се подготвеха за провеждането на още някой от безплодните си опити, слагаха го в ред за осемнайсетчасов период, лекар проверяваше физическите му реакции, правеха му електроенцефалограма, за да са сигурни, че мозъчните му вълни са чисти и остри, и чак тогава го отвеждаха до мястото на опита, което представляваше малка бяла стаичка, облицована с коркови панели.

Бяха започнали още през април с доброволци. Нареждаха му какво да направи и го предупреждаваха, че ако опита нещо по-ентусиазирано — като да ослепи някого например, — ще пострада, намеквайки при това, че може и да не бъде сам. Подобна закана изобщо не впечатляваше Анди: не вярваше, че наистина ще вземат да мъчат Чарли. Тя беше техният коз. Той бе много по-второстепенна атракция в програмата.

Лекарят, който ръководеше опитите с него, се казваше Хърмън Пайнчът. Той приближаваше четирийсетте и изглеждаше съвсем нормално, като се изключи фактът, че твърде много се хилеше. Понякога цялото това хилене изнервяше Анди. От време на време се отбиваше един по-възрастен лекар на име Хокстетър, но най-често идваше Пайнчът.

Като наближи време за първия опит, Пайнчът му обясни, че в малката опитна стая ще има една маса. На тази маса ще се намират бутилка гроздов сок с етикет „мастило“, писалка, бележник, кана с вода и два чаши. Пайнчът му каза, че доброволецът няма и да подозира, че в бутилката може да има нещо друго, а не мастило. След това обясни на Анди, че ще му бъдат благодарни, ако „тласне“ доброволеца да си налее чаша вода, да сипе в нея хубава доза „мастило“ и на големи глътки да изпие цялата смес.

— Хитро — отсъди Анди. Той самият не се чувстваше толкова хитър. Липсваше му неговият торазин и спокойствието, което му носеше.

— Много хитро — откликна Пайнчът. — Ще го направиш ли?

— Защо да го правя?

— Ще получиш нещо в замяна. Нещо хубаво.

— Бъди послушен и ще получиш бонбонче. Така ли?

Пайнчът вдигна рамене и се ухили. Бялата му престилка беше крещящо елегантна — изглеждаше, сякаш бе шита при „Брукс Брадърс“.

— Добре — въздъхна Анди. — Предавам се. Каква е наградата ми, ако накарам онзи нещастник да пие мастило?

— Ами като начало ще можеш пак да взимаш хапчетата си.

Изведнъж устата му пресъхна и той се зачуди дали към торазина се привиква и ако е така, дали на психологична или на физиологична основа.

— Кажи ми, Пайнчът, как се чувстваш като пласьор на наркотици? И това ли влиза в Хипократовата клетва?

Пайнчът вдигна рамене и се ухили.

— Ще можеш за малко и да излезеш навън. Искал си го, ако не се лъжа.

Не се лъжеше. Жилището на Анди беше хубаво — толкова хубаво, че понякога успяваше да забрави, че не е нищо повече от затворническа килия. Имаше три стаи плюс баня; имаше и цветен телевизор, снабден с устройство за приемане на „Програма по домовете“, където всяка седмица се предлагаха по три от най-новите филми; някое от говедата — вероятно Пайнчът — трябва да е изтъкнало, че няма смисъл да му отнемат колана и да му дават само пластмасови лъжици за ядене. Ако той реши да се самоубие, просто няма как да го спрат. Стига да тласка достатъчно силно и достатъчно дълго, мозъкът му сам ще се пръсне като стара автомобилна гума.

И така, апартаментът разполагаше с всякакви удобства, стигащи дори до микровълнова печка в кухнята. Всичко беше боядисано в декоративни цветове, на пода във всекидневната имаше дебел килим, картините до една бяха хубави копия. Но все пак от покрито с глазура кучешко лайно не се получава сватбена торта — то си остава кучешко лайно с глазура и никоя от вратите, които извеждаха от този подреден с вкус малък апартамент нямаше брава от вътрешната страна. Тук-там из жилището имаше шпионки — като по вратите на хотелските стаи. Имаше една дори в банята — явно наблюдаваха навсякъде. Анди предполагаше, че го правят с телевизионна уредба, вероятно снабдена и с устройство за инфрачервени снимки, та да не можеш да се отпуснеш в мрака.

