"Живата факла" - Стивън Кинг

Какво става, когато един зловещ научен експеримент излезе извън контрол?

Какво се ражда от срещата между невинността и злото?…

Живата факла

Мъж и жена се подлагат на свръхсекретен правителствен експеримент, целящ създаването на необикновени психически способности. По-късно двамата се женят. Ражда им се дъщеря. Но още от първите си дни момиченцето загатва за дивата и ужасяваща сила, която расте в него. Родителите отчаяно се опитват да овладеят тази сила и да научат детето да се държи „нормално“. Правителството иска „творението“ си обратно — за своите собствени безумни цели. Иска огъня!…




— Тате, уморих се — изплака момиченцето с червеното клинче и зелената блузка. — Не може ли да спрем?

— Не още, мило.

Беше едър, широкоплещест мъж, с протрито от носене кадифено яке и кафяви дочени панталони. Хванати за ръка, те устремно крачеха по Трето Авеню в Ню Йорк и дори подтичваха. Мъжът хвърли поглед през рамо и отново видя зелената кола, която пълзеше подире им, плътно до тротоара.

— Моля те, тате. Моля те.

Той се взря в дъщеря си и забеляза колко е бледа. Под очите й имаше тъмни сенки. Грабна я и я понесе на ръце, но не вярваше да издържи дълго така. И той бе уморен, а Чарли вече не беше лека.

Както обикновено в пет и половина следобед Трето Авеню бе задръстено. Вече отминаваха и последните пресечки с номера между шестдесет и седемдесет и по тях ставаше все по-тъмно и безлюдно… А тъкмо от това най-много го беше страх.

Блъснаха се в някаква жена, която буташе пълна с продукти пазарска количка.

— Що не гледате къде вървите! — възмути се тя и потъна в забързаната тълпа.

Ръката му взе да отмалява и той премести Чарли върху другата. Хвърли още един поглед назад и пак видя зелената кола, която ги следваше неотлъчно на петдесетина метра.

„Отпред са двама — помисли си той, — а отзад има трети.“

Какво да правя сега?

Не успя да си отговори. Беше изплашен и уморен и не можеше да разсъждава. Хванали го бяха в лош момент и навярно го съзнаваха. Искаше му се просто да се тръсне на мръсния тротоар и да изплаче безсилието и страха си. Но това не беше изход. Възрастният беше той и трябваше да мисли за двама им.

Какво да правим сега?

Нямаха пари. Това беше може би най-лошото след зелената кола. В Ню Йорк без пари си загубен. В Ню Йорк, който няма пари, просто изчезва, сякаш пропада вдън земя.

Той отново хвърли поглед през рамо, видя, че зелената кола е скъсила разстоянието, и потта шурна още по-бързо по гърба и раменете му. Ако, както подозираше, знаеха, че способността му да тласка е почти изчерпана, можеха още тук и сега да го хванат. Независимо от всички тези хора наоколо. В Ню Йорк, не си ли лично засегнат, развиваш някаква особена слепота. „Дали са пресметнали? — отчаяно се питаше Анди. — Ако е така, спукана ми е работата. Ако е така, то всичко им е пределно ясно: щом Анди се сдобие с някакви пари, за известно време странните неща престават. Нещата, които ги интересуват.“

Продължавай да вървиш.

Готово, шефе. Дадено, шефе. Само че накъде?

По обед беше отишъл в банката, защото вътрешният му радар бе подал сигнал за опасност — онова особено усещане, че кръгът около него се затваря. Имаше някаква сума, с която можеха да изкарат известно време, ако се наложеше. Ала колкото и да бе чудно, оказа се, че Андрю Макджий вече няма сметка в Кемикъл Алайд Банк в Ню Йорк: нито лична, нито служебна, нито какъвто и да било влог. Сякаш всичко се бе изпарило. Тогава разбра, че този път са решили наистина да го свършат. Изглеждаше невероятно, че от онзи момент са минали само пет часа и половина.

Но може и да му е останало нещичко от тласъка. Някоя мъничка трошичка. Почти седмица бе минала от последния път, от случката с отчаяния мъж, който бе дошъл на редовната сбирка в четвъртък вечер на курса по самоувереност и със зловещо хладнокръвие бе започнал да описва самоубийството на Хемингуей. На излизане, небрежно преметнал ръка през раменете на тръгналия към самоубийство мъж, Анди го бе тласнал. Сега с горчивина се надяваше да си е струвало. Защото изглеждаше много вероятно той и Чарли да платят. За малко да му пожелае да го сполети ехото…

Не, не! Отхвърли тази мисъл, ужасен и отвратен от себе си. Такова нещо не би пожелал на никого.

„Една мъничка трошичка — помоли се той. — Само това, Господи, една мъничка трошичка. Колкото да ни изкара с Чарли от тази каша.“

О, Господи, и как ще платиш… ще бъдеш съвсем свършен за цял месец, също като радио с изгорели лампи. А може и за месец и половина. Или пък главата ти наистина ще се пръсне и безценният ти мозък ще изтече през ушите. Какво ще стане тогава с Чарли?

Приближаваха Седемдесета улица и насреща им светеше червено. Колите профучаваха през кръстовището, а на тротоара се струпваше все по-внушителна тълпа от пешеходци. И изведнъж той усети, че това е мястото, където мъжете от зелената кола ще ги хванат. Живи, ако могат, разбира се, но появят ли се усложнения… сигурно имат указания и за Чарли.

Вече дори може и да не ни искат живи. Може да са решили просто да възстановят предишното положение. Как се постъпва със сгрешено уравнение? Изтрива се от дъската.

Нож в гърба, пистолет със заглушител, не е изключено и нещо екзотично — капка рядка отрова на върха на игла. Конвулсии на ъгъла на Трето Авеню и Седемдесета улица. Полицай, този човек май получи инфаркт.

Ще се наложи да потърси тази трошичка. Просто нищо друго не му остава.

Стигнаха да чакащите на ъгъла пешеходци. Отсреща светеше непоклатимото, сякаш вечно, НЕ ПРЕМИНАВАЙ. Анди погледна назад. Зелената кола бе спряла. Вратите откъм тротоара бяха отворени и от тях излизаха двама мъже в официални костюми. Бяха млади и гладко обръснати. Изглеждаха значително по-свежи, отколкото се чувстваше Анди Макджий.

Той започна с лакти да си пробива път през навалицата и неистово затърси с очи свободно такси.

— Ей, внимавай бе, човек…

— За бога, приятел!

— Моля ви, мистър, настъпихте ми кучето…

— Извинявайте… извинявайте… — мърмореше Анди отчаяно и се оглеждаше за такси. Нямаше нито едно. По всяко друго време улицата щеше да е претъпкана с тях. Можеше да усети как мъжете от зелената кола се приближават, горящи от желание да сложат ръце върху него и Чарли, за да ги отведат Бог знае къде: в Арсенала, на някое друго проклето място или пък им готвят нещо по-лошо…

Чарли отпусна глава на рамото му и се прозя.

Анди видя свободно такси.

— Такси! Такси! — извика той и бясно замаха със свободната си ръка.

Двамата мъже зад него зарязаха всякакви преструвки и хукнаха.

Таксито спря.

— Задръжте го! — извика единият. — Полиция! Полиция!

Някаква жена сред тълпата изпищя и хората започнаха да се разпръсват.

Анди отвори задната врата на таксито, вкара Чарли вътре и се мушна след нея.

— Ла Гуардия, бързо!

— Задръжте таксито! Полиция!

Шофьорът обърна глава към гласа и Анди тласна — съвсем лекичко. Болката заби острието си право в центъра на челото му, но бързо се отдръпна, оставяйки неопределена болезнена следа като от сутрешно главоболие след прекалено дълъг сън.

— Май гонят черния младеж с карираното кепе — подхвърли той.

— Прав си — рече шофьорът и спокойно потегли на изток по Седемдесета.

Анди погледна назад. Двамата мъже стояха сами на тротоара. Останалите пешеходци не желаеха да имат нищо общо с тях. Единият започна разговор по портативна радиостанция. После се изгубиха от погледа.

— Онова негро — обади се шофьорът, — какви ли ги е забъркало? Сигурно е свило пиячка от някой магазин, а?

— Не знам — отвърна Анди, докато се опитваше да измисли как да продължи, как да изкара най-много от шофьора с най-малък тласък. Дали са видели номера на таксито? Положително. Но те не биха се обърнали нито към градската, нито към щатската полиция и поне за известно време ще загубят ориентация.

— Проклети чернилки! До един разнасят хероин и се тъпчат с него — заяви шофьорът. — Остави се! Не е за разправяне!

Чарли заспиваше. Анди свали кадифеното си яке, сгъна го и го пъхна под главата й. У него започваше да се прокрадва слаба надежда. Ако успее да изиграе всичко както трябва, може и да сполучи. Съдбата му бе изпратила, както Анди (справедливо) смяташе, лесен обект. Шофьорът бе от най-податливия на тласък вид по следните причини: беше бял (неизвестно защо, азиатците бяха най-трудни); съвсем млад (старците бяха почти невъзможни) и средно интелигентен (умните бяха най-лесни, с глупавите бе по-трудно, а с бавно развиващите се — невъзможно).

— Размислих — каза Анди. — Закарай ни до Олбъни[1], моля те.

— Докъде? — зяпна шофьорът в огледалцето. — Как мислиш, че се возят пътници до Олбъни бе, човек, ти да не си мръднал?

Анди извади портфейла си, в който се мъдреше един самотен долар. Мислено благодари на бога, че таксито не е от ония, с непроницаемата за куршуми преграда, в които с шофьора може да се общува единствено през процепа за парите. Откритият контакт улесняваше тласъка. Така и не бе разбрал дали иначе му пречи психическото затормозяване или нещо друго, но точно сега това нямаше значение.

— Ще ти дам банкнота от петстотин долара — прошепна Анди, — за да ни закараш до Олбъни. Става ли?

— Боо-же, мистър…

Анди тикна банкнотата в ръката на шофьора и щом той наведе очи към нея, тласна… при това здравата. В един ужасен миг изтръпна, че няма да подейства, че просто нищо не е останало от способността му, че я е изчерпал докрай, когато накара шофьора да види несъществуващия негър с карираното кепе.

После характерното чувство дойде — придружено както винаги от стоманеното острие на болката. В същия миг стомахът му натежа като камък, а вътрешностите му се сплетоха в болезнена, мъчителна агония. Той вдигна трепереща ръка към лицето си и се зачуди дали няма да повърне… или да умре. В този момент му се искаше да умре, както му се искаше винаги, когато прекалеше — ти си давай, но не прекалявай, болно отекваше в съзнанието му запечатал се призив на някой отдавнашен дисководещ — каквото и да означаваше „давай“. Ако точно в този момент някой пъхнеше в ръката му оръжие…

Плъзна поглед към Чарли, Чарли заспала, Чарли уверена, че той ще ги измъкне от тази каша, както от всички други досега, че ще бъде там, когато тя се събуди. Да, от всички каши, само че то си беше все същата каша, същата проклета каша, и както винаги отново просто бягаха. Заля го черно отчаяние.

Чувството премина… но не и главоболието. Главоболието щеше да става все по-силно и по-силно, докато го смаже с тежестта си, врязвайки в тила и главата му огненото си жило при всеки удар на сърцето. Ярката светлина ще кара очите му безпомощно да сълзят и ще ги пронизва сякаш с нажежени игли. Синусите му ще се запушат и ще трябва да диша през устата. В слепоочията му ще се забиват свредели. Слабите шумове ще се засилят, обикновените ще думкат като пневматични чукове, а силните ще бъдат непоносими. Главоболието ще се влошава, докато започне да му се струва, че стягат черепа му в менгеме. И така ще продължи към шест, осем или може би десет часа. Този път не знаеше. Никога не бе използвал такъв силен тласък, когато е на ръба на изчерпването. Докато го мъчи главоболието, той ще бъде съвсем безпомощен. Ще се наложи Чарли да се грижи за него. Бог им е свидетел, че го е правила преди… но тогава обстоятелствата се бяха стекли щастливо. Колко ли пъти може да се разчита на щастливо стечение на обстоятелствата?

— Еех, мистър, не знам…

Очевидно шофьорът се боеше, че той бяга от закона.

— Внимавай само да не се изпуснеш пред дъщеричката ми — предупреди Анди. — Изкара две седмици с мен. Утре сутринта трябва да я върна на майка й.

— Разведени родители — откликна шофьорът. — Всичко ми е ясно.

— Бях длъжен да я отведа със самолета.

— До Олбъни? Вероятно до „Оузарк“[2], познах ли?

— Позна. Работата е там, че умирам от страх в самолета. Знам колко идиотски звучи, но е така. Обикновено я откарвам с колата, но този път бившата ми жена се заяде и… какво да ти кажа…

Анди наистина не знаеше какво да му каже. Набързо бе скалъпил тази история и сега се намери в небрано лозе. И то най-вече от чисто изтощение.

— Значи хвърлям ви на олбънското летище, та маман да помисли, че сте дошли със самолета, така ли?

— Аха — главата му бучеше.

— И да не си мисли, че е имало туй-онуй, а?

— Точно. — Какво ли пък туй-онуй би могло да има? Болката се влошаваше.

— Пет стотака, за да се измъкнеш от едно пътуване със самолет — размишляваше шофьорът.

— За мен си струва. — Анди пусна една последна доза тласък, наведе се над ухото на шофьора и полугласно добави: — А би трябвало да си струва и за теб.

— Слушай — отвърна онзи мечтателно, — не съм аз човекът, дето ще се откаже от пет стотака. Иска ли питане!

— Хубаво — облегна се Анди назад на седалката. Шофьорът на таксито беше доволен. Той не умуваше над недомислената история на Анди. Не се питаше какво прави едно седемгодишно момиченце на двуседмично посещение при баща си през октомври, когато трябваше да ходи на училище. Не го изненадваше и фактът, че не носят дори и чанта с ръчен багаж. Нищо не го смущаваше, защото бе тласнат.

Сега идваше ред на Анди да плаща.

Той сложи ръка върху дълбоко заспалото дете. Бяха изкарали на крак целия следобед — от момента, в който Анди отиде в училището и я измъкна с някакво вече забравено извинение… баба й е много болна… обадиха се вкъщи… съжалявам, че трябва да я взема посред часовете. А в себе си изпита огромно, преливащо облекчение. Как се бе страхувал, като погледне в стаята на мисис Мишкин, да не види мястото на Чарли празно и учебниците й спретнато прибрани под чина. Не, мистър Макджий… тя тръгна с вашите приятели преди около два часа… носеха бележка от вас… не трябваше ли? Върнаха се спомените за Вики, ненадейният ужас от празната къща в онзи ден. Лудешкото догонване на Чарли. Защото те я бяха отвличали веднъж преди, о, да.

Но Чарли се бе оказала там. Колко ли близо са били? Дали ги е изпреварил с половин час? С петнайсет минути? С по-малко? Не искаше да мисли за това. Хапнаха в един ресторант и прекараха следобеда в безцелно обикаляне — Анди вече можеше да си признае, че бе изпаднал в сляпа паника, — пътуваха с метрото, качваха се на автобуси, но най-често вървяха пеша. И сега тя беше изтощена.

Загледа се с обич в дъщеря си. Косата й стигаше до раменете и бе съвършено руса. В съня си малката излъчваше спокойна красота. Приликата й с Вики беше толкова голяма, че му причиняваше болка и той затвори очи.

На предната седалка, след кратко съзерцание, шофьорът на таксито прибра петстотиндоларовата банкнота в специалния джоб на колана, където държеше бакшишите си. Не му се виждаше странно, че човекът зад гърба му се бе разхождал из Ню Йорк с малко момиченце и петстотиндоларова банкнота в джоба. Не се чудеше как ще се оправи с диспечера си. Мислеше си само колко ще се развълнува приятелката му Глин. Глинис все му натякваше, че карането на такси е тежка и скучна работа. На й сега една тежка и скучна петстотиндоларова банкнота.

Анди седеше с отпусната на облегалката глава и затворени очи. Главоболието се засилваше, връхлиташе безмилостно, като черен кон без ездач на погребално шествие. Можеше да чуе ударите от копитата на този кон в слепоочията си: туп… туп… туп…

Бегълци. Двамата с Чарли. Той беше трийсет и четири годишен и до миналата година преподаваше английски в Харисънския щатски университет в Охайо. Харисън бе сънливо малко университетско градче. Славният Харисън, типичен за сърцето на Средна Америка. Славният Андрю Макджий, честен и почтен млад мъж. Помните ли гатанката? Защо фермерът е почитан като стълб на обществото? Защото постоянно стърчи на полето.

Туп, туп, туп, по коридорите на мозъка му се спуска черен кон без ездач, с кръвясали очи, и подкованите с желязо копита вдигат меки, сиви буци мозъчна тъкан, а вкопаните отпечатъци с форма на загадъчни полумесеци се изпълват с кръв.

Шофьорът беше лесен обект. Действително. Един простоват шофьор на такси.

Той задряма и видя лицето на Чарли. А лицето на Чарли се превърна в лицето на Вики.

Анди Макджий и неговата съпруга, хубавата Вики. Изтръгвали са й ноктите, един по един. На четвъртия не е издържала и е проговорила. Така поне предполагаше той. Палец, показалец, среден, безимен. Тогава: „Спрете, ще говоря. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Само престанете да ме измъчвате! Моля ви.“ Така е казала. А след това… може да е било и нещастен случай… след това жена му бе умряла. Е, някои неща са над двама ни, а други — над всички ни.

Като Арсенала например.

Туп, туп, туп, черен кон без ездач идва, идва, идва: вижте, черен кон!

Анди спеше.

И си спомняше.


Бележки

[1] Столицата на щат Ню Йорк, която се намира на 230 км от град Ню Йорк. — Б. пр. ↑

[2] Летище край Олбъни, наречено на едноименната планина между реките Арканзас и Мисури. — Б. пр. ↑

Ръководител на експеримента беше доктор Уонлес. Затлъстял и оплешивял, той притежаваше не една идиотска привичка.

— На всеки от вас, дванайсетимата, млади дами и господа, ще направим по една инжекция — обясняваше докторът, раздробявайки цигара в пепелника пред себе си. Малките му розови пръсти изскубваха парченца от тънката хартия и златистокафявият тютюн падаше в спретнати мънички конусчета. — Шест от тези инжекции ще бъдат с вода. Шест — с воден разтвор на микроскопични количества от химическо съединение, наречено „Серия шест“. Точното естество на това съединение е тайна, но въздействието му е сънотворно и слабо халюциногенно. Ще приложим двойно слепия метод, тоест отначало нито вие, нито ние ще знаем на кого какво се е паднало. Всички ще бъдете под внимателно наблюдение четиридесет и осем часа след поставянето на инжекцията. Въпроси?

Имаше няколко, повечето свързани с точния състав на „Серия шест“ — думата „тайна“ ги бе отприщила като копои по следите на избягал каторжник. Уонлес изкусно ги заобиколи. Ала никой не зададе въпроса, който най-силно вълнуваше двайсет и две годишния Анджи Макджий. Той обмисляше дали да не вдигне ръка в тишината, паднала върху полупразната зала за лекции на общата за психолози и социолози сграда на Харисън, и да попита: „Кажете, защо е нужно да се унищожават тези прекрасни цигари?“ По-добре да не пита. По-добре да остави въображението си да литне с отпуснати юзди, докато трае тази скука. Опитва се да откаже цигарите. Хората, незадоволили инстинкта си за сукане, ги пушат, а ненадживелите бебешкия страх да се разделят с изпражненията си ги късат. (По устните на Анди плъзна усмивчица, която той прикри с ръка.) Братът на Уонлес е умрял от рак на белите дробове и докторът изразява символично протеста си към цигарената промишленост. Или може би това е просто един от онези ефектни тикове, с които университетските професори не само че не желаят да се разделят, а направо парадират с тях. Във втори курс в Харисън Анди имаше един преподавател по американска литература (слава Богу, вече в пенсия), който четеше лекции за Уилям Дийн Хауълс и възхода на реализма със забоден във връзката си нос, душещ като същинско куче.

— Ако няма други въпроси, ще ви помоля да попълните тези формуляри и да се явите във вторник в девет часа.

Двама стажанти раздадоха фотокопия с по двайсет и пет нелепи въпроса, на които да се отговори с „да“ или „не“. „Прибягвали ли сте някога към помощта на психиатър? — №8. Вярвате ли, че сте имали случаи да се срещнете с истински парапсихически явления? — №14. Употребявали ли сте халюциногенни опиати? — №18.“ След кратко колебание Анди се спря на „не“ за последния, като си мислеше: „В тази храбра 1969-а кой не ги е употребявал?“

Мухата да дойде тук му я пусна Куинси Тремънт, неговият съквартирант. Куинси знаеше, че финансовото положение на Анди не е особено блестящо. Беше през май на последната му година в университета; дипломираше се на четирийсето място по общ успех в курс от петстотин и шест души и трети по английски. Но с това не се купуваха картофи, както бе казал на Куинси, специализиращ психология. На Анди му бе отпуснато стажантско място за следващия семестър със стипендия, която едва щеше да му стига за ядене и за разходи по образованието му. Но това предстоеше през есента, а междувременно идваше лятната ваканция и най-доброто, което бе уредил досега, беше отговорната високопоставена длъжност на нощен дежурен в бензиностанция.

— Иска ли ти се от небето да ти капнат двеста долара? — попита Куинси.

Анди отметна дългите тъмни кичури от зелените си очи и се ухили.

— В коя мъжка тоалетна трябва да се продам?

— Не бе, става дума за психологически експеримент. Имай предвид, обаче, че го провежда доктор Перко.

— Кой е той?

— Самият Уонлес, дивако. Страшна медицинска клечка в психофакултета.

— Защо му викат доктор Перко?

— Защото е използвач и продажник. И бихевиорист[1]. Бихевиористите не са от най-обичаните в днешно време.

— Оо! — възкликна Анди смутен.

— Освен това носи очила с телени рамки и стъкла като лупи и досущ прилича на оня, дето смаляваше хората в „Доктор Циклоп“. Гледал ли си този филм?

Анди, който беше страстен почитател на нощните прожекции, го бе гледал и се почувства на по-сигурна почва. Само че му се отщя да участва в какъвто и да било експеримент, провеждан от професор със слава на: а) използвач и б) доктор Перко.

— Няма да има смаляване на хора, нали?

Куинси се разсмя от сърце.

— Не, с това се занимават само създателите на спецефектите във второкласните филми на ужаса — каза той. — Психофакултетът провежда изследвания на група слаби халюциногени по поръчка на американското разузнаване.

— ЦРУ ли? — трепна Анди.

— Не, не е ЦРУ, нито РУО[2], нито НУС[3] — отвърна Куинси. — Организация с далеч по-нисък ранг. Чувал ли си някога за Арсенала?

— Може и да съм чел нещо в някоя притурка на неделните издания… Не съм сигурен.

Куинси си запали лулата.

— Подобни проучвания вървят вече навсякъде, горе-долу по един и същи начин, и при психолозите, химиците, физиците, биолозите… дори и социолозите получават част от зелените банкноти. Определени програми се субсидират от правителството. Какво ли не — от сватбения ритуал на мухата цеце до проблема за изхвърляне на отпадъците от плутониева руда. Организация като Арсенала трябва да си изхарчи целия годишен бюджет, за да поиска същата сума за следващата година.

— Такава игра с огъня никак не ми харесва — каза Анди.

— Тя не харесва на никой мислещ човек — отвърна Куинси със спокойна, невъзмутима усмивка. — Но земята продължава да се върти. За какво ли са му притрябвали на нашето разузнаване слаби халюциногени? Кой би могъл да каже? Най-малко аз. Както и ти. А по всяка вероятност и те. Но докладите звучат добре пред тайните комисии, като дойде време за подновяване на бюджета. Имат си любимци във всеки факултет. В Харисън галеничето от психофакултета е Уонлес.

— Администрацията не възразява ли?

— Не ставай наивен, момчето ми. — Куинси дръпна няколко пъти, докато лулата му се разгоря и заизпуска големи зловонни облаци дим в мизерната всекидневна на апартамента. После заговори като местно величие: провлечено, с по-плътен глас, по охайовски. — Което е добро за Уонлес, е добро и за Харисънския факултет по психология, който догодина ще си има своя собствена сграда — никакво вземане-даване с онези типове, социолозите. А което е добро за психолозите, е добро и за Харисънския щатски университет. И за Охайо. И тъй нататък, и тъй нататък… Дрън-дрън!

— Смяташ ли, че е безопасно?

— Няма да го изпробват върху студенти-доброволци, ако не е. В случай, че имат и най-слабото съмнение, го изпробват върху плъхове, а след това върху затворници. Можеш да бъдеш сигурен, че преди теб същото нещо е слагано поне на триста души, чиито реакции са били проследени внимателно.

— Не ми харесва тая работа с ЦРУ-то…

— Арсенала…

— Не виждам никаква разлика — мрачно отсече Анди и погледна към плаката на Куинси, където Ричард Никсън бе застанал пред някаква разбрицана таратайка. Ухиленият Никсън бе вдигнал юмруци с по два разтворени кебапчести пръста в знак на победа. На Анди още му беше трудно да повярва, че преди по-малко от година този човек бе избран за президент.

— Просто си помислих, че двестата долара ще ти дойдат добре.

— Защо са толкова щедри? — попита Анди с подозрение.

Куинси вдигна ръце.

— Защото държавата плаща! Не можеш ли да го проумееш? Преди две години Арсенала отпусна триста хиляди долара да се проучи възможността за серийно производство на експлодиращ велосипед — и това излезе в неделния „Таймс“. Сегашното пак трябва да е някоя виетнамска история, макар че вероятно никой не знае със сигурност. Както казва Фибър Макджий: „Идеята изглеждаше многообещаваща навремето.“ — Куинси изчука лулата си с бързи, нервни движения. — За въпросните дейци американските университети са като търговски център — тук купиш нещо, там позяпаш по витрините. Та ако не искаш…

— Хм, може и да искам. Ти ще се включиш ли?

Куинси не можа да сдържи усмивката си. Баща му притежаваше цяла верига от преуспяващи магазини за мъжко облекло в Охайо и Индиана.

— Не съм приритал за две стотачки. Пък и ненавиждам инжекциите.

— Аха.

— Виж какво, не съм тръгнал да те агитирам, за Бога, просто ми се виждаш загладнял. А и шансът да попаднеш в контролната група е петдесет на сто. Вкарват ти малко водичка и хоп — двеста долара! При това не чешмяна, забележи, а дестилирана вода.

— Можеш ли да го уредиш?

— Ходя с една от стажантките на Уонлес — каза Куинси. — За експеримента вероятно ще се съберат петдесетина кандидатури, повечето от които на натегачи, копнеещи да печелят точки пред доктор Перко…

— Стига с този прякор, моля те!

— Добре де, Уонлес — разсмя се Куинси. — Той лично ще има грижа да изхвърли подмазвачите. Моята приятелка ще гледа молбата ти да е сред приетите. А оттам нататък, драги, каквото сабя покаже.

И така, когато на таблото с обявите във Факултета по психология се появи бележката за набиране на доброволци, той попълни молба. Седмица след предаването й по телефона му се обади някаква стажантка (навярно приятелката на Куинси) и му зададе няколко въпроса. Той й отговори, че родителите му са починали; че кръвната му група е 0; че за пръв път се подлага на експеримент, провеждан от този факултет; че е редовен студент в Харисън, завършил семестриално през 69-а с много над средния успех, осигуряващ му стажантско място. И да, има навършени двайсет и една години и законното право да сключва всякакъв вид договори, обществени и частни.

Седмица по-късно с университетската поща се получи писмо, което го уведомяваше, че е одобрен, и го молеше да подпише документ за освобождаване на факултета от съдебна отговорност. „Моля носете подписания документ с вас на 6 май в стая №100 на Джейсън Гирни Хол.“

И ето го тук, предал документа, изчакал цигароубиеца Уонлес да си иде (вярно, че напомня на доктора от оня циклопски филм), отговаря на въпроси за преживявания със свръхестествен характер, заедно с единайсет други абсолвенти. Страда ли от епилепсия? Не. Баща му беше починал внезапно от инфаркт, когато Анди бе на единайсет. Майка му беше загинала при автомобилна катастрофа, когато Анди бе на седемнайсет — преживя го много тежко. От близките му роднини беше останала само сестрата на майка му, леля Кора, вече в доста напреднала възраст.

Той продължи надолу по колоната от въпроси, попълвайки „не, не, не“. Само на един въпрос отговори с „да“: „Имали ли сте счупвания на кости или сериозни навяхвания и какви?“ В предвиденото пространство отбеляза, че си е счупил левия глезен при подхлъзване по време на бейзболен мач в Малката лига[4] преди дванайсет години.

Прегледа повторно отговорите си, проследявайки ги нагоре с върха на химикалката. В този момент някой го побутна по рамото и един мелодичен, леко дрезгав женски глас попита:

— Бихте ли ми услужили с химикалката, ако сте свършили? Моята спря да пише.

— Разбира се — обърна се той да й я подаде. Красавица. Висока. Светлокестенява коса, великолепна кожа. Облечена в сивосин пуловер и къса пола. Хубави крака. Без чорапи. Непреднамерена оценка на бъдещата съпруга.

Тя пое химикалката и му благодари с усмивка. Лампите хвърлиха бакърени отблясъци в небрежно прихванатата й с широка бяла панделка коса, когато отново се наведе над формуляра си.

Анди отнесе своя на стажантката в предния край на залата.

— Благодаря — каза тя автоматично като робота Роби. — Седемдесета стая, събота сутрин, девет часа. Моля, бъдете точен.

— Каква е паролата? — дрезгаво прошепна Анди.

Стажантката учтиво се засмя.

Анди излезе от залата за лекции и се запъти през фоайето към големите двойни врати (навън настъпващото лято бе покрило вътрешния двор с буйна зеленина, сред която хаотично сновяха студенти) и изведнъж се сети за химикалката си. Почти реши да я зареже, беше обикновен седемнайсетцентов „Бик“, а той имаше още да учи за последната сесия. Но момичето беше красиво, може би си заслужаваше да побъбри с нея. Не си правеше илюзии, че може да я плени с външността или чара си — и двете до голяма степен трудни за характеризиране, нито пък, че тя ще е свободна (без постоянен приятел), но времето беше чудесно и той имаше настроение. Реши да чака. Най-малкото щеше да види пак хубавите й крака.

Тя излезе след три-четири минути с куп тетрадки и учебници под мишница. Действително беше красива и Анди реши, че краката й са си стрували чакането. Те бяха повече от хубави: направо великолепни.

— А, ето те и теб! — възкликна усмихнато тя.

— Ето ме — каза Анди Макджий. — Как ти се вижда тази работа?

— Не знам — отвърна момичето. — Моята приятелка разправя, че непрекъснато се правели такива експерименти — миналия семестър тя взе участие в един, който изследваше влиянието на водните процедури върху проявите на свръхчувствителност, и макар че ги пропусна почти всичките, изкара петдесет долара. И аз си помислих… — повдигна рамене в завършек на мисълта си и отметна назад бакърената си коса.

— И аз така — приобщи се той, докато си прибираше химикалката. — Приятелката ти в психофакултета ли е?

— Да, а и приятелят ми е в един от курсовете на доктор Уонлес, та затова не го взеха за експеримента. Противоречие на интересите или нещо от този род.

Приятел. Не беше трудно да се отгатне, че висока светлокестенява красавица като нея ще има приятел. Светът така е устроен.

— А ти? — попита тя.

— Същата история. Приятел в психофакултета. Между другото името ми е Анди. Анди Макджий.

— Аз съм Вики Томлинсън. Да си призная, тая работа малко ме смущава, Анди Макджий. Какво ще стане, ако превишат дозата или пък нещо сбъркат?

— На мен в общи линии ми звучи като безобидна история. А дори и да става дума за ЛСД[5], е… лабораторният ЛСД не е като боклука, на който можеш да налетиш по улиците… или поне така съм чувал. Добре пречистен, със слаба концентрация и приет в спокойна обстановка. Вероятно ще използват „Сметана“ или „Самолета Джеферсън“[6] — ухили се Анди.

— Много ли разбираш от ЛСД? — попита тя с малко коса усмивка, която страшно му хареса.

— Съвсем малко — призна си той. — Опитвал съм два пъти… първия преди две години, а втория — преди една. В някои отношения ме накара да се почувствам по-добре. Прочисти ми главата… поне такова усещане имах. След това сякаш много от старите неприятности просто изчезнаха. Но не бих искал да го превръщам в навик. Не ми допада до такава степен, че да губя контрол над себе си. Може ли да те почерпя една кола?

— Добре — съгласи се тя и двамата се запътиха към ректората.

В крайна сметка изпиха по две коли и прекараха следобеда заедно. Вечерта изпиха и няколко бири в местното барче. Оказа се, че с приятеля й били пред скъсване и тя не знаела как да постъпи. Той започнал да се държи сякаш вече са женени, оплака се Вики; абсолютно й забранил да се включва в експеримента на Уонлес. Точно затова тя пък решила напук да подпише документа за освобождаване на факултета от съдебна отговорност, а сега — и да се подложи на експеримента, макар че малко я било страх.

— Тоя Уонлес наистина прилича на перко — каза тя, отпечатвайки кръгове по масата с дъното на халбата.

— Как ти хареса тоя номер с цигарите?

Вики се изкикоти.

— Странен начин да ги откажеш, нали?

Той поиска разрешение да я вземе за експеримента и тя прие с благодарност.

— Хубаво ще бъде да имам наблизо приятел в такъв момент — погледна го тя с ясните си сини очи. — Наистина мъничко се страхувам. Джордж беше толкова… категоричен.

— Защо? Какво каза?

— Точно там е въпросът. Не искаше нищо да ми каже, освен че няма доверие на Уонлес. И другите му нямали доверие, но повечето подали молби да ги включи, защото бил шеф на стажантите. Освен това знаели, че са в безопасност, тъй като и без това щял да ги изхвърли от списъка.

Анди се пресегна през масата и докосна ръката й.

— Сигурно и на двама ни ще се падне от дестилираната вода — успокои я той. — Не се тревожи, моето момиче. Всичко е наред.

Но както се оказа, нищо не беше наред. Нищо.


Бележки

[1] Бихевиоризмът е течение в психологията, което изследва поведението като механична съвкупност от реакции. — Б. пр. ↑

[2] Разузнавателно управление на отбраната. — Б. пр. ↑

[3] Национално управление за сигурност. — Б. пр. ↑

[4] Бейзболна лига, организирана с търговски цели, в която участват отбори на момчета от осем до дванайсет години. — Б. пр. ↑

[5] Силен наркотик, който предизвиква халюцинации. — Б. пр. ↑

[6] Жаргонни наименования на по-слаби разновидности на ЛСД. — Б. пр. ↑

— Олбъни.

— Летище Олбъни, мистър.

— Хей, мистър, готово, пристигнахме!

Ръка, която го разтърсва. Кара главата му да клюмне напред. Ужасно главоболие… Господи! Туптене, прострелващи бодежи.

— Хей, мистър, това е летището.

Анди отвори очи и веднага ги затвори срещу бялата светлина на една неонова лампа. В ушите му писна ужасен, ставащ все по-пронизителен вой и той се сгърчи от болка, сякаш забиха в тъпанчетата му стоманени игли. Самолет. Излитащ. Започна да му се прояснява през червената пелена на болката. О, да, докторе, всичко застава на мястото си вече.

— Мистър? — зовеше го разтревожен шофьорът. — Мистър, добре ли си?

— Боли ме главата — гласът му сякаш идваше от много далече, погребан под шума от реактивния самолет, който, слава Богу, започваше да заглъхва. — Колко е часът?

— Почти полунощ. Дотук се качва вече само бавен превоз. Остави се! Не е за разправяне! Автобусите не вървят, ако такъв е бил планът ти. Сигурен ли си, че не искаш да ви закарам до вкъщи?

Анди затърси из главата си историята, която бе разказал на шофьора. Важно беше да си я спомни, въпреки чудовищното главоболие. Заради ехото. Защото всяко противоречие можеше да предизвика рикоширащ ефект в съзнанието му, който най-вероятно щеше да заглъхне, но можеше и да се развие. В такъв случай шофьорът ще се вкопчи в някоя подробност и ще се съсредоточава болезнено върху нея, докато изгуби всякакъв контрол над себе си и тя се превърне в единственото, за което е способен да мисли; накратко, в последна сметка това просто ще му взриви мозъка. Вече се беше случвало.

— Колата ми е на паркинга — измънка той. — Всичко е наред.

— Охо! — шофьорът се усмихна облекчено. — Глин направо няма да повярва, да ти кажа. Остави се! Ум да ти…

— Със сигурност ще повярва. Ти вярваш, нали?

Шофьорът широко се ухили.

— Разполагам с голямата пара за доказателство, мистър. Благодаря.

— И аз ти благодаря.

Анди се мъчеше да бъде учтив. Мъчеше се да продължава. Заради Чарли. Ако беше сам, много отдавна да е свършил със себе си. Човек не е създаден да издържа на такава болка.

— Сигурен ли си, че си в ред, мистър? Ужасно блед изглеждаш.

— Добре съм, благодаря. — Започна да бута Чарли. — Хайде, пиленце. — Внимаваше да не използва името й. Вероятно нямаше значение, ала предпазливостта идваше естествено, като дишането. — Събуждай се, пристигнахме.

Чарли измърмори нещо и се опита да се търкулне по-далече.

— Хайде, кукличке. Събуди се, сладка моя.

Чарли стреснато отвори очи — ясните сини очи, които бе наследила от майка си, — седна и затърка лице.

— Тате? Къде сме?

— Олбъни, мила моя. Летището — и като се приведе към нея, тихо добави: — Още не казвай нищо.

— Добре.

Тя се усмихна на шофьора на таксито и той й се усмихна в отговор. Чарли се измъкна от колата и Анди я последва, като се опитваше да не залита.

— Още веднъж благодаря, мистър! Слушай, хей. Страхотен клиент си, думи нямам!

Анди раздруса протегнатата му ръка.

— Всичко хубаво.

— И на тебе. Глин просто няма да повярва на такъв жест.

Шофьорът се прибра в таксито и то се отдели от боядисания в жълто бордюр. Друг самолет се готвеше за излитане, увеличавайки с вой оборотите на двигателите си, и Анди взе да усеща, че главата му ще се разцепи на две и ще тупне като празна кратуна на тротоара. Той политна и Чарли го стисна над лакътя.

— Ох, татенце! — възкликна тя от някъде много далече.

— Вътре. Трябва да седна.

Те влязоха, малко момиченце, облечено в червено клинче и зелена блузка, едър мъж с рошава черна коса и отпуснати рамене. Един носач ги загледа и си помисли, че направо е престъпление такъв голям мъж, явно пиян като свиня, да излиза след полунощ с невръстната си дъщеря, която от часове би трябвало да си е в леглото, вместо да го развежда наоколо като куче на слепец. Такива родители трябва да ги стерилизират, помисли си носачът.

След това минаха през управляваните с фотоклетка врати и носачът ги забрави напълно за около четирийсет минути, когато отвън спря зелената кола и двамата мъже излязоха, за да говорят с него.

Десет минути след полунощ. Фоайето на летището бе предоставено на нощните пътници: военнослужещи, прибиращи се от отпуска, жени с измъчен вид, подкарали стада от капризни, изнемогващи за сън деца, бизнесмени с торбички от умора под очите, бродещи младежи с големи ботуши и дълги коси, някои от тях с раници на гръб, една двойка с тенисракети в калъфи. Високоговорителите обявяваха полети и повиквания като някакви сънувани могъщи божества.

Анди и Чарли седнаха един до друг пред масичките с телевизори. Издраскани и нащърбени, боядисани в убито черно, те напомняха на Анди зловещи, футуристични кобри. Той пусна вътре последните си две монети, за да не ги изгонят от местата. Телевизорът на Чарли излъчваше повторение на серия от „Новобранците“[1], а пред Анди Джони Карсън[2] клюкарстваше със Съни Боно и Бъди Хакет.

— Тате, трябва ли? — за втори път попита Чарли, готова да заплаче.

— Изтощен съм, пиленце — каза той. — Нямаме никакви пари. Не можем да останем тук.

— Лошите хора ли ще дойдат? — прошепна ужасено детето.

— Не знам. — Туп, туп, туп в мозъка му. Вече не черен кон без ездач; сега от прозорец на петия етаж хвърляха върху него чували, пълни с остри късове желязо. — Трябва да сме готови, ако дойдат.

— Откъде да намеря пари?

Той се поколеба и рече:

— Ти знаеш откъде.

Сълзите преляха и потекоха по бузите й.

— Не е хубаво. Не е хубаво да крада.

— Зная. Но и от тяхна страна не е хубаво все да ни преследват. Аз ти го обясних, Чарли. Или поне се опитах.

— За малкото Лошо и голямото Лошо?

— Да. За по-малкото и по-голямото зло.

— Много ли те боли главата?

— Доста.

Безполезно бе да я подготвя, че след час или най-много два ще бъде толкова зле, че няма да е способен дори да мисли свързано. Каква полза да я плаши още повече? Каква полза, ако й довери опасенията си, че този път няма да успеят да избягат?

— Ще се опитам — реши Чарли и се смъкна от стола си. — Бедният татко! — съжали го тя и го целуна.

Той затвори очи. Телевизорът пред него продължаваше да работи — някакъв далечен, ромолящ звук в центъра на постоянно нарастващата болка в главата му. Когато пак отвори очи, тя беше вече само една далечна фигурка, много дребна, облечена в червено и зелено, подобна на коледно украшение, която се промъква през разпръснатите из залата хора.

„Моля те, Господи, пази я — помисли си той. — Не позволявай на никого да се изпречи на пътя й или още повече да я наплаши. Много ще съм ти благодарен, Господи. Става ли?“

И отново затвори очи.


Бележки

[1] Телевизионен сериал за трима офицери от полицията. — Б. пр. ↑

[2] Комедиен актьор, водещ на телевизионната програма „Тазвечерното шоу“. — Б. пр. ↑

Малко момиченце с червено ластично клинче и зелена блузка от изкуствена коприна. Руса коса до раменете. Уморено, очевидно само. Това бе едно от малкото места, на които само малко момиченце може да мине незабелязано след полунощ. Тя постоянно се разминаваше с хора, но никой не й обръщаше внимание. Ако плачеше, някой от охраната на летището щеше да се приближи да я попита дали не се е загубила, знае ли за кой полет са имали билети мама и татко и как се казват те, за да могат да ги издирят. Но тя не плачеше и имаше вид на човек, който знае къде отива.

Чарли не знаеше точно… но имаше съвсем ясна представа какво търси. Имаха нужда от пари: така бе казал татко. Лошите хора щяха да дойдат, а татко беше болен. Когато се разболяваше така, му ставаше трудно да мисли. Трябваше да легне и около него да е колкото е възможно по-тихо. Трябваше да спи, докато му мине. А лошите хора може и да дойдат… хората от Арсенала, хората, които искат да ги разкъсат на парченца, за да разберат как действат… и дали могат да ги използват за разни работи.

От едно кошче за боклук стърчеше книжна кесия и Чарли я взе. Малко по-надолу сред тълпата намери и онова, което търсеше: редица от телефонни кабинки.

Чарли стоеше загледана в тях и я беше страх. Беше я страх, защото татко много, много пъти й бе казвал, че не бива да върши това… от най-ранно детство то беше Лошото нещо. Тя не винаги успяваше да овладее Лошото нещо. Възможно бе да пострада тя самата или някой друг, или много хора. Навремето (о, мамо, съжалявам! Раната, превръзките, писъците… Тя пищеше! Аз накарах майка си да пищи и няма вече никога… никога… защото това е Лошо нещо) в кухнята, когато беше малка… не, ужасно боли, няма да мисли за това. То е Лошо нещо, защото, оставиш ли го да тръгне, отива… навсякъде. И става страшно.

Има и други неща. Тласъкът например; така го нарича татко, тласък. Само дето тя може да тласка много по-силно от него, без да я заболява главата. Но понякога след това… има пожари.

Думата за Лошото нещо изскочи в съзнанието й, докато стоеше и нервно поглеждаше към телефонните кабинки: пирокинеза. „Няма страшно — й бе казал татко още в Порт Сити, когато глупашки си мислеха, че са в безопасност. — Ти си само едно живо въгленче, пиленце, просто една много голяма запалка.“ Тогава й бе станало смешно и тя се бе разкикотила, но сега не й беше до смях.

Другата причина, поради която не трябваше да тласка, бе, за да не ги открият онези. Лошите хора от Арсенала. „Нямам представа какво знаят те за теб сега — й бе казал татко, — но не искам да научават повече. Твоя тласък не е точно като моя, мило. Ти не можеш да караш хората да… мм… променят решенията си, нали?

— Нее…

— Но можеш да караш предметите да се движат. И ако изведнъж започнат да се случват разни странни неща и те ги свържат с теб, ние ще се окажем в още по-голяма опасност, отколкото сме сега. А това си е кражба и кражбата също е Лошо нещо.“

Няма значение. Татко го боли главата и трябва да се доберат до някое тихо, топло място, преди да му е станало прекалено зле и да не може дори да мисли. Чарли тръгна напред.

Телефонните кабинки бяха около петнайсет, с плъзгащи се, кръгли врати. Отвътре изглеждаха като огромни капсули антибиотик, с монтирани телефони. Повечето бяха тъмни, огледа ги Чарли, разхождайки се край тях. В една беше натъпкала телеса някаква дебелана с панталони, която бъбреше като латерна и се усмихваше. А в предпоследната един войник седеше върху столчето и проснатите му крака стърчаха навън през отворената врата. И неговата уста не спираше:

— Слушай, Сали, разбирам как се чувстваш, но всичко ще ти обясня. Абсолютно. Зная… зная… но само ако ми позволиш… — той вдигна поглед, забеляза, че малкото момиченце го гледа, сви си краката и затвори кръглата врата — всичко това с едно движение като костенурка, която се прибира в черупката си. „Оправдава се пред приятелката си — помисли си Чарли. — Сигурно й е вързал тенекия. Аз никога няма да позволя на мъж да ми върже тенекия.“

Ечащ високоговорител. Плъхоподобен страх гложди в дъното на съзнанието й. Всички лица изглеждат чужди. Почувства се самотна и много мъничка и все още болна от скръб по майка си. Кражба бе, но имаше ли някакво значение? Та те бяха откраднали живота на майка й.

Тя се шмугна в крайната телефонна кабинка, кесията прошумоля. Чарли вдигна слушалката и се престори, че говори — „здравей, дядо, да, току-що влязохме с татко, добре сме“ — и погледна навън през стъклото, за да види дали някой проявява интерес. Никой. Единственият човек наблизо беше една негърка, която се застраховаше за полет от автомат и беше с гръб към нея.

Чарли погледна към телефона и изведнъж го тласна.

От усилието й се изплъзна лек звук и тя прехапа долната си устна, като изпита приятно усещане от хлътването й под зъбите. Не, нямаше никаква болка. Чувстваше се добре, като тласкаше разни неща и този факт допълнително я плашеше. Ами ако започне да харесва това опасно нещо?

Чарли отново, съвсем лекичко, побутна телефонния автомат и внезапно от отвора за връщане на монетите потече сребърен поток. Тя се опита бързо да нагласи кесията под него, но докато успее, повечето от четвъртинките, десетачетата и петачетата се изсипаха върху пода. Чарли се наведе и замете колкото можа в кесията, като непрекъснато се озърташе навън през стъклото.

Щом събра монетите, продължи към следващата кабинка. На съседния телефон войникът още говореше. Пак бе отворил вратата и пушеше.

— Сал, честна дума, не те лъжа! Попитай брат си, ако не ми вярваш! Той ще…

Чарли затвори вратата с плъзване, за да не чува цвиленето му. Тя беше само на седем, но разбираше, когато някой лъготи. Погледна към телефона и миг по-късно той си предаде монетите. Този път бе поставила идеално кесията и те нежно зазвънтяха по дъното й.

Като излезе, войника го нямаше и Чарли отиде в неговата кабинка. Седалката беше още топла и въздухът противно миришеше на цигарен дим въпреки вентилатора.

Парите издрънчаха в кесията й и тя продължи.

Еди Делгардо седеше върху твърдия пластмасов стол, гледаше в тавана и пушеше. Кучка, ядосваше се той. Следващия път два пъти ще си помисли, преди да вземе да стиска проклетите си крака. Еди, това и Еди, онова, и Еди, не искам повече да се виждаме, и Еди, как можеш да си толкова жесток. Но той бе променил малко решението й относно старото „не искам повече да се виждаме“. Сега разполагаше с трийсетдневна отпуска и отиваше в Ню Йорк, рая на развлеченията или както го наричаха „Голямата ябълка“, да се поразходи и наобиколи баровете за семейно необвързани. И когато отново се върне, самата Сали ще бъде като една голяма, узряла ябълка, узряла и готова да капне. Никакви глупости от рода на „не ме ли уважаваш“ не минават на Еди Делгардо от Маратон, Флорида. Сали Брадфорд ще вдигне бялото знаме, а пък ако действително е повярвала на онази дивотия, че си е правил вазектомия[1], това си е неин проблем. Нека търчи при оня селски даскал, брат си, ако желае. Еди Делгардо ще си кара военния товарен камион из Западен Берлин и ще…

Внезапно унесът, в който бе изпаднал, предвкусвайки сладкото отмъщение, бе прекъснат от странно усещане за топлина, идващо откъм краката му — сякаш изведнъж температурата на пода се покачи с десет градуса, — придружено от странна, но не съвсем непозната миризма… не на горено, а… май на пърлено?

Той отвори очи и първото нещо, което видя, беше малкото момиченце, дето се мотаеше около телефонните кабинки. Седем-осем годишно момиченце с истински разгневен вид. Сега то носеше голяма книжна кесия, като я държеше за дъното, сякаш бе пълна с продукти или нещо такова.

Но стъпалата му, ето кое беше важното!

Вече не бяха топли. Бяха горещи.

Еди Делгардо погледна надолу и изкрещя:

— Всемогъщи Боже!

Обувките му горяха.

Той скочи на крака. Обърнаха се глави. Някаква жена видя какво става и тревожно извика. Две ченгета от охраната, които се занасяха с една регистраторка от „Алегени Еърлайнс“, се запътиха да видят какво има.