Анди не страдаше от клаустрофобия, но не му допадаше да стои затворен толкова време. Ставаше неспокоен въпреки наркотиците. Неспокойствието му бе меланхолично и обикновено се изразяваше в дълги въздишки и периоди на апатия. Действително бе искал да излезе. Копнееше отново да види слънцето и зелената трева.

— Да — отвърна той тихо на Пайнчът. — Исках.

Но не успя.

Отначало доброволецът беше нервен, несъмнено очакваше Анди да го накара да застане на глава и да кудкудяка като кокошка или нещо друго не по-малко нелепо. Той се наричаше Дик Олбрайт и се оказа футболен запалянко. Анди го помоли да му разкаже за изминалия футболен сезон — кой е стигнал до финалите, как са минали те и кой е спечелил Суперкупата.

Олбрайт се вдъхнови. През следващите двайсет минути той отново преживя цялото първенство и постепенно нервността му се стопи. Тъкмо стигна до подлото рефериране, позволило на „Патс“ да победят „Долфинс“ в двубоя за купата на Американския футболен шампионат, когато Анди го прекъсна:

— Сипи си чаша вода, ако искаш. Трябва да си жаден.

Олбрайт вдигна поглед към него.

— Да, май съм жаден. Слушай, прекалено много ли приказвам? Да не взема да им изпортя опита, а?

— А, не вярвам — Анди наблюдаваше как Дик Олбрайт си налива чаша вода от каната.

— Ти искаш ли малко? — попита Олбрайт.

— Не — отказа Анди и изведнъж даде силен тласък. — Защо не си сипеш и малко мастило?

Олбрайт го погледна и се пресегна към бутилката с „мастило“. Вдигна я, погледна я и пак я остави.

— Да си сипя мастило ли? Ти да не си мръднал?

След опита Пайнчът се хилеше не по-малко отпреди, но не беше доволен. Никак не беше доволен. Анди също не беше доволен. Когато тласна Олбрайт, усещането, че нещо се изплъзва, изобщо не се появи… любопитното усещане, че се раздвоява, което обикновено съпровождаше тласъка. И нямаше главоболие. Той беше концентрирал цялата си воля, та предложението към Олбрайт да си сложи мастило във водата да изглежда съвършено разумно, и Олбрайт му бе дал един съвършено разумен отговор: че е куку. Въпреки цялата болка, причинена му от този талант, Анди изпадна в паника при мисълта, че може да го е загубил.

— Защо го криеш, Анди? — попита Пайнчът. Той запали един „Честърфийлд“ и се ухили. — Не мога да те разбера. Каква полза ти носи всичко това?

— За десети път ти казвам — не съм се спирал. Не съм се преструвал. Тласнах го с всички сили. Просто нищо не стана и това е.

Той копнееше за хапчето си. Чувстваше се потиснат и изнервен. Всички цветове изглеждаха твърде ярки, светлината беше твърде силна, гласовете — твърде високи. С хапчетата се чувстваше по-добре. С тях безполезното му оскърбление от случилото се, самотата му без Чарли и тревогата му за нея — всичко това избледняваше и ставаше търпимо.

— Страхувам се, че не ти вярвам — ухили се Пайнчът. — Помисли, Анди. Ние не искаме от теб да накараш някого да прекрачи ръба на висока скала или да си тегли куршума. Предполагам, че не си желал тази разходка толкова силно, колкото си мислел.

Той стана, сякаш за да тръгва.

— Слушай — започна Анди, неспособен да прикрие отчаянието в гласа си. — Бих искал едно от онези хапчета.

— Така ли? Е, може да те заинтригува фактът, че намалявам дозата ти… просто да не би торазинът да пречи на способността ти — усмивката му отново цъфна. — Разбира се, ако внезапно тя се възвърне…

— Трябва да знаете някои работи — спря го Анди. — Първо, човекът беше нервен, очакваше нещо. Второ, съвсем не бе толкова умен. Много по-трудно тласкам възрастни хора и хора с нисък или под средния коефициент на интелигентност. С умните върви по-лесно.