Еди вече пет пари не даваше за нищо около себе си. Сали Брадфорд и планираното отмъщение бяха последното, което го вълнуваше. Войнишките му обувки жизнерадостно горяха. Маншетите на зелените му панталони прихващаха огъня. Той се затича през тълпата, оставящ следа от пушек, като изстрелян от катапулт. Дамската тоалетна беше по-близо и Еди, чието чувство за самосъхранение бе особено силно развито, блъсна вратата с протегнатите си ръце и влетя вътре без миг колебание.

От една клетка излизаше млада жена с надиплена около кръста пола и си оправяше чорапогащника. Тя видя Еди, човешката факла, и нададе писък, който екна многократно усилен от облицованите стени на тоалетната. От няколкото други заети клетки се надигна врява: „Какво беше това?“ и „Какво става?“ Еди хвана автоматичната врата, преди да е успяла да се затвори напълно и да се заключи, сграбчи двата горни края на клетката, вдигна се на мускули и топна крака в чинията. Чу се съскащ звук и изригна огромен облак пара.

Двамата полицаи от охраната се втурнаха вътре.

— Стой, ти там! — изкрещя единият с извадено оръжие. — Излез навън с ръце на тила!

— Имаш ли нещо против да почакаш, докато си извадя краката? — изръмжа Еди Делгардо.


Бележки

[1] Проста хирургическа операция за стерилизиране на мъжа. — Б. пр. ↑

Чарли се бе върнала. И пак плачеше.

— Какво стана, бебчо?

— Взех парите, но… то отново ми се изплъзна, тате… имаше един мъж… войник… не можах да се спра…

Анди усети как по тялото му полазват тръпки. Болката в главата и тила го заглушаваше, но страхът си оставаше.

— Стигна ли се… стигна ли се до пожар, Чарли?

Тя не можеше да говори, но кимна. По бузите й се стичаха сълзи.

— О, Господи — прошепна Анди и се насили да се изправи.

Това напълно довърши Чарли. Тя скри лице в ръцете си и безпомощно захлипа, олюлявайки се напред-назад.

Около входа на дамската тоалетна се бе събрала групичка хора. Вратата зееше отворена, но Анди не виждаше… и изведнъж видя. Двете ченгета от охраната, дотичали там, извеждаха младеж във войнишка униформа с вид на хулиган към служебното си помещение. Младежът протестираше шумно, главно посредством ругатни. От коленете надолу униформата му бе унищожена, а в ръката му имаше две капещи, почернели неща, които някога може да са били обувки. След това групичката се скри в офиса, като затръшна вратата. Над залата се понесе развълнувана глъчка.

Анди седна отново и обгърна Чарли с ръка. Вече му беше много трудно да мисли: мислите му бяха мънички сребърни рибки, които плуваха из огромно черно море от пулсираща болка. Но трябваше да положи всички усилия. Имаше нужда от Чарли, ако искаше да се измъкнат.

— Той е добре, Чарли. Всичко е наред. Те само го отведоха в офиса на охраната. Кажи ми сега, какво се случи?

През секващи сълзи Чарли му разказа. Дочула разговора на войника по телефона. Минали й няколко бегли мисли за него, имала чувството, че се опитва да изиграе номер на момичето, с което говори.

— А после, като тръгнах да се връщам при теб, го видях… и преди да успея да го спра… то се случи. Просто избяга. Можеше и да го нараня, тате. Можеше сериозно да го нараня. Та аз го подпалих!

— Говори по-тихо — напомни й той. — Искам да ме изслушаш, Чарли. Смятам, че това е най-окуражителното нещо, което се случва от известно време насам.

— Така ли? — тя го погледна с искрено учудване.

— Сторило ти се е, че е избягало от теб — с усилие изрече Анди. — Вярно. Но не както преди. То е избягало само мъничко. Случилото се е било опасно, мило, но… можеше да подпалиш и косата му. Или лицето му.

Тя потрепера ужасена. Анди нежно обърна главата й към себе си.

— Това нещо е подсъзнателно и винаги се изсипва върху някого, когото не харесваш. Но… ти не си наранила истински този човек, Чарли. Ти… — мисълта му се загуби и остана само болката. Още ли говореше? За момент не знаеше дори това.

Онова нещо, Лошото нещо, продължаваше да препуска из главата на Чарли и да иска отново да излезе навън, да направи нова пакост. То беше като малко, злонравно и доста глупаво зверче. Трябва да го пуснеш от клетката му, за да свърши нещо, като изваждането на парите от телефоните… но може да свърши и още нещо, нещо наистина лошо,

(като мама в кухнята о мамо съжалявам)

преди да успееш пак да го прибереш. Но сега това беше без значение. Тя няма да мисли за него, няма да мисли за

(превръзките които мама трябваше да носи превръзки защото аз я нараних)

нищо такова. В момента най-важен беше баща й. Той бе хлътнал в стола си пред телевизора, с отпечатана върху лицето му болка. Беше бял като платно. Очите му бяха кръвясали.

„О, татко — помисли си тя, — как бих се сменила с теб, ако можех. Ти имаш нещо, което ти причинява болка, но никога не бяга от клетката си. А аз притежавам нещо голямо, което не ми причинява никаква болка, но, о, как ме плаши понякога…“

— Взех парите — проговори Чарли. — Не минах през всички телефони, защото пликът натежа и се уплаших да не се скъса — тя го погледна загрижено. — Къде можем да отидем, тате? Ти трябва да си легнеш.

Анди бръкна в плика и започна бавно да прехвърля с шепи монетите по джобовете на кадифеното си яке. Чудеше се дали тази нощ някога ще свърши. Искаше вече нищо да не прави, само да хванат някое такси, да отидат в града и да спрат в първия срещнат хотел или мотел… но се страхуваше да го направи. Таксито може да бъде проследено. А той изпитваше силно чувство, че мъжете от зелената кола все още са близо зад тях.

Направи опит да си припомни какво знаеше за олбънското летище. Преди всичко то бе за окръга и се намираше не в Олбъни, а в градчето Колони. Седалище на квакери… не беше ли разправял дядо му веднъж, че тук е седалище на квакерите? Или вече всички квакери са измрели? А свързано ли е с магистрали? С шосета? Отговорът бавно изплуваше. Имаше някакво шосе… някаква магистрала, Северния или Южния път…

Отвори очи и погледна към Чарли.

— Ще можеш ли да повървиш, детето ми? Два-три километра може би?

— Да — тя бе поспала и се чувстваше сравнително свежа. — А ти ще можеш ли?

Там беше въпросът. Той не знаеше.

— Ще се помъча. Трябва да излезем на главния път и да се опитаме да спрем някоя кола, пиленце.

— На автостоп ли?

Анди кимна.

— Да се проследи стопаджия е доста трудно, Чарли. Ако ни провърви, ще спрем човек, който да бъде в Бъфало на сутринта.

„А ако не, още ще си стоим с вдигнати палци край шосето, когато пристигне онази зелена кола.“

— Щом така смяташ… — каза неубедено Чарли.

— Хайде — подкани я той. — Помогни ми.

Болката го срази с гигантска мълния, докато се изправяше. Той се олюля и затвори очи, после отново ги отвори. Хората изглеждаха нереални. Цветовете — прекалено ярки. Някаква жена на високи токчета зачатка по плочките в залата, сякаш затръшваше една подир друга многобройни врати на гробници.

— Тате, сигурен ли си, че имаш сили? — прошепна уплашено детето.

Чарли. Само Чарли изглеждаше както трябва.

— Надявам се. Хайде.

Излязоха през друга врата. Носачът, който ги бе забелязал, като слизаха от таксито, сега разтоварваше куфари от багажника на една кола и не ги видя.

— Накъде, тате? — попита Чарли.

Анди се огледа в двете посоки и видя Северния път да се извива далече надолу, вдясно от сградата на летището. Въпросът беше как да стигнат дотам през този лабиринт от пасарелки, подлези и знаци: ЗАБРАНЕН ДЕСЕН ЗАВОЙ, СТОП ПРИ СИГНАЛ, САМО НАЛЯВО, ЗАБРАНЕНО ПАРКИРАНЕТО. В чернотата на ранната утрин като неспокойни духове проблясваха светофари.

— Насам, мисля — поведе я той покрай сградата, по шосето за служебни цели, означено с табели: САМО ТОВАРЕНЕ И РАЗТОВАРВАНЕ. В края на сградата свършваше и тротоарът. Край тях равнодушно проплува голям сребърен мерцедес и отразеният в повърхността му блясък на неоновите лампи накара Анди да потръпне.

Чарли го гледаше въпросително.

Той кимна.

— Върви колкото се може по встрани от пътя. Студено ли ти е?

— Не, тате.

— Слава богу, че нощта е топла. Майка ти щеше…

Той бързо затвори уста.

Двамата се отдалечиха в тъмнината, големият мъж с отпуснатите рамене и малкото момиченце с червеното клинче и зелената блузка, хванало ръката му, сякаш го водеше.

Зелената кола се появи след около петнайсет минути и паркира до жълтия бордюр. От нея излязоха двама мъже, същите двама, които бяха преследвали Анди и Чарли в Манхатън. Шофьорът остана зад волана.

Един полицай бавно се приближи.

— Не можете да паркирате тука, сър. Ако обичате, преместете се…

— Разбира се, че мога — отвърна шофьорът и показа картата си на полицая. Той я погледна, сетне вдигна очи към шофьора и отново ги сведе към снимката на картата.

— Оо! Извинявайте, сър. Нещо, за което трябва да знаем ли е?

— Не, не е свързано със сигурността на летището, но е възможно да сте в състояние да ни помогнете. Виждали ли сте някой от тези двама души тук?

Той подаде на полицая снимка на Анди, а след това и една на Чарли. Образът на момиченцето беше размазан и косата й бе по-дълга, хваната на миши опашки. Тогава майка й беше още жива.

— Момиченцето е с около година по-голямо сега — обясни шофьорът. — Косата й е малко по-къса. Горе-долу до раменете.

Полицаят внимателно изучаваше снимките, като ги прехвърляше една върху друга.

— Знаете ли, струва ми се, че наистина забелязах такова малко момиченце — каза той. — Русо е, нали? От снимката е малко трудно да се каже.

— Русо, точно така.

— Мъжът баща ли й е?

— Не ме питайте и няма да ви лъжа.

Полицаят усети вълна от неприязън към младия мъж с безизразно лице зад волана на безличната зелена кола. Той и преди бе имал контакти с ФБР, ЦРУ и групировката на име Арсенала. Всичките им агенти бяха един дол дренки, безизразно арогантни и покровителствени. Те се обръщаха към всеки в синя униформа като към дете полицай. Но когато преди пет години тук стана отвличането на самолет, не някой друг, а децата полицаи свалиха тъпкания с гранати мъж и той се намираше под арест при „истинските“ ченгета, когато се самоуби, като си разкъса сънната артерия със собствените си нокти. Приятна смърт, няма що, момчета.

— Вижте… сър. Попитах дали мъжът й е баща, за да се опитам да открия някаква семейна прилика. От тези снимки е малко трудно да се каже.

— Приличат си малко. Различни на цвят коси.

„Дотолкова мога да видя и сам, тъпанар такъв“ — помисли си полицаят.

— Видях ги и двамата — заяви накрая той. — Мъжът е едър, по-едър, отколкото изглежда на тази снимка. Имаше вид на болен или нещо такова.

— Наистина ли? — шофьорът изглеждаше доволен.

— Общо взето, изкарахме бурна нощ тук. Някакъв глупак бе успял да подпали собствените си обувки.

Шофьорът подскочи зад волана.

— Какво?

Полицаят кимна, щастлив, че е разчупил отегчената му фасада. Нямаше да е толкова щастлив обаче, ако шофьорът му бе разкрил, че току-що си е спечелил един разпит в манхатънските служби на Арсенала. А Еди Делгардо вероятно би го счупил от бой, защото, вместо да обикаля баровете за необвързани, салоните за масаж и порнографските магазинчета на Таймс Скуеър покрай хапката от „Голямата ябълка“ през отпуската си, щеше да я пропилее, като под влиянието на наркотици безброй пъти отзивчиво описва какво се бе случило преди и точно след като обувките му запариха.

Другите двама мъже от зелената кола говореха с персонала на летището. Единият откри носача, който бе забелязал Анди и Чарли да излизат от таксито и да влизат в сградата.

— Видях ги и още как. Помислих си, че е срамота толкоз къркан мъж, да извежда таквоз малко момиченце толкоз късно навън.

— Може да са се качили на някой самолет — предположи единият от мъжете.

— Може — съгласи се носачът. — Чудя се кво ли си мисли майката на туй дете. Чудя се дали тя знае кво става.

— Не ми се вярва — каза мъжът в тъмносин костюм „Ботани 500“. Той говореше съвсем откровено. — Не ги ли видяхте да си тръгват?

— Не, сър. Предполагам, че са все още някъде наоколо… освен ако не са извикали полета им, разбира се.




Двамата мъже профучаха бързо през общата зала и гишетата за проверка на билетите, като държаха картите си вдигнати в шепа, за да ги виждат полицаите от охраната. Срещнаха се близо до гишето за билети на „Юнайтед Еърлайнс“.

— Чисто — каза първият.

— Смяташ ли, че са взели самолет? — попита вторият. Той беше мъжът с хубавия син „Ботани 500“.

— Смятам, че онова копеле е имало не повече от петдесет долара в джоба си… а може да са били и много по-малко.

— Най-добре да проверим.

— Да. Но бързо.

„Юнайтед Еърлайнс“. „Алегени“. „Америкън“. „Браниф“. Авиолиниите, предлагащи ежедневно пътуване с абонаментна карта. Никакъв широкоплещест мъж с вид на болен не бе купувал билети. Приемащият багажа на „Олбъни Еърлайнс“ обаче заяви, че е видял малко момиченце с червено клинче и зелена блузка. С хубава руса коса до раменете.

Двамата се срещнаха отново близо до столовете с телевизорите, където доскоро бяха седели Анди и Чарли.

— Какво ще кажеш? — попита първият.

Агентът в „Ботани 500“ изглеждаше развълнуван.

— Смятам, че трябва да претърсим околността. Сигурно са тръгнали пеша.

Те забързаха, подтичвайки обратно към зелената кола.



Анди и Чарли продължаваха да вървят в мрака по мекия банкет на шосето за служебно ползване край летището. Профуча някаква кола. Наближаваше един часът. На километър и половина зад тях, на летището, двамата мъже се бяха върнали при третия си партньор в зелената кола. Анди и Чарли вече се движеха успоредно на Северния път, който се намираше в ниското вдясно, осветен от разсеяния блясък на неоновите лампи. Можеха да се смъкнат по насипа и да опитат в най-дясното платно да спрат някоя кола, но ако минеше полицай, щяха да изгубят и минималната възможност, която все още имаха, да избягат. Анди се чудеше колко ли далече трябва да отидат, за да стигнат някоя рампа. Всяка стъпка пораждаше тътен, който болно отекваше в главата му.

— Тате? Добре ли си?

— Засега се държа — похвали се той, но не се държеше чак толкова. Себе си не можеше да заблуди, а се съмняваше, че заблуждава и Чарли.

— Колко още остава дотам?

— Започваш да се уморяваш ли?

— Не… но, тате…

Той спря и сериозно се вгледа в нея.

— Какво има, Чарли?

— Имам чувството, че онези лоши хора отново са наоколо — прошепна тя.

— Добре. Хайде тогава да минем напряко, мило. Ще можеш ли да се спуснеш по този склон, без да паднеш?

Тя погледна към насипа, покрит с мъртва октомврийска трева, и отговори неуверено:

— Предполагам, че да.

Анди прекрачи предпазните вериги, а след това помогна и на Чарли. Както се случваше понякога в моменти на изключително силна болка и стрес, съзнанието му се опитваше да отплува в миналото, да избяга. Бяха изкарали и няколко добри години, преди да започне да се спуска сянката — отначало само над него и Вики, а по-късно и над трима им, — малко по малко заличаваща щастието им, неумолимо, като лунно затъмнение. Бяха…

— Тате! — извика Чарли с внезапна тревога.

Стъпила бе накриво. Сухата трева беше хлъзгава, коварна. Анди посегна към търсещата й опора ръка, не успя да я хване и той самият загуби равновесие. Тупването при сблъсъка със земята му причини такава болка в главата, че от гърдите му се изтръгна силен вик. После и двамата се затъркаляха и захлъзгаха надолу по насипа към Северния път, където фучаха колите — прекалено бързо, за да могат да спрат, ако някой от тях — той или Чарли — се стовареше на платното.

Стажантът завърза парче гумен шнур около ръката на Анди, точно над свивката, и каза:

— Стиснете си юмрука, моля.

Анди го стисна. Вената услужливо изскочи. Той се извърна с неприятно чувство. Двеста долара или не, не гореше от желание да наблюдава вкарването на иглата.

Вики Томлинсън беше на съседната кушетка, облечена в бяла блузка без ръкави и гълъбовосиви бермуди. Тя му се усмихна напрегнато. Той отново си помисли колко красива кестенява коса има и как добре й стои на ясните сини очи… в този момент усети болезнено бодване, последвано от бавно затопляне на ръката.

— Свърши вече — каза успокоително стажантът.

— Ти си свършил — отвърна Анди, без да се почувства успокоен.

Намираха се в стая №70 на Джейсън Гирни Хол, на горния етаж, където бяха докарали дванайсет кушетки, любезно предоставени от университетската болница. Дванайсетте доброволци лежаха облегнати на антиалергични, дунапренови възглавници и си отработваха парите. Доктор Уонлес не извърши лично нито една от манипулациите, но обикаляше нагоре-надолу между кушетките, с дума и хладна усмивка за всекиго. „Ей сега ще започнем да се смаляваме“ — помисли си Анди ужасено.

В началото, когато се събраха всички, Уонлес им изнесе кратка реч, свеждаща се в общи линии до: „Не се страхувайте. Вие сте в топлите прегръдки на съвременната наука.“ Анди нямаше много вяра в съвременната наука, дала на света водородната бомба, напалма и лазерните оръжия, наред с ваксината срещу детски паралич.

Стажантът сега включваше банката към системата.

Банката съдържаше петпроцентов воден разтвор гликоза, както обясни Уонлес, наричайки го Д5А. От тръбичката под нея стърчеше малко разклонение. Ако Анди попадне сред подопитните за „Серия шест“, ще му добавят наркотика със спринцовка през разклонението. Окажеше ли се обаче в контролната група, ще получи нормален физиологичен разтвор. Ези или тура.

Той пак извърна очи към Вики.

— Как се чувстваш, моето момиче?

— Добре.

Пристигна Уонлес, застана между тях и погледна първо Вики, а после и Анди.

— Чувствате лека болка, да?

Нямаше никакъв акцент и дори сянка от местен американски диалект, но от постройката на изреченията му Анди реши, че английският не му е матерен език.

— Тежест — уточни Вики. — Лека тежест.

— Да? Това ще премине.

Той хвърли благосклонна усмивка към Анди. В бялата лабораторна престилка изглеждаше много висок, а очилата му — много дребни. Дребните и високият.

Анди го попита:

— Кога ще започнем да се смаляваме?

Уонлес продължи да се усмихва.

— Чувство имаш, че ще се смалиш?

— Ссссмаляваммм — ухили се глупаво Анди. Нещо ставаше с него. Господи, обземаше го опиянение.

— Всичко ще бъде наред — усмихна се по-широко Уонлес и отмина.

Отминавай, коннико, помисли си замаяно Анди. Отново хвърли поглед към Вики. Колко бе ярка косата й! По някаква налудничава логика тя му напомни за медната жица върху бобината на чисто нов мотор… генератор… алтернатор… клюкатор…

Разсмя се с глас.

Леко усмихнат, сякаш споделяше шегата, стажантът защипа тръбичката под банката, впръска още малко от съдържанието на спринцовката във вените му и пак се отдалечи. Сега Анди можеше да наблюдава цялата система, макар че тя не го вълнуваше. „Аз съм бор — помисли си той. — Вижте красивите ми игли.“ Отново се разсмя.

Вики му се усмихваше. Господи, колко е красива! Искаше му се да й го каже, да й обясни, че косата й прилича на пламнал бакър…

— Благодаря — обади се тя. — Какъв приятен комплимент!

Действително ли я чу, или си го въобразява? Вкопчен в последните остатъци от съзнанието си, той отбеляза:

— Май не улучих дестилираната вода, Вики.

Тя невъзмутимо отговори:

— И аз.

— Приятно е, нали?

— Приятно е — съгласи се унесено тя.

Някъде някой плачеше. Пелтечеше истерично. Звукът се усилваше и спадаше в интересен ритъм. Стори му се, че мина цяла ера на размишление, докато обърне глава да види какво става. Интересно беше. Всичко бе интересно. Всичко се развиваше със забавени движения. Каданс, както винаги го пишеха в университетската авангардна филмова критика. „В този филм, както и в други, Антониони постига някои от своите най-грандиозни ефекти посредством използването на каданс.“ Каква интересна, наистина умна дума; изплъзва се съскащо от езика, като змия от хладилник: каданс.

Неколцина стажанти тичаха в каданс към една от кушетките близо до черната дъска в стая №70. Младият човек върху нея, изглежда, правеше нещо на очите си. Да, той определено правеше нещо на очите си, защото бе забил нокти в орбитите им и май изтръгваше очните си ябълки. Пръстите му бяха извити като куки и от очите му бликаше кръв. Тя бликаше в каданс. Иглата се откъсна от ръката му в каданс. Уонлес тичаше в каданс. Очите на момчето върху кушетката се бяха сбръчкали като изстинали яйца на очи, отбеляза с лекарско безстрастие Анди. Да, да, същински изстинали яйца на очи.

След това всички бели престилки се скупчиха около кушетката и закриха момчето. Точно зад него висеше схема на различните дялове на човешкия мозък. За известно време Анди я разглеждаше с голям интерес. „Мммного ин-де-ррресно“ — както казва Арт Джонсън в „Посмейте се с нас“.

Над струпаните бели престилки се протегна с отчаянието на удавник окървавена ръка. По пръстите имаше тъмни съсиреци, от които висяха късчета тъкан. Ръката плесна таблото и остави ален отпечатък с формата на голяма запетая. Хартията шумно заплющя и се нави на руло.

После кушетката беше вдигната (момчето, което си бе извадило очите, си остана закрито) и изнесена бързо от стаята.

Няколко минути (часове? дни? години?) по-късно един от стажантите се приближи до кушетката на Анди, огледа системата и инжектира още малко „Серия шест“ в организма му.

— Как се чувстваш, момко? — попита стажантът, само че той, както и всички останали, не беше никакъв стажант, нито пък студент. Първо, този мъж изглеждаше на около трийсет и пет, а това бе множко за завършващ университета. Второ, той работеше за Арсенала. Анди изведнъж го разбра. Невероятно, но факт — просто го разбра. А името му бе…

Порови из съзнанието си и го откри. Името му беше Ралф Бакстър.

Анди се усмихна. Ралф Бакстър. Страшен съм.

— Екстра се чувствам — похвали се той. — А как е онзи приятел?

— Какъв приятел, Анди?

— Онзи, дето си извади очите — отвърна ведро Анди.

Ралф Бакстър се усмихна и потупа Анди по ръката.

— Ама че халюцинации имаш, момко.

— Не е халюцинация — намеси се Вики. — И аз го видях.

— Мислите си, че сте го видели — възрази стажантът, който не беше стажант. — И двамата сте получили една и съща халюцинация. До дъската лежеше младеж, на когото се схвана мускул… И помен не е имало от извадени очи или кръв.

Той пак си тръгна.

Анди подвикна подире му:

— Мой човек, не е възможно двама души да получат една и съща халюцинация без предварителна уговорка.

Чувстваше се извънредно умен. Логиката му бе неоспорима. Беше хванал чичо ти Ралф Бакстър по долни гащи.

Ралф му се усмихна в отговор, без да трепне.

— С този опиат е напълно възможно. Ще намина след малко, бива ли?

— Бива, Ралф — отвърна Анди.

Ралф спря и се върна до кушетката на Анди. Върна се в каданс. Замислено се вгледа в легналия младеж. Той му се ухили до уши — глупаво, по пиянски. Пипнах ли те, Ралф, стари дяволе. Пипнах ли те право по прословутите ти долни гащи. Изведнъж го заляха тонове информация за Ралф Бакстър: възраст — трийсет и пет години, работи от шест години в Арсенала, преди това е бил във ФБР, уб…

Убил е четири души през кариерата си, трима мъже и една жена. И е изнасилил жената след смъртта й. Тя била кореспондент в Асошиейтед Прес и знаела за…

Тази част не беше ясна. А и нямаше значение. Изведнъж на Анди му се отщя да научава повече. Усмивката се стопи на устните му. Ралф Бакстър още го наблюдаваше и Анди потъна в черната параноя, която помнеше от двата си предишни опита с ЛСД… но тази бе по-дълбока и много по-страшна. Нямаше представа как би могъл да знае всички тези неща за Ралф Бакстър — или как бе научил името му дори, — но ако се издадеше, че ги знае, ужасно се страхуваше да не изчезне от стая №70 на Джейсън Гирни Хол със същата бързина като момчето с извадените очи. Или действително всичко е било само халюцинация: сега вече то изобщо не изглеждаше реално.

Ралф продължаваше да се вглежда в него и малко по малко Анди започна да се усмихва.

— Виждаш ли? — откликна Ралф. — Със „Серия шест“ стават какви ли не страшни работи.

И си тръгна. Анди въздъхна с облекчение. Хвърли поглед към Вики — тя се бе вторачила в него с широко отворени и изплашени очи.

„Улавя емоциите ти — помисли си той — като радио. Успокой я. Не забравяй, че е под влиянието на наркотик, независимо какво още са натъпкали в тази помия!“

Анди й се усмихна и след миг по устните на Вики също трепна несигурна усмивка. Тя го попита какво има. Той я излъга, че сигурно нищо.

(но ние не говорим — устните й не помръдват)

(така ли?)

(Вики? ти ли си?)

(това телепатия ли е, Анди? а?)

Кой знае. Нищо чудно. Остави клепачите си бавно да се затворят.

Онези наистина ли са стажанти? — попита разтревожено тя. — Не изглеждат същите. От наркотика ли е, Анди? — Не знам — каза той все още със затворени очи. — Не знам какви са. Какво стана с момчето, дето го отведоха? — Отново отвори очи и я погледна, но Вики поклати глава. Тя не си спомняше. Анди с удивление и смайване откри, че и той едва си спомня. Сякаш се бе случило преди години. Схвана му се мускул, нали? Обикновен мускулен спазъм. Момчето…

Си извади очите.

Но има ли някакво значение всъщност?

Ръка, която се протяга с отчаянието на удавник над струпаните бели престилки.

Ала това беше много отдавна. Май през дванайсети век.

Окървавена ръка. Плясва по схемата, която шумно заплющява и се навива на руло.

По-добре да поспи. Вики пак изглежда разтревожена.

Изведнъж от високоговорителите на тавана заструи музика и тя беше приятна… много по-приятна от мислите за мускулното схващане и изтичащите очи. Музиката беше тиха и все пак величествена. Много по-късно Анди реши (след обсъждане с Вики), че е била от Рахманинов. Оттогава музиката на Рахманинов неизменно го връщаше към блуждаещите сънни спомени от онова безкрайно, вън от времето време в стая №70 на Джейсън Гирни Хол.

Каква част от него е била реалност и каква — халюцинации? Дванайсет години размишления по въпроса не бяха стигнали на Анди Макджий, за да си отговори. По едно време му се бе сторило, че из стаята летят предмети, сякаш духани от невидим вятър — картонени чашки, хавлиени кърпи, маншет от апарат за кръвно, смъртоносен град от моливи и писалки. После, малко по-късно (а може би — по-рано? Просто нямаше никаква линейна последователност във времето), един от подопитните обекти бе получил гърч, последван от спиране на сърдечната дейност — или така поне бе изглеждало. Положили бяха неистови усилия да го спасят с изкуствено дишане, инжекция право в гръдния кош и накрая с някаква машина, която издаваше силен вой и имаше две черни купички, прикрепени към дебели проводници. Анди си спомняше смътно как единият от „стажантите“ крещеше: „Пускай тока! Удряй! О, дайте на мен, тъпаци такива!“

По друго време беше спал, по-скоро дремал със замъглено съзнание. Разговаряха с Вики и си разказваха неща от личния си живот. Анди й каза за катастрофата, отнела живота на майка му, и за последвалата година, която бе прекарал при леля си почти обезумял от скръб. Тя му разказа как един малолетен приходящ детегледач й се нахвърлил, когато била седемгодишна, и сега ужасно се страхувала от секса, а и се опасявала да не е фригидна: най-вече за това не можели да се разберат с приятеля й. Той бил прекалено настоятелен.

Разказаха си неща, каквито мъж и жена не споделят, без да се познават от години… неща, каквито мъж и жена обикновено не споделят изобщо, дори и на обгърнатото в тъма брачно ложе след десетилетия, прекарани заедно.

Но дали говориха?

Това Анди така и не разбра.

Времето беше спряло, но все пак някак си минаваше.



Малко по малко той изплуваше от дрямката. Рахманинов го нямаше… ако изобщо го бе имало. Вики спеше спокойно на кушетката до него, със събрани върху гърдите ръце, чистите ръце на дете, заспало по време на вечерната си молитва. Анди я гледаше и осъзнаваше, че по някое време се бе влюбил в нея. Чувството му беше дълбоко и завършено, извън всякакво съмнение.

След малко се огледа. Част от кушетките бяха празни. В стаята бяха останали към петима доброволци. Някои спяха. Един седеше изправен на кушетката и някакъв стажант — съвършено нормален стажант на около двайсет и пет — му задаваше въпроси и си водеше бележки. Подопитният обект очевидно каза нещо забавно, защото и двамата се разсмяха — тихо и деликатно, както се прави, когато другите наоколо спят.

Анди се надигна и се вслуша в себе си. Чувстваше се добре. Пробва една усмивка и установи, че се получава идеално. Мускулите му мирно си взаимодействаха. Чувстваше се възторжен и свеж, с изострени и някак невинни възприятия. Спомни си, че се чувстваше по този начин като дете в събота сутрин, когато се събуждаше със съзнанието, че колелото му е на стойката си в гаража и двата почивни дни се простират пред него, подобно на приказен панаир с безплатни забавления.

Един от стажантите се приближи и каза:

— Как се чувстваш, Анди?

Анди го погледна. Беше същото момче, което му беше поставило системата… кога? Преди година? Той потърка с ръка бузата си и усети стърженето на наболата си брада.

— Като Рип Ван Уинкъл[1].

Стажантът се засмя.

— Минали са само четирийсет и осем часа, а не двайсет години. Кажи сега честно, как се чувстваш?

— Добре.

— Нормално?

— Да, нормално, каквото и да означава тази дума. Къде е Ралф?

— Ралф ли? — вдигна вежди стажантът.

— Да, Ралф Бакстър. На около трийсет и пет. Едър мъж. С пясъчноруса коса.

Стажантът се засмя.

— Фантазии.

Анди го погледна неуверено.

— Какво, какво?

— Фантазии. Халюцинации. Доколкото знам, единственият Ралф, който взема участие в опитите със „Серия шест“, е един дърт развратник, фармацевт, на име Ралф Стайнъм. А той е някъде към петдесет и пет.

Анди се взря продължително в стажанта. Ралф илюзия? Добре, може и така да е. Действително всички параноидни елементи на наркотичния сън бяха налице; Анди си спомни как в съзнанието му се бе промъкнало убеждението, че Ралф е таен агент, унищожил разни хора. Той леко се усмихна. Стажантът му се усмихна в отговор… с малко прекалена готовност, помисли си Анди. Или и това е параноя? Сигурно.

Момчето, което разговаряше седнало, когато Анди се събуди, сега си отиваше, придружено от стажанти, отпивайки портокалов сок от картонена чашка.

Анди попита предпазливо:

— Никой не е пострадал, нали?

— Пострадал ли?

— Ами… никой не е имал конвулсии или…

Стажантът се приведе напред с обезпокоен вид.

— Слушай, Анди, надявам се, че няма да тръгнеш да разпространяваш такива истории из университета, нали? Подобно нещо може да направи на пух и прах изследователската програма на доктор Уонлес. През следващия семестър ни предстоят опити със серии Седем и Осем…

— Стана ли нещо?

— Едно момче получи мускулен спазъм, съвсем лек, но много болезнен — отговори стажантът. — Премина за по-малко от петнайсет минути, без никакви последствия. Но наоколо вече са се настроили за лов на вещици. Искат да се прекрати мобилизацията, да се забрани ККЗО[2]-то, да се спре набирането на работници за „Дау кемикъл“, защото произвеждали напалм… Положението е много сериозно, а аз смятам, че това изследване е страшно важно.

— Кое беше момчето?

— Сам разбираш, че не мога да ти отговоря. Просто не забравяй, че си бил под въздействието на слаб халюциноген. Не обърквай фантазиите си, предизвикани от него, с действителността, и не ги разпространявай.

— Бихте ли ме оставили, ако започна? — попита Анди.

Стажантът го изгледа озадачено.

— Не виждам как бихме могли да те спрем. Доброволците са свободни да говорят каквото пожелаят за всеки университетски експеримент. Едва ли можем да очакваме от вас срещу някакви си въшливи двеста долара да ни подписвате клетва за вярност, нали?

Анди почувства облекчение. Ако този човек лъжеше, то го правеше майсторски. Всичко е било само халюцинации. А на съседната кушетка Вики се размърда.

— Е? — попита стажантът усмихнат. — Ако нямаш нищо напротив, аз съм този, който трябва да задава въпросите.

И той си ги зададе. Когато Анди приключи с отговорите, Вики беше напълно будна, с отпочинал вид, спокойна, сияеща и усмихната. Въпросите бяха изчерпателни. Много от тях би задал и Анди.

Защо тогава имаше чувството, че служат само за прикритие?


Бележки

[1] Известен герой на американския писател Уошингтън Ървинг (1783 — 1859), който при едно от своите невероятни приключения се напил и се събудил след двайсет години. — Б. пр. ↑

[2] Корпус за квалификация на запасни офицери. — Б. пр. ↑

Седнали върху дивана в едно от по-малките салончета на ректората същата вечер, Анди и Вики сравняваха халюцинациите си.

Тя нямаше спомен за онова, което най-силно го тревожеше: окървавената ръка, която безпомощно маха над струпаните бели престилки, удря таблото и изчезва. Анди пък нямаше спомен за най-живата за нея сцена: мъж с дълга руса коса поставя до кушетката й сгъваема масичка, точно на нивото на очите й, нарежда отгоре й в редичка големи плочки домино и казва: „Събори ги, Вики. Всичките ги събори.“ Тя вдига услужливо ръка, за да ги бутне, мъжът обаче внимателно, но твърдо я притисва обратно. „Нямаш нужда от ръцете си, Вики. Просто ги събори.“ И така, тя поглежда към плочките и те се прекатурват една след друга. Някъде към десетина.

— Това ме накара да се почувствам много уморена — обясни Вики и на устните й трепна нейната леко коса усмивка. — И тъй като бях останала с впечатлението, че разговаряме за Виетнам, измънках нещо от рода: „Да, така е, ако Южен Виетнам отиде, всичко отива.“ А той се усмихна и ме потупа по ръцете. „Защо не поспиш малко, Вики? Сигурно си уморена.“ И аз заспах — тя поклати глава. — Но сега това въобще не изглежда реално. Струва ми се, че изцяло съм си го измислила или съм развила халюцинация покрай някой съвсем нормален опит. Ти не помниш да си го виждал, нали? Висок мъж, с дълга до раменете руса коса и малък белег върху брадичката.

Анди поклати глава и рече:

— И все пак не разбирам как е възможно изобщо да споделяме едни и същи фантазии, освен ако са разработили наркотик, който да е и телепатичен, и халюциногенен. Знам, че се говореше за нещо от този род през последните няколко години… май идеята беше, че ако халюциногените могат да усилват възприятията… — той вдигна рамене и се ухили. — „Къде си, Карлос Кастанеда, когато имаме нужда от тебе?“

— Не е ли по-вероятно просто да сме обсъждали едни и същи фантазии, а после да сме забравили? — предположи Вики.

Той се съгласи, че е напълно възможно, но продължаваше да изпитва безпокойство. Преживяването се бе оказало така нареченото „лошо пътуване“.

Анди се престраши и призна:

— Единственото, в което съм напълно сигурен, е, че се влюбвам в теб, Вики.

Тя се усмихна нервно и целуна ъгълчето на устата му.

— Това е чудесно, Анди, но…

— Но ти малко се страхуваш от мен. От мъжете изобщо вероятно.

— Вероятно.

— Моля те само за едно — да ми дадеш възможност.

— Ще я имаш. Аз те харесвам, Анди. Много. Но, моля те, не забравяй, че се страхувам. Понякога просто… се страхувам.

Тя се опита да повдигне леко рамене, но излезе нещо като потръпване.

— Няма да забравям — обеща той, притегли я към себе си и я целуна. Тя за миг се поколеба, а след това му върна целувката, стиснала здраво ръцете му в своите.



— Тате! — изпищя Чарли.

Светът се завъртя бясно пред очите на Анди. Неоновите лампи край Северния път се озоваха отдолу, а земята отгоре и той политна. После се стовари седнал и се пързулна по насипа като дете на шейна. Чарли беше пред него и безпомощно се премяташе ли, премяташе.

О, не! Тя се търкаля право към колите…

— Чарли! — извика той дрезгаво, наранявайки гърлото и главата си. — Внимавай!

В следния миг тя бе долу, свита върху лентата за спиране, обляна от безчувствената светлина на минаваща кола, разплакана. Той се изтърси до нея след секунди и болката го простреля като снаряд през целия гръбнак до главата. Пред очите му всичко се раздвои и разтрои, след което постепенно започна да се успокоява.

Чарли седеше свита, заровила в шепи лице.

— Чарли — докосна я той по ръката. — Всичко е наред, мило.

— Иска ми се наистина да бях паднала сред колите! — извика тя със звънък и изпълнен със самоотвращение глас, който накара сърцето на Анди да се преобърне в гърдите му. — Заслужавам си го, задето подпалих онзи човек!

— Шшт. Не бива да мислиш повече за това, Чарли.

Той я прегърна. Край тях профучаваха коли. Всяка една можеше да бъде полицейска и да сложи край на бягството им. В този момент щяха да почувстват едва ли не облекчение.

Риданията на детето постепенно утихнаха. Състоянието им, съзнаваше бащата, се дължи донякъде на чиста умора. Същата умора, която бе влошила главоболието му до точката на пищене и му носеше този нежелан поток от спомени. Само да можеха да се доберат до някакъв подслон и да легнат…

— Можеш ли да се изправиш, Чарли?

Тя бавно стана на крака и избърса последните си сълзи. Лицето й светеше като бледа месечинка в мрака. Загледан в нея, той усети да го пронизва остро чувство за вина. Сега тя трябваше да си е в леглото и да спи добре завита в някоя къща с намаляващ заем за изплащане, гушнала плюшено мече, готова на следващата сутрин да се върне в училище и да води битка за Бог, родина и втори клас. А вместо това стоеше като беглец край някакво шосе в горната част на щата Ню Йорк, в един и петнайсет след полунощ и се чувстваше виновна заради нещо, наследено от майка й и баща й — нещо, в което тя самата нямаше повече участие, отколкото в избора на ясносиния цвят на очите си. Как може да се обясни на едно седемгодишно момиченце, че веднъж, преди години, мама и татко имали нужда от по двеста долара и хората, с които говорили, ги излъгали, че всичко ще бъде наред?

— Ще се опитаме да спрем нещо — каза Анди, без да е сигурен дали обгърна с ръка раменете й, за да я подкрепи морално или за да се подпре самият той. — Ще стигнем до някой хотел или мотел и ще се наспим. След това ще мислим какво да правим по-нататък. Става ли?

Чарли равнодушно кимна.

— Добре.

Той вдигна палец. Шофьорите профучаваха, без да му обръщат внимание, а на по-малко от три километра зелената кола отново бе поела пътя си. Анди не подозираше нищо: измъченият му мозък се бе върнал отново към онази вечер с Вики, в ректората. Стояха пред една от общите спални; той я бе изпратил дотам, вкусвайки отново устните й на стъпалото пред големите двойни врати, а тя колебливо бе обвила ръце около врата му; това момиче, което все още бе девствено. Бяха млади тогава, Господи, млади бяха.

Колите фучаха край тях, косата на Чарли се вдигаше и падаше всеки път от течението и той си спомни останалото, случило се през онази вечер преди дванайсет години.

След като изпрати Вики до общата спалня, Анди тръгна през университетския двор към магистралата — смяташе да хване кола на стоп до града. Макар да го чувстваше само като полъх върху лицето си, майският вятър силно брулеше брястовете край алеята, сякаш точно над него във въздуха течеше невидима река, от която той долавяше играта само на най-слабите, далечни вълни.

Джейсън Гирни Хол беше на пътя му и той спря пред тъмната грамада на сградата. Пременени с нова шума, дърветата наоколо кръшно танцуваха сред невидимото течение на реката от вятър. По гръбнака на Анди пропълзя студена тръпка и се настани в стомаха му с ледена тежест. Той потрепера, въпреки че вечерта беше топла. Луната като голям сребърен долар препускаше между нарастващите облачни салове — позлатени ладии, литнали пред вятъра по тъмната въздушна река. Лунната светлина се отразяваше в прозорците и те блестяха като неприятни, безучастни очи.

„Там вътре стана нещо — помисли си той. — Нещо повече от това, което ни казаха и убедиха да приемем. Какво беше то?“

Мислено пак видя онази давеща се, окървавена ръка… само че този път я видя как плясва схемата, оставя ален отпечатък с формата на запетая, хартията шумно заплющява и се навива на руло.

Той се запъти към сградата. Ама че безумие. Няма начин да те пуснат в залата за лекции след десет часа вечерта. А и…

И ме е страх.

Да, страх ме е. Струпаха се твърде много тревожни полуспомени. Твърде лесно е да се самоубедя, че са били само фантазии: Вики вече е на път да го стори. Подопитен обект изважда очите си. Момиче крещи, че предпочита да умре, че смъртта би била по-добра, дори ако трябва да отиде в ада и да гори там цяла вечност. На друг пък му спира сърцето, след което го скриват от погледа със смразяващ професионализъм. Защото, признай си, Анди, не мисълта за телепатия те плаши. Плаши те мисълта, че някое от тези неща може да се е случило.

Като потракваше с токове, той се изкачи до големите двойни врати и се опита да ги отвори. Бяха заключени. Зад тях се мержелееше празното фоайе. Анди почука и щом видя, че от тъмното излиза някой, едва не побягна. Едва не побягна, защото лицето, което щеше да се появи от тези плуващи сенки, щеше да е на Ралф Бакстър или на висок мъж, с дълга до раменете руса коса и белег на брадичката.

Но не беше нито единият, нито другият: мъжът, който излезе да отключи и подаде през вратите киселата си физиономия, бе типичен университетски пазач — около шейсет и две годишен, със сбръчкани бузи и чело и бдителни сини очи, които сълзяха от прекалено честите срещи с бутилката. На колана му имаше защипан голям часовник.

— Сградата е затворена! — отсече той.

— Зная — не се предаде Анди, — но аз участвах в един експеримент горе, в стая №70, който приключи тази сутрин, и…

— Няма значение. Сградата се затваря в девет през седмицата! Почакай до утре!

— …и мисля, че съм си забравил там часовника. — Анди не притежаваше часовник. — Нали няма да ми откажете? Ще хвърля само един бърз поглед.

— Никого не мога да пусна — отговори нощният пазач, но изведнъж в гласа му се прокрадна някаква странна неувереност.

Без изобщо да се замисля, Анди зашепна:

— Сигурно можете. Просто ще хвърля един поглед и след това ще си тръгна. Няма да си спомняте дори, че съм идвал, нали?

Внезапно изпита странно усещане в главата: сякаш се протегна и тласна възрастния нощен пазач, само че с мисъл вместо с ръце. И пазачът взе, че отстъпи несигурно две-три крачки и освободи вратата.

Анди влезе леко разтревожен. Остра болка прониза мозъка му, но бързо премина в слабо туптене и след половин час изчезна съвсем.

— Да не ви стана зле? — попита той пазача.

— Ъ? Не, нищо ми няма, всичко е наред — подозрителността на пазача бе изчезнала: той се усмихна на Анди съвсем приятелски. — Върви горе и си потърси часовника, щом искаш. И не се притеснявай. Аз сигурно ще забравя, че си тук.

Старецът потътри крака към стаичката си.

Анди го изгледа втрещен, после разтърка разсеяно челото си, сякаш да прогони леката болка. Какво, за Бога, бе направил на този изкуфял дядка? Нещо, без съмнение.

Той се обърна, отиде до стълбите и започна да се изкачва. В горния коридор, тесен и потънал в мрак, тягостният страх от затворено пространство го стегна като с невидим нашийник и взе да го задушава. На тази височина сградата се потапяше сред реката от вятър и въздухът бръснеше пискливо стрехите. Стая №70 имаше две двойни врати с прозорци от матирано зърнисто стъкло в горните си части. Анди стоеше пред тях, заслушан в глухото потракване на вятъра по ръждясалото мъртвило на старите улуци. Сърцето му думкаше тежко в гърдите.

Замалко да си тръгне, изведнъж му се видя по-лесно да си остане в неведение, да забрави. После се пресегна, стисна топката на бравата и се опита да се успокои с мисълта, че проклетата стая ще се окаже заключена и това ще реши въпроса.

Само че не беше. Бравата се завъртя. Вратата се отвори.

Стаята беше празна, осветена единствено от потрепващата лунна светлина, промъкнала се през люлеещите се клони на старите брястове отвън. Но и това бе достатъчно да се види, че кушетките са изнесени. Черната дъска беше изтрита и измита. Схемата бе навита на руло, от което висеше само пръстенът за дърпане. Анди пристъпи, пресегна се с потрепваща ръка и го дръпна.

Мозъчните дялове: човешкият мозък, накълцан и надписан като в касапница. Самата гледка го накара отново да изпадне в наркотичен унес, пронизван от светкавични видения. Започна да му се повдига и от гърлото му се изплъзна деликатно като сребърна паяжинна нишка, жалостиво стенание.

Кървавата следа стоеше като черна запетая сред неясната лунна светлина. Отпечатаният надпис, който несъмнено бе гласял: CORPUS CALLOSUM преди експеримента тази неделя, сега гласеше: COR OSUM, разкъсан от извилото се като запетая петно.

Такава дребна подробност.

Такава съществена подробност.

Изправен в тъмнината, загледан в схемата, Анди се разтрепери целият. Какво от виденията сега се превръщаше в истина? Малка част? Повечето? Всичко? Нищо?

Стори му се, че зад гърба му крадливо проскърца обувка.

Ужасен размаха ръце и удари с едната схемата. Хартията издаде същия кошмарен звук и се нави на руло, плющейки страховито в черната като преизподня стая.

По обления с лунна светлина далечен прозорец внезапно се почука — вероятно клонче или може би пръстите на мъртвец, с полепнали съсиреци и парченца тъкан по тях: пуснете ме вътре аз оставих там вътре очите си о пуснете ме вътре пуснете ме…

Главата му се замая, унесе го видение със забавени движения, видение в каданс, беше сигурен до прималяване, че зад прозореца е онова момче, един дух в бяла роба, с капещи черни дупки вместо очи. Сърцето подскачаше в гърлото му.

Зад прозореца няма никой. Там няма нищо.

Но нервите му бяха обтегнати и когато клончето отново зачука неумолимо, той побягна, без да си прави труд да затваря вратата зад себе си. Хукна по тесния коридор и изведнъж наистина го подгониха стъпки, ехо от собствения му тропот. Слезе по стълбите, скачаше през две стъпала и стигна до фоайето задъхан, с блъскаща в слепоочията му кръв. Дъхът бодеше в гърлото му като слама.

Пазача го нямаше. Анди излезе, затвори едната от големите остъклени врати на фоайето и тръгна по алеята през двора, прокрадвайки се като беглец, какъвто щеше да стане.

Пет дни по-късно Анди се пребори с нежеланието на Вики Томлинсън и я завлече до Джейсън Гирни Хол. Тя бе решила никога повече да не мисли за експеримента. Взела си беше чека от факултета по психология и го бе осребрила, а сега се стараеше да забрави откъде са дошли парите.

Той я придума да тръгне с красноречие, каквото не бе подозирал, че притежава. Използваха междучасието от три без десет: камбаните в Харисънската църква изпълняваха нежна мелодия в дремещия майски въздух.

— Нищо не може да ни се случи посред бял ден — увещаваше я той, като смутено отказваше дори пред себе си да признае от какво точно се страхува. — И пред десетки свидетели.

— Просто не ми се ходи, Анди — протестираше тя, но все пак тръгна.

От залата за лекции излизаха неколцина студенти с учебници под мишница. Слънцето оцветяваше прозорците в по-прозаични нюанси от диамантения прах на лунната светлина, който Анди си спомняше. Двамата с Вики влязоха заедно с няколко от студентите на път за семинара по биология от три часа. Един от тях заговори тихо и сериозно на други двама за предстоящата демонстрация срещу ККЗО в края на седмицата. Никой не обръщаше внимание на Анди и Вики.

— Добре — изхриптя нервно Анди. — Да видим ти какво ще кажеш.

Той дръпна схемата за пръстена. Пред погледите им се откри човешкото тяло без кожа, с надписани органи. Мускулите приличаха на пресукани гранки от червена прежда. Някакъв шегобиец го бе кръстил Оскар Велики.

— Господи! — възкликна Анди.

Вики сграбчи ръката му над лакътя с влажна от напрежението длан.

— Моля те, Анди, да си вървим! Преди да ни е познал някой.

Да, той беше готов да си тръгне. Фактът, че са подменили схемата, някак си го изплаши повече от всичко друго. Рязко дръпна шнура и го пусна. Хартията се нави със същото плющене.

Друга схема. Същият звук. Дванайсет години по-късно Анди все още го чуваше… когато го отпуснеха болките в главата. Кракът му повече не стъпи в стая №70 на Джейсън Гирни Хол, но споменът за онзи звук си остана.