— Така ли?

— Да.

— Тогава защо не ме тласнеш да ти дам едно хапче още сега? — предложи Пайнчът. — Моят проверен коефициент на интелигентност е сто петдесет и пет.

Анди беше опитал… без абсолютно никакъв резултат.

Накрая той получи разходката и пак увеличиха дозата на лекарството му — след като се убедиха, че действително не се преструва и отчаяно се опитва да използва тласъка без никакъв успех. Съвсем независимо един от друг, и Анди, и доктор Пайнчът започнаха да се чудят дали не се е изчерпал завинаги при бягството, отвело ги с Чарли от Ню Йорк до олбънското областно летище и Хейстингс Глен, дали не е изразходвал таланта си докрай. И двамата се чудеха дали няма някаква психическа бариера. Самият Анди стигна до убеждението, че или талантът му наистина е изчезнал, или е заработил някакъв защитен механизъм: мозъкът му отказва да използва способността, защото знае, че в противен случай може да загине. Той не беше забравил безчувствените места по бузата и на врата и кръвясалото око.

Във всеки случай резултатът беше същия — една голяма, кръгла нула. Пайнчът, с вече отлитащи мечти да се покрие със слава като първия човек, получил доказуеми, практически данни за парапсихическо хипнотично внушение, наминаваше все по-рядко и по-рядко.

Опитите продължиха през май и юни — отначало предимно с доброволци, а после и с напълно неподозиращи подопитни обекти. Използването на последните не беше съвсем етично, както Пайнчът първи призна, но и някои от първите опити с ЛСД също не са били съвсем етични. Анди се дивеше на Пайнчът, който като приравняваше тези две неправди в ума си, живееше с чувството, че всичко е наред. Но това нямаше значение, защото Анди не успя да тласне никого.

Преди месец, точно след Четвърти юли, започнаха и да го изпробват върху животни. Анди протестираше, че да тласка животни, е още по-невъзможно от опитите да тласка глупави хора, но протестите му не правеха никакво впечатление на Пайнчът и екипа му, които вече гледаха чисто формално да преминат през етапите на едно научно изследване. И така, веднъж седмично Анди се озоваваше, седнал в една стая с някое куче, котка или маймуна, и се чувстваше като герой от роман на абсурда. Той си спомняше за шофьора на таксито, взел еднодоларова банкнота за петстотиндоларова. Спомняше си за плахите чиновници, на които постепенно беше вдъхнал повече увереност и твърдост. Преди тях, в Порт Сити, Пенсилвания, водеше курс за отслабване, посещаван най-вече от самотни, дебели домакини, пристрастени към пасти, пепси-кола и всякакъв вид пълнеж между две филии хляб. Тези неща поне малко осмисляха празнотата на живота им. Беше им необходим само лекичък тласък, защото повечето от тях наистина желаеха да намалят теглото си. Анди им помогна да го направят. Мислеше си за случилото се на двамата агенти на Арсенала, които отвлякоха Чарли.

Някога умееше да го прави, но не и сега. Тежко му беше дори да си припомня как точно се бе чувствал. И така, той седеше в стаичката с кучета, които му ближеха ръката, котки, които мъркаха, и маймуни, които навъсено си чешеха задниците и от време на време се озъбваха в загадъчни гримаси, също толкова неприлични като хиленето на Пайнчът, и, разбира се, никое от тях не правеше абсолютно нищо необичайно. И скоро пак го отвеждаха в апартамента без брави от вътрешните страни на вратите, където в бяла чинийка върху барчето в кухнята лежеше синьо хапче, и той бързо преставаше да се чувства нервен и потиснат. Започваше да се чувства съвсем добре. Сядаше да изгледа някой от филмите на „Програма по домовете“ — нещо с Клинт Истуд, ако успееше да намери — или пък „Клуб ХИГ“. И вече не се тревожеше толкова, че е загубил таланта си и се е превърнал в безполезна личност.