Чуваше го постоянно в сънищата си… и виждаше онази търсеща, давеща се, окървавена ръка.



Зелената кола изпъпли от шосето за служебно ползване край летището върху рампата, която се вливаше в Северния път. Норвил Бейтс стискаше здраво волана в позиция „десет и десет“. От радиото се носеше класическа музика в приглушен, равен поток. Сега косата му беше още по-къса и сресана назад, но малкият полукръгъл белег на брадичката му бе непроменен — на това място се бе порязал с назъбено парче от бутилка кока-кола като дете. Ако беше още жива, Вики щеше да го познае.

— По пътя има наш човек — каза мъжът с костюма „Ботани 500“. Неговото име бе Джон Мейо. — Кореспондент. Освен за нас, работи и за РУО.

— Значи просто курва — заключи третият и всички се разсмяха, но някак нервно и насила. Знаеха, че са близо, можеха почти да надушат следата. Името на третия беше Орвил Джеймисън, но той предпочиташе да му викат О. Дж. или още по-добре — Скоросмъртницата. Всичките си служебни писма подписваше с О. Дж. Едно бе подписал Скоросмъртницата и оня тиквеник Кап го беше наказал с мъмрене. Не само устно, а и писмено, в досието.

— Мислиш, че са на Северния път, а? — попита О. Дж.

Норвил Бейтс вдигна рамене.

— Или са на Северния път, или са тръгнали към Олбъни. Хотелите в града ги оставих на местния селяндур, защото това си е неговият град, нали така?

— Точно така — подкрепи го Джон Мейо.

Той и Норвил се разбираха добре. Бяха минали заедно дълъг път. Целият път от стая №70 на Джейсън Гирни Хол до днес, а там, приятел, ако някой някога те попита, там беше напечено. Джон не би искал никога повече да преживява нещо толкова напечено. Той беше човекът, който бе подложил на електрошок хлапака с инфаркта. В началото на войната във Виетнам бе служил като лекар и поне на теория знаеше как да се оправи с дефибрилатора. На практика обаче не бе потръгнало чак толкова гладко и бяха изтървали момчето. Дванайсет хлапета получиха „Серия шест“ тогава. Две от тях умряха — онова с инфаркта и едно момиче, което шест дни по-късно бе починало в общата спалня очевидно от внезапна мозъчна емболия. Други две бяха полудели безнадеждно — момчето, което си бе извадило очите, и едно момиче, получило по-късно пълна парализа от врата надолу. Уонлес твърдеше, че е на психологична основа, но кой, по дяволите, можеше да е сигурен? Хубава работа бяха свършили за един ден, да.

— Местният селяндур ще води и жена си със себе си — не спираше Норвил. — Уж да търси внучката си. Синът й избягал с малкото момиченце. Неприятна бракоразводна история и така нататък. Не й се иска да уведомява полицията, ако не се наложи, но се страхува, че синът й може да полудява. Ако го изиграе както трябва, няма нощен администратор в града, който би ги укрил, ако са се регистрирали.

— Ако го изиграе както трябва обаче — промърмори О. Дж. — С такива помощници човек никога не може да бъде сигурен.

Джон попита:

— Отиваме до най-близката включваща се рампа, нали?

— Да — отговори Норвил. — След три-четири минути сме там.

— Дали са имали достатъчно време да слязат?

— Имали са, ако са си размърдали задниците. Може да ги спипаме, както си чакат за автостоп до рампата. А може да са минали и напряко и да са се прехвърлили отсреща, върху платното за спиране. И в двата случая трябва само да обикаляме наоколо, докато се натъкнем на тях.

— Накъдето и да си се запътил, приятелче, скачай тук — разсмя се Скоросмъртницата. Под лявята му мишница, в раменен кобур, се намираше един „Магнум 375“. Той му викаше Самохвалкото.

— Ако вече са спрели нещо, значи страхотно не ни върви, Норв — отбеляза Джон.

Норвил вдигна рамене.

— Въпрос на шанс. Сега е един и четвърт. При тия ограничения на бензина движението е по-слабо от всякога. Какво ли ще си помисли мистър Бизнесмен, като види голям мъж и малко момиченце да чакат за автостоп?

— Ще си помисли, че тука нещо не е наред — отвърна Джон.

— И ще бъде дяволски прав.

Скоросмъртницата отново се разсмя. Високо пред тях в тъмнината блестеше мигащата светлина, която сочеше рампата към Северния път. О. Дж. сложи ръка върху ореховата дръжка на Самохвалкото. Просто за всеки случай.

Пикапът ги отмина, лъхна ги хладен въздух… и изведнъж стоповете му блеснаха по-ярко и той сви в платното за спиране на трийсетина метра от тях.

— Слава Богу — прошепна Анди. — Остави ме аз да водя разговора, Чарли.

— Добре, тате.

Гласът й прозвуча апатично. Под очите й пак се бяха появили тъмните кръгове. Пикапът даде на заден, докато те вървяха към него. Анди усещаше главата си като бавно издуващ се оловен балон.

Пред очите му изплува видение от „Хиляда и една нощ“ и се изрисува отстрани на пикапа — халифи, девойки под газени воали, тайнствено плуващ във въздуха килим. Килимът явно трябваше да е яркочервен, но в светлината на неоновите лампи беше добил ръждивия оттенък на съсирена кръв.

Анди отвори вратата, качи Чарли и я последва.

— Благодаря, мистър — каза той. — Спасихте ни живота.

— Радвам се — отговори шофьорът. — Здравей, малка пътешественичке.

— Здравей — отвърна Чарли отпаднало.

Шофьорът погледна в страничното огледалце, набра скорост по платното за спиране и премина в съседното. Като хвърли поглед покрай приведената глава на Чарли, Анди усети лека вина: шофьорът беше тъкмо от онези младежи, които Анди винаги отминаваше, ако му вдигнеха ръка за стоп от банкета. Висок, но мършав, той имаше буйна черна брада, разляла се в къдри по гърдите му, и голяма филцова шапка с вид на реквизит от филм за вендета на кентъкски планинци. В ъгълчето на устата му бе забучена цигара, която изглеждаше ръчно завита, и от нея се виеше дим. Просто цигара според миризмата, без сладникавия дъх на марихуаната.

— Закъде сте се запътили, мой човек? — попита шофьорът.

— Два града по-нататък — каза Анди.

— Хейстнгс Глен?

— Точно така.

Шофьорът кимна.

— Бягате от някого, предполагам.

Чарли се напрегна и Анди успокоително сложи ръка на гърба й и нежно я потърка, докато отново се отпусна. В тона на шофьора нямаше заплаха.

— Щяха да ми връчат призовка на летището — обясни той.

Шофьорът се ухили — почти невидимо под буйната си брада, — извади цигарата от устата си и деликатно я подложи на вятъра, който смучеше точно покрай полутвореното му триъгълно прозорче. Въздушната струя я погълна.

— Заради малката пътешественичка, нали?

— Не сте далече от истината — отвърна Анди.

Шофьорът се умълча. Анди се облегна назад и се опита да надвие главоболието си. То сякаш бе достигнало максимално високата си степен. Бил ли е някога толкова зле преди? Не може да определи. Всеки път, когато прекалеше, му се струваше, че е по-зле от всякога. Нямаше да посмее отново да използва тласъка преди по-малко от месец. Знаеше, че два града по-нататък съвсем не е достатъчно далече, но не би могъл да издържи повече тази нощ. Беше изцеден. Хейстингс Глен трябваше да свърши работа.

— Ти за кого си, приятел? — питаше шофьорът.

— Ъ?

— Групите. „Падретата“ от Сан Диего в групите за световното — как ги виждаш?

— Никакви ги няма — съгласи се Анди. Гласът му дойде от много далече, една погребална подводна камбана.

— Добре ли си, приятел? Блед изглеждаш.

— Главоболие — измънка Анди. — Мигрена.

— От напрежение е — констатира шофьорът. — Представям си какво е. В хотел ли ще отседнете? Имате ли нужда от пари? Мога да ви отпусна петарка. Иска ми се да ви дам повече, но съм на път за Калифорния и трябва да съм пестелив. Точно като Джоудови в „Гроздовете на гнева“.

Анди признателно се усмихна.

— Няма страшно.

— Хубаво. — Погледна към Чарли, която беше задрямала. — Чудесно малко момиченце, мой човек. Отваряш ли си очите за нея?

— Старая се колкото мога.

— Само така! — одобри шофьорът. — Както се пее в песента.




Хейстингс Глен беше съвсем малък — няколко къщи край пътя; по това време всички светофари бяха превключени на мигащо жълто. Брадатият шофьор с планинарската шапка ги бе прекарал през спящото градче и нататък, по шосе 40, до мотел „Слъмбърланд“ — място, оградено със секвои, скелетни останки от ожънато царевично поле отзад и розовочервен неонов надпис отпред, който се запъваше на небивалицата СВО О НО в тъмнината. Потъвайки във все по-дълбок сън, Чарли се бе накланяла постепенно наляво и главата й беше легнала върху крака в сини дънки на шофьора. Анди предложи да я премести, но той поклати глава.

— Не я закачай, приятел. Остави я да спи.

— Имате ли нещо против да ни свалите малко по-нататък? — попита Анди. Трудно му беше да мисли, но тази предпазна мярка му хрумна почти несъзнателно.

— Не искаш нощният администратор да разбере, че нямате кола, а? — шофьорът се усмихна. — Естествено, приятел. Но на място като това пет пари не дават, дори да пристигнеш на циркаджийски велосипед.

Гумите на пикапа захрущяха по чакъления банкет.

— Сигурен ли си, че една петарка няма да ти свърши работа?

— Предполагам, че ще ми свърши — неохотно се съгласи Анди. — Би ли ми написал адреса си? Ще ти ги върна по пощата.

Усмивката на шофьора пак се появи.

— Адресът ми е: „на път“ — той извади портфейла си. — Но може пак да видите някъде ухилената ми физиономия, нали? Кой знае. Всичко става, приятел.

Той подаде на Анди петте долара и изведнъж Анди се разплака — не силно, но плачеше.

— Недей, приятел — каза сърдечно шофьорът и леко докосна Анди по рамото. — Животът е кратък, а мъките — много. Всички сме на тази земя, за да си помагаме един на друг. Комиксната философия на Джим Полсън — с две думи. Грижи се добре за малката пътешественичка.

— Непременно — избърса Анди очи и прибра петдоларовата банкнота в джоба на кадифеното си яке. — Чарли? Скъпа? Събуди се. Съвсем мъничко остана вече.



Три минути по-късно Чарли сънливо се облягаше на него, докато той наблюдаваше как Джим Полсън изкачи алеята към един затворен ресторант, обърна пикапа и се насочи обратно покрай тях към междущатския път. Анди махна. Полсън също. Стар пикап форд, с нарисувани отстрани джинове, велики везири и един тайнствен летящ килим от „Хиляда и една нощ“. „Надявам се Калифорния да е добра към теб, момко“ — помисли си Анди и двамата с Чарли закрачиха към мотел „Слъмбърланд“.

— Искам да ме чакаш скрита отвън — поръча Анди. — Разбра ли?

— Разбрах, тате — много сънливо.

Той я остави край вечнозелените храсти, продължи към администрацията и позвъни на нощния звънец. След около две минути се появи мъж на средна възраст, по хавлия, който си лъскаше очилата. Той отвори вратата и безмълвно пусна Анди вътре.

— Дали ще може да получа крайния номер в лявото крило? — подхвана Анди. — Там паркирах.

— По това време на годината можете да получите цялото западно крило, ако пожелаете — ухили се нощният администратор и в устата му грейнаха златни коронки. Той подаде на Анди бланка и химикалка с търговска реклама. Отвън мина кола — мълчаливи фарове, които блеснаха и изчезнаха.

Анди подписа бланката Брус Розъл. Брус караше вега, 1978-а, нюйоркска регистрация ЛМС 240. Той се вгледа за миг в графата за месторабота и тогава, в проблясък на вдъхновение (доколкото позволяваше болната му глава), написа „Обединена американска компания за автомати“. И под формата на заплащане отбеляза: „в брой“. Отвън мина друга кола.

Администраторът парафира бланката и я прибра.

— Седемнайсет долара и петдесет цента.

— Имате ли нещо против да ви платя с дребни? — попита Анди. — Не успях да ги сменя и разнасям десет кила метал. Така да ги мразя тези обиколки из провинцията.

— Нямам нищо против. И те се харчат толкова лесно.

— Благодаря.

Анди бръкна в джоба на якето си, избута с пръсти встрани петдоларовата банкнота и извади пълна шепа четвъртинки, десетачета и петачета. Преброи четиринайсет долара, извади още малко монети и допълни остатъка. Чиновникът ги подреждаше в спретнати купчинки и ги помиташе към съответните отделения в касата.

— Слушай! — затвори чекмеджето той и с надежда погледна към Анди. — Ще ти отбия пет долара от сметката за стаята, ако можеш да ми оправиш автомата за цигари. От една седмица не работи.

Анди отиде до автомата в ъгъла, престори се, че го оглежда, и се върна обратно.

— Не е от нашите марки — извини се той.

— Пфу, жалко. Добре. Лека нощ, приятелю. Ще намериш допълнително одеяло на рафта в гардероба, ако ти потрябва.

— Добре.

Той излезе навън. Ушите му забучаха от хрущенето на чакъла под краката му, сякаш дъвчеше каменно жито. Стигна до вечнозелените храсти, където бе оставил Чарли, но не я намери.

— Чарли?

Никакъв отговор. Той прехвърли ключа за стаята от едната ръка в другата. Дланите му внезапно се бяха изпотили.

— Чарли?

Все още никакъв отговор. Той се замисли и взе да му се струва, че колата, която мина, докато попълваше регистрационната бланка, бе намалила скорост. Може да е била зелената кола.

Ударите на сърцето му зачестиха, запращайки болезнени трусове към черепа му. Опита се да помисли какво ще прави, ако Чарли е изчезнала, но главоболието не му позволи. Той…

Откъм дълбините на храсталака долетя тихо, мъркащо похъркване. Звук, който Анди много добре познаваше. Той се хвърли към него, изпод обувките му изхвърча чакъл. Острите клонки на вечнозелените храсти одраскаха краката му и закачиха кадифеното му яке.

Чарли лежеше на една страна, до самата морава на мотела, със свити до брадичката колене и ръце между тях. Спеше дълбоко. Анди остана за миг със затворени очи, а след това я разтърси, за да я събуди, както се надяваше, за последен път тази нощ. Тази дълга, безкрайна нощ.

Клепачите й затрептяха и тя погледна към него.

— Тате? — изломоти неясно, все още полузаспала. — Аз се скрих, както ми поръча.

— Зная, миличка, зная. Хайде. Отиваме да си легнем.

Двайсет минути по-късно и двамата се намираха в двойното легло на номер 16 — Чарли, дълбоко заспала, дишаше равномерно, Анди, на път да заспи, го държеше буден само постоянното думкане в главата му. И въпросите.

Бягаха от около година. Почти не беше за вярване, може би защото не бе изглеждало толкова като бягство, например в Порт Сити, Пенсилвания, където водеше курс за отслабване. Чарли бе тръгнала на училище в Порт Сити, а какъв беглец си, ако имаш работа и дъщеря ти е първокласничка? За малко щяха да ги хванат в Порт Сити, и то не защото бяха особено добри (макар че бяха ужасно упорити и това много плашеше Анди), а защото той бе допуснал фатална грешка — позволил си бе временно да забрави, че бягат.

Вече нямаше такава опасност.

Колко ли са близо? Все още в Ню Йорк? Ех, ако можеше да е така — да не са взели номера на таксито и все още да търсят следите им. По-вероятно беше да са в Олбъни и да се ровят из летището, като червеи в купчина месни отпадъци. Хейстингс Глен? Може би на сутринта. А може би не. Хейстингс Глен се намираше на петнайсет километра от летището. Не си струваше да оставя параноята да погълне здравия му разум.

Заслужавам си го! Заслужавам да падна между колите, задето подпалих онзи човек!

И собственият му глас отговаря: Можеше да бъде и по-зле. Можеше да бъде лицето му.

Гласове в обитавана от духове стая.

Хрумна му нещо друго. Беше излъгал, че е пристигнал с вега. Когато на сутринта нощният администратор не видеше паркирана вега, дали щеше просто да предположи, че неговият човек от „Обединената американска компания за автомати“ си е тръгнал? Или щеше да провери? По този въпрос вече нищо не можеше да се направи. Той беше изтощен докрай.

Помислих си, че има нещо съмнително в него. Изглеждаше блед, болен. И плати сметката си с дребни. Каза, че работи в компания за автомати, но не можа да поправи автомата във фоайето.

Гласове в обитавана от духове стая.

Той се обърна настрани и се вслуша в дълбокото равномерно дишане на Чарли. Беше помислил, че са я хванали, а тя само се била пъхнала навътре в храстите. Скрита от погледа. Чарлин Робърта Макджий, Чарли, откакто… е, открай време. Ако те хванат, Чарли, не зная какво ще правя.



Един последен глас, гласът на съквартиранта му Куинси, отпреди шест години.

Чарли тогава беше на годинка и, разбира се, те знаеха, че не е като всички. Знаеха го от първата й седмица, когато Вики я пренесе в тяхното легло, защото, като я оставила в детското креватче, възглавничката започнала да… да тлее. Онази нощ, в която изхвърлиха завинаги детското креватче. без да промълвят думица от уплаха, защото тя бе твърде голяма и странна, за да бъде изказана. Възглавничката се бе нагорещила достатъчно, за да направи мехур на бузката й. През по-голямата част на нощта тя бе пищяла въпреки мехлема против изгаряния, който Анди бе намерил в аптечката. Каква лудница бе тази първа година, никакъв сън, безкраен страх. Пламъци в кошчетата за боклук, когато млякото й закъсняваше; веднъж бяха избухнали в пламъци завесите и ако Вики не се бе оказала в стаята…

Това, което го подтикна да се обади на Куинси, беше падането й по стълбите. Тя пълзеше тогава и се справяше много добре с изкачването и слизането по тях на четири крака. Този ден я гледаше Анди: Вики бе отишла на пазар с една приятелка. Тя се колебаеше дали да ходи и Анди почти насила я изхвърли навън. Напоследък видът й беше прекалено изтощен, прекалено уморен. Погледът й бе станал някак втренчен и го караше да си спомня онези истории за нервни разстройства от много преживени битки, които човек чува по време на война.

Той четеше във всекидневната, близо до стълбите. Чарли се качваше и слизаше. На едно от стъпалата имаше плюшено мече. Той трябваше да го премести, разбира се, но при всяко качване детето го заобикаляше и Анди се бе успокоил — до голяма степен, както се бе успокоил в Порт Сити от привидно нормалния им живот.

Като слизаше за трети път, крачето на Чарли се закачи за мечето и тя падна с трополене чак додолу, хленчеща от ярост и страх. Стълбите бяха покрити с килим и тя дори не се одраска — Бог се грижи за пияните и малките деца, по израза на Куинси, който го наведе на първата съзнателна мисъл за него този ден, — но Анди се втурна към нея, грабна я, гушна я и гальовно й наприказва сума ти глупости, докато набързо я оглеждаше за кръв, неправилно увиснал крайник или признаци за сътресение на мозъка. И…

И я усети да минава покрай него — невидимата, невероятна смъртоносна мълния от мозъка на дъщеря му. Почувства я като обратната ударна вълна топъл въздух от профучал в метрото влак през лятото, ако застанеш твърде близко до линията. Беззвучна вълна от топъл въздух… и плюшеното мече пламна. Мечо бе причинил болка на Чарли: Чарли ще причини болка на Мечо. Огънят се разгоря и за момент, докато мечето се овъгляваше, Анди се втренчи в топчестите му черни очи през стена от пламъци, която плъзна и по килима върху стълбите.

Анди остави детето на земята и се втурна към пожарогасителя на стената близо до телевизора. С Вики не говореха за това, което можеше да прави дъщеря им — имаше моменти, в които на Анди му се искаше, но Вики не желаеше и да чуе за такова нещо: тя избягваше темата с истерична упоритост, като твърдеше, че с Чарли всичко е наред, всичко е наред, — но тихомълком се бяха появили пожарогасители, без обсъждане, почти така крадешком, както се появяват глухарчетата между пролетта и лятото. Те не говореха за онова, което можеше да прави Чарли, но из цялата къща имаше пожарогасители.

Той грабна най-близкия, задушаван от тежката миризма на тлеещ килим, втурна се към стълбите… и в този миг си спомни един разказ, който бе чел като дете: „Хубав живот“ от някой си Джеръм Биксби, за малко дете, тероризиращо родителите си с ужаса за хиляди възможни смърти, държащо ги в постоянно очакване на… непредсказуемата детска ярост…

Чарли ревеше, седнала до най-долното стъпало.

Анди пусна пожарогасителя и почна яростно да залива с пяна разпространяващия се огън. Вдигна Мечо, димящ и покрит с големи късове пяна, и го занесе долу.

Като се ненавиждаше и все пак съзнаваше, че е длъжен да й втълпи какво може и какво — не, той тикна мечето право в пишящото, изплашено, обляно в сълзи личице на Чарли. Ах, ти, гадино мръсна, помисли си отчаяно, защо просто не отидеш в кухнята да вземеш един нож и да й резнеш по една черта на всяка буза? Та да я бележиш по този начин? Съзнанието му се вкопчи в идеята за белезите. Да. Ето какво трябва да направи. Да бележи детето си. Да прогори белег в душата му.

— Харесва ли ти Мечо така? — изрева той. Мечето беше опърлено, почерняло и все още пареше в ръцете му подобно на гаснеща жарава. — Харесва ли ти Мечо да е целият изгорен и да не можеш повече да си играеш с него, Чарли?

Тя плачеше със силни сърцераздирателни писъци, по кожата й бяха избили трескави червени и смъртнобели петна, очите й се бяха подули.

— Ааааа! Мечо! Мечо!

— Да, Мечо — натърти неумолимо той. — Мечо целият е изгорен, Чарли. Ти изгори Мечо. А щом гориш Мечо, може да изгориш и мама, и татко. Затова… не прави повече така! — той се наклони по-близко към нея, все още без да я вдига, без да я докосва. — Не прави повече така, защото е Лошо!

— Ааааааа…

Спря дотук — не можеше повече да издържа да я наранява, да й насажда ужас и страх. Вдигна я и започна да я носи напред-назад, докато много по-късно риданията й преминаха в неравномерни хлипания и подсмърчания. Когато я погледна, тя беше заспала, подпряла буза върху рамото му.

Анди я сложи на дивана, отиде до телефона в кухнята и се обади на Куинси.

Куинси не желаеше да говори. През въпросната 1975-а година той работеше за една голяма самолетна корпорация и в няколкото реда към коледната картичка до семейство Макджий се представяше като заместник-началник по четкането. Когато на хората, дето правят самолетите, започне да им куца самочувствието, те тичат при Куинси. Той веднага им помага да намерят собственото си аз, да преодолеят чувството си на отчуждение или усещането, че работата им ги лишава от човешкото в тях — та като се върнат отново на конвейера да не сложат някоя джунджурийка, където не трябва, самолетите да не падат и демокрацията да бъде спасена за света. Куинси си докарваше по трийсет и две хиляди долара на година, със седемнайсет хиляди повече от Анди. „И нямам никакви угризения — пишеше той. — Смятам, че напълно съм заслужил тази дребна награда за тежкия труд почти без всякаква помощ да опазвам крилете на Америка.“

Типичният язвително-забавен стил на Куинси. Само дето не беше забавен в онзи ден, когато Анди му се обади от Охайо, със спящата си на дивана дъщеря и с миризмата на изгорено мече и опърлен килим в ноздрите си.

— Чух някои работи — призна накрая Куинси, след като се убеди, че Анди няма намерение да го остави на мира, без да разбере нещо. — Но понякога разни хора подслушват по телефона, стари приятелю. Ерата на Уотъргейт е.

— Страхувам се — настоя Анди. — Вики се страхува. И Чарли също. Какво си чул, Куинси?

— Имаше едно време един експеримент, в който взеха участие дванайсет души — започна Куинси. — Преди около шест години. Спомняш ли си го?

— Спомням си го — мрачно отговори Анди.

— Не са останали много от тези дванайсет души. Последното, което чух, е, че са четирима. И двама от тях са се оженили.

— Да — измънка Анди и усети как в него се надига ужас. Само четирима са останали ли? За какво говореше Куинси?

— Чувам, че единият можел да превърта ключове и да затваря врати, без дори да ги докосва — гласът на Куинси минаваше през хиляди километри телефонен кабел, през телефонни централи, през контакти на релета, през съединителни кутии в Невада, Айдахо, Колорадо, Айова. Милиони места, удобни за подслушване.

— Да? — насили се Анди да запази спокоен гласа си. И помисли за Вики, която можеше понякога да включи радиото или да изключи телевизора, без да се доближи до тях и без дори да съзнава какво върши.

— О, да, няма лъжа — говореше Куинси. — Той е… как да го нарека… документиран случай. Заболява го глава, ако прави тези неща прекалено често, но може да ги прави. Държат го в една малка стаичка с врата, която не може да отвори, и ключалка, която не може да отключи. Правят опити с него. Върти ключове. Затваря врати. И, изглежда, не е съвсем със всичкия си.

— О… Боже… Господи — простена немощно Анди.

— Той е част от борбата за мир, така че полудяването му е оправдано — продължи Куинси. — Той полудява за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци. Разбираш ли?

— Да — прошепна Анди.

— А какво става с двамата, които са се оженили? Нищо. Поне доколкото на тях им е известно. Живеят си тихо и мирно в някой тих средноамерикански щат като Охайо. Може би веднъж годишно ги проверяват. Просто за да видят дали не правят неща от рода на превъртане на ключове или затваряне на врати от разстояние, или разни фокусчета за болни с мускулна дистрофия. Хубаво е, че тези хора не правят такива неща, нали, Анди?

Анди затвори очи и му замириса на изгорен плат. Понякога Чарли отваряше вратата на хладилника, надникваше вътре и почваше пак да пълзи. И ако Вики гладеше, само хвърляше поглед към вратата на хладилника и тя отново се затваряше — при това не й минаваше през ума, че върши нещо странно. Така ставаше понякога. Друг път, изглежда, не се получаваше и тя оставяше гладенето и сама затваряше вратата на хладилника (или изключваше радиото, или включваше телевизора). Вики не можеше да превърта ключове или да чете мисли, или да лети, или да пали, или да предсказва бъдещето. Тя можеше от време на време да затвори вратата от разстояние и горе-долу това беше максимумът. Понякога, след няколко такива действия, се оплакваше от главоболие или тежест в стомаха и Анди не знаеше дали това беше физическа реакция или някакво неясно, подсъзнателно предупреждение. Способността й да върши тези неща сякаш се усилваше леко около месечния й цикъл. Тези случки обаче бяха така дребни и ставаха толкова рядко, че той бе започнал да ги смята за нормални. Анди пък можеше… да тласка хора. Как всъщност трябваше да се нарече умението му: може би „автохипноза“ е най-близо до истината. Освен това се налагаше да го ограничава, защото му причиняваше главоболия. През по-голямата част от времето можеше напълно да забрави, че не е съвсем нормален, че след онзи ден в стая №70 на Джейсън Гирни Хол никога вече няма да бъде съвсем нормален.

Той затвори очи и върху тъмното поле зад клепачите му се отпечата запетаята на кървавото петно и безмислицата COR OSUM.

— Да, хубаво е — продължи Куинси, сякаш Анди се бе съгласил. — Иначе може да ги сложат в две малки стаички, за да поработят пълноценно за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци.

— Хубаво е — потвърди Анди.

— На онези дванайсетте — добави Куинси — може да са им дали опиат, който не е добре проучен. Може някой — като доктор Перко — преднамерено да ги е заблудил. А може да си е мислел, че ги заблуждава, а други преднамерено да са го поощрявали. Това няма значение.

— Да.

— Та този опиат може би лекичко е променил хромозомите им. А може и много да ги е променил. Кой знае. И може двама от тях да са се оженили и да са решили да имат дете, и може би детето е взело нещо повече от нейните очи и неговата уста. Дали те не биха се заинтересували от такова дете?

— Обзалагам се, че биха — Анди вече бе изплашен до такава степен, че му беше трудно да говори. Решил бе да не казва на Вики за разговора с Куинси.

— Все едно да си хапнеш лимон, което е приятно, или пък печени целувки, което също е приятно, но ако ги смесиш, се получава… съвсем ново вкусово усещане. Обзалагам се, че те ще искат да проверят на какво е способно това дете. Ще го вземат и ще го поставят в една малка стаичка, за да видят дали то няма да спаси демокрацията в света. Нямам какво повече да ти кажа, стари приятелю, освен… пази се.

Гласове в обитавана от духове стая.

Пази се.

Той обърна глава върху мотелската възглавница и погледна към Чарли, която спеше дълбоко. Чарли, детето ми, какво да правим? Къде да се денем, та да ни оставят на мира? Как ще свърши всичко това?

Не можеше да отговори на нито един от тези въпроси.

Най-после заспа, а недалеч една зелена кола кръстосваше мрака, все още с надеждата да открие едър, широкоплещест мъж с кадифено яке и малко русо момиченце с червено клинче и зелена блузка.




Две красиви южняшки плантаторски къщи се издигаха една срещу друга от двете страни на просторна неравна морава, опасана с грациозно виещи се велосипедни пътечки и двупосочна чакълена алея, водеща към главния път оттатък хълма. Отстрани на едната къща се намираше голям хамбар, боядисан в ярко червено с безупречни бели шарки. Близо до другата имаше дълга конюшня, също оцветена в красиво червено с бели шарки. Тук се отглеждаха някои от най-добрите коне на Юга. Между хамбара и конюшнята широко плитко езерце с патици спокойно отразяваше небето.

Първоначалните притежатели на тези две къщи намерили смъртта си в Гражданската война през 1861-а, а после всички оцелели представители и на двата рода постепенно измрели. През 1954-а именията били обединени в един парцел на правителствена собственост. Това беше главната квартира на Арсенала.

В девет и десет в слънчевото октомврийско утро на другия ден, след като Анди и Чарли потеглиха с такси от Ню Йорк към Олбъни, възрастен мъж, с добродушни, искрящи очи и вълнено английско шофьорско кепе на главата, караше велосипед към едната от къщите. Беше минал през пропуска зад предното хълмче, където компютърна система одобри отпечатъка от палеца му. Пропускът се помещаваше между две огради с бодлива тел. По външната, по-висока от човешки бой, на всеки двайсет метра бяха окачени табели с надпис: ВНИМАНИЕ! ПРАВИТЕЛСТВЕНА СОБСТВЕНОСТ! ПРЕЗ ТАЗИ МРЕЖА МИНАВА СЛАБ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК! През деня токът наистина беше слаб. Но през нощта местният генератор го повишаваше до смъртоносен волтаж и всяка сутрин група от петима пазачи обикаляше с малки електрически колички и събираше препечените зайци, къртици, мармоти, тук-там по някой скунк сред вонлива локва и дори елен. А на два пъти и човешки същества, сготвени по същия начин. Вътрешната и външната мрежа от бодлива тел ограждаха коридор от три метра. Ден и нощ по него сновяха кучета. Те бяха добермани, тренирани да се пазят от електрифицираните жици. По всички ъгли на съоръжението стърчаха дъсчени наблюдателници, също боядисани в яркочервено с бели шарки. Обитаваше ги персонал, специализиран в употребата на най-разнообразните представители на смъртоносната железария. Целият район се наблюдаваше с телевизионни камери, контролирани от компютър. Лонгмънтската служба се охраняваше надеждно.

Възрастният мъж на колелото продължаваше да кара и да се усмихва на хората, покрай които минаваше. Един плешив старец с бейзболно кепе разхождаше тънкоглезена кобила. Той вдигна ръка и извика:

— Здравей, Кап! Гледай какво чудесно временце е.

— Направо бомба! — съгласи се мъжът на колелото. — Приятен ден, Хенри.

Той стигна до по-северната от двете къщи, слезе от колелото и го изправи на стойката му. Вдъхна дълбоко от лекия утринен въздух, после пъргаво заприпка нагоре, по широките стъпала на верандата, между големите дорийски колони.

Отвори вратата и пристъпи в просторното преддверие. Млада червенокоса жена седеше зад бюро над книга по статистически анализ. Едната й ръка отбелязваше мястото в книгата, а другата лежеше в чекмеджето на бюрото и леко докосваше един „Смит и Уесън“, калибър 38.

— Добро утро, Джоузи — поздрави възрастният джентълмен.

— Здравей, Кап. Малко закъсняваш, а?

Подобни забележки се приемаха от хубавите момичета; виж, ако Дуейн беше дежурен, нямаше да си го позволи. Кап не бе радетел на женските свободи.

— Веригата ми заяжда, скъпа — той пъхна палец в определеното място, нещо тежко издумка и върху таблото на Джоузи затрептя зелена светлинка, която след миг замръзна. — Бъди добра сега.

— Добре, ще внимавам — изчурулика тя дяволито и кръстоса крака.

Кап се разсмя и закрачи през предверието. Тя го проследи с поглед, като се зачуди за момент дали не трябваше да му съобщи, че онзи отвратителен старец Уонлес го чака от около двайсет минути. И без това ще го научи съвсем скоро, реши тя и въздъхна. Ама че идиотщина — да трябва от сутринта да отровиш такъв прекрасен ден, като приемеш за разговор този вехт призрак. Но очевидно човек с поста на Кап трябва да приема горчивото наред със сладкото.



Кабинетът на Кап се намираше в дъното на къщата. Голям еркерен прозорец предлагаше великолепен изглед към задната морава, хамбара и езерцето с патиците, засенчено отчасти с елши. Рич Маккьон беше на средата на моравата, възседнал тракторче-сенокосачка. Кап се позагледа в него, кръстосал ръце зад гърба си, после отиде до каната с кафе в ъгъла. Наля във военноморската си чашка, добави мляко, седна и натисна копчето на секретарската уредба.

— Здравей, Рейчъл.

— Здравей, Кап. Доктор Уонлес е…

— Знаех си — прекъсна я Кап. — Знаех си. Подуших този дърт мръсник в минутата, в която влязох.

— Да му кажа ли, че си много зает днес?

— В никакъв случай! — отсече Кап. — Просто го остави да си седи там в жълтото преддверие през цялата проклета сутрин. Ако издържи и не си тръгне, ще го приема преди обед.

— Добре, сър.

Проблемът е разрешен — поне за Рейчъл, помисли Кап с нотка на негодувание. Всъщност Уонлес изобщо не беше неин проблем. Но което си е истина, започваше да става неудобен. Отдавна вече не бе нито полезен, нито влиятелен. Е, винаги можеха да го тикнат в Мауи. А можеха да прибягнат и до услугите на Рейнбърд.

Кап потрепна вътрешно… а той не беше човек, който лесно се разтреперва.

Отново натисна копчето на секретарската уредба.

— Пак ще ми трябва пълното досие на Макджий, Рейчъл. И в десет и половина искам да видя Ал Стайнович. Ако Уонлес е още тук, като свърша с Ал, може да ми го изпратиш.

— Добре, Кап.

Той се облегна назад, събра пръсти и погледна към снимката на Джордж Пейтън[1] на стената. Пейтън бе възседнал горния люк на един танк и вероятно се мислеше за Дюк Уейн[2] или нещо подобно.

— Трудно се живее без отстъпки — обясни Кап на Пейтън и отпи от кафето си.


Бележки

[1] Генерал от Втората световна война. — Б. пр. ↑

[2] Киноартист, изпълнител на каубойски роли. — Б. пр. ↑

Десет минути по-късно Рейчъл докара досието върху библиотечна количка с безшумни колелца. Имаше шест папки с документи и рапорти и четири — със снимки. Имаше също и записи на телефонни разговори. Телефонът на семейство Макджий се подслушваше от 1978-а.

— Благодаря, Рейчъл.

— Моля. Мистър Стайнович ще бъде тук в десет и половина.

— Разбира се, че ще бъде. Уонлес още ли не е умрял?

— Страхувам се, че не — усмихна се тя. — Седи си и гледа как Хенри разхожда конете.

— И дроби проклетите си цигари, нали?

Рейчъл покри устата си като ученичка, изкикоти се и кимна.

— Вече е преполовил един пакет.

Кап изсумтя. Рейчъл излезе и той се обърна към досието. Колко ли пъти го бе преглеждал през последните единайсет месеца? Десет пъти? Двайсет? Знаеше същината почти наизуст. И ако Ал беше прав, до края на седмицата щеше да разполага с двамата живи представители на семейството. Мисълта предизвика вълнуващо парване в стомаха му.

Кап запрелиства досието на Макджий, като измъкваше напосоки по някой документ или прочиташе по някой откъс. По този начин се потапяше отново в обстановката. Съзнанието му не се включваше, но подсъзнанието работеше на високи обороти. Сега му трябваха не детайли, а поглед върху цялото. Както казват футболистите — да загрее. Тук имаше резюме от самия Уонлес, един по-млад Уонлес (ех, те всички бяха по-млади тогава!), с дата дванайсeти септември 1968-а. Кап зачете от средата на един абзац:

…с огромна важност за продължаване изучаването на контролируемите парапсихически феномени. По-нататъшните опити с животни биха били антипродуктивни (вж. обратната страна на лист 1) и както наблегнах на срещата на групата това лято, опити върху затворници или някакви други девиантни личности[1] могат да доведат до съвсем реални проблеми, ако „Серия шест“ е дори отчасти толкова мощна, колкото подозираме (вж. обратната страна на лист 2). Следователно аз продължавам да препоръчвам…

Ти продължи да препоръчваш да я инжектираме на контролни групи от студенти въпреки всички изтъкнати възможности за провал, помисли си Кап. В онези дни Уонлес не дрънкаше празни приказки. Никакви празни приказки. Мотото му в онези дни беше: пълен напред и да вървят по дяволите изоставащите. На опита бяха подложени дванайсет души. Двама от тях умряха, единият по време на експеримента, а другият — малко след това. Двама безнадеждно полудяха и осакатяха — ослепяване и парализа — и бяха затворени във филиала в Мауи да чакат края на нещастния си живот. И така, тогава останаха осем. Един загина през 1972-а при автомобилна катастрофа, която почти със сигурност не беше никаква катастрофа, а чисто самоубийство. Друг скочи от покрива на кливландската пощенска станция през 1973-а и при него нямаше никакво съмнение: оставил бе бележка с обяснение, че повече не може да издържа на тези видения. Кливландската полиция постави диагноза: самоубийствена депресия и параноя. Кап и Арсенала поставиха диагноза: смъртоносна последица от „Серия шест“. И така, останаха шестима.

Още трима извършиха самоубийства между 1974-а и 1977-а, с което броят им нарасна на пет, от които четири доказани Горе-долу половината участници. И четиримата от явните самоубийци изглеждали съвършено нормални до самия миг, преди да използват пистолета, въжето или да скочат от високото. Но кой би могъл да знае през какво са минали? Знаеше ли някой наистина?

И така, оттогава останаха трима. От 1977-а, когато отдавна замрелият проект „Серия шест“ изведнъж отново се нажежи до червено, един човек на име Джеймс Ричардсън, понастоящем жител на Лос Анджелес, беше под постоянно тайно наблюдение. През 69-а той бе взел участие в експеримента със „Серия шест“ и по време на въздействието на наркотика бе демонстрирал същата изненадваща поредица от таланти като останалите: телекинеза, предаване на мисли и — може би най-интересния откъм специализираната гледна точка на Арсенала — хипнотично внушение.

Но както и при другите доброволци, способностите на Джеймс Ричардсън, породени от наркотика, изглежда, напълно изчезнаха с преминаването на въздействието му. Последвалите проверки през 1971, 1972 и 1975 не показаха нищо. Наложи се дори Уонлес да го признае, а той беше фанатик по въпросите на „Серия шест“. В редовните компютърни заключения въз основа на случайно подбрани моменти (а те ставаха все по-неслучайни, откакто започнаха историите с Макджий) не се откриха признаци за каквито и да било парапсихически прояви, били те съзнателни или несъзнателни. Ричардсън завърши образованието си през 1971-а, устреми се на запад през серия от ниски управленчески длъжности — без никакво хипнотично внушение — и сега работеше за Телемин корпорейшън.

Отгоре на всичкото той беше един жалък педераст.

Кап въздъхна.

Те продължаваха да държат под око Ричардсън, но лично Кап бе на мнение, че този човек е отрепка. И така, оставаха двама, Анди Макджий и жена му. Щастливата случайност на женитбата им не остана незабелязана от Арсенала или Уонлес, който бомбардира кабинета му с писма, предлагащи да се обърне внимание на всички деца от този брак — рибата още в морето, а той слага тигана, — и не един път Кап се бе изкушавал да му затвори устата със слуха, че Анди Макджий си е направил вазектомия. Уонлес бе получил един удар и не ставаше за нищо, освен да досажда.

Направиха само един експеримент със „Серия шест“. Резултатът беше толкова пагубен, че прикриването му се оказа дълга, тежка и… скъпа работа. Отгоре пристигна заповед да се прекратят опитите за неограничено време. Имаше за какво да надига вой Уонлес, помисли си Кап… и той го бе правил. Но тъй като никоя световна сила не се заинтересува от развитието на парапсихически способности посредством наркотици, върховното командване заключи, че въпреки някои положителни резултати „Серия шест“ е стигнала до задънена улица. Позовавайки се на дългосрочното развитие, един от учените в програмата сравни опита с поставянето на реактивен двигател в стар форд. Той върви страхотно наистина… докато се сблъска с първото препятствие. „Дайте ни още десет хиляди години еволюция — заяви той — и пак ще го изпробваме.“

Част от проблема беше, че когато предизвиканите от наркотика способности ставаха най-силни, подопитните обекти се измъкваха от черепните си кутии. Не беше възможен никакъв контрол. А погледнато от друга страна, върховното командване направо напълни гащите от страх. Да се замаже смъртта на агент или дори на свидетел на някоя операция, е едно. Но да се замаже смъртта на студент, който е получил инфаркт, изчезването на двама други и остатъчните следи от истерия и параноя в повечето останали, е съвсем друго нещо. Всички те имаха приятели и състуденти, въпреки че едно от изискванията при подбирането на доброволците беше липсата на близки роднини. Разходите и рисковете бяха огромни. Похарчиха почти седемстотин хиляди долара за подкупи и за ликвидирането поне на един човек — кръстника на момчето, което си бе извадило очите. Кръстникът просто не искаше да ги остави на мира. Беше се зарекъл да стигне до дъното на тази история. Но стана така, че единственото дъно, до което стигна, бе това на Балтиморския канал, където сигурно лежи и досега, с два циментови блока, завързани около каквото е останало от краката му.

И въпреки всичко до голяма степен — дяволски голяма степен — просто им бе провървяло.

И така, проектът „Серия шест“ мина в архива, с известен годишен бюджетен дял. Парите се използваха, за да продължават да поддържат безсистемен контрол над оцелелите, в случай че изскочи нещо… нещо по-особено.

И най-после то изскочи.

Кап разрови една папка и извади снимка на момиченце. Лъскава, черно-бяла, с формат осем на десет, тя бе отпреди три години, когато малката беше на четири и посещаваше безплатната детска градина в Харисън. Направен с телеобектив през задното стъкло на един фургон, кадърът с много играещи момичета и момчета бе увеличен и подрязан, за да се превърне в портрет на усмихнато малко момиченце, с литнали миши опашчици, стиснало здраво в ръце дръжките на въже за скачане.

Кап се загледа в снимката разчувстван. В резултат на удара си Уонлес беше станал страхлив. Сега той смяташе, че малкото момиченце трябва да бъде ликвидирано. И макар на Уонлес да не му се чуваше думата напоследък, имаше такива, които бяха на неговото мнение и на които думата се чуваше. Кап страшно силно се надяваше да не се стигне дотам. Той самият имаше три внучета и две от тях бяха точно около възрастта на Чарли Макджий.

Разбира се, ще се наложи да разделят момиченцето от баща му. Вероятно завинаги. И почти със сигурност ще се наложи той да бъде ликвидиран… след като изпълни предназначението си, разбира се.

Беше десет и четвърт. Кап звънна на Рейчъл.

— Албърт Стайнович тук ли е вече?

— Току-що пристигна, сър.

— Чудесно. Прати ми го, ако обичаш.


Бележки

[1] Различни от нормалното според моралните и социални стандарти. — Б. пр. ↑



— Искам от теб лично да поемеш командването в последната фаза, Ал.

— Слушам, Кап.

Албърт Стайнович беше дребен, с жълтеникав тен и много черна коса; в по-ранните му години понякога го бяха бъркали с актьора Виктор Джори. Кап бе работил със Стайнович почти осем години с прекъсвания — всъщност те заедно се бяха уволнили от флота — и Ал винаги му бе изглеждал на път да влезе в болницата като безнадежден случай. Той пушеше без прекъсване, с изключение на тук вътре, където беше забранено. Движеше се с бавна, величествена походка, която му придаваше някакво странно достойнство, а непробиваемото достойнство е рядко ценен атрибут за всеки мъж. Кап, който беше чел лекарските заключения за агентите от Първа секция, знаеше, че достойният вървеж на Албърт е измама: той страдаше ужасно от хемороиди и на два пъти се беше оперирал. Отказал се бе от трета операция заради опасността да ходи с колостомна торбичка през останалата част от живота си. Достойната му походка винаги напомняше на Кап приказката за русалката, пожелала да се превърне в жена, и цената, която платила за краката си. Кап си мислеше, че нейната походка също трябва да е била много достойна.

— След колко време можеш да бъдеш в Олбъни? — попита той Ал.

— Един час след излизането ми оттук.

— Добре. Няма да те задържа дълго. Какво е положението там?

Албърт скръсти малките си жълтеникави ръце в скута си.

— Щатската полиция сътрудничи добре. Всички шосета, които извеждат от Олбъни, са блокирани. Блокадите са разположени в концентрични кръгове, с център олбънското окръжно летище. Радиус — петдесет километра.

— Смятате, че не са хванали кола на стоп?

— Налага ни се. Ако са спрели кола, която да ги откара на повече от триста километра, ще трябва, разбира се, да почнем всичко отначало. Но аз се обзалагам, че са в този кръг.

— Охо! Защо, Албърт?

Кап се приведе напред. Албърт Стайнович несъмнено беше най-добрият агент в Арсенала, с изключение може би на Рейнбърд. Той притежаваше ум и интуиция… и ставаше безмилостен, когато работата го изискваше.

— Отчасти усет — каза Албърт. — И отчасти заради материала, който получихме от компютъра, след като го захранихме с цялата си информация за последните три години от живота на Андрю Макджий. Възложихме му да извади всички странности, които биха могли да имат нешо общо с тази негова предполагаема способност.

— Той действително я притежава, Ал — отбеляза меко Кап. — И точно това прави тази операция толкова дяволски деликатна.

— Добре, нека я притежава. Но заключението на компютъра е, че възможностите му да я използва са крайно ограничени. Ако прекали с употребата й, става му зле.

— Правилно. На това и разчитаме.

— В Ню Иорк той беше организирал едни курсове в духа на Дейл Карнеги.

Кап кимна. Курсовете по самоувереност, предназначени за плахи служители. Достатъчно доходни да осигурят на него и момиченцето хляб, мляко и месо, но нищо повече.

— Разпитахме последната му група — продължи Албърт Стайнович. — Те са шестнайсет души и всеки е платил таксата си за обучение на части — сто долара при записването и още сто по средата, ако усеща, че курсът му помага. Разбира се, всички са усетили.

Кап кимна. Талантът на Макджий възхитително подхождаше за вдъхване на увереност. Той буквално тласваше хората в нея.

— Заложихме в компютъра техните отговори на няколко възлови въпроса. Въпросите бяха: Чувствахте ли се по-добре в определени моменти по време на курса за самоувереност? Можете ли да си припомните дни в службата, след сбирката в курса, когато сте се чувствали като тигър? Имали ли сте…

— Да се чувстват като тигри ли? — попита Кап. — Господи, ти си ги питал дали са се чувствали като тигри?

— Компютърът предлага формулировката.

— Добре, продължавай.

— Третият възлов въпрос беше: Имали ли сте някакъв определен успех в службата след завършването на курса по самоувереност? На този въпрос всички откликваха с най-голяма обективност и достоверност, защото хората имат склонност да помнят деня, в който са получили повишение или някое потупване по рамото от шефа. Те горяха от желание да говорят. Това ми се видя малко плашещо, Кап. Той явно е изпълнил каквото е обещал. От шестнайсетимата единайсет са получили повишения — единайсет! От останалите петима трима са на длъжности, при които повишения се правят само през определени периоди от време.

— Никой вече не оспорва способността на Макджий.

— Добре. Да се върнем към това, което ни вълнува в момента. Курсът е бил шестседмичен. Като използва отговорите на възловите въпроси, компютърът излезе с четири конкретни дати… тоест дните, в които вероятно Макджий е съпроводил цялото обичайно „ураа, можеш да го направиш, ако се опиташ“ с един хубав, як тласък. Датите, с които разполагаме, са: 17 август, 1 септември, 19 септември и… 4 октомври.

— Което доказва?

— Ами снощи той е тласнал шофьора на таксито. Тласнал го е здравата. Онзи хахо още не може да си намери място. Смятаме, че Анди Макджий е съсипан. Болен. Може би парализиран — Албърт погледна сериозно към Кап. — Компютърът ни даде двайсет и шест процентова вероятност да е мъртъв.

— Какво?!

— Той и преди е прехвърлял мярката и си е лекувал раните на легло. Нещо му става на мозъка… Господ знае какво. Може би микроскопични кръвоизливчета. Може и да е нещо прогресивно. Компютърът пресметна, че възможността да е мъртъв — или от инфаркт, или по-вероятно от инсулт — е по-голяма от едно към четири.

— Наложило му се е да го използва, преди да се е възстановил — обясни си Кап.

Албърт кимна и извади нещо от джоба си. То беше запечатано в прозрачно найлоново пликче. Той го подаде на Кап, който го погледна и му го върна.

— Какво трябва да означава това? — попита Кап.

— Нищо особено — отвърна Ал, съзерцателно загледан в найлоновото пликче. — Просто банкнотата, с която Макджий е платил сметката си в таксито.

— Пътувал е от Ню Йорк до Олбъни срещу еднодоларова банкнота?! — Кап я взе пак и я загледа с възобновен интерес. — Сметката трябва да… какво, по дяволите!

Той изпусна пликчето с банкнотата върху бюрото си, сякаш пареше, и се облегна назад, премигвайки.

— И ти ли го видя? — попита Ал.

— Господи, нямам думи! — възкликна Кап и се пресегна към керамичната кутийка, в която държеше хапчетата си против киселини. — За секунда това не приличаше на еднодоларова банкнота.

— Но сега прилича, нали?

Кап се взря в банкнотата.

— Да, определено. Това е Джордж, цял-целе… Господи!

Този път той така буйно се дръпна назад, че за малко не удари тила си в тъмната дъбова ламперия зад бюрото. Вдигна поглед към Ал.

— Лицето… сякаш за секунда се промени. Все едно изникнаха очила на носа му. Това някакъв номер ли е?

— О, дяволски добър номер — Ал пак взе банкнотата. — Аз също го видях, макар че вече не го виждам. Предполагам, че съм се приспособил… но проклет да съм, ако знам как. То не е там, разбира се. Просто се получава някаква налудничава халюцинация. Но аз дори познах лицето. То е на Бен Франклин.

— От шофьора на таксито ли я взехте? — Кап гледаше омаяно банкнотата в очакване на нова промяна. Но там си оставаше само Джордж Вашингтон.

Ал се засмя.

— Да. Взехме банкнотата и му дадохме чек за петстотин долара. Той направи добра сделка наистина.

— Защо?

— Бен Франклин не е на петстотинте, а на стоте. Очевидно Макджий не е знаел.

— Дай пак да я видя.

Ал подаде еднодоларовата банкнота на Кап и той я гледа съсредоточено почти цели две минути. Точно когато щеше да я върне, образът отново просветна… неустойчиво. Но този път Кап поне почувства, че промяната определено е в мозъка му, а не в банкнотата или върху нея, или където и да било другаде.


— Има още нещо — отбеляза Кап. — Не съм сигурен, но ми се струва, че Франклин е без очила на банкнотите. Иначе е… — той се запъна, търсейки с какво да завърши изречението си. Наум му идваше само проклетото „свръхестествено“, което не му трябваше.

— Мда — проточи замислено Ал. — Каквато и да е природата на ефекта, той се разсейва. Тази сутрин показах банкнотата на около шест души. Двама от тях видяха нещо, но не колкото онзи шофьор на такси и момичето, с което живее.

— Затова ли смяташ, че е тласнал прекалено силно?

— Да. Съмнявам се, че е в състояние да се държи на крака. Възможно е да са преспали сред дърветата или в някой извънградски мотел. Може да са се вмъкнали и в някоя вила из околността. Но аз смятам, че са наоколо и ще успеем да ги спипаме без кой знае какви проблеми.

— От колко души имате нужда, за да свършите работата?

— Разполагаме с колкото е необходимо. Като броим и щатската полиция, в това малко забавленийце участват повече от седемстотин души. Ползваме първостепенно предимство. Вървят от врата на врата и от къща на къща. Вече сме проверили всички хотели и мотели непосредствено около Олбъни — повече от четирийсет парчета. Сега се разпростираме към съседните градове. Мъж и малко момиченце… това се набива в очи. Ще го хванем. Или поне детето, ако той е мъртъв. — Албърт се изправи. — И смятам, че трябва лично да се включа. Искам да съм там при падането на завесата.

— Разбира се, Ал. Доведи ми ги.

— Ще ти ги доведа — Албърт се запъти към вратата.

— Албърт?

Той се обърна — дребен мъж с нездрав, жълт тен.

— Кой е на петстотинте? Провери ли?

Албърт Стайнович се усмихна.

— Маккинли. Бил е убит.

Ал излезе, като тихо затвори вратата след себе си и остави Кап на размишленията му.



Десет минути по-късно Кап отново натисна бутона на секретарската уредба.

— Рейнбърд върна ли се от Венеция, Рейчъл?

— Вчера — отвърна тя и на Кап му се стори, че долавя антипатия дори в нейните внимателно култивирани тонове на шефска секретарка.

— Тук ли е или в Санибел?

Арсенала поддържаше една почивна база на остров Санибел, Флорида.

Последва пауза, докато Рейчъл проверяваше с компютъра.

— Лонгмънт, Кап. От осемнайсет часа, вчера. Вероятно си отспива умората от часовата разлика.

— Имай грижа някой да го събуди — нареди Кап. — Бих искал да го видя, след като си тръгне Уонлес… ако, разбира се, Уонлес е още тук.

— Беше, допреди петнайсет минути.

— Добре… Рейнбърд, да кажем… по обяд.

— Да, сър.

— Ти си добро момиче, Рейчъл.

— Благодаря, сър — прозвуча трогнато. Кап я харесваше, много я харесваше.

— Изпрати ми доктор Уонлес, ако обичаш, Рейчъл.

Той се отпусна назад, събра пред себе си длани и мислено се помоли: „За греховете ми.“



Доктор Джоузеф Уонлес получи удар в същия ден, в който Ричард Никсън обяви оттеглянето си от президентския пост — 8 август 1974. Мозъчният кръвоизлив бе със средна сила и остави необратими физически последици. Както и умствени, според Кап. Едва след удара интересът на Уонлес към експеримента със „Серия шест“ и резултатите от него беше станал постоянен и маниакален.

Той влезе в стаята, подпирайки се на бастун, а светлината от еркерния прозорец се отрази в кръглите му очилца и те блеснаха безизразно. Пръстите на лявата му ръка бяха свити като нокти на орел. Лявата страна на лицето му бе изкривена в неизменно ледено презрение.

Рейчъл съчувствено погледна Кап над рамото на Уонлес и той й кимна, че може да си върви. Тя излезе и тихо затвори вратата.

— Добрият доктор — посрещна го Кап без настроение.

— Има ли новини около експеримента? — попита Уонлес и седна, като изсумтя.

— Нали знаеш, че са секретни, Джо. Какво мога да направя за теб днес?

— Забелязах оживление тук — пренебрегна въпроса Уонлес. — Какво друго можех да правя, докато си убивах времето цяла сутрин?

— Като идваш без уговорка…

— Ти пък си мислиш, че са ти в ръцете, щом викаш онзи професионален убиец Стайнович. Е, може и да успееш. Може. Но ти си го мислил и преди, нали?

— Какво искаш, Джо? — Кап не обичаше да му се напомня за минали провали. Те действително бяха разполагали за малко с момиченцето. Мъжете, взели участие в залавянето му, все още не бяха годни за работа и може би никога нямаше да бъдат.

— Каквото искам винаги! — натърти Уонлес, изгърбил се над бастуна. О, Господи, помисли си Кап, дъртият глупак възнамерява да държи реч. — Защо продължавам да живея? За да те убедя да ги ликвидираш и двамата. Да ликвидираш и Джеймс Ричардсън. И онези в Мауи. Ликвидирай ги веднъж завинаги, капитан Холистър. Заличи ги. Изтрий ги от лицето на земята.

Кап въздъхна.

Уонлес махна със сгърчената си ръка към библиотечната количка.

— Гледам, пак си прелиствал досието.

— Знам го почти наизуст — леко се усмихна Кап. От много месеци насам предъвкваше все „Серия шест“: постояна точка в дневния ред на всички срещи от две години. Така че може би Уонлес не беше единственият маниак на тази тема в околността.

Разликата е, че на мен за това ми плащат. А при Уонлес е хоби. Едно опасно хоби.

— Четеш го, но не извличаш поука — упрекна го Уонлес. — Позволи ми още веднъж да се опитам да ти отворя очите за истината, капитан Холистър.

Кап започна да протестира, след което се сети за Рейнбърд и обедната им среща, и лицето му се изглади. То стана спокойно, дори съчувствено.

— Добре. Стреляй, щом си готов, Гридли.

— Ти още смяташ, че съм смахнат, нали? Откачен?

— Ти го казваш, не аз.

— Хубаво ще е да си припомниш, че аз бях първият, който предложи програма за опити с лизергиновата киселина.

— Има дни, в които ми се иска да не го беше правил — отговори Кап. Ако затвореше очи, още можеше да види първия доклад на Уонлес, проучване от двеста страници, за един наркотик, известен отначало като ДЛТ, по-късно между участващите лаборанти като „подсилваща киселина“ и накрая — като „Серия шест“. Предшественикът на Кап му бе дал ход; този джентълмен беше погребан в Арлингтън с всички военни почести преди шест години.

— Само подсещам, че мнението ми би трябвало да има някаква тежест — Уонлес изглеждаше уморен тази сутрин; изричаше думите си бавно и с фъфлене. Презрително свитата лява страна на устата му не се движеше, докато говореше.

— Слушам те — въздъхна примирено Кап.

— Доколкото знам, аз съм единственият психолог и въобще лекар, когото все още изслушваш. Хората ти са заслепени само от едно: какво биха могли да означават този мъж и това момиченце за сигурността на Америка… и дори за бъдещото равновесие на силите. Съдейки по действията на Макджий, той е един великодушен Распутин, който…

Уонлес продължи да дърдори, но Кап временно спря да го слуша. Великодушен Распутин, помисли си той. Тази цветиста фраза доста му хареса. Зачуди се как ли би реагирал Уонлес, ако му съобщеше, че компютърът е дал вероятност едно към четири Макджий да се е самоликвидирал при напускането на Ню Йорк. Навярно щеше да се зарадва много. А ако му покажеше онази странна банкнота? Сигурно ще получи още един удар, помисли си Кап и прикри с ръка усмивката си.

— Тревожи ме преди всичко момиченцето — натякна Уонлес за двайсети, трийсети, петдесети път. — Женитбата на Макджий и Томлинсън… шанс едно на хиляда. Трябваше да бъде предотвратена на всяка цена. Но кой можеше да предвиди…

— Ти беше изцяло „за“ навремето — напомни му Кап и сухо добави: — Сигурен съм, че щеше лично да заведеш булката, ако те бяха помолили.

— Никой от нас не съзнаваше — промърмори Уонлес. — Трябваше да получа удар, за да прогледна. „Серия шест“ е само синтетично копие на един екстракт от хипофизата в края на краищата… един невероятно мощен обезболяващ халюциноген, който не разбирахме и продължаваме да не разбираме. Знаем… или сме поне деветдесет и девет процента сигурни, че естествената субстанция по някакъв начин е отговорна за случайните проблясъци на парапсихическите способности, които почти всички човешки същества проявяват от време на време. Те включват удивително разнообразни явления: предсказване на бъдещето, телекинеза, хипнотично внушение, изблици на свръхчовешка сила, временен контрол над вегетативната нервна система. Знаеш ли, че хипофизната жлеза показва неочаквано повишена активност едва ли не при всички биологически изследвания, реализиращи обратна връзка?

Кап знаеше. Уонлес бе повтарял изводите си безброй пъти. Но не беше нужно да отговаря; риториката на Уонлес беше в пълна сила, проповедта — добре подготвена. А Кап бе разположен да слуша… този единствен, последен път. Нека старецът на свой ред да получи главната роля. За Уонлес това беше смисълът на живота му.

— Да, така е — сам си отговори той. — Тя се активизира при обратна връзка и при сънища. Хора с увредена хипофиза рядко сънуват нормално. Хора с увредена хипофиза имат огромна склонност към тумор в мозъка и левкемия. Хипофизата, капитан Холистър, на езика на еволюцията, е най-старата жлеза с вътрешна секреция в човешкото тяло. По време на ранното юношество тя многократно изхвърля равни на собственото си тегло секреции в кръвния поток. Тя е една ужасно важна, ужасно тайнствена жлеза. Ако вярвах в човешката душа, капитан Холистър, щях да кажа, че тя обитава хипофизната жлеза.

Кап изсумтя.

— Тези неща са ни известни — продължи Уонлес, както ни е известно, че „Серия шест“ по някакъв начин е променила химическия състав на хипофизните жлези в подложилите се на експеримента. Дори и на твоя така наречен „тих“ Джеймс Ричардсън. И най-важното, от момиченцето можем да заключим, че е променила и структурите на хромозомите… и че промяната в хипофизната жлеза може да доведе до истинска мутация.

— Факторът „Х“ е бил наследен.

— Не — възрази Уонлес. — Това е едно от многото неща, които ти така и не успя да схванеш, капитан Холистър. Андрю Макджий стана фактор „Х“ след експеримента. Виктория Томлинсън стана фактор „Y“ — също засегната, но не по същия начин, както съпруга й. Жената запази телекинетична сила в ниска степен. Мъжът запази способност за хипнотично внушение на средно равнище. Малкото момиченце обаче… малкото момиченце, капитан Холистър… то какво е? На практика не знаем. То е фактор „Z“.

— Възнамеряваме да научим — подхвърли Кап.

Сега и двата края на устата на Уонлес се изкривиха презрително.

— Възнамерявате да научите… Да, с упорство може и да успеете… слепи, вманиачени глупаци такива.

Той затвори очи за миг и сложи длан върху тях. Кап спокойно го наблюдаваше.

Уонлес заговори отново:

— Едно нещо вече знаете. Тя може да пали.

— Да.

— Допускате, че е наследила телекинетичната способност на майка си. Всъщност силно подозирате това.

— Да.

— Като малко дете тя не е можела да контролира тези… да ги наречем тези таланти, поради липса на по-подходяща дума…

— Малкото дете е неспособно да контролира червата си и цапа гащичките си — приведе Кап един от примерите, заложени по-нататък в речта. — Но с порастването…

— Да, да, запознат съм с аналогията. Но и на по-голямото дете може да му се случи понякога.

Усмихнат, Кап отговори:

— Ще я държим в огнеупорна стая.

— Клетка.

Все още усмихнат, Кап се съгласи:

— Щом така предпочиташ.

— Хайде да поразсъждаваме — предложи Уонлес. — Тя не обича да използва способността, която притежава. Страхува се от нея и този страх й е бил внушен съвсем съзнателно. Ще ти дам подобен пример. С детето на брат ми. В къщата имаше кибрит. Фред искаше да си играе с клечките. Да ги пали и след това да ги хвърля. „Хубаво, хубаво“, радваше се той. И така, брат ми се зае да му създаде комплекс. Да го наплаши така, че никога повече да не си играе с кибрит. Той каза на Фреди, че главичките на клечките са отровни и от тях зъбките му ще изгният и изпопадат, че ако гледа в пламъка, ще ослепее. И накрая му стисна ръчичката за миг и го опари.

— Твоят брат — промърмори Кап — трябва да е голям цар.

— По-добре малко червено петънце върху ръчичката, отколкото детето да стигне до болница, с мокри компреси и изгаряния от трета степен върху шейсет процента от тялото — заяви мрачно Уонлес.

— Още по-добре е да се сложи кибритът там, където детето няма да може да го стигне.

— Можеш ли да сложиш на такова място кибрита на Чарли Макджий? — попита Уонлес.

Кап бавно поклати глава.

Имаш известно основание, но…

— Задай си следния въпрос, капитан Холистър: как трябва да са се чувствали Андрю и Виктория Макджий, когато това дете е било бебе? След като са започнали да си правят необходимите изводи? Шишето с млякото се бави. Бебето плаче. В същото време някое от плюшените животни до него в люлката избухва в димящ пламък. Пелените са изцапани. Бебето плаче. Миг по-късно прането в коша започва да гори. Имаш сведения, капитан Холистър, знаеш какво е било в онази къща. Пожарогасител и детектор за дим във всяка стая. А веднъж това е станало с косата й, капитан Холистър; когато пристигнали в стаята, я намерили да пищи права в креватчето си, а косата й била в пламъци.

— Да — откликна Кап. — Tази гледка сигурно дяволски ги е изнервила.

— И така, те провели с нея тоалетно… и пожарно обучение.

— Пожарно обучение ли? — учудено погледна Кап.

— Което означава просто, че, както брат ми със сина му, са й създали комплекс. Ти цитира аналогията с тоалетното обучение, капитан Холистър, затова нека се спрем на нея. Какво е тоалетното обучение? Създаване на комплекс, ясен и прост — и внезапно, изненадващо старецът извиси глас и закряка пискливо като жена, която се кара на бебе. Кап го наблюдаваше отвратен и смаян. — Ах ти, лошо бебче! — викаше Уонлес. — Виж какво си направило! Това е отвратително, бебчо, виж колко е отвратително. Отвратително е да си цапаш гащите! Големите цапат ли си гащите? Прави го в гърнето, бебчо, в гърнето.

— Моля те — простена Кап.

— Така се създава комплекс. Тоалетното обучение се провежда чрез съсредоточаване вниманието на детето върху собствения му отделителен процес по начин, който бихме оценили като вреден, ако обект на фиксацията беше нещо друго. Интересува ли те колко е силен втълпеният на детето комплекс? Ричард Деймън от Вашингтонския университет си задал този въпрос и провел един експеримент, за да си отговори. Набрал петдесет студенти доброволци. Наливал ги с вода, сода и мляко, докато всички взели да изпитват ужасна нужда да уринират. След като минало известно, установено предварително време, той им казал, че могат да се облекчат… в гащите си.

— Отвратително! — възкликна Кап погнусен. Това не беше експеримент, а упражнение по дегенериране.

— Забележи колко здраво се е загнездил комплекса в психиката ти — продължи тихо Уонлес. — Не си го смятал за толкова отвратително, когато си бил на година и половина. Тогава, щом ти се е наложело, си го правел. Правел си го и в скута на баща си, ако си се намирал там. Повечето от участниците в експеримента на Деймън, капитан Холистър, обаче не могли. Разбирали, че обичайните норми на поведение са премахнати, поне докато трае експериментът; всеки бил сам в отделение, не по-малко уединено от обикновена тоалетна… но цели осемдесет и осем процента от тях просто не могли. Независимо от силата на физическата необходимост комплексът, насаден от родителите им, бил по-силен.

— Това е само едно безсмислено отклонение — отряза сърдито Кап.

— Не, не е. Искам от теб да вземеш под внимание паралелите между тоалетното и пожарното обучение… с единствена значителна разлика — скокът в неотложността от извършване на първото и второто. Ако детето възприема бавно тоалетното обучение, какви са последиците? Дребни неприятности. Стаята му мирише, ако не се проветрява постоянно. Мама е прикована към пералнята. Може да се наложи да се изпере мокетът, след като всичко свърши. В най-лошия случай бебето има постоянен обрив под пелените и то само ако кожата му е много чувствителна или майката е немарлива с поддържане на чистотата му. Но последиците при дете, което може да създава огън…

Очите му заблестяха. Лявата страна на устата му бе свита подигравателно.

— Моята оценка за Макджий и Томлинсън като родители е много висока. Те някак си са я превели през това. Предполагам, че са започнали работа много преди обичайната възраст, в която родителите се заемат с тоалетното обучение; може би дори преди да е можела да пълзи. „Бебчо, не бива! Бебчо ще се нараниш! Не, не, не! Лошо момиче! Лошо момиче! Лошо момиче!“

Но твоя собствен компютър предполага в заключението си, че тя преодолява комплекса си, капитан Холистър. Тя е в състояние да го направи. Млада е и комплексът не е имал възможност да се вдълбае в дългогодишно русло и да стане твърд като цимент. Освен това тя разполага с баща си до себе си! Осъзнаваш ли значимостта на този прост факт? Не, не я осъзнаваш. Бащата е авторитетна фигура. Той държи психологическите юзди на всяка фиксация в детето от женски пол. Зад всяка, като сянката на фигура, скрита зад завеса, стои авторитетната фигура на бащата. За малката дъщеря той е Мойсей: всички закони са неговите закони, независимо откъде са дошли, и правото да ги налага е негово. Той може би е единственият човек на земята, който може да вдигне блокадите. Нашите комплекси, капитан Холистър, винаги ни причиняват най-силни мъки и терзания, когато онези, които са ги насадили, умират и вече няма възможност за оспорване… и опрощение.

Кап си погледна часовника и видя, че Уонлес е тук от около четирийсет минути. Струваха му се часове.

— Свършваш ли? Имам и друга среща…

— Когато комплексите се разчупват, те са като язовир, отприщен след поройни дъждове — тихо каза Уонлес. — Знам една деветнайсетгодишна негърка, която вече е имала триста любовници. Тялото й ври от полови инфекции, сякаш е четирийсетгодишна проститутка. Но до седемнайсетата си година тя беше девствена. Баща й бе свещеник, който още от малка непрекъснато й повтарял, че сексът по време на брака е необходимо зло, но извън брака е ад и проклятие, ябълката на първоначалния грях. Когато един такъв комплекс поддаде, все едно се отприщва язовир. Първо се появяват дребни пукнатини, процеждат се мънички струйки вода, толкова мънички, че убягват от вниманието. Според данните от твоя компютър ние сме точно на този стадий с момиченцето. Предполагаме, че то е използвало способността си, за да помогне на баща си, по негово настояване. После стената рухва изведнъж. Милиони литри вода изригват навън, разрушават и издавят всичко по пътя си и променят околността завинаги!

Уонлес беше изоставил тихия си тон и бе заграчил като креслив старец — по-скоро жалък в раздразнението си, отколкото величествен.

— Слушай — натърти той. — Поне веднъж ме изслушай. Махни капаците от очите си. Мъжът сам по себе си не е опасен. Силата му е незначителна и той го знае. Не е успял да я използва, за да спечели един милион долара. Не е завладял хора и нации. Използвал я е да помага на дебели жени да отслабват и на плахи чиновници да добият увереност. Той не е способен да използва силата си често и добре… някакъв вътрешен физиологичен фактор го ограничава. Но момиченцето е невероятно опасно. То бяга с баща си, за да си спаси живота. То е ужасно изплашено. И той е изплашен, което го прави опасен. Не заради него самия, а защото го принуждавате да превъзпитава дъщеря си. Принуждавате го да променя отношението й към силата вътре в нея. Принуждавате го да я принуждава да я използва.

Уонлес дишаше тежко.

Като играеше по сценария — сега вече краят се виждаше, — Кап спокойно попита:

— И какво предлагаш?

— Мъжът трябва да бъде убит. Незабавно. Преди да е успял да разруши комплекса, изграден от него и жена му в малкото момиченце. А и то трябва да бъде убито, убеден съм. Тъй като вредата може да е вече нанесена.

— В края на краищата тя е само едно малко момиченце, Уонлес. Може да пали, да. Пирокинеза, както го наричаме. Но в твоите уста това звучи като Армагедон.

— Не е изключено да се стигне дотам. Не трябва да я оставяте да порасне, нито да се подлъгвате по размерите й и да забравяте за фактора „Z“… а вие точно това правите, разбира се. Представи си, че способността да пали е само върхът на айсберга, че талантът расте. Тя е на седем. Когато Джон Милтън е бил на седем, той вероятно е бил само едно малко момченце, което се е мъчело да напише с парче въглен собственото си име и буквите му са били разбираеми единствено за майка му и баща му. Бил е бебе. Но Джон Милтън порасна и написа „Изгубеният рай“.

— Не разбирам за какво, по дяволите, говориш — обади се равнодушно Кап.

— За потенциала на разрушение. За един талант, неразделно свързан с хипофизата — жлеза, която е почти бездейна в дете на възрастта на Чарли Макджий. Какво ще стане в пубертета, когато тази жлеза се пробуди и за двайсет месеца стане най-мощната сила в организма й, ръководеща всичко, от бурното съзряване на първостепенните и второстепенни полови характеристики до качествени изменения в ретината на окото? Представи си, че имаш дете, способно да предизвика атомна експлозия само със силата на своята воля?

— Това е най-смахнатото нещо, което съм чувал някога.

— Така ли? Тогава позволи ми да стигна до върха на лудостта, капитан Холистър. Представи си, че някъде из страната сега броди едно малко момиченце, което носи в себе си временно спяща сила някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище.

Те се гледаха един друг мълчаливо. И изведнъж секретарската уредба изжужа.

След мигновено забавяне Кап се надигна и натисна бутона.

— Да, Рейчъл?

Проклятие, за малко старецът да го накара да повярва. Тази ужасна прокобна врана — още една причина да не го обича. Самият Кап бе предприемчив човек и ако имаше нещо, което да не може да понася, то беше песимизмът.

— Търсят те на шифровия телефон — съобщи Рейчъл. — От оперативната зона.

— Добре, скъпа. Благодаря. Задръж го за минутка, ако обичаш.

— Да, сър.

Той пак се отпусна на стола.

— Трябва да приключваме, Уонлес. Можеш да бъдеш сигурен, че много внимателно ще обмисля този разговор.

— Дали? — попита Уонлес. Неподвижната страна на устата му сякаш се кривеше цинично.

— Да.

Уонлес отново настоя:

— Момиченцето… Макджий… и този Ричардсън… те са последните три отговора на едно мъртво уравнение, капитан Холистър. Изтрий ги. Опомни се. Детето е много опасно.

— Ще обмисля всичко, което каза.

— Направи го.

Най-после Уонлес започна с усилие да се изправя на крака, като си помагаше с бастуна. Това му отне дълго време. Накрая стана.

— Идва зимата — извини се той на Кап. — Старите ми кокали се боят от нея.

— В Лонгмънт ли ще останеш тази вечер?

— Не, във Вашингтон.

Кап се поколеба.

— Отседни в Мейфлауър. Може да поискам да вляза във връзка с теб.

Нещо се мярна в очите на стареца… признателност…? Да, почти със сигурност.

— Добре, капитан Холистър — той закрета обратно към вратата, подпирайки се на бастуна си — старецът, който някога бе отворил кутията на Пандора и сега искаше да застреля всичко, излетяло от нея, вместо да го впрегне в работа.

Щом вратата се затвори зад него, Кап въздъхна с облекчение и вдигна слушалката на шифровия телефон.

— С кого разговарям?

— Орв Джеймисън, сър.

— Хванахте ли ги, Джеймисън?

— Не още, сър, но на летището открихме нещо интересно.

— Какво е то?

— Всички телефонни апарати са празни. Намерихме няколко монети върху пода на една от кабинките.

— Разбити ли са?

— Не, сър. Затова и се обаждам. Не са разбити, просто са празни. От телефонната компания ще откачат.

— Добре, Джеймисън.

— Това ни улеснява. Според нас мъжът може да е скрил момиченцето някъде отвън и да се е регистрирал сам. Но във всички случай смятаме вече да търсим човек, който се е разплащал с купища монети.

— Ако са в мотел, а не в бунгало на някой летен курорт.

— Да, сър.

— Продължавайте търсенето, О. Дж.

— Да, сър. Благодаря ви.

В гласа му прозвуча абсурдно задоволство, че прякорът му е бил запомнен.

Кап остави слушалката. Поседя пет минути с притворени очи, замислен. Меката есенна светлина падаше през еркерния прозорец и осветяваше кабинета, затопляше го. Кап се приведе и пак се свърза с Рейчъл.

— Джон Рейнбърд там ли е?

— Да, Кап.

— След пет минути ми го прати. Междувременно искам да говоря с Норвил Бейтс от оперативната зона. Той е тарторът, докато Ал стигне там.

— Да, сър — Рейчъл се поколеба. — Ще се наложи да използваме връзка с портативна радиостанция. Не е много…

— Няма значение — нетърпеливо я прекъсна той.

Свързването отне две минути. Бейтс се чуваше слабо и с пращене. Той беше добър агент — не много изобретателен, но упорит. Кап искаше точно такъв човек да удържа фронта до пристигането на Албърт Стайнович. Най-после Норвил се обади и докладва, че са се пръснали из околните градчета — Оуквил, Тремънт, Месалонсет, Хейстингс Глен, Лутън.

— Чудесно, Норвил — одобри Кап.

Той си помисли за думите на Уонлес: „Вие го принуждавате да превъзпитава дъщеря си.“ Спомни си и съобщението на Джеймисън, че всички телефони са били изпразнени. Макджий не го е направил. Детето го е направило. А след това, все още възбудено, е подпалило обувките на онзи войник, вероятно случайно. Уонлес щеше да се зарадва, ако разбереше, че Кап смята все пак да послуша петдесет процента от съвета му — дъртата гнида беше удивително красноречива тази сутрин.

— Нещата се промениха — каза Кап. — Ще се наложи да отстраним бащата. Крайни мерки. Ясно ли е?

— Крайни мерки — равнодушно повтори Норвил. — Да, сър.

— Отлично, Норвил — приключи с тих глас Кап, остави слушалката и зачака влизането на Джон Рейнбърд.

Миг по-късно вратата се отвори и той се изправи на прага, в целия си невъобразим ръст и още по-невъобразимата си грозота. Той бе половин чероки и стъпваше така безшумно, че ако човек се е навел над бюрото да чете или да отговаря на писма, изобщо няма да разбере, че някой е влязъл. Кап знаеше колко рядка е тази дарба. Повечето хора усещат присъствието на друг човек в стаята: Уонлес веднъж нарече тази способност не шесто чувство, а чувство от самия предел на възможностите, едно знание, породено от безкрайно слабите сигнали на петте нормални сетива. Но с Рейнбърд то не работеше. Нито една от тънките като котешки мустачки жички на сетивните капани дори не трепваше при неговата поява. Ал Стайнович бе намерил сполучливо описание над чаша портвайн във всекидневната на Кап: „Не съм срещал друго човешко същество, освен Рейнбърд, което да не тласка въздуха пред себе си, като се движи.“ И Кап се радваше, че Рейнбърд е на тяхна страна, защото от своя страна не бе срещал друго човешко същество, което да го изпълва с такъв ужас.

Рейнбърд беше огромен като великан — висок почти два и десет, и носеше лъскавата си коса прибрана в стегната конска опашка. Преди десет години, при второто си отиване във Виетнам, се бе натъкнал на противопехотна мина, която се беше взривила почти под носа му и бе обезобразила лицето му. Лявото му око липсваше. На мястото му зееше само една дупка. Той се бе отказал от пластична операция и изкуствено око, за да може, по неговите думи, да покаже бойните си белези, като отиде в Щастливите ловни полета. Човек не знаеше да вярва ли, или не на такива приказки — не беше ясно сериозен ли е, или се занася по някакви си свои причини.

С годините Рейнбърд се бе оказал учудващо добър агент — отчасти защото последното, на което приличаше, бе агент, а най-вече защото зад физическата маска се криеше жив, жесток и невероятно остър интелект. Той говореше свободно четири езика и разбираше още три. Учеше руски по сънния метод. Гласът му бе плътен, а говорът — мелодичен, културен.

— Приятен следобед, Кап.

— Следобед ли е вече? — попита Кап учуден.

Рейнбърд се усмихна и показа голям набор от съвършено бели зъби — зъби на акула, помисли си Кап.

— От четиринайсет минути — отговори той. — От черния пазар във Венеция си взех електронен ръчен часовник „Сейко“. Не мога да откъсна очи от него. Малки черни цифрички, които постоянно се менят. Често си мисля, Кап, че водихме война във Виетнам, за да постигнем не победа, а технически прогрес. Бихме се, за да създадем евтиния електронен часовник, домашната игра на пинг-понг, която се включва в телевизора, джобния калкулатор. Гледам новия си ръчен часовник в мрака на нощта. Той ми казва, че се приближавам към смъртта с всяка изминала секунда. Това е добра новина.

— Седни, стари приятелю — покани го Кап. Както винаги, когато разговаряше с Рейнбърд, устата му бе пресъхнала и трябваше да възпира ръцете си, които искаха да се вкопчат една в друга върху полираната повърхност на бюрото. При това вярваше, че Рейнбърд го харесва — ако изобщо харесваше някого.

Той седна. Беше облечен със стари дънки и избеляла кенарена риза.

— Какво става с Венеция? — попита Кап.

— Потъва — отвърна Рейнбърд.

— Имам една работа за теб, ако я искаш. Дребна е, но може да доведе до нещо значително по-интересно.

— Казвай.

— Съвсем доброволна е — упорстваше Кап. — Ти си още в отпуска.

— Казвай — повтори меко Рейнбърд и Кап му каза. Прекара с него само петнайсет минути, но те му се видяха като час. Когато големият индианец излезе, Кап дълбоко си пое дъх. Среща и с Уонлес, и с Рейнбърд в една сутрин можеше на всеки да отрови деня. Но сутринта вече мина, много неща бяха свършени, а не се знае какво можеше да му донесе следобедът. Той звънна на Рейчъл.

— Да, Кап?

— Ще хапна тук, мила. Би ли ми взела нещо от барчето? Няма значение какво. Благодаря ти, Рейчъл.

Най-после остана сам. Шифровият телефон лежеше мълчалив върху дебелата си основа от интегрални схеми, микрочипове и Бог знае още какво. Когато звънне пак, сигурно ще се обажда Албърт или Норвил, за да му съобщи, че момиченцето е хванато, а баща му е мъртъв. Това щеше да е добра новина.

Кап отново затвори очи. В съзнанието му лениво се понесоха като големи хвърчила откъслечни мисли и фрази. Хипнотично внушение. Теоретиците твърдяха, че възможностите са огромни. Представи си някой като Макджий да проникне до Кастро или до Аятола Хомейни. Представи си как се приближава до онзи левичар Тед Кенеди и с авторитетния шепот на непоклатимото убеждение му подсказва, че самоубийството е най-добрият изход. Представи си как се прикрепя по един такъв човек към водачите на различните въстанически групировки. Жалко, че се налагаше да го загубят. Но… това, което е предизвикано веднъж, може да бъде предизвикано отново.

Малкото момиченце. Думите на Уонлес: „…силата някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище…“ — нелепо, разбира се. Уонлес беше откачил като момченцето от разказа на Д. Х. Лорънс, което можело да избира победителите на хиподрума. „Серия шест“ бе подействала като киселина на Уонлес, прояждайки няколко големи дупки в здравия му разум. Ставаше дума за едно малко момиченце, а не за оръдие на Страшния съд. И те не трябваше да го изпускат, поне докато не проучат какво представлява и какви възможности крие. Само това щеше да е достатъчно, за да се възобнови програмата за опити със „Серия шест“. А ако успееха да го убедят да използва силите си за доброто на страната, толкова по-добре.

Толкова по-добре, помисли си Кап.

Внезапно шифровият телефон нададе дългия си дрезгав вик.

Сърцето на Кап подскочи и той грабна слушалката.

Докато Кап разискваше бъдещето й с Ал Стайнович в Лонгмънт, Чарли Макджий седеше на ръба на мотелското легло в номер шестнайсет на „Слъмбърланд“, прозяваше се и се протягаше. През прозореца струеше ярка утринна светлина от безоблачното, бездънно синьо есенно небе. Всичко изглеждаше толкова по-хубаво на добрата дневна светлина!

Тя погледна към баща си — една неподвижна издутина под одеялата. Навън стърчеше само кичур черна коса. Чарли се усмихна. Той бе много грижовен баща. Ако и двамата огладнееха, а имаха една-единствена ябълка, той си отхапваше само веднъж и я караше да изяде останалото. Когато е буден, той е много грижовен.

Но когато спи, задига всички одеяла.

Тя отиде в банята, съблече се и пусна душа. Изчака да дойде по-топла вода, влезе под струята, затвори очи и се усмихна. Няма нищо по-приятно на света от първите една-две минути под горещ душ.

(ти беше лоша снощи)

В челото й се вряза бръчка.

(Не. Татко каза, че не.)

(подпали обувките на онзи човек, лошо момиче, много лошо, харесва ли ти мечо такъв очернен?)

Бръчката се задълбочи. Сега тревогата доби отенък на страх и срам. Мисълта за плюшеното мече не проникна в съзнанието й; тя бе подсъзнателна и както често се случва, чувството за вина я завладя под формата на миризма — миризма на изгорено и овъглено, на тлеещ плюш и пълнеж. И тази миризма извика мъглявите образи на майка й и баща й, надвесени над нея, огромни като великани. Изплашени, сърдити, те викаха и гласовете им гърмяха като свличащи се планински канари във филм.

(лошо момиче! много лошо! не бива Чарли! никога! никога! никога!)

На колко ли годинки е била? На три? На две? Откога най-рано човек може да има спомени? Веднъж попита татко, но той не знаеше. Спомнял си как един път го ужилила пчела, а майка му твърдяла, че тогава е бил на годинка и три месеца.

Нейният първи спомен бе от гигантските лица, надвесени над нея, гласовете, гърмящи като свличащи се планински канари и миризма на изгорени вафли. Миризмата идваше от косата й. Тя беше подпалила собствената си коса и я бе изгорила почти до корен. След този случай татко бе заговорил за „помощ“, а мама бе започнала да се държи странно, първо се смя, после плака, пак се смя, толкова кресливо и неестествено, че татко й удари плесница. Запомни го, защото дотогава не беше виждала баща си да прави подобно нещо на майка й. „Може би трябва да потърсим «помощ» за нея“ — така каза татко. Намираха се в банята и главата й беше мокра, защото той я бе пъхнал под душа. „О, да — отговори майка й, — хайде да отидем при доктор Уонлес, той ще ни осигури много «помощ», както едно време…“ После смехът, плачът, още смях и плесницата.

(ти беше толкова ЛОША снощи)

— Не — промърмори тя под барабанящата струя. — Татко каза, че не, че е можело да отиде… в лицето му.

(ТИ БЕШЕ МНОГО ЛОША СНОЩИ)

Но те имаха нужда от монетите в автоматите. Татко я накара.

(МНОГО ЛОША)

Отново се замисли за мама и за времето малко преди да навърши шест години. Не обичаше тези спомени, но те вече бяха дошли и тя не можеше да ги прогони. Случи се точно преди да дойдат лошите хора и да наранят мама.

(да я убият, е думата, те я убиха)

Да, добре, преди да я убият и да отвлекат Чарли. Татко я взе в скута си, за да й прочете приказка преди лягане, но вместо към обичайните книжки за Пух и Тигъра, и Жабока, и Големия стъклен асансьор на Уили Уонка, посегна към куп дебели книги без никакви картинки. Тя сбърчи носле с отвращение и помоли за Пух.

— Не, Чарли — отказа й той. — Искам да ти прочета нещо друго и трябва да ме слушаш. Вече си голямо момиче, ето и мама да ти каже. Макар че може мъничко да се изплашиш, важно е да чуеш тези истории, защото са истински.

Спомняше си имената на книгите, защото наистина я изплашиха. Имаше една, наречена „Внимание!“, от някой си Чарлс Форт. Друга, със заглавие „По-странно от наука“, бе от Франк Едуардс. Трета се казваше „Нощна истина“. А имаше още една, със заглавие „Пирокинеза: истински случаи“, но мама не позволи на татко да чете от нея. „Не сега! — настоя мама. — Нека да порасне, Анди.“ И книгата изчезна оттогава. За радост на Чарли.

Историите бяха наистина ужасни! В едната се разправяше за някакъв мъж, който се подпалил в парка. В друга за жена, която изгоряла насред всекидневната на своя дом ремарке, без нещо друго да бъде засегнато, освен малка част от стола, на който седяла и гледала телевизия. Имаше твърде сложни и неразбираеми за нея места, но в главата й се запечатаха думите на полицая: „Не можем да си обясним тази смърт. От жертвата са останали единствено зъбите и няколко овъглени парчета кости. За да бъде изгорен така човек, е необходима цяла клада, а наоколо нямаше дори следи от опърлено. Не можем да си обясним защо пожарът не е избухнал в цялата къща.“

Третата история беше за едно голямо момче — на единайсет или дванайсет години, — което пламнало на плажа. Баща му го потопил във водата, сам изгаряйки се жестоко, но огънят не угаснал и момчето изгоряло цялото. Едно малко по-голямо момиче пък се запалило, докато изповядвало греховете си пред свещеника. Чарли знаеше всичко за католическата изповед от приятелката си Дийни. Тя й бе обяснила, че трябва да признаеш на свещеника всичко лошо, което си направил през седмицата. Дийни още не ходеше, защото не бе получила първо причастие, но брат й Карл ходеше. Карл бе в четвърти клас и трябваше да си казва всичко, дори как веднъж тайно влязъл в стаята на майка си и си взел от шоколадовите бонбони за рождения й ден. Защото, ако не кажеш на свещеника, няма да бъдеш измит в КРЪВТА НА ХРИСТОС и ще отидеш на ГОРЕЩОТО МЯСТО.

Смисълът на всички тези истории не убягна на Чарли. Тя толкова се изплаши от онази за момичето в изповедалнята, че сълзите й рукнаха. „И аз ли ще се изгоря сама? — плачеше тя. — Както, когато бях малка и подпалих косата си ли? И аз ли ще се превърна в пепел?“

Татко и мама се разстроиха. Мама побледня и взе да хапе устни, но татко я прегърна и успокои: „Не, мило. Няма, ако не забравяш да внимаваш и да не мислиш за това… нещо. За нещото, което понякога правиш, когато си ядосана или изплашена.“

„Какво е то? — изхлипа Чарли. — Какво е то, кажете ми какво е, аз дори не знам, няма да го правя никога, обещавам!“

Мама отговори: „Доколкото знаем, миличка, то се нарича пирокинеза. Означава да можеш понякога да палиш огън само като си помислиш за това. Обикновено се случва, когато хората са разстроени. Някои хора, изглежда, имат тази… тази сила през целия си живот, без дори да подозират за нея. А други… други силата ги обзема в един миг и те…“ Езикът й не се обръщаше да го изрече.

„Те се самоизгарят — довърши татко. — Както ти, когато беше малка и си подпали косата, да. Но ти можеш да контролираш тази сила, Чарли. Трябва. И Господ знае, че вината не е твоя.“ Те срещнаха очи с мама за миг и сякаш нещо мина между тях.

Стиснал я в прегръдката си, татко продължи: „Понякога не можеш да го спреш, зная. То става случайно, както като беше малка се заиграваше и забравяше да отидеш до тоалетната навреме. Наричахме го на шега «произшествие» — помниш ли?“

„Вече не го правя.“

„Да, разбира се. Скоро ще започнеш да контролираш и другото по съвсем същия начин. Но засега, Чарли, трябва да обещаеш, че ще се стараеш никога, никога, никога да не се разстройваш така. Така, че да палиш. А ако се случи, ако не можеш да се овладееш, изтласкай го далече от себе си. В кофата за боклук или в пепелника. Гледай да го изкараш навън, да го потопиш във вода, ако има някъде наоколо.“

„Но никога не го насочвай към човек — подхвана мама, със застинало, бледо и сериозно лице. — Това е много опасно, Чарли. Направиш ли го, ще си много лоша. Защото може… — тя се насили да стигне докрай — може да убиеш човек.“

Тогава Чарли се разрева истерично, от ужас и разкаяние, защото двете ръце на мама бяха превързани и тя се досети защо татко й прочете всички тези страшни истории. Защото предния ден, когато мама не я пусна да отиде на гости на Дийни, задето не си е разтребила стаята, Чарли много се ядоса и изведнъж огненото нещо подаде глава както винаги — отнякъде, като някакво зло дяволче от кутийка, и тя в яда си го избута към майка си и ръцете на мама пламнаха. И това не беше прекалено лошо,

(можеше да бъде и по-лошо, можеше да бъде лицето й)

защото мивката бе пълна със сапунена вода за чиниите, не беше прекалено лошо, но беше МНОГО ЛОШО и тя бе обещала на двамата никога, никога, никога…

Топлата вода барабанеше по лицето, по гърдите, по раменете й, обвиваше я в топъл пашкул, разсейваше спомените и тревогите. Татко каза, че всичко е наред. А щом татко казва, значи е така. Той е най-умният човек на света.

Мислите й се пренесоха от миналото към настоящето и тя се сети за мъжете, които ги преследваха. Те са от правителството, обясни татко, но не от добрата му част. Работят за правителството в отдела, наречен Арсенала. Те ги преследваха непрестанно. Навсякъде, където отидеха, след известно време се появяваха и мъжете от Арсенала.

Чудя се как би им харесало, ако ги подпаля? — студено се запита нещо в нея и тя стисна очи, виновна и ужасена. Не бива да мисли така. Лошо е.

Чарли се пресегна и рязко затвори крана за топлата вода. Следващите две минути стоя разтреперана, сгушила слабото си телце под леденостудените игли на струята, преодолявайки силното си желание да излезе.

Когато имаш лоши мисли, трябва да платиш за тях.

Дийни й бе казала така.

Лека-полека Анди се събуждаше, смътно долавящ барабаненето на душа. Отначало то се бе включило в съня му: Анди се видя като осемгодишен как седи с дядо си край езерото Ташмор и се мъчи да наниже един гърчещ се дъждовен червей на кукичката, без да я забие в палеца си. Сънят беше невероятно жив. Можеше да види опърпаното плетено рибарско сакче на носа на лодката, червеникавите лепенки за гуми върху старите зелени ботуши на деди Макджий, първата му намачкана ръкавица за бейзбол, която му напомни, че на другия ден го чака тренировка с отбора на Малката лига на игрището „Рузвелт“. Но денят не бе свършил още, последната светлина и падащият мрак пазеха съвършено равновесие върху ръба на здрача, а езерото бе толкова спокойно, че можеха да се видят малките облачета от мушички и комари, които се плъзгаха над повърхността му, блеснала като хром. Святкаше, без да гърми, на пресекулки… а може и да бяха истински гръмотевици, защото заваля. Първите капки оставиха върху овехтялото бяло дъно на дядовата лодка големи като петаци тъмни петна. Сетне езерото засъска тихо и тайнствено под дъжда като…

…като шум от…

…душ, Чарли трябва да е под душа.

Той отвори очи и видя някакъв непознат таван с греди. Къде сме?

Постепенно всичко си дойде на мястото, но имаше един ужасяващ миг, в който сякаш почвата под краката му изчезна след толкова много местене, измъкване на косъм и напрежение през последната година. Дощя му се пак да се върне в хубавия си сън, при деди Макджий, който беше мъртъв вече от двайсет години.

Хейстингс Глен. Той беше в Хейстингс Глен. Те бяха в Хейстингс Глен.

Анди съсредоточи внимание върху главата си. Болеше го, но не като снощи, когато онзи брадат момък ги отърва. Болката беше поутихнала, чувстваше само леко туптене. Ако всичко вървеше както преди, до вечерта то щеше да се превърне в тежест и до утре да изчезне напълно.

Душът спря да тече.

Той седна в леглото и си погледна часовника. Единайсет без петнайсет.

— Чарли?

Тя влезе в спалнята, като се търкаше яростно с хавлиената кърпа.

— Добро утро, тате.

— Добро утро. Как си?

— Гладна съм. — Отиде до стола, върху който бе оставила дрешките си, и вдигна зелената блуза. Подуши я. Направи гримаса. — Трябва да си сменя дрехите.

— Изтърпи още малко с тези, мъничката ми. Днес ще ти купим други.

— Дано да не трябва да чакаме дотогава и за яденето.

— Ще хванем кола на автостоп и ще спрем при първото кафене по пътя.

— Но, тате, нали когато тръгнах на училище, ти ми каза никога да не се качвам в чужди коли?

Вече по гащички и зелената си блузка, тя го гледаше с любопитство.

Анди стана от леглото, отиде до нея и сложи ръце на раменете й.

— Не винаги непознатият дявол е по-черен от познатия. Разбираш ли ме, детето ми?

Тя се замисли. Сигурно познатият дявол са мъжете от Арсенала. Онези, които вчера ги преследваха по улиците на Ню Йорк. А непознатият…

— Искаш да кажеш, че повечето хора, които карат коли, не работят за Арсенала ли?

Той й се усмихна в отговор.

— Точно така. И това, което ти обяснявах преди, Чарли, все още важи: когато попаднеш в беда, понякога се налага да вършиш неща, които никога не би направила, ако работите вървяха добре.

Усмивката на Чарли се стопи. Лицето й стана сериозно, бдително.

— Като да караш парите да излизат от телефоните ли?

— Да — каза той.

— И това не беше ли лошо?

— При създадените обстоятелства не беше.

— Защото, когато попадне в беда, човек прави каквото се налага, за да се измъкне от нея ли?

— С някои изключения, да.

— Какви изключения, тате?

Той разчорли косата й.

— Няма значение сега, Чарли. Отпусни се.

Но тя не можеше.

— Аз нямах намерение да подпалвам обувките на онзи човек, тате. Не го направих нарочно.

— Разбира се.

Едва тогава тя наистина се отпусна; усмивката й, толкова подобна на Викината, грейна.

— Как ти е главата тази сутрин, тате?

— Много по-добре, благодаря.

— Радвам се — Чарли го погледна по-внимателно. — Окото ти изглежда особено.

— Кое око?

Тя посочи лявото.

— Ей това.

— Така ли?

Анди отиде в банята и изчисти малко място върху изпотеното огледало.

Дълго разглежда очите си и доброто му настроение започна да се изпарява. Дясното си изглеждаше както винаги, сивозелено — цветът на океана в облачен, пролетен ден. Левият ирис също беше сивозелен, но бялото бе ужасно кръвясало и зеницата изглеждаше по-малка от дясната. А клепачът беше клюмнал особено, както не го бе виждал никога преди.

Внезапно в съзнанието му звънна гласът на Вики. Толкова ясно, сякаш бе застанала до него. „Главоболията ме плашат, Анди. Ти причиняваш нещо и на себе си, също както и на другите хора, когато използваш тласъка или както щеш го наречи.“

Мисълта беше последвана от образа на балон, който се надува… надува… надува… и накрая експлодира със силен гръм.

Той се зае внимателно да опипва с пръстите на дясната си ръка лявата страна на лицето си. Приличаше на човек от телевизионна реклама, който се диви на безупречното си избръсване. Откри три безчувствени места — едно под лявото око, едно на лявата скула и едно точно под лявото слепоочие. Страхът се плъзна по тялото му като безшумна мъгла привечер. Страх не толкова за него самия, колкото за Чарли, за това какво ще стане с нея, ако остане сама.

Сякаш извикана, тя се появи зад него в огледалото.

— Тате? — имаше малко разтревожен вид. — Добре ли си?

— Добре съм — гласът му звучеше както трябва. Не трепереше и не беше прекалено самоуверен, фалшиво гръмлив. — Просто си мисля колко голяма нужда имам да се обръсна.

Тя се засмя в шепа.

— Дращиш като четка за дъски. Гъста и твърда.

Той я подгони към спалнята и потърка бодлите си в гладката й бузка. Чарли се разкикоти и зарита.